Долината на драконите книга трета Магическа сделка Елена Звездная Във вечния Горлумски лес беснееше пламък. Той не беше видим, но аз усещах с цялото си тяло как ме изгаря. В него нямаше сияние, но той заслепяваше. За него нямаше прегради и не можеше да ги има по принцип, но кой знае защо само едно тихо „Не!” спря стихията. - Не? — с дрезгаво ръмжене попита Черният дракон. И огънят отново се плисна около нас, трошейки клоните, превръщайки окръжаващото ни пространство в ситна смес от сняг, трески и разреден, лишен от кислород въздух. - Не?! — прозвуча като далечно боботене на гръм, който беше толкова рядък през зимата. - Не... — изплашено, като ехо се отзовах аз. За момент ми се стори, че Иренарн е готов да сложи край на живота ми с един удар на покрилата се с черни люспи ръка, но независимо от беснеещата наоколо ни стихия, независимо от убийственото присвиване на нечовешките му очи, драконът не правеше нищо. Притиснал ме с твърдото си, сякаш стоманено тяло към дървото, той само гледаше право в очите ми, пърлейки устните ми с дъха си. Няколко дълги секунди, няколко удара на изплашеното ми сърце, няколко пръснати на трески дървета, съкрушени от тази неведома сила, която бушуваше около нас, отрязвайки ни от всичко и от всички. А след това, абсолютно вбесеното: - Госпожо Радович, вие виждате ли това, което се случва наоколо? Виждах, по принцип би било невъзможно да не го видя, защото се случваше нещо невероятно страшно и зловещо. - Виждате ли? — повторно уточни Властващият дракон. - Да — прошепнах още по-изплашено, въпреки че само преди една секунда бих могла да се закълна, че просто не съм в състояние да изпитвам по-голям ужас. - Това е ярост — много хладно, почти отчуждено, произнесе Иренарн. — Яростта на дракона. При последната фраза, изригването на невидимия огън се понесе нагоре, поглъщайки още няколко могъщи дървета, раздроби ги, разпилявайки треските, а след това смилайки ги, ги завихри в тази мътна пелена, която ни обкръжаваше от всички страни. - Помните ли — без дори да трепне, продължи Иренарн, — веднъж вече ви говорих за пламъка, който вие по някакъв невероятен и неистово вбесяващ ме начин успяхте да запалите? Не отговорих нищо, не се осмелих да отговоря, просто не можах. Черният дракон продължи: - С всеки път — той изведнъж дойде още по-близо, карайки ме да се притисна още по-силно към дървото, — с всеки пореден пристъп — устните на Иренарн докоснаха моите, — пламъкът на яростта се разгаря все повече и повече, пропорционално на растящия ми глад. Целувката беше бърза и болезнена, но драконът я прекъсна на секундата и пресипнало изстена: - Аз ненавиждам и презирам себе си за това, но ти си ми необходима. Погледът ти, усмивката, мириса на косата ти, звука на гласа ти са ми нужни като въздух. Тялото ти — като обсебване. Аз усещам кожата ти с дланта си всеки път, когато затварям очи. И ако горях само аз, то бих изгарял мълчаливо и безропотно, но Гаррат избяга, аз бях принуден да остана в столицата и гордостта ми се превръща в прах, когато ставам причина за поредните разрушения в Долината. ТАКА ЧЕ, НЕ СМЕЙ ДА МИ КАЗВАШ „НЕ”! — дрезгаво изръмжа той. А след това меко ме пусна да стъпя на снега, позволявайки ме да се плъзна по дървото, придържа ме, за да не падна и мрачно погледна към това, което се случваше наоколо. Смерчът не желаеше да утихва. Като звяр, вкопчил се в плячката си, той издаде бесен вой и впи зъби в поредното дърво. За щастие, не в това, към което аз притисках гръб. - Няма смисъл да се страхуваш — той няма да те докосне — с някаква яростна обреченост произнесе Иренарн, а след това с мрачна усмивка добави: — Както всъщност и който и да е друг пламък. Загърни се, аз вече достатъчно се разочаровах от собственото си самообладание. Осъзнах, че ме тресе едва когато се опитах конвулсивно да стисна краищата на разкъсаната си риза. Не се удържах на крака и обезсилена се отпуснах на снега, без изобщо да усещам студа. Иренарн мълчеше, застанал с гръб към мен, гледайки невидимия пламък, който с гладен рев явно се стремеше да погълне целия Горлумски лес. И под неговия взор Яростта на дракона ставаше все по-слаба и по-слаба, огънят стихваше, като че ли останал без въздух и около нас започнаха да се сипят трески, смесени със сняг и надробени практически като него. Но в момента, в който утихнаха рева и воя на усмирената стихия, над цялата гора се разнесе друг рев, този наГаррат: - Милада! И Иренарн се обърна към мен с нечовешка скорост. Блясъкът на портала ме ослепи заедно с осъзнаването на това, че на мен сега просто ще ми видят сметката и то без излишни разговори. Но вече в следващия миг, както си бях с ботуши, наметало и разкъсани дрехи, се озовах седнала на пода насред някаква спалня. И като набат в главата ми прозвучаха думите на Зернур: „Но вие сте длъжна да разбирате, госпожо Радович, че ако веднъж се озовете в спалнята на Черния дракон, вече никога няма да я напуснете”. Аз се изправих, олюлявайки се и едва сдържайки сълзите си, се огледах. Това наистина беше спалня. Огромна, предвидена за размерите на дракон, както в човешка, така и в естествената му форма, но тази стая изобщо не приличаше на спалнята на Иренарн в двореца. Стилът беше абсолютно различен, стените — от полиран, но практически необработен камък и без никаква тераса. Аз постоях няколко секунди, след това се спуснах към тесния, затворен с решетка, остъклен прозорец и замрях. Да, тази стая не се намираше в двореца. Защото той самият, огромен, осветен от хиляди огънчета, се виждаше в далечината, разположен практически в центъра на Аркалон, на храмовата скала, а мястото, в което се намирах в момента, беше Крепостта — официалната резиденция на Главнокомандуващия. И се намирах в спалня! В спалнята на Черния дракон! Аз... Отпуснах се отново на пода, сдържайки с усилие разкъсващия гърдите ми стон. Понеже в този момент пред очите ми възникна Верес, който изпивайки мечата кръв, бе изгубил всичките си шансове да стане маг. Обхвана ме не просто страх пред бъдещето, в очакване на неизбежната поява на Иренарн, а сгромолясалото се като лавина отгоре ми усещане, че съм изгубила всичко. Абсолютно всичко, заради което бях живяла, към което се бях стремила, това, което изпълваше живота ми със смисъл... Вратата се отвори почти безшумно, но заради сълзите в очите, аз не разбрах веднага кой бе влязъл. - Банята е там — мрачно произнесе Черният дракон, рязко дръпвайки плаща от раменете си и започвайки да разкопчава мундира си. — Мога да те отнеса, но не съм в състояние да гарантирам, че ще се огранича само с това. И в този момент вратата се разтвори повторно, тресна се в стената и на прага се появи вбесеният Гаррат, частично покрит с люспи. - Ти!!! — изрева Владиката на Долината на драконите. И бе пометен от изригналата вълна пламък. След което вратата се затвори. Без дори да се обърне, така, сякаш нищо не се беше случило, Иренарн каза: - Трябва ли да повторя или ти предпочиташ да се разболееш окончателно и да изпиташ на практика режима „на легло”, при това в пълното му значение? Дори и да бях в състояние да отговоря, то едва ли бих успяла да го направя — вратата се отвори отново. На прага стоеше дракон. Огромен, озъбен сребрист дракон с плашещи черни бездънни кладенци на мястото на очите си и с ален огън, пробиващ си път, сияейки между пластините на шията му. - Ти няма да посмееш! — изръмжа огнедишащото чудовище. Все така, без да се превъплъщава и без да се трансформира дори частично, с едно движение на ръката Иренарн захлопна със сила вратата. Удареният по носа Гаррат изрева, но пламъкът му, който освети контура на вратата в алено беше истинска дреболия в сравнение с Яростта на дракона, която помете Владиката, явно заедно с част от стената, защото как иначе можеше да се обясни това, че следващият рев на побеснелия дракон се раздаде вече извън пределите на Крепостта... На мен мълчаливо ми посочиха каменната врата, която дори не бях забелязала досега. Но аз останах да седя на мястото си, опитвайки се с всички сили да си сдържа сълзите. - Аз предупредих — с неприкрита заплаха произнесе Властващият дракон. Зад прозореца ревеше и ръмжеше вторият подобен и от ударите му като че ли цялата Крепост се тресеше до основи. Следващият рев накара стъклата да задрънчат. Но нещо ми подсказваше, че те щяха да издържат — и Крепостта, и стъклата. Ако можеше да се съди по каменното му спокойствие, Иренарн също го знаеше, но това, което той явно не очакваше, беше, че зад вратата ще се раздаде: - Добре, просто кажи какво искаш. Искаш ли аз да се заема с управлението? Искаш ли да... Ренарн, ще направя всичко, което поискаш, чуваш ли? Абсолютно всичко, което поискаш, само пусни момичето, тя няма нищо общо. Тя... Пламтящи вечни, Ренарн, не я докосвай! Главнокомандуващият мълчешком се обърна, приближи се до вратата и отваряйки я, се облегна с рамо на рамката, гледайки брат си с хладно равнодушие. Гаррат изглеждаше зле. Обширни следи от удари по раменете, ожулване на скулата, разранени ръце, като че ли той не в драконов, а в човешки облик бе удрял стените, а погледът му беше пълен с болка. - Пусни я — произнесе той, гледайки Иренарн, — моля те. Черният дракон премълча, все така студено взирайки се във Владиката. Гаррат едва се държеше на крака, подпирайки се една ръка на стената: - Ще се оженя за Гендоран, както ти искаше. Ще поема управлението в свои ръце. Ще дам кръвна клетва... каквато и да е, каквато пожелаеш. Ще направя всичко, което поискаш. Само я пусни. И той погледна умоляващо брат си. Лицето на Черния дракон изглеждаше като изсечено от камък — хладно, безстрастно и равнодушно. Абсолютно равнодушно. И пълният с надежда поглед на Гаррат започна да се променя — от изпълнен с молба, той се превърна в ожесточен и зъл и с тази бясна злост, драконът изръмжа: - Това е отмъщение, така ли? Иренарн изкриви устни в бледа усмивка. Тя беше странна, почти подигравателна, но при това се създаваше впечатлението, че Главнокомандуващият се надсмива над самия себе си... И затова думите му прозвучаха почти жестоко: - Аз никога не бих се принизил до такава мъст, Гаррат, това е дребнаво. - Нима? — саркастично се поинтересува Владиката. — А как тогава ще наречеш ето това? — и той кимна към мен. Няколко секунди Иренарн мълчаливо се взира в брат си, а след това просто зададе въпрос: - Гаррат, на онази поляна теб грозеше ли те смъртна опасност? Владиката мълчаливо свали ръката си, с която се опираше на стената, потърка рамото си, което явно го болеше и нервният му поглед се метна от Главнокомандуващия към мен. - Да не би пък — подигравателно проточи Иренарн, — да започваш да осъзнаваш? Гаррат шумно преглътна, а след това дрезгаво промълви: - Ето защо моят пламък не я изгори... - Какво?! — възкликна Главнокомандуващият. - Аз... — Гаррат отстъпи, — аз не виждах... Илюзии, аз... не успях да спра огъня, аз... Той направи още една крачка назад и отскочи, когато от гърдите на Иренарн се откъсна: - Не си успял да спреш огъня? Не си могъл?! Черният дракон тресна вратата преди Яростта на дракона да се освободи. Постоя, успокоявайки се с видимо усилие, а след това хищно се хвърли към мен, сграбчи ме и без да спира, стремително се насочи към другата врата, отмятайки в движение наметалото ми, сваляйки ботушите и остатъците от пуловера. - Не трябва! Не, недейте, аз сама! — опитах се да го спра. Мен не ме чуваха и не ме слушаха. Блъскайки вратата, Черният дракон, като че ли на крилете на все същата собствена ярост изтича надолу по каменните стъпала, с едно движение разкъса ризата, бельото и панталона ми, игнорирайки напълно както опитите ми за съпротива, така и етиката и морала. След което рязко ме сложи да седна в кръгла вана, грубо обработена, каменна и вече пълна с вода, обърна се и изчезна в тъмнината на практически тънещото в мрак помещение. А аз останах да седя във водата, стъписана от осъзнаването, че той беше видял всичко. Абсолютно ВСИЧКО! Ушите, бузите и дори раменете ми пареха от срам. Мен гола за последен път ме беше виждала баба и то в далечното ми детство. И сега ми беше толкова срамно, че за всяко вдишване полагах огромно усилие. За всяко. Но се наложи изобщо да престана да дишам, когато зад мен се разнесе едва чут плясък и мен ме прегърнаха, притискайки гърба ми към напълно съблечено тяло. Мъжки ръце се заеха да разпускат внимателно плитката ми, а до слепоочието ми се раздаде тих въпрос: - На теб отдаде ли ти се да разбереш защо Воронир беше насъскал ект-принца на дета-кралството срещу жреците на Древун? Поемайки си накъсано дъх, аз се опитах да се отдръпна, но ръката, която ме обхвана мигновено през кръста с едно дръпване ме върна обратно. - Зададох въпрос — докосвайки с устни страната ми, произнесе Иренарн. Мен ме тресеше, така, че цялото ми тяло вибрираше, гласът не ми се подчиняваше, но все пак се опитах да отговоря — струваше ми се, че ще е много по-страшно, ако си премълча: - На него му бе нужен конфликт между друидите и жреците на Древун и като следствие — сваляне на защитата от тайните пътеки. Косата ми като тежка вълна покри раменете и Черният дракон притисна чело към нея, шумно вдъхвайки мириса, притисна раменете ми и замря за един дълъг миг, за да зададе следващия си въпрос с абсолютно леден тон: - Защо той хвърли всички, включително бременните женски и палетата на разтерзаване? Аз треперех все по-силно, но независимо от това отговорих: - Той беше разбрал за това, че вие сте в състояние да ги убивате. Иренарн бавно, демонстративно бавно отмести косата ми от гърба, премятайки частично намокрените кичури през рамото ми, а неговите пръсти предпазливо, едва докосвайки, запълзяха надолу, като че ли изучавайки всеки прешлен на гръбнака ми. - М-м-моля ви, стига толкова — шепотът ми излезе жалък до отвращение, но на мен вече ми беше безразлично. На дракона — също. Обгръщайки ме с двете си ръце, той ме притисна към себе си, така, като че ли се опитваше да ме намести под кожата си, опарвайки ме с горещия си дъх, устните му се плъзнаха по шията, и докосвайки с език по ухото ми, Иренарн хрипкаво издиша: - Де да можех... Но целувките се прекратиха. И сега той просто ме прегръщаше, притискайки ме към себе си, притиснал чело към рамото ми. Секунда, втора, трета се чуваше само тежкото дишане на дракона, който като че ли не можеше да ми се надиша. И след няколко секунди Иренарн произнесе: - Аз не искам да те принуждавам. Имаш едно денонощие, за да свикнеш с мен. И пускайки ме, черният дракон излезе от каменната вана дори по-бързо, отколкото аз успях да се дръпна настрана, в момента, когато ми се появи възможност. И притискайки се към топлия камък, аз обгърнах раменете си с ръце, свих колене към брадичката си и без да вдигам глава, попитах: - А какво ще се случи след едно денонощие? И получих хладен отговор: - Това, на което имах пълно право още в развалините на древния храм във вашия прогнил до основи университет. Отпускайки глава на коленете си, аз не отговорих нищо. Просто нямах какво да кажа. Абсолютно нищо. Драконите наистина имаха право на всичко — например, да изгорят до основи УМ, заедно с цялата Любереж закомпания, особено, когато се разкри историята с прашеца от мишник. Или дори преди нея... Аз нямах право да кажа „не”, а драконите можеха да си позволят каквото им хрумне. И от това ми беше толкова горчиво... - Гхарарг е приготвил вечеря. Побързай — раздаде се заповед някъде отгоре. Аз наплисках няколко пъти лицето си, отмивайки сълзите, след това се огледах и видях до себе си, на поредния камък, хавлия и сгънати дрехи за мен — тъмно-зелена, избродирана със златни цветя рокля, със златен кант по яката, по централния шев със закопчалки и на ръкавите. Когато я облякох, се оказа, че ми е голяма и ако отпред разрезът все пак ми позволяваше да пристъпвам, то отзад роклята се влачеше. Мина ми през ум, че тази дреха може да е принадлежала на бившата годеница на Владиката, но не — в джоба й се намери гномски сертификат с гаранция против износване и разни други деструктивни за плата фактори. От платнените обувки направо се наложи да свалям печата и те поне ми ставаха като правени по мярка. Към дрехите се прилагаше и пояс. Широк поне една педя и много дълъг. Изобщо не бях сигурна, че съм го вързала както трябва, но го намотах както можах на талията си. Нямаше с какво да се изреша, затова събрах косата си в плитка, с носталгия погледнах към разкъсаните си на парцали дрехи и започнах да се изкачвам нагоре по стълбите. Стъпка след стъпка, стъпало след стъпало... и като че ли вървях нагоре, а имах усещането, че пропадам в пропаст. Спирах няколко пъти, отново и отново си напомнях, че този дракон бе спасил живота ми най-малко три пъти и реално погледнато, има пълното право да прави с нея каквото си поиска. Напомнях си това отново и отново, изкачвах стълбите и отново спирах. И в един момент осъзнах, че просто не съм в състояние да направя следващата крачка. Въпреки всички доводи на разума, въпреки осъзнаването на ситуацията... не можех. Аз не бях Верес. Той бе съумял да се накара да изпие мечата кръв, виждайки, че няма друг изход, а аз не можех да се кача горе, независимо, че отчетливо разбирах, че няма друг вариант. И тогава отгоре се разнесе: - На мен дори ми стана интересно — в състояние ли си по принцип да се качваш по-бавно, отколкото го правиш в момента? В дадения момент не се качвах, а просто стоях. - Протест? — язвително се поинтересува Черният дракон. И веднага допълни: — Вие сте умно момиче, Милада, вие прекрасно си давате сметка, че всеки опит да избегнете това е безсмислен. Осъзнавах го, да. Прекрасно го осъзнавах. И пристъпих нагоре с ясното усещане, че се сгромолясвам в пропаст. В новата спалня на Главнокомандуващия сега имаше повече светлина. Хиляди огънчета, като че срязани направо от фитилите на свещи, пърхаха по стените и по тавана, осветяваха камината в нишата и затворените с капаци прозорци. - Обърни се — заповяда драконът. До косата ми се докосна гребен, разплитайки я, разресвайки и едновременно, изсушавайки кичур след кичур, докато цялата коса не се посипа като водопад по гърба ми. - Сега с лице към мен — раздаде се следващата команда. Безсилната ми длан в твърдата му ръка и златни пръстени, плъзнали се един след друг на всеки от пръстите, а след тях — масивна гривна на китката. Втората ръка я сполетя същата участ. Златната верижка с висулка във формата на озъбен дракон на Главнокомандуващия дори не му се наложи да я закопчава — той просто я поднесе на разтворената си длан към гърдите ми и верижката сякаш оживя, метна се като змийче нагоре, обвивайки шията ми и запоявайки краищата си на това място, което бе скрито от медальона. Но и това не беше всичко. Приклякайки пред мен, драконът закопча гривни отначало на десния, а след това и на левия ми крак. След това, ставайки, внимателно заплете златна верижка и в косата ми. Отстъпи крачка назад, оглеждайки сътвореното. Аз не виждах лицето на Черния дракон, взирайки се в пода пред краката си, но погледът го почувствах отчетливо. - Това... за дълго ли е? — попитах, вдигайки ръка и посочвайки златото. - Завинаги — хладно отвърна той. След това, без да пита и да предлага, властно ме хвана за ръката и ме поведе към изхода. Вече зад вратата, когато аз се насилвах да вървя по мрачния каменен коридор, все така хладно поясни: - Златото олицетворява властта. А именно този оттенък на златото — моята власт. Черният дракон уверено ме водеше напред, а аз просто се опитвах да разбера: - Значи всичко това вече е било приготвено отдавна? Почувствах погледа му, но само наведох глава още по-ниско. - В този ден, когато вие, отказвайки се от помощта на Зернур, отидохте на среща с дознавателя, давайки си ясна сметка, че това няма да доведе до нищо добро. Аз неволно се спънах, но никой не ми позволи да падна и ние продължихме все така съсредоточено да вървим нанякъде. Аз — опитваща се да не се разрева от отчаяние и Черният дракон, на когото тази ситуация кой знае защо, също не доставяше особено удоволствие, ако можеше поне да се съди по резките крачки. Той ме накара да спра пред огромна, направена за драконов ръст порта от дърво, оковано с черно желязо, обърна ме към себе си, повдигна лицето ми към себе си, хващайки ме грубо за брадичката и когато очите ни се срещнаха, хладно каза: - Не виждам поводи за страдание. Аз те спасих от Воронир, предпазих те от прегаряне, отървах те от Енрое и дори можем да пренебрегнем това, че в Горлумския лес ми се наложи отново да те спасявам, заради което Воронир успя да се измъкне за пореден път. Аз премълчах, но много ми се искаше да му отговоря, че ако трябваше да започнем отнякъде, то Воронир ме беше спасил първи. Именно ме беше спасил — селяните биха ме убили, обявявайки ме за вещица... А може би и не — от нашето село до Горлумския лес не беше толкова далече, може би щяха да ме дадат на жреците на Древун, те надарените със сила ги приемат и им дават да растат свободно, дали да пие или да не пие меча кръв всеки сам си решава, така че... - Има ли нещо, с което не си съгласна? — поинтересува се подигравателно драконът. Отместих поглед, без да обеля и дума, дори стиснах устни. Искаше ми се да отговоря, искаше ми се да му кажа много неща, но драконът имаше един неоспорим аргумент — след използването на заклинанието Аградоно никой не оцелява. И независимо как се отнасях към случващото се, не можех да оспоря един факт — ако не беше Главнокомандуващия на Драконовата долина, последното, което бих усетила в живота си биха били стотиците ухапвания на убиващите ме змии. - Успокой се — меко произнесе Иренарн, — най-страшното в твоя живот вече се е случило, а всички бъдещи проблеми ще ги решавам аз. Повярвай ми, ти много бързо ще оцениш положителните страни на новото си положение. И допря ръка до вратата. Това докосване бе достатъчно, за да се разтворят крилата й, откривайки пред замъгления ми от сълзи поглед уютна, осветена от стотици факли и свещи зала, с дълга и широка дъбова маса, отрупана със златни чинии. Имаше и дракони в човешки облик, които станаха при нашата поява, а сред тях видях двама, които добре познавах — Зернур и Гхарарг. Останалите не можех да си ги спомня, въпреки, че струва ми се, също ги бях виждала... тогава, в кухнята на замъка на Властващите дракони... когато обсъждаха мен и моите отношения с Главнокомандуващия. И аз повече не вдигнах очи към никого. - Ир-ханове — тържествено каза Черният дракон, — моята наири. Аз усетих как от миглите ми се откъсват две сълзи и унесено проследих с поглед как капват върху роклята. Иренарн продължи: - Всички вие сте свързани с мен с кръвна клетва, а значи, от днес нататък и с моята наири. Смисълът на казаното не достигна до мен веднага, но аз така и не успях да го разбера докрай, когато Главнокомандуващият съобщи последната новина за днес. - Отсега нататък Крепостта е блокирана за всички, които не са свързани с мен с кръвна клетва. „Вие трябва да разберете едно, госпожо Радович, и то е, че ако веднъж се озовете в спалнята на Черния дракон, вече никога няма да я напуснете” — прозвуча в главата ми. Аз се олюлях, но Главнокомандуващият ме държеше здраво и властно, след това ме отведе до масата, отдръпна стола ми, накара ме да седна, натискайки раменете ми, премести стола по-близо до масата, а самият той седна на съседния стол. Едва след това останалите дракони насядаха по местата си. Обстановката беше мрачна, дори почти зловеща. Аз не виждах никого, навела глава и стараейки се с всичка сила да не се разплача, драконите, изглежда подобен обрат на събитията също не ги радваше. И Зернур потвърди предположението ми, когато в напрегнатата тишина прозвуча тихото му: - Ако Владиката откаже да продължи рода, тогава на вас ще ви се наложи да полетите с Гендоран, Властващи. - Известно ми е! — с леден тон отвърна Иренарн. Но Зернур, замлъквайки за няколко секунди, все пак продължи: — Нито една драконица няма да търпи... — Бронзовият дракон се прекъсна посред думата и нервно договори: — Но на нея ще й се наложи да се смири, така ли? - Нужни ли са подобни риторични въпроси? — раздразнено попита Черният дракон. Оказа се, че явно не бяха нужни, защото след неговите думи всички отново замълчаха. Не за дълго. - Вашата наири с мъка сдържа сълзите си и ние всички виждаме, че това не са радостни сълзи! — обвинително произнесе някой от драконите. И към осъзнаването на ситуацията се добави и изгарящо чувство за срам. Но не прозвуча нищо повече. И аз разбрах, че никой друг не се осмели да възразява на Главнокомандуващия. Не можех да ги съдя за това, аз самата също не бях посмяла да възразя. След няколко напрегнати секунди, зазвъняха приборите за хранене, започна да се лее виното, пълнейки чашите. Съдейки по звуците, моята също я напълниха, след това залата отново притихна, в ръцете ми бе напъхан бокал и Иренарн провъзгласи: - За нас! И всички дракони станаха с намерението да вдигнат тази наздравица прави. Аз не го направих. Нито се изправих, нито имах намерение да пия. Мълчаливо, все така, без да вдигам глава, сложих чашата върху масата и я плъзнах по-далеч от себе си. - Милада! — прозвуча почти заплашително. Извърнах лице и се втренчих в пода. Подът беше каменен, както и всичко тук. Сивият камък с ръждиви жилки, разрязан на равни плочи в този момент стана неясен, но след това сълзите се плъзнаха от миглите ми и аз отново бях в състояние безразлично да се взирам в природния му рисунък. - За моята наири! — като че ли произнасяше присъда, а не вдигаше наздравица, произнесе Главнокомандуващият. И шарката на камъка отново се размаза. А драконите, изпивайки чашите си, седнаха и се заеха да вечерят в атмосферата на тягостно мълчание. Тежко, потискащо, напрегнато мълчание. Мълчание, в което изведнъж отчетливо се разнесе нарастващата глъчка на възмутени гласове и рев, разтърсил цялата Крепост до основи: „Аз съм древен!” Потрепервайки, аз вдигнах глава и погледнах към страничната врата, която водеше натам, откъдето ми се струваше, че чувам гласовете. При това, не само този на Асур-Ррат. - Внучката ми! — раздаде се неочаквано друг възмутен крясък, от който пламъкът на факлите затанцува по стените. Тази „баба” изобщо не я познавах. В смисъл, аз никога дори не бях чувала за каквито и да било баби с такъв тембър и такава сила на гласа, но новата ми роднина явно силно и настойчиво се стремеше да ме види, толкова силно, че вторият й крясък загаси половината от свещите в залата. Аз крадешком погледнах към Иренарн и потреперих — внушителният златен бокал в ръката му се оказа смачкан, дори по-зле, той съскаше и се топеше, а златото се стичаше на масата, образувайки блестяща локвичка. - Той е подписал молбата — с някакво мрачно удовлетворение произнесе Зернур, вдигна чашата си като за поздрав и изпи виното си до дъно. Главнокомандуващият хвърли такъв поглед към Бронзовия дракон, че той се задави — явно питието му бе влязло в кривото гърло. А самият Иренарн се облегна назад на стола, скръсти ръце пред гърди и с ожесточена решителност заповяда на някого в пустотата: - Отвори. Разнесе се грохотът на врата, избита някъде в дълбините на Крепостта, след това се разтвори тази тежка двукрила порта на страничния вход и в залата стремително влезе Асур-Ррат в човешката си форма. Зад него в помещението се втурна дребна, белокоса старица в бяла драконова рокля, а накрая с решителна крачка влезе Гаррат. Но независимо от статуса си на Владика на Долината, той не произнесе нито дума, предоставяйки на своите спътници възможността да говорят първи. Асур-Ррат не се интересуваше от такива дреболии като оглеждане към спътниците си и първият въпрос, който зададе, беше адресиран към мен: - Ти подарък със златна лента приемала ли си? Аз поклатих отрицателно глава. - Тогава аз изобщо не разбирам каква е тази работа?! — възмути се древният. — И на какво основание ти не си го пратила този перверзен иди... да върви п-п-п... пеша по села и чукари?! Прозвуча грубо, толкова грубо, че всички присъстващи дракони някак се стегнаха, сякаш напомняйки, че всички те тук са бойни. Но всички мълчаха и тъй като въпросът отново бе отправен към мен, ми се наложи да отговоря: - На основание на това, че Главнокомандуващият ми спаси живота... и заради това... изтърва магистър Воронир... — последните думи ми се отдадоха с усилие. В гърдите ми болезнено се сви сърцето... преди да чуя думите на Асур-Ррат: - В такъв случай, аз настоявам за незабавна сватба! След което се обърна към бабата-дракон и й съобщи: - Изобщо, каква е тази работа? Тя мен спаси ли ме? Спаси ме. Сега нека да ме вземе под покровителството си, щом като сега в Долината имаме такива закони. Бабката оправи белите си кичури, измъкнали се от кока на темето й, присви очи, размишлявайки, след което отбеляза: - Вярно казваш. Тя теб първа те спаси. Значи, сега цялата рода ще се включи, всеки по нещо златно ще даде и ще правим от теб наири — тя скръбно въздъхна и проточи: — А какво?. След като има такъв закон, трябва да го следваме. След тези думи шокирани останахме двама — аз и Гаррат. Древният и, най-вероятно, новата ми баба изглеждаха невъзмутими до немай-къде, бойните дракони се напрегнаха още повече от преди, Черният дори не мислех да го поглеждам, но за сметка на това, с Владиката се спогледахме удивено. - Така, стоп — възмути се Гаррат, — ние така не сме се разбирали. - А, няма значение — безгрижно се откликна бабата. - Как така „няма значение”? — ядоса се Владиката. — Ние имахме уговорка! - Може и да сме имали, а може и да не сме, склерозата не прощава на моите години — драконицата се изхитри да се усмихне беззъбо, въпреки че аз бях готова да се закълна, че всичките й зъби, до последния са си на мястото, — стара съм вече, нищо не помня. - А и аз не съм първа младост — поддържа я Асур-Ррат. — Древни сме ние, какво да се прави. Гаррат ги гледаше с отворена уста, след това се усети и траквайки със зъби, я затвори. И да, дори намери какво да каже: - Дърти мошеници! След което, едва не плюейки от ярост, предизвикателно заяви: - Значи така — документите за осиновяване ги подписах. Главата на рода прие Милада. И в този момент Главнокомандуващият произнесе с нескрита насмешка: - Доколкото схващам, ти дори си се потрудил да отлетиш на другия край на Долината, за да доведеш главата на рода тук. Клепачът на Гаррат потрепна, но изправяйки рамене, Владиката хладно отбеляза: - Всичко това няма значение. Важен е резултатът. А в резултат, ти, Ренарн, се опитваш да си присвоиш дъщерята на уважаван и древен род! Което е нарушение на всички традиции и закони на Долината! А вкусното... А Милада не е вещ! И вече дори не е човечка! Тя е дракон! По характер, по същност, и според рода си! И тя е спътник, светла душа, пробудила древен! И ако тя беше драконица, ти не би посмял дори да погледнеш косо към нея! А тя се е родила човек и ти реши, че всичко ти е позволено, така ли? И всички погледнаха Иренарн-Ррат-Егиатар, великия Черен дракон, който спокойно се взираше в очите на брат си, а след това отговори подигравателно: - И защо „опитваш се да си присвоиш”? Аз не се опитвам, Гаррат, аз си присвоявам. И Владиката се вкамени, само абсолютно черните му очи с вертикална сребриста зеница святкаха яростно. - Това е незаконно! Против всички правила на етиката, морала и справедливостта! — изсъска Асур-Ррат. Главнокомандуващият бавно обърна поглед към него и със зле прикрита злост, попита: - А къде беше ти, древни, с всичките си правила на етиката, морала и справедливостта, когато аз молех вашия Съвет на древните за помощ?! Асур-Ррат премълча, чертите на лицето му застинаха. - И защо ти, древни — продължаваше Иренарн, — пробуждайки се, не счете за необходимо не само да помогнеш, а поне да намекнеш за една такава незначителна подробност, която вие, древните подло бяхте скрили, за да запазите за себе си позицията на единствени, които умеят да изцеляват. И Червеният дракон наведе очи. Само за миг, вече в следващия, той отново погледна право към Главнокомандуващия и дрезгаво, стараейки се да не забелязва застаналия до него Владика, отговори: - Ние считахме, че това е правилно. Ние виждахме безотговорността и безгрижието на Гаррат-Ррат-Егиатар, знаехме за пороците, мързела, дори за нежеланието му да мисли за последствията от собствените си решения. Съветът на древните прие решение да бъде отстранен наследника на Властващия дом, Воронир ни дойде много навреме, ние... — древният се запъна за миг, но след малко, уверено продължи: — Ние приехме единствено правилното във всеки смисъл решение. Постъпихме така, както сметнахме за необходимо, ние... - Вие ме излъгахте! — злобно го прекъсна Иренарн. — Вие подло лъгахте в течение на пет години! И цялата ви лъжа за „новата, изменена, неподвластна на вашата магия Сива чума” се разкри едва преди три месеца, когато бяха заразени стражите на границата и вие ги излекувахте за броени минути! — той отново се отпусна на облегалката на стола си и хладно попита: — Изключително от любопитство, вие, древните, наистина ли си мислехте, че аз няма да сравня образците на плесента? Изпъвайки максимално гръб, Асур-Ррат не по-малко хладно повтори: - Ние постъпихме така, както считахме за необходимо. Иренарн сподави глухото си ръмжене, което като чели дочух само аз и с леден тон отговори: - Ето, аз също постъпвам така, както считам за необходимо. Забелязах как се обагриха в алено очите на древния. Проблеснаха и угаснаха. Той явно нямаше какво друго да каже. За сметка на него, бабата нямаше намерение да си трае: - Бива, ама Миладка какво общо има с това? — деловито попита тя. И не успя да прибави нищо повече, преди Черният дракон безстрастно да зададе въпроса си: - Уважаема халоне Осаимо, преди да приемете решение като глава на рода Кириито, вие самата познавахте ли лично госпожа Милада Радович? Въпросът увисна без отговор. Той като че ли наистина увисна, лишавайки от сила едновременно и драконицата, и Асур-Ррат, и даже Владиката. Главнокомандуващият пък, продължаваше втренчено да се взира в тях, мълчаливо чакайки отговор. - Не — с мъка и през зъби произнесе драконицата. - Целият ви фарс с осиновяването е незаконен! — с тон, който смразяваше даже сянката на възникналата надежда, отсъди Властващият дракон. Възрастната драконица се олюля, главата и раменете й се отпуснаха, Асур-Ррат също така стоеше, навел очи. Гаррат нервно местеше поглед от бабата към Червения дракон, очаквайки от тях поне някакви действия, поне нещо, поне... - Не смея да ви задържам! — хладно съобщи Иренарн Нито Гаррат, нито древният помръднаха, но халоне Осаимо се обърна, бавно, с усилие местейки крака, унило се насочи към изхода. Аз понечих да отида да й помогна, но Главнокомандуващият ме удържа на място, без да ми позволява да стана. И тогава зад вратата, където, както се оказа, главата на рода я чакаха, се разнесе гласът на Камали: - Какво? А след това викът на Хатор: - Камали, стой! Но драконицата не се подчини. Рязко се извъртя, избягвайки хватката на стоящата пред вратата стража, дотича в средата на залата, спря, погледна крадешком към мен, а след това бавно, без да сваля поглед от Главнокомандуващия падна на колене. Всички седнали зад масата бойни дракони скочиха едновременно на крака, в залата се втурна и Хатор, след него и някакви други дракони, но Камали дори не се обърна. Гледайки с молба застиналия Черен дракон, тя прошепна: - Моля, умолявам ви... Вие никога не сте бил нито подъл, нито безчестен. Вие не обиждате слабите, не отнемате свободата на невинните, не съсипвате живота на никого... Не го правете и сега, моля ви! Недейте да рушите нейния, живот, не разрушавайте и моя, та аз не бих могла да живея, знаейки как сте постъпил с моето дете. Умолявам ви... моля ви като майка, която е готова да отдаде живота си за своето дете, а Милада е мое дете... моля... Няколко секунди Иренарн-Ррат-Егиатар просто остана да седи, гледайки практически с ненавист драконицата, която не изискваше, не предявяваше права, не настояваше, а просто молеше, забравила за гордостта си и надявайки се на милосърдие. От прекрасните зелени очи на Камали се стичаха сълзи, но тя дори не се опитваше да ги изтрие, продължавайки с молба и без да откъсва поглед, да се взира в Черния дракон. Аз също не можех повече да сдържам сълзите си от момента, в който се беше появила Камали, а след думите й... Но аз не хвърлих дори един поглед към Главнокомандуващия, отчетливо виждайки как на ръката му, която бе опряна на плота на масата, стремително се удължават и се изострят черни нокти, забивайки се и раздирайки твърдото дърво... Няколко дълги секунди... А след това като храчка ярост, прозвуча: - В-в-взимай я! Зашеметена, аз дори не трепнах, когато столът му с грохот се стовари на пода. Като насън проследих с поглед и сгромолясването на парчето от масата, което бе отчупил Главнокомандуващият. Драконът вбесен просто го отърси от ръката си. С оглушаващ грохот се разнесе трясъкът на вратата, захлопната зад гърба на излезлия дракон. След това, тя също се разтроши и жалко увисна на пантите си, заплашвайки да рухне на каменния под. Но дори тя да беше паднала, аз не бих го забелязала — притичалата изплашена Камали ме накара да стана от стола и ме помъкна след себе си. След това Хатор припряно ме вдигна на ръце, като малко дете. От Крепостта се понесохме така, като че ли зданието имаше намерение да рухне в същата секунда. Оказа се, че и някой друг ни чака на изхода от резиденцията на Главнокомандуващия. - На изток ли? — поинтересува се огромният въздушен дракон. - И по-бързо — помоли Камали. Подхванати от вятъра, ние се понесохме надалеч от крепостта, от града, все по-далеч и по-далеч, над гори, планини и долини. Но хванала Хатор за шията, аз все се обръщах назад и кой знае защо, независимо, че дори Аркалон бе потънал отдавна в далечината, на мен все още ми се струваше, че виждам прозореца на Крепостта и чувствам погледа на застаналия зад него Иренарн. Не запомних добре дома на халоне Осаимо или както я наричаха в семейството — баба Осаи. Камали ме разведе из къщата, стараейки се постоянно нещо да разказва, някакви истории от детството на децата й, семейни легенди, представяше ми някакви дракони и драконици — аз почти не я слушах. Много се зарадвах, когато завеждайки ме в къпалия с дървена кръгла вана по средата, Камали ожесточено започна да сваля от мен всички украшения, отхвърляйки ги настрани така, че ставаше ясно едно — ако зависеше от нея, тя би строшила и намачкала всички тези пръстени и гривни. Не се свали само верижката. Драконицата се опита да намери закопчалката и когато не успя, се зае да я сваля през главата, а когато и това не й се получи — да я разтегне. Не й се отдаде и буквално да я прегризе. През няколкото минути, докато траеха тези опити, аз мълчах, а след това отнякъде вътре в мен се откъсна: - Мамо... И Камали, пускайки верижката, ме прегърна, притисна ме към себе си и разплаквайки се, прошепна: - Всичко ще е наред, слънчице, всичко ще е наред. Най-важното е, че успяхме да те измъкнем. А Стража все някак ще го свалим, на всяка цена ще го свалим, ако не днес, то утре, най-важното е да не се предаваме... Та ние и древен си имаме. Ако сам не се справи, аз целия им Съвет ще преобърна надолу с главата! Ще им дам аз на тях да видят! Мама говореше още нещо, прегръщайки ме силно и галейки разрешените за времето на полета с въздушника коси и мен бавно ме напускаше чувството за обреченост. Но кой знае защо, ми се струваше, че и досега чувствам погледа на Черния дракон и в него няма нищо друго, освен мъчителна болка. За втори път разгледах къщата на баба Осаи на следващата сутрин. Всъщност, тя се падаше прабаба на Хатор и дори беше сложно да се каже каква ми беше на мен, но в светло-сините й драконови очи, като че ли навеки се бе настанило безгранично уважение към Камали. Както всъщност и в очите на останалите членове на рода Кириито... вече и моя род. Беше ми трудно да повярвам в това, да го приема — още по-сложно, но най-невероятна от всичко се оказа срещата ми с призрачния дракон — прародител. Но беше достатъчно да изляза на терасата, украсена с каменна резба, където се бяха събрали около петдесетина дракони, когато до баба Осаи изникна призрачен мъж в традиционен черен халат и с дълга, практически до средата на гърба, черна коса, събрана само отгоре. И когато той се появи, зашумелите при появата ми членове на рода притихнаха, гледайки напрегнато призрака. А той с бащински жест погали по белите коси баба Осаи, бавно се приближи към мен, разглеждайки ме втренчено и спря едва когато Камали решително му прегради пътя, прикривайки ме със себе си. И под свода на родовия дом се разнесе дълбок глас от отвъдното: Камали, Стражът на шията й говори повече, отколкото дори целия опит на предците”. Мама вирна брадичка, гледайки предизвикателно призрака. Драконът укоризнено поклати глава и каза: „Ти си спечелила малко време, но не и битката. Имай го предвид. И го приеми”. И той се разтвори, превръщайки се в призрачен дим, който бе издухан от древния. Малкото, шкембесто, нахално драконче, което пак се разхождаше в познатия ми вид, пренебрегвайки всички присъстващи и като цяло достатъчно тържествената обстановка, нагло попита: - Моята пирожка изпапка ли я? - Да — сепнах се аз. — Благодаря! Ужасно много ти благодаря! Аз успях даже гривничката да си намеря и резервът ми се увеличи! И... - Ето-о-о — тържествуващо вдигайки показалеца си и оглеждайки всички не по-малко тържествуващо, заяви древният. — Кой помогна на Миладка повече от всички? Аз! А вие разправяте... И в този момент някой от непознатите за мен дракони, надигайки се от стола си, изръмжа: - Та ти й домъкна брачната гривна на Черния дракон! Ти... - Аз исках както е най-добре! — възмути се древният. - Стига — надвика ги баба Осаи и се затътри към масата, произнасяйки тихо: — Тате каза истината — ако тя не му подхождаше, ако тя не му харесваше, гривната не би се закопчала. А това, което аз досега не знаех, е, че тя не е първата наири в нашия род. И баба тежко се отпусна на стола, уморено прикри очи с ръка и съвсем тихо, едва чуто произнесе: - Раждането ми било тежко, а когато древните казали, че тя няма да доживее до сутринта, тате взел мама на ръце и полетял с нея. Тя умряла като законна съпруга, а аз съм станала законна дъщеря. Баба изтри пълните си със сълзи очи и продължи: - Не ми го беше казвал, никога не ми го беше казвал. Не го знаех. А той живял като в мъгла, аз съм останала единствената му радост и когато намерих своето щастие и се омъжих, той се хвърлил от скала с прибрани криле. Не можел без мама. Ние стояхме като ударени от гръм, дори древният беше отворил уста от удивление, а баба Осаи извади кърпичка, изтри очите си и решително каза: - А, минали работи, спомените нищо, освен печал не носят. Аз изживях живота си в светлина и добро, до последната му минута обичах моя Айсуро с цялото си сърце, затова и децата ни са прекрасни — шестима синове, три дъщери — след думите й деветима, вече сивокоси дракони се усмихнаха, — двайсет и девет внуци, петдесет и двама правнуци, а ето, че и пра-правнучките ми днес станаха с една повече! И аз се радвам, че родът ни расте! И че днес в моя дом се появи нова драконица, и не е важно, че не по рождение, а по сила, смелост и великодушие! И всички запляскаха с ръце, разнесоха се пожелания, които не ми бяха много ясни, тъй като бяха произнесени на древния език на драконите, а мама ме поведе към двете свободни места до Хатор, накара ме да се наместя между себе си и тате и едва след това седна, с усилие потискайки вълнението си. - Безпокои ли те нещо, Камали? — през цялата маса попита баба Осаи. Мама я погледна така, че стана ясно, че не е готова да обсъжда този въпрос пред всички. И главата на рода не настоя и когато взех чашата си чай, съобщи: - Аз вчера, благодаря, че един добър приятел ме подучи — тя леко наклони глава към мигновено изпълнилия се със значимост древен, — на Владиката му пробутах да подпише не само документите за осиновяване, а и разрешение за теб, Хатор и за цялото ти семейство да отлетите от Долината. А тази сутрин дойде отговор на запитването ни от Академията на Вятъра. Емали, веднага се вижда, че детенцето е от нашия род, явно се е постарала и е уговорила халоне Миретан да даде възможност на Милада да се опита да си вземе изпитите. А ако донесе бумагите от своя университет, може веднага и на втори курс да я вземат, това вече от нея зависи. Аз застинах с чашката в ръка. - Така че, продължи баба Осаи, — момичето може още сега да почне да учи. Емали предаде всички свои конспекти и необходимите учебници, като се посъвземе, ще литнете тримата до Любереж, ще вземете документите й и ще подадем молба за Академията. Новините ме смаяха. - Милада, какво? — разтревожи се Камали. — Не искаш ли в Академията на Вятъра? В Долината има дванайсет магически висши учебни заведения, ще си избереш това, което ти харесва, просто момичетата искаха да си им под око, поне докато те самите не завършат. Но ако... - He-не — аз се усмихнах на мама — просто е неочаквано, но аз много, много се радвам, дори не ми се вярва, че в Академията... Аз не договорих, изведнъж ясно осъзнавайки, че няма да пусна нито Камали, нито Хатор да се доближат до нашия университет. Те не са бойни дракони, за тях там е опасно, аз дори не знаех колко още мишник е складиран в мазетата на УМ, а и грассите... Ето в този момент като че ли изсипаха кофа ледена вода отгоре ми — грассите. Глад! Оставяйки чашката, бързо пресметнах — трябваше да храня Глад пет дни, а бяха ли изминали пет дни? И бяха ли достатъчни? Аз станах, без да си допия чая и се замятах по терасата, пресмятайки... Професор Нарски бе споменала за петте дни. Два дни аз бях хранила грасса в университета, на третия ние бяхме напуснали УМ. През първия ден на пътешествието бяхме стигнали до мъртвото село, нощта я проведохме на пограничната застава, на втория ден пристигнахме в Медведково, а през нощта ме бе пренесъл Черният дракон. Днес беше петият ден! Глад беше гладен! От вчера вечерта! - Милада? — Хатор се надигна. — Какво се е случило? - Аз не нахраних грасса — отвърнах с ужас в гласа. Мен ме погледнаха неразбиращо. - Грасса? — попита древният. — А що за звяр е това? - Куче — отвърнах аз изтръпвайки, — невидимо. Драконите ме погледнаха странно. - Магически модифицирано животно — поясних аз. Всички веднага закимаха, ето сега вече бяха разбрали всичко. - И какво там за кучето? — уточни баба Осаи. — Животното затова е животно, за да може само да се изхрани, ако нещо... Така че седни, ти хапни, от вчера трошичка в уста не си сложила. Но аз и залък не можех да преглътна, ако знаех, че грассът е гладен някъде там... самичък. - Асур-Ррат — аз погледнах с молба древния, — трябва да намеря Владиката. Всички дракони едновременно се обърнаха към древния, но той, дъвчейки пирожка, ухилено съобщи: - При Владиката не може да се влезе, той е под домашен арест. - Какво? — откъсна се потресено от устата ми. - Под арест е, казвам — наблъсквайки нова пирожка в бездънната си уста, поясни Асур-Ррат. — Главнокомандуващият ако е решил нещо, няма да отстъпи от думата си — вчера беше решил да затвори някого — с теб не се получи, и ето, Владиката се оказа под ключ. Информацията явно беше неочаквана за всички, тъй като целият род притихна и само древният безгрижно тъпчейки в себе си пирожка след пирожка, продължи невъзмутимо да разказва: - Черният вчера направо откачи. Крепостта е на парчета — днес я възстановяват, а деветстотин години стоеше, без да мръдне. То всъщност Крепостта първоначално, исторически беше извън чертите на Аркалон, но градът се разрасна, така че... А от източната страна на града сега се открива толкова красив изглед към реката... - Какъв изглед към реката? — възрази един от новите ми роднини. — Там хълмове има. - Имаше — подигравателно съобщи древният и зарязвайки пирожките, се прехвърли към палачинките. Ние всички мълчахме, откровено потресени от информацията, а древният продължаваше да разглаголства: - Не, аз като цяло мога да ги разбера жителите на столицата, направо им влизам в положението. И моят дом да беше под заплаха от разрушаване, и аз бих домъкнал на Черния която и да е девица, без значение от какъв род е, но Миладка — никога! Да си гледа работата! Около две минути на масата цареше тишина, а след това халоне Гайто уточни: - Древни, вие искате да кажете, че сега цялата столица знае, че причината за разрушенията е била Милада Кириито? - А? — обърна се към него Асур-Ррат, почесвайки ухото си. — Не, какво говориш, моето момче, аз своите не ги издавам... А за елфийката направо ми е жал, нея миналата нощ поне три пъти се опитаха да я пробутат на Черния. И аз си спомних това, което ми беше разказал Гаррат: „Есфирел се тръшка и реве, кълне се, че на нея никой не й е предлагал никаква кутия със златна лента, а ако й били предложили, отдавна и с радост щяла да се съгласи, при това не защото й пука от тълпите дракони, които в осъждащ строй летят на ята над елфийската столица с една-единствена цел — да погледнат в очите тази безсърдечна горделивка!” - Тоест, драконите отново летят до елфийското кралство? — шепнешком попитах аз. - Не — древният вдъхновено дъвчеше, — нали Долината е затворена за излитане, така че те плащат на елфийските наемници, остроухите им домъкват Есфирел, изобретявайки все нови методи за проникване в кралския дворец на Белите води, кралят е в ярост, на елфийката вече всичко й писна, а Главнокомандуващият изчезна. - Как изчезна? — на мен изведнъж ми стана направо зле. - Мълчешком — невъзмутимо сви рамене Асур-Ррат, — от изгрев-слънце никой не го е виждал. Летят, търсят го, ама хич няма шанс да го намерят, мен ако питаш. Явно е литнал някъде надалеч, руши си нещо на спокойствие и никой не му пробутва все тая същата елфийка. Така че няма да можеш да нахраниш песа, хлапе. Усетих, че ми се подкосяват краката и се подпрях на колоната, която поддържаше покрива. - Ей, Миладка, ама ти какво? — обезпокои се древният. — Ще хапне все нещо твоето кученце, нищо няма да му стане. Но аз знаех, че ще му стане. С абсолютна сигурност го знаех. - Асур-Ррат, трябва ми телепортационна гривна — умоляващо се обърнах към древния. Дракончето, отново преживяйки нещо, ме погледна като че бях обезумяла, демонстративно се изплю, явно показвайки отношението си към молбата ми, след което поседя, чешейки брадичката си, премина към почесване на шкембенцето си, а след това важно съобщи: - Няма начин. Всички телепортационни гривни ги контролира канцеларията на Главнокомандуващия. Границите — също. Те просто са запечатани. И аз осъзнах, че сега ще ми се наложи да изпитам още по-голям срам, отколкото вчера вечерта. Много по- голям. Мен дори отсега започна да ме разяжда срама и пред Черния дракон, и дори пред собствения ми род, но аз не знаех какво друго би могло да се направи в тази ситуация. - Мамо, трябват ми хартия и молив — произнесох, изговаряйки с усилие всяка дума. - Защо? — скръствайки ръце на гърдите си, хладно попита Камали. Наложи се да призная: - Защото грассът е под заклинание и в това си състояние той може да яде само мен или това, което му дам аз. Увисналата на терасата пауза изрази не много ласкавото мнение, което имаха за това нещо новите ми роднини. - Аз размислих — изведнъж изтърси древният, — хайде да я харизваме обратно на Черния дракон! - Детето просто има добро сърце! — възмути се една от дракониците. - Да бе, да, добро! Странно й е сърцето, аз лично не бих се заел да храня този, който мечтае да ме излапа! — изказа се суров белокос дракон. - Сериозно ли, синко? — с присвиване на очите го сгълча баба Осаи. — А не беше ли ти този, който домъкна вълк у дома, когато беше на пет годинки? - Той беше съвсем сам, нямаше си семейство! — гордо отвърна старецът. - Той беше опитен и патил хищник, водач на глутница и приемайки те за опасен звяр се бе опитал да те отведе настрана от вълчицата си, защитавайки нея и малките й! Ама на кого говоря?! — раздразнено попита бабата. Закашля се, преглътна чая си и съобщи: - Така че, явно детето наистина е една от нас, Камали, можеш смело да разправяш на всички, че си я родила от Хатор, така или иначе, в нея определено тече кръвта на Кириито, лъжа няма! — погледна ме, въздъхна и попита: — Какво ще правим сега? - Аз, разбира се, мога да повикам въздушника — меланхолично се отзова древният, — но няма смисъл. Главнокомандуващият вятър го знае къде е... Където и да беше, аз се надявах, че ще може да прочете, ако му напиша нещо. Освен това, ме крепеше и надеждата, че няма да изгоря от срам, докато пиша. И ме беше направо страх да погледна към Камали. Но именно тя първа стана и тихичко каза: - Да вървим. - Кабинетът на пра-пра-пра-пра-прадядо Сумори се намираше на третия етаж, направо в библиотеката, пълна най-вече с книги на древния език. Тук бе разположено огромно бюро, — солидно, масивно и широко, зад него имаше стол, който по размери и здравина, явно би могъл да издържи и дракон в драконова форма, а иначе навсякъде бяха пръснати малки диванчета и кресла, покрити с меки възглавнички, килимчета и одеяла. Възглавнички имаше дори по первазите, между стелажите с книги и дори на празното пространство пред бюрото. - Това е за децата — поясни ми Камали. Аз се удивих. Библиотеките по принцип са сурово място, където децата обикновено дори не ги пускат, а тук... - Децата са светлината на живота — усмихна ми се мама и посочи с ръка към стола зад бюрото, предлагайки ми да седна. Но аз не се реших. Бавно заобиколих бюрото, като омагьосана прокарвайки пръсти по дървения му плот, стигнах до стола, взех един лист от купчинката в полуотвореното чекмедже, молив от кутията, пълна с цветни, явно също приготвени за децата моливи и пастели, огледах се и някак веднага си избрах място — на перваза на прозореца. Там до стената имаше удобна, алена, избродирана с цветя възглавничка, на която подпрях гърба си, когато се покатерих върху перваза. Мама се приближи и подложи книга под листа, за да ми е по- удобно да пиша, а след това тихо попита: - Миладка, ти уверена ли си?. Тя не договори, но не беше и необходимо. Помълчах няколко секунди и честно си признах: - Аз не зная какво може да се случи с Глад, ако не го нахраня днес. Просто не знам. Ние не сме изучавали никога заклинания от подобно равнище, но като се има предвид, че майка му постоянно се стараеше да бъде наблизо в гората, се страхувам, че нищо хубаво... - Той си има майка... — замислено проговори Камали. - Грассите са разумни — поясних аз. Мама ме погали по бузата и се отдръпна встрани. Аз виждах, че независимо от всичките ми доводи, тя е против нещо подобно. Чувствах, че и аз самата се противя вътрешно, с цялото си сърце, а освен това ме беше и ужасно неудобно, изгарящо, нетърпимо, до такава степен, че ми се искаше да замижа и дори отговора му да не виждам, най-добре никога повече, идеално би било именно така, но... „Много ми е необходима вашата помощ” — написах на обикновения лист хартия с обикновен молив, като че ли дори черен, а не нормалния, сив. Просто, аз си спомнях за кръвта и се надявах... надавах се... надявах се... Донадявах се. „Ама наистина ли?!” — появи се раздразненият надпис с рязък наклон. Появи се почти непреодолимо желание да захвърля всичко и да избягам надалеч. Но си спомних за Глад и акуратно написах по-надолу: „Моля ви...” Секунда мълчание и гневното: „Никога не съм си мислил, че ще ми се наложи да кажа нещо подобно на кръгло сираче, но ти си точно като майка ти!” — последва отговорът. Аз както си седях... така си останах да седя. Камали, отдръпнала се тактично, забелязвайки как се изчервяват бузите ми, се приближи, прочете и... неочаквано се усмихна. След това, също като мен, с очакване погледна към листа хартия, където не се появи нищо повече. Аз чаках със замряло сърце, мама стоеше до мен, като че ли искаше да ме подкрепи, Черният дракон не отговаряше. Нито дума. Нито буква. Нито дори един препинателен знак. Ние се взирахме с надежда в хартията, но взе, че се отвори вратата. Влезе Зернур, без да поздрави, само склони глава пред Камали в знак на уважение, след което се приближи и с явно неодобрение ми подаде телепортационна гривна. - Благод-д-д... — прошепнах аз, като едва не изпуснах тежкото метално не-украшение. Бронзовият дракон мълчаливо ме изгледа така, че думите на благодарност се заклещиха в гърлото ми. След това погледът му се плъзна по шията ми, която сега беше закрита с тъканта на традиционната драконова рокля и затова аз се надявах, че никой няма да види верижката. Напразно се бях надявала. - Независимо от това, че вие не сте приемали подаръка, Стражът е на вас, аз отчетливо го виждам и той е активен, наири Милада. - Ние ще го свалим! — мигновено заяви мама. Поглеждайки я косо, Зернур не се зае да спори с Камали и като цяло се държеше подчертано вежливо по отношение на драконицата. - Имам предвид само — каза драконът, обръщайки се по-скоро към нея, отколкото към мен, — че животът на това куче не си струва всички тези... Но Камали му отвърна: - То също има майка. И Зернур отстъпи. След това се поклони на Камали, мрачно ме погледна, обърна се и излезе. След миг, от терасата, вертикално нагоре се изстреля огромен бронзов дракон. Когато той отлетя, Камали няколко секунди гледа през прозореца, а след това замислено произнесе: - Милада, дъще, аз не исках да те питам вчера, а и ти влезе във водата без дори да се намръщиш, но все пак, слънчице, между вас с Главнокомандуващия имаше ли нещо? Аз неразбиращо погледнах към мама. Драконицата леко се смути, но все така внимателно гледайки ме, попита направо: - Случи ли се нещо между вас? Моят поглед стана още по-въпросителен. И Камали поясни: - Това, което се случва между един мъж и една жена? Изчервявайки се мигновено до връхчетата на ушите си, аз вече мислех да кажа „не”... но си спомних всичко, което бе станало вчера. Това, как ме бе съблякъл Черният дракон, не просто погазвайки, а раздирайки на парчета цялата ми скромност и срам, това, как ме бе прегръщал изотзад и бе притискал към напълно съблеченото си тяло моето, също напълно лишено от дрехи. - Нещо е имало! — заключи Камали. Помълча малко и добави: - Но той със сигурност не те е взел насила, иначе ти не би седяла така спокойно във ваната и дори само това вече ме радва. Така че, какво се е случило? Аз не можех да отговоря. Има моменти, когато те е толкова срам, че гърлото ти се свива. - Милада, аз не бих те питала, но Зернур е прав — Стражът е активен. Аз все се опитвах да разбера, защото, ти дара не си го приемала, аз те познавам. Не успях да отговоря — на листа се появи само една буква: „И?” Аз отместих хартията, погледнах към мама и мълчаливо сложих гривната на китката си, предвидливо стискайки клепачи. Когато пренасянето приключи, аз се оказах в достатъчно хладно място. Не, всъщност не беше просто хладно, студът беше ужасен, пронизващ до самите кости! И неописуемо зловещо виеше вятър, а в лицето ми се впиха стотици ледени игли. Изобщо не ми се искаше да отварям очи. - М-м-м, ти всичко си свалила... крайно пренебрежително отношение към златото за едно бивше бедно сираче — раздаде се зъл глас. И аз отворих очи. Потръпнах, виждайки право пред себе си муцуната на Черния дракон и неговите хладни сребристо-зелени очи. Кой знае защо се почувствах виновна и побързах да се оправдая: - Верижката остана. Ако чаках проява на поне някакви емоции по този повод, щях да се разочаровам. Очите на Иренарн се присвиха мигновено, от гърдите му се откъсна ръмжене и Черният дракон попита: - Какво? - В-в-верижката — аз с опасение се опитах да се отдръпна леко и разкопчавайки две от копченцата на високата яка, извадих украшението и попитах: — Вие можете ли да я свалите? За известно време на това тъмно и студено място се възцари мрачна тишина, а след това драконът, на когото люспите настръхнаха като козината на котка, дрезгаво повтори: - Какво?! В следващия миг аз се озовах в крепостта. По-точно, сред останките й. Тук навсякъде сновяха дракони и духовете, които вече познавах от замъка на Властващите дракони. Някои строяха стени, други шлифоваха каменния под, духовете се занимаваха с това, че направо от въздуха създаваха железни свещници и съдове, миеха подовете, слагаха стъкла в празните рамки на прозорците в току-що построените стени. Когато се появих аз, всички замряха за миг, някак много укоризнено ме погледнаха, а след това отново се върнаха към работата си. В същия този момент на строително-възстановителния процес, върху руините се появи един от стражите, много тежко ме изгледа и се обърна към драконите: - А елфийката къде да я носим? Глухо изръмжавайки нещо определено нецензурно, тъмнозеленият дракон отговори: - Върни я на жителите на града. Стражът пристъпи нервно от крак на крак, отново ме погледна осъдително и нервно съобщи: - Те вече веднъж я украсиха със синьо-червено-увехнали китки, както ти им каза, въпреки, че според мен, белите й отиваха повече. Тъмно-зеленият дракон се откъсна за миг от строежа на зида, бавно, много бавно се обърна към стража и изръмжа: - Изпарявай се! Дори у мен се появи желание да избягам, какво остава за стража — той си плю на петите и се озова до входа за секунда, а когато вече беше извън пределите на Крепостта, нечий глас попита: - А може да трябва някаква друга елфийка да намерим, а? В самата крепост, след това атмосферата стана три пъти по-тежка. - Не е ли най-добре да им кажем истината? — предложи един от медните дракони, които редяха каменните плочи. — Жал ми е за елфийката. - Главнокомандуващият забрани — отряза тъмнозеленият, връщайки се към работата си. А след това, вече по-тихо, но отчетливо добави: — Тя го прикри от позора, сега той прикрива нея от публичното унижение, дълг на честта и тям подобни. Потресена, аз дори не знаех какво да кажа — за щастие, не се и наложи. От небето, просто сега, вместо покрив, Крепостта си имаше небе, рухна Черният дракон, приземявайки се до мен вече в човешкия си вид. Оглеждайки напредването на възстановителните работи и явно зарадвалите му се дракони, мрачно попита: - Къде й е наметалото? Един от духовете се метна нагоре, към тази част на сградата, където частично се беше съхранил втория етаж и скоро долетя обратно, грижливо размотавайки опакованите в златна хартия наметало и ботуши — моите. - Много съм ви благодарна! — възкликнах аз, тъй като не се надявах вече да се намерят дрехите ми сред тези разрушения. Духът ми се усмихна с плоското си нечовешко лице и се понесе да създава канделабри. Главнокомандуващият пък, мълчаливо взе от ръцете ми наметалото и ми протегна ръка, предлагайки ми да се опра на нея, докато се преобувам. Аз пределно предпазливо сложих пръстите си в дланта му, боейки се да извърша каквото и да е непредпазливо движение и потръпнах, когато стоманената му ръка ги стисна с желязна хватка. - Преобувайте се, госпожо Радович! — изкомандва ми той. Навеждайки се, бързо свалих платнените обувчици, обух си ботушите, изправих се и замрях, когато Главнокомандуващият наметна връхната дреха върху раменете ми, след това вдигна качулката и стремително закопчавайки двете копчета, които аз бях освободила от илиците, за да му покажа верижката, грижливо затегна връзките на наметалото. Бърз поглед право в очите ми и светът наоколо потъмня, удряйки ме с вълна от студ. Ние се пренесохме някъде във въздуха, защото аз мигновено започнах да падам и бях уловена почти веднага от болезнено стисналата ме драконова лапа. Бързият полет остана в паметта ми със свистенето на вятъра в ушите и абсолютното чувство на защитеност. А аз имах с какво да сравнявам, след като Владиката се бе опитал да левитира каруцата, тогава например, ужасно се бях изплашила. Не успях да си домисля мислите, когато полетях рязко надолу, ноктите се разтвориха, миг на свободно падане и Черният дракон меко ме подхвана на ръце. - Изплаших ли те? — поинтересува се той с безстрастен тон. - Не, изобщо не, това беше прекрасен полет! — съвършено искрено го уверих аз, осъзнавайки, че ми беше много по-спокойно по време на полета, отколкото се усещах сега в ръцете му. - Така ли? — без да бърза да ме пуска, уточни Иренарн. — А вие, разбира се имате голям опит от полети с дракони? Леко объркано, измърморих: - Не бих казала, но той е достатъчен, за да си направя изводи. Аз не гледах към Главнокомандуващия, но кой знае защо ми се стори, че той е леко удивен. И драконът потвърди впечатлението ми, питайки: - И какъв ще да е бил този полет, в сравнение с който скоростното преместване на боен дракон за вас е „прекрасен полет”? - Левитиране на каруца... Най-добре изобщо не ме питайте. Той не попита, той се досети: - Гаррат. Прозвуча крайно гневно. Аз пък се размърдах, намеквайки, че би било най-добре да ме пусне, но Черният дракон хладно съобщи: - Рано е. Та това Гаррат ли беше? Въздъхвайки накъсано, погледнах Главнокомандуващия и не можах да му отговоря, не знам защо. В сенките на Горлумския лес лицето му бе едва различимо, но очите... очите привличаха, святкайки в полумрака с вътрешната светлина на драконовата му същност. Аз, кой знае защо, си спомних пирожките в храма в Аркалон и чувството на неловкост и донякъде дори на срам, но и за докосването до нещо удивително и вълшебно. - Вие някак странно ме гледате — дрезгаво произнесе Иренарн. И веднага добави: — Но продължавайте, мен всичко ме устройва. Кой знае защо, се усмихнах, а после се удивих от собствената си реакция и отместих поглед. И видях Глад. Това, че той беше падал и беше падал често, показваше залепналия по хълбоците му сняг. Снегът рязко очертаваше хлътналия му корем и изпъкващите ребра. А освен това, клепачите му бяха притворени като че от неописуема умора и изтощение и като че ли също бяха посипани със сняг. - Глад! — изплашено възкликнах аз и се опитах да се изкопча. Но Черният дракон ме удържа и изобщо никак не реагира на възмутения ми поглед, продължавайки втренчено да се взира в грасса. И аз осъзнах защо — Глад се прокрадваше. Не вървеше, а именно се прокрадваше така, както хищника се приближава предпазливо към жертвата си. Обикновеният хищник, а не разумното мислещо същество. - Явно метаболизмът му се е ускорил вследствие на наложеното заклинание. Грассът сега е в състояние, което не се контролира от разума, това вече са голи инстинкти. Не съм уверен, че си струва да се приближавате към него — хладно произнесе драконът. - А аз съм уверена! — възкликнах, гледайки с тревога звяра. Звярът, който се готвеше да скочи. - Милада, не! — обгръщайки ме с едната ръка и изпъвайки другата, явно за да удари с пламък, безапелационно отсече Главнокомандуващият. Глад това не го спря, той заръмжа, козината му настръхна... и тогава върху него отстрани скочи друг грасс. Повали го в снега и притискайки го с лапа, го стисна със зъби за шията отзад и нададе вой, сякаш призоваваше някого. След неговия зов иззад дърветата се показа друг грасс, теглещ след себе си плаз с най-малкото половин изкормен и одран глиган. И когато вторият грасс довлече това до Глад, се хвърли към мен и застина точно пред изпънатата, вертикално разположена длан на дракона, едва обозначен от падналия от клоните на дърветата сняг. - Това е майката на Глад — досетих се аз. И Иренарн ме пусна да стъпя на снега. А след това, отивайки напред, отмести грасса, който удържаше моя пес, сам сграбчи извиващия се и опитващ се да нападне Глад и изразително ме погледна, намеквайки, че именно той ще държи животното и точка. Двата грасса мълчаливо се спогледаха, но не възразиха. Майката на Глад, минавайки покрай мен, благодарно ме лизна по бузата, а най-вероятно, баща му, започна да реже с нокти месото. Първото парче Глад не го взе веднага — независимо от желязната хватка на дракона се опита да захапе мен, а не месото. Но Иренарн не му позволи и острите зъби на грасса се впиха в месото. Кучето не започна да дъвче веднага, отначало то просто лежеше, захапало този къс месо, обезсилено притворило очи, след това все пак направи първото дъвкателно движение, след това второто, третото... и преглътнало, отново отвори уста. Аз с готовност му подадох още едно парче и Глад, дъвчейки, едва чуто излая „Милада”... Стана ми толкова жал и ръката ми като че ли сама се протегна да го погали, но Иренарн я улови и ненапразно — инстинктите на грасса го накараха да се опита все пак да изяде мен и зъбите тракнаха там, където би се намирала дланта ми, ако драконът не ме беше спрял. - Госпожо Радович, за в бъдеще: звярът, усетил заплаха за живота си се ръководи само от два инстинкта — оцеляване и размножаване. За размножаване вие не му подхождате. А в името на собственото ви оцеляване, не си пъхайте ръцете, където не трябва! След такова смъмряне, аз просто мълчаливо хранех грасса. Глад мълчаливо ядеше, явно засрамил се от порива си все пак да изяде мен, а не месото, което му подавах. Той яде много и дълго, не знам по какъв начин, но в кучето се помести приблизително толкова месо, колкото тежеше самият той. - Би ми се искало да вярвам, че в нормално състояние апетитите ви са по-умерени — скептично съобщи Иренарн на двамата застанали до него грасси. Към мен и двата звяра предвидливо не се приближаваха. В отговор на неговата забележка, бащата на Глад излая с усилие: - Ме-со-то не е ос-но-вно. Черният дракон го удостои с въпросителен поглед и поясни: - Хляб, зър-но, ка-ши. Чо-веш-ка хра-на. Явно му беше много сложно да говори. - Вие имате ли си собствен език? — поинтересува се драконът. - Да — отвърна грассът. - Отлично — с тон, изразяващ точно обратното, произнесе Иренарн. — Съобщете на сина си, че следващите два дни той ще проведе в Долината. Грассите се спогледаха, майката се опита да каже нещо и не й се получи и тогава попита бащата: - За-що? - Наистина ли трябва да ви обяснявам, като се има предвид, че вие напълно съзнателно се държите на разстояние един ден път от основната глутница? И двамата родители на Глад наведоха глави. А аз дори не бях разбрала, че нещата стоят толкова зле. - Да се храни със сурово месо, това го разбрах — Иренарн разтвори длан и върху нея започна да се създава телепортационна гривна и то така, сякаш желязото се събираше на ръката на дракона, издигайки се на капки от самата земя, пробивайки си път през снега. — След две денонощия ще го доведа при глутницата. Връщайте се при другите си деца. Майката на Глад отметна глава, изръмжа нещо и бащата преведе въпроса й: - Ще се спа-си ли? - Ако мога да съдя по процесите, които се наблюдават в организма му, да. В краен случай, ще се заема със самата магическа съставляваща на заклинанието. И пренесе гривната на лапата на Глад. Ярък проблясък и грассът изчезна. Иренарн се изправи, протегна ми ръка и след като ми помогна да стана, мигновено призова портал. Когато се появихме насред Крепостта, всички веднага прекратиха работа и се зряха в нас. Имаше какво да се види — аз бях цялата в сняг — нали бях седяла на земята, коленете ми — и те, ръцете — покрити с кръв. - Дори няма да питам — произнесе тъмно-зеленият дракон, обръщайки се и продължавайки да се прави на зидар и да реди камъните. - Няма нищо за питане — грасса са хранили — меланхолично се отзова Зернур, който заедно с един друг дракон, сглобяваше от вече полирани парчета дърво, огромна маса. А аз изведнъж си спомних, че не бях обелила и дума за грассите пред Главнокомандуващия. Аз изобщо нищо не бях успяла да кажа, само бях написала, че ми е нужна помощ, как той беше разбрал всичко? - Да се хранят животните — това е добре, това е правилно — в Крепостта влезе Гхарарг, бършейки ръцете си от престилката. И веднага се обърна към мен: — Лейди Милада, като сте започнала, не бихте ли могла да нахраните и един твърдоглав дракон? Втори ден нищо не хапва. Аз се стъписах. - Гхарарг! — заплашително изсъска Иренарн. Толкова заплашително, че духовете дружно се изпариха, самият готвач се олюля и отстъпи крачка назад, но веднага се съвзе и произнесе: - А аз какво? Може момичето също нищо от вчера да не е яло. На вечерята и трохичка в уста не сложи, аз я гледах, а тази сутрин също не е намерила време, за кучето си е спомнила, ето питайте Зернур. В смисъл, аз вече попитах. Въпросът откъде Черният дракон беше разбрал за грасса отпадаше от само себе си. Аз мрачно изгледах Зернур — Бронзовият дракон демонстративно съсредоточено сглобяваше масата и си придаваше вид, че изобщо нищо не е чул. - Та значи, аз маса там съм ви сложил, ир-хан Главнокомандуващ, девойчето е съвсем прегладняло, погледнете я, цялата е бледничка и слабичка. - Мен у дома ще ме нахра... — подхванах аз припряно. И думите ми секнаха, когато осъзнах какво точно беше казал Гхарарг: „Лейди Милада, като сте започнала, не бихте ли могла да нахраните и един твърдоглав дракон? Втори ден нищо не хапва.” Погледнах към Иренарн с ъгълчето на окото си — драконът, присвил очи, гледаше готвача така, че веднага ставаше ясно — би го разкъсал с голи ръце. И предполагам, че дори беше в състояние да го направи. Вдишвайки с пълни гърди, решително съобщих: - Много съм гладна — и попитах Главнокомандуващия: — А вие? Черният дракон бавно премести поглед към мен и тихо отвърна: - Приблизително както вашия грасс, но с поправка в посока на втория основен инстинкт. Преобувайте се. Аз бързо си смених обувките, Иренарн помогна да си сваля наметалото, предаде го на един от появилите се отново духове и мълчаливо посочи с ръка към кухнята. Просто от столовата нищо не бе останало. Когато влязохме, ме отведе до купата на умивалника. Гхарарг чевръсто ми подаде сапун, а водният дух побърза да измие ръцете ни още преди дори да сме ги натопили във водата. Втори дух донесе кърпа и я подаде на дракона. Иренарн погледна учудено тъканта, след това — мен и взимайки мълчаливо едната ми ръка и то така, че не можех да я отдръпна, въпреки, че се опитах, щателно я избърса. Процедурата бе повторена с втората, след което, избърса и своите ръце и върна кърпата на духа, увиснал във въздуха до него. Имах усещане, че чувството ми за неловкост и неудобство можеше да се реже на парчета. Особено, когато стана ясно, че нас отвсякъде ни наблюдават. И ако духовете все пак се опитваха някак да се спотайват, само очите им се виждаха по стените, то драконите надничаха и през вратата, и през пробитата на няколко места стена, а двама-трима ни зяпаха дори от дупката в пода. Един поглед на Иренарн беше достатъчен, за да ги накара да се скрият, а духовете — да замижат, но не задълго — ние още не се бяхме приближили към масата, а всички отново ни зяпаха от наблюдателните си позиции. - По-зле сте от бабички на пазара! — не издържа Главнокомандуващият. - Просто защото не ни се иска отново да възстановяваме Крепостта от основи — нагло съобщи някой. И всички рязко се скриха. За всеобщо учудване, Черният дракон дори не изкоментира това изказване. Той мълчешком се приближи до масата, придирчиво огледа всичко върху нея, взе най-голямото блюдо с красиво подредено отгоре му месо, намести отгоре чиния с хляб и сирене, поглеждайки ме, взе купа рибена супа, сложи прибори на ръба на блюдото и попита: - Още нещо? Оглеждайки масата, аз взех приготвената за мен чиния, сложих в нея салата, взех две ябълки и малиново руло. Иренарн, едва забележимо усмихвайки се, просто ме хвана за ръката. Проблясъкът на отворилия се портал ни отряза от гълчавата горчиво разочаровани гласове. Когато отворих очи, се оказа, че стоим в окъпания от слънчева светлина храм, точно до постамента. Без да обели и дума, Иренарн стовари блюдото с храната на каменния куб, след това, хващайки ме за талията, с едно движение ме сложи да седна, а след това и той подскочи, придърпа се с ръце и седна на постамента. Известно време седяхме все така мълчаливо, разглеждайки храма, изпълнен с тържеството на светлината и с кристално чист въздух, от който леко ми се виеше свят. Но след това неловкостта и тържествената обстановка бяха изместени на заден план от аромата на храната, която Гхарарг приготвяше великолепно, та аз докато бях в университета, пестях и разтягах яденето на неговите курабийки както можех, но накрая, когато все пак свършиха, ми беше станало много тъжно. - Между другото — реших се да попитам аз, — вие онези бисквити дълго ли ги ядохте? - Два месеца някъде — мрачно се отзова драконът. — Гхарарг кой знае защо, беше решил, че те ми вдигат настроението. Замълчавайки за миг, след това честно си признах: - На мен ми го вдигаха... - Тогава е трябвало да ми напишете. С удоволствие бих ви предал целия сандък — изведнъж се ядоса драконът. И аз реших, че от моя страна би било най-добре просто да млъкна. Така че, аз мълчешком сложих до блюдото, разположено между нас и чинията с ябълките, салатата и рулото, взех супата и лъжица и започнах да ям. Черният дракон мрачно ме изгледа, взе си чиния, сложи си от месото и също започна да се храни. Мълчешком, да. Но само след две порции, изведнъж попита: - Та какъв е бил този полет в каруца? Гаррат носеше ли я? - Левитираше я — поправих го аз. Поглеждайки ме косо, Главнокомандуващият уверено произнесе: - Гаррат не притежава способности за левитация. - Не притежаваше — отново го поправих аз. — И не способности, а знания. Но бързо се справи. Нали все някак долетяхме... Секундна пауза и гневното: - Все някак?! Аз се престорих, че много съсредоточено си ям супата, но все пак счетох за свой дълг да съобщя: - Владиката притежава потресаващи способности за обучение. Той е способен да чувства магията, да разбира действащите й принципи и да ги прилага. Та той успя да поеме управлението на грассите! Беше му достатъчно да чуе само веднъж заповедта на Воронир към тях. Иренарн неочаквано меко се усмихна и произнесе: - Тази особеност е заложена в кръвта на Властващите дракони. И лъжицата със супа, която поднасях към устата си, просто увисна насред път. Главнокомандуващият се усмихна малко по-широко, гледайки потреса ми и насмешливо произнесе: - А според вас, за какво ми трябваха представители на всяка човешка магическа конфесия? Удивено премигвайки, прошепнах: - За да ги докарате до прегаряне на магията и по остатъчния й фон да определите към коя конфесия принадлежи този, който имаше вина за случилото се? Ухилвайки се, Иренарн обясни: - За да ги подложа само на първия етап от ритуала на изгаряне на магията и да определя възможностите и спецификата на всяка от конфесиите, така че да мога вече сам да работя по-нататък с човешката магия. Окончателно сащисана, аз прошепнах: - А защо... не го казахте тогава? - Мислите ли, че би трябвало да информирам всички наоколо за специфичните възможности на Властващите дракони? Аз както си седях... така и си останах да седя. За мен способностите и възможностите на Гаррат изглеждаха феноменални, колосални, изумителни... В онзи миг, на поляната, когато бях осъзнала, че той ще е способен да поеме контрола над грассите, аз бях изпитала практически шок, а сега... Гаррат беше като дете, неук, ненаиграл се дракон със смайващи възможности, способен да използва дори личните заклинания на магистрите, тези, привързани към аурата на създателя си, което по всички закони на магията, се считаше за неизпълнимо... Но ето сега... аз осъзнах, че до мен седи този, който за разлика от Гаррат, бе получил великолепно образование и продължаваше постоянно да се обучава, който е способен да чувства магията така, както билкар е способен да определи състава на билките, в която и да е настойка, този, който съзнателно използва уменията си, който... - Изплаших ли ви? — невъзмутимо се поинтересува Черният дракон. - Вие ме потресохте... — прошепнах аз. - Вие също — с лека ирония в гласа, се отзова той. — Да си призная, аз съм крайно недоволен от това, че Гаррат даде на Воронир възможност да разбере за способностите му. Изумена, хвърлих поглед към Иренарн. - Вие имате удивително красиви очи — кой знае защо, изведнъж прошепна той. И веднага насмешливо продължи: — Но пък причината за откровено четящото се в тях недоумение, ми е напълно непонятна. Или вие предполагате, че Воронир няма да си даде сметка за случилото се? Аз прехапах устни, поседях така, опитвайки се да подбера нужните думи, и накрая казах: - Ние не можехме другояче. Воронир нарочно убиваше Гаррат, знаейки, че в момента, в който се появи опасност за живота му, ще се появите вие. И в момента на вашата поява, той щеше да заповяда на грассите да атакуват. На всички грасси, включително и на малките палета и бременните женски. Трябваше да направим нещо, поне нещо... нямаше друг вариант. Иренарн внимателно ме изгледа и произнесе: - Трябваше да повикате мен! Навеждайки очи, отбелязах с основание: - Именно вашата поява щеше да провокира Воронир да даде команда на грассите, а това щеше да се превърне в смъртна присъда за всички тях. - Сериозно? — насмешливо се поинтересува Черният дракон. Погледнах го изпод мигли, без да разбирам причината за насмешката. И той любезно ми обясни: - Милада, вие ми съобщихте за грассите. Вие предадохте на Зернур монография, написана от Воронир. Вие наистина ли предполагахте, че аз бих могъл наивно да пренебрегна един такъв факт, като този, че създателят им може да ги управлява? Премълчах, защото изведнъж си спомних това, което ми беше казал веднъж Асур-Ррат: — „Довери се на Черния дракон!”