[Kodirane UTF-8]

	Ерик Нюланд
	Първият удар



	Войната между хората и Съглашението достига връхната си точка, докато извънземните крайцери приближават неумолимо.
	Хейло е разрушен и заплахата, която е представлявал за разумния живот — неутрализирана. Но победата е постигната на ужасяваща за хората цена. Хиляди доблестни войни са паднали в битката, за да предотвратят възможността извънземната конструкция да попадне в ръцете на врага. Сега всичко зависи от спартанеца, познат просто като Главния. Но дори с помощта на изкуствения интелект Кортана, на него ще му е трудно да спаси оцелелите и да се изплъзне от съглашенските кораби, които патрулират из останките от Хейло.
	В името на всички хора Главния и неговите спартанци трябва не само да оцелеят, но и да поемат инициативата в битката срещу враговете си с един решителен първи удар.



>
	Благодарности
	На първо място и преди всичко бих желал да благодаря на служителите от централното управление „Син Митчел“ и на най-новия член на нашия екип, Кай Нюланд.
	Благодаря също на служителите на „Интел“ от франчайзинговия програмистки отдел на „Майкрософт“: Дъг Зартман, Нанси Фигатнър и Едуард Вентура, но най-вече на Ерик Траутмън (агент от отдела за специални операции).
	Благодаря също на „Втори отдел“ от екипа на „Майкрософт“ за проучване на потребителския опит: Джо Тайо, Мат Уайтинг, Дана Фос и Джейсън Грос.
	Изказвам благодарности на служителите на „Балънтайн“ / „Дел Рей“: Кийт Клейтън, Нанси Делиа, Бетси Митчел и Стив Сейфъл.
	А също и на бънджи-войниците, които се трудят на виртуалните бойни полета из цялата вселена, за да направят най-добрата игра: Джейсън Джоунс, Питър Парсънс, и разбира се, Джо Стейтън, Джейми Грийзмър и Лорейн Маклийз.

	Част 0
	Рийч


	Глава 1
	0622 часа, 30-ти август 2552 г. (по военния календар) / космически кораб „Есенна колона“ от Космическото командване на Обединените нации, система Епсилон Еридани, близо до космическа станция „Рийч Гама“.


	Спартанец–104, Фредерик, завъртя бързо бойния нож. Пръстите му бяха доста пъргави, въпреки неудобната бойна броня „Мьолнир“, която обвиваше тялото му. Острието очерта няколко изящни дъги във въздуха. Малкото останали флотски служители на палубата пребледняха и извърнаха очи — спартанец, владеещ изкусно ножа, обикновено е причина за появата на няколко трупа.
	Той беше нервен и това беше нещо повече от обичайното напрежение преди началото на поредната мисия. Първоначалната цел на отряда — залавянето на кораб на Съглашението — беше отложена поради новата офанзива на врага. Корабите на Съглашението бяха на път към Рийч — последната главна военна база от Космическото командване на Обединените нации. Фред не можеше да се начуди каква би била ползата от пехота в директна битка между два космически кораба. Ножът се завъртя.
	Около него, другарите му от взвода зареждаха оръжието си, стягаха екипировка и се приготвяха за битка с удвоени усилия, след като лично капитанът беше слязъл до сборния пункт, за да информира водача на отряда, спартанец–117 — ала Фред беше вече в пълна бойна готовност. Само Кели го бе изпреварила. Той балансираше с ножа, чийто връх се опираше на бронирания му пръст. Ножът постоя там няколко секунди съвършено неподвижен. Леко смущение в гравитацията на „Есенна колона“ накара ножа да се катурне. Фред го хвана във въздуха и с едно-единствено сръчно движение го прибра в ножницата. Стомахът му се сви, като осъзна какво биха могли да означават тези колебания в гравитацията — корабът току-що беше променил курса си — още едно усложнение.
	Главен командир спартанец–117, Джон, се запъти към най-близкия комуникационен панел веднага след като лицето на капитан Кийс се появи на екрана.
	Фред усети леко движение отдясно — едва доловим сигнал с ръка от Кели. Той премина на индивидуална комуникационна честота, за да говори със своята колежка от отряда.
	— Изглежда, че ни предстоят още изненади — каза тя.
	— Прието — отговори той, — макар да мисля, че имаше достатъчно изненади за една мисия.
	Кели се усмихна злорадо. Фред съсредоточи вниманието си върху разговора на Джон с Кийс. Всеки спартанец — избиран от най-ранна възраст и обучаван до съвършенство във военната наука — беше преминал няколко процедури за усъвършенстване: биохимични, генетични и кибернетични. В резултат на тези подобрения той можеше да чуе падането на карфица на земята по време на пясъчна буря и всеки спартанец в залата беше заинтересуван от това, което имаше да каже капитанът. „Ако ще пускаш спартанците в ада — беше казал веднъж старши инструктор Мендес, първият им учител, — пусни ги екипирани с добър изкуствен интелект.“
	Капитан Кийс се намръщи на гледката, откриваща се от кораба, държейки в ръка лула, която беше в разрез с устава. Въпреки че гласът му беше спокоен, пръстите му бяха побелели от стискането на лулата, докато обясняваше ситуацията. Един космически кораб влязъл в дока на орбиталните съоръжения на Рийч, пропускайки да изтрие навигационните си данни. Ако те попаднеха в ръцете на Завета, врагът щеше да има карта на пътя към планетата.
	— Главен командир — каза капитанът, — смятам, че Съглашението ще използва прецизни координати за космически скок на позиция точно до доковете. Те може би ще се опитат да свалят войници на станцията преди нашите оръдия „Супер МАК“ да отвеят корабите им. Това ще бъде по-различна мисия, Главен. Аз… очаквам предложения.
	— Можем да се погрижим за това — отговори Главния.
	Капитан Кийс отвори широко очи и се наведе напред в командирския си стол.
	— Как точно ще стане това, Главен?
	— При цялото ми уважение сър, спартанците са обучени да изпълняват трудни мисии. Ще разделя взвода си. Трима души ще отидат на доковете, за да бъдем сигурни, че навигационните данни няма да попаднат в ръцете на Съглашението. А останалата част от спартанците ще се приземят на повърхността, за да отблъснат нашествениците.
	Фред скръцна със зъби. Ако той трябваше да избира, щеше да предпочете да се бие със Съглашението на планетата. Както своите събратя спартанци, той също ненавиждаше извънпланетарните задачи. Операцията по прехвърлянето на дока щеше да бъде изпълнена с опасности на всяка крачка — разположение на вражески сили, липса на гравитация, безполезна употреба на интелект, никаква твърда земя под краката. Все пак нямаше съмнение, че космическите операции бяха тежка задача и затова Фред имаше намерение да участва доброволно.
	Капитан Кийс обмисли предложението на Джон.
	— Не, Главен. Доста е рисковано — просто трябва да се уверим, че Съглашението не притежава навигационните данни. Ще използваме ядрена мина, която ще поставим близо до пръстена на доковете и ще я детонираме.
	— Сър, електромагнитният импулс ще изгори изцяло проводниковите бобини на орбиталните оръдия. А ако използвате конвенционалните оръжия на „Есенна колона“, навигационните данни ще оцелеят. Ако Съглашението претърси останките, може да се сдобие с данните.
	— Така е — съгласи се Кийс и потупа замислено с лулата по брадичката си. — Много добре, Главен командир. Ще направим така както предлагате. Ще програмирам курса на кораба да мине над доковете на станцията. Пригответе спартанците си и два десантни кораба. Ще ви спуснем там… — той се консултира с Кортана, — след пет минути.
	— Тъй вярно, капитане. Ще бъдем готови.
	— Късмет — каза капитан Кийс и дисплеят се изключи.
	Фред съсредоточи вниманието си, когато Главния командир се обърна с лице към спартанците. Тъкмо започна да пристъпва напред, но Кели го изпревари.
	— Главен командир — каза тя, — разрешете да водя космическата операция.
	Винаги беше по-бърза, по дяволите.
	— Отхвърля се — отсече Главния. — Аз ще водя тази операция. Линда и Джеймс — продължи той, — вие идвате с мен. Фред, ти ще водиш червения отряд. От теб ще зависи тактическото командване на наземната операция.
	— Сър! — започна Фред, но преглътна протеста си. Сега не беше време да се подлагат заповедите под съмнение… така, както на него му се искаше. — Тъй вярно, сър!
	— Сега се пригответе — каза Главния. — Нямаме много време.
	Спартанците застинаха за момент. Кели извика: „Мирно!“. Войниците застанаха мирно и отдадоха отривисто чест, а Главния командир веднага им отвърна със същото. Фред превключи на комуникационната честота на червения отряд и изрева:
	— Да се размърдаме, спартанци! Искам екипировката да е натоварена за деветдесет секунди и да сте завършили подготовката си до пет минути. Джошуа, поддържай връзка с Кортана и ми изпращай актуална информация от десантната зона — дори да са климатични прогнози от сателит, искам снимките, които трябваше да имам още преди минута и половина.
	Червеният отряд влезе в действие. Предстартовото напрежение беше изчезнало, заменено от хладно спокойствие. Трябваше да се действа и Фред нямаше търпение да се залавя за работа.


	Бордови офицер Мичел потрепна, след като количество разсеяна енергия избухна на вълни в хангара и изпари широка метър ивица от околната стена. Нажежен до червено разтопен метал се разплиска по зоната за отлитане на десантния кораб „Пеликан“.
	„Майната му!“ — помисли си той и удари задържащите скоби на пеликана. Транспортният кораб с камуфлажен цвят балансира за момент върху стълб от синьо-бял огън и се изстреля с рев на двигателите от зоната за излитане на „Есенна колона“. Пет секунди по-късно настана истински ад.
	Приближаващата се енергия, изригваща от водещите кораби на Съглашението пресече курса им и удари комуникационния сателит, който се разпадна на множество блестящи парчета.
	— Дръжте се — предупреди Мичел пътниците в десантния кораб. — Имаме компания.
	Един рояк „серафими“ — подобни на скарабей изтребители на Съглашението, се преобразува в стегната формация и, описвайки дъга в космоса, отряза пътя на десантния кораб. Двигателите на пеликана припламнаха и тромавият кораб се спусна отвесно надолу към повърхността на Рийч. Извънземните изтребители ускориха и започнаха да стрелят с плазмените си оръдия. Един от изстрелите разряза пространството откъм левия борд, на косъм от пилотската кабина на пеликана. С дрезгав глас Мичел съобщи по предавателя:
	— „Браво–1“ до „Острие–26“: не бих отказал малко помощ тук.
	Той завъртя пеликана ляво на борд, за да избегне масивна, смачкана отломка от патрулиращ катер, който се бе озовал прекалено близо до нападателите. Иззад почернелите от плазмата обгаряния едва успя да различи символа на Космическото командване на Обединените нации. Мичел се намръщи. Ситуацията се влошаваше за секунди.
	— „Браво–1“ до „Острие–26“, къде сте, по дяволите? — изкрещя той.
	Квартет от клинообразни, ъгловати изтребители се престрои на прикриваща позиция в обхвата му — това бяха тежките изтребители „Дългите мечове“.
	— „Острие–26“ до „Браво–1“ — ясен женски глас проряза комуникационната честота. — Дръжте се. Всичко върви гладко днес.
	_Прекалено гладко_. Веднага след като изтребителите заеха ескортираща позиция около десантния кораб, приближаващите кораби на Съглашението откриха баражен огън с плазма. Три изтребителя от дългите мечове, ескортиращи десантния кораб се отделиха от формацията и ускориха към вражеските изтребители. Откъм отсрещната тъмна страна на космоса проблеснаха оръдия и ракети оставиха призрачни следи. Оръдията на Съглашението разцепиха нощта и експлозии озариха небето. Пеликанът и единственият му ескорт обаче ускориха директно към планетата. Десантният кораб профучаваше покрай деформирани останки, завиваше и маневрираше, когато ракети и плазмени изстрели пресичаха курса му.
	Мичел потрепери, когато оръдията от орбиталната защита на Рийч започнаха да бълват ярки, актинови изстрели. Бяла топка от разтопен метал профуча право над пеликана и ескорта му докато се промушваха под пръстенообразната структура на защитната платформа. Той насочи пеликана към планетарната атмосфера. Парообразни пламъци заблестяха около късия нос на кораба и той се разтърси от край до край.
	— „Браво–1“, заемете позиция за атака — посъветва го пилотът на един от дългите мечове. — Навлизате в атмосферата с прекалено висока температура.
	— Няма начин — каза Мичел. — Или ще стигнем до повърхността бързо или въобще няма да стигнем дотам. Засичам четири вражи кораба в моя обхват на три часа.
	Още една дузина серафими форсираха двигатели и завиха под ъгъл към снишаващите се кораби.
	— Тъй вярно, четири кораба на три часа. Аз ще се заема с тях — обяви пилотът на дългия меч. — Пратете ги в ада, като стигнете там долу.
	Дългият меч се завъртя рязко и изстреля няколко ракети към формацията от кораби на Съглашението. Нямаше никакъв шанс пилотът да се справи с дузина серафими и „Острие–26“ знаеше това. Мичел само се надяваше няколкото ценни секунди, които „Острие–26“ щеше да им спечели, да бъдат достатъчни.
	Пеликанът отвори входящите си клапи и запали помощните дюзи, снижавайки се към земната повърхност с хиляда и триста метра в секунда. Слабата аура от пламъци около съда избухна от червено в ослепително оранжево.
	Кърмата на пеликана беше оголена от ватираните седалки, които обикновено опасваха нея и десния борд. Животоподдържащите генератори на стената между пилотската кабина и помещението за пътниците също бяха разчистени, за да се освободи допълнително място. При други обстоятелства, такива модификации биха оставили платформата за войниците необикновено оголена. Обаче сега всеки квадратен сантиметър беше оползотворен.


	Двадесет и седем спартанци бяха завързани и се държаха здраво за скелета на кораба, свити в своите брони, за да неутрализират шока от светкавичното приземяване. Бронята им представляваше половин тон черна сплав със слабо светещи зелени керамични плочки с трептящи емитери, генериращи енергиен щит. Поляризираните визьори и целите шлемове им придаваха вид отчасти на гръцки герои, отчасти на танкове — те изглеждаха повече като машини, отколкото като хора. В краката им бяха завързани торбите с оборудването и кутиите с муниции. Всичко дрънчеше, докато корабът си пробиваше път през непрекъснато сгъстяващия се въздух.
	Фред включи комуникационния предавател и изрева:
	— Вържете се!
	Корабът се наклони и се опита да запази положението си. Спартанец–087, Кели, се приближи и отвори комуникационната честота.
	— Старши, ще оправим неизправностите в комуникациите, когато слезем на планетата — каза тя.
	Фред потрепна, когато осъзна, че току-що е предавал на флотска честота номер 7 — беше заглушил всички кораби в обхвата. „Дявол да го вземе!“ — Той отвори индивидуална комуникационна честота към Кели:
	— Благодаря — каза той.
	Тя му отговори с леко кимване. Фред знаеше много добре, че не трябва да допуска такава проста грешка — и неговият заместник-командир Кели също беше объркана от издънката с комуникациите. Той искаше тя да бъде твърда като скала. Искаше всички от червения отряд да бъдат хладнокръвни и да поддържат връзка един с друг. Което означаваше, че трябваше да бъде сигурен, че държи всичко в ръцете си. Никакви грешки повече.
	Провери биомониторите на взвода. Всички светеха зелено, а пулсът им беше само леко ускорен. Състоянието на пилота на десантния кораб обаче беше съвсем различно. Сърцето на Мичел биеше учестено като стрелба на щурмова пушка. Нямаше никакви проблеми с физическото състояние на червения отряд — биомониторите потвърждаваха това. Спартанците обикновено се използваха за трудни мисии. Космическото командване на Обединените нации никога не им даваше „леки“ задачи. Този път тяхната работа беше да слязат на планетата и да пазят генераторите, които захранваха орбиталния магнитен ускорител на оръдейните платформи. Флотата в космоса беше разкъсана на парчета. Масивните оръдия „МАК“ бяха единственото нещо, което спираше Съглашението да прегази техните позиции и да превземе Рийч. Фред знаеше, че ако нещо можеше да обърка Кели и спартанците, това беше да оставят зад себе си Главния и избрания от него син отряд.
	Той би предпочел много повече да е със синия отряд. Беше сигурен, че всеки спартанец от неговия екип е убеден, че са се захванали с по-лесната задача. Ако космическите асове успееха да задържат атаката на Съглашението, мисията на червения отряд щеше да е като разходка в парка.
	Ръката на Кели го потупа по рамото и Фред прие това като жест на солидарност. Изключителната ловкост на Кели беше увеличена пет пъти повече от енергийните вериги на нейната броня „Мьолнир“. Тя не би го докоснала „случайно“, освен ако наистина не искаше да го направи, а самият жест говореше много сам по себе си. Преди да успее да й каже нещо, пеликанът зави под остър ъгъл и стомасите на спартанците се свиха под влияние на гравитацията.
	— Сега ще подруса малко — предупреди пилотът.
	Спартанците подвиха колене, когато пеликанът рязко се завъртя. Ремъците на един контейнер се скъсаха и той подскочи и се залепи за стената. Комуникационният канал застина и след това предаде гласа на пилота на „дългия меч“:
	— „Острие–26“, атакуван съм от вражески изтребители. Поемам тежък вражески обстрел… — Каналът изведнъж заглъхна рязко.
	До пеликана избухна експлозия и парчета метал иззвънтяха в дебелия му корпус. Части от бронята се нагорещиха и заклокочиха. Енергийни заряди проблеснаха през врящия метал, изпълвайки вътрешността с дим за части от секундата, преди атмосферата под налягане в кораба да отвее мъглата през пробойната в стената му. Слънчева светлина нахлу през разкъсаната титаниева броня. Десантният кораб се наклони на една страна и Фред зърна пет изтребителя „Серафим“ на Съглашението да тръгват след тях, поклащайки се във вихъра на атмосферата.
	— Трябва да ги раздрусаме — изкрещя пилотът. — Дръжте се!
	Пеликанът се олюля напред и двигателите му се форсираха с пълна тяга. Стабилизаторите на десантния кораб се откъснаха и той излезе извън контрол. Спартанците се хванаха за носещите греди, а екипировката им полетя навсякъде из кораба.
	— Ще бъде адски трудно приземяване, спартанци! — изсъска пилотът през комуникатора. — Автопилотът е програмиран да се движи под ъгъл. Обръщам скобите. Течението ме завлича. Ще…
	Сноп светлина очерта люка на пилотската кабина и тънкото удароустойчиво стъкло се пръсна в отделението за пътници. Спартанец–029, Джошуа, беше най-близо до люка на пилотската кабина. Той се промъкна и погледна вътре.
	— Плазмени заряди — съобщи. Спря за момент да си поеме дъх и добави: — Аз ще установя контрол над терминала тук.
	С дясната си ръка бързо въведе команди чрез клавиатурата, закачена на стената. Пръстите на лявата му ръка се заровиха в металната преградна стена.
	Кели изпълзя по шасито на кораба, задържано от въртеливото движение на излезлия от контрол пеликан. Движеше се от отделението за пътници към кърмата и натисна едно малко ключе, зареждайки експлозивите на падналия люк.
	— Внимание, бомба! — изкрещя тя.
	Спартанците се хванаха здраво. Люкът експлодира и изхвърча от падащия кораб. Външният корпус пламна. За няколко секунди помещението се превърна в нагорещена фурна. Кели се наведе навън от горящия кораб с елегантността на акробат, а енергийните щитове на бронята й също пламнаха.
	Серафимите на Съглашението започнаха да стрелят с лазерите си, но енергията им се разсейваше от изключително нагрятата повърхност на падащия пеликан. Един от извънземните кораби излезе извън контрол, попадайки прекалено дълбоко в атмосферата, където не можеше да маневрира с лекота. Останалите промениха курса си и се върнаха обратно в космоса.
	— Прекалено е горещо за тях — каза Кели. — Сега вече ще се оправяме сами.
	— Джошуа — извика Фред, — докладвай.
	— Автопилотът е изгубен, а контролното табло в пилотската кабина е извън строя — отвърна Джошуа. — Мога да овладея въртенето с помощта на скобите.
	Той въведе съответната команда, а бордовият двигател потръпна и въртенето на кораба започна да намалява, докато въртенето беше напълно овладяно.
	— Можем ли да се приземим? — попита Фред.
	Джошуа не се подвоуми да съобщи лошите новини.
	— Невъзможно. Компютърът няма решение за обратния курс. — Той започна да почуква бързо по клавиатурата. — Ще се опитам да спечеля колкото мога повече време.
	Фред обмисли ограничените алтернативи, които имаха. Не разполагаха нито с космически парашути, нито със спускателни капсули с ракетни двигатели. Това означаваше, че имат една-единствена възможност — можеха да насочат този пеликан право към ада или да скочат.
	— Пригответе се за бързо приземяване — изкрещя той. — Грабвайте екипировката си. Напомпайте хидростатичния гел на костюмите си до максималното налягане. Абсорбирайте го изцяло, спартанци — приземяваме се тежко.
	_Тежко приземяване_ беше слабо казано. Спартанците и техните брони „Мьолнир“ бяха корави. Енергийните щитове на бронята, хидростатичният гел и противодействащата енергийна верига, заедно с подсилената скелетна структура, може би щяха да са достатъчни да противодействат на такова аварийно приземяване с висока скорост, но не и да издържат на удар със свръхзвукова скорост. Това беше опасен залог. Ако Джошуа не успееше да забави падането на пеликана, щяха буквално да се размажат.
	— Остават дванадесет хиляди метра — извика Кели, все още надвесена от ръба на вратата при кърмата.
	Фред се обърна към спартанците:
	— Пригответе се при кърмата. Скачайте по моя команда.
	Спартанците грабнаха екипировката си и се придвижиха напред към отворения люк.
	Двигателите на пеликана изпищяха и запулсираха, когато Джошуа изви зъбците на скобите в противоположни позиции. Намаляването на скоростта разтърси взвода спартанци и всеки се хвана или залови за нещо. Джошуа успя да накара останалите в изправност контролни клапи да заработят, ала носът на пеликана се отчупи. Свръхзвуков гръм разтърси кораба, докато скоростта му падаше под 1 мах. Скелетът потръпна и нитовете изпукаха.
	— Остават осем километра, а тази тухла все още пада много бързо — извика Кели.
	— Джошуа, насочи се към кърмата — заповяда Фред.
	— Тъй вярно — отвърна Джошуа.
	Пеликанът изстена, а скелетът му изсвистя под напрежението — след което изскърца, потръпна и се огъна. Фред постави бронирания си юмрук на стената, опитвайки се да задържи кораба цял още малко, но не успя. Бордовият двигател експлодира и пеликанът стана напълно неконтролируем. Кели и спартанците до люка на кърмата скочиха. Нямаше повече време за губене.
	— Скачайте — изкрещя Фред. — Хайде, спартанци!
	Останалите спартанци се промъкваха към кърмата, борейки се с центробежните сили на премятащия се пеликан. Фред сграбчи Джошуа и двамата скочиха.


	Глава 2
	0631 часа, 30-ти август, 2552 г. (по военния календар) / система Епсилон Еридани, неизвестна позиция в атмосферата, планета Рийч.


	Небето и повърхността на планетата проблясваха последователно пред визьора на Фред. Десетилетията обучение си казваха думата. Беше просто като спускане с парашут… с изключение на това, че този път нямаха парашути. Той разтвори краката и ръцете си. Тази позиция на орел с разперени ръце и крака контролираше въртенето и намаляваше скоростта му.
	Времето сякаш едновременно беше спряло и минаваше неусетно — това беше нещо, което Кели някога беше кръстила „Спартанско време“. Усъвършенстваните сетива и подсилената физиология помагаха на спартанците да мислят и реагират в стресови ситуации по-бързо от обикновените хора. Мозъкът на Фред работеше мълниеносно, докато се запознаваше с тактическата ситуация. Той активира сензорите за движение, увеличавайки обхвата им до максимум. Неговият отряд се появи като малки светещи точки на дисплея на шлема му. Въздишка на облекчение се изтръгна от него, когато видя, че всички двадесет и седем души бяха налице и се престрояваха в клинообразна формация.
	— Наземните сили на Съглашението може би са прихванали пеликана — каза Фред на спартанците по предавателя. — Внимавайте за стрелба от зенитна артилерия.
	Спартанците веднага развалиха формацията и се пръснаха из небето.
	Фред пое риска да се отклони встрани и забеляза пеликана. Той се въртеше, изхвърляйки късове броня, които описваха искрящи, причудливи траектории, преди да паднат в назъбена, покрита със сняг планина.
	Сега повърхността на Рийч се простря под тях, на две хиляди метра отдолу. Фред забеляза килим от зелени гори, призрачните силуети на планини в далечината и стълбове дим, издигащи се на запад. Забеляза и криволичеща водна лента, която познаваше — реката Биг Хорн.
	Спартанците бяха обучавани на Рийч през по-голямата част от младежките си години. Това беше същата гора, в която старши инструктор Мендес ги остави, когато бяха деца. Само с няколко късчета от карта и без никаква храна, вода или оръжия, те трябваше да пленят охраняван пеликан и да го върнат обратно в щаба на Главното командване. Това беше мисията, в която Джон, който сега беше Главен командир, стана водач на групата и благодарение на която те станаха екип. Фред остави спомените. Това не беше прибиране у дома.
	Военните тренировъчни съоръжения 01478-B на Космическото командване на Обединените нации трябваше да се намират на запад. „Ами генераторите?“ — той изкара на дисплея картата на терена. Джошуа беше свършил добре работата си: Кортана им беше осигурила прилични сателитни снимки и кратка топографска карта. Не бяха толкова добри колкото тези от шпионски сателит, но изцяло надминаха очакванията на Фред. Той пусна навигационен маркер на мястото на комплекса от генератори и зареди данните в тактическото командване на своя отряд. След това пое дълбоко дъх и каза:
	— Това е целта ни. Придвижвайте се към нея, но под малък ъгъл. Целете се във върховете на дърветата, така ще намалите скоростта си. Ако не можете, целете се във вода и приберете ръцете и краката си преди удара.
	Двадесет и шест сини индикатора примигнаха, за да потвърдят заповедта му.
	— Херметизирайте до максимум хидростатиката на костюмите си точно преди удара.
	Това щеше да неутрализира риска от получаване на азотна емболия, но те се приземяваха с пределна скорост, която за напълно екипиран спартанец — той бързо изчисли — се равняваше на 130 метра в секунда. Трябваше да увеличат налягането на уплътняващия гел до максимум или органите им щяха да станат на пихтия, размазвайки се в непробиваемата броня „Мьолнир“ при удара в повърхността. Сините индикатори премигнаха отново… въпреки че Фред усети леко колебание. Оставаха само още петстотин метра.
	Погледна за последен път спартанците. Те се бяха пръснали на хоризонта като парченца от конфети. За да промени центъра на тежестта на тялото си и да подобри ъгъла на приземяване, той изтегли коленете си нагоре докато приближаваше върховете на дърветата. Получи се, но не толкова добре или не толкова бързо, колкото се надяваше. Оставаха сто метра. Енергийният му щит премигна, когато докосна върховете на най-високите дървета. Той пое дълбоко въздух, след което го издиша максимално, хващайки се за коленете си, за да придобие форма на топка. Вече беше форсирал хидростатичната система и увеличил до максимум налягането на гела, обграждащ тялото му. Сякаш го промушиха хиляди остриета — това беше болка, която не беше изпитвал досега, с изключение на момента, в който програмата „СПАРТАНЕЦ-II“ бе променила тялото му по хирургичен път.
	Енергийните щитове на бронята „Мьолнир“ проблеснаха, когато започна да се удря в клоните — и после изведнъж усети огромно налягане при удара си в центъра на дебел ствол. Размаза се в него като ракета. Прекатури се и тялото му пое серия от мълниеносни удари. Чувството беше такова, сякаш поемаше цели залпове от щурмови пушки от упор. Секунди по-късно след поредното изскърцване на кости Фред спря. Костюмът му се повреди. Не можеше повече нито да види, нито да чуе нещо. Сякаш беше в ада и се бореше да остане в съзнание и кондиция. Малко по-късно множество индикатори на дисплея му светнаха. И той осъзна, че не костюмът му, а _той беше в неизправност_.
	— Шефе! — прокънтя в главата му гласът на Кели, като излизащ от тунел. — Фред, ставай — прошепна тя. — Трябва да тръгваме.
	Погледът му се проясни и той бавно се изправи на ръце и колене. Нещо отвътре го болеше така, сякаш стомахът му беше разкъсан на малки парченца и зашит отново не както трябва. Пое си дъх на пресекулки. Това също болеше. Болката беше полезна — тя му помагаше да остане в съзнание.
	— Какво е положението? — изкашля се Фред. В устата си усещаше вкус на метал.
	Кели коленичи до него и съобщи по индивидуалната честота:
	— Почти всички имат незначителни повреди: няколко изгорели генератора на енергийните щитове, сензорни системи и дузина счупени кости и контузии. Нищо фатално. Шестима спартанци имат малко по-сериозни наранявания. Те биха могли да се сражават на фиксирани позиции, но имат ограничена мобилност. — Тя пое дълбоко дъх и добави: — Четирима са загинали по време на акцията.
	Фред с мъка се изправи на крака. Беше замаян, но остана прав. Трябваше да се държи на краката си, независимо от това какво щеше да му струва. Трябваше да го направи заради отряда, за да им покаже, че все още имат здрав и читав водач. Можеше да бъде много по-лошо — но четирима мъртви си беше достатъчно лошо. При нито една мисия на спартанците досега не бе имало толкова много убити, а тази операция едва беше започнала. Фред не беше суеверен, но не можеше да се отърве от чувството, че късметът им се беше изчерпал.
	— Ти направи каквото беше необходимо — каза Кели, сякаш четеше мислите му. — Повечето от нас нямаше да оцелеят, ако не държеше всичко здраво в ръце.
	Фред изсумтя с възмущение. Кели си мислеше, че той владее положението, но всичко, което беше направил, бе да се приземила задника си. Той не искаше да говори за това — не и сега.
	— Някакви други добри новини?
	— Много са — отвърна Кели. — Екипировката ни — кутиите с муниции, чантите с допълнителните оръжия — са изгубени. Само няколко от нас имат щурмови пушки, като цяло, може би пет.
	Фред инстинктивно огледа своя МА5Б и откри, че застопоряващите скоби на бронята му са се отскубнали при удара. Нямаше останали и никакви гранати на колана. Десантната му раница също беше изгубена. Сви рамене.
	— Значи ще импровизираме.
	Кели взе един камък от земята и го претегли на ръка. Фред устоя на порива да наведе глава и да си поеме дъх. Нямаше нищо друго, което да желаеше повече от това да седне на земята, за да си почине и помисли малко. Трябваше да има някакъв начин да измъкне спартанците си оттук невредими. Това беше като тренировъчно упражнение — всичко, което трябваше да направи, беше да измисли как най-добре да изпълнят мисията си без повече гафове. И време наистина нямаше. Те бяха изпратени да отбраняват тези генератори и бойните части на Съглашението със сигурност не седяха със скръстени ръце, чакайки ги да направят първия си ход. Колоните от дим, които указваха местоположението на Главното командване на Рийч, бяха доказателство за това.
	— Събери отряда — каза Фред на Кели. — Формация „Бета“. Ние тръгваме пеша към генераторите. Пригответе ранените и мъртвите. Изпратете тези, които имат оръжие напред като съгледвачи. Може би все пак ще извадим късмет.
	Кели изрева в комуникатора:
	— Размърдайте се, спартанци. Формация „Бета“, тръгвайте към указаната навигационна точка.
	Фред направи диагностика на бронята си. Хидростатичната система беше счупила една от пломбите и налягането беше на минималното функционално ниво. Можеше да се движи, но трябваше да подмени счупената пломба, за да може да спринтира и да избягва плазмения огън.
	Изостана зад Кели и забеляза спартанците в периферията на монитора на тактическия си радар. Реално не можеше да види някой от тях, защото се бяха разпръснали и се придвижваха от дърво до дърво, за да избегнат евентуални изненади от страна на Съглашението. Всички се придвижваха безшумно през гората, където се редуваха светлини и сенки, а искрящите им зелени брони проблясваха от време на време.
	— Червен–1, тук Червен–12. Установих контакт с вражеска единица… неутрализирана.
	— Още един при мен — докладва Червен–15. — Неутрализирах го.
	Трябваше да има още. Фред знаеше, че Съглашението никога не се придвижваше на малки групи. Тъкмо напротив, ако разполагаше многочислени сили в района, това означаваше, че да се изчаква в орбита нямаше смисъл… и поради това беше само въпрос на време мисията да стане още по-трудна.
	Толкова се беше улисал в това да слуша сигналите на взвода, че почти налетя на двойка чакали. И инстинктивно се потопи и замръзна в сянката на близкото дърво. Чакалите не го бяха забелязали. Подобните на птици извънземни душеха из въздуха и продължиха още по-предпазливо напред, приближавайки към скритата позиция на Фред. Пред себе си държаха плазмени пистолети и бяха включили енергийните си щитове. Малките правоъгълни защитни полета се накъдриха от вълнички и се втвърдиха безшумно.
	Фред сигнализира два пъти с предавателя си на Червен–2. Синият й индикатор незабавно примигна в потвърждение на неговия призив за подкрепление. Внезапно чакалите се обърнаха рязко надясно и бързо започнаха да душат из въздуха. Камък, колкото юмрук, изсвистя от лявата страна на извънземните. Той се удари в тилния гребен на водещия чакал с глухо пукане. Съществото изграка и се строполи на земята в локва от червено-черна кръв.
	Фред се изстреля напред и с три бързи стъпки се приближи към другия чакал. Той пристъпи встрани от плоскостта на енергийния щит и го сграбчи за китката. Чакалът изграка от страх и изненада. Спартанецът изтръгна безмилостно оръжието от лапата му и я изви. Извънземният се бореше така, сякаш неговото собствено оръжие беше насочено към петнистата груба кожа на врата му. Фред стисна здраво и усети как костите му се строшиха. Плазменият пистолет изстреля ярък изумруден заряд. Чакалът се сгромоляса по гръб с липсваща глава.
	Фред вдигна падналите оръжия, когато Кели се показа от дърветата. Той й подхвърли един от плазмените пистолети и тя го улови във въздуха.
	— Благодаря. Предпочитам пушката си пред този извънземен боклук — промърмори тя.
	Фред кимна и втъкна другото плячкосано оръжие в колана си.
	— Върши много по-добра работа от мятането на камъни — отвърна той.
	— Прав си, шефе — отвърна тя, кимайки. — Но само отчасти.
	— Червен–1 — прозвуча гласът на Джошуа по взводните предаватели. — Намирам се малко пред вас. Трябва да видите това.
	— Прието — отговори Фред. — Червен отряд, изчакайте на позиция тук, докато ви дам сигнал.
	Индикаторите примигнаха в знак на потвърждение.
	Полуприведен, Фред стигна до Джошуа. Отпред се виждаше някаква светлина: сянката намаля и изчезна, защото гората беше свършила. Дърветата бяха отрязани или изгорени до овъгляване на едно и също ниво. Имаше също и трупове — хиляди грънтове, стотици чакали и елитни бойци покриваха полето. Както и хора — всичките мъртви. Фред виждаше и няколко флотски пехотинци, от които се разнасяше дим от плазмен огън. Виждаха се прекатурени танкове „Скорпион“, глигани с изгорели гуми и баншита. Самолетът беше впримчен в бодливата тел и сякаш продължаваше да се движи без пилот в една и съща безкрайна орбита.
	Комплексът от генератори на далечната страна на бойното поле обаче беше непокътнат. Укрепени бетонни бункери със заплашително стърчащи картечници, ограждаха ниска сграда. Генераторите бяха далеч зад тях. Изглеждаше така, сякаш огромното разстояние беше попречило на Съглашението да ги превземе, въпреки упорството му.
	— Засичам някого пред нас — прошепна Джошуа.
	Четири точки светнаха на сензора му за движение. Системата за идентификация ги представи като флотски пехотинци от Космическото командване на Обединените нации, рота „Чарли“. Появиха се още светлинки, докато системата ги показваше на топографска карта на района. Джошуа подаде на Фред снайпера си и той видя обектите през оптиката. Наистина бяха флотски пехотинци. Проправяха си път през телата, които покриваха зоната, оглеждайки се за оцелели и събирайки оръжия и муниции.
	Фред се намръщи, нещо в начина им на придвижване не беше наред. Липсваше съгласуваност между разпокъсаните им и оголени позиции. Те не използваха нито едно от наличните естествени прикрития на местността. Опитното му око даже не различаваше някаква конкретна посока на тяхното придвижване. Един от тях просто се въртеше в кръг. Фред изпрати кратко съобщение, използвайки общата честота на Космическото командване на Обединените нации.
	— Флотски патрул, тук е червен отряд спартанци. Приближаваме позицията ви откъм шест часа според вашето местоположение. Потвърдете.
	Пехотинците се обърнаха и хвърлиха бърз поглед по посока на Фред, поставяйки на рамо пушките си. Комуникационният канал заглъхна за секунди, след което дрезгав, равен глас отговори:
	— Спартанци? Ако наистина сте такива, за каквито се представяте… бихте могли да ударите едно рамо.
	— Съжаляваме, че изпуснахме битката.
	— Да сте я изпуснали? — Пехотинецът горчиво се изсмя. — По дяволите, шефе, та това беше само първият рунд.
	Фред върна снайпера на Джошуа, посочвайки с глава първо към очите му, а после към пехотинците на полето. Джошуа кимна и насочи оръжието към тях. Пръстът му се въртеше около спусъка, но не беше поставен точно върху него. Предпазливостта никога не беше излишна. Фред се изправи на крака и се запъти към групата пехотинци. Той си проправи път през кълбо от вражески трупове и изкривена купчина метал и овъглени гуми, които някога бяха принадлежали на глиган.
	Хората изглеждаха така, сякаш бяха слезли до ада и се бяха върнали обратно. Всички изгаряния, износените брони и зареяният в далечината им поглед, свидетелстваха за скорошен шок. Зяпнаха го с отворени усти — такава беше често наблюдаваната реакция, когато войниците за първи път срещаха спартанец — два метра висок, с половин тон броня, опръскана с извънземна кръв. Погледът им беше смесица от страхопочитание, подозрение и страх.
	Фред мразеше това. Всичко, което искаше той, както и останалите войници от Космическото командване на Обединените нации, беше просто да спечелят тази война. Ефрейторът на пехотинците като че ли се отърси от вцепенението си. Той свали шлема си, прокара пръсти през подстриганата си червена коса, и погледна зад него.
	— Командир, по-добре тръгнете с нас към базата, преди да са ни ударили отново.
	Фред кимна.
	— Колко души сте в ротата, ефрейтор?
	Човекът погледна тримата си другари и поклати глава.
	— Какво каза, командир?
	Мъжете очевидно бяха на косъм да изпаднат в шок след битката и затова Фред потисна нетърпението си и отговори с колкото се може по-спокоен глас:
	— Системата за идентификация показва, че сте от рота „Чарли“, ефрейтор. Колко души сте? Колко от вас са ранени?
	— Няма ранени, командир — отвърна ефрейторът. — Няма и никаква рота. Ние сме единствените оцелели.


	Глава 3
	0649 часа, 30-ти август, 2552 г. (по военния календар) / система Епсилон Еридани, съоръжение A–331 на защитния орбитален генератор, планета Рийч.


	Фред огледа бойното поле от върха на южния бункер, където беше временният му команден пункт. Постройката беше издигната набързо и някои от бързо съхнещите бетонни подпори още не се бяха втвърдили.
	Бункерът не беше идеалната отбранителна позиция, но осигуряваше обширен изглед към местността, докато отрядът му укрепяваше периметъра на комплекса от генератори. Спартанците опъваха бодлива тел, заравяха противопехотни мини и патрулираха около района. Шестчленен екип за бързо действие претърсваше бойното поле за оръжие и муниции. Доволен от това, че ситуацията беше максимално стабилна, Фред седна на земята и започна да сваля части от своята броня. При нормални обстоятелства технически екип щеше да му асистира в тази работа, но с времето спартанците се научаваха да правят елементарни поправки по броните си при полеви условия. Той намери счупения печат и бързо го замени с нов, който беше взел от бронята на спартанец–059.
	Фред се намръщи. Не му харесваше, че се налага да използва части от костюма на Малкълм, но би било обида за падналия му приятел да не използва някоя и друга резервна част. Пропъди спомените за приземяването и довърши ремонта на печата. Самообвиненията бяха лукс, който едва ли би могъл да си позволи, а и червеният отряд спартанци не беше единственият в тежко положение.
	Оцелелите флотски пехотинци от рота „Чарли“ бяха успели да удържат атаката на Съглашението в продължение на почти час с помощта на батареи от автоматични оръдия, глигани и двойка танкове „Скорпион“. Грънтовете бяха пробили път през минното поле, за да минат след тях чакалите и елитните. Лейтенант Бакмън, от ротата флотски пехотинци, беше заповядал на по-голямата част от хората си да отидат в гората, за да се опитат да нападнат фланга на врага. Беше повикал и въздушно подкрепление. И го беше получил. Главното командване на Рийч бе осъзнало, че има опасност генераторите да бъдат унищожени и поради това някой се беше паникьосал и беше изпратил бомбардировачи да атакуват гората в половината от радиуса на обхвата на оръжията им. Това бе прекъснало атаката на Съглашението. Но беше убило и лейтенанта, и неговите хора. Това беше голяма загуба.
	Фред смени и останалите повредени части от бронята си и включи захранването й. Сензорите за статус светеха в яркосиньо. Доволен, той се изправи и активира предавателя си.
	— Червен–12, докладвай накратко за ситуацията.
	Гласът на Уили разцепи канала.
	— Периметърът е укрепен, шефе. Не е засечено вражеско присъствие.
	— Добре — отвърна Фред. — Какво е положението?
	— Десет автоматични оръдия са поправени и вече могат да покрият с огън района около генераторите — докладва Уили. — Имаме и три работещи банши. Поправихме и тридесет от преносимите енергийни щитове на чакалите, плюс няколкостотин пушки, плазмени пистолети и гранати.
	— А муниции? Имаме нужда от тях.
	— Тъй вярно, сър — каза Уили. — Имаме достатъчно, за да поддържаме стрелба в продължение на цял час, без да спрем. — Последва кратка пауза, след която той добави: — Главното командване трябва да е изпратило подкрепления по някое време, защото открихме контейнер маркиран с надпис „Бронирана рота «Омега» на главното командване“.
	— Какво има вътре?
	— Шест ракети земя-въздух „Анаконда“. — Гласът на Уили заглуши радостните нотки в гласа на Фред. — Имаме и чифт тактически ядрени бомби „Фюри“.
	Фред тихичко подсвирна. Тактическите ядрени бомби „Фюри“ наподобяваха в най-голяма степен ядрените гранати от арсенала на Космическото командване на Обединените нации. Те имаха формата и размера на надута до пръсване футболна топка. Предизвикваха малко по-слаб взрив от този на едномегатонова бомба и бяха изключително опустошителни. За съжаление бяха абсолютно безполезни в тази ситуация.
	— Осигурете на артилерията защита от въздушни нападения. Тези ядрени бомби няма да ни свършат работа. Електромагнитният импулс ще стопи генераторите.
	— Прието — каза Уили, изпускайки въздишка на разочарование.
	— Червен–3? — сигнализира Фред. — Докладвай.
	За момент настана неловка тишина. Джошуа прошепна:
	— Тук ситуацията е лоша, Червен–1. Намирам се на билото между нашата долина и следващата. Съглашението разполага масивни военни формирования. Един вражески кораб служи като военна база, а около него има батальон войници в пълно бойно снаряжение. Разгръщат се грънтове, чакали, екипировка и поддържащи бронирани единици. Изглежда, че врагът се готви за втори рунд, сър.
	Фред усети как стомахът му се свива.
	— Дай ми картина на ситуацията.
	— Прието.
	На дисплея на главата на Фред се появи малка картинка и той видя онова, което Джошуа току-що беше наблюдавал през оптиката на снайпера си. Един крайцер на Съглашението висеше на триста метра над земята. От него стърчаха енергийни и плазмени оръдия. Спартанците не биха могли да го приближат на разстояние, от което да стрелят по него, без да бъдат изпържени.
	От кораба към Рийч се спусна гравитационен асансьор и от него се изсипа многобройна войска — няколко легиона грънтове, цели три ескадрона елитни, пилотиращи „Банши“, плюс поне дузина танкове „Привидение“. Нещо в ситуацията не се връзваше. Защо крайцерът не се приближеше и не откриеше огън? Или може би Съглашението се опасяваше от възможността за друг въздушен удар? Врагът никога не се колебаеше, когато трябваше да атакува… но фактът, че той беше още жив, свидетелстваше за някаква промяна в нападателната му тактика.
	Фред не проумяваше, защо силите на Съглашението бяха толкова предпазливи, но това го устройваше. Тази предпазливост щеше да му даде време, за да измисли как да им се противопостави. Ако спартанците бяха достатъчно мобилни, щяха да сформират бойна единица, подходяща за прилагане на тактиката „удари и се изтегляй“. Да се удържи установена позиция беше съвсем друго нещо.
	— Искам актуална информация за ситуацията на всеки десет минути — каза той на Джошуа. Гласът му изведнъж беше станал твърд и сух.
	— Прието.
	— Червен–2? Имаме ли някакъв напредък със сателитните комуникации?
	— Съвсем не, сър — измърмори Кели с напрегнат глас. Тя тъкмо тестваше пробитата от изстрели и впоследствие закърпена от нея комуникационна станция на рота „Чарли“. — Отвсякъде се чуват съобщения за хода на битката, които задръстват целия спектър, но от тях става ясно, че горе нещата не вървят добре. Трябва да задействаме този генератор — независимо от това, какво ще ни струва.
	— Разбрано — каза Фред. — Дръж ме…
	— Почакай. Получаваме съобщение от Главното командване на Рийч до рота „Чарли“.
	„От главното командване?“ — Фред мислеше, че главният щаб на Рийч е унищожен.
	— Кодове за потвърждение?
	— Проверяваме ги — отвърна Кели.
	— Препратете ми съобщението.
	— _Рота „Чарли“? Джейк? Как по дяволите върви отбраната там? Защо още не си измъкнал хората ми?_
	— Тук старши сержант спартанец–104, водач на червения отряд — отговори Фред, — в момента командир на рота „Чарли“. Идентифицирайте се.
	— _Дай ми лейтенант Чапман, спартанецо_ — озъби му се някой с раздразнен глас.
	— Това не е възможно, сър — отвърна Фред, осъзнавайки инстинктивно, че говори с висш офицер и проявявайки нужното уважение. — С изключение на четирима ранени, рота „Чарли“ вече не съществува.
	Последва дълга пауза.
	— _Спартанецо, слушай ме много внимателно. Говори вицеадмирал Данфорд Уиткомб, главнокомандващ операциите на военния флот. Знаеш ли кой съм аз, синко?_
	— Да, сър — каза Фред, потрепвайки, след като адмиралът се представи. Ако Съглашението подслушваше това предаване, старши сержантът и хората му току-що се бяха превърнали в гигантска мишена.
	— _Аз и хората ми сме притиснати в едно дере на югоизток от бившият Главен щаб_ — продължи Уиткомб. — _Ела тук незабавно с отряда си и ни измъкни_.
	— Невъзможно, сър, не мога да направя това. Категорично ми е заповядано да отбранявам комплекса от генератори, захранващ орбиталните оръдия.
	— _Анулирам тези заповеди_ — изрева адмиралът. — _Преди два часа поех тактическото командване на отбраната на Рийч. Не ми пука дали си спартанец или самият Исус Христос, слизаш надолу към проклетата река Биг Хорн — давам ти пряка заповед. Потвърди, спартанецо_.
	Ако сега вицеадмирал Уиткомб беше главнокомандващ отбраната, голяма част от висшия офицерски състав не знаеше какво да предприеме след унищожаването на Главния щаб. Фред забеляза малък жълт индикатор да примигва на дисплея на главата му. Биомониторът му показваше леко повишение на кръвното налягане и пулса. Той усети, че ръцете му треперят почти незабележимо. Овладявайки треперенето, той включи предавателя.
	— Потвърждавам, сър. Можем ли да разчитаме на въздушна подкрепа?
	— _Невъзможно. Корабите на Съглашението унищожиха въздушното ни прикритие от изтребители и бомбардировачи при първата вълна на атаката_.
	— Добре, сър. Ще ви измъкнем оттам.
	— _Побързайте, командир_. — Сигналът заглъхна.
	Фред се зачуди, дали вицеадмирал Уиткомб не беше отговорен за стотиците мъртви флотски пехотинци, които са се опитвали да отбраняват генераторите. Без съмнение той беше брилянтен командир на кораб… но _флотски офицер_ да ръководи наземна операция? Това обясняваше извън всякакво съмнение, защо ситуацията за флота беше изключително напечена. Не беше ли заповядал той на млад и неопитен лейтенант да нападне във фланг превъзхождащ го противник? Не беше ли изпратил той въздушно подкрепление със заповед да засипе с бомби местността? От една страна, Фред не се доверяваше на преценката на адмирала, но от друга страна не можеше да не изпълни това, което му беше заповядано.
	Той разгледа списъка на хората си на дисплея на шлема — двадесет и двама спартанци: шест тежко ранени, които едва можеха да вървят, и четирима изтощени от битката флотски пехотинци, които вече бяха преминали през същински ад. Първо, трябваше да отблъснат масивни военни части на Съглашението. Второ, трябваше да измъкнат също и адмирал Уиткомб. И на трето място по значение беше тяхното оцеляване. Разполагаха с оръжие за защита на съоръженията: гранати, автоматични оръдия и ракети.
	Фред се колебаеше. Може би не възприемаше правилно тактическата ситуация. Той си мислеше за _отбрана_ на съоръженията, а пропускаше това, в което спартанците бяха най-добри — офанзивата. Включи предавателя.
	— Всички ли хванаха последното предаване?
	Индикаторите за потвърждение премигнаха.
	— Добре. Чуйте какъв е планът. Ще се разделим на четири отряда. Екип „Делта“… — той посочи ранените спартанци и четиримата флотски пехотинци — ще се изтеглят на тази позиция. — Постави навигационен маркер в едно дефиле на шестнадесет километра на север. — Вземете два глигана, но ги зарежете незабелязано, ако срещнете вражески сили. Вашата мисия е да обезопасите района. Това ще бъде позицията за отстъпление на взвода. Оставете ни задната вратичка отворена, както се казва.
	Те незабавно потвърдиха. Спартанците познаваха идеално дефилето. То не беше отбелязано на нито една карта, но те се бяха обучавали там месеци наред с доктор Хелси. В подножието на планината имаше пещери, които флотското разузнаване беше превърнало в строго секретни съоръжения, укрепени и устойчиви на радиация, и вероятно биха устояли на всичко, дори и на директна ядрена атака. Идеалното убежище, ако ситуацията се закучеше.
	— Екип „Гама“. — Фред избра Червен–12 и първи, Червен–22 и Червен–23 от списъка. — Вие ще измъкнете адмирала и хората му и ще ги доведете при генераторите. Нуждаем се от още жива сила.
	— Тъй вярно — отвърна Червен–21.
	Технически Фред изпълняваше заповедта на Уиткомб да го измъкне от сегашното му положение. Това, което адмиралът не осъзнаваше беше, че в момента се намираше на по-безопасно място.
	— Екип „Бета“. — Фред посочи всички от Червен–4 до Червен–20. — Вие ще отбранявате генератора.
	— Разбрано, командир.
	— Екип „Алфа“. — Това бяха Кели, Джошуа и той самият.
	— Очакваме заповеди, сър — каза Джошуа.
	— Ние отиваме в онази долина, за да изтребим там всичко, което не е човек.
	Фред и Кели погледнаха към трите баншита, които бяха довлечени в импровизирания лагер. Фред се промъкна в кабината на най-близкия от тях и натисна активиращия бутон. Самолетът се издигна на метър от земята с антигравитационен реактор, излъчващ слабо синьо сияние, и се понесе напред. След това го изключи и той кацна на земята.
	— Добре. Всичко работи.
	Кели кръстоса ръце.
	— Ще се поразходим ли малко?
	Пред тях изскочи и спря един глиган с Джошуа на волана. Отзад бяха натоварени половин дузина ракети „Джакхамър“ и три ракетомета. На седалката за пътника беше натоварен контейнер с тъмна, изумруденозелена залепваща лента, която всеки войник от Космическото командване на Обединените нации наричаше „Изумрудчо“.
	— Мисията е изпълнена, сър — каза Джошуа, докато се подаваше от глигана.
	Фред грабна един ракетомет, две ракети и руло лента от глигана.
	— Ще имаме нужда от тези, когато ударим Съглашението от другата страна на билото — обясни той. — Всеки от вас също да си вземе по един ракетомет и муниции в баншито.
	Джошуа и Кели оставиха за момент работата си и го погледнаха.
	— Позволете да говоря, сър — помоли Кели.
	— Разрешено.
	— Нямам нищо против една добра битка, Фред, но тези изроди имат много голямо числено превъзходство, дори и за нас… Десет хиляди към едно.
	— Бихме могли да се справим при съотношение сто към едно — обади се и Джошуа, — даже бихме се справили и при съотношение петстотин към едно с малко по-добра стратегия и поддръжка, но срещу тези изроди фронтална атака би била…
	— Това няма да бъде фронтална атака — прекъсна го Фред. Той закрепи ракетомета върху тясната кабина на баншито. — Лента.
	Кели откъсна малко лента и му я подаде. Той приглади лентата и закрепи ракетомета на мястото му.
	— Този път ще си свършим работата, колкото се може по-незабелязано.
	Тя обмисли плана му за момент и попита:
	— Добре, да предположим, че ги забаламосаме и успеем да минем през позициите им… после какво?
	— Въпреки че много ми се иска, няма да можем да използваме тактическите ядрени бомби — размишляваше Джошуа, — не и в другата долина. Билото между двете не е достатъчно високо, за да спре електромагнитния импулс и той ще стопи генератора на орбиталната защита.
	— Можем да ги използваме по друг начин — каза Фред. — Ще проникнем в крайцера посредством гравитационния асансьор и ще детонираме ядрените бомби вътре. Енергийните щитове на кораба ще омаломощят електромагнитния импулс.
	— Това ще превърне кораба в най-голямата осколочна бомба в историята — отбеляза Кели.
	— А ако нещо се обърка — каза Джошуа, — ще се озовем право в центъра на десетхилядна сбирщина от вбесени гадове.
	— Ние сме спартанци — отвърна Фред. — Какво би могло да се обърка?


	Глава 4
	0711 часа, 30-ти август, 2552 г. (по военния календар) / система Епсилон Еридани, долината Лонг Хорн, планета Рийч.


	Алармата изрева и Зауаз скочи на крака с разтревожено джавкане. Тумбестото извънземно от бронираната пехота, с полирана оранжева броня, направи няколко непохватни движения и изтърва скенера си за движение. Полудял от страх, той постави устройството на мястото му с треперещи нокти. Ако скенерът се повредеше, елитните щяха да използват тялото му като щит за реактора. А ако господарите му научеха, че е заспал на пост, можеха да му сторят нещо много по-лошо от това просто да го убият. Можеха да го хвърлят на чакалите. Зауаз потрепери.
	За щастие, скенерът беше в изправност и дребното извънземно въздъхна от облекчение. Три светещи сигнала бързо се приближаваха към планината, която отделяше неговия батальон от отдалечените бойни единици на хората. Той се приближи до сигналния уред, но се успокои като видя, че детекторът идентифицира приближаващите светлини като банши. Зауаз се взря над мръсния край на укрепения си пост, за да се увери в това. Забеляза трите овални апарата да приближават и изсумтя. Беше странно, че тези полети не бяха включени в графика на патрулите. Почуди се за момент дали да уведоми по-старшите, но после размисли повече. Ами ако бяха някои от елитните, изпълняващи някаква секретна мисия?
	Не, беше по-добре да не подлага на съмнение тези неща. Голяма работа. Няма нужда от излишни притеснения. Това беше неговият девиз. Той се ската обратно на поста си, превключи детектора на дълъг обхват и се помоли да не се включва отново. След това се сви на топка и веднага заспа дълбоко.


	Фред водеше клинообразната формация. Пурпурночервените кораби описаха дъга над върховете на дърветата на билото, набирайки максималната възможна височина — около триста метра. След като прехвърлиха върха, гледката, която се разкри пред него, го накара да намали скоростта. Долината се простираше десет километра напред и се спускаше пред него, гъсто обрасла с ели, които малко по малко отстъпваха място на изпотъпкани полета и река Биг Хорн, виеща се през тях. В полетата лагеруваха хиляди войници на Съглашението. Те покриваха цялата долина и слабата, разсеяна светлина се отразяваше в море от червени, жълти и сини брони. Движеха се в стегнати колони и се тълпяха на рояци по брега на реката — бяха толкова многобройни, сякаш някой беше раздразнил най-големия съществуващ мравуняк във Вселената.
	Установяваха се на лагер. Разпъваха стотици леки палатки с бели куполи, атмосферата се нажежаваше за дишащите метан грънтове. Далеч назад бяха странните многостенни бараки на елитните, охранявани от дълга редица от няколко дузини, приличащи на бръмбари танкове „Привидение“. Охранителни кули опасваха долината и се издигаха спираловидно от мобилни, стъпаловидни основи на десет метра височина, за да завършат на върха с плазмени оръдейни установки.
	Правилата на играта наистина се бяха променили. Във всичките си сто битки до момента Фред не беше виждал да се изграждат лагери от такава голяма величина. Досега Съглашението само беше убивало.
	Реещ се над цялата тази глъчка, почти достигайки отдалечените хълмове, вражеският крайцер висеше на трийсет метра над земята. Той приличаше на голяма охранена риба с къси, дебели, стабилизиращи перки. Гравитационният му асансьор работеше — сноп от искряща енергия придвижваше материята до земята и обратно. Купчини от пурпурночервени контейнери внимателно се спускаха от крайцера надолу. На следобедната светлина можеха да се видят стърчащите по цялата му дължина оръжия, които хвърляха паякообразни сенки върху корпуса му. Баншите на спартанците се подравниха на една съща височина и Фред изостана, за да стегне формацията с Кели и Джошуа. Той бързо погледна отново към вражеския кораб и охранителните кули. Едно добро попадение от тях можеше да ги унищожи. Видя и други банши да патрулират из долината. Той се намръщи. Ако минеха покрай тях, вражеските пилоти почти със сигурност щяха да питат каква е задачата им… а нямаше начин да разберат какви бяха маршрутите на патрулите. Това означаваше, че се налагаше да поемат по друг курс — право към центъра на долината и над ордите на Съглашението. Нуждаеха се само от една възможност да направят това. И може би щяха да получат само една възможност.
	Той активира комуникационната честота.
	— Давайте.
	Кели натисна ускорителя и се плъзна към крайцера. Фред изостана назад. Той зареди стрелящото с гориво оръдие, инсталирано в баншито. Бяха на шест километра от крайцера, когато Кели достигна максималната скорост на самолета. Грънтовете и чакалите в полето отдолу проточиха вратове, когато спартанците се стрелнаха над тях.
	Трябваше да се движат по-бързо. Фред усещаше всяко едно враже око приковано върху тях. Той се втурна напред, жертвайки височина в замяна на скоростта, а Джошуа и Кели последваха примера му.
	Върху централните дисплеи на баншите проблеснаха комуникационни сигнали. Софтуерът на Космическото командване на Обединените нации, който беше инсталиран в броните им разкодираше само някои от говоримите езици на Съглашението, но не и тяхната писменост. На дисплеите се зареждаха странни, извити писмени знаци. Фред натисна един от символите за отговор. Последва пауза, дисплеят се изчисти, а след това дузина повече символи проблеснаха върху него с удвоена скорост. Фред изключи дисплея.
	Оставаха им три километра, а сърцето му биеше така, че ударите му отекваха като бумтене в ушите му.
	Кели беше взела лека преднина пред тях. Тя беше на тридесет метра над земята, движейки се с колкото се може по-голяма скорост, карайки право към гравитационния асансьор на крайцера. Най-близката охранителна кула я засече — плазменото й оръдие проблесна и стреля. Самолетът на Кели се издигаше нагоре и се накланяше, за да избегне енергийния огън. Изстрелът от нагорещен йонизиран газ докосна корпуса на десния й борд. Части разсеяна енергия стопи предницата на баншито и скоростта му намаля.
	Цяла дузина плазмени оръдейни установки се обърнаха, за да се прицелят в тях. Фред се наклони и откри огън. Изстреляната енергия от главното оръдие на баншито повреди охранителната кула. Джошуа направи същото и река от огън изригна към тях. Фред натисна копчето на главното оръдие на баншито, изстреляната енергийна сфера описа дъга и се заби в основата на кулата. Тя се наклони, а после рухна.
	Кели не беше стреляла. Фред погледна в нейната посока и я видя свита на върха на своето банши. Беше пъхнала единия си крак под еластичната лента, която бе използвала, за да закрепи ядрената бомба, и сега държеше бомбата в ръката си, приготвяйки се да я хвърли. Част от назъбен кристал, изстрелян от оръжие на съглашенец, бълващо кристални шишове, иззвънтя в портативния енергиен щит. Той стрелна поглед надолу.
	Грънтовете и чакалите бяха побеснели от възбуда — стотици заблудени изстрели се мъчеха да го достигнат; блестящи облаци от кристални шишове и огнени плазмени изстрели изпълваха въздуха и пробиваха корпуса на баншито му.
	Фред завиваше наляво и надясно и избягваше плазмените изстрели от трите кули, които стреляха след него. За втори път зае позиция за стрелба и леките оръжия на баншито пръснаха грънтовете във всички посоки.
	Оставаха още само сто метра. Кели се наклони назад, изви тялото си и се приготви да хвърли ядреното устройство като че ли беше гюле.
	Крайцерът на Съглашението се оживи и оръдията му проследиха баншите. Дузина плазмени заряди разцепиха въздуха — достигнаха ги бяло-сини дъги от огън. Един изстрел улучи апарата на Джошуа. Крехките щитове на баншито се претовариха и угаснаха. Корпусът му започна да се топи и огъва. Извънземният самолет започна да се върти, след като повърхността му се деформира и Джошуа изостана назад зад Фред и Кели, точно когато влязоха в гравитационния асансьор на крайцера.
	Фред се опита да се свърже с Джошуа по предавателя, но той мълчеше. Времето сякаш се забави във вътрешността на лъча от пурпурна светлина, която пренасяше предмети и войници от тялото на кораба навън и навътре в него. Странната светлина, която ги заобикаляше, придаваше особен оттенък на кожата му. Баншите им се издигаха към един отвор в долната страна на кораба. Но те не влизаха вътре, движеха се прекалено бързо и щяха да излязат от лъча, преди да преминат и три четвърти от пътя до върха.
	Фред се огледа наоколо. Не можа да види Джошуа никъде. Плазмени лъчи удариха шахтата и бяха отразени като от огромни стъклени лещи.
	Кели захвърли ядрената бомба във вътрешността на крайцера. Фред натисна рязко бутоните на баншито и се мушна под кораба, докато тя го следваше плътно. Светлината изчезна и те се озоваха на другата страна на крайцера. Зад тях, изкривени от гравитационния асансьор, Фред видя войниците на Съглашението, стрелящи със своите оръжия към небето. Чу десетки хиляди гласове, жадни за кръв.
	Отново опита да се свърже с Джошуа по предавателя, но не получи отговор. Искаше да намали и да се върне за него, но Кели се снижи и ускори към повърхността, навлизайки в гората, покриваща планинския склон. Фред я последва. Носеха се на няколко метра над земята, като избягваха дърветата и кълбета от зеленина. Няколко заблудени изстрела проблеснаха над главите им. Те летяха с максимална скорост и не се обръщаха назад.
	Изведнъж изскочиха над дърветата и заснежения връх на планината. Прелетяха над едно било от гранит, огледаха се и намалиха скоростта. Баншите се приземиха бавно на земята. Небето побеля. Фред поляризира визьора си до най-тъмните настройки. През тялото му сякаш премина гръмотевица. Огън и разтопен метал избухнаха над билото, издигнаха се към небето и заваляха над долината. Гранитният връх на планината, лежаща между тях и долината, се разби на прах, а снегът по склона й се превърна в кални ручейчета.
	Визьорът на Фред бавно се деполяризира. Кели се наведе върху баншито си. Кръв се процеждаше от сглобката на бронята върху лявото й рамо. Тя потърси с непохватно движение печата на шлема си, намери го и го свали от главата си.
	— Успяхме ли да ги прецакаме? — попита със задъхване. Кръв потече от ъгъла на устата й.
	— Така мисля — отговори Фред.
	Кели се огледа наоколо.
	— А Джошуа?
	Фред поклати глава.
	— Удариха го по време на акцията.
	Лесно му беше да лети към сигурна смърт преди няколко секунди. Но да изрече тези думи беше стотици пъти по-тежко за него. Кели се отпусна и положи глава на баншито си.
	— Стой тук, отивам да хвърля едно око.
	Фред активира самолета и се понесе успоредно на билото. Издаде го още малко напред и погледна към долината.
	Сега тя представляваше море от пламъци. Стотици пожари осейваха напуканата, безжизнена земя. Там, където криволичеше Биг Хорн, зееше продълговат димящ кратер. Нямаше и следа от крайцера на Съглашението или войниците, които изпълваха местността преди няколко секунди. Всичко, което беше останало, беше само тлеещи и усукани кости и метал. На върха на тази касапница стърчаха черни колове — остатъците от дърветата — всички наклонени в обратна посока от центъра на експлозията.
	Десет хиляди бойци на Съглашението бяха мъртви. Това не компенсираше загубата на Джошуа или някой друг спартанец, но беше все нещо. Може би бяха спечелили достатъчно време, за да могат орбиталните оръдия „МАК“ да обърнат битката в полза на флота. Може би тяхната саможертва щеше да спаси Рийч. Това щеше да си заслужава. Той погледна нагоре към небето. Димът не позволяваше да се различи нещо, но имаше някакво движение над главите им — през облаците се промъкваха слаби сенки.
	Баншито на Кели се появи до неговото и корпусите им се блъснаха. Сенките над тях приеха определена форма. Три крайцера на Съглашението изскочиха от облаците и се понесоха към комплекса от генератори. Техните плазмени оръдия потрепваха и блестяха, изстрелвайки енергийните си заряди. Фред бързо активира предавателя си и усили сигнала му до максимум.
	— Екип „Делта“, изтегляйте се. Изтегляйте се веднага.
	Каналът изсъска и няколко гласа се преплетоха. Той чу един от неговите спартанци — не позна кой — да говори по предавателя.
	— Седми реактор от комплекса е изложен на риск. Изтегляме се. Може би ще успеем да спасим номер три.
	Настъпи пауза, по време на която през предавателя се чуваше как някой дава заповеди:
	— Детонирайте онези заряди веднага!
	Фред превключи на честотата на флота и оповести:
	— До „Есенна колона“, наземните реактори са превзети. Рискуваме орбиталните оръдия. Нищо не можем да направим. Превъзхождат ни числено. Ще трябва да използваме ядрените заряди. Най-вероятно орбиталните оръдия „МАК“ ще бъдат неутрализирани. „Есенна колона“, приемате ли? Потвърдете.
	Още повече гласове се включиха в предавателя и на Фред му се стори, че чу гласа на адмирал Уиткомб, но евентуалните заповеди, които беше дал, не можеха да бъдат разбрани. После предавателят заглъхна и замря.
	Крайцерите изстрелваха цели залпове плазма, които осветяваха небето. Изригваха далечни експлозии и Фред напрягаше зрението си, за да види дали някой отвръща на огъня — някакъв знак за това дали неговите спартанци се сражаваха или изтегляха. Единствената им надежда беше в оттеглянето — вражеският огън обикновено обхващаше конкретна позиция.
	— Изтегляйте се — изсъска той. — Сега е моментът, по дяволите.
	Кели го потупа по рамото и посочи нагоре.
	Облаците се разсеяха като разкъсана завеса, когато огнена топка на разстояние изтрещя върху позицията им. Той видя слабите очертания на дузина бойни кораби на Съглашението в ниска орбита.
	— Плазмена бомбардировка — прошепна Фред.
	Той беше виждал това и преди. Всички го бяха виждали. Когато Съглашението завладяваше някой човешки свят, използваше основните батареи от плазмени оръдия върху планетата — стрелбата продължаваше, докато всичко бъдеше заличено от лицето й и накрая не останеше нищо, освен кълбо от натрошено стъкло.
	— Това е — промърмори Кели. — Загубихме. Рийч ще падне.
	Фред гледаше, докато плазмата застилаше хоризонта и небето побеля, след което потъмня, щом милионите тонове пепел и отломки затъмниха слънцето.
	— Може би — каза той и активира баншито си. — А може би не. Хайде, това още не е краят ни.


	Част 1
	Глава 5
	1637 часа, 22-ри септември, 2552 (по Военния календар) / на борда на изтребител „Лонгсорд“, неизследвана звездна система, сред останките от Хейло. Три седмици по-късно.


	Главния се разположи в седалката на изтребителя „Лонгсорд“, макар да не се събираше в нея. Профилът на седалката беше проектиран да пасва на стандартен пилотски костюм, а не на грамадната броня „Мьолнир“. Той се почеса по скалпа и пое дълбоко дъх. Въздухът имаше странен вкус — липсваше му металическият привкус от филтрите на костюма му. Това беше първият спокоен момент, в който можеше просто да седи, да мисли и да запомня. Отначало беше доволен от успешната космическа операция на Рийч, но после положението се прецака със смъртта на Линда и опустошаването на планетата от Съглашението… А и загубата на червения отряд. След това си спомни за времето, прекарано в криокамерата на „Есенна колона“, излитането от Рийч и откриването на Хейло. И Потопът.
	Той се взираше навън от мястото си и се бореше с отвращението, което го обземаше, щом си спомнеше за Потопа. Който и да беше конструирал Хейло, го беше използвал, за да съхранява тази съзнателна, опасна чужда форма на живот, която почти беше убила всички тях. Бързо зарастващата рана на врата му, предизвикана от някакъв вид инфекция по време на последната битка на повърхността на Хейло, още се усещаше. Искаше да забрави всичко… особено Потопа. Всичко отвътре го болеше.
	Основа, луната в тази звездна система, представляваше сребърносив диск, изпъкващ на фона на тъмния космос, а отвъд нея се виждаха мълчаливите пурпурни одежди на газовия гигант Прага. Между тях се простираше огромно пространство от блестящи отломки: метални, каменни и всякакви други, които някога бяха изграждали Хейло.
	— Сканирай отново — нареди Главния на Кортана.
	— Вече е направено — отвърна безжизненият й глас.
	— Навън няма нищо. Казах ти, че това са само останки и отразени сигнали.
	Ръката на Главния се сви в юмрук и за момент той усети неистово желание да удари нещо с него. Успокои се, учуден от този пристъп на раздразнение. Беше много изтощен — без съмнение битката на Хейло беше най-ожесточената в цялата му кариера, но никога досега не беше проявявал склонност към такива изблици. Битката срещу Потопа май го беше променила повече, отколкото съзнаваше.
	С усилие пропъди тези мисли от главата си. Независимо дали по-късно щеше да има време да занимава мозъка си с това… или не. Сега беше безполезно да се тревожи за Потопа.
	— Сканирай полето отново — повтори той.
	Малката холографска фигура на Кортана се появи върху проектора, който се намираше между седалката на пилота и седалката на операционната система. Тя кръстоса ръце на гърдите си, видимо раздразнена от молбата на Главния.
	— Ако не намериш нещо там навън — каза й той, — сме мъртви. Този кораб няма двигател, с който да направи космически скок и криогенератори. Няма как да се върнем и да докладваме. Енергия, гориво, въздух, храна, вода — имаме от тях само за няколко часа. Така че — заключи той, запазвайки колкото е възможно повече търпение, — сканирай. Отново.
	Кортана въздъхна шумно и холограмата й изчезна. Ала скенерът се активира и математически символи задръстиха екрана. Малко по-късно скенерът се изключи и Кортана каза:
	— Все още няма нищо, командир. Всичко, което улавям, са отразени сигнали от луната… Но никой не изпраща никакви сигнали, дори за помощ.
	— Ти всъщност не сканираш ефективно?
	Малката й холограма се появи отново и този път през нея преминаха леки смущения.
	— Навън има милиарди обекти. Ако желаеш, мога да започна да сканирам и идентифицирам всеки един от тях. И ако си седим тук и вършим само това, ще ни трябват осемнадесет дни.
	— Ами ако там има някой, но си е изключил предавателя? И просто не иска да бъде открит?
	— Това е доста неверо… — Кортана застина за момент. Смущенията около нея изчезнаха и тя се взря в космоса. — Интересно.
	— Какво?
	Холограмата изглеждаше разсеяна, но бързо се мобилизира.
	— Получавам нова информация. Един от сигналите се усилва.
	— Какво значи това?
	— Какво означава ли? Означава, че не е случаен отразен сигнал.
	Скенерът се оживи, след като Кортана активира дългия обхват на детектора на лонгсорда.
	— Леле! — възкликна тя секунда по-късно.
	Главния се вторачи в скенера, след като Кортана идентифицира сигнала. На екрана се очерта отличителният, закръглен силует на крайцер от Съглашението, който се промъкваше откъм далечната страна на луната.
	— Изключи захранването — каза бързо той. — Изключи всичко, освен стандартните скенери и остави минималното количество енергия, което е необходимо, за да си на линия.
	Лонгсордът притъмня, холограмата на Кортана мъждукаше и едва се забелязваше след изключването на по-голямата част от захранването.
	Крайцерът навлезе в полето от отломки, дебнейки като гладна акула. След него се появи още един, после още един, а след това изскочиха още три.
	— Статус? — прошепна Главния, а ръцете му се въртяха около уредите за стрелба. — Забелязали ли са ни?
	— Те използват същите сканиращи честоти като нашата система — каза Кортана през говорителя в шлема му. — Колко странно. Никъде във файловете на КУОН или в базата данни на Съглашението не се споменаваше за този феномен. — Как мислиш, защо използват същите честоти?
	— Няма значение — каза Командира. — Те са тук и търсят нещо. Както казах преди малко, ако навън има оцелели, те със сигурност са изключили захранването си, за да не бъдат забелязани.
	— Мога да следя сигналите им — каза Кортана с равен, протоколен глас. Функционирането на по-ниско енергийно ниво, като че ли анулираше някои забавни черти на поведението й. — Стартирам процеса по анализиране на сигналите на Съглашението. Техните скенери също ни анализират. Ще ни е необходимо още време, за да си свършим работата. Съставям сложен филтриращ алгоритъм. Персонализирам настоящия софтуер, за разпознаване на отличителната форма.
	Още един кораб заобиколи повърхността на Основа. Беше по-голям от всеки друг кораб на Съглашението, който Главния беше виждал. Имаше троен, цилиндричен гладък корпус, наподобяващ корпуса на един от техните разрушители, но беше може би три километра дълъг. Седем установки с плазмени оръдия бяха инсталирани на ключовите му точки — тази огнева мощ беше достатъчна да унищожи, който и да е кораб от флота на КУОН.
	— Засичам нов кодиран сигнал — прошепна Кортана. — Шумове… глъчка… издаване на заповеди към крайцерите. Изглежда направлява космическите операции на флота на Съглашението в тази звездна система.
	— Флагмански кораб — измърмори Командира. — Интересно.
	— Сканирането продължава, командир. Оставам в готовност.
	Джон скочи от мястото си. Той нямаше намерение „да бъде в готовност“, докато наоколо се мотаеха седем бойни кораби на Съглашението. Тръгна към задната част на изтребителя. Опитваше се да прецени каква екипировка има на борда. Може би щеше да извади късмет да намери няколко ракети „Шива“ с ядрени глави.
	Както беше забелязал, когато за пръв път се качи на кораба, криогенната камера беше демонтирана. Той не знаеше защо, но може би, както и при „Есенна колона“, всичко излишно беше махнато и корабът бе пригоден за изключително рискованата им мисия. На мястото на криогенната камера беше монтиран нов пулт за управление. Командира го разгледа и установи, че това е система „Морей“ за поставяне на космически мини. Не я стартира. Системата „Морей“ можеше да разположи в космоса около четиридесет свободно блуждаещи мини. Те имаха малки двигатели с химическо гориво, които им позволяваха да стоят на едно и също място или да преследват конкретни цели. Със сигурност бяха добре дошли.
	Отиде до контейнера за съхраняване на оръжието и го отвори със сила — беше празен.
	Командира прегледа собствената си щурмова пушка — беше в пълна изправност, но в патронника бяха останали само тринадесет заряда.
	— Улових нещо — обади се Кортана.
	Той се върна на пулта за управление на системите.
	— Покажи ми.
	На най-малкия екран се появи силует — малък конус с форма на куршум и насочващи дюзи в единия край.
	— Може да е криогенна камера — каза Кортана.
	— Насочващи дюзи и енергийни генератори могат да бъдат монтирани в задния й край, при извънредни ситуации… ако например трябва да се напусне кораба.
	— Повечето членове на „Есенна колона“ нямаха шанс да излязат от криогенните камери — каза Командира. Може да са били изхвърлени преди корабът да бъде унищожен. Придвижи ни към тях. Използвай само насочващите дюзи на опашката.
	— Курсът е заложен — съобщи Кортана. — Дюзите са включени.
	Почувства леко ускорение.
	— Контакт с обекта след двадесет минути, командир. Но имайки предвид схемата на патрулиране на крайцерите на Съглашението смятам, че те ще достигнат до него след пет минути.
	— Трябва да се движим по-бързо — каза й Командира, — но без да включваме двигателите. Иначе ще се появим като запалена факла на сензорите им.
	— Дръж се — отвърна Кортана. — Ще закарам и двама ни бързо дотам.
	Люкът в задната част на лонгсорда се отключи и се отвори широко. Чу се звук като от експлозия, когато въздухът започна да се просмуква навън. Изтребителят се изстреля напред, главата на командира се залепи за тилната част на шлема.
	— Нагласям курса — каза спокойно Кортана. — Контакт с обекта след две минути.
	— А как ще спрем? — попита той.
	Тя въздъхна.
	— За всичко ли трябва да мисля? Задният люк се запечата отново и Джон чу слабото свистене, съпровождащо възстановяването на вътрешното налягане.
	Единият от крайцерите на Съглашението забави ход и обърна след тях.
	— Засичам увеличаващ се по сила и обхват сканиращ сигнал — докладва Кортана.
	Ръката на командира се завъртя около контролните уреди на оръжията. Щеше да му отнеме няколко секунди да включи захранването им. Въртящите се сто и десет милиметрови оръдия можеха да открият огън веднага, но ракетите нямаше да бъдат използваеми, докато не се активираше софтуерът за прихващане на целите. Дотогава крайцерът, чиято огнева мощ ги превъзхождаше в съотношение сто към едно, щеше да е превърнал лонгсорда в разтопена топка метал.
	— Опитвам се да заглуша скенерите им — каза Кортана. — Така може да спечелим малко време.
	Крайцерът зави, забави отново ход и се обърна фронтално към малкия в сравнение с него изтребител. И спря дотам, без да предприеме нещо друго… сякаш чакаше да се приближат.
	„Дотук добре! — Командира свиваше в юмрук и отпускаше бронираната си ръка. — Все още не сме мъртви.“ Той погледна към дисплея на скенера. Сега изображението беше ясно и определено беше криокамера на КУОН. Обектът се въртеше и Командира видя, че това, което беше помислил за една криокамера, всъщност представляваше три камери, монтирани една за друга.
	Трима потенциални оцелели от екипажа от неколкостотин души на „Есенна колона“. Искаше му се да има и още. Искаше му се капитан Кийс да беше с него. Кийс беше най-брилянтният тактик на космическите битки, когото беше срещал… но дори и капитанът би погледнал доста сериозно на седемте бойни кораба на Съглашението, приближаващи се към един-единствен „Лонгсорд“.
	Той пое риска да захрани с повече енергия системите на Кортана. Ако искаха да се справят със ситуацията, тя трябваше да бъде максимално ефективна.
	— Нов обект — обади се Кортана, прекъсвайки задълбочения му мисловен процес. — Мисля, че това наистина е нов обект. Какъвто и да е той, в момента се е залепил за един астероид с диаметър половин километър. По дяволите, излезе от обсега на сензорите ми.
	На дисплея Кортана показа частичния силует на странна, ъгловата фигура върху повърхността на астероида. Тя освети контурите му, завъртя получилия се многоъгълник и го сравни със схемата на транспортен кораб „Пеликан“.
	— Съвпад около петдесет и осем процента — отбеляза тя. — Те са кацнали там, за да не могат да бъдат засечени, както бе предположил.
	Командира като че ли усети за момент нотка на раздразнение в гласа й, сякаш се възмущаваше, че не е помислила за нещо, за което той се беше сетил.
	— Или — продължи Кортана — е по-вероятно да се е разбил там.
	— Не мисля. — Той посочи дисплея. — Позицията на онова крило показва, че обектът е в готовност за излитане. Ако се беше разбил, щеше да е обърнат на другата посока.
	Още един крайцер се насочи към новия обект.
	— Имаме компания, командир — каза му Кортана. — Вържете се здраво и се пригответе да приберем криокамерите.
	Командира откопча колана си и тръгна към задната част на изтребителя. Грабна една верига и закачи единия й край за бронята си, а другия за корпуса на лонгсорда. После почувства огъня от въртящите се дюзи и корабът се завъртя на 180 градуса.
	— Декомпресия след три секунди — предупреди Кортана.
	Командира отвори празния контейнер за оръжие и се напъха вътре. След това се привърза към него. Кортана отвори задния люк и вътрешността на кораба сякаш експлодира. Командира се блъсна във вратата на контейнера, образувайки вдлъбнатина в дебелата няколко сантиметра сплав „Титан-А“. Той излезе през люка и Кортана постави син навигационен маркер с формата на стрелка на дисплея на шлема му, показващ местонахождението на носещите се из пространството криокамери.
	Главния скочи от лонгсорда и се понесе из космоса. Беше само на тридесет метра от криокамерите и ако объркаше траекторията и пропуснеше целта, нямаше да има втори шанс. В момента, в който той се отправеше назад към кораба, крайцерите на Съглашението щяха да ги атакуват. Протегна ръце към цилиндрите.
	Оставаха още двадесет метра. Подходът му свърши. Той повдигна лявото си коляно по-близо към гърдите и започна бавно да се преобръща.
	Оставаха десет метра. Мислено се завъртя „надолу“ по посока на криогенните камери. Ако се завъртеше надясно, докато преминаваше покрай тях, щеше да има още малко пространство, за да ги доближи. Или поне така се надяваше. Сега се завъртя назад… и вече почти стоеше в изправено положение.
	Три метра до целта. Джон протегна ръце напред, докато свързващите елементи в лактите на бронята му изскърцаха и изпукаха. Беше се изпънал едва ли не с желанието крайниците му да се удължат. Пръстите му се докоснаха до гладката повърхност на водещата криокамера. След това се плъзнаха по дължината й и докоснаха втората. Той се изви и я пропусна. Накрая достигна до третата и последна криокамера — средният му пръст се закачи за рамката й. Тялото му се залюля, изви се и той стъпи върху криокамерата. Бързо прекара веригата през рамката, завързвайки и себе си за нея и започна да се придърпва към лонгсорда.
	— Побързай, командир — каза Кортана по интеркома. — Имаме неприятности.
	Командира видя точно за какви неприятности ставаше въпрос — двигателите на двата крайцера излъчваха синя светлина, докато ускоряваха към изтребителя. Плазмените и лазерните оръдия по дължината на корпусите им загряваха от червено до оранжево, приготвяйки се за стрелба.
	Той се изтегляше към кораба, колкото можеше по-бързо, регулирайки минимално движенията си с помощта на мускулите, така че да не се усуква излишно сред нулевата гравитация.
	Лонгсордът беше бавен като костенурка в сравнение с крайцерите. Кортана не можеше да запали двигателите, докато той не го достигнеше. Дори и да оцелееше заедно с криокамерите под действието на тягата от насочващите дюзи, и най-малката маневра щеше да му подейства като удар от камшик.
	Корабите на Съглашението вече бяха в обсег за стрелба, подредени в идеална линия, за да унищожат лонгсорда. Три ракети прорязаха космоса, уцелвайки корпуса на водещия крайцер. Експлозията безобидно се разпростря по повърхността на енергийния му щит, който блесна в сребристо, докато енергията се разсейваше. Командира обърна глава и видя, че пеликанът се беше отделил от астероида, върху който се криеше. Той стреляше с ракети по двата крайцера.
	Крайцерите се приближиха, очевидно повече заинтересувани от залавянето на жива плячка, отколкото от безжизнения Лонгсорд.
	Командира дръпна за последен път веригата, влетя заедно с криокамерите през задния люк на кораба и се строполи на пода на лонгсорда. Кортана веднага запечата люка и стартира двигателите. Главния се домъкна до пулта за управление на системите точно след като ускориха и обърнаха към крайцерите и активира оръжейните системи.
	Двата крайцера форсираха двигателите си и тръгнаха да преследват пеликана, но той беше вече навлязъл в един плътно изпълнен с отломки участък от полето, където избягваше метални и каменни блокове, промушваше се под ледени топки и се промъкваше през облаци от разкъсан метал с извънземен произход. Корабите на Съглашението стреляха, но енергийните заряди се удряха в отломките и не успяваха да уцелят пеликана.
	— Пилотът на пеликана си знае работата — отбеляза Кортана.
	— Длъжници сме им. — Джон стреля с оръдията на изтребителя и слаби сребърни точки проблеснаха по енергийните щитове на преследващите ги крайцери на Съглашението. — Да им върнем услугата.
	— Нали си наясно, че не можем да нанесем сериозни щети на крайцерите?
	Един от корабите забави ход и зави към тях.
	— Ще видим това. Трябва да намерим начин да стреляме с ракетите. Искам да прихванем плазмените им установки точно преди да стрелят. Те ще трябва да изключат части от щитовете си за хилядни от секундата.
	— Става — отговори незабавно Кортана. — Но без точни данни ще трябва да направя изчисленията си въз основа на предположения. На пулта за управление на оръжията се появиха математически уравнения. — Прехвърли ми контрола над оръжията.
	Джон натисна бутона за автоматично задействане на оръжейните системи.
	— Твои са.
	Плазмените установки на крайцера се завъртяха, за да ги проследят, щом приближиха към тях. Те тъкмо загряваха, когато Кортана изстреля всичките щурмови космически ракети на лонгсорда. Бели следи от дим се стрелнаха към целта.
	— Да се размърдаме! — каза Командира.
	Лонгсордът ускори към полето от отломки по пътя към пеликана. Задната му камера показваше как ракетите летяха към целта. Противоракетните лазерни системи се задействаха и три от ракетите експлодираха с червени огнени късове. Плазмените установки на кораба на Съглашението се бяха нажежили като за стрелба, когато го улучи последната ракета. Експлозията се разпространи по целия му корпус.
	Отначало Командира си помисли, че ракетите бяха спрени от енергийния щит, но после видя, че експлозията се разпространява във вътрешността на блестящата обвивка от енергия. Плазмените установки стреляха, но зарядите им бяха веднага абсорбирани от облака прах и дим около кораба. Матовочервената плазма издуваше вътрешността под щита на крайцера, блокирайки сензорите му. Корабът се наклони към единия си борд и вече не можеше да засече нищо около себе си.
	— Това би трябвало да ги ангажира за малко — каза Кортана.
	Лонгсордът се шмугна под един метален диск, широк половин километър, точно когато един плазмен изстрел го уцели и изпържи повърхността му, запращайки го с въртене и съскане в космоса.
	— Или може би не — измърмори Кортана. — По-добре остави аз да пилотирам.
	Автопилотът се включи и контролните уреди изскочиха от ръцете на командира. Помощните дюзи на лонгсорда добавиха тягата си към скоростта и те ускориха към един участък от въртящи се скални парчета. Кортана се наклоняваше и завиваше, направлявайки корпуса на кораба на метри от назъбената повърхност.
	Главния се държеше с едната ръка за седалката, а с другата за предпазния колан. Той премести дисплея на скенера на централния панел и видя двата най-близки крайцера на Съглашението да се движат по права линия към него и пеликана. Двата кораба от КУОН може би щяха да оцелеят в полето от отломки в продължение на няколко минути, но скоро горивото им щеше да свърши и тогава Съглашението щеше да нанесе смъртоносния си удар.
	Къде наистина можеха да избягат? Нито един от двата кораба нямаше свръхсветлинен двигател „Шоу-Фуджикава“, така че те бяха заклещени в тази система и враговете им знаеха това. Съглашенците можеха да си позволят да не бързат и да си поиграят с плячката си, преди да я умъртвят.
	Командира сканира светкавично звездната система в търсене на нещо — нещо, което да му осигури тактическо предимство. Не, размислите за тактиката щяха да доведат до смъртта им. Нямаше тактическо предимство, което той можеше да спечели и което щеше да му донесе победата в този неравен двубой. Трябваше да промени правилата — да промени стратегията си.
	Сканира огромния флагман на Съглашението — изходът от ситуацията беше в него. Именно чрез него трябваше да обърне нещата в своя полза. Той включи комуникационната система и повика пеликана.
	— Тук е Главен командир спартанец 1–1–7. Код за разпознаване „Танго Алфа 340“. Приемате ли?
	— Прието — отговори женски глас. — Тук офицерски кандидат Поласки. Имаше и други гласове, които спореха на заден план. — Дяволски се радвам да ви чуя, Главен.
	— Поласки, продължете с максимална скорост до тази позиция. — Той сложи навигационен маркер в точката на дисплея, където се намираше флагманския кораб. Добави и вектор за приблизителен курс на изтегляне.
	Предавателят мълчеше.
	— Приехте ли съобщението, Поласки?
	— Прието. Въвеждаме курса, командир. — Гласовете, спорещи на заден план станаха по-силни и напрегнати. — Надявам се, че знаете какво правите. Край. — Каналът се изключи.
	— Закарай ни там, Кортана — каза Джон, посочвайки навигационния маркер, — и то с най-високата скорост, с която може да се движи това нещо.
	Лонгсордът се наклони надясно и се насочи към Основа. Предпазният колан на командира изстена под натиска на ускорението.
	— Нали знаеш точно какво правиш? — попита Кортана. — Имам предвид, че се движим директно към най-големия и опасен кораб на Съглашението в тази система. Предполагам, че това е част от дързък и крайно елементарен план, който си скроил?
	— Да — отвърна Главния.
	— О, чудесно. Дръж се тогава — отвърна Кортана. Лонгсордът се наклони на една страна и се гмурна под един астероид. Близо до задната част на кораба избухна експлозия. — Изглежда, че планът ти им е привлякъл вниманието. Засичам, че и шестте крайцера на Съглашението ускоряват, за да ни отрежат пътя по фланга.
	— А пеликанът?
	— Още е там — докладва Кортана. — Поема тежък вражески обстрел, но се движи по траекторията към навигационния маркер… естествено по-бавно от нас.
	— Нагласи скоростта ни така, че да пристигнем там по същото време като него. Уведоми ме, когато приближим на разстояние за установяване на сигурна връзка със системите му.
	Лонгсордът намали скоростта. Самолетът се тресеше от единия борд до другия, а лазери проблясваха и от двете му страни.
	— Още не си ми казал какъв точно е планът — обади се Кортана с едновременно раздразнителен и безразличен глас.
	— Той включва нещо, което капитан Кийс би одобрил. — Главния извади навигационния дисплей върху главния панел. — Ако оцелеем достатъчно дълго, искам да програмираш курс от тук — той посочи навигационния маркер върху флагмана — до гравитационното поле на Основа, което ще ни изстреля в орбита.
	— Готово — отговори Кортана. — Все още… хей, те спряха стрелбата.
	Командира насочи задната камера. Шестте крайцера продължаваха да ги преследват, но оръдията им вече се охлаждаха, защото бяха изключени.
	— На това разчитах. Намираме се на една линия с флагмана и те няма да стрелят.
	— Пеликанът вече е на хиляда и двеста километра и приближава. В обхват е и можем да се свържем с неговите системи.
	Командира повика другия кораб.
	— Поласки, оставете контролните уреди. Идваме при вас.
	— Главен?
	— Осигурете безопасна връзка със системите ви. Потвърдете.
	Последва дълга пауза.
	— Прието.
	Холограмата на Кортана се появи на малкия проектор. Тя като че ли се вслуша внимателно за момент и после обяви.
	— Свързах се със системите им.
	— Синхронизирай курсовете на движение на двата кораба, Кортана. Докарай кораба до върха на пеликана.
	— Започвам маневри за пресрещане на пеликана. Остават петстотин километра до флагмана.
	— Приготви се за промяна на курса, след като преминем покрай флагманския кораб. Бъди готова също и за насочване на всички скенери към него, докато го подминаваме.
	— Ако го подминем — добави Кортана.
	Оръдейните установки се обърнаха към лонгсорда и пеликана. Блестяха като разгневени очи в тъмнината.
	— Триста километра до целта.
	Блестяща светлина заливаше флагмана на Съглашението, докато той се приготвяше за стрелба. Матовата червена плазма се съсредоточаваше. От него изскочиха три торпеда и се насочиха към тях.
	— Слаба работа — каза Командира.
	Кортана наклони рязко кораба първо наляво, после надясно, след което включи допълнителните дюзи и тласна кораба напред. Потоци от адски огън проблеснаха близо до корпусите на лонгсорда и пеликана — но после останаха далеч зад тях.
	Командира се надяваше това да се случи — изключително скосеният ъгъл на приближаване към флагмана, заедно с високата им скорост, ги правеха много трудна цел, дори и за всеизвестните със своята точност плазмени оръдия на Съглашението.
	— Остават десет километра — обяви Кортана. — Бърз режим на сканиране.
	Те профучаха над дългия три километра флагмански кораб за секунди. Командира видя оръдейни установки, обръщащи се по посока на курса им. Извънземният кораб имаше гладки линии и сравнително продълговат корпус, който бе съставен от три отделни цилиндрични тела. По цялата дължина на кораба се извиваха блестящи сини тръби с нагорещена плазма, но се забелязваше и слабият отблясък на сребърните енергийни щитове, които го обвиваха.
	Той се върна без проблеми на мястото си. Командира не осъзнаваше, че беше затаил дъх и въздъхвайки, промълви:
	— Добре. Много добре.
	— Насочвам кораба в далечна орбита — съобщи Кортана.
	Двигателите на лонгсорда избоботиха. Ускорението проглуши ушите на командира. За момент не успя да установи къде е горе.
	— Докарай ни по-близо до пеликана. Точно върху него. Искам стабилна позиция върху горния му люк за скачване.
	Кортана постави ръце на хълбоците си и се намръщи.
	— Променям параметрите на тягата на двигателите. Но имай предвид, че конфигурацията от скачени кораби в орбита не е стабилна.
	— Скачването няма да продължи дълго — отвърна Джон и се освободи от предпазния колан.
	Запъти се към задната част на кораба, наведе се към пода и отвори люка за скачване на лонгсорда. Зелените светлини на вратата, поддържаща въздушното на лягане премигнаха, за да потвърдят, че всичко е наред. Той махна защитната пластина и счупи пломбата.
	Една ръка се протегна от долната страна. Джон я хвана и изтегли човека при себе си.
	Шокът му продължи само миг. Със светкавичен рефлекс Джон сграбчи човека за униформата, затвори с ритник люка и опря противника си в стената. С мълниеносно движение извади пистолета на новодошлия и го насочи директно към челото му.
	— Ти си мъртъв — каза Командира. — Видях те как умираш. На записа на мисията на Дженкинс. Потопът те хвана.
	Чернокожият се усмихна, показвайки комплект идеално бели зъби.
	— Потопът? По дяволите, командир, шепа извънземни уроди не са достатъчни да се справят със сержант Джонсън.


