Долината на драконите Книга втора Магическа експедиция Елена Звездная Превод Кристина Мешулам; редактор Анна Червенкова В Горлумския лес, който покрива по-голямата част от териториите на нашето кралство, сред древните, видели не едно поколение дървета, скрити от кралските събирачи на данъци с тайни пътечки и непроходими храсталаци, се кътаха десетки и стотици мънички селца. И не просто се кътаха, те се скатаваха от данъци напълно успешно вече доста години. Не, от време на време тях ги намираха, но също толкова успешно скоро отново ги загубваха, тъй като едва ли някога ще се свършат маговете, които са готови да продадат на горските жители най-обикновена заблуждачка или дори мощен дезориентир. Държавата пък правеше солидни икономии дори върху гърба на тези, които трябваше да събират данъците и да пълнят хазната и заради това, с отрядите за издирване не изпращаха магове, тъй де, магическите услуги струваха доста скъпо. От време на време кралят издаваше указ, според който всички осведомени за местонахождението на „незаконните горски поселения”, в името на дълга си пред родината, се задължаваха да предадат тези сведения на кралските чиновници, „като птици, които родителския дълг кара да носят храна към човчиците на своите птичета” но или на народа не му харесваше сравнението с птиците, или никой не обичаше лакомите „птичета”, в смисъл, чиновниците, но в крайна сметка сведения никой не даваше. И резултатът беше следният - хазната пустееше, горският народ разбогатяваше, кралят, на когото и така му досаждаше „призракът триклет”, се опечаляваше все повече и повече. Но най-вероятно, всичко би си останало постарому, ако не беше едно „но” - монархът беше неистово, безумно, невероятно ядосан на главата на кралския Университет за магия. Толкова ядосан, че в един не особено добър ден, в УМ долетя кралски пратеник, гордо спря коня си насред университетския двор и попадна в една не много красива ситуация. - Боклук, ще ми паднеш ти и ще съжаляваш! - крещеше след мен Айван Горски, призовавайки енергия за удара си. Аз я усетих, както винаги, в основата на шията си като притискане, което предизвикваше непреодолимо желание да преглътна, но дори не се обърнах. Нямаше особен смисъл да се боя от Горски - за двата отминали месеца, недоспивайки през нощите, бях назубрила целия курс по Лична защитна магия и затова, дори без да се напрягам, с лекота изплетох огледален щит, с намерението да го активирам в момента, в който Айван нанесе удара си. При това заклинанието ми се отдаде с такава лекота, че аз дори успях да забележа тържественото влизане на пратеника на територията на УМ и се усмихнах вежливо на горделивия младеж с напомадени мустаци и вълнисти, явно фризирани с магия, коси. И в този момент Горски удари с всичката си налична мощ събрана в семейните артефакти. Обръщайки се стремително, аз активирах огледалния щит, но заради рязкото си движение, се подхлъзнах, започнах да падам, и това естествено наруши ъгъла на пречупване на щита. И изпълненото с енергията на артефактите заклинание, рикоширайки от щита, се върна не обратно към Горски, а уцели пратеника право в челото! Айван, виждайки това, изви от ужас и постъпи така, както постъпваше винаги при сблъсък с каквато и да е опасност - плю си на петите. И то така, че червените подметки на контешките му ботуши просто святкаха... С изкривени от ужас лица, кой знае защо, прикрили ушите си, след предводителя си се спуснаха да бягат и поддръжниците му, и съчувстващите, и дори просто познатите. А аз с определено закъснение забелязах, че абсолютно всички, които отпердашиха скоропостижно нанякъде, бяха издънки на придворни родове, просто тяхното бягство беше толкова странно, а лицата изразяваха такъв невъобразим ужас, че и аз, и останалите присъстващи в двора студенти от не чак толкова знаменити фамилии, бяхме прекалено удивени, за да последваме веднага здравия пример на аристокрацията. Уви, ние останахме. И даже с неподправен интерес, поне аз със сигурност, се вторачихме в застиналия пратеник, който червенееше, пребледняваше, пак червенееше почти до синьо и ни гледаше с огромни изцъклящи се все повече и повече очи. - Комай ще се спука след малко - каза Славен, приближавайки се до мен и подавайки ми ръка. - Не мисля, че Горски удари по мен със смъртоносно заклинание - приемайки помощта му и изправяйки се, казах аз. - Той все пак искаше просто да препише, а не да ме затрие за вечни времена. - Че тогаз защо всички се изпокриха като плъхове? - озадачи се момъкът, на когото много му отиваше новата мантия. На всички стипендианти ни бяха раздали нови, но само на него наистина му стоеше добре... може би, защото той беше единственият, на когото му беше провървяло и бе получил мантия от своя размер. Аз недоумяващо свих рамене и загледах отново кралския посланик. Всъщност всички гледаха към него и тъй като нямаха представа какво точно да очакват, бяха активирали щитове. Лично аз очаквах нещо като грозен обрив на шарка, покриване с циреи, оплешивяване, опадане на зъбите. В краен случай, можеше да се стовари на колене и да започне да превъзнася Горски с литания в сложна стихотворна форма, просто Айван много обичаше себе си и такива начини да поставя непокорните на мястото им. Само ако можех да зная. Само ако всички присъстващи можеха да знаят... Поне ако виеше вече омръзналата на всички виелица, да имаше снежна буря, да гърмеше и да трещеше поне, но не - днес небето беше абсолютно ясно и чисто, затова, когато над пратеника се разгърна червеникав екран, подобен на лист хартия, поръсен с глина, него го видяха всички! Не само ние, а и всички, които се намираха на по-малко от триста крачки от университета. И, естествено, всички се втренчиха в екрана, изключително заинтересувани и дори се наведоха напред, когато на магическия лист хартия се появи надпис: „Спешно и секретно донесение до негово кралско величество Умарх Трети, датирано осми яросен, от верноподанния маг Гарнилиус. Велики, истинни, светопомазан, гениален и мъдър... простете, днес съм принуден да съм кратък и не мога в пълен обем да ви засвидетелствам своето уважение и възхищение, понеже съм длъжен да съобщя - орденът „Мъчителна гибел за всички дракони” настоява за решителните ви действия, Ваше Величество. И иска да знае как стоят нещата с онази отрова, чиито експериментален състав вие лично предадохте на магистър Аттинур, за да я изпита върху подлите гадове от проверяващата комисия. Издъхнаха ли? Тръшкаха ли се мъчително? Гърчиха ли се поганците?” В този момент осъзнах страшното - ние всички сме трупове. Всички, които бяхме успели да прочетем това, всички, които просто бяхме имали възможност да видим тези редове от явно секретно послание до самия крал! Но за сметка на това, нито аз, нито който и да било от присъстващите, дори за миг не се разтревожи за драконите - просто магистър Аттинур дотолкова не беше враг на самия себе си, че нямаше дори да се опита да даде отрова на драконите. И всички, които познаваха ректора на нашия университет си даваха главата за отсичане, че той, след като беше взел отровата в двореца, тайничко я беше излял някъде в гората, още преди да се върне в учебното си заведение. Защото не е глупак и никога не е бил. Така че драконите бяха в безопасност, магистър Аттинур, също, а ние, например - не! И тези, които не бяха осъзнали това, прочитайки първия секретен документ, несъмнено прозряха, виждайки втория: „Извънреден таен кралски указ: Селцето Сиви веди да се изпепели до основи! Да не се жалят нито отрочетата, нито жените! За произшествието да се обвини Рассат”. И подпис „Умарх Трети”. И дата - осми яросен, тоест, днес. Ето след това, народът хукна да бяга. И не просто хукна - разпръсна се на всички страни с невероятна скорост, най-после осъзнавайки какво ще направи кралят с тези, на които е станало известно съдържанието на секретните документи. Аз лично не тичах, разбирах, че е късно, че всичко страшно вече се е случило, а освен това... освен това, честно казано, дори успях да се зарадвам на това, което се случи. Селцето Сиви веди се намираше на един ден път от нашата Переславенка, така че ние с баба напролет ходехме на събор в него. Това беше голямо село, разбогатяло заради това, че границата с Рассат минаваше по реката до него, и селяните не даваха зърното си за грошове на кралските изкупвачи, а го продаваха на рассатските търговци за тежки сребърни монети. И затова селото растеше и благоденстваше, полята се засяваха не с плесенясали остатъци от предишната реколта, които след дълги молби, от жалост оставяха кралските изкупвачи, а с качествено отбрано зърно за посев, ралата и другите необходими инструменти, селяните също купуваха в Рассат, а това княжество може и да беше малко, но в него държаха на качеството, затова рассатските плугове се предаваха от поколение на поколение. Не като в другите села, където селяните през пет-шест години сменяваха ралото и си продаваха последната риза от гърба, за да го купят. И кралят, вместо да се радва, че Сиви веди честно плащат данъци, и то не малки данъци, ама не! На нашия Умарх алчността му бе заслепила очите и в крайна сметка... Така че, аз се радвах за това, че сега, когато всичко излезе на бял свят, имаше надежда, че той ще отмени заповедта си, можеше даже да обяви, че го клеветят, че е лъжа всичко това и измама... Защото иначе народът не е глупав, щеше си припомни, че веднъж по странен начин се подпали село Козлово било. Огънят го бяха изгасили, за късмет на хората, рассатовските магове там наблизо практика на стихийниците- първокурсници провеждали и с общи сили организирали дъжд като от ведро, но ако не били те... А след това до мен достигна горчивата истина - нямаше да се откаже от плановете си само заради разгласяването кралят! Защото нямаше да има никакво разгласяване - на нас всички просто щяха да ни видят сметката! Но в следващата секунда се убедих в друго - не, все пак щяхме да живеем. Едва ли дълго и едва ли добре, но щяхме да живеем. Защото на магическия лист се появи следващият надпис и той гласеше следното: „Аз, крал Умарх Трети, с милостта и величието си повелявам: Да се привлекат студентите от Университета за магия за съставянето на карта на поселенията в Горлумския лес!” След това - подпис, дата... Стана ми ясно окончателно какво заклинание беше използвал Горски. Явно на магическия лист се появяваше съдържанието на всички документи, до които се бе докосвал кралския разсилен през последните дни. И край, сега вече нямаше никакъв смисъл да се бяга и отдръпвайки се към закътаната между дърветата скамейка, аз седнах, загърнах се по-добре в наметалото си и за пореден път благодарих на Камали за тази невероятна дреха - в нея никога не ми беше студено. Неприятно, защото вятърът духаше в лицето ми, да, но не и студено. И в новите ботуши краката ми никога не мръзнеха, така че, аз дори много комфортно се наместих на пейката в зимната, покрита със скреж и сняг градина и се приготвих да чакам. И чакането ми не беше дълго - не мина и половин час, когато вратите се разтвориха и в двора на университета връхлетя конен отряд кралски дознаватели. И виждайки неприязнения остър профил на този, който възглавяваше отряда, аз със смазващия ужас, възникващ у всеки човек, който не желае да се топи до уши в неприятности, разпознах лорд Даметис Енрое, тайният, независимо от това, че постът му за никого бе беше тайна, съветник на краля. А току до него, разрошен, зачервен, с изражение на гадна, според мен, готовност да служи, се кипреше в седлото Айван Горски и нещо говореше и говореше, и говореше... Дори се досещах какво - мен за всичко обвиняваше. Догадката ми само се потвърди, когато лорд Енрое, рязко обръщайки глава, погледна право към мен така, като че ли дърветата и клоните изобщо не пречеха на орловото му зрение. Всъщност... може и да не пречеха, все пак лорд Енрое беше маг, при това, силен маг, което потвърди и движението му, което с един замах унищожи откровенията, напъващи да се проявят на магическия лист. Тутакси и кралският пратеник рухна от коня си в снега. След него, явно, от солидарност, се тръшна и конят. А дознавателите, като черни врани се пръснаха да ловят всички, които бяха видели поне нещо. Затова изобщо не се учудих, когато една от фигурите в гарвановочерно наметало, раздуло се от надигналия се вятър, се насочи към мен. По-скоро изпитах удивление, когато при приближаването на дознавателя забелязах, че това е самият Енрое. И ако в присъствието на който и да било друг дознавател, аз щях да остана да си седя, то лорд Енрое беше друго нещо. Изправяйки се, приклекнах в реверанс. Не съм уверена, че бе правилен и грациозен, все пак аз си оставах селско момиче, независимо от отличните оценки по етика и придворни маниери, но кръвта вода не става и така нататък. - Госпожа Милада Радович - раздаде се дълбокият, нисък и странно проникновен глас, - името ми е лорд Даметис Енрое. В този момент, у мен се пробуди надеждата, че разпитите ще се провеждат в университетските помещения, защото да се слуша подобен глас в кънтящите тъмници на затвора, сигурно си беше направо зловещо. Изправяйки се, след представянето, аз станах свидетел на не много почтителния поклон на лорда и за съжаление, имах нещастието да го разгледам отблизо. Лорд Енрое не беше млад, на вид - около четиридесет - четиридесет и пет, мрежа от изсушени от вятъра бръчици покриваше по-голямата част от лицето му, острият нос предизвикваше не по-приятно впечатлени от пробождащия поглед на дълбоко поставените, тъмно-кафяви очи, плътно стиснатите устни, с гънки около тях, които намекваха за навика на лорда винаги подигравателно да се усмихва. Аз бях чувала, че той обича да се гаври... във всеки смисъл на тази дума. Лорд Енрое, държейки пауза, протегна ръка към пейката, с което напълно я изчисти от снега и предложи: - Седнете, госпожо Радович. - Благодаря - отзовах се аз и седнах колкото се може по-далече от стоящия дознавател - на самия край на скамейката, с което предизвиках неприятно ухилване. Въпреки това, лордът седна, без да прави опити да се приближи, преметна лявата си ръка през облегалката на пейката, с дясната извади малък джобен бележник и тънък черен молив, сложи бележника на коляното си, демонстративно записа името ми и се започна: - Както вероятно ви е известно, аз съм дознавател, госпожо Радович. - За това недвусмислено намеква наметалото ви - тихо казах аз. Лордът ми хвърли пронизващ поглед, кимна и продължи: - И съм изпратен тук да хвърля светлина върху произшествието, за което сте виновна вие. Аз понечих да отворя уста, но моментално я затворих. Естествено, кой друг! Като се имаше предвид, че Айван Горски бе втурнал презглава да донесе за случилото се, то той бе показал себе си като истинен син на кралството, а аз изобщо бях останала на местопрестъплението, като престъпник, желаещ да се наслади на последиците от своята противозаконна дейност. Въздъхвайки спазматично, обречено уточних; - Тоест, всичко обнародвано в магическото информационно поле е плод на моето болно въображение, а кралят никога, абсолютно никога не е писал нещо подобно даже в мислите си? - Вие сте умна девойка, госпожо Радович - изрече нещо като много двусмислена похвала лорд Енрое. „Всъщност, не, просто много добре знам кого в такива случаи слагат на топа на устата” - помислих си аз, но не казах нищо. Някъде в дълбините на душата ми започна да се заражда, за съжаление, съвсем обоснована паника, аз разбрах, че ме очакват маса унизителни и неприятни събития, надявах се само, че като се имаше предвид кралската необходимост от съставяне на карта със селищата в Горлумския лес, на мен ще ми запазят живота. Много се надявах. - Къде и какво да подпиша, в каква форма ще трябва да принеса извиненията си пред краля, короната и отделно на Айван Горски? - унило попитах аз. Лорд Енрое се усмихна, затвори бележника, прибра го в джоба си заедно с молива и насмешливо проточи: - Приятно е да се наблюдават такива неочаквани ум и проницателност у толкова младо момиче. И изведнъж, с друг, практически светски тон, дознавателят се осведоми: - Какво ще правите тази вечер, госпожо Радович? Аз и така вече бях нащрек, сега го погледнах напрегнато и отвърнах: - Зависи изключително и само от вас, лорд Енрое. Мъжът неприятно се подсмихна, кимна и благоволи да направи странно заявление: - Ние без съмнение ще се сприятелим, госпожо Радович. След което стана и с уверената походка на човек, притежаващ неограничена власт и ползващ се от привилегиите, които тя му дава, се насочи към пратеника, когото вече бяха изправили на крака и към нетърпеливо очакващия го Айван Горски, застанал в групата на останалите дознаватели. Аз също побързах да напусна двора, но без да бързам, стараех се да вървя по най-малко утъпканите пътечки през заснежения двор, за да не се мяркам пред очите на никого. Беше ми просто обидно и горчиво съжалявах, че се бях накиснала в толкова сериозни неприятности заради някаква си дреболия. Работата беше в това, че не бях дала на Горски да препише. Просто не му дадох да препише! Триединни, та той имаше седем частни учители, неограничено количество пари за учебници и възможности да се консултира с преподавателите, които мен никога нямаше да ме огреят! Той можеше да се подготви сто пъти по-добре от мен, но... бе предпочел да си губи времето в безуспешно тичане и умилкване след новата прима на кралския театър. Според слуховете, които витаеха в университета, той обсипал улицата пред дома й с розови листенца, бе похарчил фантастична сума за купуването на изумруди, с цвета на очите на прекрасната актриса и нощем се упражнявал не в магия, а в писането на стихове за неимоверната й красота. Между другото, сега, когато носех перлата на въздушния дракон и можех да виждам през илюзиите, се оказа, че Горски не е чак толкова привлекателен, колкото изглеждаше преди, както впрочем, и много други представители на древните родове и сега се влачеше из университета със скръбен вид, с което умиляваше девойките и предизвикваше чувство на мъжка солидарност у младежите. Но нито едното, нито другото не възникна у преподавателите, когато на тройния пробен изпит, Горски провали първо теста, след това теорията, а накрая и практическото занятие. И сега от изключване от университета можеше да го спаси само есе на зададена тема. И как мислите, с какво се зае студентът, намиращ се под заплаха от изключване, разполагайки с всички възможности да подготви писмената си работа?! Ами с нищо! Той продължи да се мъкне след актрисата, а днес, един ден преди крайния срок за предаване на работата, на края на занятията, доплува до мен с небрежна кралска походка и поиска да му предоставя собственото си есе, за да може „да провери ключовите моменти в моята научна работа” Аз, разбира се скромно отвърнах, че сама съм ги проверила, но в отговор, той насмешливо заяви: „Какво разбираш ти!” Не можах да се сдържа и му казах: „Всичко, което разбирам, си е мое и за чуждото, за разлика от някои, не претендирам” И тогава Горски се вбеси и нареди да му дам да препише. Аз отказах, събрах учебниците си и избягах на двора. Той ме догони... и се случи това, което се случи. И сега трябваше да мисля, как да решавам тези проблеми. Въпреки че, мисли - не мисли, всичко от тук нататък зависеше от лорд Енрое. И аз можех само да предполагам какво ме чака. Гаранция имаше само за едно нещо - Горски несъмнено щеше да настоява да се извиня пред него по най-унизителен начин и пред очите на възможно най-много хора... Най-вероятно, в залата за събрания и на колене, да го вземат дано!.. Спирайки, аз отметнах глава и дишайки тежко, погледнах към небето. То отново се беше покрило с облаци и се канеше да забушува в снежна буря през нощта. Успокоила се, продължих нататък. Така, унижението пред очите на всички ще го издържа, не знам още как, но ще го издържа, нямам избор. А това, което щеше да става напред, вече беше под въпрос... Нямах съмнения, че ще обвинят именно мен за случилото се, съмненията ми се въртяха единствено около това, какво наказание щеше да избере лорд Енрое. А в негова власт бе практически всичко - от хвърляне в тъмница, ако ме обвинят в покушение над кралския пратеник, до екзекуция на кралския площад, ако лордът реши да ми инкриминира покушение върху честта и достойнството на короната. Отново спрях. Постоях, държейки се за дървото. Идеше ми да се разплача от обида, от несправедливостта на съдбата, по чиято воля именно в този момент, когато давах отпор на Горски, на двора се беше появил кралският разсилен. И от яд към Горски, на който му липсваха и ум, и достойнство, за да се подготви самостоятелно! Още не бях успяла да стигна до зданието на университета» когато над цялото учебно заведение се раздаде меланхоличният глас на Овандори: „Заповед на ректора: Всички студенти незабавно да се съберат в залата за събрания”. Започна се. Стараейки се дори да не мисля за това, което ме чака, аз бързешком влязох в университета, завих към жилищния корпус, качих се на втория етаж и подминавайки всички врати, боядисани в различни цветове и окичени със сърчица, цветенца и блестящи камъчета от планински кристал, стигнах до единствената проста, дървена. Вглеждайки се внимателно, почти по навик дезактивирах три-четири гнусни заклинанийца от типа „Гъбясали нокти”, изваждайки кърпичка от джоба си, предпазливо хванах дръжката и добре направих, защото за пореден път я бяха омазали с вакса и едва след това отворих и влязох в своя малък вълшебен рай. Моята стаичка. Моята цяла една стая, с два прозореца, с нормално легло и не под покрива, където винаги беше или убийствено студено, или убийствено горещо. И дори с мъничък душ направо в банята, съседна на стаята. И нямаше никакво значение, че това беше най-скромната стая на етажа, за мен тя беше просто великолепна. Сваляйки наметалото, го метнах върху закачалката в ъгъла, под него наместих ботушите и преобувайки се в пантофки, отнесох учебниците на рафтовете в шкафа, есето, както и другите писмени работи, ги скрих предвидливо под дъска на пода - стаята ми я бяха разбивали вече три пъти, опитвайки се да вземат това, което сами не искаха да правят. При това, първия път, когато ми откраднаха курсовата работа и две контролни, преподавателите изобщо не се смутиха, че върху титулните страници на предадените им работи, беше просто зачеркнато моето име и бе написано чуждо. Ивлин Дарски просто го бяха помолили следващия път да оформя по-акуратно работата си. Именно след този случай, аз започнах да усъвършенствам защитната и охранителна магия и си направих цял сейф в пода, тъй като стените тези... нехора ги проверяваха, но явно не се бяха досетили за възможностите, които предоставяше пода. И едва след като усилих защитните плетеници, пътьом оправяйки мантията и косата си, забързах към мястото на своята екзекуция. Без съмнение, мен ме чакаше впечатляващо наказание, максимално болезнено за моето самолюбие» въпреки че... За какво самолюбие можеше да става дума, щом се касаеше за сираче с толкова непредставителен произход» че за мен най-голямото благоволение трябваше да стане предложение за легло и защита?. Неясно как, но студентите вече знаеха за случилото се. В очите ми летяха насмешки, откровено ми се хилеха, подробно и на висок глас правеха облози за предстоящото. И да, по-голямата част, също като мен, бе стигнала до извода, че Горски задължително ще ме накара да застана на колене, а някои, направо гарантираха, че ще ме накара и да целуна ботушите му... Залата за събрания бучеше като разтревожен кошер. Ярко осветена, както от горящите факли по стените, така и от магическите светилници, приели формата на полупрозрачни свещи, тя беше препълнена със студенти до край, но когато аз се появих, всички подигравателно се отдръпнаха, очертавайки пред мен своеобразен път към ешафода. Горски вече стоеше там - горделив, откровено подсмихващ се, застанал на първото стъпало, което водеше към високия, ограден с парапет постамент, на който вече се бяха събрали преподавателите. Забелязвайки ме, магистър Аттинур сбърчи лице като от зверски кисел плод и се обърна към драконите. Те бяха петима - двама в черни мундири, един в бяла мантия, искряща, като че сътворена от сняг и още двама, в сребристи мантии, със символиката на дома на Владиката на яките. Драконите, облечени в мантии бяха магове, при това снежният, доколкото бях разбрала от разговорите между студентите и преподавателите, беше невероятно силен маг и именно те тримата изследваха лабораториите и тайните библиотеки на университета. Драконите в черно пък бяха нещо като дознаватели - те можеха да влизат навсякъде абсолютно безпрепятствено, проверяваха охранителните заклинания по периметъра на университета и именно тяхна беше заслугата за това, че практически се бяха прекрати™ гаврите с бедните студенти. Тоест, нас продължаваха да ни презират, правеха ни злобни номера и дребни пакости, но никакви побои или физическа вреда не ни се нанасяше, нямаше „случайно” преобърнати отгоре ни подноси с храна и така нататък. Просто никой от нашите предишни мъчители не желаеше в момента на гаврата да се озове увиснал за крака сред, например, същата тази столова. И драконите не правеха разлика между младежите и девойките - както беше казал халоне Зернур, по-възрастният от двамата в черно: „Гадостта няма пол”. Той произнесе тази мъдрост в епичния момент, когато Айдалин Ванески, племенница на краля от второ коляно, пищеше сърцераздирателно увиснала надолу с главата, след като бе излялата върху мен остатъците от супата си, а нейният годеник, Вилиан Раймс настояваше за помилването на бъдещата си съпруга с аргумента, че е момиче, докато драконът я държеше за глезена. В резултат на неуспешните преговори, драконът я държа така почти четвърт час, след което, разтвори пръсти, без да го е грижа за внимателното връщане на почти принцесата на земята. И какво им направиха на драконите за подобни действия срещу личност с кралска кръв във вените? Ами точно нищо. Всъщност, предполагам, че ако Зернур й беше откъснал главата, също нищо нямаше да му се случи и дори най-надутите и арогантни студенти прекрасно го разбираха. Между другото, всеки имаше право да се оплаче на драконите при нужда и аз дори знаех, че и Славен, и Тихомир, а и някои от останалите стипендианти неведнъж бяха ходили при черните и те се бяха намесвали при необходимост, на Тихомир преди около месец дори му бяха върнали курсовата... но аз никога не търсех помощта им. Бях свикнала сама да се справям, а и... напътствените думи на Главнокомандващия и досега ме изгаряха като дамга. И в този момент се появи лорд Енрое. Когато влезлият през служебната врата дознавател се приближи към парапета, всички студенти тутакси притихнаха, хвърляйки заинтересувани погледи ту към мен, ту към изпъчилия гърди Горски, ту към дознавателя. Всички с нетърпение очакваха разправата и тайно се надяваха тя да е колкото се може по- кървава. Горски също бе уверен, че на мен лошо ми се пише и възползвайки се от това, че стоях близо до него, прошепна така, че околните да го чуят: - Готви се да излижеш ботушите ми, Радович. Искрено се надявах, че няма да се стигне до това - все пак драконите бяха тук. Биха могли и да не се появяват, а и със сигурност, никой не ги бе очаквал, какво остава пък да ги кани, но след като бяха тук, то явно нямаше да се стигне до целуване на ничии ботуши. На колене, най-вероятно щяха да ме сложат, но надявам се, че щяха да се задоволят с това. Нещата все пак се бяха променили, например Горски сега се бе видял принуден да настоява да му позволя да препише, докато преди просто щеше насила и най-безцеремонно да вземе писмената ми работа и край. - Гхм - гхм - прочисти гърлото си лорд Енрое, едновременно приканвайки всички да слушат с още по- голямо внимание. - Днес - започна той, втренчено взирайки се в присъстващите студенти с такъв вид, че всеки, попаднал в полезрението на дознавателя, моментално започваше да се чувства виновен в нещо неясно, но определено противозаконно, - в най-старото учебно заведение на нашето кралство, - той отново обгърна всички с внимателен поглед, - се е случило нещо, което излиза от рамките на проблемите на самия университет и хвърля сянка на достойнството и честта на негово величество! Само това не! Триединни, той ми вменява покушение върху честта на короната... Не успях да сдържа отчаяния си стон той явно зарадва застаналия наблизо Горски. Младежът просто сияеше и излъчваше задоволство. А аз полагах неимоверни усилия да се държа спокойно и се стараех да не мисля как ще се измъквам от тази неразбория. И изобщо, щях ли да мога да се измъкна?! Тогава над всички студенти на УМ се разнесе неочакваното: - Студентът Айван Горски, използвайки заклинание за изкривяване на реалността и проектиращо плетеницата „Вестник”, подкрепена с мощта на всички родови артефакти, нанесъл удар по студентката Милада Радович, с цел да дискредитира, а в последствие и да отнеме научното й изследване. В залата стана много тихо. Толкова тихо» че се оказа, че може да се чуе как някъде там, до запотеното стъкло на прозореца, бръмчи последната жива муха. И навярно в бръмченето й се вслушвах потресено не само аз, но и всички присъстващи. А от лицето на Горски изчезна самодоволната усмивка. Лорд Енрое продължи: - Изключително неприятно ми е да констатирам, че подобна практика, най-вероятно е била насърчавана от преподавателския състав на университета... - Бих ви помолил да...! - възнегодува магистър Аттинур. Но игнорирайки го напълно, дознавателят продължи: -.. .насърчавана от преподавателския състав на университета, за което пряко намекват наглостта и размаха, с които Горски пристъпил към реализацията на намеренията си. И предполагам, че би постигнал целта си, ако на двора на университета не се появил кралски пратеник и не поел върху себе си удара на заклинанията, което довело до обнародването на изкривена и опорочаваща короната информация! Горски се олюля. Аз застинах. Студентите не знаеха как да реагират на всичко това. Драконите с явен интерес погледнаха лорд Енрое. Лорд Енрое изразително погледна мен... Много изразително. Просто ужасно изразително. И аз разбрах, че си имам проблеми. Значителни проблеми. Много по-неприятни от тези, с които бих се сблъскала, ако лорд- дознавателя бе постъпил съгласно традициите и устоите на аристократическата класа. Събранието продължи още доста дълго. Преподавателите се опитваха да се оправдаят, студентите подписваха декларации за неразгласяване на „дискриминираща и фалшива” информация, дознавателите налагаха печати на мълчанието. Държаха ни в задушната зала до десет вечерта, докато нервно се чудехме дали ще успеем да си напишем домашните и да се подготвим за занятията. И едва към единайсет ни пуснаха. Сега студентите ме заобикаляха отдалеч, не се приближиха дори Славен и Игнат, но, както се оказа, един от дознавателите ме очакваше до вратата. - Милада Радович - той пристъпи към мен, плашейки всички останали, - облечете си връхната дреха, с вас искат да поговорят. Мълчаливо кимнах. И все така замислено и без да бързам се насочих към стаята си, разбирайки, че след като ми казаха да си взема наметалото, беседата няма да се състои в университета... което беше съвсем лошо. В стаята свалих мантията, оставайки по роклята, която ми беше подарила Камали, обух се, наметнах плаща си и вече се бях наканила да излизам, когато на вратата се почука. Учудена, тъй като рядко някой чукаше на вратата ми, се приближих, отворих и трепнах, виждайки дракона. Зернур мълчаливо ме изгледа от глава до пети, изразително спря очи върху ботушите и наметалото ми, след това надникна в очите ми и с дрезгав драконов глас, в който като грохот на далечна буря се дочуваше глухо ръмжене, попита: - Лейди Милада, нуждаете ли се от помощ? Първата ми реакция беше - да, много! Аз дори кимнах с глава, потвърждавайки колко много ми е нужна, но след това... - Не, благодаря, всичко е наред - излъгах дракона. Зернур помълча, приемайки отговора ми и сухо произнесе: - Вие винаги можете да се възползвате от бележника. И драконът изчезна така, сякаш никога не бе идвал тук. А аз бях сигурна, че никога нищо няма да напиша в този бележник. Никога и нищо! „Не желая повече да ви виждам! Никога, по никакъв начин и дори по най-неотложната причина!” И аз имах намерение да изпълня желанието му. Навън се бе разразила виелица, всичко свиреше, тътнеше, вятърът като че ли искаше да ме събори и моят придружител бе принуден няколко пъти да ме подкрепи, за да не ми позволи да падна. А след това, като че ли изведнъж, насред снежната буря изникна карета, отвори се вратата към осветеното от магическата камина пространство и оттам ми протегнаха ръка. Не се осмелих да откажа, предпазливо сложих пръстите си в разтворената длан и мен практически ме издърпаха в каретата. Кърпичката, която ми подаде лорд Енрое се оказа много необходима - снегът беше посипал лицето ми с ледена маска, миглите ми се бяха слепили и се наложи дълго и старателно да се бърша. Каретата потегли веднага, когато седнах, но докато бях заета със себе си, не обърнах веднага внимание, че придружителят ми беше останал на двора в университета и сега в тясното пространство се намирахме само аз, лорд¬дознавателят и магическата камина, която така грееше въздуха, че вече би трябвало да си сваля наметалото, както беше постъпил и самият лорд Енрое - дрехите му бяха в ъгъла на седалката. Но аз не се съблякох. - Как ви се стори днешната ми реч, госпожо Радович? - в момента, в който приключих с избърсването на лицето си и го погледнах, се поинтересува тайният съветник на краля. Облегна се назад на седалката и ме загледа внимателно с втренчен изучаващ поглед. - Беше впечатляваща - бях принудена да призная аз. Също на свой ред вглеждайки се в лорд Енрое. Работата беше там, че отгоре му имаше илюзия. Изкусно изпълнена, без да маскира всички бръчки на лицето му и правеща същото това лице малко по- ... привлекателно?! Не можех да определя точно. Благодарение на перлата на въздушника, аз отчетливо виждах само реалността, докато илюзията се получаваше полупрозрачна и не много ясна. - Какво не е наред, госпожо Радович? - с известно напрежение попита дознавателят. Стори ми се, че няма да е много умно да го лъжа, най-вероятно лордът бе окичен с амулети, реагиращи на всеки опит да бъде измамен и затова честно отговорих: - Вие леко сте се променил. И забелязах как реалното лице на лорд Енрое се сгърчи от ярост, докато илюзията запази напълно благоразположеното си изражение. И реалността почти веднага идеално я имитира, а самият лорд снизходително ме просвети: - На девойките им е свойствено да украсяват образа на спасителите си. Но аз се радвам, че сега изглеждам по-привлекателен във вашите, без съмнение, очарователни очи. „Спасителите си?.’” Аз изстинах вътрешно. Значи лорд Енрое желае да възприема случилото се именно така - като благородно спасение, а не като тържествуване на справедливостта... Въпреки че той, разбира се бе прав, каква справедливост можеха да очакват такива като мен в нашето кралство... Междувременно лорд Енрое продължи светската беседа, питайки: - Каква кухня предпочитате, госпожо Радович? - Университетската - напълно сериозно отвърнах аз. Снизходителната усмивка стана малко по-широка и дознавателят мазно изговори: - Разбирам, вие просто не сте имала възможност да я сравните с нещо друго - усмихна се още по-широко и добави: - Ние ще поправим този пропуск. Много ми се искаше да отговоря с решително „не”, да помоля да спре каретата и да ме пусне, искаше ми се... но аз останах на мястото си, безмълвно и напрегнато втренчена в дознавателя. Лорд Енрое се усмихна и произнесе: - Често ли сте идвала в столицата? - Няколко пъти - с неохота отвърнах аз. - Обикнахте ли този град? - Не бих казала. - Ще го обикнете. И една такава насмешлива усмивка, която не оставяше дори съмнения в това, че настоятелно ще се опитват да ме накарат да го обикна. След това пътувахме в мълчание. Аз бях обзета от печални размисли за способността на лорд Енрое само с няколко фрази да обозначи ситуацията абсолютно точно, а дознавателят изобщо не считаше за необходимо да крие, че през цялото време ме разглежда. Не след дълго, каретата спря, вратичката се отвори и се разнесе подчертано радушен глас: - Радваме се да ви приветстваме в „Морския бисер”, лорд Енрое. Да приготвим ли вашата маса? Тайният съветник на краля, един от десетимата също толкова тайни, доколкото ми бе известно, замислено гледайки към мен, отвърна: - Не. Нещо по-закътано и интимно. - Както ви е угодно! - след кратко учудено запъване, отвърна портиерът. Лорд Енрое стана, излезе, и стоейки вече пред стълбичката, ми протегна ръка. Изобщо не ми се искаше да приемам помощта му. Всъщност, изобщо не исках да излизам. Всички тези погледи, намеци и „закътаната и интимна” маса предизвикваха напълно обосновани опасения. И ако в ситуацията с Главнокомандуващия аз не можах да допусна дори мисъл за някакъв интерес от негова страна, то с дознавателя нещата стояха различно. А и репутацията на този човек беше съответната... Е, все пак аз подадох ръка, мълчаливо последвах портиера, който вървеше пред нас, безропотно позволих на да свалят наметалото от раменете ми и практически без да вдигам глава, вървях до лорд Енрое, докато ни водеха към една от частните кабинки. Но какво беше учудването ми, когато над целия ресторант се разнесе радостен вопъл: - Миладка! Искрено изненадана, се обърнах към звука и едва не отворих уста, виждайки компания млади дракони. Дракони! Тук, в столицата... под човешки облик. Аз не бях обърнала веднага внимание на илюзиите, но те показваха, че зад голямата маса седят не три удивително прекрасни драконици в традиционните за расата им тесни копринени рокли, избродирани с птици, на две от момичетата и с тъмно-червени ярки цветя, на последното, а три столични любителки на модата с напомадени руси къдрици, удържани във високи прически от стотици панделки. - Да! - извика втората драконица, - това със сигурност е Милада! И първата от дракониците се спусна към нас, разблъсквайки столовете по пътя си със своята илюзорна, но при това напълно материална рокля, едва не спъна двама сервитьори и накрая, обгръщайки ме с аромата на парфюм с мирис на цветя, ме стисна в обятията си, огласявайки целия ресторант: - Миладка! Така си и знаех, че ще те намеря днес! А те не вярваха! Тя се отдръпна, държейки ме за раменете с изпънати ръце, вгледа се в лицето ми, в очите, а накрая викна още по-тържествуващо: - Със сигурност си ти! След което, хвърли леко пренебрежителен поглед към лорд Енрое, запърха с мигли, а при това миглите на илюзията бяха три пъти по-дълги от нормалното и измърка: - Най-искрено моля за извинение, надявам се, че няма да имате нещо против, ако ние похитим вашата спътница за няколко ма-а-а-а-а-алки, дре-е-е-е-е-ебни, краткотра-а-а-айни часа. Няма да сте против, нали? - Аз... - опита се да подхване гневно дознавателят. - Вие сте такъв чаровник - пропя драконицата, имитирайки идеално столичните красавици. И с наистина драконова сила и скорост, ме повлече към масата си, преди стъписаният лорд Енрое да успее да каже каквото и да било. А когато стигнахме до масата, тя първо извика: „Сервитьор, допълнителен стол и прибори”, със сила ме настани на нечие място до себе си, обърна се към драконицата, която по нещо неуловимо й приличаше и каза: - Виждаш ли, бях права, срещнахме я! - Невероятно! - изказа се третата драконица, взирайки се в мен с широко отворени очи. Втората пък, издишвайки рязко, тихичко каза: - Емали, стой, ти май я уплаши до смърт, тя си мисли, че ние сме... човеци. - Не - тихо възразих аз, - виждам, че сте дракони. И трите ме зяпнаха втренчено, а след това тази, която бяха нарекли „Емали”, издавайки радостен възглас, изтърси: - Ти си потресаваща! Не можех да се съглася с това, а и като цяло изобщо не разбирах какво става. В този момент се приближи сервитьорът, носейки допълнителен стол, постави го до мен, премести на новообразуваното място приборите и нечие недоядено внушително парче месо, постави пред мен чисти прибори и вежливо се осведоми: - Какво ще поръча дамата? - Аз, аз зная! - възкликна Емали. - Така, тя ще яде нетлъста риба, най-добре печена, салата от морски водорасли, рибена салата и варени зеленчуци. Та е маг, нали разбирате? - Ще го имам предвид - поклони се сервитьорът и се отдалечи. A... аз продължавах нищо да не разбирам. И явно досетила се най-накрая за това> втората драконица протегна ръка, покри моята трепнала длан и тихо съобщи: - Ние сме твоите сестри, Милада. Това е Емали, тя е малката... беше, преди ти да се появиш, сега ти ще си най- малката - тя се усмихна, - аз съм Ирида, а това е Хатиа, наша приятелка. След това изявление аз бях прекалено потресена, за да кажа каквото и да било. - Успокой се, всичко е наред - побърза да ме увери Ирида. И аз едва сега разбрах, че тя невероятно прилича на Камали, само оттенъкът на очите й е жълто-зелен, като този на Хатор. - Аз, аз, аз я намерих! - танцувайки пропя Емали. И веднага прошепна: - Само имай предвид, не казвай на мама и тате, те ще ни претрепят, ако разберат, че сме прелетели над хребета. - Д... добре - неуверено обещах аз. Но след това! След това осъзнах, че три млади драконици се намираха в едно от човешките кралства! Та това... това... - Но е най-добре веднага да отлетите оттук! На минутата! Това е опасно!.. - подхванах аз. Хатиа изведнъж тихичко се разсмя и навеждайки се към мен, уточни: - Ти какво, за нас ли се безпокоиш? Ти? За нас? Ти... - Още веднъж й кажи така „ти” и очите ще ти издера - изведнъж много спокойно произнесе Ирида. И го произнесе съвършено спокойно, именно така, че стана ясно - щеше да ги издере, без варианти. И Емали, която изглеждаше невероятно лекомислена, обръщайки глава към третата драконица, също толкова убийствено спокойно произнесе: - Още веднъж, Хати, Милада е наша сестра. Каквото и да е оскърбление към сестра ни е оскърбление към целия род. Всичко ли ти е ясно? - Ама какво се заядохте с мен! - възмути се Хатиа, оправяйки нервно косата си. - Аз имах предвид „ти” си човек. Просто тя е слабичка, не е като нас, драконите. - Тя не е слабичка - нацупи устнички Емали, - просто е още малка. Нищо, тате ще я охрани. - О, Еми - Хатиа демонстративно погледна към тавана, - Милада е удивителна и потресаваща, няма да споря за това, все пак, да призове към живот някой от древните е способна само много чиста, светла и искрена душа, а след като братчето ми... - тя си пое дъх с леко хлипане, изтри избилите под клепачите й сълзи и продължи с менторски тон: - Но след деветнайсет годишна възраст хората не растат, разбери го. - Ти просто не знаеш как тате умее да угоява! - парира Емали. След това се обърна към мен и меко произнесе: - Не се безпокой, ние не сме сами, това първо и второ, с нас е Рдан. Тя произнесе това име така, като че ли то би трябвало да означава нещо, но... - Нищо не разбирам - честно си признах аз. Дракониците се спогледаха, Ирида кимна към сестра си и милостиво разреши: - Разкажи й. - Аха, тя два часа ще разказва! - възмути се Хатиа. И изстреля: - Ние с Емали учим във факултета на Шестия вятър. Ние сме интуити, чувстваме света малко по-пълно, отколкото другите дракони, в редки случаи сме способни да предсказваме някои събития. И днес, по време на традиционната медитация, Емали получи видение. - Аз видях теб! - възкликна тя, явно обидена от постъпката на приятелката си, която не й бе позволила сама да разкаже всичко. И продължи, взирайки се с тревога в мен: - Ти беше много тъжна, потисната и беззащитна. И сам-самичка. И аз с цялото си сърце почувствах, че ти е нужна помощ... Емали се сепна, сякаш изведнъж съотнесе видението си с това, как се бях появила в ресторанта, рязко се озърна и аз проследих посоката на погледа й, който се спря на лорд Енрое. Дознавателят явно нервно ме очакваше на масичка до прозореца. Предполагам, на неговата постоянна масичка, едва ли мястото би могло да се нарече закътано и интимно. - Милада, кой е този човек? - директно ме попита Емали, поглеждайки отново към мен. Аз не отговорих, откровено казано, просто защото не знаех какво бих могла да кажа в тази ситуация. - Емали ме намери - продължаваше да разказва Ирида. - Аз отлетях при мъжа си в работата му, за късмет, Нарих беше в кабинета на Рдан, а той с интерес възприе идеята да литнем насам. Хатиа, обръщайки се, погледна към лорд Енрое, след това отново се обърна към нас и взирайки се в мен, тихо каза: - Аз мога със сигурност да твърдя, че този човек изпитва към теб двойствен интерес. От една страна - чисто мъжки интерес като към жена, този интерес е с оттенък на принуждение и потискане, но само оттенък. Вторият е професионален и в него няма никакви оттенъци - той има твърдото намерение да принуждава, да потиска и да контролира. - Аз усещам абсолютно същото - отзова се Емали. - Само дето мога да добавя, че първият интерес е краен, а вторият, за сметка на това, не е ограничен във времето и аз не разбирам защо. А аз знаех - никой не напускаше работата си в тайните служби. Ти или работиш там постоянно, или те изнасят с краката напред, друг вариант няма. И как само успях да се забъркам в такива неприятности?! - Милада - тихичко ме повика Ирида. Аз веднага вдигнах поглед към нея, но бях далеч в мислите си... през десетина маси, при лорд Енрое, мъчително осъзнавайки факта, че за дознавателя няма да е трудно да разбере по какъв начин съм отразила атакуващото заклинание на Горски. А тъй като отрядът му се беше появил на мястото на произшествието практически мигновено, то остатъчния фон на използваната магия явно беше позволил да се оцени и моето равнище на способностите. А те, благодарение на древния, бяха пораснали значително. И сега, като надарен маг, вече явно представлявах интерес за организацията на лорд Енрое - просто се знаеше, че той взима на работа най-талантливите и най-силните. И какво можех да направя сега? Досега аз благоразумно държах в тайна увеличения си резерв, не виждах никакъв смисъл да привличам вниманието, но днес просто използвах всичко, което имах в наличност, очаквайки, че ударът на Горски ще е внушителен. Освен това, касаеше се просто за щит, неговия енергообмен е по-труден за изчисляване, аз дори не бях допуснала мисълта, че някой би се захванал да прави нещо подобно... - Миладка, не се тревожи така - наведе се Емали към мен, - ти сега си почти една от нас, нека само да се опита да ти направи нещо! А той би могъл... Лорд Енрое със сигурност би могъл. И не само на мен. Въздъхнах, погледнах към дракониците и тихо разказах: - Лорд Енрое е менталист. При достатъчно силно желание, той е способен да измени съзнанието на мага и да внедри в мозъка му каквато си поиска натрапчива идея или цел, подхранвана от несекващо емоционално напрежение и това ще я направи преобладаваща над всички други мисли и дори инстинкти. Даже един толкова силен, като инстинкта за самосъхранение би отишъл на заден план. - Не разбрах - честно си призна Хатиа. Емали явно също нищо не разбираше. За това пък, Ирида, присвивайки драконовите си жълто-зелени очи, замислено предположи: - Ако този човек по някакъв начин узнае, че ти си желан гост в Долината на драконите, той би могъл да те накара да причиниш вреда, например на... Владиката и ти няма да можеш да се съпротивляваш на заповедта му? Аз кимнах. - О-о-о - проточи Емали. - Какъв ужас - издиша рязко Хатиа. В този момент, вратата се разтвори и в залата на ресторанта влезе групичка непознати за мен... дракони. И щеше да е добре ако всички бяха... непознати. Аз едва не се изтърсих от стола, когато се вгледах в единия от тях, върху когото най-отгоре сияеше човешка илюзия и това беше висок светлокос слаб момък, хилав като пръчка. И това едва ли щеше да е от значение, но под илюзията на човек имаше още една... и когато се вгледах в нея, то можах да различа висок, тъмнокос дракон с хищни черти на лицето. Но работата беше в това, че и този облик беше илюзия! А под нея се криеше Владиката! Истинският Владика на Долината на драконите, лично! Значително превъзхождащ по размери и двете си илюзии, внушителен, плашещ, с ужасяващ черен поглед на чудовищните си очи, с полуусмивка, която заигра само на устните на реалния му образ и не се отрази върху фантомните, когато Гаррат-Ррат-Егиатар ме забеляза. Първото ми желание беше да скоча и да се хвърля да бягам. Второто - поне да стана от стола. Трето не успя и да възникне - изпреварвайки спътниците си, Владиката се приближи, ненатрапчиво положи тежката си длан на рамото ми, принуждавайки ме да остана на мястото си, тъй като елементарно не можех да се изправя и с напевен мек глас се поинтересува: - Очарователна Емали, това ли е вашата приемна сестричка? Милада, ако не се лъжа, нали? Сияещата драконица, гледайки възторжено към дракона, отвърна: - Рдан, вие от първия път запомнихте името й, толкова сте внимателен! - а след това, без преход и явно без да разбира на кого и какви ги говори, съобщи: - Но засега все още не ни е сестричка, вие знаете, този триклет Владика така и не подписа документите. - Негодник! - с жар възкликна... всъщност „триклетият Владика”. - Как е могъл?! Усещах, че очите ми се ококориха, както усещах и пръстите на дракона, стиснали рамото ми в явен призив да си трая. Естествено, иначе аз не бих си замълчала, осъзнавайки, че Емали оскърбява владетеля, практически гледайки го в очите, но... В този момент Владиката, истинският, а не илюзията, която продължаваше да стои до стола ми, се наведе и прошепна до самото ми ухо: - Сладкишче, ти нали разбираш, че ако се разкрие истината, цялата тази чудесна компания ще си го отнесе за оскърбление на представител на Властващия род? Да, щях да си трая толкова, колкото е необходимо. Само да можех и да разбера защо му е нужно всичко това. Владиката, убедил се, че нищо няма да кажа, продължи не по-малко гневно: - Как е могъл да не удовлетвори една толкова скромна молба! - Ето, и мама каза приблизително същото - въздъхна Ирида. - Само дето първо така му се ядоса, че ако й беше паднал, би му изтръгнала изгнилите владически люспички една по една! - добави Емали Аз изстенах. Не особено силно и демонстративно, но за сметка на това, прочувствено. Разбраха ме, но за съжаление, не точно така, както трябваше. - Миладка, не се тревожи - бързо-бързо забърбори Емали, - Владиката обезателно ще подпише всичко, в момента, в който го намерят, ще подпише. Аз в същия момент престанах да стена, учудено погледнах към по-младата драконица и тихо уточних: - Какво? В какъв смисъл „когато го намерят”? - В прекия - към масата се приближиха и другите дракони, - Владиката изчезна, оставяйки бележка със съдържание... нека да бъде „Писна ми” и не се знае къде е отишъл, зарязвайки Долината на грижите на Главнокомандуващия, което не е особено добре... Казвайки това, високият тъмнокос дракон в тъмно-зелен костюм в оригинал и с пораздърпано, небрежно облекло на илюзията си, заобиколи масата и седна до Ирида, хващайки я нежно за ръка. Смущавайки се, драконицата мило се усмихна на своя дракон и ми го представи: - Милада, запознай се, това е бъдещият ми мъж - Нарих - а след това, вече към него: - Любими, това е най- малката ми сестричка, Милада. - Досетих се, радвам се да се запозная с новата си роднина - драконът, въпреки думите си, ме гледаше доста хладно, бих казала, дори враждебно. Веднага стана ясно - той ни най-малко не ми се радваше. Останалите двама също седнаха до своите приятелки - драконът със светло-пепелни коси и абсолютно златни на цвят очи седна до Хатиа, а другият, със забавни тъмно-кестеняви къдрави коси и кафяви очи се настани до Емали, но за разлика от останалите, не се докосна и с пръст до момичето. - Ние засега сме само почти сгодени - кой знае защо, се почувства принудена да се оправдава Емали. - Милада, запознай се, това е Сайн, моят почти годеник, а онзи там е Тилар, бъдещият съпруг на Хатиа. Владиката пък, невъзмутимо се намести до мен, също така подчертано без да ме докосва с нито една от илюзиите си, което обаче не можеше да се каже за реалността - в реалността, ръката му нахално се бе разположила уж на облегалката на стола, но всъщност - на раменете ми. - Бих ви помолила... - Да, аз също! - прекъсна ме Владиката. - Емали, ти забрави да ме представиш на това очарователно създание. Изчервявайки се напълно неочаквано до корените на косата си, драконицата веднага побърза да поправи този досаден „пропуск” и произнесе вече напълно ненужното: - Милада, това е нашият добър приятел Рдан. Любезни халоне Рдан, позволете да ви представя нашата сестра, Милада. Реалният Владика след тези думи остана да седи на мястото си, а двете му илюзии, подскачайки, галантно се поклониха и съобщиха: - Поласкан съм от срещата с най-прекрасната от всички девойки! Реалният Гаррат-Ррат-Егиатар подигравателно продължи: - С такава сладичка, вкусничка, нежна девойка... В този момент осъзнах, че лорд Енрое май по принцип не е чак толкова лош. А след това, стремително се изправих, мило се усмихнах на цялата компания и съобщих: - Искрено се радвам, че се запознахме, но за съжаление, мен ме очаква моят спътник - и по-тихо добавих: - И най-искрено бих ви препоръчала веднага да се връщате в Долината. След което, отмествайки стола си, направих неловък книксен, обърнах се и напуснах компанията на потресените дракони, които явно не очакваха от мен да си тръгна просто така. Аз също не го очаквах, между другото, но в създалата се ситуация, лорд Енрое ми се струваше по-безопасен вариант, от избягалия от всички и скрит под маска нов Владика. Лорд Енрое беше страшен, но от брата на Главнокомандуващия аз изобщо не знаех какво може да се очаква, честно казано. Докато пресичах цялата зала на ресторанта, бях принудена да спря за минута - почти навсякъде бяха угасили свещите и сервитьорите внасяха огромно блюдо, отрупано с пет вида месо. Композицията бе увенчана от варена бича глава, украсена от три цели, препечени до златиста коричка прасенца-сукалчета, а всичко останало беше трудно различимо в полумрака. Едва внесоха огромния поднос в залата и зазвуча песента „Много сити добри години” и стана ясно, че гостуващите в столицата хутари празнуват нечий рожден ден. Докато стоях и чаках да премине процесията на сервитьорите, крадешком хвърлих поглед към компанията мъже, обути в ярки сини шалвари, цветни къси кожуси и с характерните за този народ масивни обеци в лявото ухо. При хутарите жената винаги върви отляво, а те обичат жените си, ценят ги и са готови на всичко за тях и затова слагат обиците си на лявото ухо, наляво си решат косите, левия мустак по-грижливо го засукват и именно левия ботуш го лъскат до огледален блясък. И те празнуват което и да е събитие по различен начин, в зависимост от това дали с тях има жени или не. Ако в компанията не присъства нито една жена - тогава е прието да се пие вино и да се яде месо и нищо друго. А ако има някоя, всичко е другояче - вместо месния пир - сладки пайове и хлебчета, а наздравиците се вдигат не с вино, а със сладък чай и сокове. Затова и се изумих, виждайки зад масата им момиче. Хутарско момиче, с две плитки, закрепени на краищата с червени мъниста, облечено в колоритна червена блуза и тъмни широки шалвари. Бяло кожухче, украсено по яката и реверите със същите червени мъниста, като тези в косата й висеше на облегалката на стола, на който унило седеше девойката. Девойката, която като че ли никой не забелязваше... - Госпожо Радович, забавихте се! - раздаде се недоволният глас на лорд Енрое. - Извинете - откликнах се аз и забързах към дознавателя, без от мислите ми да излизат хутарите и тази девойка» която изглежда се опитваха да скрият от всички. Когато се приближих към масата, която като че ли бе най-разкошната в целия ресторант, лордът се изправи и лично, спирайки с един поглед сервитьора, издърпа, а след като седнах, премести стола ми към масата. А когато той самият седна, се поинтересува: - За първи път ли виждате хутари? - А, не - гледайки към суровите морски продукти, с които бе отрупана моята част от масата, промърморих аз, - хутарската граница е досам наше село, Переславенка... Сама се прекъснах, забелязала, че несъзнателно съм преминала на селския диалект. Ох, колко време ми беше нужно в университета, за да се избавя от него, дори част от стипендията бях похарчила за уроци по риторика. Но и досега, рядко, наистина, но се случваше, да пусна сред думите си някой от привичните за детството ми изрази, особено ако нервничех много. За щастие, рядко, но се случваше. - В смисъл - вдигайки поглед към лорд Енрое, продължих аз, - от селцето Переславенка, където съм родена, до границата с Хутара и най-близкото хутарско градче Яжвена са два дни път. Не че някога ми се е отдавало да пътувам до Яжвена, но хутарски ловци и търговци неведнъж са се появявали в Переславенка. Казвайки това, аз отново посветих вниманието си на гозбите, поръчани от лорд-дознавателя. И неговият избор изобщо не ми хареса. Бяха ни поднесли сурови стриди, сурова, полята с кисел сос риба от три различни вида, месо на син ишор, едва-едва опърлено на открит огън и златен хайвер от моруна. Всички ястия бяха разкошни и много скъпи и лорд Енрое ме гледаше с покровителствена полуусмивка, явно очаквайки от мен възторзи и благодарности за възможността да се насладя на такава изискана кухня. И аз може би бих се възхитила с очаквания от мен възторг, ако не беше едно „но” - във втори курс, когато най-накрая разбрах защо на обезпечените студенти поднасят съвсем други гозби и коя е причината да те се справят с всички магически задачи по-добре и с по-голяма лекота, а ние, студентите-стипендианти, тъпчейки се с каши и друга подобна евтина храна с труд удържахме концентрацията си, аз много щателно бях подходила към изучаването на въпроса за храненето на маговете. И благодарение на това прекрасно знаех, че например златният хайвер предизвиква еуфория у маговете, стридите - изблик на магическа енергия, а месото на синия ишор можеше да те накара да загубиш връзка с реалността, не, не за дълго, но предполагам, че на лорд Енрое четвърт час щеше да му е достатъчен за всичките му цели. Като например, да ме накара да подпиша с кръв клетвения договор за вярност, който при постъпване на служба подписват всички сътрудници на неговата служба. - Удивителна е ситуацията с тези хутари - така и недочакал моя възторг и заради това, леко намръщен, произнесе лорд Енрое. - Напълно неочаквано, неясно как, направо от центъра на столицата благоволи да избяга и да се скрие тяхната княжеска дъщеря. На мен определено започна да ми става интересно. Забелязвайки това, дознавателят продължи: - Естествено, в нейното „бягство” никой не повярва, хутарските жени са своеволни, но не чак до такава степен, само дето досега не сме успели да сгащим тези измамници. Той ми се усмихна, даде знак на сервитьора и когато той напълни нашите чаши с рубинено-черно вино, вдигна своята с думите: - За вас, госпожо Радович. Аз взех чашата, вдигнах я към лорд Енрое и се престорих, че отпивам глътка, без дори да усетя вкуса на виното - и работата не беше само в нежеланието ми да пия, просто, като се има предвид избора на ястията на масата, не можех да бъда сигурна, че това вино не е поредният капан. - Прекрасен букет и аромат, не мислите ли? - взирайки се втренчено в мен, се поинтересува кралският съветник. Усмихвайки се виновно, свих рамене и отвърнах: - Извинете, не съм в състояние да споделя възхищението ви от тази напитка, за съжаление, изобщо не разбирам от вина. На устните на лорд-дознавателя заигра странна усмивка и той с намек проточи: - Това ще се промени, Милада, при това в най-близко бъдеще. И той изразително, много изразително ме погледна, отначало в очите, след това - по-надолу. Може пък вариантът да бъда изядена от новия Владика да не е чак толкова ужасен?. И дори неволно се огледах, за да разбера дали са си тръгнали драконите или не. И потръпнах с цялото си тяло, едва не разплисквайки виното в бокала, който още държах в ръка! Защото, за разлика от драконите, които вече не се забелязваха в ресторанта, самият Владика беше седнал до мен! Съвсем близо! Толкова близо, че аз практически го допирах с рамото си, а ръката на Гаррат удобно се бе отпуснала на облегалката на стола ми. - Ти какво се стряскаш? - невъзмутимо се поинтересува драконът, насмешливо гледайки ме с бездънните си, абсолютно черни очи. - Връщай се към беседата, между вас точно започна да става интересно, ето, дори аз възлюбопитствах. Аз се върнах. В смисъл, бавно се обърнах обратно и погледнах към заинтересувано наблюдаващия ме лорд Енрое, който сдържайки победното си озъбване, успокояващо произнесе: - Всичко е наред, просто лека степен на опияняване. Още една глътка? Сега наистина потръпнах с цяло тяло, поглеждайки с ужас към чашата си - какво беше това вино, че дори една-единствена глътка можеше да даде такъв ефект?! Добре, че не бях отпила! В този момент към масата ни се приближи сервитьор, който със сигурност не беше просто сервитьор - прекалено изпитателен беше погледът, прекалено силни дланите, които легнаха на масата, когато мъжът, навеждайки се, се подпря на плота. Всичко беше прекалено. Така че, аз дори не се удивих, когато този явно не сервитьор се отчете: - Стаите на хутарите ги обискирахме, дъщерята на княза я няма. Тик сгърчи половината лице на лорд Енрое, след което той, с изражение на хладна ненавист, погледна към подчинения си и каза: - Торн, тя трябва да е накъде там. Подчиненият му, явно маг, тъй като след един поглед към комплекта ястия, разположени на масата забележимо се намръщи, погледна към началника си и натърти: - Принцесата не е там. Лорд-дознавателят с мъка сдържа яростта си, обърна се и се загледа към шумното сборище на празнуващите хутари, очевидно без изобщо да забелязва унило седящата сред хутарите княжеска дъщеря. А същият този Торн изведнъж се втренчи в мен и само с устни произнесе: „Не яж!” След това погледът му се премести върху бутилката с вино и той добави: „И не пий”. Надникна в чашата ми и възползвайки се от това, че лорд Енрое все още с откровена ненавист се взираше в колоритната подпийнала компания, с едва уловим жест на фокусник сипа бързо нещо в нея. Виното потъмня, изгуби мириса си и отново възвърна първоначалния си цвят. Аз се досетих, че сега бих могла да го пия. Лорд Енрое, обръщайки се към нас, студено се разпореди: - Разпитайте прислужниците. - Обслужващият персонал на хутарите също се ползва от дипломатическа неприкосновеност - възрази Торн. - Аз ли трябва да те уча? - подигравателно се поинтересува лорд Енрое. - Организирай нападение с цел грабеж, ние не носим отговорност за престъпността в столицата, но ще изразим искрено съчувствие за загубата им. Действай. Ако можеше да се съди по лицето на Торн, на него изобщо не му се щеше да действа в подобно направление, дотолкова не му се искаше, че още малко и щяхме да чуем скърцането на зъбите му. И все пак дознавателят кимна и се отдръпна с полупоклон, както би се отдалечил и някой сервитьор. Лорд Енрое, изгубил всякакъв интерес към него и към хутарите, широко ми се усмихна, вдигна чашата си и провъзгласи: - За най-прекрасната студентка на Университета за магия! Усмихвайки се нервно в отговор, аз отпих няколко глътки... оцветена вода - това вече изобщо не беше вино. След което, поглеждайки към ястията, внимателно сложих в чинията си най-безопасното - парченце сурова речна риба под кисел сос. Всичко останало беше най-добре дори да не го пробвам. Лорд Енрое изобщо не настоя, той с хищен поглед проследи единствено как и колко изпих и напълно се удовлетвори от това. Вдигайки ръка, повика сервитьора, поръча си кюфтета от морски костур с гарнитура от варено цвекло и с най-благодушно изражение се обърна към мен. Предполагам, че реши, че съм достатъчно готова за началото на разпита. Точно така си беше. - И така - подхвана лорд