. - Като цяло, госпожо Радович, вие се отличавате с крайно глупаво поведение. Беше глупаво от ваша страна да не вземете защитната гривна, която ви бях предал заедно с телепортационната, глупаво беше да не съобщите на Зернур за прекия шантаж от страна на лорд Енрое, глупаво беше да мълчите за враждата си с Айван Горски, като цяло, беше огромна глупост да се пъхате в Горлумския лес, за да се опитвате да се справите с фактически неизпълнима задача. Отделна, крайно глупава постъпка беше да мълчите за истинската самоличност на Вачовски, но това поне мога да си го обясня с вашето съвършено безпочвено благородство. Аз мълчах, навела поглед. - Гордостта, госпожо Радович, е като огън. А за всеки огън са необходими като минимум дърва. А вашият огън, по някакъв начин, успява да гори практически без гориво! Приключил с упреците си, Главнокомандуващият отново се зае да се храни, този път някак озлобено, като че ли едва сдържаше яростта си, търсеща изход. А аз мълчах, чувствайки се, кой знае защо, много... на мен просто ми беше невероятно мъчно. Бих могла да кажа много неща на дракона, започвайки от това, че бях свикнала да разчитам само на себе си и свършвайки с думите, които ми бе написал в онова послание, но не се реших. Иренарн дояде месото си, отмести чинията и приборите, огледа “десерта”, взе едната от ябълките и отгризвайки парче, изведнъж се поинтересува: - Какви са ви намеренията оттук нататък? Гледайки го напрегнато, казах с упрек: - Та вие и така знаете всичко за разговора на терасата на баба Осаи. - Зная — призна си Главнокомандуващият. — Но аз не ви попитах какви са плановете на новите ви роднини, аз се поинтересувах какво лично вие имате намерение да правите в бъдеще. Въздъхвайки накъсано, аз се позабавих с отговора, но отвърнах честно и без да крия нищо: - Необходимо ми е да се върна в университета и да отнеса картата. Това е важно всъщност не толкова за мен, колкото за момчетата. След това ще се опитам да вляза в някое от магическите учебни заведения в долината... — помълчах и добавих: — Ако вие не сте против. - Против съм — мигновено отвърна Иренарн. И докато се опитвах да кажа поне нещо, поясни: - Милада, аз наистина бях трогнат от загрижеността ви за моята репутация и от това, че дори Асур-Ррат, изпълнявайки молбата ви, използва цялото си влияние, за да скрие името на истинската причина за възникналите в града разрушения. Но рано или късно, при това, по-скоро рано, драконите ще разберат това, което става. Впрочем, ако трябва да съм откровен — не точно това е проблемът ви. Аз оставих недоядената супа, взех втората ябълка и търкаляйки я в ръцете си, въздъхнах: - Проблемът е Воронир, нали? - Не — хладно отвърна Иренарн, взирайки се в мен. — Вашият главен проблем съм аз. Отдръпвайки се нервно, помълчах няколко секунди и попитах: - Може ли вече да си тръгвам? Усмихвайки се насмешливо, Иренарн спокойно се поинтересува: - На вас по принцип известно ли ви е каква скорост могат да развият в полет бойните дракони? - Н-н-не — заеквайки, отвърнах аз. - Аха, вижда се — някак уморено изкоментира Черният дракон. И скочи от постамента, след това събра цялата посуда и остатъците от храната и ги пренесе някъде, най- вероятно, в кухнята. А аз все пак не можех да разбера, защо продължавахме да стоим в храма. И недоумението ми само се засили, когато Иренарн, приближавайки се, застана плътно до краката ми, без обаче да прави опити да ме свали от постамента. Той просто стоеше така, че коленете ми докосваха гърдите му и мълчаливо ме гледаше, предизвиквайки ужасно желание да се отдръпна, а още по-добре — направо да избягам от храма. - Все искам да ви попитам — изведнъж произнесе драконът и дланите му, докосвайки стъпалата ми, меко се плъзнаха нагоре по панталона, но допирът се усещаше така, сякаш никаква тъкан не му пречеше, — вие адекватно ли оценявате опасността, която може да ви заплашва от страна на Гаррат или както винаги? Аз само гледах стресната ръцете на Главнокомандуващия, които вече бяха достигнали до коленете ми, но не спряха там, а само се забавиха, продължавайки пътя си нагоре, но кой знае защо, вместо да го помоля да спре, издишах: - Да. Аз бях наясно, че би могъл да ме убие. Иренарн се усмихна, навеждайки се напред, хвана ме за кръста, с нежелание ме свали от каменния постамент на пода и без да отдръпва ръце, замислено произнесе: - Вие казахте „да ме убие”, а не „да ме изяде”. Какво пък, похвално от една страна, но нищо радостно, от друга... - В смисъл? — уточних аз, усещайки дъха му върху лицето си, топлината на ръцете му на талията си, жарта на цялото му тяло. - В смисъл — гласът на дракона стана по-дрезгав и като че ли пресипна, — вие, най-накрая, съобразихте, че никой няма намерение да ви яде в буквалния смисъл на думата, а не ме радва фактът, че главният проблем с Гаррат не се е дянал никъде... И Черният дракон рязко се отдръпна от мен. Постоя, гледайки замислено статуята на явно някой от прадедите си, след това мълчаливо ми протегна телепортационен артефакт. - До довечера, госпожо Радович — леко насмешливо произнесе той. - Благодаря — прошепнах, слагайки си гривната. Пред очите ми избухна светлина. Отваряйки очи, забелязах, че стоя пред къщата на баба Осаи. Слънцето светеше ярко, изкуственото ручейче с червени и златни рибки ромолеше и се преливаше в десетки малки водопадчета, дърветата бяха покрити с нежно-розови цветове, над всичко това се разнасяше ароматът на пирожките на Хатор, от балкона ми помаха баба, а откъм градината, преставайки за миг да полива някакви дребни сини цветенца, един от новите ми чичовци гръмко попита: - Спасихте ли го? - Да! — радостно отговорих аз. — Като че ли наистина успяхме в последния момент. Главнокомандуващият го взе при себе си за две денонощия, за да държи под контрол лечението и освобождаването от заклинанието, но Глад със сигурност ще се оправи! - Браво, добро момиче — искрено ме похвали чичо. - Заслугата не е моя — честно отвърнах аз. — А мама къде е? - Камали? — драконът се изправи, продължавайки да държи в ръка лейка с великански размери, почеса темето си, сви рамене и отговори: — Струва ми се, че с лелите ти отидоха при шивачката. Камали тук нервно се разхождаше насам-натам и Хатор я изпрати да си лекува стреса с купуване на нови платове. Тя с древния отиде и се оказа, че в крайна сметка, на тях им бяха дали безплатно още двайсетина парчета плат и лелите ти решиха, че веднага трябва да идат до шивачката. - А-а-а — аз леко се разстроих, честно казано, защото нямах представа какво да правя тук без мама. И Черният дракон рязко се отдръпна от мен. Постоя, гледайки замислено статуята на явно някой от прадедите си, след това мълчаливо ми протегна телепортационен артефакт. - До довечера, госпожо Радович — леко насмешливо произнесе той. - Благодаря — прошепнах, слагайки си гривната. Пред очите ми избухна светлина. Отваряйки очи, забелязах, че стоя пред къщата на баба Осаи. Слънцето светеше ярко, изкуственото ручейче с червени и златни рибки ромолеше и се преливаше в десетки малки водопадчета, дърветата бяха покрити с нежно-розови цветове, над всичко това се разнасяше ароматът на пирожките на Хатор, от балкона ми помаха баба, а откъм градината, преставайки за миг да полива някакви дребни сини цветенца, един от новите ми чичовци гръмко попита: - Спасихте ли го? - Да! — радостно отговорих аз. — Като че ли наистина успяхме в последния момент. Главнокомандуващият го взе при себе си за две денонощия, за да държи под контрол лечението и освобождаването от заклинанието, но Глад със сигурност ще се оправи! - Браво, добро момиче — искрено ме похвали чичо. - Заслугата не е моя — честно отвърнах аз. — А мама къде е? - Камали? — драконът се изправи, продължавайки да държи в ръка лейка с великански размери, почеса темето си, сви рамене и отговори: — Струва ми се, че с лелите ти отидоха при шивачката. Камали тук нервно се разхождаше насам-натам и Хатор я изпрати да си лекува стреса с купуване на нови платове. Тя с древния отиде и се оказа, че в крайна сметка, на тях им бяха дали безплатно още двайсетина парчета плат и лелите ти решиха, че веднага трябва да идат до шивачката. - А-а-а — аз леко се разстроих, честно казано, защото нямах представа какво да правя тук без мама. Древният наведе дори глава. Не исках да го прекъсвам и затова мълчах, надявайки се, че той сам ще продължи. Иначе щеше да ми се наложи аз да питам. - От древни времена винаги е властвал този дракон, който е имал черен поглед. Аз неволно си спомних черните очи на Гаррат, толкова плашещи, че не спасяваше даже сребристата вертикална зеница. - Но по-големият Властващ дракон се оказа прекалено... опасен — продължи древният. — Прекалено безотговорен, което при неговата сила е пагубно и недопустимо. Опитвахме се да го ръководим, опитвахме се да го учим, опитвахме се да направим поне нещо... Но Гаррат не е Иренарн, той е убиец, студен, жесток и леко... безумен. Аз си спомних погледа на Владиката, когато се беше обърнал към мен, там в гората, докато аз се опитвах да спася Тихомир и неволно настръхнах. - А, ти явно разбираш какво искам да кажа — поглеждайки ме през рамо, констатира Асур-Ррат. - Иренарн спомена нещо подобно — спомних си аз. - Иренарн съди за брат си по себе си и това е огромна грешка. - Гаррат не е... лош — все пак се почувствах длъжна да го защитя аз. — Той се учи бързо, старае се да помогне, той... Думите ми секнаха под изпитателния поглед на древния. И все пак повторих: - Гаррат се учи и се променя. - Уверена ли си? — поинтересува с Асур-Ррат. В тези думи се съдържаше нещо повече от въпрос. На мен изведнъж ми се стори, че от моя отговори ще зависи някакво решение, някакво съдбоносно решение, което ще докосне всички, включително и мен. - Знаеш ли... — древният се обърна, използвайки опашката си за опора, седна с корема си към мен, опря се с лакът на него и намествайки главата си на юмручето, замислено произнесе: — Ако Иренарн остане само Главнокомандуващ, ти, напълно възможно, би могла да станеш за него нещо повече от наири. Но ако Черният дракон стане Владика, този път окончателно, на него ще му се наложи да сключи съюз с Планинския народ, а това означава неизбежен брак с Гендоран Ардиран, брак, който с всички сили се опитва да избегне Гаррат. Той помълча и добави по-тихо: - Но Гаррат е чудовище, Милада. Аз съжалявам, че нито ти, нито Иренарн го виждате, а и не желаете да го видите. И в същото време много ми се иска да вярвам, че е възможно да бъркаме ние — Съветът, а вие по някакъв невероятен начин да сте прави. Та какво ще ми кажеш, моето момиче, наистина ли си уверена, че Гаррат би могъл да се промени? - Да — отвърнах аз, без да се опитвам да добавя, че просто искрено вярвам, че нещо добро има във всеки. - Да... — като объркано ехо се отзова Червеният дракон. А след това решително каза като че ли на някой друг: — Не. Златните монети изведнъж завибрираха протестиращо, негодуващо и направо гневно, но Асур-Ррат отново повтори: - Аз, като единствен неспящ, налагам вето! Монетите отново потрепнаха и затихнаха. Потресена, аз едва дишах, седейки на стъпало. - Как е там Крепостта? - Наново я строят... — отвърнах аз. И веднага попитах: — Какво беше това сега, Асур-Ррат? - Това? — като че ли без да разбира за какво става дума, се обади той. — Това са жълтички. Искаш ли няколко? Поклатих отрицателно глава, а след това тихо попитах: - А вие можете ли да разберете как е там Гаррат? Хитрите очички на древния се присвиха, широката усмивка стана почти предизвикателна и драконът изведнъж предложи: - Добре, давай, пиши, ще му отнеса бележка. Доволна, аз подскочих от мястото си и веднага седнах обратно. - Какво? — не разбра Асур-Ррат. - Всичко, което аз напиша, може да го прочете Главнокомандуващият. Огънало люспестата си вежда, дракончето зяпна с уста: - Какво?! Не сметнах за нужно да уточнявам. Мрачният Асур-Ррат укоризнено ме изгледа, след това мълчешком се доклатушка до мен, отново ме изгледа строго, а след това, заобикаляйки ме, се изкатери по стълбите нагоре и с опасение, неочаквано предпазливо, отвори люка. След това се зае да разглежда нещо. Аз като че ли се досетих за това, което става и затова почти пълзешком се изкачих нагоре след древния и също погледнах в процепа между пода и капака на съкровищницата. Пред погледа ми частично се показаха познатите ми покои, в които преди се намираше Гаррат, тук дори и веригата още си стоеше, но освен нея, в помещението сега се виждаха и много мебели, в по-голямата си част, позлатени, две драконици с бокали в ръце и леки туники вместо дрехи, които, както подозирах, допреди минути са били две половини на някакъв чаршаф, защото двете драконици дори не бяха успели да се замотаят в тях както трябва, а само се бяха прикрили и шокирано се взираха в нас. А след това, някъде отгоре, така, като че ли стоеше от страната на пантите на открехнатия люк, се показа главата на сребристия дракон. Черните очи със сребърна зеница удивено премигнаха и се раздаде не по- малко удивеният глас: - Вкуснотийке??? - М-м-м — беше всичко, което успях да издам, докато гледах към Гаррат в драконов и към дракониците в човешки облик. Увисна неловка пауза. - Е, след като се убедихме, че с вас всичко е наред, да вземем да си вървим — в края на краищата заяви древният. - Къде? — не разбра Владиката. - При някоя по-облечена компания — ехидно му отговори Асур-Ррат. Главата на сребристия дракон се обърна към забележимо смутилите се драконици, Владиката недоволно изцъка с език, а след това ме попита: - Ти как си? В смисъл, аз предположих, че пита мен, не съм уверена, че го интересуваше древният. Но именно древният не мислеше така: - О, аз съм прекрасно — радостно съобщи той. — Вчера малко ме болеше опашката, гърбът, и сам разбираш, на моята възраст също вече се обажда, но като цяло, бива, благодаря, че се интересувате, Владика. Гаррат го награди с много внимателен поглед, след което престъпи над люка, закривайки с внушителното си драконово тяло изгледа към „необлечената” компания, легна на корема си и разположи главата си така, че очите му да са максимално близко до цепнатината между люка и пода, след което попита: - Ти как си? - Всичко е наред — уверих го аз. — Извинете, че ви обезпокоих, просто... - Ти си се притеснявала за мен — усмихна се драконът. - Съвсем мъничко — аз също се усмихнах. - Ясно. Гаррат ме гледаше така, като че ли се стремеше да запомни всяка черта на лицето ми и търсеше в изражението ми нещо, само дето не можах да разбера какво. - Липсваше ми — изведнъж произнесе той така, че аз веднага му повярвах. Но не му казах, че и той ми бе липсвал — би прозвучало фалшиво. Просто след всичко това, което се беше случило, аз се радвах, че Гаррат в този момент се намира по-далеч от мен и като минимум не обстрелва никого със снежни топки, не изгаря, не гони, не оскърбява и не левитира. От всички тези мисли се почувствах някак неуютно и всъщност — направо отрепка. - Добре ли сте тук? — опитах се да продължа светския разговор. Но Гаррат, гледайки ме тъжно, тихо повтори: - Липсваш ми направо безумно... - Абе нещо не се забелязва — ехидно вметна древният. Но аз не обърнах внимание на репликата му, гледайки в пълните с мъка очи на Владиката и след като не се удържах, попитах: - За дълго ли ви затвори? Устните на дракона се изкривиха в тъжна усмивка и Гаррат тихо отвърна: - Надявам се — завинаги. И уморено отпусна глава на лапите си, все така меланхолично взирайки се в мен. - Надявате се? — повторих потресена. — Но... защо? Владиката отмести поглед, след това отново ме фиксира със сребърните си зеници и въздъхна: - Защото аз бих те изпекъл до кости, ако той не бе защитил крехкото ти тяло от пламъка. Дори от драконовия пламък. И заради това, че докато си играех с грассите, изобщо не предположих, че в същия този момент Воронир те убива. А бях длъжен да помисля за това, а не да се наслаждавам на победата си и властта си над грассите, забравяйки това, което беше пред очите ми. Иренарн каза истината — аз нямам право дори да те гледам след това, което се случи. Аз... аз не знаех как да реагирам. - Прости ми... — въздъхна Гаррат. Не знам защо, но протягайки ръка, докоснах люспите на муцуната му. Само ги докоснах, без да се опитвам да ги галя, спомняйки си с какво бе завършил опита ми да ги пипна предишния път. Гаррат притвори очи и се притисна с глава към ръката ми. - Е-е-е — раздаде се някъде до мен. И след това, някъде отдалеч, от дома на баба Осаи: „Милада, къде си?” Озъртайки се нервно, се вгледах в древния, а той мрачно съобщи: - Камали се е върнала. И на нас ни е време. Отдръпвайки предпазливо ръката си от муцуната на Гаррат, аз вече исках да се отдръпна, но в този момент си спомних: - Искате ли да ви донеса книги, за да не скучаете? Драконът ме изгледа някак странно. - Той не скучае — насмешливо ме уведоми древният. - Скучая! — неочаквано капризно измърмори Владиката. Усмихвайки се, попитах: - Какво да ви донеса? И тогава Гаррат замислено притвори очи, все едно размисляше, а след това практически заповяда — не на мен, на древния: - Нужна ми е програмата за обучение на Бронята за първите три години. - На Бронята?! — удиви се Асур-Ррат. - Ще се справиш ли? — подкачи го Владиката. - Абе, то за вас ще е по-добре целия курс „Дипломация на Вятъра” да минете — натърти укоризнено древният. -Ас такива книги тук е пълно — махна с ръка Гаррат. — Иренарн ми прати и две библиотекарки, ако изведнъж нещо друго ми потрябва... м-м-м... — Драконът ме изгледа и добави: — В смисъл, там за допълнителна литература да литнат. Кимнах, решила, че ще е най-добре да повярвам на думите му. - Намери ми програмата на Бронята — практически заповяда Владиката на древния. След това ми се усмихна и прошепна: — Ти си моята пътеводна звезда, вкуснотийке, така че просто ела — мозъкът ми се прочиства от един твой поглед. Обичам... И той затвори с лапа нашия капак. Ние с древния се спогледахме. - Не ми харесва тая работа — замислено произнесе Асур-Ррат. — Защо му е курсът на Бронята? Той не е боен дракон. Почеса брадичката си с нокът и добави: - Освен това, бойният факултет е затворен дори за древните. - А „Бронята”, това какво е? — попитах, независимо, че май вече се бях досетила. - Така народът нарича военното училище — махна с ръка Асур-Ррат. — Хайде, от мен да мине, ще направя каквото мога. Нека да се занимава с нещо детето, стига да не прави пакости, нали така? Аз не отговорих, но също се запитах — за какво му бе нужно това на Гаррат? Когато древният отново отвори люка на съкровищницата, ние вече се озовахме в дома на баба Осаи. Ужасно вкусно миришеше на пирожки и сладкиши, разнасяха се гласове и смях, а когато излязохме от някакъв празен килер, който явно бяха предоставили на древния за вход в съкровищницата му, аз се почувствах като на пазара. - Гледай какви дракони! — възкликна една от моите лели, размотавайки топ тъмносиня копринена тъкан. - Най-хубавия атлас на света! — загръщайки ме с парче ален плат, съобщи втора. - Точно като цвета на очите ти! — трета метна върху главата ми отрязък светлосиня мека тъкан. - Да вървим да мериш роклите — сграбчвайки ме за ръката и освобождавайки ме с едно дръпване от примката на коприната, кадифето и атласа, каза мама. Следващите три часа аз бях кукла. На мен ми обличаха то едно, то друго, то трето — рокли, под всяка от които трябваше да се обуят традиционните за момичетата — дракони панталони от същата тъкан и платнени обувчици с кожена подметка. В един момент осъзнах, че сега съм най-малката в рода, тъй като моите братя и сестри от новото поколение още не се бяха сдобили със собствено потомство и затова бе решено да ме глезят. И ме глезеха както можеха — брошки, шноли, нови дрехи, приготвени за ушиването на мантии платове от седем различни цвята, тъй като все още не се знаеше кое именно учебно заведение щях да избера. В резултат, аз стоях насред огледална зала, защото в нея бяха домъкнали едва ли не всички огледала от къщата, в нежно-зелена рокля, която не стигаше до коленете, в обувчици от същата тъкан, с букетче златни цветя, украсени с полускъпоценни камъни, в косите и с желанието да избягам оттук колкото се може по- бързо. Но за щастие, дойде Хатор и каза: - Всички на вечеря! Лелите веднага се засуетиха, помагайки на мама да сгъне и да подреди дрехите ми, а аз хвърлих поглед през прозореца и като разбрах, че вече е вечер, забързах към кухнята за пирожки. В кухнята нямаше никого, освен Хатор, който бъркаше някакъв сос и древния, замислено човъркащ с вилица пльоснатата в чинията му печена риба. - Тези са с ябълки — Хатор ми показа голям панер, един от седемте, които се намираха в кухнята. - Блаходая — хващайки една и започвайки да я ям още преди да благодаря, казах аз. — Ас месо има ли? - Да, ето онези — тате посочи седмия панер. Но когато, взимайки чиния, се заех да я пълня с тях, изведнъж спря да бърка соса, обърна се към мен и каза: - Ама нали ти не обичаш с месо? - Аж не обишам — потвърдих аз с готовност. И додъвквайки остатъка от пирожката си, поясних: — Вече е вечер, пак трябва да храня Глад. - С пирожки? — недоверчиво се обади древният. - Не, него — с месо — отвърнах, трупайки пирожки върху чинията и обмисляйки, дали ще са му достатъчни на Черния дракон или не. - А-а-а — дълбокомислено проточи Асур-Ррат. — Тоест, ти награби толкова пирожки, за да изчоплиш от тях месото? - Не! — възкликнах аз, възмутена от такова кощунствено предположение. Просто такива пирожки не ги чоплят, тях ги гълтат една след друга, дори без да се замислят, усещайки само как се топят в устата, защото Хатор правеше най-хубавите пирожки и май не само в моя живот. Но в този момент, аз разбрах за какво намекваше древният. Бавно се обърнах и погледнах към тате. Драконът стоеше, забравил за соса и скръстил войнствено ръце пред гърди. От лъжицата в ръката му капеше сос, древният седеше, подпрял глава на юмручето си и явно също чакаше моите оправдания. - М-м-м... — казах аз и бързо откраднах още две пирожки от съседния панер. Не знам с какво бяха, но миришеха ужасно вкусно. Хатор реагира с леко повдигане на веждата, древният понечи да отвори уста, за да каже нещо, но я затвори, решил да си трае. А аз разбрах, че на мен лично ще ми се наложи да кажа нещо. Какво да се прави — казах: - Ами ако Главнокомандуващият също е гладен? И тогава челюстта на древния падна. Буквално. Дори зъбите му треснаха по чинията. А Хатор, например, се напрегна. - А на него сили му трябват — вдъхновено продължих аз, — защото Глад сега не е съвсем адекватен и на Иренарн му се налага да го държи, за да не ме изяде. Челюстта на древния и така вече беше върху масата, сега отгоре й се пльосна езика и се разгъна като рулце. Гледайки удивено това представление, разбрах, че това не беше езикът, а действително руло хартия, изписана със златни древнодраконови букви. Древният също разбра, че е загубил нещо важно, подхвана свитъка, намота го с важен вид и дълбокомислено произнесе: - Да-а-а, а сили са нужни, щото иначе как след това планините и Крепостта ще руши. - И къщите — кой знае защо добави Хатор, — за пореден път. - И от елфийката трябва да бяга и да се пази, и за това сили си трябват — язвително отбеляза Асур-Ррат. Кимнах и се съгласих: - Много ми е жал за Есфирел. - Какво има да я жалиш? — измърмори древният. — Тя самата над когото искаш ще се съжали, при това по стотина най-различни начини. Знаеш ли, че елфийските принцеси от нейното ниво, почти от раждането си могат да пожалят когото и да било. - В смисъл, да убият от жалост — поясни за мен Хатор. Внезапно осъзнах, че има доста неща, които не знам за елфите. - То как се получи — продължи древният, — когато дета-кралството започна да нагнетява обстановката и да увеличава военната си мощ, другите дългоухи кралства също се усетиха, че се е появила добра партия за династически брак. А дета-елфите си имат едно такова идиотско правило — принцът може да се ожени само за най-добрата жена-войн в кралството, така че, елфийските крале се заеха да готвят дъщерите си за нелеката съдба на годеница за наследника. От пелени да ги готвят. А този дета-наследник все не може да си избере... някъде около двеста години. Така че, в резултат в елфийските кралски дворове е пълно с принцеси с навици „убивам ближния бързо, качествено и евтино”, на ежегодно обявяваните в дета-кралството съревнования за сърцето на принца тези „най-нежни, крехки и подобни на лилии във ветровит ден” принцеси млатят съперничките си безпощадно, отдавна са надминали всички дета-бойци, а принцът активно проповядва безбрачие, намеквайки, че, виждате ли, никоя още не е покорила сърцето му. Усещам аз, че ще се донамеква и един ден ще му поднесат собственото му сърце на сребърна чинийка. - В сок от нар — мрачно потвърди Хатор. - Аха — съгласи се древният. И продължи: — Но Есфирел, за разлика от дружките си по коронка, от млади години е решила, че ще се омъжи за дракон, а дета-наследникът може да си гледа работата. Но ако съдим по скоропостижното изчезване на някои наемници, явно не пропуска тренировките си. Така че, видиш ли елфийка — бягай. - И бързо — потвърди тате. - И на зиг-заг — добави някой зад гърба ми. Обърнах се — до прозореца стоеше Зернур и най-вероятно, доста отдавна стоеше. Изразително погледна към мен и чинията с пирожките в ръцете ми и укоризнено отбеляза: - Гхарарг готови добре, лейди Милада. Смущавайки се, неловко отвърнах: - Зная. Но нямах намерение да давам чинията на никого. - Не ми харесва всичко това — изведнъж с някакво странно натъртване, произнесе Хатор. - Да, аз също не съм във възторг — със същия тон му отвърна Зернур. — Трябва да се възстанови Крепостта, две делегации чакат в столицата да ги приеме, а тоя с драконоубийственото кученце половин ден се мотае, за да не реве тая над хладните му тленни останки. Тате постоя, явно размишлявайки. След това отиде до шкафа, извади от него кошница, постла на дъното й салфетки, приближи се до мен, издърпа чинията от ръцете ми, изсипа всичко в кошницата, сложи отгоре още три пъти повече, отколкото аз бях взела, взе друга салфетка, покри всичко и мълчешком ми го даде. Древният също не остана да седи, заклатушка се на късите си крачка към пирожките, избра една, отиде до Зернур и му я подаде. - Какво е това? — с явно недоверие попита Бронзовият дракон. - Търпение — издаде състава на плънката древният. Зернур извади златна монета, подхвърли я към мен, така, че аз едва успях да я уловя — аз все пак имах кошница в ръцете си, след което взе пирожката, обречено отхапа и започна да дъвче. - Още две-три? — загрижено се поинтересува Асур-Ррат. - Зависи от обстоятел... — понечи да отговори Зернур, но поглеждайки ме мрачно, страдалчески отвърна: — Няма да е зле. Наложи ми се да ловя още две монети, а след това да давам всичко на древния, който оглеждайки ги критично, след като дори бе захапал със зъби всяка от тях, ги отнесе в съкровищницата си. А Зернур, приключвайки да дъвче пирожките, без думи ми подаде телепортационна гривна. - Върни се поне за чая — каза за довиждане тате. Дори не разбрах дали успя да види кимването ми. Когато се пренесох, стоях няколко секунди, озъртайки се, без да разбирам къде изобщо се бях озовала. Тук навсякъде имаше колби, реторти, ампули и тъй нататък. Не рискувах да се приближа, забелязвайки отдалече, че надписите са на древния драконов език, който изобщо не разбирах, затова и останах на мястото си. След минута, в стаята влезе дракон. Побелели бяха не само косите му, оказа се, че са абсолютно бели и веждите, и миглите му. Той ме погледна в леко недоумение, с бърза крачка се приближи към шкафа, отвори, прокарвайки пръсти по етикетите и попита, без да се обръща: - Ти не си ли наясно какъв цвят има настойката от бързогонник? - Зелен — отвърнах, без да се замислям. - Аха, вярно! — драконът извади нужната бутилчица, затвори шкафа и излезе, без да се сбогува. А аз останах да чакам. - Слушай — раздаде се гласът на все същия бял дракон, — можеш ли да ми намериш спиртов екстракт на мирта? В същия шкаф трябва да е. - Да, добре — и аз се приближих към шкафа, прехвърляйки кошницата в другата си ръка. Отваряйки вратичката, се вгледах в стъклениците. Екстрактът на водна основа е жълто-зелено-оранжев, спиртовия — салатено — зелен, него го намерих почти веднага, първо, защото беше най-отпред, а второ — наименованието на древно-драконов беше дублирано отдолу на древно-елфийски, а той при нас се учеше като основен мъртъв език, така че, имах някакви познания по него. - Намерих го! — подвикнах към дракона. - Давай го насам — заповяда той. Предпазливо взех стъкленицата и тръгнах в посока на гласа, който се бе разнесъл от дълбините на лабораторията. Преминах по тесен, тъмен коридор, който се осветяваше от една-единствена отворена врата. Тръгнах нататък. Но в момента, в който влязох, спрях потресена, взирайки се в плесента. В черната плесен! Която, приела човешки форми, с ентусиазъм асистираше на белия дракон в приготвянето на нещо синьо, което къкреше в една от ретортите на масата. - Какво стоиш? — грубовато се поинтересува драконът. — Носи настойката насам. Предпазливо, отдалеч заобиколих очовечената плесен, приближих се до дракона и му протегнах стъкленицата. Той я взе, извади чиста пипетка и се зае да отмерва необходимото му количество капки. Аз не издържах и тихо попитах: - Моля за извинение, уважаеми халоне... - Ир-хан — поправи ме драконът, веднага и недвусмислено намеквайки, че изобщо не е обикновен, ами цял боен дракон. - Уважаеми ир-хан — веднага се поправих аз. — Извинете, а не знаете ли къде е ир-хан Главнокомандуващият? - Властващият ни? — без да се откъсва от процеса по преброяването на капките, уточни белият дракон. — отиде да се къпе и да се преоблича, нали ти сега ще дойдеш. В този момент към мен все пак вдигнаха поглед, който беше дори леко удивен и драконът разсеяно отбеляза: - А, ти вече дойде. - Ами.. .да — на мен, кой знае защо, ми стана доста неловко. - Тогава, щом си дошла, тичай да ми донесеш и спирт, той също е там в четвъртия шкаф, на най-долната полица. Без да възразявам, отново по дъга заобиколих създанието от плесен, което работеше с колбите, създало си още две допълнителни ръце и затова изглеждаше доста плашещо. Оставих кошницата на празната маса до вратата и се запътих да търся спирта. Оказа се, че съм направила добре да си освободя и двете ръце, защото спиртът се съхраняваше не в стъкленици, а в стъклени буркани с големина на половин кофа. И ето, вървя обратно, пристъпвам внимателно, здраво притиснала към себе си спирта в стъкления буркан и само по чудо не се сблъсках в застаналия там Главнокомандуващ, който явно си мислеше, че аз все още съм в помещението с шкафовете, стоеше в полумрака на коридора и припряно закопчаваше всички копчета на мундира си. - Госпожо Радович? — удиви се при появата ми драконът. - Ир-хан Главнокомандуващ — нервно поздравих аз, изведнъж осъзнавайки как могат да изглеждат отстрани моите придвижвания с колбата в ръце. Оказа се, че така си и беше — изглеждаха двусмислено. - Отново ли ме грабите? — поинтересува се Иренарн. - Ами, да ви кажа, това е нещо... - С което се свиква лесно? — проблясвайки с усмивката си, предположи той. - Може и така да се каже — аз също се усмихнах. - Спи-и-ирт! — страдалчески изкрещя белият дракон от съседното помещение. - Извинете — внимателно заобикаляйки Главнокомандуващия, се опитах да продължа пътя си. Иренарн не ми позволи — мълчаливо, с една ръка ми отне стъкления буркан и се запъти да го отнесе на белия. Вече от там до слуха ми достигна: - Хартенган ит ереннта. - Какво му е тежкото, жените на село по две кофи вода наведнъж носят и не се оплакват! - Ет ша! — прозвуча плашещо и злобно. Но явно не изплаши никого, защото събеседникът на Черния дракон язвително отговори: - А кошницата, дето домъкна със себе си не е по-лека. Секунда мълчание и разкайващото се от белия дракон: - Моля за извинение, ир-хан Главнокомандуващ. Когато Иренарн излезе в коридора, носейки кошницата ми с приготвените за него пирожки, в коридора стана сумрачно и страшно, докато досега си беше просто тъмно. - Да вървим, госпожо Радович — официално ми предложи той, показвайки с ръка напред. Аз заобиколих Черния дракон и пристъпвайки предпазливо в пълната тъмнина, отбелязах: - Там си имате човек от плесен. - Не — мигновено ми отговориха. — Това е колонията Арха, тя, за да й е по-удобно да работи с Нериг-Ррат, приема човекоподобен облик, изменяйки се в зависимост от ситуацията. Препънах се, бях благопристойно поддържана, а след като възобнових движението си, все пак попитах: - К-к-колония? - Да, общност с родствени връзки, с общи интереси и способност да създава колективен разум. На този етап в Бронята имаме шест такива, но Нериг-Ррат, че в най-скоро време ще се отдели част от колонията Гема, те са с ярко изразени войнствени наклонности и имат намерението да лобират за интересите на белите гъби в елфийските лесове. - Какво?! — аз спрях като закована. - Белите гъби — невъзмутимо поясни Иренарн, — от известно време се намират под заплаха от изчезване, тъй като, след разпространяването на слухове за техните свойства, способни да повишават... м-м-м някои възможности, са подложени на масово изрязване. Колонията Гема изрази своето безпокойство от това положение на нещата и заедно с Емир-Есхарат разработи стратегия за внедряването на ген, който ще позволи на гъбите да предприемат конспиративни действия като минимум, а като максимум — да напускат местата на базирането на главната си мицелна основа. Представих си шашнатите гъбари, от които гъбите масово бягат... - Интересен проект — продължи Главнокомандуващият, — ние от своя страна решихме да допуснем колонията Гема до знанията за методите на оцеляване и тактиката и стратегията за водене на партизанска война. Във въображението ми стъписаните лица на гъбарите се смениха с изпоплашени, защото гъбите, след като, бягайки, бяха приложили на практика тактиката за примамване на противника в най-гъстата част от гората, сеобърнаха и стиснали клончета, борови иглички и друго подобно оръжие, се нахвърлиха върху нищо не подозиращите хора. - Горките гъбари... — само изкоментирах аз. - Но ако не предприемем нищо, в течение на три години белите гъби ще изчезнат като вид — съобщи Главнокомандуващият. — Надясно. И аз послушно завих, въпреки че изобщо не виждах накъде отивам. Но беше достатъчно само да вляза, и огън, възникнал от пръсналите на входа искри, претича по пода и стените, оставяйки след себе си десетки запалени факли, а в тяхната светлина, аз видях грасса, който се вдигна на крака от постелята си и радостно замаха с опашка при появата ми. - Можете да се приближите смело, кучето дойде на себе си напълно — каза Иренарн. И аз се хвърлих към Глад, радостно прегърнах слабото му, кой знае защо, отлично различимо тяло и докато грассът ми се радваше, не забелязах веднага парчетата месо, останали на блюдо до постланото на пода одеяло. А след като ги видях, удивено се взрях в Черния дракон, който беше седнал върху единствения стол и задълбочено разглеждаше съдържанието на кошницата. При вида на изобилието на пирожки, ми се стори, че временно бяха забравили за присъствието ми. Но се оказа, че впечатлението ми е било неправилно, защото, продължавайки да разглежда тестените изделия, Иренарн невъзмутимо отговори: - Да, на него не му е необходима повече вашата помощ, но след като вие така или иначе имахте намерение да дойдете... — и драконът с явно усилие сподави ухилването си. Все така, продължавайки да гледа само пирожките. - Аз разбрах — произнесох аз след дълга пауза, галейки грасса, който беше наместил главата си на коленете ми, — това е бил добре обмислен план по примамването ми в Бронята заедно с пирожките. - Именно — към мен вдигнаха весел и нагъл поглед, — целият труд беше само заради пирожките. - Оказва се, че вие сте коварен! — възкликнах аз. - Радвам се, че най-накрая го разбрахте — парира Иренарн, изваждайки една от пирожките и добавяйки: — Приятно е, че част от тях лично вие сте ги подбирала за мен. И ако след първата част на фразата, аз исках да му отговоря с нещо, то след втората, се престорих, че съм много заета с галенето на Глад и дори изобщо нищо не съм чула. Но драконът ме лиши от това прикритие, питайки весело: - Глад, искаш ли пирожки? Моят верен грасс се стрелна към него в същата секунда. И нетърпеливо седна пред дракона, който се зае да сортира пирожките с думите: - Тази е от Милада — пирожките „от мен” се разполагаха на салфетка, разстлана върху коленете на Иренарн, — тази е от Хатор — те се даваха като лакомство на Глад. И той излапа почти всички, тъй като Главнокомандуващият си остави само две-три от хаторовите, а всичко останало сипа обратно в кошницата, а след това стана и обяви: - Това е, да вървим. - Къде? — напрегнато попитах аз, все още седяща върху одеялото на Глад. - Трябва да обсъдим крайно тежкото състояние на грасса, който се намира на ръба на оцеляването — напълно спокойно поясни драконът. „Намиращият се на ръба на оцеляването” се задави с поредната пирожка и обръщайки глава, се взря недоумяващо в Главнокомандуващия. - Много тежко състояние — продължи вдъхновено да лъже Иренарн. Глад с мъка преглътна пирожката, нервно се закашля. - Пийни водичка — посъветва го драконът. И на стъписаната мен: - Ще вървим или имаш намерение да го оставиш ей така да умира в мъки? Грассът ми хвърли уплашен поглед. - Това беше шега — изправяйки се, го успокоих аз. - Нещо от този род — не възрази Иренарн. И вече напълно сериозно, заповяда на грасса: — Дояж и лягай да спиш. Недей да бродиш из Бронята, за да се възстанови невидимостта ще са необходими поне двайсет часа сън. Глад унило кимна и отново се зае с пирожките. А ние с дракона излязохме в абсолютно тъмния коридор. След това Иренарн ме хвана за ръката и уверено ме поведе след себе си, движейки се решително напред, след това надолу и надолу, и надолу, отново напред, натам, където аз изобщо нищо не можех да различа в тъмнината. - Да те нося ли? — спирайки неочаквано, попита Главнокомандуващият. - Предполагам, че не си струва — предпазливо отхвърлих предложението му. - И защо? — насмешливо се поинтересува драконът. Не бях уверена, че си заслужава да отговарям на този въпрос, но все пак казах: - Защото не си струва. - И все пак, защо? — стори ми се, че наистина съм в състояние да различа усмивката на Иренарн, независимо от тъмнината. - Затова, защото изобщо не се знае как вие може да реагирате на което и да е невнимателно докосване! — раздразнено отвърнах аз. И ръката, която държеше моята, моментално стана ледена. Не потръпна, не стисна моята, не реагира никак, само дето допирът от топъл и пълен със светлина, стана тъмен и хладен. - Обидих ли ви? — думите сами се откъснаха от устата ми, а аз се приближих с една крачка по-близо до дракона. - Обидила? — повтори той. И веднага отвърна: — Не. И драконът рязко зави, дърпайки ме след себе си. Само дето сега вървеше много по-бързо, вече без да се старае да върви в крак с мен, като че ли потънал в размисъл за нещо, което зловещо превръщаше и така обкръжаващата ни тъмнина в някакъв ужасяващ безпросветен мрак. И ние се спускахме все по-надолу и по- надолу, а вътре в мен ставаше все по-студено и по-студено. - Милада, вие някога изпитвала ли сте глад? — изведнъж тихо попита Главнокомандуващият, започвайки отново да върви по-бавно. - Да — отговорих аз със стреснат шепот. - Див, неистов глад, способен да разкъса душата на части — продължи драконът. Душата не се разкъсва от глад, знаех го със сигурност. От противоречия — да, от осъзнаването на ужасна несправедливост — също, но от глад... - Та това, което изпитвате, изобщо не е глад — едва чуто промълвих аз. Иренарн спря за миг, но след това отново продължи пътя си. Мълчешком. Следвайки го безропотно, аз усещах студа, пълзящ от мрака към нас и стараейки се да не обръщам внимание на усещането, че замръзвам, попитах: - Къде отиваме? - Почти стигнахме — рязко отвърна драконът. И следващата ми крачка отново предизвика тези огнени искри, които плъзнаха по стените и които вече бях успяла да видя в помещението, където държаха Глад... Само че тук пламъкът пробяга със синьо ярко проблясване, което много напомняше подпален спирт и остана да сияе на стените, осветявайки ледените сталактити и обемните ледени скулптури... които отново и отново изобразяваха момиче, ако можеше да се съди по очите — дракон и отново нея, но вече в драконов ипостас. - Ледът — произнесе Иренарн, — това състояние на стихията на водата, което не ни е подвластно. Той се обърна, за да ме погледне, след това решително свали мундира си и загръщайки ме в него, тръгна напред, връщайки се към разказа си: - Огънят го контролираме едва ли не от самото си раждане, с камъка се учим да работим още от малки, всички метали ги подчиняваме в младостта си, но леда... Аз се стараех да следвам стъпките на дракона, оглеждайки се изумена на всички страни и спрях, забелязвайки уродливи полуразтопени статуи от непрозрачен лед. - Бойните дракони, които не са в състояние да преминат изпитанието на леда никога не получават ръководни длъжности — проследявайки погледа ми, съобщи Иренарн. — Това изпитание може да се премине и повторно, но тези, които са достигнали положението на стотник, хилядник, десетохилядник и прочие, се подлагат на това изпитание ежегодно. И Черният дракон продължи напред, предлагайки ми недвусмислено да го последвам. И аз вървях. По застиналите някога потоци вода, престъпвайки през фигурите, наполовина изваяни от лед, наполовина, като че ли от метал и аз като че ли се досещах, че тези, които не са били способни да контролират добре леда, са вплитали в скулптурата тази стихия, която им е била по-близка и по-послушна. След известно време забелязах, че скулптурите не бяха всички на онази, първата девойка. Тоест, те всички бяха различни. На различни момичета. - Защо тук навсякъде има драконици? — попитах едва чуто. Но ехото се разнесе из пещерата, отразявайки се от камъка. - Жените са това нещо, което може да те накара да изгубиш контрол — Иренарн ме чакаше отпред, застанал до фигура, създадена изцяло от желязо. Но дори отдалеч аз изведнъж разбрах — това бях аз. Аз, в момента, когато бях притиснала дланта му към себе си. Спрях. Заковах се на място. И почти веднага видях това, което не бях забелязала веднага — до десетина изкусно изпълнени ледени скулптури, бяха разположени две от разтопен, изпотрошен лед. - Това — драконът посочи равната редица скулптури — са създадените от мен, преди да те срещна. Моите ежегодни, преминали успешно изпитания. А това — той недоволно присви устни, гледайки обезобразените, — са тези, които се опитах да създам през нощта, когато те предадох на Камали. Аз продължавах да стоя там, където бях спряла, обгърнала нервно раменете си с ръце, гледайки Черния дракон и боейки се да задам въпрос. Въпрос, който той без съмнение очакваше. Аз отчетливо виждах това очакване в очите му. И затова накарах себе си да попитам: - Какво се опитвате да ми кажете с това, ир-хан? - Много — сребристо-зелените очи просветваха в полумрака. — Наистина много. Но на мен ми е интересно да чуя това, което ти си разбрала. Аз плахо се огледах в кръг, след това отново се взрях в идеалните скулптури, създадени, изглежда от самия Главнокомандуващ, след това в разтопените и отмествайки отново очи към дракона, прошепнах с изтръпнали устни: - Че ако не вземете под контрол собствените си чувства, ще загубите властта си. Отговорът ми предизвика насмешлива усмивка, една такава странна, тъжна и зла. - Няма да я изгубите? — попитах, практически изпълнена с надежда. - Аз не мога да изгубя властта си, аз съм Властващ дракон — Иренарн беше оставил някъде кошничката с пирожките и сега бавно се насочи към мен, безжалостно газейки парчетата лед. — Мен могат да не ме допуснат до ръководството по време на военни действия, това е всичко. Като цяло, Милада, аз се ползвам от прекалено голям кредит на доверие, за да го изгубя единствено заради провалено изпитание на леда. Казвайки всичко това, драконът се приближаваше все повече и повече, докато не застана точно пред мен, толкова близо, че когато си поемах дъх, усещах как се докосвам до тялото му. - Аз исках ти да разбереш — Иренарн меко плъзна пръсти по бузата ми, — че в който и да е момент, във всяка секунда, при каквито и да е, дори напълно независещи от теб обстоятелства, аз мога да изгубя контрол и са си присвоя... теб! Потръпвайки с цялото си тяло, удивено прошепнах: - 3-з-защо ми го казвате? Драконът, който се бе надвесил над мен, меко се изправи, хладно ме изгледа и произнесе: - За да престанеш да се боиш от всички невнимателни докосвания. Помълча и добави: - За да избегна реката от безкрайно леещи се сълзи. Ослепително избухна портал. Пренесохме се на брега на езеро, спокойно и затова, гладко като стъкло, като че ли никакъв, дори и най- слаб бриз не докосваше повърхността му. По бреговете растяха плачещи върби и папур, а близо до мястото, на което се бяхме появили, цъфтяха удивителни, светещи в полумрака на сгъстяващия се здрач водни лилии и лотоси. Черният дракон мълчаливо седна на тревата, намествайки от едната си страна отново появилата се кошница с пирожките, аз останах неловко да стоя, пристъпвайки от крак на крак, зиморничаво загърната в мундира, който ми беше ужасно голям. И се взирах единствено и само в лилиите и лотосите. - Ти трябваше да го научиш — просто каза Иренарн след дълго мълчание. Кой знае защо, очите ми плувнаха в сълзи. - И от моя страна би било повече от безчестно да го крия от теб — значително по-тихо добави драконът. Аз се обърнах и въпросително погледнах към него. Главнокомандуващият спокойно срещна погледа ми и продължи: - Аз съм Властващ дракон, Милада, моето главно задължение е да гледам истината в очите и да не си позволявам да се подлъгвам от надежди и измислици. Той помълча, разглеждайки ме жадно и добави: - Аз се опитвах да прогоня тези мисли в течение на два месеца. Просто се опитвах да не мисля. Да не си припомням. Да не си представям... Секунда тишина и дрезгавото: - Но усещането за тялото ти под ръката ми... Мириса на косите ти... Твоите сияещи очи... полуотворени устни... И ако това не е глад, аз не знам какво е... Той седеше, опрял лакти на сгънатите си колене и просто ме гледаше. Не, не просто — гледаше ме жадно, втренчено проследявайки всяко мое движение, търсеше каквато и да е емоция и поглъщаше с очи дори това, как появилия се ветрец мърда кичур от косата ми. Аз нервно сложих кичура зад ухото си, усещайки се като... храна! Просто храна! Която в ужас стои пред озверяващия от глад хищник! И ми се струваше, че от това, да се нахвърли върху мен, в този момент го дели само някаква невидима, призрачна, и напълно независеща от мен граница... много тънка... вече почти не съществуваща... - Предполагам, че е време да те върна на новото ти семейство — дрезгаво и бавно изговори Иренарн. Проблясък. Озовах се в собствената си стая, сред все още неподредените в шкафа нови дрехи, на метър от струпаните на купчинка нови обувки и на крачка от нещо, което ме плашеше, плашеше ме до безумие и в същото време... Аз объркано погледнах лявата си ръка, почти физически усещайки топлината на дланта на Иренарн... Внезапно се разнесе познатият звук от пристигнало съобщение. Оглеждайки се недоумяващо, забелязах изникналия на масата бележник, онзи, същият. Той иззвъня за пристигането на още едно съобщение. Все така придържайки на раменете си мундира, предпазливо се приближих до масата, отворих бележника и прочетох: „Говорих с ректора на Академията на Вятъра. Той е стигнал до същите изводи като мен: ти си човек и независимо от влизането ти в рода Кириито, си оставаш човек, което едва ли ще направи обучението ти в престижните учебни заведения на Долината лесно и комфортно”. Нищо ново, безразлично отбелязах на ум. Но драконът продължи, явно без да има намерения да приема каквито и да е възражения: „Ще ти пратя учебните планове на човешките висши магически учебни заведения — ще си избереш. Въпросът за приема ти ще го реша аз. Ще можеш да получиш диплома от която и да е от нашите академии, ако просто си вземеш последните изпити”. Отпускайки се на стола, усетих, че все още съм облечена в мундира на Главнокомандуващия. Сваляйки го, грижливо го сложих на облегалката на стола, помислих и написах: „Може би ще е най-добре да продължа обучението си в Любережския университет?” „Не е най-добрата идея” — последва лаконичен отговор. След минута мълчание, Иренарн добави: „Намереният от теб мишник не е единственото отровно и опасно средство там. Плюс това, Любережския университет е абсолютно и напълно под контрола на Воронир”. Аз размишлявах дълго, преди да напиша: „Не само Любережския. „Но именно в него обучението се отличава с определена специфика” — логично отбеляза драконът. Не можех да възразя нищо на това. „Аз ще реша този проблем — продължи Иренарн, — по максимално щадящ начин.” И аз осъзнах, че никой няма да изпепелява Любереж, което много ме радваше. Не че там се намираше най- добрия университет в света, но... И в този момент аз си спомних за най-добрия! Действително за най-чудесния магически университет във всички човешки кралства — Университетът на Стихийните Сили! И грабвайки отново молива, аз стремително написах: „Има ли някаква възможност да ме приемат при магистър Валентайн?” Просто това щеше да е късмет, шанс, много по-голям, отколкото влизането в което и да е драконово учебно заведение в Долината. УСС — това бе мечта, практически несбъдваща се за по-голямата част от нас — просто, беше трудно дори да се стигне до него, без да говорим, че конкурсът беше повече от сто човека на едно място. Защото от университета на стихийниците излизаха най-силните магове. Най-обучените, подготвени за всичко, оцеляващи в каквито и да било условия. При това, него го завършваха всички приети, практически без изключения. В смисъл, никога никого не изключваха. Изобщо. И именно поради тази причина, влизането в Университета на Стихийните сили, или както по-просто го наричаха — Стихийния университет, си беше истинско щастие и да, там изобщо отсъстваше платеното обучение. Изобщо. Но мен не ме подкупваше това, а думите, които беше казал магистър Валентайн: „На мен ми е жал за всичките ми студенти. И аз съм твърдо убеден, че всеки от тях е достоен за по-добра участ от тази да се превърне в изпитателен материал в разследването на драконите”. И затова със замряло сърце се взирах в бележника, чакайки отговора на Черния дракон. Наложи се да чакам доста дълго. В стаята ми надникна древният, измери ме с поглед и попита: - Дълго ли ще се бавиш? Кимнах неопределено в отговор. И тогава в бележника се появи надпис: „Ще долетя утре сутринта. Облечи се човешки”. Аз не разбрах добре и явно драконът също се бе досетил за двусмислеността на написаното, затова добави: „В обикновена човешка рокля. Не прилепнала. Не къса. Със закрити ръце и шия. Най-добре мантия”. А след това в бележника само за миг се показа надпис: „Искам да те прегърна силно-силно и никога да не те пускам...” Но той изчезна толкова бързо, че не бях уверена докрай дали не ми се бе привидял. Когато накрая отидох на вечеря, зад масата бяха останали само Камали, Хатор, баба Осаи и древният. Изглежда, че чакаха търпеливо именно мен. При това, не само те, а и рибата, изпечената в листа на някакво растение. - Как е песът? — започна разпита баба Осаи. - В дадения момент е лишен от възможността да мимикрира под обкръжаващата го среда и затова е видим, но като цяло е много по-добре и дори вече се храни сам, — с усмивка отвърнах аз и седнах на масата. - Нима? — някак язвително се поинтересува древният. И докато вече активно дъвчех, с удивление се втренчих в дракончето, но той, преструвайки се старателно, че разглежда ноктите на собствената си лапа, като че ли без да намеква за нищо, проточи: - Тоест, твоето присъствие, доколкото разбирам, не беше толкова необходимо за вечерното хранене? — бърз поглед към мен и проникновеното: — Прав ли съм? Изведнъж почувствах как се изчервявам. Не разбрах именно поради каква причина... - Защото, знаеш ли, аз не се захванах да анализирам веднага думите на бронзовия, но след това се усетих — Главнокомандуващият да изгуби четири часа за кученцето и не го спаси от заклинанието? Няма начин. Особено ако имаме предвид способностите на бойните дракони и в частност, именно на този. И всички ме погледнаха. Въпросително и явно очаквайки подробен разказ за всичко случило се. Аз с труд преглътнах това, което бях сдъвкала. Залях всичко със сок и бодро се отчетох: - Отначало аз отнесох на един от драконите екстракт от мирта, след това му отмъкнах половин кофа спирт, после се появи Главнокомандуващият, ние отидохме да нахраним грасса, след това бяхме в една пещера, после — на езеро, след това мен ме върнаха и ние в писмена форма обсъдихме моя евентуален прием в Университета на Стихийните Сили. Утре имам събеседване с магистър Валентайн. Трябва ми мантия и човешка рокля. Много съм гладна. Семейството се зае мълчешком да се споглежда, а аз — старателно да ям. Наистина се чувствах много гладна и като цяло, храненето май беше единственият начин да избегна по-подробни разпити. Така че, се заех да се тъпча, защото нямах никакво намерение да разказвам за това, което нагледно и подробно ми бе демонстрирал Иренарн. Не ми се щеше да разстройвам мама. И се надявах някак да се измъкна. Още не знаех как, но все някак... а освен това, изобщо не ми се искаше да вярвам във всичко това. Просто не исках. В този момент си припомних една от фразите на професор Ивас: „Много често проблемът се състои именно в това, че ние игнорираме това, доколко той може да е опасен”. И думите на Черния дракон: „Аз съм Властващ дракон, Милада, моето основно задължение е да гледам истината в лицето и да не си позволявам да се залъгвам с надежди и измислици”. Престанах да дъвча. Поседях, помислих. Всъщност, лекцията на професор Ивас тогава се отнасяше към темата: „Методи за оцеляване на територията на активирани древни погребални места” и горепосочените думи означаваха, че е необходимо ясно да се осъзнава с какво именно си имаш работа — с гробище полуразложили се трупове или с индивиди от рода на упирите, гулите или, не дай Триединни, личове. Защото последните се движат двайсет пъти по-бързо и имат неприятната склонност да убиват магове, за разлика от вдигнатите мъртъвци, на които не им трябва нищо друго, освен да ти изгризат мозъка и край. - Милада? — повика ме мама. Между другото, лекцията се четеше на същото това вдигнато гробище, където се бяхме скрили, сбутани гъсто един до друг в някаква древна крипта и жадно слушахме професора, защото да слушаме него беше много по-приятно, отколкото да чуваме дращенето на ноктите на гулите по стените и яростния им вой, когато бяха осъзнали, че тази толкова вкусна плячка май ще си остане недосегаема за тях. До момента, в който се бяха появили най-накрая професорите и магистър Аттинур, гулите бяха успели да срутят родовата крипта на херцозите Верийски наполовина, заради което ректорът в последствие бе имал неприятен разговор с краля, а ние завинаги бяхме запомнили, че три ръждиви ножа, забити в деветия безименен гроб от входа не са на добро, даже ако навсякъде са пръснати чирепи от счупени глинени съдове, а както се знае, посудата се чупи само на късмет. - Ти за какво се замисли? — попита Хатор. - За гробището — разсеяно отвърнах аз. И отново се върнах към вечерята си, стараейки се да разбера защо изобщо си бях спомнила за това гробище. И за лекцията. И за това, че „много често проблемът се състои именно в това, че игнорираме степента му на опасност”. - За какво такова гробище? — разтревожи се баба Осаи. - На първи курс имахме практикум по некромантика — все така разсеяно отговорих аз. Просто не можех да разбера защо изведнъж ми се появи недобро предчувствие. Направо лошо. Просто се появи и това е. Откъде? - Ако нещо те тревожи, ти си кажи — неочаквано сериозно произнесе древният. - Не знам какво ме тревожи — честно си признах аз. — Проблесна ми някаква мисъл, нещо като намек, а аз не мога да разбера какъв. И защо изведнъж си спомних за това гробище? Може би затова, че при ректор Валентайн никой не изоставя студентите за храна на гулите? Но в такъв случай, споменът би трябвало да предизвика спокойствие, а на мен, напротив, по-тревожно ми стана. Новото ми семейство мълчеше, давайки ми възможност да продължа, но аз нямах какво друго да кажа. И сама не можех да разбера откъде в душата ми нахлу тази тревога. - Та значи, за утре мантия ти е нужна? — попита мама. — И рокля? Аз кимнах, все още замислена за своите неща. През нощта ми се присъни Призрачния кочияш. Кой знае защо, той се беше наместил на стъпалата, водещи към трона, а до него, прегърбен и унил, седеше нашият крал Умарх Трети. Короната беше килната криво на плешивата му глава и той се жалваше, жалваше, жалваше на призрака. Кочияша го слушаше с някакво тъжно отчаяние и ако можеше да се съди по изражението на призрачното му лице, вече много му се искаше отново да смени мястото на обитаването си. - Такъв човек беше, разбираш ли, такъв човек — жалеше се кралят. — И такава смърт... На парчета го донесоха. Представяш ли си? На парчета... - Да свестен мъжага беше — със задгробен глас потвърди призракът. - И на парчета... — кралят изхлипа. — И кой е могъл, кажи ми? - Ама нали вчера донесение получихте — призрачните кучета са били — напомни Кочияша. - Кучетата! — кралят горчиво се усмихна. — Тези песове, може и да приличат на животни, а преброяване си направиха, данъците честно си ги платиха, обозначиха са територията си, кралска клетва дадоха. А ти казваш — кучетата! Не са могли грассите, аз тук с водача им на шах играх и знаеш ли какво? Урх ме победи. Мат! Мен! Куче! Представяш ли си?! Помълча и отчаяно повтори: - Не са били грассите... някой от неговите хора, най-вероятно. Някой от маговете, ако не и самият Воронир. Аз не съм глупак, знаеш го, аз със задника си чувствам, нещо се мъти. Зад гърба ми се мъти. Сам прецени — пограничната застава на южния тракт изгоря до основи — нито хора останаха, нито парченце хартия. А именно преди това десетникът там беше изпратил на Тессорд съобщение: „Спешно пратете магове!” Значи, случило се било нещо, нещо много страшно, защото иначе съобщение на Енрое би написал. По-нататък — кралят, забравил се, понечи да удари по коляното на събеседника си, за да привлече вниманието му, но ръката премина през призрака. Умарх изкряка досадено и продължи: — Тессорд и неговите магове къде бяха убити? На четири версти от началото на кралския път. А значи те на пограничната застава половин ден са прекарали — и какво е имало там? Какво са намерили? Защо нито гарваните, нито пощенските гълъби не долитат?! А аз ще ти кажа — маговете крият нещо! Кралят разтърка лицето си с длани, пръстените, окичили пръстите му се омотаха в брадата, той доста се помъчи, докато ги освободи и продължи: - Аз като на напечена ламарина седя, вярваш ли? От една страна ме ръфат елфите — нашите веднъж ги били грабили, друг път — били пресичали територията на Запретения лес, какво само не измислят! От другата — тези хутари! Ето кажи ми ти сега, какво им става? Имаше ли договор? Имаше! С атамана им си ударихме ръцете, лично до там ходих. А тук изведнъж, хоп! — и княжеската дъщеря я отняма! Къде, кога, как? Атаман Костицки всички договорености развали, заяви: „С държава, пълна с мъртвяци, работа не ща да имам” и с цялото си посолство се върнаха обратно и дори княжеската дъщеря се отказаха да търсят, забележи, явно те самите си я бяха потулили някъде. А аз какво сега? Двама надеждни съветници имах — Енрое и Тессорд. Магът вече го няма, а Енрое... - Съвсем се е побъркал, а? — съчувстващо попита призракът. - Съвсем — унило потвърди кралят. — Сам виждаш, втори заговор си имаме, а тоя търчи след девицата си из целия Горлумски лес. Раздаде се тихо почукване, открехна се вратата и влезе мъж, когото аз вече познавах — същият този, който превърна виното ми по време на вечерята с лорд Енрое и ме убеди да тръгна за гората. - Торн? — понадигна се кралят. — Какво искаш? Влезлият притвори вратата зад гърба си и съобщи: - Намериха още четири пръстена. Умарх Трети глухо, с мътно отчаяние простена и попита: - Също маскирани като пръстени с Камъка на истината? - Не — сухо отвърна Торн. — Два са сватбени, един с изумруд и последният — с невзрачен топаз. Приемали са ги за обикновени украшения, но реакцията на опитните субекти е една и съща — проява на крайна агресия, опасни са даже в ръцете на обикновените хора. Кралят погледна към Торн, след това към ръцете си и започна с настървение да сваля пръстените си. Всичките. - Указът за забрана на носене на украшения вече е готов — каза Торн. - Дай го насам — глухо се отзова повелителят на Любереж, И аз се събудих. — ще го подпиша. Известно време лежах, просто лежах, зяпайки в тавана и потресено размишлявах за това, което бях чула и видяла. И така, кралят беше научил за гибелта на магистър Тессорд. При спомена за бойния маг и зловещата му смърт, очите ми плувнаха в сълзи... Изтрих ги, без да им обръщам внимание, защото бях заета да обмислям нещо друго. Като например това, че като че ли сега само аз разполагах с информация за мъртвите села. При това, тя наистина беше у мен — плащът ми го бе донесъл Зернур към края на нашата семейна вечеря и картата беше в джоба му. Но сега, след видяното, аз седях и си мислех — на кого би било най-добре да я дам?! На краля, от когото май че крият, че населението на страната му бавно и сигурно се унищожава от мъртвяци, или на магистър Аттинур... но тогава изобщо не се знаеше каква щеше да бъде по-нататъшната съдба на картата. И какво можех да направя?! Седнах, след това се плъзнах от леглото на пода, стараейки се да не предизвикам и най-малкия шум. Предпазливо се приближих до прозореца, отворих дървените капаци — навън беше нощ. Навярно, някъде около два-три часа, най-тъмното време. Не беше странно, че бях видяла насън Призрачния кочияш — това беше времето на неговата сила, и ето, той ми бе предал видение на такова огромно разстояние. Като че ли искаше да ме предупреди. За какво? Явно за това, че ме търси лорд-дознавателят Енрое. Но мен сега друго нещо ме бе развълнувало. Съвсем друго. Постоях няколко минути до прозореца и мислено се опитах да пресметна възрастта на баба Осаи. По всичко излизаше, че бе поне на триста години, най-малко. Значи, нямаше да стане. С опасение запалих с магия фитилчето на оставения ми фенер, наместих го на масата, отваряйки тази му половина, която хвърляше светлина върху нужната ми част от масата. Картата я копирах дълго и щателно. Отне ми не по-малко от един час, но в крайна сметка, сега картите станаха две, а това доста опростяваше нещата. Приключвайки, загасих фенера, взех прерисуваната карта, върнах оригинала обратно в джоба на наметалото, наметнах на раменете си халат — копринен и невероятно приятен на допир, както и нощничката, която ми беше дала мама, и след като обух домашните си обувки, се измъкнах от стаята. За щастие, вратата дори не изскърца. Преминавайки безшумно по откритата тераса, се спуснах по стълбите и стигнах до врата. Затворената с внушително резе входна врата. Това, че нямаше да мога да го отворя, стана ясно от пръв поглед. След като размислих, отидох до прозореца, практически без да смея да дишам, го отворих, покатерих се на перваза и скочих в градината. А след това оставаше най-сложното — да отброя минимум четиристотин крачки от къщата и да се надявам, че няма да стигна в броенето си до високата ограда. И колко само ми беше обидно да се блъсна с нос в белия каменен зид на триста деветдесет и четвъртата крачка. Много обидно. Теоретически, дори тук бих могла да се опитам да призова духа, но на практика, старите къщи, особено такива, с многовековна история на едно-единствено семейство, имат собствена аура, която даваше като минимум много силни изкривявания, ако дори не се бяха сдобили с дух-хранител. А да се призовава един призрак на територията на някой друг — това е невероятна глупост, която обикновено водеше до смъртта на призоваващия и то до доста мъчителната му смърт. Именно поради тази причина, много от маговете в Любереж настояваха на комина или на един от ъглите на всяка къща да се отбелязва годината на построяване. Наистина, намериха се и такива, които предлагаха, вместо годината, да се пише нещо от сорта на: „Внимание, зъл дух-хранител”, но инициативата не беше поддържана, защото все се намираха шегобийци, които добавяха към този надпис нещо като: „А стопаните направо са зверове” или „И котарак-убиец” и това бяха само най-ласкавите оценки за хората, живеещи в дома, които се срещаха. Но това е лирика, а фактът, че щеше да ми се наложи де се прекачвам през оградата стоеше пред мен с цялата си очевидност, също като самата стена. Безуспешно се придвижих към вратата — на нея висеше огромен катинар. Защо беше нужно да се слага катинар на градинска порта там, където практически цялото население умееше да лети, за мен си оставаше загадка. За съжаление — неразрешима, защото и малката вратичка отстрани на портата, също се оказа заключена. И тогава зад мен се разнесе: - Майка ти също така бягаше, за да се срещне с мен. Огледах се изплашено, облекчено въздъхнах, виждайки Хатор. Тате стоеше и ме разглеждаше със светещите си в тъмнината очи, каквито имаха всички дракони, а накрая попита: - Какво става? - М-м-м — нервно проговорих аз, обмисляйки какво би могло да се каже в тази ситуация. - Че не се опитваш да избягаш, за