Елена Звездная
Долината на драконите - Част първа - Магическа практика
(фен превод Кристина Мешулам)
В Горлумския лес, сред исполинските дървета, чиито дънери не могат да обхванат
и четирима, по единствения в тези места търговски тракт от сутрин до вечер сноват обози, кервани и каруци, препускат ездачи и минават редки самотни пътници и бродещи артисти. Впрочем, по тези места те по-скоро са бягащи, а не бродещи. Защото времето за движение по Горлумския търговски тракт е строго определено - от изгрев до залез-слънце. Народът ни е плашлив, не обича напразно да рискува,
и затова някъде около два часа преди залез трактът обикновено опустява, а крайпътните таверни се препълват. И причината за това е той - кочияша. Но не някакъв си там обикновен кочияш, а Призрачния. Името му никой не го знае, затова например, в нашите студентски книжки в графата „Практикум по призрачни явления“ той е обозначен просто като „Призрачния кочияш“.
 Теории за появата му на Горлумския търговски тракт има много, но най-често се повтаря една. Возил веднъж той, кочияша, значи, от границите на кралството до самата столица кралския съветник, така препускал, че конете до смърт пришпорвал, надявал се добре да му се отплатят, а когато пристигнал, съветникът не му дал даже пукната пара, а казал: „Сполай ти, добри човече и да се благодариш, че на кралството
можа да помогнеш“. А конете на кочияша същата нощ издъхнали от изтощение и тъй като нямал с какво да купи други, от мъка, човекът взел, че се обесил и още същата нощ се понесъл по пътя, псувайки люто кралския съветник и всявайки страх и ужас с воя си: „Дъ-ъ-ълг имаш, дъ-ъ-ълг! .
  Но кралският съветник не се засрамил, а в яда си се примолил на матовете да „Отстранят тази дребна неприятност“. Маговете, съответно, също не се засрамили, казали колко ще струва това, и поисканите пари хич не били малко. На съветника, то се знае, и за това не му се щяло да плаща. Той се натъжил, но не се отчаял и гордо заявил, че ще им се окаже велика милост на маговете, ще си получат парите - ще им се намали с десет медни монети на година данъка, та така, за сто години да се събере цялата сума. Да, на съветника не просто му се ширела славата на скъперник, за него приказки и легенди разказвал народът.
  Само че маговете не му отстъпвали. И те не искали да работят за тоя дето духа, но не можели да не се подчинят на кралската заповед. И поради тази причина, честта и правото да избавят кралството от обзетия от праведен гняв призрак, възложили на родната си Алма-матер. Ректорът на Университета за магия, магистър Аттинур, не бил особено склонен да помага за едната чест и слава. Откровено казано, той бил единственият, който със способността си да се стиска и да икономисва, би могъл да съперничи на самия кралски съветник. Той хубавичко обмислил какво да прави и намерил изход от положението - спомнил си, че трудът на студентите по принцип е безплатен. И би погинал призракът в същата тази нощ (студентите, те също са народ находчив, можели и да успеят да се справят с кочияша), но прекадено бързата гибел на призрака не влизала в плановете на ректора на Университета за магия. Договорът бил сключен за сто години, и магистър Аттинур решил да се хване за всяка буква на всеки абзац в него и да разтегне процеса, ако не на сто години, то поне на четирийсет, минимум. От тогава, на всички третокурсници, като практика по Призрачни явления се давала задача да се сдобият с парче от каруцата на Призрачния кочияш…
  А тъй като всичко това се беше случило преди двайсет години, за това време от транспортното средство на кочияша бяха останали три четвърти. Магистър Аттинур, оценявайки резултатите, беше сменил формулировката на заданието от: „да се сдобият с парче“ на: „да се сдобият с парченце“, решавайки по този начин да си удължи удоволствието от гаврата над кралския съветник. Кралският съветник продължаваше да скърца със зъби, маговете ехидно се подхилваха, студентите по време на практика чопваха парченце от каруцата, обикновените хора свикнаха да не се вясват нощем по търговския тракт, спирайки да пренощуват в странноприемниците, кочияшът продължаваше да сее страх и ужас сред местното население…
  То всъщност, това със сеенето на страх и ужас, изглежда беше силно преувеличено. Докато облечени с мантии и въоръжени с всички пособия по Призрачни явления и борбата с тях, седяхме в таверната и пиехме топъл билков чай, никакъв ужас на лицата на присъстващите не се наблюдаваше. Дори напротив - търговците и керванджиите се бяха наместили по-близо до прозорците, посръбвайки топло вино с подправки, и възбудено хвърляха погледи към пътя. Чакаха си представлението, защото абсолютно всички знаеха, че по пълнолуние кочияшът е най-лют и опасен… Заслужава ли си да споменавам, че нас, стипендиантите на Университета за магия, ни бяха натирили към търговския тракт именно по пълнолуние.
  Просто не обичаха в университета стипендиантите. За другите не знам, но когато магистър Воронир довлече в университета мен, мърлява селска мома, у която, в
деня на смъртта на баба й, от мъка и болка се беше пробудил силен магически дар, магистър Аттинур крещя до пресипване и то така, че стъклата дрънчаха! Но дар аз имах, и то такъв, че посред зима около нашата горска къщичка се бяха раззеленили треви и дървета. Именно на такава една цъфтяща полянка, ме беше намерил магистър Воронир, втурвайки се презглава към изригналата в простора магическа сила. И тъй като дарът го имаше, магистър Аттинур беше длъжен да ме приеме в университета на пълна стипендия и при това, незабавно. Той скърцаше със зъби, докато подписваше документите за прием и тихичко псуваше под носа си, докато ми даваше стипендията за годината. Но нищо не можеше да направи. Ето така бях попаднала в Университета за магия.
  Отначало се чувствах неописуемо щастлива. Та нали из нашето село се говореше: „Малко е да искаш, трябва УМ да имаш“, и то именно в смисъл, че в този живот само на маговете им се изпълняват всички желания, а простите хора трябва все да се мъчат да свържат двата края. Така че, когато се озовах в Университета за магия, първото, което ми мина през ум беше: „Сигурно бабенцето на небето за мен се е примолила“. Но това беше само първото, при това доста погрешно впечатление. Съвсем скоро след това стана ясно - на мен и на тези като мен, тук, в стария мрачен замък изобщо не ни се радват. Магистър Аттинур обгръщаше с грижи и внимание само тези, които си плащаха за обучението, а и жертваха пари за изследванията на университета. Те, естествено, тук бяха на почит, имаха права, свободи и получаваха помощ.
А на нас ни се налагаше да оцеляваме.
  Именно да оцеляваме. Нас, които не си плащахме за обучението сами, ни слагаха да седнем на задните чинове в аудиториите, подчертавайки нашето жалко положение. Нашите писмени работи се проверяваха най-придирчиво. Не можехме да изпуснем дори една лекция, да получим оценка по-ниска от деветдесет бала от сто, да се появим на територията на университета след единайсет часа, да влизаме в общежитието на противоположния пол и още стотици „забранено“, „не може“, „недопустимо“ и „строго се наказва“. Нас ни настаняваха практически на тавана, мотивирайки това с думите, че да се живее в университета е скъпо, а ние и така сме на негова издръжка. Затова в моята стая, която отначало делях с четири съседки, през летните дни беше невъзможно да се стои, а през зимните нощи водата замръзваше в чашата. За съжаление с това трудностите не свършваха, по-точно, това беше само началото. Трудностите имаха красиви, магически ретуширани лица, високомерие, оставено им в наследство от поколения прославени деди, скъпи шуби и мантии, които не можеха да се сравняват с нашите униформени - износени и позакърпени, и неразбираемото за мен лично желание да „изтребят боклуците“. По друг начин те не ни наричаха.
* Ей, боклук, не ти е мястото в столовата!
  И ти си принуден да ходиш да ядеш веднъж дневно, рано сутрин, когато всички тези още спят. - Дайте да се упражняваме върху боклука!
  И всички заклинания на бойната магия ги пробват върху теб.
* Ей, боклук, ти вониш!
  И ти седиш до открехнатия прозорец, леденият вятър те пронизва, но на господата не им „вони“.
  Нищо чудно, че на трети курс цялата стая на тавана остана само за мен - момичетата не издържаха и се махнаха от университета. Да живея там сама ми беше тъжно и скучно, но пък можех да си направя кралско ложе и да се покрия с пет одеяла
наведнъж… само дето зиме и това не спасяваше.
  И навярно и аз отдавна щях да се предам и си тръгна, и дори не просто да си тръгна, а да си плюя на петите и да избягам, но проблемът беше там, че просто нямаше къде да отида. Мама я беше изсушила треска веднага след раждането ми, баща ми беше погинал някъде в горите, баба беше умряла, а разбуденият от мъката по нея дар не беше оставил камък върху камък от нашата къщичка. Така че, всичко което имах беше тази студена стая с крив таван и олющени стени. И често ми се налагаше да си го припомням, когато свита на перваза, се задъхвах от ридания заради поредната несправедливост.
  И това, че нас именно днес, по пълнолуние, ни изпратиха на пътя за изпълнение на практическото упражнение от изпита, също беше несправедливо. Основната част от нашата група - дванайсет лейди и двайсет лорда бяха преминали това изпитание преди една седмица, с тях беше преподавателят по Призрачни явления, а като придружители - двама аспиранти по бойна магия. И всичко това - в обикновена нощ. А днес беше пълнолуние, значи Призрачния кочияш бе три пъти по-силен от обикновено. А срещу него бяхме само ние тримата - аз, Тихомир и Славен. И тримата родени на село, и тримата в университета ни беше домъкнал магистър Воронир, насила карайки ректора да ни приеме и да ни плаща стипендия. Моята, наистина, беше повишена заради успехите в обучението, но съответно и изискванията към мен бяха по-високи. Затова и ръководството на нашата група самоубийци беше възложено на мен.
  * Ще използваме заклинанието за стазис „Остенто“ - тихо започнах аз. Славен пиеше чай, унило взирайки се в чашата си, широките селски ръце на младежа трепереха. Той също нямаше къде да отиде, ако напусне университета - родителите му се бяха удавили миналата година, когато половин село беше отнесла излязлата от бреговете си река. Тихомир, добър студент като мен, беше свикнал да слуша внимателно, без да се разсейва от всякакви дреболии, като например думите на собственика на таверната. Той беше влязъл току-що откъм двора, мърморейки: „Ох, усещам аз, днес направо ще беснее, навън водата в кладенеца замръзва.“ Прислужничките пъргаво нахвърляха още дърва в камината, някои от посетителите се залепиха за прозорците, а други даже на крака станаха, на всички им беше интересно. И любопитството им се разпалваше от вида на нашите студентски мантии… Ние още не бяхме успели да влезем, а веднага ни бяха ободрили с твърдението, че миналата година, точно по пълнолуние, тук двама студенти се били гътнали… После всички дружно ни предложиха да се скатаем, да си седим на топло в таверната и да не рискуваме напразно, щото той, призракът, за всичките тези години толкова сила бил събрал, че си било чиста лудост да му се излиза насреща. Но ние нямахме избор. Просто нямахме. Който не успееше да мине този практикум, изхвърчаше от университета.
  * Ще започнем със заклинание за стазис - повторих много тихо, просто нямах сили да говоря по-силно. - След това ще ударим с бойно заклинание.
  * Естаранус? - попита Тихомир.
  * Естаранус е прекалено опасен за нас самите и безполезен срещу призрака - възразих аз.
  * Егорто? - предложи Славен.
  * С какво дълбоките рани могат да навредят на призрак? - се поинтересувах уморено.
Момчетата притихнаха. Те и двамата бяха бойни магове, а бойците имат доста
ограничен списък заклинания, които могат да използват без помощта на натрупващи артефакти. Струва ли си да споменавам, че за нормални артефакти-акумулатори ние просто нямахме пари…
* Използваме Санхао - предложих аз.
* С какво ще му попречи подземна вихрушка? - попита Тихомир.
  * Призракът е ефир, а ефирът е подвластен е на влиянието на вятъра - обясних предложението си. Момчетата се спогледаха. Да, аз също не можех да се похваля с голямо разнообразие на овладените заклинания.
  * Докато призракът се бори с вятъра, грабваме по парченце от каруцата и се връщаме в таверната - промълвих, гледайки колегите.
  Според мен, планът не беше лош, но се оказа, че колкото и тихо да говорех, все пак ни бяха чули.
  * Не я бива тая идея - със знаещ вид заяви надвесилият се над нашата троица стопанин на таверната, - няма да стигнете до вратата.
  * Това пък защо? - удиви се Славен.
  * Че то, щото още никой не е успявал да дотича - обясни една от прислужничките.
  * Без магове, които да удържат кочияша, никой - потвърди стопанинът.
И в този момент някъде в далечината се раздаде вой. Силен, дълбок, пронизващ до
костите, такъв, че чая в чашките се разплиска.
 * Започва се! - възбудено възкликна един от търговците, седнали до прозорците. Всички се обърнахме към прозорците - дебелите стъкла стремително се покриваха със скреж… Да, призракът беше в апогея на силата си.
 * Време е - с ужас прошепнах аз.
  И станах. Тихомир се изправи заедно с мен, но Славен, отпуснал глава, остана да седи.
* Да вървим - подтикна го Тихомир.
* Абе, няма смисъл - отвърна той.
* Момъкът вярно казва - поддържа го стопанинът на таверната.
  Сред останалите присъстващи, а в таверната имаше трийсетина човека, се понесе одобрителна гълчава. Тихомир се зае да уговаря приятеля си, а аз - не. Допивайки на един дъх чая, си наложих да тръгна към вратата.
  Беше ме страх да излизам, много ме беше страх, особено, когато зърнах с ъгълчето на очите си как пълзи, блещукайки скрежът по стените, как трещят от студа вековните горлумски дървета… Могъща магия нахлуваше неудържимо от отвъдното в този свят, а аз, уви, не толкова решително, но все пак уверено, затворих след себе си вратата, слязох по стълбите, прекосих широкия двор и застанах край пътя.
Ослепително ярко сияеше луната.
  Нейната плътна призрачна светлина заливаше широкия тракт и посребряваше върховете на дърветата, изсветляваше затаилите се сенки, оцветявайки таверната и пристройките в призрачно сив цвят. Беше удивително, приказно, красиво, така, както можеше да бъде само през зимата…
Отново се разнесе вой.
  Зловещ, вледеняващ всички чувства и мисли. Искаше ми се да се обърна и презглава да се втурна към таверната! Но нямах намерение да се предавам. Заклинанието Санхао го бях научила отдавна и то отлично ми се получаваше, особено добре действаше срещу поредните преследвачи на „боклука“. Заради същите тези радетели на чистотата, се бях научила и да бягам доста бързо. Така че, щях да се справя. Даже без Славен, но Тихомир щеше да ме поддържи и щях да се
сдобия с практически материал и за трима ни.
Тогава земята под краката ми затрепери.
 По нея се плъзна скреж. Той изглеждаше като две живи бодливи ледени змии, разравящи двете страни на пътя със снежен зиг-заг. И този неестествен студ, стигайки до краката ми, изведнъж изсмука всичката топлина от горещия чай, която до този момент носех в себе си, карайки ме да се разтреперя и да стъпя на средата на пътя - беше ми се сторило, че там е по-топло и по-безопасно.
 Но едва когато се оказах насред тракта, осъзнах грешката си - сега вече нямаше накъде да бягам. Покрай пътя въздухът сякаш се вледени, проблясвайки като две плътни стени, а грохотът на приближаващата се призрачна каруца все повече и повече нарастваше.
 Внезапно възникна опасението, че може просто да ме прегазят, без дори да ме забележат…
А след това аз видях… привидението.
 Призрачния кочияш в учебната литература беше описан като „явление с ръст на обикновен човек, седящ на капрата на призрачна каруца, теглена от два призрачни коня с размер на обикновен кон“. Може и да е било така преди двайсет години, но сега...
 Грамадно прегърбено същество, обезобразено от израсналите от плътта му остри шипове, управляваше каруца, теглена от две чудовища, три пъти по-високи от който и да е кон, с огромни остри зъби и неестествено дълги змийски шии, с шипове, вместо гриви и опашки, покрити с остри игли...
Аз се вцепених, гледайки носещото се към мен... нещо.
 Изпит по Призрачни явления?! Ама какви ги говорите?! Тук можеше да се защити дипломна работа по Бойни чудовища!
 Паниката ме погълна, единствената ми мисъл беше да побягна, но само напред по тракта, тъй като ми се струваше, че е напълно невъзможно да се прекосят заледените стени край пътя.
 И изведнъж предположих, че сигурно повечето хора именно така бяха постъпвали - бяха тичали презглава, без да се оглеждат и без да се опитат да излязат от пътя. А призракът, който се храни с еманациите на ужаса, само ставал все по-силен и посилен и настигайки жертвата си, просто нанасял последния удар... Впрочем, можеше и да греша, хората най-вероятно загивали сами, осъзнавайки колко безсмислен е бил опитът им да се спасят с бягство...
Стана ми жал за тези, които бяха изгубили живота си тук.
 А в следващия миг, когато се обърнах, за да дам заповед за началото на атаката, ми стана жал и за себе си - Тихомир не беше до мен. Той стоеше на прага на таверната. От тук прекрасно виждах осветения му силует... в този миг, зад гърба му се показа масивната фигура на стопанина на таверната. Мъжът, слагайки ръка на рамото на Тихомир, властно го дръпна навътре и затвори вратата...
 Аз останах съвсем сама... И наоколо нямаше жива душа, само безразличната луна заливаше всичко със сребриста светлина...
 А под краката ми се тресеше земята, карайки и мен да треперя. Настоявайки да се обърна и да хукна накъдето ми видят очите в безполезен опит за спасение. И заедно с това, карайки ме да се вкаменя от ужас...
 Аз не се втурнах наникъде, аз се вцепених и в пълна самота обречено чаках приближаването на най-зловещия призрак на нашето кралство. И той напредваше много по-бързо, отколкото ми се искаше. Ето го на сто крачки... на
 петдесет... на един удар на сърцето - и изцвилиха чудовищните коне, вдигаики се на задни крака, когато кочияшът дръпна юздите на крачка от мен. Призрачните копита разцепиха въздуха пред самото ми лице и...
 И тогава аз отчетливо разбрах две неща: първо - кочияшът беше спрял призрачната си каруца и второ - моят резерв ще стигне само за едно заклинание. А значи нямах никакъв шанс.
Нито един.
 И отмятайки глава, погледнах към застиналия призрак, който, извисявайки се над ужасяващите монстрообразни коне, се взираше в мен. Сега беше моментът да атакувам. Би трябвало да използвам заклинанието. Да направя каквото и да е... но аз стоях и гледах озлобеното чудовище, а то, с удивление, мен. Конете - нас. Ледените змии, които се бяха отдалечили по пътя далеч напред, се върнаха и също май ни зяпнаха.
 * Самоубийца? - попита изведнъж със съвсем нормален глас, с едва уловим оттенък на безжизненост, кочияша.
 * Студентка от УМ - прошепнах аз стъписана.
 * Самоубийца! - стигна до близък до истината извод призракът, гледайки облеклото ми.
 Мантията ми беше есенна, абсолютно неподходяща за зимните условия, протъркана, с много кръпки, но за сметка на това чиста, аз много се гордеех с това, че бях успяла да изчистя всички петна по нея. Бях без шапка, ръкавиците с отрязани пръсти също не бяха подходящи за такъв студ. Обувките... За обувките изобщо не ми се говореше. Към края на есента бях поставена пред сериозен избор - справочник по отварите или нови обувки, защото на старите се беше протъркала подметката... Бях избрала справочника.
 * На ум ми идва, че лани, кохмай по същото време, трима такива окърпени, погинаха - изобразявайки тежка въздишка, възвести призракът, - исках да ги спра, да ги успокоя, ама къде ти! Аз в горест умрях и затова всичката горест, мъка, болка и зло около мен се сбират и гонят напред пътниците, до смърт ги гонят.
В гласа му прозираше тъга.
 Ти хубаво правиш, че стоиш, не трепваш. Хайде вече, отчупвай парче от каруцата и стой така, докато отминем по-нататък, а след това бягай в таверната. Той произнесе това така обречено, че не можех да не изпитам съчувствие. Отхвърляйки страха, погледнах на призрака като на жертва, същата такава жертва на богатите и силните като мен и много други подобни на мен. Мълчах, стараейки се да не се треса много от студ, заобиколих призрачното явление и отчетливо осъзнах - каруцата се държеше, явно само благодарение на своята призрачност... Изпотрошена отстрани, със счупени ресори, изкривени колела - транспортното средство бавно, но неумолимо го разграбваха парче по парче и това беше чудовищно жестоко, тъй като по този начин, самия Призрачен кочияш фактически го убиваха - бавно, артистично и безжалостно. И това, че той сам ми беше предложил да отчупя парченце от неговия, дори да беше призрачен, но все пак, живот, това беше... беше...
 * Ти побързай, чедо - помоли ме призракът, - че отвътре всичко ме притиска, зове ме, кара ме да се нося все напред и напред.
 Това беше разбираемо - беше оставил зад гърба си незавършено дело, тоест, той е трябвало да стигне до края на пътя и да получи парите си, но не му бяха платили, което беше довело до гибелта на конете и на самия кочияш. И сега всичко в душата му се стремеше да завърши това дело, а значи той чувстваше постоянна нужда
да препуска, да препуска, да кара все напред. По пътя към собствената си гибел, тъй като рано или късно, студентите от Университета за магия, под защитата на преподавателите, щяха да разтрошат каруцата на парченца, лишавайки призрака от връзката му с нещо материално в този свят, и съответно от способността му да съществува повече или по-малко зримо и реално. Само дето призракът, след подобна повторна гибел, нямаше да намери мир и покой, и да отиде в отвъдното. Той щеше да остане тук, нещастен и безпомощен, като безсилна сянка, прелитаща над пътя... Щеше да остане навеки.
 Аз вдигнах глава и погледнах към Призрачния кочияш, той уморено се взираше в мен, в очите му - ледени кристалчета мъка, болка и обреченост. Той знаеше, че пътят му е път за никъде.
И тогава в главата ми нещо прещрака.
 Все пак, в условията на оцеляване, в които се намирах като стипендиант на УМ, имаше един неоспорим положителен момент - бях принудена да уча на порядък по-добре от всички студенти от групата ни, знанията ми по всички предмети бяха и по-обширни, и по-задълбочени, и по-детайлни отколкото на който и да е от тях. А тъй като трябваше да съм готова да отговоря на всичко, включително и на найподвеждагците и отвлечени въпроси на преподавателите, аз учех не само по учебниците, а преравях цялата достъпна спомагателна литература - монографии, справочници, методически пособия и христоматии.
Именно поради това, на мен ми стигаха знания, за да заявя:
 * Ще трябва да проведем ритуал за преселение и заглаждане на ефекта на незавършеното действие, ще се наложи да изберем достатъчно древен предмет.
 И аз потреперих, просто защото беше страшно студено, а и от осъзнаването на това, което имах намерение да сторя.
* Преселение? - повтори призракът.
Аз кимнах, все така треперейки, но продължих съсредоточено да размишлявам:
 * Вие имате много широк емоционален спектър, явно никой от маговете не е могъл дори да го предположи, иначе вас отдавна да са ви унищожили. Как да ви обясня, уважаехчи, когато призракът е обзет само от едно-единствено чувство, от едно желание, той е стабилен, в този случай, той е привързан само към един конкретен предмет, място или действие, и за всеки достатъчно силен маг не е проблем да го унищожи. Но присъствието на две, три или повече емоции води до ситуация, когато призракът не е ограничен от правилото „място - действие - предмет на обитаване“. Остава само една връзка - предметът на обитаване. Например, във вашия случай, това е каруцата ви. Разбирате ли?
Призракът отрицателно поклати глава.
Все така тресейки се от студ, обясних:
 * Вие имате много повече възможности, отколкото ви се струва. Вие не сте привързан към дадения търговски тракт и сте способен да се появявате не само нощем. Тоест, във вашия случай, правилото „място - действие - предмет на обитаване“ не се явява аксиома и при наличието на определени знания, вие сте в състояние да смените предмета си на обитаване и да прекратите това безсмислено, отнемащо невинни животи препускане, а също така, да не позволите да ви унищожат бавно и жестоко.
 Призрачният кочияш, който до този момент внимателно ме слушаше, уточни със странен глас:
* При наличието на определени знания?!
* Уважаеми - аз се усмихнах, което не беше лесна работа, като се има предвид,
че зъбите ми тракаха, - вие имате мен, а това значи, че разполагате с нужните ви знания.
Той ме зяпна с още по-голямо изумление.
Без да спирам да треперя с цяло тяло, продължих:
 * Всъщност, това може да бъде какъвто и да било предмет, и местонахождението му по никакъв начин няма да ограничава придвижването ви. По този начин, вие ще можете да намерите длъжника си, да го накарате да ви обезщети по начин, съизмерим с причинената ви вреда и да завършите незавършеното действие. - Но - тук аз леко се замислих, - проблем ще бъде, че ако с унищожаването ви се заеме достатъчно силен маг, а този, който ви е обидил, най-вероятно, опасявайки се за психическото си здраве, ще наеме добър специалист, дори и да му се наложи да плати огромна сума за услугите му. Та значи, има опасност, че силният и опитен маг ще успее да открие предмета ви на обитаване и да го унищожи, обричайки ви на сумрачно съществуване в сенките...
 Аз погледнах към кочияша, той - с надежда към мен, явно чакайки моето поредно прозрение, но аз нямах други идеи. Освен това, аз изведнъж почувствах ужасната потребност да поспя, което си беше явен признак, че замръзвам.
* Тичай да се сгрееш в таверната, ще те почакам - предложи Призрачния кочияш. Нямах никакво желание да геройствам, и кимвайки, се понесох презглава към
спасителната топлина. Прекосих пътя, дотичах до таверната, отворих вратата и...
* За студентката! Да почива в мир! - кръчмарят вдигаше тост в момента, в който се
появих, стоейки до вратата с гръб към мен.
 Никой не вдигна чаша - всички присъстващи се вторачиха в тресящата се и тракаща със зъби от студ студентка, и съответно, стопанинът на таверната си остана неразбран и неподдържан. Досещайки се, че нещо не е наред, той се обърна, видя ме и високо и изплашено хлъцна. В ръцете му имаше халба с изпускаща пара напитка. Тъй като нямах възможност да чакам, докато ми донесат чай, аз издърпах от пръстите на несъпротивляващия се кръчмар, собствената му напитка, а след това бързо, жадно гълтайки, на един дъх, изпих всичко.
 Когато осъзнах, че това беше горещо вино с подправки, течността вече беше успяла да ме сгрее от глава до пети и радостно се плискаше в стомаха ми.
* Милада! - раздаде се възгласът на Славен.
Тихомир, прегърбен, премълча.
* Милада, ти... ти си жива! - младежът дотича до мен.
 В неговата ръка също имаше чаша, в която нещо пускаше гъста пара. Може пак вино да беше, но единственото, което имаше значение беше, че е топло.
* Б-благодаря - промълвих аз и взимайки чашата му, се врътнах и затичах обратно.
 Просто, аз се досещах, че нямах много време, изобщо нямах време, защото не просто не бях свикнала с алкохола, аз изобщо досега не бях пила. Навярно и чаша вино за мен беше прекалено много, така че се налагаше да бързам.
 Мина ми през ум, че отвън на студа може и да изтрезнея, но уви, когато стигнах до чакащия ме Призрачен кочияш, се оказа, че цялото ми същество е обзето от самонадеяно усещане за собственото си могъщество, а чувството за самосъхранение напълно се е загубило в алкохолните изпарения. Как иначе можех да си обясня съвършено безумното предложение, което изкрещях, когато спрях пред призрака:
* Короната!
 Кочияшът премълча, но чудовищните призрачни жребци зацвилиха. Но аз бях подпийнала и подобни неща не ме впечатляваха повече.
 Короната! - тържествуващо повторих аз. - Тя е достатъчно древен и подходящ за нашите цели предмет, при това е даже родов артефакт! И най-важното - неунищожим! Всъщност, никой даже няма и да се осмели да пробва, та нали венецът на монарха не е просто символ на властта, но и невероятно силен артефакт, контролиращ чистотата на кръвта на управляващата династия. Ние ще ви преселим в короната! На нея, разбира се, стои защита, но какво е някаква си архаична защита, в сравнение с вашата настойчивост и моите знания?
 Призрачният кочияш замислено потърка полупрозрачната си брадичка, и ухилвайки се, произнесе:
* А от короната и до съветника не е далеч.
 * Ето, и аз това казвам - поддържах го и хлъцнах. - И случайни жертви няма да има повече.
 * Да, и кралят трябва да се възпита, че то само с подкупи и шуробаджанащина нещата в страната се правят - продължи да размишлява кочияша.
 Аз кимах с глава, припряно гълтайки съдържанието на втората чаша и чувствах как по тялото ми се разлива блажена топлина, а в главата ми зрее вече идея, може би леко безумна, но със сигурност осъществима.
И от този момент нататък спомените ми, за мой срам, се губеха...
 Събуждането ми на сутринта започна с ужасно главоболие. Главата не просто ме болеше - тя ме цепеше! И да беше само тя! - невероятно ме дращеше гърлото, болеше ме цялото тяло, тресеше ме така, че имах желание да се напъхам в горящ огън и да се разтворя в него. Стана ми ясно, че съм се разболяла и сега бълнувам от треската. Аз прекрасно разбирах това със своята разумна част от съзнанието, но цялото ми останало същество, имаше желание да се свие на кълбо, да се омотае по-плътно в одеялото и да скимти от жалост към самото себе си, да лежи в леглото тук, да не се движи, опитвайки се безуспешно да се сгрее. И както винаги, когато боледувах, си спомних как баба ме лекуваше, как слагаше сухата си длан върху горещото ми чело, как ръката се сменяше от устните й, неясно, дали за да провери колко е силна треската или просто, за да ме целуне. Но от това на мен ми ставаше по-леко и се появяваха сили да стана и да изпия лечебната отвара, грижливо сварена за мен... Стана ми толкова жал за себе си, че не се удържах и тихо заплаках. Дадох си една минута за сълзи, след това, олюлявайки се, станах. Вече нямаше кой да се грижи за мен! Сега бях сама, съвсем сама, и никой нямаше да ми вари отвара, за да не позволи да умра от високата температура. В такава ситуация или ще се насилиш да станеш, или ще изгориш, изборът не е труден. Така че, аз станах, не че стоях много стабилно, клатушках се насам-натам, а и да се изправя напълно нямах сили. Но ставането беше само първото и най- лесно действие. Сега трябваше и да се накарам да вървя, и то доста надалеч.
 Погледнах през прозореца - започваше виелица, небето беше загърнато с облаци, дърветата се гънеха и стенеха от вятъра, снегът все още не беше заприличал на плътна стена, но валеше силно. Естествено, в двора на университета нямаше никого, в такова време добрият стопанин и кучето навън не би изгонил. Но това важеше за стопанина и неговото куче, а то навярно му беше нужно, а от мен никой не се нуждаеше, пък и нямах особен избор - за да не издъхна в най-скоро време, трябваше да използвам магия. Не можех да го направя тук - веднага щяха да ме сгащят духовете-хранители и да ме наклеветят пред магистър Аттинур, а той радостно щеше да ме изхвърли от УМ, така че вариантът беше един - да прекося парка, да вляза в развалините на древния параклис, от него така лъхаше магия, че моята просто никой
нямаше да я забележи.
Проблемът беше един - с какви сили да се довлека до там.
 И аз тръгнах, влачейки след себе си пухкавия, същия такъв като на баба ми, шал. Бях го купила още на първи курс - не ми бяха стигнали парите за палто и така си изкарах зимата - омотана с шала, добре че беше много топъл и аз много си го пазех. А сега го влачех по пода, просто, защото нямах сили да го вдигна, от сълзите се чувствах обезсилена, а и ми стана горещо от поредното покачване на температурата, но нима можех да се върна обратно?
 От стаята излязох бавно, постоях, държейки се за рамката на вратата, след това, поскоро падайки, отколкото пристъпвайки, се хванах за перилата на стълбите. И така, влачейки крака и олюлявайки се на всяко стъпало, започнах да слизам. Пред очите ми всичко плуваше, струваше ми се, че стълбището подскача и се накланя... Искаше ми се да легна и просто да ревна, но продължавах напред, вече бях усвоила урока - в УМ нямаше място за жалост. За жалост към такива като мен, пък изобщо.
 Слязох по стълбите като в мъгла, добре, че това беше входът за прислугата, така че с никого не се сблъсках. От перилата се откъснах с труд, олюлявайки се тръгнах напред, стигнах до вратата и открехнах крилото. И всичкият обхванал ме огън беше пометен от един порив на ледения вятър. Потръпвайки, аз криво-ляво наметнах шала на раменете си. Хиляди снежинки мигновено се впиха в кожата ми, студът ме прониза до кости...
 А след това реалността като че ли се разчупи и се посипа наоколо на ледени парчета. Те паднаха от небето!
 Три огромни дракона - сребрист, въглено черен и снежнобял, и за миг крилете им заслониха университетския двор от виелицата като че ли го покриха с балдахин на тишината. За един кратък миг. А след това, на застлания със снежно одеяло двор, последователно стъпиха трима мъже в строги черни костюми. Те не се навеждаха, за да се предпазят от поривите на ледения вятър, не се мръщеха дори от удрящите в лицата им остри снежинки, те като че ли просто не забелязваха ужасното време, когато се запътиха към главния вход. А аз със закъснение осъзнах - та това бяха дракони! Истински дракони в човешки ипостаси! Какво ли търсеха драконите в столицата на Любереж?
 Бях толкова потресена от видяното, че дори веднага не осъзнах колко ми е провървяло - мощните драконови криле бяха измели всичкия сняг, така че от преспите на двора не беше останала и следа, и аз можех спокойно да вървя по каменните плочи, без да пропадам до коляно. Мислено благодарих на тези любители да си похапнат такива като мен и завлачих крака към развалините на древното капище, стараейки се да се концентрирам върху крачките, а не върху мисълта: защо им е на драконите да идват в нашия университет?
 Но каквато и да беше работата, в този момент аз им бях много благодарна, особено за това, че не ме изядоха. Всъщност, може просто да не ме бяха забелязали, застанала отдясно на черния вход. Но не, нямаше начин да не са ме видели, просто зрението на драконите е толкова остро, че те абсолютно всичко виждат.
 Допълзявайки някак до развалините и озовавайки се под прикритието на излъчващите магия стени, аз рухнах на пода, поседях известно време, опряла гръб на един камък и събирайки сили. След това, концентрирайки се върху аурата си, събрах шепи и издишах, напълвайки всеки звук с магическа енергия:
- Имаджентеро!
Топлата целителна магия с изумрудено-зелено сияние потече от дланите по тялото
ми, прогонвайки болестта и треската, тежестта в костите и мускулите, сгрявайки, лекувайки, давайки сили и събирайки се в малко, ослепително ярко зрънце над съединените ми пръсти. Но колкото и ярко да сияеше, не биваше да се разсейвам. Това беше магия на изцелението от пета степен, равнището на магистратурата. Забранена за използване от студентите, заради тяхната собствена безопасност. Забранена за използване върху обикновени хора, заради тяхната безопасност. И изобщо, не се препоръчваше дори на магистрите да я използват. Причината беше в контрола. За Имаджентеро се изискваше железен контрол. Ако откъснеш поглед от средоточието на енергията за частица от секундата, последствията са фатални. Именно затова едно от най-силните заклинания на целителната магия практически никога не се използва. Но това не важеше за мен. Когато няколко години свикваш да се съсредоточаваш върху учебниците, какъвто и глад да те терзае, и колкото и да ти
е студено, нямаш проблеми с концентрацията на вниманието. Сега също контролирах средоточието на енергията с лекота, дори без да се напрягам, по навик игнорирайки студа, вятъра, който развяваше косата ми, воя на снежната буря и дори разнеслия се над университета глас на секретаря на магистър Аттинур: „Студентката Милада Радович незабавно да се яви в кабинета на ректора на УМ”.
 След подобна заповед би трябвало да захвърля всичко и да се запътя към кабинета на ръководството, но аз не можех. Заповедта дойде съвсем не навреме, бяха ми нужни още около десет минути, за да мога първо да излекувам себе си, а след това, внимателно, с невероятна предпазливост, да разсея остатъчната енергия на Имаджентеро. При това съсредоточаването наистина трябваше да бъде на границата на невъзможното, защото един неверен жест, и от развалините на древното капище нямаше да остане нищо. От мен също, между другото. Именно по тази причина, аз в момента дишах едва-едва, опасявайки се да трепна, да докосна с дъха си енергийното зърно...
* Това е лоша играчка - раздаде се неочаквано властен глас.
 А в следващия миг, нечия ръка, стегната в ръкавица, по абсолютно невероятен начин докосна средоточието на силата на заклинанието, стисна изумрудения енергетичен кристал с пръсти, и той с тихо изпукване изчезна. Изчезна!
Имаджентеро не можеше да бъде унищожен по този начин! Беше невъзможно! Не...
 * Ставайте - заповяда този, който беше обезвредил едно от най-сложните заклинания с едно докосване. - Изправете се веднага.
 Аз продължавах да седя, взирайки се с ужас в мястото, където преди миг блестеше опасният именно със способността си да се взривява при докосване кристал. Разумът ми категорично отказваше да приеме това, което току-що се беше случило. Как? Как изобщо беше възможно това?! Имаджентеро, създадено от един маг, не може да бъде унищожено от друг, дори от магистър. На такова нещо не бе способен, по принцип, нито един човек...
 И аз, като в кошмарен сън, плъзнах поглед по тъмния костюм, отметнах глава и видях този, който се беше оказал способен на невъзможни неща.
Това беше дракон!
 Хищни черти на лицето, смугла кожа, втренчен внимателен поглед на зелените, светещи в полумрака очи с вертикална зеница, които с нескрито презрение гнусливо огледаха отначало мен, а след това изплъзналия се от пръстите ми на входа, вече заснежен, пухкав шал.
* Виждам, че доста последователно пристъпвате към въпроса с избавянето от
живота си - след миг произнесе драконът.
 След което, шалът се вдигна като жив, отърсвайки се от прилепналия сняг и се метна към мен, все още седнала на земята, обвивайки раменете ми. Аз рефлекторно го притиснах към себе си, и едва тогава забелязах, че съм отворила шепи, неволно разкъсвайки последното свързващо звено на заклинанието. Замрях, очаквайки ответния удар, и направо престанах да дишам, когато осъзнах, че рикошет няма да има. Но как!? Даже ако приемем, че енергийният кристал е бил унищожен, последният етап от изцелението беше много болезнен - ръцете след това непоносимо тъпо боляха няколко часа, а сега нямаше и намек за болка! Това беше невъзможно!
 * Ставайте и се прибирайте в университета - хладно заповяда драконът, откъсвайки ме от потресеното съзерцание на собствените ми ръце. Аз преместих поглед от разтворените си длани към него и изведнъж осъзнах до кого точно се намирам. И тогава не се изправих, подскочих, отдръпнах се встрани от втренчено наблюдаващия всяко мое движение монстър, заобиколих го, стараейки се да се държа на възможно най-голямо разстояние, и напускайки развалините, припряно и без да се оглеждам, закрачих към зданието на университета.
 Едва когато стигнах до портата, си поех дълбоко дъх и веднага забелязах, че виелицата е престанала, вятърът е стихнал, а снежинките сякаш са застинали във въздуха. Обърнах се и осъзнах - не ми се беше привидяло. Фъртуната наистина беше застинала, снежинките неподвижно висяха във въздуха - ако ги докоснеш, те нямаше дори да се помръднат. Вятърът виеше в небето, накланяше върховете на дърветата, но тук, на двора не се усещаше...
 * В сградата! - повторно изкомандва драконът, който, както се оказа, ме следваше на няколко крачки. И той освободи стихията - отново засвири вятърът, замята се снега и небето се сля със земята.
 Аз влязох през служебния вход, затворих вратата, и притискайки се с гръб към нея, с ужас си помислих за това, каква сила трябва да притежаваш, за да контролираш бурята. Да накараш снега да застине във въздуха в момента на падането. Да ограничиш вятъра... Как?!
И колко са силни по принцип драконите?!
В този момент, над университета се разнесе повторното: „Милада Радович!”
 Аз се втурнах от място, дори без да се замислям и се понесох нагоре по стълбите. Качих се на втория етаж, от там завих по страничния преход, изскочих в парадната част на университета, и привично навеждайки глава, забързах към кабинета на магистър Аттинур.
 И едва сега си спомних, че от вчера дори не съм се преоблякла, в резултат, мантията ми е измачкана, на краката съм със зимни тежки обувки, а не с пантофки, каквито са изискванията в помещенията на университета, на главата си сигурно имам нещо подобно на щъркелово гнездо, а освен това, след екстреното използване на целителната магия, съм гладна като вълк, толкова съм гладна, че стомахът ми се гърчи в агония.
 Стигнах до кабинета, узнавайки много нови неща за себе си, най-вече за това, че боклукът съвсем се е разпасал и прилича не на студент на УМ, а на уличен клошар. Спрях пред вратата на приемната, почуках, изчаках, броейки на ум до три, внимателно отворих вратата и попитах:
* Може ли?
 * Влезте, Радович - неприязнено произнесе сър Овандори, несменяемият секретар на магистър Аттинур. Влязох, затворих вратата зад гърба си, постоях с наведена
глава, търпейки пълния с отвращение поглед на
 Овандори. Педантичният до припадък секретар блестеше с излъсканите си обувки, полираните копчета и имаше идеална, зализана косъм до косъм, прическа. В неговите очи, аз бях плашило, позорящо такова претенциозно учебно заведение, като Университета за магия.
* Отвратително - избълва сър Овандори.
 Аз и сама се досещах, че е така. Най-добре би било да си бях измила поне косата и да се бях преоблякла в другата си, не толкова топла, но по-цяла мантия. И да си бях обула пантофките. И да си бях измила лицето. А така, с влажни от потта и треската, разрошени коси, след вчерашния поход.... Ох! Частта от каруцата на Призрачния кочияш! Аз бях забравила! Не бях я взела! Аз... Боже Триединни, какво щях да правя сега?! Какво изобщо можех да направя?! Мен ме разтресе и този път не от студ. Който не донесеше част от каруцата, не минаваше сесията. Щяха да ме изгонят. Буквално да ме изхвърлят на улицата без пукната пара в джоба и дори без връхни дрехи, тъй като всички дрехи щеше да си ги вземе обратно стиснатата госпожа Орски, тъй като бяха имущество на университета. А в такова време аз щях просто да замръзна от студ още през първата нощ! И къде ми беше акълът? Къде?! Знаех, че ми беше жизнено необходимо да се сдобия с практически материал! Длъжна бях. И Тихомир, и Славен. Аз...
 * Надявам се, че днес имам неудоволствието да ви видя за последен път, Радович - ехидно произнесе сър Овандори.
 На лицето ми, очевидно, се беше отразил целият ужас от осъзнаването на ситуацията.
 * Между другото - продължи секретарят, - вие нали сте наясно, че студентите, изключени от УМ се лишават от всички магически сили, с цел да се избегнат понататъшни ексцеси.
 Нещо трябваше да направя! И какво ли?! Днес беше свободен от занятия ден, за нас, стипендиантите, единствен преди нощния изпит, за учещите срещу заплащане беше свободна цялата седмица, но това нямаше значение за проблема ми. Нямаше никакъв смисъл, за пореден път да се съкрушавам, заради съществуващата несправедливост. Трябваше само да измисля нещо! Според правилата, точно сега не можеха да ме изгонят, трябваше да изчакат поне времето на изпита, а до него имаше минимум още шест часа. И какво можеше да се направи за шест часа? Аз имах някакви спестявания, те може би щяха да ми стигнат да наема някаква каруца, която да ме закара набързо до търговския тракт и да почакам там Призрачния кочияш. Оставаха точно шест часа до полунощ, но трябваше и да съм се върнала преди започването на изпита. А пътят щеше да отнеме поне още два часа... Нямаше да успея навреме! Какво можеше да се измисли?!
 * Прекратете да се тресете Радович - с погнуса се потресе сър Овандори, - ударите на съдбата трябва да се приемат стоически.
 Погледнах го с откровена ненавист - ударите на съдбата, казвате? Какво може да знаете вие за ударите на съдбата, та на вас дори не ви се е налагало да гладувате нито веднъж през живота! Да не споменаваме, че не сте мръзнал така, че от студ да не можете да заспите, треперейки неконтролируемо чак до изгрев-слънце. А призори отново да е трябвало да идете на лекции, където не дай Сила, да пропуснете дори една думичка, да направите дори една грешка, да не научите дори едно изречение...
 * Благодаря, ще обмисля дали да се възползвам от съвета ви - произнесох с неутрален тон. Да изкажа собствено мнение? Ама за какво ставаше дума, и на
подобно нещо нямах право. В този момент в приемната се разнесе гласът на магистър Аттинур:
* Радович яви ли се?
* Да, магистър - почтително отвърна сър Овандори.
* Нека да влезе.
 Секретарят ми посочи вратата към кабинета на ректора. И ако кажа, че се запътих натам с треперещи колене, значи просто да не кажа нищо. Тресеше ме по-силно, отколкото когато изгарях от треската и с ужас си мислех за това, че трябва да бързам да стигна до търговския тракт и да се сдобия с частичка от каруцата на Призрачния кочияш, а не да губя време с магистър Аттинур, а той... със сигурност щеше да почувства нетърпението ми и щеше да ме мотае и да ме мотае...
 Но избор нямаше, аз почуках два пъти, преброих на ум до пет, открехнах вратата и без да вдигам глава, попитах:
* Ще позволите ли?
* Влизай - с мазен глас произнесе магистър Аттинур.
 Аз вече доста добре го бях опознала и знаех, че с този тон ректорът се обръща единствено към тези, които има намерение да смачка с огромно удоволствие. Той да не би вече да е наясно?
 Обаче нямаше време за мъчителни терзания - все така с наведена глава, аз влязох, притваряйки вратата след себе си, по познатия маршрут се приближих до бюрото на магистъра и едва тогава забелязах, че той не беше сам в кабинета. Хвърлих предпазлив поглед и видях застаналите също като мен, с наведени глави, Тихомир и Славен. На дивана до стената, прехвърлил крак върху крак и удобно облегнат, седеше магистър Сарантус - най-добрият приятел на ректора на Университета за магия, приближен кралски маг, блестящ специалист и абсолютно отвратителен надут тип. От всички останали подобни, го отличаваше само това, че той за мен имаше точно определени планове. Любимата му поговорка беше „Радович, теб ако те изкъпем, ако те облечем, можем и да те използваме по предназначение.” Отгоре на всичкото, Сарантус не се гнусеше да ми разказва как именно би му се искало да ме „използва”, но той, всъщност, изобщо не беше от гнусливите.
 * Ра-а-адович - подигравателно проточи магистърът, обливайки ме с лепкав плътояден поглед, - явно нощта за вас е била наистина убийствена, приятелите ви не са излъгали. Как е махмурлукът?
 Аз го изгледах с искрено удивление, без да разбирам какво именно не ми хареса във фразата му, а след това осъзнах: „Вашите приятели не са излъгали...” В какъв смисъл? Какво значеше „Не са излъгали”???
* Извинявай - разнесе се едва чуто откъм Тихомир.
 Славен пък си мълчеше, не просто с наведена глава, а направо с гръб към мен. Те какво бяха разказали на Аттинур? Най-вероятно, всичко, което би им помогнало да излязат сухи от водата. Аз разбирах прекрасно, че в УМ всеки е сам за себе си, но... но все пак не ми се искаше да го вярвам, аз толкова пъти им бях помагала... Тогава отнякъде изникна споменът, че вчера те просто ме бяха изоставили. Бяха ме зарязали съвсем сама, разбирайки отлично, че нямам никакъв шанс да оцелея.
* Радович - привличайки вниманието ми, изръмжа магистър Аттинур.
 Наложи се, обръщайки се към него, щателно да изобразя почтително внимание и да сдържам проклетите сълзи.
 * Снощи - подхвана главата на УМ, - в кралския дворец се е случило нещо изключително неприятно!
 Магистър Аттинур направи драматична пауза, гледайки ме втренчено. Аз, от своя страна, все още мъчително се опитах да осмисля подлата постъпка на „приятелите” си, и затова не проявих нито една от, явно очакваните от магистъра, емоции.
 * В двореца - продължи ректорът, - в два часа през нощта се разнесъл зловещ вой, последван от грохота на парадната кралска карета, която се носела по галериите
и коридорите на двореца, Радович. И на капрата й бил не някой друг, а безусловно познатият ви Призрачен кочияш, Радович! Призрачния кочияш, Радович, именно той! Същият този Призрачен кочияш, чиято каруца, цялата, Радович, сте имала наглостта да домъкнете на магистър Заруф, в качеството на изпълнено изпитно задание.
Тоест, аз си бях взела изпита?! Ох, как само ми олекна!
 * Не се хилете! - внезапно закрещя магистър Аттинур. Потръпвайки, аз се взрях в него. А ректорът продължи:
 * Вие! Сте съобщила! На призрака! Недопустима информация, Радович! Осъзнавате ли, какви сте ги надробила?!
 Потръпвах от всяка негова дума, продължавайки все така изплашено да го гледам. Аз му бях съобщила информация? Може да я бях съобщила, някакви откъслечни спомени изплуваха в паметта ми, но...
* Недейте да крещите така, магистър, пазете си гласните струни, на вас ви предстои
и пред краля да се оправдавате... Или да не се оправдавате, ако ние сега успеем да се справим с това малко недоразумение - внезапно се намеси магистър Сарантус. След което, навеждайки се към мен, доверително попита:
 * Милада, захарче, просто кажи на татко, кой е новият предмет на обитаване на п ризрака?
„Кралската корона” - проблесна изведнъж в съзнанието ми. И аз пребледнях.
 Просто усетих как кръвта се отдръпва от лицето ми, в момента, когато си спомних, че именно аз бях посъветвала призрака, какво точно да избере за предмет на обитаване, а след това му бях обяснила даже как да заобиколи защитата на артефакта и изобщо как да се измъква от магически атаки. Бях му разказала всичко! Освен това, необходимите за закотвянето на субличността думи, ги бях написала на листче и ги бях предала на призрака, за да не ги забрави и да произнесе всичко както се полага. И ритуалът за преноса на същността и открепването й от каруцата, също го бях провела аз - отчетливо си спомнях скърцането по заледения път, на който старателно чертаех пентаграмата...
 * Хайде сега, миличка - с мазен, гнусен тон, продължи Сарантус, - Та ти прекрасно разбираш, че наличието на подобен призрак в кралския дворец, най-малкото, е недопустимо. Кралят е бесен, кралският съветник лорд Карагет е свален от поста си и
е лишен от всички регалии и привилегии. Невинен човек пострада за нищо, Милада.
 Невинен?! Неговото скъперничество беше станало причина за гибелта на човек и на два прекрасни коня, а когато беше възникнал проблемът с призрака, той го беше решил просто прехвърляйки го на Университета за магия и неговите студенти. И бяха започнали да загиват още хора, много невинни хора, на които Призрачния кочияш изобщо не беше желал смъртта, и чиято гибел преживяваше мъчително отново и отново. Но „невинният” съветник Карагет, изобщо не се интересуваше от това.
 И, естествено, аз никога не бих го признала на глас, но дори много се радвах, че обиденият на властимащите призрак, най-накрая се беше докопал до тях!
 * Предметът на обитаване? - повторих с тих глас. - А нима не доставихме именно него с моите „приятели” вчера вечерта, в качеството на материал, необходим за положителна оценка на изпита?