Енрое, усмихвайки се някак отвратително, - да започнем с най-интересното за мен - кои бяха тези хора? Аз удивено го погледнах, без да разбирам същността на въпроса. - Хората, при които седнахте, които знаеха името ви и заради които изгубихте доста от времето ми - уточни той. Седналият до мен Владика поясни: - Той има предвид драконите. Аз разбирах, че има предвид драконите, не се досещах какво именно бих могла да излъжа сега. - Простете - прошепнах на лорд-дознавателя, отпивайки още една глътка „вино”. Сдържайки раздразнението си, лорд Енрое зададе въпроса си другояче: - Вие познавахте ли тези хора? И като че ли случайно сложи ръката си на масата така, че да вижда безпрепятствено абсолютно черния в този момент пръстен на кутрето си. Той сега беше черен, но аз моментално познах камъка на истината и прекрасно осъзнах - ако излъжа, той щеше да се оцвети в синьо - цветът на лъжата. Чувствайки как всичко у мен се свива, казах истината и само истината: -Не. Лорд Енрое с досада погледна към пръстена, пръстенът остана безучастен и на дознавателят му се наложи да преглътне това. А на мен ми се наложи да преглътна нещо друго! А именно това, че лявата ми ръка се протегна към хлебчетата, дясната - към сребърната лъжичка с дълга дръжка, с която аз щедро си гребнах от златния хайвер от моруна, намазах го на хлебчето и започнах изтънчено да го ям! Да го ям! Потресено обърнах глава и погледнах към Владиката. Дъвчещият Гаррат весело ми намигна и ми съобщи: - Изглежда апетитно, не се сдържах. А ти не се разсейвай, продължавай да го зяпаш този, сега ще преглътна и ще сваля илюзията. Аз се обърнах отново към лорд Енрое, дознавателят търпеливо чакаше докато дъвчех, отнасяйки се с уважение към процеса на докарване на потенциалната си жертва си до безумие и аз с ужас разбрах - сега щеше да ми се наложи да изобразявам еуфория! След това ужасът стана още по-смразяващ, защото осъзнах, че еуфорията сега ще му се случи на Владиката. И точно се чудех по какъв начин най-незабелязано да го предупредя за въздействието на дадения деликатес върху надарените с магия, когато Гаррат-Ррат-Егиатар със замечтана усмивка ми съобщи: - Обичам го този хайвер. Някой път ще ти разкажа, вкусна моя, как се забавлявахме като деца, пробутвайки го на разни магове. Елфите, между другото, от златния хайвер започват да плачат, знаеше ли го? Не, не го знаех, но откровено ми падна камък от сърцето, тъй като драконът явно беше наясно със свойствата на дадения продукт. - Всъщност, ти можеш и да говориш, докато аз дъвча на твое място - уведоми ме за действието на илюзията си Владиката. След което, моята управляема илюзия, само Триединният знае как, се зае с апетит да поглъща всичко наред, започвайки това „наред” с месото на син ишор! - Какво... какво правите? - прошепнах аз. - Ям - съобщи очевидното драконът. И добави: - Не че съм чак кой знае колко гладен, а и доколко са пресни дадените продукти е въпрос с много относителен отговор, но знаеш ли, страшно ми е интересно какво ще започне да прави и да говори тази полуизсъхнала мухоморка, когато реши, че на теб ти е подействало. С известно стъписване погледнах към лорд Енрое - съвсем леко посивяла коса, бледна кожа, трескаво блестящи в полумрака очи и не, не можах да се съглася с характеристиката на Владиката, най-малко от всичко дознавателят напомняше отровна гъба. По-скоро приличаше на ловец, който с доза презрение наблюдава как жертвата с удоволствие лапа примамката, вкарвайки се в капана заради собствената си лакомия. Някак дори ми стана съвестно заради несдържания апетит на моята илюзия, независимо, че беше създадена от Владиката. Но драконът продължи фарса, само дето вече самият той не ядеше, на него май изобщо не му хареса миризмата на стридите, затова, кривейки лице, започна доста небрежно да изпразва съдържанието на черупките на стридите... в чинията на лорд Енрое. Той, усетил миризмата, също сбърчи нос, вдиша вонята, опитвайки се да разбере къде се намира източника й и се втренчи в своята илюзорно абсолютно празна чиния, явно недоумявайки как е възможно така да го подвежда обонянието. След това със съмнение се вгледа в блюдото със скариди, които „аз” невъздържано тъпчех в устата си и предпазливо произнесе: - Милада, струва ми се, че не би трябвало да се увличате така. - Не, хахфо гофорите! Мнохо е фхуффно! - възторжено избоботи с пълна уста илюзията ми и дори се разпореди: - Офте фино! Лорд Енрое подаде знак, приближилия се сервитьор радостно напълни... джоба си. Силно се изненада от неочакваното усещане за влага и се отдалечи три пъти по-бързо от обикновено. - За вас! - междувременно провъзгласи илюзията, преди да плисне в себе си целия илюзорен бокал вино. Лицето на лорд Енрое придоби незабравимо изражение. Владиката пък, изчегъртал всички поразвалени стриди, отново седна в обичайната си отпусната поза, отново покровителствено ме прегърна през раменете и съобщи: - Готово, вече няма опасност да те повлече към леглото. Възползвайки се от това, че моята илюзия в дадения момент абсолютно неаристократично си облизваше пръстите под шокирания поглед на лорд Енрое, аз шепнешком попитах: - Защо? - Ама погледни се, де! - драконът гнусливо се потресе. - Отвратително зрелище, да ти кажа честно. Ти вземи и в зъбите си почовъркай... хм, да, между другото. И моята илюзия, пресягайки се към клечките за зъби, се зае ентусиазирано да чопли нещо в илюзорната си уста. Не съм сигурна кой от нас пребиваваше в по-голям ужас - лорд Енрое, наблюдаваш от първия ред истинска неподправена селяндурщина или аз, която се държах на масата така, както никога не се бях държала, дори когато живеех в гореспоменатото село! В следващия миг се случи... нещо - лорд Енрое, на когото му се полагаше да бъде стъписан и отвратен, изведнъж измъкна кърпичка, протегна ръка и ласкаво изтривайки устните на моята илюзия, произнесе с необикновена нежност: - Готов съм вечно да гледам с каква алчност ядете, Милада. И без да откъсва от мен възторжения си жаден поглед, главният дознавател на кралството, тежко дишайки, обясни: - Моята първа страст беше мръсно момиче от цигански табор. Аз бях на тринайсет, тя на около петнайсет, струва ми се, когато тя ядеше ето така, както вие сега - самозабравено и лакомо, с наслада облизвайки пръсти, аз просто губех ума си, горях като в огън, изпивах всеки неин жест, всяко движение... Кърпичката се изплъзна от дланта му, пръстите му докоснаха фантомното ми лице, обрисувайки контура на устните и още по-тихо, дрезгаво и задъхано, лорд Енрое прошепна: - Търсих те цял живот, мое момиченце. Напълно потресена, аз бавно обърнах глава и погледнах Владиката. Драконът седеше с отворена уста и с ококорени очи зяпаше дознавателя. След това ми хвърли поглед и все така тихо и стъписано изговори: - Край, лордовете във вашето кралство ще намалеят с един. - В смисъл? - уточних аз. Гаррат невъзмутимо поясни: - Ти си МОЯ, вкусното ми девойче. Аз съм дракон - съответно, собственик. Ти наясно ли си как драконите постъпват с тези, които претендират за тяхната собственост? Взирайки се с ужас във Владиката, с полушепот промълвих: - Ядат ги?! Изгледаха ме толкова внимателно, че у мен изникна желание веднага да се прикрия... с врата... желателно с ей онази там, входната. Гаррат пък, навеждайки се към мен и взирайки се в очите ми, проникновено ме просвети: - Ап-п-петитна моя, стомахът на драконите, разбира се, е в състояние да смели всичко, но това не значи, че ние ядем всякакви гадости. Особено ето такива, с изкуфели кратуни и болезнени душевни пориви. И поглеждайки ме с нескриван укор, предупреди: - Свалям илюзията. В следващия миг лорд Енрое гледаше вече в моите истински очи с влюбен израз, без да забелязва изчезването на илюзията. И ме гледаше самозабравено, като че ли ме поглъщаше с очи, без изобщо да реагира на приближаването на сервитьора, който осъзнал, че клиентът е невменяем, безмълвно започна да пълни чинията му с кюфтета от тиганчето в ръката си, за да ги полее след това с ярко-червен сос с оранжеви жилки. Сосът заля красиво трите кюфтета и живописно очерта нахвърляните безредно в чинията разпарчетосани развалени стриди. Сервитьорът застина, местейки потресен поглед от чинията към тиганчето, без да разбира откъде са могли да се вземат стридите в чинията на лорд Енрое. И недоумението му се усили, когато очертаните от соса стриди, изведнъж меко изчезнаха от чинията така, сякаш никога не бяха съществували. Сервитьорът, с полуприпадничав вид, потресено ме погледна, като че ли искаше да каже: „Вие видяхте ли това?” и веднага бе сгълчан гневно от лорд-дознавателя: - Не смей да зяпаш годеницата ми! Сервитьорът отскочи от мен като от прокажена, а след това побърза да се шмугне в коридора към кухнята, тресейки глава пътьом, като че ли се опитваше да се избави от видението. Лорд Енрое пък, озъбвайки се, произнесе: - Да, това може и да те изненадва, скъпа, но със сигурност те изненадва приятно. И въоръжавайки се с нож и вилица, се зае радостно да кълца присъстващите в чинията очаквани кюфтета, едновременно със също така упорито присъстващите, но явно неочаквани от лорд Енрое стриди, планирайки в процеса на рязане нашето съвместно бъдеще: - Ти, естествено си безродно момиче, но ние ще коригираме това. Как ти звучи името Милада ел Тагарсин? Спомням си, че херцогът го спипахме в района на вашето селце именно в годината на твоето раждане. Показанията на няколко свидетели и „Оригиналното” завещание на отдавна изгнилия в тъмниците херцог ще са достатъчни, за да не може никой да оспори твоя произход. Пък и наследството на Тагарсините няма да ни е излишно. Колкото до мнението на скептиците - твоята магия е сходна с тази на херцога, което ще е още едно свидетелство в полза на вашата роднинска връзка. И лорд Енрое, набождайки на вилицата си парче кюфте, заедно с парчето стрида, което се намираше под него, поднесе всичко това към устата си, напъха го в нея и се захвана енергично да дъвче, продължавайки да ме поглъща с влюбени очи. Същите тези очи леко се оцъклиха, когато лордът осъзна, че дъвче явно нещо странно, но мъжествено преглъщайки всичко, дознавателят отново се разсея със строежа на планове за бъдещия ни семеен живот. - Представянето в двореца ще го отлагаме до момента, в който предстоящата поява на наследника стане очевидна - погледът му стана суров и непримиримо забождайки вилицата си в поредното облепено със стриди парче от кюфте, Енрое поясни мисълта си: - Нямам никакво желание да разпъждам всички тези миловидни и напористи дворцови сукалчета, които ще се опитат да ти се нахвърлят, ако не си бременна. Ти си прекалено привлекателна, скъпа. И той изяде и второто парче кюфте, потръпна, но го изяде, с целия си вид изразявайки решителност още от сега да се противопостави на всеки опит за изневяра от моя страна. Владиката, изслушващ всичко това с вид, не по-малко потресен от моя собствен, скептично вмъкна: - Не чак толкова. Крачетата, да, апетитни са, и оченцата като че ли си ги бива, а всичко останало не е нищо особено. Лорд Енрое явно не би се съгласил с него. Съдейки по погледа на дознавателя, той вече бе приел, че моята външност се приравнява към престъпление против кралството» беше издал вече присъдата и дори беше определил мярката за неотклонение: - Докато не навършиш четирийсет от замъка навън и крачка няма да направиш! След което, лорд Енрое изпълни смъртната присъда на още едно парче рибено кюфте, жестоко сдъвквайки го, без да откъсва суровия си поглед от мен по време на екзекуцията. Владиката пък, продължаваше усилено да размишлява, все така прегърнал ме през раменете: - Да, именно, крачетата ти са... пръстите да си оближеш, направо бих ги схрускал. Потръпвайки от смисъла на думите на дракона, аз за миг притворих очи и започнах дълбоко да дишам, старателно размишлявайки как да се измъкна от тази история. Както и да го погледнех, щеше да е проблематично и то много. Първо, аз можех колкото си искам да крещя на всеки кръстопът, че херцог ел Тагарсин не ми е баща, кой би повярвал на думите на детето, което никога не е виждало баща си? Никой, особено ако лорд Енрое предявеше подправените документи. Като стана дума, единствената частна независима кантора, която се занимаваше с проверка на автентичността на документи принадлежеше на лорд Енрое лично. Останалите той просто ги контролираше, тъй като бяха държавни. Второ, преди аз можех да се обърна за помощ към магистър Воронир и той би настоял за отлагането на каквито и да било планове, засягащи моята персона до завършването на университета... но сега нямаше на кого да се оплача! - Скъпа, дишай, това е лек страничен ефект от виното - успокоително произнесе лорд Енрое. С ужас си помислих, че засега той все още не беше се опитал да използва способностите си за внушение, а какво щеше да стане, когато ги приложеше? В този момент някой хлъцна. Аз вдигнах клепачи и погледнах към бавно обагрящия се в червено дознавател. Магът, който като че ли се раздуваше отвътре, предпазливо стана и с усилие изговори: - Ед-д-дин момент, скъпа. След което бързешком се устреми в посока на вътрешните помещения. Владиката, без много да му мисли, започна да трупа върху чинията на лорд Енрое дребно нарязано месо на синия ишор. - Какво правите?! - изплашено попитах аз. - Систематично му готвя стомашно отравяне, не ми пречи, вкуснотийчице моя. Аз за нищо на света не бих се осмелила да възпрепятствам действията на дракон от Властващия род, независимо от плашещите изрази в мой адрес, но не можах да не попитам: - Защо се криете? Спирайки да ръси върху чинията на лорд Енрое рендосана риба, Владиката се обърна, погледна ме и честно си призна: - Писна ми. А след това, отново облягайки се на облегалката на стола си, вдъхновено започна да обяснява: - Ако не им харесва моята кандидатура за престола, можеха веднага да курдисат на трона своя обожаем Ренарн и да ми предоставят пълна свобода на действията. Ама не! Дрязгите между родовете аз трябва да ги решавам, делата за оскърбените чест и достойнство на поредната драконица, която се мисли за кой знае какво, пак аз. Аз трябва да посещавам Поднебесните домове по всяка възможна измислена причина, когато още от началото си знам, че ще трябва да търпя поредното представяне на още една кандидатка за съвместен полет. Всичко аз! А единствената награда за старанията ми е да наблюдавам изкривените физиономии на елфийските посланици и да слушам предпазливото им: „А Иренарн-Ррат-Егиатар не би ли могъл да ни приеме?” Не! Не би могъл! Именно вашата надменна принцеска отказа да легне в леглото му, той беснее втори месец, руши замъците на неугодните на короната и ръмжи срещу всички, при това напразно! Изказвайки всичко това, Гаррат се начумери и се поинтересува: - Ти изобщо в течение ли си на тази история с елфийската надута фукла? - Не - прошепнах аз, чувствайки как вътре в мен всичко замира. - Никой не е в течение - затръшка се драконът с абсолютно черни очи, - но по това време той имаше контакти само с теб и с тази елфийска въртиопашка. Ти не се броиш просто заради баналния метод на изключването и то само, защото си човек, а Иренарн вас, човеците, изобщо не ви понася, а тя, да-а-а, тя забърка голяма каша. Аз седях, гледайки как ръцете ми самостоятелно мачкат салфетката и се стараех да приема невъзмутим вид, докато тихо питах: - А... тя как му е отказала? - Представа си нямам - с досада въздъхна Гаррат. - Никой си няма представа, дори тя. Есфирел се тръшка и реве, кълне се, че на нея никой не й е предлагал никаква кутия със златна лента, а ако й били предложили, отдавна и с радост щяла да се съгласи, при това не защото й пука от тълпите дракони, които в осъждащ строй летят на ята над елфийската столица с една-единствена цел - да погледнат в очите тази безсърдечна горделивка! Продължавайки да мачкам салфетката, предпазливо уточних: - А по каква причина би се съгласила, в такъв случай? Владиката въздъхна сърцераздирателно и съобщи: - Кълне се в прабаба си, че отдавна и безнадеждно е влюбена в Ренарн и е готова да се съгласи на всичко, само дето никой нищо не й бил предлагал. И да ти кажа честно, аз дори бих й се вързал, но нали ти казвам - бяхте ти и тя, теб те изключваме със стопроцентна сигурност, за Иренарн вие, хората, сте нещо като кръстоска между хиена и маймуна, така че, не ставаш. Остава само Есфирел. И за нея ще е най-добре да си признае, защото всяко поредно избухване на Иренарн е все по-мощно, миналата седмица унищожи две скали, когато избесня заради гномите, дракониците сега изобщо не ще да ги вижда, демоните от Великата пустош, самоуверени софисти по натура и традиции, дето са готови да спорят за всяка незначителна дреболия с години, на последните преговори просто подписаха всичко, без да гъкнат и се пръждосаха от Долината заедно с цялата си дипломатическа мисия... И Гаррат млъкна, гледайки печално в далечината. Проследявайки посоката на погледа му, забелязах отдалеч предпазливо приближаващия се лорд Енрое. Дознавателят беше бледен, забележимо се олюляваше, а в очите му се отразяваше нарастващ ужас. И причината за ужаса стана ясна в момента, когато лордът спря, след това рязко се врътна и като стрела се спусна обратно. Силен звук, характерен за напускащата организма храна доказа, че тайният съветник не успя да дотича до... закъдето се бе затичал. Злорадно усмихвайки се на нещастието на дознавателя, Владиката продължи: - Брокерите приемат залози за това кой първи ще откара принцесата при Ренарн - драконите, на които им се вгорчи досега комфортния живот или самите елфи, които също седят като на тръни. Аз заложих на елфите. Внезапно ресторантът се разтърси от ужасяващ звук, който беше трудно да се оприличи на каквото и да било, но от него стените потрепериха, прозорците задрънчаха, хутарите замръзнаха за миг с чаши в ръце, а след това, махвайки с ръка на някакви си там звуци и тресящи се стени, дружно гаврътнаха виното си. Но апетитът на всички останали посетители се изгуби. Продължавайки да седя и да гледам мълчаливо напълно изпомачканата салфетка, аз не се осмелих да питам повече за Черния дракон, но изпитах огромна благодарност към древния за това, че бе изпълнил молбата ми. В този момент към масата се приближиха двама в сива униформа с кафяви кантове, поклониха ми се с огромна почтителност и по-възрастният от тях, вежливо произнесе: - Лейди Милада, лорд Енрое моли за извинение, но е принуден да ви напусне във връзка със спешни ангажименти. Силният звук от поредния пристъп на повръщане красноречиво показа какви именно. Вторият от подчинените на главния дознавател тежко въздъхна и допълни казаното от колегата си: - За вас е нает най-хубавия апартамент на „Цъфналото клонче”. Аз едва не изпуснах смачканата салфетка. „Цъфналото клонче” е невероятно скъпа и много красива малка странноприемница в центъра на града, обкръжена от истинска, елфийска и затова вечно цъфтяща градина, в която наемаха апартаменти високопоставените младоженци за първата си брачна нощ и го правеха най-малко половин година преди щастливото събитие. Да не говорим за това, че нощувката там струваше понякога по-скъпо от самата сватба... - Странноприемница за младоженци... - проточи Владиката, който отнякъде знаеше за славата на местната ни забележителност, - идеята ми харесва. Да вървим. И той стана, отблъсквайки илюзорния си стол така, че той, плъзнал се няколко метра, се блъсна в стола на пищна дама, която точно в този момент се опитваше грациозно да отпие от чашата си и се блъсна така, че дамата неволно разплиска върху себе си виното и изписка сърцераздирателно, забелязвайки непоправимо изцапаната си рокля, която явно бе облечена за първи път. Вопълът накара да се обърнат и готовите да ме конвоират дознаватели, но дори във вдигналата се гълчава, те отчетливо чуха увереното ми: - В никаква странноприемница няма да ходя, извинете, но не. Не бих отишла там дори все още да продължавах да живея на тавана под голия покрив, не бих отишла всъщност, дори да ми се налагаше да живея под някой храст в университетския двор. И аз хвърлих към дознавателите най-решителния поглед, на който бях способна. А способностите ми по отношение на решителността винаги са били много големи. Дознавателите се впечатлиха, спогледаха се и единият от тях отново ми се поклони и си тръгна, другият пък, прокара ръка над гривната си за връзка, която маговете използваха между себе си. И ако не беше направил това, ние не бихме чули нито пелтечещото съобщение на първия дознавател, нито яростния хрип на разярения лорд Енрое: - Хорст, аз излях в нея чаша и половина шакарско омайно! Да вървят при демоните на Двурогия всичкото това подмазване, заедно с добрите маниери! Или апартаментът в „Клончето”, или нощ в моята лична изтезателна в затвора, да избира! Вонящ издъхнал гном! И на него отново му прилоша, съдейки по звука. Пребледнелият дознавател припряно дезактивира гривната си и някак виновно ме погледна, но в момента, в който протегна ръка, предлагайки ми да стана, на рамото ми се отпусна нечия тежка длан и прозвуча познатият утробен, с леки нотки на далечен гръм глас: - Студентката Радович се връща в университета. Предайте на лорд Енрое, че срещата е приключила. И мен ме вдигнаха без усилие, дори не успях да определя като какво, сложиха ме да стъпя на крака и напъхаха в ръцете ми моето собствено наметало. Обличайки се, аз крадешком погледнах към Зернур, застанал със скръстени на могъщата си гръд ръце и насмешливо поглеждащ към дознавателя от висотата на ръста и положението си. Драконът не криеше същността си и затова се взираше в нещастния младеж с плашещите си драконови, леко фосфоресциращи очи с вертикална зеница. И дознавателят, неконтролируемо треперейки с цялото си тяло, си траеше, докато не се върна партньорът му, а когато получи подкрепата на присъствието му, нервно отбеляза: - На драконите им е забранено да убиват без позволението на Главнокомандуващия. Зернур, усмихвайки се хищно, го удостои с отговор: - Пр-р-равилно казваш. Но има две подробности, пале, първата - разрешение аз имам, а второ - винаги се правят изключения, ако става дума за храненето. А аз мога да изям всичко, което ми се прииска. Дознавателят инстинктивно отскочи назад, не се удържа на крака, сгромоляса се на пода и се напъха под най- близката маса. Вече оттам се разнесе ритмично тракане със зъби. Вторият дознавател просто експедитивно напусна ресторанта, при това избяга без дори да се огледа. Но и това не беше за учудване - Зернур умееше да плаши, с това бяха наясно всички наши студенти. След като закопчах копчетата на наметалото, се обърнах, търсейки с поглед Владиката. Но него го нямаше. Никъде го нямаше. Нима също се бе изплашил от Зернур? - Търсите ли някого, лейди Милада? - меко ме попита драконът. Поклащайки отрицателно глава, аз изведнъж решително кимнах. А след това погледнах към хутарите, които продължаваха бойко да се веселят и... Не можех да ги отмина просто така, не можех. И прекосявайки половината зала, се приближих към забелязалите приближаването ми хутари, които дори престанаха да се наливат демонстративно. Всички те едновременно се обърнаха към мен с представителната си лява страна и се заеха заинтересувано да ме разглеждат, усмихвайки се радушно. Докато не чуха думите ми: - Лорд Енрое издаде заповед да бъде хваната една от вашите прислужници и да бъде разпитана за събитията, свързани с изчезването на княжеската дъщеря. И аз хвърлих поглед към девойката, която след думите ми не просто пребледня - тя стана бяла като платно. Хутарите се спогледаха. Независимо от юнашкия си вид и подчертано разпасаното си поведение, всички те бяха войни и като войни, бързо оцениха ситуацията. - Благодарим ти, мило момиче - искрено проговори най-възрастният от тях, с масивна златна обица в лявото ухо, разбира се. - Волен хляб - сбогувах се аз така, както беше прието при тях. И обръщайки се, със смесено чувство на удовлетворение и очакване на още по-големи неприятности в бъдеще, побързах към очакващия ме Зернур. А когато прекрачих прага след придружителя си и видях как трима от хутарите скачат на конете си и веднага ги пришпорват в галоп, си помислих, че вечерта в компанията на лорд Енрое не е толкова висока цена, ако успея да спася дори само един човешки живот. - Слушай какво ще ти кажа, момиченце - внезапно произнесе застаналия до мен дракон, - следващия път, когато ти задам въпрос за това дали ти е необходима помощ, най-добре веднага кажи истината. Аз понечих да отворя уста, но веднага отново я затворих, досещайки се, че няма да е много тактично да питам каквото и да било, а ще е най-добре искрено да благодаря: - Признателна съм ви, вие наистина ме спасихте. Зернур не отговори нищо, продължавайки мълчаливо и осъждащо да се взира в мен. След това укоризнено поклати глава и тихо произнесе: - Аз отговарям за вашата безопасност пред Главнокомандуващия лично. Но получих заповед да не се намесвам, ако вие започнете романтични отношения, в които сте щастлива. Тъй като не съм емпат, то ще повторя - следващия път, когато ви попитам дали ви е нужна помощ, искам да чуя истината, а не да губя време в търсене, проследяване и изясняване на истинското положение на нещата, за да мога да се намеся в критичен момент. Аз все пак съм дракон, а не благороден рицар и спасяването на наивни девици не влиза в жизнените ми приоритети. Напълно стъписана от чутото, дори не можах да обеля и дума. Зернур нямаше такива проблеми и добави: - Вече доложих за нелегалната екскурзия на младите дракони, в настоящия момент ги конвоират обратно към Долината. Всички?! Дори Владиката?! Естествено, не се осмелих да попитам. - Завържете си връзките на качулката - каза драконът. Послушах го, досещайки се по какъв начин ще ме транспортират обратно в университета. И просто се постарах да не изпискам, когато драконът, превъплъщавайки се, ме сграбчи през кръста и рязко ме вдигна нагоре. Кой знае защо, гледайки прелитащите долу в ниското светлинки и здания, аз с тъга си спомних за един друг дракон и за един друг полет. Беше ми много жал за Главнокомандуващия, просто безумно, до болезнено свиване на сърцето в гърдите. Аз изобщо не исках да му е зле и страхливо се надявах, че не аз съм причината за неговото състояние. Но... не знаех какво да мисля. Зернур долетя до УМ много бързо. Игнорирайки снежната виелица, уверено се приземи и слагайки ме да стъпна на крака, ме подкрепи вече с човешки ръце, за да не падна, блъскана от силните пориви на вятъра. След това мълчаливо ме побутна към входната врата. Когато влязох в зданието на университета, старият портиер, който най-много от всичко обичаше да се подмазва пред началството, докладвайки за всяко нарушение, се надигна, радостно разчеквайки уста, явно с намерението да ме осведоми за всичко, което мисли за мен и за нарушаването на комендантския час, но когато видя влезлия подире ми дракон, рухна обратно на стола и се престори на съставен елемент от обстановката. - Качвайте се в стаята си, лейди Милада, аз ще отида да взема противоотровата - произнесе Зернур. Обръщайки се, исках да попитам каква противоотрова, но драконът вече го нямаше зад мен. - А, значи родата на Горски те е отровила - не пропусна ехидно да отбележи господин Обре, възползвайки се от отсъствието на дракона, който би могъл да се застъпи за мен. И продължи гнусно да се киска през цялото време, докато аз прекосявах вестибюла на университета, отивайки към стълбището, водещо в жилищните помещения и дори докато се качвах нагоре, продължавах да чувам неприятния му смях. Влязох в стаята си и едва бях успяла да сваля праща си и да се събуя, когато на вратата се почука. И без да чакат позволение, влязоха. Двама. Първият беше драконът в белоснежната мантия, стряскащ както с абсолютно белите си очи, които бяха зловещо прорязани от черната продълговата зеница, така и с маниерите си. Той безцеремонно пристъпи към мен, хвана ме за брадичката, вгледа се в очите ми, вдъхна, проверявайки мириса ми и уверено произнесе: - Противоотрова не е нужна, тя нищо не е яла и е пила само вода. Зернур някак много странно ме изгледа, след това отново се обърна към снежния дракон и безстрастно уточни: - Сигурен ли сте? - Абсолютно - отвърна снежният. Пускайки брадичката ми, той се обърна и вече почти на прага завъртя глава и подхвърли равнодушно: - Да се нахрани и да си ляга да спи. Нищо друго не й трябва. Оставалият в стаята ми дракон ме изгледа с известно съмнение, поклати глава и произнесе: - Не е зле. И излезе след представителя на своята раса. А аз останах насред стаята, опитвайки се да осъзная ситуацията, но ситуацията беше странна, непонятна и леко плашеща... А в следващия момент стана още по-плашеща, защото вратата отново се отвори и под прикритието на илюзия за абсолютна невидимост, в стаята ми се промуши самият Владика. Той се шмугна вътре някак крадешком, и това изглеждаше крайно нелепо при масивното му телосложение, след това, все така предпазливо и безшумно притвори вратата и накрая шепнешком се поинтересува: - Сладкишче, а ти как попадна в този университет? - М-м-магистър Воронир ме доведе - с леко запъване отвърнах аз. - Аха! - тържествуващо прошепна Гаррат. Вслуша се в шумовете откъм коридора, погледна към мен и тихо се затюхка: - Писна ми от Ренарн с този негов дълг на честта. - В смисъл? - уточних аз, също шепнешком. Недоволно намръщен. Владиката поясни: - В смисъл, от благодарност за спасението ми, той е прикрепил към теб Зернур, а аз сега трябва да се тормозя. Но нищо, трудностите закаляват. До утре, вкуснотийке. И с тези думи, повелителят на Долината на драконите отново се скри зад вратата, оставяйки ме в пълно недоумение. Залостих добре за през нощта. След това, размисляйки малко, преместих към вратата стола и подпрях дръжката. Просто не ми се отдаде да помръдна шкафа от мястото му. Сутрините в Университета за магия винаги започваха еднакво - над цялото учебно заведение звучеше нещо смътно напомнящо славеева песен, само че десет пъти по-гръмко. Но това не беше нищо, например, миналата година си имахме птичка-копринарка, а по-миналата - канарче, а преди канарчето, разправяха, всяка сутрин крещял орел. Орловият крясък с гаранция вдигал от сън и умрелите, но действал прекалено силно на нервите и на нежния слух на аристокрацията, затова и бил заменен. И оттогава, ръководството на университета се бе хвърлило в експерименти. Но днешното пробуждане бе забележимо по-различно от обичайното, защото песента на славея се прекъсна на най-високата си нота и се раздаде раздразнения глас на сър Овандори: - Господин Вачовски, още веднъж ви повтарям, сега е средата на учебната година, ние не приемаме нови студенти за обучение. Връщайте се у дома си! - Аз съм сираче! - с излишен патос, по моето скромно мнение, възкликна млад момък, ако се съди по гласа. - И каква е разликата? - започна да кипва Овандори. - Аз нямам дом! - някак дори тържествуващо обяви младежът. - Защо това трябва да ме вълнува? - окончателно се вбеси секретарят на ректора. - Вие нямате ли сърце?! - създаваше се впечатлението, че някой играе за публиката и най-нагло, но не много успешно се пробва в актьорския занаят. - Представете си, нямам - насмешливо отвърна Овандори. На мен, пък и навярно вече на всички ни стана много интересно какво ще отговори на това заявление патетичният Вачовски, но... Патосът ни се размина. Раздаде се лекият звън на освободен от ножницата метал и със съвсем различен, хладен, измамно мек глас, с едва отгатващи се повелителни нотки, неизвестният Вачовски произнесе: - А на вас никога ли не са ви казвали, че лъжата е в състояние да провокира непреодолимо желание да се провери получената информация?! Та какво ми казвахте там по повод сърцето си? Аз седнах в леглото от изненада, а и като че ли целият университет беше затаил дъх, шокиран от подобен обрат на събитията. - Мах-х-хнете камата! Откъде изобщо я измъкнахте?! Това какво е, черна стомана?! От нея раните не заздравяват! Аз... аз... вие... - Значи, мога да вляза при магистър Аттинур, така ли? - Д-д-а, да, разбира се, не смея да ви з-з-задържам. - Колко сте любезен! След което отново зазвуча славея, но беше вече късно, всички бяхме чули случилото се. И се заприготвяхме за лекции в доста заинтригувано състояние. Сега, когато тук бяха драконите, аз можех да ходя в столовата, но днес нямах особено желание да се храня под погледите на всички, след това, което се беше случило вчера, нямаше да бъде кой знае колко приятно изживяване. Така че, свърнах в служебния проход, слязох от втория етаж на първия и вече имах намерението да вървя нататък, кога неочаквано дочух тихото: - Тс-с-с, Миладка. Спирайки, се огледах и забелязах скрилия се в полумрака на една от нишите господин Нощру, който беше един от градинарите на университета. Ние с него бяхме стари и добри познати, а миналата година бях излекувала дъщеря му от туберкулоза, тогава и научих Имаджентеро. Просто нищо друго вече нямаше да бъде в състояние да й помогне, а университетския целител се бе отказал дори да прегледа детето. Приближавайки се бързо до господин Нощру, вече се канех да го попитам какво се е случило, когато мъжът ме сграбчи за ръката, дръпна ме към себе си и ме обърна с лице към коридора, закривайки устата ми с ръка. Това беше много предвидливо. Страшно предвидливо. Защото когато на прашния под започнаха да се отпечатват следите на невидим звяр, аз едва не закрещях. Градинарят пък ме държа докато животното не се скри в прохода, който водеше в общия коридор, а оттам - в столовата. Проходът, по който имах намерение да мина и аз! - Това - шепнешком подхвана господин Нощру, - се появи в четири часа сутринта. По най-тъмното време. Аз защо обърнах внимание - Айван Горски се мотаеше из градината. Сам-самичък. Ходеше насам-натам, но дори не пушеше. Ти нали знаеш, че Горски винаги пафка и дими като пробит кюнец, а сега - нито една цигара. И аз застанах нащрек. Напряга ме някак, когато нещата не са както винаги, тревожи ме. И значи, стоях си там, недалеч от него, зад дърветата. И не чаках дълго. След малко гледам - върви човек и подметките на ботушите му светят в синьо, сещаш се, нали, както светеше този вашият охранителен контур, когато на първи курс наблъсквахте в него толкова сила, че магическите линии започваха да святкат, а вие до стаите пълзешком стигахте от изтощение. Но няма значение, Миладка. А е важно това, че мъжът вървеше, подметките му светеха, а следи никакви! Нямаше следи, не оставаше нито една! Аз тогава разбрах, че затова му светеха подметките, тъй да знаеш. И значи, той такъв важен идва и пита: „Нейна вещ имаш ли?” А аз веднага схванах, че за теб иде реч, след всичката тази гюрултия, не можех да не се сетя. А Горски му казва: „Ето, ръкавицата й е тук”. Къде са ти ръкавиците, Милада? И отдръпна ръката си. - Не зная - отвърнах, спомняйки си, че вчера май не ги бях носила. Или пък ги бях взела?. - Не ходи сама - започна да ме напътства господин Нощру. - този звяр, какъвто и да е, няма да напада пред очите на всички, драконите, и те са тук, ама именно по служебните преходи спри да бродиш, опасно си е това. Хайде, ще те изпратя. И той ме отведе до столовата, разказвайки ми пътьом за Тари, най-малката му, девета дъщеричка, която се роди тази зима и за това, че откакто драконите са тук, студентите са мирнали, никой вече по нощите не троши с никого храстите и фиданките, така че, животът се нарежда от добре, по-добре. Аз не мислех така, през цялото време си рисувах мислено отпечатъците на невидимите лапи и се опитвах да отгатна на какво животно могат да принадлежат. Това, че върху него има заклинание за невидимост, вече беше ясно, но... И изведнъж ми призля. Защото върху него нямаше никакво заклинание! И илюзия също нямаше! Благодарение на перлата на въздушния дракон, аз свободно виждах и през едното, и през другото, значи, звярът не изглеждаше невидим - той беше такъв! - Господин Нощру, аз не отивам към столовата, трябва до библиотеката да ида - спирайки, казах аз. Градинарят отрицателно поклати глава и ме сгълча наставнически: - Ти, Миладка, за цял живот трябва да запомниш, че закуската е най-важното ядене през деня, не бива да я прескачаш. - Сега библиотеката е по-важна - възразих аз. - И тъй да е, първо ще похапнеш, а след това ще идеш - не се съгласи господин Нощру. И уверено ме отведе до кухнята. А когато влязох вътре, госпожа Иванна се спусна към нас и тревожно попита: - Ама сигурен ли сте, че не сте сбъркал, господин Нощру! Никой от нашите не е виждал звяра, няма го него в университета. А и аз, като отнесох закуската на магистър Аттинур, за всеки случай го попитах дали съществуват такива зверове, невидими... Той така ми се изсмя, господин Нощру! Нощният калпак се свлече от главата му, а и самият магистър едва се удържа да не се изтърколи от леглото! Да не би пък да няма никакъв звяр, а? Градинарят нищо не отвърна, отиде към средата на кухнята, приближи се към господин Моите, който месеше тесто и игнорирайки възмутеното възклицание на последния, гребна шепа брашно от чувала на масата и с рязко движение го разпръсна в ъгъла между вратата и шкафа с подправките. И белият прах на най-ситно смляното брашно бавно се посипа по пода като неравно петно, в чиито център лежеше грамадно куче, толкова грамадно, че гърба му щеше да ми стига до гърдите, то имаше чудовищен вид и остра дълга муцуна. Всички замряха. Никой не се разкрещя, разбира се, все пак, служебният персонал на любережския Университет за магия беше свикнал с много неща и най-вече с ликвидирането на последствията от практическите занятия на студентите, но все пак всички се отдалечиха на крачка от чудовището, а една от готвачките се хвърли към сигналното огънче, за да съобщи за извънредното произшествие. Но не и госпожа Иванна. Тази добра жена, родом от Гвебург, озовала се в Любереж посредством светкавичната си сватба с обекта на сполетялата я изневиделица истинска любов, се отличаваше с удивително добър нрав и неимоверна жалост към всички. Навремето тя и мен ме бе съжалила, а сега... ето, съжали и невидимото куче. - Горкото, кожа и кости е! - плесна с ръце жената. Аз, за разлика от нея, не можах да не забележа заплашително повдигналата се горна устна на чудовището и напрегнато предупредих: - Не се приближавайте. Но мен вече не ме чуваха. - Ребрата му се броят! То сигурно сили няма! Очите му са се оцъклили от глад, може и перде да има на тях! - стенеше госпожа Иванна, щъкайки из кухнята и събирайки всичко, което по нейно мнение, можеше да представлява интерес за неканения гост на кухнята й. Сред находките й се оказаха къс месо, което още не бяха успели да смелят на кайма, парче риба, току-що почистена и нарязана, вермайрско сирене и прясна кифличка, която бе успяла да изстине, откакто я бяха изпекли сутринта. Всичко това беше трупнато върху стандартен дървен поднос и предпазливо оставено на две крачки от песа. А след това госпожа Иванна въпросително и дори някак взискателно погледна към мен. - А-а-а, не, такива да ги нямаме! - заявих аз, досетила се веднага за какво намеква тази добра жена. И тя престана само да намеква, решавайки дори на глас да го каже: - Миладка, ти уж правилата на магията ги знаеш, той срещу теб е насъскан, значи от моите ръце няма да яде. А животното е изтощено от глад, гледай, всичките му кости стърчат. Нахрани горкото същество, на кого говоря! - Госпожо Иванна, именно, както вие казахте, аз съм неговата цел и той това месо заедно с ръцете ми ще го излапа! - възкликнах аз, правейки предпазлива крачка към вратата. И тогава тази добра, мно-о-ого добра жена взе и се замоли: - Миладка, ама много те моля, нахрани го, нали виждаш, сърцето ще ми се пръсне от жал. Няма да мога да заспя, ако той гладен остане. Аз... - в очите на главната готвачка на УМ проблеснаха сълзи. Това беше удар под пояса, но... но аз се хванах. Бързешком изплетох с едната си ръка щита на Даргон, който от една страна заплашваше прекалено явно да издаде равнището на моята сила, но от друга - можеше да отблъсне дори изгладнял зомби, а не просто огромно невидимо куче, цялото поръсено с брашно, аз се приближих, много предпазливо приклекнах под втренчения взор на чудовището и преместих подноса към него. Песът дори не помръдна с нос. А зад мен се раздаде въодушевеното: - Залагам три сребърника, че ще я изяде. - Пет, че няма. - Десет на това, че ще атакува, но Миладка ще го тресне с щита на Корус. И ето го този неприятен момент, когато осъзнаваш, че прислугата от кухнята е по-умна от теб! Щитът на Корус, именно! Енергийните му изисквания са четири пъти по-ниски, а силата на удара - по-фокусирана, ама че съм... Биваше ли така да се излагам?! Стремително отърсих от пръстите си незавършената плетеница на Даргон, но не успях дори да започна да плета Корус, когато песът, този зловещ пес на ръст колкото мен, неочаквано се придвижи напред и със силен звук пое дълбоко въздух през носа си. Всички дори престанаха да дишат и в настъпилата тишина се дочу далечна магическа сирена - ръководството беше реагирало най-накрая на сигнала за опасност. По идея, сега половината магове от университета трябваше да се стекат към кухнята... Може би щяха да успеят да ме спасят?! - Миладка, щита си го изплети, все пак - изплашено се примоли госпожа Иванна. А аз не посмях. Когато се сблъскваш лице в лице с куче с такива размери и вид, някак не ти се иска особено да извършваш каквито и да било движения. Песът, съдейки по изражението на тясната муцуна, също не беше готов за случващото се, но след около трийсет секунди мълчаливо взиране в изпоплашените ми очи, отново вдиша въздух през носа си и се вторачи в подноса с пожертвованията. Само за секунда се вторачи, след това отново погледна към мен. У мен се събуди желание да отпълзя назад, може дори и на четири крака. - Ще го нахраниш ли най-сетне?! - подвикна госпожа Иванна. Трепвайки от вика й, аз пъхнах ръката си в месото. Песът мълчаливо и изразително се взря в окървавената ми длан. След което, озъбвайки се, наведе глава, предпазливо, без дори да се опита да се възползва от възможността да ми отгризе ръката, взе месото, придърпа го към себе си, намествайки го между предните си лапи и се зае акуратно, с най-аристократичен вид да яде. Именно в този момент се разтвори вратата, позволявайки ни да видим застаналия зад нея магистър Аттинур, облечен в дълга до петите нощна риза, с нощен калпак на главата и стотина - двеста амулета и артефакта, украсяващи със скъпоценно изобилие китките, пояса, шията, глезените, пръстите и дори ушите му. Зад него, не по-малко декорирани и обкичени, стояха другите преподаватели на УМ. В кухнята някой се изкиска. Магистър Аттинур, почервенявайки бавно от гняв, отмести поглед от прилежно закусващия невидим пес към мен, зяпна окървавената ми длан, нагледно доказваща, че именно аз съм хранила кучето. Аз шумно преглътнах, осъзнавайки, че съм се забъркала в неприятности. Отново! - Това е въпиещо нарушение на всички правила на университета! Да домъкнете забранено животно в стените на УМ! С коя част на тялото си сте мислила, Радович! Със сигурност не с главата! Как вие... Нахранете го това куче най-накрая! Магистър Аттинур, който до този момент се разхождаше по кабинета си в черна, дълга, развяваща си от резките му движения мантия, под която се белееше все същата нощница и святкаха многобройните амулети, се спря, нервно поправи нощния калпак, който за пореден път се опита да се плъзне настрани и впери в мен суров поглед. Наложи се да приклекна, да взема от подноса още парче риба и да го дам на невидимото куче. Нямах представа срещу кого го бяха насъскали Горски и неговият съучастник, но засега бе станало ясно само едно - звярът ядеше от ръцете ми. Само от моите ръце. Само това, което му давах лично аз. И песът прекрасно знаеше какво иска. Освен това, той се оказа достатъчно умен и когато аз унило се повлякох след ректора към кабинета му, чудовищното куче тръгна след нас, държейки подноса в зъбите си така, че да не изпусне нищо от храната. - Рядък екземпляр - леко разсеяно измърмори магистър Аттинур, гледайки как кучето много внимателно взима парчето риба и се захваща да го яде. - Навремето - продължи магът, - за един грасс даваха до хиляда жълтици, поръчките в лабораторията бяха за няколко десетилетия напред... В детството си, аз бих дал за него всичко... - А с-с-след това? - подавайки на чудовището, което се сдоби с наименованието „грасс” още рибка, попитах аз. - След това? - замислено се отзова магистър Аттинур. - След това се изясни, че грассите са разумни. Условно разумни, но съзнанието им беше достатъчно развито, за да се организират и един ден да атакуват всички лаборатории на Любереж и да прекратят производството на себеподобни. Правиха се опити да се възпроизведе методологията на създаването им, но всеки път, когато поредният маг започваше да прави опити по магическо кръстосване на живи същества, той загиваше. Магът загиваше, Радович. Тъй като грассите, които бяха унищожили лабораториите се бяха пръснали из всички кралства и невидимостта им даваше огромни възможности. Аттинур помълча, след това смъкна омръзналия му калпак от главата, захвърли го нанякъде и продължи: - Грассът, когото в този момент имате наглостта да храните в моя кабинет, за което аз, разбира се, ще ви обявя строго мъмрене, е много млад. И съдейки по това, как го обрисува все още брашното, са го държали без храна около месец, а може и повече. Между другото, госпожа Иванна, която без съмнение е великолепен специалист, аз ненапразно й плащам такива пари, е подбрала идеалната храна за него, но кифличката, на ваше място, аз не бих му я давал. Припряно махнах хлебното изделие от подноса, огледах се къде бях могла да го сложа, но не намерих по-добър вариант от този, да я напъхам в най-близката саксия със зелен храст, под който вече се кипреха засъхнала огризка от ябълка, недопушена цигара и остатъци от някакъв сандвич. Магистър Аттинур отново почервеня и пределно откровено ме уведоми: - Денят, в който ви изхвърля от университета ще стане най-щастливият в цялата ми кариера, Радович. Възприех репликата му като разрешение да оставя кифлата там. - А какво да правя с грасса? - объркано попитах аз, подавайки на кучето още месо. - Ще го угоявате... за моя сметка! - изсъска главата на университета. - След това сам ще си тръгне. Най- вероятно са го хванали случайно, заради собствената му глупост и сега цялата глутница рови пресния сняг в Горлумския лес в търсене на този... Песът, който продължаваше да дъвче, наведе глава и тежко въздъхна. - Трябва да те е срам! - не се ограничи с една забележка Аттинур. - Колко тъп трябва да бъдеш, за да си първият грасс, когото са успели да хванат за последните двайсет години! Ушите на кучето се отпуснаха. - И изобщо, толкова ли беше трудно да изядеш Радович, а? - продължи да бушува ректорът. Ние с грасса едновременно и възмутено го погледнахме, но без изобщо да се смути, Аттинур замечтано произнесе: - М-м-м, какво възхитително утро би било... - и веднага продължи с леден глас: - Студентка Радович, две строги мъмрения - за това, че по ваша милост в университета ми се появи... това и за хранене на животното в кабинета ми. Свободна сте. След като този тъп... добитък се поохрани, аз, естествено, ще отнема от стипендията ви всичко, което успея, без да привличам вниманието на драконите. А сега - вън от кабинета ми! Но ние не успяхме дори да станем, когато вратата се открехна, в отвора се промуши къдрокосата глава на някакъв широкоплещест момък и познатият от сутрешното събуждане глас, произнесе: - Е, какво, вие вече приключихте ли с унищожаването на самоуважението, самообладанието и самомнението на тази студентка или трябва още да почакам? Подносът падна от ръцете ми. Защото момъкът беше... призрачен. А след грохота от падането на подноса, в кабинета, през призрачната илюзия, надникна самият Владика на Долината на драконите, весело ми намигна, а илюзията продължи въпросително да зяпа магистър Аттинур. - Да, Вачовски - със сладък като меласа глас, отвърна ректорът. И веднага с леден тон: - А вие приключихте ли с обяснението за това, откъде сте се сдобил с кинжал от черна стомана? - Тц! - весело и отрицателно поклати глава младежът. - Аз съм безграмотен, не умея да пиша. Клепачът на ректора нервно затрепери. Но той се сдържа и все така ласкаво, както беше започнал, произнесе: - Именно заради това, Вачовски, на вас ви беше наредено да продиктувате всичко на сър Овандори. - Да, бе, аз това го разбрах - отново поклати глава илюзията, - но този ваш Овандори нещо излезе от строя. - Какво значи „излезе от строя”? - изрева Аттинур. И се спусна към кабинета на секретаря, като за малко не помете по пътя си фалшивия Вачовски. И през отворената врата, аз дочух хлипането на докарания до истерика секретар на ректора. Овандори заекваше, опитваше се да отговори нещо на взискателния тон на Аттинур и отново започваше да ридае на глас. На въпросителния ми поглед» Гаррат-Ррат-Егиатар само мълчаливо разпери ръце, демонстрирайки, че той понятие си няма как се е случило така и в погледа му нямаше вина, нито една капчица. Ставайки, аз отново взех подноса, погледнах към песа... грасса... песа... реших, че ще го нарека Глад и махвайки с ръка на животното, побързах да изляза от кабинета на ректора, мислейки си, че времето за закуска почти изтича, а аз така и не бях сложила залък в уста. В приемната Овандори продължаваше да ридае на рамото на недоумяващия Аттинур и на нас никой не ни обърна внимание. Когато вече излизах, сред хълцането на секретаря успя да се промъкне по-членоразделното: „Не го взимайте в университета, магистър, само недейте да го взимате...” И аз внимателно затворих вратата. Честно казано, за първи път бях изцяло и напълно съгласна с Овандори и ако това беше възможно, щях също да се присъединя към молбата му, но ме беше страх, че като се имаше предвид „горещата любов” на магистъра към моята скромна персона, ефектът щеше да е диаметрално противоположен. Връщайки се в кухнята, аз още от вратата поисках от госпожа Иванна още месо, съобщавайки, че кучето, според мнението на ректора не са го хранили повече от месец и като резултат подносът ми бе така претрупан, че аз едва го удържах. След това се наложи да нося всичко това в ъгъла, който вече си беше заплюл грассът, а готвачите му бяха постлали дори топло одеяло, а след това да храня Глад. Дълго да храня мъртво прегладнелия Глад. Толкова дълго, че госпожа Иванна не издържа, приготви втори поднос с плодова салата, препечен черен хляб и рибни пръчици и слагайки всичко това на една табуретка, го приближи до мен. Така че, аз закусвах седнала на пода, с дясната си ръка хранех Глад, при това внимателно, а себе си - с лявата, и затова не ми беше много удобно. И ето, седя си аз, закусвам по този забележителен начин, стараейки се да игнорирам факта, че се налага да пипам сурово месо, из кухнята снове обслужващият персонал на университета, от време на време добавяйки по нещо вкусничко на подноса ми, в столовата, зад тънката стена закусват студентите и се разнася гълчавата на гласовете, звъна на приборите за хранене и шумът от преместването на столовете и изведнъж там, зад стената, с грохот се разтваря вратата и над цялата столова гръмва: - Добрутро, тъпанари нещастни! Да, теб, със златната верига на шията, това особено те касае! Така, да започнем от най-важното - аз не съм тукашен, от забутано горско село съм, дарът ми се пробуди преди два- три дена, в училището ви ме домъкна Воронир, аз съм Вачовски! Кльопа ми се, та две не виждам, ей ти, с веригата, що не се метнеш и не ми донесеш от плюскането? Живо! Аз както си седях... така, по принцип, си останах да седя, просто нямаше къде да падам. Но например, на работниците в кухнята много неща им изпопадаха от ръцете. Първо, явно всички си спомняха сутрешното пробуждане, а второ, хилавият младеж с верига на шията беше наследният принц! Наследният принц на Любереж! Той учеше в пети курс, по характер беше гадничък и подъл, държеше в малка къщичка до университета пет броя постоянни фаворитки на щат, спеше с всички по ред, ако никой друг не му беше хванал окото и постоянно беше обкръжен от стадо аристократични подлизурковци, готови за бъдещия си владетел да разкъсат когото и да било на място. - Ой-ой-ой - простена госпожа Иванна, ще му светят маслото на момъка, като едното нищо ще му го светят! На Владиката?! За Владиката аз не се обезпокоих дори за секунда, за принца, някак също не особено, за толкова години към дадения представител на кралското семейство не ми беше останало никакво съчувствие, уважение, между другото - също, а и едва ли бих могла да направя нещо в тази ситуация, но независимо от всичко, скочих и се хвърлих към прозорчето, откъдето подаваха ястията. Успях да съзра много епичен момент - представителят на кралската фамилия, дори без да прибягва към помощта на блюдолизците си, мълчаливо вдигна ръка, активирайки артефакта на кръвната власт, на практика, същата тази златна верига и прасна със златисто-бяла магия по селското момче в протъркано кожухче, издавайки заповед: - На колене! Магията радостно обгърна Вачовски и... Нищо не се случи. Илюзорният Вачовски остана да стои на място, докато самият Гаррат-Ррат-Егиатар се намести седнал до прозорчето за раздаване на храната и чопвайки си една по една рибните пръчици, панирани в ленено семе, с интерес се зае да наблюдава развитието на събитията. Негово височество Умарх Четвърти потресено премести поглед от селяндура, който по невероятен начин бе устоял на кралската магия към добре гледаните си ръце и побледня. - Какво седиш? - насмешливо се поинтересува Вачовски. - Казах, заминавай да ми домъкнеш плюскане, кютюк на верижка. Тик пробяга по лицето на наследника. Скачайки от мястото си, давейки се с вдишвания въздух, той се огледа и... и неочаквано, с пронизителен глас изкрещя: - Хванете този кретен! Тълпата от жадуващи да се подмажат благородници, все още дъвчейки, се хвърли към Вачовски, преобръщайки столовете, дрънчейки с изпуснатите на пода прибори. Радостният Вачовски, разкрачвайки се повече за по-добро равновесие, пресрещна първия аристократ с жестоко... перване с пръст по челото, втория - също, третият го последва, след което явно осъзна, че може да използва и двете си ръце за раздаване на чембери, награждавайки всеки от желаещите с упорито главоболие и... И след това всичко свърши. Оставаше и да не свърши - в столовата влезе Зернур. Драконът мълчаливо огледа цялото пространство със змийските си очи, безразлично мазна с поглед по лежащите и стенещите, внимателно изгледа Вачовски, толкова внимателно, че седналият до прозорчето на метър от мен Владика се понапрегна, но след това произнесе: - Причината за побоището? Тресящият се кралски наследник мълчаливо посочи към Вачовски. Селският момък веднага с крадливо движение, скри ръцете си зад гърба. Зернур, повторно оглеждайки присъстващите, заповяда: - Всички да ядат. Мълчешком. Обърна се и излезе. Мълчешком. Вачовски втренчено изгледа принца и мълчешком, но много изразително прекара палеца си по шията. Кралският син изплашено преглътна. Вачовски пък, прекрачвайки телата, които се мъчеха да се разкарат от пътя му, се насочи към тезгяха, съобщавайки пътьом: - Може и да съм от село, ама съм надарен. Воронир така ми каза - магията, момко, на теб не ти действа, юнашка ти е силата, след работата в ковачницата, а и характерът ти е отвратителен. Аз за характера нарочно ви казах, разбрахте, нали? Всички бяха разбрали всичко, затова когато сливайки се с илюзията си, Владиката грабна целия поднос с рибните пръчици и се запъти към най-близката маса, студентите, които седяха там, като че ли вятър ги издуха. Един от тях обаче бе принуден да се забави, заради мантията си, която се бе закачила за стола, за което си плати: - Стой! - лениво изкомандва Владиката. - А така! Сега, бегом за чай, а след това заминавай да намериш моята вкуснотийка. Шашардисаният студент изплашено хлъцна и уточни: - Ког-г-го? - Радович, естествено - като че ли се разбираше от само себе си, съобщи Владиката. На мен ми се подкосиха краката. След това се подкосиха и краката на госпожа Иванна, когато се изясни, че апетитът на новия студент е вълчи и рибните пръчици, които бяха приготвени за всички, ги беше омел сам-самичък. Да, докато ни стояхме и гледахме Вачовски, той ги излапа. Всичките, целият поднос. - Що не взема да си вървя - отдръпвайки се предпазливо от прозорчето, прошепнах аз. - Искам и през библиотеката да намина преди лекции. Никой не възрази, дори Глад. Явно след като се беше наял най-накрая, сега дремеше върху одеялото. Затова аз си измих ръцете, взех чашката си с чай и забързах към библиотеката. В книгите не се намери никаква информация за грассите. Изобщо. В картотеката на магическите същества те се споменаваха само като неудачен, вече изчезващ експериментален вид. Но на мен ми провървя - четвъртият помощник-библиотекар, господин Сурс, ми подсказа, че търсената информация може да се окаже сред монографиите в шеста лаборатория. Шеста лаборатория не беше точно мястото, където бих искала да ходя, като се имаше предвид, че драконите сега работеха именно там, но любопитството ми се оказа по-силно от нежеланието. През изминалите два месеца, представителите на крилатия народ практически не излизаха от лабораториите. Изследваха всичко, особено протоколите и отчетите за проведените опити, и то най-вече древните. И от преподавателския състав и, разбира се, от студентите това се държеше в пълна тайна. Драконите по принцип имаха навика да работят в условията на абсолютна секретност и ако първия път ние всички се бяхме спуснали към прозорците, когато един от тях изскочи от подземията и се стрелна в небето в образа на дракон, стремейки се да отнесе колкото се може по-надалеч нещо явно опасно, то някъде около дванайсетия път се успокоихме, но си дадохме ясна сметка, че в УМ определено се съхраняват достатъчно опасни неща. Така че аз слизах надолу с известно опасение, защото трябваше да стигна чак до шестото подземно ниво. А това беше етаж, който можехме да посещаваме само ние - стипендиантите, аспирантите и преподавателите, при това, ние и аспирантите не можехме да слизаме по-надолу от шестия, а преподавателите имаха достъп и до седмия, и до осмия, и до деветия подземен етаж. Десетият беше само за събранието на архимаговете. За това, което се намираше там не знаеше никой и ние дори не се опитвахме да гадаем. В момента, в който слизах към първия подземен етаж, прозвуча предупредителния звънец за началото на занятията. Вторият щеше да бъде след десет минути, така че, аз се разбързах. Припряно тичайки по стълбите надолу, мимоходом забелязах, че на стълбището напълно отсъства каквато и да е прах, плесен и мъх. А преди, мъхът покриваше всичко наоколо, особено стените, а сега лъщеше само сивия камък, при това, наистина лъщеше, като че ли го бяха изчистили до блясък. Слизайки още един етаж, разбрах, че наистина са го остъргали. Шест умъртвил от различни видове и размери старателно се трудеха над чистотата - трима от тях търкаха с шкурка камъните, а двама след тях покриваха с восък, а един, най-отпред, гореше всичко с поялна лампа. Те работеха така до момента, в който не ме забелязаха, а след това всички се обърнаха, извивайки неестествено глави така, както са в състояние да го направят само мъртвите и се озъбиха. Едва не се изтърколих по стълбите от уплаха. Но в следващия момент нарисувах знака на Хорт, който влияеше на всички неживи, подчинени от магията на моята магическа конфесия и вече имах намерение да направя следващата си крачка, когато усетих тъпа болка в долната част на корема си. И осъзнах нещо доста неприятно - умъртвията бяха подчинени с драконова магия, а не с наша. Постоях, размишлявайки какво да правя. Не ми се искаше да се връщам без монографията, още повече, че по време на лекцията на професор Ивас щях да имам достатъчно време за четене, но и да тичам, рискувайки живота си, беше не особено разумно, все пак те тук бяха шестима, а и бяха напълнени с драконова магия. Какво да правя? - Винаги ми е било интересно как вие, хората, усещате нашата магия - раздаде се изведнъж зад гърба ми. Обръщайки се, аз видях дракона в снежно-бяла мантия и изплашено отвърнах: - С корема. - А-а-а - проточи драконът, - значи на равнището на реликтовите първобитни страхове. Да, бих могъл да предположа. Щит на Римах. Аз направих пас и обкръжих себе си с призрачна ципа още преди да си спомня, че щитът на Римах всъщност маскира само миризмите и нищо друго. - А сега използвайте заклинанието на Гортуа. Бързешком изпелтечих формулата на елфийски и едва след това се запитах - а за какво са ми нужни размити очертания? - И можете смело да минете покрай тях - заключи драконът. Обръщайки се, аз много вежливо му благодарих и се затичах надолу - нямах почти никакво време. Стигайки до шестото ниво, се сблъсках с още две мъртвешки бригади от чистачи, които обаче сега изобщо не ме виждаха, което донякъде противоречеше на класическите догми на магията и почуквайки на вратата така, че да означа, че съм студент - шест пъти - два бързи удара и четири с пауза между тях, влязох. Лабораторията имаше плашещ вид. Като че ли тук бяха разглобили до последното винтче всичко - масите, столовете, рафтовете, апаратите за сгъстяване на магическата енергия, сложните, две-три и петсъставни колби, а също така чекмеджетата, шкафовете и всичко останало. Всичко това се намираше от едната страна на голяма купчина, съперничеща си с цялата височина на равнището, а от другата всичко все още беше цяло, подозирам, че не задълго. Защото до най-далечните стелажи работеха двама дракони в сребристи мантии, а до купчината разглобен... инвентар седеше с каталог за опис професор Артон. При моята поява преподавателят се обърна и хладно попита: - Какво? - Добро утро, професоре, бих искала да взема монография по грассите - най-почтително проговорих аз. Младият мъж, той беше завършил аспирантурата си само преди две години и беше преминал в строя на магистрите, се намръщи, потърка чело и неуверено каза: - Деветия стелаж, шести рафт. Някъде там. - Благодаря ви - аз се поклоних и се спуснах бързешком в указаната посока. А когато вече тичах между прашните стелажи, броейки нужния ми от всички онези триста, които се намираха тук и които се брояха от противоположния край, дочух хладния въпрос на ледения дракон: - Удивен съм, че позволявате на студентите да работят със спорни манускрипти, нали именно поради тази причина те са разположени в лабораторията. Професорът отвърна веднага и без да се замисля: - Това е разрешено на всички подопечни на магистър Ворони... И се секна. А аз спрях. А след това със закъснение си помислих - та аз винаги спокойно слизах на шесто ниво и дори никога не си бях задавала този въпрос. Просто досега това не беше лично моя инициатива - обикновено или професорите ме изпращаха или пък главният библиотекар ми заръчваше да донеса книгите, взети от преподавателите или аспирантите. И никога не го бях считала за нещо неправилно. До този момент. - Тоест - отново се раздаде гласът на дракона в белоснежна мантия, - тези, които в университета ги е довел лично магистър Воронир винаги са се ползвали от особени привилегии?! Да, два пъти! Изобщо никакви привилегии нямахме! - Д-д-да - неуверено отвърна Артон. И след минутна пауза, добави: - Но това основно беше преди магистър Аттинур да заеме мястото на ректора. Да ви кажа, при него се измениха много неща, например, най-удобните стаи на втория етаж бяха дадени на студентите, които плащат за обучението си, за тях бяха организирани допълнителни занятия и прочие. А колкото до студентите-стипендианти, тях престанаха да ги приемат, а тези, които довеждаше Воронир... м-м-м... - Са били принудени да се борят за оцеляване - помогна му да подбере правилния израз драконът. - Нещо такова - смути се професор Артон. Но веднага побърза да уточни: - Знаете ли, не мога