да отидеш на среща, вече го разбрах — подхилвайки се, съобщи драконът. - А как? — не се удържах от въпроса. - На среща с любимите дракони обикновено бягат най-малкото с изрешена коса, а не с гнездо на врани на главата — много логично отбеляза тате. Побързах да пригладя косата си и съобщих: - Просто не исках да будя никого. А ключовете от вратичката у кого са? - Защо ти е да излизаш навън? — на свой ред зададе въпрос родителят ми, който имаше всъщност пълното право да ми задава подобни въпроси. Въздъхвайки тежко, честно си признах: - Преди да попадна в Долината на драконите, докато минавах практикум по Призрачни явления... оказах известна помощ на един призрак. - И защо ли ти е трябвало? — обади се тате. - Според задачата на практикума, бях длъжна леко да го убия — неловко отвърнах аз. - Постъпката е напълно в духа ти — сви рамене тате. — И какво стана после? Загръщайки по-плътно халата си и завързвайки колана, продължих с неохота: - След това, в резултат на ритуала, който го освобождаваше от мястото му на пребиваване, между нас се образува някаква връзка. Тя не е много стабилна и е едностранна, може да я използва само Призрачния кочияш и той вече няколко пъти ми е показвал събития, които биха могли да са важни за мен или да ме предупредят, да помогнат. Едно подобно събитие ми показа и тази нощ. Но докато лорд Енрое не представлява никаква опасност за мен, то историята с пръстените и този факт, че кралят и до този момент не е уведомен за гибелта на жителите на огромно количество села в Горлумския лес, ме вълнуват и то много. И ето, заради това исках да се отдалеча от къщата, за да се свържа с Призрачния кочияш, без да разтревожа духа-хранител и... — запънах се и обречено продължих: — А по-натам, зависи от обстоятелствата. Хатор внимателно ме гледа в течение на няколко секунди, след това се приближи, отмести ме настрана и просто отвори вратичката с ключ, който извади от джоба си. И излизайки зад оградата, попита: - Значи, на теб ти е нужно място, където не са стояли къщи, не е имало гробище и не живеят духове? - Да — неуверено отвърнах, излизайки след него. - Да вървим — тате ми протегна ръка, — тук има едно местенце, Емали го използва постоянно за медитация и призоваване на вятъра. Мисля, че е именно това, което ти е нужно. Честно казано, дори не се опитах да възразя против присъствието на дракона, с тате на тъмната улица през нощта се чувствах много по-спокойно и усещането за закрила ме обгръщаше като топло одеяло. - Знаеш ли, забавно е — проговори Хатор след известно време, — ние с твоята майка не сме магове. В смисъл, как — аз малко владея, но по-скоро на нивото на интуицията, отколкото като способности да изменям материята, а и двете ни дъщери са със силни магически данни. Знаеш ли как се гордеехме, когато Емали първа премина приемните изпити и бе приета в Академията на Вятъра? Аз навярно цяла година разказвах на всеки срещнат, че дъщеря ми е маг. А след това, някак неочаквано, периодически отмъквайки учебниците на по-голямата си сестра, и Ирида влезе в академията. Ние с майка ти приехме това просто като благословение на древните. Струваше ми се, че не бих могъл да се гордея със семейството си повече, отколкото се гордеех, но ето, ние се сдобихме с трета дъщеря... и тя също е маг. Кой би могъл да си го помисли! Не зная кой и би ли могъл, но на мен ми стана толкова приятно и мило на душата... В този момент Хатор се спря, посочи към едно от дърветата пред себе си, покрай което, ако можеше да се съди по ромолящия звук, протичаше ручей и попита: - Тук става ли? Аз плахо пуснах голямата му, силна и по бащински надеждна длан, предпазливо тръгнах напред някак интуитивно, престъпих през ручея и прикляквайки, докоснах земята. През пръстите ми преминаха стотиците иглички на мигновено отзовалата се магия. - Тук има извор! — потресено прошепнах аз. - Да, ручей тече — потвърди Хатор. - Не — аз притворих очи и призовах другото си зрение, за да видя с удивление това, за което само ни бяха разказвали. Това беше магически извор. Чист магически извор! На териториите на човешките кралства вече не бяха останали такива... а и всъщност, дори не знаех къде другаде би могло да ги има! А тук... Магията се надигна от земята, обвивайки пръстите ми. - М-м-милада, дъще — напрегнато ме повика Хатор. Отворих очи и удивено се взрях в синята, проблясваща и светеща вълна, която с ласкаво докосване обвиваше дланта ми и се плъзгаше нагоре, до самия лакът. - Триединни!. — потресено си поех въздух. Магия! Най-чиста природна магия! Една капка от която би била достатъчна, за да бъдат създадени всички тайни пътеки наведнъж! Магия, която елфийските друиди съхраняваха в свещени съдове и охраняваха по- ревностно от цялото Средиземие! Магия, която доверчиво търсеше ласка от мен, също като малко коте... - Емали е обичала това място от самото си детство, така ли? — изведнъж се досетих аз. - Да — Хатор, все още напрегнат, седна на един от камъните наблизо. — Това беше любимото й дърво, винаги тичаше насам, веднага след като пристигахме при баба. Ирида, когато поотрасна, също постоянно идваше с нея. А това нещо винаги ли е било тук?! — отчетлива тревога се промъкна в гласа му. Аз се усмихнах. Магията продължаваше да се гали в дланта ми, наистина като котенце и аз предпазливо я погалих в отговор, което предизвика ярък радостен плисък по земята в радиус от поне пет метра, а след това сиянието отново се съсредоточи под ръката ми. Като че ли на извора много му беше липсвала ласка и сега се радваше на компанията. Това беше удивително. Одушевен, практически жив и толкова открит, че ме изпълваше с енергия, докато аз, напротив, стараех се да не взема и капка... И тогава разбрах по какъв начин се е пробудил магическият дар на Емали и Ирида — просто те и двете бяха много добри, както и техните родители... Те явно си бяха играли с извора. - Изворът ли? Не зная — отзовах се на въпроса на Хатор, — той е малък... въпреки че на мен ми е трудно да преценя, тези извори вече практически не съществуват, но е възможно той или да се е пробудил неотдавна или просто да е част от по-голям, защото се държи... — аз отново погалих малката, синя магическа вълна, която с любопитство ме разглеждаше, — като детенце. Хатор помълча, а след това изведнъж изумено произнесе: -„Коте” беше първата дума, която казаха и Емали и Ирида! Отново замълча, а след това добави: - Но аз никога досега не съм виждал това нещо тук. - А през деня той не се вижда — прошепнах аз. Той е като запален спирт, на ярка светлина пламъкът му е практически незабележим. Искаше ми се да прегърна и да притисна към себе си магическия извор, наистина да го гушна като коте, но не разполагах с време за губене. Аз още веднъж погалих това неясно по какъв начин съхранило се чудо и изправяйки се, казах: - Това място не е подходящо. Изворът е невероятно чувствителен към призрачни явления и като цяло, към магията. Просто не искам да рискувам и да предизвикам някакви изменения в него. И обръщайки се да погледна най-чистата магия за последен път, аз решително прекрачих ручея и се приближих към Хатор. Драконът замислено огледа хвърлилата се след мен вълна магия, която, обаче, като че ли не можеше да пресече поточето и затова спря на границата му, след това тежко се изправи от камъка и ме поведе по-нататък. Аз избрах място между три стари дървета, древни, силни и могъщи, които, ако се наложеше, биха могли да сдържат каквито и да е деформации. Помолих тате да не се приближава на по-малко от десет крачки, отчупих тънка пръчка от падналия наблизо сух клон и започнах да рисувам, вливайки капка по капка магическа енергия в рисунката. Изобразих кръг, в него още един кръг, символа Неграш, а след това, отпускайки се на колене пред острието на символа, на едно издишване произнесох: „Ессаджено!” — заклинанието за призив на висши призраци. Мигновено ми прилоша, започна да ми се повдига ужасно, но на всяка цена трябваше да съумея да се сдържа и аз се съсредоточих върху това, чувствайки се така, като че ли бях подхваната от силното течение на бурна планинска река, която сега ме влачеше по дъното, болезнено блъскайки ме в камъните. И не можех нито да вдишам, нито да издишам, да не говорим за това да изплувам на повърхността! Задържайки дъха си, аз се свих и се опитах да застана на място, но мен ме влачеше удряше от една страна на друга в пределите на вътрешния кръг. Но ми стана страшно не от това, аз не се уплаших дори когато забелязах сред камъните, пръснати из тази призрачна река, която ме носеше по силното си течение, няколко сияещи лилави змии, които май се опитваха да стигнат до мен, като че ли ме чувстваха и помнеха, че бяха получили заповедта и правото да ме убият. Аз ужасно се боях, че Хатор ще се намеси. Затова с всичка сила се стараех да сдържам виковете си при особено силните удари. Но след още няколко мига, аз разперих ръце и се отдадох на свободното падане в момента, когато призрачната река ме изплю над столицата на Любереж. Падането беше приятно и безболезнено. Чувствах как вятърът развява косите ми и като че ли изгубих някъде халата си, но летях, летях и летях, оставила се във властта на въздушните потоци, докато не успях да разгледам в подробности покривите на къщите. - Тае... — полустон, полуиздишване и аз замрях над града, на няколко метра от смъртта. Вдишване — и градът се променя. Аз виждах мъртвите. Те бродеха сред живите, без да осъзнават смъртта си. Те живееха... те кръстосваха града, разговаряха, работеха, продаваха нещо — те живееха. Просто светът им бе друг. Различен. Напълно различен. И аз не можах да разбера как попаднах в него. Не притежавах такава сила. Нямах подобни способности. Моето равнище бе това на недоучила студентка, аз физически не би трябвало да съм в състояние да се озова тук. Моят лимит трябваше да са покривите над града и зовът към този призрак, който ми беше нужен. Но аз бавно се спуснах на каменните плочи на централния площад пред двореца и не можех да разбера какво се случва. И окончателен шок за мен стана да чуя изведнъж: - Студентка Радович? Обръщайки се рязко, аз с усилие сдържах крясъка си. Магистър Тессорд ясно осъзнаваше, че е мъртъв. Той осъзнаваше това прекалено ясно, защото за разлика от останалите мъртви, които по целостта на кожната си покривка и функционирането на другите си органи не се отличаваха от живите, представляваше просто лошо скачени едно с друго парчета изтерзана плът. - Вие... сте жива? — с глас, който като че ли излизаше както от устата, така и от разкъсания гръклян, строго попита той. - Да — отвърнах, въпреки, че не бях уверена в това докрай. И магистърът облекчено въздъхна. - Надявам се, че сте в Медведково — произнесе той с гласа, който беше просто ужасяващ. — Останете си там, чувате ли? Ако съм успял и вие все още не сте напуснали териториите, защитени от жреците на Древун, оставайте си там. Разбрахте ли? Няма да ви позволят да стигнете до столицата! Той изговори всичко това много бързо, след това се намръщи и начумерено ме изгледа. Аз се досещах какъв въпрос щеше да ми зададе сега и магистърът потвърди предположението ми, когато попита с нескривано подозрение: - А вие какво правите тук, студентка Радович? - Не съм сигурна - отвърнах напълно искрено. - Използвах заклинание за призив на висше призрачно явление и трябваше да увисна над града. Не мога да разбера защо слязох в света на мъртвите. Магистър Тессорд се намръщи още повече, отметна с контешко движение остатъците от аления си плащ и се поинтересува: - А кого повикахте? - Мен, ако трябва да сме честни - раздаде се съвсем наблизо. Аз се обърнах и видях... чудовище. В света на мъртвите Призрачния кочияш се яви като огромно, високо поне три метра абсолютно зловещо създание с покрита с черни шипове глава, с черно тяло, огромни мускулести ръце с извити нокти и с плашещо до смърт ухилване на многоредните си зъби. - И аз самият съм в ужас - призна си той. - Да знаеш случайно колко време ще съм така? - Н-н-не зная - гласът ми рязко спадна. След това ми дойде плашещата мисъл, че може и аз самата да съм се изменила. С ужас хвърлих поглед към ръцете си и забелязах, че са станали много по-тънки. Аз и така не бях кой знае колко пухкава, но сега стремително губех тегло - светът на мъртвите безжалостно взимаше данъка си. - Трябва да се разкараш оттук! - разумно произнесе Призрачния кочияш. - Призракът е напълно прав, студентка Радович - поддържа го магистър Тессорд. - Би трябвало да ви кажа много неща, но ме е страх, че жизнените ви сили няма да са достатъчно, за да ги изслушате. Бях съгласна с него - чувствах се все по-зле и по-зле, рязко ми се зави свят, и осъзнах, че не дишам. Че не дишам повече в света на живите! - Картата на мъртвите села! - стремително подадох на Призрачния кочияш хартията, която стисках в ръка. -Грассите повече няма да нападнат, те сега са под контрола на Владиката на Долината на драконите. Зад убийството на магистър Тессорд и останалите бойни магове стои Воронир. И с последни сили: - Ассентаран! - заклинанието за връщане. Заклинание, което беше длъжно да ме пренесе обратно по реката на времето, за да ме върне в тялото ми, в моя живот, в света на живите. Заклинание, което не проработи... - Ассентаран... - прошепнах аз, чувствайки как губя власт над собствената си магия. И си помислих, че това е краят. Краят на всичко. Че ще остана тук за вечни времена. Или ще се разтворя, както се случва с тези, които непредпазливо навлизат в света на мъртвите. - В картата има отчет - прошепнах аз, вече не ми стигаха силите да говоря, - там... за мъртвите... мъртвяците... търговци... И в този миг, когато черната фуния на смъртта вече беше готова да ме погълне, светът на мъртвите изведнъж отвори очи и ме погледна с много познат зелено-сребрист и безумно гневен поглед. И нещо ме отблъсна от земята така, сякаш бях топка, която я бяха ударили с неимоверна сила! И приближаващото се зловещо небе, и отдалечаващата се столица на Любереж, и реката на времето, и пръсналите се лилави змии - всичко се понесе покрай мен с такава скорост, като че ли се въртях в калейдоскоп със стремително сменящи се картинки, но през тях постоянно виждах този взор, който като че ли ме прогаряше до дъното на душата! А в следващия миг си поех конвулсивно дъх, оглеждайки се потресено и отбелязвайки с крайчеца на съзнанието си, пламтящата със златен пламък поляна, двата изумрудени кръга, които бях нарисувала аз и от които сега също лъхаше жар, прегорения до въглен от този зелен огън символ Неграш, Хатор, който подкрепяше стоящата извън пламъците изпоплашена Камали, застаналите извън поляната бойни дракони и едва накрая осъзнах, че вися, без да докосвам земята с крака, буквално стисната за гърлото от Иренарн, вбесен до такава степен, че на ръката му се бяха появили черни люспи. - А, върна се! - практически изръмжа той. Внезапно осъзнах, че се развиделява! Наистина се развиделява, над дърветата вече се показваха лъчите на надничащото иззад хоризонта слънце. Колко часа бях прекарала в света на мъртвите?! Но мислите за това се изпариха, когато осъзнах още нещо - че главнокомандуващият не носи нищо друго, освен свободен панталон, заради което всъщност и бях успяла да видя люспите по ръцете му. - Легнах да спя за първи път от три денонощия! - все повече губейки човешкия си облик, изрева Иренарн. - Аз... аз не знам какво се случи - изхърках, хващайки се за китката му и опитвайки се поне някак да отслабя хватката й. - Провеждала съм ритуала за призоваване на призраци поне дете пъти, ако не и повече. Имам отлична оценка по тази техника, просто не разбирам... Иренарн мълчаливо разтвори пръсти. И аз бих рухнала на земята, ако той не ме бе придържал, притискайки ме към себе си. Сърцето на Властващия дракон биеше бързо, неистово, силно, като че ли искаше направо да изскочи от гръдния кош и затова се хвърляше като звяр върху решетката на ребрата. Няколко секунди и ударите се забавиха, станаха по-равномерни и отчетливи, след което драконът решително ме отлепи от себе си и държейки ме за рамото на разстояние на изпъната си ръка, дрезгаво произнесе: - Не знаеш какво се е случило? Крачетата са ти... красиви! И аз изведнъж си припомних как беше отлетял нанякъде халатът ми и отчетливо осъзнах, че сега съм облечена само в къса нощничка до кръста, а под нея имах само нощни копринени къси панталонки. Изчервявайки се стремително, с ужас погледнах към голите си крака и замрях. На лявото бедро, чернеейки с петна отрова, се виждаше змийско ухапване. - Ти бе подложена на заклинанието Аградоно - с натъртване изговаряйки всяка сричка и със съскащ от ярост глас, произнесе Иренарн. - Ти прекрасно видя призованите от Воронир змии. Ти знаеш какво представляват те. И въпреки това взе, че се набута в света на мъртвите, без дори за секунда да се замислиш, че именно в него живеят тези, на които вече е дадена заповед за убийството ти. Знаеш ли, у мен с основание се зараждат съмнения в твоите умствени способности! У мен - не. Та нали заклинанието бе разрушено от Иренарн, разрушено... Аз дори не бях допусна мисълта, че опасността бе останала, но само след преход на равнището на света на мъртвите. Аз просто не можех да го зная. - Какво? - гледайки в обърканите ми очи, злобно попита Черният дракон. - Аз... не знаех - прошепнах тихо в отговор. А в следващия миг отгоре ми рязко, тежко и неотвратимо се стовари тъмнината! Това навярно не беше сън. Просто, защото не можеше да е сън. - Какво физиономия - произнесе някой с добре поставен, властен глас. Аз нерешително погледнах към краля, който все така продължаваше да седи на стъпалата към трона си и се взираше в Призрачния кочияш, докато призракът си оставаше все такъв... черен и ошипен. Но това не беше важно -след него, влагайки неимоверно усилие във всяка крачка, вървеше магистър Тессорд! И кралят, виждайки го, объркано се изправи. - Tec... - гласът на Умарх Трети премина в шепот. Магистърът, от своя страна, изпъна рамене, вече уверено се приближи и протегна призрачната си ръка. От нея падна пръста със същия онзи пръстен, който бе привлякъл вниманието ми на кралския път. Всички проследиха с поглед падането му, след което кралят все пак стисна призрачната длан, а кочияша се наведе, вдигна пръста и без да обели дума, го върна на магистъра. Магът, също така мълчаливо, прилепи пръста си обратно и съобщи: - Маговете-ренегати са започнали унищожаване на селата в Горлумския лес. Но сега, благодарение на едно прелестно създание - той кимна с глава към мен, - ние разполагаме с ясна и подробна карта на унищожените селища в северната половина на леса. Кралят потресено обърна глава, погледна през мен, отново се завъртя с лице към магистъра и с пресипнал глас попита: - Какво прелестно създание? - Просто тя е жива и вие не можете да я видите - подхвърли кочияша. - Ето картата - произнесе магистър Тессорд, подавайки навитата хартия. Кралят взе това, което му подадоха, разгъна картата, погледна и се олюля. След това се заклатушка към стъпалата, седна отново върху тях, а не на трона и започна да чете. Аз бях преписала всичко - и описанието на събитията, всички свои забележки, съобщенията за мъртвяците, всичко, което бях отбелязала за времето на пътешествието си. - Това е война - след няколко минути обречено произнесе Умарх Трети. - Война и геноцид. Те просто ни унищожават. - Именно това се опитвам да ви кажа вече много години. Същото, за което ви предупреждаваше и магистър Аттинур - платеното обучение на маговете ни лишава от боеспособна магическа армия! Това... Съвзех се от болка. Боляха ме едновременно бедрото и лявата ръка, цялата - от китката и до рамото. Но едно докосване - и болката отмина, сякаш никога не беше съществувала, остана само усещането за леко парене там, където беше ухапването на призрачната змия. - Забавно - раздаде се глас до самото ми слепоочие, - брачната татуировка не е изчезнала. Просто се е скрила за известно време и ето сега отново се прояви. Аз много бавно отворих очи... И веднага ги стиснах отново до болка! Отворих ги отново, огледах се... Ние лежахме в езеро. На пясъчния му бряг. Аз просто лежах, а Иренарн, подложил ръка под главата ми, се бе излегнал настрана, галейки ме нежно по бузата и по ръката. Дори само това плашеше и ме караше да се боря с желанието да изпадна в шок. Но друг шок, който не можех да сдържа, колкото и да ми се искаше, бе предизвикан от друго нещо - езерото, в което ние частично се намирахме... не беше от вода. Нас плавно ни заливаха и отново се отдръпваха вълни от чиста магия. Озъртайки се крадешком, осъзнах, че това е пещера. Огромна, губеща се в мрака пещера, на чието дъно се намираше това огромно езеро от чиста магия! - Да, сблъсках се с известни трудности да убедя Хатор, че ти е нужна много повече магия, отколкото притежава извора, който, както се оказа, има слабост към дъщерите му - замислено съобщи Черният дракон и ръката му се плъзна от ръката към шията ми. Потръпвайки, погледнах към Иренарн и искрено се поразих от очите му - продълговатата зеница се бе увеличила значително, заради което очите му изглеждаха почти черни. - Като цяло - дрезгаво продължи Главнокомандуващият, - това е много странно явление, но то говори изключително в твоя полза и в полза на сестрите ти. Пръстите му, галейки кожата ми, се плъзнаха още по-надолу. - Какво правите? - стреснато прошепнах аз. - На твое място, не бих акцентирал вниманието си върху действията ми - странно отвърна Иренарн. И аз, може би, не бих го акцентирала, но до мен със закъснение стигна осъзнаването на този факт, че докосванията на дракона ги усещах прекалено ярко. Не така, както бих ги усещала през тъкан. И ми беше достатъчен само един поглед, за да разбера - нощницата ми я нямаше! - Да, свалих всичко - спокойно потвърди най-лошите ми опасения Иренарн. И практически подигравателно добави: - Но можеш да изкажеш благодарността си за това, че аз все още съм облечен. Тази част от тялото на дракона, която се виждаше, не бе покрита и с парцалче от дреха! - Поне съм с панталон - съобщи драконът в отговор на възмутения ми поглед. - А аз - не?! - възкликнах, спомняйки си за късите панталонки. Вместо нещо вменяемо в отговор, на устните на Иренарн се появи странна, но слабо информативна усмивка. Напълно потресена, аз прокарах длан надолу по тялото си и застинах, осъзнавайки, че той наистина беше свалил всичко. Абсолютно! Изобщо! - Много провокативен жест - пресипнало и сподавено издиша драконът, след като бе задържал дъх за миг. След това плъзна пръсти по ръката ми, изключително и само по ръката ми, но до долу, съвсем до долу. Аз престанах да дишам, осъзнавайки къде сега се намират пръстите на дракона, които все още се разполагаха на горната страна на дланта ми, която прикриваше... дори не ми се иска да мисля какво прикриваше. Рязко стискайки колене до болка в треперещите си мускули, практически се примолих: - Недейте да ме докосвате! Иренарн се надвеси над мен и взирайки се в очите ми с потъмнял и нечовешки поглед, все така дрезгаво, но абсолютно непреклонно прошепна: - Аз много внимателно. Много-много нежно... - Не! - започнах да треперя ситно-ситно. - Не? - пръстите му се плъзнаха на бедрото, нежно, но аз ги усетих прекалено ярко, прекалено чувствително, така, че разтърсващото ме ситно треперене се превърна в по-осезаемо и силно, пробяга по кожата в ограниченото от стиснатите ми колене пространство и драконът властно и уверено покри ръката ми със своята широка длан и почти докосвайки устните ми със своите, прошепна: - Но ти сама се докосваш. И аз бих казал - доста нескромно. Бях толкова потресена, че първият ми порив беше да отдръпна ръката си и аз дори понечих да го направя, но тържествуващият блясък в очите на дракона ме спря на секундата. - Вие! - аз възмутено се надигнах и веднага рязко се отпуснах отново в магическите вълни, защото те сега бяха единственото, което поне някак ме прикриваше. - Аз... - Иренарн отново се наведе към устните ми, леко ги докосна с плъзгащо се движение и прошепна: - нищо лошо не правя... Засега, не правя. Внезапно окръжаващата ни магия се разплиска, закривайки като полукръгла стена входа на пещерата и от там се разнесе: - Ир-хан Главнокомандуващ, намерихме. Черният дракон замря, като че ли обмисляше нещо, а под скулите му отчетливо се обозначиха жилите. Бърз поглед към мен... бавен и не без удоволствие по-надолу от лицето ми и още по-надолу, когато аз с бързо движение прикрих гърдите си. - Колко не навреме - дрезгаво и само за мен прошепна драконът. - Не се приближавайте до мястото, на което е намерен трупа! - вече по-високо и определено не на мен, каза той. - А... - отзова се невидимият вестител. - Вие откъде знаете, че има труп? Иренарн не отговори. Проблясък. И мен ме заля вече истинска, най-обикновена вода и от полумрака се разнесе: - Когато свършиш да се къпеш, качи се горе и лягай да спиш. Ще те събудя, когато се върна, днес ни чака Валентайн. Не тъгувай. И драконът изтича нагоре по стълбите, сушейки се пътьом с кърпа. Аз останах да седя вцепенена в познатата ми кръгла вана, все така трескаво прикривайки се с ръце и се опитвах да разбера какво изобщо се беше случило. И какво беше това? И защо не съм в дома на баба Осаи? Защото като сейма предвид, че ваната ми е позната, ставаше веднага ясно, че се намирам в Крепостта! И колко ли време щях да се намирам в нея?! И какво да правя?! Паниката се усилваше с всяка нова мисъл, а на бедрото, когато притиснах колене към гърди, забелязах двете ранички от змийското ухапване. - И, да - съблякох те, за да проверя дали няма и други ухапвания - разнесе се някъде отгоре. - Стражът не беше уверен, че е пропуснал само едно. Аз застинах. След това предпазливо хвърлих поглед към верижката с озъбения дракон. В този момент обаче устата му беше затворена. Шум от крачките на изтичалия надолу по стълбите Главнокомандуващ и след като стремително се приближи до мен, Черният дракон, присядайки на ръба на ваната и закопчавайки някакви странни кърваво-червени копчета за ръкавели, ме укори: - Изобщо не ми харесва факта, че към ритуала за призив на висш призрак, ти подхождаш също толкова лекомислено, колкото например Хатор към замесването на ново тесто за хляб. А изглежда, фактът, че седях абсолютно съблечена във водата, смущаваше само мен. И все пак счетох за нужно да възразя: - Аз съм маг. За мен подобни ритуали са също толкова рутинни, колкото е за тате замесването на тесто! - Ти си недоучен маг - без да крие скепсиса по отношение на моите магически знания и възможности, се изказа Властващия дракон. - При това, проблемът не е просто в това, че не си завършила още обучението си, а в това, че ти си студент, когото НАРОЧНО са го учили зле и ти това прекрасно го знаеш. Той ме погледна, а след това, заемайки се отново със закопчаването на ръкавелите, но вече на дясната ръка, продължи: - При потапяне в реката на времето, задължително се активира и заклинание - хронометър. Не е важно кое именно, но се активира. Защото отвъдният свят има различна скорост на времето и на теб това също ти е известно. Имам основание да предполагам, че на всички във вашето изгнило учебно заведение им е известно за това, но нещо ми подсказва, че нито ти, нито другите студенти, не сте в състояние да поставите магически измерител на реалното време, дори и най-простия. Приключил с копчетата, Иренарн скръсти ръце на гърдите си и продължи, взирайки се втренчено в мен: - И за да не се терзаеш морално за това, как съм те събличал и какво съм видял, ще ми се наложи явно да ти разкажа това, което не знаеш. Като например това, че когато Хатор видял как те нападат призрачните змии и се пробужда Стражът на наири, как се намесва Етаран, който бе оставен да те охранява, когато определил, че Стражът сам няма да се справи, хукнал към родовата ви къща да вика древния. Ще е добре да знаеш и това, че Асур-Ррат е бил абсолютно неспособен да направи каквото и да било - той самият все още не се е върнал напълно в света на живите, затова не може да рискува дори частично навлизане в света на мъртвите. И всичко, което той могъл да направи, за да помогне, било да се опита да извика мен, защото Етаран вече не бил способен да ми изпрати зов от пограничното състояние, в което се намирал, а и в принцип, никой не е способен на такова нещо. Така че, когато аз стигнах до теб, ти си се намирала в света на мъртвите повече от два часа. Повече от два часа! Зелените очи проблеснаха с разтопено сребро. - В момента, когато те измъкнах, Стражът беше успял да изолира отровата на мястото на ухапването, но за това нещо бе изразходвал и последните си капки сила. Като стана дума, Етаран лежи в пещера, съседна на тази, в която бяхме ние, в подобен извор. Впрочем, той продължава да лежи там и за да се възстанови, на него ще са му нужни няколко дни. Но това са дреболии. Най-лошото беше, че когато се върна в света на живите, ти изгуби съзнание. Още по-страшно ми беше да късам дрехите от тялото ти и да очаквам с ужас да видя някъде още едно ухапване! И ставайки рязко, Иренарн се насочи към стълбите, но на половината път се спря, постоя секунда, след това се обърна и гледайки ме, хладно произнесе: - Наири - това е сърцето на дракона. Именно поради тази причина наири ги крият от всички, освен от най- доверените. Изключително и само по тази причина наири се представя на кръвните ир-ханове - от момента на представянето, те са длъжни да защитават живота й с цената на собствения си. И наири не е свободна единствено по причината, че само идиот може да разреже гърдите си, да извади от там сърцето си и да го пусне да се разхожда на чист въздух! И той затича нагоре по стълбите, за да се чуе след секунда затварянето на вратата на спалнята. Останах да седя, потресено взирайки се във водата пред себе си. Не ми се побираше в главата. Нищо не се побираше. Има неща, които просто физически не си в състояние да възприемеш, но аз си спомних небето, обагрено от първите лъчи на слънцето, Хатор и Камали, застанали извън кръга, езиците пламък наоколо и това зловещо чувство на пълно потапяне в света на мъртвите, което никога досега не бях изпитвала. Никога. Въпреки, че неведнъж бях работила с този ритуал и на практикуми, и в лабораторни условия, и дори самостоятелно. Но за едно нещо Иренарн беше прав - всички ние знаехме, че дългото пребиваване както в реката на времето, така и в погранично състояние е опасно... и ние наистина не умеехме да поставяме измерител на времето... И когато осъзнах това, си дадох сметка, че ако не бях срещнала Иренарн, моментът на гибелта ми в отвъдното би бил просто въпрос на време... Въпросът като какви ни обучаваха в Университета за магия, ставаше все по-вълнуващ! Но при това, думите на професор Нарски и казаното от магистър Тессорд: „Става дума за това, което и аз ви казвам от много години. Това, за което ви предупреждава и магистър Аттинур - платеното обучение на маговете ни лишава от боеспособна магическа армия!” .. И аз вече нищо не разбирах. Освен това, ми беше ужасно неудобно пред тате - страх ме беше дори да си помисля какво беше преживял той и колко виновен се чувства. И ми беше много жал за онзи дракон, който няколко часа се бе сражавал за живота ми. На фона на всичко това, информацията, че бойните дракони използват природните магически извори като вани със свободна сила за възстановяването си, докато елфийските друиди се молят коленопреклонно пред всяка капка, просто нямаше никакво значение. Вече много малко неща имаха значение. Аз вдигнах ръка, огледах я и забелязах, че костите и кожата бяха възвърнали предишното си състояние. Значи природния магически извор бе възстановил и мен. От друга страна, ако не беше така, Иренарн не би ме напъхал в него... Само че, всичко това, което се бе случило в извора, предизвикваше не просто смущение, аз направо не можех дъх да си поема! Но след това аз още веднъж погледнах ръката си и най-накрая осъзнах очевидното - след пребиваването в света на мъртвите, бяха отслабнали не само китките и дланите ми. И нещо ми подсказваше, че Черният дракон не ми беше разказал всичко, което „би трябвало” да зная. Той, например, не ми беше казал, че събличайки ме, вероятно не бе видял момиче, а великолепен образец за изучаването на човешката анатомия... Скелет, така да се каже. И стана ясно защо бях потопена в природната магия до самата си шия. И като се имаше предвид всичко това, възникваше и друг въпрос - в извора той наистина ли се бе опитвал да ме съблазни или това си беше един вид морално наказание?! Измъквайки се от водата и замотавайки се в кърпата, реших, че ще ми е по-леко просто да не мисля за последното. Да не мисля и това е. Или да помисля утре. Или вдругиден. А най-добре, просто никога. Когато се качих горе, изобщо не се изненадах, че се озовах в спалнята на Иренарн. Това беше със сигурност неговата спалня, но за разлика от предишния път, сега тя заемаше много по-голяма площ, камината беше друга, в ъгъла стоеше огледало в цял драконов ръст. Леглото беше предишното, само балдахинът се различаваше. Сред новите елементи на обзавеждането тук се намери шкаф на цялата стена, която стоеше срещу прозорците и този шкаф живееше някакъв свой собствен живот. В него нещо шумолеше и се движеше, издигайки се над леглото, към него отлитаха някакви дрехи и като цяло, шкафът не ми внушаваше никакво доверие. Толкова по-удивително беше да осъзная, че излитащите от кревата дрехи бяха... като че ли мои. Аз дори не повярвах веднага, но когато се приближих, видях, че над покривалото, от купчинката натрупани в безпорядък вещи, се издига синя копринена рокля. Моя рокля. Аз я бях мерила днес... А може и да не беше моята, защото върху тази я нямаше прикрепената отляво на гърдите брошка, която ми беше подарила леля Аелли... И ето, тази рокля, висейки във въздуха, полетя към шкафа, увисвайки пред него с цялата си дължина, а на дължина тя уж трябваше да бъде до средата на бедрата... само че именно „уж” трябваше! Защото в следващия миг дължината на дрехата се увеличи, след това се удължиха и ръкавите й и максимално се вдигна яката. След това роклята се завъртя около оста си, сякаш някой проверяваше годността й и сгъвайки се, литна към шкафа. За това, че се намирах в тих шок, се досетих, едва когато кърпата, с която се бях загърнала, се плъзна от тялото ми практически напълно. Подхващайки тъканта, започнах отново да се омотавам, но погледът ми се сблъска с отражението ми в огледалото. В следващия момент, аз като омагьосана се приближих към огромното амалгамирано стъкло, разглеждайки... себе си. Имаше какво да се види... - синина на скулата, обширна, но вече зарастваща следа от удар на гърдите, ребра, които бяха изпъкнали така, сякаш аз не просто бях гладувала, а не бях сложила трошичка в уста цяла зима. На лицето ми бяха останали само очите... Именно в този момент, аз осъзнах, че в извора със сигурност никой не бе предприемал опити да ме съблазни. Тук нямаше нищо за съблазняване. Беше нещо от сорта на „Да го прегърнеш и да плачеш”, както обичаше да казва госпожа Иванна, когато домъкваше в кухнята поредното бездомно животинче. И това беше резултатът след извора... Искрено се зарадвах, че не бях видяла това, което съм представлявала „преди” него. Отново замотавайки се в кърпата, хвърлих поглед към лявата си ръка - оказа се, че Иренарн е прав: изчезналата татуировка сега отново отчетливо се виждаше така, сякаш току-що я бяха нанесли. Черен дракон, който поразително напомняше за Главнокомандуващия, като че ли бе обгърнал ръката ми и бе наместил главата си на рамото ми, притваряйки очи. Предпазливо прокарах пръст по него и разбрах, че на пипане рисунката се усещаше като кожа, просто като моята кожа и не се усещаха никакви ръбове или неравности, каквито се появяват при изработването на татуировките. Само моята кожа, на която се кипреше... ето това. И тогава над лявото ми рамо се появи плоско лице. Не че аз бих го забелязала, но без да искам, отново хвърлих поглед към огледалото, а то - там виси! Едва не изкрещях, спря ме само осъзнаването, че това е просто дух, който разглежда татуировката ми. След това той тихичко подсвирна и замислено изтърси: - Да, действително, само дълъг ръкав. И отлетя обратно към шкафа. Обръщайки се потресена, аз зяпнах как духът, а сега беше ясно, че не шкафът, а именно духът, взима поредната ми рокля. На въпросителния ми поглед, духът реагира с удивителна информация: - Ходих до шивачката, Халоне Шаамис, при която вчера ви бяха шили всичко, наири Милада. Взех мерките. През нощта купих платове. Трудя се. И той отлетя към шкафа, върна се оттам с черна копринена нощница, долетя до мен, и казвайки „старах се”, я навлече отгоре ми, едновременно с това, смъквайки кърпата. Отдалечи се, премятайки през рамо кърпата, с която се бе сдобил, досадено поклати глава и съкрушено произнесе: - Мерките не са същите. Ще се наложи да стеснявам всичко. И от мъка се завря обратно в шкафа, с едно движение натъпквайки всички дрехи от леглото вътре и захлопвайки вратата така, като че ли за това, че бях станала толкова хилава, ми се полагаше най-малкото смъртно наказание. Останах да треперя, облечена само в тънката нощница, която не можеше да се сравнява с топлата хавлиена кърпа. Особено студено ми беше от това, че стоях на хладния каменен под. Неловко пристъпвайки от крак на крак, се приближих към леглото. То беше внушително, основателно и мощно, в драконов стил. И то ми внушаваше нещо... нещо... подобно на дланта на Иренарн, която бално се плъзгаше надолу по моята ръка. И аз реших, че ще е неприлично да положа тялото си, дори това да бяха само костеливи тленни останки, в чуждото легло. Приближих се към шкафа и предпазливо почуках. В отговор - тишина. Неволно се погледнах в огледалото - картинката как стоя и чукам по вратата на шкафа явно не говореше добре за моето психическо състояние. Но аз все пак почуках още веднъж. - Какво? - раздразнено избоботиха от шкафа. - Простете, вие не бихте ли могъл да ми услужите с едно одеяло? Вратичката се открехна и от тъмния процеп се раздаде: -С какво? - Ако може, с топло - помолих аз. След минута вече се намествах в креслото, гушейки се в меко, топло одеяло от пух, а след още една вече заспивах, независимо от всичките мъки на съвестта, от чувството си за срам и .мислите за това, колко ли грозна ме е видял Черният дракон. Събуди ме много странен диалог: - Мисля, че това кресло не се вписва в интериора на спалнята - много тихо произнесе, струва ми се, Иренарн. - Напротив! - също така тихо, практически шепнейки, възрази духът. - Сам погледнете колко добре допълва цялата мебелна композиция. - Аз казах, креслото да се махне. И двете кресла. Диванът, също! Столовете... По принцип... също, няма защо да рискуваме. - Ама така само леглото ще остане... - Идеално! - с някаква злост произнесе Иренарн. И мен някой ме вдигна заедно с одеялото. Пооткрехвайки сънено очи, видях, че Главнокомандуващият ме е взел на ръце и ме носи към леглото. - А вие какво правите? - с дрезгав от съня глас, недоумяващо попитах аз. - Странен въпрос - саркастично отвърна драконът. И някак раздразнено се поинтересува:- Милада, а ти как мислиш, за какво по принцип един мъж може да носи една жена към леглото си? - Вие определено не ме носите за това - на мен толкова ми се спеше, че клепачите сами се затвориха и като че ли клюмнах с глава, вървейки, тоест, докато ме носеха. - Сериозно? - мен май банално ме взимаха на подбив. - И откъде се взе това толкова компетентно мнение? - Видях се в огледалото - честно си признах пред дракона. - М-м-м - някак странно се отзова той. След това се закова и произнесе: - Извинявай, не разбрах добре, затова отново ще попитам: ти си стояла и си се оглеждала в огледалото, така ли? Разлепвайки мигли, мрачно се втренчих в определено подиграващия ми се дракон. - И какво си могла да забележиш там? - невъзмутимо продължи той. - Синини, драскотини, ожулвания - раздразнено отвърнах аз, събирайки сили, за да помоля да ме пуснат. - О, мила, ти явно не си гледала, където трябва - с някакво хулиганско ухилване проточи Иренарн, плавно слагайки ме на леглото. След това се надвеси отгоре ми и продължи: - Иначе непременно би забелязала тези сияещи очи, тази нежна кожа - той прокара кокалчетата на пръстите си по бузата ми, - тези примамливи устни... - и склонен над самите ми устни, драконът прошепна: - Уверена ли си, че си струва да продължавам? - Н-н-не! - заеквайки, издишах аз. - Правилно - усмихна се Иренарн, аз също считам, че отдавна е време да преминем от думите към много по- приятни неща. Целувката беше сладка. Толкова сладка, че дланите, с които се бях опряла в гърдите на надвисналия над мен дракон, опитвайки се да го отблъсна, кой знае защо, не отблъснаха нищо. Целувката беше нежна, толкова нежна, че ми се искаше да се протегна насреща му, за да усетя докосването на устните му по-плътно. И целувката беше кратка... Защото в следващия миг драконът рязко се изправи, отдалечи се към прозореца, и опирайки се с длани в перваза, дишайки тежко, с някаква ненавист погледна към Аркалон. Недоумяващо притискайки одеялото към гърдите си, аз седнах в леглото, без да знам какво да правя и как изобщо.. . - Май ще е най-добре да се върна на креслото - прошепнах з. - Ти не можеш - дрезгаво отвърна Иренарн. - Защо? - учудих се аз. - Тук няма кресло - нагло излъга драконът. Аз объркано хвърлих поглед към креслото - креслото удивено продължаваше да стои между втория и третия прозорец и явно също не разбираше какво става. Иренарн, обръщайки глава, ме изгледа, проследи погледа ми и се взря в креслото... И нямаше вече кресло. След това престанаха да съществуват и второто кресло, и диванът, и трите стола. Шкафът се спаси - пусна си крака и живо припна към вратата, а като се озова в безопасност, тихичко затвори зад себе си. - Духове - така, сякаш тази дума обясняваше всичко случило се, сви рамене драконът. Аз... премълчах. Мълчанието ми, кой знае защо, предизвика усмивката на Иренарн, той се обърна, подпря се с рамо на стената, скръсти ръце пред гърди и попита: - Ще продължаваме или ще пожалим града? - А какво му е на града? - разтревожих се аз. Усмихвайки се уморено, Черният дракон, вместо да отговори, изведнъж раздразнено попита: - Какво изобщо е тази идея да се спи в креслото?! Аз предпазливо слязох от леглото и загръщайки се по-плътно в одеялото, нервно отговорих: - Напълно логична, като се има предвид, за колко неприлично се счита да се спи в постелята на мъж. - Сериозно? - подигравателно вдигна вежда Иренарн. - Да го разбирам ли така, че ти преди не си ме приемала за мъж по принцип? Та ти вече си спала в леглото ми и доколкото си спомням, дори не беше особено против! Нещо ме накара да отстъпя крачка назад, неволно опитвайки се да преценя, още колко крачки бих могла да отстъпя, преди да се опра в стената. - И в светлината на открилата се пред мен информация - продължи саркастично драконът, - на мен ми стана безумно интересно, за какво си ме приемала преди? - За д-д-дракон - отстъпвайки още една крачка, нервно отвърнах аз. - Дракон, в какъв смисъл? - не се задоволи с отговора ми... да, драконът. - Дракон, в смисъл крила, нокти, зъби... и яде девственици... - прошепнах аз. И в този момент някой почука на вратата и се раздаде гласът на Зернур: - Пак домъкнаха елфийката. - Проклети предци! - тихо изруга Иренарн. А след това с бърза крачка пресече стаята, отвори вратата и попита: - Слушай, а откъде са се взели тези врели-некипели за драконите, които ядат девственици? - О! - с готовност се отзова Бронзовият дракон. - Те под тази налудничава теория са си построили цяла теоретична научна база! Сериозна. Същността е в следното - децата драконите не ги ядат от жалост, мъжете - от мъжка солидарност, жените - май че също от жалост, поради това, че всяка жена теоретично вече или е майка, или е бременна - в смисъл, там, където присъства секса, там, съответно, не може да се изключи вероятността за бременност. Така че, по мнението на любережските учени, заради своята принципиалност драконите ядат изключително и само девственици. Аз не можех да видя Зернур, но лицето на Иренарн придоби едно такова неописуемо изражение... - Та какво да правим с елфийката? - отново попита Бронзовият дракон. - Посвети я в тънкостите на научните търсения на любережските учени - с неприкрит сарказъм посъветва Главнокомандуващият. И захлопна вратата. - И колко подробно да я посветя? - поинтересува се Зернур. - Прати я при първоизточника на информацията! - Разбрано. И в коридора се раздадоха тежките му отдалечаващи се крачки. Главнокомандуващият пък, постоя малко, без да гъкне, но в крайна сметка произнесе: - Какво пък, може да се каже, че сме поставени в равни условия. Например, на мен още от детството са ми преподавали, че човешките жени продават тялото си за злато, а понякога, дори за сребро и мед. Аз понечих да отворя уста, за да отговоря... и не посмях. Нямаше какво да му кажа, а да твърдя, че при нас няма бордеи, щеше да е глупаво. - Освен това, ме беше поразила информацията от справочника по расите, за това, че човеците също така са способни да продават собствените си деца, да убиват родителите си или други свой роднини, заради получаването на материални блага от сорта на наследство, а понякога - дори ида ядат себеподобните си. Аз отново премълчах. Иренарн мрачно добави: - Най-отвратителното бе, че всичко това се оказа истина. И такава недостойна истина е и фактът, че драконите, да, понякога ядат човеци. Обикновено частично, в смисъл - могат да отхапят ръка или крак в треската на битката. Но аз не знам нито един случай, когато е била изядена представителка на женския пол. - Защо? - успях сам ода попитам. - Защото при нас не съществуват продажни жени, Милада. Нито един род никога не би се съгласил да продаде своята дъщеря, дори и за най-голямата възможна сума, затова драконите се женят и при това, достатъчно рано. А женитбата предполага дълго ухажване, задължително взаимно чувство от страна на девойката, непременно съгласието на рода и да, най-неприятното, равни права със съпруга, което за жената означава пълна свобода на движенията й. И драконите преминават през всичко това, за да могат най-накрая да получат жена в постелята си, защото с дракониците другояче не може. А сега, представи си ситуация - алчен за женска топлина дракон и беззащитна човешка жена... Повярвай, храната ще е последното, което ще мине през ума и на най-гладния дракон. Сега разбираш ли колко безоснователно е твърдението, че драконите ядат девственици? Не че го разбирах докрай, но се появи въпрос: - Не ми е много ясно, как при толкова сурови правила за създаване на семейни двойки, при драконите изобщо може да съществува такова понятие като наири и изобщо, цялата тази история с подаръка, превързан със златна лента? Иренарн въздъхна, приближи се до стената, като че ли имаше намерение да седне, осъзна, че вече няма на какво да се сяда и затова обясни на крак: - Наири - това е съвсем друг разговор. Това не е временна спътница, не е наложница и не е любовница. Колкото до златната лента, тук всичко е достатъчно просто. Ти си наясно, че във всяко общество съществуват тези, на които им е позволено малко повече, отколкото предписват правилата, традициите и даже законите на етиката и морала. Например, бойните дракони, които имат възможност да пресичат границата на Долината не се стремят към ранни бракове, тъй като за тях възможността да се възползват от тялото на някоя жена е по-голяма и не изисква сключването на семеен съюз. Приблизително в същата ситуация, доколкото знам, се намират и висшите слоеве от вашето население, а при нас властта и парите позволяват да се претендира за повече, отколкото биха могли да си позволят обикновените дракони. - А бойните, значи... - опитах се да подхвана аз. - Обикновено съдържат любовници извън пределите на Долината, най-често елфийки, по-рядко - човешки жени. Следващия въпрос Черният дракон явно го очакваше. Нямаше желание да го чува и вероятно се ядосваше на самия себе си, че изобщо бе повдигнал тази тема, но го чакаше. А аз не можех да не попитам: - Вие... също? Няколко дълги секунди Иренарн мълча, след това неохотно произнесе: - Аз не съм бил с жена от момента, в който ти ме накара да докосна тялото ти. Казвайки това, драконът дори не се помръдна, но цялата спалня сякаш се потопи в тежка тъмнина, която предизвика хладни тръпки на лошо предчувствие по гърба ми. - Предполагам, че ще е най-добре да приключим с разговора - след кратко мълчание реши Иренарн. А след това с леден тон попита: - Доволна ли си? - Аз съм изплашена... - признах си честно. - Напразно. На твое място, дори драконица със златна кръв би тържествувала открито, какво остава за... - той се спря и не довърши фразата си. Просто мълчаливо се обърна и излезе, пропускайки да влезе в стаята суетливо ситнещия шкаф и вече от коридора заповяда: - Обличай се. Ако все още искаш да учиш в Университета на Стихиите. Когато вратата се затвори зад гърба на Черния дракон, аз обезсилено се подпрях на стената, към която, както се оказа, бях успяла да стигна за времето на този тежък разговор. И дори не го бях забелязала. От върналия се на мястото си шкаф излетя доволният дух и се зае да подрежда върху леглото ученическа рокля, чорапи, бельо, мантия, ръкавици, шапчица, фуркети, бяла дантелена якичка и бутониерка от ситни бели цветчета. Разсеяно наблюдавах суетенето му, с ужас осъзнавайки това, което бях чула. Безумно ме бе потресло това, че драконите... не ядат девственици, но в отчаяние ме хвърляше друго: „Аз не съм бил с жена от момента, в който ти ме накара да докосна тялото ти”. Накара... Аз го бях накарала да се докосне до мен, следователно, вината за всичко, което се случваше с него, също беше моя... за това, че той не бе имал други жени от момента, в който го бях... накарала. „Доволна ли си? Напразно. На твое място, дори драконица със златна кръв би тържествувала открито, какво остава за...” За безродно човешко сираче, каквато съм аз. - Обличаме се, обличаме се, обличаме се! - нетърпеливо ме подсети духът. За Иренарн това беше срамна връзка и срамно признание за собствената му слабост, направих си закономерен извод аз. Не ми стана по-леко. Както, всъщност и от осъзнаването, че драконът счита за виновна в своето желание именно мен. Това не ме учудваше, нямаше нужда тепърва да свиквам да съм без вина виновна, просто ми беше много тежко. Може би и нямаше да бъде така, но след спомените за тази сладка целувка, сега в устата ми горчеше безумно. - Само роклята и мантията, никакви украшения - тихо казах на духа. - А шапка?! А ръкавици?! А катарама на обувчиците?! Нито шапката, нито ръкавиците аз не ги сложих, а след като свалих блестящата златна катарама от ботите, те заприличаха на обикновени качествени обувки. - Ама как така?! Как?! - продължаваше да се възмущава духът. Закопчавайки яката на мантията, аз излязох от стаята и на прага, все пак се накарах да се обърна и да благодаря на духа. Все пак, той много се беше старал и ми беше помогнал, и колкото и да ми беше трудно да говоря сега, все пак беше заслужил да чуе от мен думи на благодарност. Планировката на Крепостта беше проста и разбираема, затова не ми беше трудно да намеря стълбището и да сляза на първия етаж, където застаналите до вратата стражи ми посочиха към трапезарията, съобщавайки, че Главнокомандуващият е там. - Нищо, аз тук ще го почакам - казах тихо на драконите. За съжаление, ме чуха не само те. Тежката врата към столовата се разтвори и показалия се на прага Иренарн мрачно ме уведоми: - Гхарарг е приготвил закуска. - Не съм гладна - ставаше ми все по-сложно и по-сложно да говоря и не разбирах защо. Като че ли спазъм беше свил гърлото ми и не го пускаше. - Потресаващо! - раздразнено изкоментира драконът. - И какъв е проблемът този път? Аз премълчах с наведени очи. - Знаеш ли - в гласа на Иренарн прозвуча толкова ярост, че започнаха да вибрират мощните стъкла на витражните прозорци, - аз по принцип бих могъл да те държа само в спалнята и да не те пускам да излизаш от там! - Знам - прошепнах аз. Драконът се обърна и се върна в трапезарията, трясвайки вратата така, че тя се счупи, жално увисвайки на пантите. За да бъде избита окончателно, когато Иренарн се върна след секунда, обличайки черната си куртка в движение. Грохотът на вратата, прелетялата през целия хол и разбила се в отсрещната стена, прозвуча едновременно с избухналия портал. - Трябва да ида при мама, да си взема наметалото, после в Любереж - за да отнеса картата на магистър Аттинур, иначе на момчетата няма да им зачетат практическото задание - припряно изговорих аз. В къщата на баба Осаи беше шумно. Щъкаха някакви дракони, които ми бяха непознати, на двора беше сложена маса, чуваше се глъчката на тревожни разговори... допреди ние да се появим. Отдръпвайки се от Главнокомандуващия, аз се поклоних на всички присъстващи, изразявайки уважение и почит към по-възрастните, приближих се и прегърнах баба Осаи, хванах за ръка мама, която беше бледа и нервна и мълчешком я поведох към гостната, която пустееше в момента. Тате и древният дойдоха без никой да ги вика, и двамата спряха в момента, когато влязоха и въпросително ме погледнаха. Хатор нервно мачкаше някаква кърпа, която явно бе донесъл със себе си от кухнята. - Аз не знаех - с мъка сдържайки сълзите си, прошепнах аз, гледайки го виновно. - Не предполагах и дори не можех да си представя. Това беше все едно ти да сложиш да се пече хляб във фурната и изведнъж нещо да излезе от него и да се нахвърли върху теб. Тате притвори очи и простена: - От теб не беше останало практически нищо. Скелет, с опъната отгоре му потъмняла кожа, аз... Древният не му даде да договори, вметвайки скептично: - Ти ще го преживееш, а за Миладка, например, вече не съм толкова сигурен. Дребна, какво ти има? Не отговорих нищо и мълчешком прегърнах мама. Камали ме стисна в обятията си, като че ли вече се бе досетила. Хатор също се приближи и ни прегърна и двете. - А ще се получили да избягаш? - тъжно каза древният. - По-добре да го направиш и да съжаляваш, отколкото дори да не се опиташ и цял живот да се укоряваш за изпуснатата възможност - едва чуто отговорих аз. Тате ме пусна и тихо попита: - Къде да те търсим? - Аз ще я намеря - Асур-Ррат се трансформира в човешка форма, приближавайки се, ми подаде верижката с перличката: - Гаррат помоли да ти я предам. Не „Владиката”, а произнесено съвсем приятелски „Гаррат”. Аз се усмихнах, помисляйки си, че като че ли древният е променил мнението си за по-големия от двата Властващи дракони. - Не ми се усмихвай така - измърмори древният. И внимателно проследи как аз разкопчах яката на роклята си и скрих верижката с перличката на гърдите си. - Стражът спи - с явен намек произнесе той. Аз погледнах към другата верижка, с дракона със сега затворена уста, оказа се, че и очите на златния медальон също са затворени. Секунда съмнение и аз предпазливо свалих верижката - драконът не се събуди. Асур-Ррат мълчаливо протегна ръка, също така мълчаливо, аз вложих Стража в дланта му. Медальонът просто се стопи на фона на кожата на Червения дракон. Камали ме гледаше с очи, пълни със сълзи и нищо не питаше, тате също мълчеше. - Ще се докоснеш до нещо златно и ще ме призовеш - просто каза древният. Аз мълчаливо кимнах. Когато излизах от дома на баба Осаи, намятайки топлото си наметало върху раменете, мен никой не ме изпращаше. И по-добре. Аз се приближих към масата, още веднъж прегърнах баба и без да се сбогувам, тръгнах към Черния дракон, който все още стоеше на двора. Жалко, че нямаше кой да ми обясни колко бързо един дракон е в състояние да забрави своята наири, но като се има предвид това, което Иренарн беше казал днес... за него самият щеше да е най-добре да ме забрави и то колкото се може по-бързо. За мен - също. - Готова ли си? Аз кимнах. Проблясък. - хладно се осведоми Главнокомандуващият. В двора на Любережския Университет за Магия бушуваше виелица. Снегът трупаше преспи, но точно до нашата поява - след това, на земята падна само този, който вече беше успял да долети до територията на двора, останалият недоволно се задържаше на разстояние три метра над земята. А след това пред мен от двора изчезнаха и всички преспи, оголвайки каменната настилка и най-накрая Иренарн се поинтересува: - Още дълго ли ще стоиш? Аз хукнах напред от място, без да се оглеждам, по-скоро усещайки, отколкото чувайки как Черният дракон върви след мен и дори не поздравих господин Ноштру, който така и остана да си стои до вратата, стиснал лопатата за сняг, недоумяващ къде се е дянал материалът за работа. В университета вървяха занятия, затова без да срещна никого изтичах по стълбите на втория етаж, стигнах по коридора до собствената си стая и замрях за миг - вратата я бяха отваряли. И я бяха отваряли по време на отсъствието ми. - Ессашеа - меко пуснах от дланите си търсещо заклинание. То се откъсна като слабо сияние от връхчетата на пръстите ми, пъхна се през ключалката и се върна след минута, оповестявайки със синьо-зеления си блясък, че опасност няма. И все пак аз отварях вратата много предпазливо - първо я блъснах, постоях няколко секунди и едва след това влязох... Е, вече си нямах стая. И тук определено не бе работил маг. Бе работил магистър. Много сериозно беше работил. Тъй като масата, стола, леглото, шкафа - всичко беше изрязано на тънки пластини. Тънки, почти прозрачни пластини, които бяха паднали там, където мебелите са били подложени на въздействието на магията. От моите неща не беше останало нищо. Не само че вграденият в стената шкаф бе накълцан ситно-ситно, както и всичко останало тук, но и дрехите ми ги нямаше. Нито една. Нито бельото, нито роклите, нито резервната мантия, нито дори сгънатата в дъното на шкафа риза, която бях решила да нарежа на парцали за бърсане на прах. - Така-а-а - много заплашително произнесе влезлият заедно с мен Иренарн. Аз просто нямах думи. Веднага ставаше ясно, че са търсили нещо. Но още веднъж, такова нещо едва ли би могъл да направи някой от студентите, пък и на кой му беше нужно да изразходва такова огромно количество енергия, за да изследва всичко наоколо, търсейки скривалище. В този момент аз много се зарадвах, че и преди стаята ми бе разбивана неколкократно от студентите, аз бях взела мерки и в крайна сметка, магистърът не бе намерил скришницата ми. Аз се приближих към мястото, където доскоро бе стояло леглото - сега от него бяха останали само тънки ивици дърво - отместих ги, застанах на колене и притиснах длани към пода. - Добро място за скривалище - изненадващо ме похвали Иренарн. - Вие... Откъде?! - обърнах глава и го погледнах през рамо. - Аз съм дракон - отвърна просто Главнокомандуващият. Самият той в този момент беше застанал до останките на шкафа и съсредоточено ги изучаваше. А аз, посвещавайки отново вниманието си на скривалището, проследих с поглед как по ръба на капака пробягаха искри, сваляйки блокировката. Когато те се стопиха, свалих вече очерталия се капак, извадих всички документи, сложих на ръката си гривничката от баба, скрих свидетелството си за раждане във вътрешния джоб на наметалото, там се намери място и за свидетелството ми за прием в университета и справката за завършен втори курс. В отделни папки бяха подредени контролните и курсовите ми работи. По-голямата част от контролните ги бях написала предварително, за всеки случай и сега с тъга си помислих, че явно напразно не бях спала толкова нощи подред... наистина напразно. - Научните ти работи? - скептично се поинтересува Черният дракон. Погледнах го с нескривано подозрение. - Просто ми стана любопитно, дали сред тях има трактат за изядените от драконите девственици. - Лично за вас ще помоля професор Ивас да ми предостави конспект лекции по ПБЖ. Моят, за съжаление, е унищожен - вежливо отговорих аз. След което се върнах към изваждането на контролните от личното си скривалище. - Аз не исках да те обидя. Това беше просто сарказъм - изведнъж произнесе Иренарн. - Сарказмът едва ли е най-добрият начин да се избегне оскърбяването на събеседника - казах тихо, вадейки от отвора в пода последния ръкопис. Това беше дипломната ми работа. В смисъл, планът й, встъпителната глава и кратко изброяване на тезисите. „Магията като фактор за подобряване качеството на живот на населението”. Тема, която си бях избрала още в първи курс. Едва ли не веднага след като ме бяха приели. Всъщност, дори само названието й беше пряко доказателство за огромната ми наивност по онова време. Пак тук, на титулния лист бе посочено и името на научния ми ръководител: „Магистър Воронир”... Всъщност той беше единственият, който бе одобрил избраната тема, дори ме бе похвалил на всеослушание... в смисъл, пред магистър Аттинур и пред целия учебен съвет, който я беше разкритикувал из основи. Това, доколко тази тема е далеч от реалността, аз вече бях разбрала във втори курс, в трети, осъзнаването се превърна в окончателна увереност... но поради някаква неясна причина, аз все още упорито имах желание да защитавам именно този дипломен проект. Глупаво, да. - Аз съм готова - ставайки и притискайки купчинката папки към гърдите си, съобщих на дракона. Иренарн галантно понечи да ми помогне с носенето на папките, но кавалерски прояви от страна на този, който презира самия себе си за желанието си към проста човечка... това беше прекалено дори за мен. - Не ми тежат - извръщайки се, го уверих аз. Драконът не настоя. В кабинета на ректора влязохме, без да бъде обявено за посещението ни. По простата причина, че сър Овандори, когато ме видя, вече се бе надигнал с отворена уста, с явното намерение да изкаже поне част от това, което мисли за мен, но зад мен влезе Главнокомандуващият и на секретаря спешно му се наложи да трансформира полуприклякането си в поклон. А помощникът на ректора не беше млад, така че ние преминахме през секретарската под съпровода на пукащи стави и стонове. Затова пък, магистър Аттинур, когато ме видя, като че ли направо въздъхна с облекчение, облегна се назад в креслото си и произнесе: - Радович, жива сте, слава на Трие... Но не договори, виждайки зад гърба ми дракона. Мигновено скочи, поклони се и се опита да подхване: - Ваше... - Ще минем без титли - прекъсна изразяването на уважение Иренарн. След това се насочи към дивана, седна и съобщи: - Халоне Кириито напуска вашето крайно угнетяващо учебно заведение. Честно казано, удивление изпитахме и двамата - и аз, и магистър Аттинур, който, също като мен беше уверен на сто процента, че аз нося друга фамилия и със сигурност не съм халоне. Но глупаци, готови да спорят с драконите наоколо не се въдеха. - Отчетът за намерените села - казах аз, вадейки от джоба ученическата магическа карта, на която изобщо не се бяха отразили перипетиите на пътя, който й се бе наложило да измине. Магистърът мълчаливо взе хартията, разгъна я, зачете. След това произнесе: - Групите на професор Ивас и професор Етран се върнаха снощи. Тази сутрин се появиха Тихомир, Славен и Никодим. Верес? - Той пи меча кръв - с усилие изговорих аз. Ректорът помълча, зачитайки се в отчета, написан в графите под основната карта и произнесе: - Какво пък, може и да е по-добре. Аз категорична не бях съгласна с това, но кого можеше да интересува моето мнение? - Вачовски? - продължи разпита магистър Аттинур. Не успях да отговоря, не ми позволи Иренарн, съобщавайки: - Информацията не подлежи на разпространение. Магистърът ме изгледа, но естествено не се зае да уточнява нищо. Той дрънна със звънчето, призовавайки Овандори, а когато секретарят се появи, заповяда: - Пригответе документите на студентката Радович за завършен трети курс на факултета по Теоретична магия. Аз погледнах магистъра с искрено удивление, без да разбирам какво става. Аз учех в трети курс. До края му имаше още три месеца и половина, предстоеше и лятна практика. - Като лятна практика ще отбележите практиката в Долината на драконите, като пролетна сесия - изпълнението на изследователска мисия в Горлумския лес - и вече към мен: - Доколкото разбирам, курсовата за трети курс е вече готова? Аз мълчаливо извадих курсовата измежду папките, които удържах с усилие и я предадох на магистъра, без ни най-малко да разбирам откъде на къде ми се правеше цялата тази милост. Аттинур хвърли бегъл поглед на плана, на въведението, прелисти основната част, внимателно се вгледа в главите с изчисленията и доказателствената база, затвори курсовата, на титулния лист изписа „Великолепно” и се подписа. Протегна ръка за контролните и посочвайки ми стола, каза: - Седни де! Магистърът не беше задължен да проверява всички курсови - все пак беше ректор, но той провери всяка от тях и навсякъде постави резолюцията „Великолепно”. А през това време аз го разглеждах в очакване и изведнъж осъзнах, че той не носи никакви магически украшения. Нито акумулатори, нито амулети, нито даже иглата във вид на озъбена вълча глава, която ректорът винаги прикрепяше към алената шапчица, която подчертаваше статуса му. Не носеше ни-щи-чко! - Доколкото разбирам, вие се прехвърляте в едно от образователните учреждения на драконите? - със светски тон се поинтересува той. - Не, аз имам намерение да кандидатствам в Университета на Стихийните Сили. Надявам се, че магистър Валентайн ще се съгласи да ме приеме - съвършено честно отвърнах аз. И видях как трепна ръката на магистър Аттинур, изписваща резолюция на поредната контролна работа. След това бърз поглед към мен. Нещо странно, пробяга за миг в мътните светло-сини очи на ректора и той направи едва забележимо движение с глава, което означаваше „Не!” И ръководителят на Университета за магия мигновено се върна към подписването на контролните ми, но..., но... и отново „но”... Гледайки към магистър Аттинур, който винаги ме бе ненавиждал и изобщо се бе опитвал да ме изгони от университета, който безброй пъти бе тъпкал моето вродено чувство за справедливост до такава степен, че аз изобщо бях престанала да вярвам в каквато и да било справедливост, аз изведнъж реших да пренебрегна цялата си неприязън към този човек, отстраних се от нея, както бих се отдръпнала от студена стена и започнах да си припомням нещо друго. Думите на професор Нарски и техниката за защита от изпиване на магическите сили, която фактически ме бе спасила от безкрайно неприятната участ да остана без магия и да остарея моментално с четирийсет години, при това. Нарски беше казала, че техниката я е разработил Аттинур. Спомних си в каква ярост бе изпаднал магистърът, когато бяха изпили един от студентите... Спомних си казаното от дознавателя Торн... И за онзи пръстен с Камъка на истината, което бе превърнал професор Нарски в агресивна, злобна, опитваща се да убие Вачовски магиня, пръстен, който беше предназначен за Аттинур... Спомних си историята с гробището и професор Ивас и това, че само появата на Аттинур ни бе спасила, когато гулите практически бяха разрушили криптата... И осъзнах, че май не знам нищо за този човек. - Какво да ви кажа, Радович - изведнъж заговори магистърът, - в контролната ви работа, ето тази, за методите на магическото вербално програмиране, липсва описанието на един от методите за блокировка на речта, който е сред най-често използваните в практиката. Да, той се намира трудно дори в специализираната литература, но... Какво знаете за него? И Аттинур ме погледна втренчено и многозначително. - Нищо - на изпит аз никога не бих отговорила така, бих започнала да измислям поне нещо, само и само да се докопам до правилния отговор, дори и по заобиколни пътища. Но сега нямах сили да измислям каквото и да било... нямах сили дори да се опитвам. Без дори да ме укори за това, Аттинур, като че ли нищо не се бе случило, продължи: - Това е много ефективен метод, Радович. Той виновно погледна Иренарн и произнесе: - Простете на стареца, аз по навик я наричам по фамилия. Старец? Да, аз винаги бях считала, че магистър Аттинур е стар човек... бях убедена в това, докато професор Нарски не каза, че са връстници. А значи ректорът е максимум на петдесет, а не на тези седемдесет, които демонстрираше. Черният дракон изобщо не коментира фразата, обърната към него и ректорът продължи: - Та значи, Радович, вие, като студент, притежаващ тук особения статус на птичка на Воронир - погледът на Аттинур стана много изразителен, - за разлика от другите студенти на даденото учебно заведение винаги сте имала достъп до закритите библиотеки на долните нива. И вие е трябвало да се отнесете с доста по-голямо старание към търсенето на научна литература за тази контролна работа. Тогава вие бихте посочили и метода за магическа блокировка на речта, който започва да работи при споменаването на определена тематика, име, название... на университет, например. И магистърът погледна право в очите ми така, както би могло да го направи, например животно, неспособно да говори. Неволно усетих как по кожата ми се плъзнаха студени тръпки. Защото напълно отчетливо разбрах - Аттинур с всички сили се стремеше да изгони не стипендиантите, а „птичките на Воронир”. Само „птичките на Воронир”. А те бяха единствените, които имаха право на стипендия в УМ. Те бяха единствените, които имаха достъп до забранената за другите студенти литература. Тези, които той имаше възможност да изгони от учебното заведение само по два начина -да ги накара да напуснат по собствено желание или да ги скъса на изпитите. И като че ли забелязал разбиране в очите ми, магистърът удовлетворено кимна и произнесе: - Аз най-искрено бих ви препоръчал друго учебно заведение. А аз внезапно отново си спомних за това, че от всички, абсолютно всички магически висши учебни заведения, само в Университета на Стихийните Сили няма платени места. Там всички студенти бяха стипендианти. Всички. Освен това, деветдесет процента от випускниците на Стихийния университет напускат стените му не със званието маг, а като магистри. В това учебно заведение бе много трудно да се влезе, но ако си успял, то фактически си изтеглил най-щастливия билет в живота си. Магистрите — стихийници са търсени даже в дворовете на елфийските кралства. Елфи - стихийници - Воронир - стипендианти... Верижката се изплиташе. - Магистър Аттинур - аз леко се наведох напред, изразително гледайки ректора, - а ако аз сега сляза в закритата библиотека на необходимото ниво и намеря нужната литература, ще намеря ли там и методи за защита от магическата блокировка на речта? Много спокойно, като че ли ставаше дума изключително и само за работните моменти по организацията на учебния процес, магистърът отговори: - Да, разбира се. В раздела за пасивна защита от поглъщането на магическите сили. Това си беше ясно и определено „не”. „Не”, защото в нашия университет не съществуваше никаква методика за пасивна защита от поглъщането на магическите сили! И Аттинур знаеше, че ще го разбера абсолютно правилно, значи беше наясно и с това, че професор Нарски ме бе обучила на разработената от самия него техника за защита. Аз поседях известно време, гледайки как ректорът приключва с проверката на последната контролна работа, а след това произнесох: - Знаете ли, магистър, не знам защо, но си спомних един случай от практиката по некромантика на гробището, това беше на първи курс. Спомням си, че професор Ивас тогава ни чете изключително запомняща се лекция на тема: „Методи за оцеляване на територията на активирани древни погребални места”. Знаете ли, аз изобщо не мога да разбера по какъв начин професор Ивас, един от най-добрите преподаватели на нашия университет не можа да различи надигналите се полуразложени мъртвяци от гулите, които в последствие ни нападнаха. Аттинур се усмихна почти одобрително и това беше първата проява на одобрение от негова страна за всички години на моето обучение, а след това отвърна: - Хм-м-м, Радович, как да ви кажа, професор Ивас никога не е бил на „ти” с математиката. Пускайки студентите на гробището, той не се постарал да преброи колко именно двукраки е пуснал да влязат. Математика, Радович, проста математика. Понякога, за да разбереш това, което се случва, е достатъчно просто да пресметнеш всичко правилно. И в този момент аз си спомних залятия със слънчева светлина, сияещ Аркалон и нашия диалог с магистър Валентайн: „- На мен безумно ми липсваше този град. Именно тук, в Аркалон преминаха най-хубавите ми години. - Вие сте бил тук и преди? - Да, много отдавна, когато небето беше по-синьо, а дърветата — значително по-зелени и по-високи. - Вашето детство ли е преминало тук?! - Младостта”. И собствените си глупави мисли: „М-м-м, за последен път нашите магове са били тук през седемстотинте години, сега е хиляда четиристотин двайсет и пета, тогава... тогава, той със сигурност вече не трябва да носи тежести”. Да, действително понякога наистина си струва просто да си направиш сметките и веднага става ясно, че нещо тук определено не е наред. Университета за магия на Любережското кралство го напуснах с атестат за непълно висше образование и с дипломата на маг пета степен, която ми даваше право само да стана ученичка, помощничка или нещо подобно на някой маг, но не и да започна самостоятелна магическа дейност. Магистър Аттинур ми върна дипломната работа, а курсовата и контролните ги задържа. Когато излизахме от кабинета му, ректорът ми даде последно тихо напътствие: - Продължавай да оцеляваш, Радович, на теб добре ти се получава. Да, по оцеляване смело можеха да ми пишат