 Тихомир и Славен се свиха, но на мен, кой знае защо, изобщо не ми стана жал за тях - та нали все някой беше разказал на магистър Аттинур, че именно аз бях разговаряла с призрака, именно разговаряла, и това не можеха да са били простите посетители на таверната, те дори носовете не си бяха показали навън, а Тихомир
и Славен все пак бяха излезли от топлата зала и дори ми бяха донесли още топло вино, докато аз давах последни инструкции на призрака. Наистина, те не се бяха приближили достатъчно, бяха спрели преди да стъпят на тракта. Но те бяха единствените, които бяха видели. И единствените, които можеха да ме наклеветят пред ректора.
* Радович - магистърът се наведе заплашително напред, над бюрото, впервайки
в лицето ми втренчен изучаващ поглед, - прекратете да се опитвате да изобразите наивна овца! Вие се беседвала с призрака, ние имаме двама свидетели, вие...
 * Не съм беседвала - прекъснах аз Аттинур, което беше абсолютно недопустимо провинение, - аз четях заклинанието за стазис Серпентус. А както вие несъмнено знаете, то изисква непрекъснато магическо подхранване, за да се удържи призрак с такава внушителна сила, като тази на Призрачния кочияш.
 Аз лъжех виртуозно, тъй като не ми беше за първи път - нямаше друг начин да се оцелее тук. Освен това, заклинанието Серпентус наистина изискваше постоянна вербална поддръжка, а момчетата се бяха спрели прекалено далеч, за да могат да чуят какви именно думи се произнасяха, а и съответно, да се хванат за тях.
* Какво? - изсъска магистърът.
* Заклинанието за стазис - уверено повторих аз.
 * Сериозно? - язвително повтори съскането си Аттинур. - А след това, значи, вие сте взела каруцата, направо цялата, а не част, каквото беше изискването, и сте се върнала в университета?
 * Навярно именно така се е случило, но ако трябва да съм откровена, аз не помня нито обратния път, нито как съм се върнала в стаята си. Предполагам, че за това е виновно греяното вино с подправки, което бях принудена да пия, за да се сгрея.
 Полуистината е най-сигурният начин да накараш думите ти да изглеждат като единствена и непогрешима истина. И аз, завършвайки разказа си, погледнах право
в очите на магистър Аттинур, погледнах открито и честно, знаейки със сигурност, че нямаше да намери за какво да се заяде. Изпитното задание изпълнено ли е? Изпълнено е! Доказателства, че аз съм предавала каквито и да било знания на Призрачния кочияш, има ли? Не. Някой беше ли видял, как провеждам ритуала? Също не, колегите ми се бяха появили по-късно. А фактът, че аз действително бях пила вино, за да се сгрея, Тихомир и Славен ще са длъжни да го потвърдят, нямаха изход. Ако не го направеха, това щеше да го потвърди цялата таверна, а магистър Аттинур щеше да провери всичко неведнъж и два пъти, бях уверена в това. И той, и Сарантус.
 * Радович - бавно и с усилие изговори магистърът - повярвайте във вашия случай ако си признаете всичко чистосърдечно аз искрено и с всички сили ще се постарая да ви помогна.
Аха направо му повярвах. Веднага и с цялата си душа.
 * Аз не разбирам, какво точно трябва да си призная? - попитах все така честно и предано, гледайки в очите на Аттинур. - Аз вече ви разказах как се случи всичко. Уверена съм, че моите „приятели”, няма да опровергаят думите ми.
 Магистърът, рязко обръщайки глава, се вгледа в момчетата. И в този момент и Славен, и Тихомир, бяха принудени да си признаят:

* Ние не можехме да чуем за какво конкретно тя разговаряше с призрака.
 Проблемът беше в това, че дори те двамата да искаха да излъжат, нямаха такава възможност - ако случаят стигнеше до съда, на момчетата щеше да им се наложи да се закълнат, а да се кълне в това, в което не е абсолютно уверен, нито един маг не би се осмелил.
В кабинета на главата на УМ надвисна напрегната тишина. Тежка и заплашителна.
 Явно и двамата магистри осъзнаваха, че нямам намерение да си признавам нищо. А те, от своя страна, нямаха никакви доказателства, за да ми предявят обвинение. И не можеха да ме притиснат с нищо.
Поне аз така си мислех.
* Магистър, дайте ми я на мен - внезапно произнесе Сарантус.
* Не мога - с нескривана досада, отвърна Аттинур, - ако Воронир узнае... Той не завърши мисълта си. Отново ме изгледа, заскърца със зъби, без да крие нито
ненавистта си, нито безумното си желание да се отърве от мен, и проговори:
* Свободна сте, студентка Радович.
 Навеждайки глава, аз се обърнах и си тръгнах, стараейки се да сдържа усмивката си - аз се бях справила, бях си взела изпита, браво на мен!
 Изведнъж вратите на приемната се разтвориха и аз се озовах очи в очи с влизащите дракони. Като на сън, времето изведнъж се забави, във въздуха, като че ли, застинаха прашинките, сър Овандори замръзна с отворена уста, а аз предвидливо се шмугнах настрана, разбирайки, че такива важни гости няма да се ограничат с посещение на приемната. И се оказах права - и тримата, без да удостоят секретаря и с един поглед, се насочиха към магистър Аттинур. Първият замахна с ръка и вратата на кабинета се разтвори пред него...
 Не видях това, което се бе случило след това, тъй като, първо, не исках да оставам повече, и второ, гладът, който се беше появил след ритуала на изцелението, беше просто страхотен.
* Дракони! Истински дракони в университета!
* Разправят, че сър Овандори е в паника.
* Дошли били лично при магистър Сарантус.
* Не лично, а за да го сгащят!
* А Радович, разбрахте ли, домъкнала цялата бричка на Призрачния кочияш.
* Както винаги - решила е да се направи на велика.
 От последната реплика, лъжицата в ръката ми замря, така и не донасяйки супата до устата ми. „Както винаги - решила е да се направи на велика”?! Ама те сериозно ли?!
 * Ти яж, хапвай си, не обръщай внимание - посъветва ме, минавайки покрай мен, госпожа Иванна.
 Тази добра жена беше единствената, за всички изминали години, която беше проявила добро отношение към мен и ми беше отделила място в кухнята, в едно ъгълче, заградено от общата обедна зала с дървена преграда. Така че, аз сега можех да влизам без никой да ме забелязва през кухнята и да се храня, без студентите да ме виждат. И това беше прекрасно. Нямаше значение, че в кухнята понякога огнището пушеше и често, от прясно нарязания лук ми сълзяха очите, но поне никой нищо не изливаше „съвършено случайно” отгоре ми, аз, припряно поглъщаща обяда си, не ставах прицел за всеобщите подигравки и веселие, и всъщност, само тук можех да се нахраня нормално.
 * Аттинур сега просто ще я размаже по стената - произнесе мъжки глас, - и ще е напълно прав.
 Аз го познах - Айван Горски, един от най-красивите студенти на УМ. Той се отличаваше с високия си ръст, с тъмните си, дълги до раменете коси и напълно омагьосващи тъмно-зелени очи. А освен това, за разлика от останалите, винаги се застъпваше за мен... Навярно, именно по тази причина, аз не повярвах веднага, че тази фраза я беше произнесъл той.
 * Да, той най-малко двайсет процента от инвестициите си слагаше в джоба, записвайки ги под чертата „старателно унищожаване от учащите се в Университета за магия на най-опасното призрачно явление на кралството”
 И този глас ми беше познат - Николас Винкевич, потомък на древен род, водещ началото си от сега потънало в Лета вампирско семейство, и именно той беше главатарят на многобройната група, която предпочиташе да си вдига настроението, малтретирайки ме. Пък и прозвището „боклук” именно той ми го беше лепнал.
 * Жалко - продължи Айван, - на мен ми харесваше да се забавлявам за сметка на тази никаквица. Стиснах къшея хляб, и хапейки устни, се опитах да мисля за нещо хубаво. Например, за това, че сега в кралския
 дворец се е заселил призрак и неговото отстраняване, явно е било поръчано на Сарантус, след като той се беше втурнал моментално към УМ, очевидно още по първи петли. Честно казано, да направя дори неволно мръсно на магистър Сарантос, ми беше неочаквано приятно. Още по-приятно ми беше да осъзнавам, че все пак си бях взела изпита. С това, обаче приятностите свършваха и започваха неприятностите - Аттинур нямаше да ми прости подобно нещо, за това и Айван и Николас бяха прави, но от друга страна, той все още не ми беше простил факта, че изобщо съм се появила в университета, и то с поисканата от Воронир, повишена стипендия, така че...
 Върнах се към супата си. Съдейки по изискания й вкус, госпожа Иванна отново ме глезеше с рибена супа, която готвеха основно за преподавателите и то при особени случаи - когато на магистрите им се налагаше да работят с енергията.
 Доста време ми трябваше, за да разбера, защо сложните заклинания се получаваха от първия път и на най-мързеливите студенти, а на мен - не, независимо от това, че знаех превъзходно теорията, и дарът ми, независимо, че беше не беше кой знае колко силен, в сравнение с някои, го развивах старателно още от първи курс. Едва към края на втората ми учебна година, госпожа Иванна, която случайно минаваше покрай мен, докато седях под едно дърво в парка, изведнъж произнесе:
 * Ако искаш да се чувстваш добре на изпитите, помисли си за това, с какво се храниш.
 А аз тъкмо ядях парче хляб, щедро намазано с масло и се чувствах прекрасно. Преди самите изпити магистър Аттинур ставаше много щедър и порциите на студентите - стипендианти се увеличаваха почти три пъти и можеше да си наваксаш за гладуването през зимата. И аз си наваксвах... до преди да чуя думите на началничката на университетската кухня. Едва след нейните думи, аз се замислих за това, че на нас, стипендиантите, порциите ни ги бяха увеличили, но колкото и да изглеждаше странно, всички аристократи бяха започнали да ядат като че ли помалко, и то, най-вече риба. След това си спомних, че и професорите, през зимата, когато трябваше да обновяват заклинанията за защита на университета, почти месец се хранеха крайно оскъдно, отказвайки се напълно от хляба, пърженото, мазното месо и всичко останало, което може да натежи в стомаха. И аз тогава бавничко бях отместила къшея хляб.
* На обяд недей да ходиш в столовата, влез направо през кухнята, ще те нахраня
така, както трябва - удовлетворено кимайки, каза готвачката и продължи по задачите си.
 За това, че храненето влияе на енергийните възможности, аз разбрах два дни по-късно, когато, сред всичко, което бях преровила в търсене на информация, съвършено случайно се натъкнах на лошо преведена, мръсна, прашна, и съхранила се явно само поради това, че беше паднала под шкафа, монография, в която косвено бяха описани същите изводи, които си бях направила и аз. Например, говореше се за ограничения енергиен ресурс на човешкото тяло, и затова, че маговете са длъжни да се отнасят много внимателно към избора на храната си, така, че организмът да изразходва възможно най-малко енергия за преработката й и да увеличат за сметка на това енергийните си възможности. Урокът си го бях научила. Рибата, суровите зеленчуци и плодове бяха най-подходящи, когато не ми се намираше нищо такова, взимах просто шепа орехи. Ограниченията в храненето бяха почти нетърпими, но резултатът си заслужаваше - всички изпити си ги взех с отличен.
 * Между другото, не можах да разбера - продължаваше Айван, - с какво Сарантус се е провинил пред драконите?
На мен също ми стана интересно.
 * Чух - заговори Иенна Дамерс, дъщерята на министъра на външната политика - така, съвсем случайно, когато за пореден път се озовах зад вратата на кабинета на тате... - тя се изкиска, - че Сарантус го търсили още вчера, но в този момент магистърът не присъствал в двореца... по-точно, стремително престанал да присъства.
А, избягал, да, магистър Сарантус беше просто майстор на бягствата.
 * Но работата не е в магистъра - правейки изразителни паузи, продължи Иенна, - проблемът там, че в Долината на драконите някой е провел опасен ритуал... и има жертви...
Аз едва не се задавих. Жертви сред драконите? Та те са практически неубиваеми.
 * И сега - продължи да разгласява явно секретна информация Иенна, - драконите настояват да им се предаде по един маг от всяка магическа конфесия. Как си мислите, защо?
 Съдейки по интонацията, с която зададе въпроса, дъщерята на министъра не знаеше отговора. Айван и Николас също, но по всяка вероятност, сега с най-умен вид мислеха. Те може и да се правеха на умни, но на мен изведнъж ми стана много зле. Драконите взимат по един маг от всяка конфесия... по един от конфесия... А какво зависи от конфесията на мага? Магическият фон! Всяка конфесия има свой собствен, специфичен магически фон! Той е нещо като ехото в планината, като че ли на пръв поглед е подобно, но винаги може да се забележи разликата, ако добре се вслушаш в ехото. А ако го накараш с магия отново и отново да звучи, вече е само въпрос на техника и упоритост, да определиш източника му. Нищо повече. И излиза, че драконите, това ехо, тази следа от ритуала или заклинанието, го бяха усетили. Още повече - те, също като човешките магистри, бяха в състояние да различават фона. В смисъл, например елфите не могат да го правят. Те усещат човешката магия, но подобно на кръгове по водата, тоест, не са способни да определят нито източника, нито мага. Драконите, явно бяха способни. И след като искат по един маг от конфесия, определено са решили да определят коя именно конфесия има пръст в престъплението. А как се определяше това? Лично аз знаех само един ритуал, който би могъл да се използва за подобно нещо, същият този, който при нас използваха само в най-краен случай.
 Саджере - това фактически е предаване на огъня. Създаване на ситуация, в която магът влага всичките си сили, напълно и докрай, просто заради това, че обкръжен от истински пламък, той губи самообладание и инстинктът за самосъхранение потиска предпазливостта и оставя само една цел - да оцелее. За по-голямата част от магистрите да не говорим за обикновените магове, подобно нещо означава пълно прегаряне.
 Но аз нямах съмнение, че всички магически университети, мастерати и храмове ще се съгласят с искането на драконите... Разбира се, щяха да се опитат да се измъкнат с най-малко жертви, да дадат най-слабите и безнадеждни, но дори такива индивиди щяха да са достатъчни на драконите, за да определят, коя именно конфесия е виновна за престъплението... и на тези, които изпратят в долината им, никак, ама хич няма да им провърви.
Отново ми стана зле.
 Не беше трудно да се досетя, че поне един маг от Любережския университет Аттинур ще е длъжен да даде. И естествено, това нямаше да бъде Сарантус - той с всички сили щеше да се опита да откаже съмнителната чест и да рискува да прегори заради разследването на драконите... Това означаваше, че крилатият народ щеше да получи някой, от когото магистърът от години си мечтае да се избави. Като мен, например.
 И като набат над университета прозвуча: „Студентка Радович, в кабинета на ректора, незабавно!”
 Аз замръзнах и започнах трескаво да размишлявам. И светкавично - драконите се бяха явили в пълен състав, и на тях им трябваше някой от Университета за магия този някой им трябваше веднага, на секундата. Защото драконите не са от тези, които обичат да чакат. Не, крилатият народ се отличава с търпение, но не и по отношение на жалките хорица, значи...
 „Радович, незабавно в кабинета на ректора!” - съдейки по тона, сър Овандори отдавна не беше нервничил така.
 Аз скочих, сграбчих от масата кифличката и чая, и кимвайки благодарно на госпожа Иванна, се втурнах към вратата. А вече от коридора, свих към стълбата за обслужващия персонал и се насочих към мазето. Защото аз днес не бях длъжна да се намирам на територията на УМ. А ако мен ме няма, значи не съм длъжна да реагирам и на заповедта да се явя. И при най-лошия случай, единственото, което могат да ми направят задето не съм се явила, е да ме порицаят и да ме накарат за пореден път да мия пода в някоя от лабораториите. Но ако отидех в кабинета - щяха да ме дадат на драконите за разтерзаване. - а това със сигурност си беше опустошаване пълно прегаряне. Аз все още не бях пълноценен маг и нямаше да мога изобщо да се защитя.
 Завивайки по стълбището, преминах покрай складовете и през подземната галерия, в която се съхраняваха зеленчуци, излязох на задния двор. Там, сърбайки от чая, в който се топяха снежинки, минах покрай стената, така, че от прозорците да не могат да ме видят, ректорският кабинет гледаше именно насам, и...
И едва не се сблъсках със Сарантус.
 Магистър Сарантус, държейки се и с двете ръце за дебело магическо въже, внимателно се спускаше към земята, напрегнато взирайки се в прозорците отгоре. От тях беше отворен само най-малкият, този, което осветяваше ректорския нужник. Аз го знаех добре, тъй като неведнъж ми се беше налагало да чистя кабинета на ректора, докато отработвах поредното наказание за поредното несъществуващо нарушение.
Картинката веднага ми се изясни - Сарантус, явно се беше извинил и беше излязъл по нужда, което сигурно не бе и учудило никого - драконите вселяват такъв трепет и ужас, че посещението на тоалетната е най-малката последица от срещата с тях, а след това се беше опитал да избяга. Ама че работа.
 Не, аз нямах никакво намерение да му казвам каквото и да било, нито пък да злорадствам - все пак ние бяхме в различни категории, кой беше той, а коя аз, така че, аз исках просто внимателно да заобиколя плъзгащия се по въжето магистър, и да отпраша в посоката, която вече бях определила, но...
 Прозорецът на ректорския кабинет се отвори, в същия този миг, в който аз заобикалях старателно траещия си Сарантус, и от там се показа готовият да ме изобличи собственоръчно, магистър Аттинур.
Само дето аз не бях сама тук.
 Главата на университета стана виненочервен, когато забеляза съратника си, но се сдържа и шумно, така че дори ние, тук долу, ясно го чухме, високо и с ясен глас оповести:
* Сър Овандори, вие сте се объркал, студентката Радович я няма тук!
 На мен моментално страшно ми хареса заявлението му и изобразявайки шеговит реверанс, дъвчейки кифличката и допивайки стремително изстиващия чай, се опитах да се скрия. Уви, сър Овандори през повечето време беше невероятно тъп.
 * Ама ето я къде е! - раздаде се неговият вопъл. - Ей там е тя и... ох, магистър Сарантус, защо ви е трябвало да се спускате по въжето? То там зад клекалото има таен проход!
 Именно в този момент осъзнах, че няма да мога да избегна незавидната си участ. Така и стана.
* Това ли е Радович? - разнесе се хладен глас.
 Аз отметнах глава. В мен се взираха сребристо-стоманени очи със забележим зеленикав оттенък. В тях не проблесна и намек за разпознаване, но затова пък аз с лекота познах този, който без никакво усилие беше унищожил днес едно от найсложните целителски заклинания.
 * Не се опитвам да бягам! - започна припряно да се оправдава Сарантус. - Девойчето се опитваше да се скатае, а аз исках просто да я спра и...
Светкавица.
 В следващата секунда, се оказа че стоя в кабинета. Застиналата снежинка, която както и мен, я бяха пренесли неочаквано тук, бавно и като че ли, учудено долетя до чашката и се разтвори в изстиналия чай. Аз преглътнах вече отпитата течност и трепнах, забелязвайки погледа на пребледняващия Сарантус. Той ме гледаше с такава ненавист, че ставаше съвършено очевидно, кого е нарочил за виновник за провала на бягството си. Сър Овандори, се стараеше да напъха главата си колкото се може по-надолу в раменете и хвърляше погледи през прозореца. Ядосаният ректор Аттинур отново седна на мястото си, а тримата дракони удобно се разположиха на дивана и двете кресла - тук те бяха господарите на положението.
 * Уверен ли сте, че именно тази студентка трябва да отпътува с нас? - с леден тон попита седналият на дивана дракон със сиво-изумрудените очи.
 * А? Да, да... - закима магистър Аттинур.
 * Аз не бих казал, че не е способна - кой знае защо, произнесе драконът, изразително гледайки магистъра. Главата на университета пребледня, след това си прочисти гърлото, но все така уверено повтори:
 * Да, това е студентката, която съм готов... - спря се, явно спомнили си с кого се
опитва да разговаря с подобен тон, и завърши, вече с ниско склонена глава: - Тази същата, която аз покорно предавам в справедливите ви ръце... криле... длани на п ра восъди ето.
 „Дланите на правосъдието” бяха нещо ново и странно звучащо, но напълно удовлетвориха драконите...
 Главният от тях помръдна показалеца си, и в същия миг на китката ми се материализира гривна - монолитна и тежка, тя моментално затегли ръката ми надолу. До мен едва не изви магистър Сарантус, получил подобно украшение, той всъщност започна да вие, но се прекъсна на първата нота.
* По залез-слънце - ставайки, съобщи представителят на крилатия народ.
 Придружителите му станаха едновременно с него, и тримата си тръгнаха, без да се сбогуват, а след няколко удара на изплашеното ми сърце, се издигнаха зад прозореца като три ужасяващо прекрасни дракона и изчезнаха в свирещата виелица.
 А аз продължавах да стоя, стискайки нахапаната кифла и вече изстиналия чай. Едва сега осъзнах каква гривна ми бяха сложили - еднократен телепорт. Това нещо можеше и да се свали, но само заедно с ръката. Пък и не беше сигурно, че няма да се материализира на другата ръка.
 Потресена от случилото се, аз се чувствах като изпаднала в транс, дори не обърнах внимание на караницата, в процеса на която Сарантус млатеше със заклинания сър Овандори, а магистър Аттинур се опитваше да сложи край на това безобразие. Спокойствието в ректорския кабинет беше възстановено едва когато пушещият в буквалния смисъл на думата секретар, се скри зад вратата, а след това се изниза към тоалетната и Сарантус.
 А когато обстановката се успокои, главата на университета се обърна към мен и произнесе:
 * Радович, веднага върнете мантията, останалите получени дрехи, както и закупените със средства от стипендията вещи на завеждащата склада госпожа Орски.
 * Какво? - сепнах се аз, без веднага да разбирам какво има предвид. Магистърът любезно ми поясни:
 * При драконите вие ще прегорите, следователно, няма да сте вече маг, съответно, и аз няма да съм длъжен да ви държа тук повече. Така че, незабавно върнете мантията, останалите получени дрехи, както и закупените със средства от стипендията вещи на завеждащата склада госпожа Орски.
 Очите ми се напълниха със сълзи, но не можех да си кривя душата и да кажа, че отношението на магистър Аттинур с нещо ме е изненадало, беше си все същото от момента на влизането ми в УМ.
 * Все още не съм прегоряла - натъртих аз, стараейки се да скрия сълзите си по всеки възможен начин, не ми се искаше ректорът да разбере колко ми е тежко.
 * Радович! - връщайки се на мястото се, изсъска той. - Вие сте умно момиче, всичко разбирате. Аз разбирах, да, беше ми ясно, че това е краят...
Всъщност, защо да е краят?
 Какъв такъв край?! Не, никакъв край нямаше да има, това беше просто проблем. Просто голям проблем - някой беше провел ритуал в Долината на драконите и те бяха пострадали. Трябваше просто да се намери този някой и тогава драконите нямаше да ме подложат на ритуала Саджере! Именно!
* Аз няма нищо да връщам - изговорих, напрегнато мислейки.
* Р-р-радович! - Аттинур се надигна от креслото си.
* Освен това - продължих аз, - вие сега веднага, още докато съм тук, ще ми издадете
направление за преминаване на учебна практика в Долината на драконите, за да не ме изключите след това за отсъствия, вие това си го можете.
Ректорът присви очи, изхъмка и отбеляза:
 * А ти не си такава тиха вода, а, Радович? Никакви направления! Или ще върнеш всичко сега, или аз ще те изключа от университета за отсъствия, когато се върнеш, благодаря, че ми го подсказа!
 Само да не заплача... Не можах да измисля друго, освен да отпия голяма глътка от изстиналия чай, да отхапя от кифлата, да сдъвча и да преглътна... и да се реша на шантаж.
 * Това - аз посочих медната гривна на ръката си, не на тази ръка, на която като окови висеше гривната на драконите, - е артефакт, който записва речта. Току-що аз записах всичките ви думи и ако е необходимо ще предам гривната на магистър Воронир!
 Това беше лъжа. Грандиозна лъжа! Медната гривничка ми я беше подарила баба, когато навърших петнайсет това беше единственото ми украшение. Вече протъркано, издраскано, което и когато беше ново, сигурно не струваше повече от няколко гроша, но за мен имаше неимоверна ценност... Но, разбира се, не се явяваше никакъв артефакт. Само дето Аттинур беше боен маг и се надявах, че такива тънкости като артефакториката му бяха непознати, и съответствено, щеше да ми мине номерът.
 * Записва речта, значи... - замислено измърмори магистърът. - Ето защо ти постоянно имаш прекрасни оценки, мошеничка!
 Като че ли моят блъф се получи. Във всеки случай, стори ми се че ще е по-правилно да кимна утвърдително. Магистър Аттинур се намръщи още повече, рухна на мястото си, поседя, цъкайки с език, след това хитро ме погледна над очилата си и подхвана:
 * Да допуснем, нека само да допуснем, че аз се съглася и вие получите направление за практика в Долината на драконите, но - пауза, - само ако ми дадете артефакта си! За мен шантажът от страна на студентите е абсолютно неприемлив!
 Мисълта да се разделя с гривничката не ме зарадва, но ако трябваше да избирам между изключването от университета и нея, нямах кой знае какъв избор.
* Добре - гласът ми даже не трепна.
* Овандори! - изкрещя магистър Аттинур.
 През цялото това време, докато секретарят нервно пишеше под диктовка направлението за извънредна и безсрочна практика на мое име, аз стоях и се опитвах да си сдържа емоциите. Беше ми много жал за гривничката и ми беше много тежко да осъзнавам пълното морално падение на магистъра и ужасната му циничност, та той дори не се опитваше да скрие, че ме изпраща фактически на сигурна гибел. И в това> че лека-полека настъпва краят ми, той нямаше никакви съмнения.
* Готово - съобщи ми Аттинур.
 Аз свалих гривната и се приближих до бюрото. Протегнах я към магистъра, а той ми подаде направлението за преминаване на практиката... Издърпа от пръстите ми гривната и се опита да не ми даде документите, но аз побързах да ги грабна от ръката му.
 * Вън от кабинета ми - даде ми последни напътствия ректорът, сядайки отново на мястото си и заемайки се с щателното разглеждане на гривната.
 Ако имах късмет, след два-три часа той щеше да се досети, че това не е никакъв артефакт и да го изхвърли. Най-вероятно - през прозореца, така че, аз сега бързичко трябваше да си събера багажа и да дочакам прехвърлянето си при драконите. Под прозореца на ректора да дочакам. Така имаше шанс, че гривничката още днес ще се върне при мен.
- Довиждане - сбогувах се мило, излизайки от кабинета на ректора.
 След мен се понесе нещо не особено цензурно, но това вече нямаше никакво значение - налагаше се много бързо да си събера багажа, и аз нямам предвид личните вещи, такива практически нямах. На мен ми бяха нужни книги. При това, сега аз имах пълното право да ги взема в качеството на учебни пособия, след като отивах на учебна практика, и никой нямаше да ме изхвърли от университета за кражба на книги.
 Седнала на най-горната пречка на стълбичката, аз отворих учебника „Драконоведение”, издаден през седемстотната година, пробягах с поглед по редовете. Седемстотинте години бяха тъмно време, епоха, когато инквизицията старателно се беше борила с маговете, вещиците и с прогреса като цяло. И най-вероятно, сега щяха да умеят да четат само монасите в глухите планински манастири, но в историята се бяха намесили драконите... Намесили се бяха сурово и безмилостно и църковният произвол бил прекратен, а във всички кралства горели храмовете, а не клади с „вещици” и „вещери”. Маговете, обаче се отплатили на драконите. С черна неблагодарност се отплатили - орденът на Безумните организирал нападение върху няколко млади дракони, които учели в Академията на Огъня в Братиславер, където били приети на общи основания. Драконите загинали, но маговете не успели да направят от кожата и ноктите им отвари и настойки - взимали непосредствено участие в собственото си бавно изпичане в продължение на няколко денонощия, тъй като разплатата ги настигнала почти мигновено - старейшините на Крилатия народ ги наказали за извършеното. Но този случай станал урок за целия крилат народ и драконите забранили на младежите да напускат Долината до настъпването на зрелостта, период, след който всеки дракон се превръща в практически неуязвима огнеопасна грамада плът и люспи. Самата Долина била затворена за всички народи и оттогава досега за драконите никой нищо не знаеше със сигурност. Маговете, от своя страна, предпочели да „забравят” за случилото се, така че, книгата, която държах в ръце, фактически беше последната монография за Крилатия народ.
 От десетилетия на нас, студентите, ни даваха просто кратка историческа справка за драконите, те се споменаваха и в разделите за видовете пламък, и това беше всичко. Така че, когато аз преди един час се бях появила в библиотеката с молба да ми дадат материал за драконите, на мен само неопределено ми бяха махнали с ръка към хранилището на библиотеката. Първите три учебника - „Драконология”, „История на крилатия народ” и „Драконов пламък” аз намерих в раздела за древни книги, и нищо чудно - бяха датирани през стоте и тристате години, дори бяха написани на стария език, а „Драконоведение” го намерих случайно - вниманието ми привлече малко драконче, изрисувано със златна боя на корицата, то за миг проблесна сред прахоляка на старите прашни томове. И аз разлистих новите, като че ли неотваряни страници и видях странен надпис в самото начало: „Акона десскаета лимна, л и мери не”.
 Вратата в хранилището се отвори, аз чух звук на крачки, а след това гласа на Тихомир:
- Милада?
 Не отговорих. Може и да не беше правилно, но те ме бяха предали два пъти. А аз, когато приключих с Призрачния кочияш, и на тях бях дала парченца от каруцата, за да могат да си получат оценката за изпита. Но на тях им беше малко, че ме бяха зарязали вчера, осъзнавайки, че нямам шанс да оцелея, бяха решили да ме предадат
и днес. Какво им бях направила?
* Милада, прости ми - Тихомир нерешително пристъпваше от крак на крак до
вратата. Оттук, а аз седях практически под самия таван, добре се виждаше едрата му,
тромава фигура, която много повече подхождаше на ковач, отколкото на маг.
* Милада...
 Прокарах ръка по подвързията на книгата, опитвайки се да се успокоя, дракончето на корицата отново проблесна в златно и червено... Странно. Огледах се в търсене на източник на светлина, но не намерих нищо, което би могло да предизвика подобен отблясък.
 * Знам, че си тук - подхвана изведнъж Тихомир. - Ти не отговаряш, аз... аз разбирам, че не мога с нищо да се оправдая, но прости, просто ми прости...
Лесно е да се моли за прошка, след като си предал два пъти.
* Милада, когато ти... се върнеш, аз с баща ми говорих... още преди време, ти, това...
в нашата къща за теб винаги ще се намери място.
Място като каква?
* Ти да не ме искаш за жена, Тихомир? - поинтересувах се аз.
При звука на гласа ми, той трепна, отрицателно поклати глава, спря и...
 * Е, ти разбираш, не мога за жена, аз когато стана маг... - прекъсна се сам насред думата.
 Ами да, „когато той стане маг”, да, тогава целият свят ще е в краката му и куп жени, също, за какво ще му е да ме мъкне на гърба си.
* Благодаря ти, Тихомир - казах аз с горчива усмивка, - все някак ще се справя.
* Милада, ти... ти да не си помислиш... работата не е в теб - подхвана той.
* Вратата е зад гърба ти! - отрязах аз, напъхвайки книгата в торбата, която висеше
на рамото ми и вече доста тежеше от шестте книги, взети по-рано.
 Всичките ми останали неща също бяха тук, в библиотеката, във втора чанта. Значително по-лека от тази.
* Милада, ама аз от чисто сърце.
* Тихомир, от сърце или не, аз никога няма да се натрапя да живея в ничия къща.
 * Ама ти няма да се натрапваш - упорстваше момчето. - Ти.ти ми харесваш, Милада, ти...
Едва не се сгромолясах от стълбата. Тоест, не просто трябваше да живея в дома им,
а и да изпълнявам определени функции?!
 * Ти знаеш, аз съм си наел стая в града - продължи ковашкият син, - ти... ти на първо време ще ми помагаш с домашните, пък и така, каквото можеш, а след това, като си намеря жена, ще идеш в дома на баща ми.
Отлична перспектива, наистина, на това му се казва предложение от чисто сърце!
 * Милада, ти не ми отказвай веднага, недей да решаваш набързо, щото ти ще се върнеш прегоряла, на никого няма да трябваш такава, сама разбираш.
 * Иди си, Тихомир, просто си отивай - уморено помолих аз.
 Той почака още малко, обърна се и излезе. Вратата се затвори след него с щракване! Заключи се! Не, теоретически, това не беше проблем, до залез имаше още около час и половина, а тогава гривната щеше да ме пренесе, но всичкият ми багаж беше останал в библиотеката, в основната й част!
* Тихомир! - аз се спуснах надолу по стълбата. - Тихомир, стой, върни се! Втурнах се към вратата, заудрях по нея с ръце. Тишина. Нашият библиотекар
беше почти глух, други посетители в библиотеката привечер нямаше, но Тихомир не
можеше толкова бързо да си е тръгнал.
* Тихомир!!! - изкрещях аз. В отговор - тишина.
 Аз замрях, дишайки тежко и разбирайки, че това е краят. Библиотекарят, разбира се, преди да затвори, щеше да мине по всички зали, гонейки окъснелите, но това щеше да е в десет вечерта, а слънцето залязваше към шест! Там, в основната зала, под масата, на която бях чела, беше останала чантата с бельото за смяна и втората ми рокля, освен тази, в която сега бях облечена. Добре, че поне парите си носех в джоба, но това бяха всичките ми пари и нямах намерение да ги харча за дрехи.
 Извиках още няколко пъти, надявайки се, че поне някой ще ме чуе, но напразно. Ужасно разстроена, се запътих да търся още книги за драконите, споменавайки Тихомир с пиперливи думички. кожени панталони и високи черни ботуши. Пепелните му коси бяха събрани небрежно в опашка на тила, само един кичур с дължина до брадичката, пресичаше лицето му, и изглежда, изобщо не му пречеше. Драконът спря на около двайсет крачки от нас, гнусливо се намръщи, усещайки миризмата на повръщано, вдигна глава, безразлично огледа пристигналите, но когато погледът му се спря върху дългобрадия старец, застина и драконът удивено възкликна:
* Магистър Валентайн? Какво правите вие тук?
 Тогава осъзнах защо ми лицето на мага ми се стори толкова познато - това беше ректорът на Университета на Стихийните сили. Самият ректор на Университета на стихийниците, най-престижният във всички кралства, легендарна личност, един от най-великите магове на съвременността.
* Аз съм тук по ваше искане - с равен глас произнесе магистър Валентайн.
 * По наше? - удиви се драконът - Извинете, но ние поискахме да ни бъдат предадени най-безнадеждните студенти, нарочените за изключване, тези, които не ви е жал да ни изпратите.
 И тогава аз, заедно с всички останали, осъзнахме напълно към коя категория се отнасяме. Магистър Валентайн, обаче, отвърна с достойнство:
 * Мен ми е жал за всичките ми студенти. И съм твърдо убеден, че всеки от тях е достоен за по-добра участ от тази, да стане разходен материал в разследването на драконите...
 * Аз уважавам позицията ви - съвършено сериозно произнесе драконът - Но се съмнявам, че Владиката ще я раздели. Ще му бъде доложено. На всички останали бих искал да съобщя, че използването ви в качеството на „разходен материал” се отлага по разпореждане на Владиката. През време на разследването, ще бъдете настанени в столицата, без да имате право да напускате пределите й. Последвайте ме и добре дошли в Долината.
 С тези думи драконът втренчено се вгледа във всеки от нас, след което се обърна, явно предлагайки ни да го следваме. Ние взехме в ръце вещите си, кой каквото имаше, намираха се и такива, които се бяха пренесли изобщо без нищо, и се затътрихме след представителя на Крилатия народ.
 Оказа се, че приемната зала на телепорта беше разположена едва ли не насред града. При това градът беше невероятно чист и построен от бял камък. Всичко тук беше голямо, светло и стабилно, а покривите на сградите - плоски, което и не беше удивително - ту тук, ту там от небето пикираха дракони, които се превръщаха в хора, веднага след като се приземяваха на същите тези покриви. Такова превъплъщаване, каквото бяха демонстрирали трите дракона, които се бяха появили на територията на УМ, тоест, превръщане още във въздуха, тук не правеше никой.
Аз забелязвах всичко това, припряно крачейки след дракона, който задълбочено продължаваше да чете същия списък, който държеше в ръце, но при това крачеше
така, че беше трудно да бъде догонен. От друга страна ме беше просто страх да не изостана - все пак това беше град на драконите. - място, не само непознато, но и плашещо. А след това забелязах, че за разлика от останалите, магистър Валентайн върви все по-бавно и по-бавно, явно си казваше думата възрастта. Аз няколко пъти се огледах, най-накрая не издържах и отидох при него.
 Магистърът ме посрещна с хитро присвиване на очи и едва забележима покровителствена усмивка.
* Всичко ли е наред, мила? - попита веднага, когато го доближих.
 * Да - аз се усмихнах. - Магистър Валентайн, да ви помогна ли? Той въпросително повдигна бялата си вежда.
 * Вие изостанахте - обясних аз, което е напълно разбираемо, като се има предвид възрастта ви. И чантата ви - аз, честно казано, едва сега забелязах, че на лявото му рамо е увиснала пътна чанта с внушителни размери, - тя сигурно е тежка, дайте да ви
я нося.
 * Чедо - магистърът тихичко и добродушно се разсмя, - ти си се сгънала на две от тежестта на твоята собствена.
 * Няма значение - побързах да го уверя аз, - да знаете, аз съм доста силна, а и съм много по-млада от вас. Дайте чантата и да вървим, защото иначе ще изостанем, а не ми се ще да се изгубим в град, където такива като нас с удоволствие ги ядат.
Ректорът на Университета за Стихийна магия, смеейки се, отрицателно поклати
глава, след това спря, огледа пейзажа наоколо, вдиша с пълни гърди и произнесе:
 * На мен безумно ми липсваше този град. Именно тук, в Аркалон преминаха найхубавите ми години.
 * Вие сте бил тук и преди? - удивено уточних аз.
 * Да - потвърди магистър Валентайн, - много отдавна когато небето беше по-синьо,
а дърветата значително по-зелени и по-високи.
* Вашето детство ли е преминало тук?! - аз искрено се изненадах.
* Младостта - весело ми намигна той.
М-м-м за последен път нашите магове са били тук през седемстотинте години, сега
е хиляда четиристотин двайсет и пета, тогава... тогава, той със сигурност вече не трябва да носи тежести!
* Така, дайте чантата - заповядах аз.
 Но магистър Валентайн ме потупа по рамото, и то така, че аз едва се удържах да не залитна, явно демонстрирайки, че все още е здрав и силен, и ме успокои:
 * Аз познавам този град, дете, досещам се и накъде ни водят. Тук има само една странноприемница, която приема човешки същества - „Тинникал”.
 * „Тинникал”? - потърквайки рамото си и опитвайки се да вървя с неговата бавна походка, повторих аз.
 * „Пролетен капчук” - преведе магистърът. - Това е много приятно място, където винаги се носи звук на капеща вода, а лекият бриз разнася аромата на цъфтящите прасковени и ябълкови дръвчета...
Той притвори очи, явно предвкусвайки мириса и поемайки си дъх, произнесе:
 * Остават не повече от петстотин крачки - и веднага смени темата: - Гледам, че не си взела нищо друго, освен
книги?
Внимателно го погледнах и стигнах до извода:
* Вие също май сте взел само тях...
Магистърът шеговито ми се закани с пръст и после каза:
 * Без вещи човек може да мине, но без знания тук е свършен - огледа улицата и замислено добави: - Не съм и предполагал, че на тази възраст, ще ми се наложи да си поразтърся кокалите, но явно така ми било писано.
 В този момент осъзнах, че май много ми е провървяло. Но все пак реших да уточня:
 * Вие да не би да имате намерение да разследвате това дело преди драконите да ни подложат на Саджере или на някой негов аналог?
Проницателният поглед на неочаквано ясните за един старец очи, се спря върху
мен, а след няколко секунди мълчаливо изучаване, магистър Валентайн кимна:
* Добре, че и ти си от нашите. На мен наистина ще ми е нужен помощник. Може и да беше рано да се радвам. Всичко в мен се сви на топка, в очакване на
някаква измама. Но нищо лошо не се случи, а магистърът започна... да ме изпитва.
* Заклинанието Есперату - произнесе той с учителски тон.
 * Охранителна магия, подраздел агресивни щитове, време на действие - четиридесет секунди, ниво на влаганата енергия - максимално - отчетох се аз. Магистър Валентайн удовлетворено кимна и добави:
 * Дръж го в готовност. Постоянно. Старай се да не използваш нищо друго, освен него. Това е Долината на драконите, останалите заклинания могат да ги възприемат като заплаха. А всяка заплаха тук се унищожава на място.
 * А кой? - веднага попитах аз.
 Но вместо да ми отговори, магистърът посочи нанякъде в небето. Към нас летеше огромен черен дракон. Той беше по-голям от всички, които сега се намираха във въздуха, а и летеше по-различно - рязко, стремително, уверено. И всички останали се разлитаха настрани, освобождавайки му пътя.
 И след по-малко от трийсет секунди, драконът. разперил криле, увисна за миг над нас, а на земята скочи вече в образа на висок смугъл човек с хищни черти на надменното лице. На три крачки от нас.
 И се оказа, че това е същият онзи дракон, който беше унищожил моето целителско заклинание. Той плъзна безразличен поглед по мен, след което, взирайки се мрачно в ректора на Стихийния университет, сухо се осведоми:
* Вие какво правите тук, магистър Валентайн?!
* Владика - магистърът се наведе в поклон.
 А аз, замръзнала за миг, реших, че ще бъде правилно да последвам примера на магистъра, и също се поклоних. Някой заскърца със зъби. След това драконът поизнесе:
* Вие напускате Аркалон, магистър Валентайн. Незабавно.
 И в потвърждение на думите му, на китката на ръководителя на Стихийния университет се материализира тежък метален обръч. Магистър Валентайн се изправи
и като че ли понечи да възрази, но получи безапелационното:
* Довиждане.
Тонът на Владиката на крилатия народ беше не просто леден, той беше вледеняващ
и магистърът не се реши да спори, разбирайки, че с или без възражения, ще го изпратят надалеч от тук, просто активирайки портала. За сметка на това, той направи нещо друго, доста по-странно.
 * Ще прощаваш, чедо - произнесе той, сваляйки от рамо своята чанта и слагайки я на моето рамо. А тя тежеше толкова, че аз веднага се превих на две. - Имах желание да ти помогна да си донесеш чантата - той не само че наблегна на думите си, а и изразително ме погледна, - ама явно няма да стане.
С тези думи, старецът ме прегърна крепко, прошепвайки „Разгледай бележника”,
потупа ме по гърба така, че дори и да не останеше синина, то със сигурност щеше да почервенее и да ме наболява два-три дни, а след това ме пусна, обърна се, погледна Владиката и произнесе:
* Жалко.
 Гривната се активира в същия този миг, магистър Валентайн бе обгърнат от светлина, а след това старият маг изчезна с проблясване.
 А аз останах, с мъка държейки се на крака, тъй като двете чанти здравата дърпаха раменете ми надолу. Владиката, измервайки ме с неприязнен поглед, съобщи това, което и така си беше очевидно:
* Вие сте изостанала от групата, госпожа Радович. Изплашено и нервно изръсих:
* Благодаря ви, Владика.
 И вече имах намерение да го заобиколя, когато драконът благоволи да се пои нтересува:
* За какво?
 А аз веднага се замислих - а действително, за какво?! Вдигнах глава, леко стъписано го погледнах, свих рамене, тоест, опитах се да го направя, което не беше никак лесно под тежестта на чантите и отново го изненадах:
 * Ами, просто така - а след това доста по-нервно: - На вас никога ли не са ви казвали „благодаря” просто така?
 * Нещо не мога да си припомня - с леден тон се отзова той.
 * Е, значи аз съм първата - заключих аз.
 И напрягайки се, направих една крачка, след това втора... На третата се олюлях и спрях. Но тъй като владиката следеше движенията ми с доста удивено изражение на лицето, ми стана съвестно да показвам, колко ми е тежко да си нося чантите, аз просто се завъртях и се престорих, че се любувам на пейзажа и дори си позволих забележката:
* Хубаво е днес времето, слънчево.
 * Това е Аркалон, тук практически постоянно е слънчево - отряза повелителят на същия този Аркалон.
 * Така ли? А, значи чудесно - отзовах се аз, мечтаейки си искрено той да се махне... да си тръгне... да отлети, в края на краищата.
 Но вместо това, драконът следеше всяко мое движение така, сякаш бях някакво странно зверче и изражението на лицето му беше толкова непроницаемо, че не можех и да предположа какво именно му минава през ум - що пък да нямаше намерение да ме изяде, например? Именно тази мисъл ме караше да се чувствам безкрайно неуютно. И аз с удоволствие бих си тръгнала, но имах съмнението, че ако забележи колко ми е тежко да нося чантата на магистъра, Владиката ще се досети за всичко и тогава сигурно мен първа щяха да ме препарират, при това тук, на място.
Трябваше спешно да измисля нещо.
* А, да, вие вече можете и да отлитате - небрежно го осведомих аз.
 Драконът, който стоеше, обърнал към мен само главата си, след тези думи се завъртя с цяло тяло и скръсти ръце пред гърди, взирайки се мрачно в мен и демонстрирайки, че няма никакво намерение да отлита накъдето и да било. Осъзнавайки това, аз се изправих, чувствайки, как се изпъват всички мускули на гърба ми, усмихнах се преувеличено бодро и изтърсих:
* Каква красота, нали? Драконът премълча.
* Градът е такъв... белокаменен. Драконът подозрително присви очи.
* А вие сигурно си имате един куп държавни дела? - опитах се аз да го подхвана от
другата страна.
Намръщи се. Явно наистина си имаше един куп неща за вършене.
 * Така че, летете си - аз бях самата доброта, - че на мен вече ми става неудобно да ви отнемам времето... Владиката отново ме погледна, усмихна се и... като че ли ми бяха малко двете чанти, та на ръката ми се
материализира и тежка гривна.
 Дори не успях да изпискам, преди драконът да активира портала, а в следващия миг се оказах някъде, където без никакъв такт капеше вода.
 Разбира се, не отворих веднага очи, постоях, давайки възможност на тялото да свикне с новото си местоположение, а след това предпазливо отлепих клепачи - стоях насред двора на неголяма уютна странноприемница в драконов стил, тоест, с плосък покрив, от който в грижливо подложени купички навсякъде капеше вода, изпълвайки двора с мелодичен звън. А в единия край на двора, забелязах стълпилата се група „късметлии”, същите такива като мен, които до моята поява, очевидно слушаха някаква драконица в дълга, черна, украсена с цветя рокля. Драконицата сега беше млъкнала и заедно с всички останали доста удивено се взираше в мен, а аз... аз...
 * Чудесно е времето днес - казах аз, - слънчево. Кой знае защо, никой не се съгласи с мен.
 * И градът е много красив...
 В отговор - отново само тишина.
 * Знаете ли, странна работа, но изпитвам непреодолимото желание да запиша новите си впечатления в бележника - кой знае защо обявих на продължаващите напрегнато да мълчат.
 И се затътрих към най-близката пейка. Хич не беше лесно да го направя, все пак чантата на магистър Валентайн беше невъобразимо тежка, но аз стигнах до пейката, стоварих чантата на посипаната с камъчета земя, свлякох се на скамейката и осъзнах, че всички продължават да ме гледат внимателно. Нервно се усмихнах на наблюдателите - престанаха да се взират. Навеждайки се, се зарових в чантата и се заех да изследвам вътрешността й, търсейки бележника, за който ми беше споменал магистъра. И веднага разбрах защо чантата беше толкова тежка - в нея имаше книги. Множество книги. Не по-малко от двайсет тежки ръкописни магически издания с кожени подвързии и с магически ключалки които бяха железни и заради това, книгите тежаха още повече. Освен това, в чантата се намери и кесия с пари, която аз, естествено, дори не пипнах и едва накрая открих малък, подвързан с протрита кожа бележник и закрепен за него необикновен молив. Измъкнах бележника от чантата, отворих го и открих, че е абсолютно празен. Девствено чист бележник с не по-малко от сто страници, разчертани с редове!
 И ми стана много странно, защо му трябваше на магистъра да ми казва: „Разгледай бележника”. Та тук нямаше нищо! Абсолютно нищо!
 Аз отново прелистих първата страничка, недоумяващо взирайки се в празния лист, и...
 И изведнъж на нея се появи надпис, която едва не ме накара да изпусна бележника: „Здравей, мило дете”.
 Аз изплашено се огледах, видях, че тълпата от магове - неудачници все още получава инструкции от драконицата и, о да, всички все още хвърлят любопитни погледи към мен. Изобразих на лицето си пълна невъзмутимост и се върнах към четенето на тази единствена фраза. Всъщност, не, фразите вече бяха станали две.
„Всичко, което напишеш тук с този молив, ще мога да го видя и аз, а написаното с
каквото и да било друго - не.
 Мълчешком стиснах молива, украсен със странни писмена и нещо, напомнящо морски дракон и го повъртях в ръка. Не се реших да напиша каквото и да било.
 „Сега ще ви разпределят по стаите - продължаваше да пише с калиграфски почерк магистър Валентайн, - не чакай да ти посочат стая, отиди към главния вход, там до стълбището отдясно има стая - избери я нея. Това ще ти позволи да не се качваш и да слизаш по стълбите, а това пък няма да даде възможност на драконите да следят движението ти. Отивай. Веднага.”
Лесно му беше да го каже.
 Мен ме боляха ръцете и гърба, а аз не бях направила повече от петнайсет крачки с тази чанта. Но нямах избор. Ставайки от пейката и привличайки отново всеобщото внимание, аз преметнах през рамо торбата си, съскайки и стенейки, вдигнах чантата на магистъра, и я помъкнах към входа н странноприемницата.
* Девойче, накъде така? - разнесе се откъм драконицата.
* Да си легна - отзовах се аз. - Много съм уморена, нямам никакви сили.
 Сили, всъщност имах, но след няколко метра и те свършиха. Така че, до входа на странноприемницата се довлякох с последни усилия, а там, оставих чантата на магистър Валентайн на пода и я задърпах след себе си. Тясната врата до стълбището беше почти незабележима, но аз знаех какво да търся, така че я видях и се запътих към нея. Отворих с пластината, която стоеше в ключалката, влязох, довлякох чантата до масата, напъхах я отдолу, свлякох се на стола и се огледах. Стаичката беше малка, уютна, без прозорци. Беше доста светло, обаче, защото самият таван меко сияеше и засия по-ярко, когато влязох.
Дишайки тежко, отворих бележника.
„Настани ли се?” - попита магистърът почти веднага.
„Да” - написах аз в отговор с молива.
 „Добре, - ми написаха. - Вероятно Владиката е платил стаята на всеки от вас, а ти си се настанила в помещението за прислугата, която наемат в случай на необходимост, така че, можеш да се разбереш с Камали да ти върне част то парите. На теб пари ти трябват, доколкото разбирам?”
 Болна тема. Но поглеждайки към обувките и подгъва на роклята, който се подаваше изпод мантията, бях принудена да призная:
„Трябват ми.”
„Моите няма да ги вземеш, доколкото разбирам.” - продължи магистър Валентайн.
 Никога не бях взимала нещо чуждо, и сега нямаше да го направя. Така че, дори не отговорих на този въпрос. „Напразно, но и такива като теб има. Парите от разликата за стаята също ли няма да вземеш?” „Не” - припряно написах аз.
Магистърът известно време нищо не написа, а след това в бележника се появи: „Ти какво умееш? Не като маг?”
Обмисляйки няколко секунди, честно написах: „Всичко”.
„Добре - написа магистър Валентайн, - почивай си”.
 Да, определено се нуждаех от почивка, така че, аз си свалих мантията и седнах на леглото.
 Именно в този момент на вратата се почука, а след това през вратата влезе драконицата. С усилие си наложих да стана, но се оказа, че напразно.
 * Вие седете, седете - успокои ме тя, - починете си, отдъхнете и хайде след това да се качим горе, вашата стая е там.
Сядайки, тоест, практически рухвайки, на леглото, аз попитах:
* Преча ли ви тук?
Драконицата се пообърка, забави се с отговора, но след това честно съобщи:
 * Това е стая за прислугата, тези за гостите са на горния етаж, а вие сте мой гост. Освен това, стаите горе са по-големи, просторни, светли, гледат към града.
 Звучеше привлекателно, но... но ако трябваше да избирам между комфортен живот докато загубя магията си и определени неудобства, докато се боря за бъдещето си, аз винаги бих предпочела второто.
 * Благодаря ви, на мен тук много ми харесва - уверих драконицата. И веднага попитах: - Извинете, вие не знаете ли къде тук мога да купя дрехи по-евтино? За съжаление, не успях да си взема чантата с нещата.
 Измервайки ме с оценяващ поглед от главата до петите, драконицата явно стигна до определени изводи и произнесе:
 * Намират ми се останали дрехи от голямата дъщеря, струва ми се, че би трябвало да ви станат.
 От една страна, това би било прекрасно, от друга - аз все пак съм горд човек, дори и да не го показвам винаги.
* Знаете ли, аз... - подхванах предпазливо.
 * Аз бях приготвила няколко рокли за когато си дойде - прекъсна ме жената, - но от училището тя се върна с една глава по-висока, отколкото ние очаквахме, така че, дрехите си останаха просто ненужни и дори нито веднъж не са обличани. Сега ще ги донеса.
 С тези думи, тя излезе, оставяйки ме в объркване. И се върна доста по-бързо, отколкото очаквах - явно килерът се намираше някъде тук, под стълбището. Вързопът, който домъкна жената беше на височина колкото нея, но тя не показваше никакво видимо напрежение - с лекота внесе щателно опакования вързоп, сложи го на пода, разглежда го няколко секунди, а след това с нокът подхвана тънкия копринен шнур и го разряза. Силно опънатата нишка падна на пода, драконицата отвори вързопа и извади на бял свят риза. Тя беше дълга, на мен щеше да е до средата на бедрото, белоснежна, изкусно избродирана.
 * Големичка е, но за нощница ще стане - критично оглеждайки ме, отсъди драконицата.
 Аз отворих уста, за да възразя, но тази, която магистър Валентайн беше нарекъл Камали, махвайки с ръка, весело подхвърли:
 * Малката, аз фактически трябва да ти върна разликата в стойностите между цената на тази стая и стаята за гости, така че сме квит. А имай пред вид, че евтини дрехи за дребосъче като теб... на колко си години?
 * Двайсет ще навърша скоро - отвърнах леко потресена.
 * Младичка си - замислено каза Камали. И се започна.
 * Това ще ти стане - на леглото падна къса черна рокля. В драконов стил - от плътен брокат, с висока якичка-столче, която стигаше почти до брадичката, с асиметрично закопчаване отдясно с илици от ширит и с прав силует. Дължината й беше докъм коляното и имаше разрези от двете страни.
 * И ето това - още една рокля, този път до земята, и избродирана с ярки червени цветя. - И това, а, ето още една, и това също - на леглото полетяха тъмно-зелена, алена и прасковена. - Избродирана с птици, не става за теб - и следващата дреха полетя настрана.
 * А... защо не става? - изключително от любопитство, попитах аз. Камали ме погледна, усмихна се и обясни:
 * При нас, по бродерията на дрехата може да се определи много, например това, за кого пее девойката. Ако на дрехата й няма птици - значи тя все още е свободна, ако има - значи е сгодена, а ако роклята е с пера, значи е омъжена.
А след това Камали се замисли, огледа ме още веднъж и попита:
* А всъщност за теб няма значение, нали?
* Никакво - съгласих се аз.
 И веднага се сдобих с десетина комплекта, избродирани с птици. Освен роклите, имаше и блузи, които се носеха с тънки тесни панталони и се омотаваха в кръста с широки пояси.
 * Аз за Ирида ги бях приготвила - започна да разказва драконицата, докато се ровеше из дрехите. - Веднага, след като се сгоди. Но се оказа, че тя така е пораснала за една година, че по-голяма част от нещата така си остана да събира прах. Нещо успяхме да преправим, много подарихме, но другите... Ще ми бъде приятно да ги виждам на теб.
 Аз се смутих, драконицата не обърна на това никакво внимание, но съобщи нещо наистина важно:
* Вие ще сте тук най-малко двайсет дни, може и повече.
 Двайсет дни! Това направо ми повдигна духа. Двайсет дни - прекрасно! Това си беше късмет! Означаваше, че можеше и да успея да разбера какво точно се беше случило.
* Давай сега да мерим! - предложи драконицата.
 Повече от два часа ние ме обличахме в различни дрехи - някои Камали веднага отхвърляше, други се опита да ги вземе, за да ги отнесе да ги стеснят, но аз й казах, че и сама мога да поработя с иглата. След това стопанката на странноприемницата донесе и чанта с обувки, но на мен ми станаха само най-малките местни пантофки - меки, обгръщащи стъпалото, леки.
 Изгубихме доста време. На Камали явно й харесваше да ме преоблича като кукла, от това развлечение успя да я откъсне само помощничката, която влезе, за да съобщи, че обядът е готов и се поинтересува къде да сложи масата. А също така спомена, че гостите са много, а помощничките - само две.
 * И аз мога да помогна - отзовах се аз, опитвайки се да разкопчая ризата, която вървеше с панталони.
* И защо се събличаш? - възмути се Камали. - Остани така, добре ти стои. Новите дрехи се оказаха удивително удобни, а кухнята в „Пролетен капчук” - чиста,
светла и просторна. Тук царуваше охранен дракон, не много висок по местните мерки,
с кърпа, завързана по пиратски на главата. Мен ме посрещна с удивление:
* Магиня?
 * Именно - отвърнах аз, отивайки при умивалника, където старателно измих ръцете си. Жестът ми беше оценен и готвачът произнесе:
 * Това е правилно, точно така трябва.
След което се върна към къкрещите и цвъртящи тенджери и тигани.
 Масата за гостите я сложихме на първия етаж, на терасата до цъфналата вишнева градина и я сервирахме според традициите на драконите - три основни блюда в самозатоплящи се супници, голямо количество сосове в отделни купички и изобилие от подправки.
 Така че се наложи здравата да потичам, но аз не се оплаквах особено, защото, когато накрая се върнах в кухнята, драконът ми посочи масичката под прозореца. Там благоухаеше приготвена лично за мен риба на пара.
* Това за мен ли е? - аз даже не повярвах.
 * За тебе, за тебе - усмихна се Хатор. Неговото име вече ми го бяха казали Люс и Нари, двете драконици, които работеха тук. - Тя е приготвена по особена рецепта, за магиня като теб е точно каквото трябва.
 Нари точно слагаше още една чиния на масата и прибори за още един човек, и докато аз отново си миех ръцете, към обяда ми се присъедини Камали. Стопанката на странноприемницата предпочиташе да яде рибата сурова, използвайки един куп различни сосове, а за мен, Хатор беше приготвил чинийка със зелени подправки, два соса за рибата, салата от морски дарове и кана сок. Чаши за себе си и за Камали взех сама.
Когато седнах, драконицата с усмивка се поинтересува:
* Значи, имаш нужда от работа?
 Аз не виждах смисъл да крия какво именно ми е нужно и затова откровено си признах пред присъстващите:
 * За мен най-важното е да разбера какво именно се е случило тук, какъв ритуал е бил проведен и от кого, да намеря този някой и да го предам на вашия главен дракон, за да се спася от прегаряне... Защото, ако престана да съм маг, то това... ще е краят ми.
 Камали, след моите думи, се спогледа с Хатор. Лицата им станаха суровосъсредоточени, а след това, отново ме погледнаха. Хатор се приближи, взе си стол, седна до масата, почука с нокът по дървената лъжица, която май и за миг не изпускаше от ръката си, и каза:
* Това няма да е лесно.
* А какво е лесно в живота? - усмихнах се аз.
 * Много ще е трудно - потвърди думите на мъжа си Камали. И добави: - След като дори аз нищо не зная за
това...
* Но за някои неща се досещахме - уточни Хатор.
 * Когато на стълбището вградиха артефакт, фиксиращ придвижванията на гостите? Да, досещахме се - усмихна се Камали.
 От всичко това разбрах, че май имам намерение да се заема с нещо, което дори за местните дракони не е никак лесно. И освен това - че магистър Валентайн беше предвидил нещо подобно.
 * Добре е, че ти се настани в стаята за прислугата - потвърждавайки мисълта ми, промълви Камали. - Не заставай на стълбището изобщо, ако не искаш артефактът и теб да започне да следи.
 * Благодаря - искрено прошепнах аз. Драконицата кимна, а след това присви очи и п роточ и:
 * На мен ми е нужен куриер, някой, който да тича по поръчки. Има толкова неща да се носят - писма, съобщения, картички с поздравления, а куриер си нямам... И ме погледна.
 * Добра идея - съгласи се Хатор. - Може пък така момичето и да успее да изясни нещо, а на Владиката винаги можем да кажем, че просто сме й помогнали с работата...
 * Милада трябва сега да си почине - Камали ми намигна, - а утре сутринта ще се хване за работа.
 Аз й се усмихнах радостно, кимнах и започнах да се храня, едва сега усещайки, колко съм гладна. Рибата в сметанов сос беше най-вкусното нещо, което бях яла през живота си, салатата просто я ометох от чинията, слушайки разсъжденията на
Камали и Хатор за това, къде е най-добре първо да ме изпратят. Лично на мен в тази ситуация ми се искаше да ме пратят някъде по-надалеч и на по-сериозно място, а идеално би било - на мястото на събитията. Проблемът беше, че никой не знаеше къде се намира това място на събитията.
 * Ще литна до братовчед ми, ще се опитам да изясня нещо - реши в края на вечерята Хатор.
 * Милада, а ти си лягай да спиш - каза Камали, - от масите ще отсервират Люс и Нари.
 Но аз не можех така и затова се завтекох да помогна на момичетата първо с почистването, а след това и с миенето на чиниите.
 И едва когато бяхме приключили с всичко, се прибрах в стаичката си и се стоварих на леглото, успявайки само да се събуя. Спах като бебе.
 А сънят, който ми се присъни беше удивителен. Като че ли вървях из някакъв дворец, ако можеше да се съди по портретите на стените - двореца беше на нашия крал, а наоколо - тъмнина, стражи стоят, всичко е чинно и благопристойно, и изведнъж... Изведнъж, по стените, кривейки картините и рисунъка на тапетите се плъзнаха познатите ми две ужасни призрачни змии, след тях, крещейки и псувайки по коридора се носеше нашият... крал, нощният му калпак смешно подскачаше, прасците му се мяркаха под дългата нощна риза, а след него, на новата призрачна кралска карета с юнашки килната настрани призрачна корона, препускаше Призрачния кочияш и злобно кикотейки, се виеше със задгробен глас: „Рушветчиите на сапун! На Сапу-у-ун !”.
 Рано сутринта от леглото ме вдигна Камали и докато аз бързешком хапвах в кухнята невероятно вкусна рибена супа, мъжът й ми рисуваше карта на Аркалон, а тя самата пишеше писма. Чаят си го допивах вече на крак, надвесена над нея.
 * Така, това писмо е за халоне Говара, ти веднага ще забележиш неговата табела - с алено на син фон, вижда се отдалеч. Той готви за шамон охрая.
 * Шамон охрая - това кой е? - веднага попитах аз. Драконицата се закиска и ме поправи:
 * Не „кой” а „какво”. Това е канцеларията на Владиката.
 * Канцеларията на Владиката носи името „шамон охрая” - повторих го аз, запаметявайки.
 * Не, не съвсем - Камали се позамисли, прехапвайки крайчето на перото за писане, зелените й очи като че ли се замъглиха. - Разбираш ли каква е работата - шамон охрая, това е отделението, което работи непосредствено с населението, те са като охрана на вратите, това е място, до което имат достъп обикновените жители на Долината. В него работят прости чиновници, ето, както виждаш, дори храната си поръчват в ресторация, а колкото до всичко останало... никой не знае кой именно работи в личната канцелария на Владиката.
И тя изразително ме погледна.
 Стана ми ясно, че ще се наложи сама да си изяснявам всичко това. И някак да се промъкна в светая светих, също ще трябва...
* Ще е трудно - потвърди мислите ми Камали.
 * Не по-сложно, отколкото да се живее без магия - отвърнах аз. И получих купчинка писма.
 Изтичах до стаичката си, отворих бележника на магистър Валентайн, припряно надрасках: „Днес ще работя като куриер, ще изуча града”. Отговорът дойде мигновено: „Облечи роклята с птиците”.
 Значи тази, която недвусмислено ще съобщи на всички, че аз вече не съм свободна. Всъщност, аз бях съгласна с магистъра по този въпрос - така щеше да се намали вероятността за възникване на проблеми. След като се облякох и надникнах в бележника, се установи, че през цялото време той беше писал стремително:
 „Постарай се да не използваш магия. Никакви особени действия не предприемай, теб ще те следят най-малко три дни”.
 „Това сигурно ли е?” - не повярвах аз. „Абсолютно!” - отговори магистър Валентайн. Е, какво пък, старите хора трябва да се слушат. И аз се хванах за работа.
 През първия ден разнесох шестнайсет писма, четири пакета и десетина малки подаръка на роднините на Камали - драконицата с радост би ме натоварила с още двайсетина пакета, но към края на първия ми ден като куриер, се протриха подметките на обувките. Много съжалявах за тях, те се бяха оказали много удобни, точно по моя крак, досега през целия си живот, който и така не ме беше радвал и глезил кой знае колко, не бях имала подобни обувки, но те не явно не бяха предназначени за такова количество крачки.
 През изминалия ден аз практически напълно изучих източната част на Аркалон, само до пристанището не бях стигнала още. Всъщност, до друго място също не бях успяла да се добера - просто партньорите и роднините на Камали живееха найвече именно в източната, търговска част на града. Тя беше най-компактна, с удобни улички, площадчета и пресечки. И, да, най-малката.
 Вечерта, седейки на стола, с натопени в топла вода с ефирни масла крака, аз се потях над картата, отбелязвайки местата, които днес бях посетила и запомнила. Най-голямо впечатление, между другото, ми беше направил огромният фонтан в края на булеварда до главния площад, там беше изумително - всеки двайсетина минути се разпръскваше прохладна мъгла, изпълнена с безброй миниатюрни капчици вода, която позволяваше на почиващите си наоколо него, а и на преточващите като мен, да си поемат дъх от зноя и горещото слънце. На второ място беше огромният магазин на халоне Симмара - три етажа със стъклени витрини, в които блестяха и се преливаха в безброй цветове разкошни облекла за драконици. На трето място в списъка на най-интересните места, се разположи кулинарната лавка на халоне Тойа. От нея се разнасяха омайващи аромати на ванилия, канела, лимон, мента и изпечени до румена коричка сладки кифлички... А на внушителната витрина радваха окото невероятно хрупкави вафлени пурички с крем, които без съмнение бяха страшно вкусни... Когато ги видях, просто се спънах, едва не се проснах на земята и веднага хвърлих око към цената. Оказа се, че не са ми по джоба и се наложи да бягам към следващия адрес, мечтаейки, че някой ден и аз...
 Като цяло, картата, която ми беше нарисувал Хатор беше отлична, но някак прекалено схематична и леко остаряла. Когато му съобщих, че пресечката между улиците „Вишнева” и „Сан-Енжи” вече не съществува, че там са построили клон на банка, той честно си призна, че за последно е летял над града преди дванайсетина години, а оттогава не му се е налагало, пък и време свободно не е имал. След това, кой знае защо, се вгледа леко изумено в Камали, приближи се към нея и галантно я покани да се поразходят.
 Така че, те литнаха да се любуват на звездите, зарязвайки вечерята и гостите в ръцете на двете прислужнички, на които аз и да исках, не можех да помогна - Камали беше казала, че ако не си подържа краката в тази вода поне три часа, те няма да се възстановят и утре на всяка крачка ще ме пробождат от болка.
За сметка на това, към десет вечерта, в бележника се появи надпис от магистър
Валентайн, съобщавайки загадъчното:
„Магистър Сарантус е арестуван”.
 Аз бях оставила разтворения бележник върху масата и сега се протегнах, сграбчих го и написах: „Как така е арестуван?”
 В смисъл, та нали и него трябваше да го вземат заедно с мен. „Официално” - появи се пояснението. След това магистъра продължи:
 * „Следователно, той има отношение към случилото се, а това означава, че има вероятност вас да ви пуснат и да ви върнат по домовете. Ако съм прав, чакайте развитие на събитията до днес вечерта. А ако не... ще видим. Във всеки случай, това е някаква нова информация”.
 Думите на магистър Валентайн ме развълнуваха и в същото време предизвикаха някакво странно съжаление, че толкова скоро ще трябва да се върна в УМ. Мен ме бяха очаровали и Аркалон, и Камали с мъжа й, и тази странноприемница, в която постоянно се чуваше звъна на падащите капчици вода... Но от друга страна, на мен ми беше жизнено необходима моята магия, а значи беше просто чудесно, че всичко толкова благополучно можеше да се разреши.
И аз чаках, наистина чаках.
Вслушвах се във всяко прошумоляване, във всяко проскърцване, във всичко...
 В крайна сметка, задрямах както си бях седнала, наместила главата си на масата, с крака в легенчето.
 Камали, щастлива и някаква такава, разцъфнала и радостна, ме събуди на зазоряване. Поцъка с език недоволно, натири ме към леглото, зави ме и ме събуди повторно едва за закуска.
 Докато се хранех научих печалните новини - драконите не само не бяха прекратили разследването, независимо от официалния арест на Сарантус, те дори бяха усилили охраната на пристанището и по границите. И нас, естествено, никой не ни пусна, което си беше направо печално.
 Освен това, аз се чувствах просто като разбита след вчерашното бягане, а се налагаше и днес да тичам и да разнасям следващите писма.
 * Защо не вземеш да си починеш днес? - попита Камали. Поклащайки отрицателно глава, отвърнах:
 * Ако ме лишат от магия, наистина ще трябва да си почивам.
 След това, взех купчинката приготвени послания и напуснах странноприемницата. Когато се озовах на улицата, мръщейки очи заради силното слънце, осъзнах, че денят днес е по-горещ от вчерашния, извадих картата, намерих улиците, чиито имена бяха означени върху пликовете с връчената ми кореспонденция и се втурнах да отнеса първото писмо.
 Денят се получи напрегнат, но доходоносен - Камали тази сутрин ме беше посъветвала да се представям за свободен куриер, така че много от адресатите също ме изпращаха да изпълнявам доставки и поръчки, доплащаха ми за работата, така че, към края на деня в джоба ми звъняха дребни монети, краката ми тръпнеха, но затова пък, се бях добрала до пристанището.
О, пристанището!
 За това място беше достатъчно да се каже, че тук спираха корабите, плуващи не по една, а по две велики реки -Блестящата Замея, която пресичаше целия ни континент с могъщия си стремителен поток, толкова широк, че от единия бряг, другия се виждаше само понякога и то като мъглива ивица на хоризонта, и втората - подземната Аела. И затова, тук пристигаха два вида плавателни съдове - надземни платноходи и
други - по-сложни, които имаха както платна, така и гребни магически механизми, и се придвижваха под земята.
 Мен до пристанището, по-точно до подземната му част, ме беше изпратил халоне Марут, с молба спешно да предам съобщение за капитан Рото, когото ще мога да намеря на кейовете на Аела, на кораба „Кряж”.
 Подминавайки складовете на едро, където никой нищо не рекламираше и не подвикваше на клиентите, където всички идваха вече със знанието за това, какво търсят и къде да го намерят, аз спрях на края на отвесната скала и възхитено огледах залива на Замея, отделена от територията на континента с огромни високи планински вериги, между които протичаше реката. Оттук можеше да се види и пристанището на подземната река, погледът се спираше на паяжината от висящи мостове и въжени стълби, въжетата, закрепени така, че да могат да се товарят и разтоварват стотиците кораби, закотвени в пристанището, около които се тълпяха хиляди работници и моряци, в по-голямата си част - гноми. Сред тях и с ръста, и с уверената си походка се отличаваха драконите и...
И един от драконите, се открояваше особено.
 С отлично опънатия върху раменете му обикновен черен мундир, без отличителни знаци, със събраните на тила му коси, и въпреки, че повечето дракони изглеждаха по подобен начин, то този... Имаше нещо в него, нещо такова...
 Такова, което привличаше погледа. Така че, аз крадешком следях с очи именно него, докато слизах, и както се оказа -напразно. Като че ли, почувствал погледа ми, драконът мълниеносно се обърна и по някакъв невероятен начин, се втренчи право в мен, без да изгуби дори секунда да ме търси с поглед сред хилядите сновящи по стълбите и мостовете моряци и носачи. Или може би просто така ми се беше сторило? Обърнах се - не, зад мен нямаше никого. Там имаше въжен мост, и допреди минута, по него, пъшкайки и сумтейки сваляха стока гноми, но именно сега, наоколо беше безлюдно. Аз се обърнах и... Владиката, а това беше именно той, все още ме гледаше втренчено. След това се извърна настрани, и като че ли каза нещо на един от намиращите се до него дракони. В следващия миг, драконът подскочи нагоре, превъплъти се в истинския си ипостас и полетя към мен, уверено лавирайки между въжетата, мостовете и лебедките. След секунда, на дървената, закрепена с въжета и отделена с парапети от мрежа пътечка, скочи същият този дракон, но вече в човешка форма. И игнорирайки моята пантомима на тема: „Вие току-що бяхте там, а след това, фиу-у-у, между въжетата, и хоп! Вече сте до мен!” мрачно попита:
* Какво правите тук?
Преставайки да демонстрирам удивление, честно отвърнах:
 * Вървя, по-точно, вървях, преди вие да се появите и да ми препречите пътя. Драконът премигна, лицето му продължаваше да съхранява каменното си изражение. Но след това зададе следващия си въпрос:
 * А защо следите Владиката?
Тогава дойде моят ред да мигам учудено, но аз все така честно отвърнах:
 * Не, аз не го следя. Просто слизах, а той привлече вниманието ми. Аз и не знаех, че това е Владиката, та той беше с гръб към мен. Но вие сам ще си дадете сметка - аз показах с ръка нататък и накарах дракона също да погледне към Владиката, който сега стоеше, скръстил ръце пред гърдите си, и мрачно наблюдаваше нашата беседа, - вижте, именно той сред всички други, неволно привлича погледа. Забелязвате ли?
 Драконът много странно ме погледна, след това хвърли поглед към своя повелител, сви рамене и бе принуден да си признае:
* Изпъква.
* Ето, а аз какво казвам! - тържествено натъртих аз.
 След това огледах закотвените кораби и потърсих сред тях този, който ми беше нужен. Не го намерих и се обърнах към събеседника си:
 * Простете, вие не знаете ли къде тук стои корабът „Кряж”? Намръщвайки се, драконът уточни:
 * На вас кораба ли ви трябва или капитана?
 * Капитана! - припряно възкликнах аз.
 Посочвайки ми към групичка постройки, сгушени до противоположната стена на тази обширна пещера, драконът каза:
* Капитан Рото ще го намерите в „Седмоземие”, сключва договор за нов товар.
* Благодаря - отвърнах от цялото си сърце, и заобикаляйки дракона, забързах в
посоченото ми направление. Почти веднага се разнесе плясък на криле и се плъзна
сянката на отлитащия дракон, но аз не проследих полета
 му, стараейки се мислено да определя най-краткия път към целта си. Уж се ориентирах, затова веднага завих по първия мост, промушвайки се под въжения парапет, след това още два пъти прескачах от един мост на друг, и накрая стъпих на влажния мръсен под на пещерата, прежалвайки и този чифт обувки, подарени от Камали. Прескачайки от едно мокро сиво паве на друго, избягвайки старателно локвите, побързах към зданията, в чиито прозорци се виждаше светлина.
 Те се оказаха таверни. Цели три, залепени една до друга таверни. Първата носеше името „Триземие”, втората -„Седмоземие”, третата - „Двуземие”. Логика в названията, по моето скромно мнение, изобщо не съществуваше.
 Влизайки в средната, спрях на прага, под погледа на внушителен полуорк, който ме стъписа с въпроса:
* Кой?
* Нужен ми е капитан Рото - бодро отвърнах аз.
 * Кой? - повтори той, гледайки ме със странно малките си, за такова туловище, очички.
 * Капитан Рото - вече не толкова бодро, колкото напрегнато, отвърнах аз.
 * Кой? - закова ме полуоркът. Огромният, зелен, и явно не особено съобразителен полуорк. Размисляйки, реших да опитам друг подход, и се представих:
 * Милада.
Оркът неочаквано се усмихна и леко смутено, се представи на свой ред:
* Ругъг.
 * Много ми е приятно да се запознаем, Ругъг - вежливо отвърнах аз. Той кимна и се върна към омръзналия ми въпрос:
 * Кой?
 Аз едва не изстенах. Тогава, от дълбините на замъглената от тютюнев дим кръчма, се разнесе:
* Кажи му паролата и давай, влизай.
 Планината от мускули кимна, потвърждавайки, че действително му трябва парола и повтори: -Кой?
 Ех, пък ако я знаех! Намръщвайки се, погледнах към полуорка - той ухилено гледаше мен. Аз - него, той - мен. Аз - него, без да зная как да постъпя. Орките са отговорен народ, полуорките - също, а това значеше, че няма да ме пусне, преди да му кажа паролата, това за него си беше сериозно. Имаше два варианта - или да стоя пред таверната и да питам всеки излизащ дали той не е търсеният капитан, или...
* Парола?!
* Гватархагар - без да мигне, отвърна полуоркът.
 А след това премигна и челюстта му увисна... Той затвори уста, огледа ме сурово и стиснал по-здраво секирата...
 * Паролата е „гватархагар” - аз се усмихнах и най-спокойно влязох в таверната, в която гръмна весел смях. Оказа се, че опитът ми да се разбера с полуорка с интерес са следили всички и моята находчивост много е
харесала на моряците. Поне така отсъдих, защото когато след въпроса ми, кой тук
е капитан Рото, ме упътиха с ентусиазъм, и докато вървях между масите, отвсякъде се разнасяха комплименти от типа на „Хитро девойче, браво!” А когато стигнах до капитана и му предадох запечатания плик, бях удостоена с покана да седна, и то в доста странен маниер:
 * Падай - викна дългобрадият гном, удряйки ме по рамото така, че аз действително просто се изтърсих на най-близкия стол.
 Вторият от присъстващите гноми вдигна ръка, привличайки вниманието на стопанина на таверната и крясна:
* Сок за момичето.
 Аз не успях дори да му благодаря, а пред мен вече се появи изпотена чаша с ягодов сок с резенче жълто-зелен
плод.
 * Благодаря - наистина бях искрено благодарна. Бях тичала цял ден и много ми се пиеше.
 * Пак заповядай - ухили се гномът и обръщайки се към капитана, попита: - И какво пише там? Капитан Рото, намръщвайки се и продължавайки внимателно да чете, отвърна:
 * Нищо хубаво. Ако до пълнолуние драконите не решат проблема, ще затворят пристанището.
 Тъй като току-що бях направила голяма глътка, едва не се задавих, внимателно вслушвайки се във всяка дума.
 * Да бе, ей така, ще вземат и ще го затворят?! - не повярва събеседникът му. - Не може да бъде!
 * Може - капитан Рото сгъна писмото, - може, Номо. Случвало се е и преди, когато Сивата чума проникна в Долината.
Струва ли си да казвам, че дори престанах да дишам?
 * Сивата чума? - вторият гном зашепна и с ужас попита: - Наистина ли се е потвърдило?! Капитан Рото само въздъхна тежко, а след това хвърли поглед към мен
и попита:
* Отдавна ли работиш при халоне Марута?
 А в стиснатия му юмрук, който гномът уж случайно сложи на масата, изведнъж проблесна камък.
 * За първи път нося писмо от него - разглеждайки с интерес камъка, отвърнах аз. Камъкът взе и светна в зелено.
 * Хм - капитанът стана суров и сериозен, - и как така са ти дали толкова сериозно поръчение?
 * Не зная.
 Камъкът отново позеленя. И двамата гноми ме погледнаха странно, след това се взряха в камъка и отново се вторачиха в мен.
* А ти въобще откъде се взе? Ако се съди по роклята, дракон те е искал - произнесе
Номо.
 * А, не - аз даже поклатих глава, - аз съм студентка от УМ, нас тук ни пренесоха заради разследването, искат да разберат коя магическа конфесия има пръст в случилото се, а аз, докато чакаме, се цаних за куриер при Камали, поне някоя пара да изкарам.
 Гномите рязко погледнаха към камъка. Камъкът мигна в зелено, а след това даде червен отговор.
* Не си казваш всичко - намръщиха се и двамата едновременно.
 Ама че работа! Аз не съм свикнала да се доверявам на всеки срещнат, но гномите се бяха погрижили за мен, това първо, а второ - нямаше какво да правя.
 * Процедурата по изясняването на конфесията, която е взела участие в престъплението, в деветдесет процента от случаите, предизвиква прегаряне на магията у този, върху когото се прилага - тихо казах аз, стискайки чашата и взирайки се в дъното, на което бяха останали само няколко капки сок, всичко останало вече го бях изпила. Гномите премълчаха. Как беше реагирал камъкът, нямах никаква представа, не го гледах, беше ми просто много тъжно.
И тогава капитан Рото произнесе:
 * Посланието просто е доста откровено, затова се учудих, че халоне Марута ти има такова доверие, да прощаваш, ако съм те обидил.
 Аз кимнах и се опитах да се усмихна. Вторият гном се наведе напред и прошепна тревожно:
* Ама наистина ли е Сивата чума?
 Капитан Рото отново разгърна писмото, обърна го към нас с Номо, давайки ни възможност да го прочетем. В писмото имаше едно изречение: „Очаква се ембарго върху хранителните продукти, тъканите, дървесината, кожите на животни”.
 Аз лично не разбрах добре значението му, но Номо кимна, потвърждавайки, и убедено произнесе:
* Сивата чума.
* А каква е изобщо тази „Сива чума”? - не издържах аз.
 * Болест е това - каза Рото, - много страшна болест, поразява децата на драконите до три годишна възраст. Оцелели... няма.
 В първите няколко секунди аз седях като ударена от гръм. След това преглътнах конвулсивно, а после заговори
Номо:
 * И явно се е потвърдило, след като драконите затварят всички граници. Рото наведе унило глава и каза:
 * Ех, ще видя нов кораб като ушите си без огледало, ще се наложи да затягаме колана. А аз все още седях в ужас. Горките дечица! Горките дракони! Какъв кошмар...
 * А може да намерят лечение за болестта - с надежда произнесе Номо.
 * Може и да намерят - съгласи се капитан Рото. - Има акъл сегашният Владика, от никаква работа не се бои, не е надменен, за всичко е готов да поеме отговорност, правилен Владика е, може пък и да се справи.
 * Ще се справи, налага се - съгласи се Номо. - И до истината ще се добере, ще разбере кой от маговете е възродил
чумата.
 Това е краят, внезапно осъзнах аз. И освен това разбрах, че изобщо не съм учудена и ядосана от решението на драконите, защото децата - това е много сериозно. И думите на гнома, също са важни и плашещи, но аз за всеки случай попитах:
 * Някой от маговете е възродил болестта, така ли? Гномите едновременно ме погледнаха и кимнаха.
 А след това ми поръчаха още сок и ние с Номо седяхме мълчаливо, докато капитан Рото пишеше отговор, а след това, когато благодарих на гномите за всичко, и найвече за информацията, побързах да си тръгна от пристанището на Аела.
 Когато се озовах извън територията на складовете, се опитах да си припомня картата, пресметнах как най-бързо да разнеса останалите писма, така че по-скоро да се върна в „Пролетен капчук”. Обратният път минаваше отново покрай сладкарницата
и аз пак се спрях, за да погледам същите онези вафлени пурички с крем, цената им... След цял ден тичане, парите биха ми стигнали да си купя две-три от тях, и от мисълта да опитам такава вкусотия, едва не ми потекоха слюнките, но... но и днешните пантофки бяха пред разпадане, а нямах право постоянно да грабя Камали, така че беше необходимо да си купя стабилни обувки. И може би дори да си харесам някакви ботуши, тъй като нямах какво да обуя зимата... А това значеше - никакви пурички. И аз се втурнах към странноприемницата.
 В „Пролетен капчук” свиреше музика. Толкова красива и нежна, че аз, спирайки до оградата, се заслушах омагьосана. Свиреше самата Камали. Седнала на камък
в градината и опряла арфата на земята, тя със загадъчна усмивка подръпваше струните, пълнейки пространството с омайна мелодия. Когато ме видя, драконицата се усмихна малко по-широко, кимна ми и продължи да свири. Повечето гости - едни - надничайки през прозорците, други -седнали на пейките в градината, също възторжено слушаха. И може би и аз бих приседнала да и се насладя, но до мен незабелязано се приближи Хатор, взе чантата с писмата и прошепна:
* Прибери се в стаята си, заключи вратата. Не отговаряй на почуквания.
Това вече беше странно.
Но аз последвах указанията му, без да възразявам.
 Втурвайки се в стаичката, видях приготвената и сервирана явно за мен вечеря, заключих вратата, и без да се събличам, сграбчих бележника - имаше какво да разкажа на магистър Валентайн. Отваряйки страниците, аз припряно написах: „Сивата чума”.
 Едва след около минута се появи отговор, магистърът явно бавно и старателно изписа: „Тогава всичко се изяснява. И паниката на драконите и техните драконови методи”.
 В този момент отвън се дочуха гласове. И аз трепнах моментално разпознала гласа на този, който тогава насред снежната виелица беше произнесъл: „това
е опасна играчка”. Неговият властен глас сега се разнасяше под сводовете на странноприемницата, хладен, уверен и зъл. Аз не разбрах за какво ставаше дума, но
в един момент неочаквано прогърмя:
* Къде е тя?!
 След това - неясното заекване на Камали. И гласът на Хатор. И отново ревът на Влади ката:
* Халоне Камали!
 Аз, по-скоро инстинктивно, отколкото заради някакво неясно предчувствие, припряно напъхах бележника в пазвата си. Честно казано, аз и след това не можах да разбера защо именно го бях направила, но решението се оказа правилно, тъй като в следващия миг вратата в моята стаичка се разтвори.
И прага престъпи самият Владика.
А аз седях на леглото, обута само с една пантофка, втората я бях оставила до прага,
с вдигната пола на роклята -така беше по-удобно да се седи, защото облеклата на дракониците бяха прекалено тесни. Плитката ми беше полуразплетена, а очите в този момент, сигурно имаха размерите на две чаени чинийки.
 * Какво правите тук? - игнорирайки външния ми вид и оглеждайки с внимателен поглед стаята, се осведоми драконът.
 Изписквайки, скочих, придърпах надолу роклята си, замрях като чапла, стоейки на един крак - не ми се искаше да стъпвам с босия на хладния под, а и мазоли днес ми се бяха появили.
 * Обуйте се! - заповяда драконът, въпреки, че не беше ясно как беше забелязал позата ми, та той изобщо не ме беше погледнал.
 На един крак заподскачах към вратата, добре че стаичката беше мъничка и не трябваше да подскачам дълго, след това се опитах да се обуя, олюлях се. За да не падна, се вкопчих в ръката на Владиката. Той ме поддържа с възможно найпогнусеното изражение на лицето, а веднага, след като се обух, мрачно се осведоми:
* На вас известно ли ви е, че тук сте гостенка?
 Някъде там зад гърба му се раздаде хлъцването на Камали и аз се досетих, че ако кажа „не”, то тя ще си го
отнесе.
 * Известно ми е - пускайки ръката му и отстъпвайки крачка-две назад, за да не ми се налага толкова силно да отмятам глава - отвърнах аз.
 * Радвам се - пестеливо отвърна драконът. - Тогава, обяснете ми, какво правите в помещението за прислугата? Аз не бях готова да отговарям на подобни въпроси, и особено пред него, освен това разбирах прекрасно, че и
 най-невинната лъжа сега е недопустима. Затова аз... излъгах нагло. Кой каквото ще да говори, но лъжите се различават една от друга и много. Затова аз заявих:
* Грабя ви.
 Владиката, който до този момент разглеждаше помещението, насочи втренчения си поглед към мен. И от този внимателен поглед, по гърба ми се плъзна хлад, а краката ми се подкосиха. Не зная, дали у драконите е прието да се пада по очи пред повелителя, а ако не - то аз явно щях да съм първа.
* Какво. Правите. Вие? - скандирайки всяка дума, попита драконът.
 * Крада от вас... - гласът ми прозвуча сдавено, и по-скоро приличаше на бодър шепот. - Разбирате ли, аз нямам
пари.
* Раз-би-рам - той едва ли не го изсъска.
* А вие имате много, нали така? - това си беше чист делириум.
* Достатъчно! - отряза той.
А на мен не ми стана много ясно, дали той имаше пред вид парите, или искаше да сложи край на беседата ни. За всеки случай, поемайки си дълбоко въздух, аз зажумях
и изтърсих:
* Вие така или иначе плащате на Камали за всички гости, а аз просто се настаних
в тази стая, тя е по-евтина, и помолих Камали да ми даде разликата в заплащането. Така за всички е добре, а вие просто не трябваше да го разберете!
И замрях. А в стаичката увисна плътна тишина. Една такава напрегната, мрачна
и вбесена тишина. И тя висеше, висеше и висеше. В крайна сметка, не издържах и поотворих едното си око - Владиката в упор ме гледаше. От уплаха, отново зажумях и реших засега изобщо да не си отварям очите.
* Хайде де, госпожо Радович, погледнете ме - с доста заплашителен тон заповяда
повелителят на Долината на драконите.
Аз надникнах изпод мигли.
 * Просто от любопитство - продължи той, все така гледайки ме в упор, - как вие, след като, по вашите собствени думи, нямате пари, ще ми обясните това.
 И той протегна ръка. И по най-невероятен начин, от чантата на магистър Валентайн, която стоеше на пода зад масата, подрънквайки и бързешком, сякаш се боеше да не закъснее, излетя кесията с пари. И не просто излетя, а долетя до мен и увисна пред носа ми. Осъзнавайки, че съм се натопила здравата, започнах нервно да хапя устни, старателно размишлявайки как да се измъкна от тази ситуация.
Владиката, в това време, побърза да ме уведоми:
 * Аз съм дракон, госпожо Радович, аз чувствам златото и лъжата. Преглъщайки, премълчах.
 * Едно от двете - продължи Владиката, - или вие крадете не само от мен, или това принадлежи на магистър Валентайн!
 В ужас да не остана без книгите, аз с труд изстисках от себе си:
 * Крада...
 В следващия миг, чантата на магистър Валентайн с цялото си съдържание се издигна във въздуха, кесията се плъзна в нея, а след това цялата натъпкана с книги торба, излетя от стаичката ми.
 * Не ви съветвам да се опитвате да ме лъжете повече - с леден тон произнесе Владиката. И напъха в ръцете ми някаква картонена кутия.
 След което се обърна и излезе от стаята. Вратата се тресна. Аз останах сама с красиво опакованата кутия в ръце и с диво съжаление за изгубените книги в душата си. Бавно се домъкнах до леглото, седнах, с механични движения отвързах панделката, отворих кутията и...
Там имаше пурички с крем!
Същите онези пурички с най-невероятния крем на света!
От същата онази сладкарница!
Дванайсет!
 И аз моментално осъзнах две неща: мен ме следят - първо и тези вкусотийки бяха за мен - второ!!! Първите сладкиши в живота ми! Най-първите... и... не ги бях купила аз...
Отместих кутията, след това направо я затворих. Извадих бележника и написах: „Отнеха ми всичките ваши вещи”.
Магистър Валентайн не отговори нищо. А аз добавих:
„Подариха ми сладкиши. Какво да ги правя?”
Отговорът този път дойде незабавно:
„Яжте ги”.
Аз погледнах кутийката, бележника, отново кутийката, пак бележника. „Неудобно ми
е - написах на магистъра, - сигурно ще е по-правилно да ги върна”. „Ще бъде смъртно оскърбление” - изписа магистърът.
 Аз отворих кутийката, пъхнах нос в нея, вдъхнах сладкия аромат... и някак съвсем неочаквано изядох първата пуричка. Не можах да усетя добре вкуса и взех втората. Дъвчейки вече третата, написах:
 „Взеха всичките ваши книги. За късмет, при мен е всичко, което намерих в библиотеката на УМ, ще потърся в тях това, което мога за Сивата чума. Много ми
е жал за децата... Трудно ми е дори да си представя, колко безчовечен трябва да бъдеш, за да възродиш такова нещо”.
„Или човечен” - написа магистър Валентайн.
 „Може и да сте прав... - петата пуричка се оказа най-вкусна. - Предполагам, че през нощта ще успея да прегледам литературата, с която разполагам. Ако и вие до сутринта намерите нещо, ще ви бъда много благодарна ако ме осведомите. Какво говорят за магистър Сарантус?”
„Ще бъде екзекутиран”.
 Като че ли магистърът беше станал странно лаконичен. А аз от тези новини едва не изпуснах бележника. Но от печалните мисли ме разсейваха пуричките, а след това се захванах с книгите, стараейки се изобщо да не мисля за магистър Сарантус. Просто... ако драконите официално бяха обявили за ареста му, значи магът наистина е бил замесен в случилото се, а убийството на деца е едно от тези неща, за които никога няма да се намери оправдание...
 До вечерята се потих над „Драконоведение”. След това се появи Камали, аз я почерпих с предпоследната пуричка, а тя ме стъписа с новината, че са отвели трима от нашите. Оказа се, че мелодията, която тя свиреше била приспивателна... Така че, жертвите просто заспали. Беше ми жал за тях. Много ми беше жал и аз разбирах, че съвсем скоро навярно щеше да настъпи моя ред, но и за децата, които нямаха шанс да оцелеят, също ми беше безумно жал.
 За съжаление, самата Камали нищо не знаеше за Сивата чума и с нищо не можеше да ми помогне. А аз, отказвайки се от вечерята, продължих да търся.
 Нищо никъде не се споменаваше. Изобщо. Нито за Чумата, нито за заболявания, като цяло. Само в „Драконоведение”, в обяснението под черта, което преразказваше кратката история на ордена на Безумните, се срещаха думите „Сивият дар”.
Аз веднага се протегнах към бележника и отбелязах:
 „Магистър, 674 година, споменава се „Сивият дар”. Вие знаете ли какво е това?” Отговорът не дойде веднага, а и почеркът беше един такъв накъсан, като че ли пишеше много сънен човек. „Какво?” - казваха драскулките.
 „Сивият дар” от ордена на Безумните - написах аз. - Знаете ли нещо за него?” „Знам това - почеркът отново беше станал ясен и твърд, - че сега е три часът сутринта!”
 „Да, нощта мина без особен резултат... - аз едва сега и много рязко почувствах колко съм уморена, но с усилие на волята пренебрегнах по навик изтощението си и дописах: - Днес отведоха трима от нашите и аз не знам колко време ми остава. Ще продължа да търся”.
И затворих бележника.
 Но той, след известно време, издаде странно писукане. И тъй като аз вече бях отместила настрана „Драконоведение” и бях се заела с „История на Крилатото племе” се наложи да затворя книгата и да отворя бележника, който успя да ме изненада с:
„Лягайте да спите!”
 Клатейки глава в недоумение, продължих да чета историческия трактат. Дори отделих особено внимание именно на седми и осми век и намерих там още едно споменаване на „Сивия дар”! Намерих! Именно в този период Долината на драконите е била изолирана напълно. Дори били блокирали пристанището по река Замея и прекратили каквото и да било сътрудничество с човешките държави, включително и стокообмена. И, между другото, и до ден-днешен, ние не търгувахме с Долината на драконите. Изобщо.
Ръцете ми потреперваха, когато сграбчих бележника и припряно написах:
 „Магистър, струва ми се, че открих. Седемстотинте години! Преди повече от седем века! Споменаване на „Сивия дар” и затваряне на границите, също както сега. И, знаете ли, аз едва сега се замислих, защо драконите търгуват с всички, само не и с нас?! Това не ви ли се струва странно?!”
 Той не написа нищо в отговор. По-точно, в началото, май че се канеше, аз забелязах появилата се в бележника точка, като че ли някой беше опрял връхчето на молива на хартията, с намерението да пише, но така и не се беше решил.
„Магистър?” - драснах аз. Точката се изтри.
 Какво пък, можеше и да спи, в края на краищата, е стар човек, трябва му почивка. Реших повече да не го безпокоя, поне до сутринта.
 Но след час, когато отворих „Драконов огън”, вече не можах да се сдържа, и отваряйки бележника, припряно написах:
 „Магистър, а вие знаете ли, че драконите до три годишна възраст са най-уязвими?! И ето, на мен ми е интересно, защо? Въпреки, че имам предположение - те в този период нямат собствен огън, а този, който се е предал с хормоните на майката, вече е атрофирал в периода от годинка до три! А след това, дракончетата изобщо не боледуват, тъй като, събудилия се в тях пламък, унищожава абсолютно всички бактерии и вируси! Така че, това е най-уязвимата възраст. Практически, единствената уязвима! Вие знаехте ли за това?”
Този път, магистър Валентайн ми отговори с ясното:
„Да”
А на мен от тази лаконичност ми стана някак съвестно и аз написах:
„Извинете, че ви събудих”.
„Вече не спя” - отвърна той.
Е, щом не спеше, то и аз можех да продължа:
 „Всъщност, не разбирам, как някой е разбрал за това, а и как драконите са допуснали тази информация да стане достъпна”
В отговор не ми написаха нищо. А аз продължих:
 „Сега драконите прекратяват търговията с гномите, а значи, този път Сивата чума са я пренесли те. Въпреки, че може това да е просто предпазна мярка, а може. Тогава магистърът изписа:
„Учудващо много сте успяла да научите само за два дни”.
 „Не, малко е - написах и продължих, - чудовищно малко, като се има предвид ситуацията”. И затворих бележника. Не зная дали ми се беше сторило или не, но изглежда магистърът днес не беше в настроение.
След това забелязах колко е часът - шест сутринта.
Стоварвайки се на постелята, реших, че е нужно поне малко да поспя.
Но някак не успявах да се унеса. Изобщо.
 Сивата чума - Сивият дар... Дракончетата, беззащитни дечица от една до три годинки... Прекъсването на търговските отношения с човешките държави... Сивата чума...
 Аз се обръщах в леглото, без да мога да затворя очи. В крайна сметка, влязлата Камали, ме намери седнала на стола с тетрадка в ръце.
* Не си спала цяла нощ! - веднага определи драконицата.
 След това погледна към кутийката от вчерашните абсолютно невероятно вкусни пурички, която бях затворила и оставила на масата, и многозначително изхъмка.
* Нещо не е ли наред? - разтревожено попитах аз.
* А, не, не - побърза да ме успокои Камали - завързана е с алена платнена лента,
просто подарък. Въпреки, че не е ясно, от къде на къде?
* А има ли и не просто подаръци? - напрегнах се аз.
 * Разбира се. Камали се усмихна. - Ако лентата е със златен кант - това е предложение - прилично предложение за ръката и сърцето. Ако е с розов кант - неприлично предложение, свестните момичета такива подаръци не приемат. Както не приемат и украшения и прочие... Изключение са само книгите и сладкишите.
Колко е... интересно всичко при тях.
 * Така - взех кутийката, - а просто подаръкът предполага ли също такъв подарък в отговор?
 * По принцип - да - призна Камали, - в случай, че това не е подарък от ухажор. Така че, в твоя случай, да. Въпрос: какво бих могла да подаря на Владиката, който има всичко?!
 По-добре да не бях взимала тези пурички... Но от друго страна, те бяха толкова вкусни... Навярно, по-вкусни от тях в моя живот бяха само бабините пайове с малини... Хм, пай!
* Камали, може ли да приготвя нещо в кухнята? - плахо попитах аз.
* По-добре да беше поспала - взирайки се скептично в мен, каза драконицата.
 Но аз имах намерение да приготвя поне нещичко на Владиката, и нямаше значение, че много ми се спеше, най-важното за мен беше да не му оставам длъжна.
 Само след час, вече не бях толкова сигурна в решението си - първия пай изгоря, вторият - не набухна, от третия изтече цялата плънка. Като че ли бях с две леви ръце.
Замислих се и стигнах до логичния извод, че от пая на мен ми е нужно:
 1. Да е вкусен - веднага ми дойде на ум едно заклинание, което беше в състояние и пясъка да направи вкусен.
2. Да е лек и въздушен - и такова заклинание съществуваше.
3. Да съхранява формата си - също заклинание, при това, едно от най-простите.
 4. Плънката да си стои на мястото - това беше по-сложно, но ако скрепим всичко с Картахоет, би трябвало да се получи.
5. Аромат - и за него също знам мъничко заклинанийце.
И аз, изхвърляйки поредния „кошмар”, се захванах за новия пай.
 Хатор, на който му беше омръзнало да наблюдава отстрани страданията ми, се приближи и започна да дава указания:
 * Разбий по-добре яйцата, по-дълго ги бъркай, казвам. Ето така, докато се получи бяла пяна. Сега, щипка сол, тя ще усили вкуса. Така, добре, браво, сега захарта. Продължавай да ги разбиваш. По-силно, още по-силно.
 И така нататък в този дух. А когато паят се озова в пещта, а аз седнах пред нея и започнах да магича под откровено подигравателните усмивчици на Хатор. Но ние, стипендиантите сме свикнали с подигравките, така че, те изобщо не ми попречиха да завърша всичко.
 Паят се получи приказен! Красив, румен, ароматен - с мъка се сдържах да не го опитам сама. Но изникна друг проблем - не влизаше в кутията. За щастие, Хатор ми изнамери друга, а аз акуратно опаковах всичко, завързах го с червена лента и найнакрая седнах да закусвам, получавайки наставления и задачи за днес от Камали. Заданията не бяха много, драконицата ми нареди да се постарая да се справя до обяд и да се прибера да поспя.
Първото място, към което се отправих, беше дворецът на Владиката.
 Пътят до там беше дълъг, дворецът се намираше в центъра на Аркалон, на хълм, така че, когато стигнах до върха, вече дишах с мъка, и явно именно това беше