да осъждам магистър Аттинур, той се грижеше за добруването на университета. Да ви кажа, преди време студентите не се бояха да експериментират, вследствие на което често се унищожаваха лаборатории и дори цели корпуси. Много от студентите загиваха, някои губеха магическия си дар, прегаряйки до дъно и именно след една от особено мащабните катастрофи, магистър Воронир бе отстранен от поста си на ректор, а неговото място зае магистър Аттинур. - Дори така... - замислено измърмори драконът. А след това, по-скоро утвърдително, отколкото въпросително, произнесе: - Но въпреки всичко, магистър Воронир е съхранил своето влияние над ръководството на университета? - Без съмнение, да - професор Артон отговаряше така, че веднага ставаше ясно, че той би предпочел да си замълчи. - Как да ви кажа, всъщност целият преподавателски състав, както и самият магистър Аттинур преди се подчиняваха на магистър Воронир, който бе успял да наложи в университета крайно авторитарен режим. Никой никога не му противоречеше. Възможно, много рядко, ректорът се е осмелявал да изкаже противоположно мнение, но като цяло... Разбирате ли, магистър Воронир... всяка негова заповед се изпълняваше мигновено и без въпроси. Ние можехме да съжаляваме след това, но в момента на заповедта... тя се възприемаше директно като команда за действие. - Колко... странно. - Да, знаете ли, сега, когато повдигнахме този въпрос, аз също осъзнах, че това е странно донякъде... - разстроено произнесе Артон. А след това, повишавайки глас, попита: - Радович, за какво ви трябва тази монография? - За лични нужди - отвърнах аз и продължих да вървя между стелажите. И за да не прозвучи подозрително, добавих: - В университета се появи грасс. Той е много прегладнял и заради доброто сърце на госпожа Иванна, на мен ми се налага да го храня. Пауза, в течение на която аз вървях, докосвайки с трепет гръбчетата на древните книги, а след това прозвуча още един въпрос от професора: - Тоест, някой е насъскал грасса срещу вас, Радович? - Да - честно отвърнах аз. След това се спрях и удивено извиках: - А вие как се досетихте? На професора явно не му се викаше, затова той просто усили магически своя глас и отвърна: - Грассите, след като получат заповедта, която пречупва волята им и поставя за цел нечие унищожаване, са способни да ядат само месото на същата тази жертва. Обикновено заповедта се държи пет денонощия и за това време, обезумялото от глад животно разкъсва жертвата. Но в самата формулировка „месото на жертвата” има вратичка. Тоест, жертвата може просто да нахрани грасса с месо и това ще е достатъчно, за да може заповедта да се счита за изпълнена. Артон помълча и добави: - Вие не можете да знаете това, доколкото разбирам, вие до днес не сте знаела изобщо нищо за грассите, щом като се явихте тук да търсите монография. Кой ви даде идеята да нахраните животното? Спирайки, отвърна: - Госпожа Иванна. - Така ли? - професорът явно беше удивен. - Как е могла тя да разбере за грассите? По време на онези събития тя е била поданица на Бернската държава, а след това цялата информация беше засекретена. Независимо, че разбирах, че никой не ме вижда, разперих ръце мълчешком и признах: - Тя също не знаеше. Просто за всичко е виновно доброто й сърце. Когато господин Нощру посипа грасса с брашно и всички видяхме колко е слаб звярът, тя ме накара да го нахраня, тъй като от ръцете на госпожа Иванна грассът не искаше нищо да яде. Увисна пауза. Аз, помнейки, че нямам време, забързах към дъното на лабораторията и не спрях дори когато чух гласа на дракона: - Правилно ли разбрах, работниците от кухнята, заради собствения си пристъп на жалост към животното, са накарали детето да храни опасно чудовище?! В края на фразата прозвуча нещо заплашително. - А, не се притеснявайте - опита се да го успокои професор Артон, - това е просто Радович. Естествено, ако ставаше дума за някой от родовитите студенти, никой не би допуснал подобно нещо, а Радович... Какво би могло да й стане? Действително, какво би могло да ми стане?! В следващия миг се раздаде пукот, като че ли се спука сапунен мехур - това беше унищожаването на заклинанието на усилване на гласа, така че, аз не чух продължението на разговора. Припряно стигнах до края на стелажите, намерих нужния - литера „Г”. намерих нужната монография, след което излязох иззад реда стелажи и презглава се втурнах към изхода, надявайки се да не закъснея прекалено за лекцията. Всъщност, преточвайки покрай професора и дракона, аз леко забавих крачка, чувайки откъси от, кой знае защо, много виновното: - Ама вие не разбирате» госпожа Иванна... тя просто си е такава. Вие не я знаете тази жена, тя и умъртвие ще се захване да храни, това е госпожа Иванна, а Радович явно е използвала щит, та това е Радович, тя е много умно момиче, аз... Тук и двамата ме забелязаха и драконът престана да изпепелява професора с мрачния си поглед, а аз счетох, че съм длъжна да кажа: - Госпожа Иванна е прекрасен човек. И аз наистина използвах щит, само че не точно този, който трябваше. Нужният ми го подсказаха именно работниците в кухнята, за мой срам, така че вие доста ме надценявате, професор Артон. И тогава иззвъня звънецът. Аз побягнах от място, придържайки мантията си и осъзнавайки, че ще ми трият сол на главата. И как само! Напразно се страхувах. Още преди да спра и да се опитам да успокоя дишането си, преди да вдигна ръка, за да почукам на вратата, чух раздалото се иззад нея гръмогласно: - Какво значи - драконите ядат девственици?! И възгласът на възмутения преподавател: - Вачовски! „Владиката...” - обречено си помислих аз. Професор Ивас водеше доста лек и елементарен предмет, който несъмнено беше невероятно важен, но тъй като по него не се предвиждаше изпит, то никой не го взимаше прекалено на сериозно - ПБЖ, тоест, Правила за безопасността на живота. Предметът не беше постоянен. Обикновено лекциите по него се напъхваха в програмата или преди някакво извънредно произшествие, или след него. В настоящия момент, ние слушахме курс по драконите и правилата за общуване с тях, във връзка с това, че в университета се бяха появили дракони. Лекциите се провеждаха веднъж в седмицата, на тях ни обясняваха как да избегнем вниманието на драконите, какво би могло да ги оскърби и как правилно да се преструваме на умрели, ако въпреки всичките си знания, получени на лекциите, сме се изхитрили да обидим някой дракон, тъй като драконите не ядат мърша, тоест, умрели хора. И както винаги в началото на лекцията, професорът, във форма на догматични сентенции преповтаряше вече взетия материал. А една от първите догми гласеше: „Драконите без причина и просто така ядат само девственици”. При това, тази аксиома беше потвърдена от напълно научно обяснение - драконите никога не ядат деца - те имат някакъв своеобразен кодекс на честта. Мъже - много рядко и само по време на бой, а жените не ги ядат по същата причина, посочена по-горе - драконите не ядат деца и изобщо ги ценят и се грижат за тях, а всяка жена би могла да бъде майка. А да се изяжда нечия майка, драконите считат за неетично. Затова, да, професорът беше казал правилно - драконите без причина и просто така ядат само девственици. Логично. - Студент, незабавно седнете! - с вече прегракнал глас крещеше професор Ивас. - Аз мога да разбера и да се отнеса със снизхождение към вашето невежество, тъй като досега не сте присъствал на лекциите ми, но няма да търпя да ми проваляте учебните занятия. В този момент аз почуках и без да изчакам разрешение, влязох. Посрещнаха ме потресените погледи на моите състуденти, възмутеният - на Владиката и умореният - на професора. - Радович! - някак обвиняващо произнесе магистър Ивас. - Позволете да се поинтересувам, какво ви възпрепятства да се появите навреме за лекцията ми? Аз се канех да отговоря, когато над цялата аудитория прогърмя: - Вкуснотийке, ти изобщо наясно ли си с целия този абсурд по повод това, че драконите ядат такива като теб? Изведнъж изпитах почти непреодолимото желание да изляза обратно през вратата. Дори направих крачка назад, но в този момент Владиката, пребиваващ в образа на като че ли вече намразения от всички Вачовски, ме доуби със замисленото: - Всъщност, като си спомня твоето поведение... хм... и този страх в милите ти очички... Разбираш ли, аз тогава се бях загледал в апетитните ти крачета и не обърнах веднага внимание... но явно... - в този момент аз се срещнах със синия поглед на илюзията, зад която плашеха с непрогледния си мрак истинските очи на Владиката: - Слушай, сладката ми, аз тук всичко обмислих и реших веднъж и завинаги да те обезопася от тези зли и гладни дракони. Една пълна с наслаждение нощ и ти ще бъдеш в пълна безопасност за вечни времена! Монографията ми с грохот се стовари на пода, професорът със замах се тръшна на стола си, а младежите от групата ни разбиращо се заусмихваха, спогледаха се и започнаха активно да намекват на най-скромните студентки, че също са готови да играят ролята на спасители. Просто нескромните вече отдавна и основателно бяха спасени, най-вече от представителите на аристокрацията. За щастие, пльосналата се на пода монография ме накара да дойда донякъде на себе си. Вдигайки я, аз се изправих и хладно отговорих: - Благодаря ви, „студент Вачовски”, но надвисналата над главата ми опасност ме устройва повече от вашето съмнително предложение. - Ама какво му е съмнителното, апетитна моя? - искрено се изуми Владиката. - Съвсем конкретно си е предложението и то има само изгодни страни. Или ти си забравила, че можеш да бъдеш изядена от дракон във всеки момент? - Вачовски!!! - изрева докараният до бяс професор Ивас. Аз мълчешком се отдалечих към дъното на аудиторията и седнах зад стария си чин. Сложих монографията встрани и извадих от чекмеджето конспекта и перо за писане и се приготвих да слушам лекцията. На която, като че ли не й беше писано да се състои. - Вие! - крещеше професорът. - Нагъл, безпардонен, бе... - За сметка на това пък съм находчив - вметна Владиката, който не се беше засрамил изобщо. - Аз тук ви намерих безпогрешен способ за спасяването на всичките ви девици. На мен за подобна съобразителност, медал ми се полага! - При ректора!!! - дерейки гърлото си, изрева Ивас. - Сега! Незабавно! Веднага! Вън!!! - За медала ли? - лениво уточни Владиката. - Именно за него! - злобно излъга преподавателят. Вачовски стана и излезе, Владиката нагло остана да седи на мястото си, невидим за всички присъстващи, освен мен. Професор Ивас поемайки си няколко пъти дълбоко дъх, се взе в ръце и произнесе: - Темата на днешната лекция... - но в този момент явно се изпусна от ръце и разярено попита: - Радович, откъде ви познава това чудовище? Къде изобщо сте имала нещастието да се запознаете с него? Доста учудена от въпроса, честно отвърнах: - В Долината на драконите. - Аха! - злобно изсъска професорът. - Тоест, от това надарено недоразумение вече някой се е опитал да се избави, хвърляйки го на драконите за откуп. Как е оцеляло това говедо?! Въпросът, струва ми се, беше адресиран към мен, затова аз и отговорих: - Ами... примерно като мен. Не уточних, обаче, че именно благодарение на това, че бе оцелял Гаррат и аз бях останала жива. - Чудовищно създание! - продължаваше да беснее професорът. - Отвратителен характер, отвратителни маниери, отвратително самомнение! Сираче?! Не бих се учудил ако и майката на този монстър просто е избягала от него, взимайки със себе си бащата и цялата останала рода! Неволно хвърлих поглед към Владиката и разбрах... разбрах, че професорът беше уцелил болезнена точка. Неволно, без да знае всички подробности, но определено беше уцелил... След това си спомних разказа на Главнокомандуващия и това, че нито майка му, нито баща му така и не се бяха върнали в двореца, дори когато бе станало ясно, че Гаррат е оздравял и... - Непоносим човек - съкрушено продължаваше професорът. - Имам предчувствието, че тази учебна година ще се превърне в най-сложната в кариерата ми. Но знаете ли, сега вече ми е жал за него. Стоварилата се отгоре ни тишина я наруши въпросът на студента Пановски: - Защо да го жалим? Вачовски се оказа достатъчно силен, че да устои на удара на кралския артефакт на властта! Без усилие разхвърля седемнайсет петокурсници, без изобщо да се напряга ги разхвърля. За един ден му се отдаде да стане студент на УМ. Няма какво да го жалим, на него трябва само да му завиждаме. Професорът слезе от катедрата, дъските скръцнаха под краката му, той застана пред всички студенти и гледайки през високия прозорец, зад който бе започнал да се сипе едър пухкав сняг, тихо произнесе: - Голямата сила, Пановски, изисква голяма отговорност. А да приеме отговорностите си и да ги носи достойно може само този, който е великодушен. Дребнавият, отмъстителен човек, този, който намира удоволствие в гаврата над по-слабите, не е способен да носи бремето на отговорността и гине под тежестта на неизмеримата си сила. Впрочем, нашата лекция не е за това. И така, студенти, записвайте, правила за оцеляване при среща с дракон в гората през зимата. Правило първо - избягвайте да го срещате! Аз, както и всички останали, бързичко записах първото правило в конспекта. А след това, с чиста съвест, придърпах по-близо до себе си монографията. И сега вече ме чакаше удивително откритие. Всъщност, не бива да се отнасяш с ръкописните монографии така, както се бях отнесла аз, в смисъл, тях никога не ги изпускат на пода по най-безобразен начин, но..., но аз я бях изпуснала. И от удара корицата частично се бе разлепила, давайки възможност да се види оригиналната титулна страница, която някой по- късно просто беше залепил към корицата. Това беше истинският, оригинален титулен лист. Аз затворих книгата и прочетох на корицата: „Професор Владович. Грассите. Описание, навици, възможности”. А след това внимателно, пределно внимателно, пъхайки молива между двете първи страници, ги отлепих окончателно една от друга. И обърнах корицата така, че да мога да прочета това, което беше написано на оригиналната първа страница: „Владислав Воронир. Грассите. Описание, навици, възможности, технология на производството”. Много бавно, като в кошмарен сън аз преобърнах книгата, отворих последните страници, опитах се да отлепя и там корицата и осъзнах, че част от книгата бе откъсната. Безжалостно откъсната, а след това замаскирана така, че у никого да не възникне дори мисълта за съществуването на още една част от дадената монография. Монография, написана от магистър Воронир! И вече едва дишайки, отворих книгата на първия параграф, за да прочета практически очакваното: „Създател на грассите е известният магически деятел, притежаващият степен на архимаг Владислав Воронир”. И след това аз просто затворих монографията. Останалата част от лекцията я записвах необичайно разсеяно. В конспекта се появяваха редове за това, че няма никакъв смисъл да се криеш от драконите зад дърветата и камъните, но е напълно възможно да се скриеш във вода, само че много от студентите, напълно разумно отбелязаха, че тази информация едва ли може да е от полза - през зимата цялата вода се покриваше с дебел слой лед, така че да се озовеш във водата безшумно, щеше да е достатъчно трудно. Всъщност, също толкова съмнително би било и удоволствието от пребиваването в ледената вода. Но с нищо друго професорът не можеше да ни е от полза, по неговите думи, ако все още имаше някакъв шанс да се скрием от дракон в човешка форма, то в момента, в който той разперваше криле, приемайки истинския си облик, се променяше и зрението му и драконът ставаше способен да забележи който и да било човек в гората, дори от височината на птичи полет. Монографията с изследването за грассите я отворих повторно в междучасието. Следващата ни лекция бе отново ПБЖ, така че можеше просто да си поседя в аудиторията. Така че си останах на мястото, когато практически всички, освен професора, който отворил записките си, явно се готвеше за втората лекция, излязоха да се разтъпчат. Четивото не беше увлекателно. С всеки прочетен абзац, с всяка прелистена страница ми ставаше все по- страшно... „Грассите безусловно се подчиняват на създателя си...” - Радович, какво там четете с такова увлечение? - поинтересува се професор Ивас. - Монография за грассите - отвърнах аз. А след това се осмелих да попитам: - Професоре, тук се казва, че грассите са подчинени безусловно на създателя си, но доколкото ми е известно - не казах, че го знам от Аттинур, - тези животни са унищожили всички лаборатории по тяхното производство и са убили създателите си. Все още достатъчно младият професор, замислено почесвайки брадичката си, с въздишка измърмори: „Грассите...” А след това, вече спокойно ми отговори: - По време на тяхната атака магистър Воронир се намираше с мисия в дета-кралството. Аз удивено погледнах магистъра и той поясни: - Една от най-войнствените елфийски държави. По причина на сложните преговори, Воронир не успя да се върне навреме. След това вече нямаше никакъв смисъл да се опитва да вземе грассите под контрол - те се бяха пръснали по целия Горлумски лес, доста добре съжителстваха с вълците, нито веднъж не нападнаха горските селища и се заеха да развъждат добитък за собствените си нужди. Между другото, оказа се, че грассите, които изобщо не бяха способни да се размножават в неволя, прекрасно го правят на свобода. По някои данни, тяхната численост вече десетки пъти превишава тази, която са имали в момента на унищожаването на лабораториите. Това беше удивителна информация. Наистина, мен все пак ме интересуваше много друг момент: - Професор Ивас, все пак, изключително теоретически, ако у магистър Воронир се появи желание да командва грассите... - Необходим е вербален контакт - отряза професорът. - Но ако се спазят условията? - продължих да настоявам аз. Свивайки рамене, Ивас отвърна: - Чисто теоретически, да, това е възможно. Все пак, в основата на съзнанието им е било заложено абсолютно и пълно подчинение на създателя. След казаното, професорът се върна към конспектите си, а аз останах да седя напълно объркана. Излизаше, че в този момент, някъде дълбоко в Горлумския лес живее растяща популация грасси, теоретически напълно подвластна на магистър Воронир... Аз продължих да прелиствам страниците на монографията и пред очите ми проблясваха отделни фрази: „Разположени в седем реда недоразвити» скрити в лигавицата зъби, способни моментално да заменят падналите” Челюстите на грассите с лекота разпарят плътта на жертвата, нагаждайки се към нейните особености” „Скоростта на грасса в момента на преследване на плячката превишава скоростта на хрътка девет пъти” „При скок грассите могат да стигнат до върха на стогодишен бор” „По време на изпитанията показаха великолепни способности при преодоляването на планински била”... Всичко това ме караше да застана нащрек. Може би преди време не бих обърнала внимание, но сега, след като бях посетила Долината на драконите... „Великолепни способности при преодоляването на планински била” - територията на драконите е отделена от нас с планини, именно планините са тази основна и практически непреодолима преграда... непреодолима явно за всички, освен за грассите. Кожата на драконите е невероятно плътна, но “челюстите на грасса са в състояние с лекота да разпарят плътта на жертвата, нагаждайки се под нейните особености”. Драконите летят високо, но преди да кацнат, известно време кръжат над върховете на дърветата, избирайки мястото, на което да се приземят - „при скок грассите са в състояние да достигнат до върха на стогодишен бор”. И всъщност, след всичко това, въпросът» за какво е била създадена именно тази, сега стремително размножаваща се на воля раса, ставаше риторически. Аз затворих монографията. След това унило погледнах към ръцете си. Ръцете, които щяха да се окажат до лактите в кръв, ако аз не направех нищо сега. Не, аз нито за миг не се съмнявах, че Главнокомандуващият е в състояние да се справи с всяка заплаха, въпросът беше единствено кога? Колко бързо? Щеше ли да успее да защити децата и жените преди до тях да се доберат способните да се нагаждат под особеностите на всякакъв вид плячка челюсти на нахлуващите като лавина грасси? Защото за никого нямаше да е лесно да се спаси от тях - само бойните дракони направо от място се изстрелват в небето, а обикновените дракони излитат доста по-тежко и бавно. „Не желая повече да ви виждам! Никога, по никакъв начин и дори по най-неотложната причина! Ако ми се мернете пред очите още веднъж, кълна се, ще плюя на чувството си на благодарност и жал и ще взема всичко това, на което имах пълно право от първия миг!” Тези думи и досега пареха душата ми. И то така, сякаш току-що ги бях прочела. Но аз въпреки всичко станах, взех монографията и се насочих към вратата, практически заставяйки се да правя всяка следваща крачка. Не исках да отивам. Да пиша на Главнокомандуващия ми се искаше още по-малко. Някъде дълбоко вътре в мен с неприятен хлад се промъкна мисълта: „Ами ако бъркам?” Колко ми се искаше да бъркам! В момента, когато се хванах за дръжката на вратата, професор Ивас вдигна глава от конспекта си и попита: - Отиваш ли да върнеш монографията? - и веднага продължи: - Значи ще се забавиш. А след това просто забрави за мен. Решавайки да възприема казаното като разрешение да закъснея, забързах към стаята си. И когато излязох от аудиторията, се удивих много - коридорите бяха пусти. Абсолютно. Само от фоайето се разнасяха гласове и кой знае защо, аплодисменти, но аз нямах никакво намерение да тичам натам. Завивайки към жилищните помещения, преминах през учебните корпуси, качих се на втория етаж и видях грасса. Кучето се виждаше. При това - превъзходно. Цялата му муцуна беше омазана с бяло, на гърба му имаше петна от подправки - червен ситно смлян пипер, горчица, зелен копър и така нататък. Приятен аромат витаеше по целия коридор, заглушавайки миризмата на суровото, още топло месо, идваща от задната част на глиган, разположена на поднос. Подносът пък, се намираше в челюстите на грасса. И ето сега се замислих за това, каква сила трябва да притежават тези челюсти, че да удържат на подноса тежест колкото половината мен. - Тоест, теб отново трябва да те нахраня - досетих се аз, приближавайки се към грасса. Песът радостно замаха с опашка, от която се виждаше само крайчето, и то само защото същото това крайче грассът го беше топнал в нещо като сметана. - А няма ли да ти дойде в повече? - посочих към огромното парче месо. Песът отрицателно поклати глава. - И не ти тежи да държиш цял такъв поднос? Не, аз не можех да видя очите на кучето, но направо почувствах върху себе си осъждащия му поглед. - Добре, да вървим - с пораженски тона измърморих аз, предварително проверявайки вратата магически, а след това отключвайки и натискайки дръжката. Вежливият пес ме пусна да мина пред него, влезе по петите ми, сложи подноса на средата на стаята, върна се към вратата... стисна със зъби дръжката, затвори вратата, върна се и изразително ме погледна, намеквайки, че е дошло време за ядене. Потресено погледнах към Глад, след това към вратата, а след това предпазливо предложих: - Можеш и да заключиш... Ключът го бях оставила на масата. Грассът недоволно ме изгледа, шумно въздъхна, взе ключа, което изобщо не се оказа трудно за него, като се имаха предвид размерите му, и аз дори нямах съмнение, че ще бъде така. Но това, което не очаквах беше, че песът ще вземе ключа с лапата си! Той стигна до вратата, отново с лапа пъхна ключа в ключалката, завъртя го два пъти, заключвайки вратата, върна се при мен и седна пред месото си, гледайки ме вече не много приятелски. Аз се тръшнах. За късмет - върху леглото. Поседях няколко секунди, осъзнавайки с ужас на какво са способни тези... кученца, след това станах, приближих се към месото, не бих казала, че с особено удоволствие, но тъй като беше необходимо, го хванах и се опитах да го повдигна, за да го подам на грасса, но просто не ми стигнаха силите за това нещо. Парчето наистина тежеше наполовина на мен, ако не и повече. Объркано погледнах към грасса. Глад, въздъхвайки скръбно, протегна лапа... пред очите ми, изцапаните с кръв и заради това прекрасно виждащи се нокти се удължиха поне петорно, след това промениха формата си, заостряйки се като ножове, а след това ми махнаха, показвайки нещо като „пази си ръцете” и аз не просто ги махнах, аз направо отскочих назад, докато грассът с лекота накълца месото на удобни за хващане парчета, а след това просто прибра обратно ноктите си. Тоест, неговите лапи и нокти бяха в състояние да се трансформират при необходимост! Хранейки Глад с парчетата месо, аз осъзнах, че монографията трябва да бъде предадена на драконите. При това друг вариант просто нямаше. Аз просто нямаше да имам време да я изуча до основи, а грассите, както се оказа, са способни на прекалено много неща. А освен това са и разумни. - И колко време ще трябва да те храня така? - попитах песа. Глад, продължавайки да дъвче, удължи един от ноктите си и надраска цифрата пет на пода. - Пет дни? - уточних аз. Песът кимна. - А след това ще се върнеш при своите? - въпросът ми беше зададен със затаена надежда. На мен ми кимнаха, продължавайки с наслаждение да дъвчат. Подавайки последното парче месо на грасса, не се удържах и попитах: - А ти защо мен не ме изяде? В отговор Глад ме погледна така, че аз се почувствах, меко казано, не много вкусна. Но отговорът, както се оказа, беше съвсем друг: „Не господарят” - надраска грассът. - Не господарят, какво? Това не е бил господарят та? - попитах аз. Песът мълчаливо ме фиксираше с поглед, който не можех добре да видя, но за сметка на това, прекрасно го усещах. - Заповедта не ти я е дал господарят, така ли? Глад кимна. „Грассите безусловно се подчиняват на заповедите на създателя си...” Честно казано, следващият въпрос го задавах потръпвайки: - А ако заповедта идваше от господаря ти, щеше да ме изядеш, така ли? Грассът ме гледа няколко дълги секунди, а след това надраска само една дума: „Убия”. След което стана, взе подноса в зъбите си, приближи се към вратата, измени лапата си, завъртя ключа, отвори вратата, спокойно излезе и затвори вратата. Аз останах да седя на пода с изцапана с кръв ръка. Изпълнена с ужас. Седях сигурно около две минути, не повече, но ако можех да съдя по усещанията си, това продължи безкрайно дълго. Ставайки, отидох да си измия ръцете, след това отново грижливо заключих вратата - първо с ключа, а след това я оплетох и с магия. Древният... Всеки път, когато използвах магията, усещайки колко по-леко ми е да призовавам магическата енергия, с благодарност си спомнях за Асур-Ррат. С благодарност и с тъга, на мен много ми липсваха и той, и Камали, и Хатор. Приключвайки с вратата, аз се приближих до леглото, избутах го настрана, отпуснах се на колене, притиснах ръка към пода и проследих с поглед как по ръбовете на скривалището ми пробягват искри, сваляйки блокировката. Отмествайки капака, аз измъкнах курсовата си работа, контролните, документите по практиката, свидетелството си за раждане, свидетелството си за прием в университета, гривната на баба. Бележникът на магистър Валентайн се намираше на самото дъно. Изваждайки го, аз отново върнах всичко в личния си сейф, затворих го и го омагьосах, преместих отново леглото на мястото му и седнах до масата, вадейки от корицата на бележника специалния молив, изпъстрен със знаци и руни. Обърнах първата страница, притиснах графита към хартията и... и отдръпнах ръката си. Какво да напиша? С какво да започна? Как изобщо да обясня всичко това? Аз отново докоснах хартията с връхчето на молива... отново го отдръпнах. На листа остана точка... Тя стоя там около минута, а след това неочаквано се смени с въпросителен знак! Сърцето ми подскочи в гърдите и се бухна надолу. И реши там да си остане, когато въпросителният знак изчезна и на негово място се появи мрачното: “И? И аз затворих бележника. Дори не разбрах как, то някак само се получи, просто аз бързичко го затворих, пъхнах молива в него, станах, отместих леглото, отворих скривалището си, пъхнах бележника в него, затворих капака, преместих кревата на мястото му и седнах отгоре му с чувството на изпълнен дълг! Изпод пода се разнесе звукът на получено съобщение. След това още един. И още. Чувството на изпълнен дълг се смени с напрегнато очакване на неприятности. Те не ме накараха да ги чакам дълго и в следващия миг вратата се отвори без чукане и в рамката й се появи Зернур. Драконът ме погледна, докато аз дори не помръднах, чинно седнала на леглото, после премести погледа си към пода, откъм който отново се разнесе звук от пристигнало съобщение, отново към мен, след това погледът му се разфокусира и драконът съобщи на някой, явно далечен: - Не, просто седи. Да, видът й е уплашен. Не, съдейки по това, как старателно удържа на лицето си невъзмутимо изражение, няма да го отвори. След което се обърна и без да ми каже и дума, излезе, не само плътно затваряйки вратата след себе си, но и щраквайки ключалката, без дори да се завърти ключа. Ключът беше от моята страна! Аз останах да си седя, опитвайки се напрегнато да разбера какво беше това сега. Бележникът мълчеше, май че също напрегнато. Усетих диво и почти непреодолимо желание да стана и спокойно да отида на лекция, но... Но грассите, Долината на драконите и самите дракони... също... С чувството на обречен на екзекуция, аз отново отдръпнах леглото, отпуснах се на колене, отворих скришницата, извадих бележника и с голямо нежелание го отворих, очаквайки да видя там какво ли не, но не и... празни страници. Та нали бях чула звука на пристигналите съобщения, със сигурност го бях чула, но сега на страничките беше пусто, дори онова въпросително „И?” не беше останало. Отново покрих дупката в пода и връщайки кревата на мястото му, седнах зад масата и стараейки се да не ми трепери ръката и почеркът да не изглежда неравен, старателно изписах: „Прозрачно небе, лек вятър под крилете и дълги години величие, прославен във вековете сине на Властващия род, ир-хан Главнокомандуващ, уважаеми Иренарн-Ррат-Егиатар!” Всъщност, аз нямах ни най-малка представа как е нужно да се обръща човек към един толкова високопоставен дракон и сега, написвайки всичко това, искрено съжалих, че не се бях поупражнявала отначало на отделен лист. Почеркът все пак беше излязъл крив, приветствието - неловко, и сигурно бях сбъркала дори обръщението, защото в отговор получих абсолютно мълчание. Поседях малко, нервно почуквайки с върха на молива по масата, след това, събрах смелост, поех си дълбоко въздух и продължих: „Надявам се, че здравето на вашите родители ви радва, а и вие самият се чувствате доб.. Припряно задрасках всичко. За съжаление, зачеркнатият надпис никъде не се дяна и остана насмешливо да ми напомня за оскъдния ми ум. Триединни, та той е дракон, отношенията в семейството му някак не са много добри, а може при драконите изобщо да не е прието да се пита за здравето на най-близките... И бележникът мълчеше. Все така парейки ме с ледения студ на презрението си, явно без да е в състояние да ми прости позора на минутната слабост. Аз поседях още малко, гледайки зачеркнатия ред, след което, вдишване, издишване... и така още три пъти и продължих: „Смирено моля да ми простите за безпокойството, но се обръщам към вас единствено поради причината, че искрено се страхувам да не причиня непоправима вреда със своето мълчание”... Внезапно написаното от мен изчезна и в бележника се появи запис, направен с четлив, уверен, твърд почерк: „Госпожо Радович, магическото поприще явно не е най-правилния път за вас, препоръчвам ви да обърнете погледа си към някой елфийски университет за международни отношения - повярвайте, там по достойнство ще оценят както високия ви стил, така и досадния ви стремеж към излишна патетичност” От възмущение ръката ми отказваше да се вдигне и да пише каквото и да било повече. Но моето мълчание явно не влизаше в плановете на Главнокомандуващия и затова следващото съобщение гласеше: „Кратко, ясно и по същество. Слушам!” Кратко, ясно и по същество щеше да е просто да затворя бележника, триклета да е Великата майка! Но погледът ми попадна върху кървавото петно, останало на пода след храненето на грасса и аз, събрала мислите си, започнах: „Имам всички основния да предполагам, че в Горлумските лесове в настоящия момент се е обосновала стремително растящата по численост глутница грасси”. Главнокомандуващият нищо не отвърна на това, въпреки че, честно казано, аз чаках нещо подигравателно на тема „а също така, там стремително се размножават зайците, катеричките и поровете”. Но не, отговорът беше празен лист в бележника и аз продължих: „В ръцете си държа монография, посветена на описанието на тези напълно разумни и способни да трансформират крайниците си същества. Също така, челюстите на грассите имат особено устройство, което им позволява с лекота да разкъсват плътта на жертвите си, нагаждайки се под особеностите на кожната и покривка. Грассите развиват неимоверна скорост, а при подскок могат да достигнат върховете на столетните дървета. По време на изпитанията са показали отлични резултати при преодоляване на планински върхове и скали.” Струваше ми се, че всичко, което бях казала е неимоверно важно. Че всяка дума е важна. И всичко това... Тогава в бележника се появи: „Госпожо Радович, вие имате ли ножички за маникюр?” „Да” - отвърнах с трепнала ръка, затова и буквите излязоха криви. Секунда пауза и подигравателното: „Не именно в ръцете ми, но някъде в пределите на Крепостта се намира трактат за тяхното използване. Сред особеностите на маникюрните ножички е особеното устройство на закривената режеща повърхност, което позволява да се придаде на нокътя закръглена форма, а също така, остриетата на ножичките могат с лекота да разпарят кожата и по време на изпитанията са показали великолепни способности да придават на ръцете приличен вид”. Докато четях това, очите ми бавно, но упорито все повече и повече се ококорваха, а когато той свърши с писането, аз потресено попитах: „Подигравате ли ми се?!” „Съвсем мъничко...” - насмешката отчетливо прозираше зад всяка буква. Но след това Главнокомандуващият продължи, вече отново с плашещо твърдия си почерк: „Вземете вашите ножички, госпожо Радович, сега. Това е заповед!” Дори не знам защо, но безропотно се подчиних. Станах, отидох да взема кутията с ножичките, пилата и останалите неща, толкова нужни за всяко момиче, дори да беше такова като мен и се върнах на масата. Нямах представа как Иренарн-Ррат-Егиатар разбра, че отново съм пред бележника, но когато ножицата се озова в ръката ми, на страницата се появи текста: „Одраскайте кожата на показалеца на дясната си ръка, а след това го притиснете към тази страница. Без въпроси и възражения!” А аз имах въпроси. И възражения ми се намираха! И... „Иначе аз ще долетя и ще го направя сам и ние двамата с вас прекрасно знаем как ще завърши срещата ни!” - притискайки силно графита към хартията, написа Главнокомандуващият. И аз мълчаливо приближих острието към пръста си, зажумявайки, прободох кожата, почаках, докато избилата капка кръв стане достатъчно голяма за потвърждаване на магическия отпечатък и намръщвайки се, притиснах пръста си към хартията. В момента, в който отдръпнах ръката си, кървавият отпечатък пламна в черно и изчезна. След това изчезнаха и всички надписи. Смучейки окървавения си показалец, аз все още чаках, че Иренарн отново ще се разкомандва, ще дава указания ли поне още нещо... но бележникът продължаваше да ми демонстрира само абсолютно чистата си страница. И тишина... Тишина... Тишина... Прозвуча сигналът за началото на лекцията» коридорите опустяха и започнаха занятията» а при мен всичко бе все така пусто - и в душата и на листовете на бележника. В края на краищата, неспособна да се сдържа, написах: „Господин Главнокомандуващ, мога ли вече да си вървя или все още съм ви необходима?” Секунда мълчание и бавно, изписано с калиграфски почерк: „Много провокационен въпрос, госпожо Радович, не намирате ли?” Аз препрочетох въпроса си, не намерих в него никаква провокация, но кой знае защо, се изчервих. А черният дракон продължи: „Припомняйки си за това, че не сте много наясно с аналогиите, ще ви отговоря по по-разбираем за вас начин - във вашия въпрос изразът „все още” по никакъв начин не отразява създалата се ситуация. Заменете го с думата „винаги”, в този случай, написаното от вас ще бъде много по-близко до действителността.” И... и край. Изчезнаха всички надписи, като че ли никога не бяха съществували, а на мен не ми написаха и дума повече. Изобщо. И може би аз така щях да си седя още дълго и с някаква необяснима болка в душата да зяпам чистата страница, ако вратата на стаята ми отново не се бе отворила, без да се почука, не бе влязъл Зернур, за да ми зададе само един въпрос: - Къде е монографията? Без думи му предадох източника на плашеща информация. Драконът, също без думи, го взе и излезе. След като поседях още няколко минути, вече имах намерение да стана, да затворя бележника и да го върна в скривалището, когато неочаквано на страницата се прояви, както ми се стори, безкрайно гневен въпрос: „Госпожо Радович, какъв ви е студентът Вачовски?” Въпросът ме хвана неподготвена, обърка ме и... беше нелеп. Мина ми даже предателската, малодушна, но много съблазнителна мисъл просто да взема и да затворя бележника, без да отговоря, но аз все пак написах: „Познат”. „Колко близък познат? - бе мигновено изписано със стремителен почерк и веднага се появи и: - Отговаряйте, бързо!” „Колко ли? - неуверено написах аз, без точно да зная как да отговоря, но като се имаше предвид изискването да отговоря бързо... Бързо излезе само: - Ами, приблизително толкова, колкото и вие”. Наистина, не си позволих да влизам в подробности, че за разлика от Главнокомандуващия, Владиката няма нищо против и да закуси с мен, но по същество, отговорът ми беше принципиално правилен. Абсолютно правилен. И Гарр... в смисъл, Вачовски не го издадох, и на Главнокомандуващия написах чистата истина. А Главнокомандуващият нищо повече не ми написа, нито истина, нито лъжа, нито ред, нито дори половин редче, нито дума, нито буквичка дори, изобщо нищо. Поседях още малко, а след това затворих бележника, прибрах го на мястото му и се отправих на лекция. Честно казано, в този момент биха ми дошли добре думите на древния, че Главнокомандуващият сам ще се справи с всичко. Аз много се опасявах, че Иренарн може да подцени заплахата, особено като се имаше предвид насмешливата аналогия с ножичките. Когато се приближих до вратата с намерение да почукам, доста ме учуди тишината. Абсолютната тишина в аудиторията. Аз бих го приела за нормално, ако това например беше лекция при професор Аттинур, но професор Ивас и тишината бяха нещо несъвместимо. Почуквайки, предпазливо открехнах вратата, с опасение надникнах в аудиторията и... и всички ме погледнаха. Всички. Цялата група, ядосаният и кой знае защо старателно демонстриращ обида Вачовски и даже професор Ивас. Всички бяха зли и недоволни. - М-м-м, а... мога ли да не влизам? - неволно се откъсна от устата ми. - Не ми минават тия! Марш на място, Радович! - кресна ми професор Ивас. И аз като мишка се шмугнах в аудиторията. Професорът, който се славеше с подчертано уважителното си отношение към студентите и винаги доброжелателния си и радушен начин на преподаване, се обърна към Владиката, на чието лице сега присъстваше абсолютно същото изражение като на лицето на илюзорния Вачовски и като викна! - Слушай ти, грешка на мирозданието, още веднъж, специално за тези, чиито родители би трябвало никога да не се срещат, драконите плюскат девственици!!! Съдейки както по тона, така и по равнището на силата на заявлението и наличието на истерични нотки в гласа, даденото твърдение за професора се бе превърнало в нещо лично, подобно на догмите от рода на „слънцето изгрява от изток” и „след краткото лято идва дълга зима”. Вачовски, лепвайки на лицето си подигравателна усмивка, напълно в духа на Владиката, отвърна: - Професоре, създава се впечатление, че на вас не ви е познат никакъв друг интерес към девствениците, освен гастрономическия. Ивас се покри с грозни червени петна. Студентите в аудиторията застанаха, боейки се не просто да мърдат, страх ги беше дори да дишат шумно. Работата беше там, че за професор Ивас, независимо от добрия му и като цяло, миролюбив характер, бяха свойствени пориви на ярост, при които се случваха неконтролируеми изблици на магия... Нищо убийствено, но цялата група бе сериозно заплашена да напусне аудиторията, подскачайки на жабешки лапки и със зелен цвят на кожата или да запълзи нанякъде. Оттук още никой не бе излитал, кой знае защо, по направление на птицеобразуването магията на професора не работеше, а подскачането и пълзенето, добре му се отдаваха. След време, то разбира се, минаваше... след два-три часа, но все пак в това нямаше нищо приятно. Затова и не беше за учудване, че аз, чувствайки се донякъде отговорна за появата на Владиката в УМ, реших да се намеся и предпазливо се обадих: - Вачовски, на вас... в смисъл, на теб, не ти ли се струва, че подобно отношение към преподавателя... Мен ме отпъдиха като нахална муха: - Млъквай, Миладка, аз тук, между другото, твоите интереси защитавам! - Какво? - аз дори се понадигнах от удивление. - Какво значи „моите”?! Вачовски се обърна към мен и с най- сериозен вид заяви: - Значи, Миладка, накратко, аз осъзнах нещо страшно - или ние с теб отиваме в стаята ми и аз, като твой личен герой и спасител, те привеждам в неядливо състояние, или теб тук ще те изплюскат. Доколкото разбирам, тези - Владиката кимна към втрещилия се професор, - тук ви ядат тайничко и тихомълком, а вината за това я стоварват върху драконите. Аз нямах думи. Владиката си намери: - Ти, между другото, си седемнайсета в спасителния списък, но аз съм готов да те преместя на второ място, на първо е Васюта, на нея й е по-нужно, тя от страх изобщо не може дума да обели, зъбите й тракат. Аз вече дори за малко да я спася, но започна лекцията. След тези думи, цялата ярост, заедно с петната, на секундата напуснаха лицето на професор Ивас, а на все още бледите му устни се появи сдържана с усилие усмивчица. - Какво говорите, Вачовски - произнесе той, преизпълвайки се мигновено с преподавателско величие и снизхождение, - аз, независимо от всичките ви обвинения, винаги съм за спасяването на невинните... деви. Не смея да ви задържам, Вачовски, не смея да ви задържам нито секунда повече. Побързайте. Сега, веднага. Незабавно! В името на справедливостта и на борба против коварното изяждане на девствениците! На секундата! Вървете, Вачовски! След което: - Затвори си устата, Радович! - подхвърли професорът към мен, заедно със заклинание за мълчание, което моментално запечати устата ми и не ми позволи да извикам предупреждаващо „Не!” А към „Васюта” Ивас се обърна с елейно гласче: - Васютка, красавице наша, иди, спасявай се! А аз в ужас гледах тази, която не беше никаква „Васюта”, а принц Евасет, в чиято кръв присъстваше и капка елфийска, което превръщаше негово чуждестранно височество в невероятно прекрасна девойка. В първа красавица на университета! И аз сега не бърках, за съжаление, не! Той наистина изглеждаше като момиче! И не само изглеждаше, той беше момиче! Най-красивата девойка от всички, които човек би могъл да си представи. Потресаващо красива девойка! Изумителна, със стан като гъвкава и тънка фиданка, златокоса и с огромни очи с цвят на метличина, с нежни, зовящи устни. И именно в тях се криеше цялата опасност! - Вървете, деца мои! - напътстваше ги, без да млъква, професор Ивас. - И да пребъде с вас спасението! Васютка, действай, мила, по-бързо! „Васюта” подскочи от мястото си като щастлива блестяща птичка, изприпка към напрегнатия Владика, който явно беше почувствал нещо нередно, хвана го за ръката и старателно го затегли към себе си. - Слушай - без да скрива подозрителността си, промърмори Вачовски, - а ти наистина ли си девственица? - Честен триъгълник! - неистово очерта себе си със знака на триединния, професор Ивас. - Васюта ни е стопроцентна девственица! Мога да се закълна в гроба на майка си! Принц Евасет радостно закима, потвърждавайки своята чистота и невинност и демонстрирайки безмерно желание да се избави от тях в най-скоро време. Като стана дума, той и сега не обели нито дума. Просто прекрасната „Васюта” говореше със суров средно-елфийски бас, така че, можеше да се предположи, че когато Владиката беше писал своя „спасителски списък”, принцът показателно се бе „тресъл от страх”, а за него бе говорил някой от приятелчетата му, каквито на Евасет му се намираха в изобилие. - Наистина ли е сигурно?! - о, небеса, надявам се, че у Владиката ще се събуди най-накрая, истинската драконова проницателност! Но в този момент професор Ивас тихичко и без да се обръща към никого, произнесе: - А аз бих побързал. Принц Евасет, вслушвайки се в съвета на преподавателя, направи това, което обикновено не си позволяваше с непосветените простаци - дръпна надолу мантията си и разкъса яката на блузата си, оголвайки внушително... деколте. Владиката, от пръв поглед не че се внуши, но определено беше под впечатление. Цялата аудитория замря в хазарта на очакването, професорът си позволи насмешлива усмивка, която Вачовски нямаше шанс да забележи, по простата причина, че съзерцаваше самоотвержено откритите части на изпъкналите момински прелести. „Васюта”, поотворила устни в трепетно нетърпение, се протегна към полуотворените от внушителната гледка устни на Вачовски, аз се хвърлих напред в ням вопъл „Не!” и... И не успях. Устните на най-прекрасната от всички девойки в света се допряха до тези на Владиката на Долината на драконите, гръмна гръм, всички по навик придържаха тетрадките и учебниците си, в мига, в който Университета се разтърси, а широкоплещестият елфийски принц, раздвижвайки шията си, с басов глас, който би накарал да се стресне дори някой орк, проговори: - Най-накрая! Следващата фраза беше учуденото му: - Не разбрах?! И не само той нищо не разбра. Защото все така, на чина, само дето вече много шашардисано премигвайки с очи, седеше все същият едър здравеняк Вачовски. Той неразбиращо се взираше във внушителния елфийски принц, който за сметка на непосветения в тайната си нов студент се бе освободил за няколко дни от проклятието на вещицата, която бе отблъснал навремето. И всички в аудиторията, които се бяха приготвили да видят измененията във Вачовски, сега недоумяващо гледаха мъжествения студент, който си бе останал съвсем същият... И само аз, благодарение на перличката на въздушника, за разлика от всички останали, виждах симпатичната, потресено свила се на стола си, опипваща късите си сребристи коси и мигаща с огромните черни очи Влади... Владичица! И същата тази мила девойка се обърна, мрачно ме изгледа, след което се завъртя с лице към принца и глухо съобщи с не по-малко суров, отколкото този на елфа, бас: - Това ще бъде интересен чувствен опит! Принцът, все още недоумяващ как жертвата му си е останала мъж, не изгуби съобразителността си и когато Вачовски започна да се надига от стола си, с див вопъл: „Аз съм представител на кралски род, аз съм неприкосновен!” - избяга от аудиторията. Професор Ивас, също потресен от това, че външността на Вачовски не претърпя изменения, все пак се опита да възпрепятства саморазправата и възкликна: - Вачовски, разбирам, че станахте жертва на невинна шега за непосветени в проклятието на негово височество Евасет, но това не е повод... Владичицата, която сега беше с половин глава по-ниска от собствената си илюзия, спря, обърна се, измери с поглед пребледнелия професор и с все същия мъжки бас заяви: - А вас, професоре, също си ви бива... Професор Ивас отскочи, при това, кой знае защо, към мен. Илюзията на Вачовски продължи със заплашителен вид пътя си към вратата на аудиторията, като дори не се опитваше да скрие принцеубийствените си намерения, а аз, тъй като виждах през илюзията, забелязах как излизащият Владика със собственически жест провери предната част на тялото си за наличието на изпъкнали прелести и съдейки по ухилването му, май че остана напълно доволен от размера и формата. А след няколко, изпълнени с нашия всеобщ потрес, минути, над целия университет се раздаде сърцераздирателният вопъл на принца, който, ако съдехме по силата и вложеното отчаяние, явно пребиваваше в не много радостна ситуация. - Господа студенти, принуден съм да завърша лекцията и да побързам да уведомя магистър Аттинур - напрегнато произнесе професор Ивас. И никой не възрази дори с поглед, особено когато принцът отново закрещя и този път ние дочухме жалното „Спасете ме!” Професорът унило забърза да „спасява” но честно казано, не особено чевръсто. Можехме да му влезем в положението - без съмнение, ректорът именно него щеше да назначи за виновен за случилото се. И щеше да бъде прав донякъде, но само донякъде. Просто, с коя част на тялото си беше мислил самият магистър Аттинур, приемайки в университета тази „омагьосана принцеса”? От друга страна, въпросът беше наивен, знае се с коя, с кесията си - кралското семейство на Зайтен лично бе спонсорирало реставрацията на западното крило на университета, а освен това, бе поднесло в дар на ректора абсолютно уникална карета с ресори, които позволяваха без проблеми да се пътешества даже по пътищата на нашето кралство. И в резултат на стоково-паричните отношения, в УМ се бе появила тази „Васюта”. Практически през целия първи курс принцът гордо се разхождаше в своя мъжки ипостас. Дори се изхитри да завърти няколко романа и да се сдобие с поредния си бастард. След това „непосветените” свършиха, нямаше повече и желаещи да отпият нектар от устните на „прекрасната Васюта”. Първо на първо, за проклятието на принца вече знаеше целият университет и дори по-голямата част от столицата, второ, при повторното целуване с един и същи мъж, проклятието не се прехвърляше върху него и трето, наистина не бяха останали непосветени, при това беше нужен именно маг, а при целувка насила, проклятието отказваше да напусне принца дори за кратък срок. И ето тук се бе появил нищо не подозиращият Владика! И Евасет радостно се бе възползвал от подаръка на съдбата. В смисъл, принцът явно си бе помислил, че това е подарък на съдбата, а тъй като аз прекрасно разбирах, че Владиката не е никакъв подарък... сега съчувствах на принца, на когото тепърва му предстоеше да осъзнае тази прискърбна истина. Университетът се огласи от поредния вопъл. - Слушай, Радович, а този твой познат как е с благоразумието, а? - напрегнато попита Димитру, един от подлизурковците, навъртащи се около принца. Принцът изобщо се бе оказал голям любител на добрите компании, при първа възможност пируваше с приятелите си по околните кръчми и таверни, набъркваше се в побои, силата му, независимо от моминския му вид, си оставаше внушителна даже по елфийските стандарти и изобщо Евасет беше дързък и весел момък... в смисъл, момиче, в смисъл... - Какво мълчиш? - не разбра Димитру. Изразително посочих към устните си. - Професорът я замери с мълчанка, за да не може да предупреди Вачовски - прозявайки се, съобщи Марчена Лис. Тя изобщо беше една от най-добрите студентки, независимо от това, че си плащаше за обучението, освен това беше невероятно надарена и притежаваше вродената способност да вижда по-голямата част от заклинанията. - А, Двуроги! - изруга Димитру. Но не се предаде и уточни: - Та какво можеш да ми кажеш за акъла на Вачовски? Той мозък изобщо има ли? Аз уверено кимнах, може и да се съмнявах за някои неща, но мозък Владиката определено притежаваше и в това бях сигурна. - А той, поне периодично, използва ли го? Ето тук, аз нищо не можах да кажа и демонстративно разперих ръце. Осъзнали мащабите на неприятностите, в които се бе натопил негово височество, най-добрите му приятели като спасителна рота от седем души веднага станаха от местата си, изразявайки готовност да се хвърлят смело на помощ на другарчето си! Само че в този момент отново се раздаде вопъл от гърлото на принца и седмината седнаха обратно на местата си. - Не, все пак някакъв ум трябва да се въди в селската му чутура - уверено заяви Димитру. - Не може да няма! - горещо го подкрепи Петер. - Наясно е как стоят нещата, този Вачовски, осъзнава, че всеки представител на кралско семейство е неприкосновен - също така убедено, сякаш познаваше Вачовски от пелени и знаеше за него повече, отколкото той самият за себе си, провъзгласи Неклас. Всички останали „другари” се престориха, че са напълно съгласни с всичко казано. Поредният вик на Евасет изобщо не можа да разколебае тяхната увереност, но пък стъклата задрънчаха, при това звънко и радостно. След това се дочу възмутеният вик на магистър Аттинур: „студент Вачовски, какво си позволявате!” и вече от гласа на ректора задрънчаха не само стъклата» стените се разтърсиха и ние бяхме почти сигурни, че инцидентът е изчерпан, в смисъл, магистърът се бе намесил и студентът нямаше от какво повече да се опасява. Да, ама не! „А-а-а!” - отново запищя Евасет. Стъклата звъннаха. „Вачовски, не смей!” - изрева магистър Аттинур. Стените потрепериха. „На ваше място, аз изобщо не бих се намесвал!” - изръмжа Владиката. Между другото, това не беше казано високо, доста по-тихо от крясъците на принца и командите на магистъра, но се разтресоха и прозорците, и стените, и дори таванът. След това настъпи тишина и в тази тишина се дочу тъничкият писък на негово височество: „Помощ...” И напрегнатият глас на ректора: „Вачовски, ако обичате, отдръпнете ножа си от единствената възможност на кралската династия на Зайтен да се сдобие с наследници на кръвта си. Моля ви. Веднага...” А всички ние, след като осъзнахме какво се случваше и си представихме картинката, дружно и всегрупово се превърнахме изцяло във внимание. И едва не се стоварихме на пода, чувайки досаденото от Владиката: „Ама поне единият?” „Уи-и-и-и!” - започна да вие на една нота принцът. „Махнете ножа, Вачовски!” - прояви похвална твърдост Аттинур. „Половинка?” - внесе пълно с ентусиазъм предложение Владиката. „М-м-маменце-е-е...” - изгуби напълно надежда ситуацията да се разреши благоприятно, Евасет. „Хвърлете този нож!” - не се предаваше ректора на университета ни. „Резенче?” - прозвуча следващия опит за компромис на Владиката, който не искаше да се предава. Принцът този път не издаде и звук, а може и да беше изгубил съзнание, при това едва ли някой можеше да го съди за това. Но магистърът ни удиви, задавайки заинтересувано въпрос: „Как именно си представяте разрязването на този орган на резенчета, а?” „Ами, примерно ето така” - бодро отговори Владиката, явно изобразявайки схема. Ние дори се побояхме да си представим какво именно изобразяваше той. „Знаете ли, това е доста оригинално решение - след няколко секунди произнесе магистър Аттинур, - предполагам, че няма да откажете да го обсъдим на чаша достойно вино?” Ето за какво, въпреки лютата си ненавист, нашия ректор го ценеше дори кралят - защото той беше в състояние да се договори с всеки - било с Триединния, било с Двурогия. И никой не се удиви, когато Вачовски отвърна: „Защо не? При това, знаете ли, много би ми се искало да обсъдя с вас един спорен момент, свързан с девствениците”. „Вече наистина ме заинтригувахте” - съвършено искрено съобщи магистърът. По-нататъшната им беседа достигна до нас само като ромон на отдалечаващи се гласове. След това в рамката на вратата изникна принц Евасет. Бледият, треперещ и заекващ наследник на неголямото, но все пак, кралство, огледа цялата потресено седяща група с не по-малко потресен поглед и с неочакван фалцет ни уведоми: - Аз съм жив! Фалцетът смути даже него самия. Прокашляйки се, Евасет си възвърна привичния за всички ни басов глас, след което добави: - И все още съм цял. Ние всички искрено се зарадвахме за него. Принцът, за себе си, също. А когато бурната радост затихна, той повторно огледа всички присъстващи и проявявайки истинска кралска далновидност, възвести: - Нужен ми е наследник. Спешно. Дами, коя от вас е готова още днес да се съчетае в брак с единствения принц на Зайтен и да зачене наследник колкото се може по-бързо? Дамите мълчаха. На първо място, защото това е УМ, тук всички обучаващи се аристократки, от една-две годишна възраст, може да се каже, че са практически омъжени, във висшите слоеве на обществото тези въпроси се решават бързо и без да се иска мнението на младоженците, на второ място, защото в нашата група нямаше дори представителки на средната класа, те обикновено до трети курс рядко оставаха свободни, и на трето - погледът на принца не спря върху мен, а ако се беше спрял, това щеше да е по нелепа случайност. Защото аз не бях дори от средната класа, аз бях особа с пределно нисък произход, особено за наследника на цяло едно кралство. Но негово височество, кой знае защо, се почувства длъжен да съобщи: - Прости, Радович, на теб не ти предлагам по една-единствена причина - този, откаченият, явно ти е хвърлил око, така че не мога да си позволя риска дори да гледам към теб. И той отправи жадния си, чакащ отговор поглед към нашите момичета. - Уви - отвърна Кара, - вече съм омъжена. - Трети месец на бременността - прозявайки се, съобщи Марчена Лис. Тогава на всички ни стана ясно защо тя през последните седмици постоянно се прозяваше и изобщо имаше поомачкан и изтощен вид. И какво сега, излизаше, че тя дори вече не беше Лис, а Водлак по фамилия. Ей това значи за една девойка да се прибере вкъщи през ваканцията! - Няма начин - заяви третата от дамите, Тариа Совянски. - И доколкото съм наясно, всички наши вече са омъжени. Ще прощаваш, Евасик, но ако ти наистина си сериозно настроен, потърси сред първи курс. - Но аз не ги познавам! - истерично възкликна принцът. - Ти какво, искаш ли да се оженя за напълно непознато момиче? За абсолютно чужд човек?! - Няма да успееш - отново отчаяно прозявайки се, безразлично отвърна Марчена, - нито да се ожениш, нито да се сдобиеш с наследник. Не знам каква е тази сила у Вачовски, но той не само, че не се измени, той вече и от проклятието се е избавил. И наистина - в следващата секунда раменете на негово височество се стесниха, смали се на ръст, косите му станаха по-пищни, лицето започна стремително да променя чертите си и скоро пред всички нас стоеше онази Василеа, с която бяхме свикнали. Всъщност, това беше буквален превод на името Евасет, само че в женски вариант и от къде на къде Владиката беше нарекъл принца Васюта, аз лично представа си нямах. Останалите едва ли също бяха разбрали. Самата „Васюта” се изплю ядосано на пода и с абсолютно мъжка походка се насочи към учебното си място, пътьом псувайки с плътния си бас така, както би се засрамил да го прави и оркски кочияш. И почти веднага в аудиторията влезе забележимо потиснатият професор Ивас, затвори вратата, качи се на катедрата, постоя и произнесе дълбокомисленото: - М-да. След това едно движение на ръката свали „мълчанката” от мен и съобщи: - Връщаме се към темата на лекцията, студенти. Всички взеха перата си за писане, аз също го направих с намерението да напиша днес поне датата и темата на лекцията, когато в моята поокъсана и изобщо не магическа тетрадка с познат почерк написаха: Числеността на грассите в настоящия момент превишава седемстотин хиляди.” Пауза - и този надпис се смени с друг: „Предположих, че ще ви бъде интересно.” На мен ми беше интересно... особено ме интересуваше въпросът, как съобщенията от Властващия дракон Иренарн-Ррат-Егиатар се появяваха в тетрадката ми. И като че ли в отговор на мисленото ми недоумение, Главнокомандуващият написа: „Навярно у вас предизвика известно учудване появата на нова възможност за връзка помежду ни.” И още как! Но това дори не беше въпрос, а просто фраза, която не изискваше отговор от мен. Такъв явно никой и не чакаше, Черният дракон само благоволи да поясни: „Отсега нататък възможностите за кореспонденция доста се разшириха, и единственото условие за връзка е наличието на вашата кръв.” Това беше много мъглява формулировка, чиито смисъл стигна до мен много бавно. Прекалено бавно, но... но в крайна сметка, аз осъзнах най-важното и потресена го записах в тетрадката си: „Но това значи винаги и навсякъде?!” „Нима?!” - насмешлив отговор. „Ами... да” - написах аз след секунда объркване. „Не може да бъде...” - многоточието в края на фразата ми заприлича на нещо като нагло ухилване. „Да! - вече напълно уверено отговорих аз. - Кръвта ми е винаги и навсякъде с мен!” „Ама че работа, колко неудобно се получи.” Възмутена, но и доста уплашена, аз негодуващо написах: „Вие!!!” Отговорът беше ехидното: „Желаете ли да ме уведомите за мнението си по този повод... лично?” „Не!” - написах по-бързо, отколкото успях да го помисля. „Така си и мислех.” - от последната фраза дъхна арктически студ. И с това размяната на съобщения завърши. Поне така предположих, защото всичко изчезна и аз се заех с това, с което имах намерение да се заема по-рано - отбелязах темата, а след това и плана на лекцията, а след това вече и информацията, диктувана от професор Ивас.