отличен. Когато излязох през главния вход на УМ, за миг спрях и обръщайки се, погледнах към това мрачно, толкова неприветливо към мен здание. И все пак, осъзнах - аз се сбогувах с дома си. Несъвършен, подарил ми образование, което би ме отвело на сигурна гибел, в който понякога се чувствах по-зле, отколкото в затвор, но дом... На душата ми беше тежко и тъжно. Бъдещето ме плашеше със сивите призраци на неизвестното и с неясни, но почти сигурни неприятности... А до мен стоеше този, който ненавиждаше самия себе си за чувствата си към мен и колкото и да беше странно, именно това ми придаваше сили. - Университетът на Стихийните Сили? - като че ли почувствал, че мисля за него, хладно се поинтересува драконът, след като ми беше дал време да се „сбогувам” с дома. - Вестерс - отвърнах аз, назовавайки столицата на Мебереж. - М-м-м? - не разбра Иренарн. За да обясня причината, поради която не ми се искаше да се пренеса веднага в УСС, би ми се наложило да излъжа, а за това, че драконите са способни да усещат лъжата аз вече знаех, затова казах истината: - Иска ми се да разгледам града. - Ще имаш време да го направиш, след като те приемат - раздразнено съобщи Иренарн. Наложи ми се да използвам друг коз: - Гладна съм. Проблесна порталът. Отдаде ми се да хвърля първи поглед към Вестерс от височината на птичи полет. Иренарн увисна над града в човешкия си облик, държейки ме здраво през кръста и позволявайки ми да разгледам всичко. В Мебереж цареше пролет! Потъналият в зеленина и цъфнали дървета град изглеждаше светъл, приказен, мил и уютен. По-прекрасен от него, навярно беше само Аркалон, но по принцип малко неща биха могли да се сравняват със столицата на Долината на драконите. - Харесва ли ти? - хладно се осведоми драконът. - Безумно - прошепнах аз. - Ти няма да живееш тук - явно решил веднага да ме избави от напразни илюзии, произнесе Иренарн. - От сутрин до обед ще си в университета, а през останалото време - при мен. Аз дори не възразих и не се опитах да уточня каквото и да било. Аз вече със сигурност знаех къде щях да живея. Тук, във Вестерс, в града, където половин година цари пролет. Сигурно си заслужаваше да се порадвам, но... не се получаваше. - Погледни - продължи Черният дракон, - на хълма в центъра на града има внушителна крепост с четири високи кули, това е университетът. Всяка кула е обозначена с флага на своята стихия. Синият - вода. Червеният - огън. Зеленият - земя. Прозрачният - въздух. Петата, централна кула е ректоратът. В същата кула се намира и магистратурата на града. - Управлението на града е в ръцете на университета? - потресено попитах аз. - Да - последва спокойният отговор. И все така спокойно, драконът се върна към описанието на Вестерс: - Столицата на Мебереж фактически е студентски град. В самия университет местата в общежитието са крайно ограничени, затова по-голямата част от студентите живеят в града. Практически всички къщи в близост до университета дават стаи под наем или са превърнати напълно в своеобразни пансионати. Даже магазинчетата и пазарите основно разчитат на студентите, да не говорим за таверните и кафенетата. Какво искаш за закуска? - Да се спуснем, като за начало - помолих аз. Драконът не ме кара да го моля два пъти и плавно, сякаш се спускаше по стълби, а не по въздуха, слезе на земята. Но аз все пак не му обръщах много внимание, а жадно разглеждах града, практически отпечатвайки в съзнанието си разположението на улиците, къщите и площадите. Бях решила, че ще живея тук и затова старателно изучавах новия си дом. Когато стъпихме на улицата, почти никой не ни обърна внимание. Само няколко любопитни погледи и толкова. Практически никой не се заинтересува от факта, че моят спътник е дракон. - Избирай - хладно заповяда Иренарн. Аз се огледах. От лявата ни страна се разполагаха ресторант, кафене, чайна, пекарница и сладкарница - всички с открити остъклени витрини, през които се виждаше всичко. От дясната страна също имаше ресторант, който явно работеше само вечерно време и чайна с наименованието „Вкусна закуска”. Изборът ми беше очевиден. Когато влязохме, аз веднага се качих на втория етаж, където от високата тераса се откриваше гледка към университета. И заех маса така, че да виждам това, което ставаше там. А че нещо ставаше, ставаше - над кулата на стихията Въздух летяха двама студенти в мантии със светъл кант и се замеряха един-друг с облаци - от големи кълбести, до мънички, но практически буреносни. На единия му се отдаде да отблъсне другия, само след като използва облак, изригнал истинско торнадо и вторият студент полетя към земята. Първият, разтърси ръце в знак на победа и се устреми след него. Сервитьорката, която се приближи към нас, безразлично хвърли поглед към отлитащия студент и равнодушно произнесе: - Магически дуел, нищо ново. Между въздушниците не е интересно, съвсем друго е при адептите на Огъня или на Земята. Какво ще поръчвате? - Чай - помолих аз. -Ас чая? - вежчиво уточни момичето. Спомняйки си покрай какво бяхме преминали, въпросително произнесох: - Пай с канела? - Както пожелаете - мигновено се съгласи девойката. Погледна към дракона, но той просто поклати глава, демонстрирайки, че не иска нищо. И сервитьорката вече се канеше да си върви, когато аз станах: - Простете, къде тук мога да си измия ръцете? - На най-долния етаж, втората врата отляво - обясни сервитьорката и отиде да изпълнява поръчката ми. Усмихвайки се извинително на Иренарн, оставих на масата дипломната си работа, разкопчах и преметнах през стола наметалото, съжалявайки ужасно, че ще ми де наложи да се сбогувам с подаръка на мама и се запътих в посоченото от момичето направление. Не успях да изляза. - Милада - внезапно ме повика драконът. Аз замрях, след това бавно и с неохота се обърнах. - Ти да беше погалила това наметало за сбогом, за усилване на драматичния ефект - насмешливо произнесе драконът. А след това без сянка на усмивка хладно изкомандва: - Върни се и седни! Притворих за миг очи, невероятно болезнено ми беше да приема пълното си поражение, изпънах рамене, върнах се до масата и уморено се отпуснах на стола. Иренарн проследи всяко мое движение с поглед, взирайки се втренчено както винаги, сякаш с поглед можеше да проникне в душата ми и изведнъж, усмихвайки се, се поинтересува: - Аз на идиот ли приличам? Аз премълчах. Погледна ме с насмешлив укор, след това криво се усмихна и произнесе: - Вие хората имате поговорка: „Дръж приятелите си близко, а враговете още по-близко”. Давай, любителке на оцеляването, прави си изводи. Озъртайки се неуверено, изведнъж си спомних това, което така ме бе поразило - никой не бе обърнал внимание на появата на дракона в центъра на столицата. И той си беше дракон! Иренарн не беше използвал никаква илюзия и всички отчетливо можеха да видят нечовешките очи, ръста и телосложението, което не особено, но все пак се отличаваше от човешкото. Но никой не реагира... А това значеше, че драконите тук бяха се превърнали в обичайно явление. Тоест... драконите са наясно с това, което става и държат Вестерс под контрол. Доста объркано погледнах Иренарн. Той, ми се усмихна леко насмешливо и учтиво склони глава, като че ли, за да каже „Приятно ми е да се запознаем, дракон”. И се облегна назад на стола си, дочул стъпките на сервитьорката дълго преди тя да се появи. Момичето изкачи стълбите, приближи се към нас, пристъпвайки предпазливо, свали от подноса и сложи пред мен празна чашка, заваръчен чайник, вряла вода в отделна кана, чиния с две парчета пай, салфетка и прибори. След това, покланяйки се, при това не на мен, а на Иренарн, си тръгна. Аз останах да седя, взирайки се потресено в Черния дракон. И много бавно започнах да осъзнавам - той знаеше всичко! Знаеше за Воронир, и явно за магистър Валентайн също. Спомних си, че той бе предвидил и нападението върху храма на Древун и се бе появил в нужния момент... - Харесва ми как се променя погледа ти - с лека ирония произнесе Иренарн, - как в него най-накрая се пробужда осъзнаване. Приятно зрелище. Милада, погледни нагоре. Аз погледнах. Там, в небесата, високо, сред облаците, летеше орел. - Тази птица, без да обръща глава е способна да вижда дори това, което се случва зад нея и в този момент, без особено усилие, оглежда повече от половината град, търсейки някаква плячка. Без усилие, Милада. Това просто е в рамките на възможностите й. Бавно преместих поглед от виещия се орел към откровено наслаждаващия се на ситуацията дракон. Иренарн също по своеобразен начин демонстрираше своите възможности, използвайки екраниращо заклинание, което с огнен ръб ни отделяше от цялото останало пространство, изключвайки така всяка възможност за подслушване. - Рамките на моите възможности са много по-широки, значи-и-ително по-широки. И например в този момент, аз отчетливо виждам, как в лабораторията на централната кула на този университет, под ръководството на самия Валентайн се провеждат изпитания на нова отрова за дракони. Пробват я, наистина, на гущери, но са много горди от ефекта. Аз изведнъж си спомних фрагмент от светналото в небето над университета ни писмо: „Спешно и секретно донесение до негово кралско величество Умарх Трети, датирано осми яросен, от верноподанния маг Гарнилиус. Велики, истинен, светопомазан, гениален и мъдър... простете, днес съм принуден да съм кратък и не мога в пълен обем да ви засвидетелствам своето уважение и възхищение, понеже съм длъжен да съобщя — орденът „Мъчителна гибел за всички дракони” настоява за решителните ви действия, Ваше Величество. И иска да знае как стоят нещата с онази отрова, чиито експериментален състав вие лично предадохте на магистър Аттинур, за да я изпита върху подлите гадове от проверяващата комисия. Издъхнаха ли? Тръшкаха ли се мъчително? Гърчиха ли се поганците?” - Орденът „Мъчителна гибел за всички дракони”? - прошепнах неясно. - Той същият - весело потвърди Иренарн. Драконът продължаваше да ме гледа с насмешка, откровено наслаждавайки се на момента и чакайки... Не зная какво именно чакаше, но мен ме вълнуваше съвсем друго: - Вие сте знаел за убийствата в Горлумския лес! За гибелта на хората! За гибелта на маговете! Вие, драконите, сте го знаели! - мен ме препълваха и възмущение и горчивина и неразбиране. Иренарн престана да се усмихва. В зелените му със сребърен оттенък очи пробяга то ли недоволство, то ли гняв. А след това Черният дракон произнесе: - Милада, ако ти сега се приближиш до края на терасата и се надвесиш през парапета, ще видиш парче недояден сладкиш, покрит с глазура. Парчето със сигурност ще го видиш, но едва ли ще си в състояние да забележиш сражаващите се за него мравки от два различни мравуняка. Но все пак, мила, там сега се води война. Истинска. И там наистина гинат, вече може да се говори за стотици загинали, но като се има предвид приближаващото се подкрепление, скоро те ще са хиляди. И според теб, само заради това, че съм дракон, съм длъжен да се намесвам във всеки конфликт? Аз станах, приближих се до парапета, погледнах надолу - наистина с мъка можах да видя парчето сладкиш и то само благодарение на розовата глазура, която го покриваше... Мравките не ги виждах, но войната... Тежка въздишка откъм мястото, на което седеше дракона и сладкишът се раздели на две равни части, които се плъзнаха в различни страни, което явно веднага прекрати смъртоубийственото сражение. - Благодаря - плахо го погледнах, обръщайки се. - Без проблеми! - с неприкрит сарказъм, отвърна Иренарн. - Но ми се струва, че ще е най-добре да си трая за мухата, която се е оплела в паяжина на ей онова дърво, птицата, която току-що клъвна изпълзял изпод едно листо червей и да, за орела, който междувременно също си е намерил какво да похапне в лицето на плъх от съседния хамбар. Укоризнено ме изгледа, въздъхна и все пак уточни: - Или и тях също ще ги спасяваме? Поклатих отрицателно глава, върнах се зад масата и казах: - Те трябва да се хранят. А за мравките - благодаря. Драконът не отвърна, гледайки ме втренчено, след това тихо, практически с подигравка, попита: - Ти наистина ли вярваше искрено, че би могла да избягаш? От мен??? Сериозно?! Аз премълчах. Наведох поглед, и той разсеяно се плъзна по вече изстиналия пай. - Защо? - въпросът мрачно увисна във въздуха. Стана ми тежко, горчивината отново опари гърлото ми и едва ли беше добре да продължавам да мълча, но аз просто не бях в състояние да кажа нито дума. - Твоят живот ми принадлежи - произнесе тихо драконът и аз, почувствала как се разтреперват ръцете ми, ги скрих под масата, слагайки ги на коленете. Иренарн навярно все пак го забеляза, защото иначе как да си обясня дългата пауза?. Но все пак Властващият дракон се върна към това, от което бяхме започнали: - Аз за пореден път стъпвам на гърлото на собствената си гордост, позволявайки ти да учиш по-нататък, а не те затварям в спалнята, както би трябвало. Сдържам собственото си желание, въпреки че, предците са ми свидетели, нито една жена не съм желал така, както теб. Правя отстъпки отново и отново! И след това пак. Но със същата упоритост, с каквато аз се опитвам да те опитомя, ти... - Опитомяват се животни... - не знам, думите сами се откъснаха от устните ми. - И жените - с натъртване произнесе Иренарн. - Животните - с непримирим шепот повторих аз. И добавих: - Жените се обичат. - И какво знаеш ти за любовта? - насмешливо се поинтересува Черният дракон. - А вие? Аз все пак го погледнах. В сребристо-зелените очи на дракона се извиваха странни мъгливи сенки, те се разляха като сива пелена и Иренарн хладно отвърна: - Достатъчно, за да се убедя веднъж и завинаги, че съвместният полет не е за мен. Аз съм боен дракони моят начин е да сграбча плячката си и да я отмъкна в леговището. Без сантименти и прочие условности. Но колкото повече се опитвам да ти дам поне видимост за свобода, толкова повече осъзнавам, че е напразно! И наивният ти опит да избягаш, е просто последния пирон в гроба на търпението ми. Изръмжавайки всичко това, Иренарн гледаше право в очите ми точно толкова хладно и безразлично, както до преди това беше се взирал в кулата на Университета на Стихийните Сили. Но зад хладнокръвието и безразличието, аз с нарастващ ужас забелязвах съвсем друго - решителност, растяща и укрепваща се решителност и силно се съмнявах, че решението му ще ми хареса. И се убедих в предположението си, когато драконът с един такъв много неприятен тон се поинтересува: - Ти не носиш никакво злато по себе си? Нали така? И в усмивката му не остана нищо човешко. Порталът проблесна и веднага след това отгоре ми се стовари пълен мрак. Когато се събудих, някъде отгоре капеше вода. Капка след капка, отново, отново... аз отначало чувах само тези капки, бученето на водата, падаща от огромна височина нахлу в съзнанието ми доста по-късно и ме накара болезнено да изстена, свивайки се върху... Подскочих преди мисълта окончателно да се е оформила и едва не се сгромолясах отново на постелята от обзелата ме слабост. Намирах се в каменна пещера. Внушителна, тъмна и без прозорци, но с широка, двукрила врата. Леглото беше единствената мебел в този каменен мехур. Само легло. И толкова. Отскачайки от него като от жертвеник, аз с ужас се притиснах с гръб в стената, оглеждайки грота повторно, но колкото и да се вглеждах в полумрака, не ми се отдаде да различа нищо друго. След това, предпазливо придържайки се за стената, се насочих към входа, усещайки нарастващата вибрация и грохота на падащата вода. И когато блъснах вратата, видях източника им. Аз се намирах в пещера под водопад. Под огромния водопад, с който Замея с яростен рев се сгромолясваше и сливаше водите си с подземната река Атта. Оттук се откриваше панорама към Аркалон, който не го бях виждала още от страната на реката, но гледката беше доста размита от струите на падащата вода. Но изгледът не можеше да ме заинтересува... Защото Аркалон вече бе недостъпен за мен и с всяка секунда ставаше все по-недостъпен! И аз не зная как Иренарн бе подчинил планинския кристал, но той, явно покорен на волята му, упорито растеше направо от стената, за да се съедини в една точка в центъра, отрязвайки ме от водопада, от града, от всичко... - Три стаи - без да се обръща, но усетил появата ми, произнесе драконът, продължавайки да затваря пред мен всички възможни пътища за отстъпление. - Засега има само легло, всичко останало ще го пренеса за някой и друг ден, имаш възможност да си помислиш какво би искала. Мълчах, гледайки с ужас как се съединяват краищата на кристалното „стъкло”. - Тук няма метал - невъзмутимо произнесе Иренарн, - духът-хранител на тази скала е способен да сдържа дори водопада, съответно, с лекота ще предотврати каквито и да било опити да призовеш магията. Кристалните краища се съединиха, споиха се и се превърнаха в едно цяло, ограждайки ме едновременно и от грохота на падащата вода и от възможността да напусна пещерата. - А на мен едва ли ще ми се наложи да отблъсквам още едно нашествие на новопридобитите ти роднини, та нали те са искрено убедени, че ти си избягала от мен и се криеш някъде там, отвъд границите на Долината - Иренарн се обърна, измери ме с откровено подигравателен поглед, докато аз осъзнавах с потрес, че той има право, и добави: - Така че, имаш само един избор, мила - или да свикнеш с мен бързо, или да свикваш бавно. Ти си решаваш. Той се усмихна и уморено произнесе: - Във всеки случай, ще мога поне нормално да поспя, без да ме обременява поредната необходимост да те изтръгвам от лапите на смъртта, понякога силни, понякога - не особено. Закуската ти. И на мен небрежно ми посочиха към масата, която се намираше до стената отсреща и на която стояха чашката, каната, заварникът и двете парчета пай. Изглежда, че масата бе пренесена от онази чайна направо заедно с нас. - Почивай си - кой знае защо, стараейки се да не ме гледа повече, посъветва драконът. Проблясък. Усетих, че безсилно се свличам на пода, продължавайки да се вкопчвам във вратата. Не зная колко време седях на пода, безжизнено взирайки се в сивия, необработен каменен таван. Нямах сили да стана. Нито да плача... Аз все още се надявах, че това не е завинаги. Просто се надявах. Отчаяно се надявах. Надеждата беше единственото, което ми оставаше. Тя стоически ме крепеше до настъпването на здрача... А след това умря. В момента, когато се появи Иренарн, аз вече седях до начупеното от фасетите на кристалите стъкло и гледах към изкривения от потоците вода далечен град. Бях ужасно измръзнала, отново. Но студът по-скоро ме успокояваше, отколкото да ми причинява неудобство. - Дълго ли седиш там? - раздаде се хладен въпрос. Аз не отговорих. - Милада? Ако можех да се разтворя в този камък, бих го направила, просто за да не чувам. Да не чувам стъпките, да не чувствам болезнената хватка на китката, да не усещам силата, с която ме вдигнаха. - Аз попитах! - изръмжа драконът. А аз изведнъж осъзнах, че стъклото е съвсем гладко и прозрачно, без никакви пречупвания. Просто аз през цялото това време бях плакала, без дори да го забелязвам. - Прекрати! - продължавайки болезнено да стиска ръката ми, заповяда вбесеният Черен дракон. Мълчаливо се извърнах настрани, без дори да се опитвам да освободя ръката си. Той сам я пусна. И аз отново седнах, прегърнала коленете си и гледайки светлините на сияещия в далечината град... Градът се разтвори в чернотата на стъклото, което потъмня, когато в пещерата пламна светлина. Ужасяващо много светлина. Толкова, че като че ли не остана място за нито една сянка, за нито едно тъмно ъгълче... Навярно така сияе слънцето в пустинята - изпепелява всичко. - Донесох вечеря - произнесе все така стоящият до мен Иренарн. Аз не реагирах. - Но на теб ти е все едно, ти дори не си се докоснала до закуската! - направи си извод разяреният дракон. Да, на мен ми беше все едно. - И колко още имаш намерение да седиш така? - раздразнено се поинтересува той. Докато не издъхна... И именно това осъзнаване ме заля като вълна. Аз отчетливо разбрах, че всичко, което искам сега е просто да умра. Мълчаливо и тихо. Да се превърна в камък, да падна на самото дъно на тази река, да изчезна в мрака... Каквото и да било, само и само да не оставам тук. - Значи така - злобно произнесе Иренарн, - имате два варианта, госпожо Радович: или самостоятелно се изправяте и идвате да вечеряте и да се сгреете до огъня, или... аз те вдигам, нося те във ваната, слагам те да се стоплиш във водата, а след това, поне един от нас ще утоли глада си с удоволствие, и това ще съм аз! На мен ми беше все едно. Просто все едно. - Милада, имай предвид, ако съм го казал, ще го направя и не ми пука какво ще става после. Сгуших се, наведох глава и опрях чело в коленете си... Бях прекалено уморена дори, за да се изплаша... И ми беше все едно какво ще стане след това... - Милада! - прозвуча заплашително. Затворих очи, стиснах клепачи и си помислих, че по-добре да бях умряла един от всичките тези много пъти, в които ир-хан Главнокомандуващият ме бе спасявал от неминуема смърт. Защото не смъртта беше неизбежна, неизбежен беше той. И драконът се нахвърли отгоре ми. Грубо ме хвана, изправи ме на крака, вдигна ме и прехвърляйки ме през рамо ме понесе, разблъсквайки по пътя си някакви мебели, дрехи, чиято поява дори не бях забелязала, нещо порцеланово, пръснало се бавно, като че ли в стазис на хиляди блестящи парченца, някакви хвърлени като плевели на земята цветя, безжалостно стъпкани от решителните стъпки на Властващия. Внезапно разбрах, че и мен ще ме смачкат и ще ме разтъпчат също толкова решително и безжалостно, защото думите бяха казани, а Главнокомандуващият никога не би им позволил да не се превърнат в дела. - Не! - аз се опитах да се хвана за вратата, покрай която минавахме. Но Иренарн улови ръцете ми още преди пръстите ми да се докоснат до дървото, прехвърли ме пред себе си, притисна ме към гърдите си, без да ми позволява да помръдна и уверено ме внесе в къпалнята, където, в момента, в който влязохме, в кръглата каменна вана шурна вода. - Недейте, моля ви - тихо прошепнах, осъзнавайки какво ще направи той сега. Но у дракона не бе останала никаква жалост. Дрехите ми паднаха на пода като купчина разкъсани парцали със същата неизбежност, с която наесен падат листата от дърветата. Със своите дрехи Главнокомандуващият също не се церемони и след миг, пред мен, стараеща се трескаво да се прикрия с ръцете и косата си, застана абсолютно гол мъж. И аз през живота си не бях виждала нещо по-агресивно... - Харесвам ли ти? - с леден тон, без да крие особено жестоката си насмешка, се поинтересува Иренарн. - Не трябва, моля ви, недейте - изплашено отстъпвайки, отчаяно помолих аз. Отчаяно, защото тук за надежда място нямаше. Надеждата тук нямаше шанс. Тук не бе останало нищо, на което да се надявам... И единственото, което се случи в отговор на молбата ми беше, че зениците на дракона се свиха, превръщайки се в две тънки блестящи линии, лишавайки погледа, лицето, облика му от всичко човешко. Иренарн ме настигна с една крачка, рязко ме притисна към себе си и се впи в солените ми от сълзи устни с твърда целувка, предотвратявайки всеки опит за съпротива. Едната му ръка стисна косата ми на тила така, че не можех нито да се извърна, нито да се отдръпна, втората, хващайки ме за бедрото ме приповдигна и всичко това, без да прекрати да ме целува, без да спира да отнема дъха ми с жестоката си целувка. Въпреки че това едва ли би могло да се нарече целувка. В целувките има нежност, поне капка, тук тя отсъстваше напълно. Нямаше нищо друго, освен твърдо решение и желязна воля то да бъде въплътено в реалност. Драконът спря само веднъж - когато продължавайки да ме държи в стоманените клещи на ръцете си, от които аз не можех по никакъв начин да се освободя, се изкачи по стъпалата и влезе във водата, потопявайки в нея своето тяло, заедно с моето. Насмешливо наблюдава известно време за безплодните ми опити да го отблъсна и хладно произнесе: - Милада, моята китка е по-широка от рамото ти. Ти наистина ли си мислиш, че съпротивата ти има смисъл? Въпреки че не виждах почти нищо заради сълзите си, аз все пак погледнах към широките плещи на Главнокомандуващия, релефната му мускулатура, широката му и силна длан, три пъти по-голяма от моята. Преместих поглед от ръцете към лицето на Иренарн, надникнах в очите, в които все така нямаше нищо човешко и помолих: - Недейте... моля ви, аз не искам, аз... - Аз искам! - прекъсна жалкия ми шепот драконът, гледайки ме втренчено и жестоко. И под този ужасяващ поглед, аз бавно отдръпнах дланите си, с които с всичка сила се опирах в гърдите на Иренарн, бавно наведох глава и затворих очи, разбирайки, че дори не искам да виждам това, което ще се случи по-нататък. Просто не искам. Ако можех и да не го почувствам... но аз чувствах всичко - леките целувки, с които драконът покриваше раменете ми, плъзгането на дланите му надолу по гърба ми, стръвта, с която Главнокомандуващият изведнъж рязко ме притисна към себе си, прегърна ме и замря, докосвайки с устни рамото ми. И само накъсаното му дишане и ударите на могъщото му сърце, блъскащо със сила в гърдите му, свидетелстваха за това, че драконът все още осъзнато съществува. След това спря шумът на течащата вода и в настъпилата тишина прозвуча пресипнал, уморен въпрос: - Какво трябва да направя, за да се съгласиш? Той ме отдръпна от себе си, хвана ме с пръсти за брадичката, карайки ме да го погледна в очите и изръмжа: - Конкретно, какво?! Не бях сигурна, че ще съм в състояние да говоря след това, което току-що се беше случило, но една дума все пак успях да изстискам от себе си: - Пуснете ме. Като че ли лицето му се превърна в камък, но Иренарн, подчертано внимателно ме вдигна, сваляйки ме от коленете си и ме сложи във водата до себе си. Рязко движение и драконът, хващайки се с една ръка за борда на ваната, за част от секундата изхвърли себе си от водата, сграбчи някаква кърпа, вбесено я замота около бедрата си, прикривайки се, а след това, опирайки се с двете си ръце на ръба на ваната, ме погледна с толкова див поглед, че аз с усилие потиснах желанието си изплашено да се отдръпна още по-назад. - Добре, нека да тръгнем по обратния ред - за злато ти не се продаваш. Нищо, ще го преживея! За привилегии... - той ме огледа, неприкрита от нищо, освен от напълно прозрачната вода и дрезгаво произнесе: - Да си призная честно, привилегиите на твоето положение са доста съмнителни, и май ще е най-добре изобщо да не ги споменавам. Но има един неизменен факт за човечеството, както, всъщност и за всички други разумни същества - всичко се продава и се купува. Всеки си имам цена. Някой е готов да направи всичко за народа си, някой е в състояние да прегризе гърлото на когото и да било заради децата си, някой... разкъсва на парчета гордостта си заради жалко презряно момиче... Не е важно.’ Искам да знам твоята цена. И или ти ще я определиш и ще я назовеш, или аз ще се върна към започнатото! Не знам защо, но от всичко, което той каза, от думите, всяка от които ме караше неволно да трепвам, съзнанието ми се бе вкопчило само в тези: - Жалко презряно момиче? - чувствайки как в гърдите ми всичко опустява, едва чуто повторих аз. Иренарн мигновено се изправи, и дори с този единствен жест утвърди цялата сила и гордост на народа на драконите, след това скръсти ръце на могъщите си гърди и хладно попита: - Наистина ли съм длъжен да обяснявам всичко? - Не - прошепнах аз, обгръщайки коленете си с ръце и прикривайки се от погледа му, - вие не сте длъжен да го правите. Вие изобщо нищо не сте длъжен... длъжна съм аз... Длъжна съм да оценя и да се възхитя от тези привилегии, които самият вие наричате съмнителни. Длъжна съм да се радвам на новото си положение. Длъжна съм да съм невероятно щастлива от това, че у вас са се появили чувства и желания към такова нищожество като мен. Да си придавам вид, че не разбирам, не забелязвам и изобщо не осъзнавам как на вас самият ви е отвратително, противно и гадно, че изпитвате тези чувства и по каква причина сте принуден да ги изпитвате! Аз изстрелях последната дума, все така гледайки право пред себе си и без да се обърна към дракона. Не ми беше нужно да се озъртам, за да усетя яростта му. Яростта, която вече беше тук, унищожавайки стените на скалата отвътре, беснеейки около нас с невидимия си пламък, превръщайки в пясък и дребни камъчета гранита, който досега ми изглеждаше неразрушим. Но Яростта на дракона затихна толкова бързо, колкото се появи и заедно със съскането на сипещите се камъчета, прозвуча вбесеното: - Ти разбираш ли, че ако не се бях намесил, животът ти вече щеше да е свършил?! Отмятайки глава, аз погледнах дракона и със звънящ от едва сдържани емоции глас, с мъка, но изговорих: - А вие разбирате ли, че през целия си живот аз отчаяно съм се борила да завърша университета и да стана уважаван маг. Уважаван! Не боклук, не безродно сираче, не мръсна селянка, не кал под ноктите на почитаните и благородните, а човек, достоен за уважение! Не зная каква реакция очаквах, произнасяйки това. Но това, което със сигурност не бях очаквала, беше въпросът, зададен с леден тон: - Това ли е твоята цена? Аз отново усетих зловещото чувство на вътрешно опустошение, тази празнота с горчив привкус и тъпа болка там, където би трябвало да бие сърцето. - Аз нямам цена. Това е надежда, мечта, цел, но не цена. И гледайки пред себе си, тихо добавих: - Изобщо въпросът за цената е странен. Каква цена може да има презряно бедно сираче? Никаква. То не е драконица, зад чиято защита ще застане целия род... И аз си спомних сутрешния ни разговор. С усилие се накарах да погледна Иренарн в очите и тихо попитах: - А жените, тези, които драконите не ги ядат... а ги използват за съвсем други цели, те... как се отнасят към това? Главнокомандуващият отново се опря на борда на ваната и гледайки ме злобно, хладно отвърна: - Те правят разумен избор между участта да бъдат изядени или временно да предадат собственото си тяло за ползване на дракона. - И вие считате това за... нормално? - Считам го за разумно - твърдо отвърна Иренарн. И без да ми позволи да кажа нещо против, рязко попита: - На вас налагало ли ви се е да изпитвате глад, госпожо Радович? Преглъщайки нервно, тихо отвърнах: - Да. И вие вече ме питахте за това. - Реших да уточня - парира ме Иренарн. А след това, навеждайки се към мен и впивайки пръсти в ръба на ваната с такава сила, че камъкът под ръцете му започна са се троши, издиша: - Моето желание към теб е глад. Див, нетърпим, изтощителен глад. Срамувам ли се от това чувство? Безмерно! Аз съм Властващ дракон, аз съм Главнокомандуващият на Долината на драконите, аз управлявам най-мъдрите, сдържани и велики създания на този свят и пак аз не съм в състояние да сдържа собственото си безумно влечение към човешко момиче дотолкова, че моите чувства, изскубнали се изпод контрол унищожават планини и разрушават сгради, включително и Крепостта, която беше на повече от седемстотин години. Струва ли ти се, че има с какво да се гордея?! Няколко секунди просто седях във водата, все така прегърнала коленете си. След това бавно станах, вече без да се опитвам да прикривам каквото и да било, приближих се към края на ваната, престъпих през ръба й, слязох по стъпалата и мълчаливо се приближих към дракона, гледайки навсякъде, само не към него. - И как да разбирам това? - изправяйки се, попита Иренарн. Все така гледайки настрана, към стената, по-точно към това, което беше останало от нея, безразлично отговорих: - Е, вие сте гладен, имате си град, който периодично се разрушава, а аз, както изяснихме преди малко, не струвам нищо, така че, фактически вие правите разумен избор. Иренарн постоя мълчаливо, след това протегна ръка, взе хавлиена кърпа, мълчаливо ме обгърна с нея, завъртя се и излезе. Също без да каже дума. Когато вратата се затвори зад гърба му, придържайки кърпата с ръце пред гърдите си, бавно се приближих до стъпалата и седнах на тях. Мен ме тресеше, тресеше ме така, като че ли новообразуваната пустота вътре в мен дори звънеше. И болеше. Не зная в кой момент се бе върнал Черният дракон, не бях чула нито отварянето на вратата, нито дори стъпките му, просто в тишината на къпалнята изведнъж се раздаде: - Знаеш ли, отначало исках да те попитам за кого ме взимаш, след това си спомних сутрешния ни разговор и думите ти, че ме възприелгаш като човекоядец, в сравнение с което, дори това, че ме считаш за безчестен негодник, някак бледнее. Обръщайки глава, видях, че и той седи на стъпалата, но близо до отворената врата, все така само с една кърпа около кръста си. Прикрих се със собствената си както можах. - А какъв е смисълът? - мрачно ме погледна драконът. - Аз там всичко вече го видях. И дори още повече, мога да ти кажа, че всичко ми хареса. Ако трябва да съм откровен, дори видът ти, когато имитираше пособие за изучаване на човешкия скелет, колкото и да е странно, също ми хареса, въпреки че това едва ли може да се нарече нормално. А ако стигна в откровеността си докрай, ще ти кажа, че единственото, което не ми харесва у теб, са сълзите ти. И това ме навежда на много печални мисли. Вдигнах въпросителния си поглед към дракона. Иренарн, гледайки ме право в очите, дрезгаво произнесе: - Аз те обичам. От тези думи ми секна дъхът и аз замрях, неразбиращо и потресено гледайки дракона. Главнокомандуващият, усмихвайки се накриво, съвършено безрадостно поясни: - До последно не исках да вярвам в това. На мен ми стана някак болезнено и неуютно и от думите му, и от тази обреченост, която Иренарн дори не се опитваше да скрие. - Добре - той рязко вдиша, - отчаянието е пътят на слабите, никога не съм се отнасял към тях. Какво трябва да направя? Трепвайки от въпроса му и от изменилия се поглед, нервно попитах: - В какъв смисъл? - В прекия! - Властващият дракон ме фиксираше с очи, без да мига. - Не ми е достатъчно само тялото ти, това вече го разбрах. Нужна си ми ти. Цялата. Емоциите, мислите, чувствата, желанието ти да бъдеш с мен. Какво трябва да направя, за да притежавам всичко това? Пряк въпрос, директен, втренчен поглед и аз, в прекия смисъл на думата не знаех как изобщо би могло да се отговори на такова нещо. - Е? - произнесено с леден тон. Нервно прехапах устни и към мен полетя мигновеното: - Не прави така. И раменете недей да си галиш. Аз знам, че това е неволен израз на объркване и напрежение за теб, но при мен... всички мисли се превключват на... инстинктите. Отпусни си ръцете, моля те. Аз ги сложих на коленете. Драконът конвулсивно издиша, отметна глава назад и гледайки в тавана, дрезгаво произнесе: - Аз искам от теб прекалено много, така ли? Аз самият казах, че нищо не знаеш за любовта, а сега те тормозя с въпроси... Глупаво е, съгласен съм. Той помълча, след това отпусна глава и взирайки се в пода пред себе си, продължи: - Опитвам се да анализирам кога и с какво е започнало. Кога и как си докоснала нещо у мен. Явно е имало нещо, и то преди да ме накараш да те докосна физически. Преди да ме прегърнеш през нощта. Преди на ръката ти да се появи брачната ми гривна, да вземе да се гътне този древен! - Не трябва! - изплашено изписках аз. - Не трябва какво? - гледайки ме мрачно, уточни Иренарн. - Не е нужно той да умира - прошепнах аз. По бузата на дракона премина тик, но Властващият се сдържа. След това, въздъхвайки тежко, каза: - Те постъпиха подло, Милада. Целият съвет на древните. Те лъгаха в лицето ми, обяснявайки, че щамът на черната плесен, който е поразил Гаррат е неизлечим. Лъгаха ме нарочно и обмислено. Още по-лошо, когато стана ясно, че шансове за спасение вече няма, целият Съвет на древните изпадна в летаргичен сън. Погледни каменните стъпала, кажи, в тях има ли живот? Аз, седнала върху тях, отрицателно поклатих глава. И Иренарн разказа: - На шестия ден след заразяването на Гаррат аз влязох в пещерата на Съвета на древните и намерих там само камъни. Празни, безжизнени камъни. Древните изоставиха брат ми да умира. Те напуснаха Долината, отнемайки ми възможността да получа съвет дори за управлението на страната, за което аз нищичко не знаех. Аз съм боен дракон. Разбираш ли? Мен са ме учили да водя бойни действия, на тактика и стратегия по време на война, учили са ме да убивам, да измъчвам и да разпитвам, но никой никога не ме беше учил да управлявам. Аз останах сам. С умиращия в ръцете ми брат и с отговорността за благополучието на моя народ, която също легна на моите рамене, та нали и баща ми също влиза в Съвета на древните. Няколко секунди Иренарн мълча, а след това продължи: - Започнах с това, което знаех - със защитата на страната си. Ние затворихме границите, изменихме правилата на митническите проверки, въведохме пълна забрана на излитане извън територията на Долината, екзекутирахме участниците в заговора. По време на разпита на заловените магове се изясни, че Сивата чума е била предназначена не за Гаррат, а за мен. Но нито един от маговете нямаше излъчване, сходно с това, което даваха пробите на черната плесен. Това и потвърждаваше вердикта на древните - щамът е бил създаден от дракон, още повече, мен упорито и старателно ме убеждаваха, че го е създал брат ми. Черният дракон се усмихна и произнесе: - Аз практически им повярвах. Други обяснения за това, че всеки път черната плесен упорито отново се връщаше, просто не съществуваха. Но повтарям, отчаянието е пътят на слабите. Аз никога не съм бил слаб. За пет години създадох нова система за управление на Долината, взимайки за основа елфийското право, на всички ключови постове поставих дракони, на които можех да вярвам - бойни дракони. И на тях, както и на мен, им се наложи да се учат наново. Аз намалих времето си за сън до един час в денонощие, независимо, че задължих ир-хановете да спят поне по четири, за да не допускат грешки от изтощение. Ние просто не можехме да си позволим да сбъркаме. И фактически не допуснахме нито една грешка. За пет години равнището на дохода на населението на Долината се вдигна три пъти, ние престанахме да използваме елфийските банки - драконите се сдобиха със свои. Прекрати се мащабното закупуване на елфийски тъкани - ние започнахме да произвеждаме свои собствени. Пижамата, която вчера свалих от теб бе местно производство и сега елфите започнаха да купуват нашите платове по цени три пъти по-високи, отколкото е цената им на вътрешния пазар. Той рязко издиша и ожесточено продължи: - Защо заговорих за тъканите? Всъщност, всичко започна с тях. Драконовата коприна стана известна не само в елфийските кралства. Но докато елфите, гномите и останалите, скърцайки със зъби, все пак приемаха нашите условия, то човешките търговци решиха да изнесат стока, без да преминават през митницата и да подкупят стражите на границата. Мога дори да допусна, че преди им се бе отдавало нещо подобно, но от началото на моето управление всички граници бяха поставени под контрола на бойните дракони, а тях за всяко нарушение на устава ги чака смърт. Стражите отказали подкупа и били заразени. Иренарн млъкна, като че ли преживяваше всички тези събития отново. След това пресипнало изговори: - Древните оживяха моментално. Не всички, само двама от тринайсетте, но се събудиха, явиха се на граничната застава, изцелиха драконите и връщайки се в пещерата, отново се вкамениха. Демонстративно и нагло. Явно приемайки ме за пълен идиот, който няма да се досети да вземе проби от новопоявилата се Сива чума и да я сравни с тази, която разяждаше Гаррат. Измамата се разкри, както можеш да се досетиш. Но вкаменените мутри на древните изобщо не реагираха нито на моята ярост, нито на молбите ми. На тях им беше все едно. Те вече бяха решили, че за всички ще е по-добре ако Гаррат издъхне и просто се придържаха към плана си. Черният дракон замълча и този път мълча дълго. И аз, без да мога да се сдържа, тихо попитах: - Какво стана по-нататък? - По-нататък? - повтори той. Вдигна поглед към мен и произнесе: - След това аз се досетих, че трябва да се търси сред представителите на човешките магически конфесии. И намерих. Теб. Прозвуча някак... плашещо. Усмихна се и добави: - Предполагам, сега разбираш по каква причина не изпитвам към древните нито почит, нито каквито и да било други добри чувства. - Разбирам... - прошепнах аз. Иренарн се усмихна, размърда могъщото си рамо, като че ли, за да раздвижи шията си и произнесе: - Минаха пет години, Гар е жив, Долината процъфтява, задачата е решена и то успешно. Но на девет крачки от мен седи ново предизвикателство и имам основание да се боя, че то ще е по-сложно от предишното. Всичко, което имаме в този момент са моите чувства и смелостта ми да ги призная пред себе си. А това... ако можем така да се изразим, не беше никак лесно. Той помълча и след това съобщи: - Изразяването на чувства не е силната ми страна, свикнал съм да действам, задоволявайки се с минимално количество думи. Ривел това я устройваше, или поне тя успя да ме накара да повярвам в това. Във всеки случай, аз получих достъп до тялото й още след първата целувка и го получавах и след това просто с едно докосване. Впрочем, с останалите беше същото. С теб - не. От докосванията до теб, само аз си губя главата, а от целувките губя окончателно и всичко останало, губя себе си, в буквалния смисъл. В Аркалон няколко покрива са се вдигнали тази сутрин. А в гората... ти по принцип помниш, какво остана от дърветата. Аз... помнех. - Възможно е проблемът да е в съхранението на енергията - отстранено произнесе драконът. Недоумяващо погледнах към него. - Те отговаряха на чувствата ми, ти - не - пояснението излезе не много разбираемо. Забелязвайки неразбирането в очите ми, Главнокомандуващият съобщи: - Хипотеза. Една от. Опитвам се да вникна в проблема и да реша задачата. И отново замълча, гледайки ме. Аз седях, стараейки се да не се движа и да не се чувствам безкрайно неловко след случилото се. След като той ме бе видял без дрехи. След... всичко. - Не съм уверен, че ще съм в състояние да те върна на семейство Кириито - изведнъж произнесе Иренарн. В отговор на въпросителния ми въпрос, обясни: - Осъзнавам, че за теб именно това би било правилно, но не мога. Това е нещо на равнището на инстинктите, не съм в състояние... да те пусна. Помълча и добави: - И не искам. Аз наведох очи и зъзнейки, обгърнах раменете си с ръце. Каменните стъпала, на които седях изведнъж се нагряха и станаха почти горещи. - Може би, утре сутринта - продължи Иренарн и рязко добави: - След три-четири дни... Никога. -„Никога” е много страшна дума - тихо отбелязах аз. - А на мен ми харесва - парира Главнокомандуващият. - По отношение на теб тя звучи просто потресаващо добре, правилно. Като цяло, най-хубавата дума от всички известни. Хвърляйки му поглед, прошепнах: - Съществува и думата „винаги”... Той мрачно ме погледна, кимна и повтори като ехо: - Винаги... Усмихна се и добави, явно на себе си: - Винаги бъди готов за нападение. Винаги помни за отговорността си. Винаги контролирай силата. Винаги запазвай хладнокръвие. Винаги помни кой си ти. Винаги... Стори ми се, че той ненавижда думата „винаги”. Замислих се и едва чуто казах: - Винаги се радвай на новия ден, дори когато небето е покрито с облаци. Винаги бъди себе си, та ти оставаш себе си, независимо от това, което говорят околните. Винаги вярвай в по-доброто... Иренарн се усмихна и меко произнесе: - Ти по друг начин възприемаш думата „винаги”. - Прекалено често съм се сблъсквала с „никога” - отвърнах усмихвайки се слабо. Драконът ме погледна със сребристо-зелените си очи, зеницата му отново се сви до една тънка нишка и Иренарн дрезгаво произнесе: - Аз никога няма да те пусна. Не мога, не искам и няма да го направя. Той помълча и добави: - Може това да е пределът, но на мен вече ми е все едно коя си ти - човек, елф или дракон, на мен ми е абсолютно безразлично кой какво ще каже и как ще възприемат тази връзка останалите държави. Ти се превърна в единственото нещо, което има значение. Това ме плаши така, както никога не ме е плашила дори внезапно стоварилата се отгоре ми отговорност за съдбата и благополучието на всички дракони, но това е факт. Иренарн рязко въздъхна и продължи: - Има два варианта, мила. Първият - ти определяш цената си, аз я плащам и получавам... теб. И вторият - ти продължаваш да мълчиш, да търсиш красиви думи, които несъмнено пробуждат съвестта ми и аз дори няма да споря за това, но работата е там, че вече нито съвестта, нито благородството, нито възпитанието, нито самоконтролът работят, разбираш ли? Не остана нищо друго, освен теб и моето желание да те притежавам, както и мечтата да видя отклик на това желание в очите ти. Не сълзи, не глухо смирение, нужен ми е твоят отклик... нужни са ми ръцете ти, които не ме отблъскват, независимо от това, колко е очевидно, че съпротивата е безполезна, а... няма значение. В къпалнята стана тихо, толкова тихо, че отчетливо се чуваше как някъде в далечината шуми водопадът. И неочаквано Иренарн произнесе: - Аз знам каква е цената ти. Удивено погледнах към него, а драконът, леко присвивайки очи, произнесе: - Твоята цена е мирът и благополучието на Любереж, а това включва унищожаването на Воронир и Валентайн. Прав ли съм? Аз нямах отговор на въпроса му. Както нямах и думи. Както всъщност не намирах и възражения. Спомних си намесата на Черния дракон в битката, за която се готвеха жреците на Древун и това... че тя просто не се случи. Аз знаех за плановете на Воронир за това, че мъртвяците, затворени в запечатаните села трябваше да станат опора на армията му... аз дори допусках, че магистърът е жив. - Воронир жив ли е? - попитах почти шепнешком. - Естествено - хладно отвърна Иренарн. - Ние тръгнахме по следата. Той ни подлъга с един от учениците си, скрит под илюзия. Неговата грешка беше, че не знае, че аз съм способен да виждам истината и без даровете на въздушниците. Аз неволно докоснах верижката с перличката, след това, отпускайки ръка, загърнах по-плътно края на кърпата, усещайки през цялото време погледа на дракона върху себе си. И някак изведнъж, практически внезапно, се роди странен въпрос - а как беше станало така, че в миналото драконите бяха спасили човешките магове от унищожение? Та нали те се бяха намесили, бяха спрели храмовите фанатици и особено горещите привърженици на Триединния, бяха възстановили магическите учебни заведения, бяха съхранили самата магия в човешките кралства... - Ние вече се намесихме веднъж - сякаш в отговор на мислите ми, произнесе Иренарн, - аз съм способен да се намеся втори път. Не можах да се сдържа и тихо попитах: - А първият път? Това също ли е била сделка? - Не - последва хладният отговор. - Това е била помощ на приятел. И аз някак неволно си припомних казаното от Асур-Ррат: „Когато те подарих на Черния дракон, бях уверен, че той ще види у теб приятел. Искрен, предан, открит, готов винаги да помогне. Приятел, който, както си мислех аз, на него му е много нужен...” Да, не го беше видял. Аз наведох поглед. - Е? - изиска отговор Властващият дракон. Спомних си думите му за това, че всеки си има цена. Помислих си за селата, за хората, които можеха да бъдат спасени, ако се бяха намесили драконите, за маговете от УМ, които изглеждаха толкова стари заради това, че Воронир неведнъж бе изпивал силите им, за Мебереж и Университета на Стихийните Сили, в чиито подземия сега тровят гущери, изобретявайки отрова за дракони, за грассите, за... за всичко. И за всички, включително Верес, който както и останалите жреци на Древун би могъл да загине, ако не се бе намесил Иренарн. - Ти ще се съгласиш - изведнъж произнесе Черният дракон. - Ти вече си съгласна. Вдигнах напрегнат поглед към него. Драконът се взираше в мен, леко присвил очи, сякаш четеше в душата ми. И той наистина го правеше. - Това съгласие няма да донесе щастие нито на теб, нито на мен. Нямаше с какво да се спори. Наистина нямаше да донесе нищо добро, аз също го знаех вече. Както встъпването в редовете на жреците на Древун, едва ли бе донесло щастие на Верес. Ние сме прекалено магове... прекалено дълго сме се стремили към това да станем магове. Прекалено много неща сме преживели и сме изтърпели, заради мечтата един прекрасен ден, най-накрая, да можем да се наречем магове. Иренарн отмести поглед. Дълго, неизмеримо дълго гледа в стената, а след това тихо попита: - На теб хареса ли ти Мебереж? - Да - просто отвърнах аз. Той кимна, все така гледайки стената, от която, между другото, почти нищо не бе останало. Стори ми се, че Иренарн взе решение. Както винаги - сам, както винаги - окончателно. Съпостави фактите, взе предвид всички фактори и взе решение. А аз поне бих искала да знам какво беше то. Но без да ме уведоми, Черният дракон заповяда: - Горе в спалнята те чака твоят шкаф, върви, облечи се. Той дори не ме погледна, за да види реакцията ми. И така знаеше какво ще направя. - Отивай - повтори просто. Когато се качих, видях вече познатия ми одушевен шкаф, от който се изсули познатият ми дух, огледа ме от глава до пети, скръбно въздъхна и се гмурна в дълбините на мебелното творение, за да ми извади дрехи - от долно бельо до наметало, шапка и ръкавици. Аз отидох да се обличам в спалнята, след мен дотопурка и шкафът, който явно не се съобразяваше нито с правилата за приличие, нито с интимността на процеса на обличане и независимо от всичките ми опити за съпротива, се зае да ми помага. - Доколкото разбрах, Аттинур готви нещо като въстание, ако може да се нарече така - раздаде се от основното помещение гласът на Иренарн. - Доколкото мога да се досещам, да - потвърдих, ахвайки, когато духът затегна шнуровете на корсета. - Всичко ли е наред? - деликатно застанал зад вратата, уточни Черният дракон. - Да, просто... - аз си поех дъх, - просто в Мебереж е прието да се носят корсети. - На теб не ти е нужен - уверено каза Иренарн. Духът беше убеден в обратното, а аз не бих искала особено да се отличавам от местното население, затова не се заех да споря с моделиера си. Иренарн пък продължи след известно мълчание: - Преди да успея да те измъкна от реалността на Воронир в Горлумския лес, теб те бяха подложили на заклинание. То не ти бе причинило вреда, но аз го усетих. Какво беше това? - Елвенир - отвърнаха аз и поясних: - Заклинание за изсмукване на магическите сили. Духът междувременно се бе заел да сплита косата ми, а накрая нави плитката на кок и я закрепи с фуркети. А след това най-безцеремонно украси главата ми с шапчица. Последваха дантелени ръкавици, бутониерка, коланче, чантичка и обувки с тока. Духът явно си наваксваше, след като преди не му бях позволила да действа на своя глава. - Заклинанието не бе дало резултат - утвърдително произнесе Иренарн. Спасявайки се от духа, който с най-невъзмутима плоска физиономия се опитваше да забоде и брошка в долната част на дантелената якичка, аз изскочих от спалнята, притворих вратата, притиснах я с гръб и стараейки се да си поема по-дълбоко дъх, поясних: - Магистър Аттинур е бил подлаган на това заклинание многократно и затова изглежда много по-стар от реалната си възраст. Доколкото успя да ми обясни професор Нарски, на Елвенир са били подлагани и практически всички други магистри от Университета за магия. Но именно Аттинур е разработил метода за пасивна защита от това заклинание. В този момент, духът с неунищожими дизайнерски амбиции се промъкна през процепа под вратата, създаде направо пред очите ми нова брошка, старата явно не бе преминала през процепа, което и можеше да се очаква и независимо то възмутения поглед, който му хвърлих, гордо увенча и така достатъчно пищната яка с не по-малко пищна перлена брошка. След което, измервайки ме с победоносен поглед от глава до пети, се изпари с чувство за изпълнен дълг. След като проследих оттеглянето на духа, нервно погледнах към Иренарн. Черният дракон стоеше отсреща ми във все същата кърпа, омотана около бедрата, облегнат на масата и скръстил ръце пред гърди. Изтълкувал доста неправилно погледа ми, Главнокомандуващият неуверено произнесе: - Ами... красиво е - а след това доста по-уверено добави: - Но без дрехи е по-добре. Забелязвайки ококорените ми очи, произнесе: - Какво те удивява? Аз дори не знаех какво да отговоря на това. А Иренарн се върна към темата, която обсъждахме: - Този метод за пасивна защита как работи? Понечих да отворя уста и да обясня максимално точно и... се изчервих. - Сериозно? - иронично проточи драконът. - Наистина ли е толкова интимно? По-интимно от предишното ти обяснение? Стори ми се, че ми се подиграваха. Или не ми се струваше? - Центърът на телоусещането на магията на моята конфесия - аз докоснах с ръка дантелената яка и масивната перлена брошка, - наложи се да го преместя по-надолу... - и кой знае защо, изчервявайки се отново още по- силно, добавих: - Значително по-надолу. - М-м-м - дълбокомислено се отзова Иренарн. - Я ела насам. Аз останах да стоя на място, гледайки изразително полуголия дракон. - Нещо смущава ли те? - с неприкрита ирония се поинтересува той. И добави: - Знаеш ли, аз също бях смутен до известна степен, когато някои отначало ми предложиха да изуча всички особености на своето телосложение, а накрая ми демонстрираха неразбиращите си нищо очи и невероятната си гордост. Раздразнено направих няколкото крачки, които ме отделяха от дракона. Иренарн рязко ме завъртя, притисна гърба ми към гърдите си... и към всичко останало, разполагайки ръката си в основата на шията ми и замря, все така прегръщайки ме, обхванал ме през кръста. Няколко секунди ме държа така, а след това, без да има намерение да ме пуска, произнесе: - Да, центърът на магията е преместен. Но аз не мога да разбера как. Ти нямаш нито сили, нито способности за управляването на енергетичния център, дори и да е твоят собствен. - Да, аз съм окаяна човечка със съмнителен произход - измърморих аз, за съжаление на глас. - Ето, и аз това казвам - язвително се обади Властващият дракон. А след това, без капчица насмешка и с изключително твърд командирски глас, заповяда: - Не се дърпай сега. И топлата му длан се плъзна надолу, без да щади чувствата ми и без да се съобразява с интимността на действията си, без да реагира на това, че беше облечен само с една кърпа! Единственото, което ме накара да се примиря със ситуацията беше, че спокойното дишане на дракона говореше за явно чисто научния му интерес. Но пък затова, резултатът от изследването не ме зарадва: - Ти си използвала чужда магия за изместването на енергетическия си център! - почти обвинително произнесе Иренарн. Аз бях готова да избухна, с намерението честно да съобщя, че не, аз никога не бих, за нищо на света, че... И се спрях, едва отворила уста. Пред очите ми много ясно възникна видението на втория полигон на УМ, усещането за пронизващия до костите леден вятър и удивителното чувство, сякаш зад мен, точно така, както сега, стои Черният дракон и аз усещам топлината на тялото му, паренето на докосването му... и за това, как именно бях преместила центъра на телоусещането на магията си, концентрирайки се именно на това докосване. - Тоест, ние и крадем, отгоре на всичкото - заключи Иренарн, все така прегръщайки ме. - Да... - изтръпвайки, прошепнах аз. - Все още не мога да разбера, как при всичките си толкова съмнителни наклонности, вие се изхитряте да притежавате такава несъразмерна гордост, госпожо Радович. Иронично изстрелвайки тази фраза, Иренарн междувременно продължаваше изследването си. И ръката му се придвижи още по-надолу, замря за миг срещу слънчевия ми сплит, явно не намери търсеното и се задвижи по-надолу... и по-надолу... още по-... - Прекратете! - изписках аз. Иренарн дори не се потруди да ми отговори, слагайки дланта си там, където аз я бях наместила някога поради огромната си глупост, докато се опитвах да обясня на дракона, че магията на креслото на Ривел изобщо не е драконова. - Това е била моята магия, нали? - мигновено осъзна всичко Черният дракон. И философски добави: - Впрочем, струва ми се, че аз по принцип съм единственият, когото вие считате за допустимо да ограбвате. Усмихна се и изведнъж, навеждайки се към слепоочието ми, прошепна: - При нас е прието да се описва любовта на Властващите дракони в летописите на дома. Знаеш ли, предлагам да започнем нашата история с думите: „Тя периодично го грабеше”. - Аз вас не... - подхванах възмутена. - Вие мен „да” - Иренарн безапелационно прекъсна жалкия ми опит да се оправдая. - Като започнем с това, че аз плащах за прилична стая в странноприемницата, а вие се заселихте в килера за прислугата, продължавайки с брачната гривна и магията. И със съвсем ласкав глас, докосвайки с дъха си кичурчетата коса зад ухото ми, произнесе: - Забележи, дори не споменавам най-ценното за всеки дракон... - И какво е то? - без да очаквам нищо прилично по принцип, се поинтересуваха аз. Иренарн ме притисна още по-силно и прошепна до самото ми ухо: - Ти открадна сърцето ми... - Ами вие си имате две! - раздразнено му напомних аз. - Аха, но ти се изхитри да ги откраднеш и двете - с насмешка ми отвърна той. - И малко магия си щипна, ей така, за всеки случай. Аз наистина бях свикнала да съм без вина виновна, но чак пък толкова! - Това се получи съвсем случайно - опитах се все пак да обясня аз. - Ние с професора се намирахме на втори полигон, беше страшно студено, духаше такъв пронизващ леден вятър, а задачата ми беше в тези условия да усетя топлина и това стана, без да искам, съвсем непроизволно и аз... - Знаеш ли - продължаваше все така насмешливо-коварно да шепти до ухото ми Иренарн, - деветдесет и девет цяло и девет десети процента от всички крадци, които лежат по затворите също са напълно убедени в своята невинност и съвършено искрено уверяват, че всичко е случайност и грешка. Аз сега говоря напълно сериозно - сам провеждах това изследване в рамките на дипломната работа по психология на престъпния свят. - Писал сте работа по психология на престъпния свят? - искрено се учудих аз. - А каква ви е специализацията тогава? - М-м-м... - нещо не разбра Иренарн. - Вие пси... - подхванах аз. И се сепнах. Прегръщащият ме дракон се отнесе явно много напрегнато към опита ми да си направя изводи и затова много ласкаво съобщи: - Да, писах тази и още единайсет дипломни работи, освен нея. Милада, аз съм завършил Бронята, ние нямаме някаква конкретна специализация. Замълча, а след това добави: - И такива, които не завършват военното училище, също няма. Иренарн меко ме пусна, отдръпна се и влезе в спалнята, явно да се облича. Аз оправих шапчицата си, която драконът се бе изхитрил да килне настрана и попитах: - Как така няма такива, които не завършват военното ви училище? Отговорът прозвуча сурово, като всичко при драконите: - За изоставащите в Бронята има само едно наказание - смърт. Когато той излезе, стегнат в черен костюм и приглаждащ назад с ръка косата си, аз, както се бях заковала на същото място, успях с шепот да попитам: - Как така?! - Какво именно? - учтиво се осведоми Иренарн. - Защо... смърт? - с усилие изговорих аз. Черният дракон ме погледна така, че веднага стана ясно, че вече три пъти е успял да съжали, че изобщо се бе изпуснал за това и максимално меко обясни: - Недоучилите от Бронята са опасни за обществото. В буквален смисъл. Той се приближи, много внимателно разкопча яката ми и без да иска разрешение, нито да се интересува от моето мнение, мълчаливо закопча на шията ми верижка. Сребърна. Тя неприятно охлаждаше кожата и аз я усещах много отчетливо, за разлика от перличката от въздушника, която вече отдавна се бе превърнала едва ли не в част от мен. Той скри новото украшение под дрехата и закопча яката. - Какво е това? - нервно попитах аз. - Страж - последва лаконичният отговор. И връщайки перлената брошка на мястото й, Иренарн добави: - Обикновено аз не оставям възможност за отстъпление, както и не давам право на грешка. Само че... нека да сме откровени, поставял съм си задача от подобно равнище само веднъж, а преди пет години бях прекалено млад и глупав, за да се замисля поне за обходни пътища - той мрачно се усмихна, погледна право в очите ми и произнесе: -Това е моята точка, от която няма връщане назад, Милада. Ти ще трябва да активираш Стража, ако... - пауза и леденото: - изгубя контрол. С искрено съмнение се вгледах в дракона, а Главнокомандуващият отвърна със спокойното: - Преди да започнеш да ми заявяваш „не”, „никога” и „за нищо на света”, просто си спомни в какво се превърна част от Горлумския лес под яростта на дракона. И ръката ми, която бе посегнала съм яката, безсилно се отпусна. Но една мисъл, догадка, озарение не ми даваше покой: - А как в Бронята убиват изоставащите? Иренарн понесе с достойнство погледа ми и все така спокойно отговори: - При приемането връчват сребърен Страж. Само в случай, че ръководството на Бронята го приеме за необходимо, Стражът убива кадета. И ръката ми, въпреки всичко, се стрелна към яката, но драконът беше по-бърз - той отначало улови едната ми ръка, след това - втората, мълчаливо почака да се успокоя и хладно произнесе: - Стражът може да го свали само този, който го е сложил. И това не е Стражът на наири, дори напълно изтощен, той няма да се подчини на нито един древен негодник. Успокой се. И тогава ще можеш в пълна степен да се насладиш на чувството за отговорност за чужд живот, няма все аз сам да страдам. - В смисъл? - почти истерично възкликнах аз. - В смисъл, ако ти в последно време, все по-често изпитваш желанието да ме удушиш, както го изпитвам аз, например. Така че, бъди така добра, контролирай си желанията. И пускайки дланите ми, Иренарн се отправи към масата, търсейки нещо сред чиниите с отдавна изстиналата храна А аз, дори не знам защо, изведнъж попитах: - А ако аз, например, изпитам желание да ви целуна? Иренарн, както си стоеше до масата, така си остана да стои. След това много бавно се обърна и насмешливо произнесе: - Предполагам, че специалистите на Бронята едва ли са разглеждали подобен вариант - и Главнокомандуващият с изследователски интерес се вгледа някъде в района на гърдите ми. Някъде там охлаждаше кожата ми сребърния Страж с непонятен вид, аз дори не бях успяла да разгледам медальона. - Свалете го, моля ви - искрено се примолих аз. Иренарн продължаваше да търси нещо, без да бърза, най-накрая намери някаква визитна картичка със стандартни размери, вгледа се в нея и отвърна: - Конкретно в нашия случай ползата многократно превишава дори непредвидените рискове, така че Стражът ще си остане на шията ви, халоне Иретани. - Какво? - с отслабващ глас прошепнах аз. Черният дракон обърна глава, усмихна се и започна... да се променя. Раменете станаха по-тесни, изчезна релефната, забелязваща се дори под дрехите внушителна мускулатура, не остана и намек за сребро в ириса на драконовите очи, косата стремително израсна и изгуби част от гъстотата си, но затова пък сега стигаше до раменете, хищните черти на лицето се смекчиха, преставайки да демонстрират на всички властния характер на носителя си, ръста се намали и сега Иренарн на ръст беше колкото Хатор, само че с далеч по-хилаво телосложение, като обикновен млад дракон. - Халоне Милада Иретани - ухилвайки се, уточни Иренарн. - Практически. Ще бъдеш след пет минути. Запомни ми името - халоне Саир Иретани, най-младият син на рода Иретани. За да не се объркаш случайно, можеш да се обръщаш към мен с „мили”, „любими”, „скъпи”, „единствени” и така нататък. Аз стоях, давейки се с вдишвания въздух и се опитвах да разбера какво изобщо става. И ти ще кажеш „да”, няма друг вариант - произнесе Черният дракон. Не заповяда, не ме притисна, не го изиска, просто го произнесе като даденост и в изменените му, чисто зелени очи, отчетливо проблесна среброто на Властващия дракон. Но в отговор на немия въпрос, четящ се в моите, той все пак се смили и поясни: - Това е сделка, Милада. Твоята цена е благополучието на Любереж и маговете, ние я определихме и ти се съгласи с тази цена. Имаш ли възражения? Възражения нямах. А и за какви възражения можехме да говорим, когато ставаше дума за такава „цена”? Просто... просто аз помнех неговото: „Това съгласие няма да донесе щастие нито на мен, нито на теб”. Аз просто се надявах на нещо друго и в този момент се почувствах предадена, просто... Той просто е дракон, какво друго можех да очаквам?! - Дай ръка - произнесе Иренарн. Аз мълчаливо се приближих и сложих треперещите си пръсти върху силната му длан. Пренесохме се в Мебереж. Разбрах го преди още да отворя очи - топлият вятър, напълнен с аромата на цъфтящите дървета, едва не отнесе шапката ми и бе по-красноречив от каквито и да било надписи или пътни знаци. Аз с усмивка подложих лице на поривите му, придържайки шапката, и честно казано, нямах никакво желание да отварям очи. Защото вятърът отнасяше встрани, но не напълно, леката миризма на лавандула и тамян, присъща на всички храмове на Триединния. Триединният, който бе почитан единствено и само в човешките кралства и всеки съюз, сключен в храмовете на този бог, щеше да бъде законен само и изключително на територията на човешките кралства. - Платинен пръстен устройва ли те? Отваряйки очи, потиснах растящата пустота в гърдите и тихо отговорих, разглеждайки очертанията на храма, които се отгатваха в тъмнината, докато ние стояхме пред отворените врати на осветената отвътре молитвена сграда: - Може и медни, каква е разликата. - Медните ще предизвикат излишни въпроси - правейки крачка и карайки ме да го последвам, логично отбеляза Иренарн. - Драконите стандартно използват злато, но тъй като аз лично не горя от желание да прекарам първата ни брачна нощ в компанията на древния и на твоята новопридобита рода, ти имаш избор - платина или сребро. - За мен няма значение - прошепнах, продължавайки да разглеждам храма. Целият храм на Триединния беше окичен с цветя. Бели букети от лилии по редиците на пейките за вярващите, сини клончета лавандула под всяка от факлите на стените, розови ароматни венчета от цъфтящи кайсиеви клонки около всяка от свещите в масивните канделабри под сводовете на храма, рози по целия олтар. Мина ми през ум, че днес тук явно вече се е състояла нечия сватба, но когато се вгледах по-отблизо, се оказа, че всички букети от лилии са загърнати с магия, която поддържаше нивото на влагата едно и също и осъзнах, че този храм всеки ден се украсяваше така и постоянно изглеждаше точно толкова вълшебно. - Тук е толкова красиво - не можех да се надишам на тази красота. Черният дракон просто мълчаливо ми протегна визитната картичка. Неловко я взех от пръстите му и прочетох: „Цъфтящият храм на Триединния - най-подходящото място за вашата сватба”. Вълшебството веднага помръкна. Мълчешком върнах визитката, без да коментирам нищо. - Легендата трябва да бъде правдоподобна - отстранено съобщи Иренарн. - Но аз реших, че този храм ще ти хареса повече от другите. Какво пък, драконът беше прав, но някак съвсем по драконовски прав, а на мен, чисто по човешки от това изобщо не ми олекваше. Но храмът наистина се оказа изумително красив и дори леко вълшебно-омагьосващ. И колкото по-навътре влизахме, толкова по-силно ме очароваше това място. Навярно, ако можех някога да имам истинска сватба, би ми се искало да я проведа в подобен храм... Но ми беше тежко да мисля за нещо подобно, затова се постарах просто да го изхвърля от мислите си. Тук беше толкова възхитително красиво, че дори ми се получаваше... да не мисля за нищо. Иренарн ме отведе до първия ред пейки, настани ме да седна и се запъти към появилия се служител в бели одежди. Преговорите им продължиха само минута и почти веднага в храма се появи възрастна двойка, явно за да изпълни ролята на свидетели, както се полагаше при този ритуал, а над сводовете на храма зазвъня камбана, известявайки на целия свят, че двама са решили да свържат своя живот с оковите на брака. Звънът привлече разхождащите се по площада и свидетелите на бракосъчетанието ни станаха повече. Само че на мен от това не ми олекна. - Гледай ти какво се случва - разнесе се от един от задните редове на запълнилите се с народ пейки, - дракон човечка взима. Чини ми се, неговата рода не я е приела, затуй ето тук се венчават. - Да, ама смятай, че по неговите закони, драконът още ще си ергенува. - А тя ще е венчана невяста, за цял живот ще е почернена. Ой, какви ги вършат, а?! - А момата може и да не знай, а? Съвсем невръстна ще да е, мъка да ти стане за нея, будалата. Аз наведох глава още по-ниско и се постарах просто да не слушам, да не чувам и да не обръщам внимание. А те бяха много - гласовете, които говореха зад гърба ми и по мой адрес... От време на време възникваше вече омръзналият ми вътрешен въпрос - с какво бях заслужила всичко това?! Но въпросът както винаги оставаше без отговор. Аз не знаех с какво. Просто преди беше по-леко, защото аз продължавах да се боря за мечтата си, а сега... сега просто имаше цена и тя беше прекалено висока, за да се имат предвид моите лични чувства и желания. Иренарн се приближи и мълчаливо ми протегна ръка. Също така мълчаливо приех помощта му и станах, отбелязвайки как не съответства този облик на млад романтичен дракон на истинската същност на Властващия... Драконът, който и в новия си образ бе запазил властните си и уверени движения, свали от главата ми шапката, небрежно я хвърли на дървената пейка и разпускайки косата ми, все така, без да обелва дума, сложи на главата ми венче от дребни розички. Не живи. Аз усещах хладния метал и виждах как заискриха отблясъците от скъпоценните камъни по косата ми и по костюма на дракона. - Имам най-прекрасната годеница на света - оглеждайки това, което беше направил, тихо произнесе драконът. Не знам защо, но от думите му ми се прииска да заплача. - Не си струва - той повдигна лицето ми за брадичката и ме погледна право в очите: - Аз не мога да се оженя за теб, Милада. Даже ако забравя за произхода и дълга си, пак не бих могъл. Разбери - наири, това е сърцето на дракона. Да се ожениш за своята наири е нещо като да извадиш сърцето си от гърдите и да го окачиш на верижка на шията си за украса. Аз... не разбирах. Не можех, а и не исках да разбера. Болеше ме, като се опитвах да разбирам, защото все по-отчетливо и ясно осъзнавах истинското значение на думите на Зернур: „Ако веднъж влезете в спалнята на Черния дракон, никога повече няма да я напуснете”. - Не трябва... - прошепнах аз. - Да обяснявам? - уточни Иренарн. -Да. Той кимна, приемайки избора ми и някак веднага се затвори, като че ли вкаменявайки се и сега от него лъхаше хлад, също като от метала на моминския венец, който би трябвало да е от живи цветя... но не беше. Вземайки ме отново за ръка, Иренарн мълчаливо ме поведе към олтара и към свещеника, очакващ ни с книгата на Вечното слово в ръце. Свидетелите застанаха от двете ни страни и ни предадоха по една свещ, украсена с цветя и кристали. И осветлението в храма веднага се измени - угаснаха свещите в канделабрите и полилеите, приглуши се огънят на факлите по стените и засияха по-силно двете огънчета на свещите, които държахме в ръце. И ние като че останахме сами в целия свят, осветени от ярко горящите свещи, обкръжени от аромата на цветята и тържествената атмосфера на храма. Аз и абсолютно непознатият ми външно дракон. - Чеда мои... - свещеникът се запъна, явно подбирайки думите си и продължи по-уверено: - Дете на земята и дете на небето, вие пристъпихте под свода на този храм, приемайки решение, което ще пренесете през целия си оставащ живот. Той направи пауза, позволявайки ни да усетим цялата важност на това решение и продължи: - Погледнете се един-друг и ще познаете истинската мъдрост на любовта - ще изтекат години, времето ще остави отпечатък върху телата и лицата ви, но ден след ден, вие ще се виждате един - друг такива, каквито се виждате сега. Това е дар, дарът на вашата любов. В зелените очи проблесна сребро, но това бе единственото, което за миг ми напомни, че пред мен, все пак, стои Черният дракон. Само за миг... - Бракът не е окови, той е съюз. Вдъхнете с пълни гърди мириса на свободата, която дава само истинския съюз на две любящи сърца, които се подкрепят едно - друго. От миглите ми капна сълза. Само една, неясно как промъкнала се през бронята на показното спокойствие, която аз се стараех да удържа. - Вие вече не сте сами - продължаваше свещеникът, - отсега и навеки ще се борите за мечтите си заедно, ще вървите напред ръка за ръка и ще достигате върховете, без да се боите да се препънете. Да беше моя воля, бих си тръгнала след тези думи. Толкова бързо, че вятърът би отвял от косите ми даже този скъпоценен венец... но единственото, което издаде чувствата ми, беше трепналата в ръцете ми свещ. Аз останах да стоя, осъзнавайки до болка, че никой и никога вече няма да може да застане така срещу мен и държейки свещ, да гледа в очите ми с истинска вяра. И с никого заедно, както сега говореше свещеникът, нямаше да се боря за мечтите си... Защото браковете, сключени в храмовете на Триединния не позволяват развод. Такъв брак се сключва веднъж и за цял живот. За целия мой живот. - Халоне Саир Иретани - тържествено произнесе служителят, - готов ли си да вземеш тази жена, Милада Радович, за да вървиш с нея през живота, да бъдеш винаги до нея, да я обичаш и пазиш, да бъдеш нейна топлина, слънце, радост и опора? Готов ли си да крачиш до нея, приемайки целите и мечтите й като свои собствени, да я окриляш, но да не я сковаваш, да й помагаш, но да не си й в тежест, да я обкръжиш с грижа и да се вслушваш в желанията й със същото внимание, с което се вслушваш в собствените си? - Да - отвърна просто