причината да не мога да обясня както трябва защо ми беше притрябвало да идвам. Затова, в момента, в който казах на стоящите пред входа стражи, че нося подарък за Владиката, драконите към които се бях обърнала, избиха кутията от ръцете ми, хванаха ме и ме поведоха нанякъде. То, всъщност, само аз не бях разбрала веднага накъде, но когато след няколко минути ме блъснаха в някакво тъмно помещение и захлопнаха решетката, всичко ми се изясни. Но аз не се отчаях. Тъмницата се оказа чиста, а нарът в нея явно беше предназначен за дракони, в смисъл, беше огромен, така че, аз се наместих удобно и... заспах. Практически моментално.
Разбудиха ме с много вежливото:
* Госпожо Радович?
 Аз веднага седнах на постелята. Кимнах. Изправих се, все още без да отварям очи. Отново седнах, въпреки че би било по-правилно да кажа, стоварих се, в крайна сметка, пак си легнах, прегърнах възглавницата и блажено усмихвайки се, заспах.
 Второто ми пробуждане започна със спомена за първото. Аз отворих очи, седнах, огледах се и забелязах, че вратата в килията ми е разтворена докрай. Страшно учудена от този факт, се обух и излязох в коридора - килиите не бяха много - само десетина, в някои от тях имаше други арестанти, при това, само дракони, но техните килии, например, всички бяха заключени. А вратата на моята зееше отворена. Може това да беше някаква грешка, просто да бяха забравили да сложат резето?
 Аз се върнах обратно в килията, внимателно притворих вратата, седнах на леглото, размишлявайки за странностите на битието.
 В коридора се разнесе шум от крачки, след това покрай моята килия премина стражар, погледна ме, спря, обърна се и се приближи до вратата, отвори я и попита:
* Наспахте ли се?
* Да, благодаря, тук при вас е много удобно и бельото е чисто - отвърнах аз.
 * Сменяме го ежедневно, за да избегнем разпространението на заразата - разглеждайки ме заинтересовано, отвърна драконът.
 „За да избегнем разпространението на заразата”... - съзнанието ми се вкопчи в тази фраза, вкопчи се и...
 * Ако нямате желание да спите повече, можете да се чувствате напълно свободна. Обвинението в опит за покушение е свалено. И, да, Владиката ви очаква - произнесе стражът, - да вървим, ще ви отведа.
 * А колко е часът? - все още обмисляйки фразата, попитах аз.
 * Пладне е - отзова се драконът.
 * Пладне... - аз погледнах към чантата с писмата, които така и не бях разнесла. Подскочих от мястото си и реших: - Да ви кажа честно, аз имам още много неща да свърша, сигурно ще е по-добре да си вървя.
Стражарят се намръщи и попита:
* А Владиката?
 * А нужно ли е да отнемам от времето на един толкова зает дракон? - отвърнах с въпрос на въпроса. - И аз наистина имам още много писма да разнеса. И Камали ме чака за обяд, така че, аз наистина ще си тръгвам, ако нямате нищо против.
 * Аз?! Аз нямам нищо против - стъписа се драконът - Добре, хайде, ще ви отведа до изхода. До вратата, стражарите, навеждайки очи, дружно се покаяха:
 * Простете ни.
 * А, нищо - махнах с ръка, въпреки, че ми се дощя да разтъркам бедрото, което ме наболяваше.