Когато лекцията свърши, аудиторията бе превзета от тълпи. Водени от любопитството си студенти искаха да знаят какво се е случило тук, какви ги бе вършил Вачовски и жив ли е Евасет. Евасет беше жив, но на всички въпроси от рода на „Как си?” отвръщаше мрачно: - „Главното е целта.” И всички някак се проникнаха от мисълта, че наистина целта е най-важното и се стараеха нищо повече да не го питат, официално - „щадейки нежните кралски чувства”. Това беше много мъглява формулировка» чиито смисъл стигна до мен много бавно. Прекалено бавно, но... но в крайна сметка, аз осъзнах най-важното и потресена го записах в тетрадката си: „Но това значи винаги и навсякъде?!” „Нима?!” - насмешлив отговор. „Ами... да” - написах аз след секунда объркване. „Не може да бъде...” - многоточието в края на фразата ми заприлича на нещо като нагло ухилване. „Да! - вече напълно уверено отговорих аз. - Кръвта ми е винаги и навсякъде с мен!” „Ама че работа, колко неудобно се получи.” Възмутена, но и доста уплашена, аз негодуващо написах: „Вие!!!” Отговорът беше ехидното: „Желаете ли да ме уведомите за мнението си по този повод... лично?” „Не!” - написах по-бързо, отколкото успях да го помисля. „Така си и мислех.” - от последната фраза дъхна арктически студ. И с това размяната на съобщения завърши. Поне така предположих, защото всичко изчезна и аз се заех с това, с което имах намерение да се заема по- рано - отбелязах темата, а след това и плана на лекцията, а след това вече и информацията, диктувана от професор Ивас. Когато лекцията свърши, аудиторията бе превзета от тълпи. Водени от любопитството си студенти искаха да знаят какво се е случило тук, какви ги бе вършил Вачовски и жив ли е Евасет. Евасет беше жив, но на всички въпроси от рода на „Как си?” отвръщаше мрачно: - „Главното е целта.” И всички някак се проникнаха от мисълта, че наистина целта е най-важното и се стараеха нищо повече да не го питат, официално - „щадейки нежните кралски чувства” Неофициално - на първите двама, които се обърнаха към Евасет с този въпрос, принцът с един отработен точен удар бе разбил носовете, оттам и се зароди трепетното отношение към чувствата му у всички останали. За третия час се върна Вачовски. Владиката, вече с естествения за себе си мъжки вид, гордо влезе в аудиторията, обгърна всички с внимателен поглед и ми съобщи: „Миладка, сега ти си номер едно”, на побледнелия и свит на стола си Евасет подхвърли: „Пак си женска, а? Нищо, аз ще почакам”, а на възмутено взиращата се в него професор Мстислава Нарски: „Хм”, след което я огледа от глава до пети със заинтересувано-оценяващ поглед. Това беше най-голямата му грешка. - Вачовски, значи - на свой ред, изпитателно разглеждайки го, произнесе стройната четиридесет и седем годишна ярка брюнетка с изумрудено-зелени очи. Професор Нарски по принцип не преподаваше при нас, тя се беше прехвърлила наскоро от Каратарската Академия за Естествени Магически Науки по лична молба на магистър Аттинур, за да води специалния курс „Индивидуална защитна магия”. Решението за включването на подобен курс в програмата бе прието след всеизвестната история с Призрачния кочияш. Беше се случило така, че магистър Аттинур, отначало, за да не става лично той обект на кралския гняв, бе съобщил за моята вина за даденото произшествие. Но след това, когато в университета бяха пристигнали драконите и недвусмислено бяха дали да се разбере, че аз съм под тяхна защита, ректорът остана без жертвен козел, а такъв му беше много необходим. И всеки друг би се объркал, но не и магистър Аттинур. Заповядвайки да му приготвят каретата, той отишъл в кралския дворец и разказал печалната история за това, че коварният и злонамерен призрак, овладявайки неукрепналия разум на неопитната студентка, самолично изсмукал цялата информация и в тази ситуация, аз съм не само нещастно бедно сираче, от което дори няма какво да вземе човек, но и невинна жертва на обстоятелствата, която се е оказала неспособна да се защити. Вбесеният монарх подигравателно се поинтересувал: „И какво ми предлагате?!” Предприемчивият ректор на УМ предложил да се въведе курс по „Индивидуална магическа защита”, така че в бъдеще подобни ексцеси да станат невъзможни и ще се гарантира, че след като изслуша този курс, студентката Радович ще бъде в състояние да се защити от попълзновенията на призрака, ще поговори с Призрачния кочияш и на всяка цена ще го упокои. Кралят, очевидно забравил с кого си има работа, решил, че предложението на магистър Аттинур е напълно разумно - и защо ли пък не. След което дал на ректора пълното си съгласие и разрешение, които, и тогава поне Умарх Трети би трябвало да заподозре поне нещо, магистърът поискал написани на хартия и подписани лично от негово величество. След седмица в УМ пристигна професор Мстислава Нарски, а в двореца бе представена сметката за пътните разходи на магианата и баснословно скъпия договор за нейните услуги. Всичко това бе съпроводено от обяснителната записка на магистър Аттинур, който ясно и логично отбелязал, че в нашата Любереж няма специалисти по дадения предмет и съответно, той бил принуден да се обърне към колежката си от Каратар, която се съгласила да пристигне, в пълно съответствие с желанието на негово величество, което той, ректорът, любезно бил удовлетворил. Носеха се слухове, че след това кралят търчал по двореца в такъв пристъп на бяс, че се изплашил дори Призрачния кочияш и няколко дни изобщо не се вясвал. Но не това беше важно - главното е, че ние си имахме професор Нарски. И тя се оказа най-добрият преподавател, който бях имала някога! Това, че аз с такава лекота можех да дам отпор дори на Айван Горски и купчината му родови артефакти, бе изцяло нейна заслуга. На лекциите професорът ни натоварваше безобразно, но и задачата й беше невероятно сложна - спецификата на Любережския университет за магия се заключаваше в това, че на нас, още от първи курс ни наблъскваха в главите: „Най-добрата защита е нападението” и именно поради тази причина, защитата просто не ни я преподаваха. Никаква. Абсолютно. Така че на професор Нарски й предстоеше да научи да се защитават тези, които никога не бяха получавали дори базови навици в защитната магия. Когато до нея бе достигнало осъзнаването колко ужасно стоят нещата, Нарски бе пренесла занятията ни от аудиторията на полигона. Спомням си, че още тогава се бях запитала защо ли този теоретичен предмет трябва да го учим на бойния полигон. Към средата на лекцията, отговорът го разбраха дори тези, които не си бяха задавали никакви въпроси, в края, всички лежахме, безсилни да се изправим и цялата ни група бодро запълзя към целителя, вливайки се в редичката на подобни на нас нещастни жертви на Нарски. Професорът не жалеше никого... е, може би освен Марчена Лис. Нея, например, професорът я обикна от пръв поглед, назначи я за своя помощница, никога не хвърляше в нея атакуващи заклинания, винаги й носеше на лекциите нещо вкусничко, давайки й проста канцеларска работа. Освен това, казваха, че професор Нарски имала няколко любимки от пети курс, една от четвърти и две от втори... и, като че ли сега всички ние разбрахме причината за това внимателно отношение на магианата към дадените студентки. И чувството на лека завист се изпари моментално. А досега им завиждахме, разбира се, как да не завидиш, ако ти пълзиш на четири крака, излизайки от аудиторията, а зад теб Марчена Лис с наслаждение си похапва милейски шоколад, например. Но като цяло отношенията ми с професора бяха много добри. От една страна, защото магистър Аттинур беше поръчал да ми отделя особено внимание, а от друга, защото по нейните думи аз се бях оказала „правилно мотивиран ученик”. Като резултат, професорът ме гонкаше три пъти повече от другите и ме товареше дори с материала, който преподаваше в четвърти и пети курс. И само аз си знаех с колко добри думи благодарях ежедневно на древния за подаръка му. Ако можех да ги превърна в нещо материално, сигурно бих изпекла цяла планина пирожки за Асур-Ррат... Всъщност, аз и така си бях обещала, че ще ги изпека. И ако още някога се наложеше да одарявам всички срещнати с древната му милост, щях безропотно да ходя с кошницата след него, ако трябваше и ден, и нощ. Защото без неговия дар щеше да ми бъде съвсем тежко. Нас не ни учеха на защитна магия. Изобщо не ни учеха. Нямахме понятие за базовите похвати на защитата дори на теория, какво оставаше на практика. Аз изгубих месец, за да се науча рефлекторно да слагам щит и това при ежедневни занятия и лични тренировки с професора. От цялата ни група, аз засега бях единствената, която можеше да го прави, е, и принц Евасет, разбира се, но него на това го бяха учили едва ли не от люлката. И за това сега явно не само аз се питах: - Между другото, имам въпрос, - професорът повторно огледа изпитателно Вачовски, - по какъв начин ви се отдаде да се доберете до кралските... хм, - тя не сдържа усмивката си, - резенчета? Изчерви се половината група, включително и „Васюта”, а особеният студент на УМ спокойно уточни: - Вас какво точно ви интересува? Дори аз усетих нещо доста вулгарно във въпроса, но магистър Мстислава, която просто все още не знаеше с кого си има работа, спокойно поясни: - Процесът. Самият Владика коварно се ухили, студентът Вачовски пък, изобразявайки на лицето на илюзията си простодушно, селско и искрено удивление, „наивно” попита: - Ама какво, нима на вас, дори на млади години, не ви се е случвало да смъквате гащите на някой мъж? И той се огледа, явно надявайки се, че от въпроса му половината аудитория ще изпопада от смях. Не изпопада. Никой даже не се усмихна, щото си беше... опасно. И Владиката заподозря нещо, виждайки израза на моето лице, защото аз, откровено казано, се изплаших за Гаррат. Просто вече знаех, че професорът не оставя подобни неща така. И тя не ме разочарова. В следващия миг панталоните на Владиката паднаха! От шокиращо зрелище ме спаси само това, че своеобразните драконови ризи, завързващи се отпред, стигат до средата на бедрата, а всички останали просто не видяха прискърбния инцидент, тъй като на илюзията всичко си остана както си беше. И единствено Владиката щракна озадачено с пръсти и панталонът му се върна в изходно положение, докато Вачовски стоеше, без да се движи и подигравателно се взираше в професора. Жалко, той не знаеше, че отношенията на Мстислава Нарски с пораженията изобщо не са добри. В смисъл, тя не умееше да се предава. И в следващия миг към дракона полетя още по-силно заклинание. Панталонът се свлече, този път даже някак чевръсто и с по-голяма готовност. Владиката почервеня. Нарски се намръщи. При Вачовски всичко си беше както досега. Щракване с пръсти и Владиката върна панталона си в изходно положение, след което ги хвана с ръка, навярно, ей така, за всеки случай. Професор Нарски, забележимо помрачняла, поправи идеално фризираната си, леко посребрена коса, активира един от акумулаторите на ръката си и към дракона отново полетя заклинание. Панталонът... той падна частично. Владиката» доста потресен, остана да държи в ръката си, остатъците от доскоро съвсем приличната дреха. Тъй като нямаше възможност да съзре резултата от дейността си, професор Нарски хвърли удивен поглед към акумулиращия артефакт и дори се зае да проверява работоспособността му, злобно поглеждайки към Вачовски. А при Вачовски всичко си беше както преди! Всъщност, и Владиката и професорът бяха в ярост, а илюзията продължаваше да си стои, проявявайки стоицизъм, самообладание и без дори да променя израза на лицето си. Тоест, на професора, отгоре на всичкото й се струваше, че на нея открито й се присмиват! - Ти! - изсъска вбесената магиана. - Извратена! - заяви Владиката и съответствено, Вачовски. Просто Владиката все пак имаше основание за подобно изказване - той точно разглеждаше остатъците от панталона си, но от устата на Вачовски това вече беше прекалено. - Марчена, не гледай! - изкомандва професорът, навивайки ръкава си и активирайки всичките дванайсет акумулатора на магическа енергия, които се намираха на китката й. Винаги послушната студентка Лис, този път не побърза да последва предписанието на преподавателката, още по-зле - тя дори се наведе напред, жадно взирайки се в леко смутения от такова внимание Вачовски. Гаррат, за сметка на това не изглеждаше смутен, той точно се бе напрегнал и сега гледаше много подозрително към професора, плетейки нещо подобно на щит със свободната от удържането на остатъците от панталона си ръка. - Обърни се, няма какво да гледаш голи мъже! - начумерено произнесе професор Нарски. Но ние всички знаехме, че нищо ново за себе си Марчена не можеше да види. А тя явно считаше обратното и с тежка въздишка отбеляза: - Има нещо неустоимо в красотата на мъжкото тяло... Магианата изхъмка, след това дори благоволи да кимне, съгласявайки се с изказването. Тогава Владиката, обръщайки се рязко, запрати именно към мен изплетения щит и с мълниеносно-плавно движение, с грация и скорост, на които са способни само хищниците... напусна аудиторията. Вземайки със себе си остатъците от скъсания върху тялото му панталон. А Вачовски си остана да стои на място! Тресна гръм от изговореното от професор Нарски заклинание! Пресветна така, че ние предвидливо примижахме, а очите си ги отворихме, едва когато чухме тихото, но много прочувствено споменаване на цялата рода на Вачовски до пето коляно, при това, съдейки по изпуснатите от професора изрази, всички предци на Вачовски са се славили с определена несдържаност в желанията и безразборност в половите си отношения. И когато отворихме очи, причината за яростта на Мстислава стана повече от очевидна - при Вачовски всичко си беше останало същото. Могъщият селски момък продължаваше да стои насред аудиторията в абсолютно цели и дори не особено омачкани дрехи, докато върху професор Нарски се наблюдаваха само ботуши и странно бельо от драконова кожа. Бельо, което с две широки ленти обгръщаше гръдния кош и тесните, отдавна загубили женствената си закръгленост бедра. Но върху магистър Мстислава поне беше останало нещо! Докато цялата останала група си нямаше нищо. Абсолютно всички студенти седяха съвършено, напълно, безсрамно голи! Всички, освен мен, облечена в мантия и когато подръпнах яката надолу и надникнах под нея, разбрах, че всичко останало също си е на мястото. Върху мен - беше останало, а останалата група... - Студентка Радович, бъдете така любезна, отидете до завеждащия склада и помолете лично за мен за една преподавателска, а за групата вземете трийсет и две ученически мантии. И побързайте. Аз моментално скочих от мястото си и под всеобщите потресени погледи забързах към вратата. - Ще те изпратя - усмихвайки се ехидно, заяви Вачовски. - Да те не видя повече дано! - от цялото си сърце му пожела магистърът. Илюзията на студента отиде до вратата първа и галантно я разтвори пред мен. Аз излязох, Вачовски, след мен, докато откровено забавляващият се Гаррат-Ррат-Егиатар седеше на перваза, вече в нов панталон и си клатеше краката. - Ама и вие сте... - подхванах аз, когато илюзията затвори вратата на аудиторията. - А какво аз? - фалшиво се възмути Владиката. И весело добави: - Между другото, това си беше нейното собствено заклинание, аз нямам нищо общо. И всъщност, къде ти е благодарността? И той изразително погледна към мантията ми, която се бе съхранила само благодарение на него. Укоризнено поклащайки глава, аз се обърнах и тръгнах към домакинството, подхвърляйки през рамо: - Благодаря. В отговор се разнесе: - Няма за какво. Просто не исках никой, освен мен да зяпа моята вкуснотийка в цялата й прелест. Аз се препънах, но продължих напред, без да спирам. Нямаше смисъл да го правя - Владиката ме настигна и невъзмутимо приготвяйки се да върви до мен в облика на Вачовски, се поинтересува: - Веднага ли ще започнеш да ме умоляваш или по-късно? Спирайки, аз много напрегнато го изгледах и изплашено попитах: - За какво? Измервайки ме с такъв поглед, като че ли говореше за нещо, разбиращо се от само себе си, и би трябвало да съм последна глупачка, че да не го разбера, Владиката сложи ръцете си зад гърба и гледайки пред себе си, на срички произнесе: - За това, да ти помогна да отмъкнеш до аудиторията трийсет и три мантии. Аз вече бях готова да кажа, че тук изобщо няма аз какво да се умолява, но... но се позамислих за тежестта на трийсет и трите мантии. Замислих се, разстроих се и попитах: - С какво да започна възванието към вашата съвест? - С комплименти - препоръча Гаррат, - определено с комплименти. Комплиментите за мен твърдо се асоциираха с жените и аз просто не можах да се удържа: - Вие имате много красиви очи. Владиката величествено кимна. - Когато сте момиче - отмъстително добавих аз. Спря. Като закован. Аз продължих напред, сдържайки старателно не усмивката, смеха си. Драконът не се обиди за дълго, почти веднага ме догони и неочаквано заинтересувано попита: - А като цяло, как съм в образа на девойка? - Много сте привлекателен - отвърнах напълно искрено. Гаррат се усмихна, светвайки с ахатово-черните си очи и доверително съобщи: - Надявам се, че нашата дъщеричка ще прилича на мен. Просто, знаеш ли, външно ти не си кой знае какво, освен крачетата, естествено, краченцата са много апетитни, признавам си, просто бих ги схрускал, но като цяло, не хващаш окото кой знае колко. И говорейки това, той отмина на десетина крачки напред, защото лично аз застинах в момента, в който чух „нашата дъщеричка”. Владиката изобщо не се смути от спирането ми, обърна се към мен и продължи да разглаголства: - Не се безпокой, за мен не е важно, че аз ще съм по-красивият в нашата двойка... и по-умният... и по- надареният с магия. В края на краищата, аз не те обичам за външността ти. - Наистина ли? - сподавено се поинтересувах аз. - Разбира се - невъзмутимо ми съобщи драконът. И дори уточни: - Аз те обичам за апетитните ти кълчици, нали ти казах, направо бих ги изял. Потресено отворих уста, но веднага я затворих, защото Владиката, който стоеше с гръб към пресечния коридор, може и да не виждаше, но аз забелязах как замислено изучаващият някакви документи снежен дракон излезе иззад ъгъла и продължи по коридора, в който стояхме потресената аз и бърборещият Владика в образа на Вачовски. И последната забележка явно бе достигнала до слуха на снежния дракон, независимо, че се бе съсредоточил върху бумагите си и подминавайки ни, той безразлично отбеляза: - Млади човече, вие вече не сте във възрастта» когато жените се оценяват единствено по закръглените бедра. Научете се да откъсвате поглед от женските прелести и да го насочвате по-нагоре, поглеждайки като минимум в очите, а като максимум и в душата на харесалото ви момиче. Възможно в такъв случай, вашата събеседница няма да стои насред коридора, размишлявайки за това как най-вежливо да ви прати на най- близкото тролско гробище. След като се изказа, снежният се отдалечи с абсолютно спокойствие, оставяйки ме да се червя до корените на косата си под възмутения поглед на Владиката. - Ти! - изсъска той, когато драконът се скри зад поредния ъгъл. - Ти сериозно ли имаше намерението да ми кажеш „не Аз отворих уста... и я затворих. След това невъзмутимо се поинтересувах: - А този снежен дракон, той кой е? - Емпат - оглеждайки ме мрачно от глава до пети, отвърна Гаррат. - А-а-а - проточих аз дълбокомислено и се завтекох по коридора към кабинета на домакина по широка дъга, така че минах току до стената, заобикаляйки ядосания дракон. Зад гърба ми се разнесе: - На тролско гробище, значи?! На мен обаче само едно нещо не ми беше ясно: снежният дракон, значи, точно бе определил къде действително много ми се искаше да пратя желаещия да се позабавлява Владика, но при това, не бе успял да види във Вачовски собствения си повелител?! Къде е справедливостта? Не, сериозно, къде е?! С тези мисли, аз изтичах към първия подземен етаж, стигнах до преддверието на нашия склад, който всъщност и заемаше целия първи подземен етаж и когато сбръчканият престарял господин Сарвен, сменил предишния ни домакин преди един месец, се появи зад тезгяха, припряно съобщих защо съм тук, повтаряйки два пъти, че това е лична молба на магистър Нарски. Господин Сарвен ме измери с такъв поглед, че на мен ми се стори, че искам да открадна последното парче хляб от гладуващо дете, след това щракна с пръсти. И към мен литнаха изгладени и сгънати акуратно трийсет и две червено-кафяви ученически мантии и една сиво-синя, преподавателска. Купчинката излезе внушителна и аз се досещах, че и тежестта й няма да е малка. И в този момент, някой пъхна муцуната си в разтворената ми длан. Аз застинах! Господин Сарвен моментално се огради с щит, а някой невидим взе всички мантии от тезгяха и държейки ги на все такава подредена купчинка, се приближи към мен. И всичко това в абсолютна тишина, нарушавана единствено от напрегнатото бръмчене на щита на домакина. В следващия миг се отвори вратата, а появилият се на прага Вачовски патосно заяви: - Добре де, благодарността за помощта, която ще ти окажа в това дело, по-нататък ще си я поискам. Къде е... - думите му секнаха, когато видя увисналите във въздуха мантии. Същият този въздух изведнъж взе и много изразително заръмжа, а аз, най-накрая съобразих какво става и се обадих: - Глад? - Къде? - не разбра Владиката. - Г-р-р - потвърди грассът и тръгна към вратата, удържайки всички мантии. Аз, естествено, го последвах. Драконът се отдръпна, галантно позволявайки ми да мина и потресено се вторачи в мантиите. Ние с грасса, излизайки от склада, се разбързахме. По-точно, забърза невидимият звяр, а на мен просто ми се наложи да го догонвам. Почти бегом. Глад беше така любезен, стигайки до аудиторията, да отвори вратата, внасяйки всички мантии. Аз стъписана влязох след него и я затворих. Професор Нарски четеше лекция. С изражение за пълна нормалност на ставащото, тя диктуваше формулата на вече познатия ми щит на Жесан, а всички останали, независимо, че бяха в напълно разсъблечено състояние, мълчаливо и съсредоточено пишеха. Когато се появихме ние с Глад, професорът само се поинтересува: - Студентка Радович, откъде имате дресиран грасс? - Той не е дресиран - стараейки се да не гледам към припряно обличащите се съкурсници, отвърнах аз. - И не е мой. Той е временно в УМ и ще го напусне в момента, в който приключи действието на подчиняващото заклинание. Пред това време Глад съвършено спокойно разнасяше мантиите и кой знае защо, отнесе дрехата на професора най-накрая. С невъзмутимост, достойна за кралска особа, лейди Мстислава се облече, след което приклекна на пети, вглеждайки се в абсолютната пустота пред себе си и някак недоверчиво попита: - Лакомник? - Гав! - радостно се отзова грассът. За щастие, аз вече бях стигнала до мястото си, така че дори и да се сгромолясах, което си беше закономерно, поне го направих върху стола. - Лакомник, наистина ли си ти? - попита удивена професорът. А след това щракна с пръсти и сребрист прашец се посипа от тавана, обрисувайки контурите на застаналия пред нея грасс. И веднага стана ясно, че професорът не гледаше където трябва - муцуната беше много по- високо. - Лакомник! - магистър Нарски, олюлявайки се, стана и сега вече лицето й беше на равнището на муцуната на песа. - Ама че си пораснал! Глад, замаха с опашка, протегна се и я лизна по бузата, приветствайки. - Та ти си огромен! - продължаваше да се възторгва професорът. - Нима отново са те хванали ловците?! Този път грассът не изрази никаква радост, напротив, отпусна муцуна, демонстрирайки печал и разкаяние. - Как си могъл?! - възмути се професорът. - Аз лично, лично те обучавах, Лакомник, а ти?! Глад... въпреки че, какъв Глад беше той, беше си, както се оказа, цял Лакомник, не можа нищо да отговори на това и само стоеше, все така покаяно отпуснал глава. - Не се натъжавай, всичко ще е наред - увери го професорът, след което огледа вече облечената група и уморено каза: - За днес всички сте свободни. След това, потупвайки грасса по гърба, мрачно попита: - Нямаш ли желание да си хапнеш студент? Песът отрицателно поклати глава. - Жалко - напълно искрено въздъхна професорът. - Много жалко... ще се наложи по друг начин. И те излязоха. Преподавателката и огромния сребрист пес, а ние, цялата група, останахме, искрено недоумявайки - след тази лекция се предвиждаше да имаме и практически занятия. След три часа, аз си седях в стаята, доизкусурявайки курсовата си работа, пийвайки от време навреме по глътка от чая, който бях донесла със себе си от столовата. Поправях научния си труд старателно и из основи. От време на време изтривах цели редове и преписвах изреченията и формулировките отново. На мен ми беше просто необходима най-високата възможна оценка по Илюзорни явления, много ми трябваше, само тя би могла да ми даде достъп до четвъртия, засега забранен за мен подземен етаж, където се намираше цялата научна литература по магията на илюзиите. Магия, която Триединният знае защо, вече също не се изучаваше в УМ. Всъщност аз като цяло, след „пътешествието” в Долината на драконите, започнах да осъзнавам, че обучението ни в Любережския университет за магия е доста ограничено и непълно. Защо ни бяха оставили без знания по илюзиите? Защо вместо защитната магия, с която започва обучението във всяко друго учебно заведение, където преподаваха овладяване на силата, ние зубрехме щитове, които се явяваха или атакуващи, или кратковременни, или поддържащи атакуващите заклинания. Още нещо - нас не ни учеха разумно да разпределяме резерва си. Доскоро аз възприемах това като нещо нормално, но сега разбирах - нас съзнателно и целенасочено ни караха да влагаме всичко при произнасянето на едно заклинание, да се изразходваме до дъно. Защо? Преди си мислех, че това е така, защото университетът беше ориентиран най-вече към добре обезпечените студенти, които винаги имаха у себе си родови артефакти и акумулатори на енергия, но сега... На вратата се почука и аз се сепнах, виждайки, че още секунда размишления и върху моята идеална курсова работа ще падне тлъста капка мастило и там ще се появи петно, което явно няма да се впише във формата на изследването. - Да-да - откликнах се на почукването, мислейки си, че това явно не са драконите. Те имаха навика да влизат, без да чукат и без изобщо никакъв намек за появата си. Вратата се отвори, позволявайки на огромния поднос с месо да влезе, след това в стаята се плъзна и не по-малко огромният сребрист пес, а след това, за мое учудване, на прага на стаята ми се показа професор Нарски с внушителна, желязна чаша в плетена кошничка, която беше точно копие на моята собствена. Тоест, госпожа Иванна не бе оставила и магистъра без вкусната си билкова отвара. Все пак, тя беше удивително добра жена. - Може ли да вляза? - поинтересува се професорът. - Да-да, разбира се! - засуетих се аз, налагайки стабилизиращо заклинание на поправената информация, а след това и охранително, на цялата курсова. - Влизайте, аз ей сега ще ви освободя стола. Просто той ми беше само един. - Не, не, седи си - опита се да възрази професор Нарски. Но аз така или иначе трябваше да храня недвусмислено появилия се с подноса си Глад, така че други възражения от нейна страна не последваха и магистър Мстислава се намести зад масата, докато аз, след като затворих вратата и изплакнах ръцете си, седнах на пода, за да нахраня грасса с месото от подноса, който той нетърпеливо побутваше към мен. - Странно, ти изобщо не се боиш - отпивайки от чая си, отбеляза професорът. - Та той е умен - поясних аз, протягайки на Глад поредното парче месо. - Аз не бих го нарекла умен - промърмори магистър Нарски. - Терминът „условно разумно същество” му подхожда повече. Глад укоризнено я изгледа и се върна към вечерята си. - Истината може и да боли, но не можеш да й се обиждаш - изобщо не се смути Мстислава. Аз нищо не казах, чувствайки се много неловко и опитвайки се да отгатна кои са причините, накарали професора да дойде при мен. А такива явно имаше. Защо иначе на безименния й пръст се забелязваше пръстен с камъка на истината, при това, на невзрачното пръстенче с черен камък, бе наложена мощна илюзия на друг пръстен - с огромен изумруд. Внезапно разбрах, че този пръстен ми е познат - той винаги стоеше в най-горното чекмедже на бюрото на магистър Аттинур и той доста честичко си го слагаше, когато аз отивах при него... е, сега разбрах защо. - Исках да си поговоря с теб - започна съвсем неутрално Нарски. Напрягайки се вътрешно, аз кимнах и продължих да храня грасса, очаквайки най-неприятните въпроси - тези за драконите. Именно те и последваха: - Ти нищо не си разказала на магистър Аттинур и присъстващите тук дракони по принцип не биха позволили никой да те притиска да го направиш, но аз се надявам, че ще ми отговориш: Гаррат-Ррат-Егиатар оцеля ли? Въпросът беше директен. Пръстенът с камъка на истината не позволяваше дори да си помисля да я излъжа. Аз искрено се надявах, че няма да причиня никаква вреда на драконите, ако отвърна искрено: - Иначе аз нямаше да се върна в УМ, а останалите студенти, по техните учебни заведения - спокойно отвърнах на магистъра. Професорът дори не погледна към пръстена си, съгласявайки се с логиката на моето заявление. А аз напрегнато очаквах продължението на разпита, но както се оказа - напразно. - От една страна, искрено съжалявам - замислено произнесе магистър Нарски, - от друга - това е една тежест върху сърцето ми по-малко. Замирайки за миг, аз вдигнах глава и недоумяващо погледнах професора. Мстислава седеше, сърбайки чая си и гледаше в нищото. - Виновницата за заразяването на Владиката бях аз - направи тя неочаквано признание. Добре, че седях на пода. Направо си беше много добре, защото иначе не бих се удържала на крака. - Знаеш ли - продължи тя, взирайки се в далечината, - на мен винаги много добре са ми се отдавали омайните отвари. Явно кръвта на прабаба ми се проявява по този начин - и поглеждайки ме косо, поясни: - Прабаба ми беше вещица. Живееше в гората, билки сушеше... взе ме при себе си, когато морът покоси цялото ни селце. Тя изобщо би взела всички при себе си, но не стигна навреме... С една нощ закъсня. Но няма значение. И професор Нарски, отново гледайки в нищото, продължи, отпивайки още една глътка чай: - Долината на драконите само се нарича така, фактически, това е огромна територия със залежи на злато и сребро, с достъп към Великите реки и възможност да се унищожат пограничните планини, което още даде достъп на човечеството към неизброими богатства... той винаги така казваше... И аз веднага разбрах кой. Професор Нарски ми беше дала достатъчно информация за това - тя беше сираче, съдейки по това, което аз вече знаех за нейното равнище на силата - магически надарено сираче. Така че, въпросът „кой” отпадаше от само себе си. Магистър Воронир - ето кой. Нямаше други варианти. - Аз растях с мисълта, че съм му задължена за всичко. Израснах с усещането за невърнат дълг, който честта ми ме задължаваше да покрия. „Израснах?” Мстислава беше на четиридесет и седем години! На колко тогава беше магистър Воронир? - И когато той се появи с „молба” за помощ, аз, естествено, не можах да му откажа. Глад пъхна муцуната си в дланта ми, обръщайки вниманието ми на това, че седя с отворена уста и съм забравила да го храня. Веднага взех парче месо и му го протегнах, все така потресено гледайки магистър Нарски. - Воронир беше събрал славна група - продължи тя. - На нас ни се отдаде да пресечем границата, благодарение на помощта на една съвсем млада драконица, просто сополиво детенце. Но през границата успя да ни преведе. Да се промъкнем в двореца на Владиката също не представляваше никаква трудност - пълен бездарник! - тя за миг млъкна, след това се върна към разказа си: - За няколкото дни, в които се намирахме на територията на двореца, загубих и последната си капка уважение към дракона от Властващия род. Нека да се изразим така... той „обичаше” всичко, което си движи. Своята годеница - показателно, така, че подробностите на техните взаимоотношения ги чуваше целия дворец. Прислужниците - където свари, без да се крие. Придворните дами - едва ли не по списък. Като се имаха предвид интимните му апетити, нито аз, нито останалите от диверсионната група можахме да разберем, за какво изобщо му беше притрябвала тази годеница, от която той дори някак неловко се опитваше да скрие целия този разврат. Отдаде ни се да разберем от слугите за причините на готвещата се сватба. Слугите, Радович, те навсякъде са слуги - замислено заключи тя. След това, няколко дълги изнервящи минути пи чай, докато аз старателно хранех грасса. Професор Нарски се върна към разказа неочаквано, толкова неочаквано, че аз потрепнах, когато тя произнесе: - Иренарн-Ррат-Егиатар! Тежко въздъхна и добави: - Магистър Воронир бе избрал за мишена именно него и аз разбрах защо, едва когато в двореца се разбра, че ще долети Черният дракон. Как всички се засуетиха, когато се разчу, че вечерта ще е там. Ние, инфилтрирали се в редовете на слугите, търкахме и лъскахме подовете и стените, заедно с останалите, прислужничките веднага се преоблякоха в доста по-прилични одеяния, стражите си спомниха, че се полага да охраняват, Владиката... - тя се усмихна, - Владиката си спомни за своите задължения и се опита поне да започне да сортира молбите и жалбите, които се трупаха на купчини в канцеларията му. В крайна сметка изгори всичко, когато се умори от държавните си отговорности след около двайсет минути и побърза да навести годеницата си. Двамата заедно подготвиха цяло представление. Те го репетираха, Радович - магистърът отново се усмихна горчиво, - поне десет пъти. Репетираха всичко до най-малката подробност. Владиката, на когото Черният дракон се падаше роден брат, в края на краищата и Ривел - драконицата, която бе зарязала влюбения в нея Иренарн-Ррат-Егиатар в момента, когато Владиката й бе направил предложение да му стане жена. Между по-големия брат, който наследяваше властта и по-малкия, който нямаше шанс да управлява, тази мерзавка бе направила очевиден избор. Тогава месото на подноса свърши. Аз станах, измих ръцете си и връщайки се, седнах на края на леглото, изразявайки готовност да слушам по-нататък. Всъщност, какво ти там изразяване на готовност - аз с все по-потискаща ме тъга поглъщах всяка дума. - О, да, ти се впечатли - усмихна се професорът. - Аз, тогава, също. Тя тежко въздъхна и продължи: - Черният дракон бе долетял за сватбения полет на брат си и бившата си годеница. От момента на нейното предателство бяха изминали не повече от две седмици, него определено го болеше, но той все пак долетя, защото именно на него му предстоеше да проведе сватбения обред. Бащата на братята бе отказал, той прощаваше много неща на по-големия си син, но именно тази постъпка не бе успял да прости. Иренарн-Ррат-Егиатар щеше да е длъжен да съчетае в брак тази, която го бе изоставила и този, който го бе предал, можеш ли да си представиш? Аз... можех. - И независимо от проявеното от него огромно благородство, тези люспести гадини не пожелаха да сдържат садистичното си удоволствие да му причинят още по-голяма болка. Устроиха фарс с една целувка, в момента, когато той прекрачи прага, а след това радостно обсъждаха постъпката си в детайли и емоции, когато се озоваха в спалнята си... аз в този момент почиствах именно там. Знаеш ли, мен ме възмути факта, че те му вменяваха някаква болка, каквато нито в погледа му, нито в движенията се забелязваше. Черният дракон се държа повече от достойно! Истински воин, изпълнен със сдържано величие! А тези... Професорът с мъка преглътна и продължи: - Не знаех всички подробности на плана. Ако ги знае тогава, бих положила всички усилия за това, да унищожа тази проклета плесен. Но аз не знаех. В момента, когато слязох в човешката половина на кухнята минаваше полунощ... Знаеш ли те там имат две кухни - една с човешки размери, втората - с тези на дракон. Аз знаех, но дори не кимнах, не бях готова да издавам тези подробности. Впрочем, магистърът едва ли би забелязала, защото продължаваше унесено да разказва: - Всички съставки на омайната отвара ги намерих. Много ми се искаше да я заболи, да се гърчи тази отвратителна гадина с толкова прекрасно лице. Мен просто ме носеше на вълните на злобата и ми се струваше, че всичко ми помага - печката, водата, дори шкафа, като че ли ми даваха всичко нужно в необходимия момент! Не й се бе сторило. Аз със сигурност знаех, че в замъка на Владиката има водни духове, огнени и дори такива, които живеят в шкафа... и разбрах това, което не бе осъзнала тогава професор Нарски - на нея наистина й бяха помогнали. - Отварата я замаскирах като „еликсира на красотата”, който Ривел държеше да пие всяка сутрин и, Милада - магистърът ме погледна, - любовната напитка подейства. Подейства веднага. Драконицата, сънена и полугола скочи и се втурна към прозореца, за да гледа как там долу Иренарн се упражнява с два криви меча. А аз злорадно я наблюдавах, забелязала трескавата руменина на страните й, втренчения поглед, това, как конвулсивно хапе устни. Предполагам, именно в това утро, прелестната драконица обикна някого повече от самата себе си! Не, тя и преди това явно бе изпитвала някакви чувства към Иренарн, иначе любовният еликсир нямаше да подейства толкова силно, но изглежда, че преди да изпие отварата, тя все пак бе обичала най-много именно себе си. Магистър Мстислава въздъхна уморено и добави: - За това, че Ривел е една от посветените в заговора, аз разбрах в последствие. Едва след като безумно влюбената драконица отрови не Черния дракон, а собствения си годеник... зачерквайки всички планове и усилия на магистър Воронир. Професорът млъкна за секунда, а след това продължи: - Иренарн е велик дракон. Истински Черен. Достоен син на Властващия дом. Той не просто пое юздите на държавата, той ги стисна с желязна ръка. По-голямата част от нашата диверсионна група бе разконспирирана и заловена веднага след покушението срещу Владиката, успяхме да се измъкнем само аз, магистър Воронир и крилатата хлапачка, а шестима от най-силните за времето си магове бяха хванати и екзекутирани през същата нощ. След това затвориха границите. На нас просто банално ни провървя да се измъкнем, преди да бъде окончателно завършен защитния контур. Професорът отново замълча и съвсем тихо произнесе: - Тяхната смърт е на моята съвест... Потресена от разказа, аз се наведох напред» обхваната от стремеж да я подкрепя, да я успокоя, да я уверя, че тя за нищо не е виновна, но... но благодарение на подаръка на въздушния дракон, забелязах как мигна в алено Камъкът на истината, покрит от илюзията на пръстена с изумруд. Професорът излъга. Всичко, което тя бе разказала до този момент си беше чиста истина, а последната фраза - лъжа. - Ти си много сдържана - изведнъж произнесе магистър Нарски, - дори опита си да изразиш съчувствие сдържа. Защо? И аз нямах право на измама. Наложи се да кажа истината: - Аз съм безродно сираче, научена съм, че моето съчувствие на никого не му е нужно, а на някои дори им е противно. Тя погледна към пръстена. С ъгълчето на окото си, мимолетно, но погледна и убедила се, че камъкът си оставаше все така черен и безучастен, замислено произнесе: - Ние с теб имаме много общо, Милада. Бе произнесено като твърдение, но самата тя не мислеше така - аленият проблясък на Камъка на истината я опровергаваше. А аз неочаквано си помислих - а защо професор Аттинур не го носеше? Пръстенът бе невероятно силен артефакт, при това, скрит от илюзия, каквато по принцип е почти невъзможно да бъде наложена върху камъните на истината, самата им Aсъщност я отхвърля... В следващия миг магистър Нарски свали пръстена, потърка отчетливата червена следа на пръста си и сложи украшението вече на показалеца на лявата си ръка... а аз осъзнах нещо плашещо - този артефакт работеше на кръв. Буквално. И сега вече имах само един въпрос - какво искаше от мен професорът?! Искаше го толкова силно, че се бе осмелила да използва един толкова опасен артефакт?! И аз се доближих до отговора на този въпрос, когато Нарски, уж между другото попита: - Кой излекува Гаррат? На мен ми стана зле. Отговорът на този въпрос можеше да даде на професора много, прекалено много информация за създалата се ситуация, ако отговорех директно. Защото директният отговор означаваше да съобщя, че съм се намирала там в момента на изцелението. Защото само ако бях видяла всичко със собствените си очи, бих могла да дам конкретен и прям отговор. - Та кой? - магистърът гледаше право към мен> но така, че камъкът на пръстена да се намира в полезрението. И. Гърлото ми пресъхна. Аз изведнъж осъзнах, че съм много жадна, но щеше да е грешка да го спомена сега. На мен и без това ми се струваше, че професорът седи на върха на някакъв айсберг, а аз пристъпвам от крак на крак върху тънкия лед в подножието, а там вече са плъзнали пукнатини... - В Долината на драконите говореха, че самият Иренарн е излекувал брат си - подбирайки предпазливо думите си, произнесох аз. И замрях под внимателния, много внимателния поглед на Нарски. - В Долината? - невъзмутимо уточни тя с някаква демонстративна леност в гласа. - А какво мислиш ти по този повод? Преглътнах нервно и отвърнах: - Аз мисля, че ако някой би могъл да спаси Владиката, то това би могъл да бъде само Черният дракон. И това беше истина. Такова нещо едва ли би било по силите на някой друг, освен него. Защото всички вече се бяха предали, включително и самият Гаррат, който тогава малодушно молеше за смърт и само Иренарн продължаваше и продължаваше да търси варианти за неговото спасение. Но явно самата професор не беше дошла просто така, на нея нещо й беше известно и тя искаше да получи потвърждение за него. За съжаление, се оказах права: - Ти беше ли там в момента на изцелението на Гаррат? - вече без да прави никакви опити да прикрие този разпит с душевни излияния и просто любопитство, се поинтересува магистърът. А аз не можех да и кажа истината. Не можех. Само ако признаех, че Черният дракон ми бе позволил да присъствам там в момента, когато той спасяваше брат си, щеше да се наложи да си признавам и много други неща, като например това, че в Долината на драконите почти бях намерила ново семейство и че то се опитваше да получи за мен разрешение да живея на територията, която сега е затворена за всички човешки магове без изключение. Но ако тук узнаеха за това нещо, имайки предвид политическата обстановка, същият този лорд Даметис Енрое би могъл да програмира съзнанието ми така, че например да се опитам да убия Иренарн. И нямаше да мога да направя нищо, за да се възпротивя на това, аз още не бях пълноценен маг, не бях способна да защитя както трябва нито себе си, нито собственото си съзнание. Аз просто не можех да кажа истината. - И? - прикани ме да говоря професор Нарски. Триединни, а сега?! Какво можех да направя? - Ти така подозрително мълчиш... - с намек проточи Мстислава. А след това, прехвърляйки крак през крак, насмешливо се обади: - И това подозрително мълчание започна още от първия въпрос, Милада. Което доста... напряга, не ти ли се струва? Трескаво си припомних първия й въпрос, сетих се дори и за това, което го предхождаше - професорът премести пръстена си от единия пръст на другия, на първия пръст все още оставаше кървяща следа, напомняща с очертанията си халката на пръстена. И аз веднага измислих какво да правя по-нататък! - Тече ви кръв - съобщих честно, гледайки професора в очите. - Там, където беше пръстенът, сега тече кръв, направо от отпечатъка на халката. Това е... зловещо. Това наистина си беше плашещо, аз казах чистата истина. И професорът, без да обръща внимание на дискомфорта, а това със сигурност болеше, погледна към ръката си, изруга, припряно извади от джоба си кърпичка и без да прибягва към заклинание за изцеление, а то наистина не биваше да се използва в непосредствена близост до кървав артефакт, подскочи с думите: - Ох, някъде съм се порязала. Камъкът мигна в червено, издавайки лъжата. - По-късно ще намина отново. Камъкът, за съжаление, този път не просветна. - И ние задължително ще си побъбрим - увери ме магистърът. Камъкът на истината отново не се промени, което не ме ентусиазира допълнително. - Лакомник, с мен ли идваш? - излизайки, попита професор Нарски. Звярът се метна след нея, предвидливо отнасяйки със себе си окървавения от месото поднос. Аз останах да седя на същото място, трескаво обмисляйки какво да правя. Мъчителното търсене на изход от създалото се положение бе прекъснато от Зернур. Драконът влезе, както винаги, без да почука, приближи се към масата, безмълвно остави монографията за грассите на плота, погледна ме и попита: - Имате ли проблеми със звяра? Поклатих отрицателно глава. Зернур кимна, обърна се и се запъти към вратата. Аз останах. Поседях още няколко минути, след това станах, на една глътка допих чая си и взимайки монографията, се запътих да я връщам на мястото й, в шеста лаборатория. Когато стигнах до входа за долните равнища, който изглеждаше като грамадна желязна врата, висока поне четири човешки боя, забелязах доста студенти, които потресено зяпаха стигналите до мръсната врата зомби, които сега я чистеха. При това, съдейки по купчините книги, които студентите държаха в ръце, на всички им беше нужно да слязат на второто подземно ниво, в ръкописната библиотека, тоест, сега всички връщаха материалите, които бяха ползвали за написването на курсовите си работи. Но никой не се решаваше да се приближи до входа - усещайки драконовата магия, студентите осъзнаваха, че неживите могат и да нападнат. А дори само да ги подъвчеха и да ги изплюеха (нямаше да ги изядат, все пак бяха под заклинание), то както и да го погледнеш, в срещата с мъртвяците нямаше нищо приятно, а човешките магически способности не можеха да се мерят с тези на драконите, тоест, ние не можехме да подчиним неживите, колкото и да ни се искаше. Затова всички стояха и не знаеха какво да правят. - О - раздаде се откъм задните редове, - нека нищожеството да се пробва да мине първа! Дори не се учудих от прозвучалото предложение. Свивайки безразлично рамене, се промуших напред. Всъщност, ако бяха попитали нормално или поне някой да се беше застъпил, бих им казала как да преминат, но не - всички, затаили дъх, чакаха кога ще ме нахапят умъртвията. Не ме нахапаха. Мимоходом се обкръжих с щита на Римах, след това използвах заклинанието Гортуа. Техниката, подсказана ми от дракона проработи. Както и първия път, аз спокойно преминах покрай неживите под удивените погледи на състудентите си. - Е-е-е - раздаде се нестройно отзад. Без да се обръщам, изтичах надолу по стълбите, броейки стъпалата, на петото ниво за миг спрях, усещайки слаб натиск в основата на шията, като че ли исках да преглътна, но не можех. Магията на нашите. Оглеждайки се, забелязах слабото проблясване на сигнален маяк и разбрах, че това е нещо като предупреждаващ артефакт. Въпросът беше само в това, кого предупреждава? Драконите сега работеха на седмия и на шестия етаж, четвъртият беше затворен за студенти, но и драконите нямаха какво да търсят там, те вече бяха проверили всичко на него. На петия по принцип се разполагаше лабораторията по плътоядни видове растения, тук обикновено, освен билкарите никой не идваше, а и нямаше какво да прави. Странно. Затичах по-надолу, но едва напуснах петото равнище, отново усетих сигнален маяк. Спрях, бавно пристъпих назад. А след това, укорявайки себе си отново и отново, започнах бавно да се изкачвам към петото равнище и замрях, чувайки как там се отваря врата. - Кой е? - раздаде се гласът на професор Нарски. - Може да е умъртвие - отвърна й професор Ивас. - Студентите няма да слязат тук, на драконите сигнализацията трябваше да реагира другояче. Аз замрях, надявайки се най-искрено, че заклинанието Гортуа ще ме прикрие и когато те затворят вратата, ще мога да продължа пътя си надолу... но в този момент прозвучаха думи, които ме накараха да се замисля за спешно връщане нагоре! - Мстислава, Вачовски идва на себе си! - извика някой истерично. - Още прашец от мишник! - веднага извика магистърът в отговор. А аз се хвърлих напред. В този момент мен изобщо не ме интересуваше какво щеше да стане ако ме хванат, не ми пукаше дори да продължеше разпита. Изобщо малко неща ме вълнуваха, освен едно - от прашеца на мишника драконите можеха да получат силно отравяне. Тази билка на хората действаше сънотворно, на драконите - не! Аз изтичах по стъпалата нагоре, със сила блъснах вратата, която професор Ивас тъкмо се опитваше да затвори, връхлетях в лабораторията и замрях, стъписана, защото пред очите ми Владиката, който вече почти бе успял да стигне до коридора, в този момент получаваше явно втората си порция мишник от професор Нарски, която не се смути и държеше в едната си ръка торбичка с прашец, а в другата - по-малка кесийка. Професорът носеше целителска маска, закриваща носа и устата, останалите - също... а Владиката на Долината на драконите потресено ме гледаше с бавно угасващ поглед. - Какво правите? - изкрещях аз, полуобезумяла от ужас. И професорите като че ли се смутиха в първия миг, но вече в следващия, магистър Хорднир сурово се осведоми: - Радович, какво правите тук? - Носех монографията за грассите на мястото й, когато чух, че вие тук приспивате Вачовски! - възкликнах в отговор. За разлика от всички присъстващи, видях как лицето на Владиката бавно се покрива с люспи. - Радович, що не идете... - раздразнено подхвана професор Нарски. Пас с ръката и към мен полетяха остатъците от прашеца на мишник от торбичката. Движение на ръката на Владиката и прашецът се посипа в полукръг по пода на десетина метра от мен, като че ли беше спрян от щит. - Не е зле, Радович - кривейки лице, отбеляза професорът, решила, че щитът е мое дело. - А сега кръгом и марш навън, хлапачке! И за в бъдеще, не смейте да се намесвате във възпитателния процес, когато никой дори не ви е молил. Вън от тук! Аз стоях, буквално усещайки как мъртвешки пребледнява лицето ми, студът като че ли се разливаше по цялото ми тяло, приковавайки ме на място и позволявайки единствено на мозъка стремително да търси някакъв път за спасение на Вачов... в смисъл, на Владиката» който бе започнал да посинява. - Вие... вие не можете - прошепнах с пресипнал глас. - Така не може! Вие нямате право да причинявате вреда на студентите! Нарски се намръщи, но взе от рафта още една торбичка с мишник. Професор Хорднир стоеше с вид „Всичко върви така, както трябва” и само магистър Ивас, който стоеше до мен, тихо произнесе: - Тя е права, професор Нарски, ние не можем да постъпваме така, ние... Мстислава изруга грубо, стремително се приближи към него, сграбчи го за реверите и изсъска в лицето на изплашения мъж. - Тя може да е права колкото си иска, Станислас. И да, ние нямаме право да постъпваме така. Но нека да погледнем на ситуацията под друг ъгъл, да отхвърлим тази сантименталност и да признаем, че това - тя посочи към Владиката, който сега беше сив на цвят, - е порождение на Воронир. Момъкът има невероятна сила, невероятна съпротивляемост дори към проклятията и абсолютно неясни цели. Воронир е вложил в него прекалено много, а той нищо не прави просто така, прекрасно го знаеш! И ако девойчето - към мен кимнаха с глава, - е прекалено слабо, за да представлява опасност, то Вачовски, съдейки по всичко, има пред себе си глобалната задача да измести Аттинур. А ти знаеш какво ще се случи ако... - Не-е-е! - извиках аз с прегракнал от ужас глас. - Не, не и още веднъж, не! Вачовски не е от магистър Воронир, той... Аз се прекъснах. Професор Нарски, гнусливо пускайки реверите на професор Ивас, се обърна към мен, демонстративно изваждайки от джоба си вече познатия ми пръстен, пъхна пръста си в него и хладно попита: - Той, какво, Радович? В този момент, аз осъзнах нещо странно, нещо, на което не бях обърнала внимание веднага. Камъкът на истината в този пръстен. Той би трябвало да сияе в синьо, реагирайки на лъжата, но светенето беше червено. Червено! Агресивен цвят... Непонятната агресия от страна на професор Нарски, която, разбира се, беше доста специфична преподавателка, но не чак до такава степен... - Професоре, свалете пръстена! - прошепнах дори преди да разбирам ставащото докрай. Магистър Нарски съобразяваше по-бързо от мен и издърпвайки рязко пръстена от ръката си, с точно движение го запрати към магистър Хорднир. Каква грешка! Сивокосият декан на факултета на билкарите рефлекторно го хвана и метаморфозите започнаха моментално - гърбът на стареца се изправи, раменете се разшириха, в очите му се появи блясък, а на устните му заигра странна усмивка. - Разбира се - измърмори, удряйки се по челото Нарски, - вие нямате навици за защита, вас ви облада моментално, а на мен явно по-бавно ми е въздействало... - и след това вече по-високо: - Професор Хорднир, хвърлете пръстена! - Ха-ха! - подигравателно отвърна магът, пъхвайки кутрето си в халката. А след това подхвана полите на мантията си и святкайки с хилавите си старчески крака, с диво кикотене и подвиквания „Ще завладея света!” отпраши към вътрешността на лабораторията. Нарски се стъписа само за миг, но в следващия, обкръжавайки се старателно с щитове, се спусна след него, подхвърляйки на професор Ивас: - Тичай при Аттинур! Живо! И магистър Ивас веднага побягна да вика ректора. А в лабораторията вече се разнасяха заклинания за ускорен растеж на растенията, полулуд смях и отчаяните вопли на Нарски: „Хорднир, веднага се вземете в ръце!” Но аз почти не обърнах внимание на всичко това, защото в този момент, накланяйки се опасно настрана започна да се изправя Владиката. Аз успях да го подхвана в последния момент и едва също не паднах, защото главният дракон на Драконовата долина тежеше като... цял дракон. - Ще с-с-се с-с-счупиш - изсъска тихо Владиката, опитвайки се отново да си възвърне равновесието и да не се опира върху мен. В този момент се разтвори вратата и на прага се появи Зернур. Драконът погледна към мен, след това към входа на лабораторията, в която, ако можеше да се съди по трясъците, се водеше борба не на живот, а на смърт, но аз бях уверена, че професор Нарски ще устои, а за това, че Владиката ще оцелее след толкова отрова от мишник, не особено. - Нужна ми е помощ - примолих се аз, стараейки се с всички сили да не се огъна под тежестта на губещия съзнание Владика. Зернур презрително погледна зелената илюзия на Вачовски, след това, почервенялата от напрежение мен ипопита: - Къде? - Двеста и седемнайсета... - изхърка Владиката. Без да обели и дума повече, драконът се приближи, преметна Гаррат през рамо и го понесе. В двеста и седемнадесета стая... С потръпване си спомних, че това май е онази част от жилищното крило, която води към Кулата на привиденията. Това говорещо название кулата не беше получила случайно, оттам всички екзорсисти бягаха като попарени и естествено, от страна на ректора Аттинур беше подло, неправилно и нечестно да настани там бедния студент Вачовски... И ако той наистина беше бедният студент Вачовски, отдавна да бе избягал от там, а така, се появяваше плаха надежда, че може би щяха да избягат привиденията. Отстранено помислих за това и се понесох не след драконите, а надясно, натам, където до лабораторията на билкарите се намираше библиотека с тясно-специализирана литература именно по растенията. Зарязах монографията за грассите на масата до входа и се хвърлих към стелажите, отбелязани с литера „М” и започнах да търся „мишник” и цялата налична информация по него. Едва ли можех да се надявам да намеря нещо именно по отравянето на драконите, но мишникът в големи количества действаше токсично и на хората, затова тук със сигурност трябваше да има книги за него. И в четвъртата, трескаво прелиствана монография, най-накрая намерих указание за това, че при отравяне с мишник, пострадалият трябва да се пои с отвара от бясно дърво. Едва не изпуснах книгата. Ама как, така? Та нали бясното дърво също е отровно?! Прочетох отново, но си беше точно така - беше написано „бясно дърво”. - Отнесох го - изведнъж се разнесе зад гърба ми. Стреснах се и подскочих, беше си разбираемо, а след това се обърнах към Зернур. - Време е да се махнете от тук! - кой знае защо заповяда той. Именно заповяда. И докато аз си мислех какви са тези опити да ме ръководи, драконът се обърна, направи движение с ръката и нещо тъмно и съскащо бе отблъснато с ударна вълна. Явно деканът на билкарския факултет вече се беше развихрил. И то така се бе развихрил, че когато това черното полетя нанякъде, то в процеса на полет бе излапано от нещо по-голямо, което лакомо дъвчеше и мляскаше при това. - Аз ще ви изнеса оттук - реши Зернур. А пък аз не можех да му го позволя. По никакъв начин. На мен ми предстоеше все още да спасявам Владиката! Кой можеше да знае, че от всички приспивателни средства, магистър Нарски ще вземе да използва именно мишника? А изобщо, като си помисля, какво изобщо правеше мишника тук?! При това, на рафтовете при входа на лабораторията и в огромно количество?! Странно беше! Но в този момент още нещо изрева и в прохода между стелажите забелязах, как върху онова голямото и мляскащо, се нахвърли друго, по-грамадно, при това - с лиани вместо лапи... и аз разбрах, че трябва да побързам. Погледнах още веднъж към абзаца за противоотровата от бясно дърво и попитах: - Зернур, а вие, драконите, можете ли да ядете бясно дърво? - Д-да - леко объркано ми отвърна той. И неочаквано добави: - Старкомът вареше много вкусен ошав от него, моята любима напитка от детството. Понечих да уточня какво означава старком, след това си спомних думите на Иренарн за бойните дракони и за това, че тях не ги отглеждаха майките... Но важното бе, че получих информацията» която ме интересуваше - за драконите, плодовете на бясното дърво не бяха отровни и това беше главното. - Да вървим - каза Зернур и без да пита, ме вдигна на ръце, а след това ме преметна през рамо. От това положение, аз се изхитрих да върна книгата на място и помолих: - А вие не бихте ли могъл да претичате между шестия и седмия стелаж на съседната лаборатория, ако не ви затруднява, разбира се и освен това, желателно е да изгорите всички онези така добре подредени торбички, които ще видите там, пред входа. - Какво има в тях? - устремявайки се към входа на посочения от мен склад, попита драконът. - Къде? - В торбичките. - А-а-а - дори не знаех как да му го кажа. Казах истината: - Гадост. Драконът безразлично сви рамене и изпълни всичко, за което го бях помолила. Отначало мина между шестия и седмия стелаж на склада, едновременно унищожавайки всички гадини, които бяха плъзнали по лабораторията, а накрая дори му се наложи да встъпи в бой. Но какво можеше хищния лишей да противопостави на един дракон? Именно. Така че, Зернур прекрачи през купчинката пепел, а междувременно аз, припряно, защото походката на дракона беше стремителна, успях да сграбча грамаден буркан със сушени плодове от бясно дърво от един стелаж. А когато вече излизахме от склада в лабораторията, Зернур посочи торбичките, игнорирайки устремилите се срещу него корени на виеща мандрагора, високи два човешки боя и попита: - Тези ли? - Да! - възкликнах аз ужасено гледайки оживелите растения. Драконът мълчаливо унищожи и тях, и всичкият мишник, след което ме изнесе на стълбището, постави ме на пода, показа с пръст нагоре и изкомандва: - На подземните равнища на университета днес да не слизате. Имам опасението» че това ще плъзне навсякъде. Побързайте. Аз побързах. Дори не просто побързах - аз се втурнах презглава нагоре по стълбите. Докато стигна до вестибюла, вече ме пробождаше в корема от дясно, през вратата с умъртвията практически пропълзях, пред очите ми подскачаха черни точки, затова едва не се сблъсках с бързащия на помощ на сътрудниците си магистър Аттинур. Избягвайки удара, магистърът спря, сурово ме погледна и още по-сурово попита: - Радович, ето каква била работата, крадеш оттук - оттам, а? Присвивайки очи, се вгледа в съдържанието на огромния стъклен буркан, измърмори нещо под носа си и произнесе: - А, плодове от бясно дърво. Нищо, нищо, взимайте ги, не съм стиснат, може пък да ми провърви и вие самостоятелно да се отровите най-накрая. След което, той и следващите го магистри, заобикаляйки ме по обтекаема траектория, побързаха надолу, явно да провеждат спасителна операция. Възстановявайки дишането си, аз забързах да изпълнявам собствената си спасителна мисия, без да реагирам на въпросите на тълпящите се във вестибюла студенти: - Ей, боклук, какво става там, долу? - Радович, накъде си се запътила? - Ама какво се е случило? - Това всичко е твое дело, нали? Не ми беше до отговори, наистина. Бурканът беше тежък, сили вече нямах, страхувах се да не падна и да не счупя стъклото, но все някак се добрах до кухнята и то за рекордно време. Втурнах се вътре, потърсих с поглед госпожа Иванна, която в това време трябваше да бъде тук сама, тъй като работниците имаха почивка и опирайки гръб във вратата, изстенах: - Трябва да сваря ошав. Спешно. Въпрос на живот и смърт. Добрата жена се приближи, взе буркана от ръцете ми, отвинти стъкления капак, помириса съдържанието и оправяйки очилата на носа си, мило се поинтересува: - Айван Горски ли ще тровиш? Отдавна му е време. След което се насочи към голямата тенджера с вече кипяща вода, до която стояха на купчинки почистени и готови за варене месо и зеленчуци, решително ги отмести настрана и щедро сипа половината от плодовете в тенджерата. Поразмисли, свали от най-горния рафт буркан с мед, добави, без да се скъпи и от него и похлупи всичко това с капака. След това, обръщайки се към мен, попита: - Какво стоиш? Помогни ми да сложим друга тенджера на огъня, войната си е война, но вечерята е под час. За това, аз бях напълно съгласна с нея, колкото до меда - не. Но нямаше вече какво да се прави. Ние заедно напълнихме тенджерата с вода, понапънахме се, за да я вдигнем на печката, след което, госпожа Иванна съобщи: - Край, времето за варене на сушени плодове е пет минути. Взимай си твоята отровара. - Отровара? - обадих се аз, гледайки към тенджерата и мислейки си за това, как изобщо бих могла да я взема. - Отровара, отровара, това не може да е обикновена отвара - усмихна ми се госпожа Иванна. Тя много дълго бе учила нашия любережски език и сега не пропускаше повод да блесне с познанията си. - Абсолютно права сте - съгласих се аз. И тогава ми провървя. Наистина, неимоверно и невероятно ми провървя - вратата се отвори и през нея не влезе никой. - Глад! - досетих се аз. - Ряв - потвърди звярът. - Глад, миличък, ти си спасението ми! - аз се обърнах и ориентирайки се по това, откъде бе дошло излайването, прегърнах огромния пес, разчувствана. Но това беше просто една секунда слабост, в следващата, аз вече се примолих: - Ще отнесеш ли тенджерата, много те моля? - Ама ти какво! - възмути се госпожа Иванна. - Ама как той ще ти носи... И думите й секнаха. Защото тенджерата бавно се свали от огъня и увисна във въздуха. - Много ти благодаря! - аз сега бях готова да го храня през целия си живот. - Госпожо Иванна, вие просто ме спасихте! И без да изчакам отговора на потресената ръководителка на кухнята, побързах напред, за да отворя вратата пред Глад. Когато излязохме от кухнята, аз веднага свърнах към служебния проход, така щеше да е по-напряко. Вече там си спомних, че не съм взела чаша и искрено се надявах да намеря нещо подходящо в стаята на Владиката. След това затичахме - аз се задъхвах, Глад, даже на задните си лапи и с тенджерата в предните, се движеше много по-плавно и бързо от мен, докато аз вече с мъка следвах коридорите. И затова влетях в първия призрак с цялото си тяло. Прекалено късно го осъзнах и затворих очи, дала си сметка, че видът на гниещия гръден кош, през който преминах, явно ще ми се явява дълго в кошмарите, но това - по-късно, а сега... - Там има дракон - безразлично ми съобщи призрака на измъчвания до смърт между тези стени престъпник. Призракът се казваше Берг. Той имаше абсолютно отвратителен характер, подлия навик да стряска иззад ъгъла и дълъг цял лакът списък с маниакално убити жертви, които той бе мъчил в своето имение, заради което и бе лишен от достойно посмъртие. Без да отговарям, аз заобиколих Черната дама, която преди плашела децата иззад огледалото, но след като един студент-невежа се бе опитал да проведе ритуал на екзорсизъм, се бе преселила тук, където по мнението на призраците бе по-безопасно и най-главното - не се въдеха невежи. - Огромен - вървейки по петите ми, продължи да споделя информацията си призрака на маниака. Ой-ой... превъплътил се е значи, това е лошо. От друга страна, нямаше да се налага да охлаждам отварата и да търся чаша. Но аз затичах още по-бързо. - Лежи, стене - не мирясваше призракът. Не че можех да тичам по-бързо, но направих такъв опит. - И знаеш ли, насън разговаря - Берг почеса призрачната си брада. Видях това добре, защото призракът се носеше малко пред мен. - Как така... разговаря? - с мъка изхриптявайки всяка дума, защото вече се задъхвах, уточних аз. - В смисъл, чуди се и се мае - охотно поясни призракът, - дали да вика или да не вика. И аз спрях. Така рязко, че Глад едва не се блъсна в мен с тенджерата вряла вода. Защото явно в тази минута Владиката се колебаеше дали да вика или да не вика на помощ. А ако повикаше, това със сигурност щяха да са драконите, а щом щяха да са драконите, значи инкогнитото му щеше се разкрие и тогава от Ум щеше изчезне студентът Вачовски. На мен щеше да ми бъде по-леко, а на Главнокомандуващия - по-спокойно - той щеше да намери брат си, само че... само че аз не можех така. И отново побягнах, бързо-бързо, прескачайки падналите още в стари времена колони, намотаните вериги, разтрошените мебели. Не знаех какво беше положението в централния коридор, но служебният беше в ужасно запуснато състояние. А когато излязох в общия коридор, осъзнах, че служебният е бил дори много чист и подреден. На всяка врата висяха огромни катинари... освен на двеста и седемнайсета. Само че имаше едно малко „но” - там в служебния проход всичко, което беше паднало, беше паднало отдавна и благополучно се бе покрило с дебел слой прах, а тук цели парчета от тавана бяха се сгромолясали явно току-що, а пукнатините по стените и по пода направо плашеха. Но потискайки страха си, аз разтворих вратата към стаята на Владиката и разбрах, че сега Гаррат си има четири или дори пет стаи. Той радикално бе разширил площта на жилището си, превъплъщавайки се в дракон, и явно в момента на метаморфозата си бе разрушил няколко преградни стени. Пет броя, ако трябва да съм точна. И сега разполагаше с голяма, просторна стая с пет прозореца, която спешно се нуждаеше от ремонт. Посред купчините камъни и хоросан се пулеха две големи, кръгли очи. - М-м-м, вкуснотийке, това