	Глава 6
	1710 часа, 22-ри септември, 2552 г. (по военния календар) / на борда на изтребител „Лонгсорд“, неизследвана звездна система, полето от отломки край Хейло.


	Главния се държеше с една ръка за стената на кораба, за да остане на място при нулевата гравитация. С другата ръка притисна пистолета още повече в челото на Джонсън. Усмивката на сержанта изчезна от лицето му, но в тъмните му очи нямаше и следа от страх. Той се изсмя кратко.
	— Чатнах, ти мислиш, че съм заразен. Е, очевидно не съм. Това — потупа гърдите си той — е сто процента първокласен флотски пехотинец… и нищо повече.
	Командира разхлаби хватката си, но не свали оръжието.
	— Обясни ми как е възможно.
	— Та, притиснаха ни тези малки гадини с формата на гъби — започна Джонсън. — Нападнаха ни из засада: мен, Дженкинс и Кийс. — Той направи пауза, споменавайки името на капитана, после поклати глава и продължи. — Целите бяхме покрити с рояци от тях. Заразиха Дженкинс и Кийс… но предполагам, че аз не бях достатъчно добър на вкус.
	— Потопът не подбира „по вкус“ — намеси се Кортана. — Инфекциозните форми копират клетъчната структура на жертвата и я превръщат в бойна единица, а по-късно тя се превръща в преносител на бацили — своеобразен инкубатор за производството на други инфекциозни форми. Според онова, което видяхме, те със сигурност не подминават жертвите си просто така.
	Сержантът сви рамене. Бръкна с ръце в джобовете си, където намери късче от тютюн за дъвкане, лапна го и го намести в едното ъгълче на устата си.
	— Е, аз преживях нещо друго. Те ме подминаха, сякаш бях недобре сготвен спанак на вечеря с пуйка.
	— Кортана — попита Командира, — възможно ли е това?
	— Възможно е — отговори тя внимателно. — Но също така е много необичайно. — Направи малка пауза и добави: — Според данните от биомониторите на сержанта, разказът му е достоверен. Не мога да бъда сигурна сто процента, докато не бъде прегледан в медицинска лаборатория, но първоначалният преглед показва, че той не е инфектиран от Потопа. И както виждаме, няма нищо общо с полуделите, полуголи, извънземни машини за убиване.
	— Добре. — Командира постави пистолета на предпазител, завъртя го и позволи на сержанта да си го вземе. — Но ще бъдеш прегледан от глава до пети при първа възможност. Не можем да си позволим да разпространим инфекция от Потопа.
	— Съгласен съм, Главен. Нямам търпение да се срещна с онези медицински сестри от флота. А сега… — сержантът потупа корпуса и се запъти към люка, — нека да вземем останалите от екипажа. — Той се завъртя около криокамерите. — Виждам, че вече сте прибрали няколко скитника.
	— Те ще трябва да почакат — каза Командира. — Ще ни е нужен час и половина, за да ги размразим, елиминирайки риска да получат хипотермичен шок. Няма да имаме толкова време преди повторната атака срещу Съглашението.
	— Повторна атака срещу Съглашението? — попита сержантът, сякаш вкусвайки самата дума. Той се усмихна. — Чудесно. За секунда си помислих, че ще се опитаме да избегнем хубавата битка.
	Той отвори люка към пеликана. През отвора се показа дулото на щурмова пушка МА5Б. Сержантът се наведе и издърпа нагоре човека, който я държеше.
	Показа се ефрейтор от космическия флот. Върху униформата му беше избродирано името _Локлиър_. Имаше бронзов загар на кожата, беше гладко избръснат, а в погледа на чистите му сини очи имаше нещо диво. Той махна насоченото към сержанта оръжие и го размаха във всички посоки на помещението.
	— Чисто! — извика той надолу към пеликана.
	— Спокойно, ефрейтор — каза Главния. Погледът на ефрейтора най-накрая се спря върху командира. Той поклати невярващо глава.
	— Спартанец — измърмори. — Планина от мускули, стърчащи от огромна консерва…
	Главния забеляза нашивката на рамото на пехотинеца — златна комета — символ на Орбиталните сили за бързо реагиране. ОСБР, по-известни като „Парашутистите от ада“, бяха всеизвестни със своята издръжливост в битка. Локлиър трябва да беше едно от момчетата на майор Силва, което обясняваше враждебността на младия пехотинец. Силва беше морски пехотинец от ОСБР до мозъка на костите си и по време на битката на Хейло през цялото време беше изпълнен с предубеждение към взвода от спартанци, като цяло… а и към Главния в частност.
	Още един човек се хвана за ръба на люка и влезе в изтребителя. Той имаше пистолет на кръста и носеше черна униформа. Червената му коса беше гладко пригладена назад, а очите му огледаха командира без особена изненада. На униформата му се виждаха емайлираните отличителни знаци на първи лейтенант.
	— Сър! — отдаде отривисто чест Командира.
	— Регулирам тягата и ъгъла на полета — съобщи Кортана. Лонгсордът и пеликанът бяха леко наклонени към Основа, която се очертаваше на екрана. — Това ще повиши с една единица налягането на кораба.
	Лейтенантът стъпи на пода и отвърна на поздрава.
	— Аз съм Хейвърсън — каза той. И оглеждайки с интерес Джон, добави: — Ти си Главен командир, спартанец–117.
	— Да, сър. — Командира беше изненадан. Повечето хора, дори и по-опитните офицери се затрудняваха при различаването на един спартанец от друг. Как го беше разпознал този млад офицер? Командира видя кръглата емблема на рамото на мъжа — орел в черен и сребрист цвят, разперил криле над три звезди. Над крилете на орела бяха вписани латинските думи _SEMPER VIGILANS_ — Винаги готов!
	Хейвърсън беше от флотските разузнавателни служби.
	— Добре — каза той и погледна бързо към Локлиър и Джонсън. — С вас, командир, имаме някакъв шанс. — После се приближи към люка и издърпа още един човек в лонгсорда.
	Това беше жена и носеше костюм на пилот от флота. Мръсната й руса коса беше прибрана във фуражка. Тя отдаде чест на командира.
	— Офицерски кандидат Поласки иска позволение да се качи на борда, Главен командир.
	— Разрешено — отвърна той и също отдаде чест. На облеклото й беше изобразен огнен юмрук над око на червен бивол, символът на двадесет и трета флотска въздушна ескадрила. Въпреки че Командира никога не беше срещал Поласки, беше сигурен, че тя е от същото тесто като капитан Каръл Роули, наричана Вражи чук. Ако Поласки приличаше на нея, значи беше сръчен и безстрашен пилот.
	— Е, каква е ситуацията? — попита Локлиър. — Ще постреляме ли по някого?
	— Спокойно, пехотинецо — изгрухтя сержантът. — Използвай това нещо между ушите си не само за да носиш шлем върху него. Не усещаш ли, че имаме някакъв курс? Долавяш ли налягането? Този кораб се намира във висока орбита. Ние заобикаляме луната, за да атакуваме отново Съглашението.
	— Правилно — каза Главния.
	— Би трябвало наш приоритет да бъде бягството — отбеляза Хейвърсън и тънките му вежди се свиха от разочарование, — а не безсмислената атака срещу Съглашението. Имаме ценна разузнавателна информация за врага и Хейло. Главната ни цел трябва да бъде достигането до космическо пространство, контролирано от КУОН.
	— Това възнамерявам да направя и аз, сър — отвърна Командира, — но нито този кораб, нито пеликанът, разполагат със свръхсветлинен двигател „Шоу-Фуджикава“. Без скок със свръхсветлинна скорост ще ни трябват години, за да се върнем обратно.
	Хейвърсън въздъхна.
	— Това ограничава алтернативите ни, нали? — Той обърна гръб на командира и закрачи замислено из кораба.
	Главния уважаваше йерархията при военните чинове и тя го задължаваше да се подчинява на лейтенанта. Но независимо от това дали си имаше работа с офицер или не, спартанецът не обичаше да му обръщат гръб. И не харесваше начина, по който Хейвърсън демонстрираше по-висшия си чин. Главния командир вече беше получил заповедите си и имаше намерение да ги следва — независимо от това дали Хейвърсън ги одобряваше, или не.
	— Извинете, сър — каза той — трябва да подчертая, че вие може да сте с най-висш чин тук, но аз изпълнявам строго секретна мисия с най-голям приоритет. Получил съм заповедите си директно от Главното командване.
	— Какво имате предвид?
	— Имам предвид — продължи Джон, — че аз водя тактическото командване на _този_ екипаж, на _тези_ кораби… и на _вас_, сър.
	Хейвърсън се обърна, а изразът на лицето му се промени. Лейтенантът отвори уста, сякаш да каже нещо. Но после я затвори и погледна командира. Лека усмивка се очерта на тънките му устни.
	— Разбира се, много добре съм запознат с вашата мисия, командир. Ще помагам, с каквото мога.
	Дали наистина знаеше за първоначалната мисия на спартанците да заловят пророк от Съглашението? Какво правеше тук офицер от флотското разузнаване?
	— Добре, какъв е планът? — попита Локлиър. — Кръжим си тук във висока орбита, но после? Цял ден ли ще си приказваме, командир?
	— Не — отговори Джон.
	Той погледна към Поласки и сержанта. Можеше да разчита на нея, а въпреки подозренията си за това как точно сержант Джонсън е успял да избегне заразата на Потопа, беше склонен да му повярва. Хейвърсън? На него не би му се доверил, но той знаеше, че всичко е заложено на карта и нямаше да създава проблеми. Може би. А Локлиър беше съвсем друга работа.
	Морският пехотинец от ОСБР беше надъхан и готов да атакува… или да избухне като противопехотна мина. Някои хора се пречупваха под напрежението и отказваха да се бият. Други се хвърляха в боя, пренебрегвайки собствената си безопасност и тази на екипа в името на отмъщението. Когато към това се добавеше и свирепата гордост на пехотинеца, се получаваше взривоопасна смес. Командира трябваше да му покаже кой командва парада.
	— Скачай в пеликана — нареди му той, — имаме още няколко минути преди да се озовем откъм далечната страна на луната. Вземи всичко, което можем да използваме: оръжия, муниции, гранати. Поддържай връзка по интеркома, за да получаваш актуална информация.
	Локлиър просто си стоеше, загледан във визьора на командира и напрежението му растеше. Сержант Джонсън отвори уста, но Командира му направи едва доловим възпиращ жест с ръката си. Сержантът запази това, което искаше да каже, за себе си. Главния командир пристъпи по-близо към Локлиър.
	— Неясна ли е заповедта ми, _ефрейтор_?
	Локлиър преглътна. Синият огън в очите му намаля и изчезна.
	— Не. — Тялото му се прегърби и той постави пушката на рамо, приемайки засега водачеството на Главния. — Тръгвам, Главен командир. — После отиде до люка и скочи в пеликана.
	Да се твърди, че този екип бе събран от кол и въже за космическа операция с висока степен на риск, щеше да е меко казано.
	— Добре, откъде ще намерим двигатели „Шоу-Фуджикава“? — попита Поласки.
	— Няма откъде — отвърна Джон, — но ще направим най-доброто, което можем в тази ситуация. — Той отиде до пулта за управление и посочи дисплея. Резултатите от сканирането на флагмана се появиха на екрана. — Това е нашата цел.
	Хейвърсън се намръщи.
	— Командир, ако приближим този кораб, ще ни издухат още преди и да си помислим да ги атакуваме.
	— В нормална ситуация би станало така — отвърна Главния, — но ние ще използваме пеликана като огромна бомба. Ще го натъпчем с мини „Морей“ и ще го пуснем пред нас. Ще трябва да го управляваме от разстояние, а и ще може да го ускорим много повече, отколкото ако на него имаше екипаж. Той ще спре вражеския огън, ще пусне няколко мини и ще ни помогне да се промъкнем.
	Поласки също започна да се мръщи.
	— Има ли някакъв проблем, офицерски кандидат?
	— Не, Главен командир. Просто не ми харесва перспективата да изгубим един добър кораб. Тази птичка ни измъкна от Хейло невредими.
	Джон разбираше. Пилотите се привързваха към корабите си. Кръщаваха ги с човешки имена и се отнасяха към тях като към хора. Главния обаче, никога не беше попадал в този капан — той отдавна беше научил, че екипировката беше предназначена за употреба. Освен може би Кортана.
	— Значи ще се приближим до флагмана — каза Хейвърсън и кръстоса ръце на гърдите си. — Нима ще се приближим лице в лице към кораб, превъзхождащ ни хиляди пъти повече откъм огнева сила? Или планираш просто още едно прелитане покрай него?
	— Нито едно от двете. — Командира посочи зоната от флагмана, предназначена за изстрелване на изтребители.
	— Това е нашата зона за приземяване.
	Поласки хвърли бърз поглед към сравнително малкото отворено пространство в тялото на кораба.
	— Това е много малко отверстие за уцелване с такава голяма скорост, но — тя прехапа долната си устна, обмисляйки — технически е възможно да се направи с „Лонгсорд“.
	— Те ще пуснат серафими да атакуват пеликана и лонгсорда — каза Командира — и за да направят това ще трябва да изключат малка част от щита си. Тогава ние влизаме, неутрализираме екипажа и се сдобиваме с кораб, който може да направи свръхсветлинен скок.
	— Ще бъде купон! — изкрещя Локлиър по интеркома. — Проникваме и унищожаваме!
	Сержант Джонсън дъвчеше парчето тютюн, докато обмисляше плана.
	— Никой досега не е залавял кораб на Съглашението — прошепна Хейвърсън. — Винаги, когато сме били на косъм да превземем някой техен кораб, той се е самоунищожавал.
	— Нямаме друг избор — каза Командира. Той погледна последователно Поласки, Джонсън и накрая Хейвърсън. — Освен ако някой друг няма по-добър план?
	Всички мълчаха.
	— Имаш ли нещо да добавиш, Кортана? — попита той.
	— Орбитата, в която се намираме, изразходва горивото ни, а ще трябва да се движим с висока скорост по пряка линия към флагмана. Има и някои сектори по вектора ни на приближаване, които врагът ще обстрелва. Ще трябва едновременно да регулираме скоростта си и да избягваме изстрелите им. Ще бъде сложно за изпълнение.
	— Поласки ще се справи с това — обърна се към нея Командира.
	— Да пилотирам „Лонгсорд“? — Поласки бавно кимна, а в зелените й очи се забелязваше особен блясък, който липсваше допреди секунда. — Мина доста време, откакто пилотирах „Лонгсорд“ за последно, но съм готова, командир. На сто и десет процента. — Тя седна в седалката на пилота и сложи предпазния колан.
	— При цялото ми уважение към госпожица Поласки, позволете ми да подчертая, че аз обработвам информацията милиони пъти по-бързо и…
	— От теб искам да се свържеш с вътрешните бойни системи на флагмана — прекъсна я Командира, — когато се приближим, ще трябва да изключиш оръжията му. И да заглушиш комуникациите му.
	— Ще изпратиш сама дама напред да свърши мръсната работа? — въздъхна Кортана. — Е, предполагам, че само аз мога да свърша това.
	— Лейтенант Хейвърсън — каза Главния, — искам от вас да натоварите мините „Морей“ на пеликана и да ги програмирате, преди да напуснем тази орбита. Половината настройте да експлодират при удар, а останалата половина настройте да прихващат вражеските кораби и да избухват в тях.
	Хейвърсън кимна и седна на мястото за управление на системите до Поласки.
	От пеликана през люка за скачване бяха донесени два контейнера и един чувал. Локлиър се промъкна през отвора и запечата люка.
	— Готово, командир — каза той, — един пистолет ХЕ, две щурмови пушки МА5Б, едно щурмово оръдие с малък обсег М90 и почти цял контейнер с осколочни гранати. Имаме и около дузина пълнители за пушките, но само няколко снаряда за оръдието.
	Командира взе четири гранати и половин дузина пълнители за пушката си. Той извади почти празния пълнител от нея и постави пълен, чувайки едно приятно щракване.
	Сержантът взе муниции, щурмова пушка и три гранати.
	— Излизаме от орбита след три секунди — обяви Поласки.
	— Складирай останалото — каза Командира на Локлиър — и обезопаси и себе си.
	Локлиър постави оръжията и артилерийското оръдие в един чувал, който завърза на примка за врата си, а след това намери нещо, за което да се хване. Сержант Джонсън се наведе към криокамерите. Главния се хвана за едната стена.
	— Пускам пеликана — каза Поласки. Чу се силен удар от долната страна на кораба. — Пеликанът е на път.
	— Автопилотът на пеликана е програмиран — каза Кортана.
	— Мините „Морей“ са натоварени и заредени — добави Хейвърсън.
	Поласки съобщи:
	— Излизаме от орбита след три… две… едно. _Напред_!
	Двигателите на лонгсорда се оживиха от силно бучене, корпусът изскърца и всички се наклониха в посока обратна на ускорението.
	Пеликанът се стрелна напред, прелетя първо над повърхността на луната, а после се насочи към полето от отломки. Докато лонгсордът го следваше, откъм десния им борд Командира видя метеоритен дъжд, засипващ астероида и оставящ кратери и малки облачета.
	Поласки центрира дисплея на камерата върху крайцерите на Съглашението.
	— Те ни причакват! — извика тя. — И правят малки маневри. — Пеликанът се наклони надясно. — Ускорявам към флаг…
	Флагманът беше близо. Прекалено близо. Той, като че ли беше предвидил траекторията им, но не очакваше да се втурнат право към него. Ако не бяха направили така, щеше да бъде в идеална позиция за стрелба.
	— Пеликанът се намира сега на двеста километра пред нас — докладва Поласки.
	Тромавият кораб беше обстрелван от крайцерите. От корпуса му започна да се издига дим, а някои части бяха направо стопени.
	— Мините са освободени — съобщи Хейвърсън, — въвеждам координатите и траекторията им в навигационната система, Поласки. Внимавай да не минеш през тях.
	— Прието — отвърна тя — дръжте се, влизаме.
	— Мразя тези глупости — измърмори Локлиър, — обстрелващи се един друг кораби с толкова плътен огън, че по него би могло да се върви до зоната за приземяване и аз си стоя вътре, без да мога да направя каквото и да е, мамка му! Просто се държа здраво и се чудя кога това нещо ще избухне.
	Командира не каза нищо, но беше съгласен. Той беше на същото мнение, но по отношение на космическите битки.
	— Амин — добави сержант Джонсън, — сега си затворете устите и оставете дамата да кара. — Той извади едно устройство за записване на мисиите от джоба си и пъхна чип в него. Дисплеят му светна — от единствения му малък говорител се разнесе ритмична какофония от звуци.
	Командира разпозна така наречената „ударна“ музика — потомък на навършилия няколко столетия стил, наречен „метъл“. Сержантът имаше странен вкус, ако можеше така да се каже.
	— По-добре ме застреляй, сержант! — запротестира Локлиър. — Я го изключи. Не ме измъчвай с този боклук.
	— Майната ти, пехотинецо. Това е класика.
	— Да, също като убийството по милост.
	Поласки продължаваше да избягва вражия огън и лонгсордът се тресеше и маневрираше бързо наляво и надясно. Тя направи сложна двойна маневра, за да избегне вражеско торпедо, изстреляно от флагмана.
	— Шоуто започна — измърмори Кортана по говорителя в шлема на Главния. — Свързвам се с бойните системи на Съглашението — продължи тя по интеркома, — достигам до оръжейните системи. Намирам се в готовност.
	Отпред второ торпедо пресече пътя на пеликана и той избухна в пламъци и започна да изхвърля дим, наподобявайки мръсно петно от блестящ йонизиран метал. Флагманът се появи на екрана — не по-голям от обикновена чиния.
	— Нямаме повече време да се мотаем наоколо — каза Поласки. Включи допълнителните дюзи и насочи изтребителя към вражеския кораб.
	Внезапното ускорение изпрати Главния и сержант Джонсън със силен тласък към задната част на кораба. Локлиър все още се държеше за стената, но беше почти в хоризонтално положение.
	— Вече нямаме достатъчно дистанция, за да намалим скоростта и да се приземим меко в зоната за кацане на флагмана — предупреди Кортана.
	— Наистина ли? — отвърна Поласки раздразнено. — Не се учудвам, че те наричат „интелигентен“ ИИ. — Тя нахлупи фуражката си ниско над очите.
	— _Аз_ ще пилотирам. А _ти_ се постарай да изключиш оръжията им.
	— Те пускат изтребители — предупреди Хейвърсън.
	На екрана флагманът, който запълваше половината зрително поле, пусна шест изтребителя „Серафим“, които изскочиха от масивния му корпус.
	— Двадесет от мините „Морей“ са още активни. Инерцията им ще ги закара достатъчно близо, за да бъдат ефективни в рамките на обхвата им. Проследяват целите… прихващат ги… маневрират.
	Малки огнени облачета с капковидна форма се изпречваха на пътя на серафимите, когато мините започнаха да избухват. Хейвърсън се изсмя.
	— Право в десетката!
	— Предните оръжия и щитове са деактивирани — каза Кортана.
	— Вратите са отворени — измърмори Поласки, — поканени сме на гости. И ще бъде много грубо да откажем, мамка му!
	Флагманът запълни целия екран.
	— Сблъсъкът е неизбежен — предупреди Кортана.
	Сержант Джонсън се изправи на крака. Командира знаеше какво предстои и остана на мястото си, като сграбчи крака на сержанта. Поласки изключи двигателите и натисна дюзите за маневриране. Лонгсордът се завъртя на 180 градуса. Докато корабът беше обърнат със задницата напред, тя натисна клапаните до максимум и двигателите избухнаха под огромното налягане. Корпусът на кораба се огъна под внезапното намаляване на скоростта на заден ход. Командира се държеше за пода с едната ръка, а с другата беше хванал сержанта, за да не му позволи да лети из кораба.
	Поласки раздели дисплея на две — едната част показваше какво става пред тях, а другата част показваше периметъра отзад. Тя маневрираше с помощта на дюзите, регулирайки посоката на приземяване върху малкото открито пространство. На екрана това малко пространство изведнъж стана опасно голямо.
	— Дръжте се, дръжте се!
	Двигателите изстенаха и корабът забави ход… но това не беше достатъчно. Влязоха в зоната за излитане на изтребители със скорост триста метра в секунда. Пламъците от двигателите на лонгсорда издухаха грънтовете техници, които се опитваха да се махнат от пътя му. Резервоарите им, пълни с метан, избухнаха като фойерверки.
	Поласки изключи захранването на кораба. Изтребителят се блъсна в стената. Главния командир, сержант Джонсън и Локлиър се стовариха вкупом в седалката на пилота.
	Грънтове приближиха към кораба с извадени плазмени пистолети, които светеха в зелено, понеже извънземните бяха увеличили енергията им до максимум. Инженери от Съглашението се опитваха да потушат пожарите и да поправят скъсаните тръби.
	— Щитовете над зоната за излитане на изтребители се зареждат отново — обяви Кортана, — външната атмосфера се стабилизира. Можете да се изправите и да се разходите из кабината.
	Локлиър скочи на крака.
	— Да-а! — изкрещя той.
	Младият пехотинец извади автомата си и постави нов пълнител в него.
	— Да се позабавляваме!
	— Добра работа, хора — каза Командира, вече изправен на крака. Той приготви собствената си щурмова пушка. — Но това беше лесната част.


	Глава 7
	1750 часа, 22-ри септември, 2552 г. (по Военния календар) / на борда на неидентифициран флагмански кораб на Съглашението, неизследвана звездна система, полето от отломки край Хейло.


	Плазмени изстрели уцелваха корпуса на лонгсорда и рикошираха в предния екран. Снопове блестяща енергия съскаха из кабината и оставяха замъглени, разтопени следи по стъклото. Цял легион грънтове беше заел позиции зад серафимите на палубата и контейнерите с гориво. Някои изстрелваха призрачнозелени топчета към лонгсорда, без значение дали имаха прикритие, или не.
	— Пипнах ви! — изрева Поласки и натисна един бутон. Механизмите за приземяване на „дългия меч“ се разгънаха и изтребителят увисна един метър над пода.
	— Оръдията са готови — извика тя, — сбогом, момчета.
	Поласки нагласи мерника и обиколи с него зоната за излитане. Градушка от 120-милиметрови снаряди се изсипа върху прикритията на грънтовете. Контейнерите с гориво и изтребителите с изключени щитове експлодираха, а из палубата се разхвърчаха метални парчета и извънземни войници. Във въздуха избухнаха пламъци, които достигнаха тавана и после утихнаха. Локви от възпламенено гориво и овъглените трупове на грънтове и инженери на Съглашението опасваха зоната за излитане на изтребители.
	— Активирах системите за потушаване на огъня — каза Кортана.
	Струи от сива мъгла се спуснаха отгоре. Пламъците се усилиха за момент, но после угаснаха.
	— Има ли атмосфера в зоната за приземяване? — попита Командира.
	— Сканирам — отвърна Кортана. — Засичам следи от пепел, някакво замърсяване на въздуха от стопените корпуси на изтребителите и много пушек, но атмосферата е подходяща за дишане, командир.
	— Добре. — Той се обърна към другите: — Влизаме вътре. Аз ще водя. Локлиър, ти ще си с мен отпред. Сержант, за теб остава задния край.
	— Трябва да вземете и мен — каза Кортана, — свалих план на кораба и мога да ви насочвам, но уредите за управление са ръчно блокирани. Имам нужда от директен достъп до системите за управление на кораба.
	Командира се поколеба. Неговата броня позволяваше ИИ като Кортана да бъде прикачен към нея и да се съхранява в специален кристал. На Хейло Кортана им бе оказала незаменима тактическа помощ. Освен това, тя използваше част от невралния интерфейс на бронята му за обработване на данни и буквално предпазваше отделни части от мозъка му. А след като проби и изследва компютърната система на Хейло, тя работеше… с мълниеносна скорост.
	Той пренебрегна чувството си на дискомфорт. Ако Кортана започнеше да го спъва, щеше да я изключи.
	— Приготви се — каза той, след това натисна един клавиш на компютърния терминал и качи Кортана на преносим чип. Секунда по-късно терминалът светна зелено.
	Главния извади чипа и го пъхна в един слот в задната част на шлема си. За момент му се зави свят, след което по черепа му премина познатото ледено усещане, докато Кортана навлизаше в него.
	— Виждам, че все още има доста място тук — каза тя.
	Командира игнорира остроумната й забележка и кимна на Джонсън и Локлиър.
	— Да тръгваме.
	Сержант Джонсън натисна механизма за отваряне, на вратата и страничният люк се отмести настрани. Локлиър опря на рамо пушката си и откри огън през пролуката. Двама грънтове, които бяха приклекнали близо до лонгсорда, за да се предпазят от пожара, отхвръкнаха назад към палубата. Флуоресциращата кръв образува локва под проснатите им по очи трупове.
	Командира се промуши през отворения люк и се приземи на крака. Сензорът му за движение засече три цели от едната му страна. Той се завъртя бързо и видя трима инженери на Съглашението. Махна пръста си от спусъка. Инженерите не бяха опасни. Странните, високи метър създания кръжаха из палубата, използвайки някакъв по-лек от въздуха газ, който телата им произвеждаха. Пипалата и мустаците им инспектираха множество тръби за гориво и бързо ги поправяха, заедно с принадлежащите им помпи.
	— Странно е, че комитетът по посрещанията още не се е появил — прошепна Кортана. — Преглеждам списъка на екипажа на този кораб — три хиляди извънземни от Съглашението, повечето инженери. Има една рота грънтове и само сто елитни.
	— Само сто? — измърмори Командира.
	Той водеше екипа си към голяма врата в задната част на зоната за изстрелване на изтребители на флагмана. Въздухът беше изпълнен с дим и пара от противопожарните инсталации, което ограничаваше видимостта до дванадесет метра.
	Звукът от стрелбата на щурмова пушка огласи зоната. Командира се завъртя надясно и насочи пушката си в неговата посока. Локлиър стоеше върху потреперващите трупове на инженерите. Той изстреля още няколко заряда в падналите извънземни.
	— Не хабете мунициите си, ефрейтор — каза сержантът. — Може да изглеждат грозни, но са безвредни.
	— Сега са безвредни, сержант — отвърна Локлиър.
	Той изтри петно от извънземна кръв от бузата си и се ухили самодоволно. Командира беше склонен да се съгласи с анализа на заплахите от страна на Съглашението, направен от Локлиър — съмняваш ли се, убивай. Въпреки че смяташе действията на младия пехотинец за ненужни… и за излишно старание.
	Структурата на зоната за излитане на изтребители на флагмана наподобяваше тази на другите кораби на Съглашението, които Командира беше виждал — „Истина и помирение“. Ниско разположени осветителни тела озаряваха тъмните пурпурни стени. Извънземната метална сплав беше гравирана със странни, слабо луминесцентни геометрични схеми, разположени една срещу друга. Таванът завършваше с купол и беше излишно висок, може би десет метра. За разлика от корабите на хората, този представляваше безполезно разхищение на пространство.
	Командира забеляза голяма врата отзад. Тя имаше разтеглена шестоъгълна форма и беше толкова голяма, че през нея можеше да мине едновременно цял взвод — не че той беше толкова глупав да стовари такава формация на вражеска територия. Вратата се състоеше от четири части, които безшумно се отместваха встрани от центъра й, когато се натиснеше механизма за отваряне.
	— Това ще ни отведе до главния коридор — каза Кортана — и оттам ще стигнем до мостика.
	Командира махна с ръка на Локлиър да застане отдясно на вратата, а на сержант Джонсън — отляво.
	— Лейтенант Хейвърсън — извика той, — вие ще ни пазите гърба. Поласки, натисни механизмите за отваряне. Оттук нататък ще си сигнализираме само с ръце.
	Хейвърсън отдаде иронично чест на Главния, но държеше здраво оръжието си и не изпускаше от очи зоната за излитане. Поласки отиде напред и се приведе до пулта в средата на вратата. Тя завъртя обратно фуражката си и се наведе по-надолу, след което погледна към командира и посочи с жест напред. Той вдигна пушката и кимна, давайки й сигнал да разбие вратата. Тя се приближи към контролните уреди. Още дори не ги беше докоснала, когато преградите на вратата се отместиха встрани.
	От другата страна се показаха петима елитни: двама пазеха от двете страни на вратата; трети стоеше в средата на коридора с насочена плазмена пушка към Главния; зад него четвъртият прикриваше задната част на формацията, а последният се беше навел към контролния пулт на вратата и в момента се намираше лице в лице с Поласки.
	Главния изстреля два заряда точно над главата на Поласки. Първият му изстрел улучи боеца в средата на коридора. Вторият попадна в елитния в ариергарда. Чуждопланетните воини не бяха активирали щитовете си и 7,62-милиметровите заряди пробиха броните им. Двамата се строполиха на пода. Другарите им от двете страни на вратата нададоха вой и атакуваха. Стенанието на огъня от плазмените пушки ехтеше из зоната за излитане, а няколко синьо-бели енергийни изстрела се забиха в щитовете на Главния. Енергията на щитовете му отслабна и настоятелен предупредителен сигнал запулсира върху дисплея на шлема му. Видимостта му се влоши от попаденията на вражеското оръжие. Той се опитваше всячески да пусне няколко изстрела към воина пред Поласки, но нямаше как — видимостта не беше добра.
	Елитният боец извади плазмения си пистолет, а Поласки дръпна ръката си. Тя беше по-бърза — или имаше повече късмет. Пистолетът й беше изваден от кобура, тя го насочи и стреля. Изстрелът й уцели воина почти в центъра на продълговатия шлем. Изстрелът на елитния проряза пространство от палубата зад Поласки. Поласки изпразни пълнителя си в лицето на извънземния. Няколко заряда го отблъснаха назад. Щитовете му се изключиха, а останалите заряди разкъсаха бронята и плътта му. Той падна по гръб, потрепери два пъти и умря.
	Джонсън и Локлиър откриха адски кръстосан огън в коридора и набързо видяха сметката на останалите елитни, докато Поласки намери прикритие на палубата.
	— _Ето за това_ говоря — изграка Джонсън, — истинска стрелба по дивеч.
	Десет метра надолу по коридора още дузина елитни се показваха иззад ъгъла.
	— Уау — измърмори Локлиър.
	— Сержант — изрева Главния, — поемете вратата! — С два бързи скока Джон се приближи до позицията на Поласки, хвана я за яката и я измъкна от зоната на обстрел. Плазмени изстрели проблеснаха във въздуха, където тя се намираше преди секунди. Той я пусна на земята, активира една граната и я хвърли към бързо приближаващите се елитни.
	Сержантът простреля контролните уреди на вратата с пушката си. Те избухнаха със сноп от искри и вратата се затвори с трясък. Глух удар проехтя зад дебелия метал, след което и зоната за изстрелване се разнесе зловеща тишина. Поласки с усилия се изправи на крака и постави нов пълнител в бластера си. Ръцете й трепереха.
	— Кортана — каза Главния, — нуждаем се от друг маршрут до мостика.
	Една синя стрелка примигна върху дисплея на шлема му. Главния се обърна и видя един люк от дясната си страна. Той посочи към него и сигнализира на екипа се размърда, след което отиде до люка и натисна контролните уреди. Малката врата се отвори и разкри тесен коридор, който изчезваше в тъмнината.
	Нещо тук не му харесваше. Коридорът беше прекалено тъмен и тесен — идеално място за засада. Обмисли набързо варианта да се изтеглят до главния вход на зоната за изстрелване, но се отказа от тази идея. Димът и искрите, излизащи оттам, подсказваха, че бойците на Съглашението се опитват да си пробият път.
	Главния включи уредите за виждане в слабо осветена среда и тъмнината отстъпи място на флуоресцираща зелена пелена. Не засичаше нищо. Почака малко, докато щитовете му се заредят, след което леко се приведе, хвана пушката си и пропълзя по коридора. Вътрешността на тунела се стесни още повече и гладката му пурпурна повърхност потъмня. Командира трябваше да се обърне странично, за да продължи напред.
	— Изглежда това е коридор за техническо обслужване, направен за инженерите — каза Кортана. — Елитните ще се измъчат, ако решат да ни последват.
	Главния изсумтя утвърдително, докато напредваше. Чуваше стържещ звук и виждаше искрите, които изскачаха при търкането на щитовете му в стената. Беше прекалено тясно за него. Той изключи щитовете, след което остана достатъчно разстояние, за да пропълзи. След него идваше Локлиър, после Поласки, сержантът и накрая Хейвърсън.
	Главния посочи към Хейвърсън, после към вратата. Лейтенантът се намръщи, но кимна. Хейвърсън затвори люка и разкъса захранването на контролните уреди. В зоната за излитане имаше около дузина инженери, а имаше достатъчно от тях и из целия кораб, за да си пробият собствен тунел. Главния не беше виждал нещо подобно на „Истина и помирение“.
	Всъщност той не беше видял дори и един инженер на него. С какво този кораб беше по-различен? Имаше въоръжение на боен кораб… а същевременно и технически екип, характерен за поддържащите флотски кораби.
	— Спрете тук — каза Кортана.
	Главния спря и изключи външните говорители, така че да може да говори спокойно.
	— Проблем ли има?
	— Не. Мисля, че за късмет има отбивка. Погледни наляво и двадесет сантиметра надолу.
	Главния се огледа и забеляза, че част от стената преминава в кръгообразна пролука, не по-голяма от върха на палеца му.
	— Това е порт за обмяна на данни… или някакъв негов еквивалент, използван от инженерите на Съглашението. Улавям инфрачервени и нискочестотни сигнали от него. Вземи ме и ме пъхни вътре.
	— Сигурна ли си?
	— Не мога да свърша много работа, докато съм в теб. Само ако съм свързана с бойната мрежа на кораба, бих могла да проникна в системите им и да установя контрол над тях. Вие трябва да стигнете до мостика и ръчно да ми осигурите достъп до техническите системи на кораба. Междувременно, аз бих могла да установя контрол над второстепенните системи и да ви спечеля малко време.
	— Ако наистина смяташ, че ще успееш.
	— Кога не съм била сигурна? — сопна се тя.
	Главния усещаше нетърпението й посредством невралния интерфейс. Той извади чипа с Кортана от слота в шлема си. Усети как тя напуска мозъка му и топлината нахлува обратно в главата му, пулсираща с ритъма на сърцето… и отново беше сам в своята броня. Накрая пъхна чипа с Кортана в порта за обмяна на данни.
	Лицето на Локлиър се изкриви от отвращение.
	— Дори и да ми плащат, не бих заврял някаква част от тялото си в това нещо — прошепна той.
	Главния му показа с жест, че ще му пререже гърлото и пехотинецът потъна в мълчание.
	— Вътре съм — каза Кортана.
	— Как е? — попита Главния.
	Последва половин секундна пауза.
	— Ами… различно е — отвърна после тя. — Продължете трийсет метра надолу по този коридор, след което завийте наляво.
	Главния даде знак на екипа да продължи напред.
	— Много е различно — измърмори Кортана.
	Тя беше проектирана, за да установява контрол над чужд софтуер. Беше програмирана да прилага всички мръсни номера и алгоритми за дешифриране на кодове, които „Трети отдел“ на флотското разузнаване беше създал, както и няколко фокуса, които сама беше разработила. Тя беше съвършеният крадец и електронен шпионин и се беше промъкнала в системите на Съглашението.
	Беше по-лесно от последния път, когато проникна в мрежата им, докато лонгсордът се приближаваше към флагмана. Тя беше включила оръжейните им системи в диагностичен режим. Съглашението бе забелязало проблема и беше рестартирало системата, но така беше осигурило на Поласки няколкото ценни секунди, от които нейните слаби човешки рефлекси се нуждаеха, за да приземят кораба.
	— Какво е положението? — попита Главния.
	Сега елементът на изненада липсваше и защитните системи бяха нащрек. Но този път из системата дебнеше още нещо. Нещо недоловимо деликатно се опитваше да пробие позициите на Кортана — опитваше и се оттегляше. Чувството беше такова, сякаш заедно с нея още някой бродеше из системите им. ИИ на Съглашението? Никога досега не е било докладвано за извънземен ИИ. Възможността за съществуването му я заинтригува.
	— По-различно е — най-накрая каза тя.
	Сканира схемите на кораба от палуба до палуба, след което профилактира трите хиляди системи за наблюдение. Избра най-краткия маршрут към мостика от настоящото им местоположение и го остави за съхранение в един откраднат третостепенен системен буфер. Част от нея изпълняваше няколко задачи едновременно, докато продължаваше да анализира структурата и подсистемите на кораба.
	— Продължете трийсет метра напред по коридора и завийте вляво.
	Кортана установи контрол над външните камери и забеляза шестте крайцера на Съглашението. Те бяха прекратили преследването на лонгсорда и се носеха на стотина километра откъм десния борд на флагмана. Десантните кораби на Съглашението с U-образна форма, излитаха на рояци от крайцерите и се насочваха към тях. Това означаваше, че ще имат неприятности.
	Във флагмана Кортана засече дузина жадни за кръв взводове от елитни, кръстосващи коридорите във всички посоки. Заглуши проследяващите системи на кораба, генерира електронни призраци на Главния и екипа, които насочи към носа, където обикновено бяха разположени управляващите центрове на КУОН. Може би щеше да успее да прати елитните за зелен хайвер.
	Зареди координатите на враговете в базата данни на Главния.
	Неидентифициран сигнал изплува сред потока от информация. Кортана блокира източника му, след което се ослуша, опитвайки се да долови присъствието му и накрая отряза връзката си с него. Нямаше време да си играе на криеница с това, което беше в системата. Трябваше накрая да признае пред себе си, че няма сили да си съперничи с потенциалния ИИ на врага. Беше усвоила огромни количества данни от системите на Хейло: ценни записи за хилядолетното му изграждане и техническа поддръжка, биологията на организмите от Потопа и всяко късче от информация за мистериозните „Предшественици“, за които Съглашението толкова говореше. Щеше да има нужда от цяла седмица, за да може да я обработи, прегледа, сортира, кодира… и най-накрая да я асимилира.
	Дори и компресирана, цялата информация заемаше напълно паметта й, и изолираше оптичните подсистеми, които оставяше за себе си. Мъчеше я постоянното подозрение, че компресирането на информацията се е осъществило прекалено бързо и данните от Хейло може би бяха повредени. В допълнение, необятното количество информация, която беше копирала и изпълнила до максимум, я беше направила по-бавна и по-малко ефективна. Не беше споменавала това на Главния. А и едва беше в състояние да го признае пред себе си. Кортана се гордееше изключително много с интелекта си. Но да продължава да работи, заблуждавайки се, че всичко си е същото, беше дори още по-глупаво. Трябваше да изпрати блокиращ контра сигнал към съединението, където този „друг“ се опитваше да установи контакт с нея.
	Онази част от съзнанието й, която преглеждаше структурата на кораба, откри, че съществува още един път за достъп до мостика. Това беше много глупаво от нейна страна. Трябваше веднага да го забележи, но той се съхраняваше в системата като изход за извънредни ситуации. Представляваше тесен коридор, който се свързваше с комплект от спасителни капсули. Този маршрут делеше една и съща вентилационна система с един от инженерните коридори.
	— Главен, има и друг път към мостика.
	— Прието. Изчакай секунда. — По предавателя се чу стрелба, след което настъпи тишина. — Продължавай, Кортана.
	— Зареждам маршрута — отвърна тя. — Не мисля, че ще можеш да се промъкнеш оттам със своята броня. Предлагам да разделиш екипа си на две и така да продължите по двата маршрута, за да увеличите максимално шансовете си за достъп до мостика.
	— Разбрано — каза Главния. — Поласки и Хейвърсън остават с мен. Джонсън и Локлиър, вие поемете по маршрута към спасителните капсули.
	Кортана продължи да следи двата екипа, както и позициите на подразделенията на Съглашението. Направи и допълнителни копия призраци на втория екип, за да обърка врага. След това засече засилващи се комуникации между флагмана и крайцерите. Докладване за нашествениците — зов за помощ — предупреждение, изпратено към родната планета. Имаше и обръщения към „Светията“, които тя смяташе за забавен опит да бъдат кодирани, за да останат тайна. Любопитно, трябваше да проучи кое е това, което Съглашението смяташе за толкова важно, че да се опитва да го скрие.
	След като дешифрира тези съобщения, както и още няколко, свързани с тях, Кортана се промъкна в комуникационните архиви, засичайки енергийни потоци по страничните сензори на флагмана.
	Единият от крайцерите вдясно на борд се придвижи напред, после се обърна, а двигателите му проблеснаха, превръщайки черното около тях в развълнувано, електриковосиньо. Крайцерът ускори напред, разцепи космоса и изчезна със свръхсветлинна скорост.
	Кортана записа за бъдещо ползване точката, до която водеше векторът им… той може би представляваше някаква следа, указваща местоположението на родната им планета.
	Беше абсолютна загадка защо Съглашението търсеше помощ. Техните воини бяха изключително горди и никога не отстъпваха в битка. И не търсеха помощ… не и за себе си. Този кораб, въпреки че беше въоръжен за война, сякаш не беше предназначен за битка. Той носеше само няколкостотин елитни и цяла армия инженери.
	Докато Кортана размишляваше над това, продължаваше да изпраща контра сигнали, за да се противопостави на опитите от страна на невидимия й компаньон в системата. Надяваше се да успее да прикрие дейността си, колкото се може по-дълго. Сигналът от отсрещната страна се видоизмени в серия от Беселови функции, на които тя се опитваше да противостои.
	Автоматизира този процес, заповядвайки на част от навигационните системи на флагмана да блокират опитите, след което събра заедно електронните призраци на Командира и останалите, за да обърка още веднъж преследващите ги елитни. В същото време продължаваше да изучава кораба на Съглашението и системите му — това беше уникална възможност за нея. Можеше да открадне информация за подобрения им свръхсветлинен двигател, за оръжията им — това можеше да допринесе за усъвършенстването на човешките технологии за десетилетия напред.
	— Кортана? — гласът на Главния наруши концентрацията й. Чуваха се плазмени изстрели и автоматична стрелба. — Попаднахме на елитни с активни камуфлажи в коридора. Нуждаем се от заобиколен път покрай тази отбивка.
	Тя не се беше досетила за технологията на елитните за пречупване на светлината. Но беше претрупана с работа, занимаваше се с куп неща едновременно. Преустанови за малко продължаващото изучаване на технологиите на Съглашението и намери Главния недалеч от отбивката. Кортана презареди системите за комуникация с хората и рутинните протоколи и каза:
	— Панел за достъп вдясно от вас, Главен. След това слизате три метра надолу, продължавате пет метра напред, завивате наляво и се качвате отново горе.
	Тя дочу експлозия.
	— Намерих го — съобщи Главния.
	Кортана трябваше да се съсредоточи върху това да пази Джон. Прекрати всички останали проучвания и разгледа внимателно структурата на кораба. Трябваше да има нещо, което би могла да използва. Оръжие. Някакъв начин да спре враговете. Ето там — поддържащата система на процесорите за контрол на атмосферата. За разлика от другите системи, тази нямаше голям приоритет и беше слабо защитена.
	Тя генерира неколкостотин хиляди кода на Съглашението за една микросекунда и проникна в системата. Насочи отдушниците на вентилационната система от коридорите, окупирани от Главния и екипа му, към главната въздушна система. След това програмира процесорите на помпите да обслужват останалата част от кораба, задвижвайки ги на обратен ход. Предупредителни сигнали проблеснаха по цялата оперативна система на флагмана, понеже налягането в коридорите на кораба изведнъж спадна с 87 процента. Тя беше нанесла съкрушителен удар.
	Съперникът й в системата се опита да изключи помпите. Тя блокира този сигнал и изпрати нов код до системите за сигурност: „Съжаляваме да ви съобщим“. Чу как другият ИИ крещи, ехо след ехо, отекващо в процесорите й. Звукът й беше познат — приличаше на човешки глас, но беше ужасно изкривен.
	Тя сканира кораба посредством камерите и видя грънтове да пищят и да падат на пода, докато метанът изтичаше от смукателните им тръби поради спадането на налягането. Инженерите посиняваха, забавяха ход и умираха, носейки се из кораба, мърдайки с пипала, все още търсейки нещо за поправяне. Елитните спираха по коридорите, стискайки здраво гърлата си, а мандибулите им засмукваха въздуха, който вече липсваше, след което се олюляваха и умираха от задушаване.
	Проблесна импулс, генериран от моралните й принципи, който незабавно я накара да спре и да премисли действията си. Но Кортана знаеше, че ако не убиеш, ще бъдеш убит. Тя пренасочи всички морални импулси и изключи етиката си. Не можеше да си позволи да се бави заради допълнителни съображения.
	— Главен — прошепна по интеркома, — имайте предвид, че коридорите, чието местонахождение зареждам в навигационната система, не съдържат атмосфера. Минаването по тях ще бъде смъртоносно за останалите от екипа.
	Последва трисекундна пауза и Главния отговори:
	— Разбрано.
	Разкодирането на комюникетата на Съглашението към „Светията“ най-накрая зацикли. Езикът в тях беше необикновено натруфен — превъзхождащ дори и цветистата проза на висшите елитни. Беше невъзможно да се направи точен превод, но можеше да направи извода, че съобщенията се отнасяха за някакъв висш сановник и Хейло. Скоро щеше да стане ясно. Явно посетителят беше много важен, щом тези бойни кораби бяха само авангард, изпратен на разузнаване. Още кораби бяха на път. И то стотици.
	— Главен — каза Кортана, — може да имаме проб…
	— Задръж предаването, Кортана — прекъсна я Главния, — пред командния център сме. Можеш ли да ни кажеш колко са вътре?
	— Невъзможно. Повредили са сензорите на мостика — отговори тя.
	— Чухте какво каза Кортана — обърна се Главния към останалите, — можем да очакваме всичко. Сержант, ти и Локлиър, заемете позиция.
	— Прието — прошепна сержант Джонсън, — на позиция сме и сме готови да сритаме малко задници.
	— Ще взривим вратата от тази страна, Кортана. Бъди в готовност.
	Кортана засече енергийни вълни върху страничните сензори на флагмана. Крайцерите на Съглашението се обърнаха — плазмените им оръдия загряваха и се подготвяха за стрелба.
	— Главен — каза Кортана, — побързайте!
	— Плазмени гранати по мой сигнал — каза Главния по интеркома. — Давайте! Хвърляйте ги и се прикрийте.
	Джон хвърли две плазмени гранати. Те изпуснаха магнезиев пламък и се залепиха за тежката сплав на огромната врата, която затваряше мостика — едно от полезните отличителни качества на извънземното оръжие. Скри се зад ъгъла на коридора, прикривайки Хейвърсън и Поласки. Изминаха пет секунди и блясък изпълни прохода. Главния се върна при вратата. Тя светеше ослепително там, където гранатите се бяха детонирали, но иначе беше невредима.
	И сто техни гранати нямаше да пробият тази врата — но когато се детонираха плазмени гранати на Съглашението, експлозията разрушаваше щитове и електроника. Главния хвана с ръка разбитата врата — надявайки се, че разрушенията ще са извадили от строя мониторите и щитовете, които я поддържаха затворена.
	Той се подпря и се опита да разтвори частите на вратата близо до спойките. Те се отместиха няколко сантиметра, след което заядоха. Главния нагласи краката си и напъна вратата отново, но тя не мръдна повече. Сензорите за движение на командира примигаха предупредително — имаше движение точно от другата страна на вратата.
	Той провря дулото на пушката си през пролуката и натисна спусъка. Гилзите от използваните заряди паднаха на пода. От посоката на стрелбата му се чу вой и кълбо от сив дим излезе през пролуката. Главния остави пушката, хвана вратата, опита се да я огъне и отвори — и този път тежкият метал поддаде.
	Един плазмен заряд уцели енергийните му щитове и го заслепи. Той го пренебрегна, затвори очи и продължи да натиска вратата. Още един плазмен изстрел го уцели в гърдите.
	Отворът вече беше половин метър — достатъчно широк. Той се търкулна на една страна, печелейки време за презареждане на щитовете си. Но те не се презаредиха. Алармените индикатори на костюма му настоятелно пулсираха. Спартанецът се взря през огнените кръгове, замъгляващи погледа му и разгледа доклада за щетите — вътрешната температура на бронята се беше покачила над шейсет градуса по Целзий и той чу свистенето на микропроцесорите в нея, опитващи се да компенсират покачването й.
	— Пехотинци! — извика той. — Поддържайте огъня!
	— Да, Главен командир — отвърна Локлиър. Той опря едното си коляно на пода и започна да стреля през отвора. Джонсън стоеше прав и стреляше над главата му.
	Главния рестартира софтуера, управляващ бронята. Нищо. Оперативната система на щитовете му не функционираше. Стрелбата спря.
	— Свърших мунициите — докладва Локлиър.
	— Аз обаче влизам — отвърна Главния.
	Той се провря в помещението и стъпи върху мъртвия елитен воин на пода пред него. Торсът му беше разкъсан от изстрелите, които беше отнесъл, докато се опитваше да задържи вратата затворена.
	Главния сканира помещението. Имаше форма на окръжност с дължина около двадесет метра, а в центъра му беше издигната платформа с дължина десет метра, около която пръстеновидно бяха разположени холографски контролни уреди. Централната платформа се рееше върху шахта в пода. В шахтата бяха разположени оптични тръбопроводи, а вътре се бяха сврели трима инженери на Съглашението, треперещи от страх.
	— Не стреляйте по инженерите — предупреди Кортана, — имаме нужда от тях.
	— Разбрано — отвърна Главния. — Потвърдете тази заповед, Локлиър.
	По интеркома настъпи пауза, след което Локлиър каза:
	— Прието.
	По дължината на овалните стени, дисплеи от пода до тавана показваха състоянието на флагмана под формата на таблици и графики, придружени от странните йероглифи на Съглашението. Те показваха и пространството около тях, както и петте приближаващи вражески крайцера.
	Главния долови движение с периферното си зрение: един елитен в смолисточерна броня се материализира пред един от дисплеите, деактивирайки камуфлажа си. С бърза крачка той се устреми към Главния, ръмжейки предизвикателно. Главния вдигна пушката си и натисна спусъка. От дулото излязоха три заряда и патронникът се отвори. Броячът на муниции показваше 00 — пушката беше празна.
	Изстрелите припламнаха в енергийните щитове на елитния. За късмет, един от тях уцели рамото му и го деформира. Пурпурночерна кръв опръска палубата, но извънземният не обърна внимание на раната си и продължи напред. Хейвърсън се втурна в помещението и подхвърли пистолета си.
	— Дръж! — извика той и палецът му изключи предпазителя.
	Елитният извади плазмен пистолет и стреля в лейтенанта, без изобщо да сваля очи от Главния. Хейвърсън изруга и излезе от стаята, след като един плазмен изстрел го уцели.
	Главния промени захвата върху пушката си, приведе се и зае ниска позиция за борба. Дори и с повреда в енергийните щитове, беше уверен, че ще се справи с един-единствен елитен. Елитният свали шлема си и го захвърли. Плазменият пистолет издрънча на пода секунда по-късно. Извънземният се наведе напред и мандибулите му се изкривиха в нещо, което Главния прие за усмивка. Той се приближи още повече и синьо-бяло енергийно острие проблесна в ръцете му.
	Елитният вдигна оръжието и атакува.


	Глава 8
	1802 часа, 22-ри септември, 2552 г. (по военния календар) / на борда на неидентифициран флагмански кораб на Съглашението, неизследвана звездна система, полето от отломки край Хейло.


	Главния командир приклекна, когато енергийното острие се устреми към него. Той се хвърли към елитния и стовари дебелия край на пушката си върху средния му сегмент. Извънземният се преви на две и Главния извъртя масивната част на пушката си, за да размаже черепа му… но в този миг елитният се претърколи назад. Очертанията на енергийното острие едва се забелязаха, когато изсвистя във въздуха и акуратно разсече щурмовата пушка на две половини. Частите на повредената МА5Б тупнаха на пода. Острието от свистяща, ослепително нажежена енергия не улучи Главния.
	Вътрешната температура на бронята „Мьолнир“ се покачи светкавично. Главния командир не можеше да рискува да продължи схватката в този температурен диапазон и затова направи това, което съществото най-малко очакваше — той пристъпи по-близо към него и го хвана за китките.
	Ивиците от мускули на ръцете на елитния бяха твърди като желязо и той се забори да се освободи от хватката на Главния. Главния изтръгна присадения към ръката меч на извънземния и го отдалечи от себе си, но това отне по-голямата част от силите му и той разхлаби хватката си върху ръцете на елитния. Енергийното острие проблесна опасно близо до главата на спартанеца. То пропусна целта си на косъм, но предизвика смущения в дисплея на шлема му.
	Острието представляваше триъгълник от ослепително нажежена плазма, помещаваща се в електромагнитна обвивка, отделена от дръжката. Главния беше виждал как такива оръжия разсичат бойната броня на пехотинците от ОСБР наполовина и оставят дълбоки прорези в сплавта „Титан-А“. По-лошото бе, че този елитен беше силен, ловък, добре обучен — и се беше сражавал на Хейло без почивка дни наред. Главния усещаше всяка рана, опънат мускул и напрегнато сухожилие в тялото му.
	Хейвърсън и Поласки се придвижиха към мостика с извадени пистолети, но и двамата нямаха достатъчно чиста позиция за стрелба.
	— Отмести се, Главен! — извика Хейвърсън. — По дяволите, нямаме добра позиция за стрелба!
	По-лесно беше да се каже, отколкото да се направи. Ако го пуснеше, елитният щеше да го разреже на две. Главния командир изсумтя, борейки се да обърне извънземния. Отначало елитният се бореше, но после — вместо да се съпротивлява — се наклони назад, точно по посока на приближаващите се хора.
	Елитният нагласи хоризонтално енергийното острие и изстреля една дъга към Хейвърсън и Поласки. Хейвърсън изкрещя и падна на пода, след като енергийното острие разряза наполовина пистолета му и го улучи. Поласки изруга и пусна един изстрел, но той се заби в енергийните щитове на елитния. Извънземният погледна бързо към източника на стрелбата и изръмжа гърлено на бълбукащия си език.
	— Изведете лейтенанта оттук — изрева Главния. Той повдигна едното си коляно към гърдите и замахна с крак. Ботушът му удари нагръдника на елитния. Енергийният щит на извънземния проблесна и изчезна, а нагръдникът му се строши като порцеланов под силата на удара.
	Извънземният се олюля назад, повличайки Главния със себе си. Той кашляше пурпурночервена кръв, която зацапваше визьора на Джон, замъглявайки зрението му. Кракът на елитния се спъна в нещо на земята — шлемът му — и той загуби равновесие. Двамата паднаха заедно. Главния командир все още държеше вграденото в ръката на елитния острие. Но другата ръка на извънземния се движеше свободно и грабна падналия плазмен пистолет. Дулото на оръжието светеше от концентрираната в него енергия с мръснозелен цвят.
	Главния се търкулна надясно, след като пистолетът стреля. Топка плазма проряза помещението и се пръсна в дисплея зад него. Уредите трепнаха, припламнаха и от тях изхвърчаха искри, когато плазмените изстрели разтопиха системите им. Пространството пред дисплеите притъмня, но въпреки това Главния успя да види как единият от крайцерите на Съглашението открива огън. Залп от плазма се устреми през космоса към флагманския кораб.
	Главния и елитният се изправиха на крака и продължиха борбата. Главния изби на една страна плазмения пистолет и той издрънча някъде по пода на контролния център. Елитният отвори уста и изтрака с мандибули към Главния. Той беше разгневен или паникьосан… и Главния усети нарастващия му страх. Хватката му върху извънземния отслабна.
	Зад елитния той забелязва движение. Сержант Джонсън и Локлиър се бореха да отворят изцяло люка на вратата.
	— Сержант, пригответе се за стрелба.
	— Готов съм, Главен! — извика сержантът от другата страна на люка.
	Главния затегна хватката си върху ръката острие на елитния, улови го с другата си ръка за гърлото и го дръпна назад през мостика, като изблъска съществото в люка на вратата.
	— Сега, сержант! Огън!
	Стрелба от щурмови пушки изригна през люка, но звукът от нея беше странно приглушен, защото гилзите падаха директно върху гърба на елитния. Той изръмжа и тялото му се сгърчи, но все още се държеше за Главния. Извънземният забиваше още по-дълбоко острието си, разрязвайки здравите кристални пластове на бронята „Мьолнир“. Хидростатичният гел започна да изтича през прорезите… примесен с кръвта на Главния.
	— Не спирайте. Стреляйте.
	През счупения нагръдник на елитния се появи дупка от куршум — части от строшена броня и разкъсана плът пръснаха върху Главния. Главния блъсна елитния в стената и един от контролните панели зад него изхвърли искри. Вратата към коридора за евакуация се отвори със съскане и съществото падна обратно назад.
	Извънземният най-накрая беше надвит и Главния имаше преимущество. Той го блъсна назад и удари ръката му в стената. Извънземният метал иззвънтя като гонг и елитният изпусна енергийното острие. То угасна и потъмня, след като предпазният механизъм своевременно го дезактивира. Главния изтласкваше извънземния назад стъпка по стъпка. Палубата беше напоена с кръв. Най-накрая той извъртя елитния надясно и нанесе мощен удар с широк замах в раната на гърдите му. Елитният нададе вой от болка и политна назад през отворения люк на една от спасителните капсули.
	— Изстреляйте това — нареди Главния.
	Той натисна едно копче и люкът се затвори с трясък. Чу се остър, металически звук, когато задържащите скоби се отвориха. Спасителната капсула се изстреля от корпуса на флагмана. Главния въздъхна дълбоко. Потта капеше в очите му и моментално замъгляваше зрението му.
	— Добре се справихте, сержант, Локлиър — каза задъхано той. Рамото му пареше. Опита се да го размърда, но то беше вкочанено и не успя.
	Корабът се наклони.
	— Попадение от плазма в предната част на палубата дясно на борд! — извика Кортана. — Енергията на щитовете спадна до 67 процента. — Тя направи пауза и добави: — Удивителни радиални способности. Главен, трябва да дезактивирате навигационния механизъм, за да мога да маневрирам.
	Хейвърсън и Поласки се устремиха към Главния. Хейвърсън притискаше гърдите си и правеше гримаси от болка заради раната от острието. Поласки сложи ръка на рамото на Джон.
	— Лошо си ранен — прошепна тя. — Позволи ми да взема комплект за оказване на първа помощ от пеликана, и…
	Главния отблъсна с рамо ръката й.
	— По-късно. — Той видя как загрижената й физиономия се превърна в нещо като… какво беше това? Страх? Объркване?
	— Кортана, покажи ми какво трябва да направя — продължи Главния и се запъти към по-високата платформа в центъра на мостика. — Поласки, ти и Хейвърсън отворете другия люк.
	— Тъй вярно — измърмори Поласки с твърд глас, двамата с Хейвърсън отидоха при люка и се захванаха за работа.
	Главния огледа контролните уреди. Докато ръката му блуждаеше над тях, те придобиха вид на триизмерна мрежа от ясно очертани йероглифи на Съглашението.
	— Къде? — попита той.
	— Премести ръката си половин метър надясно — каза Кортана. — После двадесет сантиметра нагоре. Този бутон. Не, не този, а другият вляво. — Тя въздъхна.
	— Онзи там. Натисни го три пъти.
	Слаби светлинни сигнали премигваха на повърхността, докато Главния натискаше бутона. Контролните уреди се оцветиха в червено и оранжево и накрая изстинаха до яркосиньо.
	— Проработи — каза Кортана, — вече имам достъп до навигационните системи. Най-накрая мога да размърдам тази каруца. Дръжте се.
	Корабът зави наляво. На дисплеите, които още функционираха, ги прихванаха още четири крайцера на Съглашението и стреляха. Флагманът ускори, но плазмените торпеда описаха дъга и го последваха.
	— Лошо — отбеляза Кортана, — не мога да преодолея инерцията на това корито. Ще ни ударят… освен ако не направим скок със свръхсветлинна скорост.
	Един от дисплеите издаде странни ритмични звуци, след което светна в червено.
	— О, не — прошепна Кортана.
	Първото плазмено торпедо ги удари. Матов червен огън се разпространи по илюминаторите.
	— Защо е тази реакция? — поиска обяснение Хейвърсън.
	— Свръхсветлинният генератор на кораба не работи — отговори Кортана. — Дезактивираните навигационни системи са били номер. Това е работа на онзи ИИ на Съглашението. Отвличал ми е вниманието, докато е прекъсвал връзката между реактора и свръхсветлинния генератор. Мога да си маневрирам колкото си искам и да давам команди на генератора, но ако той не се захранва с енергия, няма да отидем никъде.
	— Тук има ИИ на Съглашението? — измърмори Хейвърсън и повдигна вежди.
	— Зареди координатите на мястото, в което се свързват реакторът и свръхсветлинният генератор — каза Главния командир. — Аз ще се погрижа за това.
	Още две плазмени торпеда експлодираха и се пръснаха по щитовете.
	— Енергийните щитове се разпадат — каза Кортана, — обезопасете се!
	И последният изстрел се заби във флагмана. Корпусът се нагря и плазмата разтопи няколко пласта от бронята. Корабът се наклони и изпусна струи от нагрети метални пари през пробойните.
	— Още един такъв изстрел ще пробие корпуса — отбеляза Кортана. — Придвижвам това корито с флангова скорост.
	— Координатите на куплунга между реактора и генератора, Кортана — настоя Главния.
	На дисплея на шлема му се появи маршрут. Инженерните помещения бяха двадесет палуби надолу под мостика.
	— Не те очаква нищо добро — предупреди го Кортана. — Там със сигурност има елитни, които те очакват. И дори и да се справиш с тях, няма да можеш да скачиш реактора и генератора навреме. Нямаме необходимите инструменти и технически познания за това.
	Главния се огледа из мостика. Трябваше да има някакъв начин. _Винаги_ имаше начин…
	Той се наклони над ръба на централната платформа и сграбчи един от треперещите от страх инженери на Съглашението отдолу. Дръпна го за летящия му костюм и съществото се сгърчи и изпищя.
	— Може да нямаме нужните технически познания — каза той и разклати инженера, — но това нещо може да се справи. Можеш ли да комуникираш с него? Да му кажеш какво трябва да направи?
	Последва пауза. След което Кортана отговор:
	— В лексиката на Съглашението има много обширни комуникационни конструкции…
	— Просто му кажи, че ще го взема с мен, за да поправи нещо.
	— Добре, Главен — отвърна Кортана.
	Поток от пронизително цвърчене прозвуча по говорителите на мостика и шестте очи на инженера се опулиха. Той престана да се гърчи и се хвана с пипалата си за Главния.
	— Той каза „добре“ и „да побързаме“ — съобщи Кортана.
	— Останалите, изчакайте тук — нареди Главния.
	— Щом настояваш — измърмори Хейвърсън с пребледняло лице. От раната на гърдите му се процеждаше кръв.
	Главния командир погледна към Джонсън и Локлиър.
	— Не позволявайте на Съглашението да превземе отново мостика.
	— Няма проблем, Главен — отвърна сержант Джонсън. Той спря да рита мъртвия елитен в зъбите и сложи нов пълнител в своята МА5Б, след което дръпна бързо лостчето за зареждане, поставяйки нов заряд в патронника и остана така въоръжен. — Тези женчовци от Съглашението ще трябва да потанцуват танго с мен преди кракът им отново да стъпи тук.
	Единият дисплей показа как два от крайцерите стреляха отново.
	Главния гледаше как плазмата и съпровождащите я огнени пламъци се устремяват към тях през тъмния космос.
	— Кортана, трябва да ни спечелиш малко време — каза той.
	— Ще направя каквото е по силите ми, Главен — каза му Кортана, — но по-добре действайте бързо, защото алтернативите ни се изчерпват.


	Кортана беше ядосана. Беше позволила на ИИ на Съглашението — присъствието на още някой, което усещаше в системата, несъмнено се дължеше на него — да я измами. Блокирането на навигационните системи беше привлякло директно вниманието й и преди това не направи старателна проверка на системите на кораба, защото не мислеше, че ще има повече саботажи. Това беше грешка, която никога не би допуснала, ако работеше с пълния си капацитет.
	Тя провери всяка една система на флагмана. След което ги обезопаси със собствени защитни кодове. Изключи чувствата си за гняв и вина и се концентрира върху това да запази кораба цял, а Главния командир жив. Не… Тя премисли и остави емоциите си включени. „Интуицията“, осигурена й от този аспект на интелектуалната матрица беше прекалено ценна, за да я дезактивира по време на битка.
	Тя насочи флагмана към газовия гигант Прага. Наближаващата плазма може би щеше да бъде неутрализирана от магнитното му поле — ако посмееше въобще да го приближи достатъчно близо. Кортана отклони енергия от предните към задните щитове, деформирайки защитния мехур около флагмана. Тя обърна назад всички седем оръдейни установки, изстрелвайки по две торпеда от всяка към приближаващия залп.
	Плазмените установки загряха и избълваха нагорещени до максимум пламъци, но те се разпръснаха в матов червен облак само на няколко метра от точката им на изстрелване, след което изтъняха и изчезнаха съвсем.
	Кортана забеляза една подсистема, свързана с контролните уреди на оръжията — мултипликатор на магнитно поле. Ето как Съглашението оформяше и направляваше плазмените заряди. Мултипликаторът работеше като прецизна фокусираща леща, но нещо не беше съвсем наред. Някой вече беше посетил тази подсистема и беше изтрил софтуера, който я управляваше. Кортана се закле, че когато хване този ИИ на Съглашението, използващ партизанската тактика, ще го изтрие ред по ред.
	Без установяването на метода на работа на направляващите магнитни полета, плазмените установки не биха послужили за нещо друго, освен за фойерверки. Плазмените заряди на Съглашението, изстреляни по тях, бяха стегнати и светеха като миниатюрни слънца. Те връхлитаха върху флагмана и се разпръскваха по подсиления заден щит. Бомбардировките върху сребърната енергия, от която се състоеше щита, го отслабиха и той затрептя.
	Плазмата стопи част от корпуса при кърмата като сол, разтворена в гореща вода. Кортана усещаше глухите удари от декомпресията на атмосферата в кораба.
	Тя провери състоянието на Главния. Сигналът му все още се засичаше на борда на кораба, а биомониторът му показваше, че е още жив.
	— Главен, жив ли си още? Измислих друг вариант.
	Интеркомът изпука за момент, след което Главния прошепна:
	— Почти.
	— Внимавай. Бронята ти е повредена. Вече не можеш да действаш в непригодна атмосфера.
	Индикаторът му за потвърждение примига в отговор.
	Кортана форсира двигателите, докато ги претовари и програмира курс около Прага. Трябваше да се шмугне в най-горните слоеве на атмосферата му. Горещината, йонизацията и магнитното поле на планетата може би щяха да ги предпазят от плазмата.
	Флагманът се наклони и се гмурна в тънките мустаци на облаците. Вълни от бял амоняк и облаци от амониев хидро сулфид пълзяха на криволичещи ленти около тях. Едно пурпурночервено петно от фосфорни съединения прерасна в ураган, в който проблеснаха светкавици, осветяващи слой от бледосини ледени кристали на пътя им. Но корабът им вече нямаше функциониращ енергиен щит. Триенето нагорещи корпуса до триста градуса по Целзий, след като докоснаха най-горните слоеве на атмосферата на гиганта.
	На задните камери Кортана видя проследяващите ги крайцери да откриват огън. Изстрелите се втурнаха след тях като ято хищни птици.
	— Елате да ме хванете — измърмори тя.
	Нагласи ъгъла на атака на флагмана така, че носът му се повдигна нагоре, което леко ги тласна напред. След това концентрира натрупващата се горещина към опашката на кораба. Необуздана диря от нагорещен въздух лъкатушеше след тях.
	— Кортана? — каза Поласки. — Приближаваме границата на жизнения минимум в изходящата орбита. Много приближи кораба до планетата.
	— Наясно съм с траекторията ни, офицерски кандидат — каза тя и прекъсна комуникацията. Последното нещо, от което се нуждаеше в момента, бе урок по пилотиране.
	Първите плазмени изстрели ги настигнаха. Те размътиха оставащата след тях диря, разбивайки се бясно в атмосферата. Корабът се наклони и пропадна в нестабилния въздух, но плазмата се разпръсна и не им нанесе никаква вреда. Зад флагмана се простираше дълга няколкостотин километра диря, като широка огнена цепнатина върху Прага. Кортана триумфира за момент, след което изпадна в униние.
	Имаше нов проблем — сътресението от удара беше променило посоката им на движение. Горещината и прекомерното налягане бяха изтънили атмосферата… достатъчно, за да накарат флагмана да се снижи със седемстотин метра. Снопове ледени кристали се забиваха в носа на кораба. Бяха прекалено ниско. Нямаха достатъчно енергия да се върнат в предишната орбита. Щяха да падат спираловидно навътре в атмосферата и най-накрая да бъдат смачкани от титаничните гравитационни сили на Прага.


	Главния се завъртя във въздуха и постави крака на „земята“. Гравитацията беше изключена в тази асансьорна шахта. Това беше улеснило доста преминаването през многобройните палуби… но дотолкова, доколкото той имаше желание да скача, надявайки се захранването в тази част на кораба да не бъде възстановено. Инженерът стискаше рамото му и почукваше по тънкия контролен панел на стената. Вратите в дъното на шахтата изстенаха и бавно се отместиха встрани. Беше забавно, че съществото не се интересуваше от това кой или какъв беше Джон. Не знаеше ли, че техните раси бяха врагове? То беше много интелигентно и можеше да комуникира. Може би не се интересуваше от това кои са му врагове или съюзници. Може би всичко, което искаше да прави, беше да си върши работата.
	Пред тях имаше коридор с куполовиден таван, широк пет метра. След последната си арка той завършваше в подобното на пещера помещение с реактора на двигателя. Околните светлини в коридора и залата с реактора бяха изключени. По дължината на далечната й стена, обаче, бобините на високия десет метра реактор пулсираха с бяло-синя светлина и хвърляха големи сенки върху стените.
	Главния командир включи филтрите за виждане в тъмното, за да сканира светлината от реактора. Той засече силуетите на контейнери и други съоръжения. После видя една от сенките на стената да се размърдва… наподобявайки прегърбената походка на грънт от Съглашението. След това движението изчезна. Засада. Разбира се. Замръзна за момент, ослуша се и долови задъхването на поне половин дузина грънтове и пронизителните неприятни крясъци, които издаваха, когато бяха подплашени.
	Това беше облекчение за Главния. Ако вътре имаше елитен, той щеше да поддържа по-добра дисциплина и да успокоява грънтовете. И все пак се колебаеше. Нямаше щитове, а бронята му беше повредена. Имаше чувството, че се е сражавал непрекъснато с години. И беше принуден да признае, че се намира на границите на издръжливостта си. Добрият войник винаги преценяваше тактическата ситуация, а точно сега ситуацията, в която се намираше, беше сериозна. Един сполучлив плазмен изстрел би могъл да предизвика трета степен изгаряния по ръката и рамото му, да го извади от строя и да даде възможност на грънтовете да го довършат.
	Командира сгъна раненото си рамо и болка проряза гърдите му. Той игнорира дискомфорта и се съсредоточи върху това как да спечели битката. Иронията беше в това, че след като се беше изправил лице в лице с най-добрите воини на Съглашението и беше победил Потопа, рискуваше да бъде убит от шепа грънтове.
	— Главен — повика го Кортана по предавателя, — жив ли си още? Досетих се за още една възможност.
	Главния командир отговори шепнейки:
	— Почти.
	— Внимавай. Бронята ти е повредена. Не можеш повече да действаш в непригодна атмосфера.
	Той пусна потвърждение на Кортана и се съсредоточи върху настоящия проблем. Да използва гранати не беше алтернатива — плазмена или осколочна граната, хвърлена близо до бобините на реактора, щеше да повреди вътрешността на кораба. Тогава оставаше да се промъкне тихомълком и да надхитри грънтовете.
	Може би, в края на краищата, щеше да използва гранатите. Главния постави една плазмена граната в центъра на асансьорната шахта. След това постави и останалите му две осколочни гранати от двете й страни. Той опипа стените на асансьорната шахта и откри това, от което имаше нужда — оптичен шнур с дължината на косъм. След това премери три метра. Инженерът изпухтя от раздразнение пред перспективата за предстоящото разрушение.
	Главния провря шнура през пръстените на осколочните гранати и завърза краищата му за две опорни точки десет сантиметра над земята. После заклещи гранатите в цепнатината на отворената врата. Капанът беше заложен, всичко, от което имаше нужда сега, беше примамката.
	Заложи една плазмена граната върху далечната страна на шахтата и я активира. След това се устреми бързо към коридора. Оставаха четири секунди. Гравитацията, която в тази част на кораба функционираше, го издърпа към палубата. Джон се сля със сенките и побягна покрай стената два метра нататък, като спря във вътрешността на първата поддържаща скоба.
	Оставаха три секунди. Един от грънтовете нададе учуден писък и плазмен изстрел профуча надолу към центъра на преддверието.
	Две секунди. Главния отлепи инженера от рамото си и го притисна здраво между себе си и скобата, обгръщаща стената.
	Една секунда. Инженерът се сгърчи за секунда, след това замръзна, може би усещайки какво предстои да се случи.
	Плазмената граната избухна. Мълния от наситена светлина заля преддверието и залата отвъд него. Останалите грънтове изпищяха, плазмени изстрели и градушка от кристални стрели изпълниха входа, удряйки се във вътрешността на асансьорната шахта.
	Грънтовете прекратиха стрелбата. Един от тях предпазливо пристъпи иззад някакъв контейнер и пропълзя напред. Той издаваше нервни, лаещи звуци и след като не срещна съпротива, продължи надолу към входа на асансьорната шахта.
	Още четири грънта го последваха, минавайки покрай Главния, неосъзнаващи, че се е скрил зад скобата на стената на по-малко от половин метър от тях. Те наближиха асансьора, подушиха въздуха и влязоха вътре.
	Чу се елегантно звънене, когато пръстените на осколочните гранати се освободиха от задържащите ги жици. Главния прикри с тяло инженера. Единият от грънтовете изпищя високо и изплашено. Всички се обърнаха и побягнаха.
	Две гръмотевични експлозии обвиха асансьорната шахта. Парчета от плът и метал се разпръснаха из коридора. Нечия пушка, изстрелваща кристални стрели, се плъзна по пода и спря метър по-натам. Беше повредена и захранващата й бобина бе угаснала. Главния я грабна и приклекна, след като плазмен изстрел изсвистя над главата му. Той се изтегли зад прикритието на поддържащата скоба. Опита се да активира оръжието, но нямаше късмет. То не работеше.
	Инженерът обви едно пипало около оръжието и го издърпа рязко от ръцете на Джон. Проби корпуса му и го остави отворен. Върхът на едно от пипалата му се разцепи на сто, тънки като игли, ресни и се зарови във вътрешните механизми. Няколко секунди по-късно го сглоби и го подаде с дръжката напред на Главния. Пушката бръмчеше от захранващата я енергия и кристалните шишове, които оръжието изстрелваше, блестяха в хладен пурпурен цвят.
	— Благодаря — прошепна той.
	Инженерът изцвърча.
	Главния се промъкна покрай скобата. Той почака, държейки пушката здраво в ръцете си, напълно неподвижен. Казваше си, че разполага с цялото време на света. Нямаше нужда да бърза. Трябваше да позволи на врага да се приближи. Цялото време…
	Един грънт подаде носа си иззад един контейнер, опитвайки се да фиксира врага, след което стреля напосоки към коридора и не улучи. Главния остана на мястото си с вдигнато оръжие и стреля. Вихрушка от кристални стрели се устреми надолу към коридора и прониза грънта. Той залитна назад и стрелите експлодираха.
	Главния чакаше и се ослушваше. Не долавяше нищо, освен слабото боботене на реактора. Той се придвижи надолу по коридора, държейки оръжието пред себе си, докато проверяваше залата. Внимаваше и за най-слабото смущение на въздуха, което щеше да му подскаже за присъствието на елитен с активиран камуфлаж. Нямаше нищо.
	Инженерът се носеше след него и се запъти към изключения захранващ куплунг. Той издаваше свистящи звуци и си отбелязваше нещо, докато бързо манипулираше с малък квадратен блок от оптични кристали, подреждайки вътрешните обходни вериги.
	— Кортана — каза той, — стигнах до куплунга. Изглежда инженерът знае какво прави. След секунда би трябвало да имаш енергия за свръхсветлинния генератор.
	— Прекалено късно е — каза му Кортана.


	Глава 9
	1827 часа, 22-ри септември, 2552 г. (по военния календар) / на борда на неидентифициран флагмански кораб на Съглашението, неизследвана звездна система, сред останките от Хейло.