Иренарн. Чуждо име, чужд бог, чужди думи на обреда и съгласие, което с нищо не го задължаваше, което не значеше нищо за него. Абсолютно нищо. - Госпожо Милада Радович - обърна се свещеникът към мен, - готова ли си да вземеш за ръка своя мъж, халоне Саир Иретани, за да вървиш до него през живота, винаги да бъдеш до рамото му, да го обичаш и уважаваш, да го цениш и да го пазиш, да бъдеш негова топлина, слънце и щастие? Готова ли си да вървиш до него, приемайки неговите цели и желания като свои собствени, да го окриляш и да бъдеш надеждно огнище, мил дом и тихо пристанище, където той винаги да може да се завърне от бурите на жизнените несгоди и трудности? Готова ли си да го обичаш, искрено и нежно, да даряваш светлината на любовта си на този мъж, оставила всички упреци и обвинения зад прага на този храм навеки? „И ти ще кажеш „да”, друг вариант няма...” „Това е сделка, Милада. Твоята цена е благополучието на Любереж и маговете, ние я определихме заедно, както и твоето съгласие с тази цена. Имаш ли възражения?” Аз гледах в очите на Черния дракон с ясното съзнание, че извършвам най-голямата грешка в живота си. - Госпожо Радович - нервно ме повика свещеникът. Иренарн не каза нищо. Той спокойно ме гледаше с чужди очи, без да се съмнява и за миг в отговора ми. За него цената беше озвучена и сделката се бе състояла, за мен... това беше моят бог, церемония, която за мен имаше сила и значение и съгласието ме обричаше да вървя ръка за ръка с този мъж през живота, винаги да бъда край него, да го обичам и пазя, да го ценя и уважавам, да бъда негова топлина, слънце и щастие... Да крача до него, приемайки неговите цели и желания като свои собствени, да го окрилям и да бъда надеждно огнище, мил дом и тихо пристанище, където той винаги да може да се завърне от бурите на жизнените несгоди и трудности... Да го обичам, искрено и нежно, да дарявам светлината на любовта си на този мъж, оставила всички упреци и обвинения зад прага на този храм навеки... „И ти ще кажеш „да”, друг вариант няма...” Аз го гледах над пламъците на двете горящи свещи и разбирах - нямаше да ми остане нищо. Нито право на любов, нито право да се омъжа, да имам семейство, деца... Ни-щи-чко! Нищо, освен този дракон и моята клетва да бъда винаги до него, да го обичам, да се усмихвам и да сияя, и да бъда щастлива... за него, да приемам желанията и целите му като свои собствени и да не смея да го упрекна нито с дума, нито с поглед, защото всички упреци и обвинения трябваше да останат зад прага на този храм... „Това е сделка, Милада. Твоята цена е благополучието на Любереж и маговете, ние я определихме заедно, както и твоето съгласие с тази цена. Имаш ли възражения?” - Да... - прошепнах аз. Светлината в храма избухна и ме заслепи, раздадоха се викове и поздравления, ръкопляскане, звъннаха камбаните, съобщавайки за „радостта” на две сърца, слели се в едно. Иренарн предаде свещта си на свидетеля, след това издърпа моята от изтръпналите ми пръсти и я даде на свидетелката. Моят венчален пръстен беше от платина - нежна халка, на която като че ли се готвеше да цъфне почти живо цвете, неговият беше невзрачен сребърен и като цяло имаше малко общо с венчална халка. - Халоне Саир Иретани, можете да целунете съпругата си! Стоманената хватка на талията ми и властната целувка без капка съмнение ги получих от докопалия се до правото си Властващ дракон, а не от милия юноша от Крилатия народ, когото той изобразяваше. Напуснахме цъфтящия храм на Триединния под виковете на поздравяващите ни платени и случайни свидетели на церемонията, обсипвани с розови листенца и пожелания за здрави дечица, щастие, търпение и любов... Прекрачих прага на храма като омъжена жена с определени задължения. Черният дракон... като свободен дракон, когото по никакъв начин не го ограничаваха задължения, но това едва ли го интересуваше. Той спря преминаващия наблизо екипаж, помогна ми да се кача в каретата, обърна се към храмовия прислужник, който изтича към нас със забравената ми шапчица и двете венчални свещи, които трябваше да вземем със себе си, след това скочи в екипажа, назовавайки на кочияша някакъв адрес. А аз отчаяно се опитвах да реша как да живея отсега нататък... Просто как да живея?! Как бих могла да живея, когато дори не принадлежах повече на себе си?!. Как?! Екипажът ни прекара по павираните улици към един от крайните квартали, където ароматът на цветя беше значително по-наситен и пред уютна къщичка, потънал в зеленината на обкръжаващата го градина, се разнесе звучното „тпр-р-ру!” на кочияша. Иренарн ми помогна да изляза от каретата, след това, оставяйки ме, се върна към кочияша, за да плати за превоза, уговаряйки се за още нещо. Зад гърба ми изскърца вратичката и аз, объркано обръщайки се в посока на звука, видях бързаща към мен жена на средна възраст, нисичка и необхватна, в бяло боне и престилка, които като че ли се състояха само от къдрички и воланчета. - Ох, колко се забавихте, миличка! - подхвана жената. - Аз от сутринта ви чакам. Не чух стъпките на приближилия се дракон и затова трепнах, когато той, властно, с пълното съзнание, че сега дори нямам какво да възразя срещу правото му на обладаване, ме прегърна през талията. - Моля за извинение за закъснението, госпожо Осин - произнесе Иренарн. - Но като се имат предвид всички обстоятелства, аз реших, че ще е много по-добре и по-правилно от моя страна, ако узаконим нашите отношения. Ние с Милада встъпихме в брак в храма на Триединния. - Ох, майчице! - плесна с ръка жената. - Моите поздравления! Ама какво стоя! Леглото трябва да се застели другояче, все пак е първа брачна нощ! Ой... вие влизайте, аз... ой! Аз бързичко! Мигом! И тя забърза обратно към къщичката, а аз си останах с упоритото усещане, че краката ми са вкопани в земята и за нищо на света няма да се помръднат от място. Но разбирах, че за съжаление това усещане е нереално. - При вас, човеците нали е прието булката да се пренася на ръце през прага? - невъзмутимо се поинтересува драконът. - През прага на къщата, не през вратата на градината. И не е нужно... Но за пореден път, без да се съобразява с желанията ми, Иренарн ме подхвана под коленете и през кръста и ме понесе на ръце отначало към градината, меко стъпвайки между цъфналите дървета, а след това към къщичката, която бе светнала с всичките си прозорци. - Тя е твоя - съобщи драконът, - купена е на твое име. Навярно се предполагаше, че би трябвало да съм трогната, само дето ми стана още по-тъжно. Когато се приближихме към вратата на къщата, госпожа Осин вече стоеше на прага, придържайки тържествено вратата. Черният дракон, също толкова тържествено, ме внесе в дома и ме пусна да застана на крака в средата на гостната. - Ами... аз... - подхвана явно много активната дама. - Свободна сте - уведоми я Главнокомандуващият. - Да, ама... - опита се да каже още нещо тя. - До утре - пресече опита й драконът. Госпожа Осин разбиращо се усмихна и произнесе: - А утре аз... някъде към обяд?. - Към залез-слънце - реши на момента Иренарн. След като направи лек реверанс, жената засия с още по-разбираща усмивка и ни напусна, старателно затваряйки зад гърба си входната врата. - Госпожа Осин е твоята домашна помощница - съобщи ми драконът, приближавайки се към камината и сядайки в креслото. Огънят се запали сам, облизвайки жадно приготвените дърва. А аз стоях насред гостната, озъртайки се неуверено, като избягвах да гледам към стълбите, които водеха нагоре... Нещо ми подсказваше, че спалнята е там. След това, стиснах зъби и се принудих да погледна дракона, който сега беше мой... мъж. Мъжът ми седеше до огъня, преметнал крак върху крак и втренчено ме фиксираше с очи. В очите на външно толкова изтънчения млад дракон се четеше зверски глад. Спомних си, че Иренарн не бе ял нищо от закуска. Плъзгайки разсеяно поглед по венчалната си халка, аз се приближих към масичката до вратата, свалих венеца, който се оказа великолепно златарско изделие, наистина невероятно красиво, но цветята по него от това не ставаха по-живи. Оставяйки украшението на масичката и сплитайки в движение косата си на плитка, както бях свикнала, се насочих натам, където предположих, че се намира кухнята. - Ти накъде така? - поинтересува се драконът. - Да ви сготвя нещо... - спрях, спазматично си поех дъх и с усилие изговорих: - Да ти сготвя нещо за вечеря. - Защо? - прозвуча удивено. Рязко се обърнах и го погледнах почти с ненавист. Иренарн си възвърна собствения облик, което неволно създаде впечатлението, че креслото стремително се смалява. Това ми позволи да го ненавиждам, в смисъл, дракона, а не креслото, доста по-силно. Просто ми беше доста сложно да мразя напълно непознат дракон. - Защото - отговорих, с усилие сдържайки емоциите си, - ти сега си мой мъж. И аз прекрасно си давам сметка за това, че аз на вас, ир-хан Главнокомандуващ, не съм ви жена, но ти, халоне Саир Иретани, си ми мъж. Аз току-що в храма на МОЯ бог се заклех да се грижа за теб... Саир. Погледът на Черния дракон проблесна в сребърно и Иренарн злобно и гневно произнесе: - Това не е моето име. - Това е името на моя мъж - взирайки се в очите му, напомних аз. Изругавайки тихо, Иренарн мълча няколко дълги секунди. Когато заговори, в гласа му се прокрадна метал: - Моята наири няма да ме нарича с чуждо име. Не зная дали в гласа ми звучеше нещо друго, освен уморена обреченост, когато отговорих: - Аз ще наричам мъжа си с името, което произнесе свещеникът в храма на Триединния, сключвайки моя нерушим брак! Зениците на дракона се свиха до тънка нишка, хищните черти на лицето забележимо се заостриха, когато вбесеният Иренарн хладно напомни: - Мъжът ти, като стана дума, може да поиска да изпълниш съпружеския си дълг. Преглъщайки с мъка, изпънах гръб почти до болка и отвърнах: - Мъжът ми има законното право на това. Иренарн скочи, за един миг се оказа до мен и изсъска, сдържайки яростта си с явно усилие: - Аз имах това право от първия момент, в който те видях! Аз винаги съм имал това проклето право! По всяко време! Независимо от обстоятелствата! Където и да било! Инстинктивно отсгъпих в първия момент, но след това се накарах мълчаливо да изслушам всичко това. Когато той приключи, кратко уточних: - Това ли е всичко, което искаше да ми кажеш? Той замря, гледайки ме почти с ненавист. - Е, щом е така, отивам да готвя вечеря - казах обръщайки се, без да дочакам отговора му и се отправих към кухнята. Отговор на въпроса си аз не чух, за сметка на това, прозвуча глухото: - Аз вече поръчах вечеря. Сега ще я донесат от ресторанта. - Добре - без да се обръщам, казах аз. - Тогава ще сложа масата. Кухнята беше много уютна. Не че успях веднага да я разгледам, изгубих доста време, за да изтрия леещите се безспир сълзи, но докато звънна камбанката на вратата, аз вече практически се бях успокоила. Малкото помещение на кухнята беше отделено от трапезарията с прозорец с широк перваз. Не ми се наложи дори да слагам масата - госпожа Осин се бе погрижила за всичко - на масичката имаше два свещника, от които, явно бързайки, бяха измъкнали свещите, за да можем да сложим там венчалните и да ги запалим, както се полагаше по време на тази най-важна вечеря от започващия семеен живот... Наложи се отново да си трия сълзите. Влезлият в кухнята дракон започна да изважда ястията от някаква платнена чанта със златната символика на някакъв ресторант. Сред поръчаните блюда имаше и сватбена торта, която бе съхранила формата си само благодарение на магията, така че... сладкишът едва не се отправи в кофата за боклук без много разговори. Иренарн се спря в последния момент, замислено ме погледна, след това хвърли поглед на богато украсеното с крем сладкарско изделие. - Не съм уверен, че би могла да я ядеш - честно си призна драконът. - Аз и не искам - не по-малко честно си признах аз. И тортата, в края на краищата, все пак се озова в кофата за боклук, размазвайки белия си крем по стените й. В пълно мълчание ние пренесохме блюдата на масата, а след кратък размисъл, аз намерих венчалните ни свещи и ги поставих в свещниците. Драконът мълчаливо ги запали. Последното, което той извади от торбата, беше бутилка газирано вино. Чашите вече бяха на масата. И колкото и да ми се искаше да отложа този момент, но нямаше какво да се бавим повече и ние седнахме на масата, един срещу друг и Иренарн, отваряйки виното, напълни чашите. Ръката ми трепна, когато вдигнах своята. По нашите селски традиции, когато булката и младоженецът вдигаха първия тост на сватбата, пускаха пръстените си в чашата на другия и изпиваха виното до дъно, ловейки с устни пръстена на любимия си... Аз дори не понечих да сваля венчалната си халка. - За теб - произнесе Иренарн, - за най-прекрасното момиче на света. Мълчаливо вдигнах чашата си и след като я поднесох към устните си, едва-едва близнах виното. - Пий до дъно. Практически заповед. И аз се подчиних. Виното опари празния ми стомах и моментално ме удари в главата. Само че не изпитах никаква еуфория, искаше ми се да се свия в креслото, което май не беше оцеляло след пристъпа на яростта на дракона и да плача, без да се сдържам и без да спирам. - И още една чаша - отново с командирски тон. - Защо? - все още поемайки си с усилие дъх след първата, изпелтечих аз. - Затова, Милада - наливайки ми вино, раздразнено произнесе Иренарн, - защото легендата трябва да е правдоподобна и утре сутринта теб трябва да те боли главата. - 3-защо? - хващайки с две ръце бокала, който практически ми пъхнаха пред носа, повторих аз. Хладните очи не Черния дракон мрачно проблеснаха в сребърно и не по-малко студено, той произнесе: - Защото призмата на Университета на Стихийните Сили не определя драконовата магия. А твоята собствена няма да е достатъчна, за да те приемат. Пий. Без да разбирам докрай смисъла на думите му, аз хвърлих поглед към чашата и разбрах, че няма да съм в състояние да я изпия до дъно. Но Иренарн жестоко повтори: - Пий, казах. И аз я изпих, просто давейки се със сладкото вино. В следващия момент Черните дракони станаха двама. Не знам как се случи това. Отчаяно преглъщайки последните глътки от виното, което бях изсипала в себе си, но не бях успяла веднага да преглътна, аз протегнах вилицата си към салатата и тогава... Черните дракони станаха двама. - Така-а-а - някак ядосано проточиха и двамата дракони, гледайки ме с еднакво презрение. - Милада, а ти изобщо имаш ли някакъв опит с алкохолните напитки? - Имам - местейки удивен поглед от единия към другия дракон, отвърнах аз. - Сериозно? - като че ли нито един от тях не ми повярва. - И в какво се изразява твоят опит? След което и двамата по някакъв странен и синхронен начин набодоха на вилиците си по парченце сирене и ми пъхнаха в устата... кой знае защо, едно парче, а не две. Сдъвквайки и преглъщайки, аз отхвърлих размишленията за необяснимото сливане на парчетата сирене от две в едно, защото те наистина първоначално бяха две и уверено отвърнах: - Две! - и неуверено попитах сама себе си: - Или три? - Две или три какво? - невъзмутимо се поинтересуваха двамата Главнокомандуващи, отрязвайки дружно два тънки резена говеждо и отново опитвайки се да ме нахранят... с един. Защо пак едно парче, къде се дяваше второто?! Предъвквайки, нервно отвърнах: - Чаши топло вино, то през зимата в крайпътните таверни се продава със захар и малинов сироп. - Тоест, твоят максимум са тези две или три чаши разредено горещо вино... - като че с някакъв неясен подтекст проточиха и двамата Иренарновци. Еднакво се усмихнаха и се поинтересуваха: - И какъв беше резултатът от злоупотребата със спиртни напитки? И двамата! Именно двамата! Отново пъхнаха под носа ми един! Ама за какъв двурог! Един къс месо?! - Аз смених мястото на обитаване на Призрачния кочияш, прикрепвайки го към кралската корона - честно признах пред мъжа си... мъжете си. А, няма значение! - Тоест, ти си направила това в далеч не трезво състояние?! - насмешливо уточниха драконите, пъхайки в устата ми този ЕДИН къс месо. - Така, вие двамата, да вземете да прекратите! - сдъвквайки и преглъщайки, изкомандвах аз. Драконите прекратиха. Те някак странно се заозъртаха, при това напълно еднакво и синхронно, след което, също така едновременно ме попитаха: - Ние? Двамата?! - И стига сте ме хранили с изчезваща храна! - захвърляйки собствената си вилица, викнах аз още по-нервно. Защото все не можех да разбера къде се дяваше тя?! Тази храна! - Милада - старателно сдържайки усмивката си, произнесоха и двамата Главнокомандуващи, - мила, струва ми се, че ти стига толкова вино. И те и двамата ми протегнаха по парче топло, нарязано месо. Отново! Двамата! Едно парче! Как?! - Това вече е гавра! - отдръпвайки се от месото, което ми подаваха с две вилици, заявих аз. Вгледах се в парчето, в двете вилици, които се събираха в една точка точно там, където започваше парчето месо и вече замислено проговорих: - Или това е изкривяване на пространството? Изглежда като изкуствено изкривяване на пространството. - Добре, сам ще го изям - решиха Иренарновците. Раздвоиха парчетата и ги изядоха! Двамата! Такава подигравка аз не можех да понеса. Спуснах се към кухнята, намерих парче тъмна хартия, в която бяха опаковани блюдата от ресторанта, някакво парче тебешир и връщайки се в столовата, погледнах със съмнение към масата. На масата нямаше място, там стояха чинии, три вида салати, риба някаква, изпечена в коричка от черни семенца, четири месни ястия, панерче с хляб, също от няколко разновидности и бутилка с нещо, явно алкохолно. Зад нея, наблюдавайки ме с все по-нарастващ интерес, пиеха едновременно и двамата Иренарновци. Заедно. В смисъл, бутилката се раздвояваше, те пиеха и я връщаха на масата, където тя отново ставаше една. - Гавра някаква - реших аз, тръшвайки се на пода и намествайки някак листа на коленете си, му придадох твърдост с едно от най-простите заклинания и се заех да съставям уравнението за явно използваното тук изкривяване на пространството. Черните дракони известно време продължиха да ядат, но след това, с чинии в ръцете, се наместиха до мен и се изхитриха да продължат да ме хранят с частично изчезваща храна. - Като че ли бълнувам - сдъвквайки поредното парче, се изказах аз. Уравнението вече заемаше цялото пространство на наличната хартия. - Дай да навием килима и ще можеш да пишеш на пода - внезапно предложиха драконите. - Навивайте го - милостиво позволих аз. И сграбчих бутилката. Просто бях много жадна. - Не... - понечиха да кажат Иренарновците... при това, и двамата. Но беше късно. Алкохолът се оказа толкова силен, че моментално ми се замая главата и докато кашлях, стараейки се да прочистя изгореното си гърло... Иренарновците станаха трима! - Стига сте се размножавали! - раздразнено зяпайки драконите, протестирах аз. - Мила, аз още дори не съм започнал - внимателно издърпвайки бутилката от ръцете ми, съобщиха... и тримата. Заедно. Разтроявайки нещастната бутилка. Въздъхвайки обречено, аз взех някакъв размазан плод, който ми подадоха и тримата заедно и захващайки се да гриза, ако можеше да се съди по вкуса, ябълката, продължих да строя уравнението, използвайки познатите ми формули. - Хм, а това е интересно - неочаквано се отзоваха Иренарновците. И измъквайки тебешира от ръката ми, продължиха да пишат уравнението. Иренарновците имаха нещо в главите, а може пък да важеше това, което казваха - една глава е добре, ама три са още по-добре. Аз, наистина, все не можех да разбера защо и тримата дракони пишат с една ръка... но пишеха разумни неща... И след около десет минути ние си имахме празна чиния от месо и формула. - Ето сега ще внесем яснота - отдръпвайки се от Иренарновците и чертаейки контур на стабилизирането на изкривеното пространство, заплашително ги уверих аз. - Даже ми е жал за древния - кой знае защо замислено отбелязаха Черните дракони. Дружно. - Защо? - удивено попитах аз, вливайки магия в контура. Контурът радостно я погълна, сдоби се с видими очертания и се прояви като капак на квадратен люк. Това не беше точно резултатът, който очаквах, опитвайки се да стабилизирам пространството. Но гледайки недоумяващо люка, аз все пак протегнах ръка и отворих... съкровищницата на Асур-Ррат. - Я дай да си препиша формулата - измъквайки от джобовете си бележници и писалки, коварно казаха Иренарновците. Аз седях, мигайки на парцали и не разбирах какво точно се беше случило сега и... защо съкровищницата на Асур-Ррат е претъпкана с книги! Аз дори я бях познала само по осветлението и по пръстенчето на Камали, обкръжено от речни камъчета. И тогава отнякъде отдолу се разнесе раздразненото: - Древен, и тази също не се отваря! И Иренарновците някак се напрегнаха, след това се вгледаха в купчините книги и много заплашително проговориха: - А в името на кой от Спящите тук има учебници от Бронята? И техните гласове ги чуха. Отнякъде отдолу се показа мордата на древния в умален вариант, а след това -главата на Гаррат. Те гледаха нас, ние - тях. - Ренарн? - удивено попита Владиката. - Ренарновци! - поправих го аз. - Те тук са трима. - Милада? - възмутено извика древният. - Ък! - отвърнах аз. И в съкровищницата, от тази страна, където също беше отворен люк, към нас се плъзна един такъв, напълно пълномащабен Асур-Ррат, с такова изражение на лицето, че ми се струваше, че нищо не е способно да спре гневния му порив. Но само ми се беше сторило. - Книгите - много ласкаво, но в същото време и много заплашително произнесоха Иренарновците. И Асур-Ррат застина на място, осъзнавайки пълния провал на операцията им. Очите му, независимо, че лицето му си остана напълно неподвижно, нервно се замятаха. Но в този момент се намеси Гаррат и демонстративно лениво заяви: - Ренарн, какво беснееш, те така или иначе не се отварят. Всички трима Черни дракони някак много злобно примижаха, накланяйки глава към лявото си рамо и дружно дъхнаха, даже като че ли с огън и дим: - Защото скритите в тях знания са опасни, Гар. Опасни дотолкова, че могат да ги отворят само тези, които се приети в Бронята и са получили Страж! И тогава Асур-Ррат предпазливо отбеляза: - Ами то аз като че ли също съм Страж... И млъкна под погледите на превъзхождащия го по брой противник. А аз осъзнах, че само ужасно ми се спи. Много. Толкова, че щеше да е най-добре да си легна направо тук. - Между другото - невъзмутимо, дори след като го бяха хванали с награбеното, продължи Гаррат, - а ти какво правиш там с годеницата ми? - С твоята годеница?! - някак съвсем вбесено уточниха Иренарновците. - Гаррат, твоята годеница тук я няма! - Какво значи „няма я”? - пъхайки се едва ли не до кръста в съкровищницата на древния, се възмути Владиката. - Ей я къде е, въргаля се пияна кат кютюк. Ир, защо изобщо си накарал вкуснотийката ми да се насвятка така?! Без да отговорят на въпросите, всичките трима Иренарновци изръмжаха: - Гаррат, ти ще се ожениш за Гендоран, искаш или не искаш! И имаш само две възможности, братле - или се жениш, или ще останеш заточен в двореца. За вечни времена! Аз хвърлих поглед към суровите Главнокомандуващи, размислих и дори се опитах внимателно да отпълзя по-далеч от тях. И тогава Владиката се нацупи и заяви: - А аз си имам принцип - не се женя за плешиви! И хлопна люка на съкровищницата на древния. В следващия миг, аз станах свидетел едновременно на две интересни аномалии - древният пребледня, сменяйки цвета на кожата си от червен на почти бял, а и на тримата Иренарновци едновременно, синхронно им затрепери клепачът. - Асур-Ррат - много бавно, сдържайки се с усилие, проговориха Черните дракони, - какво е напъхал този... алтернативно разумен сред сватбените дарове за Снежната драконица? И като че ли Древният от бял по-бял не можеше да стане, но той се изхитри да пребледнее още повече, наведе поглед, стараейки се да не гледа към нито един от тримата Иренарновци. - Асур-Ррат!!! - изреваха Главнокомандуващите. Древният, потръпвайки забележимо, някак виновно погледна, кой знае защо, към мен и нервно съобщи: - Аз не съм много наясно, аз само Якодим му домъкнах, а какво са правили след това с онзи там елфийски шампоан „Златни кичури”, представа си нямам, аз Миладка я търсих. Черните дракони много бавно се обърнаха и ме погледнаха. Аз, независимо, че бях в активно търсене на място, където най-удобно да си полегна, забелязах погледа и отвърнах с преплитащ се език: - Н-н-никодим. Той е билкар. Т-т-алантливо момче. Иренарновците простенаха. Глухо, отчетливо и отчаяно. Като че ли някой им беше нанесъл рана в двете сърца... шестте сърца, и то много дълбока. След това Черните дракони, все така дружно скочиха в съкровищницата на древния, отместиха собственика й, след това с удар на въздушна вълна размятаха всички книги, разчиствайки място на пода, а след това Иренарн, неясно как, вече сам-самичък, изобщо не разбрах къде се бяха дянали останалите, седна на пода, извади бележника си и започна стремително да променя нещо във формулата. Асур-Ррат му хвърляше коси погледи, след това предпазливо се насочи към мен, но бе спрян с командата: - Стой! След миг Иренарн започна да чертае контур направо на снежно-белия под на съкровищницата на древния, с което хвърли последния в ступор и се разсея от отварянето на люка и от внимателно надникналата физиономия на Гаррат. И ето, ние и тримата, които с огромен интерес наблюдавахме Иренарн, с изумление забелязахме, как контурът, напоявайки се със светлина, образува квадратен люк, за който Главнокомандуващият се хвана и с рязко движение го отвори... Там, в другото пространство имаше съкровищница! Внушителна! Три пъти по-голяма от тази на Асур-Ррат, заради което последният завистливо заскърца със зъби, но тогава се случи нещо, което изобщо излизаше от рамките на разбираемото. На стената, в съкровищницата на древния, се отвори незабележима странична врата, също осветявайки се по контура, от там стремително влезе абсолютно черен, тоест, целият черен, включително кожата, косата и дори очите, дракон и без да забелязва Главнокомандуващия заради пръснатите купчини книги, заръмжа към Червения дракон. - Какво значи, че „налагаш вето”?! Асур-Ррат моментално изпъна рамене и като цяло, заприлича на олицетворение на могъществото и властта и изръмжа в отговор: - Наложих вето, основавайки се на това, че имам право да защитавам годеника на моя спътник. Черният... в смисъл, въглено-обсидианово-ониксово-черният дракон глухо заръмжа и произнесе още по- яростно: - Гаррат трябва да пукне! Постановлението на Съвета на древните не може да го оспори никой! Самият Гаррат, който явно се бе удивил в първия миг, някак много лошо изгледа Черния древен. Но Червеният, настоявайки на своето, повтори: - Аз имам право да го оспоря. Като члена на Съвета и като изпълняващ волята на спътника си. Милада прие решение, тя счита, че Гаррат-Ррат-Егиатар, Владиката на Долината на драконите е достоен за живот и власт. След тези думи, мен много внимателно ме погледнаха и продължаващия да седи на пода в съкровищницата Иренарн, и самият Гаррат и в очите на последния, като че ли имаше не само удивление, а и благодарност. Само дето аз не разбрах за какво?! И в този момент се отвори врата и на другата стена на съкровищницата и в и така доста тясното помещение се втурна снежно-бял дракон, искрящ като скреж на слънце и пръскащ наоколо си леден студ. - Право на вето?! - закрещя към Асур-Ррат този древен. - Право на вето?!! Това Властващо копеле е изпратило на моята Владичица като сватбен подарък крем за отстраняване на космите! За махане на космите, Асур-Ррат! И ти все още ли считаш, че той е достоен за живот?! Ние издадохме присъда! Той е убиец! - И да съм убиец, то само на косми - язвително се обади самият Гаррат. И двамата явили се за разправията древни, застинаха, потресено гледайки частично виждащото се лице на Владиката на Долината на драконите. Сега те просто се удивиха и застинаха. Но когато Иренарн, който продължаваше да е само един, бавно се изправи, недвусмислено обозначавайки присъствието си, и двамата скандалджии някак си размениха цветовете. В смисъл - Черният избледня, а Снежният леко посивя. Имах усещането, че гледам някакво много глупаво улично представление, само дето и декорите, и актьорите бяха на много високо ниво и играеха ужасно правдоподобно. Но така или иначе ми си спеше безумно и дори престана да ми е интересно какво ще се случи по-нататък. А по-нататък, взе, че се отвори още една врата в съкровищницата! Фактически, едната стена беше вече заета от стълбището и имаше само три свободни, в смисъл, те вече не бяха много свободни - сега на всяка от тях имаше по един светещ контур и отворена врата и в третата такава влезе... Сребърен древен. Сега вече изчезна каквото и да било подобие с улично представление, защото този дракон беше... Той ужасно приличаше едновременно и на Гаррат и на Иренарн. И аз, дори в странното си състояние осъзнах нещо страшно - че това беше баща им. Този същият, който членуваше в Съвета на древните. Този, който бе оставил по-големия си син да умира, и който с не по-малка жестокост бе изоставил по-малкия в момент, когато той наистина бе имал нужда, ако не от помощ, то от мъдър съвет и подкрепа. - Каква среща! - много язвително, с целия сарказъм, на който беше способен, произнесе Главнокомандуващият. Сребърният древен трепна, но не се помръдна и остана да стои на входа. - Изключително и само от чувство за любопитство - продължи Иренарн, бавно, но сигурно озверявайки пред очите на всички, - ти също ли се яви, за да настояваш Асур-Ррат да отмени забраната си за убийството на сина ти, татко? Сребърният древен за миг отмести поглед, но след това погледна сина си право в очите и произнесе чудовищното: - Аз не мога да разбера защо си се вкопчил така в живота на Гаррат, Ренарн? От чутото ми стана зле дори на мен, а от Иренарн лъхна просто гробовен хлад. - Наистина, защо ли?! - язвително попита той. - Може би, защото той беше единственият от моето така наречено „семейство”, който се опита да се противопостави, когато ме изритахте в Бронята? Или заради това, че той беше единственият, на когото не му беше безразлична съдбата ми и той бягаше от къщи, мамейки охраната, просто за да ме види, просто да разбере, дали все още съм жив? Сребърният дракон наведе поглед. Но след това погледна отново сина си и гордо произнесе: - Аз се грижа за народа си, Ренарн. - Кога? - хладно се осведоми Черният дракон. - Когато ме изпрати във военно училище, независимо от това, че бях роден прекалено слаб дори за обикновен дракон, да не говорим за боен и ти знаеше, че имам един шанс от сто да оцелея в Бронята? Или когато абсолютно подигравателно се вкамени заедно с целия Съвет на древните, изоставяйки същия този народ в ръцете на хлапак, който си нямаше понятие как да управлява? А само след няколко дни си възвърна нормалното състояние и отлетя при майка ми. Знаеш ли, аз бях доста впечатлен, когато забелязах, че уж каменният ти, липсваш от пещерата на Съвета! И на мен ми стана безумно жал за Иренарн. До сълзи. И точно до следващите му думи: - Аз, Иренарн-Ррат-Егиатар, Черен дракон от Властващия род, със своята еднолична власт, лишавам Съвета на древните от всички права, привилегии и пълномощия, като орган на властта, който абсолютно и безвъзвратно е дискредитирал самия себе си! И земята в съкровищницата затрепери, като че ли отзовавайки се на казаното от Главнокомандуващия. - От днес - продължи Иренарн, - всеки от вас се лишава от статуса си на неприкосновен първороден и за всяко свое противозаконно деяние, ще бъде съден и осъждан. Престъпният сговор с цел убийство, като стана дума, е подсъдно деяние! - Ренарн! - възкликна Сребърният дракон. Гледайки право в очите му, Главнокомандуващият отряза: - Аз, Иренарн-Ррат-Егиатар, Черен дракон, дракон от Властващия род, казах Думата си! И всеки от древните бе обгърнат от тъмна спирала, която като че ли изсмукваше силата им, и древните ставаха някак по-малки, по-бледи, по-обикновени... Всички, освен Асур-Ррат - мракът се хвърли и към него, но замря пред краката му, след това изпълзя от съкровищницата, увисна във въздуха пред мен, ядосано се изплю и се втурна да изсмуква останалите. Аз удивено погледнах към Червения дракон, той също, доста учудено - към мен, а след това почеса брадичката си, обмисли нещо и поясни: - Ти си мой спътник. - А-а-а - не разбрах нищо аз, но го направих с умен вид. Междувременно, все същият мрак практически разхвърля древните по вратите им и те се затвориха, превръщайки стените отново в монолитни каменни блокове. Иренарн продължаваше да стои, гледайки към тази стена, зад която бе изчезнал баща му. Гаррат бе затворил входа на съкровищницата и не се виждаше никакъв. Древният мълчеше. Без да казва нищо, Черният дракон затръшна входа в другата съкровищница, приближи се към люка, който беше в тавана на съкровищницата на Червения и подскачайки, се хвана за ръба, издърпа се нагоре с рязко движение и измъквайки се през отвора, хлопна и този капак. Засия контурът, след това угасна, запечатвайки входа и възвръщайки на пода в трапезарията първоначалния му вид - издраскан с писмена и формули. Иренарн поседя мълчаливо, сгънал крака в коленете и опрял лакти на тях, докато със стъклен поглед се взираше в нищото, явно без да вижда. Аз седях на три крачки от него, без да знам какво да кажа и как изобщо да се държа. Разбирах, че би било добре да измисля нещо, някак да го утеша, да го отвлека от мислите... Опит в утешаванията аз нямах, но колкото до отвличането... Станах, удържайки с усилие равновесие в олюляващото се наоколо ми пространство, доклатушках се до масата, посегнах да взема бутилката... - Със сигурност не си струва да пиеш повече - произнесе неочаквано Иренарн. - Нямах и н-намерение - бутилката направи опит да ми се изплъзне, но аз все пак я сграбчих за гърлото, - аз на в-в-ас исках... - запънах се и се поправих: - На теб исках д-да ти я д-донеса. - Защо? - въпросът прозвуча вече съвсем близо, силна ръка ме прегърна през кръста, а с втората Иренарн внимателно, но непреклонно изкопчи бутилката от ръката ми. - С-сега с-съм ти жена - беше ми много трудно да говоря, - мой дълг е да с-с-съм твоята светлина, р-р-радост, с-с-слънце и щастие... в тази... дето е, как беше... жизнена буря и... Оставяйки бутилката, Иренарн меко ме обърна с лице към себе си и изведнъж тихо помоли: - Прегърни ме. - К-к-какво? - попитах аз, гледайки в неговите абсолютно нечовешки, зелени със сребърно, очи. - Просто ме прегърни, моля те. Кой знае защо, аз потръпнах от тези думи и от това, колко близо до мен беше драконът, и от погледа му, и от чувството за дива, абсолютна самота в този поглед. И някак особено остро усетих, че ние с него стоим насред бушуващия и олюляващ се свят, нестабилен, опасен и изменчив, и че всичко, което притежаваме, сме ние самите. Много ярко, почти ослепително горяха венчалните свещи, зад стените на къщичката се разразяваше буря, тътнеха гръмотевици, святкаха мълнии, зашумя биещият върху града дъжд, а аз предпазливо, отчуждено, поразявайки се от това, колко малки изглеждат ръцете ми на широките му гърди, се докоснах с длани до Иренарн. Конвулсивна въздишка и сърце, което започна да бие толкова силно, че аз го усещах с цялата си кожа... Плъзнах длани нагоре, към могъщата шия, притискайки се с цяло тяло към този, който рязко ме привлече към себе си, сграбчвайки ме с двете си ръце, заравяйки лице в косата ми и държейки ме толкова здраво, че не можех да си поема дъх. - Ти си ми нужна... - дишайки тежко, почти изръмжа драконът, - проклети спящи, колко само си ми нужна! Повече от самия живот... И ме пусна. А когато се олюлях, губейки опора, меко ме сложи да седна на стола и отиде да трие цялото това магическо безобразие, с което бях издраскала пода. А аз седях, следейки объркано с поглед уверените му точни движения, формулата, която той унищожаваше, но която се бе оказала практически феноменална и способна да отваря съкровищниците на древните, килима, който Иренарн върна на място, самия Черен дракон, който приближавайки се, ми протегна ръка, предлагайки ми да се изправя. И аз си спомних. Спомних си за това, че сега той е мой мъж. Че трябва не просто да стана от стола, а и да се кача по стълбите, а там е със сигурност се намираше спалнята, а в нея - легло, вече подготвено за тази нощ. - Не искам - прошепнах аз, чувствайки, как от миглите ми се откъсват сълзи. - Знам - напълно спокойно, но също толкова безапелационно, произнесе Иренарн. За първи път в живота си почувствах безумно желание да се напия. Просто да се напия. - Може ли още една чаша вино?. Моля те... - прошепнах аз, игнорирайки протегнатата му ръка. Черният дракон ми хвърли странен поглед, приближи се към масата, напълни и двете чаши, върна се и ми подаде моята, а когато пръстите ми я стиснаха, вдигна своята за поздрав почти насмешливо и изпи виното си на един дъх. Аз бавно правех глътка след глътка, почти молейки се да се завърне лекото усещане за главозамайване, за забрава, които даряваше алкохолът, за нещо... поне за нещо друго. Нещото не се появи, алкохолното опиянение, кой знае защо - също. Иренарн внимателно издърпа празната чаша от ръцете ми, накара ме да стана от стола, вдигна ме на ръце и ме понесе към спалнята, променяйки в движение облика си. Аз не се дърпах, свила се и хапейки устни почти до кръв... само и само, за да не се разплача. По стълбите ме качи вече халоне Саир Ирегани, той ме внесе на втория етаж, отвори с рамо вратата на спалнята, неясно как знаейки коя именно е вратата за тази стая и ме сложи да стъпя на крака точно пред съпружеското легло. Госпожа Осин бе застлала празнично бяло дантелено бельо. Дантели украсяваха калъфките на възглавниците, и чаршафите, чак до пода... Пръстите на мъжа ми на най-горното копче на роклята... Падналата на пода перлена брошка... Хвърленият колан... Разкопчаната рокля, която пълзи по тялото ми надолу... И чувството на страх, което със студени тръпки пълзи нагоре по гърба ми, впива се като скреж в измръзналите ми пръсти, кара ме да треперя с цяло тяло. - Легни! - мека заповед и ръка, подадена ми, за да ми помогне да прекрача през падналата рокля. Прекрачих я, без да гледам. Иренарн отгърна края на одеялото, и пак той ме зави, когато легнах. Тресеше ме все по-силно. И независимо, че очите ми бяха затворени, аз с цялото си същество чувствах движенията на дракона. Вслушвах се в шумоленето на събличаните дрехи, в уверените, но почти безшумни крачки, в това, как той, заобикаляйки леглото, ляга на мястото си. Дюшекът осезаемо се огъна под тежестта му и вече нямаше никакъв смисъл да се вслушвам в каквото и да било - драконът, с пълното си право на съпруг, рязко ме притегли, така че гърбът ми се притисна към гърдите му, хвана ме за брадичката, принуди ме да обърна глава към него и ме целуна - властно, уверено и неочаквано нежно. А след това, пускайки лицето ми, ме притисна като че ли още по-силно и прошепна: - Сладки сънища, моя наири. Известно време след това аз лежах, вслушвайки се напрегнато в дишането му и в тишината, която цареше в къщата... Аз дори не бях забелязала, кога беше престанала бурята, но сега откъм улицата не се носеше нито шума на дъжда, нито виенето на вятъра. Нищо. Тишина и спокойното дишане на дракона, който ме притискаше плътно към себе си дори насън. Не зная колко време лежах така, едва дишайки и боейки се дори да се помръдна. Просто в един момент, упорито отворените очи се затвориха, залятата от лунна светлина спалня потъмня и се унесох в сън. И сънят, за разлика от реалността, беше вълшебен. Сънувах, че се разхождам по облаците над цъфтящата столица на Мебереж, без да изпитвам никакъв страх да падна, защото Иренарн здраво ме държеше и аз чувствах стоманената му хватка около талията си, както и силата на дланта му, стискаща лявата ми ръка. Вятърът отвя шапката от главата ми и тя полетя накъде надолу, а ние дори не забелязахме това, разхождайки се по облаците над цъфтящия Вестерс, над високите кули на Университета на Стихийните Сили, над ширналите се около града поля... И вятърът облъхваше лицето, а слънчев лъч се плъзгаше по бузата ми и дори насън усетих усмивката си... - Добро утро, халоне Милада Иретани, - прозвуча шепот до самото ми ухо. Аз трепнах и отворих клепачи. Иренарн, вече напълно облечен, приел облика на моя мъж, изрешен и дори гладко избръснат, лежеше върху одеялото на едната си страна, подпирайки глава на сгънатата си в лакътя ръка, докато с другата нежно ме галеше по бузата. - Събуди се - констатира той, гледайки право в широко отворените ми и със сигурност изплашени очи. - Сега ставаме предпазливо, банята е право по курса, мием се, изресваме се и никакви целителски заклинания. Изобщо. Като се върнеш ще се облечеш и ще идем на среща с Валентайн. Чай ще пиеш след изпитанието с призмата, ще го взема със себе си. Въпроси? Нервно преглътнах и дрезгаво прошепнах: - Нямам. - Отлично, ставай - изкомандва... все пак Иренарн, да го наричам дори за себе си с някакво друго име, си беше чисто безумие. И да ставам пред него в светлината на ранното утринно слънце, също беше ненормално. - А там в думите на свещеника не се ли споменаваше нищо за това, че е желателно да радваш мъжа си с необлечения си вид? - лениво се поинтересува драконът, сякаш досетил се за мислите ми. - Нямаше! - мрачно го уверих аз. - Но имаше „да го радваш” - парира Главнокомандуващият и язвително добави: - Така че давай, радвай ме. Раздразнено се измъкнах изпод одеялото, отначало поседях минута, изпитвайки безумно желание да направя поне нещо за ужасното, отвратително, просто непоносимо чудовищно главоболие! - Никакво целителство - напомни ми Иренарн. И за разпореждането си, и за собственото си присъствие. Поседях още малко, отчаяно обмисляйки как да стана, протегнах ръка към роклята, която все така се валяше на пода и на инат я навлякох, нарушавайки едновременно всички брачни заповеди, включително и тази за „радването”. - Ай-яй-яй, каква непослушна жена си имам - прозвуча насмешливо зад гърба ми, докато аз пътьом закопчавах роклята си. - Вие нямате жена, имате наири - дрезгаво му напомних аз, скривайки се зад вратата на банята. - Побързай, иначе каретата ще си тръгне - уведоми ме драконът, преди да успея плътно да затворя вратата. В банята ме блъсна миризма на жасмин. Аз бих казала, че направо вонеше, при това толкова силно, че веднага ми се заповдига. Отворих малкото прозорче и постоях малко, опитвайки се да дишам дълбоко, след това дълго се мих, отново и отново плискайки лицето си със студена вода, а в момента, когато се погледнах в огледалото, погледът ми се закачи за халката на пръста ми. Цялото ми очевидно неприятно положение, на дневна светлина стана още по-непоносимо. - Мила, побързай - разнесе се гласът на... мъжа ми. А мъжът трябваше да се слуша за всичко. Умивайки се още веднъж, скрих неканените сълзи. Избърсах се с кърпа, която също миришеше на жасмин, разресах се с нов дървен гребен, събрах косата си в плитка, но спомняйки си, че накъде долу се въргаля и шапката, замотах плитката в кок на тила си и го закрепих с фуркетите, които намерих също тук, в банята. Закопчах грижливо роклята си, въздъхнах конвулсивно и излязох. Иренарн все така се излежаваше на леглото, но вече по гръб, преметнал крак върху крак, поклащайки го нетърпеливо, докато ме чакаше. - Не си слагай корсет - заповяда той, изправяйки се при появата ми. - 3-защо? - вдигайки пояса от пода, попитах аз, спомняйки си със закъснение, че наистина не бях си сложила корсета. - Ще ти прилошее - логично отбеляза драконът и приближавайки се, издърпа пояса от ръката ми и с неприкрито удоволствие, сам го закопча на кръста ми. Ръкавиците също ми ги сложи той, като преди това откровено се полюбува на това, как изглежда венчалната халка на пръста ми. - Моята красавица - завършвайки обличането ми, проточи Черният дракон със собственически интонации. - Не е вярно, аз се видях в огледалото - настроението ми ставаше все по-мрачно и по-мрачно. - Ключовата дума във фразата, която произнесох, е „моята” - коварно ми съобщи Иренарн, вдигайки ме на ръце. Не че аз бях особено „за”, но се страхувах, че самостоятелното ми слизане по стълбите би предизвикало някои проблеми. Беше ми лошо. Чувствах се толкова зле, че ми се искаше да притисна пръсти към слепоочията си, да се свия на кълбо и да стена - жално и безкрайно, а наоколо да е тъмно, много тъмно, защото светлината като че ли удряше по очите ми, резонирайки с пробождащата болка в тила. - Потърпи, така трябва - стъпвайки много меко, произнесе Иренарн. Той ме отнесе долу, настани ме в креслото и сам, с огромна предпазливост, ми обу пантофките. Това беше толкова... ужасно, защото ми се повдигаше и с всяка минута все по-силно. - Знам, зле ти е - драконът изобщо не облекчи състоянието ми с осведомеността си. Затова пък, само за секунда ми стана по-добре, когато сложих шапката си. Но само за секунда. До наемния екипаж стигнах, прикривайки очите си с ръка и стъпвайки много внимателно, защото всяка крачка пронизваше нещастната ми махмурлийска глава със страхотна болка. - Повече никога, нито една глътка - прошепнах аз. Сега бях готова дори да дам кръвна клетва за отказ от алкохол. Иренарн, който сега беше Саир Иретани, се съжали над мен, подхвана ме на ръце и ме понесе, стъпвайки много по-равно от мен. Така беше по-добре. - Благодаря - прошепнах аз, придържайки шапката си. - Няма за какво - отвърна драконът и добави безапелационно: - В екипажа ще седиш на коленете ми. И аз не точно седях, по-скоро бях полулегнала, скрила лице в рамото му и усетих целият път до университета като дълго, много дълго изтезание, което все не свършваше и не свършваше... и тези павирани улици, и чаткането на копитата, и мирисът от пекарницата... - Ще пия през целия си останал живот в горда самота - в един момент произнесе Иренарн с добродушна насмешка. - Да! - напълно се съгласих с него. И пристигнахме. Докато драконът плащаше на кочияша, аз стоях, държейки се за отворената вратичка на каретата, защото се оказа, че е невероятно трудно да стоя самостоятелно, ужасно се олюлявах и ми беше страшно пресъхнала устата. - Моята малка алкохоличка - откъсвайки ръката ми от вратичката и премятайки я през лакътя си, явно подигравайки се, произнесе Иренарн. - Ключовата дума отново ли е „моята”? - не понеже ме интересуваше, а двурогият само знае защо, попитах аз. - Ключовото този път е „алкохоличка” - ухили се драконът и уверено ме поведе към портите на Университета на Стихийните Сили. Триединни! Най-накрая със собствените си очи виждах тези врати - огромни, пет човешки боя високи, украсени с изкусна дърворезба, представляваща надписи на приветствия на всички езици на света! Именно тяхното изображение стоеше на корицата на магическия справочник и именно този университет неизменно олицетворяваше мечтата на всички магове, защото влизането в него, наистина можеше да се счита за изпълнение на всички заветни желания. Но единственото ми желание в момента беше да се върна обратно в онази къщичка, да се покатеря на леглото и да се пъхна с глава под одеялото и тихичко да издъхна. Това е. - Ире... - понечих да кажа аз. - Мили, любими, скъпи - отсече Черният дракон, прекъсвайки ме насред думата. - И да, потърпи малко, така трябва. - Защо? - чувствайки се така, както се бях чувствала навярно само в момента на първата ни среща, прошепнах аз. - Защото това е единственият начин да те накарам да се влюбиш в мен - съвършено спокойно отвърна Иренарн. - Какво?! - възмутено възкликнах аз, спирайки. Той също спря, пределно внимателно чакайки да озвуча причината за спирането. А аз от възмущение дори не знаех какво да кажа. - Това... е лош начин! - измърморих най-накрая. - Аз и не твърдя, че е добър - гледайки ме хладно с непознатите зелени очи на непознатия дракон, отвърна Иренарн. - Казах, че е единственият. И той продължи напред, без да ми оставя никаква възможност да остана на място. През вратата, която се отвори, когато се приближихме, мен практически ме издърпаха. А след това цялата картина на университета изведнъж се размаза, изкривявайки се напълно и него като че я заля нещо зелено до самото небе, като вода в аквариум... и сега всичко изглеждаше така, сякаш гледах през течащо, бавно извиващо се, напълно зелено стъкло, което проблясваше с ръбовете си, формирайки кристал на една крачка от мен. - Триединни, тя вижда! - раздаде се някъде до мен задъхан глас. - Хайде сега, дете, кажете какво именно виждате? - Не знам още - прошепнах аз, усещайки с отчаяние как Иренарн ме пуска и отстъпва назад. Но заедно с това, в момента, когато той престана да ме докосва, призмата стана по-ярка, по отчетливо заблестя, усилвайки главоболието ми десетки пъти. - О богове на Горлумския лес... - простенах аз, притискайки слепоочията си. - Да-да! Забележително! - отвратително бодро проговори неведомият някой. - Отлично, просто превъзходно, забележително! Девойче, вземи се в ръце, отвори очички и опиши какво конкретно виждаш? Едва след неговите думи, аз осъзнах, че стоя зажумяла. Не ми се искаше да отварям очи, хич не ми се искаше, но аз се накарах отново да погледна призмата, чувствайки как по страните ми текат сълзи и се постарах да опиша това, което виждах колкото мога по-добре: - Това е кристал. Ярък, голям, висок приблизително колкото мен, разположен е на метър от земята, сега закрива от очите ми и изкривява целия университет. Много добре полирани страни... отразените лъчи на слънцето просто пробождат очите ми. - Така-така-така! - ентусиазмът на неизвестното старче възрасна многократно. - А цветът, мила, какъв е цветът му? - Зелен - вглеждайки се в призмата със сълзящи очи, с усилие отговорих аз, - наситено тъмно-изумруден. - Земя! - радостно възкликна старецът. - Ама че работа, Земя! И вече много по-сдържано: - Халоне Иретани, моля за извинение, аз... ще тичам при ректора! Земя! Такова равнище! Цял изумруд! Не, вие чухте ли? Ще намерите пътя, нали? - Без съмнение - хладно отвърна драконът, обръщайки ме към себе си и прегръщайки ме така, че да ме закрие и от слънцето и от светлината на тази плашеща призма. А в момента, когато бодро топуркащите крачки на посрещача ни се отдалечиха, той пъхна в ръцете ми походно канче и изкомандва: - Пий! Това сега беше второто ми огромно желание, след първото, в което присъстваха легло, одеяло и тишина, затова аз дори не си помислих да възразявам. Билковият чай се оказа топъл и... лечебен. Ужасното главоболие отстъпи още след първата глътка, от втората се отдръпна и усещането за повдигане, третата премахна дразненето в очите, а четвъртата - виенето на свят. Аз не бях успяла да изпия и половината, когато вече се почувствах значително, просто много по-добре. Спирайки, избърсах мокрото си лице с вече мокрите ръкавици, отметнах глава, за да погледна... мъжа си в лицето и придържайки шапката си, която от това положение се канеше да падне, попитах направо: - И защо беше нужно всичко това? Непознатият дракон ми се усмихна с много позната усмивка и навеждайки се към устните ми, Иренарн прошепна: - Защото ти си много слаб маг, Милада. Находчив, старателен, работоспособен, но слаб. И ако не беше махмурлукът, изострил до предела възприятието ти за света, ти не би видяла никаква призма, максимум - зеленикава мараня. Аз погледнах към мъжа си с неразбиращи, широко отворени очи и... и не разбирах. - Призмата не може да определи драконовата магия, която ти е подарил древният - добави драконът. - Да вървим, чакат ни. И да, можеш да не криеш отношението си към мен, това също е част от легендата, за жалост, най-правдоподобната. Отношението ми? Аз последвах Иренарн, гледайки го със смесица от откровен ужас, неразбиране, напрежение и като цяло - страх. Неразбирането като че ли преобладаваше. А имаше и малко обида... Въпреки че, за какво трябваше да се обиждам? Той беше прав - аз наистина бях слаб маг. Старателен, настойчив, трудолюбив, но слаб. Дарът на Асур-Ррат ме бе направил по-силна на цял порядък, но като цяло си оставах слаб маг-теоретик - не можех да не го призная. - Пий - заповяда Иренарн, докато ме водеше към вратата, която излизаше на покрита галерия, която от своя страна водеше към централната кула. И без да чака да попитам „защо”, поясни: - Цялото здание на този университет е нещо като своеобразно заклинание Елвенир, то черпи сила от студентите, смуче я предпазливо, практически неусетно, но все пак... Така че пий. И повече никакви въпроси - отчетливо виждам как се приближаваме към подслушващо заклинание. Аз едва не се спънах от подобна информация, внезапно си спомних, че студентите основно нощуват извън стените на университета... Струва ми се, че разбирах защо. - Как си, любима? - изведнъж със съвсем различен глас, един такъв непривично мек и дори някак възвишен, попита Иренарн. Саир?! Навярно щеше да е по-добре да мисля за него като за Саир. - Вече съм по-добре,... скъпи - отчаяно се усмихнах на младия дракон с опашка от прилежно събрани коси. - Съжалявам, че ти се наложи да преминеш през това, скъпа - в гласа съчувствие, в погледа - хладна пресметливост. - Аз така и не разбрах, за какво беше нужно всичко това, скъпи! - издишах аз. И чух невероятното: - Ти нали разбираш, че моето семейство не би те обикнало по друг начин! - патетично възкликна... мъжът ми. Дори не намерих какво да отговоря. Просто още веднъж отпих от чая, усещайки почти физически, как очите ми се ококорват бавно, но сигурно. Страхувам се, че изражението ми не се промени и когато иззад поредния завой се появи бързащия към нас магистър Валентайн, който още отдалеч, разстроено възкликна: - Маг на Земята! Какво нещо! Маг на Земята от най-високо равнище и е бил толкова време зад стените на Любережския университет! Детенце, колко съжалявам! Мен ме прегърнаха като родна дъщеря, меко, но настойчиво издърпвайки ме от ръцете на съпруга, след което магистър Валентайн обхвана лицето ми с длани, надникна в очите... много неодобрително погледна венчалната халка, която украсяваше безименния пръст на дясната ми ръка, покри всичко това под илюзията на истинско радушие и произнесе, хващайки ме здраво над лакътя: - Миладка, колко се радвам на тази среща! Халоне Иретани, нали ще позволите? Трябва да решим много въпроси, да уточним всичко, длъжен съм да я представя на магистрите! Тя е изумруд, нали разбирате? - Да-да, разбира се - с възторжена любезност се съгласи Главнокомандуващият на Долината на драконите. -Поверявам я лично на вас до... - той се понамръщи и уточни: - До колко часа, всъщност? - Занятията свършват в пет - учтиво, но хладно го уведоми магистър Валентайн. - В такъв случай, ще взема любимата си в пет вечерта - заусмихва се, явно предвкусвайки нещо приятно, Саир Иретани. Магистър Валентайн направо се потресе, но илюзията му запазваше все същата маска на радушна любезност. - До довечера, любима - с още по-явно очаквателен глас, произнесе драконът. Сега и аз потръпнах. Кой знае защо, мен изобщо не би ме зарадвала срещата с този зализан и накипрен дракон, а на Главнокомандуващия с удоволствие бих му задала няколко въпроса. Или не само няколко. - Да-да, довиждане - абсолютно нелюбезно произнесе магистър Валентайн. И все така здраво държейки ме за лакътя, практически ме повлече към кулата, а аз успях само да хвърля объркан поглед към „мъжа си”, който стоеше и загадъчно се усмихваше. Кабинетът на ректора се разполагаше на първия етаж, имаше най-забележимата врата, нямаше стая за секретаря, а всъщност и секретар, и бе обозначен с огромен златен надпис: „Магистър В. Валентайн”. - Мерзавец! - отваряйки вратата и практически набутвайки ме в кабинета си, изсъска същият този ректор. Аз направих неволно три крачки, за да не падна напред, но и сега не ми дадоха да спра, хващайки ме за рамото и слагайки ме да седна на много меко кресло - преди мен, на него се бе стоварило заклинание за мекота. - Боли ли те? - неочаквано грижовно уточни магистър Валентайн. Аз застинах, гледайки го потресено. - Ще прощаваш откровеността на стареца - той придърпа към себе си с магия стол и седна срещу мен, докато аз просто потънах и в мекото кресло, и в земята - от срам. Когато малко се поокопитих, успях да чуя следващите му думи: - Доколкото разбирам, този изрод нощес те е принудил все пак да изпълниш съпружеските си задължения. И това не е било точно по твоя воля. И магът, стараейки се да не ме гледа, разгърна свитъка с документите, които му беше предал Иренарн. Там беше всичко. И дипломната ми работа, чието заглавие накара магистър Валентайн тъжно да се усмихне, и свидетелството ми за раждане... Движение на ръката на мага - и над това листче пожълтяла хартия с моето име и времето на раждане, се появи като че ли осветено от свещ изображение - лежаща на леглото жена с разпуснати, размятани по възглавницата коси и красиви, изящни черти на лицето, тъмнокос мъж, прегърбено седнал на края на леглото и държащ в широките си длани тънката бяла ръчица на умиращата... и баба ми, с вързопче в ръце. - Съжалявам - тихо произнесе магистър Валентайн. Картинката изчезна, оставяйки ме с пълни от неизплакани сълзи очи. - Така, свидетелството за приема ти в университета. Още едно махване с ръка и аз видях насред стаята изображението на кабинета на магистър Аттинур, в който той явно негодуваше срещу моето пристигане, магистър Воронир, тропащ с юмрук по бюрото, изисквайки нещо и себе си... плачещо раздърпано момиче в ярък шарен сукмани с цървули... дори доста охранено и с розови бузки... - Глупак - произнесе магистър Валентайн, - ама че е глупак, да не забележи маг на Земята от твоето равнище! Трябва да си пълен идиот, за да не го забележиш! И това, че те е намерил насред поляна, покрита с цветя посред зима, той ми каза тогава, и нещо като че ли ме бодна, но се задълбочих, не разбрах, не проверих тогава. И аз вина имам. И аз разбрах това, за което досега само се бях досещала: Валентайн не само познаваше Воронир, не, нещата стояха много по-зле, те бяха единомишленици! - Учудена ли си? - ректорът на Университета на Стихийните Сили мрачно ме изгледа. - Знам, че се е опитал да те убие. Два пъти се е опитвал. Глупак, казах го вече. Отначало те е оставил в ръцете на този предател, а след това не те разбрал и дори не се е опитал да разбере. Млад е още синът ми... глупав... Аз си поех дъх на пресекулки, потресено гледайки магистър Валентайн. Той посрещна погледа ми спокойно и все така спокойно продължи: - За това, че Аттинур е предател ние разбрахме съвсем неотдавна - магът отмести документа за приемането ми в университета и продължи: - Неговата задача беше да отглежда птичетата на Воронир, тоест, вас, сирачетата. Да ви обучава - по-добре от останалите, да ви тренира - повече, да ви дава по-сложни задачи, отколкото на общата маса студенти, годни само за изпиване. Както си седях, така си останах да седя. Искаше ми се да извикам с цялата насъбрала се у мен обида и болка, че нас ни притискаха да се махнем от университета, просто ни принуждаваха да си тръгнем, че талантливи момчета и момичета не успяваха да издържат гаврите, обидите, притесненията и постоянната неизменно повтаряща се несправедливост и напускаха! Но аз премълчах, разбирайки с отчаяние, че магистър Аттинур, постепенно, предпазливо, в духа на пасивната защита се е опитвал да накара птичетата на Воронир сами да напуснат УМ, опитвайки се да ни предпази от съдба много пъти по-лоша от тази на недоучени магове. Аз не можех да го приема. Разбирах го, наистина го разбирах... но не бях в състояние да го приема. Бях изпитала прекалено много болка, прекалено ми горчеше от всичко, което ме бяха принудили да преживея, прекалено жестоко беше, според мен, решението на магистър Аттинур. - Съжалявам - отново повтори магистър Валентайн. Каза го напълно искрено и аз разбрах, че тази „жалост”, независимо от цялата доброта и искреност, които сега излъчваше магът, щеше да се превърне в присъда за магистър Аттинур. Вече се бе превърнала. Предполагам, че пръстенът, заменен от агресивен артефакт, е бил само началото. Аттинур щяха да го убият пределно бързо и жестоко. - Впрочем, това вече не е важно - потвърждавайки извода ми, произнесе ректорът на Университета на Стихийните Сили, и отново се вгледа в документите ми. Следващото, което той взе, беше свидетелството за брак. Над хартията, както и над предишните, просветна изображение и аз видях Цъфтящия храм на Триединния, бледата себе си, с венец на главата, стройния тъмнокос дракон, сълзите в очите си, побелелите, прехапани едва ли не до кръв устни, треперещата свещ в ръцете си... - Гадини - с откровена ненавист произнесе магистър Валентайн. - В Долината на драконите правилата им са драконови по отношение на жените, само малка група избрани може да си позволи да докосне някоя драконица безнаказано - Властващите и техните приближени. За всички останали важи правилото: искаш ли женска ласка - ожени се. И няма друг вариант. Затова и драконите обикновено рано встъпват в брак... - Валентайн помълча, държейки свидетелството за брак и добави: - В тези времена, когато границите бяха отворени, високопоставените дракони имаха интрижки основно с елфийките. Елфите имат доста по-свободни нрави от... нас и височайшето внимание на представителите на Крилатия народ практически не създаваше проблеми на девойките. Е, разни неща се случваха, но кой знае какви неприятности - никога. Валентайн помълча и продължи: - Когато бяха затворени границите, единствените, които имат право да излитат от Долината, станаха бойните дракони. Те имат други... вкусове. Магистърът изразително ме погледна. Аз нямах какво да кажа, аз просто слушах натъжена. - В Мебереж има много дракони, - все така гледайки ме, каза магът. - Границите на Долината са близко, до елфите - ей го къде е, а от височината на драконовия полет се виждат много неща, включително и симпатичните муцунки на момичетата ни. Някои просто им грабват окото - ей така, за един път. Други, които докосват нещо у дракона стават любовници - на тях им купуват къщи, тях ги издържат, тук във Вестерс, така че, когато любовницата накрая омръзва, тя поне има къде да живее и притежава достатъчно средства в банката за скромно, но не бедстващо съществуване. Но има и трета категория, такива като теб. В светлите очи на магистъра проблесна откровено съчувствие и все същото съжаление. - Момичета с принципи. Достатъчно безстрашни, за да кажат „не”, достатъчно уважаващи себе си, че да не се продадат за пари. И за такива се женят. Той вдигна листа на брачното ми свидетелство, потресе го и практически простена: - Кълна ти се, ще дойде ден, в който аз ще изкореня и ще стъпча цялата тази отвратителна мерзост! Магистърът хвърли листа върху останалите ми документи, блъсна цялата пачка по плота на бюрото, уморено разтърка лицето си с длани и гледайки нанякъде с разфокусиран поглед, глухо добави: - Такива храмове, като този, Цъфтящият, съществуват основно за сметка на драконите. Те за всяка брачна церемония плащат десет пъти повече, отколкото обикновено се заплаща за ритуала, плюс това, самият свещеник получава голям подарък. Знаеш ли защо? Отрицателно поклатих глава. Валентайн ме погледна и произнесе: - Главното изискване за сключване на брак в храма на Триединния е и двамата съпрузи да бъдат от една вяра! От една вяра, разбираш ли?! Аз... разбирах. - За такива като теб се женят - продължавайки да ме гледа, с ненавист изговори магистърът. - Женят се, Милада. Обричайки ги на послушание, на пълно съгласие с всичко, обричайки ги да правят постоянни опити, каквито би предприела всяка нормална жена, за да поддържа добри отношения в семейството. И жената се опитва, отново и отново - нали е дала клетва в храма на своята вяра, за нея тази клетва има сила, както и самият брак. И тази участ е сто пъти по-лоша от участта на обикновената любовница. Рано или късно, драконът ще отлети към залеза, а омъжената жена остава насаме с вечната си самота. Чашата в ръцете ми трепна. - И на свещениците, които сключват подобни бракове, това им е абсолютно ясно. А драконите... - той помълча. - Драконите не приемат насилието по отношение на жените и затова се стараят да получат съгласието им по всеки възможен начин. Да оковат жената с веригите на нерушим брак, за тях е просто начин да получат желаното. Само един от начините... Мах с ръката и над небрежно хвърлените върху бюрото документи се появих аз, бледа и трепереща, сълзите непрестанно се лееха по бузите ми, а моят съпруг - Саир Иретани безжалостно разкопчаваше роклята ми... - Много съжалявам - унищожавайки изображението, простена магистър Валентайн, - толкова съжалявам, моето момиче. Аз също съжалявах. Но за много кратко. - Значи, бракът е бил сключен незаконно? - с дрезгав, потрепващ глас попитах аз. - Съответно, той няма никаква сила? И магистърът ме погледна по съвършено друг начин. - Не е зле, Милада - с подчертано уважение, произнесе той. - Много добре даже. Отчаянието явно не е твоят път в живота. Той се облегна на облегалката на креслото, поседя, размишлявайки, след това произнесе: - Аз не съм силен в теологията, както разбираш, аз съм повече маг, отколкото познавач на богословието. Но ако размислим логично, по идея законите на свещения брак са били нарушени. Драконите са последователи на съвсем друга религия, съответно... Ще изуча този въпрос - замислено измърмори магистърът. - Защо не? Няма да е лош начин да направим мръсно на драконите и да затворим всички тези брачни сергии. - А да се разтрогне бракът? - с плаха надежда попитах аз. И тогава магистър Валентайн посърна. Поседя, поклащайки крака си, след това произнесе: - Ние сме се опитвали. Беше се случило с една от нашите студентки, така че, аз лично бях много заинтересуван този съюз да се разтрогне, още повече, че Тари още от първи курс очевидно отговаряше на чувствата на един от нашите най-видни учени, затова... Аз се опитах да направя това, дори не толкова заради нея, колкото заради ученика, когото стремително губех. Но за съжаление в храма се произнася клетва, Милада. И пред тази, която я е произнесла има само два пътя - тя може да си остане жена надракона или... да стане невяста на Триединния. Тари отиде в манастир. Миграв загина след няколко години по невнимание - той бе започнал да пие прекалено много, изгубвайки любимата си. Аз мълчаливо поднесох чашата към устните си, направих малка глътка, след това още една и произнесох: - Монахините на Триединния понякога се връщат към светския живот. Не знам цялата процедура, но те могат да се откажат от сана. Магистърът ме изгледа с още по-голямо уважение и произнесе само: - Ще го изясня. - Благодаря - казах напълно искрено. - Няма за какво, моето момиче, всичко това е моя вина. Трябваше да отида под илюзия, като Владимир, но аз се надявах, че ще уважат и ще приемат позицията ми. Напразно. Трябваше да си спомня, че с Главнокомандуващия такива игри не минават. Опасен дракон. Прекалено опасен. Мен ме обзе странно чувство - от една страна аз изведнъж усетих гордост за Иренарн, а от друга... Мерзавец! Какъв мерзавец беше само! Той знаеше всичко! Знаеше за брака! Знаеше за задълженията, които ми налагаше клетвата. - Виждам, че те разкъсва ярост - тъжно се усмихна магистър Валентайн. - Ти си мило момиче, чисто, светло, наивно, не мога дори да си представя какво е целил Аттинур, изпращайки те в Долината на драконите. Всички други ректори на университетите, които контролираме изпратиха най-лошите и некрасиви студенти, а той... - магът притвори очи, успокоявайки се. След това, взирайки се в мен, каза: - Тогава дори ми мина през ум да те взема със себе си. Аз дори с Владиката бих могъл да се разбера, те така или иначе вече бяха хванали Сарантус, но аз реших, че нямам да ни е излишен още един шпионин. Браво на мен, много далновидно) Тази сутрин, когато това конте ми блееше тук радостно за вашата среща, за това, как „искрено те бил обикнал направо ей така, от пръв поглед”, ми трябваше огромно самообладание, за да го изслушам. Халоне Иретани! На този гад му е провървяло, че чичо му е Зернур, приближеният на Главнокомандуващия. Предполагам, че това сукалче от него е получило и телепортационна гривна. Аз кимнах, размишлявайки повече за собствените си проблеми. За Черния дракон, например! - Ти нищо няма да му кажеш - внезапно, със съвсем различен глас, обяви магистър Валентайн. Погледнах го удивено и усетих докосването на чужда, напълно необяснима за мен магия. - Нито за брака, нито за това, което сега мислиш за него, нито за думите ми - продължи магът, който за разлика от мен, изобщо не усещаше, че цялата му Магия на Влиянието от висше равнище сега банално... я дъвче и преглъща Стражът. Даже челюстите си мърда. А аз го усещах. И това, че магията не се впива с ноктите си в аурата ми, и това, че уютно разположилият се на гърдите ми сребърен Страж я преживя и се облизва. - Ще прощаваш - магистър Валентайн мигновено се върна към предишното си „добродушно” състояние, -малка предпазна мярка. - Разбирам - отвърнах с усилие. Като цяло, аз наистина разбирах. С всяка изминала минута, все повече и повече. Всичко, за всички и конкретно, за обстоятелствата. Стражът, приключил да дъвче магията на магистъра, се облиза, докосвайки с металния си език кожата ми и притихна. За Стража аз също разбирах все повече и повече неща, включително и това, което беше казал Иренарн - че ползата от това, че той е на мен, значително превишава всички възможни рискове... Това до известна степен намали гнева ми към... мъжа ми, но фактически... Фактически, вчера се бяха оженили за мен, просто за да получат съгласието ми по най-лесния начин. - Дишай - меко ме посъветва магистър Валентайн, - това ще ти помогне да се успокоиш. Каквото и да става, знай, че аз искрено се възхищавам дори само от това, че ти не ридаеш и не стенеш, а си разгневена и вече търсиш изход от ситуацията. А загубата на девствеността и всичко, което ти се е наложило да преживееш тази нощ... той ще издъхне, Милада. Той ще издъхне в мъчения пред очите ти, обещавам ти го. Потресаващо! Мен щяха да ме направят убийца на дракон. Дори можех да предположа за какво ще стане дума по-нататък. - Като се имат предвид резултатите от изпитанията на новата отрова, неговата смърт ще е мъчителна и болезнена - магът мечтателно се усмихна. Аз не можах. Да се усмихна. Нямах желание да тровя дракони. Аз като цяло никога не бях мечтала да ставам убийца, а след като магистърът произнесе „той ще издъхне пред очите ти”, значи на мен лично щеше да ми се наложи да го убивам. - Ти си прекалено добро момиче, Милада - меко, но със стоманени нотки в гласа, произнесе магистър Валентайн. - Ние ще променим това. Този път аз изобщо не усетих никаква магия по принцип, но Стражът отново радостно заработи с челюсти. А аз мълчаливо глътнах още малко чай, гледайки със стъклени очи към магистъра. Това като че ли напълно го устрои. Защото на мен мило ми се усмихнаха, след което, събирайки всичките ми документи, магистър Валентайн ми ги връчи и ме изпрати „по-надолу по коридора, първата зелена врата” и добави: „Добре дошла, моето момиче”. Нямах представа дали всичко това щеше да свърши добре. Съдейки по всичко, мен просто се канеха да ме насъскат да убия дракон и аз откровено казано, не можех да разбера за какво бяха нужни всички тези формалности, но се оказа, че зад първата зелена врата се намира деканатът на факултета на Стихията на Земята, където радушно ме прие професор Цветана, прегледа всичките ми документи и ме записа веднага на трети курс, пребивавайки в пълен възторг от това, че съм цял изумруд. След това от кабинета си излезе декан Зенвер, стисна ми ръката, и под съпровода на все съшото: „Добре дошла, много ни липсваше истински изумруд”, в крайна сметка получих свидетелство за прием в Университета на Стихийните Сили на факултета на Стихията на Земята, под името Милада Радович - Иретани. Пак тук, в кабинета на секретаря на декана, ми връчиха зелена мантия, дори ми помогнаха да я облека, дадоха ми ключовете от моето лично шкафче, карта на университета, план на Кулата на Земята, програма на занятията и темата на курсовата ми работа: „Влиянието на прашеца от мишник върху драконите”. За довиждане, секретарката ме настигна при вратата и изчервявайки се, скромно ми връчи формулата на заклинанието за мекота. „Ние всички много ви съчувстваме - съвършено искрено каза тя и не по-малко искрено добави: - Уверена съм, че той ще издъхне в мъчения!” След десет минути аз седях на лекцията „Силата на Земята и начините за нейното поглъщане”. Студентите от третия курс на този факултет бяха... е, малко повече от пръстите на едната ръка - седем души. Аз станах осмата. Колегите ми хвърляха заинтересувани и любопитни погледи, но всеки от нас седеше на собствен чин, затова нямаха възможност да ми задават въпроси. Професор Вайнер в момента, когато всички старателно записвахме появяващите се на дъската формули, се приближи, погледна дали успявам да конспектирам, кимна одобрително, забелязал, че успявам, потупа ме по рамото и тихо произнесе: - Аз разбирам, че преди да умре този изрод, ви едва ли ще имате достатъчно време, за да усвоите материала, който групата вече е взела, но когато всичко свърши, с радост ще ви дам собствения си конспект за почивните дни или за ваканцията, студентка Радович. - Благодаря - доста неуверено отвърнах аз. Преставайки да разбирам каквото и да било по принцип. По време на почивката към мен се приближиха едновременно трима студенти, съдейки по всичко, отличници, тъй като останалите старателно си