ти ли си? - пресипнало попита умиращият сиво-сребрист дракон. - Не съм - мрачно му отговорих, пускайки да влезе Глад с тенджерата. Песът влезе, погледна ме въпросително. Не че аз можех да видя това, но погледът определено го почувствах. - Отнеси я, ако обичаш пред муцуната му. Въпросителният поглед започна да се усеща още по-натрапчиво. - Да, това е за него - съобщих на Глад. Песът, в смисъл, тенджерата, прекрачи напред, постави се на пода, след което звярът отстъпи, седна до вратата и надраска на някаква дъска: „Вече е мърша”. - Кой - изплаших се аз. Нокътят, на връхчето на който бе останал прах от драскането, изразително посочи към Владиката. Следващият четвърт час завинаги щеше да остане в паметта ми като един безкраен кошмар, защото всичко започна с репликата на издъхващия: - Няма да го пия... гадост. - Как така няма? - изумих се аз. - Мълчешком - отвърна тази люспеста властваща гадина. И добави: - Ще умра и тогава всички те ще си спомнят за мен, неблагодарници... Аз на тях... а те... Аз се спуснах към дракона и с цялото си сърце му зашлевих шамар, опитвайки се да го накарам да се осъзнае така, както го бе правил Главнокомандуващият. И напразно. Голяма грешка! Защото аз не съм Черен дракон и ръката ми не е желязна. Така че, в следващия миг, прегърнала ръката си с обелена от драконовите люспи длан, аз стенейки, рухнах на пода. Толкова болеше, че сълзите непрестанно се стичаха по страните ми, докато аз, потресена, видях как скочи Гаррат, хвърли се към тенджерата, изпи я до дъно, като едва не я обърна отгоре си, след което, сменяйки облика си мимоходом, се насочи към мен. Приклекна, хвана ръката ми и отваряйки кървящата длан, я обви с магия, без да произнесе и дума. Сребристото призрачно сияние като пашкул обхвана ръката ми и се просмука през порите, без да остави и следа от болката или от ужасяващата на вид рана. Поразена, аз вдигнах потресен поглед към Владиката, потрепнах, виждайки как напълно черния ирис покрива цялото пространство на окото и се свива сребристата вертикална цепка на зеницата, издавайки гнева на дракона. - Какви ги вършиш?! - вбесено, през зъби, попита Владиката. Аз отворих уста и я затворих обратно, без да знам какво да му кажа. Дракона не го устрои подобна реакция. - Не разбрах, на теб живота ли ти е омръзнал? - яростно изрева той. - Идиотка малолетна! От възмущение ми запариха бузите. Тоест, аз съм идиотка? Именно аз съм идиотка?! Значи аз тук отказвах да пия отварата и имах намерение да мра млада-зелена?! Но не успях да кажа каквото и да било, Владиката ме дръпна за ръката и когато лицата ни се оказаха толкова близко, че аз почувствах дъха му върху своето, изсъска: - Ти можеше да си раздереш ръката до кости. И дори с костите! Ти изобщо осъзнаваш ли какво представляват драконовите люспи, девойче?! - Не - прошепнах, опитвайки се да си освободя ръката. И замрях, гледайки как в очите на Владиката изведнъж се взривява Вселената. Като че ли отгоре ми се посипаха стотици и стотици хиляди сияещи звезди, увличайки ме със себе си в чернотата на нощта... - Сега ще се целунат - раздаде се комарджийски накъде наблизо. - Няма да се целунат - меланхолично произнесе друг глас. - Със сигурност ще се целунат, главата си давам за отсичане. - На теб са ти я отсекли преди повече от сто и двайсет години, ако не си забравил. Аз потрепнах, смътно осъзнавайки къде съм и какво става, без да разбирам, защо чувството, че звездното сияние ме поглъща и ме отнася в нощното небе все се усилва и се усилва и като че ли излитах, но тогава отчетливо дочух казаното от Владиката: - Ей сега ви видях сметката! И в магическото поле като подплашено ято птици се пръснаха като че ли всички призрачни същности на Кулата на привиденията. Това доведе до разтърсването на самата кула и в следващия момент, около нас започнаха да се сипят камъни... и да се подреждат в кръг наоколо. Но грохотът беше такъв, че аз веднага дойдох на себе си и забелязах, че седя на коленете на неимоверно вбесения Гаррат, дланите ми са на раменете му, едната негова властно ме е обхванала през кръста, втората е на тила и да, всъщност нашата поза недвусмислено намекваше, че бяхме на път да се целунем. - Какви ги вършите?! - възмутено възкликнах аз. Драконът се начумери. Каменопадът продължаваше, карайки ме да трепвам всеки път, когато се сгромолясваше поредното парче от тавана или стената. - Пуснете ме! - извиках и се опитах поне някак да се отдръпна, опряла ръце в гърдите му. Гаррат се намръщи още повече, вдигна ръка и камъните престанаха да се сипят, а кулата - да се тресе. След това той стана, продължавайки да ме държи, приближи се до леглото, частично строшено от камъните и ме намести на по-целия край. Обърна се, скръстил ръце на гърдите си и много тихо каза: - Десет минути за възстановяване на кулата и пълно почистване. Времето върви. Той действително произнесе това много тихо и аз дори не осъзнах веднага на кого именно бе казано, но не мина и една секунда, и изведнъж всичко започна да се възстановява. И го възстановяваха призраците. Аз просто не го разбрах веднага, защото те се движеха прекалено бързо. Бързо замесваха циментов разтвор, подпираха дървените греди и дори ги режеха и мереха. Само неуловими сенки се стрелкаха наоколо. И не бе успяло да изтече даденото време, когато всичко наоколо засия, те бяха полирали до блясък даже каменните стени, бяха измили прозорците, поставиха нови столове и маса, смениха леглото, при това мен ме повдигнаха и ме сложиха да седна отново на новото. И сега кулата блестеше с чистите си лакирани дървени греди, с нова врата, маса и столове, имаше две кресла, легло и диван до прозореца, святкаше полираният камък, преливаха се огънчетата на пръснатите навсякъде свещи. Дори тенджерата, огъната от паднал отгоре й камък, я бяха поправили. И след всичко това, призраците отново се събраха на ято, само че вече внимателно, така че на не повредят нещо. А Владиката на Долината на драконите се обърна към мен, усмихна се, като че ли нищо не се беше случило и предложи: - Ще вечеряш ли с мен? Дори не му отговорих. Станах, оправих си роклята и тръгнах към вратата, вдигайки пътьом тенджерата от пода. - Милада! - раздаде се отзад, когато отворих вратата. Аз постоях, държейки се за дръжката, след това се обърнах към дракона, който сега не скриваше облика си с никаква илюзия и казах: - Това, което вие се опитахте да направите е подло. И когато вече бях в коридора, чух: - Какво подло има в това, да се опитам да целуна момичето, което ми харесва? Усещайки как след мен в коридора излезе Глад, без да вдигам поглед от пода, защото се опасявах отново да потъна във водовъртежа на очите на Гаррат, просто казах: - Предполагам, че вие самият знаете отговора. А ако не - попитайте съвестта си. Ако ви се намира такава. Невидимият пес мълчаливо взе от ръцете ми тежката тенджера и ние тръгнахме по светещия от чистота и поразяваш с мебелировката си коридор на Кулата на привиденията. Душата ми гнетеше едно такова неприятно чувство, все едно ме бяха предали. Не, аз отдавна бях разбрала, че в този живот не е имало, няма и няма да има справедливост, но аз се опитвах да му спася живота, а той... Блещукането на звездите, поглъщащият ме водовъртеж на нощното небе, странните усещания - не можех да не осъзная, че ми е оказал влияние. И то, след всичко, след като аз... Беше ми невероятно обидно. Мъчно, тежко и обидно. До сълзи, практически. Но аз не заплаках, отдавна бях научила себе си да не плача. Слизайки по стълбите, станах свидетел на разгорещеното обсъждане, в което се бяха впуснали работниците от кухнята. - Казвам ви, пръстенът на професор Нарски е взел, нейният! - вещаеше госпожа Ежевичкова, завеждащата на щаба на чистачките и метачите. - Онзи, същият! - добави с натъртване. И тогава всички замълчаха, тъй като аз влязох в кухнята. Всички двайсетина човека едновременно ме погледнаха, всеки втори просто махна с ръка - тъй де, това е просто Миладка и се върнаха към оживения разговор. - А пръстенчето не е обикновено - продължи госпожа Ежевичкова, - зло е пръстенчето, така ще ви кажа. И този, който го е отмъкнал, скоро ще се издаде! Взимайки тенджерата от Глад и отнасяйки я към мивката, за да я измия, потресено спрях и попитах: - Как го е отмъкнал?! Всички отново се обърнаха към мен и госпожа Иванна, като най-добрата от всички, търпеливо поясни: - Изчезнал е един пръстен. Когато драконите най-накрая накълцаха цялата му армия и хванаха самия Хорднер, пръстенът вече не бил у него. И не помни професорът, къде го е дянал. - То не е за чудене - годините своето си го взимат, а той, смятай, стоте ги е минал - тежко си каза думата госпожа Ежевичкова. - Но драконите не са го взели, не - така, сякаш бе присъствал на мястото, заяви господин Нощру. - Тези чуждо никога няма да пипнат, а и смисъл няма. - Абе не са те такива, че да го вземат! - като че ли господин Нощру сега бе казал точно обратното, се застъпи за драконите и господин Истон, университетския парнаджия. - Не са могли! Там е била и професор Нарски, тя била взела пръстена на ректора, тя би трябвало да му го върне, а значи, не го е имало там! И те продължиха да спорят, а аз, прегърнала тежката тенджера, уморено се отпуснах на една от табуретките с осезаемо чувство за надвиснала над всички ни беда. И имаше откъде да се вземе това чувство. Първо, магистър Аттинур отнякъде се бе сдобил с древен, одушевен и способен да влияе на поведението артефакт, създаден на основата на един от най-мощните природни елементи - Камъка на истината. Второ, в уж най- безопасната от лабораториите в университета» кой знае защо се съхраняваше плашещо голямо количество прашец от мишник. И сега, преосмисляйки видяното, разбирах, че всичките тези торбички, а те бяха повече от сто, ги бяха приготвили не толкова отдавна. А прашецът от мишник е такова вещество, че трябва да се съхранява в изолиран от въздействията на околната среда стъклен съд, в условия на консервация... и излизаше, че някъде тук, в университета се съхраняваше огромно количество прашец? И именно се съхраняваше, зима е навън, а прашецът се събира само във втората половина на лятото. А и колко можещ да го събереш, този прашец? Помня, когато бяхме на практика и една малка кесийка едва ли събрахме, цялата група... Но не това беше важно, може да бяха разконсервирали запасите от десет години насам, само дето въпросът беше - защо ги бяха разконсервирали?! Като приспивателно, мишникът не е най-действеният вариант, а като отрова срещу драконите... Аз огледах кухнята, видях, че повече от половината буркан с плодове от бясно дърво си стои и си помислих, че е най-добре да го взема със себе си. За всеки случай... Защото приготвените торбички с прашец ме караха да съм нащрек... Не, аз продължавах да считам, че професор Аттинур е прекалено хитър, за да се опита да навреди на драконите, но той не беше сам в този университет. И аз дори не бях уверена, че професорът знае за тези залежи на мишник. Ако знаеше, щеше да ги е унищожил. Защото драконите отмъщават за своите безжалостно и до край и всички прекрасно разбираха, че делегацията, която сега се намираше на територията на УМ, честно казано, е просто невероятно милосърдна мярка от страна на крилатия народ. - Миладка - обърна ми внимание госпожа Иванна, - ти нещо си пребледняла. Хайде, моето момиче, хапни нещо и отивай да спиш! Аз погледнах към часовника - до вечеря оставаха още около четиридесет минути, но най-добродушната жена в университета това не я интересуваше особено. След като измъкна тенджерата от ръцете ми, тя за минута и ме настани да седна на масата до преградката, и ми сипа рибена супа, салата и орехово пюре с мед. Последното изобщо го готвеха много рядко и само за магистрите, когато те се пренапрягаха магически така, че не се държаха на крака. Но, видяла удивения ми поглед, госпожа Иванна само каза: - Папкай, сираченцето ми, папкай. И аз изядох всичко, без особено удоволствие, но с разбирането, че трябва да го изям. Че действително е нужно. След това нахраних Глад, седейки все там, до преградата, която отделяше кухнята от университетската столова, слушайки клюки и слухове. От тях излизаше, че магистрите, не успели да се справят с нашествието на оживените чудовищни растения, призовали целия последен курс и масово изпили студентите от него. Е, не че ги изпили, да не са вампири, не, те просто погълнали ресурса им, за да имат възможност да продължат борбата със зелените порождения на магистър Хорднир, но дори така, нямаше нищо приятно в тази работа. Растенията, в крайна сметка, били разпарчетосани и изгорени от притеклите се на помощ дракони, магистрите искрено им поблагодарили, а лежащите без сила след отнемането на магическите сили студенти, ги разнесла по стаите притичалата прислуга. И целият последен курс сега поне две седмици щеше да се въргаля в леглото, след това, още седмица студентите щяха да се мотаят наоколо като сънени мухи и да се олюляват при всяка крачка и чак след месец щяха да дойдат на себе си напълно... и то само най-силните. От тъжните мисли ме откъсна гласа на магистър Нарски, който неочаквано се разнесе из кухнята: - Радович тук при вас ли е? Аз застинах. - Да, ей там, храни вашия пес - откликна се госпожа Иванна. Аз лично нямах никакво желани да се откликвам. Магистър Нарски се приближи, постоя над мен, докато не приключих с храненето на Глад, а когато песът взе от ръцете ми и последното парче месо, заповяда: - Мий си ръцете и след мен! Във всеки случай, не бих посмяла да не я послушам. Последвах магистър Нарски без никакъв ентусиазъм. И той не се появи дори когато стана ясно, че се насочваме към втори полигон. Ако можех, щях за простена на глас. Но аз послушно вървях след нея. Професорът, този път, вместо да върви направо към полигона, зави към съблекалните. Безпогрешно намери моето гардеробче с униформата, каза „Хм” и изброи, проверявайки заклинанията: - Оцапвачка, удушвачка, пъпчасвачка и о, това е нещо оригинално - суицидник. М-м-м, Айван Горски го е сложил лично, преди около два часа. Пас с ръката - и заклинанията се разпръснаха. Първите - по шкафчетата, явно на тези, които ги бяха наложили, последното полетя към мъжката съблекалня, трансформирайки се по време на полета си от черно в яркозелено петно. - Това какво беше? - не се сдържах и попитах. - О, забележително заклинание - замечтано притваряйки очи, провлачи професорът, - „Мъка зелена”. Ние това заклинание много го обичахме като млади. Преобличай се, Радович. И явно, за да не ме смущава, се обърна с гръб. Не ми се искаше да се преобличам, но нямах кой знае какъв избор. Аз си обух панталона, след това свалих мантията и роклята, върху бельото намъкнах тънката ленена блуза и вече протягах ръка към куртката, но професорът каза: - Не, това е достатъчно. Да вървим. Трябваше да вървим към полигона. Към втори полигон. А втори полигон - та той беше на открито! На студа! - Радович, след мен! - заповяда магистърът. Имах усещането, че отивам на собствената си екзекуция, при това, явно ме бяха осъдили да измръзна до кости преди смъртта. Затова аз мрачно се взирах в гърба на професора, защото Нарски, за разлика от мен, беше облечена в топъл пуловер и отгоре носеше топла мантия, а аз... Но когато излязохме на студа, Мстислава с едно движение свали мантията си и я захвърли върху купчината сняг, която самотно стоеше до входа, след това съвсем по мъжки издърпа пуловера си през глава, той последва траекторията на мантията и игнорирайки студа, виелицата и вятъра, който можеше да те събори, тръгна към средата на полигона. Не ми оставаше друго, освен да се свия и обгърнала тялото си с ръце, да вървя след нея. Не мога да кажа, че вървях изправена и уверено като професора, налагаше ми се да се движа в своеобразен зиг-заг, защото вятърът ме блъскаше постоянно. А освен това, много ми се искаше да си тръна от тук, но само до думите на магистъра, които заглушиха вятъра: - Днес ще изучим техниката за защита от насилствено поглъщане на магическите сили. Край. За мен вятърът веднага стана по-слаб, студът... не, беше си все още студено, разбира се, но това се отдръпна някак на втори план. Всичко отиде на втори план. И аз забързах към професора, за да застана срещу нея и да започна занятието. Но вместо заповед да заема нужната позиция, чух: - Днес ти спаси най-малко два живота, Радович. Моят и този на Вачовски. Тя отново замълча и стонът на виещия вятър прозвуча два пъти по-зловещо в тишината на мълчанието й. А след това, гледайки ме уморено, Нарски продължи: - Разбирам, че най-малко от всичко са ти нужни благодарствени грамоти и други подобни глупости, затова благодарността си ще я изразявам така, както умея. Съдейки по тона на магистъра, и с благодарността, също както с умението да се предава, нещата при нея хич не бяха розови. Но това не й попречи да продължи: - Ректорът Аттинур ми позволи да водя курса по защитна магия само при едно условие - не трябваше дори на теория да ви разказвам за техниката за насилствено поглъщане на магията, която прилага по-силен маг към по-слабия. Днес разбрах защо. Това е отвратително, жестоко, подло и безчестно! Ето с това й изказване аз бях напълно съгласна, поглъщането на магията наистина изглеждаше именно така, както го беше описала магистърът - отвратително, жестоко, подло и безчестно. Аз бях виждала подобно нещо само веднъж, когато по време на практика нас ни нападна жварг и магистър Дамор не измисли нищо по-добро от това да си присвои силата на един от студентите, оставяйки си артефактите-акумулатори за всеки случай за резерва. Той не предупреди никого от нас за решението си, просто изведнъж Семен се изви като дъга, разперил ръце и неговото тяло, вдигнато във въздуха така, че само крайчетата на пръстите на краката му докосваха земята, бе привлечено от магистъра. Дамор, без да обръща никакво внимание на отчаяното мучене на момчето, разтвори яката му с магия и с два пръста - показалеца и средния, се докосна до основата на шията му. Прозвуча неизвестното ни „Елвенир!” и ние с ужас видяхме как сияейки и блещукайки на мястото на докосването, към тялото на магистъра потече магията - ярка, с огнено-зелени изблици, жадно поглъщана от преподавателя. А след това, Семен като чувал с пясък се стовари на земята, а забележимо подмладилият се магистър Дамор, без да се напряга особено, унищожи жварга, призовавайки мълния. Леко, хоп - и готово... след което ни заповяда да се връщаме обратно в лагера и да вземем със себе си Семен, а той самият, раздвижвайки с наслаждение шията и раменете си, се отправи, както самият той се изрази, да се разходи из околностите. И закрачи, но не с неуверената походка на старец, а по юнашки, гъвкаво и свободно, като че ли в този момент беше преизпълнен със сили. То всъщност си беше точно така. Много по-късно, когато се заеха да изясняват обстоятелствата, се изясни, че от студентите от пети курс магистрите можеха да поглъщат само магията и това бе разрешено само в извънредни случаи, а от по- младите, тези, които изобщо не бяха в състояние да се защитят, професорите освен магията, изсмукваха и всичко останало - силата, енергията, здравето, младостта... Всичко! След няколко дни, най-надареният момък от нашата група, забележимо остарял, умря в болничното крило на университета. А негодуващият и постоянно опитващ се да се оправдае с „необходимостта да спаси поверените му студенти” магистър Дамор бе изгонен с позор от УМ и изключен от всички магически колегии на Любереж. Из университета се носеха слухове, че преди, по време на ректорстването на магистър Воронир се гледало през пръсти на подобни действия от страна на магистрите, но магистър Аттинур не оправда практически убийството на студента. Той лично проведе разследването, сам разпита всички жители на селцето, до което се намираше нашия практикантски лагер и узна, че един от местните ловци още в началото на практиката ни бил разказал на Дамор, че в блатото се е заселил жварг, който вече е излапал не един и двама рибари. Така че на всички в крайна сметка ни стана ясно, че магистърът нарочно ни беше повел към мястото на схватката с чудовището, а и че напълно съзнателно бе използвал най-силния студент в групата. За огромно съжаление на професор Дамор, студент, не стипендиант... Не един от тези, чиито живот тук нищо не струваше. За което и си беше платил. - Радович, съсредоточи се! - заповяда професор Нарски. Аз послушно съсредоточих цялото си внимание върху нея. Кимвайки одобрително, магистърът произнесе: - Най-незащитеното място на мага - това е тази част на тялото, с която той усеща магията на конфесията си. При вас, това е основата на шията. Тя не питаше, просто констатираше факт, а аз, поклащайки се при всеки порив на ледения вятър, изключително внимателно я слушах. - Концентрирайте се на това място - продължи магистърът. - Абстрахирайте се от студа и се концентрирайте на основата на шията. Рефлекторно вдигнах ръка и понечих да докосна шията си, но магистърът спря жеста ми с раздразненото: - Не смей. Не трябва да го докосваш, длъжна си да го усетиш с цялото си същество, с цялото тяло. Аз неслучайно те изведох на студа, ти ще се справиш със задачата, едва и само когато престанеш да усещаш студа. Триединни, та това е невъзможно! Аз примижах, не се опитвах да усетя топлина в цялото си тяло, а поне в една точка, в някое мъничко местенце, поне някъде. Но, честно казано, се създаваше впечатлението, че вятърът буквално ме пронизва, прониква до костите ми. Аз се възприемах като плаха тревичка във вятъра, който ей сегичка или ще ме вледени, или ще ме изтръгне от корен и ще ме отнесе към Двурогия... И изведнъж като че наяве чух дрезгавия глас на Главнокомандуващия: „Имате много тънка шийка...” И шията ми пламна от докосването на ръката му... - Да! - ликуващо възкликна магистъра. - Виждам излъчване. Сега бавно, много бавно измествай усещането за топлина по-надолу, желателно под слънчевия сплит. Би било идеално, ако съумееш да разпределиш усещането за топлина по цялото тяло, но най-малкото, опитай се да изместиш центъра на магическата си енергия под гръдния кош. Аз почти не чувах думите й, почти не усещах зимния студ, който караше снега да поскърцва... Струваше ми се, че Черният дракон стои зад мен, притискайки ме към тялото си, сгрявайки, закривайки ме от вятъра, карайки ме да се концентрирам върху усещанията за неговата сила, за топлината му, за допира... - Не - прозвуча гласът на професор Нарски, - не се съсредоточавай толкова, стига толкова, ти и така светиш вече практически цялата, премествай центъра, в който усещаш магията си по-надолу. По-надолу, Радович. Аз се опитах, но ледения порив на вятъра помете плахия ми опит така, както отвяваше падащия на полигона сняг, оставяйки само покрита с лед гола вледенена земя... Но затваряйки очи, аз отново се върнах към усещането за топлина в обятията на Иренарн-Ррат-Егиатар, детайлно възстановявайки в паметта си момента, когато ръката му бе обхванала шията ми... когато дланта му бавно бе започнала да се плъзга надолу... Тогава аз не чувствах нищо, изгаряйки от желание да му обясня ситуацията с магията, а сега... сега ми се струваше, че заедно с ръката на дракона, мека топла вълна преминава по тялото ми, бавно слизайки все по-надолу и по-надолу... по-надолу... И тогава, независимо от адския студ, страните ми пламнаха като от огън. Аз като че ли едва сега, възстановявайки в паметта си всичко, което се беше случило, осъзнах къде всъщност се бе разположила най-накрая дланта на Главнокомандуващия! - Радович, защо се изчервявате? - разярено попита професор Нарски. А аз не бих й отговорила дори да ме нарежеше на парченца! Преглътнах с усилие, затворих отново очи и се опитах да се върна към усещането за дланта на дракона върху тялото си, защото това беше единственият начин да усетя топлина, докато се намирах на това пронизвано от всички зимни ветрове поле. И тази въображаема длан я преместих по-нагоре, към талията. - Фиксирай! - заповяда магистърът. Задържайки дъх, влях новото си осъзнаване в усещането за собствената си аура. Енергийният пашкул се отзова с ярко-малиново сияние и вкус на зрели малини на устните, когато започнах да премествам центъра на силата по-надолу, внимателно и предпазливо, полагайки всички усилия да не повредя пашкула, в никакъв случай да не го повредя. А на последния етап на фиксацията, изведнъж се разнесе: - Не, Лакомник, още е рано, нека първо да изгуби съзнание и чак след това... Аз застинах, стреснато отворих очи и видях застиналата от дясната ми страна разтворена зимна мантия. - Радович, не се разсейвай! - призова ме към ред професор Нарски. Но преди да се върна към фиксацията, аз погледнах към магистъра, усмихнах се с треперещи устни и прошепнах: - Благодаря. - Няма за какво, моето момиче - дочух, когато практически потъвах в небитието. И последното, което усетих беше топлината на загръщащата ме мантия и дъха на уловилия ме Глад. Утрото започна с оглушителния крясък на гарван над целия университет, след което усетих до себе си ожесточен шепот: - Вачовски, цакам стуза! - Жал ми е да БИ разочаровам, магистър Нарски, но аз имам два - невъзмутимо отвърна Владиката. Как два? Как изобщо може да има две аса-коз в една колода! По-точно, даже три, ако имаме предвид това, което бе обявила магистъра?! - Вачовски, ще те убия! - също шепнешком, но много убедено и отговорно заяви професорът. - Ти мамиш! - И какво е основанието за подобно гръмко заявление? - насмешливо се поинтересува Вачовски. - Как?! Откъде имаш още две аса-коз, муцуно студентска?! - изсъска, но тихо, професор Нарски. - Откъде да знам, магистър, колодата си е ваша - нагло оповести драконът. - Ти!!! - практически изхриптя лейди Мстислава. - Знаете ли какво - раздаде се шум от разбъркване на карти, - не мога да твърдя, че гласът ви е красив, но откровено казано, до гарван не го докарвате. - В смисъл? - поинтересува се магистърът след кратка пауза. - В смисъл - равнодушно поясни Владиката, - след този грозен крясък, с който тук провокират акта на всеобщото събуждане, вашите опити да продължавате да общувате шепнешком изглеждат напълно лишени от логика. Аз бавно отворих очи и забелязах три насочени към себе си погледа. Първият беше тъмно-зелен и разтревожено-внимателен, като че ли професорът се опитваше да се убеди, че с мен всичко е наред, вторият - насмешливо-ироничен, илюзорно-сив, а фактически - черен, принадлежеше на Владиката, а третия, аз не че го виждах, но отчетливо го чувствах. И, честно казано, двата подноса с месо, стоящи на пода изглеждаха много изразително. - Сега ставам - пресипнало се обадих аз, усещайки се така, като че ли вчера цял ден бях лежала на стълбището и всички се бяха разходили неколкократно по мен. - Аз бих го нахранила, но и сама разбираш, Радович... - произнесе магистър Нарски, изправяйки се тежко от пода. Но когато се олюля на явно схваналите се крака, Вачовски деликатно я придържа за лакътя, след което и двамата си дадоха вид, че нищо такова не се е случило и изобщо, магистърът никога не се е нуждаела от помощ, а Вачовски хич не е от тези, които биха помогнали, особено пък на магистъра. - Мошеник! - закова го професорът най-накрая и се приближи към мен. Седна на края на леглото, вгледа се в очите ми, придържайки ме за брадичката, а след това с чисто професионален вид вдигна ръка и щракна с пръсти. Излетялото от върховете на пръстите й заклинание полетя към Вачовски и той застина в момента, в който „незабелязано” вадеше от ръкава си поредното асо- коз. В смисъл, илюзията застина. А Владиката, намигайки ми весело, отметна сребристите си коси и започна да създава от въздуха още една колода карти. Ако можеше да се съди по купчинката карти, която стоеше на пода пред него петата или шестата поред! - Така е по-сигурно - твърдо убедена в това, че е потопила студента в стазис, удовлетворено произнесе професорът, - не ни трябват свидетели. Първо ще идеш до банята или веднага ще нахраниш Лакомника? Аз предпазливо повдигнах одеялото, уверих се, че съм облечена все още във формата за силови упражнения. Значи, както Глад ме бе донесъл, така и ме бяха сложили да спя. Неловко станах от леглото, погледнах към банята, след това към легналия и едва забележим, заради нападалия по козината му прахоляк, пес, въздъхнах и олюлявайки се така, като че ли бях пила и препила, се запътих да храня животното. Стигайки до грасса, почти се стоварих на пода и сядайки така, че да се подпирам с гръб на стената, започнах да му подавам парчетата месо. Професор Нарски, придърпвайки стола, се настани недалеч, уморено потри лице и изведнъж каза: - Ти помниш ли, че аз вчера като дойдох, носех пръстен на ръката си? Чувайки въпроса, хвърлих изплашен поглед към ръцете на магистъра, но на тънките й мазолести пръсти на войн, не на маг, нямаше никакви украшения. Затова пък, се забелязваха две следи - като че ли на показалците на двете й ръце някой бе одрал кожата, при това, много виртуозно и в кръг, оставяйки кървящи и досега ивици. - Да, гадост - поглеждайки ръцете си, се съгласи професор Нарски. И прошепвайки кръвоспиращо заклинание, добави: - Постоянно се налага да го подновявам. Аз я погледнах ужасена, заетият с картите Владика също се обърна към нас със забележим интерес, но продължи да се преструва на потопен в стазис. И убедена в това, че никой не ни подслушва, Нарски продължи: - Знаеш ли, има предмети и информация, която могат да си споделят само любовници... Тя направи пауза и изразително ме погледна. А аз погледнах към Владиката, на когото от ръцете му изпаднаха всички карти, при това, половината бяха недоизкусурени и изглеждаха като полупрозрачни пластини. Драконът, игнорирайки възможността си да победи на карти в бъдеще, възмутено погледна към магистъра, след това към мен и само с устни каза: „Дори не си го помисляй, ти си моя!” Аз още не бях успяла да си помисля каквото и за било, а професорът добави: - Ние с Аттинур сме заедно вече много години. Чувайки това, Владиката демонстративно изтри челото си с ръка, като че ли бършеше студената си пот, но след това изобрази погнусена физиономия и отново само с устни: „Та той е съвсем стар. Как?! Тя - драконът изразително показа каква е тя, - и той?! Каква гадост!” Честно казано, това и аз не го разбирах. И като че ли прочела недоумението в очите ми, магистърът каза с тъжна усмивка: - Едва ли би могъл да е младолик този, който много пъти е бил подлаган на Елвенир. Заклинанието за отнемане на магическите сили! И аз изпуснах парчето месо, което току-що бях взела от подноса. Глад, недоволно изръмжавайки, пъхна носа си в дланта ми, настоявайки да се върна към преките си задължения по храненето му. - Това учудва ли те? - насмешливо се поинтересува професорът. Кимнах мълчаливо. Тя се усмихна с усмивка, в която нямаше и сянка на веселие и поясни: - Всички по-възрастни магистри в УМ са ученици на Воронир и те неведнъж, дори не два или три пъти, за съжаление, са били подлагани на Елвенир. Магистърът тежко въздъхна и продължи: - Техниката за скриване на точката за пряк достъп до енергията, на която те научих вчера, е разработена от Аттинур. Методите за пасивна защита са в неговия стил. Тихият смях на магианата прозвуча безрадостно и плашещо. Прекъсвайки се рязко, професор Нарски едва чуто каза: - Надявам се, че тази история с пръстена, най-накрая ще го убеди, че пасивната защита е просто отсрочено поражение! Тя стремително се изправи, сключи ръце зад гърба си, приближи се до прозореца, за да може, гледайки към заснежения пейзаж, да повтори казаното по-рано: - Има предмети и информация, която могат да си споделят само двама любовници. Стари, верни, грижещи се един за друг любовници. Той не би дал този пръстен на никого, освен мен, дори и временно. Той го държеше винаги до себе си, под ръка, за да може в нужния момент да отличи враговете от приятелите... Нарски рязко се обърна и гледайки отново към мен, добави: - Този, който е подменил пръстените е знаел за това - усмихна се и продължи: - А също и че Аттинур на практика изобщо не е в състояние да се съпротивлява на обладаващи артефакти. Той е беззащитен пред тях, приблизително така, както и професор Хорднир. И аз застинах, гледайки ужасена професора. Защото това, което вчера бе сътворил магистър Хорднир беше нищо, в сравнение с онова, което би могъл да направи ректора! Аттинур притежаваше и по-голяма сила и по-голям опит, а и фантазията му бе доста по-богата! - Ако мога да съдя по изражението на краен ужас в очите ти, ти всичко разбра, Радович - констатира професорът. И грубо добави: - А ако можем да съдим по това, че ти вчера заповяда на дракона Зернур да унищожи торбичките с мишник, разбираш дори повече, отколкото на много хора би им се искало. Аз престанах да храня Глад още при предишната й фраза, а тази направо ме накара да се свия. Забелязала реакцията ми, магистърът тъжно се усмихна, приближи се, приклекна пред мен на пети и едва чуто произнесе: - По-голямата част от работещите в УМ прекрасно си дава сметка за това, че крилатите ще изпепелят всичко тук и ще ни пратят дружно при двурогия, ако само с един от изпратената тук делегация се случи нещо. Но както виждаш, последните събития показват, че съществуват и такива, които са готови да приложат усилия, и то не малки, за да превърнат този университет в братска могила. Но всичко, което мога да направя аз, Милада, е да защитя най-надарените от „птичките на Воронир”. Най-малкото, аз се радвам, че ти се оказа достатъчно умна, за да защитиш драконите, доколкото ти позволяват силите и възможностите, а освен това, вече имам увереността, че в някоя тъмна нощ, в дома ми няма да докуцука немощна старица, в която ще позная теб. Пази се, Радович и бъди нащрек, за съжаление, за сега не можем да направим нищо повече. Магистърът ми се усмихна, метна освобождаващо заклинание към Владиката, стана и напусна стаята ми, явно отивайки да си отспи. Глад, деликатно изчакал да се затвори вратата зад гърба й, мълчаливо допря муцуна до ръката ми, намеквайки, че все още не се е нахранил, а Владиката просто мълчаливо ме погледна. Той ме фиксира дълго с очи, аз успях почти да изпразня подноса на грасса, докато драконът най-накрая произнесе: - Събери си багажа, ние отлитаме. - Какво? - дрезгаво се възмутих аз. Потърквайки брадичката си, на която вече се забелязваше сребристо-черна набола брада, Гаррат мрачно отговори: - Нищо добро. От лошото - две неща. Първото, което ти явно още не си осъзнала - теб се опитват да те убият. Нарски недвусмислено намекна за това. И второто - в погледа му избликна сребро и Владиката на Долината на драконите уверено произнесе: - Ние наистина ще превърнем Любереж в братска могила, ако пострада дори един дракон. - Но... - аз разбира се знаех, че те биха могли да го направят, но все пак, - това е несправедливо! И вече разгорещено продължих: - Та вие виждате, че далеч не всички желаят злото на драконите, дори тук, в УМ, едва ли някой знае за това, което се случва, да не говорим за останалата част от кралството! Гаррат ме изгледа някак много страшно, преставайки моментално да изглежда като лекомислен безгрижен хлапак, на какъвто му харесваше да се прави досега и хладно произнесе: - Милада, ако пострада дори един дракон, ние ще изтрием Любереж от лицето на земята, без да се замислим и за секунда. Той стана, приближи се към прозореца, застана до него, гледайки пейзажа през изрисуваното от скрежа стъкло и добави: - Аз не съм Иренарн, аз няма да се опитвам да разбера кой и за какво е виновен. Ако някой заплашва народа ми, той трябва да бъде унищожен. Друг вариант няма. Аз седях, отпуснала безсилно натежалите си ръце и с ужас се взирах в широкия гръб на Владиката на Долината на драконите. И за свой срам, си спомнях всичко, което древният беше казал за него: „Казвам, че ви е провървяло с Черния дракон, ето, например брат му не би се захванал реверанси да прави и да се мотае по всички кралства, жертви да събира, той би провел разследване на място. А най-сигурният начин на разследване е да дъхнеш огън отгоре и да си летиш, слушайки мислите на изпичащите се живи човеци. Драконовият слух е уникален, способен е едновременно да улавя до триста думи и мисли. Гаррат-Ррат- Егиатар би постъпил именно така, но Иренарн не е такъв.” И спомняйки си всичко това, тихо попитах: - За какво си мислите сега? Гаррат не отговори. - За това как ще опожарите целия университет? - досетих се, потръпвайки. Той се обърна, погледна ме с нескрито удивление и лениво се поинтересува: - На теб и това ли ти го е внушил професор Ивас? - Не - тихо отвърнах аз. Владиката отново се обърна с лице към прозореца и спокойно ми съобщи: - Не се безпокой, ти няма да видиш нищо от това. Да, направо ми стана по-леко! Просто литнах! Какво да правя, какво можех да направя, трябваше да направя нещо! Какво?! И обръщайки се отново, драконът изумено попита: - На теб, какво, за университета ли ти е жал? - А на вас не ви ли е? - потресено отвърнах аз. Гаррат се позамисли, след това сви могъщите си рамене и отвърна. - Някак не особено. - Но... но... - аз дори не знаех какво може да се каже в такава ситуация. Драконът пък продължи все така безразлично: - Скучно е при вас. Дори Васюта не ми позволиха да я нарежа на резенчета. - Принц Евасет е потомък на кралски род! - възмутено възкликнах аз. - То и аз не съм се пръкнал в сламена колиба! - гордо заяви Владиката. И веднага се прекъсна сам, погледна ме гузно и утешително отбеляза: - Нищо, де, не се разстройвай, твоята сламена колиба няма да я горя. - Какво?! - Ами - той неочаквано се смути и отмести поглед, - казвам, селото, в което си израснала, няма да го изпепелявам, от мен да мине. Между другото, ти от кое село си? В този момент свърши месото върху подноса. Моето търпение - също, честно казано. Ставайки, изпратих грасса, след това отидох да си измия ръцете, и накрая мълчешком и изразително посочих към вратата. Владиката, също така, без да обели дума, много изразително ме погледна. Аз повторно посочих вратата и безкрайно вежливо помолих: - Бъдете така любезен да напуснете сламената ми колиба. Сребристият дракон, оглеждайки се, попита: - Какво? - Стаята! - уточних, полагайки всички усилия да се сдържа. - Защо? - поинтересува се Владиката. И тогава над университета отново се разнесе грачене. След това се чу още някакъв птичи писък и гласа на сър Овандори: „Всички студенти от трети и четвърти курс на факултетите по Практическа и Теоретическа магия да се облекат в походни мантии и да се съберат в двора пред главното здание! Повтарям, всички студенти от трети и четвърти курс на факултетите по Практическа и Теоретическа магия да се съберат на двора пред главното здание, облечени в походни мантии!” А след това, почти едновременно с общото съобщение на цялата ширина на голата стена над леглото ми, се появи надпис: „Госпожо Радович, заповедта не се отнася за вас” И почти веднага, аз едва бях успяла да го дочета, на вратата се почука. „Не са драконите” - помислих си, отваряйки. И силно съжалих, когато веднага в лицето ми напъхаха огромен букет червени рози. А след това, докато аз плюех листенцата, познатият ми от ресторанта служител на лорд Енрое, произнесе: - Госпожо Радович, лорд Енрое ви изпраща най-добрите си пожелания... ако изобщо е способен на такива. Изплюх последното листенце, погледнах дознавателя, който се беше подпрял с рамо в рамката на вратата и с неподправен интерес наблюдаваше процеса на плюенето. След което, предпазливо уточних: - Господин Торн? Мъжът с белези по лицето се усмихна и насмешливо произнесе: - Брей, да му се не види, вие дори името ми помните. Без да реагирам на подигравката, искрено въздъхнах: - Благодаря. - За какво това? - изви вежда дознавателят. - За помощта с алкохола - намекнах за жеста, с който бе превърнал във вода виното на лорд Енрое. Господин Торн се усмихна, след това бавно, стараейки се да не ме уплаши, се наведе към мен и произнесе: - На бюрото на магистър Аттинур има заповед от шефа ми, а в чекмеджето - значителна сума пари, която аз много демонстративно и забележимо напъхах в онова чекмедже, което ми посочи самият ректор. Доколкото разбирам, госпожо Радович, вие сте умно момиченце, досетете се сама какво ще последва. Моят съвет е такъв - независимо от решението на ректора, възползвайте се от възможността да се разходите из Горлумския лес. Най-малкото, мога винаги да излъжа, че не съм ви намерил, преди да отпътувате. Всичко добро, госпожо Радович. Обръщайки се, той напусна коридора на общежитието, практически изпарявайки се в най-близкия служебен проход. Аз бавно затворих вратата, след това погледът ми падна върху цветята. Видът им беше жалък. Като че ли дълго и старателно ги бяха удряли... или бяха изтупвали нещо от тях, също толкова дълго и старателно. Потресена от догадката си, припряно се приближих до прозореца, вдигнах букета към светлината и въртейки го, забелязах на листенцата остатъци от златен прашец. Лорд Енрое явно не се гнусеше изобщо да използва любовни заклинания и прахчета. - Аз нещо не разбрах - произнесе неочаквано Владиката, който се беше излегнал на леглото ми и се бе прикрил с илюзия по време на посещението на господин Торн, - тоест, ти на него за виното му благодари, а на мен, за това, че цяла нощ не спах, за да те охранявам от тази полулуда професорка, дори няма да ме целунеш в знак на признателност? Слушай, ама това някак не е справедливо, не мислиш ли? Аз не отговорих. Слагайки букета на масата, мълчаливо се приближих към леглото, застанах на колене, отворих скришницата си, извадих бележника, станах и без да реагирам на изгарящия с любопитството си поглед на дракона, отидох в банята. Там, разкопчавайки пътьом ризата си, отворих бележника и написах: „Добър ден, велики и почтени Главнокомандуващ на Долината на драконите. За съжаление, аз съм принудена да напусна университета и...” „Не” - пристигна простият отговор. Без никакви препинателни знаци. След това последва: „Вие оставате в университета”. Без да знам как да реагирам на това, аз просто попитах: „Защо?!” И получих безкрайно странния отговор: „В гората е студено”. Откровено потресена като цяло от всичко, което се бе случило в това утро, аз предпазливо написах: „Зная”. В отговор се появи: „Радвам се за вас”. Аз изобщо не се радвах за себе си, аз се боях за себе си и колкото повече мислех, толкова по-страшно ми ставаше, особено сега, когато с мен се бе заел с цялата си упоритост и възможности самият лорд Енрое. И при това как! - Вкуснотийке, ти изобщо имаш ли намерение да ми се отблагодаряваш? - разнесе се неочаквано откъм стаята. Да, особено за лорд-дознавателя! Объркано седнах на сандъка с чисто бельо, доволна, че поне бях успяла да изпера всичко, поех си дълбоко дъх и написах на Главнокомандуващия: „Извинете, но...” Не успях да допиша. Зачерквайки моята фраза, по-надолу се появи: „Госпожо Радович, вие сте свободна да правите всичко, което ви хрумне, но имайте предвид - ако се напъхате в опасна за живота ви ситуация, аз ще се намеся. Необходимо ли е да ви напомням за последствията от нашата среща?” С трепереща ръка отвърнах: „Аз помня”. „Радвам се” - отвърна Главнокомандуващият. И аз затворих бележника. Още известно време седях, взирайки се безрадостно в пространството, след това станах, за да се измия и преоблека. Трябваше да се приготвям. Докато щъках из банята, а след това и из стаята, все се опитвах да обмисля всички случили се вчера събития. Първото, което не ми се побираше в ума - оказа се, че магистър Аттинур е жертва. Жертва стара, препатила и едва не станала обект на ново покушение. Затова пък, сега ми ставаше ясно защо той толкова се опасяваше от магистър Воронир. Магът, който многократно е изпивал силата на друг маг, неизменно придобива власт над него. Аз спрях за миг насред стаята, осъзнавайки, че ректорът Аттинур фактически е марионетка, която отчаяно се опитва да се изтръгне от ръцете на кукловода. И най-малкото, бе успял да обезопаси любимата си жена от това, което сам бе преживял... А освен това, си зададох въпроса - на колко години всъщност беше Аттинур? На вид - около седемдесет най-малко, но ако с професор Нарски са заедно от дълго време, това означаваше, че най-вероятно са връстници... тоест, той изглеждаше с двайсет години по-стар от истинската си възраст... - Сладкишче, ти пребледня - дълбокомислено съобщи Владиката. Без да отговарям на дракона, аз побързах към шкафа, извадих походната си раница и започнах да подреждам в нея бельото си за смяна, продължавайки мъчително да обмислям ситуацията. А ситуацията изглеждаше зловещо. Първо, аз все още не можех да разбера защо на някого му бе нужно да отстранява магистър Аттинур?! Второ, на кого по принцип би могло да му мине през ум да нападне драконите? Та това си е откровено самоубийство! И трето, беше напълно неясно какво всъщност става! - Слушай, апетитното ми момиче, ела тук! - изведнъж изкомандва Владиката - беглец. Без дори да си помисля да се приближавам, се обърнах и въпросително го погледнах. Той не взе да настоява за изпълнението на предишната си заповед, а тихо произнесе: - Какво ти става? Защо се блъскаш като птица в клетка, губейки пера? Владиката с поглед привлече вниманието ми към нещата по пода, които бях изпуснала, без да забележа. Конфузът беше неизбежен, защото това беше бельо. Долно. Аз се замятах из стаята още по-бързо, събирайки всичко, а когато се обърнах към шкафа, отново разлегналият се на леглото ми Гаррат, замислено произнесе: - Слушай, аз ето какво си помислих - защо Воронир сам не се е отървал от този ваш Аттинур? Защо изобщо им е трябвало да подменят пръстена на ректора? - Не зная - признах си честно. Но Владиката беше прав - за какво му беше нужно на магистър Воронир да подлага капан на своята марионетка, ако той и така, при добро желание, е в състояние да управлява действията на Аттинур дори от разстояние. Това беше безсмислено. Все така държейки в ръцете си купчината дрехи, бавно тръгнах към леглото, седнах на мястото, освободено от Владиката, който премести краката си и тихо казах: - Аз изобщо не разбирам какво става. - Конкретно къде става? - уточни драконът, междувременно почуквайки по стената. Точно успях да си запитам, защо ли го прави, когато това стана ясно с появата на призрак, подал се от стената. При това, този призрак аз вече го познавах. - Ще се гътна от глад - съобщи му Гаррат. - Слушам - лаконично отвърна привидението, скривайки се отново в стената. Драконът пък, слагайки ръце зад главата си и намествайки се по-удобно, повтори: - Та значи, за кое място конкретно говореше? Университета? - Д-д-да допуснем - напрегнато отвърнах аз. Драконът, прехвърлил крак върху крак и замислено поклащайки тази конструкция, равнодушно отвърна: - С университета ви всичко е кристално ясно. Вие сте гончета. Аз дори не се опитах да уточня какво има предвид, само изразително се вторачих в Гаррат. И той любезно поясни: - Нали знаеш, по време на лов, напред изпращат глутница кучета. Те щъкат радостни, лаят до пресилване, надуват се от осъзнаването на своята значимост - от сорта на: ето какви сме страшни ние, много сме, силни сме, сега на всички ще им видим сметката. Но фактически, тях ги пращат напред с една-единствена цел - да намерят и да задържат дивеча докато дойдат тези, които под прикритието на цялата тази суматоха и врява ще започнат да стрелят по целта отдалеч, без да рискуват живота си. Така че, вие сте гончета. - Ние сме бъдещи магове - тихо възразих аз, с усилие движейки изтръпналите си устни. - Не - усмихна се Гаррат, - вие сте гончета. Всичко, на което сте способни е да ухапете звяра, при това - не особено силно. И ето с този един - единствен силов удар се ограничават вашите способности. Той изведнъж седна, чукна ме с пръст по носа, карайки ме да осъзная, че седя с потресено отворена уста и насмешливо произнесе: - Виж, аз мога да ти приведа поне десет доказателства и различни факти, но ти си ми умница, бонбонче, на теб и едно ще ти е достатъчно - я кажи на любимия си дракон, защо сега вас ви пращат в гората? И във въздуха пред очите ми, като наяве, се разгърна сияещ надпис: „Аз, крал Умарх Трети, с милостта и величието си повелявам: да се привлекат студентите от Университета за магия за съставянето на карта на селищата в Горлумския лес!” И колкото и да ми беше горчиво да го осъзная, все пак отговорих: - Да търсим и да намерим човешките поселения... - Значи - плячка - Гаррат отново се облегна назад и добави: - Забележи, кралят е прекрасно осведомен за вашата роля. А след това, изчаквайки минута, замислено произнесе: - И онези, третата страна, също. - В смисъл, третата страна? - не разбрах аз. - Хайде, бисквитке, помисли с главата си - укоризнено ме изгледа Гаррат. - Воронир в настоящия момент или все още се укрива при нас, в долината, или се намира някъде на територията на елфийските държави - границата на човешките кралства той не е пресичал. - Откъде сте толкова сигурен? - със сподавен шепот попитах аз. - Аз познавам Иренарн - равнодушно сви рамене драконът, - и знам как действа. Повярвай, всички граници са били поставени под наблюдение от момента, в който те нападнаха в Долината. И ако при първото покушение не бяхме уверени, че това е Воронир, то в момента, когато те подложи на пълна илюзия, той се издаде. Защо си мислиш, че те помъкнах към дребния, а не се захванах сам да те спасявам? Той широко ми се усмихна, като че ли това можеше да обясни нещо и поясни: - Така че, всичко това не са само пакости на Воронир, а и стилът не е неговият. Не, тук определено има трета страна, която ужасно иска ние да престанем да копаем във вашия университет, а още по-добре, просто да го погребем под собствените му руини. Как мислиш, тук има ли нещо за погребване? И в този момент си спомних: „Спешно и секретно донесение до негово кралско величество Умарх Трети, датирано осми яросен от верноподанния маг Гарнилиус. Велики, истинни, светопомазани, гениални и мъдъри, простете, днес съм принуден да съм кратък и не мога в пълен обем да ви засвидетелствам своето уважение и възхищение, понеже съм длъжен да съобщя - орденът „Мъчителна гибел на всички дракони” настоява за решителните ви действия, ваше величество. И иска да знае как стоят нещата с онази отрова, чиито експериментален състав вие предадохте на магистър Аттинур, за да я изпита върху подлите гадове от проверяващата комисия. Издъхнаха ли? Тръшкаха ли се мъчително? Гърчиха ли се поганците?” И изговорих, честно казано, без да вярвам особено на това, което казвам: - Орденът „Мъчителна гибел за всички дракони”. - М-м-м? - мигновено се отзова Гаррат. - Ти сега за какво говориш? Наименованието е направо идиотско, на елфи ми дъха. Не обичам елфите, между другото. Аз не чух добре последната фраза, спомняйки си с ужас: „В момента на атаката, магистър Воронир бе изпратен с мисия в дета-кралството. Една от най-войнствените елфийски държави”. - Нещо ти все по-зле изглеждаш - дълбокомислено произнесе Владиката. - Явно съвсем си прегладняла. И сякаш в отговор на думите му, вратата се отвори, пускайки да влезе призрака, носещ поднос, отрупан с храна. След него се разнасяха проклятия и отблъскващи заклинания, някой даже с мълния се опита да го тресне, но бившият убиец - маниак дори не се озърна. Призракът тържествено влетя в стаята ми, сложи подноса на масата, поклони се на продължаващия лениво да се излежава дракон, прикрит с илюзията на известния вече на всички студент и вежливо се осведоми: - Господарят желае ли още нещо? - Аха - рязко ставайки, отвърна Гаррат. - Не от любезност, а просто ако ти е мил живота, литни долу до вашия домакин, вземи за мен мантия, такава... походна, костюм и каквото още трябва там. Кажи му, че са за Вачовски, той веднага ще събере всичко. - Ще бъде изпълнено - увери го призракът. И припряно напусна стаята ми. А в коридора се разнесе: - Това е, Вачовски вече е спасил Радович от драконите. Видяхте ли, а? Той е там на леглото й, както майка го е родила! Гнусливо смръщвайки лице, Гаррат произнесе: - Ако можеше да ме види така, както майка ми ме е родила, щеше да се сдобие с психологическа травма за цял живот. Комплексът за непълноценност, да ти кажа, е сериозно нещо. И след това изявление, преспокойно се отправи към масата, за да закуси, подхвърляйки ми пътьом: - Вкуснотийке, ти защо седиш и се червиш? Да не би да трябва да идеш до едното място, а? Ти си кажи, не се стеснявай. И той седна на стола, нави си ръкавите и се зае да оглозгва гъската, която беше изпечена цяла и бе напълнена с гъби. Като се имаха предвид размерите, птицата явно я бяха предвидили за по-многолюдна трапеза, а не за апетитите на един конкретен студент, а значи призракът Берг бе откраднал това кулинарно произведение направо от кухнята. Можех само да се надявам, че не бе ограбил някоя вече подредена маса... Всъщност, за какво изобщо ставаше дума?! Най-малко от всичко сега ме интересуваше нечия сервирана маса. И скачайки разярена, произнесох обвинителното: - Вие!!! Гаррат оглозга месото от гъшата кълка, гледайки ме доста недоумяващо, след това, съдейки по ухилването, до него достигна причината за моята ярост и драконът, сдъвквайки, произнесе: - Ти какво? Аз продължавах гневно да се взирам в него. Владиката пък, откъсвайки и втората кълка на гъската, погледна към вратата, след това, към мен и най-накрая благоволи да се досети: - А-а-а, ти като че ли се разстрои заради репутацията си? Като че ли?! - Успокой се, сега в гората ще те понауча да левитираш и ще се оженим, най-вероятно още преди да се върнем в университета. Така че, вкуснотийке, нищо не заплашва репутацията ти. И след това, аз отново се сгромолясах на леглото. Владиката, от своя страна, загриза втория гъши бут, откъсна парче месо, сдъвка го, преглътна и продължи, отмествайки добре препечения крайник, за да си отреже къшей прясно изпечен хляб: - Разбираш ли, при нас е така - бракът започва със съвместен полет. Друг начин няма, това е задължително. Вариациите касаят вече самия полет. Например, аз бих могъл да те понеса на гърба си, но нека да сме откровени - аз съм Владиката, а ти си сираче от сламена колиба или от землянка, така и не разбрах. Дори не знам как се сдържах и премълчах. - А щом си сираче - разсъдително продължи Гаррат, - то ако те понеса със себе си, всеки поне малко по- древен род ще се опита да оспори правото на нашия син да наследи титлата, мотивирайки се с това, че съм се оженил за слаба и безполезна човечка. А това вече ще е обидно за нашето момче, съгласи се. Аз просто мълчах. - Не, аз, разбира се, бих могъл да подпиша молбата на Камали и Хатор - сдъвквайки залъка си хляб, произнесе драконът, - но защо ли ми трябва? Той ме погледна така, като че ли още същата тази минута, аз бях длъжна да потвърдя, че на него наистина не му трябва да прави такава глупост. - Разбираш ли в какво е проблемът - захващайки се с гърдите на гъската, започна да ми обяснява Владиката, - ако те те приемат в семейството, то ти вече няма да си сираче, излиза, че вече ще си дракон, тоест, аз нито мога нормално да ти изневеря, нито дори по принцип да ударя тайничко нещо настрана. А наоколо, между другото, съблазън до съблазън и маса представителки на различните раси с повишена привлекателност, а аз някак не съм свикнал да се ограничавам, разбираш ли? Впрочем, моето разбиране, явно ни най-малко не интересуваше Владиката. - И затова - победоносно махна той с остатъците от гъшите гърди, - хайде, сядай, на теб много сили ще ти трябват. Левитацията по принцип не е лесна работа, дори за драконите, но не се тревожи, аз ще се справя, ще ми литнеш ти! С ритник, очевидно. Отидох до шкафа и продължих да си събирам раницата. - А ти, между другото, колко деца искаш? - раздаде се въпросът на дракона. И веднага последва: - А, не е от значение, ще имаме четири. Първото - момченце, разбира се, на Долината й е нужен наследник, а след това, веднага едно след друго, три момиченца. Наследникът ще го дадем за възпитание на Иренарн, за да израсте приличен и свестен дракон, а момиченцата аз ще си ги глезя. Ще бъдат трите таткови любими вкуснотийки, представяш ли си, а? А аз ще съм им любимият татко. И аз ще се прибирам у дома, а малките ще припкат към мен с всички сили, представи си. Аз не си представях, аз пъхах стария си, протъркан и целият в кръпки пуловер в раницата, след него, още един чифт чорапи, а след това се обърнах към Владиката и казах решително: -Не. - Как не? - не разбра драконът. Не се захванах да му пояснявам. Мълчаливо се приближих към масата, взех филия отрязан хляб, сложих отгоре му кашкавал и парче шунка, покрих всичко това с втора филия хляб и тръгнах към вратата. Там, придържайки сандвича, нахлупих шапката си, след това си облякох наметалото, обух се, преметнах раницата на гърба си и подновявайки заклинанието на вратата така, че тя да се заключи в момента, когато Владиката напусне стаята, все така, без да обеля дума, излязох в коридора. Забързах по етажа, слязох по стълбите надолу, заобикаляйки стоящата и замислено гризяща ябълка Мрачена Лис. Това, че тя не се бе запътила към гората и така си беше ясно. Първо на първо, тя не беше от студентите, които можеха да бъдат изпратени на подобна мисия, и второ на второ, беше в положение. - А, Радович - начумери се тя, забелязвайки ме да слизам. - И как, бива ли си го Вачовски? Дори не реагирах. - Вие поне предпазвахте ли се? - донесе се иззад гърба ми. Естествено, отново си премълчах, само дето ускорих крачка. - А-а-а, ясно, значи кореместите в университета ще станем с една повече, - измърмори Марчена. Спирайки, се обърнах към нея и разбрах това, което панна Лис старателно се опитваше да скрие - нея не я радваше нито това дете, нито особеното положение в учебното ни заведение. В огромните й кафяви очи се четеше такава тъга, че май щеше да е най-добре да й предложа да тръгне с нас към Горлумския лес. - Не смей да ме гледаш така! - озъби се магианата. Тонът й беше гневен и зъл, но по бузите й изведнъж потекоха сълзи. - И да ме съжаляваш, също да не си посмяла, емпатка доморасла! Тя се завъртя и затича нагоре по стълбите, като едва не се сблъска със слизащия Вачовски, който практически я хвана в обятията си, придържа я, независимо от опитите на момичето да се отскубне и попита нещо. Не останах да наблюдавам как ще завърши разговора им, а се обърнах и забързах към двора. Там вече активно разпределяха студентите по самоходните многоместни каруци. Университетът разполагаше с около осем такива, от време на време ни караха да ги ремонтираме, под контрола на преподавателите, разбира се. Тези две бяха именно резултат от нашите лабораторни работи. Първата каруца представляваше дълга конструкция на дванайсет колела, изработена от варен черен дъб, която някога дори е била украсена с позлата... Сега от позлатата почти нищо не бе останало, от черната боя, по принцип също. От едната й страна беше прогорено с магически огън: „Това го е ремонтирал Андреас”, под него, явно от същата ръка: „Василеа, обичам те!” Момъкът беше, разбира се, запомнящ се - широкоплещест, с гъсти руси коси и медено-кафяви топли очи, но още по-добре го бяхме запомнили в образа на девойка, след като се бе докопал до любимата си и бе целунал проклетия принц Евасет. При това, от този таллийски младеж се бе получила толкова привлекателна девойка, че го бяха откраднали от университета по неведом начин. Всичко това се бе случило още на първи курс, тогава целият университет хукна търси Андреас, в смисъл, студентите платено обучение си почиваха, а стипендиантите оглеждахме крайно подозрително всеки храст в парка, но така и не намерихме нищо. Андреас, в разкошна рокля, грубо раздрана от появилите се отново широки плещи, се върна след три дни, в смисъл, когато проклятието изгуби сила, гордо премина през целия университет, качи се в кабинета на ректора и там се разрида. Аз никога не бих разбрала нищо за това, но тъй като бях сбъркала нещо за пореден път, в този момент си отработвах наказанието, лъскайки екземплярите от колекцията с оръжие на магистъра. Подозирам, че ректорът искрено се надяваше, че все някога нещо ще си отрежа, главата, например и затова поверяваше чистенето на колекцията от невъобразимо остри пробождащи и режещи оръжия само на мен, но няма значение. Стана дума за това, че Андреас ревеше горчиво и без прекъсване, оплаквайки се от вселенската несправедливост. При това, настояваше непременно да му бъде възвърнат женския образ, поради причината, че „аз като мъж никога толкова пари няма да изкарам!” В този момент ректорът, който се опитваше искрено да му съчувства, зададе само един въпрос: „Кой?” И Андреас, скръбно въздъхвайки, си призна: „Кралят” След това в кабинета се бе възцарила напрегната пауза, но тя не трая дълго, почти веднага магистър Аттинур заповяда: „Ще трябва да реагираме бързо. Преоблечете се в мъжки дрехи, тичайте в двореца и настоявайте да ви върнат сестрата... как вие там сте се нарекъл?” „Андреа” - смутено бе отвърнал Андреас. „Много оригинално - язвително бе отбелязал магистърът. - И изискайте да ви платят откуп за поруганата чест на сестра ви. Колкото се може повече.” „Ама между нас нищо нямаше, как може, аз никога не бих...” - бе започнал да се оправдава студентът. Но ректорът го бе прекъснал с лаконичното: „На някого, освен на краля и на вас, това известно ли е?” „Р-р-разбрах - явно беше осъзнал щастието си Андреас, защото бе подскочил и бегом, придържайки кринолина си, се бе спуснал към вратата. „Като стана дума, напомнете на негово величество, че студентите на университета са неприкосновени, това ще накара краля да стане много по-сговорчив!” - бе извикал след него Аттинур. Не зная точно как бе завършила тази работа, но оттогава в джобовете на Андреас се завъдиха пари и то не малко, а този надпис на каретата „Василеа, обичам те!” си беше останал, независимо от това, че той многократно се бе опитвал да го изтрие, замаже, боядиса и дори да го изгори, но надписът, сътворен в порива на окриляващата го тогава любов, отказваше да изчезне. Сега Андреас беше на пети курс, Евасет - на трети, а надписът заплашваше да си остане върху борда на каруцата за вечни времена и това безумно ядосваше неговия създател. Само че не днес - днес на двора не се мяркаше никой от последния курс. Прислуга също нямаше, явно защото всички бяха заети да наглеждат изпитите снощи студенти. Първи и втори курс бяха на лекции, от четвъртия се мяркаха само двама-трима студенти, къде бяха останалите, нямах представа, така че към Горлумския лес щяхме да отпрашим на практика само ние, третокурсниците, при това, за учудване, почти всички. Впрочем, след минута вече не трябваше да се удивлявам за нищо. - Радович, вашата е група номер седем, отивате без придружител, - съобщи професор Етрас, подавайки ми защитен от влагата свитък. Аз го разгърнах. В документа бе отбелязано, че аз съм командир на отряда с прозаично наименование „Група номер седем”. Освен мен, в групата бяха Тихомир, Славен, Верес, Никодим и... Вачовски. Общо шест човека, е, ако можехме да считаме Владиката за човек. И на нас ни бяха поверили половината от Леса. Половината, аз не грешах. Освен това, не ни предоставяха никакъв придружител. Групите от първа до шеста ги оглавяваха двама аспиранти и четирима професори, а ние... както винаги, всъщност. И имаше още едни съвсем малък нюанс - отпътувахме стотина човека - седем групи и въпросът, коя беше най-малка, се превръщаше в риторичен. - А това какво е? - раздаде се зад рамото ми. И по най-безцеремонен начин измъкнаха свитъка от ръцете ми. Добре, че хартията беше защитена и не се разкъса, защото иначе щеше да се наложи да седна и да рисувам наново картата. - Това, студент Вачовски, е вашето практическо занятие - наставнически съобщи все още стоящият пред мен и взиращ се в собствената си карта, професор Етрас. Поглеждайки в неговия свитък, разбрах, че той възглавява първата група от дванайсет човека, а и това, че размерът на неговия участък беше точно шест пъти