sf_fantasy

Касандра
Клеър

Истории от Академията за ловци на сенки

Саймън Люис никога не си е представял, че ще стане ловец на сенки… Ала ето че сега има тази възможност. Днес той започва обучението си в Академията за ловци на сенки.
Присъединете се към Саймън и научете повече за славната история на Академията с помощта на Джейс Херондейл, Теса Грей и Магнус Бейн. В течение на неговото обучение, в книгата се появяват и други герои от „Реликвите на смъртните”, „Адски устройства” и „Тъмни съзаклятия”, както и от предстоящата поредица „Последни часове”.

Написани от Касандра Клеър, в сътрудничество с нейни колеги и приятели, тези затрогващи и забавни разкази са съвършени за феновете, които не могат да се наситят на историите за ловците на сенки.







bg
en

Вера
Паунова



sf_fantasy

Cassandra
Clare

TALES FROM THE SHADOWHUNTER ACADEMY
2015
en



sqnka

FictionBook Editor Release 2.6.7
2017-06-01
CDD14B05-B93D-4403-B270-3FDC0E72E055
1.0


Истории от Академията за ловци на сенки
Ибис
2016
978-619-157-179-6





КАСАНДРА КЛЕЪР - ИСТОРИИ ОТ АКАДЕМИЯТА ЗА ЛОВЦИ НА СЕНКИ




ДОБРЕ ДОШЛИ В АКАДЕМИЯТА НА ЛОВЦИ НА СЕНКИ
от Касандра Клеър и Сара Рийс Бренън


Проблемът беше, че Саймън изобщо не го биваше в събирането на багаж.
За летуване на палатки – никакъв проблем; за да преспи у Ерик или да отиде на концерт в някой друг град през уикенда – нищо работа; да замине на море с майка си и Ребека – колко му беше. За броени секунди можеше да метне в сака къси панталони и слънцезащитен крем или пък подходящи тениски на групата и чисто бельо. Саймън беше подготвен за обикновения живот.
За сметка на това бе напълно неподготвен да си събере багажа, за да замине за елитен тренировъчен лагер, където борещи се с демони създания с ангелска кръв, наричани ловци на сенки, щяха да се опитат да го превърнат във воин от своята раса.
В книгите и филмите хората или биваха отнасяни в далечни магически земи само с дрехите на гърба си, или въпросът със събирането на багажа беше напълно пренебрегван. Така че сега Саймън имаше чувството, че медиите са го лишили от жизненоважна информация. Трябваше ли да сложи кухненските ножове в сака? Да вземе ли тостера и да го превърне в смъртоносно оръжие?
Не направи никое от тези неща. Вместо това реши да заложи на сигурно: чисто бельо и забавни тениски. Ловците на сенки със сигурност си падаха по забавните тениски, нали? Всички си падат по забавните тениски.
– Не съм сигурна как гледат на тениски с неприлични шегички във военната академия, момчето ми – разнесе се гласът на майка му и Саймън се обърна рязко, а сърцето му заседна в гърлото.
Майка му стоеше на прага, скръстила ръце. Върху вечно тревожното й лице се бяха врязали нови бръчици на тревога, ала тя го гледаше с обич. Както винаги.
Само дето в главата на Саймън имаше и други, почти забравени, спомени, в които той се беше превърнал във вампир и тя го беше изхвърлила от вкъщи. Това беше една от причините сега Саймън да отива в Академията за ловци на сенки, лъжейки майка си така, че чак пушек се вдигаше, колко много иска да отиде. Магнус Бейн, магьосник с котешки очи (да, Саймън действително познаваше магьосник с истински котешки очи), му беше дал фалшифицирани документи, които да я убедят, че е получил стипендия за тази измислена военна академия.
Всичко това – за да не бъде принуден всеки ден да вижда майка си и да си спомня как го беше гледала, когато се страхуваше от него, когато го мразеше. Когато го беше предала.
–  Смятам, че направих много разумен избор с тениските – отвърна Саймън. – Такъв съм си аз, разумен. Нищо прекалено дръзко за военните, само първокачествен шегаджийски материал. Вярвай ми.
–  Вярвам ти, иначе щях ли да те пусна да отидеш? – Майка му се приближи и го целуна по бузата; изглеждаше учудена и наранена, когато той потръпна, но не каза нищо, не и в последния му ден у дома. Вместо това го прегърна. – Обичам те. Не го забравяй.
Саймън знаеше, че не е справедлив – майка му го беше изхвърлила от вкъщи, убедена, че той вече не е Саймън, а нечестиво чудовище, носещо лицето на сина й. И все пак, струваше му се, че би трябвало да го разпознае и да го обича въпреки всичко. Не беше в състояние да забрави постъпката й.
Въпреки че тя я беше забравила, въпреки че, що се отнасяше до нея и почти всички останали, това изобщо не се беше случило.
Така че трябваше да си тръгне.
Саймън опита да се отпусне в прегръдката й.
–  Много неща са ми на главата – обясни, обвивайки ръце около нейните. – Но ще се опитам да го запомня.
Майка му се отдръпна.
–  Надявам се. Сигурен ли си, че предпочиташ да те закарат приятелите ти?
Имаше предвид ловците на сенки, които Саймън представяше за свои приятели от военната академия, вдъхновили и него да постъпи там. Те бяха другата причина да отиде.
–  Сигурен съм – увери я той. – Чао, мамо. Обичам те.
Наистина го мислеше. Никога не беше престанал да я обича, нито в този живот, нито в който и да било друг.
„Обичам те безусловно", казала му беше тя един-два пъти, когато Саймън беше по-малък. „Така обичат родителите. Обичам те каквото и да става."
Хората изричаха подобни неща, без да се замислят за възможните кошмарни сценарии и ужасяващи обстоятелства, за това, как целият свят може да се промени и любовта да си отиде. На никого и през ум не му минаваше, че любовта му може да бъде подложена на изпитание и да не го издържи.
Ребека му беше изпратила картичка с пожеланието: „УСПЕХ, ВОЙНИКО!" Саймън помнеше, дори когато къщата им бе затворена за него, а вратата – залостена по всички възможни начини, ръката на сестра му около него и мекия й глас в ухото си. Тя го бе обичала дори тогава. Това беше нещо, но не беше достатъчно.
Не можеше да остане тук, уловен между два свята и два набора спомени. Трябваше да избяга. Трябваше да отиде и да стане герой, така както го бе направил някога. Тогава всичко това щеше да придобие смисъл, щеше да означава нещо. И със сигурност повече нямаше да му причинява болка.
Саймън поспря за миг, преди да преметне сака през рамо и да поеме към Академията. Прибра картичката от сестра си в джоба си. Напусна дома си, за да започне един непознат нов живот, понесъл любовта й със себе си, както го беше направил и преди.
Щеше да се срещне с приятелите си, макар че никой от тях не отиваше в Академията. Беше се съгласил да се отбие в Института и да се сбогува, преди да замине.
Някога Саймън бе в състояние да прозре през магическия прах без чужда помощ, ала сега Магнус трябваше да му помогне. Вдигна очи към необикновената внушителна сграда на Института, припомняйки си неловко как преди беше минавал покрай това място и беше виждал само една изоставена сграда. Ала това беше в един друг живот. В главата му се въртеше някакъв пасаж от Библията за това, как децата виждали нещата размазано, като през стъкло, ала да пораснеш, означавало да ги видиш ясно. Сега Саймън виждаше Института съвсем ясно – внушителна постройка, издигаща се високо над него. От онези, направени така, че да накарат хората да се почувстват като мравки. Саймън бутна филигранната порта, мина по тясната пътечка, която завиваше зад Института, и се отправи към двора.
Зад стените, издигащи се около Института, се криеше градина, която се мъчеше да процъфти, въпреки близостта си до едно от нюйоркските авенюта. Имаше внушителни каменни пътеки и пейки и дори статуя на ангел, от която Саймън го побиваха тръпки, защото беше фен на „Доктор Кой". Не беше ридаещ ангел, но изглеждаше прекалено потиснат, за да се чувства Саймън спокоен.
На една каменна пейка в градината седяха Магнус Бейн и Алек Лайтууд, ловец на сенки, който беше висок и мургав, и доста силен и мълчалив, поне когато Саймън беше наблизо. За сметка на това Магнус беше приказлив, имаше гореспоменатите котешки очи и магически способности и в момента носеше впита тениска с райета на зебра и розови акценти. Магнус и Алек излизаха заедно от известно време; Саймън предполагаше, че Магнус може да говори и за двама им.
Зад Магнус и Алек, облегнати на каменната стена, стояха Изабел и Клеъри. Загледана в далечината над градинската стена, Изабел изглеждаше така, сякаш позира за особено бляскава фотосесия. Разбира се, тя винаги си изглеждаше така. Това бе нейният талант. Клеъри обаче се взираше упорито в лицето й и й говореше нещо. Саймън си помисли, че в крайна сметка Клеъри щеше да постигне своето и да накара Изабел да й обърне внимание. Това пък беше нейният талант.
При вида на която и да било от тях Саймън усещаше как в гърдите го жегва болка. Гледката на двете заедно предизвикваше тъпа, постоянна болка.
Така че той премести поглед към приятеля си Джейс, който беше коленичил в неокосената трева и точеше късо острие в един камък. Саймън предполагаше, че си има причини за това; а може би просто знаеше, че изглежда адски готино, докато го прави. Двамата с Изабел навярно биха могли да участват в обща фотосесия за списание „Готини опасни типове".
Всички се бяха събрали. Заради него.
Би трябвало да го сметне за чест и израз на обич, ала всъщност се чувстваше най-вече странно, защото имаше само откъслечни спомени, които му говореха, че изобщо познава тези хора, и цял куп такива, които го предупреждаваха, че пред себе си има въоръжени, войнствени непознати. От онези, които гледаш да избягваш в обществения транспорт.
Възрастните от Института и Клейва, родителите на Изабел и Алек, както и останалите, бяха онези, които бяха предложили Саймън да отиде в Академията, ако иска да стане ловец на сенки. За пръв път от десетилетия насам Академията отваряше врати за нови ученици, които да попълнят редиците на ловците на сенки, силно оредели след наскорошната война.
На Клеъри тази идея изобщо не й беше харесала. Изабел не беше казала абсолютно нищо по въпроса, но Саймън знаеше, че и на нея не й харесва. Джейс беше заявил, че е напълно способен да подготви Саймън в Ню Йорк, и дори беше предложил сам да свърши всичко и да се погрижи Саймън да настигне Клеъри в нейната подготовка. Саймън беше трогнат от предложението му и си бе помислил, че двамата с Джейс трябва да бяха по-близки, отколкото той си спомняше, ала ужасната истина бе, че не искаше да остане в Ню Йорк.
Не искаше да бъде близо до тях. Не мислеше, че би бил в състояние да понесе постоянното изражение върху лицата им (най-вече върху тези на Изабел и Клеъри)... изражение на излъгани очаквания. Всеки път щом го видеха, те го разпознаваха, познаваха го и очакваха нещо от него. И всеки път той не можеше да им го даде. Беше, като да гледаш как някой копае там, където е заровил нещо скъпоценно, как копае ли, копае, докато не осъзнае, че онова нещо, каквото и да е то, вече не е там. Ала те продължаваха да копаят, защото мисълта да го изгубят бе прекалено ужасна и защото може би...
Може би.
Саймън беше това изгубено съкровище. Той беше това „може би". И го ненавиждаше. Това бе тайната, която се опитваше да скрие от тях и която постоянно се страхуваше да не издаде.
Трябваше да се справи с едно последно сбогуване, а после най-сетне щеше да се махне от тях, докато не стане по-добре, докато не заприлича малко повече на онзи, когото те всички искаха да видят. Тогава те нямаше да бъдат разочаровани от него и той нямаше да им е чужд. Щеше да бъде един от тях.
Саймън не се опита да привлече вниманието на цялата групичка към присъствието си. Вместо това се прокрадна до Джейс.
–  Здрасти.
–  А – отвърна Джейс небрежно, сякаш не чакаше навън именно с цел да го изпрати. Вдигна златните си очи с нехаен поглед, а после погледна настрани. – Ето те и теб.
Тази самоуверена нехайност беше запазената марка на Джейс. Саймън предполагаше, че някога сигурно бе разбирал това, вероятно дори го беше харесвал.
–  Хей, хрумна ми, че вероятно няма да имам друга възможност да те попитам. Ти и аз – каза Саймън. – Ние сме доста гъсти, нали?
В продължение на един миг Джейс го погледа с безизразно лице, а после се изправи пъргаво и заяви:
–  Абсолютно. Бяхме ей така. – Той преплете показалеца и средния си пръст. – Всъщност бяхме ей така. – Отново се опита да ги кръстоса. – В началото между нас имаше малко напрежение, както вероятно ще си спомниш след време, но то бързо се разсея, когато ти дойде и ми призна за мъчителната завист, която изпитваш заради моите – това са твоите думи – поразяваща красота и неустоим чар.
–  Така ли? – попита Саймън.
Джейс го потупа по рамото.
–  Аха, мой човек. Съвсем ясно си го спомням.
–  Е, все тая. Работата е... Алек е страшно мълчалив в мое присъствие – каза Саймън. – Дали е просто срамежлив, или съм го ядосал с нещо, а не си спомням? Не ми се ще да замина, без да се опитам да поправя нещата.
Лицето на Джейс отново застина по онзи особен начин.
–  Радвам се, че ме попита – отвърна той най-сетне. – Действително има нещо. Момичетата не искаха да ти казвам, но истината е...
–  Джейс, стига си обсебвал Саймън – обади се Клеъри.
Говореше твърдо, както правеше винаги, и Джейс начаса се обърна, както правеше винаги, отвръщайки на повика на гласа й така, както на никой друг. Клеъри се запъти към тях и Саймън отново усети онова жегване в гърдите, докато червенокосата й глава се приближаваше. Беше толкова дребна.
През една от злощастните им тренировки заедно, в която го бяха понижили до положението на страничен наблюдател, след като си навехна китката, Саймън беше видял как Джейс запраща Клеъри в стената. Тя се беше хвърлила в контраатака само миг по-късно.
Въпреки това Саймън не можеше да се отърве от чувството, че тя трябва да бъде защитавана. Да се чувства по този начин, беше особен вид ужас, да има всички тези чувства, без никакви спомени. На Саймън му се струваше, че е луд да изпитва всичко това към непознати, без чувствата му да се основават на общо, споделено минало. В същото време си даваше сметка, че не изпитва и не изразява достатъчно. Знаеше, че не им дава онова, което искат.
Клеъри нямаше нужда да бъде защитавана, ала някъде в него се криеше призракът на момче, което цял живот бе искало да я брани, и докато беше неспособен да бъде това момче, той я нараняваше със самото си присъствие.
Спомените се завръщаха, понякога като съкрушителни, ужасяващи вълни, но обикновено на малки късчета, парченца от мозайка, които Саймън не знаеше как да намести. Веднъж зърваше за миг как двамата с Клеъри отиват заедно на училище, нейната ръка – съвсем малка, неговата – не много по-голяма. Той обаче се беше чувствал голям, голям и горд, и отговорен за нея. Твърдо решен да не я разочарова.
–  Здравей, Саймън – каза тя сега. Очите й блестяха от сълзи и Саймън знаеше, че вината е негова.
Той улови ръката й, малка, ала корава от оръжия и изкуство. Щеше му се да може да открие начин отново да смята, че трябва да я защитава, макар да знаеше, че не е така.
–  Здрасти, Клеъри. Грижи се за себе си – отвърна той. – Знам, че можеш. – Замълча за миг и добави: – Грижи се и за Джейс, горкия безпомощен блондин.
Джейс направи неприличен жест. Усещането беше познато и Саймън разбра, че това е нещо обичайно за тях. А после Джейс побърза да свали ръка, видял Катарина Лос да се задава иззад ъгъла на Института.
Катарина беше магьосница като Магнус, както и негова приятелка, ала вместо котешки очи, тя имаше синьо тяло. На Саймън му се струваше, че не го харесва особено. Може би магьосниците харесваха единствено други магьосници. Макар че Магнус като че ли доста харесваше Алек.
–  Здравей – поздрави го Катарина. – Готов ли си да тръгваме?
Саймън от седмици насам изгаряше от нетърпение да замине, но сега, когато беше настъпил моментът, усети паника да го стисва за гърлото.
–  Почти – отвърна той. – Само минутка.
Кимна на Алек и Магнус, които му кимнаха в отговор. Чувстваше, че трябва да изясни нещата между себе си и Алек, преди да опита нещо повече.
–  Ами... чао. Благодаря ви за всичко.
–  Вярвай ми, за мен беше удоволствие да те освободя, дори и само частично, от една фашистка магия – увери го Магнус, вдигайки ръка, отрупана с пръстени, които блещукаха под лъчите на пролетното слънце.
Саймън си помисли, че сигурно заслепява враговете си не само с магьосническите си умения, но и с бляскавата си особа.
Алек просто кимна.
Саймън се наведе и прегърна Клеъри, въпреки че от това болката в гърдите му се засили още повече. Допирът и уханието й бяха едновременно чужди и познати и изпращаха противоречиви сигнали в ума и тялото му. Опита се да не я притисне прекалено силно, въпреки че тя правеше точно това. Всъщност направо щеше да му счупи ребрата. Той обаче нямаше нищо против.
След като я пусна, се обърна и прегърна Джейс. Клеъри ги гледаше, а по лицето й се стичаха сълзи.
Джейс издаде учуден звук, но го потупа по гърба.
Саймън предположи, че обикновено се потупваха по рамото или нещо такова. Не беше наясно по какъв начин дават израз на приятелството си воините: Ерик беше от онези, които раздават прегръдки наляво-надясно. Реши, че на Джейс ще му се отрази добре, така че разроши косата му лекичко, преди да се отдръпне.
А после събра смелост, обърна се и се приближи до Изабел.
Това щеше да бъде най-трудното сбогуване. Изабел не беше като Клеъри, неспособна да скрие сълзите си, нито като останалите, на които очевидно им беше мъчно, че той заминава, но общо взето, си бяха добре. Тя изглеждаше по-безразлична от всички други, толкова, че Саймън бе сигурен, че не може да е вярно.
–  Ще се върна – каза той.
–  Не се съмнявам – отвърна Изабел, вперила поглед някъде зад рамото му. – Ти като че ли винаги се връщаш.
–  Когато си дойда, ще бъда страхотен.
Каза го, без да е сигурен дали ще е в състояние да удържи на думата си. Имаше чувството, че трябва да каже нещо. Знаеше, че именно това очаква тя – да се завърне при нея такъв, какъвто бе някога, нещо повече, отколкото беше сега.
Изабел сви рамене.
–  Не си мисли, че ще те чакам, Саймън Люис.
Също като престореното й безразличие, думите й сякаш обещаваха обратното. Саймън я изгледа в продължение на един дълъг миг. Беше толкова поразително красива, че всичко това му се струваше повече, отколкото можеше да понесе. Трудно му бе да повярва на всички тези нови спомени, ала мисълта, че Изабел Лайтууд му е била гадже, му се струваше по-невероятна от факта, че вампирите са истински и че някога самият той е бил един от тях. Нямаше представа как я беше накарал да изпитва нещо такова към него преди, нямаше представа и как да я накара отново да изпитва същото. Беше, като да поискат от него да полети. През месеците, откакто двамата с Магнус бяха дошли при него и му бяха върнали толкова от спомените, колкото бяха в състояние (а то съвсем не бе достатъчно), той на няколко пъти я беше канил да излязат заедно, веднъж – на танци и два пъти – на кафе. Всеки път Изабел го беше наблюдавала изпитателно, сякаш очакваше някакво чудо, което Саймън знаеше, че не е в състояние да извърши. Което означаваше, че в нейно присъствие езикът му се връзваше, защото бе сигурен, че ще каже не каквото трябва и ще развали всичко, така че обикновено едва проронваше и дума.
–  Окей – каза сега. – Ще ми липсваш.
Ръката на Изабел се стрелна напред и улови неговата; все така не го поглеждаше.
– Ако имаш нужда от мен, ще дойда – заяви тя и го пусна толкова рязко, колкото го беше хванала.
–  Окей – повтори Саймън и се върна при Катарина Лос, която се зае да отвори Портал, за да отидат в Идрис, страната на ловците на сенки.
Сбогуването беше толкова мъчително, неловко и добре дошло, че му беше трудно да оцени както трябва невероятния факт, че пред очите му правят истинска магия.
Саймън помаха на всички тези хора, които едва познаваше и въпреки това обичаше, надявайки се, че не могат да забележат какво облекчение изпитва, че си тръгва.
Имаше откъслечни спомени от Идрис – кули и затвор, и сурови лица, и кръв по улиците, ала всичко това беше от Аликанте.
Този път се озова извън града. Стоеше насред място, потънало в зеленина, от едната му страна имаше долина, от другата – поляни. В продължение на мили не се виждаше нищо друго освен тучна зеленина. Нефритенозелени морави се простираха чак до ослепително кристалния блясък на хоризонта – Градът от стъкло, чиито кули искряха на слънцето. От другата страна бяха изумрудените дълбини на гора, тъмнозелено изобилие, обвито в сенки. Върховете на дърветата се полюшваха на вятъра като резедави пера. Катарина се огледа наоколо и направи крачка напред, заставайки в самия край на долината. Саймън я последва и изведнъж сенките на гората се вдигнаха, сякаш бяха воал, който някой бе отметнал.
Изведнъж пред тях се ширна нещо, което Саймън безпогрешно разпозна като място за тренировки – голи участъци земя, около които се издигаха огради; имаше маркировка, отбелязваща къде ловците на сенки можеха да тичат или да хвърлят, открояваща се толкова ярко, че Саймън я виждаше отдалеч. Насред всичко това, в самото сърце на гората, като украшение в обковката на земите наоколо, се издигаше висока сива сграда с островърхи кули. Саймън се улови, че търси архитектурни думи като „контрафорс", за да опише как камъкът може да приеме формата на лястовичи крила и да поддържа покрива. В самия център на Академията имаше прозорец с потъмнял от времето стъклопис – ангел с меч в ръка, божествен и страховит.
–  Добре дошъл в Академията за ловци на сенки – меко каза Катарина Лос.
А после двамата се заспускаха в долината. В един момент гуменките на Саймън се подхлъзнаха в меката ронеща се пръст на стръмния склон и Катарина трябваше да го улови за якето, за да му помогне да запази равновесие.
–  Надявам се, че си носиш някакви туристически обувки, градско чедо.
– Не си нося никакви туристически обувки – отвърна Саймън. Знаеше си, че не си е събрал багажа както трябва. Инстинктът не го беше подвел. Нито пък му беше помогнал.
Катарина, вероятно разочарована от явната му липса на интелигентност, потъна в мълчание, докато вървяха в сенките под клоните, в зеления сумрак на дърветата; най-сетне дънерите започнаха да оредяват, лъчите на слънцето обляха пространството наоколо и Академията за ловци на сенки се издигна в далечината пред тях. Докато се приближаваха, Саймън започна да забелязва различни дребни недостатъци, които не беше видял, докато все още бе далеч и изпълнен със страхопочитание. Една от високите тесни кули беше наклонена под доста тревожен ъгъл. В сводовете имаше големи птичи гнезда, а в няколко от прозорците се полюшваха паяжини, дълги и дебели колкото завеси. Част от стъклописа липсваше – от зейналата дупка там, където би трябвало да се намира окото му, ангелът приличаше на пират.
Тези наблюдения изобщо не се харесаха на Саймън.
Пред Академията, под погледа на ангела пират, крачеха хора. Висока жена с пищна червеникаворуса коса, а зад нея – две момичета, които, предположи Саймън, трябва да бяха ученички в Академията. И двете изглеждаха на неговите години.
Под тромавите крака на Саймън изпращя съчка и трите се обърнаха рязко. Русокосата жена се втурна право към Катарина, сякаш виждаше отдавна изгубената си синьокожа сестра. Сграбчи я за раменете (за немалко смущение на Катарина) и възкликна:
–  Госпожице Лос, слава на Ангела, че дойдохте. Тук цари хаос, абсолютен хаос!
–  Не мисля, че съм имала... удоволствието – отбеляза Катарина, правейки подчертана пауза.
Другата жена се стегна и я пусна, кимвайки така, че косата й се разлетя около раменете.
–  Аз съм Вивиан Пенхалоу, декан на Академията. Приятно ми е да се запознаем.
Може и да говореше официално, ала беше ужасно млада, за да е начело на усилията Академията да отвори наново врати и да подготви нови, крайно необходими ловци на сенки, които да попълнят оределите нефилимски редици. Разбира се, помисли си Саймън, така става, когато си втора братовчедка на консула. Саймън все още се мъчеше да се оправи със системата на управление в света на ловците на сенки, както и с родословните дървета в него. Те като че ли всички бяха свързани от роднински връзки, което беше ужасно смущаващо.
–  Какъв е проблемът, декан Пенхалоу?
–  Ами да си го кажем направо, седмиците, предвидени за ремонт на Академията, очевидно се оказаха, ъъъ... „крайно недостатъчни" като че ли е изразът, който най-добре описва ситуацията – заобяснява декан Пенхалоу, а думите валяха от устата й. – А някои от учителите... ъъъ... напуснаха неочаквано. Не вярвам, че възнамеряват да се върнат. Всъщност някои от тях ми го съобщиха с доста рязък език. Освен това Академията е мъничко студена и ако трябва да бъдем съвсем откровени, далеч не мъничко структурно нестабилна. На всичко отгоре, в интерес на пълната истина, трябва да си призная, че имаме проблем с хранителните запаси.
Катарина повдигна вежда с цвета на слонова кост.
–  Какъв е проблемът с хранителните запаси?
–  Нямаме такива.
–  Това действително е проблем.
Раменете на декана увиснаха и гърдите й сякаш се отпуснаха, като че ли да таи всичко това в себе си я беше стягало като в невидим корсет от тревога.
–  Момичетата с мен са две от по-големите ни възпитанички и произлизат от добри нефилимски семейства – Джули Бовейл и Беатрис Велес Мендоса. Пристигнаха вчера и помощта им вече е неоценима. А това трябва да е младият Саймън – добави тя и го дари с усмивка.
Саймън се сепна за миг, без да е сигурен защо, докато не си спомни смътно, че много малко възрастни ловци на сенки бяха демонстрирали каквито и да е признаци на задоволство, че сред тях има вампир. Разбира се, сега тя нямаше причина да го намрази от пръв поглед. Освен това беше посрещнала Катарина с нетърпение, помисли си Саймън; може би щеше да се окаже окей. Или просто нямаше търпение Катарина да й помогне.
–  Е, добре – заяви Катарина. – Каква изненада само – в сграда, опустяла напълно след един катаклизъм преди десетилетия, не всичко върви съвършено гладко само няколко седмици след отварянето й. Най-добре ми покажете някои от най-проблемните места. Мога да ги позакрепя, така че да не се занимаваме с цялата врява, която би се вдигнала, ако някой мъничък ловец на сенки си счупи вратлето.
Всички я зяпнаха.
–  Непоправимата трагедия, исках да кажа – поправи се Катарина и се усмихна ведро. – Може ли да се лишим от едно от момичетата, за да заведе Саймън в стаята му?
Изглежда, нямаше търпение да се отърве от него. Наистина не го харесваше. Саймън не можеше да си представи какво й беше направил.
Декан Пенхалоу продължи да се взира в нея още миг, а после се взе в ръце.
–  О, да, да, разбира се. Джули, ще се погрижиш ли? Настани го в стаята в кулата.
Веждите на Джули подскочиха.
–  Наистина ли?
–  Да, наистина. Първата стая в източното крило – обясни деканът с неестествен глас, след което се обърна към Катарина. – Госпожице Лос, още веднъж – толкова се радвам, че дойдохте. Действително ли можете да отстраните някои от проблемите ни?
–  Има поговорка: „Нужен е долноземец, за да оправи бъркотиите на ловците на сенки" – отбеляза Катарина.
–  Аз... не я бях чувала – отвърна декан Пенхалоу.
–  Колко странно. – Гласът на Катарина започна да заглъхва, докато те се отдалечаваха. – Долноземците често я използват. Много често.
Саймън се оказа изоставен, сам с ученичката насреща си, Джули Бовейл. Другото момиче му беше харесало повече. Джули беше хубава, ала лицето, носът и устата й бяха странно тесни и създаваха впечатлението, че цялото й лице беше присвито неодобрително.
–  Саймън, нали така? – попита тя и устните й, създадени сякаш само за да бъдат свивани, изтъняха още повече. – Последвай ме.
Тя се обърна, движенията й – резки като на тренировъчен сержант. Саймън бавно прекрачи прага на Академията след нея и се озова в отекващо фоайе, зала със сводест таван. Отметна глава назад и се опита да прецени дали зеленикавият оттенък на тавана се дължи на светлина, струяща през стъклописния прозорец, или беше покрит с мъх.
–  Не изоставай, ако обичаш – долетя гласът на Джули откъм един от шестте тъмни, неголеми сводове, издълбани в каменната стена. Собственичката на гласа беше изчезнала и Саймън потъна в мрака след нея.
Той се оказа просто сумрачно каменно стълбище, отвеждащо в сумрачен каменен коридор. И тук нямаше почти никаква светлина, защото прозорците бяха миниатюрни процепи в камъните. Саймън си спомни, че е чел за подобни прозорци, направени така, че никой да не може да те обстрелва през тях, докато ти си в състояние да изпращаш стрели навън.
Джули го поведе по един коридор, после по друг, изкачиха няколко стъпала, прекосиха още един коридор, минаха през малка кръгла стая (доста приятна, за разлика от всичко останало досега) и излязоха в поредния коридор. Всички тези тъмни камъни, които го притискаха отвсякъде, съчетани със странната миризма и дългите коридори, извикваха в ума на Саймън думи като „гробница" и „мавзолей". Опитваше се да не го прави, ала те сами изникваха в съзнанието му.
–  Значи, си ловец на демони – подхвърли Саймън и като намести сака на рамото си, забърза след Джули. – Как е?
– Ловец на сенки. И именно заради това си тук, за да откриеш – отвърна момичето и спря пред една от многобройните врати, представляваща лакиран дъб, обкован с черно желязо; бравата с формата на ангелски крила беше излъскана от употреба.
Вътре имаше малка каменна стая с две тесни легла (върху едното от които лежеше отворен куфар) с гравирани дървени колони, прозорец със стъкло на ромбове, помътняло от прах, и голям гардероб, килнат настрани, сякаш единият му крак липсваше.
Имаше също така и едно момче, покачено върху стол. То се обърна бавно към тях и ги погледна от високо, сякаш беше статуя върху пиедестал.
Дори приличаше донякъде на статуя, или поне статуя, която някой беше облякъл в дънки и ярка жълточервена тениска за ръгби. Чертите на лицето му бяха като изваяни, освен това имаше широки рамене и атлетичен вид, като повечето ловци на сенки. Саймън подозираше, че Ангелът едва ли избира астматици или онези, които в училище се бе случвало да посрещнат някоя и друга волейболна топка с лицето си. Момчето имаше златист загар, тъмнокафяви очи и къдрава светлокестенява коса, падаща над челото. Когато им се усмихна, на едната му буза се появи трапчинка.
Саймън не се смяташе за специалист по мъжката красота, ала зад гърба му се разнесе тихичък звук, който го накара да погледне през рамо.
Тихичкият звук беше въздишка, откъснала се от Джули, която въздъхна отново, а по тялото й пробяга тръпка. Саймън си помисли, че то вероятно бе, защото момчето наистина си го биваше на външен вид.
Той направи физиономия. Очевидно всички мъже ловци на сенки бяха като модели от каталог за бельо, включително и новият му съквартирант. Животът му беше някаква шега.
Джули като че ли беше напълно погълната от това, да съзерцава типа върху стола. Саймън имаше няколко въпроса, като „Кой е това?" и „Защо е върху стол?", но не искаше да пречи.
–  Страшно се радвам, че дойдохте – прошепна момчето върху стола. – Сега... недейте да се паникьосвате.
Джули направи крачка назад.
–  Какъв ти е проблемът? – обади се Саймън. – Нали ти е ясно, че изрази като „недейте да се паникьосвате" автоматично карат всички да се паникьосат! Обясни ни за какво всъщност става дума.
–  Окей, думите ти не са лишени от основание – продължи другото момче. Имаше акцент, гласът му се лееше, ала някои срички подчертаваше особено. Саймън беше почти сигурен, че е шотландец. – Просто смятам, че в гардероба има демон опосум.
–  В името на Ангела! – възкликна Джули.
–  Ама че абсурд – отсече Саймън.
В този миг откъм гардероба се разнесе звук. Тътрузещ, сумтящ, съскащ звук, от който косъмчетата по тила на Саймън настръхнаха.
Бърза като мълния и с характерното за ловците на сенки изящество, Джули скочи върху празното легло. Неговото легло, предположи Саймън. Това, че беше тук само от две минути, а едно момиче вече се беше хвърлило върху леглото му, би трябвало да му се стори вълнуващо, само дето то всъщност бягаше от пъклени гризачи.
–  Направи нещо, Саймън!
–  Да, Саймън... ти Саймън ли се казваш? Здрасти, Саймън... моля те, направи нещо с демоничния опосум.
Шумовете, долитащи откъм гардероба, бяха доста силни и Саймън не беше съвсем сигурен. Звучеше така, сякаш вътре се спотайва нещо огромно.
–  Родена съм в Града от стъкло – заяви Джули. – Аз съм ловец на сенки и мога да се оправям със силите на злото. Ала освен това съм отраснала в хубава къща, която не гъмжи от всякакви мръсни твари!
–  Е, аз съм от Бруклин – отвърна Саймън – и не че искам да говоря лошо за родния си град, нито пък да го нарека сметище, бъкащо от гадинки, с хубава музика, но познавам гризачите. Всъщност мисля, че самият аз бях гризач, но то беше само за малко... не си го спомням много ясно и предпочитам да не го обсъждам. Смятам, че мога да се оправя с един опосум... който, сигурен съм, не е демоничен.
–  Аз го видях, а вие – не! – възкликна момчето върху стола. – Казвам ви, беше подозрително голям! Пъклено голям.
Думите му бяха последвани от ново шумолене и заплашително сумтене. Саймън се приближи до отворения куфар върху леглото. Вътре имаше още цял куп тениски за ръгби, но върху тях почиваше нещо друго.
–  Това оръжие ли е? – попита Джули.
–  Ъ, не – обясни Саймън.– Ракета за тенис.
Ловците на сенки имаха нужда да си разнообразят извънкласните занимания.
Подозираше, че тенис ракетата ще се окаже наистина ужасно оръжие, но тя бе всичко, с което разполагаше. Приближи се предпазливо до гардероба и отвори вратата. Вътре, върху цял куп раздробено, изгризано дърво, стоеше опосум. Червените му очички блестяха и малката му уста се отвори, съскайки насреща му.
–  Ама че отвратително – обади се Джули. – Убий го, Саймън.
Опосумът се раздвижи, сякаш се канеше да се стрелне напред, и Саймън стовари ракетата върху камъните. Опосумът отново изсъска и се стрелна в друга посока. На Саймън му хрумна шантавата идея, че животинчето финтира, миг преди да се стрелне между краката му. Саймън издаде звук, който страшно приличаше на грак, отскочи назад и замаха трескаво във всички посоки, удряйки каменните плочи на пода около себе си. Другите двама изпищяха. Саймън се обърна рязко, опитвайки се да открие опосума, зърна козина с крайчеца на окото си и се обърна на другата страна. Момчето върху стола, дали търсейки опора, или пък в нескопосан опит да му помогне, го сграбчи за раменете и се помъчи да го завърти, като се държеше за тениската му.
–  Ето там! – изкрещя то в ухото на Саймън, който опита да се обърна по собствена воля, оказа се завъртян против нея и в резултат се блъсна заднешком в стола.
Усети как той се накланя към него и момчето отгоре му отново го сграбчи за раменете. Бездруго замаян, Саймън се олюля, видя малкото космато телце на опосума да пробягва по гуменката му и допусна фатална грешка. Удари собствения си крак с ракетата за тенис. Адски силно.
Саймън, столът, момчето върху стола и ракетата се сгромолясаха върху каменния под.
Опосумът изхвърча през вратата, хвърляйки му, както му се стори на Саймън, триумфиращ червеноок поглед.
Саймън изобщо не беше в състояние да го преследва, тъй като в момента беше оплетен в бъркотия от крака на човеци и столове, а и си беше ударил тила в колоната на леглото.
Тъкмо се опитваше да седне, като разтъркваше главата си, чувствайки се леко замаян, когато Джули скочи от леглото. Колоната се олюля от движението й и отново го прасна по тила.
–  Е, аз ще ви оставям, преди онази твар да се е върнала в бърлогата си! Ъъъ... искам да кажа, аз ще ви оставям. – Тя поспря на вратата, загледана натам, накъдето беше изчезнал опосумът. – Чао засега – добави и се втурна в обратната посока.
– Ау. – Саймън се отказа от опитите да седне и се облегна назад. Лицето му се разкриви в гримаса. – Ама наистина, ау! Е, това беше...
Той посочи стола, отворената врата, отвратителния гардероб и собственото си проснато на пода тяло.
– Това беше... – Поклати глава и се разсмя. – Беше наистина впечатляващо изпълнение от страна на трима страхотни бъдещи ловци на демони.
Момчето, което вече не беше върху стола, изглеждаше доста стреснато, по всяка вероятност защото си мислеше, че новият му съквартирант е луд и се киска заради някакви си опосуми. Саймън обаче не можеше да спре, то беше по-силно от него.
Всеки от ловците на сенки, които познаваше в Ню Йорк, би се оправил със ситуацията, без окото му да мигне. Сигурен бе, че Изабел би му отсякла главата с меч. А ето че сега беше заобиколен от хора, които се паникьосваха, пищяха и се катереха по столовете, истински смешници, които не бяха в състояние да се справят с най-обикновен гризач, и Саймън беше един от тях. Те всички бяха просто обикновени хлапета.
Беше такова облекчение, че на Саймън му се зави свят. А може и да бе, защото си беше ударил главата.
Без да престава да се смее, той погледна към своя съквартирант. Другото момче срещна очите му.
– Колко жалко, че учителите ни не видяха това страхотно представление – отбеляза то сериозно, а после избухна в смях, закривайки устата си ръка. Малки бръчици от смях се очертаха в ъгълчетата на очите му, сякаш непрекъснато се смееше и лицето му беше свикнало с това. – Ще ги сразим.
След краткия изблик на опосумова истерия Саймън и новият му съквартирант се надигнаха от пода и се заеха да си разопаковат нещата и да се запознаят.
–  Извинявай за това. Никак не ме бива с пъплещи малки твари. Надявам се, че ще се бия с малко по-височки демони. Аз съм Джордж Лъвлейс, между другото – представи се момчето, присядайки на леглото до отворения си куфар.
Саймън се взря в собствения си сак, пълен с многобройните му смешни тениски, а после обърна подозрителен поглед към гардероба. Не бе сигурен дали може да повери тениските си на това опосумово свърталище.
–  Значи, си ловец на сенки?
Вече бе наясно как се образуваха имената на ловците на сенки, а и още от самото начало се беше досетил, че Джордж е един от тях. Само дето това беше, преди да реши, че Джордж може и да се окаже свестен. Сега беше разочарован. Прекрасно знаеше какво мислят ловците на сенки за мунданите. А би било хубаво да премине през обучението заедно с някой, за когото всичко това също беше ново.
Хубаво би било отново да има готин съквартирант. Като Джордан. Не си спомняше много добре Джордан, своя съквартирант, докато беше вампир, но онова, което си спомняше, беше хубаво.
– Е, аз съм Лъвлейс – отвърна Джордж. – През осемнайсети век предшествениците ми зарязали задълженията си на ловци на сенки от мързел, установили се край Глазгоу и станали най-добрите крадци на овце в областта. Единственият друг клон на рода Лъвлейс се отказал от ловуването на сенки през деветнайсети век... Мисля, че имали дъщеря, която се върнала към него, но тя умряла, така че сега сме останали само ние. Ловците на сенки редовно чукали на вратата на предишните поколения и всеки път моите храбри предшественици им отвръщали: „А, не, предпочитаме си овцете", докато най-сетне от Клейва престанали да идват, защото им омръзнало от лентяи като нас. Какво да ти кажа? Родът Лъвлейс не е от амбициозните.
Джордж сви рамене и махна с ракетата за тенис, сякаш за да каже: „Какво да ги правиш". Кордажът на ракетата беше скъсан, ала тя си оставаше единственото им оръжие, в случай че опосумът се завърне.
Саймън си погледна телефона. Както можеше да се очаква, в Идрис нямаше обхват, и той го метна върху тениските в сака си.
–  На това му се казва благородно потекло.
– Ако щеш, вярвай, допреди няколко седмици не знаех нищичко за това. Ловците на сенки отново ни потърсиха, за да ни кажат, че се нуждаят от нови, ъ, ловци на демони в битката срещу злото, защото цял куп от тях били умрели в някаква война. Трябва да им го признае човек – определено знаят как да те спечелят.
– Трябва да си направят брошури – предложи Саймън и Джордж се ухили. – Просто няколко от тях, изглеждащи адски готино и целите облечени в черно. Може да пише нещо като: „ГОТОВИ ЛИ СТЕ ДА ОТКРИЕТЕ ОПАСНИЯ ТИП В СЕБЕ СИ?" Свържи ме с маркетинговия отдел на ловците на сенки, имам още цял куп бисери като този.
–  Боя се, че имам лоша новина за уменията на повечето ловци на сенки с фотокопирните машини – отвърна Джордж. – Както и да е, оказа се, че родителите ми са знаели през цялото време и изобщо не са ми казали. Така де, защо бих проявил интерес към нещо такова? Твърдяха, че баба ми е луда, когато говореше как била танцувала с феите! Преди да си тръгна, ясно дадох да се разбере какво мисля за това, че са крили нещо толкова готино от мен. На което татко отвърна, че ако трябва да сме честни, баба действително не е с всичкия си. Само дето феите са съвсем истински. Е, може би не и десетсантиметровият й любим, на име Синчец.
– Бас държа, че е така – съгласи се Саймън, прехвърляйки през ума си всичко, което си спомняше за феите. – Но не бих заложил твърде много.
– Значи, си от Ню Йорк? – каза Джордж. – Адски готино.
Саймън сви рамене. Не беше сигурен какво да отговори, при положение че през целия си живот се бе чувствал в свои води в Ню Йорк, а после и градът, и собствената му душа го бяха предали. Когато до болка искаше да се махне от там.
– Ти как научи за всичко това? Да не си надарен със Зрението?
– Не – бавно отговори Саймън. – Не, аз съм си съвсем обикновен, но най-добрата ми приятелка откри, че е ловец на сенки и дъщеря на един наистина гаден тип. Както и сестра на един друг адски гаден тип. Никак не й върви с роднините. Аз се оказах оплетен във всичко това и да ти кажа честно, не си спомням всичко, защото...
Саймън спря и се опита да измисли начин да обясни демонската си амнезия по такъв начин, че Джордж да не реши, че и той има същите проблеми като баба му. А после видя, не Джордж го гледа с широко отворени очи.
–  Ти си Саймън – ахна той. – Саймън Люис.
– Аха – отвърна Саймън. – Хей. Да не би името ми да е на вратата или пък има някакъв дневник, в който трябва да се разпиша...
– Вампирът – отвърна Джордж. – Най-добрият приятел на Мери Моргенстърн!
– Ъ, Клеъри – поправи го Саймън. – Ами да. Ще ми се да мисля за себе си като за бившия нежив.
Начинът, по който Джордж го гледаше, сякаш бе адски впечатлен, а не разочарован или очакващ нещо, бе мъничко смущаващ. Както и – трябваше да си признае Саймън – доста приятен. Толкова различен от начина, по който го гледаха всички останали както в стария, така и в новия му живот.
– Ти не разбираш. Пристигам аз в този леден пъкъл, пълен със слуз и гризачи, и всички в Академията приказват за някакви герои, които са на моите години, а са били в адско измерение. Казвам ти, това определено ме накара да погледна по друг начин факта, че тоалетните тук не работят.
– Тоалетните не работят? Но какво... как...
Джордж се прокашля.
– Връщаме се към природата, ако ме разбираш.
Джордж и Саймън погледнаха през прозореца към гората навън, чиито листа се поклащаха леко на вятъра, а после се спогледаха мрачно и печално.
– Сериозно, всички говорят само за теб и твоята групичка герои – заяви Джордж, връщайки се към една по-приятна тема.– Е, за това, както и за факта, че в пещите живеят гълъби. Ти си спасил света, нали? И не си спомняш. Сигурно е адски странно.
– Да, Джордж, странно е. Благодаря, че ми напомни.
Джордж се засмя, метна счупената тенис ракета на пода и продължи да зяпа Саймън, сякаш пред него стои някоя наистина невероятна личност.
– Леле. Саймън Люис. Май в Академията за ужасии има някой, на когото трябва да благодаря, задето ми изпратиха най-готиния съквартирант.

* * *

Джордж го заведе на вечеря, нещо, за което Саймън му беше дълбоко благодарен. Трапезарията страшно приличаше на останалите квадратни каменни стаи в Академията, само дето в единия й край имаше масивна резбована полица, над която висяха кръстосани мечове и мото, което бе толкова изтрито, че Саймън не можеше да го прочете.
Имаше няколко кръгли маси с дървени столове с най-различни размери около тях. Саймън сериозно започваше да си мисли, че Академията беше обзаведена с вещите от гаражната разпродажба на някой възрастен човек. Масите бяха претъпкани с хлапета. Повечето бяха поне две години по-малки от Саймън; доста от тях бяха и още по-малки. Саймън не си беше дал сметка, че е малко големичък тепърва да се обучава за ловец на сенки, и това го изпълни с безпокойство. Изпита огромно облекчение, когато забеляза няколко бегло познати лица на неговата възраст.
Джули с присвитото лице, Беатрис и още едно момче ги забелязаха и им помахаха да отидат при тях. Саймън предположи, че махат на Джордж, но когато се настаниха, Джули се приведе към него.
– Как можа да не ми кажеш, че си Саймън Люис. Мислех, че си просто мундан.
Саймън се отдръпна лекичко.
– Аз съм просто мундан.
Джули се засмя.
–  Знаеш какво искам да кажа.
– Иска да каже, че всички сме ти задължени, Саймън – обади се Беатрис Мендоса и му се усмихна. Имаше страхотна усмивка. – Не сме го забравили. Радваме се да се запознаем и се радваме, че си сред нас. Може би дори като никога ще можем да водим разумни разговори с едно момче. Никакъв шанс за това с Джон.
Другото момче, чиито бицепси бяха колкото главата на Саймън, му протегна ръка през масата. Въпреки че тя си беше направо плашеща, Саймън я стисна.
–  Джонатан Картрайт. Приятно ми е.
–  Джонатан – повтори Саймън.
– Много популярно име сред ловците на сенки – обясни Джон. – Като Джонатан Ловеца на...
–  Ъ, да, знам, имам си копие на Кодекса – каза Саймън.
Клеъри му беше дала своето и той с удоволствие беше прочел какво пише в него за практически всички от Института. Имаше чувството, че ги опознава на сигурно място, където те не можеха да го видят как се проваля и разкрива пропуските в познанията си. – Просто... познавам и други, на име Джонатан. Не че им казват Джонатан. Не че им казваха Джонатан.
Почти не си спомняше брата на Клеъри, ала знаеше името му. Не изгаряше от желание да си припомни повече.
– А, да, Джонатан Херондейл – каза Джон. – Ами да, ти го познаваш. Ние с него също сме доста добри приятели. Показах му един-два трика, които сигурно са ви помогнали в демонските царства, нали?
–  За... за Джейс ли говориш? – попита Саймън колебливо.
–  Много ясно – отвърна Джон. – Той сигурно ме е споменал.
–  Не си спомням... Но пък аз имам демонска амнезия.
Джон кимна и сви рамене.
–  А, да. Кофти. Сигурно е с поменал за мен, но ти си забравил заради демонската си амнезия. Не искам да се хваля, ама ние сме страшно близки, аз и Джейс.
–  Ще ми се и аз да бях близка с Джейс Херондейл – въздъхна Джули. – Толкова е красив.
–  Страшно апетитно парче е – съгласи се Беатрис замечтано.
– А този кой е? – попита Джон, присвивайки очи срещу Джордж, който се облягаше в стола си с доста развеселен вид.

–  Понеже заговорихте за апетитни парчета, нали? Джордж Лъвлейс
1
 – представи се Джордж.– Казвам името си без притеснение, защото съм напълно сигурен в своята мъжественост.

–  А, един Лъвлейс. – Челото на Джон се проясни. – Да, може да седнеш при нас.
– Трябва да си призная, че досега името ми никога не е било особена препоръка – отбеляза Джордж. – Ловци на сенки, иди ги разбери.
– Е, нали разбираш – каза Джули. – Най-добре да се движиш с други от твоя поток.
– Моля? – обади се Саймън.
– В Академията има два потока – обясни Беатрис. – Потокът за мундани, където на учениците им обясняват по-подробно за нашия свят и получават основната подготовка, от която отчаяно се нуждаят, и потокът за истинските ловци на сенки, където ни преподават по програма за напреднали.
Джули сви устни.
– Това, което Беатрис се опитва да каже, е, че в Академията има елит и утайка.
Саймън ги зяпна, усетил, че му прималява.
– Ами... аз ще съм в курса на утайката.
– Не, Саймън, не! – възкликна Джон с шокиран вид. – Естествено, че няма.
– Но аз съм мундан – повтори Саймън.
– Не си обикновен мундан, Саймън – увери го Джули. – Ти си изключителен мундан. Което означава, че за теб ще бъде направено изключение.
– Ако някой само опита да те сложи при мунданите, ще си има работа с мен – заяви Джон надменно. – Естествено, всеки приятел на Джейс Херондейл е и мой приятел.
Джули потупа Саймън по ръката. Саймън се взря в нея, сякаш тя принадлежеше на някой друг. Не искаше да го сложат в потока на загубеняците, но и не се чувстваше комфортно да го уверяват, че няма да бъде един от тях.
Ала му се струваше, че си спомня Изабел, Джейс и Алек да казват някои не особено приятни неща по адрес на мунданите. Изабел, Джейс и Алек не бяха лоши. Просто бяха възпитани така – не мислеха наистина онова, което казваха. Саймън бе сигурен в това.
Беатрис, която Саймън беше харесал от пръв поглед, се приведе през Джули и каза:
– Напълно си си заслужил мястото.
Усмихна му се срамежливо и той й се усмихна в отговор.
– Е... аз при утайката ли ще бъда? – попита Джордж бавно. – Не знам нищо за ловците на сенки, долноземците и демоните.
– О, не – увери го Джон. – Ти си Лъвлейс. Ще откриеш, че всичко ти се удава ужасно лесно. То ти е в кръвта.
Джордж прехапа устна.
– Щом казваш.
– Повечето ученици в Академията ще бъдат в елитния курс – побърза да каже Беатрис. – По-голямата част от новодошлите са като теб, Джордж. Ловците на сенки обикалят целия свят в търсене на изгубени и разпилени хора, в чиито вени тече нефилимска кръв.
– Значи, кръвта ти печели място в елитния курс – уточни Джордж. – А не познанията.
– Напълно справедливо е – отвърна Джули. – Виж Саймън. Естествено, че ще е в елитния поток. Доказал е, че е достоен.
– Саймън трябваше да спаси света, а нас ще ни приемат просто защото носим правилната фамилия? – попита Джордж безгрижно и намигна на Саймън. – Кофти късмет, мой човек.
Около масата се възцари неловко мълчание, ала Саймън подозираше, че никой не се чувства по-неловко от него.
– Случва се да сложат някого с нефилимска кръв в потока на утайката, ако се опозори – рязко каза Джули. – Но като цяло, да, той е запазен за мунданите. Така се е правело в Академията преди, така ще бъде и сега. Приемаме някои мундани, такива, които са надарени със Зрението или пък притежават забележителни атлетични способности. За тях това е прекрасна възможност, шанс да станат нещо повече, отколкото са си мечтали някога. Ала те не могат да се мерят с истинските ловци на сенки. Несправедливо би било да го очакваме от тях. Не могат всички да бъдат Саймън.
– Някои от тях просто няма да притежават нужната дарба – отбеляза Джон надменно. – Някои от тях няма да преживеят Извисяването.
Саймън отвори уста, но преди да успее да попита още нещо, бе прекъснат от звука на плясване с ръце.
– Скъпи мои ученици, настоящи и бъдещи ловци на сенки – започна декан Пенхалоу, надигайки се от стола си. – Добре дошли! Добре дошли в Академията за ловци на сенки. Истинска радост е да ви видим събрани тук, за официалното отваряне на Академията, където ще подготвим цяло едно ново поколение да се подчинява на законите, основоположени от Ангела. Чест е да бъдете избрани да дойдете тук, а за нас е радост да ви приемем.
Саймън се огледа наоколо. Имаше около двеста ученици, сбутани неудобно около паянтови маси. Забеляза, че някои от тях изглеждаха много малки, мърляви и занемарени. Саймън усети, че го изпълва съчувствие към тях, като едновременно с това се зачуди какво ли бе положението с течащата вода в Академията.
Никой не изглеждаше така, сякаш се чувства поласкан да е тук, и Саймън се запита какви ли бяха методите, с които ловците на сенки набираха възпитаници. Джули говореше така, сякаш бяха наистина благородни, сякаш издирваха изгубени нефилимски семейства и предлагаха на мунданите невероятни възможности, ала някои от тези деца не изглеждаха на повече от дванайсет години. Саймън се зачуди какъв ли трябва да е животът ти, ако едва дванайсетгодишен си готов да се откажеш от него и да отидеш да се биеш с демони.
– Редиците на персонала ни понесоха някои неочаквани загуби, но съм сигурна, че ще се справим прекрасно с отличните преподаватели, които ни остават – продължи декан Пенхалоу. – Позволете ми да ви представя Дилейни Скарсбъри, който ще отговаря за физическата ви подготовка.
Седналият до нея мъж се изправи. В сравнение с него, бицепсите на Джон приличаха на гроздови зърна, поставени до грейпфрут, а на едното си око имаше превръзка, като ангела върху стъклописа.

Саймън се обърна бавно и погледна към Джордж, надявайки се, че другото момче ще разбере какво си мисли.
Леле мале
, оформи той беззвучно.

Джордж, който очевидно го разбра, кимна и отвърна по същия начин: Ловец на сенки пират!
– Нямам търпение да ви смачкам на пюре и да оформя свирепи воини от него – заяви Скарсбъри.
Джордж и Саймън отново се спогледаха многозначително.
Едно момиче на масата зад Саймън се разплака. Изглеждаше на около тринайсет години.
–  А това е Катарина Лос, дълбоко уважавана магьосница, която ще ви научи на цял куп неща за... историята и други такива!
– Ура – каза Катарина Лос и махна лениво със сините си пръсти, сякаш бе решила да изръкопляска, без да си даде труда да вдигне и двете си ръце.
Декан Пенхалоу продължи решително напред.
– В миналото, тъй като ловците на сенки идват от цял спят, в Академията всеки ден се е поднасяло вкусно ястие от различна страна. Определено възнамеряваме да подновим тази традиция! Ала тъй като в момента кухненските ни помещения са мъничко позанемарени, днес имаме...
– Супа – заяви Катарина безстрастно. – Цели казани с мътна, кафява супа. Добър апетит, хлапета.
Декан Пенхалоу продължи във все същия приповдигнат Дух:
–  Точно така. Добър апетит на всички. И още веднъж добре дошли.
Действително нямаше нищо друго, освен огромни метални казани, пълни с доста съмнителна супа.
Саймън се нареди на опашка за храна и надникна в мазните дълбини на тъмната течност.
– В това нещо има ли алигатори?
– Не мога да гарантирам със сигурност – отвърна Катарина, взирайки се в купичката си.
Саймън беше изтощен и все така прималял от глад, когато се пъхна в леглото тази вечер. Опита да си пооправи настроението, припомняйки си как едва наскоро върху същото това легло имаше момиче. Момиче върху леглото му за първи път, помисли си той, ала после спомени като облаче, пробягало пред луната, замъглиха увереността му. Спомни си как Клеъри спи в леглото му, когато и двамата бяха толкова малки, че пижамите им бяха украсени с камиончета и понита. Спомни си как я целува и вкуса й като на прясна лимонада. А после си спомни Изабел, тъмната й коса – разпиляна по възглавницата му, гърлото й – оголено за него, а ноктите на краката й го драскаха лекичко, като в секси вампирски филм (ако не се броеше това с ноктите). Другият Саймън бе не само герой, но и истински покорител на женските сърца. Е, повече, отколкото беше сега.

Изабел
. Устните на Саймън се отвориха, за да оформят името й, притиснати във възглавницата. Беше си казал, че няма да мисли за нея, не и докато не започнеше да напредва в Академията. Не и докато не започнеше да става по-добър, да става онзи, който тя искаше да бъде.

Изпъна се по гръб в леглото и се взря в каменния таван.
– Буден ли си? – прошепна Джордж. – Аз също. Все си мисля, че опосумът ще се върне. Откъде се взе изобщо, Саймън? Къде се дяна?

* * *

Саймън откри какви изпитания го очакват, ако иска да се превърне в ловец на сенки, още на следващия ден.
Първо, защото Скарсбъри им вземаше мерки за тренировъчното им облекло, което си беше ужасяващо преживяване само по себе си. Второ, защото процесът включваше обидни лични коментари по адрес на физиката му.
– Имаш толкова тесни рамене – отбеляза Скарсбъри замислено. – Като на жена.
– Аз съм гъвкав – уведоми го Саймън с достойнство и погледна горчиво към Джордж, който седеше на една пейка и го чакаше да свърши.
Тренировъчното облекло беше без ръкави и Джули вече се беше приближила до него, за да му направи комплимент за това, колко добре му стои, и да го докосне по ръката.
– Слушай какво ще ти кажа – рече Скарсбъри. – Тук имам една униформа, ушита за момиче...
– Добре – отвърна Саймън. – Искам да кажа, ужасно, но добре! Дайте ми я.
Скарсбъри тикна сгънатия черен плат в ръцете му.
– Предвидена е за високо момиче – увери го с глас, който може би трябваше да бъде успокояващ, но определено беше прекалено висок.
Всички наоколо се огледаха и ги зяпнаха. Саймън си заповяда да не се поклони саркастично и се отдалечи сърдито, за да си облече униформата.
След като им раздадоха тренировъчно облекло, беше време да ги въоръжат. Мунданските ученици не можеха да носят руни, нито да използват стилита, както и по-голямата част от оръжията на ловците на сенки, така че всички получиха мундански оръжия; идеята бе по този начин да разширят познанията на децата с нефилимска кръв. Саймън се боеше, че неговите познания върху оръжията бяха големи, колкото грахово зърно.
Декан Пенхалоу обиколи всички с гигантски кутии, пълни с ужасяващи ножове, което изглеждаше адски странно в академична среда, и ги помоли да си изберат кама, която да им подхожда.
Саймън си избра една наслуки, след което се настани на бюрото си, играейки си с нея.
Джон кимна към оръжието му.
– Готино.
– Аха. – Саймън му кимна в отговор и размаха острието. – И аз това си помислих. Готино. Адски промушващо.
Саймън заби камата в бюрото, при което острието се заклещи в дървото и той трябваше да положи усилие, за да го освободи.
Мислеше си, че тренировките не биха могли да бъдат толкова ужасни, колкото подготовката за тях, ала те се оказаха неизразимо по-отвратителни.

* * *

Половината от деня в Академията беше изпълнен с физическа дейност. Беше като половин ден в спортния салон. Спортен салон с ножове.
Докато ги обучаваха на основните принципи на фехтовката, Саймън бе сложен в двойка с момичето, което беше забелязал в трапезарията, онова, което беше заплакало, когато им бяха представили Скарсбъри.
– Тя е от потока на утайката, но доколкото разбирам, ти нямаш кой знае какъв опит с фехтовката – обясни Скарсбъри. – Кажи ми, ако не е достатъчно голямо предизвикателство за теб.
Саймън го зяпна, вместо да направи онова, което му се искаше в действителност – да заяви, че не може да повярва, че един възрастен нарича някого „утайка" в лицето.
След това погледна към момичето. То беше навело тъмнокосата си глава, мечът искреше в потреперващата му ръка.
– Здравей. Аз съм Саймън.
– Знам кой си – измърмори то.
А, да, Саймън очевидно беше знаменитост. Ако притежаваше всичките си спомени, това може би щеше да му се струва нормално. Може би щеше да знае, че го заслужава, вместо да е уверен в обратното.
– Как се казваш? – попита той.
– Марисол – отвърна момичето неохотно.
Саймън забеляза, че бе престанало да трепери сега, когато Скарсбъри го нямаше.
– Не се тревожи – каза той окуражително. – Ще карам по-леко.
– Хмм – бе единственият отговор на Марисол. Не изглеждаше така, сякаш ще се разплаче; очите й бяха присвити.
Саймън не беше свикнал да общува с доста по-малки от него деца, но и двамата бяха мундани, така че изпитваше някакво неловко чувство на близост.
– Свикваш ли тук? Липсват ли ти родителите ти?
– Нямам родители – отвърна Марисол с тънко, твърдо гласче.
Саймън имаше чувството, че са го зашлевили. Ама че беше идиот. Беше мислил за това, за причината мундански деца да поискат да дойдат в Академията. Мунданите щяха да бъдат принудени да се откажат от родителите, семействата, предишния си живот. Освен, разбира се, ако нямаха родители и семейства. Беше си мислил за това, ала бе забравил, погълнат единствено от себе си. Той имаше дом, в който да се върне, дори и да не беше съвършен. Имал бе избор.
– Какво ти казаха ловците на сенки, когато дойдоха да те вербуват?
Марисол се взираше в него с ясен студен поглед.
– Казаха ми, че ще се бия.
Оказа се, че Марисол беше вземала уроци по фехтовка, откакто беше проходила. Направи го на нищо, оставяйки го в прахта (най-буквално), повален от дребната, въоръжена с меч вихрушка, която връхлетя отгоре му.
На всичкото отгоре, докато падаше, се прониза със собствения си меч, но нараняването не беше сериозно.
– Беше прекалено мек с нея – подхвърли Джон, който тъкмо минаваше наблизо и му помогна да се изправи. – Така утайките никога няма да се научат.
Гласът му беше мил, но не и погледът, който хвърли на Марисол.
– Остави я на мира – измърмори Саймън, ала не каза, че Марисол го беше победила съвсем честно.
Те всички го мислеха за герой.
Джон му се усмихна широко и се отдалечи. Марисол дори не го погледна. Саймън огледа крака си, който болеше.
Не бяха само ножове и остриета. Подготовката включваше и най-обикновени неща, като бягане, ала докато се опитните да не изостава от хора, далеч по-атлетични, отколкото той бе бил някога, Саймън непрекъснато бе измъчван от спомени за това, как дробовете му не изгарят от недостиг на кислород, как сърцето му не думка като чук в гърдите му от напрежение. Някога той бе бърз, по-бърз от когото и да било от тези бъдещи ловци на сенки, студен, хищнически и силен.
И мъртъв, напомни си, докато за пореден път изоставаше над другите. Не искаше да бъде мъртъв.
И все пак дори тичането беше за предпочитане пред ездата. Започнаха с ездата още в първия петък след пристигането си. Според Саймън се предполагаше това да е нещо като награда за тях.
Всички други се държаха сякаш наистина беше така. Единствено на онези, които принадлежаха към елитния поток, беше позволено да отидат на езда и по време на храненията те се подиграваха на утайката за това, че ще я пропуснат. Това като че ли ободряваше Джули и Джон пред лицето на нескончаемата отвратителна супа.
Саймън, покачен несигурно на гърба на един огромен звяр, който въртеше очи и едновременно с това като че ли се опитваше да танцува степ, изобщо не го намираше за награда. Утайките бяха изпратени да учат разни елементарни факти за света на ловците на сенки. Повечето им часове бяха отделно от тези на елитните и Джон уверяваше Саймън, че са ужасно скучни. Точно в този момент Саймън не искаше нищо друго, освен да му е скучно.
– Сай – повика го Джордж тихичко. – Един бърз съвет. Ездата се получава по-добре, ако си с отворени очи.
– Единственият ми опит с ездата е въртележката в Сентрал Парк – сопна се Саймън. – Ще ме извиниш, ако не съм точно господин Дарси.
Джордж се оказа, както отбелязаха няколко от момичетата, отличен ездач. Конят му се подчиняваше при най-малкото движение, двамата сякаш бяха едно цяло, а слънцето искреше в глупавите му къдрици. Стойката му беше съвършена и когато той го правеше, ездата изглеждаше като нещо лесно и изящно. Саймън си спомни книги, в които бе чел за магически коне, способни да разчетат всяка мисъл на ездача си, книги за коне, родени от Северния вятър. То бе част от това, да бъдеш магически воин – да имаш благороден жребец.
Конят на Саймън беше дефектен, а може би беше гений, разбрал, че ездачът му изобщо не е в състояние да го контролира. Реши да се поразходи из гората, докато на гърба му Саймън ту го умоляваше, ту го заплашваше, ту се опитваше да го подкупи. Ако беше в състояние да прочете всяка мисъл на ездача си, конят на Саймън определено беше садист.
Когато започна да се смрачава и вечерта захладня, той най-сетне се отправи към конюшнята. Саймън нямаше никакво право на глас, но все пак успя да скочи от гърба му и да се прибере, олюлявайки се, в Академията, с вкочанени ръце и колене.
– А, ето те и теб – каза Скарсбъри. – Джордж Лъвлейс щеше да се побърка от притеснение. Искаше да организираме отряд за издирване.
Саймън се разкая за злобните си мисли по адрес на ездаческите умения на Джордж.
– Нека отгатна – отвърна той. – На което останалите са отговорили: „Не, да те изоставят на произвола на съдбата, укрепва характера".
– Изобщо не се страхувах, че може да бъдеш изяден от мечки вдън гората – заяви Скарсбъри, който не изглеждаше така, сякаш дори веднъж в живота си се бе страхувал от каквото и да било.
– Естествено, че не сте. Това би било абе...
– Нали имаше кама – добави Скарсбъри и се отдалечи.
– Моята убиваща мечки кама? – провикна се Саймън след него. – Наистина ли мислите, че да убия мечка с кама изобщо е в сферата на възможното? Каква информация имате за мечки в горите наоколо? Смятам, че е ваша отговорност като преподавател да ми кажете дали в гората има мечки.
– Ще се видим на тренировката по хвърляне на копие утре сутринта, Люис – каза Скарсбъри и продължи напред, без дори да се обърне.
– Има ли мечки в гората? – повтори Саймън на себе си.
Съвсем простичък въпрос. Защо ловците на сенки изобщо не ги бива да отговарят на прости въпроси?

* * *

Дните си минаваха, сливайки се в размазано петно от ужасяваща, агресивна дейност. Ако не хвърляше копие, Саймън беше подмятан из стаята (Джордж винаги му се извиняваше след това, но то не помагаше особено). Ако не се упражняваше с ками, беше фехтовка и още унизителни поражения от остриетата на дребни, зли бъдещи ловци на сенки. Ако не беше фехтовка, беше преминаване през терен с препятствия, а Саймън отказваше да говори за терена с препятствия. Джули и Джон започваха да се държат все по-хладно по време на храненията, подхвърляха си и забележки за мундани.
Най-сетне Саймън стигна, клатушкайки се, до следващото упражнение по безсмисленост и остри предмети, и Скарсбъри му тикна в ръцете лък.
– Искам всички да се опитат да улучат мишените. И, Люис, гледай да не улучиш някой от другите ученици.
Саймън почувства тежестта на лъка в ръцете си. Имаше добър баланс, помисли си, лесен за вдигане и прицелване. Зареди стрелата и усети напрежението на тетивата, готова да изпрати стрелата там, където той искаше.
Саймън дръпна ръка назад и то бе съвсем лесно – право в мишената. Стреля отново и отново и стрелите всеки път намираха целта си, ръцете му горяха, а сърцето му думкаше от нещо, което страшно приличаше на радост. Прекрасно бе да усеща как мускулите му работят и сърцето му тупти. Прекрасно бе отново да е жив и да усеща всеки миг от това.
Саймън отпусна лъка и установи, че всички са го зяпнали.
– Можеш ли да го повториш? – попита Скарсбъри.
Беше се научил да стреля с лък на един летен лагер, ала докато стоеше там с оръжието в ръка, си спомни още нещо. Спомни си как диша, спомни си ударите на сърцето си, спомни си как ловците на сенки го гледат. Тогава той беше мундан, когото те презираха, ала беше убил демон. Спомни си: видял бе, че нещо трябва да се направи, и го беше направил.
Някой, който не беше много различен от онзи, който бе сега.
Саймън усети как по лицето му се разлива усмивка, толкова широка, че бузите го заболяха.
– Да. Мисля, че мога.
На вечеря и Джули, и Джон бяха далеч по-дружелюбни, отколкото през последните няколко дни. Саймън им разказа как беше убил демона, поне онова, което си спомняше, а Джон предложи да му покаже някои трикове с меча.
– Страшно бих искала да чуя повече за приключенията ти – каза Джули. – Всичко, което си спомняш. Особено ако е свързано с Джейс Херондейл. Знаеш ли как е получил онзи сексапилен белег на гърлото?
– Ъ – отвърна Саймън. – Всъщност... да. Всъщност... аз бях.
Всички го зяпнаха.
– Възможно е да съм го ухапал. Мъничко. По-скоро леко гризване.
– Вкусен ли беше? – попита Джули след една замислена пауза. – Изглежда адски вкусен.
– Ъм – отговори Саймън. – Той не е кутия натурален сок.
Беатрис кимна сериозно. И двете момичета изглеждаха страшно заинтригувани от този разговор. Прекалено заинтригувани. Очите им се премрежиха.
– Може би ти се покатери бавно върху него и наведе глава към нежното му туптящо гърло? – предположи Беатрис. – Усети ли топлината на тялото му да прелива в твоето?
– Прокара ли език по гърлото му, преди да го ухапеш? – попита Джули. – О, и успя ли да опипаш бицепсите му? – Тя сви рамене. – Просто съм любопитна за, е, нали се сещаш, вампирските похвати.
– Предполагам, че Саймън е бил едновременно нежен и властен по време на този специален миг, който е споделил с Джейс – каза Беатрис замечтано. – Искам да кажа, беше специален, нали?
– Не! – отсече Саймън. – Не бих могъл да го подчертая достатъчно силно. – Ухапал съм още няколко ловци на сенки. Ухапах Изабел Лайтууд и Алек Лайтууд; да ухапя Джейс, не беше никакъв нежен и неповторим момент!
– Ухапал си Изабел и Алек Лайтууд?! – В гласа на Джули започна да се прокрадва страх. – Какво са ти направили семейство Лайтууд?
– Леле – обади се Джордж. – Мислех си, че демонските царства са страховити и ужасяващи, а то звучи така, сякаш си били изпълнени с постоянно лочене на кръв.
– Не беше така! – възрази Саймън.
– Може ли да престанем да говорим за това? – настоя Джон рязко. – Сигурен съм, че всички сте направили каквото се е налагало, но мисълта за ловци на сенки като плячка ни един долноземец е отвратителна.
На Саймън никак не му хареса начинът, по който Джон каза „долноземец", сякаш думите „долноземец" и „отвратително" означаваха, общо взето, едно и също. Ала може би за Джон беше нормално да го намира за обезпокояващо. Саймън помнеше, че и самият той бе изпитвал нещо подобно. Не беше искал да превърне приятелите си в плячка.
Днешният ден беше минал доста добре и Саймън не искаше да го разваля. Реши, че е в достатъчно добро настроение, за да остави нещата така.
Чувстваше се по-добре, отколкото се бе чувствал напоследък, докато по-късно същата нощ не се събуди от прилива на спомени.
Понякога те го връхлитаха по този начин, не остри, малки жегвания, а настойчив и ужасяващ порой. И преди беше мислил за някогашния си съквартирант. Знаеше, че бе имал приятел и съквартирант, на име Джордан, и че Джордан беше убит. Не си беше спомнял обаче чувствата... до този момент. Спомни си как Джордан го беше приел в дома си, след като майка му бе затворила вратата си за него; спомни си как разговаря с Мая за Джордан, как бе чул Клеъри да се смее и да казва, че Джордан е сладък, спомни си как разговаря с Джордан, който бе търпелив и мил и винаги гледаше на Саймън като на нещо повече от задължение, нещо повече от вампир. Спомни си как Джордан и Джейс си ръмжат, а после играят заедно видео игри, как Джордан го беше заварил да спи в един гараж и огромното съжаление, с което гледаше Мая.
Спомни си и как държи в ръцете си медальона на Джордан от Претор Лупус, в Идрис, след като Джордан загина. И друг път го беше държал в ръцете си, след като си беше възвърнал спомените, усещайки тежестта му в ръцете си и чудейки се какво ли означава надписът на латински.
Знаел бе, че Джордан е бил негов съквартирант и че е станал една от многобройните жертви на войната.
Ала до този миг не беше почувствал истинската тежест на това.
Спомените бяха като камъни, които затискаха гърдите му и го смазваха. Не беше в състояние да диша. Надигна се рязко и преметна крака през ръба на леглото, а студът на каменния под опари стъпалата му.
– Ка-какво става? – смънка Джордж. – Да не би опосумът да се върна?
– Джордан е мъртъв – мрачно каза Саймън и зарови лице в ръцете си.
Възцари се тишина.
Джордж не го попита кой е Джордан и защо Саймън изведнъж се бе загрижил за това. Саймън не мислеше, че би бил в състояние да обясни буцата от мъка и угризения, заседнала в гърдите му, колко се мразеше, задето беше забравил Джордан, въпреки че вината не беше негова, как това бе, като да открие за първи път, че Джордан е мъртъв, и в същото време да почувства как една отдавна зараснала рана зейва отново. В устата му имаше горчив вкус, като от стара, стара кръв.
Джордж се протегна и сложи ръка на рамото му. Тя остана там, топла, сигурна и силна, опора за Саймън в студената, тъмна нощ на спомените.
– Съжалявам – прошепна Джордж.
Саймън също съжаляваше.

* * *

На следващия ден отново имаше супа. Беше супа на всяко хранене от много дни насам. Саймън не помнеше живот преди супата и започваше да се отчайва, че няма да има живот след нея. Чудеше се дали ловците на сенки имат руни против скорбут.
Обичайната им групичка беше насядала около обичайната им масичка и си приказваха, когато Джон заяви:
– Ще ми се за демоните да ни преподаваше някой, който да няма скрит интерес, ако ме разбирате.
– Ъ – отвърна Саймън, който, общо взето, седеше в часовете си за демоните през вековете, изпълнен с дълбоко облекчение, че не се налага да се движи. – Нали всички имаме един и същи интереси... борбата с демони?
– Знаеш какво имам предвид. Трябва да научим и за миналите престъпления на магьосниците. Налага се да се бием и с долноземците. Наивно би било да се преструваме, че те всички са опитомени.
– Долноземците – повтори Саймън. Супата се превърна в пепел в устата му, което всъщност беше подобрение. – Като например вампири?
– Не! – побърза да се намеси Джули. – Вампирите са страхотни. Те притежават класа. В сравнение с останалите долноземци. Но ако си говорим за създания като върколаците, Саймън, трябва да признаеш, че те не са точно нашият тип хора. Ако изобщо може да се нарекат хора.
При думата „върколаци" Саймън нямаше как да не си помисли за Джордан и потръпна, сякаш го бяха зашлевили, неспособен да мълчи повече.
Той бутна купичката със супа настрани и отмести стола си назад.
– Не ми казвай какво трябва да правя, Джули – отсече студено. – Трябва да ти съобщя, че има върколаци, които струват повече от стотина като вас с Джон. Трябва да ти кажа, че ми дойде до гуша да ви слушам как обиждате мунданите и да ми обяснявате, че съм вашето любимо изключение, сякаш бих искал да съм любимец на хора, които тормозят онези, които са по-малки и по-слаби от тях. И освен това трябва да ти кажа, че ще сториш добре да се надяваш Академията да успее и мундани като мен да преминат през Извисяването, защото от всичко, което виждам от ваша страна, следващото поколение ловци на сенки ще бъде нищо без нас.
Саймън погледна към Джордж, както правеше, когато двамата споделяха някоя шега в час или докато се хранеха, за да види дали той е съгласен с него.
Джордж се взираше в чинията.
– Хайде, мой човек – смотолеви той. – Не... не го прави. Ще те накарат да си смениш стаята. Просто си седни, всички ще се извинят и нещата ще си продължат както преди.
Саймън си пое дълбоко дъх, преглътна разочарованието си и заяви:
– Не искам нещата да си продължат както преди. Искам да се променят.
Обърна гръб на масата, на всички тях и отиде право при декана и Скарсбъри, където оповести на висок глас:
– Декан Пенхалоу, искам да бъда преместен в потока на мунданите.
– Какво? – възкликна Скарсбъри. – Утайките?
Декан Пенхалоу изпусна лъжицата си, която цопна шумно в супата й.
– Курсът за мундани, господин Скарсбъри, ако обичате! Не наричайте учениците ни по този начин. Радвам се, че се обърна към мен с това искане Саймън – продължи тя след моментно колебание. – Разбирам, че може би имаш затруднения с курса, като се има предвид мунданският ти произход, но...
– Не става дума за това, че ми е трудно – прекъсна я Саймън. – А за това, че не искам да имам нищо общо с елита на нефилимските семейства. Не смятам, че са моят тип хора.
Гласът му отекна под каменния таван. Много от по-малките деца го бяха зяпнали. Една от тях беше Марисол, която го наблюдаваше с изненадано, замислено изражение. Никой не каза нищо. Просто го гледаха.
– Е, добре, казах каквото имах да казвам и сега ще си вървя, защото взе да става неловко – заяви Саймън и изхвърча от стаята, при което почти се блъсна в Катарина Лос, която беше наблюдавала сцената от прага.– Съжалявам – смотолеви той.
– Няма защо – отвърна тя. – Всъщност смятам да дойда с теб. Ще ти помогна да си събереш багажа.
– Какво? – попита Саймън и забърза след нея. – Действително ли трябва да се преместя?
– Да, утайките са в подземното ниво – обясни Катарина.
– Слагат някои от децата в подземието и досега никой не е отбелязал, че това е отвратителна система?
– Нима? – попита Катарина. – Защо не ми разкажеш повече за ловците на сенки и склонността им от време на време да бъдат несправедливи? Аз ще го намеря за интригуващо и изненадващо. Оправданието им е, че по-ниските нива се отбраняват по-лесно, както за децата, които не могат да се бият, така и за съучениците им.
Тя прекрачи в стаята на Саймън и се огледа за нещата му.
–  Всъщност не съм ги разопаковал много-много – обясни той. – Боях се от опосума в гардероба.
–  От какво?
–  На нас с Джордж също ни се стори много загадъчно – увери я Саймън и като взе сака, се залови да прибира малкото пещи, които беше извадил от него.
Не биваше да забрави момичешката си униформа.
– Забрави за опосумите – рече Катарина. – Това, което искам да кажа, е... май не съм те преценила правилно, Саймън.
Саймън примига.
– Така ли?
Катарина му се усмихна. Беше изумително, като син изгрев.
– Не изгарях от желание да дойда да преподавам тук. Ловците на сенки и долноземците не се погаждат много добре, й аз гледам да стоя настрани от нефилимите, дори повече от по-голямата част от моята раса. Имам обаче скъп приятел, на име Рейгнър Фел, който живя в Идрис и преподава в Академията в продължение на десетилетия, преди тя да затвори врати. Той нямаше особено добро мнение за ловците на сенки, но това място му беше скъпо. Аз... наскоро го изгубих. Знаех, че Академията не може да се справи без учители, и исках да направя нещо в негова памет, въпреки че идеята да преподавам на шайка нефилимски изчадийца ми беше отвратителна. Само че обичах приятеля си повече, отколкото мразя ловците на сенки.
Саймън кимна. Помисли си за спомените с Джордан, за това, как го болеше само при вида на Изабел и Клеъри. Без спомени те бяха изгубени. А никой не иска онези, които обича, да бъдат изгубени.
– Така че може и да съм била малко кисела, задето трябваше да дойда тук – призна си Катарина. – Може и да бях малко кисела с теб, защото, доколкото съм чувала, не си бил във възторг от това, да бъдеш вампир. А сега си излекуван и – какво чудо! – ловците на сенки бързат да те вземат в редиците си. Ти наистина ще бъдеш един от тях, онова, което винаги си искал. Петното от това, да бъдеш един от нас, бе изличено.
– Не... – започна Саймън и преглътна. – Не си спомням всичко. Понякога, като да защитавам постъпките на някой ДРУГ.
– Едва ли е особено приятно.
Саймън се засмя.
– Идея си нямате. Аз не... мисля, че не исках да бъда вампир. Не бих искал отново да ме превърнат в такъв. Да си остана на шестнайсет години, докато всичките ми приятели и семейството ми остаряват без мен; да изпитвам пориви да... да наранявам другите? Не искам нищо от това. Ала вижте... не си спомням кой знае колко, но си спомням достатъчно. Помня, че тогава бях личност, също като сега. Да стана ловец на сенки, няма да промени това, ако изобщо някога стана ловец на сенки. Забравил съм предостатъчно. Ала това няма да забравя.
Саймън преметна сака си през рамо и даде знак на Катарина да му покаже новата му стая. Тя го поведе надолу по каменни стъпала, които, предположи Саймън, трябва да отвеждаха в подземието. Не беше подозирал дори, че държат деца там.
Стълбите тънеха в мрак. Саймън докосна стената, за да запази равновесие, и светкавично я отдръпна.
– Ама че отвратително!
– Да, повечето от повърхностите в подземието са покрити с черна слуз – отбеляза Катарина небрежно. – Внимавай.
– Благодаря. Благодаря за предупреждението.
– Няма защо. – В гласа на Катарина се долавяше смях. За първи път на Саймън му мина през ума, че тя може би е симпатична. – Ако изобщо станеш ловец на сенки – повтори тя думите му от по-рано. – Да не мислиш да напуснеш?
– Сега, когато докоснах слузта, определено – измърмори Саймън. – Не. Не съм сигурен какво искам, но знам, че все още не искам да се предам.
Едва не си промени мнението, когато Катарина го заведе в стаята му. Тя бе много по-тъмна от досегашната, но разположението й беше същото. Дървените колони на двете легла му се сториха загнили, а в ъглите черната слуз изглеждаше почти течна, превръщайки се в миниатюрни черни водопади.
– Не си спомням ада много добре – отбеляза Саймън. – Но ми се струва, че не беше толкова зле, колкото това място.
Катарина се засмя, а после, за негово изумление, се наведе и го целуна по бузата.
– Успех, дневни вампире – каза, разсмивайки се при вида на изражението му. – И каквото й да правиш, недей да използваш баните на този етаж. Нито на който и да било, естествено, но особено на този!
Саймън не я помоли за обяснение, защото беше ужасен. Приседна на новото си легло и веднага скочи, при звука на протяжното скърцане и вдигналия се облак прах. Е, поне този път нямаше съквартирант – беше господар на това клаустрофобично, слузесто царство. Реши да разопакова нещата си. Гардеробът се оказа чист и празен, което определено беше напредък. Навярно би могъл да се нанесе в гардероба, заедно със смешните си тениски.
Отдавна беше приключил с разопаковането, когато Джордж се появи в стаята, влачейки куфара си след себе си и преметнал счупената тенис ракета през рамо като меч.
– Здрасти, мой човек.
– Здрасти – отвърна Саймън предпазливо. – Ъ... какво правиш тук?
Джордж пусна куфара и ракетата върху слузестия под и се хвърли върху леглото. Изтегна се блажено, без да обръща внимание на злокобното скърцане под себе си.
–  Ами да ти кажа честно, курсът за напреднали е адски труден – заяви той, докато по лицето на Саймън се разливаше усмивка. – А както може би си чул, Лъвлейс не са от амбициозните.
Саймън изпита още по-голямо облекчение на следващия ден, защото сега можеше да седне заедно с Джордж, вместо на някоя от масите с тринайсетгодишни мундани, които до един ги гледаха накриво, когато не си шепнеха съкрушено за телефоните си.
Денят стана още по-хубав, когато Беатрис също се настани на новата им маса.
– Нямам намерение да се откажа от подготовката за напреднали, за да последвам Къдрокоско – обяви тя, – но все още можем да бъдем приятели, нали?
И тя подръпна закачливо косата на Джордж.
– Внимавай – предупреди я Джордж с уморен, кротък глас. – Не съм мигнал в нашата малка слузеста стая. Според мен в стените ни живее някаква твар. Чувам я да шава вътре. Трябва да си призная, че решението да последвам Саймън май не беше най-блестящото в живота ми. Възможно е да не съм особено умен. Възможно е красотата да е всичко, което имам.
– Всъщност... въпреки че не съм готова да те последвам в скучни часове и безкрайното неуважение към съучениците ми... мисля, че това, което направи, беше много хубаво, Саймън – заяви Беатрис.
Тя се усмихна, белите й зъби проблеснаха на фона на мургавата й кожа, и усмивката й беше топла и изпълнена с възхищение... най-хубавото нещо, което Саймън беше видял този ден.
– Имаш право, моралните ни устои са солидни, въпреки че стените ни гъмжат от бог знае какви твари. Пък и ние също ще имаме интересни часове, Сай – каза Джордж. – Освен това не се тревожи, все пак ще ни изпратят на мисии, за да се бием с демони и долноземци, престъпили законите.
Саймън се задави със супата си.
– Не се тревожех за това. Никой от учителите ли не се притеснява, че да изпратят хора без никакви свръхестествени способности да се бият с демони може да се окаже мъничко, да си го кажем направо, фатално?
– Трябва да преминат изпитания за храброст, преди да преминат Извисяването – обясни Беатрис. – По-добре да напуснат, защото ги е страх или защото някой демон е отхапал крака им, отколкото да се опитат да преминат през Извисяването, без да са достойни, и да загинат.
– Колко приятна, окуражаваща и нормална забележка – отбеляза Саймън. – Ловците на сенки страшно ги бива да казват нормални неща.
– Е, аз пък нямам търпение да тръгнем на мисии – заяви Саймън. – А утре пристига един ловец на сенки, за да изнесе лекция върху по-рядко употребяваните оръжия. Надявам се, че ще има практическа демонстрация.
– Не и в класната стая – каза Беатрис. – Само си помисли какво може да направи със стените един по-големичък арбалет.
Това бе единственото предупреждение, което Саймън получи, преди на следващия ден да цъфне щастливо в класната стая, следван по петите от Джордж. Декан Пенхалоу вече беше там и говореше развълнувано. Класната стая беше претъпкана – дошли бяха и двата потока.
– ...въпреки младостта си, ловец на сенки, покрит с немалка слава и забележителен опит с по-рядко употребяваните оръжия като камшика. Позволете ми да приветствам с добре дошла в Академията за ловци на сенки нашия пръв гостуващ лектор Изабел Лайтууд!
Изабел се обърна, при което лъскавата й черна коса се разпиля около раменете, а черната й пола – около белите й крака. Носеше лъскаво лилаво червило, толкова тъмно, че изглеждаше почти черно. Очите й също изглеждаха черни, яла Саймън усети как го пронизва поредният спомен (естествено – в най-неподходящия момент): видя очите й съвсем отблизо, много тъмнокафяво, като кадифе, толкова наситено, че приличаше на черно, ала в него имаше по-светли кръгове...
Отиде, препъвайки се, до чина и се отпусна тежко на стола.
След като декан Пенхалоу излезе, Изабел се обърна и изгледа класа с неподправено презрение.
– Всъщност изобщо не съм тук, за да преподавам на идиоти като вас – заяви тя, крачейки между чинове. – Ако искате да използвате камшик, упражнявайте се с него и ако изгубите някое ухо, не започвайте да циврите като бебе.
Неколцина от момчетата кимнаха като хипнотизирани. Почти всички момчета я гледаха така, сякаш бяха гнездо змии, които нямат търпение да ги хипнотизират. Някои от момичетата я гледаха по същия начин.
– Тук съм – обяви Изабел и след като обиколи стаята, се обърна и ги погледна пронизващо, – за да защитя връзката си.

Саймън се опули. Не може да говореше за него.
Нали?

– Виждате ли този мъж? – попита Изабел и го посочи. Очевидно наистина говореше за него. – Това е Саймън Люис и той е моето гадже. Така че, ако някой от вас крои планове да се опита да го нарани, защото е мундан, или, нека Ангелът се смили над душата му, има романтични намерения към него, ще си има работа с мен. Ще го намеря и ще го смажа.
– Ние сме просто приятели – побърза да се обади Джордж.
Беатрис поотдръпна чина си от този на Саймън.
Изабел отпусна ръка. Вълнението започваше да се отцежда от лицето й, сякаш беше дошла да каже онова, което беше казала току-що, и сега, когато притокът на адреналин си беше отишъл, тя бе в състояние да осмисли думите, излезли току-що от устата й.
– Сега ще си вървя – заяви тя. – Благодаря ви за вниманието. Класът се разпуска.
След това се обърна и излезе от стаята.
– Аз трябва... – започна Саймън и се изправи на разтреперани крака. – Трябва да вървя.
– Определено – съгласи се Джордж.
Саймън излезе от стаята и се втурна по коридорите на Академията. Знаеше, че Изабел е бърза, затова тичаше по-бързо, отколкото по време на тренировките, и я настигна в преддверието. Когато извика името й, тя спря в приглушената светлина на стъклописния прозорец.
– Изабел!
Тя го чакаше, устните й – полуотворени и лъскави, като сочни сливи, смразени от студа на зимата, готови да бъдат вкусени. Саймън се виждаше как се втурва към нея, как я взема в прегръдките си и я целува, знаейки какво й бе струвало да направи това, неговата храбра, блестяща Изабел, двамата – повлечени от вихъра на любов и щастие, ала го виждаше като през стъкло, сякаш надничаше в друго измерение, което не бе в състояние да докосне.
Саймън усети как изпепеляваща болка пронизва цялото му тяло, не само гърдите му, сякаш бе ударен от гръм. Трябваше обаче да го каже.
– Аз не съм ти гадже, Изабел.
Тя пребледня, а Саймън бе потресен от това, колко ужасно бяха излезли думите.
– Искам да кажа, не мога да ти бъда гадже, Изабел. Аз не съм той... момчето, което ти е било гадже. Момчето, което искаш.
И почти добави: „Което ми се ще да можех да бъда". Искал бе да знае как да бъде онова момче. Именно заради това бе дошъл в Академията, за да открие как да бъде онзи, когото те всички искаха да си върнат. Копнееше да бъде както преди, да бъде страхотен герой, като в някоя видео игра или филм. Беше толкова сигурен в началото, че именно това иска.
Само че да си мечтае да бъде онова момче бе, като да си мечтае да изличи онзи, който беше сега – нормално, щастливо момче, което свиреше в група, което все още можеше да обича майка си, което не се будеше в най-мрачните и студени часове на нощта, ридаейки за мъртвите си приятели.
И не знаеше дали би могъл да бъде момчето, което Изабел искаше, независимо дали самият той го желаеше, или не.
– Ти си спомняш всичко, а аз... аз не си спомням достатъчно – продължи. – Наранявам те, без да съм го искал. Мислех си, че бих могъл да дойда в Академията и да се оправя, но положението не изглежда обещаващо. Цялата игра е променена. Нивото на уменията ми е паднало, а нивото на трудността е вдигнато до невъзможност...
– Саймън – прекъсна го Изабел, – говориш като нърд.
Каза го почти нежно, ала това още повече го стресна.
– И не знам как да бъда готиният, секси вампир Саймън за теб!
Съвършените устни на Изабел се извиха като тъмен полумесец върху бледото й лице.
– Никога не си бил особено готин.
– О! – каза Саймън. – Е, слава богу. Знам, че си имала цял куп гаджета. Спомням си, че имаше един елф и... – нов проблясък на спомен, този път крайно нежелан – някакъв... лорд Монтгомъри? Излизала си с член на аристокрацията? Как бих могъл да се меря с това?
Изражението на Изабел все още беше нежно, ала сега беше примесено със солидна доза нетърпение.
– Ти си лорд Монтгомъри, Саймън!
– Не разбирам. Да не би да получаваш титла, когато те превърнат във вампир?
Може би имаше логика. Вампирите бяха аристократични.
Изабел докосна челото си с пръсти. Беше жест, който сякаш изразяваше надменна умора, сякаш й беше писнало от всичко това, ала Саймън видя как затвори очи, сякаш не бе в състояние да го гледа, докато казваше:
– То беше шега между нас двамата, Саймън.
Саймън също беше уморен – от това, да познава късчета от нея толкова добре, докато други му бяха напълно чужди, да знае, че не е онова, което тя искаше.
– Не – заяви той. – Било е шега между теб и него.
– Ти си той, Саймън!
– Не съм. Не... не знам как да бъда, именно това осъзнавам, откакто съм тук. Мислех си, че мога да се науча да бъда той, но откакто дойдох в Академията, открих, че не мога. Не мога отново да преживея всичко, което сме направили заедно. Никога няма да бъда онзи, който е направил всичко това. Ще направя нещо друго. Ще бъда някой друг.
– След като преминеш през Извисяването, ще си възвърнеш спомените! – изкрещя Изабел.
– Ако премина през Извисяването, то ще бъде след две години. След две години няма да бъда същият човек дори ако си върна всички спомени, защото дотогава ще имам толкова много нови преживявания. Ти няма да бъдеш същото момиче. Знам, че си вярвала в мен, Изабел, знам, че си вярвала, защото... защото си го обичала. Това означава за мен повече, отколкото мога да изразя с думи. Ала, Изабел, Изабел, не би било честно от моя страна да се възползвам от тази твоя вяра. Не е честно да те карам да го чакаш, при положение че той никога няма да се върне.
Изабел беше скръстила ръце, пръстите й се впиваха в пурпурното кадифе на якето, сякаш се опитваше да намери утеха в себе си.
– Нищо от това не е честно. Не е честно, че ти бе отнета част от живота ти. Не е честно, че те отнеха от мен. Толкова съм ядосана, Саймън.
Саймън направи крачка към нея и откъсна пръстите на едната й ръка от якето, за да я улови в своята. Не я взе в прегръдките си, а остана на известно разстояние от нея, ръцете им бяха сплетени в това разстояние. Потръпващите й устни блещукаха, също като ресниците й. Саймън не беше сигурен дали бе, защото несломимата Изабел плаче, или защото носи искряща спирала. Знаеше единствено, че тя грее, като съзвездие с очертанията на момиче.
– Изабел – каза той. – Изабел.
Тя бе себе си, напълно и изцяло, а той нямаше почти никаква представа кой е.
– Знаеш ли защо си тук?
Саймън просто я гледаше. Въпросът й би могъл да означава толкова различни неща и да има толкова различни отговори.
– Имам предвид академията – продължи тя. – Знаеш ли защо искаш да бъдеш ловец на сенки?
Саймън се поколеба.
–  Исках отново да бъда онова момче – каза най-сетне. – Онзи герой, когото всички си спомняте... а това място прилича на училище за герои.
– Само че не е – заяви Изабел рязко. – То е училище за ловци на сенки. И да, смятам, че това е наистина готино, и да, смятам, че да защитаваш света е наистина героично. Има обаче страхливи ловци на сенки и зли ловци на сенки, и безнадеждни ловци на сенки. Ако ще завършиш Академията, трябва да откриеш защо искаш да бъдеш ловец на сенки и какво означава това за теб, Саймън. Не просто защо искаш да бъдеш специален.
Саймън потръпна, ала думите й бяха верни.
– Имаш право. Не знам. Знам, че искам да бъда тук. Знам, че трябва да бъда тук. Вярвай ми, ако беше видяла тоалетните ни, щеше да знаеш, че това не е решение, което взех лесно.
Изабел го изгледа изпепеляващо.
– Не знам обаче защо – продължи той. – Все още не познавам себе си достатъчно добре. Знам какво ти казах в началото, знам и на какво се надяваше ти. Че бих могъл отново да се превърна в онзи, който бях. Сгреших и наистина съжалявам.
– Съжаляваш? – повтори Изабел. – Знаеш ли колко ми беше трудно да дойда тук, да се направя за смях пред всички тези хора? Знаеш ли... естествено, че не знаеш. Не искаш да вярвам в теб? Не искаш да избера теб?
Тя отскубна ръцете си от неговите и извърна лице, както бе направила в градината на Института, който бе неин дом. Този път Саймън знаеше, че вината е изцяло негова.
Вече отиваше към вратата, когато заяви:
– Много добре, Саймън. Щом не искаш, няма да го направя.

* * *

Саймън беше толкова потиснат, след като Изабел си тръгна – след като той я прогони – че не вярваше, че някога ще е в състояние да стане от леглото. Лежеше си там и слушаше как Джордж бърбори и търка стените. Вече бе успял да смъкне впечатляващо количество слуз.
Най-сетне Саймън се скри там, където си мислеше, че никой няма да дойде да го търси. Отиде и седна в банята. Каменните плочки на пода бяха напукани, в една от тоалетните имаше нещо черно. Саймън се надяваше, че е просто резултат от някой, решил да се отърве от вечната супа.
След половин час на спокойствие, сам с ужасните тоалетни, главата на Джордж се показа на вратата.
– Хей, мой човек. Недей да използваш тоалетните. Не мога да наблегна на това достатъчно силно.
– Нямам намерение да ги използвам – увери го Саймън мрачно. – Може и да съм скапан, но не съм идиот. Просто исках да остана сам и да се отдам на депресиращи мисли. Искаш ли да знаеш една тайна?
Джордж помълча за миг.
– Ако искаш да ми я кажеш. Не е нужно. Всички си имаме тайни.
– Днес прогоних най-невероятното момиче, което съм срещал някога, защото съм прекалено голям загубеняк, за да бъда себе си. Това е тайната ми. Искам да бъда герой, ала не съм такъв. Всички ме мислят за някакъв невероятен тип, призовал ангели, спасявал ловци на сенки и целия свят. Ама че шега! Та аз дори не си спомням какво съм направил. Не мога да си представя как съм го направил. Изобщо не съм специален и никой няма да живее още дълго в заблуждението, че съм и че имам представа какво правя тук. Е, можеш ли да биеш тайна като тази?
Една от тоалетните изклокочи зловещо, но Саймън не погледна натам. Нямаше никакво желание да знае на какво се дължи този звук.
– Изобщо не съм ловец на сенки – избъбри Джордж на един дъх.
Седнал на пода в банята, определено не беше идеалният начин да посрещнеш монументални разкрития. Саймън се намръщи.
– Не си Лъвлейс?
– О, не, Лъвлейс съм си. – Обикновено безгрижният глас на Джордж беше станал твърд. – Ала не съм ловец на сенки. Аз съм осиновен. На ловците на сенки, които дойдоха да ме поканят в Академията, и през ум не им мина, че е възможно подобно нещо, че хора, в чиито вени тече нефилимска кръв, биха могли да поискат мунданско дете, да му дадат името на ловец на сенки и да го приемат като свое. Винаги съм имал намерение да им кажа истината, но реших, че ще е по-лесно да го направя, след като пристигна тук. По-лесно би било да ми позволят да остана, отколкото да се чудят дали изобщо да ме доведат. А после се запознах с останалите и започнах курса, и видях, че изобщо не е трудно да не изоставам. Видях какво мислят за мунданите. Помислих си, че на никого няма да навреди, ако запазя тайната си и остана в елитния курс, и бъда като вас, поне още малко.
Джордж напъха ръце в джобовете си, приковал очи в пода.
– Но освен това се запознах с теб. Ти не притежаваше никакви специални умения, а вече беше направил повече, отколкото всички останали, взети заедно. Продължаваш и сега, като се премести в мунданския клас, без да се налага, и това ме накара да събера смелост, да кажа на декана, че съм мундан, и да поискам да бъда преместен. Ти го направи. Този, който си сега. Така че стига си ми обяснявал какъв загубеняк си, защото не бих последвал един загубеняк в потънала в слуз спалня, нито пък в потънала в слуз баня, а ето че те последвах и в двете. – Джордж направи пауза и добави агресивно: – И определено бих искал да променя начина, по който се получи последното изречение, защото прозвуча ужасно, но не съм сигурен как да го направя.
– Ще го приема в духа, в който го беше замислил – увери го Саймън. – И... наистина се радвам, че ми каза. От самото начало се надявах да имам някой готин мундан за съквартирант.
– Искаш ли да знаеш още една тайна? – попита Джордж.
Саймън усети, че го обзема лек ужас пред перспективата за още едно разкритие, и се притесни, че Джордж ще се окаже таен агент, но въпреки това кимна.
–Всички в тази Академия, ловци на сенки и мундани, хора, надарени със Зрението, и хора, които не го притежават, всички до един искат да бъдат герои. Всички се надяваме на това, стремим се към това и скоро ще пролеем кръвта си за това. Ти с нищо не се различаваш от всички нас, Сай. Освен по едно. Ние всички искаме да станем герои, ала ти вече знаеш как. Знаеш, че в един друг живот, в една алтернативна вселена, както искаш да гледаш на него, ти си бил герой. И отново можеш да бъдеш. Не същият може би, но притежаваш необходимото, за да правиш правилния избор, да се жертваш. Това е голям товар. Но е и много по-голяма надежда, отколкото притежаваме ние, останалите. Мисли за него по този начин, Саймън Люис, и се смятай за късметлия.
Саймън никога не бе мислил за това по този начин. През цялото време си беше представял, че нещо ще прещрака в главата му и той отново ще стане специален. Ала Изабел беше права – не можеше да става дума единствено за това, да бъде специален. Спомни си как вижда Академията за първи път, колко бляскава и впечатляваща му се беше сторила отдалеч и колко различна, когато се приближи. Започваше да си мисли, че с процеса по превръщане в ловец на сенки е същото. Започваше да си мисли, че онова, което му предстои, е да се порязва на мечове и да се опитва безуспешно да овладее коня си, побягнал с него в гората, да яде отвратителна супа и да стърже слуз от стените, и бавно и мъчително да се опитва да открие кой иска да бъде в действителност този път.
Джордж се облегна на стената на банята (което очевидно беше необмислена и опасна постъпка) и му се усмихна широко. Тази усмивка, това, че Джордж отказваше да бъде сериозен за повече от няколко секунди, му напомни за още нещо от първия ден в Академията. Напомни му за надежда.
–И като стана дума за късмет, Изабел Лайтууд е страхотна мадама. Всъщност тя е нещо много повече от мадама – тя е герой. Дойде чак тук, за да обяви пред света, че ти й принадлежиш. Да не искаш да ми кажеш, че тя не е в състояние да разпознае друг герой, когато го види? Сам ще трябва да откриеш защо си тук. Ала Изабел Лайтууд вярва в теб и не знам дали означава много, аз също вярвам в теб.
Саймън вдигна очи към Джордж.
– Означава много – отвърна най-сетне. – Благодаря ти, че ми каза всичко това.
– Няма защо. А сега, ако обичаш, стани от пода – помоли го Джордж. – Толкова е гадно.
Саймън стана и двамата с Джордж излязоха от банята, при което едва не се блъснаха в Катарина Лос, която със стържещ звук тътрузеше огромен покрит казан по каменните плочки на пода.
– Госпожице Лос... – каза Саймън. – Мога ли да попитам... какво правите?
– Декан Пенхалоу реши, че няма да поръчва нови хранителни запаси, докато всичката тази вкусна, питателна супа не бъде изядена. Така че възнамерявам да я заровя в гората – оповести Катарина. – Хвани дръжката.
– Ха. Добър план. – Саймън улови другата дръжка на казана и двамата с Катарина тръгнаха в крачка, крепейки несигурно супата между себе си и следвани от Джордж.
Докато вървяха по ветровитите ечащи коридори на Академията, Саймън добави:
– Имам само един малък въпрос за гората. И мечките.





ИЗГУБЕНИЯТ ХЕРОНДЕЙЛ

от Касандра Клеър и Робин Уосърман



Някога, не чак толкова отдавна, Саймън Люис беше убеден, че всички учители по физическо в действителност са демони, избягали от някое адско измерение и хранещи се с агонията на непохватните хлапета.
И изобщо не беше предполагал, че е почти прав.
Не че в Академията за ловци на сенки имаше физическо възпитание, не точно. А и преподавателят му Дилейни Скарсбъри бе не толкова демон, колкото ловец на сенки, който вероятно смяташе, че да отсечеш главите на няколко многоглави адски изчадия представлява съвършената съботна вечер, но според Саймън това бяха незначителни подробности.
– Люис! – изкрещя Скарсбъри и се надвеси над Саймън, който лежеше на земята, мъчейки се да си заповяда да направи още една лицева опора. – Какво чакаш, писмена покана?
Краката на Скарсбъри приличаха на дънери, бицепсите му бяха не по-малко депресиращо огромни. Поне по това той се различаваше от мунданските учители по физическо на Саймън, повечето от които едва ли можеха да вдигнат нещо по-тежко от пакетче чипс. Освен това никой от мунданските му учители нямаше превръзка на окото, нито пък носеше меч, покрит с руни и благословен от ангели.
Ала във всички съществени отношения, Скарсбъри бе досущ като тях.
– Искам всички да погледнат! – извика той на останалите от класа, докато Саймън се изтласкваше разтреперано на ръце, заповядвайки си да не се пльосне по корем в пръстта. Отново. – Нашият герой току-виж успял да се пребори със злите си спагетени ръце.
Слава богу, засмя се само един човек. Саймън разпозна характерното хихикане на Джон Картрайт, първородния син на изтъкнато семейство ловци на сенки (нещо, което той не пропускаше да съобщи на всеки срещнат). Джон вярваше, че е роден за велики дела, и изглежда, особено го дразнеше това, че Саймън, един нищо и никакъв мундан, го беше изпреварил. Дори и да не си го спомняше. Естествено, именно Джон бе започнал да го нарича „нашия герой". И както всички зли учители по физическо, които Саймън беше имал някога, Скарсбъри с огромно удоволствие беше последвал примера на популярния ученик.
В Академията за ловци на сенки имаше два потока – един за децата на ловци на сенки, които бяха израснали в този свят и в чиито вени течеше кръв, предопределяща ги да воюват с демони, и един за мунданите, невежи, лишени от генетично предначертана съдба, отчаяно мъчещи се да не изостават. По-голямата част от деня прекарваха отделно – мунданите усвояваха основите на бойните изкуства и се опитваха да запаметят тънкостите на нефилимския Завет, докато ловците на сенки се съсредоточаваха върху по-сложни умения: упражняваха се с метателни звезди, учеха хтонически и си слагаха Знаци, излъчвайки отблъскващо чувство на превъзходство и кой знае какво още. (Саймън все още се надяваше, че някъде из наръчника за ловци на сенки се крие тайната на вулканската мъртвешка хватка. Та нали преподавателите непрекъснато им повтаряха: всички истории са верни.) Ала двата потока започваха всеки ден заедно. Всеки ученик, независимо колко неопитен или напреднал бе, трябваше да се яви на тренировъчния терен по изгрев-слънце, където го очакваше изтощителен час физзарядка. „Разделени падаме", помисли си Саймън, докато упоритите му бицепси отказваха да помръднат. „Обединени правим лицеви опори."

Когато каза на майка си, че иска да отиде във военно училище, за да заякне, тя го беше изгледала странно. (Не чак толкова, колкото би го изгледала, ако й кажеше, че иска да се запише в училище за борба с демони, за да може да пие от Вокала на смъртните и да премине през Извисяването, за да постъпи в редиците на ловците на сенки и може би да си върне спомените, които му бяха откраднати в едно съседно адско измерение, но достатъчно близко.) Погледът й казваше:
Моят син, Саймън Люис, иска да се кандидатира за живот, в който ще е принуден да прави по сто лицеви опори преди закуска?

Знаеше го, защото не му беше трудно да разгадае какво става главата й... но и защото, след като си възвърна способността да говори, тя бе казала:
– Моят син, Саймън Люис, иска да се кандидатира за живот, в който ще е принуден да прави по сто лицеви опори преди закуска?
След което го беше попитала шеговито дали не е обсебен от някое изчадие на злото и той се бе престорил, че се смее, мъчейки се като никога да потисне пипалата на спомените от онзи друг живот, истинския му живот. Онзи, в който го бяха превърнали във вампир и майка му го беше нарекла чудовище и бе барикадирала къщата против него. Понякога Саймън си мислеше, че би дал всичко, за да си върне спомените, които му бяха отнели, но имаше моменти, в които се чудеше дали някои неща не бе по-добре да си останат забравени.
Скарсбъри, по-взискателен от който и да било тренировъчен сержант в армията, караше младите си възпитаници да правят по двеста лицеви опори всяка сутрин... но поне им позволяваше първо да закусят.
След лицевите опори идваше ред на обиколките. А след тях...
– След теб, герой – каза Джон подигравателно, давайки възможност на Саймън пръв да се пробва на стената за катерене. – Може би ако ти дадем малко преднина, няма да сме принудени да те чакаме толкова дълго да ни настигнеш.
Саймън беше прекалено изтощен, за да му отвърне с някоя хаплива забележка. И определено беше прекалено изтощен, за да се изкатери по стената, хватка след непосилно далечна хватка. Поне успя да изкачи два-три метра, а после спря, за да даде малко почивка на негодуващите си мускули. Един по един останалите ученици започнаха да го задминават, без изобщо да изглеждат запъхтени.
– Бъди герой, Саймън – измърмори Саймън горчиво, Припомняйки си живота, който Магнус Бейн беше размахал примамливо пред носа му при първата им среща... или поне първата, която Саймън си спомняше. – Избери приключенията, Саймън. Защо не каза направо: превърни живота си й един безкраен, мъчителен час по физическо възпитание, Саймън.
– Човече, отново си говориш сам. – Джордж Лъвлейс, съквартирантът на Саймън и единственият му истински приятел в Академията, се изтегли до него. – Май не си много стабилен?
– Говоря със себе си, не с малки зелени човечета – обясни Саймън. – Когато проверих за последно, все още бях с всичкия си.
– Не, имах предвид... – Джордж кимна към запотените пръсти на Саймън, пребледнели от усилието да държат тежестта му,  – захвата ти.
– О. Не. Всичко е тип-топ. Просто ви давам малко преднина. Предполагам, че в истинска битка, винаги червените ризи отиват първи, нали така?
Джордж сбърчи вежди.
– Червени ризи? Но нашите униформи са черни.
– Не, червени ризи. Пушечно месо. „Стар Трек"? Нищо ли не ти... – Саймън въздъхна при вида на празното изражение върху лицето на Джордж. Джордж идваше от един затънтен селски край на Шотландия, но все пак не беше отраснал без интернет и кабелна телевизия. Проблемът, доколкото Саймън можеше да прецени, бе, че семейство Лъвлейс не гледаха нищо друго освен футбол и използваха връзката си с Интернет главно за да следят резултатите на „Дънди Юнайтед" и от време на време да купуват храна за овце на едро. – Забрави. Добре съм. Ще се видим на върха.
Джордж сви рамене и продължи да се катери. Саймън загледа как съквартирантът му, загорял от слънцето и сякаш слязъл от страниците на модно списание, се издърпва нагоре по пластмасовите хватки с лекотата на Спайдърмен. Това беше нелепо – та Джордж дори не беше ловец на сенки, не и по рождение. Беше осиновен от нефилимско семейство, което го правеше точно толкова мундан, колкото беше и Саймън. Само дето, както повечето от останалите мундани (и за разлика от Саймън!), той беше почти съвършен представител на човешката раса. Отблъскващо атлетичен, с отлична координация, силен и бърз, толкова близо до ловец на сенки, колкото би могъл да бъдеш без ангелска кръв във вените си.
Животът в Академията за ловци на сенки беше лишен от много неща, без които някога Саймън не вярваше, че би могъл да оцелее: компютри, музика, комикси, течаща вода. През последните няколко месеца беше успял да свикне някак, ала имаше една крещяща липса, която все още му се струваше невероятна.
В Академията за ловци на сенки нямаше „нърдове".
Веднъж майка му беше казала, че едно от най-хубавите неща на това, да си евреин, е, че можеш да прекрачиш в която и да било синагога, където и да било по света и да се почувстваш като у дома си. Индия, Бразилия, Нова Зеландия, дори Марс... ако можеше да се вярва на „Шалом, астронавте!", ръчно изработения комикс, и кулминация на времето, което Саймън беше прекарал в еврейското училище в трети клас. Евреите навсякъде се молеха на един и същи език, с едни и същи мелодии, с едни и същи думи. Майката на Саймън (която, в интерес на истината, никога не бе пътувала по-далеч от Ню Джърси и Кънектикът, камо ли пък зад граница), бе казала на сина си, че стига да може да намери хора, които говорят на езика на душата му, никога няма да бъде сам.

И се беше оказала права. Достатъчно бе да намери хора, които говорят неговия език, езика на „Тъмници и дракони" и „
World of Warcraft
", на „Стар Трек" и манга, и инди рок банди с песни като „Хан стреля пръв" и „Живей дълго и просперирай" за да се почувства между приятели.


Ала тези бъдещи ловци на сенки?
Повечето от тях вероятно мислеха, че манга е някакъв вид демонични гъбички по краката. Саймън правеше всичко по силите си, за да им отвори очите за някои от по-хубавите неща в живота, ала момчета като Джордж Лъвлейс ги биваше с неща като дванайсет странни зарчета, колкото Саймън го биваше с... ами, с всякаква физическа активност, по-сложна от това, да ходи и да дъвче дъвка едновременно.

Както Джон беше предсказал, Саймън беше последният на стената. Докато всички останали се изкатерят до върха, ударят малкото звънче там и отново се спуснат на земята, той бе успял да се изкачи едва на десетина метра. Последния път, когато това се беше случило, Скарсбъри, който притежаваше забележителен талант за садизъм, беше накарал целия клас да седне и да гледа как Саймън мъчително се изкатерва до върха. Този път треньорът им сложи край на мъчението милостиво рано.
– Достатъчно! – провикна се той и плесна с ръце и Саймън се зачуди дали съществува такова нещо като треньорска свирка с руни. Навярно би могъл да подари една такава на Скарсбъри за Коледа. – Люис, сложи край на мъките ни и слизай. Всички останали – вървете в стаята с оръжия и си изберете меч, след което се подредете за обща схватка. – Железните му пръсти се сключиха около рамото на Саймън. – Не бързай толкова, храбрецо. Ти остани.
Саймън се зачуди дали това не беше то – моментът, в който героичното му минало най-сетне бе изличено от злополучното му настояще, и той щеше да бъде изритан от училището. Ала след това Скарсбъри извика още няколко имена, между които Лъвлейс, Картрайт, Бовейл и Мендоса – най-добрите ученици в класа, повечето от тях – ловци на сенки. Каквото и да имаше да му каже Скарсбъри, не може да беше чак толкова лошо, не и ако щеше да го каже и на Джон Картрайт, златен медалист по подмазване.
–  Седнете – избумтя гласът на Скарсбъри.
Те седнаха.
– Тук сте, защото вие сте двайсетте най-обещаващи ученици в класа. – Скарсбъри направи пауза, за да могат да осъзнаят комплимента. Повечето от учениците грейнаха. На Саймън му се прииска да може да се изпари. По-скоро – деветнайсетте най-обещаващи ученици и един, който все още почиваше на лаврите от постиженията на миналото си „аз". Струваше му се, че отново е осемгодишен и слуша как майка му принуждава със заплахи треньора на детската им лига да му позволи да се пробва с бухалката. – Имаме долноземец, нарушил закона, за когото трябва да се погрижим – продължи Скарсбъри, – и беше решено, че това е съвършената възможност вие, момчета, да станете мъже.
Марисол Рохас Гарса, слабичко тринайсетгодишно момиче от мундански произход, чието изражение сякаш винаги казваше „Ще ти сритам задника", се прокашля шумно.
– Ъ... мъже и жени – поправи се Скарсбъри без особено желание.
Между учениците се разнесе шепот, вълнение, примесено с тревога. Никой от тях не беше очаквал истинска тренировъчна мисия толкова рано. Зад Саймън, Джон се прозря престорено.
– Ама че скучно. И насън мога да убия развилнял се долноземец.
На Саймън, който в действителност убиваше развилнели се долноземци в съня си, както и ужасяващи демони с пипала, и Помрачени ловци на сенки, и цял куп други кръвожадни чудовища, които пъплеха из кошмарите му, изобщо не му беше до прозявки. По-скоро му идеше да повърне.
Джордж вдигна ръка.
– Ъ, сър, някои от нас все още са... – той преглътна и не за първи път Саймън се зачуди дали приятелят му не се разкайва, задето беше признал истината за себе си; Академията бе много по-лесно място, когато си част от елитния поток на ловците на сенки, и то не само защото те не бяха принудени да спят в подземието – ...мундани.
– Аз също го забелязах, Лъвлейс – отвърна Скарсбъри сухо. – Представи си само каква беше изненадата ми, когато открих, че някои от утайките все пак струват нещо.
– Не, имах предвид...– Джордж се поколеба, доста по-смутен, отколкото имаше право да бъде един близо двуметров шотландски секс бог (описание на Беатрис Велес Мендоса, както твърдеше нейната приказлива най-добра приятелка). Най-сетне той изпъна рамене и се хвърли с главата напред. – Искам да кажа, ние сме мундани. Не можем да носим Знаци, не можем да използваме серафимски ками, нито магическа светлина, нито нещо подобно, не притежаваме свръхскорост и ангелски рефлекси. Да се изправим срещу долноземци само след няколко месеца тренировки... не е ли опасно?
Една вена на шията на Скарсбъри започна да тупти заплашително и здравото му око се оцъкли така, че Саймън се изплаши да не изпадне от главата му. (Което, помисли си той, най-сетне би обяснило мистериозната превръзка на другото му око.)
– Опасно? Опасно? – изгърмя гласът му. – Някой друг тук бои ли се от мъничко опасност?
Дори да имаше такива, те се страхуваха много повече от Скарсбъри, така че никой не каза нищо. Скарсбъри остави тишината да се проточи, натежала и гневна, в продължение на цяла мъчителна минута. След това се намръщи на Джордж.
– Ако се боиш от опасни ситуации, момче, значи, си се озовал на погрешното място. Що се отнася до останалите утайки, по-добре още сега да откриете дали притежавате необходимото. Защото, ако не го притежавате, една глътка от Бокала на смъртните ще ви убие, а вярвайте ми, мундани, определено е за предпочитане да ви изцеди някой кръвопиец. – Той прикова поглед в Саймън, може би защото някога самият Саймън беше кръвопиец, а може би защото беше най-вероятно именно той да бъде изцеден от някой такъв.

На Саймън му хрумна, че Скарсбъри може би се надява това да се случи... че го беше избрал за тази мисия с надеждата да се отърве от най-проблемния си ученик. Макар че никой ловец на сенки, дори да беше учител по физическо, не би могъл да падне толкова ниско,
нали?

Нещо в Саймън, някакъв призрак на спомен, го предупреди да не бъде толкова сигурен.
– Ясно ли е? – попита Скарсбъри. – Има ли някой, който иска да изтича при мама и татко, за да го спасят от големия ЛОШ вампир?
Пълна тишина.
– Отлично. Имате два дни за подготовка. След това просто си напомняйте колко впечатлени ще бъдат всичките ви малки приятелчета, когато се върнете. – Той се изкикоти. – Ако се върнете.