* Разбирате ли - започна да обяснява този дракон, който стоеше отляво на вратата, -
от вашия подарък толкова магия се носеше, че ние инстинктивно реагирахме.
* Това беше за всеки случай, за да съм сигурна, че паят наистина ще стане вкусен -
признах пред драконите. Те ме погледнаха така странно, че се наложи да поясня:
* Първите три опита да изпека нещо сносно завършиха пътя си в кофата за боклук.
В този момент, зад гърба ми се разнесе:
* Тоест, вие три пъти сте го вадили от кофата?
 Аз замрях, после бавно се обърнах. На прага на двореца стоеше Владиката. И той беше облечен странно - в халат и видът му беше мокър... Искам да кажа, че всичко, което беше под халата и не беше халат, имаше мокър вид,
 тоест, драконът беше мокър, а халатът - сух... Но можеше да се предположи, че халатът само временно щеше да продължава да е сух, тъй като от косата на Владиката капеше. И една капка се изтъркаля по челото, от него се плъзна на носа... продължи пътя си по цялата дължина на носа към земята, задържа се за секунда на връхчето и падна надолу. Проследявайки с очи падането на капката, аз недоумяващо попитах:
* Защо веднага така от кофата за боклук? Владиката, вдигайки вежда, поясни:
 * Можете ли по някакъв друг начин да обясните това количество магия, която бяхте задействала за приготвянето му?
Замисляйки се, предположих:
* Неувереност в собствените си кулинарни способности?
 * А вие не сте уверена в кулинарните си способности, така ли? - на свой ред попита той.
* Знаете ли, никога досега не ми се е налагало да готвя - признах си аз. Втората катранено-черна вежда на владиката се присъедини към изумлението на
първата. А по челото му се затъркаля втора капка, но той стремително я изтри, а след
това, със спаднал глас, попита:
* И с какво съм заслужил тази чест... родом от кофата за боклук?
 * Какво общо има кофата за боклук? - искрено се удивих аз. Драконът замълча, а аз п родължих:
 * Да, на кофата не й провървя и трите първи опита да ви изпека пай, се отправиха към нея, но на четвъртия път се получи както трябва!
 * Благодарение на магията? - скептично уточни Владиката.
 * Благодарение на Хатор - признах си аз. И веднага се поинтересувах: - Между другото, той изобщо преживя ли всички тези вълнения?
 * Кой? - не ме разбра добре драконът.
 * Паят - уточних аз.
 * Да, напълно. Леко се бе посмачкал, но като цяло, има напълно годен за ядене вид.
 * Много се радвам. Надявам се, че ще ви хареса така, както на мен ми хареса вашия подарък, впрочем... - в този момент, осъзнах, че патологичната честност не е чак толкова хубаво нещо, но все пак произнесох: - Впрочем, това е просто знак на вежливост, тъй като пуричките определено бяха много по-вкусни.
И в този момент, крясък, пълен с отчаяние и болка разкъса пространството!
 Не знаех кой крещеше, беше трудно да се определи дори дали гласът беше мъжки или женски, а вчера бяха отвели и едно от човешките момичета, така че, на мен внезапно толкова ми призля, че почти припаднах. Навеждайки поглед, се вслушах, очаквайки с ужас продължението - прегарянето на магията е крайно болезнен
и продължителен процес, но след този първи вик, над двореца увисна тишина. Мъртвешка тишина.
 * Аз ще вървя - казах тихо, осъзнавайки, че ако не се получи да реша проблема, следващият подобен крясък в този дворец, може да бъде моят.
 * Както желаете - сухо отвърна Владиката.
 Когато се върнах, Камали ме примами с пръст и със загадъчен вид тръгна напред. А аз - след нея. Драконицата излезе в градината и се насочи към кръгла беседка,
а когато и аз влязох след нея сред виещите се стъбла на бръшляна, шепнешком попита:
* Беше ли в затвора? Аз кимнах.
* И как е? - очите на Камали горяха.
* Отспах си - нямаше какво да крия.
 Очите на драконицата мигнаха и угаснаха. След това, стопанката на странноприемницата бавно се отпусна на пейката, порови с върха на пантофката си по пясъка, потупа с длан мястото до себе си и тихо, почти беззвучно, произнесе:
* Има едно нещо...
Аз веднага седнах до нея, заинтересовано гледайки я едва ли не в устата.
* Ти вече знаеш, че който мине по стълбището в странноприемницата, след това
може да бъде проследен от нас и от драконите от службата за безопасност? Аз кимнах.
 * Тези тримата, които ги взеха вчера, ги отведоха в планините... - тя нервно замачка края на ръкава си, - в затворена дори за полети зона...
Спомнила си ужасяващия крясък, аз уточних:
* Кога ги отведоха?
* Днес, приблизително преди един час - отвърна Камали.
 Аз пресметнах - някъде преди около два часа аз бях напуснала двореца на Владиката, след това, докато разнеса писмата, докато се върна... Значи викът наистина принадлежеше на някой от нашите. Сърцето ми се сви... Камали ме погледна, а аз - нея.
* Според междурасовите съглашения нашият Владика има право да убие който и да
е човек - каза тя.
* Зная - действително го знаех.
Драконицата помълча малко, гледайки ме, а след това съвсем тихо произнесе:
* В Домно, това е близо до Тарима, живее една моя леля. Там местата са глухи,
дърветата - високи, затова стражите при патрулиране не могат да видят нищо в полет
и...
Тя замълча, а аз разбрах какво имаше предвид.
* Не! - казах решително.
* А ти си помисли - посъветва ме Камали.
* А на вас, за такова нещо, какво ще ви направят? - попитах я направо.
* Ще се оправим някак - но драконицата наведе поглед.
 * Не е нужно, наистина - уверих я аз. - На мен вече много ми се отдаде да разбера за два дни, надявам се, че и занапред късметът ще е на моя страна.
Само дето не бях уверена за нищо. Изобщо. И сили нямах никакви, независимо
от това, че си бях починала в тъмницата на двореца. Поблагодарих на Камали още веднъж, станах и се прибрах в стаичката си. Докато вървях, забелязах един самотен дракон в черна униформа, който се беше разположил на двора, на една от пейките - моментално се досетих, че нас вече ни охраняват.
 Влязох, затворих вратата, събух се и взимайки от масата тежкия том „Драконоведение”, се наместих с него на леглото. Отворих го и почувствах нещо странно - книгата изведнъж се затопли.
 Затворих я. Погледнах корицата - там се преливаше в златно-червено, дракончето, което още в библиотеката беше привлякло вниманието ми. Аз неволно го докоснах с пръст, погалих го, а след това, отново отворих книгата.
 „Акона дессакаета лимна лимерине” - надписът, който като вензел увенчаваше втората страница, изведнъж премигна в златно, а след това по най-невероятен начин започна да се рони като златен прашец, като милиарди блестящи частички, които се разтваряха в книгата.
Жива книга?!
В смисъл, не жива, а одушевена?
 За такива в УМ се носеха легенди, но лекторите не можеха дори да ни демонстрират подобен образец, тъй като... тъй като живи книги умееха да създават само драконите и то само чрез въплъщаване в тях на частица от собствената си душа. А душата си, драконите ценяха високо, и затова бяха иззели всички живи книги от човешките държави, така че, това със сигурност не можеше да бъде една от тях, и...
И в този момент, на страницата на книгата се появи драконче!
 То изглеждаше като рисунка, като златен релеф и не напускаше пределите на страницата... но то се движеше. Разходи се, намести се в началото на текста, така, като че ли думите бяха тухлички, протегна се, след това комично почеса носа си, кихна, изпускайки струйка нарисуван огън и дим, помаха с лапичка, разгонвайки нарисувания дим и ме погледна.
 Очетата му мигнаха, на страницата се появи надпис: „Токере атхам?” Тоест, в ръцете си аз наистина държах жива книга!
Да ме вземат тъмните - жива книга! Съвсем истинска жива книга! Напълно...
 В следващия миг аз я изпуснах. От прекалено вълнение, някак ми бяха изтръпнали ръцете. И от осъзнаването -дракончето говореше на древния език на крилатите. А аз изобщо не го знаех. Нито дума.
 Взех се в ръце, вдигнах книгата, отворих я - златисто-червеното същество, укоризнено гледайки ме, ми се закани с нокътче, а след това, мърдайки забавно дебелото си дупе и поклащайки се на лапите си, побърза към следващата страница. Аз я прелистих, дракончето вече беше отишло на другата. Аз прелиствах и прелиствах, стараейки се да догоня нарисуваната одушевена същност и накрая я настигнах. Дракончето чакаше, седнало върху надпис „Плесен”.
 И в момента, когато го погледнах, посочи текста под себе си, като че ли, за да каже ,Нети!” Недоумявайки, аз все пак се настаних удобно на леглото и се вчетох в текста:
 „Сивата плесен, наричана преди и Сива гной, се намира там, където живеят хора. Тя се съдържа в хранителните продукти, има я по дрехите, расте навсякъде в жилищата на човека. По време на жизнения си цикъл тя отделя вещества, които са невероятно токсични. Сивата плесен може да предизвика такива заболявания като задух, кашлица, разстройства на храносмилането, главоболие и кръвотечения от носа.”
Прочитайки този ред, аз вдигнах вежди в известно недоумение - плесента си е
плесен, и нищо такова особено няма в нея, книгата определено преувеличаваше
опасността.
 „Сред разновидностите плесен, особена опасност представлява черната. Тялото й се състои от мицел, от който нагоре растат микроскопични власинки, те се сплитат в дълги нишки и се разрастват в система от странични разклонения... Тези разклонения проникват и в дълбочината на продуктите, докато в същото време ги покриват и на повърхността, отравяйки ги изцяло. Магически одушевената черна плесен е опасна за драконите!”
Какво?
И едва дишайки, продължих да чета:
 „Останало е неизвестно името на мага, който е надарил с разум черната плесен, но проведените опити нагледно доказват, че тя притежава интелект и се стреми да нанесе максимална вреда именно на драконите. Плесента, изолирана в отделен съд се стреми към фрагментите драконова кожа, игнорирайки частиците от кожното покритие на други раси.”
Какво,какво?
 Мерната плесен е способна да се видоизменя, проявявайки се като сива плесен, съхранявайки при това опасните си качества.”
И с това, информацията за плесента свършваше. Аз затворих книгата.
 Сложих я на възглавницата до себе си, обгърнах коленете си с ръце и замислено погледнах към надничащия от фолианта дракон, който, седнал на дебеличкото си дупе, изразително ме гледаше, като че ли казвайки, ето, сега ти знаеш всичко. Какво пък, донякъде той имаше право, много неща ми се изясниха. Достатъчно, за да мога да построя някаква теория.
 И именно това започнах да правя, взимайки бележника и старателно изписвайки: „Първо - някой от маговете, в стремежа си да унищожи драконите (причините са неизвестни) е създал
практически невидим убиец - разумна черна плесен.
 Второ - пренесъл я е на територията на Долината на драконите, за да започне тя да изпълнява тъмното си
предназначение.
 Трето - вероятно драконите са се заели с унищожаването на черната плесен, защото иначе не е ясно, защо й е било нужно да мимикрира, приемайки вида на побезвредната си сестра - сивата плесен.
 Четвърто - днес спах в тъмницата на драконите, там е чисто и сухо, ежедневно сменят бельото, което позволява да направим изключително утешителен за нашата ситуация извод - драконите са параноици.”
Магистърът отговори с удивеното:
„Какво?”
Написах:
 „Те в миналото явно са се справили с проблема и са отрязали пътя за навлизането на плесента в Долината, просто прекратявайки стокообмена с човешките държави, което е пряко свидетелство за вината на последните. Независимо от това, драконите продължават строго и точно да съблюдават правилата за безопасност, тоест, навсякъде, където може препятстват развитието на всички видове плесени. Вие изобщо виждал ли сте поне една тъмница, в която ежедневно сменят спалното бельо на затворниците?!”
„М-м-м...” - последва дълбоко информативният отговор.
„Плесента е разумна, именно това ме плаши - продължих да пиша припряно аз. -
Впрочем, не, плаши ме още едно нещо - кой би могъл да се реши на такава безумна крачка като нейното възсъздаване?! Кой?”
 „Аз също постоянно си задавам същия въпрос” - отвърна магистърът. И аз затворих бележника. Почти веднага на вратата почука една от прислужниците, казвайки, че Камали ме вика на вечеря.
 Вечеряхме в градината. Хатор беше приготвил за всички месо на скара, но докато гостите ги хранеха както досега - в зданието на странноприемницата, то ние се бяхме настанили близо до огъня. Всички бяха замислени. И аз, и Камали, и даже, кой знае защо, Хатор, който ме беше посрещнал със суровото:
* Помисли си още веднъж.
 От думите и тона му, нещо се размърда в душата ми... нещо забравено отдавна. Никой не беше проявявал грижа към мен, никой, освен магистър Воронир, който ме беше отвел в УМ. Но това беше различно - той считаше, че е негов дълг да отвежда в своята Алма-матер надарените с магически дар, а аз просто бях една от многото. Така че, можеше смело да се каже - за мен никой не се беше грижил, никой никога не беше проявявал готовност да рискува заради мен, дори тези, които считах за приятели ме бяха предали - и Тихомир, и Славен. А ние с тях толкова време се бяхме държали един за друг, помагайки си взаимно... Или аз им бях помагала? Нямаше знач ен и е.
 Но ето сега, когато Камали и Хатор бяха готови да ме скрият, без да се боят от наказанието за подобно престъпление...
* Вие дори не ме познавате - тихо казах аз на Хатор.
 * Познаваме те достатъчно - отвърна драконът. Камали не обели и дума, тя днес беше замислена и потънала в своите, съдейки по лицето, не особено весели размишления.
На мен също не ми беше до шеги. Изобщо.
 Фактически, за да оцелея, трябваше да намеря този, който беше възродил разумната черна плесен, сивата гной или така наречения Сив дар. Неоспоримо беше само едно - този човек беше маг. Само че, какъв?!
 По принцип, действията на драконите сега ми бяха повече от ясни - за тях основна задача беше да определят към коя конфесия принадлежи издирваният маг, а след това вече можеха да започнат мащабно търсене. И щяха да го намерят. Без съмнение щяха да го намерят, аз наистина не можех да се съмнявам в това. Проблемът беше само в това, че до момента, в който щяха да го открият, аз щях да съм останала без магия и без бъдеще.
Така че, налагаше се самостоятелно да изясня, кой го беше направил. И защо.
 А именно това „защо” ми беше напълно непонятно. За хората по принцип е безсмислено да враждуват с драконите - ние по никакъв начин не си пречим, дори пътищата ни не се пресичат, интересите също. Ние не търгуваме с тях, драконите не претендират за нашите територии, ние без телепорт не можем да се доберем до тяхната долина. Разбира се, съществува и Великата Замея, но тази река е толкова коварна, че по нея без опасение могат да плуват само корабите на драконите, гномите и елфите, останалите са просто част от печалната статистика - потъват три от пет.
* Нещо успя ли да разбереш? - попита Хатор.
 * Нещичко, да - тихо отвърнах аз, тъжно въздъхнах и продължих: - На някой от човешките магове не му е стигнал умът за нещо друго, освен за такава глупост, като
унищожаването на драконите.
 * И по каква причина? - удиви се Камали. - Драконите са единствените, които навремето ви защитиха от унищожение. Това, да.
 * Взимайте - радушно предложих аз, - в мен вече няма никакво място.
 * Тази е с малини, вие ги обичате - не се съгласи драконът.
 * Но вие с малини още не сте опитал, а аз наистина вече преядох - уверих го аз. Владиката ме парира:
 * На вас със сигурност няма да ви навреди още една пирожка. Разбирайки, че няма да го преубедя, реших да предложа:
 * Да си я разделим?
 Ухилвайки се, Владиката с неуловим жест измъкна кинжал от ножницата и демонстративно раздели пирожката на две неравни части. По-мъничката я взе той, а остатъка премести към мен. И пъхайки своето парченце в уста, заработи с челюсти, взирайки се някъде в дълбочината на храма. Възползвайки се от неговото самовглъбяване, аз май че за първи път можах както трябва да разгледам Владиката. По-точно, едната му половина... в смисъл, профилът. Та значи, профилът на дракона беше изпъкващ. Изпъкваха три части - носа, брадичката и адамовата му ябълка. Черната, къса по мерките на драконите коса, беше обръсната на слепоочията, спускаше се като пътечка към шията и оставаше по-дълга отгоре. В красивото, леко заострено ухо, проблясваше халкичката на сребърна обица с черен камък.
 * Вие странно ме гледате - без да се обръща и изобщо без да прави опит да ме погледне, произнесе Владиката. Аз веднага престанах да го разглеждам и се заех да изследвам с очи храма.
 * Красиво е тук при вас - отбелязах предпазливо. Драконът кимна величествено.
 * Толкова е просторно - продължих възторжено. Владиката ме стрелна с въпросителен поглед.
 * Ще си вървя - реших аз, спомнила си, че ми се намира чувство за самосъхранение.
 * А защо изобщо дойдохте? - зададе директен въпрос драконът.
 * От любопитство - честно му съобщих аз. - Искаше ми се да видя единственият храм на драконите. И след това, неясно защо, попитах:
 * Между другото, той защо е единствен?
 Владиката се извърна към мен, няколко секунди внимателно ме разглежда, като че ли се стараеше да открие нещо опасно във въпроса ми, но след това, с явна неохота, отговори:
* Защото само в него има Черен дракон.
 Той произнесе тези думи така, като че ли те носеха някакъв особен смисъл, но аз не го улових и реших да
уточня:
* Толкова рядка окраска на люспите?
 Драконът удивено премигна. След това се намръщи, гледайки ме странно и проръмжа:
* Толкова рядка способност!
 Сега дойде моят ред да се удивявам. Ние помълчахме и изведнъж Владиката попита:
* Вие някога губила ли сте близки хора?
 Въпросът ме стъписа. Дотолкова, че аз изпуснах торбата, в която тъкмо се канех да събера остатъците от трапезата ни. Замрях, дишайки дълбоко и накрая отговорих, криейки очи:
* Всички.
* Съжалявам - мигновено произнесе той.
 Аз също безумно съжалявах. Откровено казано, това си е страшно - да чувстваш, че си съвсем сам на този свят. Самотен и на никого не нужен. Абсолютно на никого...
 * Елате на службата - внезапно произнесе Владиката, скачайки от постамента. Аз потръпнах, но осъзнавайки, че това беше покана, промърморих:
 * Благодаря.
 * Елате - драконът, без да иска разрешение, ме хвана през кръста, свали ме на пода, веднага се отдръпна и добави: - И ще можете да ги видите.
 * Кого - не разбрах аз, удивено взирайки се във Владиката. А той се насочи към изхода и без да се обръща, поясни:
 * Вашите умрели роднини. Това е моята способност, да свързвам световете. Един път в годината всеки дошъл на службата има възможност да види тези, които са Отвъд. Елате.
И той си тръгна, оставяйки ме объркана да стоя до постамента.
 Аз бавно огледах залата, която като че ли изведнъж се завъртя около мен, и някак замаяла се за миг, притиснах гръб към камъка, осъзнавайки, че все пак се върти не храмът, а на мен земята ми се изплъзва изпод краката. Дотолкова ме беше развълнувала дори само мисълта за това, което се случва тук на службите... това, че аз бих могла да видя семейството си... че всички дракони могат да видят тези, които са загубили... В това беше почти невъзможно да се повярва, но аз, кой знае защо, безусловно вярвах на Владиката.
 В „Пролетен капчук” се връщах без да се оглеждам настрани и мислейки само за това, което бих могла да видя... на първо място - баба, на мен ми беше толкова мъчно за нея, толкова, че и до ден-днешен не я бях пуснала да си тръгне от сърцето ми. Можех да видя и татко, и мама... Аз никога не я бях виждала, нея, която си беше тръгнала от живота, когато ме беше донесла на белия свят, но колко силно, колко неистово ми се искаше да разбера, каква е била тя...
 Не си спомням, как се добрах до странноприемницата. Влизайки, спрях до вратата на оградата, след това свърнах към градината, практически се стоварих върху първата попаднала ми пейка и дори не си спомням колко време седях там. И не се знаеше колко още бих седяла, ако неочаквано вниманието ми не беше привлякло движение на повърхността на изящната дървена скамейка. Като че ли се плъзна огън, жълто-червен, стремителен.
 Аз замрях, вглеждайки се, след това протегнах ръка и опипах мястото, където ми се беше сторило, че виждам нещо. Странно. Просто гладко полирано дърво, нищо повече. Успокоявайки се, аз отново обърнах глава с намерението, както и допреди минута, да се вторача в пътечката под краката си и...
И стреснах с писъка си цялата градина!
 На пътечката, извило шия и отворило уста, беше застинало миниатюрно драконче! Не, аз не бях изпищяла заради това, а защото в следващия миг от устата на дракончето се изви пламък. Изригна и се понесе към мен!
 * Сасперено! - моят вопъл по някакъв странен начин се преобразува в заклинание за стазис.
 И пламъкът, който практически почти ме беше облизал, застина като причудливо изваяние от огън! Аз, вложила в заклинанието всичките си сили, уморено се отпуснах на облегалката на пейката и повторно писнах, когато иззад огъня надникна оранжево-
червено драконче. Гущероподобното, без изобщо да обърне внимание на моя вик, на задни лапи, почесвайки с нокът брадичката си, замислено заобиколи застиналия огън, неодобрително ме погледна и се осведоми:
* Какво пискаш?
 Да пискам престанах. Дракончето, в това време, протегна лапичка, почука по огъня... Раздаде се такова едно глухо потропване, като че ли беше почукал на дърво. Оранжево-червеното създание наведе глава към лявото си рамо, изразително изхъмка и изтърси:
* Ще го бутнем.
* Къде ще го бутнем? - не разбрах аз.
 * За пари ще го пробутаме! - дракончето възмутено ме погледна. - На нас средства ни трябват, спешно и много. Така че, давай, направи още нещо, винаги е по-добре да се продава комплект, клиентите за стока на едро повече плащат.
 Аз си поех дъх, и отхвърляйки всичките си мисли по повод „откъде ти изобщо се пръкна, люспесто такова”, съобщих:
 * Сасперено е заклинание за временен стазис. Временен. Схващаш ли? Дракончето разбиращо кимна, отново почеса брадичката си и обяви:
 * Схванах, трябва да се реализира спешно, стоката бързо се разваля. Ти сега в килера си ли отиваш? Аз кимнах.
 * Е, хайде тогава, отивай, мъко моя, магическа, аз скоро ще дойда.
 Тръгнах си в доста объркано състояние. Влязох в стаичката си, седнах на леглото, поседях малко, поразмислих за това, че сигурно ще е най-добре да се разровя пак
в книгите, аз и така си бях позволила да се разходя до храма на драконите, бях изгубила половин ден, а времето тече...
 И колкото и да ми се искаше да си отдъхна, аз станах, седнах до масата, извадих бележника. Няколко минути го гледах, размишлявайки дали да пиша или да не пиша на магистър Валентайн, но най-накрая се реших. Започнах с печалното:
 „Добър ден магистър Валентайн. Аз съм в задънена улица”. Отговорът не дойде веднага, но звучеше някак насмешливо: „Съвсем задънена?”
 „Съвсем - признах си аз. - Вие помните, ние говорихме за това, че сивата плесен е разумна”. „Спомням си”.
 „И за това, че някой я е създал и я е надарил с разум” - продължих аз. „И вие бихте искали да разберете кой” - потвърди той.
 И точно заради това бях в задънена улица. Ако можеше да се съди по мълчанието, магистърът също. Аз почаках известно време, надявайки се безрезултатно на добър съвет от умния маг, но магистър Валентайн постъпи така, както постъпваха всички магове - в смисъл, не побърза да ме осени със своята мъдрост.
Аз помислих малко и написах:
* „и?”
* „Какво „и”?” - поинтересува се магът
Едва не написах „Какво да правя?”, но навреме си спомних, че си имам работа с маг,
а маговете на подобни въпроси обикновено не дават отговор.
Но неочаквано, самият магистър написа:
 * „Измъквайте се от задънената улица, разходете се в градината, усмихнете се на слънцето - понякога помага. Край. Зает съм.”
Разстроих се.
Поседях, укоризнено взирайки се в бележника. За пореден път си напомних, че ние, сирачетата, няма на кого да разчитаме, дори можех да си припомня случая с
Призрачния кочияш, мен и там ме зарязаха и се наложи сама да се оправям...
И като че ли мълния ме удари - Призрачният кочияш... Призраци...
Трябваше да си поговоря с привиденията!
Точно така! И как досега не се бях досетила за тази възможност!
 Скочих, метнах се към вратата, а там... там имаше пламък! Застинал, червенооранжев пламък, но когато човек го погледнеше, се създаваше впечатлението, че дори са го полирали отгоре на всичкото. Аз застинах, все още с ръка на дръжката на вратата, а пламъкът се премести и аз видях сияещото лице на Камали.
 * Виж каква красота купих за нищо пари! - радостно съобщи драконицата. - Скулптура на много известен майстор, нарича се „Първороден пламък”!
 * М-да - аз предпазливо излязох от стаята, заобикаляйки това „произведение на изкуството”.
 Огледах се - дребното, вредно и прекалено предприемчиво драконче никъде не се виждаше, за сметка на това ме удиви много лексикона на Камали, преди от нея такива думички не се разнасяха.
* Ексклузивно - вещаеше драконицата. - За него може да се купи втора такава
странноприемница, а то ми струваше само половината на тази - направо дреболия! Очите на Камали горяха, на лицето и блуждаеше странна усмивка и й потреперваха
ръцете.
 * Ще го отнеса в съкровищницата! - реши тя. - Или не - ще го поставя във фоайето, нека всички да ми завиждат, никой друг няма подобна скулптура! Или в спалнята - ще осветява всичко със светлината на истинското изкуство, или...
 * Камали, това драконов огън в стазис, огънят на един ситен, оранжево-червен вредител, стазисът е мой и не знам колко още ще се държи! - прекъснах аз потокът от думи. - Най-добре го изнеси навън, сериозно.
 Собственичката на странноприемницата замря, недоверчиво взирайки се в мен, след това се намръщи и произнесе:
* Сигурна ли си?
* Камали, напълно съм уверена.
* Но това е скулптура! - упорито настояваше тя.
 * Това е драконов пламък в стазис! Аз го създадох преди петнайсет минути в гради ната!
 * Ще го убия!
И завъртайки се на петите си, се спусна към градината.
 В момента, когато тя с пълна пара пресече прага, иззад алената завеска, с която беше драпиран най-близкия мен прозорец, надникна муцунката на вече познатия ми дракон. Дракончето ми хвърли укоризнен поглед, после погледна натам, накъдето беше отпратила Камали, и удържайки натъпкана със злато кесия в двете си къси предни лапички, се затътри към мен, клатушкайки се смешно на задните.
 Удивена от подобно развитие на събитията, аз разярено заповядах на представителя на висшата раса:
* Върни парите на Камали! Люспестият, спирайки, ми заяви:
 * Разгласяването на търговска тайна е подсъдно действие, между другото. А аз благородно ти простих! Така имай съвест, магичке, не препятствай благородното дело по попълването на моята съкровищница.
 И той продължи решително да се напъва, носейки златото си в моята стая. В МОЯТА стая! Своето нечестно получено злато мъкнеше!
* Слушай - дракончето мрачно ме погледна и аз неволно се поправих: - Слушайте.
 Той кимна, приемайки уважителното обръщение и продължи все така забавно да ситни и да се поклаща по дървения под, и все така в направление на стаята ми. Това ме накара да си спомня какво именно ме беше ядосало.
* Слушайте, уважаеми!
В този момент, „уважаемият” престъпи през прага.
* Това, всъщност, е моята стая! - възмутих се аз.
 * Нашата - невъзмутимо ме поправи дракончето. - Бъди благодарна за това, че съм съгласен да те търпя тук. С тези думи той спря, много внимателно огледа помещението без прозорци и замислено произнесе:
 * Ще се наложи да ровим...
 * Да ровим? - стори ми се, че ми се е причуло.
 * А ти, разбира се, искрено вярваш, че всички тук са прекалено честни, за да ни
ограбят?! Отвори си очите, момиченце, законът за напълване на съкровищницата е
суров и не търпи полумерки! Златото - това е главната ценност на дракона!
А, всъщност, за златото. Без да слушам разглаголстването на дракончето, аз се
наведох, ловко измъкнах от неговите неготови за нападението лапи кесията.
* Ей! - възкликна дребосъкът. - Ти какво? - разнесе се след това.
 Но без да го слушам, аз мълчешком се обърнах и излязох от стаята, затваряйки вратата. След това минах по коридора към двора и там намерих Камали и Хатор. Стопанката на странноприемницата с жестове, мило пърхащи мигли и пантомима изразяваше любовта си към изкуството общо и към дадената огнена скулптура конкретно. Нейният дракон, скръстил ръце на гърди, мълчаливо я гледаше, с целия си вид изразявайки крайно неудоволствие. Аз се приближих, драконите, прекратявайки безмълвното изясняване на отношенията си, ме погледнаха. Мълчешком връчих на Камали кесията със злато, която тя, съдейки по разширилите се очи, явно позна и помолих Хатор:
* Вие не й се карайте много, моля ви.
* Аз изобщо си мълчах - проговори драконът.
* Да, но за сметка на това как само ме гледаше! - възкликна Камали.
* А как би трябвало да те гледам? - поинтересува се Хатор.
* С нежност, любов и грижа - веднага реагира драконицата.
 * Именно така те гледах - усмихна се Хатор. - С нежност, любов и загриженост... Грижа ме е, разбираш ли, много ме е грижа, какво се е случило с моята любима жена!
 Последното изречение, той практически го изръмжа, и напразно. Камали моментално се хвана за последните
думи:
 * Любима? Значи има освен това и нелюбими? И колко са!? Предател! Как си могъл! Аз ти посветих най-хубавите полети в живота си! А ти... ти...
 Не ми се искаше особено да присъствам на семейните им караници, затова предпазливо се опитах да сменя темата, отбелязвайки:
 * Вие много странно се карате. Хората казваме „най-хубавите години от живота си”, а при вас - полети. Съществува ли някаква традиция?
Камали и Хатор се спогледаха и драконът меко ме попита:
* Откъде имаш това злато, Миладка?
 Трудно е за обяснение, но нещо трепна в гърдите ми. Отдавна никой не ме беше наричал на галено и по име, обикновено беше „Радович”, да не говорим за останалите неприятни прозвища. А по този начин, нежно и въпросително, към мен
се обръщаше само баба... И тогава си спомних обещанието на Владиката. Нима наистина имаше някаква възможност да я видя? И нея, и мама и тате...
 * Ей! - Камали се приближи, измъкна от ръкава си белоснежна кърпичка и ми я протегна. - Ти какво? Миличка? Защо плачеш?
 * Трогнах се до сълзи - споделих причината на състоянието си. И побързах да отговоря на въпроса на Хатор: -Свих го от този малък люспест мошеник, докато той и пода не ви е разкопал, в стремежа си да си създаде и напълни хранилището.
 Съпружеската двойка странно ме изгледа, след това техните погледи се преместиха така, като че ли зад гърба ми бяха зърнали нещо и на лицата им се отрази пълно недоумение, граничещо с абсолютен шок. А над целия двор се разнесе:
 * Това е незаконно! Ти нямаш право да разтрогваш сделката, в края на краищата, това е моят огън! - със страдалчески вопъл ме кореше, вече се досещам кой.
 * За това пък, стазисът е мой! - без да се обръщам, отвърнах на измамника. И в този момент и двата дракона рухнаха.
 И Камали и Хатор бяха значително по-високи от мен, затова, когато се сгромолясаха, на мен отначало даже ми се стори, че огънят в стазиса стана някак по-голям, поглъщайки и двамата. А след това се досетих - и двамата бяха коленичили - Хатор на едно коляно, Камали - на две. Те дори и глави бяха навели, и даже, струва ми се, бяха затаили дъх.
 Изумена до дъното на душата си от поведението им, аз бавно се обърнах и замрях така, стоейки полуобърната. На входа на странноприемницата стоеше дракон. Не, не драконче, дракон. Висок, червенокос, с тъмночервени мигли и вежди, огненооранжеви очи, със странна прическа, в която гребенът на главата преминаваше в дълга, почти до кръста, коса, полуоблечен, с татуировка на червен дракон, чиято глава бе полегнала на гърдите и с червени кожени панталони. Ботушите също бяха кожени и червени.
 И ето този, не знам именно кой, но с много странен вид, решително тръгвайки към мен, изсъска:
* Да допуснем. Ти на каква сума оценяваш своя стазис? Стазисът сега скова мен.
* Е!? - драконът се приближи, надвисна над мен с цялата си татуировка. - Колко?! Когнитивният дисонанс наистина ме беше вкарал в ступор, но не до такава степен,
че да не съотнеса този слаб висок индивид с онова малко дебеличко драконче.
Затова отвърнах:
 * Кесия злато. Приблизително ето такава - и показах златото, което все още беше в ръцете на Камали. Червенокосият дракон се намръщи, почеса гърдите си в района на озъбената паст на своята татуировка,
поправи едната от халките, нанизани на лявото му ухо и мрачно отбеляза:
* Сделката престава да е изгодна... Хм. Ще се пазарим ли?
* Аз не се пазаря! - гордо му отвърнах аз.
 Драконът ме измери с унищожителен поглед и направи опит да ме подхване от друга страна, възразявайки:
 Защото, ако не беше намесата на драконите, храмовниците щяха да са изтребили всички магове и да са ги пратили при двурогия, при това, много отдавна. Какво всъщност беше станало - ние имаме две религиозни течения. Едното - това е Светата църква, добра вяра, основана на всеопрощението и стремежа към доброто, втората - това са храмовниците. Те са жестоки, фанатични привърженици на идеята за всеобщо и задължително поклонение пред Единния бог и основа на тяхната вяра е идеята за борба с тези, които не се прекланят с трепет пред тяхното божество.
Страшни хора са те. Уж са набожни, съблюдават пост и молитви четат, но са безжалостни, нетърпими и унищожават всичко на пътя си към вярата. Наистина всичко. Миналия месец в столицата бяха разрушили двайсетина къщи, защото, виждате ли, един от храмовниците имал видение, че, значи точно на това място трябвало да се издигне храм. Трябвало. И точка.
* За какво се замисли? - попита Камали.
* За религията - разсеяно отвърнах аз. И веднага ми стана интересно:
* А драконите имат ли религия?
 * Имаме, как да нямаме - отзова се Хатор. - Малък храм във всеки дом, като символ на това, че вяра трябва да има във всяко сърце и единен храм в столицата.
 * Само един храм? - не повярвах аз.
 * Ами, да - Хатор се усмихна. - И веднъж в годината, всички дракони долитат в него, в деня на зимното слънцестоене.
Това беше скоро.
 Аз кимнах, след това си спомних картата, която ми беше нарисувал драконът и се намръщих - там нямаше храм. Изобщо.
* Той е в скалата - забелязвайки моето объркване, поясни Камали.
* Под двореца на Владиката - добави Хатор.
 * Тази година Владиката за първи път ще води службата - драконицата се усмихна. - Най-накрая.
Все още мръщейки се, удивено я погледнах.
 * Млад е още, разбира се - каза тя, - но какво да се прави, той е последният от рода на Черните дракони. Възкресих в паметта си образа на високия чернокос дракон със зелени, преливащи в сребърно очи и уточних:
 * Млад?
 * Да - вместо съпругата си, отвърна Хатор. - Владиката не са го готвили за трона, трябваше да управлява големият му брат, но Гаррат, той... - драконът се смути.
 А аз слушах с цялото внимание, на което бях способна, наведена леко към драконите, и май че дори с отворена уста. Защото това бяха такива новини! Такава информация! Но Хатор се прекъсна сам и наведе очи.
 * Никой нищо не знае - едва чуто прошепна Камали, - но се разнасят слухове, че по-големият брат е станал жертва на покушение... Той оцелял, но мястото на трона зае Владиката. В същия момент бяха затворени всички граници, драконите - стражи литнаха да патрулират, в двореца бяха поканени най-добрите целители... И нищо друго не ни е известно.
 * Пет години не е имало служба в храма - съобщи Хатор. - Владиката все се надяваше да вдигне брат си на крака. А тази година, явно окончателно е приел силата на рода си.
Ама че работа...
 Аз седях и размишлявах за това, какво би могло да се е случило със старшия брат, че младшият да заеме поста му Не зная как е при драконите, но при нас, по-малките братя можеха цял живот да си останат принцове, техните деца получаваха титлата „херцог” и нищо повече, тронът наследяваха именно децата на краля и...
* Не разбрах добре, старшият дракон деца няма ли? - попитах аз.
* Не, няма - Камали тежко въздъхна.
* Дълга история - добави Хатор. - И не особено приятна.
Камали го погледна, след това хвърли поглед към мен, наведе се над масата,
примами ме с пръст да се наведа и аз, и когато го направих, припряно изговори:
* Гаррат открадна избраницата на малкия си брат.
* Какво? - не разбрах аз.
* Годеницата му - поясни Хатор. - Камали, стига за това.
* Три дни преди полета - драконицата поклати глава, типа „да, ужас-ужас!”
* В смисъл, преди полета? - вече нищо не разбирах.
* Преди сватбата - Хатор, както винаги, обясни всичко.
 Аз застинах, потресена. Не, ама какви страсти само! По-големият брат откраднал годеницата на другия, точно преди сватбата. Как е възможно, изобщо?! Аз, разбира се, за подобни случаи бях чувала, на село бях израснала, все пак, но в Перевешките предели такива работи обикновено завършваха с хубав тупаник и с вечна вражда между родните братя, които се намразваха до смърт. Като например, Биковичите, на които баща им беше завещал една орна нива и те, след смъртта му с такава злост се бяха заели да я делят, че кичури от брадите им летяха. И за никакво примирение не можеше да става дума, а тук...
 За съжаление, тази вечер не успях да си изясня нищо повече. Помогнах на момичетата да раздигнем масите и легнах да спя. През деня бях се уморила толкова, че спах непробудно цяла нощ чак до зори, а на сутринта се събудих с единственото желание да видя храма на драконите.
Как да стигна до храма ми обясни Хатор, той ми съобщи и че няма нито охрана, нито изобщо когото и до било, тъй като всички дракони се събират там един-единствен път
в годината и това е. Въоръжена с картата и с пирожки с малини, аз се отправих да се приобщавам към драконовите духовни ценности.
 Но изхода от странноприемницата ме догони Люс, връчи ми торба с думите „пирожка от Хатор” и ме изтика през вратата в оградата.
 Едва отвън осъзнах, че ме е натоварила не с една пирожка, а най-малкото с две дузини. Но не ми се връщаше обратно, и премятайки торбата през рамо и намествайки я зад гърба си, забързах към целта си.
Наложи ми се да вървя поне час и половина, но пък, за сметка на това, не ми
се налагаше да се качвам на хълма, като вчера и заобикаляйки скалите, влязох в означената пещера и започнах да се изкачвам по широкия спираловиден
 проход, гадаейки постоянно дали тои е дело на драконовите ръце или някога отгоре по спирала се е стичала вода... Всъщност, тук би трябвало да се е ляла цяла река, за да образува проход с такава ширина, височина и така нататък. Изкачвах се около час, хвърляйки по някой и друг поглед през „прозорците” към града на драконите
и размишлявайки за това, дали си струва да вадя още една пирожка от торбата. Първата беше отдавна и благополучно изядена, а и аз не чувствах глад, но от печивото се разнасяше такъв аромат... И аз вече имах намерение да сваля торбата от рамо, когато поредната извивка на спиралата на сиво-червеникаво-кафявия проход, ме изведе в храма.
 Това определено беше храмът. Сводът му представляваше полусфера, поддържана от колони. Целият под изглеждаше гладко полиран, украсяваха го изтъркани до огледален блясък изображения на дракони, също такива дракони, изригващи пламък
или кръжащи в небесата, украсяваха изпъстрените с естествени процепи стени, слънцето изпълваше с лъчите си цялото светло, просторно, звънящо, прозрачно пространство. Струваше ми се, че тук е по-лесно дори да се диша.
А освен това, тук имаше някой.
 Този някой, приклекнал, разглеждаше нещо, изобразено на повърхността на високия правоъгълен постамент, който се издигаше в центъра на храма. Отгоре му проблясваше статуя, изваяна от черен камък и съответно, изобразяваща съвършено черен дракон Той, разперил криле и извил шия, огласяваше храма с беззвучен, но явно ужасяващ рев.
 Тъмнокосият мъж, замислено приклекнал пред него, по странен начин изглеждаше не по-малко внушително и плашещо...
 Особено, когато изведнъж замръзна, а след това стремително обърна глава и ме обля с напрегнат поглед. Моят собствен поглед старателно се замята по стените на храма, по обстановката и изобщо по всичко, което не беше взиращия се в мен Владика, докато аз се упреквах с всички сили за собственото си любопитство и желание да видя храма. Просто, имах усещането, че съм нахлула в нечие лично пространство и дори, че коварно съм проникнала там, където изобщо не ми беше мястото.
 Но, от друга страна, Хатор ми беше казал, че може да се влиза в храма. И че дори няма охрана на входа му, така
че...
 * Какво правите тук? - злобно се осведоми драконът, а гласът му глухо отекна под сводовете.
 Осъзнах, че е безсмислено да продължавам да демонстрирам заинтересовано разглеждане на храма. Владиката, изправяйки се, с лекота скочи от постамента и тръгна към мен. Това изглеждаше плашещо. И не само, защото драконът явно не беше в най-добро разположение на духа и движенията му бяха напрегнати и резки. Приближавайки се, той спря на две крачки от мен, изпепелявайки неканената гостенка с гневен поглед и с явното намерение да ме изгони от тук.
Само дето на мен много ми се искаше да остана, и затова, без да се замислям
особено, постъпих по най-разпространения при нас начин - предложих му подкуп.
 * Искате ли пирожка? - попитах, взирайки се във Владиката с честния поглед на опитен рушветчия. Лицето на дракона се изкриви от такава ярост, че на мен моментално ми се прииска да стана малка и
 незабележима, а още по-добре, просто да се разтворя във въздуха. Но аз се въздържах да използвам съответното заклинание, опасявайки се, не без основание, че ако се престраша да използвам магия, биха могли просто да ме претрепят. Беше достатъчно да си спомня реакцията на драконите, стоящи на стража, при вида на пая.
 * Простете - измърморих, свивайки се. - Казаха ми, че в храма е позволено да се влиза и аз... Извинете, вече си тръгвам, само не ме убивайте, моля ви...
Драконът рязко въздъхна и изговори с ледена ярост:
* Нямах и намерение!
 И уж нищо лошо не беше казал, но възникна желание не само да се свия, но и да стисна силно клепачи. Само че, вместо благоразумно да се обърна и да си тръгна, аз недоверчиво промълвих:
* Честно?
 Очите му се присвиха хищно. В погледа му просветна откровено презрение, а това, кой знае защо, много ме засегна, и аз изстрелях:
* Просто, вие имате право да убивате хора.
 Зелено-сребърните очи на Владиката отново се присвиха и този път в тях имаше и заплаха. Потръпнах и поясних:
* Извинете, но си помислих, че може и да сте забравил, та затова... ви напомних.
* Благодар-р-ря! - изръмжа той, като че ли окончателно вбесен от репликите ми.
 Аз от уплаха все пак зажумях, решавайки, че ще е хубаво наистина да си замълча, а още по-добре ще е да взема и да си тръгна, но вече ме беше страх дори да помръдна. И да стоя така също беше много плашещо. Затова, след около две минути, аз внимателно поотворих едното си око - Владиката все така стоеше насреща ми, скръстил ръце пред гърди, и ме гледаше от височината на драконовия си ръст. Тоест, той като че ли чакаше кога ще благоволя да отворя очи... Но аз ги стиснах отново. Постоях, внимателно открехнах клепачи - все още стоеше и ме гледаше! В упор.
Не издържах и шепнешком попитах:
* А вие какво стоите така?
 * Чакам кога ще престанете с този цирк - грубо отвърна той. И веднага язвително се поинтересува: - А вие още колко така ще стоите?
 * Трудно е да се каже - пределно честно отвърнах аз. - Вие ме гледате така, че не да си тръгна, даже да помръдна ме е страх.
 * Нима?! Но за сметка на това, разговаряте съвсем бойко - саркастично произнесе Влади ката.
 * Това е от нерви - измърморих извинявайки се.
 Той се усмихна. Усмивката му беше крива и безжалостна, погледът му си остана ядосан. Както и гласът, когато драконът подхвана:
 * Вие нарушихте границите на свещено за драконите място, само, за да ми напомните, че имам пълното право да убивам подобните на вас? Ако е така - то замисълът ви се увенча с успех. Трябва да ви призная, че не само ви се удаде да ми напомните за правото ми, но и да предизвикате горещо желание да се възползвам от него!
 Представих си как из идеално чистия храм се пръсват парчета от мен и от... пирожките. Впрочем, това явно беше преувеличение, тъй като нещо ми подсказваше, че именно тук никой няма намерение да ме убива. Но, между другото, и да ме търпи, също.
* Простете - прошепнах аз, отстъпвайки на няколко крачки.
 След това, обръщайки се, побързах да изляза от храма, чувствайки, че ей сегичка ще ревна. Но не бях успяла да стигна до изхода, когато зад гърба ми се разнесе раздразнено-вбесеното:
 * Вие, отгоре на всичкото, се обидихте?! Можех и да си премълча, но аз спрях и отвърнах:
 * Не. Защо да се обиждам, мен винаги отвсякъде ме гонят, би трябвало вече и да съм свикнала. Просто, Хатор каза, че мога свободно да вляза в храма. Извинете.
 И продължих напред, чувствайки се... както винаги, всъщност. Защото мен действително винаги отвсякъде ме гонеха, където и да отидех. Прогониха ме от семейството на тате, когато той загина в гората, прогониха ме от селото, когато баба умря... Заплахата за изгонването от УМ изобщо беше перманентно състояние, тоест, опитваха се да ме изгонят от самото начало и щяха да се опитват, изглежда, до края на обучението ми... ако успеех да го завърша. И аз, най-вероятно, бих се разстроила до сълзи, ако вече не бях свикнала с подобно положение на нещата. Да, беше ме заболяло малко, но това беше същата онази тъпа болка, която отдавна бях свикнала
да не забелязвам.
 А това, което не можех да не забележа, беше мъглата, която все се сгъстяваше и сгъстяваше в прохода, докато аз вървях по него.
 И когато мъглата накрая неочаквано се разпръсна, аз се озовах отново стояща в храма. Пред Владиката, който все така в упор се взираше в мен. И никаква мъгла! Аз постоях, оглеждайки се в недоумение. Драконът мрачно попита:
* Та какво стана там с опита ви да ме подкупите?
 Бавно се обърнах - проходът, по който до преди малко се движех, си беше на мястото. Та нали аз като че ли си бях тръгнала! Тоест, аз крачех нататък и... Погледнах Владиката. Той, въздъхвайки тежко, напомни:
* Пирожките.
 Не, аз абсолютно точно си спомнях, че се бях обърнала и си бях тръгнала. Усещах крачките си, наклона, аз... направих крачка към Владиката и го боднах с пръст. Драконът на пипане си беше като дракон. Което беше странно, защото и проходът и слизането по него също се усещаха като проход и слизане... но нещо от тях със сигурност беше илюзия, само дето не можех да разбера, какво именно - проходът или драконът.
 * Аз не съм илюзия - фиксирайки с поглед допрения до корема си пръст, произнесе Владиката. А аз предпочитах да се убедя в това лично. И разбрах, че, да, наистина не беше илюзия. Вдигнах поглед към дракона, той отвърна с уморена и раздразнена въздишка и внезапно попита:
 * Вие ли сте ги правила?
 Не разбрах веднага за какво говореше той, след това, усетила аромата, който се разнасяше от торбата, веднага си спомних за пирожките и осъзнавайки всичко, отговорих:
 * Честно казано аз наистина си отспах в тъмницата ви, но не чак толкова добре, че да стана в ранни зори и да замеся тесто. Хатор ги изпече.
 * В такъв случай, съм готов да приема подкуп във вид на пирожки - откровено оскърбявайки кулинарните ми способности, кимна драконът.
 И не, че се обидих кой знае колко, само дето това не беше много справедливо, като се има предвид, че той така и не беше изял пая ми.
 * Знаете ли, струва ми се, че моят пай също не беше за изхвърляне, преди вашата стража да го нарита - сваляйки торбата през глава, казах аз.
 * Но вие не рискувахте да го опитате и избягахте под първия благовиден предлог - язвително отвърна Владиката,
 След това се обърна и тръгна обратно към високия постамент, подканвайки ме с жест да го следвам. И аз тръгнах пристъпвайки предпазливо по полираните рисунки на пода и обмисляйки какво да му отговоря. Така и не успях да измисля нещо преди да стигна до постамента. Драконът, измервайки ме с поглед от глава до пети, леко се намръщи, но взел решение да не изоставя студентката в беда, безцеремонно ме хвана през кръста и ме качи на високия постамент, където аз сама със сигурност нямаше да мога да се покатеря. След това, опирайки се с ръка на ръба му, с лекота се качи сам.
 Ние поседяхме. Аз, клатейки крака, той - мълчешком, като че ли стеснявайки се да ми напомни за обещания
рушвет.
* А, пирожките! - спомних си аз.
Свалих от рамото си торбата, наместих я между нас, отворих. Аролгатът на
златистите творения на Хатор беше умопомрачителен и от него в изпълнения с кристално чист въздух храм, стана някак по-уютно.
 * Вие с каква плънка предпочитате? - оглеждайки кулинарните произведения, със светски тон, се поинтересува Владиката.
 * А те с какво са? - заинтригувано следвайки примера му да оглежда пирожките, попитах аз.
 * Ето тези трите са се месо...
 * Взимайте ги!
 * Колко сте любезна. Тези четири - с малини.
 * Две от тях са мои. Или три, още не съм решила - бях сигурна, че съм готова да излапам всичките четири, само трябваше някак да отвлека вниманието на дракона...
 * Тези са с ябълки, със зеле, а тези пет - с гъби - приключи да ме запознава със съдържанието на закуската ни Владиката.
 Ние се спогледахме. Той, както и се бяхме уговорили, протегна ръка към първата пирожка с месо, а аз, от експериментаторски подбуди, взех една с ябълки. Пирожките се топяха в устата и в торбата. Но когато остана само една, владиката галантно отказа да я вземе, въпреки, че аз държах една в ръката си и още не я бях дояла.
Почти веднага ме пусна да стъпя.
 Без да ме гледа, се обърна и подвиквайки: „Следвайте ме”, бързо закрачи нанякъде. На мен не ми оставаше нищо друго, освен да тръгна след Владиката, който се насочи не към входа, той беше отдясно, а направо към монолитната стена отсреща. За мое искрено удивление, стената, при приближаването на дракона, се превърна в арка, откривайки проход към вита стълба. Владиката практически литна по нея, а аз, доста по-бавно се затътрих след него, и когато се качих на втория етаж на крепостната надстройка, повелителят на драконите раздразнено ме очакваше горе, застанал пред черна, обкована със злато врата.
 В момента, в който се приближих към него, предпазливо стъпвайки по гладкия, полиран до огледален блясък под, драконът с едно движение отвори пред мен вратата и с подканващ жест, ми заповяда да вляза. Аз направих крачка и в същия момент се заковах на място. Това беше спалня. Огромна, състояща се от няколко секции и явно мъжка, но спалня. В полза на предположението ми свидетелстваше и кожата на пода, и няколкото препарирани животни по стените, и внушителното ниско легло на тежки дебели крачета, и костюмът на Владиката, преметнат през облегалката на едно от креслата... удивена, а и изплашена от това, аз се обърнах към дракона, потреперих под ледения му поглед и едва не подскочих, чувайки:
* Вие ще живеете тук.
 Ужасът като хладна длан се плъзна по кожата ми и спря някъде в района на гърдите.
* Извинете - измърморих аз, - но... струва ми се, че това е вашата спалня.
* Не ви се струва - мрачно отвърна той. - Разполагайте се.
 С тези думи, Владиката се обърна и излезе, трясвайки вратата. Тази, за разлика от нещастната си сестра в странноприемницата, стоически издържа удар с подобна сила. А аз - не. Там, където стоях, бавно се отпуснах на пода.
 Но не ми позволиха да седя дълго - след няколко минути се върна Владиката. Драконът, спирайки на прага, ми хвърли раздразнен поглед, и със забележимо усилие сдържайки яростта си, произнесе:
 Владиката вдигна дясната си ръка, разтвори дланта си и леко, с иронична усмивка, духна върху й. Подухването беше много леко, едва доловимо... но от центъра на
дланта изригна ревящ пламък, като струя се изви покрай мен, карайки ме изплашено да отстъпя и се спусна надолу, обливайки задната стена на камината, за да затанцува
и да се замята там като най-обикновен, весел, уютно пращящ огън! При това, той гореше без никакви дърва, което ме накара да отворя уста от изумление.
 * Драконов пламък, госпожо Радович - произнесе Владиката, приближавайки се към мен и приклякайки пред камината, - той гори без сажди, без пушек, енергийният му заряд позволява да гори без допълнителна намеса достатъчно дълго време. Закуската ви.
С тези думи, той постави подноса между нас.
 Аз седнах на пода. Погледнах към камината, в която танцуваше пламъкът на дракона, след това, към самия дракон, в чиито сиво-зелени очи също танцуваха насмешливи пламъчета и искрено съобщих:
* Уха-а-а!
* Вие закуската ли имате предвид? - усмихна се Владиката.
 Преместих поглед към храната, поразих се както от количеството на чашките с чай, така и от размера на палачинките и промърморих:
* А това?
 * Бухтички - насмешливо ме уведоми драконът. - Гхарарг каза, че по селата във вашето кралство, готвят точно
такива.
* Да, само че двайсет пъти по-малки - неволно се откъсна от устата ми.
 * Той се постара да ги направи по-малки, даже тестото го сипваше на тигана с чаена лъжичка - все така подхилвайки се, обясни Владиката.
 Аз хвърлих поглед към гигантските „бухтички”, след това - към дракона. Владиката мълчаливо ми подаде чиния, подхвана една от палачинките с вилица и я премести
в нея, а след това, ми протегна нож и вилица. Безропотно взех всичко, наместих блюдото на коленете си, отрязах парченце от „бухтичката”, набодох го с вилицата и го лапнах и... и
 * На леглото. За да свалим от вас тази проклета от всички богове гривна, ще ми се наложи да прекарам няколко нощи в една постеля с вас. И само в случай на отсъствие на каквито и да било полови отношения, тази мерзост ще благоволи да се откопчае.
 И почти разкъсвайки куртката си в процеса на събличането, Владиката се насочи към вратата на съседното помещение, предварително хлопвайки и заключвайки входната.
 Докато той отсъстваше, аз неловко се изправих, потърсих с очи къде бих могла да оставя чантата си, напъхах я до стената, под масичка, на която бяха разположени няколко статуетки, замрях, оглеждайки се и преценявайки на какво ще прилича, ако сега, в същия този момент започна отчаяно да викам древния. А най-главното - как именно да го повикам?!
 * За гривната нищо на никого! - разнесе се гласът на Владиката. Аз и така нямах никакво намерение, но все пак отвърнах:
 * Добре.
 В отговор се разнесе глухо изръмжаване.
 И почти веднага Владиката излезе от умивалнята, бършейки ръцете си с кърпа, погледна ме, застинала до масичката, и произнесе неочакваното:
* Вие вечеряла ли сте?
Аз неволно хвърлих поглед към прозореца - там бавно, но неумолимо се
развиделяваше.
 * Храната във вашата стаичка беше недокосната - поясни той причината за въпроса си.
 * Аз... не успях - прошепнах объркано.
 Владиката захвърли кърпата отново в къпалнята и се насочи към вратата, заповядвайки ми:
* Да вървим.
 И аз не се реших да му кажа, че не изпитвам абсолютно никакъв глад. По принцип бях свикнала да се храня рядко и малко, и отдавна бях престанала да обръщам внимание на глада, но не се престраших да възразявам на дракона. Сваляйки наметалото си, побързах да последвам стопанина на замъка.
 Ние слязохме на четвъртото равнище, при това, на Владиката му се налагаше няколко пъти да спира и да ме изчаква. Минавайки по широк каменен проход, се озовахме в кухня с толкова високи тавани, че те се губеха в мрака, независимо от ярко пламтящите факли, закрепени на стените. Тук имаше огромни маси, внушително огнище, плот, до който аз не бих стигнала, дори ако подскочех, но имаше и друг, с привични за мен размери, а също така и различни кухненски принадлежности с различни габарити.
 * Не се плашете от размерите - подхвърли мимоходом Владиката, приближавайки се до колосален, обкован с желязо шкаф.
 Едва го отвори, и по каменния под плъзна струя синкава хладна мъгла. И аз припряно отстъпих, стараейки се да не се докосна до нея, дори не знам защо, просто тя ми се стори една такава, прекалено жива. За сметка на това, драконът, игнорирайки напълно студа, измъкна от шкафа бут, който явно беше по-тежък от мен самата, без да гледа, го стовари на масата, след това, пак нататък полетя
и пита кашкавал... с размерите на колело от каруца, някакви зеленчуци... След което хладилният шкаф беше затворен, отрязвайки вече разпълзялата се наоколо мъгла от източника. Мъглата изплашено се възнесе, хвърли се обратно към своето вместилище и заудря с призрачни юмруци, явно изисквайки да я пуснат обратно.
 * Сам излезе, сам се връщай обратно - без да се обръща, я посъветва Владиката, уверено крачейки към пещта, -не ми разигравай трагедии.
 Студът, осезаемо обиден, намръщи сформиралото се призрачно лице, отвори хладилния шкаф и се шмугна вътре, оскърбено хлопвайки вратата. Демонстрацията, навярно, я забелязах единствено аз, тъй като драконът отваряше вратата на пещта, за да извади отвътре тухличка сив хляб, и то без да използва нито лопата, нито каквито и да било други подръчни средства Той изтърси вече изпечения хляб от формата и с прицелно хвърляне, го метна на същата тази маса, където вече стояха бута и питата кашкавал. Между другото, хлябът също не беше малък - на мен щеше да ми е до кръста, ако го сложеха на пода до краката ми. И да, размерите в тази кухня наистина плашеха.
 * Предварително моля за извинение за скромната трапеза - сваляйки от стената грамаден нож, произнесе Владиката. - От момента на моето... хм, възцаряване,
в замъка има само войни, и съответно, асортиментът на продуктите и менюто са съобразени с техните нужди.
 Драконът се приближи, с лекота удържайки ножа, който по дължина напомняше двуръчен меч, а по ширина беше още по-внушителен, оглеждайки се, протегна ръка
и откъм едно от шкафчетата долетя чиния, също грамадна, след което Владиката пристъпи към правенето на сандвич. По-точно, на два. Единият се различаваше
от другия само по това, че за мен всичко беше сложено в чинията, а за себе си, Владиката остави всичко върху масата. Отряза ми парче хляб, което аз не бих могла да изям дори в най-гладните си времена, отгоре намести тънко парче... как тънко, с дебелина на пръст, шунка, след това последва същия по дебелина резен кашкавал. А най-отгоре, нарязани на красиви кръгчета, парченца домат. След това, драконът взе в едната си ръка чинията с внушителния сандвич, втората я вдигна отгоре... Рев на огън, мирис на препечена хлебна коричка, аромат на разтопен кашкавал и той ми подаде все още топлата чиния.
 * Б-б-6лагодаря - изпелтечих аз, полагайки усилия да удържа цялото това покрито с разтопен кашкавал богатство.
 * Не си струва да ми благодарите - хладно се отзова Владиката, препичайки собствения си сандвич.
 Какво да кажа, благодарение на това, че кашкавалът се беше разтопил, а доматът се беше изпекъл, от сандвича можеше да се отхапва. Не, че щеше да е удобно да се отхапва, но чисто теоретически, драконът би могъл и да си отхапе.
 Владиката продемонстрира, че е в състояние да го направи не само на теория, след което, дъвчейки, ми махна с ръка, за да го последвам и се насочи към изхода, който водеше не към замъка, а най-вероятно, извън него. С усилие мъкнейки чинията, аз тръгнах след него, и излизайки от огромната кухня, се озовах на площадка на крепостната стена.
 На края й, вече удобно се беше настанил самият повелител на Долината и с кимване ми предложи да седна до него. За което аз му бях безкрайно благодарна, тъй като това ми даваше възможност да сложа чинията на земята, а тя наистина беше тежка. След това, аз предпазливо седнах, с крака над пропастта. С опасение погледнах надолу - падането от тук щеше да е продължително, земята беше далеч долу и нямаше шанс да остана жива след такъв полет. За сметка на
 това, панорамата беше невероятна - отгоре - гаснещите огънчета на звездите, гаснещи, защото беше почти изгрев-слънце, а долу - гаснещите огънчета на спящия град.
* Красиво е тук - предъвквайки и преглъщайки, произнесе Владиката.
* Много - потвърдих аз, все така с опасение взирайки се надолу.
 * Не се бойте, ако ще падате, аз ще ви хвана - отгатна причината за напрежението ми драконът.
 Това, разбира се, би трябвало да ме успокои, но на мен много би ми се искало да знам как точно той щеше да ме лови, и затова въпросително погледнах към Владиката. Той, с вдигната в недоумение вежда, към мен. След това махна с ръка - чинията с моя сандвич полетя надолу, увисна във въздуха и плавно се върна на мястото си. Тоест, на мен ми продемонстрираха как именно щяха да ме хванат, ако евентуално... Какво пък, това наистина беше приятно.
* Благодаря - искрено се усмихнах аз.
* Няма за какво - успокои ме Владиката, отхапвайки отново от вечерята си.
 А аз погледнах своето блюдо, осъзнах, че няма как да отхапя от това нещо, без да рискувам да ми се откачи челюстта, и откъсвайки парченце кашкавал, го пъхнах в устата си. Така и седяхме, мълчаливо дъвчейки, гледайки затихналия град.
 * Така си и знаех, че с този древен само проблеми ще има - с досада произнесе Влади ката.
 * Камали е убедена, че неговата поява е благословия на боговете - с тъга, промълвих аз.
* Нагла лъжа - ядосано отвърна драконът.
 * Нещо ми подсказва, че имате право - измърморих, спомняйки си безцеремонното шкембесто люспесто създание.
 Владиката уморено ме изгледа, след това отново обърна поглед към града и премълча. Изяждайки около една четвърт от кашкавала върху сандвича, усетих, че преяждам и отместих чинията. Драконът забеляза движението ми, но нищо не каза и мълчаливо дояде късната си вечеря. Аз търпеливо и вежливо почаках да приключи с яденето, а след това попитах:
* А... задължително ли е... да спя с вас?
Той въздъхна.
След това тихо произнесе:
 * Повярвайте ми> по собствена воля аз никога не бих пуснал нито един човек в собствения си дом.
 * Разбирам - прошепнах аз.
 * Ненавиждам човеците! - продължаваше Владиката. - Лъжливи, подли, безчестни, отговарящи със зло на доброто и с ликуване нанасящи удар в гърба на този, който се опитва да ги защити!
 Аз нямаше какво да отговоря на това. Но можех да си спомня нещо - спомних си Тихомир и Славен... и това, как бях останала сама насред пътя, очаквайки приближаването на Призрачния кочияш... и че дори след това, тези, които бяха получили парченца от каруцата му, и съответно си бяха взели изпита, ме бяха предали повторно, разказвайки всичко на магистър Аттинур.
 * Да, вие ще спите в едно легло с мен - отегчено заключи драконът. - Но официално за вас ще приготвят стая, съседна на моите покои. През деня можете да се връщате в „Пролетен капчук”. И аз ще ви бъда много благодарен, ако се въздържите от коментари за причината на необходимостта съвместно да прекарваме известно време... Впрочем, не разчитам особено на вашата дискретност - жените са неспособни да си държат езика зад зъбите, човешките жени -особено. Да вървим.
 Ние се върнахме в спалнята на Владиката, а на площадката, аз старателно „забравих” недоядения си огромен сандвич, и тогава стана много по-лесно да следвам дракона.
 В спалнята ми посочиха къде е банята, след което, Владиката отиде в къпалнята, разположена под открито небе.
 Върнахме се практически едновременно - аз в рокля, която нямах никакво намерение да свалям, измита и сплитаща косата си, и драконът, в черни свободни панталони, необременен с каквато и да било друга дреха. Но още преди да си спомня, че би трябвало да се смутя, аз потресено се взрях във Владиката. На смуглия му жилест торс, озъбен дракон, извил шия, се готвеше да атакува разтворила качулката си, озъбена змия, а от лявото рамо към тях пикираше хищен орел... Едва след няколко секунди до съзнанието ми достигна фактът, че най-безсрамно разглеждам полугол мъж.
 * Ще приема втренчения ви поглед и изчервените бузи за признак на изключително висок художествен вкус -хладно произнесе Владиката.
 Окончателно смутена, аз се приближих към леглото, откъм противоположната на дракона страна, сложих гребена на нощното шкафче, неловко седнах, стараейки се да се държа с гръб към собственика на спалнята и замрях.
 * Лягайте си - наставнически ми препоръча драконът. А самият той при това продължаваше да стои прав. Нямаше какво особено да правя, легнах.
 * Под одеялото - последва поредната заповед. - Мъжът тук съм аз, съответно, на мен ми предстои да спя върху одеялото.
 * Вие ще измръзнете - без да се замисля, прошепнах аз.
 * Съмнявам се - отзова се Владиката. - Под одеялото!
 С неловки, припрени движения, се пъхнах под покривалото, обърнах се с гръб към дракона и притихнах, страхувайки се да помръдна.
 Светлината помръкна, леглото беззвучно се огъна под могъщото тяло на дракона, след това пространството на спалнята се изпълни със спокойното му равномерно дишане.
В този момент, аз окончателно осъзнах, че се намирам в едно легло с мъж. За първи път в живота си.
 От тези мисли, на душата ми стана някак странно, към чувството на тъга, се добави една такава горчива нотка... Спомних си Тихомир, магистър Сарантус... лордовете и дамите от университета... домът ми... баба... Сама не забелязах как от миглите ми се откъснаха първите капки.
 * Хайде само поне да минем без сълзи! - разнесе се раздразнено в тъмнината. Аз се постарах, наистина се постарах. Просто ми беше някак... горчиво.
 Дълго не можах да заспя, за разлика от Владиката, чието спокойно дишане, явно беше признак за дълбок сън. После изгря слънцето...
А след това по някакъв абсолютно необясним начин, аз потънах в сън.
 Сънят беше удивителен - аз летях. Разперила ръце, летях над университета, замирайки от възторг и усещайки невероятно умиротворение. И ми беше толкова топло, спокойно и уютно, като че ли ме беше прегърнало самото слънце и аз се греех
в лъчите му. И дъхът на вятъра галеше косите ми, и на устните ми играеше усмивка,
и аз се чувствах така, както навярно се бях чувствала само в най-ранното си детство.
 * Така - раздаде се някъде съвсем близо напрегнат глас, - а това вече на нищо не прилича.
 И чувството за защитеност и топлина започна стремително да изчезва. А след това изведнъж отново се върна и продължих да сънувам удивителния си сън, в който слънцето нежно ме галеше по бузата, предпазливо и внимателно, практически без да ме докосва...
 Събудих се като от удар - кой знае защо, ми се стори, че някъде някой простена от непоносима болка...
 Подскачайки в леглото, аз няколко секунди изплашено се озъртах, опитвайки се да разбера къде се намирам... Внезапно осъзнах, че съм се събудила на тази половина на леглото, на която беше легнал Владиката! Тоест, аз бях заспала на другата страна,
а се бях събудила на тази... Можеше да ме радва само фактът, че драконът вече беше станал и го няма тук, а значи може и да не беше забелязал. Моментално се изтърколих на своята половина, седнах, оглеждайки се с любопитство.
 Вчера, настроението, състоянието, пък и душевното напрежение, не ми бяха позволили да проявя любопитството си, но за сметка на това, днес интересът към жилището на дракона се беше събудил не на шега. Едва дишайки, аз отначало бегло се огледах, обръщайки внимание на неочаквано скромния, по мерките на драконите, интериор, а след това, вече вглеждайки се по-внимателно, отново започнах да изследвам покоите на Владиката. Първото, което неволно биеше на очи, беше пълното отсъствие на дървени детайли в обстановката, но, кой знае как, при това се създаваше впечатление за напълно уютно пространство. Това, разбира се, беше уют,
който се различаваше
 от човешкия, но все пак, беше уют. Подът пред камината беше определено полиран с драконов пламък. И дори огромната двукрила каменна врата се вписваше напълно органично. Тя водеше към внушителна тераса с дълбок овален басейн по средата. И басейнът и вратата бяха съобразени с размера на драконите в истинната им форма. А камината... аз се вгледах по-внимателно - в камината нямаше пепел. Това ме удиви.
 Внимателно ставайки от леглото, се приближих към огнището, но дори разглеждайки го отблизо, там не се намери и прашинка пепел. Както и сажди, между другото. При това, не можеше да се каже, че камината просто е измита, тя беше една такава цялата сияеща и дори блестяща на места, въпреки, че изглеждаше използвана и то нерядко.
* Търсите ли нещо там? - раздаде се съвършено неочаквано гласът на Владиката.
 Потрепнах, и обръщайки се, видях дракона, който стоеше на вратата, с кърпа, преметната през ръката и с поднос, натоварен с чиния с великански палачинки, пет чашки чай, няколко стъклени бурканчета с разноцветно сладко и глинена купичка със сметана.
 * И-и-и? - подкани ме да отговоря драконът, който не се отличаваше с особено търпение, намръщено гледайки ме, приседнала пред камината. - Та какво търсите та м?
 * П-п-епел - признах си аз с шепот.
 * Пепел?! - изумено повтори Владиката, престъпвайки през прага и затваряйки след себе си вратата. След това ме изгледа развеселен и язвително се поинтересува: - И как върви търсенето, намерихте ли нещо?
 * Не - объркано разперих ръце. А след това изведнъж изтърсих:
 * Ако в нея гори огън, трябва да има и пепел. И сажди... тях просто трябва да ги има, дори да са малко, но би ги имало, колкото и старателно да почистват камината. Но няма нищо, дори намек... значи тази камина никога не са я палили... И знаете ли, това е много тъжно, ако никога не сте палил огън в камината. Камините са създадени, за да сгряват.
 Драконът като че ли понечи да каже нещо, но след това изведнъж се усмихна. Просто се усмихна, и в тази усмивка, лицето му изведнъж загуби суровото си мрачно изражение, а погледът стана топъл и искрящ. А след това това бяха същите онези бухтички, които печеше баба. Наистина, именно те! Точно като в детството... Нежни, топящи се, не много сладки... изумителни.
 * Изражението на лицето ви свидетелства за успеха на кулинарния експеримент на готвача на замъка -произнесе неочаквано хладно Владиката.
 Преставайки да дъвча с притворени от удоволствие очи, погледнах дракона и попитах:
* Това разстройва ли ви?
 * Това? - уточни Владиката. И веднага отвърна уморено: - Това - не. Мен ме разстрои фактът, че той по принцип се е постарал заради вас, прогнозируемо неправилно тълкувайки нашето съвместно нощно прекарване на времето. Сметана?
 Аз протегнах чинията си към него, той галантно пльосна лъжица сметана на огромната, заемаща цялото пространство на чинията, палачинка. Погледна, явно съотнесе количеството бяла маса и площта на златистата „бухтичка” и щедро добави още две лъжици, създавайки от сметановите купчинки равнобедрен триъгълник.
* Благодаря - прошепнах аз.
* Няма за какво. Какъв чай предпочитате? - учтиво, но хладно, се поинтересува
Влади ката.
* Топъл, силен и сладък - честно му отвърнах аз.
 Драконът ме погледна, след това впери поглед в чашките с чай. Мълчаливо взе захарницата, и във всички чашки, освен една, добави по три лъжички захар. Също толкова старателно разбърка чая навсякъде, след това, взе чашката, в която не беше сложил захар, отпи глътка, въпросително ме погледна и попита:
* Защо не пиете чая?
* К-к-кой? - зяпайки го с широко отворени очи, попитах аз.
 * Който и да е - спокойно отвърна Владиката. След това, кой знае защо, добави: - Вие сте страстна и нежна, за учудване.
Очите ми, навярно се ококориха още повече. Драконът се усмихна и поясни:
 * За човека може много да се каже по неговите вкусови пристрастия. Пийте си чая, госпожо Радович.
 Аз си наложих да последвам съвета му. Отначало, седнах по-удобно, след това, оставих започнатата палачинка, взех най-близката до мен чашка, отпих глътчица. Чаят беше ароматен, с боровинка, вкусен. Но докато пиех, все си мислех за това, което беше казал драконът и... любопитството победи:
* А какво говори за вас вашият избор на чай? - предпазливо се поинтересувах аз.
 * Силен и горчив - темпераментен, страстен, без намек за нежност, но и без никаква склонност към извращения - без капка емоция, отговори Владиката.
 Без да съм сигурна, че разбирам какво точно има предвид, самият факт, че въз основа на избора на чай може да бъде определено нещо... ме заинтригува и аз замислено продължих да отпивам от чашата си.
 * Не е задължително да го пиете докрай - съобщи драконът, - останалият чай е приготвен също за вас на основата на различни билки... в съответствие с най-добрите селски традиции.
 Казвайки това, той обърна глава към камината, с поглед намали интензитета на горене на пламъка и отново ми посвети цялото си внимание, докато аз внимателно взимах следващата чашка чай. След това следващата. И следващата.
 * Палачинките изстиват - обади се Владиката, когато аз посегнах към петата чашка чай.
 Без да опитвам петия вид чай, отново наместих чинията на коленете си и се въоръжих с ножа и вилицата, най-накрая забелязвайки, че самият дракон нищо не яде. Въпросително го погледнах, отместих поглед към единствената чашка чай в ръцете му.
 * Аз станах още преди няколко часа - осведоми ме той, явно намеквайки, че е успял вече да закуси. И от това ми стана леко неуютно.
 * Не е необходимо да седите с мен - промълвих аз, навеждайки глава.
 * Защо? - въпросът беше зададен с леден тон.
 * Имате си много задължения - поясних, отрязвайки още едно парченце от „бухтичката”. - Вие ненапразно сте станал по първи петли.
Владиката премълча.
 И известно време ние закусвахме в мълчание аз с наслаждение ядях палачинката си, драконът бавно отпиваше от чая си малки глътки, в камината весело пращеше огънят.
 А след това любопитството отново победи, и крадешком разглеждайки спалнята, аз все пак попитах:
* Вие често ли спите тук във формата на дракон? Владиката реагира с въпросително
вдигане на веждата.
 * Вратите - аз посочих тези, които водеха към балкона, - басейна, полираният камък... Появява се такова усещане, като че ли всичко това е създадено за драконовата ви форма.
Свивайки рамене, той поясни:
 * Аз съм боен дракон. Понякога е проблематично да си възвърна човешката форма. Затова, да, изводите ви са
верни.
Предъвквайки още едно парченце палачинка, аз уточних:
* Боен?
Владиката странно ме изгледа, усмихна се и насмешливо се поинтересува:
* Не приличам ли?
Аз на свой ред свих рамене, а след това си признах:
 * Никога не съм си мислила, че има различни видове дракони... че по нещо особено се различават един от друг. Драконът реагира с полуусмивка, след това обясни:
 * Бойните дракони се различават от останалите. Ние сме живородени. Ние се раждаме в човешка форма, а това изисква особени усилия от майките, с полагането на които не всяка драконица е съгласна. Фактически, това е довело до рязкото намаляване на броя на бойните дракони, и съответно, към приемането на закон, който задължава всички аристократки, след раждането на дракон - наследник, да произведат на бял сват и поне един боен дракон в принудителен порядък.
 Замръзнах така, без да поднеса вилицата с поредното парче палачинка към устата. А владиката продължи иронично-подигравателно:
 * Погледнете ме по-внимателно - моите рамене са по-широки, телосложението ми е по-масивно, дори в човешката форма, да не говорим за истинната. По-стремително се превъплъщавам, по-резки са движенията ми. Съпоставете всичко това с образа на вече познатия ви Хатор, съпругът на халоне Камали и си направете съответните изводи.
Наведох поглед и тихо отвърнах:
* Направих ги. Те не ми харесаха.
 * Това вече е интересно - разделяйки сричките, бавно произнесе той. - И какво именно не ви хареса? Не зная дали изобщо си заслужаваше да говоря за това с него, но аз все пак казах:
 * Вашата майка не ви е обичала?
Владиката премълча. Аз упорито гледах в чинията си, без да вдигал! очи.
 * Интересен извод - след дълго мълчание, произнесе драконът - А вашата? Вие любима дъщеря ли бяхте? Аз се опитах да отговоря и... не можах. Отместих наполовина изядената палачинка, взех нова чашка с чай,
отпих глътка и едва тогава успях да пресиля себе си:
* Не зная. Тя е умряла, давайки ми живот. А след това, побързах да добавя:
* Но баба ми много ме обичаше!
 Владиката не показа никаква емоция след думите ми. Събрала смелост, предпазливо хвърлих поглед към него, натъкнах се на втренчения поглед на сребристо-зелените очи с вертикална драконова зеница, потръпнах и добавих:
 * За баща ми, не питайте, аз не си го спомням. Баба ми разказваше, че той загинал в гората през зимата...
* Съжалявам - глухо произнесе Владиката.
 * Аз също съжалявам за вашето семейство - признах аз. Усмихвайки се горчиво, драконът отговори:
* Поради каква причина? Родителите ми са живи. Това беше... неочаквано. Неочаквано до такава степен, че аз едва не излях чая си, при това, върху себе си.
* Внимателно - обади се Владиката.
 Той седна по-удобно, сгъвайки крака си в коляното и опирайки се на него, а след това обясни:
 * Бремето на Черния дракон е тежко. След това, което се случи с Владиката, баща ми не пожела да се съгласи да го поеме, той взе решение да се грижи за майка ми далеч от столицата.
 * А какво се е случило с майка ви?
Драконът се усмихна, уж отрицателно поклати глава, но все пак отвърна:
* Тя тежко понесе... случилото се.
Аз осъзнах, че разговорът му е неприятен, реших да сменя темата и попитах:
 * Та значи, вие все пак нощувате тук в драконовия си облик, ако не успеете да смените формата си?
 * Не - по устните на Владиката се плъзна сянка на уморена усмивка. - Нощувах преди време, когато бях юноша. Проблемите със смяната на облика при бойните дракони отминават с възрастта, но... - ето сега, той се усмихна истински, - навикът остава.
 Владиката имаше удивително добра усмивка, много мека, топла, мигновено променяща суровия му образ, привлекателна и искрена. Насмешливи и подигравателни бяха полуусмивките му, но именно усмивката - тя предизвикваше неудържимо желание да се усмихнеш в отговор, аз, например, изобщо не бях усетила, как наистина се заусмихвах. В камината пропукваха пламъците на драконовия огън, дланите ми ги сгряваше чашката топъл ароматен чай от горска ягода, зад прозореца блестеше слънчев ден, а в душата се разрастваше нещо пъстро и радостно...
 И изведнъж се раздаде див, напълно ужасяващ, страшен, стенещ възглас, завършил с пресипнал вик!
 Аз потръпнах, разплисквайки чая и в ужас погледнах към Владиката, чието лице се вкамени, а в очите му се отрази неимоверна ярост.
Ярост?
 По каква причина? Заради това, че някой от пленниците, не издържал мъченията и болката, си е позволил да изкрещи? И това е повод за ярост и злоба?!
 * Довечера ще се върнете самостоятелно или да долетя да ви взема? - раздразнено се поинтересува Владиката изправяйки се с едно рязко движение.
 * Сама ще дойда - отговорих, навеждайки очи.
 * Радвам се! - отзова се драконът, и завъртайки се, излезе.
 Практически веднага след оттеглянето му, целият дворец потъна в тишина, аз дори се боях да предположа, какво драконът беше направил с пленника. Беше го убил? Беше покрил изтезателната със заклинание за тишина? Беше заповядал да го оставят на мира и да му позволят да си поеме дъх? И кой крещеше? Сърцето ми болезнено се свиваше при мисълта за човека, който беше надал този пълен с мъка крясък.
И в този момент, се случи нещо невероятно!
 На монолитния, разтопен до блясък от драконовия пламък под, внезапно се прояви вече познатия ми синкав правоъгълник. Очерта се така, като че ли някой току-що
беше отместил капака на люк, от който извираше синя светлина. И за мое растящо изумление, правоъгълният капак се повдигна, от там надникна познатата ми муцунка на древния и дракончето заговорнически се поинтересува;
* Излезе ли вече? Потресена, аз неуверено кимнах.
 * Страхотно го измислих, нали? - самодоволно изтропа дракончето. И дори благоволи да ме просвети за причините на постъпката си: - Докато гривната е на ръката ти, този не може да те използва за опити, съответно, ще имаме време да напълним съкровищницата ми. Стига си се давила с тази закуска и да вървим, велики дела ни чакат!
Продължих да зяпам древния наглец все така потресено.
 * Какво се цъклиш? - тросна се той. - Наплискай си лицето и бегом, там Хатор вече толкова пирожки е изпекъл! Трябва да се продадат преди да са изстинали. Хайде, поживо, а? Колко време трябва да те чакам?
 И с тези думи, той притвори люка, а той, от своя страна просто се стопи пред очите ми, без да остави и следа. Аз дотолкова се удивих, че не забелязах как бях наклонила чашката и част от течността на тънка струйка потече върху краката ми. Сепвайки се, върнах чашката върху подноса.
 След това, наистина побързах да се изправя, отидох до банята да се измия и притваряйки вратата, се преоблякох. Нямах голям избор от дрехи, така че отново облякох роклята с птиците, а под нея - широки панталони. Хвърляйки поглед към китката на ръката си, отрязах парче от пояса, и намотавайки тъканта върху гривната, я скрих за всеки случай. Затегнах пояса, заех се с косата си и я сплетох колкото се може по-стегнато, закрепих я, прехвърлих я зад гърба си и чух предпазливо почукване.
 Почукването беше странно - от една страна, много възпитано и внимателно, от друга - от него дрънчаха стъклата.
 Излизайки от банята, забелязах, че на терасата нервно пристъпва от крак на крак дракон в драконов облик. Когато ме зърна, той с бързо движение се поклони, след това се изправи, трепна, като че ли си беше спомнил нещо, и превръщайки се в мътно тъмно петно, се превъплъти. И вместо огромен дракон, стана не по-малко грамаден мъж. Висок, много широкоплещест, с масивен строеж на тялото, в кафяв костюм и с престилка. И в този си вид, той пристъпи към вратата, хвана дръжката, без усилие я натисна, блъсна едното от крилата и влезе, за да се спре на прага и басово да се осведоми:
* Нали не ви уплаших?
Аз отрицателно поклатих глава.
 * Това е добре - той дори закима, потвърждавайки, че наистина е добре. - То аз за какво дойдох, може да ви е нужна помощ?
Отново поклатих глава, демонстрирайки, че не ми е нужна.
 * Добре, тогава - с вид, който говореше, че изобщо не ми е повярвал, закима отново драконът. - Аз тогава да отлитам, а?
Ки мнах.
 Той неуверено ме изгледа, обърна се, и литна, вече като дракон, за да пикира вертикално надолу.
 След като постоях безмълвно, се огледах и започнах да си събирам нещата, оправих леглото, навеждайки се над оставения на пода поднос, събрах всичко, с усилие го вдигнах, решавайки, че не е прилично да оставя посудата така на пода. И внимателно пристъпвайки, изнесох всичко от стаята на дракона, напрегнато

припомняйки си пътя надолу.
Но едва излязох, и иззад ъгъла се появи драконица.
 Красива. Аз такива красиви никога не бях виждала! Камали беше грациозна и изящна, но тази девойка беше по-прекрасна от нея хиляди пъти. Висока и стройна, гъвкавият й стан беше обгърнат от блестяща струяща се коприна, и тази дреха не толкова прикриваше, колкото подчертаваше красивата й фигура. Изящен овал на лицето, кожа с равен маслинен цвят, синьо-черни коси и дълбоки изумрудени очи, с характерния за драконите вертикален процеп на зеницата. И движенията й - тя се движеше така, сякаш летеше и този й полет беше омайващо възхитителен.
 Драконицата четеше нещо вървейки, но забелязвайки ме, се закова, с привично движение нави свитъка, в недоумение вдигна вежди и с пеещ глас попита:
* Човек?
Не се досетих какво бих могла да отговоря, затова просто кимнах неуверено.
 Презрително изкривявайки невероятно прекрасното си лице и надувайки пухкавите си устнички, девойката с все по-нарастващо презрение ме огледа от глава до пети и произнесе, без да се обръща към мен:
 * Да му се не надява дракон, съдейки по птиците на роклята, някой от Крилатия народ е взел това нискорасло, късокрако човешко недоразумение за годеница.
 Стъписана от тези думи, аз мислено сравних нея със себе си и... и бях принудена да се съглася напълно с нейната оценка за собствената си външност - наистина,
в сравнение с драконицата, аз изглеждах като страшилище. От друга страна, аз и
в университета никога не бях попадала в списъка на красавиците, но епитети като „изрод” и „страшилище” не ми беше за първи път да чувам в свой адрес.
Междувременно, драконицата благоволи да се обърна към мен:
* И какво правиш тук, ти, нелепа шега на даряващата живот?
Отваряйки уста, имах намерение да отговоря, но без да дочака думите ми, прекрасната дъщеря на народа на драконите, огласи собствените си изводи:
 * Не си прислужница. Ренарн никога не би търпял човешки изрод в този замък. Особено в този замък. Хм... Някоя от магините, изпратена от страхливото човешко племе в качеството на откуп? Най-вероятно. Но това обяснява само появата ти в Долината на драконите, а не и присъствието ти в двореца на Владиката. И ти се появи от...
В този момент очите й се разшириха, а от устата и блъвна пламък.
* Ти излезе от стаята на Владиката! - гласът й практически се превърна в писък.
 Аз продължавах да стоя мълчешком, без да зная как да се държа и дали изобщо би трябвало да казвам каквото и да било. Междувременно, драконицата, плюейки пламък, изсъска:
* Мръсница! Дребно човешко па... И млъкна.
 Без изобщо да разбирам какво става, аз продължих да стоя, с усилие удържайки подноса и напрегнато гледайки драконицата. А тя, с бързо движение, оправи косата си, позата й стана още по-съблазнителна и тя очарователно се усмихна... на приближаващия се откъм страничния коридор Владика, който яростно и съсредоточено бършеше дланите си с овъглена от единия край салфетка. Забелязал драконицата, той се намръщи още повече и произнесе:
* Утрото става все по-малко добро.
 Девойката се усмихна по-широко, демонстрирайки, че хладния прием от страна на Владиката е бил очакван, и, приклякайки в дълбок реверанс, практически измърка:
* Дълги дни полет, попътен вятър и ясни звезди под крилата ви, мой повелителю!