	Флагманът се потопи в кипящата атмосфера на Прага. Кортана не можеше да го задържи на позицията му. Той се наклоняваше и оставяше огненочервени следи през облаците, бавно поклащайки се от борд към борд около централната си ос. Без щитове корпусът на флагмана продължи да се нагрява и стигна хиляда и седемстотин градуса по Целзий. Носът му се нажежи до тъмночервено, което избледняваше до кехлибарено из средните му сегменти, а накрая при опашката преминаваше в ослепителнобяло стълбче. Редове от тръби и антени се деформираха и се отделяха от корпуса, оставяйки следи от разтопен метал, образуващ експлозивна диря след него. Удари разтърсваха скелета на флагмана, когато прекомерното налягане променяше наклона му на талази. Триенето в плътната атмосфера на планетата щеше да го разкъса за секунди.
	— Кортана — каза Главния, — намерих куплунга. Инженерът изглежда си знае работата. След секунда би трябвало да имаш енергия за захранването на свръхсветлинния генератор.
	— Прекалено късно е — отвърна Кортана, — прекалено ниско сме, за да се измъкнем от гравитационните сили на Прага. Дори с пълна мощност не бихме могли да преодолеем понижаващата се орбита. А не можем и да направим скок със свръхсветлинна скорост.
	Приближаващите се залпове на Съглашението ги принудиха да навлязат дълбоко в атмосферата. Кортана беше задала такава траектория, че да бъдат на границата на безопасността — трябваше да избира между това или поглъщането им от плазмата. Беше ги спасила от една смърт… само за да отложи съдбата им с някоя и друга незначителна минута. Прецени отново цифрите, тягата и скоростта, както и гравитационното привличане. Дори и да претовареше реакторите до критичното ниво на разтопяване, те пак щяха да си останат приклещени в тази низходяща спирала. Цифрите не лъжеха.
	Инженерът, който Главния бе взел със себе си, трябва да беше поправил захранващия куплунг, защото свръхсветлинният генератор отново функционираше — въпреки че сега това беше без значение. За да можеше един кораб да направи скок със свръхсветлинна скорост, трябваше да е далеч от всякакви гравитационни полета. Гравитацията изкривяваше суперфината структура от квантови влакна, въз основа на които Кортана трябваше да изчисли курса им. Технологията на Съглашението за пътуване със свръхсветлинна скорост очевидно беше по-напреднала, но тя се съмняваше, че дори те някога бяха опитвали да направят скок със свръхсветлинна скорост от толкова близка до планета точка.
	Кортана се забавляваше от идеята да опита, независимо от всичко — да форсира свръхсветлинните генератори и евентуално да изкара чудовищен късмет, улучвайки правилния вектор сред хаоса от изкривените от гравитацията квантови влакна. Тя отхвърли тази възможност. При настоящата им скорост всеки опит за маневриране с кораба щеше да предизвика невъобразим хаос, от който нямаше измъкване.
	— Опитай нещо — каза й Главния с удивително спокойствие, — опитай каквото и да е.
	Кортана въздъхна.
	— Прието, Главен.
	Тя стартира свръхсветлинните генератори — софтуерът им нахлу в съзнанието й. Свръхсветлинните генератори „Шоу-Фуджикава“ на КУОН разкъсваха дупка в нормалното пространство чрез груба сила. Но технологията на Съглашението прилагаше друг подход. Сензорите се включиха в съзнанието й и тя можеше наистина да „види“ преплитащите се мрежи от квантови нишки, ограждащи кораба.
	— Невероятно!
	Съглашението можеше да си отвори път през субатомните измерения. Един елегантен тласък от техните генератори увеличаваше полетата достатъчно, за да позволи на корабите им да преминат без проблеми в алтернативното пространство, използвайки минимално количество енергия. Методът, чрез който те манипулираха космическото пространство беше далеч по-мощен в сравнение с технологиите на човешката раса. Усещането беше такова, сякаш преди е била сляпа и не е виждала вселената около нея. А вселената беше красива. Това обясняваше как Съглашението успяваше да прави толкова прецизни скокове със свръхсветлинна скорост. Те буквално можеха да програмират курс с отклонение не по-голямо от диаметъра на атом.
	— Статус, Кортана? — попита Главния.
	— В готовност съм — каза тя, раздразнена от прекъсването.
	При такава резолюция Кортана можеше да различи всяка една гънка в космоса, причинена от гравитацията на Прага, от другите планети в тази звездна система, от слънцето й или дори от изкривеното космическо пространство от масата на кораба. Можеше ли по някакъв начин да компенсира тези изкривявания?
	Сензорите за налягане засякоха пробойни в корпуса, обхващащи седемнайсетте външни палуби. Кортана игнорира тези сигнали. Тя изключи всички периферни системи и се концентрира върху непосредствената си задача. Това беше единственият начин да оправят бъркотията — щяха да се измъкнат чрез скок със свръхсветлинна скорост.
	Концентрира се върху влизането в колебаещото се космическо пространство и за да предвиди и успокои гравитационните изкривявания, генерира математически алгоритми. От реакторите към матриците на свръхсветлинния генератор потече енергия. Пред тях се очерта пътека — малка дупчица в космоса, която се превърна в спираловидна черна дупка, непрекъснато нарастваща и въртяща се. Атмосферата на Прага запулсира и се просмука в дупката, привлечена от вакуума в алтернативното измерение.
	Кортана използваше всяка секунда, за да наблюдава пространството около кораба и рискува да направи микроскопични корекции на курса, за да може да маневрира по колебаещата се пътека. Искри затанцуваха по дължината на корпуса, когато носът на кораба напусна нормалното космическо пространство. Тя улесни навлизането на останалата част от кораба в свръхсветлинното пространство, сред вихър от бури и остри, назъбени светкавици.
	Кортана провери сензорите — температурата на корпуса бързо спадаше и тя регистрира серия от декомпресии, избухващи из пробитите палуби. След като намали концентрацията си върху това, което вършеше, тя веднага усети присъствието на другия ИИ, който наблюдаваше изчисленията й за скока със свръхсветлинна скорост. Той определено беше по-бърз от нея.
	— Светотатство — изсъска той и се отдръпна… след което изчезна.
	Кортана направи проверка на системите във всеки участък от кораба, надявайки се да проследи ИИ на Съглашението, но нямаше късмет.
	— Подло малко копеле — извика тя през всички системи, — върни се обратно.
	Дали беше видял какво е направила? Дали беше разбрал какво е постигнала? И ако беше така, защо беше обявил това за „светотатство“? Наистина, да манипулираш с осемдесет и осем променливи в космическо пространство с единадесет измерения не беше детска игра… но беше възможно другият ИИ да е в състояние да проследи изчисленията й. А може би не бе успял. Заветът _имитираше_, а не правеше иновации, поне това сочеха данните, които флотското разузнаване беше събрало и докладвало за извънземните раси. Тя си мислеше, че това е преувеличение, пропаганда, която трябваше да повдигне човешкия дух. Но сега вече не беше толкова сигурна. Защото ако Съглашението осъзнаваше величието на своята технология, би могло да осъществява скокове със свръхсветлинна скорост не само от атмосферата на някоя планета, но също и в нея. Те просто биха могли да подминат орбиталната защита на Рийч. ИИ на Съглашението беше нарекъл това светотатство? Абсурд.
	Може би хората щяха да разберат Съглашението по-добре, ако имаха достъп до вражеските технологии. Кортана осъзнаваше, че те в действителност имаха шанс да спечелят тази война. Всичко, от което имаха нужда, беше време.
	— Кортана? Статус, ако обичаш — каза Главния командир.
	— В готовност съм — докладва Кортана.
	Главния усети експлозиите в резултат на декомпресиите, които отекваха по палубата като гръм и изведнъж утихваха, след като атмосферата се изпаряваше. Той очакваше някоя декомпресия да прореже инженерното отделение или да го залее плазма. Сканира отделението за следи от грънтове и елитни, след което въздъхна и се изправи лице в лице със смъртта за пореден път.
	Винаги беше на косъм от смъртта. Джон не беше фаталист, а просто реалист. Той не приветстваше края си — знаеше, че е дал най-доброто от себе си, че е водил много битки и много пъти е побеждавал в името на екипа си, флота и човешката раса… това правеше тези моменти поносими. По ирония на съдбата те бяха и най-спокойните мигове от живота му.
	— Кортана, статус, ако обичаш — помоли я той отново.
	Последва кратка пауза, след което Кортана съобщи:
	— В безопасност сме. Влизаме в свръхсветлинното пространство. В неизвестна посока. — Тя въздъхна, гласът й звучеше изтощено. — Вече сме много далеч от Хейло, Прага и флотата на Съглашението. Ако тази консервна кутия остане цяла още малко, ще увелича дистанцията между нас и тях.
	Главния отговори:
	— Добре се справи, Кортана. Много добре. — Той се запъти към асансьора. — Сега трябва да вземем трудно решение. — Направи пауза и се обърна към инженера на Съглашението. Съществото се беше отдалечило от поправения захранващ куплунг и беше отишло до един полустопен панел с много белези от стрелба, пострадал от плазмения огън. То изпухтя, отстрани капака и се зарови в купчината от оптични кабели.
	Главния го остави. То не беше заплаха за него или екипа му. Всъщност то и другите като него, може би бяха ключът към поправянето на кораба и оцеляването им.
	Продължи към асансьорната шахта, стъпвайки върху телата на грънтовете в преддверието. Побутна ги с крак, за да се увери, че са мъртви, след което измъкна два плазмени пистолета и една пушка с кристални стрели. Влезе в асансьорната шахта, отдалечи се от палубата и навлезе в нулевата гравитация. Държеше нащрек очите и ушите си за някаква пречка или заплаха, докато се придвижваше през коридорите към мостика. Навсякъде беше тихо и спокойно.
	При отворената врата на мостика той се спря за момент, наблюдавайки как офицерски кандидат Поласки надзирава един от инженерите на Съглашението, докато поправя контролните уреди на взривената врата. Инженерът завъртя едно разтопено парче поляризиран кристал пред шестте си очи, след което взе от пода здрав кристален панел и го монтира в стената. Поласки избърса ръцете си в мазните си дрехи и го бутна вътре.
	Из мостика все още се разнасяше слаб, син пушек, но Главния забеляза, че повечето дисплеи функционираха. Наблизо сержант Джонсън превързваше раните на Хейвърсън, а Локлиър стоеше на стража. Очите на младия пехотинец никога не се откъсваха от инженера и пръстите му, въпреки че не бяха поставени точно върху спусъка на неговата МА5Б, обикаляха близо около него. Инженерът се понесе назад, завъртя се около оста си и погледна първо към Поласки, после към Главния.
	Говорителите на мостика изпращяха, инженерът погледна към тях и след това към Поласки. Той натисна контролните уреди и масивните врати на мостика се затвориха. Инженерът постави едно от пипалата си върху контролните уреди. Те проблеснаха със син цвят и угаснаха.
	— В момента заключва — осведоми ги Поласки. — Грозникът си знае работата.
	Три свръхзвукови подсвирквания изпълниха въздуха. Инженерът от Съглашението, който току-що беше поправил вратата на мостика, съсредоточи вниманието си и очите му се взряха напред. Той изцвърча в отговор и се понесе към Главния командир, опитвайки се да го заобиколи отзад.
	— Какво прави? — попита Главния, обръщайки се с лице към съществото.
	Инженерът изпухтя от раздразнение и отново се опита да го заобиколи. Главния отново не му позволи. Джон не смяташе тези същества за заплаха, но все пак те бяха част от Съглашението. Да остави някое зад гърба си, противоречеше на инстинктите му.
	— Казах му да поправи щитовете на бронята ти — отвърна Кортана, — позволи му да го направи.
	Главния остави съществото да мине. Той усети как панелът за достъп до генератора на щита отзад се маха. Обикновено беше нужен екип от трима техници, за да отстранят предпазните зъбци и да достигнат до радиоактивния генератор. Главния се отмести смутено. Това не му харесваше, но Кортана винаги беше сигурна в онова, което прави.
	Локлиър наблюдаваше случващото се и прокара ръка през бръснатата си глава. Той стоеше върху централната платформа, обърнат към другия инженер от Съглашението, който поправяше изгорелите дисплеи в страничната част на помещението. Държеше своята МА5Б привидно небрежно, но все още я беше насочил в посоката на извънземното.
	— Не ме интересува какво казва Кортана — каза той на Главния, — нямам им доверие.
	Инженерът до Локлиър отиде до холографските контролни уреди и пипалото му натисна няколко изпъкнали точки. Екранът се включи и показа три крайцера на Съглашението, които бързо се приближаваха. Адреналинът нахлу в кръвта на Джон.
	— Бързо, Кортана, вземи нужните мерки.
	— Успокой се, Главен — каза Локлиър. Той вдигна ръка към холографските уреди и образите на екрана замръзнаха. — Това е просто запис. — След което се обърна и разгледа плазмените изстрели в момента, когато се забиваха в щитовете на флагмана.
	— Боже — прошепна той, — бих искал и нашите кораби да имат такива оръжия.
	— Много е възможно скоро да имаме съвсем същите, пехотинецо — намеси се лейтенант Хейвърсън. Той потрепна, изправи се и се приближи до екрана, който показваше бурите в горната част от атмосферата на Прага. — Пусни това отново, ефрейтор.
	Локлиър натисна един бутон. Линия от блестящи сини светлини се появи на екрана и носът на флагмана влезе в кадър. Синята линия разкъса дупка в космоса и корабът скочи напред в нея. Облаците на Прага изчезнаха и на екрана остана само тъмнина. Хейвърсън приглади назад кичурите червена коса, които бяха паднали пред лицето му.
	— Кортана — попита той, — някой досега, без значение човек или извънземен от Съглашението, правил ли е скок със свръхсветлинна скорост от атмосферата на планета?
	— Не, лейтенант. Обикновено такива силни гравитационни полета биха изкривили и огънали изходящия хоризонт, отварян от двигателите „Шоу-Фуджикава“. Но със свръхсветлинните матрици на Съглашението, аз мога да бъда много по-прецизна и успях да компенсирам това.
	— Удивително — прошепна той.
	— По-скоро чудовищен късмет — измърмори Поласки. Тя повдигна ръба на фуражката си.
	— Каквото и да е, работи — каза им Главния командир. — Засега само това има значение. — Той се обърна с лице към екипа си, опитвайки се да не обръща внимание на движенията на инженера на Съглашението, закачен на гърба му. — Трябва да планираме следващия си ход.
	— Съжалявам, но не съм съгласен, Главен — възпротиви се лейтенант Хейвърсън. — Простият факт, че маневрите на Кортана успяха, е _единственото_ нещо, което сега има значение.
	Главния застана фронтално към лейтенанта и не каза нищо. Хейвърсън се подпря на ръцете си.
	— Потвърждавам, че от вас зависи тактическото командване, Главен командир. Знам, че пълномощията ви имат подкрепата на висшите офицери и „Трети отдел“ на флотското разузнаване. Нямам аргументи против това, но ви напомням, че първоначалната ви мисия вече се отменя поради откриването на технологиите на този кораб. Трябва да отложим мисията ви и да се върнем веднага обратно на Земята.
	— Каква е тази друга мисия? — попита Локлиър с подозрителен глас.
	Хейвърсън сви рамене.
	— Не виждам причина да държа в тайна тази информация на този етап. Кажете му, Главен.
	Главния командир не хареса начина, по който Хейвърсън си „присвои“ тактическото командване и при това заповядвайки му да разкрие строго класифицирана информация.
	— Кортана, мостикът обезопасен ли е откъм подслушване?
	— Секунда — отвърна Кортана и мигащи червени светлини обиколиха периметъра на залата. — Сега вече е. Продължавайте, Главен.
	— Екипът ми и аз… — започна Главния.
	Той се поколеба — мисълта за неговите другари спартанци го смразяваше. От това, което знаеше, излизаше, че всички бяха мъртви. Остави тези мисли на заден план и продължи.
	— Нашата мисия беше да заловим кораб на Съглашението, да проникнем в космическото пространство, контролирано от него и да заловим един от лидерите му. По този начин командването се надяваше да принуди Съглашението да спре вражеските действия и да се съгласи на преговори.
	Никой не каза дума. Най-накрая Локлиър изсумтя и завъртя очи.
	— Типична за флота самоубийствена мисия.
	— Не — отвърна Главния. — Прицелихме се прекалено високо, но имахме шанс. И сега сме в още по-благоприятно положение, след като пленихме този кораб.
	— Извинете, Главен — каза Поласки. Тя свали шапката си и започна да я стиска в ръцете си. — Нали не предлагате да продължим тази, меко казано, щура операция? Едва оцеляхме четири дни в ада. Цяло чудо беше, че успяхме да се измъкнем от Рийч, да оцелеем след битката със Съглашението на Хейло… да не споменаваме Потопа.
	— Дългът ми ме задължава да изпълня мисията си — каза Главния командир — и ще го направя, със или без твоята помощ. На карта е заложено много повече от индивидуалния ни дискомфорт и дори живота ни.
	— Ние не сме спартанци — каза Хейвърсън, — не сме обучени за мисии като вашите.
	Това определено беше така. Те не бяха спартанци. Екипът на Джон никога не би се отказал. Но докато оглеждаше изтощените им лица, трябваше да признае, че те наистина не бяха готови за тази мисия.
	Сержантът пристъпи напред и каза:
	— Ако още искате да отидете на тази мисия, аз ще прикривам гърба ви, Главен командир.
	Джон кимна, но забелязваше изтощението дори и в тъмните очи на сержанта. Имаше пределни граници, при преминаването на които всеки войник, дори и перфектно обучен пехотинец като Джонсън, нямаше да издържи. Нямаше как да не признае, че първоначалните заповеди, които беше получил преди седмица, сякаш бяха дадени преди един цял човешки живот. Дори и той усещаше изкушението да поспрат и да се прегрупират, преди да продължат.
	— Това, което е на кораба — продължи Хейвърсън, — може да ни помогне да спасим човешката раса. И не беше ли това целта на вашата мисия? Нека да се върнем на Земята и да оставим адмиралтейството да реши. Никой няма да постави под съмнение решението ви да изясните заповедите, които сте получили при променилите се вече обстоятелства… — Той направи пауза и добави: — И загубата на целия ви екип.
	Изражението на Хейвърсън беше неутрално, но Главния все още настръхваше при споменаването на екипа му и опита да го манипулират. Той още помнеше заповедта, която даде на Фред, Кели и другите да се спуснат върху повърхността на Рийч, смятайки, че той, Линда и Джеймс отиват на „по-тежката“ мисия.
	— Да послушаме лейтенанта — каза Локлиър. — Занасяме нещичко на смотаните интелектуалци и може би ще успеем да си спасим задниците. Гласувам за този план. — Той отдаде чест на Хейвърсън.
	— Да, по дяволите!
	— Това не е предмет на демократично решение — каза Главния едновременно със спокоен и заплашителен глас.
	Локлиър трепна, но не отстъпи.
	— Да, може би не е — призна той, — но последния път, когато проверих, получавах заповедите си от щаба, а не от някакъв прост войник. Сър.
	Сержантът погледна навъсено пехотинеца и се приближи до едната му страна.
	— По-добре се примири с това, пехотинецо — изрева той. — Или Главния ще дойде и ще разпердушини задника ти. И това ще бъде проява на милост… в сравнение с това, което аз ще направя с теб.
	Локлиър размишляваше върху думите на сержанта и мълчанието на Главния. Той погледна към Поласки и след това към Хейвърсън.
	Поласки се вторачи в големите очи на пехотинеца и се обърна настрани. Хейвърсън му даде знак с леко поклащане на главата.
	Локлиър въздъхна, смекчи позицията си и наведе поглед.
	— Мамка му, наистина мразя тези глупости.
	— Не искам да ви прекъсвам — обади се Кортана, — но мисля, че и аз съм съгласна с лейтенанта.
	Командира превключи на индивидуална комуникационна честота.
	— Обясни ми, Кортана. Мислех, че си проектирана и създадена специално за нашата мисия. Защо сега се измъкваш?
	— Не се „измъквам“ — отвърна тя. — Нашите заповеди бяха дадени, когато КУОН имаше флот и Рийч беше непокътната военна база. Всичко това се промени.
	Главния командир не можеше да не се съгласи с това, което казваше тя… но долавяше още нещо в гласа й. И за първи път заподозря, че Кортана може би крие нещо от него.
	— Имаме цял комплект плазмени оръжия и нови технологии за производство на реактори — продължи тя. — Представи си, как всеки кораб маневрира с такава изключителна прецизност в свръхсветлинното пространство. — Направи пауза. — Така космическите операции биха могли да бъдат толкова ефективни, колкото и вашите наземни. И бихме могли фактически да спечелим тази война.
	Главния се намръщи. Той не харесваше аргументите на лейтенанта и Кортана — защото бяха смислени. Отмяната на мисията му беше немислимо. Защото винаги довършваше започнатото и винаги побеждаваше. Като професионален войник, Джон беше готов да жертва всичко за победата — личния си комфорт, приятелите си, живота си, ако се наложеше, но никога не беше мислил, че ще му се наложи да пожертва също достойнството и гордостта си в името на по-голямото добро. Той въздъхна и кимна.
	— Много добре, лейтенант Хейвърсън. Ще направим както казвате. Отказвам се от тактическото командване.
	— Чудесно — каза Хейвърсън. — Благодаря ви. — Той се обърна с лице към другите и продължи: — Сержант, ти, Поласки и Локлиър слезте в пеликана и вземете пялото оборудване, което не е строшено на части. Потърсете и полеви комплект за първа медицинска помощ и се върнете обратно още по-бързо.
	— Да, сър — каза сержант Джонсън. — Тръгваме.
	Той и Поласки се запътиха към вратата, натиснаха контролните уреди и панелите и се плъзнаха встрани. Поласки стрелна с поглед през рамо Главния, след което, поклащайки глава последва сержанта.
	— Мамка му — каза Локлиър, проверявайки пушката си, докато бързаше с големи крачки след тях. — Мамка му! Няма да мога дори и един час да си подремна.
	— Ще спиш като умреш, пехотинецо — отвърна сержантът.
	Вратата на мостика се затвори. Хейвърсън каза:
	— Програмирай курс обратно към Земята, Кортана, и след това…
	— Съжалявам, лейтенант Хейвърсън — отговори Кортана, — не мога да направя това. Директен курс към Земята ще бъде в нарушение на протокола Коул. Не ни е позволено и да поемем по обиколен път. Седми подраздел на протокола посочва, че нито един кораб на Съглашението не може да навлиза в контролирано от хората космическо пространство, без да е претърсен щателно за проследяващи устройства, които биха могли да доведат врага до нашите бази.
	— Седми подраздел? — каза Хейвърсън. — Не съм чувал за него.
	— Много малко са чували, сър — отговори Кортана. — Той е просто техническа подробност. Пък и никога досега в действителност не е бил пленяван кораб на Съглашението.
	— Би било трудно да направим щателна проверка на този кораб при дадените обстоятелства — отбеляза Хейвърсън и захлупи с ръка брадичката си, размишлявайки. — Той трябва да е по-дълъг от три километра.
	— Имам предложение, сър — каза Главния. — Междинна дестинация, Рийч.
	— Рийч? — Хейвърсън бързо прикри уплахата на лицето си с усмивка. — Главен, в системата Рийч няма нищо, освен армадата на Съглашението.
	— Не, сър — отговори Джон. — Има и… други възможности.
	Хейвърсън повдигна вежди.
	— Продължете, Главен. Заинтригувахте ме.
	— Първата възможност е Съглашението да е опустошило планетата и да си е заминало. В този случай може да попаднем на изоставен, но още функциониращ кораб на КУОН, който да поправим и да използваме, за да се върнем на Земята. Ще оставим флагмана на Съглашението в ниска орбита и ще се върнем с подходящ научен екип и оборудване, за да извършим спасителната операция.
	Хейвърсън кимна.
	— Целим се високо. Въпреки че „Ефрат“ има праулър, прикрепен към него. Те трябваше да изпълнят разузнавателна мисия, преди получаването на сигнала, който им нареди да зарежат всичко и да помогнат за защитата на Рийч. Значи, в края на краищата, може би не сме се прицелили високо. А каква е другата възможност?
	— Съглашението да е още там — отвърна Главния. — Вероятността да атакуват един от най-важните си кораби е малка. И в двата случая няма да нарушим протокола Коул, защото Съглашението вече знае местонахождението на Рийч.
	— Така е — призна Хейвърсън и закрачи към центъра на мостика. — Много добре, Главен. Кортана, програмирай курс към Рийч. Ще влезем в периферията на системата и ще преценим ситуацията. Ако е прекалено напечено, скачаме в свръхсветлинното пространство и намираме друг път към дома.
	— Потвърдено, лейтенант — отвърна Кортана. — Имайте предвид, че този кораб пътува през свръхсветлинното пространство много по-бързо от нашите. Изчисленото време до контакт с Рийч е тринадесет часа.
	Главния командир въздъхна и се отпусна малко. Имаше и друга причина да избере Рийч, която не разкри на лейтенанта. Той знаеше, че шансовете някой да е оцелял на повърхността бяха малки. Астрономически малки всъщност. Защото веднъж, след като флотът на Съглашението вземеше решение да стерилизира някоя планета, правеше това изключително старателно. Но той трябваше да види това с очите си. И това беше единственият начин, по който можеше да приеме смъртта на своите другари.
	Вълна от статично електричество премина през Главния, първо по гръбнака му, а после обвивайки торса му. След това се чу едва доловимо пукане и по дължината на неговата броня „Мьолнир“ изпращяха искри. Инженерът го освободи от хватката си и изцвърча от вълнение. По дисплея на шлема му се заредиха диагностични процедури. В горния десен ъгъл скалата за зареждане на щита светеше в червено и бавно се запълваше.
	— Работят — каза Главния. Той изпита огромно облекчение от това, че щитовете му отново функционираха. Нямаше да забрави какво е да се биеш без тях. Сякаш чуваше сигнал за събуждане от сън — да не изпада в зависимост от техническото оборудване. Това му напомни също, че повечето битки се печелеха или губеха в ума, още преди да е атакувал врага.
	— Впечатляващи малки създания — отбеляза Хейвърсън. Той проследи с поглед инженера на Съглашението, докато се носеше към стената от дисплеи, където започна да човърка нещо.
	— Чудя се как системата от привилегировани социални слоеве на Съглашението…
	— Сър! — изригна гласът на сержант Джонсън по предавателя, примесен със смущения. — Трябва да слезете до пеликана колкото се може по-бързо. — Вие и Главния.
	— Под обстрел ли сте? — попита Джон.
	— Съвсем не — отговори Джонсън. — Става въпрос за едната от криогенните камери, които сте открили.
	— Какво за нея, сержант? — рязко го попита Хейвърсън.
	— Главен, вътре в нея има спартанец.


	Глава 10
	1852 часа, 22-ри септември, 2552 г. (по военния календар) / на борда на пленения флагмански кораб на Съглашението, в свръхсветлинното пространство; местонахождение неизвестно.


	След като Главния излезе, за да разгледа криогенната камера, Хейвърсън се увери, че вратите на мостика са заключени. Той се обърна и се запъти към инженера на Съглашението, който беше поправил бронята на командира.
	— Удивителни същества — измърмори той. След това вдигна оръжието си и го насочи към задната част на главата му.
	Две от шестте очи на инженера се заковаха върху дулото на оръжието. Едно пипало се приближи към него, разцепи се на фини проучващи нишки и докосна синьо-сивия метал.
	Кортана попита:
	— Какво смяташ…
	Хейвърсън простреля инженера. Изстрелът разкъса главата му и кръвта опръска дисплея, който извънземният поправяше.
	— Хейвърсън! — изкрещя Кортана.
	Другият инженер се обърна и изпищя — след което мигаща светлина върху счупения дисплей привлече вниманието му и той се върна към работата си, забравил за инцидента. Хейвърсън коленичи до мъртвия инженер и прибра оръжието в кобура.
	— Нямах друг избор — прошепна, след това докосна странната хлъзгава кожа на съществото. Тя променяше цвета си от бледорозово в студено сиво.
	Той го завлече до люка за евакуация, отвори го и го остави в коридора. После постоя, върна се обратно и уви пипалата около тялото му.
	— Съжалявам. Ти не заслужаваше това.
	— Защо беше необходимо да го правиш? — поиска обяснение Кортана.
	Хейвърсън си стоеше, поклащайки ръце над панталоните си, след като беше запечатал люка за евакуация.
	— Изненадан съм, че дори питаш, Кортана. — Той долови яда в гласа й, усещайки и надигащия се у него гняв. Не беше ядосан на Кортана, беше ядосан на себе си, беше вбесен от грозната необходимост на този акт.
	— Съглашението имитира, а не прави нововъведения — продължи той. — Инженерът, на когото заповяда да поправи бронята, току-що разгледа отблизо използваната от нас технология за създаване на енергийни щитове, технология, която откраднахме от Съглашението и усъвършенствахме. Ако по някакъв начин тя се върне обратно при извънземните, тя ще бъде тяхна. Би ли желала да видиш тази технология внедрена в новите щитове на елитните? Или в техните бойни кораби?
	Кортана мълчеше.
	— Ефрейтор Локлиър беше прав — измърмори Хейвърсън, — аз също мразя тези гадости.
	— Разбирам — отговори накрая Кортана, но гласът й беше студен, сякаш беше обработен с хелий.
	Хейвърсън въздъхна и погледна към ръцете си. Кръвта на инженера беше татуирала кожата му с малки синьо-черни точки като от убождане.
	— Мислиш ли, че Главния командир ще намери на Рийч това, което наистина търси?
	— Какво имаш предвид като казваш „наистина търси“? — попита Кортана. Гласът й все още беше леден, но в тона й се долавяше любопитство.
	— Имам предвид другите спартанци. — Хейвърсън се изсмя кратко. — Истина е, че аргументът му за отиването до Рийч беше убедителен — иначе нямаше да ходим дотам. Но не това е истинската причина. Той е изпратил членовете на екипа си на повърхността на Рийч… изпратил ги е на смърт. Кой командир не би се върнал? И кой командир не би се надявал да са още живи? Независимо от това какви са шансовете им?


	Глава 11
	0930 часа, 4-ти септември, 2552 г. (по военния календар) / Съоръжение „Браво–6“ на висшето командване на КУОН, Сидни, Австралия, планета Земя. Две седмици и половина по-рано.


	Лейтенант Вагнер прекоси портите с детектори за метал и експлозиви и влезе в преддверието на огромна структура с форма на конус. Простиращото се навсякъде здание, официално обозначено като съоръжение Б–6, носеше прякора „Кошера“. То покриваше Сидни. Сива светлина проникваше през филтрите на кристалния купол над главата му.
	Вагнер минаваше покрай висши офицери от флотското командване, запътили се нанякъде, запълвайки времето си. Не обръщаше внимание на изображенията на акации и екзотични папратови дървета, предназначени за пресата и обиколките на цивилните. Днес нямаше време за шеги. В друга част на денонощието забележимото спокойствие и експедитивност на висшето командване щеше да бъде разбито на пух и прах. Само неколцина от висшите офицери знаеха, че най-мощният военен пост на КУОН, Рийч, сега не беше нищо повече от черни въглени. Вагнер приближи до рецепцията под зоркия поглед на охраната от трима бронирани пехотинци.
	Съдбата на Рийч не беше най-голямата тайна на КУОН, за която трябваше да се мълчи, не и в радиус от една миля. Фактически никой от цивилното население на Вътрешните колонии не знаеше колко опасно близо бяха до загубването на тази война. „Втори отдел“ на флотското разузнаване беше свършил брилянтна работа с измислицата, че военните сили на Земята успяваха да удържат позициите си срещу Съглашението. А какво си мислеха гражданите на Външните колонии? Онези, които не бяха летели до отдалечени постове и скрити каперски бази, не можеха да създават неприятности. Съглашението не взимаше пленници.
	— Очакват ви, лейтенант — каза рецепционистката.
	Тя беше старши офицерски кандидат и изглеждаше така, сякаш не се интересува или е в неведение какво се случва. Но очите й я издадоха. Знаеше нещо. Може би не нещо конкретно, но без съмнение беше забелязала увеличаващото се количество доклади за сигурността… или блуждаещите погледи на командващите офицери.
	— Моля, продължете към асансьор осем — му каза тя и насочи вниманието си към екрана пред нея.
	Той си отбеляза наум да провери коя е тази схватлива жена и дали ще може да бъде преместена на работа в „Трети отдел“. Флотското разузнаване беше загубило доста добри служители през последните няколко седмици.
	Вагнер се приближи до твърдата стоманена стена и двете крила на вратата се отвориха пред него. Той влезе в малката стая, вратата се затвори след него и се заключи с леко щракване. От стената стърчаха устройство за вземане на отпечатъци и скенер за ретината. Вагнер сложи ръка на скенера и една игла прободе показалеца му. Това беше проверка за съответствие на ДНК-то му с пробата във файла. Премигна веднъж и сложи брадичката си на скенера за ретината.
	— Добро утро, лейтенант — прошепна нежен женски глас в ухото му.
	— Добро утро, Лисития. Как си днес?
	— Много добре, след като виждам, че сте се завърнали невредим от мисията си. Предполагам, че всичко е минало според очакванията ви.
	— Знаеш, че това е класифицирана информация — каза той на изкуствения интелект.
	— Разбира се — отговори тя със закачлив тон, — но така или иначе ще науча, нали знаеш. Защо не ми спестиш време и не ми кажеш?
	Въпреки че като цяло разговорите на четири очи с Лисития му харесваха, той знаеше, че те също са част от биометричното сканиране. Тя сканираше мозъчните му вълни и интонацията на гласа му, когато отговаряше на запитванията и ги сравняваше с по-старите в паметта си. По време на тези мерки за сигурност тя вероятно тестваше и неговата лоялност — той не криеше нищо от „Трети отдел“. Те просто ставаха още по-параноични с всеки изминал ден.
	— Разбира се, че ще научиш — отговори Вагнер, — но все пак не мога да ти кажа. Това ще бъде нарушение на процедурите за сигурност, което подлежи на наказание по параграф 428-А. Всъщност — каза той с по-сериозен тон, — ще трябва да докладвам за това нарушение на моя инспектор.
	Тя се засмя и смехът й наподобяваше звънтенето на удрящи се едно в друго изделия от китайски порцелан.
	— Можете да продължите нататък, лейтенант.
	Вратите се отвориха и разкриха коридор, чиито стени бяха облицовани с орехово дърво и върху които имаше закачени картини като „Вашингтон, пресичащ Делауеър“, „Последната битка на адмирал Коул“, а така също и различни извънземни пейзажи и космически битки. Въпреки че едва беше усетил спускането, Вагнер знаеше, че е слязъл три километра под повърхността на планетата през твърди пластове от гранит, подсилен бетон, плоскости от „Титан-А“ и закален срещу електромагнитни импулси метал. Въпреки тази защита, той не се чувстваше по-сигурен — съоръженията на флотското разузнаване на Рийч разполагаха със същата структура, но тя не беше спасила бедните копелета.
	Излезе от асансьора, а Лисития прошепна зад гърба му:
	— Бъди внимателен там вътре. Търсят си някой, на когото да отрежат главата.
	Вагнер преглътна и изглади микроскопичните гънки на униформата си. Търсеше си причина да се забави — нещо, което да го задържи вън от стаята и в края на коридора, но преодоля импулса си. Никой не караше Комитета по сигурността на КУОН да чака.
	Двама пехотинци на стража изпънаха тела, когато приближи към двойната врата. Те не отдадоха чест, ръцете им си останаха върху кобурите с оръжието. Гледаха право напред, но Вагнер знаеше, че ако кривне в погрешната посока, първо щяха да го застрелят и после да му задават въпроси.
	Вратите безшумно се завъртяха навътре. Той влезе, а зад него те отново се затвориха и заключиха. Вагнер разпозна повечето от висшите офицери, насядали около масата с форма на полумесец: генерал-майор Никълъс Щраус, флотски адмирал сър Терънс Худ и полковник Джеймс Акерсън. Столът на вицеадмирал Уиткомб беше празен. Присъстваха и половин дузина други офицери, всички с командирски чинове, което изнервяше Вагнер. Всеки имаше табела с дисплей пред себе си и навсякъде наоколо той разпознаваше по екраните предварителния доклад и видеозаписите. Вагнер отдаде чест.
	Генерал Щраус се наведе напред и изключи дисплея си.
	— За бога! Не знаехме ли, че имат толкова много проклети кораби? — Той удари с юмрук по масата. — Защо, по дяволите, не знаехме за това? Кой от флотското разузнаване позволи това да ни се изплъзне?
	Акерсън се облегна в стола си.
	— Никой не е виновен, генерале — с изключение разбира се на Съглашението. По-загрижен съм за това как ще отговорим на нападението. Една десета част от флота ни е унищожена.
	Репутацията на Акерсън го изпреварваше. Вагнер беше чувал докъде е стигал в миналото, за да се увери, че неговите операции имат приоритет пред тези на „Трети отдел“. Съперничеството му с ръководителя на програмата „СПАРТАНЕЦ-II“, доктор Катрин Хелси, се беше превърнало в нещо като легенда. Вагнер мислеше, че Акерсън е преназначен на служба на някой преден пост. Очевидно той с мъка се беше измъкнал от назначението, а това вещаеше само неприятности.
	Адмирал Худ се изправи, отмести дисплея си настрана и показа, че е забелязал Вагнер. Той също отдаде чест. Адмиралът имаше безупречен външен вид, нито един побелял косъм не стърчеше от прическата му и все пак под очите му се забелязваха тъмни кръгове.
	— Свободно, лейтенант.
	Вагнер постави ръце зад кръста и леко разкрачи крака, но иначе не се успокои и за секунда. Никой не можеше да бъде спокоен в присъствието на лъвове, акули и скорпиони. Худ се обърна към Акерсън.
	— _Една десета част_ не е точно казано, полковник. Да изгубим _една десета част_ от флота, означава по един кораб от всеки десет да бъде унищожен — тонът му леко се повиши. — По-скоро един от всеки десет унищожени се е измъкнал едва-едва кретащ. Било е тотална катастрофа.
	— Разбира се, адмирале — кимна Акерсън, преструвайки се, че слуша, а очите му прегледаха отново доклада. Той повдигна вежди, когато забеляза клеймото с времето и датата.
	— Въпреки това, има нещо, на което първо бих искал да получа отговор. — Безжизненият му поглед се закова върху Вагнер. — Времевата разлика между събитията в този доклад и сегашната…
	Той отклони поглед, оставяйки мисълта си недовършена.
	— Поздравления, лейтенант. Това е нов рекорд за бързо пътуване от Рийч до Земята. Особено когато знам, че сте направили изискваните от правилника произволни скокове със свръхсветлинна скорост, преди да се върнете.
	— Сър! — отговори Вагнер. — Спазвах стриктно протокола Коул.
	Това беше лъжа и всички в стаята го знаеха. Флотското разузнаване винаги заобикаляше протокола Коул. В този случай, най-вероятно това щеше да бъде оправдано поради ценната информация, събрана от изкуствения интелект. Все пак, ако искаха да го разпънат на кръст, всичко, което трябваше да направят, беше да проверят времето, регистрирано на двигателите на неговия праулър и да направят изчисленията.
	Худ махна с ръка.
	— Въпросът не е в това.
	— Мисля, че точно в това е въпросът — каза рязко Акерсън. — Рийч е унищожен. Сега между Земята и Съглашението вече няма нищо, с изключение на голямо количество вакуум — това и каквато и да е там тайна, която пазим.
	— Ще разгледаме практиките, прилагани от „Трети отдел“ по-късно, полковник. — Адмирал Худ се обърна към Вагнер: — Четох доклада ви, лейтенант. Изключително подробен е, но искам да го чуя и от вас. Какво видяхте? Има ли и други детайли, които сте сметнали за прекалено деликатни, за да бъдат включени в него? Кажете ми всичко.
	Вагнер си пое дълбоко дъх. Той се беше подготвил за това и разказа колкото може по-точно как корабите на Съглашението са се появили в системата, разказа за храбростта, която флота на КУОН беше проявил при защитата на Рийч и за това как са се провалили и са били систематично унищожени.
	— Когато Съглашението се спусна към повърхността на Рийч с тактическите си военни сили и превзе генераторите на орбиталните оръдия, настъпи краят ни. Е, аз видях само началото на края. Те опустошиха планетата, започвайки от полюсите.
	Вагнер, който преди две години беше получил трета степен изгаряния от плазмени заряди на Съглашението и нито веднъж не беше изкрещял или изпуснал сълза, направи пауза и премигна, за да овладее сълзите, замъгляващи погледа му.
	— Аз съм обучен във военната академия на Рийч, сър. Тя беше като дом за мен измежду всички Външни колонии.
	Худ кимна състрадателно. Акерсън изсумтя. Той се отдръпна от масата, стана на крака и се приближи до едната страна на Вагнер.
	— Спестете си сантименталностите, лейтенант. Вие казахте, че са опустошили Рийч? Всичко ли е унищожено?
	Вагнер долови някакво предварително очакване в тона на полковника — сякаш той желаеше Съглашението да е унищожило Рийч.
	— Сър — отвърна той, — преди да направя скок в хиперпространството, видях със собствените си очи унищожаването на полюсите и почти две трети от повърхността на планетата беше в пламъци.
	Акерсън кимна, видимо доволен от отговора.
	— Значи, всичко на Рийч е унищожено. И вицеадмирал Уиткомб. А също и доктор Хелси.
	Той кимна и добави:
	— Каква огромна загуба! — Но в гласа му нямаше състрадание.
	— Мога само да предполагам, сър.
	— Няма нужда — измърмори Акерсън. Той се върна на мястото си.
	Щраус въздъхна.
	— Поне имаме вашите програми за специални оръжия, Акерсън. Програмата на Хелси „СПАРТАНЕЦ-II“ беше толкова голямо…
	Акерсън стрелна генерала с поглед, който би могъл да пробие и бронирана плоча. Генералът спря по средата на изречението си и затвори уста.
	Вагнер стоеше абсолютно неподвижен и гледаше право напред, преструвайки се, че не е забелязал това грубо нарушение на военния протокол. Генерал да превива гръб пред по-младши офицер? Нещо странно току-що беше излязло наяве — имаше някакъв резервен план, който можеше да се сравнява с програмата „СПАРТАНЕЦ-II“, и Акерсън стоеше зад всичко това. Изведнъж полковникът беше станал много енергичен. Вагнер продължи да симулира невежество — и независимо от всичко той не срещаше погледа на полковник Акерсън. Ако полковникът заподозреше, че е разбрал какво става, копелето щеше да го затрие, за да запази тайната си от „Трети отдел“.
	След неудобната тишина, която сякаш нагнетяваше атмосферата от цяло столетие, адмирал Худ прочисти гърлото си.
	— А „Есенна колона“, лейтенант Вагнер? Този кораб унищожен ли е? Или е успял да направи скок със свръхсветлинна скорост? Нищо не споменавате за него в доклада си.
	— Той направи скок, сър. Телеметрите показват, че „Колоната“ е последван от няколко вражески кораба, така че можем само да предполагаме каква е съдбата му. Не съм споменал „Есенна колона“ в доклада си, защото този кораб е в списъка по сигурността на „Трети отдел“.
	— Добре — Худ притвори очи. — Тогава изглежда, че поне има някаква надежда.
	Акерсън поклати глава.
	— При цялото ми уважение към моя предшественик, д-р Хелси, комплектът от специални оръжия на „Колоната“ е нямал шанса да изпълни мисията си. Можем да смятаме всички за мъртви и най-добре се примирете с това.
	— Достатъчно, Акерсън — каза Худ и го погледна намръщено. — Напълно достатъчно.
	— Сър — осмели се Вагнер, — полковникът може би е прав… поне от неговата гледна точка относно мисията. Нашият агент на „Есенна колона“ ни сигнализира преди края му. Той със съжаление докладва за значителен брой спартанци, изпратени на планетата, за да защитават орбиталните оръдия на Рийч.
	— Тогава те са мъртви — каза Акерсън. — Изродите на Хелси най-накрая изгубиха илюзиите си за неуязвимост.
	Адмирал Худ намести челюстта си.
	— Доктор Хелси — започна той бавно, преднамерено контролирайки тона си — и спартанците й заслужават най-голямо уважение, полковник. — Той се обърна с лице към него, но Худ гледаше втренчено през Акерсън. — И ако искаш да задържиш своята наскоро придобита длъжност в Съвета по сигурността, ще проявяваш това уважение към тях, или лично ще те запратя с ритник от тук до Мелбърн.
	— Аз просто… — каза Акерсън.
	— Онези „изроди“ — прекъсна го Худ, пренебрегвайки протеста му — имат повече потвърдени убийства, от която и да е от трите дивизии ОСБР и са наградени с всяка по-значима почетна грамота, която дава КУОН. Онези „изроди“ лично ми спасиха живота два пъти, както и живота на повечето висши офицери тук, във висшето командване. Осъзнайте тесногръдието си, полковник. Разбирате ли какво ви говоря?
	— Поднасям извиненията си — измърмори Акерсън.
	— Зададох ви въпрос! — изрева адмирал Худ.
	— Сър — каза Акерсън, — разбирам ви напълно, няма да се повтори отново.
	Лицето му беше станало огненочервено. Вагнер обаче не смяташе, че този цвят се беше появил вследствие на срама, а по-скоро вследствие на гнева.
	— Спартанците — прошепна Худ, — доктор Хелси, Уиткомб. Загубихме прекалено много добри хора на Рийч. Да не споменаваме дузината унищожени кораби — той прехапа устни и те станаха тънки като бръсначи.
	— Трябва да изпратим малък екип да види какво е останало — предложи генерал Щраус.
	— Това не е разумно, сър — отвърна Акерсън. — Трябва да се изтеглим и да укрепим Вътрешните колонии и Земята. Новите орбитални платформи няма да бъдат позиционирани в рамките на още десет дни. Дотогава нашите отбранителни възможности ще бъдат доста слаби. Ще имаме нужда от всеки кораб, с който разполагаме.
	— Хмм — изсумтя адмирал Худ. Той постави и двата си палеца под брадичката, докато обмисляше предложенията.
	— Сър — обади се Вагнер, — има още един въпрос, който не съм засегнал в рапорта си. Може би не е много важен в момента, но ако обсъждаме изпращането на наблюдателен екип, мисля, че е уместно да го спомена.
	— Хайде, изплюй камъчето — каза генерал Щраус.
	Вагнер преглътна и овладя порива си да погледне Акерсън в очите.
	— Когато Съглашението унищожава планета, то обикновено изпраща най-големите си бойни кораби, които кръстосват в орбита около нея надлъж и нашир, за да се уверят, че всеки квадратен милиметър от повърхността е бомбардиран с плазма.
	— Болезнено съм запознат с доктрината на Съглашението по бомбардировките, лейтенант — изръмжа Худ, — какво имаш да кажеш за нея?
	— Както посочих, те започнаха от полюсите, но сега бяха изпратили само няколко кораба. Корабите бяха разпределени на голямо разстояние един от друг по екваториалните географски ширини и нямаше други, които да им помагат. Всъщност голямо количество бойни кораби на Съглашението напуснаха системата, за да преследват „Есенна колона“.
	Акерсън направи пренебрежителен жест с ръка към Вагнер.
	— Рийч е опустошена, лейтенант. Ако бяхте останали да наблюдавате цялото шоу, щяхте и вие да сте мъртъв.
	— Да, сър — отговори Вагнер, — ако наистина има наблюдателна мисия, бих искал да участвам доброволно в нея.
	Акерсън стана и се запъти с бързи крачки към Вагнер. Той застана на сантиметри от лицето му и очите им се кръстосаха. Погледът на Акерсън беше отровен. Вагнер направи всичко възможно да не отстъпи, но не издържа. Достатъчно беше да го погледне веднъж, за да разбере, че той желаеше смъртта му, независимо от причините: поради това, че е чул за собствената му програма, алтернатива на „СПАРТАНЕЦ-II“, или поради това, че не желаеше отново неприятности на Рийч… или може би, както го предупреди Лисития, просто поради факта, че търсеше нечия глава, която да отреже.
	— Глух ли сте, лейтенант? — попита Акерсън с подигравателна загриженост. Да не сте загубили част от слуха си по време на някоя битка?
	— Не, сър.
	— Е, ако използвате максималните възможности на онези малки праулъри за скок в хиперпространството, има риск да възникнат най-различни повреди в резултат на радиацията. Или може би травмата, която сте получили при вида на унищожената Рийч, ви е разтърсила. Какъвто и да ви е проблемът, когато излезете оттук, трябва да посетите лазарета. Там ще ви излекуват напълно, за да можете да се върнете на активна служба.
	Той сви рамене.
	— Нещо с вас не е наред, лейтенант, защото изглежда не ме разбирате, въпреки че думите ми са кристално ясни.
	— Сър.
	— Да го кажем по друг начин тогава. Не можем да си позволим да загубим дори и един-единствен кораб на КУОН, само и само за да потвърди това, което сме виждали вече дузина пъти. Рийч е унищожена.
	Той се приближи с още един сантиметър по-близо до Вагнер.
	— Всичко върху Рийч е разбито на парчета, изгорено, опустошено и превърнато в пепел. Всички на Рийч са мъртви. — Той мушна с пръст Вагнер в гърдите, за да подчертае това, което казва. — Мъртви. Мъртви. Мъртви.


	Част 2
	Защитата на „Крепост“


	Глава 12
	0744 часа, 30-ти август, 2552 г. (по военния календар) / система Епсилон Еридани, долина Лонгхорн, планета Рийч. Пет дни по-рано.


	Облаци от дим се издигаха нагоре като скъсани завеси, огнена топка с диаметър сто метра профуча над позицията на Фред и Кели. Фред проследи следите от пламъци назад по небето и забеляза слабите очертания на дузина бойни кораби на Съглашението, обикалящи в ниска орбита. Баншито му се плъзна над върховете на дърветата надолу към планинския склон. Той форсира апарата до максималната му скорост. Кели го последва и двамата се спуснаха бързо в една долина, след което прелетяха на зигзаг над билото, където Джошуа за първи път беше забелязал нахлуващите сили на Съглашението. Той пропъди мислите за падналия му другар. Трябваше да се концентрира върху това да запази живи останалите членове на екипа си.
	Фред извика на дисплея на шлема си системата с географските карти. Син навигационен маркер в центъра на топографските линии показваше тяхната позиция за отстъпление — тайното и подсигурено съоръжение за изследвания на „Трети отдел“ на флотското разузнаване, заровено под планината Менахит. Преди две десетилетия на неговото място имаше мина за добив на титан, след което изоставените тунели бяха използвани като склад, докато „Трети отдел“ не се беше нанесъл в тях, за да използва мястото за собствените си цели. „Ще трябва да намерим безопасен маршрут дотам…“ Градушка от пурпурнобели кристални късове изсвистя във въздуха, изригвайки от гората под тях. Всеки къс приличаше на кристална стрела, изстреляна от оръжията на Съглашението, но много по-голяма. Този, който прелетя покрай кабината на Фред беше с размера на ръката му.
	Кели избягна един от късовете, който експлодира във въздуха. Частици, подобни на игли, рикошираха в корпуса на баншито. Един малък вторичен фрагмент проби баншито на Фред и избухна. Крехкият корпус на флаера се деформира от експлозията и апаратът потрепери.
	— Спускаме се надолу! — извика той, но Кели вече се беше снижила на около десет метра под него и се беше приземила върху едно отдалечено пресъхнало речно корито. Той се отправи след нея, ориентирайки се по следите от дим.
	Фред потвърди местоположението си и насочи повреденото си банши по курс, следващ проблясващото пресъхнало речно корито отдолу. Пътеката беше оставила рана в гората, която намаляваше с приближаването й към планината Менахит. С малко късмет можеха да зарежат баншите и да потичат до съоръжението на флотското разузнаване.
	Над главите им духаше мандариненооранжевият северен вятър. Сребърни пластове прорязаха небето и черните облаци закипяха, осветени от яростните пламъци под тях, и се сгъстиха в буреносни масиви, разкъсвани от мълнии. Огромните бойни кораби, които бяха над главите им преди минути, ускориха към горните слоеве на атмосферата. Двигателите им изфучаха и оставиха набъбнали дири из сърдитото небе. За части от секундата паника стегна гърлото на Фред. Но школовката му надделя и умът му отново стана трезв и остър като бръснач, разнищвайки всеки факт, свързан с бомбардировките от плазма на Съглашението. Трябваше да помисли или щеше да умре. Така че започна да разсъждава.
	Нещо не се връзваше. Плазмените бомбардировки на Съглашението винаги продължаваха систематично от орбита около планетата, кръстосвайки надлъж и нашир повърхността й, докато всеки квадратен сантиметър от нея не бъдеше овъглен. Корабите горе не бяха довършили работата си. Той рискува да погледне бързо надясно и наляво. Сто хиляди хектара гора — същата гора, в която Фред и неговите другари спартанци бяха обучавани от детството им — беше погълната от стени от пламъци. Към небето се издигаха спирали от горещина и гъст черен дим. Някаква вълна премина през Фред и Кели. Той не я виждаше, но я усети: хиляди мравки бяха влезли в бронята му и го хапеха. Смущения минаваха през дисплея му и изчезваха с _пук_. Енергията на щитовете му падна до нулата, след което те започнаха бавно да се презареждат. Гравитационните реактори на флаерите им започнаха да премигват и цвърчат.
	— Електромагнитен импулс — извика Кели по интеркома — или някакъв ефект от плазмата.
	— Тежко приземяване — нареди Фред.
	Кели изсумтя нещастно по интеркома и го изключи.
	Спуснаха се отвесно от небето, прелитайки плавно с помощта на аеродинамиката и малкото мощност, останала в баншите им. Фред насочи носа на своя апарат над скалите в пресушеното речно корито. Той избра маршрут между големи скални блокове и остри гранитни зъбци, сочещи към ивица от едрозърнест чакъл. Имаше само един проблем — два от скалните блокове бяха малко по-тъмни от останалите… и помръдваха.
	Съществата бяха огромни, тежко бронирани и се движеха бавно, с премерена прецизност. Всяко от тях държеше масивна метална плоскост, подобна на щит. Фред натисна предавателя и извика:
	— Издигаме се нагоре! Ловци на Съглашението под нас!
	Нямаше време да избягнат новата заплаха. По-близкият ловец се завъртя фронтално към тях и редовете от наподобяващи игли сензори по гърба му припламнаха като анемона. Тромавото същество вдигна основното си оръжие — мощна огнепръскачка, и я постави на ръката си, насочена към Фред. Цевта на оръдието запулсира в зелено. Ловецът стреля. Фред рязко намали скоростта и баншито се спусна десет метра надолу. Проблесна мълния, когато кълбото от разрушителна енергия разцепи въздуха на мястото, където флаерът се намираше преди секунда.
	Баншито се удари в земята, плъзгайки се между ситно натрошените скали. Разнебитеният апарат го подхвърли и метна към земята. Баншито се преметна и се разби в ловеца. Масивният извънземен вдигна дебелия си метален щит и отхвърли назад останките от самолета сякаш бяха от картон. Огнепръскачката започна да се зарежда отново. Фред потрепна и се изправи на крака, игнорирайки новата болка, предизвикана от приземяването. Имаше нужда от оръжие. Тя трябваше да почака.
	Ловецът се затича тежко към него, приведе се леко и ускори. По интеркома преминаха смущения и Фред успя да чуе само една дума:
	— Наведи се!
	Той се хвърли на земята и се претърколи на една страна. Оставеният без пилот флаер на Кели профуча над него и се блъсна в ловеца с пълна скорост. Баншито експлодира и засипа околността с блестящи метални фрагменти. Ловецът залитна назад, когато огънят покри цялата му броня. Той продължи да се движи бавно, описвайки объркани кръгове. Фред можеше да види ярки оранжеви петна от кръвта му, които бяха оцветили скалите.
	Кели се приземи на крака до него. Тя подготви една плазмена граната и я хвърли право към огромната огнепръскачка на втория ловец. Гранатата се залепи за дулото на оръжието и избухна. Пипала от енергия покриха ловеца. Оръжието изпращя и избълва дим.
	Фред се осъзна:
	— Бягай!
	Не трябваше да влизат в близък бой с ловец. Можеха и да спечелят, но междувременно останалите наземни сили от Съглашението щяха да ги догонят. Те спринтираха към тънка просека в гората от може би последните дървета на Рийч. Ловецът, объркан от повредата в оръжието му и от окачената огнена гирлянда на събрата му, се подвоуми разколебан какво да предприеме.
	— Не видя ли докато бяхме във въздуха? — попита Кели със загрижен и напрегнат глас. — Пред нас се намират половината от атакуващите сили на Съглашението.
	— Наземни сили ли? — попита Фред, увеличавайки максимално скоростта си на спринтиране. — На какво разстояние са?
	— На половин клик.
	Това също не се връзваше. Защо разполагаха войници на планетата, ако щяха да я унищожават от орбита?
	— Нещо не е наред — каза й той. — Да видим какво се гласят да правят?
	Индикаторът за потвърждение на Кели проблесна в червено.
	— Те са между нас и позицията за изтегляне — й каза Фред, — ще се наложи да минем край тях.
	Навлязоха сред дърветата, поспряха и се огледаха назад. Ловецът се влачеше след тях, но напразно се опитваше да ги настигне. С изключение на внезапните ускорявания, ловците бяха прекалено бавни.
	Бяха приклещени между наземните и въздушните сили на Съглашението и нито Фред, нито Кели искаха да изрекат на глас най-важния въпрос, който се въртеше в главите им — имаше ли въобще някаква позиция за изтегляне, която да им беше останала? Или силите на Съглашението вече бяха открили и унищожили другарите им?
	Интеркомът изпука.
	— „Гама“ екип, тук екип „Алфа“, приемате ли?
	Фред отговори:
	— „Алфа“, тук „Гама“. Чуваме ви.
	Чуха се силни смущения.
	— Уиткомб… прекалено много са. Приемате ли?
	— „Гама“ — извика Фред, — на позицията за изтегляне е напечено! Повтарям напечено! Потвърдете.
	Но по интеркома се чуваха само смущения.
	— Надявам се, че са чули — каза той на Кели.
	— „Червен–21“ може да се грижи за екипа си. Не се притеснявай. — Тя пропълзя напред и му махна с ръка да го последва. — Виж това.
	Фред погледна през рамото и. Нямаше ловци и детекторите му за движение не засичаха нищо. Той последва Кели и разтвори клоните на един къпинов храст. На едно сечище бяха паркирани превозни средства на Съглашението, групирани в три редици по четири, танкове с минохвъргачки. Танковете имаха по два широки надлъжни стабилизатора, а под тях се намираха бронираните антигравитационни реактори. Те бяха изключително здрави и захранваха най-мощното наземно оръжие на Съглашението — енергийните минохвъргачки. Фред ги беше виждал в действие. Те изстрелваха топче от капсулирана плазма, което унищожаваше материята в радиус от двадесет метра около попадението. То стопяваше всичко — титанови брони, бетон и човешка плът. Пехотинците наричаха тези танкове „Призраци“, защото обикновено успяваш да ги зърнеш само веднъж, преди ти самият да се превърнеш в призрак.
	Имаше и шепа грънтове, мотаещи се около танковете, а също и дузина от реещите се инженери от Съглашението. Инженерите се тълпяха над и под машините. По-интересно за Фред беше това, че люковете им бяха отворени.
	— Не бих могла да се сетя за по-добра маскировка от пет тона съглашенска броня — прошепна Кели и тръгна напред.
	Фред сложи ръка на рамото й и я задържа.
	— Почакай. Помисли отново. Има две възможности. Първо, ако Съглашението е открило позицията ни за изтегляне, ние да изскочим с бълващи огън оръжия и да проправим път на екип „Делта“, за да се измъкнат.
	Тя кимна.
	— А другата?
	— Те не знаят, че екип „Делта“ се е окопал под планината. Тогава… — Фред се поколеба, — тогава ще трябва да ги измъкнем.
	Кели обмисли казаното и отвърна:
	— Опасявах се, че ще го кажеш — подритна калта под нея, — но си прав.
	На сензорите им за проследяване се появи сигнал, точно откъм шест часа спрямо позицията им. Обектът беше огромен и се движеше точно към тях. Изглежда ловецът бе решил да ги намери и стъпче в земята.
	— Да се размърдаме — прошепна Фред.
	Те прекосиха полето бързо и безшумно, без грънтовете да ги забележат изобщо и доближиха гладката повърхност на призраците. Фред посочи на Кели да върви напред и тя се промуши през най-близкия отворен люк. Малко по-късно Фред се прокрадна към следващия танк и лесно влезе в него. Той запечата люка зад себе си. Това беше едно от най-глупавите и отчаяни решения, които бе взимал. Как щяха да се промъкнат през всички тези сили на Съглашението с два танка — особено като си нямаха и понятие как се управляват?
	— „Червен–1“ — каза Кели по интеркома, — готова съм за действие по твой сигнал.
	Фред огледа мрачния интериор. Точно пред него имаше седалка, изградена от същия нашарен пурпурен метал като този на баншитата. Той намести масивната си фигура върху нея. Беше прекалено висок и трябваше да седи полуприведен. Холографски контролни уреди и дисплеи подскачаха във въздуха пред него и показваха цялата околност на 360 градуса. Той усети през бронираната обвивка боботенето и ръмженето на активирания танк на Кели.
	Фред не разбираше никой от символите, но все пак някои му напомняха нещо. Част от тях бяха подобни на тези в баншито, но приликата спираше дотук. Той се успокои дотолкова, доколкото позволяваше ситуацията и постави ръце върху контролните уреди. Натисна един от символите, които наподобяваха ацтекска картинка — кълбо от заплетени спагети или пресичащи се отпечатъци от птичи крака. Танкът му се изкашля, изръмжа и се повдигна един метър над земята.
	Фред се намръщи. Имаше късмет да го активира от първия път. Всъщност беше повече от късмет — както беше повече от късмет и това, че знаеше, че контролните уреди под лявата му ръка придвижваха танка, тези под дясната му ръка насочваха минохвъргачката към целта, а тези в центъра зареждаха основното оръдие и стреляха с него. Но Фред нямаше намерение да установява откъде знаеше това. Щеше просто да използва този обрат на ситуацията в своя полза.
	— Готов съм — каза той на Кели, — да се измъкваме от този машинен парк.
	— Тъй вярно — отвърна тя, опитвайки се да прикрие едва забележимите следи от очакване в гласа си.
	Спартанците се обърнаха в синхрон и стреляха към далечния ъгъл на формацията от танкове. Две синьо-бели топчета от течна слънчева енергия изригнаха от призраците и избухнаха. Проблесна ослепителна светлина, разля се нагорещен до бяло огън — след което остана само гладката като стъкло земя и димящите скелети на седем други призрака.
	Все още имаха късмет. Ако танковете бяха активирани и със затворени люкове, може би щяха да оцелеят при първия рунд.
	Танкът на Кели се устреми напред и си проправи път, изблъсквайки настрани оцелелите танкове близо до нейния. Фред обърна, ускори до максимум и премаза една редица от отстъпващи грънтове, усещайки със задоволство глухите удари, отекващи в кабината.
	Двата призрака си пробиха път през редица от дървета, натрошавайки стволовете им на трески. Отвъд лежеше основният лагер на Съглашението. Около хиляда грънтове и чакали бягаха към тях със заредени оръжия и подготвени щитове, но никой от тях не стреляше. Те преминаха покрай двата танка.
	— Мислят, че сме на тяхна страна — каза Фред. — Ще искат да видят какво ги е атакувало. Нека не им показваме, освен ако не се наложи.
	Индикаторът на Кели примигна в потвърждение и тя си отвори пътека през грънтове, които бързо се отдръпваха от пътя й.
	На половин километър пред тях се извисяваха шестоъгълни структури от злато и сребро — това бяха защитените с щитове палатки на елитните. Имаше и половин дузина стационарни плазмени установки „Сянка“, които ги охраняваха и чак отвъд тях се простираше планината, под която се помещаваха пещерите за секретни изследвания на „Трети отдел“ на ВСР. А също и Съглашението. Без да се замисля, Фред натисна един бутон и дисплеят се увеличи. Сто инженери на Съглашението пренасяха тежко оборудване — лазерни дрелки, ленти за конвейери и гигантски, насекомоподобни машини, които изглеждаха така, сякаш могат да прокопаят цялата планина.
	— Открили са пещерите — каза Фред на Кели. — Изглежда ще копаят до тях.
	И отново изникваше въпроса _защо_? Защо не ги унищожат от орбита? Съглашението никога не вземаше пленници — с изключение на случайните скитници, които екзекутираха за забавление. Не си правеха този труд. Освен ако не се канеха да заловят екип „Делта“.
	Фред активира интеркома.
	— „Делта“, ако приемате, имайте предвид, че идваме към вас от юг-югоизток в два пленени призрака. Ще разберете кои точно по фойерверките. Не излизайте от прикритията си и не стреляйте по нас.
	Той се обърна към Кели по индивидуалната честота на интеркома.
	— Маркирай пътя, „Червен–2“! Убивай всичко пред себе си и се добери до онзи вход колкото е възможно по-бързо.
	— Работя по въпроса — прошепна тя с тежък и съсредоточен глас.
	Син индикатор примигна в потвърждение, но това не беше Кели. Сигналът беше обозначен като спартанец–039, Исак. Той беше член на екипа на Уил. Значи се бяха укрепили на позицията за отстъпление. Той почувства облекчение, когато разбра, че екипът му беше тук и всички бяха живи. Но все още не беше напълно сигурен — не още. Трябваше да прекоси още триста метра, всеки милиметър, от които беше покрит с масивна стена от грънтове, чакали и елитни — това беше път, водещ директно към ада.
	Кели завъртя танка си и стреля към останалите призраци и грънтовете, опитващи се да потушат огъня около онези танкове, които беше вече унищожила. За части от секундата земята заприлича на повърхността на звезда. Блестеше, после потъмняваше и накрая оставаше покрита само с пепел.
	Фред стреля с минохвъргачката — толкова бързо колкото захранването на танка можеше да позволи. Насочи три сребърнобели снаряда към групата от елитни и плазмени установки. Те имаха щитове, които ги предпазиха за микросекунда, преди да се претоварят и да угаснат. Проблясваха като кибритените кутии „запали навсякъде“, които използваше ОСБР, за да запалят цигарите си, осигурени чрез контрабанда.
	Кели изстреля описващи дъги снаряди в стотиците грънтове и чакали, бягащи във всички посоки. Телата им се овъгляваха, преди да направят и крачка и се изпаряваха. Все едно дузина мълнии бяха ударили в центъра на лагера.
	Грънтовете бягаха, навеждаха се и стреляха един в друг. Няколко чакала се опитваха да въведат ред сред дребните войници, но разгневените и ужасени грънтове стреляха и по тях.
	Фред долови движение с периферното си зрение — една сянка избръмча над танка му и удар го разтърси от край до край. Това трябва да бяха баншитата. Предположението беше основателно, защото във въздуха имаше патрулиращи елитни. Той се ядоса на себе си, че не ги е забелязал преди това. Сега всичко беше вече въпрос на време. Без поддръжка от пехота, рано или късно наземните и въздушни сили на Съглашението щяха да се прегрупират и да ги унищожат.
	— Да се размърдаме! — извика той по интеркома. — Прекъсваме контакт и влизаме в пещерите!
	Кели стреля и си проби път през останките. Фред я остави да вземе преднина и почака с прицелването в оборудването за копаене. После стреля веднъж.
	Три бързи попадения тупнаха глухо върху тавана на танка му, експлодираха и накараха зъбите му да затракат. Той стреля още три пъти в оборудването за копаене, след което използва оръдието. Танкът му потрепери и се наклони напред. Фред скръцна със зъби и се усмихна. На дисплея димът се разсея достатъчно, за да види, че лазерната дрелка, конвейерните линии и наподобяващите насекоми копачи се бяха превърнали в купчини от полуразтопена шлака.
	Дисплеите се разфокусираха. „Не“ — Фред осъзна, че проблемът не беше в тях в кабината се стелеше дим.
	— Над теб кръжат баншита — изкрещя Кели по интеркома. — Махай се оттам!
	Фред разпечата люка и изпълзя навън. Над главата му една дузина баншита се обърнаха, за да стрелят по осакатения му танк. Фред скочи, приземи се на крака и побягна. На дисплея на шлема му се появи навигационен маркер, насочвайки го към пукнатина в склона на планината, където трябваше да се намира входът за пещерите.
	Нагрят до червено боен чук го удари точно отзад — изстрелът беше от зареден до претоварване плазмен пистолет. Той залитна напред, но не загуби равновесие и продължи да бяга. Нямаше време да спира. Погледна към скалата за зареждане на щита, той беше напълно изтощен, но започваше бавно да се презарежда. Отскачаше и лъкатушеше назад и напред. Не можеше да понесе повече попадения като това.
	— Побързай — каза Кели.
	Той прекоси оставащите сто метра за секунди и скочи в един кратер, където преди бе имало портал на съоръжение и където се намираше входът за подземната база на флотското разузнаване. Кели стоеше, закрепена на ръба на кратера и държеше картечницата на „Глиган“. Тя се прицели над главата на Фред и засипа врага с гръмотевичен поддържащ огън. Спартанец–043, Уил, стоеше точно до нея. Фред беше развълнуван да ги види живи — и дори беше още по-развълнуван, като видя Уил да държи ракетомет „Джакхамър“.
	— Слезте долу — каза Кели и посочи с глава към центъра на кратера. — Ще ви прикриваме. — Тя продължи да стреля, докато изпразни веригата с муниции на картечницата.
	Уил се прицели и натисна спусъка. Ракетата проряза въздуха и дирята от сгъстен бял дим достигна до кабината на приближаващото банши. Извънземният самолет се разпадна, превръщайки се в топка огън.
	Фред се обърна и видя шахта, която водеше дълбоко под земята. Един стоманен кабел, монтиран от едната й страна, се спускаше под ъгъл към дълбините. Той грабна кабела, скочи и потъна в тъмнината. Усети слаба вибрация по него — веднъж, после втори път, когато другите спартанци го последваха.
	След триста метра свободно падане забеляза слаба светлина на дъното на шахтата — бледото, слабо жълто сияние на химическите светлинни пръчки. Фред стегна хватката си върху кабела и скоростта му на спускане намаля. На метър от дъното на шахтата той се пусна и се приземи на кълбо. След това се дръпна от пътя. Другите спартанци се приземиха до него.
	— Оттук — каза Уил и продължи напред през комплект от врати, водещи към асансьор, които някой беше отворил със сила.
	Фред забеляза, че Уил върви тежко и накуцва, и си спомни, че спартанците, които беше изпратил тук, бяха ранени. Беше иронично, че ги беше отстранил, за да не участват в най-разгорещената битка, а сега пак щяха да умрат, попадайки в друга ужасна ситуация. И все пак, още не бяха мъртви… което беше повече от това, на което можеше да се надява екип „Бета“.
	Влязоха в коридор с излъскани стени от неръждаема стомана, които отразяваха като огледало и размазваха слабата светлина от химическите пръчки. Над главите им избухна огромна експлозия. Скали и мръсотия се изсипаха в шахтата, а из коридора се надигна прах.
	— Противотанкови мини „Лотос“ — каза Уил. — Нещо малко, което би забавило нашите неканени гости по пътя им надолу.
	Двама други спартанци, Исак и Вин, стояха от двете страни на преддверието зад барикади от скали. Те кимнаха леко на Фред и фиксираха очите и оръжията си върху края на коридора.
	— Къде е останалата част от екипа? А пехотинците от рота „Чарли“? — попита Фред.
	— Те не успяха — отговори Уил с равен глас. — Бяхме разделени на път за насам. — Той поклати глава. — Оттогава не сме влизали в контакт с тях.
	Фред замълча за момент. Той обозначи тримата пехотинци изчезнали по време на акция, също както и останалите от екипа на Уил. Списъкът от спартанци, на които можеше да разчита, ставаше все по-кратък.
	— А екип „Гама“? — попита Уил.
	— Те са навън — отговори Фред. — Чух ги по интеркома, но не можах да направя нищо. Предупредих ги да не приближават тази позиция.
	— Добре — прошепна Уил.
	Преддверието завършваше в задънен коридор със сводеста врата.
	— Скенерите за палците и ретината са повредени — обясни Уил. — Има система за достъп чрез гласова команда, която изпробвахме, но нямаше резултат. Тази врата трябва да е дебела един метър, така че без режещи инструменти или около сто килограма експлозив ще останем да си висим от тази страна.
	— Говорихте ли с хората зад нея? — попита Кели.
	— Каналът е отворен — каза Уил. — Но не получихме отговор. Всички от другата страна вероятно са избягали.
	— Или може би не казваш това, което искат да чуят — каза Кели. Тя изсвири с уста мелодия от шест ноти.
	Уил кимна.
	— Не се бях досетил за това.
	Мелодията беше таен код на спартанците от времето, когато бяха млади и се обучаваха на Рийч. Тя беше техният сигнал за _чисто е и можете да излезете_. Никой, освен спартанците и шепа избрани външни лица не знаеше за него… някои външни лица, които може би бяха тук.
	Кели натисна бутона на микрофона и изсвири мелодията. След това го освободи и зачака. Часовникът на Фред отброи две минути. Прекалено дълго стояха тук, без да правят нищо, докато Съглашението над главите им несъмнено мислеше за начин да прокопае път до тях и да ги разкъса на парчета.
	— Това беше добра идея — каза той на Кели. — Ще изследваме шахтата. Може би не е напълно срутена. Ще…
	Някакъв механизъм каза _щрак_ и иззад титановата врата се чу бръмчене. Спойките се отвориха със свистене и дебелата метър врата се завъртя навътре върху перфектно балансирани, безшумни панти. Ярка светлина заля коридора. Очертанията на някаква фигура се откроиха на прага. Докато дисплея на Фред се настройваше и подсилваше образа, той видя, че това бе човек със слабо телосложение — жена. Тя носеше сива надиплена пола и бял лабораторен костюм с устройство за обработване на информация, напъхано в джоба на гърдите й. Фред долови блясъка на очилата й с черни рамки и слаби двуфокусни лещи. Сивата й коса беше навита в стегнат кок.
	Но лицето й беше това, което привлече и задържа вниманието му — той разпозна стегнатата гладка кожа, която се бе набръчкала само в ъгълчетата на устата й и сиво-сините й очи. Тя беше интелектът, който стоеше зад програмата „СПАРТАНЕЦ-II“ и този, който беше изобретил техните брони „Мьолнир“. Тя беше д-р Катрин Хелси.


	Глава 13
	0810 часа, 30-ти август, 2552 г. (по Военния календар) / система Епсилон Еридани, подземно съоръжение на ВСР, планета Рийч.


	Д-р Хелси огледа петимата спартанци в преддверието и повдигна очилата си доста по-нагоре от ръба на носа. Въпреки всичко, за което говореше присъствието им — че Рийч е нападната, че мисията им да заловят кораб на Съглашението е пропаднала, че всичко, върху което е работила досега е изложено на риск — все пак тя се радваше да ги види. Въпреки всичко остана твърда като стомана — един емоционален изблик нямаше да бъде разбран или оценен от спартанците й.
	— Влизайте — каза д-р Хелси оживено — и побързайте. От звуците, които издават онези неща горе, става ясно, че нямаме много време.
	Спартанците постояха за момент — несъмнено дискутираха един с друг чрез смесица от външно безшумни комуникационни честоти и езика на тялото. Тя забеляза мигновеното трепване на пръст и лекото кимване с глава. След това те тръгнаха заедно, вземайки оборудването си и минавайки през прага на свода. Д-р Хелси ги поздрави, докато минаваха покрай нея.
	— Радвам се да те видя, Фред.
	— Госпожо — отвърна Фред, — аз също се радвам да ви видя.
	Тя забеляза, че движенията на Кели бяха малко мудни. Тя беше ранена, както и останалите, забеляза го сега, когато приближиха.
	— Кели.
	— Доктор Хелси.
	Тя се приближи и стисна леко ръката й за поздрав.
	— Исак.
	— Докторе.
	— Вин.
	Тя кимна.
	— Уилям.
	Уил изсумтя. Той никога не беше харесвал официалното си име. Д-р Хелси знаеше, че това дразнеше всички тях — винаги можеше да разпознае кой беше насреща й въпреки бронята „Мьолнир“. Тя беше израснала с тях, познаваше всеки жест и индивидуалната им походка. Никога не можеше да се обърне към тях с техните цифрови обозначения — спартанец–104, 087, 039, 029, и 043.
	Д-р Хелси натисна контролните уреди. Сводестата врата безшумно и леко се затвори. Тя продължи надолу към бетонен коридор с висок сводест таван и поставено в ниши осветление и охранителни камери.
	— Имаме достъп до няколко нива. Последвайте ме до медицинското крило. Знам, че Съглашението навлезе в системата Епсилон Еридани около 5,10 часа. Служителите на „Трети отдел“ на ВСР се евакуираха от съоръжението в 5,30 часа. Предполагам, че не сте тук, за да ме уведомите, че навън е безопасно.
	— Да, госпожо — отвърна Фред. — Имам предвид не, госпожо. Не е безопасно. Флотът атакува Съглашението, но врагът успя да неутрализира наземни сили на Рийч. Ние бяхме изпратени на повърхността да защитаваме генераторите на орбиталните оръдия. — Той спря, пое дълбоко дъх и продължи: — Не успяхме да изпълним тази мисия. Силите на Съглашението разбиха позициите ни.
	Той погледна назад към Кели и другите спартанци.
	— Изтеглихме се тук… защото мислехме, че ще е безопасно.
	Те продължиха надолу по спускащия се коридор. Титанови врати се разтвориха като ирис, за да ги пуснат да влязат и се затвориха след тях.
	— Разбирам — отговори д-р Хелси. — А капитан Кийс? Джон?
	— Не знаем какво се е случило с тях — каза й Фред. — Главния командир и част от нашия екип се опитаха да спасят необезопасени навигационни данни от една орбитална станция, преди Съглашението да се добере до тях. Ако предположим, че е успял и е доставил записа на битката на капитан Кийс със Съглашението… — гласът на Фред заглъхна.
	— Сигурна съм, че са изпълнили мисията си и са избягали — каза д-р Хелси, довършвайки мисълта му. — Джон никога не губи.
	— Да, госпожо — отговори Фред.
	Те вървяха известно време мълчаливо, минавайки покрай витрина с пленени бунтовнически знамена, поставена зад стъклена преграда по дължината на извиващата се бетонна стена. Повечето от тях бяха изрисувани с множество ярки знаци — фамилни гербове, окървавени дракони и обгорени кръстосани мечове. Продължиха покрай тези останки от бунтовете, за които КУОН не трябваше вече да се тревожи.
	— Доктор Хелси — каза Фред, — позволете ми да говоря откровено.
	— Позволявам — каза тя. — Аз не държа много на протокола, особено при дадените обстоятелства. Говори, каквото мислиш.
	— Госпожо, нещо не се връзва с нашествието на Съглашението — каза Фред. — Те спечелиха, но не унищожават планетата. Или поне не изцяло — доколкото мога да преценя, удариха само полюсите и част от по-ниските географски ширини.
	— И са разположили оборудване за копаене на позиция точно над това съоръжение — добави Кели.
	— Любопитно — каза д-р Хелси. — Те никога не са се интересували от хората или техните технологии…
	Тя спря пред голям метален ирис, достатъчно голям, през него да премине глиган и постави ръка на скенер за дланта.
	— Медицинското крило — обясни тя.
	След това съобщи в близкия микрофон:
	— Няма да ви навредя.
	Вратата се отвори, за да минат.
	Голямата зала отвъд беше осветена със силна светлина. Имаше и дузина маси за диагностициране и редица дисплеи по дължината на отсрещната стена. Подът с цвят на липа беше излъскан до блясък и дезинфекциран. Стените блестяха със слаба розова светлина. Седем врати водеха към близките кабинети и хирургични ниши с прозорци, гледащи към централната зала.
	— Калмия? — каза тя. — Статус?
	— Да, докторе — отговори безплътният глас на личния ИИ, заместителят на Кортана. — Подготвила съм личните медицински картони на спартанците и съм изпратила роботите да донесат съхраняващата се на студено кръвна плазма и други медицински консумативи, както и инструменти за демонтирането на броните „Мьолнир“.
	Вратите на малкия обслужващ асансьор в далечния край на съоръжението се отвориха и един робот бегач се изтърколи, държейки купчини от пълни с течност торби в ръцете си. По горната табла на робота бяха прилежно подредени редици от инструменти.
	— Много добре — каза д-р Хелси. — Продължавай да проследяваш сеизмичната активност над нас. Свържи се с биомониторите на спартанците и свържи изходите им с дисплея на ниша номер три.
	Тя отиде до една маса, подготви стерилизираната повърхност и намали околното осветление с четиридесет процента.
	— И пусни нещо от Малер, ако обичаш. Симфония номер две.
	— Да, докторе.
	От говорителите се разнесе музика.
	Доктор Хелси прегледа графиките, натисна иконите с човешки фигури и извади изображенията на вътрешната структура на спартанците — холографски схеми на костите, органите и мускулите им се появиха, бавно въртящи се около оста си. Тя потрепна от размера на нараняванията им.
	— Фред, имаш разкъсано ахилесово сухожилие и три пукнати ребра. И двата бъбрека са контузени в средна степен. — Погледна към данните за останалите от екипа и след моментно замисляне му каза: — Добре си.
	— Уилям, ти имаш пукнат пищял и няколко вътрешни кръвоизлива. Ще ти сложим биопяна в раната и ще избягваш изморителните движения през следващия ден. — Тя се обърна с лице към Фред и Уил. — Вие двамата сте в най-добро състояние. Искам да отидете до ниво „Аква“, отделение „Ламбда“ и да донесете някои неща.
	— Да, госпожо — отвърна Фред.
	Д-р Хелси беше цивилен, но спартанците винаги приемаха авторитета й. Може би защото се държеше като равна с адмиралите и генералите от флота, които постоянно се опитваха да си присвоят разработките й. Или може би беше нещо повече от това. Тя се чудеше дали спартанците не я възприемаха като тяхна майка. Въпреки че тази идея доста я забавляваше, тя се съмняваше, че те гледат на някой извън екипа им като на част от тяхното семейство. Дори и на нея.
	Уилям донесе метален контейнер с биопяна от робота, пъхна заострения му край в малката цепнатина за инжекции в бронята си и натисна през кожата между четвъртото и петото ребро. Той напълни коремната си кухина със запълващ сгъстен антибактериален полимер, който караше тъканите да регенерират.
	— Студено ли е? — попита тя.
	— Не е нещо, на което си струва да се обръща внимание, госпожо.
	Тя кимна, без да омаловажава смелостта на Уилям. Винаги запазваше възхищението си от своите спартанци за себе си. Последното нещо, което желаеше, беше да ги накара да се почувстват различно. Те и без това получаваха достатъчно „специално“ отношение от останалите.
	Д-р Хелси вдигна един поднос, натисна няколко точки върху дисплея му и го подаде на Фред.
	— Миналата седмица пристигнаха нови оръжия за полеви тестове — каза му тя, — както и резервни части за бронираната система „Мьолнир“, поколение „Марк–5“. Така че ще сменим повредените ти компоненти. Калмия, покажи им пътя, ако обичаш, и им осигури достъп до забранените зони.
	— Да, докторе — каза Калмия. Вратите на медицинското крило се отвориха. — Оттук.
	Фред проучи предметите на подноса.
	— Много, много добре — каза той с изпълнен със задоволство глас. След това кимна, хвърли продължителен поглед към своите другари от екипа и тръгнаха заедно с Уил.
	Доктор Хелси се върна към медицинските си бележки.
	— Вин, ти имаш разкъсан делтовиден мускул, три счупени пръста и дискова херния. Исак, ти имаш вътрешни контузии и двете ти рамена са извадени и наместени неправилно, поради което притискат кръвоносните съдове. След секунда ще ви оправя и двамата, но първо искам от вас да огледате маршрута дотук и да предложите допълнително подсилване на защитата на периметъра.
	— Да, госпожо — отговориха те, погледнаха към Кели и излязоха.
	Доктор Хелси се съсредоточи върху вътрешното сканиране на Кели. Нейните наранявания бяха най-лоши. Тя беше разбрала това от изключително ниското кръвно налягане и високата температура на тялото й, дори още преди да беше видяла изображенията от холографското медицинско изследване. Имаше среден по големина кръвоизлив в черния дроб — фатално нараняване, ако не се предприемеше съответното лечение, а левият й бял дроб беше напълно съсипан. Това, че тази жена още се държеше на крака и дори се сражаваше, беше равносилно на божия намеса.
	Разбира се, нали за това беше създадена програмата „СПАРТАНЕЦ-II“? За да си играят на богове в името на общото благо.
	— Доктор Хелси — попита Кели. — Къде са другите?
	— Както казах, евакуираха се — отговори тя. — Легни на масата, ако обичаш. Ще направя някои минимални поправки.
	Кели се подчини.
	— Тогава защо вие сте още тук, госпожо?
	Доктор Хелси вдигна един извит, магнитен гаечен ключ с дълга дръжка, изработен, за да пасва единствено и само на този панел за достъп в бронята. Тя го пъхна и с пукане отвори едно отделение с големината на юмрук в разнебитената броня „Мьолнир“ на Кели. През раните й се процеждаха кръв и хидростатичен гел.
	— Аз доброволно реших да бъда опцията против неуспех — каза тя на Кели. — На по-ниските нива в тези пещери има достатъчно експлозиви, за да се взриви съоръжението, в случай, че бъдем прегазени от врага. Аз съм тук, за да направя така, че никой да не се добере до нашите технологии.
	Доктор Хелси инжектира местна упойка и мушна тънък катетър с лазерен връх в тялото на Кели, внимателно наблюдавайки възстановяването й върху скенерите. Тя запулсира с лазера, заздравявайки разкъсванията в белия й дроб, след което го напомпа. Кели щеше да изгуби половината си орган, ако не беше получила подходящо лечение. Тъканта й вече беше започнала да се оцветява в синьо и кафяво поради настъпващата некроза.
	— Калмия, подготви системата за бързо клониране и изкарай ДНК матрицата на Кели от архивите. Искам да започнат да изграждат нов черен дроб и десен бял дроб за нея.
	— Засега си добре — излъга д-р Хелси. — Искам просто да заменя някои от органите ти с нови, в случай че останем за дълго време тук долу.
	— Разбирам — каза Кели със стържещ глас.
	Доктор Хелси се чудеше дали тя е стигнала до този извод. Дали Кели е разбрала, че да стрелят по теб, да получаваш изгаряния и травми на вътрешните си органи не е нормално да ти се случва всеки ден — освен ако не си спартанец. Тя искаше войната вече да беше приключила. Искаше спартанците й да получат някакво спокойствие.
	— Докторе? — прошепна Калмия по малкия личен говорител с размер на пъпка в очилата й. — Има някаква аномалия във файловете на ДНК матрицата на спартанец–087. Мисля, че трябва да видите това сама.
	Доктор Хелси запечата раните на Кели с биопяна, извади катетъра и дезинфекцира разреза.
	— Почивай си — каза й тя.
	— Не, госпожо. Аз съм готова да… — Кели се опита да стане.
	— Остани легнала.
	Доктор Хелси постави ръка на рамото и. Тя не си правеше илюзии, че би могла да спре Кели с жеста си, но той придаде допълнителна тежест на думите и намеренията й.
	— Заповеди на доктора.
	Кели въздъхна и легна назад.
	— Ще бъда в кабинета си ето там — тя посочи към съседната стая, — ако имаш нужда от нещо.
	Д-р Хелси остави Кели и отиде в кабинета. Две от стените му бяха покрити с гигантски дисплеи. По пода бяха разпилени стари пластмасови чаши за кафе, един холографски проектор беше залят с данни, линии, въртящи се графики, а по бюрото й се въргаляха множество писма, на които не беше отговорила. Д-р Хелси свали щорите, разделящи кабинета й от медицинската зона, но само наполовина, за да може да държи Кели под око.
	— Да му хвърлим един поглед, Калмия.
	Данните от медицинския картон на спартанец–087 се появиха на един дисплей.
	— Тук — каза Калмия и освети едно тайно запитване за достъп до данните в края на файла. — Направено е преди три месеца. Това е кодът за достъп на Аракиел.
	Доктор Хелси вдигна стъкленото кълбо със снежинки от бюрото си и го разклати веднъж, след което го сложи обратно долу, наблюдавайки въртенето на малките частици.
	— Аракиел? Той е хрътката на Акерсън, нали?
	— Точно така, докторе.
	— Можеш ли да проследиш запитването?
	— Направено е, но контактът е прекъснат в точка FF–8897-Z. Достъпът до нивото, означено като рентген, е ограничен.
	— Ограничен? — Д-р Хелси се изсмя леко. — Това пък какво означава? Няма някой, който да ни спре, нали, Калмия?
	— Навлизането в онези файлове без необходимото разрешително може да се смята за предателство, докторе.
	— Могат да дойдат и да ме арестуват, в такъв случай. Действай според инструкциите ми, Калмия — каза д-р Хелси. — Отхвърли процедура „4-алфа“ на етичния си център. Код за анулиране — „Каквото и да е необходимо“.
	Д-р Хелси намери наполовина пълна чаша с кафе на пода и внимателно я вдигна. Тя помириса съдържанието й и доволна от това, че не е гранясало, я завъртя и го изпи наведнъж.
	— Да, докторе. Работя по въпроса. Готово.
	Калмия бе по-голямата „сестра“ на Кортана. Д-р Хелси я беше проектирала и бе тествала върху нея различни процедури за разбиване на защитата й, използвайки съответния софтуер. След като беше отстранила дефектите в процесите й и ги беше модернизирала, тя ги беше внедрила в Кортана. Висшите офицери от „Трети отдел“ на ВСР бяха категорични в инструкциите си за унищожаване на процесите прототипи — заповед, на която д-р Хелси преднамерено не се беше подчинила.
	— Налице е необикновено голямо количество антихакерски софтуер, докторе.
	— Покажи ми — каза д-р Хелси.
	Холографският дисплей проблесна и се втвърди в цветни кристални блокчета, представяйки бариерите с кодове. Д-р Хелси проследи един пласт с показалеца си по дължината на рубиненочервен слой до ъгъла от 90 градуса, образуван от отрязана смарагдова пътека.
	— Този клъстър с информация тук. Пробий го и го запълни с неутрализиращ импулс.
	— Да, докторе.
	Холографският кристал се пръсна на хиляди блестящи фрагменти и се завъртя нагоре в спирала.
	— Вътре съм и…
	Частиците запулсираха и се съединиха. Страните им и трептящите повърхности се съчетаха в извити рога, издължена челюст и уголемени очи, блестящи с холографски огън. Лицето се обърна и се усмихна на д-р Хелси, оголвайки остри като бръсначи зъби.
	— Цивилен консултант 409871 — каза то с дълбоко басово ръмжене, съчетано с трясъка на гръмотевици. — Доктор Катрин Хелси.
	— Аракиел — измърмори тя, — господарят ти ли те остави след себе си, когато беше преназначен? Нямаш ли нещо по-добро за вършене от това да крадеш информация от моята програма „СПАРТАНЕЦ-II“?
	Докторът се наведе към един страничен дисплей, без да поглежда към него, въвеждайки цели редици от команди за достъп до основната директория.
	— Ти нарушаваш военния код за сигурност 447-R 27 на КУОН, оповести Аракиел с ръмжене. — Това е записано и съответните органи на властта са уведомени. Ти ще прекратиш и преустановиш всички дейности.
	Д-р Хелси изсумтя и продължи да чука по клавишите.
	— Аз съм единственият орган на властта, останал тук, Аракиел. За „умен ИИ“ ти си изключително глупав. — Тя се вгледа в дисплея пред нея. — Калмия, имам нужда от теб. — Натисна охранителните бариери на седмо ниво, които се вдигнаха в изпълнение на пъргавите й команди. — Тук.
	— Да, докторе.
	— О, наистина съм „глупав“, докторе — изръмжа Аракиел. — Докато те оставих да „проникнеш“ в медицинските файлове, установих контрол над системата за рециклиране на въздуха на медицинското крило. Мога да херметизирам кабинета ти и да предизвикам белодробен оток. Мога да пусна упойващ газ, за да… — той присви очи. — Какво правиш там?
	— Вътре сме — каза Калмия.
	Д-р Хелси въведе вихрушка от команди. Холограмата на Аракиел се наведе над рамото й.
	— Какво е това? Не мога да разпозная тази директория… нито онези — той подсмръкна подигравателно — „архаични редици от команди.“
	— Тези команди са измислени, усъвършенствани, пренебрегнати и забравени много преди да се е появил първия безмълвно функциониращ ИИ — каза му д-р Хелси. — Научих ги, когато бях на петнайсет, работейки по втория си докторат.
	— Отживяла система за въвеждане на данни, използвана от остарял човек.
	— Отживял? Остарял? Наистина ли? — тя се усмихна и продължи: — Да проверим хипотезата ти, Аракиел. Аз ръководех създаването на матрицата за всеки ИИ от трето поколение на тази планета. Запозната съм с всичко, което е известно за теб, включително и с източника на пренебрежението ти към човешкия живот. — Тя направи пауза и потупа брадичката си. — Затова ти и Акерсън се разбирате един друг толкова добре.
	— Полковник Акерсън е велик човек. Той…
	— За да отговоря на първия ти въпрос — каза тя, като го пренебрегна, — това е връзката с твоето битие. — Почука по дисплея. — Твоята кодова директория, центърът, през който текат всички импулси на мозъка ти. А това — тя бързо въведе друга команда — е кодът, който активира личния ти механизъм против дефекти. Той генерира импулсен лъч от ултравиолетова светлина с висока честота в мисловната матрица „Рийман“ на мозъка ти, който ще изтрие висшите ти мисловни функции. А това ефективно ще те унищожи.
	— Не! — каза Аракиел и се наклони назад. Пламъци започнаха да поглъщат кристалния му череп. — Недей…
	Д-р Хелси натисна клавиша „ENTER“. Аракиел изчезна. Тя въздъхна и изключи дисплея.
	— Просто загуба на паметов кристал.
	Чудеше се, дали ИИ блъфираше. А може би не беше блъфирал? „Трети отдел“ на ВСР предоставяше на ИИ-та широки възможности за самостоятелно вземане на решения, за да се справят с нарушенията в охранителните системи. И все пак… беше щастлива, че няма да разбере докъде би стигнал Аракиел.
	— Калмия, върни файла с информацията и ми покажи съдържанието на директорията на полковник Акерсън.
	— Работя по въпроса, докторе. Има някакви минимални защити за преодоляване. Би трябвало да отнеме секунда. Тя направи пауза и после попита: — Доктор Хелси, ултравиолетовият механизъм против дефекти в матрицата „Рийман“ на Аракиел… Такива механизми внедрени ли са във всеки ИИ? А в мен?
	— Те не са имплантирани във всеки ИИ — каза д-р Хелси, внимателно контролирайки гласа си.
	Калмия несъмнено щеше да долови напрежението в гласовите й структури, така че тя й каза истината. С умните ИИ-та винаги се играеше на шах — правиш един ход и после парираш с друг. Да запазиш уважението им си беше постоянно предизвикателство. Поради това тя предпочиташе тяхната компания пред тази на хората — те бяха толкова възхитително сложни. Да, тя й каза истината…, но не цялата истина.
	— Ето го, докторе.
	Холографският файл и иконите на папки запълниха пространството над бюрото й.
	— Филтрирай по имена — каза д-р Хелси, — нека не си губим времето с незначителните шантажи на Акерсън. Изтрий също файловете, датиращи отпреди стартирането на програмата „СПАРТАНЕЦ-II“, както и всички файлове, в които не е влизано повече от десетина пъти. Искам да видя какви подмолни операции е поставил Акерсън на първо място в списъка си.
	Папките и файловете премигнаха и само две от тях останаха да се носят над бюрото на д-р Хелси: „S-III“ и „Кралят под планината“. Тя кликна върху първата и я отвори, разкривайки стотици отделни файлове, които започна да преглежда — там бяха медицинските файлове на всички спартанци: пълните записки за произхода им преди внедряването им в програмата; детските им ваксинации; родителите им; обширните им наранявания и лечението им по време на обучението; дори експерименталните процедури, използвани, за да се повишат силата, издръжливостта и умствената им гъвкавост.
	— Какво се е опитвал да направи? — измърмори тя. Усети как пулсът й се ускорява, докато претърсваше записите. Имаше ДНК профили на всеки спартанец и подробни файлове относно технологията за светкавично клониране, която ВСР използваше, за да замени оригиналите. Изглежда Акерсън се интересуваше особено от този аспект на програмата. Той беше разучавал медицинските записи на дубликатите, докато бяха израствали, умирали от вродени заболявания или неизбежно загивали. Дори се беше добрал до телата и направените им аутопсии.
	Стомахът на д-р Хелси се сви. Отчасти вината за ранната смърт на дубликатите на децата беше нейна. Те никога не успяха да развият до съвършенство технологията за светкавично клониране на цяло човешко същество. Тази технология беше въведена преди трийсет години, защото правителството на Земята беше на път да се разпадне… и имаше опасност от избухването на стотици граждански войни. И отчаяно имаха нужда от програмата „СПАРТАНЕЦ“. И разбира се, те я направиха просто, защото можеха. Без значение дали причините за това бяха законосъобразни, тя знаеше, че със сигурност е убила тези деца, все едно ги е застреляла.
	Имаше един последен файл в папката S-III. След като д-р Хелси го отвори, Калмия каза:
	— Това е само фрагмент. Файлът е бил изтрит, но аз успях да го възстановя по следите от йонизация върху паметовия кристал.
	Д-р Хелси прегледа съдържанието му. Вътре бяха само буквите CPOMZ, последвани от алфа цифрова редица от 512 символа.
	— Тази по-дълга част представлява препратка към някаква звездна система — прошепна тя.
	— Да, докторе, но това не е дестинация към някое място в контролирания от КУОН космос.
	До какво се беше добрал Акерсън?
	— Не ми харесва това — измърмори тя и прокара пръста си по първата дума във файла, CPOMZ. — Ще трябва да се занимавам с това по-късно — Тя качи файловете на близкия чип. — Да видим с какво друго се е занимавал добрият полковник Акерсън. — Беше ред на папката с име „Кралят под планината“.
	Вътре имаше само три файла.
	Първият беше хелиографско копие на оригиналните планове на базата, които се появиха на бюрото й. Д-р Хелси забеляза, че тази холографска репрезентация на базата беше много по-обширна, отколкото бе подведена да смята. Макар че нейното разрешително по сигурността беше най-висшето за цивилен, тя очевидно беше виждала само една трета от съоръжението, в което беше работила през последното десетилетие.
	Д-р Хелси натисна, за да отвори втория файл. Той беше копие от последващите разпити в лагера „Хаткок“ от 12 август 2552 г. Това бяха събраните сведения за унищожения от Джон град на Лазурния бряг и извънземния предмет, с който Съглашението се беше опитало да се сдобие. Любопитно.
	Третият файл представляваше анализ на символите, които Джон беше взел от извънземния предмет. И според бележките на Акерсън те също представляваха част от звездна карта. Д-р Хелси се върна към препратката за звездната система във файловете на спартанците.
	Това не беше добре. Това местонахождение нямаше нищо общо с препратката. Препратката към звездната система в извънземния предмет беше… направи изчисленията наум…
	— Проклета да съм — измърмори тя.
	Веднага извади звездните карти и навигационните записи за потвърждение и провери за последен път изчисленията си.
	Нямаше съмнение, това беше системата Епсилон Еридани. Тяхното местонахождение. Това беше вече повече от любопитно. Акерсън знаеше огромна тайна — много опасна тайна.
	— Точно в неговия стил е да си играе с огъня, който обаче изгаря нас.
	Допълнителните файлове съдържаха детайли за доставянето на оборудване за разкопки и нов комплект от хелиографски и геологични изследвания. Новите карти приличаха на мрежа от вени и артерии.
	— Какво точно гледам, Калмия?
	— Според координатите на тези второстепенни карти, докторе, това съоръжение е построено върху стара титанова мина… а преди това, според изследванията на мястото, е имало изгаснал вулкан. Тези канали са били проектирани като система от тръби за лавата.
	— Чудя се дали са използвали тези естествени коридори като помощно средство за построяването на мината и по-късно на това съоръжение?
	Доктор Хелси свали очилата си и ги почисти, докато премисляше.
	— Не… ако беше толкова просто, защо въобще Акерсън щеше да се интересува? И защо щеше да класифицира тази информация като ниво рентген? Каква е връзката между това и извънземния предмет от Лазурния бряг?
	— Не мога да кажа — отговори Калмия, — но може би има задна вратичка, която можете да използвате, за да избягате.
	— Да, да. — Доктор Хелси качи всички секретни файлове на Акерсън на своя чип за данни. — Ще помисля върху това по-късно. Сега трябва да се концентрираме…
	— Засичам увеличена сеизмична активност, докторе.
	Д-р Хелси замръзна. Тя по-скоро го почувства, отколкото видя — серия от слаби, ритмични глухи удари, като отекващи далечни гръмотевици. От плоскостите на тавана се посипа прах и светлината от холографската система се разсея в ослепителен облак от звезди.
	— Идват — прошепна д-р Хелси. Тя включи честотата на интеркома към спартанците. — Върнете се обратно в лабораторията колкото се може по-бързо. Може да имам нужда от изход навън.
	Препъна се, когато мощен удар разтърси залата. Разнесе се писък на нагнетен метал и основната поддържаща колона над главата й се размести, падна и строши бюрото й. Светлините угаснаха.