* * *

Общата стая на учениците беше тъмна и потънала в мухъл, осветена от треперливите пламъчета на свещи и украсена с портрети в тежки позлатени рамки, от които ловци на сенки от миналото ги наблюдаваха сърдито; имаше различни членове на родовете Херондейл и Лайтууд и дори някой и друг Моргенстърн, кървавите им триумфи – увековечени с избеляващи маслени бои. Въпреки това общата стая имаше няколко преимущества пред спалнята на Саймън – не се намираше в подземието, стените й не бяха покрити с черна слуз, в нея не се долавяше странна миризма, която може и да беше на плесенясали чорапи, но може и да беше от телата на бивши ученици, гниещи под дъските на пода, нито пък имаше нещо, което звучеше като голямо и буйничко семейство плъхове, живеещо в стените. Ала едничкото важно преимущество на спалнята му, спомни си Саймън тази вечер, докато играеше на карти с Джордж в един ъгъл, бе абсолютната сигурност, че Джон Картрайт и приятелчетата му от нефилимския поток за нищо на света не биха благоволили да прекрачат прага й.
– Нямам седмици – каза Джордж в същия миг, в който Джон, Беатрис и Джули пристъпиха надменно в общата стая. – Гледай си работата.
Докато Джон и двете момичета се приближаваха, Саймън изведнъж страшно се заинтересува от играта на карти. Или поне направи всичко по силите си. В нормално училище пансионат в общата стая би имало телевизор вместо огромен портрет на Джонатан Ловеца на сенки, чиито очи искряха също толкова ярко, колкото мечът му. Откъм стаите щеше да се носи музика, както хубава, така и „Phish"; щеше да има имейли, есемеси и интернет порно. В Академията възможностите за запълване на свободното време бяха далеч по-ограничени: учениците можеха да четат Кодекса или пък да спят. Играта на карти бе възможно най-близкото подобие на геймърство, на което Саймън можеше да се надява, а ако изкараше твърде дълго без да геймърства, започваше да не го свърта на едно място. Оказало се бе, че когато прекарваш цял ден в обучение за борба с истински чудовища, „Тъмници и дракони“ губят част от очарованието си (или поне така твърдяха Джордж и всички други ученици, които Саймън се беше опитал да навие да поиграят), което му оставяше единствено стари, полузабравени фаворити от летните лагери, като „Черна Донка", „3-5-8" и разбира се, „Гледай си работата". Саймън потисна една прозявка.
Джон, Беатрис и Джули спряха до тях и зачакаха да им обърнат внимание. Саймън се надяваше, че ако не реагира, те ще си отидат. Беатрис не беше толкова зле, поне не и когато беше сама, ала Джули сякаш беше изваяна от лед. Имаше подозрително малко физически недостатъци (копринена руса коса като на кукла Барби, порцеланова кожа на модел на козметика, по-хубави извивки от телата на което и да било от момичетата по бикини, с чиито снимки беше пълен гаражът на Ерик) и имаше ястребовото изражение на човек, тръгнал на мисия да намери и унищожи и най-малката следа от слабост. А на всичко отгоре носеше меч.
Джон, разбира се, си беше Джон.
Ловците на сенки не практикуваха магия (това бе един от основните им принципи), така че бе малко вероятно в Академията да научат Саймън как да изпрати Джон в някое друго измерение. Това обаче не му пречеше да си мечтае.
Тримата не си тръгнаха. Най-сетне Джордж, физически неспособен да бъде груб, остави картите на масата.
– Можем ли да ви помогнем с нещо? – попита той, а в гласа му със силен шотландски акцент се долавяше ледена нотка.
Дружелюбността на Джон и Джули се беше изпарила в мига, в който бяха научили истината за мунданската кръв на Джордж, и въпреки че не беше казал нито дума, той очевидно не беше забравил, нито пък простил.
– Всъщност да – отвърна Джули и кимна към Саймън. – Е, поне ти можеш.
Да научи за предстоящата мисия по убиването на вампири, определено не беше направило деня му цветя и рози; изобщо не беше в настроение.
–  Какво искате?
Джули погледна неловко към Беатрис, която заби поглед в краката си.
–  Ти го попитай – смотолеви тя.
–  По-добре ще е ти да го направиш – настоя Джули.
Джон извъртя очи.
– О, в името на Ангела! Аз ще го направя. – Той изпъна бездруго внушителното си тяло, сложи ръце на хълбоците си и се взря величествено в Саймън. Позата му изглеждаше така, сякаш я беше упражнявал пред огледалото.
Саймън се ухили.
– Какво искате да знаете? Най-страшна е Ели от „Покани ме да вляза", най-сладникав – късният Лестат, най-недооценен – Дейвид Бауи в „Гладът". Най-сексапилна определено е Друзила, макар че, ако попитате някое момиче, то сигурно ще избере Деймън Салваторе или Едуард Кълън. – Саймън сви рамене. – Нали ги знаете момичетата.
Джули и Беатрис го гледаха с широко отворени очи.
– Не мислех, че познаваш толкова много! – възкликна Беатрис. – Те... те приятели ли са ти?
– Много ясно, с граф Дракула сме първи приятели – увери я Саймън. – Както и с граф Шокула. О, да не забравяме и най-добрия ми приятел – граф Пирожкула. Той е страшен чаровник... – Саймън не довърши, забелязал, че никой не се смее. Всъщност никой като че ли не си даваше сметка, че се шегува. – Те са от телевизията – обясни. – Или, ъ, зърнени закуски.
– За какво говори? – обърна се Джули към Джон, сбърчила объркано съвършения си нос.
– Кой го е грижа? – отвърна Джон. – Казах ви, че това е загуба на време. Сякаш се интересува от някой друг, освен от себе си.
– Какво означава това? – поиска да узнае Саймън, който започваше да се дразни.
Джордж се прокашля; очевидно бе, че се чувства неловко.
– Хайде де, ако не иска да говори за това, то си е негова работа.
– Не и когато нашият живот е заложен на карта. – Джули примигваше учестено, сякаш в окото й беше влязло нещо или... дъхът на Саймън спря. Възможно ли бе да се опитва да преглътне сълзите си?
– Какво става? – попита той, чувствайки се в още по-голямо неведение от обикновено, което си беше постижение.
Беатрис въздъхна и му се усмихна срамежливо.
– Не те молим за нищо лично или пък мъчително за теб. Просто искаме да ни кажеш какво знаеш за вампирите от, ъ...
– От времето си на кръвопиец – довърши Джон вместо нея. – Какъвто, както едва ли си забравил, си бил.
– Само че аз съм забравил – изтъкна Саймън. – Къде бяхте досега?
–  Така твърдиш ти – възрази Беатрис, – но...
– Но според вас лъжа? – Саймън не вярваше на ушите си. Черната дупка, зейнала насред спомените му, бе толкова съществена част от живота му, че нито за миг не му беше хрумнало, че някой би могъл да се усъмни в това. Какъв бе смисълът да лъже за нещо такова... и какъв човек би направил нещо подобно? – Всички ли мислите така? Сериозно?
Един по един те закимаха... дори Джордж, макар че той поне прояви благоприличието да изглежда засрамен.
–  Защо ми е да се преструвам, че не си спомням?
– Защо биха пуснали някого като теб тук, ако действително не знаеш нищичко? – попита в отговор Джон. – Това е единственото логично обяснение.
– Е, в такъв случай предполагам, че това е един щур, щур, щур свят – сопна се Саймън. – Защото аз съм това, което виждате.
–  С други думи, едно голямо нищо – каза Джон.
Джули го сръчка с лакът; обикновено тя се съгласяваше с всичко, което излизаше от устата му, ала този път звучеше ядосана:
–  Обеща, че ще се държиш добре.
– Какъв е смисълът? Той или не знае нищо, или не иска да ни каже. Пък и кой го е грижа, така или иначе? Това е само един долноземец. Какво е най-лошото, което би могло да се случи?
– Ти наистина си нямаш представа, нали? – каза Джули. – Някога изобщо бил ли си в битка? Виждал ли си как раняват някого? Как го убиват?
– Аз съм ловец на сенки, нали? – отвърна Джон, което, забеляза Саймън, не беше никакъв отговор.
– Не беше в Аликанте по време на войната – мрачно каза Джули. – Не знаеш какво беше. Не си изгубил нищо.
Джон настръхна.
– Не ми казвай какво съм изгубил. Не знам за теб, но аз съм тук, за да се науча как да се бия, така че следващия път...
– Не говори така, Джон – примоли се Беатрис. – Няма да има следващ път. Не може да има.
Джон сви рамене.
–  Винаги има следващ път.
В гласа му се долавяше нещо, което звучеше почти като надежда, и Саймън разбра, че Джули вероятно беше права. Джон говореше като някой, който цял живот бе стоял далеч от всякаква смърт.
– Аз съм виждал умрели овце – обади се Джордж бодро, очевидно мъчейки се да разведри настроението. – Това е всичко.
Беатрис се намръщи.
–  Не искам да се бия с вампир. Може би ако беше елф...
–  Не знаеш нищо за елфите – сопна се Джули.
– Знам, че не бих имала нищо против да убия един-двама – настоя Беатрис.
Войнствеността на Джули я напусна, сякаш тя беше балон, на който някой беше изпуснал въздуха.
–  Аз също. Де да беше толкова лесно...
Саймън не знаеше много за отношенията между ловци на сенки и долноземци, но бързо беше установил, че тези дни феите бяха обществен враг номер едно в царството на ловците на сенки. Истинският враг номер едно, Себастиан Моргенстърн, който бе започнал Тъмната война и бе превърнал цял куп ловци на сенки в зли, боготворящи го зомбита, отдавна беше мъртъв. Което означаваше, че единствените, останали да понесат последиците от неговите действия, бяха тайните му съюзници, феите. Дори ловци на сенки като Беатрис, която, изглежда, искрено вярваше, че върколаците са като всички други (освен дето бяха малко по-космати) и като че ли мъничко си падаше по прочутия магьосник Магнус Бейн, говореше за феите така, сякаш бяха хлебарки, а Студеният мир бе първата крачка по пътя към пълното им изтребване.
– Тази сутрин беше прав, Джордж – каза Джули. – Не би трябвало да ни изпращат на мисия по този начин, никого от нас. Не сме готови.
Джон изсумтя.
– Говори за себе си.
Докато те се препираха помежду си за това, колко трудно ще им бъде да убият един вампир, Саймън се изправи. Достатъчно отвратително бе, че те всички го смятаха за лъжец... още по-лошо бе, че в известен смисъл наистина беше така. Може и да не си спомняше нищо за това, какво е да си вампир (поне нищо полезно), но все пак си спомняше достатъчно, за да се чувства ужасно некомфортно при мисълта да убие един от тях.
Или пък беше мисълта да убие когото и да било. Саймън беше вегетарианец и единственото насилие, което беше упражнявал някога, беше на екрана, взривявайки пикселирани дракони и ракети.
„Това не е вярно", обади се един глас в главата му. „По ръцете ти има предостатъчно кръв."
Саймън пропъди тези мисли. Да не си спомняш нещо, не означава, че не си го извършил, но понякога да се преструваш, че то не се е случило, правеше нещата по-лесни.
Джордж хвана ръката му, преди той да успее да си тръгне.
– Съжалявам за... нали се сещаш. Трябваше да ти повярвам.
– Да. Трябваше. – Саймън въздъхна, след което увери съквартиранта си, че не му се сърди, което беше, общо взето, вярно. Вече беше излязъл в потъналия в сенки коридор, когато чу стъпки, които се опитваха да го догонят.
–  Саймън! – извика Джули. – Почакай малко.
През последните няколко месеца Саймън бе открил, че съществуват магии и демони, научил бе, че спомените му на миналото са толкова крехки и фалшиви, колкото старите хартиени кукли на сестра му, и се бе отказал от всичко, което познаваше, за да се премести в магически невидима страна, за да се научи как да лови демони. И все пак нищо не го изненадваше толкова, колкото постоянно увеличаващият се брой привлекателни момичета, които настойчиво искаха нещо от него. Далеч не беше толкова забавно, колкото би трябвало.
Саймън спря и остави Джули да го настигне. Тя беше с няколко сантиметра по-висока, а лешниковите й очи със златни пръски в тях променяха цвета си на светлината. Насред сумрачния коридор те искряха кехлибарени на светлината на свещника. Движеше се с изящество на балерина... ако балерините редовно кълцаха някого на парченца с покрита с руни кама. С други думи, движеше се като ловец на сенки и от онова, което Саймън виждаше по време на тренировките, от нея щеше да излезе наистина добър ловец на сенки.
И като всеки добър ловец на сенки тя нямаше склонността да се сближава с мундани, още по-малко пък – мундани, които някога са били долноземци... дори ако в един живот, който не можеха да си спомнят, тези мундани бяха спасили света. Ала откакто Изабел Лайтууд се беше появила в Академията, за да предяви правата си върху Саймън, Джули го гледаше с особен интерес. Не толкова като някого, с когото искаше да скочи в леглото, а по-скоро като някого, когото искаше да разгледа под микроскоп, докато му откъсва крайниците един по един, вади вътрешностите му и се опитва да открие нещо, което да обясни какво у него би могло да привлече момиче като Изабел Лайтууд.
Саймън нямаше нищо против да я оставя да го гледа. Харесваше му неприкритото любопитство в очите й, липсата на каквито и да било очаквания. Изабел, Клеъри, Мая, всички онези момичета в Ню Йорк твърдяха, че го познават и обичат, и той им вярваше... ала освен това знаеше, че не обичат него, а някаква негова версия от една алтернативна реалност, някакъв двойник с неговите очертания, и когато го погледнеха, всичко, което виждаха, всичко, което искаха да видят, бе онзи Саймън. Джули може и да го мразеше (е, добре, очевидно го мразеше), но освен това го виждаше.
– Наистина ли е вярно? – попита го тя. – Не си спомняш нищо от това? Времето си като вампир? Демонското измерение? Тъмната война? Нищичко?
Саймън въздъхна.
– Уморен съм, Джули. Може ли да се престорим, че си ми задала същия въпрос още милион пъти и аз всеки път съм ти отговарял по същия начин, и да спрем дотук?
Тя докосна едното си око и Саймън отново се зачуди дали е възможно Джули Бовейл да притежава истински човешки чувства и по някаква причина да се опитва да ги преглътне. В коридора беше прекалено тъмно, за да може Саймън да различи каквото и да било, освен гладките линии на лицето й и златните искрици там, където герданът й се скриваше в деколтето.
Саймън сложи ръка върху ключицата си, спомнил си изведнъж тежестта на скъпоценен камък, проблясването на рубин, сигурния му пулс, наподобяващ ударите на сърце, изражението върху лицето й, когато му го беше дала, за да го пази, сбогувала се бе с него, късчета спомени, които не бе в състояние да сглоби, ала още докато се питаше чие лице, чие уплашено сбогуване вижда, умът му вече знаеше отговора.
Изабел.
Винаги беше Изабел.
– Вярвам ти – каза Джули. – Не го разбирам, но ти вярвам. Предполагам, че просто се надявах...
– Какво? – В гласа й имаше непознати нотки, нещо нежно и несигурно и тя изглеждаше почти толкова учудена при звука му, колкото и Саймън.
– Помислих си, че ти, повече от всеки друг, би могъл да разбереш. Какво е усещането да се биеш за живота си. Да се биеш с долноземци. Да мислиш, че ще умреш. Да... – Гласът й не потрепери, а изражението й си остана непроменено, но Саймън почти почувства как кръвта й се вледенява, докато се опитва да изрече думите, – да видиш как другите падат.
– Съжалявам – рече Саймън. – Искам да кажа, чувал съм какво се е случило, но...
–  Но не е същото, като да си бил там – довърши Джули.
Саймън кимна, мислейки си за часовете, които беше прекарал, седнал до леглото на баща си, дълго след като върху монитора за сърдечната дейност бе плъзнала права линия, знаейки, че той никога вече няма да се събуди. Беше си помислил: „Окей, знам какво е". Гледал бе предостатъчно филми, в които бащата на героя умира; представил си бе изражението върху лицето на Люк Скайуокър, след като се бе завърнал и бе открил телата на леля си и чичо си да тлеят в останките на Татуин, и си мислеше, че разбира скръбта.
– Има неща, които не можеш да разбереш, без да си ги преживял.
– Някога питал ли си се защо съм тук? – попита го Джули. – Защо се обучавам в Академията, а не в Аликанте или в някой институт?
– Всъщност... не – призна си Саймън, макар че навярно би трябвало. Академията беше затворена от десетилетия и той знаеше, че с течение на времето ловците на сенки бяха свикнали сами да подготвят децата си. Знаеше също така, че след края на Тъмната война мнозина продължаваха да го правят, защото не искаха онези, които обичат, да бъдат твърде далеч от погледа им.
Джули извърна очи и преплете пръсти, сякаш имаше нужда да се хване за нещо.
– Ще ти призная нещо, Саймън, и ти няма да го повториш пред никого.
Не беше въпрос.
– Майка ми беше една от първите Помрачени – започна тя глухо. – Така че вече я няма. След това избягахме в Аликанте, като всички останали. А когато нападнаха Аликанте... заключиха всички деца в Залата на Съглашението. Мислеха, че там ще бъдем на сигурно място. Ала в онзи ден никое място не беше сигурно. Елфите успяха да проникнат вътре и Помрачените... щяха да ни избият до крак, Саймън, ако не бяхте ти и твоите приятели. Сестра ми, Елизабет. Тя бе една от последните жертви. Аз го видях, онзи елф със сребриста коса, и той беше толкова красив, като течно олово, ето какво си мислех, докато мечът му се спускаше. Че е толкова красив. – Силна тръпка разтърси тялото й. – Както и да е. Сега баща ми е безполезен. Ето защо съм тук. За да се науча да се бия. Така че следващия път...
Саймън не знаеше какво да каже. „Съжалявам" звучеше толкова недостатъчно. Ала думите на Джули като че ли бяха свършили.
–  Защо ми казваш всичко това? – попита той меко.
– Защото искам някой да разбере, че наистина е нещо голямо онова, което ни изпращат да направим. Дори ако е само един вампир срещу всички нас. Не ме интересува какво казва Джон. Всичко може да се случи. Хората... – Тя кимна рязко, сякаш за да пропъди не само него, но и всичко станало между тях. – Исках също така да ти благодаря за онова, което направи, Саймън Люис. И за саможертвата ти.
– Действително не си спомням нищо от това, което съм направил. Не би трябвало да ми благодариш. Знам какво е станало в онзи ден, ала то сякаш се е случило с някой друг.
– Може би ти се струва така – отвърна Джули, – но ако ще бъдеш ловец на сенки, ще трябва да се научиш да виждаш нещата такива, каквито са.
Тя се обърна и се отправи към стаята си.
– Джули? – повика я Саймън тихо. – Затова ли са в Академията и Джон и Беатрис? Защото са изгубили някого във войната?
– Ще трябва да попиташ тях – отговори Джули, без да се обръща. – Всички си имаме своята собствена история за Тъмната война. Всички изгубихме по нещо. Някои от нас изгубиха всичко.

* * *

На следващия ден преподавателката им по история, магьосницата Катарина Лос, заяви, че този път часът ще бъде проведен от специален гост.
Сърцето на Саймън спря. Последният гостуващ лектор, удостоил учениците с присъствието си, беше Изабел Лайтууд, а „лекцията" бе сурово и унизително предупреждение към всяка жена в радиус от десет мили да си държи мръсните ръчички далеч от секси тялото на Саймън.
За щастие, високият тъмнокос мъж, който пристъпи в класната стая, изобщо не изглеждаше така, сякаш би могъл да прояви какъвто и да било интерес към Саймън и секси тялото му.
– Лаело Балог. – Тонът му говореше, че едва ли се нуждае от представяне... но Катарина все пак би трябвало да му окаже честта да го направи.
– Ръководител на Института в Будапеща – прошепна Джордж в ухото на Саймън.
Въпреки че уж бил мързелив, както сам твърдеше, преди да пристигне в Академията, Джордж беше запомнил имената на ръководителите на всички Институти (както и на всички известни ловци на сенки в историята).
– Тук съм, за да ви разкажа една история – каза Балог, а веждите му се сбърчиха, описвайки остро, сърдито V.
С бледата си кожа, тъмния вдовишки връх на косата и слабия унгарски акцент Балог приличаше на Дракула повече от всекиго, когото Саймън бе срещал някога.
Подозираше, че на Балог това сравнение никак нямаше да му хареса.
– На неколцина от вас много скоро им предстои първата им битка. Тук съм, за да хвърля светлина върху това, какво е наложено на карта.
– Не сме ние тези, които трябва да се тревожат за светлината – изхили се Джон от задните редици.
Балог впери свиреп поглед в него.
– Джонатан Картрайт – заяви той, а акцентът му придаваше на сричките зловещо звучене. – Ако аз бях син на твоите родители, щях да си държа езика зад зъбите в присъствието на онези, които ме превъзхождат.
Джон пребледня като платно. Саймън буквално усещаше омразата, която струеше от него, и си помисли, че Балог вероятно си беше създал доживотен враг. Както вероятно и всички в класната стая – Джон не беше от онези, които обичат да бъдат унижавани пред свидетели.
Той отвори уста, но я затвори, без да каже нищо, стискайки плътно устни. Балог кимна, сякаш беше съгласен, че, да, правилно бе да млъкне и да изгаря от безмълвен срам.
След това се прокашля.
– Въпросът ми към вас, деца, е следният. Кое е най-лошото, което може да направи един ловец на сенки?
Марисол вдигна ръка.
–  Да отнеме невинен живот?
Балог изглеждаше така, сякаш е помирисал нещо гадно. (Което, като се имаше предвид, че стаята беше пълна със смрадливи буболечки, бе напълно възможно.)
–  Ти си мундан – каза той.
Марисол кимна свирепо. Именно това Саймън харесваше най-много у коравото тринайсетгодишно момиче. То никога, нито веднъж, не се извиняваше за това, което бе. Тъкмо напротив – изглежда, се гордееше с него.
– Имаше време, когато в Идрис не се допускаха никакви мундани. – Балог погледна към Катарина в дъното на стаята. – И никакви долноземци.
–  Всичко се променя – отвърна Марисол.
– Действително. – Балог обходи с поглед класната стая, пълна и с мундани, и с ловци на сенки. – Някой от... по-информираните ученици ще се опита ли да отговори на въпроса?
Беатрис вдигна бавно ръка.
– Майка ми винаги казваше, че най-лошото, което един ловец на сенки би могъл да направи, е да забрави дълга си, да забрави, че е тук, за да служи и да защитава човечеството.
Саймън видя как устните на Катарина се повдигнаха в полуусмивка.
Тези на Балог обаче се извиха надолу, а после, очевидно решил, че прехваленият Сократов метод не струва чак толкова, сам отговори на въпроса си:
– Най-лошото, което един ловец на сенки би могъл да направи, е да предаде другарите си в разгара на битката – заяви той напевно. – Най-лошото, което един ловец на сенки може да бъде, е страхливец.
Саймън не бе в състояние да прогони чувството, че Балог говори директно на него... че по някакъв начин бе надзърнал в главата му и знае колко силна неохота изпитва към това, да вдигне оръжие в битка срещу истинско, живо същество.
Е, не точно живо, напомни си той. И преди се беше бил с демони, знаеше го, и не мислеше, че си е изгубил съня заради това. Ала демоните бяха просто чудовища. Вампирите си оставаха хора, имаха души. Вампирите, за разлика от създанията във видео игрите му, можеха да изпитват болка, да кървят, да умрат... както и да се отбраняват. За часовете си по английски миналата година Саймън беше прочел „Червеният знак за храброст", отегчителен роман за войник в Гражданската война, дезертирал в разгара на битката. Книгата, която по онова време му се беше сторила дори още по-ненужна и от висшата математика, направо го беше приспала, но едно изречение се бе врязало в ума му: „Той беше малодушен луд". Ерик също беше присъствал в този час и в продължение на няколко седмици смятаха да кръстят групата си „Малодушните луди", преди да забравят за това. Напоследък обаче на Саймън му беше трудно да прогони този израз от главата си. „Луд" в смисъл: умопобъркан, задето изобщо си беше помислил, че би могъл да бъде воин или герой. „Малодушен" в смисъл: безгръбначен. Уплашен. Боязлив. Жалък страхливец.
–Годината била хиляда осемстотин двайсет и осма – заразказва Балог. – Било преди сключването на Съглашението, преди долноземците да бъдат вкарани в правия път и цивилизовани.
С крайчеца на окото си Саймън забеляза, че преподавателката им по история настръхва. Не му се струваше особено мъдро да обидиш магьосник, дори и някой, който бе толкова невъзмутим, колкото изглеждаше Катарина Лос, ала Балог продължи невъзмутимо.
– Европа тънела в хаос. Непокорни революционери сеели раздор из целия континент и в германските държави малка клика магьосници се възползвали от политическата ситуация, за да посеят невъобразими злини сред местното население. Някои от вас, мундани, може би познават това време на трагедия и хаос от приказките, разказани от Братя Грим. – Виждайки изненаданите изражения върху лицата на неколцина от учениците, Балог се усмихна за първи път.  – Да, Вилхелм и Якоб били във водовъртежа на събитията. Не забравяйте, деца, приказките са верни.
Докато Саймън се опитваше да осмисли идеята, че бе възможно някъде в Германия да има гигантско бобено стъбло със сърдит великан на върха, Балог продължи историята си. Разказа им за малката групичка ловци на сенки, изпратени да се „разправят с" магьосниците. За пътуването им през гъстите германски гори, с дървета, туптящи с черна магия, с птици и зверове – омагьосани, за да бранят териториите им от силите на правосъдието. В непрогледното сърце на гората магьосниците били призовали върховен демон и възнамерявали да отприщят могъществото му срещу жителите на Бавария.
– Защо? – попита един от учениците.
– Магьосниците не се нуждаят от причина – отвърна Балог, хвърляйки отново поглед към Катарина. – Слабите и онези, които лесно се поддават на изкушение, винаги се вслушват в мамещия повик на черната магия.
Катарина измърмори нещо. Саймън усети, че се надява да е проклятие.
– Групичката на ловците на сенки наброявала петима – продължи Балог, – напълно достатъчно, за да се справят с трима магьосници. Ала не били подготвени за върховния демон. Дори така, правдата щяла да възтържествува, ако не било малодушието на най-младия от тях, ловец на сенки, на име Тобаяс Херондейл.
През класната стая пробяга шепот. Всички ученици, както ловци на сенки, така и мундани, бяха чували името Херондейл. Това беше фамилията на Джейс. Име на герои.

– Да, да, всички сте чували за рода Херондейл – продължи Балог нетърпеливо. – И вероятно само хубави неща, за Уилям Херондейл например или за сина му Джеймс, или пък за Джонатан Лайтууд Херондейл в наши дни. Ала и от най-якото дърво може да израсте прогнил клон. Братът на Тобаяс и съпругата му срещнали доблестно смъртта си в битка само няколко години по-късно. За някои това било достатъчно, за да изличи петното от името Херондейл. Ала никаква храброст или саможертва от страна на рода Херондейл не е в състояние да ни накара да забравим какво направил Тобаяс... и не бива да забравяме. Тобаяс бил неопитен, мислите му били другаде; принуден бил да отиде на мисията насила. Имал бременна съпруга у дома и се заблуждавал, че това би трябвало да го освободи от задълженията му. И когато демонът нападнал, Тобаяс Херондейл, нека името му бъде почернено до края на дните, си плюл на петите и избягал. – Балог повтори последната дума, удряйки с длан по бюрото. –
Избягал.

След това описа в отблъскващи, мъчителни подробности какво се случило после: как трима от останалите ловци на сенки били убити от демона (единият бил изкормен, другият – изгорен жив, а третият – оплискан с киселинна кръв, която го превърнала в прах). Как четвъртият оцелял единствено заради намесата на магьосниците, които го върнали на събратята му, обезобразен от демонични изгаряния, Които никога нямало да се оправят, като предупреждение да стоят далеч.
– Естествено, ловците на сенки се завърнали с много по-голяма мощ и се разплатили десетократно с магьосниците за онова, което били причинили на селяните. Ала далеч по-страшното престъпление, това на Тобаяс Херондейл, все още плачело за отмъщение.
– По-страшното престъпление? По-страшно от това, да избиеш група ловци на сенки? – обади се Саймън, преди да успее да се спре.

– Демоните и магьосниците не могат да променят това, което са – отвърна Балог мрачно. – Мерилото за ловците на сенки е по-строго. Вината за смъртта на онези трима мъже тежала върху раменете на Тобаяс Херондейл. И той щял да бъде подобаващо наказан, стига някога да имал глупостта отново да си покаже лицето. Той обаче не го направил, а всеки дълг трябва да бъде изплатен. Състоял се процес
in absentia
2
.  

Той бил признат за виновен и наказанието приведено в действие.
– Но нали казахте, че той никога вече не се върнал? – обади се Джули.
– Действително. Ето защо наказанието било понесено от съпругата му.
– Бременната му съпруга? – Марисол изглеждаше така, сякаш ще повърне.

–
Dura lex, sed lex
– отвърна Балог. От първия ден в Академията им набиваха в главите този израз и Саймън започваше да го намразва – толкова често беше използван като оправдание за чудовищни постъпки. Балог допря пръстите на двете си ръце и обходи с поглед стаята, изпълнен със задоволство, докато учениците осмисляха онова, което се опитваше да им каже. Ето как постъпваше Клейвът с малодушието, проявено на бойното поле; това беше справедливост според Завета. – Законът е суров – преведе той на притихналите ученици, – но е закон.


* * *

– Избирайте мъдро – предупреди ги Скарсбъри, докато гледаше как учениците прехвърлят богатото разнообразие островърхи възможности, които предлагаше стаята с оръжия.
– Как се очаква да избираме мъдро, когато дори не искате да ни кажете срещу какво ще се изправим? – възнегодува Джон.
– Знаете, че е вампир – отвърна Скарсбъри. – Ще научите повече, когато пристигнете на мястото.
Саймън преметна един лък през рамо и си избра кама за ръкопашен бой; това като че ли беше оръжието, с което бе най-малко вероятно да се прониже сам погрешка. Докато ловците на сенки си слагаха руни за сила и пъргавост и прибираха рунически камъни в джобовете си, Саймън окачи малко фенерче от едната страна на колана си и преносима огнехвъргачка от другата. Докосна Давидовата звезди, която висеше на врата му от същата верижка, на която носеше и медальона на Джордан... тя нямаше да му помогне особено, освен ако вампирът не се окажеше от еврейски произход, но го накара да се почувства мъничко по-добре. Сякаш някой бдеше над него.
Въздухът беше наелектризиран от усещане за очакване, което напомни на Саймън за детството му, когато се готвеше за някоя училищна екскурзия. Разбира се, посещението в зоологическата градина в Бронкс или станцията за пречистване на отпадъчни води криеше далеч по-малка опасност от изкормване, а вместо да се подредят на опашка, за да се качат в училищния автобус, учениците се наредиха пред магически портал, който само за миг щеше да ги пренесе на хиляди мили от тук.
– Готов ли си? – попита го Джордж, широко ухилен.
Издокаран в пълна униформа, преметнал дълъг меч през  рамо, съквартирантът на Саймън изглеждаше воин до мозъка на костите си.
В продължение на един кратък миг Саймън си представи как отговаря „не". Как вдига ръка и моли да бъде извинен. Как си признава, че няма представа какво прави тук, че всяка бойна тактика, на която са го научили, се е изпарила от главата му, че би искал да си събере нещата и да се прибере у дома, преструвайки се, че нищо от това не се бе случило.
–  Колкото изобщо мога да бъда готов? – отвърна вместо това... и прекрачи в Портала.
Доколкото Саймън си спомняше, пътуването с училищния автобус беше мърляво, лишено от достойнство преживяване, пълно с гадни миризми, сдъвкани и изплюти хартиени топчета, с които се замеряха, както и по някой и друг унизителен пристъп на повръщане.
Пътуването с Портал беше далеч по-неприятно.
След като си възвърна равновесието и дъха, Саймън се огледа наоколо... и ахна. Никой не им беше казал къде отиват, ала Саймън моментално разпозна улицата. Беше се озовал обратно в Ню Йорк... и не просто Ню Йорк, а Бруклин. Гоуанъс, ако трябваше да е точен – тънка ивица земя, пълна с индустриални сгради и складове, издигащи се от двете страни на токсичен канал, и намиращ се само на десетина минути пеша от апартамента на майка му.
Беше си у дома.
Мястото бе точно каквото си го спомняше... и едновременно с това – съвсем различно. А може би различният беше той, може би два месеца в Идрис бяха достатъчни, за да забрави звуците и миризмите на съвремието: ниското, постоянно жужене на електричество и гъстата мъгла от изгорели газове, клаксоните на камионите, изпражненията на гълъбите и купищата боклуци, които в продължение на шестнайсет години образуваха тъканта на ежедневието му.
От друга страна, може би се дължеше на това, че сега, когато бе в състояние да прозира през магическия прах, той виждаше русалките, плуващи в канала.
Това бе неговият дом и в същото време не беше, и Саймън изпита същото дезориентиращо чувство, което го бе обзело след едно лято, прекарано на лагер в планината, когато бе установил, че не може да заспи без звука на цикадите и хъркането на Джейк Гросберг от горното легло. Може би, помисли си той, няма как да знаеш колко много си се променил, докато те е нямало, преди да си се завърнал у дома.
– Слушайте, мъже! – провикна се Скарсбъри, след като и последният ученик премина през Портала.
Бяха се събрали пред една изоставена фабрика с изподраскани с графити стени и заковани прозорци.
Марисол се прокашля силно и Скарсбъри въздъхна.
– Слушайте, мъже и жени. В тази постройка има вампир, нарушил съглашението и убил няколко мундани. Вашата мисия е да го откриете и екзекутирате. И ви препоръчвам да го направите преди залез-слънце.
– Не трябва ли на вампирите да им бъде позволено сами да се оправят с това? – попита Саймън.
Кодексът ясно даваше да се разбере, че долноземците имат право сами да поддържат дисциплината в редиците си. Саймън се зачуди дали това включва правото на процес за провинилите се, преди да бъдат екзекутирани.

„
Как стигнах дотук
", зачуди се... Та той беше против смъртното наказание.

– Не че ти влиза в работата – отвърна Скарсбъри, – но кланът му го прехвърли на нас, така че вие, деца, да може да си пооцапате ръцете с кръв. Гледайте на това като на подарък от страна на вампирите.
Само дето „това" изобщо не беше това, помисли си Саймън.

–
Dura lex, sed lex
– измърмори Джордж до него с неспокойно изражение на лицето, сякаш се опитваше да убеди сам себе си.

– Вие сте двайсетима, а вампирът е само един – продължи Скарсбъри. – А в случай че дори това съотношение на силите ви притеснява, опитни ловци на сенки ще наблюдават ставащото, готови да се намесят, ако объркате нещо. Вие няма да ги видите, но те ще ви виждат и ще се погрижат да не ви се случи нищо лошо. Най-вероятно. А ако на някого от нас му се прииска да си плюе на петите и да избяга, не забравяйте какво научихте. Малодушието се заплаща.
Докато стояха на тротоара под ярките слънчеви лъчи, мисията им се беше сторила доста неспортсменска. Двайсет бъдещи ловци на сенки, въоръжени до зъби; един пленен вампир, уловен като в капан между стоманените стени на сградата и слънцето отвън.
Ала вътре във фабриката, в мрака, представяйки си, че виждат движение и проблясване на вампирски зъби зад всяка сянка, беше съвсем друго нещо. Сега вече нямаха чувството, че играта е нагласена в тяхна полза... изобщо нямаха чувството, че е игра.
Учениците се разделиха по двойки и започнаха да се прокрадват в мрака. Саймън предложи да пази един от изходите, като страшно се надяваше задачата му да се окаже подобна на онези футболни мачове в часовете по физическо, когато си стоеше пред вратата през цялото време и много рядко му се налагаше да отбие някой и друг добре прицелен шут.
Естествено, когато това се случеше, топката неизменно прелиташе над главата му право в мрежата и отборът му губеше мача. Той обаче се опита да не мисли за това.
Джон Картрайт бе сложен да пази заедно с него, стиснал светещ рунически камък в ръка. Времето си течеше, а двамата правеха всичко по силите си да не си обръщат внимание.
– Кофти, че не можеш да използваш един от тези – обади се Джон най-сетне и вдигна камъка. – Или пък от тези. – Той докосна серафимската кама, която висеше на кръста му. Все още не ги бяха научили как да се бият с тях, но неколцина от нефилимските деца си бяха донесли свои оръжия от вкъщи. – Не се притеснявай, герой. Ако вампирът се появи, аз съм тук, за да те защитя.
– Страхотно, мога да се скрия зад огромното ти его.
– Внимавай какви ги дрънкаш, мундане – озъби се Джон. – Ако не внимаваш, ще... – Гласът на Джон заглъхна и той заотстъпва назад, докато не се притисна в стената.
–  Какво ще? – подкани го Саймън.
Джон издаде звук, който много приличаше на скимтене. Ръката му се спусна към колана, пръстите му безуспешно опитаха да напипат серафимската кама. Очите му бяха приковани в нещо точно зад рамото на Саймън.
–  Направи нещо! – изпищя той. – Тя ще ни докопа!
Саймън беше изгледал достатъчно филми на ужасите, за да схване картинката. А картинката бе такава, че да му се прииска да се втурне към вратата, да изхвърчи на светлината отвън и да продължи да тича, докато не се озове вкъщи, заключил вратите след себе си, и да се пъхне под леглото си, където някога се криеше от въображаеми чудовища.
Вместо това се обърна бавно.
Момичето, което изплува от сенките, изглеждаше на неговите години. Кестенявата му коса беше прибрана на висока опашка, очилата му бяха с тъмнорозови рогови рамки, а върху тениската му имаше окървавен офицер от „Стар Трек" с червена униформа и надпис: ЖИВЕЙ БЪРЗО, УМРИ ЧЕРВЕН. С други думи, тя беше точно от типа на Саймън... с изключение на вампирските зъби, които проблеснаха на светлината на фенерчето му, и свръхчовешката бързина, с която тя се стрелна през стаята и изрита Джон Картрайт в главата. Джон се свлече на земята.
– И ето че останаха двама – каза момичето и се усмихна ехидно.
На Саймън и през ум не му беше минало, че вампирът може да се окаже на неговите години или поне може да изглежда на неговите години.
– Няма да е зле да внимаваш повече с това нещо, дневни вампире – каза тя. – Чувам, че отново си жив. Предполагам, че искаш това да си остане така.
Саймън сведе поглед надолу и установи, че бе извадил камата си.
– Е, ще ме пуснеш ли да изляза? – попита тя.
– Не можеш да излезеш навън.
– Не?
– Слънцето, забрави ли? Прави вампирите на прах? – Не можеше да повярва, че гласът му не трепери. Честно казано, не можеше да повярва, че не беше подмокрил гащите. Беше сам с един вампир. Вампир, който се беше оказал сладко момиче... и което той трябваше да убие. Незнайно как.
–  Погледни си часовника, дневни вампире.
–  Не нося часовник. И вече не съм дневен вампир.
Тя дойде по-близо, достатъчно близо, за да докосне лицето му. Пръстът й беше студен, кожата й – гладка като мрамор.
– Наистина ли не си спомняш? – попита, взирайки се с любопитство в него. – Не си спомняш дори за мен?
–  Аз... познаваме ли се?
Връхчетата на пръстите й се плъзнаха по устните му.
– Въпросът е колко добре се познавахме, дневни вампире. На никого няма да кажа.
Клеъри и останалите не му бяха казали нищо за това, дали бе имал вампирски приятели... или повече от приятели. Може би бяха решили да му спестят подробностите за тази част от живота му, частта, в която бе жадувал кръв и бе бродил в сенките. Може би толкова се беше срамувал, че изобщо не им беше казал.
А може би тя лъжеше.
Саймън ненавиждаше това, че не знае. Имаше чувството, че ходи из плаващи пясъци и всеки неотговорен въпрос, всяко ново откритие за миналото му го караше да затъва още по-дълбоко.
– Пусни ме да си вървя, дневни вампире – прошепна тя. – Ти никога не би наранил един от своите.
Беше чел в Кодекса, че вампирите притежават умението да хипнотизират; знаеше, че това е нещо, от което трябва да се пази. Ала погледът й беше магнетичен и той не бе в състояние да извърне очи.
– Не мога да го направя – отвърна. – Ти наруши закона. Отнела си живот. Повече от един.
–  Откъде знаеш?

– Защото... – Саймън млъкна, давайки си сметка колко неубедително щяха да прозвучат думите му:
защото така ми казаха.

Тя и сама се досети какво ще й отговори.
– Винаги ли правиш каквото ти кажат, дневни вампире? Никога ли не мислиш за себе си?
Пръстите на Саймън се сключиха по-здраво около камата. Притеснявал се бе да не открие, че е страхливец, прекалено уплашен, за да се бие. Ала сега, когато беше тук, очи в очи с предполагаемото чудовище, той не се боеше... а се колебаеше.

Dura lex, sed lex.


Само дето може би не беше толкова просто; може би тя просто бе допуснала грешка, или пък някой друг беше сгрешил, може би му бяха дали неправилна информация. Възможно бе действително да е хладнокръвна убийца... ала дори така,
кой бе той, че да я наказва?


Тя го заобиколи, насочвайки се към вратата. Без да се замисли, Саймън й препречи пътя. Камата му се вдигна, изрисува опасна дъга във въздуха и изсвистя покрай ухото й. Тя се дръпна изящно назад, смеейки се, докато се нахвърляше отгоре му, извила пръсти като хищни нокти. И тогава Саймън ги почувства, за първи път, притока на адреналин, който му бяха обещавали, яснотата на битката. Вече не мислеше за техники и ходове, вече изобщо не мислеше, а действаше: блокира и избегна атаката й, прицели се да я изрита по глезените и да я събори, замахна с камата си, оставяйки кървава диря върху бледата й буза, и когато мозъкът му отново се задейства, изоставащ на една стъпка след тялото му, си помисли: „
Правя го. Бия се. Печеля
“.

Докато тя не стисна китката му с желязна хватка и не го просна по гръб, сякаш беше малко дете, след което го възседна. Беше си играла с него, даде си сметка Саймън. Преструвала се бе, че се бие, докато не се бе отегчила.
Лицето й се доближи до неговото, достатъчно, за да усети дъха й... стига тя все още да дишаше.
И тогава Саймън изведнъж си спомни колко студено бе, когато беше мъртъв. Спомни си тишината в гърдите си, в които вече не биеше сърце.
– Бих могла да ти върна всичко това, дневни вампире – прошепна тя. – Вечен живот.
Саймън си спомни глада и вкуса на кръв.
– Това не беше живот.
– Но не беше и смърт. – Устните й бяха студени върху шията му. Всичко в нея беше студено. – Бих могла да те убия, дневни вампире. Ала няма да го направя. Не съм чудовище. Независимо какво са ти наговорили.
– Казах ти, вече не съм дневен вампир. – Саймън не знаеше защо продължава да спори с нея, особено сега, но му се струваше важно да го изрече на глас, това, че е жив, че е човек, че сърцето му отново бие. Особено сега.
– Някога беше долноземец – отвърна тя, извисявайки се над него. – То винаги ще бъде част от теб. Ти може и да го забравиш, но не и те.
Саймън се канеше да възрази отново, когато от сенките изскочи проблясващ камшик и се обви около врата на момичето. То падна тежко и главата му издрънча върху циментовия под.
– Изабел? – каза Саймън недоумяващо, докато Изабел Лайтууд се нахвърляше върху вампира с искрящо острие в ръка.
До този миг Саймън не си беше давал сметка какво ужасяващо престъпление против природата бе това, че е изгубил спомените за Изабел в действие. Очевидно бе, че то бе естественото й състояние. Изабел, стояща неподвижно, беше красива; Изабел, политнала във въздуха, врязваща смърт в студена плът, бе неземна гледка, грееща толкова ярко, колкото и златният й камшик. Беше като богиня, помисли си Саймън, а после се поправи безмълвно – беше като ангел на разплатата, отмъщението й беше светкавично и смъртоносно. Преди той да успее да се надигне от земята, гърлото на момичето вампир беше прерязано, очите му се извъртяха назад и просто така всичко свърши. То стана на прах; отиде си.
– Не е нужно да ми благодариш. – Изабел протегна ръка.
Саймън обаче не я пое и се изправи без нейна помощ.
– Защо го направи?
– Ъм, защото тя всеки момент щеше да те убие?
– Не, нямаше – отвърна Саймън студено и Изабел го зяпна.
– Не ми казвай, че наистина си ми ядосан? Задето ти спасих задника?
Едва когато го попита направо, Саймън си даде сметка, че действително беше ядосан. Ядосан й бе, задето беше убила момичето вампир, ядосан й бе, задето бе решила, че той има нужда да му спаси задника, ядосан й бе, задето се беше крила в мрака, готова да му се притече на помощ, макар той болезнено ясно да бе дал да се разбере, че между тях вече не може да има нищо. Ядосан й бе, защото тя бе свръхестествено сексапилна богиня воин с гарвановочерна коса и очевидно, напук на всякаква логика, все още беше влюбена в него... и той очевидно щеше да бъде принуден да скъса с нея отново.
– Тя не искаше да ме нарани. Искаше просто да се махне от тук.
– И какво? Да не би да трябваше просто да я оставя? Това ли възнамеряваше да направиш? На света има и други хора освен теб, Саймън. Тя уби деца. Разкъса гърлата им.

Саймън не можеше да отговори. Не знаеше нито какво да чувства, нито какво да мисли. Момичето вампир беше убиец. Хладнокръвен убиец, във всеки смисъл на думата. Ала той беше почувствал някакво родство с нея, когато тя го беше прегърнала, сякаш нещо бе прошепнало дълбоко в ума му:
ние сме изгубени деца, тя и аз.

Не беше сигурен дали в живота на Изабел има място за някой, който се е изгубил.
– Саймън? – Изабел беше като навита докрай пружина; той виждаше колко усилие й коства да овладее гласа си и да запази лицето си безизразно.

„
Как е възможно да знам това
?", зачуди се Саймън. Когато я гледаше, имаше чувството, че вижда двойно: едната Изабел му беше почти напълно непозната, а другата бе момичето, което онзи, по-добрият Саймън, обичаше толкова много, че бе готов да пожертва всичко за нея. У него имаше част, заровена под спомените, простираща се отвъд разума, която отчаяно жадуваше да прекоси разстоянието между тях, да я вземе в прегръдките си, да отметне косата й назад и да се изгуби в бездънните й очи, в устните й, в яростната й закрилническа, всепоглъщаща любов.

– Не можеш да продължаваш да го правиш! – изкрещя, без да е сигурен дали крещи на нея, или на себе си. – Вече не е твоя работа да избираш вместо мен, да решаваш какво трябва да правя и как трябва да живея. Кой трябва да бъда. Колко пъти трябва да ти го кажа, преди да ме чуеш? Аз не съм той. Никога няма да бъда той, Изабел. Той ти е принадлежал, разбирам го. Но не и аз. Знам, че вие, ловците на сенки, сте свикнали да става на вашето, вие постановявате правилата, вие знаете какво е най-добро за всички нас. Но не и този път, окей? Не и с мен.
С преднамерено спокойствие Изабел нави камшика около китката си.
–  Саймън, мисля, че ме бъркаш с някого, когото го е грижа.
Не беше чувството в гласа й, което разкъса сърцето му, а липсата на такова. Зад думите й нямаше нищо: нито болка, нито потиснат гняв, единствено бездна. Празна и студена.
– Изабел...
– Не дойдох тук заради теб, Саймън. Това ми е работата. Мислех си, че искаш един ден това да бъде и твоята работа. Ако все още изпитваш същото, съветвам те да преосмислиш някои неща. Като например как говориш на онези, които те превъзхождат.
– Онези, които ме превъзхождат?
– И между другото, след като така и така повдигна въпроса, имаш право. Изобщо не познавам тази твоя версия. И съм почти сигурна, че не искам да я опозная. – Тя мина покрай него, при което рамото й го докосна за частица от секундата, а после излезе в нощта навън.
Саймън се загледа след нея, чудейки се дали не би трябвало да я последва, ала краката му отказваха да се размърдат. При звука от затръшването на вратата Джон Картрайт отвори очи и се надигна замаяно.
– Заловихме ли я? – попита той, виждайки малката купчинка прах, останала от момичето вампир.
– Да – отвърна Саймън уморено. – И така би могло да се каже.
– Само така, кръвопиецо! – Джон замахна тържествуващо с юмрук във въздуха, а после вдигна показалеца и кутрето си, оформяйки „дяволски рога". – Изпречиш ли се на пътя на един бик от рода Картрайт... получаваш рогата.

* * *

– Не казвам, че не е нарушила закона – обясни Саймън сигурно за стотен път. – Питам просто, че дори да го е направила, защо трябваше да я убиваме? Така де... няма ли, и аз не знам .затвори?

Докато се върнат в Академията, вечерята отдавна беше свършила, но като награда за усилията им декан Пенхалоу беше отворила трапезарията и кухнята. Двайсетимата ученици бяха насядали около две от дългите маси и гладно дъвчеха престояли пролетни рулца и шауарма
3
 , която, за щастие, нямаше никакъв вкус. Академията се беше завърнала към традицията си да сервира храна от всички краища на света... но за съжаление, всички тези ястия се приготвяха от един и същи готвач, който, подозираше Саймън, сигурно беше магьосник, защото почти всичко, което ядяха, като че ли беше омагьосано да има вкус на храна за кучета.

– Защото така постъпваме ние – отвърна Джон. – Когато някой вампир, или който и да било долноземец, наруши закона, някой трябва да го убие. Ти от луната ли падаш?
– Е, защо няма затвор за долноземци? – не отстъпваше Саймън. – Защо няма съдебни процеси за долноземци?
– Не действа така, Саймън – обади се Джули. Саймън си беше помислил, че след разговора им в коридора предишната вечер тя ще бъде по-дружелюбна, ала ако изобщо беше възможно, тя като че ли бе станала още по-рязка, още по-безмилостна. – Това не са тъпите ти мундански закони. Това е законът, даден ни от Ангела. По-върховен от всичко друго.
Джон кимна гордо.

–
Dura lex, sed lex.

– Дори ако греши? – попита Саймън.

– Как би могъл да греши, ако е закон? Това е оксиморон
4
 .

„И ти трябва да си такъв, за да го забележиш", помисли си Саймън детински, но се спря, преди да го изрече на глас. Пък и Джон си беше най-обикновен глупак.
– Нали си давате сметка, че звучите така, сякаш сте част от някакъв култ? – оплака се той и докосна звездата, която все още висеше около врата му.
Семейството му никога не бе било особено религиозно, ала баща му обичаше да му помага да открие еврейската гледна точка за правилно и неправилно. „Винаги има място за интерпретация – казал бе той на Саймън, – местенце, в което сам да откриеш отговора." Научил бе Саймън да задава въпроси, да поставя под съмнение авторитетите, да разбира и да вярва в правилата, преди да ги последва. „Евреите имат достойната традиция да спорят – обичаше да казва баща му, – дори когато става дума за спор с Бог."
Саймън се запита какво ли би си помислил баща му за него, ако можеше да го види в това училище за фундаменталисти, вричащ се във вярност на един върховен закон. Какво изобщо означаваше да си евреин в една вселена, в която ангели и демони бродеха по земята, извършваха чудеса, носеха мечове? Не беше ли това, да мислиш за себе си, дейност, която прилягаше по-добре на един свят без доказателство за божественото?
– Законът е суров, но е закон – добави Саймън отвратено. – Е, и какво от това? Ако законът греши, защо да не бъде променен? Знаете ли какъв би бил светът, ако всички все още спазваха законите, създадени през Средновековието?
– Знаеш ли кой друг говореше по този начин? – попита Джон злокобно.
– Нека да отгатна: Валънтайн. – Саймън се намръщи. – Защото очевидно в цялата нефилимска история един-единствен човек си е направил труда да зададе какъвто и да било въпрос. Да, това съм аз, харизматичен суперзлодей, канещ се да оглави революция. Най-добре ме предайте на властите.
Джордж поклати предупредително глава.
–  Саймън, не мисля...
– Ако го мразиш толкова много, защо изобщо си тук? – В гласа на Беатрис се долавяха неприсъщи за нея враждебни нотки. – Ти можеш да избереш живота, който искаш да водиш.

Тя млъкна рязко, оставяйки неизречения остатък от думите си да увисне в тишината. Нещо, подозираше Саймън, като:
За разлика от нас.

– Добър въпрос. – Саймън остави вилицата си на масата и бутна стола си назад.
– Хайде де, та ти дори не си довърши... – Джордж махна към чинията, сякаш не бе в състояние да се принуди да опише онова върху нея като „храна".
–  Изгубих апетит.
Вече наближаваше подземието, когато Катарина Лос го спря в коридора.
–  Саймън Люис, трябва да поговорим.
– Не може ли да го направим сутринта, госпожице Лос? Денят беше дълъг и...
Тя поклати глава.
–  Знам какъв ден си имал, Саймън Люис. Ще говорим сега.

* * *

Небето беше пълно със звезди. Синята кожа на Катарина сияеше на лунните лъчи, косата й грееше със сребриста светлина. Беше настояла, че и двамата имат нужда от чист въздух, и Саймън трябваше да признае, че е права. Вече се чувстваше по-добре само от това, че бе заобиколен от тревата, дърветата и небето. Идрис имаше сезони, ала поне засега те не бяха като онези, с които беше свикнал. Или по-точно, бяха като своите най-добри възможни версии: всеки ден бе ясен и свеж, въздухът – изпълнен с обещание за огньове на открито и ябълкови градини, приближаването на зимата се усещаше единствено по поразително ясното небе и щипещия въздух, почти приятен с ледената си болка.
– Чух какво каза по време на вечерята, Саймън – подхвърли Катарина, докато двамата се разхождаха наоколо.
Саймън я погледна с изненада и мъничко тревога.
– Но как?
– Аз съм магьосница – напомни му тя. – Умея много неща.

„
А, да. Магическо училище
“, помисли си Саймън отчаяно, чудейки се дали някога изобщо ще има каквото и да било усамотение.

– Искам да ти разкажа една история, Саймън – продължи Катарина. – Споделила съм я с малцина хора, на които имам доверие, и се надявам, че ще избереш да я запазиш в тайна.
Странно бе, че е готова да поеме подобен риск с един ученик, когото почти не познаваше, но пък тя беше магьосница. Саймън нямаше представа на какво са способни те, но ставаше все по-добър в предположенията. Ако издадеше тайната й, тя вероятно щеше да разбере.
И щеше да постъпи подобаващо.
– Внимаваше ли в час, докато ви разказваха историята на Тобаяс Херондейл?
– Винаги внимавам в час – отвърна Саймън и тя се засмя.
– Бива те в уклончивите отговори, дневни вампире. От теб би излязъл добър елф.
– Подозирам, че това не беше комплимент.
Катарина се усмихна загадъчно.
– Аз не съм ловец на сенки – напомни му. – Имам свое собствено мнение за елфите.
– Защо продължавате да ме наричате дневен вампир? – попита Саймън. – Знаете, че вече не съм такъв.
– Всички ние сме онова, в което ни е превърнало нашето минало. Сборът от хиляди решения, вземани всеки ден. Можем да променим себе си, но никога не можем да изтрием онова, което сме били някога. – Катарина вдигна ръка, за да го накара да замълчи, сякаш знаеше, че Саймън е на път да възрази. – Това, че си забравил всички тези решения, не ги отменя, дневни вампире. Добре ще бъде да го запомниш.
– Това ли искахте да ми кажете? – Раздразнението на Саймън си пролича повече, отколкото бе възнамерявал. Защо всички в живота му чувстваха нуждата да му кажат кой е или кой би трябвало да бъде?
– Губиш търпение с мен – отбеляза Катарина. – За щастие, мен не ме е грижа. Сега ще ти разкажа още една история ,на Тобаяс Херондейл. Ти решаваш дали да слушаш.
Саймън се заслуша.
– Познавах Тобаяс, познавах и майка му, преди да го бе родила, виждах как като дете той се опитваше да открие своето място в семейството си. Името Херондейл е покрито с доста мрачна слава, както вероятно знаеш. Мнозина от тях са герои, някои са предатели, твърде много са безразсъдни, необуздани създания, пленници на своите страсти, били те любов или омраза. Тобаяс беше... различен. Беше кротък, мил, от онези момчета, които правят това, което им казват. По-големият му брат, Уилям... виж, той беше ловец на сенки, достоен за името Херондейл, точно толкова храбър и два пъти по-твърдоглав от внука, който след време наследи името му. Ала не и Тобаяс. Не го биваше особено като ловец на сенки, нито пък го влечеше да бъде такъв. Баща му беше суров човек, майка му пък мъничко истерична, макар че кой ли би могъл да я вини с подобен съпруг. Едно по-смело момче би могло да обърне гръб на семейството си и традициите, да види, че животът на ловец на сенки не е за него, и да поеме по свой собствен път. Ала за Тобаяс? Това беше немислимо. Родителите му го научиха на закона и той не знаеше нищо друго, освен да му се подчинява. Не е толкова необичайно сред човеците, дори ако кръвта им е смесена с тази на Ангела. Необичайно за един Херондейл, може би, но ако някой дръзнеше да си го помисли, бащата на Тобаяс знаеше как да го накара да си държи езика зад зъбите. И така, Тобаяс порасна. Ожени се и бракът му учуди всички, защото Ева Блекторн беше всичко друго, но не и кротка. Пламенна, с гарвановочерна коса, донякъде като твоята Изабел.
Саймън настръхна. Тя не беше неговата Изабел, вече не. Зачуди се дали някога действително е била. Изабел не му приличаше на момиче, което принадлежи на някого. Това бе едно от нещата, които най-много харесваше у нея.
– Тобаяс я обичаше повече, отколкото бе обичал каквото и да било на света... повече от семейството, дълга си, дори себе си. В това навярно беше истински Херондейл. Тя беше бременна с първото му дете, когато той бе изпратен на мисията в Бавария... Вече знаеш как завърши тази история.
Саймън кимна, а сърцето му отново се сви при мисълта за наказанието, стоварено върху съпругата на Тобаяс, Ева. И нейното неродено дете.
– Лаело Балог знае единствено онази версия на историята, предавала се през нефилимските поколения преди него. За тях Тобаяс вече не е човешко същество, нито предшественик. Той е просто пример, служещ за назидание. Малцина сме тези, които си го спомнят като милото момче, което бе някога.
– Как така го познавате толкова добре? – попита Саймън. – Мислех, че по онова време магьосниците и ловците на сенки не са били... е, нали се сещате. В особено дружелюбни отношения. – Всъщност Саймън смяташе, че са били по-скоро открито враждебни отношения; от онова, което беше научил от Кодекса и часовете по история, в миналото ловците на сенки бяха преследвали магьосниците и другите долноземци така, както ловците на едър дивеч преследват слонове. Със спортен хъс и кръвожадна страст.
– Това е друга история – смъмри го Катарина. – Не ти разказвам моята история, а тази на Тобаяс. Достатъчно е да знаеш, че той беше мило момче, дори с долноземците, и добрината му не беше забравена. Това, което знаеш, това, което всички ловци на сенки днес смятат, че знаят, е, че Тобаяс бил страхливец, изоставил другарите си в разгара на битката. Ала истината никога не е толкова проста, нали? Тобаяс не искаше да се отдели от съпругата си, докато тя беше болна и бременна, но въпреки това отиде, правейки това, което му бяха казали. Вдън горите на Бавария той се натъкнал на магьосник, който знаел какъв е най-големият му страх, и го използвал против него. Открил слабото му място, намерил начин да проникне в ума му, убеждавайки го, че жена му я грози ужасна опасност. Показал му видение, в което Ева, обляна в кръв и издъхваща, го викала да я спаси. В плен на заклинание, обзет от ужас, Тобаяс не можел да помръдне, докато магьосникът го замерял с видение след видение на всички ужаси на света, които Тобаяс не бил в състояние да понесе. Да, Тобаяс побягнал. Умът му бил съсипан. Изоставил другарите си и избягал в гората, заслепен и измъчван от кошмари наяве. Като всички от рода Херондейл, способността му да обича без мярка и без край била както най-големият му дар, така и най-страшното му проклятие. Мислейки си, че Ева е мъртва, той рухнал. Знам кого виня аз за унищожението на Тобаяс Херондейл.
– Не може да са знаели, че той е изгубил ума си! – възкликна Саймън. – Никой не би го наказал за това!
– Знаеха – увери го Катарина. – Ала то нямаше значение. Значение имаше само това, че бе изменил на дълга си. Естествено, никаква опасност не заплашваше Ева... поне докато Тобаяс не напусна поста си. Това беше жестоката ирония в живота на Тобаяс: че обрече на смърт жената, за която би дал живота си. Магьосникът му позволи да надзърне в бъдещето, бъдеще, което никога не би станало действителност, ако Тобаяс бе успял да му устои. Ала той не устоя. Никъде не го откриха и Клейвът дойде за Ева.
– Били сте там – досети се Саймън.
– Да, бях – потвърди Катарина.
– И не сте се опитали да им попречите?
– Не си губих времето да опитвам, не. Нефилимите не обръщат никакво внимание на долноземци, които им се бъркат в работите. Само глупак би се опитал да застане между ловците на сенки и техния закон.
Нещо в начина, по който го каза, сухо и едновременно с това печално, накара Саймън да попита:
– Глупачка като вас, нали?
Катарина се усмихна.
– Опасно е да наричаш един магьосник с подобни имена, Саймън. Но... да. Опитах. Опитах се да открия Тобаяс Херондейл, използвайки методи, до които нефилимите нямат достъп, и го намерих да броди обезумял из гората, без да знае дори собственото си име. – Катарина наведе глава. – Не можах да спася нито него, нито Ева. Ала спасих бебето. Поне това успях да сторя.
– Но как? Къде...?
– С помощта на магия и доста находчивост успях да проникна в затвора на ловците на сенки, същия, в който някога беше затворен и ти. – Катарина му кимна. – Накарах бебето да се роди по-рано и направих магия, от която да изглежда така, сякаш то още е в утробата на Ева. През онази нощ тя беше като от стомана, непоколебима и ярка в мрака, който я беше обгърнал. Не се уплаши, не трепна и не се издаде с нищо, докато отиваше да посрещне смъртта си. Опази тайната ни до самия край и ловците на сенки, които я убиха, не заподозряха нищо. След това беше почти лесно. Нефилимите рядко проявяват интерес към делата на долноземците... и долноземците често пъти са им благодарни за тази слепота. Никой от тях не забеляза, когато заминах за Новия свят с едно бебе. Останах там в продължение на двайсет години, преди да се върна при моите хора и моята работа, отглеждайки детето, докато то не порасна. Той от години се е превърнал в прах, но затворя ли очи, виждам лицето му такова, когато беше на твоите години. Детето на Тобаяс и Ева. Беше мило момче, добро като баща си и пламенно като майка си. Нефилимите вярват в живот, подчинен на сурови закони и пълен с големи саможертви, ала арогантността им означава, че не разбират напълно цената на онова, което правят. Светът би бил по-беден без онова момче в него. Той се влюби в мунданско момиче и води мундански живот, изпълнен с малки добрини, които не биха означавали нищо за един ловец на сенки. Те не го заслужаваха. Аз го оставих като дар за света на мунданите.
– Искате да кажете, че там някъде има още един Херондейл? Може би цели поколения Херондейловци, за които никой не знае?

Имаше един пасаж от Талмуда
5
,  който баща му много обичаше да цитира: „Онзи, който спаси един живот, спасява целия свят".

– Възможно е – отвърна Катарина. – Постарах се момчето никога да не научи истината за себе си – така бе най-безопасно. Ако кръвната му линия продължава и до днес, потомците му несъмнено се смятат за мундани. Едва сега, когато редиците на нефилимите са толкова оредели, Клейвът може да приеме изгубените им синове и дъщери обратно в лоното си. И навярно сред нас има такива, които биха съдействали за това. Когато настъпи правилният момент.
– Защо ми казвате всичко това, госпожице Лос? Защо сега? Защо когато и да било?
Катарина спря и се обърна към него с развяна от вятъра сребристобяла коса.
– Спасяването на онова дете е най-тежкото престъпление, което съм извършила някога. Поне според законите на ловците на сенки. Ако някой научи за това, дори сега...– Тя поклати глава. – Ала то е и най-смелият избор, който съм правила някога. Онзи, с който се гордея най-много. Длъжна съм да се подчинявам на Съглашението, досущ като всички останали, Саймън. Правя най-доброто, което мога, за да живея в съгласие със закона. Но сама вземем решенията си. Винаги има и по-върховен закон.
– Казвате го така, сякаш е лесно да знаеш какъв е той – отвърна Саймън. – Да бъдеш толкова сигурен в себе си, в правотата си, независимо какво казва законът.
– Не е лесно – поправи го Катарина. – Именно това означава да си жив. Помни какво ти казах, Саймън. Всеки избор който правиш, те прави онова, което си. Никога не позволявай някой друг да избере кой ще бъдеш.

* * *

Когато се върна в стаята си, замаян от мисли, Саймън завари Джордж да седи на пода в коридора и да чете Кодекса си.
– Ъм, Джордж? – Саймън се взря в него. – Няма ли да ти е по-лесно да го правиш вътре? Където има светлина? И няма отвратителна слуз по земята? Е... – Той въздъхна. – Или поне има по-малко слуз.
– Тя каза да чакам отвън – отвърна Джордж. – Каза, че двамата имате нужда да останете насаме.
– Кой го каза? – Ала въпросът му беше излишен, защото кой би могъл да бъде? Преди Джордж да успее да отговори, Саймън отвори вратата и нахлу в стаята.
– Изабел, не можеш просто да изхвърлиш съквартиранта ми...
Закова се на място толкова рязко, че едва не се препъна в себе си.
–  Не е Изабел – каза момичето, седнало върху леглото му.
Огненочервената й коса беше прибрана в хлабав кок, краката й бяха свити под нея; изглеждаше като у дома си, сякаш беше прекарала половината си живот, изтегната върху неговото легло. Което според нея си беше самата истина.
–  Какво правиш тук, Клеъри.
–  Отворих си Портал.
Саймън кимна и зачака. Радваше се да я види, но освен това го болеше. Както винаги. Зачуди се кога ли болката ще отмине и той ще може да изпита радостта от приятелството, което, сигурен бе в това, все още бе там, като растение в замръзналата земя, чакащо отново да поникне.
–  Чух какво е станало днес. С вампира. И Изабел.
Саймън се отпусна върху леглото на Джордж срещу нея.
– Аз съм добре, окей? Никакви следи от ухапване или нещо такова. Много мило от твоя страна да се притесняваш за мен, но не можеш просто да си отваряш Портал и...
Клеъри изсумтя.
– Виждам, че егото ти изобщо не е пострадало. Не съм тук, защото се тревожа за теб, Саймън.
– О. Ами тогава...?
– Тревожа се за Изабел.
– Почти съм сигурен, че Изабел и сама може да се грижи за себе си.
– Ти не я познаваш, Саймън. Искам да кажа, вече не. Ако знаеше, че съм тук, тя щеше да ме убие, но... не можеш ли да се опиташ да бъдеш по-мил с нея? Моля те.
Саймън беше ужасен. Знаеше, че е разочаровал Изабел, че самото му съществувание бе постоянно разочарование за нея, че тя искаше той да бъде някой друг. Ала и за миг не му беше минало през ума, че той, не-вампирът, не-героичната, по-секси версия на Саймън Люис притежава силата да я нарани.
– Съжалявам – избъбри. – Кажи й, че съжалявам.
– Ти майтапиш ли се? Не чули, когато ти казах, че Изабел ще ме убие, ако научи, че говоря с теб за това? Нищо няма да й кажа. Казвам го на теб. Бъди внимателен с нея. Тя е по-крехка, отколкото изглежда.
– Тя изглежда най-силното момиче, което съм срещал някога – отвърна Саймън.
– Тя е и това – съгласи се Клеъри и като се размърда неловко, скочи на крака. – Е, трябва да... искам да кажа, знам, че не ме искаш тук, тъй че...
– Не е това, просто...
– Не, разбирам го, но...
– Извинявай...
– Извинявай...
Двамата се засмяха и Саймън усети как нещо в гърдите му се отпуска, мускул, който дори не бе усетил, че се е напрегнал.
– Преди не беше така, нали? – попита. – Толкова неловко?
– Не. – Тя му се усмихна печално. – Беше най-различни неща, но никога не беше неловко.
Саймън не можеше да си го представи, да се чувства толкова комфортно с едно момиче, още по-малко пък с момиче като нея, красиво и уверено, и така изпълнено със светлина.
– Обзалагам се, че ми е харесвало.
– Надявам се, че беше така, Саймън.
– Клеъри... – Не искаше тя да си тръгне, още не, ала не беше сигурен какво да каже, за да я накара да остане. – Знаеш ли историята на Тобаяс Херондейл?
– Всеки я знае – отвърна тя. – И очевидно заради Джейс...
Саймън примига и си спомни: Джейс беше Херондейл.
Последният Херондейл. Или поне така си мислеше.
Ако имаше роднини някъде там, изгубени от поколения, щеше да иска да знае, нали? Дали трябваше да му каже? Да каже на Клеъри?
Саймън си представи един изгубен Херондейл някъде там, златооко момиче или момче, което не знае нищо за ловците на сенки и тяхната ужасна наследственост. Може би биха се зарадвали да научат истината за себе си... а може би ако Клеъри и Джейс се появяха на прага им с истории за ангели и демони, и благородната традиция на безстрашие, граничещо с лудост, щяха да побягнат с писъци.
Понякога Саймън се чудеше какво ли би станало, ако Магнус не го беше потърсил, ако не му беше предложил шанса отново да стане част от света на ловците на сенки. Е, да, животът му щеше да е лъжа... ала щастлива лъжа. Щеше да отиде в колеж, да продължи да свири с бандата си, да флиртува с не-ужасяващи момичета, да се носи по повърхността на нещата, без да подозира за мрака, спотайващ се отдолу.
Предположи, че в предишния си живот изобщо не би се поколебал дали да сподели с Клеъри онова, което знаеше – досещаше се, че са били от приятелите, които си казват абсолютно всичко.
Ала сега вече не бяха такива, напомни си той. Сега Клеъри бе една непозната, която го обичаше, но все пак си оставаше непозната.
– Какво мислиш за станалото? – попита той. – За онова, което Клейвът е причинил на съпругата и детето на Тобаяс?
– Какво си мисля според теб? – попита Клеъри в отговор. – Като се има предвид кой е баща ми? Като се има предвид случилото се с родителите на Джейс и как той го е преживял? Не е ли очевидно?
Навярно би било очевидно за някой, който ги познаваше и знаеше историята им, но не и за Саймън.
Лицето на Клеъри посърна.
– О.
Очевидно объркването се беше изписало по лицето му. Също като нейното разочарование... сякаш отново си спомняше кой бе той и кой не беше.
– Няма значение. Да речем, че според мен законът е важен... но не е единственото, което има значение. Искам да кажа, ако следвахме сляпо законите, двамата с теб никога нямаше...
– Какво?
Клеъри поклати глава.
– Не, дадох си дума, че няма да продължавам да го правя. Не се нуждаеш от куп истории за случилото се с нас, за онзи, който беше. Трябва да откриеш кой си сега, Саймън. Ето какво искам за теб, тази свобода.
Изумително бе колко добре го разбираше. Как знаеше какво иска той, без да е нужно да й го казва.
Това му даде куража да я попита нещо, за което се чудеше, откакто бе дошъл в Академията.
– Клеъри, когато бяхме приятели, преди да научиш за ловците на сенки и всичко останало, двамата с теб... приличахме ли си?
– В какъв смисъл?
Саймън сви рамене.
– Нали се сещаш, дали си падахме по шантава музика и комикси и мразехме физическото?
– Искаш да кажеш, дали бяхме двама непохватни „нърдове“ – Клеъри отново се разсмя. – Така си беше, да.
– Ала сега ти... – Саймън махна с ръка към нея, към изваяните мускули на ръцете й, към изящните й координирани движения. – Сега си като някоя амазонка.
– Ами... благодаря. Джейс е отличен треньор. Пък и имах добър стимул бързо да вляза във форма. Нали се сещаш... за да спрем надвисналия апокалипсис. На два пъти.
– Аха. Пък и предполагам, че то ти е в кръвта. Искам да кажа, нормално е да те бива във всичко това.
– Саймън...– Клеъри присви очи, разбрала изведнъж накъде бие той. – Нали си даваш сметка, че не става дума само за това, колко са ти големи мускулите? Това място не се казва Академия за бодибилдинг.
Саймън печално разтърка наболяващите го бицепси.
– А може би, би трябвало.
– Саймън, нямаше да си тук, ако онези, които отговарят на това място, не вярваха, че притежаваш необходимите качества.
– Вярват, че той притежава необходимите качества – поправи я Саймън. – Онзи тип с вампирската суперсила и... каквото и друго да притежават вампирите.
Клеъри се приближи достатъчно близо, за да го смушка в гърдите, и именно това направи. Доста силно.
– He, ти. Саймън, знаеш ли как успяхме да стигнем толкова далеч в онова демонско измерение? Как успяхме да се приближим до Себастиан достатъчно, за да го победим?
– Не, но предполагам, че е включвало цял куп убити демони?
– Не чак толкова, колкото би могло да бъдат, защото на теб ти хрумна по-добра стратегия – отвърна Клеъри. – Нещо, за което се сети благодарение на всички онези години, прекарани в игра на „Тъмници и дракони".
– Я чакай, сериозно ли? Да не искаш да ми кажеш, че онези игри са се оказали от полза в истинския живот?
– Именно това ти казвам. Казвам ти, че ти ни спаси, Саймън. Повече от веднъж. Не защото беше вампир, не благодарение на нещо, което си изгубил. А заради този, който беше. Този, който все още си. – Клеъри отстъпи назад и си пое дълбоко дъх. – Обещах си, че няма да го правя – каза тя яростно. – Обещах си.
– Не – възрази Саймън. – Радвам се, че го направи. Радвам се, че дойде.
– Трябва да си вървя. Ала опитай се да запомниш какво ти казах за Изи, окей? Знам, че не можеш да го разбереш, но всеки път щом я погледнеш като непозната, то е сякаш... сякаш някой притиска нагорещено желязо в плътта й. Толкова много боли.
Каза го толкова сигурно, сякаш знаеше.
Сякаш вече не говореха за Изабел.
И тогава Саймън го почувства, не жегването на привързаност, което усещаше, когато Клеъри му се усмихнеше, а мощен прилив на обич, който го накара да скочи на крака и да се хвърли в прегръдките й. За първи път я погледна и тя вече не беше непозната, а Клеъри... неговата приятелка. Неговото семейство. Момичето, което се беше заклел винаги да брани. Момичето, което обичаше толкова силно, колкото и самия себе си.
– Клеъри... – каза той. – Когато бяхме приятели, то беше страхотно, нали? Искам да кажа, не си въобразявам разни неща, чувствайки, че именно тук ни е мястото? Винаги бяхме един до друг и се подкрепяхме. Бяхме добри заедно, нали?
От тъжна усмивката й стана нещо друго, нещо, което грееше със същата сигурност, която изпитваше и той, сигурността, че между тях има нещо истинско. Сякаш беше запалил някаква светлинка в нея.
– О, Саймън – отвърна тя. – Бяхме просто невероятни.






ДЕМОНЪТ ОТУАЙТЧАПЪЛ

от Касандра Клеър и Морийн Джонсън

– Виждам, виждам – започна Джордж, – нещо, което започва със „с".
– Слуз, нали? – предположи Саймън.
Беше се излегнал по гръб на леглото си, съквартирантът му Джордж се беше опънал върху своето легло насреща му. И двамата се взираха замислено в мрака над себе си, което означаваше, че се взираха в тавана, за което можеше само да се съжалява, тъй като таванът беше отвратителен.
– Не позна – отвърна Джордж. – Веднъж вече играхме с мухъл.
– Не съм сигурен дали наистина можем да разграничим слузта от мухъла и изобщо не ми е приятно, че трябва да ме е грижа за нещо подобно.
–  Така или иначе, отговорът не беше „слуз“.
Саймън се замисли за миг.

– Да не е... змия
6
 .Моля те кажи ми, че не е змия.

Саймън неволно присви крака към тялото си.
– Не е змия, но сега няма да съм в състояние да мисля за нищо друго. В Идрис има ли змии? На мен ми прилича на място, от което биха пропъдили всички змии.
– Това не беше ли Ирландия? – попита Саймън.
– Не мисля, че съществуват ограничения върху пропъждането на змии. Несъмнено са се отървали от тях. Няма как иначе. О, господи, това място сигурно е пълно със змии.
В мекия шотландски акцент на Джордж сега се долавяха леко треперливи нотки.
– Дали в Идрис има миещи мечки? – Саймън се опита да промени темата и се намести върху коравото тясно легло. Не, че имаше особен смисъл. Всяка поза бе точно толкова неудобна, колкото и предишната. – В Ню Йорк е пълно с миещи мечки. Навсякъде влизат. Могат да отварят врати. Четох в интернет, че дори знаят как да използват ключове.
– Не обичам змии. Змиите не се нуждаят от ключ.
Саймън замълча за миг, мислейки си, че „Змиите не се нуждаят от ключ" бе готино заглавие за албум: за момент – звучеше дълбоко, а после – страшно плитко и очевидно, което те караше да се върнеш към първата си мисъл и да решиш, че е дълбоко.
– Е, какво беше? – попита той.
– Кое какво беше?
– Какво видя, което да започва със „с"?
– Саймън.
Такива игри си принуден да играеш, когато живееш в аскетично обзаведена стая, намираща се в подземието на Академията за ловци на сенки, или, както бяха започнали да го наричат те – етажа на върховна влага. Джордж неведнъж бе отбелязвал как може само да се съжалява, че не били голи охлюви, защото мястото било съвършено подходящо за охлювния стил на живот. Постепенно се бяха примирили с факта, че немалко създания бяха превърнали Академията в свой дом, след като тя беше затворила врати. Вече не изпадаха в паника, когато чуеха нещо да пъпли зад стените или под леглата. Ако звуците идваха от самото легло, си позволяваха мъничко паника. Нещо, което се беше случило повече от веднъж.
На теория мунданите (или утайките, както често ги наричаха) живееха тук долу, защото подземието било най-сигурното ниво. Саймън бе сигурен, че в това вероятно има известна доза истина. Ала далеч повече истина имаше в това, че ловците на сенки обикновено притежаваха вроден снобизъм, уседнал дълбоко в тях. Саймън обаче бе поискал да бъде тук, както с утайките, така и в Академията, тъй че нямаше смисъл да се оплаква. Без интернет, телефони и телевизия вечерите обикновено се точеха бавно. След като лампите угаснеха, Саймън и Джордж често си приказваха в мрака по този начин. Понякога лежаха в леглата си в приятелско мълчание, знаейки, че другият е близо. И това беше нещо. Всъщност присъствието на Джордж означаваше всичко. Саймън не беше сигурен дали би могъл да понесе всичко това без него. И не беше само заради студа, плъховете или нещо друго в мястото... ставаше дума за онова, което беше в главата му, постоянно усилващия се шум, късчетата спомени. Те изникваха в ума му като откъси от забравени песни, мелодии, които не можеше да си спомни съвсем. Бяха спомени за огромни радости и страхове, ала много често не бе в състояние да ги свърже с точно определени събития и хора. Бяха просто чувства, кръжащи около него в мрака.
– Забелязал ли си – обади се Джордж – как дори одеялата ти се струват мокри, макар да знаеш, че са сухи? А аз идвам от Шотландия. Разбирам от вълна. Разбирам от овце. Обаче тази вълна? В нея има нещо демонично. Онзи ден си порязах кокалчетата на нея, докато си оправях леглото.
Саймън отговори с едно ммм. Не беше нужно наистина да слуша. Двамата с Джордж всяка вечер водеха едни и същи разговори. Слузта и мухълът, създанията в стените, грубите одеяла, студът. Това бяха темите им всяка вечер. Мислите на Саймън се зареяха. През последните няколко дни беше имал двама посетители и никое от посещенията не беше минало добре.

Изабел и Клеъри, две от най-важните същества в живота му (доколкото бе в състояние да прецени), се бяха появили в Академията. Изабел беше дошла, за да предяви правата си върху Саймън, а Саймън (с ход, който все още го изумяваше) й беше казал да го остави на мира. Нещата не можеха да бъдат както преди. Не и по този начин, не и когато той дори не помнеше това „преди". А после, по време на една тренировъчна мисия, Изабел се беше появила и се беше разправила с вампира, който заплашваше да убие Саймън. Беше го направила ужасно хладно, а в начина, по който говореше, имаше нещо плашещо мъртвешко. А после се бе появила Клеъри. „
Бъди внимателен с нея–
помолила го беше Клеъри
. – Тя е по-крехка, отколкото изглежда
."

Изабел, с нейния камшик и способността да съсече демон надве, бе по-крехка, отколкото изглеждаше.
Чувството за вина го държеше буден всяка вечер.
– Пак ли Изабел? – попита Джордж.
– Как разбра?
– Не беше трудно. Така де, тя цъфна тук и заплаши да нареже на лентички всеки, дръзнал да припари до теб, а сега ти спря да говориш и на всичкото отгоре приятелката ти Клеъри се появи, за да приказва с теб за нея. Освен това мърмориш името й насън.
– Наистина ли?
– Случва се. Казваш или „Изабел", или „Вонящ котел". Честно казано, може да е всяко от двете.
– Как да оправя всичко това? – попита Саймън. – Та аз дори не знам какво има за оправяне.
– Нямам представа – отвърна Джордж. – Но утрото настъпва рано. Най-добре ще е да поспим.
Възцари се дълго мълчание, а после...
– Трябва да има змии – каза Джордж. – Това място е всичко, което би могла да иска една змия. Хладно, направено от камъни, пълно с дупки, в които да се шмугва и от които да изпълзява, цял куп мишки за ядене... Защо продължавам да говоря? Саймън, накарай ме да млъкна.
Ала Саймън го остави да бърбори. Дори приказки за змиите, които може би се навъртаха наоколо, бяха за предпочитане пред онова, което ставаше в главата му в момента.

* * *

Сезоните в Идрис обикновено бяха точно каквито трябваше да бъдат. В това отношение той приличаше на Ню Йорк – получаваш всеки сезон ясно и отчетливо. Ала в Идрис беше по-приятно от Ню Йорк. Зимата не беше просто замръзнали боклуци и киша; лятото не беше просто разлагащи се боклуци и капещи климатици, от които ти се струва, че някой непрекъснато плюе отгоре ти. Идрис беше зелен, когато времето бе топло, свеж и притихнал, а когато беше студено, въздухът винаги ухаеше на свежест и огньове на открито.
Обикновено. Понякога обаче имаше утрини като през тази седмица. Ветрове, чиито пориви сякаш завършваха с малки кукички. Студ, който проникваше през дрехите. Бойното облекло на ловците на сенки, макар и да беше практично, едва ли можеше да се нарече особено топло. То бе леко, така че да се движиш без проблеми, както се очакваше от бойно облекло. Не беше направено, за да стоиш навън насред мочурищата в седем часа сутринта, когато слънцето едва се е показало на хоризонта. Саймън си мислеше за дебелото си яке вкъщи, за леглото си и за централно отопление. Закуската (заместител на лепило, опитващ се да мине за овесена каша) тежеше в стомаха му.
Кафе. Ето какво й трябваше на тази сутрин. В Идрис нямаше кафенета, нито едно място, през което да минеш и да си вземеш чаша, пълна с топлата, димяща, съживяваща напитка. На закуска в Академията пиеха слаб чай, който, подозираше Саймън, изобщо не беше чай, а воднистите останки от многобройните отвратителни супи, които се появяваха от дъното на кухнята. Бе готов да се закълне, че тази сутрин беше намерил парче картофена обелка в чашата си. Надяваше се да е било картофена обелка.
Само една-едничка чаша от „Джава Джоунс". Нима искаше прекалено много?
– Виждате ли онова дърво? – изкрещя Делани Скарсбъри и посочи едно дърво.
От всички въпроси, които преподавателят им по физическа подготовка им беше задавал през последните няколко месеца, този бе един от най-логичните и директните и въпреки това – объркващ. Ясно бе, че всички виждат дървото. То бе единственото, растящо в това поле. Беше високо, килнато леко наляво.
Сутрин със Скарсбъри звучеше като името на радиопредаване, в което се обаждат всякакви откачалки, но в действителност бе просто мъчение, целящо да ги закали и подготви за бой. И ако трябваше да бъде откровен, сега Саймън действително беше в по-добра форма, отколкото при пристигането си.
– Виждате ли онова дърво?
Въпросът бе толкова странно очевиден, че никой не беше отговорил. Сега те всички измърмориха, че да, виждат дървото.
– Ето какво ще направите – продължи Скарсбъри. – Ще се покатерите на това дърво, ще минете по онзи клон – той посочи един от най-дебелите клони, на около пет метра от земята – и ще скочите.
– Не, няма – измърмори Саймън.
Между учениците се разнесоха и други недоволни гласове. Никой не изглеждаше във възторг от мисълта да се покатери на едно дърво и нарочно да падне от него.
– Добро утро – разнесе се познат глас.
Саймън се обърна и видя зад себе си Джейс Херондейл, широко усмихнат. Изглеждаше спокоен и отпочинал и очевидно се чувстваше отлично в бойното си облекло. Ловците на сенки можеха да си рисуват руни за топлина. Не се нуждаеха от дебели якета, пълни с хипоалергенни заместители на пух. Джейс не носеше и шапка, така че съвършено поразрошената му златна коса се развяваше привлекателно на вятъра. Държеше се назад, така че останалите (които все още слушаха Скарсбъри, който продължаваше да сочи дървото и да крещи, за да надвика вятъра) не го бяха забелязали.
– Как те хванаха да го направиш? – попита Саймън, духайки и шепите си, за да ги стопли.
Джейс сви рамене.
– Просто реших да ударя едно изящно и атлетично рамо – обясни той. – Би било непростимо от моя страна да лиша най-новото поколение ловци на сенки от възможността да зърнат какво биха могли да станат, ако извадят наистина, ама наистина голям късмет.
Саймън затвори очи за миг.
– Правиш го, за да впечатлиш Клеъри. И за да ме нагледаш.
– В името на Ангела, придобил си телепатични способности. – Джейс се престори, че се олюлява от изумление. – Казано с две думи, всички се включваме, след като учителите ви избягаха до последния. Аз помагам с тренировките, независимо дали ти харесва, или не.
– Хмм – каза Саймън.– Второто.
– Е, хайде сега. – Джейс го тупна по рамото.– Някога страшно си падаше по това.
– Така ли?
– Може би – отвърна Джейс.– Е, поне не пищеше. Я чакай. Не. Всъщност пищеше. Моя грешка. Но е много лесно. Това е най-обикновена тренировка.
– На една от последните тренировки трябваше да убием вампир. На онази преди нея видях как някой получи стрела в коляното.
– Виждал съм и по-страшни неща. Хайде де. Забавно е.
– Тук няма нищо забавно – възрази Саймън. – Това не е Забавната академия. А аз определено мога да направя разликата. Някога имах група, на име „Забавна академия".
– За да ви помогне – провикна се Скарсбъри, – тази сутрин при нас е един опитен и изключително способен ловец на сенки – Джейс Лайтууд Херондейл.
Думите му бяха последвани от силно ахване и тъничко, сподавено хихикане, докато всички глави се обръщаха към Джейс. Откъм редиците долетяха немалко женски (а и няколко мъжки) въздишки. Малко приличаше на това, да се редиш на опашка на рок концерт – на Саймън му се струваше, че учениците всеки момент ще изпискат възторжено, нещо, което далеч не подхождаше на бъдещи ловци на демони.
Джейс се усмихна още по-широко и пристъпи напред, за да застане начело на групата. Скарсбъри кимна за поздрав и отстъпи назад, скръстил ръце на гърдите си.
– Тънкостта при падането е да не паднете– заяви Джейс.
– Прекрасно – измърмори Саймън под носа си.
– Вие не падате, а избирате да се спуснете, използвайки най-прекия възможен начин. Спускането ви е изцяло под ваш контрол. Един ловец на сенки не пада... той се спуска. Научили са ви на основните елементи в това, как става...
Саймън си спомни как преди два-три дни Скарсбъри бе надвиквал вятъра, за да им изкрещи няколко неща, които може и да бяха инструкции за това, как да падат. Изрази като „избягвайте камъните“, „не по гръб" и „освен ако не сте пълни идиоти, което някои от вас са".
– ...така че сега ще приложим теорията на практика.
Джейс се улови за дървото и се покатери с лекотата на маймуна, след което притича по клона и остана там без никакво усилие.
– Сега – извика той на групичката под себе си – оглеждам земята и избирам къде да се приземя. Не забравяйте, пазете си главата. Ако има някакъв начин да убиете инерцията, никаква повърхност, която бихте могли да използвате, за да намалите височината на падането, използвайте я... освен ако не е нещо опасно. Не се насочвайте към остри камъни или клони, които биха могли да ви пронижат или натрошат. Свийте колене. Отпуснете се. Ако ръцете ви поемат удара, използвайте цялата длан, но гледайте да го избегнете, ако е възможно. Краката надолу, а после – претъркулване и премятане през глава. Възползвайте се от инерцията. Разгърнете силата на съприкосновението. Ето...
Той пристъпи изящно от клона и се спусна, приземявайки се с приглушено тупване. Начаса се претърколи и само след миг вече беше на крака.
–  ...така.
Той тръсна леко коса и Саймън видя как няколко от учениците се изчервиха. Марисол закри лицето си с ръце за миг.
– Отлично – обади се Скарсбъри. – Ето какво трябва да направите. Джейс ще ви помага.
Джейс прие думите му като сигнал отново да се покатери на дървото. Когато той го правеше, изглеждаше толкова простичко, толкова изящно – просто местиш ръка над ръка, държейки се здраво с крака чак до върха. Когато стигна горе, той се настани нехайно в началото на клона и разлюля крака.
– Кой ще е пръв?
В продължение на миг никой не помръдна.
– Е, колкото по-скоро го направя, толкова по-скоро ще скърши – измърмори Джордж, след което вдигна ръка и пристъпи напред.
Въпреки че не беше толкова пъргав, колкото Джейс, успя да се покатери на дървото. Доста се вкопчваше и на няколко мъти се подхлъзна. Вятърът заглушаваше изразите, които се откъсваха от устата му от време на време, но Саймън не се съмняваше, че са цветисти. Когато Джордж стигна до горе, Джейс се изви заплашително назад, за да му направи място, докато Джордж се взираше преценяващо в клона, протягащ се над земята.
– Давай, Лъвлейс! – провикна се Скарсбъри.
Саймън видя как Джейс се наведе към Джордж, който все още се беше вкопчил в дънера, за да му даде още някой съвет. След това кимна, а Джордж пусна дървото и направи няколко предпазливи крачки по клона. Отново се поколеба за миг, олюлявайки се лекичко на вятъра. После погледна надолу и с печално изражение пристъпи във въздуха и тупна тежко на земята. Шумът, с който се удари, бе далеч по-силен от този, с който се беше приземил Джейс, ала въпреки това се претърколи и успя да се изправи на крака.
– Не беше лошо – каза Скарсбъри, докато Джордж се връщаше към Саймън, като понакуцваше и разтриваше едната си ръка.
– Определено не искаш да го направиш – каза той на Саймън, когато стигна при него.
Саймън вече се беше досетил за това. Потвърждението изобщо не повдигна духа му.
Пред погледа му съучениците му започнаха да се катерят един по един по дървото. На някои това отнемаше цели десет минути, изпълнени със сумтене и дращене, а понякога и падане, преди да са достигнали целта си, което биваше посрещано от силно „Нали ви казах, не по гръб!" откъм Скарсбъри. Джейс остана на дървото през цялото време, като някаква привлекателна птица. Понякога се усмихваше на учениците под себе си, друг път започваше да се разхожда напред-назад по клона, с изражение на елегантно отегчение.
Когато повече не можеше да отлага, Саймън се приближи, за да се пробва. Джейс му се усмихна от горе.
– Лесно е. Сигурно като малък си го правил безброй пъти.
– Аз съм от Бруклин – заяви Саймън. – Ние не се катерим по дърветата.
Джейс сви рамене, сякаш за да каже – такъв е животът.
Първото, което Саймън научи за дървото, бе, че макар да изглеждаше наклонено на една страна, то всъщност растеше право нагоре. И макар че кората беше грапава и се врязваше в ръцете му, беше също така и хлъзгава, тъй че всеки път щом опиташе да намери опора за краката си, бързо я губеше. Опита се да го направи така, както бе видял да го правят Джейс и Джордж – те като че ли се държаха за дървото съвсем леко. Пробва по този начин, установи, че е напразно, и се вкопчи в дървото с толкова интимна прегръдка, че се зачуди дали това не означава, че вече са двойка. С помощта на тази непохватна хватка, оттласквайки се, подобно на жаба с крака, той успя да се покатери по дънера, одрасквайки си лицето по пътя нагоре. На около три четвърти от целта усети, че дланите му се хлъзгат от пот и дънерът му се изплъзва. Усещането, че пада, го изпълни с паника и той се вкопчи с всичка сила в дървото.
– Добре се справяш – увери го Джейс с глас, който говореше, че всъщност изобщо не се справя добре, но от него се очаква да каже нещо такова.
Саймън успя да се добере до клона с помощта на няколко отчаяни движения, които, сигурен бе, изглеждаха ужасно отдолу. Определено имаше един-два мига, в които задникът му представляваше не особено приятна гледка. Ала все пак беше стигнал. Следващият трик бе да стане, с което той се справи благодарение на нова порция трескаво вкопчване в дънера.
– Добре – каза Джейс с особена усмивчица. – А сега се приближи до мен.

И той тръгна заднешком по клона.
Заднешком
.

Сега, когато Саймън се намираше отгоре му, клонът не изглеждаше на около пет метра над земята. Изглеждаше така, сякаш се извисява в небето. Беше кръгъл и неравен, и невероятно хлъзгав, и изобщо не беше предвиден за ходене, най-малко пък с гуменките, които Саймън бе избрал да си обуе тази сутрин.
Стигнал бе дотук обаче и нямаше да допусне Джейс да танцува заднешком по клона, докато той си стои, вкопчен и дънера. Беше се изкатерил догоре – идеята да се спусне но същия начин изобщо не беше привлекателна, така че му оставаше един-единствен избор, пък и поне щеше да стане бързо.
Саймън направи крачка и начаса се разтрепери.
– Вдигни очи – остро каза Джейс. – Погледни ме.
– Трябва да виждам...
– Трябва да вдигнеш очи, за да запазиш равновесие. Погледни ме.
Джейс беше престанал да се усмихва. Саймън го погледна.

– Сега направи още една стъпка. Не поглеждай надолу. Краката ти сами ще намерят клона. Ръцете са разперени за равновесие. Засега не мисли за слизането.
Очите са в мен.

Незнайно как, то подейства. Саймън направи шест крачки върху клона и ето че колкото и да беше изумително, стоеше там, разперил ръце като самолетни крила на брулещия вятър. Просто се разхождаше по един клон заедно с Джейс.
– Сега се обърни към Академията. Гледай напред. Използвай я като хоризонт. Така се пази равновесие – като си избереш някоя неподвижна точка, върху която да се съсредоточиш. Прехвърли тежестта си напред – не искаш да паднеш назад.
Не, Саймън определено не искаше да падне назад. Постави крак до крак и ето че стоеше срещу камарата камъни, която представляваше Академията, докато съучениците му отдолу го гледаха. Повечето от тях не изглеждаха особено впечатлени, но Джордж вдигна тържествуващо палци.
– А сега – каза Джейс, – присвий леко колене. След това искам просто да слезеш от клона с една-единствена голяма крачка. Недей да скачаш с двата крака. Просто пристъпи напред. И докато се носиш надолу, дръж краката си един до друг и се отпусни.
Това не би трябвало да е най-трудното, което бе правил в живота си. Саймън знаеше, че е правил много повече. Знаеше, че се е бил с демони и се е върнал от мъртвите. Да скочи от едно дърво, не би трябвало да е толкова ужасяващо.
Пристъпи във въздуха и начаса усети как мозъкът му реагира на тази нова информация (там няма нищо, не го прави, там няма нищо), ала инерцията вече бе свалила и другия му крак от клона и той...

Хубавото на това изживяване бе, че не трая дълго.
Браво на земното притегляне!
Няколко секунди на почти блажен страх и объркване, а след това силен удар, когато стъпалата му се сблъскаха със земята. Скелетът му се разтресе, коленете му се прегънаха покорно, пронизан от болка, черепът му възропта шумно и Саймън падна настрани в нещо, което щеше да бъде претъркулване, ако действително се беше претърколил, а не беше останал да лежи на земята, свит като скарида.

– Ставай, Люис! – изкрещя Скарсбъри.
Джейс се приземи до него, почти беззвучно, като огромна смъртоносна пеперуда.
– Първият път винаги е най-трудно – каза той и му протегна ръка. – Всъщност – първите няколко дузини. Не си спомням.
Саймън усещаше болка, но като че ли не беше ранен. Сблъсъкът беше изкарал въздуха от дробовете му и той трябваше да вдиша дълбоко на няколко пъти, преди да се отправи с несигурна крачка към Джордж, който го чакаше със съчувствено изражение на лицето. Последните двама ученици се справиха със задачата (и двамата – изглеждайки също толкова нещастни, колкото и Саймън), след което най-сетне бяха свободни да отидат на обяд. Повечето от тях куцукаха, докато прекосяваха полето.

* * *

Откакто Катарина беше заровила супата в гората, в кухнята на Академията бяха принудени да се опитат да измислят нещо друго за ядене. Както обикновено, идеята бе да поднасят храни от целия свят, за да отбележат факта, че учениците им идват от най-различни страни. Днес, научи Саймън, ред бе на шведската кухня. Имаше кюфтета, цял казан със сос от червени боровинки, картофено пюре, пушена сьомга, рибни кюфтенца, салата от цвекло и в самия край – някакъв миризлив артикул, който, научи Саймън, беше специално маринована херинга от Балтийския район. Саймън подозираше, че е приготвено от хора, които знаят какво правят, всичко от предложената днес храна вероятно би изглеждало далеч по-съблазнително... с изключение може би на маринованата херинга от Балтийския район. За един вегетарианец нямаше голям избор – Саймън си взе картофи и сос от червени боровинки и остърга достатъчно за една порция от практически празния съд със салатата от цвекло. Някой добър ловец на сенки от Аликанте очевидно се беше смилил над учениците и беше осигурил хлебчета, които се разграбиха светкавично. Докато Саймън стигне до него, панерът за хляб вече беше празен. Обърна се, за да си намери маса, и установи, че Джейс бе настанал на пътя му.
– Защо не седнеш с мен?
Столовата в Академията приличаше по-малко на ученически стол и повече на отвратителен евтин ресторант, обзаведен с мебели, измъкнати от контейнери за боклук. Имаше големи маси и мънички, интимни масички. Саймън, все още прекалено натъртен, за да отвърне с някоя шега за романтични срещи за обяд, последва Джейс до малка, паянтова масичка в единия край на стаята, давайки си сметка, че всички ги гледат. Кимна на Джордж, жест, който казваше, че няма избор и че се надява приятелят му да не се засегне, че не сяда при него. Джордж кимна в отговор.
Джон, Джули и останалите от елитния курс, които бяха съкрушени, че са изпуснали „Падане от дърветата за начинаещи" с Джейс Херондейл, ги бяха зяпнали, сякаш бяха готови да скочат и да спасят Джейс от лошата компания, в която се беше озовал, да го отнесат на носилка, направена от шоколад и рози, и да родят децата му.
След като се настаниха, Джейс се залови с обяда си, без да каже нито дума. Саймън го гледаше как яде и чакаше, ала Джейс беше напълно погълнат от храната. Беше си взел щедри количества от почти всичко, включително и от маринованата балтийска херинга. Сега, когато я виждаше по-отблизо, Саймън започна да подозира, че изобщо не беше маринована. Някой от кухнята на прочутата Академия за ловци на сенки се беше опитал да маринова риба (нещо, което изискваше умения и точно придържане към указанията) и вероятно беше изобретил нова форма на ботулизъм. Джейс я излапа, без да му мигне окото. Разбира се, Джейс приличаше на участник в предаване за оцеляване сред дивата природа, някой, който като нищо би си уловил пъстърва с голи ръце от потока и би я изял, докато тя все още пляска в ръцете му.
– Не искаше ли да говорим за нещо? – попита Саймън най-сетне.
Джейс набоде едно кюфте на вилицата си и погледна Саймън замислено.
– Правя проучвания – каза той. – За семейството си.
– За рода Херондейл? – предположи Саймън след кратка пауза.
– Може и да си забравил, но моята семейна история е доста объркана. Както и да е, едва наскоро открих, че съм Херондейл. Отне ми известно време да свикна с тази мисъл. Това е доста легендарен род.
След тези думи Джейс отново се зае с храната си в продължение на няколко минути. Когато всичките му чинии и купички бяха празни, той се облегна назад и се вгледа в Саймън. На Саймън му мина през ума да го попита дали самият той не е доста голяма работа, но реши, че Джейс няма да схване шегата.
Джейс продължи:
– Както и да е, това... ами то ми напомни за теб. Миналото ми е пълно с важни неща, ала за много от тях си нямам и представа, така че се опитвам да сглобя една самоличност, в която има доста празнини. Херондейловци... някои от тях са били добри хора, а други – истински чудовища.
– Нищо от това не би трябвало да има значение за теб – отвърна Саймън. – Решенията, които вземаш ти, единствено те имат значение, не кръвта във вените ти. Ала съм сигурен, че в живота ти има предостатъчно хора, които ти го казват. Клеъри. Алек. – Той хвърли кос поглед на Джейс. – Изабел.
Веждите на Джейс подскочиха.
– Искаш да говорим за Изабел? Или за Алек?
– Алек ме мрази, а аз нямам представа защо – отвърна Саймън. – Изабел ме мрази и аз знам защо, което е може би дори още по-лошо. Така че, не, не искам да говорим за семейство Лайтууд.
– Вярно е, че имаш проблем с Лайтуудовци – призна Джейс и златните му очи проблеснаха. – Всичко започна с Алек. Както проницателно отбеляза, вие двамата имате обща история. Аз обаче не бива да се намесвам в това.
– Моля те, кажи ми какво става с Алек – попита Саймън. – Започваш да ме плашиш.
– Не. Замесени са твърде много дълбоки чувства. Твърде много болка. Не би било правилно. Не дойдох тук, за да създавам неприятности. Дойдох, за да покажа на бъдещите ловци на сенки как да скачат от високо, без да си счупят врата.
Саймън се взираше в Джейс; Джейс го гледаше с широко отворени, невинни златни очи.
Саймън реши, че следващия път, когато види Алек, ще го попита направо какво става. Това очевидно бе нещо, с което двамата трябваше да се оправят сами.
– Едно обаче ще ти кажа за проблема ти с Лайтуудовци – подхвърли Джейс нехайно. – Нито на Изабел, нито на Алек им е лесно да показват болката си. Ала аз я виждам и у двамата, особено когато се опитват да я скрият. Изабел наистина я боли.
– А аз още повече влоших всичко. – Саймън поклати глава. – Вината е моя. Аз и моите спомени, изтрити от някакъв демонски крал. Аз, който и представа си нямам какво се е случило в живота ми. Аз, който не притежавам никакви особени умения и който вероятно ще бъда убит в училище. Аз съм чудовище.
– Не – каза Джейс спокойно. – Никой не те вини за това, че не можеш да си спомниш. Ти предложи да се жертваш. Беше смел. Спаси Магнус. И Изабел. Спаси мен. Трябва повече да присвиваш колене.
– Какво?
Джейс се изправи.
– Когато правиш първата крачка. Веднага трябва да свиеш колене. Иначе се справи доста добре.
– Ами Изабел? – попита Саймън. – Как да постъпя?
– Нямам представа.
– Значи, просто дойде тук, за да ме тормозиш и да говориш за себе си?
– О, Саймън, Саймън, Саймън – каза Джейс. – Може и да си забравил, но точно това правим ние с теб.
С тези думи той се отдалечи, като очевидно прекрасно си даваше сметка за изпълнените с възхищение погледи, които следваха всяка негова стъпка.

* * *

След обяд имаха час по история. Обикновено двата потока караха часовете си поотделно, но имаше случаи, когато всички се събираха в главната зала. В нея нямаше и следа от великолепие... само напукани пейки, които съвсем не бяха достатъчно. Донасяха и столовете от столовата, но дори и така местата не достигаха, затова за някои от учениците (елитните) имаше столове и пейки, а утайките сядаха на пода отпред. След сутрин като тази обаче, няколко часа върху корав, студен каменен под си бяха същински лукс.
Катарина зае мястото си зад клатушкащата се катедра.
– Днес имаме специална гостенка – обяви тя. – Тук е, за да ни разкаже за ролята, която ловците на сенки играят в писането на историята. Както вероятно знаете (макар че не искам да правя прекалено оптимистични предположения), ловците на сенки са били замесени в много от най-важните моменти от мунданската история. Тъй като ловците на сенки трябва да предпазват мунданите от това, да открият истината за нашия свят, понякога се налага да поемете контрол над писането на тази история. С други думи, налага се да прикриете някои неща. Да измислите достоверно обяснение за станалото, обяснение, което не включва демони.
– Като „Мъже в черно" – прошепна Саймън на Джордж.
– Така че, ако обичате, отдайте цялото си внимание на високоуважаваната ни гостенка – завърши Катарина и се отдръпна, за да отстъпи мястото си на висока млада жена.
– Казвам се Теса Грей – започна тя с нисък, ясен глас – и вярвам, че историите са наистина важни.
Жената, застанала зад катедрата, изглеждаше така, сякаш бе второкурсничка в колежа. Беше елегантно облечена в къса черна пола, кашмирен пуловер и шал с индийски шарки. Саймън я беше виждал веднъж – на сватбата на Джослин и Люк. Според Клеъри тя бе изиграла много важна роля в живота й, когато Клеъри била съвсем малка. Освен това Клеъри му беше казала, че Теса е на около сто и петдесет години, макар че те изобщо не й личаха.
– За да разберете тази история, трябва да знаете коя съм наистина. Също като Катарина, аз съм магьосница, ала майка ми беше ловец на сенки.
През стаята пробяга шепот, но Теса се престори, че не забелязва.
– Не мога да нося Знаци, но някога живях сред ловци на сенки... бях съпруга на ловец на сенки и децата ми бяха ловци на сенки. Станах свидетел на много неща, които никой друг долноземец не е виждал, и сега съм почти единствената на този свят, която си спомня истината зад историите, измислени от мунданите, за да си обяснят моментите, в които техният свят се докосваше до нашия. Аз съм много неща и едно от тях е жив летопис на историята на ловците на сенки. Ето нещо, за което със сигурност сте чували – Джак Изкормвача. Какво можете да ми кажете за това име?
Саймън беше готов. Беше чел „От ада" поне шест пъти. Цял живот беше чакал някой да му зададе подобен въпрос. Ръката му се изстреля нагоре.
– Бил е убиец – изскочиха думите от устата му. – Убивал проститутки в Лондон в края на деветнайсети век. Вероятно е бил лекарят на кралица Виктория и цялата история била покрита от кралското семейство, за да скрият факта, че принцът имал незаконородено дете.
Теса му се усмихна.
– Прав си, че Джак Изкормвача е името, дадено на един убиец... или поне на поредица от убийства. Това, за което ти говориш, е кралската конспирация, която вече е опровергана. Доколкото знам, тя е в основата на комикс и филм със заглавие „От ада".
Любовният живот на Саймън беше сложен, ала за миг той усети, че го жегва болка, защото тази жена говореше с него за комикси. Е, все едно. Привлекателната Теса Грей вероятно вече излизаше с някой друг.
– Ще ви изложа фактите такива, каквито са – заяви тя. 9 Някога името ми не беше Теса Грей, а Теса Херондейл. По онова време, през 1888 година, в Източен Лондон станаха поредица ужасни убийства...

* * *


Лондон, октомври 1888 г.


– Не е уместно – заяви Теса на съпруга си Уил.
– На него му харесва.
– Децата харесват най-различни неща, Уил. Харесват сладкиши и огън, и да си завират главите в камината. Само защото камата му харесва...
– Виж колко сигурно я държи.
Двегодишният Джеймс Херондейл действително държеше камата много добре. Преди да я забие във възглавницата на дивана, вдигайки облак от перца във въздуха.
– Патици – каза и ги посочи.
Теса побърза да издърпа камата от малката му ръчичка и я замени с една дървена лъжица. Напоследък Джеймс страшно се беше привързал към тази лъжица и навсякъде я носеше със себе си, като често пъти дори отказваше да си легне без нея.
– Лъжица – каза той и се заклатушка през гостната.
– Откъде е взел камата? – попита Теса.
– Възможно е да съм го завел в стаята с оръжия – призна си Уил.
– Така ли?
– Аха. Възможно е.
– И сигурно е възможно незнайно как да е свалил една кама от стената, там, където не е в състояние да я достигне.
– Живеем в свят, пълен с възможности – отвърна Уил.
Сивите очи на Теса се впиха в него и той побърза да добави.
– Нито за миг не съм го изпускал от поглед.
– Ако ти е по силите – каза Теса и кимна към малката Люси Херондейл, която спеше в кошницата си до огъня, – навярно ще бъдеш така добър да не дадеш на Люси меч, преди да се е научила да се държи на краката си. Или искам твърде много?
– Струва ми се резонна молба. – Уил се поклони драматично. – Всичко, каквото поискаш, моя безценна перла. Дори ако то е да лиша единствената си дъщеря от оръжие.
Уил коленичи и Джеймс се втурна към него, за да му покаже лъжицата си. Уил й се възхити, сякаш беше истинско съкровище, белязаната му ръка легна, огромна и нежна, върху гръбчето на детето.
– Лъжица – заяви Джеймс гордо.

– Виждам, Джейми
bach
7
– промълви Уил, когото Теса бе улавяла да пее уелски приспивни песнички на децата в най-безсънните им нощи.

Към децата си Уил се отнасяше със същата обич, с която винаги се бе отнасял към нея, свирепа и непоклатима. И проявяваше същото закрилническо отношение, което беше проявявал само към още един друг човек – онзи, на когото беше кръстен Джеймс. Неговия парабатай Джем.
– Чичо Джем ще бъде толкова впечатлен. – Теса се усмихна на Джейми. Това бе името, с което наричаха Джеймс Карстерс пред децата си, макар за тях двамата той да беше просто Джем, а за всички други – брат Закарая, Мълчалив брат, от когото хората се бояха и уважаваха.
– Джем – повтори Джеймс съвсем ясно и усмивката на Теса стана още по-широка.
Уил и Джеймс като един вдигнаха глави, за да я погледнат, лицата им – обрамчени от буреносночерни коси. Личицето на Джейми беше малко и кръгло, по бебешки пухкаво, така че костите и ъглите, които един ден щяха да станат досущ като тези на Уил, все още не си личаха. Два чифта очи, едните – наситено ясносини, а другите – небесно-златни, се вдигнаха към нея с абсолютно доверие и немалка доза пакостливост.
Дългите летни лондонски дни, с които Теса все още свикваше, въпреки че бяха минали няколко години, бяха започнали да намаляват доста бързо. Слънцето вече не грееше до десет часа вечерта – сега нощта се спускаше още в шест, а мъглата беше гъста, бледожълтеникава и се притискаше в прозорците. Бриджет беше дръпнала завесите и стаите бяха сумрачни, но уютни.
Усещането бе странно – да бъдеш ловец на сенки и родител. Двамата с Уил бяха водили живот, пълен с опасности, а после в този живот изведнъж се бяха появили две съвсем малки деца. Да, те бяха две съвсем малки деца, които понякога се докопваха до ками и един ден щяха да започнат обучението си, за да се превърнат във воини... стига да искаха. Ала засега бяха просто две много малки деца. Малкият Джеймс, който щапукаше из Института със своята лъжица. Малката Люси, която спеше в люлката или в кошницата си, или в някои от многото желаещи прегръдки.
Напоследък, радваше се да забележи Теса, Уил бе мъничко по-предпазлив, когато ставаше въпрос за поемане на рискове. (Обикновено. Тя определено трябваше да се погрижи за децата да няма повече ками.) Бриджет обикновено се оправяше с децата без никакъв проблем, но Теса и Уил гледаха да са си вкъщи колкото се може повече. Малката Ана на Сесили и Гейбриъл беше с една година по-голяма от Джеймс и вече беше вдигнала Института на главата си. Понякога опитваше да излезе самичка на разходка из Лондон, но винаги бе спирана от леля Джесамин, която стоеше на пост край вратата. Дали Ана знаеше, че леля Джесамин е призрак, не беше ясно. Тя бе просто любящата, безплътна сила на прага, която неизменно я побутваше обратно вътре и й казваше да престане да взема шапките на баща си.
Животът им беше хубав, изпълнен с усещане за сигурност, който напомняше на Теса за едно по-спокойно време, когато тя все още беше в Ню Йорк, преди да научи истината на себе си и света, в който живееше. Понякога, докато седеше с децата си до огъня, всичко това й се струваше толкова... нормално. Сякаш в нощта не се спотайваха демони и създания на злото.
Теса си позволяваше подобни мигове.
– Какво ще вечеряме днес? – попита Уил, прибирайки камата в едно чекмедже. – Мирише ми на агнешка яхния.
Преди Теса да успее да отговори, вратата се отвори и Гейбриъл Лайтууд влезе забързано в стаята, обгърнат от миризмата на студена мъгла. Не си направи труда да си свали палтото и от начина, по който вървеше, и по изражението му, Теса се досети, че с този миг на домашно спокойствие беше свършено.
– Какво не е наред? – попита Уил.
– Това. – Гейбриъл извади вестник, на име „Стар". – Ужасно е.
– Съгласен съм – отвърна Уил. – Тези евтини парцали са отвратителни. Но ти изглеждаш по-разстроен заради тях, отколкото си заслужава.
– Това може и да е евтин парцал, но чуй само.
Гейбриъл се приближи до една газена лампа, разгъна вестника и го тръсна, за да го изпъне.
– Ужасът на Уайтчапъл – зачете той.
– О – каза Уил. – Това.
Всички в Лондон знаеха за ужаса в Уайтчапъл. Убийствата бяха необикновено зловещи и всички вестници бяха пълни с подробности за тях.
– ... отново броди из града и този път взе две жертви, едната – посечена и обезобразена до неузнаваемост, другата – с прерязано и изтръгнато гърло. И този път той се е измъкнал невредим, и този път от полицията, с похвална откровеност, признават, че не разполагат с никакви следи. Изчакват седмо и осмо убийство, така както изчакваха петото, за да им помогне да го открият. Междувременно Уайтчапъл е полуобезумял от страх. Хората се боят дори да разговарят с непознати. Въпреки многократните доказателства, че убиецът има една-единствена цел и посяга на една-единствена прослойка, ужасът е обхванал всички и никой не е в състояние да предскаже какви стъпки ще предприеме една на практика беззащитна общност, за да се предпази или да си отмъсти на всяко злочесто създание, което би могло да бъде сметнато за техен враг. Дълг на журналистите е да запазят самообладание и да не разпалват страстите на обществото, когато онова, от което имаме нужда, са хладнокръвие и ясна мисъл; ето защо ще се опитаме да пишем спокойно за това най-ново зверство.
– Страшно зловещо – каза Уил. – Ала Ийст Енд е опасно място за мунданите.
– Не мисля, че е мундан.
– Нямаше ли някакво писмо? Убиецът не изпрати ли нещо?
– Да. Много странно писмо. Имам копие от него.
Гейбриъл се приближи до едно писалище в ъгъла и го отвори, разкривайки спретната купчинка изрезки от вестници.
– Аха, ето го.


Драги Шефе,


непрекъснато чувам, че полицията ме била заловила, но засега още не са ме пипнали. Смях се, когато те се правят на толкова умни и приказват как били на вярната следа. Майтапът за Кожената престилка направо щеше да ме спука от смях. Набрал съм им на курвите и няма да престана да ги изкормвам, докато не ме пипнат. Страшна работа беше последната. Не й дадох никакво време да се разпищи. Как ще ме хванат сега. Обичам си работата и искам да започна отново. Скоро отново ще чуете за мен с моите забавни игрички. Запазих си малко от кръвчицата в една бутилка от джинджифилова бира от предишната работа, за да пиша с нея, обаче тя се сгъсти като лепило и не мога да я използвам. Червеното мастило също става, надявам се. Ха. Ха. При следващия удар, който направя, ще отрежа ушите на дамата и ще ги изпратя на полицаите само за майтап, защо не. Задръж това писмо, докато не свърша още малко работа, а после го пусни. Ножът ми е хубав и остър, ще ми се веднага да се хвана на работа, ако имам възможност. Успех.


Твой,


Джак Изкормвача


– Страшно име си е измислил – обади се Теса. – И ужасяващо.
– И най-вероятно фалшиво – каза Гейбриъл. – Малко измишльотини, скалъпени от вестникарите, за да си продават историята. Добре дошло и за нас, защото дава човешко лице – или поне говори за човешка ръка – на всичко това. Обаче елате, нека ви покажа.
Той им махна да се приближат до масата в средата на стаята и като извади една карта от вътрешността на палтото си, я разстла отгоре.
– Идвам право от Ийст Енд. Нещо в тези истории ме обезпокои, и то не само по очевидните причини. Отидох там, за да видя с очите си. Случилото се предишната нощ потвърждава теорията ми. Напоследък имаше много убийства, до едно – на жени, които...
– Проститутки – каза Теса.
– Именно – съгласи се Гейбриъл.
– Теса притежава толкова богат речник – отбеляза Уил. – Това е едно от най-привлекателните неща у нея. Твърде жалко за твоя, Гейбриъл.
– Уил, чуй ме. – Гейбриъл си позволи една дълга въздишка.
– Лъжица! – провикна се Джеймс и като се втурна към чичо Гейбриъл, я забоде.
Гейбриъл разроши любвеобилно косата му.
– Ти си толкова добро момче. Нерядко се чудя как изобщо е възможно да си син на Уил.
– Лъжица – каза Джеймс и се притисна обичливо в крака на чичо си.
– Не, Джейми – подкокороса го Уил. – Честта на благородния ти баща беше засегната. В атака!
– Бриджет – повика Теса. – Ще заведеш ли Джеймс да вечеря?
Джеймс бе изведен от стаята, уловен за полите на Бриджет.
– Първото убийство – започна Гейбриъл – е извършено ето тук. „Бъкс Роу". Станало е на трийсет и първи август. Страшно жестоко, с цял куп дълги разрези на корема. Следващото е станало на Ханбъри Стрийт на осми септември. Името й било Ани Чапмън и я намерили в двора зад една къща. Разрезите в това убийство били много подобни, но далеч по-ужасни. Вътрешностите й били извадени. Някои от органите били поставени на рамото й, други просто ги нямало. Всичко било извършено с хирургическа прецизност и дори на опитен хирург би му отнело известно време, за да го направи. Станало е за броени минути, на открито, без почти никаква светлина. Именно този удар привлече вниманието ми. А последните убийства, извършени само преди няколко нощи... сатанинска работа. Сега, внимавайте добре. Първото убийство през онази нощ е станало ето тук.
Той посочи едно място на картата, обозначено като „Дътфийлдс Ярд".
– Съвсем близо до Бърнър Стрийт, виждате ли? Жертвата се казвала Елизабет Страйд и била открита в един часа през нощта. Подобни рани, ала привидно недовършени. Само четирийсет и пет минути по-късно тялото на Катерин Едоус било намерено на Майтър Скуеър.
Гейбриъл плъзна пръст по картата, проследявайки пътя от Бърнър Стрийт до Майтър Скуеър.
– Разстоянието е повече от половин миля. Току-що го изминах на няколко пъти. Второто убийство било много по-ужасяващо. Тялото било напълно разчленено, липсвали органи. Изисквало много деликатна, наистина умела работа. Работа, за която един хирург би се нуждаел от далеч повече време и определено от светлина. Просто не е възможно и все пак е факт.
Теса и Уил се вгледаха в картата пред себе си, докато огънят припукваше тихо зад тях.
–Възможно е да е имал карета – предположи Уил.
– Дори и с карета просто не би имало достатъчно време. А убийствата определено са дело на една и съща ръка.
– Не са дело на върколаци, нали?
– Определено не – отвърна Гейбриъл. – Нито на вампири. Телата не са били изцедени. Не са били изядени или разкъсани. Били са разрязани, а органите им – извадени и подредени със замисъл. Това – Гейбриъл почука по картата, за да подчертае думите си – е демонично деяние. Деяние, което хвърли цял Лондон в паника.
– Но защо му е на един демон да напада само тези нещастни жени? – попита Уил.
– Трябва да е нещо, от което се нуждае. Демонът като че ли взема... детеродните им органи. Предлагам да започнем да патрулираме в Ийст Енд от този момент. Ето тази местност.
Гейбриъл описа кръг около Спайтълфийлдс с пръст.
– Това е центърът на активността. Той трябва да е някъде там. Съгласни ли сме?
– Къде е Сесили? – попита Уил.
– Тя вече се залови за работа. И сега е там, разпитва жените на улицата. По-лесно им е да говорят с нея. Трябва да започнем незабавно.
Уил кимна.
– Имам още едно предложение. Тъй като чудовището като че ли е привлечено от един определен тип жени, би трябвало да използваме магически прах...
– Или Сензор – каза Теса.
–  ...за да го примамим.
Очите на Уил лумнаха със син огън.
– Да не предлагаш да използваме съпругата и сестра ми, за да подлъжем създанието да се покаже?
– Това е най-добрият начин – отвърна Гейбриъл. – А сестра ти е моята съпруга. И Теса, и Сесили могат да се грижат за себе си, пък и ние също ще бъдем там.
– Планът е добър – намеси се Теса, изпреварвайки поредния спор между Уил и Гейбриъл (те винаги намираха време да поспорят).
Гейбриъл кимна.
– Още веднъж питам съгласни ли сме?
Теса се взря в яркосините очи на съпруга си.
– Съгласна – заяви тя.
– Съгласен – каза Уил. – При едно условие.
– И то е... – Гейбриъл не довърши и въздъхна. – А! Брат Закарая.
– Това чудовище е агресивно – изтъкна Уил. – Може да имаме нужда от лечител. Някой, притежаващ уменията на Мълчалив брат. Това е специална ситуация.
– Не си спомням ситуация, която според теб да не е била специална и да не е изисквала неговото присъствие – отбеляза Гейбриъл сухо. – Спомням си как го викна за счупен пръст на крака.
– Започваше да позеленява – оправда се Уил.
– Прав е – намеси се Теса. – Зеленото изобщо не му отива. Придава му болнав вид. – Тя се усмихна на Гейбриъл. – Няма причина Джем да не ни придружи. Може да имаш нужда от него, а нищо не пречи да е с нас.
Гейбриъл отвори уста, само за да я затвори рязко след миг. Не познаваше Джем Карстерс много добре, преди той да стане Мълчалив брат, но го харесваше. Въпреки това, за разлика от съпругата си, Гейбриъл бе един от хората, които очевидно намираха за странно това, че макар някога Теса да беше сгодена за Джем, двамата с Уил го смятаха за член на семейството и се опитваха да го включват във всичко, което правеха.
Малцина бяха онези, които си даваха сметка колкото много се бяха обичали Уил и Джем, колко много се обичаха и колко много липсваше Джем на своя парабатай. Теса обаче знаеше.
– Ако сме в състояние да спасим дори една от онези нещастни жени, трябва да опитаме – каза Теса. – Ако Джем може да помогне, би било чудесно. Ако не, двете със Сесили ще направим всичко по силите си. Надявам се, не мислите, че на която и да било от нас й липсва смелост.
Уил спря да се взира яростно в Гейбриъл и се обърна към Теса. Погледна я и лицето му омекна: следите от дивото прекършено момче, което беше някога, се изпариха, отстъпвайки място на изражението, което често се появяваше върху лицето на мъжа, в който се беше превърнал, мъжа, който знаеше какво е да обичаш и да бъдеш обичан.
– Любима моя. – Той улови ръката й и я целуна. – Нима има някой, който да познава смелостта ти по-добре от мен?

* * *

– Този октомври – каза Теса, – убийствата на Изкормвача престанаха. Лондонският институт патрулираше всяка нощ, чак до изгрев-слънце. Смяташе се, че това го задържа на разстояние.
Навън се бе стъмнило, въпреки че беше едва около три часът следобед. В залата беше застудяло, след като слънцето се беше скрило, и учениците се бяха сгушили по местата си, обвили ръце около себе си, за да се стоплят, ала целите бяха в слух. Теса говореше от доста време насам, показваше им карти на Лондон, описваше наистина потресаващи убийства. Това бе нещо, което със сигурност те държеше буден.
– Според мен – каза тя и потърка длани – е време за кратка почивка. Ще продължим след половин час.
През по-дългите лекции преподавателите в Академията бяха достатъчно милостиви, за да им отпускат по една кратка почивка на всеки няколко часа, както и още от мътния чай, който стоеше в една от големите зали в димящи старовремски урни. На Саймън му беше достатъчно студено, за да се престраши да си сипе една чаша. И този път някой доброжелателен ловец на сенки беше осигурил поднос с дребни сладки. Саймън успя да ги зърне за миг, преди да бъдат разграбени от елитните, чиято група беше пусната от час първа. Отстрани останаха само някакви нещастни бисквити, които сякаш бяха направени от пресован пясък.
– Хубава лекция – отбеляза Джордж, докато си вземаше една суха бисквита.
– Е, не хубава, но по-интересна от обикновено. Новата учителка също ми харесва. Никога не би си помислил... на колко години беше?
– Мисля, че някъде около сто и петдесет. Може би повече – отвърна Саймън, ала мислите му бяха другаде. Теса Грей беше споменала две имена: Джем Карстерс и брат Закарая. Те очевидно бяха един и същи човек, което беше интересно, защото някъде сред непостоянните си спомени Саймън знаеше, че ги е чувал и преди. Спомняше си и Ема Карстерс, застанала срещу Джейс (не беше сигурен защо, но знаеше, че наистина се беше случило), да казва: „Родът Карстерс е длъжник на Херондейл".
Саймън хвърли поглед към Джейс, който седеше в едно кресло, заобиколен от ученици, които се надпреварваха да му прислужват.
– Госпожица Грей изглежда изключително добре за сто и петдесет годишна – отбеляза Джордж, поглеждайки към Теса, която се взираше подозрително в чая. Докато се отдалечаваше от масата, тя хвърли бърз поглед към Джейс. По лицето й пробяга изражение на изпълнена с копнеж тъга.
В същия миг Джейс се изправи, разпръсквайки обожателите си. Всички от елитните се отдръпнаха, за да му направят място сред тих хор от „Здрасти, Джейс" и няколко хрипливи въздишки, докато той се приближаваше към Саймън и Джордж.
– Днес се справи наистина добре – каза Джейс на Джордж, който се беше изчервил и като че ли беше изгубил дар слово.
– Аз... ъ. Добре. Аха. Благодаря, Джейс. Благодаря.
– Все още ли те боли? – обърна се Джейс към Саймън.
– Наранена е най-вече гордостта ми.
– Е, нали тя предшествала падането.
Шегата му накара Саймън да направи физиономия.
– Ти сериозно ли?
– Знаеш ли откога чакам възможност да го кажа?
– Не може да бъде. – Изражението на Джейс ясно говореше, че може. Саймън въздъхна. – Виж, Джейс, може ли да поговорим за малко...
– Всичко, което би искал да ми кажеш, може да бъде казано пред моя добър приятел Джордж.
„Ще съжаляваш за това", помисли си Саймън, но на глас изрече:
–   Окей. Върви да говориш с Теса.
Джейс примига.
–   Теса Грей? Магьосницата?
– Някога е била ловец на сенки – предпазливо започна Саймън. – Виж, тя ни разказваше нещо и... помниш ли какво каза Ема? За това, че родът Карстерс е длъжник на Херондейл?
Джейс напъха ръце в джобовете си.
– Естествено, че си спомням. Учудвам се, че ти си спомняш.
– Според мен трябва да говориш с Теса – каза Саймън. – Струва ми се, че тя може да ти разкаже за рода Херондейл. Неща, които не знаеш.
– Хм – отвърна Джейс. – Ще си помисля за това.
Той се отдалечи, а Саймън го проследи с подразнен поглед. Щеше му се да си спомня достатъчно за отношенията си с Джейс, за да знае дали това означава, че ще пренебрегне съвета му, или не.
– Държи се с теб като с приятел – отбеляза Джордж. – Или като с равен. Наистина сте се познавали. Искам да кажа, знаех го, но...
Саймън изобщо не се учуди, когато след малко Джонатан Картрайт се присламчи към тях.
– Поговори си с Джейс, а?
– Случайно да си детектив? – отвърна Саймън. – Наблюдателността ти е невероятна.
Джонатан сякаш изобщо не го чу.
– Двамата с Джейс ще си поприказваме по-късно.
– Наистина ли смяташ да продължиш с измислицата, че го познаваш? – попита Саймън. – Нали ти е ясно, че вече е безсмислено? Рано или късно, Джейс просто ще се приближи и ще каже, че не те познава.
Джонатан придоби мрачно изражение, но преди да успее да отговори, прозвуча сигналът, че трябва да се връщат в залата, и Саймън се отправи натам заедно с останалите. Всички заеха местата си и се приготвиха да чуят разказа на Теса.
– Бяхме решили да патрулираме всяка нощ – започна тя. – Наш дълг, като ловци на сенки, е да защитаваме света на мунданите от влиянието на демоните. Обикаляхме мястото, държахме го под око и предупреждавахме всички, които можем. Доколкото беше възможно, жените, работещи в Ийст Енд, се мъчеха да бъдат по-внимателни и да не се движат сами. Ала за жените от тази професия, безопасността рядко е от първостепенно значение. Досещала се бях, че животът им е труден, но и представа си нямах...

* * *


Лондон, 9 ноември 1888 г.

Теса Херондейл определено знаеше какво е бедност, знаеше, че тя съществува. След като леля й почина, когато тя бе още момиче, оставяйки я беззащитна и сама в Ню Йорк, бе усещала студения дъх на бедността като чудовище, преследващо я по петите. Ала през месеца, който двете със Сесили прекараха, обикаляйки улиците на Източен Лондон, предрешени като проститутки, тя научи какво би било, ако бедността я беше застигнала и впила хищните си нокти в нея.
Обличаха се, както го изискваше ролята им – стари, опърпани дрехи, силен руж на бузите. За останалото трябваше да използват магически прах, защото истинският отличителен знак на проститутките беше липсата. Изпопадали зъби. Прежълтяла кожа. Тела, съсухрени от недохранване и превити от болести. Жени, които цяла нощ бродеха из улиците, защото нямаше къде да спят, нямаше къде да седнат. Продаваха се за дребни пенита, за да си купят джин, защото джинът ги сгряваше, заглушаваше болката за час, притъпяваше ужасната брутална действителност на живота им. Ако тези жени успееха да съберат достатъчно пари, за да има къде да пренощуват, това не означаваше легло. Можеше да е местенце на пода или дори късче стена, на което да се облегнат, с въже, опънато около стаята, така че заспалите да не паднат. Изхвърляха ги на улицата още щом започнеше да се зазорява.
Докато вървеше между тях, Теса се чувстваше мръсна. Усещаше останките от вечерята в стомаха си. Знаеше, че в Института я очаква топло легло, което тя делеше с някой, който я обича и е готов да я защитава. Тези жени бяха покрити със синини и порязвания. Биеха се за уличните ъгли, за парченца счупено огледало и късчета плат.
Имаше и деца. Деца, които седяха по зловонните улици, независимо от възрастта си. Кожата им беше толкова мръсна, че сякаш нищо не би могло да я измие. Теса се питаше колко ли от тях бяха слагали нещо топло в устата си през целия си живот, нещо, поднесено върху чиния. Дали изобщо бяха имали дом някога.
И над всичко това – миризмата, просмукала се сякаш до дъното на душата й. Вонята на урина, пръст и повръщано.
– Започвам да се уморявам от това – подхвърли Сесили.
– Мисля, че всички тук са уморени – отвърна Теса.
Сесили въздъхна тъжно.
– Само на едно кратко пътуване с карета от тук улиците са чисти и спокойни. Уест Енд сякаш е съвсем друг свят.
Един пиян мъж се приближи до тях и им направи предложение. Тъй като трябваше да играят ролята си, Сесили и Теса му се усмихнаха и го отведоха в една задна уличка, където го напъхаха в празно буре от стриди и го зарязаха.
– Цял месец от това и нито следа – каза Теса, докато се отдалечаваха от махащите, стърчащи във въздуха крака на мъжа. – Или го държим настрани, или...
–  Или просто не се получава.
– Магнус Бейн би могъл да ни бъде страшно полезен в момент като този.
– Магнус Бейн се наслаждава на Ню Йорк – напомни й Сесили. – Ти си магьосница.
– Нямам опита на Магнус. Така или иначе, почти съмна. Още един час и можем да се приберем.
Уил и Гейбриъл бяха започнали да се настаняват в кръчмата „Десетте звънчета" която очевидно беше средище за новини около убиеца. Всъщност мнозина от местните жители твърдяха, че са го виждали там с жертвите преди убийствата. Понякога Джем се отбиваше с новини от Града на тишината. Не беше нещо необичайно за Теса и Сесили да се приберат изтощени в кръчмата и да открият, че Гейбриъл си е отишъл, а Уил спи, отпуснал глава върху масата и завит с пергаментово бялата одежда на брат Закарая.
Джем четеше книга или гледаше мълчаливо през прозореца. Той виждаше, по свой собствен начин, въпреки затворените си очи. Беше обгърнат в магически прах, така че външният му вид да не посее ужас сред гостите на кръчмата. Теса винаги усещаше как Сесили потръпва, когато го зърнеше за първи път: черни руни белязваха бузите му, а в тъмната му коса имаше един-единствен бял кичур.
Понякога, след като Сесили и Гейбриъл си тръгнеха, Теса присядаше на масата с ръка в тази на Джем и Уил, който спеше, облегнат на рамото й, заслушана в дъжда, трополящ по прозорците. Това никога не продължаваше много, защото не й харесваше да оставя децата сами прекалено дълго, въпреки че Бриджет беше отлична бавачка.
И на двете семейства им беше трудно. Децата се събуждаха и откриваха четирима изтощени родители, които си слагаха руна след руна за бодрост и въпреки това едва успяваха да се справят с Ана, която тичаше из къщата, облечена в палтото на чичо си, нито с Джеймс, който размахваше лъжицата си и се мъчеше да открие камата, която беше видял и страшно беше харесал. Люси се будеше по всяко време на денонощието, нуждаейки се от мляко и прегръдки.
Ето го и края на поредната нощ, прекарана в кръстосване из улиците на Ийст Енд, и за какво? Пък и утрото настъпваше все по-късно и по-късно. Нощите бяха толкова невероятно дълги. Докато слънцето се издигаше над църквата в Спайтълфийлдс, Сесили отново се обърна към Теса.
– У дома.
– У дома – повтори Теса уморено.
Бяха уредили тази сутрин една карета да дойде да ги вземе от Гън Стрийт. Уил и Гейбриъл ги чакаха там, доста скапани, тъй като често им се налагаше цяла нощ да се наливат с джин, за да не изпъкват сред останалите в кръчмата. Тази нощ Джем не се беше появил и Уил изглеждаше неспокоен.
– Научихте ли нещо? – попита Теса.
– Все същото – отвърна Гейбриъл, заваляйки малко думите. – Всички жертви са били забелязани с мъж с различен ръст и външен вид, според това кого попиташ.
– Значи, най-вероятно е ейдолон – добави Уил. – Описанието е толкова общо, че може да е и ду'сиен, но не смятам, че някой ду'сиен би могъл да се приближи толкова много до една жена и да я убеди, че е човешко същество, колкото и пияна да е тя.
– Ала това не ни казва нищо – рече Сесили. – Ако е ейдолон, би могъл да бъде всеки.
– Проявява забележително постоянство обаче – каза Уил. – Винаги идва като мъж и винаги напада жени. Изобщо не напредваме.
– Напротив – възрази Гейбриъл. – Оттогава не се е върнал.
– Не можем да продължаваме да го правим вечно.
Водеха този разговор всяка нощ през последната седмица. И сега той завърши както обикновено – облегнати един на друг в каретата, двете двойки заспаха и се събудиха едва когато стигнаха в Института. Поздравиха децата си, които закусваха заедно с Бриджет, и слушаха с полузатворени очи, докато Ана бърбореше за многобройните си планове за деня, а Джеймс тропаше с лъжицата си.
Теса и Уил поеха по стълбите към спалнята си. Сесили се спря да изчака Гейбриъл, който се бавеше в гостната.
– Ще се кача след малко – каза той с кървясали очи. – Искам само да прегледам сутрешните вестници.
Винаги го правеше – проверяваше ги всяка сутрин. Така че Теса, Уил и Сесили се върнаха по леглата. След като се качиха в стаята си, Теса си изми лицето в легенчето, което Бриджет беше напълнила с топла вода. Огънят гореше, завивките на леглото бяха отметнати подканящо. Теса и Уил се мушнаха благодарно под тях.
Едва бяха заспали, когато на вратата се заблъска яростно и Гейбриъл влезе в стаята.
– Случило се е отново – каза той, останал без дъх. – В името на Ангела, това е най-ужасното досега.
Каретата беше повикана обратно и след по-малко от час те пътуваха обратно към Ийст Енд, този път – в бойно облекло.
– Станало е на място, наречено Милърс Корт, близо до Дорсет Стрийт.
От всички отвратителни улици в Източен Лондон, Дорсет Стрийт бе най-ужасната. Беше неголяма уличка, близо до Къмършъл Стрийт и през последните няколко седмици Теса бе научила много за случващото се там. Имаше толкова много крясъци, толкова много бедност и зловоние, събрани в толкова малко пространство, че сякаш можеха да изкарат въздуха от дробовете. Къщите бяха разделени на малки стаички, всяка от които беше отдадена под наем. Това бе място, където погледите на всички бяха празни и където преобладаващото чувство бе отчаяние.