 Прозвуча така, че аз, например, нищо грубо не бих могла да кажа след подобно пожелание. А Владиката можа:
 * И на вас същото, и по същия маршрут. Бъдете така любезна да ме отървете от присъствието си, иллени Нирадоа.
 Аз слез нещо такова, просто бих си плюла на петите, но драконицата, без изобщо да се смути, с нисък, вълнуващ глас произнесе:
* Вашата праволинейност предизвиква възхищение, мой повелителю.
 Владиката едва не се изплю от досада. Даже май наистина потърси с поглед къде да плюе и тогава ме забеляза. След това погледна към подноса в ръцете ми, усмихна се и неочаквано весело се поинтересува:
 * Продължаваме да ме грабим, госпожо Радович? Поглеждайки го с недоумение, аз уточ н их:
 * Намеквате на опита ми да раздигна... масата след закуска?
 Владиката премълча, но ме изгледа някак укоризнено и аз реших, че ще е най-добре да поясня:
 * Простете. Стори ми се, че ще е честно да почистя, след като вие донесохте закуската... Извинете...
 И обръщайки се, се постарах да изчезна от погледа на драконите колкото се може по-бързо. Едва не се спънах на завоя, заради което чашките задрънчаха и се забързах, когато познах коридора, по който вчера вървяхме с Владиката.
 Слязох по стълбището, преминах по още един гигантски, съобразен с размерите на драконите, коридор и вече почти бях стигнала до кухнята, когато дочух гласа на готвача, който беше долетял при мен тази сутрин:
* Не е имало нищо между тях. Спрях.
А там продължаваха дискусията:
 * Може би тя вече не е девица, затова и не е имало мирис на кръв - произнесе някакъв друг дракон.
 * Може и така да е - съгласи се готвачът - нравите сред човешките магове са доста свободни, само че Владиката е дракон, а тя - дребна хлапачка...
 * Владиката е силен маг, излекувал я е.
 * А аз ти казвам, че нищо не се е случило между тях! - уверено каза готвачът. Това ни най-малко не намали смущението ми. И желанието просто да зарежа някъде подноса и просто да избягам.
 * Ех, напразно се израдвах - продължи готвачът, - надявах се, че е отворил сърцето си, а излиза...
 Тази странна фраза ме накара да се запитам потресено каква изобщо може да е връзката между сърцето и... леглото?
 * Сърцето, пред човечка? - насмешливо попита събеседникът му. - Владиката ненавижда човеците.
 В този момент реших да не стоя неподвижно, потропах силно с крака, привличайки вниманието и влязох в грамадната кухня.
 Тогава разбрах, че събеседниците са доста повече отколкото си бях помислила първоначално - тук се намираха не двама дракони, дори не само трима, и дори не десет... Кухнята трещеше по шевовете от около двайсетина огромни земноводни, които допреди аз да се появя, с интерес се вслушваха в думите на готвача, а той в процеса на разговора успяваше и да пече месо на шиш в огромното огнище. Така че ставаше ясно - вътре то със сигурност е сурово, а отгоре го поливаха с винен сос с подправки и от него се образуваше блестяща ароматна коричка. Аз така и се загледах

в коричката, защото в нея се отразяваше удължилата се муцуна на дракона. Ние мълчахме - аз драконът, месото на шиша. След това, попитах:
* Това къде да го..? - и посочих подноса в ръцете си с кимване.
 * А, ей там го сложи, в умивалника, сам ще го измие - нервно ме увери готвачът. Припомних си, че се казваше Гхарарг.
 Кимвайки, прекосих цялата кухня под втренчените погледи на драконите, стигнах до мивката и застинах, държейки подноса в започващите да треперят от напрежение ръце. Работата беше в това, че умивалникът не беше
 съвсем умивалник - по-скоро каменно корито с обем не по-малко от три бурета вода, а в него, в чистата, и като че ли течаща вода имаше лице... по-скоро женско, отколкото мъжко, едва различимо в потоците вода... и живо. И това лице се обърна към мен, а след това с вълна, издигнала се от водата, меко и предпазливо, с образувалите се водни ръце, вдигна подноса с посудата и го потопи на дъното така, че със следващата вълна да изплиска чашките, лъжичките и чинийките, а и самият поднос, абсолютно чисти и блестящи, и да ги запрати към поличката. А там... там тях ги подхвана вятърът, изгарящо горещ, изсуши ги докато летяха и ги отнесе в отворилия се шкаф, за да ги подреди на нужните рафтове - чашките - при чашките, лъжичките - при лъжичките и чиниите - при чиниите... Шкафът се затвори, горещият вятър се върна на поличката, и свивайки се там на кълбо, затихна... Лицето в коритото затвори очи и се гмурна по-надолу... А аз така и стоях с отворена уста и с ръце, които като че ли все още удържаха подноса.
* Ръцете можеш и да ги отпуснеш - подсказа ми Гхарарг.
* А? Аха... - отзовах се аз, без дори да се помръдна.
Но след това, стъписано отстъпих назад и промърморих;
 * Ще... вървя. Благодаря за закуската, всичко беше много вкусно, и... приятен ден. Драконите премълчаха.
Затова пък, когато излязох, някой каза тихичко:
 * Мило момиче, но със сигурност ще ви кажа, всичко се е случило между тях. Не може да не се е случило. Иначе защо й е цяла нощ в постелята му да спи?
 Не исках да чувам нищо повече, затова побързах да си тръгна колкото може побързо. Стълбището надолу го намерих от петия път, слязох по витата стълба и излязох във вътрешния двор на замъка, а там, навела глава, преминах покрай заинтересувано разглеждащите ме стражи. Беше ми невероятно съвестно и срамно, само дето аз отдавна бях разбрала, че в чужда уста кърпа не можеш да напъхаш, и дори няма смисъл да се опитваш да го правиш.
 Но най-зле се почувствах, когато стигнах до странноприемницата „пролетен капчук”. Толкова зле, че направо не ми се искаше да влизам, но по закона на подлостта, вратичката в дървената оградка се отвори и на улицата излезе. Нари. Виждайки ме, застинала в нерешителност, плесна с ръце и възкликна:
* Милада! Ти избяга ли?!
* Н-н-не - заекнах аз. - Защо ми е да бягам?
 * Ама как - Нари присви драконовите си очи, като че ли обмисляше нещо, - всички ваши ги откараха тази
сутри н.
 Мен като че гръм ме порази и аз си спомних онзи чудовищен крясък! И фактът, че тази сутрин Владиката го нямаше в спалнята... и аз осъзнах, че ме е страх да мисля за това. Наистина ме е страх.
* Нари, а те... ще се върнат ли? - шепнешком попитах аз.

 * Не, Милада, тях ги накараха да си съберат нещата и то доста по-рано, отколкото се планираше - всички стаи на госпожа Камали й ги бяха платили за десет дни, а ето, че ги освободиха по-рано.
 Аз се олюлях. И някак изведнъж се почувствах предател. Излиза, че всички останали вече бяха преминали през ритуала, а само аз - не. Не беше правилно това. Не, аз не знаех каква е ситуацията за всеки от хората и отчетливо си давах сметка, че ми е абсолютно необходимо да направя всичко възможно, за да избегна ритуала и да съхраня магията си, само дето... Това не беше правилно! Беше ужасно несправедливо.
 * Нари - с треперещ глас казах аз, - ти предай на древния, че аз малко по-късно ще дойда, а-а-а... трябва да поговоря с Владиката.
И врътвайки се, затичах обратно, колкото ми държат краката.
* Милада, стой! - извика след мен драконицата. Но аз не я послушах.
 Задъхвайки се, аз тичах толкова бързо, че започна да ме боде под ребрата и няколко пъти едва не паднах, препъвайки се по камъните, които кой знае защо, бяха разсипани под краката ми. Аз почти не гледах накъде тичам, но
 тъй като всички улици водеха към скалата насред града, върху която се възвишаваше замъкът на Владиката, беше трудно да се объркам. Но се обърках!
 Абсолютно неочаквано, вместо да се озова някъде около двореца, аз, току-що тичаща по улицата, се оказах в напълно непозната за мен странноприемница.
 В първия момент, отчаяно припомняйки си пътя, който бях изминала, все още се опитвах да осъзная как именно съм се озовала тук. Как?! Изумено се озъртах, разглеждайки стаята с дървени стени, обикновен квадратен прозорец с рамка от светло дърво, бели марлени перденца и уютна обстановка - легло, опряно до стената, маса пред прозореца, две кресла и шкаф.
 Обикновена стая в странноприемница, само дето това със сигурност не беше странноприемницата на Камали - в „Пролетен капчук” стилът на интериора беше абсолютно различен, тук всичко беше някак по-просто, по селски като че ли, сякаш го бяха съобразявали с вкусовете на човеци или на гноми.
Но от друга страна - как се бях озовала тук?
 Като че ли току-що бях тичала по пътя, под краката ми скърцаха камъчета... И изведнъж - тук. Вратата се хлопна, затваряйки се.
 Трепвайки, аз се обърнах към звука и замрях. Само сърцето ми започна да тупти неистово, ускорявайки се все повече и повече. Защото там, до вратата имаше нещо. Нещо невероятно плашещо. Тъмно, със златисти искри по контурите на мъжки силует. Искрите се откъсваха постепенно, сякаш издухвани от вятър и разкриваха пред погледа ми маг. Силен маг, достатъчно силен, за да може да приложи едно от заклинанията за невидимост насред столицата на драконите!
 Но ако в първия момент ми беше просто страшно, то след няколко секунди сърцето ми се сви в леден ужас - защото това не беше някакъв си там абстрактен силен маг. Когато заклинанието напълно се разпадна, аз с потръпване разпознах магистър Сарантус!
 * М-м-м, каква реакция, Радович - подигравателно произнесе той, отстъпвайки от стената и приближавайки се до едно от креслата.
 Магът меко се отпусна в креслото, съединявайки пръстите, с усмивка ме изгледа... В следващия момент, косата му започна стремително да расте и да потъмнява, плещите му се разшириха, ръстът определено също се увеличи, кожата на лицето стана смугла, носът значително порасна и придоби лека гърбица, от очите лъхна
сум ра к.
 Олюлявайки се, аз в пълно изумление, без да вярвам напълно на очите си, с усилие промълвих:
* Магистър Воронир?!
 Той се усмихна. Хитро и с лека насмешка, след това разпери ръце и се пои нтересува:
* Ще прегърнеш ли стария магьосник, моето момиче?
 Дори не се помръднах. Не зная защо именно... Само преди няколко дни аз бих се хвърлила към него без да се замислям, но сега... Първият облик донякъде ме дезориентира, може би затова?
 И аз останах да си стоя, развълнувано взирайки се в този, който някога ме беше намерил в гората посред зима. Който ме беше спасил. Който беше дал на мен, бедното сираче, шанс за по-добър живот, и нямаше значение, че за този живот се налагаше сама да се боря, тъй като, откровено казано, без магистър Воронир, аз просто бих замръзнала там, в гората, ненужна и изоставена.
 * А ти си пораснала - разполагайки се по-удобно и опирайки ръцете на облегалките, проточи магът. А аз, кой знае защо, казах:
 * Магистър Сарантус е мъртъв...
Магът, повдигайки вежда, насмешливо ме погледна и весело отвърна:
 * Сарантус... Мило момиче, ако трябва да сме откровени, Сарантус никога не е живял - и без никакъв преход, магистърът се поинтересува: - Той обиждаше ли те?
 Без да отговарям, аз изведнъж си спомних една странна особеност - понякога Сарантус просто минаваше покрай мен - делови, съсредоточен, целеустремен, истински маг, а понякога... се държеше като мръсник, правеше неприлични предложения и безсъвестно се подиграваше, при това, най-вече публично. За това беше страшно дори да
 си помисля, но да не би да бяха съществували двама Сарантуса?! По-точно - един истински и някой друг, който от време на време приемаше неговия облик?! И го приемаше толкова качествено, че дори в Университета за Магия никой не беше разпознал илюзията?!
 И веднага се роди още един въпрос - а кой от двамата Сарантуса се беше изхитрил да се озове в Долината на драконите? Този, който беше вече хванат и екзекутиран или...
 Усещайки нарастващ ужас, аз хвърлих поглед към магистър Воронир. Магът, който внимателно наблюдаваше реакцията ми, се усмихна, протегна ръка и каза:
* Ела при мен, Милада.
 Още преди напълно да осъзная всичко, интуитивно се отдръпнах назад. А след това, поддавайки се на паниката, се хвърлих към вратата, сграбчих дръжката и осъзнах пълната безизходица, в която се намирах - вратата беше заключена. Заключена магически. Но дори разбирайки това, продължавах да дърпам и натискам дръжката, в ужас припомняйки си материала по трансфигурация, конкретно този, който обясняваше създаването на мета-аура, за която непременно беше нужен физически контакт.
 * Милада, Милада - насмешливо прозвуча отблизо. Толкова близо, че аз веднага осъзнах колко безсмислени са опитите ми да избегна допира, още преди дланта на магистъра властно да легне на тила ми, - и това получавам, след всичко, което направих за теб? Каква черна неблагодарност, момиченце!
Мен ме разтресе, а след това се прегънах на две от болка.
 Сканирането на аурата и създаването на неин отпечатък е процес, крайно болезнен за жертвата. За недоучила се студентка като мен - освен това и фатален - в такива случаи прегарянето е сигурно в седемдесет процента от случаите! И нямаше нищо чудно в това, че аз позволих на болката да се усили, опитвайки се да се съпротивлявам. Заставяйки се да се съпротивлявам... Да се съпротивлявам до последно...
 * А ти би могла да станеш силен маг - насмешливо произнесе магистър Воронир, усилвайки натиска.
 * Бих могла, но няма да стана? - треперейки от напрежение, попитах аз.
 * Плановете ми се измениха - измърмори магът.
И нанесе удар, пробивайки съпротивлението ми.
 Идвах на себе си с мъка. Отначало дълго лежах и дишах тежко, опитвайки се да разбера защо ме боли цялото тяло, след това, практически без да дишам, се вслушвах в смътно познатите ми гласове - един мъжки и втори, неясно опитващ се да се оправдае, женски.
 * Миличка, не можах да сваля пълен отпечатък на аурата по тази причина, че Радович абсолютно сигурно има някаква защита. Съдейки по магическия фон - драконова!
 * Но нито Камали, нито който и да било друг я е приел в семейството си, магистър, съответно, тя не може да притежава никаква драконова защита - оправдаваше се девой ката.
 * Нима! - сарказмът се плисна от тона на магистър Воронир. - Миличка, аз дори не можах да я убия, а вие ми разправяте, че нямала защита!
 На мен ми стана много лошо, но все пак си наложих да седна, отворих очи и се огледах. Беше тъмно, но няколко цепнатини на вратата пропускаха достатъчно светлина, за да се разбере, че се намирам в някакъв килер. Тук имаше кофи и метли, съхнеха парцали за под и за прах. А след това осъзнах, че отгоре на всичкото са ме завързали. Ръцете и краката бяха здраво стегнати с въжета, на гърдите си забелязах амулет, блокиращ магията. И това беше действащ амулет, в смисъл, в същия този момент той работеше. Аз отчетливо виждах сините искри, които пробягваха по него, а след това забелязах и зеленият светлинен лъч - амулетът блокираше и всички търсещи заклинания, отправени към мен. А някой използваше такива заклинания! Някой целенасочено ме търсеше! Лъчът пламваше отново и отново на медната повърхност на магическия предмет, ставайки все по-силен и по-силен. И след няколко секунди стана очевидно, че артефактът няма да издържи. Той беше силен и древен, но този, който търсеше, и търсеше именно мен, между другото, беше по-силен, много по-силен. Толкова силен, че следващият търсещ лъч нагря артефакта, по него за последен път се плъзнаха сините искри, а след това древният магически предмет се пропука, завибрира и престана да функционира.
И практически в същия момент се раздаде грохот някъде отдолу.
 А след това стремителни крачки по стълбите, уверени - по коридора, и вратата на килера беше разтворена, за да яви пред очите ми суровия облик на Владиката в ореол от дневна светлина. Драконът няколко мига ме изучаваше с втренчен поглед, а след това прегракнало произнесе:
* Госпожо Радович!
 И след тези му думи аз се почувствах така, сякаш сама бях организирала собственото си похищение и своето завързване също, а тук, на пода на килера си почивам изключително и само заради собствения си каприз.
* Удобно ли ви е? - сухо се поинтересува драконът.
* Знаете ли, не особено - искрено си признах аз.
 Отвън се чуваше шум на криле, по странноприемницата - тежък тропот на крака, тряскане на врати, скърцане от премествани мебели - тук сега явно обискираха.
 Владиката още веднъж ме измери с тежък и зъл поглед, бавно се приближи, приклекна пред мен, хвана с два пръста пропукалия се амулет и се зае внимателно да го изучава. Аз продължавах да седя все така, със завързани ръце и крака, които освен това, бяха изтръпнали осезаемо, но ми беше някак неудобно да привличам вниманието на дракона към плачевното си състояние.
 * Блокиратор - продължавайки да разглежда, очевидно унищожения от самия него амулет, произнесе Владиката.
 * Така изглежда - съгласих се аз.
 * Вие видяхте ли този, който ви нападна? - последва спокоен въпрос.
 Аз кимнах. След това изразително погледнах към ръцете си. Владиката, навеждайки очи, също така внимателно ги погледна, след това премести поглед към лицето ми и се поинтересува:
* И кой беше това?
Преодолявайки смущението си, аз събрах смелост и все пак попитах:
* А вие не бихте ли могъл да ме развържете?
* Бих могъл - хладно отвърна драконът.
 И не направи нищо, взирайки се в мен пределно внимателно. И погледът му ставаше все по-мрачен. Изплашено преглътнах и... не се осмелих да моля за нищо повече, само попитах:
* Нещо ви е разстроило, така ли?
* Вбеси ме, по-скоро - злобно каза Владиката.
 Той замълча, отново измервайки ме с внимателен поглед от глава до пети, а след това поясни:
 * Би трябвало да почакам, да организирам засада на похитителя, а не, поддавайки се емоциите си, да се втурвам презглава да ви спасявам. В края на краищата, както се оказа, нищо не ви е заплашвало.
 И той се изправи, след това се обърна и като че ли се накани да си тръгне. Но спомняйки си за моето присъствие, се завъртя, с нескривана досада погледна въжетата, които стягаха ръцете и краката ми, и те, като че ли засрамвайки се, уплашено се развързаха сами. И докато аз наблюдавах въжетата, които побързаха да отпълзят към най-тъмния ъгъл, Владиката вече си беше тръгнал.
След това, зад вратата се раздаде въпросът му:
* Мага хванаха ли го?
И по военно отсечен отговор:
* Изплъзна се. Определена е магическа следа от съучастника му. От нашите е. След тези думи тишината стана напрегната, а после това драконите или си
тръгнаха, или се разпръснаха. И сега от долния етаж се чуваха разговори, а вторият
потъна в тишина.
 Аз внимателно разтрих изтръпналите си крака, станах. Постоях малко, разтърках и охлузените китки и едва след това излязох от килера.
 За да застина на прага. В широкия коридор на странноприемницата, скръстил ръце пред гърди и опрял рамо на стената, стоеше Владиката, замислено проследявайки как излизам от стаята.
* Вие тук ли сте? - удивено попитах, преди да осъзная, че питам нещо нелепо и
очевидно.
 * Опитах се да се избавя от необходимостта да съзерцавам сополиво-сълзливия период - язвително ме уведоми драконът. И без никакъв преход, попита: - Вие вече в адекватно състояние ли сте?
Аз не бях уверена в това, и затова отрицателно поклатих глава.
 * И от какво трябва да се опасявам? - уморено се поинтересува Владиката. Спомняйки си всичко, което се беше случило, виновно отвърнах:
 * От появата на фалшива Милада Радович с неизвестни за мен намерения. Забележимо удивен, драконът замислено кимна, приемайки отговора ми, а след това произнесе:
 * Всъщност, аз имах предвид следстресовата реакция и се интересувах какво конкретно да очаквам - истерика с тръшкане и вой на тема: „Вие ме спасихте, вие сте моят герой!” или друга истерика, но с възмутено-гневното: „Къде се шляеш, говедо люспесто, мен едва не ме убиха?!”, но да си призная честно, вашият вариант ми харесва много повече. Да вървим.
 И отблъсквайки се с рамо от стената, той тръгна по коридора, явно към спускащото се надолу стълбище, а аз, следвайки го, се опитах да си представя двете, описани от Владиката ситуации. Независимо от всичките си старания, не ми се получаваше изобщо. Значи или фантазията ми нещо не я биваше, или аз дори подсъзнателно разбирах, че с този дракон не биха минали и двата варианта на поведение.
Но това, което изобщо не схващах беше:
* А вие защо изобщо започнахте да ме търсите?
Без да забави крачка или да се обърне, Владиката язвително излъга:
* Не съм ви търсил. Натъкнах се на вас съвършено случайно. Знаете ли, това е
любимото ми развлечение - да си пъхам носа във всички прашни килери в търсене
на... м-м-м... нещо ценно.
И преди да успея да възразя както и да било, подигравателно добави:
* Днес, за жалост, не ми се отдаде да открия нищо ценно.
Не че се обидих наистина, прекрасно разбирах, че човешкият живот не
представлява никаква ценност за драконите, но все пак! И най-важното...
* Но вие търсехте! - възкликнах възмутено. - Аз отчетливо виждах на амулета
линиите на търсеща магия, които той се опитваше да разсее.
 Владиката спря, след това бавно се обърна, измери ме с внимателен поглед и хладно се осведоми:
* Считате, че представлявате голяма ценност? Леко стъписана, честно отвърнах:
* Не.
 * Значи всичко, което казах е свята и безусловна истина и не подлежи на обсъждане - закова ме драконът. След което продължи напред.
 Дезориентирана и потресена, го последвах към стълбите, пред които Владиката се позабави по някаква, известна само на него причина, и слезе, вървейки до мен, но с такъв вид, сякаш му се искаше да се озове през девет царства в десето. Наистина, това не му попречи да реагира мигновено, когато на едно от последните стъпала, аз се препънах.
И имаше причина!
 На първия етаж на странноприемницата се разполагаше таверна. В нея, зад кръгли масички седяха елфи и гноми, змиехора и представители на Крилатия народ, един орк и дори двама върколаци, които се отличаваха с масивното си телосложение. И всички те, в момента, в който се появих, гледайки ме втренчено, дружно заявиха:
* Не, не сме я виждали.
 Едва след това забелязах, че освен тези седнали по масите посетители, в таверната стоят и други дракони. При това, последните, след заявлението на присъстващите, погледнаха синхронно Владиката. Драконът - към мен, и на мен зададе въпроса:
 * Госпожо Радович, вие виждали ли сте някого от присъстващите тук? Отрицателно поклащайки глава, разсеяно прошепнах:
 * Аз просто тичах по улицата. От странноприемницата „Пролетен капчук” към вас. Тичах бързо, и затова, когато пред очите ми леко притъмня, реших, че просто съм се преуморила и...
 * Не си заслужава да тичате толкова бързо за в бъдеще - с наставнически тон ме посъветва Владиката, прекъсвайки ме.
 * 3-защо? - уточних изплашено.
 * Защото не ми харесват резултатите от спринтьорските ви постижения. И докато аз потресено го зяпах, заповяда на своите:
 * Пускайте ги.
След което ми посочи с ръка към изхода от таверната, и този път се полагаше да вървя не след дракона, а пред галантно пусналия ме да мина пред него Владика. А
в момента, когато стъпих на каменната настилка на улицата, усетих силен порив на вятъра зад гърба си, а в следващия миг, драконова лапа ме сграбчи през талията и Владиката излетя.
 Полетът беше толкова бърз, че аз не можех да различа нищо от гледката под себе си.
 И не бяха изминали и пет минути, когато огромният черен дракон внимателно и грижливо ме пусна да стъпя на терасата пред неговите покои, а след това, без да сменя облика си, се гмурна в огромния басейн с ледена вода. И... потъна там.
 Всъщност, може и да не потъна, но от водата не се показваше, а басейнът се оказа толкова дълбок, че дори не се виждаше дъното му.
След като почаках малко, аз се осмелих да се приближа до ръба, вгледах се надолу
и потръпнах - изпод пластовете вода към мен, без да мигат, гледаха огромните светещи очи на дракона. Отскочих назад ужасена, припряно влязох в спалнята и отново погледнах към басейна, чувствайки се някак по-защитена зад дебелото стъкло на плъзгащите се врати. Но чувството на защитеност не трая дълго - след секунда драконът с едно мощно движение изскочи от басейна, в облика на дракон се насочи към спалнята, а през вратата влезе вече Владиката.
 Крачейки през покоите си, той се приближи до креслото, рухна в него, и скръствайки ръце на гърдите си, мрачно произнесе:
 * Има два варианта за появата ви в странноприемницата „Селцето”. Първият - вас са ви пренесли с портал. Това е лошо, тъй като свидетелства за това, че на човешкия маг, който незаконно и неясно как е проникнал на територията на Долината, му помага някой от изключително силните дракони. Вторият - някой е взел под контрол личността ви, вас са ви обвили със заклинание за невидимост и именно по този начин сте се озовала в... „Селцето”. Този вариант също не може да ни радва, тъй като само невероятно силен маг е способен да скрие вашето преминаване не само от гномите, но дори от върколаците, които инстинктивно реагират на движение,
а също така и от елфите, които притежават природна способност да разрушават заклинанията, без дори да им се налага да се напрягат. А вие, за да попаднете на втория етаж, задължително е трябвало да минете през таверната, други входове в
странноприемницата няма. Но вас там никой не ви е видял. Мен никой не може да ме излъже, така че... Какво можете да ми кажете?
 Леко стъписана, както от поведението на Владиката, така и от скоростта, с която той правеше изводи, аз нерешително отговорих:
 * Магът е магистър Воронир. На територията на Долината на драконите той, найвероятно, е дошъл в лика на магистър Сарантус, затова и вие не сте го забелязали. И да, на него му помага някой от драконите, съдейки по гласа - жена.
Няколко секунди драконът мълчешком ме гледаше, а след това произнесе:
* М-да.
 И отново мълчешком, ми посочи съседното кресло. Без да обеля дума, аз се приближих и седнах. Още няколко напрегнати минути преминаха в тишина, а след това, Владиката замислено произнесе:
 * Магистър Воронир... своеобразната „фея - кръстница” за всички клети и нещастни, но само магове. Отличава се с това, че по всички кралства, империи и даже княжества, събира надарените с магия деца и ги настанява за обучение в местните учебни заведения по магия. Авторитетът му е неоспорим. Произходът, възрастта, състоянието и равнището на магическите му способности са неизвестни - драконът насочи погледа си към мен и мрачно попита: -Прав ли съм?
 Неволно настръхвайки под изпитателния му поглед, неуверено кимнах... и си спомних това, което самата аз знаех за магистър Воронир. За тези, които беше довел в УМ, този маг беше наистина неоспорим авторитет. Спасител... Помислих си, че Владиката с ироничното си „фея - кръстница” много точно се беше изказал за Воронир. Фея - кръстница, да. Това идеално предаваше цялата същност на магистъра - появяваше се в най-критичния момент от живота, „спасяваше”, отмъкваше в Университета за магия и... зарязваше. А след това, изключително и само от „клетите и нещастни” зависеше дали ще се справят или не. Всъщност, понякога магистърът можеше и да се намеси - когато например, някого се опитваха да го изгонят напълно без основание, но всичко останало... Аз си спомням, как ние, още на първи курс, изпоплашени бедни сирачета, възхитено разказвахме един на друг как нас ни е спасил великият магистър Воронир, какъв силен и мъдър е той и как бихме били изгубени без него... Тогава Воронир за мен беше наистина неоспорим авторитет, в този момент, навярно, бих изпълнила каквато и да било негова молба, без да се замислям, без да се оглеждам, искрено благодарна за спасението си... а след това - вече не съм толкова сигурна. Прекалено много неща ми се наложи да узная за същността на маговете, прекалено тежко беше ми се отдало това знание, прекалено... Всичко беше прекалено.
 * Прав сте - тихо отвърнах на Владиката. И продължих: - За това, което касае „фейската” му дейност. За неговия произход - нищо не мога да кажа, не ми е известно. А колкото до магическите му способности, няма да сбъркам, ако кажа, че те са по-високи дори от тези на магистър Аттинур.
Драконът премълча. След това зададе въпрос:
 * Казахте, че има опасност от появата на фалшива... вас. Това трябва ли да се разбира, като опит на Воронир да създаде пълен отпечатък на аурата ви?
 * На личността - поправих го аз. - И не съм уверена, че това беше само опит...
 Казвайки това, аз усетих как сърцето ми се свива. Просто, ако той беше успял да го направи, то аз сега... като маг съм пълна нула, няма да ми стигне резервът за създаването на дори само едно хилаво заклинание...
* Той не е могъл да създаде отпечатък на личността ви, на вас е брачната ми гривна,
и аз за първи път донякъде се радвам на този факт - така, сякаш размишляваше за нещо съвсем различно, произнесе Владиката. - Така че, можете да се връщате към нормалния режим на дишане, без да задържате стреснато дъх всяка секунда.
Последната част на фразата прозвуча с доста осезаем сарказъм.
 Но тъй като драконът изглеждаше доста раздразнен, аз изобщо не си позволих да коментирам, но за сметка на това, не удържах любопитството си и попитах:
* За какво мислите сега?
Поглеждайки ме намръщено, Владиката мрачно отвърна:
 * Представих си, че съм в леглото с момиче, което в най-пикантния момент може да се окаже физиологически несъвместимо с моите потребности и предпочитания.
 * Какво? - не разбрах аз.
 * Няма значение - махна с ръка драконът. И практически изкомандва: - Преразкажете ми всички думи на Воронир, които сте успяла да чуете. Всичко, без значение дали ви се струва значимо или не.
 Подробно предадох нашия не особено съдържателен диалог, след това и думите, които бях чула, докато лежах вързана в килера. Когато приключих, спалнята на Владиката на Долината на драконите отново потъна в тишина и остана в това състояние няколко напрегнати не секунди, минути.
След което драконът с подигравка произнесе:
* „Миличка”...
 И отново замълча. Аз се стараех не просто да не преча, а дори да не се движа, взирайки се във Владиката с откровено очакване в погледа. Като се имаше предвид всичко това, което се беше случило днес и скоростта на разследването, проведено от драконите, аз напълно оправдано предполагах, че сега драконът ясно, точно, по военно ще определи коя HivfeHHO е била тази „миличка” и по този начин ще разкрие съучастника на магистър Воронир, а след това и самия него...
* И това е проблем - ядосано произнесе Владиката.
 Аз със съмнение го изгледах, без да разбирам в какво именно може да бъде проблемът, и драконът милостиво поясни, без да скрива отчетливото си глухо раздразнение:
* Драконица.
Моят поглед стана още по-недоумяващ.
* Дракониците са неприкосновени - добави Владиката.
И тъй като аз все още нищо не разбирах, с тежка въздишка, продължи:
 * Това определено е девойка, госпожо Радович, При това девойка от много добро семейство, след като притежава достатъчна свобода и възможност да приема собствени решения, че е успяла да се забърка в съучастие с човешки маг. А като се има предвид фразата, която ми предадохте: „Но нито Камали, нито някой друг я е приел в семейството си, тя не може да има никаква драконова защита”, можем смело да твърдим, че тази девица, освен това е и доста млада.
 * Защо? - не се сдържах да задам логичен въпрос.
 * Категоричността е свойствена на младите хора - раздразнено поясни Владиката. - В това изказване прозира неприкрита категоричност. И така, ние имаме девица с аристократичен произход, най-вероятно, дори все още необвързана с годеж. Найотвратителната категория от населението на Долината - и на разпит не можеш да
я извикаш, а тъй като репутацията й се охранява от семейството по-яростно от семейната съкровищница, и сме лишени от възможността дори да разберем къде се
е намирала една или друга дама в момента на дочутия от вас разговор. Ситуацията
си е направо гадна.
Но аз си позволих да не се съглася и възкликнах:
 * Нима не можете направо да попитате дракониците за това? Вие нали чувствате, когато ви лъжат? В отговор Черният дракон се подсмихна криво, и гледайки ме, с явен сарказъм произнесе:
 * Скъпа госпожо Радович, аз не съм женен. Съответно, съм лишен от правото и възможността лично да поговоря с всяка от заподозрените, а на нашия профил съответстват най-малко триста девойки.
Нетърпеливо въздъхвайки, аз възмутено попитах:
 * Но защо? Какво ви пречи, например, да посетите семействата на тези момичета, и нека бъде дори в присъствието на родителите, да зададете съответния въпрос? Хвърляйки ми скептичен поглед, Владиката ядно отвърна:
 * Нежеланието ми да се женя.
И тъй като абсолютно не разбрах за какво става дума, мрачно добави:
 * Госпожо Радович, към която и да е необвързана с годежни задължения млада драконица, аз мога да се обърна лично само с един-единствен въпрос - да й предложа съвместен полет. За цял живот. Несъмнено, по време на беседата, аз мога да се обръщам към нея и с други въпроси, но тук се сблъскваме с един малък проблем: аз, в качеството си на Владика, съм най-обезпеченият и високопоставен неженен дракон в Долината... Вие нали разбирате за какво говоря?
Не разбирах.
Изобразявайки скръбна въздишка, Владиката поясни:
 * Най-малко от всичко би ми се искало да бъда въвлечен в поредното изясняване на отношения под лозунга „Поведение, опорочаващо честта на рода”. Съответно, повтарям - разпитът на дракониците е невъзможен. Ако поне можехме да съкратим броя на заподозрените до двайсетина... Но да бъдат разпитвани повече от триста девойки - това просто дори не е вариант.
Осъзнавайки броя на неомъжените драконици, аз потънах в униние.
 Владиката - не. Стоически приемайки информацията за сведение, той се върна към разпита:
 * По каква причина искахте толкова страстно да ме видите? Вдигнах въпросителен поглед към него.
 * Вие сте тичала. Стремително. Бързо. Спешно. Губейки връзка с реалността от умора. Не сте успяла дори да реагирате на намесата във вашето възприятие на заобикалящото ви. Припряно... - и язвително полюбопитства: - Още епитети да ви подхвърля или тези ще стигнат?
Изчервявайки се от смущение, аз прошепнах:
* Стигат.
 * Сигурна ли сте? - подигравателно попита той. - Знайте, аз бих могъл и да продължа. Та каква е причината, госпожо Радович?
 След неговото изказване каквато и да е молба от моя страна щеше да е глупава, но събирайки смелост, аз изстрелях:
* Не убивайте маговете, моля ви!
 Черната вежда на дракона се вдигна въпросително. Но в следващия миг, той зададе въпрос:
* Вие сте успяла да стигнете до „Пролетен капчук”, така ли?
 Аз кимнах, а изражението на лицето на Владиката стана строго, също такъв твърд отговор и последва: -Не.
 Стъписано се наведох напред в креслото и започнах да говоря бързо, опасявайки се, че той ще ме прекъсне:
 * Но така не може! Та те не са виновни за нищо, а вие... вие ще ги лишите от магия! И това е краят, разбирате ли?! За нашия свят това вече е присъда! Те няма да могат да станат магове, те...
 * Достатъчно! - леко повиши глас Владиката.
Но се оказа, че това ми е достатъчно, за да притихна изплашено.
 И ние продължихме да седим в пълна тишина, мрачна и напрегната, а аз почувствах, че ей сегичка ще се разплача. И в същото време разбирах, че нямам какво да предложа на Владиката. Абсолютно нищо. Фактически, той имаше пълното право да се появи в което и да е учебно заведение за магия и да проведе ритуала по изгарянето на място, използвайки както първия попаднал пред очите му маг, така
и дори главата на това учебно заведение. И никой не би му казал и дума, защото драконите имаха право на всичко... Имаха право дори да се появят в столицата и да започнат да убиват наляво и надясно, без да ги интересува броя на жертвите. Имайки предвид всичко това, аз си давах сметка, че драконът беше постъпил максимално целесъобразно и се беше опитал да пожертва възможно най-малко хора, но в същото време... той наистина щеше да отнеме и последната надежда на тези, които и така в живота си бяха виждали много малко добро.
Тогава Владиката тихо произнесе:
 * Милада, аз направих всичко възможно, за да навредя възможно най-малко. И дори това, на което ще бъдат подложени отцепниците от всяка магическа конфесия, също ще е действие, съобразено с това, да намали до минимум броя на жертвите. Ни ще се постараем да проведем изследването в най-щадящия възможен режим, и това е единственото, което мога да отговоря на вашата, така и неизказана докрай молба.
 С мъка сдържайки сълзите си, кимнах и наведох глава... И накъде бях хукнала, да ме пита човек? Какво исках да успея да направя? Да спася тези, които ги бяха хвърлили на олтара на „минималните жертви”?! Глупаво е. И самата аз разбирах, че е глупаво. И оставаше само един въпрос:
* А мен кога ще ме подложат на ритуала?
 В този момент дори не гледах към дракона... общо взето, опитвах се просто да се смиря. И затова, още по-неочаквано беше да чуя:
 * Никога.
 Потръпвайки, предпазливо вдигнах глава и се взрях във Владиката. Той ми отвърна с втренчен поглед на сребристо-изумрудените си очи, усмихна се и произнесе:
 * Благодарете на древния, Радович. Докато на ръката ви се намира гривната, аз не мога да ви подложа на подобен ритуал.
Аз това го помнех, но също така помнех и това, че Владиката имаше намерение да
я свали след няколко дни, а няколко дни не могат да бъдат определени с понятието „н и кога”.
 * Какво? Размишлявате върху несъответствието между това, което ви бях заявил преди и току-що чутото? - прояви удивителна проницателност драконът. Аз неуверено кимнах.
Едва забележимо усмихвайки се, Владиката съобщи:
 * Има само един проблем, госпожо Радович - гривната може да бъде свалена след пет денонощия само при условие, че отсъстват каквито и да било чувства по отношение на условната „годеница”.
Със съмнение взирайки се във Владиката, аз все още се опитвах да осъзная какво
именно говори той и какво точно има предвид и...
В този момент драконът милостиво добави:
* За мое огромно съжаление, госпожо Радович, вие предизвиквате у мен чувства.
 Аз?! Просто няма начин! Коя съм аз и кой е... този дракон. Той е най-могъщия представител на народа, който е способен практически на всичко, а аз - невзрачно сираче без род и племе. Чувства?! Та те просто няма откъде да се вземат!
 * Вие не можете да изпитвате към мен никакви ч-ч-чувства - леко заеквайки, но напълно уверено, произнесох аз.
 * Защо да не мога - изумрудените очи леко се присвиха, - вие наистина предизвиквате у мен крайно разнообразен спектър от чувства и емоции... Аз изумено се взирах в него.
 * Най-широк спектър - продължи Владиката, гледайки ме насмешливо, - от трогателна жалост до безумно раздразнение!
 Устата ми неконтролируемо се отвори... А след това, вече контролируемо се затвори, защото, ами да, по принцип, нищо друго у дракона аз не бих могла да предизвикам. И усмихвайки се на собствената си наивност, аз се върнах към главния въпрос:
* Тоест, докато вие изгаряте всички останали, мен няма да ме пипнете?
* Не - намръщвайки се за нещо, произнесе Владиката.
* Но така не е честно - прошепнах аз.
Игнорирайки моята забележка, драконът внезапно произнесе:
* Вие се усмихнахте, защо? Леко объркана, промълвих:
* Какво?
 * По повод моите чувства - вие се усмихнахте. Какво предизвика тази усмивка? - със странно напрежение, попита той.
Свивайки рамене, искрено отвърнах:
* Моята наивност.
И поемайки си дълбоко дъх, избухнах:
 * Вижте какво, така не може. Ако подложите останалите на ритуала на изгаряне, то и аз... мен също трябва. Иначе се получава някак абсолютно несправедливо.
 След като се изказах, плахо погледнах към Владиката. Драконът мълчеше, гледайки ме няколко дълги, напрегнати секунди, а след това попита:
 * Защо ви е грижа за тях, Милада? Вие с никого от човеците не сте се сближила за времето, прекарано в „Пролетен капчук”. Още повече, дори и две думи не сте разменила с никого от тях, и изведнъж - толкова нелогичното „пуснете ме на ешафода заедно с всички, така ще е справедливо”! Това не е справедливо, това е глупаво, госпожо Радович. Безкрайно глупаво.
Той стана от креслото, и насочвайки се към вратата, подхвърли на излизане:
 * На ваше място, аз не бих напускал пределите на замъка ми. Изключително и единствено заради собствената ви безопасност. Колкото до Воронир - Долината е в повишена бойна готовност, съответно, ако магът е още тук, той ще бъде открит в течение на няколко дни.
 След като Владиката излезе, аз още известно време останах да седя в креслото, подвила крака под себе си. На душата ми беше неспокойно и тежко, а всички мисли... Всичките ми мисли бяха с пленниците и с този, който толкова зловещо беше крещял преди два дни... Ето, аз сега съм тук и на мен ми е топло и дори почти комфортно, а за него всеки миг е напълнен с болка и отчаяние...
И тогава на пода изникна светещ правоъгълник.
 Изтривайки сълзите си, аз проследих как капакът на магическия люк се вдига и се появява дебелодупестото драконче - отначало недоволната му муцунка, след това - раменете, след тях - огромна кошница с пирожки, и най-накрая - масивната опашка и задните крака.
 При това кошницата, фактически беше по-голяма от древния поне два пъти и от нея излизаше пара... и аромат, и то такъв, че веднага ми се дояде.
 * Така-а-а - укоризнено втренчено в мен, проточи дракончето, - идвам аз и какво да видя? От глад тук умираме и лиги ни текат до пода!
 Удивено премигвайки, аз дори прокарах ръка по брадичката си - никакви лиги нямаше!
 * Ох, хайде пък сега, аз се пошегувах - махна с лапичка древният и веднага се зае с деловите въпроси: -Миладка, ето, кажи ми сега, кой, според теб, ще продава пирожките, а? На нас съкровищницата ни е празна за срам и позор, а тя тук се е разплескала в креслото и с глупости се занимава! Я да ставаш, на кого говоря, и да се заемаш с укрепването на търговските взаимоотношения с местното население, докато пак не са те похитили някакви лоши хора, да хълцат вечно, дано!
 И аз както си седях... така и си останах да седя, само хвърлих внимателен поглед към дракончето. Защото изведнъж си спомних, че древният вече беше говорил за лошия човек. За лошия човек и неговата златна монетка. И дори не пожела да вземе жълтицата, което си беше просто невероятно, при неговата алчност и... и освен това си спомних, че пирожките на древния са с благословия и... И погледнах през прозореца - свечеряваше се, а за ритуала на изгарянето беше нужна нощ. Всъщност, ако трябва да сме точни - почти полунощ. И законите на магията са такива, че тях са длъжни да ги съблюдават дори могъщите дракони, така че, аз имах време. И дори древен си имах...
Затова, поглеждайки към дракончето, тихичко си признах:
* Нужна ми е помощ.
 Древният ме изгледа с явно съмнение, след което се приближи, влачейки кошницата след себе си, измъкна отнякъде една пирожка, напъха ми я в ръката, дотътри се и седна на креслото, в което до преди малко беше седял Владиката, намести се в него, превръщайки се изведнъж във внушителен дракон в човешки облик. Косата на главата му
 беше медно-червена и повтаряше контура на драконовия гребен, очите с тухлен оттенък гледаха внимателно и мъдро, на голите гърди, прикрити само от няколко кожени ремъка се ширеше татуировка на озъбен морски дракон, който като че ли гледаше право към мен... А след това, драконът сключи пръсти под брадичката си и произнесе:
* Асур-Ррат, великият Червен дракон. Та какъв е проблемът, скъпа?
 Промените в облика и маниерите му бяха толкова значителни, че аз, потресена, се заех да дъвча пирожката. Тя се оказа вкусна, с нежна, запечена в лимонов сок риба вътре. А рибата беше най-добрата храна за маговете, защото помагаше да... Може би именно тя спомогна за това, че аз подхванах:
 * На вас известно ли ви е защо човешките магове ги събраха тук? - попитах аз. Великият Червен дракон измърмори нещо под нос и произнесе:
 * Иренарн-Ррат-Егиатар избра най-човекощадящия вариант.
 * Какво? - не разбрах аз, преставайки да дъвча.
 * Яж, яж, вземи си още някоя друга - отгоре са основно с риба, Хатор специално за теб ги готви, така че, яж - милостиво ми разреши Асур-Ррат и поясни произнесеното
преди секунда: - Казвам, че ви е провървяло с Черния дракон, ето, например брат му не би се захванал реверанси да прави и да се мотае по всички кралства, жертви да събира, той би провел разследване на място.
 * Разследване на място? - не разбрах аз. Без да бързам, се протегнах към втората пирожка.
 * Аха - потвърди драконът. - Най-сигурният начин на разследване - дъхваш огън отгоре и си летиш, мислите на изпичащите се живи човеци слушаш. Драконовият слух е уникален, способен е едновременно да улавя до триста думи и мисли. Гаррат-Ррат-Егиатар би постъпил именно така, но Иренарн не е такъв.
 Аз потресено погледнах към Червения дракон. Той, усмихвайки се, меко ме посъветва:
 * Довери се на Черния дракон, девойче. Той никога не е подвеждал своя народ, няма да го подведе и сега. Нищо от това, което аз бих могла да отговоря на това, не излезе от гърлото ми - то се беше свило спазматично,
очите ми се насълзиха и аз с мъка изстисках от себе си:
 * Своят народ - навярно, но там са маговете... какво ще остане от тях след ритуала?! И... - в този момент, гласът ми пресипна окончателно.
И колкото и да се стараех да се взема в ръце, да се успокоя, не ми се получаваше.
 * Тук се намират хора... един или няколко, не зная точно, тях ги измъчват... - аз се не смеех да вдигна поглед от пода, - ужасно ги измъчват... Те така крещят... Асур-Ррат, вие казвате, че Владиката се грижи за народа си и се опитва да нанесе най-малка вреда, но... но...
Драконът премълча.
А когато аз най-накрая вдигнах очи към лицето му, замислено произнесе:
* Казваш, мъчително крещят...
В следния миг, драконът се ухили и мързеливо се поинтересува:
 * А ти уверена ли си, че тези викове са излизали от човешко гърло? Аз успях само удивено да мигна.
 * Магия, девойче - насмешливо се усмихна Асур-Ррат. - Целият този замък е като в пашкул от магия. Тя скрива казаното в едно помещение там, където то е било произнесено и, повярвай, нито един човек не би могъл да закрещи така, че да го чуят извън стените на килията, в която той де заточен. Следователно, крясъкът принадлежи на някой дракон. На много силен дракон, който притежава такова равнище на сила, което е достатъчно, за да нарушава временно настройките на родовата магия... а такива тук са само двама - Гаррат-Ррат-Егиатар и Иренарн-Ррат-Егиатар. Владиката едва ли би крещял, остава само един вариант.
 Внезапно, аз осъзнах, че седя и слушам с отворена уста. И го осъзнах, едва когато усмивката на Асур-Ррат от леко насмешлива се превърна във въпросителна. Опомних се, затворих уста... понечих отново да я отворя, за да попитам, но не се осмелих, все така потресено зяпайки Червения дракон.
 * Какво, мина ли ти, успокои ли се? - весело се поинтересува се той. - Напразно се терзаеш. В края на краищата, ние току-що изяснихме, че нямаш никакви поводи за безпокойство.
 * Имам! - едва дишайки, възразих аз. - И даже два. Първият - там безумно мъчително, и навярно вече много дълго време, страда дракон. И вторият - виковете на мъчещите се хора дори няма да мога да ги чуя.
 Изражението на лицето на Червения дракон стана удивено-недоумяващо, след което той директно попита:
 * На теб ти е жал за дракона, който, както аз току-що ти обясних, и за секунда не би се замислил да изпържи тебеподобните ти?
 Не се досетих какво да отговоря на това и затова само кимнах. Защото, да, беше ми безумно жал за този, чиито крясък беше наситен с мъчителна болка и ужасяващо страдание. До сълзи ми беше жал.
 * А на мен не - неочаквано заяви Асур-Ррат. И добави: - И останалите древни също не го съжаляват, иначе отдавна да са се намесили.
Аз... отново отворих уста.
* Какво толкова те учудва? - поинтересува се драконът.
 * Вие... - гласът ми трепна. - Вие можете ли да му помогнете? Червеният дракон невъзмутимо сви рамене и безразлично отвърна:
 * Не виждам смисъл. И мен, и останалите древни ни устройва кандидатурата на Иренарн-Ррат-Егиатар за поста на Владика. Черният дракон е силен владетел, уверен лидер, грижовен син на крилатия народ, а и благородството му е похвално.
 Аз продължавах потресено да гледам древния. А той съвършено спокойно продължи:
 * Трябваше да положим известни усилия, за да накараме Иренарн да поеме отговорностите и като духовен лидер на драконите, и едва след пет години той се смири с неизбежното, което не може да не радва.
 Спомних си думите на Хатор за това, че в храма вече пет години не е имало служба, защото Владиката все се надявал да вдигне брат си на крака... Спомних си и това, че най-добрите целители били поканени в замъка, но не могли нищо да направят... И аз изведнъж осъзнах - пет години! Цели пет години старшият дракон се мъчи! И тези крясъци... пет години?! А древните знаят за това и...
 * И на вас ви е все едно, че драконът така се мъчи? - ставайки, възмутено попитах аз.
 Асур-Ррат безметежно се усмихна и кимна. А след това, напълно игнорирайки възмущението ми, спокойно добави:
 * Скъпо мое момиче, ние сме древни, ние ясно виждаме кога си заслужава да се намесваме, а кога - не. Глупостта, надменността и самонадеяността на Гаррат доведоха до изгодно за Долината положение - какъв е смисълът да се намесваме? Гаррат ще загине до края на тази година, Черният дълго време не го пуска да си отиде, но и той не е всесилен. Нищо, Иренарн ще го преживее, ще остане на поста си като Владика и под неговото управление драконите ги очаква нов Златен век.
 Той обясни всичко това с такава безметежност и спокойствие, която навярно беше свойствена единствено на древните. Очевидно, на Червения дракон му беше абсолютно безразлично, че ето, вече пета година мъчително гине живо същество, а Владиката... Аз си припомних реакцията на Черния дракон, когато дочух крясъка за първи път... и за втори... Неговото вкаменяващо се лице, и гневът в очите... неимоверна ярост. И изведнъж съвсем неочаквано разбрах - той обвиняваше самия себе си. Асур-Ррат каза: верният дълго не го пуска да си отиде, но и той не е всесилен”, значи, само благодарение на Владиката, неговият брат все още е жив, но въпреки всичко, умира - бавно, но неизбежно... Владиката обвинява самия себе си за това, че не може да му помогне... и сега аз напълно осъзнах това. А когато си спомних всичко, което си бях помислила за дракона, изпитах срам. Как бях си позволила да го обвинявам без доказателства? И колко ли му е тежко! А този древен...
 * Как можете да постъпвате така? - потресено попитах аз. - Как можете спокойно да говорите за това, че някой умира в жестоки мъчения? Как? Сигурно ли е, че вие сте
древен?
 Зарево на далечен пламък облиза очите на Червения дракон и той предупреждаващо произнесе:
* Скъпа!
А аз изведнъж осъзнах, че той не за първи път произнася тази дума. И въздъхнах:
* Защо ме наричате така?
Усмихвайки се, Асур-Ррат язвително отвърна:
 * Наричам нещата със собствените им имена. Ти си ми много скъпа, момиченце. И твоята цена стремително ще се увеличава докато не напълним съкровищницата ми. Така че, изтривай си сополите, примири се с неизбежното и да вървим да продаваме пирожки!
 И именно след тези думи, моето негодувание достигна до предела и се изля в лаконичното: -Не!
А след това се понесе:
 * Аз няма да отделя и минута време, за да помогна на чове... дракон, който изобщо не го е еня за страданията на другите! Как можете да сте такъв, изобщо?! Как?! Аз просто не разбирам!
Усмихвайки се, драконът меланхолично отвърна:
 * И няма да разбереш. За подобно разбиране, моето момиче, ти си лроживяла прекалено малко време на тази земя.
 И драконът ме погледна с все същата насмешлива усмивка, изкривяваща тънките му устни, и като че ли, подчертаваща нечовешките очи. И ме гледаше така, сякаш той, най-великият и могъщ в своята мъдрост, се отнасяше към мен с не по-малко велико търпение и снизхождение. А на мен пък много ми се искаше да му кажа всичко, което мислех за него, но се ограничих само с въпроса:
 * След като вече стана дума за пълното неразбиране от моя страна на вашите велики цели, уважаеми Асур-Ррат, бъдете така любезен да ми обясните защо ме наградихте с брачната гривна на Владиката?!
Но игнорирайки напълно ироничния ми тон, Червеният дракон с интерес попита:
* Аз нещо не разбрах, ти да не би да се сърдиш?
 Да не би да се сърдя?! Сериозно?! Аз дори изгубих дар слово след подобен въпрос! А Асур-Ррат безметежно продължи:
 * Забележителен предмет, между другото. Тя е и магически акумулатор, че силите ти никакви ги нямаше, и защита от прегаряне, и изобщо само изгодни за теб свойства, откъдето и да го погледнеш.
 * Изгодни свойства? - разярено се троснах аз. - Заради вашата „изгода” аз съм принудена да спя в едно легло с този, за когото единственият начин да се избави от мен е да търпи присъствието ми до себе си! Вие поне за миг можете ли да си представите как се чувствам?
 Без изобщо да се засрами, Червеният дракон се наведе напред и заинтересувано попита:
* Как?
 От негодувание и яд горяха бузите ми, ръцете ми трепереха и аз изобщо с огромно усилие се сдържах. И да, това може и да беше просто поредната несправедливост в живота ми, но колко беше неприятно, горчиво и болезнено от тази ситуация.
* Чувствам се отвратително, Асур-Ррат - отвърнах му тихо.
 Драконът сви рамене, отново се облегна назад, сключи пръстите на ръцете си и разглеждайки ме замислено, безразлично произнесе:
 * Скъпа моя, дай да си говорим откровено: ако отхвърлим етическата страна на въпроса, ще видим само плюсове. С брачната гривна на Черния дракон ти си по-силна като маг, напълно и изцяло си защитена, както от Владиката, така и от покушения от страна на други лица. А колкото до етическата страна - успокой се,
в края на краищата, Владиката няма да ти посегне - той прекалено силно презира хората, за да се прелъсти от едно дребно, изпоплашено и нещастно сираче. А колкото до всичко останало - какво толкова пък, ще поспиш пет нощи на мека удобна постеля, няма да ти пострада честта, първо, защото тя и честта е от съмнително качество, а второ - Иренарн никога дори не би погледнал към човечка, за него ти си нещо подобно на маймунка, съответно, досещаш се... достатъчно голямо момиче си, трето - ти си прекалено малка, а драконите традиционно предпочитат връстнички, а
и разликата в социалното положение би била решаваща, дори ти да беше се оказала чистокръвен дракон в разцвета на силите и женската си привлекателност. Е, успях ли да те успокоя?
 Просто се взирах в древния. Мълчешком. В пълен шок от сблъсъка с ТАКЪВ морал! Или това може да бъде прието за отсъствие на какъвто и да било морал. А драконът, засиявайки със зъбатата си усмивка, весело заяви:
* Е, мълчанието е знак на съгласие.
 И скочи от креслото вече като дребно шкембесто драконче, дотътри се до кошницата с пирожките и заяви:
 * И ето сега, когато вече знаеш колко много съм направил за теб, да вървим да пълним съкровищницата ми. Аз хвърлих поглед към древния и тихо отвърнах:
 * Не.
Изсумтявайки намръщено, дракончето уточни:
 * Какво именно „не”? Не, в смисъл, не искаш пирожка? Ми че недей да я ядеш, повече пари ще изкараме. Хайде, грабвай кошницата и...
 Аз не се захванах да споря, да доказвам каквото ида било, също не виждах смисъл, аз просто се обърнах и излязох. Без дума да обеля. Без да се обръщам, дочувайки възмутеното му; „Ей, ти къде така? Пирожките изстиват!” Не казах нищо, решила просто да отида и да намеря умиращия дракон. Може да беше жесток, тщеславен и да беше откраднал годеницата на брат си, но беше все още жив и се нуждаеше от помощ. Това беше първата ми задача. След това планирах да се върна и да накарам Червения дракон да ми разкаже всичко, което знае за „лошия човек”. Просто, защото до смрачаване имаше още време и аз се надявах да узная още нещо. И да успея да направя поне нещо.
 И в същото време, аз бях безумно, просто ужасно сърдита на древния. И тази злост беше една такава странна смесица от обида, негодувание и откровено неразбиране. Наистина не можех да разбера, как може така?!
 „И мен, и останалите древни, напълно ни устройва кандидатурата на Иренарн-Ррат-Егиатар за поста на Владика”...
 И аз спрях. Спрях просто ей така, по средата на коридора. В ума ми светна очевидното - древните знаеха как да се борят с одушевената черна плесен. Знаеха с пълна сигурност! Та нали тя все някак е била спряна преди стотици години и някак все още я държат под контрол, за да не допуснат унищожаването на населението?! Или не я държат?... Беше печално, че разполагам с толкова малко информация, та аз, практически, нищо не знаех, но... това нямаше значение, имах намерение да действам. Все някак. Защото аз не съм древен дракон, който ще седи и ще пренебрегва факта, че някъде в замъка някой мъчително агонизира, а на някой друг...
ще му се наложи да се смири и да приеме
 неговата смърт. Асур-Ррат беше уверен, че Владиката ще я преживее, аз също си мислех, че ще я преживее, но... Черният дракон... беше ми жал за него. Майка му не го беше обичала, той не беше израснал в семейството си, и сега, практически в ръцете му, издъхваше брат му... Да, такава участ и на най-злия си враг не можеш да пожелаеш.
 А този, този древен! И аз, глупачката с глупачка, така се зарадвах, когато осъзнах, че държа в ръцете си одушевена книга!
И тогава отново ми просветна, та аз все още имам одушевена книга!
 Книга, в която някой дракон... изглежда, че именно този същият Асур-Ррат, някога е вложил частичка от душата си. И това е била добра частица! Такава една, правилна частичка, която преди няколко дни веднага беше разбрала какво именно търся и без да се бави ми беше показала раздела за плесента... а след това, от книгата се беше измъкнала неправилната, алчна за пари и свикнала да командва част от душата на
древния дракон, чиято единствена цел беше станало напълването на собствената му съкровищница. Интересно, защо? Впрочем, на мен дори малкият шкембест, обхванат от стремеж да забогатее по какъвто и да е начин дракон, ми харесваше много повече от самия величествен Асур-Ррат! Сто пъти повече, но...
 Но всичко това бяха дреболии, а главния факт се състоеше в това, че аз имах одушевена книга, готова да ми помогне!
Обръщайки се стремително, аз се върнах в спалнята на Владиката.
 Древният все още беше тук - той с лекота носеше кошницата към вратата, но веднага, щом ме зърна, със стон се сплеска върху опашката си, запъшка, като от страшна тежест, ококори големи, молещи очи и като че ли се приготви да апелира към моята жалост.
 * Няма да стане - срязах го, заобикаляйки скулптурната група „Тъжно драконче с кошница пирожки”, насочвайки се към ъгъла, в който бях оставила нещата си, и найважното - чантата с книгите.
 * Какво значи „няма да стане”?! - занарежда дракончето със смешно гласче. - Как така „няма да стане”? Аз на теб най-мили очички ти направих, а ти?!
 * Не се умилих - отвърнах, навеждайки се към чантата и заемайки се да търся в нея нужната книга.
 * Безсърдечна! - потресе се древният, изпускайки кошницата и протягайки смешно лапички към мен. - Знаеш ли ти какво е поставено на карта, Миладка? Та на мен съкровищницата не просто така ми е нужна, а за да стана отново себе си, цялостна личност, за да се върнат крилата ми, предишните, и за да...
 В този момент, аз вече не издържах, обърнах се към него и честно му казах:
 * А знаеш ли, че ако съм напълно откровена, то на мен лично ти ми харесваш повече ето такъв - миличък, нагъл и напорист. И след като се запознах с твоята истинска цялостна личност, изгубих всякакво желание да ти помагам отново да се превърнеш в надменен, безразличен към мъките на другите и страдащ от мания за божествено величие Асур-Ррат!
 Озадачавайки го с казаното, аз отново се зарових в чантата в търсене на книгата. Намерих я, прокарах ръка по златния релеф с изображението на дракончето и отново пъхнах ръка в чантата, за да извадя бележника, който ми позволяваше да си пиша с магистър Валентайн. Да, аз не му бях писала вчера и днес, просто защото... не можех, в края на краищата, да споделям с магистъра, че сега нося гривната на Владиката и нощувам в спалнята му... но сега вече без помощта му, щеше да ми е
трудно. Като минимум се надявах, че може да знае древния език на крилатите, в края на краищата, самият магистър Валентайн беше достатъчно древен - това първо, а второ - своята младост той беше прекарал в Аркалон, а значи, по идея, би трябвало да знае поне нещичко.
И тогава зад гърба ми се разнесе вбесеното:
* Скъпа, ти сериозно ли?
 Моментално се досетих, че сега там се извисява преродилият се в цялостното си „аз” Асур-Ррат.
* Абсолютно - без да се обръщам, отговорих аз.
 И измъквайки най-накрая бележника от чантата, решително се изправих. Също толкова решително се обърнах. И не по-малко решително погледнах дракона, който се извисяваше над мен като минимум на две глави. Очите на древния проблясваха във всички оттенъци на огъня. И засветиха още по-силно, когато добавих, частично цитирайки думите му:
 * Не виждам смисъл да ви помагам. Мен напълно ме устройва мъничкото забавно драконче. То е очарователно дебеличко, смешно, но по свой начин, добро и грижовно. Останете си такъв, така ви е по-добре, знам го със сигурност!
Древният изхърка нещо неясно. А аз добавих:
* Не е никак приятно, когато другите изобщо не ги е грижа за вашите планове, нали?
 И преди той да отвърне каквото и да било, фактически избягах от стаята, тъй като нямах никакво желание да си губя времето с ненужни препирни. Така или иначе, щях да му помогна, ако е нужно, коя съм аз, че да отказвам? Пък и не бих могла да мина покрай някого, който е в затруднение, прекалено добре знаех какво е, когато всички се обръщат на другата страна и те подминават, без да помогнат. Но това щеше да му е за урок!
 Озовала се пред вратата на спалнята, аз бързешком преминах по коридора и завих зад ъгъла, ей така, за всеки случай, ако Асур-Ррат реши да се втурне да ме гони. Не се втурна.
 Успокоявайки се, започнах да се питам, къде да търся Гаррат-Ррат-Егиатар. Огледах се - надясно се точеше коридор с неизброимо количество врати, наляво - приблизително същия и със същото количество. И може би щях да изпадна в отчаяние, ако не бях забелязала, че тази сутрин Владиката беше дошъл от десния коридор. А ако се имаше предвид, че преди това, той беше излязъл от спалнята след крясъка на брат си, то...
 И аз решително се отправих към най-близката врата в дясната страна на коридора. Приближих се, хванах дръжката, дръпнах към себе си - вратата си остана затворена. Е, какво пък, щеше да е учудващо, ако всичко минеше толкова лесно, така че, след като си поех дълбоко дъх, позволих на магията да премине през мен и искрено се помолих, брачната гривна на Владиката действително да е увеличила резерва ми и издишах в единен енергиен порив:
* Етраре карто!
 Силата като син разряд премина по ръката ми, попивайки изцяло в желязната дръжка. Разнесе се изщракване и вратата се отвори...
 Зад нея беше празно. В смисъл, не че зееше абсолютна празнота, но съдейки по покритите с бели калъфи мебели, тук явно никой не живееше. Разбира се, беше глупаво да се надявам, че ще ми провърви още от първия опит. И аз се насочих към следващата врата, разположена на отсрещната страна на широкия коридор.
* Етраре карто! - син разряд на силата, попилата го дръжка, щракване на
ключалката, отворена врата. И нищо. В смисъл - отново покрита с бели калъфи мебелировка.
 Аз не се отчайвах. Триединният наистина обича всичко да е по три пъти, така че... Следващата врата. Заклинание. Разряд, щракване, отваряща се врата... И нищо. Това вече беше обидно, да.
 Следващата врата се отвори дори без заклинание и разкри помещение, което явно принадлежеше на жена, в смисъл, на драконица. И аз, някак интуитивно се досещайки се на коя именно, веднага затворих и се отдръпнах. И тръгнах към следващата.
 Когато и зад дванайсетата врата нищо не се намери, аз се разстроих, но все пак не се отчаях. Въпреки всичко, отчаянието никога не беше присъствало в живота ми. Така че се насочих към тринайсетата на брой врата, изговорих вече втръсналото ми „Етраре карто!” и... вратата ми отвърна със същото - тоест, с разряд синя енергия. Не зная какво би се случило с някой друг, мен, предполагам, ме защити гривната. Така че, енергийният заряд се самоунищожи, едновременно унищожавайки и ключалката.
 Вратата щракна и се разтвори, откривайки пред погледа ми внушително, оформено в черно-златни тонове помещение, огромен дракон, който лежеше в центъра му и беше окован със сребърни вериги. Имаше и двама дракони в човешка форма, които при появата ми четяха книги, а сега недоумяващо ставаха от креслата си.
И като апотеоз на цялото това странно действие, откъм коридора се разнесе:
 * Аз искам тя просто да изчезне! Не ме интересува как ще го постигнете и колко зъби, крайници и люспи ще ви струва! Настоявам да очистите замъка ми от човешкия изрод!
 Чувайки това, аз моментално забравих за смущението си, бързо се вмъкнах в покоите на старшия от владетелите на Долината и внимателно притворих вратата след себе си. Един от стражите мълчаливо прекоси покоите, заобиколи ме и затвори вратата плътно, след това приклекна, заомагьосва ключалката и тя възвърна предишното си работоспособно състояние, въпреки че, до преди секунда имаше вид на разтекла се по черния камък сребриста капка.
 * Владиката ви е снабдил със защитен артефакт? - ставайки, спокойно попита драконът. Аз отрицателно поклатих глава, след това, спомняйки си за гривната, неуверено кимнах.
 * Владиката е предвидлив - с равен глас изкоментира стражът. И ме погледна. Въпросително ме погледна.
 Аз и не знаех как да оправдая присъствието си тук. Да си призная, че бях търсила болния дракон, щеше да е глупаво, да съобщя, че имам намерение да търся информация за това, как би могло да се помогне на този дракон - още по-глупаво. Реших просто да попитам:
* Може ли да постоя тук, докато...
 „Докато” какво именно, всъщност не ми се наложи да обяснявам - истеричният вопъл на драконицата го беше чула и охраната.
 * Настанявайте се - този, който стоеше по-близо до мен, кимна към креслото до отсрещната стена. - Можете да останете тук до завръщането на Владиката. След това той ще реши.
 Благодарих и с опасение тръгнах да заобикалям окования с вериги, легнал на пода дракон и опасенията ми не бяха безпочвени. Драконът умираше, дишайки тежко и бълвайки пламък с всеки дъх, трепереше с цяло тяло и ноктите на лапите му ту се прибираха ту се показваха... плашещи, черни, полуизгнили. И докато минавах покрай
него, гледайки с трепет към Гаррат, се поразявах, как беше жив до днес? Пет години! Та той е в това състояние цели пет години! Това беше ужасно.
 Приближавайки се бавно към посоченото кресло, аз спрях. То беше явно женско. Поизящно, на тънки крачета, с кокетна украса от зеленикави цветенца и кокетна червена атлазена възглавничка за под гърба. И още нещо странно -
като че ли около дадения елемент от мебелировката беше очертан кръг. Не явно, не, но като че ли на пода дълго време беше стоял килим, след това го бяха махнали,
а кръгът си беше останал. Странно, нали? - Нещо не е ли наред, госпожо Радович? - обади се един от стражите.
 Обръщайки се към него, аз изразително свих рамене, демонстрирайки, че все още не съм сигурна и отново погледнах към креслото. И потръпнах, когато съвсем близо до мен се разнесе:
 * Притеснява ли ви присъствието на магия? Не се вълнувайте, това е просто защитен купол, създаден, за да обезпечи безопасност на годеницата на Владиката, която ряд... от време на време идва да го навести.
 Потръпвайки с цяло тяло, аз се обърнах, погледнах безшумно приближилия се дракон и... и внезапно осъзнах нещо странно - не, мен не ме беше притеснило присъствието на магия. Още по-зле, аз дори не усетих тук каквато и да било магия. Което си беше странно и можеше да свидетелства за две неща - или нея тук я няма или... това е магията на моята магическа конфесия!
 Но преди сериозно да се замисля за това, мислено си повторих думите на стража и уточ н их:
* Годеницата на Гаррат-Ррат-Егиатар? Драконът отвърна с неочаквана ярост:
* Д-д-да!
 И ето това, ако трябваше да съм честна, беше странно. Дори много. Но някак изведнъж и съвършено неочаквано, аз осъзнах, че не искам да седя на креслото на тази... лейди. Не защото на мен самата ми е проблем, а защото тя със сигурност щеше да узнае за това и щеше да заяви нещо от рода на: „Изхвърлете тази гадост, осквернена от мръсната човечка”, а това вече щеше да е неприятно. И затова, хвърляйки още един поглед към креслото, попитах:
* А може ли тук, в ъгълчето на пода да поседя?
Стражът ме измери със странен поглед и безапелационно отвърна: -Не. След това добави:
* Не мога да ви позволя да останете тук, без да ви обезпеча защита.
Аз почти посърнах, но веднага си спомних - на ръката си имах гривна! Тоест, защита,
а значи...
 * Хар-Рран, тя е в безопасност - произнесе стражът, който до този момент беше мълчал. - Тя успя да отвори вратата.
 * Точно така - тържествуващо потвърдих аз.
 Самият Хар-Рран неодобрително ме изгледа, след това се обърна и излезе в съседното помещение. Върна се с компактна отоманка, покрита с бял калъф. Без никакво усилие я донесе до стената, намести я зад креслото на драконесата на около пет метра разстояние, свали калъфа и мълчаливо ми посочи да седна.
 Искрено поблагодарих, отидох, събувайки се, се покатерих на отоманката с крака, седнах по-удобно, и слагайки книгата на коленете си, отворих първата страница.
 И отново ме обхванаха трепет, възхищение и благоговение, когато златните букви се посипаха в милиард искри и на страницата се появи мъничкото драконче. Легендарната одушевена, тоест, фактически жива книга отново се събуди, в момента,
когато я отворих. И това беше толкова вълшебно! Толкова удивително, че аз за миг даже забравих къде се намирам и какво се случва наоколо...
 А след това си го спомних в момента, когато драконът изхриптя и стаята се разтърси от див, пълен с болка и отчаяние вик... вик с такава сила, че аз едва не изпуснах книгата, но все пак ми се отдаде някак да я подхвана и да я притисна към гърдите си.
 А Гаррат разтърсваше веригите си, удряше с опашка по пода и стенеше... така стенеше, че аз сама не забелязах как заплаках мълчаливо.
 * На него вече не може да му се помогне, престанете да плачете - произнесе Хар-Рран. А аз дори не погледнах към него, с потръпване взирайки се в мъчещия се дракон.
 А след това си спомних това, което беше казал Рото, гномът, с когото се бях срещнала на пристанището: „Болест е това, лоша болест, поразява децата на драконите на възраст до три годинки. Няма никой, който да я е преболедувал и да е оцелял”.
 Велика майко на всичко живо, излиза, че и децата така са се мъчили?! Как?! Как може така?!
 * Лейди Милада, вие треперите! - демонстрирайки, че строго следи състоянието ми, съобщи Хар-Рран. Наистина ме тресеше. И като си представих, все по-силно започваше да ме тресе.
 * Прекратете, иначе ще ви изведа от тук - предупреди драконът.
 Неговият партньор, както се оказа, също внимателно ме наблюдаваше, а след това неочаквано попита:
* Лейди Милада, какво именно в тази ситуация ви докара до сълзи?
 Аз мълчаливо изтрих очите си, опитах се да отговоря... и не успях. Брадичката ми се тресеше, гърлото ми беше свито в болезнен спазъм, аз беззвучно заплаках отново и няколко сълзи капнаха на невероятно рядката жива книга... Как можах? Та това е жива книга...
 Изплашено я отворих и извадих от джоба си кърпичка, за да изтрия капките от хартията, но дракончето беше по-пъргаво. То излезе върху корицата, укоризнено ме погледна, заплаши ме с нокътче и дъхна върху хартията... Мокрите петна мигновено изсъхнаха. И аз, поуспокоила се и следейки действията на дракончето, тихо отвърнах на стража:
 * Простете, моля ви. Но той така се мъчи... и аз само като си помисля за това, че и децата...
 Този път, за да не намокря отново книгата, аз я отместих встрани, и отмятайки глава назад, задишах дълбоко, стараейки се да се успокоя.
 Драконите мълчаха, давайки ми време да дойда на себе си, а след това Хар-Рран някак уморено произнесе:
 * Да, беше точно така. Древните лекуваха тези, които бяха по-големи, но дракончетата не се поддаваха на лечението. Страшни години на побелели бащи и майки, загубили желание за живот...
 И край, сълзите ми потекоха като река. Аз старателно се опитвах да се успокоя, всяка секунда триех лицето си, но не можех. Изобщо не можех! Няколко минути аз просто ридаех, а след това... какъв смисъл да жалиш тези, които са си отишли... дори от мъка да ти се разкъсва сърцето - най-добре би било да се стегна, тук и сега и да започна да действам.
 А затова, отново изтрих лицето си, придърпах книгата отново на коленете си, и стараейки се да не се разсейвам със странични неща, тихо казах на дракончето:
- На мен ми е нужна информация как може да се лекува Сивата чума.
 Златното релефно драконче мълчаливо разпери лапички, показвайки, че нищо не е разбрало. Жалко, предишния път то някак се беше досетило какво искам от него, а сега какво? Нима само тази същност на Асур-Ррат, която беше напуснала книгата и сега се опитваше да се възроди напълно, разбираше съвременния език?
Аз зададох на дракончето още няколко въпроса, но то все така не ме разбираше.
 Мълчаха и стражите, напълно безразлични дори към това, че в ръцете ми се намираше древна жива книга. А когато вдигнах поглед към тях, Хар-Рран честно си призна: - Ние ни владеем езика на древните.
 Въздъхвайки тежко, реших за сега да се откажа, какво пък, аз имах и резервна възможност. И изваждайки бележника, припряно надрасках на първата страница: „Магистър Валентайн, страшно ми е нужна вашата помощ”.
Само че отговор не последва.
Почаках около минута и отново се заех да пиша:
 „Магистър Валентайн, моля за извинение, че не ви писах няколко дни, но всички събития, които се случиха, нямат никакво отношение към нашето дело и касаят само личния ми живот, който едва ли ви интересува”. И тогава върху хартията се появи рязкото и четливо: „Защо пък, много ми е интересно даже!”
 Аз замрях, взирайки се с известно недоумение в написаните от магистъра думи. И недоумението ми само се усили, когато магът дописа още един ред: „И така, слушам ви”.
 Окончателно объркана, аз понечих да попитам какво конкретно би искал да чуе, но след това се досетих, че става дума явно за това, за което бях поискала помощ. И въздъхвайки облекчено, бързо написах: „Вие знаете ли древния език на драконите?”
 В отговор - тишина. Практически минута магистър Валентайн нищо не написа в отговор, а след това в бележника се появи само една дума: „Да допуснем”.
Мен този отговор изобщо не ме задоволи, и вече леко раздразнено, написах:
 „Магистър Валентайн, извинете, че настоявам толкова упорито, но ми е необходимо да го знам със сигурност”.
Отново се проточи пауза, след която в бележника се прояви:
 „На мен ми е безумно интересно да разбера всичко за промените в личния ви живот” Разговорът приемаше някакъв обрат, който изобщо не бях планирала. И опасенията ми само се потвърдиха, когато магистърът дописа следващия ред:
 „Вие все още ли се намирате в странноприемницата „Пролетен капчук” в положението на напълно свободна девойка?”
„Не...” - потресена, написах аз.
 „Ама че работа - отговори магистърът. И веднага дописа: - И какви изменения конкретно са настъпили в личния ви живот? А най-важното, къде спите сега, госпожо Радович?” Окончателно смутена, неуверено отвърнах: „Никъде не спя... Ден е, все пак”. Тогава магистърът, с методичността на следовател по време на разпит, изписа: „А през нощта къде благоволявате да спите?”
 Нямах представа как да реагирам на това. Преглътнах, огледах се, натъкнах се на заинтересуваните погледи на охраната, погледнах към треперещия в оковите си умиращ дракон и се сепнах: А за какво изобщо става дума?! Какво общо имат с проблема моят сън и промените в личния ми живот, когато на мен просто ми е нужна помощ? А именно помощ магът ми беше обещал.
И ето, спомняйки си това, аз раздразнено отвърнах:
„Спя, където сваря. Където ми кажат, там спя! Магистър Валентайн, ще се осмеля
да ви напомня, че се намирам в Аркалон в качеството си на бъдеща жертва на магически ритуал, и чакам своята участ. И на мен ми е нужна помощ! И можете да ми вярвате - мястото на нощната ми почивка е най-незначителната от всички трудности, с които ми се налага да се сблъсквам. А сега, бъдете така любезен да ми отговорите на въпроса, владеете ли езика на древните дракони?!”
Известно време магът не реагира на въпроса, а след това в бележника се прояви: „Да”. И толкова.
 „Простете ама какво именно „да”? - предпазливо попитах аз. И ми се стори, че усетих раздразнението му дори преди да вида: „Да, владея го!”
Въздъхвайки с облекчение радостно написах:
 * „Преведете ми, моля ви, фразата „Как се лекува Сивата чума” на мен ми е много необходимо и...” Аз не успях да допиша, а в бележника, на цели три реда, вместо на един, както досега, се показа въпросителен знак. Такъв един огромен, и някак, стори ми се, вбесен, въпросителен знак. Един, а след това, още три и рязкото: „Какво?!”
Не, разговорът ни днес изобщо не вървеше. Аз задишах дълбоко, за да се успокоя,
а след това прецизно изписах: „Ако обичате, не питайте за нищо сега, а просто преведете фразата. На мен наистина ми е много необходима помощта ви”.
 Отговорът беше мълчание и празен ред в бележника. „Моля ви.. .” - плахо написах аз. Още няколко секунди нямаше никакъв отговор, а след това на хартията се прояви с рязък почерк с изразен наклон вляво и силно натискане:
„Датар греноаранд тша хаес ррагадран Егра моера”.
Виждайки този ред, аз неволно си спомних курса по графология и някак отстранено
и автоматично направих характеристика на базата на видяното: не много изразен, но все пак наклон на буквите наляво - контрол на разума над емоциите, хората с такъв почерк обикновено са потайни, независими и рационални. Силен натиск при писането - енергичност и способности за ръководене на големи групи хора. Ъгловати букви - активност и критичен ум, амбициозност и независимост. И ако трябва да съм откровена, тази бегла характеристика на основата на почерка някак
 изобщо не ми се връзваше с магистър Валентайн... А от друга страна, познавах го от толкова малко време, че, би било глупаво да си правя каквито и да било изводи. „Благодаря ви, магистър!” - радостно написах аз.
И отмествайки бележника, придърпах книгата.
 И ето, гледайки заинтересовано взиращото се в мен златно драконче, аз тържествено издишах:
* Датаре греноара-анд тша хаес ррагадран Егра моер!
 Златното люспесто създание удивено мигна с очички и продължи въпросително да ме гледа. Май че бях произнесла нещо неправилно.
 Отново отворих бележника, сверих написаното от магистъра с думите си, повторих си наум фразата и отново тържествено изстрелях:
* Датара греноаранд таша хаес ррагадран Егра моаера!
 Дракончето критично се намръщи и отрицателно поклати глава, демонстрирайки, че отново нещо не е както
трябва.
Забравяйки за каквато и да било тържественост, аз отново отворих бележника и вече сричка по сричка, старателно и без да откъсвам поглед от редовете, прочетох:
* Да-тар гре-но-а-ранд тша ха-ес рра-га-дран Ег-ра мо-ер?
Този път беше мой ред да гледам въпросително дракончето. А пък то, важно изслушвайки моя, явно доста неправилен, древен, се замисли, почеса с нокът
брадичката си, след това кимна на някакви явно свои мисли и гордо се затътри към следващата страница, която аз припряно прелистих, за да го последвам. И на следващата, и на още една. Аз прелиствах и прелиствах, стараейки се да догонвам острото крайче на опашката му, но в един момент загубих дракончето от поглед.
 Замрях изплашено, прелистих страничките напред и не го намерих. Върнах се назад - също празно! Запрелиствах трескаво, застинах, без да дишам дори и...
 И някак даже не забелязах в кой момент книгата започна стремително да натежава. Тя ставаше именно по-тежка, при това, осезаемо, а след това рязко се отвори, приблизително малко по-напред от средата, а аз в пълно изумление проследих как от корицата, в буквален смисъл, израстваха нови страници. Абсолютно нови, които ги нямаше тук досега. Но ако в първия момент бях готова да възкликна „ура” с пълно гърло, то в следващия...
Тук всичко беше написано на непознатия ми древен драконски!
Всичко, всеки ред, всяка схема, всяка забележка и прочие.
 Именно в този момент усетих какво значи отчаяние. Глухо безпросветно отчаяние при мисълта, че ще се наложи отново да се моля на странно-невменяемия магистър Валентайн да ми помогне с превода... Само дето отчаянието наистина не беше за мен. И сподавяйки стона си, аз протегнах ръка към бележника.
И тогава с грохот се разтвори вратата!
 Така, сякаш я бяха ударили с нечовешка сила, поради което, крилото, стремително описвайки полукръг, с повторен грохот се тресна в стената и там се заклещи. На прага стоеше Владиката.
 Сребристо-зелените му очи бяха присвити, под скулите забележимо потръпваха жилите... Владиката изглеждаше така, че двамата стражи, без да се спогледат дори, мълчаливо излязоха в съседната стая и внимателно затвориха вратата след себе си. Плътно! Карайки ме да си спомня за това, че в този замък присъства родова изолираща магия, която е способен да преодолее само гласът на Гаррат, и то единствено в пристъп на убийствена болка.
 Тези няколко секунди, през които охраната практически дезертира от мястото на действието, Иренарн-Ррат-Егиатар стоеше без движение, но в момента, когато зад драконите се затвори вратата, Владиката мълчаливо влезе, обърна се към вратата, която самият той беше избил... Издаде глухо ръмжене, виждайки, че тя практически се е сраснала със стената, дръпна, изкопчвайки я от камъка, и я стовари на мястото, отрязвайки ни от целия замък.
 И едва след това, плашещо бавно обръщайки се към мен, Владиката направи бавна крачка. Огромен, широкоплещест, с масивни мускулести ръце, с плавните движения на вбесен, готов да убива хищник!
 И това изглеждаше ужасяващо!
Толкова ужасяващо, че аз застинах, гледайки го с широко отворени очи и...
 И в този момент ми просветна, че Владиката, по идея, също би трябвало да знае древния език. Замислено се намръщих, взрях се в значително помръкналото му лице и реших - да, напълно определено би трябвало да го знае. В края на краищата, Черният дракон беше член на управляващото семейство, а значи, той беше получил достойно образование, а в него нямаше начин да не беше включен и езика на п редците.
Така че, поглеждайки в очите на разярения дракон, аз умиротворително произнесох: - Идвате точно навреме.
 Владиката спря на крачка от мен, практически изпепелявайки ме с поглед, наведе леко глава настрани и язвително се тросна:
* Нима?!
* Честна дума! - заверих го а. Присвивайки очи, драконът процеди:
 * Аз като цяло имам силни съмнения във вашите способности да бъдете неискрена. Премигвайки удивена, уточних:
 * Какво?
Но отговор не последва, напротив, Владиката подигравателно произнесе:
 * Като се има предвид „искрената” ви радост при появата ми, ще рискувам да предположа, че ви е необходима помощ, така ли?
Учудено мигайки отново, аз кимнах, и веднага попитах:
 * Проницателността е още една от вродените способности на Черния дракон? Усмихвайки се криво, Владиката леко се наведе към мен, и гледайки право в очите ми, отвърна:
 * Не. Придобита вследствие на общуването с вас!
 След което, изправяйки се, ме измери с мрачен поглед и не по-малко мрачно, заповяда:
* Отместете се.
 Аз се отдръпнах към края, независимо от това, че според мен, на отоманката и така имаше място поне за още двама дракони. Осъзнах, че съм сбъркала, когато нещастната мебел изскърца при наместването на Владиката отгоре. А след това книгата бе издърпана от ръцете ми със собственически жест, и размествайки я на своите колене, Черният дракон потъна в четене.
 При това, живата книга, реагирайки на докосването на ръцете му, моментално се престори на умряла. В буквалния смисъл - златното драконче сега се въргаляше на страницата с изплезен език. Създаваше се впечатлението, че още малко и за поголяма убедителност, то ще добави и мухи, които да кръжат над трупчето му.
 Но дракончето напразно се опасяваше - Владиката не хвърли дори един поглед към тленните му останки, даже закри част от древния, прелиствайки страницата, за да прочете следващата. И следващата... и следващата... И странна работа, но колкото по-нататък прелистваше, толкова повече... се разочароваше? В началото ми се стори, че може би греша, но в следващия миг, с рязко движение драконът захлопна книгата, без да гледа ми я върна и замря, навел глава и опрял лакти на коленете си. Няколко минути Владиката седя мълчаливо, а след това глухо произнесе:
* Е какво пък толкова, още една разбита надежда.
 А аз... дори не намерих какво да кажа. Разтворих книгата, спогледах се тревожно с възкръсналото от мъртвите драконче, отново погледнах Черния дракон, който изглежда беше изгубил интерес към всичко и към всички, и все пак изстисках от себе си:
* Как?
Отговор не последва.
Премествайки се по-близо до Владиката, аз трескаво и объркано заговорих:
 * Но това е жива книга, и дракончето, то, ако правилно е разбрало въпроса ми, трябваше да покаже нужния ритуал, и... простете, но аз... аз мисля, може все пак вие да не сте го прочели както... вие...
 Обръщайки глава, драконът мрачно ме изгледа. Толкова мрачно, че аз не намерих думи да продължа. А след това, продължавайки все така да се взира право в очите ми, като че ли искаше да ме прикове с погледа си, да ме накара да млъкна или
просто да изчезна, Владиката протегна ръка настрани, по посока на като че ли, глухата стена, тя
 изщрака, камъкът изскърца, и плоча, с размерите от пода до тавана, все така със скърцане се отмести настрана, откривайки огромен шкаф със стотици стари, протъркани от времето книги... Древни, одушевени книги! И след това вече не бяха нужни никакви думи, но драконът все пак каза:
 * Пет години, Милада. Пет дълги години! Нима предполагате, че не съм се досетил да надзърна в някоя книга?! Хубаво мнение имате за мен!
 И Владиката се изправи, преставайки да ме изпепелява с погледа си и погледна към лежащия, дишащ тежко и хрипливо дракон.
 Седях, навела глава и просто мълчах. Не ми бяха останали думи. Иренарн-Ррат-Егиатар също мълчеше. А след това тихо произнесе:
 * Аз го подлагах на ритуали много пъти. На древни, на експериментални, измислени от гениите на нашата съвременност и на такива, които разработвах лично аз. Уви, сивата плесен се оказа не просто разумна, но и великолепно обучаема. Тя самата като че ли е един проклет зъл гений!
Владиката рязко си пое въздух и продължи:
 * Не зная защо ви разказвам всичко това... Вероятно не си струва, но вие се оказахте толкова настойчива особа, че изровихте отнякъде дори церемониалите на древните!
 Той се обърна, попари ме със злобен поглед, и завъртайки глава към брат си, продължи:
 * Вие напразно се безпокоите, госпожо Радович, при всички случаи, вие лично няма да бъдете подложена на ритуала на изгаряне на магията - от вашата магическа конфесия, аз си имам достоен представител - в тъмницата ми се намира магистър Сарантус. С него и ще започнем днес. И като се има предвид нападението на магистър Воронир срещу вас, предполагам, че със Сарантус и ще свършим. И ако предположенията ми се потвърдят, маговете, за които вие така трепетно се безпокоите, още днес ще се махнат от земите ми и ще се приберат по домовете! Вие самата, без съмнение, ще ги последвате в момента, в който успея да сваля гривната си от ръката ви.
Драконът пресипнало изръмжа нещо под нос и продължи:
 * Така че, приключвайте с магическите си разследвания и заминавайте да спите, където сварите!... В смисъл, в моята спалня. И ще съм ви много благодарен, ако прекратите да си пъхате носа, където не бива, и най-вече извън пределите на моя замък - изобщо не ме радва перспективата да ви спасявам постоянно. Така че, поседете в двореца. Идеално би било - в моята спалня! А вашата помощ, както виждате, изобщо не ми е необходима, струва ми се, че и така съм направил всичко възможно!
Не зная кой ме дръпна за езика, но се престраших и тихо възразих:
* Докато не е достигнат търсения резултат, не може да се твърди, че сте направил
всичко възможно... Много бавно, Владиката се обърна и вбесено изсъска:
* Какво?!
 И това си беше страшно. Толкова страшно, че аз се свих в ъгъла на отоманката, сврях глава в раменете си и дотолкова се уплаших от дракона, че всичко последвало, го съобщих, обръщайки се, фактически, към краката му:
 * Знаете ли, на мен ми е много сложно да говоря каквото и да било в тази атмосфера на ненавист, раздразнение и злост, които вие сега транслирате към мен...
Прав сте, аз навярно наистина си пъхам носа, където не трябва, но нещо тук, във всичко това...
 И тогава си спомних думите на Асур-Ррат и паническия ужас пред Владиката отстъпи някъде навътре, а аз, вдигайки поглед към дракона, практически шепнешком попитах:
 * Но ако ритуалът, както вие казвате, не действа, защо древните са убедени в обратното?
 За миг ми се стори, че Владиката сега ще ме хване за врата и ще ме изхвърли от помещението, заповядвайки никога повече да не се появявам пред очите му... Но това беше само за миг. След този кратък миг, Черният дракон присви очи и се взря напрегнато и втренчено в лицето ми. След това плавно се отпусна на пети пред мен, и все така гледайки ме неотстъпно, заповяда:
* Продължавай.
 От заповедта му, мислите ми се заблъскаха като ято изплашени птици... И аз, едва дишайки, се опитвах да се хвана ту за една ту за друга, стараейки се да съобразя какво именно поне малко свързано да кажа, но се получаваше само някакво безсмислено бърборене като:
 * Древните са отказали да го лекуват, нали... - без да питам, по-скоро утвърдително, заявих аз. Владиката напрегнато кимна, потвърждавайки.
И аз, по аналогия, си спомних:
 * Хар-Рран каза, че древните са лекували само онези, които са били по-възрастни, а дракончетата не можели да ги излекуват... Отказвали ли са се?!
 Черният дракон отново кимна, но този път някак не много уверено. А аз продължих, дишайки тежко:
 * Рото, гномът, на когото аз отнесох писмо на пристанището, каза за Сивата чума, че тази болест поразява само децата до три годинки и сред тях оцелели... няма. Но аз разбирам, че и други заболели е имало, но тези, които са били по-големи, са се излекували, нали така?
 Този път драконът никак не потвърди предположението ми, продължавайки просто мълчаливо да се взира в
мен.
Без неговата поддръжка беше по-трудно, но аз продължих:
 * По какво се отличават малките дракончета до три години от всички останали дракони? Трябва да има нещо, нещо важно. Или може би, дори не важно, не зная, наистина, аз много малко знам за драконите, за съжаление. Но някаква разлика трябва да има със сигурност! Не може да я няма, иначе древните задължително биха помогнали на децата... струва ми се.
 Просто си спомних Асур-Ррат и неговото нежелание да помага на Гаррат, само заради това, че „така ще е по-добре”. Но... но аз бях видяла и малкото добро драконче в книгата, което се стараеше да помогне, а нали то е част от душата на Червения дракон, а щом Асур-Ррат има такава частица, значи и той самият не може да е толкова лош. Да,
невъзможно е да останеш безразличен към гибелта на децата, значи древните просто нищо не са можели да направят. И въпросът беше - поради каква причина?
 * С какво дечицата се отличават от драконите, по-големи от три години? - прошепнах аз, гледайки надежда Владиката.
Напрегнато взирайки се в мен, Владиката пресипнало отвърна:
* С човешката си форма. И рязко стана.