по-малък от нашия. - Не е зле - премествайки поглед от нашата карта към картата на професор Етрас, произнесе застаналият зад гърба ми Владика: - Ей, професоре, как там ви викат, дайте да се сменим, а? Професор „как там ви викат” бавно обърна глава, обля Владиката с мрачен поглед, а след това го надари със „Зеленушка”. Едно такова весело заклинание. Лична разработка на професора, която Етрас много си харесваше. Той обичаше, всъщност резултата от нея, в смисъл, студентите с големи зелени уши. И ушите пораснаха. Те бяха грамадни, колкото половината Владика, зелени и клепнали... само че освен мен никой не ги виждаше, защото Вачовски си остана както досега. - Не разбрах - естествено, не разбра професор Етрас. Аз благоразумно отстъпих встрани, а към потресено опипващият грамадните си зелени уши Гаррат, полетя ново, подсилено заклинание. В следващия миг, ушите на дракона се увеличиха двойно, достигайки с крайчетата си до покритата с коричка от сняг и лед земя, от което потрепериха и се подгънаха отдолу, избягвайки съприкосновението с хладната повърхност. Владиката стоеше съвършено стъписан. - Така-а-а - разярено произнесе професор Етрас, намотавайки картата и натъпквайки я в джоба си, за да може след това да навие ръкавите на походната си мантия и да произнесе: - Егарденус! Като цяло, професор Етрас беше силен маг. Наистина беше силен и няколко десетилетия беше служил на застава досами границата, съответно и резервът му беше внушителен, и способностите, и спектърът на заклинанията, които владееше. Така че, аз изобщо и по никакъв начин не се удивих, когато на мястото на Владиката, на двора пред университета, се появи жаба. Огромна, с оцъклени от удивление очи и с внушителни от магията уши. За моя сметка, се удивиха други двама - Владиката, който явно нищо подобно не бе очаквал и професорът, по простата причина, че при Вачовски всичко си беше останало същото. - Та това вече е предизвикателство, любезни! - изсъска магистърът, дръпвайки ръкавите си още по-нагоре. - Ква - отвърна му Владиката на Долината на драконите. - Не разбрах? - явно... не разбра професорът. - Сега ти видях сметката! - ясно и силно произнесе илюзията. Просто, Владиката не можеше да каже нещо, заради пребиваването си в жабообразно състояние. Но дори в образа на земноводно от друго семейство, Владиката съобразяваше бързо, а затова, оставяйки Вачовски да стои на място, той самият чевръсто подскочи встрани. В този момент ние с професора бяхме заети - той ожесточено мърдаше с устни, тъй като имаше забавната привичка да разсъждава на глас, а аз стоях и пресмятах колко време ще е нужно на дракона, за да възвърне нормалното си човешко състояние. По принцип проклятието на принц Евасет траеше три дни, а Владиката го бе преодолял за около десет минути. Заклинанието „Зеленушка” се държеше две седмици, тоест, щяха да са необходими повече от десет минути, но пък превръщането в жаба никога не траеше повече от три часа, така че... Не успях да завърша мислите си, когато Владиката отново се превърна в самия себе си, наистина, беше прекомерно дългоух, но и това не беше толкова зле, тъй като позволяваше на разсъблечения дракон да се прикрие поне с нещо. След това, драконът с едно заклинание възстанови дрехите върху себе си и едва след това ми зададе въпроса: „Колко?” Струва ми се, че го разбрах правилно и само с устни отвърнах: „Две седмици”. Въздъхвайки тежко, Владиката прие този удар на съдбата, едно след друго и много грижливо нави и двете си уши в стегнати рула, напъха ги под много разтегналата се шапка и се приближи към мен. А след това, ние дружно гледахме как професор Етрас ожесточено изразходва целия си резерв върху илюзията на Вачовски, у когото всичко си оставаше същото. По-точно, не съвсем всичко, аз се приближих към него, демонстративно издърпах от ръцете му картата си, а след това отстъпих отново към мястото си до Владиката, безразлично наблюдавайки случващото се. Какво само не изпробва професорът върху нещастната илюзия - ,Нерна шарка” „Пъпчивка”, но не тази, обикновената, а такава, при която на кожата се появяват израстъци, които мърдат и се извиват като змиорки, след това „Пуешка гуша”, „Пуешка гуша” втора степен, а след това и трета - Вачовски, естествено, дори не се почеса, но например застаналият до мен Владика, ушите си има-няма и ги почесваше. - Слушайте - не сдържах аз любопитството си, - та вие сте дракон, защо ви действат всички заклинания? Не, всъщност можех и да не питам, аз и така си знаех, че магистрите притежават невероятно могъщество, но нито един от тях не би съумял да унищожи Имажентеро като просто го стисне в ръката си, така, както бе направил Иренарн, или да спре снежна виелица или... още много „или”, но след като се запознах с Главнокомандуващия, а и дори със Зернур, аз осъзнах колко много превъзхождат драконите хората в магическо отношение. Дори магистрите не можеха да им стъпят на малкия пръст. За мое искрено учудване, Гаррат забележимо се смути, а след това отново почеса ухото си и с нежелание отговори: - Как да ти кажа, работата е в това, че аз от дете не съм много възприемчив към магията. В смисъл, възприемчив съм, но имунитетът ми доста бързо потиска което и да е заклинание, така че, аз понякога.... често... бягах... абе, изобщо не посещавах Крилатата академия. А какъв е смисълът, нали така? Аз, откъдето и да го погледнеш, съм си Владика, мен винаги ме охраняват... - той се прекъсна сам, почеса този път тила си, като че ли най-накрая започна да осъзнава ситуацията. Вероятно, щеше да бъде най-добре да си замълча, но аз все пак попитах: - А на училище ходихте ли? - Разбира се! - гордо отвърна драконът. - Аз бях на домашно обучение. И знаеш ли, беше си доста весело. Как само не бягах от учителите... И той отново се секна. След това забележимо посърна. Професорът през това време вече се бе изтощил окончателно и сега стоеше, поклащайки се от умора и от вятъра и гледаше с ненавист Вачовски, при когото всичко си оставаше същото, само дето настроението явно му се беше предало от създателя на илюзията, тоест, студентът също стоеше умърлушен и замислен. - Какво, Вачовски, стана ли ви зле, най-накрая? - възрадва се гръмко, забелязал поне някакъв резултат, професор Етрас. - Не - тъжно уби надеждите му студентът, - аз едва сега в пълна степен осъзнах, че съм изгубил целия си досегашен живот за всякакви глупости... Магистърът точно беше отворил изкривената си от ярост уста, но рязко я затвори, осъзнавайки, че ето! Това е той, идеалният възпитателен момент, а кой професор би се отказал да възпитава новото поколение? И Етрас придоби преподавателски вид, изпъчи гърди, глътна корема си, сложи ръце зад гърба си и леко разкрачен, произнесе: - Запомнете, млади човече, никога не е късно да приемеш грешките си и да застанеш на пътя на изкуплението! Погледнете ме - всички и така го гледаха, включително и Вачовски, и Владиката, - аз на вашите години, може и да не повярвате, но пасях крави! Никой не повярва. В смисъл, тези, които познаваха магистър Етрас и знаеха, че той принадлежи към рода на херцозите Миренски и се беше родил, както се казва, със сребърна лъжичка в устата. Тъй като беше единственият наследник от мъжки пол на цялото многобройно семейство, след раждането си моментално бе обявен за наследник на херцогството. Наистина, никой все пак не знаеше по какъв начин професорът беше станал преподавател в УМ и как се беше цанил като маг-граничар, преди да се появи в същия този УМ, затова на всички ни беше интересно и замлъкнахме, заинтересувано слушайки го. - Да-да - продължи магистърът, - аз пасях крави и ни най-малко не се срамувам от това. Виждате ли, млади момко, когато от самото ти раждане те гласят за херцог и съответно ти обясняват как най-правилно и ефективно да лижеш кралския зад... готвят те наи-отговорно за кралски съветник, а ти в душата си си горд маг, то въпросът за бягство от родните палати е само въпрос на време. Аз избягах, когато бях на петнайсет, надявайки се да срещна достоен учител и да развия пробудилия се дар, но достойни магове не се срещаха под път и над път, а организмът настойчиво изискваше ежедневната си порция храна и не само храна за размисъл, а затова, аз се хванах да паса селското стадо! От такова откровение някой се катурна от многоместната каруца, но никой не се втурна да го вдига, потресено гледайки професора. - Но в един ясен слънчев ден - продължи магистър Етрас, - аз неловко шибнах с пръчката главния бик- осеменител на стадото и той, млатвайки ме със задното си копито, ме изпрати в най-важния полет на живота ми. През тези няколко секунди, докато подражавах на птичките, аз осъзнах всичко! Колко греша! Колко бездарно прахосвам живота си! И това, че колкото и да са привлекателни селските хубавици, е време да се движа напред, към мечтата си, към неизмеримото могъщество, към възможността да летя не заради нечий ритник, а със силата на мисълта! Както летяха в този момент всичките ми крави! И магистърът млъкна, вдигайки изразително показалеца си като символ на вселенската мъдрост. И всички зяпаха този ръкотворен паметник на личното магическо призвание и бяха готови да зяпат още дълго, но тогава, от задните редове се обади някой с гласа на Владиката: - И какво после? Как драконът се беше изхитрил да направи нещо подобно, продължавайки да стои до мен, заедно със зелените си уши, навити на тръбички не стана ясно, но в този момент, с приблизително такива уши се сдоби и някой от студентите от задните редове, тихичко заскимтя, но нито възрази, нито се оплака, тъй като професорът продължи: - А след това... - въздъхна той и вече с нормален глас доразказа: - А след това, мъжете от селото дотичаха с колове и брадви и започнаха да ми втълпяват, че „биковете и кравите са родени да ходят, а не да летят” и да настояват: „Върни всичко както си беше”. А аз как можех да го върна? Избликът на магията беше спонтанен, как да спра левитацията на цялото стадо аз не знаех, за сметка на това знаех какъв е най-прекия път към спасението. - Какъв е той? - въпросът просто се изплъзна от устата ми. - Да бягаш, Радович, да си плюеш веднага на петите и дим да те няма. - Ами кравичките? - жално попита някоя от студентките. - А кравите ги спасих! - гордо отвърна професор Етрас. - Всички до една. Ние с пограничния отряд веднъж се връщахме в столицата, за да получим поредната награда за вярна служба от краля и какво да видим - преминавахме през същото село> а там - върхушките на всички дървета бяха опасени, а покривите на всички къщи... оцапани. И забележете - кравешки питки навсякъде наоколо. Първо си помислихме, че е работа на някакви нечисти, щитове изплетохме, за бой се приготвихме, а след това - гледай ти - стадо лети. Огромно! Не по-малко от триста глави. Такива охранени, щастливи, биковете птичките гонят, кравичките прицелно цапат бельото на стопанките си, теленцата се боричкат. Фактически, сега стадото се размножаваше без никой да му пречи и превъзходно си съществуваше, тоест, аз ги бях спасил, без съмнение. Ние всички си мълчахме, независимо от това, че имахме доста въпроси, но най-вече ни интересуваше как изобщо бяха оцелели кравите. Гордият от младежките си спомени професор, се погордя още малко, но след това с тежка въздишка се върна към професионалните си задължения и обясни: - Всъщност, с тази левитация се беше получило много удачно - всяко от животните в това стадо сега имаше възможност да излети нагоре при опасност, и така, кравите бяха оставили без надежден източник на храна и живеещите в околността вълци, и дори нечистите от близките блата. Вторият неоспорим плюс беше това, че телетата, родени от летящите бикове, също придобиваха способности за левитация. Не ме питайте как, това е темата на моите дългогодишни научни изследвания, но за съжаление, така и не ми се е получи да го повторя отново. Но селяните бяха получили добър доход, продавайки летящите бикове за разплод в околните села, да не говорим за това, че млякото на летящите крави се продаваше три пъти по-скъпо от обикновеното - разбрахме го, когато спряхме да пренощувахме в селската странноприемница. - Задълго ли спряхте? - поинтересува се илюзията на Вачовски. - За около три часа. - А след това вас ви познаха и кой знае защо, явно не ви се зарадваха, какво остава пък да ви се отблагодарят? - все същият Вачовски. Магистърът гордо не отговори на този въпрос. - Селяните са тъмен народ - изтърси някой откъм каруцата. И кой знае защо, всички погледнаха към мен. Не измислих нищо по-добро от това, да попитам професора: - А защо на моята група е даден най-големия участък за картографиране? На моя въпрос магистърът също не отговори, само ме надари с поглед, означаващ явно все същото сакрално: Селяните са тъмен народ”. След което даде команда всички да се качват и да се готвят за тръгване. Магическите многоместни каруци са особен транспорт - те напомнят по нещо на оркските галери. Тоест, когато всички седнат, магът, който заема позицията на кормчията, дава знак и маговете едновременно започват да захранват каруцата с магия. Енергията се прехвърля на движещата ос, колелата започват да се въртят. Нищо сложно, не се изразходва много магия, значително по-малко, отколкото трябва да вложи магът зад кормилото и като свикне, човек може дори да си подремне в каруцата, което и имах намерение да направя, така или иначе, пътят беше дълъг. Тъй като бяхме група номер седем, нас, шестимата, ни сложиха да седнем най-отзад и ние заехме петте седалки в края. В смисъл, на последния ред имаше пет седалки, тъй като във всеки ред на каруцата имаше по две от двете страни - четири и едно в средата на прохода. Шестият член на нашата група - Вачовски, го сложиха да седне отпред. Владиката, поглеждайки към своето място, мълчаливо се запъти към края на каруцата, взе наместилия се до мен Тихомир за яката, пренесе го на своето място, а самият той, най- демонстративно се настани до мен. След това, отгоре на всичкото, изразително огледа всички, които се бяха обърнали да видят какво става. Никой повече не хвърли и един поглед към нас. Понечих да помоля Владиката да се премести при тези, които доста по-добре от мен подхождат за осъществяването на жизнените му планове, но реших, че ми е все едно, така или иначе, просто имах намерение да поспя. - Напред! - раздаде се гласът на магистър Етрас. И първата каруца, поскърцвайки и проблясвайки с надписа си „Василеа, обичам те!”, излезе през портите на университета. Професор Ивас, който беше кормчия на нашето транспортно средство, изчака докато първата каруца се изниза през вратите и извика: - Студенти, старт! Ние привично протегнахме ръце и докоснахме медните ръчки, изработени във формата на глави на горгулии, които се разполагаха на десния подлакътник на всяка седалка и се съсредоточихме на предаването на магията - каруцата потрепери и плавно пое напред. - Това галера ли е? - попита изведнъж Владиката. - Тоест, сам плуваш и сам гребеш? - Нещо от този род - потвърдих аз, обмисляйки вече как по-удобно да се наместя на седалката, за да поспя. - М-да - мрачно изрече драконът, - вие да бяхте пробили отвори за краката, за да се отблъсквате синхронно от земята. - Това беше първият вариант на многоместната каруца - съобщи му седналият от лявата му страна Славен. Владиката се обърна и много изразително ме погледна. В смисъл, опита се да го направи, защото когато теб, дори много изразително да те гледа някой, на когото вместо уши, шапката му я придържат зелени тръбички, някак неволно преставаш да се впечатляваш и от най-изразителния поглед. Аз изобщо не можах да се сдържа и се усмихнах, после се опитах да престана да се усмихвам, но усмивката най-безотговорно само се разшири и аз отбелязах, без да се замисля особено: - Не левитираме, все е нещо. Драконът изведнъж вдигна нагоре показалец и каза: - Именно, нещо! След което, от раницата си, която беше напъхана, както и тези на всички останали, под предната седалка, извади дървена чаша, затваряща се с капаче, напъха ми я в ръцете, последваха я парче ябълков пай в блажна хартиена опаковка и думите: - Ти така и не закуси както трябва. Така че, давай, папкай, а аз засега ще греба и за двама ни. И гледайки напред с най-суровия си вид, намести широката си ръка на медната горгулия, присъединявайки се към общия поток на силата. А аз седях, държейки в ръка топлата чаша и топлия пай и гледах дракона с насълзени благодарни очи. Гледах го дотогава, докато той не измърмори: - Не разбрах нещо, ти ще закусваш ли изобщо или ще продължаваш да ревеш? - Аз не рева - възразих тихо, слагайки пая на коленете си и отвинтвайки капака на чашата. И тъй като не ми се получаваше, беше много стегнат, то Владиката мълчаливо издърпа чашата, отвъртя капака и ми подаде обратно съда с топъл чай от малина, отбелязвайки скептично: - Все пак, ревеш. - Просто... не очаквах. Благодаря - прошепнах аз. - Какво не очакваше? - включвайки се отново в процеса по вливането на магия, се поинтересува Гаррат. - Нормална, чисто мъжка проява на загриженост за майката на бъдещите ми деца. И на мен направо ми се отщя да пия чая. Особено, като се имаше предвид, че Вачовски изобщо не се бе потрудил да говори тихо и го беше чула половината каруца. И нищо чудно, че както си държах чашата, изведнъж ужасно ми се прииска да я изсипя върху зелените уши на някого! - Ама ти какво? - забелязал злобния ми поглед, се учуди драконът. И добави: - Вкуснотийке, трябва да те осведомя, че ти някак странно реагираш на какъвто и да е намек за деца. Разбирам, че си още мъничка и разни други такива работи, но не се притеснявай - щом не съм те съблазнил днес, ще те съблазня утре, аз съм настойчив, упорит и като цяло, време ти е най-накрая да осъзнаеш - ти си моя, всичко останало са просто детайли. Давай, пий си чая, преди да е изстинал. Не, аз разбира се бих могъл и да го нагрея, ако трябва, но се боя да не изгоря този топлосъхранител, а госпожа Иванна ме помоли най-учтиво да върна любимата й чаша. И тогава някой от предните седалки се поинтересува язвително: - Така, господа, оказва се, че сватбено тържество скоро ще имаме? Въпросът беше явно подигравателен и всички започнаха да се подхилват, точно до думите на Владиката: - Гренович, колко любезно от твоя страна да ни предложиш да отпразнуваме нашата сватба с вкуснотийката в твоя родов замък. Честно, не го очаквах. Признателен съм ти, наистина. Значи тогава, от най-близката странноприемница ще изпратиш писмо на твоите, на сватбата се очакват поне триста гости, целият университет ще поканим, как иначе, роклята на моето сладкишче ще я поръчате при най-скъпата шивачка, масите трябва да се огъват от ядене. Има ли въпроси? Аз, както и всички останали, се втренчих в студента Венар Гренович. Той - с неочаквана молба - в мен. Същността на молбата беше кристално ясна и означаваше: „Не се съгласявай да се омъжваш за него!” - И не се надявай - насмешливо отговори на неизказаната му надежда драконът, - тя може още и да не е наясно, но няма никакъв шанс да се отърве от мен. Така че започвай да пишеш писмото, не се размотавай. Лицето на Гренович стана толкова нещастно, че дори на мен, независимо от това, че многократно бях ставала обект на насмешките му, ми стана жал за момчето. - Не трябва нищо да пишеш на родителите си - сръбвайки си глътка чай, казах аз. И се заех да ям пая, наблюдавайки пантомимата на Владиката, която недвусмислено намекваше на все по- пребледняващия Гренович, какви приятни неща ще му се случат, ако той не напише. Решавайки да прекратя гаврата над посърналия студент, тихичко казах: - На мен не мт харесва замъка на бароните Гренович. И получих неочаквано два укоризнени погледа - първият - очакван от дракона, а вторият - неочакван, от самия Гренович. - И с какво толкова не ти харесва моят замък?! - издаде гръмък вопъл, явно оскърбеният в най-добрите си чувства, младеж. В този момент реших да си измия ръцете и да ги оставя сами да се оправят. След което, под ожесточените пререкания между Гренович и встъпилия в спора поради някаква неясна причина Вълков, за това, чий замък е по-хубав, а родът - по-богат и благоденстващ, доядох закуската си. С наслаждение изпих целия чай, с благодарност върнах чашата на Владиката, чийто уши все още си оставаха две акуратно завити тръбички, извадих раницата си, облегнах се на нея като на възглавница, слагайки ръката си върху горгулията и просто се изключих от света. Отначало всичко беше чудесно, в един момент, мен дори ме наметнаха с нещо и стана още по-чудесно, защото се стоплих, но след това, каруцата взе, че се разтърси и в ушите ми засвири вятър. Отстранено си помислих, че професор Ивас е ускорил ход, опитвайки се да догони професор Етрас, който имаше навика вечно да бърза напред към хоризонта, оставяйки преследвачите да му гълтат праха изпод колелата, но в този момент, се разнесе вопълът именно на професор Етрас: - Вачовски, незабавно прекратете безобразието! Каруцата изведнъж започна да се движи доста по-плавно и кой знае защо, съвсем престана да скърца и аз точно реших, че Владиката е прекратил даже не знам какво там безобразие, но в този момент изрева професор Ивас: - ВАЧОВСКИ! - Тихо! Нали ви казах! - мигновено се отзова той. - Вкуснотийката ми спи, да не я събудите. И изобщо, на вас работата ви е да седите и да следите посоката на движение, така че, вършете си работата и без паника. - ВАЧОВСКИ!!! - три пъти по-силно закрещя магистърът. - Незабавно прекратете да левитирате каруцата! „Не левитираме, все е нещо” - си спомних изведнъж. В следващия миг аз отворих очи и седнах по-изправена. В последвалия след следващия миг разбрах, че абсолютно всички в каруцата в пълен, но мълчалив ужас са зяпнали мен. Абсолютно всички. Включително и професор Ивас. А след това покрай нас прелетя врана. Тя поради някаква причина удивено гракна, полетя известно време до нас с нашата скорост, изразявайки с истерични крясъци цялото си възмущение по повод несправедливо заетото от нас въздушно пространство и отлетя, навярно да се жалва на съплеменниците си или на някой друг. А ние продължавахме да летим. По пътя, да. В смисъл, над пътя и на равнището на върховете на дърветата. А това вече бяха дърветата на Горлумския лес, в смисъл, от нашата височина всички нормални каруци и ездачи много приличаха на мравки. - Просто въпрос - тежко преглъщайки, след като бях погледнала зад борда на каруцата, произнесох аз сънено, - а вие знаете ли как да ни свалите долу след това? Владиката, чийто уши бавно, но сигурно се бяха заели да възвърнат предишните си размери, неочаквано здравата се замисли. Илюзията на Вачовски, съответно - също. - Мамка му! - простена осъзналия случващото се Ивас. Но магистърът си позволи да се паникьоса само за секунда, а след това се започна: - Радович, на кормилото! Студенти, увеличаваме енергетическото вливане десет пъти, за поддържане на левитацията. Вачовски! Вие... грънг здъхатски такъв! - не се посвени да прибегне и до оркски ругатни Ивас, но веднага се взе в ръце и мрачно произнесе: - Домъкнете се тук и се заемете с екстреното изучаване на основите на левитацията, да ви се..А Тоест, за лудорията на Владиката, трябваше да се разплащам аз, тъй като кормчията изразходва на цял порядък повече енергия от пътниците. Наградих дракона с много „благодарен” поглед и се затътрих към мястото на кормчията. Ивас се премести на служебното кресло и показа съседното на идващия след мен Вачовски. Аз не чувах добре за какво именно говореха и на какво именно Ивас учеше Владиката на Долината на драконите, тъй като в момента, в който се хванах за кормилото на каруцата, в слепоочията ми тутакси заудряха чукове, пред очите ми заподскачаха цветни петна, а недоумяващите погледи на всички прелитащи покрай нас птици, започнах да възприемам изключително като укор към самата себе си. Но докато някои птици успяха с достойнство да преглътнат нашето присъствие във въздуха, други, например ято тлъсти гъски, осъзнавайки, че летим в една посока с тях, нагло накацаха по бордовете на превозното ни средство, карайки го по този начин да натежи още повече и изобщо не ни зарадваха. Техният пример се опитаха да последват и някакви патици, но Берингер, използвайки заряда на родовия си артефакт, ги халоса със светкавица. Патиците припряно побързаха да се отдалечат от нас под насмешливото крякане на гъските, които дори не бяха трепнали. - Какви непукисти са тези гъски - отбеляза някоя от девойките. - Също като Вачовски - тихо, но отчетливо допълни някой от младежите. - Гренович, аз всичко чувам - обади се Владиката, моментално разсекретявайки личността на проговорилия. И добави: - Ти си труп. - Вачовски, не можете да убиете Гренович, неговото семейство е единственото, което поддържа финансово моята лаборатория! - изсъска професор Ивас. - Онази, същата, в която вие провеждате изследвания на тема „Всички дракони ядат девственици”? Да ви кажа честно, професоре, считам, че лаборатория с такава тема на изследване не се нуждае от никакво финансиране. Гренович, чу ме, нали? Осъзнал окончателно в какво се е забъркал, Гренович пискливо възкликна: - Магистър Ивас, ще увеличим финансирането ви двойно! Увисна неловка пауза, след което Вачовски се поинтересува с любезно-светски тон: - Как ви се струва идеята да проведете лабораторно разделяне на нещо на резенчета? - Отлич... - понечи да отговори Ивас, но веднага: - Вачовски, прекратете да заплашвате с физически разправи финансиращите ме студенти! И дайте да се върнем към занятието преди Радович да е загубила съзнание. И той беше прав - изгубих го. Не веднага, разбира се и не преди да бях предала кормилото в ръцете на професор Ивас, но в момента, когато се върнах обратно на мястото си, просто се стоварих, полягайки и на двете кресла и задишах тежко. В този момент и съзнанието ми се изключи. Дойдох частично на себе си, когато каруцата рухна върху нещо, предизвиквайки паника в някакъв кокошарник, крясъците на някакви хора и властната реплика на магистър Ивас: - Вачовски, не е задължително да взимате Радович на ръце, можете и просто да я левитирате. - Ясно, всичко е точно така, както предполагах, вие понятие си нямате какво може да се прави с момичетата, освен да се хранят с тях драконите, които, като стана дума, за разлика от вас, прекрасно знаят за какво служат девствениците и поради тази причина, и не помислят да ги ядат. - А аз ви казвам, ядат ги! - избесня професор Ивас. - И това е аксиома! Прекратете да спорите по този потвърден и доказан с изследвания факт! И да, аз лично прекрасно зная какво може да се прави с девойките и затова всички ваши инсинуации по този повод са абсолютно безсмислени! - Ама наистина ли знаете? - подигравателно попита Владиката. - А като ви гледа човек, направо не би казал... - Вачовски!!! И аз нищо повече не чух. -ВАЧОВСКИ!!! Ревът на магистър Етрас накара да се разтърсят стените, леглото, прозорците и изобщо всичко наоколо, освен много топлата възглавница, която погалвайки ме по бузата, прошепна с много познат глас: - Спи-спи, всичко е наред. А след това вече към някой друг. - Ей, ти, Тихон! - Аз съм Тихомир - гордо отвърна... Тихомир. - Така, Тихон, без да ми обясняваш нищо, вдигаш своя „мир”, заставаш до вратата и старателно се упражняваш да налагаш изолиращо заклинание. - Ама аз такова не знам! - ужасен простена Тихомир. - Хубаво-о-о, виждаш ли ми раницата? Отваряш я, захапваш книжката, дето е вътре и я изгризваш от корица до корица, после хващаш Семьон за врата... - Аз съм Славен. - Хич не ми пука с какво там си се прославил. Ставаш, гушваш се до Тихон и зубрите дружно заклинанието, той запечатва вратата, ти - прозореца. Аз скоро ще се върна. Ако някой ми събуди вкуснотийката - ще му откъсна нещо. В зависимост от настроението. Каквото ми хареса, това ще му откъсна. Тихон, Семьон, Врънчо, Некадърен, всичко ли разбрахте? - Да - прозвуча нестройния хор от гласовете на Тихомир, Славен, Верес и Никодим. След което се раздаде скърцането на леглото, после отново скърцане, но този път на отваряната и затваряната врата. А някъде отвън продължаваше да буйства магистър Етрас: - Ама аз на него! Аз този ВАЧОВСКИ, храгар нехърдов! Аз тихо изстенах и се обърнах настрана, за да ми бъде по-удобно да седна като се отблъсна с ръце от постелята, защото просто нямах сили да се движа. Но замрях, чувайки уплашеното: - Събужда се! А след това моето легло изведнъж започна да се поклаща, а над ухото ми се раздаде: - Спи, Миладушка, заспи, рой звезди над теб звъни, няма никой да те стресне, щот Вачовски ще го тресне... Естествено веднага отворих очи. И какво беше удивлението ми, когато стана ясно, че Никодим и Верес, държейки тясното, типично за крайпътните странноприемници, легло, го поклащат като люлка, Славен над главата ми се опитва да пее приспивна песен, а Тихомир с глухо ожесточение се рови в раницата. При това не в тази на дракона. - Това е моята раница - опитвайки се да седна, казах аз. Тихомир се изплю от досада и се протегна вече към раницата на Владиката. От нея той първо извади вече познатата ми чаша, след това внушителен, при това невъобразимо внушителен фолиант, с познати на всички ни корици. - Миладка, хайде да спиш, а? - умоляващо прошепна Никодим. Просто той, за разлика от останалите, представа си нямаше, че книгата, която в момента Тихомир държеше в ръце не е нещо друго, а личната монография на магистър Аттинур. Резултат от труда на целия живот на ректора. Магически защитена, огромна, цял лакът дебела ръкописна книга. - Така, аз нищо не съм видял! - веднага определи стратегията си Верес. - Аз също - поддържа го Славен. Тихомир мисли около секунда, а след това произнесе разумното: - Ректорът е далеч, Вачовски - близо. И сядайки направо на дървения под, отвори книгата и се зае да я прелиства, търсейки нужното заклинание. - Милада, спи, моля те! - примоли се Славен. Но на мен наистина вече не ми беше до сън. Аз тихо напомних за това, което моят „приятел”, очевидно беше забравил: - Тихомир, това е личен магически предмет на Аттинур, той ще проследи къде е книгата и кой се е докосвал до нея. Момъкът отскочи от фолианта като попарен, но той, стоварвайки се на пода, независимо от действията на Тихомир, отрази в призрачно облаче лицето му. Тоест, окончателно фиксира информацията. Ние всички мълчахме, гледайки пребледнелия студент, Никодим и Верес продължаваха да люлеят леглото ми. - Стига толкова, моля ви - раздразнено се обърнах към тях, притискайки тъпо болящите си слепоочия. Магическото изтощение е много неприятно състояние, така че мигрената ми бе осигурена за целия ден. - Ще престанете ли най-накрая! - повиших глас на момчетата, които като че ли изобщо не ме чуваха и продължаваха да се опитват да ме приспят като малко дете. При това Славен сякаш си пое дълбоко въздух, с намерението да продължи да пее приспивната песен. И те наистина нямаха намерение да спират - Никодим и Верес направо увеличиха амплитудата на поклащането. - Слушайте, хайде аз просто да се престоря на заспала, когато се върне Вачовски, става ли? Веднага престанаха да ме люлеят. И момчетата направо рухнаха кой където си беше - кой на съседното легло, кой на стол, а кой - направо на пода. При това, бяха пребледнели и то не само Тихомир, когото прекрасно го разбирах. Какво им ставаше на останалите? - Слушайте, какво изобщо се е случило? - напрегнато попитах аз. - А? - отзова се седналият до мен Славен. И продължи: - Разни работи, но нищо особено, просто Вачовски се научи да левитира предмети. - Това го помня - отзовах се, притискайки слепоочията си с всичка сила, - нали заради това ми се наложи да управлявам каруцата. - Каруцата... - повтори като че в ступор Никодим. - Каруцата все още беше дреболия. - На него след това му хареса... - с драматичен шепот добави Верес. В този момент зад прозореца прелетя нещо отчаяно сипещо мълнии и заклинания. Съдейки по синята мантия, „нещото” беше магистърът. - Професор Ивас добре го обучи - скръбно призна заслугите на преподавателя Славен. - А професор Етрас не трябваше да разказва за кравите - сподели съображенията си с мен Никодим. - Той реши, че щом ти се чувстваш зле, ще съставяме картата на леса от таверната - с неприкрит ужас произнесе Верес. Аз се огледах - стаята в таверната, между другото, беше удивително чиста. Остърган до блясък под, блестящи стъкла на прозорците в измити дървени рамки, чисто спално бельо, а аз - направо както си бях облечена с наметалото, върху него... Но нямаше значение, тук беше неимоверно чисто. Направо някак неестествено чисто, защото, ако можеше да се съди по кривите и напукани стени, таверната явно беше стара. - Вижте, аз нищо не разбрах - потривайки лицето си с длани, стараейки се поне малко да се съвзема, казах аз. - Как така - от таверната? - Мълчешком - отзова се Тихомир, който през цялото това време не беше обелил и дума. - Мълчешком и от таверната. Ти вземи да хвърлиш един поглед през прозореца. С усилие се изправих, едва не паднах и ми се наложи да се хвана за рамото на Славен. Постоях, опитвайки се да държа равновесие, след това се приближих до прозореца. Щеше да е по-добре да не бях се приближавала... Просто, докато седях на леглото, си мислех, че дърветата са млади, нисички, а ние сме някъде на третия етаж и затова виждам само върховете им, а се оказа... - Майчице - простенах аз, свличайки се на пода. На прекалено чистия под, между другото. Идеално чистия. Излъскан. - Той всички призраци от Кулата домъкна със себе си - уведоми ме Славен. И аз веднага се досетих кой и как е изчистил всичко тук до блясък. Впрочем, не, оказа се, че не се бях досетила. - Старият призрак на маниака Берг, помниш ли го? - шепнешком попита Верес. Аз кимнах. - Да беше видяла как пришпори всички местни и ги гонка, докато не изчистиха както трябва - трагично прошепна момчето. И аз осъзнах колко много неща съм изпуснала. И че някак не съжалявам за това. Ама изобщо. А зад прозореца продължаваха да летят магистри, сега вече заедно със студентите и да изписват осморки. И точно си бях помислила, че е дошъл и техният, и нашият и дори краят на призраците, когато в далечината се появи дракон. Това беше огромно земноводно с тъмно-бронзов цвят, могъщо, проблясващо в лъчите на обедното слънце и когато някой от летящите преподаватели издаде вопъл „Дракон”, всичкото безобразие във въздуха се прекрати. Таверната полетя надолу, задържайки се за момент точно преди да докосне земята и се отпусна меко на мястото си, всички студенти и преподаватели също на минутата се оказах на земята, седнали и доста потресени, вратата на стаята се отвори, стремително влезе Владиката в образа на Вачовски, лъчезарно се усмихна на всички и заяви: - Аз съм спал, всички други варианти и предположения за това, какво съм правил и къде съм бил, са клевета и инсинуации на враговете. Всички ли разбрахте? Младежите синхронно кимнаха. - Вкуснотийке, не седи на пода, ще настинеш - каза Владиката и бързо се насочи към леглото, стовари се отгоре му и се зае да изобразява юнашки сън с хъркане и подсвирване, успявайки междувременно да прошепне: - Тихон, покрий ми ботушите с одеялото. В този момент вратата отново се разтвори. На прага на стаята в странноприемницата беше застанал разгневеният Зернур и той беше толкова разгневен, че чак дим от ноздрите му излизаше, докато мрачно се взираше в искрено и невинно спящия непробуден сън Вачовски. Отгоре на всичкото и самият Владика, също се преструваше на заспал. Една секунда нищо не се случи, но вече в следващата, Зернур изсъска: - Всички вън! И ние наскачахме от местата си. Момчетата изскочиха първи през вратата, заобикаляйки старателно и отдалече разгневения дракон, аз - след тях, а след мен се опита да избяга и Владиката, оставяйки илюзията си безметежно да спи на постелята и бе... съвършено непочтително уловен за врата. След което него го напъхаха обратно в стаята, а вратата се затвори с трясък. Това, че по цялата й повърхност се плъзна магия, разбрахме всички ние, но за това, какво си говориха драконите вътре - абсолютно никой. От стаята не се дочу нито звук. Нито един, но при това, стените осезаемо потреперваха. След това започнаха да се разтърсват. А изпод прага започна да излиза дим... А след това вратата неочаквано се отвори и аз чух: - Лейди Милада, бъдете така любезна, влезте. Гласът на Зернур беше много по-хладен от обикновено. Направо леден. Аз влязох... не особено охотно, и дори не особено предпазливо, по-скоро, като осъден на смърт, едва-едва влачейки крака. Очаквах всичко. В смисъл, не знаех какво да очаквам и затова очаквах всичко. Абсолютно. Но това, което изобщо не бих предположила бе, че веднага след като се затвори вратата, Зернур мрачно ще ме попита: - Лейди Милада, познавате ли това клепоухо земноводно? Бавно преместих поглед от Бронзовия дракон натам, накъдето той сочеше и с невероятно удивление видях Владиката. С уши. Дори не точно така - с УШИ! Ушите бяха огромни и се стичаха като два зелени водопада от двете страни на безкрайно унилия Гаррат, който седеше на леглото. И върху дракона сега нямаше никаква илюзия. - Е, и? - подтикна ме Зернур. Аз преглътнах. Владиката ме погледна някак виновно и заедно с това едва забележимо поклати глава, давайки ми знак да си мълча. - Имайте предвид, че лъжата веднага ще я почувствам - изръмжа бойният дракон. Без да знам какво да отговоря, казах първото, което ми дойде на ум: - Не. Аз никога досега не съм виждала такива уши. И погледнах към забележимо ободрения Владика. Владиката - към Зернур. Зернур - към мен. Аз скромно наведох поглед. - О, нима? - изсъска разяреният Зернур. Свивайки рамене, добавих напълно искрено: - Заклинанието на магистър Етрас и преди е давало откат, но чак такъв - никога! Зернур присви очи и мрачно уточни: - Тоест, ушите не са ви познати? - Не - веднага се отзовах аз. - А собственика им?! - изрева драконът. - Собственика? - повторих аз замислено. И тогава Гаррат се обади: - Не са уши, а истинско университетско достояние, нали? - Аха - изразих пълното си съгласие. Въздъхвайки тежко, Владиката унило попита: - Как мислиш, скоро ли ще мине? Също толкова тежко въздъхвайки в отговор, казах: - Трябва да се обърнете към професор Ивас. Той винаги е бил „любимият” ученик на магистър Етрас. Казват, че всичките пет години на обучението си е ходил с такива уши. Затова пък, по време на аспирантурата, изобретил собствено заклинание за избавяне от „Зеленушката”. - Тоест, притежателят на ушите ви е познат! - стигна до неизбежния извод Зернур. Ние с Владиката се спогледахме. Нямах повече козове в ръката, а и лъжата Бронзовият дракон така или иначе щеше да я усети. - Не мога да кажа, че го познавам добре - реших, че е нужно да го отбележа. Но Гаррат, без да ми даде възможност дори да загладя впечатлението от думите си, изкомандва: - Вкуснотийке, мълчи, аз сам! След което стана, стъпвайки предпазливо, за да не настъпи на ушите си, приближи се към мен, преметна ръка през раменете ми и ме притисна плътно към себе си, така, че шията ми се озова в сгъвката на лакътя му и заяви: - Зернур, на теб ти се оказва великата чест, ти първи от всички дракони ще научиш великата новина - аз се женя! Ако можеше да се съди по изкривилото се лице на „първия от всички дракони”, той беше толкова „зарадван” да научи тази новина, колкото и аз самата. Но той мъжествено излъга: - Какво щастие. Дишайки трудно в хватката на Владиката, аз също изстисках от себе си: - И аз съм много щастлива, само, пуснете ме, защото иначе има опасност изобщо да не видя вашата избраница. Гаррат ме обърна така, че аз сега бях полуувиснала, но във все същото стоманено менгеме, удивено попита: - В смисъл, каква опасност? Ей там, в ъгъла има огледало, иди и виж, ако си забравила как изглеждаш. Аз не бях забравила, но все пак уточних: - Там ли? Надявайки се искрено, че след като обозначат направлението на движение, мен ще ме пуснат. - Да, там, там! - раздразнено отвърна Владиката, продължавайки да стиска шията ми. - Ама най-добре помълчи, ние тук мъжки разговор си имаме! - Само дето съществува реална опасност, че единствената присъстваща тук жена, може да не доживее до края му поради задушаване - язвително произнесе Зернур. Гаррат удивено го изгледа, след това хвърли поглед към мен, очите му се втренчиха в стиснатата ми от огромната му ръка шия, след което мен моментално ме пуснаха и драконът дори леко смутено каза: - Извинявай. Просто малко се разсеях и забравих за твоята склонност към всякакви самоубийства. Разтърквайки шията си, се отдръпнах и потресено повторих: - Моята склонност към самоубийства? Заелият се да намотава собствените си уши на вече познатите ми рулца Владика, раздразнено отвърна: - А, не, според теб, аз реших да се развлека с припадъци в каруцата, така ли? И да знаеш, не е много хубаво от твоя страна да се опитваш да се задушиш в момента, в който аз най-тържествено обявявам нашия годеж. Нямах дори бледа идея как да реагирам на това и объркано погледнах към Зернур. Суровият Бронзов дракон се усмихна и някак доста насмешливо се поинтересува: - Нуждаете ли се от помощ, лейди Милада? Триединни, колко само ми се искаше да кажа „да”! Безумно ми се искаше, но... не знам защо, отвърнах: - Не, благодаря, ще се справя сама. - Искрено се съмнявам - директно ми съобщи Зернур. Навеждайки очи, аз постоях за миг, а след това предпазливо попитах: - Може ли да си вървя? - Не, не може! - злобно изръмжа Бронзовият дракон. А след това, вече по-спокойно, но практически със заплаха във всяка дума, произнесе: - Вие давате ли си сметка какво ще направи с вас Главнокомандуващият, ако му стане известно, че вие... Той не договори, прекъсвайки сам себе си по средата на фразата. А след това, добави: - Властващият дракон ми предаде силата и пълномощията да се справя с неясно откъде изникналия Вачовски. Аз трябваше да уточня всичко и да го уведомя за резултатите от разследването. Владика, при цялото ми... ще бъда честен - неуважение, надявам се, разбирате, че съм длъжен да докладвам за появата ви на Главнокомандуващия. Без изобщо да демонстрира каквото и да е разбиране, а продължаващ да се занимава с навиването на ушите си, Гаррат безразлично се поинтересува: - От къде на къде? След което погледна Зернур и възмутено попита: - И защо го наричаш Властващ? - ЗАЩОТО ТОЙ УПРАВЛЯВА! - изрева неочаквано Зернур. И то така, че Владиката го опърли пламък. Той и мен едва не ме достигна, но ме мотивира да се отдръпна чевръсто и по-далеч от крайно опасните в гнева си дракони. Именно двама дракони, защото Гаррат изрева в отговор: - А аз съм Владиката! И явно не трябваше да го прави, защото стремително губещият човешкия си облик Зернур, кресна в отговор: - КАКЪВ ВЛАДИКА СТЕ ВИЕ, БЕ??? Последното, което видях, преди да стисна очи и да се прикрия с щит от огъня, който запълни стаята, беше хвърлилия се към мен Гаррат и неговите стремително размотаващи се зелени уши. След това всичко ревеше, трещеше в огъня, рушеше се, под съпровода на диви крясъци. Стисната от ръцете и прикрита от ушите на Владиката, на мен не ми дадоха възможност да съзра епичното сгромолясване на горящия покрив на таверната, но когато появилия се професор Етрас помете с буреносен порив всички горящи дъски, пред погледа на всички се появи безкрайно унила картина - единственото, което беше оцеляло от таверната беше полуразрушеното й мазе, в което с неясни за всички ни цели, се криеха шайка горски разбойници. Освен това, беше оцеляла и книгата на магистър Аттинур, тя, кой знае защо, самичка бе открила Тихомир и сега се тресеше в тресящите се ръце на стъписания студент. Пожарът го бе преживяло и подареното ми от Камали наметало, явно наистина гномите го бяха обезопасили. Всичко друго бе окончателно и безвъзвратно унищожено от драконовия пламък. Смутеният от този факт Зернур, приемайки отново човешки облик, се огледа и мрачно възвести: - Ще покрием всички щети. Търчащият по двора и скубещ последните си коси гостилничар спря, недоверчиво погледна към дракона, към маговете, под погледите на маговете ентусиазмът му забележимо угасна и мъжът нервно произнесе: - Не, нема нужда, господин дракон, вие, най-убаво да земете да си литнете накъдето ви видят очите, а ние се некак, с наште си сили... Седящите в зимника разбойници също съгласно закимаха с глави, потвърждавайки и мърморейки един през друг: „Да, да, сами, лично ще помогнем на стопанина, а вие си отлитайте, явно много друга работа си имате. - Например, университетът все още е цял-целеничък - като че ли без да се обръща към никого, произнесе Владиката. Стремително покриващият се с люспи Зернур, понечи да се обърне към него, но дали взелите да се прикриват с щитове разбойници, дали изплашено хукналите към гората, току-що излезли от нея студенти му подействаха, но драконът се сдържа. Гледайки с ненавист дългоухия Вачовски, той произнесе: - Ще си поговорим по-късно! Вачовски остана на мястото си безмълвен, а Владиката, например, не пропусна да каже: - Дракон с вашето положение, и да не е способен да държи нервите си под контрол, ир-хан Зернур... Бронзовият дракон, който тъкмо се канеше да излети, застина. - И вие прекрасно разбирате - все така, като че ли разговаряше с гората, продължи Гаррат, - че връщането ми на поста на Владика ще ме задължи, като достоен монарх на Долината, да предпазя народа си от... пожари и... разрушения... - Прекратете - не издържах аз. Какво именно трябваше да бъде „прекратено”, никой от околните не разбра, защото освен мен и Зернур, никой, разбира се, не чуваше думите на Владиката, но за мен изобщо не беше важно какво можеха да си помислят. - Това е низко и подло! - гледайки дългоухия Владика на Долината на драконите, откровено казах аз. И без да дочакам отговора му, изкомандвах: - Тихомир, Славен, Верес, Никодим и Вачовски, съберете всички оцелели вещи и след мен. Веднага! И без да дочакам да видя как ще реагират младежите, грабнах наметалото си, облякох го, закопчах се и искрено съжалявайки за изгубените си вещи, навлязох в гората, сверявайки пътя си с картата, която първо, за щастие, не гореше в никакъв огън, дори драконов, и второ, през цялото време се бе намирала в джоба на наметалото, и дори не беше се очадила. - Радович, имате шест дни! - донесе се след мен с гласа на професор Етрас. Аз кимнах, без да се обръщам, продължавайки да вървя и съсредоточено гледайки картата. Всичко, на което сега можех да се надявам, беше да стигна, преди да се стъмни до най-близкото селце, за да мога да пренощувам там и да се опитам да разменя прости заклинания за някаква храна. Добре наплашените от Вачовски студенти от нашия отряд не бяха свалили дори куртките си, така че сред изгубеното имущество се числяха само раниците с дрехите за смяна, шапките и ръкавиците. Моята група, събирайки припряно всичко, което можеше изпод руините на таверната, побърза да ме настигне. На мястото си остана само Владиката, но именно за него аз съвсем не се притеснявах. И нямаше нищо чудно. - Вкуснотийке - раздаде се съвсем близо, зад гърба ми, - ти какво? Аз всичко за теб, всички най-добри и комфортни условия ти бях осигурил, а ти? Навярно заради това, което се опитваше да каже сега илюзията на Вачовски, аз не се сдържах и обръщайки се много тихо попитах: - Всичко за мен? Стоящият с рулцата на навитите си уши Владика, уверено кимна. И именно заради тази негова увереност, аз изгубих самообладание. Правейки крачка към застаналия сред първите дървета на гората дракон, гневно изсъсках: - Заради вас и вашето желание да усвоите екстрено левитацията, аз загубих всичките си сили, тъй като ми се наложи да ги вложа в управлението на многоместната каруца и ще са ми нужни няколко дни, за да възстановя поне малко от резерва си. Тоест, аз останах без всякаква магия в условията на опасния Горлумски лес за времето на цялата магическа експедиция! А вашето „погрижих се за комфорта ти” завърши с това, че сега и аз, и моята група останахме без дрехи за смяна, предметите, необходими за оцеляването в гората и всичко останало. И знаете ли, след всичко това, аз искам да ви кажа само едно: ДА НЕ СТЕ ПОСМЯЛ ДА ПРАВИТЕ ОЩЕ НЕЩО ЗА МЕН! И завъртайки се, продължих напред, взирайки се в картата и стараейки се да не мисля за друго, освен за това как възможно най-бързо да намеря най-близкото селище. Защото да се нощува в Горлумския лес си беше истинско самоубийство. Просто самоубийство - тук само вълци имаше четири вида, плюс вълкодлаци, плюс прегладнели мечки стръвници, все пак беше вече краят на зимата, плюс... - Накъде отиваме? - зададе въпрос догонилият ни Тихомир. - По-далеч от магистрите - избърсвайки от бузата самотната си сълза, отговорих аз. - А след това? - попита бързащият към нас Никодим. - Мисля - отвърнах уклончиво. Имаше много неща, за които трябваше да си помисля. За прекалено много. Например, за това, че някъде в тези лесове съществуваше селцето Вострюки, в което живееше семейството на господин Нощру и именно аз на тях им бях продала „Заблуждачка”. А как да не я продам? Кралските събирачи на данъци се появяваха точно наесен и взимаха не само това, което бе положено по закон, а три пъти повече, без да ги е грижа за тези, които оставяха без припаси през студената дълга зима. Така че, ако все пак направим картата, следващата пролет, след като наесен минат кралските чиновници, тук навсякъде щяха да стоят само мъртви села. А ако не я направим, магистър Аттинур ще има достоен и реален повод да ни изгони всички от университета и тогава вече от нас самите нищо нямаше да остане до пролетта... Най-много от всичко ми се искаше да спра и да споделя тези неща с момчетата, разчитайки, че народната мъдрост, която гласи: „Една глава е добре, но повече глави, все пак са по-умни”, ще проработи, но... И Тихомир, и Славен вече ме бяха предавали, без дори особено да се замислят и аз не бях сигурна, че ще се съгласят да помислят за тези, които щяхме да обречем на гаврите на кралските чиновници, ако съставим точна карта. В този момент се ударих. С все сила и доста болезнено си треснах челото. - Вдигни си качулката - произнесе изникналият на пътя ми Владика. Мълчаливо заобиколих и илюзията на Вачовски и тръбоухия повелител на Долината на драконите, чиито уши явно продължаваха да растат, защото рулата бяха увеличили двойно размера си. Продължих напред, осъзнавайки с тъга, че пътечката е почти свършила и пред нас има само непроходима гора с дълбоки преспи. - Ти си вдигаш качулката, а аз тръгвам напред - неочаквано предложи Гаррат. Аз свих рамене и спрях, пускайки го да мине напред. - Ще вървим ли строго на север? - поинтересува се драконът, заобикаляйки ме внимателно. - Ще ни се наложи да кръстосваме този лес във всички посоки - мрачно го уведомих аз. - Ясно - Владиката спря, огледа се с вид на истински пионер и завоевател на Горлумските девствени територии и изкомандва: - Тихон, напред! Да, нищо не се променя. Мълчаливо заобиколих вперилия заплашителен поглед в нещастния Тихомир Гаррат и тръгнах напред, стъпвайки от пътеката в пряспата. Вървяхме около четири часа, преди да забележим следи от човешко присъствие. Първата такава следа беше засипан от снега мечи капан. В него се хвана Владиката, както и следваше да се предположи. За щастие, ние се бяхме отдалечили напред и затова дългоухия, подскачащ на един крак дракон, го видях само аз, а до момента, в който дотичаха момчетата, въпреки, че ако трябваше да съм откровена, те не бързаха чак кой знае колко да помогнат на колегата си, на снега, вече в трагична поза, лежеше и демонстративно губеше кръв студентът Вачовски. Верес, Славен и Никодим с ужас се взираха в окървавения крак на нещастния, а Тихомир, озъртайки се, въздъхна и произнесе: - Къщите са вече наблизо. Момчетата веднага се поободриха и дори се опитаха дружно, но предпазливо да продължат напред, като че ли бяха сигурни, че ще чуят възмутеното: - Стой! Спряха, обърнаха се, скръбно погледнаха към мен. Аз седях на ствола на дърво, което явно е било покрито с мъх през лятото, но сега бе вкочанено от студа. Бях уморена, мокра и зла до побесняване от поведението на Владиката. През изминалото време, той беше се изхитрил да прати да вървят начело всички младежи по ред, заявявайки, че той е водачът на тази глутница, а когато глутница вълци върви през преспите, отпред вървят винаги най-хилавите и слабите, прокарвайки път. Когато предпазливо му намекнаха, че явно аз съм най-слаба и хилава от присъстващите, Вачовски гордо и на всеослушание обяви, че аз съм неговата самка и затова априори не мога да влача жалко и пътепрокарващо съществуване. След което, хвърли напред Тихомир. И може би всичко щеше да се нареди, тъй като момъкът дори почти веднага се изправи, след удара си в дървото и даже пое достатъчно бодро напред, но след не повече от четвърт час на Владиката му стана скучно и той започна да прави снежни топки и да замеря в гърба вървящия отпред Тихомир, а когато той се обръщаше, да заявява: „Не бях аз!”. След това, точно същия трик го направи и със Славен, и с Верес, и с Никодим. Те се смириха с тази ситуация едва когато пред нас на една просека изскочиха няколко прегладнели вълка и драконът се зае да се забавлява по същия начин - хвърли в озъбената към Никодим паст снежна топка, а когато вълкът се обърна към него, Владиката съвършено искрено заяви, че не е бил той. Честно, когато вълците в крайна сметка се обърнаха и си плюха на петите с подвити опашки, всички ние бяхме абсолютно и напълно солидарни с тях, а някой дори извика: „Вземете ме със себе си!” Вълците не го взеха. Явно хищниците логично предположиха, че тук на нас ще ни бъде много по-зле, отколкото където и да било другаде и отмъстително решиха да не проявяват милосърдие. А например мечокът, когото срещнахме след около час, се оказа доста по-решително настроен и определено беше по-гладен от вълците и затова реши да не пренебрегва нещастните и обезсилени студенти. Мечокът беше едър, значително по-едър от нормалното за тези места - поне два пъти и половина по-висок от местните мечки, а дори те бяха на ръст колкото Владиката, а затова животното си набеляза най-месестата плячка - Вачовски. Последният, пробуждайки в нас надежда за скорошно избавление от тормоза му, радостно разтвори обятия и закрачи към бързащия насреща му мечок. Само че, в последния момент, наранявайки нежните и крехки чувства на животното, нанесе мощен удар в мечата челюст. Мечокът отлетя нанякъде, помитайки по пътя си прелитащата наблизо сврака и с възмутен рев обеща да се върне. Върна се. И отново се сблъска със зашеметената, опитваща се да се евакуира от мястото на събитията сврака. Завършвайки втория си полет си под акомпанимента на възмутения крясък на птицата, която явно осъждаше нахлуването във въздушното пространство на обекти, не пригодени за неговото използване, подскочи, отърси се и се понесе вече към мен, явно решил, че аз ще бъда доста по-сговорчива вечеря. Най-вероятно, бедният мечок щеше да се окаже прав, ако бе успял да дотича до мен. Но не успя. Сграбчен за задната лапа, звярът бе отправен отново в полет, от който вече не се върна, независимо от това, че Владиката го викаше. Наистина го викаше, започвайки след кратък размисъл с „Кът-кът-кът”, с което окончателно шокира и така тънещата в недоумение сврака и тя врещейки и цъкайки отпраши да разказва на целия Горлумски лес за неимоверната наглост на бъдещите магове. Бъдещите магове завистливо проследиха отдалечаването на пернатото - все пак мислещо същество все някакво и дори не е гладна мечка, а след това унило затътриха крака напред, този път пускайки да върви начело Верес. Владиката беше последен, оглеждаше се на всички страни и изпълваше пространството на гората с поредния отчаян зов: „Мац-мац-мац”, но мечокът упорито не се отзоваваше. Драконът не по-малко упорито го викаше. - Знаеш ли - в крайна сметка произнесе той, - аз едва сега осъзнах каква хубава шуба би излязла от този мечок. Вкуснотийке, ти шуби харесваш ли? След тези думи не ми оставаше нищо друго, освен да се обърна и да продължа напред, Гаррат ме последва, в крайна сметка ме задмина, момчетата се позабавиха и ние вървяхме със сравнително добър темп, точно до този капан, който, всъщност, след като извърши покушението си върху драконовия крайник, избухна в пламъци и се разтече на тънки ручейчета от разтопено желязо по снега. След което, Владиката, оглеждайки абсолютно невредимия си крак, отново го напъха в ботуша, а накрая се разлегна, украсявайки снега и ботуша си със собственоръчно създадената илюзия за кръв. - Вие какво? - обезсилено надигайки се на лакти, подхвана той. - Имахте ли намерение да ни изоставите тук?! Естествено, че имаха такова намерение. Нека да си кажем откровено, „да изоставим Вачовски” вече се бе превърнало в наше общо страстно желание. Аз дори бих казала - обединяващо ни желание. - Ама те бяха тръгнали да търсят помощ - излъгах аз. Владиката ме огледа с недоверчив поглед и се поинтересува, присвивайки очи: - Каква? - Ами, ще викнат мъже с шейна, ще ви качат на шейната и... - много ми се искаше да кажа „след това ще ви изхвърлят някъде” но не го направих. А драконът, кой знае защо, вместо да задава други въпроси, се ухили и произнесе: - Вкуснотийке, повярвай ми, местните „мъже” със сигурност няма да се захванат да помагат. Всъщност, щяха да помогнат. Горските жители са добър народ, съчувстващ, никого в беда не изоставят. - Ти така не ме гледай - лягайки отново удобно на снега, каза Владиката, - аз към какво клоня, ако пуснем Тихон и приятелчетата му сами, те няма да се върнат, със сигурност ти го казвам. От село, пълно с мъртвяци не се връщат. По кожата ми се плъзнаха студени тръпки! Момчетата потрепериха. Тихомир даже уточни с побелели устни: - Ти сега какво имаше предвид? - Ами тътнали са се всички там - милостиво му обясни Владиката. - От живите има само два плъха, а и те само се чудят как да се скатаят тихомълком, без да привличат общото внимание - след което се обърна към мен и се поинтересува: - Е, казвай, Миладка, ще спасяваме ли плъховете? Към селото се приближавахме предпазливо - най-отпред вървяха Славен и Никодим, проверявайки с дълги пръчки, дали няма други капани, защото не трябваше да допускаме никакви наранявания - умъртвията от цяла верста кръвта я усещат. А в селото имаше именно умъртвия. Като се приближихме към потъмнялата от старост стена от заострени отгоре дървени трупи, забелязахме раздрани, но все пак мърдащи врани с мътни светещи очи - тях вече ги бяха унищожили местните пернати, за да не допускат разпространяването на заразата по целия лес. Съдейки по това, че около селото нямаше никакви следи, навсякъде снегът беше девствено чист, животните заобикаляха това място отдалеч, а значи инстинктивно разбираха. Спряхме на около сто крачки от оградата, Тихомир и Верес се изкатериха на най-близките дървета. Когато се върнаха, разказът им беше плашещ: - Зомби. В състояние на сън. Вратите са затворени и заковани здраво, който е могъл да си тръгне, се е погрижил заразените да не напускат селото. Аз бавно седнах на снега, извадих картата и отбелязах първото селище. В очите, пречейки ми да виждам добре, бяха застинали сълзи. Бърсах ги поне три пъти, а те все се появяваха. „Който е могъл да си тръгне, се е погрижил заразените да не напускат селото.” Заразените... При заразяване оцеляват четиридесет от сто човека! А някой беше заковал вратите така, че да не остави на оцелелите никакъв шанс за спасение. Нито един. Как горските селяни са могли да постъпят така... И тогава моливът изпадна от ръката ми. Защото не биха могли! По никакъв начин! Не можеха горските да изоставят своите! Тук, където всички живеят и оцеляват рамо до рамо, сражават се с лютите диви зверове и с нечистите, където съседите са си като родни братя, никой не би могъл да изостави някого от своите. - Верес - навеждайки се, за да вдигна молива, повиках аз, - пусни търсещо заклинание към портите, разбери кой от маговете е запечатил вратата. Верес мълчаливо кимна и запълзя към последните дървета да изпълнява задачата си, а Тихомир мрачно попита: - Как от маговете? Милада, ти нали не мислиш.? - А какво тук има да се мисли? - грубо го прекъснах аз. - Какво, Тихомир?! Гласът ми пресипна: - Ти си от село, близо до столицата и може би при вас е другояче, не знам, но Верес е от горско селце, попитай него дали са могли да оставят своите да умират така? Спряхме на около сто крачки от оградата, Тихомир и Верес се изкатериха на най-близките дървета. Когато се върнаха, разказът им беше плашещ: - Зомби. В състояние на сън. Вратите са затворени и заковани здраво, който е могъл да си тръгне, се е погрижил заразените да не напускат селото. Аз бавно седнах на снега, извадих картата и отбелязах първото селище. В очите, пречейки ми да виждам добре, бяха застинали сълзи. Бърсах ги поне три пъти, а те все се появяваха. „Който е могъл да си тръгне, се е погрижил заразените да не напускат селото.” Заразените... При заразяване оцеляват четиридесет от сто човека! А някой беше заковал вратите така, че да не остави на оцелелите никакъв шанс за спасение. Нито един. Как горските селяни са могли да постъпят така... И тогава моливът изпадна от ръката ми. Защото не биха могли! По никакъв начин! Не можеха горските да изоставят своите! Тук, където всички живеят и оцеляват рамо до рамо, сражават се с лютите диви зверове и с нечистите, където съседите са си като родни братя, никой не би могъл да изостави някого от своите. - Верес - навеждайки се, за да вдигна молива, повиках аз, - пусни търсещо заклинание към портите, разбери кой от маговете е запечатил вратата. Верес мълчаливо кимна и запълзя към последните дървета да изпълнява задачата си, а Тихомир мрачно попита: - Как от маговете? Милада, ти нали не мислиш.? - А какво тук има да се мисли? - грубо го прекъснах аз. - Какво, Тихомир?! Гласът ми пресипна: - Ти си от село, близо до столицата и може би при вас е другояче, не знам, но Верес е от горско селце, попитай него дали са могли да оставят своите да умират така? Верес не можеше да отговори, той пълзеше по снега, изпълнявайки моето нареждане. За него отговори Никодим: - Не, не биха могли. Тихомир не се захвана да спори с него, но обръщайки се отново към мен, припряно заговори: - Добре, да допуснем, че това е бил някой от нашите... колеги. Грешки се случват. Но грешки от такъв мащаб могат да си позволят само властимащите. И ето, кажи ми, Милада, какво се опитваш да постигнеш, изпращайки Верес да проверява печатите? По този начин ни подлагаш всички на опасност! Към края на пламенната му реч, смутено запристъпва от крак на крак Славен и дори Никодим се позамисли, само аз непримиримо и втренчено се взирах в „колегата”. - Какво ми мигаш отсреща? - внезапно кипна Тихомир. - Ако селото са го запечатали, значи са имали намерение да се върнат и да решат проблема. Какъв е изобщо смисълът сега да изясняваме нещо и да сканираме печатите?! И без да се интересува от моето мнение, извика: - Верес, връщай се! Студентът от четвъртия курс на издирвателно-следствения факултет се обърна, погледна към Тихомир и пусна търсещото заклинание. А аз просто тихо попитах: - Да отстрани проблема? Това трябва да значи нещо като да опожари селото, така ли? И да оставим всичко това така, без съд и следствие? Тихомир ми хвърли мрачен поглед, отново се обърна към Верес, който тъкмо ловеше обратната вълна. Улови я. Пребледня като смъртник, дотолкова, че почти се сля по цвят с обкръжаващия ни сняг и плъзвайки се надолу от възвишението, побърза към нас. Още преди да дойде, ние бяхме разбрали, че си имаме проблеми. - Била е група магове - още отдалеч подхвана Верес. - Цялото село е обкръжено от верига последователни заклинания. Нужно ли е да обяснявам какво е това? Въпросът бе зададен не без основание - ние всички бяхме от различни факултети: аз - теоретик, Тихомир и Славен - от бойния, Никодим - билкар. - Аз разбрах - отговорих за себе си. - И аз - отзова се Славен. - А аз съм за това, да се разкараме по-бързо оттук - изказа позицията си Тихомир. - Не разбрах - честно си призна Никодим. И ние всички погледнахме към Вачовски. Той седеше, местейки поглед от мен към Тихомир и обратно и мълчеше. - Това означава, че от смъртта на хората са теглили енергия - тихо поясни Верес на Никодим. Билкарят закима с глава и уточни: - Значи не е имало никаква грешка. И погледна, кой знае защо, към мен. Аз мълчаливо се върнах към попълването на първата графа под картата на нашата половина от Горлумския лес. Не можех да мисля за това, което се беше случило тук... за това кой и как е умирал... за тези, които в същия момент са стояли някъде тук, наблизо и са слушали виковете на затворените в капана хора. - Това е най-гадната, но не единствената новина - продължи Верес. Аз вдигнах глава и отново го погледнах. - Най-близкото село е на седем часа път пеша оттук - поясни студентът. - И ако можем да съдим по това, че и то отговори на зова на моята търсачка, няма никакъв смисъл да търсим живи и там. Затваряйки очи, стиснах клепачи, опитвайки се да не се поддавам на паниката и да се успокоя. Просто да се успокоя. И да се съсредоточа върху насъщните проблеми, например върху този, че щеше да ни се наложи да нощуваме в гората, без храна и топлина. Взимайки се в ръце, помолих: - Предай ми възприятието на печатите. Тихомир като че ли се опита да възрази, но под погледа на Никодим не се реши да обели и дума. От връхчетата на пръстите на Верес се откъснаха четири ярки искри и три по-бледи. Значи маговете бяха седем. Като се имаше предвид яркостта на еманациите на магията им, имахме си работа с магистри. - Спукана ни е работата! - все пак се изказа Тихомир. Аз написах всичко, което ни се бе отдало да изясним за селото, отбелязах мястото на картата и прикрепих към отчета в нужната графа копия на печатите и решително станах. - Продължаваме на север още четири часа - изкомандвах на групата. Никой нямаше възражения. Но за мое искрено учудване, Владиката стана и тръгна напред, без да каже и дума. Ние, също така мълчаливо го последвахме. Не вървяхме четири часа. Но не мога да кажа, че не се зарадвах в душата си, когато все така вървящият отпред дракон спря и изкомандва: - Тук ще пренощуваме. Просто нямах повече сили да вървя. Не знам за момчетата, но аз все още не бях дошла на себе си след управлението на многоместната каруца и направо бях готова да рухна. В буквалния смисъл. Два пъти вече бях падала и се надигах с огромно усилие. Даже топлото наметало от Камали, което аз безумно обичах, вече така ми тежеше и я докарах до там, да благодаря мислено Зернур, че ме беше отървал от раницата - добре че беше изгоряла, нямаше да имам сили и нея да мъкна. На мен, след магическото изтощение, по принцип ми се полагаше поне една седмица почивка, но какво да се прави. И когато Владиката обяви почивка, аз просто плъзнах гръб по най-близкото дърво, същото, което току-що бях използвала като опора, за да се изправя, тъй като второто ми падане се бе случило току-що. Помислих си, че не искам, просто не искам да ставам, да правя лагер, да паля огън и така нататък. Нищо не искам. Просто да затворя очи и да поспя. Просто да спя, може и ето така, на снега и... - Спи-спи - мен внимателно ме взеха на ръце, - аз сам ще се оправя с всичко. Опитах се да се дръпна и да попитам с какво именно, но след това си помислих - нямаше да опожари гората, в края на краищата и нямаше дори да може да я изпотроши... цялата и потънах в сън в момента, в който ме сложиха да легна на постланите елхови клончета. Събудих се от това, че някой леко ме разтърсваше за рамото, мърморейки: - Вкуснотийке, събуждай се, трябва да хапнеш нещо... - първото не ме впечатли. - И да нахраниш грасса, докато с теб не са се нахранили - а второто, дори доста силно. Мигновено разлепих клепачи, видях планината сурово месо, нарязано на парчета и натрупано пред мен. Друго, което вече не беше сурово, в този момент цвърчеше на отделен огън. Освен това, всички седяха с бутилки вино в ръце около втория огън, съскаше окачения над пламъците чайник, на масичката отстрани имаше чаен сервиз, чинии със замръзнали сосове, подправки, пушена риба... всичко точно така, както обичаше магистър Етрас... - В-в-в... Вачовски - с пресипнал глас повиках аз. - Да мармаладче? - мигновено се отзова той. И тогава някой лизна ръката ми. - Глад - моментално се досетих аз. И вече рефлекторно взех парче месо и го протегнах на кучето. Месото го взеха внимателно от ръката ми и в тишината на гората се разнесе доволно мляскане. - Как ни намери? - удивено попитах аз, подавайки му второ парче. Грассът отговори, надрасквайки с нокът на утъпкания сняг: „Територия на моята глутница”. Прочитайки това, аз изплашено се огледах. Просто веднага възникна едно такова усещане, като че ли нас отвсякъде ни гледат. - Не, това не са грасси - отзова се Владиката, - това са търсачките, които пусна професор Етрас, опитва се да разбере кой сви вечерята му. При тези думи момчетата се задавиха с виното, моята уста се отвори от възмущение, а драконът се възползва от това и напъха в нея лъжица рибена супа. А на потресения ми поглед, отвърна с насмешка: - Яж-яж, събирай сили, аз те засякох как два пъти падна в снега, така че утре ще те понеса на ръце... или ще измисля нещо друго. Искаше ми се да закрещя „Само това не!”