Докато отиваха натам, Гейбриъл им каза онова, което бе научил от сутрешните вестници – адреса (номер тринайсет) и името на жертвата (Мери Кели). В града имаше парад по случай Деня на лордмер
8
  ала новината за престъплението се беше разпространила и бе плъзнала по маршрута на парада. Вестникарчета разгласяваха убийството и продаваха вестници като обезумели. Сесили надзърна иззад завеската на каретата.

– Като че ли го празнуват. Усмихват се и тичат да си купят вестник. Господи, как е възможно хората да се забавляват с нещо подобно?
– То е интересно – отвърна Уил с мрачна усмивка. – Опасността е привлекателна. Особено за онези, които нямат какво да губят.
– Там ще бъде истинска лудница – каза Гейбриъл.
И наистина, пътят към Дорсет Стрийт беше пълен с хора. Местните жители бяха наизлезли и гледаха действията на полицаите, които се опитваха да задържат всички настрани от малка черна врата по средата на улицата.
– Ето там – посочи Гейбриъл. – Милърс Корт. Няма да можем да се приближим, освен ако ти не успееш да се вмъкнеш. Ей там има детектив от Скотланд Ярд, на име Абърлайн. Ако съумеем да го накараме да дойде тук, или пък някого от полицаите, работещи в стаята...
– Аз ще доведа някого от тях – каза Уил и потъна в тълпата.
Върна се няколко минути по-късно заедно с мъж на средна възраст и добродушно изражение. Изглеждаше страшно зает и челото му беше сбърчено от тревога. Каквото и да му беше казал Уил, то се бе оказало достатъчно, за да го прилъже да напусне местопрестъплението.
– Къде е? – попита, следвайки Уил. – Сигурен ли сте...
– Напълно.
Някои от зяпачите се опитаха да тръгнат след тях, така че Сесили, Теса и Гейбриъл бяха принудени да им препречат пътя, докато Уил поведе инспектора по една уличка. Няколко минути по-късно им свирна, застанал на прага на една евтина стая под наем.
– Елате тук. – Инспекторът беше в ъгъла и изглеждаше потънал в сън. Дрехите му бяха свалени. – Нищо му няма, но вероятно скоро ще се събуди. Облечи ги.
Докато Теса се предрешаваше като Абърлайн, Уил й каза още няколко неща, които беше успял да научи от хората на улицата. Мери Кели вероятно бе забелязана за последен път в два и половина през нощта, ала един човек твърдеше, че я е видял в осем и половина сутринта. Каквато и да беше истината, онова, което я беше убило, вероятно отдавна беше изчезнало.
След като Теса беше готова, Уил й помогна да си проправи път през множеството, надолу по Дорсет Стрийт, към неголемия вход на Милърс Корт. Теса прекоси един тъмен проход и се озова в съвсем малък вътрешен двор, толкова тесен, че човек едва имаше място да се обърне. Наоколо се издигаха няколко лошо варосани къщи, от чиито мръсни, строшени прозорци надничаха десетки лица.
Стая номер тринайсет едва ли можеше да се нарече стая – очевидно беше част от по-голямо помещение, разделена с помощта на евтина преграда. Беше почти празна, с оскъдна, очукана мебелировка. Вътре беше невероятно горещо, сякаш цяла нощ беше горял огън.
През всичкото време, откакто се биеше с демони, Теса никога не бе виждала нещо подобно.
Имаше кръв.
Толкова, че Теса неволно се запита как бе възможно в едно малко тяло да има толкова много кръв. Част от пода беше потъмняла от нея, леглото, върху което се намираше тялото, беше подгизнало. Нямаше друга врата. Що се отнася до жената... тя вече не съществуваше. Тялото й бе унищожено по начин, който умът едва можеше да обхване. Това бе отнело време. Лицето й... от него не беше останало почти нищо. Части от нея бяха изрязани, разпилени около леглото. Върху масата.
Един мъж се беше надвесил над трупа. На пода имаше лекарска чанта, така че Теса се стегна и заговори:
– Е, докторе?
Лекарят се обърна.
– Мисля, че скоро ще трябва да я преместим. Опитват се да влязат. Ще трябва да я преместим много внимателно.
– Опишете ми накратко положението на нещата. Имам нужда от сбит доклад.
Лекарят се изправи и избърса окървавени ръце в панталона си.
– Ами дълбок разрез през гърлото. Главата е почти отсечена. Както виждате, носа го няма, също като по-голямата част от кожата. По корема има толкова много порезни рани, че не знам откъде да започна. Коремната кухина е празна и ръцете й са пъхнати в нея. Както виждате, оставил е част от съдържанието й в стаята, но някои неща липсват. Сърцето го няма. Кожата върху масата според мен е от бедрата...
Теса не бе в състояние да понесе повече от тази информация. Това й стигаше.
– Разбирам – каза тя. – Има още някой, с когото трябва да се видя.
– Погрижете се да бъде преместена – отвърна лекарят. – Не можем да я оставим тук. Те ще влязат. Искат да видят.
– Полицай – обърна се Теса към стоящия до вратата служител, – погрижете се да дойде каруца.
След това се отдалечи бързо, потъвайки в тълпата, като си поемаше въздух на големи глътки, сякаш можеше да прогони миризмата на кръв и вътрешности от носа си. Усети, че й се повдига, както не й се бе случвало, откакто беше бременна. Уил я погледна за миг и я прегърна. Сесили пристъпи към нея и доближи шишенце с амонячна сол към носа й. Бяха открили, че тук амонячните соли са нещо наистина необходимо.
– Събудете детектива – каза Теса, когато се съвзе. – Имат нужда от него.
Инспекторът беше доведен и облечен, след което шишенцето с амоняк беше поднесено към носа му и той бавно дойде на себе си. След като го изправиха на крака и го увериха, че просто е припаднал, четиримата побързаха да се махнат и се отправиха към „Уайтс Роу".
– Каквото и да е било – каза Гейбриъл, – най-вероятно отдавна го няма. Случило се е преди часове. Благодарение на това, че тялото е било на закрито, е останало незабелязано доста дълго.
Гейбриъл извади сензора, но той не показа никаква демонична дейност.
– Предлагам да се върнем в Института – каза той. – Научихме всичко, което можахме тук. Време е да подходим към проблема по друг начин. Трябва да разгледаме уликите, които оставя след себе си.
– Хората – каза Теса.
– Хората – поправи се Гейбриъл.

* * *

Напълно се бяха разсънили. Теса се зачуди дали някога ще успее да заспи отново. Този път преходът от източната в западната част на Лондон й се стори още по-отблъскващ от обикновено – чистите сгради, дърветата, парковете, хубавите карети, красивите дрехи и магазини. А едва на миля от там...
– Стореното не може да бъде поправено. – Уил улови ръката й.
– Ти не я видя.
– Ала ние ще заловим създанието, което я е убило.
Още щом свиха по Флийт Стрийт, Теса почувства, че нещо не е наред. Не знаеше обаче какво. Улицата тънеше в тишина. Една от прислужниците в съседния имот метеше нападалите листа от стъпалата. Имаше въглищарска каруца, колата на един зарзаватчия, пълна със зеленчуци. Теса се изпъна на мястото си, всеки нерв в тялото й се обтегна, а когато каретата спря, тя побърза да отвори вратата и изскочи навън. Виждайки реакцията й, останалите трима я последваха по същия начин.
Първото потвърждение на страховете й бе фактът, че Бриджет не ги посрещна на вратата.
– Бриджет? – повика я Теса.

Нищо
.

Тя вдигна поглед към прозорците – чисти, здрави, тъмни. Завесите бяха спуснати. Уил отвори вратата.
Откриха Бриджет в подножието на стълбите. Сесили се втурна към нея.
– В безсъзнание. Ала диша. Децата! Кой е с децата?
Като един четиримата се втурнаха по стълбището. Всички лампи бяха угасени, всички врати – затворени, всички завеси – спуснати. Пръснаха се в различни посоки – към детската стая, към спалните, към всички стаи на горните етажи. Нищо.

– Ловци на сенки...

Гласът не беше нито мъжки, нито женски и като че ли идваше отвсякъде. Уил и Теса се срещнаха в коридора и Уил вдигна високо магическата си светлина.
– Какво си ти? – изкрещя той. – Къде са децата?

– Ловци на сенки...

– Къде са децата? Не може да се интересуваш от тях. Покажи се.

– Ловци на сенки...

Гейбриъл и Сесили се появиха, вдигнали серафимските си ками. Уил и Теса посегнаха към своите и заслизаха по стъпалата, оглеждайки се на всички страни.
– Аз ви следвам – изсъска гласът, който сега сякаш идваше някъде изпод тях. – Ловци на сенки. Следвам ви до вкъщи. Играйте моята игра.
– Каква е твоята игра? – извика Уил. – Ще играя на каквото поискаш, ако се покажеш.
– Играта е да криеш. Обичам да се крия. Обичам да вземам... парчетата. Аз се крия. Вземам парчетата.
– Знам, че имаш физически очертания – каза Уил. – Видели са те. Покажи се.

– Лъжица!

Викът долетя откъм трапезарията и четиримата се втурнаха натам. Когато отвориха вратата, видяха Джеймс да стои в другия край на стаята, вдигнал високо лъжицата си.
– Джеймс! – изкрещя Теса. – Ела при мама! Ела, Джеймс!
Джеймс се разсмя и вместо да изтича към нея, се обърна към голямата камина, в която бумтеше висок огън. Втурна се право в нея.
– Джеймс!
Уил и Теса се хвърлиха към него, ала преди да успеят да стигнат, огънят лумна в множество цветове, синьо и зелено, и черно, и горещината, изригнала от него, ги запрати назад.
Огънят утихна толкова бързо, колкото се бе появил. Двамата отново се втурнаха към камината, ала от Джеймс нямаше и следа.
– Не, не! – изпищя Теса. – Джейми!
Тя се хвърли към огъня, но Уил я сграбчи и я издърпа назад. Всичко като че ли притъмня, ушите й заглъхнаха. Не бе в състояние да мисли за нищо друго, освен за детето си. Мекия му смях, гарвановочерната му коса, досущ като тази на баща му, сладкия му нрав, начина, по който обвиваше ръчички около врата й, допира на ресниците му до бузите й.
Незнайно как се беше свлякла на пода и той убиваше коленете й. „Джеймс", мислеше си отчаяно.
Нечия хладна ръка се обви около китката й, в главата й отекнаха думи, меки, беззвучни, хладни като вода.
– Тук съм.
Клепачите й се повдигнаха. Джем беше коленичил до нея. Качулката на одеждите му беше отметната назад, черно-сребърната му коса беше разрошена.
– Успокой се. Това не беше Джеймс. Беше демонът, който си играеше с вас. Джеймс е в къщата.
Теса ахна.
– Господи! Вярно ли е?
Изведнъж две силни ръце се обвиха около нея, привличайки я в крепка прегръдка.
– Вярно е. Джем направи проследяваща магия за Люси и Джеймс още щом се родиха. Те са живи, просто трябва да ги  намерим. Tec... Теса.. .– Тя почувства сълзите на Уил върху рамото си.
Джем все така държеше ръката й.

„Повиках Джеймс – помисли Теса  – и той дойде."

Остана коленичила. За първи път в живота си чувстваше краката си толкова слаби, че не бе в състояние да се изправи. Уил я държеше в прегръдките си, ръката й бе в тази на Джем. И това й бе достатъчно, за да продължи да диша.
– В Града на тишината вярват, че демонът е вид трикстър. Иска да го гоните из Института. Мотивите му не са ясни, но приличат на тези на дете.
–Ако е дете.. .– започна Теса, сякаш говореше на себе си.
Останалите се обърнаха към нея.
– Ако е дете, то мисли, че играе игра. Играе си с жени. Мисля, че иска... майка.
Изведнъж през стаята сякаш премина силен вятър.
– Аз ще играя – разнесе се друг глас.
– Джесамин! – каза Уил. – Влязла е в къщата.
– Аз ще играя с теб. – Гласът на Джесамин стана по-силен. Сега и той сякаш долиташе от всички стаи. – Имам играчки. Имам къщичка за кукли. Играй си с мен.
Възцари се дълго мълчание, а после всички газови лампи в стаята лумнаха, изпращайки колони от син пламък почти до тавана. Угаснаха също толкова бързо, колкото се бяха появили, и гостната отново потъна в мрак. Огънят угасна.
– Куклената ми къща е прекрасна – продължи Джесамин. – Много е малка.
– Много малка? – долетя отговор.
– Доведи децата и ще си поиграем.
През стаята отново премина мощен вятър.
– Стаята на Джесамин – каза Уил.
Те се приближиха предпазливо до стаята на Джесамин, чиято врата беше отворена. Ето я и куклената й къща, нейната гордост и радост, а до нея – прозрачната паяжинна фигура на Джесамин. Миг по-късно нещо излезе от камината, някаква мъгла, която се разпиля на късчета и се понесе из стаята като облачета. Джесамин бе заета с това, да мести куклите в една от стаите, и не обръщаше внимание на никого.
– Трябва да сме повече, за да си играем – каза тя.
– Толкова е малка. Толкова много парчета.
Мъглата се понесе към куклената къща, но Джесамин изведнъж лумна, а после стана като паяжина и се обви около къщата.
– Трябва да сме повече, за да си играем – изсъска тя. – Децата.
– Те са в стените.
– В стените? – попита Гейбриъл. – Как може да...
– Комините – каза Сесили. – То използва комините.
Втурнаха се от стая в стая и много скоро всички деца бяха намерени, дълбоко заспали, напъхани в комините. Ана беше в този в една от празните стаи. Джеймс беше в кухнята, Люси – в спалнята на Сесили и Гейбриъл. След като децата бяха на сигурно място, заедно с Бриджет, четиримата родители се върнаха в стаята на Джесамин, където блещукащата й фигура си играеше с малко момиченце. Джесамин изглеждаше напълно погълната от играта, докато не забеляза другите, които й кимнаха.
– Сега ще играем нова игра – каза Джесамин.
Малкото момиченце се обърна към Джеси и Теса зърна лицето й. То беше гладко и бледо, детско личице, ала очите му бяха съвършено черни, без никакво бяло. Приличаха на прашинки от пепел.
–Не. Тази игра.
– Трябва да затвориш очите. Другата игра е много хубава. Ще се крием.
– Ще се крием?
– Да. Ще играем на криеница. Трябва да затвориш очи.
– Аз обичам да се крия.
– Ала първо трябва да затвориш очи.
Демонското дете, малко момиченце, което не изглеждаше на повече от пет години, затвори очи. Когато клепачите му се спуснаха, Уил стовари серафимската си кама върху него и стаята бе оплискана с демонска кръв.

* * *

– И това беше краят му – каза Теса. – Проблемът, разбира се, бе, че нямаше как да кажем на жителите на Лондон, че всичко е свършило. Джак Изкормвача беше дошъл от нищото и сега нямаше никакъв Джак Изкормвача, който да бъде хвърлен зад решетките. Нямаше да има никакъв арест, никакъв процес, никаква публична екзекуция. Убийствата просто спряха. Помислихме си дали да не инсценираме нещо, ала по онова време всички вече бяха толкова нащрек, че това само щеше да усложни нещата. Оказа се обаче, че не се налага да правим нищо. Обществеността и пресата се погрижиха за това. Всеки ден се публикуваше нещо ново, макар да знаехме, че вече няма за какво да се пише. Оказа се, че хората нямат нищо против да си създават свои теории и продължават да го правят и досега Всеки иска да залови неуловимия убиец. Всеки иска да бъде главният герой в историята. И това е вярно в много случаи оттогава насам. При липсата на факти, медиите често си измислят свои версии и това може да ни спести немалко работа. Нерядко съвременните медии се оказват едни от най-ценните ни помощници, когато става въпрос да се скрие истината. Недейте да подценявате мунданите. Те си измислят свои собствени истории, за да разберат света си. Някои от мунданите сред вас ще ни помогнат да сторим същото и с нашия. Благодаря ви за вниманието този следобед – довърши Теса. – Желая ви всичкия късмет на света, докато продължавате обучението си. Това, което правите, е храбро и важно.
– Аплодисменти за нашата високоуважавана гостенка – каза Катарина и под звуците на ръкопляскания, Теса слезе и отиде до един мъж, който я целуна леко по бузата.
Беше строен и изключително елегантен, облечен в черно и бяло. Черната му коса, с един-единствен бял кичур в нея, допълваше двуцветния му стил.
Саймън усети как го връхлитат спомени, някои от тях – по-ясни, други – скрити зад дразнещата паяжина на забравата. Джем също беше присъствал на сватбата на Люк и Джослин. От начина, по който двамата с Теса се усмихваха един на друг, беше очевидно каква бе връзката им – двамата се обичаха с най-истинска, дълбока любов.
Саймън си помисли за историята на Теса, за Джем, който бе станал Мълчалив брат и бе част от живота й от толкова отдавна. Мълчаливите братя живееха наистина дълго и Саймън смътно си спомняше нещо за един Брат, върнат към живота на смъртните с помощта на небесен огън. Което означаваше, че Джем бе живял в Града на тишината в продължение на повече от сто години, преди службата му да свърши. След което се бе върнал, за да заживее със своята безсмъртна любима.
Ето на това му се казваше сложна връзка. В сравнение с нея малко загуба на паметта и вампирство в миналото изглеждаха почти нормално.

* * *


Вечерята беше същински кулинарен ужас: мексиканска храна. Имаше печени пилета, или
polio asado
, с перата, и квадратни тортили.

Джейс не се появи. Саймън нямаше нужда да се оглежда наоколо – всички в столовата бяха с повишено внимание. Ако някой дори само беше зърнал великолепната му русокоса глава, Саймън щеше да чуе рязкото поемане на дъх. Вечерята беше последвана от два часа задължителни учебни занимания в библиотеката. След това Саймън и Джордж се върнаха в стаята си, само за да заварят Джейс, застанал до вратата.
– Здрасти.
– Сериозно – каза Саймън. – Откога се спотайваш тук?
– Исках да говоря с теб. – Напъхал ръце в джобовете си и облегнат на стената, Джейс приличаше на реклама в някое модно списание. – Насаме.
– Хората ще си помислят, че сме влюбени – възпротиви се Саймън.
– Може да влезете в нашата стая – предложи Джордж. – Ако искате да говорите. Ако е нещо лично, аз ще си сложа тапи за уши.
– Нямам намерение да вляза там. – Джейс надникна през отворената врата. – Тази стая е толкова влажна, че като нищо можеш да излюпиш жаби по стените.
– Сега никога няма да си изкарам тази мисъл от главата – каза Джордж. – Ненавиждам жабите.
– Е, какво искаш? – попита Саймън.
Джейс се усмихна.
– Джордж, влез в стаята – помоли Саймън леко извинително. – Ей сега идвам.
Джордж се вмъкна в стаята, затваряйки вратата зад себе си и Саймън остана сам с Джейс в един дълъг коридор, ситуация, в която имаше чувството, че се е намирал и преди.
– Благодаря ти – започна Джейс учудващо директно. – Прав беше за Теса.
– Роднина ли ти е?
– Отидох да говоря с нея. – Джейс изглеждаше срамежливо доволен, сякаш някаква малка светлинка беше запалена вътре в него. Беше изражение, което, подозираше Саймън, бе в състояние да накара краката на всяко подрастващо момиче да се подкосят. – Тя ми е пра-пра-пра-нещо-си-баба. Била е омъжена за Уил Херондейл. И преди бях чувал за него. Помогнал е да бъде сложен край на масивна демонска инвазия в Британия. Двамата с Уил са първите Херондейловци, оглавили Лондонския институт. Искам да кажа, не е нещо, за което да не бях чувал от историята, но... ами доколкото знам, на света няма никой, в чиито вени да тече кръв като моята. Освен Теса.
Саймън се облегна на стената на коридора.
– Каза ли на Клеъри?
– Да, говорихме по телефона няколко часа. Каза, че Теса намекнала за някои от тези неща на сватбата на Люк и Джослин, но не го казала направо. Обяснила, че не иска да се чувствам обременен.
– А ти чувстваш ли се? – попита Саймън. – Обременен?
– Не – отвърна Джейс. – Чувствам, че има още някой, който разбира какво е да бъдеш Херондейл. И хубавото, и лошото. Тревожех се заради баща ми... че може би да съм Херондейл означава да съм слаб. А после научих повече и реших, че от мен се очаква да бъда герой или нещо такова.
– Аха– отвърна Саймън. – Усещането ми е познато.
Двамата споделиха миг на странно приятелско мълчание – момчето, което бе забравило историята си, и момчето, което доскоро не я знаеше.
Саймън бе този, който наруши тишината.
– Ще я видиш ли отново? Теса?
– Каза, че ще ни разведе из дома на Херондейл в Идрис, Клеъри и мен.
– Видя ли се и с Джем?
– И преди съм се срещал с него – отвърна Джейс. – Във Василиас, в Идрис. Ти не си спомняш, но аз...
– Направи така, че да престане да бъде Мълчалив брат – довърши Саймън вместо него. – Това си го спомням.
– Говорихме в Идрис. Сега по-добре разбирам много от нещата, които ми каза тогава.
– Значи, си щастлив – рече Саймън.
– Щастлив съм. Искам да кажа, откакто Тъмната война свърши, съм наистина щастлив. Имам Клеъри, имам семейството си. Единственото черно петно си ти. Това, че не си спомняш нито Клеъри, нито Изи. Нито пък мен.
– Дълбоко съжалявам, че ти обърквам живота с моята глупава амнезия – измърмори Саймън.
– Нямах това предвид. Имах предвид, че ми се иска да можеше да си спомниш за мен, защото... – Джейс въздъхна. – Забрави.
– Виж, Херондейл, сега си ми длъжник. Почакай тук.
– Колко дълго? – Джейс изглеждаше наскърбен.
– Колкото се налага. – Саймън се шмугна в стаята и затвори вратата след себе си. Джордж, който лежеше в леглото си и учеше, придоби мрачен вид, когато Саймън го информира, че Джейс продължава да се навърта в коридора.
– Сега пък мен започва да ме изнервя – заяви Джордж. – Кой би искал Джейс Херондейл да го следва по петите, един такъв загадъчен, мълчалив и русокос... Е, вероятно цял куп хора всъщност. И все пак, ще ми се да не го прави.
Саймън не си направи труда да заключи вратата отчасти защото в Академията нямаше ключалки и отчасти защото, ако Джейс решеше да влезе в стаята и да му стои до леглото цяла нощ, щеше да го направи и никакви ключалки не можеха да го спрат.
– Все нещо трябва да иска. – Джордж свали тениската си за ръгби и я метна в ъгъла. – Това някакъв тест ли е? Да не би да се наложи да се бием с Джейс посред нощ? Сай, не искам да говоря лошо за забележителните ни умения в борбата с демони, но не смятам, че това е битка, която можем да спечелим.
– Така си е – отвърна Саймън и се отпусна върху леглото си, което хлътна повече, отколкото би трябвало.
Това определено бяха поне още две счупени пружини.
Двамата се приготвиха за лягане. Както обикновено, си поприказваха за плесента и изобилието от зоологически възможности, пълзящи около тях в мрака. Саймън чу как Джордж се обърна към стената, знак, че е готов да заспи и вечерните приказки са свършили.
Той обаче беше буден, отпуснал глава върху ръцете си, тялото му беше все още болезнено натъртено от падането от дървото.
– Имаш ли нещо против да запаля лампата? – попита.
– Не. И бездруго едва я виждам.
Двамата все още казваха, че „палят лампата", сякаш натискаха ключ за осветление. В Академията имаше свещи – ниски и дебели свещи, които изглеждаха направени с нарочната цел да излъчват възможно най-малко светлина. Саймън заопипва нощното шкафче до леглото си, за да намери кибрита, и запали свещта си, след което я взе в леглото при себе си, закрепвайки я в скута си по начин, който вероятно изобщо не беше безопасен. Хубавото на етажа на върховната влага бе, че беше малко вероятно да се подпали. Естествено, Саймън щеше да се изгори, ако свещта се прекатуреше в скута му, но само така виждаше достатъчно, за да може да пише. Той посегна да вземе хартия и химикалка. Никакви есемеси. Никакво печатане. Нужни бяха истинска химикалка и хартия. Подложи си върху една книга и се залови да пише.

Скъпа Изабел...

Трябваше ли да започне със „скъпа"? Това беше обичайният начин да започнеш писмо, но сега, когато го видя написано, то му се стори старомодно и може би прекалено интимно.
Взе си нов лист.


Изабел,


Е, това пък изглеждаше рязко. Сякаш беше ядосан, започвайки толкова безцеремонно.
Нов лист.


Изи,


Не. Определено не. Все още не бяха стигнали до умалителни. Как, по дяволите, се започва писмо като това? Поколеба се дали да не опита с едно нехайно „Здрасти..." или пък да забрави за поздрава и да започне направо със съобщението. Есемесите бяха толкова по-лесни от това.
Отново взе листа, на който пишеше „Изабел". Това бе най-неутралното решение. Щеше да се наложи да се примири с него.


Изабел,


Днес паднах от едно дърво.


Мисля си за теб, докато съм в мухлясалото си легло.


Днес видях Джейс. Възможно е да получи хранително натравяне. В случай че искаш да знаеш.


Аз съм Ватман.


Опитвам се да измисля как да напиша това писмо.


Окей, това ставаше за начало, а и беше вярно.


Нека ти кажа нещо, което вече знаеш – ти си невероятна. Ти го знаеш. Аз го знам. Всички могат да го видят. Проблемът е, че не знам какъв съм аз. Трябва да открия кой съм, преди да приема, че съм някой, който заслужава момиче като теб. То не е нещо, което мога да приема просто защото съм чувал, че е така. Трябва да познавам онзи, другия. Знам, че аз съм онзи, когото си обичала... просто трябва да се запозная с него.


Опитвам се да разбера как да го направя. Предполагам, че ще стане тук, в това училище, където всеки ден се опитват да ме убият. Мисля, че отнема време. Знам, че нещата, които отнемат време, са дразнещи. Знам, че е трудно. Ала трябва да стигна до теб по трудния начин.


Това писмо вероятно е глупаво. Не съм сигурен дали не си спряла да четеш. Не съм сигурен дали няма да го скъсаш или да го направиш на парченца с камшика си или нещо такова.


Всичко това се изля наведнъж. След това, в продължение на около минута, Саймън почукваше с химикалката по челото си.


Ще го дам на Джейс, за да ти го предаде. Той цял ден се влачи след мен като някаква джейсовска сянка. Тук е или за да се увери, че няма да умра, или за да се увери, че ще умра, а може би е дошъл заради теб. Може би ти си го изпратила.


Не знам. Той е Джейс. Кой знае какво прави? Ще му дам това писмо. Може би ще го прочете, преди да стигне до теб. Джейс, ако четеш това, почти съм сигурен, че ще получиш хранително натравяне. Недей да използваш тоалетните
.


Не беше романтично, но Саймън реши да го остави. Може би щеше да разсмее Изабел.


Ако четеш това, Джейс, спри.


Изи... не знам защо би искала да ме чакаш, но ако го направиш, обещавам ти, че ще се погрижа да бъда достоен за това. Или поне ще се опитам. Единственото, което мога да обещая, е, че ще се опитам.


Саймън


Саймън отвори вратата и изобщо не се изненада, когато видя Джейс отвън.
– Вземи – заяви и му подаде писмото.
– Доста дълго ти отне – отбеляза Джейс.
– Сега сме квит. Върви да се забавляваш в дома на рода Херондейл с шантавото си семейство.

– Това и възнамерявам да направя – отвърна Джейс и върху лицето му се появи неочаквана, странно умилителна усмивка. От единия му зъб липсваше парченце. Усмивката го караше да изглежда на годините на Саймън и може би двамата наистина бяха приятели. – Лека нощ, Уигълс
9
.

– Уигълс?
– Да, Уигълс. Прякорът ти? Непрекъснато ни караше да ти викаме така. Почти бях забравил, че името ти е Саймън, така свикнах да те наричам Уигълс.
– Уигълс? Какво изобщо... означава?
Джейс сви рамене.
– Ти така и не ни обясни. То беше голямата загадка около теб. Е, както казах, лека нощ, Уигълс. Аз ще се погрижа за това.
Той вдигна писмото и изкозирува с него.
Саймън затвори вратата. Знаеше, че повечето хора в коридора вероятно бяха направили всичко по силите си, за да чуят този разговор. Знаеше, че на сутринта ще започнат да му казват Уигълс и че той ще е напълно безсилен да го предотврати.
Ала това беше нищожна цена, за да изпрати писмо на Изабел.






НИЩО ОСВЕН СЕНКИ

от Касандра Клеър и Сара Рийс Бренън





Не познавах нищо освен сенки и за мен те бяха истински.



ОСКАР УАЙЛД







Академията за ловци на сенки, 2008 г.

Топлите лъчи на следобедното слънце струяха през тесните прозорци на класната стая и оцветяваха сивите каменни стени в жълто. И елитът, и утайката бяха сънени от дългата сутрешна тренировка със Скарсбъри, а Катарина Лос изнасяше урок по история. Историята важеше и за двата потока, така че всички да могат да научат за величието на ловците на сенки и да пожелаят да станат част от това величие. В тези часове, помисли си Саймън, те всички си приличаха... не че всички бяха обединени в жаждата си за величие, но до един бяха еднакво замаяни от скука.
Докато Марисол не отговори правилно на един въпрос, при което Джон Картрайт изрита гърба на стола й.
– Страхотно – изсъска Саймън иззад учебника си. – Адски готино държание. Поздравления, Джон. Всеки път когато някой мундан даде грешен отговор, ти твърдиш, че е, понеже не могат да се издигнат до нивото на ловците на сенки. А всеки път щом някой от нас отговори правилно, ти го наказваш. Не мога да не се възхитя на последователността ти.
Джордж Лъвлейс се облегна в стола си и се ухили, подавайки му следващата реплика.
– Не виждам как това може да се нарече последователност, Сай.
– Ами той е последователен задник – обясни Саймън.
– Сещам се за още няколко думи, които му подхождат – отбеляза Джордж. – Само че някои от тях не може да бъдат използвани в присъствието на дами, а други са на шотландски и не може да бъдат разбрани от ненормални чужденци.
Джон изглеждаше разстроен. Най-вероятно заради това, че столовете им бяха прекалено далеч, за да ги изрита.
– Просто смятам, че тя не бива да се обажда, когато не й е редът – заяви той.
– Вярно е, че ако вие, мунданите, слушахте нас, ловците на сенки – подхвърли Джули, – може би щяхте да научите нещо.
– А ако вие, ловците на сенки, изобщо слушахте някога – обади се Сунил, мунданско момче, което живееше надолу по потъналия в плесен коридор, където беше и стаята на Саймън и Джордж, – също бихте могли да научите това-онова.
Гласовете започваха да се повишават. Катарина започваше да изглежда страшно подразнена. Саймън направи знак на Марисол и Джон да замълчат, но никой от двамата не му обърна внимание. Саймън се почувства по същия начин, както когато, шестгодишни, двамата с Клеъри бяха подпалили кухнята им, опитвайки се да изпекат гроздови зърна и да направят стафиди: изумен и ужасен, че нещата се бяха объркали толкова бързо.
А после си даде сметка, че това бе нов спомен. Усмихна се широко при мисълта за Клеъри с експлодирало грозде в червената коса и остави ситуацията в класната стая да ескалира.
– Ще те науча аз на тренировъчното поле – закани се Джон. – Мога да те предизвикам на дуел, ако не си държиш устата.
– Идеята не е лоша – отбеляза Марисол.
– Хей, стига вече – намеси се Беатрис. – Дуелите с четиринайсетгодишни определено са лоша идея.
Всички обърнаха изпълнени с презрение погледи към Беатрис, гласа на разума.
Марисол изсумтя.
– Не дуел. Предизвикателство. Ако елитните ни победят в едно предизвикателство, ще могат цяла седмица да отговарят първи в час. Ако ние ги победим, те ще си затварят устите.
– Ще го направя, а ти ще се разкайваш, че изобщо си го предложила, мунди. Какво е предизвикателството? – попита Джон. – Тояга, меч, лък, кама, надбягване с коне, боксов мач? Готов съм!
Марисол се усмихна сладко-сладко.
– Бейзбол.
Отговорът й беше последван от всеобщо объркване и панически погледи между ловците на сенки.

– Аз не съм готов – прошепна Джордж. – Не съм американец и не играя бейзбол. Той като крикета ли е, Сай? Или повече прилича на хърлинг
10
?

– В Шотландия имате спорт, наречен хърлинг? – прошепна Саймън в отговор. – Какво хвърляте? Картофи? Малки деца? Странно.
– Ще ти обясня по-късно – отвърна Джордж.
– Аз ще ви обясня бейзбола – каза Марисол с искрици в очите.
Саймън бе обзет от силното подозрение, че Марисол ще се окаже ужасяващ, мъничък експерт в бейзбола, както беше и във фехтовката. Обзе го също така подозрението, че елитните ги очаква неприятна изненада.
– А аз ще ви обясня как една демонична чума едва не изличила ловците на сенки от лицето на земята – разнесе се силният глас на Катарина от предната част на стаята. – Или поне бих го направила, ако учениците ми благоволят да престанат да се дрънкат и се заслушат поне за една минута!
Всички замълчаха и заслушаха покорно за чумата. Едва когато часът свърши, отново заговориха за бейзболния мач. Саймън поне беше играл преди, така че бързаше да си прибере учебниците и да излезе, когато Катарина го повика:
– Дневни вампире. Почакай.
– Сериозно, нямам нищо против „Саймън" – увери я той.
– Елитните се опитват да пресъздадат училището, за което са слушали от родителите си – каза Катарина. – От мунданските ученици се очаква да ги виждат, но да не им се чува гласът, да попиват привилегията от това, че се намират сред ловци на сенки, и да се готвят за предстоящото си Извисяване или пък смърт в дух на смирение. Само дето ти доста разбунваш духовете сред тях.
Саймън примига.
– Да не искате да ми кажете да не бъда толкова строг с ловците на сенки, защото те просто са били възпитани по този начин?
– Можеш да бъдеш толкова строг с наглите малки идиотчета, колкото си искаш – отвърна Катарина. – Ще им се отрази добре. Казвам ти просто да си дадеш сметка за ефекта, който имаш... и ефекта, който би могъл да имаш. Ти се намираш в едно почти уникално положение, дневни вампире. Чувала съм само за един друг ученик, напуснал потока на елитните, за да отиде при утайките... ако не се брои Лъвлейс, който би трябвало да бъде сред утайките от самото начало, стига в арогантността си нефилимите да не смятаха, че знаят всичко. Разбира се, арогантната самоувереност е една от най-силните им страни.
Думите на Катарина имаха ефекта, който тя несъмнено бе знаела, че ще имат. Саймън престана да се опитва да натъпче Кодекса в чантата си и седна. На останалите от класа щеше да им е нужно известно време да се подготвят, преди да започнат бейзболния мач, така че Саймън можеше да отдели няколко минути.
– И той ли е бил мундан?
– Не, беше ловец на сенки – отвърна Катарина. – Учил е в Академията преди повече от един век. Името му беше Джеймс Херондейл.
– Херондейл? Още един Херондейл? – попита Саймън. – Херондейловци до безкрай. Понякога не ви ли се струва, че навсякъде ви преследват Херондейловци.
– Не бих казала – отговори Катарина. – Не че бих имала нещо против. Магнус твърди, че обикновено са страшно привлекателни. Разбира се, Магнус твърди също така, че нерядко са особени в главата. Джеймс Херондейл беше особен случай.
– Нека да отгатна. Бил е русокос, самонадеян и обожаван от всички.
Веждите на Катарина с цвят на слонова кост подскочиха.
– Не, доколкото си спомням, Рейгнър спомена, че имал тъмна коса и очила. В училището обаче имало друго момче, Матю Феърчайлд, което отговаряло на твоето описание. Двамата не се погаждали особено.
– Наистина ли? – Саймън се замисли за миг. – Ами тогава само Джеймс Херондейл! Бас държа, че този Матю е бил истински задник.
– О, не съм сигурна – отвърна Катарина. – Лично аз винаги съм го мислела за чаровник. Както и повечето хора. Всички харесваха Матю.
Този Матю определено трябва да е бил чаровник, помисли си Саймън. Катарина рядко говореше за който и да било ловец на сенки с нещо дори наподобяващо одобрение, ала ето че сега се усмихваше топло само при спомена за едно момче отпреди сто години.
– Всички, с изключение на Джеймс Херондейл? – попита той. – Ловецът на сенки, който бил изхвърлен от класа на ловците на сенки. Матю Феърчайлд имал ли е пръст в това?
Катарина излезе иззад катедрата и се приближи до тесния прозорец. Лъчите на угасващото слънце пронизваха косата й на поразителни бели ивици и почти образуваха ореол около главата й. Ала не съвсем.
– Джеймс Херондейл беше син на ангели и демони – меко каза тя. – Беше му писано да измине труден и болезнен път, да пие от чаша, в която сладкото бе примесено с горчилка, да крачи там, където имаше не само цветя, но и тръни. Никой не би могъл да го спаси от това. Макар че мнозина се опитаха.

* * *


Академията за ловци на сенки, 1899 г.


Джеймс Херондейл си повтаряше, че му е лошо само заради друсането на каретата. Всъщност страшно се вълнуваше, че тръгва на училище.
Баща му беше взел назаем новата карета на чичо Гейбриъл, за да могат да отидат от Аликанте до Академията само те двамата.
Баща му не беше попитал дали може да вземе назаем каретата на чичо Гейбриъл.
– Не бъди толкова сериозен, Джейми – рече татко му и каза няколко думи на уелски на конете, които усилиха своя ход. – Гейбриъл би искал да вземем каретата. Нали сме семейство.
– Чичо Гейбриъл снощи спомена, че наскоро я е боядисал. Няколко пъти. И заплаши да повика полицията и да накара да те арестуват – отвърна Джеймс. – Няколко пъти.
– Гейбриъл ще престане да се суети толкова около нея след няколко години. – Едното от сините очи на баща му му смигна. – Защото дотогава всички ще караме автомобили.
– Мама казва, че ти никога няма да караш автомобил – рече Джеймс. – Накара мен и Люси да обещаем, че ако някога го направиш, ние няма да се качим в него.
– Майка ти просто се шегуваше.
Джеймс поклати глава.
– Накара ни да се закълнем в Ангела.

Той се усмихна широко на баща си, който поклати глава и вятърът се заигра с черната му коса. Майка му казваше, че има косата на баща си, но Джейми знаеше, че неговата е винаги разчорлена. Чувал бе хората да наричат косата на баща му
непокорна
, което означаваше разрошена, но с чар.

Първият учебен ден не бе най-подходящият момент да се отдава на мисли за това, колко е различен от баща си.
По пътя от Аликанте насам, няколко души ги бяха спрели, за да ги поздравят с обичайното възклицание:
– О, господин Херондейл!
Дами на всички възрасти го казваха на баща му, три думи, които бяха едновременно въздишка и повикване. Останалите бащи бяха наричани просто „господин", без никакво „0" преди това.
При такъв забележителен баща хората обикновено очакваха син, който, макар и по-малка звезда в сравнение с ослепителното слънце на баща си, все пак да е някой, който също грее със своя светлина. И неизменно оставаха едва доловимо, но несъмнено разочаровани да открият Джеймс, който не беше ни най-малко забележителен.
Мислите на Джеймс се насочиха към една случка, която болезнено ярко илюстрираше разликата между него и баща му. Именно тези малки моменти изплуваха в главата му посред нощ и го изпълваха с най-голямо унижение, сякаш именно почти невидимите порязвания боляха най-дълго.

Някаква мунданска дама се беше приближила до тях в книжарница Хатчардс"
11
  в Лондон. „Хатчардс" беше най-хубавата книжарница в града, смяташе Джеймс, с фасадата си от стъкло и тъмно дърво, от която целият магазин изглеждаше тържествен и специален, и със скришните кътчета, и които човек можеше да се сгуши на спокойствие с някоя книга. Семейството на Джеймс често идваше в „Хатчардс" заедно, ала когато Джеймс и баща му дойдеха сами, дамите много често си намираха повод да се приближат до тях и да завържат разговор.

Баща му обясни на дамата, че прекарва дните си в преследване на създания на злото и редки първи издания. Баща му винаги измисляше какво да каже на хората, винаги знаеше как да ги накара да се разсмеят. На Джеймс това се струваше странна и възхитителна способност, точно толкова непостижима за него, колкото и да се преобразява като върколак.
Дамите, които заговаряха баща му, изобщо не притесняваха Джеймс – никога не го беше виждал да поглежда друга жена по начина, по който гледаше майка му, с щастие и благодарност, сякаш тя бе желание, сбъднало се напук на най-черна безнадеждност.
Джеймс не познаваше много хора, но прекрасно умееше да бъде тихичък и да наблюдава какво се случва наоколо. Знаеше, че онова, което съществуваше между родителите му, е нещо рядко и скъпоценно.
Тревожеше се единствено защото дамите, които заговаряха баща му, бяха непознати, с които и той трябваше да говори.
Дамата в книжарницата се беше навела и го беше попитала:
– Ами ти какво правиш, момчето ми?
– Аз... харесвам книгите – отвърнал бе Джеймс. Докато стоеше насред книжарница с пакет книги под мишница. Дамата го беше изгледала съжалително. – Аз... Ъъъ... доста чета – продължил бе Джеймс, тягостен господар на очевидното.

Крал на очевидното. Император на очевидното.

Дамата далеч не бе останала впечатлена и си бе тръгнала, без да каже нито дума повече.
Джеймс никога не знаеше какво да каже на хората. Никога не знаеше как да ги разсмее. Беше прекарал по-голямата част от тринайсетте си години на този свят в Лондонския институт, заедно с родителите си, малката си сестричка Люси и цял куп книги. Никога не бе имал приятел момче.
А сега отиваше в Академията за ловци на сенки, за да стане също толкова велик воин, колкото беше баща му, и това с воина го притесняваше далеч по-малко от факта, че щеше да е принуден да говори с хора.
Щеше да има страшно много хора.
Страшно много говорене.
Джеймс се зачуди защо колелата просто не вземеха да се откачат от каретата на чичо Гейбриъл. Зачуди се защо светът е толкова жесток.
– Знам, че се притесняваш за училището – проговори баща му най-сетне. – С майка ти не бяхме сигурни дали да те изпратим.
Джеймс прехапа устни.
– Мислехте, че ще се проваля?
– Какво? Разбира се, че не! Майка ти просто се безпокоеше да отпрати надалеч единствения друг здравомислещ човек в къщата.
Джеймс се усмихна.
– Бяхме много щастливи, докато живеехме всички заедно – продължи баща му. – Никога не съм вярвал, че бих могъл да бъда толкова щастлив. Ала може би те държахме прекалено изолиран в Лондон. За теб ще е добре да си намериш приятели на твоите години. Кой знае, може би в Академията ще срещнеш бъдещия си парабатай.
Баща му можеше да си приказва как майка му била виновна, задето ги държала изолирани, ала Джеймс знаеше, че това не е вярно. Люси беше отишла с майка им във Франция, където се беше запознала с Корделия Карстерс и двете бяха станали, както самата тя се беше изразила, „най-сърдечни приятелки". Пишеха си всяка седмица – купища изподраскани листове, пълни с рисунки. Люси беше отраснала точно толкова изолирана, колкото и Джеймс. Джеймс също беше ходил на гости и никога не се беше сприятелил с никого. Единственият, който го беше харесал, беше момиче, а никой не биваше да научи за Грейс. Може би и Грейс не би го харесала, ако познаваше когото и да било другиго.
Вината за това, че си няма приятели, не беше на родителите му. Беше някакъв недостатък, който се криеше в него самия.
– Навярно – продължи баща му нехайно – двамата с Алис – ще си допаднете.
– Той е по-голям от мен! – възрази Джеймс. – Няма да си губи времето с някакъв новак.
Баща му се подсмихна.
– Кой знае? Това им е хубавото на промените и запознанствата с нови хора, Джейми. Не знаеш кога, нито кой, ала някой ден един непознат ще нахлуе в живота ти и напълно ще го преобрази. Светът ще се преобърне с краката нагоре и ти ще бъдеш по-щастлив заради това.
Баща му толкова се бе зарадвал, когато Люси се сприятели с Корделия Карстерс. Някога неговият парабатай се беше казвал Джеймс Карстерс, въпреки че официалното му име сега, когато беше един от Мълчаливите братя (орден слепи, покрити с руни монаси, които помагаха на ловците на сенки в мрака), беше брат Закарая. Баща му безброй пъти му беше разказвал как се беше запознал с чичо Джем, как в продължение на години той бил единственият, който вярвал в него, единственият, който виждал истинската му същност. Докато не се появила майка му.
– Неведнъж съм ти разказвал за майка ти и чичо ти Джем и всичко, което направиха за мен. Те ме превърнаха в нов човек. Спасиха душата ми – продължи баща му, станал изведнъж необичайно сериозен. – Ти не знаеш какво е да бъдеш спасен и преобразен. Ала един ден ще го научиш. Като твои родители, ние трябва да ти дадем възможността да познаеш предизвикателства и промени. Ето защо се съгласихме да те изпратим на училище. Въпреки че ужасно ще ни липсваш.
– Ужасно? – повтори Джеймс срамежливо.
– Майка ти твърди, че ще бъде храбра и няма да падне духом – отвърна баща му. – Американците са безсърдечни. Аз обаче всяка вечер ще плача във възглавницата си.
Джеймс се разсмя. Знаеше, че не го прави често, и баща му изглеждаше особено доволен всеки път щом успееше да го разсмее. На тринайсет години, Джеймс вероятно беше прекалено голям за това, но тъй като щяха да минат дълги месеци, преди отново да види баща си, и освен това мъничко се боеше, че тръгва на училище, той се сгуши до него и улови ръката му. Баща му хвана юздите в една ръка и като преплете пръсти с тези на сина си, напъха другата в дълбокия джоб на палтото си. Джеймс опря буза върху рамото на баща си, без да обръща внимание на друсането на каретата, докато се носеха по селските пътища на Идрис.
Искаше да си има парабатай. Толкова много го искаше.
Парабатаят бе някой, който те е избрал за най-добър приятел, някой, решил да направи дружбата ви постоянна. Някой, който е напълно сигурен колко много те харесва, напълно сигурен, че никога няма да си вземе приятелството обратно. Да си намериш парабатай, му се струваше ключа към всичко, най-важната първата стъпка към един живот, в който той щеше да бъде толкова щастлив, колкото беше баща му, в който щеше да стане също толкова блестящ ловец на сенки, колкото беше баща му, и да открие обич също толкова голяма, колкото онази, която беше открил баща му.
Не че имаше някое определено момиче наум, каза си Джеймс и пропъди всякаква мисъл за Грейс, тайното момиче; Грейс, която трябваше да бъде спасена.
Той искаше парабатай и това правеше Академията хиляди пъти по-ужасна.
Още мъничко Джеймс беше на сигурно място, облегнат на рамото на баща си, ала прекалено скоро двамата пристигнаха в долината, където се намираше училището.
Академията беше великолепна сива постройка, която грееше между дърветата като перла и напомняше на Джеймс за готическите сгради от книги като „Потайностите на Удолфо" и „Замъкът Отранто". Върху сивата й фасада имаше огромен стъклописен прозорец, сияещ с дузина ярки цветове и изобразяващ ангел с меч в ръка.
Ангелът се извисяваше над двор, гъмжащ от ученици, които си приказваха и се смееха, дошли тук, за да станат най-добрите ловци на сенки, които биха могли да бъдат. Ако не успееше да си намери приятел тук, знаеше Джеймс, нямаше да може да си намери приятел и в целия свят.
Чичо Гейбриъл вече беше на двора. Лицето му беше придобило стряскащ тъмночервен цвят и той крещеше нещо за крадливи Херондейловци.
Баща му се обърна към декана – жена, която трябва да беше на поне петдесет години, и й се усмихна. Тя се изчерви.
– Декан Ашдаун, ще бъдете ли така добра да ме разведете из Академията? Самият аз бях възпитан в Лондонския институт заедно само с още един ученик. – Гласът на баща му омекна, както ставаше винаги щом заговореше за чичо Джем. – Нямах привилегията да посещавам Академията.
– О, господин Херондейл! – отвърна декан Ашдаун. – Но разбира се.
– Благодаря ви – каза баща му. – Да вървим, Джейми.
– О, не – отговори Джеймс. – Аз... аз ще остана тук.
В мига, в който баща му се изгуби от погледа му, уловил декана под ръка и мятайки самодоволна усмивка към Гейбриъл, Джеймс се почувства неловко. Знаеше обаче, че трябва да бъде смел и това бе съвършената възможност. Сред множеството ученици в двора беше зърнал две момчета, които познаваше.
Едното беше доста височко за някой, който скоро щеше да навърши тринайсет години, и имаше изобилие от рошава кестенява коса. Лицето му беше извърнато, но Джеймс знаеше, че има поразителни лавандулови очи. На разни тържества Джеймс беше чувал някои момичета да казват, че очи като тези са отишли нахалост у едно момче, особено момче, което беше толкова странно, колкото Кристофър Лайтууд.
Джеймс познаваше братовчед си Кристофър Лайтууд по-добре от всяко друго момче в Академията. През последните две години леля Сесили и чичо Гейбриъл бяха прекарали доста време в Идрис, ала преди това двете семейства много често бяха заедно: на няколко пъти бяха ходили на почивка в Уелс, преди баба и дядо да починат. Кристофър бе малко странен и адски отвеян, но винаги беше мил с Джеймс.
Момчето, което стоеше до него, беше слабичко като вейка и толкова дребно, че главата му едва стигаше до рамото на Кристофър.
Томас Лайтууд беше братовчед на Кристофър, не на Джеймс, но Джеймс наричаше майка му леля Софи, защото тя бе най-добрата приятелка на майка му. Джеймс харесваше леля Софи, която беше толкова хубава и винаги мила. Тя и семейството й също живееха в Идрис от няколко години насам заедно с леля Сесили и чичо Гейбриъл – съпругът на леля Софи беше брат на чичо Гейбриъл. Леля Софи им идваше на гости в Лондон и Джеймс беше виждал как двете с майка му излизат от стаята за тренировки, кискайки се като момиченца на годините на сестра му Люси. Веднъж леля Софи беше нарекла Томас нейното срамежливо момче и Джеймс си помисли, че двамата с Томас сигурно ще имат доста общи неща помежду си.
На големите семейни събирания, когато всички бяха заедно, Джеймс бе поглеждал крадешком към Томас и го бе виждал да се навърта мълчаливо и неловко около някоя групичка, обикновено – вдигнал очи към едно от по-големите момчета. На Джеймс му се беше искало да отиде при него и да го заговори, но не беше сигурен какво да каже.
Двама срамежливи души вероятно можеха да станат добри приятели, ала съществуваше малкият проблем с това, как да стигнат до този момент. Джеймс нямаше представа.
Сега беше неговият шанс. Братовчедите Лайтууд бяха най-добрата му надежда да си намери приятели в Академията. Всичко, което трябваше да направи, бе да се приближи и да ги заговори.
Джеймс си проправи път през множеството, извинявайки се всеки път когато някой друг го смушкаше с лакът.
– Здравейте, момчета – разнесе се глас зад него и някой го подмина, сякаш беше невидим.
Томас и Кристофър се обърнаха, като цветя към слънцето, и едновременно грейнаха в усмивка, докато Джеймс се взираше в тила на сияеща русокоса глава.
В Академията имаше още едно момче на неговите години, което Джеймс познаваше бегло – Матю Феърчайлд, чиито родители той наричаше леля Шарлот и чичо Хенри, тъй като леля Шарлот на практика беше отгледала баща му, докато оглавяваше Лондонския институт, преди да стане консул, най-важният човек в света на ловците на сенки.
Леля Шарлот на няколко пъти им беше гостувала в Лондон, заедно с другия си син, Чарлс, но Матю нито веднъж не беше идвал с тях. Чичо Хенри беше ранен в битка много преди който и да е тях да се роди и рядко напускаше Идрис, ала Джеймс не беше сигурен защо Матю не идваше. Може би твърде много се забавляваше в Идрис.

За едно нещо Джеймс беше напълно сигурен – Матю Феърчайлд
не
беше срамежлив.

Не го беше виждал от няколко години, но отлично си го спомняше. На всяко семейно събиране, на което самият той се въртеше в периферията на множеството или отиваше да чете книга, седнал на стълбището, Матю беше душата на компанията. Разговаряше с възрастните, сякаш и той беше възрастен. Танцуваше със старите дами. Очароваше родители, баби и дядовци и пресушаваше сълзите на малките деца. Всички обичаха Матю.
До този ден обаче Джеймс не помнеше да го е виждал да се облича като умопобъркан. Днес той носеше бричове до коленете, докато всички други бяха обути в най-нормални панталони, както и сако от виолетово кадифе. Дори лъскавата му руса коса бе сресана по начин, който се стори на Джеймс по-сложен, отколкото начинът, по който момчетата обикновено сресваха косите си.
– Ама че скука! – обърна се той към Кристофър и Томас, двете момчета, с които Джеймс искаше да се сприятели. – Всички тук изглеждат като пълни дръвници. Вече се разкъсвам от ужасяваща агония при мисълта за похабената си младост. Не ми говорете, защото ще рухна и ще заридая неудържимо.
– Хайде, хайде. – Кристофър го потупа по рамото. – Какво пак те разстрои?
– Лицето ти, Лайтууд – отвърна Матю и го смушка с лакът.
Кристофър и Томас се разсмяха и дойдоха малко по-близо до него. Толкова бе очевидно, че вече са приятели и Матю е водачът на малката им групичка. Планът на Джеймс бе станал на пух и прах.
– Ъ – обади се той и то прозвуча така, сякаш и гласът му, и опитът му да си намери приятели бяха задушени в зародиш. – Здрасти.
Кристофър го зяпна с дружелюбно, но празно изражение и сърцето на Джеймс, което бездруго вече беше някъде около коленете, потъна в чорапите му.
– Здравей – Томас и се усмихна.
Джеймс му се усмихна и отговори, изпълнен с моментна благодарност, а после Матю Феърчайлд се обърна, за да види на кого говори Томас. Беше по-висок от Джеймс и докато навеждаше очи към него, косата му грееше на лъчите на слънцето. Изглеждаше така, сякаш го гледа от много, много високо.
– Джейми Херондейл, нали? – попита провлечено и Джеймс настръхна.
– Предпочитам Джеймс.
– Аз пък бих предпочел да се намирам в училище, посветено на изкуството, красотата и културата, вместо в някаква отвратителна каменна съборетина насред нищото, пълна с дръвници, които нямат други стремежи освен това, да трепят демони с големи мечове – отвърна Матю. – Ала ето че съм тук.
– Аз пък бих предпочел да имам интелигентни ученици – разнесе се глас иззад тях. – Ала ето че съм тук и преподавам в училище за нефилими.
Те се обърнаха и като един зяпнаха. Мъжът зад тях имаше снежнобяла коса, за която изглеждаше прекалено млад, и два рога, стърчащи от белите кичури. Онова, което най-много се набиваше на очи у него обаче, онова, което Джеймс забеляза веднага, беше зелената кожа с цвят на грозде.
Трябва да беше магьосник. Всъщност Джеймс знаеше точно кой е – някогашният върховен магьосник на Лондон, Рейгнър Фел, който през част от времето си живееше край Аликанте и който тази година се беше съгласил да преподава в Академията, за да се поразсее от магическите си проучвания.
Джеймс знаеше, че магьосниците са добри, съюзници на ловците на сенки. Баща му често говореше за Магнус Бейн и добрината, която беше проявил към него, когато бил но млад.
Никога не беше споменавал дали Магнус Бейн е зелен, а на Джеймс не му беше хрумвало да попита. Сега обаче го обзе огромно любопитство.
– Кой от вас е Кристофър Лайтууд? – строго попита Рейгнър Фел. Погледът му се плъзна по тях и се спря върху онзи, който имаше най-гузен вид. – Ти ли си?
– Слава на Ангела, не! – възкликна Томас и почервеня под загара си. – Не се засягай, Кристофър.
– Не съм се засегнал – увери го Кристофър безгрижно и примига срещу Рейгнър, сякаш едва сега бе забелязал високия, страховит зелен мъж. – Здравейте, сър.
– Ти ли си Кристофър Лайтууд? – попита Рейгнър леко заплашително.
Разсеяният Кристофър сега бе насочил вниманието си към едно дърво.
– Хм? Така мисля.
Рейгнър изгледа яростно чорлавата кестенява коса на Кристофър. Джеймс започваше да се притеснява, че всеки момент ще изригне като някакъв зелен вулкан.
– Не сте ли сигурен, господин Лайтууд? Да не сте имали злощастен инцидент като малък?
– Хм? – отвърна Кристофър.
Рейгнър повиши глас:
– Среща между бебешката ти глава и пода?
В този миг Матю Феърчайлд реши да се намеси.
– Сър – обади се той и се усмихна.
Джеймс беше забравил за Усмивката, въпреки че тя нерядко беше пускана в действие, винаги със забележителен ефект на семейните тържества. Усмивката му печелеше допълнително време, преди да си легне, допълнително коледен пудинг, допълнително от цял куп неща. Възрастните бяха безсилни да устоят на Усмивката.
А точно в тази Матю вложи всичко от себе си. Тя бе в състояние да разтопи масло. Да накара птичките да запеят. Да завърти главите на всички, така че да изгубят представа как са се озовали сред реки от масло и птичи песни.
– Сър, трябва да извините Кристофър. Той е мъничко разсеян, но определено е Кристофър. Изключително трудно би било да бъде сбъркан с някой друг. Аз гарантирам за него и той не може да го отрече.
Усмивката подейства върху Рейгнър така, както действаше върху всички възрастни. Той поомекна малко.
– Ти си Матю Феърчайлд, нали?
Усмивката на Матю стана по-игрива.
– Бих могъл да го отрека, ако поискам. Бих могъл да отрека каквото си поискам. Ала името ми определено е Матю. От години е Матю.
– Какво? – Рейгнър Фел изглеждаше така, сякаш беше пропаднал в яма, пълна с умопобъркани, и не можеше да се измъкне.
Джеймс се прокашля.
– Цитира Оскар Уайлд, сър.
Матю му хвърли поглед и тъмните му очи се разшириха.
– Ти си поклонник на Оскар Уайлд?
– Добър писател е – отвърна Джеймс студено. – Има много добри писатели. Аз доста чета – добави, давайки да се разбере, че е сигурен, че същото не може да се каже за Матю.
– Господа. – Гласът на Рейгнър Фел режеше като нож. – Дали бихте могли да се откъснете за миг от увлекателния си литературен разговор и да чуете какво има да ви каже един от преподавателите в това заведение, където се предполага, че сте дошли да се обучавате? Имам писмо за Кристофър Лайтууд и злощастния инцидент, причинил такова безпокойство на Клейва.
– Да, това бе наистина злощастна злополука – потвърди Матю, кимайки сериозно, сякаш бе сигурен, че може да разчита на съчувствие от страна на магьосника.
– Това не беше думата, която използвах аз, господин Феърчайлд, както, сигурен съм, прекрасно си давате сметка. В писмото пише, че вие сте се нагърбили със задължението да поемете пълна отговорност за господин Лайтууд и че тържествено се заклевате да държите всякакви потенциални експлозиви далеч от него, докато трае обучението в Академията.
Джеймс погледна от магьосника към Матю, а после към Кристофър, който зяпаше едно дърво със замечтана благосклонност. Обзет от отчаяние, Джеймс се обърна към Томас.
– Експлозиви? – оформи безмълвно.
– Не питай – отвърна Томас. – Моля те.
Томас беше по-голям от Джеймс и Кристофър, но много по-дребен. Леля Софи го беше задържала у дома една година повече, защото беше болнав. Сега вече не изглеждаше болнав, но все още беше дребен. Със загорялата си кожа, кестенявата коса и кафявите очи, както и ниския си ръст той приличаше на мъничък, притеснен конски кестен. Джеймс усети, че го обзема желание да го потупа по главата.
Матю потупа Томас по главата.
– Господин Фел – каза той. – Томас. Кристофър. Джейми.
– Джеймс– поправи го Джеймс.
– Не се тревожете – заяви Матю с огромна самоувереност. – Искам да кажа, тревожете се за това, че сме пленници на една безплодна воинска култура, неспособна да оцени наистина важното в живота. Ала не се тревожете, че нещо може да избухне, защото аз няма да допусна нищо да избухне.
– Това бе всичко, което трябваше да кажеш – заяви Рейгнър Фел. – И можеше да го кажеш с далеч по-малко думи.
Магьосникът се отдалечи във вихрушка от зелена кожа и гадно настроение.
– Беше зелен! – прошепна Томас.
– Наистина – сухо отвърна Матю.
– Наистина? – попита Кристофър ведро. – Не забелязах.
Томас го погледна печално. Матю го пренебрегна величествено.
– На мен неповторимият оттенък на учителя ни доста ми се понрави. Напомня ми за зелените карамфили, които последователите на Оскар Уайлд носят, за да приличат на него. Един от актьорите в една негова пиеса носеше зелен карамфил на сцената.
– „Ветрилото на лейди Уиндърмиър“ – каза Джеймс.
Матю определено опитваше да се изфука, мъчейки се да звучи превъзхождащо, и на Джеймс това изобщо не му харесваше.
Матю насочи Усмивката към него и Джеймс ни най-малко не се учуди, когато установи, че е напълно недосегаем за пагубния й ефект.
– О, да. Разбира се. Джейми, виждам, че и ти като мен си поклонник на Оскар Уайлд...
– Ха– разнесе се глас отляво на Джеймс. – Вие, новите, сте тук едва от пет минути и единственото, за което сте в състояние да говорите, е някакъв си мундан, изпратен в затвора за непристойно поведение.
– Значи, и ти си чувал за Оскар Уайлд, Алистър? – попита Матю.
Джеймс вдигна очи към по-високото, по-голямо момче. То имаше светла коса, ала веждите му бяха тъмни и гъсти, като две изпълнени с неодобрение драсвания с четка.
Значи, това беше Алистър Карстерс, братът на най-добрата приятелка на Люси, с когото бащата на Джеймс се надяваше той да се сприятели. Джеймс си беше представял някой по-дружелюбен, някой, който повече да прилича на Корделия.
Може би Алистър би бил по-дружелюбен, ако не свързваше Джеймс с надутия Матю.
– Чувал съм за много мундански престъпници – заяви Алистър с леден тон. – Чета мунданските вестници в търсене на следи от демонична дейност. Определено не си губя времето с четене на пиеси.
Двете момчета до него кимнаха в знак на нефилимска солидарност.
Матю се разсмя в лицата им.
– Много ясно. Каква полза от пиеси за жалки, лишени от въображение дребни душици? – попита той. – Или пък картини, танци, всичко, което прави живота интересен. Толкова се радвам, че ще посещавам това усойно училище, където мозъкът ми ще може да бъде налят в също толкова тесен калъп, колкото и вашите.
Той потупа Алистър по ръката и Джеймс беше изумен, че не получи едно кроше в лицето.
Томас се взираше в Алистър със същата паника, която изпитваше и Джеймс.
– Бягай сега – подкани го Матю. – Хайде. Двамата с Джейми си говорехме.
Алистър се разсмя и смехът му прозвуча по-гневно и от най-резкия отговор.
– Просто се опитвах да ви дам някой и друг съвет за начина, по който правим нещата в Академията. Ако сте прекалено тъпи, за да си направите нужните заключения, вината не е моя. Ти поне не си си глътнал езика, за разлика от този тук.
Алистър се обърна и впи яростен поглед в Джеймс. Джеймс бе толкова слисан от това развитие на нещата (та той не беше направил нищо!), че просто си остана на мястото с широко отворена уста.
– Да, ти със странните очи – сопна се Алистър. – Какво се пулиш?
– Аз... – каза Джеймс. – Аз...
Вярно бе, че очите му бяха особени. Не се нуждаеше от очила, освен за четене, но непрекъснато ги носеше, за да скрие очите си. Усети, че се изчервява, и гласът на Алистър стана толкова рязък, колкото и смехът му преди малко.
– Как ти е името?
– Х-Херондейл – заекна Джеймс.
– Честна дума, очите му са ужасни – обади се момчето от дясната страна на Алистър и Алистър отново се разсмя, този път със задоволство.
– Жълти. Като на коза.
– Аз не...
– Не се хаби, Козе лице. Не се опитвай да говориш. С приятелчетата ти няма да е зле да престанете да се прехласвате по разни мундани и вместо това да се опитате да мислите за дребни неща, като спасяването на животи и поддържането на закона, докато сте тук, окей?
И той се отдалечи с ленива стъпка, смеейки се на глас заедно с приятелите си. Джеймс чу как прякорът се разнася из гъстата тълпа, следвана от смях, като вълничките от камък, хвърлен в езеро.

Козе лице. Козе лице. Козе лице.

Матю се разсмя.
– Ама че...
– Страшно ти благодаря, че ме въвлече в това – сопна се Джеймс, след което се завъртя и си тръгна от двамата приятели, които се беше надявал да си създаде в Академията, чувайки как хората наоколо шепнат новото му име.

* * *

Джеймс направи точно това, което се беше зарекъл, че няма да направи: прекоси двора, влачейки тежката си торба, влезе в преддверието и изкачи няколко стълбища, докато не си намери едно, което му се стори усамотено. След това седна и отвори книга. Каза си, че ще прочете само няколко страници, преди отново да слезе долу. Граф Монте Кристо тъкмо се спускаше над враговете си в балон.
Върна се към реалността часове по-късно и с ужас осъзна, че небето бе придобило тъмносив цвят, а звуците, долитащи откъм двора, бяха заглъхнали. Майка му и Люси все още бяха в Лондон, далеч от тук, а баща му несъмнено си беше заминал.
Беше уловен като в капан в тази Академия, пълна с непознати. Дори не знаеше къде се очакваше да спи тази нощ.
Джеймс тръгна да обикаля наоколо, опитвайки се да открие спалните. Не успя да ги намери, но установи, че му е приятно да изследва едно толкова огромно ново място сам-самичък. Сградата на Академията беше великолепна, каменните й стени блестяха, сякаш бяха полирани. Полилеите изглеждаха направени от скъпоценни камъни и докато се мъчеше да открие трапезария, Джеймс се натъкна на цял куп прекрасни гоблени, изобразяващи моменти от историята на нефилимите. Дълго стоя и съзерцава цветнотъканото изображение на Джонатан Ловеца на сенки, биещ се по време на Кръстоносните походи, докато не му хрумна, че вечерята сигурно наближава и че ще е най-добре да не привлича още повече внимание към себе си.
Шумът от стотици непознати гласове му подсказа накъде да търси трапезарията. Той потисна порива да побегне, събра сили и прекрачи прага. За негово облекчение, останалите все още се събираха. По-големите ученици обикаляха насам-натам и си бъбреха с лекотата на отдавнашни познати, а новите се озъртаха колебливо, също като него.
Всички, с изключение на Матю Феърчайлд, който оглеждаше лъскавите махагонови маси с презрително изражение.
– Трябва да си намерим някоя съвсем малка маса – каза той на Томас и Кристофър, неговия антураж. – Тук съм против волята си. Отказвам да се храня с агресивните дръвници и слабоумници, избрали да посещават Академията доброволно.
– Знаеш ли – обади се Джеймс на висок глас. – Алистър Карстерс беше прав.
– Струва ми се малко вероятно – заяви Матю и се обърна. – О, ти ли си? Защо все още си носиш багажа?
– Не съм длъжен да ти отговарям – каза Джеймс, което, и сам си даваше сметка, бе доста странно.
Томас примига неспокойно насреща му, сякаш бе разчитал поне Джеймс да не говори странни неща.
– Е, добре – каза Матю дружелюбно. – За какво е прав Алистър Карстерс?
– Хората посещават Академията, защото се надяват да станат по-добри ловци на сенки и да спасяват животи. Това е благородна и достойна цел. Не е нужно да се надсмиваш над всеки, когото срещнеш.
– Но как иначе ще се развличам на място като това? – възрази Матю. – Ти можеш да седнеш с нас, ако искаш.
В очите му проблясваха развеселени искрици. От начина, по който Матю го гледаше, Джеймс беше сигурен, че му се подиграват, макар да не знаеше точно как.
– Не, благодаря – отвърна рязко.
Огледа се наоколо и видя, че останалите първокурсници бяха започнали да сядат около масите, предпазливо и дружелюбно. Имаше обаче момчета (и дори няколко момичета), на които ясно им личеше, че са мундани. Не беше толкова заради дрехите или телосложенията им, колкото заради начина, по който се държаха – сякаш се бояха, че ще ги нападнат. За разлика от тях, ловците на сенки изглеждаха така, сякаш бяха готови да нападнат.
Едно момче в опърпани дрехи седеше самичко и Джеймс прекоси стаята, за да отиде на неговата маса.
– Може ли да седна при теб? – попита той, достатъчно отчаян, за да действа направо.
– Да! – отвърна другото момче. – О, да, заповядай. Казвам се Смит. Майкъл Смит. Майк.
Джеймс се пресегна през масата и се ръкува с него.
– Джеймс Херондейл.
Очите на Майк се разшириха – очевидно знаеше, че това е нефилимско име.
– Майка ми е израснала в мунданския свят – побърза да каже Джеймс. – В Америка. Ню Йорк Сити.
– Майка ти е била мундан? – обади се едно момиче и дойде да седне при тях. – Есме Филпот – представи се то и се здрависа набързо. – Няма да го запазя, когато се Извися. Мисля да променя и „Есме".
Джеймс не знаеше какво да отговори. Не искаше да засегне името на една дама, като се съгласи с нея, нито пък да засегне една дама, като й възрази. Не беше подготвен да бъде заговорен от непознато момиче. Много малко момичета биваха изпращани в Академията: естествено, момичетата можеха да бъдат също толкова добри воини, колкото и момчетата, ала не всички мислеха така и много нефилимски семейства предпочитаха да не пускат дъщерите си далеч от семейството. Някои смятаха, че в Академията има твърде много правила, според други пък правилата бяха прекалено малко. Изключително благовъзпитаните сестри на Томас не бяха посещавали Академията. Семейната легенда твърдеше, че братовчедка му Ана Лайтууд, която бе най-неблаговъзпитаният човек, когото можеше да си представиш, заявила, че ако я изпратят в Академията, щяла да избяга и да стане мундански тореадор.
– Ммм – отвърна Джеймс, истински сладкодумец с дамите.
– Майка ти без проблем ли се е Извисила? – попита Майк нетърпеливо и Джеймс прехапа устни.
Свикнал бе всички да знаят историята на майка му: дъщеря на отвлечен ловец на сенки и демон. Всяко дете, родено на ловец на сенки, също беше ловец на сенки. Майка му принадлежеше към света на ловците на сенки толкова, колкото и всеки друг от нефилимите. Само дето кожата й не търпеше Знаци и на света никога не бе имало друг като нея. Джеймс не бе сигурен как да го обясни на хора, които вече не го знаят. Боеше се, че няма да го направи както трябва и обяснението му ще представи майка му в лоша светлина.
– Познавам много хора, чието Извисяване е минало без никакви проблеми – каза той най-сетне. – Леля ми Софи – сега се казва Софи Лайтууд – някога е била мундан. Татко твърди, че никога не е имало някой толкова храбър, нито преди, нито след Извисяването.
– Ама че облекчение! – рече Есме. – Знаеш ли, струва ми се, че съм чувала за Софи Лайтууд...
– Какво ужасно падение – разнесе се гласът на едно от момчетата, които Джеймс беше видял с Алистър по-рано. – Козето лице е пропаднал дотам да седи с утайките.
Алистър и другият му приятел се разсмяха, след което отидоха да седнат на една маса заедно с други, по-големи ловци на сенки, и Джеймс бе сигурен, че на няколко пъти чу думите „Козе лице". Стори му се, че изгаря от срам.
Що се отнася до Матю Феърчайлд, Джеймс погледна към него само един-два пъти. След като го беше оставил да стои насред трапезарията, Матю бе тръснал глупавата си русокоса глава и си бе избрал една огромна маса. Очевидно не го беше мислил наистина, когато беше казал, че трябва внимателно да подбира с кого се движи. Беше се настанил с Томас и Кристофър от двете си страни, като принц, заобиколен от поданиците си, шегуваше се, канеше и други да се присъединят към тях и много скоро масата му беше претъпкана. Дори неколцина от по-големите ученици се приближиха, за да чуят една от очевидно невероятно забавните му истории. Даже Алистър Карстерс дойде за няколко минути. Явно сега двамата с Матю бяха първи приятели.
Джеймс забеляза Майк Смит да хвърля изпълнени с копнеж погледи към масата на Матю с изражението на аутсайдер, за когото цялата онази веселба беше непостижима, обречен винаги да седи на не толкова вълнуващата маса, с не толкова интересните хора.
Джеймс бе искал да си намери приятели, ала не искаше да бъде приятелят, с когото хората се принудени да се задоволят, защото не могат да си намерят нищо по-добро. Само дето, както открай време се боеше тайничко, той беше скучен и безинтересен за компания. Нямаше представа защо книгите не го бяха научили да говори така, че другите да искат да го слушат.

* * *

В крайна сметка Джеймс отиде при учителите, за да му помогнат да намери спалнята си. Завари декан Ашдаун и Рейгнър Фел, потънали в разговор.
– Ужасно съжалявам – тъкмо казваше декан Ашдаун. – За първи път имаме магьосник за преподавател... и наистина се радваме, че сте тук! Трябваше да почистим Академията из основи и да се погрижим в нея да не останат следи от едно не толкова мирно време.
– Благодаря ви, декан Ашдаун – отвърна Рейгнър. – Достатъчно ще е просто главата на магьосника, окачена на стената в стаята ми, да бъде свалена.
– Ужасно съжалявам! – повтори декан Ашдаун, а после понижи глас: – Познавахте ли се с... ъъъ... починалия джентълмен?
Рейгнър я изгледа неодобрително. Макар че може би това бе обичайното му изражение.
– Ако се случеше да се натъкнете на гротескно отсечената глава на някой нефилим, щеше ли да е нужно да го познавате, за да решите, че бихте предпочели да не спите в стаята, където се намира оскверненият му труп?
Джеймс се прокашля по средата на третото трескаво извинение на декана.
– Много съжалявам – каза той. – Дали някой ще може да ме насочи към стаята ми? Аз... изгубих се и пропуснах всичко.
– О, млади господин Херондейл. – Декан Ашдаун като че ли искрено се зарадва, че я прекъсват. – Разбира се, нека ви заведа. Баща ви ми повери съобщение за вас, което бих могла да ви предам, докато отиваме.
Те се отдалечиха, оставяйки Рейгнър Фел да се мръщи зад тях. Джеймс можеше само да се надява, че току-що не си беше спечелил още един враг.

– Баща ви каза... какъв очарователен език е уелският, нали? Толкова романтичен!
Pob Iwc, cariad
12
 

– Какво означава?
Джеймс се изчерви, защото беше прекалено голям, та баща му да го нарича с умилителни имена.
–  Означава... означава „късмет".
Докато вървеше след декана по коридорите, не можа да потисне усмивката си. Сигурен бе, че никой друг баща не бе успял да очарова декана и да я накара да предаде тайно съобщение на един от учениците. Почувства се сгрян, сякаш някой бдеше над него.
Докато декан Ашдаун не отвори вратата на новата му стая и след като му пожела лека нощ, го остави на ужасната му съдба.
Стаята беше много хубава, просторна, с легло с колони от орехово дърво и бял ленен балдахин. Имаше резбован гардероб и дори библиотека.
Имаше също така и обезпокояващо количество Матю Феърчайлд.
Той беше застанал пред една масичка, върху която бяха сложени най-малко петнайсет четки за коса, няколко загадъчни бутилки и странен набор гребени.
– Здрасти, Джейми. Не е ли прекрасно, че ще делим една стая? Сигурен съм, че ще се разбираме великолепно.

* * *

– Джеймс – поправи го Джеймс. – За какво са всички тези четки за коса?
Матю го изгледа със съжаление.
– Да не мислиш, че всичко това – той посочи главата си с широк жест – се случва от само себе си?
– Аз използвам само една четка за коса.
– Да – отбеляза Матю. – Личи си.
Джеймс дотътри куфара си до леглото, извади „Граф Монте Кристо" и отново се отправи към вратата.
– Джейми? – повика го Матю.
– Джеймс! – сопна се Джеймс.
Матю се засмя.
– Добре, добре. Джеймс, къде отиваш?
– Някъде другаде – отвърна Джеймс и затръшна вратата след себе си.
Не можеше да повярва, че бе извадил отвратителния късмет да го сложат в една стая с Матю. Намери си друго стълбище и чете, докато не прецени, че е достатъчно късно и че Матю със сигурност е заспал. Тогава се промъкна обратно в стаята, запали свещи и продължи да чете в леглото.
Явно беше чел до късно, защото, когато се събуди на другата сутрин, Матю очевидно отдавна не беше в стаята (на всичкото отгоре явно беше от онези, които стават рано), а той беше закъснял за първия си учебен ден.
– Какво друго може да се очаква от Козешкото лице – подхвърли момче, което Джеймс никога през живота си не беше виждал, и няколко души изхихикаха.
Джеймс мрачно се настани до Майк Смит.

* * *

Часовете, в които елитът беше отделен от утайката, бяха най-ужасните, защото тогава Джеймс си нямаше никого, с когото да седне.
А може би най-ужасен бе първият час за деня, защото Джеймс винаги стоеше до късно през нощта, четейки, за да забрави проблемите си, и всеки ден закъсняваше. Независимо кога станеше, Матю вече го нямаше. Джеймс предполагаше, че го прави, за да му се подиграе, защото не можеше да си представи Матю да върши нещо полезно рано сутрин.
Възможно бе най-ужасни да бяха часовете за тренировка, защото Матю беше най-дразнещ именно тогава.
– С дълбоко съжаление съм принуден да откажа да се включа – заяви той на учителя им веднъж. – Смятайте, че стачкувам, като минните работници. Само че с далеч повече стил.
На следващия ден обясни:
– Въздържам се на основание на това, че красотата е свята, а в тези упражнения няма нищо красиво.
На другия ден каза просто:
– Протестирам на естетическо основание.
Продължи да сипе нелепости, докато няколко седмици след началото на годината заяви:
– Няма да го направя, защото ловците на сенки са идиоти, а аз не искам да бъда в това идиотско училище. Защо случайността на раждането да означава, че трябва да бъдеш откъснат от семейството си или пък да прекараш кратък, ужасен живот, разправяйки се с демони?
– Да не искате да бъдете изключен, господин Феърчайлд? – изгърмя гласът на учителя.
– Постъпете, както смятате, че е необходимо. – Матю скръсти ръце на гърдите си и се усмихна като ангел.
Не го изключиха. Никой като че ли не беше сигурен какво да прави с него. В отчаяние, учителите му започнаха да се извиняват, че са болни, за да не влязат в час.
Матю вършеше само половината от възложената му работа и ежедневно обиждаше всички в Академията и въпреки това си оставаше абсурдно популярен. Томас и Кристофър не можеха да бъдат откъснати от него. Той се движеше из коридорите, заобиколен от тълпи почитатели, които искаха да чуят още някой забавен анекдот. Стаята, която делеше с Джеймс, вечно беше пълна.
Джеймс прекарваше страшно много време по стълбищата. Още повече време прекарваше, слушайки как го наричат Козе лице.
– Знаеш ли – подхвърли срамежливо Томас веднъж, когато Джеймс не успя да избяга достатъчно бързо от собствената си стая, – би могъл да прекарваш малко повече време с нас.
– Така ли? – попита Джеймс, опитвайки се да не звучи прекалено обнадеждено. – Аз... бих искал да прекарвам повече с теб и Кристофър.
– И Матю – каза Томас.
Джеймс поклати безмълвно глава.
– Матю е един от най-добрите ми приятели. – Гласът на Томас прозвуча почти умолително. – Ако го поопознаеш по-добре, сигурен съм, че ще ти хареса.
Джеймс хвърли поглед към Матю, който седеше на леглото си и разказваше някаква история на осем души, които бяха насядали на пода, вдигнали боготворящи погледи към него. Очите му срещнаха тези на Матю, приковани в тях с Томас, и той извърна глава.
– Не мисля, че бих искал да прекарвам още повече време в компанията на Матю.
– Това те кара да се открояваш – каза Томас. – Да прекарваш времето си с мунданите. Според мен именно заради това... заради това ти остана и прякорът. Хората се боят от всеки, който е различен: то ги кара да се притесняват, че всички други са различни, и просто се преструват, че са еднакви.
Джеймс го зяпна.
– Да не искаш да ми кажеш, че трябва да избягвам мунданите? Защото ги превъзхождаме?
– Не, не това... – започна Томас, ала Джеймс беше прекалено ядосан, за да го остави да довърши.
– Мунданите също могат да бъдат герои. Ти би трябвало да го знаеш по-добре от всеки друг. Майка ти беше мундан! Баща ми ми е разказвал за всичко, което е направила, преди да се Извиси. Всички тук познават хора, които са били мундани. Защо трябва да изолираме онези, които са достатъчно храбри, за да се опитат да станат като нас... които искат да помагат на другите? Защо трябва да се държим с тях, сякаш ги превъзхождаме, докато не докажат колко струват? Отказвам да го направя.
Леля Софи по нищо не отстъпваше на никой ловец на сенки и беше смела много преди Извисяването си. Леля Софи беше майка на Томас. Те би трябвало да го разбират дори по-добре от него.
– Нямах това предвид – каза Томас. – Не го мислех по този начин.
Изглеждаше така, сякаш в Идрис хората изобщо не мислеха.
– Може би бащите ви не ви разказват истории като моя – рече Джеймс.
– Може би не всички слушат историите като теб – обади се Матю от другия край на стаята. – Не всички се научават.
Джеймс го погледна. Това бе учудващо мил коментар, особено пък от страна на Матю.
– Аз знам една история – продължи Матю. – Кой иска да я чуе?
– Аз!– отвърна хорът на пода.
– Аз!
– Аз!
– Не и аз – каза Джеймс и излезе от стаята.
Това бе поредното напомняне, че Матю имаше онова, което Джеймс би дал всичко да притежава, напомняне, че Матю имаше приятели и мястото му беше в Академията, че Матю изобщо не го беше грижа.

* * *

В крайна сметка, толкова много учители започнаха да се оплакват, че Матю Феърчайлд започва да им идва в повече, че тренировките бяха възложени на Рейгнър Фел. Джеймс се чудеше дали той е единственият, който виждаше колко абсурдно бе това, и че Матю съсипваше часовете за всички. Рейгнър можеше да прави магии и изобщо не се интересуваше от войни.
Той позволи на Есме да вплете панделки в гривата на коня си, за да изглежда като благороден жребец. Съгласи се да остави Кристофър да направи таран, с който да събарят дървета, защото щяло да бъде добра практика, в случай че един ден им се наложи да обсадят някоя крепост. Изобщо не се впечатли, когато Майк Смит се цапардоса по главата със собствения си арбалет.
– Мозъчните сътресения не са никакъв повод за тревога – заяви той най-спокойно. – Освен ако няма масивен кръвоизлив в мозъка, в който случай е възможно да умре. Господин Феърчайлд, защо не участвате?
– Смятам, че насилието е отблъскващо – заяви Матю твърдо. – Тук съм против волята ми и отказвам да взема участие.
– Искаш ли да използвам магия, за да ти сваля дрехите и да ти облека униформата? – попита господин Фел. – Пред съучениците ти?
– Сигурен съм, че би било страшно вълнуващо за всички – отвърна Матю. Рейгнър Фел размърда пръсти и от връхчетата им изхвръкнаха зелени пламъчета, при което (за истинско удоволствие на Джеймс) Матю направи крачка назад. – Ала навярно прекалено вълнуващо за сряда – добави той. – Защо да не отида да си сложа униформата, а?
– Добра идея – каза Рейгнър.
Самият магьосник седеше в един шезлонг и четеше книга. Джеймс страшно му завиждаше.
Освен това истински му се възхищаваше. Ето някой, най-сетне, който бе в състояние да контролира Матю. След всичките му високопарни приказки за въздържание в името на изкуството и красотата Джеймс нямаше търпение да види как Матю ще стане за срам на тренировъчната площадка.
– Има ли желаещ да покаже на Матю всичко, което сте научили досега? – попита Рейгнър. – Тъй като и представа си нямам какво е то.
Точно в този момент групичката на Кристофър удари едно дърво с тарана си. Трясъкът и последвалият хаос означаваха, че нямаше толкова желаещи да прекарат време с Матю, колкото би имало друг път.
– Аз на драго сърце ще дам урок на Матю – обади се Джеймс.
Доста го биваше с тоягата. Беше победил Майк в десет от десетте им двубоя, а Есме – в девет, като при това нарочно не беше дал всичко от себе си. Възможно бе да се наложи да се удържа и с Матю.
Само дето точно в този момент Матю се появи, облечен в униформа и като никога, приличащ на истински ловец на сенки. Честно казано, приличаше на ловец на сенки повече от Джеймс, защото, Джеймс беше... е, не беше чак толкова нисък, колкото Томас, но все още не беше висок и беше онова, което майка му наричаше „жилав". Което беше мил начин да се каже „никаква следа от мускули". Всъщност няколко от момичетата се обърнаха, за да огледат Матю в бойното му облекло.
– Господин Херондейл изяви желание да ти покаже как да се биеш с тояга – каза Рейгнър Фел. – Ако възнамерявате да се убиете един друг, отидете по-надолу, където няма да мога да ви виждам и няма да бъда принуден да отговарям на неудобни въпроси.
– Джеймс – каза Матю с онзи глас, който всички други обожаваха и който на Джеймс му се струваше изпълнен с постоянна насмешка. – Толкова мило от твоя страна. Мисля, че все още си спомням няколко движения с тоягата от тренировките с мама и брат ми. Моля те да бъдеш търпелив с мен. Може и да съм позабравил това-онова.
С тези думи Матю се запъти към тренировъчното поле, претегляйки тоягата в ръката си, а слънцето огряваше зелената трева и златната му коса. Обърна се към Джеймс, който изведнъж се оказа лице в лице с присвити очи и сериозно, целенасочено изражение.
А после и лицето на Матю, и дърветата профучаха покрай него, когато тоягата подкоси краката му. Той се сгромоляса на земята и остана да лежи там замаян.
– Знаеш ли – отбеляза Матю замислено. – Май все пак не съм забравил всичко.
Джеймс се изправи с усилие, вкопчен и в тоягата, и в достойнството си. Матю отново зае бойна позиция, тоягата в ръката му – така лека и отлично балансирана, сякаш беше диригент, размахващ палката си. Движеше се с непринудено изящество, досущ като ловец на сенки, ала едновременно с това сякаш играеше, сякаш във всеки момент можеше да затанцува.
С огромно отвращение Джеймс си даде сметка, че това бе още нещо, в което Матю наистина го биваше.
– Две от три – предложи той.
Тоягата на Матю изведнъж се превърна в неясно петно между ръцете му. Джеймс нямаше време дори да промени позицията си, преди един силен удар да се стовари върху ръката, с която държеше тоягата си, а после и върху лявото му рамо, така че не можа да се защити. Успя да отбие тоягата, когато тя се спусна към средата на тялото му, ала това се оказа финт – Матю отново го удари през коленете и той отново се строполи по гръб в тревата.
Лицето на Матю изникна над него. Смееше се, както обикновено.
– Защо да спираме до три? Цял ден мога да си стоя тук и да те побеждавам.
Джеймс стовари тоягата си върху глезените му изотзад и го препъна. Знаеше, че не е правилно, ала точно в този момент не го беше грижа.
Матю се озова на тревата с едно изненадано „Уф!", от което Джеймс усети как го изпълва мимолетно задоволство. След като се озова на земята, Матю като че ли нямаше нищо против да остане да си лежи там и Джеймс видя едно кафяво око да го съзерцава изсред зелената трева.
– Знаеш ли – бавно каза Матю, – повечето хора ме харесват.
– Ами... поздравления! – сопна се Джеймс и се изправи на крака.
Във възможно най-неподходящия момент.
Това би трябвало да бъде последният момент в живота му. Навярно защото самият Джеймс бе убеден, че това бе последният миг в живота му, той сякаш се проточи, давайки му възможност да види абсолютно всичко. Видя как таранът изхвръкна от ръцете на групичката около Кристофър, политайки в погрешната посока. Видя ужасените лица на всички наоколо, дори и на Кристофър, който като никога забелязваше какво се случва. Видя огромната дървена талпа, връхлитаща отгоре му, и чу как Матю му изкрещя да се пази, макар да беше прекалено късно. Видя как Рейгнър Фел скочи така, че шезлонгът отхвръкна назад, и вдигна ръка.
Светът се преобрази в хлъзгаща се сивота, всичко продължаваше да се движи по-бавно от него. Всичко се плъзгаше, станало изведнъж безплътно: таранът връхлетя върху него и премина през тялото му, без да го нарани; беше, като да те оплиска вода. Джеймс вдигна ръка и видя сив въздух, пълен със звезди.
Рейгнър го беше спасил, помисли си, докато светът преливаше от ярка, странна сивота в непрогледен мрак. Това беше магия.
Едва по-късно разбра, че целият клас беше гледал случващото се, очаквайки да види кръвопролитие и смърт, а вместо това пред очите им едно чернокосо момче се беше стопило, превръщайки се от един от тях в сянка, хвърляна от нищо, зловещ контур, очертан на фона на бездната зад света, той се открояваше тъмен на яркото следобедно слънце и не можеше да бъде объркан. Онова, което бе неминуема смърт, нещо, с което ловците на сенки бяха свикнали, се бе превърнало в нещо странно и много по-ужасяващо.
Едва по-късно научи колко бе прав. Това действително беше магия.

* * *

Когато Джеймс се събуди, вече беше нощ и чичо Джем беше при него.
Джеймс се надигна рязко в леглото и се хвърли в прегръдките му. Чувал бе, че някои хора намират Мълчаливите братя за плашещи, с тяхната безмълвна реч и зашити очи, ала за него гледката на белите одежди винаги означаваше чичо Джем, винаги означаваше непоколебима обич.
– Чичо Джем! – прошепна, обвил ръце около шията му и заровил лице в одеждата му, чувствайки се на сигурно място поне за миг. – Какво стана? Аз защо... почувствах се толкова странно, а сега ти си тук и...
Присъствието на Мълчалив брат в Академията не можеше да означава нищо добро. Баща му винаги си измисляше поводи чичо Джем да дойде при тях – веднъж бе заявил, че една саксия е обсебена от демон. Ала това беше Идрис и един Мълчалив брат би бил призован при някое дете само в случай на нужда.
– Аз... ранен ли съм? – попита Джеймс. – Да не би Матю да е пострадал? Той беше с мен.
– Никой не е ранен – отвърна чичо Джем безмълвно. – Слава на Ангела. Просто от днес на раменете ти легна тежък товар, Джейми.
И истината преля от чичо Джем у Джеймс, безмълвна и смразяваща като зейнал гроб, и все пак загрижеността на чичо Джем се смесваше със студа. Треперейки, Джеймс се отдръпна от Мълчаливия брат и в същото време се притисна в чичо Джем с мокро от сълзи лице и пръсти – вкопчени в одеждите му.
Това бе наследството на майка му, онова, което ставаше, когато кръвта на ловец на сенки се смесеше с тази на демон, а после отново с тази на ловец на сенки. Всички си бяха мислили, че понеже кожата му може да понася Знаци, Джеймс е нефилим и нищо друго, че кръвта на Ангела бе изпепелила всичко останало.
Ала не беше така. Дори кръвта на Ангела не бе в състояние да изпепели една сянка. Джеймс притежаваше странна магьосническа способност, която никой от магьосниците, които чичо Джем познаваше, не владееше. Можеше да се превръща в сянка. Можеше да се превръща в нещо, което не беше от плът и кръв... със сигурност не и кръвта на Ангела.
– Какво... какво съм аз? – прошепна Джеймс, гърлото му беше продрано от хлипане.
– Ти си Джеймс Херондейл – отвърна чичо Джем. – Който си бил винаги. Отчасти майка си, отчасти баща си, отчасти себе си. И аз не бих променил нищичко у теб, дори да можех.
Джеймс обаче би го направил. Би изпепелил тази своя част, би я изтръгнал от себе си, би сторил всичко, за да се отърве от нея. Той трябваше да бъде ловец на сенки, открай време го знаеше, но кой ловец на сенки би искал да се бие рамо до рамо с него сега, когато този ужас бе излязъл наяве?
– Ще... ще ме изхвърлят ли от училище? – прошепна той в ухото на чичо Джем.
– Не – отвърна чичо Джем. Усещане за скръб и гняв се докосна до Джеймс и бързо се отдръпна. – Ала, Джеймс, аз смятам, че трябва да напуснеш. Те се боят, че ти... че ти ще омърсиш чистотата на техните деца. Искат да те прокудят там, където живеят децата на мунданите. Очевидно не ги е грижа какво може да се случи на мунданските ученици, а още по-малко пък мислят какво ще се случи с теб. Върви си у дома, Джеймс. Аз ще те заведа вкъщи още сега, ако поискаш.
Джеймс искаше да се прибере у дома. Искаше го по-силно, отколкото бе искал каквото и да било в живота, искаше го до болка, от която имаше чувството, че и последната костица в тялото му е счупена и няма да бъде наместена, докато не си отиде у дома. Там го обичаха, там беше на сигурно място. Там незабавно щеше да бъде обграден от любов и топлина.

Само че...

– Как ще се почувства мама – прошепна той, – ако знае, че съм се върнал вкъщи, понеже... тя ще си помисли, че е заради нея.
Майка му, с нейните сериозни сиви очи и нежното като цвете лице, тиха като Джеймс и все пак винаги знаеща какво да каже, досущ като баща му. Джеймс може и да беше петно върху лицето на света, може и да беше нещо, което щеше да омърси добрите нефилимски дечица. Напълно бе готов да го повярва. Но не и майка му. Майка му беше мила, майка му беше прекрасна и изпълнена с обич, майка му беше сбъднато желание и благословия на земята.
Джеймс не бе в състояние да понесе мисълта как би се почувствала майка му, ако сметнеше, че го е наранила по какъвто и да било начин. Ако успееше да завърши Академията, ако успееше да я накара да повярва, че с нищо не е по-различен от останалите, това щеше да й спести болката.
Джеймс искаше да се върне у дома. Не искаше да вижда никого в Академията. Беше страхливец. Ала не беше достатъчно голям страхливец, за да избяга от собственото си страдание и да остави майка му да страда вместо него.
– Изобщо не си страхливец – каза чичо Джем. – Спомням си как, когато все още бях Джеймс Карстерс, майка ти научи – както вярваше тогава – че не може да има деца. Толкова я заболя. Струваше й се, че изведнъж бе станала толкова различна от онази, която бе вярвала, че е. Казах й, че правилният мъж няма да го е грижа, и разбира се, баща ти, най-добрият мъж на света, единственият достоен за нея, не го беше грижа. Не й казах... бях момче и не знаех как да й кажа, че смелостта, с която тя понесе несигурността в самата себе си, ме трогна. Тя се съмняваше в себе си, но аз никога не бих могъл да се съмнявам в нея. Не бих могъл да се съмнявам и в теб. У теб виждам същата смелост, която видях тогава у нея.
Джеймс заплака, бършейки лице в одеждите на чичо Джем, сякаш беше по-малък и от Люси. Знаеше, че майка му е храбра, ала несъмнено усещането от смелостта не беше такова; мислел си бе, че тя е нещо хубаво, не чувство, което сякаш те разкъсва на парченца.
– Само ако можеше да видиш хората така, както ги виждам аз – шепотът на чичо Джем отекна в главата му и той бе като спасително въже. – За мен на света има много малко топлина и светлина. Толкова съм далеч от всички вас. В целия свят има само четири източника на топлина и светлина, които греят достатъчно ярко, за да мога да изпитам нещо като човека, който бях някога. Майка ти, баща ти, Люси и ти. Вие обичате, трепкате и горите. Не позволявай на никого да ти каже кой си. Ти си пламък, който не може да бъде угасен. Звезда, която не може да изтлее. Ти си онзи, който си бил винаги, и това е повече от достатъчно. Всеки, който вижда мрак, когато те погледне, е сляп.
– По-сляп от Мълчалив брат? – попита Джеймс и изхълца.
Чичо Джем беше станал Мълчалив брат съвсем млад и по много странен начин: върху бузите му имаше руни, ала очите му, макар и засенчени, не бяха зашити. И все пак Джеймс никога не бе сигурен точно колко вижда той.
В ума му отекна смях – той не се беше засмял, така че смехът трябва да беше на чичо Джем. Джеймс остана притиснат до него в продължение на още един миг и си каза, че не може да го помоли да го отведе у дома, нито да го вземе в Града на тишината, нито където и да е, само и само да не го остави сам в тази Академия, пълна с непознати, които никога не го бяха харесвали, а сега несъмнено го мразеха.
– По-слепи и от Мълчалив брат – съгласи се чичо Джем. – Защото аз те виждам, Джеймс. Винаги ще търся теб, когато имам нужда от светлина.

* * *

Ако беше знаел какъв ще бъде животът му в Академията оттук нататък, Джеймс щеше да помоли чичо Джем да го отведе у дома.
Не беше очаквал Майк Смит да скочи на крака, обзет от ужас, виждайки го да се приближава към масата му.
– Ела да седнеш при нас – повика го Клайв Картрайт, един от приятелите на Алистър Карстерс.– Може и да си мундан, но поне не си чудовище.
Майк беше избягал, обзет от облекчение. Веднъж Джеймс беше видял Есме да потръпва, когато беше минал покрай нея в коридора. Втори път не й натрапи присъствието си.
Беше убеден, че не би било чак толкова лошо, ако се намираха където и да било другаде, освен в Академията. Това бяха свещени зали, в които децата се подготвяха да се Извисят или да се научат да служат на Ангела.
Пък и това беше училище, а в училище ставаше точно така. Беше чел книги за други училища, веднъж бе чел за някой, изпратен в Ковънтри, където никой не му говорел. Знаеше, че омразата може да плъзне като пожар сред група хора и това беше в света на мунданите, когато се окажеха изправени срещу нещата, които те намираха за странни.
Той бе много по-странен от всичко, което един мундан би могъл да си представи, по-странен от всичко, което ловците на сенки смятаха за възможно.
Изнесе се от стаята на Матю и слезе в мрака. Дадоха му самостоятелна стая, защото даже мунданите се страхуваха да делят една спалня с него. Дори декан Ашдаун като че ли се боеше от него. Те всички се бояха от него.
Държаха се така, сякаш всеки път щом го видеха, им идваше да се прекръстят, ала знаеха, че той е нещо много по-лошо от един вампир и че това няма да им помогне. Потръпваха всеки път щом погледът му се спреше върху тях, сякаш жълтите му демонски очи можеха да прогорят дупка в душите им.
Демонски очи. Джеймс чуваше как другите си го шепнат, отново и отново. И през ум не му беше минавало, че един ден ще копнее пак да го наричат Козе лице.
Не говореше с никого, в часовете седеше най-отзад, хранеше се възможно най-бързо и изчезваше, така че на другите да не им се налага да го гледат, докато ядат. Прокрадваше се из Академията като отвратителна, омразна сянка.
Чичо Джем бе станал Мълчалив брат, защото иначе щеше да умре. Чичо Джем имаше място на този свят, имаше приятели и дом и ужасното бе, че не може да бъде там, където принадлежеше. Понякога, след като той им беше гостувал, Джеймс заварваше майка си да стои на прозореца, загледана към улицата, по която чичо Джем много отдавна се бе изгубил от поглед, а баща му отиваше в музикалната стая и съзерцаваше цигулката, която никой друг, освен чичо Джем, нямаше право да докосва.
Това беше трагедията в живота на чичо Джем; това беше трагедията в живота на родителите му.
Ала какво ли бе изобщо да нямаш свое място на света? Ами ако никога не намериш някого, който да те обикне? Ами ако не можеше да бъдеш нито ловец на сенки, нито магьосник, нито нищо друго?
Може би тогава си нещо по-страшно от трагедия. Може би тогава си нищо.
Джеймс не спеше добре. Непрекъснато се унасяше в сън и се събуждаше рязко, боейки се, че пропада в онзи друг свят, свят на сенки, където самият той бе просто още една зла сянка сред многото. Не знаеше как го беше направил предишния път и ужасно се страхуваше, че то може да се случи отново.
А може би всички се надяваха наистина да стане така. Може би всички се молеха той да се превърне в сянка и просто да се изпари.

* * *

Една сутрин Джеймс се събуди и усети, че не е в състояние да изтърпи нито миг повече тъмнината и усещането за камъните, надвиснали над него. Изкачи стълбите, като се препъваше, и излезе навън.
Очакваше, че все още ще е тъмно, ала утрото вече бе изсветлило небето, звездите бяха невидими на фона на почти белия свод. Единственият цвят бе тъмносивото на облаците, пъплещи като призраци около избледняващата луна. Ръмеше леко и дъждовните капчици се забиваха като студени иглички в кожата му. Джеймс приседна на каменното стъпало пред задния вход на Академията, вдигна длан към небето и загледа как сребристият дъжд се събира в шепата му.
Щеше му се дъждът да го стопи, преди да е принуден да посрещне още една сутрин.
Продължаваше да съзерцава ръката си, когато си го пожела, и именно тогава то се случи. Усети промяната да се разлива по него и видя как ръката му постепенно става прозрачна. А после дъждовните капки преминаха през сянката на дланта му, сякаш нея я нямаше.
Джеймс се зачуди какво ли би си помислила Грейс, ако можеше да го види сега.
Изведнъж до ушите му достигна шум от тичащи крака и подготовката, получена от баща му, го накара да вдигне рязко глава, за да види дали не преследват някого, дали някой не е в опасност.
Онова, което видя, бе Матю Феърчайлд, бягащ така, сякаш го гонят.
Колкото и да бе изумително, беше с бойното си облекло, без никой, доколкото Джеймс знаеше, да го е заплашвал да си го сложи. Още по-изумително бе, че участваше в унизително физическо упражнение. Тичаше по-бързо, отколкото Джеймс бе виждал който и да било да тича по време на тренировките (може би по-бързо, отколкото Джеймс бе виждал някой да тича когато и да било) и го правеше в дъжда, с мрачно, решително изражение върху лицето.
Джеймс го гледа как тича, мръщейки се, докато Матю не спря и като вдигна очи към небето, се отправи обратно към Академията с тежка стъпка. За миг Джеймс си помисли, че е бил открит, поколеба се дали да не скочи и да се втурне към някоя друга част на сградата, но Матю не се насочи към вратата.
Вместо това отиде и се облегна на каменната стена на Академията, странен и сериозен в черното си бойно облекло, русата му коса – развявана от вятъра и мокра от дъжда. Вдигнал очи към небето, той изглеждаше точно толкова нещастен, колкото се чувстваше и Джеймс.
Това беше напълно необяснимо. Та Матю имаше всичко, открай време имаше всичко, докато сега Джеймс имаше по-малко от нищо. Джеймс усети, че го обзема ярост.
– Какъв ти е проблемът? – попита той и Матю подскочи от изненада.
След това се обърна към Джеймс и го зяпна.
– Какво?
– Може и да си забелязал, че точно в този момент животът за мен определено не е идеален – процеди Джеймс през зъби. – Така че стига си се правил на трагичен герой за нищо и...
Матю вече не се облягаше на стената, а Джеймс не седеше на стъпалото. И двамата бяха станали и това не беше упражнение на тренировъчното поле. Джеймс си помисли, че този път наистина ще се сбият; помисли, че може би наистина ще се наранят.
– О, толкова много съжалявам, Джеймс Херондейл – отвърна Матю с насмешка. – Забравих, че никой не може да направи каквото и да било в това място, като например да си отвори устата или да си поеме дъх, без да си навлече твоето високоморално възмущение. Щом ти го казваш, несъмнено се правя на трагичен герой за нищо. В името на Ангела, бих се сменил с теб, без да се замисля.
– Ти би се сменил с мен? – изкрещя Джеймс. – Това са пълни глупости, измишльотини, никога не би го направил. Защо ти е да го правиш? Защо ти е дори да го казваш?
– Може би защото ти имаш всичко, от което се нуждая – изръмжа Матю. – А сякаш дори не го искаш.
– Какво? – Джеймс очевидно се беше озовал в някакво измерение, където всичко беше наопаки, където небето беше отдолу и черното беше бяло. Това беше единственото обяснение. – Какво? Какво имам, което би могъл да искаш?
– Ще те изпратят у дома веднага щом поискаш – отвърна Матю. – Опитват се да те пропъдят. А каквото и да сторя аз, мен никога няма да ме изхвърлят. Не и сина на консула.
Джеймс примига. Дъждът се стичаше по бузите му и влизаше в яката му, ала той почти не го усещаше.
– Искаш... да те изхвърлят?
– Искам да се прибера у дома, окей? – сопна се Матю. – Искам да бъда с баща ми!
– Какво? – попита Джеймс за трети път.
Матю може и да обиждаше нефилимите, ала каквото и да приказваше, винаги изглеждаше така, сякаш си прекарва страхотно. Джеймс беше твърдо убеден, че се забавлява в Академията така, както самият той никога не би могъл. И през ум не му беше минавало, че е възможно наистина да е нещастен. Дори не си беше помислил за чичо Хенри.
Лицето на Матю се разкриви, сякаш щеше да се разплаче. Той се взря решително в далечината пред себе си и когато заговори, гласът му беше твърд:
– Сигурно си мислиш, че Кристофър е тежък случай, ала баща ми е много по-зле. Сто пъти по-зле. Хиляда. Толкова е разсеян и не може... не може да ходи, искам да бъда до него, защото много го обичам. Мунданите имат по-голям избор, докато ловците са ограничени във възможностите си.
– Не съм съгласен, един от тях може да се окаже следващият Леонардо да Винчи или Оскар Уайлд, или някой, който е наистина добър и оставя след себе си красота по този начин. Или пък може да е някой, когото... когото някой друг обича, както ти обичаш баща си. Може би си прав, че ловците на сенки са по-ограничени, че нямаме всички онези възможности, които мунданите имат пред себе си, но... благодарение на нас животът на мунданите е възможен. Ето за какво сме родени. Това е привилегия. Аз няма да избягам от Академията. Няма да избягам от каквото и да било. Мога да нося Знаци и това ме прави ловец на сенки, и именно това ще бъда, независимо дали нефилимите ме искат, или не.
– Да, но можеш да станеш ловец на сенки и без да посещаваш Академията – възрази Матю. – Можеш да бъдеш обучен в някой Институт, като чичо Уил. Ето какво исках, за да мога да остана с татко.
– Така е. Ала... – Джеймс се поколеба. – Не пожелах да ме изпратят вкъщи. Мама щеше да иска да знае защо.
Матю се умълча. Чуваше се единствено шумът на дъжда.
– Харесвам леля Теса – каза той най-сетне. – Никога не идвах в Лондон, защото се притеснявах да оставя татко. Винаги ми се щеше... тя да идва в Идрис по-често.
Тази сутрин Джеймс беше получил няколко изненади, които всъщност не бяха толкова лоши, ала това разкритие бе както нежелано, така и неизбежно. Естествено, че майка му и баща му почти никога не ходеха в Идрис. Естествено, че Джеймс и Люси бяха отгледани в Лондон, мъничко откъснати от роднините си.
Защото в Идрис имаше хора, арогантни ловци на сенки, които смятаха, че майка му не е достойна да ходи между тях, а баща им никога нямаше да допусне тя да бъде обиждана.
А сега би било още по-лошо. Сега хората щяха да шепнат, че е предала заразата и на своите деца. Щяха да говорят ужасни неща за Люси, сигурен бе Джеймс... за неговата писателстваща, смееща се малка сестра. Люси никога нямаше да бъде допусната в Академията.
Матю се прокашля.
– Предполагам, че разбирам всичко това. Навярно ще престана да ти завиждам толкова, задето може да бъдеш изхвърлен от училище. Навярно мога да разбера, че целта ти е благородна. Обаче все още не разбирам защо толкова държиш да демонстрираш, че не можеш да ме търпиш. Знам, знам, ти винаги си сдържан и искаш да бъдеш да оставен сам с книгите си, но с мен си особено ужасен. Много е потискащо. Повечето хора ме харесват, както вече ти казах. Дори не е нужно да се старая.
– Да, страшно те бива като ловец на сенки и всички те харесват, Матю – каза Джеймс. – Благодаря ти, че ми го изясни.
– Ти не ме харесваш! – възкликна Матю. – Аз наистина опитах с теб! А ти все още не ме харесваш.
– Работата е там – обясни Джеймс, – че предпочитам скромни хора. Непретенциозни.
Матю го изгледа преценяващо за миг, а после избухна в смях. Джеймс беше изумен колко приятно му стана от това. То го накара да почувства, че най-сетне може да признае срамната си тайна.
Затвори очи и заяви:
– Завиждах ти.
Когато отвори очи, видя, че Матю бе придобил предпазливо изражение, сякаш очакваше някакъв номер:
– За какво?
– Е, теб не те смятат за нечестиво петно върху лицето на земята.
– Вярно е, но – не се засягай, Джеймс – никой, освен теб, не те мисли за такъв – изтъкна Матю. – Ти си уникалната забележителност на училището ни, като скулптура на пиле воин. Стига да имахме такава. Освен това не ме харесваш още отпреди да се превърнеш в нечестиво петно върху лицето на земята. Е, предполагам, че просто се опитваш да пощадиш чувствата ми. Мило от твоя страна. Разбир...
– Не съм резервиран – каза Джеймс. – Не знам откъде ти е хрумнало това.
– От цялата ти резервираност, допускам – предположи Матю.
– Аз съм книжен плъх. Непрекъснато чета и не знам как да общувам с хората. Ще ми се да можех да разговарям с тях като теб. Ще ми се да можех да им се усмихна и да ги накарам да ме харесат. Ще ми се да можех да разказвам истории и всички да ме слушат, и цял куп хора да ме следват, където и да отида. Е, не съвсем, защото хората всъщност мъничко ме ужасяват, но въпреки това ми се иска да можех да правя всичко, което умееш ти. Исках да се сприятеля с Томас и Кристофър, защото ги харесвах и си мислех, че може би са... като мен и че те също ще ме харесат. Завиждаш ми, задето може да ме изключат от училище? Аз ти завидях пръв. Завиждах ти за всичко у теб и все още ти завиждам.
– Чакай – каза Матю. – Чакай, чакай, чакай. Не ме харесваш, защото съм толкова чаровен?
Той отметна глава и се разсмя. Смя се толкова дълго и необуздано, че беше принуден да дойде и да седне на стъпалото до Джеймс, и продължи да се смее.
– Престани, Матю – изръмжа Джеймс. – Стига си се смял. Аз споделям най-съкровените си чувства с теб. Това боли.
– Откакто съм тук, съм в лошо настроение – каза Матю. – Мислиш, че съм очарователен сега? Нищо не си видял.
Джеймс го тупна шеговито по ръката, неспособен да сдържи усмивката си. Матю забеляза това и придоби страшно доволно изражение.

* * *

Малко по-късно Матю решително заведе Джеймс на закуска и го закара право до тяхната маса, около която, забеляза Джеймс, се бяха настанили само Кристофър и Томас – очевидно Матю все пак подбираше с кого седи.
За негова изненада (поредната в утрин, пълна с изненади), те изглеждаха доволни да го видят.
– А, решил си повече да не мразиш Матю, така ли? – попита Кристофър. – Толкова се радвам. Наистина нараняваше чувствата му. Макар че не ни е разрешено да говорим с теб за това. – Той хвърли замечтан поглед към кошничката с хляб, сякаш виждаше прекрасна картина. – Бях го забравил.
Томас отпусна глава на масата.
– Защо си такъв?
Матю се протегна и потупа Томас по гърба, след което попречи на Кристофър да си подпали ръкавите на една свещ и я подаде на Джеймс, като се усмихваше.
– Ако някога видиш Кристофър близо до открит огън, отмести го от него или отмести огъня от Кристофър – каза той. – Нека обединим усилия. Трябва да бъдем неизменно нащрек.
– Сигурно никак не е лесно, когато си заобиколен от, ъм, тълпи обожатели – отбеляза Джеймс.
– Е – отвърна Матю и помълча за миг, – възможно е. – Още една пауза, а после: – Възможно е малко да съм... парадирал. „Виж, ако не искаш да ми бъдеш приятел, всички други изгарят от желание, а ти допускаш огромна грешка." Възможно е да съм правил нещо такова. Може би.
– Свърши ли вече? – попита Томас. – Слава на Ангела. Знаеш, че тълпите ме изнервят! Знаеш, че никога не мога да измисля какво да им кажа! Не съм остроумен като теб, нито резервиран и високомерен като Джеймс, нито пък живея в свой собствен шантав свят като Кристофър. Дойдох в Академията, та сестрите ми да престанат да ме командват, ала те не ме притесняват толкова, колкото тарани, летящи във въздуха, и непрекъснати купони. Може ли поне от време на време да се порадваме на малко тишина и спокойствие!
Джеймс го зяпна.
– Всички ли ме мислят за високомерен?
– Не, повечето хора те смятат за нечестиво петно, върху лицето на земята – отвърна Матю жизнерадостно. – Забрави ли?
Томас изглеждаше готов отново да отпусне глава на масата, но се успокои, когато видя, че Джеймс не се беше засегнал.
– И защо смятат така? – попита Кристофър учтиво.
Джеймс го зяпна.
– Защото мога да се превръщам от плът и кръв в призрачна сянка?
– А. – Отнесените лавандулови очи на Кристофър се съсредоточиха за миг. – Това е много интересно – каза той на Джеймс с ясен глас. – Трябва да ни оставиш с чичо Хенри да поекспериментираме с теб. Бихме могли да направим някой експеримент още сега.
– Не, не бихте – заяви Матю. – Никакви експерименти по време на закуска. Добави си и това в списъка, Кристофър.
Кристофър въздъхна.
И просто така, сякаш открай време беше толкова лесно, Джеймс вече имаше приятели. Томас и Кристофър му допаднаха точно толкова, колкото от самото начало си знаеше, че ще му допаднат.
От всичките си нови приятели обаче най-много харесваше Матю. Матю винаги беше готов да говорят за книгите, които Джеймс беше прочел, или да му разкаже история, също толкова хубава, колкото и онези от книгите. Полагаше очевидни усилия да намери Джеймс, когато него го нямаше, и също толкова очевидни усилия да го защити, когато беше там. В живота на Джеймс нямаше кой знае колко хубави неща, за които да пише на родителите си, и в крайна сметка писмата му бяха пълни с истории за Матю.
Джеймс знаеше, че Матю най-вероятно просто го съжаляваше. Той постоянно се грижеше за Кристофър със същото усърдие, с което несъмнено се беше грижил и за баща си. Матю беше мил.
И това беше хубаво. Джеймс определено би искал да дели една стая с него сега, когато това бе немислимо.
– Защо ти викат Демонски очи, Джеймс? – попита Кристофър веднъж, когато бяха насядали около една маса и изучаваха описанието на Рейгнър Фел за първото Съглашение.
– Защото имам златни очи, в които сякаш горят пъклени огньове – отвърна Джеймс. Беше чул едно момиче да прошепва тези думи и те му се бяха сторили доста поетични.
– А – каза Кристофър. – Като оставим очите настрани, приличаш ли изобщо на дядо си? Демонския, имам предвид.
– Не може просто да попиташ хората дали приличат на своя дядо демон! – проплака Томас. – Като нищо си решил да попиташ професор Фел дали прилича на демонския си родител! Моля те, моля те, недей да питаш професор Фел дали прилича на демонския си родител. Той има режещ език. И освен това може да те нареже с нож.
– Фел? – повтори Кристофър въпросително.
– Нашият преподавател – обясни Матю. – Зеленият ни учител.
Кристофър изглеждаше искрено изненадан.
– Имаме учител, който е зелен?
– Джеймс прилича на баща си – каза Матю неочаквано, а после го погледна замислено с присвити, развеселени очи. – Или поне ще прилича на него, ако понапълнее малко и престане да бъде цял куп ъгли, стърчащи във всички посоки.
Джеймс бавно вдигна отворения си учебник, за да скрие лицето си, ала тайничко беше доволен.
Благодарение на дружбата си с Матю, вече имаше и други приятели. Есме го беше приклещила в един ъгъл, за да му каже колко съжалява, задето Марк се държи като идиот. Освен това му каза, че се надява да не погледне на този израз на дружеска загриженост в романтична светлина.
– Всъщност имам слабост към Матю Феърчайлд – добави тя. – Моля те, кажи някоя добра дума за мен.
Животът бе много, много по-хубав сега, когато имаше приятели, но това не означаваше, че нещата бяха съвършени или дори че се бяха оправили. Хората все още се страхуваха от него, все още съскаха „Демонски очи" и мърмореха нещо за нечисти сенки.

–
Pulvis et umbra sumus
– заяви веднъж Джеймс в час, след като се наслуша на достатъчно шепот. – Баща ми го казва понякога. Ние сме просто прах и сенки. Може би аз просто... имам преднина в това отношение.

Няколко души в класната стая изглеждаха разтревожени.
– Какво каза той? – прошепна Майк Смит, видимо обезпокоен.
– Не беше демонски език, дръвник такъв – сопна се Матю. – А латински.
Въпреки всички усилия на Матю, шепотът се усилваше ли, усилваше и Джеймс все така очакваше катастрофата.
А после в гората бяха отприщени демони.

* * *

– Аз ще съм партньор на Кристофър – примирено каза Томас по време на следващата им тренировка.
– Отлично, аз ще съм с Джеймс – рече Матю. – Той ми напомня за благородството на нефилимския начин на живот. Държи ме в правия път. Ако ме разделят от него, вниманието ми ще бъде отвлечено от истината и красотата. Знам, че ще стане така.
Учителите им изглеждаха изключително доволни, че Матю бе започнал да взема истинско участие в тренировките, с изключение на онези, които бяха само за елита, в които според Томас той все още бил твърдо решен да се държи като напълно безнадежден случай.
Джеймс не разбираше защо учителите се притесняват толкова. Очевидно бе, че щом някой се окажеше в опасност, Матю щеше да се хвърли да ги защити.
Джеймс бе доволен, че може да разчита на това, докато двамата вървяха през гората. Вятърът извиваше дърветата около него и свиреше в ушите му, а той знаеше, че по-големите ученици бяха пръснали кутии Пиксис между тях... кутии, в които бяха затворени най-малките и най-безопасни демони, но все пак истински кутии Пиксис, с истински демони, с които те трябваше да се преборят. Кутиите Пиксис вече бяха започнали да излизат от мода, но понякога все още ги използваха, за да пренасят безопасно демони. Ако думата „безопасно" изобщо можеше да се използва за демони.
Леля му Ела, която Джеймс никога не беше виждал, бе убита от демон, излязъл от една подобна кутия, когато била по-малка, отколкото беше той сега.
Всички дървета като че ли шептяха за демони.
Ала Матю беше до него и двамата бяха въоръжени. Вярваше, че е способен да убие един малък, почти безсилен демон, а още повече вярваше в Матю.
Те чакаха, вървяха и отново чакаха. Между дърветата нещо прошумоля – оказа се вятърът и един-единствен заек.
– Може би от горните курсове са забравили да подредят демоничната ни трапеза – предположи Матю. – Днес е толкова прекрасен пролетен ден. В такова време мислите на човек са пълни с любов и цветя, не с демони. Кой съм аз да ги съдя...
Матю млъкна изведнъж и пръстите му се сключиха около ръката на Джеймс. Джеймс наведе очи към онова, което Матю беше забелязал в пирена.
Клайв Картрайт, приятелят на Алистър. Беше мъртъв.
Широко отворените му очи се взираха в нищото, в едната си ръка стискаше празна кутия Пиксис.
Джеймс сграбчи ръката на Матю и го завъртя, оглеждайки се наоколо, чакайки: нека да изкараме акъла на Демонските очи, един демон няма да нарани някого от своята раса, нека веднъж завинаги го прогоним с демон по-голям, отколкото е очаквал.
Не знаеше точно какво бяха пуснали на свобода, ала това бързо се изясни, когато въпросният демон изникна от дълбините на гората и се запъти към тях.
Беше ветис, с почти човешки очертания, ала не съвсем, тътрузещ сивото си люспесто тяло по падналите листа. Джеймс видя как подобните на змиорки глави, с които завършваха ръцете му, се вдигат, като ловджийски кучета, надушили следа.
Джеймс се преобрази от плът и кръв в сянка, без да се замисли, като да скочиш във водата, за да спасиш някого, толкова бе лесно. Втурна се невидим към ветиса и като замахна с меча си, отсече душещата глава от ръката му, а после се обърна към другата ръка. Канеше се да извика на Матю, ала когато хвърли поглед назад, го видя съвсем ясно, въпреки искрящата сивота на света. Матю вече беше свалил лъка си и бе опънал тетивата. Джеймс видя присвитите му очи, решителната съсредоточеност, която винаги се криеше зад смеха му и оставаше там, дори когато смехът си отидеше.
Матю простреля ветиса право в червеноокото, острозъбо лице, което почиваше върху врата му, в същия миг, в който Джеймс отсече другата глава от ръката му. Демонът се олюля и падна, потръпвайки конвулсивно.
А после Джеймс се втурна между дърветата, през вятъра и шепота, без да се бои от нищо, следван по петите от Матю. Откри Алистър и другия му приятел да се крият зад едно дърво. Промъкна се до тях, сянка между вихрещите се сенки на дърветата, разлюлявани от вятъра, и допря меча си до гърлото на Алистър.
Докато Джеймс държеше оръжието, никой не можеше да го види, ала Алистър почувства острието и си пое рязко дъх.
– Не искахме да стане така! – извика приятелят на Алистър, оглеждайки се трескаво наоколо. Алистър прояви благоразумието да си мълчи. – Идеята беше на Клайв... каза, че най-сетне щял да те накара да се махнеш... искаше само да те уплаши.
– Кой е уплашен? – Шепотът на Джеймс долетя сякаш от нищото и той чу как двете по-големи момчета ахнаха от страх. Не съм аз този, който се бои. Ако още веднъж се опитате да ми направите нещо, няма да съм този, който ще пострада. Бягайте!
Двамата, които някога бяха трима, се отдалечиха, препъвайки се. Джеймс притисна ръката, с която стискаше дръжката на меча си, до кората на едно дърво и си заповяда да се върне в света на вещественост и слънчева светлина. И откри Матю да се взира право в него. Матю беше знаел през цялото време точно къде се намира той.
– Джейми. – Гласът му звучеше колебливо, ала впечатлено. – Това беше ужасяващо.
– За последен път ти казвам. Джеймс.
– Не, известно време ще те наричам Джейми, защото ти току-що демонстрира магическите си умения и като те наричам Джейми, ми става по-добре.
Джеймс се разсмя малко разтреперано и това накара Матю да се усмихне. Едва по-късно им хрумна, че един ученик бе мъртъв и че ловците на сенки нямаха доверие и се бояха от всичко демонично... вината трябваше да бъде стоварена върху някого. Джеймс едва на следващия ден научи, че на родителите му им беше съобщено за всичко, което се бе случило, и че той, Джеймс Херондейл, бе изключен от Академията.