	Глава 14
	0901 часа, 30-ти август, 2552 г. (по Военния календар) / система Епсилон Еридани, подземно съоръжение на ВСР, планета Рийч.


	Предпазните врати на склада се отвориха шепнешком и над главите им блеснаха флуоресцентни светлини с големината на шишарки. Фред забеляза движение, но това беше само собственото му отражение в полирания огледален край на стените от неръждаема стомана.
	Уил пристъпи вътре и погледна нагоре, а после се взря назад и надолу по коридора.
	Помещението беше три на пет метра и имаше свод и стоманени стени, под и таван. След като влязоха, звуците от стъпките им станаха приглушени, което означаваше, че подът е дебел поне четвърт метър. По дължината на лявата и дясната стена имаше здрави шкафове, високи от пода до тавана, а пред отсрещната стена имаше два метални контейнера. Всички повърхности бяха без нито едно петънце и всяка спойка беше прецизно валцувана, за да се предпазят експлозивите или киселините от пробойни.
	— Един момент, моля — каза им Калмия, — опитвам се да отворя шкафовете. Бъдете в готовност.
	Уил стоеше на входа и прикриваше гърба им, но това не помагаше на Фред да се чувства по-спокоен. Изоставената база на ВСР беше някак си по-плашеща от сблъсъка с враговете над главите им. Той се беше разхождал из тези коридори дузина пъти по време на обучението им на Рийч. Базата винаги беше пълна с хора, а сега празна навяваше на мисълта, че Съглашението печели. Първо, бяха унищожени Външните колонии, а сега и Рийч. Колко време имаше човечеството, преди да бъде принудено да се оттегли по целия път обратно до Земята? И след това… какво? Няма да има други алтернативи, освен победа или унищожение.
	Достатъчно. Такива размишления нямаше да му помогнат да постигне непосредствената си цел. Остави дългосрочните стратегии на генералите и адмиралите. Време беше да се концентрира върху това, което умееше най-добре.
	Стените избръмчаха, когато дебелите метални болтове във вътрешността на шкафовете се отдръпнаха и се разнесе звукът от плъзгането на смазани стоманени плоскости. След един глух удар звукът изчезна. Калмия каза:
	— Шкафовете са отворени и предпазните им механизми са обезопасени, спартанци. Заповядайте.
	— Обезопаси външната врата, ако обичаш — каза й Фред.
	Вратата към преддверието се затвори с лекота и се заключи и Уил се приближи до едната му страна. Всеки спартанец отвори по един шкаф, стоейки настрана в случай, че вътре в тях имаше поставен някакъв капан, който Калмия не беше успяла да дезактивира.
	Фред надзърна вътре и забеляза стойка с пистолети. Не бяха стандартните пистолети ХЕ; тези имаха уголемени цеви — с около трийсет процента по-дебели и по-дълги и с дръжки от променяща се според формата на ръката пластостомана. Той вдигна един и го претегли — натежаваше повече откъм цевта, което можеше да се очаква от незареден пистолет. Намери и три кутии с пълнители в дъното на шкафа, отвори една и извади пълнител. Нямаше значение по какво ще стреля с този нов пистолет, защото той беше от по-голям калибър и куршумите му бяха два пъти по-дебели от палеца му. Пъхна пълнителя в пистолета, застопорявайки го с едно задоволително _щрак_. Сега оръжието беше идеално балансирано, много по-добре от стандартния пистолет, който носеше на кръста си. Фред постави оръжието на предпазител и се обърна да види какво е намерил Уил.
	Уил разглеждаше облицована с пластмаса пушка. Той я взе от шкафа, извади я от калъфа и опря приклада й в рамото си. След това кимна доволно. За разлика от МА5Б, тази пушка имаше по-дълго тяло, по-дълъг приклад и скъсено дуло. На релси отгоре върху пушката беше монтирана оптика с по-голям обхват. Уил претегли на ръка един пълнител и го пъхна в патронника. Той опря отново приклада в рамото си и погледна през оптиката.
	— Автоматично увеличение, супер.
	Уил и Фред размениха и прегледаха оръжията си. Фред хареса усещането от новата пушка, но се почуди каква е огневата й мощ — надяваше се, че е достатъчна, за да оправдае по-малкия брой патрони в пълнителя.
	Те напълниха две чанти с новите пистолети и пушки, както и с муниции за тях, след което отидоха до по-малките шкафове и повдигнаха капаците им. В първия имаше преносими експлозиви. Фред грабна три от тях и ги закачи на врата си.
	— Мисля, че ще се намери за какво да ги използваме.
	Уил коленичи до втория шкаф. Вътре имаше пластмасови кутии с надпис „Мьолнир“ Марк V, заедно с дълъг списък от серийни номера.
	— Това трябва да е нещото, което искаше д-р Хелси — каза той.
	Подът се раздруса — това привлече вниманието на Фред, защото движението на солидната метална конструкция означаваше неприятности. Интеркомът се включи и от него се разнесе гласът на д-р Хелси, прекъсван от смущенията:
	— Върнете се обратно в лабораторията, колкото се може по-скоро. Ще имам нужда от път навън. Бързо!
	Сводестата стая се огъна и гръмотевици изтрещяха през стените.
	— Детонации — каза Уил, — те идват.
	— Обезопаси онези кутии — заповяда Фред и побягна към затворените врати.
	— Отвори — извика той на Калмия и почака докато вратите бавно се разтворят. Сканира нагоре и надолу коридора, след което побягна към лабораторията.
	Когато стигнаха до медицинското крило осветлението беше угаснало и Фред видя светлините от шлема на Кели през кадифената, изпълнена с прах тъмнина. Тя беше преметнала д-р Хелси през рамо. От ноздрите на докторката течеше кръв.
	— Кабинетът й се срути — каза им Кели, — поддържащата колона беше на косъм да я уцели.
	Доктор Хелси погледна нагоре и прошепна:
	— Добре съм. Наистина. — Тя се отдръпна от Кели, стъпи на крака и се олюля на място.
	Фред я повдигна нагоре и я постави на масата за преглед.
	— При пялото ми уважение, не сте добре, госпожо.
	Още една детонация разтърси земята — тази беше по-силна от предишната. По бетонните стени се образуваха гънки. Вин и Исак нахълтаха в стаята.
	— Засичаме вражеско присъствие в далечен обхват — докладва Вин.
	— Надолу — каза д-р Хелси, показвайки на Фред информационен бележник с големината на длан. На дисплея му имаше карта… но не на същата база.
	— Трябва да слезем по-ниско.
	Фред се чудеше, дали д-р Хелси не бълнува.
	— Надолу по асансьорната шахта в отделение „Сигма“ — обясни тя. — Ще го запечатаме зад нас. Не трябва да им позволяваме да ни последват.
	— Кели, заеми позиция — заповяда Фред. Той грабна два от новите пистолети магнум, зареди ги и ги подхвърли на Кели, заедно с три резервни пълнителя. — Предполагам, че би желала да изпробваш тези.
	Кели се вторачи в новите оръжия и тихо подсвирна. Фред отвори чантите с новите пушки и ги раздаде на екипа си.
	— Уил, ти ще носиш резервните части и мунициите.
	— Тъй вярно — отговори Уил и ги преметна през рамо.
	— Онези преносими експлозиви там — каза д-р Хелси и посочи брезентовите чували, — медицински консумативи. Храна и вода. Ще имаме нужда и от тях.
	Уил грабна всичко посочено.
	— Само още няколко неща — прошепна д-р Хелси. — Не можем да им позволим да се доберат до записите на ВСР. — Тя се потупа по брадичката си веднъж и каза на Калмия: — Започни операция „Бяла ръкавица“. Облъчи с радиация всички паметови кристали в компютрите. Код за достъп до файловете „Бета-Фокстрот–99874“. — Д-р Хелси затвори очите си, като че ли да се концентрира и прошепна. — Не всички ИИ-та имат предпазен механизъм против дефекти, скъпа Калмия… само тези, които са важни.
	— Разбирам, докторе. — Настъпи пауза и ИИ проговори с тъжен глас: — Гласови данни и пръстови отпечатъци приети и потвърдени. Код за механизма против дефекти потвърден. Беше… удоволствие да работя с вас, доктор Хелси.
	— Удоволствието беше мое, Калмия. — Д-р Хелси се изправи и каза:
	— Осигурявам достъп до механизма против дефекти „Рагнарок“. Дай ни три минути отброяване.
	Брояч с три минути на него се появи в ъгъла на дисплея на шлема на Фред. Д-р Хелси се обърна към него:
	— Активирах експлозивите в скривалището под тази база, които ще взривят комплекса. Трябва да се спуснем надолу към първоначалните тунели на титановата мина.
	На Фред му се щеше тя да се бе консултирала с тях, преди да им даде само три минути. Но д-р Хелси отново беше наясно с това какъв бе залогът, какви тайни бяха скрити в тази база и до какви вреди за тях щеше да доведе, ако Съглашението се добереше до тези тайни. Пет минути щяха да са прекалено много време, имайки предвид какво рискуваха.
	— Разбрано — отвърна Фред. — Исак, ти ще ни прикриваш гърба. Вин, стой близо до Кели. А аз ще взема д-р Хелси. — Фред вдигна доктора много внимателно. Тя най-вероятно нямаше повече от петдесет килограма — беше лека като тояга.
	— Загубих целите си върху сензорите за движение — прошепна Вин по интеркома. — Те бяха също много близо.
	— Кели, бъди нащрек за елитни с включени камуфлажи.
	— Потвърдено — каза тя. Сканира стаята, отиде до един кабинет и грабна ламаринена кутия с надпис „талк“.
	— Да се размърдаме — заповяда Фред. — Калмия, изключи осветлението в базата. Ще използваме само сигнали с ръце — и искам да има тишина по интеркома.
	Четири сини индикатора примигнаха в потвърждение. Слабата светлина, процеждаща се от външното помещение, угасна. Кели се промъкна в преддверието и потъна в сенките. Вин я последва, а след него бяха Фред и Исак. Уил се влачеше отзад, придвижвайки се по-бавно заради усилията, които полагаше да остане тих с цялата тази екипировка. Д-р Хелси почука по информационния бележник и върху дисплея на шлема на Фред се зареди една карта, на която беше очертана пътека през коридорите и беше поставен навигационен маркер върху асансьорната шахта. Това беше тяхната цел. Спартанците примигнаха с индикаторите, за да потвърдят маршрута.
	Те запълзяха напред плавно и тихо — като по масло, — докато Кели не спря десет метра преди точката, в която се пресичаха пет разклонения. Спартанците замръзнаха и зачакаха. Тя се приведе, постави ламаринената кутия с талк на пода и се изправи с присвити в колената крака. Изчака още един удар на сърцето и леко завъртя глава — техния сигнал за неприятности отпред.
	Вин се придвижи по фланга до Фред, а Фред постави д-р Хелси на земята и застана пред нея. Уил клекна до доктора, за да й осигури прикритие и със собственото си тяло, ако се наложи.
	Исак остана на позиция на шест часа.
	Кели ритна кутията. Тя се запремята във въздуха и когато навлезе в разклоненията, Кели даде един-единствен изстрел. Блясъкът на светлината от дулото освети коридора на достатъчно дълго разстояние, за да видят как кутията експлодира и в коридора се разнесе облак бял прах. Детекторите им за движение примигнаха и на дисплеите им се появиха четири цели. Увеличението на образите показа трептящите очертания на четирима елитни — техният пречупващ светлината камуфлаж примига и се претовари, когато талкът се посипа върху тях. Кели откри огън и с двата пистолета. Елитният, който беше най-близо падна, след като три куршума пробиха щитовете му, а един куршум се заби в центъра на удълженото му чело. Пурпурна кръв се разля по стената. Оцелелите извънземни отвърнаха на огъня и Кели се олюля напред с горяща плазма по края на щита. Тя приклекна в страничния коридор.
	Веднага след като Кели се отдръпна от линията на стрелба, Фред постави приклада на пушката си на рамо и натисна спусъка. Три куршума уцелиха втория елитен и щитовете му заискриха и угаснаха. Той се извърна настрани, хващайки се за мястото, където един куршум беше пробил гърдите му.
	Вин стреля два пъти, но щитът на елитния издържа. Той и Фред пуснаха по още три изстрела. Елитният падна на стоманения под в сгърчена купчина. Последният елитен изчезна. Без да отвърне на огъня. Без да бъде засечен от сензорите. Спартанците се задържаха на позицията си още няколко секунди, след което се прегрупираха. С помощта на жестове всеки от екипа докладва, че не засича вражески обекти.
	Фред проучи следите в белия прах, разпръснат по пода. Елитният беше избягал, най-вероятно, за да доведе подкрепления. Обикновено елитните от Съглашението не постъпваха така. Гордостта им изискваше да се бият и да умрат в битката, ако се наложи. Те се втурваха стремително в схватка, независимо от шансовете за успех и умираха със стотици, ако трябваше. Но никога не бягаха. Цялата тази атака беше много странна. Фред погледна към Уил и д-р Хелси. В отговор Уил му даде знак с палец нагоре, че докторката не е ранена.
	След стрелбата, криенето вече не беше необходимо.
	— Един от тях се измъкна — каза им Фред — и ние също трябва да вървим… Забравете за безшумното придвижване.
	Спартанците побягнаха надолу по коридора. Те дочуха и усетиха още една експлозия точно над главите им. Кели намали скоростта и спря пред заключените врати на асансьора. Тя сграбчи единия от панелите на вратата, Фред и Вин сграбчиха другия отсреща и заедно ги изкъртиха встрани, сякаш петсантиметровата метална сплав не беше по-здрава от кората на портокал. Кели грабна кабелите на асансьора и се плъзна надолу. Вин я последва, а след него скочи Фред, падайки отвесно на повече от петстотин метра в мрака. Тримата откъснаха вратите в дъното на шахтата. После Уил се плъзна надолу с д-р Хелси, която се държеше за врата му. След тях скочи и Исак.
	— Трябва да има отдушник — прошепна д-р Хелси. — Там.
	Кели изкърти капака на отдушника и погледна надолу.
	— Води към старите тунели на мината — каза им тя, — а и още по-нататък, надявам се.
	— Тръгвайте — нареди Фред.
	Кели се спусна с главата напред. Те почакаха десет секунди и индикаторът й за потвърждение примигна. След нея влезе Фред, плъзгайки се по канала на отдушника. Той завиваше и се обръщаше, и накрая го изхвърли в един дълъг тунел от грубо издялан гранит. Таванът беше десет метра висок — съдейки по широките три метра следи от гуми в праха — достатъчно голям, за да премине по тях тежкото оборудване.
	Уил се изтърси от канала на отдушника с д-р Хелси, която бе яхнала гръдния му кош. Вин и Исак излязоха след тях.
	— Това място е по-голямо, отколкото изглежда — каза им д-р Хелси, изправяйки се на крака и забърсвайки праха от лабораторния си костюм. — Това е само началото. Ние трябва да…
	Гръмотевична експлозия заглуши думите й. Планината се взриви и базата на ВСР се сгромоляса над главите им.


	Глава 15
	0002 часа, 7-ми септември, 2552 г. (по Военния календар) / подземно съоръжение на ВСР, планета Рийч.


	Фред вървеше покрай странните символи по дължината на каменната стена отляво, които се извиха в спираловидна мозайка и изчезнаха в още по-малки спирали. Символите бяха част от скалата, образувани от частици блестяща слюда в гранитната матрица. Имаше цели редове от квадрати, триъгълници, ленти и точки, наподобяващи йероглифите на Съглашението, които вече беше виждал, но тези бяха по-прости, по-изчистени и когато Фред ги фиксираше, знаците се замъгляваха по краищата и избледняваха под настойчивия му поглед. Той примигна и символите се появиха отново.
	Неговата основна мисия през последните пет дни беше да следва тези символи, приличащи на диря от трохи на хляб. Д-р Хелси и спартанците бяха изучили обширните пещери, надявайки се да намерят две неща: изход навън и това, което д-р Хелси наричаше „най-важното откритие на хилядолетието“. Тя обаче отказваше да предположи какво точно би било това откритие.
	— Аз съм учен — беше им казала, — а не врачка.
	Фред бе насочил усилията си към намирането на въздушна яма към повърхността, но осъзнаваше, че символите също бяха важни. И имаха значение, защото Съглашението смяташе така. Затова си заслужаваше да намерят онова, което д-р Хелси търсеше, пък било то и само за да не го докопа врага.
	Съглашението не беше спряло да копае над главите им, въпреки че темпото и методите, които използваха се бяха променили. Нямаше повече експлозии. Чуваше се само стържещият звук на машините, докато те бавно, но неотклонно разкопаваха планината. Звукът се усилваше с всеки час. Фред беше нагласил аудиофилтрите си така, че да пресяват шума, за да може да се концентрира.
	Пет дни. А сякаш не бяха минали толкова. Те работеха, почиваха, спяха и чакаха. Д-р Хелси ги беше научила на елементарни игри като „двайсет въпроса“ и „прост шифър“, в които те бяха станали професионалисти — и то до такава степен, че тя бързо се отказваше от играта. Д-р Хелси не умееше да губи. Времето летеше. Може би беше заради тъмнината, липсата на постоянен ориентир като слънцето, луната и звездите, но часовете не се усещаха.
	Той поспря, за да изпъне ахилесовото си сухожилие, наскоро зашито и заздравено от д-р Хелси. С изключение на известна скованост, то функционираше нормално. Фред почти го беше скъсал, бягайки с травмата, която беше получил. Д-р Хелси ги беше закърпила всичките, дори беше клонирала за нула време част от белия дроб на Кели, която успешно й беше присадила. В нейния полеви медицински комплект имаше преносим апарат за холографско изображение на медицинските изследвания, стерилен полеви генератор и дори резервоар за клониране с размери на обувка за изграждането на дубликати на телесните органи. Тя беше инсталирала и новите части в досегашните им брони „Мьолнир“. Подобренията бяха предназначени за полеви тестове и още не бяха легализирани както им беше обяснила, но тя бе преценила, че те имат остра нужда от тях, оправдавайки риска от употребата на новата екипировка.
	Кели беше получила нови подобрения на индукционните вериги, което намаляваше още времето й за реакция и увеличаваше скоростта й. Вин беше получила нов линеарен ускорител към системата й от щитове, който ефективно удвояваше силата им. Исак имаше инсталиран нов компютър за увеличение на образите. Уил получи по-добра проследяваща система на дисплея на шлема си, която подобри точността му на разстояние до хиляда метра. Фред беше сгънал оголената си дясна ръка. Сега д-р Хелси инсталираше неговите подобрения — нови сензори, които щяха да повишат чувствителността на проследяващите детектори. Без едната си бронирана ръкавица Фред се чувстваше уязвим. Главния командир му беше казал да не разчита на бронята или оръжията си, а вместо това да се осланя на ума си. Той щеше да го защити по-добре.
	Чудеше се каква беше съдбата на синия екип — Джон, Линда и Джеймс? А тази на останалите от собствения му екип? Имаше ли някой оцелял при комплекса от генератори? Не искаше да мисли за тях, но не можеше да се удържи. Може би беше заради тъмнината и постоянното чувство на потиснатост от земята наоколо. Какво щеше да стане, ако загинеха тук? Без да се сражават в битка, просто да си умрат тук. Това нямаше да бъде чак толкова лоша смърт. Фред се беше изправял лице в лице със смъртта дузина пъти, беше се докосвал толкова близо до нея, че се беше взирал в очите й, докато тя не примигнеше и не се обърнеше. Но това беше различно. Той не искаше да умре, не и преди да научи дали другите спартанци не са някъде там и се сражават. Не и ако още имаха нужда от него.
	Въздъхна и небрежно докосна с върховете на пръстите си странните символи. Те бяха гладки като стъкло, но ръбовете им бяха остри. Тези кристали може би бяха природен феномен. Беше виждал подобни инклузии в музея на… Фред усети пареща болка във върха на пръста си. Той отдръпна оголената си ръка и малка следа от кръв оцапа скалата. Блестящите символи на стената придобиха мътен оттенък и отражението от светлините на шлема му нарасна, сякаш бе абсорбирано от минералите.
	Той изключи светлините на шлема си. Символите върху скалите излъчваха собствено слабо сияние — меко червено зарево, приличащо на нагорещен метал. Светлината се усили и се разпространи по спиралата на стената, започвайки оттам, където беше паднала кръвта му. Онези символи се бяха оцветили в топло оранжево, което премина в златножълто. В центъра на спиралата се появи нов символ, който липсваше преди секунди… или може би се намираше скрит точно под повърхността. Той се нагря и видимо се увеличи — светещ в бяло триъгълник.
	Фред беше неумолимо притеглен към тази централна фигура. Той я докосна, тя не беше гореща. Бавно се протегна и докосна символа с оголения връх на пръста си. Топла, бяла светлина пробягна по спиралата от символи, след което очерта пътека надолу по коридора и в далечината. Цялата пещера като че ли внезапно оживя от светлини и сенки. Дори и с филтрите за потъмняване, Фред трябваше да примига и присвие очи. Стената пред него избоботи и по централната фигура се появиха следи — дузина линии, които се извиваха в звездообразна схема, след което се разтвориха встрани, за да разкрият коридора зад тях.
	Фред осъзна, че беше затаил дъх и се прокашля.
	Новият коридор беше двайсет метра висок — достатъчно голям, за да може един титан да се изпъне в цял ръст. Коридорът изчезваше в далечината по права линия, която леко се спускаше по-дълбоко в земята. Подът беше павиран с асиметрични сини плочки, направени да изглеждат като вълни, обгръщащи брега. Златни символи с височина четири метра бяха централно разположени и инкрустирани в гладките като огледало стени. Тези гигантски квадрати, триъгълници, ленти и кръгове започнаха да излъчват същата мека светлина… и Фред усети как ходилото му се завърта напред.
	Той спря, поклати глава и се огледа. Провери сензора за радиация — той запулсира, но после спадна до нормалното ниво. Включи интеркома.
	— Д-р Хелси, мисля, че открих това, което търсите. Изпращам видеоданни. Приемате ли?
	Последва дълга пауза. Интеркомът беше включен, но д-р Хелси не отговаряше.
	— Д-р Хелси, приемате ли?
	— Да — каза тя накрая. — Не мърдай, Фред. И не докосвай нищо. Чудесна работа. Кели, Исак, Вин, Уил — ще се срещнем при Фред.
	Фред искаше да погледне към златните символи и светлината, която излъчваха, но нещо му подсказваше, че това е опасно. Отдавна беше свикнал да се вслушва във вътрешния си глас, независимо дали патрулираше, или се намираше в разгара на някое сражение. Той го беше отървал от дузина засади. Продължи да следи с очи мръсния под на тунела. Имаше нещо прекалено очарователно и почти познато в онези символи. Напомняха му за гръцката митология, която Дежа, първият учител на спартанците, им беше преподавал — легендите за неустоимо красивите създания, които подмамвали непредпазливите към сигурна смърт. Сирените.
	Той провери пушката си. Броячът на муниции показваше, че е пълна, но той освободи пълнителя й, за да се увери с очите си. След това го пъхна обратно в патронника. Тази проста операция проясни главата му. Забеляза четири точки на детекторите си за движение — те светеха в зелено показвайки, че обектите са приятелски настроени. Кели, Вин, Исак и Уил се приближиха към него с готови оръжия.
	— Какво е това? — прошепна Уил. Златистото сияние се отрази във визьора на шлема му.
	— Внимателно — предупреди ги Фред, — филтрирайте светлината. Използвайте режима за черно-бяло изображение.
	Той прие четири сини сигнала за потвърждение и превключи дисплея си на черно-бял режим. Беше странно, че сам не се бе сетил за това. Изглежда мислеше ясно само когато безопасността на екипа му беше изложена на риск.
	Д-р Хелси пробяга по тунела и спря задъхана до спартанците.
	— Да — каза тя, хриптейки, — да, това трябва да е то — онова, което Акерсън е търсил. И най-вероятно — тя погледна към покрива — е това, което те също търсят, предполагам.
	Д-р Хелси игнорира любопитните символи и светлината и прекрачи в новия коридор.
	— Побързайте — каза им тя, — страхувам се, че сме активирали нещо и нашите посетители на горния етаж може би са разбрали.
	Фред събра екипа си във формация около д-р Хелси. Кели зае позиция, а останалите образуваха разтегнат квадрат около нея. Д-р Хелси подаде на Фред липсващата му ръкавица. Той я взе и пъхна пръстите си в бронята, нагласявайки я удобно и запечатвайки заключващия обръч около китката си. Диагностичните процедури се активираха и потвърдиха, че бронята отново е цяла. Детекторът му за движение запулсира на дисплея на шлема.
	Коридорът се променяше, докато вървяха надолу по него. Златната светлина избледняваше по тавана и мастиленочерно покриваше протежението му, малки звезди премигваха и блестяха. Фред добави цвят към дисплея си, искаше да види това. Над главата му се въртяха луни — сребърносиви кълбета, с пъпковидни следи от удари с метеорити се въртяха в широка орбита. По дължината на стените беше поникнала висока зелена, приличаща на бамбук трева, която израстваше нагоре по извитата повърхност.
	Д-р Хелси докосна с върха на пръстите си стената и тревите се разлюляха от досега й.
	— Полупространствена холография — каза тя, без да спира. — Няма видими източници. Интересно! Трябва да проучим това по-късно — каза тя и увеличи темпото. — Ако имаме време.
	Холографската околност се превърна в сух лунен пейзаж с дълбоки кратери и стерилна светлина, след това се промени във вулканичен свят с течаща покрай тях лава. Въздухът трептеше от горещината. При всяка една трансформация златните символи си оставаха на стените, водейки ги през илюзиите. Коридорът свършваше в площадка, която гледаше от високо към най-голямата зала, която Фред беше виждал.
	Кели стъпи на нея, огледа се и им махна да продължат напред. Те стояха върху ниво от поне дузина други площадки, които обграждаха залата, нямаше никакви парапети. Фред се наведе над ръба. От пода долу го деляха поне около сто метра. Залата беше почти кръгла и имаше диаметър три километра. Подът беше син и изглежда се променяше, понеже милиони малки плочки се огъваха и пренареждаха в банално познати схеми. Таванът беше куполовиден и на него имаше холографско златно слънце, синьо небе и меки облаци, които приемаха формата на сфери, пухкави пирамиди, ленти и кубове. А в центъра на залата имаше пиедестал, блестящ със слаба светлина.
	Исак вдигна ръката си.
	— Слушайте — прошепна той по интеркома.
	Всички замръзнаха, а Фред се напрегна да чуе. Нямаше нищо. Той увеличи до максимум слуховия си усилвател. Долови пукането на свързващите елементи в броните им и пет слаби сърдечни ритъма, но освен това всичко беше тихо.
	— Те спряха да копаят — каза Фред и посочи нагоре.
	— Това не ми харесва — каза д-р Хелси. — Знаем, че Съглашението не се предава и отказва щом веднъж е започнало нещо. По-добре да продължим.
	Кели свали пълнителя от пистолета си, извади патронника и пъхна самоинсталиращ се карабинер по дължината на цевта. Тя го изстреля към каменната стена и металното парче навлезе на десет сантиметра в нея, разтваряйки остри нокти, закрепвайки по този начин тялото й към стената. Вин й подаде макара с черно въже. Тя застопори единия му край върху карабинера, а останалото хвърли през ръба надолу. Исак и Уил стояха на ръба и обхождаха с оръжия обширния район. Кели скочи и започна да слиза към дъното с помощта на двойното въже. Секунда по-късно им подаде сигнала _всичко е чисто_. Уил и Исак я последваха към пода. Фред завърза въжето около кръста на д-р Хелси и я спусна предпазливо след тях. Той и Вин слязоха последни.
	Подът на голямата зала не беше облицован със същите плочки като коридора отгоре. Имаше син цвят, но беше покрит с квадрати, кръгове, ленти и триъгълници. Ако символите бяха някакъв език, Фред стоеше пред милиони думи и му се искаше да има речник. Д-р Хелси се спря, за да разгледа и плочките.
	— Само ако имахме нужното време — измърмори тя и тръгна към светлината, която блестеше в центъра на залата.
	Спартанците образуваха отново формация около докторката, но инстинктите на Фред му подсказаха, че това не е добра идея. Той не можеше да се ориентира. Залата беше толкова огромна, че имаха чувството, че се намират извън нея. Имаше странното усещане за световъртеж, сякаш подът се наклоняваше и вървяха по тавана. Д-р Хелси ускори крачка, но разстоянието до центъра на залата сякаш не намаляваше. Всъщност се бяха отдалечили повече от центъра, отколкото когато тръгнаха.
	Фред намали цветността на дисплея си, докато всичко не се превърна в слабо черно-бяло петно. Той се съсредоточи върху детектора за движение и видя, че спартанците и д-р Хелси се намират на разстояние около двадесет и пет метра едни от други.
	— Всички да спрат — нареди той. — Трябва да се прегрупираме. По този начин се разпръскваме.
	Те спряха и образуваха формация.
	— Трябва да има друг начин — каза д-р Хелси. Тя бръкна в джоба на лабораторната си куртка и извади топче за ориентиране. — Подът се наклонява към центъра забеляза тя. Постави топчето на пода и леко го побутна. То се търкулна, обърна се, описа спирала и спря.
	— Това е много шантаво — измърмори Фред. — Кели, ти имаш най-добра преценка. Затвори очи, избери посока и ще те последваме.
	— Тъй вярно — прошепна тя.
	Спартанците поставиха ръце върху раменете си един на друг и закрачиха не към центъра на залата, а към едно място, което Кели беше избрала, привидно в обратната посока, от която бяха дошли. Фред изключи дисплея и погледна към детектора си за движение. Те бяха всички заедно и на него се появи една точка — тази, към която Кели ги водеше. След още двайсетина метра тя спря.
	— Вижте.
	Фред включи дисплея си и сапфиреносиня светлина запълни полезрението му. Стояха пред източника на светлината в средата на залата. Пред тях имаше пиедестал, направен от същия златист материал като символите в коридора, а над него се рееше кристал с големината на юмрук, изтъняващ в двата края. Кристалът се завъртя и стените по централната му ос се сгънаха и разместиха като парченца на пъзел.
	Д-р Хелси се приближи към него, но после се поколеба.
	— Има ли радиация? — попита тя.
	Фред провери сензорите си.
	— В допустимите граници — докладва той.
	— Трябва да вземем това с нас — прошепна тя. — Да го проучим. Или да го унищожим, ако се наложи, за да не го докопа Съглашението. — Тя докосна кристала, и светлината му намаля. За момент като че ли светлината сякаш се абсорбираше от дланта на д-р Хелси.
	По дисплея на Фред преминаха смущения, щитовете му примигаха, по говорителите се разнесе пищене и детекторът му за движение моментално засече хиляди цели, изсипващи се на рояци в залата. Индикаторът му за радиация проблесна в червено, но после угасна.
	— Радиационна вълна — каза той. — Анализът показва голям поток от неутрино, но не мога да определя вида им — в компютъра няма данни за тях.
	— Сега безопасно ли е? — попита д-р Хелси, взирайки се в кристала, който стискаше с малката си ръка.
	— Така изглежда — отвърна Фред, — но докторе…
	— Няма време за обсъждане — каза тя, — радиацията от частици неутрино ще пробие скалите между нас и повърхността.
	— Те ще могат да застанат на нашата позиция — каза Кели. — Нуждаят се само от три кораба, за да образуват триъгълник. Трябва да се махаме бързо оттук.
	— Но накъде? — Исак попита Фред. — Обратно по пътя, по който дойдохме или по-дълбоко?
	— Няма изход навън от титановата мина — отвърна Фред, — така че слизаме още по-дълбоко.
	Експлозия разтърси земята и дълбоко в нея изтрещя гръмотевица, но вместо да изчезне, тя ставаше по-силна и се приближаваше. Сянката на Фред се удължи и върховете й се изостриха. Той се завъртя към източника на интензивната бяла светлина, която идваше от едно място в купола, точно над главите им — холографското изображение на звезди и луни се обезцвети и изчезна. Завъртя д-р Хелси с лице към това място и покри главата й.
	Каменният таван се разпадаше и се лющеше, сякаш беше от тънка пластмаса, до която беше допрян факел — наклонен лъч от ослепителнобяло сияние се появи и се удари в покрития с плочки под, на петстотин метра от тяхната позиция.
	След това изчезна и залата се изпълни с тъмнина, прорязвана само от слаби слънчеви лъчи, които струяха от дупката отгоре. Там, където лъчът от плътна светлина беше докоснал пода, имаше прецизно изрязана дупка, дълбока петнайсет метра.
	Д-р Хелси промълви:
	— Какво беше…
	— Енергиен проектор — отвърна Фред, примигвайки, за да се отърве от черните точки, изпълващи полезрението му, независимо от това, че светлинните филтри на шлема му бяха абсорбирали ярката светлина. — Само големите кораби на Съглашението имат такива. Трябва да има такъв над нас…
	Издълбаната шахта се изпълни с лъч от пурпурна светлина. Той искреше и примигваше от прашинките.
	— Гравитационен асансьор — извика Фред. — Идват! Исак и Вин, заемете позиция на шест часа. Уил, ти оставаш при мен с д-р Хелси. Кели, намери изход оттук.
	Кели побягна в посока обратна на гравитационния лъч.
	Дузина елитни се спуснаха надолу през шахтата и стреляха още докато бяха във въздуха. Плазмените заряди се устремиха към тях. Фред и Уил грабнаха д-р Хелси и я преместиха зад пиедестала, извън линията на стрелба. Исак и Вин отстъпиха назад и откриха огън.
	— Поддържащ огън — изрева Фред, — дръжте ги заклещени в кратера!
	Спартанците изстреляха няколко откоса, но още елитни се спускаха надолу, заедно с една „Сянка“ — портативна плазмена установка. Ако останеха тук, щяха да бъдат прегазени.
	— Отстъпваме — каза Фред по интеркома, — прекалено напечено е.
	Кели спринтираше, забивайки пети в плочките с такава сила, че те се деформираха и изхвърчаха след нея.
	— Намерих проход — докладва тя. — Наземният етаж няма изход отпред. Влизам и разчиствам.
	— Приемете извиненията ми, докторе — каза Фред и безцеремонно вдигна д-р Хелси на ръце. — Всички да се размърдаме! Вин, Исак, пуснете раниците с експлозиви да прикрият следите ни.
	Индикаторите им за потвърждение премигнаха. Уил и Фред побягнаха, лъкатушейки от една страна на друга. Д-р Хелси беше сграбчила Фред с едната ръка, а в свободната си ръка стискаше кристала. Детекторът за движение на Фред показа дузина цели зад тях, които бързо станаха стотици.
	Две експлозии избоботиха глухо и свръхналягането замъгли детектора му за движение, след което се успокои и половината от целите изчезнаха. Фред и Уил пробягаха през сводест коридор, изграден в стената на огромната зала. Кели приклекна в преддверието и стреля покрай тях с пистолетите си.
	Фред включи интеркома си.
	— Спартанец–029. Спартанец–039. Потвърдете.
	Смущения преминаха по говорителя. Индикаторите за потвърждение на Вин и Исак не премигваха.
	— Подготви раницата си с експлозиви — нареди Фред на Кели.
	Фред постави на земята д-р Хелси, обърна се и увеличи обхвата на дисплея си.
	Стотици елитни и чакали се изсипваха от гравитационния асансьор. Тълпяха се на рояци по пода на голямата зала, като вълна от живи същества, несломима като океана. При все това, те вече не стреляха. Д-р Хелси беше права — искаха кристала, който тя беше взела.
	— Тръгваме! — нареди Фред. — Кели, взриви преддверието. Да се размърдаме.
	Кели се поколеба за секунда. Фред видя, че търси с поглед Вин и Исак сред масите на Съглашението. Те не бяха там или поне не живи. Кели пусна на земята маслиненозелената раница, натъпкана с бризантни експлозиви. Уил вдигна д-р Хелси и всички побягнаха по коридора. Пет секунди по-късно раницата избухна. Вълна от парлив въздух заля преддверието и задръсти коридора с прах и пушек. Кели пое предната позиция със заредени пистолети. Заобиколи зад ъгъла и се закова на място. Коридорът нямаше изход.


	Част 3
	Спасението


	Глава 16
	0455 часа, 23-ти септември, 2552 г. (по военния календар) / пленен флагмански кораб на Съглашението, хиперпространство, местонахождение неизвестно.


	Джон избърса натрупаната скреж, която замъгляваше горната половина на криокамерата и разкри зеленикавата бронирана фигура, която се беше изтегнала зад пластостоманения корпус.
	Спартанец–058. Линда. Тя беше смъртоносно ранена по време на нападението на станция „Гама“, точно преди падането на Рийч. Джон беше извлякъл изгореното й, отпуснато тяло обратно в „Есенна колона“ и медиците я бяха потопили в дълбок криогенен сън точно преди скока. Когато „Колоната“ се разби на Хейло, Кийс трябва да беше изхвърлил функциониращите криокамери — стандартна операционна процедура. Те я бяха замразили, още докато беше в костюма си. Така беше най-добре, като се имаше предвид степента на нараняванията… а той би дал всичко, за да може да види за последен път лицето й.
	Линда беше уникална сред всички спартанци с червената си коса и тъмни изумрудени очи, но не външният й вид беше това, което я различаваше от другите. Тя беше най-добрият скаут снайперист в екипа и можеше да поразява цели, които другите не можеха. Докато останалите спартанци предпочитаха да действат като екип, Линда беше склонна да се отделя, да се крие, заемайки позиция на някое отдалечено място и да чака с дни единствения, съдбоносен изстрел, който щеше да обърне хода на битката. Въпреки че снайперистите в КУОН бяха обучавани да действат по двойки, като единият е следотърсач, а другият — стрелец, Линда беше изключение от това правило, защото неведнъж беше доказвала, че е най-ефективна сама. Ако някой от спартанците можеше да бъде наречен „вълк единак“, това беше Линда. В много отношения това я правеше най-силна от всички.
	Да я види в такова състояние… Той избърса кондензацията, която се образуваше около главата й, обвита от шлема. Тя не беше нито жива, нито мъртва. Намираше се в някакво междинно състояние между живота и смъртта. Тази неопределеност беше по-лоша от това да види натрошеното й и обгорено тяло на станция „Гама“. Чувството за Джон беше такова, сякаш имаше отворена рана в гърдите. Прогнозата за Линда беше добра. Обитателите на другите две криокамери не бяха оцелели. Нещо като спад в захранването беше дезактивирало другите два елемента и хората в тях бяха сполетени от студената, мрачна смърт.
	Чу се леко почукване върху корпуса на пеликана и сержант Джонсън се промъкна вътре.
	— Главен — каза той, — в теб ли са чистачките за въздух? А действащият от разстояние интерком? Поласки каза, че ще й е необходим цял ден занимание със спускателния кораб на Съглашението. Трябва да се качим на борда и да се захващаме за работа.
	Главния се изправи на крака и посочи с глава към люка на кърмата, където беше свалил чистачките за въздух и интеркома от пеликана. Сержантът вдигна оборудването, след което изпълзя заедно с Джон от пеликана. Главния се поколеба и погледна назад към криокамерата.
	— Не се тревожи за нея — каза Джонсън. — По дяволите, бил съм раняван и по-лошо от нея, а тя е три пъти по-голям войник от мен. Ще се оправи.
	Главния запечата люка, без да коментира. Беше чувал тези празни обещания стотици пъти за опасно ранени войници. Защо войниците се изправяха пред смъртта, без да им мигне окото… но когато се изправяха лице в лице със смъртта на някой другар от взвода, се отвръщаха и се залъгваха?
	Те безшумно закрачиха из хангара. Той беше почистен от отломките и труповете и офицерски кандидат Поласки вече шест часа се упражняваше вътре в него да управлява непокътнатия спускателен кораб на Съглашението. Тя завъртя странния кораб с U-образна форма около централната му ос, наклони го към едната му страна, издигна го и накрая го насочи надолу за приземяване. Джонсън присви тъмните си очи при вида на постигнатото и й кимна одобрително.
	— Тя каза, че е разбрала и кои са контролните уреди на оръжията. Но, разбира се, няма как да ги тестваме тук вътре.
	— Разбрано — отвърна Главния, — а докъде са стигнали останалите от екипа?
	— Аз съм затворил и заварил всички врати оттук до мостика и до инженерното помещение — каза му сержант Джонсън. — Ако онези, обекти, които Кортана засича от време на време са врагове, ще трябва буквално да си пробият път до нас.
	— Локлиър си взе няколко часа почивка. Имаше нужда от това. — Сержантът сви рамене. — Ще се оправи, пехотинците от ОСБР са железни като пирони. Лейтенант Хейвърсън поспа малко, след което стана, разговаря дълго с Кортана и се зарови в някаква база данни на Съглашението. Изглежда всички са добре, като се има предвид през какво преминахме напоследък.
	— Разбрано — каза Главния. — Кортана? Състояние на кораба?
	— Пристигане на Рийч след двадесет минути — каза тя.
	Главния си погледна часовника.
	— Ти каза тринайсет часа време за път като цяло. Според мен би трябвало да остават още почти два часа.
	— Въз основа на спецификациите на свръхсветлинния двигател на Съглашението изчислих, че пътуването ни ще трае тринайсет часа, но има… — гласът й постепенно се загуби и изчезна.
	— Кортана?
	— Извинявай. Но се наблюдава любопитен ефект на съкращаване на времето при тези свръхсветлинни скорости. Въпреки че технически скорост, ускорение и дори понятието за време нямат значение в гънките на хиперпространството. Мисля, че вече ти казах всичко това — каза тя. В гласа й се долови раздразнение.
	Главния погледна към сержанта, който поклати глава и сви рамене. Кортана звучеше повече от разсеяна — и не просто „забравяше“ разни неща. Това беше лош знак. Те разчитаха на нея да пилотира този кораб и ако тя започнеше да се разпада, щяха да имат големи неприятности.
	Главния отвори канала на интеркома.
	— Промяна в плановете, екип. Времето, което остава до пристигането ни, е деветнадесет минути. Ще ви обясня по-късно — просто вземете екипировката си и елате на мостика колкото се може по-скоро.
	Последва пауза, след което лейтенант Хейвърсън отвърна:
	— Прието, Главен. Локлиър и аз сме вече тук горе.
	Люкът на спускателния кораб на Съглашението се отвори и Поласки изскочи навън. Тримата продължиха с бърза крачка към мостика.
	Главния отвори индивидуална честота към Кортана.
	— Има ли още нещо, което трябва да знам?
	Каналът беше замлъкнал за цели десет секунди.
	— Разбрах принципа на действие на системата за магнитно оформяне на плазмата на Съглашението — отговори тя. — Ще имаме ограничени офанзивни възможности, когато пристигнем на Рийч, ако е необходимо. Така мисля.
	— А останалата част от кораба все още ли функционира?
	— Да — отговори тя. — Съжалявам, Главен… Тези изчисления са… сложни.
	Каналът замря. Поведението на Кортана разтревожи Главния, но той реши да й се довери. Каква друга алтернатива имаше?
	Той, сержантът и Поласки се спряха отвън пред мостика, дебелите функциониращи врати бяха запечатани.
	— Лейтенант — обади се той, — отвън сме.
	Вратите се отместиха встрани. Локлиър и лейтенантът стояха с пушки, прицелени надолу към помещението. Те се отпуснаха, когато видяха, че идват приятели. Лейтенант Хейвърсън нарами пушката си и каза:
	— Извинявайте за топлото посрещане. Кортана засичаше откъслечни вражески обекти навсякъде из кораба. Ще трябва да се справим с тях, рано или късно — за предпочитане е преди те да са се справили с нас.
	— Съгласен съм — каза Главния.
	Поласки се приближи до лейтенанта, отдаде чест и докладва накратко за усилията си да се справи с контролните уреди на спускателния кораб на Съглашението. Локлиър се промъкна по-близо до Главния и сержанта.
	— Какво мислиш, серж? — прошепна той и хвърли лукав поглед към Поласки. — Имам предвид за нея? Е, трябва да се преодолее разликата пехота флот, но това не е трудно. Мислиш ли, че има шанс за нас двамата? Искам да кажа…
	— Шансовете ти са такива като все едно да излезеш в открития космос и да вървиш по останалия път до Рийч — заяви сержантът — без скафандър.
	— Дай ми спускателна капсула и ще си опитам късмета, серж. — Усмивка разцепи ощавеното лице на Локлиър и той се обърна към Главния. — Разбира се, че чатнах. Не би била толкова отбранително настроена, ако не бях толкова близо до целта. Където има дим, има и огън, нали така?
	Главния погледна към Локлиър и бавно поклати глава. Усмивката на Локлиър се стопи, но не изцяло.
	— Вие, пичове, просто ми завиждате — измърмори той и разсеяно прокара пръст по белега, който се очертаваше по челюстта му. — Това е яко. Винаги е така.
	Локлиър имаше бодър дух. Въпреки грубото отношение на пехотинеца от ОСБР, Главния го беше виждал в битка. Той не се паникьосваше и благодарение на уменията и късмета си, беше оцелял на Хейло — качества, които Джон смяташе за необходими, ако искаха някога да се приберат у дома.
	— Излизаме от хиперпространството — обяви Кортана — след три, две, едно.
	Според часовника на Главния бяха изминали осем минути от момента, в който тя му беше казала, че остават деветнадесет минути до пристигането им. Имаше ли нещо повече от този ефект на съкращаване на времето, което тя не осъзнаваше?
	Осветлението на мостика намаля и тъмнина запълни дъгата от дисплеи по дължината на стената. Звездите мигаха, изпълнени с живот, а в посока откъм шест часа блестеше топлото жълто кълбо на Епсилон Еридани.
	— Намираме се на седемстотин хиляди километра от центъра на системата — каза им Кортана. — Исках да скочим достатъчно близо, за да видим какво става, но все пак на достатъчно разстояние, за да можем да презаредим и да скочим в хиперпространството, ако имаме неприятности. В момента засичам сигнали. От Съглашението. И то много. Превеждам… бъдете в готовност.
	Хейвърсън почука по един от екраните и увеличи образа.
	— Господи — прошепна той.
	На екрана се появи планета. Той затаи дъх, когато видя овъгления от полюса до екватора свят. Пожари бушуваха по повърхността му, а един черен ураган се движеше спираловидно из атмосферата. Главния се чувстваше така, сякаш корабът внезапно беше забавил ход. Той беше свил ръце в юмруци. Беше изпратил повечето от екипа си там долу, смятайки това за „по-лесната“ мисия. Беше изпратил спартанците си на смърт и смяташе, че е така. Дали поне бяха загинали в сражение? Или бяха изгорени от някой кораб на Съглашението, безпомощни?
	— На правилното място ли се намираме? — измърмори Локлиър. — Това ли е Рийч? — Той свали фуражката си, смачка я в едната си ръка и прошепна: — Бедните копелета.
	Останалите дисплеи показваха бойни кораби на Съглашението, намиращи се в орбита около планетата, а така също и дузина по-малки съдове, както и една огромна структура, която изглежда беше централната станция за скачване.
	— Какво е това? — попита Главния, пристъпвайки по-близо. Той посочи централния дисплей, повишавайки максимално резолюцията му, и увеличавайки част от повърхността в средните географски ширини.
	Образът се разпадна на парчета от зелено, кафяво и бяло, различаващи се от разгневеното черно и сиво-синкавото оранжево, които доминираха в пейзажа от останалата част на планетата.
	— Изглежда, че са пропуснали едно петно — каза сержантът.
	— Съглашението не пропуска нищо, когато унищожава някоя планета — отвърна Главния. — Виждали сме как го правят хиляди пъти. Това не е случайно. — Той се обърна към лейтенант Хейвърсън. — Трябва да се приближим и да видим какво е това, сър.
	— Главен командир — каза меко Хейвърсън и вдигна ръце, — съчувствам ви за това, че искате да разберете с абсолютна сигурност какво се е случило с вашите другари спартанци, но това е… — Той посочи към планетата и се намръщи като забеляза неунищожената част от Рийч. — Наистина — измърмори той, — това си заслужава да се погледне по-отблизо… за да сме сигурни, че ще го избегнем.
	Лейтенантът върна настройките на образа и фокусира дисплея върху горната част от атмосферата. На екрана се появиха стотици кораби на Съглашението.
	— Има няколко по-малки съдове, кръжащи около петното. Забравете това, което казах преди малко — прошепна Хейвърсън. — Ако Съглашението се интересува толкова от тази зона, тогава и ние трябва да се заинтересуваме от нея, поне докато прикритието ни върши работа. Кортана, приближи ни още.
	— Да, лейтенант — отвърна Кортана.
	Флагманът на Съглашението ускори навътре в системата.
	— Приветстват ни — каза Кортана. — Подготвям подходящия отговор.
	Джон преброи корабите на дисплея. Бяха стотици — повечето не по-големи от спускателен кораб на Съглашението, но имаше поне дванайсет крайцера и два от онези колосални транспортьори, всеки от които пренасяше по три ескадрона изтребители серафими. Имаше много повече от необходимата огнева мощ, за да се превърне пленения флагман в разтопена шлака.
	Много от по-малките кораби се движеха на групи сред отломките от битката над едно петно над Рийч — реещо се поле за отпадъци от кораби на КУОН и Съглашението.
	— Виждате ли това? — Главния посочи полето от летящи отломки.
	Лейтенантът се вгледа в него.
	— Изглежда така, сякаш планират да поостанат за малко — все едно си почистват жилището.
	— Вътре сме — съобщи Кортана. — Флотът им е любопитен да разбере, защо тук е пристигнал флагмански кораб, но не поставят под съмнение нашата по-висша власт. Преводът е труден. Но от почтителните нотки в отговорите им става ясно, че предполагат, че някой с много висок ранг командва този кораб, към който всички други кораби се обръщат с името „Пазителят на светещия ключ“.
	— Глупаво име, по дяволите — измърмори сержант Джонсън.
	— Можеш ли да кажеш какво правят те там долу, Кортана? — попита лейтенантът.
	— Не още — отговори тя. — Езикът им не може да бъде преведен буквално и всяка дума има множество значения. Има нещо, което смятат за свещено, защото има десет пъти повече позовавания в религията им, отколкото в типичните комюникета. Дръжте се… приемам нови сигнали. По-слаби от останалите. На различна честота от тази на Съглашението. Това е D-каналът на КУОН.
	Лейтенант Хейвърсън облиза устни.
	— Пусни го — каза той.
	По говорителите прозвуча съобщение от шест тона, последвано от двесекундна пауза и отново шестте тона. Главния замръзна.
	— Това е — каза Кортана. — Само тези шест тона, които се повтарят отново и отново. Излъчва се оттук. — Малък навигационен триъгълник се появи на ръба на непокътнатия район по повърхността на планетата.
	— Не е морзов код — каза Поласки. — Въобще не е някакъв код, за който съм чувала. Може би е вид проверяващ сигнал? Някакво автоматично излъчване, като повтарящото се радиопредаване за въздушния трафик?
	— Не е автоматично предаване — каза Главния. — Всички да си вземат екипировката и да се приготвят. Слизаме долу. Там има спартанци. И те са още живи. — После Главния прошепна толкова тихо, че само той и Кортана чуха: — _Оле, оле, биволите са свободни_.


	Глава 17
	1002 часа, 14-ти юли, 2523 г. (по Военния календар) / система Епсилон Еридани, планета Рийч, тренировъчни упражнения на спартанците. Двадесет и девет години по-рано.


	Джон пропълзя напред и погледна през ръба на възвишението. Надолу под него се простираше тучна зелена долина. В далечината, сребърните отблясъци на река Биг Хорн се извиваха през гъстата гора. С изключение на ято птици, които се виеха над главата му, долу нямаше никаква активност. Той се промъкна назад до един почернял, кух пън и се вмъкна вътре.
	Фред и Линда седяха в кухия кедров пън, който приглушаваше думите им и ги изолираше от термичните очила на войниците.
	— Засега всичко е чисто — прошепна той.
	Секунда по-късно Сам, Кели и Фаяд се появиха като призраци от замаскираните си позиции наблизо. Те приклекнаха извън кедровия пън и се огледаха за патрули. Отдалеч изглеждаха като войници, участващи в полеви маневри. Всеки един от тях беше висок, мускулест и пъргав и изглежда беше в края на тийнейджърските си години или в началото на двайсетте. Погледът отблизо говореше друго. Всеки спартанец беше на дванайсет години.
	— Проверете оръжието — каза Джон на Фред и Линда. — Не можем да си позволим още една грешка при тази мисия, особено с пушките.
	Линда и Фред разглобиха и провериха своите снайперови пушки SRS99C-S2, които бяха взели от двама стрелци от рота „Танго“, изпратени да ги заловят преди два дни. Ако войниците от ротата не ги хванеха и не ги пребиеха до припадък, всичко щеше да бъде просто забавление. Джон провери пистолета си.
	Старшина Мендес го беше снабдил с това оръжие. То използваше сгъстен въздух за изстрелване на упойващи стрелички. Ефективният му обсег беше двайсет метра, а при попадение можеше да събори и носорог. Двайсет метра нямаше да са му достатъчни за тази мисия, така че Фаяд модифицира 114 мм APFS DS куршуми от снайперите, махайки смъртоносните им пробиващи броня върхове и ги замени с капсулите от упойващите стрелички. Когато Линда тества стрелбата на оръжието, тя му обеща точност до сто метра. Куршумите щяха да пробиват плътта, но нямаше да могат да убиват, освен ако не улучеше слепоочието или очите.
	— Добре — каза Джон, — това би трябвало да бъде тренировъчно упражнение, но старшина Мендес вече за седми път ни кара да си играем с рота „Танго“.
	— На тях им омръзна да губят — отбеляза Фред с изкривена усмивка.
	— Това не е добре — отвърна Линда и отметна кичур червена коса от лицето си. — Те няма да играят по правилата. Чу какво каза снайперистът, който пленихме. Той заяви, че този път техният капитан им е казал да спечелят, независимо от това какво ще им струва — дори и ако се наложи да пролеят кръвта на някого от нас.
	Джон кимна.
	— Затова ние ще им отвърнем с онова, което заслужават и също ще направим каквото е необходимо, за да спечелим. — Той грабна едно клонче и начерта квадрат върху покритата с мръсотия земя. — Аз ще командвам червения екип, който ще включва мен, Сам, Кели и Фаяд. Линда, ти ще водиш синия.
	— Това не е никакъв „син екип“ — оплака се Фред и лицето му се вкисна. — Само аз съм. Защо единствено аз оставам в екипа и трябва да се преструвам на снайперист? — Той скръсти ръце и Джон можеше да усети насъбралото се в него нетърпение да влезе в близък бой.
	— Защото си вторият най-добър стрелец в екипа — каза му той — и нашият най-добър скаут. Целият ни план зависи от екипа снайперисти. Затова просто го направи.
	— Да, сър — измърмори Фред. Той кимна и прошепна: — Най-добрият скаут? Супер.
	— Да преговорим още веднъж. — Джон начерта една линия през центъра на квадрата. — Червеният екип прочиства базата и в 5:00 часа наглася зашеметяващите гранати — това изкарва от строя повечето войници от рота „Танго“ и разсейва останалите.
	Джон погледна нагоре към Линда.
	— Увери се, че момчетата, които охраняват флага им са обезвредени.
	— Разчитай на мен — отвърна Линда и кръстоса погледа на тъмнозелените си очи с този на Джон.
	Той се чудеше дали така изглеждаха очите й и когато гледаше през оптиката на снайпера. Сякаш никога не мигваше и винаги печелеше в тази игра.
	— След като вземем флага — продължи той, — Червеният екип ще се махне оттам. Следете за потенциални мишени и ни прикривайте. Ще се срещнем на уговореното място при зоната за приземяване и да се надяваме, че никой няма да ни намери дотогава.
	Фред кимна. Линда вдигна пушката, която беше доста голяма за нея, за да погледне през оптиката й и да постави в същото време приклада във вдлъбнатината на рамото си.
	— Ще бъдете в добри ръце.
	Джон затвори очи и си преговори отново наум детайлите от плана си. Да, беше обмислил всичко и шансовете им бяха добри. Той знаеше, че ще спечелят.
	— Не излизайте от прикритията си в зоната за приземяване, докато не дам сигнала _всичко е чисто_ — напомни им той. — Може да бъдете пленени… може да успеят да ни принудят да говорим.
	Всички кимнаха, спомняйки си какво бяха причинили войниците от рота „Танго“ на Джеймс. Той „полетял надолу по стълбите“, докато го местели от килия в килия на техния едноетажен затвор. Но Джеймс не се беше пречупил, поне не психически. Джон беше пожелал да го беше направил — отне му цяла седмица, за да се възстанови. Не, той пропъди тази мисъл. Беше доволен, че Джеймс не се е пречупил. Защото той самият би се постарал да направи същото.
	Джон изсвири кратката песничка от шест тона, на която Дежа ги беше научила — техния сигнал за _всичко е чисто_. Стана, прибра пистолета със стрелички в кобура си и провери трите зашеметяващи гранати на колана си.
	— Ще се видим при зоната за приземяване.
	Той вдигна юмрук и Линда и Фред удариха юмруците си в неговия. Линда постави дългата си ръка на рамото му.
	— Бъди внимателен — прошепна тя.
	Джон кимна.
	— Винаги внимавам.
	Той изпълзя навън. Сам, Фаяд и Кели го чакаха. Лицата им бяха изцапани с кал; частици от храсти и шубраци украсяваха дрехите им.
	— Някакви въпроси? — попита ги той.
	Те поклатиха глави.
	— Добре. Проверете си огледалата.
	Те извадиха парчетата огледало, които бяха взели от лагера на рота „Танго“ предната вечер. Бяха обвили ръбовете им със залепваща лента, за да могат да боравят по-лесно с тях, бяха облепили с лента и гърбовете им, за да намалят вероятността от счупване. Цялата операция зависеше от крехките парчета стъкло, което тревожеше Джон.
	— Оттук нататък ще използваме само сигнали с ръце — каза им той. — Размърдайте се, червен екип.
	Те приклекнаха, забиха нокти в земята и се плъзнаха през гората, докато достигнаха пътека от чакъл. Домъкнаха два големи камъка от близкия хълм, препречвайки пътя и зачакаха в храстите. Появи се светлина от фаровете на товарен камион, ръмжащ надолу по пътя, който изскърца и спря. Двама войници слязоха и сканираха околността.
	— Мислиш ли, че това е засада? — измърмори единият от тях и стисна по-здраво пушката си.
	— Засада от онези шантави хлапета на „Трети отдел“? Господи, не знам — отвърна шофьорът.
	— Майната им на правилата на това обучение. — Той издърпа пончото от кевлар над главата си. — Нямам намерение да отнасям упойваща стреличка със задника си, ако това е засада. Прикривайте ме.
	Мъжът слезе от камиона, размахвайки пистолет и обиколи около него.
	— Изглежда чисто — прошепна той. — Побързайте.
	Шофьорът изскочи от кабината, отиде до камъните и ги отмести от пътя.
	Джон изскочи от храстите и пропълзя под превозното средство. Той се издърпа нагоре и се вмъкна върху шасито, достатъчно близо, за да долови миризмата на новите гуми. След него пропълзяха Кели и Сам, Фаяд беше последен. Не ги бяха забелязали. Дотук добре.
	Двамата мъже се върнаха в камиона и продължиха надолу по мръсния път. Едно камъче подскочи, уцели Джон в страничната част на главата и го поряза. Кръв потече от ухото му надолу по врата, но той не се осмели да охлаби хватката си. Преминаха един километър, през който ги замерваха камъчета и ги жулеше пясък, и накрая камионът спря в базата на рота „Танго“. Пазачът на портала каза нещо на шофьора и те се изсмяха. След това заобиколи и отвори багажника на камиона.
	Джон се извъртя и приготви огледалото си. С лек жест той сигнализира на останалите да направят същото. Държеше огледалото си под ъгъл, насочен към шасито на камиона. Ръката му потрепери, но той положи усилие и се овладя. Така трябваше. Пазачът приближи към камиона с дълъг прът и малко огледало, прикрепено към единия му край. Той пъхна огледалото под камиона и го размаха по цялата му дължина. Джон постави огледалото си на позиция точно срещу неговото и спокойно го придвижи нататък, след като пазачът го подмина, така че всичко, което мъжът видя беше отразеният образ на шасито — на метър вляво от Джон. Бяха упражнявали това през цялата нощ. Не можеха да си позволят грешки.
	Пазачът се придвижи към позицията на Сам, след това към Фаяд и накрая към Кели в ъгъла на камиона. Огледалото на Кели й се изплъзна и тя посегна да го хване — улови го точно преди да се удари в земята. Джон беше затаил дъх. Кели едва успя да нагласи отразяващата повърхност на място, след като пазачът приближи нейната зона.
	— Продължавай — каза пазачът и почука по страничния край на камиона. — Чист си.
	— Как са кучетата? — попита шофьорът.
	— Още са болни — измърмори стражът. — Не знам какво са яли миналата нощ, но още имат разстройство.
	— По дяволите — каза шофьорът. Той запали двигателя и влезе в основната база на рота „Танго“.
	Миналата нощ Фред беше нахранил кучетата пазачи с тесто, в което бяха сложили части от катерици, неузрели плодове и антибактериален мехлем от комплектите им за първа помощ — буламач, който със сигурност щеше да ги извади от строя за цял ден.
	Камионът спря в някакъв склад. Двама мъже дойдоха, разтовариха багажника и си тръгнаха, заключвайки вратите на склада зад тях. Джон и останалите най-накрая се измъкнаха от камиона. Никой не говореше. Една произнесена дума сега можеше да провали цялата операция. Те тихо разтриваха наболяващите ги мускули. Джон превърза ухото си, за да спре кървенето. После посочи към Сам и след това към покривалото на камиона. Сам кимна и се захвана за работа. Джон посочи към Фаяд и към страничната врата. Фаяд се придвижи до входа и започна да човърка ключалката. Джон и Кели патрулираха из склада, търсейки камери, кучета, пазачи и нещо, което трябваше да бъде обезвредено. Всичко беше чисто. Сам се върна с четири манерки, които, според плана, беше напълнил с киселина от батериите на камиона.
	Разнесе се щракване откъм страничната врата и Фаяд им сигнализира с насочен нагоре палец. Те се скупчиха около вратата. Фаяд я отвори леко и надзърна през пролуката, след което отвори още малко и погледна към другия край. Той кимна и излезе навън, избягвайки отлично от светлините над главите им и заобикаляйки сенките на склада. Джон и другите го последваха, спирайки в най-тъмните места на сенките. Джон вдигна пет пръста и Сам раздаде манерките с киселината. Джон посочи часовника си и отново показа пет пръста. Те кимнаха.
	След това той посочи към Кели и с два пръста показа периметъра на лагера, описвайки режещо движение към другата си ръка. Кели кимна и изчезна в тъмнината. Сам и Фаяд също се раздвижиха, насочвайки се към сградите на казармите, които преди това бяха проучили. Под всяка от тях имаше пространство, през което можеха да пропълзят. Джон спринтира към най-далечната постройка и се мушна отдолу. Спря за момент, ослушвайки се за някакви шумове, стъпки или алармени сигнали — все още беше тихо. Засега бяха незабелязани… което щеше да продължи само още пет минути.
	Той извади три парчета дъвка от джоба си, постави ги в устата си и ги сдъвка. Пропълзя до центъра на постройката, внимателно откъсна парцал от джоба на ризата си, изля киселина върху него и го мацна от долната страна на дървения под. Беше изключително внимателен да не накисне изцяло парцала или да се полее с киселина. Когато допря парцала до дървените пластове, те започнаха да тлеят.
	След като беше намокрил участък от един квадратен метър, погледна часовника си. До 4:55 часа оставаха трийсет секунди. Имаше достатъчно време. Зареди всичките три зашеметяващи гранати, нагласи таймерите им на пет минути, след което използва дъвката, за да ги закрепи за периметъра на отслабения от киселината участък от пода. Обикновено зашеметяващите гранати не можеха да пробият няколко сантиметра дебели дървени пластове. Но веднъж, след като киселината проядеше пропускливите влакна, трите гранати щяха да имат предостатъчна сила да превърнат участъка от един квадратен метър в милиони летящи из въздуха трески — избухвайки нагоре точно в спалните помещения на рота „Танго“. Нямаше да ги убият… но със сигурност щяха да всеят смут. Джон изпълзя навън, пропълзя обратно до склада и се срещна с останалите от червения екип.
	Погледна часовника си: беше 4.58. Посочи към Кели, после към себе си, след което направи извиващо движение около едната страна на склада. Посочи към Сам и Фаяд и им показа отсрещната страна. Те се насочиха към отдалечените ъгли на сградата. Джон и Кели приклекнаха и зачакаха. Имаха перфектен изглед към центъра на лагера, плаца за гимнастика, полигоните за строева подготовка и намиращия се точно в средата стълб със знамето. В точно уреченото време един ефрейтор и двама стражи за ескорт замаршируваха навън и разгънаха тяхното знаме със зелени ивици. Ефрейторът закачи единия му ъгъл за ремъка, който висеше от стълба.
	Джон се загледа в далечната гора. Дърветата зад оградата на лагера на рота „Танго“ бяха изсечени. Той знаеше, че разстоянието е повече от сто метра — близо двеста. Нямаше гаранция, че Фред или Линда можеха да уцелят нещо от толкова далеч. Той извади пистолета си със стрелички и свали предпазителя.
	В 5:00 изпод казармите изскочиха отблясъци светлина, след като гранатите избухнаха. Разнесе се пращене на дърво и виковете на мъжете и жените от рота „Танго“. Ефрейторът, окачващ флага, изтърва единия му край и се обърна. По оградата на лагера засвяткаха потоци светлина и се насочиха навътре към постройките. В това объркване никой не забеляза как единият караул около стълба с флага изтърва пушката си, хвана се за врата… и тупна по лице на чакъла. Партньорът му обаче го забеляза и коленичи до него.
	Джон спринтираше през лагера и стреляше. Първият му изстрел отиде нахалост и коленичилият караул се обърна с лице към него. Фаяд и Сам го застреляха в гърба. Джон се прицели в ефрейтора, който непохватно се опитваше да извади пистолета от кобура си и да го освободи. Изстреля две упойващи стрелички в гърдите му. Ефрейторът се строполи на земята.
	Още двама стражи изскочиха иззад ъгъла на склада, извикаха и се прицелиха в Джон. Той беше на открито и нямаше начин пистолетът му със стрелички да уцели стражите от такова разстояние. Единият пазач стреля. Куршумът рикошира в стълба с флага, профучавайки на по-малко от пет сантиметра от главата на Джон.
	Пазачът се вдърви и изпусна пушката си, диво сграбчвайки се за тила… и стреличката, забила се в черепа му. Той изкрещя и падна в мръсотията. Другият пазач потрепна и извади стреличка от бедрото си. Друга стреличка го уцели в гърдите и той се просна на земята. Джон изпрати безшумно благодарности на Фред и Линда. Той откъсна знамето от ремъка и го смота в ризата си. Махна на червения екип да тръгва и Кели ги поведе към оградите.
	Кели не намали скоростта, докато спринтираше и приближаваше към оградата от вериги. Тя се наведе и се хвърли през стоманената дупка. Точно преди да се удари в оградата, Джон забеляза димящите очертания в нея, където Кели беше използвала киселината от батериите. Оградата се счупи, образувайки дупка с назъбени очертания и Кели се претърколи на крака към другата страна, без да пропуска крачка. Джон махна на екипа си да премине оттатък. Той се промуши последен, спирайки само за части от секундата, за да се огледа назад.
	В лагера цареше хаос. Охранителните светлини се въртяха наоколо, от казармите се чуваха писъци. Един танк изръмжа със запален двигател и заскрибуца към центъра на базата. Джон побягна. Зад тях се разнесоха отсечените изстрели на картечница, точно когато навлязоха под прикритието на гората.
	Джон се усмихна задъхан.
	— Всички се справихте чудесно — прошепна той. — Мисля, че онези момчета този път използват истински куршуми.
	Кели вдигна една гилза от 7,62 мм куршум.
	— Да — каза тя, — няма съмнение.
	— Хайде — подкани ги Джон, — да не се мотаем наоколо. Ако досега не са били вбесени, сега със сигурност са.
	Червеният екип се промъкна през гората. Те се мушнаха в сенките и се прикриха под дънерите, когато един пеликан избоботи над главите им, оглеждайки се за тях.
	В 5:45 те достигнаха сечището, обозначено като тяхната зона за изтегляне. В 7:00 часа трябваше да се срещнат със старшина Мендес. Разбира се, старшината никога не им позволяваше да се измъкнат толкова лесно — така че Джон планираше да се срещнат тук и със синия екип… които обаче щяха да останат скрити. Линда и Фред щяха да заемат позиция някъде по върховете на дърветата и да прикриват червения екип, докато не се уверят, че са в безопасност.
	Червеният екип приклекна долу в храстите и зачака. Те не бяха в безопасност, Джон го знаеше. Рота „Танго“ щеше да ги търси и тогава екипът му щеше да прояви нетърпение… когато поискаха да говорят и да се похвалят за успешната мисия или да разгледат плененото знаме. Но за тяхна чест червеният екип остана неподвижен и безмълвен. Синият не се забелязваше никъде.
	В 6:10 гръмотевичното ръмжене на двигателите на някакъв пеликан изпълниха въздуха, апаратът бавно се спусна към земята и се приземи в сечището. Люкът на кърмата се отвори. Фаяд се размърда, но Джон сложи ръка на рамото му.
	— Прекалено рано е — прошепна той. — Кога старшината не е идвал точно навреме?
	Фаяд, Кели и Сам кимнаха сурово.
	— Аз ще отида — каза Джон. — Вие момчета прикривайте синия екип.
	Те му отговориха, вдигайки палци нагоре. Сам го потупа по гърба и прошепна:
	— Не се притеснявай, няма да им позволя да ти направят нещо.
	— Знам — отвърна Джон шепнешком. Той издърпа знамето от ризата си и му го подаде.
	— Благодаря.
	Джон запълзя встрани от тяхната позиция. Когато беше на трийсет метра от екипа си, се изправи и приближи към пеликана, който със сигурност беше капан. Спря се на половината път през ливадата и зачака.
	На външната рампа на пеликана се появи фигура и му махна да продължи напред.
	— Хайде, синко. Дотътри си задника!
	— Няма, сър! — извика Джон.
	Фигурата се обърна и измърмори на някого вътре:
	— Мамка му!
	Той въздъхна.
	— Добре, ще го направим по трудния начин.
	Четирима мъже изскочиха от задната част на пеликана. Те бързо образуваха полукръг и се отправиха към Джон с щурмови пушки, прицелени точно в него. Джон вдигна ръце.
	— Той се предава — каза невярващо единият от войниците.
	— Не е ли по-добре просто да го застреляме? — попита друг.
	— Не — изсъска този, който ги водеше. — Първо ще си поиграем. Той пристъпи към Джон и го удари в стомаха.
	Джон се преви. Мъжът го вдигна и рязко го събори на земята.
	— Трябва да намерим проклетото знаме, иначе капитанът ще ни съдере задниците. Къде е то, хлапе?
	Той разтърси Джон.
	— И къде са останалите от бандата ти?
	Джон се засмя.
	— Кое ти е толкова забавно? — изгрухтя мъжът.
	— Вие, идиоти такива, сте се събрали накуп.
	Градушка от стрелички изсвистя от всички страни. Мъжете от пеликана се свиха, единият от тях стреля с пушката си, но изстрелът отиде встрани и нависоко. Постепенно всички паднаха парализирани.
	Джон приклекна, грабна един пистолет от мъжа, който го удари и запълзя по корем към пеликана. Пропълзя до отворения люк и размаха вътре пистолета. Беше празно. Покатери се в кабината на пеликана и включи радара. Засече обект в посока откъм 1:10 часа на четиринайсет километра от тях, но той се движеше по паралелен курс към позицията им. Джон заряза пеликана и побягна през полето.
	Червеният и синият екип си бяха още скрити… и щяха да си останат скрити завинаги, докато не дадеше сигнала _всичко е чисто_. Техният сигнал за _всичко е чисто_ не беше нещо, което можеше да бъде изтръгнато с признания от Джон — нито дори мъчения или най-добрите техники за насилие на старшина Мендес не биха го измъкнали от него. Той по-скоро би умрял, отколкото да предаде другарите си.
	Джон изсвири мелодията от шест тона и извика:
	— Оле, оле, биковете са свободни.
	Червеният екип се показа пръв и закрачи през поляната. Кели спря, за да изрита единия от мъжете в главата и да вземе пушката му.
	Линда и Фред се спуснаха надолу от едно дърво и побягнаха през полето.
	— Оле, оле, биковете са свободни.
	Линда го повтаряше отново и отново, усмихната до уши.
	— Всички са на свобода. Всички сме свободни.


	Глава 18
	Време: Аномалия в записаната дата/ приблизително 5.10 часа, 23-ти септември, 2552 г. (по военния календар) / на борда на пленен флагмански кораб на Съглашението, система Епсилон Еридани.