. Но беше късно. - Не се безпокой - пъхайки в устата ми още една лъжица супа, ме посъветва Владиката. И тогава изведнъж Никодим се понадигна, вдъхна дълбоко въздух през носа, а след това, ставайки рязко, леко и бързо, което при неговото телосложение изглеждаше направо невероятно, се приближи към нас, нетактично пъхна носа си едва ли не в чинията, вдъхна миризмата и изправяйки се, каза: - Миладка, аз на твое място не бих я ял. - Отровена ли е? - с неочаквана надежда попита Тихомир. - А, не - махна с ръка Никодим, - но магистър Етрас е стар човек, има... определени проблеми с храносмилането и затова в супата му слагат и една билка, която помага от... запек. Непреглътнатата супа веднага я изплюх на снега. Скочих на крака, обтрих със сняг първо ръцете си, после, гребвайки шепа направо от дървото, изтрих езика си и изобщо... - Слушай, Тихон, аз тук ето до какъв извод стигнах: рибка ти е необходима на теб, че нещо са ти едни такива злобни надеждите - изведнъж произнесе Владиката. Студентът се напрегна и заеквайки, проговори: - Н-н-не трябва! - Трябва-трябва - ставайки с лекота и заплашително разбърквайки супата, заяви драконът, - да ти кажа, имахме в дв... селото един лекар, потресаващо лекуваше, направо майстор! От всички недъзи изцеляваше и то само по един начин... - той бъркаше чорбата много изразително. - Да знаеш само как ти прочиства мозъка... - Вачовски, прекрати! - изплювайки снега, изкомандвах аз. Ho c един скок от поне четири метра, плющейки с ушите, които се бяха размотали от рязкото движение, Владиката настигна хвърлилия се настрана Тихомир, хвана го, стисна с ръка гърлото му и вече имаше намерение да изсипе в неуспешно отблъскващия го студент цялата професорска чорба, когато аз изкрещях с всички сили: - Вачовски, ти застрашаваш цялата ни експедиция! Прекрати незабавно! Никой не ме слушаше! Хвърляйки наметалото си на снега, аз се спуснах към Владиката, който явно упорито се опитваше се да отрови поне някого, ако не мен, то Тихомир и в опита си да ги разтърва, скочих на гърба на Вачовски. Това беше фатална грешка. Не знам как по принцип може да съществува подобна скорост, но в момента на моето нападение, драконът изведнъж се извъртя, отхвърли едновременно и Тихомир и супата на една страна, подхвана ме и меко ме сложи да легна на снега, придържайки ме с една ръка под главата, а с втората - прегърнал ме през кръста, докато самият той ме притисна отгоре. И в един миг абсолютно черните очи с вертикални сребърни зеници ме погледнаха с ясни убийствени намерения, но вече в следващия, погледът на Владиката се измени, жестокото хладнокръвно лице на убиец, което не можеха да смекчат дори увисналите зелени уши, отново стана предишното, той се наведе по-надолу и почти опрял края на носа си до моя, назидателно произнесе: - Аз нали те предупредих, вкуснотийке, не смей да ме нападаш. Никога. Ще се нараниш, глупаче такова. И той се надигна рязко, едновременно изправяйки и мен на крака. След това отиде да донесе наметалото ми, изтупа го от снега, наметна го на раменете ми, докато аз, тежко дишаща и ужасно изплашена, не можех да откъсна очи от него. След това той се обърна и без да се оглежда, се запъти нанякъде в безпросветната тъмнина на зловещата Горлумска нощ. След неговото отдалечаване, над поляната се разнасяше само пукането на горящия огън и съскането на кипящата вода. Никой от нас не пророни и звук. Тихомир, ставайки, с олюляваща се походка се приближи до огъня, седна на поваленото дърво до него и започна да пие - жадно и страшно. Момчетата почти не го погледнаха, продължавайки да се взират изключително в мен. Мен ме тресеше. Буквално. Така треперех, че когато се опитах да закопчая наметалото си на шията, не ми се получи. Пред очите ми, като наяве, святкаха очите на Владиката с безпогрешно определяемото желание да ме разкъса на части. И в този момент в тях нямаше нищо, абсолютно нищо друго, освен жаждата да убива. Просто да убива. Аз някак бях забравила, че Гаррат е дракон. След всички тези събития, след почти детинското му поведение, тези пакости и лудории... Бях забравила. В дланта ми се пъхна мокрия нос на грасса и аз, обръщайки се, тръгнах към мястото, на което бях лежала, за да нахраня създаденото по неестествен начин животно. И едва когато му дадох последното парче, изведнъж си спомних - грассът беше стоял до мен. Съвсем близо, в момента, когато драконът ме беше пуснал. Когато нахраних Глад станах, приближих се към мястото, където бях паднала на снега и видях десетки следи. Десетки! А след това, направо пред очите ми, някой премина отново по тях и ги замете, като че ли с опашка. И се изгуби в мрака, размахвайки тази, покрита със сняг опашка, докато Глад продължаваше да стои до мен! Потръпвайки, погледнах към огромния пес, който се забелязваше единствено заради оцапаната с кръв след вечерята муцуна. Глад просто написа на снега: „Мама” И след това добави: „Притеснява се” Поразмисли малко, а след това дописа още: „Глутницата е на стража, можете да спите спокойно”. А след това, изтри всички надписи и попита: „Искаш ли да остана тук?” И аз казах: - Искам. Грассът изтри и тази последна фраза, отиде и легна върху натрошените борови клонки, които ми служеха за легло, недвусмислено намеквайки, че ще спи там и аз ще имам към кого да се притисна през тази хладна зимна нощ. Грижливо изтрих със сняг ръцете си от кръвта на суровото месо и се приближих към огъня, взех пръчка с печено, изядох го мълчаливо и бързо. Никодим през това време беше направил за всички билков чай, сега го сипа в чашките и го раздаде. - Направих го с билки против простуда и добавих девесил, за да не изпопадаме утре - съобщи на всички ни билкарят. Поблагодарих и отпих от чая. Другите също известно време мълчаха, а накрая Славен тихо произнесе: - Ние изобщо ще се измъкнем ли живи оттук? - Ще се измъкнем - уверено казах аз. - А със селата какво ще правим? - зададе въпрос Верес. И аз го разбирах, безпокоеше се за своите. - Нещо ще измислим - казах аз, вече не толкова уверено. - С маговете също ли „ще измислиш” нещо? - язвително се поинтересува Тихомир. Мъжете са странни същества. Той мен ме беше предал два пъти - един път, оставяйки ме да умра на търговския тракт, вторият - когато ме бе издал пред Аттинур, но именно той беше този, който не можеше да прости и като че ли именно това, че бях отказала да живея като постилка в дома му. И това беше човекът, който веднъж, на първи курс, когато бяха излели собствения ми обяд на пода в столовата, бе разделил с мен своя. Тогава той ми беше приятел, а сега? От гората, с шум и трясък, чупейки клони и храсти, се върна Владиката. Този път без уши. Не зная по какъв начин му се бе отдало да се отърве от тях, но фактът си беше факт - ушите вече ги нямаше. Без да каже и дума, се приближи към огъня, грабна цялото останало месо, бързо и лакомо изяде всичко, а след това заповяда: - Всички да спят! Никой не се осмели да възрази. Ние бързо станахме» грассът ми помогна да придърпам лежанката си по- близо до огъня, той самият легна откъм страната на гората и аз много бързо заспах» сгрявана от двете страни. Утрото започна още по тъмно. Но не и за мен. Просто аз дочух звука на гласове, поотворих очи и през езиците на пламъка на все още горящия огън, видях момчетата, заобиколили в кръг обясняващия нещо Вачовски. При това, обясняващ много тихо. Верес започна да спори за нещо и получи в отговор твърдото: - За шест дни да обиколим такава територия? Ти картата виждал ли си я? Верес мълчаливо кимна, но след това поясни на Владиката това, което аз не бих казала по принцип: - Милада върви право на север, явно към Медведково. - А какво има в Медведково? - тутакси попита драконът. Верес като че си прехапа езика, досещайки се, че явно е казал нещо излишно. Той, като горски жител, знаеше за Медведково, аз знаех, защото веднъж господин Нощру се бе изпуснал, а иначе само на коренните жители на Горлумския лес им беше известно за това селище и най-важното, за храма в него. - Аха, тоест, вие не сте имали намерение като идиоти да се лутате из гората всичките шест дена? - Имахме - отзовах се аз, прозявайки се широко, - но по диагонал и придържайки се близо до двата най-големи търговски друма. Да се върви през най-гъстата част на Горлумския лес би било истинско самоубийство, там по принцип дори никой от кралските чиновници не би се напъхал. Затова информацията за най-забутаните села, аз имах намерение да я получа в Медведково. - И колко време ни трябва, за да стигнем до там? - Още приблизително час-час и половина ще вървим до пътя - отзовах се аз. След което се обърнах към грасса и имах намерението отново да заспя. Но не ми било писано. - Всички да се готвят - раздаде се заповедта на Владиката. - И дори чай ли няма да... - опита се да протестира Тихомир» а след това млъкна, явно под суровия поглед на някого. А мен ме лизнаха по ръката, намеквайки, че някой трябва да бъде нахранен. Сядайки сънена върху лежанката, открих, че до нея вече е натрупана едва ли не планина от месо. Откъде бяха тези запаси, щом Глад беше спал цялата нощ до мен? - Мама? - по-скоро утвърдително, отколкото въпросително, казах аз. Грассът кимна. Заех се да го храня, сънено наблюдавайки как младежите събират лагера ни. Зарадвах се, когато забелязах, че сега всички имаха и раници, и шапки, и ръкавици. Дори не попитах откъде, но предположих, че от същото място, откъдето се бе появила и снощната вечеря... тази на професор Етрас. А след това видях шейната. Голяма, изрисувана, празнична, тясна и многоместна. Предната й част беше надигната и извита, както и се полагаше на шейна, а отгоре й се кипреше надпис: „Цар-шейна”. И можеше да се предположи, че това е нечия шега, но надписът беше хутарски, шейната, също! Хутарите на подобни шейни през зимата си правят състезания по спускане по склон. И защо ли ни беше нужна състезателна шейна? Тя не беше магическа, не приличаше на многоместната каруца, шейната трябваше или да се тегли, или да се блъска, да се управлява магически такъв предмет е изтощително и фактически невъзможно. И ако все нещо можеше да се измисли по утъпкан и изчистен път, то в условията на непроходимата гора, просто нямаше как да стане. Но за мое искрено удивление, никой не се натовари в шейната. Момчетата натрупаха в нея отмъкнатите снощи вещи, след това, раниците си, грижливо закрепиха всичко с въжета, а след това Владиката мълчаливо се приближи към мен, без думи ме вдигна на ръце и ме сложи да седна в шейната, направо на постланата кожа и ми напъха в ръцете чаша чай. И докато седях и потресено гледах този чай, изкомандва: - Тръгваме. И затегли шейната, вървейки най-отпред. И когато тя се отлепи от мястото си, поскърцвайки, Вачовски подвикна към мен: - Пий чая и заспивай. Докато стигнем до пътя имаш време, след това всички ще се качим в шейната. Е, щом така, не се захванах да му противореча. И изпивайки чая, закрепих чашката към останалите и си легнах, опитвайки се да заспя. Това не беше трудно - Владиката вървеше уверено и ритмично, създаваше се впечатлението, че мачкаше не само храстите, а дори дърветата, които се бяха осмелили да се озоват на пътя му, без дори да забелязва препятствията. Момчетата мълчаливо и съсредоточено вървяха след него, хвърляйки му удивени погледи и явно също поразявайки се от силата му. И аз заспах отново. Събудих се от това, че Владиката изкрещя със звучен глас: - Ей, ти, я спирай! Ела насам. Насам, казах! Какво стоиш? Нещо не ми харесва кривата ти физиономия. И да ти кажа честно, колкото повече те гледам, изроде, толкова по-малко ми харесваш. Почти веднага се разнесе тропот на копита на приближаващи се коне и се раздаде не по-малко звучен глас: - Погранична служба. Защо тревожите гражданите? - А ние сме магове, когото си искаме, този го тревожим. Ние можем и вас да ви разтревожим, не сме чак толкова горди магове. Моментално се разнесе чаткането на отдалечаващи се копита. Аз веднага отворих очи и седнах, но всичко, което успях да зърна, бяха стремително отдалечаващите се кралски граничари в ярко-алени мундири и пребледнелия, между другото, съвсем не изрод, а дори доста приятен млад търговец с открито лице, пшеничено-руси къдрици и красиви, добри сини очи. - Какво да правя, не ми харесваш ти - замислено произнесе Владиката. След думите му, младият търговец пребледня още повече, но не подкара каруцата си, което и не беше за учудване - пред него имаше ивица от огнени езици, така че, нямаше накъде да бяга. Затова пък, стана ясна защо граничарите бяха пришпорили конете си толкова чевръсто. И да бяхме спрели само този търговец, ама не, ние бяхме преградили половината от търговския тракт! И сега на Яремския път движението вървеше само по три коловоза в противоположната страна, а тук, от нашата, всички почтително се тълпяха, предавайки си от уста на уста шепнешком новината: „На господа маговете търговецът не им се хареса” И въпросът бе, от къде на къде „господа маговете” трябваше да спират движението, при това на втория по значение друм на кралството?! - Вачовски - с предрезгавял от съня глас, повиках аз. - Зачакай, вкуснотийке, интуицията ме гложде нещо - махна с ръка Владиката, продължавайки с другата да държи конете на търговеца за юздите, след това почеса замислено брадичката си и продължи да оглежда подозрително доста симпатичния млад човек. Само дето беше много пребледнял. Въпреки че как да не пребледнееш, ако пред каруцата ти, изведнъж започнат да изригват пламъци. И ако на мястото на Владиката беше някой друг от моята група, бих му заповядала да остави нещастния търговец на мира и да продължи напред, но ми беше достатъчно да си припомня бегло вчерашния поглед на дракона, и аз веднага се отказах да му казвам каквото и да било. Но ми беше жал и за хората, попаднали в задръстването. Протегнах се, внимателно се измъкнах от шейната и прозявайки се, се приближих към Владиката. Всъщност, как се приближих - спрях на три-четири крачки от него и предпазливо попитах: - А какво конкретно не ви харесва? Гаррат бавно завъртя глава, мрачно ме изгледа и попита: - Изкарах ти акъла вчера, нали?! Аз отначало се стреснах и понечих да се отдръпна, въпреки че погледа му накара всички да се отдръпнат, а търговците, които се бяха приближили да узнаят за причината на спирането, изобщо направиха пет-шест крачки назад, но след това внимателно се приближих с още една крачка и казах: - He-не, няма ми нищо. Та какво става тук? Тук ставаше това, че един дракон, възползвайки се от това, че неговите думи мога да ги чуя само аз, каза тихо: - Аз съм дракон, Милада, аз чувствам лъжата. А след това високо, на всеослушание и отново със звучния, дълбок глас на Вачовски: - Ето, не ми харесва нещо у теб, а да разбера какво - не ми се получава. - А не може ли вече да се напънеш, да разбереш и всеки да си продължи по пътя? - викна някой от бързащите търговци. - Гледай, народе, какви работи стават! И трите линии са спрени, и трите... Ох ти, мамка му стара, огън насред снега гори! Комай са магове?! И търговецът в ален кафтан предвидливо се постара да се загуби сред тълпата и повече да не се показва. Спреният търговец нервно оправи шапката си и забърбори: - Вижте какво, уважаеми, маг ли сте вие там или не сте маг, ама да спирате хората направо насред пътя... - Аз не те спрях насред пътя, аз на края на пътя те спрях - прекъсна го Владиката. - Какво е това нещо, дето не ти е наред на теб, а? Мъжът започна да нервничи и кой знае защо хвърли поглед към каруцата си. И не просто да се обърне и да погледне, погледът му само за миг, но някак виновно, крадешком, се стрелна към единия й край. И именно в този момент търговецът престана да ми харесва и на мен. Търговците са особен народ, те учат търговското дело още от деца и от детинство държат на доброто си име, учат се да гледат право в очите, с честен и открит поглед. Именно такива, с честно име и открит взор, ходят в скъпи кафтани, на другите не им спори много работата в Любереж, а този търговец беше облечен именно в разкошен кафтан. И поясът му беше ален, от хубав свилен плат. И видът му беше съвсем търговски - а погледът, погледът не беше хубав. - Очите ти бягат като на крадец в навалицата в пазарен ден - сякаш прочете мислите ми Владиката. Но можеше и просто да се бе стреснал човекът, нали? Всеки на негово място бе се стреснал. А очите... ако добре се вгледаш, очите бяха красиви, добри, сини такива, като лятно небе. - Той към каруцата погледна - опитах се да се застъпя за търговеца, - може стоката му да гори лесно, а вие тук огън сте запалил или пък да е бързо разваляща се, а докато го държите тук, време губи. - Стоката, казваш? - замислено произнесе Владиката. И извади кинжал. От черна стомана. Този същия, който оставя рани, дето не зарастват нито с магия, нито с лекарства, този, който реже всичко подред, дори през желязото минава като през меко масло. - В-в-вачовски! - изплашено възкликнах аз. Но драконът, за учудване, не предприе никакви опити да отвори например гръдния кош на търговеца или да дели на резенчета други органи, а се насочи към каруцата, втренчено взирайки се в стоката, покритата с евтина тъкан и закрепена с конопено въже. Всички търговци го гледаха с интерес, всички, освен задържания, който изведнъж се покри с петна и освен нас с Тихомир, Славен, Верес и Никодим. Просто ние вече бяхме разбрали, че тази работа няма да има добър край, при това - за търговеца. Но това, което се случи, никой не би могъл да го предположи! Владиката решително се приближи към каруцата, мах с ръка - и прерязаните тъкан и въже дадоха началото на... платепад - от разреза избликнаха и се посипаха тъкани. - Безобразие! - извика някой от търговците отзад. - Забранено е да се пипа стоката! - добави още един. Останалите мълчаха, гледайки подозрително и с присвити очи стремително посивяващия, все още седящ на капрата колега. Те като че ли по поведението му бяха разбрали, че нещо не е наред. И не бяха сбъркали. Когато на пътя се стовари намотан на руло и запечатан с восък килим, Владиката се наведе, рязна тъканта и изправяйки се, мрачно погледна към открилото се пред погледа на всички присъстващи, утробно заръмжало умъртвие. - Мъртвяк! - писна застаналият до мен Тихомир. - Зараза! - не толкова високо, но така, че всички го чуха, обяви Верес. Младият търговец с толкова добри очи бавно се свлече на капрата и ако можеше да се съди по неудобната поза, явно пребиваваше в безсъзнание. А сред търговците вече се разнасяше глъч и шумяха реплики: - Стреминско помните ли го, измряха всички в него от мъртвешката зараза! - В Глухатки за една нощ мъртвяците толкова народ погубиха и изядоха! - А все не можеха да разберат как тая зараза проклета се разнася, то да беше лятос и напролет, ясно, мъртвяците тогаз са най-бързи, а зиме и на умъртвието му е трудно да ходи. И още... и още... и още повече... Мъртвякът през това време заръмжа още по-страшно и се опита да се измъкне от килима, но Владиката сграбчи една от дъските на каруцата, изтръгна я без усилие и също така леко и спокойно, прикова умъртвието към земята, пробивайки замръзналата почва на метър, най-малко. Мъртвякът зави, но вече нямаше накъде да мърда. - Вонята - в настъпилата тишина произнесе Вачовски, - миризмата не ми хареса. Смърдеше като от вчерашното село - на тлен. След това, завъртайки се като че ли с някаква бясна радост, той се запъти към полуувисналия на капрата търговец с думите: - Ти направо няма да повярваш, човече, на нас ни предстои дълъг, много дълъг разговор. И аз още от сега мога да ти кажа, той няма да ти хареса приблизително така, както на мен не ми хареса стоката ти. Точно в този момент се появи отряд от граничари, десет пъти по-голям от предишния. Крясъкът беше продължителен, пресипнал и пълен с мъчителна болка и пронизваше до кости. Искаше ми се да запуша уши, да се свия на кравайче, и тихо да вия в тон със започналата виелица. Но не се получаваше, изобщо не се получаваше. - Да ти сипна ли още отвара, моме? - попита един от граничарите. - He-не, сполайти - отзовах се аз и продължих да пиша. До момента, в който поредния крясък не проряза тишината на заставата. Въпреки че не можеше да става дума за никаква тишина - заставата бръмчеше и бумтеше. Цвилеха спънатите коне, горяха огньовете на замръкналите на тракта търговци, разнасяха се приглушени разговори и само от време на време се раздаваха такива нечовешки вопли. Броят на мъртвяците, намерени на Яремския тракт беше достигнал до цифрата осем. Двама ги откри лично Владиката, четирима - осъзналите целия ужас на случващото се и започнали да обискират всички каруци и фургони граничари, а още двама ни ги посочиха самите търговци, забелязали, че двама от тяхната задруга изведнъж рязко бяха обърнали колите си. Съзнателността на търговците вероятно бе спасила поне две селца. Като минимум... „Сблъскахме се с невиждано по своята жестокост и безпринципност заразяване на горлумските села” - продължавах да пиша аз в отчета. Отново пълен с болка вопъл. И то такъв, че слюдата на прозорците задрънча, да не говорим за стъклата. - Звяр, чист звяр, ви казвам - мрачно се изказа седналият до печката и четящ пограничните отчети за миналата година Тихомир. На него никой нищо не му отговори, защото на всички им беше страшно. И на немощния старец, оставен „чай да вари на господа студентите” и на нас с Никодим и Славен. С грохот се разтвори вратата и влезе Верес. Висок, сух, обикновено весел момък, сега той беше блед и мрачен. Отиде до масата и се хвана не за чайника, а направо за бутилката с ракия, плисна в канчето си, гаврътна я на един дъх и дрезгаво произнесе: - Този, дето сега се жали... това е четвъртият му рейс! Раздаде се поредният крясък на изтезавания, но... никой от нас вече не изпита съчувствие към него. - На! - Верес се приближи и ми подаде дубликат на картата. - Вачовски каза, че имаш не повече от пет минути. Там граничарите намериха още едно „имане”. Мъртвяците ги нарече „имане” Владиката, когато обискираше поредната каруца. Високо така, подигравателно произнесе: „И тук комай имане е заровено”. И след това така си остана - граничарите започнаха да наричат скришниците с умъртвия „имане”. Взех дубликата на картата, която самата аз бях нарисувала за дракона - Гаррат категорично отказа да разпитва търговците пред очите ми, така че се наложи да правя втора карта. И сега, съотнасяйки с вече нанесените координати, пренесох всички данни в оригиналната, а също така отбелязах местоположението на три несъществуващи вече селца. Без думи върнах дубликата на Верес. Погледнах бледото му лице и попитах: - А... твоите? - Живи са - глухо се отзова момъкът. - На тракта дядо Михо срещнах, той преди два дни от наше село тръгнал. - Слава на Триединния! - въздъхнах аз. Верес кимна и отново отиде натам, където Триединният явно не присъстваше, а след малко отново се разнесоха воплите на измъчваните. Пограничната застава я оставихме зад гърба си на зазоряване. Добре, че един от търговците се съгласи да ни откара до Триглавия кръстопът, без да ни уведомява накъде именно се е запътил, но толкова свещи Ванко можеше да кара само в Медведково, така че, ние се разбрахме един друг и без думи. И веднага, след като Владиката се освободи от самолично взетите си задължения на заставата и влезе в стаята, ние започнахме да се готвим за път. - Накъде така? - мрачно се поинтересува драконът. - Половината път можете да предремете - обещах му аз. - До теб? - неочаквано попита Владиката. - Аз до вас ще поседя - обещах на дракона. Но до него не се получи, там се разлегна Верес, който също не беше спал цяла нощ, така че, аз седнах до главата на Вачовски и сама не забелязах как той рязко се премести и с блажена усмивка намести главата си на коленете ми. Търговецът Ванко само многозначително се захили, забелязвайки тоя резил, но нищо не каза, а и аз се побоях да се противопоставя по някакъв начин. Така и потеглихме - аз, Владиката и Верес на каруцата на търговеца, Тихомир, Славен и Никодим - в шейната, която я прикрепихме към каруцата - двата товарни коня теглеха без усилие дори такъв товар. На заставата все още имаше колони от чакащи и в едната, и в другата посока, но проверките вече вървяха по-бързо - по изгрев-слънце бяха пристигнали магове и половината кралска гвардия. Откъде ли го знам? Като се развидели дотича Верес, разтърси ме, задрямала над картата и отчета и попита: - Миладка, чисто теоретически, кой ще победи - Вачовски или магистър Тессорд? - Вачовски - сънено отвърнах аз. - А, тогава спи-спи - каза Верес и отпраши нанякъде, за щастие, затваряйки вратата след себе си, защото докато задаваше въпросите си, я беше оставил широко отворена и аз бях измръзнала. След това Тихомир и Славен като стари комарджии обсъждаха колко надалеч ще отлети магистър Тессорд и загубиха и двамата, тъй като бойните магове владеят отлично левитацията и съответно магистърът не пожела да „отлита”, просто мълчаливо се върна и се поинтересува от Владиката: „На кой факултет учи младият човек?” Осведомен, че на теоретичния, много се наскърби. Аз също скърбях, защото, в момента, когато магистърът бе отправен в полет, все още сънена, се бях втурнала да спасявам Вачовски, сама не знам защо. Явно от глупост. А след като стана ясно, че тук няма нужда да се спасява никого, сънено се заклатушках обратно към казармите. Но и тогава не ми позволиха да стигна до входа - пред вратата ме посрещнаха с поднос нарязано месо. Заех се да храня грасса. Искрено съжалявайки, че същия този грасс не ме беше изял, когато трябваше... Да, наистина, това щеше да си е истински акт на милосърдие. - Ей, вие студентите! - спря ни викът на един от маговете. Търговец Ванко дръпна юздите, Верес и Владиката усърдно сумтяха в съня си, ние останалите в очакване на неприятности зяпнахме дотичалия до нас маг в сива мантия на издирвач и с малка, заострена спретната брадичка, която придаваше на иначе младото му лице, вид на козя муцуна. Просто той и черната си права коса така беше зализал назад, че ушите много стърчаха, липсваха му само два рога. - Слушайте - попита той, втренчвайки се във всеки от нас поотделно, - вие случайно да познавате студентката Радович? Виждали ли сте я? И уж случайно положи ръката си с пръстена на капрата на каруцата. Пръстенът беше с черен камък и никой, в смисъл аз, нямаше никакво съмнение какви са свойствата на този пръстен. - Познаваме я - съвършено искрено отвърнах аз на зададения въпрос. - Виждали сме я. „Козелът” присви своите светло-лешникови очи и се поинтересува: - Кога? - Не много отдавна - отвърнах аз, припомняйки си, кога за последен път се бях виждала. Сетих се, че последният път това беше в изгорялата таверна, когато Владиката ми бе препоръчал да се погледна в огледалото. - Преди три дни, в таверната „Земец”, ако не се лъжа. Магът погледна пръстена си, той потвърди истинността на думите ми. - Ясно - мрачно въздъхна той. - А „Земец”, това къде е? - На юг - подсказах аз. - Право на юг. Но по тракта ще е с три дни по-дълго, а иначе е на юг. Магът се начумери и след това, дори без да поблагодари, а и нямаше всъщност за какво, се обърна и закрачи към колегите си. След минута той вече пришпорваше красива петниста кобилка по тракта на юг, явно с намерението да се добере до сега вече несъществуващата таверна. Само че с това неочакваните спирания не свършиха. Бяхме се отдалечили на не повече от двайсет крачки, когато ни догониха отново, този път магистър Тессорд. Главата на всички бойни магове в цялата Любереж викна „стой!” а след това с широка крачка, стряскайки всички с тъмно-червената си мантия, се приближи до нас, с рязко движение на главата отметна светлите и вече побеляващи кичури коса от лицето си и произнесе почти шепнешком: - Спи ли? Ние нищо не отговорихме. Какво можеше да се добави, когато някой дори започна да премлясва насън. Магистърът ме погледна, обърна взор към удобно наместилия главата си върху коленете ми Вачовски, ухили се и засуквайки мустака си, се поинтересува: - Годеница? Аз изплашено поклатих отрицателно глава, стараейки се да пресека от корен дори мисли за подобно нещо, но съдейки по погледа, магистър Тессорд и за миг не ми повярва. - Виждам, виждам, млади, влюбени - отново сучейки мустак и смеейки се, произнесе магът. А след това, ставайки изведнъж много сериозен, тихо каза: - Радович, като стигнете до Триглавия, вземете да зарежете тая практика и все по тракта, по тракта, право в столицата, от там - в университета. Писмо на ректора ви вече изпратих, пратеници до другите групи - също. Не се отбивайте от пътя. Всичко ли е ясно? Аз неуверено кимнах, а след това попитах това, което по принцип би могъл да знае само този човек: - Магистър Тессорд, мъртвяците всички от едно село ли са били? В светло-сините, почти прозрачни очи на мага, пробяга нещо, което ужасно напомняше отчаяние и магистърът тихо отвърна: -Не. Помълча, а след това добави: - По лично разпореждане на лорд Енрое, вие се обявена за издирване, госпожо Радович. Но аз не съм ви виждал. Добър път. И той пусна каруцата, а търговец Ванко изплющя с камшика, карайки конете да тръгнат напред. Така оставихме зад гърба си измъчените, покрити с изгаряния и даже пушещи на места доскорошни търговци, които сега бяха затворени в отделни железни клетки за опасни престъпници, умъртвията, които ги бяха завързали и потопили в стазис и сега явно ги караха в столицата за опознаване. Но тъй като се движеха не след нас, а в обратната посока, ставаше ясно, че ще ги превозват по охранявания кралски път - той беше най-вече за вестоносците и за ето такива екстрени случаи, а на търговците не им беше разрешено да пътуват по него. Конете на търговец Ванко бяха бързи, той явно ги хранеше добре и не им вадеше душата от работа и затова те бягаха бодро и весело, направо да ти е мило да ги гледаш. Владиката спеше, не само сложил глава на коленете ми, но и изхитрил се някак да ме прегърне с едната си ръка, заради което блажено се усмихваше вече втори час. Аз старателно описвах в картата, по-точно в графата за отчета, всички сполетели ни събития, наместила криво-ляво магическата хартия на една от пречките и придала й твърдост, за да ми бъде по-удобно. Съобщавах ясно и конкретно всичко - количеството намерени у търговците умъртвил, това, че те бяха от различни села, последователно и скрупульозно изброих имената на всички заловени да превозват заразата търговци, обозначавайки, че сред тях най-често се срещаха тези от трета и четвърта ръка, което говореше за ниско доверие към тях дори сред търговското съсловие. Към пладне търговец Ванко започна леко да придържа конете. То си беше разбираемо - не всеки можеше да стигне до Медведково, не за всеки пътят беше отворен, не всеки можеше да намери пътечката към него. И нямаше нищо по-лесно от това, да подминеш знака или дори изобщо да не го забележиш. Така че и аз, отмествайки картата настрана, се заех да броя: 1. Две дървета с опърлена кора. 2. Две с олющена кора, като че мечка си е острила ноктите. 3. Две със счупен втори клон. 4. Камък, на който всички по традиция пишеха послания за някого - нещо като: „Ей, Варув, ти кога ще ми върнеш дълга, поганец такъв!” затова и указанията на него отдавна бяха скрити от разни нови надписи. Първия завой след кръстопътя на тракта ние го пропуснахме, ориентирайки се по видяното досега - дърветата със знаци бяха по две, значи ни беше нужна втората отбивка. Втората отбивка не ни зарадва - изглеждаше външно просто изоставена, с повалени от снега дървета посред пътя и като цяло не особено приветлива, но аз сега виждах ясно през илюзиите. Ванко ме погледна, а аз казах - „Завивай” и ние поехме по този път. Неутъпканият от каруци и шейни път, повалените дървета и купчините заледен сняг наистина се оказаха само илюзия и след завоя ни очакваше широк чист друм, мечка, която приветливо ни махна от поста си и сойка, която долетя с въпроса: - Кои сте вие, кои сте вие? - Търговец Ванко с товар за Главния храм - отчете се той. - Група студенти от Любережския университет за магия, магическа практика. - Верес, син на Травиг - сънено каза събуждащият се Верес. Сойката, кимвайки, отлетя. Ние я съпроводихме със заинтересувани погледи и се оживихме - не знам Верес, но на нас ни предстоеше да видим за първи път това свещено за всички горски жители място. И това предизвикваше смесени чувства - и някаква боязън, и несдържан интерес, и плах трепет. Храмът на самия Древун - култовия горлумски бог-създател, почитан както с кървави, така и други жертви, не много благ, достатъчно суров, както и самият този огромен лес и абсолютно непостижим. Имахме усещането, че сега ще се докоснем до нещо древно и могъщо. И затова старателно се оглеждахме - аз от каруцата, момчетата - от шейната и очаквахме нещо величествено, монументално, удивително, мащабно, потресаващо и... И всички ние се изумихме, когато осъзнахме, че се приближаваме към най-обикновено селце, различаващо се от всички други може би само по това, че всички къщи бяха прекалено нови. А иначе - обикновена ограда от заострени греди, през разтворените порти се виждат къщички, хамбари, обори, децата с писъци се гонят из снега, посред селото - малък дървен навес, украсен с озъбена меча глава... - И това... е всичко? - озвучи Тихомир нашите общи мисли. - Тихон, дай насам водата - сънено изкомандва Владиката, намествайки се по-удобно на коленете ми. Но никой не обърна внимание на командата му. Ние всички се напрегнахме, забелязвайки внезапно появилия се пред широките порти старец. Човекът беше висок, много висок, приблизително с ръста на Владиката, белите му коси и брада бяха чисти и спретнати, очите изпод гъстите вежди гледаха с ясна синева, толкова пронизително, че никак не можеха да бъдат свързани със старост и немощ. Самият старец беше бодър, жилав, в дълга бяла риза, в мечи кожух върху нея и се опираше на дълга, дебела тояга, която приличаше повече на кривак, отколкото на жезъл, независимо, че беше увенчана с глава на озъбена мечка. И колкото повече се приближавахме, толкова по-внушителен и могъщ изглеждаше старецът. Ванко, спирайки пред вратата, ловко скочи от каруцата, поклони се на стареца ниско, досами земята, а след това, отпускайки се на колене, отново се поклони и произнесе: - За многая лета, Говорещи! - Изправи се, дете на лесовете - и без да го погледне, продължавайки да изучава нас, отвърна жрецът. Главният жрец на храма! Защото „Говорещи” - това е малката форма на обръщение към „Говорещия за истинския живот”, а това означава, че бе излязло да ни посрещне голямото началство. И това бе потвърдено от стреснато изправилия се и невярващо погледналия към мен Верес. „Главният” - само с устни прошепна той. Аз кимнах, показвайки, че съм разбрала. И тихо изкомандвах на момчетата: - Бързо ставайте. Опитах се да осъществя собствената си заповед. Но когато понечих да преместя главата на Владиката, драконът се преобърна настрана, прегърна ме вече с двете си ръце и сумтейки някъде в корема ми, пресипнало измърмори: - Мое е, не си го давам! Въздъхнах нервно и го побутнах: - Вачовски, вече пристигнахме, благоволете да се събудите! Без да благоволява друго, освен да ме притисне по-близо до себе си, той все така дрезгаво, но тихо продължи да се изказва: - Сладичка, вкусничка, апетитна моя. Няма да те пусна! Увисна неловка няма пауза. Верес застина в полупоклон, Славен, Тихомир и Никодим - до шейната, от която се бяха измъкнали и сега с мъка се опитваха да се раздвижат, защото им бяха изтръпнали краката. Владиката продължаваше в същия дух: - Ще те изям, като се оженим, ще взема и тутакси ще те изям... Той това го можеше! Именно поради тази причина аз не се осмелих да затворя с длан бъбривата му уста, както първоначално възнамерявах. В същата секунда, драконът отвори очи и съвсем по друг начин, напълно сериозно и без никаква сънливост, попита: - Пак ли те изплаших? И с рязко движение, неясно как, но от легнало в каруцата положение, Владиката се изхитри не само да се отблъсне и да извърши невъобразим скок, а и да се озове на крака до капрата и да ми протегне ръка да сляза. Аз много внимателно сгънах картата, пъхнах я в джоба си и станах, оправяйки наметалото си и усещайки как почти не съм в състояние да се държа на изтръпналите си крака. Драконът не ми позволи да предприема каквито и да било други действия - сграбчвайки ме за кръста, като чувал ме свали на пътя и хващайки ръката ми, стъпвайки леко се насочи към стареца, подсвирквайки си при това. В крайна сметка, най-накрая всички се приближихме до жреца, всички, освен Вачовски се поклонихме ниско и замряхме в очакване, кога ще заговори старецът. Жрецът мълча дълго, ръката му здраво стискаше кривака в очите му се отразяваше небето и кой знае защо - Вачовски. А след това Говорещия каза: - Дълги години здраве, Верес, сине на Травиг, влизай, драго ни е, че си тук. Верес, с огромна почит се поклони още веднъж. - Да си здрава и ти, дево Милада Радович, със слухове за теб гората се пълни, а доносчиците на лорд Енрое я тъпчат с мръсните си нозе. И ти влизай, и ти си драг гост. Аз, следвайки примера на Верес, също ниско се поклоних. Следващият беше Владиката. Жрецът се намръщи, гледайки го и произнесе: - И ти влизай, студент от незнаен род и племе. Ти не си добре дошъл, но коли те не пуснем, сам ще преминеш и стобора ще потрошиш. И дано да е само стобора... Владиката, вместо почтително да се поклони, се ухили и нагло отвърна: - Тъй да бъде, ще вляза щом така ме молите. А и старостта, казват, трябвало да се уважава... Ако реша някога да го правя, така да бъде, от вас ще започна. Главният жрец на храма на Древун го погледна така, че всеки друг на мястото на Вачовски би пламнал тутакси, но той - не, само дето ушите му отново станаха зелени и леко се удължиха. А старецът вече се вглеждаше в Никодим: - И ти преминавай и ти си добре дошъл - просто каза той. А на Тихомир и Славен други думи бяха продумани: - Предалият веднъж, ще предаде повторно - произнесе жрецът, гледайки Славен в очите. На Тихомир каза най-лошото: - В Медведково няма място за вероломство. Ванко, откачи шейната, тези двамата тук ще зачакат. И обръщайки се, изчезна, като че ли никога не е бил тук. Търговец Ванко побърза да изпълни заповедта на стареца, а ние издърпахме шейната встрани от пътя и оставихме на момчетата цялата храна, която граничарите ни бяха дали за из път - сушено месо, парче сланина и два комата хляб. Тихомир и Славен, които в началото стояха като попарени, започнаха да си готвят лагер. - Само вие там... по-бързо - помоли Славен. Тихомир нищо не каза и кой знае защо не вдигаше очи към нас. След като настанихме оставащите, ние четиримата се приближихме към вратите, очаквайки, че ей сега, само още една крачка и ще се окажем някъде другаде... къде конкретно, ние не знаехме, но и Главният жрец, и търговец Ванко със своята каруца, след като бяха преминали през портата, просто бяха изчезнали. А ние - не. Синхронно прекрачвайки линията на вратата, ние влязохме... в селото. Спряхме. Селяните все така бързаха всеки по своята си работа, лаеше някакво сънено куче, отговаряха му други, и те с неохота, дечурлигата продължаваха с крясъци и писъци да се носят между къщите и да се замерят със снежни топки и... и всъщност, нищо друго. И аз щях напълно да се разочаровам от собственото си зрение, ако Владиката не беше отбелязал: - А следите от каруцата на търговеца ги няма. И всички ние погледнахме под краката си - честно казано, на утъпкания сняг никакви следи не можеха да се различат по принцип и ние преместихме погледи към Вачовски. Драконът с все същия важен вид гледаше в далечината, без да реагира на общия ни ням въпрос към него. Като стана дума, ушите му си оставаха зелени. Нямам представа точно по каква причина - дали не му се беше отдало до край да свали заклинанието на професор Етрас или жрецът си го беше върнал за наглостта. - Сега - изведнъж каза Владиката. - Сега - какво? - предпазливо попитах аз. - Сега... ще те целуна - все така вглеждайки се в далечината, насмешливо отвърна драконът. Аз потръпнах. - Или ще целуна Верес - продължи все така подигравателно Владиката. Верес само насмешливо изхъмка и произнесе: - Нека да се престорим, че съм се изплашил. - А защо само да се преструваме? - меко, като истински дракон, се поинтересува Гаррат и плавно обърна глава към младежа. Верес толкова рязко се отдръпна, че му се наложи да направи крачка назад, за да не падне и тогава изведнъж изчезна. А ние както си стояхме, така и продължихме да си стоим! И от пространството пред нас, при това от напълно празното пространство, се раздаде: - Млади човече, а не бихте ли могъл да не пречите на нашия стремеж да побеседваме с господин Верес лично? - He-а, не, не бих могъл - нагло отвърна Владиката, а след това добави: - На мен тук момичето, в перспектива, бременно, стои и ми мръзне, а вие, значи, портал само за Верес строите? Не може така! Не е справедливо! - Вижте какво, юноша! - някой в пространството откровено се вбеси. - Перспективите разбира се, са хубаво нещо, но в настоящия момент вашето момиче не е бременно, а затова благоволете да не използвате вашите мечти и надежди като аргумент в спора! Вачовски се начумери, престана да се усмихва и мрачно съобщи: - Ако Милада ми настине, ще ви попилея всички тук до последната проклета люспа! Секундна пауза и направо от пространството ми напъхаха в ръцете голяма дървена чаша с билкова отвара, в която аз по миризмата веднага познах чай против простуда. А в следващия момент, едва не изпуснах същата тази чаша, защото на раменете ми наметнаха, а по-правилно би било да се каже „стовариха”, мечи кожух с огромни размери. - Още нещо? - раздаде се ехидния глас от пустотата. - М-м-м, а не може ли и чаша вино? - без изобщо да се смути, произнесе Владиката. - Таверната е по-надолу по пътя, първата пресечка наляво - отговориха му отникъде. В този момент, в полезрението ни се върна отупващия се от снега Верес и веднага изчезна отново. - Всичко добро - прояви вежливост невидимият ни събеседник. И ние останахме сами. - Хубав чай - произнесе приближилия се към мен Никодим, - само дето в него има и билка против забременяване. - Не пий! - мигновено изкомандва Владиката. - Никодим, вземи го този кожух, че дори не мога да дишам в него - помолих аз. И когато младежът свали от мен мечата козина, пристъпих напред към селото, правейки първата си глътка чай. Той, наистина беше горещ, но като се имаха предвид обстоятелствата, аз го пиех демонстративно и с удоволствие. Отзад се раздаде злобното: - Така, Никодим, за да не излетиш оттук яко дим, казвай, каква е противоотровата за тези противокоремести треви?! - Няма такава, те са много ефикасни, една година действат със сигурност. И името ми недей го криви! - Млъкни, Якодим. Или до довечера ми намираш някакъв антидот или си труп! Без да се обръщам, отбелязах: - Ако това е ежин-трева, то за нея няма противодействие и нито Никодим, и да, не се подигравайте на името му, крайно време е да престанете, нито някой друг може да прекрати действието й. Да вървим. Колкото по-отблизо го разглеждахме, толкова повече се убеждавахме, че селцето е ново. Съвсем ново. То така изглеждаше и отдалеч, но колкото повече се приближавахме, толкова по-очевидно ставаше, че дървесината е още съвсем прясна - във въздуха витаеше дори смолистия аромат на наскоро рязано дърво, а селяните сновяха основно по тази причина, че още пренасяха покъщнината си, боядисваха вратите и прозорците, ковяха дъски на верандите, а някой, покатерил се на стълба, доизкусуряваше покрива. - Къщите току-що са ги вдигнали - тихо произнесе Никодим. Аз премълчах, продължавайки с наслаждение, глътка по глътка да си пия чая. Някакво хлапе хвърли снежна топка по тичащия си приятел и едва не уцели мен. Но снежната топка бе хваната в полет от Вачовски. Ние с Никодим с еднакво възхищение го погледнахме, аз казах „благодаря” и продължихме напред. Наложи се да кървим достатъчно дълго и то по доста неравна настилка. Което си беше учудващо. Толкова неравна би могла да бъде улицата в някое село напролет, в краен случай, ако през зимата се бе случило рязко затопляне, но откакто се помнех, такова нещо не се беше случвало нито веднъж. По принцип изсъхналата през лятото селска улица се трамбоваше основателно, когато през есента жителите масово возеха фураж за животните и дърва за дългата студена зима и именно преди зимата, а и през цялата зима, тази улица би трябвало да е по-равна от всякога. Но не и тук и не сега. Буци пръст, ями тук и там, явно с труд прокарано трасе за шейните... - И пътя през зимата са го правили - още по-тихо, отколкото за къщите, каза Никодим. Странно беше това. Тоест, не само че къщите бяха построени току-що, а и пътищата са проправени през зимата, времето, когато всички си седят по домовете. - Те са от различни места - изведнъж произнесе Владиката. - Вслушайте се - някои слагат ударенията на различни срички, на други гласните са им по-звучни или по-разтегнати, а някои направо оркски ругатни употребяват. Никодим хвърли много учуден и напрегнат поглед отначало към Вачовски, а след това, въпросителен - към мен. И това си беше естествено - гълчавата на щъкащите навсякъде деца, лаят на кучетата, звукът на брадви и чукове едва ли позволяваха дори само да се улови свързана реч, какво остава да се определят нейните особености. - М-м-м, случва се - с най-умен вид закимах аз и допих целия си чай. - Да ви го докажа ли? - насмешливо се поинтересува драконът. Не успях да отговоря нищо - отзад се разнесе: „Разкарайте се от пътя, влачите се като преварени риби” и едва Никодим успя да отскочи наляво, а мен Владиката ме дръпна след себе си вдясно, по улицата се понесоха две змебили, влачещи след себе си шейна, а на капрата на това превозно средство - истински жив трол. При това не какъв да е, а боен. Змебилите, подминавайки ни, се обърнаха и синхронно ни изсъскаха, демонстрирайки и раздвоените си езици и отровните си зъби, тролът от все сърце ни напсува, споменавайки и всички наши роднини, и кой знае защо, моята майка особено, а шейната ни изпръска със студен бодлив сняг. И би трябвало да си продължи напред по пътя, но тролът не беше взел предвид едно малко обстоятелство - присъствието на Владиката на Долината на драконите. Затова, в следващия момент ние с Никодим станахме неволни свидетели на удивителна картина - шейната, удържана в стоманената хватка на дракона увисна на място, змебилите биеха с копита във въздуха, удивено озъртайки се, кой знае защо към нас с Никодим, а тролът шибаше с камшика люспестите зверчета, въпреки че без съмнение знаеше, че на тези развъждани от тролските шамани животни, подобни удари не могат да причинят нещо повече от желание да се почешат. В крайна сметка ние се отърсихме от снега, змебилите престанаха да махат с копита и да удрят с дългите си змийски опашки, а Владиката и тролът нямаха намерение да спират - единият продължаваше да държи шейната с една ръка във въздуха, а вторият - все така да удря с камшика вече сънено прозяващите се змебили и да изброява всичките ми роднини. Защо именно моите, така и не ми се изясни, но само аз тук бях „магичка недоучена, мамка й..и така нататък. - Прекрати! - най-накрая драконът реши да слезе в масите с послание. - Ще прекратя, ама конкретно какво? - без да се обръща и продължавайки да гъделичка змебилите, се поинтересува тролът. - Да оскърбяваш. Моята. Тъща! - изговаряйки отсечено всяка дума, поясни Владиката. Тролът, отпускайки ръката с камшика и преставайки най-накрая да сипе псувни, се обърна и с недоумение попита: - Мъжки, ама ти какво?! Та това е тъща! Кажи ми сега, на кой с нормален акъл, угръц в гъ... не е важно, ще му пука за тъщата? Драконът не сметна за необходимо да пояснява и продължи да държи шейната. - Слушай, а какво е това заклинание, дето го използва Вачовски? - докато двамата се разправяха, тихичко ме попита Никодим. - Понятие си нямам - абсолютно честно отвърнах аз. Междувременно тролът сърдечно, а изглежда той по принцип всичко правеше от цялата си душа и сърце, се зае да решава проблема: - Слушай, момко, ама ти какво, първа година ли си женен? Погледна към мен, намръщи се гнусливо и добави: - То да беше поне за някоя... виж я, страшна е като гхърла от гхървите... В следващия момент ушите на трола пораснаха. Те бяха зелени, само с два тона по-тъмни от естествения оттенък на кожата му, отличаваха се с внушителност и се присвиваха при допира си до студената снежна настилка. - Твойта угхрица! - разстроено изстена тролът. След което скочи от шейната, преметна през рамо новата си придобивка и се насочи към Владиката, опитвайки се пътьом да заглади ситуацията: - Хайде бе, мъжки, кажи сега, за какво не съм прав? Кльощава е като... Не договори, тъй като и така не малките уши се увеличиха още. Тролът печално въздъхна, намота ги на ръката си, приближи се към мен, заобикаляйки по дъга Владиката и покланяйки се галантно, с което позволи да оценим широчината на военнотроловите плещи, произнесе: - Искрено моля за прошка вас и всичките ви роднини, дълбокоуважаема гхърла! Не успя да каже нищо повече - драконът мълчаливо сграбчи трола за могъщото тролово рамо и го обърна към себе си. - Ще има тупаник - реши Никодим. Аз също се опасявах от нещо такова, затова предпазливо се обадих: - Змебилите... Вачовски, с вдигнат за удар пестник и тролът, канещ се да се прикрие с някакъв бодлив щит, който с мъка се опитваше да измъкне изпод ушните си раковини, едновременно погледнаха първо към мен, а след това към весело и безшумно препускащите надолу по пътя кончета. Змебилите винаги действат пределно тихо, когато бягат. - Гхърла! - от душа изруга тролът. И неясно как се изкопчи от хватката на Владиката и отпраши след шейната си, в движение прехвърляйки щита на гърба си и премятайки ушите така, че те се развяваха зад него като наметало. Отдалеч не изглеждаше зле. - Какво е това добиче такова? - мрачно се поинтересува драконът, оправяйки ръкава на куртката си. - Змебилите ли? - уточних аз. - Изключително и само троловете ги използват. Те изобщо много се гордеят с единствената порода животни, които са създали, превъзнасят змебилите до небето и все се опитват да ги продадат на елфите от дета-кралството, аргументирайки се, че змебилите с елфите са си лика-прилика. Поглеждайки ме косо, Вачовски намръщено отбеляза: - Аз всъщност имах предвид тоя тип, но твоят разказ напълно го описа. Трол, значи - и драконът, намръщвайки се, някак много злобно погледна след стремително отдалечаващия се представител на планинския народ. Никодим пък, почесвайки недоумяващо наболата през последните три дни брада, тъй като нямаше къде да се обръсне в походни условия, попита: - А какво общо имат елфите със змебилите? - Понятие си нямам. Ще вървим ли? Спътниците ми кимнаха едновременно и ние тръгнахме, опитвайки се старателно да намерим пряката, за която ни бяха казали. За наше общо съжаление, тя нямаше намерение да се намира. Устройството на това конкретно село уж беше просто - улицата, по която вървяхме беше права и водеше от портите и до самия храм, който, независимо, че ние вече бяхме прекосили половината село, не ставаше по-голям визуално. Успоредно на главната улица имаше множество второстепенни и тях ги пресичаха много други пътеки и имаше достатъчно завои, уви, боя се, че ако се бяхме се озовали там, едва ли бихме стигнали до търсеното място и затова ние вървяхме и вървяхме... - Да те понося, ако си се уморила? - изведнъж предложи Владиката. - He-не, ние цял ден в каруцата се возихме, не съм уморена - припряно отговорих на дракона. И в този момент пристигнахме. Това изглеждаше безкрайно удивително - ето я уж правата като черта улица и храмът в далечината, ето го снегът наоколо, новите къщи... а ето, заснежения зимен път го пресича прашен, с растяща по края му зелена трева, друм, визуално губещ се в преспите. Лично аз досега с такова нещо не се бях сблъсквала, затова се приближих, пипнах с ръка тревата, проверявайки дали не ми се привижда, тъй като перличката не ми говореше за присъствието на някаква илюзия. Но тревата беше съвсем истинска. В нея дори се криеше щурче, което с явно удивление гледаше блестящия под зимното слънце сняг. И Владиката, съдейки по това, че също се втурна да проверява тревата на пипане, с такова явление досега явно не се бе сблъсквал. А Никодим пък, уважително забеляза: - Тайна пътека. - Водеща към кръчма? - недоверчиво подхвърли Вачовски. Поглеждайки го странно, Никодим попита: - А откъде, според вас, са се взели тайните пътеки? - Откъде? - настоя за отговор драконът. Бъдещият билкар доверително съобщи: - Разправят, че на елфийските друиди им трябвала гномска ракия, за да придадат на обредите на единение с природата по-голяма... достоверност, а техният крал всички отношения с гномите скъсал и ги обявил извън закона, не поделили нещо там. А на друидите гномската ракия ужас как им трябвала и те... - и той многозначително погледна Владиката. Всъщност, това беше чиста лъжа, но във всяка гномска кръчма, първият тост винаги се вдигаше задължително за същите онези друиди и за чистата гномска ракия, която няма равна и дори сините очи на Еглаел Прекрасната, кралицата на елфите, не са толкова чисти и прозрачни като сварената от яките брадатковци напитка. И нямаше никакво значение, че в нито едно елфийско кралство, кралица с името Еглаел не съществуваше и никога не бе съществувала... В този момент аз си помислих, че не ми е известно по принцип нищо нито за свойствата на тайните пътеки, нито за причината за създаването им. Всичко, което ние знаехме, беше, че легендата, която разказваха по кръчмите е нагла лъжа и толкова. - Предлагам да свърнем натам - изправяйки се, се обадих аз. - Поддържам - съгласи се Никодим. Гаррат нищо не отговори, мълчаливо стъпи първи на пътеката и с него нищо не се случи. Честно казано, след това вече ми беше по-спокойно да застана на тайния път. Пътеката водеше покрай някаква горичка. Беше много необичайно да се озовем от зимата в ярко знойно лято, но ние не се оплаквахме. Събличайки наметалата и куртките си, ние вървяхме, озъртайки се възторжено ту към високите дървета, които закриваха с короните си небето, ту към добре утъпкания път, то към кръчмичката, от която се разнасяха толкова силни шум и викове, че заглушаваха песните на горските птици и шумоленето на тревата. Никодим от време на време се приближаваше до самия край на пътеката, а след това се връщаше с откъснати тревички и в крайна сметка отсъди: - Елфийското Средиземие. Спирайки, попитах: - Сигурен ли си? - Абсолютно - потвърди Никодим. - Гледай - той ми протегна мъничко, невзрачно синьо цветенце, - това е малка полевка, тя не расте никъде, освен на Драконовите планини и по поляните на Елфийското Средиземие. Ти планини да виждаш? Поклатих отрицателно глава, взимайки предпазливо цветенцето. - Елфийското Средиземие... - някак много замислено се обади Владиката. Огледа се, придоби много суров вид и заповяда: - Вкуснотийке, нито крачка встрани от мен. Сега вече се оглеждахме ние с Никодим и именно той се обади: - Това е тайна пътека, на нея никой никого няма да напада, каквато и да е проява на агресия отблъсква всяко разумно и неразумно същество извън нея. Позамисляйки се, драконът уточни: - Тоест, ако аз искам да фрасна някого по муцуната... - Не бих го правил на твое място - посъветва го Никодим. След това вървяхме мълчаливо, само дето мен ме прегърнаха здраво през раменете и отказваха да ме пуснат, както и да се опитвах да се освободя. Опитите ми продължиха точно до момента, в който осъзнах очевидното - посред Горлумския лес имаше пряк път към самото Елфийско Средиземие, територия, която съхраняваше неутралитет и независимост от всички пет съществуващи елфийски кралства, включително и от военизираното до немай- къде дета-кралство, в което се е намирал магистър Воронир по време на въстанието на контролираните от него грасси. - Какво се умърлуши? - поинтересува се Владиката на Долината на драконите, взимайки от ръцете ми наметалото и прехвърляйки го през рамо. Продължих напред, без да отговарям, обмисляйки ситуацията. От всички страни. Размишлявайки за това, че в село Медведково има не само богат храм на Древун, но и тайни пътеки, съединяващи тази територия директно с Елфийското Средиземие. И за бежанците, които се бяха заселили в това село явно не толкова отдавна. И за другите села, където жителите ги бяха убили мъчително, и бяха изстискали до капка енергията на тяхната смърт. Въпросът беше - за какво? - Госпожо Радович, не бихте ли могла да ми отделите няколко минути? - раздаде се вече познатият глас от пространството пред нас. - Насаме. Готов съм да дам на господин Вачовски гаранция, че ще бъдете в пълна безопасност. Още преди драконът да отговори, аз мълчешком взех плаща си от него, наметнах го на раменете си и направих крачка напред. Храмът на Древун беше огромен! Наистина, неимоверно, невероятно огромен! Оглеждайки се омагьосано в кръг, аз се стараех да обхвана всичко с очи и да не изпусна нито божественото изваяние на Великата мечка, нито хилядите горящи свещи, нито тясното стълбище, която се издигаше по спирала по стената на конусовидния, състоящ се от една-единствена зала, храм. И тук беше удивително тихо, като се има предвид, че в храма присъстваха не по-малко от петстотин човека, а може и хиляда да бяха, просто не всички стояха на място. Това бяха основно жреци - високи, величествени, широкоплещести, в бели ризи с храмови шевици, с тъмно-кафяви широки панталони и кожуси в същия цвят, но имаше и жрици - на различна възраст, но в по-голямата си част, жени зрели и мъдри, такива понякога ги наричат вещици, но само когато не могат да го чуят, защото никой не би казал лоша дума в лицето на жрица на Древун. Това, че бяха облечени също както мъжете, предизвикваше известно недоумение - обикновено жриците на мечката ходеха в дълги до земята рокли в земни цветове, а сега... И в този момент разбрах това, което би трябвало да забележа навярно по-рано, а не да се зазяпвам възторжено по храмовите красоти - те се готвеха за бой. Те, всички. Сред присъстващите нямаше нито деца, нито немощни старци, въпреки че Древун си избираше жреците едва ли не от пелени и те му служеха до самата си смърт. Тук имаше само мъже и жени, способни да се противопоставят на враговете, които, а за това не оставаше вече никакво съмнение, имаха намерение да нанесат удар. - Милада, не стой така - раздаде се глас зад мен, - доколкото разбирам, на теб ти е нужна помощ. Да вървим. Оглеждайки се объркано, видях Говорещия за истинския живот, чийто вид и одежди по нищо не се отличаваха от дрехите на всички останали тук. А значи Главният жрец щеше да встъпи в този