* * *

Задържаха го в болничното отделение, докато не пристигна баща му. Не му обясниха, че то бе, защото вратата на болничното отделение можеше да бъде залостена.
Есме дойде и го прегърна, и обеща, че ще го потърси, след като се Извиси.
Рейгнър Фел се появи с тежка стъпка и за миг Джеймс си помисли, че ще поиска да му предаде домашното си. Вместо това Рейгнър застана до леглото му и поклати бавно рогатата си глава.
– Дълго чаках да ме помолиш за помощ – каза той. – Мислех си, че от теб може би ще излезе магьосник.
– Никога не съм искал да бъда нищо друго, освен ловец на сенки – отвърна Джеймс безпомощно.
– Всички ловци на сенки не искате нищо друго – каза Рейгнър, звучейки точно толкова отвратено, колкото обикновено.
Кристофър и Томас също дойдоха да го видят. Кристофър му донесе кошница с плодове, тъй като беше останал с погрешното впечатление, че Джеймс е в болничното отделение, защото не е добре. Томас на няколко пъти се извини за Кристофър.
Ала така и не успя да види Матю, преди баща му да пристигне. Баща му не беше дошъл с мисията да очарова декана. Лицето му беше мрачно, докато за последен път придружаваше сина си между искрящите сиви стени на Академията, под грейналите цветове на стъклописания ангел. Той слизаше по стълби и прекосяваше коридори с вид, сякаш предизвикваше някой да дръзне да обиди Джеймс.
Джеймс знаеше, че никой няма да го направи, не и пред баща му. Щяха да шептят зад гърба му, в ухото му, през целия му живот.
– Трябваше да ни кажеш, Джейми – каза баща му. – Ала Джем ни обясни защо не си го направил.
– Как е мама? – прошепна Джеймс.
– Разплака се, когато Джем й каза, и заяви, че си нейното мило момче. Подозирам, че възнамерява да те удуши и да ти направи торта след това.
– Обичам торта – рече Джеймс най-сетне.
Цялото това страдание, всичките тези благородни опити да й спести истината, и за какво, помисли си Джеймс, докато прекрачваше прага на Академията. Беше й спестил едва месец-два болка. Надяваше се, че това не означава, че се е провалил, надяваше се чичо Джем все още да го смята за достоен.
Видя Матю да стои на двора, напъхал ръце в джобовете си, и грейна. Ето че все пак беше дошъл да се сбогува с него. Ето че си бе струвало да остане – за да си създаде приятел като този.
– Изключиха те, а? – попита Матю, което му се стори малко глупаво.
– Ами... да – отвърна Джеймс, посочвайки баща си и куфара.
– И аз така си помислих. – Матю закима толкова енергично, че грижливо сресаната му коса се разхвърча на всички страни. – Затова трябваше да действам. Исках обаче да съм напълно сигурен. Виждаш ли, Джеймс, работата е там...
– Това не е ли Алистър Карстерс? – попита баща му и се оживи.
Алистър избягваше да срещне погледа на Джеймс, докато минаваше покрай него, и определено не отвърна на широката усмивка на баща му. Всъщност изглеждаше изцяло погълнат от каменните плочи на двора.
– Исках само да ти кажа... съжалявам за всичко – смотолеви той. – Желая ти късмет.
–  О! – отвърна Джеймс. – Благодаря.
– Не ти се сърдим, старче – обади се Матю. – Между другото, направих си шегата да сложа всичките ти вещи в южното крило. И аз не знам защо! Момчешка му работа, предполагам.
– Какво си направил? – Алистър го погледна измъчено и се изнесе забързано.
Матю се обърна към бащата на Джеймс и стисна драматично ръката му.
– О, господин Херондейл! Моля ви, вземете ме със себе си!|
–  Ти си Матю, нали? – попита баща му и се опита да освободи ръката си, ала Матю се беше вкопчил в нея с непоклатима решимост.
Джеймс се усмихна. Можеше да предупреди баща си за решимостта на Матю.
– Виждате ли – продължи Матю, – мен също ме изключиха от Академията за ловци на сенки.
– Изключили са те? – попита Джеймс. – Кога? Защо?
– След около четири минути –  отвърна Матю. – Защото наруших тържественото си обещание и взривих южното крило на Академията.
Джеймс и баща му погледнаха едновременно към южното крило. То си стоеше на мястото и изглеждаше така, сякаш щеше да си стои още цяло столетие.
– Надявах се да не се стигне дотам, ала ето че се стигна. Дадох на Кристофър някои материали, които знаех, че може да превърне в експлозиви. Претеглих ги много внимателно, уверих се, че са бавнодействащи и накарах Томас да се закълне, че ще отведе Кристофър надалеч. Оставих бележка с обяснението, че вината е само моя, но не ми се ще да го обяснявам и на мама. Моля ви, вземете ме със себе си в Лондонския институт, за да се обучавам да бъда ловец на сенки заедно с Джеймс!
– Шарлот ще ми отреже главата – каза баща му.
Звучеше обаче изкушен. Матю го гледаше с дяволито блеснали очи, а той обичаше пакостниците. Освен това бащата на Джеймс бе точно толкова беззащитен пред Усмивката, колкото и всички останали.
–  Моля те, татко – обади се Джеймс тихичко.
– Моля ви, господин Херондейл! – каза Матю. – Не може да ни разделите. – Джеймс се приготви да чуе обяснение за истината и красотата, ала вместо това Матю заяви със съкрушаваща простота: – Ние ще станем парабатаи.
Джеймс зяпна.
– О, разбирам – отвърна баща му.
Матю кимна насърчително и се усмихна още по-насърчително.
– Тогава никой не бива да застава между вас – каза бащата на Джеймс.
– Никой. – Матю поклати глава, докато го изричаше, а после отново кимна. Имаше направо ангелски вид. – Именно.
– Много добре – каза бащата на Джеймс. – Всички да се качват в каретата.
– Татко, не ми казвай, че отново си откраднал каретата на чичо Гейбриъл!
– Това е твоят час на нужда. Той би искал да я взема и щеше да ми я даде, ако го бях помолил, което така се случи, че не направих – отвърна баща му, след което помогна на Матю да се качи и се погрижи да завърже сигурно пътническия му сандък. По лицето му пробяга озадачено изражение и Джеймс предположи, че сандъкът на Матю е значително по-тежък от неговия.
След това баща му настани и сина си до Матю и на свой ред седна от другата му страна. Улови юздите и те потеглиха.
– Когато южното крило рухне, може да се разхвърчат отломки – отбеляза той. – Всеки от нас би могъл да пострада. – Звучеше наистина доволно, докато го казваше. – Най-добре ще е на път за вкъщи да се отбием при Мълчаливите братя.
– Струва ми се прекал... – започна Матю, ала Джеймс го смушка с лакът. Приятелят му много скоро щеше да научи за баща му и Мълчаливите братя.
Освен това Джеймс не смяташе, че Матю има право да нарича чието и да било държание „прекалено", при положение че самият той беше взривил Академията.
– Мислех си, че бихме могли да разделим времето ни за обучение между Лондонския институт и моя дом – продължи Матю. – Къщата на консула. Там, където хората няма да могат да те обиждат и ще свикнат с теб.
Матю наистина говореше сериозно, когато бе казал, че иска да се обучават заедно, каза си Джеймс. Всичко беше измислил. А ако ходеше по-често в Идрис, Джеймс може би щеше да има възможност да вижда и Грейс по-често.
– Наистина би ми харесало – отвърна той. – Знам, че искаш да прекарваш повече време с баща си.
Матю се усмихна. Зад тях Академията експлодира. Каретата подскочи лекичко от ударната вълна.
– Не е... не е нужно да станем парабатаи – рече Матю тихичко, заглушаван от шума на експлозията. – Казах го, за да накарам баща ти да ме вземе с вас, така че да мога да приведа в действие новия си план, но ние... не е нужно да го правим. Искам да кажа, освен ако ти... освен ако ти не искаш?
Някога Джеймс си мислеше, че иска приятел като себе си, парабатай, който да е срамежлив и тих и който би разбирал ужаса му от тържествата. Вместо това, ето го Матю, който беше душата на всяко тържество, който вземаше ужасяващи решения по отношение на косата си, който бе неочаквано и ужасно мил. Който се бе опитал да стане негов приятел и бе продължил да опитва, въпреки че Джеймс дори не знаеше как изглежда, когато някой иска да станете приятели. Матю, който го виждаше дори когато той беше сянка.
– Да – отвърна Джеймс простичко.
– Какво? – попита Матю, който винаги знаеше какво да каже.
– Искам.
Джеймс стисна ръкава на баща си с едната си ръка и този на Матю – с другата и не ги пусна нито за миг чак докато не стигнаха у дома.



Академията за ловци на сенки, 2008 г.

– Значи, Джеймс си намерил парабатай и всичко се наредило отлично – каза Саймън. – Това е страхотно.
Джеймс беше синът на Теса Грей, осъзнал бе, докато слушаше историята. Странно бе да мисли за това: то правеше и момчето, и неговия приятел много реални и толкова близки. Джеймс му харесваше. Също като Теса.
И макар че започваше да му се струва, дори и без спомени, че невинаги бе изпитвал особено топли чувства към Джейс Херондейл... сега той му харесваше.
Катарина извъртя очи толкова драматично, че на Саймън му се стори, че ги чу как изтракаха, като малки подразнени топки за боулинг.
– Не, Саймън. Академията пропъдила Джеймс Херондейл, защото бил различен, и всичко, което онези, които го обичали, можели да направят, било да си тръгнат с него. Имай предвид, че онези, които го изгонили, били принудени да построят наново скъпоценната си Академия.
– Ъ.– каза Саймън. – Извинявам се, да не би поуката, която трябва да си извадя, да е: „Махай се от тук възможно най-бързо“?
– Може би – отвърна Катарина. – Може би поуката е да вярваш на приятелите си. Може би поуката не е, че миналото е изпълнено с грешки, а че сега всички трябва да се опитаме да направим настоящето по-добро. Може би поуката е, че сам трябва да откриеш всичко това. Нима смяташ, че всички уроци имат лесни изводи? Не бъди дете, дневни вампире. Вече не си безсмъртен. Нямаш много време за губене.
Саймън изтълкува тези думи като знак, че е свободен да си върви, и си събра нещата.
– Благодаря за историята, госпожице Лос.
Взе стъпалата на бегом и излезе навън, ала беше твърде късно, както и очакваше.
Едва беше прекрачил прага, когато видя учениците от утайката, изпоцапани и уморени, да се задават откъм тренировъчния терен, уловени за ръце. Марисол вървеше начело, хванала Джордж за ръка. Изглеждаше така, сякаш някой се беше опитал да й отскубне всичката коса.
– Къде беше, Люис? – провикна се тя. – Щеше да е хубаво да ни подкрепяш, когато побеждавахме!
Някъде зад тях идваха елитните. Джон изглеждаше адски нещастен, което изпълни Саймън с чувство на дълбок покой.

„
Вярвай на приятелите си
", казала бе Катарина.

Саймън може и да се застъпваше за мунданите в час, ала много по-важно бе Джордж и Марисол, и Сунил сами да се защитават. Саймън не искаше да промени нещата, като бъде специален, изключителният мундан, бившият дневен вампир и някогашен герой. Те всички бяха избрали да дойдат и да се опитат да станат герои. Останалите от утайката можеха да победят и без неговата помощ.

Което може би бе още една причина, която Катарина не бе споделила с него
, помисли си Саймън.

Беше чула тази история от мъртвия си приятел Рейгнър Фел.
Катарина слушаше историите на приятелите си така, както Джеймс Херондейл бе слушал историите на баща си. Да може самата тя да ги разказва на свой ред, така че някой друг да ги чуе и да научи нещо от тях, означаваше, че приятелят й не беше изгубен.
Навярно би могъл да започне да пише и на Клеъри, помисли си Саймън, не само на Изабел. Навярно би могъл да вярва, че тя ще го обича, независимо колко често той я разочароваше. Навярно беше готов да слуша истории за себе си и за Клеъри. Не искаше да изгуби приятелката си.
Саймън пишеше писмо на Клеъри, когато Джордж влезе в стаята, бършейки мократа си коса. Беше поел страховит риск и бе използвал душовете в баните на утайката.
– Хей – каза Саймън.
– Хей, къде беше по време на мача? Взех да си мисля, че никога няма да се върнеш и ще бъда принуден да стана приятел с Джон Картрайт. При тази мисъл ме обзе такова отчаяние, че реших да намеря една от жабите, които съм сигурен, че живеят тук, да й сложа очила и да я кръстя Саймън 2.0.
Саймън сви рамене; не беше сигурен колко точно можеше да сподели.
– Катарина ме задържа след часа.
– Внимавай, току-що виж тръгнали слухове за вас двамата – каза Джордж. – Не че бих те винил. Тя очевидно е... небесносиньо очарователна.
– Разказа ми една дълга история за това, как ловците на сенки се държали като задници, и за парабатаи. Какво мислиш ти за това с парабатайството? Парабатайската руна е нещо като гривна за приятелство, която никога не можеш да свалиш.
– Мисля, че звучи добре – отвърна Джордж. – Би ми харесало да имам някой, който винаги да ми пази гърба. Някой, на когото да разчитам, когато този наш страшен свят стане особено страшен.
– Звучиш така, сякаш има някой, когото би помолил.
– Бих помолил теб, Сай. – Върху лицето на Джордж се появи неловка усмивка. – Ала знам, че ти не би помолил мен. Знам кого би помолил ти. И не ти се сърдя. Нали все още си имам жабешкия Саймън – добави той замислено. – Макар че не съм сигурен дали от него ще излезе добър ловец на сенки.
Саймън се разсмя на шегата, каквато беше и целта на Джордж, заглаждайки неловкия момент.
– Как бяха душовете?
– Имам само една дума за теб, Сай – заяви Джордж. – Една тъжна, тъжна дума. Песъчливи. Обаче трябваше да се изкъпя. Адски бях мръсен. Победата ни беше невероятна, но трудно извоювана. Защо ловците на сенки могат да се сгъват на фльонга, Саймън? Защо?
Джордж продължи да се оплаква от ентусиазираните, макар и неумели опити на Джон Картрайт да играе бейзбол, ала Саймън вече не го слушаше.
„Знам кого би помолил ти."
Внезапен спомен изникна в съзнанието му, както се случваше понякога, прорязвайки го като с нож. „Обичам те", казал бе той на Клеъри. Изрекъл го бе, вярвайки, че ще умре. Искал бе това да бъдат последните му думи, преди да издъхне, най-верните думи, които би могъл да изрече.

През цялото това време си беше мислил за двата си възможни живота, ала в действителност нямаше два живота. Имаше истинския си живот, с истински спомени и истински най-добър приятел. Имаше детството си такова, каквото бе наистина, двамата с Клеъри – уловени за ръце, докато пресичат заедно улицата, имаше и миналата година такава, каквато бе – с Джейс, спасил живота му и с него спасил живота на Изабел, и с Клеъри,
Клеъри, винаги Клеъри
.

Другият, уж нормален живот без най-добрата му приятелка в него не беше истински. Той бе като огромен гоблен, изобразяващ живота му, сцените – изтъкани от всички цветове на дъгата, ала един от тях – един от най-ярките – беше изтръгнат.
Саймън харесваше Джордж, харесваше всичките си приятели в Академията, ала той не беше Джеймс Херондейл. Имаше приятели още преди да дойде тук.
Приятели, за които да живее и за които да умре, приятели, преплетени във всичките му спомени. Другите ловци на сенки, особено Клеъри, бяха част от него. Тя бе изтръгнатият цвят, ярката нишка, минаваща през спомените му, от първия до последния. Нещо липсваше в рисунъка на живота му без Клеъри и никога нямаше да бъде както трябва, докато тя отново не станеше част от него.

„
Най-добрата ми приятелка
", помисли си Саймън. Още едно нещо, заради което си заслужаваше да живееш, заради което си заслужаваше да бъдеш ловец на сенки. Може би тя нямаше да иска да стане негов парабатай – та той не беше нищо особено. Но ако се пребореше с това училище, ако успееше да стане ловец на сенки, щеше да си върне спомените за най-добрата си приятелка.

Би могъл да потърси и за себе си връзка, като тази между Джейс и Алек, между Джеймс Херондейл и Матю Феърчайлд. Би могъл да я попита дали иска да изпълни ритуала и да изрече думите, които заявяваха пред целия свят, че връзката между тях е ненарушима.
Би могъл поне да попита Клеъри.





ЗЛОТО, КОЕТО ОБИЧАМЕ

от Касандра Клеър и Робин Уосърман

Имаше толкова начини, помисли си Саймън, да унищожиш едно писмо. Би могъл да го накъсаш на парченца. Би могъл да го изгориш. Би могъл да накараш да го изяде някое куче... или пък някой демон хидра. Би могъл с помощта на приятелски настроения си съсед магьосник да го изпратиш в Хавай с Портал и да го пуснеш в кратера на някой вулкан. Предвид всички тези опции за унищожаването на едно писмо, каза си Саймън, вероятно фактът, че Изабел Лайтууд беше върнала неговото писмо недокоснато, означаваше нещо. Може би беше добър признак.
Или най-малкото не-изцяло-ужасен признак.
Поне това си повтаряше Саймън през последните няколко месеца.
Ала дори той трябваше да признае, че когато въпросното писмо е нещо-като-може-би-любовно-писмо, писмо, съдържащо прочувствени, унизителни фрази като „ти си невероятна" и „знам, че аз съм онзи, когото си обичала"... когато същото това писмо пристигне обратно неотворено с надпис „ДА СЕ ВЪРНЕ НА ПОДАТЕЛЯ", надраскан отгоре му с алено червило, „не-изцяло-ужасен" може би беше прекалено оптимистична мисъл.
Поне го беше нарекла „подател". Саймън беше сигурен, че Изабел си има цял куп други имена за него, кое от кое по-недружелюбни. Демонът може и да беше изсмукал спомените му, ала наблюдателните му способности си бяха непокътнати и той определено беше забелязал, че Изабел Лайтууд не е от момичетата, които обичат да ги отхвърлят. А Саймън, напук на всички закони на природата и здравия разум, я беше отхвърлил на два пъти.
Опитал се бе да й обясни постъпката си в писмото, да й се извини, задето я беше отблъснал. Признал бе колко отчаяно иска отново да стане онзи, който беше някога. Нейният Саймън. Или поне един Саймън, който да е достоен за нея.
Изи... не знам защо би искала да ме чакаш, но ако го направиш, обещавам ти, че ще се погрижа да бъда достоен за това. Или поне ще се опитам. Единственото, което мога да обещая, е, че ще се опитам.

* * *

Един месец след като го беше изпратил, писмото се беше върнало непрочетено.
Вратата на стаята изскърца и Саймън побърза да го натъпче обратно в чекмеджето на бюрото си, внимавайки да избегне паяжините и петната от плесен, които покриваха всички мебели, независимо колко усърдно ги чистеше. Не беше обаче достатъчно бърз.
– Пак ли това писмо? – простена Джордж Лъвлейс, съквартирантът му в Академията. Той се метна на леглото и прокара мелодраматично ръка по челото си. – О, любима моя Изабел, ако се взирам достатъчно дълго в това писмо, може би ще успея да те прилаская телепатично до ридаещата си гръд.
– Аз нямам „гръд" – заяви Саймън с цялото достойнство, на което беше способен. – И съм сигурен, че ако имах, тя нямаше да бъде ридаеща.
– Повдигаща се развълнувано тогава? Нали това прави една гръд?
– Нямам кой знае колко опит с тях – призна си Саймън.
Или поне не такъв, който да си спомня. Имаше онзи осуетен опит със Софи Хилър, когато беше в девети глас, ала майка му ги беше хванала и беше сложила край, преди Саймън да успее дори да открие закопчалката на сутиена й, камо ли да се справи с нея. И по всяка вероятност Изабел, само че напоследък той полагаше огромни усилия да не мисли за това. За сутиена на Изабел. Ръцете му върху тялото на Изабел; вкуса на...
Тръсна рязко глава и почти успя да прогони тези мисли.
– Може ли да престанем да говорим за гърди? Веднъж завинаги.
– Извинявай, нямах намерение да ти отнемам от страшно важното време-за-сдухване-по-Изи.
– Не се сдухвам – излъга Саймън.
– Отлично. – Джордж се ухили тържествуващо и Саймън си даде сметка, че беше паднал в някакъв капан. – В такъв случай можеш да дойдеш с мен на тренировъчното поле и да ми помогнеш да изпробвам новите ками. Ще си направим спаринг двубой, мундани срещу елитните – който загуби, цяла седмица ще яде допълнителна порция супа.
– О, да, ловците на сенки наистина знаят как да се забавляват. – Саркастичната му забележка обаче излезе някак половинчата. Истината бе, че съучениците му знаеха как да се забавляват, дори ако тяхната представа за веселба обикновено включваше остри оръжия. Изпитите бяха зад гърба им, оставаше им само една седмица преди тържеството по случай края на учебната година и лятната ваканция и Академията за ловци на сенки приличаше повече на летен лагер, не на училище. На Саймън му беше трудно да повярва, че е бил тук цяла учебна година; трудно му беше да повярва, че е оцелял цяла година. Научил бе латински, руническо писмо и мъничко хтонически; бил се беше с миниатюрни демони в гората, издържал бе цяла пълнолунна нощ с новороден върколак, яздил бе (и бе стъпкан) от кон, изял бе собственото си тегло в супа и през всичкото това време не го бяха изключили, нито пък му бяха изцедили кръвта. Беше заякнал достатъчно, за да смени момичешката си униформа с една от мъжките, макар и с най-малкия възможен размер. И колкото и да беше невероятно, бе започнал да се чувства като у дома си в Академията. Дом, покрит със слуз и плесен, наподобяващ на тъмница и без работещи тоалетни, ала все пак – дом. Двамата с Джордж дори бяха измислили имена на плъховете, които живееха в стените им. Всяка нощ те оставяха на Джон Картрайт-младши, III и IV парченце изсъхнал хляб, което да си хрупнат, с надеждата да предпочетат трохите пред човешки стъпала.
Тази последна седмица беше време за празнуване, веселби до среднощ и дребни облози в битки с ками. На Саймън обаче му беше трудно да събере желание да се весели. Може би бе заради надвисналата сянка на лятната ваканция и перспективата да се прибере у дома, в място, което вече не му се струваше дом.
А може би беше, както винаги, заради Изабел.
– Естествено, че ще ти е много по-забавно да се цупиш тук вътре – каза Джордж, докато си обличаше бойната униформа. – Колко глупаво от моя страна да предложа нещо друго.
–Ти не разбираш – въздъхна Саймън.
Джордж имаше лицето на филмова звезда, шотландски акцент, златист загар и мускули, по които момичетата (дори момичетата от Академията за ловци на сенки, които, докато не се запознаха със Саймън, очевидно никога не бяха срещали мъж без плочки на корема) се прехласваха и започваха да се кискат. За Джордж проблеми с момичетата, особено такива, които включват унижение и отхвърляне, бяха нещо напълно непонятно.
– Само за да сме наясно – каза Джордж с мелодичния си шотландски акцент, който дори Саймън намираше за очарователен, – ти изобщо не си спомняш как излизаш с това момиче? Не си спомняш, че си я обичал, не си спомняш усещането, когато двамата сте...
– Точно така – прекъсна го Саймън.
– Нито дори дали двамата сте...
– Още веднъж точно така – побърза да каже Саймън.
Неприятно му беше да си го признае, ала това бе едно от нещата в демонската му амнезия, които мразеше най-много. Кое седемнайсетгодишно момче не знае дали е девствено, или не?
– И понеже очевидно страдаш от сериозна липса на мозъчни клетки, ти заявяваш на това невероятно красиво създание, че напълно си я забравил, отблъскваш я публично, а когато й се вричаш в любов в някакво сълзливо романтично писмо, се учудваш, че тя не е във възторг. След което прекарваш следващите два месеца, вехнейки по нея. Така ли е?
Саймън отпусна глава в ръцете.
– Е, добре, когато го опишеш по този начин, звучи глупаво.
– О, аз съм виждал Изабел Лайтууд и изобщо не е глупаво. – Джордж се ухили. – Просто исках да съм сигурен, че съм наясно с картинката.
Джордж изхвърча от стаята, преди Саймън да успее да поясни, че не става дума за това, как изглежда Изабел... макар да бе самата истина, че за него тя бе най-красивото момиче на света. Не ставаше обаче дума за черната й копринена коса, нито за бездънните й тъмнокафяви очи, нито за смъртоносната грациозност, с която размахваше камшика си от електрум. Не че би могъл да обясни за какво всъщност става дума, при положение че Джордж беше прав и той не си спомняше нищичко за нея, нито за това, какви бяха те като двойка. Все още му беше трудно да повярва, че някога изобщо са били двойка.
Просто знаеше, на едно ниво, по-дълбоко от разум и спомени, че мястото му беше заедно с Изабел. Че може би дори й принадлежеше. Независимо дали бе в състояние да си спомни защо.
Беше написал писмо и на Клеъри, в което й беше казал колко много иска да си спомни приятелството им и я беше помолил за помощ. За разлика от Изабел, тя му беше отговорила и му беше разказала за това, как се бяха запознали. То бе първото от много писма, всяко от които добавяше нови епизоди към епичната история за Невероятните приключения на Клеъри и Саймън. Колкото повече Саймън четеше, толкова повече си спомняше и понякога дори на свой ред й разказваше някои случки. Да си пишат, му се струваше безопасно; по този начин нямаше възможност Клеъри да очаква нещо от него, нито пък той да я разочарова и да види болката в очите й, когато за пореден път осъзнае, че нейния Саймън го няма. Писмо след писмо, спомените на Саймън за Клеъри започваха да се навързват.
С Изабел беше различно. Спомените му за Изабел сякаш бяха погребани в черна дупка – нещо хищно и опасно, заплашващо да го погълне, ако се приближи твърде много.
Саймън беше дошъл в Академията, поне отчасти, за да избяга от болезненото и объркващо раздвоение, през което виждаше миналото си, от когнитивния дисонанс между живота, който си спомняше, и онзи, който в действителност беше живял. Напомняше му за онази глупава стара шега, която баща му толкова обичаше. „Докторе, ръката ме боли, когато я вдигна ето така", казваше Саймън, подавайки му репликата и баща му отвръщаше с отвратителен немски акцент неговата версия на „лекарски глас": „Тогава... не я вдигайте така".
Стига Саймън да не мислеше за миналото, то не можеше да го нарани. Ала с всеки изминал ден му беше все по-трудно да не го прави.
В болката се криеше твърде голямо удоволствие.

* * *

Учебните часове за тази година може и да бяха приключили, ала преподавателите в Академията все още откриваха нови начини да ги тормозят.
– Какво мислите, че ще бъде този път? – попита Джули Бовейл, докато се настаняваха на неудобните дървени пейки в главната зала.
Всички ученици, както ловци на сенки, така и мундани, бяха повикани на общоучилищно събиране в понеделник сутринта.
– Може би най-сетне са решили да изритат утайките – подхвърли Джон Картрайт. – По-добре късно, отколкото никога.
Саймън беше прекалено уморен и страдащ от прекалено жестока липса на кофеин, за да успее да измисли някой остроумен отговор, така че каза просто:
– Майната ти, Картрайт.
Джордж изсумтя.
През последните няколко месеца, изпълнени с учебни часове, тренировки и катастрофален лов на демони, класът доста се беше сближил... особено шепата ученици, които бяха на годините на Саймън. Джордж си беше Джордж, естествено; Беатрис Мендоса бе учудващо мила за ловец на сенки, дори Джули се бе оказала не чак толкова надута, колкото се преструваше, че е. Джон Картрайт обаче... От мига, в който се запознаха, Саймън беше решил, че ако външният вид отговаряше на характера, Джон Картрайт би изглеждал като конски задник. За съжаление, на този свят нямаше справедливост и вместо това той приличаше на кукла Кен от плът и кръв. Понякога първите впечатления лъжеха; друг път човек като че ли успяваше да надникне право в душата на другия. Саймън беше по-сигурен отвсякога – душата на Джон беше конски задник.
Джон го потупа покровителствено по рамото.
– Истински ще ми липсва остроумието ти през лятото, Люис.
– Истински се надявам да бъдеш изяден от демоничен паяк през лятото, Картрайт.
Джордж ги прегърна през раменете, ухили се маниакално и затананика:
– Усещате ли любовта тази вечер?
Напоследък Джордж като че ли малко прекаляваше с духа на празнуване.
Застанала в предната част на залата, декан Пенхалоу се прокашля шумно, вперила многозначителен поглед в тяхната посока.
– Ще ви помоля за тишина.
Всички в стаята продължиха да бърборят, декан Пенхалоу продължи да се прокашля и да настоява нервно за ред и нещата спокойно биха могли да продължат в същия дух цяла сутрин, ако Дилейни Скарсбъри, техният учител по физическа подготовка, не се беше покатерил на един стол.
– Или ще запазите тишина, или ще направите по сто лицеви опори – избумтя гласът му и стаята притихна мигновено.
– Предполагам, всички се чудите с какво да си запълвате времето сега, когато изпитите отминаха? – Гласът на декан Пенхалоу се извиси въпросително в края на изречението. Тя имаше навика да превръща почти всичко във въпрос. – Смятам, че до един ще разпознаете лектора, който ни гостува тази седмица?
Внушителен мъж с яки гърди, облечен в сиви одежди, излезе на импровизираната сцена и всички в стаята ахнаха.
Саймън също ахна, ала не появата на инквизитора го беше смаяла. А момичето, което вървеше след него, впило свиреп поглед в одеждите му, сякаш се надяваше да ги подпали със силата на ума си. Момиче с копринена черна коса и бездънни кафяви очи: дъщерята на инквизитора. Известна на приятели, семейство и унизително отхвърлени бивши гаджета като Изабел Лайтууд.
Джордж го смушка с лакът.
– Виждаш ли това, което виждам аз? – прошепна той. – Искаш ли кърпичка?
Саймън не можеше да не си спомни последния път, когато Изабел се беше появила в Академията, с изричната цел да предупреди всички момичета в училище да стоят настрани от него. Тогава беше останал ужасен. Сега не можеше да си представи нищо по-хубаво.
Изабел обаче като че ли нямаше никакво намерение да каже каквото и да било на класа. Тя просто стоеше до баща си, скръстила ръце на гърдите си, и гледаше свирепо.
– Когато е ядосана, е още по-красива – прошепна Джон.
В невероятен триумф на волята си, Саймън се сдържа да не го намушка в окото с химикалка.
– Почти завършихте първата си година в Академията – обърна се Робърт Лайтууд към събралите се ученици и незнайно как, думите му прозвучаха не толкова като поздрав, колкото като заплаха. – От дъщеря ми знам, че един от големите герои на мунданите е казал: „С голямата сила идва значителна отговорност".
Саймън зяпна. Имаше само един начин, по който Изабел Лайтууд, която разбираше от комикси толкова малко, колкото изобщо беше възможно, би могла да знае цитат (пък бил той и пообъркан) от „Спайдърмен". Цитирала бе него.

Това трябва да означаваше нещо... нали?

Саймън се опита да улови погледа й.
Безуспешно.
– Тази година вие научихте доста за силата – продължи Робърт Лайтууд. – Тази седмица ще ви говоря за отговорността. И за това, какво се случва, когато силата бъде оставена да се развихри необуздана или се окаже в неподходящи ръце. Ще ви разкажа за Кръга.
При тези думи в стаята се възцари пълно мълчание. Като повечето ловци на сенки, преподавателите в Академията много внимаваха да избягват темата за Кръга – група ловци на сенки, които Валънтайн Моргенстърн повел във Въстанието. Учениците бяха чували за Валънтайн (всички бяха чували за Валънтайн), ала бързо се бяха научили да не задават прекалено много въпроси за него. През последната година Саймън бе започнал да разбира, че ловците на сенки предпочитат да вярват, че всичките им решения са съвършени, а законите им – непогрешими. Не им беше приятно да си спомнят за времето, когато едва не бяха унищожени от група свои събратя.
Това поне обясняваше защо днешният урок бе открит от декана, а не от преподавателката им по история Катарина Лос. Магьосницата като че ли понасяше повечето ловци на сенки... едва. Саймън подозираше, че когато става дума за бивши членове на Кръга, дори „едва" бе повече, отколкото можеше да се очаква от нея.
Робърт се прокашля.
– Искам всички да се запитате какво бихте направили, ако бяхте ученици по времето на Валънтайн Моргенстърн. Бихте ли се присъединили към Кръга? Бихте ли застанали до Валънтайн във Въстанието? Вдигнете ръка, ако смятате, че е възможно.
Саймън изобщо не се учуди, когато не се вдигна нито една ръка. Същото ставаше и в мунданското му училище винаги когато учеха за Втората световна война. Саймън знаеше, че никой никога не смяташе, че би станал нацист.
Знаеше също така, че статистически погледнато, повечето от тях се лъжеха.
– А сега бих искал да вдигнете ръце, ако смятате, че сте примерен ловец на сенки, такъв, който би сторил всичко, за да служи на Клейва – продължи Робърт.
Както можеше да се очаква, този път много ръце подскочиха във въздуха, тази на Джон Картрайт – най-високо от всички останали.
Робърт се усмихна невесело.
– Именно най-ревностните и най-лоялните от нас първи се присъединиха към Валънтайн. Именно онези от нас, които бяха най-страстно отдадени на нефилимската кауза, станаха най-лесна жертва.
Из редиците се разнесе шепот.
– Да – заяви Робърт. – Казах „ние“, защото аз бях един от последователите на Валънтайн. Аз бях член на Кръга.
Шепотът се превърна в същинска буря. Някои от учениците като че ли не бяха учудени, ала мнозина от тях изглеждаха така, сякаш в главите им току-що бе изригнала атомна бомба. Саймън знаеше от Клеъри, че някога Робърт Лайтууд бе членувал в Кръга, ала очевидно за някои хора бе трудно да съвместят този факт с позицията на инквизитор, която високият и страховит мъж пред тях заемаше в момента.
– Инквизиторът? – ахна Джули с широко отворени очи. – Как са могли да му позволят...
Беатрис изглеждаше потресена.
– Баща ми открай време твърди, че нещо у него не е както трябва – измърмори Джон.
– Тази седмица ще ви разкажа как със силата може да се злоупотреби и как истинското зло може да приема много форми. Моята способна дъщеря, Изабел Лайтууд, ще ни помогне с част от класната работа. – При тези думи той махна към Изабел, която хвърли мимолетен поглед на множеството и невъобразимо свирепото й изражение незнайно как стана още по-свирепо. – Ала преди всичко, ще ви разкажа за Кръга, как се роди и защо. Ако слушате внимателно, някои от вас може би дори ще научат нещо.
Саймън изобщо не слушаше. Саймън се взираше в Изабел, сякаш със силата на волята си би могъл да я принуди да го погледне. Изабел упорито се взираше в краката си. Робърт Лайтууд, инквизитор на Клейва, арбитър по всички законови въпроси, подхвана историята за Валънтайн Моргенстърн и онези, които някога го бяха обичали.

* * *


1984 г.

Робърт Лайтууд се беше изтегнал във вътрешния двор на Академията, опитвайки се да не мисли за това, как беше прекарал тази седмица миналата година. В дните след изпитите и преди лятната ваканция учениците традиционно даваха необуздан израз на сдържаната си дотогава енергия, а преподавателите се правеха, че не виждат, докато възпитаниците им разтягаха правилата на Академията до краен предел. Преди една година Робърт и Майкъл Уейланд се бяха измъкнали тайничко и в дръзко незаконен акт бяха отишли да поплуват голи в езерото Лин. Въпреки че бяха стиснали плътно устни, водата бе оказала халюциногенния си ефект, карайки небето да изглежда електриково. Легнали по гръб един до друг, загледани в неоновите дири, които падащите звезди оставяха върху облаците, двамата се бяха пренесли в един странен свят на сънища.
Това беше преди една година, когато Робърт все още мислеше, че е млад, свободен да пилее времето си с детински забавления. Преди да разбере, че млад или не, той си има отговорности.
Това беше преди една година. Преди Валънтайн.
Членовете на Кръга си бяха избрали това тихо, сенчесто кътче от двора, където бяха в безопасност от любопитни погледи... и където, на свой ред, не им се налагаше да гледат безсмислените, глупави забавления на своите съученици. Робърт си напомни какъв късметлия бе, че е тук, сгушен в сянката, и слуша как Валънтайн Моргенстърн говори разпалено.
Беше специална привилегия, напомни си той, да бъде член на групичката около Валънтайн, онези, които бяха посветени в революционните му идеи. Преди една година, когато Валънтайн най-неочаквано се беше сприятелил с него, той бе изпитал единствено огромна благодарност и желание да попива всяка негова дума.
Валънтайн твърдеше, че членовете на Клейва са безчестни и мързеливи и че в днешно време се интересували повече от това, да крепят статуквото и да потискат всяко разногласие с фашистки методи, отколкото да изпълняват благородната си мисия.
Валънтайн твърдеше, че ловците на сенки трябва да престанат да се крият в мрака и да тръгнат с гордо вдигнати глави в света на мунданите, който бранеха с живота и смъртта си.
Валънтайн твърдеше, че Съглашенията били безполезни и че Вокалът на смъртните бил създаден, за да бъде използван, че новото поколение било надеждата за бъдещето и че часовете в Академията били загуба на време.
Валънтайн караше ума на Робърт да бушува, а сърцето му да пее; караше го да се чувства като борец за справедливост. Сякаш беше част от нещо, нещо невероятно... сякаш той и останалите бяха избрани, не само от Валънтайн, но и от ръката на съдбата, да променят света.
И все пак, от време на време, Валънтайн го изпълваше със смътна тревога.
Валънтайн искаше безпрекословна лоялност от членовете на Кръга. Искаше да вярват в него и в каузата, искаше да завладее душите им. И Робърт отчаяно искаше да му даде всичко това. Не искаше да поставя под съмнение логиката и намеренията на Валънтайн; не искаше да се тревожи, че не вярва достатъчно в думите на Валънтайн. Или че им вярва прекалено много. Днес, окъпан от лъчите на слънцето, с безкрайните възможности на лятото, ширнали се пред него, той не искаше да се тревожи за нищо. Така че, докато думите на Валънтайн го заливаха, Робърт остави мислите си да се зареят. По-добре да не го слуша, отколкото да се съмнява. Поне за малко. Приятелите му можеха да слушат вместо него и да му разкажат по-късно. Нали затова бяха приятелите.
Днес бяха осем души, най-вътрешният кръг на Кръга, насядали притихнали, докато Валънтайн беснееше за мекушавостта на Клейва спрямо долноземците: Джослин Феърчайлд, Мерис Трюблъд, Лушън и Аматис Греймарк, Ходж Старкуедър и разбира се, Майкъл, Робърт и Стивън. Макар че бе най-новото попълнение към групичката им (както и към Академията, след като бе дошъл от Лондонския институт в началото на тази година), Стивън Херондейл бе и най-отдаденият на каузата. Беше пристигнал в Академията, облечен като мундан: кожено яке с капси, тесни избелели дънки, руса коса, щръкнала абсурдно на всички страни, като на мунданските рок звезди, с чиито плакати бяха покрити стените на стаята му. Едва месец по-късно, Стивън беше усвоил не само изчистената, издържана изцяло в черно естетика на Валънтайн, но и маниеризмите му, така че единствената разлика между двамата сега бе буйната бяло-руса коса на Валънтайн и сините очи на Стивън. Докато падне първият мраз, той се бе отказал от всичко мунданско и бе унищожил любимия си плакат на „Секс Пистълс" в жертвена клада.
– Херондейловци не правят нищо половинчато – отвръщаше Стивън всеки път щом Робърт го закачеше за това, ала Робърт подозираше, че зад лековатия тон се крие още нещо.
Нещо по-тъмно... нещо гладно. Валънтайн, забелязал бе той, наистина умееше да си избира последователи, прицелваше се в онези ученици, у които липсваше нещо, у които имаше някаква вътрешна празнота, която той можеше да запълни. За разлика от останалите в групичката особняци, Стивън беше привидно цял: красив, изящен, безкрайно умел ловец на сенки, произхождащ от бележито семейство и радващ се на всеобщо уважение в училище. Робърт не можеше да не се зачуди... какво бе онова, което единствено Валънтайн виждаше?
Мислите му се бяха отнесли толкова надалеч, че когато Мерис ахна и попита приглушено: „Това няма ли да е опасно?‘‘, той не беше сигурен за какво говори. Въпреки това стисна успокояващо ръката й – нали така правеха гаджетата. Мерис лежеше, отпуснала глава в скута му, копринената й черна коса беше разпиляна по дънките му. Робърт я отметна от лицето й, което бе една от привилегиите на гаджетата.
Беше минала близо година, ала на Робърт все още му беше трудно да повярва, че това момиче, това пламенно, изящно, смело момиче с ум като бръснач бе избрало него. Тя се носеше из Академията като кралица, раздаваща благоволението си на своите обожаващи я поданици. Мерис не беше най-красивото момиче в класа и определено не беше най-сладкото, нито най-чаровното. Тя не се интересуваше от такива неща. Но когато ставаше дума за битки, никой не беше по-нетърпелив да се хвърли срещу врага и определено никой не го биваше повече с камшика. Мерис беше повече от момиче, тя беше сила. Останалите момичета я боготворяха, момчетата я желаеха... ала единствено Робърт я имаше.
И това бе променило всичко.
Понякога Робърт имаше чувството, че целият му живот е преструвка. Че е само въпрос на време съучениците му да прозрат истината и да разберат какъв е в действителност, под силата и ерченето си: страхлив. Слаб. Неструващ нищо. Да има Мерис до себе си, бе, като да носи доспехи. Момиче като нея не би избрало някого, който не струва нищо. Всички го знаеха. Понякога дори самият Робърт успяваше да го повярва.
Обичаше начина, по който тя го караше да се чувства, когато бяха сред другите: силен и в безопасност. Още повече обичаше начина, по който се чувстваше, когато бяха сами, когато докосваше устни в основата на тила му и проследяваше с език линията на гръбнака му. Обичаше извивката на хълбоците й и шепота на косата й; обичаше блясъка в очите й, когато се хвърлеше в битка. Обичаше вкуса й. Защо тогава всеки път щом тя му кажеше „Обичам те", той се чувстваше като лъжец, когато й отвърнеше със същото? Защо понякога (може би дори не само понякога) се улавяше да мисли за други момичета, чудейки се какъв ли вкус имат те?
Как бе възможно да обича начина, по който Мерис го караше да се чувства... и въпреки това да не е сигурен дали онова, което изпитва, е любов?
Беше започнал да наблюдава скришом другите двойки, мъчейки се да разбере дали и те се чувстват по същия начин, дали и зад техните обяснения в любов се крият същото объркване и съмнения. Ала начинът, по който Аматис беше отпуснала глава върху рамото на Стивън, а Джослин преплиташе пръстите си в тези на Валънтайн, дори начинът, по който Мерис си играеше разсеяно с разнищените шевове на дънките му, сякаш дрехите му, тялото му й принадлежаха... те всички изглеждаха толкова сигурни в себе си. Единственото, в което Робърт беше сигурен, бе колко добър бе станал в преструването.
– Ние трябва да се опиваме от опасността, ако тя означава възможност да сразим някой мръсен долноземец, престъпил закона – заяви Валънтайн със свирепо изражение. – Дори ако тази глутница не знае нищо за чудовището, което... – Той преглътна мъчително и Робърт знаеше какво си мисли, защото тези дни то като че ли бе единственото, за което Валънтайн мислеше, и яростта струеше от него, сякаш мисълта бе написана с огън: чудовището, което уби баща ми. – Дори и да не знаят нищо, ще направим услуга на Клейва.
Рейгнър Фел, зеленокожият магьосник, който преподаваше в Академията от почти цял век, спря насред двора, който тъкмо прекосяваше, и погледна към тях, сякаш би могъл да чуе разговора им. Робърт си напомни, че това е невъзможно. И все пак никак не му хареса начинът, по който рогата на магьосника се извиха към тях, сякаш си набелязваха мишена.
Майкъл се прокашля.
– Може би ще е по-добре да не говорим за, ъъъ, долноземци тук.
Валънтайн изсумтя.
– Аз пък се надявам дъртият козел да ме чуе. Истински позор е, че му позволяват да преподава тук. Единственото място за долноземец в Академията е върху масата за дисекции.
Майкъл и Робърт се спогледаха. Както винаги, Робърт знаеше точно какво си мисли неговият парабатай... същото, което и той. Когато се бяха запознали, Валънтайн правеше силно впечатление с ослепителната си бяла коса и пламтящите черни очи. Чертите му бяха гладки и едновременно с това остри, като скулптура от лед, ала под тази стряскаща обвивка се криеше учудващо мило момче, у което единствено несправедливостта пробуждаше гняв. Валънтайн открай време беше пламенен, вярно е, ала това бе плам, подтикващ го да върши онова, което според него беше правилно, което беше добро. Когато Валънтайн твърдеше, че иска да поправи несправедливостите и неравенството, наложено им от Клейва, Робърт му вярваше. И докато Майкъл имаше някаква странна слабост към долноземците, Робърт ги харесваше толкова малко, колкото и Валънтайн, и не можеше да разбере защо Клейвът все още позволява на магьосници да се месят в работите на нефилимите.
Имаше обаче разлика между проницателен плам и нерационален гняв. Робърт от доста време насам очакваше подклажданият от скръб гняв на Валънтайн да се уталожи. Вместо това той все повече се разпалваше.
– Значи, не искаш да ни кажеш откъде си получил тази информация – обади се Лушън, единственият, освен Джослин, който безнаказано можеше да поставя думите на Валънтайн под съмнение, – ала очакваш да избягаме от училище и сами да се разправим с тези върколаци? Ако си толкова сигурен, че Клейвът иска някой да се погрижи за тях, защо не оставиш те да го направят?
– Клейвът е безполезен – изсъска Валънтайн. – Ти, Лушън, го знаеш по-добре от всеки друг. Но ако никой от вас не е готов да рискува заради това... ако предпочитате да си останете тук и да отидете на някой купон... – Устните му се сгърчиха, сякаш дори самата дума го отвращаваше. – Ще го направя сам.
Ходж намести очилата на носа си и скочи на крака.
– Аз ще дойда с теб, Валънтайн – заяви той прекалено силно. Такъв си беше Ходж, винаги говореше или прекалено силно, или прекалено тихо, винаги преценяваше погрешно положението. Нищо чудно, че предпочиташе книгите пред хората. – Аз винаги съм до теб.
– Сядай – сопна се Валънтайн. – Нямам нужда ти да ми се пречкаш.
– Ама...
– Каква полза от лоялността, когато е в комплект с голяма уста и два леви крака?
Ходж пребледня и се отпусна на земята, примигвайки учестено зад дебелите стъкла на очилата си.
Джослин докосна Валънтайн по рамото, много леко и само за миг, ала то беше достатъчно.
– Просто исках да кажа, Ходж, че твоите специфични умения ще бъдат прахосани на бойното поле – продължи Валънтайн по-мило. Промяната в тона му беше рязка, ала искрена. Когато лицето на Валънтайн се осенеше от най-топлата му усмивка, беше невъзможно да му устоиш. – И никога няма да си простя, ако пострадаш. Не мога... не мога да загубя още някого.
Те всички се умълчаха миг, мислейки си колко бързо се бе случило, как деканът бе извикал Валънтайн от тренировъчното поле, за да му съобщи новината, за начина, по който той я беше посрещнал, безмълвно и твърдо, като истински ловец на сенки. За това, как изглеждаше, когато се върна в Академията след погребението, празните му очи, прежълтялата кожа, лицето му – остаряло с години само за една седмица. Родителите на всички тях бяха воини и те знаеха – онова, което Валънтайн беше изгубил, можеха да изгубят и те. Да бъдеш ловец на сенки, означаваше да живееш в сянката на смъртта.
Не можеха да му върнат баща му, но можеха да му помогнат да отмъсти за смъртта му – поне това му дължаха.
Най-малкото, Робърт му го дължеше.
– Естествено, че ще дойдем с теб – заяви той. – Каквото поискаш.
– Съгласен съм – добави Майкъл.
Където отидеше Робърт, там беше и той.
Валънтайн кимна.
– Стивън? Лушън?
Робърт видя как Аматис извъртя очи. Валънтайн винаги се отнасяше към жените с уважение, но когато станеше дума за битка, предпочиташе да има мъже до себе си.
Стивън кимна. Лушън, който бе парабатай на Валънтайн и онзи, на когото той най-много разчиташе, се размърда неловко.
– Обещах на Селин, че тази вечер ще й помогна с уроците – призна си. – Естествено, бих могъл да го отменя, но...
Валънтайн махна с ръка през смях и останалите последваха примера му.
– Уроци? Така ли му казвате в днешно време? – подразни го Стивън. – На мен ми се струва, че тя вече има отличен за това, как те върти на малкия си пръст.
Лушън се изчерви.
– Нищо не се случва между нас, вярвайте ми – каза той и това вероятно беше самата истина.
Селин, с три години по-малка от тях и с крехките, деликатно красиви черти на порцеланова кукла, се влачеше след групичката им като загубило се кученце. За всички беше очевидно, че здравата е лапнала по Стивън, ала това беше изгубена битка – той се беше врекъл на Аматис до живот. Селин си беше избрала Лушън като утешителна награда, но за всички беше също толкова очевидно, че Лушън не проявява никакъв романтичен интерес към когото и да било, освен към Джослин Феърчайлд. За всички, освен за Джослин, разбира се.
– Няма да имаме нужда от теб – каза Валънтайн на Лушън. – Остани и се забавлявай.
– Би трябвало да съм до теб. – Веселите нотки се отцедиха от гласа на Лушън. Звучеше наранен от мисълта, че Валънтайн би могъл да отиде на опасна мисия без него, и Робърт го разбираше. Парабатаите невинаги се биеха рамо до рамо, ала да знаеш, че твоят парабатай е в опасност, а ти не си там, за да го подкрепяш и защитаваш? То причиняваше почти физическа болка. А парабатайската връзка между Лушън и Валънтайн бе дори по-дълбока от повечето. Робърт почти можеше да усети потока от енергия, протичащ между тях, силата и обичта, които двамата си разменяха с всеки поглед. – Където си ти, там съм и аз.
– Вече е решено, приятелю – заяви Валънтайн и това бе то.
Лушън щеше да остане в Академията заедно с останалите. Валънтайн, Стивън, Майкъл и Робърт щяха да се измъкнат незабелязано, след като се стъмни, и да отидат в Брослиндската гора, за да намерят върколашкия лагер, който би трябвало да ги отведе до убиеца на бащата на Валънтайн. Останалото щяха да решат на място.
Докато другите бързаха към трапезарията за обяд, Мерис улови ръката на Робърт и го притегли към себе си.
– Нали ще внимаваш? – каза тя строго.
Мерис винаги говореше строго... това бе едно от нещата, които Робърт най-много харесваше в нея.
Тя притисна гъвкавото си тяло в неговото и го целуна по шията и за миг Робърт почувства как го обзема върховна увереност, че именно тук е неговото място... поне докато тя не прошепна:
– Върни се при мен цял и невредим.
„Върни се при мен." Сякаш й принадлежеше. Сякаш в мислите й те вече бяха женени, с дом и деца, и цял живот, прекаран заедно. Сякаш бъдещето беше решено.
Това бе притегателната сила на Мерис, така както бе и притегателната сила на Валънтайн – лекотата, с която те бяха толкова сигурни какво трябва да стане и какво ще се случи. Робърт все така се надяваше, че един ден и той ще се научи да го прави. Междувременно, колкото по-несигурен се чувстваше, толкова по-уверено се държеше – не беше нужно никой да научава истината.

* * *

Робърт Лайтууд не го биваше особено като учител. Той им поднесе прилежно изчистено описание на ранните дни на Кръга, излагайки революционните принципи на Валънтайн така, сякаш бяха списък с продукти за приготвянето на особено блудкав кекс. Саймън, впрегнал цялата си енергия в безплодни опити за телепатична връзка с Изабел, почти не го слушаше, ругаейки наум факта, че ловците на сенки бяха прекалено надменни, за да използват магия. Ако беше магьосник, навярно би могъл да привлече вниманието й с едно щракване на пръсти. Или пък, ако все още беше вампир, би могъл да използва вампирските си сили, за да я заплени... ала това бе нещо, за което предпочиташе да не мисли, защото то повдигаше смущаващия въпрос как бе успял да я заплени първия път.
Онова, което все пак успя да чуе от разказа на Робърт, не го заинтересува особено. Саймън никога не си беше падал по историята, не и такава, каквато я преподаваха в училище. Твърде много му приличаше на някаква брошура, всичко беше грижливо подредено и болезнено ясно в ретроспект. Всяка война си имаше причини, изложени в списък с отделни точки; всеки диктатор мегаломан бе толкова карикатурно зъл, че не можеше да не се зачудиш колко глупави трябва да са били хората в миналото, за да не го забележат. Саймън не си спомняше много от собствените си останали в историята преживявания, ала помнеше достатъчно, за да знае, че далеч не беше толкова ясно, докато те се случваха. Историята, така както на учителите им харесваше, приличаше на писта за бягане, съвършено права от стартовата линия до финала, докато животът приличаше по-скоро на лабиринт.
Може би телепатията все пак работеше. Защото, когато речта свърши и на учениците им беше позволено да се пръснат, Изабел скочи от сцената и се отправи право към него, кимвайки му рязко за поздрав.
– Изабел, аз, ъ, дали не бихме могли...
Тя го дари с ослепителна усмивка, от която за миг Саймън си помисли, че всичките му тревоги са били напразни, а после заяви:
– Няма ли да ме представиш на приятелите си? Особено на красивите?
Саймън се обърна и видя, че половината му съученици се бяха струпали зад него, нетърпеливи да се докоснат до прочутата Изабел Лайтууд. Най-отпред бяха Джордж и Джон, на когото направо му бяха потекли лиги.
Той си проправи път покрай Саймън с лакти и протегна ръка.
– Джон Картрайт, на вашите услуги – представи се с глас, от който се процеждаше чар така, както от някой мехур се процежда гной.
Изабел пое ръката му... и вместо да го просне на земята с някоя мълниеносна хватка или да му отреже десницата от китката с камшика си, му позволи да завърти дланта й в своята и да я поднесе към устните си. След което направи реверанс. Намигна. И най-ужасното от всичко – изкиска се.
Саймън имаше чувството, че ще повърне.
Последваха непоносими минути на мъчение: пламнал, Джордж правеше не особено успешни опити за шеги, Джули беше изгубила дар слово, Марисол се преструваше, че стои над всичко това, Беатрис водеше плах, но учтив разговор за разни общи познати, Сунил подскачаше нагоре-надолу в задната част на тълпата, мъчейки се да бъде забелязан, а през цялото това време Джон се хилеше самодоволно, а Изабел грееше в усмивка и пърхаше с мигли по начин, който несъмнено целеше да накара стомаха на Саймън да се обърне.
Или поне отчаяно се надяваше да цели това. Защото другата възможност, мисълта, че Изабел се усмихва на Джон просто защото й се иска и че приема предложението му да пипне коравите му като скала бицепси, защото наистина иска да усети как мускулите му се напрягат под деликатните й пръсти, беше нетърпима.
– Е, с какво се забавлявате тук? – попита тя най-сетне и присви закачливо очи срещу Джон. – И не ми казвай „с мен".

„
Възможно ли е вече да съм умрял? –
помисли си Саймън отчаяно.
– Възможно ли е това да е адът?"

– Нито обстоятелствата, нито обитателите тук благоприятстват особено истинските забавления – заяви Джон високопарно, сякаш перченето в гласа му можеше да скрие пламналите му бузи.
– Тази вечер това ще се промени – заяви Изабел, след което се обърна на острите си токчета и се отдалечи.
Джордж поклати глава и подсвирна одобрително.
– Саймън, твоето гадже...
– Бивше гадже – вметна Джон.
– Великолепна е – въздъхна Джули и ако се съдеше по лицата на останалите, тя говореше от името на всички.
Саймън направи физиономия и побърза да настигне Изабел. Протегна ръка да я сграбчи за рамото... ала в последния момент се отказа. Да сграбчиш Изабел Лайтууд изотзад, най-вероятно означаваше да си изпросиш ампутация.
– Изабел – повика я рязко. Тя ускори крачка и той направи същото, чудейки се къде ли отива. – Изабел.
Двамата потънаха навътре в училището, въздухът около тях беше натежал от влага и мухъл, каменният под ставаше все по-хлъзгав под краката им. Стигнаха до едно разклонение в коридора и Изабел поспря за миг, преди да поеме наляво.
– Обикновено гледаме да не минаваме от тук – отбеляза Саймън.
Нищо.
– Най-вече заради гигантския плужек, който живее в дъното.
Изобщо не преувеличаваше. Говореше се, че един сърдит преподавател (магьосник, уволнен, след като нещата се обърнали против долноземците) го оставил там като прощален подарък.
Изабел продължи да върви, макар и по-бавно, избирайки внимателно къде да стъпи между локвичките слуз. Нещо пробяга с шумолене над главите им. Тя не трепна, но вдигна поглед и Саймън забеляза, че пръстите й играят около навития й камшик.
– Както и заради плъховете – добави той.
Двамата с Джордж бяха отишли на експедиция в този коридор, в търсене на предполагаемия плужек... но се бяха отказали след третия плъх, паднал от тавана и успял незнайно как да влезе в крачола на Джордж.
Изабел въздъхна тежко.
– Хайде де, Изи, спри.
Ето че беше улучил магическите думи. Тя се обърна рязко към него и изсъска:
– Не ме наричай така.
– Какво?
– Приятелите ми ме наричат Изи – заяви тя. – Ти изгуби това право.
– Изи... искам да кажа, Изабел. Ако беше прочела писмото ми...
– Не. Няма да ме наричаш Изабел, няма да ми пращаш писма, няма да ме следваш из разни тъмни коридори и да се опитваш да ме спасяваш от плъхове.
– Вярвай ми, ако се натъкнем на плъх, всеки ще се спасява сам.
Изабел изглеждаше така, сякаш иска да нахрани гигантския плужек с него.
– Това, което искам да ти кажа, Саймън Люис, е, че сега двамата с теб сме непознати, точно както ти искаше.
– Ако действително е така, какво правиш тук?
Изабел го зяпна невярващо.
– Едно е Джейс да смята, че светът се върти около него, но я стига. Знам, че си падаш по фантастиката, Саймън, но това е прекалено фантастично дори за теб.
– Това е моето училище, Изабел. А ти си моята...
Тя просто го зяпна, сякаш го предизвикваше да измисли съществително, което да оправдае това местоимение.
Нещата не се развиваха така, както Саймън беше възнамерявал.
– Окей, тогава защо си тук? И защо си толкова мила с всичките ми, ъ, приятели?
– Защото баща ми ме принуди да дойда. Защото, предполагам, си мисли, че да прекараме известно време заедно, като баща и дъщеря, забутани в някаква потънала в слуз дупка, току-виж ме накарало да забравя, че е изневеряващ нещастник, зарязал семейството си. А съм мила с приятелите ти, защото съм мил човек.
Сега беше ред на Саймън да я зяпне невярващо.
– Е, добре де, може и да не съм – призна си тя. Но никога не съм ходила на училище. Помислих си, след като така и така трябва да съм тук, бих могла да се възползвам. Да видя какво съм пропуснала. Това отговаря ли на въпроса ти?
– Разбирам, че си ми сърдита...
Изабел поклати глава.
– Изобщо не разбираш. Не съм ти сърдита. Нищо не съм ти, Саймън. Ти поиска от мен да приема, че вече си друг човек, някой, когото не познавам. Е, аз го приех. Обичах някого, ала него вече го няма. Ти си някой, когото не познавам, и доколкото мога да преценя, някой, когото нямам желание да опозная. Ще бъда тук само няколко дни, след което никога вече няма да е нужно да се виждаме. Какво ще кажеш да не го направим по-трудно, отколкото се налага?
На Саймън му беше трудно да си поеме дъх.
„Обичах някого", казала бе тя – никога не бе стигала по-близо, нито тя, нито което и да било момиче, до това, да му каже „Обичам те".

Само дето то изобщо не беше близо, нали?

Беше безкрайно далеч.
– Окей .– Това бе единствената дума, която бе в състояние да накара устните си да изрекат, ала Изабел вече бе тръгнала по коридора. Не се нуждаеше от неговото позволение да бъдат непознати; не се нуждаеше от нищо от него. – Вървиш в грешната посока! – извика Саймън след нея.
Не беше сигурен къде иска да отиде, но му се струваше крайно невероятно да иска да отиде на гости на плужека.
– Те всички са грешни – извика тя в отговор, без да се обръща.
Саймън се опита да открие някакъв подтекст в думите й, намек за болка. Нещо, което да разкрие лъжата в твърдението й, да издаде чувствата, които все още изпитваше към него... да докаже, че всичко това е също толкова трудно и объркващо за нея, колкото бе и за него.
Ала това бе прекалено фантастично дори за него.

* * *

Изабел беше казала, че иска да се възползва от времето в Академията, за да си прекара добре, и беше предложила да не го правят по-трудно, отколкото се налага. За съжаление, Саймън много скоро откри, че двете неща взаимно се изключват. Защото представата на Изабел за хубаво прекарване включваше тя да се изтегне като котка върху един от плесенясалите кожени дивани в общата стая, заобиколена от подмазвачи; да отпийва от тайния запас уиски на Джордж и да предложи и на останалите да се включат, така че много скоро всички приятели и врагове на Саймън бяха пияни, развеселени и в твърде добро настроение за неговия вкус. Да си прекара добре, очевидно включваше да насърчи Джули да флиртува с Джордж и да научи Марисол как да троши статуи с камшик, и най-ужасното, да се съгласи „може би" да бъде дама на Джон Картрайт на тържеството по случай края на учебната година по-късно тази седмица.
Саймън не беше сигурен дали всичко това беше по-трудно, отколкото се налага (кой знае какво минаваше за „колкото се налага"?), но определено беше мъчително.
– Е, кога ще започне истинската веселба? – заяви най-сетне Изабел.
Джон изпърха с мигли.
– Готов съм веднага щом кажеш.
Изабел се засмя и го докосна по рамото.
Саймън се зачуди дали щяха да го изключат от Академията, ако убие Джон Картрайт, докато спи.
– Не такава веселба. Имах предвид, кога ще се измъкнем от тук? Можем да отидем да се позабавляваме в Аликанте? Да поплуваме в езерото Лин? Да... – Тя млъкна, забелязала най-сетне, че останалите я бяха зяпнали така, сякаш им говори на китайски. – Да не искате да ми кажете, че не правите нищо такова?
– Не сме тук, за да се забавляваме – заяви Беатрис малко резервирано. – Тук сме, за да се научим да бъдем ловци на сенки. Неслучайно има правила.
Изабел направи физиономия.
– Не сте ли чували, че правилата са създадени, за да бъдат нарушавани? От учениците се очаква да си създадат поне малко неприятности в Академията... или поне от най-добрите ученици. Защо правилата са толкова стриктни според вас? Така че само най-добрите да могат да ги заобиколят. Гледайте на това като на допълнителен изпит.
– Откъде би могла знаеш? – попита Беатрис и Саймън се учуди мъничко на тона й. Обикновено тя беше най-тихата от тях, винаги готова да последва останалите. Ала сега в гласа й се долавяше острота, нещо, което му напомни, че колкото и мила да изглеждаше, Беатрис беше роден воин. – Не е, като да си учила тук.
– Много от предците ми са завършили Академията – каза Изабел. – Знам всичко, което трябва да знам.
– Не всички изгаряме от желание да последваме стъпките на баща ти – заяви Беатрис, след което се изправи и излезе от стаята.
Оттеглянето й бе последвано от мълчание, всички напрегнато очакваха как ще реагира Изабел.
Усмивката й не трепна, ала Саймън усещаше горещината, която струеше от нея, и разбра, че полага големи усилия, за да не избухне... или да рухне. Не беше сигурен кое от двете; не знаеше какво изпитва, задето някога баща й бе един от хората на Валънтайн. Всъщност не знаеше нищо за нея, призна си той.
Ала въпреки това му се искаше да я вземе в прегръдките си и да я задържи в тях, докато бурята отмине.
– Никой никога не е обвинявал баща ми, че е забавен – заяви тя спокойно. – Мислех си обаче, че моята слава все трябва да е успяла да стигне до вас. Ако дойдете тук утре в полунощ, ще откриете какво сте изпускали досега. – Тя улови ръката на Джон и му позволи да я издърпа от дивана. – А сега ще ми покажеш ли коя е моята стая? Невъзможно е да се оправи човек в това място.
– С удоволствие – отвърна Джон и намигна на Саймън.
А после двамата изчезнаха.

Заедно.


* * *

На следващата сутрин залата кънтеше от прозявки и стонове на махмурлук в безплодно търсене на мазни храни и кафе. Докато Робърт Лайтууд подхващаше втората си лекция (отегчителен трактат върху природата на злото и подробен анализ на Валънтайновата критика на Съглашенията), Саймън трябваше да се щипе час по час, за да не заспи. Робърт Лайтууд навярно беше единственият човек на планетата, който бе в състояние да направи историята на Кръга усмъртително скучна. Не помагаше и това, че Саймън не бе успял да заспи до малките часове на нощта, мятайки се върху буцестия си дюшек и опитвайки се да прогони от главата си кошмарни картини с Изабел и Джон.
Нещо ставаше с нея, сигурен беше в това. Може и да нямаше нищо общо с него – може би ставаше дума за баща й или пък беше заради това, че бе обучавана у дома, или пък бяха някакви момичешки проблеми, за които Саймън си нямаше представа, ала Изабел определено не беше себе си.

„
Тя не ти е гадже
– напомняше си непрекъснато. Дори ако нещо действително не беше наред, вече не беше негова работа да го оправи. –
Тя може да прави каквото си поиска
.“

И ако онова, което искаше, беше Джон Картрайт, очевидно изобщо не си заслужаваше да си губи съня заради нея.
Докато съмне, Саймън почти бе успял да се накара да го повярва. Ала ето че сега тя отново бе тук, застанала на подиума до баща си и свирепият й, яростно интелигентен поглед отново събуждаше всички онези дразнещи чувства.
Не можеха да се нарекат точно спомени. Саймън не бе в състояние да се сети за нито един филм, който бяха гледали заедно; не знаеше кои бяха любимите й храни, не си спомняше нито една шега само между тях двамата; не знаеше какво е усещането да я целуне или да преплете пръсти с нейните. Ала онова, което изпитваше всеки път щом я погледнеше, бе по-дълбоко, идващо от глъбините на мозъка му. Струваше му се, че я познава, изцяло. Сякаш притежаваше зрението на Супермен и можеше да прониже душата й с рентгенов поглед. Изпитваше тъга и чувство на загуба, радост и объркване; усещаше първобитен порив да заколи див глиган и да го сложи в краката й; изпълваше го нужда да направи нещо необикновено, а в нейно присъствие – и увереността, че е способен на това.
Изпитваше нещо, което не бе изпитвал никога досега... ала със свито сърце подозираше, че го е разпознал правилно.

Беше почти сигурен, че се чувства така, сякаш е
влюбен
.


* * *


1984 г.

Благодарение на Валънтайн изобщо не им беше трудно. Беше измъкнал позволение от декана да отидат на „образователно" летуване с палатки в Брослиндската гора – два дни и две нощи, в които бяха свободни да правят каквото си поискат, стига то да доведеше до няколко странички за целебните сили на дивите билки.
По всички закони на логиката, със своите неудобни въпроси и бунтарски теории, Валънтайн би трябвало да е черната овца на Академията за ловци на сенки. Рейгнър Фел определено се отнасяше към него като към слизеста твар, която бе изпълзяла изпод някой камък и която би трябвало да бъде върната там възможно най-скоро. Останалите преподаватели обаче като че ли бяха заслепени от магнетизма, неспособни или нежелаещи да видят неуважението, което се криеше зад него. Той непрекъснато закъсняваше със сроковете и пропускаше часове, извинявайки се единствено с ослепителната си усмивка. Всеки друг ученик би бил благодарен за подобно снизходително отношение, ала Валънтайн то изпълваше с още по-голямо презрение към преподавателите – всяка вратичка, която те отваряха за него, бе поредното доказателство за слабост.
Не изпитваше обаче никакви скрупули да се възползва от последиците от тази слабост.
Глутницата върколаци, според информацията на Валънтайн, се укривала в старото имение „Силвърхуд" – съборетина, сгушена в сърцето вдън гората. Последният Силвърхуд бе загинал в битка преди две поколения и сега с това име плашеха малките нефилимски деца. Смъртта на някой воин бе тъжна, ала в реда на нещата. Смъртта на цял род бе нещо невъобразимо.
Навярно те всички тайно се притесняваха за тази незаконна мисия, която като че ли прекрачваше една невидима граница. Никога досега не бяха нанасяли удар против долноземци без изричното позволение и надзор на по-възрастните от тях; нарушавали бяха правила, но никога не бяха стигали толкова близо до това, да нарушат закона.
Може би просто искаха да прекарат още няколко часа като нормални тийнейджъри, преди да стигнат там, откъдето нямаше да има връщане.
Каквато и да бе причината, четиримата вървяха през гората, без изобщо да бързат, разполагайки лагера, където щяха да нощуват, на около половин миля от имението „Силвърхуд". Валънтайн беше решил, че ще прекарат деня, проучвайки върколашкото убежище, преценявайки силните и слабите му страни, опознавайки ритъма на глутницата, и щяха да нападнат по залез-слънце, след като глутницата се пръснеше на лов. Ала за това щяха да се тревожат утре. Тази нощ те седяха около лагерния си огън, печаха наденици над високите пламъци и се отдаваха на спомени за миналото и мечти за бъдещето, което все още им се струваше невъзможно далеч.
– Аз, естествено, ще се оженя за Джослин – заяви Валънтайн – и двамата ще отгледаме децата си в новата ера. Те няма да бъдат покварени от долните закони на слабия, хленчещ Клейв.
– Естествено, защото тогава ние ще ръководим света – подхвърли Стивън лековато.
От мрачната усмивка на Валънтайн думите му прозвучаха повече като обещание, отколкото като шега.
– Толкова ясно си го представям – намеси се Майкъл. – Татко Валънтайн, затънал до колене в пелени. Цяла сюрия дечурлига.
– Толкова, колкото Джослин поиска. – Изражението на Валънтайн омекна, както ставаше винаги щом споменеше името й. Двамата бяха заедно едва от няколко месеца (откакто баща му беше загинал), ала никой не се съмняваше, че бяха заедно завинаги. Начинът, по който той я гледаше... сякаш тя беше нещо различно, нещо по-висше.
– Не разбираш ли? – беше му доверил Валънтайн веднъж, още в самото начало, когато Робърт го попита как е възможно да е сигурен, че това наистина е любов, толкова скоро. – У нея има повече от Ангела, отколкото у останалите от нас. У нея има величие. Тя грее като самия Разиел.
– Ти просто искаш да наводниш генофонда – каза Майкъл. – Според мен смяташ, че на света ще му се отрази много добре, ако във всеки ловец на сенки има мъничко Моргенстърнова кръв.
Валънтайн се ухили.
– Казвали са ми, че престорената скромност не ми отива, така че... без коментар.
– И като стана дума – обади се Стивън и се изчерви. – Попитах Аматис и тя каза „да".
– Какво я попита? – не разбра Робърт.
Майкъл и Валънтайн се разсмяха, а бузите на Стивън направо пламнаха.
– Да се омъжи за мен – призна той. – Какво мислите?
Привидно въпросът беше насочен към всички тях, ала погледът му беше прикован във Валънтайн, който се поколеба невъзможно дълго, преди да отговори.
– Аматис? – каза, сбръчквайки чело, сякаш се налагаше сериозно да обмисли въпроса.
Стивън затаи дъх и в този миг Робърт почти си помисли, че е възможно да се нуждае от одобрението на Валънтайн... че макар да беше предложил на Аматис, макар да я обичаше толкова дълбоко и отчаяно, че почти трептеше от емоция винаги щом тя се доближеше от него, въпреки че й бе написал онази отвратителна любовна песен, която Робърт веднъж бе намерил смачкана на топка под леглото му, Стивън би я захвърлил, ако Валънтайн му заповядаше.
В този миг Робърт почти си помисли, че Валънтайн наистина ще го направи просто за да види какво ще стане.
А после лицето на Валънтайн се отпусна в широка усмивка и той прегърна Стивън през раменете.
– Крайно време беше. Не знам какво изобщо чакаше, идиот такъв. Когато си извадил късмета да имаш една Греймарк до себе си, правиш всичко по силите си, за да се погрижиш да е завинаги. Знам го от личен опит.
И ето че всички се смееха, вдигаха наздравици, крояха планове за ергенско парти и подкачаха Стивън за мимолетните му опити в писането на песни, а Робърт бе този, който се чувстваше като идиот, задето дори за миг си беше помислил, че любовта на Стивън може да бъде разколебана или че Валънтайн им мисли нещо друго, освен най-доброто.
Това бяха неговите приятели, най-добрите, които би могъл да има; най-добрите, които би могъл да има който и да било.
Те бяха неговите другари по оръжие и нощ като тази, с изблици на радост под отрупаните със звезди небеса, бе тяхната награда за специалното задължение, с което се бяха нагърбили.
Да си представя нещо друго, бе просто симптом на тайната му слабост, на вкоренената му липса на убеденост и той се зарече да не допусне отново да го направи.
– Ами ти, старче? – обърна се Валънтайн към него. – Сякаш изобщо се налага да те питам. Всички знаем, че Мерис прави каквото поиска.
– И колкото и да е странно, тя като че ли иска теб – добави Стивън.
Майкъл, който бе странно притихнал, улови погледа на Робърт. Единствено Майкъл знаеше колко малко Робърт обича да мисли за бъдещето, особено за тази част от него. Колко се ужасява да не бъде принуден да се ожени, да стане баща, да се нагърби с отговорности. Ако зависеше от него, той щеше да остане в Академията завинаги. Нямаше особена логика. Заради случилото се, когато беше малък, той беше с няколко години по-голям от приятелите си – би трябвало да се бунтува срещу ограниченията на младостта. Ала навярно (именно заради случилото се) част от него винаги щеше да се чувства измамена и да иска да си върне онова време. Беше прекарал години, мечтаейки си за живота, който имаше сега. Все още не беше готов да се откаже от него.
– Е, това старче е изтощено – заяви Робърт, избягвайки въпроса. – Струва ми се, че палатката ме зове.
Докато гасяха огъня и раздигаха лагера, Майкъл му отправи благодарна усмивка – разпитът му беше спестен. Единственият от тях, който все още беше необвързан, Майкъл мразеше този тип разговори повече и от Робърт. Това бе едно от многото общи неща, които имаха помежду си: и двамата предпочитаха компанията на другия пред тази на което и да било момиче. Бракът беше толкова погрешна идея, мислеше си Робърт понякога. Как бе възможно да обича една жена повече, отколкото своя парабатай, другата половина на собствената му душа? Как бе възможно да очакват подобно нещо от него?
Тази нощ Робърт не можа да заспи.
Когато се показа от палатката призори, Майкъл седеше край пепелта от огъня. Обърна се към него без следа от изненада, сякаш бе очаквал своя парабатай да се присъедини към него. Може би наистина беше така. Робърт не знаеше дали бе резултат от обвързващия ритуал, или просто така беше с най-добрите приятели, ала двамата с Майкъл живееха и дишаха в един ритъм. Преди да станат съквартиранти, те често се натъкваха един на друг в коридорите на Академията, бродещи безсънно в нощта.
– Разходка? – предложи Майкъл.
Робърт кимна и двамата поеха безмълвно между дърветата, оставяйки звуците на спящата гора да ги обливат. Крясъците на нощните птици, шумоленето на насекоми, шепотът на вятъра между потрепващите листа, тихото пращене на трева и сухи клонки под краката им. Тук дебнеха опасности и двамата го знаеха. Много от тренировъчните мисии на Академията се провеждаха в Брослиндската гора, чиито гъсти дървета бяха полезно убежище за върколаци, вампири и дори за някой и друг демон от време на време, макар че повечето от тях обикновено биваха пускани от самата Академия – върховно изпитание за най-обещаващите ученици. Тази нощ гората им се струваше сигурна. Или пък Робърт просто се чувстваше неуязвим.
Докато вървяха, той не мислеше за мисията, която им предстоеше, а за Майкъл, първия му истински приятел.
Беше имал приятели като малък, така поне предполагаше. Всички деца, растящи в Аликанте, се познаваха и той имаше смътни спомени за това, как изследва Града от стъкло заедно с малки групички деца, лицата им бяха неразличими едно от друго, а лоялността им – несъществуваща. Както бе научил от личен опит, когато навърши дванайсет години и получи първия си Знак.
За повечето нефилимски деца това бе забележителен ден, ден, който очакваха с нетърпение и за който си мечтаеха така, както мунданските деца мечтаят за рождения си ден. В някои семейства първата руна се полагаше бързо и делово, детето биваше белязано и отпратено по пътя си; в други тя бе повод за тържество, с подаръци и балони.
И разбира се, за много малък брой семейства първата руна беше и последна, допирът на стилито изгаряше кожата на детето, хвърляйки го в шок или лудост, треска толкова свирепа, че единствено изрязването на Знака можеше да спаси живота му. Тези деца никога нямаше да станат ловци на сенки; тези семейства никога вече нямаше да бъдат същите.
На никого и през ум не бе минало, че нещо подобно може да се случи с тях.
Дванайсетгодишният Робърт беше слабичък, ала пъргав, бърз за възрастта си, силен за размерите си, сигурен в славата на ловец на сенки, която го очакваше. Пред очите на цял куп роднини баща му внимателно нарисува първата руна върху ръката му.
Връхчето на стилито вдълбаваше изящните си линии по бледата му кожа. Завършеният Знак грейна ярко, толкова ярко, че Робърт бе принуден да затвори очи.
Това бе последното, което си спомняше.
Или поне последното, което си спомняше ясно.
След това бе дошло всичко онова, което толкова отчаяно се бе опитал да забрави.

Болката.

Болка, която го прониза като мълния, и болка, която прииждаше и се оттегляше като прилив. Агония извираше от Знака, дълбаеше плътта и органите му и стигаше чак до костите... ала още по-страшна бе болката в ума му, или пък беше в душата му, неописуемо усещане за раненост, сякаш някакво създание се бе заровило дълбоко в мозъка му и ставаше все по-хищно с припламването на всеки неврон и синапс. Болеше го да мисли, болеше го да чувства, болеше го да си спомня... ала той знаеше, че трябва да го направи, защото дори в плен на тази агония, част от него остана достатъчно будна, за да е сигурен, че ако не издържи, ако престане да чувства агонията, ще си отиде завинаги.
По-късно щеше да използва тези думи и още много други, за да се опита да опише болката, ала никоя от тях не бе в състояние да опише онова, което бе изпитал. Онова, което се беше случило, онова, което бе почувствал, не можеше да бъде изразено с думи.
Очакваха го още мъчения през вечността, която прекара на легло, безчувствен към всичко наоколо, пленник на своя Знак. Имаше видения, пълни с демони, които му се надсмиваха и го изтезаваха, ала още по-страшни бяха ония, в които виждаше лицата на хората, които обичаше, и те му казваха, че е недостоен, че за него ще е по-добре, ако умре. Видя овъглени, безплодни равнини и стена от огън, адското измерение, което го очакваше, ако позволеше на ума си да потъне, и затова, без сам да знае как, през всичко, което се случваше, той издържа.
Изгуби всякаква представа за себе си и за света наоколо, изгуби думите и името си... ала издържа. Докато най-сетне, цял месец по-късно, болката утихна. Виденията заглъхнаха. Робърт се събуди.
Научи (след като се възстанови достатъчно, за да разбира и да го е грижа), че в продължение на няколко седмици бе лежал в полусъзнание, докато край него бе бушувала битка, членове на Клейва се бяха борили с родителите му за неговото лечение, докато двама Мълчаливи братя бяха правили всичко по силите си, за да го опазят жив. Те всички бяха настоявали да му свалят Знака, научи Робърт от родителите си; Мълчаливите братя всеки ден бяха предупреждавали, че това е единственият начин да го спасят и да бъде спестена още болка. Нека изживее остатъка от дните си като мундан – това бе обичайното лечение за ловци на сенки, които не можеха да носят Знаци.
– Не можехме да им позволим да ти го причинят – каза майка му.
– Ти си Лайтууд. Роден си за този живот – заяви баща му. – Този живот и нищо друго.

Онова, което не му казаха, а и не беше нужно:
По-скоро ще те видим мъртъв, отколкото мундан.

След това нещата между тях се бяха променили завинаги. Робърт им беше благодарен, задето бяха вярвали в него... той също би предпочел да умре. Ала станалото, знанието, че любовта на родителите му към него си има граници, промени нещо. Нещо трябва да се бе променило и за тях, когато бяха открили, че част от техния син не е в състояние да понесе живота на ловец на сенки, когато бяха принудени да понесат този срам.
Сега Робърт вече не можеше да си спомни какво бе семейството му преди Знака. Спомняше си единствено годините след това, хладнината, наместила се между тях. Те всички играеха ролите си: любящ баща, всеотдайна майка, послушен син. Ала именно в тяхно присъствие Робърт се чувстваше най-сам.
През месеците на възстановяване той често оставаше сам. Децата, които беше смятал за свои приятели, не искаха да имат нищо общо с него. Окажеха ли се принудени да бъдат в неговото присъствие, те се държаха настрани, сякаш беше заразен.
Всичко с него беше наред, твърдяха Мълчаливите братя. Преживял изпитанието с непокътнат Знак, той не бе заплашван от никаква опасност повече. Тялото му бе стигнало до самия ръб на отхвърлянето, ала волята му беше надделяла. Когато Мълчаливите братя го прегледаха за последен път, гласът на единия от тях отекна мрачно в главата му, беше съобщение единствено за Робърт:
– Ще се изкушиш да повярваш, че това изпитание те белязва като слаб. Вместо това, помни го като доказателство за силата си.
Ала Робърт бе едва дванайсетгодишен. Някогашните му приятели се покриваха с руни, отиваха в Академията, правеха всички неща, които се очакваха от нормалните ловци на сенки... докато той се криеше в спалнята си – приятелите му го бяха изоставили, родителите му бяха охладнели, а собственото му етили го плашеше. Пред лицето на толкова доказателства за слабост дори един Мълчалив брат не можеше да го накара да се почувства силен.
Близо година мина по този начин и Робърт започна да вярва, че животът му ще бъде такъв до края на дните му. Щеше да бъде ловец на сенки само на думи; ловец на сенки, който се бои от Знаци. Понякога, в мрака на нощта, му се искаше волята му да не се бе оказала толкова силна, да бе оставил да бъде изгубен. Би било за предпочитане пред живота, за който се бе върнал.
А после се запозна с Майкъл Уейланд и всичко се промени.
Преди това не се бяха познавали много добре. Майкъл беше странно хлапе, което другите оставяха да идва с тях, ала никога не бяха приели напълно. Имаше склонността да се отдава на странни полети на въображението, спирайки посред спаринг двубой, за да се чуди откъде ли идват сензорите и на кого ли бе хрумнало да ги измисли.
Един ден Майкъл се появи в имението Лайтууд, за да попита дали Робърт не би искал да излезе на езда. Двамата прекараха няколко часа, препускайки из полята, и накрая Майкъл каза просто: „Ще се видим утре", сякаш то се разбираше от само себе си. Продължи да идва, „защото си интересен", както обясни, когато Робърт най-сетне го попита защо го прави.
Това бе още нещо, присъщо на Майкъл. Той винаги казваше точно това, което мислеше, независимо колко нетактично или странно бе то.
– Майка ми ме накара да обещая да не те питам за станалото с теб – добави той.
– Защо?
– Защото би било грубо. Ти как мислиш? Грубо ли ще е?
Робърт сви рамене. Никой никога не го беше питал за случилото се, нито го беше споменавал, дори родителите му. Изобщо не му бе хрумвало да се зачуди защо и дали това е за предпочитане. Просто беше така.
– Нямам нищо против да съм груб – каза Майкъл. – Ще ми кажеш ли? Какво беше усещането?
Странно бе, че би могло да бъде толкова просто. Странно бе, че Робърт би могъл да изгаря от желание да разкаже на някого, без дори да подозира, че единственото, от което се нуждаеше, бе някой да го попита. Шлюзът се вдигна. Робърт говори ли, говори, а когато замълчеше, боейки се, че отива прекалено далеч, Майкъл му задаваше нов въпрос.
– Как мислиш, защо се случи точно на теб? Мислиш ли, че е генетично? Или може би част от теб просто не става за ловец на сенки?
Това, естествено, бе най-големият, най-таен страх на Робърт... ала да го чуе подхвърлено така небрежно, изтръгна жилото му.
– Може би? – отвърна той и вместо да избяга от него, Майкъл го погледна с любопитството на учен.
– Трябва да разберем – заяви той с широка усмивка.
Това се превърна в тяхната мисия: проучваха в библиотеки, четяха древни текстове, задаваха въпроси, които никой възрастен не искаше да чуе. Нямаше много писмени документи за ловци на сенки, преживели онова, което се бе случило с Робърт – то се смяташе за нещо, което трябваше да си остане срамна семейна тайна, за която никой не говори. Не че Майкъл го беше грижа колко духове ще разбуни или кои традиции ще преобърне. Не беше особено смел, ала страхът като че ли му беше непознат.
Мисията им се провали. Нямаше рационално обяснение защо Робърт бе реагирал по този начин на Знака, ала докато годината свърши, това вече нямаше значение. Майкъл беше превърнал кошмара в мистерия за разгадаване... и бе станал най-добрият приятел на Робърт.
Извършиха парабатайския ритуал, преди да отидат в Академията, изричайки клетвата без никакво колебание. Дотогава вече бяха на петнайсет години, но физически – напълно различни. Робърт най-сетне бе израснал и се извисяваше над връстниците си, с яки мускули и сянка на брада, потъмняваща с всеки изминал ден. Майкъл беше слабичък и жилав, с непокорни къдрици и замечтано изражение, които го правеха да изглежда по-млад, отколкото беше.




Не ме умолявай да те оставя


и да не дойда подире те.


Защото гдето идеш ти, и аз ще ида,


и гдето останеш, и аз ще остана;


твоите люде ще бъдат мои люде


и твоят Бог– мой Бог.


гдето умреш ти, и аз ще умра и там ще се погреба.


Така да ми направи Ангелът, да!


и повече да ми притури,


ако друго освен смъртта ме разлъчи от теб.




Робърт изрече думите, ала те не бяха нужни. Връзката им беше скрепена в деня, в който той навърши четиринайсет години, когато най-сетне събра смелост да си сложи нов Знак. Майкъл бе единственият, на когото каза, и докато държеше стилито до кожата си, именно сигурният поглед на Майкъл му вдъхна куража да го направи.
Немислимо бе, че им оставаше само още една година заедно, преди да се наложи да се разделят. Естествено, парабатайската им връзка щеше да остане и след Академията. Те винаги щяха да бъдат най-добри приятели; винаги щяха да се хвърлят в битка рамо до рамо. Ала нямаше да бъде същото. И двамата щяха да се оженят, да се преместят в собствени къщи, да пренасочат фокуса и обичта си. Винаги щяха да имат право върху душата на другия. Ала след идващата година никой от тях вече нямаше да бъде най-важният човек в живота на другия. Това, знаеше Робърт, беше животът. Това означаваше да пораснеш. Той просто не можеше (и не искаше) да си го представи.
Сякаш чул мислите му, Майкъл повтори въпроса, който Робърт бе избегнал по-рано:
– Какво всъщност става между теб и Мерис? Мислиш ли, че е истинско? Завинаги?
Пред Майкъл не беше нужно да се преструва.
– Не знам – отвърна откровено. – Дори не знам какво е усещането от това. Тя е съвършена за мен. Обичам да прекарваме време заедно, обичам... нали се сещаш, с нея. Ала означава ли това, че я обичам? Би трябвало, но...
– Нещо липсва?
– Не между нас – обясни Робърт. – По-скоро като че ли нещо липсва у мен. Виждам как Стивън гледа Аматис, как Валънтайн гледа Джослин...
– Как Лушън гледа Джослин – добави Майкъл с крива усмивка. Те и двамата харесваха Лушън въпреки дразнещата му склонност да се държи така, сякаш благоразположението на Валънтайн го беше надарило с прозрение, прекалено голямо за възрастта му. Ала след всички тези години, през които го гледаха да вехне по Джослин, им беше трудно да го вземат напълно на сериозно. Същото важеше и за Джослин, която, незнайно как, успяваше да остане напълно сляпа за това. Робърт не разбираше как е възможно да бъдеш центърът на нечий свят, без изобщо да си даваш сметка.
– Не съм сигурен – призна си, чудейки се дали някое момиче някога ще бъде центърът на неговия свят. – Понякога се тревожа, че нещо с мен не е наред.
Майкъл сложи ръка на рамото му и впи настойчив поглед в него.
– Нищо ти няма, Робърт. Ще ми се най-сетне да го разбереш.
Робърт се отръска от ръката му, както и от тежестта на момента.
– Ами ти? – попита с насилена веселост. – Колко станаха срещите ти с Илайза Роузуейн, три?
– Четири – призна си Майкъл.
Беше накарал Робърт да се закълне, че ще го запази в тайна, твърдейки, че не иска останалите да научат, докато не се увери, че е сериозно. Робърт подозираше, че приятелят му не иска Валънтайн да научи, тъй като Илайза беше един от най-големите му дразнители. Тя задаваше почти толкова много непочтителни въпроси, колкото и Валънтайн, и хранеше подобна неприязън към настоящата политика на Клейва, но не искаше да има нищо общо нито с Кръга, нито с неговите цели. Илайза вярваше, че ключът към бъдещето е един нов, обединен фронт на мундани и долноземци. Твърдеше (на висок глас и за отвращение на повечето преподаватели и ученици), че ловците на сенки би трябвало да се заемат с проблемите на мунданския свят. Често можеше да бъде открита на двора, тикаща нежелани памфлети в ръцете на учениците и изнасяща тиради за ядрени опити, нефтени тирани от Средния изток, някакви проблеми в Южна Африка, които никой не разбираше, някакво заболяване в Америка, за което никой не искаше да признае, че съществува... Робърт беше изслушал всичките й лекции, защото Майкъл винаги настояваше да останат и да ги чуят.
– Тя е много странна – каза Майкъл. – Това ми харесва.
– О. – Дойде му като изненада, и то не особено приятна. Майкъл не харесваше никого. До този момент Робърт не си беше давал сметка колко много бе разчитал на това. – В такъв случай действай – насърчи го той, надявайки се да прозвучи искрено.
– Наистина ли? – Самият Майкъл също изглеждаше учуден.
– Аха. Определено. – Наум Робърт си напомни: „Колкото по-несигурен се чувстваш, толкова по-уверено трябва да се държиш". – Тя е съвършена за теб.
– О. – Майкъл спря и се настани в сянката на едно дърво. Робърт се отпусна до него. – Мога ли да те попитам нещо, Робърт?
– Всичко.
– Някога влюбвал ли си се? Наистина?
– Знаеш, че не съм. Не мислиш ли, че бих го споменал?
– Ала как би могъл да си сигурен, след като не знаеш какво е усещането? Може би си се влюбвал, без дори да го разбереш. Може би очакваш нещо, което вече имаш.
Част от Робърт се надяваше, че наистина е така, че онова, което изпитва към Мерис, действително е онази вечна, предопределена любов, за която всички говореха. Може би просто очакванията му бяха прекалено високи. – Ами ти? Мислиш ли, че знаеш какво е усещането?
– Любовта? – Майкъл се усмихна, навел очи към ръцете си. – Любовта, истинската любов, е да те виждат. Да те познават. Да познаваш най-грозната част от някого и въпреки това да го обичаш. И... според мен, когато двама души се влюбят, те се превръщат в нещо друго, нещо повече от сбора на съставните им части. Сякаш създавате един нов свят, който съществува единствено за вас двамата. Вие сте боговете в своята мъничка вселена. – Той се засмя при тези думи, сякаш се чувстваше глупаво. – Сигурно звучи нелепо.
– Не – отвърна Робърт, осъзнал изведнъж истината. Майкъл не говореше като човек, който гадае... говореше като човек, който знае. Възможно ли бе след четири срещи с Илайза да е влюбен в нея? Възможно ли бе целият свят на неговия парабатай да се беше променил, без той дори да забележи? – Звучи... хубаво.
Майкъл се обърна, за да го погледне, лицето му беше свъсено от нетипично за него колебание.
– Робърт, има нещо, което исках да ти кажа... нещо, което може би трябва да ти кажа.
– Можеш да ми кажеш всичко.
Не беше обичайно за Майкъл да се колебае. Двамата си казваха всичко; открай време беше така.
– Аз...
Той спря и поклати глава.
– Какво има? – настоя Робърт.
– Не, нищо. Забрави.
Стомахът на Робърт се сви. Така ли щеше да бъде сега, когато Майкъл бе влюбен? Нима между тях вече щеше да има дистанция и важни неща, останали неизречени? Имаше чувството, че Майкъл го изоставя, че прекрачва границата, отвеждаща в една земя, където неговият парабатай не можеше да го последва... и макар да знаеше, че не бива да го вини, то бе по-силно от него.

* * *

Саймън сънуваше, че е в Бруклин и свири с „Райло Кайли" в един клуб, пълен с пищящи фенове, когато изведнъж майка му се появи на сцената по халат и заяви с безупречен шотландски акцент:
– Ще пропуснеш цялата веселба.
Саймън се събуди, примигвайки, недоумяващ за миг защо се намира в някакво подземие, вонящо на тор, вместо в стаята си в Бруклин... а после, след като си спомни къде е, недоумяващ защо някакъв шотландец с ококорени от вълнение очи го буди посред нощ.
– Да няма пожар? Силно се надявам, да има пожар. Или демонско нападение. И нямам предвид някое хилаво жалко демонче. Ако си решил да ме изтръгнеш от сън, в който съм рок звезда, гледай да е заради някой върховен демон.
– Изабел е – отвърна Джордж.
Саймън скочи от леглото... или поне се опита да го направи. Малко се пооплете в чаршафите, така че по-скоро се преметна, усука и тупна от леглото, но в крайна сметка успя да се изправи на крака, готов за действие.
– Какво се е случило с Изабел?
– Защо трябва да се е случило нещо с Изабел?
– Ти каза... – Саймън разтърка очи и въздъхна. – Нека започнем отначало. Събуди ме, понеже...?
– Среща с Изабел. Приключение. Звучи ли ти познато?
– О. – Саймън, който беше сторил всичко по силите си да забрави за това, отново се пъхна в леглото. – Можеш да ми разкажеш утре.
– Няма ли да дойдеш? – попита Джордж така, сякаш Саймън му беше казал, че възнамерява да прекара остатъка от нощта, правейки физзарядка с Дилейни Скарсбъри просто така, за удоволствие.
– Как позна. – Саймън придърпа одеялото над главата си и се престори, че спи.
– Ама така ще пропуснеш цялата веселба.
– Точно това възнамерявам да сторя – заяви Саймън и стисна очи, докато наистина не заспа.

* * *


Този път сънят го отведе в една VIP стая зад кулисите в клуба, пълна с шампанско и кафе, и цял куп фенки, опитващи се да нахлуят вътре, така че (в съня си Саймън знаеше точно какво искат) да му съдерат дрехите и да го похитят. Те блъскаха по вратата, крещейки името му:
Саймън! Саймън! Саймън
...

Саймън отвори очи и бе посрещнат от сивите пипала на сумрака преди съмване, ритмично тропане по вратата и момичешки глас, крещящ името му.
– Саймън! Саймън, събуди се! – Беше Беатрис и изобщо не звучеше в настроение за похитяване.
Сънен, Саймън се замъкна до вратата и я пусна да влезе. Момичетата определено нямаха право да ходят по стаите на момчетата след вечерния час, а Беатрис не беше от онези, които нарушават правилата, така че несъмнено беше нещо важно. (Ако не се беше досетил по блъскането и виковете.)
– Какво не е наред?
– Какво не е наред? Това, което не е наред, е, че наближава пет часът сутринта, а Джули и останалите все още са кой знае къде с твоето тъпо гадже и какво ще стане според теб, ако не се приберат, преди сутрешната лекция да е започнала, и кой знае какво може да им се е случило навън?
– Беатрис, поеми си дъх – каза Саймън. – Така или иначе, тя не ми е гадже.
– Само това ли имаш да кажеш? – Беатрис почти вибрираше от гняв. – Тя ги прилъга да се измъкнат тайно... като нищо са се налели с вода от езерото Лин и до един са полудели. Като нищо може да са мъртви. Грижа ли те е изобщо?
– Естествено, че ме е грижа – отвърна Саймън, забелязвайки, че е сам в стаята. Джордж също не се беше върнал. Умът му, замаян от съня, определено не работеше на пълни обороти. – Другата година ще си взема кафе машина – измърмори той.
– Саймън! – Беатрис плесна с ръце на сантиметри от лицето му. – Съсредоточи се!
– Не смяташ ли, че се паникьосваш ненужно? – попита Саймън, макар Беатрис да бе едно от най-уравновесените момичета, които бе срещал някога. Ако беше притеснена, вероятно имаше основателна причина за това... макар той да не виждаше каква би могла да бъде тя. – Те са с Изабел. Изабел Лайтууд – тя няма да допусне да им се случи нищо лошо.
– О, те са с Изабел. – Гласът й беше пропит със сарказъм. – О, какво облекчение!
– Хайде де, Беатрис. Та ти дори не я познаваш.
– Видях достатъчно.
– И какво е то?
– Разглезено богаташко момиче, което не е длъжно да следва правилата и няма защо да се притеснява за последствията. Какво я е грижа, че Джули и Джон може да ги изритат от тук?
– Какво ме е грижа мен, че Джули и Джон може да ги изритат от тук? – измърмори Саймън прекалено силно.
– Грижа те е за Джордж – изтъкна Беатрис. – Както и за Марисол и Сунил. Те всички са там някъде и имат на Изабел такова доверие, каквото очевидно й имаш и ти. Аз обаче ти казвам, Саймън, че на мен не ми се струва правилно. Онова, дето от Академията искали да объркаме нещата и да се забъркаме в неприятности – по-скоро тя иска да се забъркаме в неприятности. Или иска нещо. Не знам какво е, но това не ми харесва.
В думите й имаше повече истина, отколкото на Саймън  му харесваше... той обаче отказваше да продължи в тази посока. То го караше да се чувства нелоялен, а вече бе проявил достатъчно нелоялност. Тази седмица бе неговият шанс да се докаже на Изабел, да я убеди, че мястото им е заедно. Нямаше да развали всичко, като се усъмни в нея, дори ако тя не беше тук, за да го види.
– Имам доверие на Изабел – заяви той на Беатрис. – Всичко ще бъде наред и съм сигурен, че ще се приберат, преди някой да е забелязал, че ги няма. Няма защо да се притесняваш.
– Това ли е? Само това ли ще направиш?
– Какво очакваш да направя?
– Не знам. Нещо!
– Е, ще направя нещо – каза Саймън. – Ще се върна в леглото. Ще сънувам кафе и лъскава нова китара и ако Джордж не се появи до сутринта, ще кажа на декан Пенхалоу, че е болен, така че да не загази. И чак тогава ще започна да се притеснявам.
Беатрис изпръхтя.
– Благодаря за нищо.
– Пак заповядай! – извика Саймън, ала изчака, докато вратата се затръшне зад нея, преди да го направи.

* * *

Саймън беше прав.
Когато Робърт Лайтууд започна лекцията си тази сутрин, всички ученици бяха в залата, включително и един полузаспал Джордж.
– Как беше? – прошепна Саймън, когато съквартирантът му се настани на мястото до него.
– Върхът – измърмори Джордж, но когато Саймън го притисна за подробности, той поклати глава и сложи пръст на устните си.
– Сериозно? Просто ми кажи.
– Заклех се да пазя тайна – прошепна Джордж. – Но нещата тепърва ще стават още по-страхотни. Ако искаш да се включиш, просто ела с мен довечера.
Робърт Лайтууд се прокашля шумно.

– Бих искал да започнем с днешната лекция, стига фъстъчената галерия
[13]
  да няма нищо против.

Джордж се огледа трескаво наоколо.
– Днес ще има фъстъци? Умирам от глад.
Саймън въздъхна. Джордж се прозя.
Робърт започна да разказва.

* * *


1984 г.

Глутницата беше малка, само петима вълци. В измамливо човешката им форма: двама мъже, единият от които бе по-едър от Робърт, с мускули с размерите на главата му, а другият – превит и стар, с рунтави косми, стърчащи от носа и ушите му, сякаш вътрешният му вълк постепенно го надвиваше. Едно дете с руси плитки. Младата майка на момичето, чиито алени устни и меки извивки събуждаха у Робърт мисли, които той знаеше, че не бива да изрече на глас, не и в присъствието на Валънтайн. И накрая – мускулеста жена със силен загар и смръщено лице, която като че ли командваше.
Отвратително бе, каза Валънтайн, върколаци, усмърдяващи имението на изтъкнат нефилимски род. И въпреки че мястото отдавна беше празно и полуразрушено (по стените пълзяха увивни растения, в основите му бяха избуяли бурени, някога благородно имение – превърнато в ръжда и отломки), Робърт не можеше да не се съгласи. Къщата имаше история, някога бе дом на поколения неустрашими воини, мъже и жени, които бяха рискували всичко и в крайна сметка бяха дали живота си за каузата на човечеството, за да спасят света от демони. А ето че тези твари със своята демонска зараза... тези твари, които бяха нарушили Съглашенията и убиваха без задръжки, се бяха настанили в дома на своите врагове. Клейвът отказваше да направи каквото и да било, твърдеше Валънтайн. Нуждаели се от повече доказателства... не защото не били сигурни, че тези вълци са долни, агресивни престъпници, а защото не им се занимавало с оплаквания от страна на долноземците. Не искали да им се налага да обясняват постъпките си; не им стискало да заявят: Знаехме, че са виновни, и се разправихме с проблема.

С други думи,
те бяха слаби
.


Безполезни
.

Валънтайн каза, че те би трябвало да се гордеят, че ще свършат работата, която Клейвът не искал да свърши; че служат на хората си, дори ако заобикаляха малко закона, и Робърт почувства как при тези думи в гърдите му наистина разцъфва гордост. Нека останалите ученици от Академията имат своите купони и дребнави училищни мелодрами. Нека си мислят, че да пораснеш означава да се дипломираш, да се ожениш, да ходиш на срещи. Ето това беше да пораснеш, точно както Валънтайн бе казал. Да видиш неправда и да направиш нещо по въпроса, независимо от риска. Независимо от последствията.
Вълците имаха остро обоняние и силни инстинкти, дори и в човешките си тела, така че ловците на сенки трябваше да внимават. Те пълзяха предпазливо около имението, надничаха през прозорците, чакаха, наблюдаваха. Планираха. Петима върколаци и четирима млади ловци на сенки – това бе съотношение на силите, с което дори Валънтайн не искаше да рискува. Така че те бяха търпеливи и внимателни.
Изчакаха, докато се стъмни.
Странно бе да наблюдават върколаците в човешка форма, преструващи се на обикновено човешко семейство: по-младият мъж изми съдовете, докато по-възрастният си направи чай; седнало по турски на пода, детето си играеше с малки колички. Робърт си напомни, че тези натрапници си присвояват дом и живот, които не заслужават... че бяха убивали невинни хора и може би дори имаха пръст в смъртта на бащата на Валънтайн.
Въпреки това изпита облекчение, когато луната изгря и те приеха чудовищната си форма. Робърт и останалите се спотайваха в сенките, когато трима от глутницата, които сега бяха покрити с козина и имаха остри зъби, изскочиха през един счупен прозорец и изчезнаха в нощта. Отидоха на лов, оставяйки, както Валънтайн предполагаше, че ще сторят, най-уязвимите членове на глутницата си сами. Стария мъж и детето. Това съотношение на силите вече му харесваше.
Нямаше кой знае каква борба.
Докато двамата върколаци забележат, че ги нападат, вече бяха заобиколени. Нямаха дори време да се преобразят. Всичко свърши за броени минути: старецът бе изпратен в безсъзнание с удар по главата от Стивън, а детето се беше свило в един ъгъл, на сантиметри от меча на Майкъл.
– Ще вземем и двамата за разпит – заяви Валънтайн.
Майкъл поклати глава.
– Не и детето.
– И двамата са престъпници – възрази Валънтайн. – Всеки член на глутницата е виновен за...
– Тя е просто дете! – Майкъл се обърна към своя парабатай за подкрепа. – Кажи му. Няма да завлечем едно дете в гората, за да го хвърлим в ръцете на Клейва.
Думите му не бяха лишени от основание... също както и тези на Валънтайн. Робърт не каза нищо.
– Няма да вземем детето – отсече Майкъл и по лицето му си личеше, че е готов да подкрепи думите си с действия.
Стивън и Робърт се напрегнаха в очакване на изригването. Валънтайн не обичаше предизвикателствата, а и нямаше почти никакъв опит с тях. Той обаче просто въздъхна и се усмихна очарователно печално.
– Естествено, че не. Не знам какво ми стана. Само стареца тогава. Освен ако нямате някакви възражения и за това?
Никой нямаше възражения и мършавият старец, все така в безсъзнание, се озова преметнат през широките рамене на Робърт. Заключиха детето в един килер, след което отнесоха стареца дълбоко в гората, там се бяха разположили на лагер.
Завързаха го за едно дърво.
Във въжето имаше сребърни нишки – когато дойдеше на себе си, го очакваше болка. Вероятно нямаше да е достатъчно, за да му попречи да приеме вълчата си форма, не и ако беше твърдо решен да избяга. Ала щеше да го забави. Сребърните им ками щяха да свършат останалото.
– Вие двамата – вървете да патрулирате в периметър от половин миля – нареди Валънтайн на Майкъл и Стивън. – Не искаме някое от мръсните му приятелчета да надуши вонята му. Робърт и аз ще пазим пленника.
Стивън кимна отсечено, както винаги – нетърпелив да изпълни волята на Валънтайн.
– А когато той дойде на себе си? – попита Майкъл.
– Когато това нещо дойде на себе си, двамата с Робърт ще го разпитаме за престъпленията му и за всичко, което знае за престъпленията на събратята си – отвърна Валънтайн. – След като измъкнем признанието му, ще го предадем на Клейва, за да си получи наказанието. Това удовлетворява ли те, Майкъл?
Не звучеше така, сякаш се интересува от отговора на въпроса си, и Майкъл не му даде такъв.
– И сега просто ще чакаме? – попита Робърт, след като останаха сами.
Валънтайн се усмихна.
Когато поискаше, Валънтайн можеше да накара усмивката си да намери път дори до най-строго укрепеното сърце и да го разтопи.
Тази усмивка не бе такава. Това беше студена усмивка, която смрази Робърт до мозъка на костите.
– Омръзна ми да чакам – каза Валънтайн и извади една кама. Лунните лъчи се отразиха от чистото сребро.
Преди Робърт да успее да каже каквото и да било, Валънтайн допря плоската страна на острието до голите гърди на стареца. Разнесе се цвърчене на опърлена плът, а после вой, когато пленникът дойде на себе си в агония.
– Не те съветвам – спокойно каза Валънтайн, когато лицето на стареца започна да придобива вълчи черти, а по голото му тяло изби козина. – Ще ти причиня болка, да. Но преобразиш ли се обратно във вълк, кълна се, че ще те убия.
Преобразяването спря толкова рязко, колкото беше започнало.
Мъчителна кашлица разтърси мършавото тяло на стареца от глава до пети. Беше кльощав, толкова кльощав, че ребрата му стърчаха от бледата плът. Под очите му имаше хлътнатини и само няколко жалки кичурчета сива коса растяха на покрития със старешки петна череп. На Робърт никога не му беше минавало през ума, че един върколак би могъл да оплешивее. При други обстоятелства тази мисъл би му се сторила забавна.
Нямаше обаче нищо забавно в звука, който мъжът издаде, когато Валънтайн прокара острието на камата от изпъкналата му ключица до пъпа.
– Валънтайн, той е просто един стар човек – обади се Робърт колебливо. – Може би трябва...
– Послушай приятеля си –  примоли се старецът с треперещ глас. – Бих могъл да бъда собственият ти дядо.
Валънтайн го удари през лицето с дръжката на камата.
– Това не е никакъв човек – заяви той на Робърт. – Това е чудовище. Чудовище, което прави неща, които не би трябвало да прави, не е ли така?
Върколакът, очевидно решил, че да се преструва на стар и слаб, няма да му помогне да се измъкне, се изпъна и оголи остри зъби. Гласът му, когато проговори, беше изгубил треперливите си нотки. – Кой си ти, ловецо на сенки, че да ми казваш какво трябва и какво не трябва да правя?
– Значи, си признаваш? – попита Робърт нетърпеливо. – Нарушил си Съглашенията.
Ако си признаеше толкова лесно, можеха да приключат с тази мизерна история, да предадат пленника на Клейва и да се приберат у дома.
– Не давам съгласието си на убийци и слабаци – изплю се върколакът.
– За щастие, изобщо не се нуждая от съгласието ти – отвърна Валънтайн. – Нуждая се единствено от информация. Кажи ми онова, което искам да знам, и ще те оставим да си вървиш.
Друго бяха обсъждали, ала Робърт си задържа езика зад зъбите.
– Преди два месеца глутница върколаци убиха един ловец на сенки в западния край на тази гора. Къде мога да ги открия?
– И откъде бих могъл да знам това?
Ледената усмивка на Валънтайн се завърна.
– Надявам се да знаеш, защото иначе няма да имаме никаква полза от теб.
– В такъв случай сега, като се замисля, може и да съм чувал за този мъртъв ловец на сенки, за когото говориш. – От гърдите на вълка се откъсна лаещ смях. – Ще ми се да съм бил там, за да го видя как умира. Да вкуся от сладката му плът. Знаеш ли, че именно страхът дава вкуса на месото.
Най-хубаво е, когато първо плачат, малко солен привкус към сладкото. А се говори, че твоят обречен ловец на сенки изревал цели ведра сълзи. Страхливец се оказал.
– Робърт, задръж устата му отворена. – Гласът на Валънтайн беше спокоен, ала Робърт го познаваше достатъчно добре, за да почувства яростта, кипяща отдолу.
– Може би трябва да почакаме...
– Задръж устата му отворена.
Робърт стисна немощните челюсти на мъжа и ги отвори.
Валънтайн притисна плоската страна на камата до езика му и я задържа там, докато писъкът на мъжа се превърна във вой, докато хилавите му мускули се издуха и плътта му се покри с козина, докато по езика му избиха мехури, а после, тъкмо когато напълно преобразилият се вълк разкъса въжето, Валънтайн му отряза езика. Докато от устата му шуртеше кръв, камата на Валънтайн описа дъга през средата на тялото му. Ударът беше сигурен и дълбок и вълкът рухна на земята, а от разпорения му корем се посипаха черва.
Валънтайн като мушкаше и сечеше с камата, съдираше козината му, смъкваше плътта от перленобелите кости, докато създанието се мята конвулсивно под него, докато съпротивата му отслабва, докато погледът му се замъгли, докато прекършеното му тяло си възвърна човешката форма и остана да лежи неподвижно на окървавената земя, изцеденото от кръв старешко лице беше обърнато безжизнено към нощното небе.
– Достатъчно – повтаряше Робърт отново и отново, тихо, напразно. – Валънтайн, стига толкова.
Ала не направи нищо, за да го спре.
И когато приятелите им се завърнаха от патрула си и ги завариха да стоят над изкормения труп, той не опроверга версията на Валънтайн за станалото: върколакът се измъкнал от въжето и опитал да избяга. Бяха водили свирепа битка, бяха го убили при самозащита.
В общи линии разказът беше верен.

Стивън потупа Валънтайн по гърба в израз на съчувствие, задето бе изгубил следата, която можеше да го отведе до убиеца на баща му. Майкъл потърси погледа на Робърт, въпросът в тях беше така ясен, както ако го беше изрекъл на глас.
Какво се случи наистина?


Какво допусна да се случи?

Робърт извърна очи.

* * *

Изабел го избягваше. Беатрис му беше сърдита. Всички други кипяха от вълнение заради приключението от предишната нощ и онова, което предстоеше тази вечер. Джули и Марисол само повториха загадъчното обещание на Джордж – че на хоризонта се задава нещо хубаво и ако искал да научи повече, Саймън трябвало да се присъедини към тях.
– Не мисля, че Изабел би искала да дойда – каза той на Сунил, докато двамата ровеха предпазливо из купчината сварени зеленчукоподобни неща, които минаваха за обяд.

Сунил поклати глава и се ухили. Усмивката изобщо не подхождаше на лицето му; с усмивка той беше като някой клингон
14
  с балетна пачка. Той беше необичайно мрачно момче, което сякаш смяташе доброто настроение за признак за несериозност, и именно така се отнасяше към хората.

– Нареди ни да те убедим да дойдеш. Думите й бяха „направете всичко, което е необходимо". Така че, кажи ми, Саймън. – Смущаващата му усмивка стана още по-широка. – Какво е необходимо?
– Ти дори не я познаваш – изтъкна Саймън. – Защо изведнъж си готов да направиш всичко, което тя ти каже?
– Нали говорим за едно и също момиче? Изабел Лайтууд?
– Да.
Сунил поклати недоумяващо глава.
– И се налага да ме питаш?

Значи, това беше най-новата мода:
култът към Изабел Лайтууд.
Саймън трябваше да си признае, че не му е трудно да разбере как цял куп иначе рационални хора могат да паднат в плен на очарованието й и да й се отдадат всецяло.


Но защо тя би искала да го направят?

Реши, че ще трябва да го види с очите си. Просто, за да разбере какво става и да се увери, че всичко е наред.

И съвсем не защото отчаяно искаше да е близо до нея.
Да я впечатли. Да й угоди.

Всъщност като се замислеше, Саймън май разбираше култа към Изабел по-добре, отколкото му се искаше да си признае.
Може би бе неговият основоположник.

* * *

– Възнамеряваш да направиш какво? – Гласът на Саймън се извиси с поне две октави на последната дума.
Джон Картрайт изхихика подигравателно.
– Я по-кротко, мамче. Много добре я чу.

Саймън огледа приятелите си (и Джон), събрали се в общата стая. През последната година ги беше опознал много добре или поне така си мислеше. Джули си гризеше ноктите до кръв, когато беше нервна. Марисол спеше с меч под възглавницата, за всеки случай. Джордж говореше насън, обикновено за методи за стригане на овце. Сунил имаше четири зайчета, за които говореше постоянно и непрекъснато се тревожеше, че Ринго е тормозен от по-големите си и по-пухкави братчета. Джон беше покрил цяла стена в стаята с рисунките на малката си братовчедка и й пишеше всяка седмица. Те всички се бяха врекли на нефилимската кауза. Почти бяха успели да завършат годината без нито едно фатално нараняване или вампирско ухапване...
и сега това?

– Ха-ха, много смешно – каза Саймън, надявайки се, че горе-долу успява да прикрие отчаянието в гласа си. – Страхотна шега, задето вчера се държах като пъзливец и не дойдох с вас. Адски смешно. Какво друго? Ще се опиташ да ме убедиш, че правят още едно скапано продължение на „Последният повелител на въздуха"? Ако искаш да видиш как се побърквам, има и по-лесни начини.
Изабел извъртя очи.
– Никой не иска да те види как се побъркваш, Саймън. Честно казано, все ми е едно дали те виждам, или не.

– Значи, говориш сериозно – отвърна Саймън. – Действително, не на шега, наистина възнамеряваш да призовете демон? Тук, насред Академията за ловци на сенки? Посред тържеството по случай края на учебната година? Защото смяташ, че ще бъде...
забавно
?

– Очевидно няма да го призовем посред тържеството – заяви Изабел. – Би било доста глупаво.
– Ама разбира се – провлачи Саймън. – Това би било глупаво.
– Ще го призовем тук, в общата стая – поясни Изабел. – След което ще го заведем на партито.
– И после ще го убием, естествено – вметна Джули.
– Естествено – повтори Саймън.
Зачуди се дали не получава удар.
– Правиш го да изглежда по-сериозно, отколкото е в действителност – обади се Джордж.
– Ами да, то е само един имп – включи се и Сунил.–  Дребна работа.
– Аха. – Саймън простена. – Абсолютно. Дребна работа.
– Само си представи израженията на всички, когато видят на какво сме способни! – Марисол направо сияеше при тази мисъл.
Беатрис не беше там. Ако беше, навярно би могла да ги вразуми. Или поне да помогне на Саймън да ги завърже и да ги натъпче в някой дрешник, докато семестърът свърши и Изабел се прибере в Ню Йорк, където й беше мястото.
– Ами ако нещо се обърка? – изтъкна той. – Никога не сте се изправяли срещу демон в бойни условия, не и без учителите, които да ви пазят гърба. Не знаете...
– Нито пък ти – сопна се Изабел. – Или поне не си спомняш, нали така?
Саймън не отговори.
– Докато аз убих първия си имп, когато бях на шест години. Както обясних на приятелите ти, беше нищо работа. А те ми имат доверие.

Аз също ти имам доверие
– това би трябвало да й отговори. Знаеше, че тя го очаква. Те всички го очакваха.

Ала Саймън не бе в състояние да го направи.
– И не мога да ви разубедя? – попита вместо това.
Изабел сви рамене.
– Може да продължиш да се опитваш, но само ще ни губиш времето.
– В такъв случай трябва да намеря начин да ви спра – заяви Саймън.
– Ще ни издадеш ли? – попита Джон подигравателно. – Ще постъпиш като лигльо и ще ни натопиш на любимия си магьосник? – Той изпръхтя. – Веднъж любимец на учителя, винаги любимец на учителя.
– Млъквай, Джон. – Изабел го плесна леко по ръката. Саймън вероятно би трябвало да е доволен, ала за плясването беше необходимо докосване, а той би предпочел Изабел и Джон никога да не влизат в какъвто и да е физически контакт. – Би могъл да се опиташ да ни натопиш, Саймън, но аз ще го отрека. А на кого смяташ, че ще повярват, на някой като мен или на такъв като теб? Някакъв мундан.
Изрече думата „мундан" досущ като Джон. Сякаш бе синоним на „нищожество".
– Това не си ти, Изабел. Ти не си такава. – Не беше сигурен дали се опитва да убеди нея, или себе си.
– Забрави ли, ти не знаеш каква съм?
– Знам достатъчно.
– В такъв случай знаеш, че можеш да ми имаш доверие. Но ако не ми вярваш, давай. Издай ни. Тогава всички ще научат какъв си ти. Какъв приятел си.
Саймън се опита.
Знаеше, че така е правилно.
Или поне мислеше, че така е правилно.
На следващата сутрин, преди лекцията да започне, той отиде в кабинета на Катарина Лос... Джон беше прав, тя действително бе любимата му магьосница и любимият му преподавател и бе единствената, на която можеше да довери нещо такова.
Катарина го покани да влезе, предложи му стол и чаша с нещо, от което се вдигаше тревожно синя пара. Саймън отклони поканата.
– Е, дневни вампире, предполагам, че искаш да ми кажеш нещо?
Катарина му вдъхваше мъничко по-малко боязън, отколкото в началото на годината... което бе, като да кажеш, че Джар Джар Бинкс е „мъничко по-малко" дразнещ в „Междузвездни войни: Епизод II", отколкото в „Междузвездни войни: Епизод I".
– Възможно е да знам нещо, което... – Саймън се прокашля. –  Искам да кажа, ако ставаше нещо, което...
Не беше си позволил да мисли за това, какво ще се случи, след като изрече думите. Какво щеше да се случи с приятелите му? Какво щеше да се случи с Изабел, тяхната подстрекателка? Нямаше как да я изхвърлят от Академия, в която не беше записана... ала Саймън вече бе научил за Клейва достатъчно, за да знае, че има далеч по-страшни наказания от това, да те изключат. Дали призоваването на дребен демон за забавление представляваше нарушение на законите? Дали не бе на път да съсипе живота на Изабел?
Катарина Лос не беше ловец на сенки; самата тя пазеше тайни от Клейва. Може би щеше да се съгласи да запази още една, ако това означаваше да помогне на Саймън и да предпази Изабел от наказание?
Докато Саймън прехвърляше мрачни възможности през ума си, вратата на кабинета се отвори и русата глава на декан Пенхалоу надникна вътре.
– Катарина, Робърт Лайтууд се надяваше да си поговори с теб преди лекцията... о, съжалявам! Не знаех, че си заета.
– Защо не се присъединиш към нас? – покани я Катарина. – Саймън тъкмо се канеше да сподели нещо интересно.
Декан Пенхалоу пристъпи в кабинета, сбърчила вежди срещу Саймън.
– Изглеждаш страшно сериозен – каза тя. – Хайде, изплюй камъчето. Ще се почувстваш по-добре. То е, като да повърнеш.
– Кое е, като да повърнеш? – попита Саймън объркано.
– Нали се сещаш, когато си болен? Понякога наистина помага да изкараш всичко навън.
Саймън обаче силно се съмняваше, че ако повърне признанието си пред декана, ще да се почувства по-добре.
Нима Изабел не се беше доказала достатъчно – не само пред него, но и пред Клейва, пред всички? Та тя беше спасила света. Колко доказателства още бяха нужни, че действително е една от добрите?

От колко доказателства се нуждаеше той?

Саймън се изправи и изтърси първото, което му хрумна:
– Просто исках да ви кажа, че на всички страшно ни хареса онази цвеклова яхния, която ни поднесоха на вечеря. Трябва отново да направят.
Декан Пенхалоу го изгледа особено.
– Това не беше цвекло, Саймън.
Което никак не го учуди, тъй като яхнията бе имала странно зърнеста консистенция и вкус, напомнящ за тор.
– Ами... каквото и да е, беше вкусно – заяви той бързо. – Най-добре да вървя. Не искам да пропусна началото на последната лекция на инквизитор Лайтууд. Толкова са интересни.
– Действително – сухо отвърна Катарина. – Почти толкова апетитни са, колкото и яхнията.

* * *


1984 г.

През по-голямата част от времето си в Академията Робърт беше наблюдавал Валънтайн от разстояние. Въпреки че беше по-голям, той се възхищаваше на Валънтайн, който беше всичко, което Робърт искаше да бъде. Валънтайн блестеше в тренировките без никакво видимо усилие. Можеше да победи абсолютно всекиго с каквото и да било оръжие. Беше щедър с приятелството си, или поне така изглеждаше, и беше обичан от всички. Не бяха много онези, които забелязваха колко малко са хората, на които той отвръща с истинска обич. Робърт обаче забелязваше, защото когато си невидим и наблюдаваш отстрани, е лесно да видиш всичко съвсем ясно.
Нито за миг не му беше хрумнало, че Валънтайн също го наблюдава.
Чак до деня, в началото на тази година, когато Валънтайн го хвана насаме в един от тъмните подземни коридори на Академията и каза тихичко:
– Знам тайната ти.
Тайната на Робърт, която не бе казал никому, нито дори на Майкъл: все още се страхуваше от Знаците.
Всеки път щом си слагаше руна, трябваше да затаи дъх, да заповяда на пръстите си да не треперят. Винаги имаше миг на колебание. В час това почти не се забелязваше. В битка то можеше да се окаже късчето от секунда, разделящо живота от смъртта, и Робърт го знаеше. Което го караше да се колебае още повече, във всичко. Той беше силен, умен, надарен; беше Лайтууд. Би трябвало да бъде сред най-добрите. Ала просто не бе в състояние да се отпусне и да действа инстинктивно. Не можеше да забрани на ума си да започне да прехвърля трескаво всички възможни последствия. Не можеше да престане да се страхува... и знаеше, че рано или късно, това ще бъде краят му.
– Аз мога да ти помогна – каза Валънтайн. – Мога да те науча какво да правиш със страха.
Сякаш бе толкова просто... и под внимателните инструкции на Валънтайн действително беше така.
Валънтайн го научи да се оттегля в едно кътче на ума си, където страхът не можеше да го достигне. Да издигне преграда между себе си и онзи Робърт Лайтууд, който познаваше страха... а след това да опитоми тази по-слаба, ненавистна своя версия.
– Слабостта ти те изпълва с ярост, както и би трябвало – казал му бе Валънтайн. – Използвай тази ярост, за да я победиш... а после и всичко друго.
В известен смисъл Валънтайн му спаси живота. Или поне единствената част от живота му, която имаше значение.
Робърт му дължеше всичко.

Най-малкото –
дължеше му истината
.

– Не си съгласен с онова, което направих – тихо каза Валънтайн, докато слънцето изпълзяваше над хоризонта. Майкъл и Стивън все още спяха. Робърт беше прекарал часовете на нощта, взирайки се в небето, пресявайки в ума си онова, което бе станало, и това, което трябваше да направи сега.
– Смяташ, че изгубих контрол – добави Валънтайн.
– Не беше самозащита – отвърна Робърт. – Беше изтезание. Убийство.
Робърт седеше на един дънер край останките от лагерния им огън. Валънтайн се отпусна до него.
– Чу нещата, които наприказва онова изчадие. Разбираш защо трябваше да бъде принудено да млъкне – започна Валънтайн. – Трябваше да му бъде даден урок, а Клейвът никога нямаше да събере смелостта да го стори. Знам, че другите няма да разберат. Дори Лушън. Ала ти... с теб се разбираме. Ти си единственият, на когото наистина мога да имам доверие. Искам да запазиш случилото се за себе си.
– Ако си толкова сигурен, че си постъпил правилно, защо искаш да го запазиш в тайна?
Валънтайн се засмя меко.
– Винаги си такъв скептик, Робърт. Именно това най-много обичам у теб. – Усмивката му избледня.– Някои от останалите започват да се съмняват. В каузата, в мен... – Валънтайн пропъди с махване възраженията на Робърт, преди той да успее да ги изрече на глас. – Не си мисли, че не го усещам. Всички искат да бъдат лоялни, докато е лесно. Ала когато нещата станат трудни... – Той поклати глава. – Не мога да разчитам на всички, на които бих искал. Но вярвам, че мога да разчитам на теб.
– Естествено, че можеш.
– Значи, ще запазиш случилото се тази нощ в тайна от останалите – каза Валънтайн. – Дори от Майкъл.
Много по-късно – твърде късно – Робърт щеше да се досети, че Валънтайн вероятно има версия на този разговор за всеки от членовете на Кръга. Тайните обвързваха хората и Валънтайн бе достатъчно умен, за да го знае.
– Той е моят парабатай – изтъкна Робърт. – Нямам тайни от него.
Веждите на Валънтайн подскочиха до небето.
– И смяташ, че той няма тайни от теб?
Робърт си спомни предишната нощ и онова, което Майкъл бе положил такива усилия да не каже. Това бе една тайна... кой знае колко още имаше?
– Познаваш Майкъл по-добре от всеки друг – заяви Валънтайн. – И все пак струва ми се, че знам за него неща, които биха те изненадали...
Между тях увисна мълчание, докато Робърт мислеше над думите му.
Валънтайн не лъжеше, нито изричаше празни хвалби. Ако твърдеше, че знае нещо за Майкъл, нещо тайно, значи, наистина беше така.
И сега го люлееше като изкушение пред лицето на Робърт.
Той трябваше просто да попита.
Искаше да знае; не искаше да знае.
– Във всички нас има различни лоялности, които се борят помежду си – продължи Валънтайн, преди Робърт да успее да се поддаде на изкушението. – Клейвът би искал да направи тези неща съвсем прости, ала това е поредното доказателство за тяхната глупост. Обичам Лушън, моя парабатай. Обичам и Джослин. Ако тези две чувства някога влязат в конфликт...
Не беше нужно да довърши мисълта си. Робърт знаеше онова, което знаеше и Валънтайн, и разбираше, че той обича парабатая си достатъчно, за да го позволи. Точно както Лушън обичаше Валънтайн достатъчно, за да не направи нищо.
Може би някои тайни бяха проява на милост.
Робърт протегна ръка на Валънтайн.
– Имаш думата ми. Клетвата ми. Майкъл никога няма да научи за това.
В мига, в който го изрече, се запита дали не бе допуснал грешка. Ала връщане назад нямаше.
– Знам и твоята тайна, Робърт – каза Валънтайн.
При тези думи, така подобни на първите думи, които Валънтайн му беше казал, Робърт усети как по устните му пробягва подобие на усмивка.
– Мисля, че това вече го изяснихме – напомни му той.
– Ти си страхливец – заяви Валънтайн.
Робърт потръпна.
– Как можеш да го кажеш, след всичко, което преживяхме? Знаеш, че никога не бих избягал от битка или...
Валънтайн го прекъсна, поклащайки глава.
– О, нямам предвид физически. За това вече се погрижихме, нали? Когато става дума за физическа опасност, ти си най-смелият. Може би компенсираш нещо?
– Не знам за какво говориш – заяви Робърт хладно... боейки се, че знае твърде добре.
– Не се страхуваш от смърт или нараняване, Робърт. Страхуваш се от себе си и собствената си слабост. Липсва ти вяра, липсва ти лоялност, защото ти липсва силата на убежденията ти. И вината е моя, че очаквах повече. В крайна сметка как би могъл да вярваш в нещо или в някого, ако не вярваш в себе си?
Внезапно Робърт се почувства прозрачен и усещането изобщо не му хареса.
– Веднъж опитах да те науча да надвиваш страха и слабостта си – каза Валънтайн. – Сега виждам, че е било грешка.
Робърт сведе глава, в очакване Валънтайн да го изхвърли от Кръга. Да го прокуди от приятелите и от дълга му. Да съсипе живота му.
Каква ирония само, че именно собствената му страхливост бе направила най-големите му страхове реалност.
Ала Валънтайн го изненада.
– Доста мислих над това и имам предложение за теб.
– Какво? – Робърт се боеше да се надява.
– Откажи се. Престани да криеш страхливостта и съмненията си с преструвки. Престани да се опитваш да разпалиш някаква непоколебима страст у себе си. Ако не си в състояние да откриеш смелостта на убежденията си, защо просто не приемеш смелостта на моите?
– Не разбирам.
– Ето какво ти предлагам – заяви Валънтайн. – Престани да се тревожиш толкова много дали си сигурен, или не. Нека аз бъда сигурен вместо теб. Разчитай на моята увереност, на моята страст. Позволи си да бъдеш слаб и се опри на мен, защото и двамата знаем, че аз мога да бъда силен. Приеми, че постъпваш правилно, защото аз знам, че е правилно.
– Де да беше толкова лесно – отвърна Робърт и усети, че го пронизва копнеж.
Валънтайн изглеждаше мъничко развеселен, сякаш Робърт бе проявил детинско неразбиране на природата на нещата.
– То е точно толкова трудно, колкото сам го направиш – меко каза той. – Толкова лесно, колкото го оставиш да бъде.