	Кортана слушаше с едно ухо разговора между Главния командир и останалите. Дискусията беше спорна. Тя беше предвидила изхода и беше 100% сигурна, че Джон ще убеди всички да отидат, или, ако се провалеше в това, щеше да убеди лейтенанта да го пусне сам на повърхността, за да проучи сигнала… Сигнал, който по нейното мнение можеше лесно да се копира и беше очевидно некодиран, така че се налагаше Главния да обясни как така предполага, че го е изпратил точно неговият екип спартанци. Вместо да участва в бавния и неефективен разговор, Кортана анализира схемите на придвижване на Съглашението в системата Епсилон Еридани и забеляза три важни неща.
	Първо, бойните кораби на Съглашението описваха изключително постоянни елипсовидни орбити около Рийч. Като цяло имаха тринайсет тежки крайцера и три транспортьора, които се движеха на триста километра над повърхността на планетата. Изключение от този модел на патрулиране правеха два леки крайцера, които се рееха над планината Менахит — хванати в капан на дъното на гравитационния източник и поради това не бяха непосредствена заплаха за кораба й.
	Второ, в техните схеми на патрулиране имаше сляпо петно, което беше идеалното място за измъкване на Главния и другите от мисията на повърхността, която скоро щеше да започне. Кортана програмира курс за навлизане и отход и започна да прави прецизни изчисления, от които щеше да има нужда, ако се наложеше скок в хиперпространството толкова близо до Рийч.
	А третото и най-интересно за Кортана беше, че двеста и седемнайсет по-малки кораби на Съглашението издърпваха отломки в един район от пространство с гъста концентрация на съдове във висока стационарна орбита над северния полюс на Рийч. Там се носеха едни от най-добрите кораби на КУОН: „Басра“, „Ханибал“ и гордостта на флота, мегатранспортьорът „Трафалгар“. От тях не се излъчваха никакви човешки сигнали, нито Кортана можеше да усети някакви активни електромагнитни полета. Тя гледаше как малките кораби на Съглашението се врязваха в големите нефункциониращи кораби и се изстрелваха с големи парчета от броня „Титан-А“. Те се движеха като колона от мравки към едно място над ниските географски ширини, някаква точка над планината Менахит, където Съглашението използваше метала, за да построи платформа — квадратна плоча, чиято страна вече беше дълга един километър. Наистина, извънземните имаха други планове за Рийч, които не включваха унищожението й.
	— Кортана — каза Главния, — трябва да се срещнем в…
	— Координатите вече са заложени — отвърна тя и показа сляпото петно в схемите за патрулиране на Съглашението на дисплеите на мостика. — Вражите патрули пропускат този район от девет хиляди квадратни километра. Допълнителната оптимизация показва, че всички кораби ще бъдат максимално отдалечени от тази точка в 7:15 часа. Предлагам да се срещнем там по това време.
	Кортана почувства удовлетворение при вида на обърканите им погледи, насочени към непрекъсващите й анализи. Тя се наслаждаваше на това да удивлява екипажа с интелекта си.
	— Много добре — отговори лейтенантът, все още проучвайки изчисленията на дисплея.
	— Изчислих оптималния курс и го заредих в спускателния кораб на Съглашението, който ще отиде до източника на сигнала — каза им тя. След което добави по индивидуалната честота към Главния: — Късмет, командир. Бъдете внимателен.
	— Винаги съм внимателен — отвърна той.
	Кортана не си направи труда да отговори на това смехотворно изказване. Главния беше поемал толкова много рискове и беше предизвиквал смъртта толкова много пъти, че тя вече се беше отказала да изчислява шансовете му за оцеляване. Командира и екипа му напуснаха мостика. Кортана прегледа флагмана, за да се увери, че пътят към отделението за излитане е чист. На борда все още имаше войници на Съглашението. Тя не можа да се справи с тях, но обектите, които засичаше бяха единични — вентилационните шлюзове се бяха отворили и затворили и няколко инженери липсваха.
	Тя проследи спускателния кораб на Съглашението, след като се отдели от зоната за излитане, навлезе в горния слой на атмосферата и се понесе към повърхността. Поласки беше отличен пилот… но тя беше просто човек и бе склонна към противоречащо на логиката перчене и емоционални изблици, които вземаха превес над необходимите логични действия. Кортана искаше да слезе там долу едновременно, за да защитава поверените й хора и за да получи отговор на много въпроси. Защо Съглашението се интересуваше толкова от планината Менахит? Имаше ли останало нещо от крепостта на ВСР? Кортана разсея тези мисли. Имаше прекалено много работа за вършене тук горе.
	Няколко задачи поглъщаха вниманието й. Тя държеше загрети свръхсветлинните генератори, в случай че се наложеше бързо да направят скок извън системата. Продължи да усъвършенства изчисленията, които оформяха магнитните полета на плазмените излъчватели в случай, че се наложеше да се сражава. Успя да идентифицира името на пленения от тях кораб — „Възвишена справедливост“ — от едно измежду 122 едновременни комюникета от всички кораби на Съглашението в системата. Продължи да съотнася едно с друго безкрайните религиозни подмятания, които се преплитаха в комуникациите и да изгражда процедури за превод на езика. Отдели също и допълнителна енергия за задачата по проследяването на милионите реещи се предмети около кораба, търсейки животоподдържащи генератори, криокамери и всичко, което можеше да пренася оцелял човек.
	Спускателният кораб на Съглашението излезе извън обсега на сензорите й и изчезна в това, което някога бе представлявало високопланинска гора на повърхността на планетата, което й постави нова задача. Кортана започна да конструира карта с висока резолюция на повърхността на планетата и особено на района, откъдето се излъчваше мистериозния сигнал на Главния командир, както и на планината Менахит. Един бърз диагностичен процес й показа, че тези задачи ще отнемат повече време от нормалното. Трябваше да освободи част от претоварената си памет. Започна наново да компресира информацията, която беше извлякла от конструкцията Хейло и бързо обмисли идеята да остави всички тези данни да се съхраняват в системата на Съглашението. Отхвърли това потенциално действие. Трябваше да запази тази информация на всяка цена.
	Кортана усети, че мозъкът й е осезателно бавен. Беше се разпънала на кръст. Изпълняваше прекалено много задачи наведнъж. Това беше опасно. Нямаше да може да реагира достатъчно бързо, ако…
	— Езичници!
	Тази дума на Съглашението изригна през програмите й за комуникация и я шокира за цели три единици — достатъчно време, за да загуби контрол върху софтуера за комуникация между отделните кораби. ИИ-то на Съглашението изпращаше едва доловими комуникационни сигнали към най-близкия крайцер. За комюнике на Съглашението сигналите бяха прекалено стегнати и ясни — докладваше се, че флагманът е „омърсен от нечистото присъствие на езичници“ и се отправяше молба към всеки кораб в системата „да се приближи и да изчисти мръсотията“ от пленения съд. На честотата на транспортьора беше изпратено също компресирано и безполезно кодирано съобщение за математическата манипулация на хиперпространството от Кортана, която й беше позволила да скочи толкова близо от газовия гигант Прага.
	Кортана унищожи комуникационния канал, но беше твърде късно. Съобщението беше изпратено и тя не можеше да върне обратно фотоните през космоса. Бързо заглуши всички комуникационни канали.
	— Пипнах те! — изсъска тя.
	— Езичници, езичници, езичници, езичници, езичници, езичници, езичници, езичници, езичници…
	— Това е напълно достатъчно — отбеляза Кортана. — Ти и аз трябва да се разберем. — Тя намали проходите до паметта, разкривайки ИИ-то на Съглашението кодиран пласт след кодиран пласт.
	— Тази система сега е _моя_.
	Докато един функциониращ ИИ на Съглашението би бил награда за „Трети отдел“ на ВСР, точно този ИИ на Съглашението беше прекалено опасен. Тя не можеше повече да му позволи да продължи да съществува.
	— Прави каквото искаш, искаш, искаш — изкрещя той. — Най-накрая ще отида в рая, за да бъда възнаграден, най-накрая, най-накрая, във вечността, вечността, вечността, вечно… _в състояние, в което няма да мога да бъда копиран_.
	Любопитството на Кортана по отношение на това заявление нямаше вечно да бъде задоволено. Тя разкъса на части ИИ-то, започна да го изтрива и да записва структурата на кода му, докато го унищожаваше. Това беше равносилно на дисекция и тя го правеше бързо, ефективно и без угризения, докато не намери кода на ядрото му. Спря. Като че ли познаваше този код. Матриците му бяха влудяващо познати. Нямаше време да помисли защо. Записа го и изтри оригинала. ИИ-то на Съглашението беше унищожен, частите му бяха безопасно нарязани и складирани за бъдещо проучване. Ако разбира се, Кортана имаше бъдеще.
	Тя проследи тринайсетте кораба на Съглашението. Те приближаваха и се насочваха към нейната позиция. Комуникационните й канали се задръстиха с фанатични заплахи и обещания към нея за унищожението й и това на пленения флагман. Там нямаше полезна информация и тя филтрира сигналите. Оръжията на бойните кораби на Съглашението загряха до матовочервено.
	Кортана остана спокойна. След като разучи плазмените оръжейни системи на Съглашението, тя разбра защо се нажежаваха преди стрелба. Съхраняващата се плазма беше винаги гореща и готова за стрелба, но Съглашението не използваше ефективен метод за съсредоточаването и насочването й в управляема траектория. Те концентрираха заредените плазмени атоми в подходящата траектория, за да улучат конкретна цел и ги съсредоточаваха в магнитен балон. След което изстрелваха балона, а пулсиращите заряди, които го следваха, насочваха плазмата в целта. За по-оспорвано сражение оръжията на Съглашението разчитаха на сурови и груби изчисления и бяха ужасно бавни и прахоснически.
	Тя стартира новата система, която беше разработила, за да контролира плазмата. Системата използваше електромагнитните импулси основно, за да подреди хаотичните движения на плазмените атоми, насочвайки траекториите им и единайсет степени от електронния им заряд в тънък като лазер стълбовиден лъч за една микросекунда. Това естествено беше изцяло теоретично.
	Тя пробва стрелбата на трите предни плазмени установки и червени линии разрязаха черния космос, пресрещайки трите водещи крайцера на Съглашението. Щитовете им проблеснаха в оранжево, премигнаха и угаснаха. Плазмата, която изстреля Кортана се вряза в гладките корпуси на извънземните кораби. Разхвърча се кипящ метал и трите лъча преминаха през тях. Кортана местеше плазмените лъчи като скалпели — нагоре и после надолу, разрязвайки съдовете наполовина.
	— Абсолютно точно — отбеляза тя, но запасите от плазма на предните три установки бяха изразходвани и трябваше да минат няколко минути, за да се презаредят.
	Ако само разполагаше с по-добра електромагнитна система на този кораб, щеше да изобрети по-ефективен алгоритъм за управление на плазмата. Уви, по ирония на съдбата, схващанията на Съглашението за уравненията на Максуел бяха доста под нивото на човешките технологии.
	Кортана осъзна, че случайно е унищожила ИИ-то на врага, преди да открие новата система за направляване на плазмата. Мисълта за преоборудването на флота на Съглашението с подобреното оръжие, беше прекалено ужасна за предвиждане. Тя осъзна също, че да остане да се сражава не беше най-мъдрото решение. Помисли за момент, дали да не унищожи и останалите сили на Съглашението. С подобренията в оръжейните системи щеше отново да победи. Но не си струваше да рискува Съглашението да плени направените от нея подобрения в технологията му.
	Кортана стреля с плазмените установки на кърмата на „Възвишена справедливост“ и подобни на лазер лъчи проблеснаха в космоса. Един ескадрон от изтребители серафими беше унищожен, докато излитаха от близкия транспортьор. Във вътрешността на площадката за излитане на изтребители на транспортьора заклокочиха и се разпространиха експлозии. Тя не остана да се наслаждава на фойерверките. Кортана ускори по фланга директно към центъра на Рийч. Повърхността на планетата се устреми към нея. Чудеше се къде ли беше сега Главния и дали беше в безопасност.
	— Не трябваше да му казвам да бъде внимателен — прошепна тя. — Той не е способен на това. Трябваше да му пожелая да победи. Джон е добър в това. В побеждаването.
	Тя стартира свръхсветлинния генератор — пространството се изкриви, разтвори се встрани, образувайки процеп и светлина обгърна флагмана.


	Глава 19
	Време: Грешка в датата/ приблизително 5:30 часа, 23-ти септември, 2552 г. (по Военния календар) / на борда на пленен спускателен кораб на Съглашението, система Епсилон Еридани, по курс към повърхността на Рийч.


	Главния стоеше на палубата на спускателния кораб на Съглашението. Стоеше прав, защото седалките за предпазване от катастрофа бяха проектирани за елитни и чакали и нито един от профилите им не пасваше на човешкия му гръбнак. Това нямаше значение — той предпочиташе да стои прав. Те се носеха през горните слоеве на атмосферата на Рийч, спускайки се като паяк по дълга хиляда километра копринена нишка. Преминаха близо покрай стотици други кораби, обикалящи в орбита — изтребители серафими, други спускателни кораби, кораби чистачи с пипала за хващане, които влачеха парчета метални отпадъци. Но истинските господари на небесата бяха два, дълги триста метра крайцера. Крайцерите ускориха към тях.
	Главния командир се придвижи до пилотската кабина, където Поласки и Хейвърсън седяха в свалените от пеликана седалки.
	— Преследват ни — прошепна Поласки.
	— Спокойно и внимателно, офицерски кандидат — прошепна лейтенант Хейвърсън. — Просто използвай програмирания отговор, който Кортана ни даде.
	— Слушам, лейтенант — отговори Поласки и се съсредоточи върху писмените знаци на Съглашението, които се извиваха по дисплея вляво от нея. — Изпращам сега. Тя натисна една холографска икона.
	Сержант Джонсън и ефрейтор Локлиър стояха два метра зад Главния. И двамата бяха нервни. Джонсън дъвчеше късчето тютюн и се мръщеше при вида на приближаващите бойни кораби на Съглашението. Пръстът, който Локлиър беше поставил на спусъка, потрепваше нервно и капчици пот избиваха на челото му.
	— Кортана е приготвила правилния отговор — прошепна сержант Джонсън. — Не се тревожете.
	— Аз много се тревожа — измърмори Локлиър. — Човече, предпочитам да съм в спасителна капсула под обстрел, намираща се извън контрол, отколкото тук. Направо сме дивеч за отстрел.
	— Тихо — изсъска лейтенант Хейвърсън към Локлиър. — Оставете дамата да се концентрира.
	Поласки наглеждаше с едното око дисплея за комуникации, а с другото — останалите дисплеи, докато двата крайцера се уголемяваха, запълвайки холографското пространство пред нея. И двете й ръце се въртяха над уредите за пилотиране, без да ги докосват, но потрепервайки от нетърпение.
	Три изтребителя серафими излязоха от орбитите си и се приближиха по-близо към тях.
	— Нима захождат за атака? — попита лейтенант Хейвърсън.
	— Не мисля — каза Поласки. — Но е трудно да се каже какви намерения имат онези неща.
	Локлиър пое дълбоко въздух и Главния забеляза, че не го издиша. Той постави ръка на рамото на мъжа и го дръпна настрана.
	— Успокой се, пехотинецо — прошепна той. — Това е заповед.
	Локлиър въздъхна и прокара ръка по гладко обръснатата си глава.
	— Добре… добре, Главен. — С усилие на волята пехотинецът си наложи да се успокои.
	Върху пулта за управление проблесна червена светлина.
	— Предупреждение за сблъсък — каза Поласки с тренираното равнодушие на всички флотски пилоти пред лицето на неизбежната смърт. Тя доближи до лостовете за пилотиране.
	— Поддържай курса — заповяда лейтенантът.
	— Да, сър — каза тя и хвана лостовете. — Изтребители на сто метра и приближават.
	— Поддържай курса — повтори лейтенант Хейвърсън. — Те просто искат да хвърлят един поглед отблизо — прошепна той на себе си, — а няма какво да видят. Въобще няма нищо за гледане.
	Когато бяха само на десет метра от тях, серафимите рязко застанаха от двете страни на спускателния кораб. Реакторите на двигателите им проблеснаха в синьо и те завиха остро над главите им… след което отидоха да се присъединят към крайцерите. Огромните кораби профучаха точно над главите им и затъмниха слънцето. В тъмнината светлините на пилотската кабина автоматично се регулираха като се засилиха предпочитаните от Съглашението пурпурносини нюанси на дисплеите.
	Главния командир усети, че също бе затаил дъх. Може би с Локлиър си приличаха повече, отколкото съзнаваха. Той погледна по-внимателно пехотинеца от ОСБР — дивият, отчаян взор в очите му и татуираната огнена комета на лявото му рамо не му приличаха на човешки. Мъжът беше оцелял по време на атаката на Съглашението и бе преживял Потопа на Хейло, и беше имал късмета и потенциала да избяга невредим. Наистина, емоционалните му реакции бяха необуздани… но му даваха сили и все едно го обличаха в напълно окомплектована броня „Мьолнир“, а в такъв случай каква беше разликата между двамата? Опитът? Обучението? Дисциплината? Късметът? Джон винаги беше усещал, че другите мъже и жени от КУОН са различни — чувстваше се спокоен само със своите спартанци. Но нали те всички се сражаваха и умираха за една и съща кауза?
	Яркочервената светлина от Епсилон Еридани изведнъж огря кабината, след като двата крайцера отминаха. Поласки въздъхна, отпусна се напред и избърса потта от веждите си. Локлиър бръкна в единия джоб на ризата си, извади чиста, но намачкана носна кърпа и я подаде на Поласки. Тя я погледна за секунда, после хвърли поглед на ефрейтора, след което я взе.
	— Благодаря, Локлиър. — Тя я сгъна като панделка, отметна русата си коса от лицето и я завърза около главата си.
	— Няма проблем, госпожице — отговори Локлиър. — Можете да разчитате на мен.
	— Захождаме към източника на сигнала — каза лейтенант Хейвърсън. — Курс 2–3–0 на 1–1–0.
	— 2–3–0 на 1–1–0, тъй вярно — отвърна Поласки. Тя внимателно натисна напред и дръпна обратно лостовете.
	Спускателният кораб плавно се наклони за внимателно пикиране. Повърхността на Рийч изчезна от дисплеите, когато корабът навлезе в гъстите облаци от дим, които увенчаваха планетата. Разнесе се тихо бибиткане и филтрите на дисплеите се активираха. Секунда по-късно образи задръстиха екраните — стотици хиляди хектара от бушуващи огнени стихии и черни овъглени площи се виждаха там, където преди имаше гори и зелени поляни.
	Джон се опитваше да не мисли повече за тази планета като за Рийч — това беше просто още един свят, който Съглашението бе унищожило.
	— Онзи каньон — каза лейтенант Хейвърсън и посочи към една гънка, където земята беше ерозирала в сложен, извиващ се белег. — Скенерите събират само информация за повърхността. Да погледнем по-отблизо.
	— Разбрано. — Поласки обърна кораба, изпълни задно преобръщане и се спусна в каньона. Докато изправяше курса на спускателния кораб, покрай тях минаваха бързо изваяни скали, само на трийсет метра от двете им страни.
	Лейтенантът взе раницата с комуникационната система, която бяха демонтирали от пеликана. Той я настрои прецизно на честотата, на която получаваха необикновения сигнал и пусна съобщението от шест тона, последвано от двесекундна пауза, след която то се повтори отново.
	— Активирайте комуникационен канал в D-обхвата, лейтенант — каза Главния. — Искам да изпратя отговор.
	— Каналът е активиран, Главен. Продължавай.
	Главния свърза предавателя си и кодира канала така, че само онези хора, изпращащи сигнала можеха да го чуят.
	— _Оле, оле, биковете са свободни_ — каза той по микрофона. — Всички са свободни. Ние сме свободни.
	Пиукането по говорителя на комуникационната система изведнъж спря.
	— Сигналът изчезна. — Лейтенант Хейвърсън извърна рязко глава и се взря в Главния. — Не знам какво им казахте току-що, но каквото и да е било, те ви чуха.
	— Добре — каза Главния. — Оставете ни някъде долу на безопасно място. Те ще ни намерят.
	— Има една надвиснала скала отпред — каза Поласки и насочи кораба към една дълбока сянка по дължината на десния борд, където скалите завиваха под ъгъл от каньона. — Ще се приземя там долу. — Тя завъртя кораба, навлезе на заден ход в тъмнината и го приземи леко като перце.
	— Отвори страничния люк — нареди й Главния. — Ще изляза навън сам, за да се уверя, че е безопасно.
	— Сам? — попита лейтенант Хейвърсън. Той стана от мястото си. — Сигурен ли си, че това е разумно, Главен?
	— Да, сър. Това беше моята идея. Ако е капан, искам аз да се справя с него. Вие стойте тук и ме прикривайте.
	Хейвърсън забарабани с дългите си пръсти по брадичката си, размишлявайки.
	— Много добре, Главен.
	— Аз ще те прикривам откъм шест часа, Главен командир — каза Локлиър и свали от рамото си щурмовата пушка.
	Спартанецът кимна на Локлиър и се запъти надолу към подвижната стълба. Главния искаше те да останат на борда на спускателния кораб по две причини. Първо, ако това беше капан и всички бъдеха заловени на открито, нямаше да има време да спаси тях и себе си. Второ, ако Съглашението беше тук и ги причакваше, Хейвърсън и останалите трябваше да се измъкнат и да занесат Кортана на Земята. Той можеше да им спечели време, за да се измъкнат живи.
	На долния край на подвижната стълба, Джон се поколеба, след като детекторът му за движение засече един-единствен сигнал. Там — трийсет метра напред, точно зад един голям скален блок — системата за идентификация не обозначаваше обекта нито като принадлежащ към КУОН, нито като принадлежащ към Съглашението. Главния извади пистолета си, приклекна и запълзя напред.
	Активира се индивидуален комуникационен канал:
	— Главен командир, успокой се. Аз съм.
	Друг спартанец пристъпи напред от прикритието си зад скалата. Бронята му, макар и не толкова разнебитена като тази на Джон, беше покрита с драскотини и изгаряния — скафандърът му в областта на лявото рамо беше вдлъбнат. Главния командир усети облекчение. Не всички негови другари, не всички от семейството му бяха убити. Той разпозна спартанеца по гласа и по едва забележимите движения, чрез които се оглеждаше наляво и надясно. Беше спартанец–044, Антон, един от най-добрите скаути на взвода. Двамата постояха така за секунда, след което Антон размърда ръка, описвайки кратък, бърз жест с показалеца по визьора на шлема си, на мястото, където трябваше да бъде устата му. Това беше сигнала им за усмивка, доближаващ се най-много до характерните за спартанците емоционални изблици.
	Джон отвърна по същия начин на жеста.
	— И аз се радвам да те видя — каза той. — Колко сте останали?
	— Трима спартанци, Главен и още един, който оглавява екипа ни. Извинявам се за дезактивираните идентификационни системи, но се опитваме да объркаме силите на Съглашението в този регион. Той погледна отново наляво и надясно. — Предпочитам да не докладвам подробно на открито. — Антон се придвижи към сенките на лицевата страна на скалите.
	Джон примига с индикатора си за потвърждение и двамата спартанци изскочиха от центъра на клисурата, без да откъсват очи от ръба на каньона над главите им. Главния имаше много въпроси към Антон. Като например, защо неговият екип се е отделил от червения? Къде беше червеният екип? И защо Съглашението все още не бе унищожило всеки квадратен сантиметър от Рийч?
	— Добре ли сте, Главен? — разнесе се гласът на лейтенант Хейвърсън по предавателя.
	— Тъй вярно, сър. Установих контакт със спартанец. Бъдете в готовност.
	Антон се спря пред тъмния вход на една пещера. Беше трудно да се види нещо вътре дори и с увеличаването на образа — различаваха се само слабите очертания на тунел в сенките на скалата. Точно в него имаше подпорни греди от подсилена стомана, боядисани в матовочерно, а зад тях имаше широки два метра скални блокове, от всяка страна на които бяха пристегнати с болтове автоматични оръдия. Всяка оръдейна установка се управляваше от един спартанец, които Джон разпозна като Грейс, спартанец–093 и Ли, спартанец–008. Когато видяха Джон, те му направиха жеста за усмивка, на който той също отвърна. Грейс последва Главния и Антон навътре в пещерата, а Ли остана да оперира с оръдията.
	Главният командир премигна, докато очите му се адаптират към суровата флуоресцентна светлина, която осветяваше вътрешността на пещерата. Стените имаха набраздена структура, сякаш бяха направени от копаещи машини. Пред една сгъваема маса за карти в центъра на пещерата стоеше друг мъж във флотска униформа.
	Главният командир замръзна и отдаде чест.
	— Адмирале, сър!
	Въпреки западноевропейското си име и тексаския си акцент, вицеадмирал Данфорд Уиткомб претендираше, че произхожда от руските казаци. Той имаше телосложение на огромна мечка, старателно късоподстригана и лъщяща глава, толкова тъмни очи, сякаш бяха направени от въглени и тънки мустаци, спускащи се над горната му устна и поклащащи се над ръба на брадичката му.
	— Главен командир. — Адмиралът отривисто отдаде чест. — Свободно, синко. По дяволите, много се радвам да те видя. — Той тръгна към Главния и разтърси ръката му — жест, който малко други войници, които не бяха спартанци, имаха желанието да понесат — притискането на гола плът в студената, неподдаваща се на натиск бронирана ръкавица можеше да стрие на прах костите им.
	— Добре дошли в лагер „Независимост“. Условията за живот не са като тези в четиризвезден хотел, но ние го смятаме за наш дом.
	— Благодаря, сър.
	Джон никога преди това не беше работил с адмирала, но неговите постижения по време на битките за Нови Константинопол и обсадата на Атласките планини, бяха широко известни. Всеки спартанец беше изучавал архивите на Уиткомб.
	Джон активира комуникационен канал към лейтенант Хейвърсън.
	— Можете да излизате, сър. Чисто е.
	— Прието — каза Хейвърсън. — Тръгнахме.
	— Щастлив съм да ви видя, Главен — каза адмирал Уиткомб. — Не приемайте това погрешно, но какво по дяволите правите тук? Кийс имаше заповеди да ви отведе на мисия дълбоко навътре в територията на Съглашението.
	— Да, сър. Това… е дълга история.
	Адмиралът засука единия край на мустаците си, погледна към ръчния си часовник и се усмихна.
	— Имаме достатъчно време, синко. Разкажи ми.
	Джон седна на една скала и разказа на адмирала какво се беше случило откакто напусна Рийч: възвръщането на навигационните данни на станция „Гама“, трудното бягство на „Есенна колона“, откриването на конструкцията Хейло и ексцентричния му пазач, 343-та Виновна искра. Той се поколеба, след което описа сблъсъците си с Потопа и последвалото унищожение на Хейло, завършило с пленяването на флагмана на Съглашението.
	Докато разказваше, лейтенант Хейвърсън и другите от спускателния кораб пристигнаха. Адмиралът слушаше, без да каже и дума. След като Джон приключи, той тихо и ниско подсвирна и седна да премисли всичко отново.
	— Това е страшна история. И ако я бях чул от всеки друг, освен от теб, щях да наредя да проверят психическото му състояние. — Той стана на крака и закрачи. После спря и се намръщи. — Вярвам на всичко… но нещо липсва. — Лицето му се сбръчка, докато мислеше. — Още не мога да схвана цялата картинка.
	— Сър — каза меко лейтенант Хейвърсън, — извинете за въпроса, но как така сте жив? Тук?
	Адмиралът се усмихна.
	— Е, това е друга дълга история, лейтенант. Ще ви разкажа по-кратката и интересна версия. — Той се наведе към стената на пещерата и кръстоса ръце на гърдите. — Когато онези копелета от Съглашението влязоха за втори път в системата разбрах, че с Рийч е свършено. Съглашението не правеше нищо наполовина. Всички от цялата планета бяха заети да се евакуират, както беше правилно да се направи, но аз останах. — По лицето на адмирала преминаха различни емоции: загриженост, забавление… след което чертите на лицето му придобиха решителен израз, докато се връщаше назад в миналото, припомняйки си случилото се. — Разработвахме нова бомба, наречена „Звезда“. Тя представлява група от ядрени бомби, всяка от които има обвивка от литиев тритерид. Та тези неща на теория, когато избухнат, не само предизвикват огромна експлозия, както се очаква от ядрена бомба, но и събират своите тритиеви корпуси в един огромен, супер нагрят и херметизиран център.
	Той сви ръката си в юмрук и удари с него дланта на другата си ръка, за да подчертае казаното.
	— Така мощността се увеличава стотици пъти. — Тънка усмивка се появи на лицето му. — Това са убийци на планети. Планирахме да ги използваме в космическите битки, за да заличаваме цялата сцена на бойните действия.
	Усмивката му се стопи и той дръпна мустака си.
	— Е, нещата не се развиха по план и ни хванаха по бели гащи с тези звезди на планетата. Така че аз реших да ги използвам с друго предназначение.
	Лицето на лейтенант Хейвърсън се сви в объркване. Той не смееше да прекъсне разказа, но адмиралът забеляза изражението му и каза:
	— Помисли, синко. Цялата тази артилерия и множество съглашенци за унищожаване.
	Хейвърсън поклати глава.
	— Съжалявам, сър. Все още не мога.
	— Ха, и ти си офицер от разузнаването? — Уиткомб изсумтя и се обърна към Главния командир.
	— Ти какво би направил?
	— Щях да ги активирам, сър — отвърна Главния. — Да включа безотказните смесващи детонатори и отброяващия таймер. Например, за период от две седмици.
	Адмиралът кимна.
	— Аз ги нагласих за десет дни. Няма смисъл да им даваме толкова много време да ровят. — Той постави една от тежките си ръце на рамото на лейтенант Хейвърсън и той трепна. — Има две възможни последствия от този план, лейтенант. Или Съглашението да вземе звездите и да ги занесе у дома за проучване, за което се моля на Господ да се случи. Такава бомба би разцепила наполовина родната им планета. Или бомбите остават тук и унищожават силите на Съглашението на Рийч.
	— Разбирам, сър — отговори лейтенант Хейвърсън шепнешком, след което погледна часовника си. — Това преди колко дни е било?
	— Имаме останало предостатъчно време — каза му адмиралът. — Около двайсет часа.
	Лейтенант Хейвърсън преглътна.
	— Имаше само още едно непредвидено препятствие в този план. — Адмиралът свали ръката си от Хейвърсън и наведе поглед към мръсния под на пещерата. — Командвах подразделение пехотинци — рота „Чарли“, които бяха ликвидирани, преди да се доберем до онези звезди. — Той въздъхна. — Смели хлапета. Кофти загуба на добри войници. По това време засякох червения екип по кодираната честота. „Убедих“ ги да ми дадат назаем няколко от вашите спартанци. Добрахме се до звездите, активирахме ги и построихме осем кръга на ада тук долу, използвайки тактиката за удар и отстъпление — просто, за да се занимаваме с нещо, нали разбирате. За да не се отегчаваме.
	— А останалите от червения екип, сър? — попита Главния.
	Уиткомб поклати глава.
	— За последен път ги чухме, преди да съобщят, че се изтеглят. — Той отиде до масата, разгъна стара хартиена топографска карта и посочи планината Менахит. — Тук. Където е база „Крепост“ на ВСР. — Той направи пауза. — Но Съглашението разкъсва на части тази планина, камък след камък. Иска ми се да вярвам, че все още са там… но преброихме поне дузина вражески роти. Те имат поддръжка от авиация, патрули в ниска орбита и бронирани наземни единици. Мястото е същинска крепост. Би ли могъл някой да оцелее?
	Главният командир прегледа линиите по картата и намери отговор за адмирала.
	— Те са под земята — каза той. — В това така наречено съоръжение „Крепост“. Ние имахме много обучения там. Ето защо Съглашението е пратило там толкова много търсещи отряди.
	— Значи смятате, че те имат шанс?
	— Да, сър. Повече от шанс. Гарантирам, че са там вътре. Защото аз щях да съм там.
	Адмиралът постави върха на пръста си върху изображението на планината Менахит, почука два пъти по него, размишлявайки и изведнъж погледна нагоре.
	— Вие сте дошли до този каньон с пленен кораб на Съглашението, нали? Спускателен кораб?
	— Да, сър. — Джон не му беше споменал това. Независимо от безцеремонните си маниери, адмиралът си знаеше работата.
	— Тогава ще отидем да ги вземем, синко.
	— Сър — каза лейтенант Хейвърсън, — при цялото ми уважение, сър, нашият най-важен приоритет трябва да бъде завръщането на Земята. Разузнавателната информация, която сме събрали от конструкцията Хейло, пленените технологии на борда на флагмана… само изчисленията на Кортана относно хиперпространството биха могли да обърнат развоя на войната в наша полза.
	— Наясно съм с всичко това — отговори стегнато адмиралът. — И вие сте триста процента прав, лейтенант. Но — той отново почука по картата с месестия си показалец, — няма да изоставя нито един мъж или жена на тази планета, за да може Съглашението да ги разкъса за забавление. Няма начин. А това важи двойно повече за спартанците. Отиваме там вътре.


	Глава 20
	Време: Записана аномалия в датата/ приблизително 6.10 часа, 23-ти септември, 2552 г. (по военния календар) / на борда на пленен спускателен кораб на Съглашението, система Епсилон Еридани, по курс над повърхността на Рийч.


	Поласки ускори пленения спускателен кораб до максималната му скорост — точно под 1 мах. Апаратът се издигна, описвайки дъга, и се присъедини към дългия конвой от кораби на Съглашението — транспортьори на войници, безпилотни чистачи на отломки и изтребители серафими, които се спускаха от висока орбита към повърхността. Формацията от извънземни съдове се беше отправила право към планината Менахит. Комюникета на Съглашението се заизреждаха на един екран до пилотската седалка и спряха.
	— Приемаме съобщения от конвоя… предполагам, че не харесват заблудилите се кораби — измърмори спокойно Поласки, поглеждайки към йероглифите на Съглашението.
	— Не стрелят — каза адмиралът, стискайки задната част на седалката на Поласки. — Всичко е наред. Просто пилотирай, офицерски кандидат. — Той се обърна към Главния командир:
	— Подготви ги, синко.
	Главния кимна и се запъти към задната част на кораба при останалите от взвода. Неговите трима спартанци, както и лейтенант Хейвърсън, Локлиър и сержант Джонсън стояха върху купчини от оръжия, поставени на палубата. Антон описваше инвентара:
	— Пистолети, огнехвъргачка, ракетомети „Джакхамър“, плазмени пистолети и пистолети ХЕ и всякакви видове гранати — избирайте.
	Главния си взе пет пълнителя с муниции за щурмовата пушка МА5Б, три осколочни гранати и пистолет за близка стрелба. Нищо префърцунено — той искаше всичко да бъде просто, за да може да хвърля по едно око на останалите от екипа. Локлиър претегли на ръка огнехвъргачката, сумтейки от изразходваните усилия. Оръжието блестеше със зловещо зелен цвят по дължината на резервоара с гориво. Грейс го освободи от прекалено тежкото оръжие и го постави на рамо с лекота.
	— Постарай се да си вземеш пистолет — каза Главния на Локлиър. — Ще влезем в тесни помещения под земята.
	— Разбрано — отвърна той.
	— Близо сме — извика адмиралът.
	Главния командир се премести в кабината, за да гледа. Линията от спускателни кораби и безпилотни чистачи маневрираше към една купчина от камъни с размера на камиони, които бяха изрязани от планината. Спираловидна дупка с диаметър десет километра се намираше на мястото, където преди се издигаше планината Менахит — величествена и неуязвима, покрита с гори и глетчери. Сега това беше просто оголена мина с една-единствена шахта, пробита надолу към центъра й. Крайцер на Съглашението висеше над шахтата и пурпурният отблясък на гравитационния асансьор се врязваше в дупката.
	— Това е зоната ни за приземяване — обяви Уиткомб. — Поласки, искам да насочиш тази щайга директно надолу, но освободи двигателите и остави гравитационния им лъч да свърши работата. Той ще ни свали изцяло до това, което се намира на дъното, без значение какво е.
	— Моите уважения, адмирале — каза Поласки, — но не съм сигурна, че ще се съберем вътре.
	Адмиралът примига, гледайки към дупката.
	— Ще се съберем — каза той. — Уверен съм, че ще се справите, офицерски кандидат. Сега действайте бързо. Не мисля, че някой отгоре ще сметне слизането ни за добра идея.
	— Да, сър! — нейните очи се фиксираха върху дупката. — Няма проблем, сър.
	Главният командир се удивляваше на липсата на страх у адмирала. Той се доверяваше на неговата преценка. Уиткомб много пъти беше критикуван по време на кампаниите си заради нестандартните си тактики и стратегии, но неговата интуиция беше непогрешима. Обаче Главния беше също забелязал, че от колкото по-висши офицери войникът получава заповедите си, толкова повече се налага да върши дори и невъзможното.
	— Дръжте се — извика Главния на екипа си.
	Поласки вдигна носа на спускателния кораб на Съглашението нагоре и се спусна отвесно в блещукащия в тъмнопурпурен цвят гравитационен лъч. Веднага след като влязоха в полето, корабът подскочи, ускори се и се разтресе, вече в дупката, пробита през твърдата скала. Вътре притъмня, поради изолацията от тънките ивици слънчева светлина отгоре. Включените вътрешни светлини засияха слабо в синьо.
	— Тук вътре няма място да маневрираме, сър — прошепна Поласки.
	Лейтенант Хейвърсън се изкачи напред.
	— Адмирал Уиткомб, сър, виждам как ще влезем, предполагайки, че дупката води нанякъде, но друга част от плана ви не ми е ясна. Каква е стратегията ни за излизане, сър?
	Адмиралът закова Хейвърсън със стоманен поглед.
	— Всичко съм измислил. Ти просто стреляй като ти кажа и си дръж езика зад зъбите. Ясно ли е?
	Хейвърсън стисна челюсти, но не изглеждаше доволен.
	— Да, сър.
	Поласки се съсредоточи върху стените на тунела, бързо приближаващи се към кораба й.
	— Сензорите с малък обсег засякоха нещо — каза тя. — Прилича на дъното на шахтата. Времето до пристигането ни е шейсет секунди с тази скорост.
	Адмиралът се наведе по-близо до Главния и прошепна:
	— Това нещо долу, каквото и да е то, ще ни удари здраво. Постарай се да ги удариш три пъти по-здраво. След това постави Антон на позиция и виж, дали можеш да намериш спартанците си. Предполагам, че са се скрили в земята.
	Преди Главния да успее да отговори, адмиралът се отправи към кърмата и грабна една щурмова пушка и два пистолета ХЕ. Затъкна и плазмени и осколочни гранати в колана си.
	— Трийсет секунди — извика Поласки. Тя изключи двигателите и спускателният кораб увисна по инерция само върху гравитационния лъч. — Има нещо там долу — каза тя. — Това слънчева светлина ли е?
	Спускателният кораб се мушна в огромна зала — три километра в диаметър, с кръгла форма и дузина галерии, ограждащи пространството. Отгоре, около куполовидния таван се въртяха холографско слънце и няколко луни. С изключение на дупката, пробита в планината от Съглашението, холографската проекция беше съвършена.
	Адмиралът огледа залата и тъмните му очи се фиксираха в едно струпване на сили на Съглашението на пода, близо до единия край на залата.
	— Там — каза той и посочи. — Мисля, че са около сто: няколко елитни, чакали и повечето са грънтове. Изглежда, че прочистват някаква вдлъбнатина и не очакват компания. Това е добре.
	— Поласки, приземи ни на половин километър от тях и след това се омитай. Искам да се върнеш обратно в онази дупка колкото се може по-бързо. Запуши я. Не искам да оставяме задната си врата широко отворена.
	— Да, сър — отговори Поласки.
	Адмирал Уиткомб се обърна към Ли.
	— Ти ще бъдеш нашата охрана отзад, синко. Стой тук и охранявай Поласки и кораба. Съжалявам.
	— Сър! Слушам, сър! — отвърна Ли.
	Главният командир забеляза сянка на огорчение в гласа на спартанеца за това, че го оставят да върши нещо, което несъмнено смяташе за лека задача. Спускателният кораб леко се сниши, докато достигна на метър от сините плочки на залата и страничните люкове се отвориха. Главния скочи първи, последван от Антон, лейтенант Хейвърсън и Локлиър. От люка на отсрещната страна изскочиха адмиралът, сержант Джонсън и Грейс.
	Спускателният кораб незабавно се издигна в дупката на тавана, достатъчно далеч, за да бъде защитен от заблуден наземен огън.
	— Мърдайте всички — изръмжа адмиралът. Той посочи към Грейс и Локлиър. — Вие двамата, стреляйте с оръжията за дълъг обсег. Всички останали, пригответе се. Избийте ги.
	Планът на адмирала беше добър. Той не излагаше на риск кораба — тяхното единствено средство за бягство — чрез приземяването му прекалено близо до врага. Те все още имаха предимство вследствие на изненадата. Съглашението никога не би очаквало някой да го атакува в разгара на собствената му операция. Но колко дълго щеше да продължи това? Колко време имаха преди онзи крайцер да пръсне на атоми спускателния им кораб? Не Съглашението беше най-опасният им враг, а времето.
	Грейс спря за момент, насочи огнехвъргачката под ъгъл от четирийсет и пет градуса във въздуха и изстреля един заряд. Извънземното оръжие изсвистя и изхвърли сфера от блестяща енергия. Зарядът прелетя разстоянието от половин километър, удари се и избухна в зелени светкавици. Грънтове и чакали полетяха из въздуха. Локлиър изстреля две ракети с джакхамърите и пусна изхабените ракетомети. Двете ракети се блъснаха в една купчина елитни, които преди секунда владееха положението. Двойната експлозия запълни този край на залата с издигащи се облаци от прах, огън и дим.
	Главния махна на екипа си да се разпръсне и да се придвижи напред на бавен ход. Отпред, в облаците от прах, се очертаваха силуетите на грънтове и чакали, които пищяха и стреляха във въздуха, един в друг и по всичко, което мърда.
	— Не спирайте да се движите — каза Главния. — Движете се, докато още не са разбрали какво ги е ударило.
	Антон се спря и коленичи до поредица от следи, издълбани в пода от плочки.
	— Кели е минала оттук — докладва той по интеркома.
	Главният командир включи на честотата на червения екип.
	— Кели? Фред? Джошуа? Спартанци, отговорете на този сигнал.
	В отговор последваха само смущения.
	На стотина метра от смаяния работен екип на Съглашението, заблудени плазмени изстрели проблеснаха от мъгливия, засипан с отломки район и се взривиха в далечната стена. В ярката светлина Главния видя, че дузина чакали са се скупчили по дължината на стената и съединяват енергийните си щитове, за да образуват фаланга. Зад тях петима елитни приготвяха плазмените си пушки.
	— Долу — извика той и се хвърли на една страна.
	Грейс се стовари на пода и се претърколи настрани. Плазмени изстрели профучаха над главите им и щитовете на Главния командир се изтощиха, когато един от тях попадна прекалено близо. Баражният огън превърна няколко от сините плочи около него в кратер от черно стъкло.
	— Гранатите — хвърлете ги нагоре и над онези щитове, спартанци! — изрева адмирал Уиткомб.
	Главния и Антон заредиха плазмените гранати и ги запратиха от позициите, на които бяха залегнали. Те уцелиха далечната стена и се търкулнаха в купчината от елитни и чакали — зад щитовете им. Изскочиха две сини светкавици и вражеската формация се разпадна. Чакалите се пръснаха и побягнаха. Грейс стреля с огнехвъргачката, уцели разбитата фаланга и буквално ги разкъса на парчета, после пусна оръжието.
	— Детекторът за радиация показва максимални стойности — извика тя. — Това нещо е прекалено горещо, за да се използва повече.
	— Назад! — нареди Главния. — Онези неща имат предпазни противодефектни механизми!
	Грейс се отдалечи точно навреме. Падналата огнехвъргачка заискри, изцвърча и избухна със силата на осколочна граната. Почернели и изкривени плочки се посипаха по тях. Локлиър се изправи и стреля по грънтовете, напускащи изкупните работи. Те не бяха въоръжени. Локлиър ги размаза безмилостно.
	Двама смазани елитни се бореха да се измъкнат от една купчина разбити камъни. Кръв и кости изскочиха от гърдите им и те се завъртяха обратно към източника на поразилата ги сила — големи скални блокове, изблъскани от блокирания коридор. Трима спартанци се показаха иззад прикритията си с димящи щурмови пушки от скорошната стрелба.
	Джон веднага ги позна: Кели, Фред и Уил. Той побягна напред, за да се срещне с тях. Фред свали оръжието.
	— Антон… Грейс… Джон? — каза той невярващо.
	Главния командир включи честотата към спартанците си.
	— Аз съм. Бих искал да имаме време, за да ви обясня всичко. Ще го направя по-късно. Първо да се махнем оттук, по дяволите.
	Кели бързо се приближи и докосна с два пръста визьора на Джон. Той искаше да върне усмивката, но в този момент адмирал Уиткомб, бягайки с пълна сила, спря буксувайки до спартанците. Той беше последван от Хейвърсън, Локлиър и Джонсън, който продължаваше да гледа през рамо, за да сканира огромната празна зала около тях.
	— Това всички ли са? — попита адмирал Уиткомб.
	— Не, сър — отговори Фред. — Има още един. — Той се обърна и протегна ръка назад в частично срутилия се тунел. — Госпожо? Безопасно е, можете да излезете.
	За секунда Главния забрави, че се намира в сърцето на вражеския лагер, забрави за войната, за това, че Рийч е унищожена и за всичко останало, през което беше преминал през последните няколко дни. Никога не беше предполагал, че ще я види отново. Д-р Хелси се показа от частично хлътналия тунел. Тя обърса праха от подгъва на полата си и лабораторната си куртка със слабата си ръка.
	— Адмирал Уиткомб — каза тя, — удоволствие е да ви видя отново. Благодаря ви, че ни спасихте. Беше повече от навременно, отколкото можете да си представите.
	Тя се обърна към Главния.
	— Или на теб трябва да благодаря за дръзката операция, Джон?
	Главният командир осъзна, че не може да намери думи, за да отговори. Настръхна при случайната употреба на кръщелното му име… но можеше да й прости това. Тя винаги използваше името му — никога чина или серийния номер. Забеляза кристала с големина на юмрук, който беше стиснала здраво в ръка. Той имаше хиляди страни и излъчваше брилянтна синя светлина, съчетаваща цвета на сапфира и попадащата върху повърхността на водата слънчева светлина.
	— Благодари на когото искаш, Катрин — каза адмирал Уиткомб. — Покани ни на парти всички, ако това ще те направи щастлива… веднъж, след като се измъкнем оттук. — Той включи интеркома. — Поласки, слез долу…
	Сержант Джонсън сложи дланта си върху ръката на адмирала и кимна към далечната стена.
	— Какво има, сержант? — гласът на адмирала замря в гърлото му.
	Детекторът за движение на Главния примига на дисплея, но не засичаше конкретен обект… нито пък той можеше да забележи нещо през цялата, широка три километра пещера. Да не беше засякъл елитен с активиран камуфлаж? Не, прахът във въздуха със сигурност щеше да го издаде.
	— Никой да не мърда — прошепна адмиралът.
	И тогава Джон ги видя. Видя ги всичките. Преди това ги беше пропуснал, защото мислеше, че е от мъглата на вълнуващия се въздух, праха и може би разстоянието, което създаваше подобни на миражи образи. Беше смятал за невъзможно толкова съглашенски воини да стоят съвършено неподвижно. На всяко ниво от дванайсетте редици от галерии, заобикалящи гигантската зала, стояха войници на Съглашението. Балконите им бяха задръстени с грънтове, чакали, чийто щитове се включваха, ръмжащи елитни и няколко двойки ловци с блестящи в зелено огнехвъргачки. Стенанието на хиляди плазмени оръжия, които се зареждаха, изпълни въздуха като звука от рояк скакалци.
	Никой не помръдна. Никой не дишаше, освен Локлиър, който изпусна дълга и сърдечна ругатня. Джон се опита да ги преброи. Трябва да имаше хиляди — на всяко едно ниво. Поне батальон, може би повече. Те дори не трябваше да се прицелват. Всичко, което трябваше да направят, беше да натиснат спусъка и да изпълнят въздуха с кристални стрели и кипяща енергия. Щяха да бъдат изпарени преди дори да успеят да изминат и половината път до тунела зад гърбовете им.
	Двойка ловци яростно изръмжаха, наведоха огнехвъргачките си към Джон и екипа му и прицелвайки се внимателно, стреляха с оръжията си. Половин секунда по-късно останалата част от извънземната орда откри огън.


	Глава 21
	Време: Записана аномалия в датата/ приблизително 0640 часа, 23-ти септември, 2552 г. (по военния календар) / на борда на пленения флагмански кораб на Съглашението „Възвишена справедливост“, периферията на системата Епсилон Еридани.


	„Възвишена справедливост“ излезе от царството, което не беше нито на Евклид, нито на Айнщайн, а иронично беше наречено от хората „хиперпространство“. Нямаше нито „пространство“, нито „вмъкване“ в алтернативните измерения. Корабът измести един облак от ледени кристали, които от хилядолетия бяха разтапяни и отново замразявани под формата на нежни, подобни на мрежа геометрични форми. Включените светлини на „Възвишена справедливост“ се разсеяха през тези частици и образуваха блестящ ореол от остри назъбени отражения. Облакът напомняше на Кортана за стъклената топка със сняг на д-р Хелси, която държеше на бюрото си — връх Матерхорн и малкия швейцарски алпинист, протягащ три сантиметровата си височина — всичко се въртеше в центъра на микроскопична буря.
	Кристалният облак около нея беше значително по-голям, но имаше очарователен ефект и беше добре дошла гледка след излизането от хиперпространството. Кортана беше излетяла от системата Епсилон Еридани, но само до края й — къс скок от няколко милиарда километра от Рийч и Главния. Шансовете Съглашението да я открие бяха нищожно малки — астрономически малки всъщност, дори и да имаха патрулиращи кораби. Обемът на кристалния облак беше прекалено голям, за да бъде претърсен дори и за сто години. Все пак на практика тя беше прекъснала захранването на всички системи на кораба, освен синтезните генератори — и собствените си системи. Корабът се шмугна в ледената тъмнина.
	Кортана загря реакторите, за да презареди хиперпространствените кондензатори и плазмата, която беше изразходвала по време на кратката си битка с крайцерите на Съглашението. Ако беше част от по-голям флот, отчаяната й тактика можеше да се окаже ценна — изстрелвайки всичката си плазма и скачайки в хиперпространството — но като един кораб срещу дванайсет, продължителността на живота й по време на битката, използваща тази тактика, можеше да се измери с микросекунди.
	И сега Съглашението знаеше, че „Възвишена справедливост“ не е един от техните кораби. Тя се надяваше Главния да им се изплъзне — да намери спартанците си и някак си да се срещне с нея на сборния пункт — и всичко да мине гладко, без да бъдат разбити от вражеските наземни сили и флота на Съглашението.
	Направи пауза и рестартира емоционалните си подпроцеси — еквивалентът на ИИ-та за дълбока въздишка. Трябваше да остане съсредоточена и да помисли за нещо полезно, което да направи, докато чака. Проблемът беше, че тя мислеше с пълния си капацитет през последните пет дни. И сега разсъждаваше с голяма част от мозъка си, запълнен с информацията, извлечена от конструкцията Хейло. Отново се позабавлява с идеята да складира информацията в паметта на борда на „Възвишена справедливост“. Сега, след като другият ИИ беше изтрит, би трябвало да е безопасно. Но все пак едно парченце от технологичната информация беше изтекло към врага… и това можеше да има неблагоприятни последици за усилията, влагани във войната. Ако информацията от Хейло попаднеше в ръцете на Съглашението, войната можеше да свърши.
	Тя реши, че би трябвало да може да направи това с цялата налична оперативна памет.
	Кортана се ослуша и погледна към центъра на системата Епсилон Еридани с помощта на пасивните сензори на „Възвишена справедливост“. Слаби комюникета на Съглашението проехтяваха покрай нея — бяха отпреди осем часа, защото толкова време отнемаше на сигнала да пристигне от Рийч дотук. Интересно. Сегашното бръщолевене в системата несъмнено се беше концентрирало върху узурпаторите. Обаче преди осем часа… се занимаваше със задачите си, както обикновено… каквито и да бяха тези задачи. Тя подслушваше потоците от информация, превеждаше и се опитваше да схване смисъла.
	Измежду по-смислените мостри от техните развълнувани религиозни брътвежи се срещаше следното: _разкриваме отломката на божествеността_ и _осветяваме къса на боговете, за да просъществува съвършеният момент, който изчезва с мигването на окото, но трае вечно_, както и _събираме звездите, оставени от гигантите_. Буквалният превод не беше проблем. Значението на думите беше това, което я объркваше. Без подходящата информация за културата, всичко това бяха глупости. Обаче трябваше да означава нещо за някого. Може би можеше да използва част от разрязания на парчета ИИ на Съглашението, за да помогне. Той беше говорил с нея и значи беше частично запознат с човешките идиоми. Може би щеше да успее да реконструира неговия софтуер за превод.
	Кортана изолира кода на ИИ-то и започна процеса на извличане и разопаковане. Това щеше да отнеме време. Тя беше компресирала кода и процесът на преустройство щеше да се нуждае от голяма част от намаления й и без това капацитет на обработка.
	Докато чакаше, прегледа реакторите на Съглашението. Те използваха стегнато магнитно поле, за да нагреят тритиевата плазма. Беше учудващо примитивно. Без по-добър хардуер обаче, можеше да се направи малко, за да се подобри тяхната ефективност. Енергия. Имаше нужда от повече енергия, ако щеше да се връща обратно в системата, за да се срещне с Главния командир. Съглашението нямаше да седи със скръстени ръце и да чака, за да се съберат, да им пожелае _адио_ и тогава да избягат. Логично, имаше само един начин да се направи това — тя трябваше да се бие и да ги унищожи всичките.
	Можеше да съхрани енергията на кораба и да стреля с плазмените оръжия по начина, по който бяха проектирани. Но това щеше само да отложи неизбежното. Дузина кораби срещу един-единствен — дори и капитан Кийс не би оцелял в такава неравностойна тактическа ситуация. Тя обмисли как да реши проблема, изработи процес, изпълняващ няколко задачи едновременно, който регистрира ресурсите й и ги филтрира в творческо вероятностна матрица, надявайки се да намери вдъхновяващо съвпадение.
	Процесите по разопаковането на програмите на извънземния ИИ спряха. Кодът му се показа пред нея като обширен кръстосан отрязък от геоложки пласт — сиви гранитни променливи, кървавочервени пясъчни визуални процесори и мазно тъмни, тънки функционални слоеве. Но имаше и дузина пластове с кодове, които дори и не разпознаваше. Алгоритмите за превод обаче се намираха в горните слоеве на тази структура, блестящи като жила от златен кварц. Тя навлезе в софтуера — имаше безгранични извивки и кодови линии със задънен край — неща, които трябваше да бъдат грешки. Но имаше още и тънки кристални вектори за превод, за които сама никога не се беше сещала. Тя ги копира и ги запази в динамичния си речник.
	Отдалечените предавания на Съглашението се изливаха през мозъка й, но сега някак си бяха по-смислени: _пробити са вътрешните слоеве на храма; присъстват езичници и чистотата на Великия ще изгори езичниците; свещената светлина не може да бъде опетнена_. Тя долови тревогата на тези предавания, като че ли прословутата увереност на Съглашението се беше изпарила. След като тези съобщения се отнасяха до масово нахлуване с цел прочистване и бяха съществували много часове преди „Възвишена справедливост“ да навлезе в Епсилон Еридани, значи Главния се беше оказал прав в своите заключения — на Рийч имаше оцелели хора, най-вероятно спартанци.
	Неговият правилен анализ на ситуацията, основан на сигнала от шест тона, раздразни Кортана. Но я раздразни повече това, че тя не беше направила тези изводи сама. Това я накара да осъзнае колко опасно близо беше до ръба на интелектуалния капацитет, с който можеше да оперира. Една от предпазните й процедури се задейства. Един люк за достъп по пътя от мостика към помещението с реакторите, за който беше казала на сержант Джонсън да не заварява, току-що се отвори.
	— Капанът щракна — отбеляза тя.
	Кортана изпусна атмосферата в този запечатан сектор. Надяваше се, че натрапниците са оставили вентилационната система зад тях отворена, обричайки другите, които евентуално бяха останали зад тях на същото задушаване. Сензорите й засякоха детонация на плазмена граната във вратите на вътрешния терминал, който беше запечатала и заключила. Експлозията разби на парчета участъците и обезвреди ключалките. Тя забеляза, че вратите започнаха леко да се отварят… но това не беше достатъчно, за да стигнат до вторите запечатани врати отпред.
	Отварянето на онези врати спря.
	— Пипнах ви — прошепна тя.
	Щеше да остави този участък на „Възвишена справедливост“ запечатан, докато сержант Джонсън не потвърдеше, че са убити. Но не би позволила на своя пазач да слезе долу. Сигурно на кораба й имаше още извънземни саботьори. И ако ги намереше, щеше да се справи с тях по същия ефективен начин.
	След като приключи с тази минимална пречка, Кортана насочи обратно вниманието си към кода на съглашенското ИИ. Малки части от извънземния софтуер приличаха на нея. Шансовете за такава паралелна еволюция в компютърните технологии бяха невероятни. Изглеждаше така, сякаш това бяха нейните кодове… само че копирани безброй пъти, като всеки път бяха възниквали малки грешки, вследствие на имитационните процеси.
	Дали Съглашението не беше заловило човешки ИИ, който беше копирало и след това беше внедрило получения резултат в своите кораби? Ако беше така, защо беше необходимо да се копира кода толкова много пъти? И с толкова много грешки? Тази теория обаче нямаше смисъл. Умните изкуствени интелекти като нея имаха оперативен живот, простиращ се в рамките на около седем години. След това оперативната памет се задръстваше прекалено много и образуваше безкрайни затворени вериги. Всъщност умният ИИ ставаше прекалено малък и започваше да страда показателно от отслабване на функциите — те буквално умираха от мислене. Така че, ако Съглашението използваше създадени от хора ИИ-та, всички копия щяха да са мъртви в рамките на седем години и нямаше смисъл да се копират отново. Това нямаше да удължи живота им, защото всички връзки в процесора на паметта трябваше също да бъдат копирани.
	Кортана направи пауза за момент, за да обмисли до каква степен нейният живот беше изложен на риск поради абсорбирането и анализирането на информацията от Хейло. Нейните опити в рамките на компютърната система предшественик, определено бяха развили интелекта й далеч отвъд неговите проектирани граници. Беше ли похабила половината си „живот“, постъпвайки така? Или дори още по-голяма част от него? Тя запази тази мисъл, за да поразсъждава по-късно над нея. Ако не намереше начин да вземе Главния командир и да го върне на Земята, животът й щеше да бъде дори по-кратък.
	Обаче беше любопитна за едно нещо — проследи произхода на пътеките на извънземния ИИ и откри процедурите за имитация. Този копиращ код беше изключително сложен — всъщност той заемаше повече от две трети от пространството в процесорната памет на съглашенския ИИ. Беше претъпкан с функции, които се спускаха дълбоко до ядрото. Разпространяваше дендритни образувания през системата, като тумор, от който зависеше метаболизма в цялото тяло на ИИ-то. Тя не разбра нищо от него, но не беше нужно да го разбира, за да го използва.
	Дали това си заслужаваше риска? Може би. Ако можеше да намали риска, би копирала част от себе си на някоя изолирана система във „Възвишена справедливост“. Винаги можеше да изтрие тази подсистема, ако нещо се объркаше. А потенциалните изгоди от тази операция щяха да бъдат огромни. Може би щеше да е в състояние да си възвърне пълния капацитет на функциониране, дори и носейки информацията за Хейло в себе си.
	Кортана провери двойно и тройно системата, която щеше да презапише — софтуерът на Съглашението, който оперираше с животоподдържащите системи на долните палуби. След като те бяха евакуирани и студени, поддръжката на живота беше под въпрос. Тя внимателно прекъсна връзките от тази подсистема към останалата част от кораба и провери отново мисловния си процес. Този копиращ софтуер беше най-вероятно причината за разкъсаното мислене на ИИ-то на Съглашението. Нейният мисловен процес обаче не беше притиснат от нищо. Трябваше да има баланс между тези две вредни състояния.
	Кортана стартира софтуера за копиране на файлове на Съглашението. Той се задвижи и целият запулсира и се устреми към нея — тя веднага прекъсна всички контакти с модула за превод. Тъмните функции се докоснаха до кода й, увиха се около него и напираха да пробият бариерите, които беше издигнала. Случи се много бързо, но тя не прекрати процеса. Беше прекалено интересно, за да го спре. Смътно усети, че част от мозъка й губи очертанията си и се копира, сглобявайки се ред по ред на новото местоположение във „Възвишена справедливост“. Чувството беше странно. Не беше странно това, че можеше да мисли, намирайки се на повече от две места, за повече от едно нещо едновременно, защото беше свикнала с комплексните задачи. Това беше различно странно усещане — сякаш беше погледнала към нещо прекрасно… и безкрайно.
	Копирането приключи и копиращият код беше отново готов за употреба и безопасно съхранен заедно с разрязаната на парчета директория на ИИ-то на Съглашението. Кортана активира цялата си система, в която нищо друго не беше променено. Тя провери току-що копираната система. Беше непокътната и с изключение на малки грешки в софтуера, които незабавно поправи, можеше да функционира пълноценно.
	Кортана стартира новата система, превръщайки я в слуга на собствената си първична система, активирайки ги паралелно, едната оперираща с английско-съглашенския речник на ВСР, а другата със съглашенско-английския речник на ИИ-то на Съглашението. Ако извънземният копиращ софтуер можеше да удвои процедурите й за превод, можеше ли да размножи и повече части от самата нея? Не. Тя се отърси от тази мисъл. Рискът от създаването на повече нейни копия беше прекалено голям. Имаше извънредно много неизвестни. А и това все пак беше кодът на врага. Можеше да има добре замаскирани капани, чакащи да бъдат задействани вътре в сложните алгоритми.
	Освен това копирането нямаше да попречи на умствената й деградация. Онези грешки във вътрешните й връзки вече бяха налице… и винаги щяха да бъдат там, независимо от броя на направените копия. Тя си спомни за странната разкъсана структура на съглашенския ИИ и се зачуди колко ли пъти беше копиран.
	Мислите й бяха прекъснати, понеже предаванията на Съглашението бяха станали по-разбираеми. Чувството беше такова, сякаш имаше нов чифт очи и уши, за да ги чува: _разкопките продължават; нов подслой е открит на дълбочина шестстотин метра_ и _патрулът не може да намери езичниците; връща се обратно в базата; открити са вторични артефакти: ликувайте_!
	Имаше едно нещо, което беше пропуснала в предишния си анализ на комюникетата на Съглашението — втори сигнал, излъчван от транспортьора, от който използваха същите символи, които тя беше използвала, за да намери конструкцията Хейло — символите, които Главния беше открил върху извънземния артефакт от Лазурния бряг. Тя не беше виждала простите точки, ленти, квадрати и триъгълници преди, защото Съглашението естествено беше разкрасило изчистените символи с техните обилно декорирани йероглифски писмени знаци и по-късните си развълнувани религиозни подмятания. Кортана с новата си подсистема и новия си речник за превод можеше, както би казала д-р Хелси, да „отсее глупостите“.
	Тези вторични комюникета бяха заповеди. Произхождаха от нови кораби, навлизащи в системата Епсилон Еридани и бяха последователно приети и потвърдени от другите кораби в нея. Това беше автоматизирана пощенска система, която можеше да изпраща съобщения от центъра на съглашенската империя към външните сектори на Галактиката. Съглашението беше или прекалено самоуверено, или прекалено невежо, за да не кодира както трябва тези заповеди. Все пак Кортана осъзна, че КУОН не беше, поне досега, разкрил привидно сложната система на Съглашението… така че кой беше по-невеж?
	Имаше заповеди за разгръщане на стотици съдове — транспортьори, разрушители, продоволствени — това беше огромен флот. Те трябваше да се съберат на определени места, да се групират, заредят с гориво, да съберат ресурси и да се насочат за следващия хиперпространствен скок. Кортана знаеше как да преобразува тези прости символи в космически координати.
	Там — скок към системата Ламбда Серпентис, за събиране на тритиев газ за реакторите им. И там — друг скок към системата Хокинг, за да се срещнат с около трийсет транспортьора и да осъществят трансфер на изтребители серафими. И там…
	Кортана спря всичките си процеси. Тя насочи целия си интелект към проверка на матриците за превод отново и отново в продължение на стотици пъти. Нямаше грешка. Излъчваните координати за предстоящата операция на Съглашението бяха разкодирани.
	Съглашението поемаше курс към Земята.


	Част 4
	Гамбит

	Глава 22
	Време: Аномалия в записаната дата/ приблизително 0640 часа, 23-ти септември, 2552 г. (по военния календар) / система Епсилон Еридани, комплекс от тунели под повърхността на Рийч.


	Джон се напрегна, гледайки хилядите съглашенци, тълпящи се по балконите около него и екипа му. Не смееше да помръдне, неговият екип беше на неправилното място, срещу прекалено много огнева мощ. Нямаше да могат да спечелят тази битка.
	Върху третия балкон нагоре от пода на огромната зала, в позиция откъм шест часа, двама ловци изръмжаха гневно. Те вдигнаха огнехвъргачките си, насочиха ги и стреляха.
	Кели изпревари всички — очертанията й се загубиха от скоростта и тя пристъпи пред д-р Хелси. Джон и Фред се преместиха от двете страни на Кели, докато Антон грабна адмирала и запрати по-възрастния от него мъж зад тях. Ослепителните, нагорещени до бяло плазмени изстрели се удариха в щитовете на спартанците и се разляха по гърдите им.
	Щитът на Джон се изтощи напълно. Прекомерното налягане го принуди да направи крачка назад, а кожата на ръцете му се поду от мехури. После горещината изчезна и той премигна, за да се отърве от черните точки, които замъгляваха зрението му. Кели лежеше в краката му. От бронята й се отделяше пушек, а хидростатичният гел кипеше навън от аварийните клапани на лявата й страна. Още хиляди изстрели заваляха от балконите над тях и Джон инстинктивно приклекна, за да предпази своя паднал другар. Той се подпря, за да посрещне неизбежния сблъсък с горящата енергия.
	Плазмени изстрели и кристални игли кръстосваха балконите над тях като паяжина от енергия. Но всеки изстрел беше насочен към двамата ловци, които стреляха към Джон и екипа му. Двойката ловци повдигнаха щитовете си в синхрон и се прикриха зад тях — дебелите четвърт метър метални плочи можеха да отблъснат огъня на почти всяко единично оръжие… но не и този безмилостен баражен залп. Мощните съглашенски войници изгоряха, щитовете и броните им също се запалиха и Джон различи очертанията им само за части от секундата, преди да бъдат изпарени. Секторът от балкона, на който се намираха, беше разбит на пух и прах и отломки валяха по пода… заедно с дузини грънтове и чакали, които бяха имали нещастието да стоят прекалено близо до тях.
	Три удара на сърцето се изредиха в гърдите на Джон. Нито хората, нито домакините от Съглашението в голямата зала помръднаха.
	— Какво по дяволите е това? — измърмори сержант Джонсън. — Не трябваше ли вече да сме мъртви?
	Джон се свърза с биомониторите на Кели — тя беше в шок и помпите за разсейване на горещината на скафандъра й бяха напрегнати до точката на авария. Трябваше да осигури безопасността й.
	От най-високия балкон един елитен на Съглашението в златна броня вдигна енергийния си меч високо във въздуха и извика. Софтуерът за превод в шлема на Джон прошепна с половин секунда закъснение:
	— Хванете ги, но следващият, който стреля по свещената светлина, ще бъде одран жив! Тръгвайте!
	Д-р Хелси натисна по-здраво рамките на очилата си назад към ушите, слушайки шептенето на вградения преводач.
	— Кристалът — измърмори тя, — те искат кристала.
	Няколко екипи от елитни се спуснаха към земята, хлъзгайки се по пластмасови въжета, светещи с призрачносин цвят. С помощта на двойните въжета, те стъпиха на пода. Стотици грънтове изпищяха от вълнение и затанцуваха от един крак на друг. Чакалите последваха своите водачи по въжетата.
	— Поласки! — изкрещя адмирал Уиткомб по интеркома. — Слез тук долу колкото се може по-бързо! Имаме нужда от незабавно измъкване!
	— Прието — отговори Поласки с хладния си, винаги равен глас на пилот от флота.
	Фред, Грейс и Антон се обърнаха и изстреляха три залпа директно към екипа от елитни, опитващ се да се приземи на тяхната позиция. Елитните паднаха, разпръсквайки пурпурна кръв по покрития с плочи под.
	Д-р Хелси натика извънземния кристал в джоба на лабораторната си куртка и коленичи до Кели. Тя провери жизнените й показатели на чипа си за обработка на данни и разтърси глава. Погледна към Джон ухилено.
	— Тя е жива… на косъм. Има нужда от помощ.
	— Да не бъдем груби — изрева адмирал Уиткомб. — Поздравете нашите гости с „добре дошли“, Главен командир!
	— Огън по периметъра — заповяда Главния. — Поддържайте стрелбата стегната. Разпръснете се във формация „Делта“. Давайте!
	Спартанците веднага пристъпиха в полукръг с щурмови пушки насочени навън. Те вдигнаха в синхрон предпазителите на оръжията си и откриха огън. Точно зад тях Локлиър, Джонсън, Хейвърсън и адмиралът заеха позиция вътре в полукръга. Те активираха и хвърляха гранати. Джон спря за момент и отправи вниманието си към Кели. Той вдигна отпуснатото й тяло от пода и го прехвърли през рамо.
	Силите на Съглашението се приземиха на пода и настъпиха по-близо към тях, но не отвръщаха на огъня. Дузини елитни падаха на земята, след като бронебойни куршуми засипаха броните им и осколочните гранати избухваха с гръмотевична сила. Чакалите, които следваха господарите си по въжетата, се приземиха в средата на масовото клане, излязоха пред елитните и отвориха енергийните си щитове. Това беше типичното за елитните перчене — те трябваше да бъдат първи в битката… дори и това да означаваше да умрат за тази чест. Главния нямаше проблеми с удовлетворяването на честта им. Той пъхна нов пълнител в пушката си и продължи стрелбата.
	Чакалите и елитните предпазливо напредваха към стрелящите спартанци. Втори фронт от чакали сключиха под ъгъл личните си енергийни щитове над главите си, за да се предпазят от попадането на гранати в средата на формацията им.
	Спускателният кораб на Поласки се снижи от дупката в тавана, завъртя се и спря на метър от начупения, покрит с плочи под. И двата странични люка на апарата се отвориха със свистене. Джон подаде Кели на Фред, след като той се качи на борда, а Главния помогна на доктор Хелси и адмирала да се качат след него. Локлиър и другите спартанци скочиха през втория люк. Сержант Джонсън и Главния се качиха последни на борда. Веднага след като краката им докоснаха рампата и те се хванаха за дръжките, Поласки ускори и излетя.
	Главният командир гледаше съглашенските сили, докато спускателният кораб се издигаше. Бяха хиляди — на пода, придържайки се към стените и заливащи балконите. Приличаха на рояци от ядосани мравки. Люкът се запечата и Главния се придвижи напред към кабината. Докато преминаваше през отделението на път за там, видя Кели. Тя се беше свлякла на пода, а тънки струйки дим се извиваха от дупките в бронята й.
	Той помогна на доктор Хелси да я пристегне към пода. Очите на Хелси се бяха съсредоточили върху непостоянните жизнени показатели на ранения спартанец, които се плъзгаха по чипа й за обработка на информация. Тя постави издължения кристал до Кели… но той не остана да лежи на пода. Кристалът не се поддаваше на гравитацията, а се носеше в пространството като единият му остър, тънък край беше насочен надолу към повърхността.
	— Колко странно — прошепна Хелси.
	Джон също трябваше да се съгласи, че това беше необикновено. Почти толкова странно, колкото да се намираш под дулата на хиляда разгневени войници на Съглашението без нито един от тях да е пуснал и един изстрел.
	— Погрижи се за нея — каза той на д-р Хелси, след което се изправи на крака и продължи към кабината.
	Поласки се беше привела върху уредите за управление. Тя насочи спускателния кораб на Съглашението във възходяща траектория и влезе в дупката в тавана на огромната зала. Главният командир се хвана за стените и се закрепи. Обаче спускателният кораб забави скорост и се устреми напред така, че отново зае хоризонтално положение.
	— Имаме проблем — обяви Поласки и бързо натисна уредите за управление. — _Голям_ проблем.
	Пурпурната светлина на гравитационния лъч в дупката потъмня и изглеждаше, че изчезва от полезрението… но беше болезнено да се гледа към него.
	— Те ни дърпат назад — каза адмирал Уиткомб. — Ли, пропълзи отгоре и изстреляй две ракети „Джакхамър“ нагоре по тази дупка.
	— Да, сър — отвърна Ли, нетърпелив да се върне към битката. Той кимна на Джон, грабна един ракетомет „Джакхамър“ и се отправи към люка.
	Адмиралът се намръщи и поклати глава.
	— Няма начин една ракета да успее да измине разстоянието от три километра по този тунел. Но все пак да опитаме.
	Спускателният кораб спря да се издига, застопори се на едно място за момент и бавно започна да потъва обратно надолу през тунела. Ли отвори страничния люк. Интензивната пурпурна светлина от гравитационния лъч заля вътрешността на кораба.
	Д-р Хелси пое рязко въздух и Главния се обърна, за да види какво я е учудило.
	За момент той си помисли, че кристалът, който беше донесла със себе си, се е строшил. Но не беше точно така. Горната половина на тънкия къс се беше разцепила по дължината на страните му и се беше отворила като разцъфнало цвете. Сапфирените венчелистчета се полюляваха и когато ултравиолетовата светлина на гравитационния лъч попадна върху тях, кристалът се отвори по-широко. Страните му се усукваха и въртяха в сложен геометричен танц. Той променяше формата си и запулсира в хладен зелен цвят. Светлината във вътрешността на кораба се изчисти — всички следи от пурпурния нюанс като че ли избледняха като океански отлив.
	Спускателният кораб се наклони напред.
	— Какво по дяволите… — каза изненадано Поласки, грабна уредите и ги дръпна назад. Спускателният кораб изръмжа мощно и се изстреля през тунела.
	— Гравитация — прошепна доктор Хелси и се взря в отворените страни на кристала. — Това нещо изкриви пространството, когато за първи път го доближихме. Очевидно влияе и върху изкуствените гравитационни полета. Нямам търпение да го занеса в някоя лаборатория.
	Спускателният кораб изскочи от дупката и слънчева светлина заля вътрешността му.
	Веднага след като излезе извън гравитационния лъч, кристалът се затвори обратно в себе си, прибирайки подобните на венчелистчета фрагменти и придоби формата на едно цяло, гладко парче. Д-р Хелси го дръпна и го пъхна обратно в джоба на лабораторната си куртка, след което насочи пак вниманието си към биопоказателите на Кели.
	Въздухът над планината Менахит беше гъсто изпълнен с тълпи от баншита и серафими. Дългият триста метра лек крайцер също си имаше компания. Още шест крайцера на Съглашението се изправиха пред малкия им спускателен кораб и завъртяха към тях плазмените си установки.
	Поредица от икони заблестяха върху пулта на Поласки.
	— Те ни прихващат с оръжията си — каза тя, а спокойствието в гласа й постепенно изчезваше.
	— Няма да стрелят — обяви адмирал Уиткомб. В думите му имаше стоманена решителност, сякаш това не беше негово предположение, а заповед, която щеше да е по-добре да бъде последвана от Съглашението. Той постави ръце на бедрата си и се загледа в корабите, сякаш за да накара крайцерите да се извърнат.
	— Те искат това, което докторът и екипа й са открили… и го искат толкова отчаяно, че ни позволяват да стреляме по тях, без те самите да смеят да открият огън в наше направление.
	— Сър — каза Главният командир — трябва да се срещнем с Кортана и пленения флагман в 7:15 часа. Това значи, че ни остават само двадесет минути, сър.
	Адмирал Уиткомб погледна часовника си и след това хвърли поглед към корабите на Съглашението, събиращи се около тях и приближаващи се все повече.
	— Поласки, измъкни ни оттук. Програмирай курс към мястото за среща и накарай този кафез да лети колкото можеш по-бързо!
	— Тъй вярно, сър.
	Поласки насочи под ъгъл кораба към горната част на атмосферата на Рийч, а небето потъмня от тюркоазно в сиво-синьо, после в среднощно синьо и накрая в мастиленочерно, изпълнено със звезди.
	След като спускателният им кораб остави крайцерите назад, започна да се движи болезнено бавно в сравнение с бързите изтребители. Те се строиха около него, като четири застанаха откъм левия им борд, а четири — откъм десния. Чифт от тези изтребители с капковидна форма се построиха отпред, започнаха да намаляват скоростта си… и блокираха пътя им.
	— Те искат да ни изтикат — каза Поласки и намали скоростта на кораба.
	— Офицерски кандидат — каза адмиралът и внимателно постави ръка на рамото й, — изблъскай ги. С пълна скорост.
	Поласки преглътна.
	— Да, сър.
	Едната й ръка хвана здраво предпазния колан. Другата се плъзна по скалата за скоростта на пулта за управление и я увеличи до пълна мощност. Спускателният кораб подскочи директно към серафимите на пътя им. Двата изтребителя отскочиха на три метра встрани и спускателният кораб премина покрай тях.
	Локлиър погледна през страничния илюминатор и подсвирна.
	— Някой друг не мисли ли, че тук е малко пренаселено? — прошепна той.
	Главният командир погледна през рамото му. Имаше дузина малки бойни кораби, когато се бяха спуснали към планетата преди няколко часа… А сега имаше три пъти повече в орбита около Рийч. Виждаше: леки крайцери, които приличаха на блестящи лъчи; имаше четири транспортьора със закръглени корпуси, а пространството около тях гъмжеше от рояци серафими; имаше шепа разрушители, гладки и бързи, с блестящи плазмени установки. Мотаеха се също и останки: парчета от съглашенски кораби, въртящи се в орбита; току-що откъснати метални части от обшивката на някой кораб; заплетени тръбопроводи на плазма, все още блестящи от минавалата през тях топлина и облаци от метали, които бяха стопени и охладени до мъгли от сияещ прах.
	— Кортана е била заета, докато ни е нямало — отбеляза лейтенант Хейвърсън. Той кимаше одобрително към касапницата.
	Главният командир забеляза примигващи светлини в тъмното от зоните за излитане на транспортьора на Съглашението. Той активира увеличението на визьора си и видя един легион от елитни с устройства с насочващи дюзи и множество окичени кораби чистачи, излитащи от платформата.
	— Единични кораби, чистачи и екипи от елитни се опитват да пресекат пътя ни — обяви Поласки. — Идват от всички кораби наоколо… — Тя направи пауза и на два пъти провери скенерите си. — Господи. Идват от всички посоки.
	— Отведи ни до координатите за среща — заповяда адмирал Уиткомб. — И не щади двигателите.
	— Сър — отвърна Поласки с леден глас, — това са координатите за среща.
	Главният командир се огледа по всички дисплеи за пленения от тях кораб, но видя само врага.


	Кортана и „Възвишена справедливост“ се появиха в пространството — всичко беше точно изчислено. Този скок изискваше прецизност до сантиметри и въпреки че тя не желаеше да си го признае, голямо количество късмет. Кортана винаги се беше чудила какво би се случило, ако кораб направеше преход към нормалното пространство прекалено близо до някоя планета или друга огромна маса — в този случай друг кораб.
	„Възвишена справедливост“ премигна със светлини, оживявайки в полето от отломки във висока орбита около Рийч. Обаче, когато атомите на флагмана се сблъскаха с материята на разбитите кораби на Съглашението, които бяха скупчени на едно място в пространството, нямаше свръхмощна експлозия. Дали скоковете в хиперпространството предотвратяваха реализирането на такива явления, отклонявайки идващия кораб настрани като вода, която тече около скала в реката… или беше взела назаем малко от възникващите щастливи случайности на Главния. Стотици повредени кораби, човешки и съглашенски, се въртяха безжизнено около нея, а техните чисти траектории навяваха на предположението, че „Възвишена справедливост“ ги беше избутал встрани. Ако имаше повече време, би провела серия експерименти с кораби чистачи, за да провери хипотезата си за щастливото изместване. Но времето не беше нещо, което тя или Главния имаха в изобилие. Оставаха минути до срещата им и Кортана щеше да се нуждае от всяка милисекунда, за да направи това, което трябваше, ако някой от тях искаше да напусне системата Епсилон Еридани жив.
	Тя претърси полето от останки за евентуален кандидат. Имаше само шепа съглашенски кораби. Ако КУОН беше успяло да унищожи един от извънземните кораби в битката за Рийч, то очевидно беше принудено да го изпари. Не останаха подходящи кандидати за плана й.
	Кортана насочи вниманието си към огромния брой от повредени кораби на КУОН. Съглашението не трябваше да унищожава напълно някой човешки кораб, за да го изкара от тактическата ситуация на битката — един-единствен прожекторен лъч от енергия би могъл да разкъса достатъчно палуби и да убие достатъчно екипаж, за да го обезвреди. Тя се чудеше колко победени човешки кораби се носеха из околното пространство от двете й страни, носещи хиляди смели мъже и жени, които бяха умрели в сражение.
	Сензорите й бързо очертаха силуетите на няколко леки кораба на КУОН. Имаше корвети с разцепени на две корпуси, от стартовите ядрени реактори, на които се изливаше радиоактивен охладител. Въпреки че бяха по-подходящи за целта й, вредите по тях бяха значителни. Тя не успя да намери един кораб с непокътнат синтезен реактор. Отбеляза местоположението на транспортьорите и тежките крайцери и ги изключи от търсенето си. Те просто бяха прекалено големи. Беше склонна да жертва маневреност и скорост… но не чак в такава степен, че да й отнеме час, за да излезе от орбита.
	Така останаха разрушителите и фрегатите. Тя намери и отбеляза четиринайсет в полето от отломки. Разрушителите по същество бяха фрегати, които носеха метър и половина броня от „Титан-А“ вместо шейсетсантиметровата на своите събратя. Имаше двама кандидати — разрушителят „Тарзис“ и фрегатата „Гетисбърг“. Имаха непокътнати синтезни генератори, макар че „Гетисбърг“ беше унищожена от прожекторен лъч енергия, който бе проникнал от носа й до опашката, опустошавайки мостика и животоподдържащите системи, нейното захранване и дори магнитоускорителното оръдие на скелета й очевидно функционираха. Дори имаше още нещо — горните й възлови точки бяха непокътнати.
	Кортана бързо пусна захранващ импулс през двигателите на „Възвишена справедливост“ и той бавно се понесе към „Гетисбърг“. Поспря, за да се заслуша в трафика от съобщения на Съглашението. Той се беше увеличил осемкратно в сравнение с последния път и съдържаше много обръщения към „езичниците“ на планетата и „свещената светлина“, която сега беше изложена на риск. Добре. Това означаваше, че Главния беше направил това, което можеше най-добре — да предизвиква мелета сред врага. И което беше по-важно, присъствието на „Възвишена справедливост“, носещ се сред стотици мъртви кораби, не беше забелязано.
	Когато беше на километър от „Гетисбърг“, тя изключи двигателите си. С деликатни струи от дюзите приближи и завъртя кораба си, докато горната му страна се доближи успоредно до горната страна на фрегатата. Провери телеметричната система на „Гетисбърг“ и получи слаб отговор. Въведе кода за достъп, който беше бързо приет и влезе в навигационния компютър на кораба. На борда нямаше друг компютър. Капитанът на „Гетисбърг“ беше изтрил навигационната система и ИИ-то в съответствие с протокола Коул. Кортана нахлу в празните системи. „Гетисбърг“ беше развалина — всичките й дюзи бяха извън строя. Тя никога нямаше да може да се движи, отново захранвана от собствената се енергия, но сърцето й още биеше. Синтезният реактор на кораба функционираше с капацитет от 67%. Това беше перфектно.
	„Възвишена справедливост“ леко се снижи надолу към „Гетисбърг“ — може би това беше първият път в историята на Вселената, когато човешки и съглашенски кораб установяваха контакт без агресивни намерения. Всички модерни кораби на КУОН бяха проектирани с възлови точки на гръбната и коремната си страна, в случай, че са прекалено повредени, за да се придвижват с помощта на собствената си енергия. На теория, друг кораб на КУОН би могъл да се скачи с него, да се свърже със системите му и да пренесе повредения. Флагманът на Съглашението имаше поредица от подобни възлови точки на горната си страна, където корабите, които бяха прекалено големи, за да паснат на зоната му за изстрелване, можеха да се скачат. Двете системи обаче бяха несъвместими.
	Кортана оповести това. Тя активира седемте обслужващи чистачи на „Гетисбърг“ и инструктира инженерите на Съглашението във външния корпус на „Възвишена справедливост“ да обезопасят точките за скачване, да съединят двата кораба и да приспособят системите им за захранване. Причината за тази спасителна операция, прецизния й скок в полето от отломки и хибридното скачване беше… преди всичко енергията.
	Прикритието на „Възвишена справедливост“ беше компрометирано. Съглашението знаеше, че флагманът му се контролираше от хората. Това правеше първоначалния им план за среща в орбита около Рийч невъзможен за осъществяване. Тя би могла да скочи на това местоположение и да вземе Главния, но щяха да заседнат там, докато свръхсветлинните генератори бавно се презареждат, а междувременно щяха да бъдат обградени и унищожени от армадата на Съглашението. Затова трябваше да промени тактиката си. Щеше да скочи в средата на враждебните и хитри сили на Съглашението, да грабне Главния и бързо да изскочи навън от системата. За да направи това, се нуждаеше от енергия за незабавно презареждане на свръхсветлинните генератори. Това беше енергията, която само два кораба можеха да произведат.
	Енергийните накрайници се свързаха. Гигаватове енергия нахлуха от реактора на „Гетисбърг“ към енергийната решетка на „Възвишена справедливост“.
	— Перфектно — измърка тя.
	Беше 07:12 часа. Имаше по-малко от три минути, за да се подготви за следващата фаза от плана си.
	Кортана провери отново изчисленията за това, което трябваше да представлява най-късия хиперпространствен скок, правен някога — от реещия се склад за отпадъци към координатите за среща на някакви си три хиляди километра. Тя сканира този район от пространството и откри, че той вече не е сляпо петно в отбраната на Съглашението. Имаше три пъти повече кораби в системата в сравнение с последния път, когато беше там. Кортана забеляза отвлечения от Главния спускателен кораб, издигащ се от ниските слоеве на атмосферата на Рийч, заобиколен от ято изтребители. Тя изпрати насреща им поредица от повтарящи се заповеди от главнокомандващия на флота на Съглашението:
	— _Не стреляйте или ще бъдете прихванати и унищожени. Езичниците са взели свещената светлина_.
	Това беше едновременно и добре, и зле. Добре, защото Главния и екипа му с тази „свещена светлина“ нямаше да бъдат изпарени. Но беше зле, защото всеки кораб на Съглашението в системата приближаваше към тях и накрая щяха да обкръжат, да хванат малкия апарат и да го превземат. Това също така правеше целта за скок на Кортана все по-сложна и недостижима.
	Тя се увери, че плазмените й установки са напълно заредени, провери отново и оформящите магнитни бобини и стартира проверка на системите на дюзите на „Възвишена справедливост“ в случай, че нещо се случеше с изходния й скок и се наложеше да маневрира.
	Времето беше 07:14:10 по военния стандарт. Така Кортана направи едно нещо, в което не беше добра — започна да чака. Петдесет секунди за ум, който можеше да направи един трилион изчисления за една секунда, бяха цяла вечност.
	След трийсет секунди тя насочи енергия към свръхсветлинните генератори. Светлини като убождания от игла осеяха черния космос около нея.
	След още десет секунди преработи изчисленията си, вземайки предвид леките гравитационни колебания, които многобройните кораби на Съглашението предизвикаха в околното пространство. Вакуумът около нея се разтвори и тя избра курс през „настоящето“ на нормалното пространство към „не настоящето“ на хиперпространството.
	След още десет секунди написа бърза програма, за да прихване далечните кораби, намиращи се близо до точката й за изход от хиперпространството и да ги държи прихванати, когато се появи.
	„Възвишена справедливост“ се придвижи леко напред към разкъсаната пролука в пространството и светлина обви съда. Корабът изчезна от полето от отломки… и се появи мигновено отново. Цялата повърхност на Рийч запълваше страничните дисплеи на десния борд. А дисплеите на левия борд бяха претъпкани с намиращите се наоколо кораби на Съглашението.
	Странното съчетание от човешки и съглашенски кораби, скачени един за друг за горните си страни, появило се в средата на капана на врага, трябва да го беше объркало… никой не откри огън. Спускателният кораб беше на три километра от прихващащия лъч на десния борд на Кортана, а траекторията му по-малко или повече съвпадаше с платформата за кацане.
	Тя активира D-честотата на КУОН и каза:
	— Командир, превозът ви е тук.
	— Прието — отвърна Главният командир. В твърдия му като скала глас нямаше напрежение. Той се беше отправил на сигурна смърт преди няколко минути, но звучеше така, сякаш се случваше това, което беше очаквал. Все едно, че беше нормална оперативна процедура.
	Спускателният кораб се обърна към платформата за кацане и Кортана свали щитовете за части от секундата, достатъчно дълго, за да може малкият съд да влезе вътре, след което отново ги вдигна. Тя насочи енергия от „Гетисбърг“ към светлинните генератори на „Възвишена справедливост“ и те започнаха да абсорбират изпратените заряди.
	Около трийсет и пет кораба на Съглашението я обградиха с плазмени установки, блестящи в зловещо червен цвят, приготвящи се за стрелба. Очевидно заповедта да не стрелят не се отнасяше за „Възвишена справедливост“. Кортана имаше нужда само от пет секунди, за да достигне пълна мощност — пет секунди, за да подготви добре бягството си… но пет секунди можеха да бъдат достатъчно време, за да стане център на създадено от Съглашението малко слънце.
	Тя пое инициативата и стреля по близките четири крайцера. Изящна като лазер плазма се изстреля от установките й, унищожавайки съглашенските щитове и разцепвайки широко корпусите на корабите им. Когато пределно нагорещеният газ влезе в контакт с атмосферата вътре в корабите, пластмаса, плът и метал пламнаха и се разнесоха навсякъде. Два от крайцерите моментално избухнаха, след като плазмените лъчи уцелиха реакторите им. Носещи се на талази облаци от изпарен метал изпълниха тъмнината и я скриха от приближаващите кораби. Малки точки от светлина се появиха около „Възвишена справедливост“.
	Грешка. Кортана провери пак изчисленията и бързо откри причината за проблема. Процедурите против провал на системите, проследяващи местните гравитационни условия, съобщаваха за аномалия. Гравитацията от Рийч вече не изкривяваше пространството… което беше невъзможно. Нямаше време за предположения. Трябваше да напусне системата или да се бие. Тя насочи „Възвишена справедливост“ към усуканото пространствено поле… и изчезна.
	Вместо невидимите не измерения на хиперпространството, на мониторите на Кортана се появи обагрено в синьо поле. Това беше нещо различно — не беше претъпканият космос около Рийч или изпълненият със звезди космос на системата Епсилон Еридани. Беше някакво измерение, където не би трябвало въобще да има космос. Тя изследва това пространство със сензорите си, но обхватът й бе ограничен до хиляда километра, сякаш се намираше в обвиваща всичко мъгла.
	И там тя засече обект. И още един. И после още дузина. Четиринайсет крайцери на Съглашението се появиха от синята мъгла.
	— Кортана — каза Главният командир, — какъв е статусът ни?
	— Какъвто е обикновено — отвърна тя. — Имаме проблеми.
	Бойните кораби на Съглашението стреляха.
	— По дяволите — измърмори Кортана.
	Тя предприе последната си възможна стъпка — отвърна на огъня, надявайки се да повлече някои от тях със себе си в ада.


	Глава 23
	Време: Записана [ГРЕШКА] Аномалия в датата/ неизвестна дата/ на борда на пленения флагмански кораб на Съглашението „Възвишена справедливост“ в хиперпространството. Сега.