дописваха материала. - Вятър - представи се тъмнокос, късо подстриган, широкоплещест младеж. - Лина - направи книксен забавна девойка със забележим белег на бузата и цялата в лунички. - Светозар! - гордо заяви последният - рижав и хилав. И сложи пред мен собствения си конспект, отворен на началото на днешната лекция. - О, благодаря... - въздъхнах аз, донякъде объркана от подобно отношение. - Няма проблеми - той се усмихна, - Лина и Вятър също биха ти ги дали, но моят почерк е по-четлив. Почеркът наистина беше много ясен и добре се четеше и аз, прелиствайки две страници назад, започнах припряно да пиша. На мен не ми пречеха нито с въпроси, нито по какъвто и да било друг начин, независимо от това, че се навъртаха наоколо, с изражения на явно любопитство на лицата. След това някой, аз даже не забелязах кой, ми донесе чай, след това на чина ми се появиха бисквити, бонбони и кашкавалени топчета. Аз си мислех, че само на моя, но вдигайки глава, разбрах, че в групата явно беше прието да се дели всичко. И всички си подаваха един на друг вкуснотийки и се оказа, че Вятър не е име, а прякор, просто защото той беше най-бързият от всички и бързо-бързо се бе разходил до столовата за чай, който бе раздал на всички в групата, включително и на преподавателя. Професор Вейнер, когато се върна от почивката, вдигна като за наздравица чашата си с чай към Вятър и сръбвайки си от напитката, се приближи отново към мен, одобрително изхъмка, виждайки, че за междучасието съм успяла да препиша всичко, което беше преподавал от началото на лекцията, похвали ме с едно „умница” и взимайки конспекта на Светозар, го върна на момчето, докато отиваше към дъската. Качвайки се на катедрата, седна зад бюрото си и произнесе: - Студенти, не исках да прекъсвам лекцията, затова не я представих веднага, а и, нека си го призная, ходих до деканата, за да науча още нещо за новата ни придобивка. И така, запознайте се, тази очарователна девойка се казва Милада Радович. Маг на Земята от изумрудена степен. - Охо! - разнесе се възхитено в групата. Без завист, без каквато и да било агресия, без негативни емоции, просто - възхищение. - Цял изумруд! - възторжено въздъхна Вятър. - Ей това си е! Беше ми отвратително да се чувствам измамница. - Да, рядък дар - съгласи се професор Вайнер, - както и дарът на всеки от вас. Студенти, освен това, че Милада е надарена, би ми се искало да споделя и че съществуват определени... - той замълча, явно подбирайки думите си, -печални обстоятелства, при които Милада е попаднала при нас. Моля ви да държите под контрол ужасното си любопитство, каквото всички вие, за моя огромна радост, притежавате и да не тормозите момичето с разпити. На Милада сега изобщо не й е лесно, моля ви да проявите такт, да й осигурите лично пространство и да не наранявате чувствата й. Мен дори ме погледнаха някак виновно и се постараха дори да не ми хвърлят прекалено много коси погледи, явно, за да не нараняват чувствата ми. А аз, струва ми се, просто пребивавах в шок. След това имахме две лекции по „Техника на скритите заклинания” и една заключителна - „Основи на магията”. Към края й мен вече ме болеше главата от огромната маса нови, удивителни, задълбочени знания, от заклинанията, които никога досега не бях изучавала. За един ден в Университета на Стихийните Сили аз получих повече информация, отколкото за цял месец в Университета за магия на Любереж. Аз повтарях новите формули, стараейки се да ги зауча дори по време на обяда, в паузите между запознанството с другите магове от Кулата на Земята. Столовата на нашия факултет бе разположена почти на самия връх, под покрива, стените бяха стъклени от пода до тавана и от тук се откриваше потресаваща гледка към целия цъфнал град. Аз зубрех формулите, дори когато впечатлена се любувах на околностите. Храната ми я донесе Вятър и аз започнах да заеквам, с благодарност гледайки това, което бяха сложили на масата пред мен. Тук имаше водорасли, две салати, филе от някаква риба и пълнозърнест хляб. - Ой - успях само да изстискам от себе си, гледайки... водораслите. - Яж, полезно е - посъветва ме Лина. - Може да ги посолиш, така е по-приемливо - добави Светозар. Като че ли тази тройка се бе заела да ме въведе в университетския живот и като цяло - да ме покровителства. Защото, когато се приближи поредният студент, с явното намерение да се запознае, Вятър каза: - Дай на момичето да хапне, на нея и така главата й се пръска от всичко ново, тя сега няма дори името ти да запомни. - А, ясно - отзова се момчето. И сложи на масата пред мен алена роза. Докато аз потресено премигвах, Лина обясни: - Това са практиците, те вечно така се стремят да привлекат вниманието. Но ако не обичаш розите, кажи веднага, тогава ще започнат да създават лилии там всякакви, синчец, мимоза, момини сълзи... На който каквото му харесва. - Как да ги създават? - не разбрах аз. Лина се усмихна, след това се надигна и извика: - Есан, направи ми лилия. - Не искам - отзова се той, - твоят Светозар пак ще ме прасне в окото. А той е елмаз, след него месец не минава. - Хайде, давай - викна Светозар, - това е експеримент, искаме на Милада да й покажем. Неведомият Есан се оказа дребен, слабичък момък, в зелена мантия с кафяв кант. Приближавайки се към мен, той протегна ръка с разтворена нагоре длан, над нея започна да се сгъстява и да искри със зелени проблясъци магията и от нея изведнъж се образува абсолютно жив, удивително красив цвят на лилия. - Ето - просто каза той. И подаде цветето на Лина. - Ще те убия! - надигайки се, изрева Светозар. - Ти елмаз ли си? - прекъсвайки разгарящата се свада, попитах аз. - А, да - Светозар седна обратно на мястото си. - Моите заклинания практически не могат да се свалят. За съжаление, аз съм единствениятт елмаз на факултета - тъжно се усмихна момчето. - За съжаление? - уточних аз. - Да - отговори за него Лина, докато ентусиазирано дъвчеше водораслите си. - Магистър Валентайн казва, че това е заради живите извори на магия. Тях са си ги присвоили драконите, затова и количеството на маговете сред хората неизменно намалява, а сред драконите - расте. Ти знаеш ли, че през последните пет години, при драконите са се открили шест - представяш ли си? - шест нови учебни заведения за магия! Шест! А при нас - тя направи неопределен жест с ръка към залата на столовата - погледни, ние ставаме все по-малко. Аз... си представях. Достатъчно беше да си спомня разказа на Хатор и онзи жив и толкова ласкав магически извор, това, че след игрите си с него, и Ирида, и Емали бяха станали магове, и то като че ли първите в рода. Предполагах, че те не са единствените - в Долината на драконите съществуваха цели подземни езера от жива магия и аз предполагах, че пробивите на силата към повърхността не бяха рядко явление. Когато лекциите свършиха, на изхода, към който се бях запътила, ме спря самият магистър Валентайн. Ректорът, когото всички тук гледаха с благоговеен трепет, кимайки и усмихвайки се, когато студентите го поздравяваха, ме повика с ръка и когато се приближих, ми връчи малка бутилчица от тъмно стъкло. - Ще изсипеш част на килима в гостната и повечко - в спалнята - заповяда ми той. - Какво е това? - шепнешком попитах аз. - О, забележителна микстура - усмихна се магистърът. - Ефектът е продължителен, ще се държи поне седмица. Като минимум, няма да те принуждава повече. И потупвайки ме по рамото, магистърът си тръгна, весело подсвирквайки си и продължавайки да отговаря на всички „Здравейте” от студентите. Излязох през портите на университета заедно с целия поток, там, отвън, студентите се смесваха и се разделяха, и като цветни ручейчета се разтичаха по улиците и площадите, прибирайки се по домовете си, а само мен ме чакаше наемна карета. Че чакаше мен, стана ясно от табелката „Милада”, която кочияшът държеше в ръце. И все пак, приближавайки се към него, попитах: - Вие... мен ли чакате? - Халоне Иретани? - уточни кочияшът. Аз кимнах. - Значи вас. Пъхайте се вътре. И той безразлично се запъти към капрата. - Тоест, аз мога да се кача? - Нали ти казах - мушкай се в колата - отзова се кочияшът. Каретата увеличи скоростта си, когато отминахме запълнените със студенти улици. Крайният квартал, където се намираше къщата, която ми бяха купили, още отдалеч миришеше на цъфнали кайсии и тук беше много по-тихо, отколкото в центъра, вероятно поради това, че практически нямаше сергии и магазини. Когато стигнахме до къщичката, кочияшът слезе и ми помогна да изляза от екипажа, съобщи, че за всичко е платено и си тръгна. А на мен ми предстоеше да се прибирам у дома... С флакона със странната отвара в ръце. С куп мисли, които не се побираха в главата ми! И да, с напълно оправдано възмущение! - Не, не така - раздаде се насмешливо от градината, - наведи глава, поглед, пълен с печал, раменете - отпуснати. Имай предвид, те утре ще проверят - раздаде се гласът на Иренарн. Аз хвърлих поглед към градината и забелязах дракона, който явно чакаше мен, удобно разположил се на пейката под едно дърво. - Давай, давай - весело изкомандва той. Но на мен с преструвките някак никога не ми се беше получавало. - Спомни си за съпружеските задължения - посъветва ме мъжът ми. Настроението ми веднага се развали. Унило затворих вратичката на двора след себе си и понечих да тръгна към Иренарн, но той навреме отбеляза: - Аз съм под илюзия, така че ме няма тук. Влез в къщата, зарадвай се забележимо, че няма никой и давай, разливай по целия под тази гадост. Погледнах със съмнение дракона. - Давай - повтори той, - ще поговорим, когато свършиш. В силно недоумение влязох в къщата, викнах „Саир”, „порадвах се”, че никой не се отзова. Отворих шишенцето, обиколих и напръсках навсякъде, особено в спалнята. Вонеше отвратително, като прокиснало мляко, забравено на топло две седмици, така че, приключвайки, пъхнах стъкълцето обратно в джоба на мантията и се захванах да отварям всички прозорци. - Ама че работа, ти наистина си чувствителна към магията на Земята - прозвуча иззад отворения прозорец гласът на Черния дракон. - Ужасно вони - казах аз, задъхвайки се, когато ръцете му обвиха талията ми. - За теб - привличайки ме рязко към себе си и докосвайки с устни ухото ми, прошепна Иренарн, - а фактически, нито аз, нито който и да е друг маг, освен от твоята стихия, не би усетил никакъв мирис. А аз за миг затворих очи. По някакъв непостижим начин, след нервния напрегнат ден в университета, именно сега, когато чувствах топлината на ръцете му, които плътно ме притискаха, изведнъж ми стана спокойно. Толкова спокойно, сякаш бях в Долината на драконите, в странноприемницата „Пролетен капчук” и тате във всеки момент можеше да се покаже на прозореца и да ме повика да обядвам, а древният, от съседния прозорец, задължително щеше да каже нещо язвително, но все пак много мило и родно. - Най-хубавият момент за целия ден - едва чуто възкликнах аз. - За мен също - обятията станаха още по крепки. - Денят ми излезе... сложен. Майка ми долетя. Аз задържах дъх, слушайки. Но той не продължи да разказва, опитвайки се да се отърве само с общи фрази. - Дреболии - усмихна се не особено весело и зарови лице в косата ми. - Те преминаха всички граници и на мен вече не ми пука колко „важни” са били замислите им, това беше престъпление. А значи аз ще се придържам към взетото решение. Как премина твоят ден? Покривайки ръцете му със собствените си длани, неочаквано дори за себе си, погалих пръстите му, като че ли за да го подкрепя и съобщих: - В края на седмицата ще те убивам. - Защо едва в края? - разсмивайки се, попита Иренарн. - Нямам представа - честно си признах. - Магистър Валентайн реши, че ще е в края на седмицата. - М-м-м - драконът плъзна устни по ръба на ухото ми, - но явно няма да ме убиваш ти. - Точно обратното - потрепервайки заради хилядите мравчици, които измаршируваха по гърба ми от докосването му, възразих аз. - Магистърът ми гарантира, че ще бъда свидетел, съответно... - М-м-м, не - устните му се плъзнаха по-надолу, целувайки меката част на ухото ми, - определено няма да си ти. От тази убийствена за мъжката потентност субстанция, с която ти вмириса цялата къща, лъха на един- единствен конкретен маг. Явно ще натопят някого и ще се отърват от него. Най-вероятно това е някой, който днес вече е проявил към теб интерес от определен характер. - Какъв характер? - изтръпвайки, попитах аз. - Интимен - много... интимно прошепна Иренарн. Подържа ме в обятията си още няколко секунди, сякаш искаше да ми се надиша, с искрено съжаление ме пусна и съобщи: - Преобличай се и слизай долу, аз сега ще се прибирам в къщи. Обърнах се и го изгледах със съмнение: - Сериозно? - Абсолютно - с непроницаемо лице отвърна Черният дракон. - Да ти взема ли нещо вкусничко от сладкарницата на халоне Тойя? - На мен... - объркано проточих аз. - На мен... ми вземи нещо да се преоблека. - Вече е направено - насочвайки се към стълбите, съобщи драконът. - Погледни в шкафа - и затича надолу по стълбите. Все още намирайки се в някакво странно объркано състояние, се приближих към вградения шкаф и видях дрехи - някои на закачалки, а други - просто струпани на купчина. Сред тях имаше и шалове, и шапки, и бельо. Създаваше се впечатление, че тях просто ги бяха награбили от един шкаф и ги бяха натъпкали в този. При това, слагайки ги на закачалките така, че веднага пред очите ми да попадне една-единствена дреха - копринен халат на цветя, дълъг, разбира се, но с цепки и от двете страни. Постоях малко, а след това се заех поне някак да подредя нещата си и измъкнах от купчината бельо, неясно как озовал се тук, тесен панталон, каквито носеха дракониците и които се обличаха под късите рокли, бюстие мой размер и тънка блуза без ръкави. Измивайки се набързо в банята, облякох всичко и вече отгоре, какво пък толкова, вече бях повече или по- малко прилично облечена, намъкнах халата. Справих се точно навреме - хлопна се градинската вратичка, след това се раздаде гласчето на звънеца над вратата и из цялата къща се разнесе: - Скъпа, прибрах се! Дори не знаех какво да отговоря на това. - E-e-e - проточих накрая в отговор. - Какво „е-е-е”? - капризно попитаха отдолу. - Би трябвало да възкликнеш „Любими, най-после” и да припнеш към мен само по халатче... а впрочем, може и без него, аз вече съм ти мъж, в края на краищата. - Като стана дума за мъжа! Аз припряно излязох от спалнята, слязох на долния етаж, завързвайки пояса на халата по-стегнато и игнорирайки удължилото се лице на Саир Иретани, който моментално забеляза и панталона, и блузата, и всичко останало - халатът по-скоро подчертаваше това, което се намира под него, отколкото да го скрива. - Между другото, аз мога да вляза и в манастир! - гордо казах на начумерилия се дракон. - Потресаващо! - възкликна той, приближавайки се към мен и пъхайки в едната ми ръка букет рози, а в другата - действително кутия със сладкиши от сладкарницата на халоне Тойя, вързана с бяла лента. - Само да не забравиш предварително да ми съобщиш в кой именно, за да мога да го изгоря, преди да отидеш, защото се боя, че ти леко ще се разстроиш, ако го направя пред очите ти. И разяреният Иренарн, променяйки стремително облика си, отиде първоначално да затвори вратата, след това се събу, без да се оглежда, изтича нагоре по стълбите и не след дълго, от банята се разнесе звукът на течаща вода. - Не трябва нищо да изгаряш! - възвръщайки си най-накрая дар-словото, извиках аз. - Не трябва да ходиш в манастир - парира... мъжът ми. Аз постоях, хапейки устни и все пак отбелязах: - Но чисто теоретически... - Чисто теоретически, на мен по принцип ще ми отнеме не повече от десет секунди, за да дам заповед да бъдат изпепелени всички манастири на Триединния, включително и мъжките, а още пет минути ще са нужни на моите дракони, за да изпълнят заповедта! Стоейки и преглъщайки тази информация, тихо отбелязах: - Би могъл просто да кажеш, че не мога и това е. Защо беше нужно да заплашваш? И отидох в кухнята, както да търся ваза за цветята, така и място, където да наместя кутията, а и от какво да сготвя вечеря, между другото. Оказа се, че не е нужно да готвя нищо. Всичко вече стоеше на печката - загърнатото в няколко кърпи рагу от заек, топъл хляб, също покрит, за да се запази топъл и гъста каша, която още къкреше в дебелостенно казанче на малък огън. - Бих могъл - прозвуча изведнъж зад мен, - но реших да пресека подобни мисли по принцип и за в бъдеще. Поглеждайки през рамо към влезлия Иренарн, се заех да отварям шкафовете в търсене на чинии, намерих необходимото, извадих ги и едва не ги изпуснах, чувайки: - Виждам, че пропагандата на магистър Валентайн дава резултати. - Не, защо? - огледах се недоумяващо към дракона, който все така стоеше, подпрял се с рамо на рамката на вратата. И под втренчения му подозрителен поглед аз едва не извиках: - Цялата магия я изяде вашият Страж. Благодаря. Особено за това, че ме предупредихте, че някой ще щрака с челюсти на гърдите ми! - Ти едва ли би обърнала внимание на такива дреболии в тогавашните условия - язвително подметна драконът. След това се поинтересува: - И как? Колко девственици сме съблазнили, колко млади булки сме опозорили? Не се стеснявай, разкажи, на мен ми е интересно. В този момент на вратата се почука. Стремително променяйки външността си, Иренарн отиде да отваря на неканения посетител, а аз се заех да слагам масата. Беше дошла госпожа Осин, деликатно, без да влиза, обясни, че вечерята е на печката, чаршафите на леглото са сменени, шпиони не са идвали и тя ще дойде утре сутринта. Когато Черният дракон се върна, аз вече бях приключила със сервирането, но не можах да сдържа въпроса си: - Защо бойните дракони предпочитат човешките жени? Иренарн взе хляба, внимателно го огледа, явно поразявайки се, колко е малък той, в сравнение с онзи хляб с драконови размери, сложи го на дъската за рязане и го разполови на две практически еднакви части. Виждайки, че аз красиво съм сложила всичко в чиниите, сложи двете парчета в една чиния и я понесе към нашата малка трапезария. - Топлината - отвърна той, приближавайки се към мястото ми и недвусмислено демонстрирайки, че чака да седна, за да премести галантно стола ми към масата. - Аз сама ще седна - промълвих аз, отивайки да взема ножове и вилици. Драконът изобщо не реагира, продължавайки да стои все на същото място и с все същото очакване. - Всъщност, ти сега си ми мъж, така че, аз трябва да се грижа за теб - отбелязах предпазливо. - Ти си моята наири, да се грижа за теб ме прави щастлив. А колкото до сключения брак, то и твоят дълг, като съпруга и жена е да ме правиш щастлив. Така че, както можеш да видиш, няма никакво противоречие. Не се заех да споря, а седнах мълчаливо. Иренарн с лекота вдигна стола и ме премести заедно с него, заобиколи масата и седна на мястото си. Взимайки чинията, мълчаливо ми я протегна, предлагайки да взема половината хляб. Мълчаливо отчупих парченце и все така без думи, протегнах на мъжа си чинията с месното рагу. - Не че толкова държа на правилата по този въпрос... - мрачно подхвана драконът. Погледна ме и въздъхна: - А, да върви при проклетия спящ! Държа на правилата и съответно, ще се грижа за теб. Това е. Така че, чинията бе издърпана от ръката ми, за да ме нахранят - тоест, да сложат в моята чиния от ястието и едва след това Иренарн се замисли и взе остатъка за себе си. - Значи, топлината? - без да споря, се върнах към разговора. - А в какъв смисъл? - В прекия - директно отвърна драконът. - На теб вероятно са ти разказали, че преди драконите са избира ли елфийки? Просто кимнах, потвърждавайки. - Това се отнася за обикновените дракони - Иренарн странно се усмихна, едно такова, без никаква радост, - тези, които от самото си раждане са били обкръжени от грижа и обич, тоест тези, които са получили достатъчно топлина в семейството си - в своето или това, което сами са създали. Такива търсят нови връзки просто, защото са се преситили от старите. И елфийките са напълно подходящи за подобни развлечения. Той сдъвка отхапаното парче хляб и преглъщайки го, продължи: - При бойните дракони всичко е различно. Ние не търсим красота и забавление, ние търсим искреност, нежност и грижа... Емоционалната топлина, ако се изразим с общ термин. Затова, да, бойните дракони предпочитат човешките жени. И той се зае да се храни. А аз се чувствах сита още от обяд и като цяло изобщо не ми се ядеше. Особено след подобни откровения. - И затова драконите сключват брак, който никога няма да бъде признат в Долината? - тихо попитах аз. Иренарн престана да яде. Мълчаливо блъсна чинията по-далеч от себе си, опря лактите си на масата и слагайки глава на преплетените си пръсти, мрачно ме погледна. Аз отместих поглед, да... но не за дълго. Ако ставаше дума само за мен, едва ли бих се решила да попитам... но не ставаше дума за мен, затова аз решително посрещнах погледа на зелените очи, в които явно проблясваше сребро. - Милада - много меко произнесе Иренарн, - смъртността на дракониците, раждащи от бойните дракони е приблизително деветдесет процента. Как мислиш, има ли в Долината семейства, които са готови да дадат дъщеря си за жена на боен дракон?! Аз замрях, гледайки го потресено. - Не ме гледай така - подигравателна усмивка на устните, - аз съм Властващ дракон, на мен не просто ще ми я дадат, на мен дори ще се опитат да ми я набутат в ръцете. В друга категорията съм. Освен това, дракониците от аристократичните родове са доста по-силни, както магически, така и физически. Селекцията и всичко останало дават резултати. Именно затова, както вече веднъж ти казах, аристократките са длъжни по закон да родят поне един боен дракон. Той се усмихна на потресението ми и продължи: - И бойните дракони, любима, имат два варианта - първият, ако положението и дохода им позволяват - да се оженят. Но при този вариант има една малка гадна подробност - колкото и да се предпазват, рано или късно... - той замълча за миг и продължи: - И вторият - да си вземат за любовница елфийска или човешка жена. Минус - това не се одобрява. Плюс - вие от нас не забременявате. Казвайки ми всичко това, Главнокомандуващият се върна към вечерята си, а аз продължих потресено да мълча. А след това не се сдържах: - Една любовница след... като приключи връзката й може да встъпи в брак с този, когото избере. А след брачната церемония в храм като онзи, Цъфтящия, където браковете с драконите са поставени на поток, жената... след всичко това, остава сама за цял живот. - Това винаги е избор на жената - безразлично отвърна Иренарн. - За драконите по принцип няма значение какъв е характерът на връзката, а именно сред хората са приети обозначения като „живее в грях”, „паднала жена” и така нататък. Той ме погледна и добави: - Аз съм практически готов да твърдя, че ти си първата булка, която е казала „да” под откровен натиск от моя страна. Но нашата ситуация доста се различава... ти по принцип си първата човешка наири в цялата Долина, а аз, ако мога да си позволя брак с теб, то само такъв. Няколко секунди мълчах, а след това попитах: - Ами Тари? Студентка от Университета на Стихийните Сили, която в резултат на подобен... брак, е отишла в манастир? - М-м-м? - Иренарн вдигна към мен удивен поглед: - Студентка?! Тя нямаше ли си и любовник сред преподавателите? Миграв Надвер? Аз неуверено кимнах. - Да-а-а - насмешливо проточи драконът. - Да, помня, отровата беше страхотна. Цялата Крепост след това дружно се зае да я... изучава. Усещането от изпитанията беше като от омайна трева - две-три капки в сутрешния чай и животът ти изглежда просто прекрасен. Хубава беше отровата, да, жалко, че предизвикваше привикване, наложи се да я забраним. - Какво??? - потресено въздъхнах аз. Иренарн уморено поклати глава и укоризнено произнесе: - Милада, ние, бойните дракони имаме един основен принцип - не насилваме жените. Никога. Това не просто е позорно, това е срамно. Затова драконите се стараят да се сдобият със съгласието на избраницата си. Винаги. Сега кажи ми, с какво обикновен дракон - не говорим за мен сега - би могъл да купи съгласието на студентка от Университета на Стихийните Сили? Аз премълчах. - С нищо - натърти Главнокомандуващият. - Това не ти е Любереж, тук с драконите са свикнали и отдавна са наясно, че те не ядат девственици. Камъните бяха явно в моята градина. - Освен това, говорим за студентка на УСС, принадлежаща фактически към привилегированата класа на маговете. Тарийя не беше жертва. Като минимум, тя не беше жертва на страстта на дракон, по-скоро - жертва на страстта си към убиването на дракони, но това вече е отделен разговор. Там се бе случило стремително съблазняване, след това - брак, а след него - много необмислен опит за отравяне. Ен-Зерд е специалист по отровите, на него му беше интересно, затова той участваше с удоволствие в цялата история и веднага след като младоженката предприе опит да остане вдовица, той, намирайки се под действието на препарата, разруши половината къща, след това вземайки бутилката с остатъците от микстурата, долетя в Крепостта. А когато му мина и се върна в Мебереж, женичката му, паникьосана от перспективата да бъде разкъсана, вече се беше затворила в един от манастирите. Сама беше направила избора си. Няколко секунди седях и потресено гледах Черния дракон. Той ми хвърляше заинтересувани погледи и аз чувствах как вонята на разсипаната из къщата отвара надвива мириса на храната върху масата. - Други въпроси? - отново премествайки чинията по-близо до себе си, се поинтересува Иренарн. О, въпроси. В ума ми се въртяха прекалено много, но аз започнах с този, който най-много ме безпокоеше: - Магистър Валентайн е разбрал за Аттинур. Черният дракон сдъвка, преглътна и попита: - Ти се безпокоиш за този, който е превърнал живота ти в университетските стени в ад?! Аз не намерих какво да отговоря на това. Но някак доверието ми към спасителите по принцип бе намаляло дотолкова, че да, аз наистина се безпокоях за този, който не само че не се бе опитвал да ме спасява, а направо се стараеше да ме изгони по всички възможни начини. - Разбрах - внезапно измърмори драконът, - Аттинур ще го наглеждат. - Благодаря - напълно искрено произнесох аз. Той само се усмихна и отново се върна към вечерята си. Аз чопвах по нещо оттук-оттам и чаках Иренарн да се нахрани и... И какво? Изведнъж се замислих за това, което щеше се случи, след като той се нахрани. И за това, че пред нас е цялата вечер... и нощта. И той... е мой мъж. И за още много други неща, които убиваха желанието ми да ям доста по ефективно от вонята на разлятата отвара. - И за какво се е замислила моята наири? - с насмешка попита драконът. Без да отговарям, нервно отчупих залък хляб, преструвайки се, че съм напълно съсредоточена върху вечерята. Насмешливия поглед на дракона го чувствах дори без да вдигам очи. - Какво друго се случи в университета? - последва поредният въпрос - Градацията на силата се основава на скъпоценните камъни - отвърнах, все така, без да вдигам поглед към Иренарн. - Аз не съм се сблъсквала с подобно нещо досега. - Предполагам, че си забелязала и много други неща, които са ти непознати и нови - с леко превъзходство, констатира Иренарн. Аз вдигнах най-накрая очи и го погледнах въпросително. Драконът поясни: - Системата за обучение, организацията на същото това обучение, атмосферата, която възпитава у студентите желание за взаимопомощ, отсъствие на завист към по-надарените. - Д-д-да - заекнах след кратка пауза. - Щателно култивирано усещане за родство, семейна топлина, чувство на подкрепа от страна на преподавателския състав - продължи Иренарн. Кимнах, потвърждавайки. След това с неохота прошепнах: - И в същото време, магия на влиянието, постоянен контрол и университетски стени, които изсмукват силата... - Умното ми момиче - неочаквано ме похвали Иренарн. Без да реагирам по никакъв начин на похвалата, тихо попитах: - Защо е така? Черният дракон взе чаша с вода, замислено отпи от нея и спокойно отговори: - Валентайн знае за това къде са отишли магическите извори. - И какво? - аз изобщо не разбрах какво именно обяснява тази фраза. - И... - Иренарн отпи още една глътка вода, след това остави чашата, скръсти ръце на гърдите си и добави: - И той прекрасно разбира, че колкото и да смуче сила от младите и силните, няма да бъде вечен и толкова могъщ, колкото, ако например, получи достъп до живите магически извори. А затова Валентайн се готви за война. Готви война. Война, в която първата вълна на настъпление ща бъдат мъртвите, както ти, предполагам, си се досетила, втората - студентите на всички магически учебни заведения на човешките кралства, които, както ти също вече си се досетила, не са способни на кой знае какво - най-много на един достоен удар. След това ще дойдат елфите, а най-накрая - магистрите, завършили Университета на Стихийните Сили. Известно време и за грассите бе отделена роля в този план, но твоята намеса изведе тази раса умни животни от играта. Предполагам, че ако Валентайн научи цялата истина, той няма да е вече толкова добър към теб. Няколко секунди аз се взирах в дракона, застинал с някаква странна полуусмивка на уста, а след това произнесох: - И вие сте знаели всичко това. Свивайки рамене, Главнокомандуващият неохотно призна: - Преди няколко седмици аз уверено бих отвърнал „да”. Но информацията за грассите я намери ти. И степента на опасност, която те представляваха, също я обозначи ти, любима. Ако трябва да съм откровен - те едва ли щяха да станат проблем за бойните дракони, но... ако цялата лавина грасси беше успяла да нахлуе в Долината... - той не договори. Не беше и нужно да договаря. - Можеш да се гордееш със себе си - неочаквано каза Иренарн. И в отговор на въпросителния ми поглед, поясни: - Ти спаси минимум няколко десетки студенти и магове в долината, оказвайки ми помощ за лечението на Гаррат, а като максимум - няколко хиляди мирни дракони и цялата раса на грассите. Гордостта беше последното чувство, което изпитах, чувайки това. - Ти не считаш това за повод да се гордееш? - иронично уточни драконът. Какво можех да кажа? Нищо, ако трябваше да съм честна. - А знаеш ли какво е едно от най-важните правила за общуване със собствения съпруг? - изведнъж попита Иренарн. Не че имах кой знае какво желание да го знам, но все пак попитах: - Какво? - Честността - зелените очи избухнаха в сребърно... или по-скоро, в стоманено. - Честността... - като ехо се отзовах аз. - Честността... - и честно си признах: - Аз не зная как ще погледна в очите Камали и Хатор, след като те научат за този брак, който за мен е законен, а за вас - не. Иренарн премълча, а аз продължих: - А колкото до гордостта... Не виждам никакъв повод за гордост в това, че съм помогнала на маговете, изпратени на сигурна смърт да се върнат по домовете си. Честно казано, аз се безпокоях повече за самата себе си, отколкото за тях... - Каза момичето, което настояваше да проявя справедливост и да я хвърля в тъмницата заедно с всички останали - с насмешка ме прекъсна Иренарн. Не се захванах да споря, а продължих: - За грассите разбрах случайно, също така случайно, в критичен момент разбрах за способностите на Гаррат. Това беше случайност, нищо повече. И аз замълчах. Иренарн също не пророни нито звук и известно време в столовата се чуваше само шумоленето на клоните на цъфтящите дървета в градината и далечния звук на камбаната, събираща всички на служба в храма на Триединния. И на фона на звъна на камбаната, като набат прозвучаха думите на моя мъж: - Аз не мога да се оженя за теб. И никога няма да мога. Дори този факт, че направих теб, човешкото момиче, своя наири, ще предизвика вълна от възмущение в цялото драконово общество. Повечето аристократи са вбесени от забраната за полети извън границите на Долината и изобщо, ти си наясно с нашето отношение към хората. И на мен ще ми е нужен целия ми авторитет, за да удържа юздите на властта, но... аз съм уверен в това, че ще се справя. А в това, че бих могъл да живея без теб - не. Аз наведох очи. - Има и друго - продължи Иренарн, - още преди моето раждане е бил сключен договор между Долината на драконите и Драконовия хребет. Ние сме един народ и е дошло времето да се обединим. Тяхната Владичица е единствена наследница и властта, както можеш да се досетиш, е съсредоточена в нейните ръце. Съответно, народите могат да се обединят с един брак между Властващата драконица и Властващият дракон. И ако Гаррат продължава да се инати, аз ще бъда принуден да се оженя за Гендоран. Просто не можах да не попитам: - И вие предполагате, че наличието на наири няма да бъде пречка? Не гледах към Иренарн, затова нямах възможност да разбера как е реагирал на въпроса ми, но отговорът на дракона прозвуча спокойно: - Тя няма да има избор. Както всъщност и аз. Все още искрено се надявам Гаррат да се вразуми и в този случай аз бих могъл да си позволя да не се свързвам с брачни клетви с нито една драконица... но надеждата постепенно гасне, особено след последната му пакост. - Коя? - едва чуто попитах аз, чувствайки се все по-зле с всяка негова дума, без дори докрай да разбирам защо. - Коя?. - повтори въпроса ми Иренарн. Рязко си пое дъх, издиша и обясни: - Доколкото разбрах, на теб в Медведково са ти дали чай с билки, които поне за една година гарантират, че не можеш да забременееш. - Ежин-трева - припомних си аз. - Да, същата - потвърди драконът. - И на Гаррат му е стигнал умът да се сдобие с нея, а след това, използвайки реалността на съкровищницата на древния, да призове студента Никодим и с негова помощ да измисли смес, която спира растежа на косата като минимум за една година. На сутринта Гаррат издал закон, според който, за да се избегнат нарушения в генетическото наследство на идните поколения Властващи, Владиката на Долината на драконите, не може да се жени за плешиви, уродливи или болни. Приблизително по същото време Гендоран нанасяла върху косата си „чудодейния елфийски течен сапун”. Предполагам, досещаш се какво е станало след това. Аз се досетих и за много други неща. Като например за това, че на Гаррат му се е отдало частично да се измъкне от домашния арест, да се сдуши с Асур-Ррат и дори с Никодим, защото иначе билкарят не би се захванал да му помага. Сякаш разбрал за какво си мисля, Иренарн добави: - Пространствените реалности на древните сега също са под мой контрол. Нещо ми подсказваше, че Гаррат ще намери изход и от това положение. И кой знае защо, бях сигурна, че вече го търси. Затова появата на древния сега се превръщаше само във въпрос на време. Но веднага си помислих и за друго. За това, че в определен момент от Гаррат се бяха отказали всички, включително родителите му и целият съвет на древните. Но в кой момент именно? - Гаррат вече е отказвал да се ожени за Гендоран, нали? - попитах аз, още преди да осъзная, че задавам въпроса на глас. Иренарн посрещна погледа ми с тъжна усмивка и отвърна: -Да. Помълча, размишлявайки над това дали трябва да ми разказва, но след това все пак продължи: - Той съблазни годеницата ми практически пред погледите на всички придворни. Естествено, след подобно нещо, целият род Аррани се вдигна в защита на честта на своята дъщеря. И Гаррат радостно се сгоди с Ривел, нарушавайки по този начин всички предишни договорености и игнорирайки факта, че вече бе сгоден за Гендоран. Той подложи всички ни под удар. Наруши думата, която беше дал баща ни, разруши дружбата на майка ни със Снежния род, спря процеса на обединяване на двете държави. Буквално всичко. Той буквално се изплю в лицето на всички Властващи. Гаррат практически постави страната пред избор - или външна война заради нанесеното на народа на планините оскърбление, или вътрешни междуособици с оскърбения, могъщ и изключително многоброен род Аррани. - Затова вашият баща е отказал да проведе бракосъчетанието? - почти прошепнах аз. Иренарн кимна. - А... вие? - не можех да не попитам. Няколко секунди Черният дракон мълча. След това неохотно, но все пак отговори: - Аз мислех, че те се обичат. В този момент бях далеч от политиката, не знаех общото положение на нещата и считах... че нямам право да поставям личните си чувства над щастието на брат си. Аз изведнъж осъзнах, че никога няма да мога да му разкажа, че не е имало никаква любов. Нищо не е имало. И това, че ако може да се вярва на думите на магистър Нарски, тези двамата са репетирали трепетните си целувки и прегръдки, с намерението да демонстрират „искрена любов” пред очите на този, който изглежда наистина бе вярвал на всичко това... - Ето, между другото, още една твоя заслуга - предателството на Ривел беше първото, което поразклати положението на рода Аррани. Но когато и втората дъщеря беше хваната при опита си да се представи за теб, не им се отдаде да избегнат разследването, независимо от цялото влияние на главата на рода. Излязоха на бял свят много интересни факти, започвайки от този, че именно Аррани са имали търговски отношения с човешките кралства, нарушавайки пряката забрана и ембаргото, и свършвайки с плана им да внедрят Ривел в рода на Властващите дракони. След тези разкрития, аз не бях много уверен в това, че Гаррат я е съблазнил. Появиха се известни предположения, че нещата са стояли другояче... И аз едва ли ще разкажа някога на брат си за това. И изведнъж Иренарн започна стремително да променя външността си. Аз едва удържах писъка си, гледайки как бързо се стесняват раменете му, как се променят чертите на лицето, как става друг дори погледът, как... Звънчето на вратата дори не звънна, то само лекичко се обади и почти веднага в къщата се разнесе: - Миладка, къде си? Не успях дори да отворя уста, а в кухнята вече влетя Лина, спря и потресено въздъхна: -Ой! - Добър вечер - с известно недоумение, но все пак вежливо, произнесе... мъжът ми. - Д-д-добър - Лина изглеждаше откровено удивена. - А вие няма ли вече да си лягате да спите? - Още не - дори без особено да се старае да си сдържа насмешката, отвърна Саир. От гостната се разнесе: - Ама какво, и драконът ли е там? - и аз познах гласа на Светозар. - Ох, дявол! - ядоса се Вятър. - Към двурогите нямам отношение - повишавайки глас, съобщи... мъжът ми. Гласовете в гостната притихнаха. След това момчетата, явно се решиха и влязоха - първи Светозар, а след него и Вятър. Лина, опитвайки се поне някак да заглади ситуацията, съобщи: - Просто Милада каза, че вие рано си лягате да спите. Здравейте! - И вас болест да ви не хваща - с неприкрита насмешка отвърна Саир Иретани. И обръщайки се към мен, произнесе: - Скъпа, ти не ме предупреди, че ще имаме гости. - А... аз забравих - измъчено му отговорих аз. - Прискърбно, любима - струваше ми се, че той просто ми се подиграва. - Но... аз винаги се радвам на гостите. Присъединявайте се - и той посочи масата с ръка. След това се изправи и се осведоми: - Момчета, какво пиете? - Всичко! - с готовност се отзова Светозар. - Мога да ида да купя, бърз съм - съобщи Вятър. - Не си струва, имам всичко необходимо - Саир се обърна и ни напусна, слизайки от кухнята в мазето... за чието съществуване аз дори не подозирах. И нещо ми подсказваше, че дори строителите на къщата не знаеха нищо за него. - Миладка, ти какво, не поръси ли с отварата? - припряно пошепна притичалата към мен Лина. - Излях я, навсякъде - напълно честно отвърнах аз Но не успяхме да поговорим за нищо друго - от зимника се измъкна Саир, носейки едновременно четири бутилки вино. - Момичета, слагайте още прибори, момчета, донесете столове - в движение изкомандва той. Никой дори не се опита да възрази. Ние с Лина чевръсто сложихме още три чинии, а до тях ножове и вилици, младежите донесоха столове от гостната и седнаха. Драконът не го направи - сложи бутилките на масата, след това се приближи към стола ми, хвана облегалката му и изразително ме погледна. Наложи се да отида и да седна. Светозар, леко сконфузен, припряно се изправи, почака Лина да седне и приближи стола й до масата. Драконът кимна с полуусмивка, одобрявайки действието му, след това седна и разменяйки си ръкостискания с двамата магове, се представи: - Саир. - Светозар. - Вятър. В този момент възникна неловка пауза. - А ние дойдохме да помогнем на Милада за контролната - мило изчурулика Лина. - Да, чувал съм, че желанието за взаимопомощ е първото, което Валентайн възпитава у студентите си - усмихна й се драконът. - Това е така - сурово потвърди Светозар. - А аз бих й помогнал - не по-малко мечтателно, произнесе Светозар. - А аз ще се оженя за Миладка, когато ти пукнеш към края на седмицата - уверено заяви Вятър, дъвчейки хляба. - Какво грандиозни планове - с усилие сдържайки усмивката си, произнесе Иренарн, гледайки ме весело. А след това се приведе към Вятър и се поинтересува: - Какво, толкова ли ти е харесала жена ми? Студентът кимна, оглеждайки ме с абсолютно пияни очи, хтьцна и отговори: - Е, не е зле, бива си я, но на мен Лина повече ми харесва. След което, сдъвквайки и преглъщайки хляба, добави: - Но с Лина не може. - М-м-м - Иренарн откровено се гавреше, - а защо? - Слаб съм като маг - като че ли се разбираше от само себе си. отвърна Вятър. - Затова тя е в свръзка със Светозар, той е елмаз. А иначе Миладка на него повече му харесва, той веднага й хвърли око, още щом влезе в аудиторията. - Както го е хвърлил, така ще си го прибере обратно - много заплашително проговори престаналият да се усмихва Иренарн. - Кого? - не разбра Вятър. - Окото - с леден тон поясни драконът. - Няма начин - някак настървено дъвчейки месото, се обади Светозар. - С мен такова нещо никога не се е случвало, като я видях - като че ли въздуха ми избиха от гърдите, сякаш ме цапардоса някой... Очите й, усмивката, движенията... Жалко, че магистърът поръча на Вятър да те отстрани, гадино. Само като си представя, че ти с нея... бих ти светил маслото с голи ръце! Аз седях, чувствайки, че очите ми са станали кръгли като две медни монети, а драконът, като че ли беше по- скоро разочарован, отколкото ядосан или удивен. - А не те ли е страх, че аз тези ръце ще ти ги откъсна и ще ти ги завра... някъде? - злобно се поинтересува той. Могъщият маг сви могъщи рамене и продължавайки да ме гледа в процеса на дъвчене на месото, безстрастно отвърна: - Аз съм елмаз. Такива като мен в университета сме само четирима, на мен няма да ми е трудно да се справя с някакъв си кирлив дракон. С боен, да, те са по-силни, а на теб аз самият ще ти откъсна ръцете и ще ти ги завра... там, където си мислиш. И без да откъсва жадния си поглед от мен, Светозар изведнъж тихо произнесе: - Ще поговоря с магистъра. Ако трябва ще му дам кръвна клетва за вярност. Всичко каквото поиска ще му дам, но ти ще бъдеш моя. - А тогава аз ще се омъжа за Есан - прошепна Лина, сякаш не вярваше в щастието си. - Няма да се омъжиш - отряза Вятър, - ти си моя. Иренарн изразително погледна към мен, усмихна се, взе друга бутилка вино и наля на всички, добавяйки в недопитото вино на Лина от новото. - За грандиозните планове! - откровено подигравателно произнесе тост. И всички пиха. Този път и Лина, заедно с момчетата пресуши чашата си до дъно. А аз просто се боях да си представя какво ще стане сега. А след това се случи... нещо. - Ех, какъв кеф - проточи Лина, подпряла глава на юмрука си, - седим си, бърборим... - Драконите само остана да изтребим и ще настъпи пълно щастие - съгласи се с нея Вятър. - Деца ще си народим - умилно ми съобщи Светозар. Колкото по-нататък, толкова по-страшно ставаше... - Не... ви ли стига толкова? - нервно произнесох аз. - А, защо, ние тъкмо започнахме! - възмути се Вятър. И отмятайки отново косата си назад, изкомандва: -Сипвай, говедо люспесто! Саир се усмихна с усмивката на Иренарн и отваряйки третата бутилка вино, наля отново на всички. Усмивката от коварна, стана практически подигравателна. Студентите на УСС, сграбчвайки бокалите си, провъзгласиха нещо неясно и... пиха отново. В следващия миг от позите на маговете изчезна цялата отпуснатост, пиянското изражение се смени с тревога, почти осезаема, тя направо се чувстваше, момчетата се спогледаха и Светозар неочаквано произнесе: - Те изсмукват от нас сила. Стените на университета. Ветан, ти знаеше ли го? Този, когото всички обикновено наричаха Вятър, отрицателно поклати глава, а след това дрезгаво произнесе: - Но има друго - Гер не го убиха драконите. - В какъв смисъл, не са го убили драконите? - прошепна Лина. - Това беше Воронир - Вятър също говореше шепнешком. - Той изскочи от контура, сграбчи Гер... Елвенир... - Не може да бъде! - изхърка Светозар. - Сам видях - дрезгаво въздъхна Вятър. - С очите си. Той го изпи напълно. Не само магията... Но те не успяха да кажат нищо повече - действието на виното свърши, сякаш никога не го бе имало, тревогата се изпари, заменена отново от пиянска отпуснатост, а Иренарн вече сипваше от четвъртата бутилка. - Ох, аз май че се напих - усмихвайки се замаяно, каза Лина. - Последен тост - с жестока насмешка, произнесе Иренарн, - за прекрасните девойки! Маговете пиеха червеното вино почти насила, едва не се давеха. След като го изпиха, дълго кашляха, а Светозар неочаквано каза: - Да си вървим. И те станаха и без дори да се сбогуват както трябва, се обърнаха и излязоха. Аз седях, вслушвайки се потресено отначало в звънналата камбанка, след това - в скръцналата градинска вратичка, а най-накрая вдигнах неразбиращ поглед към Иренарн, който отново си бе възвърнал собствената външност. - Аз... - опитах се да започна. - Нямаш думи? - иронично се поинтересува драконът. - Да... - наистина нямах думи. - Между другото - Иренарн посочи към бутилките, - разработено е от колонията Арха. - Черната плесен? - уточних аз. - Тя, същата - драконът продължаваше да се усмихва, гледайки ме с интерес. А аз просто не можех да разбера: - Те какво... магистър Валентайн... те какво правят в този университет?! - С маговете? - досети се Иренарн. - Много неща. Започвайки от програмиране и завършвайки с имитация на истината и прилагане на подменена реалност. Цяла система от фалшиви ценности. И както виждаш, използват дори селекция. - Селекция? - повторих аз. - Двойките не се формират по пътя на естествения отбор - поясни драконът. - Значи това си е селекция, само дето засега не мога да разбера по каква причина и какъв резултат очакват да получат. И той се усмихна на въпросителния ми поглед и обясни: - Странна е тази селекция, мила. Много по-ефективно би било да групират двойките силен плюс силен, а вместо това, те практически отслабват новото поколение магове. Отслабват го съзнателно. И аз засега не разбирам с какво цел. А аз изведнъж си спомних разговора в столовата и думите на Светозар: „Моите заклинания практически не могат да се свалят. За съжаление, аз съм единственият елмаз на факултета”, както и казаното от Лина: „Магистър Валентайн казва, че това е заради живите магически извори, тях са си ги присвоили драконите, затова количеството магове сред хората неизменно намалява, а сред драконите - расте. Ти знаеш ли, че през последните пет години, при драконите са се открили шест - представяш ли си? - шест нови учебни заведения за магия! Шест! А при нас? Погледни, ние ставаме все по-малко”. - С цел да обвинят във всичко драконите - прошепнах аз. - В какво именно? - не разбра Иренарн. - В това, че сте си присвоили всички живи магически извори и затова количеството на маговете сред хората стремително намалява. Няколко дълги секунди Главнокомандуващият мълча, а след това с тъжна насмешка произнесе: - Проблемът е именно в това, че те са живи, Милада. И като всяко живо същество искат не просто да оцеляват, криейки се някъде вдън гори, а да живеят свободно и щастливо, без да се опасяват за децата си, без да бъдат преследвани, без да губят близките си. Ние не сме си присвоили изворите, просто те самите се пренесоха там, където се чувстват в безопасност. Той помълча още известно време и добави: - Изворът, в който ти се възстановяваше, работи за Бронята. Той е стар, неговият жизнен цикъл върви към края си, затова Онер помага на тези, които обезпечават охрана на земята, на която живеят близките му. И не е единственият. През последните години изворите идват все по-често и по-често, особено, след като елфите разчлениха на капки тяхното последно поселище. Аз слушах, затаила дъх и дори не си дадох сметка, че „на капки” за един извор е същото като „на части” за един човек... Те бяха убили поселище на извори! - Последният от изворите, който се намира извън Долината подхранва храма на Древун. Предполагам, сега разбираш поради коя именно причина се намесих във военния конфликт. Да, разбирах, сега разбирах... - Това момиче-маг каза истината - продължи Иренарн - за времето на моето управление количеството на магически надарените сред драконите порасна няколко десетки пъти. Не съм се занимавал с изучаването на този феномен, но предполагам, че историята с дъщерите на халоне Хатор говори за много неща. На практика магическите извори и драконите имат различен тип магия, но видимо изворите, особено току-що родените, а сега тяхната раждаемост е просто невероятна, са способни да пробуждат зачатъците на сила у драконите. Засега не мога да кажа нищо повече, но като изхождам от опита си, изводът ми най-вероятно е верен. Всичко, което каза Иренарн, за мен бе шокиращо. Изворите... живите извори са в състояние да създават социални връзки, способни са да раждат деца, а елфите... бяха затворили във флакони последните от съществуващите по земите им извори, за да се възползват от капките свободна магия... А в следващия миг си зададох въпроса, дали пък и на елфите не им е известно къде сега се намират всички магически извори? - Знаят го - като че ли прочел въпроса в поглед ами, спокойно отвърна Иренарн. - Но ако Долината е защитена от бойните дракони, то Хребетът - не е. И именно това е причината, поради която нашите крилати братя толкова отчаяно настояват за този брачен съюз. - Те нямат бойни дракони? - изумих се аз. - Не - Иренарн ме гледаше с все същата усмивка. - Аз ти споменах за закона, който задължава всички драконици от благороден род да износят поне един боен дракон. И ти казах защо - аристократките са по- силни, както магически, така и физически и по време на раждането са способни да удържат превъплъщението си и да родят, съхранявайки човешката си форма. Много дракони бяха против този закон, но в Долината го съблюдават свято, докато Хребетът тръгна по пътя на най-малкото съпротивление. Като резултат - армията им няма да е способна да се противопостави на нахлуването на елфите, а то, както се досещаш, е неизбежно. Разбирах. Сега вече много неща ми се изясниха. Аз объркано плъзнах поглед по масата, която след набега на гладните студенти напомняше по-скоро бойно поле и попитах това, което ме глождеше: - Нима раждането е толкова сложно, че драконите от Хребета не са се съгласили да помислят за бъдещето си? Иренарн сви рамене и замислено отговори: - Раждането по принцип не е лек процес. Доколкото ми е известно, дори сред човеците четири от десет родилки умират, смъртността на новороденоте е още по-висока - шест от десет дечица не оцеляват. Всъщност, ти прекрасно знаеш това - и майка ти е умряла при раждането. Споменът за това накара нещо в мен да се свие от болка и пред очите ми се появи онази като че ли осветена отвътре картинка, която ми беше показал магистър Валентайн... - Аристократките не искат да раждат - доста сурово произнесе Иренарн. - Процесът на снасяне на яйца е няколко пъти по-прост. Няма го мъчителния и тежък период на бременността, няма прилошавания и други съпътстващи бременността неприятни състояния, няма болка и отсъства самият родилен процес. Всичко е просто и процесът на снасяне на яйца дори на фигурата не се отразява. Освен това, яйцето може да се връчи на по-възрастните роднини и обслужващия персонал за целия период на мътене, а в края на краищата, майката да получи очарователно здраво драконче. А не отвратително врещящо и гадно миришещо парче месо, което сред тежкото раждане и периода на износването, продължава да се нуждае от грижи, създава проблеми и трябва да се кърми. И да - горчива усмивка, - ако не опазиш бойното драконче до седем годишната му възраст, ще ти се наложи да раждаш друго. Законът изисква да дадеш на Долината един боен дракон, а не просто да отбиеш номера, раждайки какво да е. Струва ли си да говорим за това, с каква радост майките забравят за съществуването ни в момента, в който ни изритат към Бронята? Аз бих могла да премълча, но все пак се реших да попитам: - И само брат ви... Иренарн отмести поглед. След това глухо, сякаш с неохота започна да говори: - Гаррат винаги се е отнасял към мен като към... дракон. Аз се родих слаб. Толкова слаб, че на майка ми й бяха предложили да се възползва от правото си на Властваща и да не ме дава за обучение в Бронята. Но родителите ми не искали да губят още седем години за износването и отглеждането на друг боен дракон. Добре си спомням скандала, който им вдигна Гаррат. Той от детството си притежаваше огромна сила и разнебити половината дворец. Едва на сутринта на стражите им се отдаде да го уловят и да го затворят, а мен ме предадоха на наставниците. Той помълча, а след това тихо добави: - Гаррат няколко години подред се опитваше да влезе в Бронята. Промъкваше се при мен, когато можеше. Бягаше от къщи, сменяше облика си, идваше в образа на малки бойни, копираше външността на тези, които загиваха, заради принципа отказваше да учи в което и да е друго учебно заведение. Тогава той беше различен. За съжаление, след години принципът се превърна в мързел, протестът - просто в нежелание да прави каквото и да било. И през времето, когато аз покорявах все нови и нови върхове в стремежа си да накарам брат ми да се гордее, Гаррат беше вдигнал ръце от всичко, загубил вяра, че може да се пребори със системата. И както виждаш, самата система реши, че такъв Гаррат не й е нужен повече и заложи всичко на мен. Аз мълчах потресено няколко дълги минути, но след това все пак попитах: - А защо не са му позволили да учи във военното училище? И получих отговор: - Процентът на оцеляване на не бойните дракони в Бронята е равен на нула. Иренарн криво се усмихна и поясни: - Силата се ражда в мъчение и напрежение, Милада. Това е закон на живота. Дори пеперудите, разкъсвайки тъканта на пашкула изпитват мъчение и болка, но едва преминала през тях, пеперудата може да разпери крила. И драконът, изправяйки се, започна да раздига масата. Аз също подскочих, но Иренарн ме спря, казвайки: - Иди да се разходиш в градината, там е красиво. - Но... - понечих да възразя аз. - Ще почистя сам - отнасяйки чиниите в кухнята, отвърна Главнокомандуващият. - Повярвай, свикнал съм, в Бронята няма прислуга. Без да го послушам, започнах да събирам приборите от масата и отбелязах: - А всъщност домакинската работа е задължение на жената. Мен много меко ме прегърнаха откъм гърба, аз трепнах, неразбрала как той толкова бързо се бе озовал зад мен, а драконът, навеждайки се към слепоочието ми, тихо прошепна: - Всъщност драконът е този, който е длъжен да се грижи за своята наири. И внимателно, но непреклонно издърпа от ръцете ми ножовете и вилиците. - Да, но аз официално все още не съм ваша наири, докато вие, Саир Иретани, вече официално сте мой съпруг, така че... И аз на свой ред издърпах от ръката му приборите, събрах останалите мръсни чинии и ги отнесох в кухнята. Но категорично ми забраниха да се заема с миенето им. - Не лишавай от работа госпожа Осин - произнесе Иренарн, заемайки се да мие ръцете ми под крана с вода. И аз замрях, едва дишайки, докато гледах колко малки и крехки изглеждат ръцете ми в широките длани на дракона... А в следващия миг замря Иренарн. Застина, като че ли от жив, се превърна в каменен, а след това шумно издишвайки, изведнъж рязко обърна ръката ми и аз видях това, което не бях забелязала през целия ден - белите листенца на венчалната ми халка бяха позеленели. Бяха станали изумрудено-зелени. А цветенцата в центъра, такива дребни, които като че ли придържаха капчиците на диамантите, бяха придобили сребрист цвят. - Така-а-а... - някак много напрегнато, изведнъж произнесе Черният дракон. - Пръстенът се е изменил - кой знае защо, на глас констатирах аз. -Да. Пръстите, които удържаха дланта ми, осезаемо се затоплиха. Абе какво ти затопляне, те станаха направо изгарящо горещи! - А това значи ли нещо? - попитах почти шепнешком. И едва не изкрещях, когато драконът, хващайки халата за яката, рязко дръпна тъканта, разкъсвайки ръкава по цялата му дължина. Но аз не успях дори да се изплаша, независимо че кожата ме опари на мястото на скъсания плат, защото... на ръката ми се беше появила татуировка. Сега вече абсолютно различна. Едва забележима и отчетлива само там, където някога се беше намирала брачната гривна. И сега тя повтаряше именно формата на онова брачно украшение - ярко, обемно, като че ли това не бяха люспите на свилия се в кръг Черен дракон, а металът на гривната. Татуировката дори се преливаше в светлината на залязващото слънце като истински метал. - Иренарн... - изплашено си поех дъх аз, без дори да осъзнавам, че за първи път се обръщам към дракона на име. Той стоеше зад гърба ми, прегръщайки ме здраво с едната ръка през кръста и безсилно отпуснал втората. - Искаш ли да знаеш какво означава това? - прозвуча глухият му, практически безжизнен въпрос. И без да чака отговора ми, Главнокомандуващият още по-тихо, с глас накъсан от неочаквана ярост, произнесе: - Че аз... никога, при никакви условия няма да те докосна! И пускайки ме рязко, Иренарн стремително, без да се обръща, излезе от кухнята. Следващото, което аз чух беше звъна на камбанката над входната врата и грохотът, когато същата тази врата я треснаха. Ударът беше такъв, че на мен за миг ми се стори, че ей-сега къщата просто ще се разцепи на две. Но домът ни издържа. И устоя. Аз също останах да стоя в разкъсана едва ли не до кръста дреха, която явно нямаше да може да се зашие. Постоях още малко и се качих горе, за да се преоблека. До късна вечер аз просто седях на долния етаж, в гостната, сгушена в единственото останало кресло и преписвах конспектите, които бяха донесли състудентите ми. Това помагаше да се отвлека от лошите, ама наистина лошите мисли за Воронир и Валентайн, да не мисля за Черния дракон и като цяло, да се заема с поне едно полезно нещо. А в конспектите имаше доста полезни неща, аз само за тази вечер бях научила седем нови заклинания и сега можех като минимум да накарам да узреят плодовете на което и да е плодно дръвче, да създам жив плет, да нанеса или да премахна татуировка от кожата. Така че, на едната ми ръка сега цъфтеше роза, на втората, покривайки драконовата татуировка, която се бе взела неясно откъде, се преплиташе лиана, цъфтяща със сини лилии. Почти в полунощ вратата се разтвори и влезе... Аз някак веднага разбрах, че този Саир Иретани определено не е Иренарн. Дори не знам как - външно той изглеждаше абсолютно същият, този, който бе сключил с мен брак в храма на Триединния, но погледът... погледът, дори и да ми беше познат, беше съвсем различен. - Зернур? - без да вярвам напълно в предположението си, попитах аз. Мъжът тежко въздъхна и започна да се променя пред очите ми, превръщайки се в Бронзовия дракон. След това, прекосявайки гостната, се приближи към мен, приклекна пред креслото и помоли: - Лейди Милада, покажете си ръката. Аз бях в топъл халат за баня, затова не беше трудно просто да вдигна ръкава. Със заклинание премахнах новата си цъфтяща татуировка и на Зернур му се отдаде да види... мащаба на проблема. Не знам как по друг начин бих могла да нарека това. Но съдейки по погледа, с който ме награди Бронзовия дракон след огледа на татуировката, проблем наистина имаше и то съществен. - М-да - мрачно изрече Зернур. Аз върнах на ръката си магическата флорална композиция, добавих детайли, дорисувах листенцата на лилиите по-старателно, опитвайки се междувременно да се успокоя и най-накрая попитах: - Какво става? Драконът седна на пода със свити крака и опрени на коленете си ръце, помълча малко, гледайки на някъде, след това дрезгаво произнесе: - Древните са намерили начин да си отмъстят. Без да разбирам нищо, уточних: - Какъв начин? Зернур отначало премълча, но след това с неохота отговори: - Преди фактическото си самоотстраняване преди пет години, Съветът на древните изпълняваше едновременно както законодателни, така и изпълнителни функции. Освен това, членовете му фактически носят отговорност за здравето и благоденствието на Крилатия народ. Снощи Главнокомандуващият лиши Съвета на древните от всички права и пълномощия като напълно дискредитирал себе си изпълнителен орган. Те не можаха нито да се противопоставят на Иренарн, нито да отменят решението му, независимо от опита за държавен преврат, който бяха организирали нощес. А по този начин, са си го изкарали на вас. - В какъв смисъл са си го изкарали? Зернур не отговори веднага. Погледна ме едно такова, недоволно и дори раздразнено, а след това зададе намекващ въпрос: - Помните ли какви пирожки Асур-Ррат раздаваше най-често? - Детеумножителни... - отвърнах, без да се замислям. И се запънах. - Именно - безрадостно се усмихна Зернур. - Нали ви казах, основната функция на древните е отговорността за здравето и процъфтяването на нашия народ. Ето, те са се погрижили за... процъфтяването, тоест, за размножаването на един конкретен дракон. Татуировката на ръката ви е брачна и тя говори за това, че вие ще понесете дете още в първата брачна нощ. Аз седях като ударена от гръм. - Вървете да спите, лейди Милада, - понечвайки да се изправи, ме посъветва Зернур, - утре трябва да идете на занятия в университета и да търсите варианти за спасението на вашето човечество. - А... - опитах се да попитам аз. - Къде е Главнокомандуващият? - досети се драконът. - Той,.. нека се изразим така, изказва недоволството си на тези от Съвета, които не са успели да се скрият. Но в момента, когато Зернур произнесе това, вратата се отвори и влезе... Саир Иретани. Моят законен за човешкото общество мъж нервно кимна, предлагайки без думи на Бронзовия дракон да се разкара. Саир дори изглеждаше не особено добре - илюзията се държеше доста нестабилно. - Е-е-е - опита се да възрази Зернур. - А вие уверен ли сте, че е безопасно да се намирате толкова близо до же... -той се запъна, след това, все пак рязко се изправи и уморено произнесе: - До любимата си? Саир Иретани го обля с мрачен поглед, след това стъпи встрани, давайки ни възможност да видим през отворената врата плашещото, неестествено, абсолютно червено небе, в което бушуваха няколко абсолютно черни вихъра. И сега аз дочух нарастващо бучене. - Е-е-е - отново неуверено проточи Бронзовият дракон. - А Аркалон? - Картината е същата - сухо отвърна Главнокомандуващият със собствения си глас. А след това, затръшвайки вратата, с няколко крачки се озова до мен, вдигна ме от креслото, а след това седна и ме настани на коленете си, прегърна ме, зарови лице в рамото ми, дишайки тежко и опитвайки се... ако можех да преценя, да се успокои. Зернур не си тръгна. Стоейки на крачка от нас, поклати глава и произнесе: - Да-а-а, проблем. Иренарн нищо не отговори, само ме притисна още по-силно, сякаш аз бях онази последна спасителна сламчица, за която може да се хване давещият се. Много тънка сламчица, зашото Главнокомандуващият си беше върнал предишния облик. Но тътенът и бученето там отвън започнаха бавно, но уверено да стихват. - Голям проблем - замислено повтори Зернур. - Изчезни - дрезгаво го помоли Иренарн. Това не беше заповед, а именно молба. Бронзовият дракон някак неуверено хвърли поглед към мен, а аз нервно се усмихнах, в старанието си да му покажа, че всичко е наред и пожелах: - Лека нощ, ир-хан Зернур. - Лека нощ, лейди Милада - скланяйки глава, отвърна той. И напусна дома ни. В настъпилата след излизането му тишина се чуваше отчетливо как навън се разрази буря и започна да вали, как някъде много далеч свири китара, а освен това, как се забавя и утихва дишането на Иренарн. - Време ти е да спиш - след известно време произнесе той. - И на вас - отзовах се като ехо. - На мен... - той изсъска нещо неразбираемо и спазматично въздъхна. След това рязко стана, държейки ме на ръце и стъпвайки тежко, се насочи към стълбите, за да започне да се изкачва по стъпалата, след кратък размисъл. Именно в този момент си помислих, че определено не трябваше да седя долу и да чакам. Щеше да е сто пъти по-добре, ако вече си бях легнала да спя и то в някоя друга стая... и... - Милада - Иренарн изведнъж спря, преди да изкачи последните няколко стъпала, - ако... - Той за миг престана да диша, но все пак накрая си пое дъх и практически ми заповяда: - Ако аз изгубя контрол, призови Стража. Аз замрях, взирайки се някъде пред себе си. - Милада? - дрезгав шепот. Без да реагирам, продължих да се взирам в стената, по която беше плъзнала тъничка пукнатина. - Не се преструвай, че не ме чу! - изсъска драконът. - Чух - отзовах се, все така фиксирайки стената с поглед. И той продължи да се изкачва по стълбите към втория етаж, насочи се към спалнята ни, влизайки ме сложи да легна на постелята и отиде в банята. Аз се пъхнах под одеялото, без да свалям халата си за баня, обърнах се с гръб към неговата страна на леглото, покрих се едва ли не през глава и... се опитах да не мисля за нищо. Просто за нищо и изобщо, да заспя, поне за няколко часа и желателно преди драконът да се излезе от банята... Но тогава зад прозореца се разнесе тътен и Иренарн се върна бързо. Заобиколи леглото, легна под одеялото, някак изведнъж оказвайки се плътно до мен и притискайки ме към тялото си с едно движение на ръката, застина. Аз също застинах в обятията му, а след няколко дълги, потискащи минути, тихо попитах: - И какво ще става отсега нататък? Иренарн ме притисна по-силно и пресипнало отвърна: - Нищо. След това тежко въздъхна и заравяйки лице в косите ми, едва чуто произнесе: - Ти просто ще си останеш за мен, това, което винаги си била - мечта. Несбъдната. Спи. Беше ми практически невъзможно да заспя - най малкото, защото ми беше горещо. И много тежко на душата. Но аз се опасявах както да се съблека, така и да се помръдна. Наистина, Иренарн като че ли разбра всичко сам и с рязко движение отметна одеялото. Но явно и на него не му се стори добра идея да сваля халата ми. След това аз дълго лежах, вслушвайки се в дишането му. Дишане, което не ставаше нито по-спокойно, нито по-тихо. И изведнъж неочаквано в настъпилата тишина прозвуча: - Ежин-трева действа и на драконите. - Какво? - попитах, без да разбирам защо точно го е казал. - Ежин-трева! - и драконът изведнъж рязко ме обърна по гръб, с едно движение надвисна отгоре ми като огромна плашеща черна сянка, от която на талази бълваше жар. И внезапно, накланяйки се до самите ми устни, дрезгаво произнесе: - Искаш ли чай? - Н-н-не - издишах, усещайки устните му с устните си. - А ще ти се наложи да го изпиеш! - безапелационно съобщи Главнокомандуващият. И властно, почти грубо ме целуна. Притискайки ме с цялата си тежест, улавяйки ръцете ми, които се опитаха да го отблъснат и притискайки ги към чаршафите, без за секунда да прекъсва жадната си, гладна целувка, в която привкуса на отчаяние бавно, но вярно се сменяше от опияняващо безумие, което обхващаше Властващия дракон. Аз усещах това в хриповете на неравния му дъх, в поривистото движение, с което отметна полите на халата ми, в тялото, което като огнена вълна се притисна към моето, и отново в целувката, която не се прекрати нито за миг, нито за секунда, нито за дъх... защото драконът, като че ли дишаше само чрез мен. Чрез изплашената, застинала, замряла без движение мен. А на мен ми беше страшно. Толкова страшно, че аз дори не усетих в кой момент той спря, удържайки тежестта на тялото си на лактите и като че ли нещо пресмяташе или обмисляше. В следващия миг Иренарн рязко се надигна, застана до леглото и гледайки ме, продължи да пресмята нещо. Аз също предпазливо се надигнах, опитах се възможно най-незабелязано да загърна отново халата си и да стисна меката тъкан при шията си. - Не съм сигурен в дозировката - все пак забелязал опитите ми да се прикрия, с досада въздъхна драконът. - Аз също - поех си нервно дъх, предприемайки отчаян опит да избегна изпълняването на съпружеския дълг. Иренарн се подсмихна, показвайки, че всичките ми опити не са останали незабелязани, седна до мен, докосна ръката ми, която конвулсивно стискаше яката на халата, замислено погали пръстите ми и продължи: - Една чашка. При това - чай. Едва ли там тревата е била в достатъчна концентрация. - Чаят беше слаб, направо имаше вкус на вода! - нервно излъгах аз. Драконовите очи насмешливо се присвиха. Със закъснение си спомних, че драконите чувстват лъжата. - А какво ще правим с онова „Да обичаш и да се отдаваш на съпруга”? - подкачи ме Иренарн. - Там такива думи нямаше! - избухнах аз. Той се ухили, легна на една страна до мен, придърпа ме към себе си и плъзгайки пръсти по устните ми, тихо произнесе: - От отчаянието към надеждата - все едно от дъното на пропастта, да литнеш над облаците, разтваряйки се в сиянието на звездите - думите прозвучаха дрезгаво и бяха казани явно не за мен - по скоро той озвучи собствените си мисли. Видимо все още не можеше да осъзнае, че положението не е толкова безнадеждно, както му изглеждаше преди съвсем малко. А за мен всичко изглеждаше точно наопаки. - Н-н-не трябва - изговорих, когато дланта на дракона се премести от лицето към мястото, където аз бях стиснала отчаяно халата, бях го стиснала до болка в ръката. Иренарн въпросително повдигна вежда - Дозировката още не сме я пресметнали - нервно му напомних аз. Ръката му плавно продължи движението си. - И моят мъж, все пак, изглежда малко другояче - още по-нервно добавих аз. Дланта замря и стана осезаемо по-гореща. Аз не издържах и стиснах клепачи от страх. И потръпнах, когато топлите устни леко, почти неуловимо докоснаха моите. Нежно, предпазливо и в същото време уверено и властно, улавяйки изплашената ми въздишка, гасейки неловкия ми опит да се извърна, подчинявайки и контролирайки. Отчаяно осъзнах, че целувката е само начало, първа, най-първа стъпка, че ще има нещо още и повече и... и ще се случи всичко. Абсолютно. Всичко това, което се случва между мъжа и жената... и последното нещо, което вълнуваше дракона бе, че ми е страшно, срамно и съм готова да крещя до пресилване, че не желая нито да се намирам в това легло, нито всичко онова, което щеше да се случи в него, което щеше да донесе в живота ми. - He... - той не ми даде да договоря. Рязко движение и той ме притисна към тялото си с такава сила, че между нас не остана никакво пространство за думи. Нищо не остана. Нищо, освен докосванията, все по-настойчивите целувки и дрезгавото „Милада”... Аз се чувствах извор, който жадно го изпиват до сухо след много, много дни безумна, убийствена жажда. Усещах се фиданка, огъната от налетял ураганен вятър. Губех себе си с всеки негов дъх, с всяка негова целувка, но вече дори не се опитвах да го спра. Само стиснах юмруци така, че ноктите ми до кръв се впиха в кожата, само затворих по-плътно очи, когато усетих как ръката на дракона се плъзна под тъканта на халата. Плъзна се и замря, докоснала гърдите ми. И аз престанах да дишам, прехапала устни, чувствайки предпазливите докосвания на пръстите, изучаващи тялото ми. - Още малко и ще се почувствам любител на статуи - изведнъж насмешливо произнесе Иренарн. - А вие не харесвате ли статуи? - продължавайки да лежа зажумяла, попитах аз. Леко движение на пръстите по бузата ми и почти подигравателното: - Защо, харесват ми, но изключително в естетически план, в интимен - никога не съм ги разглеждал. Аз премълчах. - И не планирам - с неясен намек, добави драконът. Отваряйки предпазливо едното си око, погледнах към... не съвсем мъжа си. - Извинявай, изгубих контрол - без сянка на разкаяние, произнесе той. По-скоро бих казала - със сянка на едва сдържана усмивка. - Дозата ежин-трева определено не беше голяма - напомних му за всеки случай. - Разбрах - сериозно отговори Иренарн. При това обаче ъгълчетата на устните му потрепнаха, което лиши изказването му от всякакъв намек на сериозност. Но драконът сдържа усмивката си и следващия въпрос го зададе напълно спокойно: - На теб не ти ли харесват целувките? - Не ми харесват обстоятелствата - съвършено искрено отвърнах аз. Главнокомандуващият се подсмихна и уточни: - А целувките? - Утре трябва да ставам рано! - напомних му нервно. - Това не е отговор на поставения въпрос - отбеляза Иренарн. И съдейки по погледа му, той имаше намерение да се сдобие с желания отговор. Въздъхвайки тежко, си припомних целия си незначителен опит в дадения въпрос и съобщих: - Не. Не ми харесват. Поразмислих още малко и добавих: - Но целият ми опит се ограничава с вас. Няколко секунди драконът втренчено ме гледа, а след това измърмори: - Всъщност, ако тази ситуация не касаеше мен, бих я намерил за изключително забавна. - Защо? - попитах, отдръпвайки се предпазливо толкова далеч, колкото позволяваше затиснатият от дракона халат. Той не ми позволи кой знае колко. Иренарн, проследил движенията ми и хвърляйки насмешливо поглед към пределно опънатата тъкан на дрехата, отново ме погледна в лицето и усмихвайки се, произнесе: - Защото един изгарящ от страст дракон, който отчаяно се опитва да запали поне искрица ответно желание у една изплашена човешка девойка, току-що научи, че причината за студенината