бой заедно с всички. - Побързай, дете - повика ме той, без да се обръща. И аз тръгнах след него, все повече забързвайки крачка и опитвайки се да разбера какво именно имаха намерение да правят. Това бяха жрици и жреци на Древун, те щяха да защитават хората до последно, значи боят щеше да се води по някакъв друг начин или някъде другаде, така, че да не се разрушат новопостроените къщи и останалото селище. Как? И какво можех да направя аз? Говорещия уверено ме поведе от входа, до който аз се бях озовала, преминавайки през портала, към стълбите, които водеха нагоре. От осъзнаването на това, колко стъпала сега ще трябва да изкача, при това, те бяха без перила, аз неволно потръпнах, но напразно - жрецът ме водеше към неголямо помещение под стълбите, където седеше замисленият Верес. И той би бил все същият студент на Ум, ако не беше едно „но” - в дясната му ръка се намираше кривак с меча глава на върха. Аз се заковах на място в момента, когато видях това. Верес вдигна глава, погледна към мен по съвършено друг начин - зад сините очи на винаги сериозния момък, сега се отгатваше погледа на нещо друго, много по-мъдро и древно. Погледът на Древун. - Да, ти правилно се досети, аз пих меча кръв - произнесе Верес. Не зная как се добрах до най-близката пейка и седнах на нея. Краката не ме държаха. Верес... но как така... Четири години мъчения и ти се предаде?! Мечата кръв блокира източника! Блокира го напълно. За мага това е като да замрази част от душата си - колкото и време да измине, а студът в душата остава завинаги. - Верес... - с неприкрито отчаяние прошепнах аз. - Това беше мой избор, Милада - с натъртване произнесе той. Кого ли се опитваше да убеди? Мен или себе си? Ако мен - то напразно, аз все още го помнех на посвещаването на първокурсниците, той тогава вече беше във втори курс. Тогава Верес, мечтателно притворил очи, уверено говореше: „Аз ще мога да постигна всичко, Милада, ще видиш! Аз ще покажа на тези столични парвенюта на какво са способни истинските ловци от лесовете! Какво може един прост селски момък!” Много бяха тогава тези, такива като него, които искаха да докажат нещо на някого. И всички се бяха отказали. Всички, които имаха къде да отидат, си бяха тръгнали. Верес беше останал - последен от техния курс. - Всеки има свой път, Милада - направи мъдра забележка Говорещия. Кимнах, съгласявайки се. Пътят, той пред всеки е свой, да, само дето... Верес можеше да стане жрец в който и да е момент, а маг вече нямаше да стане никога. - Не мисля, че имаш време за печал и страдания - отново мъдро отбеляза Говорещия. - Картата е на стената, Милада. Кимвайки разсеяно, аз вдигнах глава, погледнах към стената и потреперих - мъртвите села бяха зачеркнати с черен кръст... и дори на пръв поглед, те бяха почти половината от всички останали. - С червено са отбелязани тези, които успяхме да преселим - заставайки зад голямата маса, съобщи жрецът. - Със зелено - тези, в които сме поставили охрана, със сиво - непроверените, със синьо - живите. Вземи си поставка от там, до стената е, по-лесно ще ти бъде да пишеш. - Благодарна съм ви - прошепнах аз и ставайки, извадих картата. А след това стоешком, бързо и като цяло доста припряно, пренесох на университетската карта всички, абсолютно всички зачеркнати с черно села и тези, които ги бяха преселили. Тоест тези, в които жива душа не бе останала. Надявах се, че когато наесен кралските чиновници посетят тези мъртви села, ще си дадат сметка за мащаба на случилото се! Когато нанасях на картата последното село, чух зад гърба си одобрителното: - Добро е туй, Милада, добро. Когато се обърнах, Главният жрец на храма на Древун отново се върна зад масата си. Той се движеше с поразителна лекота за възрастта си и за своя ръст, той... - Вие се готвите за бой... - не можах да премълча аз. Разбирах - щяха да ни пуснат да си тръгнем без думи, при това, сега, веднага. Просто щяха да ни пратят надалеч, може би по все същата тайна пътека. Мъдрите, прекалено мъдрите за човек очи ме погледнаха изпод надвисналите вежди и жрецът много тихо каза: - Това не е твой бой, девойче. А аз не бях уверена в това. Може той да не беше мой в същата степен, в която беше за Верес, аз все пак не съм родом от Горлумския лес, но... - Кралските магове вече знаят за случилото се - припряно и бързо започнах аз. - Пограничната служба знае. Уверена съм, кралят... - не, в краля аз не бях уверена, затова се поправих: - Маговете ще се намесят! Аз... Млъкнах, виждайки усмивката на Говорещия. И не обелих повече нито дума, позволявайки му да се изкаже и жрецът уморено заговори: - Чуй ме добре, моме. Взимай си картата, взимай онези недоучени вълшебници и зеленоухия си дракон и си вървете. Сега. Отдалечете се толкова, колкото можете. В очите ми проблеснаха сълзи на неразбиране. Аз наистина не разбирах защо. И Говорещия поясни дори без да му задавам въпрос: - Вие всички сте енергия. Не за нас - за тези, които ти наричаш магове, но името им е - нехора. И в боя вие няма да помогнете на нас, а ще се превърнете в оръжие в ръцете на враговете. Той отново се върна към масата, а аз вече не можех да сдържа сълзите си, стоях и чувствах как текат по бузите ми. - Но... - не го нарекох по име, а изговорих само: - Драконът, той нима...? - Говориш за Владиката-беглец? - без да ме гледа, равнодушно попита жрецът, издавайки по този начин, че прекрасно му е известно с кого си има работа. И без да дочака отговор: - Силата на драконите е в това, че над тях не са властни ничии заклинания - нито на маговете, нито на елфите, нито моите дори. И тогаз, моме Миладо, силата няма голямо значение, а знанията. А знания, твоят дракон няма. Уши зелени - има, а със знания и мъдрост не е богат, дори и почит към тях няма. И аз разбрах какво има предвид Говорещия - Гаррат, за разлика, да кажем, от брат си, не винаги можеше да се противопостави на заклинанията. А значи и него можеха да го използват като източник на енергия, при това, на колосална енергия. - Вървете си - все така, без да вдига поглед към мен, повтори жрецът. И добави, вече по-меко: - Върви, девойче, учи добре, стани вълшебница и то такава, че всички неприятели да завидят. Защото, ако ние не устоим пред птичките на Воронир, на вас ще ви се наложи да стоите до смърт. Върви си, Милада. Аз едва ли не опипом намерих изхода от помещението. Спрях, вдигнах лице, гледайки нагоре, натам, където направо във въздуха, над самото гърло на отворената към небето шатра висеше огнена глава на мечка, набирайки сили и сияейки все по-силно. Сълзите течаха непрестанно. Горещи, солени, стичащи се по лицето, по шията, гадно плъзгащи се под яката, мокрещи ризата така, че тя започна да лепне неприятно към тялото. Не можех да спра. Не знаех какво да правя. С ума си разбирах, че трябва да си тръгвам, да взема със себе си Никодим и Владиката и да бягаме колкото се може по-надалеч. Говорещия беше прав, нас можеха да ни използват като оръжие. Всички нас. А ако убиеха Владиката... драконите щяха да изравнят Горлумския лес със земята. Щяха до го направят - нямаше да имат избор, а вече си имаха дори и повод - грассите. И аз престанах да плача. Рязко и злобно изтрих сълзите си, изваждайки кърпичката, попих влагата от шията си и решително се насочих към изхода. Защото след битката с маговете жителите на гората все някак и поне някои щяха да оцелеят, а след драконите - не. Но не успях да изляза от храма, когато предчувствие, осъзнаване или може би дори интуиция, ме накараха да отскоча назад! С такава сила, че аз просто паднах, след това скочих на крака и се метнах встрани, под прикритието на една от статуите на мечка, безумно уплашена и оглушена от биенето на собственото си сърце. Защото там, в небето над храма, кръжаха три дракона, които се канеха да кацнат! И водача на тази тройка аз го познах дори преди наистина да осъзная кой е той. Порив на вятъра! Силен, толкова силен, че загаси по-голямата част от свещите в храма. Плясък на отметнатата от входа кожа и до тръпки по тялото познат, повелителен, не търпящ възражения глас: - Къде е Говорещия? Аз престанах да дишам. Притиснах се към статуята така, че с гърба си чувствах всички грапави детайли, а през грохота на собственото си сърце, напрегнато се стараех да чуя какво се случва. Но кой знае защо, като наяве чувах само бученето на кръвта си и: „Не желая повече да ви виждам! Никога, по никакъв начин и дори по най-неотложната причина! Ако ми се мернете пред очите още веднъж, кълна се, ще плюя на чувството си на благодарност и жалост и ще взема всичко това, на което имах пълно право от първия миг!” И аз се стараех, много се стараех, прилагах всички усилия, за да не попадна сега пред очите на Иренарн- Ррат-Егиатар. Беше ме ужасно страх. Просто треперех. И в същото време много, безумно, ужасно много ми се искаше да мога да последвам съвета, който някога ме беше дал Асур-Ррат и разказвайки му всичко, просто да се доверя на Черния дракон. Но от друга страна, Асур-Ррат беше съветвал да не спасявам Владиката... Междувременно, всички присъстващи в храма склониха глави, явно приветствайки главния жрец, а след това, изкънтявайки във висините на храма, се разнесе проникновеният му, носещ вяра и мъдрост глас: - Велики Иренарн-Ррат-Егиатар, Властващ дракон, Крило на Първия вятър, Сияние на Златния извор, Пламтящ ве... - Виждам, че сте намерил време да изучите всичките ми звания и титли. Да си дадем вид, че съм поласкан. В храма увисна дълга и тежка пауза, явно Говорещия за първи път през живота си не знаеше какво да говори по-нататък, а Черният дракон явно нямаше никакво намерение да му се притичва на помощ. Но както се оказа, представите ми за Главнокомандуващия бяха грешни. - Сражение няма да има. Тайните пътеки остават под контрола на храма на Древун - просто съобщи той. И веднага пламнаха всички свещи в храма, отначало проблясвайки с бял драконов пламък, а след това, разгаряйки се с естествения си, жълто-оранжев. Но този проблясък за миг освети всичко наоколо и сякаш напълни храма с дневна светлина, а аз, притиснала се към статуята на мечката, с ужас видях Зернур, застанал на входа. И драконът гледаше към мен. Право към мен. В упор. И когато свещите започнаха да горят равно и спокойно, отново потапяйки храма в полумрак, аз вече не виждах бронзовия дракон, но знаех със сигурност - той ме виждаше. За погледа на дракона дори пълната тъмнина не е пречка, какво да кажем за... В следващия миг сърцето ми просто пропусна удар, защото аз си спомних. Отчетливо си спомних лекцията на професор Ивас по Правила за безопасност на живота и информацията за това, че няма никакъв смисъл човек да се крие от драконите зад дървета и камъни. Те виждат. И през първото, и през второто. А значи Главнокомандуващият вече знаеше, че аз съм в храма. Още по-лошо, виждаше ме! И като че ли в потвърждение на тази догадка, пред очите ми избухнаха с бял пламък думите, които някога вече ми бе написал Черният дракон: „Госпожо Радович, вие сте свободна да правите всичко, което ви хрумне, но имайте предвид - ако се напъхате в опасна за живота ви ситуация, аз ще се намеся. Необходимо ли е да ви напомням за последствията от нашата среща?” Аз премигнах, решила в първия момент, че ми се е привидяло. Но думите изчезнаха веднага, след като ги прочетох. И се появиха други: „Аз ви предупредих - вие се напъхахте. Играта свърши, Милада. Идете при Зернур.” С усилие сдържаща накъсаното си дишане, аз няколко секунди с ужас се взирах в увисналите във въздуха думи... Гледах и мислех. Мислех, мислех, мислех. Мислите се носеха стремително и плашещо, мислите падаха като тежки камъни на душата ми, мислите безмилостно разкъсваха сърцето ми и надеждите за бъдещето... Имаше толкова много мисли, но всички тях ги обезсмисли една-единствена - аз не бях от тези, които вървят ръка за ръка с отчаянието. Просто не можех така. Трябваше да действам. Трябваше... Намерението ми да избягам нямаше как да се осъществи, докато на входа по-скоро се отгатваше, отколкото се виждаше фигурата на Зернур. Доколкото бях запозната с устройството на древните капища, този вход трябваше да бъде и единственият изход. Но освен това, аз смътно подозирах, че Зернур не би използвал сила, за да ме задържи. А в това, в което бях напълно убедена бе, че гордият Черен дракон от Властващия род никога не би унизил себе си така, че да се спусне да гони пред очите на всички, своята предполагаема... наложница. А пък аз, за сметка на това, съм безродно сираче, ненужна гордост нямам и мога да бягам бързо, така, сякаш от това зависи живота ми... а той и зависеше. Един удар на сърцето, рязко вдишване, и отблъсквайки се от статуята на мечката, аз хукнах към изхода, без да се оглеждам и молейки всички богове - и Древун, и Триединния заедно и надявайки се, искрено надявайки се, че Зернур няма да се хвърли да ме лови. Той дори не се опита. Само застана така, че загради пътя и изобщо не очакваше, че аз, вместо да спра, ще завия рязко надясно и падайки стремително на колене, ще стисна с ръка невидимата, но явно присъстваща тук трева. Защото от тайната пътека аз бях излязла именно тук, значи тук би трябвало да има и вход към нея. И пръстите ми, изстивайки, отначало хванаха само въздух, карайки ме да потреперя с цяло тяло, но само след миг, аз докоснах тревата. Обкръжаващата ме действителност се измени на мига! Ето, аз току-що стоях на колене пред входа на величествения храм на древния бог, а сега вече около мен има само величествени дървета, сладко пее славей, шумят листата и ярко свети слънцето. А освен това, краката ми треперят, в ужас се свива сърцето и аз изобщо не знам накъде да тръгна, защото пътят се простира без край и наляво и надясно. Кръчмата нито се виждаше, нито се чуваше шумът от нея. Но не можех и да остана на място. Ако аз бях излязла с лекота на тайната пътека, за драконите щеше да е още по-лесно. И край, всичко, което имах, беше времето, отпуснато ми от гордостта, за съжаление дори не моята, а затова понятие си нямах с колко време реално разполагам. Изправих се, държейки се за растящото до пътеката дръвче и чувствайки как треперят краката ми, а заради заливащата ме слабост, пред очите ми избухват светещи точки. Трябваше да решавам нещо и да решавам бързо накъде да поема. И трябваше да помня още нещо - че не може да се слиза от тайните пътеки - докато си на нея, си под защитата на магията на храма и виждаш пътя, а ако се отклониш - няма да можеш да стъпиш обратно, това не е капището, тук няма да има възможност да се намери пътеката. Краката ми затрепериха още по-силно, вместо да се стегнат. Съсредоточих са върху това усещане и изведнъж осъзнах - не бяха краката ми. Не трепереха те. В смисъл, те също, но поради друга причина! С ужас погледнах към пътя и видях, че по него подскачат и потрепват падналите листа, отчупените сухи клончета, всичко, което по принцип би могло да покрива, който и да е горски друм. А след това над целия лес прозвуча плашещо, оглушително ръмжене, а иззад завоя се появи... армията на дета-кралството. Начело, на виторог кон яздеше висок среброкос елф със златен шлем, доспехи в цвета на луната и разкошен ален плащ, а го следваха стрелци на тигроподобни еграни, които се движеха меко и плавно, след това се показаха мускулести хгрори, които много напомняха набити и едри бойни кучета и те носеха на гърбовете си не по- малко готови за бой мечоносци. И те все прииждаха и прииждаха иззад завоя, бяха хиляда, не по-малко и това беше напълно вледеняващо, ужасяващо мащабно, потискащо зрелище. Но цялата мощ на дета-кралството помръкваше в сравнение с този висок, среброкос елф със златен шлем на главата, защото в едната си ръка той държеше юздите на виторогия си жребец, а във втората - раздвоена на края си пръчица. Най-обикновена, съдейки по всичко, върбова пръчица, от която той практически не откъсваше очи. И аз също. Защото появата на цяла една армия на тайната пътека беше невъзможна. И пръчката в ръцете на закования в желязо елф - също беше невъзможна. А най-невъзможно от всичко, бяха усмивките. На лицата на всички елфи. Измъчени, напрегнати, абсолютно фалшиви, подобни на злобно озъбване, но усмивки. На лицата на всички. В смисъл, така предполагах, защото лицата на някои от въоръжените бойци на дета-кралството бяха закрити от шлемове, при това не наполовина, както на водача и стрелците, а изцяло. И това също ме накара да се потреса... усмивките, в смисъл. Така си стоях, продължавайки да се държа за дръвчето, гледайки ужасена приближаващата се войска. Точно до момента, в който армията не стигна до мен. Толкова близо, че муцуната на виторогия, прекалено мускулест кон едва не се блъсна в лицето ми. Но аз продължавах да стоя, без да мърдам, потресено разглеждайки носа на това създадено от елфите добиче. Стоях и не се движех, докато отгоре не се раздаде подчертано доброжелателното: - Дете, отдръпни се от пътя, бъди така любезна, не провокирай у мен интереса да видя колко мили и красиви са чревцата ти и колко забавно ще потрепва сърчицето ти на върха на кинжала ми. Смисълът на казаното толкова се различаваше от тона, с който елфът го бе произнесъл, че до мен дори значението не стигна веднага. Но стигна! И аз, изплашена, едва не отскочих от пътеката и само по чудо някакво си спомних, че всъщност именно пътеката е единствената ми защита. А след това се отдръпнах, но не към някоя от страните на пътя, а просто по-назад по него. - Добро момиче, и струва ми се, че дори е от птичетата - напевно произнесе елфът. За тях нашият език е прекалено груб, но никой не говори на всеобщия така, както елфите - всеки звук се лее и прелива като сребристо ручейче. Бих могла дори да се заслушам, ако не беше едно „но” - елфите много, много, много, обичат да убиват хора. Правят го изкусно, мъчителните изтезания могат да траят безкрайно. Лошите деца, понякога без да се замислят, режат дъждовни червеи и с искрен интерес наблюдават мъченията им. Лошите елфи предпочитат да режат хора, но с абсолютно същия искрен интерес. А тези тук продължаваха да се усмихват. Всички. Все така напрегнато и измъчено, но да се усмихват. И аз изведнъж осъзнах защо. И най-слабия проблясък на агресия - и тях би ги изхвърлило от пътеката! Още повече - те навярно бяха първата армия, на която й се бе отдало да стъпи на тайните пътеки. Как?! Не знаех, но имах няколко предположения - елфите владеят емоциите си така, както не умее нито един друг народ. Многочасови медитации, дълъг живот, обучение, каращо ги да потискат каквито и да било чувства още в зародиш. И аз не можех да предположа колко време им е било нужно, за да го постигнат, но пред себе си виждах армия, напълно лишена от агресия, което й бе позволило да стъпи и да премине по тайната пътека! Те просто бяха измамили защитата на тайните пътеки! И жреците на Древун знаеха това. Знаеха го и затова се бяха събрали в храма, готови да се бият до последно. - Входът е тук - междувременно бе произнесъл главният елф, сверявайки направлението си с пръчката. А над редиците на войската от дета-кралството прозвуча военен рог. Но някак тихо, приглушено и дори радостно. Те всъщност и елфите се стараеха да излъчват радост, светлина, добро настроение и ето тези ужасяващи усмивки. А след това главният елф с лек звън освободи от ножницата огромен лунен меч, размаха го и усмихвайки се широко, първи насочи коня си към невидимия вход на храма. Останалите, все така усмихнати, понечиха да тръгнат след него и... И спряха. Защото абсолютно неочаквано, прекалено мускулестият кон тръгна назад и изнесе своя ездач обратно на пътеката. Елфът се усмихваше. Все така широко, а може би и по-широко от преди. В ръцете му тлееше и се разсипваше в пепел върбовото клонче, в сините му очи бе застинал ужас, изпод шлема се стичаше пот... Приближилите се стрелци с тревога се взираха в предводителя си. А предводителят с усилие изстиска от гърлото си само една дума: - Иренарн. Но това беше достатъчно, че всички елфи, като един, вече без да се усмихват и много синхронно да пристъпят вдясно от пътеката и да изчезнат в момента, когато вече не се докосваха до нея. Останахме само аз и потресеният, тук-там пушещ предводител. Ние се спогледахме. И едновременно се спуснахме да бягаме: аз - в страната, противоположна на тази, от която се бяха появили елфите, а той - встрани от пътя. Тъй като тичах презглава не осъзнах веднага думите, които той беше подвикнал зад гърба ми: „Реани, предупреди Воронир!” Аз знаех как се превежда думата „реани” - птичка. Мен ме бяха приели за съмишленица на магистър Воронир. Само дето нямах никакво намерение да предупреждавам тези безпощадни нехора, които унищожаваха цели села. Просто бягах и се надявах, че бягам в правилната посока. Не ми се наложи да бягам надалеч - когато пред очите ми затанцуваха черни точки, а бодежите в корема отдясно станаха нетърпими, вече бях видяла, че пътеката се разклонява. Едното разклонение водеше надолу, покрай гората до виждащата се в далечината таверна, чийто шум вече долавях, а второто - Двурогият знае накъде, пътеката просто се губеше между могъщите дървета на Средиземието. Сдържайки дивото си желание да рухна на тревата и просто да полежа, аз преминах на бърза крачка, притискайки корема си, след това отново затичах - надолу по хълма това беше доста по-лесно и след малко вече се приближих към масивните врати, охранявани от орк. Могъщ, суров орк. Който като ме видя отвори уста и попита: - Вкуснотийке? Задъхана, неуверено кимнах. И потреперих, когато оркът засия с широка усмивка. Не, тя беше съвсем радостна, весела и кой знае защо, някак нетърпеливо-очаквателна и по нищо, ама абсолютно по нищо, не напомняше за зъбенето на елфите, но изглежда бях започнала да се отнасям доста предубедено към всички усмивки. - Какво става? - попитах нервно орка. Но той не ми отговори, а звучно викна: - Тя е тук! И веднага иззад вратата се разнесе някакво неопределимо суетене и глъчка на превъзбудени гласове, след това стана тихо и аз чух: - Отваряй. Оркът, усмихвайки ми се с някаква, вече бащинска усмивка, протегна ръка, приглади разрошената ми коса, след това поправи полите на наметалото, след това поразмисли и изобщо свали плаща от раменете ми. Огледа с явно неодобрение панталона, ризата и униформения пуловер, замота ме обратно в наметалото, изтупа го, преметна плитката ми през рамото отпред, изцъка одобрително с език и разтвори вратата. И аз видях цветя. Много, много, много цветя. Полски, блатни, горски, пролетни, есенни и дори кокичета. Те бяха толкова много. И те бяха навсякъде! Украсяваха стената на високата, построена за векове таверна, синчецът направо покриваше покрива и като че ли направо растеше на него. Освен това, цели букети имаше в ръцете на радостно хилещите се гноми, тролове, хора и дори елфи, а също така най-различни нечистокръвни индивиди с бандитска външност, които стояха в шпалир по края на осеяната с алени розови листенца пътечка, водеща към бяла арка от цветя, издигната над стъпалата, които водеха към таверната. И ето там, в бял костюм, от дясната страна на достолепен елфийски друид, стоеше Владиката и радостно ми се усмихваше. Някой напъха в ръцете ми букет от бели рози и стовари огромен бял венец на главата ми. Друг пък ме побутна в гърба, намеквайки ми да вървя напред. Седящите по клоните птици засвириха и зачуруликаха тържествена мелодия. Внезапно аз осъзнах, че Гаррат стои без илюзия. Тоест, тук и сега всички превъзходно виждаха, че Владиката на Долината на драконите има някакви, и дори не някакви, а съвсем конкретни намерения към обикновено човешко момиче. Какви именно бяха те, явно не вълнуваше никого - с драконите не спорят не само в човешките кралства, с тях по принцип никой никога не спори - прекалено е опасно. - Вкуснотийке - нетърпеливо ме повика Гаррат-Ррат-Егиатар, отмятайки сребристите си коси и гледайки ме с плашещо черните си очи, които без патината на илюзията на Вачовски, изглеждаха съвършено зловещо - не стой там като симпатично апетитно стълбче - друидите сключват бракове само в присъствието на булката. Така че, топуркай насам със сладките си крачета, аз, между другото, ти оказвам велика чест, елфийските бракове в целия свят се признават. И той не се шегуваше. Изобщо не се шегуваше. Владиката на Долината на драконите, независимо от трептящата на устните му полуусмивка, ме гледаше хладно и злобно. Защото той беше дракон от Властващия род, този, от когото се боеше всеки намиращ се в просторния двор на тази таверна и той наистина ми оказваше голяма чест. И да се откажа от нея така, пред очите на всички... Аз просто не бях сигурна, че ще оцелея след такова нещо. Бях видяла очите му тогава, в гората, когато се бях опитала да се спусна на помощ на Тихомир и ясно осъзнавах - щеше да ме убие. Просто ще ме убие, ако посмея да кажа „не” сега. И аз пристъпих предпазливо напред, като по тънък лед и дори се опитах да се усмихна. Студът и злобата веднага изчезнаха от погледа на Гаррат, сякаш никога не ги беше имало. А аз бързо вдигнах очи към друида - жезълът му беше направен от сребро, увенчаваше го огромен, не по-малък от двата ми юмрука диамант. А значи, ако можех да съдя по йерархията на жреците на Древун, която се определяше по жезъла, това не беше обикновен друид. Изобщо не беше обикновен. А такъв, в чийто думи се вслушват, такъв, който явно щеше да стане най-доброто потвърждение за това, че Властващият дракон наистина се е оженил за човечка. И единственото, което не можех да разбера в този момент беше - а за какво му беше нужно всичко това на Владиката на Долината? Искаше ли да отмъсти на брат си неясно за какво? Или на всички дракони, че не го бяха приели и оценили по достойнство? Та нали, ако действително беше просто любител на човешки момичета, би взел това, което иска, без изобщо дори да пита. И не само мен - която и да било принцеса, от което и да било кралство, би отишла безропотно при него, без да възрази дори с поглед. Но Владиката демонстративно беше избрал мен - безродното сираче, презирано даже в човешкото общество, а какво остава за това на драконите. Един такъв много подходящ начин да унизи целия си народ наведнъж. И единственото, на което аз разчитах, беше скрупульозността на друидите, за която се носеха легенди. А затова, приближавайки се към стъпалата, аз се опрях на протегнатата ръка на Гаррат, изкачих ги, застанах пред елфа и директно попитах: - Простете, а колко време примерно продължава брачния обред? Друидът странно ме изгледа, в дълбините на безцветните му очи се промъкна насмешка и той произнесе: - Не по-малко от час, човешка дъще. Каква радостна лично за мен информация! Аз благодарно, ама наистина с искрена благодарност се усмихнах на друида, обърнах се към дракона и тихо съобщих: - Главнокомандуващият е тук. Гаррат замря, издиша рязко през стиснатите си зъби и уточни: - Къде конкретно „тук”? - Конкретно - в храма на Древун - поясних аз. - И на Иренарн му е известно за тайните пътеки. И Владиката моментално се превърна във Вачовски. В следващия миг от главата ми свалиха венеца, сложиха го на главата на сащисания друид, след това в ръцете му напъхаха и букета от рози, издърпвайки го от моите и прехвърляйки ме през рамо, драконът викна, вече тичайки: - Сватбата временно се отлага. Якодим, след мен! Никодим изплува отнякъде изсред тълпата и затича след нас, сипейки листенца от букета, който все още държеше в ръце. Стъписаните хора, нехора и представители на различните раси на Средиземието гледаха стъписано след нас. На друида ужасно му отиваше венеца от бели рози, ако трябва да съм честна. Ние препускахме по тайната пътека, оставяйки зад гърба си украсената с цветя таверна и продължавайки да се носим в същия вид - аз, на рамото на Гаррат, Никодим - с опоскания вече букет в ръка. В един момент Владиката се обърна и попита: - Мястото на входа запомни ли го? - Да, там горенка расте - задъхвайки се, отвърна билкарят. - Бягай напред! - веднага изкомандва драконът. И студентът, хвърляйки настрана букета, затича презглава, изпреварвайки ни. И продължи да тича пред нас, професионално взирайки се в крайпътните храсти отляво. Продължихме да тичаме, но не за дълго. Съвсем скоро Никодим, почервенял и запъхтян, спря, сочейки към някаква невзрачна, мъхеста зелена тревичка, на която седеше вече познатото ни щурче. Щурчето замислено триеше лапичките си, явно без да разбира какво става. Страхувам се, че ние увеличихме недоумението му, когато пристъпихме встрани от пътеката и изчезнахме от погледа на насекомото. Появихме се на вече познатата ни заледена улица насред новопостроените къщи на Медведково. След което, все така, без да .ме сваля от рамото си, Гаррат изкомандва: - Бегом. - Не мога повече - съвършено искрено отвърна олюляващият се Никодим. И тутакси се озова на второто рамо на Владиката. Колкото и да беше странно, с двойния товар Гаррат се понесе напред три пъти по-бързо от преди и нито веднъж дори не се подхлъзна на заледената тук-там улица. Медведково го напуснахме за броени минути. Портите и двете мечки, които ги пазеха, Владиката ги събори, дори без да се огледа и затова само ние с Никодим имахме удоволствието да видим потресено стъписаните муцуни на зверовете и потрошените врати. И то за кратко. За миг преодолявайки този участък от гората, който отделяше входа в селото от лагера, който бяхме организирали за Тихомир и Славен, драконът хвърли Никодим от рамото си, внимателно свали мен и придържайки ме, за да не падна, злобно заповяда: - Всички в шейната, живо. Раздаде се жално скимтене и обръщайки се в посоката на звука, видях две купчинки месо, леко запрашения от сняг грасс, който вдигна муцуна и сега ни гледаше. - Добре, ти също - предаде се Владиката. Глад радостно подскочи, припряно пренесе месото си в шейната, след това, хващайки ме за полите на наметалото, пренесе и мен, докато момчетата събираха лагера, а драконът, приклекнал на пети, чертаеше с пръчка по снега и явно пресмяташе нещо. Не знам какво, но когато всички ние се натоварихме в шейната, Гаррат скочи най-отпред, след което произнесе нещо, нарисува символ и шейната тръгна от място толкова стремително, че няколко парчета месо отлетяха, а аз самата едва се удържах на място. И ние се понесохме в сгъстяващия се мрак право към най-гъстата част на гората, при това, с огромна скорост. Не зная колко време пътувахме. Докато още не се бе стъмнило напълно, бях успяла да определя само, че се движим право на юг. През нощта спряхме на някакъв път. Измъкнахме се от шейната, за да се пораздвижим и да пуснем грасса, който от известно време нервничеше, но се боеше да скочи от носещата се в тъмнината шейна и аз прекрасно го разбирах - ние прелитахме покрай дърветата с такава скорост, че дори Глад можеше да не оцелее след такова падане. Пътят, на който спряхме се оказа изчистен и утъпкан - изглежда по него пътуваха често. Момчетата отидоха надясно, аз се напъхах в храстите отляво. Владиката се отдалечи напред по пътя, предупреждавайки ме да не навлизам много навътре в гората. А аз и нямах намерение да се отдалечавам - беше си ме откровено страх. Освен това, бях абсолютно сама, и затова се върнах преди всички. Приближих се до черната в тъмнината шейна, подпрях се на нея и запалих малко огънче, озъртайки се. Пътят беше абсолютно пуст, бял от снега, но по-напред, преди завоя, нещо проблесна. Аз се наведох напред, изпращайки огънчето натам и то литна над пътя, весело и дръзко, издигайки се нагоре и нагоре и осветявайки все по-ярко нещо лъскаво, преливащо се с десетките си разноцветни повърхности. Заинтригувана, аз се отблъснах от шейната и тръгнах към сияещия предмет, формирайки за всеки случай плетеницата на щит и държейки я под ръка. Огънчето, премигна и послушно се върна при мен, за да започне да ми осветява пътя и ме накара изплашено да изпискам в момента, когато погледнах под краката си. Аз вървях по кръв! По капки, ивици, локвички кръв. Целият път беше в кръв! И навярно би трябвало да спра, но аз като замаяна вървях и вървях, и вървях... Спрях едва зад завоя, виждайки открилата се пред погледа ми ужасяваща картина... Блестящото искрящо нещо, което бе привлякло вниманието ми се оказа пръстенът на магистър Тессорд. Той се валяше на пътя, заедно с пръста, на който бе сложен... Самият магистър лежеше по-напред, неестествено извърнал глава и гледайки във вечността с мъртви стъклени очи. Те всички бяха тук. Всички бойни магове, които миналата нощ бяха пристигнали на пограничната застава, тези, които проверяваха търговците. Бяха паднали всички. Беше лесно да бъдат разпознати по червените мантии и ризи, които в спектъра на сиянието на моето огънче се виждаха особено ярко. И тях ги бяха убили зверове. Не магове, не, раните, които виждах, не бяха нанесени от оръжие или от заклинания. Грассът, който се бе приближил неусетно, пъхна носа си в дланта ми. Аз дори не реагирах, намирайки се в състояние на пълен шок. Но Глад, захапвайки ръкава ми, подръпна надолу и едва аз преместих потресения си поглед към него, написа: „Господарят е заповядал”. Аз се олюлях. Но осъзнах целия ужас на положението, едва когато Глад написа отдолу: „Аз усетих магията на господаря. Усещах я през последните два часа. Вие направихте грешен завой”. Няколко секунди аз гледах този надпис, без да разбирам, без да осъзнавам... просто не бях в състояние да възприема това, но в следващия миг очевидността на случващото се ме притисна като надгробна плоча! Щом грассът беше усетил магията, значи някой се бе намесил в управлението на шейната и ни беше докарал тук съзнателно! Аз загасих огънчето преди дори да успея да го помисля, а след това, колкото можех по-бързо, се метнах към края на пътя, нахлупвайки качулката си и искрено надявайки се с нищо и никак да не закача сухите храсти, чиито шум можеше да издаде местонахождението ми. И не спрях, дори не забавих крачка, когато край пътя, който прекрасно виждах, се появи илюзия за пътечка, водеща обратно на кралския път, натам, и в това вече нямаше никакво съмнение, където ме чакаха. Глад ме догони меко, безшумно и подхващайки ме с лапите си, ме сложи да седна на гърба му, за пореден път поразявайки ме с възможностите на своето телосложение и се понесе бързо напред. Но аз го спрях разбирайки, че вече бяхме навлезли достатъчно навътре в гората, а аз нямах намерение да се отдалечавам нито от Владиката, нито от момчетата. Не можех да ги изоставя. И навеждайки се към главата на грасса, шепнешком помолих: - Отнеси ме при дракона и младежите, ако не те затруднява. Не знам дали го затрудняваше, но грассът отрицателно разтърси глава. - Тогава покажи накъде да вървя - опитвайки се да сляза, отново помолих аз. Той потръпна с цяло тяло, за да не ми позволи да падна на снега, а след това внимателно, почти прокрадвайки се, тръгна покрай пътя. И аз разбрах причината за неговата предпазливост, когато забелязах, как от едно дърво се отдели олюляваща се и движеща се неестествено фигура - мъртвяк. Той вървеше право към нас, но Глад беше по-бърз, прескочи с лекота умъртвието и оставяйки го зад гърба си, отново тръгна напред, а аз си помислих, че ако бях сама, едва ли бих успяла да стигна до момчетата, понеже мъртвякът не беше сам - такива като него имаше десетки. И не само зомби - няколко пъти от тъмнината се разнасяше тихо ръмжене и Глад отговаряше също така на своите съплеменници. Много, много пъти отговори. Ужасяващо много пъти. Вървяхме така около половин час. В един момент умъртвията свършиха и нататък се чуваха само грасси. От време на време, тяхната пухкава козина докосваше ръцете ми, които прегръщаха шията на Глад. Това беше зловещо. Просто зловещо, защото кучетата на Воронир бяха дори не стотици, най-вероятно броят им се изчисляваше с хиляди. И това, доколкото разбирах, беше вторият защитен кръг, умъртвията бяха първият. Още около пет минути Глад ме носеше, все повече намалявайки скоростта си, след това тихичко изръмжа и ниско наклони глава. От сумрака излезе нещо. Нещо, което аз не виждах, но кой знае защо, отчетливо чувствах и осъзнах, че това същество е най-малко два пъти по-високо от Глад. Невидимият пес като че ли се съжали над несъвършените ми сетлва, удари най-близкото дръвче и снегът, посипвайки се от клоните му, обрисува силуета на действително грамаден грасс - усещанията ми за размерите му бяха абсолютно правилни. Няколко секунди изкуствено създаденото чудовище мълчаливо ме гледа, а след това с явно усилие тихо излая, опитвайки се да говори: - Ние... не... искаме... да... убиваме. И аз изведнъж разбрах - наистина не искаха. Спомних си само поведението на Глад, който бе направил всичко, за да не ме погуби и даже тук, в Горлумския лес се влачеше след мен с приготвено месо. Защото грассите не бяха убийци. Те бяха разумни. Те имаха семейства. И съдейки по това, как Глад отваряше и затваряше вратите, то най-вероятно, и селища. Те просто искаха да живеят, може и да бяха нова раса, но просто искаха да живеят така, както и всички ние. Грассът кимна, сякаш потвърждавайки догадката ми и продължи, все така с усилие излайвайки всяка дума: - Драконите... научиха... за... нас. Аз замръзнах. - Черният... дракон! - стори ми се, че чувам обвинение в лая на грасса. Изплашено преглъщайки, аз прошепнах: - Съжалявам... Кимайки отново, грассът изговори: -Тримата... наши... ги... върнаха. Но. Черният... дракон... проведе... изпитания... Той... и другите... силни... могат... да... ни... убиват. Секунда мълчание и песът добави: - Особен... пламък. Господарят... не... знаеше. Сега... знае. Но... Но все пак ги беше призовал. Тях всички! Беше ги призовал и щеше да им заповяда да атакуват, дори знаейки прекрасно, че щяха да ги избият. И грассите осъзнаваха отлично това. Те бяха разбрали всичко! - Какво мога да направя? - попитах тихо, без дори да си представям с какво бих могла да помогна. Грассът нервно обърна глава към едва различимия огън в далечината и излая: - Там... дракон... от... Властващия... род. Заплахата... от... смърт... призовава... кръвните... роднини. Трябва... ми... време... да... затворя... децата. И на мен ми призля. Стана ми много лошо. Защото аз едва сега разбрах какво значи „тук са всички грасси”. Наистина ВСИЧКИ! Воронир бе призовал всички. Оставаше ми само да се досещам за причините, но се боях, че главната беше, че той бе получил информацията за тяхната уязвимост и бе решил да ги изтреби всички наведнъж. Включително и децата. Единственото, което не разбирах бе, как можеха да бъдат спрени грассите, след като господарят им заповядаше нещо. - Ровим... яма - като че ли досетил се за това, което си бях помислила, излая песът. И то явно такава, от която малките нямаше да могат да излязат, когато прозвучи тази заповед. - Още колко време ви е нужно? - сподавено попитах аз. - Колкото можеш - отвърна той. Просто кимнах. Не можех нито да обещая, нито да кажа нещо и грассът за нищо не настояваше. Той прекрасно разбираше всичко. Аз потупах Глад и той, отскачайки настрани, ме понесе натам, където гореше огънят, чуваха се гласове, смях и... страшен драконов рев, който като че ли накара да падне снега от всички дървета наведнъж, затова известно време грассът вървеше предпазливо, попаднал в центъра на снеговалежа, но след това отново се ускори. Той спря на самия край на огромна, удивително кръгла, а значи, изкуствено създадена поляна. Там наистина гореше огън. Около него, на изящни, изкусно изрязани от дърво пейки, удобно се бяха разположили магове... магистри. Всички бяха в черно-сини, преливащи се в светлината на огъня, мантии. Не познавах по-голямата част от тях, но в самия център, в горда самота на своята скамейка, седеше този, който в една зимна нощ се бе склонил над ридаещата и трепереща мен и ласкаво бе попитал: „Защо плачеш, детенце?” - магистър Воронир. Аз го познах моментално. Бих го познала дори и от по-голямо разстояние. Този орлов нос, дълбоко разположените тъмни очи, широките рамене, до които стигаше черната му коса и този особена, присъща само за него аура на власт и контрол, която аз някога от глупост приемах за съчувствие и грижа. Не, нямаше никакво съчувствие, нито грижа, съществуваше само надменното и изпълнено единствено с изследователски интерес наблюдаване отвисоко на резултатите от поредния експеримент! Ето и сега Воронир само наглеждаше хода на експеримента си. А той включваше всички присъстващи. Насядалите по пейките магистри с техните шеги, смях, забележки и неприкрито желание да се погаврят с пленниците - застаналите малко по-далеч леко изплашени студенти и магове, на които явно не им позволяваха да седят в присъствието на Великите Магистри и... драконът. Огромният сребърен дракон, който се биеше на живот и смърт с илюзорни противници и нараняваше сам себе си върху дърветата и магически заострените камъни, докато отчаяно, безнадеждно и безсмислено се опитваше да спаси илюзорната мен, цялата окървавена и привързана към дърво. Илюзията беше качествена. Толкова качествена, че стичащата се по илюзорната мен и по кората на дървото кръв проблясваше влажно ту на светлината на огъня, ту от пламъка на беснеещия дракон. Потръпвайки, аз погледнах към Воронир и на мен просто ми се заповдига от отвращение. Той се наслаждаваше. Той наистина се наслаждаваше на представлението. Получаваше истинско удоволствие, но пред него, скрит от също толкова качествена илюзия, светеше портал. Воронир имаше намерението да напусне мястото на събитията в момента, в който се появеше Черният дракон. Да даде последната заповед на грассите и да избяга, обричайки всички на жестока сеч. И гледайки с ненавист надменното му самодоволно лице, аз изведнъж си помислих, че би било много хубаво да го наградя със „Зеленушка”, такива огромни зелени уши щяха много да отиват на такова чудовище като него! Жалко само, че нямаше да се получи да му отмъстя така - „Зеленушката” беше лична разработка на професор Етрас. Магистър Ивас, например, бе загубил години, за да се опита да повтори това заклинание - и не беше успял. Той беше в състояние да превърне всички студенти наведнъж в жаби и разни други пълзящи и подскачащи гадини, но „Зеленушката” така и не му се отдаваше... И в този момент, аз си спомних за трола! Вечно проклет да е Двурогият, тролът и огромните му зелени уши! Как не бях обърнала внимание? Как не бях го разбрала веднага?! Та аз дори не бях помислила за това! Гаррат беше дракон! Дракон с невероятни способности за потискането на каквато и да било магия! Дракон със съвършено уникална способност за обучение! Още повече - оказваше се, че той е способен да използва заклинания, които очевидно бяха привързани към аурата на създалия ги маг, защото по никакъв друг начин не можеше да бъде обяснено това, че „Зеленушката” на професор Етрас не бе повторена от друг досега. И планът ми се напасна като пъзел. - Глад - аз прегърнах кучето, притискайки се към него, - ти ще можеш ли да ме отнесеш при дракона? Това си беше рисковано. Много рисковано! Глад рискуваше да загине, ако се съгласи. Но грассът щеше да дотича по-бързо от мен. А всичко, на което можех да разчитам сега, бе внезапността. И на тези няколко секунди, които ще са необходими на магистър Воронир, за да осъзнае какво се случва. И песът мълчаливо склони глава, съгласявайки се. Ние и двамата знаехме как може да свърши всичко това. Аз силно-силно прегърнах грасса, заравяйки за миг лице в меката му козина, а след това, изправяйки се рязко, свалих наметалото си, то сега щеше само да ми пречи и да сковава движенията. Откопчах и свалих от шията си верижката с перличката на въздушния дракон, стиснах я в ръка и помолих: - Тичай толкова бързо, колкото можеш. И да пребъде с нас Триединният! Глад не побягна веднага. Отначало той меко подскочи нагоре и се качи на едно от дърветата, а от там, вече прескачайки от клон на клон, започна за заобикаля поляната, държейки се на разстояние четири- пет дървета от откритото пространство. Оказа се, че той е много по-способен от мен в плановете за незабелязано прокрадване, защото след няколко минути ние се озовахме зад обезумелия дракон, но това, което Глад не можеше да знае беше, че е ужасна грешка да се скача от дърветата върху гърба на Гаррат. Ужасна, смъртоносна и огромна грешка! Драконът е звяр по своята същност. Дори ранен, дори намиращ се под атаката на илюзии, които считаше за напълно реални, звярът си оставаше звяр, и усещайки заплахата, той се обърна и нанесе удар. Аз почти не успях да видя това, което се случи - за мен всичко се смеси в поредица ослепително ярки картини: ето, грассът скача от дървото и ние се носим право към хвърлилия се за пореден път с гърди върху острите камъни Гаррат; ето сребристото чудовище се обръща, проблясвайки за миг с като че ли нереалните си, диво оголени зъби - и удар, който изби целия въздух от гърдите ми и аз падам от гърба на песа, а Глад отлита настрана и пада някъде отвъд дърветата; аз също падам, направо под краката на окървавения, докаран до неистова ярост дракон, И озъбената паст се носи право към мен, в очите - дива жажда за убийство, а в гърлото - зараждащ се пламък! Той явно не виждаше мен, а нещо абсолютно различно, което проблясваше с призрачна светлина около мен и явно беше поредната илюзия на прекалено бързо ориентиралия се Воронир. И аз разбрах, че е дошъл краят ми. Но ако струята на пламъка попаднеше в корема ми или по-надолу, то аз щях да имам няколко секунди, за да кажа това, което трябваше. И ставайки рязко на колене, аз обхванах муцуната на дракона, притиснах я към себе си с още по-рязко движение, така, че с гърдите си усетих острите зъби, закачих верижката на десния от най-изпъкналите шипове над муцуната. И това беше всичко, което успях да направя, преди изригналият от устата на дракона пламък да обхване с нетърпим жар долната половина на тялото ми. Но аз сдържах вика си, тъй като почти не почувствах болка, долавяйки само бавния удар на сърцето, в течение на който в погледа на Гаррат се появи осъзнаване я хищните, злобно присвити очи се отвориха широко и потресено. - Слушай, моля те, само слушай - прошепнах аз, усещайки как слабеят ръцете ми, - ти си длъжен да му отнемеш управлението на грассите - те не искат да нападат. Проследи заповедта на Воронир, проследи я, ти ще можеш да го направиш по същия начин, по който успя да се научиш да използваш заклинанието на магистър Етрас, прекрати тази касапница, спаси грассите и спри Иренарн... моля те. И аз рухнах още преди стремително приелият човешкия си облик Гаррат да се опита да ме хване... Но преди обкръжаващите го чудовища, които сега се възприемаха отчетливо от мозъка ми като реални, да го закрият от погледа ми, аз неволно се усмихнах на гледката, колко забавно изглеждаше верижката с перличката, увиснала на ухото на Владиката на Долината на драконите. А в следващия миг, аз с невероятно и огромно съжаление осъзнах, че живея и изобщо не съм изгоряла, защото с бясна сила и безжалостна към тялото ми скорост нещо ме повлече надалеч от нереалните чудовища към най-реалното и най-чудовищното от присъстващите тук същества! Право през горящия огън, лъхнал ме с искри и жар, нещото ме вдигна нагоре, подставяйки шията ми под пръстите, които незабавно я стиснаха със стоманена хватка така, че ми се наложи да съжаля за собственото си оцеляване. - Р-р-р-р-р-радович! - разярено изсъска магистър Воронир. Аз се опитах да се изскубна от хватката му, без още да вярвам особено, че е останало нещо от краката ми... но те си бяха на мястото. Болеше ме особено силно лявото бедро, което в момента на примъкването ми към магистъра се бе ударило силно в някакъв камък. Всъщност и тази болка бе истинска дреболия в сравнени с факта, че мен просто ме лишаваха от възможността да дишам и практически трошаха шията ми. Единственото, което ме спасяваше беше, че в обръча на ръцете на Воронир бе попаднала и плитката ми, която не много, но все пак смекчаваше хватката му. А след това изведнъж осъзнах - имах коса. Аз имах коса на главата си... И тя си беше все още на мястото и съдейки по това, колко болезнено скубе кожата притиснатата плитка, тя все още беше жизнеспособна. И то след като бях обгърната от драконовия огън на невменяемия Гаррат?! След като ме прекараха и през огъня в центъра на поляната??? И аз потресено се взирах в убиващия ме магистър. Яростта и раздразнението в очите му бавно, но сигурно се сменяха със същото осъзнаване, което ме бе накарало да забравя за такива неудобства, като невъзможността да дишам, например. - О-гън - на срички, забавено изговори Воронир. - На теб огънят изобщо не ти навреди! И магистърът разтвори пръстите си. Поредното падане прониза с болка цялото ми тяло, но аз все пак събрах всичките си сили и станах - нямах никакво желание да се въргалям в краката на Воронир. И стискайки зъби, решително вирнах брадичка и горчиво, но с откровена ненавист в погледа, се втренчих в своя „спасител”. Магистърът отвърна със замислен поглед, а след това, практически с насмешка, произнесе: - Гатанар. От всички страни, с трясък на трошащи се клони и храсти, на поляната се изсипаха грасси, различими само благодарение на посипаната си със сняг козина. И цялата тази лавина се втурна към потресено стоящия от другата страна на огъня Владика на Долината на драконите. Аз отворих уста в ням вик и се опитах да се спусна към него, но невидима и непреодолима преграда отсече мен и Воронир от грассите, останалите магове, които заинтересувано местеха погледи от мен към схватката, преместила се в центъра на поляната, от огъня... от всичко... аз удрях отначало с ръце, отчаяно и безразсъдно, след това - с магия, но всичко, което успявах да видя беше кълбо от посипани със сняг тела на кучета, които ставаха все по-добре видими заради кръвта, която започваше да ги покрива... - На теб огънят не ти навреди - раздаде се замислено и особено отчетливо в настъпилата тишина. - Това е странно. Бавно се обърнах и видях, че Воронир отново седи, гледайки ме насмешливо. Разбрах, че плача. Не зная колко отдавна... навярно от секундата, в която видях кръвта по грассите. Нервно и яростно избърсах страните си и изведнъж осъзнах, че безумно ми се иска да причиня на Воронир поне частица от тази болка, която сега чувствах аз. - Имам послание за вас - с ненавист, с такава ненавист, каквато никога и към никого досега не бях изпитвала, проговорих аз. - От елфа със златната маска. И изговаряйки всяка дума, аз втренчено се взирах в магистъра - ужасно ми се искаше да видя как от ярост се изкривява лицето му. Но ярост нямаше. Воронир се усмихна и безразлично произнесе: - А, Еторуанисен. И как свърши всичко там? Жреците всички ли избиха или някой оцеля? - Какво? - попитах с тих глас. Леко вдигайки вежда, магистърът се поинтересува: - Какво точно обозначава твоето „какво”, Радович? - Вие... - аз едва можех да говоря, - вие не сте ли съюзници? - Съюзът е разтегливо понятие - и Воронир, като че ли демонстрирайки това, разтегли устни в неприятна усмивка. - Например, момиченце, жреците на Древун и елфийските друиди са съюзници. И съюзът им е достатъчно крепък, за мое искрено съжаление. Но какво би станало, когато стане известно, че мечешките жреци са изтребили цвета и гордостта на елфийския народ, примамвайки ги подло в капан в собствения си храм, където силата им е най-голяма? Друидите не са идиоти, те много бързо ще съпоставят две и две и ще разберат например, че някой е споделил с дета-кралството информация за това как да попаднат на тайните пътеки и как да се ориентират на тях. Но дори ако не разберат или не пожелаят да повярват на фактите, за провокацията вече се знае в кралския дворец на Дета. И всички елфийски народи ще издигнат ултиматум на друидите: „Вие сте с нас, вашия народ или с тях - убийците на нашите и вашите братя”. И на друидите, Радович, няма да им остане нищо друго, освен да свалят защитата от тайните пътеки. „Което ще даде достъп до тях и на такива като вас” - мрачно си помислих аз. Не го казах. Освен това, ми се искаше да разбера още нещо: - Защо убивахте хората в селата? - Колко много въпроси - усмихна се магистъра. - Защо ли? На мен ми е нужна армия, Радович. Голяма, разнородна, ударна армия. Как си мислиш, защо селата бяха запечатани? - За да не се разбягат мъртвяците... - прошепнах аз. - Аз от пръв поглед разбрах, че ти си много умно момиче - своеобразно ме похвали Воронир. Но вече в следващия миг, очите му се присвиха и той почти заплашително произнесе: - Прекалено умна, за да те оставя жива. И плавно стана. - Жалко, разбира се - приближавайки се към мен, наистина със съжаление, произнесе той, - феноменът на твоята огнеустойчивост е наистина невероятно интересен и аз с удоволствие бих се заел да го изучавам, но нещо ми подсказва, че ще е много глупаво от моя страна да ти съхраня живота. И с рязко, едва уловимо движение призова магията и скова тялото ми така, че аз, като разпъната, неестествено извила се, увиснах във въздуха, едва-едва докосвайки земята с върховете на пръстите на краката си. Искаше ми се да крещя, просто без да мисля да крещя панически, но от гърлото ми не се откъсна и звук. И всичко, което бях способна да направя беше да разтворя широко очи от ужас и да гледам как магистърът бавно се приближава. Как магията разкъсва вече и така полуразкопчаната риза, откривайки сивото бельо, как пръстите на Воронир, показалецът и средният, се притискат към основата на шията ми, точно в ямката на ключицата. Аз знаех какво ще каже, още преди магистърът насмешливо да изговори бавно и садистично заклинанието за поглъщане на магията: - Елвенир! Ала това, което не знаеше Воронир, беше, че магическата кука, която би трябвало да разпори магическия ми източник и да го изсмуче заедно с цялата ми жизнена сила, ще премине през моя център на силата напразно, без да хване нищо, благодарение на професор Нарски и метода, разработен от Аттинур. Никога не бих могла да предположа, че ще изпитвам искрена благодарност към ректора, а сега, гледайки злобното недоумение, проявило се на лицето на Воронир, изпитвах именно благодарност. Огромна и несравнима с нищо благодарност. - Елвенир! - повторно произнесе магистърът, усилвайки куката, забивайки я по-навътре. Но заедно с магическата кука от гърдите ми се изтръгна само смях. Нервен, почти истеричен смях, който аз прекъснах под вбесения поглед на Воронир. И превъзмогвайки заклинанието, с огромен труд, но все пак ми се отдаде да проговоря: - Колкото до елфа... Той помоли да ви предам, че сражение не е имало... И ето сега вече ми се отдаде да наблюдавам с мрачно удовлетворение, как се изкривява от ярост лицето на магистър Воронир. Магът отстъпи олюлявайки се, издавайки гневен рев и във въздуха заблещукаха стотици призраци на ярко- лилави змии. Аз с някаква тъга и отчуждение си помислих» че от заклинанието за моментална и мъчителна гибел не съществува никаква защита и не би могла да съществува по принцип. Жалко... - Аградоно! - прозвуча последното, което ми се полагаше да чуя в този живот. И когато стотиците змии се хвърлиха към мен, аз стиснах клепачи. Винаги съм се страхувала от змии и от ухапванията им, беше ме просто прекалено страх да умирам от най-страшния си кошмар. Но вместо да се простя с живота си в болезнена агония, аз потръпнах от оглушителен звън! Веднага след това, ми се стори, че Черният дракон с познат до изтръпване глас, произнесе: - Каква среща! И продължавах да си мисля, че ми се е сторило и все чаках момента, когато в тялото ми щяха да се впият стотиците отровни, независимо от своята призрачност, зъби. Но вместо това - нежно докосване до бузата, топли сухи пръсти, които пълзят надолу по шията, до границата, очертана от последната останала на тялото ми дреха и заклинанието на Воронир се отдръпна, давайки ми възможност да се движа. И аз несъмнено отново бих рухнала на земята, но мен ме удържаха меко и властно, а след това, хващайки ме за брадичката, ме накараха да погледна към този, който ме удържаше. И едва аз отворих очи, Главнокомандуващият насмешливо съобщи: - Госпожо Радович, от момента на нашата последна среща, чувството ми за благодарност към вас значително намаля, но за сметка на това, жалостта е практически безгранична. Не ви ли е хладно? Смущавайки се под подигравателния му сребристо-зелен поглед, припряно загърнах ризата си на гърдите с треперещи ръце. Пуловерът нямаше смисъл да се придърпва, той и така ми беше леко тесен, а сега, когато от него бяха направили жилетка, изобщо не би се затворил отпред. В момента, в който се прикрих, Иренарн тихо предупреди. - Пускам. И ме пусна. Аз се олюлях от слабост, но се удържах на крака. А след това стремително, така, че направо ми се зави свят, се огледах. Владиката го нямаше! Нито него, нито грассите! Имаше няколко прекършени дървета, като че ли цялата тази топка от тела, подобно на снежно кълбо се бе затъркаляла към гората, отдалечавайки се от поляната. Там, в далечината се разнасяха викове, виждаше се периодично святкане на заклинания и съдейки по всичко, там се намираше и по-голямата част от маговете, докато магистрите бяха останали тук, явно с желанието да наблюдават екзекуцията ми, но в дадения момент бяха вързани и сложени на колене. А от небето падаха и падаха бойни дракони, на поляната вече имаше повече от двайсет от тях и почти всички бяха заети да оковават във вериги магистрите. - Колко любопитно, самият Главнокомандуващ на Долината на драконите не се гнуси да докосва мръсна човечка - раздаде се гласът на магистър Воронир. А след това прозвуча пак неговата, но усилена с магия команда: - Гатанар! Но днес определено не беше негов ден. Защото в отговор на призива му, от гората излезе грасс, един- единствен огромен и вече познат, омазан с червено и с мръсен сняг. Той мълчаливо вдигна лапа и продемонстрира изключително неприличен жест. А след това, гледайки право към създателя си, прокара другите си три пръста по шията, изразително и много заплашително. - Мъст! Винаги! Навсякъде! Мъст! Грассът просто видя това, което вече напълно определено знаеше Главнокомандуващият и за което аз все още не се бях досетила - магистър Воронир на поляната вече го нямаше. И изпепелявайки грасса с пълен с ярост поглед, илюзията на мага се изпари без следа. Воронир, както винаги, не сметна за необходимо да се погрижи за съратниците си. Те бяха заловени. Всички. Драконите не позволиха на нито един от тях да се изплъзне, гасейки с лекота призоваваните от магистрите портали. - Изолиращия контур бе привързан към друго място от реалността. Аз можех да измъкна само един от вас. Избрах теб - сухо се отчете Черният дракон. Кимнах без практически да осъзнавам казаното, докато се ослушвах нервно. Владиката беше успял да отнеме на Воронир управлението на грассите, но къде беше самият той? - Стой тук - заповяда Иренарн, - още по-добре, седни. И да не си посмяла повече да бягаш. Това не е храмът, ще те догоня моментално. Кимнах отново, озъртайки се объркано. Видях дракона, който оковаваше във вериги Тихомир, оковите изникваха направо от въздуха и се запояваха благодарение на драконовата магия. И още един, който развързваше Никодим и стоящия до него Славен. Излиза, че Тихомир е бил с привържениците на Воронир? Така се получаваше, щом него го вързаха, а Никодим и Славен - не. - Милада! - Никодим се хвърли към мен, веднага, след като го освободиха. Претича през поляната и се вряза в преградилия му пътя Зернур, който беше изникнал моментално пред мен. Студентът отскочи назад и се стовари на земята, драконът дори не помръдна. След това много спокойно съобщи на стъписано примигващия Никодим: - Забранено е да се приближавате. Аз потресено погледнах дракона, а той абсолютно безстрастно и много тихо каза: - Госпожо Радович, вие имахте определен договор с Главнокомандуващия. Отсега нататък, вие сте наири на Властващия дракон. На вас ви е забранено да гледате, да разговаряте и най-вече, да докосвате други мъже. - Какво? - попитах изтръпвайки. Но без да отговори директно на въпроса ми, Зернур, все така тихо и все така безстрастно, попита: - Известно ли ви е какво именно означава златната лента, госпожа Радович? Аз отрицателно поклатих глава, гледайки го ужасена и с не по-малък ужас, очаквайки думите му. - Абсолютна принадлежност на господаря - хладно поясни Зернур. - До края на живота ви. В този момент осъзнах, че няколкостотинте призрачни змии и убийственото заклинание не са най- страшното, което можеше да ми се случи. И тогава драконът продължи: - Възможно е Главнокомандуващият да не ви е обяснил всичко. Съжалявам, ако това е така, но вие сте длъжна да разберете, госпожо Радович, че ако влезете веднъж в спалнята на Черния дракон, вече никога няма да я напуснете. Драконите крият съкровищата си от всички. Завинаги - той помълча, а след това много тихо произнесе: - Вие се застъпихте за мен в онази крайпътна таверна и аз видях кръчмата до тайната пътека в Средиземието и затова, докато още не е късно, ще ви задам един въпрос: съгласна ли сте да станете жена на Гаррат? Дори без да се замислям, поклатих отрицателно глава, а след това с тревога попитах: -Ас него всичко ли е наред? - Да - хладно отвърна Зернур, - седят двамата с вашето кученце зад една ледена скала и имат намерение да ви вземат веднага след като отлетим. Направо се боя от момента, когато двамата властващи дракони осъзнаят истинското положение на нещата. Аз объркано погледнах Зернур. - Избор - просто каза той. - Не мой и не за мен - прошепнах едва чуто. А след това, оглеждайки поляната, намерих с очи Черния дракон и когато той, едва почувствал погледа ми, се обърна, извиках: - Трябва да взема наметалото си, в него е отчетът. Драконите чувстват лъжата, но в моите думи нямаше лъжа. Иренарн-Ррат-Егиатар, разговарящ с излезлите от гората грасси, се намръщи подозрително, но кимна. Аз умоляващо погледнах към Зернур, молейки го без думи да не се намесва, казах „Връщайте се в УМ” на Никодим и наистина се отправих да търся наметалото си. Обиколих едва ли не цялата поляна, отдалечавайки се на равнището на онези четири-пет дървета, които грассът бе използвал за прикритие, най-накрая намерих дрехата - буквално натъпкана в снега - явно грассите, когато бяха дотичали, подчинявайки се на командата на Воронир бяха минали по нея. Старателно го изтупах, погледнах към поляната - Черният дракон продължаваше разговора с грассите и той явно не беше лек. Мен никой не ме гледаше, никой не ме търсеше... Аз направих крачка назад, към гората. Никой не се обърна. Направих още една. И още. Обърнах се и се спуснах да бягам, без изобщо да очаквам, че след не повече от пет секунди ще се сблъскам с възникналия на пътя ми Властващ дракон! Никой не ми позволи да отскоча назад и да падна, както по-рано се бе случило с Никодим. Главнокомандуващият ме сграбчи твърдо, почти болезнено, обърна ме и вдигайки ме на равнището на собствения си ръст, ме притисна към едно дърво, за да може, приближавайки лицето си към моето, да запита вбесено: - Ти осъзнаваш ли, че днес аз спасих никому ненужния ти живот вече за трети път? Аз не отговорих, дишайки тежко и с ужас взирайки се в дракона, чиито очи светеха, фосфоресцирайки в тъмнината. - За трети път, Милада. Да ти кажа, ти би трябвало вече да ми се отдадеш поне от чувство за благодарност, не считаш ли? И свободната му ръка изведнъж се озова на кръста ми, направо върху голата кожа, а оттам бавно, докосвайки ме властно и собственически, се плъзна нагоре, за да стисне гърдата ми. - Съгласи се - практически допирайки устните ми със своите, произнесе Иренарн, - ако ми отдадеш тялото си за кратко време в обмен на собствения ти живот, това ще е повече от равностойна сделка. Въздъхнах накъсано: - Не! - и спомняйки си думите на Зернур, почти обвинително възкликнах: - За кратко време? Та вие няма да ме пуснете да си тръгна! Във втренчения поглед на Главнокомандуващия на Долината на драконите не се промъкна нито капка разкаяние, а усмивката му я усетих със собствените си устни. - Правилно - прошепна той, практически целувайки ме. - Няма да те пусна. Никога. Край на втора книга