 Потресена окончателно, аз останах да седя, объркано гледайки Черния дракон, а повелителят на Долината започна да мери с крачки стаята, напрегнато размишлявайки за нещо и бърборейки на древния език. И аз неотклонно следях движенията му, а Иренарн-Ррат-Егиатар продължаваше старателно нещо да пресмята...
 Спря. Хвърли се към вградения в стената шкаф с книги, сграбчи огромен черен фолиант, удържайки го без усилие, го отвори на явно позната страница. Зачете. Спря, взирайки се пред себе си с невиждащ поглед, отново зачете, стремително прелиствайки страниците.
А след това пресипнало произнесе:
* Нещо не съвпада.
* Какво именно? - живо се отзовах аз.
 Владиката ме изгледа така, сякаш размисляше струва ли си да ми каже или не. Това беше доста обидно, но ако се имаха предвид думите на Асур-Ррат, за Черния дракон аз бях нещо като маймунка, и предполагам, в очите му, целият този разговор би изглеждал така, все едно аз да разговарям с котка, например. Ако имах котка, разбира се...
И все пак драконът реши да продължи:
 * Ако Сивата чума може наистина да бъде премахната от тялото на дракона, който е преминал трансформация, то... Аз това вече съм го правил. Аз изтръгвах люспите му, Лишавах го от защитния слой, свалях драконовите щитове. И първия път, след първия ритуал реших, че съм унищожил черната плесен... но тя се върна. Възползвайки се от това,
 че имунитетът на брат ми беше практически напълно унищожен както от болестта, така и от моята намеса, Сивата чума практически напълно го погълна.
 Аз седях и хапех устни и изведнъж внесох неочаквано, дори за самата себе си, предположение:
 * Плесента се е затаила някъде, а след това, когато вие сте си тръгнал след ритуала, е атакувала иззад ъгъла? - глупаво предположение, зная.
И Владиката явно така си помисли, но ми съобщи:
 * Изключено- това помещение е изолирано, тук могат да влизат само двама от потомците на древните, с които вие вече сте се сблъскала и вие, но вие сте влязла само поради този причина, че на ръката ви се намира моята брачна грива. Това е. За всички останали достъпът е закрит. Колкото до самото помещение - аз лично, три пъти на ден го обработвам с огън. След такава обработка не остава дори прашинка, да не говорим за някаква си, пък била тя и дяволски разумна, плесен.
 Аз закимах, съгласявайки се напълно с думите му, но в този момент погледът ми се плъзна по креслата, на които допреди моята поява, седеше охраната. И явно погледът ми стана много изразителен, тъй като в следващия миг и двата предмета бяха обхванати от пламък. От силен, ревящ, неистов драконов огън. И той се отдръпна, оставяйки и двете кресла напълно невредими.
* Каменни са - сухо поясни Черният дракон.
 Кимайки, аз си спомних и за креслото на драконицата и мълчаливо го посочих с поглед, учудено мислейки си: „Нима и то е каменно?” Не, аз, разбира се, не се бях докосвала до него, но на пръв поглед, то ми изглеждаше напълно обикновено, доста меко, тапицирано с плат кресло.
 * Не, Милада - уморено произнесе Владиката, - креслото на Ривелл се внася тук само когато тя долита в замъка. Аз се досещам, че вие сте усетили магическия му