й, вероятно се крие в това, че целият опит на това момиче се ограничава само със същия този дракон. Знаеш ли, това не е никак лош начин да демонстрираш на един мъж доколко той не ти харесва. Честно казано, нищо не разбрах. Иренарн се подсмихна, прокара кокалчетата на пръстите си по бузата ми и с усмивка прошепна: - Някой ден, моя малка, нежна, сладка наири, ще ти разкажа за това, как един могъщ дракон видял момиче, което се опитвало да сложи край на живота си по най-извратения начин, който само би могъл да си представи някой и я спасил. - Аз не се опитвах да сложа край на живота си! - изписках възмутено. Но на мен ми затвориха устата с длан, банално изчакаха да се успокоя, само че, когато той отдръпна ръка, аз още по-раздразнено съобщих: - И аз не съм наири. - Наири си - уверено произнесе Иренарн, отново надвисвайки над мен. - Мъничко, гордо, съпротивляващо се до последно сърце на дракона. Ти си наири, Милада, моето сърце, моето безумие, моята слабост, моята нежност, моето утешение, моята бездна отчаяние и моят полет сред сияещите звезди. Ти си толкова моя, че това ме кара да подлудявам и в същото време ме принуждава да държа разума си кристално чист. Но знаеш ли - той отново докосна устните ми, -на мен ми е безумно интересно как ще се разплащаш с мен за спасяването на твоя свят. И целувка не се случи. Иренарн просто надвесваше над мен, с усилие сдържайки коварната си усмивка. - В какъв смисъл - да се разплащам? - със сдавен шепот уточних аз. - В прекия. Изпълнявайки условията на сделката ни, моя наири. Когато ти се наложи да се съблечеш за мен, без да прикриваш нежното си тяло с никакви парцали, когато ти се наложи да ме прегърнеш, да се притиснеш с цялата оголена себе си и да ме целунеш истински, а не стискайки устни с вид: „По-добре да ме беше убил Воронир”. Гледайки дракона с широко отворени очи отново попитах: - На мен ще ми се наложи какво?. В очите на Черния дракон проблесна сребро от удоволствието, което той не криеше и отново, накланяйки се до самите ми устни, Иренарн издиша: - Да се събличаш бавно, чувствено, красиво, докато тялото ти не остане съвършено неприкрито от нищо... след това, да разпуснеш косата си, да я отметнеш зад гърба, за да не ми пречи да те гледам и бавно, плавно да дойдеш до мен... ако до този момент аз самият не съм се приближил. Как да ти кажа, вече не съм много уверен в своята сдържаност. А след това, докато лежах, замряла в ужас от подобна перспектива, Иренарн се намести на леглото, освободи ме напълно от халата, притисна ме към себе си като любима играчка и целувайки косата ми, с насмешка произнесе: - Никога не съм си мислил, че тревичките и цветенцата на жреците на Древун са такова прекрасно нещо. Като резултат имаме една плешива драконица, начело на съюзна държава и един щърбав брат, на който му липсва един преден зъб. И аз бих изгорил цялата тази ежин-трева до последното коренче, ако ти не беше в ръцете ми и все още трябваше да те връщам на семейство Кириито. - А... - аз нервно облизах устни, - вие имахте ли намерение? - Ако не се бе случила щърбаво-плешивата история, щях да съм принуден - сухо отвърна Иренарн. И притискайки ме по-плътно към себе си, тихо добави: - Аз съм готов да издъхна от копнеж и желание, готов съм отново и отново да възстановявам разрушената Крепост и дори целият Аркалон, но не бих могъл да гледам как те убива моето дете. И драконът, покривайки ме с одеялото, започна да диша другояче - по-спокойно и по-дълбоко, успокоявайки се и като че ли, заспивайки. Аз също би трябвало да спя навярно, но имаше един момент, който не ми даваше покой и аз, мъчена от съмнения, все пак попитах: - Тоест, тази татуировка показва, че мога да забременея? - Не - придърпвайки ме още по-близо и заравяйки лице в косата ми, сънено отвърна драконът, - конкретно, тя означава, че ти си моя жена и нашият брак е благословен от практически целия Съвет на древните. Възможността да забременееш върви просто като съпътстваш дар. И аз замрях, като че ли за секунда забравила как се диша. В следващата секунда и Иренарн престана да диша. Ситуацията бавно, но уверено придобиваше все по-плашещи очертания. - Триклети спящи!. - дрезгаво и с неприкрита ярост изръмжа драконът. „Аз съм окончателно омъжена...” - ужасена си помислих аз. - Идиоти! - Иренарн мрачно кръсти така неясно кого и прегръщайки ме отново, като че ли пак се опита да заспи. Оставаше ми само да завидя на здравата му нервна система, защото лично аз много бих искала да зная: - Кой? - Древните - сънено въздъхна драконът, целувайки ме зад ухото. - Но след като дръзнаха да се намесят така в живота ми, нека днес поседят в килиите си. И утре също, но само след като им изразя искрената си благодарност. - Благодарност... за какво? - прошепнах аз. - За това, че сега вече не съм длъжен да се женя за никого. И че за това не съм виновен аз, а именно те. Спи, утре имаме цяло човечество да спасяваме. Не че беше така просто да заспя. Не, когато току-що си се омъжила и то повторно. Един път вчера, по законите на хората, втория път - днес - по тези на драконите. И аз дори не предполагах какво са искали да постигнат древните, когато са замътили всичко това... Спомних си плашещата нощ, когато Асур-Ррат ме бе накарал да си сложа брачната гривна на Иренарн... Аз не разбирах и тогава, защо той ме бе замесил в това - стана ми ясно по-късно, значително по-късно - древният се бе постарал да ме защити и... и, възможно, да подари малко топлина на Черния дракон. Да му подари приятел... Неочаквано си помислих какво би станало, ако Главнокомандуващият наистина се бе превърнал в мой приятел... и разбрах, че нищо. Каква дружба изобщо би могла ад съществува между Властващия дракон и безродно сираче?! Никаква, разбира се. Тя и не се бе получила, а вместо това на бял свят се бе появило нещо абсолютно неправилно. Много предпазливо се обърнах, гледайки прегръщащия ме дракон. Иренарн спеше, усмихвайки се на нещо в съня си и силно, собственически ме притискаше към себе си. Също като любима играчка, която никога и за нищо на света не би изпуснал от ръцете си. Но би ми дал свобода, ако не съществуваше ежин-тревата... аз легнах, намествайки се по-удобно в обятията му и припомняйки си това, което ми показа днес магистър Валентайн... Момента на смъртта на майка ми. Спомних си и думите на Иренарн: „Аз съм готов да издъхна от копнеж и желание, готов съм отново и отново да възстановявам разрушената Крепост и дори целият Аркалон, но не бих могъл да гледам как те убива моето дете”. Спомних си лицето на баща ми, който държеше побеляващата ръка на умиращата ми майка - на него му се бе наложило да види как неговото дете бе убило любимата му... и той не бе успял да се смири с това. Полежах няколко минути, стараейки се просто да не мисля за родителите си, за да не се разплача и в мислите ми се появи нещо друго - а от какво са се ръководили древните, устройвайки този брак между Главнокомандуващия и безродна човечка! Та те дори не знаеха за желанията на Иренарн. Не знаеше практически никой, освен моя род Кириито и бойните дракони от крепостта, но нито едните, нито другите не биха казали и дума по въпроса. А значи, създавайки тази връзка, потвърдена от татуировката на ръката ми, древните не знаеха за страстта на Черния дракон към мен. А доколкото бях разбрала от разговорите наоколо си, всички бяха искрено убедени, че Иренарн е неравнодушен към елфийската принцеса. И какво излизаше тогава? Виждайки ме с Властващия дракон, бяха решили да отмъстят и да го свържат с безродно човешко сираче? Следващата ми мисъл беше същата като на Иренарн - идиоти! Но след нея последваха и други - идиоти, да, но бракът с Властващия дракон ме задължаваше да го даря с поне две деца, което гарантирано се явяваше смъртна присъда за мен, докато Иренарн щеше да се мъчи от вината си за тази смърт до края на живота си. Да, древните не бяха идиоти, древните просто бяха безсърдечни твари. Няколко секунди аз се вслушвах в мирното дишане на дракона, след това предпазливо се измъкнах от обятията му и отидох в банята. Потопих ръцете си в студена вода, наплисках си лицето няколко пъти, след това се протегнах за хавлията и в същия момент, в натърканото до блясък овално огледало, видях как зад гърба ми се внимателно се надига капака на съкровищницата на Асур-Ррат. Замрях, невярващо взирайки се в ставащото, след това бавно се обърнах и разбрах, че видяното в огледалото съответства на истината. В следващия миг от съкровищницата се подаде позната червена лапа и древният ме примами към себе си. Аз хвърлих напрегнат поглед към вратата, която водеше в спалнята, след това отново се взрях в лапичката на Червения дракон, а в следващия миг се престраших и безшумно се приближих към съкровищницата и не успях да направя нищо повече - капакът се отвори докрай, и изскочилият от там Гаррат, радостно хилейки се с усмивка, на която й липсваше един зъб, ме сграбчи и ме завлече в съкровищницата. Древният затвори капака. За миг всичко потъна в тъмнина и в тази тъмнина, аз лично едва не се задуших в крепките обятия на Владиката, но в следващия миг се разгоря синята светлина по стените и Гаррат престана да ме стиска толкова силно, предавайки това право на древния. - Миладка! Дракончето ме обхвана, завъртя ме, сложи ме на пода така, че практически се стоварих, а когато седнах, се пльосна до мен, погледна ръката ми и заключи: - Мръсници. - Изроди! - добави седналият до мен Гаррат, хващайки ръката ми и заемайки се с изследователски вид да разглежда покритата с листенца татуировка. И колкото повече изследваше, толкова по-бързо от лицето му изчезваше добродушно-нахалната маска. - Аз ти говорех - затваряй си муцуната. Като на дракон ти го казвах, а ти? - изръмжа древният. Гаррат премълча. - Какво сте му казвал? - уточних аз, изпитвайки силното желание да се отдръпна по-далеч от Владиката. Древният не отговори, изразително гледайки Сребърния дракон. Гаррат се начумери под погледа му и с неохота отвърна: - Аз съобщих на Съвета, че съм се влюбил в теб и имам намерение да се оженя. Аз потресено си траях няколко секунди, а след това невярващо попитах: - Тоест, Съветът на древните е направил всичко... това, само за да... Аз не договорих, направи го Асур-Ррат: - За да може Гаррат да предизвика на бой Иренарн, а това би било... сама разбираш. - Е, аз не бих бил толкова сигурен - отстранено отбеляза Владиката, продължавайки да разглежда татуировката, която се движеше под пръстите му. - Но вие във всеки случай, не бихте предизвикал брат си - уверено казах аз. - То не се знае - уклончиво отвърна Гаррат. А след тона, накланяйки се към самото ми лице, въздъхна: - Аз съм дракон, вкуснотийке. А ние, драконите, се борим до край за всичко свое. Предпазливо отдръпвайки се, аз мълчаливо протегнах към него ръката си с пръстена във вид на цвете и нервно съобщих: - Аз съм омъжена. В съкровищницата увисна напрегнато мълчание, което ужасно напомняше с атмосферата си състоянието на природата пред буря. - Омъжена? - плашещо тихо повтори Гаррат. - По човешките закони? - мигновено уточни Асур-Ррат. Кимнах нервно. - Брачната нощ вече състоя ли се? - лениво се поинтересува Владиката, само дето въпросът му така или иначе прозвуча заплашително. Аз кимнах повторно, защото, да, брачната нощ беше вчера. Изражението на лицето на Гаррат стана просто ужасяващо, за разлика от безразлично произнесеното: - Няма проблем, аз също не съм девственик. След което, се изправи, практически опирайки се с глава в тавана и с все същите лениви интонации се поинтересува: - Къде е смъртникът? - Пред мен стои - язвително произнесе древния. Гаррат много бавно премести поглед от стъпалата към Червения дракон и заплашително присви очи. - Да бе, тя истината е едно такова нещо, страшно неприятно, бих казал - продължи да се подиграва Асур- Ррат. Няколко секунди Владиката мълчаливо се опитваше да го убие с поглед, не успя и изражението му забележимо се измени, ноздрите му потръпнаха, конвулсивно поемайки си дъх и взирайки се потресено в мен, Гаррат пресипнало, явно без сам да си вярва, че задава подобен въпрос, попита: - Иренарн?! - Я, гледай ти, светна ти, най-накрая! - възкликна древният с фалшива до дъно радост, плясвайки с лапки. Синият заради светлината Гаррат няколко за няколко секунди заплашително надвисна над нас, след това бавно седна и пресипнало попита древния: - Как?! Асур-Ррат известно време мълча, след това се превъплъти в човешката си форма, уморено погледна Владиката, подпирайки брадичката си с ръка и с въздишка произнесе: - Ти знаеш, че аз съм древен, аз чувствам на кого какво му е необходимо. На теб - смисъл на живота, на него... топлината на светла душа и щастие. Древният замълча. Аз също мълчах, гледайки го потресено, но Гаррат не се отличаваше с търпение: - И ти си направил нещо, нали?! Асур-Ррат виновно ме погледна и произнесе, все така, без да откъсва поглед: - Аз му подарих приятел. Изражението на лицето на Владиката стана толкова злобно, че аз се видях принудена да се отместя още по- назад, за всеки случай, но Гаррат дори не ме погледна. Изпепелявайки с поглед Асур-Ррат, той изсъска: - Ти му подари красива, вкусна дори с аромата си, недокосната и неизкушена девойка в качеството на приятел?! Ти тъп ли си?! - Аз съм древен - с внезапна ярост изръмжа в отговор Асур-Ррат. - За теб тя може и да е привлекателна жена, а за мен - малко изплашено дете, което се нуждаеше от семейство! Моят свят се сгромоляса на парчета наоколо ми. Внезапно, за миг, напълно неочаквано, но аз осъзнах, че също падам, едва когато Гаррат ме придържа, а след това ме сложи отново да седна. Владиката просто не беше осъзнал това, което беше произнесъл древният... за разлика от мен и от самия Асур-Ррат. - И вие ми подарихте семейство - с изтръпнали, непослушни устни, прошепнах аз. Това не беше въпрос, това беше проста констатация на факта. В червено-кафявите очи на древния се промъкна нещо, което бегло напомняше съжаление, а аз... аз изведнъж отчетливо осъзнах, че това е краят... Родът Кириито ме беше приел в семейството, защото така бе направил древният. Ето защо всички така добре се бяха отнесли с мен, дори сестрите, които никога не ме бяха виждали, също ме бяха приели безрезервно и с радост. Това всичко беше лъжа и измама, беше създадено насила, изкуствено, това... - Милада, не... - подхвана Асур-Ррат и замлъкна под погледа ми. А аз го гледах с цялата болка, която запълваше душата ми, която беше изгорила дори сълзите ми, защото не пророних нито една. Струваше ми се, че вече не чувствам нищо, освен усещането, че някой безжалостно е отнел приказката и чудото в живота ми. Че те никога не се бяха случвали. - Започвам да разбирам защо са те обрекли на забвение - изведнъж произнесе Гаррат. Асур-Ррат дори не го погледна, продължавайки все така виновно да се взира в мен. А аз пък не можех вече нито да гледам, нито да стоя тук. - Време ми е - прошепнах, изправяйки се бавно. И обръщайки се, тръгнах към стълбите. - Милада... - с тих, пресипнал глас ме повика древният. Не се обърнах. Не можах. Просто помолих, застанала на първото стъпало: - Недейте да ми подарявате нищо повече и никога... моля ви. Не успях да си тръгна. Внезапно капакът на съкровищницата се отметна и в люка се показа Черният дракон, облечен само с панталон и зъл като стотина гладни вълци. Той обля с гневен поглед древния и Гаррат, внимателно се вгледа в лицето ми и разгневявайки се още повече, мрачно се поинтересува: - И на кого от вас двамата не му достига умът и е разстроил моята наири? Замряла за миг, припряно се качих нагоре, и стъпвайки на пода на банята, тихо отговорих: - На никой. Всичко е наред. Просто исках всичко това да свърши и да отида да си легна. Просто да поспя, а утре вече сигурно щях да се почувствам по-добре и щеше да ми е по-леко и по-светло и... кого се опитвах да залъжа?! На мен ми се искаше просто да легна, да заспя и да не мисля за нищо, изобщо за нищо... особено за Камали и Хатор. Но тогава изотзад се раздадоха два еднакво възмутени възгласа: - Наири?! - Наири??? Иренарн, поглеждайки мрачно брат си и древния, меко докосна бузата ми и нежно, но непреклонно произнесе: - Лягай да спиш. Хвърлих му объркан поглед. - Ти прекрасно знаеш, че няма да убия нито един от тези двамата. По принцип се досещах. - Иди да си легнеш - повтори Черният дракон. Мълчаливо кимнах и излязох от банята... оставайки да стоя зад открехнатата врата ей така, за всеки случай. - Наири?! - разнесе се иззад вратата гласа на разярения древен. - На нея е брачната ти татуировка, Иренарн- Ррат-Егиатар! В отговор се дочу подигравателното: - И? И в отговор на това не прозвуча нищо, вероятно древният, също като мен, просто не знаеше как да реагира на непробиваемата решителност на Иренарн. - Ти нямаш намерение да я обявиш за своя жена? - убито произнесе Асур-Ррат. - Не - нагло отвърна Главнокомандуващият. - Ще оспориш ли брака и решението на Съвета на древните? - въпрос със затаена надежда. - Не! - още по-нагло произнесе Иренарн. А след това, насладил се на потресеното мълчание на събеседниците си, все така с насмешка добави: - Жената я делиш с околните, Асур-Ррат - с роднините й, със своите роднини, с децата и със собствените й задължения, с всичко това, за което жената е длъжна да губи време. И ако аз имах жена, аз несъмнено бих постъпил така, както се полага, както изискват традициите, но... аз съм прекалено дракон, за да деля сърцето си. Напрегната тишина... и дрезгавият въпрос на Гаррат: - А сега, след постъпката на Съвета на древните, на теб даже няма да ти се наложи да делиш времето си между жената и наири?! - Именно - все така нагло и насмешливо потвърди Иренарн. На мен ми се струваше, че той сега стои там, подигравателно ухилен и победоносно гледа двамата “заговорници”. - И кога имаш намерение да го съобщиш на Съвета? - тихо попита древният. - Утре. Нека тържествуват още една нощ, осъзнаването на поражението ще е особено ярко след усещането за пълна победа - все така насмешливо произнесе Иренарн. А след това твърдо добави: - Гаррат, дръж същността си под контрол, във всеки случай, дори нещо да пострада, това ще е само съкровищницата на древния. - Кх-х-хакво?! - изсъска Владиката. Иренарн любезно поясни: - Ти си затворен в двореца. Влизането в съкровищницата на древния е възможно само с поканата на самия Асур-Ррат, но ти не можеш да излезеш от нея на друго място, освен двореца на Властващите. За това никакъв бой няма да има, независимо че толкова активно демонстрираш желание за него. Дишай по-дълбоко, учи се по-усърдно, а Милада е моя. Лека нощ! И капакът на съкровищницата бе затворен с грохот. След което предпазливо се отвори вратата, което беше пряко доказателство за това, че Иренарн прекрасно знае, че стоя зад нея и Черният дракон влезе в спалнята. Постоя, пъхнал ръце в джобовете си и гледайки ме насмешливо, а след това меко произнесе: - Аз бих могъл да кажа, че Асур-Ррат не е способен да накара драконите да правят нещо против волята си, но няма да го направя. Знаеш ли, мен напълно ме устройва позицията - те всички са лоши, а само аз съм добър. Мрачно погледнах към... мъжа си. Гледайки в очите ми, Иренарн направи крачка към мен и каза с едва сдържана усмивка: - В края на краищата, там, в твоята брачна клетва се говореше само за мен, за роднините изобщо не е ставало дума. Мълчаливо отстъпих назад. - Не отстъпваш в правилната посока, леглото е там - откровено забавлявайки се, съобщи Иренарн. Но в следващия момент, вдигайки ме на ръце, сам ме отнесе на постелята. Положи ме върху чаршафите, легна до мен, прегърна ме и покривайки ни с одеялото, прошепна: - Заспивай най-после, драконово сърчице. След миг, почти недоловимо, добави: - Докато останалите органи не са се събудили. Това ме накара веднага да затворя очи и да се постарая да дишам спокойно, да броя плуващите във въображението ми облаци и изобщо да направя всичко възможно да заспя. И дори не забелязах как наистина потънах в сън. Сънувах зелена поляна, изпълнена със светлина, шумолене на трева, мирис на цветя, нагрята до самата земя, която сега също отдаваше топлина, съперничейки си със слънчевите лъчи, които се плъзгаха по лицето ми. И аз се усмихвах, чувствайки се както в босоногото си детство - свободна, защитена, скрита от погледите на всички зад високите дървета и ми се искаше да замъркам като коте и да се протегна с цялото си тяло, подлагайки го на слънцето... Тяло?! Без обувки аз бях тичала в детството си, но без риза?! Разтворих клепачи и хванах дракона заинтересувано да разглежда всичко това, което откриваше пред погледа му наполовина разкъсаната нощна риза. И това изучаване не се ограничаваше само с поглед! - Вие! - въздъхнах яростно, карайки Иренарн да спре. За съжаление, не за дълго, защото усмихвайки ми се весело, Черният дракон нагло отговори: - Добро утро и на теб, мила. След което продължавайки коварно да гледа в очите ми се върна към целуването на... определена част от тялото ми, която донякъде... изпъкваше. Аз замрях, напълно потресена от всичко това и заклинанието само се откъсна: - Есперату! Призованата защитна магия започна да формира щит и... изчезна, така и не завършила плетеницата. Иренарн остана да си лежи там, където си лежеше, само дето леко промени положението си, подпирайки глава на сгънатата си ръка и разглеждайки ме замислено. - Човешка магия против мен? Сериозно? - с усмивка се поинтересува той. Без да отговарям се притиснах към възглавниците, стискайки ръце в юмруци и замижавайки. - Даже не знам какво да ти кажа - замислено рисувайки на оголения ми корем някакви знаци, произнесе Черният дракон. - Но мога да ти съобщя, че когато спиш, много по-малко напомняш ледена статуя. Стиснах зъби и не отговорих нищо. - И тялото ти е много по-отзивчиво - той прокара пръсти от шията ми надолу и аз съвършено отчетливо осъзнах под какво „слънчице” съм подставяла лицето си за топли докосвания. И изглежда, не само лицето. За мой късмет, отдолу се раздаде звъна на камбанката, а след това и гласът на госпожа Осин: - Добро утро! Аз тук закуска ви донесох, мили мои! Халоне Милада, време е да ставате, в университета ви тази сутрин свикват общо събрание на студентите. Аз отворих очи и се надигнах, вслушвайки се в казаното и възмутено погледнах към Иренарн, който по никакъв начин не реагира на появата и думите на жената и продължаваше да чертае на кожата ми нещо, което разбираше само той. - Какво? - реагира той най-накрая на погледа ми. Усмихна се и с намек произнесе: - Повярвай ми, за теб самата ще е много по-добре да се избавиш от невинността си, преди да се запътиш към университета. - Какво?! - повторих неговия въпрос, но много по-емоционално. Иренарн плавно се премести, преставайки да се надвесва над горната част на тялото ми, затова пък, надвисна над мен цялата, надникна в широко отворените ми и без съмнение, изплашени очи и практически ласкаво повтори: - В твой интерес е да бъдеш лишена от невинност, преди да идеш в университета. Аз не разбрах намека, продължавайки да гледам със същия уплах и със същото възмущение. Драконът издаде тежка въздишка и меко попита: - От какво те е страх? Преглътнах конвулсивно под внимателния поглед на дракона, огледах самия дракон - лицето му, наведено над моето, широките голи рамене, татуировката на черен дракон, обвиваща дясната му ръка и устните, чиято целувка, онази, която се беше случила още в Крепостта, аз помнех... И помнех как свърши всичко. - От мен? - някак по свой начин предположи Иренарн. - От последствията - прошепнах аз, гледайки го напрегнато в очите. Драконът присви очи, наведе се още по-близо и докосна устните ми със своите - предпазливо, едва доловимо, така, че аз почувствах само топлината на допира му. Замря, позволявайки ми да свикна с това усещане, а след това усили натиска, вече целувайки ме наистина, но все така нежно, много предпазливо и внимателно. И аз затворих очи, отдавайки се на това докосване и едновременно, опасявайки се силно от това, което ще се случи след това. Имаше от какво да се боя - от това веднага да ме отблъсне, от ненавистта и презрението му към мен, дали заради мен самата, дали заради това, че ненавиждаше самия себе си за желанието си към човешко момиче, дали поради някаква друга причина... кой ги знае тях, драконите. Беше ме страх. Но целувка и още една... И нещо опияняващо и леко се откликна в душата ми, карайки ме да губя връзка с реалността, с опасенията и страховете си. А целувките нарастваха като снежна лавина. Леки, дразнещи, силни и страстни, отнемащи дъха ми и чувството за опора, жадни, алчни и всепоглъщащи... само за миг, за да ме отнесат натам, където сияят звездите. Хиляди, стотици хиляди звезди, накъсано, неравно дишане и докосвания, които се усещаха така остро, така отчетливо. Иренарн спря, когато ръката му се плъзна от талията и надолу, притискайки ме към твърдото му тяло. Отдръпна се, надникна в очите ми и прошепна: - Все още ли те е страх? До безумие! До писък... до стон... До докосване със самите връхчета на пръстите към рамото му... И аз се задъхах, усещайки кожата му под дланта си, прокарвайки пръсти по татуировката, стигайки до дланта му, която ме притискаше към него... - Още едно движение и самоконтролът ми ще полети към проклетите спящи - дрезгаво прошепна Иренарн. Аз отдръпнах ръка, той не сдържа стона си. - Защо го казах - прозвуча с отчетливо доловимо съжаление. Може... а може би точно навреме. Аз преглътнах с усилие, усещайки, че скъсаната нощница се е вдигнала някъде на равнището на гърдите ми, а ръката на дракона отдавна използва всички преимущества на отсъствието на каквото и да било друго отгоре ми. Иренарн, като че ли едва сега забеляза това, с явно наслаждение прокара ръка от бедрата до гърдите ми, изследвайки всички извивки на тялото ми, след това пръстите му му меко обхванаха брадичката ми, карайки ме да погледна в очите на Властващия и много тихо, почти недоловимо, но така, че аз усетих някъде дълбоко в себе си всяка негова дума, драконът прошепна: - Обичам те. Бавно прокара палец по влажните ми, почервенели устни и дрезгаво добави: - Не мога дори да разбера, как не го осъзнах по-рано... Когато се хвърлих след теб в покритите със сняг развалини и сърцето ми трепна в осъзнаване колко си крехка... Когато изпратих обратно Валентайн и стоях до теб, разбирайки, че не искам да си тръгвам... Когато те видях, свила се на пода с брачната ми гривна на ръката... Той погледна в очите ми без сянка на усмивка и много сериозно произнесе: - И аз не зная дали ще разбереш колко много значиш за мен... Но ако някой преди пет години ми беше казал, че в края на всички изпитания ще получа толкова безценен дар като теб... аз бих преминал целия този ад повторно, само за да мога да те притисна в прегръдките си. И ставайки рязко, Иренарн отиде в банята, оставяйки ме да си поемам въздух с усилие, опитвайки се да осъзная това, което току-що бях чула... Да го осъзнавам и да се боя да повярвам на всяка дума и на всичко казано наведнъж, на това, което сега беше прозвучало. Няколко секунди аз просто лежах, повтаряйки на ум всичко, което бях чула, а след това неловко, с треперещи ръце оправих нощницата си, дърпайки я надолу, а след това... След това седнах в леглото, опитвайки се да разбера, да приема, изобщо да осъзная поне! Поне да осъзная... И не можех. Иренарн се върна от банята, седна на леглото до мен, погледна в изплашените ми, пълни със съмнения очи и снизходително произнесе: - На теб просто ти е трудно да преминеш от модела „Драконите ядат девственици” към „Той е мъжът на целия ми живот”. Мълчешком сграбчих възглавницата и я метнах към дракона. Той, смеейки се, улови снаряда и го запрати към ъгъла на стаята, погледна ме и вече много сериозно каза: - Ниво на осъзнаване, Милада. Ти не възприемаш себе си като ценност. Не и като нещо, за което си заслужава да се сражаваш и да умираш. За съжаление и аз, независимо от прехвалената си проницателност, не го разбрах веднага. Съж&чявам, наистина... от друга страна, ако ти осъзнаваше напълно своята ценност, може би, би постъпила като моята бивша... - той млъкна, отмествайки поглед за миг. Но след това отново ме погледна, усмихна се и добави: - Впрочем, не, ти не си Ривел. Прекалено светла си, прекалено... ти. Просто ми обещай едно нещо. - Какво? - практически шепнешком попитах аз. Иренарн се приближи към ме и въздъхна: - Просто ми обещай, че когато те спася за пореден път, поне ще ме целунеш! И той стана, без да дочака отговора, а след това направо излезе от стаята, стремително, в движение изменяйки външността си и почти веднага чух как разговаря с икономката, но... но аз все така продължавах да седя, прегърнала коленете си и се опитвах да осмисля това, което се беше случило. Не ми се поучаваше кой знае колко добре, но независимо от това, по някакъв начин се чувствах щастлива. Много-много щастлива и това удивително чувство на щастие не ме напускаше нито когато се миех, нито когато се обличах, и дори когато, почти готова, с удивление видях как на пода се очертава познатият ми синкав правоъгълник на входа в съкровищницата на Асур-Ррат. Усещането на изпълващо щастие започна да се изпарява едва тогава, когато този капак се надигна и показалият се отдолу древен сурово се поинтересува: - Какви бяха условията на сделката? Зад Асур-Ррат се забелязваше и разтревоженото лице на Гаррат, а около тях - лежащите талмуди, речници, справочници и всичко това в несметно количество. - М-м-м - проточих доста силно удивена. - Условията на сделката! - практически изръмжа древният. - И не ме баламосвай, че си се съгласила на брак по традициите на Триединния само за да спазиш приличието. Доколкото те познавам, цената не е била по- ниска от... спасяването на твоя свят. Прав ли съм? Усещането за опияняващо щастие ме напусна окончателно. - Прав съм! - реши преобразилият се в човешката си форма Червен дракон. Погледна към мен с чувство на вина и безумно съжаление, поклати глава и каза: - А, да върви всичко при проклетите спящи! Аз го забърках, аз ще го оправя! И капака на люка моментално се затвори. Оставяйки ме изпълнена с нарастващо чувство на тревога... Защото аз бях видяла какво беше последвало след намесата на Гаррат и знаех точно - нищо добро нямаше да излезе ако и двамата се втурнат да се бъркат! Спуснах се към мястото, където току-що се намираше входът на съкровищницата, но там вече нямаше нищо -само абсолютно цял дървен под. Едва не го изритах в яда си. Седнах и стиснала нервно длани, погледнах към вратата, водеща към спалнята. Асур-Ррат бе казал, че трябва да се доверя на Черния дракон, а сега, какво?! И какво трябваше да правя?! Вратата се отвори в момента, когато вече бях почнала да си гриза ноктите от напрежение, влезе Иренарн, махна маската на Саир Иретани още на вратата, приближи се, приклекна пред мен и весело попита: - Страдаме ли? Мълчаливо кимнах: - И? - с явно удоволствие се поинтересува драконът. - Има ли резултат? Отрицателно поклатих глава. - Тогава да вървим да закусваме - предложи той, гледайки ме настойчиво и леко развеселено. Нещо ми подсказваше, че Иренарн знае за току-що протеклия разговор, а още нещо ми намекваше, че с шеговито нетърпение, но неизбежно, очаква от мен признание и, навярно, молба да се намеси. Но пронизвана от веселия поглед на дракона, така и не можах да се накарам да обеля и дума. - Знаеш ли, че не е хубаво да се прикриват престъпления? - насмешливо вдигна вежда Главнокомандуващият. - Никакво престъпление още не се е случило - застъпих се аз за древния. - Ключовата дума е „още” - усмихна се Иренарн. Внезапно през прозореца, блъсвайки рамката, се втурна нещо ярко и издаващо вой на сирена. Аз, както си бях на пода, за миг се озовах в обятията на дракона, стреснато и неразбиращо зяпайки тресящия се и врещящ плик и с още по-голямо недоумение се опитвах да отгатна защо Иренарн не реагира на пищящата хартия, а ме гледа и се усмихва. - Това е вестител - кимвайки с глава към плика, съобщи той. Продължавайки все така загадъчно и все по-широко да се усмихва. - Какво? - дишайки тежко и опитвайки се да се успокоя, попитах аз. Всичко, което досега бе долитало при мен по подобен начин, като правило нищо хубаво не носеше. Не носеше дори и нещо неутрално, като „вести”, например. Затова и не бе странно, че се бях изплашила. И нищо забавно нямаше в реакцията ми! Черният дракон само тихичко се засмя, обърна ме с лице към себе си, наведе се досами устните ми и се поинтересува: - Коремът боли ли те още? - Какво? - аз вече абсолютно нищо не разбирах. Той меко ме завъртя обратно и притискайки гърба ми към гърдите си, прошепна, докосвайки слепоочието ми с топлия си дъх: - Когато се стресна, ти инстинктивно се хвърли към мен. Знаеш ли какво означава това? - Н-н-не - нервно заекнах аз. - Не е проблем - въздъхна той. - Важното е, че аз знам. И връщайки си облика на Саир Иретани, Иренарн се приближи към плика, увиснал в центъра на банята. Спокойно докосна аления восъчен печат и вестителят се отвори като писмо, все така висейки във въздуха и с неприятен глас, озвучи: - Спешен сбор на всички студенти в университета! Спешен! След което отново се сгъна като плик и все така отвратително врещейки, се понесе нанякъде. Иренарн се приближи отново към мен, хвана ме за ръка, преплитайки пръстите ни и произнесе: - Да вървим да закусим. - А след това? - попитах аз, докато той ме водеше след себе си. - След това ще спасяваме твоя свят. Затова пък, когато го спасим... - той спря на стълбите, обърна се към мен, в сумрака тъмните очи светнаха в сребърно и той тихо, със замечтан глас, ми съобщи: - Един боен дракон ще отмъкне една условна плячка в своята не условно собствена Крепост и изобщо никога няма да я пусне. И шашвайки ме с това изказване, продължи да слиза по стълбите, усмихвайки се предоволно. Внезапно си помислих, че идеята да спася света със собствени сили, тоест, с помощта на древния и на Гаррат изобщо не е толкова лоша. Да, определено в тази идея имаше някакво рационално зърно! По време на закуската Ире... в смисъл, моят мъж, Саир Иретани водеше светски разговор за времето и за това колко прекрасно цъфти тази година саори с госпожа Осин, а аз нервно се давех със сирене, заливайки всяка хапка с чай и потрепервайки всеки път, когато летящото по града писмо врещеше някъде другаде. - А те така закъсняващите ги карат да побързат - добродушно съобщи госпожа Осин. В този момент писмото отново влетя през отворения прозорец на кухнята и получило от мен нервно бодване с пръст в центъра на восъчния печат, се разкрещя с вече познатото: „Спешен сбор на всички студенти в университета! Спешен!” - Така, аз сигурно вече трябва да вървя? - произнесох аз, ставайки и отдръпвайки длани от ушите, които бях запушила в момента на отчаяния крясък на вестителя. - Седни - с командирски тон заповяда... мъжът ми, взимайки от ръцете на икономката сутрешния вестник, който тя му подаваше. - В края на краищата, университети има много, а жена ми е само една. И като отговорен съпруг, мой дълг е да се погрижа любимата ми да не ходи гладна. Седнала обратно на стола след заповедта, аз дослушах всичко до край, свалих салфетката, която непонятно как се бе задържала на мястото си, когато се бях изправила, смачках я раздразнено, сложих я на масата и много сдържано съобщих: - Благодаря, заситих се. Драконът ми хвърли шеговит поглед над вестника, през прозореца отново долетя писмото, даже без докосване до аления печат понечи да закрещи и... изгоря, без да успее и да гъкне. - Казах - хапни още нещо - много меко, но така, че в гласа му отчетливо се промъкнаха метални нотки, произнесе Иренарн. Следващото писмо, стремящо се да се втурне през отворения прозорец, изгоря над перваза. Мълчаливо седнах. Взех парче риба, сложих отгоре му няколко листенца салата и се заех да го ям, гледайки мрачно увлечения в четенето Саир Иретани. Мъжът ми се държеше като образцов глава на семейството и след малко продължи да беседва с госпожа Осин за обстановката в града. Точно до момента, в който икономката не ни напусна, припнала да търси, по молба на дракона, някаква подправка за обяда. Но според мен, Иренарн просто се бе отървал от нея, защото едва госпожа Осин припряно излезе от къщата, драконът мигновено си възвърна собствения облик и взирайки се втренчено в мен, мрачно попита: - Тези двамата в университета ли са? И аз дори разбрах веднага за кого всъщност става дума. Но не можах да отговоря, ако го бях направила, щях да се чувствам като предател. За щастие, Черният дракон не се зае да ме разпитва, а произнесе странното: - Да, днес не е най-подходящият ден за спасяването на твоя свят. - Защо? - мигновено се разтревожих аз. - Защото именно днес се е втурнал да го спасява всеки, когото не го мързи - отстранено отговори Иренарн и взимайки чашката си, замислено отпи от чая си. - В какъв смисъл? - уточних шепнешком. - За съжаление, в прекия - драконът остави чашката, след това се зае отново да чете вестника и произнесе, без да ме гледа: - Като се има предвид, че ти си единствената пълнолетна девственица в целия университет, дръж се по-далеч от Валентайн, ако... В смисъл, когато хванат Гаррат. Потресено взряна в Иренарн, нервно уточних: - Това сега също ли беше казано в прекия смисъл? - Разбира се - поглеждайки ме, отвърна драконът. - Аз винаги съм пределно откровен. Да, това го знаех. И все пак, усещайки все по нарастваща тревога, произнесох: - Вие днес вече споменахте, че в моите интереси е да се лиша от невинност, преди да отида в университета. Това някак свързано ли е с последната ви забележка? Насмешката, която проблесна в сребристо на фона на зелените очи, не се връзваше много със спокойното: - При определени ритуали, убийството на пълнолетна, съхранила непорочност, инициирана магиня увеличава многократно възможността за разчупването на дори много силна аура. Като се има предвид, че Валентайн днес го чакат поне две нападения, напълно е вероятно, че той ще се опита да прибегне и до най- мръсни методи в стремежа си да удържи властта. Аз напълно се изгубих в този поток информация, улавяйки само това, което ми беше напълно непонятно: - Девствеността наистина ли е толкова важна? Иренарн отново ме погледна, след това наведе вестника и аз бях готова да се закълна, че нещо с него не е наред -когато започна да го сгъва, вместо колонки, заглавия и изображения, се виждаха само черните редове на драконовата писменост, но на масата легна абсолютно обикновен, стандартен вестник, а драконът ми се усмихна и отговори: - Когато убиват маг, който е влюбен или обича искрено, по-голямата част от енергията му, заедно с последния порив на душата отлита към любимия. И съответно, подобен индивид не подхожда за ритуално жертвоприношение. Естествено, понякога е доста проблематично да се провери наличието или отсъствието на чувства, но с девствеността нещата стоят доста по-просто. Магините са особена категория. Ти разбираш, че за разлика от останалите жени, те рядко стават жертва на насилие, и затова невинността си я губят обикновено напълно осъзнато и най-често с този, когото обичат. Правим си логичен извод - не е невинна, значи е влюбена или обича. Съответно, чрез енергията на нейната смърт няма как да се разчупи аурата на дракон. Благодаря за вниманието, лекцията приключи, можеш да вървиш в твоя университет. И той многозначително ми се усмихна: - Но аз, продължавайки да седя, все пак попитах: - Но... как? Откъде е тази информация? - лично аз за подобно нещо чувах за първи път. Иренарн престана да се усмихва и поясни: - Проведох няколко научни изследвания с взлом след вчерашната среща с приятелите ти. - Изследвания с взлом? - ахнах аз. - Как така? Свивайки рамене, драконът отново взе вестника и любезно отговори: - Такива изследвания се провеждат, когато драконите, работещи в Стихийния университет се промъкват в кабинета на Валентайн и получават достъп до научните му разработки. Аз накратко ти преразказах „гениалната” му теория. Предполагам, че именно тези разработки стоят в основата на разпространените в университета изкуствени чувства, явно това е някакъв опит, който не ми е много ясен, опит по „опазването” на истинските чувства на младите магини. Но откровено казано, аз и във вашата догма „Драконите ядат девственици” чак кой знае каква логика не намерих. Аз поседях, зяпнала го, докато той бе явно погълнат от вестникарските клюки и накрая, нервно хапейки устни, попитах: - В университета има дракони? - Естествено - без да вдига поглед към мен, произнесе Иренарн, като нещо, което се разбира от само себе си. Но този кратък отговор не предразполагаше към разпити. Затова аз не попитах нищо друго, а честно съобщих: - Магистър Валентайн е убеден, че аз не съм девственица и че ние... сме правили всичко. - Но в същото време, на него му е прекрасно известно, че в твоята душа няма сянка дори на влюбеност, да не говорим за истинска любов - драконът спокойно ме погледна в очите. В погледа му нямаше осъждане, упрек или какъвто и да било намек. Иренарн просто констатираше факта, както винаги - директно, конкретно, твърдо и безапелационно, обозначавайки точно ситуацията. Само дето аз се почувствах виновна. - Забавни отношения - сгъвайки вестника и хвърляйки го на масата, произнесе той. - Аз виня себе си за това, че те обичам, а ти себе си, за това, че не си влюбена. - Вие сте мой мъж - тихо казах аз, без да вдигам поглед, мачкайки ажурната салфетка на коленете си. - Повярвай, аз съм много повече от твой мъж - аз съм твоят дракон. И ставайки, Иренарн излезе от столовата. „Ти си моят мъж” - повторих упорито наум, взряна в широкия гръб на отдалечаващия се Главнокомандуващ на Долината на драконите и ми се струваше, че тази мисъл вече някак съм в състояние да я приема, а другата - „моят мъж е дракон” - по никакъв начин. Въпреки че, кого лъжех, аз не бях все още в състояние да осъзная, че имам мъж, а това, че той е дракон... Дракон! Огромен, черен, огнедишащ, засенчващ слънцето в полет... и той е мой мъж. Как изобщо се приема подобно нещо?! Може би тук, в Мебереж, където драконите се бяха превърнали ако не в част от ежедневието, то поне в нещо нормално, това се осъзнаваше по-лесно, но за Любереж, където Крилатият народ във всяка приказка се описваше като сган от чудовища, способни да погълнат дори слънцето, да не говорим за това, да изпепелят до корен целия лес, там, където ги бяхме виждали само като силуети, порещи небето и плъзгащи се като сенки пред луната... Честно казано, аз силно се съмнявах, че дори една-единствена жена в Любереж има връзка с боен дракон. Защото тя просто не би могла да си го представи. Точно както не би могла да си представи, че към нея, с чувства и желания, разбираеми у един мъж, би могъл да се приближи... замък. Примерно. Огромен, непристъпен, мрачен и опасен дори отдалеч... замък. Че би се приближил, смалявайки се до размерите на обикновен човек и би заявил на шашардисаната селянка, че тя му харесва... в интимен смисъл. Струва ми се, че всяка девойка, чула подобно заявление, би се врътнала, би си плюла на петите и би избягала с цялата й достъпна скорост. Защото това по принцип не би могло да се осъзнае и да се приеме. С един замък човек би могъл да дружи, да общува, ако той притежава способности за комуникация, да живее в него, в края на краищата, но да се омъжиш за замък?! Това преобръщаше наопаки цялата картина на моя свят! Това преобръщаше представите ми за същността на нещата! И независимо от всичко, беше реалност... Беше станало реалност. Моя лична реалност. С която аз вече почти се бях смирила и с която бях свикнала. Просто тези думи на Иренарн: „Повярвай, аз съм много повече от твой мъж - аз съм твоят дракон”, предизвикваха абсолютно закономерни асоциации. Аз и огромният Черен дракон. Огнедишащ. С размерите на къща. Двуетажна. Дракон! Иренарн стремително се качи на втория етаж, след това слезе, тичайки по стълбите. Аз чувах всяка негова стъпка и продължавах да седя, почти видяла сметката на многострадалната салфетка. Спасението на моя свят? Дори за миг не се съмнявах, че Иренарн ще го спаси, опасявах се само от едно нещо - че ще пострадат студентите и преподавателите на Университета на Стихийните Сили, ослепени от неистовата си ненавист към драконите и подчинени от стените на родното си учебно заведение. Е, и за древния и Гаррат също се безпокоях -Владиката и така си бе изпатил след срещата си с Воронир. Колкото до себе си, осъзнавах, че ще ми се наложи да се притеснявам след това, когато драконът получи плячката си и то не, за да я изяде, напук на всичко, което ме бяха учили толкова години. - Отиваш ли? - раздаде се гласът на Иренарн. - Или ще пострадаш още малко заради отсъствието на любов към собствения си съпруг? При това, той дори не се опитваше да прикрие факта, че откровено ми се надсмива! Внезапно си помислих: интересно, а как би реагирал Черният дракон на предложението да обикне Крепостта? В интимен смисъл. И да се ожени за нея, отгоре на всичкото. Пъхайки в устата си още едно парченце риба, без да я сдъвча добре, я преглътнах с помощта на глътка чай и се изправих. Излязох в гостната и гледайки чакащия ме до вратата мъж, се поинтересувах: - А някой дракон има ли си... „любима” в Любереж? Главнокомандуващият, който този път четеше не вестник, а някакъв сребрист на цвят свитък, ми хвърли бегъл поглед и кратко отвърна: - Не. И защо ли не се изненадах? Иренарн пък, дочитайки посланието, го изгори, след това ме погледна и съобщи: - Планинските са оказали натиск върху своята Властваща, сватба ще има. Това е хубавата новина. Лошата е, че като моя съпруга, ще трябва да присъстваш на церемонията. - А какво му е лошото на това? - искрено се учудих аз. Мърдайки рамене така, че да раздвижи врата си, драконът призна недоволно: - Не искам да те деля с никого. А след това, за мое искрено недоумение, добави: - Аз по принцип, предварително се бях примирил с Камали и Хатор. Но всичките тези церемонии... Аз застинах, гледайки го потресено. Но след това думите сами се отрониха от устата ми: - А аз нужна ли съм на Камали и Хатор? Хвърляйки ми странен поглед, Иренарн се усмихна, поклати глава и укоризнено произнесе: - Ти все още не знаеш почти нищо за драконите, Милада. Нас никой не може да ни накара да направим нещо против волята ни, ние можем само да бъдем подтикнати към това, което искаме сами. Камали и Хатор са видели у теб същото това нещо, което е пробудило и Асур-Ррат - чистотата на душата, необходимостта от родителска любов и семейство. Древният само им е помогнал да осъзнаят, че са способни да плюят на предразсъдъците и да осиновят човешка девойка и леко е повлиял на целия род, позволявайки им да видят майчинските чувства на Камали. Това е. Нищо фалшиво, измамно или подчиняващо не е имало в цялата история и като се има предвид характера на драконите, не би могло да има и никога няма да се случи. Подпирайки се с гръб на вратата, аз протегнах ръка, за да взема шапката си, няколко секунди разсеяно разглеждах изкуствените цветя по периферията й, опитвайки се да приема това, което бях чула току-що. И да му повярвам. - Не е лесно, разбирам - Иренарн стоеше на две крачки от мен, наклонил леко глава към лявото си рамо, с интерес наблюдавайки всяко мое движение, всяка отразила се в очите ми емоция, - не е никак лесно, особено като се има предвид, колко лесно се поддават на влияние чове... хората. Нямах какво да възразя, вчерашният пример с моите състуденти беше повече от нагледен. - И прекрати да обвиняваш себе си за липсата на ярко изразени чувства към мен - неочаквано рязко произнесе драконът. В недоумение го погледнах. Иренарн преодоля разстоянието, което ни разделяше с плавна крачка, прегърна ме през талията, привличайки ме към себе си, докосна брадичката, принуждавайки ме да отметна глава и навеждайки се към мен, каза: - Обичам твоята откровеност. Харесват ми честността и твоята непосредственост. Прекалено съм уморен от лъжи и преструвки, Милада, на мен ми прилошава от тях още от времето на Ривел и окончателно ми опротивяха, когато се разкри заговорът на древните. И затова твоята искреност за мен е като глътка чист въздух, тя ме привлича. Ти ме привличаш. И последните две думи той ги произнесе така, че сърцето ми изведнъж заби някак по-бързо... много по- бързо. И драконът, сякаш почувствал това, се усмихна, гледайки ме в очите, бавно премести ръката си от лицето ми на гърдите, притискайки я точно срещу разтуптяното ми сърце. - И това не е страх - многозначително изговори той, разтягайки думите. - Това е удивление - реших да уточня, за всеки случай. - Мно-о-ого се съмнявам - многозначителността ставаше все повече и повече. - Тогава е страх - изведнъж ми се стори, че е изключително важно да внеса яснота в ситуацията. Иренарн се усмихна, демонстрирайки всичко, което си мисли за точно този „страх”, но след това вертикалните му зеници изведнъж се свиха в тесни процепи и Главнокомандуващият неочаквано рязко попита: - Какво те плаши толкова? А тонът беше такъв, като че ли най-малкото, беше надянал на ръката си пръстен на истината. Въпреки че, за какво му беше той на дракона, те и така чувстват лъжата. Навярно именно това беше причината, която ме накара да кажа истината: - Всичко. С недоумяващо вдигната вежда, Иренарн прокара пръсти по страната ми и меко попита: - Какво конкретно! Аз? Внезапно си дадох сметка, че тялото му ме притиска към вратата, ръката му на кръста ми не само не позволява на дръжката да се забие в гърба ми, а и ме е придърпала към дракона, втората, с цяла длан лежи на бузата ми и устните му са съвсем близо, а очите, нечовешките, проницателни драконови очи, внимателно се взират, като че ли виждат като на длан всичките ми мисли и съмнения. - Всичко - повторих аз омаяно, без да мога да отместя поглед от очите му. Той се наведе още по-ниско: - Какъв е смисълът да се боиш от всичко, щом имаш мен? Конвулсивно преглътнах и се опитах да си поема дъх, чувствайки докосването на устните му и нервно започнах да изброявам: - Да, аз си имам... дракон, който обвинява себе си за това, че се е влюбил в мен. Именно това неволно, но постоянно се отзоваваше с болка в душата ми. Аз наведох очи, неспособна да издържа тъмно-зеления му, преливащ в сребърно поглед, след това, което бях казала. Най-накрая бях казала... - Милада - много меко произнесе Иренарн, - това бяха просто предразсъдъци, предразсъдъци, които аз не успях да преодолея веднага. Извърнах лице, гледайки настрана, към букетчето от полски маргарити, което госпожа Осин беше сложила в медна ваза на масичката до креслото и едва чуто възразих: - Предразсъдък е да възприемаш драконите като огромни, огнедишащи същества от друга раса, които дори и да се интересуват от хората, то само с гастрономически цели. Това, което изпитвам аз сега, това са предразсъдъци. И аз все още даже не зная как ще се боря с тях. А това, че вие вините себе си, задето сте се влюбил в човешко момиче, това е съвсем друго. Много нежно, едва докосвайки ме, Иренарн погали брадичката ми с топлите си пръсти, накара ме да преместя поглед от вазата към него и гледайки право в очите ми, произнесе: - Влюбеност? Аз не съм се влюбил, Милада, аз обичам, това са абсолютно различни чувства. Това са абсолютно различни неща. Това са абсолютно различни потребности. Той тежко въздъхна, наведе се още по-близо до мен и си призна: - Ти си ми необходима. Нужна си ми до болка, до безумие. Толкова си ми нужна, че силата ми разкъсва всички окови, пробуждайки практически неконтролируемата Ярост на дракона... Но се оказа, че не мога и без друго - без щастието в очите ти, без усмивката ти, без желанието ти да бъдеш до мен. И именно заради това се ненавиждам. Пиеща всяка негова дума като омагьосана, аз изведнъж се сепнах, трепнах, когато чух последната фраза и прошепнах с пресипнал глас: - Защо? Плъзгайки пръсти по бузата ми, той отдръпна измъкнал се от плитката ми кичур коса, сложи го зад ухото ми, след това надникна в очите ми и дрезгаво произнесе: - Защото щеше да е много по-лесно, ако те бях взел веднага. Отрицателно разтърсих глава, гледайки го ужасена. - А, да, разбира се, Гаррат - с досада си припомни Иренарн. Въздъхна тежко и неочаквано си призна: - Никога не бих си помислил, че в ситуация, в която би трябвало да имам поне капка благодарност, аз ще изпитвам само раздразнение и досада. Ужасът в очите ми се увеличи на цял порядък. Иренарн, забелязвайки го, потисна собствените си емоции и дрезгаво въздъхна: - Ти щеше да си моя. Само моя. Само за мен. Без Камали, Хатор, Гаррат, древния, без никого. И това ме кара да полудявам - да зная, че всяка твоя усмивка би могла да е само за мен, всеки твой поглед - да ми принадлежи, всяко докосване... Да, аз се обвинявам и се ненавиждам за това, че не разбрах веднага. Стана ми много страшно, но все пак попитах: - И каква щеше да е разликата? Не се престраших обаче да добавя: „от това, което имаме сега”. Но Иренарн ме разбра. И гледайки ме в очите, тихо прошепна: - Всичко. Аз нямаше да те плаша, волно или неволно. Нямаше да ти крещя в храма, карайки те да си тръгнеш и да ненавиждам себе си за това, че осъзнавам колко ми се иска да останеш. Не бих настоявал за близост. Не бих те целувал против волята ти. Не бих направил много от нещата, които извърших. Той се усмихна с едва забележима тъга в очите и добави: - Ако можех да зная всичко още тогава, бих те отнесъл във вечно цъфтящите планини на Аратен и не бих те докоснал преди ужасът в очите ти да се смени от нежност. Ужасът не беше готов да се сменя, ужасът продължаваше да нараства, да става все по-всепоглъщащ, достатъчно беше само да си представя подобно развитие на събитията. - Аз... - стреснато си поех дъх. - Би ме обикнала, рано или късно - напълно уверено каза Иренарн. Замрях, гледайки потресено дракона, но Главнокомандуващият на Долината на драконите, с цялата свойствена му праволинейност, произнесе: - Теб те влече към мен. - Какво?! - изтръгна се от мен възмутено. Иренарн се усмихна хлапашки, сви рамене, наведе се досами устните ми и прошепна: - Как да ти кажа... разбираш ли, ти чувстваш студ, душата ти мръзне от момента, в който си осиротяла, а аз съм голям и топъл дракон и моят огън никога няма да угасне, така че теб... те влече към мен. Като към дракон. Голям и топъл. И очите му проблеснаха, издавайки насмешката му. Той се отстрани и все така, без да откъсва поглед, каза: - А ако трябва да сме сериозни, мила, то - да, аз наистина те привличам. Засега съвсем мъничко, едва-едва, почти неуловимо, незабележимо, но ти се притискаш към мен, когато спиш и не го осъзнаваш и когато силно се изплашиш, също така несъзнателно търсиш закрила в прегръдките ми. Аз ти харесвам. И то не като дракон, а като мъж. Като твой мъж. Възмутено си поех колкото може повече въздух, с намерението да възразя, но Иренарн коварно присвивайки коварно очи, лукаво се поинтересува: - Не ти ли харесвам? Опитах се да отговоря и... не можах. Издишах, без да откъсвам поглед от тъмно-зелените драконови очи и премълчах, хапейки устни. Защото това беше въпрос, на който не можех да отговоря „не”. Иренарн не можеше да не харесва. Всичко у него предизвикваше симпатия - решимостта му да спаси брат си въпреки всичко и въпреки всички, дори когато самият Гаррат се беше предал, благородството му по отношение на човешките магове - та нали би могъл да постъпи така, както беше казал Асур-Ррат - да изгори всички и всичко, но той не го беше направил, той дори не беше навредил на никого, освен на виновния за отравянето на стражите магистър Сарантус, и това, че ме беше върнал на Камали, неспособен да откаже на молбата на една майка... това не можеше да бъде забравено. Възхищавах се от Иренарн като личност, като владетел, като дракон. Но като мъж... - Е? - подтикна ме да му отговоря „мъжът” ми. И аз се реших да се постарая да съм пределно искрена, такава, какъвто беше драконът. - На мен ми е ужасно страшно - прошепнах напълно честно, и затова, защото знаех, че той би почувствал всяка лъжа, и затова, защото Иренарн беше последният, когото бих искала да лъжа. - Страх ме бе да се омъжа, защото пред мен има само неизвестност и това ме плаши. Страх ме е, защото вие сте дракон, а за мен драконите си остават могъщи, огромни, огнедишащи, порещи небето чудовища, които, да, напълно обяснимо логически, ядат девственици. И ме е страх, защото все още не зная какво да очаквам от вас. И наистина се боях, че последното от това, което изстрелях на е един дъх, беше най-плашещото. - В смисъл? - с рязък, хладен тон уточни Иренарн и като че ли мигновено се напрегна. Зажумях изплашено, но след това отворих очи и все пак си признах: - Аз ви черпя с пирожки - вие ме обвинявате в даване на подкуп! Аз се опитам да помогна и да обясня защо в стаята, където държаха Гаррат се усеща магията на моята конфесия - ви ме обвинявате в разпалването на огньове! Аз ви съобщавам за опасността, която съществуването на грассите може да представлява за драконите, а вие... вие... Отивам в Горлумския лес по задача на ръководството на университета и за да избегна проблеми с лорд Енрое - вие наричате това нарушаване на договора и обявявате, че съм ваша наири! Да продължавам ли? Иренарн премълча. А аз съвсем тихо добавих: - Вие ми обещавате, че ще уча в Университета на Стихийните Сили, а след няколко минути, осъзнавайки, че не съм в състояние по никакъв начин да съобщя за похищението си, ме затваряте в пещера. И аз дори няма да споменавам за това, че обещанието ви да спасите моя сват се превърна за мен в нерушим брак в храма на Триединния. Драконът горчиво се усмихна и добави към това, което бях изброила: - Ти дори дума не каза за цената си, а нея аз сам я определих... Въздъхнах спазматично и тихо признах: - Това е единственото нещо, против което никога няма да кажа нищо... Но вие бихте могъл поне да ме посветите в плана си, възможно тогава щеше да ми бъде по-леко да приема този брак и... нощта. Аз не очаквах от него разбиране, вече си бях изяснила, че възприемането на практически всичко у нас двамата е напълно различно, просто изказах това, което ми беше на душата, което ме плашеше, което превръщаше очакването ми за живота с него в ужас, който ме заливаше изцяло. Но Иренарн помълча няколко секунди и накрая произнесе: - Аз те разбрах. - Наистина ли? - у мен се събуди някаква неочаквана надежда. - Относително - с неохота си призна драконът. Кой знае защо, се усмихнах. Иренарн, гледайки ме, също се усмихна. И ние стояхме и се гледахме, все така усмихвайки се и изведнъж си пожелах този миг да не свършва. Но в градината се разнесе поредният вопъл на поредното летящо университетско писмо, а след това ревът на пламъка, който, доколкото можах да предположа, унищожи моментално средството за магическа поща. - Предупреждавам те още веднъж - не влизай в главното здание на университета днес - все така гледайки ме с усмивка и нежност, произнесе Иренарн. - Дръж се заедно с другите студенти. На мен по принцип ще ми е по спокойно, ако те оставя тук, но имам сериозни опасения, че в този случай, ореолът ми на световен спасител леко ще помръкне и ще изгубя възможността да ти направя нужното впечатление. Аз отворих уста от изумление. - Какво? - ухили се въпросително Иренарн. - М-м-м... - само казах аз. Драконът разпери ръце, пускайки ме за миг и честно си призна, прегръщайки ме отново: - Момичетата обичат победителите. Както виждаш, полагам всички усилия, за да стигнеш до нужното равнище на влюбеност. - Ама...? - единствено успях да промълвя потресена. Иренарн се наведе, докосвайки устните ми със своите и прошепна: - Мила, ти не си драконица, няма да ми се получи да те впечатля с размера на съкровищницата си, налага се да действам в рамките на вашата човешка психология. И притискайки ме по-силно, Иренарн, стремително променяйки облика си, се отдръпна от мен и каза: - Върви, мое стреснато щастие, ще се опитам занапред да не те плаша. В главната кула не влизай. Няма повече да те похищавам. И мен ме пуснаха, а след това ми връчиха конспектите, оставени вчера от състудентите ми. Аз стоях, стискайки всичко това и едва не изгубих шапката си, когато отново се опитах да погледна дракона в очите, без да знам какво да кажа. А откъм улицата се раздаде: - Ей, госпожа, половин час ви чакам вече! - Отивай - гледайки ме усмихнато в очите, произнесе Саир Иретани и той ме гледаше с очите на Главнокомандуващия. Не зная друго, но да командва той умееше. - Добре си поговорихме - продължавайки да се усмихва, произнесе той. - Ами... да... всъщност - заеквайки, се съгласих аз. Иренарн се усмихна и съобщи: - Когато всичко това свърши, ще отлетим при семейството ти. - Наистина ли? - не повярвах аз. Той се разсмя, укоризнено ме погледна и ми каза: - Мила, само ти можеш да си... навярно толкова... себе си. Ние сме женени, аз съм длъжен да поставя рода Кириито в известност, че тяхната дъщеря отсега нататък е Властваща драконица. А сега тичай вече, докато не съм се заел да ти доказвам, че интимните отношения не са толкова страшни, колкото си мислиш. Това бяха много действени думи, аз дори отстъпих крачка назад, на което Иренарн реагира с иронично извита вежда и усмивка, от която сърцето ми отново отчаяно бързо затупка. Той стоеше на вратата на нашия дом, строен млад дракон, в когото аз неизменно виждах силен, широкоплещест, боен и независимо от младостта си, много зрял... мъж. Не ми се тръгваше, независимо, че след шеговитата му заплаха, дори ми беше някак... неудобно да оставам. Но неочаквано си помислих колко хубаво би било той отново да стане самият себе си, да ме прегърне и... да реагира нормално на всичките ми думи, както сега. Но кочияшът потропа по портичката, аз трепнах, обърнах се към екипажа, и отново погледнах към Иренарн. - Бягай - каза той и протягайки ръка надясно, улови свитъка, паднал право в разтворената му длан. Този път той беше червен. Отстъпих още крачка назад, и едва когато той разгъна посланието и започна да го чете, все пак забързах към нетърпеливо чакащия кочияш. Той дори ми отвори градинската вратичка, а след това и тази на каретата, но в момента, в който седнах на седалката, а той затвори вратата... Стремително очертаващият се в синьо контур на люка ме накара да вдигна краката си на седалката. - Вкуснотийке - разнесе се откъм пода и аз, потресено взираща се в магическото явление, видях Гаррат, надничащ през цепнатината на открехнатия капак на съкровищницата, - слушай, ако нещото, към което си се докоснал, изведнъж започне да врещи противно, това може ли да е поредната ваша ухопробиваща събуждачка? - Това е сирена! - чувайки отдалечения звук, в ужас прошепнах аз. - Това, което сте пипнали е магически капан! - Триклети спящи! - изруга Владиката и затръшна люка. И тревогата с ледена вълна отми онова възторжено-нежно чувство, което ме бе обзело след разговора с Иренарн. Аз едва не изстенах, притиснала тетрадките към гърдите си и тревожно почуках на прозорчето на кочияша, молейки го да кара по-бързо. Той ме награди с много „приятелски” поглед, но тръсна юздите, карайки конете да забързат ход. Лошото предчувствие не ме пускаше. Теоретически, аз предполагах, че няма да успеят да наранят смъртоносно Гаррат и древния, но в паметта ми бяха прекалено живи картините на тези мъчителни гаври, на които Воронир бе подложил Владиката... на гърдите на дракона, разранени до кръв и безумието в замъглените от илюзиите му очи. Ами ако Воронир... Кой знае защо, не можех да си представя Валентайн, даващ такава заповед... Та значи, ако Воронир заповяда на Гаррат да убие древния? Всичко можеше да се случи толкова бързо, че нито един дракон да не успее да се намеси! Кочияшът, явно трогнат от молбата ми, караше конете да препускат с огромна скорост по пустите улици, но когато стигнахме до портите на университета, те все вече се оказаха затворени. Мен това не ме спря. Изскачайки от каретата все още в движение, аз се хвърлих към вратите, но едва вдигнах ръка, за да почукам, те се открехнаха сами и вчерашният старец в алена мантия, скръбно ме изгледа и попита: - Драконът ли не те пускаше? Е, всъщност, да, затова и кимнах. - Хайде, влизай - съжали се над мен магистърът, - все едно събранието го отмениха. - Как така го отмениха? - попитах, промушвайки се през полуоткрехнатата порта. Старецът затвори след мен, заговорнически ме примами с пръст по-близо до себе си и когато пристъпих, прошепна: - В университета има дракони! Аз, тъй като все още носех перличката на въздушника, удивено премигнах, защото, да - в университета имаше дракони. И аз сега прекрасно ги виждах - те спокойно се движеха сред отиващите към кулите студенти, облечени в мантии с цветовете на различни стихии и под качествена човешка илюзия. На мен ми стигна само бегъл поглед, за да забележа поне шестима представители на Крилатия народ, и те се чувстваха отлично в редовете на маговете, които искрено ги ненавиждаха. - В кабинета на магистъра хванаха двама - продължи да споделя с мен старецът. И на мен ми стана някак зле. - Д-двама? - повторих, стискайки учебните тетрадки. - Милада! - подвикна ми Светозар, който ме бе забелязал отдалеч. Вятър и Лина също бяха спрели и сега дружно ме зяпаха. - Не се тревожи, детенце, ще се оправят с тях, магистър Валентайн и с по-страшни от тях се е справял - коварно се изкиска магът. - Тръгвай вече, давай, занятията ще започнат. Да тръгвам? Иренарн в прав текст ми беше казал да остана със студентите, но и се предполагаше, че никой от тях изобщо няма да влиза в зданието на университета, но оглеждайки се, аз видях, че всички се пръсват по кулите! Че вървят натам, накъдето изобщо не би трябвало да отиват, защото стените на Университета на Стихийните Сили изобщо не бяха толкова безопасни, колкото би ми се искало! И нещо ми подсказваше, че общото събрание, насрочено явно, за да бъдат спасени студентите, беше отменено по вина на двама строго определени дракони, които се бяха накиснали до уши в поредните неприятности. Не бях учудена за Гаррат. Той първо правеше, а след това мислеше, но древният?! - Милада - Светозар се приближи, хвана ме за ръката, преплитайки пръстите ни, което на мен изобщо не ми хареса, - да вървим, лекцията започва. Изскубнах ръката си от неговата и отстъпих крачка назад, демонстративно показвайки, че няма да позволя волности. Светозар изскърца със зъби, хвърли поглед към Лина и Вятър и те, споглеждайки се, забързаха след останалите студенти, за разлика от елмаза на нашия факултет. - Милада! - младежът се опита да се приближи, но когато аз отстъпих още крачка назад, реши да тръгне ва- банк и заяви: - Ти ми харесваш. - Аз съм омъжена - напомних му, нервно хапейки устни. Аз наистина нервничех. Иренарн бе заповядал да не се приближавам до университета изобщо и конкретно към кабинета на Валентайн, но... ами ако те сега измъчваха древния и Гаррат?! На шията ми се намираше Стражът, аз можех да не се боя дори от огъня на Властващия дракон, в момента, в който мен или Владиката ни грози смъртна опасност, щеше да се появи Иренарн, но какво щеше да стане с древния? В сърцето ми, като уродливо тъмно мастилено петно, бавно пропълзяваше страх, а в ушите ми звучаха думите на Асур-Ррат: „А, да върви всичко при проклетите спящи! Аз го забърках, аз ще го оправя!” - Милада, аз... - подхвана Светозар. - Извинявай - гласът ми трепна, - аз май трябва да ида при магистър Валентайн, - проговорих накрая. И отстъпвайки, решително се обърнах и припряно се запътих към административния корпус. Само да стигнех навреме! Вървях, все повече ускорявайки крачка. Стори ми се, че всички тук вече ме познават - маговете, които срещах по коридора, ми кимаха приветствено, секретарката на нашия факултет на Земята дори ме почерпи с бонбонче и каза да намина след лекциите, защото ми е взела всички необходими учебници от библиотеката, аз разсеяно кимах, вървейки към единствената и безумно плашеща цел - кабинета на ректора. Приближавайки се към масивната врата, рязко издишах, дори не знаех какво да кажа, единственото което ми идваше на ум, беше да използвам като предлог отчета за разсипаната по пода на дома ми отвара. Почуках. - Милада, влез, момичето ми - раздаде се някъде над вратата. Съдейки по гласа, магистърът бе все така добронамерено настроен към мен, но все пак ме обзе някакво лошо предчувствие. Това, разбира се не ми попречи да дръпна вратата към себе си и да вляза в кабинета на ректора. И да осъзная, че предчувствието не ме е излъгало - освен радушно усмихналия се магистър Валентайн, в кабинета седеше и Воронир. Ние едновременно се погледнахме. Явно Воронир просто не беше разбрал каква „Милада” има предвид ректорът, името е достатъчно разпространено, но когато влязох, той обърна глава и ние и двамата застинахме. Аз - като изплашен, свит от ужас, заек, а той - като огромен разярен питон, бавно размотаващ смъртоносните си пръстени. - ТИ! - прогърмя така, че кулата се разклати. - ТИ!!! - дрезгаво ръмжене. Аз не можех да се помръдна от ужас. И не знам дали ми се стори или не, но Воронир, без да взимаме предвид това, че бе изпаднал в дива ярост, беше някакъв такъв... неправилен. Неспокоен. Нервен. Бесен. Неудържим. Неестествено бърз! Воронир подскочи и от движението гарваново черните му коси се размятаха и се посипаха по раменете, ноздрите на внушителния му орлов нос трептяха от гняв, въздухът със свистене излизаше измежду стиснатите му зъби. - Ти! - той тръгна към мен, блъскайки встрани стола и саксията с цвете, които стояха между нас и сега повече от всичко напомняше планинско свлачище - неудържимо, каменно, убийствено. - Ти! - ръката му се метна напред, пръстите му стиснаха шията ми. Нямах сили дори да помръдна. Смразена от ужас, гледах към магистър Воронир с огромни изплашени очи и само изписках, когато той ме сграбчи. Но това даде някакъв съвсем неправилен резултат. - Ти... - изведнъж някак съвършено другояче произнесе магистърът, разглеждайки ме с неочакван интерес, -хм... какви очища. И хватката на шията ми отслабна. А аз, през грохота на паникьосаното си сърце, чух казаното явно не за първи път: - Владимир, вземи се в ръце! Но в сините очи на Воронир сега се пробуждаше нещо тъмно, лепкаво, ужасяващо, плашещо много повече от смъртта, нещо... неправилно. Това усещане за неправилност някак мигновено ми напомни за професор Нарски, когато на нея беше агресивният артефакт, изкривяващ поведението, но ми беше достатъчен един поглед, за да разбера -Воронир не носеше никакви украшения. Нищо. Но с него нещо явно не беше наред! - А, ето за какъв изумруд ставаше дума - разглеждайки ме замислено, произнесе магистърът и палецът му докосна долната ми устна, проследявайки формата й със силен натиск. Това движение ме накара да потреперя и ме извади от ступора. - Какво... какво правите? - изплашено прошепнах аз. - Оценявам - хладно се отзова Воронир и поясни: - Оценявам доколко е привлекателен изумрудът. Отскачайки назад, аз болезнено се ударих в моментално затворилата се врата. - Владимир, казах, достатъчно! - подскочи от дивана Валентайн. В очите му видях същите съмнения в нормалността на магистъра, които бяха обзели и мен. Но Воронир нашите съмнения изобщо не го трогваха, той продължаваше да се държи все така неадекватно и обръщайки се към баща си, произнесе със странна интонация: - Да ти покажа ли фокус? - Само ако не е свързан с опит да се заемеш с размножаване - ядно отвърна Валентайн и вече сериозно заповяда: - Владимир, не докосвай момичето! Воронир демонстративно вдигна ръце, като че ли се предаваше, отстъпи няколко крачки назад, гледайки ме с хладно присвити очи, а в следващия момент от пръстите му се откъсна ярък, нетърпимо горещ пламък и се понесе към мен! Аз закрещях, приклекнах рязко, прикривайки се с ръце и с това, което успях да изкрещя в пристъпа си на див ужас. Щитът на призованото Есперату ме закри от първата вълна на огъня, но бе напълно пометен от втората. - Владимир! - възкликвайки, дотича до мен магистър Валентайн. И загаси огъня. Но беше късно. Огънят бе превърнал във въглен вратата и част от пода, бе оставил черни петна на стената, но... никак и с нищо не ми бе навредил. Свила се и прикрила главата си с ръце, аз бавно отпуснах длани, потресено взирайки се в съвършено целите си дрехи, върху които дори нямаше опърлено, кожата ми също беше гладка и даже не бе поруменяла, косата си беше все още с мен и плитката тежеше привично на рамото ми... а след това в свещен ужас погледнах към магистър Воронир, който победоносно се взираше в мен, надвиснал отгоре ми. - Дълго търсих причините на това удивително явление - прозвуча хладният му, пълен с ненавист глас. - Много дълго. Това просто не ми даваше покой. И най-накрая намерих информация. Знаеш ли, татко, защо огънят не е страшен за нея? Магистър Валентайн отърси от пръстите си приготвеното изцеляващо заклинание и гневно гледайки сина си, изсъска: - Горя от нетърпение да чуя поредната ти теория! И взирайки се в потомъка си с явно осъждане, магистърът протегна ръка към потресената мен, помагайки ми да стана, изтръска от рамото ми черната пепел, посипала се отгоре ми от все още тлеещата врата. Усмихна се виновно и... - Защото тя е СЪРЦЕ НА ДРАКОН! - с ненавист изкрещя Воронир. Магистър Валентайн удивено се обърна към него, укоризнено поклати глава, хвана ме през раменете, отведе ме в дъното на кабинета, сложи ме да седна на дивана, седна до мен и със съвсем бащински тон, попита: - Много ли се стресна? Кимнах, в очите ми неволно