* * *

Изабел мина покрай Саймън, докато той си тръгваше от лекцията.
– Девет часът вечерта, стаята на Джон – прошепна в ухото му.
– Какво?
Беше, сякаш му съобщаваше точното време и място на смъртта му... която, ако си заповядаше да си представи какво ли прави Изабел в стаята на Джон Картрайт, като нищо можеше да се окаже съвсем близо.
– Демон часът. Нали се сещаш, в случай че все още си решен да ни развалиш забавлението. – Тя му отправи дяволита усмивка. – Или да се включиш в него.
В изражението й се прокрадна предизвикателство, увереност, че не му стиска да направи нито едното, нито другото. Саймън неволно си припомни, че макар той да бе забравил, че някога я е познавал, Изабел не бе забравила нищичко за него. Всъщност спокойно би могло да се каже, че тя го познава по-добре, отколкото се познаваше самият той.

„
Вече не
", каза си Саймън. Една година в Академията, година, изпълнена с учение и битки, и кофеинова абстиненция, го беше променила. Не можеше да бъде другояче.


Въпросът бе:
в какво го беше превърнала?


* * *

Беше го излъгала за времето.
Естествено. Когато Саймън нахлу в стаята на Джон Картрайт, те почти довършваха ритуала.
– Не може да го направите – заяви той. – Спрете и помислете малко.
– Защо? – попита Изабел. – Дай ни поне една причина. Убеди ни, Саймън.
Не го биваше в речите. И тя го знаеше.

Изведнъж Саймън почувства, че го обзема ярост. Това бяха неговото училище, неговите приятели. Изабел не я беше грижа какво ще се случи тук. Може би нямаше никаква по-дълбока история, никаква спотаена болка. Може би бе точно такава, каквато изглеждаше, и нищо повече:
лекомислено момиче, което го беше грижа единствено за себе си.

Нещо дълбоко в него се разбунтува срещу тази мисъл, ала той го заглуши. Тук не ставаше дума за неговата не-връзка с неговото не-гадже. Не биваше да допусне да става въпрос единствено за това.

– То не просто е в разрез с правилата – заяви Саймън.
Как да обясни нещо, което изглеждаше толкова очевидно
? Бе, като да се опиташ да убедиш някого, че едно плюс едно е равно на две: то просто си беше така. – Не става дума само за това, че може да ви изключат и дори да ви изправят пред Клейва. То е нередно. Някой би могъл да пострада.

– Някой винаги пострадва – изтъкна Джордж и разтърка печално лакътя си, който само преди няколко дни Джули едва не бе посякла с меча си.
– Защото няма друг начин да се научим – отвърна Саймън вбесен. – Защото то е най-добрата от всички лоши възможности. Това тук? То е пълна противоположност на необходимо. Такива ловци на сенки ли искате да бъдете? Ловци на сенки, които си играят със силите на мрака, защото смятат, че са в състояние да се справят? Никога ли не сте гледали филми? Не сте ли чели комикси? Винаги се започва така – просто мъничко изкушение, само мъничко вкусване от злото и после, бум, светлинният ви меч става червен и ето че дишате през голяма черна маска и отсичате ръката на сина си просто от злоба.
Всички го зяпнаха с празни погледи.
– Забравете.

Беше смешно. Ловците на сенки знаеха повече от мунданите за почти всичко. Знаеха повече за демоните, за оръжията, за теченията от могъщество и магия, които правеха света такъв, какъвто бе. Ала не разбираха изкушението. Не разбираха колко е лесно да направиш един мъничък ужасен избор, а после втори и докато се усетиш, вече си се понесъл надолу по наклонената плоскост, право в бездната на ада.
Dura lex...
законът е суров. Толкова суров, че ловците на сенки бяха принудени да се преструват, че е възможно да бъдеш съвършен. Това бе единственото, което Саймън беше научил от лекциите на Робърт за Кръга. Веднъж поели надолу, ловците на сенки не спираха.

– Въпросът е там, че в тази ситуация можете единствено да загубите. Или глупавият ви имп ще излезе извън контрол и ще изяде цял куп ученици... или няма да го направи и вие ще решите, че следващия път може да призовете някой по-голям демон. И той вече ще ви изяде. Това е дефиницията на ситуация, в която можете само да изгубите.
– В думите му има логика – отбеляза Джули.
– Не е толкова тъп, колкото изглежда – призна Джон.
Джордж се прокашля.
– Може би...
– Може би трябва да продължим. – Изабел отметна черната си копринена коса, примига с големите си бездънни очи и се усмихна с неустоимата си усмивка... и сякаш бе направила магия над стаята, всички забравиха за съществуването на Саймън и се заеха да призоват демон.
Беше направил всичко, което можеше тук. Оставаше му само една възможност.
Саймън изхвръкна навън.

* * *


1984 г.

Майкъл изчака цяла седмица, преди да му зададе въпроса, от който Робърт се ужасяваше. Може би искаше да види дали Робърт няма сам да повдигне темата. Може би се опитваше да убеди себе си, че няма нужда да научи истината, че обича Робърт достатъчно, за да не го е грижа... ала очевидно се беше провалил.
– Искаш ли да се поразходим? – предложи той и Робърт се съгласи да се разходят за последен път в Брослиндската гора, макар да се беше надявал да стои далеч от нея чак до следващия семестър. Може би дотогава споменът за случилото се там щеше да избледнее. Сенките нямаше да му се струват толкова злокобни, земята – така пропита с кръв.

Нещата помежду им бяха особени през цялата седмица, тихи и сковани. Робърт пазеше тайната за онова, което бяха сторили с върколака, и отново и отново прехвърляше в главата си предложението на Валънтайн той да бъде неговата съвест и сила, че така би било по-лесно.
Майкъл...

Е, Робърт нямаше как да се досети за какво мисли Майкъл – за Валънтайн, за Илайза, за самия него. И именно това беше странното. Те бяха парабатай, двете половини на едно цяло. Робърт не би трябвало да се досеща. Преди винаги бе знаел.
– Е, добре, какво се случи наистина? – попита Майкъл, когато двамата навлязоха достатъчно навътре в гората и звуците от училищния двор вече не се чуваха. Слънцето все още не се беше скрило зад хоризонта, ала между дърветата лежаха дълги сенки и мракът настъпваше. – Какво направи Валънтайн на онзи върколак?
Робърт не беше в състояние да срещне погледа на своя парабатай.
– Точно каквото ти казах – сви рамене той.
– Никога досега не си ме лъгал. – В гласа на Майкъл имаше тъга и още нещо, нещо по-лошо – намек за нещо окончателно и безвъзвратно, сякаш се канеха да се сбогуват.
Робърт преглътна. Майкъл имаше право – никога преди това не го бе лъгал.
– Защото ти никога не си ме лъгал? – нападна го той.
Неговият парабатай имаше тайна и сега той я знаеше.
Валънтайн му беше казал.
Последва дълго мълчание. Най-сетне Майкъл проговори:
– Лъжа те всеки ден, Робърт.
Беше като ритник в стомаха.
Не беше просто тайна, не беше просто някакво момиче. Беше... Робърт дори не знаеше какво бе това.

Немислимо.

Той спря и се обърна невярващо към Майкъл.
– Ако се опитваш да ме шокираш, за да ме накараш да ти издам нещо...
– Не се опитвам да те шокирам. Просто... опитвам се да ти кажа истината. Най-сетне. Знам, че криеш нещо от мен, нещо важно.
– Не е вярно – настоя Робърт.
– Вярно е – каза Майкъл. – И то ми причинява болка. А ако това ми причинява болка, мога само да си представя... – Той не довърши, пое си дълбоко дъх, заповяда си да продължи. – Не бих могъл да го понеса, ако през всички тези години съм те наранявал по този начин. Дори и да не съм си давал сметка. Дори и ти да не си си давал сметка.
– Майкъл, изобщо не разбирам за какво говориш.
Двамата стигнаха до един паднал дънер, обрасъл с мъх.
Майкъл се отпусна върху него, придобил внезапно страшно изморен вид. Сякаш през последната година бе остарял със сто години. Робърт седна до него и сложи ръка на рамото му.
– Какво има? – Почука го леко по главата, мъчейки се да се усмихне, да убеди себе си, че Майкъл си беше такъв. Държеше се странно, но то не означаваше нищо. – Какво става в тази лудница, която наричаш ум?
Майкъл отпусна глава.
Изглеждаше толкова уязвим по този начин, с непокрит и оголен тил, че Робърт не можеше да го понесе.
– Влюбен съм – прошепна Майкъл.
Робърт избухна в смях, залян от облекчение.
– Това ли е всичко? Не мислиш ли, че вече съм се досетил, идиот такъв? Нали ти казах, Илайза е страхотна...
И тогава Майкъл каза още нещо.
Нещо, което Робърт не можеше да е чул правилно.
– Какво? – попита, макар че не искаше да го прави.
Този път Майкъл вдигна глава, срещна очите му и заяви ясно:
– Влюбен съм в теб.
Робърт скочи на крака още преди да бе осмислил думите.
Изведнъж му се стори много важно между тях с Майкъл да има разстояние. Голямо разстояние.
– Ти какво?
Не беше възнамерявал да изкрещи.
– Не е смешно – добави, опитвайки се да овладее гласа си.
– Не е шега. Влю...
– Не го казвай отново. Никога вече не го казвай.
Майкъл пребледня.
– Знам, че ти вероятно... знам, че ти не изпитваш същото, че не би могъл...
Изведнъж със сила, която едва не го повали, Робърт бе залян от спомени: дланта на Майкъл върху рамото му. Ръцете на Майкъл, които го прегръщат. Майкъл, който се бори с него. Майкъл, който нежно оправя хватката му около дръжката на меча. Майкъл, който лежи в леглото си на няколко крачки от него, нощ след нощ. Майкъл, който сваля дрехите си, улавя го за ръка и го издърпва в езерото Лин. Майкъл, гол до кръста, с мокра коса и блеснали очи, легнал в тревата до него.
Прииска му се да повърне.
– Не е нужно нищо да се променя – каза Майкъл и Робърт би се изсмял, ако не беше сигурен, че това ще го накара да повърне. – Все още съм си същият човек. Не те моля за нищо. Просто съм откровен. Просто исках да знаеш.
Ето какво знаеше Робърт: Майкъл бе най-добрият приятел, който бе имал някога, и навярно най-чистата душа, която познаваше. Знаеше, че би трябвало да седне до него и да го увери, че всичко е наред, че нищо не е нужно да се променя, че обетът, който си бяха дали, беше верен и завинаги. Че няма защо да се страхува от – стомахът на Робърт се преобърна при тази дума – любовта на Майкъл. Че самият Робърт бе изцяло хетеросексуален, че докосването на Мерис кара тялото му да се събужда за живот, че от спомена за голите гърди на Мерис се учестява пулсът му и че признанието на Майкъл не поставя нищо от това под съмнение. Знаеше, че трябва да му каже нещо окуражително, нещо от рода на: „Не мога да те обичам по този начин, но винаги ще те обичам".
Знаеше обаче и какво ще си помислят другите.
Какво щяха да си мислят за Майкъл... какво щяха да предположат за Робърт.
Хората щяха да говорят, да ги обсъждат, да подозират. Естествено, парабатаите не можеха да излизат заедно. Не можеха и... нищо друго. Ала Майкъл и Робърт бяха толкова близки, в такъв синхрон, че хората несъмнено щяха да искат да знаят дали Майкъл и Робърт не са еднакви.
Несъмнено щяха да се питат.
Беше положил такива усилия, за да стане мъжът, който беше, ловецът на сенки, който бе. Не бе в състояние да понесе хората отново да го гледат по онзи начин, сякаш е различен.
И не можеше да понесе Майкъл да го гледа така.

Ами ако и той започнеше да се пита?

– Никога вече няма да повториш това – заяви той студено. – А ако го направиш, то ще бъде последното, което ще ми кажеш някога. Разбра ли ме?
Майкъл просто се взираше в него с широко отворени, неразбиращи очи.
– И никога няма да говориш за това с никой друг. Няма да допусна хората да си мислят нещо такова за нас. За теб.
Майкъл смотолеви нещо неразбираемо.
– Какво? – попита Робърт рязко.
– Попитах какво ще си помислят?
– Ще си помислят, че си отвратителен – отвърна Робърт.
– Както си мислиш и ти?

Спри,
обади се глас в ума на Робърт.


Това е последният ти шанс
, каза гласът.

Ала го каза толкова тихичко.

Не беше сигурен.

– Да – заяви Робърт и го направи толкова твърдо, че да не остане никакво съмнение, че наистина го мисли. – Смятам, че си отвратителен. Дадох ти обет и ще устоя на него. Ала не искам да се заблуждаваш: между нас вече нищо няма да бъде същото. Всъщност от сега нататък между нас няма нищо, точка.
Майкъл не се опита да спори. Не каза нищо. Просто се обърна, побягна между дърветата и го остави сам.

Думите му, стореното от него... то беше непростимо и Робърт го знаеше. Той си каза:
Вината беше на Майкъл, решението беше на Майкъл.

Каза си, че прави единствено това, което трябва, за да оцелее.
Ала сега осъзна истината. Валънтайн беше прав. Той не беше способен на абсолютна любов или лоялност. Мислил бе, че Майкъл е изключението, доказателство, че би могъл да бъде сигурен в някого... че би могъл да бъде постоянен, независимо от всичко.
Ала това вече го нямаше.
Достатъчно, помисли си Робърт. Достатъчно се беше борил, достатъчно се бе съмнявал в собствените си решения, достатъчно бе ставал жертва на слабостта и липсата си на вяра. Щеше да приеме предложението на Валънтайн. Щеше да го остави да избира вместо него, да вярва вместо него. Щеше да направи всичко, което се налага, за да не го отделят от Валънтайн и Кръга, и неговата кауза.
Това бе всичко, което му беше останало.

* * *

Саймън се носеше по мрачни коридори, пързаляше се по покрити със слуз подове и вземаше на бегом очукани стълбища, без нито за миг да престава да ругае Академията, задето бе такъв лабиринт без мобилен обхват. Стъпалата му думкаха по изтърканите камъни, дробовете му се издуваха и въпреки че пътят му се стори безкраен, бяха минали едва няколко минути, преди да връхлети в кабинета на Катарина Лос.
Тя винаги беше там, денем и нощем, и тази вечер с нищо не беше различна.

А, беше мъничко различна
– Катарина не беше сама.

Стоеше зад бюрото си, скръстила ръце на гърдите си, с Робърт Лайтууд и декан Пенхалоу от двете си страни, и тримата имаха толкова мрачен вид, че сякаш го бяха очаквали. Той не си позволи да се поколебае или да помисли за последиците.
Нито пък за Изи.
– Група ученици се опитват да призоват демон – избъбри запъхтяно. – Трябва да ги спрем.
Никой не изглеждаше изненадан.
Някой се прокашля тихичко и когато се обърна, Саймън видя Джули Бовейл да се показва иззад вратата, която той бе отворил в лицето й.
– Какво правиш тук?
– Същото, което и ти – отвърна тя и като се изчерви, сви смутено рамене. – Май все пак беше достатъчно убедителен.
– Но как стигна тук преди мен?
– Минах по източното стълбище, естествено. А после по коридора зад стаята с оръжия...
– Ама той не свършва ли в трапезарията?
– Само ако...
– Навярно бихме могли да отложим тази увлекателна картографска дискусия за по-късно? – предложи Катарина Лос. – Струва ми се, че в момента имаме по-важна работа.
– Като например да дадем урок на идиотските ви ученици – изръмжа Робърт и изхвърча от кабинета.
Катарина и деканът го последваха.
Саймън и Джули се спогледаха притеснено.
– Ти, ъ, мислиш ли, че би трябвало да ги последваме?
– Вероятно – отвърна Джули и въздъхна. – Така поне ще могат да ни изключат всички накуп.
Двамата тръгнаха след учителите си, забавяйки нарочно крачка.
Когато наближиха стаята на Джон, крясъците на Робърт се чуваха чак в другия край на коридора. Не можеха да различат думите му през дебелата врата, ала силата и интонацията им правеха ситуацията съвсем ясна.
Саймън и Джули отвориха предпазливо вратата и се шмугнаха вътре.

Джордж, Джон и останалите бяха наредени до стената, с пребледнели лица и широко отворени очи, и изглеждаха така, сякаш се приготвяха за разстрел. Изабел стоеше до баща си...
грейнала?

– Провалихте се, до последния! – избумка гласът на Робърт Лайтууд. – От вас се очаква да бъдете най-добрите и най-умните в училището и това е, което правите? Предупредих ви за опасността от харизмата. Казах ви, че трябва да се борите за онова, което е правилно, дори ако това наранява онези, които обичате най-много. И никой от вас не ме чу.
Изабел се прокашля подчертано.
– Никой от вас, освен двама – поправи се Робърт и посочи с глава Саймън и Джули. – Добра работа. Изабел беше права за вас.
Саймън почувства, че му се завива свят.
– Всичко това е било глупав тест? – изскимтя Джон.
– Доста умен тест, мен ако питате – заяви декан Пенхалоу.
Катарина изглеждаше така, сякаш й се иска да каже едно-две неща по въпроса за глупави ловци на сенки, играещи на котка и мишка помежду си, но както обикновено, предпочете да си замълчи.
– Какъв процент от оценките ни ще бъде това? – попита Сунил.
Думите му бяха последвани от още викове. Дълга тирада за свещен дълг и безотговорност, и колко неприятна може да бъде една нощ, прекарана в тъмниците на Града на тишината. Робърт сипеше огън и жупел като Зевс, декан Пенхалоу правеше всичко по силите си да не звучи като бавачка, кастреща поверениците си, задето са си откраднали допълнителна курабия, а Катарина Лос подхвърляше по някоя и друга саркастична забележка за това, какво се случвало с ловци на сенки, решили, че ще е забавно да навлязат в територията на магьосниците. В един момент дори прекъсна Робърт Лайтууд, за да вметне многозначителна забележка за Дарт Вейдър... и да хвърли на Саймън лукав поглед, който го накара да се зачуди, не за първи път, точно колко отблизо го наблюдава и защо.

През цялото това време Изабел го гледаше, а в очите й имаше нещо неочаквано. Нещо, което доста приличаше на...
гордост.

– В заключение, следващия път ще слушате, когато по-възрастните от вас говорят – избумка Робърт Лайтууд.
– Защо някой би искал да чуе какво имаш да кажеш ти за правилния избор? – сопна се Изабел.
Лицето на Робърт поаленя. Той се обърна бавно, впивайки в нея онзи вледеняващ инквизиторски поглед, от който всеки друг би се свил, скимтейки, на кълбо. Изабел дори не трепна.
– Сега, когато приключихме с тази неприятна работа, ще ви помоля да ме оставите насаме с моята послушна дъщеря. Струва ми се, че трябва да си изясним някои неща – заяви той.
– Ама това е моята стая – изхленчи Джон.
Дори не беше нужно Робърт да казва каквото и да било – той просто обърна инквизиторския си поглед към него и Джон се сви.
И той, и всички останали избягаха от стаята, и Саймън тъкмо се канеше да ги последва, когато пръстите на Изабел се сключиха около китката му.
– Той ще остане – заяви тя на баща си.
– По никой начин.
– Саймън ще остане с мен или аз ще си тръгна с него – отсече Изабел. Ти решаваш.
– Ъ, нямам нищо против да изляза... – започна Саймън, изразът „нямам нищо против" беше учтив заместител на думите „отчаяно искам".
–Ще останеш – нареди Изабел.
Робърт въздъхна.
– Е, добре. Остани.
Това сложи край на обсъждането. Саймън приседна на леглото на Джон, мечтаейки си да стане невидим.
– Очевидно е, че не искаш да бъдеш тук – обърна се Робърт към дъщеря си.
– Какво ме издаде? Фактът, че поне милион пъти ти казах, че не искам да идвам? Че не искам да играя глупавите ти игрички? Че според мен те са жестоки, манипулативни и пълна загуба на време?
– Да отвърна Робърт. – Това беше.
– И все пак ме накара да дойда.
– Да.
– Виж, ако си си мислил, че малко време, прекарано насила заедно, ще оправи нещо или ще компенсира онова, което ти...
Робърт въздъхна тежко.
– Казвал съм ти и преди – случилото се между майка ти и мен няма нищо общо с теб.
– Има всичко общо с мен!
– Изабел... – Робърт хвърли поглед към Саймън и понижи глас. – Наистина бих предпочел да проведем този разговор без публика.
– Много жалко.
Саймън още по-отчаяно опита да се слее със стаята, надявайки се, че ако наистина се постарае, кожата му би могла да приеме същия оттенък като учудващо флоралния мотив на чаршафите на Джон.
– Чух лекцията ти, също като всички останали – мрачно каза Изабел.
– И двамата знаем, че историята, предназначена за обща консумация, никога не е цялата истина. – Робърт се намръщи. – Онова, което не разказах на учениците... което никога не съм казвал на когото и да било... е, че за разлика от повечето членове на Кръга, аз не бях това, което би могла да наречеш истински вярващ. Останалите, те наистина мислеха, че са мечът на Разиел в човешка форма. Да беше видяла майка ти, засияла от праведност.
– А, сега вината е изцяло на мама? Много хубаво, татко. Просто чудесно. И какво, от мен се очаква да реша, че си страхотен тип, защото си прозрял истината за Валънтайн, ала въпреки това си останал до него? Защото гаджето ти е казало така?
Робърт поклати глава.
– Не ме разбра. Аз съм този, чиято вина е най-голяма. Майка ти, останалите, те смятаха, че постъпват правилно. Обичаха Валънтайн. Обичаха каузата. Вярваха. Аз никога не можах да открия тази вяра... ала въпреки това продължих. Не защото смятах, че постъпвам правилно. А защото беше лесно. Защото Валънтайн изглеждаше толкова сигурен. Да заменя моята сигурност с неговата, ми се струваше пътят на най-малкото съпротивление.
– Защо ми казваш всичко това? – Част от отровата се беше отцедила от гласа на Изабел.
– Тогава не разбирах какво би било да си напълно сигурен в нещо – отвърна Робърт. – Не знаех какво е да обичаш нещо или някого без всякакви задръжки. Безусловно. Мислех си, че може би с моя парабатай, ала тогава... – Той преглътна онова, което се канеше да каже, и Саймън се зачуди какво ли би могло да бъде по-ужасно от онова, което вече бе признал. – В крайна сметка реших, че просто не го умея. Че не съм създаден за такава обич.
– Ако се каниш да ми кажеш, че си го открил с любовницата си... – Изабел потрепери.
– Изабел. – Робърт взе ръцете на дъщеря си в своите. – Казвам ти, че го открих с Алек. С теб. С...– Той сведе поглед. – С Макс. Вие, деца... променихте всичко.
– Затова ли години наред се отнасяше с Алек като с чумав? Така ли показваш на децата си, че ги обичаш?
При тези думи, ако изобщо беше възможно, Робърт придоби още по-засрамен вид.

– Да обичаш някого, не означава никога да не допускаш грешки – отвърна той. – А аз допуснах толкова много. Знам го. Някои от тях никога няма да мога да изкупя. Ала правя всичко по силите си с брат ти. Той знае колко много го обичам. Колко се гордея с него. Искам и ти да го знаеш. Вие, децата ми, сте единственото, в което съм напълно сигурен, единственото, в което винаги ще бъда сигурен. Не е Клейвът. Не е, за съжаление, и бракът ми.
Вие
. И ако трябва, ще прекарам остатъка от живота си, опитвайки се да ви докажа, че можете да бъдете сигурни в мен.


* * *

Партито беше адски скучно и дори Саймън бе принуден да признае, че навярно би се пооживило от един-два демона. Украсата (няколко жалки гирлянда, един-два спаднали балона с хелий и нарисуван на ръка плакат с (объркан) надпис: ПОЗДРАЛЕНИЯ) изглеждаше така, сякаш бе нахвърляна неохотно в последния момент от група наказани петокласници. Масата с неща за хапване беше отрупана с всичко, останало в края на семестъра, включително изсъхнали кроасани, йенска тенджера, пълна с оранжево желе, казан с яхния и няколко чинии, в които бяха нахвърляни невъзможни за идентифициране месни продукти. Тъй като в Идрис нямаше електричество и на никого не беше хрумнало да ангажира група, нямаше музика, ала неколцина от преподавателите бяха решили да направят акапелен квартет. (Което според Саймън не се броеше за музика.)
Той се размотаваше сам край купата с пунш (която миришеше на риба достатъчно силно, за да го разубеди да си сипе), когато Изабел се присъедини към него.
– Избягваш приятелите си?
– Приятели? – Саймън се изсмя. – Според мен имаш предвид „хора, които ме мразят в червата". Да, опитвам се да ги избегна.
– Не те мразят. Срамуват се, защото ти беше прав, а те бяха глупави. Ще им мине.
– Може би. – Не му се струваше вероятно, но пък кое ли от нещата, случили се през последната година, би могло да се нарече „вероятно"?
– Е, май трябва да ти благодаря, задето остана за онова с баща ми – каза Изабел.
– Не беше, като да ми остави кой знае какъв избор – напомни й Саймън.
Изабел се засмя почти дружелюбно.
– Наистина нямаш представа как действат този тип разговори, а? Аз ти казвам „благодаря", ти отвръщаш „няма защо".
– С други думи, ако ти кажа: благодаря, че излъга приятелите ми и ги накара да те вземат за шантава призователка на демони, за да могат да загазят пред декана, ти ще отговориш...?
– Няма защо да ми благодариш, че им дадох ценен урок. – Тя се усмихна широко. – Урок, от който ти очевидно не се нуждаеше.
– Аха. И като стана дума за това...– Въпреки че се беше оказало просто тест... въпреки че Изабел очевидно беше искала той да я издаде, Саймън продължаваше да се чувства виновен. – Съжалявам, че не се досетих какво правиш. Че ти нямах доверие.
– Беше игра, Саймън. Не се очакваше да ми имате доверие.
– Но точно аз не би трябвало да се хвана. Не и аз...
– Никой не би могъл да очаква от теб да ме познаваш. – В гласа на Изабел прозвуча невъзможна нежност. – Разбирам това, Саймън. Знам, че нещата между нас бяха... трудни, но не се заблуждавам. Реалността може и да не ми харесва, но не мога да я отрека.
Толкова много неща искаше да й каже.
Ала точно в този момент на високо напрежение, мозъкът му беше напълно празен.
Неловкото мълчание легна тежко между тях. Изабел се размърда.
– Е, ако това е всичко...
– Връщаш се на срещата си с Джон? – не можа да се сдържи Саймън. – Или... то също беше част от играта?
Надяваше се тя да не забележи жалката нотка на надежда в гласа му.
– Това беше друга игра, Саймън. Не ти ли хрумна, че ми е приятно да те измъчвам? – И отново онази дяволита усмивка, и Саймън почувства, че тя притежава силата да го възпламени; струваше му се, че гори.
– Значи, ти и той не...
– Джон не е точно моят тип.
Следващото мълчание бе мъничко по-комфортно. От онова, помисли си Саймън, в което се взираш захласнато в някого, докато напрежението не стане толкова осезаемо, че може да бъде уталожено единствено с целувка.

„
Просто се наведи към нея –
увещаваше той себе си, защото, макар да не можеше да си спомни как прави първата стъпка с момиче като нея, очевидно го беше сторил в миналото. Което означаваше, че е способен на това.
– Недей да бъдеш такъв страхливец и просто се НАВЕДИ КЪМ НЕЯ
."

Все още събираше кураж, когато моментът отмина. Изабел отстъпи назад.
– Е... какво всъщност пишеше в онова писмо?
Беше го научил наизуст. Би могъл да й го изрецитира на място, да й каже, че е невероятна, че дори ако умът му не си спомня как я е обичал, душата му завинаги бе оформена така, че да пасва с нейната, сякаш сърцето му бе щампосано с някаква формичка за сладки с нейните очертания. Ала да напише всички тези неща бе различно от това, да ги изрече на глас... и то на публично място.
Саймън сви рамене.
– Не си спомням. Просто ти се извинявах, задето ти се разкрещях онзи път. И онзи другия. Предполагам.
– О.

Дали изглеждаше разочарована? Облекчена? Подразнена?
Саймън се вглеждаше в лицето й в опит да разбере, ала то беше непроницаемо.

– Е... извинението се приема. И стига си ме зяпал така, сякаш имам буболечка на носа.
– Съжалявам. Отново.
– Ами... предполагам... аз също съжалявам, задето ти го върнах неотворено.
Саймън не помнеше дали му се беше извинявала преди. Не приличаше на човек, който се извинява на когото и да било.
– Ако някога ми напишеш друго писмо, може би дори ще го прочета – отвърна тя с пресилено безразличие.
– Учебната година свърши, забрави ли? Този уикенд се прибирам в Бруклин.
Струваше му се невъобразимо.
– В Бруклин няма ли пощенски кутии?
– Предполагам, бих могъл да ти изпратя картичка с Бруклинския мост – предложи Саймън... а после си пое дълбоко дъх и се хвърли с главата напред. – Или пък бих могъл да го доставя лично. В Института, имам предвид. Стига да искаш. Някой ден. Или нещо такова.
– Някой ден. Или нещо такова... – Изабел се замисли, оставяйки го да се тормози в продължение на няколко безкрайни, мъчителни секунди. А после усмивката й стана толкова широка, че Саймън се уплаши, че току-виж се подпалил. – Значи, си уговорихме среща.






НА РИЦАРИ, ЦАРЕ ДУШИТЕ

от Касандра Клеър и Робин Уосърман



КАКВО ПРАВИХ ПРЕЗ ЛЯТНАТА ВАКАНЦИЯ


от Саймън Люис



Това лято прекарах в Бруклин. Всяка сутрин тичах в парка. Веднъж срещнах една никси, която живееше в езерцето. Тя имаше...


Саймън Люис спря, за да потърси думата „рус" в английско-хтоническия си речник, но не я намери – очевидно понятия, свързани с цвета на косата, нямаха значение за обитателите на демонските измерения. Също както, установи той, думите, свързани със семейство, приятелство и гледане на телевизия. Саймън задъвка гумичката си, въздъхна и отново се наведе над страницата. На следващата сутрин трябваше да предаде на учителя си по хтонически съчинение от петстотин думи за това, как беше прекарал лятото, а след цял час работа беше написал приблизително... трийсет.


Тя имаше коса. И...


...
страхотни гърди
.


– Просто се опитвам да помогна – заяви съквартирантът на Саймън, Джордж Лъвлейс, навеждайки се над рамото му, за да довърши изречението вместо него.
– И се проваляш впечатляващо – каза Саймън, но не можа да потисне усмивката си.
Джордж му беше липсвал, и то повече, отколкото беше очаквал. Те всички му бяха липсвали повече, отколкото беше очаквал – не само новите му приятели, но и самата Академия за ловци на сенки, предсказуемият ритъм на дните, всички неща, от които месеци наред се беше оплаквал. Слузта, влагата, физзарядката сутрин, шумоленето на тварите, пъплещи зад стените... беше му липсвала дори супата. Саймън беше прекарал по-голямата част от първата си година в Академията, притеснявайки се, че мястото му не е там... че всеки миг някой ще разбере, че са допуснали ужасна грешка, и ще го изпрати обратно у дома.
Едва когато се прибра в Бруклин, мъчейки се да заспи под чаршафите си с Батман, докато майка му похъркваше в съседната стая, си даде сметка, че у дома вече не беше тук.
Най-неочаквано истинският му дом беше станала Академията за ловци на сенки.
Парк „Слоуп" не беше какъвто си го спомняше, не и с малките върколачета, които лудуваха из участъка за кучета в „Проспект Парк", магьосниците, продаващи домашно сирене и любовни отвари на открития пазар на „Гранд Арми Плаза", вампирите, излежаващи се на брега на Гоуанъс и мятащи угарките си по разхождащите се хипстъри. Саймън непрекъснато трябваше да си напомня, че те винаги са си били там – беше се променил не кварталът, а той. Той бе онзи, който сега притежаваше Зрението. Той бе онзи, който се стряскаше от трепкащите сенки, а когато Ерик прояви неблагоразумието да се прокрадне зад него, той инстинктивно го преметна във въздуха и го тръшна на земята с безупречна джудо хватка.
– Човече – изохка Ерик, зяпайки го с ококорени очи от изсъхналата августовска трева. – Долу, войнико.
Ерик, естествено, мислеше, че Саймън бе прекарал годината във военно училище... също както смятаха останалите му приятели, майка му и сестра му. Да лъже всички, които обича – това бе още нещо, по което сегашният му живот в Бруклин бе различен, и може би онова, от което най-много искаше да избяга. Едно бе да лъже къде е бил цяла година, да скалъпва разни истории за строеви подготовки и гадни сержанти, повечето от които – задигнати от калпави филми от осемдесетте. Съвсем друго – да лъже за това, кой беше. Трябваше да се преструва, че е момчето, което те си спомнят, онзи Саймън Люис, който смяташе, че демони и магьосници съществуват единствено по страниците на комиксите, същият, чийто най-близък досег до смъртта беше задавяне: с бадем с шоколадова глазура. Ала той вече не беше онзи Саймън, ни най-малко. Може и да не беше ловец на сенки, още не... но не беше и мундан и му беше омръзнало да се преструва.
Единственият човек, пред когото не се налагаше да се преструва, беше Клеъри и докато седмиците напредваха, той прекарваше все повече и повече време с нея, разхождайки се из града и слушайки истории за момчето, което беше някога. Саймън все още не можеше да си спомни напълно какво бяха означавали двамата един за друг в онзи живот, спомените за които му бяха отнели с магия... ала миналото като че ли имаше все по-малко значение.
– Знаеш ли, аз също не съм онази, която бях някога – казала му беше Клеъри един ден, докато двамата пиеха четвъртото си кафе в „Джава Джоунс". Саймън правеше всичко по силите си да превърне кръвта си в кофеин, в подготовка за септември. Академията беше зона, свободна от кофеин.
– Понякога предишната Клеъри ми се струва точно толкова далечна, колкото сигурно ти се струва някогашният Саймън.

– Тя липсва ли ти? – попита Саймън, ала всъщност искаше да каже:
Той липсва ли ти?
Предишният Саймън. Другият Саймън. По-добрият, по-смел Саймън, онзи, който той тайничко се страхуваше, че никога няма да бъде отново.

Клеъри бе поклатила глава, при което огнените й къдрици се бяха разпилели по раменете, а зелените й очи бяха грейнали с абсолютна увереност.
– Ти също не ми липсваш вече – добавила бе с онази плашеща, почти свръхестествена способност да знае какво се случва в главата му. – Защото си те върнах обратно. Или поне се надявам...
Саймън бе стиснал ръката й. Този отговор бе достатъчен и за двама им.
– И като стана дума за това, какво си правил през лятото –  рече Джордж сега и се тръшна върху провисналия си матрак, – ще ми кажеш ли някога?
– Какво да ти кажа?
Саймън се облегна в стола си... ала злокобното скърцане на дърво бързо го накара да се наведе напред. Като второкурсници, Саймън и Джордж бяха получили възможността да си изберат стая на горните нива, но и двамата бяха предпочели да останат в подземието. Саймън доста се беше привързал към мрачната влага... и бе открил, че си има преимущества да се намираш толкова далеч от любопитните очи на преподавателите. Да не споменаваме пък критичните погледи на учениците от елитния поток. Макар че повечето от нефилимските деца в неговия курс в крайна сметка бяха допуснали, че все пак е възможно мунданските им съученици също да имат какво да предложат, сега имаше цял нов курс и Саймън изобщо не го влечеше мисълта да им дава същия урок. И все пак, докато столът му се опитваше да реши дали да се строши, или не, а нещо космато и сиво пробяга покрай краката му, той се зачуди дали беше твърде късно да размисли.
– Саймън, мой човек. Смили се над мен. Знаеш ли как прекарах лятото аз?
– В стригане на овце? – Джордж му беше изпратил цял наръч картички през последните два месеца. Отпред имаше снимки на идиличната шотландска провинция, а отзад – съобщения, въртящи се около една и съща тема:




Скучно ми е.


Толкова ми е скучно.


Някой да ме убие.


Твърде късно, вече съм мъртъв.




– В стригане на овце – потвърди Джордж. – В хранене на овце. В пасене на овце. Оплескан овчи тор. Докато ти... ти си правил кой знае какво с една чернокоса мадама супервоин. Нека се порадвам поне на твоите подвизи.
Саймън въздъхна. Джордж се беше сдържал в продължение на четири дни и половина. Което навярно бе повече, отколкото той имаше право да очаква.
– Защо си мислиш, че съм правил каквото и да било с Изабел Лайтууд?

– Ами не знам, може би защото последния път когато се видяхме, ти говореше само за нея? – Джордж заговори с ужасен американски акцент: –
Какво да правя на срещата си с Изабел? Какво да кажа на срещата си с Изабел? Какво да облека за срещата си с Изабел? О, Джордж, ти бронзов шотландски бог на любовта, кажи ми какво да правя с Изабел.

– Не си спомням подобни думи да са излизали от устата ми.
– Перифразирах езика на тялото ти – заяви Джордж. – А сега разправяй.
Саймън сви рамене.
– Не се получи.
– Не се получи? – Веждите на Джордж за малко да изхвръкнат от челото му. – Не се получи?
– Не се получи – потвърди Саймън.
– Искаш да ми кажеш, че с твоята епична любовна история с най-готината нефилимска мадама от това поколение, обхванала няколко измерения и спасявания на света, е свършено, и ми го сервираш просто така, със свиване на рамене и едно – гласът му отново придоби американски акцент, – не се получи?
– Аха. Точно това ти казвам. – Саймън се опита да придаде нехайно звучене на гласа си, ала очевидно се беше провалил, защото Джордж стана и го тупна леко по рамото.
– Съжалявам, мой човек – тихо каза той.
Саймън отново въздъхна.
– Аха.


Как прекарах лятната ваканция от Саймън Люис




Прецаках шансовете си с най-невероятното момиче на света.


Не веднъж, не два пъти, а цели три пъти.


Тя ме заведе на среща в любимия си нощен клуб, където аз цяла нощ стоях като някакъв идиотски пън, а веднъж буквално се препънах в собствените си крака. След което я изпратих до Института и й стиснах ръката за лека нощ.


Да, правилно го прочетохте: Стиснах. Й. Ръката.


След което я заведох, на среща номер две, в любимото ми кино, където я накарах да изгледа маратон с „Междузвездни войни: Войната на клонингите" и не забелязах, когато тя заспа, след което, без да искам, обидих вкусовете й, защото откъде да знам, че някога е излизала с магьосник с опашка, и не че изобщо исках да го знам, и както и да е, всичко завърши с още едно ръкостискане за лека нощ.


Среща номер три, още една от гениалните ми идеи – двойна среща заедно с Клеъри и Джейс. Което би било окей, стига Клеъри и Джейс да не бяха влюбени повече, отколкото е била влюбена, която и да било двойка в историята на любовта, и да не съм сигурен, че правеха нещо под масата, защото веднъж Джейс отърка крак в моя погрешка. (Поне си мисля, че беше погрешка.) (Силно се надявам да е било погрешка!) А после ни нападнаха демони, защото Клеъри и Джейс очевидно са нещо като магнит за демони, и аз бях нокаутиран точно за трийсет секунди и след това останах да си лежа в един ъгъл, докато другите спасяваха положението, а Изабел пак направи онова с богинята воин. Защото тя е невероятна богиня воин... а аз съм слабак.


След това те всички отидоха на някакво страхотно пътешествие из страната, за да преследват демоните, които бяха изпратили другите демони да ни нападнат, и не ми позволиха да тръгна с тях. (Виж по-горе относно: моето слабачество.) А после, когато се върнаха, Изабел не ми се обади повече, вероятно защото коя ли богиня воин иска да излиза с някакъв свиващ се по ъглите слабак? Аз не й се обадих по същата причина... и понеже си мислех, че може би тя ще ми се обади.


Което тя не направи.


Край


Саймън реши да помоли учителя си по хтонически да му даде отсрочка.

* * *

Програмата за втората година се оказа същата като тази за първата... с едно изключение. Тази година, докато месеците, оставащи до Извисяването им, намаляваха, от възпитаниците на Академията за ловци на сенки се очакваше да изучават актуалните събития. Макар че, ако се съдеше по наученото досега, мислеше Саймън, часовете, в които им преподаваха за актуалните събития, спокойно можеха да бъдат преименувани във „Феите са отвратителни".
Всеки ден нефилимски и мундански второкурсници се натъпкваха в една от класните стаи, които предишната година бяха заключени. (Нещо, свързано с демонски наплив на буболечки.) Напъхваха се в ръждясали чинове, предвидени за ученици наполовина по-малки от тях, и слушаха, докато професор Фрийман Мейхю им разясняваше Студения мир.
Фрийман Мейхю беше кльощав, плешив мъж с посивяващи хитлеровски мустачки и макар да започваше всяко изречение с думите: „Когато аз се борех с демони...“, бе трудно да си го представиш как се преборва дори с настинка. Мейхю смяташе за свой дълг да убеди учениците си, че феите са хитри, ненадеждни, безсърдечни и – не че „пъзливите политици", ръководещи Клейва, биха го признали – достойни за изтребление.

Учениците бързо разбраха, че всяко несъгласие (и дори прекъсване за въпрос) караше кръвното на Мейхю да скача, върху черепа му разцъфваше сърдито алено петно и той се сопваше: „
Вие бяхте ли там? Не мисля така
!"

Тази сутрин Мейхю бе отстъпил класната стая на едно момиче с няколко години по-голямо от Саймън. Бяло-руса коса падаше на тежки букли около раменете й, синьо-зелените й очи искряха, а устните й бяха свити в тънка линия, която издаваше, че би предпочела да е където и да било, но не и тук. Професор Мейхю стоеше до нея, ала Саймън забеляза, че се държеше настрани и внимаваше да не й обърне гръб. Страхуваше се.
– Хайде – подкани я той рязко. – Кажи им името си.
Приковало очи в пода, момичето измърмори нещо.
– По-високо – сопна се Мейхю.
Момичето най-сетне вдигна глава и погледна класа пред себе си; когато заговори, гласът й беше силен и ясен:
– Хелън Блекторн – заяви тя. – Дъщеря на Андрю и Елеонор Блекторн.
Саймън я погледна по-внимателно. Хелън Блекторн бе име, което познаваше добре от разказите на Клеъри за Тъмната война. Семейство Блекторн бяха изгубили страшно много във войната, ала според него никой не бе изгубил повече от Хелън и брат й Марк.
– Лъжкиня! – кресна Мейхю. – Опитай още веднъж.
– След като съм способна да лъжа, не би ли трябвало това да доказва нещо? – попита Хелън, ала беше очевидно, че знае отговора.
– Известни са ти условията на присъствието ти тук – сопна се Мейхю. – Кажи им истината или си върви вкъщи.
– Онова място не е моят дом – отвърна Хелън тихо, но твърдо.
След Тъмната война тя бе изпратена в изгнание (не че някой използваше официално тази дума) на остров Врангел, арктически аванпост, където бяха съсредоточени магическите бариери на света. Освен това, доколкото Саймън знаеше, беше безлюдна, замръзнала пустош. Официално, Хелън и нейната приятелка Ейлийн Пенхалоу изучаваха магическите бариери, които след края на Тъмната война трябваше да бъдат съградени наново. Неофициално, Хелън изтърпяваше наказание за това, каква се беше родила. Клейвът бе решил, че въпреки проявената храброст по време на Тъмната война, въпреки че по-малките й братя и сестри бяха останали сираци и си нямаха никой, който да се грижи за тях, освен един чичо, когото почти не познаваха, на Хелън не можеше да й се има доверие да остане с тях. От Клейва смятаха, че макар кожата й да можеше да носи ангелските руни, тя не беше истински ловец на сенки.
Саймън смяташе, че онези от Клейва са идиоти.
Нямаше никакво значение, че не носи оръжие, че е облечена в бледожълта риза и дънки и по кожата й не се виждат руни. Беше съвършено ясно, дори само от стойката й и от начина, по който се владееше, превръщайки яростта в достойнство, че Хелън Блекторн беше ловец на сенки. Воин.
– Последна възможност – изръмжа Мейхю.
– Хелън Блекторн – заяви момичето отново и отметна косата си назад, разкривайки деликатни бледи уши, завършващи с изострено елфическо връхче. – Дъщеря на ловеца на сенки Андрю Блекторн и лейди Нериса. От Двора на феите.
При тези думи Джули Бовейл се изправи и без да каже нито дума, излезе от стаята.
Саймън й съчувстваше, или поне се опита. През последните часове на Тъмната война един елф бе убил сестрата на Джули пред очите й. Ала Хелън не беше виновна за това. Хелън бе елф едва наполовина и не тази половина имаше значение.
Не че някой в Клейва (или в класната стая) го вярваше. Учениците зашепнаха и между тях запрехвърчаха обиди за елфи. В предната част на стаята, Хелън стоеше съвършено неподвижна, сключила ръце зад гърба си.

– О, я млъквайте – обади се Мейхю на висок глас и Саймън се зачуди (
не за първи път
) защо изобщо беше станал учител, при положение че единственото, което сякаш мразеше повече от младежите, бе задължението да им преподава. – Не очаквам никой от вас да прояви уважение към тази... особа. Ала тя е тук, за да ви разкаже нещо поучително, и вие ще я изслушате.

Хелън се прокашля.
– Баща ми и брат му някога били ученици, също като вас. – Гласът й звучеше тихо и безстрастно, сякаш говореше за непознати. – Навярно също като вас, те не си давали сметка колко опасни могат да бъдат феите. И това едва не ги унищожило.
– Андрю, баща ми, бил във втори курс – продължи Хелън, – а Артър в първи. Обикновено второкурсниците били изпращани на мисия в земите на феите, ала всички знаели, че Артър и Андрю се бият най-добре рамо до рамо. Това се случило много преди Студения мир, естествено, когато феите се подчинявали на Съглашенията. Ала това не им пречело да нарушават правилата, когато смятали, че ще им се размине. Отвлечено било нефилимско дете. Десет ученици от Академията, придружавани от един учител, били изпратени да го върнат обратно.
Мисията била успешна... или поне би била, ако заради една хитра фея баща ми не се одраскал на някакъв храст. Без да се замисли, той облизал кръвта от малката раничка... и заедно с нея глътнал малко от сока на плодовете на храста.
Това, че изпил нещо в царството на елфите, го направило пленник на прищевките на кралицата и тя му наредила да остане. Артър пожелал да остане заедно с него. Ето колко много се обичали братята.
Учителят от Академията бързо се споразумял с кралицата и пленничеството им щяло да трае само един ден.
Преподавателите в Академията открай време са много умни. Ала елфите са още по-хитри. Онова, което било един ден в нашия свят, продължило много по-дълго в царството на феите.
Продължило години.
Баща ми и чичо ми открай време били тихи момчета, които обичали книгите. Служели храбро на бойното поле, ала предпочитали библиотеката. Не били готови за онова, което им се случило след това.
А то било, че срещнали лейди Нериса от Двора на феите. Феята, станала моя майка. Феята, чиято красота бледнеела единствено пред нейната жестокост.
Баща ми никога не ми е разказвал какво е изтърпял в ръцете на лейди Нериса, не ми е казвал и чичо ми. Ала когато се завърнали, и двамата дали пълен отчет на инквизитора. Аз бях... поканена да го прочета и да ви изложа подробностите.
Ето ги и тях: В продължение на седем години лейди Нериса направила от баща ми своя играчка. Привързала го към себе си, не с окови, а с черна елфическа магия. Докато прислужниците й го държали, тя сложила сребърна огърлица около шията му. Огърлицата била омагьосана и го карала да вижда лейди Нериса не такава, каквато била, едно чудовище, а като неземно чудо. Тя излъгала очите и сърцето му и превърнала омразата, която изпитвал към похитителката си, в любов. Или поне в някаква изкривена елфическа версия на любов. Клаустрофобично боготворене. Готов бил на всичко за нея. И в продължение на седем години наистина правел всичко за нея.
И разбира се, Артър, брат му, по-малък от него и дребен за годините си. Мил, казват. Деликатен.
Лейди Нериса нямала полза от него, освен като играчка, инструмент, нещо, с което да измъчва баща ми и да укрепва лоялността му.
Нериса принудила баща ми да прекара всички онези години в любов; Артър принудила да живее в болка.
Горели го жив, безброй пъти. Елфическият огън поглъщал плътта и костите му, ала не го убивал.
Бичували го с верига от тръни, оставяща по гърба му рани, които никога нямало да се изличат.
Приковали го към земята с белезници около китките и глезените, сякаш бил див звяр, и го принудили да гледа как най-страшните му кошмари се разиграват пред очите му, елфически магии, от които виждал как онези, които обичал най-много, умират мъчително пред очите му.
Оставили го да вярва, че брат му го е изоставил, че е избрал любовта си към една фея пред собствената си плът и кръв, и това било най-страшното от всичко.
Артър бил прекършен. Отнело само една година. Следващите шест години елфите прекарали, тъпчейки и надсмивайки се над отломките от душата му.

И все пак.

Артър бил ловец на сенки, а те никога не бива да бъдат подценявани. Един ден, полуобезумял от болка и скръб, той получил видение за бъдещето, за хиляди дни на агония, десетилетия, векове, прекарани в царството на елфите, докато той остарявал и се превръщал в съсухрено, прекършено създание, преди отново да го върнат в собствения му свят, само за да открие, че там е минал едва ден. Че всички, които познавал, са млади и здрави. И че се молели той да умре, та да не трябва да живеят с онова, в което се бил превърнал. Царството на елфите било земя отвъд времето; можели да му откраднат целия живот, можели да му дадат времето на десет живота, изпълнени с мъчения и болка, и пак да удържат на думата си.
Ужасът на подобна съдба се оказал по-силен от болката и му дал силите, необходими, за да разкъса оковите. Принуден бил да се бие със собствения си брат, който, в плен на магията, вярвал, че трябва да защити лейди Нериса с цената на всичко. Артър съборил баща ми на земята и със собствената кама на лейди Нериса я разрязал от шията до гърдите. Със същата кама разсякъл огърлицата около врата на баща ми. И заедно, най-сетне свободни, те избягали от царството на елфите и се завърнали в света. И двамата все така носещи белезите си.
След като докладвали на инквизитора, те напуснали Идрис и се разделили. Тези братя, някога близки като парабатаи, не били в състояние да понесат гледката на другия. Всеки от тях напомнял на другия за това, което бил понесъл и изгубил. Никой от тях не можел да прости на другия за онова, в което успял, и това, в което се провалил.
Навярно накрая все пак щели да се сдобрят.
Ала Артър отишъл в Лондон, а баща ми се завърнал в Лос Анджелис, където много скоро се влюбил в една от ловците на сенки, подготвящи се в Института. Тя също го обикнала и му помогнала да забрави онези кошмарни години. Двамата се оженили. Родил им се син. Били щастливи... а после един ден на вратата им се позвънило. Майка ми навярно хранела малкия Джулиън или го приспивала; баща ми се бил заровил в книгите си. Един от двамата отворил вратата и открил на прага две кошници, във всяка от тях – по едно спящо пеленаче. Брат ми Марк и аз. В омагьосаното си състояние баща ми дори не знаел, че лейди Нериса родила две деца.
Баща ми и неговата съпруга Елеонор ни отгледаха така, сякаш бяхме пълнокръвни ловци на сенки. Сякаш бяхме техни деца. Сякаш не бяхме нечистокръвни чудовища, подхвърлени сред тях от враговете им. Сякаш не бяхме постоянно напомняне за унищожение и мъчения, за дългия кошмар, който баща ми положил такива усилия да забрави. Направиха всичко по силите си, за да ни обикнат. Може би наистина ни обичаха, толкова доколкото изобщо е възможно. Уверяват ме обаче, че Андрю и Елеонор Блекторн били прекрасни ловци на сенки. Така че несъмнено са били достатъчно умни, та дълбоко в себе си да знаят, че никога не може да ни се има пълно доверие.
Доверявайте се на елфите на свой риск, защото тях не ги е грижа за нищо, освен за себе си. Те сеят единствено разруха. И предпочитаното им оръжие е човешката любов.
Това е урокът, който поискаха от мен да ви предам. Така и сторих.

* * *

– Какво, по дяволите, беше това? – избухна Саймън в мига, в който класът беше разпуснат.
– Нали! – Джордж се облегна тежко на каменната стена в коридора... и начаса съжали, когато нещо зелено и бавно изпълзя иззад рамото му. – Искам да кажа, знаех, че феите са малки гадинки, но кой да предположи, че са толкова зли?
– Аз знаех – заяви Джули, лицето й беше по-бледо от обикновено. Чакаше ги пред класната стая... и по-точно, чакаше Джон Картрайт, с когото май бяха станали двойка. Джули бе дори още по-красива от Джон и почти толкова голям сноб, колкото беше и той, ала въпреки това Саймън си беше мислил, че има малко по-добър вкус.
Джон обви ръка около нея и тя се сгуши до мускулестото му тяло.

„
Правят го да изглежда толкова лесно
", помисли си Саймън с учудване. Но разбира се, така беше с ловците на сенки – те правеха всичко да изглежда съвсем лесно.

Беше мъничко отблъскващо.
– Не мога да повярвам, че са измъчвали онзи нещастник в продължение на седем години – каза Джордж.
– Ами брат му! – възкликна Беатрис Мендоса. – Това е дори още по-лошо.
Джордж зяпна невярващо.
– Според теб да те накарат да се влюбиш в сексапилна елфическа принцеса е по-страшно от това, да те горят жив няколкостотин пъти?
– Според мен...
Саймън се прокашля.
– Ъ, всъщност имах предвид, какво по дяволите беше това с Хелън Блекторн? Защо я докараха пред нас като някаква панаирджийска атракция, принуждавайки я да ни разкаже тази ужасна история за майка си?
В мига, в който Хелън беше приключила със своя разказ, професор Мейхю на практика я беше изгонил от стаята. Хелън изглеждаше така, сякаш й се иска да го обезглави... ала вместо това беше навела глава и се беше подчинила. Саймън никога досега не бе виждал ловец на сенки да се държи по този начин, сякаш беше... опитомена. Струваше му се отблъскващо нередно.
– Не мислиш ли, че в този случай думата „майка" не е съвсем уместна? – попита Джордж.
– И какво, според теб на нея й беше забавно? – попита Саймън невярващо.
– Според мен много неща не са забавни – заяви Джули студено. – Според мен да гледаш как посичат сестра ти надве също не е особено забавно. Така че, ще ме прощаваш, ако не ме е особено грижа за това нечистокръвно създание и така наречените му чувства.
Гласът й изневери на последната дума и тя рязко се измъкна изпод ръката на Джон и се втурна по коридора.
Джон впери свиреп поглед в Саймън.
– Браво на теб, Люис.
И той хукна след Джули, оставяйки Саймън, Беатрис и Джордж неловко смълчани.
След един напрегнат момент Джордж потърка небръснатата си брадичка.
– Мейхю действително беше прекалено суров. Държа се, сякаш тя е престъпница. Личеше си, че всеки миг очаква да го намушка с парче тебешир или нещо такова.
– Тя е фея – изтъкна Беатрис. – С тях трябва да си постоянно нащрек.
– Наполовина фея – поправи я Саймън.
– Не смяташ ли, че е достатъчно? От Клейва трябва да са мислили така – отвърна Беатрис. – Иначе защо ще я изпращат в изгнание?
Саймън изсумтя.
– Да, защото от Клейва винаги са прави.
– Брат й язди заедно с Дивия лов – не отстъпваше Беатрис. – Какво по-елфическо от това?
– Не е по негова вина – възрази Саймън. Клеъри му беше разказала как елфите бяха отвлекли Марк Блекторн по време на клането в Лосанджелиския институт. Как от Клейва отказвали дори да се опитат да го върнат. – Там е против волята си.
Беатрис започваше да се дразни.
– Няма как да си сигурен. Никой не може да е сигурен.
– Какво ти става? – попита Саймън. – Никога досега не си се хващала на тези антидолноземски глупости.
Саймън може и да не си спомняше много добре дните си като вампир, ала държеше да не се сприятелява с никой, който бе склонен първо да намушква с кол, а после да задава въпроси.
– Не съм против долноземците – настоя Беатрис, преливаща от морално превъзходство. – Нямам нищо против върколаците и вампирите. Нито против магьосниците, очевидно. Ала с феите е различно. Каквото и да прави Клейвът с тях, или на тях, е за наше добро. За да ни защитят. Не смяташ ли, че е възможно да знам за това малко повече от теб?
Саймън направи физиономия.
– Казано като истински ловец на сенки.
Беатрис го изгледа особено.
– Саймън... даваш ли си сметка, че изричаш „ловец на сенки" почти като обида?
Това му затвори устата. Беатрис рядко говореше толкова остро на когото и да било, особено пък на него.
– Аз...
– Ако смяташ, че е толкова ужасно да си ловец на сенки, не разбирам какво правиш тук. – С тези думи тя се отправи към стаята си, която, също като стаите на останалите второкурсници от елитния поток, се намираше високо в една от кулите с хубаво южно изложение и изглед към поляните.
Джордж и Саймън се обърнаха и поеха в обратната посока, към подземието.

– Днес май не си спечели много приятели – отбеляза Джордж жизнерадостно и го тупна на шега. Това беше неговият начин да каже
: не се тревожи, ще им мине.

Двамата крачеха по коридора един до друг. Лятното почистване изобщо не се беше отразило на капещите тавани и локвичките от подозрително миришеща слуз, с които беше осеян пътят към подземието... а може би стремежите за чистота на Академията не обхващаха и стаите на утайките. Така или иначе, след всичкото това време Саймън и Джордж вече спокойно биха могли да изминат пътя с вързани очи: заобикаляха локви и избягваха пръскащи тръби по навик.
– Никого не исках да разстроя – каза Саймън. – Просто не смятам, че е правилно.
– Вярвай ми, мой човек, съвсем ясно даде да се разбере. И очевидно аз съм съгласен с теб.
– Така ли? – Саймън усети как го залива вълна на облекчение.
– Естествено. Не затваряш цялото стадо само защото една овца пасе не там, където трябва, нали така?
– Ъ... да.
– Просто не разбирам защо толкова се тормозиш. – Джордж беше от онези, които рядко се тормозеха за каквото и да е, или поне не си го признаваше. Твърдеше, че апатията била семейното им верую. – Заради това с вампирството ли е? Нали знаеш, че никой не мисли за теб по този начин.
– Не, не е това. – Саймън знаеше, че сега приятелите му почти не се сещат за вампирското му минало – смятаха, че това няма значение. Понякога Саймън не беше толкова сигурен – някога той бе мъртъв... как беше възможно нещо такова да няма значение?
Ала сега не ставаше дума за това.
Просто не беше правилно, нито начинът, по който професор Мейхю беше командвал Хелън, сякаш беше дресирано куче, нито пък начинът, по който останалите говореха за феите... сякаш само защото някои от елфите бяха предали ловците на сенки, всички елфи бяха виновни, сега и завинаги.
Може би беше това: идеята за вина, предаваща се през поколенията, греховете на бащите, наказанието за които бе стоварено не само върху синовете, но и върху приятелите, съседите и дори познатите им, които по една случайност имат същите заострени уши. Не можеш да осъдиш цял народ (или, в този случай, долноземска раса) само защото не ти харесва как са се държали неколцина от тях. Саймън беше прекарал достатъчно време в еврейското училище, за да знае как свършват обикновено подобни неща. За щастие, преди да успее да измисли обяснение за Джордж, което да не включва името на Хитлер, професор Катарина Лос изникна пред тях.
Буквално се материализира сред един доста театрален облак от дим. Една от привилегиите на магьосниците, помисли си Саймън, макар че подобни демонстрации не бяха в стила на Катарина. Обикновено тя така се сливаше с останалите преподаватели в Академията, че никак не бе трудно да забравиш, че е магьосница (ако не се броеше синята й кожа, естествено). Саймън обаче беше забелязал, че винаги когато в училището имаше друг долноземец, Катарина полагаше особени усилия да подчертае своето магьосничество.
Не че Хелън беше долноземка, напомни си Саймън.
От друга страна, самият той също не беше долноземец (или поне не беше такъв вече повече от година), а Катарина настояваше да го нарича „дневни вампире". Според нея бил ли си веднъж долноземец, си оставаш долноземец завинаги, макар и по един малък, подсъзнателен, вкоренен в душата начин. Тя винаги звучеше толкова сигурна в това, сякаш знаеше нещо, което Саймън не знаеше. След като си поприказваше с нея, Саймън често се улавяше, че докосва кучешките си зъби, сякаш за да се увери, че не са му пораснали вампирски зъби.
– Може ли да поговорим за малко, дневни вампире? Насаме?
Джордж, който беше мъничко нервен в присъствието на Катарина, откакто тя го беше превърнала, макар и за съвсем кратко, в овца, очевидно само беше чакал повод да избяга и сега побърза да се възползва.
Саймън откри, че е учудващо доволен да остане насаме с Катарина; поне тя със сигурност щеше да бъде на негова страна.
– Професор Лос, няма да повярвате какво се случи току-що в часа на професор Мейхю...
– Как прекара лятото, дневни вампире? – Тя му отправи тъничка усмивка. – Приятно, надявам се? Без твърде много слънце?
През цялото време, откакто я познаваше, Катарина Лос никога не си беше губила времето с празни приказки. Доста странен момент да започне сега.
– Знаехте, че Хелън Блекторн е тук, нали? – попита той.
Катарина кимна.
– Знам, общо взето, всичко, което се случва тук. Мислех, че си го разбрал.
– В такъв случай несъмнено знаете как се държа с нея професор Мейхю.
– Като с нещо по-нисше от човешко същество, предполагам?
– Точно така! – възкликна Саймън. – Като нещо, изстъргано от подметката на обувката му.
– От опит знам, че професор Мейхю се държи така с почти всички.
Саймън поклати глава.
– Ако го бяхте видели... това беше по-лошо. Може би трябва да кажа на декан Пенхалоу? – Идеята му хрумна в мига, в който я изрече, но наистина му хареса. – Тя би могла... и аз не знам... – Не беше, като да може да го накаже да остане след часовете. – Нещо.
Катарина сви устни.
– Постъпи така, както смяташ за правилно, дневни вампире. Но нека те предупредя, че декан Пенхалоу няма особена власт по въпроса за отношението към Хелън Блекторн.
– Ала тя е деканът. Би трябвало... О!
Бавно, ала сигурно, нещата започнаха да си идват на място. Декан Пенхалоу беше братовчедка на Ейлийн Пенхалоу. Приятелката на Хелън. По всеобщо мнение Джия Пенхалоу, майка на Ейлийн и консул, не можела да бъде безпристрастна и се бе оттеглила от решаването на въпроса за това, как да постъпят с Хелън. Ако дори консулът не би могъл да се застъпи за Хелън, деканът най-вероятно можеше да направи още по-малко. На Саймън му се струваше ужасяващо несправедливо това, че онези, които държаха най-много на Хелън, имаха най-малко право на глас в решаването на съдбата й.
– Защо изобщо би дошла тук? – зачуди се Саймън. – Знам, че на остров Врангел сигурно е отвратително, но възможно ли е да е по-ужасно от това, да я доведат тук, където всички като че ли я мразят?
– Можеш да я попиташ сам – предложи Катарина. – Ето защо исках да поговоря с теб. Хелън ме помоли да те изпратя при нея след края на часовете. Има нещо за теб.
– Така ли? Какво?
– За това също ще трябва да я попиташ сам. Ще откриеш жилището й в края на западния двор.
– Отседнала е в Академията? – учуди се Саймън. Не можеше да разбере защо изобщо бе дошла тук, още по-трудно му беше да повярва, че би поискала да остане. – Несъмнено има приятели в Аликанте, при които би могла да се настани.
– Сигурна съм, че има, дори и сега. – В гласа на Катарина имаше нежна и печална нотка, сякаш много, много внимателно обясняваше нещо обезсърчаващо на едно дете. – Но, Саймън, ти си въобразяваш, че е имала някакъв избор.

* * *

Саймън се поколеба на прага на къщурката, събирайки сили да почука. Това бе едно от нещата, които най-малко обичаше – да се срещне с някого, когото бе познавал в „предишния си живот", както бе започнал да мисли за него. То винаги бе съпътствано от страха, че другият ще очаква от него нещо, което той не може да му даде, или пък ще предположи, че Саймън знае нещо, което беше забравил. Много често в очите им имаше искрица надежда, която угасваше в мига, в който Саймън отвореше уста.

Поне Хелън почти не я беше познавал
, каза си той.
Не би могла да очаква кой знае какво от него. Освен ако нямаше нещо, което да не му е известно.

А несъмнено имаше нещо, което не му беше известно... Защо иначе го беше повикала?

Съществуваше само един начин да го разбере,
помисли си Саймън, и почука на вратата.

Хелън се беше преоблякла в ярка лятна рокля на точки и изглеждаше много по-млада, отколкото в класната стая. И много по-щастлива. Усмивката й стана забележимо по-широка, когато видя кой стои на прага.
– Саймън! Толкова се радвам. Заповядай, седни, искаш ли нещо захапване или пийване? Може би чаша кафе?
Саймън се настани на единствения диван в малката дневна. Беше неудобен и изтъркан, избродиран с избелял десен на цветя, който приличаше на нещо, което баба му би притежавала. Зачуди се кой ли живее тук обикновено, а може би Академията поддържаше порутената къщичка за гостуващи преподаватели. Макар че едва ли бяха много гостуващите преподаватели, които биха поискали да отседнат в една съборетина на края на гората, изглеждаща като място, в което би живяла вещицата на Хензел и Гретел, преди да открие архитектурата на сладкарска основа.
– Не, благодаря... – Саймън млъкна, осъзнал смисъла на последната й дума. – Кафе ли каза?
Едва половин седмица след началото на новата учебна година, и Саймън вече беше в плен на сериозна кофеинова абстиненция. Преди да успее да отговори „да, моля, цяла кофа", Хелън напъха в ръцете му димяща чаша.
– Така си и помислих.
Саймън отпи жадно и кофеинът забръмча из тялото му. Не разбираше как бе възможно да очакват от някого да бъде човек (още по-малко пък – както бе в случая с ловците на сенки – свръхчовек) без дневна доза кофеин.
– Откъде го взе?
– Магнус ми измагьоса кафе машина, която работи без електричество – обясни Хелън, усмихвайки се широко. – Нещо като прощален подарък, преди да заминем за остров Врангел. Сега не мога да живея без нея.
– Как е там? – попита Саймън. – На острова?
Хелън се поколеба и той се зачуди дали не беше сбъркал. Грубо ли беше да попиташ някого как му се харесва изгнанието в една сибирска пустош?
– Студено – каза Хелън най-сетне. – Самотно.
– О. – Какво би могъл да отговори на нещо такова? „Съжалявам" не му се струваше достатъчно, а и тя като че ли не искаше съжалението му.
– Ала с Ейлийн най-сетне сме заедно. И това е нещо. Това е всичко, предполагам. Все още не мога да повярвам, че тя се съгласи да се ожени за мен.
– Ще се жените? – възкликна Саймън. – Това е страхотно!
– Нали! – Хелън се усмихна. – Не е за вярване колко светлина можеш да откриеш в мрака, когато някой те обича.
– Тя тук ли е?
Саймън се огледа из малката къщурка. Имаше само още една стая, най-вероятно спалнята, чиято врата беше затворена. Не помнеше да се е запознавал с Ейлийн, ала от всичко, което Клеъри му беше разказала, беше любопитен.
– Не – отвърна Хелън отсечено. – Това не беше част от сделката.
– Каква сделка?
Вместо да отговори, тя смени рязко темата.
– Е, хареса ли ти лекцията ми тази сутрин?
Сега беше ред на Саймън да се поколебае, несигурен как да отговори. Не искаше тя да си помисли, че лекцията му се бе сторила скучна... ала също толкова неправилно му се струваше да остави впечатлението, че му бе харесало да чуе ужасяващата й история, както и да види как професор Мейхю я унижава.
– Учудих се, че си поискала да изнесеш такава лекция – каза той най-сетне. – Не ще да е било лесно да разкажеш тази история.
Хелън му се усмихна накриво.
– „Поискала" е доста силна дума. – Тя стана, за да му налее още една чаша кафе, след което се засуети с купчинка чинии в малкия кухненски бокс. Саймън имаше чувството, че просто се опитва да намери някакво занимание за ръцете си. И може би да избегне погледа му. – Сключих сделка с тях. С Клейва. – Тя прокара нервно пръсти през русата си коса и за миг Саймън зърна заострените й уши. – Казаха, че ако дойда в Академията за няколко дни и ги оставя да ме показват като някаква полуелфическа панаирджийска атракция, двете с Ейлийн ще можем да се приберем.
– Завинаги?
Хелън се засмя горчиво.
– За един ден и една нощ, за да се оженим.
Изведнъж Саймън си спомни какво го беше попитала Беатрис по-рано. Защо толкова се старае да стане ловец на сенки.
Понякога му беше трудно да си спомни защо.
– Изобщо не искаха да ни позволят да се върнем – продължи Хелън горчиво. – Искаха да се оженим на остров Врангел. Ако изобщо би могло да се нарече сватба, в един замръзнал ад, без никой от онези, които обичаш, до себе си. Предполагам, че би трябвало да съм доволна, задето получих дори толкова от тях.

Не толкова доволна, колкото отвратена, а може би бясна,
помисли си Саймън, ала реши, че едва ли ще помогне особено да го изрече на глас.

– Учудвам се, че толкова много са държели на една лекция – каза вместо това. – Имам предвид, не че не беше образователна, но професор Мейхю би могъл да ни я разкаже и сам.
Хелън се извърна от безсмислената работа, която си беше намерила в кухнята, и го погледна.
– Изобщо не ги е грижа за лекцията. Не става дума за вашето образование. Става дума за това, да ме унизят. Нищо повече. – Тя тръсна глава, след което се усмихна прекалено ведро с грейнали очи. – Забрави за всичко това. Тук си, за да получиш нещо от мен. Ето го.
Хелън извади един плик от джоба си и му го подаде.
Саймън го отвори любопитно и измъкна дебел лист хартия с цвета на слонова кост, изписан с познат почерк.
Дъхът на Саймън секна.


Скъпи Саймън,
пишеше Изи.


Знам, че съм си създала навика да те хващам неподготвен в училище.


Така си беше. Изабел се беше появявала повече от веднъж, когато той най-малко я очакваше. Всеки път щом дойдеше в Академията, двамата се скарваха; всеки път Саймън го болеше да я види, че си тръгва.


Обещах си да не го правя повече. Ала има нещо, за което бих искала да поговорим. Така че с това писмо те предупреждавам предварително. Ако си съгласен да ти дойда на гости, кажи на Хелън и тя ще ми предаде. Ако не си съгласен, пак й кажи. Все тая.


Изабел


Саймън прочете няколко пъти кратката бележка, опитвайки се да отгатне тона зад думите. Изпълнен с привързаност? Нетърпелив? Делови?
Само допреди седмица се бе намирал на един имейл или едно телефонно обаждане от нея... защо го бе изчакала да се върне в Академията, за да се свърже с него? Защо изобщо се беше свързала с него?
Може би защото би било по-лесно да го зареже веднъж завинаги, когато той се намира на безопасно разстояние на друг континент?
Ала в такъв случай защо би дошла чак в Идрис, за да го направи очи в очи?
– Може би се нуждаеш от малко време, за да си помислиш? – каза Хелън най-сетне.
Напълно беше забравил, че тя е тук.
– Не! – избъбри Саймън. – Искам да кажа, не, не се нуждая от време, за да си помисля, и да, тя може да ми дойде на гости. Разбира се. Моля те, предай й.

„
Стига си дрънкал
", заповяда си. Достатъчно гадно бе, че напоследък се превръщаше в бръщолевещ глупак всеки път щом се озовеше в една стая с Изабел... да не смяташе да започне да го прави и само щом чуе името й.

Хелън се засмя.
– Видя ли, нали ти казах! – повиши глас тя.
– Ъ, какво ми каза? – не разбра Саймън.
– Нали го чу, излизай! – извика Хелън още по-силно и вратата на спалнята се отвори.
Изабел Лайтууд не бе свикнала да изглежда смутена. Ала лицето й правеше всичко по силите си.
– Изненада?
Когато Саймън си възвърна способността да говори, в мозъка му беше останала само една дума.
– Изабел.
Каквото и да пращеше и да прелиташе между тях, очевидно бе толкова осезаемо, че Хелън също го усети и побърза да се шмугне в спалнята и да затвори вратата зад себе си.
Оставяйки ги насаме.
– Здрасти, Саймън.
– Здрасти, Изи.
– Ти, ъ, сигурно се чудиш какво правя тук. – Не й беше присъщо да звучи толкова несигурна.
Саймън кимна.
– Ти така и не ми се обади. Аз те спасих от това, да бъдеш обезглавен от един ейдолон, а ти дори не ми се обади.
– Ти също не ми се обади – изтъкна Саймън. – И... ъ... освен това имах чувството, че би трябвало да съм в състояние да се спася сам.
Изабел въздъхна.
– Хрумна ми, че може би си мислиш нещо подобно.
– Защото наистина би трябвало, Изи.
– Защото си идиот, Саймън. – Лицето й се оживи. – Но днес е щастливият ти ден, защото реших, че все още няма да се отказвам. Това е прекалено важно, за да се откажа само заради една кофти среща.
– Три лоши срещи – напомни й Саймън. – Ама наистина лоши.
– Най-лошите – съгласи се тя.
– Най-лошите? Джейс ми каза, че веднъж си излязла с някакъв, който те накарал да вечеряте в реката. Несъмнено нашите срещи не бяха чак толкова...
– Най-лошите – потвърди Изабел и избухна в смях.
На Саймън му се стори, че сърцето му ще се пръсне при този звук – имаше нещо толкова безгрижно, толкова щастливо в музиката на смеха й, почти като обещание. Обещание, че ако успеят да си проправят път през цялата неловкост и болка, и товара на очакванията, ако успееха да намерят начин да се достигнат, ги очаква нещо точно толкова чисто и щастливо.
– Аз също не искам да се отказвам – каза той и усмивката, с която тя го възнагради, бе дори по-прекрасна от смеха й.

Изабел се настани до него върху малкия диван. Саймън изведнъж съвсем ясно си даде сметка за сантиметрите, разделящи бедрата им.
Да не би да се очакваше да направи хода си сега?

– Реших, че в Ню Йорк е претъпкано – каза тя.
– С демони?
– Със спомени – поясни Изабел.
– Моят проблем не са точно твърде многото спомени.
Изабел го смушка с лакът. Дори от това прехвръкнаха искри.
– Знаеш какво имам предвид.
Той я смушка с лакът в отговор.
Да я докосва по този начин, толкова небрежно, сякаш това беше нещо съвсем нормално...
Да я има до себе си, така близо, така готова...

Тя го желаеше.


Той я желаеше.

Би трябвало да бъде толкова лесно.
Саймън се прокашля и без да знае защо, се изправи на крака. А после, сякаш не беше достатъчно, се оттегли на безопасно разстояние в другия край на стаята.
– Е, а сега какво?
Изабел изглеждаше смутена, ала само за миг. След това се хвърли с главата напред.
– Ще отидем на друга среща. – Не беше молба. А заповед. – В Аликанте. Неутрална територия.
– Кога?
– Мислех си... сега.

Не това беше очаквал, но пък...
защо не?
Часовете за деня бяха свършили, а второкурсниците имаха право да напускат територията на Академията. Нямаше никаква причина да не излезе с Изабел още сега. Само дето не беше имал никакво време да се подготви, никакво време да си състави план за действие, никакво време да се притеснява за косата си и своя „небрежно разрошен" вид, никакво време да нахвърля списък с теми за обсъждане, в случай че разговорът замре... но разбира се, никое от тези неща не бе попречило предишните им три срещи да се развият катастрофално. Може би беше настъпил моментът да експериментира с малко спонтанност.

Особено при положение че Изабел не му оставяше кой знае какъв избор.
– Нека бъде сега – съгласи се той. – Да поканим ли Хелън?
– На срещата ни?

Идиот
. На Саймън му идваше да си удари един.

– Хелън, искаш ли да дойдеш на романтичната ни среща? – извика Изабел и Хелън се показа от спалнята.
– Нищо не би ми харесало повече от това, да бъда третото колело – заяви тя, – ала не ми е разрешено да излизам.
– Моля? – Пръстите на Изабел се заиграха с камшика от електрум, увит около лявата й китка. Саймън не можеше да я вини, че й се иска да удари нещо. Или някого. – Моля те, кажи ми, че се шегуваш.
– Катарина направи защитен кръг около къщата – обясни Хелън. – Вас няма да ви спре, но ми дадоха да разбера, че ще бъде наистина ефективен, ако се опитам да изляза, преди да са ме повикали.
– Катарина не би направила нещо такова! – възрази Саймън, ала Хелън протегна ръка, за да го успокои.
– Не й оставиха кой знае какъв избор. А аз я помолих да се подчини. То беше част от уговорката.
– Това е неприемливо. – Изабел не можеше да скрие яростта си. – Забрави за срещата, ще останем тук с теб.
Цялата грееше с красивото сияние на праведен гняв и на Саймън изведнъж отчаяно му се прииска да я грабне в прегръдките си и да я целува до края на света.
– Определено няма да забравите за срещата – каза Хелън .– Няма да останете тук и секунда повече. Никакви възражения.
В действителност имаше още цял куп възражения, ала Хелън най-сетне ги убеди, че да бъде хваната като в капан заедно с тях, знаейки, че е провалила деня им, би било дори по-гадно от това, да бъде хваната като в капан сама.
– А сега, ако обичате, и го казвам с най-добри чувства, разкарайте се оттук.
Тя прегърна Изи, а после и Саймън.
– Този път недей да прецакваш нещата – прошепна в ухото му, след което ги изтика през вратата и я затвори зад тях.
Два бели коня край пътеката отпред изцвилиха, сякаш чакаха Изабел. Саймън предположи, че действително е така; животните в Идрис се държаха различно от начина, по който се държаха у дома, почти така, сякаш разбираха какво искат от тях хората им, и ако ги помолиш достатъчно мило, бяха готови да го направят.
– Е, къде точно ще отидем на среща? – попита Саймън.
Не му беше хрумнало, че могат да отидат в Аликанте с езда, но естествено, това беше Идрис. Никакви коли. Никакви влакове. Нищо, освен средновековен или магически транспорт, а Саймън предполагаше, че конете са за предпочитане пред вампирски мотоциклет. Макар и съвсем малко.
Изабел се усмихна широко и се метна на седлото така леко, сякаш се качваше на колело. Саймън, от друга страна, се покатери тромаво върху коня си, с толкова пръхтене и потене, че почти очакваше Изабел да се откаже от идеята да ходят където и да било.
– Отиваме да пазаруваме – информира го тя. – Време е да си вземеш меч.

* * *

– Всъщност не е задължително да е меч – обясни тя, докато прекрачваха прага на „Стрелата на Даяна". Ездата до Аликанте беше като излязла от сън, или поне от сладникав любовен роман. Те двамата, възседнали бели жребци, препускащи през полята, носещи се по изумруденозелени поляни и през гори с цвета на пламъци. Косата на Изабел се развяваше зад нея като река от мастило и Саймън дори успя да не падне от коня си (което при него винаги беше възможно). И най-хубавото от всичко – заради воя на вятъра и тътена на конските копита беше прекалено шумно за разговор. В движение нещата между тях му се струваха лесни... естествени. Саймън почти успя да забрави, че това бе един от най-важните моменти в живота му и че всяко нещо, което кажеше или направеше, би могло завинаги да развали всичко. Сега, когато отново стъпиха на твърда почва, тежестта на тази отговорност пак легна на плещите му. Трудно му бе да се сети за нещо умно, което да каже, когато в главата му непрекъснато отекваха три думи.

Не. Прецаквай. Нещата.

– Тук има всичко – продължи Изи, вероятно опитвайки се да запълни тягостното мълчание, възцарило се между тях в резултат от нервите на Саймън. – Ками, брадви, метателни звезди... о, и лъкове, разбира се. Най-различни видове лъкове. Страхотно е.
– Аха – потвърди Саймън вяло. – Страхотно.
В годината, прекарана в Академията, той се бе научил да се бие почти толкова добре, колкото всеки начинаещ ловец на сенки, и владееше всички оръжия, които Изабел беше споменала. Открил бе обаче, че да знаеш как да използваш едно оръжие е съвсем различно от това, да искаш да го използваш. В живота си преди ловците на сенки Саймън бе държал не една и две пламенни речи на тема оръжеен контрол и нищо не би го зарадвало повече от това, и последното оръжие в града да бъде изхвърлено в Ийст Ривър. Не че един пистолет беше същото като меч и не че не му харесваше усещането, когато пуснеше някоя стрела от тетивата на лъка си и я видеше как полита, бърза и сигурна, за да се забие право в центъра на мишената. Ала начинът, по който Изабел обичаше камшика си, по който Клеъри говореше за меча си, сякаш беше член на семейството... Все още не беше свикнал с нефилимската страст към смъртоносните оръжия.
В „Стрелата на Даяна", оръжеен магазин на Флинток Стрийт в сърцето на Аликанте, имаше повече смъртоносни предмети, отколкото Саймън бе виждал някога на едно място... включително и в оръжейните стаи в Академията, които можеха да въоръжат цяла армия. Ала докато арсеналът на Академията бе по-скоро нещо като склад, с мечове и ками, и стрели, натрупани безразборно и нахвърляни по опасно нестабилни рафтове, „Стрелата на Даяна" му приличаше на луксозен бижутерски магазин. Оръжията бяха гордо изложени във витрини, застлани с кадифе, така че лъскавите им остриета да изпъкват с металическия си блясък.
– Е, какво си търсите? – С щръкнала прическа ирокез и избеляла тениска на групата „Аркейд Файър", типът зад щанда изглеждаше така, сякаш мястото му бе в някой магазин за комикси, не тук. Саймън предположи, че това надали беше Даяна.
– Какво ще кажеш за лък? – предложи Изи. – Нещо наистина впечатляващо. Достойно за герой.
– Може би не чак толкова впечатляващо – побърза да каже Саймън. – Може би нещо малко по-... ненатрапчиво.
– Хората често подценяват важността на добрия боен стил – заяви Изабел. – Хубаво е да сплашиш врага още преди да си направил първия си ход.
– Не мислиш ли, че плашещият ми гардероб ще свърши тази работа? – Саймън посочи тениската си, върху която имаше аниме котка, бълваща зелено повръщано.
Изабел отвърна с нещо, което прозвуча като съжалителен смях, след което отново се обърна към не-Даяна.
– Какви ками предлагате? Нещо позлатено?
– Не съм от онези, които си падат по позлатата – обади се Саймън. – Нито пък, ъ, по камите.
– Имаме някои наистина хубави мечове – каза типът зад щанда.
– Определено изглеждаш доста секси с меч в ръка – рече Изабел. – Доколкото си спомням.
– Може би? – Саймън се опита да звучи насърчително, но тя трябва да беше доловила съмнението в гласа му, защото му се нахвърли.
– Звучиш така, сякаш дори не искаш оръжие.
– Ами...
– Тогава какво правим тук? – сопна се Изабел.
– Ти предложи да дойдем?
Изабел изглеждаше така, сякаш се кани да тропне с крак... върху лицето му.
– Извинявай, че се опитах да ти помогна да се държиш като порядъчен ловец на сенки. Забрави. Да си вървим.
– Не! – побърза да каже Саймън. – Нямах това предвид.
С Изабел той никога нямаше това предвид. Саймън открай време се имаше за човек на думите, не толкова на делата. Или мечовете. Майка му обичаше да казва, че е способен да я придума на почти всичко. Единственото, на което бе способен с Изабел, очевидно бе да я придума да скъса с него.
– Аз, ъ, ще ви оставя да се поогледате наоколо – предложи продавачът и побърза да избяга от неловката сцена, потъвайки в задната част на магазина.
– Извинявай – каза Саймън. – Нека да останем, моля те. Естествено, че искам да ми помогнеш да си избера нещо.
Изабел въздъхна.
– Не, ти извинявай. Изборът на първото оръжие е нещо наистина лично. Разбирам. Не бързай, огледай се наоколо. Аз ще си затварям устата.
– Не искам да си затваряш устата – каза Саймън.
Тя обаче поклати глава и стисна устни, след което вдигна три пръста във въздуха – честна скаутска. Което не му приличаше на нефилимски жест и Саймън се зачуди кой ли я беше научил на него.
Зачуди се дали не беше той.
Понякога мразеше предишния Саймън и всички неща, които той беше споделил с Изабел, неща, които днешният Саймън би могъл да разбере. Беше странно и адски объркващо да се състезаваш със себе си.
Двамата тръгнаха из магазина, разглеждайки възможностите: алебарди, ножове атаме, серафимски ками, резбовани арбалети, чакрами, метателни ножове, цяла витрина със златни камшици, при вида на които Изабел почти взе да се облизва.
Мълчанието беше потискащо. Саймън никога не бе имал хубава среща (поне не и такава, която да си спомня), но беше сигурен, че хубавите срещи обикновено включват поне някакъв разговор.
– Горката Хелън – подхвърли, докато изпробваше тежестта и баланса на един средновековен на вид меч.
Това поне бе тема, за която бяха на едно мнение.
– Ненавиждам онова, което й причиняват – отвърна Изабел, която милваше един смъртоносен на вид сребърен кинжал, сякаш беше кученце. – Как беше в часа? Толкова ужасно, колкото предполагам?
– Още по-ужасно – призна Саймън. – Изражението й, докато ни разказваше за родителите си...
Пръстите на Изабел стиснаха здраво дръжката на кинжала.
– Нима не разбират колко отвратително е да се отнасят с нея по този начин? Тя не е фея.
– Е, всъщност проблемът не е там.
Изабел внимателно върна кинжала върху кадифената му подложка.
– Какво искаш да кажеш?
– Дали е фея, или не. То е без значение.
Изабел впи изпепеляващ поглед в него.
– Хелън Блекторн е ловец на сенки – процеди тя. – Марк Блекторн е ловец на сенки. Ако не сме на едно и също мнение за това, имаме проблем.
– Естествено, че сме на едно и също мнение. – Саймън усети, че я заобиква още повече, виждайки гнева, който я изпълни заради приятелите й. Защо не можеше просто да й го каже? Защо всичко беше толкова трудно? – Те са точно толкова ловци на сенки, колкото и ти. Имах предвид единствено, че дори да не бяха, дори ако ставаше дума за истинска фея, пак не би било правилно да се отнасят с нея като към враг само заради това, което е, не е ли така?
– Ами...
Саймън беше изумен.
– Какво искаш да кажеш „ами..."?
– Искам да кажа, че може би всяка фея е потенциален враг, Саймън. Погледни само какво ни сториха. Виж колко нещастие причиниха.
– Не те причиниха цялото това нещастие... ала плащат за всичко.
Изабел въздъхна.
– Виж, аз харесвам Студения мир не повече, отколкото и ти. И си прав, не всички елфи са ни врагове. Очевидно. Не всички ни предадоха и не е справедливо те всички да бъдат наказани за това. Мислиш ли, че не го знам?
– Добре.
– Но...
– Наистина не виждам как може да има каквото и да е „но" – прекъсна я Саймън.
– Но не е толкова просто, колкото се опитваш да го изкараш. Кралицата на феите действително ни предаде. Голям брой елфи действително се присъединиха към Себастиан в Тъмната война. Много добри ловци на сенки бяха убити. Не може да не разбираш защо мнозина от нас са изпълнени с гняв. И се страхуват.

„
Престани да говориш
", заповяда си Саймън. Веднъж майка му му беше казала, че когато си на среща, не бива да говориш за религия или политика. Саймън не беше сигурен в коя от тези категории попадат действията на Клейва, но така или иначе, това бе, като да се опита да защити Дж. Дж. Ейбрамс пред някой закоравял фен на „Стар Трек": безнадеждно.

Ала макар да беше необяснимо и въпреки искреното желание на мозъка му, устата му продължи да се движи:
– Не ме е грижа колко си ядосан или уплашен, не е правилно да наказваш всички елфи заради грешките на част от тях. Нито да подбуждаш към дискриминация...
– Не съм казала нищо за дискриминация...
– Всъщност точно това казваш.
– О, страхотно, Саймън. Значи, кралицата на феите и нейните слуги ни прецакаха и спомогнаха за смъртта на стотици ловци на сенки, да не говорим за онези, които убиха собственоръчно, а аз съм ужасната в случая?
– Не съм казал, че си ужасна.
– Но си го мислиш.
– Ще престанеш ли да ми казваш какво мисля? – сопна се Саймън по-грубо, отколкото беше възнамерявал.
Изабел рязко затвори уста.
Пое си дълбоко дъх.
Саймън преброи до десет.
Всеки от тях изчакваше другия.
Когато Изабел проговори отново, звучеше по-спокойно... ала едновременно с това и някак по-ядосано.
– Казах ти, Саймън. Не харесвам Студения мир. Всъщност за твое сведение, ненавиждам го. Не само заради онова, което причинява на Хелън и Ейлийн. А защото не е правилно. Само че... нямам по-добра идея. Не става дума за това, на кого бихме искали да имаме доверие ти и аз; става дума за това, на кого може да има доверие Клейвът. Не можеш да подписваш съглашения с лидери, които отказват да удържат на обещанията си. Просто не можеш. Ако Клейвът искаше отмъщение – Изабел се огледа подчертано наоколо, спирайки поглед върху всички изложени оръжия поред, – вярвай ми, щеше да го получи. В Студения мир не става дума само за елфите. Става дума за нас. Може и да не ми харесва, но го разбирам. Във всеки случай по-добре от теб. Ако беше там, ако знаеше...
– Аз бях там – тихо каза Саймън. – Не помниш ли?
– Естествено, че помня. Но не и ти. Така че не е същото. Ти не си...
– Същият – довърши той вместо нея.
– Не исках да кажа това, просто...
– Вярвай ми, Изи. Разбирам. Аз не съм той. Никога няма да бъда той.
Изабел издаде звук, който бе нещо средно между съскане и скимтене.
– Ще престанеш ли най-сетне с този комплекс за малоценност на тема стария Саймън/новия Саймън? Започва да се изтърква. Защо не проявиш малко въображение и не си намериш ново оправдание?
– Оправдание за какво? – попита той, искрено объркан.
– За това, да не бъдеш с мен! – изкрещя Изабел. – Защото очевидно си търсиш такова. Постарай се повече.
Тя изхвръкна от магазина, затръшвайки вратата след себе си, която издрънча, докато се затваряше, и не-Даяна изникна от задната част на магазина.
– О, все още си само ти . – В гласа му се долавяше явно разочарование. – Избра ли си нещо?
Саймън би могъл да се откаже още сега; би могъл да престане да се опитва, да престане да се бори, да я остави да си отиде. Това би било най-лесното решение. Единственото, което трябваше да направи, бе да го остави да се случи.
– Избрах много отдавна – отвърна той и изскочи от магазина.
Трябваше да открие Изабел.
Което не се оказа никак трудно. Тя седеше на една пейка от другата страна на улицата, уловила главата си в ръце.
Саймън се отпусна до нея.
– Съжалявам – каза тихичко.
Тя поклати глава, без да я вдига от ръцете си.
– Не мога да повярвам, че бях толкова глупава да си мисля, че ще се получи.
– Все още би могло. – В гласа на Саймън имаше смущаваща нотка на отчаяние. – Аз все още го искам, ако ти...
– Не, не ти и аз, идиот такъв. – Тя най-сетне вдигна глава. За щастие, очите й бяха сухи. Всъщност изобщо не изглеждаше тъжна... а бясна. – Тази тъпа идея с купуването на оръжие. За последен път вземам съвет за срещи от Джейс.
– Оставила си Джейс да планира срещата ни? – Саймън не вярваше на ушите си.
– Е, не може да се каже, че досега двамата с теб се справяхме особено успешно. Той довел Клеъри тук, за да си купи меч, и цялото преживяване очевидно било отблъскващо секси, и просто си помислих, че може би...
Саймън се разсмя облекчено.
– Неприятно ми е да ти го съобщя, но ти не излизаш с Джейс.
– Ъ, да. Отвратително.
– Не, исках да кажа, че не излизаш с човек, който прилича на Джейс по каквото и да е.
– Не знаех, че излизам с когото и да е. – В гласа на Изабел имаше ледени нотки и сърцето на Саймън заседна в гърлото му, сякаш беше омотано в бодлива тел. Ала после, постепенно, тя се разтопи. – Шегувам се. Общо взето.
– Какво облекчение – отвърна той. – Общо взето.
Изабел въздъхна.
– Съжалявам, че беше такава катастрофа.
– Вината не е твоя.
– Е, очевидно не е само моя. Не е дори предимно моя.
– Ъ... мислех, че сме минали в частта с извиненията.
– О, да. Извинявай.
Саймън се ухили.
– Това вече е друго нещо.
– Е, а сега какво? Обратно в Академията?
– Ти шегуваш ли се? – Саймън се изправи и й протегна ръка. И чудо на чудесата, тя я пое. – Няма да се откажем, докато не го направим както трябва. Но няма да успеем, като се преструваме, че сме Джейс и Клеъри. Това ни е проблемът, нали така? Опитваме се да бъдем хора, които не сме. Аз не мога да бъда някакъв готин обикаляч по нощните клубове.
– Не мисля, че има такова нещо като „обикаляч по нощните клубове" – подхвърли Изабел сухо.
– Което само доказва думите ми. А ти никога няма да станеш геймърка, която иска да прекара цяла нощ, обсъждайки сюжета на „Наруто" и да се бие с орки в „Тъмници и дракони".
– Сега просто си измисляш думи.
– И никога няма да бъдем Джейс и Клеъри.
– Слава богу! – казаха двамата едновременно и си размениха широка усмивка.
– Е, какво предлагаш? – попита Изи.
– Нещо ново. – Умът на Саймън работеше трескаво, опитвайки се да измисли някоя конкретна, полезна идея. Знаеше, че е на прав път, но не беше сигурен къде ще го отведе той. – Не твоят свят, не моят свят. Един нов свят, само за нас двамата.
– Моля те, кажи ми, че не искаш да си отворим Портал в някое друго измерение. Защото последния път резултатът не беше особено блестящ.
Саймън се ухили, внезапно осенен от идея.
– Навярно ще успеем да си намерим местенце малко по-близо до вкъщи.

* * *

Докато слънцето потъваше зад хоризонта, облаците над тях порозовяха като захарен памук. Отраженията им искряха върху кристалните води на езерото Лин. Конете процвилваха от време на време, птичките чуруликаха, а Саймън и Изабел хрупаха карамелизирани фъстъци и пуканки. Това, помисли си Саймън, беше звукът на щастието.
– Все още не си ми казал как откри това място – подхвърли Изабел. – Съвършено е.
На Саймън не му се щеше да си признае, че знае за него от Джон Картрайт, който му беше разказал за това откъснато заливче на езерото Лин, чиито плачещи върби и дъга от диви цветя го превръщаха в съвършеното местенце за романтичен пикник. (Дори когато пикникът се състоеше от карамелизирани фъстъци, пуканки и разни други вредни за зъбите и задръстващи артериите храни, които си бяха взели, преди да си тръгнат от Аликанте.) Саймън, на когото отдавна му беше писнало да слуша за романтичните подвизи на Джон, правеше всичко по силите си да изключва, когато той започнеше да говори, ала очевидно някои подробности все пак се бяха запечатали в подсъзнанието му. Достатъчно, за да открие това място.
Джон Картрайт беше самохвалко и идиот – Саймън щеше да го твърди до последния си ден.
Оказваше се обаче, че има добър вкус, когато става дума за местенца за романтични срещи.
– Открих го случайно – смотолеви той. – Просто извадих късмет.
Изабел зарея поглед над невъзможно гладката вода.
– Напомня ми за фермата на Люк – меко каза тя.
– И на мен. – В онзи друг живот, който едва си спомняше, двамата с Клеъри бяха прекарали много дълги щастливи дни в лятната къща на Люк, където се плискаха в езерото, излежаваха се в тревата и измисляха имена на облаците.
Изабел се обърна към него. Саймън беше опънал якето си между тях – импровизирано одеяло за пикник. Беше малко яке – не трябваше да прекоси кой знае какво разстояние, ако искаше да я докосне.
Никога през живота си не бе искал нещо по-силно.
– Често мисля за онова място – каза Изи. – Фермата, езерото.
– Защо?
Гласът й омекна.
– Защото именно там едва не те изгубих... сигурна бях, че ще те изгубя. Но си те върнах.
Саймън не знаеше какво да отговори.
– Не че има някакво значение. – Гласът й беше станал по-твърд. – Та ти дори не знаеш за какво говоря.
– Знам какво е станало.
Беше призовал ангела Разиел... и той се беше появил. На Саймън му се щеше да може да си го спомни; искаше му се да знае какво е усещането да говориш с ангел.
– Клеъри ти е казала – глухо рече Изабел.
– Аха. – Изабел беше малко чувствителна на тема Клеъри. Определено не беше нужно да слуша за цялото време, което той беше прекарал с Клеъри това лято, дългите часове, през които бяха лежали един до друг в Сентрал Парк, разказвайки си истории за миналото: Саймън й казваше какво си спомня, а Клеъри му обясняваше какво се бе случило в действителност.
– Но тя дори не беше там – каза Изабел.
– Знае най-важното.
Изабел поклати глава и като се пресегна през одеялото за пикник, сложи ръка на коляното му. Саймън трябваше да положи огромно усилие, за да я чуе над внезапното бръмчене в ушите си.
– След като не е била там, няма как да знае колко смел бе ти – каза Изабел. – Няма как да знае колко се страхувах за теб. Това е най-важното.
Между тях се възцари мълчание. Ала този път, най-сетне, то не беше неловко. А хубаво; мълчание, в което Саймън чуваше онова, което Изабел му казваше, без да е необходимо тя да го изрича на глас; мълчание, в което той можеше да й отговори по същия начин.
– Какво е усещането? – попита го тя. – Да не си спомняш. Умът ти да е като бял лист.
Ръката й все още беше върху коляното му.
Никога досега не го беше питала по този начин.
– Не е съвсем бял лист – обясни Саймън или поне се опита. – По-скоро е като... двойно виждане. Сякаш си спомням две различни неща едновременно. Понякога едното от тях ми се струва по-истинско, понякога – другото. Понякога всичко е размазано. Тогава обикновено вземам аспирин и отивам да поспя.
– Но вече започваш да си спомняш.
– Някои неща – призна Саймън. – Джордан. Спомням си доста за Джордан. Това, че държах на него. Това, че го... – Той преглътна мъчително. – Това, че го изгубих. Спомням си как майка ми направо откачи, когато станах вампир. И някои неща, отпреди майката на Клеъри да бъде отвлечена. Как с нея бяхме приятели, преди всичко това да започне. Обикновени бруклински неща. – Саймън млъкна, забелязал, че лицето на Изабел бе потъмняло.
– Естествено, че си спомняш Клеъри.
– Не е така.
– Как?
Саймън дори не се замисли. Просто го направи.
Улови ръката й.
А тя му позволи.
Не беше сигурен как да й го обясни (то все още беше объркано дори в неговата глава), ала трябваше да опита.
– Не мисля, че нещата, които си спомням, са по-важни от онези, които не мога да си спомня. Понякога ми се струва напълно произволно. Ала понякога... не знам, понякога имам чувството, че най-трудно ще ми бъде да си спомня именно най-важните неща. Представи, че всички тези спомени са заровени дълбоко, като динозавърски кости, а аз се опитвам да ги изкопая. Някои от тях лежат съвсем близо до повърхността, а други са на километри под нея.
– Искаш да кажеш, че аз съм там? На километри под повърхността?
Саймън стисна ръката й по-силно.
– Ти си в самото разтопено сърце на земята.
– Ама че си странен.
– Правя всичко по силите си.
Изабел преплете пръсти в неговите.
– Знаеш ли, понякога ти завиждам. За това, че можеш да забравиш.
– Шегуваш ли се? – За Саймън това бе напълно неразбираемо. – Всичко, което имаш, всички хора в живота ти... никой не би искал да изгуби всичко това.
Изабел отново погледна към езерото, примигвайки учестено.
– Понякога губиш хора, независимо дали искаш, или не. И понякога от това боли толкова, че би било по-лесно да забравиш.
Не беше нужно да му казва името. Саймън го направи вместо нея.
– Макс.
– Спомняш ли си го?
Саймън никога досега не си беше давал сметка колко тъжен бе този звук, звукът на надеждата.
Той поклати глава.
– Но ми се ще да си го спомнях.
– Клеъри ти е казала за него. – Не беше въпрос. – И какво се случи.
Саймън кимна, ала нейните очи все още бяха приковани във водата.
– Той умря в Идрис. Понякога ми харесва да съм тук. Чувствам се по-близо до него. А друг път ми се иска мястото да се изпари. Така че никой никога да не може да дойде тук.
– Съжалявам – каза Саймън, мислейки си, че това сигурно бе най-безсмислената, най-безполезната дума в английския език . – Ще ми се да можех да кажа нещо, което да помогне.
Изабел се обърна към него.
– Вече го направи – прошепна тя.
– Кога?
– След Макс. Ти... каза нещо. Помогна ми.
– Изи...
– Да?
Това беше Моментът... Моментът, в който разговорът отстъпваше място на съзерцание, което неизбежно отстъпваше място на целувка. Всичко, което трябваше да стори, бе да се наведе лекичко и да му се отдаде.
Саймън се отдръпна назад.
– Може би е време да се връщаме в Академията.
Изабел отново издаде онзи сърдит котешки звук, а после го замери с шепа карамелизирани фъстъци.
– Какво не е наред с теб? – възкликна тя. – Защото знам, че с мен всичко си е наред. Би трябвало да си луд да не искаш да ме целунеш и ако това е някакъв тъп опит да се правиш на недостъпен, само си губиш времето, защото, вярвай ми, знам кога някой иска да ме целуне. А ти, Саймън Люис, искаш да ме целунеш. Така че, какво става?
– Не знам – призна си Саймън и колкото и нелепо да беше, това си бе самата истина.
– Заради онова със спомените ли е? Сериозно ли се боиш, че няма да можеш да се мериш с някаква невероятна забравена своя версия? Искаш ли да ти изброя всички неща, в които изобщо не беше невероятен? Като за начало, хъркаше.
– Не е вярно.
– Като демон древак.
– Това е клевета – възмути се Саймън.
Изабел изсумтя.
– Онова, което се опитвам да ти кажа, Саймън, е, че трябва да го преодолееш. Мислех, че си разбрал. Никой не очаква от теб да бъдеш някой друг. Аз искам просто да си бъдеш ти. Искам единствено теб. Този Саймън. Нали затова дойдохме тук? Защото най-сетне си го наби в дебелата глава.
– Предполагам.
– Тогава от какво се страхуваш? Очевидно има нещо.
– Откъде разбра? – попита Саймън, любопитен как бе възможно тя да е толкова сигурна, когато самият той все още си нямаше и представа.
Изабел се усмихна и това бе усмивка, която отправяш на човек, който може да те накара да поискаш да го удушиш и целунеш едновременно.
– Защото те познавам.
Саймън си представи как я взема в прегръдките си, какво би било чувството... и в този миг осъзна от какво се боеше.
Беше това усещане, неговата огромност, като да се взираш в слънцето. Като да паднеш в слънцето.
– Да изгубя себе си – каза той.
– Какво?
– Ето от какво се боя. Да изгубя себе си в това. В теб. Прекарах цяла година, мъчейки се да открия себе си, да разбера кой съм, а сега, ето те теб, ето ни нас и тази всепоглъщаща, ужасяваща черна дупка на емоции и ако й се отдам... Чувствам се така, сякаш стоя на ръба на Гранд каньон. Сякаш пред мен има нещо по-голямо и по-дълбоко, отколкото човешкият ум е в състояние да обхване. И от мен се очаква просто да... се хвърля в него?
Зачака притеснено реакцията й, подозирайки, че на момичетата едва ли им харесва да им признаеш, че се страхуваш от тях. На момичетата като Изабел вероятно не харесваше да си признаеш, че се страхуваш от каквото и да е. Тя не се боеше от нищо и заслужаваше някой също толкова смел.
– Това ли е всичко? – Лицето й грейна. – Саймън, не мислиш ли, че и аз се боя от същото? Ти не си сам на онзи ръб. Ако ще скачаме, ще го направим заедно. Ще паднем заедно.
Саймън беше прекарал толкова дълго време, мъчейки се да слепи парчетата от себе си, да ги намести по местата им. Ала последното, най-важното парче – то през цялото време се бе намирало пред него. Да се изгуби в Изи... възможно ли бе това да е единственият начин наистина да открие себе си?
Възможно ли бе това тук, сега, да беше неговият дом?

„Достатъчно скапани метафори –
каза си той
. – Достатъчно си отлагал."


„Достатъчно си се страхувал."

Престана да мисли за онзи, който беше някога, и за връзката, която бяха имали преди; престана да мисли дали прецаква всичко, или защо би искал да го направи; престана да мисли за демонска амнезия и нефилимско Извисяване, за феи и Тъмната война, за политика и домашни, и за нерегулирания трафик на смъртоносни остри предмети.
Престана да мисли за това, какво би могло да се случи и какво би могло да се обърка.
Просто я взе в прегръдките си и я целуна... целуна я така, както бе копнял да го направи от мига, в който я беше зърнал за първи път, целуна я не като персонаж от любовен роман или ловец на сенки, или някой въображаем герой от миналото, а като Саймън Люис, целуващ момичето, което обичаше повече от всичко на света. Наистина беше, като да паднеш в слънцето, да паднат заедно, сърцата им бяха лумнали в бледи пламъци и Саймън знаеше, че никога няма да спре да пада, знаеше, че сега, когато отново я държеше в ръцете си, никога няма да я пусне.

* * *

Бракът между сърцата може и да не признаваше препятствия... ала целуващите се тийнейджъри често пъти нямаха друг избор. Особено когато единият тийнейджър беше ученик в Академията за ловци на сенки и имаше домашни и вечерен час. И когато другият беше воин, който се биеше с демони и който на следващата сутрин трябваше да ходи на разузнаване.
Ако зависеше от Саймън, той би прекарал следващата седмица, а защо не и следващата вечност, преплетен с Изи на тревата, заслушан във водите на езерото Лин, миещи брега, изгубвайки се в усещането от докосването на пръстите й и вкуса на устните й. Вместо това прекара два незабравими часа по този начин, след което препусна с главоломна скорост към Академията, където още цял час я целува за довиждане, преди да я остави да скочи в Портала с обещанието да се върне възможно най-скоро.
Принуден бе да чака до следващия ден, за да благодари на Хелън Блекторн за помощта й. Хвана я тъкмо когато се приготвяше да отпътува.
– Виждам, че срещата е минала добре – подхвърли тя още щом отвори вратата.
– Как разбра?
Хелън се усмихна.
– Защото си на практика радиоактивен.
Саймън й благодари, задето му беше предала съобщението от Изи, и й връчи пакетче с курабии, които беше задигнал от трапезарията. Те бяха единственото вкусно нещо в Академията.
– Приеми го като малка първоначална вноска за това, което ти дължа – каза той.
– Нищо не ми дължиш. Но ако наистина искаш да ми се отплатиш, ела на сватбата. Можеш да бъдеш кавалерът на Изи.
– На всяка цена – обеща Саймън. – Е, кога е големият ден?
– Първи декември – отвърна Хелън, а гласът й потрепери. Вероятно.
– Може би по-скоро?
– Може би никога – призна тя.
– Какво? Не ми казвай, че двете с Ейлийн ще скъсате! – Саймън се спря, припомнил си, че говори с някого, когото едва познава. Не беше, като да може да й заповяда да открие своя хепиенд само защото самият той внезапно се беше влюбил в любовта. – Извинявай, то не ми влиза в работата, но... защо би била толкова път и би търпяла гадното им отношение, ако няма да се ожениш за нея?
– О, аз искам да се оженя за нея. Повече от всичко на света. Просто сега, когато се върнах тук, не мога да не се запитам дали не постъпвам егоистично.
– Как би могло да е егоистично да се ожениш за Ейлийн?
– Само погледни живота ми! – избухна Хелън, давайки израз на ярост, потискана цял ден... а може би цяла година. – Гледат ме така, сякаш съм някаква панаирджийска атракция... и това са добрите, онези, които не ме гледат така, сякаш съм врагът. Ейлийн бездруго вече е заточена на онзи затънтен остров заради мен. Нима трябва да страда по този начин цял живот? Само защото е допуснала грешката да се влюби в мен? Какъв човек ме прави това?
– Не е възможно да смяташ, че вината е твоя. – Не я познаваше добре, но нищо от това не му звучеше правилно. Не му приличаше на нещо, което тя би казала или вярвала.
– Според професор Мейхю, ако наистина я обичам, трябва да я напусна – призна Хелън. – Вместо да я въвличам в този кошмар със себе си. Да се държа за нея, е просто доказателство, че съм повече фея, отколкото си мисля.
– Професор Мейхю е трол – заяви Саймън и се зачуди какво ли би се искало, за да убеди Катарина Лос да го превърне в такъв. Или пък в крастава жаба или гущер. Нещо, което да подхожда на влечуговата природа на душата му. – Ако наистина обичаш Ейлийн, би трябвало да сториш всичко по силите си да я задържиш. Както и правиш. Освен това, защо си мислиш, че ако се опиташ да скъсаш с Ейлийн за нейно добро, тя ще ти позволи да го направиш? От онова, което съм чувал за нея, изобщо не ми се струва вероятно.
– Да – отвърна Хелън топло. – Тя ще се съпротивлява със зъби и нокти.
– Тогава защо просто не ускориш нещата и не приемеш неизбежното. Че си вързана за нея. Любовта на живота ти. Горката ти.
Хелън въздъхна.
– Изабел сподели какво си казал за елфите, Саймън. И че според теб не е правилно да ги дискриминират по този начин. Че елфите могат да бъдат добри, също като всички останали.
Саймън не беше сигурен накъде бие с това, но не съжаляваше, че има възможност да потвърди думите си.
– Права е, действително мисля така.
– Изабел също го мисли – отвърна Хелън. – Прави всичко по силите си да убеди и мен.
– Какво искаш да кажеш? – попита Саймън объркано. – Защо точно ти би се нуждаела от убеждаване?
Хелън преплете пръсти.
– Знаеш ли, не исках да идвам тук, за да разкажа на цял куп деца историята на родителите ми... не го направих доброволно. Но и не си го измислих. Това наистина се е случило. Майка ми наистина е била такава, такава съм и аз наполовина...
– Не, Хелън, не...

– Знаеш ли стихотворението „
La belle dame sans merci
"?

Саймън поклати глава. Единствената поезия, която познаваше, беше от Доктор Сюс и Боб Дилън.
– От Кийтс е – обясни Хелън и му издекламира няколко стиха по памет.




В магичната й пещера


очите диви в скръб се свиха


и нежно ги склопих за сън


с целувка тиха.




И там заспахме на мъха,


и сън ме грабна безпощаден –


горко ми!– за последен път


на склона хладен.




Да викат смъртнобледи чух


на рицари, царе душите


с вика: „La belle dame sans merci


в капан държи те".
15
 




– Кийтс е писал за феи? – попита Саймън. Ако бяха учили това в часовете по английски, навярно би внимавал повече.
– Баща ми много често рецитираше това стихотворение – обясни Хелън. – Това бе неговият начин да разкаже на мен и Марк историята за това, откъде идваме.
– Рецитирал ви е стихотворение за зла елфическа кралица, примамваща мъже на сигурна смърт, в опит да ви разкаже за майка ви? Непрекъснато? – попита Саймън слисано. – Не се засягай, но това е малко... гадно.
– Баща ни ни обичаше въпреки произхода ни. – Хелън звучеше така, сякаш се опитва да убеди сама себе си. – Ала винаги имах чувството, че частица от него си оставаше сдържана. Сякаш очакваше да я види в мен. С Марк беше различно, защото Марк беше момче. Но момичетата приличат на майките си, нали?
– Не съм особено убеден, че това е научно издържана логика – отбеляза Саймън.
– И Марк така казваше. Непрекъснато ми повтаряше, че елфите нямат никакви права нито над нас, нито над нашата природа. Мъчех се да му повярвам, ала после, след като ни го отнеха... след като инквизиторът ми разказа истината за рождената ми майка... чудя се... – Хелън гледаше някъде покрай Саймън, покрай стените на домашната си затворническа килия, изгубена в собствените си страхове . – Ами ако примамвам Ейлийн към онзи хладен склон? Ами ако този порив към унищожение, тази нужда да използвам любовта като оръжие дреме някъде дълбоко в мен, а аз дори не подозирам? Дар от майка ми.
– Виж, аз не знам нищо за феите – призна си Саймън. – Не и наистина. Не знам каква е историята с майка ти, нито какво означава да си наполовина едно и наполовина друго. Знам обаче, че не кръвта във вените обуславя кой си. Онова, което те определя като личност, са изборите, които правиш. Ако съм научил нещо през изминалата година, това е то. Знам също така, че да обичаш някого, дори когато е плашещо, дори когато има последствия, никога не е неправилно. Да обичаш някого, е обратното на това да го нараниш.
Хелън му се усмихна, очите й бяха пълни с непролети сълзи.
– За доброто и на двама ни, Саймън, наистина се надявам да си прав.





В ЗЕМЯТА ПОД ХЪЛМА, ВЪВ ВРЕМЕТО ПРЕДИ...



Имало едно време една красива дама от Двора на феите, която подарила сърцето си на сина на ангел.
Имало едно време две момчета, които дошли в царството на феите, братя, храбри и достойни. Единият от тях зърнал прекрасната фея и поразен от нейната красота, й се врекъл. Врекъл й се да остане. Това било момчето Андрю. Брат му, момчето Артър, отказал да се отдели от него.
И така, двете момчета останали под хълма и Андрю обичал феята, а Артър я ненавиждал.
И така, феята държала своето момче близо до себе си, задържала това красиво създание, което й се врекло във вярност, при себе си, а когато сестра й поискала другото момче, тя й позволила да го отведе, защото то било нищо.
Дала на Андрю сребърна верижка, която да носи около шията си, символ на любовта й, и го научила да живее, както живеели елфите. Танцувала с него на тържествата им под обсипани със звезди небеса. Хранела го с лунна светлина и му показвала как да се отдаде на дивото.
Понякога до ушите им достигали писъците на Артър и тя му казвала, че това е животно, измъчвано от болка, и че болката била в природата на животните.
Не лъжела, защото не можела да лъже.
Хората са животни.
Болката е тяхната природа.
В продължение на седем години те живели в радост. Тя владеела сърцето му, той – нейното, а някъде отвъд Артър пищял ли, пищял. Андрю не подозирал; феята не я било грижа; и двамата били щастливи.
До деня, в който един от братята научил истината за другия.
Феята се уплашила, че любимият й ще полудее от мъката и от чувството за вина. И така, понеже го обичала, тя му изтъкала история от измамни истини, история, на която той би искал да повярва. Че бил омагьосан да я обикне; че никога не предал брат си; че бил просто роб; че седемте години на любов били лъжа.
Феята освободила безполезния брат и го оставила да вярва, че сам е извоювал свободата си.
Феята изтърпяла нападението на безполезния брат и го оставила да вярва, че я е убил.
Феята оставила любимия си да се отрече от нея и да избяга.
Феята целувала тайните плодове на тяхната връзка и се опитвала да ги обикне. Ала те били само късче от нейното момче. Тя искала всичко от него или нищо.
И така, както му била дала историята, тя му дала и децата му.
Не й останало нищо, за което да живее, и затова тя престанала да живее.

Това е историята, която оставила зад себе си, историята, която любимият й никога нямало да научи; историята, която дъщеря й никога нямало да научи.

Така обичат елфите:
с цялото си сърце и душа
. Така обичат елфите:
разрушително.


Обичам те
, казвала му тя нощ след нощ, в продължение на седем години. Феите не могат да лъжат и той го знаел.


Обичам те,
казвал й той нощ след нощ, в продължение на седем години. Хората могат да лъжат и тя го оставила да повярва, че я е лъгал, оставила брат му и децата му да го повярват и умряла, надявайки се, че ще го вярват завинаги.


Така обичат елфите:
с дар.







ГОРЧИВ ЕЗИК

от Касандра Клеър и Сара Рийс Бренън

Слънцето грееше, птиците пееха и в Академията за ловци на сенки беше прекрасен ден.
Или поне Саймън беше почти сигурен, че слънцето грее. Едва забележима светлина обагряше въздуха в подземната стая, която двамата с Джордж деляха, и хвърляше приятно сияние върху зелената слуз, която покриваше стените.
И добре де, може и да не беше в състояние да чуе птичките от подземието, ала Джордж току-що се беше върнал от душовете, пеейки.
– Добро утро, Сай! В банята имаше плъх, но той беше решил да си подремне и никой от нас не обезпокои другия.
– Или плъхът е умрял от адски заразно заболяване и инфекцията вече е плъзнала по тръбите – отвърна Саймън. – Като нищо сега седмици наред ще пием вода, бъкаща от плъша чума.
– Никой не обича Намусения Ник – скара му се Джордж. – Никой не обича Смръщения Саймън. Никой не си пада по Мрачната Милдред. Никой не...
– Схванах накъде биеш, Джордж – заяви Саймън. – И остро възразявам против това, да бъда наричан Мрачната Милдред. Особено когато съм напълно сигурен, че в момента съм по-скоро Милата Милдред. Виждам, че с нетърпение очакваш големия си ден?
– Вземи си душ, Сай – насърчи го Джордж. – Започни деня освежен. Защо не си направиш прическа? Няма да те убие.
Саймън поклати глава.
– В банята има мъртъв плъх, Джордж. Няма да отида в банята, Джордж.
– Не е мъртъв – не отстъпваше Джордж. – Просто спи. Сигурен съм.
– Безмозъчен оптимизъм, ето как започват чумните епидемии – заяви Саймън. – Само попитай селяните в средновековна Европа. О, чакай малко, няма как да го направиш.
– Те били ли са веселяци? – попита Джордж скептично.
– Сигурен съм, че са били далеч по-големи веселяци преди чумата.
Саймън смяташе, че доводите му са напълно основателни и че историята го подкрепя. Съблече тениската, с която беше спал и на която пишеше „ДА ПОБЕДИМ!", а отдолу, с по-малки букви – „ВРАГА С ХИТРОУМНИ АРГУМЕНТИ". Джордж го плесна по гърба с мократа си хавлия и Саймън изписка.
След това се ухили широко и се зае да извади бойното си облекло от гардероба. Започваха веднага след закуска, така че щеше да е най-добре да се приготви отсега. Освен това всеки ден, в който носеше бойно облекло, предвидено за мъже, си беше малка победа.
Двамата с Джордж отидоха на закуска в отлично настроение.
– Знаеш ли, тази овесена каша никак не е лоша – отбеляза Саймън, загребвайки с лъжицата.
Джордж кимна ентусиазирано с пълна уста.
Беатрис ги погледна със съжаление. Към тях, а може би и за това, че момчетата бяха толкова глупави като цяло.
– Това не е овесена каша. А бъркани яйца.
– О, не – прошепна Джордж немощно, с пълна уста и неописуемо тъжен глас.
Саймън изпусна лъжицата и се взря в дълбините на купичката си с ужас.
– Ако наистина са бъркани яйца... – започна той. – И не че споря с теб, Беатрис, просто задавам въпрос, който ми се струва напълно основателен... ако наистина са бъркани яйца, защо са сиви?
Беатрис сви рамене и продължи да се храни, избягвайки внимателно бучките.
– Кой знае?

От това би могло да излезе тъжна песен, предположи Саймън.
Ако са яйца, защо са сиви? Кой ли знае, кой ли знае?
Въпреки че вече не беше в групата, се улавяше, че понякога все още му хрумват текстове на песни.


Вярно,
„Защо са толкова сиви яйцата
?" едва ли би станала голям хит, дори и сред хипстърите.

Джули тръсна купичката си на масата до Беатрис.
– Яйцата са сиви – обяви тя. – Нямам представа как го правят. Несъмнено досега все би трябвало да успяват поне от време на време да не объркват храната. Всеки път, всеки ден, в продължение на повече от година? Да не би Академията да е прокълната?
– Мислех си, че е напълно възможно – отвърна Джордж най-сериозно. – Понякога чувам адски зловещо тракане, като призраци, раздрънкващи ужасяващите си вериги. Честно казано, надявах се Академията наистина да е прокълната, защото в противен случай най-вероятно са някакви твари в тръбите. – Джордж потрепери. – Твари.
Джули седна, при което Саймън и Джордж си размениха доволни погледи. Те брояха колко често Джули предпочиташе да седне при тях тримата, вместо при Джон Картрайт. За момента печелеха – шейсет процента срещу четирийсет.
Това, че Джули избра да седне при тях, им се стори добър знак, тъй като днес беше големият ден на Джордж.

Сега, когато бяха второкурсници и по думите на Скарсбъри „
вече не бяха напълно безнадеждни, склонни да отсекат собствените си тъпи глави",
им възлагаха мъничко по-важни мисии. Всяка от тези мисии си имаше лидер, който получаваше двойно повече точки, ако мисията се увенчаеше с успех. Джули, Беатрис, Саймън и Джон вече бяха оглавявали мисии и се бяха справили страхотно: мисиите им бяха изпълнени, демоните – убити, хората – спасени, долноземците, нарушили законите – наказани строго, но справедливо. Почти можеше да се съжалява, че мисията на Джон беше минала толкова добре, понеже той се беше хвалил за това в продължение на седмици, но нямаше как.
Просто бяха прекалено добри
, помисли си Саймън, макар и да потропа по дървената маса, за да не се урочаса. Нямаше начин да се провалят.

– Нервен ли си, ръководителю? – попита Джули и Саймън бе принуден да признае, че понякога бе доста смущаваща компания.

– He – отвърна Джордж, ала проницателният поглед на Джули го накара да си признае: – Може би. Да. Нали се сещаш, точно толкова, колкото трябва, но по един хубав, овладян,
добър-под-напрежение
начин.

– Гледай да не рухнеш – каза Джули. – Искам максимален резултат.
Възцари се неловко мълчание. Саймън се утеши, като погледна към масата на Джон. Когато Джули го изоставеше, Джон беше принуден да се храни сам-самичък. Освен ако Марисол не решеше да седне при него и да го потормози. Както, забеляза Саймън, бе решила да направи и днес. Малко дяволче. Марисол беше страшно забавна.
Джон правеше настойчиви знаци за помощ, ала Джули беше с гръб към него и не го виждаше.
– Не го казвам, за да те уплаша, Джордж – рече тя. – То е просто допълнителен бонус. Това е важна мисия. Знаеш, че елфите са най-ужасният вид долноземци. Елфи, прекрачващи в света на мунданите и подмамващи горките нещастници да ядат елфически плодове, не е никаква шега. Мунданите започват да чезнат и могат да умрат. Това е убийство, при това убийство, за което е трудно да ги заловим, понеже докато мунданите умрат, от елфите вече няма и следа. Вземаш го на сериозно, нали?
– Да, Джули – увери я Джордж. – Ако щеш, вярвай, но аз знам, че убийството е нещо лошо.
Цялото лице на Джули се присви, както правеше понякога.
– Не забравяй, че именно ти едва не провали моята мисия.
– Поколебах се мъничко да съборя онова вампирско дете – призна си Джордж.
– Именно. Никакво колебание повече. Като ръководител на екипа ни, трябва да действаш по своя инициатива. Не казвам, че не те бива, Джордж. Казвам просто, че трябва да се научиш.
– Не съм сигурна, че който и да било от нас се нуждае от подобна мотивираща реч – обади се Беатрис. – Можеш да сплашиш всекиго. А Джордж и така е лесно да бъде сплашен.
Джордж, който отначало изглеждаше трогнат от галантната защита на Беатрис, бързо престана да изглежда трогнат.
– Просто смятам, че би трябвало от време на време да повтарят лидерите на екипите – измърмори Джули, давайки им да разберат защо бе толкова враждебно настроена. Тя бръкна печално в чинията си с яйца. – Толкова бях добра.
Саймън повдигна вежди.
– Имаше камшик и заплаши да ме налагаш по главата и лицето, ако не ти се подчинявам.
Джули го посочи с лъжицата си.
– Именно. И ти направи точно каквото ти казах. И още по-важно, аз не те наложих по главата и лицето. Мила, но твърда, това съм аз.
Джули продължи да обсъжда величието си в подробности. Саймън стана, за да си вземе още една чаша сок.
– От какво е този сок според теб? – попита го Катарина Лос, присъединявайки се към него на опашката.
– Плодове – отвърна Саймън. – Просто плодове. Това е всичко, което са готови да ми кажат. Аз също го намирам за подозрително.
– Обичам плодовете – каза Катарина, ала не звучеше особено уверена в това. – Знам, че този следобед си освободен от часа ми. Какво ще правиш сутринта?
– Мисия, за да попречим на феите да преминават границите, за да се занимават с незаконна търговия. Джордж ще ни ръководи.
– Джордж ще е ръководител на групата? – попита Катарина. – Хм.
– Защо всички се съмняват в него днес? – възмути се Саймън. – Какво му има на Джордж? Нищо му няма. Невъзможно е да му бъде намерен недостатък. Той е съвършен шотландски ангел. Винаги споделя лакомствата, които майка му му изпраща, и е по-красив от Джейс. Ето, казах го. Няма да си върна думите назад.
– Виждам, че си в отлично настроение – отбеляза Катарина. – Е, добре. Върви. Изкарай си страхотно. Грижи се за любимия ми ученик.
– Обещавам – отвърна Саймън. – Почакайте, кой е той?
Катарина му махна със съмнителния си сок в знак да си върви.
– Разкарай се, дневни вампире.
Всички се вълнуваха, че отиват на мисия. Саймън също я очакваше с нетърпение и се радваше за Джордж. Ала най-вече се вълнуваше за това, къде щеше да отиде след мисията.

* * *

За последно елфите бяха видени в едно тресавище в Девън. Саймън мъничко се вълнуваше, че ще си отворят Портал до там, и се надяваше да им остане време да видят червени пощенски кутии и да пият бира в някоя английска кръчма.
Вместо това целта им се оказа огромно неравно поле, със скали и възвишения в далечината, без никакви червени пощенски кутии и живописни кръчми на хоризонта. Начаса получиха коне от човека за свръзка, надарен със Зрението, който ги очакваше.
Поля и коне. Саймън не беше сигурен защо си бяха дали труда да напуснат Академията, при положение че преживяването си беше съвсем същото.
Първите думи на Джордж, когато препуснаха през мочурището, бяха:
– Смятам, че ще е добра идея да се разделим.
– Като във... филм на ужасите? – попита Саймън.
Джули, Беатрис и Джон му хвърлиха погледи, изпълнени с подразнено недоумение. Колебливото изражение на Марисол говореше, че е съгласна с него, но тя не каза нищо, а Саймън не искаше да бъде онзи, който ще се разбунтува срещу водачеството на приятеля си. Щяха да покрият по-голяма територия, ако се разделяха. Може би наистина беше добра идея. Повече тресавище! Какво би могло да се обърка?
– Аз ще съм с Джон – заяви Марисол веднага, с искрици в тъмните очи. – Ще ми се да продължим разговора си от закуската. Имам да му кажа още толкова много неща на тема видео игри.
– Не искам да чуя и думичка повече за видео игри! – сопна се Джон, ловец на сенки, попаднал в кошмара на порой от мунданска информация.
Марисол се усмихна.
– Знам.
Марисол току-що беше навършила петнайсет години. Саймън не беше сигурен откъде се бе досетила, че да започне да залива Джон с всякакви подробности за света на мунданите ще се окаже толкова ефективен психологически тероризъм. Злината й само се бе увеличила през годината, откакто Саймън я познаваше. Той не можеше да не се възхити на това.
– Аз ще съм със Сай – добави Джордж.
– Ъм – каза Саймън.
Двамата с Джордж все още не бяха ловци на сенки и макар че Катарина им помагаше да прозират през магически прах, никой мундан-ъ, не-ловец-на-сенки – нямаше толкова добра защита срещу магиите на феите, колкото нефилимите. Саймън обаче не искаше да поставя под съмнение авторитета на Джордж, нито пък да намекне, че не му се ще да са партньори. Освен това се боеше да не се окаже партньор на Джули и да бъде налаган по главата и лицето.
– Страхотно – довърши той неуверено. – Защо не се разделим... но да останем достатъчно близо, че да се чуваме?
– Искаш да се разделим, но да си останем заедно? – попита Джон. – Знаеш ли изобщо какво означават думите?