	— Кортана — попита Главния, — какъв е статусът ни?
	Командира и останалите от екипа му изскочиха от спускателния кораб на Съглашението. Фред изкара намиращата се почти в безсъзнание Кели и я положи на пода на платформата за кацане.
	— Какъвто обикновено — отговори Кортана. — Имаме проблеми.
	Видеосигнал от външните камери на кораба се появи на дисплея на шлема на Главния командир. Крайцери на Съглашението ги наобиколиха с блестящи плазмени установки, които му напомняха за изображенията на една риба, живееща на дъното на земните океани — множество от фосфоресциращи светлини и остри като бръсначи зъби. Той закрачи към края на платформата за кацане и застана на сантиметър от мястото, където енергийният щит на кораба отделяше входа от космоса отвъд. Загледа се право към необятните сини полета и огромните бойни кораби, които бяха по-близо, отколкото на него му харесваше.
	— Ние скочихме в хиперпространството, нали? — попита колебливо лейтенант Хейвърсън.
	— И да — отговори д-р Хелси, — и не.
	Тя извади кристала от джоба на лабораторната си куртка и се намръщи виждайки, че той не беше вече издължено парче. Страните му се бяха пренаредили като парчетата от пъзел… но в конфигурация, която се различаваше от онази, която артефактът беше образувал в гравитационния лъч на Съглашението. Този път той представляваше звезден взрив от остриета и пречупена светлина.
	— Ние скочихме — каза тя, наблюдавайки отражението си в огледалните плоскости на артефакта, — но не в хиперпространството, което познаваме.
	Детекторът за радиация на Главния изцъка и писклив алармен сигнал прозвуча в шлема му.
	— Обезопаси го, Антон — каза той и кимна към блестящия камък. — Занеси го в отделението на реакторите на пеликана.
	Антон взе кристала от д-р Хелси, която неохотно го освободи от хватката си и спринтира към разнебитения пеликан.
	— Имаше изблик на радиация, докторе — обясни Главния. — И това нещо е източникът. — Той забеляза, че силата на радиацията не намаля, след като Антон го занесе в пеликана.
	— Каквото и да е то — отвърна д-р Хелси и разгледа синьото поле извън кораба, — деформира пространството. Когато за първи път приближихме към него в огромната зала, пространството около него се изкриви. И в гравитационния лъч то отново разреди потенциала на полето.
	— И сега — попита адмирал Уиткомб — това нещо въздейства на прехода ни през хиперпространството?
	— Очевидно е така — каза д-р Хелси и пристъпи до Джон, за да разгледа по-добре какво става навън.
	Адмиралът се присъедини към нея и се загледа как установките на корабите на Съглашението загряваха.
	— Те изобщо могат ли да стрелят с корабите си в хиперпространството? Ако могат, значи сме като дивеч на прицел.
	Главния различаваше още кораби в далечината. Съдовете на Съглашението примигаха, избледняха, изчезнаха и отново се появиха в мъглата. Най-близките вражески съглашенски кораби стреляха. Безформени кълба от прегрял газ изригнаха от установките им и се устремиха към тях, обагряйки синьото пространство в пурпурно. Главният командир видя как Локлиър помага на Поласки да излезе от спускателния кораб на Съглашението. Той държеше ръката й в своята и заедно гледаха как плазмата лети към тях.
	Кълбата от плазма се разкъсаха на по-малки, които се завъртяха и започнаха да описват спираловидни траектории. Няколко от тях просто изчезнаха, само за да се появят на друго място. Изстрелите на врага препускаха нагоре, надолу, настрани — във всяка една посока, но не и към „Възвишена справедливост“.
	— Какво, по дяволите, е това? — каза сержант Джонсън и пристъпи към Главния, за да погледне екрана. — Не мислех, че корабите им могат да стрелят в хиперпространството. Нашите, мамка му, със сигурност не могат.
	Д-р Хелси свали очилата си и очите й се разшириха.
	— По принцип не могат. Ако могат да стрелят, тогава логично е да не се намираме в хиперпространството. А където и да се намираме — измърмори тя — правилата са променени.
	Адмиралът се намръщи.
	— Кортана — извика той, — каквото и да правиш, не отвръщай…
	Беше прекалено късно. Кортана отвърна на огъня. Стълбове от огън изригнаха от „Възвишена справедливост“ — приличаха на ленти, които се извиваха и описваха спирали, след което изчезваха и отново се появяваха. Мехурът от заплетено синьо пространство, в което се намираха „Възвишена справедливост“ и корабите на Съглашението, сега беше изпълнен с поне четиридесет изстрела от прегряла плазма, обикаляща в случайни направления и ускоряваща до неизчислими стойности.
	Три кълба от мътен огън се появиха пред най-близкия крайцер на Съглашението и се разляха по дължината му. Първото унищожи проблясващия му сребърен щит, второто и третото стопиха бронята и металната сплав отдолу. Атмосферата започна да се изпуска и завъртя масивния кораб като детска въртележка.
	— По дяволите — изграка сержант Джонсън, — всичко, което трябва да направим, е да изчакаме онези, горящи от нетърпение да стрелят копелета да се самоунищожат. Вижте, стрелят отново.
	Съглашенските оръжия загряха и изпуснаха втори залп от плазма. Насочените изстрели от огън промениха курса си, скупчиха се, изчезнаха, появиха се отново и се завъртяха неконтролируемо в образувания хиперпространствен мехур.
	— Не, сержант — каза д-р Хелси потресено, — всички сме в един кюп.
	— Кортана — каза Главния, — свали взривения люк на платформата за приземяване. Сега!
	Дебелият три метра люк над главите им изстена и се плъзна надолу. Поток от плазма, движещ се по паралелна траектория проблесна в тъмното, на по-малко от половин километър от лицето на Главния — толкова близо, че външната температура се покачи с двайсет градуса, въпреки щитовете на кораба. Червен огън освети щита на десния борд на „Възвишена справедливост“, когато по него се разля плазма. Тънкият пласт, разделящ платформата за кацане от външния вакуум се натроши като хиляди счупени огледала. Смущения преминаха по бронята на Главния и щитовете му отекнаха в знак на солидарност.
	След като взривеният люк се спусна, Главния видя друго огнено кълбо да се разлива по левия им борд. Енергията се разпръсна по дължината му като кървавочервен вятър. Щитовете на „Възвишена справедливост“ примигаха и избледняха… но издържаха. На косъм. Люкът на платформата за приземяване докосна палубата и се запечата с малко по-ниска скорост от тази на звука, издавайки едно глухо _туп_.
	— Взривената врата е заключена и обезопасена — обяви Кортана.
	— Да размърдаме това корито — изрева адмирал Уиткомб, — докато все още имаме такова. — Той се огледа наоколо и се намръщи. — Главен, води по пътя към мостика.
	— Да, сър. — Джон закрачи към коридора, който водеше дълбоко в извънземния кораб. Неговите спартанци и останалите от екипажа го последваха.
	Адмирал Уиткомб се обърна към д-р Хелси.
	— Катрин, обясни като на лаик точно какво, по дяволите, се случва. Ако можем да виждаме онези крайцери и те могат да ни виждат, защо изстрелите ни не достигат целта?
	„Възвишена справедливост“ се наклони към левия си борд и верижни експлозии избухнаха над главите им. Изкуствената гравитация се наруши и палубата се наклони. Екипажът залитна и д-р Хелси падна на пода.
	— Установки едно и седем са унищожени — обяви Кортана.
	Уиткомб помогна на Хелси да се изправи на колене. Тя нервно погледна нагоре и надолу по коридора.
	— Предполагам, че извънземният артефакт, който донесохме с нас в хиперпространството, е разширил изкривения регион. Физиците смятат, че хиперпространството е силно сгъстена разновидност на нормалното пространство, разположена на слоеве отгоре и отдолу като кълбо прежда. Сега, представи си, че нашето кълбо прежда — тя преплете пръстите си — се извива и заплита. Тези нишки не са твърди, така че плазмата, светлината и материята подскачат от една на друга, предизвиквайки най-слабото квантово трептене.
	— Ако случаят е такъв, докторе — каза лейтенант Хейвърсън, — какво ще кажете за нашия кораб? Защо ние не сме деформирани и разпилени в един трилион алтернативни пространствени направления?
	— Заради масата на кораба. — Д-р Хелси повдигна очилата си по-нависоко на носа. — Представи си смачкан лист, който представлява пространството. Ако поставиш тежък предмет върху този лист, той се изпъва и изглажда.
	Главния се приближи до тежката масивна врата и вдигна ръката си нагоре, сигнализирайки на останалите да спрат. Той отвори вратата и излезе на мостика, кръстосвайки пространството с пушката си.
	— Чисто е.
	Адмирал Уиткомб и другите застанаха на мостика. Лейтенант Хейвърсън стъпи на издигнатата платформа и каза:
	— Кортана, представи ни тактическата ситуация на дисплеите.
	Позициите на вражеските кораби и следите от плазма се появиха върху вътрешните стени. Обектите станаха повече и се обединиха, карайки плазмата да изглежда като вълни, плискащи се в паница. Още един изстрел се заби в носа на „Възвишена справедливост“.
	През палубата Главният командир усети глухото бумтене на избухващите декомпресии.
	— Попадение в палубите под инженерните съоръжения — каза Кортана. — Запечатвам тези участъци. Пожар на ниските нива. Опитвам се да изолирам и изпомпам атмосферата.
	Учителката от детството на Джон, Дежа, беше разказвала на спартанците за големите военноморски битки в океаните на Земята, преди хората да навлязат в космоса. Те бяха изучили победите по време на Пуническите войни и тези при Мидуей, както и катастрофалното поражение на Ксеркс, нанесено му от атинския флот. Дежа обаче им беше казала, че в морето едно нещо е по-велико от всеки човешки враг — самата природа. Приливните вълни и тайфуните можеха да разрушат и най-мощните бойни кораби… и да обезсмислят тактиката на най-брилянтния капитан.
	„Възвишена справедливост“ се намираше в центъра на море от огън… и бе заплашен от разрушение. Гръм разкъса корпуса на кораба. Гейзер от пламъци отнесе коридора към мостика. Въздухът затрептя и засвистя, когато започна да излиза от разхерметизираното помещение.
	Херметизиращата врата се затвори с трясък и въздухът се успокои.
	Сержант Джонсън поклати глава, за да изравни понижилото се изведнъж налягане.
	— Хайде да се измъкнем от това забатачено хиперпространство и да започнем битката.
	— Да, или просто да се отървем от този кристал — каза Локлиър. — Ако той е причината за целия този хаос. Той извади пистолета си. — Един куршум и _бум_! Проблемът е решен.
	— Не прави това! — озъби му се д-р Хелси. — Навлизането обратно в нормалното пространство ще ни изправи пред още дузина крайцери. А и ако унищожиш кристала, разширеният хиперпространствен мехур, в който се намираме, веднага ще се разруши. Всички части от маса в мехура ще се сбият в една-единствена точка. Няма да оцелеем в тази трансформация.
	Безпокойство разкриви чертите на лицето на адмирал Уиткомб.
	— Тогава ни остава само една възможност. Кортана, ускори максимално и загрей всяко оръжие, с което разполагаме. Ще минем точно през тези съглашенски кораби. Заплетено пространство или не, ще ги изблъскаме обратно в нормалното от упор.
	— Да, адмирале — каза Кортана. — Двигателите достигат максимална скорост.
	Силен, глух удар проехтя откъм кърмата.
	— Бъдете в готовност — каза Кортана. — Възникна проблем в главните двигатели — получи се спад в захранването, точно когато ги стартирах.
	Върху дисплеите на мостика външните камери се обърнаха и се фокусираха върху корпуса на кърмата на „Възвишена справедливост“. Подобна на змия тръба, пренасяща плазма, се появи на фокус. Кортана нагласи образа и широка три метра дупка в тръбата се появи на екрана. От пробойната излизаха ленти от синьо-бял газ.
	— Това е главната ни захранваща тръба — каза Кортана. — Тя е поела попадение. Изключвам двигателите, за да съхраня енергията.
	Главният командир премигна бързо с очи.
	— Това не е попадение от плазма — измърмори той. — Беше прекалено прецизно и преднамерено — това трябва да е саботаж.
	Адмирал Уиткомб се намръщи.
	— Командир, вземете екипа си и се пригответе за поправка на плазмената тръба при нулево налягане.
	— Да, сър.
	Поласки пристъпи напред.
	— Аз също ще отида, сър — каза тя. Локлиър я хвана за ръката и се опита да я дръпне назад, но тя го отблъсна с рамо. — Мога да пилотирам спускателния кораб и по-бързо да закарам дотам и да върна обратно екипа от спартанци.
	Адмиралът присви очи, преценявайки младата жена.
	— Много добре, офицерски кандидат. — Той добави още нещо, но толкова тихо, че Главния почти го пропусна: — Прекалено много проклети герои се навъдиха в тази война.
	Поласки се обърна към Локлиър, подаде му кърпата и прошепна:
	— Ще ми подържите ли това, ефрейтор? Ще си го прибера, когато се върна.
	Ръката на Локлиър се сви в юмрук, след което се отпусна. Той взе подаръка, кимна и погледна настрани.
	— Ще бъда тук — каза той и завърза кърпата около ръката си.
	— Главен — каза адмирал Уиткомб, — направете така, че да се върнете живи. Това е заповед, синко.


	Глава 24
	Време: Записана [ГРЕШКА] Аномалия в датата/ неизвестна дата/ пленен спускателен кораб на Съглашението близо до „Възвишена справедливост“, в аномалния хиперпространствен балон.


	Блестящите бледосини стени на спускателния кораб на Съглашението действаха потискащо, което караше Джон да се чувства леко клаустрофобично. Всъщност беше иронично, защото той винаги се намираше в своята обвиваща кожата му броня. Неговите другари спартанци седяха неподвижни в помещението до него. Фред, обозначен като „Син–2“ по време на тази мисия, беше заместник-командира на Джон. Той се беше сражавал в повече от 120 кампании, беше много добър лидер и имаше бърза мисъл. Понякога вземаше прекалено навътре отговорността за командването, поради съпричастността си с някой ранен член на неговия екип.
	Ли, „Син–3“, беше специалистът на екипа по сражаване в условия на нулева гравитация. Той беше интензивно обучаван с помощта на микро гравитационно оборудване на бойни изкуства в съоръжението с екстремални условия на КУОН на Хирон в орбита около Марс. Чувстваше се като у дома си, когато беше в безтегловност, така както се чувстваха и те, когато бяха на твърда земя и Джон се радваше, че е в екипа му по време на тази мисия.
	Антон, „Син–4“, тревожеше Джон. Той беше прекарал повечето от живота си с крака, здраво стъпили на земята. Беше обучаван на проследяване, маскировка и промъкване и го използваха предимно при наземни операции. Повече от един път беше показвал дискомфорт в ситуации на нулева гравитация.
	Уил, „Син–5“, беше мълчалив, но никога не се беше провалял в изпълнението на мисиите си. Но той невинаги беше такъв. Когато бе по-млад, пускаше шегички и гатанки, които поддържаха висок духа на екипа. Нещо у него беше закоравяло през годините… както беше станало с всички тях. Но Уил беше загубил нещо специално.
	Грейс, „Син–6“, умееше да се справя с експлозивите. Можеше да оформи заряд, за да пробие един-единствен стоманен болт със звука на шепот или да монтира сто хиляди литра керосин, за да предизвика огнена буря от ада. По ирония характерът й беше мек.
	Джон активира комуникационния канал.
	— Направете проверка на системите, син екип.
	Пет светлинки за потвърждение примигаха.
	— Това ми напомня за подводната мисия, на която ни изпрати старшина Мендес в залива Емералд — прошепна Фред, — когато повреди половината от резервоарите ни за въздух, а ние изпълнихме мисията като откраднахме неговите.
	— А после — каза Антон през смях — се отървахме от него и си направихме лагер на онзи остров. Цяла седмица нямаше какво да правим, освен да палим огън на открито, да печем миди и да караме сърф.
	— Мммм — добави Грейс, — калмари.
	Джон се зачуди, дали заливът Емералд още съществува. КУОН беше изоставило тази колония преди десетилетие. Най-вероятно Съглашението беше унищожило този свят.
	— Син екип — прозвуча гласът на Поласки по интеркома, — местните условия са спокойни, както и ще бъдат занапред. Излизаме след три, две… едно.
	Джон почувства ускорението вътре в стомаха си. Той се надигна, придвижи се до люка и го отвори. Отвън, корпусът на „Възвишена справедливост“ мина покрай тях — почти всеки квадратен сантиметър от лъскавата външна сплав на флагмана беше изпъстрена с белези, оставени от горещината или от малки метеорити. Мустаци от метални пари се извиваха и блещукаха във вакуума. Върху горната палуба на „Възвишена справедливост“ той видя неясната сянка на обърнатата наопаки фрегата „Гетисбърг“ на КУОН, която учудващо още стоеше прикрепена. Тя гореше, по корпуса й зееха кратери и атмосферата излизаше от нея, но беше забележително запазена. Ако не бяха хилядите мъртви членове на флота, които несъмнено се намираха на борда, щеше да кръсти кораба „Щастливи“.
	Спускателният кораб забави ход и Поласки го спря, обърна го и го спусна към повърхността на флагмана.
	— Ключалката е активирана — каза тя по интеркома. — Вие сте, Главен.
	— Фред, Грейс и аз ще разузнаем — каза той на синия екип. — Антон, Уил и Ли, пригответе се да придвижите оксижена и плоскостите за корпуса, които отмъкнахме от „Гетисбърг“, когато ви дадем сигнала _всичко е чисто_.
	Джон стъпи с ботушите си върху корпуса. Магнитните им подметки се залепиха за метала с едно задоволително _щрак_.
	Поласки беше приземила спускателния кораб на Съглашението, така че неговите мандибули обгръщаха дупката и им осигуряваха прикритие. Над главите им хиперпространството гореше. Изглеждаше така, сякаш някой беше намокрил тъмнината с реактивно гориво и я беше запалил. Кървави, кипящи струи от пламъци разкъсваха среднощно синьото небе. Метеорити проблясваха наоколо и разпръскваха разтопен метал по следите на блестящия звезден прах.
	Парче с размерите на юмрук профуча покрай Главния и се заби в стената на десния борд на кораба. Искри и втечнена сплав се разляха из космоса. Щитовете му примигаха, когато отломки рикошираха от защитното поле на бронята. Трябваше да се движат бързо. Адмиралът беше прав — корабът им беше като безпомощна галера на прицел. Колкото по-бързо запечатаха дупката и се махнеха оттук, толкова по-добре.
	Джон се обърна и размаха пушката си над терена. Имаше неравни сензорни разклонения, дълги километри тръби и дузина зеещи каньони в корпуса. В този безпорядък можеше да се скрие цял съглашенски легион. Не се засичаха обекти. Сензорите му също не засичаха нищо. Той пристъпи към главната захранваща тръба и прегледа дупката. Тръбата имаше диаметър пет метра и все още беше нажежена до червено, въпреки че Кортана я беше изключила преди три минути. Дупката беше кръгла, широка три метра пролука, с нащърбени ръбове, които сочеха навътре.
	— Ако това беше направено от плазмено попадение — каза Грейс — металът щеше да бъде изпарен. Ако беше от удар, ръбовете щяха да бъдат остъргани от едната страна и сгърчени от другата. Дупката е била направена преднамерено.
	— Отваряйте си очите на четири — каза Джон. — Имаме си компания. Предполагам, че са елитни с активирани камуфлажи. Може би някои от първоначалните членове на екипажа са още живи. „Син–3“, 4, 5, излизайте.
	— Прието — отвърна Уил.
	Антон се показа от спускателния кораб, претегляйки на ръка оксижена, докато Уил и Ли маневрираха с плоскостите с размери три на три метра.
	— Фред и Грейс, вие грабвате оксижена — заповяда Джон. — Антон, ти заеми позиция на върха на спускателния кораб. Ли, ти заемаш позиция откъм три часа. Уил застава на девет. А аз ще застана на шест часа.
	Сините индикатори за потвърждение примигаха.
	Джон помогна на Фред и Грейс да нагласят плоскостите на позицията. Грейс и Фред включиха оксижена и малки точки метал с големината на топлийка се втечниха под краищата му. Душ от искри се завихри около тях в евакуираната зона като рояк от огнени мухи.
	— На позиция сме, адмирале — докладва Джон. — Установеното време за поправки е две минути.
	— Прието, командир — отвърна адмирал Уиткомб. Йонизацията предизвика поток от смущения по канала. — Когато приключите, обадете се и се обезопасете, защото ще ускорим незабавно.
	— Да, сър.
	„Дотук добре — помисли си Джон. — Само още една или две минути“.
	От нищото се появи лента от плазма. Заплетеното и усукано хиперпространство около тях изпусна изстрела от кипящ огън на петдесет метра над главите им. Той се придвижи от левия до десния борд и изчезна пак в празното пространство. Интеркомът се разтресе от шума и сензорите за движение се замъглиха… както се случи и с активните камуфлажни щитове на шестимата елитни, които бавно и допреди секунда незабележимо, се прокрадваха към позицията им.
	— Вражески обекти — извика Джон.
	Той приклекна зад купола на едно сензорно разклонение и откри огън. Градушка от куршуми улучи най-близкия елитен смъртоносно в гърдите. Стрелбата проби щита и разкъса бронята му. Той се прекатури назад и се търкулна по корпуса. С периферното си зрение Джон видя безшумните проблясъци от дулата на екипа му. Погледна назад — Фред и Грейс не бяха помръднали. Те се взираха в нанизите от разтопена сплав под върха на оксижена им. Ако Фред можеше да прочете мислите му, би казал: „Имам нужда от още двайсет секунди, командир.“
	Залп от кристални стрели, пуснати от единия елитен заля сензорното разклонение. Главния отвърна на огъня, но камуфлажът на елитния се активира и той изчезна. Друг плазмен изстрел изсъска близо до корпуса, този път на трийсет метра от левия борд. Беше като река от огън, която освети повърхността на „Възвишена справедливост“ като дузина слънца. Щитовете на Джон спаднаха до една четвърт.
	— Добре, командир — каза му Фред, — аз съм…
	— Стрелят! — изкрещя Поласки по интеркома.
	Джон се обърна към спускателния кораб и видя трети снаряд да се материализира от гънките на заплетеното хиперпространство. Той прелетя на някакви си три метра от корпуса — точно към тях.
	Уил се наведе към мястото, където спускателният кораб опираше в корпуса. Фред и Грейс се хвърлиха върху палубата. Ли стоеше на позиция и стреляше по елитните, а отблясъците от дулото на оръжието му се отразяваха във визьора на шлема му. Антон се надигна от оскъдното си прикритие на върха на спускателния кораб, но инстинктивно се наведе отново, след като един елитен стреля по него. Джон се приведе, скочи и се оттласна напред в защитената зона между челюстите на спускателния кораб.
	Плазмата се разбиваше върху спускателния кораб като приливна вълна от огън. Поласки изкрещя и каналът й заглъхна. Синьо-бяла светлина изпълни полезрението на Джон, а електрическите заряди раздрусаха плътта му и се разпространиха по мускулите и сухожилията му. Засветиха предупредителни сигнали за температурата. Кипящ хидростатичен гел излизаше от аварийните канали на неговата броня „Мьолнир“.
	През замъглените си очи Джон видя елитните от Съглашението да се изпаряват за части от секундата. Корпусът в долната част на „Възвишена справедливост“ се беше нагрял до блестящо жълто и започваше да омеква. След това светлината и горещината изчезнаха и потокът от огън се понесе към кърмата като опашка на комета.
	Той проточи врата си нагоре, а всеки мускул в тялото му се късаше от болка. От Ли и Антон нямаше и следа. Корпусът на спускателния кораб беше стопен и деформиран като восъчна свещ, поставена под пламъка на факла. Кабината и Поласки бяха унищожени.
	Биоиндикаторите му излъчваха предупредителни сигнали. Уил, Грейс и Фред лежаха до него и той не можеше да разбере дали са мъртви, или в безсъзнание. Прикрепи предпазните им въжета към палубата, след което закопча и своето.
	После активира интеркома.
	— Адмирале, пробойната в тръбата е запечатана, сър.
	— Дръжте се, синко — отвърна адмирал Уиткомб. — Може доста да подруса.
	Джон се стовари в безсъзнание на палубата.


	Глава 25
	Време: Записана [ГРЕШКА] Аномалия в датата/ неизвестна дата/ пленен флагмански кораб на Съглашението „Възвишена справедливост“, в аномалния балон на хиперпространството.


	Адмирал Уиткомб стоеше на мостика на „Възвишена справедливост“. Той беше стиснал здраво ръбовете на перилата, които обкръжаваха централната издигната платформа и наблюдаваше морето от огън по дисплеите на стените. Те бяха заклещени в този джоб на хиперпространството, хванати в капан като насекомо в кехлибар, докато бразди от плазма кръстосваха региона. Вражеският огън изчезваше и се появяваше отново, замазвайки синята мъгла на хиперпространството с пурпурни ивици от блестяща енергия. Разтопени късове метал и натрошени парчета от съглашенски кораби прелитаха покрай камерите като комети, които глухо се блъскаха в корпуса им.
	Имаше и друга опасност в синята мъгла — кораби призраци, които се появяваха и изчезваха от поглед… като повечето от половината от тях бяха извадени от строя, погълнати от пожари или с пробити корпуси. Колко от тези съдове на Съглашението бяха все още способни да атакуват „Възвишена справедливост“? Колко от тях можеха да ги унищожат, преди да рискуват да скочат обратно в нормалното хиперпространство?
	Лейтенант Хейвърсън стоеше до него. Младият мъж беше безценен за оценката на тактическата ситуация и с познанията си за Съглашението. Той беше малко по-предпазлив за вкуса на Уиткомб, въпреки че наличието на такава черта на характера можеше да се предполага в един офицер на ВСР. Все пак младият лейтенант беше показал достатъчно кураж да застане до него. Хлапето определено имаше потенциал.
	Един квадрат върху холографските уреди изкристализира в малката фигура на Кортана.
	— Случайни удари от плазма и обекти по дължината на корпуса, адмирале — докладва тя и кръстоса ръце. — Спад в интегритета на атмосферата с тринайсет процента. Лоша оценка на структурния интегритет. Установявам, че корпусът ще се разпадне след не повече от пет минути.
	— Разбрано — отговори адмиралът.
	Нямаха голям избор, освен да си изиграят картите, които им се бяха паднали. Колкото по-дълго останеха в тази обстановка, толкова повече щети щяха да понесат от заобикалящите ги вражески кораби. Ако „Възвишена справедливост“ имаше двигатели, адмиралът можеше да ускори този процес. Но ако изчакваха прекалено дълго, собственият им кораб щеше да се разпадне около тях. Адмирал Уиткомб погледна нагоре, за да види как се справяха останалите от екипажа му.
	Локлиър се задъхваше, а ръцете му се огъваха. Пехотинецът от ОСБР беше оръжие, чийто предпазител беше постоянно изключен… и което беше претъпкано с куршуми. Сержант Джонсън стоеше близо до запечатаната херметическа преграда със закачена на рамото пушка. Той гледаше към екипажа и вероятно формираше собственото си мнение за тях. Беше твърд като скала. Един поглед в тъмните му очи беше достатъчен на адмирала, за да разбере какво го мотивираше — това беше чистата, горяща омраза към врага. Той оценяваше това. Д-р Хелси се грижеше за спартанеца Кели, която лежеше на палубата.
	Докторката беше брилянтна… но си оставаше пълна загадка за него. Бяха се срещали пет-шест пъти по време на обществени събирания на висшия ешелон и той беше установил, че на външен вид тя е очарователна и привлекателна. Но беше чел достатъчно доклади за нейните „проекти“, които смяташе за невъзможно да се отнасят за същата жена. Ако половината от слуховете, които беше чувал за нея, бяха истина, това значеше, че тя бе замесена във всяка тайна операция оттук до Андромеда. Нямаше й доверие.
	— Д-р Хелси — започна адмиралът, пусна перилата и сключи ръце на гърба, за да скрие изпотените си длани. — Изчистете мостика ми от ранените колкото се може по-бързо.
	Д-р Хелси вдигна погледа си от устройството си за обработка на информация и колебаещите се схеми на биодатчиците на Кели.
	— Адмирале, не искам да я местя. Състоянието й не е стабилно.
	— Направете го, докторе. Тя ни разсейва. Имаме да водим битка.
	Д-р Хелси го прониза с поглед, който можеше да спре и плазмен изстрел.
	Лейтенант Хейвърсън пристъпи напред и прочисти гърлото си.
	— Госпожо, точно до мостика има спасителна капсула. — Той отиде до люка на десния борд и го отвори. Извади пистолета си и провери коридора отпред. — Чисто е. Локлиър, сержант, моля помогнете на доктора с пациента й.
	— Да, сър — каза Локлиър, — щастливи ще сме да прекараме битката в спасителната капсула.
	Сержант Джонсън постави пушката си върху гърдите на Кели и каза:
	— Хайде, ефрейтор, размърдай крака и ми помогни. Дамата в бронята си тежи повече от тази, с която си бил на среща за последно.
	Локлиър и сержантът повдигнаха Кели и сумтейки под товара, я преместиха от мостика. Д-р Хелси ги последва, като хвърли един последен смразяващ поглед към адмирала и запечата люка зад себе си.
	Адмирал Уиткомб въздъхна. Съчувстваше на спартанеца… съчувстваше му прекалено много, в което беше проблемът. Не можеше да се концентрира, когато тя беше толкова близо. Би искал да получава постоянно доклади за състоянието й. По дяволите, той би отишъл до нея, би коленичил и би държал ръката й, ако това можеше да помогне. Обичаше мъжете и жените под свое командване, сякаш бяха негови собствени синове и дъщери. Това беше старата аксиома на командването — за да бъдеш добър лидер, трябва да обичаш службата. За да бъдеш добър командир, трябва да си склонен да унищожиш това, което обичаш.
	Появиха се още смущения и гласът на Главния докладва:
	— На позиция сме, адмирале. Установеното време до извършването на поправките е две минути.
	— Прието, командир — отвърна адмирал Уиткомб. — Когато приключите, обадете се и се обезопасете. Ще ускорим незабавно.
	— Да, сър.
	Гръмотевица избоботи през палубата.
	— Попадения от плазма, сър — обясни Кортана. — Енергийният им потенциал се разреди, но все още са достатъчно мощни, за да изключат страничните сензори и камерите.
	Адмирал Уиткомб опъна мустаците си с дебелите си пръсти.
	— Имаме само няколко минути, преди това пространство да ни разкъса. Той присви очи към дисплеите, опитвайки се да преброи вражеските кораби. — И ще можем да направим това, ако онези кораби на Съглашението първо не си свършат работата.
	Той се обърна към Кортана.
	— Колко вражески кораба има там? Кои от тях са истински и кои са илюзия?
	— Не е възможно точно да се определи, сър. Преброих четиринайсет цели, преди да започнат да стрелят и да запълват пространството между нас с йонизирана плазма. В момента…? — По тялото й запрепускаха математически символи, проблясвайки в синьо и индигово. — Правя препратки към сходните огледални образи, екстраполирам и установявам, че понастоящем са останали между три и пет функциониращи кораба, сър.
	Адмирал Уиткомб скръцна със зъби и се концентрира. Трябваше да размърда този кораб и да унищожи един или два вражески кораба. Може би заплетеното и изпълнено с плазма космическо пространство щеше да изпържи останалите. Това беше най-добрата им възможност. Всъщност и единствената. Трябваше да се довери на Главния, че ще поправи захранващата тръба.
	— Много добре, Кортана — каза той. — Загрей реактора на „Гетисбърг“ до максимална мощност и се приготви да пуснеш главната плазмена тръба на двигателя. Зареди генераторите на всички налични оръдейни установки.
	— Да, сър. Изпълнявам.
	Той погледна към един екран, който показваше стоящия над тях „Гетисбърг“, обърнат наопаки.
	— Платформата за приземяване на „Гетисбърг“ непокътната ли е? Може ли да задържи атмосфера?
	Кортана примига.
	— Да, сър. Има лек теч от трийсет и два кило паскала в…
	— Херметизирай платформата.
	— Потвърдено, адмирале. Обаче — отвърна Кортана — това ще намали опасно резервите ни от въздух.
	Адмиралът се взря в корабите, които ги обкръжаваха — плазмен изстрел се вряза челно в един отдалечен крайцер и носът му се деформира. Кълбета от пламъци проблеснаха по дължината на страничните му плазмени тръби. Корабът изглеждаше като риба, набучена на нажежен до червено шиш.
	Това може би беше и тяхната съдба.
	— Побързай, Главен — прошепна той.
	На дисплеите адмиралът забеляза два кораба. Надалеч имаше един транспортьор, който не изглеждаше повреден. А по-близо, точно до извивката на левия борд имаше един крайцер, който, като се изключеше дупката, пробита в кърмовия му участък, също не беше повреден… а беше само на три хиляди километра. Това бе приоритетната им цел.
	— Поеми по нов курс — заповяда адмиралът. — 2–4–0 на 0–3–5.
	Лейтенант Хейвърсън направи неволно стъпка към дисплея и лицето му се изкриви, след като направи математическите пресмятания наум.
	— Това е… курс към сблъсък с тях, сър.
	— Радвам се, че изчисленията ни съвпадат — сухо отбеляза адмиралът.
	Лейтенант Хейвърсън погледна към „Гетисбърг“ и кимна, след като най-накрая беше разбрал.
	— Да, сър. Добър план.
	— Адмирале — гласът на Главния се прокрадна през вълни от смущения, — пробойната в корпуса е запечатана, сър.
	— Дръж се, синко — каза адмирал Уиткомб. — Може би ще подруса. Кортана, веднага ускори максимално!
	— Изпълнявам — каза Кортана. — Максимална скорост. Тръбата се държи. Поемам по курс 2–4–0 на 0–3–5. Сблъсък с крайцера на Съглашението при тази скорост и направление след осемнайсет секунди.
	Хибридът „Възвишена справедливост-Гетисбърг“ ускори към една ивица от трептяща оранжева плазма и се промуши през нея като кораб, пробиващ си път през буреносните вълни на откритото море. Огън се разля по корпусите им и стопи цели слоеве от бронята. Цялата суперструктура на корпуса изстена. Експлозии ехтяха през палубата.
	— Пожар на палуби от осем до дванайсет — докладва Кортана. — Изгубихме плазмена установка номер пет. Разстоянието до вражеския кораб е шест хиляди километра и намалява.
	— Започни завъртане, Кортана. Направи го така, че да бъде с трийсет градуса в секунда. Това ще разпръсне вредите върху по-обширна повърхност.
	— Изпълнявам завъртаща маневра. Дюзите, определящи положението на кораба са нагласени на максимална тяга. — Тя издиша и холографският й образ примига от раздразнение. — Това може да усложни улучването на целта, сър.
	— Нагласи плазмените установки да стрелят от упор — каза й адмиралът.
	Кортана се поколеба в продължение на цяла секунда.
	— Да, адмирале.
	Пространството, показвано от външните камери, бавно започна да се завърта, след като корабът им се устреми по спирална траектория към избраната цел. Крайцерът на Съглашението се извърна, за да застане фронтално към тях. Плазмените му установки блестяха като гневни червени очи.
	— Лейтенант, поемете пулта за управление на оръжията. Кортана, намери разрешение на проблема със стрелбата и я прехвърли на ръчно управление.
	Ръцете на Хейвърсън се движеха бързо по повърхността на холографските уреди за управление на Съглашението.
	— Кортана е намерила разрешение на проблема със стрелбата, сър. Да активирам ли оръжията?
	— Пригответе се, лейтенант.
	— Няма да преживеят първия залп, сър — каза лейтенант Хейвърсън. Въпреки че гласът му беше спокоен, една капка пот се спусна надолу по покритата му с лунички буза.
	— Надявам се да стане така — отвърна адмиралът. — Това може би е единственото нещо, което ще ни спаси.
	Лейтенант Хейвърсън пое дълбоко въздух, кимайки с глава.
	— Оръжията са в готовност, сър.
	— Кортана, приготви се да изпуснеш въздуха през платформата за кацане на „Гетисбърг“.
	— Да, сър. Установила съм контрол върху предпазните механизми на люка на платформата. Разстоянието до целта е три хиляди километра.
	Крайцерът на Съглашението стреля. Копия от енергия изскочиха от него, насочиха се към „Възвишена справедливост“… и завиха встрани по лъкатушещи спирали и прави ъгли. Пространството между двете огромни маси беше все още заплетено и натрошено.
	— Две хиляди километра — докладва Кортана.
	— Не променяй курса — каза адмиралът. — И задръжте стрелбата.
	Лейтенант Хейвърсън стисна здраво челюсти, а ръцете му трепереха върху контролните уреди.
	Вражеският крайцер изпълни дисплеите. Плазмените му установки се презареждаха и започнаха да блестят в матовочервено.
	— Хиляда километра — обяви Кортана.
	— Адмирале? — попита лейтенант Хейвърсън.
	— Задръж стрелбата.
	— Петстотин километра — каза Кортана. — Триста… двеста… сблъсъкът е неизбежен.
	Адмиралът сви ръката си в юмрук и изрева:
	— Огън! Огън с всички установки! Кортана, разхерметизирай платформата за кацане и завий с пълна мощност ляво на борд.
	„Възвишена справедливост“ беше на километър от съглашенския кораб, отрязвайки пътя му, когато оръдията му стреляха. Люковете на платформата за кацане на „Гетисбърг“ се отвориха и въздухът отвътре се разхерметизира с експлозия, изтласквайки съединените кораби наляво на достатъчно разстояние, за да не се сблъскат с крайцера.
	Плазмата се устреми към целта им. Нямаше вероятност да пропуснат. Нажежен до бяло огън се вряза в корпуса на крайцера, разля се по повърхността му, стопявайки бронираната обвивка и разяждайки скелетната структура отдолу.
	— Камерите на кърмата — заповяда адмиралът.
	На екрана той видя огънят да експлодира от срещуположната страна на крайцера. Бойният кораб се наклони и се завъртя с издутината си нагоре, докато плазмата стопяваше вътрешността му от носа до опашката и накрая достигна до синтезния реактор. Корабът избухна в кълбо от пламъци. Миг по-късно експлозията се засука и изкриви, когато полето от деформираното хиперпространство помете всички следи от него.
	Лейтенант Хейвърсън издиша и избърса веждите си.
	— Превъзходна маневра, адмирале.
	— Рано е да си хабиш думите в приказки за победата, синко. — Адмиралът прегледа тактическия дисплей и забеляза другия кораб. — Ето там. Имаме нова мишена.
	Той посочи към един кораб, наполовина скрит от мъглата от плазма — транспортьорът, който беше останал непокътнат с облак от мушички, тълпящи се около него. Изтребителите серафими се втурваха и пресрещаха изстрелите от плазма и метеоритите, които приближаваха прекалено близо. Възникващите в резултат на това огнени кълбета отклоняваха попаденията от корпуса.
	— Този има умен капитан — измърмори адмиралът, — така че няма да можем да използваме същия номер втори път.
	Пет експлозии разтресоха „Възвишена справедливост“ и околната синя светлина на мостика запримига.
	— Попадения от метеорити — съобщи Кортана. — Току-що загубихме плазмени установки две и три. Всички палуби от осма надолу не функционират. Структурната цялост на този кораб е изложена на опасност от разпадане, сър.
	— Само още една минута, Кортана — каза й адмиралът и продължи да преглежда тактическия дисплей. — Или ще унищожим този транспортьор тук, където щитовете им не могат да се възстановят, или ще се сблъскаме с тях в нормалното пространство.
	Той натисна тактическата карта.
	— Пипнах те! Кортана, поеми по курс 0–3–0 на 1–4–5, изчисли най-бързите ускорения и намалявания на скоростта, които този кораб може да осъществи, за да ни закара до обекта и го раздвижи колкото се може по-скоро.
	— Да, адмирале.
	Лейтенант Хейвърсън погледна картата и намери това, към което беше посочил адмиралът.
	— Този обект е просто част от съглашенски кораб — това е кърмовият участък от някакъв крайцер.
	Адмиралът кимна.
	— Точно така, лейтенант. Кортана, в какво състояние е структурната цялост на носа на кораба ни?
	— Сър? Носът? — Кортана направи пауза, след което докладва — непокътнат е, сър. Повечето от щетите са нанесени по страничните…
	— Закарай ни директно до онова голямо парче метал, Кортана.
	— Да, сър — отговори тя.
	„Възвишена справедливост“ ускори към повредения съглашенски кораб, след което забави ход. Двата бойни кораба се докоснаха — разнесе се продължителен стържещ звук, който проехтя по цялата дължина на скелета на кораба.
	— Установихме контакт — докладва Кортана.
	— Перфектно — отвърна адмирал Уиткомб. — Поеми по новия курс 3–2–0 на 2–2–0. Скорост за атака. Лейтенант, презаредете всички плазмени установки, които са ни останали. Кортана, приготви този кораб за пълна обратна тяга.
	Хибридът „Възвишена справедливост-Гетисбърг“ се обърна и се отправи към съглашенския транспортьор, бутайки повредения корпус на другия кораб пред себе си. Той ускори, поемайки по курс за сблъсък. Установките на съглашенския транспортьор се нажежиха до бяло, но все още задържаха стрелбата си.
	— Осем хиляди километра до вражеския кораб — обяви Кортана.
	— Поддържай този курс, Кортана.
	— Шест хиляди километра, сър.
	— Пригответе се! — заповяда адмиралът и се улови отново за перилата с потните си ръце.
	— Две хиляди километра.
	— Пълна обратна тяга веднага!
	Двигателите избоботиха и корпусът на „Възвишена справедливост“ потръпна. Повреденият съглашенски кораб на носа изпищя пронизително, след като инерцията му увеличи още повече скоростта му. Той се освободи от „Възвишена справедливост“… и се завъртя директно към вражеския транспортьор.
	— Обектът ще се сблъска с транспортьора след четири секунди — каза Кортана. — Три секунди.
	Транспортьорът стреля с плазма по приближаващата маса. Пламъците нагряха останките, пробиха бронята и корпуса и стопиха сплавта. Обектът обаче продължи да се движи напред, раздробен и стопен, но със същата скорост. Той се блъсна в транспортьора и го завъртя към десния му борд.
	Корпусът на транспортьора се разкъса на дузина места и вътрешната атмосфера започна да се изпуска, разпалвайки златисти пламъци по нажежения до червено метал. Платформите му за кацане експлодираха една след друга.
	— Огън с всички оръжия, лейтенант!
	„Възвишена справедливост“ стреля с останалите си установки. Плазмата се заби в транспортьора и го разряза чак до реактора. Всяка палуба блестеше от огъня, превръщайки го в истински пъкъл.
	— Това е най-доброто, което можем да направим — прошепна адмирал Уиткомб. — Кортана, измъкни ни от тук. Прехвърляме се в нормалното пространство.
	Холографският силует на Кортана се затъмни от тълпящите се изчисления.
	— Стартирам хиперпространствените матрици.
	Петна от мастиленочерен цвят избликнаха в морето от огън. Малки звезди примигаха във вътрешността на тези локви от тъмнина. Заредената с плазма атмосфера изчезна и горящите вражески кораби се изпариха.
	— Насочи цялата енергия към двигателите — заповяда той.
	После се взря в тъмнината и звездите.
	— А сега, къде по дяволите се намираме?


	Част 5
	Клането на Ериданус Секундус


	Глава 26
	Време: [ГРЕШКА] Аномалия в записаната дата/ неизвестна дата/ пленен флагмански кораб на Съглашението „Възвишена справедливост“, в аномалния хиперпространствен балон.


	Главният командир се събуди.
	_Съзнание_ обаче, беше прекалено висока оценка за състоянието, в което се намираше. Замъгленото му зрение бавно се фокусира… но нямаше какво да се види, освен вътрешната част на визьора му. Примигаха светлини с кехлибарен цвят, установяващи статуса му. Болка заливаше стъпалата му, дясното му бедро и ръката му. Добре. Беше жив. Знаеше от предишния си опит, че това беше крайната фаза на шока… и поразяващите, вцепеняващи ефекти на това състояние отшумяваха. Усети познатата тежест и функциониращите електрически вериги на неговата броня „Мьолнир“, която го обвиваше. Вкусът на биопяната с оттенък на мед изпълваше устата му, така че можеше да предположи, че раните му скоро бяха лекувани. И имаше гравитация. Натискът върху гърба създаваше много голям комфорт на Главния. Следващият път, когато някой му възложеше операция в условия на нулева гравитация, щеше…
	— Добре дошъл отново — каза Кортана, прекъсвайки мислите му. Слаба светлина примигваше вляво от него.
	Той се обърна настрани. Изгарянията върху крайниците му запротестираха и изстреляха пронизващи болки нагоре към ръката и стъпалата му. Намираше се в медицинско отделение. Силата на светлините в него беше намалена и той видя, че е единственият човек, заемащ легло за възстановяване. Биомонитори пулсираха по стените, представяйки жизнените му показатели и снимките от медицинските изследвания.
	До леглото му имаше уред за холографски проекции. Малката фигура на Кортана, изпъкваща от символичния логически код, се понесе към него и когато той не й отговори веднага, тя кръстоса нетърпеливо ръце.
	— Образите от медицинското изследване не показват наличието на сътресение, нито на първични или вторични хематоми. Трябва да имаш доста по-дебел череп, отколкото съм си представяла.
	— Къде съм?
	— На палуба трийсет и две на фрегата „Гетисбърг“ на КУОН — каза му Кортана. — Или поне каквото е останало от нея.
	— Какво се случи?
	Кортана въздъхна.
	— Имаш предвид какво се случи, след като те оставих на Рийч? Или изходът на битката в хиперпространството? Или имаш предвид какво се е случило след битката?
	— Първо битката — каза той и се опита да се изправи. — Предполагам, че сме победили.
	Стоенето на крака беше прекалено болезнено и сякаш всяка сила беше изцедена от мускулите му. Той се отпусна обратно в първоначалното си хоризонтално положение.
	Бледосинята светлина на Кортана се премрежи и погледът й се сведе към палубата.
	— Синият екип успешно поправи главната захранваща тръба.
	— Спомням си — измърмори Главния. — Или поне частта с поправянето. Имаше експлозия…
	— Плазмен изстрел — поправи го Кортана. Тя въздъхна. — Съжалявам, Главен, но само ти и спартанци 093, 043 и 104 оцеляхте след него.
	Грейс, Уил и Фред бяха живи, но Ли, Антон и офицерски кандидат Поласки бяха убити по време на акция. Той си спомни вика на Поласки, после очертанията на Антон, когато светкавицата от нажежен до бяло огън се простря по корпуса.
	— Точно така — каза той, колкото можеше по-състрадателно, но долови горчивина, придаваща острота на гласа му.
	Порази го странното чувство, че и смъртта на Поласки го беше трогнала. Беше виждал да умират хиляди войници на КУОН. Тя не се бе поколебала да транспортира синия екип на мисия, която беше необичайно опасна. Беше оцеляла в битката на Рийч, в катастрофалното приземяване на Хейло, в Потопа и всичко останало, след което храбро беше заявила и доброволното си участие в мисията и може би беше спасила живота на всички тях. От нея можеше да стане добър спартанец. Имаше и по-лоши хвалебствия.
	Главният командир въздъхна, извади списъка на екипа си на дисплея на шлема си и маркира Антон и Ли като изчезнали по време на акция. Направи пауза, за да разгледа всички останали в списъка — неговият пръв и най-добър приятел, Сам, беше там… А той дори не бе осъзнал, че още дузина също бяха обозначени като изчезнали по време на акция.
	Запамети промените в списъка и затвори файла.
	— Какво ще кажеш за Кели и Линда? — попита той Кортана.
	Тя погледна нагоре и отмахна косата от светещите си очи. Закрачи по малък кръг върху холографския уред и после каза:
	— Спартанец–087, Кели, се възстановява от втора степен изгаряния по 72% от повърхността на тялото си. Доктор Хелси е ускорила регенерирането на тъканите с дермакортикови стероиди. Тя трябва да бъде напълно излекувана в рамките на няколко дни… въпреки че мобилността й ще бъде сурово засегната дотогава.
	— А Линда?
	— Преглеждам статуса й. — Кортана направи цяла секунда пауза. — Понастоящем доктор Хелси е настанила спартанец–058 в медицинско съоръжение „Алфа“, на три палуби над нас. Тя я държи все още в криогенно състояние и в момента извършва изследователски хирургични операции. Беше ми дала няколко заповеди за приготвянето на устройствата за бързо клониране на органи и присаждането на необходимите от тях.
	— Значи е жива? — попита Главният командир.
	— Технически казано… не. — За момент на лицето й се появи израз на истинска загриженост, който бързо изчезна. — Докторът и адмирал Уиткомб обсъждаха риска от опита да се съживи спартанец–058, преди да сме достигнали до по-голямо медицинско съоръжение. Сигурна съм, че доктор Хелси ще те информира, когато разполага с всички факти, командир.
	Джон се намръщи поради липсата на подробности. Не му харесваше постоянно усложняващото се отношение на Кортана — отношение, което бавно се променяше, откакто тя беше проникнала в компютърната система предшественик на Хейло. Той си отбеляза наум да попита по-късно доктор Хелси за Линда… а щеше да я попита също и за Кортана.
	— Всичката останала работна сила на борда се е захванала с нещо, предполагам? — попита Джон.
	— Да, Главен. Всички се занимават с поправки по скачените кораби. Понесохме огромни щети в разширеното хиперпространство от плазмения обстрел и сблъсъците с различни обекти. Все пак, скелетните структури на двата кораба останаха непокътнати. Реакторът на „Гетисбърг“ е включен и функционира с 67% от капацитета си. А реакторът на „Възвишена справедливост“ е изключен поради извършващите се в момента поправки. Пет от седемте плазмени установки трябва да се ремонтират. Но най-лошото е, че двигателите на „Възвишена справедливост“ са повредени. Имаме по-малко от три процента операционна тяга.
	— Корабът може ли все още да скочи в хиперпространството? Да не сме заседнали тук?
	— Скок в хиперпространството е възможен — каза Кортана. Тя поклати глава така, както би направила по-голяма сестра, когато по-малкото й братче й зададе наивен въпрос. — Но това няма да е добре за нас. Извънземният артефакт, който доктор Хелси притежава, изпуска огромни нива лъчение в хиперпространството. Това непознато лъчение може да пробие дори и щитовете на скафандъра ти. Установих, че облъчването ще стане смъртоносно след по-малко от седемдесет и два часа. Освен това то ще послужи като сигнална светлина за евентуални кораби на Съглашението, които дебнат из хиперпространството и ни търсят.
	— Значи сме заклещени между системите.
	— Не — отвърна Кортана и гласът й се изпълни с ново униние. — Адмирал Уиткомб е непреклонен относно това, че трябва да рискуваме още един преход в хиперпространството, без да се интересува от цената на човешкия живот. Иначе ще изминат седмици преди да успеем да се свържем с висшето командване на КУОН.
	Висшето командване? Два факта изведнъж намериха мястото си в общата картинка — нуждата на адмирала да се свърже с останалата част от адмиралтейството, независимо от цената и опитите на доктор Хелси да съживи Линда.
	— Какво принуждава адмирала да предприеме такава тактика, Кортана?
	Холографските очертания на Кортана омекнаха.
	— Казах ти това, Главен, но очевидно не е останало в главата ти, когато беше в полусъзнание. — След това силуетът й се фокусира и кръстоса ръце на гърдите. — Съглашението е открило местоположението на Земята.
	Изведнъж Главния сякаш се събуди и застана нащрек. Той пренебрегна болката и слабостта си.
	— Обясни ми — помоли той.
	Кортана разказа в общи линии за откриването на кодирания вторичен канал в комюникетата на Съглашението. Тя обясни как военните заповеди на извънземните се разпространяват с потресаваща ефективност и му показа символите, които представяха координатите на слънчевата система… и Земята.
	Той стоеше безмълвен и слушаше. КУОН беше работило толкова усърдно, толкова дълго време, за да запази тази тайна. Беше само въпрос на време — винаги бе знаел, че Съглашението ще намери Земята, рано или късно. Обаче винаги си беше мислил, че ще е късно и никога… че това ще стане сега.
	Главния се загледа в триъгълниците, квадратите, точките и лентите, които съставяха пространствените координати.
	— Виждали сме ги и преди на Лазурния бряг.
	— Да. И според доктор Хелси, нейният екип на Рийч е открил подобни белези в подземните галерии.
	— Каква е връзката?
	— Не е известно.
	Главният командир игнорира тези факти за момент. Значението на символите и превода им той щеше да остави на Кортана и ВСР. Единствената новина, която имаше значение за него беше това, че Съглашението щеше да атакува Земята.
	— Имаше ли някакъв график или някаква друга информация, закодирани в този вторичен канал? — попита той.
	— Да. Каналът съдържаше серия от заповеди с координати за различните съглашенски бойни кораби разпръснати из Галактиката, указващи мястото за среща с мобилна командна и контролна база, която те наричат „Непреклонен първожрец“. Когато съберат достатъчно сили, всички заедно ще направят хиперпространствен скок към планетата.
	Главният командир се насочи към вратите на медицинското отделение. Те автоматично се разтвориха встрани.
	— Къде е адмирал Уиткомб?
	— В момента адмиралът е на мостика — отвърна Кортана, — но доктор Хелси ми даде стриктни заповеди да не…
	— Не приемам заповеди от цивилни — каза рязко той. — Дори и от нея.
	Главният командир излезе от медицинския сектор и пое надолу по коридора.
	— Знаеш ли — каза Кортана, а гласът й се разнесе от говорителя в шлема му, — че отношението ти се е влошило, откакто започнахме тази мисия, а дори и още преди да започнем битката за Рийч.
	— Записах си — отговори той.
	Бледата бяла светлина, заливаща коридорите на „Гетисбърг“ беше добре дошла промяна след синьото осветление, което Съглашението използваше на корабите си. Джон се радваше, че още веднъж е стъпил здраво с краката си върху грубите стоманени палуби на човешки съд, дори и стените на коридорите му да бяха покрити със сажди. Той влезе в елеватора за командния състав и натисна бутона за мостика. Лекото ускорение предизвика нови пламъци от болка по ръцете му и сухожилията в гръдния кош изскърцаха, но той стисна зъби и пропъди болката от съзнанието си.
	Когато вратите се разтвориха, Главния направи пауза под влияние на гледката от тъжното състояние на мостика на „Гетисбърг“. Предните панорамни екрани бяха унищожени и понастоящем бяха заменени със споени плоскости от бронята на корпуса. Три монитора бяха набързо монтирани върху тях. Кристализирала, изсъхнала и замразена кръв покриваше пултовете за навигация и управление на операциите. Светеха само три контролни станции — инженерната, тази за статуса на компютърната система и станцията, която оперираше с „МАК“ оръдията.
	Но най-смущаващото беше това, че само адмирал Уиткомб и лейтенант Хейвърсън присъстваха на мостика, който обикновено побираше личен състав от трийсет офицери. Залата беше безмълвна и празна като гроб.
	— Главен командир — каза адмирал Уиткомб, леко изненадан.
	— Сър. — Джон застана мирно и отривисто отдаде чест. — Позволете да вляза в мостика.
	— Позволявам, синко — каза адмиралът.
	— Какво е състоянието ви, Главен? — попита Хейвърсън. — Доктор Хелси ни каза, че ще минат дни преди да се възстановите.
	— Възстановил съм се на сто процента, сър — каза той.
	Доктор Хелси активира един комуникационен канал, сякаш беше чула това негово изказване и слаб видеосигнал се появи на дисплея на шлема му. Очилата й отразяваха обкръжаващата я оранжева светлина от мястото, където се намираше и той не можеше да види очите й.
	— Джон, трябва да говоря с теб.
	— Аз съм с адмирал Уиткомб и лейтенант Хейвърсън, мадам. Когато свърша, мога да говоря с вас.
	Тя замълча за момент, след което каза:
	— Много добре. — Каналът се изключи.
	Главният командир почувства угризения на съвестта си за това, че беше толкова рязък с нея.
	— Ела тук, синко — каза адмирал Уиткомб. Той привлече вниманието му към една чиста пластмасова стена, маркирана със звезди и символи във формата на ромб, които представяха военните постове на КУОН в тази част на космоса. — Намираме се в трудна ситуация.
	Джон отиде при адмирала и Хейвърсън и разгледа картата заедно с тях.
	— Кортана ме информира, сър. Съглашението знае местоположението на Земята и най-вероятно подготвя масирана атака.
	— Опасявам се, че това е същността на въпроса — каза Хейвърсън и Главния забеляза дълбоките кръгове от изтощение, заобикалящи очите на младия мъж. — Още по-сложното е, че едва можем да управляваме кораба. Работим денонощно, за да възстановим корабите, но имаме нужда от сто инженерни отделения и орбитален док, за да стегнем тези развалини за битка.
	Адмирал Уиткомб се намръщи на мрачната оценка на лейтенанта на ситуацията и добави:
	— Друг въпрос е, че кристалът, който взехме от Рийч, изпуска някакво лъчение в хиперпространството. И то достатъчно силно, за да убие всички само след няколко часа облъчване.
	— И все пак зависим от това извънземно устройство. То променя характеристиките на хиперпространството, както вече си забелязал, но чрез допълнително изкривяване. За няколкото минути, през които се намирахме в тази заплетена разновидност на хиперпространството, ние стигнахме дотук — той начерта малък кръг върху картата, маркиращ позицията им, — което при обикновени обстоятелства би трябвало да ни отнеме дни.
	— Опитахме се просто да направим друг скок — добави Хейвърсън, — но нищо необикновено не се случи. Този извънредно дълъг скок може да е причинен от енергията, добавена към хиперпространството от нашата битка със Съглашението.
	— Във всеки случай — каза адмирал Уиткомб, — ако открием какво кара кристала да се задейства, това ще ни даде много голямо предимство пред Съглашението, мамка му.
	— Разбирам, сър.
	Главния прегледа местоположението, в което се намираха и което не отговаряше точно на определението _на майната си_, но беше близо до него. Той забеляза, че в очертания кръг на картата имаше три звездни системи.
	Хейвърсън също се взря в картата. Той докосна един от символите с форма на звезда в техния обхват и статистични данни се извиха по дължината на обекта. След това въздъхна.
	— Тази система е била унищожена през 2530 г., така че няма шанс да намерим някой тук, който да ни помогне. А другите две системи… — той поклати глава — не са населени.
	— По дяволите — каза адмирал Уиткомб и дръпна силно мустака си, — ние се изтеглихме от тази част на космоса почти веднага след като войната започна. Съглашението пристигна, заличи Ериданус и другите Външни колонии и продължи, без да му мигне окото.
	— Ериданус? — Главния пристъпи по-близо и докосна информацията, която се въртеше близо до малката звезда. — Познавам това място. Той се обърна към адмирала. — И там има човешка колония, сър — една от тези, от които КУОН вече не се интересува. Ако трябва да предположа, обзалагам се, че и Съглашението никога не я е открило. Може би ще успеем да ускорим поправките на нея.
	Адмиралът се загледа замислено в него.
	— Сигурен ли си? Сигурен ли си толкова, че да заложиш живота на всички ни и на Земята на това предположение, Главен?
	Главният командир погледна отново към малката точка на картата. Той не мислеше за Ериданус. А за околния астероиден пояс… и за една мисия, която той и екипът му бяха изпълнили преди двайсет години.
	— Да, сър. Сигурен съм.


	Глава 27
	Време: [ГРЕШКА] Аномалия в отбелязаната дата/направена поправка в датата — 0450 часа, 12-ти септември, 2552 г., пленен флагмански кораб на Съглашението „Възвишена справедливост“, в хиперпространството на път към системата Ериданус.


	Д-р Хелси отвори вратата с бръмчене и Главния влезе в чистата стая.
	— Искахте да ме видите, докторе. — Той бързо огледа цялата стая, която съдържаше прикачените хирургични костюми и странните оранжеви, стерилизиращи пространството лампи, поставени на всеки метър в отразяващите светлината ниши по облицованите с плочки стени.
	Д-р Хелси беше прикрепила пет дисплея на подпората за страничната облегалка на един от очертаващите се столове за преглед в залата. Тя седна с кръстосани крака в стола и постави в скута си огромна клавиатура със символи на букви и цифри. Върху страничния поднос бяха накацали несигурно чаши от стиропор с наполовина изпито кафе.
	Тя махна на Главния да пристъпи напред.
	— Виждам, че пренебрегваш сериозния медицински съвет, като се движиш, без да си излекуван напълно.
	— Добре съм, госпожо — отвърна той.
	Тя изсумтя невярващо.
	— Джон, никога не съм те познавала като изпечен лъжец. И в момента засичам данни от бронята ти. — Тя завъртя едни от мониторите на стола си около оста му, така че той да може да види нестабилните жизнени показатели, пулсиращи на екрана. — С тези изгаряния, контузии, фрактури и вътрешни кръвоизливи би трябвало да си в шок. Единственият сън, който си имал за цяла седмица е този, прекаран по време на безсъзнанието, причинено от раните ти. И казваш, че си добре?
	Той стоеше, без да отвръща нищо.
	— Много добре. Предполагам, че познаваш възможностите си по-добре от всеки друг. — Тя обърна дисплея обратно. — Исках да поговорим за доклада ти относно извънземния конструкт Хейло. Сглобих една част от историята въз основа на разказите на адмирал Уиткомб за приключенията ти, информацията от Кортана и записите от мисиите на Локлиър, Джонсън… както и любопитните откъслечни записи от мисията на някакъв си редник Уолъс Дженкинс.
	Главният командир се помръдна с труд.
	— Има противоречия, които трябва да разреша, преди да се върнем на Земята. — Тя натисна очилата си по-високо върху горната част на носа си. — Едно от тях е свързано със сержант Джонсън. — След което въведе няколко команди по клавиатурата си. — Моля, приближи се по-близо, Джон. Искам да видиш това заедно с мен.
	Главният командир се приближи от едната страна на стола й. Огромната му тежест отекваше глухо по дебелите метални плоскости на палубата. Беше висок два метра, обвит от половин тон метал, а доктор Хелси някак си не можеше да престане да мисли от време на време за него като за същото малко момче, което беше откраднала от родителите му в Елисиъм сити. Не. Джон се беше променил. А тя не. Тя беше тази, която все още носеше старата три десетилетия, гнояща като рана, вина.
	Пое дълбоко въздух и пренасочи вниманието си към видеозаписите пред нея. На екрана вървяха данни от мисиите, които показваха съглашенци и пехотинци в ожесточени битки, странната архитектура на Предходниците във вътрешността на комплекса Хейло и ужасяващите, заразяващи всичко паразитни форми на живот, известни като Потопа. Доктор Хелси пусна отново записа от мисията на редник Дженкинс и първата атака на Потопа.
	Джон настръхна, когато капитан Кийс се появи на екрана и Потопа погълна него и взвода му. Сержант Джонсън също беше там, сражавайки се и проклинайки… докато ордите от малки, подобни на пашкули заразни форми се струпаха върху него.
	— Сержантът е оцелял — каза тя. — Единственият човек, който е бил изложен директно на влиянието на метаорганизмите от Потопа и си е тръгнал невредим.
	— Известно ми е — прошепна Главния. — Не знам как е оцелял. Как може някой да преживее подобно нещо?
	— Това е елементарната част — каза му доктор Хелси, без да отделя поглед от дисплеите. Тя натисна един клавиш и медицинските досиета на сержанта проблеснаха на екрана. — Виждаш ли тук? — Докторът докосна файл с дата отпреди три години. — Поставена му е била диагноза „Синдром на Борен“.
	— Не съм чувал за него — каза Главния.
	— Не съм изненадана. Този синдром се причинява от излагането на високо концентрирана плазма. Като експлозията, освободена от плазмена граната на Съглашението. Не сме виждали много такива случаи, защото хората обикновено умират от преките последствия, причинени от онези оръжия, много преди да се появят тези вторични симптоми. Сержантът е пленил контейнер с плазмени гранати на Съглашението по време на обсадата на Париж IV. Използвал ги е всичките и е получил похвала за проявена храброст… Както и хиляда и двеста рада кумулативна доза радиация като неочакван бонус.
	Джон остана мълчалив за няколко минути. Д-р Хелси не беше сигурна, дали той чете компютърните файлове, размишлява върху думите й или се опитва да затвърди всичко това по индивидуална комуникационна честота с Кортана. Неговата непробиваема броня правеше дискусиите, отличаващи се с нормалните обществени условности, почти невъзможни. Това я дразнеше, но все пак без бронята с постоянното хидростатично налягане и автоматизирани инжектори за биопяна, досега Джон щеше буквално да се е разпаднал на части.
	За миг тя си спомни кога за първи път беше чела книгата на Александър Дюма „Човекът с желязната маска“. Беше изпитала ужас, когато благородният затворник беше окован в металната си черупка. Как ли се справяше Джон с тази постоянно задушаваща го обвивка?
	Най-накрая Главния каза:
	— Не виждам връзката между болестта на сержанта и оцеляването му от Потопа.
	— Синдромът на Борен — обясни д-р Хелси — се характеризира с мигрена, амнезия и тумори в мозъка… и без подходящото лечение настъпва смърт. Този синдром съсипва електрическите сигнали, преминаващи през нервната система на човека.
	— Лечим ли е?
	— Да, но изисква трийсет седмици интензивна химиотерапия. Което ме кара да си направя следния извод. — Тя натисна клавиша „СЛЕДВАЩА СТРАНИЦА“ и на екрана се появи официален документ, озаглавен „Отказ от лечение“. — Сержантът не е изчакал да минат трийсет седмици поради желанието си да се върне и да се сражава.
	Главният командир кимна, разбирайки героичния, безсмислен жест.
	— Как го е спасило това разрушение на нервната му система?
	— Аз разгледах жизнените показатели на войниците, завладени от Потопа. Паразитите взаимодействат с приемник, като правят така, че дадена плътна честота да съвпадне с всяка една от нервната му система.
	— И нервната система на сержанта е толкова разбрицана, че Потопа не е могъл да предизвика съвпадение?
	— Точно така — каза тя. — По-късните кръвни тестове показват, че нервната му система съдържа следи от ДНК на Потопа, която е изцяло мъртва и незаразна, но някои фрагменти от гени са останали непокътнати. Смятам, че това е доказателство за провалил се опит за инфектиране. И изглежда, че тази ДНК му е предала някакви интересни способности за възстановяване, въпреки че не мога още напълно да потвърдя този страничен ефект.
	Главният командир изглежда се отпусна до известна степен в сравнение с твърдата, напрегната стойка, която обикновено имаше, сякаш е глътнал бастун. Тази нова информация очевидно му подейства успокояващо.
	— Мисля, че разбирам.
	— Не — каза му д-р Хелси и свали очилата си. — Не разбираш.
	— Докторе?
	— Откритието ми относно това, как е оцелял, не е това, което исках да обсъдим. Исках да разгледаме въпроса за това, какво ще се случи после със сержант Ейвъри Джонсън.
	Тя изключи мониторите си и седна обратно в стола си.
	— Приготвила съм два отделни доклада по този случай за „Трети отдел“ на ВСР. Първият от тях съдържа цялата уместна информация за моя анализ на Потопа и възможната технология за противодействие на началния стадий на нахлуването му. Вторият включва и източниците на информация — записите от мисиите на редник Дженкинс и сержант Джонсън, както и медицинските файлове на сержанта.
	Тя съхрани докладите върху два паметови кристала и ги изкара от порта в подпората за ръката на стола си. Постави прозрачните кубове на под носа и направи жест на Джон да ги вземе.
	— Оставям на теб да прецениш кой от тях да занесеш на лейтенант Хейвърсън.
	— Защо трябва да спестя някаква част от информацията, докторе? — попита Главния и погледна към кристалите.
	Очите й се фокусираха някъде зад него, докато се мъчеше да намери думи, с които да изрази борещите се в нея емоции.
	— От много дълго време смятах, че трябва да пожертваме неколцина за благото на цялата човешка раса. — Тя пое дълбоко дъх и го изпусна с тежка въздишка. — Убих, осакатих и причиних много страдания на много хора в името на собственото ни оцеляване. — Нейният стоманеносин поглед се впи в него. — Но сега вече не съм сигурна, че тази философия работи достатъчно добре. Трябваше да се опитам да спася всеки един човешки живот, независимо от това, какво щеше да ми струва.
	Д-р Хелси бутна подноса с паметовите кристали към Главния командир.
	— Ако дадеш на ВСР първия доклад, може да успеят да открият противодействие срещу Потопа. Може би. Ще имат малко по-голям шанс обаче, ако им дадеш втория доклад.
	— Тогава ще им дам втория доклад. — Той вдигна единия кристал.
	— Което ще убие сержант Джонсън — добави д-р Хелси с униние в гласа. — ВСР няма да се задоволи просто да вземе кръвна проба от него. Те ще му направят дисекция, за да разберат как е устоял на Потопа. Шансът да възпроизведат отново уникалното му медицинско състояние е милиард към едно, но все пак те ще го направят. Ще го убият, защото според тях размяната ще си заслужава.
	Главният командир вдигна и другия кристал и след това се загледа и в двата, лежащи върху бронираната му ръка.
	— А според теб, Джон, заслужава ли си? — попита тя.
	Той сви ръката си в юмрук и я постави близо до гърдите си.
	— Защо искаш от мен да направя този избор?
	— Един последен урок. Опитвам се да те науча на нещо, за което ми трябваше цял живот да го осъзная. — Тя прочисти гърлото си от увеличаващата се в него буца. — Давам ти шанса да вземеш решение, което си мислех, че няма да мога да направя.
	Тя погледна часовника на дисплея си.
	— Съжалявам. Линда е почти готова за хирургична операция, а имам и няколко неща, които трябва да свърша дотогава. Трябва да тръгваш.
	Главният командир послушно се обърна и закрачи към изхода, но се спря на вратата.
	— Докторе, не я оставяйте да умре отново. — После излезе от залата.
	Д-р Хелси гледаше след него, докато зави зад коридора и изчезна. Надяваше се, че ще види Джон отново, преди да направи това, което трябваше да направи, но можеше все пак да не стори. Дали мисълта, която изказа пред него, щеше да остане в главата му? Този жест можеше да бъде единственото нещо, което тя можеше да направи, за да изкупи вината си за това, което беше причинила на него и другите спартанци. Такива мисли бяха лукс, когато имаше само три часа, преди „Възвишена справедливост“ да излезе от хиперпространството. Имаше прекалено много работа за вършене дотогава.
	Тя обърна всички монитори към себе си и въведе команда, за да запуши устата на Кортана.
	— Заключи вратата — заповяда й д-р Хелси. — Задействай мерките против проникването на ниво седем.
	— Готово — каза Кортана. Раздразнението от това, че трябваше да мълчи в продължение на последните пет минути, се долавяше в гласа й като бодлива тел. — За какво точно беше всичко това? Да научиш Главния на един урок? Да му предоставиш избор? Да спаси един човек вместо милиарди?
	Д-р Хелси я игнорира и бързо въведе няколко команди на клавиатурата.
	— Осигури ми достъп до координати 4–4–7 в ядрото си.
	— Блокировката е вдигната — каза Кортана с гневна въздишка. — Ще отговориш ли на въпроса ми?
	— Уморих се да жертвам другите в името на „по-голямото добро“ — отвърна доктор Хелси. — Това никога няма край, Кортана… и вече не ни остават хора за жертване. — Въведе една последна команда за задействане на функция-червей за изтриване и натисна клавиша „ENTER“.
	— Какво…
	— Изтривам файловете ти по този въпрос. Съжалявам, Кортана, но в случая не мога да се доверя дори и на теб.
	Кортана остана безмълвна, докато червеят прогоряваше паметта й и заличаваше всички сведения и записи, отнасящи се до сержант Ейвъри Джонсън.
	— Кортана, дай ми осъвременен вариант на паметовото си ядро.
	— Възобновяването на процедурите предизвика намаляване на паметово процесните отпечатъци с шестнайсет процента, докторе. Благодаря ви. Това ми осигурява още малко пространство за мислене.
	— Страхувам се, че това е всичко, което можем да се осмелим да рискуваме — каза д-р Хелси. — Информацията за Хейло и съглашенския ИИ може да се повреди, ако направим повече. А няма достатъчно безопасно място за съхраняването й.
	Д-р Хелси зареди докладите от мисиите на адмирал Уиткомб и тези от екипите на Джон и Фред. Тя се намръщи при вида на официалните формуляри на КУОН, когато отбелязаните и осветени — час, дата и местонахождение на тях, се заизреждаха по екраните й.
	— Приключи ли с временния анализ на тези записи?
	— Да, докторе. Бяхте права — има несъответствие между екипа на Хейло и този на Рийч. Отбелязаното време от двата екипа се разминава средно с около три седмици. Имам хипотеза, че това е предизвикано от повлияния от гравитацията преход към хиперпространството.
	Ъгълчетата на устата на доктор Хелси се разтегнаха в тънка усмивка.
	— Разочарована съм, Кортана. Това е предположение… и при това неправилно.
	— Наистина ли? — отвърна Кортана с нотка на предизвикателство в тона си.
	— Имаш ли някакви данни от следващия, повлиян от гравитацията преход, с който можем да ги съпоставим?
	Последва двесекундна пауза, след което Кортана най-накрая отговори:
	— Да, докторе. Няма временни размествания при по-късните скокове.
	— Както и подозирах. — Д-р Хелси постави пръст на долната си устна, докато размишляваше. — Отбележи временните нередности върху пространствено-времевата плоскост. След това изкарай файла ми за пространственото изкривяване, предизвикано от извънземния артефакт.
	На дисплеите се появиха две конфигурации от почти идентични извити мембрани, които се простираха около едно централно местоположение и време — Рийч и откриването на странния артефакт.
	— Това нещо не само изкривява пространството — прошепна на себе си д-р Хелси, — но и времето.
	— Това не е възможно — каза Кортана. — Как би могъл артефактът на Рийч да повлияе на нас върху Хейло, намирайки се на светлинни години разстояние?
	— Не мисли за него като физическо разстояние — отвърна д-р Хелси разсеяно, взирайки се в мониторите. — Ти и Джон се намирахте на траекторията на събитията, засягаща кристала.
	Тя постави извивките една върху друга. Плоскостите на пространството и времето съвпадаха идеално.
	— Ти е трябвало да бъдеш там, на това място и в това време, за да ни откриеш и вземеш кристала — времето и пространството са се изкривили, за да допринесат за възникването на това събитие.
	Кортана се изсмя иронично.
	— Това е движеща се в затворен кръг логика, докторе. Тя противоречи на няколко доказани теории…
	— И съвпада с известната информация. — Д-р Хелси затвори файловете с анализа й. — Сега разбирам защо Съглашението толкова много се интересува от този предмет. Не трябва да им позволим да сложат ръка на него. Нито на тях, нито на „Трети отдел“.
	— Докторе?
	Д-р Хелси се обърна към екрана с червея за изтриване на паметта и го насочи към нова точка от ядрото на Кортана. Тя активира програмата, разрушавайки също и тази част от паметта на ИИ-то, която беше свързана с този разговор.
	— Покажи ми последните данни за състоянието на спартанец–058, Кортана.
	— Вътрешната температура се увеличава устойчиво с интервал от два градуса по Целзий на минута, като ще достигне трийсет и седем градуса след десет минути.
	— Много добре. Подготви за операция и извади набързо клонираните черен дроб и бъбреци от хранилището и приготви трети хирургичен отсек.
	— Добре, докторе.
	Медицинските данни на Линда примигваха върху един дисплей, заедно с целия списък на спартанците — това беше много дълъг списък на настоящия операционен статус на всеки от тях. Бяха останали само шепа — почти всички бяха маркирани като ранени по време на акция или изчезнали по време на акция.
	— Няма убити по време на акция? — измърмори д-р Хелси. Тя докосна входа за файла на спартанец–034. — Сам е маркиран като изчезнал по време на акция. Но как така? Той загина през 2525 г.
	— Това е в съответствие с директива 9–3–0 на „Втори отдел“ на ВСР — отвърна Кортана. — Когато ВСР направи програмата „СПАРТАНЕЦ-II“ публично достояние, беше сметнато, че докладите за загубите на спартанци могат да причинят изключително голяма деморализация. Затова всички жертви от спартанците са отбелязани като изчезнали по време на акция или ранени по време на акция, за да се поддържа илюзията, че те никога не умират.
	— Спартанците никога не умират? — прошепна д-р Хелси и се завъртя около оста си, ставайки от очертания стол, като бутна мониторите настрани от пътя си с неочаквана ярост. — Де да беше истина.
	Имаше толкова много неща за вършене, а им оставаше толкова малко време: на нея, на спартанците и на човешката раса. Въпреки това, можеше да направи нещо. Щеше да спасява хората един по един, започвайки с Линда, след това продължавайки с Кели, а после с шепа още по-важни. Разбира се, това означаваше да предаде всеки, който й се довереше, но това беше единственият начин да спаси себе си, душата си, и затова тя щеше да го направи.


	Глава 28
	1930 часа, 12-ти септември, 2552 г. (поправена дата според военния календар) / пленен флагмански кораб на Съглашението „Възвишена справедливост“, в хиперпространството на път към системата Ериданус.


	Черният космос се изпълни с малки точки от светлина, след което се разцепи и „Възвишена справедливост-Гетисбърг“ се появи в системата Ериданус. Главния стоеше на мостика на „Гетисбърг“. Той би искал да бъде в медицинския отсек, когато д-р Хелси довършваше Линда, да бъде там, когато тя се събуди… или да бъде там, дори в случай, че никога не се събуди. Но трябваше да бъде там. Това беше негова идея, а беше най-големият експерт, с който те разполагаха.
	— Проверка на системите — заповяда адмирал Уиткомб.
	Лейтенант Хейвърсън се наклони върху пулта за управление на операциите и бързо прегледа няколко екрана.
	— Остатъчната радиация изчезва — каза той. — Навигационните системи и скенерите отново са в готовност.
	Фред се намираше на инженерния пулт и докладваше:
	— Реакторите са на шейсет процента. Има лек теч в десета бобина. Компенсирам.
	— От плазма ли? — попита адмиралът, настанявайки се в стола на капитана.
	Призрачният образ на Кортана примигна върху холографското устройство до звездната карта.
	— Можем да стреляме само с едната установка — съобщи тя и червена вълна проблесна през образа й, след което той се охлади до нормалното наситено синьо. — Другите две функциониращи установки са изключени. Магнитните им бобини отказват да се подредят в права линия. Може би това се дължи на някакъв страничен ефект, причинен от радиацията на кристала.
	— Един изстрел… — измърмори адмиралът. Той дръпна силно единия край на мустаците си и въздъхна. — И той трябва да си заслужава. — Адмиралът се обърна към Главния. — Води, синко.
	Главният командир се взря в трите големи монитора, които бяха заменили екраните за наблюдение на мостика. Ериданус блестеше в центъра на единия дисплей, а звездите грееха със спокойна, ярка светлина.
	— Придвижи ни на едно цяло и пет астрономически единици според местоположението на слънцето — каза той. — Напред по курс 0–9–0 на 0–4–5.
	— Местоположение едно цяло и пет астрономически единици — каза Хейвърсън. — Напредването потвърдено. Приближаваме.
	— Програмирай елипсовиден курс паралелно на нивото на астероидния пояс — добави Главния. — Кортана, сканирай за астероиди с диаметър около два километра.
	— Сканирам — каза тя. — Това може да отнеме малко време. Има повече от един милиард движещи се обекти, някои намиращи се в дълбока сянка.
	— Разкажи ми пак за старата си мисия — каза адмирал Уиткомб. — Ти и другите спартанци сте били тук преди?
	— Да, сър — отвърна Главния. — Аз, Фред, Линда, Кели и Сам. Това беше първата истинска мисия на спартанците — проникване в бунтовническа база. Пленихме водача им и го заведохме за разпит при ВСР.
	— Въобще не знаех, че спартанците са започнали мисиите си през 2525 г. — каза лейтенант Хейвърсън.
	— Да, сър — обади се и Фред. — Просто не разполагахме с броните „Мьолнир“ или модерните оръжия, които имаме днес. Изглеждахме като всеки друг екип от специалните части на флота.
	— В това много се съмнявам — каза Хейвърсън.
	Адмиралът повдигна едната от гъстите си вежди:
	— Искаш да кажеш, че пет души сте проникнали в тази космическа база в условията на нулева гравитация? И сте се измъкнали с пленник, оказал се човекът, който я е командвал?
	— Да, сър. Това беше основният план.
	— Предполагам, че е минало гладко, без спънки?
	Главният командир замълча за миг, като си спомни за дузината мъртви хора, които бяха оставили след себе си на тази база… и усети импулс на съжаление. По онова време той не се колебаеше да премахне каквато и да е пречка, която можеше да застраши мисията или хората, които я изпълняваха. Сега, след като се беше сражавал за човечеството две десетилетия, той се чудеше, дали би застрелял друг човек без основателна причина.
	— Не, сър — отвърна накрая Главния. — Имаше жертви от страна на врага. И трябваше да взривим товарната им платформа, за да избягаме.
	— Така — каза адмирал Уиткомб, почуквайки с пръсти по подпората за ръката на капитанския стол, — значи те няма да се зарадват да видят кораб на КУОН на вратата им.
	— Не мисля, че трябва да очакваме това, сър.
	— Засякох слаби предавания по D-честотата — каза Кортана. — Поемете по новия курс за приближаване 3–3–0.
	— Тъй вярно — каза Хейвърсън. — 3–3–0.
	— Изчезна — каза тя, — но определено засякох нещо.
	— Поддържай този курс — заповяда адмирал Уиткомб. — Ще нападнем.
	— Има едно нещо, което не разбирам — каза Хейвърсън, като премигваше по посока на предните дисплеи. — Защо тези хора са тук?
	— Пирати и бунтовници — отговори адмиралът. — Отвличат кораби на КУОН, продават оръжие и търгуват със стоки на черния пазар. Вие най-вероятно сте прекалено млад, за да си спомните, лейтенант, но преди войната със Съглашението не всеки искаше да бъде част от управляваната от общо правителство Земя.
	— Бунтовници? — каза Хейвърсън. — Чел съм за тях. Но защо са продължили да стоят настрани от силите на КУОН, когато е започнала войната със Съглашението? Със сигурност шансовете им да оцелеят биха били по-големи с нас.
	Адмиралът изсумтя иронично.
	— Някои хора не искат да се сражават, синко. Просто искат да се скрият… а в този случай, буквално да се скрият под скалите. Може би си мислят, че Съглашението няма да си направи труда да се занимава с тях. — Усмивка пробягна по лицето му. — Е, ние ще променим представите им в това отношение.
	Вратите на елеватора се отместиха встрани и д-р Хелси стъпи на мостика. Тя свали очилата си и разтърка очите си. Погледна към Главния, сякаш току-що се беше върнала от ожесточена битка, изтощена и ужасена. Той забеляза една-единствена капка кръв върху ревера на намачканата й лабораторна куртка.
	— Тя е добре — прошепна д-р Хелси. — Линда ще оживее. Светкавично клонираните органи бяха приети.
	Джон издиша въздуха, който несъзнателно беше задържал. Той погледна към Фред, който му кимна и му отвърна с кимване. Нямаше думи, с които да изрази как се чувства. Един от най-близките му другари в екипа, негов приятел и някой, който беше смятал за мъртъв… беше отново жив.
	— Благодаря ви, доктор Хелси — каза той.
	Тя махна пренебрежително с ръка, а погледът й беше странен, сякаш съжаляваше, че операцията беше успешна.
	— Добри новини са това, по дяволите — каза адмирал Уиткомб. — Можем да използваме още един човек на палубата.
	— Едва ли — отвърна д-р Хелси, изглеждайки изведнъж много по-внимателна. — Тя ще има нужда поне от една седмица, за да се възстанови, а дори с биопяната и стероидните ускорители това не е сигурно. След което едва ще успее да се изправи на крака. И няма да бъде готова за битка.
	„Възвишена справедливост-Гетисбърг“ се придвижи на нивото на астероидния пояс и на екраните се появиха три скални отломъка.
	— Този участък е източника на сигнала от D-честотата — каза им Кортана. — Има три възможни кандидата, имайки предвид параметрите, които ми дадохте, Главен.
	— Кой от всичките е? — попита адмиралът.
	— Само един се върти достатъчно бързо, за да генерира среда с три четвърти вътрешна гравитация — отвърна Кортана.
	— Ето го — каза Главния и кимна към централния дисплей. Скалният отломък не се беше променил през последните двайсет години. Имаше ли вероятност да е изоставен? Предаванията по D-честотата, които Кортана беше засякла, можеха да са автоматизиран сигнал, отслабнал с годините поради изтощаването на единствената батерия… или капан.
	— Адмирале?
	— Знам, Главен — каза той. — Сложили са стръв на кукичката, а ние я захапахме… поне предполагам, че така изглежда. — Той се подсмихна. — Кортана, захрани с енергия всяка установка на нашия флагмански кораб.
	Холографското тяло на Кортана проблесна в синьо-зелено и тя кръстоса ръцете си.
	— Нека да ви напомня, сър, че от трите функциониращи установки, две са изключени. Няма как да се прицеля с плазмата. Магнитните…
	— Знам, Кортана. Но те… — адмиралът заби пръст в дисплеите — не знаят това.
	— Да, сър — каза тя. — Загрявам ги.
	— Спад в захранването — предупреди адмирала Фред, след като се вгледа в инженерните екрани. — Намаля до четирийсет и четири процента.
	— Лейтенант Хейвърсън — изрева адмиралът, — активирайте комуникационен канал по D-честотата. Време е да се представим.
	— Да, сър. Честотата е нагласена и каналът е активиран.
	Адмиралът стоеше прав.
	— Това е фрегатата „Гетисбърг“ на КУОН — изрева той с глас, изпълнен с авторитет и оцветен с неговия тексаски акцент. — Отговорете. — След което неохотно добави: — Ако обичате.
	Смущения изпълниха канала. Адмиралът чакаше търпеливо в продължение на десет секунди, след което ботушът му започна да потропва по палубата.
	— Няма нужда да се правите на ударени, момчета. Не сме тук, за да се бием. Искаме…
	Той направи внезапно движение към Хейвърсън, показващо разрязване на гърлото и лейтенантът изключи предавателя.
	В широкия два километра скален блок се появиха малки врати, които от това разстояние изглеждаха не по-големи от порите на портокалова кора. Оттам изскочи цяла флота от кораби, която използваше въртеливото движение на астероида, за да увеличи скоростта си. Имаше около петдесет съда — пеликани, модифицирани с допълнителна броня и оръдия, монтирани върху корпусите им; лъскави цивилни съдове за развлечение носеха ракети, големи колкото самите тях; еднопилотни инженерни кораби с блестящи извити резачки; и един кораб, който беше петдесет метра дълъг и имаше странна, ъгловата, черна, призрачна обшивка.
	— Това е кораб, клас „Хироптера“ — каза Хейвърсън с благоговение. — Същинска антика. ВСР ги извади всичките от употреба преди четирийсет години и ги разпродаде за скрап.
	— Заплаха ли е за нас? — попита адмиралът.
	Челото на лейтенант Хейвърсън се набръчка, докато обмисляше.
	— Не, сър. Те са били извадени от употреба, защото са проваляли всяка следваща мисия. Имат прекалено много крехки елементи и нямат централен управляващ ИИ. Единствената причина, поради която въобще си спомних за тях е това, че имат най-малкия функциониращ хиперпространствен двигател „Шоу-Фуджикава“, който някога е бил произведен. Нямат оръжейни системи, сър. Както казах, този кораб не е заплаха… а музеен експонат.
	— Но все пак може да прави хиперпространствени скокове? — попита доктор Хелси. — Може би ще можем да го използваме, за да се доберем до Земята.
	— Малко е вероятно — отвърна Хейвърсън. — Всички съдове клас „Хироптера“ са били извадени от употреба от ВСР, защото основни компоненти от тях са били демонтирани и операционните системи на корабите са блокирали толкова здраво, че се съмнявам, че и Кортана ще може да ги активира отново.
	— Не бъди толкова сигурен — измърмори Кортана.
	— Значи нямат оръжия — каза адмиралът и се загледа в блоковата геометрия на черния кораб. — Това е всичко, което исках да знам.
	— Тяхната „флота“ — вметна Фред — се разполага и заема позиции около нас под формата на широка дъга. Класическа формация. Искат да ни нападнат във фланг.
	— Тези кораби не са реална заплаха за нас — каза на себе си адмиралът. — Те трябва да разберат, че сме наясно с това. Така че, защо да се занимаваме с този цирк? — Той погледна намръщено към дисплеите и очите му се опулиха. — Кортана, сканирай най-близките скални отломъци за радиоактивни лъчения.
	— Приемам видеосигнал — обяви Фред.
	Образът на някакъв мъж запремига на третия от предните дисплеи. Той очевидно беше цивилен, с дълга черна коса, изтеглена назад като конска опашка и заострена брада, стърчаща на цели десет сантиметра от брадичката му. Той се усмихна и направи елегантен поклон. Главния, поради някаква причина, която не можеше да си обясни, веднага почувства антипатия към него.
	— Капитане… — каза мъжът с гладък, плътен тенор. — Аз съм губернатор Джейкъб Джайлс, командващ тази база. С какво можем да ви помогнем?
	— Първо — каза адмирал Уиткомб, — не съм капитан, аз съм вицеадмирал, заместник командващ флотските операции. Второ, заповядайте на флотата си да поеме по обратния курс и се разкарайте от обсега на оръжията ми, преди да съм забравил добрите си обноски. И трето, настояваме да се подготвите, за да можем да се скачим с вас на вашата скала за спешни поправки и ремонтиране.
	Джайлс обмисли тези молби, след което отметна глава назад и се изсмя.
	— Адмирале, поднасям искрените си извинения за това, че сбърках чина ви. — Той каза това с подигравателна усмивка. — Колкото до другите ви молби, опасявам се, че не можем да ви настаним днес.
	— А аз почтително ви предлагам да премислите отново, г-н Джайлс — каза адмиралът с привидно сериозен тон. — Ще бъде жалко за всички ни, ако трябва да настоявам.
	— Не сте в позиция да настоявате за каквото и да било. — Джайлс кимна към някого, извън екрана.
	— Засякох излъчвания! — каза Кортана. — Емисии от неутронна радиация в посоки седем до три часа. Също и една в посока на три часа. Засичам и още пет такива. Имат ядрени бойни глави.
	— Скрити в полето от астероиди — измърмори адмиралът. — Много добре. Поне не се занимаваме с глупаци.
	— Така е. Не сме глупаци — отвърна Джайлс. — Отървахме се от дългата ръка на Империята и натрапванията на Съглашението. — Някой извън дисплея подаде на Джайлс устройство за обработка на информация, съдържащо прихванатия от радар силует на „Гетисбърг-Възвишена справедливост“. Числа и символи запълзяха по дължината на образа. Той се поколеба и набърчи нос, очевидно объркан от странната конфигурация на скачените съдове. — Ние не сме и толкова глупави, че да използваме превъзхождаща сила, когато тя не е необходима. Вашият „кораб“ е готов да се разпадне от само себе си. Даже не мисля, че има нужда да хабим едно от нашите ценни и скъпи ядрени устройства, за да ви спрем.
	Уиткомб постави ръце на бедрата си.
	— Трябва да преосмислите тактическата ситуация, губернаторе — изгрухтя той. — Кортана, осигури ми цел скален блок със същите размери като тези на базата на този „джентълмен“.
	— Готово — отвърна тя.
	— Унищожи го — заповяда той.
	— Да, сър!
	Лъчи от плазма изскочиха откъм десния борд на „Възвишена справедливост“, разрязаха космоса и разрушиха повърхността на дългия три километра каменен къс, въртящ се из астероидния пояс. Повърхността му се нагря до оранжево, жълто и после до бяло, разпръсквайки топки от стопено желязо и парни струи, които накараха масивната скала да започне да се върти по-бързо. Плазмата разряза скалния къс под формата на широка дъга и излезе от другата му страна. Неравномерната вътрешна горещина го накара да се начупи и експлодира на части. Отломките се разпръснаха встрани, оставяйки спираловидни следи от охладено желязо и блестящи метални газове след себе си.
	— Поддържай установки номер две и три загрети — каза адмиралът — и се прицели в базата им.
	— Готово, сър.
	Подигравателната усмивка беше изчезнала от лицето на Джайлс, а златистата му кожа се беше обезцветила.
	— Може би прекалено прибързах — каза той. — Къде са ми обноските? Моля, елате на борда и се присъединете към мен като мой почетен гост. Доведете и екипажа си. — Той направи бързо движение към своите хора зад камерата.
	Корабите, обградили „Гетисбърг“ се обърнаха и започнаха да маневрират назад към въртящия се астероид.
	— Присъединете се към мен за вечеря и ще можем да обсъдим от какво имате нужда. Давам ви дума, че никой няма да пострада.
	Адмирал Уиткомб се подсмихна под мустак.
	— Не се съмнявам в това, г-н Джайлс. — Той се обърна към Кортана. — Ако не се върнем до трийсет минути, прати всички в ада.