фон, вие все пак сте маг, но това е обикновено заклинание за мекота, Ривелл винаги се грижи за собствения си комфорт.
 Последната част от фразата драконът озвучи с някакво осъждане... Или на мен просто така ми се стори. Във всеки случай, аз не можах да не кажа:
 * Грешите, Владика, никакъв магически фон от това кресло аз не усещам. Черният дракон, обърнал се да върне книгата на мястото й на рафта, замря. След това много бавно се обърна към мен и дрезгаво попита:
 * Извинете, какво?
 Без да отговоря на въпроса, аз преместих одушевената книга от коленете си на отоманката, усмихнах се на заинтригуваното от ситуацията златно драконче, спуснах крака на пода, обух се и ставайки, се приближих към креслото на годеницата на старшия от драконите.
 Преди бях спряла на около две крачки от креслото, сега, държейки се приблизително на същото разстояние, съблюдавайки очертания кръг, заобиколих креслото и застанах право пред него. И затваряйки очи, внимателно направих крачка, приближавайки се към креслото.
Нищо.
 Аз не усетих абсолютно нищо. Изобщо. Ако тук имаше някаква магия, то това определено беше магията на моята родна конфесия! При това магия, която ми беше толкова близка, че до това кресло започнах дори да дишам по-леко.
 * Госпожо Радович! - раздаде се съвсем близо зад мен. Отваряйки очи, се обърнах към Владиката, който неочаквано се оказа точно зад мен, едва не го докосвах, практически, без да се замислям, хванах лявата му ръка, дръпнах дланта му към себе си, и опитвайки се да я сложа на долната част на корема си, тихо казах.
 * В УМ вие унищожихте моето заклинание Имаджентеро, по някакъв невероятен начин, отначало се докоснахте до средоточието на енергията, а след това, разрушавайки енергийния кристал, създаден от моята сила, а това значи, че вие сте напълно способен да почувствате моята магия. Отпуснете ръка и притиснете дланта си към мен.
 Вместо да се отнесе с уважение към моето предложение фактически да се докосне до най-интимното, което може да съществува за един маг - неговата сила, Владиката продължаваше разярено да ме гледа и да държи ръката си така, че изобщо да не се докосва до мен. Тоест, дланта му беше на милиметър от корема ми, аз дори усещах топлината й, но драконът не ме допираше.
Тежко въздъхнах и уморено измърморих:
 * Да, да, знам, че съм ви противна, и че всъщност съм отвратителна човечка, а вие сте цял благороден дракон и дори Владика, но преодолейте гнусливостта си за миг, та вие сте войн. След това ще идете и ще си измиете ръцете, а сега наистина трябва да ви покажа нещо, дълго е за обясняване.
 На думите ми, Черният дракон реагира странно, отначало се напрегна така, сякаш се вкамени, след това конвулсивно вдиша през зъби и ръката му много плавно и много внимателно допря тялото ми.
 * По силно притиснете - отново помолих аз, обръщайки се към креслото. Драконът ме притисна с едно рязко движение така, че не можех да си поема дъх.
 * Владика - изхърках аз, - дланта притиснете, само дланта, мен цялата не е нужно.
 Въздъхвайки накъсано, той отслаби хватката си, но продължи да ме притиска, игнорирайки забележката ми. Няма значение, ще се наложи да работим с това, което имаме.
 И отново затваряйки очи, аз сложих ръка върху неговата широка голяма длан и започнах да обяснявам:
 * Разните магически конфесии имат различно телоусещане на магията... е, вие сигурно и без мен го знаете. Черният дракон не отвърна нищо, аз чувах само тежкото му дишане и кой знае защо, нарастващото биене на
сърцето.
 * Но всички човешки магове неизменно усещат магията на драконите тук - предпазливо преместих дланта на Владиката по-надолу, към най-долния край на корема. - Вашата магия се отъждествява с чувството на панически първобитен ужас, можем да кажем, със страх за собствения живот, а този страх се базира в долната част на корема. А сега кажете какво чувствате?
Вместо отговор, Черният дракон някак дрезгаво и шумно въздъхна и изобщо,
създаваше се впечатлението, че на него му е трудно да диша, затова го посъветвах:
* Не ме притискайте така силно, виждате ли, едва дишате. И той престана. Да диша
престана. Изобщо. Напълно.
* Ама какво ви става? - разтревожих се аз.
 * Нищо, продължавайте - ядосано отвърна повелителят на Долината на драконите. И добави: - Нямаме чак толкова време, че да обръщаме внимание на моите проблеми с дишането. Давайте нататък.
 Щом нататък, тогава нататък. И аз преместих ръката му по-нагоре, разполагайки я в областта на сънната артерия на шията си.
 * Магията на моята конфесия се основава на пълен контрол на магическия поток и като следствие емоциите се блокират напълно по време на магическите ритуали. Както вие вероятно знаете, хората, които сдържат или блокират емоциите си често усещат болки именно в тази част на тялото си. Навярно именно по тази причина маговете от Любереж усещат магията именно в основата на шията си. Кажете, какво усещате?
 Дланта на дракона неочаквано се премести по-нагоре, обхващайки гърлото ми, но той ме пусна преди дори да успея да се изплаша и някак странно произнесе:
* Имате много тънка шийка...
* Какво? - разтваряйки широко очи, стреснато промълвих аз.
 * Просто отвлечена забележка - оправда се Черният дракон, удобно размествайки ръката си на горната част на гърдите ми, така, че практически плъзна пръсти под яката ми и сега докосваше голата ми кожа. - Та какво би трябвало да почувствам там?
 * Б-б-6олка... - чувствайки се някак неловко от докосването му, напрегнато отвърнах аз. И побързах да поясня:
 * По-точно не именно болка, а едно такова притискащо, тясно усещане.
 * О - прекъсна ме Владиката, - то присъства!
 Сега аз застинах за миг, просто удивлението ми беше толкова силно, че след това, стремително обръщайки се, отметнах глава, и гледайки дракона, възкликнах:
* Не може да бъде!
 * Да ви кажа честно - гледайки ме странно от горе на долу, напрегнато се отзова Владиката, - и аз съм учуден.
 Поклащайки отрицателно глава, аз зажумях и се постарах отново да почувствам магията, разширявайки зоната на възприятието си от ограниченото пространство върху цялата стая. И ето, сега да, усетих теглеща лека болка в долната част на корема си - тялото ми реагираше на присъствието на драконова магия.
* Върнете ръката долу - заповядах аз.
 Драконът без думи, но като че ли дори с желание, се подчини, отново полагайки ръката си на най-долната част на корема ми.
* Чувствате ли? - попитах взискателно.
 * Д-д-а - с известно забавяне отвърна Владиката. - Тъпа теглеща болка. Това ли е страхът ви?
 * Това е моята реакция на драконовата магия в това помещение. Не отмествайте ръката си, аз ще стесня зоната на възприятията си до това кресло и кръга, който го отделя със защитна бариера.
 Е издишвайки рязко, аз ограничих територията на възприемане на магията - теглещата неприятна болка изчезна мигновено, превръщайки си в безметежно усещане за покой.
* Така - дрезгаво произнесе Черният дракон. Обръщайки се, аз отново го погледнах
и попитах:
* Сега разбирате ли за какво говоря?
 Владиката кимна, без да отдръпва ръката си, от която там вече ми ставаше горещо. Не зная дали аз го усещах така или той беше станал на порядък по-топъл. И особено ме удиви това, че драконът продължаваше да ме гледа неотстъпно, когато вече би трябвало да се заеме с креслото. Определено би следвало. Отгоре на всичкото, изобщо не разбирах, защо е нужно да се награждава със заклинание за мекота нормално и на пръв поглед много удобно кресло. И след тази мисъл ми се прииска страшно да разгледам по-отблизо тази странна мебел, но... но Черният дракон продължаваше, извисявайки се над мен, напрегнато да се взира в лицето ми, и в тази ситуация усещах неопределени опасения и при най-малката мисъл да се отдръпна.
 Изключително и само заради възникналите поради някаква причина опасения, аз постоях още известно време и само след това тихо попитах:
 * А вие помните ли, че не разполагаме с много време? Драконът се намръщи и дрезгаво уточни:
 * Да не би да имате намерение да погинете млада и зелена?
 * Не! - изстрелях аз.
 * В такъв случай имаме повече от достатъчно време - последва отговорът му.
 Но след това Владиката решително стисна челюсти и с някакво рязко движение се отдръпна от мен и заобикаляйки ме така, сякаш се боеше да ме докосне отново, се приближи към креслото. Няколко секунди той мълчаливо го гледа, а след това
в ръката на дракона се появи нож - едно движение, и жалния пукот на плата ознаменува кончината на креслото на годеницата на Гаррат-Ррат-Егиатар.
 С тази тривиална маневра Владиката едновременно изтърбуши креслото и разкри причината, поради която на Ривелл й трябваше заклинание за мекота: под дебелия слой от четири вида плат се разполагаше странен дървен механизъм от малки полирани пръчици, прикрепени към капачетата на миниатюрни стъклени контейнери,
в които, аз отчетливо видях, се съхраняваше мърдаща и извиваща се субстанция с отвратителен вид, външно приличаща на черен пясък, който, когато ни забеляза, припряно смени цвета си на сив.
Черна плесен!
 В следващия миг Владиката ме сграбчи за ръката и ме оттласна от защитния кръг до креслото. Хвърляйки ми злобен поглед и без да обели и дума, ме блъсна върху отоманката. И практически веднага около нея избухна изгарящ бял пламък. Найсилният от всички съществуващи.
 И ето, в момента, когато ме огради от каквато и да било вреда, която би могла да ми
нанесе черната плесен, драконът заръмжа, стискайки юмруци и взирайки се с ярост
в разкрилия се пред очите ни ужас. Изруга на непознат, най-вероятно древен език, глухо изстена, обърна се с гръб и отмятайки глава назад, се опита да издържи този удар. Удар на чудовищно предателство.
 На мен в този момент не ми беше по-леко, защото не зная Владиката, той може и да не беше осъзнал напълно, но аз с пълна сигурност си дадох сметка, че в създаването на черната плесен имат пръст маговете от моята конфесия! Това осъзнаване ме потресе така дълбоко, че седях напълно опустошена, безразлична към случващото се.
 И потръпнах, връщайки се в реалността, едва когато около креслото със смъртоносното изобретение на злия гений се издигна пламък три пъти по-висок от този, който обграждаше мен. И неговата ярка светлина практически скри от погледа ми момента, когато Владиката се спусна към брат си, пътьом вдигайки ръка към шкафа с книгите. Видях отчетливо само, как подчинявайки се на жеста му, от рафта излетя същата тази черна книга, най-голямата и явно най-използваната от всички, и се понесе към дракона.
 След това, със скрибуцане, от което завибрира пода, се отвори още един шкаф и... и угасна огъня, който ме обграждаше.
 * Милада - надвиквайки рева на пламъците, повика Владиката, - аз не помня точно къде се намират и ми е нужна вашата помощ. Намерете масло от ветиверия, масло от бяло дърво, ефир от цитронела и спиртов разтвор от мирта.
 Аз с готовност скочих от отоманката и се втурнах към отворилия се шкаф. Като че ли тук имаше безброй масла - дори не стотици, а хиляди съдинки. И не тези, с които бях свикнала - в университета ефирните масла се съхраняваха в мънички флакончета, а тук - в колби, които едва можех да повдигна.
 * Просто я сложете на пода, аз сам ще я придърпам - озвучи новото си указание Влади ката.
Първо намерих ефира на цитронела. Черният дракон неслучайно го беше поискал
* това масло със силно ефирно съдържание, притежаваше способността да изгонва злото и недоброжелателите, осигуряваше защита по време на магическите ритуали. В момента, когато пуснах колбата на пода, тя веднага литна и се понесе към дракона.
Второ беше маслото от ветиверия. Също правилен избор. При нас него го наливат
в ароматични кандила по време на ритуалите, за да виждат по-добре магическите потоци. То също защитава от врагове, и ако по време на заклинанието се използва това масло, никой страничен не може да се намеси в ритуала. А освен това, доколкото си
 спомнях, за маслото от ветиверия казваха, че гарантира успеха на всяко начинание... На Владиката, успехът не само, че му беше нужен, той просто му беше жизнено необходим.
 Маслото от бяло дърво го търсих най-дълго. Но се налагаше да го намеря - това масло се използва не само за ритуали, но и е много полезно във всекидневието
* дава енергия, подобрява работоспособността, и потиска мързела, умората и апатията. Противно мирише, наистина това масло, но е полезно. И аз го намерих найдолу, така че, не беше трудно да го издърпам напред.
 Но спиртовият разтвор на мирта никъде не го видях и беше наистина трудно да го намеря!
 И то само заради това, че аз търсех поредния огромен съд и го намерих, но с масло от мирта, а именно спиртовия разтвор се беше сгушил зад него в мъничко флаконче,
не по-голямо от дланта ми.
Сграбчвайки го, аз забързах към Владиката и... замрях насред стаята.
 Драконът смесваше маслата. Щедро сипваше от всяка колба направо във въздуха, където по някакъв невероятен начин се беше образувало нещо като купа, и именно в нея се изливаше всичко от колбите, а за да го разбърка, Владиката беше създал вълшебен смерч.
 * Милада, по три капки от спиртовия разтвор на мирта на всяка свещ - изкомандва Черният дракон. Аз се огледах недоумяващо и не забелязах веднага свещите. Те бяха сравнително малки - дебели колкото кутрето ми и не по-дълги от един лакът, а отгоре на всичкото бяха лилави на цвят, и затова в тъмното пространство не се забелязваха добре. Но аз започнах да обикалям в кръг около замрелия, и като че ли наблюдаващ манипулациите ни Гаррат, и надявам се, не пропуснах нито една.
 В момента, когато приключих, всички свещи пламнаха изведнъж, а Владиката мълчешком ми направи знак да седна на отоманката. Честно казано, не ми се седеше на нея, там огънят, който гореше наоколо ми преграждаше цялата гледка и аз разбирах, че няма да виждам това, което ще се случи!
 И затова просто останах на място, с което си навлякох гневния поглед на Черния дракон, който в крайна сметка постави ултиматум:
* Или отоманката, или навън!
 Без да сдържам скръбната си въздишка, аз се обърнах и се запътих към отоманката. Покатерих се върху нея, без да се събувам и въздъхнах повторно, когато наоколо се извисиха пламъците на защитната бариера и...
 Аз нямаше начин да не се благодаря, че я има, в момента, когато огън обхвана цялото помещение. И не просто огън - ревяща неистова огнена стихия, която изригна откъм Гаррат, до чиято муцуна решително се приближи Владиката. И аз осъзнах - беше се започнало!
И се започна с удара на Владиката по муцуната на брата.
 Силен удар, толкова силен, че главата на умиращия дракон се отметна и след това с глух звук се стовари на пода. А Владиката пристъпи още по-близо и напълно безжалостно нанесе втори удар. И трети! И колкото и да не виждах добре, си давах сметка, че това не е никакъв ритуал, а просто някакво пребиване от бой... Защото Черният дракон продължаваше да удря и да удря, и да удря! И продължи, докато Гаррат, издавайки яростен рев и отново едва не разтопявайки каменните стени с огъня си, не се изправи на всичките си четири лапи, за да заръмжи отново, този път към брат си. Яростно и злобно, негодувайки заради поведението му. Но вместо да се засрами, Владиката го хвана за муцуната, приближи го към себе си и нещо заговори. Той говореше и говореше, бързо и сърдито, а лапите на Гаррат се тресяха и бавно, безсилно се отпускаше опашката му. И още преди сребристия дракон да извърне глава, показвайки, че не иска да слуша, а след това просто да рухне на пода, аз се досетих, че по-големият брат просто се е предал, отказал се е да се бори.
 През езиците на беснеещия пламък, аз видях как по лицето на Владиката премина спазъм на болка и отчаяние, но... но явно Черният дракон, също като мен не беше свикнал да се поддава на отчаянието, и това, което отново направи, бе да нанесе поредния удар през муцуната на сребристия дракон. И отново, и отново, и отново... ударите се сипеха един след друг и просто подмятаха болния дракон по цялото заобиколено със свещи пространство, но... но той просто се беше предал. А Владиката не искаше да се предава. Не можеше да се предаде. И по чисто военен начин се опитваше да принуди брат си да се съпротивлява, да даде поне някакъв
отпор... Но без резултат.
 И след известно време Черният дракон просто замря, вдигайки юмрук за удар и... не го нанесе.
А мен изведнъж ме осени:
* Маслото от бяло дърво! - извиках аз.
 Владиката обърна глава, мрачно ме погледна, а аз, поемайки си възможно найдълбоко въздух, изстрелях:
* То вони ужасно, но ободрява и потиска апатията.
 Уморено поклащайки глава, Владиката намали интензитета на пламтящия около мен защитен огън и произнесе:
 * Милада, аз не по-зле от вас познавам свойствата на маслото от бяло дърво, затова и го използвах за сместа, но за да мога да започна ритуала, ми е нужно съгласието на Гаррат. Без него...
 * Какво общо има ритуалът?! - скачайки на крака направо върху отоманката, възкликнах аз. - Изсипете му го в гърлото! Като миниум, ще го ободри!
 * А като максимум, ще предизвика страшно чревно разстройство - скептично отбеляза драконът.
 * И?! - възмутено се поинтересувах. - Какво ще се промени?! Докато настъпят каквито и да е нежелателни последствия от изпитото масло, ще имате на разположение най-малко половин час. Владиката измърмори нещо. Погледна ме, след това хвърли поглед към шкафа и угаси огъня около отоманката. Аз пъргаво се метнах към рафтовете, припряно взех още една колба с посоченото масло, свалих я на пода и се върнах на мястото си, дори по-бързо, отколкото драконът придърпа съда към себе си и го отвори.
 Погледът на Владиката, моето одобрително кимване с глава, и пламъците отново се извисиха около моята отоманка, защитавайки ме от неконтрлираните изблици на огън от страна на Гаррат и от новата вълна отвратителна миризма от маслото на бяло дърво. А Черният дракон с насмешка се приближи към затреперилия от негодувание грамаден сребрист дракон. Дракон, който се надигна и с целия си вид изрази нежелание да пие тази гадост, а след това, обръщайки се, направо в тръс се опита да пробие очертания от свещите овал.
Може и да минеше при някой друг!
 Владиката го настигна с един нечовешки скок, яхна дългата шия, хвана се за горния дълъг зъб и дръпна към себе си, принуждавайки Гаррат да разтвори уста. След това ловко пъхна гърлото на колбата, изливайки в гърлото на дракона цялото й отвратително съдържание.
 Гаррат изрева, задърпа се, опитвайки се да се изкопни, но Владиката беше непоколебим и се държеше здраво, не по-малко здраво, удържайки главата на сребристия дракон, и доколкото успях да видя, изля в устата му абсолютно всичко!
 И едва след това скочи на пода, отхвърли настрана вече изпразнения съд и с невероятно хладнокръвие посрещна яростта на Гаррат, изразена както в яростен рев, така и в кълба пламъци, които изригваха от пастта на сребристия и изпълваха всичко наоколо. Владиката не го беше грижа за огъня, той дори не се намръщи, а когато брат му се изтощи, отново заговори бързо, стараейки се да го убеди.
 Ако се досещах правилно, ставаше дума за това, че е необходимо да приеме човешка форма, което изобщо не се хареса на Гаррат. Сребристият дракон отстъпи рязко, заръмжа, отново опърли Владиката с пламъка си, удари с опашка...
И тогава високо, отчетливо и на език, който разбирах, Черният дракон произнесе: -
Ти проявяваш страх пред очите на жена, Гаррат!
 Лично аз не виждах никакъв проблем в това, но не и сребристия дракон. Той замря, прекратявайки да ръмжи и да негодува, погледна ме косо, а след това, издавайки шумна, пълна със страдание въздишка, започна стремително да се смалява, приемайки човешки образ. И това се оказа най-страшното зрелище в живота ми! Най-зловещото! Защото Гаррат не можа да се превърне в човек, той стана чудовище! Ужасяващ полуизгнил... кошмар...
 В момента, когато тялото му прие човешки очертания, стана очевиден мащабът на пораженията, нанесени от Сивата чума... и това беше наистина ужасяващо - Гаррат практически нямаше долна част на лицето, а и цялата му глава се оказа в черни, запълнени с плесен подутини... от шията бяха останали само прешлени и жили, а кожата висеше на парцали... Гърдите бяха изгнили и бяха хлътнали... Вместо дясна ръка имаше само оголени кости, на лявата се беше запазила малко от мускулатурата, но тя, както и горната част на лицето беше в подутини и плесен... останалото просто не можах да го разгледам през огъня...
 От видяното, Владиката замръзна, но само за миг - той веднага придърпа въздушната купа със сместа от масла, а Гаррат не забеляза това. По-големият брат потресено местеше поглед от едната си ръка към другата, явно отказвайки се да вярва, че тялото му е толкова осакатено...
 В следващия миг, Владиката вдигна купата над него и хладнокръвно изля маслото на обезобразеното тяло. А след това, също толкова невъзмутимо, протегна разтворената си длан към брат си.
 И стена от бял пламък отблъсна гниещия дракон. Гаррат, обгърнат от огъня, изкрещя, извивайки се и опитвайки се да угаси пламъка. Той крещеше така, че аз, изгубила и ума, и дума, рухнах върху отоманката, малодушно покрих ушите си с длани, неспособна да понеса случващото се. И последното, което видях, беше високата фигура на Владиката, която се извисяваше над извиващия се, изгарящ брат, докато уверено чете заклинание, държейки в ръцете си огромен черен фолиант.
 От концентрацията на драконова магия, коремът ми така се усука от болка, че накрая, свита на кълбо, аз вече само тихичко скимтях, забравила напълно силното си желание да видя ритуала. Забравила изобщо за всичко и стараейки се само да стена по-тихичко, за да не разсейвам Владиката от спасяването на брат му.
 Не зная в кой момент всичко се прекрати. На мен ми се стори, че измина цяла вечност, аз просто изгубих представа за времето... и изведнъж, нечия широка длан покри моите, обгърнали корема ми ръце и болката ме отпусна. Просто изчезна, като че ли никога не я беше имало, остана само умората и тръпненето в напрегнатите мускули.
Но това бяха такива дреболии.
 Обърнах се, усмихвайки се на Владиката, който беше отметнал навлажнилите се кичури коса от челото ми и шепнешком попитах:
* Получи ли се?
* Да - просто отвърна Черният дракон. Усмихвайки се немощно, искрено прошепнах:
* Аз толкова се радвам...
 * Вярвам, че е така - кимна Владиката, и слагайки длан на челото ми, заповяда: - Спи! И сънят ме обгърна, преди дори да успея да кажа каквото и да било.
 Отново ми се присъни кралския дворец. Нашия, седящ на трона си, разярен Умарх Трета, застиналите в далечината придворни и... кой знае защо, магистър Аттинур, стоящ пред монарха с наведена глава.
 „Тоест - разнесе се гласът на краля, - вие сега се опитвате да ми изблеете, че сътворилата това безобразие - и кралят почука със скиптъра по короната си, - студентка се намира при драконите? Аттинур, повярвайте ми, ако това е шега, то тя е крайно неудачна!”
 Ректорът на магическия университет посърна като че ли още по-силно и едва чуто проговори: „Незавършено действие, ваше величество... Просто е нужно да се завърши действието и тогава призракът...”
 „Как?! - развика се кралят. - Как ми предлагате да завърша действието, вещер тъпоглав?!”
На този въпрос аз сънено отговорих:
 * Кралският съветник трябва искрено да поиска прошка от призрака, да намери семейството му и да им предаде неплатените за превоза пари, както и компенсация за загубата на мъжа в семейството, който е изкарвал прехраната им, а също така и да плати еднаква компенсация на семействата на всички, които са загинали на тракта по вина на призрака, да спаси два коня от кланицата, например, а още по-добре, да вземе и да отгледа две умиращи жребчета и това би трябвало да бъде достатъчно, за да се завърши незавършеното действие, което удържа призрака и Призрачния кочияш ще може спокойно да премине отвъд. Нищо сложно няма...
 В този момент, някъде съвсем отблизо се разнесе:
 * За какво говорите, Милада?
 Сепвайки се, отворих очи и видях легналия до мен с книга в ръце Владика. Черният дракон се беше наместил удобно върху одеялото, под което лежах аз, и до преди да се събудя, изглежда се беше вдълбочил в книгата. Книгата, която сега затвори и аз забелязах, че беше моето одушевено „Драконоведение”.
* Как се чувствате? - загрижено се поинтересува той.
 Аз го погледнах с известно недоумение, след това се вглъбих в усещанията си, и почти понечих да отговоря, когато замъкът се разтресе до основи от вопъла:
 * Вън!!! Разкарай се от замъка ми! От страната ми! Махай се от живота ми, отвратителна лъжлива гадино!!! И този вик беше с такава сила, че даже стъклата дрънчаха.
 Погледнах въпросително Владиката. Той се вгледа някъде в пространството пред себе си с невиждащ поглед, тежко въздъхна, рязко стана от леглото, раздразнено се запъти към вратата, отвори я и заповяда на някого в коридора:
* Никакво пускане. Затворете я в тъмницата. Оттам се дочу:
 * Да, Вла... - след което неведомите дракони някак се объркаха и сконфузено се поправиха: - Да, Главнокомандуващ.
 И аз, доколкото разбрах... вече не Владиката на Долината на драконите, затвори вратата. Обърна се, уморено се усмихна в отговор на моя разтревожен любопитен поглед. Отново се върна до леглото, и сядайки от моята страна, зададе въпрос:
* Та как се чувствате, Милада?
* Всичко е наред - уверих дракона, размишлявайки за...
 Всъщност, размишлявайки за всичко. И за нищо... и за всичко. След това сепнато попитах:
* А какво стана с маговете?
 * На всички бяха дадени индивидуални телепортационни гривни. Доколкото успях да проследя, всеки от амулетите е бил използван. В този момент, от човеците, освен вас, в замъка се намира само магистър Сарантус. Надявам се, че това не е проблем, засягащ болезненото ви чувство за справедливост?
Отрицателно поклащайки глава, тихо признах:
* Сивата чума е била създадена от маг от моята конфесия.
 * Аз се досетих - хладно произнесе Вла... Черният дракон. Усмихна се и поясни: - Спомних си, че вие нищо не чувствахте и си направих изводи.
 Той се изправи, отстъпи към камината, протегна длан и запали огъня в нея. След това, обръщайки се към мен,
обя ви:
 * Сгрях ви водата. Уверен съм, че нямате търпение да влезете във ваната. По моята спалня можете да се движите свободно и без да се стеснявате. Масата за вечеря ще ви я сложат на терасата, аз ще се върна към полунощ. Имате ли други въпроси към мен?
 Отрицателно поклатих глава. Иренарн-Ррат-Егиатар кимна и излезе на терасата, грижливо затваряйки вратата след себе си. И вече от там, се вряза в небето като огромен черен дракон, като че ли искаше колкото се може по-бързо да напусне този замък.
 След като Владиката, който не беше повече Владика, отлетя, аз се излежавах още малко, след това предпазливо се надигнах, опитвайки се да преценя какви са усещанията в тялото ми. Като че ли... нищо особено, можеше да се живее, само слабост, лек световъртеж и в корема всички мускули тръпнеха като след силно напрежение. Но беше търпимо.
 Изпълзявайки се от леглото, направих първата крачка... Залитах, разбира се, но успявах да се държа на крака. И все така, държейки се за леглото, стигнах до къпалнята и усетих просто прилив на щастие и сили, виждайки напълнената с гореща вода вана. Тя беше огромна. Бяла, с овална форма и от нея се вдигаше пара.
 Събличайки се пътьом, се домъкнах до ваната, отпуснах се в нея и блажено притворих очи. Това беше потресаващо. И толкова хубаво. И така прекрасно. Дори не ми се мислеше, че все някога ще ми се наложи да изляза от водата.
 Но все пак ми се наложи да изпълзя от ваната, когато осъзнах, че фактически заспивам. Измивайки се за пореден път, изплакнах косата си, станах, и оглеждайки се, намерих подредените на купчинка кърпи. Увивайки се, както можах изсуших косата си, след това събрах дрехите си и ги сгънах в ъгъла, осъзнавайки, че ще трябва да изляза,
 за да си взема чисти. Тези целите бяха пропити от пот и, честно казано, не ми се искаше да обличам нещо мръсно след къпането. Помислих си, че задължително ще трябва да благодаря на Владиката... в смисъл, на Черния дракон.
 И омотавайки се по-плътно в кърпата, се запътих към спалнята, помнейки добре думите на Иренарн-Ррат-Егиатар, че той ще се върне едва в полунощ, а значи нямаше от кого да се стеснявам.
 И напълно безметежно влязох в спалнята, огледах се, търсейки с поглед чантата си, открих я не в ъгъла, където я бях оставила, а на креслото до прозореца и вече бях тръгнала нататък...
Когато изведнъж се разтвори вратата!
 Да кажа, че се стъписах, когато на прага изникна висок, почти с половин глава повисок от Владиката, огромен дракон със сребристо-пепелна коса и съвършено черни, леко дръпнати очи, в които в сребърно святкаха само вертикалните зеници, това значи нищо да не кажа. Аз някак веднага разбрах, че това е Гаррат. Осъзнах го още преди устните на дракона да се изкривят в презрителна усмивка и полуголият мъж да
ме облее с унищожителен поглед от глава до пети. И някак изведнъж си припомних всички думи на Асур-Ррат за по-големия брат от управляващото семейство: „Найдобрия начин на разследване е да дъхнеш пламък отгоре и да си летиш, слушайки мислите на горящите живи хора. Драконите имат уникален слух, те са способни едновременно да улавят до триста думи и мисли. Гаррат-Ррат-Егиатар би постъпил именно така.”
 И аз се представих отчетливо, че сега мен ще ме изпепелят с драконов огън! Ако можеше да се съди по погледа на върналия се към живота Владика, той обмисляше именно нещо подобно именно в този момент, докато втренчено ме разглеждаше. Много бавно, плъзгайки поглед по тялото ми... и усмивката на дракона ставаше все по-широка, като че ли той вече си беше представил, как от мен ще остане само малка купчинка пепел.
* Простете... - прошепнах аз, гледайки в ужас дракона.
 Гаррат, откъсвайки един такъв, предвкусващ поглед от краката ми (а той предвкусваше явно, как ще ги откъсне, след това ще ги изгори... и, навярно, и мен ще ме накара да гледам това), ме погледна в очите, ухили се и с нисък, дрезгав глас се пои нтересува:
* За какво именно, вкусотийке?
 И плавно пристъпи в стаята... вратата зад гърба му сама се хлопна. Отскачайки назад, измънках:
 * За това, че осквернявам замъка ви с присъствието си! Простете, Владика! Аз още сега мога да си тръгна, наистина! Аз...
 Драконът направи още една стъпка към мен, и продължавайки да се усмихва странно, тихо се поинтересува:
* А кой казва, че го оскверняваш?
 И още една плавна, хищна стъпка! Като че ли огромна змия бавно, предпазливо се приближава към мен, опасявайки се да не ме стресне веднага, за да може след това изцяло да се наслади на конвулсиите на жертвата си!
* Н-н-не го осквернявам? - аз ужасена отстъпих още. - Оскърбявам, така ли?
* Не, изобщо - с насмешлив тон, отвърна Гаррат. Шумно преглъщайки, предположих:
* Унижавам, мърся, принизявам, обиждам?
 Старшият от царуващите дракони спря, усмихна се, и в този момент, очите му проблеснаха с чисто сребро на абсолютно черния фон, а след това се поинтересува:
 * Вече си наясно за отношението ми към вашата раса, така ли, мое невероятно апетитно сладкишче? Да, това е вярно, но повярвай, аз винаги съм готов да направя изключение за една млада, нежна, сладка и съблазнителна вкусотийка, колкото и силно да желая мъчителната смърт на цялото човечество.
 Намръщвайки чело от усърдие, се постарах да си припомня наум цялата му реплика, опитвайки се да разбера смисъла й и недоумяващо попитах:
 * Искате да кажете, че моята смърт ще бъде изключение, защото няма да е мъчителна?
 Докато аз напрегнато анализирах думите му, драконът се промъкна до мен практически плътно, но въпросът ми го накара да спре. И прясно излекувалият се Владика, се втренчи в мен с явно удивление в очите, а след това доста недоумяващо уточ н и:
* Смърт?!
Аз кимнах.
И в този момент, новият Владика погледна право в очите ми, усмихна се и леко
наведен към мен, произнесе:
 * Миличко, аз дори отвлечено нямах намерение да говоря за смърт. След толкова дълго принудително въздържание, да лишавам от живот такова изумително прекрасно, младо, нежно и чисто тяло, би било доста глупаво от моя страна, не намираш ли?
На мен ми стана някак зле.
 * Е-е-ето - подигравателно прошепна излекуваният повелител на Долината на драконите, - ако съдим по твоите ококорени очички, най-накрая започваме да намираме общ език, вкусотийке. Това ме радва. Безумно ме ра...
И тогава в стаята се раздаде леденото:
* Аз. Забраних. На когото и да било. Да влиза. В спалнята ми!
 Гаррат, който докато звучеше тази фраза, продължаваше да се взира в очите ми, откъсна поглед от мен, насочи го някъде над главата ми, явно към вратата, която водеше към терасата, и лениво напомни:
* Аз съм Владиката. В Аркалон за мен няма затворени врати.
 И в този миг се раздаде рев на пламък и огънят ни обгърна от всички страни. Аз изкрещях, рязко приклекнах, и покривайки главата си с ръце и едва с крайчеца на окото си, забелязах, как тази огнена стена изблъска Владиката през вратата... А след това пламъците се стопиха, вратата се затвори, а пред мен се появи Иренарн-Ррат-Егиатар и ми протегна ръка с думите:
 * Това е моят пламък, Милада, лично за вас не е необходимо да се опасявате от него. Опирайки се на ръката му, аз предпазливо станах, изплашено погледнах към вратата и прошепнах:
 * Знаете ли, навярно ще е най-добре да се върна в „Пролетен капчук”.
 * Не мисля - пускайки ръката ми, произнесе Черният дракон. Хвърляйки му скептичен поглед, добавих още по-тихо:
 * Но този Владика... той...
 Запънах се. Иренарн с подчертано внимание чакаше да продължа, затова все пак, промълвих:
 * Струва ми се, не много, но... все пак... той нещо не е на себе си. Повдигайки вежда, Черният дракон се усмихна криво и уморено отвърна:
 * Случва се. Ще ме извините ли? Припряно кимнах.
 Иренарн-Ррат-Егиатар се обърна и тръгна към вратата. А аз просто не можах да се сдържа и да не попитам:
* А вие как разбрахте, че е влязъл? Или вие не...
Черният дракон посочи към рамката на вратата и без да се обръща, поясни:
* Сигнален маяк. Преобличайте се, Милада, аз ще донеса вечерята.
 Облякох се бързо. Много, много бързо. След това събрах всичките си неща в чантата и изобщо се подготвих така, че ако се наложи, просто да грабна багажа си и да бягам. Бързо да бягам. След това разреших и сплетох косата си.
А след това се върна драконът. Той влезе, носейки подноса с една ръка, с втората
заключи и блокира вратата с магия, при това, с мощна магия, аз отчетливо я усещах.
* Пред камината или на терасата? - обръщайки се, попита Иренарн-Ррат-Егиатар.
* Където на вас ви е по-удобно - измърморих, чудейки се дали всичко съм събрала.
* Готова сте за бягство във всеки момент? - поинтересува се той, приближавайки се
и сядайки пред камината. Аз кимнах.
 * Напразно - Иренарн надникна в очите ми и пределно откровено произнесе: - Тази спалня е възможно най-безопасното за вас място.
* Защо? - напрегнах се аз.
 Драконът мълчаливо свали капака от блюдото, на което имаше сочно, едва запечено месо, въоръжи се нож и тризъба вилица и милостиво поясни:
 * Ако мога да съдя по откъслечните реплики от диалога между бившия ви наставник магистър Воронир и неговата неизвестна събеседница, за които ми разказахте, съучастницата на така и незаловения маг, всъщност не е Ривелл. Тя е замесена, нямам никакви съмнения в това, но дали ролята й е била толкова значителна, колкото бихме
 могли да предположим, основавайки се на намереното от нас? Съмнявам се. Но все пак, можем със сигурност да твърдим, че зад стените на спалнята ми ви дебнат минимум магистър Воронир и неговата неустановена съучастница и... - той направи пауза, в течение на която, отряза с ножа парче месо, - и моят, обхванат от желанието да се докопа до човешкото лакомство, все още не напълно вменяем брат.
 Аз едва не се строполих на пода, ей така, както си стоях. Та нали не всеки ден ти заявяват, че някой дракон има намерение да те излапа! Просто, след думите му по повод въздържанието, си бях въобразила нещо малко по-различно, а това бил просто синоним на думата „глад”...
* И-и-и... - простенах аз, - още колко време вашият брат ще е... леко невменяем?
 * М-м-м - отзова се Иренарн, дъвчейки месото, - зависи от поведението му. Какво?! В какъв смисъл, от поведението му?
 * А какво именно му се е случило? Последствия от болестта, така ли? - прошепнах изплашено, мислейки си, да не би пък мозъкът на новия Владика не е изгнил и да не подлежи на възстановяване. - Това много ли е сериозно?
 * А, не, изобщо - махна драконът с ръка, - лошо си е ударил главата... случайно. В пълно изумление зяпнах бившия Владика. Той безметежно дъвчейки, поясни:
 * А ако се опита отново да се появи там, където не трябва, пак ще си я удари. Сядайте да вечеряте, Милада, всичко ще изстине.
 Докато учудена се опитвах да предположа къде би могъл така силно да пострада новият Владика на Долината, аз се приближих до камината, седнах срещу Черния дракон и потресено погледнах към подноса. Там, освен храната, се намираше и червена, превързана със златна лента, опаковка от сладкарницата на халоне Тойа. И аз някак веднага се досетих, че това са онези същите вафлени пурички с крем... Протегнах ръка, внимателно докоснах с пръсти червената кутия и веднага отдръпнах ръка. След това погледнах наблюдаващия ме с възможно най-отегчено изражение на лицето дракон и попитах:
* Това е за мен, така ли?
Иренарн се усмихна и язвително произнесе:
 * Не, за прекрасните ви очи. Надявам се, че ще бъдете така любезна, да им предадете лакомството? Аз застинах, гледайки изумено дракона. Въздъхвайки демонстративно тежко, той уморено каза:
 * Естествено, че са за вас, Милада. Първо, защото тук няма никой друг, на когото бих могъл да направя подобно предложение, второ, защото вие обичате сладко, и трето... частично, това е благодарност за спасението на брат ми.
 * Та нали вие го спасихте! - възразих аз.
 * Спорен въпрос - не се съгласи Черният дракон. - Вие имате ли намерение да ядете днес?
 О, имах намерение, и още как. Но колкото и силно да ми се искаше да започна с вафлените пурички, аз взех някакво кръгло плитко гърненце, което беше най-близо до мен на подноса и беше покрито със салфетка върху глиненото похлупаче. Постлах салфетката на коленете си, сядайки по-удобно, вдигнах капачето и видях нещо белезникаво, под бял с черни точици сос. Миришеше много апетитно, изглеждаше... странно.
 * Морска риба в сметанов сос - гледайки ме развеселено, съобщи Черния дракон. - Гхарарг се постара да открие всичката възможна информация за храната, найподходяща за студентите на магическите академии и ме увери, че това е най-добрия вариант за вашето хранене.
Вдигайки учуден поглед към дракона, тихо попитах:
* А морската риба откъде се е взела?
 * Летях на риболов, докато вие се излежавахте в безсъзнателно състояние, - равнодушно отвърна Иренарн-Ррат-Егиатар. И без никакъв преход, попита: - Не обичате ли риба?
 * Обичам! - припряно изстрелях, опитвайки се да осъзная, че ето този именно дракон е летял надалеч, за да ми хване риба.
Интересно, а как я е ловил?
 * Както всички, с въдица - по някакъв невероятен начин отгатвайки мислите ми, съобщи бившият Владика. Опитах се да си го представя с навити до коленете крачоли на панталона, седнал на брега и ловящ рибка... Но въображението ми заяви, че е пас, и че не е в състояние да ми представи подобна картинка.
 * Като всички? - тихо уточних аз.
Отново въздъхвай ки тежко, И ренарн-Ррат-Егиатар мрачно се пои нтересува:
* Имате ли изобщо намерение днес да се храните?!
 Сграбчвайки моментално гърненцето, го преместих върху коленете си, взех вилицата и пристъпих към угощението. Когато вече бях изяла поне четири парчета риба, осъзнах колко невероятно вкусно беше и продължих припряно да ям, потънала в блаженство. Блюдото наистина беше потресаващо апетитно, но не се решавах да споделям възторзите си с бившия Владика - той изглеждаше толкова мрачен и унил, че реших, че ще е най-добре да си мълча.
 Седяхме в мълчание, докато не изядох цялата риба, а Черният дракон не се справи с месото и не пристъпи към опитването на някаква, също месна салата, където освен дребно нарязаните парченца месо, имаше и някакви листа и тъмночервен сок от нар, салатата изглеждаше не по-малко мрачно от Черния дракон. И неспособна да се
сдържа, тихо попитах:
* Тревожи ли ви нещо?
 Иренарн вдигна към мен погледа на сребристо-зелените си драконови очи, усмихна се и тихо произнесе:
 * Решението на едни проблеми неизбежно повлича след себе си появата на други. Доколкото разбирам, без моята защита е по-добре изобщо да не се връщате във вашето учебно заведение?
 Би ми се искало да го уверя, че не е така, че защита изобщо не ми е нужна, и като цяло всичко в живота ми е прекрасно... но в този момент си спомних съня си и белята, която бях направила с Призрачния кочияш, вселявайки го в кралската корона... И как изобщо ми беше минало през ум! Така че, да, в дадените условия, защитата не би ми попречила, но... но аз въпреки това, уверено произнесох:
 * Защита не ми е нужно, ще се справя сама с всичко, така, както винаги съм се справяла.
 * Така ли? - скептично се поинтересува драконът. - Да не би да имате предвид онзи изискан опит за самоубийство, в който бях принуден да се намеся на територията на вашия Университет за магия?
Възмутено изчервявайки се, заявих:
* Вашата намеса беше напълно излишна!
 Драконът отговори с подигравателна усмивка, която по-добре от всякакви думи демонстрираше доколко е съгласен с моите думи. След това кимна, посочвайки към кутията с пурички от сладкарницата и се поинтересува;
 * Известно ли ви е значението на цвета на опаковъчната хартия и лентата на подаръка?
 Нещо смътно се въртеше в главата ми... Камали ми беше казвала, но аз не бях обърнала кой знае какво внимание, така че се наложи с усилие да си припомням. Замислих се, погледнах кутията... Онази, първата, беше превързана с червена панделка, аз добре помнех, а драконицата беше казала, че това е просто подарък...
 * Чуйте... - проточих аз със смътно подозрение взирайки се в златната лента, - това сега не го разбрах - нима се опитвате така да ми се отблагодарите за помощта?
Драконът не реагира, само мълчаливо ме гледаше. А аз не можах да не попитам:
 * А първия път, за какво ми подарихте сладкишите? Иренарн-Ррат-Егиатар се усмихна и спокойно отвърна:
 * Просто така.
 * Просто така? - изумено уточних аз. - Нима някой прави подаръци просто така?
 * Може и да се учудите - бившият Владика продължаваше да се усмихва, гледайки
ме, - някои даже благодарят просто така. Ето, например, на вас никога ли не са ви
благодарили просто така?
 И аз се досетих за какво говори той. Нали именно аз му бях казала „благодаря”... Поточно, ако трябва да сме съвсем честни, то...
 * Малко ме е срам да си призная, но това не беше просто така - навеждайки очи, признах аз.
 * Нима? - иронично полюбопитства драконът. - Ив какво се състоеше причината? Преглъщайки, аз наведох глава още по-ниско и прошепнах:
 * Аз... аз тогава много исках да се отърва от вас, защото трябваше да стигна някак до странноприемницата, а чантата на магистъра се оказа невероятно тежка и... боях се, че ако направя и една крачка, няма да издържа и ще се строполя и вие ще се досетите за всичко... Така че, това не беше благодарност от чисто сърце, и... много съжалявам.
 Замълчах драконът също мълчеше. В тази настъпила тишина, аз отчетливо различих грохот на гръмотевица
 зад стените на замъка, шума на започващия порой, воят на побеснелия вятър... И няколко дълги, напрегнати минути,
аз се вслушвах в стихията...
 А след това този, който вече не се явяваше Владика на Долината на драконите, тихо произнесе:
 * Какво пък. Ценя вашата откровеност. И би било нечестно от моя страна да не ви отговоря със същото... - той
 замълча, след това с явна неохота добави: - Първият ми подарък за вас, беше просто подарък. Но не бих могъл да кажа
същото и за втория.
 С тези думи, драконът се изправи и без да каже и дума повече, напусна собствената си спалня, оставяйки ме да седя в объркване, с известна тревога гледайки червената, превързана със златна лента опаковка сладкиши. И тогава си спомних.
Не веднага, но си спомних това, което ми беше обяснила Камали.
 Драконите съдят за подаръка по опаковката. По хартията и лентите. Аз не знаех целия етикет и всички правила, но със сигурност помнех следното:
Ако лентата е червена - това е просто подарък.
Ако е с розов кант - неприлично предложение, такъв подарък свестните девойки не приемат. И трето - лента със златен кант - това е предложение на ръката и сърцето...
 Протегнах ръка, взех кутийката, вгледах се в панделката - златна. Просто златна, без кант или нещо друго. Златна лента... Бяха ми направили предложение, така ли? Предложение да се омъжа? За дракон? Аз, и да се омъжа?!
 Няколко минути гледах златната лента и просто не бях в състояние да осъзная като цяло случилото се и да го приложа към себе си. Просто се взирах и... и не разбирах. А след това като студен душ ме обля това, което беше казал Черният дракон: „Това е благодарност за спасението на брат ми”.
И всичко си застана на мястото.
 На мен наистина ми бяха направили предложение, само че, това предложение беше направено изключително и само в знак на благодарност. В това, че Иренарн-Ррат-Егиатар цени изключително високо живота на брат си, аз вече се бях убедила... И очевидно именно заради чувството си на дълг и признателност сега вече е решил да поеме и отговорност за моя живот и за съдбата ми, иначе не би казал: „Доколкото разбирам, без моята защита е по-добре изобщо да не се връщате във вашето учебно заведен ие?”
 Но Черният дракон много бъркаше, ако си мислеше, че мога да приема такава благодарност.
 И поглеждайки за последен път към кутийката, аз мълчаливо я сложих на пода и я отместих по-далеч от себе си. Решително отказвах подобна съмнителна чест, като тази, да осквернявам със своята невзрачна човешка особа генеалогичното дърво на управляващото семейство на Долината.
 А в следващия момент, гривната на китката ми изведнъж издаде някакъв жален звук и се плъзна на пода, като че ли не беше сребърна, а беше лента от тънка хлъзгава коприна. Наистина, тя се държа толкова нетипично само докато напускаше ръката ми - когато докосна каменния под, гривната веднага прие предишните си очертания.
 Ето така проблемите в живота ми станаха с един по-малко. Само дето на душата ми от това не й стана по-леко... А след това, аз изведнъж осъзнах - бяха станали много, много по-малко. Цели три проблеми по-малко! Та в този случай, нямаше никаква причина да оставам повече в този замък! И да оставам в Долината на драконите също, между впрочем, но... но именно това изобщо не ме зарадва... Затова пък, със сигурност не ме заплашваше прегаряне! От него вече не трябваше да се боя! И ето това беше най-важното от всичко, а... а за всичко останало, по-късно ще тъгувам, навярно. Ако, когато се върна в университета, изобщо ми остане време за тъга.
 Но тъй като и сега нямаше кой знае какво време за меланхолия, аз станах, взех кутията с пуричките и внимателно я сложих на полицата над камината. Отгоре й оставих брачната гривна. Мислено благодарих на артефакта за помощта, която ми беше оказал срещу магистър Воронир и си спомних наставленията на магистър Валентайн - той, между другото, проницателно ме беше предупредил за възможни
нападения и дори ми беше препоръчал да използвам само едно конкретно заклинание - Есперату, всъщност, единственото наистина ефективно заклинание при моето равнище на резерва.
 Именно него аз повтарях старателно, усъвършенствайки използването му до автоматизъм, докато се обувах, обличах мантията си (все пак навън беше нощ), премятах чантата си през рамо и вдигах подноса, защото изобщо не ми се искаше да оставям след себе си безпорядък в спалнята. И спомняйки си за това, подпрях подноса на масичката до вратата и се върнах, за да оправя леглото. Използваните кърпи хвърлих в кошницата за бельо, спрях, огледах се и вече с чиста съвест напуснах спалнята на Черния дракон.
 Пътят към кухнята на замъка на повелителите на Долината вече ми беше познат, но сега, вървейки по двореца, аз практически не можех да го позная - навсякъде имаше хора! В смисъл, дракони, но в човешки облик. Те сновяха по стаите и по покоите, имаше и много жени, както в скъпи дрехи, така и облечени като прислуга. Всичко се миеше, чистеше, полираше до блясък. В апартаментите се сваляха калъфите от мебелите, навсякъде се разнасяше смях и течащата, плавна реч на драконите. Като че ли замъкът се беше съживил и ставаше все по-жив с всяка изминала минута.
 И от това красотата му само печелеше, наистина, но... слагайки ръка на сърцето си, на мен повече ми беше харесала военната му строгост и мрачната съсредоточеност, а това, което се случваше сега... Някак не ми се връзваше със създалото се вече впечатление.
 Слизайки по стълбите, които слугите старателно застилаха с червен килим, преминах покрай кухнята с нормални размери, където дрънчаха посуда и гласове, и стигнах до онази, която беше направена по размерите на драконите.
 А тук вече обстановката беше съвършено различна - никакво веселие, никакво въодушевление. Драконите просто мълчаливо и сериозно си събираха багажа, явно с намерението да напуснат този замък. Те събираха духовете от шкафовете, мивките и печките, подреждаха съдовете в огромни каруци и избирателно изваждаха припасите от килерите. По-точно, те правеха всичко това, докато не бях се показала, а когато ме видяха, драконите замряха. Обърнаха се дружно към мен, святкайки заинтересовано с люспи и очи.
* Добър вечер - плахо поздравих аз.
* И на вас, лейди Милада - избоботи вече познатият ми Гхарарг.
 Аз понечих да възразя, че, така де, каква лейди съм аз, но реших, че най-добре ще бъде просто да благодаря:
 * Много съм ви признателна за вечерята, уважаеми халоне Гхарарг - покланяйки се, високо произнесох аз. - Беше изключително вкусно.
 * Ама вие какво - драконът някак странно подсмръкна с нос, все едно че беше много разчувстван, - радвам се, че ви е харесало, дано сили да ви даде.
 * Страшно ми хареса - искрено го уверих аз. - Това беше най-вкусната риба, която съм яла през живота си.
 * Ама какво говорите - махна с ръка Гхарарг. - А вие, милейди, какво се разнасяте с
тоя поднос? Той е тежък! Нали сега дворецът е пълен с прислуга, вие защо сама... Драконът припряно пристъпи към мен, издърпа подноса от ръцете ми и попита:
* А десертът защо не си го хапнахте, а лейди Милада?
 Едва не изтърсих, че такива десерти хич не ми трябват, а след това със закъснение забелязах, че на подноса, под прозрачно похлупаче има медени сладки. Селски. Горедолу същите, като тези, които баба все правеше... И то някак само си излезе:
* А знаете ли, ще ги взема със себе си... ако нямате нищо против!
 * Как да имам против - учудено мигвайки, избоботи Гхарарг. А след това заговорнически призна: - Аз толкова много изпекох, рецептата се оказа хубава. Сега отделно ще ви сипя в кесийка.
 И обръщайки се, при това внимателно, така че да не ме закачи с опашката си, драконът клатушкайки се, забърза към килера. От там се появи с книжен плик в лапите, такъв един съвсем мъничък за размерите на драконите, но направо огромен за мен. Гхарарг и сам се досети за това. Спря, въздъхна тежко, и приближавайки се към масата, отсипа върху плота три четвърта от съдържанието му. Обърна глава, огледа ме със съмнение и отсипа половината от останалото в пакета,
* Да, така е добре - напълно се съгласих аз.
* Те са вкусни - засегна се драконът.
* Не се съмнявам, просто ще се секна от тази тежест - виновно разперих ръце. Издавайки скръбна въздишка Гхарарг отсипа още малко и се върна при мен с
остатъците, протягайки ми пакета. Там и така имаше предостатъчно, аз едва успях с
две ръце да го удържа и ми се наложи да приклекна, поемайки го, но ароматът, който
излизаше от кесията беше толкова главозамайващ, че аз припряно го уверих:
* Ще мога да го нося, не отсипвайте повече.
 Драконът се разтопи в доволна усмивка и веднага се намръщи, а след това, някак неуверено обръщайки се към останалите присъстващи, напрегнато ме попита:
* Лейди Милада, а вие... всъщност, накъде така?
 * Към къщи! - изстрелях аз. След това си припомних, че всъщност никакъв дом си нямам, освен... стаичката на университетския таван, и се поправих: - В странноприемницата. Погостувах ви дълго тук, ще е прилично да се прибера, найнакрая. Не сте ли съгласни?
 Никой не се съгласи. Драконите се спогледаха, и един, с внушителни размери и яркозелена окраска, предпазливо
попита:
* А Влади... е... Главнокомандуващият осведомен ли е за вашето решение? Аз свих рамене, след това неуверено поклатих глава и стеснително се примолих:
* Хайде да не му казвате?
Драконите отвърнаха с недоумяващо мълчание.
 * Той сам ще се досети - заключих аз. - И май че е време да тръгвам, стъмва се вече.
 * Отдавна се е стъмнило - каза някой от драконите.
 * Още по-зле! - реших, че последната дума трябва да е моя.
А след това цялата ми решителност се изпари и аз просто искрено казах:
 * Благодаря ви за всичко, а на вас, Гхарарг, отделна благодарност за това, че ми напомнихте за детството. Добра ви нощ. И обръщайки се, напуснах кухнята. Изпратиха ме в гробовно мълчание. Но това ни най-малко не разреди атмосферата на радостно възраждане, обхванала замъка на повелителите на Долината. От минута на минута като че ли се появяваха все повече и повече хора и в тази суета, никой не обърна внимание на някаква си недостойна човечка, която от време на време питаше къде да завие и кой коридор да хване, за да излезе от замъка. Просто и двата пъти мен ме бяха донесли в него, затова пътищата от входа и към изхода бяха останали неизвестни. Не, разбира се, можеше да се излезе и през кухнята, като предишния път, но... но нещо ми подсказваше, че могат да не ме пуснат. Така че, ние със сладките бродехме по дългия и сложен път, който в края на краищата завърши със
спасителния изход.
С огромен параден спасителен изход.
 Който напълно изгуби ореола си на спасителност, в момента, когато единият от застаналите на входа дракони, изведнъж шумно вдиша през огромните си ноздри, превърна се в човек, и поглеждайки ме с ужасяващите си абсолютно черни очи със сребърни зеници, предвкусващо произнесе:
* Кого виждам...
Мамо!
 В следващия миг, радостната суета и тичане се прекратиха и всички присъстващи, както в драконова, така и в човешка форма, забравяйки за задълженията си, едновременно се втренчиха в мен.
 Всички ме зяпнаха! Всички триста или повече дракони! Дори тези, които прикрепяха на стълбите червения килим. И камериерките на етажите се бяха навели през перилата. И драконите-стражи в сияещи доспехи ме погледнаха. И драконите в драконова форма, които летяха под тавана, палейки свещите на огромните полилеи. И тези, които пренасяха мебели! И слугите с напитките. И лордовете и дамите в разкошни одежди... и драконите, които влизаха, летейки, откъм огромните балкони...
Всички!
 Оказала се в центъра на всеобщото внимание, аз сто пъти съжалих за това, че не бях излязла през кухнята! Много съжалих. Дотолкова, че дори направих предпазлива крачка назад, с намерението незабелязано да се скрия и да се възползвам от някой по-удобен изход от този замък. Но беше достатъчно и едно леко движение това дори не можеше да бъде окачествено като опит за бягство, когато се разнесе плашещото до дън душа:
* Къде -с-с-с?!
 И този, когото най-малко бих искала да видя, приковавайки ме с поглед, се насочи към мен, усмихвайки се толкова плътоядно, че дори да не знаех за намеренията му да си похапне човешко, веднага бих се досетила, че мен определено имат намерение да ме сръфат!
 И целият кошмар се изразяваше в това, че Гаррат дори не скриваше своите намерения - приближавайки се почти плътно до мен, той надвисна отгоре ми и достатъчно високо, че да го чуят всички, дрезгаво се поинтересува:
* И какво такова вкусничко си имаме тук?
 „Ще ме излапа!” - в ужас си помислих аз, но против подобна паническа мисъл въстана логиката ми. И изплашено втренчена в плашещите очи на новия Владика, аз осъзнах защо - не му беше необходимо да се превъплъщава в човек, ако има намерение да ме яде! Във формата на дракон би му било по-удобно, нали така?
 * М-м-м - проточи грамадният дракон, навеждайки се още по-близо, - какъв божествен аромат има нашето момиче. Сладко девойче...
 Триединни, толкова пъти си бях мислила, че ще замръзна по демоните през зимата или просто няма да се върна от поредната практика, или по време на бойните занятия ще ме разплеска някое случайно заклинание, или ще ме блъснат нарочно по стълбите и ще си строша врата... или самият магистър Аттинур ще ме закове със смъртоносно заклинание, но такова нещо! За такава смърт аз абсолютно никога не бих могла дори да си помисля!
 И сигурно именно това, а разбира се и безумният страх да бъда жива изядена доведоха до това, че гледайки старшия управляващ дракон аз на един дъх изстрелях:
* Есперату!
 Охранителното заклинание светна моментално около мен, обграждайки ме с осем златисти призрачни щита, блокирайки каквото и да било зловредно действие и засия с руната на абсолютната защита. В залата някой изохка, драконите, които летяха под тавана се спуснаха по-надолу, за да виждат по-добре, а всички дракони - стражи, едновременно направиха крачка към мен... най-вероятно, за да претрепят мага, осмелил се да използва заклинание на територията на драконите.
 * Назад! - изкомандва Гаррат, който дори не беше отстъпил. И усмихвайки се, практически измърка:
 * Времето на действие на щитовете е четирийсет секунди, прав съм, нали?
 Всъщност, да, но ако трябва да сме честни, това беше стандартно време, за което се предполагаше, че магът ще може като минимум да избяга, а като максимум, че ще си събере акъла и ще подготви друго заклинание. Така че, аз малодушно се опитах да се възползвам от варианта с бягството, и дори направих крачка назад...
Опитах се да я направя!
Защото не ми се получи да отстъпя - зад мен като че ли възникна стена.
 Потресено се огледах и разбрах, че не „като че ли”, а наистина се беше появила. Тъмна и проблясваща на места, тя стоеше плътно до щитовете ми и ми блокираше всеки път за отстъпление назад. И за това, кой именно я беше създал, не възникваше и най-малкото съмнение - драконова магия сто на сто, въпреки, че струва ми се, коремът ме сви по съвсем друга причина - от страх. Просто наистина беше много страшно.
 Бавно се обърнах и отново погледнах възкръсналия Владика - съдейки по полуусмивката и веселия му поглед, той изцяло се наслаждаваше на ситуацията, приблизително така, както котка си играе с мишката, преди да я... изяде...
Никога не съм си мислила, че това е такава страшна дума.
А след това, моите щитове мигнаха и изчезнаха...
 * Песничката беше къса, нали, дребосъче? - подигравателно се поинтересува Гаррат, протягайки ръка към лицето ми.
 И изведнъж стремително отскочи! А след това, не по-малко стремително, всички присъстващи дракони се опитаха да избягат - кой през разтворените врати на балконите, кой през вратите, кой нагоре по стълбите, кой - нагоре към тавана, а вече от там - през пространството между колоните!
 И след мигновение изпълнено с шум на криле и тропот на крака, настъпи абсолютна, звънка тишина. И в тази тишина се разнесоха отчетливо бързи, уверени стъпки. Обръщайки се, аз забелязах последните проблясъци на свалената от Гаррат магическа стена, а вече след това, видях влизащия в хола на замъка Черен дракон.
 Иренарн-Ррат-Егиатар, плъзвайки уморен поглед по мен, мрачно се вгледа в брат си и той моментално отстъпи крачка назад. След това още една. А бившият Владика спокойно и уверено се приближи до мен, с неподлежащ на възражение жест взе тежката ми чанта, прехвърли я през собственото си рамо и се обърна към настоящия Владика:
* Нещо грешно ли си ме разбрал?
* Не - мигновено отвърна Гаррат.
 * Това може само да ме радва - без да крие сарказма си, проговори Черният дракон. И със стоманено твърд тон, добави: - Ние напускаме двореца.
 Трудно е да се каже как Гаррат-Ррат-Егиатар отреагира на това. В очите му се отразиха и облекчение, и съжаление, и някаква затаена тъга.
* Ти каза, че ще останеш още четири дни - накрая произнесе той.
 * Плановете се измениха - хвърляйки поглед към мен, произнесе Иренарн-Ррат-Егиатар. След което ми посочи с ръка към изхода.
 * Всичко добро - взех си довиждане с новия Владика. И побързах да напусна двореца.
Отзад се разнесе откровено разстроеното:
* Ти и твоите дракони, вие бихте могли и да останете в замъка, Ренарн, вие...
 * Не - отряза Черният дракон. А след това добави: - Аркалон е във военно положение, границите са затворени. Моите подчинени патрулират на пристанищата и в залите за телепортация. До завършека на преговорите с Вечния народ и двете канцеларии ги контролирам аз. Заеми се с религиозните въпроси. И на мама... напиши.
Аз не чух нищо повече, но навярно, нищо друго и не бе казано.
Бившият Владика, ме настигна на прага и двамата заедно излязохме в нощта.
 Спряхме. Дъждът вече беше спрял, вятърът беше разгонил облаците и аз се загледах в звездите в небето и в сияещия град в подножието на хълма, който отдалеч също беше подобен на звездно небе.
* Красиво ли е? - поинтересува се Черният дракон.
* Безумно - прошепнах аз.
 Въздъхнах, и усещайки медения аромат на сладките, си спомних за подаръка на Гхарарг и веднага попитах:
* Искате ли бисквита?
 * Не, благодаря - драконът някак унило се усмихна: - Познавайки Гхарарг, мога без съмнение да твърдя, че тези меденки ще ми ги дават на закуска като минимум една седмица.
 Аз си спомних за количеството, което беше изпекъл готвачът и бях принудена да се съглася с предположението на Иренарн.
Ние отново замълчахме, а след това Черният дракон попита:
* Как ви се отдаде да свалите гривната?
 * Тя недвусмислено реагира на отказа ми да позоря генеалогичното ви дърво - честно отвърнах аз.
 * Интересна... формулировка.
Няколко секунди драконът мълча, след това попита:
* Какво планирате да правите от тук нататък?
 Първият ми порив беше да отговоря „да се върна първо в странноприемницата, а след това - в университета”... а и вторият - също. След това си спомних за последния си разговор с магистър Аттинур и за древния и тихо помолих:
* Ако може, аз бих останала още поне за един ден, примерно. Трябва да напиша
отчета си за практиката и да помогна на Асур-Ррат със съкровищницата му.
* Моята крепост не е толкова комфортна, колкото двореца, но тя е напълно на ваше
разположение - неочаквано каза Иренарн.
Отрицателно поклащайки глава, отвърнах:
* Може би Камали ще се съгласи да ме приюти.
* Ясно - хладно произнесе бившият Владика.
 В следващия миг, едва не паднах заради силен въздушен порив, но дори и да бях залитнала, драконът ме подхвана по-бързо, отколкото бих стигнала до земята. Дръпване, и дворецът на повелителите започна стремително да се смалява под краката ми, а аз по-здраво прегърнах пакета с меденките, за да не се разсипят.
 „Пролетен капчук” я познах веднага и още отдалеч - само н нейната градина все така сияеха червени хартиени фенерчета, а и звъна на капчуците се чуваше на разстояние. И нищо друго - нито гласове, нито шум, като че ли всички вече спяха.
 Но когато Черният дракон ме пусна пред входа на странноприемницата, вратата рязко се разтвори и на прага се показа Камали. Драконицата замря за миг, гледайки ме така, като че ли изобщо не можеше да повярва, че ме вижда, а след това се спусна към мен, връхлетя ме, стисна ме в прегръдките си и едва чуто въздъхна:
* Момичето ми, жива си!
 Очите ми плувнаха в сълзи, и да отговоря... аз вече просто нищо не можах да отговоря. То така си беше по-добре, защото почти веднага нас с Камали ни блъсна порив на вятъра, и Черният дракон, оставяйки до краката ми чантата, излетя, без да се сбогува.
 Стопанката на странноприемницата устоя и удържа и мен, а след това, пускайки ме, погледна към небето, където дори силуетът на дракона не се виждаше и прошепна изплашено:
* Ох, и какво ще стане сега?!
* Всичко ще е прекрасно - уверих я аз.
Камали отначало отрицателно поклати глава, но след това ме погледна, усмихна се
и ме увери:
 * Най-важното е, че ти вече си тук, мила, а всичко останало са такива дреболии. Да вървим, ще ми разкажеш
всичко.
 Наложи се да разказвам не само на Камали. Хатор, когато разбра, че съм се върнала (просто, Камали, като влезе в странноприемницата, веднага извика така, че се разтресе цялото здание: „Милада се върна!”), та значи, дотича Хатор,
 дотичаха прислужниците и дори, аз просто не повярвах на очите си, древният се дотътри ситнейки с лапички. И именно дракончето, без да мисли да намалява скоростта, ме връхлетя, прегърна краката ми с лапи и се завайка сълзливо:
* Върна се-е-е! Не ме изоста-а-ави! Съкровищницата ще я напъ-ъ-ълним!
 * Ще я напълним, ще я напълним - старателно придържайки пакета със сладките, погалих огнено-червеното драконче по главата. - Ако искаш, можем още сега да вървим да продаваме пирожки.
 * Честно? - недоверчиво ме изгледаха.
 * Наистина - усмихнах се аз.
 * Уй-и-и-и! - възкликна той, обърна се и отпраши някъде към кухнята... сигурно да търси пирожки за продан. И съдейки по ентусиазма му, наистина щяхме да ги продаваме именно сега, по тъмна доба.
 * Утре сутринта - прегръщайки ме, каза Хатор. - Аз току-що сложих тестото в нощвите, сега ще се заема с плънката, така че, ще са готови за утре сутринта. Този лакомник от мъка всички днешни пирожки излапал сам, домъкна се с празна кошница
и печалната повест за изменчивото сърце на глупавата девица, която предпочела да спасява всякакви полуизгнили гадини, отколкото да помогне за благородното дело по напълването на съкровищницата му. Та как си ти, мила?
* Всичко е наред - уверих го аз, чувствайки се... да, чувствах се както у дома си.
 А след това, ние седяхме в кухнята, и докато дракончето се носеше от единия тиган с цвърчащо, дребно кълцано месо, към другия, където се задушаваше зеле, аз в общи черти, разказах за Сивата чума и за това, какво струваше на бившия Владика да се добере до причините за болестта на Гаррат. Когато споменах за бившата
годеница на двамата братя, Камали възмутено възкликна, Хатор само печално произнесе: „А такова уважаемо семейство, и още две дъщери имат за омъжване. ..”
 Всъщност, като че ли всичко беше наред - и Гаррат-Ррат-Егиатар се излекува, и измяната се разкри, и маговете се спасиха, и аз не прегорях, а кой знае защо, на душата ми беше тежко и тъжно, и като че ли не само аз се чувствах така.
 * Гаррат сега ще се върне на власт - с явно очакване на предстоящи неприятности, произнесе Хатор.
 * Вла... Главнокомандуващият сега вече няма да му даде отново да вдигне данъците, нали той самият ги отмени - с надежда произнесе Камали. - И границите ще се отворят, търговията ще потръгне. Всичко ще се нареди! Навярно...
 * Може би - като ехо се отзова Хатор.
Драконите се спогледаха, а аз просто не можах да не попитам:
* Нима Гаррат е толкова лош Владика?
 * Не че е лош - уклончиво отвърна Камали, - но и доброто е малко... изключително малко. Но пък казват, че Главнокомандуващият се обосновава в столичната крепост, а това значи, че ще държи ситуацията под контрол.
 Изведнъж, вратата на кухнята безшумно се отвори и без да прошумоли дори, към нас се приближи дракон в черни доспехи. Погледна ни изразително и тихо произнесе със заповеден тон:
* От кухнята не излизайте. В странноприемницата има фалшива госпожа Радович.
 Ние както си седяхме, така и останахме да си седим, дракончето едва не се тръшна от на пода от табуретката, на която се беше покатерило, за да му е по-лесно да бърка зелето. А безшумният посетител, също така безшумно излезе, оставяйки ни да стоим напълно шокирани.
 * Личната гвардия на Главнокомандуващия - едва чуто произнесе Хатор. - То аз усещах някакво чуждо присъствие, а никого не успях да забележа.
Камали пък изразително ме изгледа и попита:
* Фалшива госпожа Радович?!
 И на мен ми се наложи да разкажа за нападението на магистър Воронир и за опита му да свали пълен отпечатък на аурата ми, и дори неволно се изпуснах за това, че изглежда в близките планове на бившия ми спасител и наставник е включена моята скоропостижна кончина.
 Тук те двамата - и Камали, и Хатор, някак се напрегнаха. Спогледаха се и дружно погледнаха към вратата.
* Какво? - с изплашен шепот попитах аз.
 Драконите, без да се сговарят, станаха едновременно. Хатор се приближи към печката, измъкна иззад нея ножница, а от нея - дълъг, извит меч, и застана така, че оръжието изобщо не се виждаше. Камали се отдръпна към прозореца и в ръката й проблесна кинжал, с когото аз лично не бих искала да се запознавам - ако можеше да се съди по излъчването, това беше магически предмет.
* Какво става? - отново попитах аз, плашейки се още повече.
Камали ме погледна, посочи с брадичка към вратата на килера и спокойно съобщи:
* Ти слезе по стълбите. Идваш насам... Пъхай се в килера, Милада.
 Но аз останах седнала, взирайки се в древния. Дракончето напяваше нещо под носа си, продължавайки да бърка зелето, без да реагира никак на случващото се.
 * Скрий се! - напрегнато повтори Камали. А аз си помислих, че може би магистър Воронир няма да нападне, ако не ме види? Може пък да реши, че измамата не е разкрита и просто да си тръгне, без да причинява нищо лошо на никого?
 Припряно ставайки, аз се шмугнах в килера, притваряйки неплътно вратата, така че, ако има необходимост, да мога да се втурна на помощ. Точно навреме.
 Почти веднага се отвори вратата и... аз влязох. Малко нервна, с пораздърпана плитка и рокля, която ми седеше леко накриво, но това бях аз.
* Добър вечер - казах аз, плъзвайки напрегнат поглед по присъстващите. Да се гледам отстрани беше доста зловещо. И не само за мен - напрегнато мълчаха
и Хатор, и Камали. А древният, за сметка на това се обърна и весело произнесе:
* И на теб добър. Изгониха те, нали? Фалшивата аз неуверено кимна.
 * А аз ти казва-а-ах - язвително проточи древният, връщайки се към бъркането на зелето.
 Дори аз не разбрах, за какво именно ми говореше дракончето, а какво остава за копието ми - тя се втренчи в древния в пълно удивление.
 * Казвах ти-и-и - подигравателно продължи древният, - не се натискай на Владиката, кради от него лека-полека, но не се опитвай да го съблазняваш.
Какво?! Аз не разбрах, какво?!!
 Фалшивата аз също почти нищо не разбра, но моментално придоби виновно изражение, а и позата й стана една такава, прегърбена и навеждайки глава, промърмори:
* Трябваше да те послушам...
 Камали, въздъхвайки шумно, се отпусна на най-близкия стол. Хатор просто стоеше, застинал и местеше поглед ту към фалшивата мен, ту към древния. А древният! Древният, меланхолично бъркайки зелето, продължи:
 * А като се появиш в университета с корем, и репутацията ти ще рухне. Край. Лъжеаз се възмути, силно побледня и с мъка изговори:
 * С-с-с какъв корем?
 * Ами с такъв, от който и по-малко да плюскаш, няма да те спаси. Искаш ли зеленце?
 А аз стоях в абсолютен шок! Фалшивата аз също едва се удържа на крака, и запъвайки се, попита отново:
* А-а-ама аз 6-6-ременна ли съм?
 * А ти какво си мислеше, че мъжете само скъпоценности оставят в подарък? Да, ама не! Аз още веднага ти казах, че така няма да стане. Владиката ни е скъперник, не пръска скъпоценности наляво и надясно. А деца - без проблем. Ти как си, не ти ли се повди га?
 * Вече започва! - раздразнено отвърна фалшивата аз.
 * Точно както се полага, на втория ден при изгрева на Зорницата - съдейки по тона, вдъхновено лъжеше древният. - Сега и свят ще ти се завърти...
Фалшивата аз се олюля.
* След това ще започнат да те дразнят миризмите...
 Лъже-аз прикри носа си с ръкав, въпреки че, ако трябва да сме честни, задушеното зеле и така не миришеше кой знае колко приятно.
 * А сега вече може, а и трябва да се тръшнеш в безсъзнание - продължаваше да се гаври древният.
 * Това задължително ли е? - нервно попита фалшивата аз.
 * А-а-а, да - съвършено сериозно потвърди драконът, - всички коремести на втория ден след изгрева на Зорницата се тръшкат дружно в безсъзнание.
 * Но аз се чувствам добре и би тряб... - започна копието ми.
 * Аз казах, ще припаднеш! И след това ще лежиш три денонощия като препарирана.