– А ти знаеш ли какво означават думите „
World of Warcraft
"? – попита Марисол заплашително.

– Да, знам – отвърна Джон. – Събрани по този начин, не знам и нямам никакво желание да науча.
Той пришпори коня си и Марисол препусна след него. Саймън се загледа след тях, притеснявайки се, че ще се отдалечат твърде много.
Само че нали трябваше да се разделят. Всичко беше наред.
Джордж огледа останалите от групичката и очевидно взе решение.
– Ще се държим достатъчно близо, за да чуем, ако някой извика, и ще претърсим това място из основи, за да видим дали няма да открием елфи в някое от местата, където твърдят, че се спотайвали. С мен ли сте?
– С теб съм до самия край, стига да не продължи твърде дълго! Нали знаеш, че след това отивам на сватбата на Хелън Блекторн и Ейлийн Пенхалоу – отвърна Саймън.
– Ъгх, мразя сватбите – каза Джордж съчувствено. – Трябва да се издокараш в смокинг и да седиш часове наред, докато всички наоколо тайничко се мразят заради някаква караница за подредбата на цветята. И на всичкото отгоре – гайди. Искам да кажа, всъщност нямам представа какви са сватбите на нефилимите. Има ли цветя? Гайди?
– Точно сега не съм в състояние да говоря – заяви Беатрис.– Представям си Джейс Херондейл в смокинг. В мислите ми той прилича на красив шпионин.
– Джеймс Бонд – помогна й Джордж. – Джеймс Блонд? Хич не обичам смокинги. Ти обаче май нямаш нищо против, Сай.
Саймън пусна юздите, за да се посочи с една ръка – маневра, при която само преди година щеше да се озове на земята.
– Забрави за смокингите. Моя милост има среща с Изабел Лайтууд.
Дори само да го изрече на глас, бе достатъчно, за да го изпълни с огромно задоволство. Какво би могло да се обърка в един толкова прекрасен свят?
Саймън огледа останалите: бяха с униформи с дълги ръкави, за да се предпазят от зимния мраз, фигури в черно с лъкове на гърба, а дъхът им излизаше на бели облачета в студения въздух, докато препускаха през мочурището, възседнали бързите жребци, за да изпълнят мисията си да бранят човечеството. Тримата му приятели до него, Джон и Марисол – в далечината. Джордж – толкова горд като техен лидер. Марисол – дръзко градско хлапе, яздещо с изящна лекота. Дори Беатрис и Джули, дори Джон, всички те – родени ловци на сенки, му се струваха по-различни сега, когато бяха второкурсници. Скарсбъри беше изострил уменията им, Катарина им беше изнасяла лекции и дори съучениците им ги бяха променили. Сега онези, които бяха родени ловци на сенки, яздеха заедно с мундани, ходеха на мисии като един екип и така наречените утайки по нищо не им отстъпваха.
Наоколо се разстилаха зелени поля, дърветата вляво от тях бяха отрупани с потрепващи листа, които сякаш танцуваха на слабия ветрец. Бледа и ясна, слънчевата светлина огряваше главите и черните им дрехи. Саймън си помисли, обзет от чувство на обич и гордост, че изглеждат така, сякаш от тях все пак щяха да излязат истински ловци на сенки.
Забеляза, че разбрали се безмълвно, Беатрис и Джули вече пришпорваха конете си. Саймън присви очи към далечината пред тях, където все още можеше да различи фигурите на Джон и Марисол, а после се намръщи след Беатрис и Джули. Отново усети как го жегва безпокойство.
– За къде са се разбързали всички? – попита той. – Ъ, не че искам да те уча как да си вършиш работата, храбри водачо на групата ни, но може би няма да е зле да им заповядаш да не се отдалечават прекалено много.
– А, дай им минутка – каза Джордж. – Нали знаеш, че тя малко си пада по теб.
– Кой?
– Не че ще направи нещо по въпроса – продължи Джордж. – Никой, който си пада по теб, няма да направи нищо по въпроса. Защото на никой няма да му хареса Изабел Лайтууд да му отсече главата.
– Пада си по мен? – повтори Саймън. – Нещо в начина, по който говориш, намеква за няколко души. Които си падат по мен.
Джордж сви рамене.
– Очевидно си от онези, които се харесват на хората постепенно. Не ме питай. Аз си мислех, че момичетата си падат по плочки на корема.
– Аз също бих могъл да имам плочки – увери го Саймън. – Веднъж се гледах в огледалото и май че намерих една плочка. Казвам ти, всичките тези тренировки се отразяват страхотно на тялото ми.
Не че Саймън се мислеше за някакво отблъскващо създание или нещо такова. Вече беше виждал няколко демона с пипала, стърчащи от очите им, и беше почти сигурен, че на хората не им се повдига само като го погледнат.
Не беше обаче и Джейс, който завърташе главите на момичетата така, сякаш бяха обладани. Нямаше логика в това, Беатрис да си пада по него, от всички ученици в Академията.
Джордж направи физиономия. Джордж не разбираше бавното влизане във форма. Той вероятно се беше родил с плочки на корема. Някои хора се раждат с плочки на корема, други ги постигат, а на трети – като Саймън – те биват натрапвани от жестоки инструктори.
– Да, Сай, ти си истински убиец.
– Пипни ми ръката – каза Саймън. – Корава като камък!
– Сай – отвърна Джордж. – Не е нужно да ти пипам ръката. Вярвам в теб, защото така правят истинските приятели. И се радвам за загадъчната ти популярност сред дамите, защото така правят истинските приятели. Обаче сериозно, отваряй си очите за Джон, защото ми се струва, че в някой от тези дни току-виж те наръгал. Той не разбира неопределимата ти, ала несъмнена привлекателност. Той има плочки на корема чак до брадичката и си мислеше, че дамите в Академията са му вързани в кърпа.
Саймън яздеше, доста замаян.
Беше си мислил, че любовта на Изабел към него е нещо слисващо и необяснимо, като мълния. (Невероятно красива и храбра мълния, от която той беше адски късметлия да бъде ударен!) С оглед на наличните доказателства обаче, май беше време да преосмисли положението.
Беше научил от достоверен източник, че бе излизал с Мая, главата на нюйоркската глутница върколаци, макар да бе останал с впечатлението, че тотално беше объркал нещата. Чул бе и слухове за вампирска кралица, която проявявала интерес. Дори беше подразбрал, колкото и странно да му се струваше, че в един кратък период от време двамата с Клеъри бяха излизали заедно. А ето че сега Беатрис може би си падаше по него.
– Сериозно, Джордж, кажи ми истината – каза Саймън. – Аз красив ли съм?
Джордж избухна в смях и конят му направи няколко крачки назад под лъчите на слънцето.
– Елф! – изкрещя Джули и посочи.
Саймън видя една фигура, закачулена и загърната в плащ, с кошница плодове в едната ръка, да изниква уж невинно от мъглата зад едно дърво.
– След него! – провикна се Джордж и конят му препусна към фигурата, следван от Саймън.
– Капан! – провикна се Марисол далеч пред тях, а после изпищя от болка.
Саймън погледна отчаяно към дърветата. Елфът, видя той, имаше подкрепления. Бяха ги предупредили, че феите са станали още по-хитри и отчаяни след сключването на Студения мир. Би трябвало да слушат по-внимателно и да помислят повече. Би трябвало да предвидят нещо такова.
Саймън, Джордж, Джули и Беатрис галопираха с всички сили, ала бяха прекалено далеч. Марисол се олюляваше в седлото, а по ръката й се стичаше кръв: елфическа стрела.
– Марисол! – изкрещя Джон. – Марисол, насам!
Марисол обърна коня си към него. Джон се изправи на гърба на своя жребец и скочи върху нейния, вдигнал лъка си и изпращащ стрела след стрела между дърветата, докато, застанал върху коня, предпазваше Марисол с тялото си като някакъв странен акробат стрелец. Саймън знаеше, че никога не би могъл да направи нещо такова, освен ако не се Извиси.
Джули и Беатрис обърнаха конете си към дърветата, където елфите се бяха спотаили, и стреляха.
– Те ще се погрижат за Марисол – задъхано каза Джордж. – С теб все още можем да заловим онзи с плодовете.
– Не, Джордж – започна Саймън, ала Джордж вече беше насочил коня си към закачулената фигура, която потъваше в мъглата зад дървото.
Между дънера и един от клоните на дървото проникваше лъч светлина, ослепителна бяла линия между извитата дъга на клоните. Тя като че ли се пречупи пред очите на Саймън и стана широка и красива, като лунна пътека върху морето. Закачулената фигура се измъкваше, полуизчезнала в ярката светлина, а конят на Джордж се намираше на сантиметри от опасността – Джордж посягаше към наметалото на фигурата, без да си дава сметка къде се беше озовал.
– Не, Джордж! – изкрещя Саймън. – Няма да прекрачим в царството на феите!
Той накара коня си да пресече пътя на Джордж, принуждавайки приятеля си да спре, ала беше толкова решен да го спре, че не помисли за собствения си жребец, ужасен и пришпорван.
Поне докато ослепителната бяла светлина не изпълни зрението му. Той изведнъж си спомни как потъва в някакво езеро и пропада в царството на феите, подгизнал до мозъка на костите: спомни си добротата на Джейс към него и колко много той бе ненавиждал това, как си беше помислил: „Не ми демонстрирай превъзходството си", а гърдите му горяха от неприязън.
Ето че сега отново пропадаше в царството на феите, докато в ушите му отекваше пронизителното цвилене на ужасен кон, заслепяваха го листа, а клонки драскаха лицето и ръцете му. Опита се да закрие очите си и усети, че рухва върху скали и кости, обгърнат от мрак. Страшно би бил благодарен, ако Джейс и този път беше там.

* * *

Саймън се събуди в царството на феите. Целият му череп туптеше така, както тупти палецът ти, когато го цапардосаш с чук. Надяваше, се, че никой не го беше цапардосал по главата с чук.
Събуди се в леко полюшващо се легло, което го драскаше по бузата. Отвори очи и откри, че изобщо не е в легло, а лежи сред клонки и мъх, разпилени върху поклащаща се повърхност, направена от дървени летви. Пред очите му имаше странни тъмни ленти, закриващи гледката отвъд.
Царството на феите изглеждаше почти като девънските мочурища и все пак бе съвършено различно. Мъглите в далечината имаха леко лилав оттенък, като буреносни облаци, покрили земята, и в тях се долавяше движение, загатващо за причудливи и заплашителни очертания. Листата на дърветата бяха зелени и жълти, и червени, като по дърветата в мунданския свят, ала тези грееха прекалено ярко, като скъпоценни камъни, а когато вятърът ги разлюлееше, Саймън почти можеше да различи думи, сякаш си шепнеха. Това бе природа, необуздана и стихийна, преобразена в магия и причудливост.
А той, осъзна Саймън изведнъж, се намираше в клетка. Голяма дървена клетка. Тъмните ивици пред очите му бяха решетките й.
Онова, което го вбеси най-много, бе колко познато бе усещането. Спомни си как и преди го бяха затваряли по същия начин. Повече от веднъж.
– Ловци на сенки, вампири, а сега и феи, и всички те изгарящи от желание да ме хвърлят зад решетките – каза на висок глас. – Защо всъщност толкова искам да си върна всички тези спомени? Защо винаги аз? Защо все аз се оказвам идиотът в клетката?
От звука на собствения му глас го заболя главата.
– Сега си в моята клетка – заяви някой и Саймън се надигна рязко, макар че от това главата му затуптя свирепо, а цялото царство на феите се завъртя пиянски наоколо.
От другата страна на клетката видя закачулената, загърната в плащ фигура, която Джордж толкова отчаяно се беше опитал да залови. Саймън преглътна. Не можеше да различи лицето под качулката.
Изведнъж въздухът се завихри, сякаш пред слънцето мина сянка, и от ясното синьо небе тупна друг елф. Листата, с които беше покрита земята, шумоляха под босите му крака, русата му коса грееше на лъчите на слънцето, а в ръката му проблясваше дълъг нож.
Закачуленият, загърнат в плащ елф отметна качулката си и наведе глава в знак на неочаквано уважение. Имаше големи лилави уши, сякаш от двете страни на лицето му беше забучен по един патладжан, и дълга бяла коса, която се извиваше над патладжанените му уши като облак.
– Какво се случи и защо номерцата ти пречат на работата на по-високопоставените от теб, Хефейд? Един кон от мунданския свят пресече пътя на Дивия лов – каза новодошлият елф. – Надявам се, че жребецът не е имал голямо емоционално значение, защото хрътките се разправиха с него.
Сърцето на Саймън го заболя за горкия му кон. Зачуди се дали и него нямаше да хвърлят на хрътките.
– Дълбоко съжалявам, че обезпокоих Дивия лов – отвърна елфът с плаща и още по-ниско наведе белокосата си глава.
– И би трябвало – заяви елфът от Дивия лов. – Онези, които пресичат пътя на Дивия лов, винаги се разкайват.
– Залових ловец на сенки – продължи другият нетърпеливо. – Или поне едно от децата, които те се надяват да променят. Причакваха ме в света на смъртните, а този ме последва чак в нашето царство, така че ми принадлежи по право. Нямах никакво намерение да обезпокоя Дивия лов и не нося никаква вина!
Според Саймън това беше неточно и обидно описание на ситуацията.
– Така ли? Е, хайде, намирам се в добро настроение – каза елфът от Дивия лов. – Поднеси ми разкаянието си и ме остави да поговоря с пленника (както знаеш, проявявам известен интерес към ловците на сенки) и няма да занеса езика ти на господаря Гуин.
– Никога не е имало по-справедлива сделка – побърза да каже елфът с плаща и побягна, сякаш се боеше, че другият може да размисли, при което едва не се препъна в наметалото си.
Ако питаха Саймън, беше се озовал от елфически трън на елфически глог.
Новият елф изглеждаше като шестнайсетгодишно момче, не много по-голям от Марисол и по-малък от него, ала Саймън знаеше, че външният вид на елфите не е никаква гаранция за възрастта им. Този имаше разноцветни очи, едното – кехлибарено като капките в тъмните сърца на дърветата, а другото – ярко синьо-зелено, като морски плитчини, огрени от лъчите на слънцето. Необичайният контраст между очите му, съчетан със светлината на елфическото царство, прецеждаща се зелена през злокобно нашепващите листа и обагрена с фалшиво злато, придаваше на слабото му мръсно лице зловещ вид.
Изглеждаше опасен. И се приближаваше към него.
– Какво иска от мен един елф от Дивия лов? – изграчи Саймън.
– Не съм елф – заяви момчето с причудливите очи, заострените уши и листата в разрошената коса. – Аз съм Марк Блекторн от Лосанджелиския институт. Каквото и да казват те, каквото и да ми причиняват, все още си спомням кой съм. Аз съм Марк Блекторн.
Върху лицето му, когато погледна Саймън, се четеше див глад; тънките му пръсти сграбчиха решетките на клетката.
– За да ме спасиш ли си дошъл? – попита той. – Нима ловците на сенки най-сетне дойдоха за мен?

* * *


О, не
. Това беше братът на Хелън Блекторн, онзи, който бе наполовина елф, също като нея; онзи, който вярваше, че семейството му е мъртво, който бе отведен от Дивия лов, за да не завърне никога. Ама че неловко.

Всъщност беше много по-страшно от това. Беше ужасяващо.
– Не – отвърна Саймън, защото надеждата бе най-жестокият удар, който би могъл да нанесе на Марк Блекторн. – Стана точно както другият елф каза. Озовах се тук погрешка и бях заловен. Аз съм Саймън Люис. Знам... знам името ти и какво се е случило с теб. Съжалявам.
– Знаеш ли кога ловците на сенки ще дойдат за мен? – Нетърпението в гласа на Марк бе покъртително. – Аз... изпратих им съобщение, през войната. Разбирам, че заради Студения мир връзките с елфите не са никак лесни, ала те трябва да знаят, че съм им предан и мога да им бъда полезен. Сигурен съм, че ще дойдат, но мина... минаха седмици и седмици. Кажи ми, кога?
Саймън се взираше в Марк с пресъхнала уста. Не бяха минали седмици, откакто ловците на сенки го бяха изоставили тук. Минала бе повече от година.
– Няма да дойдат – прошепна той. – Аз не бях там, но моите приятели бяха. Разказаха ми какво се е случило. Клейвът е гласувал. Ловците на сенки не искат да те върнат обратно.
– О – каза Марк. Един-единствен тих звук, който Саймън добре познаваше: звукът, отронващ се от някого, преди да умре.
Марк се извърна от него, гърбът му – извит в спазъм на болка, която изглеждаше физическа. Върху слабите му голи ръце личаха стари белези от камшик. Въпреки че Саймън не можеше да види лицето му, Марк го закри с ръце за миг, сякаш не бе в състояние да понесе гледката на царството на елфите.
След това се обърна и попита рязко:
– Ами децата?
– Какво? – не разбра Саймън.
– Хелън, Джулиън, Ливия, Тиберий, Друзила, Октавиан. И Ема – отвърна Марк. – Виждаш ли? Не съм забравил. Всяка нощ, независимо какво се е случило през деня, независимо дали съм ранен и облян в кръв, или толкова изтощен, че ми се иска да съм мъртъв, аз вдигам поглед към звездите и давам на всяка от тях името на някой брат или лицето на някоя сестра. Не заспивам, докато не си спомня всеки от тях. Звездите ще угаснат, преди аз да забравя.
Неговото семейство, семейство Блекторн. Те всички бяха по-малки от Марк, освен Хелън, знаеше Саймън. Както и Ема Карстерс, която живееше с по-малките деца Блекторн в Лосанджелиския институт, малкото момиченце с руса коса, което бе осиротяло във войната и което редовно пишеше на Клеъри.
На Саймън му се искаше да знае повече за тях. Клеъри му беше разказвала за Ема. Магнус на няколко пъти това лято бе говорил разпалено за Студения мир и му бе посочил семейство Блекторн като пример за ужасите, които решението на Клейва да накаже елфите бе стоварило върху всички, в чиито вени течеше елфическа кръв. Саймън го беше слушал, изпълнен със съжаление за семейство Блекторн, ала те му се бяха стрували просто още една трагедия на войната: нещо ужасно, но далечно, и в крайна сметка – лесно да бъде забравено. Струвало му се бе, че самият той има толкова много неща, за които да мисли. Искаше да отиде в Академията и да стане ловец на сенки, да научи повече за собствения си живот и да си спомни всичко, което беше изгубил, да стане по-силен и по-добър.
Само че не можеш да станеш по-силен и по-добър, като мислиш единствено за себе си.
Не знаеше какво правят с Марк в царството на феите, та да изгуби семейството си по този начин.
– Хелън е добре – отвърна той неловко. – Наскоро я видях. Дойде да изнесе лекция в Академията. Съжалявам. Един демон ми отне... повечето спомени, немного отдавна. Знам какво е да не можеш да си спомниш.
– Щастлив е онзи, който знае името на сърцето си. Той никога няма да изгуби сърцето си и ще намери пътя към дома. – Думите на Марк прозвучаха почти напевно. – Спомняш ли си името на сърцето си, Саймън Люис?
– Така мисля – прошепна Саймън.
– Как са те? – попита Марк с нисък, отпаднал глас. Звучеше толкова уморен.
– Хелън се жени. – Това, имаше чувството Саймън, бе единственото хубаво, което можеше да му даде. – За Ейлийн Пенхалоу. Мисля, че... наистина се обичат.
Почти му каза, че отива на сватбата им, ала дори това му се стори прекалено жестоко. Марк не можеше да отиде на сватбата на собствената си сестра. Не беше поканен. Дори не знаеше.
Марк не изглеждаше ядосан, нито наранен. Усмихна се, меко, като дете, на което разказват приказка за лека нощ, и притисна лице до решетките на клетката.
– Милата Хелън. Баща ни ни разказваше за Хубавата Елена. Родила се от яйце и била най-прекрасната жена на света. Да се родиш от яйце, е много необичайно за хората.
– И аз така съм чувал – съгласи се Саймън.
– Била много нещастна в любовта – продължи Марк. – Понякога с красотата е така. Не може да й се има доверие. Може да се изплъзне между пръстите ти като вода и да изгори езика ти като отрова. Красотата може да бъде искряща стена, която те разделя от всичко, което обичаш.
– Ъ – каза Саймън. – Абсолютно.
– Радвам се, че моята хубава Елена ще бъде по-щастлива от последната хубава Елена. Радвам се, че ще получи красота за красота, любов за любов, а не фалшива монета. Кажи й, че брат й й изпраща поздравления по случай сватбения ден.
– Ако успея да се върна, ще го направя.
– Ейлийн ще може да й помогне с децата – каза Марк.
Не обръщаше почти никакво внимание на Саймън; лицето му все така носеше онова втренчено, далечно изражение, сякаш слушаше някаква история или се опитваше да достигне някакъв спомен. Саймън се боеше, че за Марк Блекторн истории и спомени се превръщаха в едно и също: страстно желани, красиви и неистински.
– Тай се нуждае от специално внимание – продължи Марк. – Помня, че родителите ми говореха за това. – Устните му се извиха. – Искам да кажа, баща ми и жената, която всяка вечер ме приспиваше с песен, макар във вените ми да не течеше нейната кръв, жената ловец на сенки, която вече нямам право да наричам своя майка. Песните не са кръв. Кръвта е единственото, което има значение и за нефилими, и за елфи. Песните имат значение само за мен.
Кръвта е единственото, което има значение за ловците на сенки.
Саймън не можеше да си спомни контекста, но си спомняше постоянния припев от хора, които сега обичаше, но не и тогава. Мундан, мундан, мундан. А после – вампир. Долноземец.
Спомни си, че първият затвор, в който се бе озовал някога, бе нефилимски затвор.
Щеше му се да можеше да възрази, да каже на Марк Блекторн, че поне нещо от думите му не е вярно.
– Толкова съжалявам – каза вместо това.
Съжаляваше, задето не беше слушал и задето не го беше грижа повече. Мислил си бе, че е гласът на разума в Академията, и не си бе дал сметка колко самодоволен бе станал, колко лесно бе да слуша как приятелите му се надсмиват над хора, които вече – в крайна сметка – не бяха като него, и да остави да им се размине.
Щеше му се да знаеше как да обясни всичко това на Марк, ала се съмняваше, че за Марк това би имало значение.
– Ако наистина съжаляваш, говори – каза Марк. – Как е Тай? Той си е наред, но е различен, а Клейвът мрази всичко различно. Ще се опитат да го накажат за това, което е. Те биха наказали една звезда, задето гори. Някога баща ми стоеше между него и жестокия ни свят, ала баща ни вече го няма, също като мен. Спокойно бих могъл да бъда мъртъв – толкова полза имат от мен братята и сестрите ми. Ливи би вървяла по горещи въглени и съскащи змии заради Тай, но тя е само на неговите години. Не може да направи всичко и да бъде всичко за него. Хелън има ли трудности с Тиберий? Той щастлив ли е?
– Не знам – отвърна Саймън безпомощно. – Така мисля.
Всичко, което знаеше, бе, че има няколко деца Блекторн: безлични, безименни жертви на войната.
– И разбира се, Тави – продължаваше Марк.
Гласът му укрепна, докато говореше; използваше умалителните имена на братята и сестрите си, не пълните, които бе положил толкова усилия да запомни. Саймън предположи, че на Марк вероятно дори не му бе позволено да споменава смъртния си живот или нефилимското си семейство. Дори не му се мислеше какво ли би сторил Дивият лов с Марк, ако дръзнеше да го направи.
– Той е толкова малък – продължи Марк. – Няма да си спомня нито татко, нито мам... нито майка си. Той е най-мъничкият. Позволиха ми да го подържа, когато се роди, и главичката му се събираше в шепата ми. Все още усещам тежестта й там, дори когато не мога да си спомня името му. Държах го и знаех, че трябва да подкрепям главичката му: че трябва да го подкрепям и защитавам. Завинаги. Ала завинаги трае толкова кратко в смъртния свят. Той няма да си спомня и за мен. Може би Друзила също ще ме забрави. – Марк поклати глава. – Не мисля така обаче. Дру научава всичко със сърцето си и има най-сладкото сърце от всички нас. Надявам се спомените й за мен да си останат сладки.
Клеъри трябва да му беше казала имената на всички от семейство Блекторн, трябва да му бе разказала по мъничко за това, как се справя всеки от тях. Трябва да бе споделила поне късче информация, което Саймън бе захвърлил като безполезно и което би било безценно съкровище за Марк.
Саймън се взираше безпомощно в него.
– Кажи ми само дали Ейлийн помага с малките. – Гласът на Марк стана по-рязък. – Хелън не може да се справи съвсем сама, а Джулиън няма да е в състояние да й помогне! – Гласът му отново омекна. – Джулиън. Джулс. Моят художник, моят мечтател. Вдигни го срещу светлината и той ще засияе в дузина различни цветове. Единственото, от което се интересува, са неговото изкуство и неговата Ема. Естествено, той ще се опита да помогне на Хелън, ала все още е толкова малък. Те всички са толкова малки и толкова лесно могат да се изгубят. Знам какво говоря, ловецо на сенки. В земята под хълма ние превръщаме в своя плячка нежните, с младите сърца. И те никога не остаряват с нас. Никога нямат този шанс.
– О, Марк Блекторн, какво ти причиняват те? – прошепна Саймън.
Не можа да скрие съжалението в гласа си и видя, че то жегна Марк; видя го в червенината, плъзнала бавно по слабите му бузи, и в начина, по който той вирна брадичка.
– Нищо, което да не мога да понеса – заяви Марк.
Саймън замълча. Не си спомняше всичко, но помнеше колко се беше променил. Хората могат да понесат толкова много, ала Саймън не беше сигурен колко от първоначалното ти „аз" остава, след като светът те превие в съвсем различна форма.
– Помня те – каза Марк внезапно. – Срещнахме се, когато отивахте към Ада. Тогава ти не беше човек.
– Не – отвърна Саймън неловко. – Но не си спомням за това.
– С теб имаше едно момче – продължи Марк. – Коса като ореол и очи като пъклен огън, нефилим сред нефилимите.
Слушал бях истории за него. Аз... възхищавах му се. Той ми даде магическата си светлина и то... то означаваше много за мен. Тогава.
Саймън не си го спомняше, ала знаеше кой бе това.
– Джейс.
Марк кимна почти разсеяно.
– Каза ми: „Покажи им от какво тесто са замесени ловците на сенки; покажи им, че не се боиш". Мислех, че наистина им показвам, и на елфите, и на ловците на сенки. Не можах да направя онова, което той поиска от мен. Страхувах се, но не позволих то да ме спре. Изпратих съобщение на ловците на сенки и ги предупредих, че елфите ги предават и са се съюзили с врага им. Погрижих се да научат и да могат да защитят Града от стъкло. Предупредих ги и ловците можеха да ме убият заради това, ала мислех, че ако умра, ще умра, знаейки, че братята и сестрите ми са спасени и всички ще знаят, че съм истински ловец на сенки.
– Така е – отвърна Саймън. – Изпрати им съобщение. Идрис беше защитен и братята и сестрите ти бяха спасени.
– Какъв герой съм само – промълви Марк. – Доказах предаността си. А ловците на сенки ме оставиха да гния тук.
Лицето му се разкриви. Дълбоко в сърцето на Саймън страх се примеси с жал.
– Опитах се да бъда ловец на сенки, дори вдън земите на елфите, и каква полза? „Покажи им от какво тесто са замесени ловците на сенки." От какво са замесени ловците на сенки, ако изоставят един от тях, ако захвърлят сърцето на едно дете като боклук, метнат край пътя? Кажи ми, Саймън Люис, ако такива са ловците на сенки, защо би искал да бъдеш един от тях?
– Защото те не са само това – отвърна Саймън.
– От какво са замесени елфите? Сега ловците на сенки твърдят, че те всички са зли, едва ли много по-различни от демони, отприщени на земята, за да пакостят и злочинстват. – Марк се усмихна и в усмивката му имаше нещо диво и елфическо, като слънчеви лъчи, проблясващи през паяжина. – А ние наистина обичаме пакостите, Саймън Люис, и мъничко злочинстваме. И все пак не е изцяло ужасно да яздиш ветровете, да препускаш по вълните и да танцуваш по планинските върхове, а това е всичко, което ми е останало.
Поне Дивият лов ме иска. Може пък да покажа на ловците на сенки от какво са замесени елфите.
– Може би – отвърна Саймън. – И двете страни са нещо повече от най-лошото, което се крие в тях.
По устните на Марк пробяга усмивка, бледа, ужасна усмивка.
– Къде тогава е най-доброто в тях? Мъча се да си спомня историите на баща ми за Джонатан Ловеца на сенки, за всички доблестни герои, служили като щит за човечеството. Ала баща ми е мъртъв. Гласът му заглъхва със северния вятър, а законите, които за него бяха свещени, са като нещо, написано в пясъка от ръката на дете. Ние се смеем и сочим с пръст как може някой да е толкова глупав и да вярва, че те ще издържат. Всичко добро, и вярно, е изгубено.
На Саймън и през ум не му беше минавало, че в загубата на паметта му може да има и нещо хубаво. Сега обаче си даде сметка, че към него бяха проявили една малка, случайна милост – бяха му отнели всички спомени наведнъж.
Докато Марк губеше своите постепенно, те закърняваха, изплъзваха му се един по един в студения мрак под хълма, където нищо златно не издържаше дълго.
– Ще ми се да можех да си спомня – каза Саймън – онзи ден, в който се срещнахме за първи път.
– Тогава ти не беше човек – отвърна Марк горчиво. – Ала ето че сега си. И приличаш на ловец на сенки повече от мен.
Саймън отвори уста, но не намери думи. Не знаеше какво да каже: това бе вярно, както всичко останало, което Марк беше казал. Когато за първи път зърна Марк, го бе помислил за елф и бе изпълнен от инстинктивна тревога. Академията за ловци на сенки май му влияеше дори по-силно, отколкото си мислеше.
А средата, в която Марк се намираше, също го беше променила, променила го бе до там, откъдето може би нямаше връщане назад. Сега у него имаше нещо мистериозно, което не можеше да бъде обяснено просто с фините кости и деликатно заострените елфически уши. Хелън също ги притежаваше, ала тя се движеше като боец, гордо изправена като ловец на сенки, и говореше така, както говореха членовете на Клейва и хората от институтите. Марк говореше като стих и се движеше като танц. Саймън се зачуди дали ако някога все пак успее да се върне в света на нефилимите, Марк ще може да намери място в него.
Зачуди се дали бе забравил как да лъже.
– Какъв съм според теб, нефилимски чирако? – попита Марк. – Как мислиш, какво би трябвало да сторя?
– Покажи им от какво е замесен Марк Блекторн – каза Саймън. – Покажи го на всички.
– Хелън, Джулиън, Ливия, Тиберий, Друзила, Октавиан. И Ема – прошепна Марк и гласът му, нисък и благоговеен, напомни на Саймън за синагогата, за гласовете на майки, викащи децата си, за всички онези времена и места, в които бе чувал хора да призовават онова, което бе най-свято за тях. – Моите братя и сестри са ловци на сенки и заради тях аз ще ти помогна.
Марк се обърна и се провикна:
– Хефейд!
Лилавоухият Хефейд се появи измежду дърветата.
– Този ловец на сенки е мой родственик – каза Марк, макар и с известно затруднение. – Ще дръзнеш ли да сложиш ръка върху родственик на Дивия лов?
Това беше нелепо. Та Саймън все още не беше ловец на сенки, Хефейд нямаше да повярва... само че това беше Марк, даде си сметка Саймън. Елф, при това елф, който вдъхваше страх. Дори Саймън не бе сигурен дали е в състояние да лъже.
– Естествено, че не бих посмял – отвърна Хефейд и се поклони. – Това е...

Саймън гледаше небето. Дори не си бе давал сметка, че го прави, че обхожда небесата с поглед от мига, в който някой се бе спуснал от тях.
До сега.

Затова и сега съвсем ясно видя какво се случи в действителност: не беше някой, паднал от небето, а див, небесен кон, препуснал към земята, така че ездачът му да може да скочи. Конят беше бял като облак или като мъгла, придобила горди и искрящи очертания; ездачът, който се носеше към земята, също бе ослепително бял. Имаше кобалтова коса, тъмносиният цвят на вечерта малко преди да прелее в чернотата на нощта, и разноцветни очи: едното – огнено черно, другото – сияйно сребърно.
– Принцът – прошепна Хефейд.
– Ловецо Марк – заяви новодошлият елф. – Гуин ме изпрати, за да разбера защо Ловът бе възпрепятстван по този начин. Той не очакваше ти още повече да проточиш всичко, като се забавиш тук цяла година. Да не би да се опитваш да избягаш?
Зад въпроса му се долавяше някаква емоция, ала Саймън не беше сигурен дали бе подозрение, или нещо друго. Сигурен бе обаче, че въпросът е по-сериозен, отколкото навярно дори онзи, който го беше задал, бе възнамерявал.
Марк махна с ръка.
– Не, Кийрън. Както виждаш. Хефейд е заловил ловец на сенки и аз бях любопитен.
– Защо? – попита Кийрън. – Нефилимите са зад гърба ти, а да гледаш назад води единствено до разбити мечти и напразна болка. Гледай напред, към необуздания вятър и Лова. И моя гръб, защото аз най-вероятно ще бъда пред теб във всеки лов.
Марк се усмихна така, както се усмихва човек на приятел, с когото е свикнал да се закача.
– Спомням си няколко лова, в които съвсем не беше така. Ала виждам, че се надяваш на по-добър късмет за в бъдеще, докато аз разчитам единствено на уменията си.
Кийрън се разсмя и Саймън усети трепет на надежда – ако този елф беше приятел на Марк, значи, спасението му все още не беше невъзможно. Несъзнателно беше дошъл по-близо до Марк и сега пръстите му се обвиха около решетките на клетката. Погледът на Кийрън бе привлечен от движението и за миг очите му се впиха яростно в Саймън, станали изведнъж леденостудени: акулово-черни и блестящи като натрошено огледало.
Саймън разбра с абсолютна увереност, без сам да знае защо, че Кийрън не харесва ловците на сенки и не му желае нищо добро.
– Остави Хефейд с играчката му – каза Кийрън. – Да вървим.
– Той ми съобщи нещо интересно – отвърна Марк с крехък глас. – Каза, че Клейвът е гласувал против това, да се върнат за мен. Моите хора, онези, сред които израснах, от които се учех и на които вярвах, са се съгласили да ме изоставят тук. Можеш ли да повярваш?
– Нима се учудваш? Онези като него открай време обичат жестокостта толкова, колкото и справедливостта. Онези като него вече нямат нищо общо с теб. – Гласът на Кийрън беше ласкав и убедителен, ръката му се отпусна върху шията на Марк. – Ти си Марк от Дивия лов. Препускаш във въздуха, на сто главозамайващи мили над всички тях. Те никога вече няма да те наранят, освен ако ти не им позволиш. Не им позволявай. Ела.
Марк се поколеба и Саймън усети как го изпълват съмнения. В крайна сметка Кийрън имаше право. Марк Блекторн не дължеше нищичко на ловците на сенки.
– Марк. – В гласа на Кийрън дръннаха железни нотки. – Знаеш, че в Лова има такива, които биха се възползвали от всеки повод, за да те накажат.
Саймън не бе сигурен дали думите бяха предупреждение, или заплаха.
Усмивка пробяга по лицето на Марк, тъмна като сянка.
– Знам го по-добре от теб. Но благодаря ти за загрижеността. Ще дойда с теб и ще дам обяснение на Гуин. – Той се обърна към Саймън; разноцветните му очи, морско стъкло и бронз, бяха неразгадаеми. – Ще се върна. Не го наранявай – нареди той на Хефейд. – Дай му вода.
След това кимна подчертано към Хефейд, а после и към Саймън. Саймън му кимна в отговор.
Кийрън, когото Хефейд беше нарекъл принц, обърна Марк с гръб към клетката и му прошепна нещо. Саймън не можеше да го чуе, не бе сигурен и дали силата, с която Кийрън все така стискаше Марк, бе плод на привързаност, тревога или желание да го плени.
В едно обаче Саймън беше сигурен – ако зависеше от Кийрън, Марк никога нямаше да се върне.
Марк подсвирна и Кийрън издаде същия звук. Миг по-късно, като сянка и облак, два коня, черен и бял, препуснаха към ездачите си по вятъра. Марк скочи във въздуха и изчезна в потрепващия мрак, с вик на радост и предизвикателство.
Хефейд се изкиска, нисък звук, разлял се из шубраците.
– О, с удоволствие ще ти дам вода – каза той и се приближи, понесъл чаша, направена от дървесна кора и пълна до ръба с вода, която сякаш грееше със собствена светлина.
Саймън протегна ръка между решетките и пое чашата, но я изпусна, разливайки половината вода. Хефейд изруга и я улови, поднасяйки я към устните му с мрачно насърчителна усмивка.
– Остана малко – прошепна той. – Можеш да я изпиеш. Пий.
Само че Саймън се беше обучавал в Академията. Нямаше никакво намерение да приеме храна или питие от елфите и бе сигурен, че Марк не бе очаквал от него да го стори. Марк, който бе кимнал към ключа, поклащащ се от един от дългите ръкави на Хефейд.
Докато елфът се усмихваше, Саймън се престори, че отпива, пъхвайки незабелязано ключа в бойното си облекло, а когато Хефейд се отдалечи, той зачака, броейки минутите, докато не реши, че хоризонтът е чист. Провря ръка между решетките, пъхна ключа в ключалката и бавно отвори вратата на клетката си.
А после чу някакъв звук и замръзна.
Измежду шептящите зелени дървета, облечена в червено кадифено яке и дълга рокля от черна дантела, която се превръщаше в прозрачни паяжини около коленете, със зимни ботуши и червени ръкавици, които Саймън като че ли си спомняше, изящна като газела и решителна като тигър, се появи Изабел Лайтууд.

* * *

– Саймън! – възкликна тя. – Какво си мислиш, че правиш?
Саймън я изпиваше с очи и то бе по-прекрасно и от най-бистрата вода. Беше дошла за него. Останалите несъмнено бяха препуснали към Академията, за да докладват, че той се е изгубил в царството на елфите, и Изабел се бе втурнала, за да го намери. Първа от всички, когато би трябвало да се подготвя да отиде на сватба. Ала тя беше Изабел и това означаваше, че винаги е готова да се бие и да защитава.
Саймън си спомни раздвоението, от което бе обзет, когато тя го спаси от един вампир миналата година. В този миг дори не можеше да си представи защо.
Сега я познаваше по-добре, познаваше я отново и знаеше защо тя винаги щеше да идва.
– Ъ, спасявах се от ужасяващото си пленничество – отвърна, а после се отдръпна от вратата на клетката, срещна погледа й и се ухили.  – Но не и ако ти не искаш да го направя.
Очите на Изабел, които до този миг бяха сурови от тревога и целенасоченост, внезапно заискриха.
– Какво се опитваш да кажеш, Саймън?
Саймън разпери ръце.
– Опитвам се да кажа, че ако си дошла чак до тук, за да ме спасиш, не искам да изглеждам неблагодарен.
– Нима?
– Ами да, аз съм от онези, които умеят да бъдат наистина признателни – твърдо заяви той. – Така че, ето ме, смирено очакващ да бъда спасен. Надявам се, че ще се смилиш над мен.
– Струва ми се, че би могло да бъда убедена – заяви Изабел. – С подходящия стимул.
– О, моля те. Аз чезна в тъмница, молейки се да се появи някой храбър и силен, и сексапилен и да ме избави. Спаси ме!
– Храбър, силен и сексапилен? Не искаш много, а, Люис?
– От това се нуждая – каза Саймън с нарастваща убеденост. – Нуждая се от герой. Чакам герой. Всъщност до светлината на утрото. Той трябва да бъде сигурен и трябва да дойде скоро (защото бях отвлечен от зли елфи), и трябва да спира дъха.
Изабел определено спираше дъха, като момиче на големия екран, с гланц за устни, проблясващ като слънчева светлина и музика, съпровождаща всяко отмятане на косата й.
Тя отвори вратата на клетката и пристъпи вътре, а клонките пращяха под ботушите й, докато се приближаваше, за да обвие ръце около врата му. Саймън притегли лицето й към своето и я целуна, отдавайки се на разкошното усещане от рубиненочервените й устни и допира на високото й, силно, красиво тяло, притиснато в неговото. Целувката на Изабел бе като силно вино, наляно единствено за него, като отправено предизвикателство и удържано обещание.
А после той почувства усмивката, извила устните й.
– Я виж ти, лорд Монтгомъри – промълви тя. – Толкова време мина. Боях се, че никога вече няма да ви видя.
На Саймън му се щеше да бе събрал смелост да рискува с душовете в Академията тази сутрин. Какво значение имаха мъртвите плъхове пред лицето на истинската любов?
– Изабел Лайтууд – отвърна Марк, имитирайки нейния тон.
– Срещнахме се по-рано – обясни Саймън. – Той ми помогна да се сдобия с ключа.
– Е, сега. – Марк наклони глава на една страна; в движението му имаше нещо птиче. – Сделката не беше несправедлива. Ти ми даде много интересна информация за ловците на сенки и огромната лоялност, която са проявили към един от своите.
Изабел изпъна гръб, както правеше при всяко предизвикателство, и пристъпи към него, при което черната й коса се развя като знаме.
– С теб постъпиха ужасно несправедливо – заяви тя. – Знам, че си истински ловец на сенки.
– Нима? – попита Марк меко и отстъпи назад.
– Може и да не значи много за теб, но аз не съм съгласна с решението на Клейва.
– Е, Клейвът си е такъв, нали? Искам да кажа, харесвам Джия Пенхалоу и окей, не че... не харесвам баща ти – обади се неловко Саймън, който всъщност определено не харесваше Робърт Лайтууд. – Но в Клейва са си, общо взето, задници, нали така? Всички го знаем.

Изабел вдигна ръка с дланта надолу и я размаха в жест, който казваше:
Думите ти не са лишени от основание, но отказвам да се съглася с тях на глас
.

Марк се разсмя.
– Аха – каза той и този път звучеше малко по-нормално, малко по-човешки, сякаш смехът го беше върнал на земята. Акцентът му караше Саймън да си мисли не за елф, а за лосанджелиско момче. – Общо взето, задници.
Между дърветата нещо прошумоля като надигнал се вятър и на Саймън му се стори, че долавя смях и гласове, тропот на конски копита върху облаци и въздух, лай на хрътки. Звукът на Лова, най-безпощадния лов на този или който и да било свят. Далечен, но не чак толкова, и идващ все по-наблизо.
– Ела с нас – каза Изабел неочаквано. – Аз ще платя цената за това, каквато и да е тя.
Марк я погледна със смесица от възхищение и презрение и поклати русата си глава, при което зеленината на полюшващите се листа на дърветата и слънчевите лъчи се вплетоха в светлите му къдрици.
– Какво ще стане според теб, ако го сторя? Ще си отида у дома... у дома... и Дивият лов ще ме последва там. Нима вярваш, че безброй пъти не съм сънувал как се прибирам у дома? Всеки път виждам нежния Джулиън, пронизан от копията на Дивия лов. Виждам малката Дру и бебето Тави, стъпкани от конски копита. Виждам моя Тай, разкъсан на парчета от хрътките им. Не мога да се върна там, докато не открия начин да го направя, без да навлека гибел върху всички тях. Няма да си тръгна. Ала вие вървете. Бързо.
Саймън задърпа заднешком Изабел към дърветата. Тя опита да се съпротивлява, без да откъсва очи от Марк, но накрая се остави да бъде изтеглена в прикритието на листата, докато още елфически коне се спуснаха от небесата, като мълнии между дърветата, сенки на фона на слънцето.
– Какви неприятности забъркваш сега, ловецо на сенки? – попита един елф, възседнал дорест жребец, смеейки се, докато конят му обикаляше наоколо. – Какво чувам за още такива като теб?
– То не е вярно – отвърна Марк.
Още коне се присъединиха към дорестия жребец, още ловци от Дивия лов. Саймън зърна Кийрън, мълчаливо бяло присъствие. Елфът върху дорестия жребец се обърна към мястото, където се бяха спотаили Саймън и Изабел и Саймън видя как конят подуши въздуха като куче.
Ездачът посочи с ръка.
– Тогава защо виждам ловци на сенки в нашата земя? Да ги попитам ли защо са тук?
Той тръгна напред, ала не стигна далеч. Носеше плащ, върху който със сребро бяха избродирани съзвездията, сребро, омагьосано да се движи така, сякаш времето бе ускорило своя ход и планетите се въртяха така, че се виждаха с просто око. Конят се закова рязко на място и ездачът му едва не падна, когато красивото сребристо наметало изведнъж се оказа приковано към едно дърво от добре прицелена стрела.
Марк отпусна лъка си.
– Не виждам нищо – заяви той, произнасяйки лъжата с немалко задоволство.– Нищо, което трябва да си върви... сега.
– О, момче, ще ми платиш за това – изсъска елфът върху дорестия жребец.
Конете и ездачите им нададоха пронизителни писъци, подобно на птеродактили, и го наобиколиха, ала Марк Блекторн от Лосанджелиския институт не помръдна от мястото си.
– Бягайте! – изкрещя той. – Приберете се на сигурно място у дома! Кажете на Клейва, че спасих още нефилимски животи, че ще продължа да бъда ловец на сенки и ще ги проклинам, че ще бъда елф и ще ги проклинам! И кажете на семейството ми, че ги обичам, че ги обичам и никога няма да ги забравя. Един ден ще се върна у дома.
Саймън и Изабел побягнаха.

* * *

Джордж се хвърли на врата му в мига, в който двамата с Изабел се появиха в двора на Академията, и го стисна в задушаваща прегръдка. Беатрис и (за изумление на Саймън) дори Джули се втурнаха към него само секунди след Джордж, тупайки го безпощадно по раменете.
– Ау! – каза той.
– Толкова се радваме, че си жив! – Беатрис отново го удари.
– Защо трябва да ме наранявате с любовта си? – попита Саймън. – Ау!
Успя да се откопчи от прегръдките им, трогнат, но и леко натъртен, след което се огледа, търсейки друго познато лице. Усети как го жегват студените пръсти на страха.
– Марисол добре ли е?
Беатрис изпръхтя.
– Повече от добре. В лечебницата е, а Джон й угажда на всяка прищявка. Понеже вие, мундани, не може да бъдете лекувани с руни, тя гледа да се възползва до краен предел от положението. Не съм сигурна от какво е по-ужасен Джон, от мисълта за това, колко са уязвими мунданите, или от това, че тя все го заплашва, че ще му обясни как работи рентгенът.
Саймън беше истински впечатлен, че дори една елфическа стрела не бе в състояние да спре безпощадната Марисол.
– Мислехме, че ти може да си мъртъв – каза Джули. – Елфите биха направили всичко, за да си изкарат злобата към ловците на сенки, тези долни, изменнически змии. Кой знае какво биха могли да ти направят.
– И вината щеше да е моя – обади се Джордж с пребледняло лице. – Ти се опитваше да ме спреш.
– Вината щеше да е на елфите – заяви Джули. – Но ти си проявил небрежност. Не бива да забравяш какви са те, по-хищни от акули, без капчица човечност.
Джордж кимаше вцепенено. Беатрис изглеждаше така, сякаш бе напълно съгласна.
– Знаете ли какво? – каза Саймън. – Писна ми.
Те всички го зяпнаха слисано. Изабел обаче го погледна и се усмихна. На Саймън му се стори, че най-сетне разбира огъня, който гореше в Магнус и го караше да продължава да говори, дори когато Клейвът не искаше да слуша.
– Знам, че според вас непрекъснато критикувам нефилимите – продължи той. – Знам, че според вас нямам достатъчно добро мнение за... свещените традиции на Ангела и факта, че сте готови да дадете живота си, за да защитите хората. Знам, че според вас това няма значение за мен, ала не е така. То означава много. Само че аз нямам лукса да виждам нещата само от една гледна точка. Всички забелязвате, когато критикувам ловците на сенки, ала никой от вас не обръща никакво внимание как говорите за долноземците. Аз бях долноземец. Днес бях спасен от някого, когото Клейвът реши да осъди като долноземец, въпреки че той бе не по-малко храбър от който и да било ловец на сенки, въпреки че им беше верен. Вие като че ли искате просто да приема, че нефилимите са страхотни и че нищо не е нужно да се променя, но аз отказвам да приема каквото и да е.
Саймън си пое дълбоко дъх. Струваше му се, че цялата ведрина на утрото се бе изпарила. Ала може би така бе по-добре. Може би беше започнал да се чувства прекалено комфортно.
– Не бих искал да бъда ловец на сенки, ако мислех, че ще бъда ловец на сенки като баща ми или неговия баща преди него. И нямаше да ви харесвам толкова, колкото ви харесвам, ако мислех, че от вас ще излязат ловци на сенки като всички ловци на сенки преди вас. Искам ние да бъдем по-добри. Все още не знам как да променя всичко, но то трябва да се промени. И съжалявам, ако това ви разстройва, но ще продължа да се оплаквам.
– По-късно – обади се Изабел. – Ще продължи да се оплаква по-късно, защото сега отиваме на сватба.
Всички изглеждаха леко слисани от това, че емоционалната им среща се бе превърнала в реч за правата на долноземците. Саймън си помисли, че Джули току-виж взела да го налага по главата и лицето, ала вместо това тя го потупа по гърба.
– Окей. Ще изслушаме досадното ти мрънкане по-късно. Моля те, опитай се да бъдеш кратък.
И тя се отдалечи заедно с Беатрис. Саймън присви очи след нея и забеляза, че Изабел я гледа по същия начин, а върху лицето й се беше изписало слабо подозрение.
Саймън бе обзет от моментно съмнение. Джордж бе имал предвид Беатрис, когато му бе казал, че някакво момиче си пада по него, нали?
Определено не Джули. Не можеше да бъде Джули.
Не, несъмнено не можеше. Саймън бе почти сигурен, че му се беше разминало толкова лесно само защото се беше спасил на косъм от елфите.
Джордж не ги последва веднага.
– Толкова много съжалявам, Сай – каза той. – Не мислех. Аз... може би не бях съвсем готов да оглавя групата. Но един ден ще бъда. Ще стана по-добър ловец на сенки от който и да било ловец на сенки преди нас. Никога вече няма ти да плащаш за моите грешки.
– Джордж – каза Саймън. – Всичко е наред.
Никой от тях не беше съвършен. Никой от тях не би могъл да бъде съвършен.
Слънчевото лице на Джордж все така изглеждаше забулено от облак, толкова нещастно, колкото Саймън рядко го беше виждал.
– Няма да се проваля отново.
– Аз вярвам в теб – заяви Саймън и му се усмихна широко, докато най-сетне Джордж не се усмихна в отговор. – Защото така правят истинските приятели.
Щом пристигна в Идрис, Саймън се оказа потопен в сватбен хаос. А той беше съвсем различен от обикновения хаос. Пълно беше с цветя – някой тикна наръч лилии в ръцете му и той остана да го държи, боейки се да помръдне, за да не ги разпилее и той да се окаже отговорен за провала на сватбата.
Навсякъде се щураха сватбени гости, ала имаше една групичка, която се състоеше само от деца, без никакви възрастни. Стиснал лилиите си, Саймън прикова поглед върху семейство Блекторн.
Ако не беше срещнал Марк Блекторн, несъмнено щеше да ги вземе за групичка анонимни деца.
Сега обаче знаеше, че те бяха нечие семейство, най-съкровеното за нечие сърце.
Хелън, Джулиън, Ливия, Тиберий, Друзила, Октавиан. И Ема.
Стройната като фиданка среброкоса Хелън Саймън вече познаваше. Тя бе в една от многото стаи, където му беше забранено да стъпва и където й правеха загадъчни булчински неща.
Най-големият след нея беше Джулиън и той бе спокойният център на оживената блекторновска тълпа. В прегръдките си държеше дете, което май беше прекалено голямо, за да го носят на ръце, но се беше вкопчило в шията на Джулиън като октопод на непознато място. Това трябва да беше Тави.
Всички от семейство Блекторн бяха издокарани за сватбата, ала вече бяха успели да се поизцапат по онзи мистериозен начин, по който ставаше с децата. Саймън не беше сигурен как точно. С изключение на Тави, те всички бяха прекалено големи, за да си играят в пръстта.
– Аз ще помогна на Дру да се измие – предложи Ема.
Висока за своите почти четиринайсет години, тя имаше корона от руса коса, която я караше да изпъква сред тъмнокосите Блекторновци като нарцис в леха с теменужки.
– Няма нужда – отвърна Джулиън. – Знам, че искаш да си поприказваш хубавичко с Клеъри. Говориш за това от, и аз не знам, поне петнайсет хиляди години.
Ема го побутна шеговито. Беше по-висока от него и Саймън си спомни как самият той е на тринайсет години и по-нисък от всички момичета.
Всички, освен едно, спомни си той постепенно, докато истинската картина на тринайсетата му година бавно изместваше подправената, от която липсваше най-важният човек в живота му. Клеъри открай време беше дребничка. Колкото и нисък, и непохватен да се беше чувствал, Саймън винаги се беше извисявал над нея и бе смятал за свой дълг да я защитава.
Зачуди се дали на Джулиън му се иска Ема да беше по-ниска от него. От изражението върху лицето му, докато я гледаше, беше очевидно, че не би променил нищичко в нея. „Неговото изкуство и неговата Ема", казал беше Марк, сякаш това бяха двата най-съществени факта за Джулиън. Любовта му към красотата и желанието му да я създава, и най-добрата му приятелка в целия свят. Те щяха да станат парабатаи, сигурен бе Саймън, и това беше чудесно.
Ема се отдалечи в търсене на Клеъри, отправяйки една последна усмивка на Джулиън.
Само че Марк беше сгрешил. Изкуството и Ема очевидно не бяха единственото, което изпълваше мислите на Джулиън. Саймън гледаше как, гушнал сигурно Тави, той се навежда над малко момиченце с умоляващо личице и облак от кестенява коса.
– Изгубих си цветето и не мога да го намеря – прошепна момиченцето.
Джулиън се усмихна.
– Така става, когато изгубиш нещо, Дру.
– Ама ако не нося корона от цветя като Ливи, Хелън ще реши, че съм невнимателна и не се грижа за нещата си, и не я харесвам толкова, колкото Ливи. Ливи все още има корона.
Другото момиче в групичката, по-високо от Дру и в онази възраст, когато ръцете и краката са тънки като клечки и прекалено дълги за останалата част от тялото, действително носеше корона от цветя в светлокестенявата си коса. Тя стоеше близо до момче със слушалки в ушите насред хаоса на сватбата и зимно сиви очи, приковани в някаква далечна гледка, която виждаше единствено той.
„Ливи би вървяла по горещи въглени и съскащи змии заради Тай", казал бе Марк. Саймън си припомни безмерната нежност, с който беше изрекъл: „Моят Тай".
– Хелън знае, че не си такава –  увери Джулиън сестричката си.
– Да, но... – Друзила го дръпна за ръката, за да го накара отново да се наведе, и прошепна агонизиращо: – Толкова отдавна я няма. Може би не си спомня... всичко за мен.
Джулиън извърна лице, така че никой от братята и сестрите му да не зърне изражението му. Единствено Саймън видя болката, пробягала по него, и разбра, че не би трябвало. Знаеше, че не би я забелязал, ако не бе срещнал Марк Блекторн.
– Дру, Хелън те познава от деня, в който ти се роди. Спомня си абсолютно всичко.
– Само за всеки случай – настояваше Друзила. – Много скоро отново ще си замине. Искам да си мисли, че съм добра.
– Тя знае, че си добра – увери я Джулиън. – Най-добрата. Но ще ти намерим корона, окей?
По-малките деца не познаваха Хелън така, както я познаваше Джулиън, като някой, който винаги беше наблизо. Не можеха да разчитат на някого, който бе толкова далеч.
Джулиън беше техният баща, с ужас осъзна Саймън изведнъж. Нямаше никой друг.
Въпреки че децата Блекторн имаха близки, които искаха да се грижат за тях, искаха го отчаяно. Клейвът беше разбил едно семейство и Саймън нямаше представа какъв резултат ще има това за в бъдеще, нито как ще зараснат раните, които Клейвът беше нанесъл.
Помисли си, сякаш все още говореше на приятелите си в Академията: „Трябва да сме по-добри от това. Ловците на сенки трябва да са по-добри от това. Трябва да открием какви ловци на сенки искаме да бъдем и да им го покажем".
Може би Марк не бе познавал Джулиън толкова добре, колкото си мислеше. А може би малкият брат на Марк, останал без избор, се бе променил, тихичко и из основи.
Всички, рано или късно, се променят. Ала Джулиън беше толкова малък.
– Здравейте – каза Саймън. – Мога ли да помогна?
Двамата братя не си приличаха особено, ала Джулиън се изчерви и вирна брадичка по същия начин, по който го беше направил Марк – сякаш каквото и да ставаше, той бе прекалено горд, за да си признае, че може би страда.
– He – отвърна и дари Саймън с ведра топла усмивка, която бе наистина убедителна. – Всичко е наред. Ще се оправя.
Изглеждаше вярно, поне докато Джулиън Блекторн не се отдалечи, и тогава Саймън си даде сметка, че той носи дете, което бе прекалено голямо, за да го носят на ръце, докато друго дете се беше вкопчило в ризата му. Саймън съвсем ясно видя колко много тежеше върху тези слабички момчешки рамене.

* * *

Саймън не разбираше напълно традициите на ловците на сенки.
В законите им имаше цял куп предписания за това, за кого можеш и за кого не можеш да се ожениш: ако се ожениш за мундан, който не се е Извисил, ти смъкваха Знаците и те изхвърляха най-позорно. Можеше да се ожениш за долноземец в мунданска или долноземска церемония и тогава нямаше да бъдеш позорно изхвърлен, ала всички щяха да се чувстват неудобно, някои щяха да се държат така, сякаш бракът ви не се брои, а ужасно консервативната ти нефилимска прабаба Неринда щеше да започне да те нарича „срама на семейството". Освен това, с оглед на Студения мир, всеки ловец на сенки, поискал да се ожени за елф, най-вероятно щеше да остане с пръст в уста.
Ала Хелън Блекторн беше ловец на сенки, според техните собствени закони, независимо колко хора я ненавиждаха или й нямаха доверие заради елфическата й кръв. А ловците на сенки бяха пропуснали да включат в скъпоценните си закони, че е забранено да се ожениш за някого от същия пол. Навярно защото в онова отдавна отминало време на никого и през ум не му бе минало, че съществува подобна възможност.
Така че Хелън и Ейлийн можеха да се венчаят в истинска нефилимска церемония, свързани в едно в очите на семействата си на целия свой свят. Дори и ако после отново щяха да бъдат прокудени в изгнание, имаха поне това.

В нефил и меката сватбена церемония, научил бе Саймън, участниците се обличаха в златно и слагаха венчалната руна върху сърцето и ръцете на другия. Имаше традиция, която мъничко приличаше на предаването на булката от баща й и която бе еднаква и за двете страни. Булката и младоженецът (или както в този случай, булката и булката) избираха най-важния за тях човек от семейството си (понякога баща, но можеше да бъде също така майка, парабатай, брат или сестра, близък приятел, собственото им дете или някой по-възрастен, който символизираше цялото семейство) и този избраник, или
suggenes
, предаваше булката или младоженеца на неговия възлюбен и на свой ред приемаше неговия възлюбен в семейството си.


Което в една нефилимска сватба невинаги беше възможно, защото понякога цялото ти семейство и всичките ти приятели бяха изядени от демони змии. С ловците на сенки никога не можеш да си сигурен. Саймън обаче смяташе, че е наистина красиво това, че Джия Пенхалоу, консул и най-важен член на Клейва, стоеше като
suggenes
, за да предаде дъщеря си Ейлийн в опетненото, скандално семейство Блекторн и да приеме Хелън в лоното на своето.

Ейлийн бе проявила немалка дързост, като бе предложила нещо такова. Джия бе проявила немалка дързост, като се бе съгласила. Ала Саймън предполагаше, че Клейвът на практика вече беше прогонил дъщерята на Джия в изгнание – какво повече биха могли да й сторят? И какъв по-добър начин да им се изплюеш учтиво в лицето, отколкото да кажеш: Хелън, елфическото момиче, което заплюхте и прокудихте, сега е равно на дъщерята на консула.

„
От какво са замесени ловците на сенки, ако изоставят един от тях, ако захвърлят сърцето на едно дете като боклук, метнат край пътя?"

Онзи, който щеше да даде Хелън, бе Джулиън. Облечен в бродираните си със злато дрехи, той стоеше до сестра си и очите му с цвета на огряно от слънцето море грееха така, сякаш бе толкова щастлив, колкото изобщо би могло да бъде едно дете. Сякаш си нямаше никакви грижи на този свят.
Хелън и Ейлийн бяха облечени в златни рокли, златисти нишки проблясваха като звезди в черната коса на Ейлийн. Те стояха в центъра на церемонията като две слънца и за миг целият свят сякаш се въртеше около тях.
Хелън и Ейлийн нарисуваха брачните руни върху сърцата си със сигурна ръка. Когато Ейлийн привлече светлокосата коса на Хелън към себе си, за да я целуне, в цялата зала избухнаха аплодисменти.
– Благодаря, че ни позволи да дойдем – прошепна Хелън, след като церемонията свърши, прегръщайки своята тъща.
Джия Пенхалоу я притисна до гърдите си и отвърна, далеч не с шепот:
– Съжалявам, че трябва да ви оставя отново да бъдете отпратени.
Саймън не каза на Джулиън Блекторн, че бе видял Марк, така както не беше казал на Марк, че Хелън не е там, за да се грижи за децата. Струваше му се невъобразима жестокост да обремени с още един товар рамене, които и така бяха превити почти до скършване. Струваше му се по-добре да излъже така, както феите не умееха.
Ала когато отиде да поздрави Хелън и Ейлийн, докато целуваше Хелън по бузата, й прошепна:
– Брат ти Марк ти праща любовта си и е щастлив, че си открила любовта.
Хелън го погледна с широко отворени очи, които изведнъж се напълниха със сълзи, но усмивката й бе по-лъчезарна отвсякога.

„
Всичко ще се промени за ловците на сенки –
помисли си Саймън.
– За всички нас. Трябва да се промени."


* * *

Саймън бе получил специално разрешение да прекара нощта в Идрис, така че да не му се налага да си тръгне по-рано от сватбата.
По-късно щеше да има танци, ала засега гостите стояха на групички и си приказваха. Хелън и Ейлийн бяха седнали на пода, заобиколени от децата Блекторн, като две златни цветя, покълнали от пръстта и разцъфтели. Тиберий с много сериозен глас обясняваше на Хелън как двамата с Джулиън се бяха подготвили за сватбата.
– Представихме си всяко възможно развитие на нещата. Сякаш възстановявахме местопрестъпление, ала наопаки. Така че да знам точно как да постъпя, каквото и да се случи.
– Май доста сте се потрудили – отвърна Хелън и Тиберий кимна. – Благодаря, Тай. Наистина го оценявам.
Тай изглеждаше доволен. Дру, с корона от цветя и усмихната до уши, подръпна златните поли на Хелън, за да привлече вниманието й. Саймън си каза, че рядко бе виждал хора, които да изглеждат толкова щастливи.
Опита се да не мисли какво би дал Марк, за да бъде тук сега.
– Искаш ли да се разходиш покрай реката с мен и Изи? – побутна го лекичко Клеъри.
– Какво, без Джейс?
– Е, него непрекъснато го виждам – отвърна Клеъри със спокойствието на улегналата неизменна любов. – За разлика от най-добрия си приятел.
Джейс, който седеше и си говореше с Алек (който за пореден път не бе казал нито дума на Саймън), му показа неприличен жест, докато Саймън се отдалечаваше с Изабел и Клеъри от двете си страни. Не че наистина беше ядосан, знаеше Саймън. Джейс го беше прегърнал, когато се видяха, а Саймън все повече и повече се убеждаваше, че преди двамата с Джейс не са били от онези, които се прегръщат.
Ала очевидно нещата се бяха променили.
Саймън, Изабел и Клеъри тръгнаха покрай реката. Водата изглеждаше като черен кристал под лунните лъчи, а в далечината демоничните кули грееха като направени от лунна светлина. Аликанте бе наистина красив през зимата, филигранен град, където лед и стъкло се сливаха съвършено. Саймън поизостана от момичетата, тъй като не бе свикнал като тях с необикновеността и магията на този град, за чието съществуване по-голямата част от света не подозираше, искрящото сърце на една тайна и скрита земя.
Саймън вече бе свикнал с Академията. Несъмнено щеше да свикне и с Идрис.
Толкова много неща се бяха променили, променил се бе и той. Ала в края на краищата не бе изгубил най-скъпото си. Беше си възвърнал името на сърцето си.
Изабел и Клеъри го погледнаха; вървяха толкова близо, че водопадът от гарвановочерна коса на Изабел се смесваше с огнения залез от къдриците на Клеъри. Саймън се усмихна и в този миг почувства колко е щастлив, колко голям късмет имаше в сравнение с Марк Блекторн, който бе откъснат насила от онова, което обичаше най-много, в сравнение с милиард други хора, които не знаеха какво най-силно обичат на света.
– Идваш ли, Саймън? – попита Изабел.
– Да – отвърна той. – Идвам.

Щастлив бе, че ги познава и че знае какво бяха те за него, какво бе той за тях:
обичан, незабравен, неизгубен.







ОГНЕНО ИЗПИТАНИЕ

от Касандра Клеър и Морийн Джонсън



Саймън започваше да се чуди за огъня. Огънят не го харесваше. Огънят се местеше.
Започваше да става параноик.
Навън дърветата бяха голи, а тревата – кафява. Вътре дори мухълът се бе прибрал в зимното си убежище между камъните на стените в подземието. Ловците на сенки не вярваха особено в централното отопление. В Академията имаше камини, никога твърде близо една до друга и никога достатъчно близо до когото и да било. Където и да седнеше Саймън, те винаги бяха в другия край на стаята, пращейки весело. Елитните обикновено влизаха първи и се настаняваха на местата до камината. Ала дори когато не го правеха, дори когато всички влезеха заедно, Саймън се оказваше възможно най-далеч от огъня. Когато ти е студено, припукващият огън започва да звучи като тих подигравателен смях. Саймън се опита да прогони тази мисъл от главата си, защото огънят, естествено, не му се смееше.
Това беше параноично.
В столовата имаше няколко камини, но Джордж и Саймън бяха престанали да се опитват да седнат край тях. Саймън си имаше предостатъчно други неща, за които да се тревожи. Взираше се в чинията. Беше си наредил да престане да прави и това. Да престане да мисли за храната. Просто да я яде. Ала то беше по-силно от него. Всяка вечер той я изучаваше най-подробно. Днес като че ли беше нещо пържено, ала в него май имаше хляб. И чушки. Някой беше изпържил пица.
– He – заяви той на висок глас.
– Какво?
Съквартирантът му Джордж Лъвлейс вече нагъваше вечерята си. Саймън поклати глава. Подобни неща не смущаваха Джордж по същия начин. В Бруклин, ако чуеше, че някой е изпържил пица, на Саймън и окото му нямаше да мигне. Вероятно щеше да реши, че някой хипстърски ресторант е решил да направи деконструкция на пицата, защото това правеха хипстърските ресторанти в Бруклин. Саймън би се засмял, а пицата сигурно щеше да стане популярна и в един момент щеше да има камиони, продаващи пържена пица, и той щеше да започне да я яде. Защото така става в Бруклин и защото ставаше дума за пица. Ала в този случай? Може би някой бе изпуснал пицата или пък тя се бе натрошила в процеса на готвене и по някаква напълно необяснима причина единственото решение се бе оказало да я метнат в тигана.
Проблемът не беше пицата, не и наистина. Проблемът бе, че пицата му напомни за дома. Всеки нюйоркчанин, изправен пред лоша пица, неизменно се връща у дома в ума си, поне за няколко мига. Саймън бе роден и израснал като нюйоркчанин така, както елитните бяха родени и израснали като ловци на сенки. То бе част от него – шумът и пулсът на града. Понякога градът бе не по-малко суров от Академията. Саймън знаеше, че трябва да внимава за плъхове в метрото и в покрайнините на обществените паркове. Беше се научил инстинктивно да свърва настрани, за да не бъде оплискан с полуразтопен мръсен сняг от такситата. Дори нямаше нужда да си гледа в краката, за да избягва локвичките, оставяни от кучетата.
Естествено, Ню Йорк си имаше и много по-хубави страни. На Саймън му липсваше да прекосява Бруклинския мост вечер и да види как градът, ширнал се пред него, грее в нощта; внушителните изкуствени планини, реката, носеща се отдолу. Липсваше му усещането да се намира сред толкова много хора, които правеха и творяха невероятни неща. Липсваше му постоянното чувство, че всичко наоколо е едно великолепно шоу. И най-сетне – липсваха му семейството и приятелите. Беше настъпил сезонът на празниците и той би трябвало да си е у дома. Майка му вече би трябвало да е извадила менората, която той беше оцветил сам в онзи кръжок, когато беше дете. Свещникът беше ярък, украсен с дебели, разкривени ивици синя, бяла и сребърна боя. Двамата със сестра му отговаряха за приготвянето на картофените палачинки. Те сядаха заедно на дивана и си разменяха подаръци. И всички, които обичаше, бяха съвсем близо, на не повече от една спирка с метрото.
– Отново придоби онова изражение – каза Джордж.
– Извинявай.
– Няма какво да ми се извиняваш. Нормално е да ти е гадно. Празници са, а ние сме тук.
Това му беше страхотното на Джордж – той винаги разбираше и никога не те съдеше. Академията за ловци на сенки си имаше много лоши страни, но Джордж компенсираше повечето от тях. Саймън и преди бе имал добри приятели, ала Джордж му беше като брат. Двамата деляха една стая. Деляха нещастието и малките си триумфи, и ужасното ядене. А в изпълнената с конкуренция атмосфера на Академията Джордж винаги го подкрепяше. Никога не тържествуваше, задето прави нещо по-добре от Саймън (а при положение че имаше тяло като на второстепенен гръцки бог, Джордж обикновено блестеше във всички физически упражнения). Саймън усети как настроението му се подобрява. Дори само това, че Джордж знаеше какво става в главата му, само това, че приятелят му беше там, бе достатъчно.
– Какво прави тя тук? – попита Джордж и кимна към някого зад Саймън.
Декан Пенхалоу се беше появила в другия край на стаята (близо до смеещата се камина). Тя обикновено не идваше на вечеря в столовата. Никога не припарваше до мястото.
– Моля за внимание – разнесе се гласът й. – Бих искала да споделя една прекрасна новина с всички ученици на Академията. Джули Бовейл. Беатрис Мендоса. Елате при мен, ако обичате.
Джули и Беатрис се изправиха едновременно, споглеждайки се усмихнато. Саймън и преди бе виждал тази усмивка, това синхронизирано движение. Сякаш отново виждаше Джейс и Алек. Двете момичета прекосиха стаята. Столове стържеха по пода, за да им направят място, носеше се тихичък шепот. Огънят се смееше ли, смееше, пращеше и се смееше. Когато стигнаха в другия край на стаята, декан Пенхалоу ги прегърна през раменете и трите заедно погледнаха училищния колектив.
– За мен е удоволствие да ви съобщя, че Джули и Беатрис решиха да станат парабатаи.
Взрив от аплодисменти. Неколцина ученици, предимно от елитните, се изправиха и нададоха тържествуващи викове. Това им беше позволено в продължение на няколко мига, а после деканът вдигна ръка.
– Както знаете, парабатайската церемония представлява сериозно обвързване, връзка, която единствено смъртта може да раздели. Знам, че тази новина ще накара мнозина от вас да се запитат дали някога и те ще си намерят парабатай. Не всички ловци на сенки имат парабатай, нито пък дори искат такъв. Всъщност повечето от вас никога няма да имат парабатай. Много е важно да го запомните. Ако чувствате, като Джули и Беатрис, че трябва да откриете своя парабатай, или искате да поговорите с някого за която и да е част от церемонията и нейното значение, може да се обърнете към всекиго от нас. Ние всички сме тук, за да ви помогнем да вземете това най-важно решение. А сега, още веднъж – поздравления за Джули и Беатрис. В тяхна чест тази вечер ще има торта.
При тези думи обикновено невидимото зло, което бяха готвачите на Академията, се появиха, носейки голяма неравна торта.
– Може да продължите с вечерята и моля, вземете си от тортата.
– Това пък откъде се взе? – попита Джордж. – Тези двете? Парабатаи?
Саймън поклати глава. Нефилимските семейства се преплитаха едно в друго като увивни растения. По-лесно бе да намериш доживотния си партньор, ако започнеш от съвсем малък. Мнозина в Академията си бяха непознати. Джули и Беатрис, и двете в елитния поток, имаха повече връзки помежду си, ала Саймън никога не би предположил, че са толкова близки.
– Е, на това му се казва изненада – каза Джордж тихо. – Ти добре ли си?
Всъщност новината му беше подействала малко като удар. Той си беше мислил дали да не помоли Клеъри да бъде неговият парабатай. Ала парабатаите бяха като Алек и Джейс, тренирайки заедно като ловци на сенки от малки. Вярно, Саймън и Клеъри също се познаваха толкова отдавна, но не по начин, включващ мятане на ножове и убиване на демони (освен във видео игри, които, за съжаление, не се брояха). Саймън бе започнал да премества идеята за парабатай в категорията на нещата, които вероятно нямаше да има. Той тренираше непрекъснато. Не я беше виждал. Беше...
...страшно добър в намирането на оправдания.
Беше се уплашил. Всеки ден си повтаряше, че е прекалено късно. Клеъри бе дошла в деня преди рождения му ден, носейки му „Сандмен Омнибус" като подарък. Дотогава, каза си той, вече беше късно. Времето беше изтекло. Беше навършил деветнайсет години.
Беше се опитал да прогони тези мисли от главата си. Ала сега, гледайки двете момичета, които бяха обявили, че възнамеряват да станат парабатай, му идеше да се срита.
– То не е за всички, Сай – каза Джордж. – Хайде. Наяж се и да си вървим в стаята, за да ми разкажеш още за „Файърфлай“.
Вечер Саймън бе започнал да разширява културния хоризонт на Джордж, като му разказваше сюжета на всички епизоди на „Файърфлай", един по един. Това се беше превърнало в приятен ритуал, ала и неговото време изтичаше. Оставаше им само още един епизод.
Преди да успеят да направят именно това, декан Пенхалоу се приближи до масата им.
– Саймън Люис, би ли дошъл с мен за момент?
Няколко души от околните маси ги погледнаха. Джордж сведе очи и побутна пържената си пица.
– Ами добре – отвърна Саймън. Загазил ли съм?
– Не. – Гласът на декана беше безизразен. – Не си.
Саймън бутна стола си назад и се изправи.
– Ще се видим в стаята, окей? – каза Джордж. – Ще ти донеса от тортата.
– Супер – отвърна Саймън.
Мнозина го изпроводиха с поглед – така ставаше, когато деканът те повика по средата на вечерята. Повечето от елитните обаче бяха наобиколили Джули и Беатрис; откъм тях се носеха смях и писъци и всички говореха на висок глас. Саймън трябваше да ги заобиколи, за да отиде при декана.
– Насам – каза тя.
Саймън се опита да поспре поне за миг до огъня, ала декан Пенхалоу вече отиваше към вратата, през която преподавателите влизаха и излизаха от столовата. Преподавателите невинаги се хранеха заедно с тях. Очевидно съществуваше друго място, друга трапезария някъде в Академията. Катарина Лос бе единствената, която идваше редовно и Саймън подозираше, че вероятно предпочита да рискува с ужасната ученическа храна, пред това, да се затвори в една стая заедно с цял куп ловци на сенки.
Саймън никога не бе минавал по коридора, по който го поведе деканът сега. Той беше по-слабо осветен от тези, които използваха учениците. По каменните стени бяха окачени гоблени, които несъмнено бяха точно толкова изтънели, колкото и онези в останалата част на училището, но освен това изглеждаха по-скъпи. Цветовете бяха по-ярки, а златните нишки притежаваха блясъка на истинско злато. По стените висяха оръжия. Оръжията за учениците се държаха в оръжейната и бяха обезопасени по един или друг начин – ако искаш да си вземеш меч, първо трябваше да се справиш с няколко закопчалки, за да го откачиш. Тези тук можеха да бъдат свалени от поставките си за миг.
Шумът от столовата утихна само след няколко крачки и много скоро те бяха обгърнати от тишина. Коридорът беше пълен със затворени врати и Саймън имаше чувството, че тишината го притиска от всички страни.
– Къде отиваме? – попита той.
– В приемната – отвърна деканът.
Саймън погледна през прозорците, докато минаваха покрай тях. Тук стъклото беше плетеница от мънички плочки, задържани заедно от оловни тръбички. Всяка ромбовидна плочка беше стара и изкривена и в резултат Саймън сякаш бе надникнал в евтин калейдоскоп, който показваше единствено мрак и съвсем слаб снежец. Беше от онзи сняг, който почти се губеше на земята и щеше само да поръси едва-едва мъртвата трева. Техническият термин за подобна снежна покривка, реши Саймън, бе „снежно раздразнение".
Най-сетне свиха зад един ъгъл и декан Пенхалоу отвори първата врата, разкривайки малка, но впечатляваща стая, чието обзавеждане не бе нито изпочупено, нито износено. Всички столове имаха крака с еднаква дължина, а диваните бяха дълги и удобни на вид, без хлътнали места и изскочил пълнеж. Всичко беше тапицирано в разкошно гроздоволилаво кадифе. Имаше ниска масичка, изработена от черешово дърво, върху която бяха поставени внушителен, пищно украсен сервиз за чай и порцеланови чаши. По скъпите столове бяха насядали Магнус Бейн, Джем Карстерс, Катарина Лос и Клеъри, чиято алена коса изпъкваше на фона на светлосиния й пуловер. Магнус и Катарина седяха заедно край огъня (който, естествено, беше в другия край, също като във всички останали стаи в Академията). Клеъри вдигна очи към Саймън и макар да му се усмихна широко, изражението й красноречиво говореше, че и тя бе поканена на това малко събиране съвсем наскоро и без кой знае какво обяснение.
– Саймън – каза Джем. – Толкова се радвам да те видя. Заповядай, седни.
Саймън се бе срещал едва няколко пъти с Джем Карстерс, който очевидно бе на годините на съпругата си, Теса Грей. И двамата изглеждаха невероятно добре за своите сто и петдесет години. Всъщност Теса беше адски привлекателна. (Може би и Джем беше привлекателен? Както си беше помислял и друг път, Саймън вероятно не бе най-добрият съдник на мъжката привлекателност.) Странно ли бе да намираш хора, които бяха двойно по-стари от баба ти и дядо ти, за привлекателни?
– Е, ще ви оставя да го направите – каза декан Пенхалоу и отново в гласа й липсваше нещо.

Сякаш току-що бе казала: „
Просто ще ви дам ей тази умряла змия"
. Тя затвори вратата след себе си.

– Тъкмо ще пием чай – заяви Магнус, докато сипваше чаени листенца в цедката на един мъничък чайник. – Една лъжица за всяка чаша и една за чайника.
Той остави малката кутия с чай настрани, взе един от големите сребърни чайници и наля димяща вода в цедката. Катарина следеше движенията му, странно запленена.
Джем изглеждаше спокойно отпуснат в белия си пуловер и тъмните дънки. В черната му коса имаше един-единствен бял кичур, който изпъкваше драматично на фона на мургавата му кожа.
– Как ти се струва обучението? – попита той, привеждайки се напред.
– Вече не се посинявам чак толкова – сви рамене Саймън.
– Това е отлично. Означава, че започваш да обръгваш и да отбиваш повече удари.
– Така ли? – рече Саймън. – Аз пък си мислех, че е, понеже съм мъртъв отвътре.
Магнус затвори рязко кутийката с чай, която изтрака силно.
– Дълбоко съжалявам, че прекъснахме вечерята ти. – Официалният начин, по който Джем се изразяваше, бе единственото у него, което издаваше възрастта му.
– Никога не се извинявай за това – измърмори Саймън.
– Да разбирам, че храната не е най-добрата черта на Академията?
– Не съм сигурен, че тя изобщо има най-добра черта – отвърна Саймън.
Джем се усмихна и цялото му лице грейна.
– Имаме сладкиши и кифлички. Струва ми се, че са малко по-качествени от това, на което си свикнал напоследък.
Той посочи порцеланова чиния, пълна с малки сладкиши и кифлички, които изглеждаше съвсем ядивни. Саймън изобщо не се поколеба. Грабна най-близката кифличка и я натъпка в устата си. Беше малко суха, но определено бе по-хубава от всичко, което бе опитвал напоследък. Знаеше, че от устата му се ронят трохи и падат върху тъмната му тениска, ала не го беше грижа.
– Е, добре, Магнус – заяви Клеъри. – Обеща, че ще ми обясниш защо ме доведе тук, когато дойде и Саймън. Не че не се радвам да те видя, но ме караш да се чувствам неспокойна.
Без да престава да дъвче, Саймън кимна в знак, че е съгласен и напълно подкрепя Клеъри, както се очакваше от най-добрите приятели. Или поне се надяваше, че бе успял да го предаде.
Магнус се изпъна. Когато един много висок магьосник с котешки очи се изпъне, това определено променя настроението в стаята. Изведнъж се възцари целенасочена атмосфера, в която се долавяше и някаква особена енергия. Катарина се отпусна в дивана, потъвайки в сянката на Магнус. Не беше в неин стил да си мълчи. Катарина бе синьоцветният глас на разума и духът на съпротивата в свещените зали на Академията.
– Помолен бях да предам и на двама ви съобщение – започна Магнус, играейки си с един от многото пръстени, които украсяваха дългопръстите му ръце. – Ема Карстерс и Джулиън Блекторн се канят да станат парабатаи. Церемонията изисква двама свидетели и те помолиха вие да бъдете тези свидетели.
Клеъри повдигна вежди и погледна към Саймън.
– Разбира се. Ема е толкова мила. Определено. Съгласна съм.
Саймън, който тъкмо посягаше да си вземе още една кифличка, побърза да прибере ръка.
– Определено. Аз също. Но защо просто не ни изпратиха писмо?
Магнус замълча за миг и погледна Катарина, след което се обърна към Саймън и му смигна.
– Защо да изпращаш писмо, когато би могъл да изпратиш нещо наистина великолепно?
Беше напълно в негов стил да каже нещо такова, ала въпреки това думите му прозвучаха някак кухо. Нещо в Магнус изглеждаше леко кухо. Може би гласът му.
– Церемонията ще се състои утре в Града на тишината – каза Джем. – Вече ти издействахме позволение да присъстваш.
– Утре? – учуди се Клеъри. – И ни питате едва сега?
Магнус сви изящно рамене, сякаш за да каже, че се случват такива неща.
– Какво трябва да направим? – попита Саймън. – Сложно ли е?
– Ни най-малко – отвърна Джем. – Ролята на свидетелите е най-вече символична, също като при сключването на брак. Не е нужно да казвате нищо. Просто трябва да стоите до тях. Ема избра Клеъри...
– Това мога да го разбера – прекъсна го Саймън. – Ала Джулиън не би избрал мен. Та ние почти не се познаваме. Защо не Джейс?
– Защото Джулиън не е особено близък и с него – обясни Джем. – Ема предложи, че като най-добри приятели, вие с Клеъри сте наистина подходящи за свидетели, и Джулиън се съгласи.
Саймън кимна, сякаш разбираше, макар да не бе сигурен дали наистина е така. Помнеше, че бе разменил няколко думи с Джулиън на сватбата на Хелън и Ейлийн неотдавна. Помнеше, че си бе помислил какъв товар носи той на крехките си рамене и колко много като че ли затаява скрито дълбоко в себе си. Може би просто нямаше никой друг, на когото Джулиън да държи достатъчно, за да помоли да му стане свидетел? Никого, когото да уважава толкова? Би било невероятно тъжно, ако действително беше така.
– Така или иначе – каза Магнус, – вие ще стоите до тях, докато те преминават през огненото изпитание.
– През какво? – попита Саймън.
– Така се нарича церемонията – обясни Джем. – Двамата парабатаи застават в обръчи от огън.
– Чаят е готов – оповести Магнус изведнъж. – Никога не го оставяйте да престои повече от пет минути. Време е да го изпиете.
Той напълни две чаши от малкия чайник.
– Има само две чаши – каза Клеъри. – Ами вие?
– Чайникът е малък. Ще направя още. Тези са за вас двамата. Пийте.
И той им подаде двете чаши. Клеъри сви рамене и отпи. Саймън направи същото. Чаят се оказа, не можеше да не го признае, изключителен. Може би заради това англичаните толкова се прехласваха по него. Уханието му имаше прекрасна яснота. Саймън усети как напитката сгрява цялото му тяло – стаята вече не му се струваше студена.
– Страшно е хубав – каза той. – Не си падам по чая, но този ми харесва. Искам да кажа, тук ни дават чай, но веднъж в чашата ми имаше кост... и това бе една от най-хубавите чаши чай, които съм пил.
Клеъри се засмя.
– Е, как трябва да се облечем? – попита тя. – За да бъдем свидетели, имам предвид.
– За церемонията в официално бойно облекло. За вечерята след това с нормални дрехи. Нещо хубаво.
– Като за сватба – обади се Катарина най-сетне. – Доста прилича на сватба, но...
– ...без романтиката и цветята – довърши Джем.
Магнус ги гледаше изпитателно, котешките му очи проблясваха в мрака. Мрак, който изведнъж бе станал по-дълбок. Саймън хвърли на Клеъри поглед, който трябваше да казва: „Ама че странно". Нейният поглед отговори: „Адски странно".
Саймън допи чая си на няколко големи глътки и остави чашата на масата.
– Интересно – отбеляза той. – На вечеря тъкмо ни съобщиха за друга двойка парабатай. Две ученички от елитния поток.
– Не е необичайно за тази част на годината – каза Джем. – Краят на учебната година наближава, хората започват да се замислят, да вземат решения.
Изведнъж в стаята стана по-топло. Да не би огънят да се беше засилил? Или беше дошъл по-близо? Определено пращеше силно, но сега не звучеше като смях... звучеше като трошене на стъкло. Огънят определено му говореше.
Саймън се сепна. Огънят говореше? Какво му ставаше? Огледа се наоколо като в мъгла и чу как Клеъри издаде странен, изненадан звук, сякаш бе видяла нещо, което не очакваше.
– Струва ми се, че е време да започваме – каза Джем. – Магнус?
Саймън чу Магнус да се изправя с въздишка. Магнус беше наистина висок. Това Саймън знаеше отдавна. Сега обаче изглеждаше така, сякаш ще се удари в тавана. Той отвори врата, която Саймън не беше забелязал дотогава.
– Елате. Тук има някои неща, които трябва да видите.
Клеъри стана и се приближи до вратата. Саймън я последва. Катарина улови погледа му. Всичко в стаята беше неизречено. Катарина не одобряваше напълно това, което се случваше. Също като Магнус.
Каквото и да се намираше от другата страна на вратата, то тънеше в непрогледен мрак и Клеъри се поколеба за миг.
– Всичко е наред – увери я Магнус. – Само дето е малко студено. Съжалявам.
Клеъри прекрачи прага и Саймън я последна. Озоваха се в тъмно, студено помещение. Саймън се обърна, ала вратата вече не се виждаше. Бяха само той и Клеъри, чиято коса грееше яркочервена в мрака.
– Намираме се навън – каза тя.
Така си беше. Саймън примига. Мислите му бяха малко бавни и сякаш обтегнати. Естествено, че се намираха навън.
– Все пак можеха да споменат, че ще излизаме – рече той, зъзнейки. – Тук никой не вярва в палтата.
– Обърни се – каза Клеъри.
Саймън се обърна. Вратата, през която бяха минали току-що – всъщност цялата сграда, от която бяха дошли – вече не се виждаше. Те бяха на открито, заобиколени от няколко дървета. Небето над тях беше лилаво-сив пергамент, огрян сякаш от ниска мъгла от светлини на хоризонта. Наоколо имаше лабиринт от каменни пътечки, както и обградени с ограда дървета и урни, в които при по-хубаво време вероятно растяха цветя, но които сега служеха като напомняне за сезона.
Беше познато и едновременно с това – не приличаше на никое място, което Саймън бе посещавал някога.
– Това е Сентрал Парк – каза Клеъри. – Мисля...
– Какво? Ние...
Ала в мига, в който го каза, му стана ясно. Видях ниските метални огради, които очертаваха тухлените пътечки. Нямаше обаче никакви пейки, никакви кошчета за боклук, никакви хора. На хоризонта в никоя посока не се издигаха сгради.
– Е, добре... Това е странно. Да не би Магнус да се е объркал? Възможно ли е? Вие току-що дойдохте от Ню Йорк. Възможно ли е просто да е отворил същия Портал?
– Може би? – отвърна Клеъри.
Саймън пое голяма глътка нюйоркски въздух. Беше ужасно студен и изгори вътрешността на ноздрите му, събуждайки го напълно.
– След миг ще си дадат сметка – каза Клеъри, треперейки от студ. – Магнус не допуска грешки.
– Значи, може и да не е било грешка. Може би просто получихме безплатно посещение на Ню Йорк. Или поне аз. Според мен можем да отидем където си поискаме, докато не дойдат да ни приберат. Нали ги знаеш какви са. Защо да не се възползваме!
Това неочаквано и напълно изненадващо завръщане у дома напълно съживи Саймън.
– Пица – каза той. – Господи, днес ни бяха опържили пица. Най-ужасното нещо, което можеш да си представиш. Може би кафе. Може би ще имаме време да отидем до „Забранената планета"? Просто...
Той си опипа джобовете. Пари. Нямаше никакви пари.
– Ти?
Клеъри поклати глава.
– В чантата ми. Там при тях.
Нямаше значение. Достатъчно бе и това, че си бе у дома. Неочакваността на цялото изживяване го правеше още по-прекрасно. Сега, когато се вгледа по-внимателно, Саймън ясно различи очертанията на небостъргачите, които се издигаха отвъд южния край на парка. Приличаха на кубчетата, с които си играеше като дете – правоъгълници с различни размери, наредени един до друг. Над някои от тях се виждаше мекото сияние на билбордове, но Саймън не можеше да разчете написаното. Можеше обаче да различи цветовете им с необикновена яснота. Една от табелите беше розова, като роза, разцъфтяла в нощта. Тази до нея бе с цвета на електричество. И не само цветовете бяха особено ярки. Саймън усещаше всяка миризма във въздуха: Металическия дъх на студа. Морската воня, долитаща от Ийст Ривър, която минаваше на няколко пресечки от там. Дори скалите, които се издигаха от пръстта и образуваха миниатюрните планини на Сентрал Парк, като че ли имаха миризма. Нямаше обаче боклуци, нито мирис на храна и автомобили. Това беше първичният Ню Йорк. Самият остров.
– Чувствам се малко особено – каза Саймън. – Май трябваше да си довърша вечерята. И сега, като го изрекох на глас, съм сигурен, че с мен нещо определено не е наред.
– Трябва да се храниш – отбеляза Клеъри и го тупна лекичко. – Започваш да се превръщаш в голям мускулест мъжага.
– Значи, го забеляза?
– Трудно е да не го забележа, Супермен. Ти си като излязъл от рекламата за домашни фитнес уреди.
Саймън се изчерви и извърна лице. Снегът беше спрял. Беше просто тъмно и открито, пълно с дървета и необикновено осезаем студ.
– Къде сме според теб? – попита Клеъри. – На мен ми се струва, че сме някъде по средата.
Саймън знаеше, че е възможно да повървиш доста дълго из Сентрал Парк, без да имаш представа къде точно се намираш. Пътеките лъкатушеха. Дърветата скриваха небето. Земята се издигаше и спускаше рязко.
– Ей там. – Той посочи някакви ниски сенки. – Там е открито. Някакъв вход. Да идем да видим.
Клеъри разтърка длани и се сгуши в себе си. На Саймън му се искаше да има палто, което да й предложи, почти повече, отколкото му се искаше да има палто, което да предложи на себе си. Все пак да му е студено и да се намира в Ню Йорк беше за предпочитане пред това, да му е студено и да се намира в Академията. Трябваше обаче да си признае, че в Идрис времето беше по-меко. В Ню Йорк то бе много по-сурово. Това беше студ, от който ти измръзват пръстите, ако останеш навън прекалено дълго. Вероятно трябваше да разберат къде се намират и да се махнат от парка, за да се скрият в някоя сграда... която и да е сграда. Магазин, кафене, каквото успееха да намерят.
Двамата се отправиха към откритото място, където няколко групички богато изваяни каменни постамента ги отведоха до също толкова богато гравирана стълба, спускаща се със завой към широка тераса с внушителен фонтан. От другата страна имаше езеро, покрито с лед.
– Бетесда Терас – кимна Саймън. – Ето къде сме.
– Аха – отвърна Клеъри. – Рисувала съм я.
Терасата бе просто голямо декоративно пространство в парка и определено не бе място, където би искал да се намираш в студена зимна нощ... ала в момента тя като че ли бе единственият им избор. Ако отидеха там, поне щяха да знаят къде се намират, вместо да се лутат между дърветата и криволичещите пътеки. Двамата поеха заедно по стъпалата. Странно бе, че фонтанът работеше. През зимата обикновено го спираха, особено когато температурата паднеше под нулата. Водата обаче си течеше свободно и не беше покрита с ледена коричка там, където се събираше около основата на шадравана. Светлините бяха включени, насочени към статуята на ангела, който се извисяваше в средата върху две плочи и четири херувимчета.
– Може би Магнус все пак е допуснал грешка – каза Клеъри, след което се приближи до ниския бордюр на шадравана, седна и обви ръце около себе си.
Саймън се взираше във фонтана. Странно как, докато се приближаваха, едва преди няколко минути, дори не бяха забелязали светлините. Може би току-що се бяха включили. Ангелът на фонтана „Бетесда" бе една от най-известните статуи в Сентрал Парк – с разперени крила и вода, шуртяща от протегнатите й ръце.
Саймън се обърна към Клеъри, за да й каже да погледне статуята, ала тя не беше там. Саймън се завъртя около себе си. Никъде я нямаше.
– Клеъри?
На терасата нямаше къде да се скриеш, а и той бе извърнал очи само за миг. Приближи се до бордюра на фонтана, викайки я още няколко пъти. Отново погледна към статуята. Тя си бе все същата, все така се взираше доброжелателно надолу, от ръцете й все така капеше вода.
Само дето беше с лице към него. А той беше минал от другата страна. Би трябвало да я гледа в гръб. Направи още няколко крачки. Макар да не забелязваше никакво движение, с всяка негова стъпка статуята го гледаше право в очите, каменното й лице беше меко, безизразно и ангелско.
Нещо прещрака в главата на Саймън.
– Почти съм сигурен, че това не е истинско. Почти съм сигурен.
Доказателствата сега изглеждаха повече от очевидни. Разположението на парка не беше точно както трябва. Той вдигна очи към яркото грейнало небе, което сега беше покрито със снежнобели облаци с размерите на цели щатове. Те се плъзгаха по небесната твърд, като смутени странични наблюдатели на ставащото. Сигурен бе, че долавя миризмата на Атлантическия океан и камъните, и скалите.
– Магнус! – изкрещя той. – Ти шегуваш ли се? Магнус! Джем! Катарина!
Никакъв Магнус. Никакъв Джем. Никаква Катарина. Никаква Клеъри.
– Е, добре – каза си Саймън. – Попадал си и в по-гадни положения. Това тук е просто странно. Нищо повече. Просто странно. Просто много, много странно. Странното е окей.
Странното е нещо нормално. Попаднал съм в някакъв сън. Нещо се е случило. И аз ще открия какво. Как бих постъпил, ако това беше „Тъмници и дракони"?
Добър въпрос, само дето отговорът включваше хвърлянето на двайсетстенно зарче, така че май нямаше да се окаже особено полезен.
– Това капан ли е? Защо биха ни устроили клопка? Трябва да е някаква игра. Загадка. Ако Клеъри е в опасност, щях да знам.
Интересно. Изведнъж го обзе пълната увереност, че ако Клеъри бе пострадала, той щеше да го знае с абсолютна сигурност. Не изпитваше болка. А липса, нуждата да я открие.
В мига, в който тази мисъл се появи в главата му, се случи нещо адски неочаквано – големият каменен ангел размаха крила и се издигна в нощното небе. Фонтанът си остана свързан с краката й и тя го понесе със себе си, като изкоренено растение. Масивният воден резервоар изскочи от земята и политна в небето. Тухлите и мазилката се натрошиха, разкривайки коренова система от тръби и голяма дупка в земята, която бързо се изпълваше с вода. Ледът върху езерото се напука и терасата започна да се наводнява. Саймън се дръпна назад, докато водата се разливаше наоколо. Отстъпваше бавно, стъпало по стъпало, докато водата не спря. Езерото бе погълнало терасата и стигаше до осмото стъпало.
– Това– заяви Саймън – беше по-странно от нормално.
В същия миг нощта сякаш бе раздрана надве от някакъв звук. Беше акорд, чиста, ехтяща хармония, която разтърси тъпанчетата му и го раздруса физически. Облаците се разпръснаха, сякаш обзети от страх, и луната изплува над него, грейнала и пълна. Беше яркожълта, толкова ярка, че му беше трудно да я види. Саймън закри очите си с ръка и сведе поглед.
Пред него изникна гребна лодка. Което не беше особено загадъчно – трябва да се бе откъснала от близкия навес за лодки. Всички лодки се носеха по водата, щастливи, че могат да правят каквото си поискат. Ала тази лодка дойде чак до него и се бутна в мястото, където стоеше той.
Освен това, за разлика от останалите, тази беше с формата на лебед.
– Предполагам, че се очаква да се кача в нея – каза Саймън, потръпвайки, в случай че небето решеше да издаде още някой ужасяващ звук. То обаче не му отговори, така че Саймън се улови за шията на лебеда с две ръце, качи се внимателно в лодката и седна в средата. Водата не може да беше особено дълбока. Несъмнено би могъл да се изправи в нея, ако лодката се обърнеше. И все пак – мразовита нощ, летящ фонтан, магическа лодка и изчезнала Клеъри. Нямаше нужда да добавя и „падане в ледена вода" към всичко това.
В мига, в който се озова в лодката, тя се плъзна по водата, сякаш знаеше, че трябва да отиде някъде. Понесе се по езерото, избягвайки останалите освободили се лодки. Саймън се сгуши, обвил ръце около себе си, докато се носеше на студеното си, меко пътешествие. Повърхността на водата беше съвършено гладка и луната и облаците се отразяваха в нея. Това бе съвсем ново изживяване за Саймън. „Разходка с лодка в Сентрал Парк му се струваше прекалено туристическо. Доколкото си спомняше обаче, езерото беше малко и широко, така че доста се изненада, когато то изведнъж се стесни и се превърна в канал, минаващ под гъст свод от дървета. Щом се озова под дърветата, в продължение на няколко минути бе потопен в пълен мрак, а после всичко изведнъж грейна – редици от ярки крушки се редяха от двете страни на канала, а пред него зейна нисък тунел, над който с дъга от светлини пишеше „Тунел на любовта".
– Шегуваш се – каза Саймън, за милионен път, както му се стори.
Сега въздухът беше пропит с миризма на пуканки и море и изпълнен със звуците на панаирни атракции. Лебедовата лодка подскочи, сякаш се качваше върху релси, които щяха да я отведат в тунела, и Саймън се плъзна вътре. Светлината зад него изчезна, отстъпвайки място на мекото синьо сияние в тунела. Разнесе се неопределена, псевдокласическа музика, пълна с цигулки. Стените бяха покрити със старомодни рисунки на влюбени: хора, които седяха на люлка върху верандата и се целуваха; жени, излегнали се върху лунен сърп; двойки, навеждащи се над сладоледени шейкове, за да се целунат. Водата беше осветена отдолу и грееше в зелено, което се отразяваше от тавана. Саймън надзърна над ръба на лодката, за да се опита да прецени колко е дълбоко и дали под него има нещо, ала водата му се стори плитка, като във всички подобни атракции.
– Странно място да се срещнем – разнесе се нечий глас.
Саймън се обърна и видя, че сега дели малкия си лебед с Джейс. Джейс стоеше в предната част на лодката, облегнат на лебедовата глава. И понеже си беше Джейс, равновесието му беше съвършено и лодката не се клатеше.
– Е, добре – заяви Саймън, – това вече не го очаквах.
Джейс сви рамене и се огледа наоколо.
– Предполагам, че от тези неща някога е имало полза – отбеляза той. – Вероятно си е било истинска проява на дързост да получиш цели четири минути натискане без никакъв надзор.
Думата „натискане" беше гадна. Излязла от устата на Джейс, тя придобиваше нови размери на гадност.
– Е – продължи Джейс. – Искаш ли да ми кажеш нещо, или да започна аз?
– Да ти кажа какво?
Джейс посочи тунела наоколо, сякаш то се разбираше от само себе си.
– Няма да те целуна – заяви Саймън. – Никога.
– Никога досега не ми го бяха казвали – рече Джейс замислено. – Наистина уникално преживяване.
– Извинявай. – Саймън не изпитваше и капчица вина. – Ако си падах по мъже, не мисля, че ти щеше да се озовеш в първата десетка.
Джейс пусна главата на лебеда и дойде да седне до него.
– Спомням си как се запознахме. А ти?
– Играеш с мен на „Какво си спомняш"? – попита Саймън. – Ама че класа.
– Не е игра. Аз те видях. Ти не можеше да ме видиш, но аз видях. Видях всичко.
– Ама че забавно – каза Саймън. – Аз, ти и тунелът „За какво говориш, по дяволите?"
– Трябва да си го спомниш – каза Джейс. – Важно е. Трябва да си спомниш как се срещнахме за първи път.
Каквото и да беше това – сън, изменено състояние на съзнанието – то поемаше в особено странна посока.
– Как са нещата при теб? – попита той.
– Тук не става дума за мен. А за това, какво видя. За това, какво знаеш. Можеш да го направиш. Трябва обаче да си върнеш този спомен. Имаш нужда от него.
– Искаш от мен да си спомня как не съм те видял?
– Именно. Защо не би ме видял?
– Защото си бил обвит в магически прах – предположи Саймън.
– Ала някой друг ме видя.
Трябва да беше Клеъри. Очевиден избор. Само че...
Нещо се раздвижи дълбоко в ума на Саймън. Беше отишъл някъде с Клеъри и Джейс беше там... само дето го нямаше.
Това бе както в спомена, така и в настоящето. Джейс го нямаше. Лодката продължи да се клатушка напред, сви зад един завой и отново потъна в мрака. Спуснаха се надолу, изплува мъгла, а после се разнесе протяжният стон на рисуван призрак и пред него изникна макетният вход на готическо имение. Атракцията се бе превърнала от романтична разходка в призрачно имение. Саймън се понесе през различните му стаи. В библиотеката призраци висяха от тавана, а от един стоящ часовник изскочи скелет.
Тази фантазия, или каквото и да беше това, като че ли черпеше вдъхновение от спомените му за посещението в Призрачното имение в „Дисниуърлд", където беше ходил като малък. И отново, докато минаваше от стая в стая, обкръжението му ставаше все по-познато – шумолящите каменни стени, избелелите гоблени... Призрачното имение се превръщаше в Академията. Ето и призрачна версия на столовата и класните стаи.
– Насам, Саймън.
Беше Мая, която му махаше от нещо, приличащо на елегантен кабинет с дървена ламперия. На стената зад нея имаше надпис, нещо, което приличаше на стихотворение. Саймън разчете само един ред: „по-стар от небесната твърд". Облечена в изящен костюм, с прибрана коса и златни гривни около китките, тя го гледаше тъжно.
– Наистина ли ще ни изоставиш? Ще престанеш да бъдеш долноземец? Ще се превърнеш в един от тях?
– Мая. – В гърлото на Саймън беше заседнала буца. Спомняше си само откъслечни моменти от приятелството си с нея... може би нещо повече от приятелство? Колко бе храбра и как му бе приятелка, когато отчаяно се бе нуждаел от такава.
– Моля те – каза тя. – Не си отивай.
Лодката отмина покрай нея, отвеждайки го в друга стая – съвсем обикновена дневна с евтини мебели. Беше апартаментът на Джордан. Джордан прекрачи прага на спалнята. На гърдите му зееше рана; ризата му беше почерняла от кръв.
– Здрасти, съквартиранте.
Сърцето на Саймън сякаш спря в гърдите му. Опита се да проговори, но не бе в състояние да каже нито дума, всичко потъна в мрак. Усети как лодката се плъзна от релсите с меко друсване, сякаш беше стигнала до края на атракцията. Тунелът се отвори и лодката изведнъж се стрелна напред, движейки се все по-бързо, сякаш понесена от течение. Саймън сграбчи пейката, на която седеше.
Беше се озовал в масивен воден басейн, много широка река. Встрани от него нюйоркският хоризонт тънеше в зловещ мрак – сградите не бяха осветени, ала въпреки това той можеше да различи очертанията им. Недалеч отляво видя силуета на Емпайър Стейт Билдинг. На около миля пред него се издигаше мост, прекосяващ реката, по която се носеше лодката. Успя дори да различи тъмните очертания на старомодната табела на „Пепси" на десния бряг. Това място вече познаваше. Знакът се намираше близо до основата на Куинсбъро Бридж.
– Ийст Ривър – каза си Саймън, хвърляйки поглед наоколо.
Ийст Ривър не беше място, където би искал да се озовеш през нощта в малка гребна лодка с формата на лебед. Ийст Ривър беше опасна, бърза и дълбока.
Саймън усети как нещо се блъсна в мъничкия му лебед и се обърна, очаквайки да види боклукчийски шлеп или товарен кораб. Оказа се обаче още една лодка с формата на лебед. В нея седеше момиче на около тринайсет-четиринайсет години, облечено в опърпана бална рокля. Имаше дълга руса коса, вдигната в неравни опашки, които създаваха усещането за постоянна несиметричност. Момичето доближи лодката си до тази на Саймън, запретна съвършено безгрижно полите на роклята си и прекрачи от едната лодка в другата.
Саймън инстинктивно протегна ръка, за да й помогне, подпирайки се с другата. Сигурен бе, че малкият им лебед ще се преобърне, но макар да се полюшна заплашително, той някак си успя да се задържи върху водата. Момичето се отпусна на пейката до него. Лодката беше направена така, че да създава интимно усещане, и момичето се притисна до него.
– Здравей! – каза то щастливо. – Ти се върна!
– Аз... така ли?
Нещо не беше наред с лицето на момичето. Беше прекалено бледо. Около очите й имаше тъмни кръгове, устните й имаха сив оттенък. Саймън не беше сигурен коя е, но усети, че го обзема притеснение.
– Мина цяла вечност! – каза тя. – Но ти се върна. Знаех, че ще се върнеш за мен.
– Коя си ти?
Тя го удари на шега по рамото, сякаш си беше направил голяма шега.
– Я млъквай. Толкова си смешен. Ето защо те обичам.
– Обичаш ме?
– Млъквай! – повтори момичето. – Знаеш, че те обичам. Винаги сме били ти и аз. Ти и аз завинаги.
– Съжалявам – каза Саймън. – Не си спомням.
Момичето плъзна поглед по разпенената вода и тъмните сгради, сякаш всичко това бе прекрасно и точно там, където искаше да бъде.
– Струваше си – каза то. – Ти си струваше.
– Благодаря?
– Искам да кажа, те ме убиха заради теб. Изхвърлиха ме в един контейнер за боклук. Но аз не ти се сърдя.
Студът вече бе не само навън, но и в тялото на Саймън.
– Ти обаче търсиш нея, нали? Толкова е дразнеща.
– Клеъри? – попита Саймън.
Момичето махна с ръка, сякаш пропъждаше облак нежелан цигарен дим.
– Би могъл да бъдеш с мен. Да бъдеш моят крал. Да бъдеш с кралица Морийн. Кралица Морийн, кралица на смъртта! Кралица на нощта! Аз властвах над всичко това.
Тя махна към града в далечината. Макар да не изглеждаше вероятно това малко момиче да бе властвало над Ню Йорк, нещо в историята му се стори истинско и Саймън го знаеше. Вината беше негова. Не че беше направим нещо, но въпреки това изпитваше вина – ужасна, смазваща вина и чувство за отговорност.
– Ами ако можеше да ме спасиш? – попита Морийн, привеждайки се към него. – Би ли го направил?
– Аз...
– Ами ако трябваше да избираш? – каза тя, усмихвайки се при тази мисъл. – Бихме могли да поиграем на една игра. Можеш да избираш. Аз или тя. Искам да кажа, ти си причината да умра, така че... би трябвало да избереш мен. Да ме спасиш.
Облаците, винаги нащрек, когато се случваше нещо интересно, отново се струпаха над тях. Вятърът се усили и реката започна да ги люлее неудържимо.
– Тя е във водата – каза Морийн. – Водата във фонтана, която идва от езерото. Водата в езерото, която идва от реката. Водата от реката, която идва от морето. Тя е във водата, във водата, във водата...
Огромна болка стегна гърдите на Саймън, сякаш някой го беше ударил с юмрук. Нещо се появи встрани от лодката, нещо като камък и водорасли. Не, лице и корона от коса. Беше Клеъри, носеща се по гръб, със затворени очи и коса – разстлана пред нея. Саймън протегна ръка, ала течението беше прекалено бързо и я отнесе напред.
– Би могъл да оправиш всичко! – извика Морийн и рязко се изправи. Лодката се разлюля. – Кого ще спасиш, дневни вампире?
С тези думи тя скочи от другата страна на лодката. Саймън се улови за дългата шия на лебеда, за да запази равновесие, и плъзна поглед по водата. Клеъри вече бе отплувала няколко метра напред, Морийн се носеше след нея, притихнала и като че ли заспала.
Нямаше време за мислене. Саймън не беше особено добър плувец и течението вероятно щеше да го повлече надолу. Студената вода щеше да го вкочани и сигурно щеше да го убие още преди това.
А той трябваше да спаси двама души.
– Това не е истинско – каза си, ала болката в гърдите му говореше друго.
Тя го викаше. Освен това беше сигурен, че истинско или не, когато скочи във водата, щеше да го заболи повече от когато и да било в живота му. Реката беше достатъчно истинска.
Какво беше истинско? Как трябваше да постъпи? Нима би трябвало да мине покрай едно малко момиче и да го остави? Ако изобщо стигнеше толкова далеч.
– Труден избор – разнесе се глас зад него.
И без да се обръща, знаеше, че е Джейс, облегнат елегантно на опашката на дървения лебед.
– Ето това е. Трудни решения. Те никога не стават по-лесни.
– Изобщо не ми помагаш – отбеляза Саймън, докато си събуваше обувките.
– Значи, ще скочиш? – Джейс погледна към водата и потръпна. – Дори аз бих се поколебал. А аз съм невероятен.
– Защо трябва да се намесваш във всичко? – попита Саймън.
– Където е Клеъри, там съм и аз.
Двете тела продължаваха да се носят по водата.
– Както и аз – заяви Саймън и скочи от дясната страна на лодката, стиснал носа си с пръсти. Не се гмурна. Нямаше нужда от драматични изпълнения. Достатъчно бе просто да скочи, пък и така щеше да остане изправен.
Болката от водата бе дори по-ужасна, отколкото си беше представял. Беше, като да скочи през стъкло. Вледеняващият студ плъзна по тялото му, изкарвайки въздуха от дробовете му. Той посегна към лодката, но тя се отдалечи заедно с Джейс, който му махаше. Дрехите му го теглеха надолу, ала той се съпротивляваше. Колкото и трудно да му бе да раздвижи ръцете си, той ги протегна, мъчейки се да заплува. Мускулите му се свиха, отказващи да действат на тази температура.
Никой от тях нямаше да оцелее. И нищо от това не му приличаше на сън. Усещането от водата, която го теглеше надолу все по-силно – то бе почти като да беше мъртъв. Изведнъж нещо се размърда в ума му, някакво знание, което до този миг бе погребано много дълбоко. Знаел бе какво е да си мъртъв. Принуден бе да изпълзи от земята. В очите и устата му беше имало пръст. Момичето, Морийн, то беше мъртво. Но не и Клеъри. Знаеше го, защото собственото му сърце все още биеше – неравномерно, но биеше.

Клеъри.

Отново протегна ръце, борейки се с водата. Един плясък.

Клеъри.

Два плясъка. Два плясъка беше нелепо. Водата беше побърза и по-силна, а неговите крайници трепереха и тежаха. Налегна го сънливост.
– Не можеш да се откажеш сега – каза Джейс. Лодката беше заобиколила и сега се намираше от дясната му страна, близо и все пак достатъчно далеч, за да не може да я докосне. – Кажи ми какво знаеш.
Саймън не беше в настроение да го разпитват. Реката и самата земя го дърпаха надолу.
– Кажи ми какво знаеш – настоя Джейс.
– Аз... аз...
Не беше в състояние да оформи думи.
– Кажи ми!
– К... К... Клеъ...
– Клеъри. И какво знаеш за нея?
Саймън определено не беше в състояние да каже нито дума повече. Знаеше обаче отговора. Щеше да отиде при нея. Жив. Мъртъв. Борейки се с реката. Дори ако мъртвото му тяло се понесеше редом с нейното, щеше да е било достатъчно. При тази мисъл тялото му се стопли, макар и съвсем мъничко. Краката му ритнаха във водата.
– Точно така! – обади се Джейс. – Ето че започна да разбираш. А сега върви.
Цялото тяло на Саймън потрепери. За миг лицето му се потопи под повърхността и той се нагълта с вода, която го изгори отвътре. Отново се показа на повърхността и я изплю.
Един плясък. Два. Три. Сега вече не беше толкова напразно. Ето че плуваше. Четири. Пет. Той отброяваше. Шест. Седем.
– Усещането ми е познато – каза Джейс, носейки се до него. – Трудно е да се обясни. Не правят поздравителни картички за това.
В града започнаха да се появяват светлини. Тръгнаха от земята и поеха нагоре, издигайки се към небето.
– Когато го осъзнаеш – продължи Джейс, – знаеш, че можеш да сториш всичко, защото просто трябва да го направиш. Защото си ти. Вие сте едно.
Десет. Единайсет.
Вече нямаше нужда да брои. Джейс и лебедът бяха изостанали и той беше сам, плуваше напред, а във вените му бушуваше адреналин. Обърна се, за да потърси Морийн, но тя бе изчезнала. Съвсем ясно обаче виждаше Клеъри, носеща се по реката. Не, не се носеше.
А плуваше. Към него. Правеше точно това, което и той, принуждавайки тялото си да продължи, треперейки, проправяйки си път през водата.
Още няколко плясъка и ето че усети допира на ръката й. Щеше да отиде... щеше да отиде с нея. А тя се усмихваше с посинели устни.
И в този миг Саймън почувства земята под себе си... твърда повърхност под водата, само на една-две крачки надолу. Клеъри реагира в същия миг и вкопчени един в друг, те стъпиха на крака. Стояха насред фонтана „Бетесда", а статуята на ангела ги гледаше, обливайки ги с вода.
– Т... ти... – заекна Клеъри.
Саймън дори не се опита да говори. Просто я прегърна и те потрепериха заедно, преди да излязат предпазливо от фонтана и да легнат върху тухлите на терасата, борещи се за въздух. Луната беше голяма... прекалено голяма и прекалено близка.
Наум Саймън й заповяда да престане да бъде толкова близка и ярка и изобщо да млъкне с нейната лунност. Протегна се и улови ръката на Клеъри, която вече бе посегнала към неговата.
Когато отново отвори очи, вече не беше навън. Намираше се върху нещо доста удобно и меко. Протегна ръка и напипа под себе си някаква кадифена повърхност. Надигна се, за да седне, и откри, че е на дивана в приемната. Чайният сервиз си беше пред него. Магнус и Катарина стояха до стената и си говореха, а Джем седеше в стола между тях и ги гледаше.
– Изправи се бавно – каза той. – Дишай дълбоко.
– Какво, по дяволите? – попита Саймън.
– Пихте вода от езерото Лин – отвърна Джем тихичко. – Тя предизвиква халюцинации.
– Дадохте ни да пием вода от езерото Лин? Къде е Клеъри?
– Тя е добре – успокои го Джем все така тихо. – Пийни малко вода. Сигурно си жаден.
До устните му вече имаше чаша – държеше я Катарина.
– Вие шегувате ли се? – каза Саймън. – Очаквате да го изпия? След това, което стана току-що?
– Всичко е наред. – Катарина отпи голяма глътка от чашата и отново я поднесе към устните му. Всъщност устата му наистина беше пресъхнала. Езикът му сякаш се беше подул. Саймън пое чашата и я изпразни на един дъх, след което я напълни от каната на масата. И още веднъж. Едва след третата чаша му се стори, че отново е в състояние да говори.
– Няма ли опасност да полудея от нея? – попита, без изобщо да си прави труда да скрие гнева си.
Джем седеше спокойно, отпуснал ръце върху коленете си. Този път Саймън съвсем ясно видя възрастта му, не в лицето, а в очите му – тъмни огледала, отразяващи отминаването на безброй години.
– Ако нещо се беше объркало, до час щяхте да се озовете при Мълчаливите братя. Аз вече може и да не съм един от тях, но съм лекувал хора, отпили от водата на езерото Лин. Магнус приготви чая, защото е работил с умовете и на двама ви. Катарина, естествено, е медицинска сестра. Нито за миг не ви грозеше опасност. Съжалявам. Никой от нас не искаше да ви заблуди. Сторихме го за ваше добро.
– Това не е обяснение – заяви Саймън. – Искам да видя Клеъри. Искам да знам какво става.
– Клеъри е добре – увери го Катарина. – Ще отида да проверя как е. Не се тревожи.
Тя излезе, а Джем се приведе напред в стола си.
– Преди Клеъри да е дошла, трябва да знам: какво видя?
– Когато ме упоихте?
– Саймън, това е важно. Какво видя?
– Озовах се в Ню Йорк. Аз... мислех си, че съм в Ню Йорк. Отидохме ли всъщност в Ню Йорк? Портал ли отворихте?
Джем поклати глава.
– Бяхте в тази стая през цялото време. Моля те. Разкажи ми.
– С Клеъри се озовахме в Сентрал Парк, при Бетесда Терас. Ангелът във фонтана полетя, фонтанът се наводни и Клеъри изчезна. След това се появи някаква лодка и аз се намерих в „тунел на любовта" заедно с Джейс и той ми повтаряше как трябвало да си спомня къде сме се срещнали за първи път, въпреки че не съм го видял.
– Спри за малко – каза Джем. – Какво ти говори това?
– Нямам представа. Знам само, че той ми повтаряше, че трябвало да си спомня.
– Е, спомняш ли си?
– Не – сопна се Саймън. – Не си спомням почти нищо. Знам, че вероятно съм бил с Клеъри. Тя би могла да го види.
– Продължавай – подкани го Джем. – Какво се случи след това?
– Видях Мая. И Джордан. Беше покрит с кръв. След това лодката излезе в Ийст Ривър и някакво момиченце, на име Морийн, каза, че била умряла заради мен, и скочи в реката. Клеъри се носеше по водата и аз...
Той потрепери и Джем начаса стана и обви раменете му с одеяло.
– Ела по-близо до огъня – рече Джем и го заведе до един стол. След като Саймън се настани в него и се постопли, Джем го подкани да продължи.
– Морийн ми каза, че трябвало да реша коя от тях двете да спася. Джейс отново се появи и ми дръпна реч за това, как всеки избор бил труден. Аз скочих.
– Кого реши да спасиш? – попита Джем.
– Не бях... решил... нищо. Знаех, че трябва да скоча. И предполагам знаех, че Морийн е мъртва. Тя каза, че е мъртва. Но не и Клеъри. Просто трябваше да се добера до нея. Изведнъж усетих прилив на енергия и успях да доплувам. А когато се приближих, видях, че и тя плува към мен.
Джем се облегна в стола и долепи връхчетата на пръстите си.
– Искам да видя Клеъри – настоя Саймън с тракащи зъби.
Тялото му беше топло (в действителност навярно изобщо не бе изстивало), ала водата все още му се струваше толкова истинска.
Катарина се появи миг по-късно заедно с Клеъри, която също беше увита в одеяло. Джем начаса стана и й предложи стола си. Очите на Клеъри бяха широко отворени и искрящи и тя погледна Саймън с облекчение.
– И с теб ли се случи? – попита го. – Каквото и да беше то.
– Мисля, че стана и с двама ни – отвърна той. – Добре ли си?
– Да. Просто ми е... наистина студено. Мислех, че съм в реката.
Саймън спря да трепери.
– Мислела си, че си в реката?
– Опитвах се да доплувам до теб – обясни Клеъри. – Бяхме в Сентрал Парк и ти беше всмукан в земята... сякаш те погребваха жив. А после се появи Рафаел и аз се озовах на един мотоциклет, и ние полетяхме над реката и тогава те видях. Скочих...
Катарина, застанала зад стола на Клеъри, кимна.
– И аз видях нещо такова – отвърна Саймън. – Не точно, но... достатъчно близко. И стигнах до теб. Ти плуваше към мен. А после отново се озовахме...
– ...в Сентрал Парк. До фонтана с ангела.
– Фонтанът „Бетесда" – обади се Магнус, който също се беше присъединил към групичката и се бе изтегнал на дивана. – Ловците на сенки може и да имат нещо общо с построяването му. Просто казвам.
– Какво означава всичко това? – попита Саймън. – За какво беше?
– Вие двамата сте различни – отвърна Магнус. – Миналото ви е такова, че... нещата трябва да се направят различно. Като за начало, паметта и на двама ви е била блокирана. Клеъри има необичайно количество ангелска кръв. А ти, Саймън, беше вампир.
– Това ни е известно. Но защо трябваше да ни упоите, за да направим нещо символично?
– Не беше символично. Парабатайското изпитание е изпитание с огън – обясни Катарина. – Заставате в обръч от пламъци, за да се свържете. Това... това е изпитание с вода. Същината му изисква да не знаете нищо за него. Умствената подготовка за изпитанието може да се отрази на резултата. Това изпитание не беше за Джулиън и Ема. А за вас двамата. Помислете си за онова, което и двамата видяхте, онова, което и двамата научихте. Помислете си за това, което почувствахте. Помислете си как сте успели да доплувате един до друг, когато не ви е било останало нищо друго, когато би трябвало да умрете.
Саймън и Клеъри се взираха един в друг. Май започваше да им се прояснява.

– Изпихте водата – каза Джем. – И в ума си и двамата отидохте на едно и също място. Успяхте да се откриете. Бяхте свързани. „И душата на Ионатана се свърза с душата на Да-вида, и Ионатан го обикна както Собствената си душа."
16
 

– Парабатаи? – каза Саймън. – Чакай, чакай, чакай. Да не се опитвате да ми кажете, че става дума за парабатайска връзка? Аз не мога да имам парабатай. Преди два месеца навърших деветнайсет години.
– Не съвсем – възрази Магнус.
– Какво означава това „не съвсем"?
– Саймън – заяви Магнус направо, – ти умря. Близо половин година беше мъртъв. Може и да си обикалял наоколо, но не си бил жив, не и като човек. Това време не се брои. От гледна точка на ловците на сенки все още си на осемнайсет години. И разполагаш с цялата година до деветнайсетия си рожден ден, за да си намериш парабатай. – Той погледна към Клеъри. – Клеъри, както знаеш, все още е във възрастовата граница. Би трябвало да имаш достатъчно време да се Извисиш, след което двамата веднага да станете парабатаи... стига да искате.
– Някои хора – продължи Магнус – са необикновено подходящи да бъдат парабатаи. Би могло да се каже, че са родени за това. Хората смятат, че става дума за това, да се разбирате, винаги да сте на едно мнение, на една вълна. Ала не е така. Става дума за това, да бъдете по-добри, когато сте заедно. Да се биете по-добре, когато сте заедно. Алек и Джейс невинаги са били на едно мнение, ала винаги са били по-добри заедно.
– Напоследък често ми говореха – обади се Джем с тихия си глас – за това, колко много сте отдадени вие двамата един на друг. Как винаги сте се защитавали един друг и сте поставяли другия на първо място. Когато парабатайската връзка е истинска, когато приятелството е искрено и дълбоко, то може да бъде... нещо трансцендентно. – В очите му се появи тъга, толкова дълбока, че плашеше. – Трябваше да открием дали онова, което бяхме видели във вас, е вярно. Трябваше да го научим за ваше добро. Предстои ви да станете свидетели на церемонията. Това може да предизвика мощна реакция у истински парабатаи. Трябваше да сме сигурни, че е вярно и че можете да го понесете. Изпитанието ни каза онова, което трябваше да знаем.
Очите на Клеъри бяха станали огромни.
– Саймън... – прошепна тя хрипливо.
– Това си е просто техническа подробност – добави Магнус, – ала ловците на сенки нямат нищо против тях. Страшно си падат по тях. Погледнете Джем. Той е живо доказателство за това. Хората не престават да бъдат Мълчаливи братя, ала ето че той е тук.
Джем се усмихна и тъгата в очите му избледня.
– Парабатай – повтори Клеъри.
И в този миг Саймън усети как нещо се разлива в него. Нещо, което го сгря като одеяло в мразовит ден и му вдъхна огромно спокойствие.
– Парабатай – каза той.
Между тях се възцари дълъг миг тишина и в този миг всичко беше решено. Нямаше нужда да го обсъждат. Не е нужно да питаш дали сърцето ти трябва да бие, или дали трябва да дишаш. Двамата с Клеъри бяха парабатай. Целият гняв на Саймън се изпари. Сега вече знаеше. Имаше Клеъри, а тя щеше да има него. Завинаги. Душите им бяха преплетени в едно.
– Откъде разбрахте? – попита той.
– Никак не е трудно да се види – отвърна Магнус и за първи път част от обичайната лековатост се завърна в гласа му. – Освен това аз съм магьосник, най-буквално.
– Доста е очевидно – добави Катарина.
– Дори аз знаех – обади се и Джем. – А аз не ви познавам много добре. У истинските парабатай винаги има нещо. Не е нужно да говорят, за да се разбират. Виждал съм ви да водите цели разговори, без да изречете нито дума. Така беше и с моя парабатай Уил. Никога нямаше нужда да го питам какво мисли. Всъщност с Уил обикновено беше по-добре да не го питаш обикновено какво си мисли...
При тези думи и Магнус, и Катарина се усмихнаха.
– Виждам го и между вас. Истинските парабатай са свързани много преди церемонията да се състои.
– Значи, можем... можем да преминем през нея? – попита Клеъри.
– Да – отвърна Джем. – Но не тази вечер. В Града на тишината несъмнено ще го обсъдят, тъй като това е необичаен случай.
– Е, добре – заяви Катарина. – Време е да се намеси медицинската сестра. Достатъчно за тази вечер. И двамата имате нужда от сън. Водата от езерото Лин не е шега работа. До сутринта ще бъдете съвсем добре, но трябва да си починете. Да си починете и да пиете течности. Хайде.
Саймън се изправи и установи, че краката му го бяха изоставили и бяха заменени от люлееща се кракоподобна субстанция. Катарина го улови под мишницата и го подкрепи, а Магнус помогна на Клеъри да стане.
– Тази нощ ще преспиш тук, Клеъри – каза Катарина. – На сутринта и двамата ще получите официално облекло за церемонията на Джулиън и Ема.
– Почакайте – обади се Саймън, докато го извеждаха навън. – Джейс все повтаряше, че трябвало да си спомня как сме се срещнали за първи път. Какво означава това?
– Ти сам трябва да откриеш отговора на този въпрос – отвърна Джем.– Виденията, предизвикани от езерото Лин, могат да събудят много дълбоки чувства.
Саймън кимна. Тялото му бе на път да му изневери окончателно и той позволи на Катарина да го заведе до стаята му.
– Какво ти се случи? – попита Джордж в мига, в който двамата прекрачиха прага.
– Колко дълго ме нямаше? – попита Саймън в отговор и се хвърли по лице върху леглото. Доказателство колко е изтощен бе това, че дори ужасното му остропружинесто легло му се стори направо прекрасно. Като стотина пухени възглавници, натрупани върху надуваем замък.
– Около два часа – отвърна Джордж – Изглеждаш ужасно. Какво стана?
– Храната. Най-сетне ме надви.
А след това потъна в сън.