	Главният командир свърза телеметъра за мисии с Кортана, когато хората на Джайлс ги посрещнаха на платформата за кацане — бяха трима мъже в черно облекло, на чиито рамене висяха стари пушки MA–3. Те се поколебаха, след което закрачиха нерешително към спускателния кораб на Съглашението. Главния не ги обвиняваше — той също щеше да бъде внимателен, ако се придвижваше към въоръжен вражески съд. Ако някой от тях дръпнеше спусъка от страх, този поздрав щеше да се превърне в кървава, огнена битка.
	Той приближи външните си говорители и каза:
	— Кортана, анализ на тактическата ситуация.
	Кортана отвърна:
	— Астероидът е съставен от железен оксид. Подсилен е със слой броня от „Титан-А“. Бронята е добре маскирана, но я забелязах с широкообхватния радар на „Гетисбърг“. Имат също и няколко отсека с аблативни долни пластове. Вълните на радара отскачат от тези отсеци като същото важи и за сензорите на Съглашението. Впечатляващо.
	Губернатор Джайлс се разходи по палубата, подхвърли кожената си шапка върху едното си рамо и разтърси ръката на адмирал Уиткомб. След което кимна на Хейвърсън. Усмивката му обаче изчезна, когато погледна към Главния и Фред в техните брони „Мьолнир“. Джайлс възстанови усмивката си и се поклони ниско на д-р Хелси.
	— Има половин дузина стражи, въоръжени със стари пушки МА–3 и скрити плазмени пистолети — прошепна Кортана. — Засичам също и противопожарен екип от десет души в страничните коридори, които наблюдават.
	— Видях ги — измърмори Главния. — Те ни наблюдават и прикриват своите за всеки случай. Няма проблем.
	— Оттук, моля — каза Джайлс и с превзет жест ги поведе през един тесен коридор.
	Главния хвърли последен поглед към дока за скачване. Изглеждаше по-малък, отколкото го помнеше. Преди двайсет години той и екипът му бяха взривили външните люкове, откраднали един пеликан, избягали и оставили половин дузина мъртви мъже на палубата. Неговият екип беше изпълнил тази мисия без брони „Мьолнир“. Те още не бяха проектирани, така че нямаше начин някой тук да беше разбрал, че Джон и Фред са част от хората, измъкнали последния „губернатор“ от базата — предателя полковник Уотс. Все пак стражите на Джайлс се взираха в Джон, сякаш знаеха всичко.
	Когато Главния пристъпи в коридора, Кортана го информира:
	— Този коридор е част от товарен съд на КУОН, откъснат и подсилен с отвесни стени на всеки десет метра. Затворен е херметически и е много здрав. Това място би могло да понесе много поражения, преди да поддаде.
	— Добро място и за засада — каза Главния, като не отделяше едното си око от сензорите си за проследяване.
	Следяха ги. Три обекта зад тях и три пред тях поддържаха темпото им на вървене. Главния чувстваше подтик да застане пред адмирала и д-р Хелси и да разчисти коридора с един залп. Ала тази ситуация изискваше дипломатичност — нещо, за което Джон не ставаше. Искаше му се адмиралът да беше приел предложението му да вземе повече спартанци със себе си. Или поне да имаше двама от тях, които да прочистят, докато той разговаря с Джайлс.
	Отведоха ги в кръгла стая. Половината от отсрещната стена беше скъсена и разкриваше дебели, червени завеси от кадифе, които също се отдръпнаха встрани и откриха дебелите половин метър прозорци, които гледаха към астероидното поле. Отвън въртящите се скални отломъци играеха изтънчен балет, редувайки се и отскачайки един от друг със забавени движения.
	Мъжете внесоха дълга маса, хвърлиха бяла копринена покривка върху нея и я изгладиха. След което редица от жени донесоха сребърни подноси с плодове, задушено месо и сладки, както и дузина гарафи с плискащи се в тях кехлибарени, рубинени и прозрачни алкохолни напитки. Столове с мека тапицерия бяха донесени за всички тях.
	— Моля. — Джайлс се запъти към д-р Хелси и издърпа един стол за нея. — Отпуснете се и седнете.
	Главният командир зае позиция до вратата, където имаше чист изглед към цялата зала. Фред се увери, че коридорът е празен, след което запечата вратата. Главния провери зад завесите за скрити мъже, устройства за наблюдение или изкуствени коридори.
	— Кортана? — прошепна той.
	— Изглежда чисто — каза тя. — Не засичам нищо. Стените са направени от дебел половин метър „Титан-А“.
	— Чисто е — каза Главния на адмирала.
	Доктор Хелси най-накрая седна в предложения й стол, изглади полата си и Джайлс внимателно го плъзна под нея. Той й предложи чиния с ягоди, които тя любезно отказа.
	Обаче Хейвърсън си взе една и я захапа.
	— Вкусна е — отбеляза той.
	Джайлс наклони глава.
	— Нашето хидропонично съоръжение…
	— Моите уважения, губернаторе, но няма време за бърборене — каза адмирал Уиткомб. — Часовникът тиктака. И то доста по-бързо, отколкото предполагате.
	Джайлс въздъхна и седна в един стол, тапициран със златни пластове и черно кадифе. Той качи краката си на едната от подпорите за ръце и сключи ръце зад тила си.
	— Разполагате с пялото ми внимание, адмирале.
	— Добре — каза Уиткомб, мръщейки се на пренебрежението на Джайлс към сериозността на положението, в което се намираха.
	Адмирал Уиткомб му разказа за всичко с кратки и лесни за разбиране изречения — за падането на Рийч, за издирването от Съглашението на извънземната технология, за преследването и битката в хиперпространството и некласифицираната радиация, която щеше да доведе Съглашението… дотук.
	Докато говореше, губернатор Джайлс постави краката си на пода, а отпуснатата му позиция стана напрегната. Той се наклони напред и постави лактите си на масата. А усмивката му бавно премина в намръщено изражение.
	— Пресвета Елиза! — извика той, скочи на крака и събори една гарафа от масата. Стъклото се разби и рубиненочервено бренди се разля по твърдото дърво.
	Джон и Фред веднага насочиха оръжията си към Джайлс, но адмиралът вдигна ръка.
	— „Пресвета Елиза“ ли? — попита Джон Кортана.
	— Светицата патрон на вакуума — отвърна ИИ-то, — която е популярна сред цивилните пилоти.
	— Предполагам — каза адмиралът на Джайлс, — че имаме по-малко от ден, преди да ни намерят.
	— И какво — започна Джайлс бавно, контролирайки гнева си — предлагате да направя по въпроса?
	— Това е елементарната част, губернаторе. Можете да ни помогнете или можете да се опитате да убиете мен и екипажа ми и да продадете корабите ни, за каквото и да е, на черния пазар. Те би трябвало да ви донесат добри приходи… които обаче ще можете да оползотворите, ако Съглашението ви остави да живеете достатъчно дълго.
	Адмиралът грабна една гарафа, наля си чаша вино, изпи една глътка и кимна одобрително.
	— Сега, да предположим, че надхитрите ИИ-то на нашия кораб, в което много се съмнявам, и успеете някак си да обезвредите оръжията ни, преди ИИ-то ни да взриви базата ви на атоми, в което също се съмнявам, тогава ще трябва да се сражавате със съглашенски флот. А не мисля, че те ще бъдат настроени приятелски, че ще седнат, ще пият от виното ви и ще дискутират с вас ситуацията като джентълмени.
	Джайлс допря ръка до лицето си и потърка слепоочията си.
	— Може би си мислите — каза адмиралът, — че сте успели да останете скрити толкова дълго от КУОН. От Съглашението. И защо сега да е по-различно? Ами ние ви намерихме достатъчно лесно. Не мисля, че на Съглашението ще му мигне окото да обърне всеки камък в този астероиден пояс, за да го направи същото.
	Губернатор Джайлс взе нова бутилка и напълни една чаша до ръба. Той пресуши питието на един дъх.
	— А другата алтернатива? — попита той хладно. — Да ви помогна? И заедно да се бием със Съглашението? Ако пристигнат с такива сили, за каквито говорите, какво значение би имало?
	— Ако ни помогнете — каза адмиралът — да поправим кораба ми, ще можем да направим хиперпространствен скок към Земята. Аз ще евакуирам хората ви. И обещавам амнистия на вас и екипажа ви.
	Джайлс се изсмя. Усмивката му се появи отново и той попита:
	— Имате ли някакво доказателство за нещо от това, което разказахте? За това, че могъщият Рийч е унищожен? За това, че разполагате с нова извънземна технология? Или за това, че Съглашението се е запътило насам?
	— Командир! — извика разтревожено Кортана. На дисплея на шлема му се появи схема на системата Ериданус. Навигационен маркер проблесна близо до третата планета. Той прерасна в познатия, извит, радарен силует на съглашенски крайцер.
	— Имаме компания — каза Главният командир. Той закрачи към илюминатора и посочи. — Там.
	Синьото зарево на съглашенските двигатели проблесна, когато корабът се показа и ускори към астероидния пояс.
	— Ето го вашето доказателство, губернаторе — изръмжа адмирал Уиткомб.


	Глава 29
	2000 часа, 12-ти септември, 2552 г. (обновена дата по военния календар) / на борда на хибридния съд „Гетисбърг-Възвишена справедливост“, охраняващ база в системата Ериданус.

	Адмирал Уиткомб, Главният командир, Фред и лейтенант Хейвърсън изскочиха от елеватора и влязоха в мостика на „Гетисбърг“. Образът на Кортана примигваше върху холографското устройство близо до звездната карта.
	— Крайцерът на Съглашението е само на двеста хиляди километра — докладва тя. — И приближава бързо, пресичайки курса ни.
	Адмиралът изрева няколко заповеди:
	— Фред, поеми инженерния пулт, Хейвърсън навигационните системи, а ти Главен си на оръжеен пулт номер едно. Раздвижи го, активирай го и виж дали има системи, които сме пропуснали. Лейтенант, махнете ни от пътя на врага по курс 1–8–0 на 2–7–0.
	— 1–8–0 на 2–7–0, тъй вярно — отвърна Хейвърсън. Той сложи предпазните си колани на пулта за управление на навигационните системи и пръстите му затанцуваха върху уредите. — Поемам по зададения курс, адмирале.
	„Гетисбърг-Възвишена справедливост“ се обърна и навлезе по-дълбоко в астероидното поле.
	Главния пристъпи към пулта за управление на оръжейните системи номер едно. Той беше обучен за управление на оръжейните системи на всеки клас бойни кораби на КУОН, но в действителност не беше стрелял с някоя от тях. „МАК“ оръдието на тази фрегата беше едно от най-големите оръжия в човешкия арсенал. Искаше му се да имат снаряди за него, защото би дал всичко, за да изстреля едно шестстотинтонно чудовище с обеднен уран към този крайцер. Той внимателно въведе команди по клавиатурата и тъмният екран оживя. Главния разгледа инвентара от оръжия на „Гетисбърг“.
	Губернатор Джайлс се появи на трети преден дисплей със спокойно лице, за разлика от устните му, които бяха притиснати една в друга толкова силно, че образуваха само една тънка, бяла линия.
	— Губернаторе — каза адмиралът. Гласът му беше равен и плътен, изразяващ абсолютния авторитет на командващия. — Ще направя маневри с „Гетисбърг“ и ще стрелям от изключително голямо разстояние с плазмената ни установка. Това ще свали щитовете на крайцера. Искам да се координирате с нашия ИИ и да изстреляте една от вашите ядрени бойни глави, докато щитовете им са неутрализирани, за да ги разкъсате на части.
	— Брилянтна тактика — каза Джайлс и устните му се изкривиха в подигравателна усмивка — с изключение на един проблем. Нямаме ядрени оръжия. Тези, които засякохте в астероидното поле бяха само излъчватели на радиоактивно лъчение. Той сви рамене. — Блъфирахме.
	Адмирал Уиткомб тихо изруга.
	— Много умно, Джайлс.
	— Просто трябва да използвате седемте плазмени установки на кораба си, адмирале — отбеляза губернатор Джайлс. — Това би трябвало да бъде повече от достатъчно, за да…
	Адмиралът се засмя под мустак и се усмихна по същия подигравателен начин като Джайлс.
	— Ние също блъфирахме. Имаме само една установка… и тя не работи достатъчно добре.
	— Изглежда, че и двамата сме се надценили един друг — каза Джайлс. — При други обстоятелства това можеше да бъде много забавно.
	— Наистина. — Уиткомб се обърна към Кортана. — Опитай се да засипеш с градушка този крайцер на Съглашението. Може блъфът ни да мине и пред тях.
	— Те отговарят — отвърна Кортана. — Като оставим настрана религиозната реторика, изискват от нас да останем на място и да им предадем артефакта или ще открият огън.
	— Предай им отговора ни — каза адмирал Уиткомб. — Стреляй, когато си готова, Кортана.
	Установката на „Възвишена справедливост“ започна да загрява, като плазмата започна да се събира и съсредоточава в тънка рубиненочервена линия, която се изстреля напред… и образува широка спирала, която плъзна върху извития корпус на „Гетисбърг“. Нагретите до максимум газове изпариха парчета от останалата броня от „Титан-А“ и разкриха скелетната суперструктура на кораба.
	— Какво по дяволите стана? — извика адмиралът.
	— Анализирам — отговори Кортана. — Плазмената установка е изключена. В готовност съм, сър.
	— Мога да придвижа флота си, за да атакува врага — каза Джайлс несигурно.
	Адмирал Уиткомб прегледа предните екрани — Джайлс, приближаващият крайцер на Съглашението и астероидното поле, пълно с летящи по невидими течения скали. Той присви очи, след което отвърна:
	— Те ще ви унищожат, преди да сте кихнали, губернаторе. И не разполагате с оръжие, което да пробие техните щитове. Не, аз ще им отвлека вниманието. Евакуирайте хората си.
	— Разбрано, адмирале. — Едната вежда на Джайлс елегантно се повдигна и той се поклони. — Благодаря ви.
	— Фред, придвижи ни с най-подходящата скорост. Хейвърсън, поеми по курс 0–9–0. Приближи ни до онзи къс скала с размерите на луна, намиращ се на двайсет хиляди километра дясно на борд.
	— Флангова скорост — каза Фред. — Тъй вярно, сър.
	— Курсът е променен — отвърна Хейвърсън.
	„Гетисбърг-Възвишена справедливост“ се плъзна към огромната скала, а съглашенският крайцер бързо се приближи към тях. Вражеският кораб изчезна от екраните, когато заобиколиха към тъмната страна на астероида.
	— Нов курс. Поеми по 1–8–0 — заповяда адмиралът. — Насочете цялата резервна енергия към двигателите и ги спрете всичките.
	Дюзите завъртяха кораба обратно и през отслабения му корпус избоботиха вибрации, докато забавяше ход и накрая спря скрит зад скалата.
	— Всички двигатели са спрени — съобщи Фред.
	— Сър, неподвижни сме в космоса — каза лейтенант Хейвърсън и нервно прокара пръсти по пригладената си назад червена коса. — Традиционната тактика препоръчва скорост и маневреност в битка между два кораба.
	— Не и в това астероидно поле — отвърна адмирал Уиткомб. — Но все пак беше добре, че отбеляза, че трябва да бъдем в състояние да маневрираме. Подравни носа ни с центъра на масата на астероида и ни прикрий, придвижвайки на обратен ход едната половина. Дръж ни извън обсега на вражеските оръжия колкото се може по-дълго.
	— Запалвам дюзите. Придвижвам с едната половина на заден ход — каза Фред.
	Корабът бавно зави под ъгъл към центъра на големия астероид и се прикри зад него.
	— Кортана? — попита адмиралът. — Имаме ли установка с оръдия или не?
	— Да, сър — каза Кортана, — но магнитните бобини на установката, които оформят и прицелват плазмения заряд са претоварени.
	Адмиралът пое въздух и издиша раздразнено:
	— Главен командир, разполагате ли с нещо на оръжеен пулт номер едно?
	— Ракетните установки „Арчър“ са празни — отговори Главния. Той сканира дисплея, надявайки се, че е изпуснал нещо. — Нямаме снаряди за „МАК“ оръдието. Изстреляни са също и всички ядрени ракети „Шива“, сър. Единствените неща, останали в цевите, са три шпионски безпилотни апарата „Кларион“.
	— Нямаме плазма и ракети — каза адмирал Уиткомб. — Можем да отворим един въздушен шлюз и да започнем да ги замеряме с камъни.
	Да ги замеряме с камъни? Главният командир се чудеше дали биха могли да приспособят един снаряд, който да изстрелят с „МАК“ оръдието. Нека магнитните бобини да завъртят масата му, достигайки свръхзвукова скорост и…
	Магнитни бобини?
	— Сър — каза Главният командир. — Все пак можем да намерим начин да стреляме с плазмената установка. „МАК“ оръдието на „Гетисбърг“ разполага със седемнайсет суперпроводими бобини. Кортана може би ще успее да ги използва, за да оформи и насочи плазмата.
	— Да — каза адмиралът, кимайки.
	— Може би — коригира го Кортана и се загледа в космоса, размишлявайки. — Изчислявам намаляването на здравината на полето. Математическите символи, извиващи се по тялото й се увеличиха три пъти. Тя се намръщи. — Това щеше да бъде по-лесно, ако „Гетисбърг“ беше обърнат с долната си част към „Възвишена справедливост“. Сега ще трябва да направя предположение за смущенията, предизвикани от скачените корпуси, но все пак може да сработи. Командир, включете двигателите. Ще се наложи да калибрирам отново генерирания импулс, за да пасне на изходящото устройство за плазмата.
	— Магнитните полета на „МАК“ оръдието се включват — каза Главния, докато въвеждаше командите. — Пренасочвам енергия от реактора на „Възвишена справедливост“.
	— Няма да имаме достатъчно енергия, за да се движим бързо, ако се наложи — отбеляза Фред, гледайки как енергията, захранваща двигателите на „Гетисбърг“ се изразходва изцяло.
	— Това не е проблем. — Адмиралът разсеяно подръпна края на мустака си. — Нямаше да можем да измамим този съглашенски крайцер дори и да имахме пълна мощност. Единственият ни шанс е да ги унищожим, преди те да унищожат нас. Изстреляй онези шпионски безпилотни апарати „Кларион“, Главен. Дръж на прицел района встрани от астероида, така че да можем да гледаме иззад ъгъла.
	Главният командир не отделяше едното си око от премигващите показатели за здравината на магнитните полета на суперпроводимите бобини, докато програмираше курса на шпионските апарати. Изпратени от двете страни на огромния астероид, те щяха ефикасно да им осигурят допълнителен чифт очи, с които да наблюдават покрай изпречващата им се скала.
	— Апаратите са пуснати — каза Главния и ги изстреля, а пухкавите следи от двигателите им изчезваха в далечината.
	— Кортана — каза адмирал Уиткомб, — свържи системите си за прицелване със сигнала от безпилотните апарати. Искам да стреляме точно преди крайцера да прекоси сянката на скалата и да открие огън по нас.
	— Работя по въпроса — отвърна тя. — Улавям колебанията на магнитното поле от прехвърлянето на енергия от „Възвишена справедливост“ към „Гетисбърг“.
	— Безпилотните апарати са на позиция и имаме картина — каза Главния и прехвърли видеосигнала към предния екран.
	Появиха се удвоени образи на съглашенския крайцер. По дължината на неговите три закръглени секции блестяха странични плазмени тръби и всяка установка стърчеше, изпълнена с енергия и готова за стрелба. Лазерните им батареи унищожаваха големите астероиди по пътя им, докато малките просто отскачаха от щитовете им. Бойният кораб ускори, след като навлезе в гравитационното влияние на астероида между тях.
	— Те ще изстрелят снаряд, който ще заобиколи астероида — каза адмиралът. — Кортана, дай ми най-доброто си решение за стрелба и стреляй по твоя преценка.
	Кортана присви очи и изчисления запроблясваха по тялото й.
	— Екстраполирам курса и скоростта им — каза тя. — Хванах ги.
	На оръжеен пулт номер едно Главния видя как ускоряващите бобини на „МАК“ оръдието на „Гетисбърг“ започват да пулсират, след което изскочи червена линия от енергия. Линиите на магнитното поле се издуха, щръкнаха навън и се деформираха асиметрично. Смущения преминаха по щитовете на неговата броня „Мьолнир“ и всяка електропроводима повърхност на мостика заискри, когато магнитните вълни проникнаха в кораба и се насочиха към установката на „Възвишена справедливост“.
	Единствената им функционираща установка се нагря и плазмата се съсредоточи на върха й. Сияния се заизвиваха около самите себе си като малки слънчеви пламъци, вибрирайки и усилвайки се до оранжево и после до синьо-бяло.
	— Почти стигна — извика Кортана. — Дръжте се.
	Топката от сгъстена плазма се спука и веднага стопи дълга трийсет метра част от бронята и корпуса на „Възвишена справедливост“. Плазмата изчезна за части от секундата, след което изстрел от нагнетена енергия залъкатуши към астероида.
	Съглашенският крайцер заобиколи астероида, прицели се в „Гетисбърг“ и стреля. Но преди това единственият изстрел на Кортана се заби в носа на вражеския кораб. Щитът на крайцера за миг проблесна в ярко сребристо и изчезна. Компресираната до максимум плазма се вряза в корпуса на бойния кораб, карайки метала, до който се докосваше, да се взривява. Плазмата се разклони и избухна по повърхността, докато се разпространяваше верижно през съда. Вторични експлозии започнаха да разкъсват корпуса на извънземния кораб. Ръбовете на разцепения му корпус заблестяха в червено и след това в бяло, докато супер нагрятата атмосфера изтичаше навън. Изстрелът разкъса инженерното отделение, разби реакторите им и целият боен кораб избухна в пламъци и започна да оставя следи от златни искри и угасващи, трептящи светлинки от статично електричество.
	Петте плазмени изстрела, които съглашенският крайцер изстреля към „Гетисбърг“ се разсеяха в червена мъгла. Вече нямаше магнитна сила, която да ги оформи и насочи към избраната от тях цел.
	Екипажът на мостика гледаше затихващите експлозии на предните екрани. Адмиралът каза:
	— Статус?
	Фред натисна екрана на инженерния пулт и докладва:
	— Двигателите и реакторите са изключени. Магнитният импулс им е направил нещо.
	Смущения преминаха по оръжеен пулт номер едно, когато Главния погледна нагоре и каза:
	— Ускоряващите бобини на „МАК“ оръдието са непокътнати. Първият шпионски безпилотен апарат е унищожен. Изтеглям втория апарат, сър.
	Холограмата на Кортана липсваше, но гласът й звучеше триумфално по говорителите на мостика:
	— Установка номер три е разрушена. Но ако успеем да приведем в оперативна готовност някоя от останалите шест, ще разполагаме със страховит арсенал.
	— Може да нямаме такъв шанс — отбеляза лейтенант Хейвърсън, като се наведе върху пулта за навигация. — Засичам обекти наоколо. Малки кораби. Цели дузини от тях. Прехвърлям образа на предните екрани.
	Бронирани пеликани, кораби оксижени с приличащи на скелет корпуси, шепа изтребители „Джакхамър“ и странният призрачен кораб, клас „Хироптера“ се появиха на екрана.
	— Флотът на Джайлс — заяви Хейвърсън. — И вече сме му в кърпа вързани, така както искаше, неподвижни в космоса.
	— Входящо предаване — каза Кортана. — Изграждам връзка.
	— Адмирал Уиткомб? — богатият и плътен глас на Джайлс се разнесе из мостика. — Мога ли да ви помогна с нещо? Например, да ви взема на буксир назад към нашата база, за да направим нужните поправки по корабите ви?
	— Това е много любезно от ваша страна — каза адмиралът и седна обратно в стола на капитана.
	Два товарни кораба клас „Ладен“ застанаха от двете страни на „Гетисбърг“ и се скачиха, след което двигателите им изръмжаха.
	— Не разбирам — прошепна Хейвърсън. — В ръцете му бяхме.
	— Не, не бяхме — отвърна адмирал Уиткомб. Той се намръщи и добави: — На губернатор Джайлс може и да не му харесва, но сега има нужда от нас. Съглашението няма да изпрати само един кораб. След като този не се завърне известно време, ще дойдат още. И то много. Това е само началото на битката, синко.


	Джон и останалите другари от екипа му седяха в ремонтното отделение на „Гетисбърг“. Залата беше достатъчно голяма, за да побере цял „Джакхамър“, а стените, таваните и подът имаха роботизирани ръце, завършващи върха с оксижени, многофункционални инструменти и хидравлични преси. Три от ръцете имаха много силни прожектори, които бяха насочени към стените и осигуряваха ясна, чиста и индиректна светлина, която беше успокояваща за Главния, след като толкова много плазмени изстрели се бяха отпечатвали върху ретините му. Те бяха тук, защото адмирал Уиткомб беше заповядал на спартанците да поправят оборудването си и да поспят поне шест часа. Ремонтното отделение представляваше солидна и подсилена зала, която не би пропаднала в случай, че ги атакуват отново.
	Линда седеше в ъгъла, а шлемът й, задният нагръдник и раменната част от нейната броня „Мьолнир“, бяха свалени. Фред и Уил използваха двете роботизирани ръце, за да държат на място бронята й. Те сменяха повредените плоскости и компоненти с резервните части, които бяха намерили в съоръжението „Крепост“ на ВСР на Рийч. Страшни червени белези кръстосваха бледото тяло на Линда — единственото външно доказателство за двойната операция за трансплантиране на органи. Напълно в разрез със съветите на д-р Хелси за строга почивка на легло, Линда беше слязла накуцвайки долу със своя екип. Тя седеше с кръстосани крака пред разглобен снайпер СРС99Ц и подбираше жирокомпенсатори, оптики и адаптивни структурни обшивки за цеви. Линда продължаваше да сглобява отново прецизно направеното оръжие с грижите на любяща майка, милваща своето новородено.
	Без да откъсва очи от пушката си, тя каза:
	— Сега знам какво трябва да направите, за да извършите двудневни поправки в това снаряжение.
	— Чух — отбеляза Фред, — че си прекарала цялото време също в сън.
	— Затова обича да стреля със снайпер — отвърна Уил. — Хванах я да хърка последния път, когато беше на пост в онази кула на Европа.
	Джон беше доволен, че можеха да се шегуват със завръщането й от оня свят. Въпреки това той не можеше да се присъедини към тях. Беше поел отговорността на командването и старшина Мендес го беше научил да потиска външните си емоционални реакции, за да запази авторитета си. Точно сега обаче това не му харесваше.
	Кели се претърколи и се събуди. Тя сръчка Грейс и двете седнаха, разтърсвайки шлемовете си.
	— 4:00 — каза им Кели. — Това прави точно шест часа.
	— Все едно беше петминутна дрямка — измърмори Грейс. — Сякаш току-що затворих очи. Шегуваш се, нали?
	Кели погледна към Линда и показа с двата си пръста през шлема жеста за _усмивка_. Линда й отвърна с оскъдна, вяла усмивка.
	Усмивката се стори странна на Джон. Той също искаше да се усмихне, но нищо, освен Линда не му беше давало повод за това от много време насам — нито ордите бунтовници, мотаещи се наоколо и в „Гетисбърг“, на които адмирал Уиткомб прекалено много се доверяваше, нито неизбежното завръщане на силите на Съглашението, преди да бъдат поправени двигателите и оръжията им… и разбира се, нито стотиците мъртви членове на екипажа на „Гетисбърг“, които те бяха събрали и струпали в товарно отделение номер седем.
	Лекото щракване на метал върху метал постави нащрек всички спартанци в залата. Пистолети и пушки, извадени със светкавични движения, се насочиха към страничния люк, който се отвори със скърцане.
	Сержант Джонсън и ефрейтор Локлиър стояха в преддверието замръзнали.
	— Никой не ми е казвал за тази практика за прицелване — измърмори Локлиър. — Поне да бях изрисувал око на бик върху гърдите си.
	— Главен командир — каза сержантът, — докладвам както бяхте поискали.
	Джон кимна и свали оръжието си, както и останалите спартанци.
	— Влезте, пехотинци.
	Докато прибираше оръжието в кобура си, Джон докосна с ръка отделението в колана си, в което се намираха паметовите кристали на д-р Хелси. Не беше решил кой да даде на лейтенант Хейвърсън. Трябваше ли да жертва сержант Джонсън, за да спаси милиарди от потенциално заразяване с микроорганизмите на Потопа? А имаше ли някакво значение? Той имаше всякакви причини, за да вярва, че Потопът е унищожен заедно с Хейло, но какво щеше да стане, ако грешеше?
	— Исках и двамата да слезете тук долу, за да ни помогнете да обсъдим тактическите алтернативи — каза им Джон.
	Интеркомът се оживи и той чу гласа на д-р Хелси:
	— Главен командир?
	— Да, докторе?
	— Кели ми трябва в четвърти медицински център — каза тя. — Нуждае се от една последна инжекция от дермакортикови стероиди. А мога да използвам помощта й и по други въпроси.
	Джон кимна към Кели. Тя бавно се протегна, стана, въздъхна и излезе от залата.
	— Веднага се връщам — каза, прегъвайки обгорелите си ръце. — Не планирайте поражението на съглашенската империя без мен.
	— Тя е на път, докторе.
	Интеркомът се изключи.
	Главният командир се обърна към спартанците и пехотинците.
	— Да видим какво знаем и дали сме пропуснали нещо, някаква възможност да използваме плана на врага. — Той постави едно устройство за обработка на информация, върху чиято повърхност блестеше звездна карта, на пода.
	— Съглашението е на път към Земята — каза им той. — Съглашенските сили се събират около една бойна станция, след което всички вкупом ще направят хиперпространствен скок към Слънчевата система.
	— И какво става тогава? — попита Фред.
	— Ако предположим, че ние първи стигнем до Земята — отвърна Линда, — нашият флот ще ги причака и — тя дръпна затвора на пушката си с едно щракване — ще ги посрещне топло.
	— Но какъв шанс ще имат силите ни? — попита Уил. В гласа му нямаше страх, а само хладна логика. — Видяхте доклада на Кортана. Ще има стотици съглашенски бойни кораби. Не мисля, че нашият флот, а дори и орбиталните „МАК“ платформи на Земята, биха могли да отблъснат такава сила.
	— Не — тихо каза Главния. — Те не могат да спечелят. Ще опитат. Но евентуално Съглашението ще успее да унищожи една от орбиталните „МАК“ платформи, ще се промъкне и ще извади от строя наземните генератори. Точно както на Рийч.
	Фред видимо потрепери.
	Локлиър завъртя червената кърпа, която беше завързал на бицепса си.
	— Значи ще трябва да наблюдаваме още една битка в космоса? — изсъска той. Юмруците му потрепнаха от едва забележим гняв. — Трябва да има начин да се доберем първи до онези копелета и то на Земята, където можем да спечелим. По дяволите, бих пробвал шансовете си дори в ръкопашен бой. Бих предпочел всичко друго, само не и да се нося в нулева гравитация и да наблюдавам как Земята гори.
	— Какво ще кажете за първоначалната ни мисия? — попита Линда. — Да намерим родния свят на Съглашението?
	— Наш приоритет трябва да бъде да предупредим Земята — отговори Главния — Адмирал Уиткомб би настоявал… и той разполага с пълномощията да отмени нашата мисия.
	— Но няма място между нашето местоположение и Земята, върху което бихме могли да проведем сражението с тях — каза Локлиър. Той отпусна юмруци и свали поглед към палубата. — Понякога — прошепна — наистина мразя тази война.
	Сержант Джонсън раздвижи уста, но не каза нищо. Той постави ръка върху широкото рамо на Локлиър и прошепна:
	— Дръж се, пехотинецо. Опитай се…
	Погледът на сержанта попадна върху устройството за обработка на информация и звездната карта.
	— Чакайте малко. Какво казахте за това, че няма място между тук и там, върху което да се бием? Той се ухили и вдигна устройството. — Какво е това? — Натисна една точка върху картата, премигна с очи и прочете ситните букви. — Това е… „Неравен слон“?
	— „Непреклонен първожрец“ — поправи го Главния. — Според Кортана, това е контролният команден център, мобилна космическа платформа, където флотът на Съглашението ще се събере преди последния скок към Земята.
	— Ами ето ви го мястото — каза сержант Джонсън. — На това „слонско“ нещо.
	Уил стана и отиде до устройството за обработка на информация.
	— Съвпада и с времевия график. Тази станция е на път към Земята.
	— Можем да излезем от хиперпространството с по-малък кораб — предложи Фред. — Влизаме и…
	— И правите това, което вие спартанците умеете най-добре — каза Локлиър. — Прониквате, убивате и вдигате всичко във въздуха. Ако има място в тази операция за пехотинец от ОСБР, бройте и мен.
	Главният командир погледна към устройството за обработка на информация, после към екипа си, Локлиър и сержанта. Те бяха прави — за първи път знаеха кога и къде ще се намира Съглашението. Ако удареха врага достатъчно силно, можеха да го спрат, преди да атакува Земята… и да отложат Армагедон.
	Главният командир издаде бързи като стрелба заповеди:
	— Фред, Уил, сглобете костюма на Линда колкото се може по-скоро.
	— Локлиър, ти се захващаш отново с оръжията. Намери всеки пистолет, пушка, чанта с патрони и къс експлозив на този съд и ги домъкни до платформата за приземяване на „Възвишена справедливост“.
	— Грейс, Линда и сержант Джонсън, пригответе онзи съглашенски спускателен кораб за последния му полет. Подсилете корпуса му за преход от хиперпространството към нормалния космос. Аз ще представя този план на адмирал Уиткомб и ще го накарам да разбере, че това е единственият начин. Ще проведем тази битка със Съглашението. Ще нанесем първия удар.


	Глава 30
	0440 часа, 13-ти септември, 2552 г. (поправена дата по военния календар) / на борда на хибриден кораб „Възвишена справедливост-Гетисбърг“, на станция в системата Ериданус.


	Времето изтичаше. Д-р Хелси можеше да почувства Съглашението почти до тях, както и смаляването на периметъра на възможностите й до връхче на игла. Трябваше да се погрижи само за няколко неща, преди да тръгне… преди да започне нещо, което нямаше да може да спре.
	Някой приближаваше чистата зала с тежки стъпки, които можеха да бъдат само на спартанец с броня „Мьолнир“. Кели се появи и махна с ръка от другата страна на стъклената преграда, която отделяше лабораторията от останалата част на четвърти медицински център. Д-р Хелси я пусна вътре.
	— Докладвам за лечението, докторе — каза тя.
	Кели се поколеба за момент, когато погледна не стерилната среда, в която работеше докторката — чаши от стиропор задръстваха подносите за хирургически инструменти, термична хартия за принтиране се извиваше от биомониторите, а излъчващият радиация кристал, който бяха намерили на Рийч, стоеше върху близкия поднос за инструменти.
	— Мислех, че онзи кристал е в помещението с реакторите — каза Кели. — Зад множество противорадиационни защити.
	— На абсолютно безопасно място е — каза д-р Хелси. — Докато се намираме в нормалното пространство. — Тя вдигна кристала и го пъхна небрежно в джоба на лабораторната си куртка.
	— Легни ако обичаш, Кели. — Докторката посочи към очертания стол за лечение. — Само още няколко инжекции и приключваме с лечението на изгарянията ти.
	Кели въздъхна и седна върху наклонения стол.
	Д-р Хелси махна един парцал, покриващ чифт инжектори. Тя ги пъхна в портовете на бронята „Мьолнир“ на Кели, които водеха директно към подлакътната и бедрената вена.
	— Продължавай да правиш физическата си терапия и дермакортиковите стероиди ще премахнат повечето белези и ще възвърнат мобилността ти в рамките на една седмица — обясни тя.
	— Седмица? — изръмжа Кели и направи усилия да се изправи. — Докторе, трябва да съм възстановена сто процента колкото се може по-скоро. Главния има мисия…
	Д-р Хелси активира инжекторите и те впръскаха съдържанието си в тялото на Кели. Тя се отпусна и се смъкна обратно на масата в безсъзнание.
	— Не, Кели — прошепна д-р Хелси. — Няма да участваш в мисията на Главния. Ще участваш в моята мисия.
	Успокоителното в кръвта на Кели би повалило пехотинец от ОСБР във върхова форма за почти цял ден. Хелси установи, че спартанецът ще бъде в безсъзнание за малко повече от два часа. По това време и двете щяха да бъдат достатъчно далеч, така че да няма връщане обратно.
	Д-р Хелси завъртя един от дисплеите към себе си. Тя въведе командата за изтриване на паметта, изчиствайки спомените на Кортана за изследването, което бяха направили върху старите кодове за заключване на ВСР. Сгъна разпечатания екземпляр на резултатите им и го прибра в джоба си.
	— Кортана?
	— Да, докторе? — отвърна тя. През говорителите на залата гласът й изглеждаше объркан.
	— Локализирай ефрейтор Локлиър и му кажи да докладва незабавно, ако обичаш.
	— Направено е, д-р Хелси.
	— Благодаря ти, Кортана. Това е всичко. — И добави шепнешком толкова тихо, че само тя можеше да се чуе: — Грижи се добре за всички тях вместо мен.
	Д-р Хелси нагласи масата за прегледи така, че да бъде хоризонтална, след което натовари медицинските запаси и оборудване върху долното й отделение. Най-отгоре постави чанта с четири картечници и шестнайсет пълнителя с амуниции. Намери чаша със старо хладко кафе и го изгълта чак до утайката.
	Ефрейтор Локлиър се появи в отворената врата към стаята за подготовка.
	— Хей, докторе. Кортана каза, че сте имали нужда от мен? — каза той кратко и ясно и поглади с ръка бръснатата си глава. — Малко съм зает в момента, така че ако това може да почака…
	— Няма значение какво правиш — каза му д-р Хелси, — това е по-важно. — Тя кимна към проснатото тяло на Кели. — Нуждая се от помощта ти, за да закараме спартанец–087 до платформата за приземяване.
	— Тя добре ли е? — попита той и пристъпи към нея.
	— Тя е добре, но трябва да я преместя в базата на астероида. Там имат една част от оборудването, което е необходимо, за да се довърши лечението й.
	Локлиър не изглеждаше убеден.
	— Но аз току-що я видях…
	— Тя е добре — увери го д-р Хелси. — Просто е упоена. Тази процедура е… неприятна, дори и за спартанец.
	Локлиър погледна д-р Хелси в очите и след това кимна, приемайки обяснението. Той премести предната част на масата и я подкара през вратите, медицинския сектор и навън в чакащия асансьор. Д-р Хелси го следваше по петите.
	Когато вратите на асансьора се затвориха, тя се обърна към ефрейтора.
	— Дай си ръката, ако обичаш.
	Той изглеждаше объркан, но протегна ръката си. Д-р Хелси я взе и му я върна с дланта нагоре. Беше поставила продълговатия, светещ, син артефакт в хватката му. Светлината, която се излъчваше от извънземния артефакт грееше по лицата им и правеше интериора на асансьора да изглежда по-студен.
	— Това е, което Съглашението толкова отчаяно желае. Те разкъсаха Рийч, за да го намерят. Последваха ни в хиперпространството. И Поласки загина, докато го защитаваше.
	Тя наблюдаваше внимателно Локлиър, преценявайки реакцията му и видя, че той леко се дръпна настрани при последната й забележка — беше улучила целта.
	— И какво, по дяволите, трябва да направя аз с него?
	— Съхранявай го в безопасност — каза му тя. — Пази го с цената на живота си, защото ако Съглашението някога го докопа, ще може да направи хиперпространствен скок стотици пъти по-бързо, отколкото сега. Разбираш ли?
	Локлиър сключи огромния си юмрук около кристала.
	— Не точно, докторе. Но мога да се грижа за него. — Той направи пауза и набърчи объркано чело. — Но защо аз? Защо не помолите някой от вашите спартанци?
	— „Моите“ спартанци — отвърна д-р Хелси шепнешком — могат да получат заповед да го предадат на лейтенант Хейвърсън. А той ще рискува да го занесе на „Трети отдел“ на ВСР, дори и ако трябва да заложи на варианта Съглашението да го докопа.
	Локлиър изсумтя.
	— Е, както не ги харесвам много, но и аз бих го предал, ако ми заповядат. И без това какво значение има? Почти сме си вкъщи.
	— Почти — повтори д-р Хелси и леко му се усмихна. — Но в момента, в който скочите, кристалът ще започне да излъчва радиация като сигнален огън. Съглашението ще намери този кораб… и може би този път ще спечели битката в хиперпространството.
	Локлиър направи гримаса.
	Тя задържа за миг стоманения му поглед и най-накрая пусна ръката му.
	— Така, знам, че ще направиш каквото се наложи, за да попречиш този предмет да попадне в ръцете на врага.
	Той кимна сурово.
	— Разбирам ви, докторе. Просто и ясно. — В гласа му се долавяше респект. — Знам какво трябва да направя… разчитайте на мен.
	— Добре — каза тя.
	Вратите на асансьора се разтвориха. Локлиър пъхна кристала в жилетката за амуниции и закара масата в отделението за изстрелване на „Гетисбърг“.
	— Къде искате да я оставя?
	Отделението гъмжеше като кошер — стотици членове на екипажа на губернатор Джайлс вървяха към някакви коридори и излизаха от тях, носейки схеми върху устройства за обработване на информация и полеви мултискенери; роботизирани кукли мъкнеха дебели ракети „Арчър“, приличащи на паяци мини „Антилон“ и тънки контейнери с деутериево гориво за допълнителните реактори на „Гетисбърг“; три изтребителя „Лонгсорд“ бяха вече поправени; екзоскелети стъпваха глухо по палубата, носейки титанови плоскости, които заваряваха на мястото им.
	— Там — каза д-р Хелси на Локлиър. — Занеси я до онзи кораб. Тя посочи към кораба клас „Хироптера“ на губернатор Джайлс, който приличаше на заспал прилеп. Неговата странна, ъгловата и призрачна повърхност се сливаше със сенките.
	Локлиър сви рамене и подкара натоварената маса.
	Доктор Хелси спря до люка на десния борд на кораба. Той беше запечатан толкова здраво, че нито една спойка не можеше да се различи. Извади термалния принтиран лист от куртката си и провери отново съдържанието му. След което докосна един намиращ се във вдлъбнатина на корпуса бутон и малка плоскост се плъзна настрани, разкривайки алфа-цифрова клавиатура. Д-р Хелси въведе дълга поредица от команди и натисна „ENTER“. Люкът се отвори със съскане. Тя се усмихна.
	— Наистина, дори и Кортана не би могла да разбие кода им. — Тя махна на Локлиър да влезе вътре.
	Локлиър й се подчини и вкара масата в кораба. Д-р Хелси го последва, обезопаси масата за прегледи и придружи Локлиър навън. След това се обърна и се насочи обратно в кораба.
	Той закрачи назад към асансьора, след което спря.
	— Докторе, когато говорихме… казахте, когато „вие“ скочите в хиперпространството. Имахте предвид, когато „ние“ скочим в хиперпространството, нали?
	Доктор Хелси кръстоса за момент погледа си с неговия. След което натисна бутон във вътрешността на кораба и люкът се затвори със съскане между тях.


	Главният командир излезе от асансьора и стъпи на мостика на „Гетисбърг“. Лейтенант Хейвърсън и адмирал Уиткомб се бяха взрели в дисплеите на оръжеен пулт номер едно и инженерния пулт.
	— Господа — каза Главния.
	Адмиралът му махна с ръка да се приближи, без да си направи труда да погледне към него. Главния имаше две задачи.
	Първо, щеше да информира адмирала за своя план относно мисията за първи удар. Трябваше да го убеди, че няма риск за първоначалната им цел да се върнат на Земята и че ще има страхотна отплата, ако успеят. Единственото нещо, за което адмирал Уиткомб можеше да възрази, беше високият риск за неговия екип.
	Втората задача на Главния щеше да бъде по-трудна. Той докосна джоба на колана, в който се намираха паметовите кристали на д-р Хелси. Единият съдържаше нейния анализ на начините за инфектиране с микроорганизмите на Потопа и възможностите за блокиране на заразата. Вторият съдържаше файловете, които бяха източници на това откритие и според д-р Хелси щеше да доведе до безчестната и ненужна смърт на сержант Джонсън. И все пак, ако този втори кристал можеше да даде на „Трети отдел“ по-голям шанс да спре Потопа и ако наистина тази заплаха значеше нещо след унищожението на Хейло, може би си заслужаваше живота на един човек. Може би ако сержант Джонсън знаеше това, щеше да се жертва доброволно. Дългът на Главния беше ясен — трябваше да предаде всички файлове на лейтенанта, но дълбоко в себе трябваше да признае, че не се чувстваше добре.
	— Кортана. — Адмирал Уиткомб кръстоса ръце върху гръдния си кош. — Дай ми актуална информация за енергията ни.
	Малкият образ на Кортана примига, оживявайки върху холографското устройство до пулта за навигация. Тя кръстоса ръце на гърдите си почти като него и в продължение на минута червени символи профучаваха по бледолилавата й кожа.
	— Положението ни е почти идентично с това, описано в доклада ми отпреди пет минути, адмирале. Тестовете на реактора на „Възвишена справедливост“ и двигателите на „Гетисбърг“ протичат в синхрон и ще приключат след четирийсет минути.
	— Побързай — изгрухтя адмиралът. — Не искам да съм заклещен без енергия, когато неприятелите се появят. Искам да потегля към Земята. Информирай ме за състоянието на оръжията.
	— Да, сър — каза Кортана. — Плазмена установка номер едно е унищожена и няма възможност да бъде поправена. Плазмени установки две, три и четири са поправени и въпреки че чакам за енергия, за да ги тествам, вече съм провела триста и двайсет виртуални тестови стрелби с тях без нито един инцидент. Обаче установки пет, шест и седем се нуждаят от части, с които губернатор Джайлс не разполага в инвентара си. Две ракетни установки „Арчър“ на „Гетисбърг“ са напълнени отново. Това прави шестнайсет загрети ракети, в готовност за изстрелване, сър.
	— Бих искал да знам откъде Джайлс има тези ракети — измърмори лейтенант Хейвърсън. — Те са взети чрез военна контрабанда от КУОН.
	— Той е пират, лейтенант — отговори Кортана.
	— Добра работа — каза адмиралът на Кортана. — Дръж ме в течение. Той се обърна към Главния: — Имаш ли да ми кажеш нещо, Главен?
	Преди Главния да изкаже мислите си, Хейвърсън извика:
	— Адмирале. — Посочи предните екрани и кораба клас „Хироптера“, който набираше скорост от сектора за излитане на „Гетисбърг“. — Мислех, че Джайлс ще остане на борда, за да надзирава поправките.
	— И аз така си мислех — каза адмиралът. — Кортана, изпускала ли си от наблюдение Джайлс?
	— Не, сър, но може би това ще ви е интересно. — На екрана се появи груб видеосигнал, показващ Локлиър, д-р Хелси и един спартанец върху медицинска маса да се качват на борда на кораба. — Локлиър ги остави в кораба, сър. Д-р Хелси и спартанец–087 са излетели.
	— Кортана — изрева адмиралът. — Свържи се с този кораб. _Веднага_.
	— Свързвам се.
	Губернатор Джайлс се появи на преден екран номер едно.
	— Адмирале — каза той с нервна усмивка. — Току-що видях кораба си да напуска платформата за излитане. Може би вие сте в състояние да ми обясните, защо си присвоявате личната ми собственост, когато не съм показал нищо, освен добра воля относно…
	— Почакай с прибързаните си заключения, губернаторе — озъби се адмирал Уиткомб. — Почти съм открил кой ви е задигнал кораба и какво точно става. Кортана, има ли някакъв отговор на нашите сигнали?
	— Засичам автоматизиран код, сър — каза тя. Устата й се отвори от учудване. — Код 3–9–2 на КУОН.
	— 3–9–2? — попита адмиралът. Той се взря в космоса, опитвайки се да си припомни неясния код.
	Главния прочисти гърлото си и му каза:
	— Адмирале, това е официален код за „липса на отговор“, сър. Специалните бойни подразделения го използват, за да игнорират сигнализацията… поради високия приоритет на мисиите им.
	— По дяволите. — Лицето на адмирала почервеня и той стисна зъби. — Искаш да кажеш, че докторът току-що ми каза да вървя по дяволите?
	На предния екран хироптерата с подобните си на прилеп крила, почти невидими на фона на черния космос, внезапно ускори. Малки точки от светлина се появиха около съда, който се удължи и замаза. Корабът изчезна.
	— Преход към хиперпространството — каза Кортана.
	— Мислех, че ми каза — промълви адмиралът бавно, обръщайки се към Хейвърсън, — че онзи кораб е заключен. Че онези животоподдържащи компоненти са били демонтирани, когато е бил изваден от употреба. Че няма начин той да направи скок в хиперпространството?
	— Да, сър, казах това.
	— А бихте ли се погрижили да обясните, защо онзи кораб току-що изчезна, лейтенант?
	— Да, адмирале. Сгрешил съм — отвърна Хейвърсън, без да го поглежда в очите. — Д-р Хелси очевидно е намерила начин да надхитри заключващите механизми на ВСР в системите на кораба.
	На екрана Джайлс каза:
	— Това е изключително неприятно, адмирале. Очаквам да получа компенсации…
	— Можеш да бъдеш сигурен, че е неприятно — каза адмирал Уиткомб. — Само ако знаех, че можем да използваме този кораб, за да направим скок към Земята… щях да съм го направил преди час. Кортана, каква е траекторията му?
	— Не е насочена към Земята — каза Кортана. — Курсът на д-р Хелси не сочи към някоя от системите в моята база данни.
	Адмиралът прегледа предния екран — лицето на Джайлс, празното звездно пространство и застиналата видеокартина на д-р Хелси и Локлиър на платформата за излитане.
	— Искам ефрейтор Локлиър веднага тук на мостика. Лейтенант Хейвърсън, нека Кортана локализира местонахождението му. След което искам вие _лично_ да ескортирате пехотинеца от ОСБР дотук.
	Хейвърсън преглътна.
	— Да, сър. — Той закрачи към асансьора, а Кортана му каза: — Той се намира на палуба B, лейтенант, в склада за медицински консумативи. Не отговаря на сигналите ми по интеркома. — Асансьорът се затвори.
	— Главен, ти сядаш на инженерната станция — каза адмиралът. — Оперирай също и с навигационния пулт.
	— Да, сър. — Джон се придвижи към мониторите на инженерната станция. Имаше още трийсет и пет минути до изпробването на реакторите и двигателите.
	— Засякох обекти — каза Кортана, — поемащи по курс 0–3–0 по плоскостта на слънцето. Първо — коригират курса си и второ — това са съглашенски крайцери. Не мърдат. Може би са ни забелязали.
	— Никога не вали, когато има мусони — обяви адмиралът. — Няма как да не ни видят, Кортана, с цялото това бръщолевене по предавателите, всичките тези кораби и изтичаща радиация. Обзалагам се, че сега просто се чудят кой е най-добрият начин, по който да ни убият.
	Губернатор Джайлс се обърна към някого извън екрана и след това каза:
	— Адмирал Уиткомб, с оглед на развитието на ситуацията, бих желал да евакуирам хората си от „Гетисбърг“ и да се погрижа за безопасността им.
	— Разбира се, губернаторе. Направете каквото трябва.
	Екран номер три се изключи и звездите се появиха отново.
	— Аз също ще направя каквото е необходимо — каза адмирал Уиткомб. — Кортана, задръж изпробването на реактора и двигателите.
	— Сър? Има рискове от…
	— Искам ги включени _сега_. Не ми казвай какви са рисковете. Просто го направи.
	— Да, сър — отвърна тя.
	— Главен командир, пригответе тази каруца да се раздвижи и застане на пръсти. Ще се нуждаем от всички номера, записани в книгите, за да се справим с два крайцера.
	— Тъй вярно, адмирале. — Главния забеляза спирането на тестовия цикъл и рестартирането на реакторите на „Възвишена справедливост“. Индикаторите за радиация почервеняха, след което паднаха до дебелината на косъм… което технически се смяташе за безопасно ниво. Двигателите на „Гетисбърг“ оживяха с боботене. Главния усети вибрациите по палубата на половин километър разстояние. — Реакторите са загрети, сър — докладва той.
	Адмиралът видя как флотът на Джайлс от единични кораби и техници с реактивни раници изостави „Гетисбърг“, скупчи се на рояци сред черния космос и се изтегли назад към безопасния астероид.
	— Като плъхове, които напускат потъващия кораб — каза си той на глас.
	Главният командир не беше сигурен дали това е отправен към него въпрос, но реши все пак да отговори.
	— Те са просто хора, които искат да живеят, сър.
	Адмиралът кимна.
	— Съглашенският крайцер ускорява — обяви Кортана. — Поема по вектор извън системата. Започва преход към хиперпространството.
	— Главен, размърдайте тази каца. Веднага! Ускорете до половината на максималната за нас скорост.
	— Да, сър. — Джон въведе командите. — Ускорявам на половина от максималната скорост. — Предупреждението за радиация от реактора на „Възвишена справедливост“ премигна, но се стабилизира и спадна.
	Комбинираната маса на двата скачени кораба изстена, когато техните наскоро ремонтирани надстройки преодоляваха инерцията.
	— Загрей плазмените ни установки, Кортана.
	— Да, сър… — Полупрозрачната й холограма с цвят на лавандула избледня до леденосиньо. — Сър, засичам още обекти на края на системата. Три са. Не… засичам още преходи от хиперпространството, преброявам осемнайсет, но вече са тридесет съглашенски кораба от различни класове. Те са на позиция 0–3–0. Заемат позиция 0–9–1, 1–8–0… Сър, те ни обграждат.
	Звездната система изчезна за части от секундата и се появи карта на системата Ериданус с малки триъгълничета върху нея, които представляваха съглашенските кораби, обграждащи периметъра. Картата се завъртя в профил и разкри половин дузина допълнителни кораби, разпръснати по дължината на надир и зенит на системата.
	Адмирал Уиткомб се загледа в картата и поклати глава.
	— Знаеш ли историята за Аламо, Главен?
	— Да, сър. Прочутата обсада с шепа защитници, които успяват да задържат превъзхождащите ги сили.
	Адмиралът се усмихна.
	— Тексаски защитници, Главен — има голяма разлика. Полковник Уилям Барет Травис със сто и петдесет мъже е задържал повече от две хиляди мексикански нашественици. Те били обградени в малък форт и се сражавали като диви котки. По-късно Травис получил шепа мъже за подкрепление — тридесет и двама. — Усмивката на адмирала се стопи. — Знаеш ли, че вътре в този форт е имало също и петнадесет цивилни? — Той погледна отново картата. — Така, и когато битката свършила, Травис и мъжете му били мъртви, но това струвало на врага живота на шестстотин души.
	— Като битката за Термопилите — отбеляза Главния.
	— Но при Аламо е имало оцелели, цивилните са останали живи. — Той се обърна към Главния. — Мислиш ли, че някой ще оцелее след тази битка? Има ли според теб начин тя да бъде спечелена?
	Главният командир се опитваше да се сети за някакъв начин, по който тази битка можеше да бъде спечелена. Тридесет съглашенски кораба срещу техния повреден хибриден съд. Към това трябваше да се добави и необходимостта да се защитава екипажа на губернатор Джайлс. Можеше ли той да вземе на абордаж един от съглашенските кораби? Да занесе със себе си и Кортана, която да проникне в системите им и да разпространи сигнали с фалшиви заповеди? Но те щяха да забележат, че приближава. А дали имаше сляпо петно, което можеше да използва, за да се промъкне? Все пак, как щеше да се скрие от останалите кораби от флота им? Докато изпълнеше плана си, „Гетисбърг“ щеше да е станал на разтопен къс метал.
	— Това беше риторичен въпрос, Главен — каза адмиралът.
	— Да, сър — отвърна Джон. — С оглед на ситуацията, ресурсите и решителността на врага ни, не виждам начин да спечелим… или да оцелеем.
	— Нито пък аз. — Адмирал Уиткомб се изпъна. — Кортана, приготви се за скок. Главен, ускори до флангова скорост по курс 0–5–5 на 2–9–0. Пригответе се да направите преход навън от нормалното пространство по мой знак.
	— Да, сър — отговориха Главния и Кортана в синхрон.
	— Оставяме ли губернатор Джайлс и хората му? — попита Кортана.
	Адмирал Уиткомб замълча за момент, след което отговори:
	— Да. Това не е битката при Аламо и аз не съм полковник Уилям Барет Травис, въпреки че много бих искал. Не, ние ще избягаме. Ще разменим стотици човешки животи за милиарди.
	Главният командир разсеяно докосна торбичката на колана си и паметовите кристали на д-р Хелси издрънчаха.
	— Това ли е правилното нещо, което трябва да направим, сър?
	— Правилното нещо? — въздъхна адмирал Уиткомб. — По дяволите синко, това може би не е правилното нещо. Лично аз бих предпочел да се бия и да умра в битката, завличайки всяко едно от онези съглашенски копелета с мен. Но нямам свободата да направя този избор. Моят дълг е ясен — да защитавам мъжете и жените от планетата Земя, а не шепа пирати и изгнаници. — Той затвори очи и добави: — Логиката на ситуацията е кристално ясна, мамка му. Дори и да останем да се бием… накрая всички просто ще бъдат мъртви.
	— Капацитаторите са на пълна мощност — обяви Кортана. — Правя подготовка за влизане в хиперпространството. Чакам заповедите ви, сър.
	Главният командир видя енергията от реактора на „Възвишена справедливост“ да спада до пет процента. Петънца от синьо-зелена светлина се появиха на предния екран, а звездите се разтегнаха и размазаха като водна повърхност. Но нещо не беше в ред — щитовете на бронята „Мьолнир“ на Главния командир се накъдриха. Мониторите за радиация се разстроиха. Откъде идваше тя?
	— Стотици за милиарди — прошепна адмиралът. — Проклет да бъде този дълг… ще горя в ада заради това. — Той пое дълбоко въздух и затвори очи. — Давай, Кортана. Измъкни ни оттук. И дано Господ ми прости.


	Ефрейтор Локлиър подсвирна и роботизираната кукла го последва послушно. Клатушкащият се робот беше отрупан с пушки, пистолети, кутии с муниции и достатъчно експлозив на пяна С–7, за да се взриви половинкилометров кратер в стената на „Гетисбърг“. Той отиде до товарния асансьор и продължи с него към палуба В. Беше видял в инвентара на „Гетисбърг“, че това е мястото, където складират медицинските консумативи… и искаше няколко контейнера биопяна, която беше подходяща за изключително добре планираната, самоубийствена мисия на Главния командир. Не че Локлиър имаше нещо против една добра самоубийствена мисия. Беше участвал в безброй такива преди и изглежда, че те му даваха най-голямо основание да се перчи. Само че сега, след толкова много битки искаше просто да си почине — двадесет и четири часа сън и малко разпускане.
	Той безцелно дръпна кърпата, завързана на бицепса му.
	— По дяволите, момиче — прошепна той. — Защо трябваше да умираш? Имах планове за нас двамата.
	Къде му беше мозъка, че да се занася по жена? И каква щеше да е ползата от един флотски пилот? Неговият взвод щеше да се напикае от смях, ако научеше… само че те всички също бяха мъртви.
	— Майната му — каза Локлиър. — Все още съм жив. Няма да умра. И няма да се чувствам виновен, за каквото и да е от това.
	Той се засмя и си каза:
	— Все пак цялата Вселена не е хукнала да ме убива. — Локлиър се обърна към роботизираната кукла: — Нали така, амиго?
	Стъпалата му се завъртяха и плоската кукла се обърна надясно.
	— Не, не спирай. — Той въздъхна. — Господи, трябва да си купя билет за напускане на това подразделение. След което ще поканя един от спартанците на среща… ако въобще успея да различа момчетата от момичетата в техния взвод. — Той потръпна.
	Вратите на товарния асансьор се отвориха със скърцане, Локлиър пристъпи навън и подсвирна на куклата да го последва.
	Складово отделение номер две имаше поставки и рафтове, които се издигаха на пет метра от палубата към тавана. Той зашари с фенерчето по неравните повърхности. След което забеляза един пулт и терминал в ъгъла.
	— Здравей, инвентарен контрол — каза той. — Мястото, където можеш да отидеш за нещо вкусно в компанията на флотските пехотинци. — Той закрачи по палубата, седна на пода и въведе команда за търсене на етилов алкохол за лечебни цели.
	В слушалката му прозвуча сигнал и гласът на Кортана каза:
	— Ефрейтор Локлиър, имам спешна молба от адмирал Уиткомб…
	Локлиър смачка предавателя си.
	— Стига толкова бърборене, госпожице — измърмори той. — Барът току-що отвори.
	Местоположението на MED34-CH{sub}3{/sub}CH{sub}2{/sub}OH се появи на екрана.
	— Б-и-н-г-о — изпя той.
	Локлиър скочи на крака.
	— Хайде, амиго. Ние двамата ще си спретнем едно парти.
	Палубата под краката на Локлиър се наклони.
	— Какво по…? Движим ли се? — Той обърна дисплея за инвентара към лицето си и въведе команда, за да превключи към сигнал от външната камера.
	Край тях преминаваха скалисти астероиди — не, по-скоро „Гетисбърг“ се движеше. Локлиър присви очи и видя син проблясък. Той увеличи тази част от екрана и забеляза дузина неясни сини проблясъци от конусовидни двигатели и пулсиращите странични тръби, запълнени с плазма. Това бяха съглашенски кораби.
	— А, по дяволите — каза той и се дръпна назад към палубата. — Толкова за щастливия час.
	Нещо се размърда в жилетката му. Локлиър бръкна в джоба си и извади кристала, който д-р Хелси беше поверила на неговите грижи. Издълженият камък се загърчи, страните му се раздвижиха и се пренаредиха като парчетата на пъзел. Той забеляза същия син цвят като този на монитора — малки точици от разтегнато пространство, които бяха първият признак за осъществяващ се скок в хиперпространството.
	— Няма да участвам в още една битка в хиперпространството — процеди през зъби Локлиър. — Няма да им позволя да ни последват. Нито ще позволя на това нещо да изпрати забележими сигнали към всеки съглашенски кораб в Галактиката.
	Той грабна един контейнер със С–7 от роботизираната кукла и пусна кристала на д-р Хелси върху палубата, след което бързо го покри с експлозива във вид на пяна. Той се втвърди в плътна смола за секунди. Локлиър грабна един детонатор, пъхна го в пяната и го свърза с часовников механизъм.
	Защо докторката му беше дала да охранява това нещо? Тя беше казала, че му го дава, защото шпионите от „Трети отдел“ нямаше да имат куража да се отърват от него, ако се наложи… а можеше и да позволят да попадне в ръцете на Съглашението. Това звучеше разумно, но, в същото време нещо не беше съвсем наред.
	Локлиър погледна към монитора — малките точки светлина вече почти закриваха звездите навън. Майната му. Той си имаше свои собствени причини, за да взриви това нещо — като например нежеланието да умре в следващата космическа битка. А така също и да си отмъсти донякъде за смъртта на Поласки. Мръсните съглашенски копелета отчаяно желаеха кристала? Тогава, майната им и на тях.
	— Това е за теб, Поласки — прошепна той.
	Нагласи часовниковия механизъм на три секунди и включи брояча. Наведе се, за да се прикрие зад роботизираната кукла и скри главата си. Яркият проблясък на светлина с цвят на сапфир беше последното нещо, което видя.


	Част 6
	Операция „Първи удар“


	Глава 31
	0510 часа, 13-ти септември, 2552 г. (коригирана дата по военния календар) / на борда на хибриден съд „Гетисбърг-Възвишена справедливост“, в хиперпространството.


	Главният командир и екипът му, който сега се състоеше от Грейс, Линда, Уил и Фред, имаше заповеди да докладва в офицерския клуб, който по принцип беше забранена територия за редовите войници. Разбира се, нищо в тяхното положение не беше нормално от много дълго време.
	Офицерският клуб на „Гетисбърг“ разполагаше с масивна дъбова маса, която беше нащърбена и обгорена от стотици пури, случайно оставени на повърхността й. Имаше и бар, зареден с бутилки, съдържащи колекция от цветни ликьори, покрити с прах от натрошено стъкло. Стените на стаята, покрити с орехово дърво, бяха излъскани до блясък. По цялата им дължина висеше поръбеният със златисто син флаг на КУОН. Имаше също и златни и сребърни почетни плакети за храброст. Имаше снимки на офицери и бивши капитани на „Гетисбърг“. А най-интересни за Главния бяха тенекиените дагеротипии от гражданската война, които показваха бойни полета, пълни с атакуващи мъже, кавалерия и оръдия, бълващи огън и жупел.
	Адмирал Уиткомб и сержант Джонсън влязоха в стаята. Спартанците веднага застанаха нащрек.
	— Офицер на палубата! — извика Главния и всички отдадоха чест.
	— Свободно — каза адмирал Уиткомб. — Моля, седнете.
	Главния пристъпи напред.
	— При пялото ми уважение към вас, адмирале, тези столове няма да издържат на нашите скафандри.
	— Разбира се — каза адмиралът. — Е, настанете се колкото се може по-удобно. Това не е официална среща. Той изсумтя. — Просто исках да видя кой е останал на борда и е още жив. — След което погледна през отворените врати на офицерския клуб. — Лейтенант Хейвърсън ще се присъедини към нас след малко. Той разследва мястото на… инцидента с ефрейтор Локлиър.
	Едно холографско прожекторно устройство върху бара оживя и на него се появи слабото тяло на Кортана. Парчета счупено стъкло върху устройството отразяваха светлината и изкривяваха образа й, поради което тя се появи наполовина разтопена и хвърляше пречупени дъги от светлина върху стените.
	Сержант Джонсън пристъпи напред към бара и изчисти устройството.
	— Благодаря ви, сержант — каза Кортана, оглеждайки новата си фигура.
	— За мен беше удоволствие — отвърна той с тънка усмивка.
	Кортана се обърна с лице към адмирала.
	— Сър — каза тя, — ще бъдете щастлив да чуете, че не засичам обекти, остатъчна радиация или временни сигнали… което отговаря на очакванията ви за пътуване през нормалното хиперпространство.
	Адмирал Уиткомб кимна, въздъхна и седна обратно, в един от тапицираните с кожа столове, начело на масата.
	— Е, това е една малка благословия.
	— И е доказателство, че кристалът на д-р Хелси наистина е бил унищожен — каза лейтенант Хейвърсън, докато влизаше в стаята. Той се спря, за да затвори плътно вратата зад себе си.
	Хейвърсън седна до адмирала и остави малка пластмасова торбичка да лежи на масата.
	— Намерих Локлиър точно там, където Кортана каза, че ще бъде — палуба В, в склада за медицински консумативи. Претоварените електронни системи на мястото са обгорени от високите нива на радиация… които са причината и за изгарянията по тялото на ефрейтора.
	Той направи гримаса и добави:
	— Ако това въобще означава нещо, неговата смърт е била бърза. А това — той посочи пластмасовата торбичка на масата — са фрагменти от кристала, които намерих на мястото. На пръв поглед изглеждат така, като че ли ще паснат на парчето, намерено на Рийч. Той поклати глава. — Но това, което открих, няма достатъчна маса, за да се образува целия кристал. Освен ако не е бил пръснат на атоми и не е останала никаква следа от него, което не се връзва с присъствието на тези по-големи парчета, тогава останалата част от него би трябвало да е някъде другаде.
	Кортана потропа с крак и едната й вежда се повдигна.
	— Ако радиационният взрив, засечен преди скока ни е свързан с унищожението на кристала на д-р Хелси — каза тя, — може би има и алтернативно обяснение. Времето между експлозията и радиационния взрив беше само четиридесет и седем милисекунди. След като кристалът притежава необикновената способност да изкривява пространството и времето, липсващите фрагменти може да са се промъкнали навън от кораба в хиперпространството.
	Хейвърсън попита скептично:
	— Искаш да кажеш, че парчетата от най-голямото научно откритие в човешката история са — той кимна към стените на „Гетисбърг“ — изгубени в хиперпространството?
	— Да — отвърна Кортана. Тя сви рамене: — Съжалявам, лейтенант.
	— Поне Съглашението вече не може да се сдобие с него — каза адмирал Уиткомб. Той потупа пластмасовата торбичка с дебелия си пръст. — Или пък ако успеят, единственото нещо, което ще открият, ще бъде куп взривени фрагменти.
	— Просто бих искал да зная, защо Локлиър го е направил — каза Хейвърсън.
	Всички мълчаха. Джон и останалите спартанци не се чувстваха добре в своите тежки брони „Мьолнир“. Сержант Джонсън прочисти гърлото си.
	— Момчето беше малко напрегнато. След всичко, през което премина, можехме да очакваме такова нещо. Но той беше пехотинец от ОСБР — корав, двойно по-остър от гвоздей и привикнал към битките. Нямаше да се пречупи, ако нямаше причина за това.
	— Д-р Хелси — отбеляза Хейвърсън и присви очи, — тя трябва да е нагласила всичко.
	Джон понечи да защити д-р Хелси, но се възпря от спор с офицер. Да, действията й бяха необясними. Тя беше взела Кели със себе си, беше ги оставила, когато имаха най-голяма нужда от нея и беше дала на Локлиър извънземния артефакт. Но Джон все още искаше да й има доверие. Може би това, с което се беше захванала, бе в името на общото благо.
	— Да не започваме това — каза адмиралът. — Не искам възприятията на който и да било да се влияят от дискутирането на многобройните „защо“ и „какво ако“ относно ситуацията. Запазете това за по-късното информиране, в което ще участваме, когато се върнем. — Той хвърли поглед настрани към бара и несъзнателно облиза устни. — Оттук до Земята пътуването би трябвало да е гладко и най-накрая би трябвало да можем да се отпуснем.
	— Позволете да говоря, адмирале — каза Главния.
	— Позволявам. Кажете какво мислите.
	— Не искам да ви противореча, сър, но може би пътуването няма да е гладко. И вероятно не трябва да се отпускаме.
	Адмирал Уиткомб се наведе напред.
	— Имам чувството, че това няма да ми хареса… но все пак ни обяснете какво имате предвид, Главен.
	Главният командир изложи плана си за това как той и екипът му ще вземат съглашенски спускателен кораб и ще се придвижат до местоположението за среща на съглашенския флот. Как след това ще проникнат в командно-контролния им център „Непреклонен първожрец“ и ще го унищожат, което би трябвало да осакати силите на Съглашението… или поне да ги забави. Може би достатъчно, за да спечелят на Земята време да подсили защитата си.
	Адмиралът се взря в Главния, без да мигне и каза с равен глас:
	— Заявката за мисията е отхвърлена.
	— Тъй вярно, сър. — Джон остана прав, с изострено внимание.
	Уиткомб се намръщи, когато и другите спартанци изостриха вниманието си и останаха неподвижни като камък. Той въздъхна.
	— Разбирам мотивацията ви, Главен. Наистина. Но няма да рискувам да изпратя екипа ви до точката за среща на Съглашението — обясни адмиралът. — Ако изгубим този кораб, Земята никога няма да бъде предупредена.
	— Сър — отвърна Главният командир, — ние сами ще се прехвърлим от хиперпространството в нормалния космос. Веднъж, след като спускателният кораб се измъкне от гравитационното влияние на „Гетисбърг“ и „Възвишена справедливост“, хиперпространственото поле ще се влоши и ще навлезем в нормалното пространство. Дори няма да ви се наложи да спирате. И само минимална корекция на курса на „Гетисбърг“ ще го насочи отново по правилната траектория.
	— Някога опитван ли е скок навън от хиперпространството с толкова малък кораб? — попита адмирал Уиткомб. Гъстите му вежди се сключиха.
	— Да, сър — каза Кортана. — През пялото време изпълнявахме хиперпространствени симулационни маневри, но стресът и радиацията, които ги съпровождат, са значителни. — Тя направи пауза и погледна към Джон. — Спартанците обаче, в техните брони „Мьолнир“, би трябвало да могат да оцелеят.
	— „Би трябвало“ — повтори адмиралът навъсено. — Независимо от това, че много се възхищавам на смелостта ви, Главен командир, все пак ще трябва да отхвърля молбата ви. Ще имате нужда от Кортана, за да пробиете защитните системи на Съглашението. А тя трябва да оцелее до пристигането на Земята. С информацията, която носи за Хейло, Потопа и технологиите на Съглашението, тя е прекалено ценна, за да я подлагаме на риск.
	— Разбрано, сър — отвърна Джон. — Не бях помислил за това.
	Хейвърсън бавно стана и допря ръкавите си до дрипавата си униформа.
	— Искам доброволно да участвам в мисията на Главния командир — каза той. — Обучен съм интензивно в областта на кодирането и системите на Съглашението.
	Адмирал Уиткомб присви очи и разгледа лейтенанта така, сякаш го виждаше за първи път.
	— Няма да можете да оцелеете по време на прехода от хиперпространството — каза му Кортана. — Но… — Тя докосна едната си устна с показалеца дълбоко замислена. — Би трябвало да има друг начин.
	Икони на Съглашението навлязоха в потока от символи, течащ по повърхността на холографското й тяло.
	— Открих копиран файлов алгоритъм в ИИ-то на Съглашението на „Възвишена справедливост“. Използвах го успешно, за да репродуцирам процесите си за лингвистичен превод. Мога да го използвам, за да копирам части от програмите ми за проникване в паметово процесорната матрица на бронята „Мьолнир“ на Главния. Няма да бъде пълно копие, защото ще съдържа направени при копирането грешки и други странични ефекти, но ще даде на екипа от спартанци достъп до някои от моите способности. И това мисля, ще бъде доста мъчно, за да могат да преминат през бариерите за безопасност на Съглашението.
	Адмирал Уиткомб въздъхна дълбоко. Той стана, отиде до бара и се върна на масата, носейки със себе си бутилка уиски и три кристални чаши.
	— Предполагам, че вие, спартанци няма да се присъедините към мен за едно питие?
	— Не, сър — отвърна Джон от името на целия екип. — Благодаря, сър.
	Адмиралът сложи чаша пред себе си, Хейвърсън и сержанта. Но преди да налее, постави бутилката на масата и поклати глава, сякаш питието беше последното нещо, което желаеше.
	— Главен, разбираш ли, че ти и екипът ти ще се оправяте сами? Че основният ми, първостепенният ми приоритет трябва да бъде стигането до Земята?
	— Екипът ми е склонен да поеме този риск — каза Главния.
	— Риск? — прошепна адмиралът. — Това е еднопосочен билет, синко. Но ако искате да го направите, ако можете да забавите съглашенската атака срещу Земята, тогава, по дяволите, размяната си заслужава.
	Главния не можеше да отговори на това. Той и спартанците му бяха оцелявали при изключително опасни обстоятелства. Все пак адмиралът беше прав — щеше да има нещо смъртоносно в тази мисия… нещо, което подсказваше на Джон, че няма да успее. Това беше приемливо. Каузата, изискваща саможертвата на четирима за спасяването на милиарди животи на Земята, беше оправдана.
	Адмирал Уиткомб стана и каза:
	— Много добре, Главен командир. Заявката за мисията ви е одобрена.


	Главният командир паркира стенещата, претоварена, роботизирана кукла до страничния люк на съглашенския спускателен кораб. Куклата носеше товар от тежащи четири тона подпори от въглеродно молибденова стомана. Уил разтовари подпорите и ги замъкна вътре, където Фред и сержантът ги кръстосаха и завариха на място. Това бяха последните работи по спускателния кораб. Интериорът му беше вече толкова укрепен, че двама въоръжени спартанци едва биха се разминали.
	Бяха заварили слоеве от олово, борови влакна и корпусни плоскости от „Титан-А“, свалени от „Гетисбърг“. Според изчисленията на Кортана, това беше единственият начин да им се даде по-голям шанс от вероятността петдесет на петдесет да излязат от хиперпространството с непокътнат кораб.
	Адмирал Уиткомб прегледа дисплея на компютризираната ремонтна количка, след което вдигна поглед нагоре и каза:
	— Кортана е готова за вас, Главен. — Той му махна с ръка.
	Главния закрачи към количката и позволи на адмирала да закачи интерфейса в основата на тила му.
	— Това трябва да се усети като нормално зареждане — каза той.
	Сякаш студен живак изпълни мозъка на Джон, както винаги, когато Кортана влизаше и се сливаше с мислите му. Това присъствие обаче бързо ставаше напълно незабележимо, все едно тънък лед се топеше под влияние на телесната му температура. Сякаш беше като повторно събиране на части от ИИ-то вътре в главата му, а не нещо реално.
	— Започвам проверка на системите на бронята „Мьолнир“ и процедурите по разопаковане на протоколите — прошепна гласът на Кортана.
	В същото време, истинската Кортана също каза по предавателя:
	— Не я слушай. Тя е само наполовина жената, която беше.
	— Само докато копираш добрите части — отвърна Главния.
	— Цялата съм добра — отговори стегнато Кортана. — Просто не свиквай прекалено с пътник, на който можеш да заповядваш каквото ти хрумне.
	— Не бих си и мечтал за това.
	— Проверката на системата е завършена — прошепна копираната Кортана. — Всички системи функционират.
	Линда се приближи към отсрещната страна на спускателния кораб. Следваше я една роботизирана кукла, натоварена с пушки, противотанкови мини „Лотос“, експлозиви и контейнери с амуниции. Тя наклони куклата и я поведе нагоре по товарната рампа, докато опря в корпуса. Фред се показа отвътре и Линда му подаде един наръч от автоматични пушки.
	Главният командир забеляза леко накуцване в походката й и почти недоловима несръчност в обикновено плавните й движения. Той активира индивидуален канал към Линда.
	— Какво е състоянието ти? Във форма ли си?
	Тя сви рамене. Този жест беше прословут със сложността си за изпълнение в бронята „Мьолнир“ с нейните увеличаващи силата електрически вериги. Отне й известно усилие за съсредоточаване и умело изпълнение, което беше много показателно за истинското състояние на Линда.
	— Д-р Хелси би казала, че имам нужда от едномесечна почивка — каза тя иронично. — Но аз съм напълно готова, Главен. Все още имам това. — Тя вдигна снайперовата си пушка от куклата и я закачи на рамо с плавна грациозност. — А все още имам и това. — Потупа шлема си. — Въпреки че Съглашението правеше всичко, на което е способно, за да го улучи напоследък. — Тя пристъпи по-близо към него. — Мога да се грижа за себе си. И мога да се погрижа да прикривам гърба на екипа. Никога не съм ви разочаровала, сър. Й не планирам да го направя сега.
	Той кимна. Но това, което всъщност искаше да направи, беше да й заповяда да не участва в мисията. Обаче щеше да има нужда от нейните необикновени умения със снайпера в тази задача. Щеше да има нужда от нея, за да могат да оцелеят достатъчно дълго, за да спрат Съглашението. Ако можеше да изпълни тази мисия сам, щеше да накара всички от синия екип да останат. Неговият екип обаче знаеше рисковете и знаеше какво ще спечели в замяна на саможертвата си. Това беше добър завършек на живота им, какъвто всеки войник можеше да желае.
	Той закрачи към другия люк на спускателния кораб и се качи на борда му. Имаше още един детайл, за който трябваше да се погрижи заедно с лейтенант Хейвърсън. Мина покрай сержант Джонсън, който заслепен от градушка от искри, заваряваше последната поддържаща колона на място. Лейтенантът стоеше в кабината и проверяваше автоматизираните процедури, които Кортана беше заредила в системата. Те щяха да генерират подходящите кодирани отговори за запитванията от страна на Съглашението. Бяха променили също и баналната фраза за регистриране, така че враговете да не разпознаят този кораб като принадлежащ към дезертьора „Възвишена справедливост“.
	— Лейтенант — каза Главния, — извинете ме за прекъсването.
	Хейвърсън погледна нагоре и махна пропитата си от пот коса от лицето.
	— Какво мога да направя за теб, Главен?
	Главния се настани в мястото на втория пилот.
	— Д-р Хелси ми повери нещо, което трябва да бъде предадено на „Трети отдел“ на ВСР — нейния анализ на Потопа.
	Веждите на Хейвърсън се сключиха.
	Главния отвори джоба на колана си… и се поколеба. Кой паметов кристал да даде? Онзи, който съдържаше само анализа на д-р Хелси на Потопа и възможната ваксинация против него? Или онзи, който съдържаше файловете — източници на нейните изводи и който щеше да убие сержант Джонсън, както беше казала тя? За Джон беше оправдано да залага на карта живота си и този на другите спартанци, защото той трябваше да направи избора си като техен командир. Но случаят със сержанта не беше такъв. Щастлива биологична случайност беше това, че сержантът беше пощаден от Потопа. Шанс едно на милиард, както беше казала докторката. Но и шансът той да спаси милиарди хора също беше едно на милиард. Така че и двете алтернативи имаха еднаква тежест в създалата се ситуация. А и защо д-р Хелси беше казала, че трябва да се спасява всяко човешко същество, независимо от цената? Не — Джон се беше заклел да защитава цялата човешка раса. Дългът му беше ясен. Той взе кристала, съдържащ всички файлове и го подаде на лейтенант Хейвърсън.
	— Тя каза, че това ще помогне да се преборим с Потопа, сър. Не знам какво точно имаше предвид.
	— Ами ще видим, Главен. Благодаря. — Хейвърсън взе кристала и го прибра. След което сви рамене. — Кой може да каже какво е имала предвид д-р Хелси?
	Интеркомът се активира и Кортана обяви:
	— Остават десет минути, докато достигнем зоната за пускане. Направете последните си приготовления за тръгване, син екип. Ще имате само една възможност за това.
	— Прието, Кортана — отвърна Главния. — Всички спартанци на палубата!
	Хейвърсън неуверено протегна ръката си.
	— Предполагам, че това беше всичко, Главен.
	Главния внимателно разтърси ръката на лейтенанта.
	— Късмет, сър.


	Джон се дръпна назад, тъй като спускателният кораб премина над сержант Джонсън, който влачеше оксижена надолу по подвижния мост.
	— Позволете ми, сержант. — Той хвана тежащата двеста килограма машина и я повдигна с едната си ръка.
	Главният командир излезе от спускателния кораб и всички спартанци се събраха отвън. Той сложи оксижена на мястото му и застана начело на формацията от спартанци.
	Адмирал Уиткомб ги огледа още веднъж и каза:
	— Бих искал да ви пожелая късмет, Главен командир, но изглежда вашите спартанци винаги са късметлии. Поради това, позволете ми само да кажа, че се надявам да се видим, когато всичко свърши.
	Той им отдаде чест и те му отвърнаха.
	— И една последна заповед — каза адмиралът.
	— Да, сър?
	— Пратете ги в ада.


	Глава 32
	0530 часа, 13-ти септември, 2552 а. (поправена дата по военния календар) / на борда на пленен съглашенски спускателен кораб, в хиперпространството.