заблестяха сълзи. - Бедното дете - скръбно поклати глава ректорът. И обръщайки се към сина си, уморено каза: - Знам. И аз дори престанах да треперя, въпреки, че след стената от пламък, мен основателно ме тресеше. А Валентайн, успокояващо галейки ме по ръката, продължи: - Аз четох отчета ти и прегледах показанията на очевидците. Това, че Владиката е влюбен в момичето, веднага става ясно, но Главнокомандуващият е изпреварил брат си и е свързал момичето с един от своите съмишленици. Милада е омъжена, Владимир. Не по своя воля, и за съжаление, аз не успах да го възпрепятствам, но това е твоя вина, моето момче - ти изпусна прекрасен маг и чудесна девойка, с толкова чиста душа, че драконите не са могли да не я забележат. Аз имах неописуемото усещане, че очите ми все повече и повече се ококорват... - Сърце на дракон... - замислено проговори магистър Валентайн. - Значи Гаррат наистина е обикнал... Той стисна ръката ми, потупа ме по нея и решително каза: - Не, тъй като така и ли иначе Владиката е в ръцете ни, да не си посмял да пипнеш момичето! - Какво?! - невярващо изграчи Воронир. - Тате, ти осъзнаваш ли какво каза сега?! Тя е сърцето на дракона! Ако убиеш нея, смятай, че си убил дракона! Аз прерових цялата информация, която притежават елфите - наири е рядкост при драконите, случвало се е, да, но само няколко пъти в историята, поради простата причина, че истинната наири, тази, която се превръща в сърце на дракона, става и единствената слабост на тези чудовища! Аз седях, отворила уста от изумление, но Валентайн реагира много спокойно: - Ти не осъзна, какво чу току-що, сине - погледът на ясните очи пробождаше с укор. - Вече хванахме Владиката. Аз ще го убия и без да подлагам на унищожение такова добро и светло човече, освен това, момичето и така се е настрадало в този живот. Воронир като безумен се хвърли към баща си, полите на мантията му се метнаха като гарванови крила, той надвисна над магистъра, който в сравнение със сина си сега изглеждаше съвсем стар и изрева: - Ти с умя си ли си?! И отхвърляйки ме от дивана, без жалост, без съжаления, без срам и съвест, Воронир изкрещя заклинанието: - Аградоно! Страшното, чудовищно по своята същност заклинание за мигновена смърт... подейства мигновено. Паднала, аз се опитах напразно да се хвърля и да призова щит в помощ на ректора на Университета на Стихийните Сили, но всичко, което успях да направя, беше само да видя последните мигове от живота на магистър Валентайн, в когото безжалостно впиваха зъби отровните призрачно-лилави змии и неговия невярващ поглед, втренчен в родния му син. - Не... - прошепнах ужасена. И с това привлякох вниманието на обезумелия Воронир върху себе си. Но вместо парализиращ страх, аз изпитах друг, съвършено друг ужас - този от извършеното от мага по отношение на баща му. - Та това беше вашият баща - потресено прошепнах аз. А след това изкрещях: - ТОВА БЕШЕ БАЩА ВИ! Как можахте?! Воронир се олюля, което изобщо не беше за учудване след заклинанието, което беше използвал... Но аз грешах - той не изпитваше никаква слабост, а него, ако можеше да се съди по разширените зеници, практически удавили в себе си ириса, напълно го бе погълнало безумието. - Това е твоя вина! - изведнъж изрева магистърът. Очите му трескаво се замятаха по кабинета, ръцете му се разтресоха. - Това беше ти! Драконова постилка! Ти нахлу в кабинета и нападна бедния старец! Аз просто не успях нищо да направя! И не бих могъл! Ти си сърце на дракон, ти си защитена от тяхната магия! И той се метна към вратата, явно с намерението да повика помощ... но в следващия момент се спря, още преди да се допре до дръжката на вратата, което би могло да доведе до пълното сгромолясване на овъгленото дърво. Но той спря, защото осъзна това, което аз и така знаех - не бих могла да използвам заклинанието Аградоно. Не бих могла по никакъв начин. За него се изискваше прекалено високо ниво на владеене на магията, недоучена студентка като мен би могла само да сънува нещо подобно. Воронир прие мълчаливо този удар, отдръпна се от вратата и се обърна към останките на баща си. От Валентайн беше останал само скелет с опъната отгоре му кожа - отровата на призрачните змии унищожава всички тъкани и единственото, което остава са костите. Магистърът, безстрастно и деловито огледа трупа, протегна ръка и изпепели и мекия уютен диван и магистър Валентайн, който беше срещнал смъртта си върху него. Без жалост, без съжаление, без угризения на съвестта. И изведнъж, неестествено рязко обръщайки глава към мен, попита с полубезумни нотки в гласа си: - Осъждаш ли ме? Осъждах го. Открито и без да го държа за себе си. - Той беше лош баща - кой знае защо, реши да ме просвети Воронир. - И вие казвате това на сираче, готово да даде всичко на света, само и само родителите й да са живи? -произнесох аз. Магистърът сви рамо, все едно прогонваше досадна муха и удовлетворено каза: - Е, сега и двамата сме сирачета. А след това, обръщайки се към мен с цялото си тяло, изведнъж някак много заплашително произнесе: - Ти си девственица. Не че това не беше истина, но на мен изобщо не ми хареса как го произнесе магът, особено в светлината на това, което беше казал Иренарн... Само дето Воронир явно не знаеше за научните изследвания на убития си баща, защото иначе не би заявил: - Ти си девственица! Ако баща ми беше прав и бракът наистина не се е състоял по твоя воля, ти сега не би седяла така спокойно... Щеше да те боли. Но ако се съди по движенията, ти не изпитваш никаква болка. Ти си девственица! - заключи той почти тържествуващо. Това беше някаква глупост! Защото чувствах болка - от това с каква сила ме бе отблъснал той от дивана, сега имах като минимум синина на цялото си бедро и тя ме болеше, както и бедрото. Но кога такива дреболии бяха вълнували магистър Воронир! Гледайки ме като обезумял, просто като луд, той, кискайки се, произнесе: - Сега си имам един древен, Владиката на Долината на драконите и една магически надарена девственица. Невероятен комплект за жертвоприношение! И неговата външност започна стремително да се променя, копирайки облика на току-що убития магистър Валентайн. - Просто изумителен! Прекрасен! Призоваването на портала беше неочаквано и за мен, и май че даже за невменяемия Воронир. Защото направо се сгромолясахме в него. Първите няколко секунди аз лежах на пода, притиснала длани към ушите си, стараейки се да не започна да крещя - оказа се, че телепортационните гривни на драконите са направо щадящи, в сравнение начина за придвижване на Воронир. Зашеметена от прехода, аз не бях чула веднага разяреното „Милада!” но когато Воронир ме сграбчи над лакътя и ме повлече нанякъде, се наложи да сваля ръце от ушите си и да отворя очи. Не бих казала, че видяното ме зарадва. То всъщност не даваше никакъв повод за радост - намирахме се явно на едно от подземните нива на университета, на място, което определено неведнъж е било използвано за жертвоприношения. Изглежда „научните търсения” на магистър Валентайн имаха не само теоретична база, явно тук не ги е било гнус да ги изпробват и на практика... Но този факт се губеше на фона на това, че в тази кръгла зала, приковани към стената, се намираха Гаррат в човешката си форма и древният - в тази на малко червено драконче! Оковани за ръцете, краката, лапите, опашката и шиите, обкръжени от проблясващо блокиращо поле и забележимо объркани, те проследиха как Воронир в облика на Валентайн ме довлече до олтара и хвърляйки ме отгоре му със замах, се зае да приковава ръцете ми над главата, върху сивия, изпомазан с нещо камък. - Миладка, а ти нямаш с какво друго да се заемеш, така ли? - неочаквано злобно попита Гаррат. Така попита, като че ли тук само мен ме приковаваха, а той беше наминал ей-така, просто от любопитство и се бе оковал също само защото нямаше какво друго да прави. - А тя е уморена, тичала е, тичала е и се е натичала, нека полежи да си почине, да поспи... вечен сън - нервно хилейки се, каза Воронир. Никога не го бях виждала да се хили... просто никога... С него явно нещо не беше наред. Имаше нещо абсолютно ненормално! И аз бих заподозряла външно влияние, но колкото и да се вглеждах, не можех да видя никакви артефакти, а натиск в основата на шията усетих. Воронир беше омагьосан. С магията на моята конфесия, но аз много се съмнявах, че той сам би могъл да си наложи заклинание, което да го кара да обезумява. Какво ставаше? - А на вас какво, креватите ли ви свършиха и няма вече къде да се спи, освен връз жертвеника? - наивно хлопайки с клепачи, се поинтересува древният. Воронир се обърна вбесен, криво се усмихна и изчезна в поредния портал. Надявах се, че преместването за него е също толкова „приятно”, колкото за мен! Но във всеки случай, имах нужда от нещо подобно - той да си тръгне, да се отдръпне, да се разсее - каквото и да е, само и само да имам шанс да използвам второто заклинание, което бях усвоила, благодарение на древния. Защото след неговия дар, силите ми стигаха за три мощни заклинания, а не за едно, както преди. Днес вече бях изразходвала две за щитове - и двете на вятъра и сега ми оставаше само едно-единствено. И когато обезумелият магистър изчезна, аз, надигайки се от жертвеника, насочих поглед към веригите и оковите, сдържащи древния и прошепнах: - Сасмеранейр! И заклинанието за отваряне на ключалки подейства, спасявайки древния, благодарение на собствения му подарък, защото ако не беше той, сега всичко, на което щях да съм способна, щеше да е да лежа, гълтайки мълчешком сълзите си и да се опитвам да измисля как да съобщя на Иренарн за случилото се. - Асур-Ррат, вървете си! - прошепнах аз и обезсилено се отпуснах върху камъка. Древният потресено погледна към свободните си лапки и опашка, а след това към мен. - Тръгвайте! - не ми беше никак удобно да го гледам от положение легнала, с приковани над главата ръце, затова не се и стараех да го правя, притворила уморено очи. - Аз имам Страж на шията, Гаррат притежава кръвната си защита, вие нямате нищо! Но дракончето, вместо да се скатае веднага в съкровищницата си, въпреки че можеше, той дори вече я беше призовал и тя се бе отзовала с контур на пода, взе и потресено попита: - Тоест, ти тук се напъха заради мен?! Наложи се все пак да се надигам, да гледам древния и да повтарям, сдържайки раздразнението си с усилие: - Аз имам защита, Владиката - също, а вие нямате! - Как така нямам?! - възмути се дракончето. - Според теб аз съм напълно беззащитен, така ли? Та аз... Аз! Аз изобщо съм древен! Почувствах се ужасно уморена и то не само от това, че бях изразходвала всичките си сили за три заклинания. - Асур-Ррат - стараейки се да говоря спокойно, а не да му изкрещя както ми се искаше, - а вие способен ли сте да се защитите от огъня на Властващия дракон?! И дракончето понечи да отвори зъбатата си паст, но след това я затвори. А аз нервно продължих: - Магистър Воронир, а това е Воронир, той си надяна облика на Валентайн, спокойно би могъл да повлияе на Владиката и той просто ще ви опече с огъня си, както веднъж едва не го направи с мен. Гаррат помрачня и едва чуто произнесе: - Прости ми... - Никога не съм се обиждала! - уверих го аз. И припряно, боейки се, че Воронир ще се върне всеки момент, отново се обърнах към Асур-Ррат: - Бягайте, моля ви, аз дори за секунда не се съмнявам, че Иренарн ще спаси всички, но много се боя, че той просто няма да успее да спаси вас... Валентайн вече е мъртъв... Но древният стоеше, зяпайки ме странно и в края на краищата, глухо произнесе: - Милада... ама какъв такъв човек си ти... - Защитен - с натъртване отбелязах аз. И вече откровено се замолих: - Махайте се, моля ви! Древният въздъхна тежко и за мое огромно облекчение, си тръгна, отваряйки съкровищницата и скачайки в нея. Аз се отпуснах назад на жертвеника, наистина просто за да си отдъхна и когато чух думите на Гаррат, дори не осъзнах веднага какво имаше предвид, произнасяйки: - Ти го нарече по име. - Асур-Ррат? - уточних аз, намествайки се по-удобно върху жертвеника. - Аз отдавна знам как се казва. - Не говоря за древния - отстранено каза Владиката. - Ти нарече по име брат ми. Аз замрях, след това бавно надигнах глава и погледнах Гаррат. Драконът, без да отмества поглед, се взираше в мен с нечовешките си черни очи, прорязани от сребриста зеница и в погледа му имаше нещо ужасяващо. - Защо? - пресипнал, уморен въпрос. Нямах отговор на нито едно от тези „защо”, които явно подразбираше Гаррат. - Защото аз съм безотговорен неграмотен идиот, който не само не е в състояние да защити любимото си момиче, но и веднъж вече едва не я уби?! - Владика, вие бяхте под магическо влияние, в случилото се няма ваша вина, дори капка, аз не... - Аз те обичам - изведнъж произнесе Гаррат, без да ми позволи да продължа. Дъхът ми секна от чувство за съжаление и... вина. - Обикнах те от пръв поглед, в същата тази секунда, когато видях крачетата ти, изплашените ти, широко отворени от ужас очи, в този миг, когато усетих мириса ти - с някакво ожесточение, бързо и ясно изговаряйки всяка дума, продължи драконът. - Аз те обикнах толкова, че едва не се ожених за теб, пренебрегвайки разликата в статуса, произхода и положението. И аз бих се оженил, ако Иренарн не се бе появил в най- неподходящия момент. И ние бихме могли да имаме деца, Милада, наши деца, а от Ренарн ти няма да можеш да родиш никога! Аз гледах ужасено Гаррат, а той, както винаги посвоему възприел този ужас, мрачно добави: - Ир е боен дракон. Боен, Милада. Той може да се опитва да те пази постоянно, но рано или късно ще се случи това, което се е случило с майката на твоята баба Осаи - ти ще умреш в ръцете му. Аз премълчах. И Гаррат, дръпвайки с ярост веригите, които го сдържаха, изръмжа: - Вашите междурасови отношения ще имат само един изход - твоята смърт! Разбираш ли? Мен ме заболя. За него. Не за себе си. - Разбирам - едва чуто отвърнах аз. И драконът замря, потресено и невярващо взиращ се в мен. - Много добре разбирам - повторих все така тихо. - Но рано или късно смъртта се случва на всеки. А раждането на дете може да отнеме живота на майката дори и в еднорасов брак... мама е умряла при раждането ми и моят баща е държал ръката й до последния дъх. И аз отново се отпуснах на жертвеника и защото не исках да виждам как ме гледа Гаррат, и защото нямах сили да държа повече главата си в това положение. И щеше да е най-добре да приключим разговора, но Владиката глухо произнесе: - Милада, Ренарн е мой брат и ако го помоля, той... - Не! - твърдо и решително го прекъснах аз. Навярно това беше най-решителното „не” в живота ми. Но веднага ми стана съвестно за тази твърдост и аз припряно поясних: - Ние сме женени по традициите на Триединния, аз съм дала клетва, аз... Никога и при никакви обстоятелства няма да погледна друг мъж. - Заради клетвите? - хладно се поинтересува Гаррат. - Заради всичко... - почти беззвучно отвърнах аз. Драконът обаче ме чу и зададе невероятно неприятен въпрос с още по-студен тон: - Защото той те е купил? Независимо от умората и чувството, че съм разбита на парчета след двете приложени заклинания, аз все пак се понадигнах, погледнах към Гаррат и гневно отвърнах: - Не ме е купил! И не би ме купувал! Иренарн... той не е такъв. - Сериозно? - подигравателно се обади Гаррат. - Тоест, ти наистина не разбираш в какво си се забъркала, съгласявайки се да се продадеш на цената на спасението на твоя човешки свят? Укоризнено погледнах Владиката, неодобрително поклатих глава и просто легнах обратно, без желание да продължавам този разговор, в който нямаше нищо приятно. - Вкуснотийке... - тихо ме повика Гаррат. Не отговорих. - Вкуснотийке, ти си само на деветнайсет, дай ми една година, само година, Милада, и аз ще стана най- силният, най-отговорният, аз света ще преобърна заради теб, Милада. - Владика, аз съм омъжена! - напомних му за втори път. - По човешките закони! - изрева Гаррат. - Само по човешките! Древните аз ще ги изтрепя един след друг, а последният от тях ще е принуден да отмени този проклет драконов брак и той ще изгуби сила! Уморено въздъхвайки, търпеливо повторих: - Аз съм омъжена по моите закони. Аз дадох клетви, които имат значение за мен. Каквото и да решат древните, каквото и да реши самият Иренарн, аз ще му остана вярна, дори той самият да се откаже от мен. - Дори така? - глухо попита Гаррат. - Да - отвърнах му уверено. И уморено си помислих къде ли се губи Воронир. Ето той например, сега би ни дошъл много добре с цялото си безумие. И тази мисъл само се затвърди, когато в тишината на залата прозвуча: - А ако той загине? И ме прониза студ - дали от жертвеника, дали от думите на Гаррат... И се страхувах, че е по-скоро второто. И това, което чух сега просто не ми се побираше в главата! - Владика - много тихо казах аз, - той ви спаси от сигурна смърт. Два пъти. Искрено се надявах, че това ще подейства, безумно се надявах, но... - Той така или иначе е покойник. Сам ще убие себе си, пикирайки върху някоя скала със събрани криле, когато ти умреш в ръцете му. Така че да го убия сега е напълно разумно решение - в този случай ти ще останеш жива. Навярно никога няма да мога да разбера драконите... Бащата с лекота се съгласява да убие сина си, защото това е „разумно решение”, брат - брат си, по същата причина. Конвулсивно си поех дъх и с най-голямата решителност, на която бях способна, отвърнах: - Ако Иренарн умре, от скалите ще се хвърля и аз! Мислех си, че ще подейства, но не. - Аз съм дракон, аз ще те уловя докато падаш - уверено заяви Гаррат. Издишвайки шумно, раздразнено отговорих: - Нищо, аз съм настойчива, ще скоча още веднъж! Но драконът не се отказваше: - В такъв случай, ще те заключа в максимално неприспособено за скокове помещение. Аз от възмущение дори престанах да чувствам студа на камъка под себе си. - Владика - едва не изсъсках аз, - аз съм маг. Способна съм да убия себе си със смъртоносно заклинание без никакви скокове! - Тогава, за всеки случай, ще ти отрежа езика - реши Гаррат. От изумление дори се понадигнах, гледайки го потресено. - Права си, това е прекалено - предаде се драконът. Легнах обратно, взирайки се в тавана. Гаррат не се предаваше: - Заклинание за онемяване? - Знаете ли - не издържах аз, - ще съм пределно откровена. Между перспективата да живея с вас, без да мога да обеля дума и в помещение с максимално ниски тавани, аз априори бих предпочела да съм с Иренарн. Поне езикът ми ще си остане на мястото и няма да ми се наложи да ходя сгъната на четири! И Владиката млъкна, явно обмисляйки. Не обмисля дълго: - Виж сега, прекалих, признавам, на всеки му се случва! „На всеки!” - помислих си раздразнено. Ho c това моите трудности не свършиха, защото се появи... не Воронир, а древният! Древният, който с делови вид се измъкна от съкровищницата, грижливо притвори капака на люка, затътри се обратно към стената и отново се напъха в оковите си, като че ли никога не го бяха освобождавали! А в отговор на потресения ми поглед, Асур-Ррат безгрижно махна с лапа и съобщи: - Всичко е под контрол, получих защита от огъня на Властващия дракон. Останах без думи. - А защо ви трябваше да се връщате?! - изстенах аз. - Как защо? - искрено се възмути древният. - Миладка, ама ти какво, сега най-интересното ще започне! Аз се стоварих обратно върху жертвеника, чувствайки се... жертва. Защото ако древният можеше да получи някъде и от някого защита от огъня на Властващия дракон, то това беше само от друг Властващ дракон. В смисъл, от Иренарн, така че Иренарн явно вече беше наясно с това, къде се намирам. - Имаш пламенен привет от Главнокомандуващия - потвърди най-лошите ми опасения Асур-Ррат, - той помоли да натъртя на думата „пламенен”, каза, че си щяла да разбереш за какво говори. Внезапно идеята да бъда принесена в жертва ми се стори много привлекателна. - В смисъл? - хладно попита Гаррат. - В смисъл, че Главнокомандуващият й бил забранил изобщо да влиза в университета и още повече, да се приближава до кабинета на Валентайн - охотно сподели с него древният. Жертвеникът ми ставаше все по-мил и по-мил... - Но Иренарн заповяда да я свалим от олтара, каза, че е студен и може да се простуди - окончателно ме шашардиса Асур-Ррат. - Разбрах задачата - заплашително се отзова Гаррат. И аз направо се зарадвах на маранята, която предшестваше портала на Воронир! Само дето мен отново ме разбраха неправилно. - Надяваш ли се да ме разжалиш? Напразно - подсмивайки се, каза Воронир, който все още се намираше под илюзията на Валентайн. - Аз лично ще те убия и при това, с огромно удоволствие. И е глупаво да се надяваш на спасение - драконите нямат шанс да проникнат на територията на университета незабелязани, магията на тези стени веднага реагира на присъствието им. Сериозно? Ама наистина, сериозно??? А нямаше ли значение, че тук имаше вече предостатъчно дракони, които, между другото, се изхитряха някак дори да учат в този университет?! И между другото, явно не само да учат, а и периодично да разбиват и кабинета, и лабораториите на ректора, при това без никой да се усети. Да, всъщност! - Не разбирам как вас изобщо са ви засекли? - възмутено се поинтересувах от нарушителите на университетското спокойствие. - Все той, щърбавият, ги върши такива - неочаквано наклевети другарчето си древният. - Тоест, очуканата ваза от библиотеката аз исках да я свия, така ли? - раздразнено се информира Гаррат. Древният виновно зачопли с лапка по пода, след което вдигна муцунка и изтропа: - Ти беше длъжен да ме спреш, това беше твой дълг като приятел и Владика! А в резултат на твоята безотговорност, Милада в крайна сметка се домъкна да ме спасява! Владиката на Долината на драконите унищожително погледна към древния и простенвайки, с глухо отчаяние, удари главата си в стената. След това още веднъж. Не знам дали това причини някакви щети на главата, но например, по стената плъзнаха пукнатини. - Банална примамка - хилейки се и подреждайки кинжали на черна кожена постелка близо до главата ми върху жертвеника, с презрение съобщи Воронир. - За елфите има изискана арфа, за човешките крадци - златна чаша, за драконите - вашата гадна древна ваза. Всички предмети при докосване потапят в стазис. Не особено продължителен, но ние все пак никога не сме разчитали, че ще ни навести тъп древен в компанията на Властващ дракон, но и това беше достатъчно, за да ви сгащим... хи-хи-хи! Воронир продължаваше да се държи все така невменяемо. Драконите като че ли също го бяха осъзнали и тревожно се спогледаха. А аз си помислих, че на древния може да не му стигне само защитата от огъня на Властващите, защото лично аз понятие си нямах какви може да ги забърка вменяемият Воронир, какво остава за един Воронир, който е явно психически нестабилен. Обезсилено се отпуснах на жертвеника, който ме пронизваше с гробовен хлад, реших, че някои личности трябва да бъдат осведомени за ситуацията по-детайлно и прокарвайки пръста си по камъка, което изобщо не беше удобно в сковаващите китките ми белезници, започнах да пиша: „Уважаеми Иренарн-Ррат-Егиатар...” „Зает съм” - избухна неочаквано направо във въздуха пред лицето ми с ярки огнени букви. Прочетох написаното и кой знае защо, усетих отчетливо възмущение, след това погледнах към Воронир, който продължаваше да подготвя инструментария за принасянето ми в жертва и съдейки по всичко, не беше видял огнените думи. Погледнах към прикованите пленници - те двамата, явно също, независимо че и двамата се взираха в мен, определено измисляйки как да ме освободят от това толкова неудобно ложе. И измислиха! - Слушай, старчето междувременно явно се е побъркало - изведнъж се обади Гаррат, продължавайки да се взира в жертвеника. - Откъде пък го измисли това? - престорено се удиви древният. - Загледай се в това жертвено паве, виждаш ли поизтрити надписи, май са инструкции - Владиката показа с кимване, - забелязваш ли? Древният присви очи, демонстративно вглеждайки се в това, което се намираше на поне пет метра от него и бе изсечено с дребни букви на камъка и зачете: -„За принасяне в жертва на девственици”. - Ето, и аз това казвам - обади се Гаррат, а аз Миладка от тази гадост още в университета я спасих. Чувайки думите му, се възмутих даже аз, потресено се надигнах, а Воронир направо се обърна с цяло тяло и издаде див вопъл: - Какво?! И не само той беше разгневен, какво струваше само погледът на древния! При това той се взираше в мен. И то така, че в очите му с лекота се четеше: „Само опитай да възразиш!” Аз бих възразила, но като се имаше предвид, че тези двамката за две секунди бяха измислили такова нещо, на мен ми беше страшно дори да мисля какви още ще ги надробят, ако първият вариант на плана им за избавлението ми жертвеника, заплашващ ме само и изключително с простуда, се провали. Наложи се, стиснала зъби, нагло да лъжа в очите на невменяемия магистър: - Как да ви кажа, магистър Воронир, на всеки му е известно, че драконите ядат девственици, - със зубрачески тон подхванах аз. - Единствено и само поради тази причина, аз се обърнах към студента Вачовски с молба да ми осигури пълна гастрономическа неприкосновеност от страна на Крилатия народ. Воронир едва не изпусна кинжала, който до този момент търкаше със спирт, като че ли се боеше да пристъпи към разрязването на жертвата, без да я защити от заразяване с някаква инфекция. - Какво? - гласът на мага пресипна. А аз, размисляйки, реших да добавя още малко идиотщина: - Всъщност, аз предвидливо се бях избавила от застрашаващата ме невинност още преди да бъда пренесена в Долината на драконите, прибягвайки към помощта на подходящо настроения, дори бих казала, ярко изразяващия ентусиазъм, студент Тихомир. Но когато Вачовски, у когото аз заподозрях дракон, съобщи, че все още ме счита за същество с повишена апетитност, аз реших да се погрижа за безопасността си повторно. И както виждате, подейства -мен никой не ме изяде. Този път Воронир премълча, гледайки ме с гнуслива неприязън, а древният, неспособен да се сдържи, закрещя: - Какво?! Хвърляйки му поглед, заговорнически признах на магистър Воронир: - Драконите са такъв прост народ, те дори не са наясно, че ядат девственици. Магистърът се намръщи, отхвърли нанякъде кинжала, постоя, хапейки устни, а след това замислено произнесе: - Нещо такова веднъж четох в конспекта на професор Ивас. Да, печално. Но сега ми става ясно защо в стените на УМ не намерих дори една девица, наложи се да заколя Аттинур. А аз едва успях да потисна писъка си! Но магистър Воронир такива дреболии като чуждата смърт явно вече изобщо не можеха да го трогнат. Той постоя, разглеждайки ме, с щракване на пръсти отвори оковите ми и сграбчвайки ме за шията, ме вдигна от жертвеника. Не можех особено да се противя и влачейки ме до близката стена, ме млатнаха в нея, вдигнаха ръцете ми нагоре и ме приковаха с белезници към куката, забита високо в стената. Е, какво да кажа - на жертвения олтар ми беше по-удобно. Но и двамата дракони ме гледаха с вид на победители, нещо като “задачата е изпълнена, ние сме герои”. Воронир донякъде развали момента на изживяване на собствения им героизъм. С помощта на магия, той пренесе Гаррат от стената на олтара, но дори върху жертвеника Владиката се изхитряше да лежи с все същия вид на победител. А на мен ми стана страшно, защото ако мен имаха намерение да ме кълцат с обикновен кинжал, то за Владиката магистърът измъкна кинжал от черна стомана. Онзи същият, омагьосаният. Който носеше самият Гаррат във времената, когато се преструваше на Вачовски. И именно този конкретен кинжал беше в състояние да причини вреда дори на Властващия дракон! И къде се мотаеше Иренарн?! Иренарн не се появяваше, а Воронир, с привично движение, вдигна кинжала над дракона! - Слушайте - изпищях аз изплашено, - той също не е девственик! - Нагла клевета! - гордо заяви Гаррат, намествайки се по-удобно на „павето”. - Аз се пазех за жертвоприношение! Всички го погледнахме с неприкрит скепсис - и аз, и древният, и даже Воронир, който все така държеше ръката си готова за замах. - Аз имам непорочна душа! - явно обидил се от всеобщото неверие, изтърси Владиката на Долината на драконите. - Сърцето ми е невинно! - Аз по-скоро бих казал, че мозъкът ви е чист и невинен - язвително го скастри Воронир, обиждайки по този начин Гаррат до дъното на невинната му душа, за което в следния миг получи уши - големи и зелени. - Простак! - изказа се драконът, демонстративно извръщайки глава от сащисания магистър. - Какво е това нещо?! - изпищя той, в ужас от появилите се израстъци, които от една страна му закриваха обзора, а от друга - не му позволяваха да нанесе удар, без да повреди собственото си ухо. И в този момент се отвори вратата. Ние всички погледнахме към нея, при това, аз се обърнах с плаха надежда, но тя угасна, когато стана ясно, че това е някакъв преподавател и съдейки по зеления цвят на мантията - явно от моя факултет. - О-о-о - проточи той, искрено поразен от масивните, красиво диплещи се до земята уши на Воронир. -Магистър Валентайн, моля за извинение, че ви прекъсвам по време на благото дело по убиването на омерзителните люспести гадини, но днес имаме много интересен практикум и аз, като преподавател, съм убеден, че на студентката Радович ще й е крайно полезно да вземе участие в него. Воронир, опитвайки се да копира интонациите на баща си и да си дава вид, че ушите изобщо не го тревожат и да, че всъщност са неотменима част от ритуала, с достойнство отвърна: - Радович присъства на много по-интересен практикум, магистър Енверд. Преподавателят ме изгледа, след това хвърли поглед към този, когото считаше за ректора и възрази: - Но на нея ръцете и са приковани с белезници една към друга, което донякъде затруднява процеса на наблюдаване на практикума ви, магистър Валентайн. Това беше истина - ръцете, приковани една към друга, бяха дръпнати нагоре така, че действително част от гледката на разлегналия се на жертвеника Гаррат, беше закрита. Но проблемът не беше този, имаше една друга истина -много по-важна и по-страшна: - Магистър Енверд, това не е магистър Валентайн! Това е Воронир, той не е на себе си и преди малко уби собствения си баща! - възкликнах аз. Воронир въздъхна тежко и мръщейки се погнусено, погледна към мен, скръбно почеса влачещото се по пода дясно ухо и в следващия момент пленниците в помещението станаха с един повече! - А, не, тези белезници наистина са много неудобни - съкрушено произнесе професор Енверд, като че бе по-важно да отдели внимание именно на белезниците, пропускайки факта, че току-що го бяха провлекли по целия каменен под, бяха го треснали в стената и едва след това го бяха приковали с тези окови. - Това ли е всичко, което ви безпокои? - недоумяващо се поинтересувах аз. Професорът постоя, като че ли в размисъл за нещо, след това измъкна ръката си от едната гривна на белезниците... почеса носа си, пъхна я обратно и си призна: - Не, мен откровено ме тревожи фактът, че си имаме работа именно с Воронир. Радович, да ви спусна ли по- надолу оковите? Кимнах неуверено. В същия момент, куката, която беше забита в стената и на която всъщност се закрепяха белезниците, се плъзна по-надолу, позволявайки ми да стоя, без да се налага да се вдигам на пръсти. При това Енверд изобщо не го разтревожи, че всичко това, включително и нашия диалог, и използването на магия в антимагически белезници, ставаше през очите на забележимо изумилия се магистър Воронир. И той имаше от какво да се изумява -ако на олтара белезниците бяха обикновени, за да може да се използва напълно потенциала на жертвения маг, то тези тук би трябвало да блокират напълно магията! И в този момент вратата отново се отвори. - Еха-а-а! - оглеждайки зелените уши, промълви Светозар. - Магистър Валентайн, а вие не сте ли виждал професор Енверд? А, професоре, ето къде сте бил! И нашата компания се увеличи с още един пленник. След това Воронир плисна върху нас всички блокиращо магията заклинание, отметна ушите си зад раменете, явно, за да не му пречат, отиде до вратата, омагьоса я нервно и злобно изсъска: - Това не е жертвена зала, а селски площад някакъв! Разпуснали са се! Никакво уважение към жертвоприношенията! Професор Енверд отново освободи ръката си, почеса си носа, кихна, пъхна китката си обратно в белезниците и философски отбеляза: - Вероятно причината е във времето за провеждане на жертвоприношението, магистър Воронир. Знаете ли, исторически се е наложило това, че обикновено подобни мероприятия се провеждат изключително нощем и то желателно при светлината на пълната луна. Ако обърнете внимание на програмата на практическите занятия, ще забележите, че практиката за провеждане на жертвоприношения след настъпването на тъмнината е позната дори на първокурсниците, но вашите методи винаги са се отличавали с донякъде необмислен подход. Дългоухият, Воронир, губещ облика на родителя си, но не и зелените си уши, бавно, с такова изражение на лицето, че аз искрено се изплаших за професора, се обърна с цяло тяло към магистър Енверд и изкрещя: - Аградоно!!! Но заклинанието за незабавна смърт не подейства... - Произнесеното за втори път в едно денонощие Аградоно е нежизнеспособно - укоризнено съобщи магистър Енверд, явно още една христоматийна истина. - Да, очевидно ненапразно се носят слухове, че над децата на гениите природата се гаври. От друга страна, майка ви, бивша, макар и елитна, но прости, Тиединни... независимо от превъзходните си външни данни, не се отличаваше с особен ум. Теоретически, умствените способности преминават към синовете от майките, а гените, както е известно, могат да бъдат победени само с цената на целенасочено трудолюбие, което за вас не е свойствено. Като се има предвид всичко гореизброено - не съм удивен от вашето тъпоумие. И, като стана дума, магистър Воронир, това е учебен жертвеник, на него, навярно вече петдесет години, се принасят в жертва изключително и само неодушевени неща, като например корени от мандрагора. Съответно, даденият жертвеник не е способен да акумулира енергията от смъртта и аз дори не споменавам, че без предварителното принасяне в жертва на девственица, нямате и най-малкия шанс да разчупите аурата на дракон. - Но това е тъп дракон! - изсъска разяреният Воронир. - То и вие не сте по-умен - директно му отвърна магистър Енверд. И извади ръцете си от белезниците. След което с щракване на пръстите свали оковите от застиналата мен и удивително спокойния Светозар и побутвайки ме към вратата, скръбно произнесе: - Боя се, драги мои, че тук на нищо полезно няма да ви научат, така че, придвижете се към изхода. А на вас, магистър Воронир, бих препоръчал да не се намесвате в учебния ми процес с вашите практикуми, необременени дори с капка разум и целесъобразност. И докато аз стоях потресена, професорът ме хвана за раменете и властно ме изведе от залата, независимо от моите опити за съпротива. Светозар излезе зад нас сам. И затвори вратата, която по идея въобще не можеше да бъде отворена, защото беше омагьосана! Но Светозар взе и я омагьоса повторно. Как?! И в този момент, все така придържащият ме за раменете магистър Енверд, смъкна илюзията от себе си и без да вярвам на собствените си очи, аз потресено въздъхнах: - Магистър Тессорд?! Призрачно светещият боен маг, който бе загинал от ноктите и зъбите на грассите на кралския път, ми се поклони шеговито. - А, ето защо нито блокиращото заклинание, нито антимагическите белезници не ви подействаха! - осъзнах аз. Тессорд изхъмка и весело отвърна: - Да, посмъртието си има своите преимущества. Но след това, мигновено ставайки суров и сериозен, положи призрачната си ръка над гърдите ми и всмука блокиращото магията заклинание на Воронир, а най-накрая, съкрушено произнесе: - Ти практически нямаш магия. В какво си се вложила цялата? - Есперату и Сасмеранейр - признах си аз. - Да, тежички са - призна магистър Тессорд. - Но защо Сасмеранейр? Заклинанието за падане на окови не работи, когато си в антимагически белезници. Наложи се да уточня: - Аз не бях в антимагически, аз на олтара лежах. - А-а-а - разбиращо проточи магистър Тессорд. - А какъв е бил смисълът? Вратата беше затворена, ти във всеки случай не би могла да избягаш. Чувствайки се все по-неуютно и по-неуютно, с неохота признах: - Аз дракона спасявах. В очите на магистъра, нищо че бяха призрачни, проблесна нещо подобно на силно недоумение, след което той попита: - Какво?! Разбирах колко безумно прозвуча... но фактът си оставаше факт. - Милада, кой изобщо се хвърля да спасява дракони? - възмути се магистър Тессорд. - Аз едва не поставих под въпрос успеха на операцията, хвърляйки се да спасявам теб, а тя! Девойко, вие би трябвало да подходите по-отговорно към избора на жизнените си приоритети. Като че ли искаше да каже още нещо, но замря. А след това, обръщайки се към Светозар, изсъска със задгробен глас: - Току-що се активира системата за безопасност на университета. Аз също неволно се обърнах към студента и едва не извиках. Там не споеше никакъв Светозар, а кочияшът, онзи, Призрачния. Единственото, което не можех изобщо да разбера, беше как с перличката на въздушника на шията, аз така и не бях забелязала измамата. А след това се досетих - защото достатъчно силните призраци не са илюзии, те просто са способни не задълго да приемат облика на този, чиято аура са успели да изкопират. - Да бягаме, бързо! - заповяда Тессорд. - Но там са... драконите - напомних аз. - Аз казах истината, аурата на дракона не може да бъде разчупена без предварителното принасяне в жертва на девственица, затова и не си струва да се безпокоиш за Вачовски - произнесе Тессорд и ми посочи с глава изхода. - А за себе си си струва да помислиш, сега ще ти размаже аурата по целия университет, и няма да си в състояние сама да се измъкнеш от тук! И аз хукнах да бягам след понеслия се напред Призрачен кочияш, който врещеше и виеше и като цяло се стараеше да направи възможно най-плашещо впечатление. Оказа се, че ненапразно - ако целта му беше да измъкне всички изпод удара, то му се получаваше - от ужасяващите му крясъци от лабораториите и жертвените зали излизаха изпоплашени студенти, а виждайки призрака, бягаха презглава, без да спират и без да се оглеждат, защото всички знаеха, че да се захващаш с висши призраци не си заслужава, особено в тъмно помещение, където не прониква слънчев лъч. За няколко минути четирите подземни равнища с лаборатории бяха евакуирани и Призрачния кочияш се втурна напред, виейки все по-страшно и по-страшно, но зад тези смразяващи душата звуци прозираше неговото нетърпение - той искаше да спаси колкото може повече студенти. А ние с Тессорд, например, изостанахме - бившият магистър по бойна магия прекалено бързо започна да губи сили в момента, в който се качихме на четвъртото ниво, а след малко извика „Милада” и когато аз се спрях, посочи към двете бездиханни тела, скрити в полумрака на неосветена ниша. Приближавайки се, видях лежащите професор Енверд и Светозар. Всичко си беше така, както трябваше да бъде - копирането на аурата от висшите призраци се отразява зле дори и на маговете. - Трябва да ги измъкнем! - викна ми магистър Тессорд. Но ние не успяхме. Внезапно цялото здание на университета се разтърси! А в следващия миг от стените се метнаха две тъмно- зелени призрачни пипала, с камшичен удар обхванаха шиите на безсъзнателния Светозар и захъркалия от удара професор Енверд и ги повлякоха по плочите обратно надолу! - Триклети двурог, той е дошъл на себе си... - изстена магистър Тессорд и рязко ме отблъсна встрани, спасявайки ме от удара на още един камшик. Но когато аз паднах, вече друго пипало от енергия се промъкна между камъните и моментално обви шията ми. Аз захърках, опитвайки се да се хвана поне за нещо, но силата ме повлече надолу. Магистърът направи опит да се хвърли към мен, но не успя нито да ме улови, нито да спре пипалото - магията му вече се топеше пред очите, И силата му, и самият той. И на мен ми оставаше само с ужас да наблюдавам как той се отдалечава от мен, всмукван в стената от магията, която пронизваше целия университет и да разбирам, че още малко и ще загубя съзнание от задушаване. И затова дори не осъзнах веднага, че тичащият към мен магистър в позната кафява мантия, действително съществува и това е... Аттинур. - Сагравера! - раздаде се викът му и влачещата ме по пода примка се разсипа на сноп искри. Ректорът дотича до мен, застана на едно коляно, разтърси рамото ми и почти неприязнено попита: - Жива ли сте? Кимнах неуверено, взирайки се с недоверие в Аттинур, който нали уж бе убит от Воронир... по-точно, заклан, както той беше казал. - Къде е Валентайн? - веднага зададе следващия си въпрос главата на УМ. - Магистър Валентайн вече го няма - прошепнах аз, - него го уби магистър Воронир. Аттинур за момент притвори очи, като че ли му беше нужно време, за да се справи с този удар, след това погледна към мен и пресипнало произнесе: - Лошо. С Валентайн имаше шанс да се договорим. И изправяйки се пъргаво, погледна към дъното на водещия надолу коридор, с решимостта на човек, осъден на смърт. - А какво му има на Воронир? - надигайки се тромаво от пода, попитах аз. - Той е направо невменяем! Без да ме гледа, Аттинур кратко отговори: - Аз знаех, че рано или късно Воронир ще дойде да отнеме живота ми, като предварително се постарае да изсмуче целия ми резерв и се бях подготвил за това. За съжаление, менталният удар замъгли съзнанието му за доста по-кратък период от време, отколкото ние разчитахме. Радович, измитайте се! Нямам ни най-малкото желание и пред собствената си смърт да гледам муцунката ви, която и така ми е омръзнала до повръщане. И решително се запъти надолу. Аз се хвърлих след него. - Р-р-радович - ректорът спря, без да се обръща, - какво трябва да направя, за да се отърва от вашата прилепчива личност! Или си въобразявате, че притежавате достатъчно количество магия, за да участвате в магическо сражение?! На мен сега за никакво сражение не би ми стигнала не само магията, а и баналните физически сили, но... - Но ако вие изгубите съзнание по време на схватката с Воронир, ще ми стигнат силите да ви накарам да дойдете на себе си - плахо казах аз. Аттинур се обърна, измери ме с откровено оценяващ поглед, пресмятайки перспективите, махна с ръка и предавайки се, реши: - Хайде тогава, да вървим, още един човек едва ли ще ми помогне, тук вече едва ли нещо ще помогне по принцип, но със сигурност няма да навреди. И така, Радович, запомни, нашата задача е да задържим Воронир на максимално дълъг срок. Фактически, аз искрено се надявам, че той ще ме убива достатъчно дълго, за да могат нашите да се измъкнат изпод удара. И той толкова стремително закрачи напред и надолу, че на мен ми се наложи да го догонвам бегом. Без да обръща внимание на това, че едва успявам да вървя с него, ректорът започна да ме въвежда в ситуацията: - Ти навреме предаде сведенията на краля, много навреме. И за връщането в реалността на магистър Тессорд, независимо, че е призрачен, също ти благодаря. Ще извиняваш, ама благодарствена грамота вече сигурно няма да мога да ти издам. По-нататък - в дадения момент всички заразени села са блокирани. С помощта на жреците на Древун успяхме напълно да спрем заразяването. В заговора бяха взели участие сто и осемдесет от членовете на търговската гилдия. С ренегатите търговците сами се оправиха... пределно жестоко, но кой може да ги вини за това. С рязко движение, той избегна примката на изскочилото от камъните пипало и унищожи това, което беше успяло да обхване шията ми. Този път пипалата бяха доста по-дебели и агресивни и даже на Аттинур хич не му беше лесно да ги разпръсне. - По-бързо - изхърка той, дърпайки от шията си и активирайки един от артефактите с енергиен заряд. -Воронир завзема контрола над университета. А тук е и Мстислава... Гласът на Аттинур рязко пресипна. - Професор Нарски също ли е тук? - изумено уточних аз. - Жалко, че не успях да я прегърна - глухо произнесе ректорът, унищожавайки още една примка, изскочила от мрака. И ми отговори: - Всички са тук. Сутрешното събрание имаше за цел да попречи на студентите да се напъхат сред стените на Университета на Стихиите, по простата причина, че целият той е един мощен акумулатор на енергия и би било самоубийство да нападаме Валентайн в момента, когато има на разположение всички жизнени и магически сили на студентите. А аз изведнъж си помислих, че ние сега се връщаме в леговището на Воронир, а това за Аттинур си е чисто самоубийство. Но той продължаваше решително да върви на смърт, защото искаше да даде някакъв, поне призрачен шанс за оцеляване на тези, които очевидно бе довел със себе си на бой... който имаше всички шансове да се превърне в касапница. - Как пукна Валентайн? - изведнъж попита Аттинур. - Заклинанието Аградоно - бързайки след него, отвърнах аз. - Гадна смърт - след секундно мълчание се отзова ректорът. И спря пред вратата, която водеше към ритуалната зала. Той явно по някакъв начин усещаше къде се намира Воронир. Спря рязко, издиша и изведнъж каза, без да ме гледа: - Слушай, Радович, ако случайно останеш жива, кажи й, че е била моята светлина. Винаги. И ме блъсна встрани, спасявайки ме от заклинанието, което изрева от онази, другата страна и направи обкованата с желязо врата на трески. Вратата като че ли се взриви, разрушавайки и половината стена, без обаче да навреди на Аттинур, който се бе покрил с щит! А след това започна някакъв ужас. - Кого виждам! - раздаде се гласът на магистър Воронир и в него нямаше дори и намек на безумие. Той отново беше станал онзи умен, коварен, и жесток Воронир, какъвто го знаех аз, какъвто го знаеха всички. Пресметливият и хладнокръвен Воронир, предизвикващ панически ужас. - Какво пък - бавно проговори магистърът, втренчено взирайки се в ректора на УМ, който вече с напрежение удържаше щита, - ти винаги си бил подло пале, Аттинур, така че и старец от теб излезе не по-добър... - това все още бе казано спокойно, а след това: - A3 УБИХ БАЩА СИ!!! И в този яростен рев прозвуча цялата болка, отчаяние и гняв от загубата. И аз осъзнах какъв удар е станало за Воронир осъзнаването на това, което беше сътворил. Замъгленият му тогава разум нищо не бе осъзнал както трябва, а сега мъката се бе стоварила върху мага с всичката си мощ. - Аз!... - рев, преминаващ в хъркане. Ректорът посрещна яростта на Воронир хладнокръвно и също така безстрастно отвърна: - За кучето, кучешка смърт. Воронир застина, след това глухо, разярено заръмжа и нанесе удар, който помете Аттинур заедно с част от зида, разплесквайки го на стената в противоположната част на коридора и с трясък унищожи щита, с който магистърът се бе опитал да се прикрие. А след това, с рев на ранен звяр, изскачайки от полуразрушената зала, магистърът се хвърли към ректора, който се опитваше да стане и получи камък по главата! Да, на мен практически не ми бе останал резерв, нищо, освен искрици енергия, които можеха навярно само да накарат някого да дойде на себе си, но заниманията с магия прекрасно развиват точността, а наоколо се валяха камъни в изобилие. - Ти! - изрева Воронир, обръщайки се рязко. Лицето му бе разсечено, кръвта заливаше дясното му око. И в този момент удари Аттинур! Потокът магия завъртя Воронир, заедно с въргалящите се около него парчета камъни, вдигна го нагоре, тресна го във високия таван и от там магът рухна на пода с огромна, магически усилена скорост. Нито един човек не би станал след такова нещо, но Воронир веднага се изправи! А в същото време Аттинур вече дори не можеше да седи нормално. Аз сграбчих следващия камък, доста по-голям от първия и го хвърлих, дори преди да се замисля. Ударът в слепоочието беше силен, но Воронир не падна, а бавно, заплашително бавно се обърна към мен... - Ексагаар! - изхриптя Аттинур, формирайки черно магическо острие и с последни сили го запрати напред. Воронир го избегна! С лекота, практически играейки си и острието се удари в стената, разтопявайки камъка по контура на човешко тяло. - И това ли е всичко, на което си способен? - подигравателно се поинтересува моят някогашен спасител. А в следващия миг, всички камъни в разрушения коридор се превърнаха в прах, даже този, който аз бях сграбчила. И не бях успала да хвърля... Вече нищо нямаше да успея! Едно движение и мен ме обхвана призрачна примка, а след миг аз стоях прикована в ритуалната зала срещу откровено потресения древен и леко шашардисания Гаррат. Но тях ги бе потресло не току-що случилото се сражение, потресло ги беше съвсем друго - стената над жертвеника бе превърната в един огромен магически екран! И на него отчетливо се виждаше, че хиляди зеленикави магически примки бяха оплели студентите на Университета на Стихийните Сили, притискайки ги към стените и забележимо, тъй като по примките пълзяха потоци, сякаш те смучеха глътка след глътка, изпиваха енергията от озовалите се в капан млади магове. - Гледай - Воронир, могъщ, широкоплещест, домъкна безсилния Аттинур, който в сравнение с него наистина изглеждаше древен старец, - гледай, мършо! Надяваше се да ми отвлечеш вниманието и да ги спасиш? Действително ли вярваше, че ще си в състояние?! Рязко обръщане на главата, разметнали се гарваново-черни коси, пронизващ орлов поглед към екрана и плашещо язвителното: - А къде ли е нашата Нарски, а Аттинур? Къде е тази, която ти се опитваше да опазиш от мен, престаряло пале? -и глухото: - Ти ме накара да убия родния си баща, гнидо, аз ще те накарам да наблюдаваш смъртта на жената, която обичаш! И екранът приближи стремително изображението на част от стената, чието разположение Воронир явно знаеше... Само дето на това място стената беше пуста! Там само висеше и конвулсивно се извиваше, разкъсано, едно от енергетическите пипала. Това беше шок за Воронир! Абсолютен, неописуем шок за магистъра, гледащ и невярващ в това, което вижда. И в тази просмукана от неверие тишина, изведнъж прозвуча иронично-подигравателното: - Мен винаги искрено ме е удивлявал вашият стремеж да използвате жени за постигането на целите си. Воронир застина, а след това бавно се обърна, разтваряйки пръсти, позволявайки на Аттинур безсилно, като парцалена кукла да се свлече на пода. А аз, задържала дъх, гледах застаналия в полуразрушения проход Черен дракон. Иренарн просто стоеше отпуснато, скръстил ръце на гърди и с неприкрито презрение се взираше в дишащия тежко Воронир, който явно събираше сили за удар. Но ако аз се боях безумно за живота на магистър Аттинур, то за Иренарн - не, нито за секунда, нито за миг. Взирах се в Главнокомандуващия и осъзнавах, че това е краят... за Воронир е краят. Иренарн щеше да го унищожи дори без да се напряга и без да му позволи да причини вреда на никого повече. И ми бе достатъчен един поглед към магическия екран, който висеше над главата на Гаррат, за да потвърдя догадката си - енергетическите пипала се разрушаваха, примките, които сковаваха студентите се трошаха, разсипваха се в прах и лишаваха Воронир от енергията, която той отчаяно се опитваше да призове. Аз не разбирах само едно - какво можеше да разруши енергетическите примки така, че те просто да се превърнат в прах пред очите ни! - Колонията Гема е невероятно развит колективен разум и аз като цяло съм ви искрено признателен за създаването на разумната черна плесен, както виждате, влезе ни в работа - съобщи Иренарн, насмешливо гледайки магистъра, който отново и отново безуспешно се опитваше да събере сили за удар. - С удоволствие бих ви запознал, но... вие вече имате насрочена среща, много важна среща. И в полуразрушената зала безшумно и незримо влезе грасс, оставяйки в праха от камъните следи, които бяха два пъти по-големи от тези на Глад. И аз разбрах кой е това - предводителят на грассите, този, който бе говорил с мен в Горлумския лес, същият, който бе изръмжал на Воронир, когато той тогава изчезваше в портала: „Мъст! Навсякъде! Винаги! Мъст!” и ето сега, явно бе настанал моментът на тази мъст. Воронир закрещя! - Не тук - спокойно произнесе Иренарн. И тръгна към мен с едва забележима усмивка, криеща се в сребърните искри на изумрудените му очи. Приближи се, закривайки с могъщото си тяло грасса, който влачеше от ритуалната зала отчаяно съпротивляващия се и крещящ Воронир, плъзна пръсти по вдигнатите над главата ми ръце, очерта лицето ми по контура, повдигна брадичката ми, заглушавайки за мен воплите на загиващия някъде там магистър, които се носеха откъм дълбините на подземните нива и произнесе: - Има един малък проблем, сърце мое. - Какъв? - въздъхнах аз, гледайки го с широко отворени сияещи очи. Иренарн неохотно съобщи: Фактически, половината от света си спаси ти, тъй като успя навреме да предадеш информация на краля и обезпечи възможността за съществуване на магистър Тессорд. Драконът се усмихна на искреното ми изумление и продължи: - Сред лично твоите заслуги е също така съхраняването на съществуването на Кочияша и спасяването на расата на грассите. Да не забравяме и че именно ти забеляза капана, заложен в пръстена на Истината на твоя мъртъв ректор. - Аз съм жив - разнесе се хрип откъм пода. - Разговорчивостта не е най-верния път към оцеляването - хладно му съобщи Иренарн. Погледнах го укоризнено, Властващият дракон сви рамене, погледна ме в очите и неочаквано попита: - Какво ще кажеш за малко злато? Аз се усмихнах. И продължих да се усмихвам, все така гледайки го със сияещи от щастие очи, неспособна все още да повярвам, че всичко е свършило и всички са живи... е, освен Воронир, него някъде там продължаваха да го убиват с максимална жестокост... но кой би могъл да осъжда предводителя на грассите? Аз не го осъждах. Не можех. След всичко, което знаех, след опита на Воронир да унищожи цялата раса на тези призрачни кучета, включително и най-малките деца... - Не! - изведнъж възкликна Асур-Ррат, сменяйки облика си и ставайки човек... ако можеше да се съди по гласа. Просто аз не виждах, Иренарн за мен в този момент засенчваше целия свят и се превръщаше в най- важното нещо в него. Бавно, но сигурно, той се превръщаше във всичко за мен. Може би затова аз чух следващите думи на древния като през мъглива пелена: - Главнокомандуващи, вие поискахте да не се намесвам, аз се съгласих в обмен на възможността да защитя правата на моята подопечна! Черният дракон го игнорира напълно, заявлението му - също. Като че ли не го интересуваше абсолютно нищо на света. - Скъпоценности? - продължи откровено да ме подкупва той. - Можем да оформим твоето участие в спасяването на света като наемен труд с максимално високо заплащане. - Това си е чисто мошеничество! - възмути се древният. Аз почти не чух думите му, взирайки се с нежност в очите на Черния дракон. С нежност, благодарност, възхищение и с още нещо, което не можех да определя. За сметка на това имах точно определение за това, което той току-що бе направил и аз тихо прошепнах: - Ти спаси всички. Именно спаси. Защото той би могъл да постъпи и другояче, би могъл да се яви тук с отряд бойни дракони и да изпепели всички тези невменяеми магове, които биха се хвърлили в защита на бавно, но постоянно убиващото ги родно учебно заведение. Би могъл да унищожи магистрите и всички тези, които така неистово ненавиждаха драконите, но вместо това, в сътрудничество с колонията плесен, бе изобретил вино, способно да върне яснотата на мислите и да унищожи не хората, а култивираната в тях ненавист. Той би могъл да направи много, кой ако не аз, можеше да знае, че Иренарн бе способен в един пристъп на ярост да руши градове и да взривява до основи планини... Но вместо това - правото на мъст, подарено на грассите, правото на живот, подарено на разумната плесен и спасението на моя свят, подарено на мен, без жертви и разрушения. Преглътнах с усилие и прошепнах, без да откъсвам поглед от тъмно-зелените му очи: - Считам, че условията на сделката са изпълнени. Вертикалните черни драконови зеници отчетливо проблеснаха в сребърно, но аз дори не трепнах, продължавайки да гледам Иренарн. Да го гледам и да виждам в него нещо друго, нещо много, много повече от дракон. - Не! - разярено изрева древният. Милада просто не е на себе си, след всичко, което се случи. Моята подопечна... - Доколкото разбирам, основния ви проблем е, че подопечната ви е в единствен екземпляр - без да откъсва от мен нежния си поглед, с леден тон произнесе Иренарн. - Струва ми се, че е крайно време да коригираме това, така че, уважаеми Асур-Ррат, грабвайте щърбавото недоразумение от жертвеника и издъхващия магистър от пода и заминавайте да реанимирате студентите, които отсега нататък са под ваша отговорност. Но Гаррат сам скочи от жертвеника. При това така рязко, че Иренарн се обърна към него, откривайки ми обзор към случващото се. Гаррат изглеждаше... плашещо. Късата му, сребристо-платинена коса беше толкова бяла, че напомняше искрящ сняг, а в очите му се разливаше чернота - абсолютна, глуха, безизходна, страшна. Старшият Властващ дракон гнусливо тръсна от ръцете си остатъците на оковите, захвърли изпочупеното желязо, с едно движение хвърли в обезсиления магистър Аттинур телепортационна гривна и магът изчезна в същия миг. А след това, Владиката вдигна глава, погледна към брат си и хладно, но с отчетливо забележимо злобно наслаждение, се поинтересува: - Щърбаво недоразумение, казваш? И се усмихна. Подигравателно и широко, демонстрирайки уста, пълна с идеални бели зъби в пълен комплект. - Ежин-тревата не действа на Властващите дракони, малко братче - довърши Гаррат. И лицето на Иренарн се вкамени. А древният, олюлявайки се, се подпря с ръка на стената и като мен, се втренчи потресено във Владиката на Долината на драконите. - Опитах се да кажа това на вкуснотийката - усмихвайки се криво, произнесе Гаррат, - но нашето наивно момиче никога не разбира и най-преките намеци. Така че, дребен, ще ми я дадеш или ще накараш и двама ни да наблюдаваме смъртта й? Която, между другото, благодарение на „благословията” на древните, ще настъпи много бързо. Ти си решаваш, нали си ни най-умният. И отблъсквайки се от жертвеника, той си тръгна, без да се оглежда. И това го видях само аз, проследявайки с пълни със сълзи очи как той си тръгва, нанасяйки удар в гърба на родния си брат, който беше направил всичко, за да съхрани живота му. Но именно Иренарн бе направил всичко възможно, а Гаррат... Неволно си спомних какво бе разказала за него професор Нарски, какво говореше Асур-Ррат и този поглед на убиец в гората, когато аз се опитах да защитя Тихомир... Древният, свивайки се до вида на дракончето, с което бях свикнала, подращи с нокът брадичката си и всичко, което успя да измъти беше потресеното: - М-да... Аз само мимоходом отбелязах смаляването и движението му, гледайки съсредоточено само Иренарн. Застиналият, сякаш вкаменилия се, с абсолютно празен поглед Иренарн. Той почувства погледа ми и сякаш намирайки се в някакъв стазис, отчуждено произнесе: - Трябва да те освободя, нали? И желязото на белезниците ми се стече надолу на черни капки, отпускайки китките ми и позволявайки ми да сваля ръце. Иренарн не го забеляза, продължавайки да гледа все така настрани, обречено и безизходно. - Аз... - подхвана древният. Но замлъкна. След това, обръщайки се бавно и стъпвайки тежко, излезе от разрушената ритуална зала, отпуснал рамене. Някъде там горе, в далечината се разнасяха радостни викове, поздравления, изглежда маговете, които бяха нападнали Университета на Стихийните Сили и оцелелите с мъка студенти все още не вярваха в късмета си... Там цареше радост, а тук... - Иренарн - тихо, едва чуто го повиках аз. Той премълча, без дори да се помръдне. - Иренарн - аз се приближих към него, опитах се да погледна в стъклените нечовешки очи, които като че ли сега вече нищо не виждаха. И моят дракон помръдна и ме погледна осъзнато, само за да произнесе глухо: - Гаррат каза истината. Рано или късно аз ще те убия. И порталът просветна, отнасяйки ни надалеч от университета. Епилог Седях удобно на корените на древната сакура и зубрех драконовия учебник по обща магия. Асур-Ррат се оказа не само пресметлив мошеник, но и ужасно взискателен ректор - целият ни университет пъшкаше и се тръшкаше и май от време на време му идваше да вие. Буквално. Нали университетът беше жив, а драконът - като всеки дракон -маниакално взискателен към чистотата и всъщност затова се тръшкаше университетът, а ние - с него, особено когато, освен уроците по стандартната програма, получихме допълнително и драконовата и елфийската. - Моите студенти ще са най-добрите! Всеки студент ще сияе със знанията си като жълтица от висша проба! Вие с блясъка си и съкровищницата ще ми затъмните! Ние цялата тази Броня ще я задминем на завоите, праха ще ни гълта, така да знаете! Е, и така нататък, в духа на Асур-Ррат, след което, количеството предмети и нивото на изискванията постоянно растяха. Живият магически извор, който дремеше в краката ми, се протегна като коте и скочи на коленете ми, намествайки се по-удобно. Замислено го погалих, опитах се отново да се съсредоточа на абзаца, който уверяваше в това, че драконовата магия принадлежи изключително и само на драконите и никоя друга раса няма необходимите способности, за да я овладее. А дали не можеше да преразкажа този абзац утре на изпита, а? В този момент, минаващите наблизо дракони, възрастна съпружеска двойка, забелязвайки ме, ниско се поклониха. Учтиво склоних глава в отговор, съжалявайки искрено за това, че изобщо ме забелязаха и за пореден път сдържайки порива си да скоча и също дълбоко да се поклоня. Като цяло, ситуацията, в която се бях оказала беше отвратителна - аз бях омъжена. По всички драконови традиции, с благословията на целия, в момента разпуснат Съвет на древните, който въпреки това, беше запазил влиянието си в матримониалните въпроси. Аз бях жена на Иренарн-Ррат-Егиатар от дома на Властващите дракони и нас можеше да ни раздели само смъртта. В смисъл, бракът беше сключен с използването на традиционната драконова формулировка: „И само смъртта може да ви раздели”. Всъщност, сключвайки този брак, съветът на древните наистина се бе надявал на смърт, по точно, на две - на смъртта на Гаррат, който трябваше да заяви правата си върху мен, а и на моята, защото... защото животът е сложно нещо и за междурасови съпружески отношения и дума не можеше да става. Само дето те отново много бяха подценили Иренарн. В деня, когато той спаси света ми, а го спаси именно той, каквото и друго да говореха, Иренарн ме върна в дома на родителите ми, сложи на шията ми брачния си медальон пред очите на потресените ми роднини, след това безапелационно закрепи на китките ми гривните на наири, от трите висулки, които вече украсяваха шията ми, избра своя Страж, стисна го в дланта си и гледайки ме право в очите, пресипнало заповяда: - Ако те докосна, убий ме. А аз казах: -Не. Той се обърна и се изстреля в небето като огромен черен, засенчващ слънцето, дракон. Само дето на мен вече някак ми беше все едно, че той е дракон, аз просто не исках той да отлита... Той явно също и планините в Долината намаляха с някоя и друга... но в града не се случиха никакви разрушения. Не можех дори да си представя какво му беше, как се държеше, аз си имах Камали, Хатор и сестрите, а той си нямаше никого. Абсолютно никого. Той даже вече практически си нямаше и мен, защото дори и да отговаряше на писмата ми, Иренарн го правеше кратко и делово, а колкото до всичко останало - тишина. На мен ми се свиваше сърцето, при мисълта, че той е сам там някъде... отново е сам. Не буквално, не. Сега, когато целия Аркалон се готвеше за долитането на Снежната драконица и предстоящата сватба на Владиката, Иренарн просто не можеше да остане сам, дори да му се искаше, на него му се налагаше да бъде пред очите на всички, налагаше му се да посреща посланици, да готви столицата за сватбеното тържество... И се налагаше да изслушва многобройните прояви на съчувствие по повод „благословията” на вече разпуснатия Съвет на древните и натрапената му жена-човечка. А също така и безбройните въпроси на тема „Ама те защо така с вас, а?”. На мен ми беше по-леко - мен никой нищо не ме питаше. Целият род Кириито веднага прие информацията, че от този момент нататък аз съм Властваща драконица и за това, че... мъжът ми дори не ме доближава. Сега, когато всички знаеха историята на баба Осаи, въпросите защо съм със семейството, а не с мъжа си, не възникваха у никого. Въпроси нямаше, само съчувствие и подкрепа. Подкрепата едно на толкова голямо и задружно семейство беше наистина добре дошла, особено, когато в столицата научиха за брака ни, а научиха бързо - древните се бяха постарали. Нещо като последно отмъщение... По този начин, в един, със сигурност, не прекрасен ден, цялата Долина се оказа осведомена с коя конкретно човечка древните са прокълнали Иренарн. И дори този факт, че съм приемна дъщеря на рода Кириито нямаше особено значение за аристокрацията на Долината - от Главнокомандуващия моментално поискаха разтрогване на брака. Аз дори видях част от делегацията, която надменно летеше към Крепостта за „сериозен разговор” с Властващия дракон. Обратно отлитаха вече не толкова надменно и аз бих казала дори уплашено, а древният обозначи процеса със „Здравата са си плюли на петите”. След този демарш, цялата Долина вече окончателно си изясни, че си има Властваща драконица от човешки произход, затова пък, осиновена от рода Кириито... И се започна поклонението на всички желаещи да видят „тази човечка”. И ето тогава аз разбрах какво е то, защитата на рода. Моите роднини веднага прекратиха несекващия поток на безкрайните посещения на съседи, далечни родственици, и въобще на всички желаещи. Драконите се опитаха да организират масови полети над странноприемницата „Пролетен капчук”, но появата на изпратените от Иренарн бойни дракони, бързо охлади треската на любопитните. Вече всички заобикаляха странноприемницата по дъга, по много широка дъга. Но така или иначе, стана почти невъзможно да се остава в столицата. Родителите ми се посъветваха и решиха, че за всички нас ще е по-добре да поживеем известно време при баба Осаи, но и в провинцията всички разбраха всичко също толкова бързо. Все пак аз бях единственото човешко момиче в цялата Долина, а драконите вече бяха в течение за кого се е оженил Главнокомандуващият. И като резултат, където и да се отидех, дори облечена в проста в момичешка рокля, а не в тоалет на омъжена драконица, независимо, че духът от шкафа ми ги беше ушил в невъобразими количества, мен ме разпознаваха моментално. Поклони, подаръци, погледи, разговори, молби за благословия. След това започнаха да пристигат подаръците от драконовата аристокрация и елфийските кралства, но тях „за всеки случай” всичките ги взе Зернур. Получих учтиви „поздравления” през зъби и от Снежната драконица Гендоран, която ми желаеше щастие, слагайки тази дума в кавички и дори заради приличието на се опитваше да скрие това, че самата тя би желала да се украси с моя брачен медальон. Тя изобщо нищо не криеше. Оказа се рядко неприятна особа и откровено казано, след като получих посланието, ми стана доста жал за Гаррат... Впрочем, едва ли беше възможно да се радвам за него - Владиката си оставаше под арест и то много по-строг, отколкото първия път. - За много години, Властваща Иренарн-наири! - подвикна малко драконче, което преточваше наблизо. - Да те благословят спящите - вежливо отговорих аз. „Иренарн-наири” - сърце на дракона, независимо от всичко и въпреки всичко. Аз с тъга погледнах след тичащото момченце и замрях, виждайки застаналия на три крачки от мен Иренарн, облегнал рамо на дървото. Сърцето ми трепна, а след това заби толкова бързо, че дори мъничкият извор, който досега забавно спеше на коленете ми моментално се събуди, усещайки го. Черният дракон ми е усмихна, отмести поглед към извора, отново се усмихна и отбеляза: - Твоето „котенце” забележимо е пораснало за последните няколко дни, които прекарваш тук. Аз за миг хвърлих поглед към живия магически извор, който се бе протегнал, а сега отново се сви на кълбо на коленете ми и отместих разтревожения си поглед към Иренарн. Вглеждах се в очите му - те се бяха посребрили през последните дни и като че ли напълно бяха загубили изумрудената зеленина, с която бях свикнала, в лицето му, върху което отчетливо се четяха ожесточение и умора. - Не мога без теб - изведнъж тихо каза драконът. Почти във въздишка, едва чуто. Гледах го и не мажех да кажа дори дума, нито една малка думичка. От този момент, когато ме бе върнал на родителите ми, аз го виждах за първи път. И докато го гледах, такъв уморен, но силен и несломен, просто не исках да си тръгва. - Длъжен съм - с усмивка, в която се четеше само тиха тъга, произнесе той. - Да си отидеш? - досетих се аз. Струваше ми се, че започвам да го усещам също толкова добре, колкото и той ме усещаше. Иренарн кимна, без да откъсва от мен пълния си с глух копнеж поглед, отново изпълнен с изумрудена светлина. Нечовешки, но толкова близък, толкова мой. - Попрочетох нещичко по вашата психология тези дни - подсмихна се Иренарн. - Вторият най-сигурен начин да накараш момичето да се влюби в теб, след „спаси света пред очите й”, е да поддържаш отношения на разстояние. Като се има предвид нашата ситуация, шансовете ми за успех стремително нарастват. Усмихнах се неволно. - Ето, виждаш ли, ти вече се усмихваш - гледайки ме с нежност, произнесе драконът. И въздъхвайки тежко, добави: - Искрено и за първи път от няколко дни насам. Смущавайки се ужасно, наведох очи, забелязах, че учебникът ми ей сега ще падне, улових го, докато се плъзгаше от коленете ми и отново погледнах Иренарн. Драконът втренчено, поглъщайки го с очи, гледаше учебника по драконова магия. След това меко се отблъсна от дървото, приближи се, приклекна пред мен, подчертано стараейки се в никакъв случай да не ме докосне, огледа книгата, вдигна очи към лицето ми и невярващо попита: - Драконова магия? - Асур-Ррат свято вярва, че всички ние имаме способности към нея, а аз - най-много от всички - свих рамене. Иренарн бавно присви очи. Там, в дълбините на проблесналите в сребърно вертикални зеници, в този момент сякаш удряха мълниите на надигаща се буря, святкаха все по-ярко и по-ярко, а на устните на дракона бавно се появяваше усмивка. - Какво? - тихо попитах аз, сдържайки инстинктивното си желание предпазливо да се отдръпна. - Нищо - без да откъсва поглед от мен, произнесе Иренарн. - Ти се усмихваш някак плашещо - накрая си признах аз. - Напълно нормална усмивка за дракон, който отчетливо си е спомнил за факта на кражбите на магията му. Избухвайки, възмутено изпухтях: - Иренарн, това стана случайно, аз... Но без да ми даде да договоря, Черният дракон меко погали пръстите ми, стискащи учебника, предпазливо, сякаш сам не вярваше, че наистина ме докосва, ги покри с топлата си длан, отново ме погледна в очите и многозначително напомни: - Фактът на кражбата на моята истинно драконова магия. И аз спазматично си поех дъх, губейки желание да продължа да се оправдавам и потресено се взрях в дракона. Няколко секунди осъзнаването ме заливаше като вълна, а след това си спомних - само тези, които владеят драконовата магия могат безопасно за собствения си живот да стават жени на бойни дракони. Сърцето ми пропусна удар. След това, още един... - Та как стоят там нещата с чувствата ти, а? - Иренарн, за разлика от мен, много по-бързо осъзнаваше и приемаше новата информация. - Аз... - нищо друго не можах да пророня в отговор. Драконът ме изгледа леко укоризнено и меко прошепна: - Повярвай, най-добре ще е най-накрая да вземеш да се влюбиш в мен. - 3-з-защо - все пак предприех предпазлив опит да се отдръпна. Но без да ми позволява да се отдалеча от него дори само на дъх разстояние, Иренарн се надигна, заслонявайки слънцето с тялото си, наведе се към самите ми устни и прошепна: - Защото, мила, след спасяването на света и отношенията на разстояние, третият най-сигурен начин да те накарам да се влюбиш, е коварно да те съблазня. Преглътнах с усилие и честно излъгах: - Аз и така вече много те обичам. Зелените очи бавно се присвиха, карайки ме да си спомня, че драконите лъжата я чувстват априори. - Практически те обичам - мигновено се поправих аз. Усмивката на устните на Главнокомандуващия стана много предвкусваща. - Добре де - лично аз вече бях в паника, - ти много ми харесваш, ужасно ми липсваше и като че ли дори леко съм се влюбила. - А ето това вече е истина - бе принуден да признае Иренарн и веднага стана сериозен. Но тази сериозност издържа не повече от секунда, след което в зелените очи отново проблесна нещо омагьосващо, на устните му се появи все същата, пълна с предвкусване, усмивка и Черният дракон, навеждайки се още по-близко, прошепна: - Толкова по-добра обосновка получава решението ми да премина направо към коварното съблазняване. - А не може ли да се върнем към първите два етапа? - с надежда предложих аз. - Спасяването на света няма да ме затрудни особено, но още седем дни без теб?! Аз просто ще умра - напълно искрено съобщи той. Но тъй като явно бяхме започнали да сключваме нова сделка, предложи: - Бавно коварно съблазняване? - Много бавно - реших да се пазаря аз. Иренарн се усмихна, ласкаво докосна устните ми със своите и прошепна: - Естествено, много бавно, ти още трябва да се учиш и да се учиш да крадеш както трябва. - Аз не... опитах се да подхвана. Запънах се под насмешливия поглед на Иренарн. На моя дракон, който не спираше да ме гледа със сияещите си от нежност очи. Край на книгата