* * *

Когато се събуди, се чувстваше учудващо добре. Дори се събуди преди Джордж. Стана тихичко от леглото, взе хавлията и нещата си и тръгна към банята. На пода пред вратата беше оставена черна кутия с официална униформа. Официалното бойно облекло на ловците на сенки доста приличаше на обикновеното, само дето беше по-леко, цветът му изглеждаше още по-наситено черен и беше по-чисто, отколкото повечето униформи. Никакви дупки. Никаква демонска кръв. Доста шикозно. Саймън остави кутията върху леглото си и бавно се отправи към банята. Всички спяха, така че цялото плесенясало място беше на негово разположение. Оказа се, че ако станеш пръв, можеш да се порадваш дори на мъничко топла вода, така че Саймън застана под струята, преструвайки се, че тя няма вкус на ръжда, и остави тялото си да се отпусне под топлината. През прозореца високо на стената се процеждаше достатъчно светлина, че да успее дори да се обръсне криво-ляво.
След това пое из празните коридори на Академията, омекотени от ранната утринна светлина. Тази сутрин нищо не изглеждаше чак толкова сурово. Беше почти уютно. Саймън дори успя да намери една запалена камина и постоя пред нея, за да се стопли, преди да излезе за малко на чист въздух. Изобщо не се изненада, когато завари Клеъри навън, приседнала на най-горното стъпало и зареяла поглед към мъглата, която се носеше над двора призори.
– И ти си се събудил рано, а?
Саймън се настани до нея.
– Аха. Трябва да станеш, преди в кухнята да са започнали да готвят. Това е единственият начин да го избегнеш. Само дето умирам от глад.
Клеъри порови за миг в чантата си и извади един бейгъл, увит в няколко малки салфетки.
– Това да не е... – започна Саймън.
– Да не мислиш, че ще дойда от Ню Йорк с празни ръце? Няма крема сирене, но все пак е нещо. Знам от какво имаш нужда.
Саймън задържа бейгъла за миг.
– Логично е – каза Клеъри. – Ти и аз. Струва ми се, че открай време е било вярно. Винаги е било така. Ти не... Не знам дали си спомняш всичко, но винаги сме били ти и аз.
– Спомням си достатъчно – отвърна Саймън. – Чувствам достатъчно.
Искаше му се да каже още, ала огромността на всичко това... по-добре като че ли бе повечето да си остане неизречено. Поне засега. То все още беше съвсем прясно в ума му, това чувство. Това чувство на пълнота.
Така че той се залови с бейгъла. Това винаги бе най-доброто решение.
– Ема и Джулиън – каза между две хапки. – Те са едва на четиринайсет години.
– Джейс и Алек са били на петнайсет.
– И все пак, струва ми се... искам да кажа, те са преживели толкова много. Нападението над Лосанджелиския институт.
– Знам – Клеъри кимна. – Ала лошите неща... понякога те карат хората да се сближават. Били са принудени да пораснат прекалено бързо.
В далечината, по пътя, водещ до Академията, се появи черна карета. На капрата, забеляза Саймън, когато тя се приближи, седеше фигура, облечена в обикновени одежди с цвета на пергамент. Когато каретата спря и фигурата се обърна към тях, Саймън видя руните, които запечатваха устата й. Мъжът проговори – не с думи, а с глас, който прозвуча право в ума на Саймън.
Аз съм брат Седрах. Тук съм, за да ви взема за церемонията. Моля ви, качете се.
– Знаеш ли – каза Саймън тихичко, докато се настаняваха в каретата, – вероятно е имало време, когато това би ни се сторило доста страшничко.
– Вече не си спомням това време – отвърна Клеъри.
– Е, май най-сетне сме наравно, когато става дума за неща, които не си спомняме.
Каретата бе семпло украсена с черна коприна, черни завеси, всъщност всичко беше черно. Беше обаче удобна... или поне толкова удобна, колкото можеше да бъде една карета, теглена от препускащи коне. Брат Седрах очевидно не се боеше от високата скорост и много скоро Академията остана далеч зад тях, а Саймън и Клеъри се гледаха, седнали един срещу друг в каретата, докато се носеха по пътя. На няколко пъти Саймън се опита да каже нещо, ала гласът му вибрираше от друсането, докато каретата трополеше през Брослиндската равнина. Пътищата в Идрис не бяха гладките магистрали, с които Саймън беше свикнал. Те бяха павирани с камъни и отстрани нямаше места за спиране с тоалетни и кафенета. Нямаше отопление, но и двамата бяха получили по едно одеяло от пухкава кожа. Като вегетарианец, Саймън не искаше да го използва. Като човек без особен избор, който умираше от студ, нямаше какво друго да стори.
Освен това нямаше нито часовник, нито телефон, нищо, по което да се ориентира за времето, освен по издигането на късното есенно слънце в небето. Доколкото можеше да прецени, яздеха от час, може би повече. Когато навлязоха в успокояващата сянка на Брослиндската гора, уханието на дърветата и листата бе почти опияняващо, а слънцето се процеждаше на ивици и ленти, огрявайки лицето на Клеъри, косата, усмивката й.
Неговият парабатай.
Спряха в гората. Вратата се отвори и ето го и брат Седрах.
– Пристигнахме.
Странно, но когато спряха, усещането като че ли стана още по-неприятно. Главата и тялото на Саймън сякаш все още се друсаха. Той вдигна очи и видя, че се намират близо до подножието на една планина, която се издигаше над дърветата.
– Оттук.
Последваха брат Седрах по една почти незабележима пътека... пътека, където се виждаха едва забележими следи, оставени от нечии стъпки. От другата страна на дърветата, в билото на планината имаше врата, висока около четири метра и половина. Широка в основата, тя се стесняваше на върха. Точно над носещата греда се виждаше барелеф на ангел. Брат Седрах улови една от халките на вратата и почука, силно и еднократно. Вратата се отвори, сякаш от само себе си.
Тримата поеха по тесен тунел със стени от гладък мрамор и се спуснаха по каменно стълбище. Нямаше перила, така че двамата с Клеъри се подпираха на стените, за да не паднат. Облечен в дългата си одежда, брат Седрах като че ли изобщо не се боеше да не падне. Той сякаш се плъзгаше над земята. Стълбището ги изведе в по-широко помещение, направено, както си помисли Саймън в началото, от камъни. След миг видя, че стените са покрити с мозайка от кости: някои – тебеширенобели, други – сиви, някои – пепеливи, а други – със смущаващ кафеникав цвят. Дълги кости оформяха сводове и колони, а черепи, с горната страна напред, изграждаха стените. Най-сетне ги оставиха в стая, където костената украса бе особено впечатляваща – големи, кръгли рисунъци от черепи придаваха на стаята форма. Над тях по-малки кости образуваха деликатни структури като полилеи, които грееха с магическа светлина. Беше, като да им покажат края на най-ужасното предаване за вътрешен дизайн.
– Изчакайте тук.
Брат Седрах излезе от стаята и Саймън и Клеъри останаха сами. Едно трябваше да му се признае на Града на тишината – наистина отговаряше на името си. Саймън никога досега не бе изпитвал подобна абсолютна липса на звуци. Притесняваше се, че ако каже нещо, стените от кости ще се срутят и ще ги погребат. Едва ли беше така (това би бил сериозен дизайнерски проблем), но чувството бе наистина силно.
След няколко мига вратата се отвори, за да пропусне Джулиън Блекторн, сам. Джулиън Блекторн може и да бе едва на четиринайсет години, ала изглеждаше по-голям, по-голям дори от Саймън. Беше се поизточил и сега Саймън можеше да го гледа очи в очи. Имаше типичната за семейство Блекторн гъста, чуплива, тъмнокафява коса и лице, върху което бе изписана тиха сериозност. Сериозност, която напомни на Саймън за изражението върху лицето на майка му, след като баща му почина и тя дълги нощи наред будуваше, чудейки се как ще изплаща ипотеката и ще храни децата си, как ще ги отгледа сама. Никой не носеше подобно изражение по свой избор. Единствените признаци, че Джулиън не беше възрастен, бяха, че официалната униформа му беше малко широка и слабото му, по тийнейджърски дългуресто тяло.
– Джулиън! – Клеъри като че ли се канеше да го прегърне, но после се отказа. Той имаше прекалено важен вид, за да направи нещо такова. – Къде е Ема?
– Говори с брат Закарая –  отвърна Джулиън. – Искам да кажа Джем. Говори с Джем.
Джулиън изглеждаше дълбоко озадачен от това, но като че ли нямаше никакво желание да го разпитват повече.
– Е – попита Клеъри, – как се чувстваш?
Джулиън просто кимна и се огледа наоколо.
Поколеба се и най-сетне отговори:
– Просто искам да... да го направя. Искам да го свършим.
Малко странен отговор. За Саймън перспективата за неговата собствена церемония с Клеъри изглеждаше невероятна. Нещо, което да очаква с нетърпение. Джулиън обаче беше преживял толкова много. Изгубил бе родителите си, по-големите си брат и сестра. Вероятно му беше трудно да премине през нещо толкова важно, без те да са до него.
На Саймън му беше трудно да го гледа и да не се връща към деня, не много отдавна, в който бе срещнал брат му Марк... пленен и почти изгубил ума си. Да не си спомня как бе решил да не споделя за случилото се с Джулиън, защото би било невероятно жестоко да го направи. Саймън все още вярваше, че е взел правилното решение, но това не значеше, че то не тежи като камък в душата му.
– Как е Лос Анджелис? – попита и начаса съжали.
Как е Лос Анджелис? Как е мястото, където живееш и където си видял как убиват баща ти и вземат брат за заложник на елфите? Е, как е?
Устните на Джулиън се извиха в крайчетата. Сякаш усещаше, че Саймън се чувства неловко, и му съчувстваше, но освен това му беше смешно.
Саймън беше свикнал.
– Горещо – отвърна Джулиън.
Което вероятно си беше така.
– Как е семейството ти? – попита Клеъри.
Лицето на Джулиън грейна, очите му засияха като повърхността на бистра вода.
– Всички са добре. Тай страшно си пада по детективските истории, Дру е по ужасите – гледа всякакви мундански филми, които не би трябвало. А после си изкарва акъла и трябва да спи със запалена магическа светлина. Ливи става все по-добра със сабята, а Тави...
Той не довърши, защото в този миг Джем и Ема заслизаха по стълбите. Ема като че ли стъпваше по-леко. Нещо у нея напомняше на Саймън за безкрайни лета на плажа – изрусената от слънцето коса, грациозните й движения, загорялата й кожа, макар да беше почти зима. От вътрешната страна на едната й ръка минаваше жесток белег.
Тя погледна към Джулиън, който кимна, след което тръгна из стаята. Прегърна Саймън и макар и по-малки от неговите, ръцете й се обвиха около него като стоманени въжета. Миришеше на морска пяна.
– Благодаря ти, че дойде. Исках да ти пиша, но те... – Тя погледна за миг към Джем. – Те казаха, че ще ви съобщят лично. Благодаря ви, и на двама ви.
Джулиън прокара ръка по гладката мраморна стена. Като че ли му беше трудно да погледне към Ема. Тя се приближи до него и Джем я последва, за да си поговори с тях. Клеъри и Саймън останаха назад, като ги гледаха. Нещо в начина, по който Ема и Джулиън се държаха, не беше каквото Саймън очакваше. Вярно, нормално бе да са нервни, но...

Не, това беше нещо друго.

Клеъри го подръпна за ръкава, за да го накара да се наведе към нея.
– Изглеждат толкова... – прошепна тя в ухото му и като замълча за миг, накланяйки глава на една страна, довърши: – млади.
Нещо в гласа й издаваше, че не точно това искаше да каже. Нещо не беше както трябва. Саймън обаче нямаше време да разбере какво, защото Джем, Ема и Джулиън отново се присъединиха към тях.
– Ще ви придружа до залата – обясни Джем. – Клеъри ще върви до Ема. Саймън ще е до Джулиън. Готови ли сте да продължим?
И Ема, и Джулиън преглътнаха с усилие, а очите им се разшириха, но и двамата успяха да отговорят утвърдително.
– Тогава да тръгваме. Моля, последвайте ме.
Още коридори, ала постепенно костите отстъпиха място на мрамор, а после на мрамор, който приличаше на злато. Пристигнаха пред внушителна двукрила врата, която им отвори брат Седрах. Залата, в която пристъпиха, бе най-голямата досега, с висок куполовиден таван. Имаше мрамор в най-различни цветове: бял, черен, розов, златен, сребърен. Всички повърхности бяха съвършено гладки. В стаята имаше обръч от двайсетина Мълчаливи братя, които се разделиха, за да ги пропуснат. Светлината беше приглушена и идваше от златни аплици и потрепкващи свещи. Въздухът беше напоен с миризмата на тамян.
– Саймън Люис и Джулиън Блекторн – отекна гласът на Джем и за миг на Саймън му се стори, че го чува в ума си така, както някога бе чувал гласа на брат Закарая. Той все още бе по-плътен, отколкото обикновен човешки глас. – Преминете от другата страна на кръга, където бе направено място за вас. Когато стигнете, останете там. Ще ви бъде казано какво да направите.
Саймън погледна към Джулиън, който бе придобил цвета на лист хартия. Въпреки че изглеждаше така, сякаш ще припадне, Джулиън прекоси стаята с твърда стъпка и Саймън го последва. Клеъри и Ема заеха местата си на срещуположната страна. Джем се присъедини към обръча Мълчаливи братя, които като един отстъпиха назад, разширявайки кръга си. Сега те четиримата стояха в средата му.
Неочаквано от пода изскочиха два обръча от бели и златни пламъци, които се издигнаха само на десетина сантиметра, но горяха ярко и горещо.
– Ема Карстерс. Пристъпи напред.
Гласовете отекнаха в главата на Саймън – всички Мълчаливи братя, говорещи като един. Ема погледна към Клеъри и с една крачка се озова във вътрешността на един от кръговете. След това прикова очи в Джулиън и се усмихна широко.
– Джулиън Блекторн. Пристъпи напред.
Джулиън влезе в другия кръг. Направи го по-бързо, ала главата му беше наведена.
– Свидетели, вие ще застанете върху крилата на ангела.
На Саймън му трябваше миг, докато разбере какво му казват. Най-сетне видя, че в горния край на кръга, издълбана грубо в пода, имаше още една фигура на ангел с разперени крила. Той застана върху едното от тях, Клеъри – върху другото. Това го приближи малко повече до огъня и той усети как топлината се разлива приятно по студените му крака. От тук можеше да види лицата на Ема и Джулиън.
И онова, което виждаше, му беше познато.
– Ще започнем Огненото изпитание. Ема Карстерс, Джулиън Блекторн, пристъпете в централния кръг. В него вие ще бъдете обвързани.
Изведнъж в средата се появи нов пръстен, свързващ другите два. Диаграма на Вен от огън. В мига, в който Ема и Джулиън се озоваха в него, пламъците около централния пръстен лумнаха по-високо, издигайки се до кръста.
Нещо премина между Джулиън и Ема в този миг. Стана толкова бързо, че Саймън не беше сигурен откъде беше дошло, но го беше видял с крайчеца на окото си. Поглед, нещо в стойката на единия от тях, нещо... ала то бе поглед, стойка или нещо, което беше виждал и преди.
Огънят се издигна още по-нависоко. Вече им стигаше до раменете.
– Сега ще изречете обета.
Ема и Джулиън заговориха като един, гласовете и на двамата потреперваха леко, докато изричаха древните библейски думи.
– „Гдето идеш ти, и аз ще ида..."
Саймън усети как го обзема силно притеснение. Какво беше видял току-що? Защо му се бе сторило толкова познато? Защо го бе накарало да настръхне? Той отново се взря изпитателно в Ема и Джулиън, доколкото му беше възможно през пламъците. Изглеждаха като две притеснени деца, застанали в огнен обръч, за да направят нещо много сериозно.
Ето го пак. Толкова бързо. Посоката бе замъглена от блещукането на обръча. Какво беше, по дяволите? Може би именно това се очакваше от свидетелите. Може би трябваше да си отварят очите за нещо такова. Не. Джем бе казал, че е просто формалност. Формалност. Може би трябваше да зададе този въпрос, преди да застане до огромния огнен кръг.
– „Гдето умреш ти, и аз ще умра, и там ще се погреба..."
Нефилимските ритуали, жизнерадостни както винаги.
– „Така да ми направи Ангелът, да! и повече да ми притури..."
Джулиън се запъна на думите „така да ми направи". Прокашля се и довърши изречението секунда след Ема.
Изведнъж нещо прищрака в ума на Саймън. Отново видя как в халюцинацията Джейс му казва, че трябва да си спомни как са се срещнали за първи път. А после споменът се разгъна в ума му, като онези плакати, развяващи се зад малките самолети, които летяха над плажа на Лонг Айлънд...
Седеше заедно с Клеъри в „Джава Джоунс" Гледаха как Ерик чете поезия и Саймън бе решил, че това е моментът – щеше да й каже. Трябваше да й каже. Беше взел кафета и за двама им и чашите бяха горещи. Беше си изгорил пръстите. Трябваше да им подуха, което не беше особено изискано.
Усети болката от изгарянето. Чувството, че трябва да проговори.
Ерик четеше поезия, която съдържаше думите „нечестиви слабини". Нечестиви слабини, нечестиви слабини... думите танцуваха в главата му. Трябваше да каже нещо.
– Има нещо, за което трябва да говоря с теб – опита той.
Клеъри подхвърли някаква забележка за името на групата му и Саймън беше принуден да я върне обратно на темата.
– Става въпрос за отговора отпреди малко. За това, че нямам приятелка.
– Е, не знам. Покани Джейда Джоунс. Тя е хубава и те харесва.
– Не искам да каня Джейда Джоунс.
– Но защо? Не харесваш ли умни момичета? Готино тяло ли търсиш?
Ама тя сляпа ли беше? Наистина ли не виждаше? Какво точно би трябвало да направи той? Освен това пита дали търсел „готино тяло"?
Ала колкото повече се стараеше, толкова по-малко като че ли забелязваше тя. А после вниманието й изведнъж беше привлечено от един зелен диван. Сякаш този диван съдържаше всичко на света. Той седеше насреща й, мъчейки се да й се обясни в любов, а тя си беше паднала по мебелите. Ала не беше само това. Нещо не беше наред.
– Какво има? Какво не е наред? Клеъри, какво не е наред?
– Ей сега се връщам – отвърна тя и като остави кафето си на масата, хукна навън.
Саймън я гледаше през прозореца и незнайно как разбра, че моментът беше отминал завинаги. А после видя...
Огненият обръч беше угаснал. Свършило бе. Обетът беше даден, Ема и Джулиън стояха пред всички тях. Върху ключицата на Джулиън имаше руна, същата руна бе поставена върху горната част на ръката на Ема.
Клеъри го подръпваше за ръкава. Саймън я погледна и примига няколко пъти.
– Добре ли си? – питаше изражението й.
Ама че момент си бяха избрали спомените му, за да се завърнат.
След церемонията се върнаха в Аликанте, където отидоха в имението на Блекторн, за да се преоблекат. Ема и Джулиън бяха отведени от прислугата в стаите на основния етаж. Клеъри и Саймън поеха по голямото стълбище.
– Не знам какво се предполага да облека – каза Саймън. – Не е, като да ме предупредиха предварително.
– Донесох ти костюм от вкъщи – отвърна Клеъри. – Взех го назаем.
– Не и от Джейс.
– От Ерик.
– Ерик има костюм? Обещаваш ли, че няма да се окаже на... и аз не знам, на умрелия му дядо?
– Нищо не мога да ти обещая, но мисля, че ще ти стане.
Саймън бе въведен в малка попретрупана спалня на втория етаж, претъпкана с мебели и изглеждаща още по-тясна заради кадифените тапети и пронизващите погледи на неколцина отдавна починали Блекторновци, които се бяха настанили в нея под формата на сурови на вид портрети. Калъфът с костюма беше на леглото. Оказа се, че Ерик наистина има костюм – обикновен черен костюм. Имаше и риза, както и сребристосиня вратовръзка и официални обувки. Костюмът му беше къс. Ризата му беше прекалено тясна – ежедневните тренировки го бяха превърнали в един от онези мъже, които едва се побират в официални ризи. Обувките изобщо не му станаха, така че Саймън си остана с меките черни обувки, които бяха част от официалната униформа. Вратовръзката му беше точно по мярка. Това им беше хубавото на вратовръзките.
Той приседна на леглото за миг и се замисли за всичко, което се беше случило. Затвори очи и се опита да потисне желанието да заспи. Имаше чувството, че се олюлява и е на път да се унесе, когато на вратата се почука меко. Той изпръхтя и се събуди от микросъня си.
– Разбира се – каза, което изобщо не беше отговорът, който се очакваше. – Аха. Искам да кажа, влез.
Клеъри прекрачи прага, облечена в зелена рокля, която съвършено подхождаше на косата, на кожата, на всяка част от нея. И Саймън получи просветление. Ако все още изпитваше романтично влечение към Клеъри, видът й в този миг би го накарал да започне да заеква и да се поти. Сега обаче той виждаше някого, когото обичаше, някого, който изглеждаше наистина красив и който му беше приятел. И това бе всичко.
– Слушай – започна тя, затваряйки вратата зад себе си, – по време на церемонията ти изглеждаше... особено. Ако не искаш да го направим... Това с парабатаите. Беше си шок и не искам ти да...
– Какво? Не. Не.
Саймън инстинктивно посегна към ръката й и Клеъри я стисна силно.
– Окей. Ала нещо се случи там. Видях го.
– В халюцинацията, която получих от водата на езерото, ми се яви Джейс и взе да ми повтаря, че трябвало да си спомня как сме се срещнали за първи път – обясни Саймън. – Така че се опитвах да си спомня. И тогава, посред церемонията, споменът се завърна. Просто... изплува в главата ми.
Клеъри се намръщи, сбърчила объркано нос.
– Споменът за това, как срещна Джейс за първи път? Не беше ли в Института?
– И да, и не. Споменът всъщност беше за нас, за теб и мен. Бяхме в кафенето, в „Джава Джоунс". Ти изброяваше всички момичета, с които бих могъл да излизам, а аз... аз се опитвах да ти кажа, че ти си тази, която харесвам.
– Да. – Клеъри наведе очи.
– А после се втурна навън. Просто така.
– Джейс беше там. Ти не можеше да го видиш.
– Така си и помислих. – Саймън се вгледа изучаващо в лицето й. – Избяга от там, докато ти казвах какво изпитвам. Което е окей. Никога не ни е било писано да бъдем... такива. Според мен подсъзнанието ми, приело дразнещата форма на Джейс, искаше да го знам. Защото според мен ни е писано да бъдем заедно. Парабатаите не може да се харесват по този начин. Ето защо беше важно да си спомня. Трябваше да си спомня какво изпитвах. Трябваше да знам, че сега е различно. Не по лош начин. А по правилния.
– Да – съгласи се Клеъри. Очите й се бяха насълзили. – По правилния начин.
Саймън кимна. То бе нещо прекалено голямо, за да го изразят с думи. То бе цялата обич, която виждаше в очите на Джем, когато той говореше за Уил, и любовта по лицето на Алек всеки път щом погледнеше към Джейс, дори когато Джейс беше дразнещ; беше и споменът, в който съвсем ясно виждаше как Джейс държи Алек, когато той беше ранен, отчаянието в очите му, ужаса от мисълта, че може да изгубиш някого, без когото не би могъл да живееш.
Беше Ема и Джулиън, когато се гледаха.
Някой ги викаше от долния етаж. Клеъри избърса една сълза и като се изправи, приглади бездруго гладката си рокля.
– Това си е като сватба – заяви тя. – Имам чувството, че всеки момент ще ни кажат, че трябва да позираме за снимка.
Тя го улови под ръка.
– Само още нещо – каза Саймън, спомняйки си Мая и Джордан. – Дори когато стана ловец на сенки, ще си остана и мъничко долноземец. Никога няма да им обърна гръб. Ето какъв нефилим искам да бъда.
– Не бих очаквала друго от теб – увери го Клеъри.
На долния етаж двамата нови парабатаи се гледаха през стаята. Ема стоеше в единия край, облечена в кафява рокля с виещи се златни цветя. Джулиън стоеше в другия край и потръпваше неспокойно в сивия си костюм.
– Изглеждате невероятно – каза им Ема и те сведоха смутено очи.
В Залата на Съглашението Джейс ги очакваше на първото стъпало, изглеждащ както можеше да се очаква да изглежда Джейс в костюм. Джейс в костюм беше нещо нетърпимо. Погледът му се плъзна по Клеъри.
– Тази рокля е...
Принуден бе да се прокашля. Моментното му смущение изпълни Саймън със задоволство. Малко бяха нещата, които можеха да извадят Джейс от равновесие, ала Клеъри открай време бе в състояние да го разтърси като земетресение. Очите му на практика се бяха превърнали в рисувани сърчица.
– Много е хубава – довърши той. – Е, как беше церемонията? Как ви се видя?

– Определено имаше повече пламъци, отколкото на някоя бар мицва
17
  – отвърна Саймън. – Повече пламъци, отколкото на някое барбекю. Мисля, че бих го определил като най-огненото формално събитие, на което съм присъствал.

Джейс кимна.
– Бяха невероятни – каза Клеъри. – И... – Тя погледна към Саймън. – Имаме новина.
Джейс наклони глава на една страна.
– После – усмихна се Клеъри. – Струва ми се, че всички ни чакат, за да седнат.
– Значи, се нуждаем от Ема и Джулиън.
Ема и Джулиън се спотайваха в един ъгъл, доближили глави, ала между телата им имаше неловко разстояние.
– Ще отида да поговоря с тях – заяви Джейс, кимвайки към двамата. – Ще им дам няколко мъдри мъжки съвета.
В мига, в който Джейс се отдалечи, Клеъри понечи да каже нещо, ала Магнус и Алек се присъединиха към тях. На Магнус му предстоеше да изнесе лекция в Академията и те искаха да знаят точно колко ужасна е храната. По-малките братя и сестри на Джулиън (Тай, Ливи, Друзила и Октавиан) се бяха скупчили край масата с предястия. Саймън погледна през рамо и видя как Джейс залива новите парабатай с джейсовски съвети. Във въздуха се носеше апетитна миризма на печено. Върху масите вече подреждаха големи подноси, пълни с месо, както и зеленчуци, картофи, хлебчета и сирена. Наливаше се вино. Време бе да празнуват. Хубаво бе, помисли си Саймън, че насред всички ужасни неща, които биха могли да се случат и които понякога наистина се случваха, имаше и това. Имаше толкова много обич.
Когато отново се обърна, видя Джулиън да излиза забързано от стаята. Джейс се върна при тях, обвил ръка около раменете на Ема.
– Всичко наред ли е? – попита Клеъри.
– Аха. Джулиън имаше нужда от малко въздух. Церемонията си е доста напрегната. Толкова много хора. Трябва да хапнеш.
Това последното се отнасяше за Ема, която се усмихна, ала продължи да гледа през рамо към вратата, през която нейният парабатай беше излязъл току-що. След това се обърна и видя Тай да тича през залата с поднос, съдържащ цяла пита сирене.
– О – каза тя, – това никак не е хубаво. Способен е да изяде всичкото това сирене, но после ще повърне. Най-добре да ида да се погрижа, иначе нещата могат да свършат зле за Джулс.
И тя изтича след Тай.
– Никак не им е лесно – отбеляза Джейс, загледан след нея. – Хубаво е, че се имат един друг. Винаги ще е така. Това е парабатайството.
Той се усмихна на Алек, който му отвърна с усмивка, от която цялото му лице грейна.
– И като стана дума за парабатайство – обади се Клеъри. – Май ще е най-добре да ви съобщим новината...






ЗА БЕЗКРАЙНА НОЩ

от Касандра Клеър и Сара Рийс Бренън





Всяка нощ и всяка заран пак някой ражда се немил-недраг.


Всяка заран пак и всяка нощ някой пък се ражда за разкош, някой пък се ражда за разкош, а друг някой – за


безкрайна нощ
18




УИЛЯМ БЛЕЙК




Магнус вярваше, че много древни неща са творения на дълговечна красота. Пирамидите. „Давид" на Микеланджело. Версай. Самият Магнус.
И все пак, само защото нещо беше старо и пропито с години на традиция, това не го правеше произведение на изкуството. Дори ако си нефилим и смяташ, че понеже във вените ти тече кръвта на ангела, творенията ти са по-добри от тези на всички останали.
Академията за ловци на сенки не беше творение на дълговечна красота. Академията за ловци на сенки беше коптор.
Магнус не си падаше по природата рано напролет, преди зимата да си бе отишла окончателно. Целият пейзаж бе едноцветен като стар филм, без повествувателна енергия. Тъмносиви поля, ширнали се под бледосиво небе, и голи дървета, протягащи се като хищни сиви нокти към облаци, натежали от дъжд. Академията прекрасно се вписваше в мястото, което я заобикаляше, клечаща насред пейзажа като огромна каменна жаба.
Магнус и преди бе идвал тук, за да гостува на приятели. Не му беше харесало. Спомни си как много отдавна върви под студените погледи на ученици, възпитани в мрачните, тесногръди традиции на Клейва и Завета, прекалено млади, за да си дадат сметка, че светът е много по-сложен.
Поне тогава мястото не бе започнало да се разпада. Магнус се загледа в една от тесните кули, които се издигаха в четирите ъгъла на Академията. Не беше права; Всъщност приличаше на лошо копие на Наклонената кула в Пиза.
Магнус я погледа известно време, съсредоточи се и щракна с пръсти. Кулата изведнъж се изправи, сякаш беше клекнал човек, който внезапно бе станал. Откъм прозорците долетяха далечни викове. На Магнус и през ум не му беше минало, че вътре може да има хора. Това не му се стори никак безопасно.
Е, обитателите на доскоро наклонената кула много скоро щяха да осъзнаят, че им беше направил услуга. Той вдигна очи към стъклописа над вратата. Ангелът се взираше в него, с искрящ меч и пълно с укор лице, сякаш не одобряваше стила му на обличане и се канеше да го помоли да си смени дрехите.
Магнус мина под критичния ангел и пристъпи в каменното фоайе, като си подсвиркваше тихо. Фоайето беше празно. Все още беше много рано, което вероятно обясняваше част от сивотата. Магнус се надяваше, че докато Алек пристигне, денят ще се проясни.
Беше го оставил в къщата на баща му в Аликанте. Сестрата на Алек, Изабел, също беше отседнала там. Магнус бе прекарал неспокойна нощ в дома на инквизитора и им беше казал, че ще ги остави да закусят насаме – само семейството. В продължение на години той и Робърт и Мерис Лайтууд бяха нареждали живота си така, че никога да не се налага да се виждат, освен ако Магнус не се отзовеше на повика на дълга или на големи суми в брой.
Магнус бе почти сигурен, че Робърт и Мерис скърбят за тези дни и им се ще те да се върнат. Знаеше също така, че никога не биха го избрали за своя син и че дори ако синът им трябваше да излиза с мъж, биха предпочели това да не бъде някой долноземец и определено не долноземец, който бе преживял дните на Кръга на Валънтайн и ги беше виждал във време от живота им, с което те сега никак не се гордееха.
А Магнус не забравяше. Може и да обичаше един ловец на сенки, ала му беше невъзможно да ги обича всичките. Предвиждаше още дълги години, прекарани в учтиво понасяне и когато се наложеше, учтиво изтърпяване на родителите на Алек. Нищожна цена за това, да бъде с него.
Ето че днес се бе измъкнал от Робърт Лайтууд и сега имаше възможност да инспектира стаите, които бе поискал да им подготвят. От състоянието на останалата част на Академията Магнус бе изпълнен с мрачни предчувствия.
Изкачи тичешком стълбите в това безмълвно, ехтящо място. Знаеше къде отива. Беше се съгласил да дойде и да изнесе поредица лекции по молба на старата си приятелка Катарина Лос, ала той все пак беше върховен магьосник на Бруклин и си имаше своите стандарти. Нямаше никакво намерение да изостави приятеля си в продължение на седмици. Ясно бе дал да се разбере, че ще очаква да му бъде осигурен апартамент за него и Алек и че този апартамент трябва да включва и кухня. Нямаше намерение да опита никое от ястията, които Катарина му беше описала в писмата си. Ако изобщо беше възможно, възнамеряваше дори да не види никое от ястията, които Катарина му беше описала.
Картата, която тя му беше начертала, се оказа точна и Магнус лесно намери стаите в най-горната част на сградата. Свързаните тавански стаички, предположи той, биха могли да минат за апартамент. Имаше и малка кухничка, макар Магнус да се опасяваше, че едва ли е била осъвременявана от петдесетте години насам. В умивалника откри умряла мишка.
Може би някой я бе оставил там за добре дошли. Може би беше празничен подарък.
Магнус обиколи стаите, махвайки с ръка, за да насърчи прозорците и всички повърхности да се измият. Щракна с пръсти и изпрати мъртвата мишка като подарък за котарака си, Председателя Мяу. Мая Робъртс, главата на нюйоркската глутница върколаци, щеше да се грижи за него, докато Магнус и Алек ги нямаше. Магнус се надяваше, че Мая ще сметне Председателя Мяу за могъщ ловец.

След това отвори малкия хладилник. Тежката врата се откъсна и падна, но Магнус я изгледа строго и тя побърза да скочи на мястото си. Магнус надникна в хладилника, махна със свободната си ръка и със задоволство видя как рафтовете се напълниха с най-различни продукти от „Хол фуудс"
[19]
.

Не беше нужно Алек да научава, а Магнус по-късно и бездруго щеше да изпрати парите на „Хол Фуудс". Обиколи още веднъж стаите, като добави възглавници към печалните голи дървени столове и натрупа пъстроцветните одеяла от дома им върху килнатото на една страна легло с балдахин.
След като приключи със спешната си декораторска мисия и се поразведри, слезе във фоайето, надявайки се да открие Катарина или да посрещне Алек. Нямаше обаче никакви признаци на живот, така че въпреки лошите си предчувствия, той отиде да потърси Катарина в трапезарията.
Не я намери, но за сметка на това видя няколко нефилимски ученици, които закусваха. Магнус предположи, че горките създания сигурно бяха станали рано, за да мятат копия или да правят нещо друго, също толкова отвратително.
Слабичко русокосо момиче напълни чинията си със сива субстанция, която би могла да бъде овесена каша или пък яйца, и под изпълнения с безмълвен ужас поглед на Магнус се отправи към една маса с очевидното намерение да изяде нещото в чинията си.
А после момичето забеляза Магнус.
– О, здравей – каза блондинката и се закова на място, сякаш беше блъсната от красив камион.
Магнус я дари с най-очарователната си усмивка. Защо не?
– Здравей.
Магнус си беше поживял за няколко живота. Прекрасно знаеше какво означава този поглед. И преди го бяха разсъбличали с очи.
Интензивността му обаче го впечатли. Рядкост бе да разкъсват дрехите му и да ги разхвърлят из цялата стая с очи.
А дрехите му дори не бяха особено вълнуващи. Днес бе решил да се облече с тихо достойнство, както подобаваше на един педагог, затова носеше черна риза и панталон, ушит по мярка. Като последен стилен педагожки щрих бе добавил къса тога над ризата, ала проблясващата златна нишка в нея бе много деликатна.
– Ти трябва да си Магнус Бейн – каза блондинката. – Саймън много ми е разказвал за теб.
– Не мога да го виня, че се е хвалил – отвърна Магнус.
– Толкова се радваме, че си тук – продължи блондинката. – Аз съм Джули. На практика съм най-добрата му приятелка. Нямам нищо против долноземците.
– Колко хубаво за нас, долноземците – измърмори Магнус.
– С нетърпение очаквам лекциите ти. Както и това, да прекараме известно време заедно. Ти, аз и Саймън.
– Колко съблазнително – отвърна Магнус.
Тя поне се опитваше, нещо, което не всички нефилими правеха. Освен това непрекъснато споменаваше Саймън, въпреки че той беше мундан. Пък и вниманието го ласкаеше. Магнус усили мъничко усмивката си.
– С нетърпение очаквам да се опознаем по-добре, Джули.
Май се беше поизсилил с усмивката. Джули протегна ръка, сякаш за да улови неговата, и подносът й се изплъзна. Двамата с Магнус едновременно сведоха поглед към счупената купичка и печалното й сиво съдържание.
– Така е по-добре – заяви той убедено.
Накара цялата бъркотия да се изпари само с един жест, след което махна към протегнатата ръка на Джули и в нея се появи гърненце кисело мляко с боровинки и малка лъжичка.
– О! – възкликна Джули. – Леле, благодаря.
– Е, тъй като алтернативата бе да отидеш да си сипеш още от храната на Академията – рече Магнус, – смятам, че ми дължиш много. Нищо чудно да ми дължиш първородното си дете. Но не се тревожи, не си търся ничие първородно дете.
Джули се изкиска.
– Искаш ли да поседнеш за малко?
– Благодаря за предложението, но всъщност търсех някого.
Погледът на Магнус обходи помещението, което бавно започваше да се пълни. Катарина не се виждаше никъде, ала на вратата зърна Алек, който изглеждаше така, сякаш току-що беше пристигнал, и тъкмо си приказваше с шестнайсетинагодишно мунданско момче от индийски произход.
Магнус улови погледа на Алек и се усмихна.
– Ето го и него – заяви той. – Радвам се, че се запознахме, Джули.
– И аз, Магнус – увери го тя.
Докато Магнус отиваше към Алек, другото момче се ръкува с него.
– Исках просто да ти благодаря – каза то и си тръгна, кимвайки на Магнус.
– Познаваш ли го? – попита магьосникът.
Алек изглеждаше мъничко замаян.
– Не. Той обаче знаеше всичко за мен. Говорихме си за... всички начини, по които можеш да бъдеш ловец на сенки.
– Вижте го само – каза Магнус. – Прочутото ми гадже, вдъхновение за масите.
Алек се усмихна, мъничко смутен, но най-вече развеселен.
– И какво, това момиче флиртуваше с теб, а?
– Нима? – попита Магнус.– Как разбра?
Алек го изгледа скептично.
– Е, случвало се е и друг път. Доста отдавна съм на този свят – призна Магнус. – Доста отдавна съм и невероятно привлекателен.
– Нима?
– Изключително търсен съм. Е, какво ще направиш по въпроса?
Преди няколко години не би могъл да се закача с Алек по този начин и за нищо на света не би го направил. Алек беше новак в любовта, бореше се със собствения си ужас от това кой е и какво изпитва и Магнус бе толкова внимателен с него, колкото изобщо му беше възможно, боящ се да не го нарани и да убие чувството между тях, също толкова ново за него, колкото и за Алек.
Беше сравнително наскорошно удоволствие да може да се закача с Алек и да знае, че това няма да го нарани; да го вижда да стои по-различно от преди, спокоен и небрежен, чувстващ се удобно в собствената си кожа, без капчица от напереността на своя парабатай, ала с тиха самоувереност, която си бе само негова.
Сумрачната каменна трапезария, шумът, вдиган от учениците, които ядяха и клюкареха, избледняха, превръщайки се във фон за усмивката на Алек.
– Ето това – заяви той и като улови Магнус за реверите на тогата, се облегна на касата на вратата и бавно го притегли за целувка.
Устните на Магнус бяха меки и сигурни, а целувката – бавна, силните му ръце притискаха Магнус към топлите очертания на тялото му. Зад затворените клепачи на Магнус от сиво утрото изведнъж стана златно.
Алек беше тук. Доколкото си спомняше, присъствието на Алек значително бе подобрило дори едно демонско измерение. Академията за ловци на сенки щеше да бъде нищо работа.

* * *

Саймън слезе късно за закуска и откри, че Джули не е в състояние да говори за нищо друго, освен за Магнус Бейн.
– Магьосниците са секси – заяви тя с гласа на човек, получил просветление.
– Госпожица Лос ни е учителка, а аз се опитвам да ям. – Беатрис се взираше унило в чинията си.
– Вампирите са отвратителни и мъртви, върколаците са отвратителни и космати, а елфите са вероломни и като нищо ще преспят с майка ти – продължи Джули. – Магьосниците са сексапилните долноземци. Помисли само. Те всички имат проблем с татковците си. А Магнус Бейн е най-сексапилният от всички. Той може да бъде върховен магьосник на моите панталони.
– Ъ, Магнус си има гадже – изтъкна Саймън.
В очите на Джули се появи опасен блясък.
– Има планини, които искаш да изкачиш, дори и да са наслагани надписи „Минаването забранено".
– Според мен това е отвратително – каза Саймън. – Нали се сещаш, каквито са и вампирите.
Джули направи гримаса насреща му.
– Ама че си чувствителен, Саймън. Винаги ли трябва да си толкова чувствителен?
– Ама че си ужасна, Джули – отвърна Саймън. – Винаги ли трябва да си толкова ужасна?
Той обаче мислеше повече за това, че Алек също е тук, както му бе докладвала Джули, а не за нейната ужасност, която в края на краищата не беше нищо ново. Алек щеше да остане в Академията в продължение на седмици. Саймън обикновено го виждаше сред множество други хора и моментът никога не му се беше струвал подходящ да го заговори. Ала ето че подходящият момент най-сетне беше настъпил. Време бе да извадят всичко наяве, проблема между тях, за който Джейс бе намекнал така мрачно. Саймън искаше всичко да е наред между него и Алек, който изглеждаше свестен тип от това, което Саймън си спомняше. Пък и той беше по-големият брат на Изабел, която (почти бе сигурен Саймън) бе неговото гадже.
Той искаше да е така.
– Да се опитаме ли да вместим малко тренировка по стрелба с лък преди часа? – попита Джордж.
– Говориш като някой безмозъчен спортист – каза Саймън. – Помолих те да не го правиш. Иначе, да, защо не?
Те всички станаха, побутвайки купичките си настрани, и се отправиха към входната врата, за да отидат на тренировъчното поле.
Такъв беше планът, ала този ден никой от тях не стигна до тренировъчното поле. Всъщност никой от тях не стигна по-далеч от прага на Академията. Защото всички се скупчиха ужасени на най-горното стъпало.
Там, върху камъните, лежеше вързоп, увит в пухкаво жълто одеяло. Очите на Саймън му изневериха по начин, който нямаше нищо общо с очилата му и всичко общо с паниката, отказвайки да приемат това, което виждаха пред себе си. Беше торба с боклук на прага им.
Само дето вързопът мърдаше с мънички, едва забележими движения. Саймън видя неспокойното шаване под одеялото, взря се в искрящите очички, надничащи от пухкавия жълт пашкул, и умът му най-сетне прие онова, което виждаше, в същия миг, в който го връхлетя нов шок. От одеялото се показа мъничко юмруче, размахано негодуващо срещу всичко, което се случваше.
Юмручето беше синьо, наситената синева на дълбоко море, когато се спуска вечер, а ти си в лодка. Синьото на костюма на Капитан Америка.
– Това е бебе – ахна Беатрис. – Магьосническо бебе.
Върху жълтото одеяло беше прикрепена бележка. Саймън я забеляза в същия миг, в който вятърът я подхвана, отскубна я и я вдигна във въздуха. Саймън изкопчи листчето от студената хватка на вятъра и прочете думите, надраскани набързо върху него.

На бележката пишеше:
Кой би могъл да го обикне някога?


* * *

– О, не, бебето е синьо – каза Джордж. – Защо се бавим? Какво да правим?
Намръщи се, сякаш не беше възнамерявал да го каже в рими, а после (тъй като бе най-добричкият в групата им, което не беше тайна за никого) коленичи и взе неловко жълтото вързопче в прегръдките си. Когато се изправи с бебето на ръце, лицето му беше пребледняло като платно.
– Какво да правим? – пропя Беатрис, повтаряйки неговите думи. – Какво да правим?
Джули се беше долепила до вратата. Саймън с очите си я беше виждал да отсича главата на един много голям демон с едно много малко ножче, ала сега тя като че ли беше на път да се гътне от ужас, ако само я помолеха да подържи бебето.
– Знам какво ще направим – каза Саймън.
Щеше да повика Магнус, помисли си. Знаеше, че Магнус и Алек са пристигнали и не спят. Така или иначе, трябваше да говори с Алек. Магнус беше излекувал демонската му амнезия. Магнус беше на този свят от векове. Той бе най-зрелият възрастен, когото Саймън познаваше. Магьосническо бебе, изоставено в тази крепост на нефилими, бе проблем, който Саймън и представа си нямаше как да оправи. Определено се нуждаеше от помощта на някой възрастен. Той се обърна, за да влезе обратно.
– Трябва ли да му направя дишане уста в уста? – попита Джордж и Саймън се закова на място.
– Не, недей. Бебето си диша. Бебето диша, нали?
Те всички се взряха в малкото вързопче. Бебето отново размаха юмруче. Щом се движеше, реши Саймън, несъмнено трябва и да дишаше. Засега дори не бе в състояние да мисли за зомби бебета.
– Да му донеса ли грейка с топла вода? – попита Джордж.
Саймън си пое дълбоко дъх.
– Джордж, недей да откачаш. Това бебе не е синьо, защото му е студено или защото се задушава. Мунданските бебета не посиняват по този начин. Това бебе е синьо, защото е магьосник, точно като Катарина.
– Не точно като Катарина – обади се Беатрис с изтънял глас. – Госпожица Лос е по-скоро небесносиня, а това бебе е по-скоро тъмносиньо.
– Изглеждаш много добре осведомена – реши Джордж. – Защо ти не го вземеш?
– Не!– изпищя Беатрис.
Двете с Джули вдигнаха ръце, сякаш се предават. Очевидно бе, че що се отнася до тях, Джордж държеше взривоопасно бебе и не трябваше да прави нищо прибързано.
– Останете си където сте – нареди Саймън, мъчейки се да говори спокойно.
Джули се оживи.
– Ооо, Саймън. Добра идея.
Саймън притича през фоайето и изкачи стълбите на бегом, движейки се с бързина, която би слисала злия му нефилимски учител по физическо възпитание. Скарсбъри никога не бе успявал да го мотивира по този начин.
Знаеше, че Магнус и Алек са настанени в някакъв луксозен апартамент на таванския етаж. Очевидно си имаха дори своя собствена кухня. Така че Саймън тичаше нагоре, убеден, че рано или късно, все ще стигне до таванското ниво.
Така и стана и доловил гласове и движение зад една врата, я отвори рязко.
След което се закова на място, вкаменил се на втория си праг за деня.
Алек и Магнус бяха наметнати с чаршаф, но Саймън успя да види достатъчно. Успя да види белите, белязани от руни рамене на Алек и непокорната черна коса на Магнус, разпиляна върху възглавницата. Видя как Алек замръзна, а после се обърна и го изгледа с изражение на абсолютен ужас.
Златните очи на Магнус припламнаха над бледото рамо на Алек. Звучеше почти развеселен, когато попита:
– Можем ли да ти помогнем с нещо?
– О, господи – каза Саймън. – Леле. Леле, наистина съжалявам.
– Излез, ако обичаш. – Гласът на Алек беше обтегнат, грижливо овладян.
– Разбира се! – отвърна Саймън. – Естествено! – После обаче спря. – Не мога да си тръгна.
– Вярвай ми – заяви Алек. – Можеш.
– На стъпалата на Академията има изоставено бебе и според нас е магьосническо! – избъбри Саймън на един дъх.
– Защо смяташ, че бебето е магьосническо? – попита Магнус.
Той бе единственият в стаята, който изглеждаше напълно спокоен.
– Ъ, защото е тъмносиньо.
– Доста убедително доказателство – призна Магнус. – Ще ни дадеш ли малко време, за да се облечем?
– Да! Разбира се! – каза Саймън. – Още един път, страшно съжалявам.
– Излез – подкани го Алек.
И Саймън излезе.
След малко Магнус се показа от таванския апартамент, облечен във впити черни дрехи и блещукаща златна тога. Косата му все още беше разрошена, щръкнала на всички посоки, сякаш Магнус бе уловен в своя собствена буря, ала Саймън нямаше намерение да издребнява за косата на своя спасител.
– Още веднъж, наистина съжалявам.
Магнус направи ленив жест.
– Да видя лицето ти, не бе най-добрият момент от деня ми, Саймън, но стават такива неща. Вярно, на Алек досега не му се бяха случвали, затова ще му трябват още няколко минути. Заведи ме при детето.
– Последвай ме – каза Саймън и се втурна по стълбите толкова бързо, колкото ги бе изкачил, вземайки по две наведнъж.
Завари живата картина на стълбището точно такава, каквато я беше оставил: Беатрис и Джули – ужасени зрители на също толкова ужасените и неумели опити на Джордж да държи бебето. Сега вързопчето издаваше ниски жаловити звуци.
– Защо се забави толкова? – изсъска Беатрис.
Джули още изглеждаше разтърсена, но все пак успя да каже:
– Здравей, Магнус.
– Здравей за втори път, Джули – отвърна Магнус, който отново бе единственият спокоен човек наоколо. – Нека аз да го взема.
– О, благодаря – изпъшка Джордж. – Не че бебето не ми харесва. Обаче нямам представа какво да правя с него.
Джордж като че ли бе успял да се привърже за времето, в което Саймън бе изкачил стълбите и бе слязъл по тях. Той наведе разнежен поглед към бебето, задържа го още миг, след което го подаде непохватно на Магнус, при което едва не го изпусна върху каменния под.
– В името на Ангела! – възкликна Джули, притиснала ръка до гърдите си.
Магнус успя да улови увитото в одеяло вързопче и го задържа близо до украсените си със златна бродерия гърди. Държеше го по-умело от Джордж и подкрепяше главичката му, което говореше, че не за първи път взема бебе в ръцете си. Виж, Джордж определено не беше изглеждал така, сякаш ще спечели което и да е състезание по държане на бебета.
С проблясваща от пръстени ръка Магнус отметна мъничко одеялото и Саймън затаи дъх. Очите на Магнус обходиха бебето – невъзможно малките му ръчички и крачета, широко отворените очи насред малкото личице, къдриците на главичката му, толкова тъмносини, че изглеждаха почти черни. Ниският постоянен звук на недоволство, който бебето издаваше, се усили лекичко и Магнус побърза да върне одеялото на мястото му.
– Момче е – каза той.
– Ооо, момче! – повтори Джордж.
– Според мен е на около осем месеца – продължи Магнус. – Някой го е гледал, докато не е могъл да понася повече. Предполагам, че заради набора на мундани в Академията е решил, че това е място, където би могъл да остави дете, което не иска.
– Ама никой не би изоставил детето си... – започна Джордж, но млъкна под погледа на Магнус.
– Само че го правят. А решенията, които хората вземат, са различни, когато става дума за магьоснически деца. – Гласът на Магнус беше тих.
– Значи, никой няма да се върне за него – обади се Беатрис.

Саймън извади бележката, която бе намерил прикрепена към одеялото, и я подаде на Магнус. По изражението върху лицето му разбра, че не би могъл да я даде другиму. Магнус я погледна и кимна.
Кой би могъл да го обикне някога?,
се появи между пръстите му, преди той да прибере листчето в тогата си.

Около тях започваха да се трупат ученици, объркването и шумът се усилваха. Ако бяха в Ню Йорк, помисли си Саймън, събралите се наоколо сигурно щяха да правят снимки на бебето с телефоните си. Почувства се мъничко като животно в зоологическа градина и бе благодарен, че Магнус е там.
– Какво става? – разнесе се глас от върха на стълбището.
Беше декан Пенхалоу с разпиляна около раменете жълтеникавочервена коса, стиснала реверите на черна копринена роба, избродирана с дракони. Катарина стоеше до нея, напълно облечена в дънки и бяла блузка.
– Изглежда, че някой е оставил бебе, вместо бутилките с мляко – каза тя. – Каква небрежност. Добре дошъл, Магнус.
Магнус й помаха със свободната си ръка и се усмихна криво.
– Какво? Защо? Защо някой би сторил нещо такова? Какво се очаква да направим с него? – попита деканът.
Понякога Саймън забравяше, че декан Пенхалоу бе наистина млада, прекалено млада за учител, още по-малко пък – за декан. Друг път този факт му се натрапваше болезнено ясно. Тя изглеждаше точно толкова паникьосана, колкото Беатрис и Джули преди малко.
– Прекалено е малък, за да бъде обучаван – обади се Скарсбъри, надничайки от претъпканото стълбище. – Навярно трябва да се свържем с Клейва.
– Ако бебето се нуждае от легло – предложи Джордж, – със Саймън можем да го държим в чекмеджето с чорапите ни.
Саймън го изгледа ужасено и Джордж придоби сконфузен вид.

Алек Лайтууд си проправи път между тълпата като сянка; главата и раменете му стърчаха над повечето, ала въпреки това не му се налагаше да бута никого настрани. Движеше се бавно и решително, докато не стигна там, където искаше да бъде:
до Магнус.

При вида на Алек, цялото тяло на Магнус се отпусна.
Саймън дори не беше забелязал напрежението, стиснало го до този миг, докато не видя момента, в който то се отцеди от него.
– Това е магьосническото дете, за което Саймън говореше – каза Алек ниско и кимна към бебето.
– Както виждаш, не би могло да мине за мунданско дете. Майка му очевидно не го иска. Намира се в гнездо на нефилими и не мога да си представя къде би могъл да намери място сред елфи, ловци на сенки или върколаци.
Само допреди няколко минути спокойствието и веселото настроение на Магнус сякаш бяха безкрайни. Сега гласът му, ясно долови Саймън, заплашваше да се прекърши, като въже, върху което тежеше прекалено голямо напрежение и което всеки момент можеше да се скъса.
Алек положи ръка върху неговата – стисна го над лакътя, силно, почти несъзнателно, предлагайки му безмълвната си подкрепа. Погледна Магнус, а после сведе очи към бебето в продължение на един дълъг замислен миг.
– Може ли да го подържа?
Изненада пробяга по лицето на Магнус, но не се задържа дълго.
– Разбира се – отвърна той и сложи бебето в протегнатите ръце на Алек.
Може би бе, защото Алек бе държал бебе по-наскоро, отколкото Магнус, и определено по-често от Джордж. Може би бе, защото беше облечен с пуловер, който изглеждаше направо античен, износен до приятна мекота през годините и избелял от тъмнозелено до сиво, в което само тук-таме се виждаха следи от първоначалния му цвят.
Каквато и да бе причината, в мига, в който Алек пое бебето, непрестанното тихо скимтене спря. Из фоайето все така се носеше жуженето на настойчив шепот, ала малката групичка, наобиколила детето, изведнъж се превърна в притихнал, смълчан остров.
Бебето вдигна към Алек сериозни очи, които бяха съвсем мъничко по-тъмни от тези на самия Алек. Той отвърна на погледа му. Изглеждаше точно толкова учуден от внезапното мълчание на детето, колкото и всички останали.
– Е – обади се Дилейни Скарсбъри. – Ще се свържем ли с Клейва, за да им съобщим за случилото се, или какво?
Магнус се завъртя рязко, същинска златна вихрушка, и прикова в Скарсбъри поглед, който накара учителя да се долепи до стената.
– Нямам намерение да оставя магьосническо дете на нежните грижи на Клейва – заяви той с невероятно леден глас. – Ние ще се погрижим, нали, Алек?
Алек все още се взираше в бебето. Когато Магнус се обърна към него, той вдигна очи; за миг лицето му бе замаяно, като човек, който се събужда от сън, ала после придоби решително изражение.
– Да. Ние ще се погрижим.
Магнус повтори жеста на Алек отпреди малко, стисвайки ръката му в безмълвна благодарност или пък в израз на подкрепа. Алек отново наведе глава над бебето.
Саймън имаше чувството, че от гърдите му падна огромен товар. Не че наистина се беше притеснявал да не би с Джордж да се видят принудени да отгледат бебето в чекмеджето с чорапите си (е, добре де, може би беше мъничко притеснен), но пред него се бе извисил призракът на огромна отговорност. Това бе едно безпомощно, изоставено малко дете. Саймън знаеше (и то прекалено добре) как гледат на долноземците ловците на сенки. И представа си бе нямал как да постъпи. Магнус бе поел детето от тях както преносно, така и най-буквално. И дори окото му не бе трепнало. Държал се бе така, сякаш това не бе нищо особено.
Магнус беше наистина страхотен.
Саймън знаеше, че Изабел бе преспала в Аликанте, така че двамата с Алек да могат да прекарат една нощ с баща си. Днес тя щеше да отиде в къщата, където някога бе живял Рейгнър Фел и където имаше работещ телефон. Катарина бе поставила друг телефон в Академията и му беше казала, че ще му разреши да го използва. Така че двамата с Изабел имаха телефонна среща. Саймън възнамеряваше да й разкаже колко страхотно се бяха държали Магнус и брат й.

* * *

Магнус имаше чувството, че току-виж е станал първият магьосник в историята, получил сърдечен удар.
Кръстосваше тренировъчното поле на Академията посред нощ, защото не бе в състояние да остане нито миг по-дълго там вътре, дишайки задушаващия въздух заедно със стотици нефилими.
Онова нещастно дете. Трудно му беше дори да го гледа, то бе толкова мъничко и толкова безпомощно. Не бе в състояние да прави нищо друго, освен да мисли за това, колко уязвимо бе детето и колко бездънни трябва да са били нещастието и болката на майка му. Магнус знаеше в какъв мрак биваха зачевани и раждани магьосниците. Катарина бе отгледана от любящо семейство, което бе знаело каква е тя и я бе възпитало да бъде себе си. Магнус бе минавал за човек, докато не бе дошъл денят, когато това бе станало невъзможно.
Много добре знаеше какво се случва с магьоснически деца, за които от мига на раждането бе ясно, че не са човеци, които нито майките им, нито светът бе в състояние да приеме. Невъзможно бе да пресметне колко ли деца се бяха изгубили в мрачните глъбини на миналото, деца, които биха могли да станат магьосници, биха могли да бъдат безсмъртни, ала така и не бяха получили шанса да живеят. Деца, изоставени като това или удавени, както почти се бе случило с Магнус; деца, които никога не бяха имали възможността да оставят ярка магическа следа в историята, които никога не бяха получили, нито дарили любов, които никога не бяха станали нещо повече от шепот, отнесен от вятъра, спомен за болка и отчаяние, потънал в мрака. Нищо друго не бе останало от тези изгубени деца, нито магия, нито смях, нито целувка.
Без малко късмет, Магнус също щеше да бъде един от изгубените. Без обич, Катарина и Рейгнър също щяха да бъдат сред изгубените.
Магнус нямаше представа какво да прави с това изгубено дете.
Не за първи път благодари на непознатата прекрасна съдба, която му беше изпратила Алек. Алек бе този, който бе отнесъл магическото дете в таванския им апартамент, а когато Магнус бе измагьосал едно креватче, пак Алек го бе положил нежно в него.
А после, когато бебето едва не си бе скъсало малката синя главичка от плач, именно Алек го бе извадил от кошчето и бе започнал да се разхожда из стаята с него, като го потупваше по гръбчето и му шепнеше. Магнус беше измагьосал нужните продукти и се бе опитал да приготви биберон с мляко. Беше чел някъде, че трябва да провериш топлината на млякото върху себе си и в крайна сметка си беше изгорил китката.
Бебето беше плакало часове наред. Магнус предполагаше, че не може да вини тази малка изгубена душица.
Сега, когато слънцето бе залязло зад мъничките тавански прозорци и денят бе отминал, бебето най-сетне спеше. Алек беше полузаспал, облегнат на кошчето му, и Магнус бе почувствал, че просто трябва да излезе. Алек бе кимнал, когато той му каза, че отива да вземе малко чист въздух. Навярно беше прекалено изтощен, за да го е грижа какво прави Магнус.
Луната грееше, кръгла като перла, посребрявайки косата на стъклописния ангел и превръщайки пустите зимни земи в поля от светлина. Магнус почувства, че му иде да завие срещу луната като върколак.
Не можеше да се сети за нито едно място, където би могъл да остави детето, никого, на когото би могъл да го повери, никой, който би го искал и би го обичал. Трудно му бе да измисли място в този враждебен свят, където детето би било в безопасност.
Изведнъж откъм Академията долетя звукът на повишени гласове и забързани стъпки.

„
Още някакъв извънреден случай
– помисли си Магнус.


– Тук съм само от един ден и ако нещата продължават с това темпо, Академията ще ме убие."

Втурна се към входа на Академията и там завари последния човек, когото очакваше да види в Идрис – Лили Чен, главата на нюйоркския вампирски клан, със сини кичури в косата, които отиваха на синята й жилетка, и обувки с високи токчета, които оставяха дълбоки следи в пръстта.
– Бейн – заяви тя. – Нуждая се от помощ. Къде е той?
Магнус беше прекалено уморен, за да спори с нея.
– Последвай ме – отвърна и я поведе по стълбите.
Докато се изкачваше, си помисли, че всичкият онзи шум, който бе чул навън, не можеше да бъде единствено от Лили.
Помисли си го, но нито за миг не заподозря какво го очаква.
Беше оставил зад себе си едно спящо дете и изтощения си любим, ала когато отвори вратата, бе посрещнат от пълен хаос. За миг му се стори, че в апартаментчето им има поне хиляда души, а после си даде сметка, че положението е далеч по-страшно.
Семейство Лайтууд беше тук до последния си член, всеки от тях – вдигащ шум за десетима. Робърт Лайтууд беше тук и нареждаше нещо с боботещия си глас. Размахвайки един биберон, Мерис Лайтууд държеше реч. По някаква причина, която Магнус изобщо не можеше да си представи, Изабел Лайтууд се бе покачила на един стол. Още по-необяснимо – Джес Херондейл се бе излегнал на каменния под и очевидно бе взел със себе си и Клеъри, която погледна към Магнус с вид, сякаш бе не по-малко озадачена от присъствието си тук.
Алек стоеше насред стаята, насред човешката буря, която представляваше неговото семейство, и притискаше закрилнически бебето до гърдите си. Магнус не бе предполагал, че е възможно сърцето му да се свие още повече, ала по някаква причина най-ужасно му се видя това, че бебето беше будно.
Той поспря на прага, зяпнал хаоса пред себе си, несигурен как да постъпи.
За разлика от него, Лили изобщо не се поколеба.
– ЛАЙТУУД! – ревна тя и нахлу в стаята.
– А, да, Лили Чен, предполагам? – каза Робърт Лайтууд и се обърна към нея с достойнството на инквизитор и без следа от изненада. – Помня, че за известно време ти беше представител на вампирите в Съвета. Радвам се отново да те видя. Какво мога да направя за теб?
Робърт очевидно правеше всичко по силите си, за да бъде възможно най-любезен с важен вампирски лидер като Лили. Магнус оцени усилията му, мъничко.
Лили изобщо не я беше грижа.
– Не ти! – сопна се тя.– Кой въобще си ти?
Две гъсти черни вежди подскочиха високо.
– Инквизиторът! – отвърна Робърт. – Повече от едно десетилетие оглавявах Нюйоркския институт!
Лили извъртя тъмните си очи.
– О, поздравления, медал ли искаш? Трябва ми Александър Лайтууд, естествено – заяви Лили и мина с вирната глава покрай Мерис и зяпналия Робърт, за да стигне до сина им. – Алек! Познаваш ли елфическия търговец Мордекай? Продава плодове на мунданите край Сентрал Парк. Отново! Пак е започнал! А после Елиът ухапа един мундан, който беше ял от тях.
– Разкри ли вампирската си природа на някого, докато беше опиянен? – рязко попита Робърт.
Лили го изгледа смразяващо, сякаш се чудеше защо все още е тук, след което отново насочи вниманието си към Алек.
– Елиът изтанцувал нещо, наречено „Танц на двайсет и осемте воала" на Таймс Скуеър. Има го и в Ютюб. Много от коментарите го описват като най-скучния еротичен танц в историята на света. Никога не съм била толкова засрамена в не-живота си. Обмислям дали да не се откажа от ръководството на клана и да стана вампирска монахиня.
Магнус забеляза как Мерис и Робърт, които не бяха в прекрасни отношения и рядко си говореха, проведоха шепнешком кратка консултация за това, какво е Ютюб.
– Като настоящ глава на Нюйоркския институт – заяви Мерис, опитвайки се да звучи категорично, – ако има информация за незаконна долноземска дейност, тя трябва да бъде докладвана на мен.
– Не обсъждам работите на долноземците с нефилими – сурово рече Лили.
Родителите на Алек я зяпнаха, а после като един обърнаха глави към сина си.
Лили махна пренебрежително с ръка към тях.
– С изключение на Алек, той е особен случай. Останалите от вас просто идват, налагат скъпоценните си закони и режат глави. Ние, долноземците, и сами можем да се погрижим за затрудненията си. Вие си гледайте рязането на демонски глави, а аз със сигурност ще се консултирам с вас, когато се появи следващото голямо зло, вместо следващия голям дразнител, което вероятно ще се случи още другата седмица и с което аз, Мая и Алек ще се оправим. Много ви благодаря. А сега, ако обичате, престанете да ме прекъсвате. Алек, на тези хора може ли изобщо да им се има доверие?
– Това са родителите ми – обясни Алек. – Знам за елфическите плодове. Напоследък феите стават все по-дръзки. Вече изпратих съобщение на Мая и тя нареди на Ват и още няколко момчета да обикалят районите около парка. Бат е приятел с Мордекай и ще се опита да се разбере с него. А вие дръжте Елиът далеч от парка. Знаеш го какъв е с плодовете на феите. Наясно си, че нарочно е ухапал онзи мундан.
– Възможно е да е било и случайно – смотолеви Лили.
Алек я погледна скептично.
– О, възможно е да е било случайно... седемнайсет пъти? Трябва да престане да го прави или ще изгуби контрол, докато е под тяхно въздействие, и ще убие някого. Не е убил мундана, нали?
– Не – отвърна Лили намусено. – Спрях го навреме. Знам, че иначе ти щеше да го убиеш, а после да ме изгледаш разочаровано. – Тя замълча за миг. – Сигурен ли си, че върколаците държат положението под контрол?
– Да – отвърна Алек. – Не беше нужно да нахлуваш в Идрис и да издаваш работите на долноземците пред цялото ми семейство.
– Ако това е семейството ти, значи, знаят как да се справят с подобна дреболия – отвърна Лили пренебрежително, след което прокара ръце през лъскавата си черна коса, така че тя бухна. – Какво облекчение само. О – добави, сякаш едва сега беше забелязала.– Държиш бебе.
Лили обикновено имаше фокус като лазер.
След войната със Себастиан ловците на сенки трябваше да се справят с предателството на феите и кризата, предизвикана от множеството паднали институти, както и всички нефилими, които бяха изгубили във войната, втората им война за една година.
Изобщо не бяха в състояние да държат долноземците под контрол, ала долноземците също бяха понесли големи загуби. Старите структури, поддържали обществото им в продължение на векове, като Претор Лупус, бяха унищожени във войната. Елфите чакаха момента да въстанат. А както върколашкият, така и вампирският клан в Ню Йорк имаха чисто нов лидер. И Лили, и Мая бяха много млади, за да ги оглавяват, и бяха наследили водачеството на двете групи напълно неочаквано. И двете поради липса на опит, а не на усилия, се бяха оказали в наистина сериозно положение.
Мая се бе обадила на Магнус и бе попитала дали може да го посети и да му поиска съвет за едно-две неща. Беше се появила заедно с Лили.
След това, насядали около малката масичка на Магнус, тримата си бяха крещели в продължение на часове.
– Не можеш просто да убиеш някого, Лили! – повтаряше Мая.
– Обясни ми защо не – повтаряше Лили.
Алек беше особено раздразнителен през онзи ден, защото почти си беше извадил ръката от ставата по време на битката с един демонски дракон. Беше ги слушал, облегнат на кухненския плот, пазейки ръката си и пращайки на Джейс есемеси, които гласяха: ЗАЩО МИ РАЗПРАВЯШ ЧЕ ДИНОЗАВРИТЕ СА ИЗМРЕЛИ КОГАТО ХИЧ НЕ СА ИЗМРЕЛИ и ТИ СИ СИ ТИ.
Докато търпението му не се изчерпа.
– Знаеш ли, Лили – заяви той студено, оставяйки телефона настрани, – че през повече от половината време се опитваш да предизвикаш Магнус и Мая, вместо да предлагаш решения? И ги принуждаваш да прекарат също толкова време, като те оборват. Така че проточваш всичко два пъти по-дълго. Което означава, че губиш времето на всички. Това определено не е най-ефективното поведение за един лидер.
Лили бе толкова слисана, че в продължение на миг лицето й придоби почти празно изражение и тя изглеждаше ужасно млада. После изсъска:
– Никой не те е питал, ловецо на сенки.
– Действително съм ловец на сенки – отвърна Алек, все така спокойно. – А проблемът ти е с русалките. Преди няколко години Институтът в Рио де Жанейро имаше същите неприятности. Знам всичко за това. Искаш ли да ти помогна? Или искаш да свършиш с половин дузина туристи, удавени, докато отивали с лодка към Статън Айлънд, поне още толкова ловци на сенки, задаващи ти неудобни въпроси, и едно малко гласче, което ти шушне: „Леле, само ако бях послушала Алек Лайтууд, когато имах възможност"?
Възцари се тишина. Мая напъха цяла курабия в устата си, докато чакаха. Лили скръсти ръце, придобила намусено изражение.
– Не ми губи времето, Лили – каза Алек. – Какво искаш?
– Искам да седнеш и да ми помогнеш, предполагам – измърмори тя.
И Алек бе направил точно това.
Магнус не бе очаквал тези срещи да продължат повече от няколко пъти, още по-малко пък бе очаквал да види как между Алек и Лили се заражда истинско разбирателство. Някога на Алек му беше трудно да се чувства наистина спокоен в присъствието на вампири. Ала винаги бе реагирал на това, да разчитат на него, да го търсят за помощ. Всеки път щом Лили дойдеше с някой проблем, първоначално – надменно и неохотно, а след време – с настойчива увереност, Алек не се спираше, докато не го разрешеше.
Една вечер Магнус бе чул входния звънец и появявайки се от спалнята, бе заварил Алек да подрежда чаши. Именно тогава беше осъзнал, че непредвидените срещи по спешност се бяха превърнали в редовни събирания. Че Мая, Лили и Алек разгръщаха карта на Ню Йорк, за да набележат проблемните точки и да се впуснат в разгорещени обсъждания, в които Лили подхвърляше адски гадни шеги за върколаци, и че всеки от тях се обръщаше към останалите, когато имаше проблем, който не можеше да разреши. Че долноземци и ловци на сенки идваха в Ню Йорк, знаейки, че тук има групичка от долноземци и ловци на сенки, които притежават власт и желание да си сътрудничат в разрешаването на проблемите си. Те също идваха да се посъветват с тях и да видят дали тази групичка не може да им помогне.
Магнус си даде сметка, че това бе животът му сега, и за нищо на света не би го променил.
– Наистина харесвам Алек – споделила бе Лили на едно парти месеци по-късно, леко подпийнала и с брокат в косата. – Особено когато започне да става хаплив. Напомня ми за Рафаел.
– Как смееш – отвърнал бе Магнус. – Говориш за мъжа, когото обичам.
Магнус беше барманът. Смокингът му имаше светеща в тъмното жилетка, което правеше задълженията му на барман в артистичния сумрак на партито малко по-лесни. Беше го казал, без да се замисли, а после изведнъж се бе заковал на място, стиснал чаша, която примигваше в тюркоазено на светлините на партито. Говорил бе за Рафаел небрежно, с нехайна обида, сякаш той все още бе жив.
Лили от десетилетия бе съюзник и подкрепление на Рафаел. Беше му напълно лоялна.
– Е, аз го обичах – отвърна тя. – А Рафаел не обичаше никого, това поне знам. Той обаче беше моят водач. Ако сравнявам някого с него, то е комплимент. Харесвам Алек. Харесвам и Мая. – Тя погледна Магнус с широко отворени очи, зениците им бяха толкова разширени, че те изглеждаха почти черни. – Никога не съм си падала особено по теб. Рафаел обаче твърдеше, че си идиот, но че може да ти се има доверие.
Рафаел бе обичал много хора, знаеше Магнус. Обичал бе смъртното си семейство. Лили може би не знаеше за тях – Рафаел страшно внимаваше, когато ставаше дума за тях. Магнус смяташе, че Рафаел може би бе обичал и Лили, макар и не по начина, по който тя искаше.
Знаеше, че й беше имал доверие. Беше имал доверие и на него. Те стояха един срещу друг, двамата, на които Рафаел бе имал доверие, в един от онези приглушено ужасни мигове, в които си спомняш мъртвите, знаейки, че никога вече няма да ги видиш.
– Искаш ли още едно питие? – попита Магнус. – Може да ми се има доверие да ти приготвя още едно питие.
– Дай насам една голяма чаша нула отрицателна, днес съм в настроение да се повеселя. – Тя се загледа в далечината, докато Магнус й приготвяше питие, приковала невиждащо очи във водопадите от брокат, които се сипеха от тавана на интервали. – Никога не съм си мислила, че ще ми се наложи да ръководя клана. Мислех си, че Рафаел винаги ще е тук. Ако не бяха събиранията с Алек и Мая, през половината от времето нямаше да знам какво да правя. Върколак и ловец на сенки. Мислиш ли, че Рафаел би се срамувал?
Магнус плъзна чашата с питието й към нея.
– Не – отвърна той.
Лили се бе усмихнала, при което вампирските й зъби бяха проблеснали за миг под тъмновиолетовото й червило, след което се бе отправила към Алек с чаша в ръка.
Сега Лили се приближи до Алек, след като го бе последвала чак в Идрис, и погледна бебето в ръцете му.
– Здравей, мъниче – прошепна тя, надвесвайки се над детето, и щракна с вампирски зъби.
Джейс се надигна от пода само с едно движение. Робърт, Мерис и Изабел сложиха ръце върху оръжията си. Лили отново щракна със зъби, очевидно без изобщо да забелязва, че Лайтуудовци са готови да я разкъсат на парченца. Алек погледна към семейството си над Лили и поклати глава, леко, но твърдо. Бебето вдигна очи към лъскавите зъби на Лили и се засмя. Лили отново щракна със зъби и то отново се засмя.
– Какво? – попита тя, вдигайки поглед към Алек; в гласа й изведнъж се появиха срамежливи нотки. – Много обичах малките деца, когато бях жива. Хората казваха, че наистина ме бива с тях. – Тя се засмя малко смутено. – Доста време мина оттогава.
– Това е страхотно – каза Алек.– Значи, няма да имаш нищо против да те използваме за бавачка от време на време.
– Хаха, аз съм глава на нюйоркския вампирски клан и съм прекалено важна – осведоми го Лили. – Ала ще го виждам, когато се отбивам у вас.
Магнус се зачуди колко ли дълго ще им отнеме да намерят дом на бебето според Алек. Вероятно очакваше да се проточи известно време и Магнус се боеше, че е прав.
Погледна към Алек, свел глава над бебето в ръцете си, наклонен лекичко към Лили, докато двамата шепнеха нещо на малкия. Изобщо не изглеждаше притеснен. Всъщност Лили бе тази, която след известно време придоби смутено изражение.
– Изведнъж ми хрумна, че може би се натрапвам – заяви тя.
– Нима? – попита Изабел, скръстила ръце на гърдите си. – Така ли мислиш?
– Извинявай, Алек – каза Лили, като демонстративно не се извини на никой друг. – Ще се видим в Ню Йорк. Върни се по-скоро, че току-виж някой идиот подпалил мястото. Довиждане, Магнус, довиждане разни други Лайтуудовци. Довиждане, мъниче. Довиждане, мъничкото ми мъниче.
Тя се повдигна на пръсти, целуна Алек по бузата и излезе наперено от стаята.
– Не ми харесва отношението на този вампир – отбеляза Робърт в тишината, последвала оттеглянето на Лили.
– Лили е окей – меко рече Алек.
Робърт не каза нито думичка повече срещу нея. Беше внимателен със сина си, забелязал бе Магнус, внимателен до болка, ала именно Робърт бе този, който бе направил болката необходима. Робърт бе този, който в миналото бе наранявал сина си с държанието си. Щеше да е необходимо още дълго време, изпълнено с болка и предпазливост, преди нещата между тях отново да бъдат наред.
И Робърт, и Алек се стараеха. Ето защо Алек бе останал на закуска с него тази сутрин.
Макар че Магнус изобщо не бе сигурен какво прави Робърт Лайтууд в Академията за ловци на сенки толкова късно през нощта.
Нито пък Мерис, която би трябвало да ръководи Нюйоркския институт. Да не говорим пък за Изабел и Джейс.
Магнус винаги се радваше да види Клеъри.
– Здравей, бисквитке – каза той.
Клеъри се приближи до вратата и му се усмихна, толкова взривоопасна, колкото беше дребничка.
– Здрасти.
– Какво...
Възнамерявал бе да я попита дискретно какво се случва, по дяволите, но бе прекъснат от Джейс, който отново се излегна на пода в цялата си дължина. Магнус погледна надолу, леко объркан.
– Какво правиш?
– Запълвам пукнатините – обясни Джейс. – Идеята беше на Изабел.
– Накъсах една от ризите ти на парченца – обади се Изабел. – Не някоя от хубавите ти ризи, естествено. Една от онези, които не ти отиват и които никога вече не би трябвало да обличаш.
За миг светът се замъгли пред очите на Магнус.
– Какво си направила?
Изабел го изгледа от стола, върху който се беше покачила, сложила ръце на хълбоците си.
– Обезопасяваме целия апартамент. Ако това място би могло да се нарече апартамент. Цялата Академия си е истински смъртоносен капан за бебета. След като приключим тук, ще обезопасим и дома ви в Ню Йорк.
– Нямате право да влизате в апартамента ни – заяви Магнус.
– Алек ми даде ключове, които казват друго – рече Изабел.
– Действително го направих – призна си Алек. – Дадох й ключове. Извинявай, Магнус, обичам те, нямах представа, че ще бъде такава.
Обикновено Робърт изглеждаше леко смутен всеки път щом Алек дадеше израз на чувствата си към Магнус. Този път обаче той се взираше втренчено в магьосническото дете и сякаш изобщо не го чу.
Магнус започваше да се чувства все по-обезпокоен от посоката, в която беше поела тази нощ.
– Защо си такава? – попита той Изабел. – Защо?
– Помисли малко – отвърна тя. – Трябваше да се погрижим за пукнатините. Бебето може да тръгне да пълзи наоколо и да си заклещи ръката или крачето в някоя дупка! Може да се нарани. Не искаш бебето да се нарани, нали?
– Не – рече Магнус. – Както и не възнамерявам да накъсам целия си живот на лентички и да го пренаредя заради едно бебе.
Думите му му се струваха напълно основателни, затова бе направо поразен, когато Робърт и Мерис се разсмяха.
– О, помня, че и аз мислех по същия начин – каза Мерис. – Ще се научиш, Магнус.
Имаше нещо странно в начина, по който Мерис му говореше. Почти гальовно. Обикновено тя звучеше учтиво или делово. Никога преди не бе звучала гальовно.
– Очаквах нещо такова – заяви Изабел. – Саймън ми разказа за бебето по телефона. Знаех си, че вие двамата ще бъдете зашеметени и объркани. Така че се обадих на мама, тя се свърза с Джейс, който бил с Клеъри, и всички дойдохме, за да помогнем.
– Страшно мило от ваша страна – каза Алек.
В гласа му се долавяше изненада, което Магнус напълно разбираше, но освен това изглеждаше трогнат, което Магнус изобщо не разбираше.
– О, за нас е удоволствие – увери го Мерис и се приближи до него с протегнати ръце. Магнус си помисли, че му напомня на хищна птица с протегнати нокти, завладяна от глад. – Какво ще кажеш – предложи тя с притеснително умилителен глас – да ми дадеш да подържа бебето за малко? В края на краищата в тази стая аз съм тази, която има най-много опит с бебетата.
– Това не е вярно, Алек – заяви Робърт. – Това не е вярно! Аз много се занимавах с вас, когато бяхте малки. Страшно ме бива с бебетата.
Алек примига срещу баща си, който се беше озовал до него с бързината на ловец на сенки.
– Доколкото си спомням – обади се Мерис, – ти ги друсаш.
– На бебетата това им харесва – отвърна Робърт. – Харесва им да ги друсат.
– Друсането ги кара да си изплюят храната.
– Друсането ги кара да си изплюят храната от радост – не отстъпваше Робърт.
В продължение на няколко мига Магнус бе решил, че единственото възможно обяснение бе, че всички в семейството са пияни. Сега обаче започваше да стига до далеч по-страшно заключение.
Изабел бе дошла, обзета от организационен устрем, за да обезопаси стаите им. Успяла бе да накара Джейс и Клеъри също да помогнат. Мерис се бе обърнала към партньора на сина си с топлота, каквато никога досега не бе проявявала, а сега искаше да подържи бебето.
Мерис вече се смяташе за баба.
Семейство Лайтууд смятаха, че двамата с Алек ще задържат бебето.
– Трябва да седна – глухо каза Магнус и се вкопчи в рамката на вратата, за да не падне.
Алек го погледна, стреснат и загрижен. Родителите му побързаха да се възползват и протегнаха жадно ръце към бебето. Алек отстъпи назад и Джейс скочи от пода, винаги готов да се притече на помощ на своя парабатай. Алек очевидно взе решение и му подаде бебето, така че ръцете му да са свободни, за да задържи родителите си настрани.
– Мамо, татко, може би ще е по-добре да не се скупчвате около него – чу го да предлага Магнус.
По някаква причина Магнус установи, че и неговото внимание се бе насочило към бебето. Това беше нормална загриженост, каза си той. Всеки би бил загрижен. Джейс, доколкото Магнус знаеше, не беше свикнал с деца. Не беше като на ловците на сенки през ден да им се налагаше да гледат децата на съседите.
Джейс държеше бебето малко непохватно. Златокосата му глава, която беше пълна с валма прах от това, че беше лежал на пода, борейки се с пукнатините, беше наведена над бебето, и той се взираше в сериозното му малко личице.
Бебето беше облечено, забеляза Магнус. Носеше оранжево гащеризонче, чиито крачоли бяха с формата на лисичи лапки. Джейс потърка една от лапите със загоряла ръка, пръстите му бяха белязани като на боец и тънки като на музикант, при което бебето изведнъж се изви рязко.
Магнус се хвърли натам, давайки си сметка, че се бе раздвижил, едва когато беше прекосил почти половината стая. Даде си сметка също така, че всички други се бяха втурнали да уловят бебето.
Само дето Джейс го удържа, въпреки рязкото му движение.
В продължение на една минута Джейс изглеждаше онемял от ужас, но после се отпусна и огледа останалите с обичайното си изражение на леко превъзходство.
– Добре е – увери ги. – Той е корав.
А после погледна към Робърт и очевидно спомнил си думите му от по-рано, подрусна бебето предпазливо. То размаха ръчички и едно малко юмруче отскочи от бузата на Джейс.
– Браво на теб – похвали го Джейс. – Само така. Може би мъничко по-силно следващия път. Много скоро ще те научим да раздаваш юмруци на демоните. Искаш ли да раздаваш юмруци на демоните заедно с Алек и мен? Искаш ли? Естествено, че искаш.
– Джейс, миличък – изгука Мерис. – Дай ми бебето.
– Искаш ли да го подържиш, Клеъри? – попита Джейс с тона на някой, предлагащ нещо страшно съблазнително на своята любима.
– Засега ще се въздържа – отвърна Клеъри.
Семейство Лайтууд, включително и Джейс, я зяпнаха с нещо като тъжна почуда, сякаш току-що бе доказала, че е трагично умопобъркана.
Изабел, която бе скочила от стола в същия миг, в който всички се бяха втурнали към бебето, готови да го уловят, погледна към Магнус.
– Да не смяташ да строшиш коленете на родителите си, за да подържиш бебето? – попита я Магнус.
Изабел се засмя.
– Не, естествено, че не. Много скоро биберонът му ще е готов и тогава... – лицето й се промени, придобивайки решително изражение – аз ще го нахраня. Дотогава мога да почакам и да ви помогна да му измислите съвършеното име.
– Пообсъдихме го, докато идвахме от Аликанте – обади се Мерис нетърпеливо.
Робърт направи още едно от светкавично бързите си, котешки леки и смущаващи движения и се озова до Магнус. Сложи тежката си ръка върху рамото му и Магнус я погледна, обзет от дълбоко безпокойство.
– Естествено, последната дума имате вие с Алек – увери го Робърт.
– Естествено – заяви и Мерис, която никога не се съгласяваше с Робърт за каквото и да било. – И не искаме да правите нищо, с което не сте щастливи. За нищо на света не бих искала малкото съкровище да носи име, свързано с... тъга, вместо с радост, или пък вие да си мислите, че сте длъжни да го направите. Но си мислехме, тъй като... ами, магьосниците избират собствената си фамилия малко по-късно и „Бейн" не е част от семейна традиция или нещо такова... Мина ни през ума дали не бихте се съгласили в памет, но не като товар...
– Макс Лайтууд – заяви Изабел с ясен глас.
Магнус примига, отчасти от объркване, отчасти от едно друго чувство, което му беше много по-трудно да определи. Очите му отново се замъглиха, нещо се сви в гърдите му.
Грешката на семейство Лайтууд беше нелепа и все пак Магнус не можеше да не бъде слисан от предложението им и от това, колко искрено и сърдечно бе то.
Това беше магьосническо дете, а те всички бяха ловци на сенки. Лайтууд беше старо, достойно нефилимско име. Макс Лайтууд бе най-малкият син на Робърт и Мерис. Това беше име за член на семейството.
– Или, ако това не ви харесва – Майкъл. Майкъл е хубаво име – предложи Робърт във възцарилото се мълчание.
След като го каза, се прокашля и погледна през прозорците към гората, заобикаляща Академията.
– Или пък може да е с тире. – Гласът на Изабел бе малко прекалено ведър. – Лайтууд-Бейн или Бейн-Лайтууд.
Алек се раздвижи и протегна ръка към бебето не за да го вземе, а за да го докосне. Бебето вдигна ръчичка и малките му пръстчета се обвиха около показалеца на Алек, сякаш за да му отвърне. Лицето на Алек, посърнало от мига, в който бяха споменали името на загиналия му брат, се сгря от внезапна бледа усмивка.
– С Магнус все още не сме го обсъдили и се налага да го направим – отвърна той. Макар и тих, гласът му беше решителен. Магнус видя как Робърт и Мерис кимнаха, почти несъзнателно. – Но и аз си мислех за Макс.
И тогава Магнус осъзна същинските мащаби на ситуацията. Това не бе някакво прибързано заключение, което Изабел си беше направила и в което, колкото и да бе невероятно, беше убедила всички останали. Не бяха само семейство Лайтууд.
Алек също смяташе, че ще задържат бебето.
Магнус най-сетне отиде да седне на един от разклатените столове с възглавница от вкъщи. Не си усещаше пръстите. Помисли си, че сигурно е в шок.
Робърт Лайтууд го последва.
– Нямаше как да не забележа, че бебето е синьо – каза той. – Очите на Алек са сини. А когато ти правиш онези твоите.. . – Робърт направи странен и смущаващ жест, след което издаде свистящ звук – магии, понякога излиза синя светлина.
Магнус го зяпна.
– Не разбирам какво се опитваш да кажеш.
– Ако си направил това бебе за вас с Алек, можеш да ми кажеш. Аз съм човек с широки възгледи. Или поне... опитвам се да бъда. Би ми се искало да бъда. Бих разбрал.
– Ако аз съм... направил... бебето...? – повтори Магнус.
Не беше сигурен откъде да започне. Беше вярвал, че Робърт Лайтууд знае как се правят бебетата.
– С магия – прошепна Робърт.
– Ще се престоря, че никога не си казал това – заяви Магнус. – Ще се престоря, че изобщо не сме водили този разговор.
Робърт намигна, сякаш за да каже: „Разбрахме се". Магнус беше занемял.
Семейство Лайтууд продължиха с усилията си да обезопасят апартамента, да нахранят бебето и да го подържат, всички едновременно. Магическа светлина грейна от всички страни, изпълвайки малкото таванско помещение и зрението на Магнус.
Алек мислеше, че ще задържат бебето. Искаше да го кръсти Макс.

* * *

– Видях Магнус Бейн и една сексапилна жена вампир във фоайето – съобщи Марисол, докато минаваше покрай масата на Саймън.
Джон Картрайт, който носеше подноса й, едва не го изпусна.
– Вампир? – повтори той. – В Академията?
Марисол вдигна очи към скандализираното му лице и кимна.
– При това сексапилна.
– Те са най-лошите – ахна Джон.
– Значи, ти не си бил много лош, Саймън – отбеляза Джули, докато Марисол отмина, продължавайки разказите си за съблазнителна вампирска мадама.
– Знаеш ли – отбеляза Саймън, – понякога ми се струва, че Марисол отива прекалено далеч. Знам, че обича да поднася Джон, ала никой не е достатъчно тъп, за да повярва, че в един и същи ден са се появили и магическо бебе, и вампир. Това е прекалено. Няма логика. Джон не може да не се усети.
Саймън побутна една загадъчна буца в яхнията си. Днес вечерята бе доста закъсняла и доста замръзнала. Навярно измишльотините на Марисол за вампири насочиха мислите му натам: Саймън се зачуди за пиенето на кръв и си каза, че то едва ли би могло да бъде по-ужасно от това тук.
– Човек би си помислил, че са й се събрали достатъчно вълнения за един ден – съгласи се Джордж. – Чудя се как ли е горкото малко бебенце. Мислех си дали си сменя цветовете като хамелеон? Колко готино би било, а?
Саймън се разведри.
– Адски готино.
– Ама че нърдове! – каза Джули.
Саймън го прие като комплимент. Определено смяташе, че Джордж бе постигнал забележителен напредък под неговото ръководство. Дори съвсем доброволно си беше купил комикси, когато си бе отишъл в Шотландия за Коледа. Може би един ден ученикът щеше да се превърне в учител.
– Кофти късмет за теб, Саймън – отбеляза Джордж. – Знам, че искаше да поговориш с Алек.
Мимолетното разведряване на Саймън отмина и той се свлече с лице на масата.
– Забрави за разговора с Алек. Когато отидох да им кажа за бебето, ги заварих в леглото. Ако и преди не ме харесваше, сега Алек направо ме мрази.
В ума му изплува поредният стар, напълно неканен спомен: бледото, освирепяло лице на Алек, взиращо се в Клеъри. Може би Алек мразеше и Клеъри. Може би щом някой си навлечеше гнева му, той нито забравяше, нито прощаваше, и винаги щеше да мрази и двама им.
Ужасяващите картини, които въображението му рисуваше, бяха прекъснати от оживлението, настъпило около масата.
– Какво? Къде? Кога? Как ти се видя Магнус – като атлетичен, ала нежен любовник, нали? – поиска да узнае Джули.
– Джули! – възкликна Беатрис.
– Благодаря ти, Беатрис – рече Саймън.
– Да не си казал нито дума, Саймън – предупреди го тя. – Не и докато не си извадя лист и химикалка, за да запиша всяка твоя дума. Съжалявам, Саймън, но те са известни, а знаменитостите трябва да се примиряват с интереса към любовния им живот. Те са като Бранджелина.
Беатрис порови из чантата си, извади бележник и като го отвори, впери очаквателен поглед в Саймън.
Джули, родена и отраснала в Идрис, направи физиономия.
– Какво е Бранджелина? Звучи като демон.
– Нищо подобно! – възмути се Джордж. – Аз вярвам в любовта им.
– Изобщо не са като Бранджелина – заяви Саймън. – И как ще ги наречеш? Алгнус? Това звучи като гъбично заболяване.
– Много ясно, че ще бъдат наречени Малек – обясни Беатрис. – Не ставай глупав, Саймън.
– Да не се отклоняваме от темата! – нареди Джули. – Магнус има ли пиърсинги някъде? Естествено, че има. Кога е пропускал възможност да блесне?
– Не забелязах – отвърна Саймън, – но дори ако бях забелязал, нямаше да го обсъждам.
– О, защото в мунданския свят никой не е обсебен от знаменитостите и любовния им живот – каза Беатрис. – Да ти напомням ли за Бранджелина? А и онази момчешка група, по която Джордж толкова си пада. Има си цял куп теории за техните любовни романи.
– По каква... момчешка група... си пада Джордж? – бавно попита Саймън.
Джордж се размърда неспокойно.
– Не искам да го обсъждам. Групата преживява трудни времена и всичко е прекалено тъжно.
Твърде много смущаващи и разстройващи неща му се бяха събрали за днес и Саймън реши да престане да мисли за Джордж и момчешката група.
– Аз съм този, който израсна на две крачки от „Бродуей" – напомни им той. – Ясно ми е, че хората прекалено много се интересуват от знаменитости. Ала за мен е странно, когато вие, момичета, започнете да се прехласвате по Джейс или Магнус. Странно е, когато Джон се повлече след Изабел, проточил език.
– Ами това, че Джордж си пада по Клеъри, и то ли е странно? – попита Беатрис.
– Ама какво, днес да не е Ден за предателство на Джордж? – възмути се Джордж. – Сай, може и да са ми минавали през главата разни мисли за една сладурана джобен формат, но никога не бих ти казал за това! Не искам да го правя неловко!
– Сладурани джобен формат? – зяпна го Саймън. – Поздравления, току-що го направи адски неловко.
Джордж провеси засрамено глава.
– Странно ми е, защото всички се държат така, сякаш познават известни хора, ала аз действително ги познавам. Те не са просто образи, като плакати, които да си окачите на стената. Изобщо не са каквито си мислите. Имат право да запазят личния си живот за себе си. Странно е, защото виждам всички да се държат така, сякаш познават приятелите ми, а всъщност познават само една мъничка част от тях и е странно да гледам как някой се държи така, сякаш има някакво право над приятелите ми и техния живот.
Беатрис се поколеба, а после остави химикалката.
– Е, добре. Виждам, че за теб е странно, но... то е, защото всички се възхищават на стореното от тях. Хората се държат така, сякаш ги познават, защото искат да ги познават. А това, че им се възхищават, означава, че те имат голямо влияние над останалите. Могат да направят много добро с това. Алек Лайтууд е причината, вдъхновила Сунил да иска да стане ловец на сенки. Ами ти, Саймън. Мнозина те следват, защото ти се възхищават. Със сигурност има и нещо странно в това, да ти се възхищават по този начин, но според мен хубавото е повече.
– О, с мен не е същото – смотолеви Саймън. – Искам да кажа, аз дори не си спомням. Имах предвид приятелите ми. Включително и Алек, който е... мой приятел, който не ме харесва. Те са специалните.
Не знаеше как да бъде готин и самоуверен като Магнус или Джейс. Нямаше представа за какво говори Беатрис. И освен това внезапно се запита параноично дали другите се чудят има ли пиърсинги.
Саймън нямаше пиърсинги. Някога беше музикант в Бруклин. Би трябвало да има пиърсинги.
Беатрис отново се поколеба за миг, след което откъсна страницата, на която беше писала, и я смачка на топка.
– Ти също си специален, Саймън – каза и се изчерви. – Всички го знаят.
Саймън погледна пламналото й лице и си спомни думите на Джордж, че някой си падал по него. За миг му беше минало през ума, че е възможно да е Джули, и макар че би било едновременно странно и странно ласкаещо да знае, че е разтопил сърцето на една ледена нефилимска принцеса с мъжествения си чар, по-логично беше да е Беатрис. Двамата бяха наистина добри приятели. Беатрис имаше най-хубавата усмивка в цялата Академия. В Бруклин Саймън би бил страшно доволен, ако някое привлекателно момиче, с което са приятели, си падне по него.
Сега се чувстваше най-вече неловко. Зачуди се дали не се очаква внимателно да й обясни, че между тях не може да има нищо.
Джули се прокашля.
– И между другото, за твое сведение, задават се нахални въпроси и за теб. Имаше дори инцидент, в който някой се опита да открадне един от мръсните ти чорапи, за да си го запази като спомен.
– Кой беше този с чорапа? – попита Саймън настойчиво. – Това е направо гнусно.
– Ние не им казваме нищо – увери го Джули. – А те може и да попитат веднъж, но никога не повтарят. – Устните й се извиха, оголвайки зъбите й. Приличаше на ръмжащ русокос тигър. – Защото за наети си истински човек, Саймън. И си ни приятел.
Тя се пресегна през масата и сложи ръка върху неговата, но бързо я отдръпна, сякаш се беше опарила. Беатрис я хвана и я издърпа от стола, отправяйки се към ъгъла на стаята, където беше подредена храната.
Никоя от тях не се нуждаеше от допълнително. Почти не бяха докоснали яхнията си. Саймън загледа как те се отдалечиха и спряха една до друга, шепнейки си загрижено.
– Е, и двете изглеждат странно разстроени.
Джордж направи физиономия.
– Айде де, Сай, не ставай тъп.
– Не ми казвай... – започна Саймън. Не е възможно... и двете да си падат по мен?
Последва дълга тишина.
– Никоя от тях ли не си пада по теб? – попита Саймън. – Та ти тренираш. И имаш шотландски акцент!
– Не наливай сол в раната. Може би момичетата се боят от мен, защото пронизващите ми очи виждат прекалено дълбоко в душите им. Или пък красотата ми ги плаши. Или пък... Моля те, не ме карай да продължавам да говоря за това, какъв нещастен самотник съм.
Джордж погледна към Джули и Беатрис със замечтан, печален поглед. Саймън не беше сигурен дали е печален заради Джули или Беатрис, или пък заради любовта изобщо. Въобще не бе подозирал, че приятелите му са оплетени в такава емоционална бъркотия.
Беше изненадан. Чувстваше се неловко. И това бе всичко.
Много харесваше Беатрис. Джули беше ужасна, но той си помисли как му бе разказала за сестра си, и трябваше да признае: Джули беше ужасна, но и тя му харесваше. И двете бяха красиви и опасни, и не идваха с товар от изгубени спомени и оплетени чувства.
Дори не се радваше, че си падат по него. Не бе ни най-малко изкушен.
От дъното на душата си искаше Изабел да беше тук – не писмо, не телефон, а самата тя, от плът и кръв.
Погледна към тъжното лице на Джордж и предложи:
– Искаш ли да си поговорим за това, как след като Магнус и Алек си заминат, ще им откраднем апартамента и сами ще си приготвяме храната собствената ни малка кухня?
Джордж въздъхна.
– Дали наистина бихме могли, Саймън, или това е само една прекрасна непостижима мечта? Всеки ден би бил песен. Всичко, което искам, е да си направя сандвич, Саймън. Един най-обикновен сандвич, с шунка, сирене, може би мъничко... о, господи.
Саймън се зачуди какъв ли вкус ще има мъничко „О, господи". Джордж беше замръзнал, с лъжица до устните, приковал очи в нещо зад рамото на Саймън.
Саймън се обърна и видя Изабел на прага на трапезарията. Носеше дълга рокля с цвят на ириси и бе разперила широко ръце, така че гривните й блещукаха. Времето сякаш тръгна по-бавно, като на филм, като магия, сякаш тя бе дух, който се появяваше в облаче от дим, за да изпълнява желания, и всяко желание би била тя.
– Изненада! Липсвах ли ти?
Саймън скочи на крака, при което май изпрати купичката си през масата и право в скута на Джордж. Съжаляваше, но щеше да му се извини после.
– Изабел! Какво правиш тук?
– Поздравления, Саймън, това беше страшно романтичен въпрос – заяви тя. – Да разбирам ли, че означава: „Не, не ми липсваше, аз се срещам с други момичета"? Ако е така, не се притеснявай. Защо да се притесняваш, когато животът е толкова кратък? Особено твоят живот, тъй като ще ти отсека главата.
– Не разбирам за какво говориш – каза Саймън.
Изабел повдигна вежди и отвори уста, но преди да успее да каже каквото и да било, Саймън я улови през кръста и я привлече към себе си, целувайки изненаданата й уста. Устните й се отпуснаха, извивайки се под неговите, и като обви ръце около шията му, тя отвърна на целувката му, страстно и бурно, едновременно фатална жена и принцеса воин, всички момичета мечта от всичките му фантазии, въплътени в едно. Саймън се отдръпна лекичко за миг, за да се взре в очите й с цвят на нощ.
– Нямах представа – заяви той, – че на света има други момичета освен теб.
Засрами се в мига, в който го изрече. Изобщо не беше дълбокомислен и поетичен Беше ужасно откровен, опитвайки се да каже на Изабел нещо, което сам току-що беше осъзнал. Ала после видя как очите й грейнаха като две звезди, изгрели в нощта, почувства как ръката около врата му го притегля за нова целувка, и си помисли, че думите му може би все пак бяха мъничко поетични. Нали в края на краищата му бяха спечелили момиче, момичето. Единственото момиче, което Саймън искаше.

* * *

Вече беше полунощ, когато Магнус най-сетне успя да изгони всички Лайтуудовци от апартамента. Изабел си бе отишла по-рано, за да се види със Саймън, а Клеъри и Джейс обикновено можеха да бъдат убедени да си тръгнат заедно, ала в продължение на известно време мислеше, че може би ще се наложи да използва магия върху Мерис и Робърт. Когато най-после ги избута през вратата, те продължаваха да им дават полезни съвети за бебето.
В мига, в който всички си заминаха, Алек отиде, препъвайки се, до леглото, и като се просна по лице, заспа на секундата. Магнус остана с бебето.
Напълно бе възможно бебето също да бе зашеметено от Лайтуудовци. То лежеше в кошчето си и гледаше света с широко отворени очи. Кошчето беше поставено под един прозорец и бебето се намираше в езерце от светлина, лунни лъчи проблясваха върху смачканото му одеялце и малките му дебели крачета. Магнус приклекна до кошчето и се загледа в него, в очакване на следващия взрив от писъци, които означаваха, че трябва да бъде преповито и нахранено. Вместо това бебето също заспа с отворена уста, която приличаше на миниатюрна синя пъпка на роза.

„
Кой би могъл да го обикне някога
?", беше написала майка му, ала бебето все още не го знаеше. То спеше, невинно и спокойно като всяко дете, сигурно, че го обичат. Майката на Магнус трябва да си бе повтаряла същите отчаяни думи.


Алек смяташе, че ще го задържат.

Подобна мисъл дори не беше хрумвала на Магнус. Беше смятал, че живее живота си, убеден, че пред него има хиляди възможности, ала и през ум не му беше минавало, че тази възможност е една от тях: семеен живот като този на всички мундани и нефилими, любов толкова сигурна, че можеше да бъде споделена с някой, който току-що бе дошъл на този свят и бе напълно безпомощен.
Остави тази мисъл да се завърти в главата му.

Да го задържат. Да задържат бебето. Да си има бебе с Алек.

Часовете се точеха, ала Магнус едва забелязваше, толкова тихо отминаваше времето, сякаш някой бе застлал нощта с килим, та да заглуши стъпките му. Магнус не виждаше нищо освен малкото личице пред себе си, докато не усети меко докосване по рамото.
Не се изправи, но се обърна и видя Алек, изправен над него. Лунната светлина посребряваше кожата му, очите му изглеждаха още по-наситено сини и безкрайно нежни.
– Ако си си помислил, че те моля да задържим бебето – каза Магнус, – нямах това предвид.
Очите на Алек се разшириха и той осмисли мълчаливо чутото.
– Ти... все още си толкова млад – продължи Магнус. – Съжалявам, ако понякога изглежда така, сякаш съм го забравил. За мен е странно... безсмъртието означава, че е странно и това, да бъдеш млад, и това, да бъдеш стар. Знам, че понякога и аз ти се струвам странен.
Алек кимна, замислено, не наранено.
– Така е. – Той се наведе, подпрял една ръка на кошчето, и като докосна косата на Магнус, го дари с лунно мека целувка. – И никога няма да поискам нищо друго. Не искам по-малко странна любов.
– Ала не е нужно да се боиш, че някога ще те напусна – каза Магнус. – Не е нужно да се страхуваш какво ще се случи с бебето или дали няма да бъда наранен, защото то... е магьосник и не е желано. Не е нужно да се чувстваш хванат натясно. Не е нужно да се страхуваш и не е нужно да правиш това.
Алек коленичи до кошчето, направо върху голите прашни дъски, обърнат към Магнус в сенките.
– Ами ако го искам? Аз съм ловец на сенки. Ние се женим млади и раждаме деца млади, защото може да умрем млади, защото искаме да изпълним дълга си и да имаме всичката любов, която съществува на света. Преди... преди си мислех, че никога няма да мога да го направя, никога няма да го имам. Чувствах се като в капан. Вече не се чувствам така. Никога не бих могъл да те помоля да живееш в някой институт и никога няма да го направя. Искам да остана в Ню Йорк с теб и Лили, и Мая. Искам да продължим, както досега. Искам Джейс да поеме ръководството на Института след майка ми и аз да работя с него. Искам да бъда част от връзката между Института и долноземците. В продължение на години мислех, че никога не бих могъл да имам никое от нещата, които исках, освен може би да опазя живота на Джейс и Изабел. Да бъда до тях в битка. Сега в живота ми има повече хора, които обичам, и... аз искам всички, които обичам, искам дори онези, които не познавам, искам всички ние да знаем, че можем да разчитаме един на друг, че не е нужно да се борим сами. Вече не съм пленник. Аз съм щастлив. Намирам се точно там, където искам да бъда. Знам какво искам и имам живота, който искам. Не се страхувам от никое от нещата, които ти изреди.
Магнус си пое дълбоко дъх. По-добре бе да го попита направо, отколкото да продължи да си въобразява грешни неща.
– От какво се страхуваш тогава?
– Помниш ли, че мама предложи да наречем бебето Макс?
Магнус кимна, запазвайки предпазливо мълчание.
Той никога не бе успял да се запознае с по-малкия брат на Алек, Макс. Робърт и Мерис Лайтууд открай време се стараеха да държат децата си далеч от долноземците и Макс бе твърде малък, за да се разбунтува.
Гласът на Алек беше тих, както заради спящото бебе, така и заради спомена.
– Никога не съм бил готиният брат. Помня как мама ме оставяше да го гледам, когато Макс беше съвсем малък и още прохождаше, а аз винаги се страхувах, че ще падне и вината ще бъде моя. Непрекъснато се опитвах да го накарам да спазва правилата и да прави това, което мама беше казала. Изабел беше страхотна с него, винаги го разсмиваше и кълна се в Ангела, Макс искаше да бъде точно като Джейс. Според него Джейс беше най-готиният, най-страхотният ловец на сенки, живял някога, слънцето изгряваше и залязваше с него. Джейс му подари едно малко войниче и Макс го вземаше в леглото със себе си. Ревнувах от това, колко много обичаше тази играчка. Подарявах му разни неща, играчки, които според мен бяха по-хубави, ала войничето си остана най-любимото му. Той умря, стискайки го за утеха. Толкова се радвам, че го имаше, че имаше нещо, което обича, за да го успокои. Беше глупаво и дребнаво да ревнувам.
Магнус поклати глава. Алек се усмихна печално, а после наведе глава и се загледа в пода.
– Мислех си, че ще имам повече време – продължи той. – Че Макс ще порасне, ще тренира с нас и аз ще му помагам в обучението. Мислех си, че ще ходим на мисии и аз ще бъда до него така, както винаги бях до Джейс и Изабел. Щеше да научи, че скучният му по-голям брат все пак го бива за нещо. Щеше да разбере, че може да разчита на мен, каквото и да става. Би трябвало да може да разчита на мен.
– Той знаеше, че може да разчита на теб – заяви Магнус. – Аз го знам. Знаел го е и той. Никой, който те познава, не би могъл да се усъмни в това.
– Той никога не разбра, че съм гей. Или че те обичам. Ще ми се да се бе запознал с теб.
– На мен също – отвърна Магнус. – Ала той те познаваше. Обичаше те. Знаеш го, нали?
– Да – рече Алек. – Просто... винаги ми се е искало да можех да бъда нещо повече за него.
– Ти винаги се опитваш да бъдеш нещо повече за всички, които обичаш – каза Магнус. – Не забелязваш как цялото ти семейство се обръща към теб, как разчитат на теб. Аз разчитам на теб. Дори Лили разчита на теб, за бога. Обичаш любимите си хора толкова силно, че искаш да бъдеш невъзможен идеал за тях. И не си даваш сметка, че си повече от достатъчен такъв, какъвто си.
Алек сви безпомощно рамене.
– Попита ме от какво се страхувам. Страхувам се, че той няма да ме хареса. Страхувам се да не го разочаровам. Ала искам да се опитам да бъда до него. Искам го. Ами ти?
– Не го очаквах – каза Магнус. – Не очаквах нищо такова в живота си. Дори ако понякога съм си мислил какво ли би било двамата с теб да си създадем семейство, мислех, че това ще стане след много години. Но, да. Да, и аз искам да опитам.
Алек се усмихна и по лъчезарната му усмивка Магнус разбра колко голямо бе облекчението му и със закъснение си даде сметка колко силно се бе тревожил той да не му откаже.
– Наистина е скоро – призна Алек. – Мислил съм си за това, да си създадем семейство, но предполагам, винаги съм смятал... Ами предполагам, че не съм очаквал нещо такова да се случи, преди да се омъжим.
– Какво?
Алек просто го погледна. Една от дългите му силни ръце на стрелец се полюшваше от ръба на кошчето, ала цялото му внимание бе приковано в Магнус, тъмносините му очи – потъмни отвсякога в сенките на стаята, един поглед от Алек – по-важен от целувка, получена от всеки друг. Магнус видя, че наистина го мисли.
– Алек – отвърна той. – Моят Алек. Би трябвало да знаеш, че това е невъзможно.
Алек изглеждаше слисан и ужасен. Думите на Магнус заизскачаха все по-забързано от устата му, докато се опитваше да го накара да разбере.
– Ловците на сенки могат да се женят за долноземци, в долноземска или мунданска церемония. Виждал съм го. Виждал съм и как мнозина ловци на сенки отхвърлят тези бракове, сякаш не означават нищо, виждал съм и някои ловци на сенки да се прекършват под напрежението и да нарушават дадените обети. Знам, че ти никога няма да се прекършиш. Знам, че един такъв брак би означавал също толкова много за теб. Знам, че какъвто и обет да дадеш, ще го спазиш. Ала аз съм роден преди Съглашението. Седях и се хранех, и обсъждах с ловците на сенки мира между нашите раси, а после същите тези ловци на сенки изхвърляха чиниите, от които бях ял, защото смятаха, че осквернявам необратимо всичко, до което се докосна. Не искам церемония, която някой ще смята за по-нисша. Не искам ти да си принуден да се примириш с нищо по-малко от церемонията, която би могъл да имаш, за да почетеш клетвата си като ловец на сенки. Достатъчно компромиси съм правил в името на мира. Искам законът да се промени. Не искам да се омъжим, докато не сме в състояние да го направим в златни дрехи.
Алек мълчеше, навел глава.
– Разбираш ли? – Магнус бе почти отчаян. – Не става дума за това, че не го искам. Не става дума за това, че не те обичам.
– Разбирам. – Алек си пое дълбоко дъх и вдигна глава. – Промяната на закона може да отнеме известно време.
– Така е.
И двамата се смълчаха за малко.
– Да ти кажа ли нещо? – попита Магнус. – Никой никога не е искал да се омъжа за него.

Беше обичал и преди, ала никой не го беше молил да се омъжи за него и той бе знаел, усещал бе със студено чувство, от което сърцето се свиваше, че е напразно, че не бива да ги пита. Може би не смятаха, че могат да му обещаят „докато смъртта ни раздели", при положение че Магнус нямаше да умре, или пък не го вземаха на сериозно, а може би мислеха, че понеже е безсмъртен, той не ги взема на сериозно. Никога не бе узнал причините те да не искат да се омъжат за него, ала фактът си оставаше:
обичал бе хора, готови да умрат с него, ала никой никога не бе поискал да се закълне да прекара с него целия си живот.

Никой, докато не срещна този ловец на сенки.
– Никога не съм молил някого да се омъжи за мен – каза Алек. – Да разбирам, че отговорът ти е „не"?
Той се засмя, тих смях, уморен, но щастлив. Алек винаги се опитваше да даде на онези, които обичаше, път или отворена врата; опитваше се да им даде всичко, което поискат. Двамата седяха на пода, облегнати един до друг на бебешкото кошче.
Магнус вдигна ръка и Алек я улови във въздуха, и пръстите им се преплетоха. Пръстените на Магнус блещукаха, белезите на Алек белееха на лунната светлина. И двамата се държаха за другия.
– Отговорът е „да", един ден – отвърна Магнус. – За теб, Алек, отговорът винаги е „да".

* * *

След часовете на следващия ден, седнал във влажната си стая в подземието, Саймън устоя на почти неустоимото изкушение да отиде да намери Изабел и като събра кураж, изкачи стълбищата и почука на вратата на Алек и Магнус.
Отвори му Магнус, облечен в дънки и широка, раздърпана тениска, с бебето на ръце и уморен вид.
– Как разбра, че току-що се събуди? – попита Магнус, докато отваряше.
– Ъ, не съм – отвърна Саймън.
Магнус примига насреща му по онзи бавен начин, по който го правят хората, когато са изтощени, сякаш дори мигането изисква дълбока мисъл.
– О, извинявай. Взех те за Мерис.
– Майката на Изабел е тук? – възкликна Саймън.
– Шшшт! Току-виж те чула.
Бебето хленчеше, не плачеше съвсем, а издаваше звук като много малък, нещастен трактор. То отърка влажното си личице в рамото на Магнус.
– Наистина съжалявам, че се натрапвам каза Саймън. – Чудех се дали бих могъл да поговоря с Алек насаме.
– Алек спи – отсече Магнус и понечи да затръшне вратата.
Преди тя да се бе затворила напълно обаче, долетя гласът на Алек; звучеше така, сякаш се прозява.
– Не, не спя. Буден съм. Мога да говоря със Саймън. – Той се появи на прага и отново отвори. – Защо не излезеш и не си направиш една дълга разходка? Свежият въздух ще те събуди.
– Много съм си добре – заяви Магнус. – Не се нуждая от сън. Нито от разсънване. Чувствам се страхотно.
Бебето размаха пълните си ръчички към Алек; макар и неопределени и некоординирани, движенията му не можеха да бъдат сбъркани. Алек се сепна, но се усмихна, неочаквано мила усмивка, и посегна да го вземе в прегръдките си. В мига, в който се озова в ръцете му, бебето престана да хленчи.
Магнус размаха пръст пред личицето му.
– Намирам отношението ти за обидно – информира го той, а после целуна Алек лекичко. – Няма да се бавя.
– Не бързай – отвърна Алек. – Подозирам, че родителите ми много скоро ще дойдат да помагат.
Магнус излезе, а Алек се отдръпна от вратата и отиде до прозореца с бебето на ръце.
– Е – каза той. Ризата му беше смачкана, очевидно беше спал с нея, и подрусваше бебето. Саймън се почувства ужасно, задето го притеснява. – За какво искаш да говорим?
– Наистина съжалявам за вчера – рече Саймън.
И се зачуди дали беше лошо, че бе намекнал за секс пред бебето на Алек. Може би бе обречен да нанася смъртни обиди на Алек, отново и отново. Завинаги.
– Няма нищо – отвърна Алек. – Веднъж пък аз налетях на вас с Изабел. Предполагам, че така е честно. – Той се намръщи. – Макар че тогава вие се намирахте в моята стая, така че май все още си ми длъжник.
Саймън се притесни.
– Налетял си на мен и Изабел? Ама ние не сме... искам да кажа, ние не... Или пък?
Би било типично за неговия живот, помисли си Саймън. От всички неща на света именно това би забравил.
Алек изглеждаше смутен да води този разговор, но Саймън прикова умолителен поглед в него и той като че ли се смили над огромната му жалкост.
– Не знам – отвърна най-сетне. – Доколкото си спомням, тъкмо си сваляхте дрехите. И като че ли бяхте в разгара на някаква фантазия.
– Леле. Ама като за напреднали ли? Имаше ли костюми? Помощни материали? Какво ще очаква Изабел от мен?
– Отказвам да обсъждам този въпрос – заяви Алек.
– Можеш поне да ми загатнеш...
– Върви си, Саймън.
Саймън си заповяда да не изпада в еротичнофантазийна паника и се взе в ръце.
От години не беше разменял толкова много думи с Алек.
Макар че той току-що му беше наредил да си върви, така че, принуден бе да признае Саймън, нещата не вървяха чак толкова добре.
– Извинявай – каза той. – Тоест извинявай за неуместните въпроси. И извинявай, задето ви налетях така вчера сутринта. Извинявай за всичко. Извинявай за каквото и да се е объркало между нас. Каквото и да е това, за което си ядосан. Наистина не си спомням, обаче си спомням какъв си, когато си ядосан, и не искам нещата между нас да бъдат такива. Помня, че не харесваш Клеъри.
Алек го погледна така, сякаш е луд.
– Харесвам Клеъри. Тя е една от най-добрите ми приятелки.
– О! Съжалявам. Мислех, че си спомням... трябва да съм се объркал.
Алек си пое дълбоко дъх и си призна:
– Не, не си се объркал. Отначало наистина не я харесвах. Веднъж бях... доста груб с нея. Блъснах я в една стена. Тя си удари главата. Аз бях обучен воин, а по онова време тя нямаше никаква подготовка. Пък и съм два пъти по-едър от нея.
Саймън бе дошъл, за да се помири с Алек, така че бе напълно неподготвен за необуздания порив да му прасне един. Не можеше да го направи. Алек държеше бебе.
Единственото, което можеше да стори, бе да го изгледа свирепо, задето бе дръзнал да докосне най-добрата му приятелка.
– Не е никакво оправдание – продължи Алек, – но се страхувах. Тя знаеше, че съм гей, и ми заяви, че знае. Не ми казваше нищо, което вече да не знам, но се страхувах от нея, защото не я познавах. Тогава тя не ми беше приятелка. Беше просто някаква мунданка, нахлула в семейството ми, а аз познавах ловци на сенки, бях приятел с ловци на сенки, които, ако само предположеха... щяха да изтичат право при родителите ми, така че те да могат да ме вразумят. Щяха да кажат на всички. Щяха да смятат, че постъпват правилно.
– Не би било правилно. – Макар все още да беше бесен, Саймън бе разтърсен. – Клеъри никога не би го сторила. Тя не каза дори на мен.
– Тогава не я познавах – повтори Саймън. – Имаш право. Тя не каза на никого нито думичка. Имаше пълното право да каже, че съм бил груб с нея. Джейс би ме праснал в лицето, ако знаеше. Ужасно се боях да не каже на Джейс, че съм гей, защото не бях готов той да го научи. Ала ти си прав. Тя никога не би го сторила. – Алек погледна през прозореца, потупвайки бебето по гръбчето. – Харесвам Клеъри – заяви простичко. – Тя винаги се опитва да постъпи правилно и никога не позволява някой друг да й каже какво е правилно. Напомня на моя парабатай, че иска да живее. Понякога ми се ще да не поемаше чак толкова щури рискове, но ако мразех безразсъдни лудо-храбри хора, трябваше да мразя и...

– Нека да отгатна – прекъсна го Саймън. – Името му се римува с Фейс Херингфейл
20
. 

Алек се засмя и Саймън се поздрави наум.
– Значи, харесваш Клеъри – каза на глас. – Аз съм единственият, когото не харесваш. Какво съм направил? Знам, че си имаш много неща на главата, но ако просто ми кажеш какво съм сторил, така че да ти се извиня и може би нещата между нас да се оправят, ще съм ти страшно задължен.
Алек го зяпна, а после се обърна и се отправи към един от столовете в таванското помещение. Имаше един диван, както и два разклатени дървени стола, върху които бяха сложени възглавнички с избродирани пауни. Диванът беше леко килнат. Алек се настани на един от столовете; Саймън реши да не рискува с дивана и седна на другия.
Алек сложи бебето на коляното си, обвил предпазливо ръка около малкото му кръгло телце. С другата се заигра с ръчичките му, потупвайки ги лекичко с връхчетата на пръстите си, сякаш го учеше да играе на пляс, пляс ръчички. Очевидно се готвеше да направи признание.
Саймън си пое дълбоко дъх, приготвяйки се да го посрещне, каквото и да бе то. Знаеше, че може да е нещо ужасно. Трябваше да е готов.
– Какво си сторил? – повтори Алек. – Ти спаси живота на Магнус.
Саймън го гледаше в недоумение. Да се извини, му се струваше неуместно.
– Магнус беше отвлечен и аз отидох в едно демонско измерение, за да го спася. Това беше целият ми план. Единственото, което исках, бе да го спася. Докато отивахме натам, Изабел бе тежко ранена. През целия си живот винаги съм искал да браня хората, които обичам, да се грижа те да са добре. Би трябвало да мога да го направя. Ала не можах. Не можах да спася нито единия, нито другия. Ти го направи. Ти спаси живота на Изабел. Когато бащата на Магнус бе твърдо решен да го убие и аз бях безсилен да сторя каквото и да било, ти се намеси. Бях те подценявал в миналото, а ти направи всичко, което аз исках да направя, след което си отиде. Изабел беше съсипана. Клеъри бе дори по-зле. Джейс беше толкова разстроен. Магнус се чувстваше виновен. Всички бяха толкова наранени и аз исках да им помогна, а после ти се върна, ала не помнеше какво си сторил. Не ме бива особено с непознати, а ти беше особено сложен непознат. Не можех да разговарям с теб. Не защото беше сбъркал някъде. А защото не можех да сторя нищо, с което да ти се реванширам. Дължах ти повече, отколкото бих могъл да ти отплатя някога, а не знаех дори как да ти благодаря. То не би означавало нищо. Ти дори не си спомняше.
– О! – каза Саймън. – Леле.
Странно бе да мисли, че разни безлични непознати го смятат за герой. Още по-странно бе Алек Лайтууд, за когото си бе въобразил, че дори не го харесва, да говори за него като за герой.
– Значи, не ме мразиш и не мразиш Клеъри. Не мразиш никого.
– Мразя хора, които ме карат да говоря за чувствата си – рече Алек.
Саймън го зяпна за миг, извинението беше на върха на езика му, ала не го изрече. Вместо това се усмихна широко и Алек му се усмихна срамежливо в отговор.
– А откакто съм в Академията, го правя прекалено често.
– Мога да си представя – каза Саймън.
Не беше сигурен какво ще стане с бебето, за което Магнус и Алек се грижеха, но ако се съдеше по чутото от Изабел, тя бе убедена, че ще си го задържат. Което несъмнено бе изисквало разговор.
– Ще ми се – рече Алек – да не говоря за чувства поне една година занапред. И може би да спя цяла година. Бебетата спят ли изобщо някога?

– Имам известен опит с гледането на малки деца – отвърна Саймън. – Доколкото си спомням, бебетата спят страшно много, ала когато най-малко го очакваш. Бебетата приличат на Испанската инквизиция повече, отколкото би предположил
21
. 

Алек кимна, макар да изглеждаше объркан. Саймън си отбеляза наум, че като приятел на Алек сега е негов дълг да го запознае с „Монти Пайтън" възможно най-скоро. Бебето изгука, сякаш доволно от сравнението.
– Хей – каза Алек, – съжалявам, че те накарах да си мислиш, че съм ти сърдит, само защото не знаех какво да кажа.
– Е – отвърна Саймън, – работата е там, че бях поощрен в предположението си.
Алек спря да си играе на пляс-пляс ръчички с бебето. Направо се вкамени.
– Какво искаш да кажеш?
– Ти почти не говореше с мен и аз мъничко се притеснявах за това – обясни Саймън. – Така че попитах един приятел, само между нас, по мъжки, да ми каже дали имаш проблем с мен. Попитах добрия си приятел Джейс.
Последва пауза, сякаш Алек осмисляше чутото.
– Така значи.
– И Джейс – продължи Саймън, – Джейс ми каза, че между нас има голям таен проблем. Каза, че не бил той този, който имал право да говори за това.

Бебето погледна към Саймън, а после обратно към Алек. Малкото му личице изглеждаше замислено, сякаш всеки момент щеше да поклати глава и да каже:
Този Джейс, какви ли не ги измисля само!

– Остави това на мен – рече Алек спокойно. – Той ми е парабатай и между нас има свещена връзка и така нататък, ала този път отиде прекалено далеч.
– Няма проблем – увери го Саймън. – Моля те, отмъсти безмилостно и за двама ни, защото съм почти сигурен, че няма да мога да му се опъна в двубой.
Алек кимна утвърдително. Саймън не можеше да повярва, че толкова се беше тревожил за Алек Лайтууд. Алек беше страхотен.
– Е – рече Алек, – както казах... задължен съм ти.
Саймън махна с ръка.
– Ами. Квит сме.