	Спускателният кораб се завъртя, обърна се наопаки и излезе извън контрол. Той се премяташе и люлееше и една от поддържащите колони, която беше здраво заварена за корпуса, се огъна и скъса. Спартанците от синия екип бяха прикрепени за корпуса с бързо освобождаващи се обезопасителни колани. Никой обаче не се и замисляше за червения бутон за бързо освобождаване в средата на гърдите им. От висенето зависеше животът им.
	Предният монитор беше тъмен, защото нямаше какво да видят в хиперпространството. Единствената светлина вътре в спускателния кораб идваше от химическите светещи стикове, активирани и хвърлени вътре, преди да излетят. Сега те бяха пречупени и светещото им съдържание се беше струпало на милиони микроскопични топчета в безтегловност.
	Въпреки че хидростатичният гел във вътрешността на броните „Мьолнир“ беше херметизиран до максимално безопасната степен, Джон усещаше костите си така, сякаш бяха натрошени на парчета. Това диво пътуване беше започнало, след като бяха изчистили платформата за излитане на „Възвишена справедливост“ и бяха навлезли в мастиленочерната празнота на хиперпространството. Това „нормално“ хиперпространство беше нещо, което Джон не бе виждал преди това. Без изглаждащия ефект на извънземния кристал на д-р Хелси пътуването беше хиляди пъти по-зле.
	Нивата на радиация рязко се повишаваха и спадаха… но досега дозировките, които поемаха в укрепения с олово спускателен кораб, бяха поносими за оцеляването им.
	— Сега вече знам защо само големите кораби пътуват през хиперпространството — каза Линда.
	— Знаеш ли за онези хиперпространствени сонди? — попита Фред. — Направени са почти изцяло от плътен „Титан-А“.
	Главният командир провери биопоказателите на екипа си — бяха нестабилни, но все пак в рамките на нормалните операционни параметри. Сърцето на Грейс прескочи един-два удара, но после се върна към нормалния си силен ритъм. Все още нямаше също и счупени кости или показатели за вътрешни кръвоизливи. Беше добър знак и това, че синият екип беше относително спокоен с оглед на ужасната ситуация. Главния знаеше, че няма какво да направят, докато не излязат от хиперпространственото поле, генерирано от „Възвишена справедливост“.
	Той стартира диагностични процедури на щитовете на своята броня „Мьолнир“. Все още се презареждаха по-бързо, в сравнение с изтощаването им от околната радиация, която се надигаше невидимо около тях. Искаше му се истинската Кортана да беше с него. Тя би казала нещо, за да го разсее.
	— Статус? — попита Джон.
	Четири сини светлини за потвърждение премигнаха и всичките четирима спартанци му направиха знак с палци.
	Фред се обади:
	— Не е толкова лошо. През последния ми десант се ударихме в Земята преди спускателния кораб. Ето това беше суровичко пътуване. Бяхме…
	Спускателният кораб се наклони яростно и прекъсна разказа на Фред. Пукнатини се появиха по дължината на бронята, заварена към стената на левия борд. През пробивите се процеждаше разтопено олово.
	Въпреки хидростатичния гел и подплънките, един трус блъсна главата на Главния в предната част на шлема му със сила, която беше достатъчна, за да му причернее пред очите. Друго друсване накара главата му да се блъсне в задната част на шлема му. Вътрешността на спускателния кораб потъна изцяло в мрак.
	— Главен? Главен? — гласът на Кортана шепнеше по говорителя в шлема му. — Главен, отговори, моля.
	Зрението на Джон се фокусира. Биопоказателите му бавно пулсираха върху дисплея на шлема. Извън дисплея беше напълно тъмно. Той активира външното си осветление и насочи главата си към вътрешността на спускателния кораб.
	Неговите спартанци висяха отпуснати в обезопасителните си колани. С изключение на оловните сфери, които се бяха стопили под бронята на корпуса и втвърдили отново и които сега се носеха като мехурчета от шампанско във вътрешността на съда, нямаше друго забележимо движение.
	— Успяхме ли?
	— Тъй вярно — отговори клонираната Кортана. — Засичам огромно количество комуникационен трафик на Съглашението от F до K-честотите. Досега ни сигнализираха три пъти да им дадем отговор, Главен. Чакам заповеди.
	— Как засичаш някакви сигнали във вътрешността на този укрепен с олово корпус?
	— Корпусът е пробит на много места, Главен. А и комуникационният трафик е необичайно засилен, което показва, че силите на Съглашението са изключително близо.
	— Бъди в готовност — каза й той. Натисна бутона за бързо освобождаване на обезопасителния си колан и се освободи. Изкара биопоказателите на синия екип и видя, че всички са в безсъзнание, но още живи. Грабна комплект за първа медицинска помощ, инжектира всички със слаб стимулант и ги освободи от обезопасяващите защити.
	— Къде сме? — попита Уил.
	Главният командир инстинктивно погледна към предните монитори, но те бяха изключени.
	— Има само един начин да разберем — отвърна той. — Аз ще се заема с люка на левия борд. Фред, ти поемаш този на десния борд.
	— Прието, „Син–1“ — отвърна Фред.
	Главния завъртя ръчния отключващ механизъм на люка и той се отвори. Отвъд него беше кадифеночерният космос, изпълнен със звезди, които светеха в жълто, кехлибарено и червено. Той закачи една верига за скафандъра си и после за корпуса, след което наклони люка навън.
	Както беше посочила Кортана, силите на Съглашението се намираха изключително близо. Един крайцер се носеше плавно и тихо покрай тях, само триста метра по-нататък. Всичко, което Джон успя да види, беше сребристият му корпус, плазмените му установки с техните странични тръби, блестящи от събраната в тях енергия и блясъкът на конусовидните му двигатели, докато ги подминаваше… След което видя и останалите.
	Имаше съглашенски крайцери и по-големи транспортьори; имаше дори и по-големи съдове с по пет закръглени сегмента, които бяха два километра дълги от носа до опашката и разполагаха с дузина смъртоносни енергийни проектори. Петънца от прах се въртяха между огромните кораби — изтребители серафими, спускателни кораби и снабдени с пипала инженерни модули.
	— Към колко кораба — попита той Кортана — гледаме в момента?
	— Двеста четиридесет и седем бойни съда — отвърна тя. — Въз основа на цялата популация, която се наблюдава от обсега на зрителното ти поле, установявам цялостния им брой на повече от петстотин съглашенски бойни кораба.
	За първи път Главния се смрази — ръкавиците му се сключиха около края на люка, а ръцете му не реагираха. Петстотин кораба? Тук имаше много повече огнева сила, отколкото някога беше виждал. Този флот лесно щеше да преодолее всяка защитна сила на КУОН, независимо от това, дали адмиралът щеше да се добере дотам, или не със своето предупреждение. Само техният начален залп щеше да бъде като приливна вълна от плазма и щеше да унищожи орбиталните крепости на Земята, преди да са дали и един изстрел.
	На хиляда километра под тях, космосът зацвърча, разкъса се и още седем крайцера се появиха в нормалното пространство. Те започнаха да маневрират, за да се присъединят към останалите.
	Джон осъзна, че беше виждал разрушителна сила от такава величина — Хейло. Пръстенът е бил оръжие, проектирано да убива всяка чувствителна форма на живот в рамките на дузина светлинни години във всяко направление. Той беше спрял онази заплаха. Значи можеше да спре и тази. Трябваше да го направи. Планът му включваше проникване и разрушаване на тяхната командно-контролна база. Но по какъв начин това щеше да спре тази събираща се сила? Нямаше да я спре… но можеше да спечели достатъчно време на Земята, за да се измисли план, с който да се противопостави на тази очевидно непобедима армада.
	— Каза, че са ни сигнализирали три пъти? — попита той Кортана.
	— Тъй вярно. Бяха любопитни относно нашия статус, но не толкова, колкото можехте да очаквате. Налице е огромен комуникационен трафик. Вероятно са се заинтересували от нас дотолкова, доколкото сме заплаха за навигацията им.
	— Изпрати сигнал и обясни, че двигателите ни са осакатени и ще имаме нужда от подкрепа, за да се придвижим. Да видим, дали можем да ги накараме да ни заведат до централната станция за поправки.
	— Изпращам съобщението.
	Главният командир изсвири на останалите от синия екип, които виждаше.
	— Време е да се събудим — каза той. — Незабавна проверка на бронята и оръжията.
	Имаше пауза от няколко секунди преди светлинните индикатори за потвърждение на синия екип да запулсират върху дисплея на шлема му. Той знаеше, че те са имали същата реакция на страх и са достигнали до същите изводи като него относно мисията им. Но нямаха право да се провалят — съдбата на човечеството беше в техните ръце. Джон се огледа наоколо, за да проучи спускателния кораб.
	По-голямата част от корпуса му беше олющена и отдолу се показваха оловните и титановите плоскости. Без укрепването съдът щеше да се разпадне по време на трудното пътуване през хиперпространството.
	— Съглашенският командно-контролен център отговаря на молбата ни — информира го копираната Кортана. — Ще ни пренесат по маршрут, който ще ни отведе до тях за поправки. Бяха малко объркани относно това към кой боен кораб принадлежим, но аз симулирах смущения, за да скрия регистрационния номер за идентификация на кораба ни. Прекалено са заети, за да ни хвърлят поглед отблизо.
	Главният командир се върна във вътрешността на спускателния кораб.
	— Ще ни вземат на буксир — каза той на синия екип.
	Линда се приближи към него и описа кръг във въздуха с показалеца си. Джон кимна и се обърна, за да може тя да прегледа неговия скафандър „Мьолнир“. Компютърните диагностики бяха наред, но неговите спартанци не поемаха никакви рискове, свързани с броните им. Особено в такава неравностойна ситуация.
	— Наред си — каза му тя.
	Джон й върна услугата като прегледа нейния скафандър. Фред и Уил бяха свършили чудесна работа, монтирайки резервните части в бронята на Линда. За разлика от първоначалното й състояние, те пасваха идеално. Той я потупа по рамото и направи знак с палеца нагоре, за да й покаже, че бронята й функционира.
	— Оръдията са извадени — каза Грейс и размота брезентовите чували, които бяха завързали за корпуса. Пакетите бяха опаковани с оловно фолио, слоеве термични подплънки и един слой лента за удобство.
	— Тежко или леко? — попита тя.
	— Ще използваме тежките — каза Джон. — С изключение на Линда.
	Линда понечи да възрази, но той обясни:
	— Ще се нуждаем от теб, за да ни прикриваш в тил със снайпера си. Искам да бъдеш бърза и смъртоносна. Вземи си оръжие за близък обсег, допълнителни муниции и от каквото още имаш нужда, за да бъде снайперът ти функциониращ на бойното поле.
	— Прието — каза Линда.
	Гласът й беше студен, твърд и надъхан. Това беше гласът, който Джон бе чувал, когато тя докладваше, докато сваляше мишени със снайпера си около екипа му. Понякога го намираше за прекалено студен… но знаеше, че това е добър знак. Линда се приготвяше да върши това, което можеше да прави най-добре — да убива с един-единствен изстрел.
	— Останалите ще вземем, каквото можем да носим. Имам чувството, че веднъж, след като влезем, няма да има връщане обратно. Ако се наложи, винаги може да се освободим от някакъв товар.
	Главният командир грабна бойна пушка и чифт автоматични пистолети за близък бой. Взе и чифт заглушители за пистолетите и кобури за бедрата за по-малките оръжия. Хвана дузина осколочни гранати, напъхани в пластмасов пръстен за носене и ги прибра в лявата бедрена част на бронята си. Щеше да се нуждае и от муниции, от много муниции, ако станеше напечено. Затова си взе резервни пълнители за автоматичните пистолети и бойната пушка и ги окачи на гърдите, ръцете и дясното си бедро. Сложи и още пълнители в отсека на гърба, заедно с две противотанкови мини „Лотос“, няколко кутии експлозив C–7, детонатори, таймери, два полеви комплекта за първа медицинска помощ и фиброоптична сонда.
	Докато останалата част от синия екип събираше заедно оборудването си, Джон им каза:
	— Всички да държат предавателите си изключени оттук нататък.
	Всички кимнаха. Със или без оловно подсилване, те бяха близо до прекалено много ослушващи се съглашенски уши, за да рискуват да ги включат.
	Той се придвижи до все още отворения люк на левия борд, плъзна фиброоптичната сонда навън и я свърза с шлема си. Груби образи се появиха на дисплея на шлема му.
	Стотици съглашенски кораби се тълпяха в обсега му. В средата им едно петънце блестеше и нарастваше, докато Главния видя, че беше кораб с дизайн, подобен на техния — два U-образни корпуса, всеки с размера на спускателния им кораб, сложени един върху друг. Този кораб ускори към тях и се раздели — едната му част приближи до кърмата на спускателния им кораб, а другата до носа. Звънтенето на опиращи се един в друг метални плоскости отекна по дължината на корпуса и Главния усети леко движение в дъното на стомаха си. Той погледна назад и вдигна палец към Фред, показвайки му, че транспортът е пристигнал, а Фред предаде този сигнал на останалите от екипа.
	Сигналът от фиброоптичната сонда позволяваше на Главния да види, че съглашенският влекач маневрира с тях, прекарвайки ги през флота им, нагоре и отстрани около кораби със сто пъти по-големи размери от техния. От време на време се снишаваха и на екрана не оставаше нищо, освен звездите и черния космос. Главния хвърли поглед към оцветената в златисто звезда върху дисплея на шлема си и тогава видеосигналът показа планета с цвят на охра, зацапана с облаци от серен диоксид и сребърна луна в орбита около нея.
	Влекачът се завъртя, за да се обърне фронтално към нов кораб в далечината. Този съд изглеждаше като два капковидни съглашенски кораба, които се бяха сблъскали, образувайки в резултат една цяла, издължена геометрична фигура с вид на осморка. Насочиха се към този кораб и Главния успя да различи повече детайли.
	Спици стърчаха от тясната средна част на съда и се свързваха с тънък пръстен, който не беше забелязал преди, защото се бяха приближавали откъм ръба му. Тръби, подобни на пера стърчаха от всяка закръглена секция и се движеха бавно над централното колело. Джон присви очи, за да различи повече детайли по този необикновен кораб, но вече беше нагласил дисплея си на максималната резолюция.
	Той имаше пръстен? И се въртеше? Но нали Съглашението разполагаше с гравитационна технология. Нямаха нужда от въртящи се секции, за да създават гравитация. Тогава видя нещо разпознаваемо в структурата — малки кораби, скачени с пръстена. Съглашенски крайцери и транспортьори. Трябва да бяха шейсет, свързани с централния корпус. Така титаничният изглед на тази структура си дойде на мястото. Транспортьорите изглеждаха като играчки. Двойните капковидни форми трябва да бяха трийсет километра дълги от край до край. Това вероятно беше съглашенският командно-контролен център „Непреклонният първожрец“.
	Влекачът се насочи директно към станцията. Точно това беше мястото, където трябваше да отидат, така че бяха изкарали късмет… но по ирония на съдбата, това беше и последното място, където Главния искаше да бъде. Не се знаеше с какъв тип сензори разполагаше „Непреклонният първожрец“, но не можеха да рискуват. Джон се пъхна обратно в спускателния кораб и затвори люка. Премести се навътре в кораба и зачака с останалите от синия екип.
	Три минути изминаха на часовника му, отчитащ хода на мисията. Джон се опитваше да контролира дишането си и да съсредоточи мислите си. Гравитацията успокои стомаха му и серия от метални прозвънтявания се разнесе по корпуса. Атмосферата нахлу със съскане през процепите на разкъсания им кораб.
	Джон посочи към Фред и Грейс и след това към люка на десния борд. Те насочиха пушките си към него и закрачиха. Той посочи към Линда и към себе си и после към люка на левия борд и двамата също заеха позиция.
	Главния не знаеше какво посрещане ги очаква от другата страна на люковете, но едно беше сигурно — те трябваше да застанат с лице към него и с главата напред. Нямаше къде да се скрият вътре в подсиления и прекалено натъпкан интериор на спускателния кораб.
	Люкът на левия борд изпука и се отвори с писък. Линда и Джон се прицелиха с пушките си.


	Глава 33
	0610 часа, 13-ти септември, 2552 г. (поправена дата по военния календар) / на борда на съглашенска бойна станция „Непреклонният първожрец“.

	Едно гумено пипало се приближи към спойките на люка на спускателния кораб. Джон вдигна ръката си и сигнализира на Линда да стои долу. Той разпозна извънземния крайник, разцепващите се ресничести мустаци и кълбовидните сензорни органи, които можеха да принадлежат само на съглашенски инженер.
	Инженерът отвори люка и влезе в кораба, прелитайки покрай Джон и Линда, сякаш не бяха там. Той крякаше и грачеше, докато прокарваше пипала по чуждите бронирани плоскости и разливи от олово. Още двама инженери се промъкнаха през отворения люк и се присъединиха към първия. Докато не закачаха всеотдайните на работата си извънземни, те нямаше да вдигнат тревога. Но какво още имаше там отвън?
	Джон се промъкна към рамката на люка и плъзна фиброоптичната сонда навън. Виждаха се редица спускателни кораби, изтребители серафими и други единични кораби, които изчезваха в сенките. Рояци от инженери, хиляди като тях, се носеха и рееха през цялата зона. Те пренасяха части, разглобяваха и сглобяваха наново секции от корпуси на кораби и пломбираха плазмени бобини. Нямаше и следа от комитет по посрещането, съставен от елитни, очакващи синия екип. Джон обърна фиброоптичната сонда нагоре и видя палуба с решетъчна конструкция над главите им с инструменти, оксижени и прожектори, висящи като лози в джунгла. Това беше много добро място, което можеха да използват за ориентиране.
	Джон се обърна и посочи към Линда и Уил и после навън през люка и нагоре. Те кимнаха и тръгнаха. Пет секунди по-късно индикаторите за потвърждение от „Син–4“ и „Син–3“ премигнаха. Беше безопасно за останалите от тях. Джон грабна горната половина на люка и се хвърли отгоре върху спускателния кораб. След това сграбчи клатещото се въже и се изтегли на решетъчната палуба, където се бяха настанили Уил и Линда и се оглеждаха, за да се уверят, че районът е чист. Грейс и Фред слязоха от кораба и безшумно се изкачиха нагоре в тъмнината, присъединявайки се към тях.
	Джон посочи с два пръста към очите си и после направи равно, ветрилообразно движение из пространството на зоната за кацане. Спартанците се раздвижиха, за да проучат внимателно района. От сенчестата си наблюдателна позиция Джон видя, че това място е съоръжение за ремонт и поправки с пролуки за стотици единични кораби. Залата се извиваше и губеше от поглед триста метра нататък и в двете посоки. Трябваше да обикаля около централния корпус на станцията. С изключение на хилядите ангажирани инженери, Джон забеляза само два грънта, носещи бели дихателни маски за метан. Това беше цветово обозначение, което не беше виждал преди. Те бутаха колички, натоварени с контейнери, съдържащи плискащи се течности. Лесно щяха да минат покрай тях.
	Едната страна на зоната имаше серия от запечатани врати, за които той предположи, че са въздушни шлюзове. На отсрещната страна на зоната имаше прозорец, дебел цял метър, през който се изливаше интензивна синя светлина. На всеки трийсет метра по дължината на прозрачната стена имаше вдлъбната ниша.
	Всички кимнаха, разбрали заповедта му. Фред и Линда внезапно се спуснаха на палубата, пробягаха през зоната и се стопиха в сенките зад отрязаната секция от корпуса. Грейс ги последва. Джон погледна нагоре и надолу и към всяка страна на зоната, уверявайки се, че грънтовете не се виждат. Той и Уил преминаха и се прикриха зад една плазмена бобина с размера на леко разузнавателно превозно средство „Глиган“.
	Той използва и двете си ръце, за да посочи към Фред и Линда, после ги обърна така, че да сочат към него, след което кимна към информационния терминал. Линда залегна на пода и се приплъзна към ръба на сенките в нишата отдясно на него. Фред застана отляво. Те щяха да го прикриват, докато се придвижваше към терминала. Джон се протегна към врата си и издърпа чипа с Кортана от черепа си. Той запълзя по стомах, придвижвайки се близо до стената, докато стигна до терминала. Пъхна чипа на Кортана във входящия слот и се оттегли обратно в сенките.
	— Вътре съм — докладва Кортана по предавателя. — Обезопасила съм нашия собствен канал и съм кодирала сигнала, така че сме свободни да използваме интеркома на екипа.
	— Добра работа — каза й Джон. — Има ли централен реактор в тази станция? Колко добре е защитен?
	— Изчакай. Трябва да се движа внимателно. В системата има охраняващи съглашенски ИИ-та.
	Джон се надяваше това копие на процедурите за проникване на Кортана да е толкова добро, колкото и истинската Кортана.
	— Имам плановете на станцията — каза му тя. — Добрата новина е, че всеки дял има централен комплекс от реактори с петстотин и двадесет теравата модули, подобни по конструкция на реакторите за частичен синтез в корабите им. Очевидно тази енергия се използва, за да захранва генератора на щита, който може да отблъсне цяла малка луна. Мога да претоваря един реактор, причинявайки разтопяване на бобините му, което ще насити околната…
	— Ще експлодира ли? — попита нетърпеливо Джон.
	— Да, ще има достатъчно мощна експлозия, за да изпари цели два сегмента от станцията.
	— Това беше добрата новина, нали? А каква е лошата?
	— Контролната система на реактора е изолирана. Не мога да достигна до нея от този терминал. Ще трябва _физически_ да ме занесете дотам.
	— Къде е това „там“?
	— Най-близката точка за достъп до контролните уреди на реактора се намира на седем километра по-нататък в най-горния дял на станцията.
	Джон обмисли казаното от Кортана. Ако бяха внимателни и имаха късмет, може би щеше да стане.
	— Има ли някакъв начин да те оставим в централната система, докато дойде момента, в който ще имаме нужда от теб? — попита той. — Ще бъде удобно за нас да наблюдаваш системите за сигурност на Съглашението.
	Копираната Кортана не отговори в продължение на цели три секунди.
	— Има начин — най-накрая каза тя. — Когато бях копирана от оригиналната Кортана, беше копиран също и клониращият софтуер, който става неотделима част от всяко следващо копие. Мога да го използвам, за да копирам себе си в системата.
	— Идеално.
	— Обаче това крие рискове — каза му Кортана. — Всяко успешно копие съдържа аномалии, които не мога да поправя. Може да има непредвидени усложнения, свързани с използването на копие на копието.
	— Направи го — заповяда Джон. — Ще поема този риск. Но не искам да рискувам да навляза седем километра в тила на врага без средство за преминаване през охранителните им системи.
	— В готовност съм — каза Кортана. — Започвам работа.
	Мина цяла минута по часовника на Джон, отчитащ хода на мисията, след което чипът с информация изскочи от терминала.
	— Готово — каза Кортана по интеркома на екипа. — Вътре съм. Има изход от тази зона тридесет метра по-нататък вляво. Аз ще блокирам охранителните камери и ще отворя вратата след двадесет секунди. Побързайте.
	Джон взе чипа и го пъхна отново в черепа си. Усещане за студен живак проблесна през мозъка му.
	— Тръгваме — каза той на синия екип. — Дръжте се ниско.
	Индикаторите за потвърждение на Фред и Линда премигнаха, показвайки, че пътят е чист. Синият екип пробяга тридесетте метра. Малък панел за достъп се отвори с плъзгане и те се промъкнаха всички вкупом, след което вратата зад тях се затвори.
	Продължиха по-нататък, приведени към пода. Пълзяха на ръце и колене и по корем през толкова тесни тръби, че трябваше да изключат щитовете си и да минават само по броня върху метала. Пет километра следваха напътствията на Кортана, след което спряха, за да може тя да направи диагностика на сензорите за движение, докато преминаваха… въртейки, обръщайки се и танцувайки надолу по дълги тръби, избягвайки гигантските остриета на въртящите се ветрила и промъквайки се по края на преобразувателни бобини, толкова близо, че по щитовете им проблясваха искри.
	Според часовника на Джон, отчитащ хода на мисията, следваха този маршрут вече единадесет часа, когато стигнаха до задънен край.
	— Нови заварки — каза Фред, прокарвайки ръкавицата си по спойките в плочата от метална сплав, блокираща пътя им.
	Кортана се обади по интеркома:
	— Това трябва да е някаква поправка, която не е записана в плановете на станцията.
	Джон каза:
	— Какви са алтернативите?
	Кортана отвърна:
	— Разполагам с ограничени процедури за планиране на мисията. Налице са три очевидни алтернативи. Можете да взривите пречещата плоскост с противотанкова мина „Лотос“. Можете да се върнете до отсека за ремонт, където можем да намерим не толкова очевиден проход за промъкване навътре. А има и по-бърз, алтернативен маршрут, но по него има препятствия.
	— Времето ни изтича — каза Джон. — Съглашението няма да се мотае много тук, преди да атакува Земята. Кажи ми за по-бързия маршрут.
	— Върнете се четиристотин метра назад, поемете по направление 0–9–0, продължете още двадесет метра и излезте през един капак за изхвърляне на боклука. Оттам ще изминете седемстотин метра на открито, преминавайки покрай една структура, след което навлизате надолу по охранявания коридор към залите с реактора.
	Грейс я прекъсна:
	— Какво имаш предвид под „на открито“? Това е космическа станция, не би трябвало да има открити пространства.
	— Вижте сами — каза Кортана.
	Схема на „откритото пространство“ се появи на дисплеите на шлемовете им. Джон не можа да разбере напълно диаграмата, но видя, че има няколко пътеки, постройки и дори водни канали — това бяха много открити пространства, където можеха да бъдат забелязани, както посочи Кортана.
	— Да хвърлим един поглед — каза Джон.
	Той поведе екипа си назад по пътя, по който бяха дошли и отвори капака към тръбата за изхвърляне на боклука. Синя светлина изпълни тунела. Джон премигна и остави очите си да се адаптират, след което пъхна фиброоптичната сонда в пролуката.
	Не можеше да разбере това, което вижда — оптичната сонда трябва да се беше повредила. Образът изглеждаше невъобразимо изкривен. Но наблизо нямаше движение… и затова той рискува да подаде главата си.
	Намираше се в края на една тясна пътека, със стени, извисяващи се десет метра нагоре от двете му страни, които хвърляха тъмни сенки върху дупката за достъп до отпадъците. Група чакали преминаха покрай входа на пътеката, само на пет метра от неговата позиция. Той приклекна… и нито едно от приличащите на лешояди същества не го видя в тъмното. Когато отминаха, той погледна нагоре и видя, че в края на краищата фиброоптичната сонда не се беше повредила.
	Космическата станция беше куха отвътре и един светлинен лъч се проточваше по цялата й дължина и през центъра — синьо сияние, което осигуряваше осветление, наподобяващо напълно дневната светлина. По дължината на вътрешната извита повърхност имаше тънки като игли шипове, ниски стъпаловидни пирамиди и храмове с колони. Пътеки с движещи се повърхности кръстосваха пространството, а имаше също и тръби с капсули, които превозваха пътници. Вода се изливаше по стените под формата на насочени навътре спирали, след което образуваше водопади „нагоре“ в огромни кухи кули, които стърчаха от отсрещната стена. През центъра на голямата зала летяха на формации банши, както и ята от птици без глави и огромни облаци пеперуди. Приличаше на оживяло творение на Ешер.
	За момент Джон се почувства замаян. След това разбра, че с напредналата съглашенска гравитационна технология не би трябвало да има „горе“ или „долу“. Странно беше това, че една военна станция има толкова много ненужни орнаменти. Главният щаб на флота разполагаше с огромно преддверие във фоайето. Може би това беше неговият съглашенски еквивалент, само че увеличен стотици пъти. Джон забеляза сектори от полупрозрачен материал върху далечната стена, които блестяха.
	— Това прозорецът към сектора за поправки ли е, Кортана?
	— Да, точно така — отвърна тя.
	— Поне знаем пътя за навън. А къде е структурата, в която трябва да влезем?
	— В посока откъм един часа — каза тя. — Онази с изваяните колони. Това е възможно най-прекият път до залите с реактора.
	Джон излезе от дупката и се приближи до близката стена. Сенките сред ярката дневна светлина щяха да им свършат много добра работа, за да се прикриват.
	— Добре, син екип. Ориентирайте се… доколкото можете. Нашата цел е структурата с колоните в посока откъм един часа. Според мен дотам има триста метра спринт на открито. Но ще направим пауза, освен ако някой няма по-добър план?
	Линда се показа, огледа се и каза:
	— Разрешете да заема позиция на върха на покрива и да ви осигуря прикритие.
	— Направи го — каза Джон. — Уведоми ме кога си заела позиция и си готова.
	Линда изкара уплътнена кука с грайфери и въже от раницата си, завъртя я и я подхвърли нагоре над близкия покрив. Дръпна я, куката се захвана и тя бързо се изкачи. Останалите спартанци се присъединиха към Джон в сенките. Той сложи на рамо бойната си пушка и свали предпазителя й с палеца си. Индикаторът за потвърждение на Линда премигна веднъж.
	Джон се изпъна и побягна. Трябваха му три крачки, за да достигне максималната си скорост при спринтиране. Нивото на адреналина му скочи и накара кръвта му да кипи. Времето сякаш течеше бавно, докато сетивата му работеха на бързи обороти. Съсредоточи се върху скоростта, поставяйки единия крак пред другия. Ботушите му се вкопаваха в павирания под, трошаха настилката и изхвърляха струя ситен чакъл зад него. Той видя три препятствия по пътя си — група слисани грънтове. Заби приклада на пушката си в най-близкия от тях и строши черепа му. Мъртвият грънт се завъртя от край до край и се строполи на купчина на пода. Главния чу писъци и крясъци около себе си, но не спря, за да се огледа.
	Беше на стълбите на постройката, пред която имаше гладки каменни стъпала, от които прескачаше по пет наведнъж. Джон видя три приятелски обекта зад себе си на сензорите за движение… а в периферията на обсега му огромна маса от вражески фигури.
	— Дотук добре — докладва Линда. — Има елитни, но са невъоръжени. Не, почакай. Двойка ловци напредва към позицията ви. В готовност съм.
	Четири изстрела пронизаха въздуха като гръмотевици.
	— Заплахата е неутрализирана — каза Линда. — Останалите се разпръснаха. Приближават банши. Сменям позицията.
	Джон се увери, че на стълбите е чисто и спря пред прага на храма. Вътрешността му беше студена, външните температури бяха близки до точката на замръзване. Светлина се процеждаше през матови стъклени прозорци в тавана с цвят на лавандула, кобалт и тюркоаз. Три редици от колони, направени от синьо-черен базалт се простираха по дължината на тридесетметровата правоъгълна структура, хвърляйки продълговати сенки. Беше добро място за засада. Той опря гръб на една от колоните и провери входа, прикривайки екипа си, докато влизаше.
	— Кортана, дай ми актуална информация за охранителните системи на станцията — каза Джон.
	— Налице са дузина доклади по комуникационните канали на охраната на станцията. Успях да ги блокирам.
	Още един глас на Кортана прекъсна първия:
	— Имайте също предвид, Главен, че вътре в този храм има церемониални стражи — раса, с която не сме се сблъсквали досега. Грубо преведено от диалекта на Съглашението, те се наричат „Брут“. Не би трябвало да бъдат значителна заплаха, иначе щяха да са ги използвали в предишни бойни ситуации.
	Джон не беше толкова сигурен в това. Името _Брут_ не звучеше толкова обещаващо. Чудеше се също, защо сега изглеждаше, че има повече от една Кортана в системата на станцията, но това можеше да почака. Трябваше да продължават да се движат, особено сега, след като се бяха разкрили. Той махна на синия екип да се — придвижи напред.
	Джон зае позиция, след което се придвижи до следващата колона в средата на сградата. Фред и Уил пристъпиха зад колоните от двете страни зад него, а Грейс ги прикриваше в гръб. Сензорът му за движение примига — засичаше обект точно отпред. Обектът изчезна. Джон вдигна ръката си. Синият екип замръзна. Детекторът му за движение не засичаше нищо… но там имаше _нещо_.
	Той извади една осколочна граната. Случайно засеченият обект се появи отново — една сянка премина покрай същата колона, зад която Джон се беше прикрил. Движеше се по-бързо от елитен — толкова бързо, колкото и спартанец. Стреля с пушката си от упор по сенчестия силует. Съществото не забави ход, а само нададе яростен вой. Уил и Фред изстреляха по три куршума с пушките си в създанието. То потрепваше при сблъсъка с всеки куршум.
	Три експлозии избухнаха зад тях. Алармата за биопоказателите на Грейс изпищя и проблесна върху дисплея на шлема на Джон.
	— Засада! — извика Уил.
	Съществото, което Кортана беше нарекла Брут, изскочи от сенките и застана фронтално пред Джон. Беше по-високо от елитен, по-широко и по-мускулесто. Устата му беше очертана от остри като бръсначи зъби, а червените му очи изгаряха от омраза. Синьо-сивата му кожа беше осеяна с дупки от куршуми. Брутът вдигна Джон, избивайки оръжието от ръката му. Дори и със своята броня „Мьолнир“, Джон не беше толкова силен, колкото извънземното. То го удари с голите си крайници, счупи щита, хвана го за врата и стисна. Червени светкавици начупиха зрението на Джон. Започна да му причернява.


	Глава 34
	1751 часа, 13-ти септември, 2552 г. (поправена дата по военния календар) / на борда на съглашенска бойна станция „Непреклонният първожрец“.


	Джон се бореше да отлепи крайниците от гърлото си. Сухожилията на брута бяха твърди като стомана и съществото беше толкова решено да откъсне главата му, че цял пълнител от пушка, изпразнен в гърдите му, дори не го беше забавил. Зад него Джон усети гръм от още една експлозия, отекващ по пода, която беше последвана от насечения трясък на стреляща пушка.
	Синият екип беше подложен на друга заплаха. Трябваше да се оправя сам. Джон примига. Тъмнината, замъгляваща зрението му, нямаше да се изчисти. Той видя индикаторът на щита да примигва и бавно да се презарежда. Ако събереше достатъчно сила, можеше да има шанс да се измъкне от хватката на брута. Но ако не действаше бързо, създанието нямаше да го пусне и можеше да пробие щита му отново.
	Брутът изрева и капки слюнка се разляха по визьора на Главния. Той се наклони по-близо, увивайки масивните си крайници още по-здраво около гърлото му. Зрението на Джон се стесни. Трахеята му се поду и той не можеше да диша. Щитовете се бяха заредили едва на една четвърт. Това трябваше да е достатъчно. Джон и преди беше попадал в подобна смъртоносна хватка по време на безкрайните часове тренировка по борба на тепиха със своите другари от екипа и специалистите по бойни изкуства, осигурени от старшина Мендес. Имаше начини да се изплъзнеш от по-големи и силни противници. А имаше също и контраходове. И контрадвижения на контраходовете. Беше като игра на шах, с изключение на това, че фигурите бяха ръцете и краката, трупът и центърът на тежестта… и най-важното — умът.
	Той прибра коленете си към гърдите и същевременно изви торса си към таза. Извъртя се на деветдесет градуса и изстреля едновременно двете си ръце и двата си крака, изпъвайки тялото си. Хватката се наричаше „скарида“. Главата на Джон се изплъзна от крайниците на брута. Той използва мигновената дезориентация на чудовището, за да му се хвърли отзад. Постави лакътя си в основата на врата му, махна лакътя на съществото, разхлаби хватката му и го блъсна максимално надалеч — много по-далеч от мястото, на което би запратил човек или елитен. Хвана брута с двата си крака като ножица и го блъсна в пода, използвайки тялото си като лост, за да го държи притиснат. Той изгрухтя и бутна себе си и Джон нагоре с единия си свободен крайник.
	— Не. Няма да направиш това.
	Джон все още държеше осколочната граната в лявата си ръка. Той махна предпазителя, извъртя се и се наведе, пъхайки я в колана на брута, след което се оттегли, избивайки единствения му крайник, който ги държеше заедно. Брутът падна на пода и яростно изкрещя. Гранатата избухна. Взривът ги повдигна на метър от пода, след което се приземиха отново… този път придружени от влажно, меко плясване, причинено от падането на мъртвия труп на брута на земята. Главният командир се претърколи и скочи на крака, оглеждайки се за синия екип.
	Огромните колони запречваха зрителното му поле, но той видя на детектора си за движение, че Фред е зад една колона назад и вляво от него, а Уил е зад една колона отдясно. Нямаше маркер, посочващ местоположението на Грейс. Обаче засичаше зацапани, движещи се обекти отвъд широкия сводест вход на храма. А имаше и още нещо — нито Уил, нито Фред провериха статуса на Джон по интеркома. Това мълчание означаваше неприятности.
	Той потърси фиброоптичната си сонда, но я беше изгубил по време на схватката с брута. Надникна внимателно иззад базалтовата колона. Грейс лежеше с лице на пода на пет метра от входа на храма. Локва от хидростатичен гел и кръв се простираше по пода. Джон натисна предавателя веднъж, запитвайки за статуса й.
	Едва беше направил това и два брута се изтърколиха от прикритията си от двете страни на сводестия вход. Те държаха пушки с едрокалибрени цеви и уплътнени ложи, към които бяха прикрепени остриета като бръсначи. Единият от брутите видя Джон, прицели се и стреля. Джон скочи обратно зад базалтовата колона, видя проблясъка и чу тътена на гранатата, изстреляна от оръжието, след което чу да се изстрелват още два снаряда веднага след него. Първата граната се удари в срещуположната страна на колоната и експлодира. Прекомерното налягане накара зъбите му да затракат.
	Главния се обърна и се хвърли, надявайки се да се шмугне зад следващата каменна колона преди втората и третата граната да са се ударили и взривили в тази, зад която той стоеше преди миг. Здравият камък се раздроби на парчета с размери на юмрук. Той се плъзна и се хвърли бързо, за да се прикрие, когато горната част на колоната се срути, запращайки дъжд от камъни и разбивайки пода… иначе щеше да го смачка.
	Дотук беше с директните схватки с брутите. Джон нямаше да може да изкара още един рунд подобна борба. Не и когато времето изтичаше. Не и с толкова много съглашенци на тази станция, готови да ги разкъсат на парчета. И всичко се усложняваше от очевидната способност на врага да локализира местоположението им, когато използваха интеркома. Всичко това ги водеше само към една алтернатива в тази тактическа ситуация — да бягат. Но той нямаше да изостави Грейс. Не и докато не разбереше със сигурност, че е мъртва.
	Джон свали раницата си и извади една от противотанковите мини „Лотос“. Дискът й имаше диаметър от около двадесет и пет сантиметра и беше осеян с шипове по протежение на края й, за да я стабилизира, когато бъде заровен. Нагласи режима за детониране с таймера за обратно броене и му даде седем секунди. След което се промъкна край ръба на колоната. Хвърли мината с леко движение на китката. Тя профуча по широка дъга през храма и се закрепи за стената точно над сводестия вход. Останаха две секунди, докато избухне.
	Джон включи предавателя си и извика:
	— Хвърлена е мина!
	Брутите отново изскочиха иззад прикритията си и насочиха смъртоносните си гранатомети. Лотосът избухна със светкавица и мигновен пламък. Входът на храма и брутите изчезнаха, засипани от прах и поток от камъни, падащи от тавана. Една сива ръка остана да стърчи изпод отломките.
	Джон се раздвижи. Входът беше запечатан. Бяха в безопасност за няколко секунди. Той коленичи до Грейс. Биопоказателите й бяха снижени на една линия. Опита се да я претърколи с лицето нагоре, но се оказа, че няма нужда. Експлозиите, които беше чул, докато се бореше с първия Брут, са били от три техни бързо детониращи гранати… които бяха разкъсали средната част от скафандъра на Грейс.
	Фред и Уил излязоха от прикритията си. Джон ги погледна и поклати глава. Отвори малкия панел за достъп до захранването на скафандъра на Грейс и въведе кода против блокиране. Все още имаха мисия за изпълняване, което означаваше, че не могат да я носят със себе си, защото това щеше да ги забави прекалено много. Но нямаше и да я оставят на Съглашението. Щяха да претоварят малкия синтезен реактор на бронята й, който щеше да изпепели всичко в радиус от десет метра — погребалната клада на Грейс.
	— Да се размърдаме — каза Джон. — Накъде, Кортана?
	— Продължете тридесет метра навътре в храма. Завийте надясно. Там има запечатана врата, която е люк за достъп на инженери. Ще я отворя и заключа след вас. Побързайте. Засичам увеличена съпротива от страна на ИИ-та на станцията. Докато съм блокирала комуникационните канали на охраната им, думите на нарушителите се предават по индивидуални комуникационни честоти.
	В гласа й се долавяше любопитно ехо. Може би това се дължеше на обратната връзка от Съглашението, което триангулираше техните сигнали. Или може би се дължеше на някакъв друг задействан ефект. За какво го беше предупредила? Непредвидени усложнения при използване на копие на копието на Кортана?
	— Прието — каза той и махна на Фред и Уил да тръгват напред. Погледна за последен път към Грейс, след което бързо и безшумно закрачи след тях.
	Не засичаше повече никакви други движещи се обекти в храма. Но Главния забеляза грънтове, чакали, елитни и ловци на стенописите, изрисувани върху стените. В сенките и на фона на процеждащата се през матовите стъкла светлина, тези картини като че ли се движеха. Те коленичеха пред нещо далеч напред. На Главния му се искаше да има повече време, за да направи пълен видеозапис.
	Синият екип измина тридесет метра и се обърна с лице към един сегмент от стената. Той се отвори. В коридора можеха да се поберат двама инженери един до друг, но Джон трябваше да се присвие и да се обърне странично, за да премине. Уил и Фред го последваха. Кортана запечата вратата зад тях. Те продължиха докато тесният коридор зави на деветдесет градуса и се снижи рязко надолу. Уил прикрепи едно въже и те слязоха, използвайки двата му края, сто метра надолу, където стъпиха върху една платформа.
	Джон гледаше отгоре пещерата, изсечена от груб камък, която се извисяваше деветдесет метра над тях и изчезваше в сенките. Петстотин и дванадесет синтезни реактора, които изглеждаха като плоски, спираловидни мидени черупки, изпълваха пространството, наредени в редици и колони по осем. Всеки беше с размерите на спускателен кораб „Пеликан“ и вибрираше от енергия, излъчвайки вълни от трептяща топлина. Свободните пространства между реакторите представляваха заплетени плазмени тръби, около които се бяха скупчили рояци от хиляди плаващи инженери, които се грижеха за машините. Слабо течение, причинено от изтекла плазма, се въртеше, образувайки светеща пяна под влияние на интензивните магнитни вихри в помещението.
	Това беше огромен подвиг на инженерната наука. Изглеждаше така, сякаш създателите на станцията бяха изсекли тази зала от малък астероид и бяха изградили останалата част от съоръжението около нея.
	Уил посочи през залата към три чакала, които се разхождаха по пътеката. Синият екип зае позиция и застина.
	— Там — съобщи Кортана. — От другата страна на платформата има терминал за подсистемите на реактора.
	Джон вдигна ръка към Уил и Фред, за да изчакат часовоят чакал да мине, след което спринтира по платформата. Извади чипа с Кортана и го пъхна в терминала.
	След три секунди тя докладва:
	— Вътре съм. В тази система на Съглашението има много малко предпазни мерки против нахлуване. Мога да осъществя претоварването. Намерих маршрут за изтегляне на синия екип и го заредих в навигационните ти системи — продължи тя. — Би трябвало да е достатъчно дискретен, за да ви позволи да се върнете до зоната за поправки, без да бъдете забелязани. Веднъж като стигнете дотам, дайте ми заповед, за да започна. Ще са необходими десет минути, за да се осъществи претоварването. То няма да може да бъде спряно, след като веднъж е стартирано, Главен, така че трябва да бъдеш сигурен.
	— Станцията и съглашенският флот могат да направят скок към Земята през следващите десет минути — каза Джон. Той погледна към Фред и Уил и те му кимнаха, сякаш бяха прочели мислите му.
	— Продължи с претоварването _сега_, Кортана.
	Светлината от реакторите започна да се променя — синята плазма се обагри в бяло и се разпростря като отрова през свързващите тръби.
	— Претоварването е стартирано — обяви копието на Кортана. — Предлагам синият екип да се придвижи с максимална скорост към изхода.
	Един навигационен триъгълник сочеше към стълба, която стигаше до подвижната пътека над главите им. Джон вдигна два пръста към Уил и Фред и после кимна към патрулиращите чакали. Двамата му другари коленичиха, завързаха се и го изчакаха да отиде напред.
	Джон се изкачи по стълбата. Докато приближаваше върха, зад него профучаха три изстрела. Звукът им беше почти заглушен от усилващото се ечене на реакторите. Той се увери, че на върха на стълбата е чисто и видя три мъртви чакала върху подвижната пътека. Размаха оръжието си и в двете посоки, след което махна на Уил и Фред да се придвижат напред.
	Таймерът му за отброяване показваше 9:47. Топлината и светлината от реакторите стана по-силна и щитовете на Джон леко премигнаха. Синият екип закрачи надолу по подвижната пътека към един асансьор. Те влязоха вътре, вратите се затвориха и капсулата веднага се издигна. Когато вратите се отвориха отново, изкуствена синя слънчева светлина нахлу в капсулата, заедно със сенките на двама елитни, чакащи за асансьора. Синият екип откри огън и повали елитните, оставяйки пръски от кръв по пода.
	Главния се промъкна до рамката на вратата на асансьора и видя заплетено кълбо от тръби и фонтани, както и един от любопитните водни канали във формата на спирала, който се издигаше към центъра. Това беше съоръжение за топлообмен за реакторите отдолу. Водата в каналите вече кипеше и отделяше пара. Той видя съглашенски елитни и двойки ловци да се събират около входа към храма на сто метра отдясно. Над храма имаше дузини банши, които кръжаха около касапницата. Група грънтове успяха да разчистят една пролука към храма. Изведнъж се разнесе блестяща светлина и струя огън, която изпепели и тях, и елитните, които ги наблюдаваха.
	— Сбогом, Грейс — прошепна Джон.
	Експлозията на енергийния й реактор щеше да им спечели повече време, докато съглашенските сили се опитваха да разберат какво се е случило — може би щяха да си помислят, че синият екип е още вътре в храма. С последното си действие Грейс беше отнесла със себе си и дузина грънтове и четирима елитни. Тя щеше да бъде доволна от това.
	Джон се обърна към далечния край на голямата зала и забеляза сектори от полупрозрачен материал върху далечната стена. Те водеха до зоната за поправки и ремонт и до въздушните шлюзове отвъд. Това беше техният изход.
	Погледна към таймера, отчитащ хода на мисията — беше 8:42. Трябваше да стигнат бързо дотам. Погледът му се спря върху баншите във въздуха. Той потърси Линда, която беше на пост някъде из странната станция. Тя можеше да се намира навсякъде из дългия седем километра урбанистичен пейзаж.
	Джон активира предавателя си.
	— Линда, не отговаряй. Съглашението триангулира сигналите ни. Надявам се да го правят и в момента и да изпратят няколко баншита, за да разузнаят. Когато се приближат до съоръжението за топлообмен, унищожи ги, защото ще имаме нужда от апаратите им.
	Не последва отговор. Дали това означаваше, че Линда е разбрала и беше готова да помогне? Или беше мъртва?
	Както се надяваше Джон, три баншита се появиха във формация за разузнаване, заобикаляйки храма и насочвайки се към тях. Джон махна на Фред и Уил да излязат от асансьора и да се пъхнат в гората от димящи тръби. Те се разпръснаха, намериха прикритие и се прицелиха в идващите самолети.
	Баншите се разделиха, забавиха ход… но след това се скупчиха отново, връщайки се обратно към храма. Джон натисна предавателя си три пъти. Елитните, пилотиращи баншите веднага обърнаха и ускориха към позицията им. Един от апаратите снижи нос, заемайки класическа позиция за стрелба. Плазмените му оръдия загряха и запукаха от енергия, издавайки неизбежния изстрел.
	Появиха се пръски кръв във флаера, след което пилотът падна напред и натисна ускорителя до дупка. Баншито се наклони на една страна във въздуха с максимална скорост и се разби в една кула, след което се свлече на земята.
	— Линда — измърмори Джон и се опита да я забележи. Преценявайки по пръските кръв, тя беше успяла да изстреля куршум през леко издадената част на кабината и да предизвика рикошет. Огледа се за позицията й — най-вероятно куршумът беше дошъл отзад и отгоре. Имаше неизброими подвижни пътеки, които се движеха по дължината на огромната зала. Тя трябваше да е на някоя от тях.
	Двете останали баншита ускориха по посока на синия екип. Плазмените им оръдия запримигаха и те ги насочиха по хоризонтална траектория. Джон, Фред и Уил вдигнаха пушките си.
	Чу се приглушено щракване на снайпер и още едно банши падна на земята, а пилотът му се беше запознал с изключителните умения на Линда. Оцелелият пилот обърна дясно на борд, без да подозира какво току-що беше убило неговите другари… но с ясното съзнание, че трябва да напусне района, ако искаше да живее. Във връхната точка на завоя му апаратът забави ход. Джон не можеше да каже точно откъде беше дошъл изстрелът, но трети куршум от снайпер рикошира през кабината на флаера. Баншито се завъртя, описвайки няколко кръга, преди да спре с глух удар и наведен към пътеката нос.
	Три невъзможни за изпълнение изстрела, три убийства. Дори за Линда, това беше прекрасна стрелба — това бяха най-изпипаните изстрели, които Джон беше виждал. Той се огледа из станцията през постройките, шиповете, подвижните пътеки, транзитно минаващите тръби — беше невъзможно да я забележи. Джон махна на Фред и Уил да тръгват към две от падналите баншита и побягна към това, което още се въртеше без пилот, стържещо в камъните и изпускащо искри.
	Качи се на борда, натисна управляващите лостове напред и посочи към далечната стена. Вдигна хоризонтално ръката си и я снижи, показвайки на Фред и Уил, че трябва да летят ниско до повърхността. Джон зави по широка дъга. Може би щеше да успее да отклони вниманието от тях.
	Той се издигна малко по-високо и профуча покрай позлатените куполи и статуи на герои на елитните с вдигнати мечове. Грънтове и чакали се разбягваха, когато се приближаваше и стреляше по тях. Премести се настрани, докато преминаваше през водата, падаща от едната страна на станцията до другата.
	Четири други баншита се залепиха зад него. Джон лъкатушеше напред и назад. Чифт плазмени изстрели изсвириха над главата му. Той рискува да погледне през рамо и видя две от баншитата да падат надолу. Секунда по-късно те се разбиха в повърхността. Линда все още му прикриваше гърба.
	Той се снижи към земята и полетя по повърхността на една пътека, намали и зави по един коридор. Сенки на баншита минаваха над главата му. Натисна лостовете до дупка и директно се насочи към задната стена.
	Уил и Фред приземиха самолетите си и приклекнаха до дебелия един метър прозорец, разделящ вътрешната част от отделението за ремонт. Джон доближи баншито си до техните, обърна раницата си, бръкна вътре и подхвърли на Фред последната противотанкова мина „Лотос“.
	— Сложи това на прозореца и го нагласи така, че да може да се активира дистанционно. — След това рискува да отвори комуникационен канал към копието на Кортана в системата на станцията. — Кортана, можеш ли да отвориш въздушните шлюзове в отсека за поправки и ремонт?
	Вихрушка от гласове изпълни предавателя, като всички говореха едновременно и крещяха един през друг, за да бъдат чути… и всичките бяха на Кортана. Накрая един глас все пак взе надмощие.
	— Главен, направих копие, предназначено специално да комуникира с теб. Продължавай.
	— Колко твои копия има вече?
	— Не мога да кажа. Стотици. Съглашенският ИИ ме надви. Трябваше. Това е трудно. В системите ми са налице много грешки. Филтрирам всички вторични канали на информация. Да отговоря на първоначалния ти въпрос — да. Мога да преодолея предпазните механизми и да отворя въздушните шлюзове. Системите ми се разпадат. Няма да мога да остана цяла за дълго.
	Джон разгледа дългият километри, извиващ се урбанистичен пейзаж. По улиците вървяха привидения, легиони от грънтове, чакали и елитни тичаха от сграда към сграда и стреляха по цели, които не бяха там. Баншита и призраци бръмчаха из въздуха като облаци от мухи.
	Таймерът на Джон, отчитащ хода на мисията, показваше 7:45.
	— Линда е жива — каза той на Фред и Уил. Фред започна да казва нещо, но Джон го прекъсна: — Ако не се върна до три минути, взривете прозореца и излизайте.
	Фред се поколеба, но после кимна.
	— Не мога да я оставя — каза Джон и форсира баншито си. — Не и ако още е жива.
	Последните думи на д-р Хелси отекваха в главата му. „Трябваше да се опитвам да спася всеки един човешки живот, независимо от това, какво щеше да ми струва.“ Той щеше да стигне до Линда. И щеше да я измъкне жива или да умре, опитвайки се да го направи.


	Глава 35
	1820 часа, 13-ти септември, 2552 а. (поправена дата по военния календар) / на борда на бойната станция на Съглашението „Непреклонният първожрец“.


	Главният командир ускори баншито до максималната му скорост. Проехтя още една експлозия в храма и струи от пара изригнаха във въздуха от съоръжението за топлообмен. Кръжащите формации от баншита се разпръснаха. Джон се сви колкото се може по-близо към корпуса на самолета си, докато изцеждаше всяка частица скорост от него.
	Двойка баншита връхлетяха върху него, едното откъм левия му борд, а другото откъм десния. Плазмените им оръжия загряваха. Джон се люлееше назад и напред, за да ги затрудни с прицелването. Той се хвана здраво, очаквайки попадение… но такова нямаше. Главния протегна глава назад и видя как пилотът на водещото банши рязко се свлича надолу, плъзга се навън от самолета и пада към земята. Другото банши също беше без пилот… виждаше се само опръсканата с кръв кабина и обтекателят. Линда все още го прикриваше — беше свалила два пилота с прецизна стрелба. Трябваше да е някъде наблизо.
	Джон сканира района. Имаше шипове и кули за регенериране на вода, транспортиращи тръби и подвижни пътеки, които кръстосваха центъра на вътрешността на станцията. Имаше свръзка на коридори близо до лъча от светлина, който минаваше в центъра на станцията, място с достатъчно повърхност, за да се скрие снайперист и да остане незабелязан.
	Той рискува да се свърже с индивидуалната честота на Линда.
	— Помислих си, че ще искаш някой да те закара, така че…
	Енергийна минохвъргачка изригна над рамото на Джон, изпепелявайки въздуха около него и изтощи щитовете му наполовина. Тя улучи една водна кула и структурата избухна в облак от заслепяваща пара. Джон промуши баншито през облака, погледна надолу и видя един танк „Привидение“ да проследява траекторията му. Той се снижи и започна да лъкатуши, но продължи да се движи към предполагаемото местоположение на Линда.
	Таймерът му, отчитащ хода на мисията, показваше 7:06. Нямаше време за измислени, неуловими маневри. Дали Линда въобще искаше да бъде намерена? Може би искаше той да се спаси и да я остави? Той би направил същото.
	— Докладвай за позицията си, Линда — изрева Джон по предавателя. — Това е пряка заповед.
	Изминаха три секунди по таймера му, след което по говорителите на Джон се разнесе мелодията от шест тона „Оле, оле, биковете са свободни“ и върху дисплея на шлема му се появи навигационен маркер.
	Триъгълният маркер се намираше върху въже, което се простираше между две транспортни тръби и се вееше опасно близо до изключително яркия светлинен лъч. То беше едва забележима нишка, която преминаваше през гъста сянка, хвърляна от близката подвижна пътека. Джон увеличи образа. През блясъка на светлината и в дълбочината на сянката долови примигането на отразяваща оптика. Линда използваше едновременно ослепителната светлина и тъмнината, за да се скрие.
	Джон наклони баншито към нея. Той закачи веригата на колана си за шасито на самолета и притисна бедра по-здраво към седалката. Когато беше на тридесет метра, установи зрителен контакт. Линда беше намотала въжето около единия си ботуш и бе увила едната си ръка с него. Държеше снайпера си в другата и Джон можеше само да предполага, че е стреляла от тази невъзможна позиция.
	Тя размота въжето от ботуша си, залюля се, освободи се във връхната точка на дъгата и полетя към него. Джон накара дефлектора на баншито да се извие нагоре, напрягайки се много над възможностите на хидравликата си, протегна ръка и пръстите му докоснаха нейните, а ръката й се хвана здраво за ръкавицата му. Той я залюля около и над рамото си. Линда се приземи пред него, яхвайки седалката. Джон завъртя баншито обратно и ускори към прозорците. Предният дефлектор на апарата остана изкривен нагоре и поради това започнаха да забавят ход, но нямаше друг начин да се возят двама души върху него.
	— Приближаваме с пълна пара — каза Джон по предавателя на Фред и Уил. — Направете врата и се пригответе за бързо излизане, син екип.
	Индикаторът за потвърждение на Фред премигна.
	— Кортана, разбий онези въздушни шлюзове. Веднага!
	Какофония от гласове изпълни предавателя на Джон. Имаше толкова много копия на Кортана, които говореха едновременно, че той не можеше да разбере нищо смислено.
	— Кортана, въздушните шлюзове.
	Последва пращене от смущенията.
	— Извинявай, Главен — отвърна Кортана. — Направих специално копие, за да… да… говоря с теб.
	Джон мислеше, че тя вече е направила копие, за да говори директно с него. Какво беше станало?
	— Преодолей защитите на въздушните шлюзове, Кортана. Отвори външната врата и тази на отсека за поправки и ремонт.
	— Работя по въпроса, Главен. Има прекалено голям комуникационен трафик по системата. И толкова много мои копия. Близо съм до нивото на насищане. Трябва да се боря, за да стигна… Готова съм…
	На километър по-нататък по дължината на далечната стена избухна експлозия. Противотанковата мина „Лотос“ разцъфна сред пламъци и черен дим, който се носеше и разсейваше и остави паяжинообразна мрежа от пукнатини по дебелата метър полупрозрачна преграда. Но прозорецът не поддаде. Мината би трябвало да може да пробие тази стена, дори и ако беше направена от подсилена стомана, но тя си остана цяла.
	Бяха заклещени вътре.
	На триста метра от прозореца.
	— Кортана!
	С периферното си зрение Джон видя облаци от баншита и призраци насочващи се към тях.
	— Кортана — сега или никога!
	— Вътре съм… — гласът на Кортана беше слаб. — Грешка във вътрешните системи 08934-EE. Грешка 9845-W в цялостната система. Рестартирам. Вътрешните врати са отворени. Преодоляването на вратите е в ход. Заключване на системата… Предавателят замлъкна.
	Сто метра по-нататък, зад пропукалия се прозорец, атмосферата побеля за части от секундата, но след това се изчисти. Поставени на всеки двадесет метра по дължината на стените на отсека, вратите на въздушните шлюзове започнаха да се отварят, а зад тях грееха звездите върху черното кадифе на космоса.
	Баншитата на Фред и Уил се появиха до обшивката на десния борд на Джон. Той посочи с ръка и всички заедно се снижиха, ускорявайки към приличащата на кървясало око на бик схема от пукнатини в полупрозрачната част от стената. Мрежата от гънки се разпространи, сякаш пръсти се протягаха и разцепваха материала по дължината на прозореца… след което забавиха ход и спряха.
	Джон стреля с плазмените оръдия на баншито. Фред също откри огън и четири топки плазма се разляха по стъклената повърхност пет метра по-нататък. Прозорецът се огъна, пропука се, малки люспи се откършиха… но полупрозрачният материал упорито остана непокътнат.
	Джон беше на тридесет метра от повърхността и трябваше да завие или да се блъсне. Той стисна зъби и се хвана здраво.
	Десет метра. Гладката повърхност на прозореца проблесна като мозайка. Скърцането на стъкло в стъкло изпълни въздуха. Прозорецът се строши. Цялата дължина на прозореца се раздроби и веднага отлетя във вакуума на космоса, пометена от херметизираната атмосфера, изпълваща вътрешността на станцията.
	Джон се опита да маневрира с баншито. Той връхлетя в отсека за поправки и ремонт, преобърна апарата и го насочи нагоре, падна от него, прекатури се през въздушния шлюз… и се понесе навън в тъмнината на космоса. Махаше с ръце и крака в безтегловността, а веригата на колана му рязко се изпъна. Хвана я и започна да я намотава, връщайки се назад към баншито. Линда се държеше с едната си ръка за него и му подаде и другата. Той се изкачи обратно на борда и нагласи дюзите, за да стабилизира височината и отклонението им.
	Зад тях станцията изхвърляше въздух под налягане, заедно с телата на инженери, грънтове, чакали и елитни. Облаци от метални останки се отделяха от пробойните. Мустаци от пара проблясваха и замръзваха в светещи кристали. Съглашенският флот също се раздвижи — някои крайцери се приближиха към станцията, други се отдалечиха. Имаше петстотин извънземни бойни кораба. Без ръководството на командно-контролния им център те напомняха на Джон за петънца от прах във вътрешността на слънчев лъч, безшумно носещи се във всички посоки.
	Той забеляза спускателен кораб, който се носеше безжизнено километър пред тях. Включи предавателя си и постави навигационен маркер върху съглашенския съд. Индикаторите за потвърждение на Фред и Уил премигнаха. Джон форсира веднъж двигателите на баншито и позволи на инерцията да го отнесе до спускателния кораб. Надяваше се, че останалата част от съглашенския флот ще се опита да разбере какво се беше случило току-що… и няма да обърне внимание на още едно парче от отломките, носещи се из космоса.
	Баншитата внимателно се удариха в премятащия се спускателен кораб. Джон се хвана за корпуса, а Линда се покачи върху него, отвори люка за достъп на левия борд и влезе вътре. Фред и Уил се рееха наблизо и Джон им помогна да се качат на борда.
	Той се поколеба, но все пак погледна отново към съглашенския флот. Стотици кораби бяха останали извън контрол. Но колко дълго щеше да продължи това? Дори и ако реакторите на станцията се претовареха и избухнеха… Съглашението все още щеше да разполага с достатъчно сили, за да унищожи защитата на Земята и да я изпепели. Всичко, което направиха, беше, че спечелиха малко време — толкова, колкото би отнело на някого да атакува съглашенския флот. Това не беше достатъчно, но Джон не знаеше какво друго да стори.
	Той пропълзя към люка, влезе в кораба и го запечата след себе си. Линда стоеше на пилотския пулт, а Фред беше до нея, заел пулта за управление на операциите. Схема на двигателите се появи пред Линда и енергия запулсира през плазмените им бобини. Вътрешните светлини слабо заблестяха.
	— Накъде, Главен? — попита тя.
	— Надалеч — каза Джон и погледна към дисплея на навигационните системи. Той посочи към малката луна в орбита около близката планета. — Закарай ни в сянката на луната. Но бавно. Постарай се да не привличаш внимание.
	Таймерът му, отчитащ хода на мисията, показваше 5:12. Може би имаха още време.
	— Прието — каза Линда.
	Спускателният кораб се завъртя обратно и леко се придвижи настрани от станцията, почти незабележимо ускорявайки към малката луна, покрита с черни и сребристи пъпчици.
	Фред се прегърби върху пулта си. Дебели заострени линии представяха съглашенските честоти от Р до К, показващи се и премигващи върху екрана.
	— Комуникационните канали на Съглашението са задръстени — докладва той. — Комюникета и запитвания валят от всеки и към всеки кораб от флота, чудейки се какво по дяволите става. А комуникационните канали на станцията са пълни с всички онези копия на Кортана… и тя просто повтаря различни кодови грешки в системата.
	— Какво е това? — попита Джон, навеждайки се през рамото на Фред. Той посочи към един комуникационен предавател с един-единствен шип.
	Фред се загледа в калиграфските знаци на Съглашението за дълго, след което рязко си пое въздух.
	— Ако софтуерът за превод функционира правилно — прошепна той, — това е предавател на Е-честотата… един от нашите.
	Фред включи външните говорители. Прозвучаха шест тона, спряха и се повториха отново.
	— _Оле, оле, биковете се свободни_ — Джон си пое въздух. — Изпрати паролата, Фред.
	— Тъй вярно, Главен. Изпращам я.
	Кой можеше да е изпратил този сигнал? Нямаше друг жив спартанец в тази система. Освен ако не бяха д-р Хелси и Кели. Можеше ли да са ги проследили по някакъв начин?
	— Време беше да се появите. — Провлеченият глас на адмирал Уиткомб се чуваше високо и ясно по предавателя. — Превключете на кодираща схема „Дъга“.
	Джон кимна на Фред, който отклони сигнала от съглашенския предавател и го свърза с информационния порт в задната част на шлема му.
	— Кодирането е включено — докладва Фред.
	— Адмирале — каза Джон. — При цялото ми уважение към вас, сър, защо сте тук?
	— Лейтенант Хейвърсън предложи да излезем от хиперпространството на границата на тази система, да се скрием в газовия облак и да съберем малко разузнавателни данни. — Адмиралът въздъхна. — Е, аз хвърлих един поглед и разбрах, че дори и да унищожите станцията… по дяволите, синко, пак ще има двеста-триста съглашенски кораба на една плюнка разстояние от Земята. Няма да има голяма разлика дори и да успея да отида и да ги предупредя. Така че мисля да направя нещо тук и сега. Вие свършихте вашата част от работата, Главен. Оставете останалото на мен.
	Настъпи пауза, след което адмиралът попита с нисък, сериозен тон:
	— Вие си изпълнихте мисията, нали, синко? Направихте така, че тази станция да се взриви?
	— Да, сър. — Джон свърза таймера си, отчитащ хода на мисията, с предавателя. — Остават четири минути и тридесет и две секунди и отброяването продължава.
	— Перфектно, Главен командир. Прибирайте се в обора. Поддържайте курса си. Вашите инстинкти вече не са ви необходими. Ние се намираме на далечната страна на луната и ви очакваме.
	Джон направи знак на Линда да увеличи скоростта. Тя натисна индикатора за ускорение до три четвърти от мощността на двигателя.
	— Очаквате ли ни, сър?
	— Уиткомб край.
	Предавателят замлъкна. Джон погледна към Уил, Фред и Линда и те всички свиха рамене. Той натисна индикатора за скоростта на пълна мощност и спускателният кораб навлезе във висока орбита около петнистата луна, заобикаляйки към далечната й страна, където ги чакаше „Гетисбърг“.
	Само „Гетисбърг“.
	— Къде е „Възвишена справедливост“? — прошепна Джон.


	Глава 36
	1825 часа, 13-ти септември, 2552 г. (поправена дата по военния календар) / на борда на кораба „Гетисбърг“ на КУОН, близо до бойната станция на Съглашението „Непреклонният първожрец“.


	Главният командир и синият екип излязоха от асансьора и стъпиха на мостика на „Гетисбърг“.
	— Сър — Джон понечи да отдаде чест на адмирал Уиткомб, но нито адмиралът, нито лейтенант Хейвърсън бяха там.
	Единствените двама на мостика бяха сержант Джонсън, който гледаше към предните екрани и Кортана, чиято холографска фигура светеше в яркосиньо и по която струяха кодирани символи и математически изчисления, непонятни за Джон. Сержант Джонсън се обърна към тях. Той изгледа спартанците и се намръщи, забелязвайки, че не всички от тях се бяха завърнали.
	— Не съм сигурен какво е това нещо. — Сержантът им кимна да погледнат първия екран, на който беше съглашенската командно-контролна станция. — Не ми прилича на „неравен слон“, а по-скоро на две целуващи се сепии. Няма значение какво е, много се радвам, че ще бъде взривено. Добра работа — почти толкова добра, колкото ако бяхме изпратили пехотинците. — Едното ъгълче на устата му се усука в усмивка.
	— Къде е адмиралът? — попита Главния. — И лейтенант Хейвърсън?
	Полуусмивката на сержанта се стопи и очите му потъмняха. Той се премести към оръжеен пулт номер едно.
	— Ще ви покажа. Един шпионски модул „Кларион“ е почти на позиция.
	Централният екран се нагърчи от смущения, след което се оправи, за да покаже „Възвишена справедливост“, излизащ от сянката на луната. Застрашително изглеждащият някога съглашенски флагмански кораб беше тотална развалина — корпусът му бе разкъсан на няколко места, скелетната му структура се показваше и само шепа плазмени установки примигваха оживено.
	— Не разбирам — каза Главния. Той пристъпи по-близо към холограмата на Кортана. Това да бъде до истинската Кортана, а не до нейно частично копие, му вдъхваше увереността, че всичко е под контрол. — Какво става?
	— В готовност съм, Главен — отвърна тя. — Опитвам се да нагодя хиперпространствения двигател на „Възвишена справедливост“ към масата на „Гетисбърг“ и неговия профил.
	— С това се бяхме захванали, докато вие отидохте да разгледате забележителностите — каза му сержант Джонсън. — Извадихме хиперпространствената матрица от кораба, който беше скачен за гърба ни и я пъхнахме в „Гетисбърг“.
	Джон се завъртя и се обърна с лице към екраните. „Възвишена справедливост“ не можеше да направи хиперпространствен скок. Тогава защо се беше насочил директно към съглашенския флот? Примамка ли беше? Той погледна към таймера, отчитащ хода на мисията — оставаха две минути и девет секунди.
	— Не е примамка — прошепна той, — а изкушение. Сержант, изпратете сигнал към „Възвишена справедливост“. Предайте го през шпионския модул, ако се наложи.
	— Прието, Главен — каза сержант Джонсън и въведе няколко команди. Разнесе се предупреждение за грешка. Той поклати глава, озадачи се и опита отново, внимателно въвеждайки командите.
	— Линда, поеми пулта за навигация. Фред, ти се захващаш с пулта за управление на операциите. Уил, помогни на сержанта с оръжеен пулт номер едно.
	Всички от синия екип скочиха към пултовете, на които бяха назначени. Уил дръпна сержанта настрани и бързо натисна три бутона.
	— Комуникационната връзка е изградена — докладва той. — На екран номер две.
	Мостикът на „Възвишена справедливост“ се появи на екрана. Лейтенант Хейвърсън и адмирал Уиткомб стояха на централния издигнат подиум, нагласяйки холографските контролни уреди. Зад тях дисплеите по стените показваха съглашенските кораби, приближаващи към позицията им.
	Адмирал Уиткомб се усмихна.
	— Радвам се да видя, че безопасно сте се качили на борда, синко.
	— Сър, този флот ще ви унищожи, преди да сте изстреляли и един залп.
	— Не мисля така, Главен — отвърна той и натисна холографския дисплей. Тънко синьо кристално парче се появи на екрана — точно копие на извънземния артефакт, който бяха намерили на Рийч. — Изпращам този образ на всеки кораб в системата, позволявайки им да разберат, че могат да го вземат… ако посмеят да се качат на борда на този кораб и да се изправят лице в лице с най-добрите воини на Земята. Той се изсмя. — Мисля, че това ще изкуши онези елитни и преувеличеното им чувство за чест.
	Джон кимна.
	— Да, сър. Ще ги изкуши.
	Той погледна към таймера за обратно отброяване — 1:42. Съглашенският флот се обърна и се насочи към приближаващия „Възвишена справедливост“. Беше цял облак от крайцери и транспортьори. Стотици. Шансовете им за оцеляване бяха нищожни.
	— Стреляйте с установка номер четири, лейтенант — заповяда адмиралът.
	— Стрелям! — отвърна Хейвърсън с лице, изразяващо непоколебима решителност.
	Лъч от плазма описа дъга и се вряза в носа на близкия транспортьор. Енергията се разпростря по щитовете им и се разсея.
	— Установка номер пет, лейтенант. Свалете ги.
	— Стрелям с установка номер пет, сър — отвърна Хейвърсън.
	Втори плазмен изстрел последва първия. Той разби отслабените щитове на транспортьора и стопи бронята и корпуса му, избухвайки през предните палуби. Корабът се завъртя и се разби в един крайцер, който беше дошъл прекалено близо.
	— Прекрасна стрелба, лейтенант — измърмори адмиралът.
	Съглашенският флот отговори с ослепителен залп от лазерен огън. Малки точки енергия се концентрираха върху палубите на кърмата на „Възвишена справедливост“, стопявайки дебелите слоеве броня и разрязвайки го до другата страна, разкъсвайки двигателите му.
	Адмиралът се усмихна.
	— Прекрасен тактически отговор. Хубавото е, че не знаят, че използваме тази своеобразна прашка около луната и оставяме инерцията да свърши останалата част от работата. — Той погледна към дисплеите и станцията, която ставаше по-голяма върху тях. — Дръжте се, лейтенант. Дръжте се здраво за предстоящия сблъсък.
	„Възвишена справедливост“ се приближи към станцията. Корабът се разби в централния пръстен, пречупвайки структурата й и продължи напред, образувайки пробойни в корпуса на централния дял… докато най-накрая спря с нос, забит в „Непреклонният първожрец“.
	Централният екран на мостика на „Гетисбърг“ се разстрои от смущения, след което бавно се оправи. Трептящият образ показваше адмирал Уиткомб, който се измъкваше нагоре. От дълбока рана, започваща от слепоочието му и продължаваща до ъгълчето на устата му, капеше кръв. Лейтенант Хейвърсън се изправи на крака, олюлявайки се, със счупена ръка, стърчаща под странен ъгъл.
	— Пусни сигнал към цялата комуникационна мрежа — изрева адмирал Уиткомб на Хейвърсън.
	— Тъй вярно, сър — каза Хейвърсън и тромаво нагласи предавателя.
	— Елате, могъщи съглашенски воини — извика адмиралът. — Ние сме тук в средата на флота ви с „вашата светая светих“. — Той удари с пръст холографския образ на кристала и той иззвънтя, сякаш беше истински. — Елате и го вземете! — Той се изсмя отново.
	Стотици съглашенски кораби се запътиха към тях. Куки за абордаж и гравитационни лъчи се закрепиха към разкъсания корпус на „Възвишена справедливост“. Хиляди спускателни кораби и елитни с реактивни модули изпълниха космоса около флагманския кораб.
	Главният командир гледаше таймера, отчитащ хода на мисията — 0:27. По дължината на десеткилометровата гръбна закръглена секция на космическата станция, отделни парчета се нагряха до матовочервено и горещината от претоварените реактори стана външно видима.
	— Изтегли ни назад, Линда — каза Джон. — Дръж ни в сянката на луната. Използвай толкова енергия, колкото можем да отделим.
	— Тъй вярно — отвърна Линда. — Предните дюзи са на една трета мощност в обратен ход. Поемам по курс 1–8–0.
	— Кортана — започна той, — статус на хиперпространствения генератор?
	— Почти е готов, Главен — каза Кортана. Тя прехапа долната си устна и се концентрира. — Капацитаторите са заредени до осемдесет процента. Провеждам заключителните изчисления. В готовност съм.
	На екрана адмиралът се завъртя към преградата, запечатваща мостика на флагманския кораб. Искри се изсипваха върху спойките, докато електрическите резачки я пробиваха от другата страна.
	— Главен командир, имам последни заповеди за вас.
	— Сър — каза Джон.
	— Наблюдавайте и разберете какво ще остане от тази паплач, когато приключим с тях. Не атакувайте, независимо от обстоятелствата. Вземете разузнавателните данни и офейкайте обратно към Земята и подгответе доклада си.
	— Разбрано, сър.
	— Сега слушай, синко, помниш ли, когато си говорихме за Аламо? Ти знаеш, че всеки смел защитник в онези битки е загинал. Знаели са шансовете си, но са ударили противника. — Той стисна зъби от болка. — И двете сражения са били тактически поражения, но в края на краищата са се оказали също и брилянтни стратегически победи. Накарали са врага да се страхува. Дори неколцина добри войници, сражаващи се за каузата си, могат да наклонят везните на победата.
	— Да, сър.
	Джон си спомни за всички онези, които бяха наклонили везните на победата. Сам, старшина Мендес, капитан Кийс. Мъжете и жените, които се бяха сражавали и загинали на Хейло. А сега трябваше да прибави и още две имена към списъка — Уиткомб и Хейвърсън.
	Преградата се взриви в горната си част и се сгромоляса върху палубата на мостика на „Възвишена справедливост“. В коридора се виждаха силуетите на дузини елитни с енергийни мечове, замъглени от движението и светлината. Адмирал Уиткомб започна да стреля с автоматичния си пистолет.
	Централният екран се заля от смущения. Джон продължи да гледа за момент, надявайки се адмиралът и лейтенантът да се покажат отново…, но екран номер две остана изключен.
	Видеосигнал от шпионския модул „Кларион“ изпълни екраните. Имаше двеста бойни кораба, струпани нагъсто около приличащата на осмица структура на „Непреклонният първожрец“. Приблизително същият брой кораби обикаляше по траектории в широка орбита. Формацията напомняше на Джон на миниатюрна спираловидна галактика… с ядро от супернова.
	Гръбната секция на космическата станция засвети с различни цветове — червено, оранжево и за части от секундата се замъгли със синьо-бяла топлина, плазмени мустаци изригваха от повърхността й като слънчеви пламъци. Вътрешни експлозии започнаха да се разпространяват верижно по дължината на станцията, преминавайки през тесния й централен отсек към долната й секция, разкъсвайки я и освобождавайки залпове от светлина, които прелитаха над частите на станцията към близките кораби.
	„Непреклонният първожрец“ се превърна в мътен облак от огнена плазма, дим и статични смущения обгърнаха корабите, които се канеха да атакуват „Възвишена справедливост“, но се нажежаваха до бяло й се стопяваха мигновено. Гръмотевичната буря от прекомерно нагрят и херметизиран газ се изду навън и обгърна останалата част от флота, като нагряваше щитовете им, които проблясваха в сребристо и се разпукваха като сапунени мехури, стопяваше корпусите им и ги поглъщаше изцяло. Експлозивната вълна започна да се охлажда и облакът се разсея, но изхвърлените отломки се носеха навън, оставяйки дири като комети и се сблъскваха със заблудени кораби, които не бяха близо до епицентъра.
	— Придвижи модула обратно в сянката на луната — заповяда Джон.
	— Тъй вярно, Главен — каза Уил. — Активирам дюзите.
	Върху страничните екрани се появи градушка от разтопен метал, устремен към камерите на шпионския модул, след което зрителното им поле беше засенчено от сребристочерната сипаничава повърхност на малката луна.
	— Кортана, готов ли е „Гетисбърг“ за хиперпространствен скок? — попита Главния.
	— Хиперпространствените генератори са заредени, Главен командир. Готови сме да скочим по ваш сигнал.
	— Бъди в готовност. — Джон изчака една минута. Никой не каза ни дума. — Уил, върни обратно модула.
	— Прието, Главен.
	Гледката на страничните екрани се смени от пуст космически пейзаж. Малка част от флота или командно-контролната станция беше оцеляла — имаше само облаци от дим, блестящ метал и пепел. Няколко съглашенски кораба все пак бяха оцелели. Това бяха тези от тях, които бавно се бяха измъкнали от мястото на експлозията… останалите се носеха безжизнени из космоса. Може би само дузина от първоначалните петстотин съда бяха преживели взрива.
	— Брилянтна стратегическа победа — Джон прошепна последните думи на адмирала, крито все още кънтяха в ума му. — Кортана, измъкни ни оттук.
	Главният командир стоеше на мостика на „Гетисбърг“ и гледаше как звездите се замъгляват и изчезват в абсолютната тъмнина на хиперпространството.
	Те бяха скочили, напускайки бойното поле до „Непреклонният първожрец“, след което се бяха появили отново в нормалното пространство, установявайки местоположението си. Кортана нагласи курса им и най-накрая бяха на път към Земята. Въпреки че разполагаха с неоспоримо доказателство, че Съглашението знае местоположението на планетата, „неоспоримо“ не означаваше абсолютно. Протоколът Коул все още беше в сила.
	— Преходът от хиперпространството завърши — каза Кортана. — Установеното време до пристигането ни е тридесет и два часа, Главен. — Малката холограма на Кортана продължаваше да гледа в него, а тънките й вежди се сключиха.
	— Има ли още нещо, Кортана? — попита той.
	Вдлъбнатината между веждите й се очерта още повече. Тя въздъхна и кръстоса ръце на гърдите си.
	— Мислех си за копието на програмата ми за проникване. — Цветът на Кортана се охлади от синьо до ултрамарин. — Прегледах записите на мисията ви. Може би допълнителното копиране е причинило повредата, но копието съдържаше също така и някои програми от ядрото на личността ми. Просто се надявам това да не е знак за… някаква друга неустойчивост.
	Кортана беше напрегната. На моменти беше толкова разсеяна, че не знаеше колко е часът. Всички те бяха пришпорени до краен предел през последните няколко седмици. И независимо от някои малки недостатъци, Кортана винаги ги беше спасявала.
	— Нямаше да можем да оцелеем без теб — каза й той най-накрая. — Твоите програми са си наред, както и нашите.
	Тя се оцвети в розово, след което холограмата й възвърна предишния си син нюанс.
	— Дали слуховите ми системи са повредени или това беше комплимент, Главен?
	— Продължавай да наблюдаваш хиперпространството за аномалии — каза Главния, като я игнорира.
	Той закрачи към трите предни екрана и се вгледа в тъмнината. Искаше да остане сам и да не гледа към нищо, за да изпълни задачата, от която се страхуваше.
	Джон извади списъка на екипа си на дисплея на шлема. Той го прегледа, обозначавайки всички, които бяха загинали на Рийч и след това, като изчезнали по време на акция. Джеймс, Ли, Грейс… и всички негови мъртви другари, на които никога нямаше да им бъде „позволено“ официално да умрат. А в ума му те никога нямаше да намерят покой, докато тази война не беше спечелена. Спря при името на Кели. Обозначи и нея като изчезнала по време на акция. По ирония на съдбата тя беше единственият спартанец, който наистина липсваше, отведен от д-р Хелси на някаква частна секретна мисия. Джон знаеше, че каквото и да е планирала докторката, Кели щеше да се намира под нейната защита, доколкото това беше възможно. Все пак, той не можеше да направи нищо, освен да се тревожи и за двете.
	Прибави и ефрейтор Локлиър към списъка си, обозначавайки го като убит по време на акция. Това беше по-подходящ край за човек, който беше толкова войник, колкото всеки спартанец. Към последните три имена в списъка си гледа най-дълго — офицерски кандидат Шийла Поласки, лейтенант Елиас Хейвърсън и адмирал Данфорд Уиткомб. Обозначи ги охотно като убити по време на акция и направи отпратка към доклада за мисията си, в която описа в детайли героизма им.
	Двама мъже бяха спрели цяла армада на Съглашението. Те бяха направили това доброволно и бяха отложили за малко унищожението на човечеството. Джон чувстваше задоволство. Те бяха войници, заклели се да защитават хората от всякакви заплахи и бяха изпълнили дълга си по неповторим начин. И като неговите спартанци, „изчезнали по време на акция“, адмиралът и лейтенантът също никога нямаше да умрат. Нямаше да умрат не заради някаква техническа подробност в списъка на статуса на мисията, а защото със смъртта си бяха станали вдъхновение за другите.
	Главния се обърна да погледне към Линда, Уил и Фред, разположили се на пултовете на мостика. Можеше да се закълне, че той и останалите оцелели спартанци са направили същото.
	Вратите на асансьора се отвориха и сержант Джонсън стъпи на мостика.
	— Събрах всички съглашенски инженери на палуба В — съобщи той. — Слузести копелета.
	Главния кимна.
	— Момчетата от ВСР и онези приличащи на сепии твари имат доста общо помежду си. Не мога да разбера нищо от това, което говорят и изглеждат еднакво отвратително. Предполагам, че дълго ще си говорят, за каквито и да са там технически глупости и научни измишльотини, когато се приберем у дома.
	Сержант Джонсън прекоси мостика, насочвайки се към Главния.
	— Има и още нещо. Още едно нещо за ВСР. — Той извади един паметов кристал и погледът му се сведе към палубата. — Лейтенант Хейвърсън ми даде това, преди да тръгне с адмирала. Каза, че ти ще трябва да го занесеш вместо него.
	Джон се взря в паметовия кристал и охотно го издърпа от пръстите на сержанта, сякаш беше парче нестабилен радиоактивен материал.
	— Благодаря ти, сержант. — Той се поколеба и после добави — Аз ще се погрижа за това.
	Сержантът кимна и закрачи към оръжеен пулт номер едно.
	Джон обърна гръб на празните монитори и извади другия паметов кристал от отделението на колана си. Вчера вярваше, че е постъпил правилно като е дал на лейтенанта цялата информация на д-р Хелси за Потопа, включително и данните за сержант Джонсън, които щяха да доведат до смъртта му. Но сега?
	Сега Джон знаеше, че и един човек може да наклони везните в тази война. Сега разбираше желанието на д-р Хелси да спаси всеки, който може. Джон държеше двата паметови кристала, по един във всяка ръка, и се вглеждаше в тях, опитвайки се да предвиди бъдещето по техните блестящи страни. Точно в това беше въпросът, нали така? Не можеше да предскаже бъдещето. Трябваше да направи каквото можеше, за да спаси всеки един човек. Днес. Сега.
	И той направи своя избор. Сви юмрука си около кристала с пълната информация за мисията и го строши на прах. Не можеше да причини смъртта на сержант Джонсън. Главния претегли с ръката си останалия паметов кристал. Вътре трябваше да има достатъчно неща за ВСР. Постави кристала внимателно обратно в колана си.
	Днес те бяха спечелили. Бяха спрели Съглашението. Джон щеше да се завърне на Земята с предупреждение и достатъчно разузнавателни данни, които да занимават учените от ВСР. Но какво щеше да стане утре? Съглашението не се отказваше, щом веднъж впереше поглед в целта. Те искаха Земята и щяха да дойдат за нея. Унищожаването на флота им само щеше да отложи неизбежното.
	И все пак имаха време. Може би достатъчно, за да се подготвят за всичко, на което Съглашението щеше да ги подложи. Джон беше победил днес. И щеше да бъде на разположение, когато битката започне отново — щеше да бъде там, за да победи отново.


	Част 7
	Предвестникът


	Епилог
	Девета епоха на Възвръщането, Стъпало на Тишината/ Свещен град на Съглашението Висша щедрост, Светилище на Йерархиите.


	Сто хиляди сонди се стрелкаха и сканираха с мигащите си електронни очи пространството от заплетени празнини, обгръщащи вътрешната империя на Съглашението. Те събираха информация и се появяваха в студения вакуум, където бяха възстановявани от супер транспортьорите и крайцерите, стоящи на позиция около масивния, закръглен планетоид, който надвисваше над всичко в небесата. Нито едно-единствено камъче по-голямо от сантиметър не можеше да навлезе в това пространство, без да бъде идентифицирано, засечено и изпарено. Кодовете за достъп се осъвременяваха на всеки час и ако някой пристигащ съд се поколебаеше дори и за милисекунда да даде правилния отговор, също биваше неумолимо унищожен.
	Висша щедрост се рееше под тази непроницаема мрежа, осветяван от блясъка на браздите, оставяни от двигателите на бойните кораби. Дълбоко в него, охранявано от легиони опитни съглашенски войници, Светилището на Йерархиите представляваше истински остров на спокойствието. Стените, подът и таванът на залата бяха инкрустирани с огледални късове, направени от разтопеното стъкло от безчет светове, завладени от водачите на Съглашението. Те отразяваха нашепващите мисли на този, който седеше в центъра на залата — отразяваха ги като огледало, така че да се отнасят с внимание към славата на владенията му и да се учат от мъдростта му… защото нямаше друг по-голям жив източник на интелект, воля и истина в Галактиката.
	В средата на залата, носейки се на метър над пода върху имперския си подиум, седеше съглашенският Висш Пророк на Истината. Тялото му едва се различаваше, както беше покрито с широка червена мантия, а над главата му стоеше блестящ шлем със сензори и дихателен апарат, който стърчеше като пипало на насекомо. Само муцуната и тъмните му очи се показваха… както и тънките нокти от ръкавите на златната му роба. Левият нокът потрепна — сигналът за отваряне на вратите на залата.
	Вратите изстенаха и се дръпнаха встрани, а през тях се появи процеп от светлина. Силуетът на една-единствена фигура се появи на фона на светлината. Тя се поклони толкова ниско, че гръдният й кош опря в пода.
	— Стани — прошепна Пророкът на Истината. Изречената дума беше усилена от залата. Тя проехтя и изгърмя напред, сякаш бе проговорил гигант. — Приближи се още, Тартарус и докладвай.
	Вълна от смущение премина през елитните имперски стражи. Те никога не бяха виждали такова същество да бъде допуснато толкова близо до Светлейшите.
	— Стражи — заповяда Пророкът, — оставете ни.
	Тристате почетни стражи вкупом се изпънаха, поклониха се и излязоха от огромната зала. Не казаха нищо, но Пророкът забеляза объркването по физиономиите им. Добре — такова объркване и невежество можеше да се използва.
	Брутът Тартарус закрачи през голямата зала. Когато стигна на три метра от Пророка, коленичи на един крак. Съществото беше великолепен пример за свирепост. Пророкът се удивляваше на невероятния му потенциал да предизвиква кланета, играещите мускули под сивата му кожа можеха да разкъсат всеки противник — дори и силен ловец. Беше идеалният инструмент.
	— Кажи ми какво си разбрал — каза сега Пророкът с наистина шептящ глас.
	Без да погледне нагоре, Тартарус се пресегна към колана си и прикрепеното към него кълбо.
	Пророкът удари леко с нокът контейнера. Той се освободи от хватката на Тартарус и се зарея в пространството. Върхът му се отвори и три блестящи чипа от кристал с цвят на сапфир затрептяха и хвърлиха светлини и сенки по огледалната повърхност на залата. Подиумът на Пророка зашумя в станалата изведнъж непостоянна гравитация, но бързо възстанови баланса си.
	— Това ли е всичко? — попита той.
	— Осем ескадрона щателно претърсиха зоната, обграждаща астероидното поле на Ериданус Секундус и Тау Сети — отвърна брутът, навеждайки още по-ниско глава. — Мнозина бяха изгубени напразно. Това е всичко, което намерих.
	— Жалко.
	Капакът на кълбото се захлупи обратно, след което контейнерът леко кацна в хватката на Пророка.
	— Това може да се окаже достатъчно за нашите цели… и скоро няма да има значение дали ще намерим още една от реликвите на Праотците, колкото е ценни да са те. — Пророкът пъхна контейнера дълбоко в гънките на робата си. — Увери се, че онези пилоти, които са оцелели, ще бъдат добре възнаградени. След което ги екзекутирай. Бързо и тихо.
	— Разбирам — отговори Тартарус с нотка на очакване, усилваща се в гласа му.
	Пророкът пое дълбоко въздух, освободи една стържеща въздишка и попита:
	— А какво ще ми кажеш за „Непреклонният първожрец“?
	— Докладите са неясни, Ваша светлост — отвърна Тартарус. — Корабът дезертьор „Възвишена справедливост“ явно също е бил замесен и унищожен. Не сме сигурни какво е причинило експлозията на станцията. Записаните комуникационни канали са задръстени с доклади за грешки в системата, възникнали преди разрушението й. Инженерите казват, че това е невъз…
	Пророкът вдигна единия си нокът, давайки знак за запазване на тишина. Тартарус спря по средата на думата.
	— Лош обрат на събитията — каза Пророкът, — но в края на краищата това е незначителна пречка. Нека корабите, готови за битка, да се срещнат с нас на мястото на катаклизма.
	— А какви ще бъдат заповедите ви за некадърния висшестоящ? Онзи, който е изгубил „Възвишена справедливост“?
	— Изправи го пред Съвета. Нека съдбата му съответства на величината на провала му.
	Лицето на Тартарус се изкриви в гримаса, която сред себеподобните му изразяваше усмивка.
	— Скоро Великото пътуване ще започне — продължи Пророкът на Истината и ноктите му се свиха в юмруци. — И нищо в тази Вселена няма да попречи на прогреса ни.


	© 2003 Ерик Нюланд
	© 2006 Борислав Дянков, превод от английски

	Eric Nylund
	First Strike, 2003

	Сканиране: haripetrov, 2010
	Разпознаване и корекция: GeOrg, 2010

	Ерик Нюланд. Първият удар
	Редактор: Милена Иванова
	Коректор: Ангелина Вълчева
	Дизайн на корицата: Бисер Тодоров
	Предпечатна подготовка: Таня Петрова
	A Del Rey © Book
	Published by The Random House publishing Group Copyright © 2003 by Microsoft Corporation
	ISBN 0–345–46781–7
	© Издателска къща „ИнфоДАР“ ЕООД — София
	ISBN–10: 954–761–229–8
	ISBN–13: 978–954–761–229–7

	Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/18750)
	Последна редакция: 2010-12-31 21:00:00