* * *

Магнус беше толкова уморен, че влезе, препъвайки се, в трапезарията на Академията и си помисли дали да не се нахрани там.
А после погледна храната и дойде на себе си.
Все още не беше време за вечеря, ала неколцина ученици бяха дошли по-рано, макар Магнус да не очакваше да вземат да се надпреварват за слизестата лазаня. На една маса зърна Джули и приятелите й. Джули го огледа от главата до петите и Магнус съвсем ясно видя дълбокото й разочарование при вида на рошавата му коса и тениската на Алек.
Ето че мечтата на едно младо момиче бе умряла. Магнус не можеше да отрече, че след безсънна нощ и облечен в една от тениските на Алек, тъй като Изабел беше унищожила няколко от ризите му, а бебето бе повърнало върху още няколко, това едва ли бе най-бляскавият му момент.
Вероятно бе добра идея Джули да се изправи очи в очи с реалността, макар че Магнус бе твърдо решен в един момент все пак да вземе душ, да си облече нещо по-хубаво и да заслепи бебето с блясъка си.
Беше гостувал на Рейгнър в Академията и знаеше как действа столовата тук. Присви очи, опитвайки се да прецени кои маси са за елитните и кои – за утайките, човешките деца, които искаха да станат нефилими, ала не бяха приемани от тях, докато не се Извисяха. Магнус открай време смяташе, че утайките проявяват забележителен самоконтрол, вместо да се разбунтуват срещу арогантността на ловците на сенки, да изгорят Академията до основи и да побягнат в нощта.
Възможно бе от Клейва да бяха прави, когато бяха нарекли Магнус метежник.
Не можа обаче да прецени кои маси на коя група принадлежат. Някога, преди много години, то бе съвсем очевидно, ала Магнус бе сигурен, че блондинката и брюнетката, които Саймън познаваше, са нефилими, така както бе сигурен, че страхотно красивият идиот, който искаше да отгледа бебето заедно със Саймън в чекмедже за чорапи, не е.
Вниманието на Магнус беше привлечено от гърления заповеднически глас на едно момиче с латино произход, което не изглеждаше на повече от петнайсет години. Беше мунданка, това Магнус разбра от пръв поглед. Разбра и още нещо: след една-две години, независимо дали се Извисеше, или не, тя щеше да бъде истинско страшилище.
– Джон – тъкмо казваше тя на момчето, седнало срещу нея. – Ударих си палеца на крака и сега ужасно ме боли! Имам нужда от аспирин.
– Какво е аспирин? – В гласа на момчето се долавяше паника.
Очевидно беше нефилим, до мозъка на костите. Магнус бе сигурен, без дори да се налага да види руните му. Всъщност готов бе да се обзаложи, че момчето беше от рода Картрайт. През вековете Магнус бе познавал няколко Картрайтовци. Те до един имаха толкова смущаващо дебели вратове.
– Купува се в аптека – обясни момичето. – Не, не ми казвай, че и аптека не знаеш какво е. Никога ли не си излизал от Идрис през живота си?
– Излизал съм! – отвърна Джон, може би Картрайт. – На много мисии по залавянето на демони. А веднъж мама и татко ме заведоха на море във Франция!
– Невероятно – каза момичето. – Сериозно говоря. Възнамерявам да те запозная с цялата модерна медицина.
– Моля те, недей, Марисол. Никак не се чувствах добре, след като ми обясни за апендектомиите. Не можах да ям.
Марисол се намръщи срещу чинията си.
– С други думи, направила съм ти огромна услуга.
– Аз обичам да ям – отвърна Джон печално.
– Окей – заяви Марисол. – Значи, решаваме да не те запознавам с модерната медицина, а после с мен се случва злополука. Всичко може да се оправи с малко първа помощ, но ти не я владееш и аз умирам. Умирам в краката ти. Това ли искаш, Джон?
– Не – отговори Джон. – Какво е първа помощ? Има ли... втора помощ?
– Не мога да повярвам, че ще ме оставиш да умра, когато смъртта ми би могло да бъде избегната толкова лесно, ако само ме беше изслушал – продължаваше Марисол безпощадно.
– Окей, окей! Ще те изслушам.
– Страхотно. Иди да ми донесеш сок, защото дълго ще говоря. Все още съм ужасно наранена, че дори ти мина през ума да ме оставиш да умра – добави Марисол, докато Джон скачаше на крака и се отправяше натам, където бяха подредени неапетитната храна и потенциално отровните напитки. – Мислех, че за ловците на сенки е дълг да защитават мунданите! – извика Марисол след него. – Не портокалов сок. Искам ябълков!
– Ще повярваш ли – отбеляза Катарина, изникнала до лакътя на Магнус, – че хлапето Картрайт беше най-голямото страшилище в Академията?
– Май си е намерил майстора – измърмори Магнус.
Наум се поздрави за правилното си предположение за фамилията му. Трудно бе да си сигурен с нефилимските семейства. Някои черти действително се предаваха през поколенията, като се имаше предвид колко често се женеха помежду си, но винаги имаше изключения.
Магнус например винаги бе смятал Лайтуудовци за съвсем обикновени. Някои от тях харесваше (Ана Лайтууд и нейната върволица от млади дами с разбити сърца, Кристофър Лайтууд и неговите експлозии, а сега и Изабел), ала никой Лайтууд не се бе докосвал до сърцето му така, както го бяха направили някои други ловци на сенки: Уил Херондейл, Хенри Брануел или пък Клеъри Фрей.
Докато не бе срещнал онзи Лайтууд, който щеше да се окаже незабравим; докато не бе срещнал онзи Лайтууд, който не просто се докосна, а завладя сърцето му.
– Защо се усмихваш? – попита Катарина подозрително.
– Просто си мислех, че животът е пълен с изненади – отвърна Магнус. – Какво се е случило с тази Академия?
Мунданското момиче не би могло да тормози момчето Картрайт, освен ако не го беше грижа какво ще стане с нея... освен ако не гледаше на нея като на личност, а не с презрението, с което Магнус бе виждал безброй нефилими да се отнасят към мундани и долноземци.
Катарина се поколеба.
– Ела с мен. Искам да ти покажа нещо.
И като го улови за ръката, тя го поведе нанякъде, сините й пръсти бяха преплетени с неговите, осеяни със сини пръстени. Магнус си помисли за бебето и отново се усмихна. Открай време смяташе, че синьото е най-прекрасният цвят.
– Настаних се в някогашната стая на Рейгнър – каза Катарина.
Спомена стария им приятел енергично и делово, без следа от емоция. Магнус стисна малко по-силно ръката й, докато двамата изкачваха стълби и прекосяваха каменни коридори. По стените висяха гоблени, изобразяващи великите подвизи на нефилимите. В някои от тях имаше дупки, включително и една, която бе оставила ангела Разиел без глава. Магнус се опасяваше, че светотатстващи мишки бяха безчинствали из гоблените.
Катарина отвори масивна врата от тъмен дъб и го въведе в каменна стая с куполовиден таван, по чиито стени висяха няколко картини, за които Магнус знаеше, че са излезли изпод ръката на Рейгнър: скица на маймуна, морски пейзаж с пиратски кораб. Леглото от резбован дъб бе застлано със стерилно белите чаршафи на Катарина, ала проядените от молци завеси бяха от зелено кадифе, а писалището, което се намираше до единствения, доста голям, прозорец в стаята, бе украсено с инкрустирана зелена кожа.
Върху него имаше монета, медно кръгче, потъмняло от времето, и два пожълтели листа, с набръчкани краища.
– Докато преглеждах документите в бюрото на Рейгнър, се натъкнах на това писмо – каза Катарина. – То бе единствената лична вещ в стаята. Помислих си, че навярно би искал да го прочетеш.
– Така е – отвърна Магнус и тя му го подаде.
Магнус го отвори и погледна заострения черен почерк, потънал дълбоко в жълтата повърхност, сякаш ръкописецът е бил ядосан на самата страница. Стори му се, че чува глас, за който си беше мислил, че е замълчал завинаги.


До Рейгнър Фел,


превъзходен преподавател в Академията за ловци на сенки и бивш върховен магьосник на Лондон:


Съжалявам, но изобщо не се учудвам да науча, че най-новата доза нефилимски хъшлаци са също толкова необещаващи, колкото и предишните. Ловци на сенки, на които им липсват въображение и интелектуално любопитство? Изумяваш ме.


Прилагам монета, върху която е гравиран венец – символ на образованието в древния свят. Увериха ме, че един елф го е нарекъл за късмет, а ти определено ще се нуждаеш от късмет в опитите си да реформираш ловците на сенки.


Все така съм впечатлен от твоето търпение и отдаденост на работата ти, както и от несекващия ти оптимизъм, че възпитаниците ти могат да се научат. Ще ми се да притежавах твоя ведър мироглед, но за съжаление, огледам ли се наоколо, не мога да не забележа, че сме заобиколени от идиоти. Ако аз преподавах на нефилимски деца, най-вероятно понякога щях да се виждам принуден да им повиша глас, а от време на време и да изцедя и последната им капка кръв.


(Бележка към всеки нефилим, четящ незаконно писмата на господин Фел и нарушаващ неприкосновеността на личното му пространство: естествено, това беше шега. Аз съм голям смешник.)


Питаш ме как е животът в Ню Йорк и аз не мога да докладвам за нищо по-различно от обикновено: миризлив, претъпкан и населен почти изцяло от маниаци. Едва не бях нокаутиран от групичка магьосници и върколаци на Бауъри Стрийт. Един магьосник, когото и двамата познаваме, беше най-отпред, размахвайки лъскав лилав шал от пера като знаме. Дълбоко ме е срам, че го познавам. Понякога се преструвам пред другите долноземци, че не знам кой е. Надявам се, че ми вярват.


Основната причина да ти пиша това писмо, разбира се, е за да можем да продължим уроците си по испански. Прилагам нов списък с думи и те уверявам, че напредваш много добре. Ако някога вземеш ужасното решение отново да придружиш в Перу един лошо облечен магьосник, когото и двамата познаваме, ще бъдеш подготвен.


Искрено твой,


Рафаел Сантяго


– Рейгнър не е имало откъде да знае, че Академията ще бъде затворена, след като Кръгът на Валънтайн нападна
– Клейва – каза Катарина. – Запазил е писмото, за да може да продължи с изучаването на испански, ала после не е могъл да се върне, за да си го вземе. Ако се съди по него обаче, двамата са си пишели доста често. Рейгнър сигурно е изгорил останалите, тъй като са съдържали коментари, от които Рафаел би могъл да загази. Знам, че Рейгнър много харесваше онова вампирче с остър език. – Катарина облегна буза на рамото на Магнус. – Също като теб.
Магнус затвори очи за миг и си спомни Рафаел, на когото веднъж бе направил услуга... и който в замяна на това бе умрял за него. Познаваше го от времето, когато беше превърнат във вампир – язвителен хлапак с желязна воля, познавал го бе и през годините, докато бе глава на вампирския клан във всяко отношение, освен в титлата.
Магнус не беше познавал младия Рейгнър. Рейгнър беше по-възрастен от него и докато се запознаят, свадливостта вече бе станала неразделна част от характера му. Рейгнър крещеше по децата да се махат от моравата му, още преди моравите да бяха изобретени. С Магнус винаги бе мил, готов да се включи във всеки негов план, стига само да може да се оплаква през цялото време.
И все пак, въпреки черногледото му отношение към живота като цяло и ловците на сенки в частност, именно Рейгнър бе отишъл в Идрис, за да обучава ловците на сенки. Дори след като Академията бе затворена, той бе останал в малката си къщичка край Града от стъкло и се бе опитал да обучава всички нефилими, които имаха желание да се учат. Винаги се беше надявал, дори когато отказваше да си го признае.

Рейгнър и Рафаел
. И двамата би трябвало да са безсмъртни. Магнус бе вярвал, че ще живеят вечно, също като него, докато вековете отминават, че винаги ще има нова среща и нов шанс. Ала ето че тях ги нямаше, а смъртните, които Магнус обичаше, продължаваха да живеят. Това бе урок, помисли си Магнус, да обичаш, докато можеш, да обичаш онова, което е крехко и красиво, и застрашено. Никой не живееше вечно.

Рейгнър и Магнус не бяха посетили отново Перу и никога нямаше да го направят. Естествено, на Магнус му беше забранено да стъпва там, така че при всички случаи не би могъл да отиде.
– Дойде в Академията заради Рейгнър – каза той на Катарина. – Заради неговите мечти, за да видиш дали не би могла да накараш ловците на сенки да се променят. Сега мястото ми се видя доста различно. Смяташ ли, че си успяла?
– Никога не съм си мислила, че бих могла да успея – отвърна Катарина. – Това винаги е било мечтата на Рейгнър. Направих го за него, не за ловците на сенки. Винаги съм смятала, че е глупаво да преподава. Не можеш да научиш хората на нищо, ако те не искат да се научат.
– Какво те накара да си промениш мнението?
– Не съм го променила – заяви Катарина. – Този път те искаха да се научат. Не бих могла да го направя сама.
– Кой ти помогна? – попита Магнус и Катарина се усмихна.
– Нашият бивш дневен вампир Саймън Люис. Мило момче. Би могъл да почива на лаврите си на герой от войната, ала той се обяви за един от утайките и продължи да се застъпва за тях, въпреки че нямаше какво да спечели от това. Опитах се да му помогна, но това бе всичко, което можех да направя, и мога само да се надявам, че ще се окаже достатъчно. Един по един учениците последваха примера му и започнаха да се отказват от строго нефилимските си виждания, като комплект бунтарски плочки за домино. Джордж Лъвлейс се премести в стаите за утайките. Беатрис Велес Мендоса и Джули Бовейл започнаха да сядат заедно с тях в трапезарията. Марисол Рохас Гарса и Сунил Садасиван започнаха да се опълчват на елитните при всяка възможност. Двата потока станаха една група, превърнаха се в отбор... дори Джонатан Картрайт. Не беше само Саймън. Това са деца, които знаят, че долноземците са се били рамо до рамо с ловците на сенки, когато Валънтайн нападна Аликанте. Това са деца, които видяха декан Пенхалоу да ме приветства в тяхната Академия. Те са децата на един променящ се свят. Но според мен имаха нужда от присъствието на Саймън, който да бъде техният катализатор.
– И ти да бъдеш тяхна учителка – допълни Магнус. – Мислиш ли, че си открила ново призвание в преподаването?
Той я погледна, слабичка и небесносиня в старата каменно зелена стая на техния приятел. Катарина направи физиономия.
– Как ли пък не. Единственото по-ужасно от храната тук са всички тези отвратителни мрънкащи тийнейджъри. Ще остана, докато Саймън се Извиси безопасно, след което се махам от тук и се връщам в болницата си, където ще се занимавам единствено с лесни проблеми, като гангрена. Рейгнър трябва да е бил луд.
Магнус вдигна до устните си ръката й, която все още държеше.
– Рейгнър би се гордял.
– О, престани. – Катарина го блъсна лекичко. – Станал си толкова сантиментален, откакто се влюби. А от сега нататък ще бъде още по-зле, защото имаш бебе. Спомням си какво е. Те са толкова малки и ти им възлагаш такива надежди.
Магнус я погледна сепнато. Катарина почти никога не споменаваше детето, което беше отгледала, сина на Тобаяс Херондейл. Отчасти, защото не беше безопасно – това не беше тайна, която нефилимите биха могли да узнаят когато и да било, нито грях, който биха могли да простят. Отчасти, подозираше Магнус, Катарина не го споменаваше и защото то болеше твърде много.
Тя забеляза погледа му.
– Разказах на Саймън за него – призна си. – За моето момче.
– Явно наистина му имаш доверие – бавно отвърна Магнус.
– Знаеш ли? Действително е така. Вземи ги. Искам да бъдат у теб. Аз приключих с тях.
Тя взе старата монета от бюрото и я сложи в шепата на Магнус, същата ръка, с която той държеше писмото на Рафаел до Рейгнър. Магнус ги погледна.
– Сигурна ли си?
– Да – заяви Катарина. – През първата си година в Академията много пъти четох писмото, за да си напомня какво правя тук и какво би искал Рейгнър. Почетох паметта на приятеля ми. Почти приключих със задачата ми. Нека останат у теб.
Магнус прибра писмото и талисмана за късмет, изпратени от един от мъртвите му приятели на друг, а после двамата с Катарина излязоха заедно от стаята на Рейгнър. Катарина каза, че ще отиде да вечеря, което според Магнус бе доста безразсъдно от нейна страна.
– Не можеш ли да направиш нещо безопасно и успокояващо, като например да скочиш с бънджи? – предложи й, но тя настоя и той я целуна по бузата. – Отбий се по-късно. Семейство Лайтууд ще бъдат тук, така че ще имам нужда от защита. Ще си направим парти.
Той се обърна и я остави – нямаше никакво желание да влезе в трапезарията и отново да види лигавата лазаня. Докато се качваше по стълбите, срещна Саймън, който се бе запътил надолу.
Магнус го погледна замислено, което май го постресна.
– Ела с мен, Саймън Люис – нареди Магнус. – Да си поговорим.

* * *

Саймън стоеше на върха на една от кулите в Академията за ловци на сенки с Магнус Бейн и се взираше в сгъстяващия се сумрак навън, обзет от смътно безпокойство.
– Бих могъл да се закълна, че тази кула беше наклонена.
– Хм – отвърна Магнус. – Възприятието е странно нещо.

Саймън просто не знаеше какво иска Магнус. Той го харесваше, наистина, ала двамата никога не се бяха усамотявали, за да си поприказват задушевно, а ето че сега Магнус го гледаше, сякаш искаше да каже:
Какъв ти е проблемът, Саймън Люис?
На него дори раздърпаната сива тениска, с която беше облечен, му стоеше някак стилно. Саймън бе почти сигурен, че Магнус е прекалено готин, за да го е грижа какъв му е проблемът.

Той погледна към магьосника, който бе застанал до един от големите прозорци без стъкла в кулата; вятърът развяваше косата му.
– Веднъж ти казах – започна Магнус, – че един ден от всички, които познаваме, може би ще останем само ние двамата.
– Не си спомням – отвърна Саймън.
– И защо да си спомняш? Ако изключим възможността някое торнадо да отнесе всички, които обичаме, това вече не е вярно. Сега ти си смъртен. А дори безсмъртните може да бъдат убити. Може би тази кула ще се срути и всички ще скърбят за нас.
Изгледът от кулата със звездите, изгрели над гората, беше красив. Саймън искаше да слезе.
Магнус бръкна в джоба си и извади старинна гравирана монета. В мрака Саймън не можеше да види какво пише на нея, но знаеше, че пише нещо.
– Някога е принадлежала на Рафаел. Спомняш ли си Рафаел? – попита Магнус. – Онзи, който те превърна във вампир.
– Откъслечно. Спомням си го да ми казва, че не съм от категорията на Изабел.
Магнус извърна глава, опитвайки – не особено успешно – да скрие усмивката си.
– Звучи съвсем в негов стил.
– Спомням си как... почувствах, че умира. – Гласът на Саймън заседна в гърлото му. Това бе най-лошото на откраднатите му спомени, че тежестта им си оставаше, макар тях да ги нямаше, че усещаше загуба, без да знае какво е изгубил. – Той означаваше нещо за мен, ала не знам дали ме харесваше. Не знам дали аз го харесвах.
– Той се чувстваше отговорен за теб – отвърна Магнус. – Днес ми хрумна, че навярно аз би трябвало да се чувствам отговорен за теб по същия начин. Аз бях този, който направи магията, върнала ти спомените; аз бях този, който те изпрати по пътя към Академията за ловци на сенки. Рафаел бе първият, въвел те в един различен свят, но аз също те въведох в друг свят.
– Сам направих своя избор – заяви Саймън. – Ти ми даде възможност да го сторя. Аз не съжалявам за това. Нима ти съжаляваш, че ми върна спомените?
Магнус се усмихна.
– Не, не съжалявам. Катарина ми разказа какво се случва в Академията. Изглежда, без проблем си вземал решения и без помощ от моя страна.
– Опитвах се – рече Саймън.
Беше поразен, когато Алек го похвали, и не можеше да се каже, че бе очаквал и Магнус да го направи. Ала думите на Магнус го сгряха, топлина се разля по цялото му тяло, въпреки вятъра, нахлуващ от кристалната мразовитост на небето. Магнус не говореше за откъси от полузабравеното му минало, а за онзи, който той беше сега, и онова, което бе направил с времето си оттогава.
Не беше нещо забележително, но поне се беше опитвал.
– Чух също така, че си преживял малко приключение в царството на феите – продължи Магнус. – И в Ню Йорк си имаме неприятности с продавачи на елфически плодове. Част от това, че елфите са се развилнели, се дължи на Студения мир. Онези, на които никой не вярва, в крайна сметка наистина стават ненадеждни. Ала още нещо не е наред. Царството на феите не е земя без правила, без управници. Кралицата, която се беше съюзила със Себастиан, изчезна и се носят цял куп мрачни слухове за причината. Никой от които не бих повторил пред Клейва, защото те само ще наложат още по-строги наказания на елфите. Ще станат по-сурови, а елфите ще станат по-необуздани и омразата между двете страни ще нараства с всеки изминал ден. Оставил си бури зад гърба си, Саймън. Ала ето че се задава друга, още по-страшна буря. Всички стари правила започват да се рушат. Готов ли си за нова буря?
Саймън мълчеше. Не знаеше какво да отговори на това.
– Виждал съм те с Клеъри и с Изабел – продължи Магнус. – Знам, че си на път да се Извисиш, да си имаш парабатай и нефилимска любима. Щастлив ли си с това? Сигурен ли си?
– Не знам дали съм сигурен – отвърна Саймън. – Не знам и дали съм готов. Не мога да кажа, че никога не съм имал никакви съмнения, че никога не ми е минавала мисълта да се върна назад и да си бъда едно хлапе, което свири в група в Бруклин. Понякога ми се струва, че е прекалено трудно да вярваш в себе си. Просто правиш нещата, които не си сигурен, че можеш да направиш. Действаш, макар да не си сигурен. Не вярвам, че мога да променя света, глупаво е дори да говоря за това, но ще опитам.
– Ние всички променяме света с всеки ден, който живеем в него – рече Магнус. – Ти просто трябва да решиш как искаш да го промениш. Аз те въведох в този свят за втори път и макар решенията ти да са си твои, аз също нося известна отговорност. Дори ако си твърдо решен, пред теб има и друг избор. Бих могъл да уредя отново да станеш вампир или пък върколак. И двете възможности са рисковани, но никоя не е толкова рискована, колкото Извисяването.
– Да. Искам да продължа да променям света като ловец на сенки – заяви Саймън. – Наистина. Искам да се опитам да променя Клейва отвътре. Искам точно с тази сила да помагам на хората. Смятам, че си заслужава риска.
Магнус кимна.
Наистина го беше мислил, каза си Саймън, когато му бе казал, че зависи единствено от него. Оставил го бе сам да избере, онзи ден в Бруклин, когато двамата с Изабел го бяха заговорили пред училището му. Не постави решението му под въпрос и сега, макар Саймън да се боеше, че изборът му да бъде ловец на сенки, а не долноземец, може би го беше засегнал. Саймън не искаше да бъде като ловците на сенки, които се държаха така, сякаш превъзхождат долноземците. Искаше да бъде един съвсем различен ловец на сенки.
Ала Магнус не изглеждаше засегнат. Застанал на върха на кулата, огрян от звездна светлина, играещ си с монетата, принадлежала на мъртвите, той изглеждаше замислен.
– Мислил ли си за нефилимското си име?
– Ъм... – смутено каза Саймън. – Мъничко. Чудех се, всъщност... какво е истинското ти име?
Магнус му хвърли кос поглед. Никой не хвърляше коси погледи така, както някой, който имаше котешки очи.
– Магнус Бейн – отвърна той. – Знам, че си забравил доста неща, но чак пък толкова.
Саймън прие лекото скастряне. Разбираше защо Магнус би възразил срещу намека, че името, което си бе избрал, което бе носил в продължение на дълги години и което бе покрил със слава, както добра, така и лоша, не е истинско.
– Съжалявам – рече той. – Просто наистина все се връщам към въпроса за името. Ако преживея Извисяването, ще ми трябва нефилимско име. Не знам как да избера правилното... Не знам как да избера такова, което да означава нещо, да означава повече от всяко друго.
Магнус се намръщи.
– Не съм сигурен доколко ме бива в раздаването на мъдри съвети. Може би трябва да си лепна изкуствена бяла брада, за да се убедя, че съм мъдрец. Избери си такова, което ти се струва правилно, и не се тревожи твърде много – каза той най-сетне. – То ще бъде твоето име. Ти ще живееш с него и ти ще му придадеш смисъл, не обратното.
– Ще се опитам –  рече Саймън. – Има ли някаква причина „Магнус Бейн" да бе името, което ти се стори правилно?
– „Магнус Бейн" ми се стори правилно по ред причини. – Отговорът на Магнус не беше никакъв отговор. Той като че ли долови разочарованието на Саймън и се смили над него, защото добави: – Ето една от тях.
Той запремята монетата между пръстите си. Металното кръгче се движеше все по-бързо и по-бързо, от пръстените на Магнус като че ли започнаха да извират сини струи магия, миниатюрна буря, разразила се върху дланта му и уловила монетата в мрежа от мълнии.
А после Магнус я метна от кулата, оставяйки я на нощния вятър. Саймън видя как падащата монета, все така обгърната от син огън, отлита далеч отвъд пределите на Академията.
– Има научен феномен, обясняващ нещо, което се случва на обект в движение. Мислиш си, че знаеш точно каква ще бъде траекторията му и къде ще се озове. А после изведнъж, без никаква видима причина... дъгата се променя. И той отива някъде, където ти никога не би предположил.
Магнус щракна с пръсти, монетата се понесе на зигзаг във въздуха и се върна при тях пред погледа на Саймън, който бе зяпнал така, сякаш за първи път вижда магия. Магнус пусна монетата в ръката му и се усмихна – ослепителна бунтарска усмивка, очите му станаха златни като новооткрито съкровище.
– Нарича се ефектът на Магнус – каза той.

* * *

– Бъзззз – каза Клеъри, надвесила червенокосата си глава над малката синя главичка на бебето. Тя обсипваше бузките му с леки целувки, бръмчейки като пчела, а бебето се смееше и се опитваше да улови къдриците й. – Бъззз, бъззз, бъззз. Нямам представа какво правя. Никога не съм била близка с никакви бебета. В продължение на шестнайсет години мислех, че съм само дете, мъниче. А след това, мъничето ми, дори не искаш да знаеш какво си мислех. Така че, мъничето ми, извинявай, ако не го правя както трябва. Ти харесваш ли ме, мъниче? Аз те харесвам.
– Дай ми бебето – настоя Мерис ревниво. – Вече цели четири минути е у теб, Клариса.

В апартамента на Магнус и Алек действително имаше парти и играта, която си бяха измислили, бе „Предай бебето". Всички искаха да го подържат. Саймън най-безсрамно бе опитал да си спечели благоразположението на бащата на Изабел, показвайки му как да използва дигиталния му часовник, за да засича времето. Сега Робърт го беше сграбчил в мъртва хватка и не откъсваше поглед от дисплея. Редът му щеше да дойде след шестнайсет минути и той бе стиснал Саймън за рамото и бе казал „
Благодаря ти, синко", ко
ето Саймън бе приел като благословия да излиза с дъщеря му. Изобщо не съжаляваше за загубата на часовника си.

Клеъри предаде бебето нататък и се облегна между Саймън и Джейс на дивана, при което той изскърца заплашително. Саймън може и да се бе намирал в по-голяма безопасност в бившата наклонена кула, ала нямаше нищо против да се намира в опасност, ако това означаваше, че ще е близо до Клеъри.
– Толкова е сладък – прошепна Клеъри на Джейс и Саймън. – Странно е обаче, че е на Алек и Магнус. Искам да кажа, можете ли да си представите?
– Не е чак толкова странно – отвърна Джейс. – Искам да кажа, че мога да си представя.
По високите му скули плъзна червенина и той се отдръпна в единия край на дивана, докато Саймън и Клеъри едновременно се обърнаха и го зяпнаха.
Клеъри и Саймън продължаваха да го гледат осъдително, което доставяше истинско удоволствие на Саймън. Да съдите другите, бе съществена част от това, с някого да бъдете най-добри приятели.
А после Клеъри се наведе и целуна Джейс.
– Да продължим този разговор след около десет години – предложи тя. – Може и повече! Ще ида да потанцувам с момичетата.
И тя отиде при Изабел, която вече танцуваше на тихата музика, насред кръг от почитатели, надошли, защото бяха чули, че се е върнала. Първа сред тях беше Марисол, която, почти бе сигурен Саймън, бе решила да стане Изабел, когато порасне.
Празненството по случай бебето Лайтууд беше в разгара си. Саймън се усмихна, загледан в Клеъри. Спомняше си няколко пъти, в които тя се притесняваше в компанията на други момичета, така че двамата се държаха един до друг. Приятно бе да види как Изабел й протяга ръце и тя ги улавя без колебание.
– Джейс – каза Саймън. Джейс, който също съзерцаваше Клеъри и се усмихваше, го погледна с подразнен вид. – Помниш ли, когато ми каза, че ти се иска да си спомнях?
– Защо ме питаш дали си спомням? – Джейс определено звучеше подразнено. – Не съм аз този, който има проблеми със спомените. Забрави ли?
– Просто се чудех какво имаше предвид.
Саймън зачака, давайки на Джейс възможност да се възползва от демонската му амнезия и да сподели някоя друга измислена тайна. Вместо това Джейс придоби адски сконфузен вид.
– Нищо – отвърна той. – Какво да съм имал предвид? Нищо.
– Да не би просто да искаше да си спомня миналото като цяло?  настоя Саймън. – За да си спомня всички приключения, които сме имали, и мъжката връзка помежду ни?
Сконфузеното изражение все така не слизаше от лицето на Джейс. Саймън си спомни думите на Алек, че Джейс бил наистина разстроен заради станалото с него.
– Я чакай, това ли е наистина? – попита Саймън невярващо. – Да не би да съм ти липсвал?
– Естествено, че не! – сопна се Джейс. – Никога не би могъл да ми липсваш. Аз, ъ, имах нещо точно определено наум.
– Е, добре, какво е това точно определено нещо, което искаше да си спомня? – попита Саймън и го изгледа подозрително. – Да не би да беше ухапването?
– Не!
– Да не би то да е било специален миг за теб? Миг, който искаше да си спомня, че сме споделили?
– Запомни този момент – заяви Джейс. – Още при следващата удала ми се възможност, ще те оставя да умреш на дъното на една ужасна лодка. И искам да знаеш защо.
Саймън се усмихна.
– Не, няма да го направиш. Никога няма да ме оставиш да умра на дъното на една ужасна лодка – измърмори той, докато Алек се приближаваше до килнатия диван, а Джейс изглеждаше дълбоко възмутен от това, което чуваше.
– Саймън, обикновено е истинско удоволствие да си по-бъбря с теб – каза Алек, – но може ли да си поприказвам с Джейс насаме?
– А, да – каза Саймън. – Джейс, бях забравил за какво исках да говоря с теб. Сега обаче си спомних. С Алек обсъдихме проблема му с мен. Нали се сещаш, онзи, за който ти ми спомена. Ужасната тайна.
Джейс го изгледа с празно изражение.
– А.
– Мислиш се за адски забавен, нали?
– Макар да си давам сметка, че и двамата сте ми малко сърдити и това едва ли е най-подходящият момент да се обсипвам с похвали – бавно започна Джейс, – честността ме задължава да си призная: Да. Да, смятам, че съм адски забавен. „Ето го Джейс Херондейл – казват си хората, когато ме видят. – Ум като бръснач и тяло трепач. Товар, който Саймън никога няма да може да разбере."
– Алек ще те убие – информира го Саймън и го потупа по рамото. – И според мен така е справедливо. Не е кой знае каква утеха, но ще ми липсваш, мой човек.
Той стана от дивана и Алек се устреми към Джейс.
Саймън имаше пълно доверие на Алек да се разправи с Джейс и за двама им. Беше изгубил достатъчно време с тъпата му шега.
Джордж танцуваше с Джули и Беатрис, правейки се на клоун в опит да ги разсмее. Беатрис вече се смееше, а на Саймън му се стори, че и Джули много скоро ще се присъедини към нея.
– Хайде де, да танцуваш с мен, не е чак толкова ужасно – каза й Джордж. – Може и да не съм Магнус Бейн... – Той спря и хвърли поглед към Магнус, който си беше облякъл прозрачна черна риза, под която проблясваха сини пайети. – Определено не бих могъл да се издокарам така – добави той. – Обаче редовно тренирам! И имам шотландски акцент.
– Абсолютно – подхвърли Саймън и като плесна длан в неговата, се усмихна на момичетата, докато ги подминаваше на път към центъра на танцуващите.
На път към Изабел.
Приближи се зад нея и обви ръка около кръста й. Тя се притисна в него. Носеше същата рокля, с която бе облечена, когато се бе запознал с нея за втори път, и която му напомняше за звездната нощ над Академията за ловци на сенки.
– Хей – прошепна той. – Искам да ти кажа нещо.
– Какво? – прошепна Изабел в отговор.
Саймън я завъртя към себе си и тя му позволи. Смяташе, че трябва да проведат този разговор очи в очи.
Зад нея видя Джейс и Алек. Прегръщаха се и се смееха, а Джейс потупваше Алек по гърба като за поздрав. Дотук беше със страшната разплата.
– Исках да ти го кажа, преди да опитам да се Извися – рече той.
Усмивката на Изабел се стопи.
– Ако смятам да ми дръпнеш реч „В случай че умра", не искам да слушам – заяви тя свирепо. – Няма да ми го причиниш. Дори няма да си мислиш за умиране. Нищо няма да ти се случи.
– Не – отвърна Саймън. – Изобщо не ме разбра. Искам да ти го кажа сега, защото, ако се Извися, ще си върна спомените.
От ядосано изражението на Изабел стана объркано, което си беше подобрение.
– Е, какво е то?
– Няма значение дали ще си върна спомените, или не – рече Саймън. – Няма значение дали утре няма отново да получа демонска амнезия. Аз те познавам, зная, че ти отново ще ме откриеш, отново ще дойдеш да ме спасиш, независимо какво ще се случи. Ще дойдеш за мен и аз отново ще те открия. Обичам те. Обичам те без спомените си. Обичам те в този миг.
Възцари се тишина, нарушавана от нищо незначещи неща като музиката и гласовете на хората наоколо. Саймън не бе в състояние да разчете изражението на Изабел.
Най-сетне тя каза спокойно:
– Знам.
Саймън я зяпна.
– Това да не беше... Да не беше от „Междузвездни войни"? Защото, ако беше, ще трябва отново да ти се обясня в любов.
– Ами давай – подкани го Изабел. – Сериозно. Повтори го. Отдавна чакам.
– Обичам те – каза Саймън.
Изабел се разсмя. Логично бе да предположи, че да каже тези думи на някое момиче, а то да му се изсмее в лицето, би трябвало да го изпълни с ужас. Ала Изабел винаги го учудваше. Не можеше да престане да я гледа.
– Наистина ли? – попита тя с блеснали очи. – Наистина ли?
– Наистина – отвърна Саймън.
Привлече я към себе си и двамата затанцуваха на последния етаж в Академията, заобиколени от нейното семейство. И понеже тя отдавна го чакаше, той й го повтори, отново и отново.

* * *

Магнус непрекъснато губеше бебето. Което не вещаеше нищо хубаво за бъдещето. Магнус бе сигурен, че би трябвало винаги да знаеш къде е бебето ти.
Най-сетне го намери при Мерис, която най-сетне бе успяла да се добере до него и бе избягала, за да се порадва на съкровището си в кухнята.
– О, здравей – каза тя с леко виновно изражение.
– Здравей и на теб – отвърна Магнус и обви ръка около мъничката синя глава, усещайки твърдите къдрици под пръстите си. – Както и на теб.
Бебето проплака неспокойно. Магнус мислеше, че започва да различава отделните видове плач, и сега побърза да измагьоса един пълен биберон. Протегна ръце и Мерис видимо трябваше да събере сили, за да му върне бебето.
– Много си добър с него – отбеляза тя, докато Магнус го наместваше в сгъвката на ръката си и пъхаше биберона в малката му уста.
– Алек е по-добър – отвърна той.
Мерис се усмихна и придоби гордо изражение.
– Много е зрял за годините си – топло каза тя, а после се поколеба. – Аз... не бях, когато бях на неговата възраст, когато бях млада майка. Не... се държах по начин, който бих искала което и да е от децата ми да види. Не че това е извинение.
Магнус сведе поглед към лицето на Мерис. Спомни си как някога, много отдавна, двамата се бяха изправили един срещу друг от две противникови страни, когато тя бе сред последователите на Валънтайн и той вярваше, че завинаги ще мрази и нея, и всички, свързани с нея.
Спомни си също така как бе избрал да прости на една друга жена, която някога бе на страната на Валънтайн и която бе дошла при него с дете на ръце и желанието да оправи всичко. Тази жена беше Джослин, а бебето бе Клеъри, първото и единствено дете, пораснало пред очите на Магнус.
Никога не бе предполагал, че някога ще си има свое собствено дете, което да гледа как расте.
Мерис срещна очите му, изпънала гръб. Може би грешеше за това, как се бе чувствала тя през всичкото това време; може би не бе решила да пренебрегне миналото и не бе сметнала, с типичната нефилимска гордост, че и той трябва да стори същото. Може би винаги бе искала да се извини, но беше прекалено горда за това.
– О, Мерис – каза Магнус. – Забрави го. Говоря сериозно, не го споменавай повече. Благодарение на един от онези обрати, които никога не съм очаквал, ние вече сме едно семейство. Всички прекрасни изненади, които животът ни поднася, са това, заради което си струва да живеем.
– Все още се изненадваш?
– Всеки ден – каза Магнус. – Особено откакто срещнах сина ти.
И той излезе от кухнята със сина си на ръце и Мерис зад себе си, за да се върне на партито.
Обичният му Алек, въплъщение на зрелостта, като че ли налагаше своя парабатай по главата. Последния път когато Магнус ги беше видял, двамата се прегръщаха и той предположи, че Джейс трябва да бе направил някоя от многобройните си злощастни шеги.
– Какво ти има? – попита Алек през смях и продължи да сипе удари отгоре му, докато Джейс се мяташе на дивана, запращайки възглавниците във всички посоки, въплъщение на нефилимско изящество. – Сериозно, Джейс, какво ти има?
На Магнус този въпрос се стори напълно основателен.
Той се огледа наоколо. Саймън танцуваше с Изабел, ужасно зле. Изабел като че ли нямаше нищо против. Клеъри подскачаше нагоре-надолу с Марисол, която не беше много по-ниска от нея. До прозореца Катарина като че ли обираше Джон Картрайт на карти.
А Робърт Лайтууд стоеше до него. Определено трябваше да се отучи от навика да се прокрадва до хората по този начин. Някой можеше да получи инфаркт.
– Здравей, малкият – каза Робърт. – Къде изчезна?
Той хвърли подозрителен поглед на Мерис, която извъртя очи.
– С Магнус си поговорихме – отвърна тя и докосна ръката на Магнус.
Държанието й му се струваше напълно логично – да спечели зет си на своя страна и по този начин да получи неограничен достъп до бебето. Магнус и преди беше виждал подобни семейни отношения, ала никога, нито за миг не бе предполагал, че един ден ще стане част от тях.
– Така ли? – попита Робърт нетърпеливо. – Избрахте ли име?
Поредната песен свърши в същия миг, в който Робърт зададе въпроса си, и гласът му отекна в настъпилата тишина.
Алек се отдръпна от Джейс и прескочи облегалката на дивана, за да застане до Магнус. Диванът рухна плавно, с Джейс все още пленен между възглавниците.
Магнус погледна към Алек, който отвърна на погледа му с грейнало, обнадеждено лице. Това бе нещо, което изобщо не се бе променило у Алек през цялото време, откакто се познаваха: у него нямаше никаква преструвка, нищо, с което да прикрие истинските си чувства. Магнус не искаше винаги да си остане такъв.
– Всъщност да, обсъдихме го – рече Магнус. – И решихме, че идеята ви беше добра.
– Искаш да кажеш... – започна Мерис.
Магнус наклони глава – най-близкото подобие на дълбок поклон, на което беше способен, докато държеше бебето.
– За мен е огромно удоволствие да ви представя Макс Лайтууд.
Магнус почувства ръката на Алек, топла като благодарност и сигурна като любовта, да ляга на кръста му. Погледна към бебето, ала то изглеждаше далеч по-заинтригувано от биберона, отколкото от името си.
Тъй като беше магьосник, един ден то може би щеше да поиска само да избере името, което да носи през вековете. Ала докато този момент настъпеше, докато то пораснеше достатъчно, за да избере кой иска да бъде, Магнус смяташе, че са му намерили наистина хубаво име, символ на любов и приемане, на тъга и надежда.

Макс Лайтууд.

Една от прекрасните изненади на живота.
Разнесе се жужене на гласове, стаята се изпълни с шепот на радост и одобрение. А после Мерис и Робърт започнаха да се карат за средното име.
– Майкъл – упорито настояваше Робърт.
Катарина се приближи, прибирайки пачка пари в сутиена си, поради което надали можеше да се каже, че изглежда като най-подходящия учител в историята.
– Как ви се струва Рейгнър? – предложи тя.
– Клеъри – провикна се Джейс откъм падналия диван. – Помогни ми. Взе да ми притъмнява пред очите.
Магнус се отдалечи от обсъждането, защото биберонът на Макс беше почти празен и той бе на път да се разплаче.
– Не му измагьосвай биберон, приготви го сам – каза Алек. – Ако свикне да го храниш по-бързо, ще трябва да го правиш непрекъснато.
– Това е изнудване! Недей да плачеш – увещаваше Магнус сина си, докато се връщаше в кухнята, за да му приготви биберон със собствените си ръце.
Не беше толкова трудно – няколко пъти беше гледал Алек да го прави и сега установи, че без проблем може да повтори същото.
– Недей да плачеш – продължаваше да увещава Макс, докато млякото се подгряваше. – Недей да плачеш и недей да плюеш върху ризата ми. Ако го направиш, ще ти простя, но много ще се разстроя. А искам с теб да се погаждаме.
Макс продължи да плаче. Магнус размаха пръстите на свободната си ръка над личицето му; щеше му се да имаше магия, която да кара бебета да млъкнат и която да не е неправилно да използва.
За негова изненада, Макс престана да плаче, така както го беше направил във фоайето предишния ден, когато Алек го беше взел в прегръдките си. Очичките му се взираха с интерес в искрите, които пръстените на Магнус хвърляха върху лицето му.
– Видя ли? – каза Магнус и му връчи пълната бутилка. – Знаех си, че с теб ще се спогодим.
След това отиде до кухненския праг, с Макс в прегръдките си, за да погледа партито. Преди три години никога не би повярвал, че това е възможно. В тази едничка стая имаше толкова хора, с които се чувстваше дълбоко свързан. Толкова много неща се бяха променили, толкова много можеха да се променят тепърва. Плашещо бе да си помисли за всичко, което би могъл да изгуби, и едновременно с това бе вълнуващо да си помисли за всичко, което беше спечелил.
Погледна към Алек, застанал между родителите си, Стойката му беше сигурна и спокойна, устните му – извити в усмивка на нещо, което един от тях беше казал.
– Един ден може би ще бъдем само аз и ти, мъничка моя боровинке – подхвърли Магнус. – Ала дотогава ще мине страшно дълго време. Ние ще се грижим за него, аз и ти. Нали?
Макс Лайтууд издаде щастлив бълбукащ звук, който Магнус прие за съгласие.
Тази топла, светла стая не беше лошо начало, откъдето детето му да поеме по пътя, отвеждащ към познанието, че в живота има много повече, отколкото мнозина научават някога, че има безкрайна любов, която да бъде открита, и време, в което тя да бъде намерена. Магнус трябваше да вярва, че за него, за сина му, за любимия му, за всички тези искрящи, чезнещи смъртни и дълговечни, борещи се безсмъртни, които познаваше, времето ще бъде достатъчно.
Той остави бутилката настрани и докосна устни до пухкавите къдрици, които покриваха главичката на сина му. Чу как Макс издаде нисък мрънкащ звук в ухото му.
– Не се тревожи – промълви той в отговор. – Заедно ще се справим.





НА ДВА ПЪТИ СЛИЗАХА АНГЕЛИ

от Касандра Клеър и Робин Уосърман


– Смятам, че трябва да направим погребение. – Гласът на Джордж Лъвлейс потрепери на последната дума. – Истинско погребение.
Саймън Люис прекъсна онова, което правеше, и вдигна очи към своя съквартирант. Джордж бе от момчетата, които някога Саймън намразваше от пръв поглед, приемайки за безспорен факт, че всеки с подобен бронзов загар, плочки на корема и влудяващо секси (поне според всички момичета и немалко от момчетата, които Саймън беше попитал) шотландски акцент несъмнено има мозък с размерите на плъше лайно и горе-долу толкова привлекателен характер. Джордж обаче ежедневно преобръщаше предположенията на Саймън нагоре с краката. Както и в този момент, докато избърсваше нещо, което подозрително приличаше на сълза, от окото си.
– Ти да не би... да плачеш? – попита Саймън слисано.
– Естествено, че не. – Джордж отново избърса яростно очите си. – Е, за мое оправдание – добави той, звучейки съвсем малко смутено, – смъртта е нещо ужасно.
– Говорим си за умрял плъх – изтъкна Саймън. – Умрял плъх в обувката ти, ако мога да добавя.
Саймън и Джордж бяха установили, че ключът към добрите съквартирантски отношения бе ясно очертаното разделение на труда. Ето защо Джордж отговаряше за изхвърлянето на всички мъртви твари (плъхове, гущери, хлебарки, а понякога и смесица от трите с причудлива форма, чийто предшественик някога най-вероятно бе засегнал някой магьосник), които намираха в гардероба или под леглата. Саймън се занимаваше с онези, които бяха пропълзели в дрехите им или (той потрепери, спомняйки си мига, в който двамата бяха осъзнали, че се налага да си разпределят тези задължения) под възглавниците.
– Освен това – добави сега, – държа да отбележа, че само един от нас някога е бил плъх... и не той плаче в момента.
– Това може би е последният плъх, който ще намерим някога! – подсмръкна Джордж. – Само си помисли, Сай. Това може да се окаже последният споделен мъртъв плъх в живота ни.
Саймън въздъхна. С наближаването на деня на Извисяването, деня, в който те официално щяха да престанат да бъдат ученици и щяха да станат ловци на сенки, Джордж печално отбелязваше всеки последен път, когато щяха да правят нещо заедно. Сега, докато луната се издигаше в последната им нощ в Академията, той очевидно окончателно си беше изгубил ума. На Саймън мъничко носталгия му се струваше нещо нормално: тази сутрин, по време на последната им физзарядка, Дилейни Скарсбъри за последен път го беше нарекъл „кекава, четириока, кривокрака бъдеща-демонска-закуска" и Саймън едва не му беше отговорил с „благодаря". Не можеше и да отрече, че от тазвечерната последна купичка яйчен крем „с аромат на месо" нещо ги беше стиснало в гърлото.
Ала да се разцивриш заради един плъх с вкочанясващи се крайници и гъбички? Това беше прекалено.
С помощта на откъснатата корица на стария си учебник по демонология Саймън успя да извади плъха, без да го докосва, пусна го в една от найлоновите торбички, които беше накарал Изабел да му донесе именно с тази цел, завърза я здраво, след което, тананикайки си под носа военния погребален марш, я изхвърли в боклука.
– Почивай в мир, Джон Картрайт Трийсет и четвърти – заяви Джордж печално.
Двамата кръщаваха всичките си плъхове Джон Картрайт... нещо, което направо влудяваше истинския Джон Картрайт. Саймън се усмихна при тази мисъл, представяйки си техния дразнещо самонадеян съученик, с почервеняло от гняв чело и туптяща вена на отвратително мускулестия врат. Може би Джордж беше прав.
Може би един ден дори плъховете щяха да им липсват.

* * *

Саймън никога не си беше губил времето, опитвайки да си представи деня на дипломирането си, още по-малко пък – нощта преди него. Досущ като абитуриентските балове, това му се струваше ритуал, насочен към един съвсем различен тип тийнейджъри – популярните спортисти с кожени якета и мажоретките, които познаваше най-вече от калпави филми. Никакви партита с бира за него, никакви сълзливи сбогувания или неразумни свалки за една нощ, подкладени от носталгия и евтина бира. Преди две години, ако изобщо си беше дал труда да помисли за това, Саймън би предположил, че ще прекара тази нощ също като повечето си нощи в Бруклин – заедно с Ерик и момчетата в „Джава Джоунс", наливайки се с кафе и прехвърляйки идеи за имена на групата. („Мъртъв плъх в маратонката" – помисли си той по навик. – Или пък „Плъше погребение".")
Естествено, това се отнасяше за времето, когато бе смятал, че след гимназията го очаква колеж, след който го очаква славата на рок звезда... или поне що-годе готина работа в някоя що-годе готина звукозаписна компания. Времето, преди да знае, че съществуват неща като демони, както и раса от воини със свръхсили и ангелска кръв, заклели се да се борят с тях... И определено преди самият той да се кандидатира да стане един от тези воини.

Така че вместо в „Джава Джоунс" той се намираше в общата стая в Академията за ловци на сенки, примигваше под светлината на свещите, кихаше от прахта, трупала се в продължение на два века, и избягваше застрашителните погледи на доблестните ловци на сенки от миналото, чиито портрети висяха по стените и чиито изражения сякаш казваха:
Как изобщо ти мина през ума, не ти би могъл да бъдеш един от нас?
Вместо Ерик, Мат и Кърк, които познаваше от детската градина, той бе заедно с приятели, с които се бе запознал едва преди две години, единият от които хранеше изключително топли чувства към плъховете и друг, който делеше името си със същите тези плъхове. Вместо да говорят за бъдещето си в света на рокендрола, те се подготвяха за живот, в който щяха да се борят със зло, дошло от други измерения. Стига, естествено, да преживееха дипломирането.

Което не беше гарантирано.
– Какво ли ще представлява? – попита Марисол Гарса, сгушена под мускулестата ръка на Джон и изглеждаща така, сякаш бе почти щастлива да се намира там. – Церемонията, имам предвид. Какво ще трябва да направим?
Джон, също като Джули Бовейл и Беатрис Мендоса, произхождаше от стар нефилимски род. За тях утре бе най-обикновен ден, официалното им сбогуване с ученическия живот. Време бе да приключат с подготовката и да започнат с битките.
Ала за Джордж, Марисол, Саймън, Сунил Садасиван и още шепа други мундани утре бе денят, в който трябваше да се Извисят.
Никой не бе сигурен какво точно означава това Извисяване. Още по-малко пък какво включва. Бяха им казали съвсем малко – че ще пият от Бокала на смъртните. Че досущ като родоначалника на воинската раса, Джонатан Ловеца на сенки, ще отпият от кръвта на ангела. Че ако имат късмет, само за миг ще се преобразят в истински, пълнокръвни ловци на сенки. Че завинаги ще се простят с мунданското си минало и ще се зарекат да водят безстрашен живот в служба на човечеството.
Или пък, ако нямат късмет, ще срещнат мигновена и доколкото знаеха, ужасна смърт.
Едва ли можеше да се нарече предпоставка за празнична вечер.
– Просто се чудя какво има в Бокала – каза Саймън. – Не мислите, че наистина е кръв, нали?
– Че това не беше ли по твоята част, Люис? – подхвърли Джон ехидно.
Джордж въздъхна печално.
– Последният път, в който Джон си прави тъпа вампирска шега.
– Не бих се обзаложил – измърмори Саймън.
Марисол прасна Джон по рамото.
– Млъквай, идиот такъв – скастри го, но го направи прекалено любящо за вкуса на Саймън.
– Обзалагам се, че е вода – рече Беатрис, вечната миротворка. – Вода, която се предполага да се преструвате, че е кръв или че Вокалът я превръща в кръв, или нещо такова.
– Няма значение какво има в Бокала – заяви Джули дразнещо-многознайнически, както винаги, макар че очевидно знаеше толкова малко, колкото и останалите. – Вокалът е магически. Вероятно бихте могли да пиете кетчуп от него и пак ще се получи.
– В такъв случай се надявам да е кафе. – На свой ред Саймън също въздъхна печално. Академията беше безкофеинова зона. – Ще бъда далеч по-добър ловец на сенки, ако се Извися подобаващо кофеинизиран.
– Сунил бил чул, че е вода от езерото Лин – каза Беатрис скептично. Саймън се надяваше, че скептицизмът й е оправдан – последната му среща с водата от езерото Лин бе, меко казано, смущаваща. А като се имаше предвид, че неизвестен процент мундани умираха по време на Извисяването, Вокалът очевидно не се нуждаеше от допълнителна помощ на потенциално смъртоносния фронт.
– Къде всъщност е Сунил? – попита Саймън.
Не че се бяха уговорили да се срещнат тази вечер, ала Академията не предлагаше кой знае какви възможности за забавления... освен ако на човек не му беше приятно да си прекарва времето, заключен погрешка в мазето или пък дебнещ гигантския магически плужек, за който се говореше, че пълзи по коридорите в часовете преди зазоряване. През последните няколко месеца Саймън и приятелите му прекарваха повечето вечери тук, обсъждайки бъдещето си, и той бе очаквал, че и днес ще бъде така.
Марисол, която най-добре познаваше Сунил, сви рамене.
– Може би „обмисля опциите си". – Тя описа кавички с пръсти. Именно така декан Пенхалоу бе посъветвала учениците от мунданския поток да прекарат последната си вечер, уверявайки ги, че няма нищо срамно в това, да се откажат в последния момент.
– Унижение. Доживотен срам заради мунданската ви пъзливост и вина, задето изхабихте ценното ни време – озъбил им се бе Скарсбъри, а после, след като деканът му хвърли неодобрителен поглед, бе добавил: – Но да, естествено, никакъв срам.
– Е, и защо да не ги „обмисля"? – попита Джули. – Не би ли трябвало всички да го направите? Не е, като да отидете в докторско училище и да дадете Хипокритичната клетва или нещо такова. Не може по-късно да се откажете.
– Първо на първо, казва се Хипократовата клетва – поправи я Марисол.
– И освен това е медицински университет – намеси се Джон; изглеждаше адски горд от себе си. Марисол го обучаваше в тънкостите на мунданския живот. Против волята му, или поне така твърдеше той.
– И второ на второ – продължи Марисол, – защо смяташ, че който и да е от нас би поискал да се откаже? Да не би ти да възнамеряваш да се откажеш да бъдеш ловец на сенки?
Джули изглеждаше засегната от самата идея за това.
– Аз съм ловец на сенки. Спокойно би могла да ме попиташ дали не възнамерявам да си променя мнението за това, дали искам да съм жива.
– Тогава защо смяташ, че за нас е различно? – свирепо каза Марисол. Тя бе с две години по-малка от всички тях и по-ниска с двайсетина сантиметра, но Саймън понякога си мислеше, че е най-храбрата измежду тях. Определено онази, на която той би заложил в битка. (Марисол се биеше много добре... а когато се налагаше, се биеше мръсно.)
– Не искаше да ви засегне – намеси се Беатрис меко.
– Наистина – побърза да добави Джули.
Саймън знаеше, че действително е така. Джули просто не бе в състояние да не звучи като мразещ мунданите сноб, така както Джон не бе в състояние да не звучи като... ами като задник. Те си бяха такива и Саймън си даде сметка, че колкото и да бе странно, той не би искал да е другояче. За добро или зло, това бяха неговите приятели. През изминалите две години те се бяха изправили срещу толкова много неща: демони, елфи, Дилейни Скарсбъри, „храната" в трапезарията. Бяха почти като семейство, помисли си той. Не е задължително да ги харесваш през цялото време, но знаеш, че ако ножът опре до кокала, ще ги браниш до смърт.
Макар че силно се надяваше да не се стигне дотам.
– Хайде де, нима не се притеснявате поне малко? – попита Джон. – Кой си спомня последния път, когато някой се е Извисил? Като се замислиш, звучи направо абсурдно: едно отпиване от някаква си чаша и хоп, Люис е ловец на сенки?
– На мен изобщо не ми звучи абсурдно – тихо каза Джули и те всички замълчаха.
Майката на Джули бе станала жертва на Тъмната война. Едно отпиване от Пъкления бокал на Себастиан и тя бе станала една от неговите Помрачени. Обвивка на човек, нищо повече от празно вместилище за злите заповеди на Себастиан.
Те всички знаеха какво може да направи една-единствена глътка.
Джордж се прокашля. Той не можеше да издържи мрачно настроение в продължение на повече от трийсет секунди – това бе едно от нещата, които най-много щяха да липсват на Саймън от съжителството им.
– Е, аз поне съм напълно готов да си получа онова, което ми се полага по рождение – заяви той жизнерадостно. – Мислите ли, че ще стана непоносимо арогантен още от първата глътка или ще ми трябва известно време, за да настигна Джон?
– Не е арогантност, ако е вярно – ухили се Джон и просто така, вечерта се оправи.
Саймън се опита да слуша бъбренето на приятелите си и положи големи усилия да не мисли за въпроса на Джон дали е нервен... и дали не би трябвало да прекара тази нощ, отдаден на сериозен размисъл над „опциите" си.
Какви опции? Нима след две години в Академията, след толкова много тренировки и обучение, след като отново и отново се бе клел, че иска да бъде ловец на сенки, би могъл просто да си тръгне? Нима би могъл да разочарова Клеъри и Изабел по този начин... и ако го направеше, как биха могли да го обичат те оттук нататък?
Опита се да не мисли как би им било още по-трудно да го обичат (или поне на него щеше да му е по-трудно да го оцени), ако нещо се объркаше по време на церемонията и той умреше.
Опита се да не мисли за всички други хора, които обичаше, онези, които според законите на ловците на сенки трябваше да се зарече никога вече да не види. Майка му. Сестра му.
Марисол и Сунил си нямаха никого, който да ги чака вкъщи, нещо, което винаги му се бе струвало непоносимо тъжно. Ала може би така беше по-лесно – да си тръгнеш, без да оставиш нищо зад себе си. И разбира се, Джордж, който бе истински щастливец–  осиновителите му бяха ловци на сенки, макар никога да не бяха вдигали меч. Той щеше да може да се прибира у дома за неделна вечеря със семейството си; дори нямаше да му се наложи да си избира ново име.
Напоследък Джордж бе започнал да подхвърля на шега, че и на Саймън нямало да му е толкова трудно да си избере ново име. „Лайтууд звучи доста добре, не мислиш ли?", обичаше да казва. Саймън ставаше все по-добър в това, да се преструва на глух.
Ала тайничко, докато по бузите му плъзваше червенина, си мислеше: „Лайтууд... може би". Някой ден. Ако си позволеше да се надява.
Междувременно обаче трябваше да си измисли ново име за новото си нефилимско „аз"... което бе горе-долу толкова неразбираемо, колкото и всичко останало в този процес.
– Ъ, може ли да вляза? – На прага стоеше слабичко тринайсетина годишно момиче с очила. Саймън мислеше, че се казва Мила, но не беше сигурен – долният курс в Академията бе толкова голям и толкова склонен да го зяпа ококорено отдалеч, че Саймън така и не бе опознал повечето от тях. Това момиче имаше пламенния, но объркан вид на мундан, който дори след всички тези месеци не може да повярва, че наистина е тук.
– Мястото е отворено за всички – отвърна Джули с надменна (или по-точно – по-надменна-от-обикновено) нотка в гласа.
Страшно обичаше да важничи пред новите хлапета.
Момичето се приближи притеснено към тях. Саймън се зачуди как някой като нея изобщо се беше озовал в Академията... но после се спря. Много добре знаеше, че не бива да съди по външния вид. Особено като се имаше предвид как бе изглеждал самият той, когато бе дошъл в Академията преди две години, толкова кльощав, че му ставаха единствено момичешките униформи. „Мислиш като ловец на сенки", скастри се той.
Интересно как това почти никога не беше нещо хубаво.
– Той ми каза да ти предам това – прошепна момичето и подаде сгънат лист на Марисол, след което бързичко се отдалечи. Марисол, забелязал бе Саймън, бе нещо като герой за по-малките мундани.
– Кой е той? – попита Марисол, ала момичето вече го нямаше. Марисол сви рамене и отвори бележката. Лицето й посърна, докато четеше.
– Какво има? – попита Саймън притеснено.
Марисол поклати глава.
Джон улови ръката й. Саймън очакваше Марисол да го плесне, ала тя я стисна силно.
– От Сунил е – каза с напрегнат, сърдит глас и подаде бележката на Саймън. – Предполагам, че е „обмислил опциите си".

Не мога да го направя – казваше се в бележката. – Знам, че това вероятно ме прави страхливец, но не мога да пия от онзи Бокал. Не искам да умра. Съжалявам. Ще се сбогуваш ли с останалите от мое име? И късмет.

Бележката мина от ръка на ръка, сякаш те всички трябваше да видят думите черно на бяло, за да повярват, че са верни. Сунил беше избягал.
– Не мога да го виня – каза Беатрис най-сетне. – Всеки трябва сам да направи своя избор.
– Аз пък го виня – смръщи се Марисол. – Заради него всички изглеждаме зле.
Саймън не мислеше, че това е причината да е ядосана, не и наистина. Той също беше ядосан – не защото смяташе, че Сунил е страхливец или че ги е предал. Беше ядосан, защото беше положил толкова много усилия, опитвайки се да не мисли какво би могло да се случи, и че това бе последният му шанс да си тръгне, а сега Сунил бе направил това невъзможно.
Саймън се надигна.
– Мисля, че се нуждая от чист въздух.
– Искаш ли компания, мой човек? – попита Джордж.
Саймън поклати глава, знаейки, че приятелят му няма да се обиди. Още нещо, което ги правеше толкова добри съквартиранти – и двамата знаеха кога да оставят другия сам.
– Ще се видим утре сутрин – каза той.
Джули и Беатрис му се усмихнаха и му помахаха за лека нощ и дори Джон му отдаде шеговито чест. Марисол обаче отказа дори да го погледне и Саймън се зачуди дали не мисли, че той е следващият, който ще избяга.
Искаше му се да я увери, че това е невъзможно. Искаше му се да се закълне, че на сутринта ще бъде заедно с тях в Залата на Съвета, готов да поднесе Бокала на смъртните към устните си, без помен от съмнение. Ала клетвата бе нещо сериозно за ловците на сенки. Никога не обещаваш нещо, освен ако не си абсолютно сигурен.
Така че Саймън им пожела лека нощ за последен път и се раздели с приятелите си.

* * *

Саймън се чудеше дали когато и да било в историята думите „нуждая се от чист въздух" действително бяха означавали това. Несъмнено те бяха просто зашифрован начин да се каже: „Трябва да бъда някъде другаде". Както бе и в случая със Саймън. Проблемът бе, че никое място не му се струваше правилното... така че, по липсата на по-добра идея, той реши, че ще трябва да се примири със стаята си. Ако не друго, там щеше да бъде сам.
Или поне такъв беше планът.
Ала когато пристъпи в стаята, откри, че на леглото му седи едно момиче. Дребничко червенокосо момиче, чието лице грейна при вида му.
От всички странни неща, които му се бяха случили през последните години, най-странното трябва да бе, че това (красиви момичета, чакащи го нетърпеливо в спалнята му) вече не му се струваше особено странно.
– Клеъри – каза той, сграбчвайки я в задушаваща прегръдка. Не беше нужно да казва нищо повече, защото това бе хубавото на най-добрите приятели – тя знаеше точно кога той има най-голяма нужда да я види и колко благодарен и облекчен бе, без да е нужно да го изрича на глас.
Клеъри му се усмихна широко и прибра стилито в джоба си. Порталът, който бе отворила, все още блещукаше върху порутената каменна стена, най-яркото нещо в стаята.
– Изненадах ли те?
– Искаше да ме видиш за последен път, преди да се превърна в мускулест ловец на демони? – пошегува се Саймън.
– Саймън, нали знаеш, че Извисяването не е, като да те ухапе радиоактивен паяк или нещо такова?
– Искаш да ми кажеш, че няма да съм в състояние да се озовавам на върха на високи сгради с един-единствен скок? И че няма да си имам свой собствен батмобил? Искам си парите обратно.
– Сериозно, Саймън...
– Сериозно, Клеъри. Знам какво означава Извисяването.
Думите увиснаха тежко между тях и както винаги, Клеъри чу онова, което той не изрече на глас: че това бе нещо прекалено голямо, за да го обсъждат сериозно. Че за момента шегите бяха най-доброто, на което беше способен.
– Освен това, Люис, според мен и така си достатъчно мускулест. –  Тя мушна пръст в бицепсите му, които, не можеше да не забележи Саймън, изпъкваха, под тениската му. – Още малко и ще трябва да си купуваш нови дрехи.
– Никога! – заяви той възмутено и приглади тениската си, в чийто мек памучен плат зееха цял куп дупки и на която пишеше „Ще отида на Комик-Кон облечен като себе си" с букви, които бяха толкова избелели, че едва се четяха.
– Ти, ъ, случайно доведе ли Изабел със себе си? – попита, мъчейки се да скрие надеждата в гласа си.
Трудно му беше да повярва, че преди две години бе дошъл в Академията донякъде и за да избяга от Клеъри и Изабел, от начина, по който те го гледаха, сякаш го обичаха повече от всеки друг на света... ала едновременно с това сякаш беше удавил кученцето им във ваната. Обичали бяха една друга негова версия, някого, когото той вече не си спомняше, и този някой също ги обичаше. В това Саймън изобщо не се съмняваше; просто не можеше да го почувства. За него те бяха непознати. Ужасяващо красиви непознати, които искаха да бъде някой, който той не беше.
Сега това му се струваше един друг живот. Саймън не знаеше дали някога ще си върне всички спомени и все пак, въпреки това, бе успял да открие път обратно към Клеъри и Изабел. Открил бе най-добрата си приятелка, която сякаш беше другата му половина и която един ден, много скоро, щеше да стане негов парабатай. Открил бе и Изабел Лайтууд, едно чудо, въплътено в човешко същество, която казваше „Обичам те" винаги когато го видеше и колкото и да бе изумително, като че ли наистина го мислеше.
– Искаше да дойде – отвърна Клеъри, – но е заета с някакви елфически неприятности в Чайнатаун, нещо свързано със супени кнедли и някакъв тип с козя глава. Не зададох твърде много въпроси и... – Тя му се усмихна разбиращо. – Изгубих те на „супени кнедли", нали?
Стомахът на Саймън изръмжа достатъчно силно, за да отговори вместо него.
– Е, може да ти вземем няколко по пътя – предложи тя. – Или поне едно-две парчета пица и лате.
– Не си играй с мен, Фрей. – Напоследък Саймън беше особено докачлив, когато ставаше дума за пица или липсата на такава. Подозираше, че стомахът му всеки момент може да си подаде оставката в знак на протест.
– На път за къде?
– О, пропуснах да ти обясня. Именно затова съм тук, Саймън. – Клеъри улови ръката му. – Дойдох, за да те отведа у дома.

* * *

Саймън стоеше на тротоара, вперил поглед в къщата на майка си, а стомахът му се бунтуваше. От пътуването с Портал винаги му се струваше, че ще си изповръща червата, ала този път не смяташе, че може да вини междупространствената магия. Или поне не изцяло.
– Сигурна ли си, че е добра идея? – попита той. – Късно е.
– Единайсет часът вечерта е, Саймън – отвърна Клеъри. – Естествено, че все още е будна. А дори да не е, знаеш, че...
– Знам.
Майка му би искала да го види. Както и сестра му, която според Клеъри се била прибрала за уикенда, защото някой (вероятно един добронамерен червенокос някой, който имаше телефонния й номер) й беше казал, че Саймън ще се отбие да ги види.
Саймън се облегна за миг на Клеъри и колкото и да беше дребна, тя удържа тежестта му.
– Не знам как да го направя – рече той. –  Не знам как да се сбогувам с тях.
Майка му смяташе, че е отишъл във военна академия. Саймън се чувстваше виновен, задето я лъже, но нямаше друг избор; прекалено добре знаеше какво става, когато рискува и й разкрие твърде много от истината. Ала това... това бе нещо друго. Законът на нефилимите му забраняваше да й разкаже за Извисяването, за новия си живот. Забраняваше му също така да се свързва с нея, след като стане ловец на сенки, и макар че никъде не пишеше, че не може да дойде в Бруклин, за да се сбогува завинаги с нея, законът му забраняваше да й обясни защо.

Dura lex, sex lex.

Законът е суров, но е закон.

„
Законът е гаден",
помисли си Саймън.

– Искаш ли да вляза с теб? – предложи Клеъри.
Искаше, повече от всичко на света... ала нещо му подсказваше, че това бе едно от онези неща, които трябва да свърши сам.
Саймън поклати глава.
– Но ти благодаря. Задето ме доведе тук, задето знаеш от какво се нуждая, за... ами за всичко.
– Саймън...
Клеъри се поколеба, а тя никога не се колебаеше.
– Какво има?
Тя въздъхна.
– Всичко, което се случи с теб, Саймън, всичко... – Тя замълча достатъчно дълго, за да може той да прехвърли през ума си колко много включваше това всичко: как бе превърнат в плъх, а после във вампир; как бе открил Изабел; как на няколко пъти беше спасил света (или поне така му бяха казали); как бе заключен в клетка и измъчван от най-различни свръхестествени създания; как бе убивал демони; как се бе изправил очи в очи с ангел; как бе изгубил паметта си и как сега стоеше на прага на единствения дом, който бе имал някога, подготвяйки се да го напусне завинаги. – Не мога да не си мисля – меко каза Клеъри, – че аз съм причината. И...
Саймън я прекъсна, преди да е успяла да стигне по-далеч, защото не можеше да понесе мисълта, че според нея трябва да му се извини.
– Имаш право – каза. – Ти си причината. За всичко. – Той я целуна нежно по челото. – И затова ти благодаря.

* * *

– Сигурен ли си, че не искаш да ти го претопля? – попита майката на Саймън, докато той натъпкваше в устата си поредната препълнена лъжица със студени макарони на фурна.
– Ммфф? Какво? Не, така си е добре.
Беше повече от добре. Беше съвършената смесица от ароматни домати и свеж чесън, и люти чушки, и лепкаво сирене, и бе по-вкусно, отколкото би трябвало да бъде всяка изостанала паста от пицарията на ъгъла. Имаше вкус на истинска храна, с което вече безкрайно превъзхождаше онова, което Саймън ядеше през последните няколко месеца. Ала не беше само това. Храната за вкъщи от „Джузепе" бе традиция за Саймън и майка му – след като баща му почина, а сестра му отиде в колеж, след като те останаха самички в апартамента, който им се струваше направо огромен за двама души, постепенно бяха изгубили навика да се хранят заедно всеки ден. По-лесно бе да си вземат нещо за хапване, когато се сетят, докато излизат или се прибират в апартамента; майка му си претопляше полуготови яденета след работа, Саймън си купуваше виетнамска супа „Фъ" или пък някой сандвич, докато отиваше на репетиция с групата. Навярно им беше по-лесно да не са принудени всяка вечер да гледат празните столове край масата. Държаха обаче поне веднъж всяка седмица да вечерят заедно, смучейки спагетите на „Джузепе" и топейки чеснови хлебчета в лютия сос.
Тази студена храна имаше вкуса на дом, на семейство и Саймън го заболя при мисълта как майка му си седи в празния апартамент, седмица след седмица, и я яде сама.

„Очаква се децата да пораснат и да си отидат",
напомни си той. Не правеше нищо погрешно; не правеше нищо, което не се очакваше.

Ала част от него се чудеше. Да, от децата може би наистина се очакваше да си тръгнат от вкъщи. Но не завинаги. Не по този начин.
– Сестра ти опита да те дочака – каза майка му, – но очевидно цяла седмица не е мигнала, защото е учила за изпити. В девет часа вече беше заспала на дивана.
– Защо не я събудим? – предложи Саймън, но майка му поклати глава.
– Остави горкото момиче да си поспи. Ще те види на сутринта.
Не че беше казал на майка си, че ще остане за през нощта. Ала я бе оставил да го вярва, което, предполагаше, си беше същото – поредната лъжа.
Тя се настани на стола до него и набоде парченце макарон на вилицата си.
– Недей да казваш на диетата ми – каза с престорен шепот и го пъхна в устата си.
– Мамо, причината да дойда... исках да си поговорим за нещо.
– Интересно. Аз също... аз също исках да си поговорим за нещо.
– Така ли? Страхотно. Ти започни.
Майка му въздъхна.
– Спомняш ли си Елън Клайн? Учителката ти по иврит от еврейското училище?
– Как бих могъл да забравя? – отвърна Саймън сухо.
Госпожа Клайн бе неговото проклятие от втори до пети клас. Всеки вторник след училище двамата водеха мълчалива война само защото по време на един злощастен инцидент на детската площадка Саймън случайно беше съборил перуката й и я беше запратил в едно гълъбово гнездо. Тя бе прекарала следващите три години, опитвайки се да му съсипе живота.
– Знаеш, че тя беше просто мила възрастна дама, опитваща се да те накара да внимаваш – каза майка му сега с многозначителна усмивка.
– Милите възрастни дами не изхвърлят картите ти за „Покемон" на боклука – изтъкна Саймън.
– Правят го, ако ги разменяш за вино кидиш в задната част на храма.
– Никога не бих направил нещо такова!
– Една майка винаги знае, Саймън.
– Е, добре де. Ала това беше много рядък Мю. Единственият покемон, който...
– Както и да е. Дъщерята на Елън Клайн наскоро се ожени за приятелката си, очарователна жена, страшно ще ти хареса... ние всички я харесваме. Само че...
Саймън направи физиономия.
– Нека да отгатна: само че госпожа Клайн е върл хомофоб.
– Не, не е това... Приятелката е католичка. Елън изпадна в истерия, не отиде на сватбата и сега носи траурни дрехи и разправя на всички, че дъщеря й все едно е умряла.
Саймън отвори уста, за да иззлорадства как от самото начало е бил прав, че госпожа Клайн действително е ужасна злобарка, ала майка му вдигна пръст, за да го накара да замълчи.
Очевидно майката наистина винаги знаеше.
– Да, да, ужасно е, но не ти го казвам, за да злорадстваш. Казвам ти, защото... – Тя сплете пръсти, придобила изведнъж притеснено изражение. – Когато чух тази история, изведнъж ме обзе много странно чувство, Саймън, сякаш знаех, че тя ще се разкайва... защото аз се разкайвах. Не е ли странно? – Майка му се засмя нервно, но това беше невесел смях. – Да се чувстваш гузен за нещо, което дори не си направил. Не знам защо, Саймън, ала имам чувството, че съм те предала по някакъв ужасен начин, който не мога да си спомня.
– Естествено, че не си, мамо. Това е нелепо.
– Естествено, че е нелепо. Никога не бих го направила. Един родител трябва да обича детето си безрезервно. – Очите й блестяха от непролети сълзи. – Нали знаеш, че именно така те обичам, Саймън? Безрезервно?
– Естествено, че го знам.
Каза го така, сякаш го мислеше... и наистина го мислеше. Но разбира се, това бе просто още една лъжа. Защото в онзи друг живот, споменът за който бе заличен от умовете им, тя го беше предала. Той й беше казал, че са го превърнали във вампир, и тя го бе изхвърлила от вкъщи. Заявила му бе, че вече не й е син. Че нейният син е мъртъв. Беше доказала, и пред двама им, условията на своята любов.
Саймън не си го спомняше, ала на едно ниво, по-дълбоко от съзнателна мисъл, помнеше усещането от него... болката, измяната, загубата. Нито за миг не му беше минавало през ума, че и майка му може да си спомня.
– Това е глупаво. – Тя изтри една сълза и тръсна глава. – Не знам защо толкова се разстроих заради това. Просто... просто имах чувството, че трябва да ти го кажа, а после ти се появи, сякаш бе писано да го направя, и...
– Мамо. – Саймън издърпа майка си от стола и я стисна в силна прегръдка. Изведнъж тя му се видя толкова малка и той си помисли колко усилия бе полагала през всички тези години да го защити и как на свой ред той също би сторил всичко, за да я защити. Вече не бе същият човек, който бе преди две години; беше един различен Саймън от онзи, който бе признал на майка си какво се бе случило и бе изхвърлен на улицата... Може би и майка му беше различна. Може би това, че веднъж бе направила този избор, означаваше, че никога вече няма да го повтори. Може би бе настъпил моментът да престане да й се сърди за това, за тази измяна, която никой от тях не си спомняше съвсем. – Знам, мамо. И аз те обичам.
Тя се отдръпна леко, за да срещне погледа му.
– Ами ти? Какво искаше да ми кажеш?
О, нищо особено, просто ми предстои да се присъединя към един свръхестествен култ на воини, които се борят с демони и които ми забраниха някога отново да те видя, обичам те.
Някак си, това не му се струваха най-правилните думи.
– Ще ти кажа на сутринта. Изглеждаш изтощена.
Майка му се усмихна, върху лицето й легна умора.
– На сутринта – повтори тя. – Добре дошъл у дома, Саймън.
– Благодаря, мамо – отвърна той и като по чудо успя да го направи, без гласът да му изневери. Изчака майка му да изчезне зад вратата на спалнята си, изчака да чуе тихото й похъркване, а после надраска бележка, извинявайки се, че се е наложило да си тръгне толкова внезапно. Без да се сбогува.
Сестра му също хъркаше (и също като майка му – го отричаше). Ако притаеше дъх, Саймън можеше да я чуе чак в кухнята. Би могъл да я събуди, ако поиска, вероятно би могъл дори да й каже истината или поне част от нея. На Ребека можеше да се има доверие – не само да пази тайни, но и да ги разбере. Би могъл да стори това, заради което беше дошъл, онова, което би трябвало да направи, да се сбогува и да я помоли да обича и да защитава майка им достатъчно и за двама им.
– Не. – Каза го тихичко, ала думата сякаш отекна в празната кухня.
Законът беше суров, но освен това беше пълен с вратички. Нима Клеъри не му бе показала именно това? Съществуваха ловци на сенки, открили начин да задържат мунданите, които обичат, в живота си – самият той бе доказателство. Може би именно за това Клеъри го беше довела тук тази вечер – не за да се сбогува, а за да осъзнае, че не може да го направи. Че няма да го направи.

„Това не е завинаги",
обеща Саймън на майка си и сестра си, докато се измъкваше през вратата. На себе си обеща, че не постъпва като страхливец, тръгвайки си, без да каже нищо. Беше безмълвно обещание – че това не е краят. Че ще намери начин. И въпреки че наоколо нямаше никой, който да оцени безупречния му шварценегерски акцент, той се зарече на глас:

– Аз ще се върна.

* * *

Клеъри му бе казала да й се обади, когато е готов да потегли обратно към Академията, ала Саймън все още не беше готов. Странно – само след ден нищо не би могло да му попречи да се върне в Ню Йорк за постоянно. След Извисяването си той вече щеше да бъде истински ловец на сенки. Край на училището, край на тренировъчните мисии, край на дългите дни и нощи в Идрис, изпълнени с мечти за сутрешно кафе. Не се беше замислял особено какво му предстои оттук нататък, ала знаеше, че ще се върне в Ню Йорк и ще се настани в Института, поне за известно време. Нямаше никаква причина да изпитва носталгия по този град, когато толкова малко го делеше от това, да се завърне в него завинаги.
Само че не беше сигурен кой ще бъде, когато се завърне. Когато се Извиси. Ако се Извиси, ако не се случи нещо ужасно, когато отпие от Бокала на смъртните.
Какво всъщност щеше да означава да бъде ловец на сенки? Щеше да бъде по-силен и по-бърз, това поне знаеше. Щеше да е в състояние да носи руни и да прозира през магически прах без помощта на магьосници. Знаеше много за онова, което щеше да е в състояние да прави... но нямаше представа какво ще бъде усещането. Какъв ще бъде той, когато стане ловец на сенки. Не че се боеше, че една глътка от някаква си вълшебна чаша ще го превърне в самовлюбен, свръхестествено красив, безразсъден и дързък сноб като... е, ами като почти всички ловци на сенки, които познаваше и обичаше. Нито пък очакваше превръщането му в ловец на сенки автоматично да го накара да намрази „Тъмници и дракони", „Стар Трек" и всички технологии и поп култура, създадени от деветнайсети век насам. Ала откъде би могъл да е сигурен?
И не ставаше въпрос единствено за объркващата трансформация от човек в ангелски воин. Почти бе сигурно, както го бяха уверили, че ако преживее Извисяването, ще си възвърне всички спомени. Спомените на другия, „истинския“ Саймън, онзи, за когото се беше постарал да убеди всички, че си е отишъл завинаги, щяха да нахлуят в ума му. Предполагаше, че това би трябвало да го радва, но изведнъж си даде сметка, че изпитва силно закрилническо чувство към ума си такъв, какъвто беше сега. Ами ако другият Саймън – онзи, който беше спасил света, онзи, в когото се беше влюбила Изабел –  не харесаше особено този Саймън, в когото се беше превърнал? Ами ако, след като отпиеше от Бокала на смъртните, отново изгубеше себе си?
Саймън усети, че започва да го боли глава от това, да мисли за себе си като толкова много различни хора.
Искаше една последна нощ в града като този, който бе сега: Саймън Люис, късоглед, обичащ мангата мундан.
Освен това все още искаше да опита от онези супени кнедли.
Така че пое през Флатбуш, попивайки познатите звуци на нощен Ню Йорк, сирени и пневматични чукове, и яростно свирещи клаксони, както и не толкова познатите звуци на прикрити с магически прах елфически хрътки, които лаеха по гълъбите. Прекоси Манхатънския мост – металът дрънчеше под краката му, докато метрото профучаваше с рев покрай него, светлините на Финансовия район блещукаха в мъглата. Още преди да подозира за съществуването на демони и долноземци, помисли си Саймън, бе знаел, че Ню Йорк е пълен с магия. Може би именно затова толкова лесно бе приел истината за света на сенките: в неговия град всичко беше възможно.
Мостът го отведе право в сърцето на Чайнатаун. Докато нагъваше порция кнедли, които си взе от любимото си заведенийце, Саймън се замисли за Изабел, чудейки се дали е някъде наблизо, покосяваща злосторници с камшика си от електрув. Беше си направо смайващо, като се замисли човек – та той на практика излизаше със супергерой.
Естествено, когато излизаш със супергерой, няма как да го помолиш да си вземе почивка от спасяването на света само защото ти си в настроение за една среща в последния момент. Така че Саймън продължи да се разхожда, попивайки ритъма на среднощния град, оставяйки ума си да се рее също толкова безцелно, колкото и краката му. Или поне си мислеше, че е безцелно, докато не установи, че е излязъл на познато място, близо до неголямо заведенийце, в което млякото винаги беше леко вкиснато, но типът зад щанда бе готов да ти даде безплатно кафе със сутрешната ти поничка, стига да го помолиш.

„Я чакай, откъде го знам?",
помисли си Саймън. Отговорът дойде незабавно – знаеше го, защото в един друг, забравен живот беше живял тук. Двамата с Джордан Кайл бяха делили апартамент в порутената тухлена сграда на ъгъла. Вампир и върколак, живеещи заедно – звучеше като началото на лоша шега, ала единствената лоша шега бе, че Саймън на практика беше забравил, че това изобщо се беше случило.

А Джордан беше мъртъв.
И сега то го разтърси почти толкова силно, колкото и когато го чу за първи път: Джордан беше мъртъв. И не беше само Джордан. Рафаел беше мъртъв. Макс, братът на Изабел, беше мъртъв. Себастиан, братът на Клеъри, беше мъртъв. Сестрата на Джули. Дядото, бащата и братът на Беатрис, бащата на Джулиън Блекторн, родителите на Ема Карстерс – те всички бяха мъртви и това бяха само онези, за които му бяха казали. Колко още от хората, които му бяха скъпи или пък които бяха скъпи на хората, които той обичаше, бяха паднали в една или друга нефилимска война? Той все още беше тийнейджър – не би трябвало да познава толкова много хора, които бяха загинали.

„Както и аз –
помисли си изведнъж
. – Не забравяй и себе си."

Защото беше вярно, нали? Преди живота като вампир имаше смърт. Студена, безкръвна и под земята.
А после бе дошла забравата и тя също беше вид смърт.
Още не бе ловец на сенки, а този живот вече му беше отнел толкова много.
– Саймън. Помислих си, че ще те намеря тук.
Саймън се обърна и в миг си спомни, че освен всичко, което бе изгубил, бе спечелил невероятно много.
– Изабел – прошепна, а после доста дълго време устните му бяха прекалено заети, за да говори.

* * *

Отидоха в апартамента на Магнус и Алек. Двамата бяха завели новото си бебе на почивка в Бали, което означаваше, че Саймън и Изабел могат да разполагат с цялото място.
– Сигурна ли си, че можем да бъдем тук? – попита Саймън, оглеждайки се неспокойно наоколо. Когато го беше видял за последен път, апартаментът бе издържан в стил наполовина клуб „Студио 54“, наполовина публичен дом: изобилие от диско топки, кадифени завеси и ужасно разположени огледала. Сега дневната приличаше на нещо, изповръщано от магазин за бебешки стоки – одеялца и пелени, и бебефони, и плюшени мечета накъдето и да се обърнеш.
Саймън все още не можеше да повярва, че Магнус Бейн бе нечий баща.
– Напълно – отвърна Изабел и съблече роклята си с едно плавно движение, разкривайки гладката бледа кожа отдолу. – Но ако искаш да си тръгнеш...
– Не – заяви Саймън, мъчейки се да си поеме достатъчно въздух, за да говори. – Определено. Не. Тук е добре. Много добре.
– Отлично. – Изабел събори едно семейство плюшени котета от дивана, след което се излегна върху него като изключително доволна и изключително опасна котка. Погледна многозначително към ризата на Саймън, която все още си беше на него.
– Ами. Добре. – Саймън стоеше над нея, несигурен какво да направи.
– Саймън?
– Да?
– Гледам многозначително към ризата ти.
– Ъхъ.
– Която все още си е върху теб.
– О. Ясно. – Той се погрижи за това. Отпусна се до Изабел на дивана.
– Саймън.
– Да? О. Ясно. – Приведе се към нея и я притегли за целувка, на която тя отвърна в продължение на около трийсетина секунди, преди да се отскубне.
– Какво не е наред? – попита Саймън.
– Ти ми кажи. Твоята невероятно сексапилна приятелка, която виждаш толкова рядко, се е излегнала пред теб полугола, а ти имаш вид, сякаш би предпочел да си пуснеш бейзболен мач.
– Мразя бейзбола.
– Именно. – Изабел се надигна и седна... макар че, слава богу, не се облече. Засега. – Знаеш, че можеш да говориш с мен за всичко, нали?
Саймън кимна.
– Така че, ако, просто хипотетично, си мъничко нервен за това с Извисяването утре и се чудиш дали все още искаш да го направиш, би могъл да го обсъдиш с мен.
– Хипотетично – каза Саймън.
– Просто си избрах тема наслуки – заяви Изабел. – Бихме могли да си поговорим и за „Последният укротител на въздуха", ако предпочиташ.
– Заглавието е „Последният повелител на въздуха" – поправи я Саймън, потискайки една усмивка, – а аз те обичам, въпреки че нищо не разбираш от поп култура.
– Аз пък те обичам, въпреки че си мундан – отвърна тя. – Дори и ако си останеш мундан. Знаеш го, нали?
– Аз... – Лесно й бе да го каже и вероятно го мислеше. Ала това не означаваше, че е вярно. – Мислиш си, че ще ме обичаш? Наистина?
Изабел изпуфтя подразнено.
– Саймън Люис, забрави ли, че беше мундан, когато започнах да излизам с теб? Доста кльощав мундан, с ужасен вкус за дрехи, държа да отбележа. После се превърна във вампир, а аз продължих да излизам с теб. След това отново стана мундан, ала този път с амнезия. И въпреки това, напълно необяснимо, аз отново се влюбих в теб. Защо смяташ, че когато става дума за теб, изобщо са ми останали някакви стандарти?
– Ъм, благодаря?
– „Благодаря" определено е правилният отговор. Както и „Аз също те обичам, Изабел, и бих те обичал, дори ако си изгубиш паметта или пък ти пораснат мустаци, или нещо такова".
– Е, много ясно. – Саймън подръпна лекичко брадичката й. – Не мога обаче да обещая същото и ако ти порасне брада.
– То се разбира от само себе си. – А после Изабел отново придоби сериозно изражение. – Вярваш ми, нали? Не може да го направиш заради мен.
– Не го правя заради теб – отвърна Саймън и действително беше така. Може и да бе отишъл в Академията поне отчасти заради Изабел... но бе останал заради себе си. Когато се Извисеше, нямаше да бъде, защото искаше да й докаже нещо. – Само че... ако се откажа, което никога няма да сторя, но ако го направя, няма ли това да означава, че съм страхливец? Навярно би излизала с мундан. Ала аз те познавам, Изи. Никога не би излизала със страхливец.
– А ти, Саймън Люис, не би могъл да бъдеш страхливец. Дори ако се опиташ. Не е признак на страхливост да избереш какъв искаш да бъде животът ти. Да избереш онова, което е правилно за теб, е може би най-храброто нещо, което би могъл да сториш. Ако избереш да бъдеш ловец на сенки, аз ще те обичам заради това. Но ако избереш да си останеш мундан, ще те обичам и заради това.
– Ами ако избера да не отпия от Бокала на смъртните само защото се боя да не ме убие? – попита Саймън. Истинско облекчение бе най-сетне да го изрече на глас. – Ами ако решението ми няма нищо общо с това, как искам да прекарам остатъка от живота си? Ами ако просто се страхувам?
– Е, в такъв случай си идиот. Защото Вокалът на смъртните не би могъл да те нарани. Той ще разбере онова, което знам и аз – че от теб ще излезе невероятен ловец на сенки. Кръвта на ангела никога не би могла да те нарани. – Очите на Изабел горяха с ярък пламък. – Не е възможно.
– Наистина ли го вярваш?
– Да.
– Значи, това, че сме тук и ти си, е, нали се сещаш...
– Полугола и недоумяваща защо водим празни разговори?
– ...няма нищо общо с факта, че според теб това може да е последната ни нощ заедно?
Това му спечели още една подразнена въздишка.
– Саймън, знаеш ли колко пъти съм била почти сигурна, че единият от нас няма да преживее следващите двайсет и четири часа?
– Ъм, няколко?
– Няколко – потвърди тя. – И в никой от тях с теб не сме правили отчаян, сърдит секс за сбогуване.
– Я чакай... не сме ли?
През изминалите няколко месеца Саймън и Изабел бяха станали много близки. По-близки, мислеше си той, отколкото бяха били преди, не че си спомняше. Най-малкото – в разговорите си. Що се отнася до другия вид близост – телефонните разговори и писмата не бяха особено благоприятни за това, да си изгубиш девствеността.
И разбира се, да не забравяме мъчителния факт, че Саймън не беше сигурен дали все още има девственост, която да губи.
През всичкото това време беше прекалено смутен, за да попита.
– Ти шегуваш ли се?
Саймън усети как бузите му пламват.
– Не се шегуваш!
– Моля те, не се ядосвай – каза Саймън и Изабел се разсмя.
– Не се ядосвам. Ако бяхме правили секс и ти забравеше (което, между другото, държа да те уверя, не би било възможно дори и с демонска амнезия), тогава може би бих се ядосала.
– Значи, никога не сме...?
– Никога не сме – потвърди Изабел. – Знам, че не си спомняш, ала нещата бяха доста хаотични, с войната и всички, които искаха да ни убият, и какво ли още не. А както ти казах, аз не вярвам в секса за сбогуване...
На Саймън му се стори, че цялата нощ – навярно най-важната в младия му и печално неопитен живот – виси на косъм, и ужасно се боеше да не каже не каквото трябва.
– Ами, ъ, в какъв секс вярваш?
– Смятам, че трябва да бъде началото на нещо. Например, просто хипотетично, ако целият ти живот беше на път да се промени, ако утре беше първият ден от остатъка от живота ти, бих искала да бъда част от него.
– Остатъкът от живота ми?
– Аха.
– Хипотетично казано.
– Хипотетично казано.
Тя свали очилата му и го целуна страстно по устните, а после – съвсем леко по шията. Точно там, където един вампир би впил зъби, помисли си част от Саймън. По-голямата част от него обаче си мислеше: „Това наистина ще се случи. Това наистина ще се случи тази нощ".
– И най-вече вярвам в правенето на секс, защото го искам – заяви Изабел направо. – Както всичко друго. А сега наистина го искам. Стига и ти да го искаш.
– И представа си нямаш колко много – призна си Саймън и се благодари, че нефилимската кръв не идва със способността да четеш мисли. – Трябва обаче да те предупредя, че не, искам да кажа, не съм, искам да кажа, това ще ми бъде първият път, така че...
– Ще видиш, че ти идва отвътре. – Тя отново го целуна по шията, а после по гърлото. По гърдите. – Обещавам ти.
Саймън си помисли за всички възможности да стане за смях, които се криеха тук, за това, как идея си нямаше какво прави и как когато си нямаше идея какво прави, обикновено всичко объркваше. Ездата, въртенето на меч, скачането от дърво– всички тези неща, които уж трябвало да му идват отвътре, обикновено идваха с цицини, синини и неведнъж – с лице, забито в купчина тор.
Ала никое от тези неща не бе опитал с Изабел до себе си. Или в прегръдките си.
Оказа се, че това променяше всичко.

* * *

– Добро утро! – пропя Саймън, прекрачвайки през Портала в спалнята си в Академията... Тъкмо навреме, за да види как Джули се шмугва през вратата.
– Ъ, добро утро – смотолеви Джордж изпод завивките. – Не бях сигурен, че ще се върнеш.
– Наистина ли току-що видях...?
– Един джентълмен не се хвали със завоеванията си. – Джордж се ухили. – И като стана дума, да те питам ли къде беше цяла нощ?
– Не – заяви Саймън твърдо. Докато прекосяваше стаята, за да си вземе чисти дрехи от гардероба, трябваше да положи огромни усилия, за да изтрие глуповатата си, отнесена, влюбена усмивка.
– Ти подскачаш – каза Джордж обвинително.
– Не е вярно.
– И си тананикаше.
– Нищо такова.
– Чудя се дали сега е най-подходящият момент да ти съобщя, че Джон Картрайт Трийсет и пети май си е свършил работата в чекмеджето с тениските ти?
Ала тази сутрин нищо не можеше да помрачи настроението на Саймън. Не и когато все още усещаше докосването на Изабел. Кожата му гореше от него. Устните му сякаш бяха подути. Сърцето му преливаше.
– Винаги мога да си купя нови тениски – отвърна жизнерадостно и си помисли, че от сега нататък може би всичко ще казва жизнерадостно.
– Според мен това място окончателно те е побъркало – заяви Джордж, а после въздъхна печално. – Знаеш ли, то наистина ще ми липсва.
– Нали няма отново да се разплачеш? Струва ми се, че в дъното на чекмеджето с чорапите ми май пак е започнала да расте надарена със самосъзнание плесен, ако искаш наистина да се разчувстваш.
– Трябва ли да си обуеш чорапи, когато ти предстои да бъдеш превърнат в свръхчовешка бойна машина с ангелска кръв? – зачуди се Джордж.
– Не и ако си със сандали – посъветва го Саймън. Излизаше с Изабел от месеци насам, така че беше понаучил това-онова за правилния начин да се обуваш. – Никога със сандали.
Двамата се облякоха за церемонията, избирайки, след сериозно обмисляне, тоалети, които най-много подхождаха на стила им. Което в случая на Джордж означаваше дънки и тениска за ръгби, а при Саймън – избеляла тениска, която беше поръчал да му направят, докато групата му се наричаше „Хайка за морски свинчета". (За щастие, тя се търкаляше на пода от около седмица, така че се беше спасила от плъшите изпражнения.) След това, без много приказки, те се заеха да си съберат нещата. Академията не беше по големите празненства... за което вероятно можеха само да са благодарни, помисли си Саймън, като се имаше предвид, че на последното училищно тържество един от първокурсниците беше стрелял, без да иска, с огнения си арбалет и бе подпалил покрива. Нямаше да има церемония за завършването, никакво позиране през фотоапаратите на горди родители, никакво подписване в годишници, никакво хвърляне на шапки във въздуха. Единствено ритуалът по Извисяването, каквото и да означаваше това, и нищо друго. Краят на Академията. Началото на остатъка от живота им.
– Не че никога вече няма да се виждаме – обади се Джордж с тон, който говореше, че именно за това се беше притеснявал.
Саймън щеше да се върне в Ню Йорк, а Джордж щеше да отиде в Лондонския институт, където, както му бяха казали, един Лъвлейс винаги беше добре дошъл. Ала какво бе някакъв си океан помежду ви, когато можете да си отворите Портал? Или поне да си пишете имейли?
– Естествено, че не – отвърна Саймън.
– Ала няма да е същото – изтъкна Джордж.
– Не, предполагам, че няма.
Джордж се зае да подреди спретнато чорапите си в едно отделение на куфара си, което доста притесни Саймън, тъй като за първи път през тези две години виждаше приятеля си да прави каквото и да било спретнато.
– Ти си най-добрият ми приятел – каза Джордж, без да вдига поглед, а после, сякаш за да изпревари всякакво възражение: – Не се тревожи, знам, че аз не съм твоят най-добър приятел, Сай. Имаш си Клеъри. И Изабел. И приятелите от групата. Разбирам го. Просто си мислех, че би трябвало да знаеш.
Част от Саймън вече го знаеше. Никога не си беше правил труда да се замисля кой знае колко за това... Всъщност не се замисляше кой знае колко за Джордж, защото това му беше хубавото на Джордж. Не беше нужно да мисли за него, да се чуди какво ли ще направи и как ще реагира. Той беше верният Джордж, на когото можеше да се разчита, който винаги беше насреща, винаги преливащ от жизнерадост и нетърпелив да я сподели с другите. Сега обаче Саймън се замисли за него, за това, колко добре го познаваше Джордж и колко добре той познаваше него... и то не само в големите неща: страха, който ги обземаше посред нощ, че няма да се справят и ще ги изхвърлят от Академията, злочестото му въздишане по Изабел, още по-злочестото, макар и доста по-вяло, въздишане на Джордж по повечето от момичетата, с които се беше пресичал пътят му. Двамата се познаваха и в малките неща: че Джордж беше алергичен към кашуто, че Саймън беше алергичен към домашните по латински, че Джордж се боеше до смърт от големи птици... и някак си, тези неща като че ли означаваха повече. През последните две години между двамата се беше появил нещо като съквартирантски код, почти като безмълвен език. Не съвсем като парабатай, помисли си Саймън, и не точно като най-добри приятели. Но не и като нещо второ качество. Не като нещо, което искаше завинаги да остави в миналото си.
– Прав си, Джордж. Имам си предостатъчно най-добри приятели.
Лицето на Джордж посърна почти неуловимо, толкова, че единствено някой, който го познаваше колкото Саймън, би забелязал.
– Има обаче нещо, което никога не съм имал – продължи Саймън. – Поне досега.
– Какво е то?
– Брат.
Думата му се стори съвсем правилна. Не някой, когото си избираш, а някой, който съдбата ти отрежда, някой, който при други обстоятелства може би изобщо не би ти обърнал внимание, нито пък ти на него. Някой, за когото би убил и би умрял, без да се замислиш, защото е твоето семейство. Ако се съдеше по грейналото лице на Джордж, думата и на него му се бе сторила подходяща.
– Ще трябва ли да се прегърнем, или нещо такова? – попита той.
– Смятам, че е неизбежно.

* * *

Залата на Съвета беше плашещо красива, огряна от лъчите на утринното слънце, които струяха през прозореца на високия сводест таван. На Саймън му напомняше за снимките, които беше виждал от Пантеона, но това място изглеждаше по-древно и от древния Рим. Изглеждаше извечно.

Скупчени на малки групички, учениците от Академията изглеждаха прекалено притеснени и разсеяни, за да правят нещо друго, освен да водят празни разговори за времето. (Което, както винаги в Идрис, беше съвършено.) Когато го видя да влиза, Марисол дари Саймън с лъчезарна усмивка и отсечено кимване, сякаш искаше да каже: Изобщо не съм се съмнявала в теб...
почти
.

Саймън и Джордж пристигнаха последни и много скоро всички заеха местата си за церемонията. Седмината мундани бяха подредени по азбучен ред в предната част на залата. Би трябвало да са десетима, ала очевидно Сунил не бе единственият размислил в последния момент. Лейлана Джей, високо, бледо момиче от Мемфис, и Борис Кашков, източноевропеец с мускули като въжета и румени бузи, се бяха измъкнали по някое време през нощта. Никой не ги спомена – нито учителите, нито учениците. Сякаш никога не бяха съществували, помисли си Саймън... а после си представи Сунил, Лейлана и Борис някъде там, из широкия свят, живеещи сами със знанието си за света на сенките, знаещи за съществуването на злото, ала лишени от волята и способността да се борят с него.

„
На света има повече от един начин да се бориш със злото",
помисли си Саймън и в главата му отекнаха гласовете на Клеъри, на Изабел, на майка му, неговият собствен. „
Не го прави, защото мислиш, че трябва да го направиш. Направи го, защото го искаш. Само ако го искаш
."

Нефилимските ученици (Саймън вече не мислеше за тях като за „елитните", така както вече не мислеше за себе си и за останалите мундани като „утайките") бяха заели първите два реда в публиката. Сега те бяха едно цяло. Дори Джон Картрайт изглеждаше горд и мъничко притеснен за мунданите, застанали най-отпред... и когато Саймън го видя как улови погледа на Марисол и докосна два пръста до устните си, а после до гърдите си, то му се стори почти окей. (Или най-малкото не му заприлича на престъпление против природата, което си беше нещо.) В публиката нямаше роднини – онези от мунданите, чиито близки бяха живи (а те бяха потискащо малко), вече бяха прекъснали отношенията си с тях. Родителите на Джордж, които бяха ловци на сенки, биха могли да присъстват, но той ги беше помолил да не идват. „Просто в случай че експлодирам, мой човек – доверил бе на Саймън. – Не ме разбирай погрешно, родът Лъвлейс сме си корави, но не мисля, че би им харесало особено да бъдат опръскани от един втечнен Джордж."
Въпреки това залата беше почти пълна. За първи път от десетилетия насам мундани от Академията щяха да се Извисят и мнозина ловци на сенки бяха поискали да го видят с очите си. Повечето от тях бяха непознати на Саймън, но не всички. Насядали нагъсто зад редиците с ученици, той забеляза Клеъри, Джейс и Изабел, както и Магнус и Алек (завърнали се изненадващо от Бали за случая), мъчещи се да удържат своето въртящо се синьо бебе. Всички те (дори и бебето) бяха приковали очи в Саймън, сякаш можеха да го преведат през Извисяването само с помощта на волята си.
Ето какво, осъзна Саймън, означаваше Извисяването. Ето какво означаваше да стане ловец на сенки. Не просто да рискува живота си, да се бие с демони и понякога да спасява света. Не просто да стане част от Клейва и да приеме да следва драконовските му правила. Означаваше да се присъедини към приятелите си. Означаваше да бъде част от нещо по-голямо от себе си, нещо толкова прекрасно, колкото и ужасяващо. Да, сега животът му бе далеч по-несигурен, отколкото преди две години... но освен това бе и далеч по-пълен. Досущ като Залата на Съвета, животът му бе претъпкан с хора, които той обичаше и които го обичаха.
Почти би могъл да ги нарече семейство.

* * *

И ето че то започна.
Един по един мунданите биваха привиквани до подиума, където учителите им стояха в сериозна редичка, за да се ръкуват с тях и да им пожелаят успех.
Един по един мунданите се приближаваха до двойните кръгове, очертани върху подиума, и коленичеха в центъра им, заобиколени от руни. Двама Мълчаливи братя стояха наблизо, в случай че нещо се объркаше. Всеки път щом някой от мунданите заемеше мястото си, те се навеждаха над руните и надраскваха още една, символизираща името на този ученик. След това се връщаха в края на подиума, заставаха неподвижни като статуи в пергаментово белите си одежди и гледаха. Чакаха.
Саймън също чакаше, докато един по един приятелите му поднасяха Вокала на смъртните към устите си. Докато ослепително изригване на синя светлина ги обгръщаше, а после угасваше.
Един по един.
Джен Алмодовар. Томас Далтри. Марисол Гарса.
Всеки от тях отпи.
Всеки от тях оцеля.
Чакането беше непоносимо.
Само дето, когато консулът извика неговото име, му се стори прекалено скоро.
Краката на Саймън тежаха като циментови блокчета. Той си заповяда да отиде до подиума, стъпка по стъпка, а пулсът му туптеше като високоговорител, от който цялото му тяло вибрираше. Преподавателите се ръкуваха с него, дори Дилейни Скарсбъри, който му каза тихо:
– Винаги съм знаел, че ще се справиш, Люис.

Безсрамна лъжа
. Катарина Лос стисна силно ръката му и го притегли по-близо до себе си, така че лъскавата й бяла коса се разпиля по рамото му, а устните й докоснаха ухото му.

– Довърши онова, което започна, дневни вампире. Притежаваш силата да промениш тези хора за добро. Не я пропилявай.
Като повечето неща, които Катарина му казваше, в това нямаше кой знае какъв смисъл, ала част от Саймън го разбра напълно.
Той коленичи в центъра на кръговете, напомняйки си да диша.
Консулът се извиси над него, традиционните й червени одежди докосваха пода. Саймън не откъсваше очи от руните, ала въпреки това усещаше как там някъде Клеъри му стиска палци; чуваше ехото от смеха на Джордж; долавяше призрака на топлото докосване на Изи върху кожата си. В средата на кръговете, заобиколен от руни, очакващ божествената кръв да потече по вените му и да го промени по един необясним начин, Саймън се чувстваше неимоверно сам... и едновременно с това – по-малко сам, отколкото когато и да било в живота си.
Семейството му беше тук и го подкрепяше.
Нямаше да допуснат да падне.
– Саймън Люис, заклеваш ли се да се откажеш от мунданския свят и да последваш пътя на ловците на сенки? – попита Джия Пенхалоу. Саймън беше срещал консула и преди, когато тя бе дошла да изнесе лекция в Академията, а след това и на сватбата на дъщеря й с Хелън Блекторн. И двата пъти му се бе сторила обикновена майка: енергична, способна, достатъчно симпатична и не особено изненадваща. Сега обаче тя му изглеждаше страховита и могъща, не толкова отделна личност, колкото въплътено вместилище на хилядолетия нефилимски традиции. – Ще приемеш ли в себе си кръвта на Ангела Разиел и ще почетеш ли тази кръв? Заклеваш ли се да служиш на Клейва, да спазваш Закона, както е постановен от Завета, и да се подчиняваш на заповедите на Съвета? Ще защитаваш ли онова, което е човешко и смъртно, знаейки, че за службата си няма да получиш никакво възнаграждение и никаква благодарност, освен чест?
За ловците на сенки клетвата бе въпрос на живот и смърт. Дадеше ли този обет, нямаше връщане назад към живота, който бе водил някога, към Саймън Люис, мундан, мечтаещ си да стане рок звезда.
Знаеше, че ако вдигне глава, ще срещне погледа на Изабел или на Клеъри и ще почерпи сили от тях. Би могъл да ги попита безмълвно дали това бе правилният път и те щяха да му вдъхнат увереност.
Ала този избор не принадлежеше на тях. Той бе негов, единствено негов.
Саймън затвори очи.
– Заклевам се. – Гласът му не трепна.
– Можеш ли да бъдеш щит за слабите, светлина в мрака, истина насред лъжите, кула насред прииждащите води, око, което да вижда, когато всички други са слепи?
Саймън си представи дългата история зад тези думи, всички консули преди Джия Пенхалоу, десетилетия и векове назад, вдигали същия този Бокал пред мундан след мундан. Толкова много смъртни, поискали доброволно да се включат в битката. Те винаги му се бяха стрували толкова храбри, рискуващи живота си, жертвайки бъдещето си за една по-висша кауза, не защото бяха родени като участници в битката между доброто и злото, а защото бяха избрали да не живеят като странични наблюдатели, оставяйки някой друг да се бие вместо тях.
А после му хрумна, че ако те са били храбри, правейки този избор, може би храбър беше и той.
Само че на него не му се струваше проява на храброст, не и в този миг.
Той просто правеше следващата стъпка напред. Толкова бе просто.
Толкова неизбежно.
– Мога отвърна той.
– А когато умреш, ще дадеш ли тялото си на нефилимите, за да бъде погребано и използвано в построяването на Града от кости?
Дори тази мисъл не го плашеше. Изведнъж му се стори истинска чест това, че тялото му щеше да продължи да бъде полезно и след смъртта му, че от сега нататък завинаги щеше да принадлежи на света на нефилимите.
– Да – отвърна той.
– Тогава пий.

Саймън пое бокала в ръцете си. Оказа се по-тежък, отколкото изглеждаше, и изненадващо топъл на допир. Каквото и да имаше вътре, за щастие, не приличаше особено на кръв, но не приличаше и на нищо, което му беше познато. Ако не знаеше, че е невъзможно, Саймън би казал, че Вокалът е пълен със светлина. Когато надникна вътре, странната течност сякаш затуптя с меко сияние, като че ли искаше да му каже:
Хайде, изпий ме.

Саймън не помнеше първия път, когато бе видял Бокала на смъртните (това бе един от спомените, които все още не си беше върнал), ала знаеше ролята, която той бе изиграл в живота му, знаеше, че ако не беше Вокалът, двамата с Клеъри може би никога нямаше да научат за съществуването на ловците на сенки. Всичко бе започнало с Бокала на смъртните; струваше му се правилно всичко да свърши тук, с него.
Не да свърши, побърза да се поправи Саймън. Силно се надяваше, че няма да свърши.
Казваха, че колкото си по-млад, толкова по-малко вероятно е Вокалът да те убие. От своя гледна точка Саймън беше на деветнайсет години, ала наскоро бе научил, че според нефилимските правила все още е едва на осемнайсет. Месеците, които бе прекарал като вампир, очевидно не се брояха. Можеше само да се надява и Вокалът да го разбере.
– Пий – повтори консулът тихичко; в гласа й се прокраднаха нотки на човечност.
Саймън поднесе Бокала към устните си и отпи.
Намира се в прегръдките на Изабел, косата й пада като завеса върху него, ръцете му я докосват и той се изгубва в нея, в уханието й, във вкуса й, в копринената мекота на кожата й.
Намира се на сцената, музиката гърми, подът се тресе, публиката вика възторжено, сърцето му думка, думка, думка в ритъма на барабана.
Смее се с Клеъри, танцува с Клеъри, храни се с Клеъри, тича по улиците на Бруклин с Клеъри, те са деца, двете половинки на едно цяло, държат се за ръце, стискайки с всичка сила и заричайки се никога да не се пуснат.
Тялото му се вледенява, вкочанява се, животът се отцежда от него, той е под земята, в мрака, дращейки, мъчейки се да си пробие път към светлината, под ноктите му се набива пръст, изпълва устата му, заслепява очите му, той се напряга, посяга нагоре, издърпва се към небето, а когато го достига, отваря широко уста, ала не си поема въздух, защото вече няма нужда да диша, а единствено да се храни. А той е гладен, толкова гладен.
Впива зъби в шията на едно ангелско дете, пие от светлината.
Носи Знак и той го изгаря.
Вдига очи, за да срещне очите на ангела, и яростта на ангелския огън смъква кожата му, и все пак, дързък и безкръвен, той е жив.
Той е в клетка.
Той е в ада.
Той се е надвесил над прекършеното тяло на красиво момиче и се моли на всеки бог, който би го чул, моля те, нека оцелее, ще направя всичко, за да оцелее.
Отказва се от онова, което му е най-скъпо, и го прави на драго сърце, така че приятелите му да се спасят.
Отново е себе си, с Изабел, винаги Изабел, свещеният пламък на любовта им ги обгръща и има болка и неописуема радост, а вените му горят с ангелски огън и той е онзи Саймън, който бе някога, този Саймън, в когото се превърна след това, и онзи, който ще бъде от сега нататък, той издържа и се прероди, той е кръв и плът, и искрица от божественото.

Той е нефилим.

Саймън не видя лумналата светлина, която бе очаквал... видя единствено порой от спомени, приливна вълна, която едва не го удави в миналото. Пред очите му мина не просто едно минало; беше цяла вечност, всички негови „аз", които би могъл да бъде, които можеше да стане. А после всичко свърши. Умът му се успокои. Душата му притихна. Спомените му, онази част от него, която се бе страхувал, че е изгубил завинаги, се бяха завърнали у дома.
Прекарал бе две години, мъчейки се да убеди сам себе си, че не е толкова страшно, че не си спомня; че би могъл да живее, опитвайки се да сглоби откъслеци от миналото си, разчитайки на другите да му казват какъв е бил някога. Ала не го чувстваше наистина. Дупката, зейнала в паметта му, беше като липсващ крайник; научил се бе да компенсира, но никога не бе престанал да усеща липсата му и болката от нея.
Сега най-сетне отново беше цял.
Беше повече от цял, осъзна, когато консулът заяви гордо:
– Вече си нефилим. Наричам те Саймън Ловеца на сенки, потомък на Джонатан Ловеца на сенки, дете на нефилимите. – Беше временно име, докато си избере това, което наистина искаше. Едва преди няколко мига му се беше струвало немислимо, а сега бе факт. Той си бе същият, който бе винаги... и все пак. Вече не беше Саймън Люис. Беше нов човек. – Изправи се.
Чувстваше се... не бе сигурен как се чувства, освен може би – поразен. Изпълнен с радост и объркване, и светлинка, която сякаш се усилваше с всяка изминала секунда.

Чувстваше се силен.


Чувстваше се готов.

Чувстваше се така, сякаш плочките на корема му все още бяха в зародиш, ала предполагаше, че дори силите на един магически бокал не са неограничени.
Консулът се прокашля.
– Изправи се – повтори тя, а после понижи глас и прошепна: – Това означава да станеш и да отстъпиш мястото си на следващия.
Саймън все още се мъчеше да се отърси от щастливото замайване, докато се връщаше при останалите. На ред беше Джордж и докато се разминаваха, той плесна скришом длан в тази на Саймън.
Саймън се зачуди какво ли ще види Джордж в светлината, дали и за него ще бъде толкова прекрасно. Зачуди се дали след края на церемонията щяха да сравнят преживяното... или това бе нещо, което се очаква да запазиш за себе си. Предполагаше, че вероятно има някакви нефилимски правила за този случай... те за всичко имаха правила.

„
Ние –
поправи се Саймън
. – Ние имаме правила за всичко."

Щеше да му трябва известно време, докато свикне.

Джордж вече беше коленичил в кръговете, стиснал Вокала на смъртните в ръцете си. Странно бе да е ловец на сенки, докато Джордж все още беше мундан, сякаш между тях имаше невидима преграда. „
Никога вече няма да бъдем толкова далеч един от друг",
помисли си Саймън и безмълвно подкани съквартиранта си да побърза и да отпие.

Консулът изрече традиционните думи. Джордж се закле във вярност на нефилимите без капчица колебание, пое си дълбоко дъх, а после вдигна жизнерадостно Вокала на смъртните като за наздравица.

–
Slainte!
22
 –  провикна се и докато приятелите му избухваха в смях, отпи голяма глътка.

Саймън все още се смееше, когато писъците започнаха.
В стаята се възцари мъртвешка тишина, ала в ума на Саймън кънтеше сирена на болка. Нечовешки, неземен писък.
Писъкът на Джордж.
На подиума, Джордж и консулът бяха обгърнати от ослепителен мрак. Когато той се разпръсна, консулът стоеше на крака, а Мълчаливите братя бяха до нея и те всички се взираха в нещо ужасяващо, нещо с очертанията на човек, но не и лицето, не и кожата му. Нещо с черни вени, изпъкнали под напукана плът, нещо, което все още стискаше Бокала на смъртните във вкочанения си юмрук, някакво овъглено, гърчещо се, разпадащо се същество с косата на Джордж и гуменките на Джордж, ала вместо усмивката на Джордж видя измъчена, беззъба гримаса, през която се процеждаше нещо прекалено черно, за да бъде кръв. „Не е Джордж", помисли си Саймън яростно, докато гледаше как съществото престана да се гърчи и трепери и остана да лежи неподвижно. Ала в главата на Саймън, Джордж все така пищеше.
В залата изригна буря – отговорни възрастни, изкарващи учениците от стаята, ахкания и викове, и писъци – ала Саймън едва забелязваше каквото и да било. Движеше се напред, към нещото, което не можеше да бъде Джордж, носеше се към подиума с нефилимска бързина и сила. Той щеше да спаси съквартиранта си, защото сега беше ловец на сенки и именно това правеха ловците на сенки.
Не забеляза Катарина Лос, приближила се зад него, не и докато ръцете й не легнаха върху раменете му, достатъчно леко, че да може да се освободи от тях... но той не бе в състояние да помръдне.
– Пусни ме! – беснееше Саймън. Мълчаливите братя бяха коленичили до нещото, до тялото, ала не правеха нищо за него. Не помагаха. Просто бяха приковали погледи в паяжината от мастиленотъмни вени, плъзнала по плътта. – Трябва да му помогна!
– Не. – Ръката на Катарина пробяга съвсем леко по челото му и писъците в ума на Саймън утихнаха. Тя все така го държеше; той все така не бе в състояние да помръдне. Може и да бе ловец на сенки, ала Катарина беше магьосница. Той беше безсилен. – Твърде късно е.
Саймън не бе в състояние да гледа как черните вени поглъщат кожата, нито как кухите очи се стопяват в черепа. Затова се съсредоточи върху гуменките. Гуменките на Джордж. Едната беше развързана, както често се случваше.
И тази сутрин Джордж се беше спънал във връзките и Саймън го беше хванал, за да не падне. „За последен път ме спасяваш", заявил бе Джордж с поредната си печална въздишка, на което Саймън беше отговорил: „Малко е вероятно".
Вените се пръскаха и звукът приличаше на оризово мюсли в мляко. Черната течност започна да се процежда от цялото тяло.
Саймън се беше вкопчил в Катарина. С всичка сила.
– Какъв е смисълът?–  попита отчаяно, защото какъв беше смисълът да умреш по този начин, не в битка, не в името на добра кауза, не за да спасиш друг воин или света, а за нищо? И какъв бе смисълът от това, да живееш като ловец на сенки, какъв бе смисълът от уменията и храбростта, и свръхчовешките сили, когато не си в състояние да сториш нищо друго, освен да стоиш отстрани и да гледаш?
– Понякога няма смисъл – меко отвърна Катарина. – То е такова, каквото е.

„
Такова, каквото е
", помисли си Саймън и вълната от ярост, безсилен гняв и ужас едва не го задуши. Ала той нямаше да й позволи да го направи; нямаше да изгуби този миг, ако това бе всичко, което имаше. Беше прекарал две години, опитвайки се да стане силен... сега щеше да бъде силен заради Джордж, по единствения начин, който му беше останал. Завинаги щеше да запечата спомена за станалото в ума си.

Саймън повика на помощ волята си. Такова, каквото е.
Заповяда си да не извръща очи.
Такова, каквото е. Джордж. Храбър и мил, и добър. Джордж, мъртъв. Джордж, отишъл си завинаги.
И макар да не знаеше какво повелява законът, когато загинеш от Бокала на смъртните, не знаеше дали Клейвът ще приеме Джордж за един от тях и ще му даде нефилимско погребение, не го беше грижа. Знаеше какъв беше Джордж, какъв трябваше да стане и какво заслужаваше.

–
Ave atque vale
, Джордж Лъвлейс, дете на нефилими – прошепна той. – Здравей и сбогом навеки, братко мой.


* * *

Саймън прокара пръст по малката каменна плоча, проследявайки гравираните букви: ДЖОРДЖ ЛЪВЛЕЙС.
– Красиво е, нали? – попита Изабел зад гърба му.
– Простичко – добави Клеъри. – Щеше да му хареса, не мислиш ли?
Саймън си мислеше, че Джордж би предпочел да бъде погребан в Града от кости, като ловеца на сенки, какъвто беше. (А най-вече би предпочел изобщо да не е мъртъв.) Клейвът беше отказал. Загинал бе по време на Извисяването си, което в техните очи го правеше недостоен. Саймън полагаше огромни усилия да не е ядосан за това.
– Много мило от страна на Лондонския институт да му предложат място, не мислиш ли? – В гласа й Саймън чуваше колко много се старае Изабел, колко се тревожи за него.

„
Казаха ми, че един Лъвлейс винаги е добре дошъл в Лондонския институт
", споделил бе Джордж, когато бе научил къде е разпределен.

След смъртта му от Института бяха удържали на думата си.
Имаше погребение, което Саймън беше изтърпял. Отново се бе срещнал с приятелите си от Академията; Саймън и останалите си бяха разказвали истории и споделяли спомени, опитвайки се да не мислят за онзи последен ден. Джон беше плакал почти през цялото време.
А после – всичко останало: живот като ловец на сенки, слава богу, изпълнен с тренировки и експериментиране с новооткритата му физическа енергия и изящество, както и битките с някой и друг демон или престъпил законите вампир от време на време. Дълги дни с Клеъри, наслаждавайки се на това, че може да си спомни всяка секунда от приятелството им и подготвяйки се за парабатайската им церемония, от която ги деляха броени дни. Имаше и цял куп тренировъчни двубои с Джейс, в края на които Саймън обикновено се озоваваше проснат по гръб, а Джейс, надвесен над него, злорадстваше задето го превъзхожда физически, понеже така Джейс даваше израз на привързаността си. Имаше вечери, в които беше гледал сина на Магнус и Алек; притиснал малкото синьо момченце до гърдите си, той му пееше приспивни песнички и за няколко скъпоценни минути се чувстваше почти умиротворен.
И разбира се, Изабел, която го обичаше и любовта й правеше всеки негов ден лъчезарен.
Имаше толкова много неща, заради които си струваше да живее, и Саймън бе продължил да живее, времето си минаваше... а Джордж все така беше мъртъв.
Помолил бе Клеъри да му отвори Портал, който да го отведе в Лондон, по причини, които и сам не разбираше. Вече неведнъж се беше сбогувал с Джордж и все пак никой от тези пъти не му се струваше окончателен... не му се струваше правилен.
– Ще те отведа там – отвърнала бе Клеъри, – но ще дойда с теб.
Изабел също беше настояла да ги придружи и Саймън се радваше, че е така.
Лек ветрец, носещ далечно ухание на орхидеи, премина през градината на Института и раздвижи листата. Саймън си помисли, че ако не друго, Джордж поне би се радвал, че ще прекара вечността на място, където нямаше никаква опасност от овце.
Саймън се изправи, с Клеъри и Изабел от двете си страни. Те пъхнаха ръце в неговата и тримата останаха да стоят, смълчани и свързани. Сега, когато си беше възвърнал миналото, Саймън си спомняше всички пъти, когато почти бе изгубил един от тях... така както си спомняше и онези, които наистина беше изгубил. В битка, убити, от болест. Да бъдеш ловец на сенки, знаеше той, означаваше да познаваш отблизо смъртта.
Но разбира се, така бе и когато си човек.

Един ден щеше да изгуби Клеъри и Изабел или пък те щяха да изгубят него. Нищо не можеше да промени това. Какъв бе смисълът тогава? Така бе попитал Катарина, ала сега знаеше по-добре.
Смисълът не беше да се опиташ да живееш вечно; смисълът бе да живееш и да сториш всичко по силите си да живееш добре
. Смисълът бе в избора, който правиш, и хората, които обичаш.

Изведнъж Саймън ахна.
– Саймън? – повика го Клеъри уплашено. – Какво има?
Ала Саймън не бе в състояние да отговори; можеше единствено да се взира в надгробния камък, там, където въздухът проблясваше и прозрачна светлина приемаше очертанията на две фигури. Едната от тях бе на момиче на неговите години, с дълга руса коса, сини очи и старовремска фуста, сякаш на някоя дукеса от филм по „Би Би Си". Другата беше на Джордж и той му се усмихваше. Ръката на момичето почиваше върху рамото му и в жеста имаше нещо мило, нещо топло и фамилиарно.
– Джордж – прошепна Саймън, а после примига и фигурите изчезнаха.
– Саймън, какво гледаш? – попита Изабел с напрегнатия, подразнен тон, който използваше, когато се мъчеше да не се страхува.
– Нищо.
Какво би могъл да отговори? Че е видял призрака на Джордж да изплува от мъглата? Че е видял не само Джордж, в което все пак имаше някаква логика, но и една красива старовремска непозната? Знаеше, че ловците на сенки могат да виждат призраци, когато призраците поискат да бъдат видени, ала знаеше също така, че скърбящите нерядко виждат онова, което искат да видят.
Не беше сигурен какво да мисли. Знаеше обаче какво иска да мисли.
Искаше един красив нефилимски призрак от миналото, навярно дори някой отдавна загинал Лъвлейс, да отведе Джордж със себе си там, където отиваха духовете. Искаше да вярва, че Джордж е бил приет в обятията на предшествениците си, където част от него щеше да продължи да живее.
„Малко вероятно", напомни си. Джордж беше осиновен, в кръвта му не течеше кръвта на Лъвлейс. А за ловците на сенки – вероятно дори и за мъртвите ловци на сенки, бродещи като призраци из разни британски градини – кръвта бе най-важното.
– Саймън... – Изабел докосна бузата му с устни. – Знам колко много... знам, че той ти беше като брат. Ще ми се да го бях опознала по-добре.
Клеъри стисна ръката му.
– И аз.

И двете,
спомни си Саймън
, също бяха изгубили брат.

И двете държаха на нещо повече от кръвта във вените. И двете разбираха, че семейството може да бъде и въпрос на избор... въпрос на обич. Също като Алек и Магнус, които бяха приели нечие чуждо дете в дома и сърцата си. Също като семейство Лайтууд, които бяха осиновили Джейс, когато той си беше нямал никого.
Разбираше го и Саймън, който сега също беше ловец на сенки. Който можеше да промени какво означава да бъдеш ловец на сенки просто като правеше нови избори. По-добри избори.
Сега разбираше защо бе почувствал необходимост да дойде тук, сякаш нещо го беше призовало. Не за да се сбогува с Джордж, а за да открие начин да запази частица от него.
– Мисля, че знам какво искам да бъде нефилимското ми име – заяви той.
– Саймън Лъвлейс. – Както винаги, Клеъри знаеше какво става в главата му така, както го знаеше и той. – Добре звучи.
Устните на Изабел потръпнаха.
– Звучи секси.
Саймън се засмя и примига, за да прогони една сълза. В продължение на един миг му се стори, че замъглените му очи съзират Джордж да се усмихва отново през мъглата, а после той си отиде. Джордж Лъвлейс си беше отишъл.
Ала Саймън Лъвлейс все още беше тук и бе крайно време да направи така, че това да означава нещо.
– Готов съм – заяви той на Клеъри и Изабел, двете чудеса, променили живота му, воини, които биха рискували всичко заради онези, които обичаха, двете момичета, които бяха станали неговите герои и неговото семейство. – Да се прибираме у дома.






ИНФОРМАЦИЯ




Издание:


TALES FROM THE SHADOWHUNTER ACADEMY
Cassandra Clare
Sarah Rees Brennan
Maureen Johnson
Robin Wasserman

Welcome to Shadowhunter Academy © 2015 by Cassandra Claire, LLC
The Lost Herondale © 2015 by Cassandra Claire, LLC
The Whitechapel Fiend © 2015 by Cassandra Claire, LLC
Nothing but Shadows © 2015 by Cassandra Claire, LLC
The Evil We Love © 2015 by Cassandra Claire, LLC
Pale Kings and Princes © 2015 by Cassandra Claire, LLC
Bitter of Tongue © 2015 by Cassandra Claire, LLC
The Fiery Trial © 2015 by Cassandra Claire, LLC
Born to Endless Night © 2015 by Cassandra Claire, LLC
Angels Twice Descending © 2015 by Cassandra Claire, LLC
Cover images © Depositphotos
Copyright © 2008 by Victoria Forester

ИСТОРИИ ОТ АКАДЕМИЯТА ЗА ЛОВЦИ НА СЕНКИ
Касандра Клеър, Сара Рийс Бренън, Морийн Джонсън, Робин Уосърман
Американска. Първо издание
© Вера Паунова, превод
© Милена Ковачева, оформление на корицата
Издателство „Ибис“, 2016
ISBN 978-619-157-179-6
Сканиране и разпознаване: sqnka, 2017
Корекция и форматиране: sqnka, 2017






1

Макар да произлиза от староанглийска дума със съвсем различно значение, съвременната форма на името Лъвлейс се състои от думите „любов" и „дантела". – Б. пр.



2

Задочно, в отсъствие (лат.). – Б. пр.



3

Арабско ястие, подобно на дюнер. – Б. пр.



4

На англ. втората част от съставната дума „оксиморон" е самостоятелна дума със значение „глупак, идиот". – Б. пр.



5

Централен текст в равинистичния юдаизъм. – Б. пр.



6

На английски думата „змия" започва със „с".– Б. пр.



7

Малък, мъничкият ми (уелски).– Б. пр.



8

Ежегоден парад, провеждащ се в Лондон при встъпването в длъжност на кмета на Лондон, наричан лордмер (англ. Lord Mayer).– Б. пр.



9

От английския глагол „шавам, мърдам".– Б. пр.



10

Подобен на хокей на трева спорт с келтски произход; името идва от глагола „хвърлям, мятам".– Б. пр.



11

Най-старата книжарница във Великобритания, отворила врати през 1797 г.– Б. пр.



12

„Късмет, миличък." (Уелски)– Б. пр.



13

На английски така се наричат най-евтините места в театъра, изразът се използва и преносно за хора, чието мнение е без значение.– Б. пр.



14

Извънземна раса във вселената на научнофантастичния сериал „Стар Трек".– Б. пр.



15

Превод Тодор Червенков.– Б. пр.



16

Първа книга на царете 18:1.– Б. пр.



17

Ритуал в юдаизма при достигане на религиозно пълнолетие (тринайсет години за момчетата).– Бел. прев.



18

Превод Георги Рупчен.– Б. пр.



19

Американска верига магазини за т.нар. здравословни храни.– Б. пр.



20

Съответно: „лице", „херинга" и „провалям се".– Б. пр.



21

Алюзия за реплика от един от най-известните скечове на британската комедийна група „Монти Пайтън" („Никой не очаква Испанската инквизиция").– Б. пр.



22

Наздраве (шотландски и други келтски езици).– Б. пр.