Давай, падай вече... - след това драконът се обърна, измери лъже-мен с внимателен поглед и уточни: - Ама ти със сигурност ли си Миладка? Нещо...
 Копието мигновено се строполи на пода като подкосена, изобразявайки старателно припадък. А древният хитрец, пляскайки с лапички, изви като на умряло:
 * Оу-у-у на Миладка и е лошо! Ау-у-у, силите й свършиха! Нищо, нищо, мила! - той скочи от табуретката, заситни към масата, взе чашката ми с чай, с едва забележим жест пусна нещо в нея, нещото засъска и се запени на повърхността на тъмния чай,
а древният побърза към лъже-мен, продължавайки да нарежда: - Сега, сегичка, чеденце, сега, хайде една глътчица, а след това - право в съкровищницата, на хлад да си полежиш, там е хубаво, студеничко...
 И с тези думи, той стигна до моя двойник, внимателно повдигна главата й и старателно изля целия ми чай в полуотворената й уста.
 В този момент се разтвори вратата и напълно безшумно на прага се показа драконът в черна униформа, на чието лице се четеше само един въпрос: „Защо?!” И, честно казано, аз също не разбрах за какво беше нужно цялото това представление. Но древният отговори само с хитро ухилване, и без дори да се опитва да бъде внимателен, пусна главата на момичето на пода и се изправи.
 A c моето копие започнаха да се случват странни неща - внезапно се удължиха краката й, след това - ръцете, шията, и на нея, дълга и тънка, някак много неестествено изглеждаше главата ми... Но миг, и всичко се измени - лицето се увеличи и придоби красивите черти на млада драконица...
 Камали ахна. Хатор, измърморвайки нещо под нос, ядно напъха оръжието си в ножницата и отново го скри зад печката, а драконът - гвардеец, отпускайки се бавно на колене, се вгледа в драконицата и произнесе:
* Неочаквано.
 * Защо-о-о, защо-о-о?! - със заядлив тон проговори древният, връщайки се на табуретката и продължавайки да бърка зелето. - Вие докато я хванете, докато я откарате в крепостта на разпит, докато изясните, че това не е магът... Жал ми е за нея, съвсем млада - зелена е...
 Никой не му отговори нищо. Всички стояхме напълно потресени и нямахме сили дума да обелим. Аз внимателно излязох от скривалището си, уморено се отпуснах на един от столовете. Беше ми страшно... Навярно за първи път в живота си изпитвах такъв страх. Защото, за разлика от останалите, за мен беше очевидно, че магистър Воронир явно е невероятно, безумно, ужасно силен маг. Могъщ дотолкова, че бе успял не просто да предаде отпечатъка на аурата ми на друг човек, което и така се считаше за невъзможно, а на дракон! Същество с напълно различна структура на аурата! И заклинанието за облик се държеше! Държеше се толкова качествено, че беше успяло да излъже даже магията на странноприемницата.
 * Това е проблем - бавно проговори гвардеецът, след което се наведе, подхвана драконицата и заедно с нея напусна странноприемницата. Това беше дълга и трудна нощ за целия Аркалон. Тътнеше разпаряното от десетки силни тела небе, святкаше
и се преливаше от сиянието на стремително променяните охранителни заклинания далечната граница, беше напълно блокирано пристанището и в него се монтираше ново оборудване за проверка. Застанала на покрива на „Пролетен капчук” заедно с тъжната Камали, аз се възхищавах на това, колко бързо Черният дракон си беше направил
съответните изводи от ситуацията и колко стремително беше предприел мерки. И ако магистър Воронир все още се намираше в Долината на драконите, биха го

намерили още същата тази нощ, но аз силно се съмнявах, че той би проявил подобна глупост.
По изгрев-слънце Камали ме натири да спя.
 Не ми се намериха сили за съпротива, а и повод да откажа. Вече в леглото, покрита през глава, аз осъзнах, че през цялото това време бях чакала Иренарн. Кой знае защо, си бях помислила, че той ще има въпроси към мен, най-малкото по повод появата на фалшивата мен, но явно бях сбъркала.
Сутринта започна с пирожки. Със зеле. Древният просто изкрещя до ухото ми:
* ИСКАШ ЛИ ПИРОЖКА СЪС ЗЕЛЕНЦЕ?!
 От подобен вопъл аз просто подскочих и седнах в леглото преди още да съм отклопила очи. След това бавно ги отворих. Обърнах глава към вратата, шокирано погледнах древния, който беше пъхнал глава в стаята ми и продължаваше:
 * Ето, аз им казвах, че не спиш, а Камали все „спи тя, още спи”. А ти даже почти си станала, още малко ти остава. Хайде, идвай в кухнята, хвърляй нещо в устата и напред, да се захващаме с благото дело по напълването на съкровищницата ми. Че съвсем си се разпуснала.
 И той си тръгна, а аз останах да си седя, идвайки на себе си, докато в главата ми продължаваше да звъни от вопъла му. Е, след това, разбира се, станах, отидох да се измия, преоблякох се, и сплитайки косата си, се отправих към кухнята.
 Там вече ме чакаха Хатор, закуската и планина от пирожки, които древният с любов прехвърляше в огромна кошница.
* Нашите пирожки днес на всички ще са нужни - бърбореше той, всички ще ги
купуват - забеляза ме и изтърси: - Седни да глътнеш нещо. Пирожки няма да ти дам!
* И не трябва - забележимо ядосаният от древно-драконовата грубост към мен, каза
Хатор. - Миладка, добро да е утрото, аз на теб рибка на пара съм ти направил. Благодаря! - толкова беше приятно, че някой е приготвил нещо специално за мен. Закусвах бързо, и вече почни бях изяла всичко, когато се появи разстроената
Камали. Приветствайки ме с усмивка, тя се обърна към мъжа си и тъжно съобщи:
* В града е някакъв кошмар. Навсякъде има стража, магически щитове и... - тя
въздъхна тежко, - въздушници.
 * Какво?! - потресено възкликна Хатор, едва удържайки в ръката си чашката със зелен чай.
 * Как Вла... Главнокомандуващият се е разбрал с тях, главата не ми го побира - кимна Камали. - Всъщност, на никой не му го побира. Пристанището е отворено, търговията се възобнови, границите святкат с охранителни заклинания - даже през деня се виждат, и въздушници! Навсякъде. И не речни, не, той по някакъв начин се е разбрал с морските!
 Аз изобщо не успях да разбера за какво ставаше дума, но за сметка на това, древният разбра и радостно заяви на всички присъстващи:
* Пирожките ще помогнат!
 Много ми се искаше да попитам с какво именно, но в този момент, древният си спомни за мен и ревна:
* По-живо!
 Побързах и чая си го допивах вече на крак, защото Камали ми беше казала, че чашката може да я оставя и в градината на някоя скамейка. Да я оставям на скамейката ми стана някак неудобно - там седеше гвардеец в черни доспехи.
Когато ние с древния се приближихме, той стана, хвърли неодобрителен поглед към кошницата, която засега, до оградата, влачеше след себе си дракончето и произнесе:
* На улиците е безопасно, но така или иначе, ще ви охраняват.
След което седна обратно. А аз трябваше да оставя чашката, но не можех някак да
я допивам пред него, а и да я оставям до него на пейката също не ми се искаше... В крайна сметка, ей така, с чашката в ръка и напуснах „Пролетен капчук” следвайки бързащия пред мен древен.
 И се озовах в някакъв кошмар. Камали много точно беше описала ситуацията. На улиците на Аркалон имаше много, страшно много млади хо... дракони. Преди някак не бях ги забелязвала, а сега като че ли целият град беше запълнен с млади дракони
и от двата пола, които, кой знае защо, изблъскваха на средата на улиците един друг и не позволяваха на някои да се скрият. И всичко това, под съпровода на весел смях и явно предвкусване и очакване на нещо... Точно в момента, когато излязохме на тротоара, всички се оживиха още повече и погледнаха нагоре и надясно по улицата, аз, съответно, също и... и замрях, взирайки се в потресаващия с величието
и красотата си полупрозрачен морски дракон! Създанието от ефир тържествено се движеше по улицата, практически по половината от ширината й, без да се отклонява и без да избягва контакта с драконите... Въздушният змей просто плуваше по улицата, а тези, които попадаха в призрачното му тяло, те... се променяха! Те определено се променяха, може и за няколко кратки мига, но се променяха! Ето, например високият строен и възхитително прекрасен тъмнокос дракон, на когото приятелите със смях не позволяваха да се отдръпне и да се скрие в близкото здание, попадайки в ефира на въздушника, изведнъж стана нисичък, пълен и пъпчив младеж, страшно се смути от това и се опита да избяга отново, но приятелите му, умирайки от смях, не го пускаха, подигравайки се на бедното момче.
 * Илюзиите в ефира на въздушниците изчезват - раздаде се до мен познат до изтръпване глас.
 Аз се обърнах и се усмихнах на стоящия до мен Черен дракон. Иренарн-Ррат-Егиатар беше в черен мундир, без каквито и да било украси и изглеждаше уверен, властен, силен... както винаги. Заглеждайки се в него, пропуснах момента, в който въздушният дракон, завивайки, преплува покрай нас... В лицето ми неочаквано лъхна солен морски бриз, цялото ми тяло бе обгърнато от прохлада, и до мен веднага израсна на ръст древният, превръщайки се във високия Асур-Ррат, но той изглеждаше един такъв... болнав и прекалено слаб. Поглеждайки го, аз извърнах поглед отново към бившия Владика и неволно се усмихнах по-широко - драконът не се измени и на йота.
 * Приятно ми е да видя, че не използвате илюзии... Впрочем, аз дори нямах съмнения в това - произнесе той. На мен ми беше минало през ум абсолютно същото по негов адрес, но не си позволих да го кажа. Асур-Ррат, вглеждайки се в тялото си, хвана една от пирожките в кошницата и се зае ожесточено да я яде,
 изменяйки се пред очите ни, дори в ефира на въздушника. И след половин пирожка, това отново беше вредният, дребен
 древен. Удовлетворено измърморвайки нещо, драконът ми предаде друга пирожка, посочи към нещастния дебеличък младеж и каза:
* Спаси момчето.
 За младежа наистина ми беше жал. Оглеждайки се, търсейки къде да оставя изящната зелена порцеланова чашка, аз не измислих нищо по-добро от това, да я връча на забележимо удивилия се Черен дракон с думите „подръжте, ако обичате”,
и грабвайки от ръката на древния пирожката, се втурнах през цялата улица към веселящата се компания млади дракони.
 Дотичах за миг, спрях пред свилия се и вече отново невъобразимо красив дракон и му протегнах пирожката с думите:
* Това ви е от древния.
 Всички едновременно погледнаха към другата страна на улицата - там мъничкото, шкембесто и важно драконче помаха с лапичка, за да не останат у никого съмнения, че да, пирожката е от древния.
 * Благодаря! - възторжено възкликна осмиваният от другарите си дракон, издърпа от пръста си пръстен с огромен камък, пъхна го в ръката ми, сграбчи пирожката и дъвчейки я пътьом, се втурна напред, за да пресрещне слизащия обратно въздушен морски змей.
 Той смогна да натъпче пирожката в устата си, но все още я дъвчеше, когато беше отново обгърнат от лишаващия го от илюзии ефир. И невероятно - той изведнъж стана по-висок, тъмните му коси на слънцето заблестяха по силно, тялото стана стройно и стегнато, раменете - по-широки. И когато той, безумно щастлив, се обърна, то наистина осъзнах, че вероятно той е най-красивият дракон, който бях виждала... Е, без бившия Владика... струва ми се.
Обърнах се, като че ли с намерението да се уверя в това, но Черният дракон вече го нямаше. Той беше изчезнал заедно с чашката, оставяйки след себе си двама дракони
в черни мундири, които синхронно излетяха право нагоре, за да започнат да кръжат над града.
* А може ли и на мен също? - изведнъж попита един от младите дракони.
* Трябва да питате древния - разочаровах го аз.
 И се насочих към Асур-Ррат, отбелязвайки пътьом, че обдареният от него дракон остана прекрасен, дори когато въздушникът отплува надолу по улицата, продължавайки своето печално занятие по лишаването на населението от илюзии.
 Младите дракони, между другото бяха по-бързи от мен, но древният отказа на всички да даде пирожки, отговаряйки важно-важно:
 * Що ви трябваше да се подигравате на момчето?! - след това подвикна, вече към мен: - Милада, да вървим! Пред чуждите хора, аз не се реших да попитам къде е отишъл Главнокомандуващият и се наложи, след като
предадох получения пръстен на древния, да мъкна след него тежката кошница.
Но това беше много приятна и светла разходка - ние дарявахме радост! В смисъл, обменяхме пирожките на скъпоценности и пари, но това се оказа невероятно честна
и справедлива обмяна, защото древният раздаваше пирожките на всички тези, които въздушниците оставяха на показ, без илюзии. Например, втората пирожка се падна на млада майка с черни кръгове от недоспиване под очите. На нея й се налагаше да литне до работата на мъжа си, но се боеше, че той ще я види такава заради въздушниците... И получи пирожка със зеле!
 Полетът на извилата се във въздуха прекрасна драконица, древният проследи, броейки получените монетки и ме озадачи с коварното:
* За второ полетя.
Аз лично не разбрах добре за какво стана дума.
 * Как, за второ? - попита детегледачка, която люлееше в ръцете си мъничко драконче. - Уважаемият халоне Карташ за сега не иска още второ.
 * Него пък кой ще го пита, какво иска и какво не иска - изкикоти се древният. - Аз казах, второ - значи, за второ! Моите детеумножителни пирожки още никога не са ме подвеждали! Миладка, напред!
И ние тръгнахме напред, оставяйки детегледачката и няколко драконици, явно
съседки, в съвършен потрес. Но те не останаха дълго в шок и почти веднага две от тях ни догониха, с думи, които произнесоха едновременно:
* А може ли и на нас детеумножителни пирожки?!
 Те се спогледаха, нервно подръпнаха копринените, украсени с цветя рокли и първата предпазливо каза:
* На мен за сестра ми..., те все чакат и чакат, а...
 * А на мен за снахата! - прекъсна я втората. - Така искам внучета, сили не ми останаха! Древният им продаде, и при това самият той потриваше лапички коварно и мърмореше:
 * А така, че съвсем са изпуснали демографията тук без мен.
 Все се канех да попитам дракончето какво ще се случи с това момче, на което ние продадохме първата пирожка, то също ли ще се сдобие с потомство? Но все не се получаваше, ние през цялото време бързахме нанякъде. При това, само древният си знаеше как намира тези, на които най-много им трябваше помощ. По този начин, след няколко часа, когато вече бяхме преполовили кошницата, той изведнъж зави към един двор, отвори с магия портичката в бялата каменна ограда и влязохме в задния двор на непозната къща, където под един храст седеше и плачеше момченце на около пет години. Детето хлипаше, триеше с юмручета сълзите си и притискаше към гърди пораздърпано мече от плат.
 * Ей, дребен - древният извади пирожка със сладко, даде ми я и ме побутна, в смисъл, давай, иди при него, -искаш ли нещо вкусно?
 Детето, все още хлипайки, кимна, а след това отрицателно заклати глава, в смисъл, „не, не искам” и каза:
 * Мама каза, засега само месо... докато - той отново изхлипа, - не литна... Хлипането зачести, по бузките отново потекоха сълзи.
 * Слушай - древният се дотътри до детето и се тръшна на тревата до него, - мама трябва да я слушаш, но ти знаеш ли нещо за древните дракони?
 * Тези, които ги има в приказките? - уточни момченцето.
 * Да - напълно сериозно потвърди древният дракон. - Тези, които раздават подаръци.
 * Тези, които помагат да се изпълни най-най-съкровеното желание? - детето явно беше чело прекалено много приказки.
Но драконът все така сериозно каза:
* Именно.
 Аз стоях с кошницата в едната ръка и пирожката в другата и не знаех къде да се дяна в тази ситуация. Оказа се, че не е нужно да се дявам където и да било, защото в следващия миг детето стана, решително се приближи към мен, порови се в джоба си и извади от там шепа мънички речни камъчета, които ми протегна на отворената си длан.
 * Взимай ги - заповяда древният. - Това е истинска ценност, аз го виждам, те ще стоят на най-красивото рафтче в съкровищницата ми.
 Слагайки кошницата на земята, с най-сериозен вид събрах от малката ръчичка всички камъчета и дадох пирожката на детето.
 Малчуганът благодари с кимване, един такъв суров и делови, отстъпи на десетина крачки, вървейки назад, затвори очи, измърмори нещо под нос, навярно, желанието си, и направо с настървение излапа пирожката. След това разпери малките си ръчички, отметна глава назад, леко приклекна... отблъсна се и... литна в небето като малко изумрудено драконче! От къщата наизскачаха някакви дракони, на улицата,
сред тълпата съседи, които явно отдавна ни наблюдаваха, въпреки, че си даваха вид, че просто така си ходят напред - назад, а не се зазяпват по чудесата, които твори древният, се разнесоха възхитени възгласи.
 А ние с древния с възторг следяхме с поглед изумруденото драконче, което изписваше осморки и кръгчета над къщата.
 * Малките дракончета политат на около три годинки - обясни приближилият се до мен древен, - това е навършило вече пет, но не му се получаваше да литне. Съгласи се, това си беше сериозен повод за сълзи.
 * Това, което правите вие е достойно за възхищение - прошепнах аз, продължавайки възторжено да се любувам на полета на дракончето.
 * А, голяма работа, нищо не е това - махна с лапичка древният. - Камъните ми къде са? Къде са камъчетата те питам? Да-а-а-й си ми ги, мои са-а-а!
 Мълчаливо подадох „печалбата” на дребния вредител. Древният сграбчи всичко, провери всяко камъче, някои дори пробва със зъби и ги сипа в някакъв призрачен джоб. Това беше странно действие - той разтягаше въздуха
 някъде на равнището на дебелото си коремче и изсипваше всичко там. А в небето, ликувайки, все така се гмуркаше и преобръщаше малкото драконче... Потресаващо зрелище.
 * Дай да си вървим - побутна ме древният и ние, излизайки от задния двор, отново се озовахме на улицата. Събралите се тук зяпачи пак се престориха, че са страшно заети с някакви си свои задачи и просто минават от
 тук, а ние с кошницата и с червеното драконче се запътихме напред да правим чудеса и да носим на народа детеумножителни пирожки.
 И ето, вървя си аз и си мисля - ако пирожките на древния са в състояние да изпълняват най-съкровените желания, то не може ли и аз да взема една?! Не за себе си, не, аз си мислех за Вла... в смисъл, за Главнокомандуващия, той също сигурно си имаше съкровена мечта, и какво ако... Просто, той пет години се беше борил за живота на брат си и успя да го спаси, а в крайна сметка... От замъка го изгониха и никой навярно дори благодаря не му е казал. Затова ми се струваше, че него със сигурност би го зарадвала пирожка от древния...
 Такива неща ми се въртяха в главата, през целия останал път хвърлях по едно око към кошницата, обмисляйки как по-тактично да повдигна въпроса за получаването на пирожка.
Проблемът се разреши внезапно с прекия въпрос на древния:
* Огладня ли?
За цял ден, разбира се, но...
* Не чак толкова, че да ям вашите вълшебни пирожки - честно уведомих дракончето.
 В кошницата бяха останали само още пет от тях и древният, кой знае защо, не искаше да ги дава на никого. В този момент, ние вече бяхме тръгнали обратно към „Пролетен капчук”, по нас отново минаваха въздушниците, които отговорно патрулираха из града, на известно разстояние ни следваше вече поуморената от чудеса тълпа. Откровено казано, най-яркият момент за деня си остана полетът на мъничкото драконче, а всичко останало не беше кой знае колко зрелищно - детеумножителни, разхубавителни и разни други „.. .ителни” пирожки действаха неизменно и сигурно, но усещането за вълшебство вече се беше притъпило.
 * А какво тогава има-няма и броиш колко са останали? - раздразнено измърмори древн ият.
Беше ми неловко да спомена за идеята си след такъв въпрос, а и разбирах, че
пирожките още на много други хо... дракони им трябват, но... но все пак си признах:
 * Може пък и Главнокомандуващият да има съкровено желание... Няма ли как да му дадем една малка, най-мъничката пирожка, а? Просто като подарък и...
Вдигнах пълен с надежда поглед към Асур-Ррат.
 Дракончето спря. Мрачно ме изгледа от глава до пети и изведнъж неочаквано и много сериозно каза:
* Аз вече му направих подарък, Милада. И заситни напред.
Хващайки по-удобно кошницата, аз се устремих след него, едва ли не пелтечейки:
 * Наистина ли? А кога успяхте? А той зарадва ли се? А какъв беше този подарък? И се заковах на място, когато древният подхвърли през рамо:
 * Подарих му теб.
 Асур-Ррат вече беше влязъл през вратата на странноприемницата, а тълпата дракони постепенное се разотиваше, заобикаляйки ме и под сурдинка обсъждайки днешния ден. По улицата преплува въздушник, потапяйки ни за миг във вълна от солен морски бриз... а аз продължавах да стоя като стълб и все се опитвах да разбера какво беше имал предвид древният.
 След като вцепенението ми попремина, аз се спуснах да догоня дракона, но така и не го намерих. В опразнилата се странноприемница чистеха и подреждаха Камали и помощничките й, Хатор обновяваше червените хартиени фенерчета, сменяйки тези, които вече бяха изгорели, гости в странноприемницата нямаше, а древният, като че ли беше потънал в земята. И навярно точно така си беше, в смисъл, беше се напъхал под земята, в съкровищницата, която не можеше нито да бъде намерена, нито отворена.
 По време на вечерята с Камали и Хатор, седях мълчаливо, потънала в мисли за насъщното. В насъщното ми се мержелееше отчетът за практиката. Съществен проблем беше само това, че когато ми написа направление за
 преминаване на практиката в Долината на драконите, сър Овандори не беше уточнил по кой предмет е тази практика. Той изобщо нищо конкретно не беше отбелязал, освен че ме пращат при драконите на практика...
 А каква? По каква дисциплина? Какви са ми конкретните задачи и какви знания и навици трябва да усвоя?
 По пътя на логическите разсъждения, стигнах до извода, че би трябвало да пиша за драконите. Въпросът беше към кой предмет да отнеса отчета? Драконологията я бяхме минали бегло и повърхностно на първи курс и всичко по този предмет вече си бях взела. Драконоведението се учеше в рамките на Същества и раси по него също вече благополучно и отдавна бях приключила с всички курсови работи и изпити, получавайки възможно най-високите оценки. Та по кой предмет можеше да бъде практиката ми? Ако се намирах в университета, бих надзърнала в учебния план и бих измислила нещо, а така... А така, размисляйки малко, реших да се посъветвам с магистър Валентайн.
 Приключвайки с вечерята, припряно пожелах лека нощ на Камали и Хатор, които весело обсъждаха днешните ни похождения с древния и се прибрах в новата си, по-широка стая, за да се наместя на леглото, да отворя бележника и да напиша със специалния молив:
„Добър вечер, магистър Валентайн”.
Мълчание в отговор.
И мълчание.
И отново мълчание.
А след това в бележника изникна един-единствен въпросителен знак.
Такова начало на диалога не беше много обнадеждаващо, но реших да настоявам. „Извинете, че ви безпокоя по такова късно време. ..”
 „Какво говорите - мигновено започна да се изписва отговорът, - в сравнение с три часа през нощта, тази вечер дори децата още не са си легнали!”
 Прозвуча някак... обвинително. „Съжалявам” - неуверено написах аз. „Няма проблем” - дойде в отговор.
 След малко повече от секунда, в бележника се появи въпрос: „А какво точно ви трябва от мен?”
 Въпросът ми се стори малко груб, като се има предвид това, което беше написал и по-горе, но аз все пак настоях:
 „Работата е в това, че за да не позволя на магистър Аттинур да ме изгони от университета за отсъствия, аз си поисках направление за практика. Дадоха ми го, но нашият секретар, сър Овандори не е посочил научната дисциплина, по която ми
е било издадено направлението. И сега нямам представа по какъв предмет да пиша отчета за практиката. В учебното заведение, което възглавявате вие, доколкото разбирам, се изучават дисциплини, близки до тези на нашия Университет за магия. И дали много ще ви затрудни да ми подскажете дали в учебния план за трети курс има предмети, свързани с драконите?”
Не получих отговор доста дълго време, но след това магистърът написа:
 „Какъвто и отчет за практиката да напишете, той ще бъде засекретен от Главнокомандуващия, в момента, в който се явите при него за подписването на същия този отчет. Съответно, написаното от вас ще остане недостъпно за ръководството на вашето учебно заведение. Ако не сте разбрала, ще ви поясня - можете да пишете всичко, каквото ви хрумне. Имате ли още въпроси?”
Всъщност, имах още един въпрос:
„А по кой предмет да го пиша това, „което ми хрумне”?
В отговор - мълчание.
 Много дълго чаках отговор, но той все не идваше. Дълго. Много дълго. Дотолкова, че в един момент аз уж полегнах за минута, но някак без изобщо да забележа, заспах. Разбуди ме чукане по вратата и гласът на Камали:
 - Милада, от канцеларията на Главнокомандуващия предадоха свитък за теб. Мога ли да вляза? Измърморих нещо в отговор, седнах, мигайки сънено и гледайки драконицата. Тя влезе, подавайки ми навити на руло хартии и двете дружно се втренчихме в тях много недоверчиво. Най-накрая, аз все пак ги взех, развързах официалната сива лента, разгънах ги и удивено се вгледах в учебния план на Любережския Университет за магия за трети курс на факултета по приложна магия. Моят факултет. Целият учебен план за годината! И там, в този план, с мастило беше обградено названието на една от дисциплините: „Основи на драконовата магия”.
 Честно казано, когато видях този план, едва не ми прилоша от мисълта, че моята кореспонденция с магистъра май я четат странични хора... От друга страна, за какво им е на сътрудниците на канцеларията на Главнокомандуващия да търсят за мен някакъв си учебен план? И аз убедих себе си, че най-вероятно магистър Валентайн
е помолил да ми го предадат. Наистина, нямах представа как. Все пак, отворих бележника, грабнах молива и написах възторженото:
„Благодаря!!!”
„Няма за какво. Лягайте да спите”.
 Погледнах колко е часът - беше три през нощта. Не се реших да напиша още нещо. Но когато затворих бележника, той изведнъж издаде тих звън, предупреждавайки ме, че е дошло ново съобщение.
 „Лягайте си да спите! - беше написано в него. - Както ви казах, каквото и да напишете в отчета, ръководството на вашето учебно заведение няма да може да го прочете, така че няма смисъл да пишете каквото и да било по принцип. Лягайте да спите!”
И това беше всичко.
Аз предпазливо затворих отново бележника, погледнах към Камали и тя попита:
* Това какво е?
 * Способ за връзка с магистър Валентайн. Той е добър човек и невероятно много ми помогна - отвърнах аз.
 * А този свитък ?
 Разказах й, че съм помолила за помощ магистър Валентайн и той очевидно е предал документите в канцеларията и от там са ми ги донесли.
 * Тоест, това е планът от учебното заведение на магистъра? - уточни, Камали, явно опитвайки се да разбере. Аз взех свитъка, отново го разгърнах, погледнах печата - не, това не беше академията на магистър Валентайн,
на плана се виждаше печатът на нашия Университет за магия.
„Странно” - помислих си най-накрая.
* Нещо не ми е ясно - потвърди моите мисли и Камали.
Но след това лъчезарно се усмихна, седна на ръба на леглото ми и подхвана:
 * Милада, ние с Хатор тук се посъветвахме и решихме, че на теб сигурно ти трябват пари и...
 * Не, не са ми нужни, аз съм на стипендия! - мигновено я прекъснах аз. Драконицата се понамръщи и вече доста мрачно попита:
 * Няма да ги вземеш, така ли?
 * Не, няма - потвърдих съвършено сериозно. - аз тук, при вас и така безплатно живея...
 * Вла... е-е-е... Главнокомандуващият плаща всички разходи по пребиваването ти - увери ме Камали.
 * Още по-зле - разстроих се аз и си помислих, че сигурно ще е най-добре да се върна обратно в онази стаичка под стълбите и да започна сама да си плащам за спането.
 * Миладка - Камали седна още по-близо, внимателно хвана ръката ми в своите, - ние имаме две дъщери, моето момиче и с радост бихме приели още една в нашето семейство. С огромна радост. И на нас с Хатор би ни било много приятно да се грижим за теб и да ти помагаме, а след като завършиш твоя УМ, който е толкова важен за теб, би могла да дойдеш да живееш при нас...
Аз просто замрях с отворена уста. Нямах думи.
 * Ние и така вече подадохме всички документи за осиновяване - обяви драконицата. - Това не става бързо, за съжаление, но семейството ни е голямо, така че, ще се постараем всички да ускорим процедурата. При това, дори древният е на наша страна. И ти не си против, нали?
Сълзи. Те просто сами се плъзнаха под миглите ми и потекоха по бузите.
* Миладка, aivfa ти какво? - развълнува се Камали.
След тези й думи, аз вече позорно ревнах. Стараех се да се успокоя, за да мога да й отговоря поне нещо, но така и не успях. На Камали също не й се получи да сдържи
сълзите си, но поне не хлипаше като мен. Затова ми стана още по-неудобно.
 Тази нощ заспах едва призори, и въпреки че категорично отказах за взема пари от Камали и Хатор, с благодарност приех идеята на драконицата да си ги изкарам, работейки. А древният така и не изпълзя от съкровищницата си. Драконите, които стояха до вратата, нервно трепнаха, но преди да пристъпят към отстраняването, новият Владика се приближи към мен, галантно ми се поклони и ми протегна ръка с думите:
* Не сме добре дошли тук, позволете да ви придружа, скъпа.
* Аз казах - страничните! - изстреля Главнокомандуващият.
 И тогава Владиката, явно опитвайки се да изографиса върху лицето си смъртна обида, се обърна към брат си и възкликна:
* Тоест, страничният тук съм само аз?!
 * Ти винаги си умеел да си правиш верни изводи - отваряйки папка с документи, потвърди Главнокомандуващият. След което се обърна към мен: - Милада, ако ви е нужна баня - тя е зад гоблена надясно.
И посочи направлението с връхчето на перото в ръката си.
 Кимнах му с благодарност и се опитах да стана и... и едва не се строполих на пода, но бях подкрепена с драконова магия, заради което веднага отново ме сви коремът
и едва с крайчеца на окото си забелязах, че Владиката също се бе опитал да ми се притече на помощ, но беше отблъснат назад от част от същото това заклинание, което поддържаше мен на крака.
 * Гаррат - прозвуча раздразненият глас на Главнокомандуващия, - в мое присъствие на момичето изобщо не му е нужна твоята помощ. Свободен си. Милада, посъвзехте ли се?
 * Така ми се струва - неуверено отвърнах аз.
 И се насочих към банята, пристъпвайки предпазливо и продължавайки да усещам магията, която незабележимо ме подкрепяше и не отстъпи дори когато плътно затворих вратата на банята.
Помещението се оказа тъмно, облицовано с черен мрамор със златисти жилки
и мрачната атмосфера не се разсея дори, когато ярко пламна осветлението. Оглеждайки се, аз се насочих към огледалото и разположената в долния му край купа за миене, която се напълни с вода, когато я приближих.
 Вглеждайки се в отражението си, забелязах колко червени и болезнено възпалени са очите ми. Като че ли се бях готвила за сесия и не бях спала цяла седмица... Един път в студентския ми живот това се беше случвало, и именно тогава очите ми изглеждаха така - възпалени, покрити с мрежичка от спукани капиляри, болни... А и изцяло видът ми сега беше такъв, че можех и за умъртвие да мина.
 Щателно се измих, пооправих косата си, тъжно отбелязах, че роклята на коленете на места се е скъсала, явно не много грациозно се бях стоварила тогава насред пътя и дори не бях усетила, а сега се наложи да промия и олющените си колене.
След като направих всичко възможно да заприличам на човек, излязох от банята.
 Отворих внимателно вратата, забелязах, че Главнокомандуващият е останал сам в кабинета и неловко замрях на прага.
 * Хайде, влизайте, не стойте там - уморено ме подкани Черният дракон. Нерешително пристъпвайки от крак на крак, предпазливо прекосих кабинета и застанах срещу бюрото.
 * На креслото - последва нова заповед.
 Но усещайки неловкост и неудобство и някакво странно напрежение в присъствието на Главнокомандуващия, тихо попитах:
* А не може ли вече да си ходя?
* Не, ще седнете в креслото - тихо, но твърдо изкомандва драконът.
 В креслото аз не седнах, в него аз практически рухнах. И свивайки се, изплашено наблюдавах действията на Иренарн-Ррат-Егиатар, докато той уверено запълваше някакви документи. Мълчаливо и без изобщо да вдига поглед към мен. В огромния мрачен кабинет цареше съсредоточена, напрегната тишина, нарушавана само от лекото поскърцване на перото по хартията... И така продължи доста дълго.
А след това Черният дракон попита:
 * Госпожо Радович, известно ли ви нещо за отношенията между мъжете и жените? - и той вдигна към мен изпитателен поглед.
 Под този поглед на тъмните, сребристо-зелени драконови очи, окончателно изплашена, заеквайки отговорих:
* Д-д-да... - Драконът кимна и продължи:
* Позволете да попитам, а в какъв контекст? И какво можех да отвърна на това?!
* Ние сме изучавали физиология в първи курс, аз получих оценка „отличен” -
прошепнах, въпреки, че се чувствах така, като че ли не бях присъствала на нито една
лекция от целия този раздел.
Черният дракон тежко въздъхна, хвърли ми мрачен поглед и раздразнено продължи:
 * Добре, ще започнем отдалеч. На вас ви е известно за действията, процесите и емоционално-физиологическия компонент на отношенията преди непосредствения физически контакт на двойката, нали?
Навярно очите ми бяха станали като две медни монети, поне по форма.
 * Не ви е известно?... - някак обречено уточни Главнокомандуващият. Отрицателно поклащайки глава, аз едва чуто въздъхнах:
 * Извинете, не разбирам какво имате предвид.
 В погледа на Черния дракон прозираше почти ненавист, но той се сдържа и много вежливо, ясно, точно и хладно произнесе:
* Целувки, прегръдки, предварителни ласки.
 Очите ми станаха още по-големи. Очите на дракона, напротив, яростно се присвиха, след което той добави:
 * И, разбира се, не знаете нищо за отговорността, която пада върху девойката, настояла за достатъчно интимни докосвания от страна на мъжа!
 Притискайки се назад в креслото, без изобщо да разбирам за какво става дума, започнах с предпазливото:
* П-п-простете...
 * Не съм склонен да прощавам по принцип - отряза Главнокомандуващият. И аз млъкнах, като се боях дори да дишам както трябва.
 Драконът от своя страна, известно време също седя без да говори, взирайки се някъде в далечината и почуквайки по масата с връхчето на перото, а след това отново мрачно произнесе:
 * Госпожо Радович, вие помните ли какво се случи по време на ритуала за унищожаването на сивата плесен у
Гаррат?
 Страшно изплашена да не би отново да дам грешен отговор, аз фактически прошепнах:
* Вие спасихте по-големия си брат?
 * Ние спасихме по-големия ми брат - отряза Иренарн-Ррат-Егиатар. След това се взря в мен с абсолютно неприкрита ярост, издиша и процеди:
 * Добр-р-ре. Да се опитаме да ви накараме да осъзнаете това, което извършихте с по-прост и достъпен пример. А аз какво бях извършила?
 * Простете, но аз... - подхванах. И получих грубото:
 * Млък.
 Черният дракон известно време също мълча, а след това, старателно подбирайки думите си, започна с нещо, което изобщо нямаше нищо общо:
 * Представете си, че забелязвате пламнала искра, госпожо Радович. Представихте ли си? Стъписано мълчах, но това не накара Главнокомандуващия да спре:
 * И така, искра. Вие сте я забелязали, но вместо просто да си отминете, сте хвърлила върху нея сухи листа. Появява се е пламъче. Слабо. Мъждукащо едваедва. И дори тогава, вместо да си тръгнете, вие слагате клончета отгоре! Сухи, направо подпалки! И сега, госпожо Радович, имаме голям проблем във вид на огромен пламтящ огън, като е готов да подпали цялата гора, по дяволите! Бъдете така любезна, кажете ми, кой е виновен за случилото се?
А аз... аз...
 * Извинете, но аз не съм излизала от града - прошепнах почти без да дишам. - наистина не съм ходила никъде... В никаква гора не съм влизала... и дори през парка не съм минавала.
 Драконът изруга. Не знам на какъв език и не разбрах смисъла на съдейки по емоциите и яростта, това определено си беше ругатня.
 След това, кабинетът на Главнокомандуващия отново потъна в тишина. Напрегната, мрачна и обречена.
 * Ху-у-убаво - сдържайки се със забележимо усилие, изръмжа Черният дракон - Да оставим алегориите и примерите и да се върнем към разговора за мъжете и жените. Госпожо Радович, знаете ли какво е страст?
Все още в шок от прозвучалите обвинения, аз измърморих:
 * Не съм палила огън във вашите гори... Изобщо нито едно дърво не съм докосвала в Долината, аз...
 * Да ги вземат древните дърветата! - изведнъж изрева Иренарн.
 Той поседя още няколко секунди, гледайки ме яростно, след това дрезгаво произнесе:
 * Това беше метафора, госпожо Радович. Триклета метафора, в която пламналият огън съм аз! Така по-ясно ли ви е?
 Така ми беше единствено по-страшно. Само при мисълта, че Главнокомандуващият открито ме обвини в подпалване на самия себе си, ми стана направо непоносимо зле. И заеквайки, едва чуто, в паника прошепнах:
* Аз... аз не съм ви подпалвала...
 Черният дракон ме погледна с неприкрита изгаряща ненавист, след това стана и излезе о кабинета, трясвайки оглушително вратата. Отвън се разнесе рев, който разтресе не само стените, а дори и пода! Окончателно изплашена, само се молех драконът да не се върне. Да иде, да литне, да се поохлади някъде, най-важното беше да не се връща точно сега.
На моите надежди не им беше съдено да се сбъднат.
 Разтвори се вратата, вбесен до степен, че да не докосва пода, когато крачи, Главнокомандуващият се приближи до мен и дрезгаво заповяда:
* Стани.
Аз останах да седя.
  * Госпожо Радович, ще бъда откровен - в този момент, аз изобщо не съм в състояние да търпя нечие неподчинение. Станете, казах!
 Изправях се крайно предпазливо, взирайки се ужасена в дракона. И ужасът ми само се усили, когато Главнокомандуващият с едно дръпване разкъса ризата си от шията до гърдите!
 * Не смей да припадаш! - изкомандва, когато аз се олюлях. Не посмях, въпреки, че много ми се искаше.
 * Ръката - раздаде се следващата заповед.
 И тъй като не дочака никакви действия от моя страна, бившият Владика хвана ръката ми и я положи разтворена на гърдите си, точно на мястото, под което се усещаше бясното биене на сърцето, за да зададе въпроса:
* Знаете ли какво се намира тук, Милада?
 Дланите ми трепереха, аз също треперех, струваше ми се, че ще полудея от страх. Но все пак отговорих на въпроса, предполагайки:
* Вашият център на телоусещането на магията?
* Сърцето ми! - изръмжа той.
 Отметна глава, издиша и бавно си пое въздух, опитвайки се да се успокои, след това, поглеждайки ме отново, дрезгаво ме уведоми:
 * Аз настойчиво ви препоръчвам, все пак да проявите някаква съзнателност, госпожо Радович, иначе ще ми се наложи да преместя ръката ви доста по-надолу и да ви накарам да усетите това, което по най-недвусмислен начин ще ви демонстрира силата на бушуващия пожар.
Гледайки дракона с широко отворени очи, едва ли не плачейки, попитах:
* В какво ме обвинявате?
 Лицето на Главнокомандуващия се вкамени, очите му мигновено се присвиха. И пускайки ръката ми, той дрезгаво се поинтересува:
* А вие не се ли досещате?
* He! - почти крясък. Аз изтрих потеклите сълзи и продължих:
 * Аз разбирам, че вие ненавиждате и презирате хората, разбирам, че сте в правото си и имате причини за такова отношение. Но, кълна се, аз нищо не съм палила и не мога да разбера какво недвусмислено отношение може да има вашият център на усещане на магията с някакъв пожар. Аз дори не съм използвала магия в отношение на вас, нито веднъж не съм. Как бих могла да ви повлияя по някакъв начин?
Черният дракон сухо отвърна:
* Мълчешком.
И докато аз едва не се задавих с вдишания въздух, добави:
* Вие ме накарахте да ви докосна. Главнокомандуващият хладно продължи:
 * Милада, вие сте на деветнайсет години, детството ви е минало на село, където дори малките деца са прекрасно осведомени за това, откъде са се появили самите те на бял свят. Практически от шестнайсет годишна вие, без защита и поддръжка се намирате в Университета по магия, сред млади хора, откриващи приятната страна на интимния живот. И като имаме предвид всичко това, искрено се съмнявам в това, че до този момент не ви е известно как здравите и свободни мъже реагират на докосването до женско тяло.
 * Но вие сте дракон!
 * Аз съм мъж - отряза Иренарн.
Вече даже без да се опитвам да кажа каквото и да било, отстъпих назад,
продължавайки все така неразбиращо да гледам Главнокомандуващия, защото аз наистина нищо не бях разбрала. Как здравите и необвързани мъже реагират на докосвания до женското тяло? Нормално си реагират всички! През тези години с кого само не съм се сблъсквала по стълбите или в коридорите, докато тичам без да гледам, само и само да не закъснея за лекция или упражнение, но нищо, освен оскърбления или фрази от рода на „Ей, ти, по-полека”, никога не бях чувала. И изобщо не можех да разбера какво толкова лошо бях направила.
 * Извинете - гласът ми трепереше, - вече ви бях казала - много малко неща зная за драконите. Ако вие имате някакви ограничения, свързани с докосванията, аз просто съм не го знаела, съжалявам.
Бившият Владика мълчаливо се взираше в мен.
 Отстъпвайки на още една крачка назад, се блъснах в креслото, осъзнах, че няма накъде повече да отстъпвам и продължих да се оправдавам:
* А всички мъже, които познавам никак не реагират на докосванията...
 * Сериозно? - хладно уточни Главнокомандуващият. - Искате да ми кажете, че неведнъж сте се притискала към различни мъже с цялото си предизвикващо дивашки глад тяло...
 * Недейте да ме ядете! - изписках аз. Бях наградена с убийствен поглед, след което драконът унищожително продължи:
 * Значи позволявате на всички мъже да ви докосват, стараейки се да покажете къде
и с коя конкретно част на тялото усещате магията?
Изчервявайки се мълниеносно, осъзнавайки намека, аз негодуващо отвърнах: -Не!
 * Аха - с мрачно удовлетворение кимна Иренарн. - Тоест, ние с вас сега можем с абсолютна сигурност да установим, че на такова изпитание съм бил подложен единствено аз?
Дишайки тежко и с усилие сдържайки сълзите си, едва можах да измърморя:
 * Аз просто ви показвах как чувствам магията, опитах се да ви обясня... Но без да ми позволява да се доизкажа, драконът сухо произнесе:
 * Щяха да са достатъчни и прости думи, госпожо Радович, но вие предпочетохте да отидете прекалено далеч, абсолютно и напълно лишавайки ме от спокойствие,
а след това имахте наглостта да се откажете от предложението, което аз направих изключително от чувство на признателност!
 И изведнъж, без никакъв преход, значително повишавайки глас, Главнокомандуващият изръмжа:
* Как изобщо посмяхте да ми откажете, Милада?!
 Стъписано се отдръпнах и се строполих в креслото и вече седнала в него, потресено попитах:
* А... з-з-защо вие питате за това сега?
 Черният дракон замълча и обръщайки се с гръб, явно скръсти ръце на гърдите си. А аз, продължавайки изобщо нищо да не разбирам, прошепнах:
* Минаха вече два дни...
 * Опитвах се да се взема в ръце - с леден тон отвърна Иренарн и злобно добави: - Задачата се оказа неизпълнима.
 После, обръщайки се рязко, гневно ме измери с поглед и със заплашително тих, дрезгав глас зададе поредния си
въпрос:
 * Вие осъзнавате ли поне, че единствената причина, поради която не ви докосвам без вашето съгласие е благодарността, която изпитвам заради спасяването на
Гаррат?!
Свивайки се в креслото, честно отвърнах: -Не...
 Черният дракон уморено въздъхна, хвърли ми явно укорителен поглед, след това се приближи към бюрото си, издърпа едно от чекмеджетата, извади от вътре вече познатата ми червена кутия, превързана със златна лента, върна се, направо я подхвърли върху коленете ми и хладно съобщи:
 * Лента със златен кант означава предложение за ръката и сърцето. Свободното пространство от единия кант до другия подразбира, че съпругът ще гарантира частично личната свобода на своята избраница. Лентата, която вие виждате в момента е предложение за защита и ложе.
 * В какъв смисъл... ложе? - не разбрах аз.
 * В буквален! - отряза Главнокомандуващият на Долината на драконите. - Предлагам ви временен брак, в който вие получавате злато и скъпоценности, а аз, най-накрая, възможност да утоля този непоносим глад, който не ми позволява нито да спя, нито да мисля, нито да съществувам нормално!
Потрепервайки, попитах:
* В-в-вие ще м-м-ме ядете ли?!
Драконът се вцепени, а след това разярено изфуча:
* Аз ще ви убия!
И веднага с неприкрито раздразнение:
* Милада, разберете веднъж и завинаги - никой няма намерение да ви яде! Явно забелязал безумният ужас, който проблесна в очите ми, Иренарн си наложи да се успокои.
Това беше потресаващо утро!
 Бях спала не повече от три часа, но ми бяха достатъчни. Вчерашното предложение на Камали, ми придаде сила, всъщност не, то ме окрили! Като че ли изведнъж се беше осъществила мечтата ми за ясно и светло бъдеще, възможността да се върна в Аркалон, възможността просто да имам къде да се връщам... И сега това, което ми предстоеше ми изглеждаше толкова приказно, че почти се боях да вярвам в него... Но все пак... все пак... Дори ако Камали и Хатор получеха отказ на молбата си, на мен сигурно щяха да ми позволят понякога да идвам при тях и това вече изпълваше сърцето ми с радост.
А не можеше да не ме радва и шансът да оправя малко финансовото си положение!
 За два дни като свободен куриер аз вече бях събрала пари за хубави зимни ботуши, знаех го със сигурност, защото сутринта бях седнала и бях преброила всички монети. Сега имах още един ден на разположение и прекрасната възможност да събера нещичко и за топло кожено наметало, дори да е на старо. Трябваше просто да се постарая.
 Така че, се заех да се старая. Двайсет и три писма ми връчи Камали, още на първия адрес приятна, възрастна драконица, радвайки се на статуса ми на свободен куриер, ми връчи още четирийсет и плати за доставката на всяко от тях. На следващия адрес, също ме натовариха с още задачи, така че, в крайна сметка, се носех по целия Аркалон, пресрещайки с възторг въздушниците с техните потоци от прохладен морски бриз, усмихвах се на летящите над града дракони и на всички минувачи също.
А след това под краката ми изведнъж заскърцаха камъчета.
 Преди нападението на магистър Воронир, аз дори не бих го осъзнала, но сега спрях почти веднага. Замрях, напрегнато се огледах - около мен шумеше и сияеше центърът на Аркалон. Припкаха малки дракончета, важно-важно
 шестваха самодоволни и сурови дракони-търговци, пърхаха ярко нагиздени млади майки, опитвайки се да догонят палавите си хлапета...
 И тогава към мен се запъти въздушник, и оказвайки се за миг в облака солен морски въздух, аз забелязах как мигновено се пречупи цялата картинка наоколо! Това не беше центъра на града, а по всяка вероятност, някой от крайните квартали! Наклонени изоставени къщи, вехти здания, разрушени покриви и някъде там, на около сто и петдесет метра от мен се виждаше бялата стена, ограждаща Аркалон... Тоест, аз изобщо дори не се намирах в пределите на столицата!
 Но въздушникът се отдалечи по пътя и мен отново ме обзе илюзията за присъствие на един от площадите в източната част на столицата на Долината на драконите! И отново шум, движение, детски смях и звъна на фонтаните!
 Безумно се изплаших. Накъде трябваше да вървя?! Какво да правя? Как да се измъкна, за да не стигна до мястото, към което, както изглежда, старателно ме водеха. И гривната вече не беше у мен, а значи, съм напълно безпомощна и беззащитна пред магистър Воронир и на него няма да му струва нищо да ме убие.
А той наистина просто ще ме убие...
 Без паника. Трябваше да се постарая да изляза от тази ситуация, най-важното беше да не вървя нататък, накъдето така старателно ме подмамваха. Но в този момент, не можех и да видя накъде да бягам, единственият ми избор беше да седна и да чакам поредния патрул на въздушниците. Много бавно, озъртайки се изплашено, аз се отпуснах право по средата на пътя, стараейки се да не треперя и да не позволявам на страха да блокира и без това малките ми магически възможности. Все пак ги имах. Колкото и слаби да бяха, но ги имах. Повторих за себе си формулата на Есперату, приготвих нужните възли, така, че моментално да мога да призова заклинанието и с ужас осъзнах, че нашето обучение в университета изобщо не включваше защита от илюзии! Абсолютно. Дори не знам защо, но темата за илюзиите я бяхме минали много повърхностно, без дори да се докоснем до основите, без да изучаваме налагането на заклинанията или да научим нещо за защитата от тях. И сега аз дори не знаех какво да правя... и дали може нещо да се направи.
 Седнала на земята, се вслушвах във всеки звук и търпеливо чаках... чаках... чаках... И едва не изпуснах момента, когато отново ме покри вълната от свеж морски бриз. Подскочих, с все сила се хвърлих по пътя наляво, осъзнавайки панически, че вече се е стъмнило!
 Замрях, когато отново се оказах посред ярък, горещ ден. Безсилно се отпуснах пак на земята, свивайки се вътрешно и готвейки се отново да чакам сред непрестанната призрачна глъчка и веселието на фантомите, които дори не ме забелязваха.
 Но неочаквано, едно от дечицата спря, с недоумение се вгледа в мен, а след това, с някаква съвсем възрастна и уверена походка се насочи към мен с явно самодоволно изражение на лицето.
 Аз предпазливо следях всяко негово движение, държейки заклинанието на връхчетата на пръстите си и се молех на всички богове, това да не е магистър Воронир. Междувременно, дракончето се приближи до мен, кой знае защо се
наведе, въпреки, че аз бях уверена, че ръстът му е нисък, както и се полага на дете и проговори със странен глас:
 * Какви сладки човечки и на такова гадно място! Липсваше ми, малката. Гледайки объркано детето, аз измърморих:
 * Момченце, иди при майка си, тук е опасно, наистина...
Малчуганът се изправи, гледайки ме с още по-голямо недоумение от преди, след

това клекна пред мен, детската пухкава ръчичка докосна бузата ми и той попита:
* Момченце? При мама? Я ме погледни добре, вкусотийке.
Аз и така го гледах неотстъпно, без да разбирам, откъде детето има такива маниери
и знае такива думи. Та нали гласът си беше напълно детски! И не, аз не се боях вече, че това може да е магистър Воронир, той не би разговарял така с мен, а значи това може би наистина беше дете! Изгубило се детенце! О, богове, какво ще стане, ако го срещне магистър Воронир?!
 * А зеничките ни какви са голе-е-еми - междувременно пискливо продължаваше да бърбори дракончето, -прекалено широки за нормално състояние. Много ли те е страх, а, малката?
 Какво пък не им е наред на зениците ми? Въпреки, че за разлика от вертикалните зеници на драконите, моите са абсолютно кръгли, може и заради това детето да се учуди. Във всеки случай, очите ми нямаха никакво значение, сега беше най-важното да намеря майката на хлапето. Постарах се да му се усмихна, и стараейки се да запазя спокойствие, попитах:
* Ти изгубил ли си се, малкият? И теб ли те е страх? Искаш ли да те гушна на ръце
и да идем да потърсим мама? По лицето на дракончето се плъзна много странно изражение. Но след това то изведнъж стана съвсем невинно
и детско, малкият протегна към мен ръце и започна да хленчи:
* Гуш! Искам да ме гушнеш! И да ме цункаш! Ма-а-амо-о-о...
 Изплашена от неговия плач, аз се изправих, прегърнах дребосъчето и се опитах да го вдигна на ръце, но по някакъв съвършено невъобразим начин аз самата се оказах вдигната на ръце от малчугана, който на ръст едва ми стигаше до кръста! И аз виждах едно, а ми се струваше, че вися на най-малко метър и половина над земята... И в същото време, ме държеше дете!
 * А сега дойде време да ме цункаш - усмихвайки се коварно, произнесе детето, което не се вписваше в никакви детски стандарти.
Аз потресена го погледнах...
 И изведнъж... вълна морски бриз, вкус на солен вятър на устните и поглед на изцяло черни, леко дръпнати очи изпод разрошени пепелно-сребристи коси. Веднага познах новия Владика на Драконовата долина, с потръпване си спомних неговото: „Погледни ме, моя вкусотийке” и започнах да се дърпам още преди да си спомня както трябва, че единственото желание на именно този дракон е банално да ме излапа!
 * Невероятно - разглеждайки ме от глава до пети и обратно, произнесе Гаррат-Ррат-Егиатар - сто процента съвършено нежно лакомство и нито грам илюзия.
На мен дъхът ми секна от ужас, а драконът все така замислено продължи:
 * Впрочем, ако трябва да си кажа честно, омотана само с кърпа на голо тяло, с влажни коси и нежна, ароматна, покрита с капчици вода кожа, ти беше къде-къде поапетитна от сега. Прашна си, и явно уморена. Тежък ден,
сладкишче?
„Не ме изяждайте! - едва не се примолих аз.
 И може би щях и да се примоля, но със следващия миг, въздушникът отплува надолу по пътя и аз отново се озовах на ръцете на детето! Малко хлапе, застанало срез други, бягащи насам-натам други малки хлапета. Към нас се приближи още един малчуган и запъвайки се, гълтайки звуците и пелтечейки, съобщи:
* Глянокомандвасият нама да одобли поведението ви. Детето номер едно отвърна:
 * А насред път, извън града и през нощта, тя седеше, според вас, с разрешението на Ренарн, така ли?

 * Много тишаше, умолиля се е, може да е лешиля да поседи. Нама запляха зя живота.
 * Така ли? - ехидно се поинтересува първото дете. - А фактът, че тя е в истерия и явно се намира под влияние, вас не ви ли смущава?
 И на малчугана му пораснаха криле. Огромни сребристи криле. Те засенчиха целия площад при фонтана, а след това ми се стори, че ние се понесохме нагоре. Всъщност, не, наоколо все така вдигаха шум децата, плискаха се фонтаните, пееха птици... След това на мен ми прилоша, заради това, че пред очите ми всичко започна да се раздвоява, а цялата картина на реалността са потрепва... Тя не престана да плува, дори когато мен ме сложиха да стъпя на крака.
 А след това, аз видях Влади... тоест, Главнокомандуващия. Без да гледа към никого, той се приближи към мен, сложи ме да седна на нещо невидимо, седна срещу мен и строго попита:
* Госпожо Радович, вие мен виждате ли ме?
 * Да... - прошепнах, чувствайки слабост, повдигане и световъртеж заради потрепващата пред очите ми картина на реалността, в която само Черния дракон запазваше ясните си очертания.
И аз се стараех да гледам само към него, за да не повърна.
 * Вие явно и сама сте се досетили, че са ви оказали влияние посредством илюзии, нали? - последва безкомпромисен въпрос.
Аз отново отвърнах: -Да...
* И как се досетихте?
Конвулсивно си поех въздух и развълнувано издишах:
* Повдига ми се...
 Главнокомандуващият се намръщи, след това извади кърпичка от джоба си, подаде ми я и каза:
 * Ако ви прилошее, не се старайте да се сдържате. Дишайки дълбоко, с труд изговорих:
 * По-добре седнете далеч от мен... минимум.
 * Ще го преживея! - отряза той. - Та как се досетихте?
 * Камъчетата - продължавайки да дишам тежко и да се опитвам да сдържа рефлекса си за повръщане, съобщих аз. - Те започнаха да скърцат под краката ми. Като предишния път. Аз спрях, без да зная къде се намирам, накъде да вървя, седнах на земята... а след това, преминаващият въздушник потвърди подозренията ми за наложена илюзия.
 * Трябвало е да го помолите за помощ - хладно произнесе Главнокомандуващият. - Може и да не сте забелязала моите подчинени, но въздушникът веднага би реагирал на молба за помощ. Защо мълчахте?
 * Аз не знаех! - възкликнах разстроено. - Нито за това, че там наоколо е имало ваши подчинени, нито за възможността да се обърна към въздушниците. Мислех си, че съм съвсем сама и ей сега ще ме убият... Ой...
 Картинката пред очите ми изведнъж се запрелива във всички цветове на дъгата. Фонтанът, например, стана отровно-зелен, малките дракончета - отчаяно-лилави, възрастните се оцветиха в синьо на жълти точки, дърветата придобиха червеникав оттенък! Само Главнокомандуващият не се промени, превръщайки се за мен в нещо като котва, като стожер, който ме държеше в този шокиращ нереално проблясващ
ми
р.

още по-лоши, произнесе Черният дракон. - Гледайте ме, съсредоточете се на очите.
 Аз се съсредоточих. Върху удивителните проницателни сребристо-зелени очи и почувствах как постепенно се отдръпват замайването и повдигането, независимо от това, че всичко наоколо се завърта все по-шеметно и по-безумно.
* Милада, вие изучавали ли сте защита от илюзиите?
* Не - прошепнах аз. - И да знаете, това ми се струва много странно.
* На мен също - сериозно потвърди драконът. И веднага зададе нов въпрос:
* Защо се напъхахте в града сам-самичка?
 Именно на този въпрос съвсем не ми се искаше да отговарям. И откровено смутена, аз наведох поглед...
 * Не мърдай! - изръмжа изведнъж Главнокомандуващият. - Погледни ме в очите, без да откъсваш поглед, Живо!
Подчиних се моментално, взирайки се ужасена в дракона.
 * М-да - ядосано произнесе той, - искаше ми се да действам по-меко, но няма да стане. Извинявай.
Болка преряза долната част на корема ми! Силна, толкова интензивна, че и така
вече изтънялата илюзия пусна искри и започна стремително да потъмнява.
* Търпи! - със зъл глас произнесе драконът, и хващайки ме за брадичката, не ми
остави друг избор, освен да продължавам да гледам в очите му.
 И аз гледах, притиснала корема си с ръце, прехапала устната си и чувствайки как по бузите ми текат сълзи... Текат, текат, капят по ръцете и...
 След това илюзията се разби на парчета. На стотици малки парченца. Те, потрепвайки и въртейки се, изведнъж се обърнаха с остриетата си към мен и полетяха насреща ми, целейки се в очите...
* Продължавай да ме гледаш! - раздаде се поредната заповед.
 Не посмях да не се подчиня, гледайки Черния дракон и мислейки си, че това навярно са последните секунди от живота ми...
 А след това парчетата илюзия рухнаха на пода, без да долетят до мен, бяха спрени на не повече от два пръста от лицето ми.
 Просто се стовариха на пода и се превърнаха в белезникава прах на полирания до блясък черен каменен под и изчезнаха. И аз в пълно изумление осъзнах, че седя на кресло, в огромен кабинет, зад прозореца се вижда яркия нощен град, Главнокомандуващият седи на стол срещу мен, а зад гърба му стои мрачен новият Владика. Освен това, до вратата се бяха изпънали като струни трима дракони в черно.
* Олекна ли ти? - пускайки брадичката ми, попита Черният дракон.
 * Да... - триейки мокрите следи от сълзи по бузите си, прошепнах аз. След това си спомних за възпитанието и прошепнах: - Благодаря.
 * Няма за какво - сухо отвърна Главнокомандуващият.
 Ставайки, той се обърна, за да отмести стола, и виждайки Владиката, мрачно, много по-мрачно, отколкото при разговора си с мен, се поинтересува:
* Ти още ли си тук?
 Напрегнато взиращият се в мен Гаррат-Ррат-Егиатар моментално смени израза на лицето си, лъчезарно се ухили на брат си и насмешливо със съобщи:
 * Да, да ти кажа честно, останах за всеки случай, за да се намеся, ако ти се захванеш да я лекуваш по твоя любим начин... през муцуната да удряш и всякакви подобни...
Поглеждайки го така, че усмивката на Владиката не просто помръкна, а се превърна

в озъбване, Главнокомандуващият отмести стола от мен, запъти се към масивното дървено бюро, седна явно на своето място и заповяда:
* Страничните хора да напуснат управлението.
 След което взе стола, придърпа го по-близо, намести го пред мен, седна така, че практически докосваше коленете ми със своите. Аз предпазливо се дръпнах назад. Драконът, забелязала маневрата ми, недоволно присви очи, но се сдържа.
И вече спокойно, даже направо с благ глас, произнесе:
 * Милада, дайте да си говорим откровено, аз ви правя невероятно изгодно предложение, за момиче с вашия произход и положение. Да, това не е предложение за съвместен полет за цял живот, но съгласете се, дори временен съюз с мен е огромна, немислима чест за вас. Няма да имате друг път подобен късмет и би трябвало да сграбчите с целия си ентусиазъм и с двете си ръце тази възможност. Разберете, в края на краищата аз съм дракон от управляващия род, а вие - селско сираче, на което и сред хората никой няма да предложи нещо повече от временни отношения без по¬нататъшни ангажименти.
 Дори не разбрах защо, но изведнъж ми стана някак много тъжно и неприятно. И вече без страх, но объркано и тъжно вдигнах очи към бившия Владика на Долината на драконите и чувствах, че май ей сега ще се разплача.
* Не смейте да ми леете тук сълзи! - изръмжа той. Аз отново наведох глава.
 * Милада, прекратете това, не трябва да се държите така, като че ли съм ви ранил право в сърцето. Изведнъж си спомних разговора в университетската библиотека: „Ти да не ме искаш за жена, Тихомир?” И
отговорът: „Е, ти разбираш, не мога за жена...” Толкова ми загорча на душата.
 * Милада! - привлече настоятелно вниманието ви Главнокомандуващият. И когато го погледнах, продължи: -Положението на моя наложница ще ви обезпечи не само защита, но и тези финансови средства, които определено са ви необходими, а също така, ще ви позволи да преминете обучение тук, при нас и да получите дипломата на маг. И прекратете да страдате, повярвайте, от нас двамата за мен положението
е много по-трудно. Вие ще получихте щедро и почетно предложение, а аз, заради тази проклета, изгаряща, възникнала по ваша вина страст, съм принуден да се дискредитирам в очите на цялата долина и да взема в леглото си човечка! Та ако древният ми беше казал това преди
десет денонощия, бих го изпепелил без да се замисля! Но ето, аз седя пред вас
и тъпчейки в калта собствената си гордост, търпеливо ви обяснявам колко ви е п ровървяло!
Скандирайки всичко това, драконът ме гледаше просто с люта ненавист. Откровена
и с нищо неприкрита именно ненавист, а след това заповяда:
 * Развържете тази триклета лента, отворете кутията, докоснете съдържанието и да приключим с това! Аз мълчешком взех кутията, наведох се напред и все така, без да обеля дума, я поставих на коленете на
 вкаменилия се от постъпката ми дракон. След което отново седнах назад в креслото, готова за каквото и да било, дори да посрещна смъртта си, но без ни наймалкото намерение да приемам неговото „щедро и почетно предложение”! За нищо на света!
 И вдигайки брадичка, спокойно погледнах в сребристо-зелените очи на Главнокомандуващия, не предизвикателно, просто спокойно, така че да осъзнае доколко съм уверена в собственото си решение. Иренарн-Ррат-Егиатар не разбра.
* И какво значи това? - с леден тон се осведоми той.
* Това значи „не” - тихо отвърнаха за.
 * Не? - подигравателно уточни драконът. А след това, навеждайки се към мен с леден тон произнесе:
 * Позволете да ви напомня, госпожо Радович, имайки предвид вашата пакост с Призрачния кочияш, може да се твърди със сто процентна вероятност, че когато се върнете в Университета за магия, ще бъдете изключена.
Главнокомандуващият, разбира се, беше прав за това, но...
 * Ще се справя. Няма накъде да отстъпвам, така че ще се справя, нямам друг вариант - отвърнах с увереност и спокойствие, каквито изобщо не изпитвах.
 Облягайки се отново назад, Иренарн-Ррат-Егиатар няколко секунди се опитва да ме изпепели с поглед, след това сухо произнесе:
 * Воронир е на свобода и съдейки по това, което се случи днес, той именно вас обвинява в провала на операцията си, а това значи, че магистърът ще предприеме всичко възможно, за да ви отстрани. Милада, изяснете си веднъж завинаги, че без моята защита вие няма дори да оцелеете.
Прехапах устни, успокоявайки се, а след това безразлично отвърнах:
 * Нищо, ще се справя. А ако ли пък не, няма да е кой знае каква загуба - просто селско сираче, недостойно да стане жена и майка. Съгласете се, че светът едва ли ще загуби много от смъртта ми.
Бившият Владика не произнесе и дума.
 Внимателно, стараейки се да не го докосна дори с тъканта на роклята си, аз се изправих, измъкнах се от креслото и се отдалечих и тъй като драконът дори не се обърна, искрено казах:
 * Много съжалявам, ако съм ви навредила по някакъв начин. Наистина. Вие сте невероятен, вас всички ви обичат като и като Владика, и като Главнокомандуващ, бих казала, просто ви боготворят и много се боят да не останат без вас... Вие сте брат за пример, вие...
 * Махай се - тихо каза изведнъж Главнокомандуващият.
Но дори само в тази една-единствена дума имаше толкова много съдържание, че аз просто се втурнах презглава към вратата, с усилие я отворих и побягнах по коридора.
 Не помня как излязох от крепостта. Вървях, вървях, вървях, от време на време чувах непознати гласове: „Надясно”, „Наляво”, „Там е изходът към терасата, вие трябва по стълбите да слезете”. Аз се стараех да благодаря за помощта, но гласът ми през цялото време трепереше и заеквах, тъй че, едва ли някой ме беше чул както трябва...
 Помня, че излязох на улицата, отметнах глава назад и стоях няколко секунди, гледайки звездите. А след това ме връхлетя солен морски бриз, подхвана ме и ме понесе покрай ярко осветените сгради на нощния град, покрай драконите, седящи по терасите около малки масички, които също се любуваха на звездите, покрай фонтаните и градинките,..
* Вие ме носите? Досетих се почти веднага.
 * Да, ще ви отнеса в странноприемницата, така или иначе ми е на път - с шум на вълни, отвърна въздушникът.
 * Много ви благодаря - промълвих, искрено трогната.
 Морският вятър разроши косите ми, изсуши сълзите и ме понесе още по-бързо, така че дъхът ми секна... А след това, меко пускайки ме на уличната настилка, точно пред входа в „Пролетен капчук”, заплува по-нататък, оставяйки нещо в ръката ми на сбогуване. Аз помахах за довиждане, а след това разтворих лявата си длан и видях мъничка перла, такава красива!
 В странноприемницата не влязох, а предпазливо се прокраднах - не исках Камали да ме види в този вид и да се безпокои.
Но опитът да избегна срещата беше обречен на провал.
* А сега, точно със същата прокрадваща се крачка, десен завой и право към кухнята
* разнесе се гласът на
Хатор. И холът на странноприемницата се озари от светлина. Аз бавно се обърнах
* в рамката на вратата, която водеше към кухнята, стояха суровият Хатор, до него
* мрачната Камали, а в краката им, дъвчейки пирожка - древният. И именно той се осведоми:
* Ти какво прави в Крепостта? Изправяйки се, предпазливо отвърнах:
* Нищо.
 * Нищо, казваш? - подозрително продължи да ме разпитва древният. Отхапа още от пирожката, сдъвка я, преглътна и едно такова, с намек:
 * Щото, знаеш ли, в сладкарницата на халоне Тойа работи халоне Гайто, а той е ни е почти рода.
 * Мой трети братовчед - потвърди Хатор.
 * Ето, и аз това казвам - рода сме. - Древният почеса изпъкналото си коремче, огледа внимателно остатъците от пирожката, размисли и напъхвайки ги в устата си, се зае изразително да дъвче.
 В смисъл, той преживяше и ме гледаше много изразително.
 * Милада, да вървим да пием чай и всичко ще ни разкажеш - стараейки се да говори спокойно, но в същото време някак огорчено, каза Камали.
 Не ми оставаше нищо друго, освен да я последвам, а когато минах покрай Хатор и древния, чух как дребният вредител прошепна:
* В ръката си държи...
Спрях, обърнах се към него и му казах:
* Това е перла, въздушникът ми я подари. Трябва ли ти за съкровищницата? Взимай.
 И протегнах към него разтворената си длан, на която преливайки се, мътно блещукаше мъничката бяла перличка.
 Дракончето застина в процеса на предъвкване, приближи ое, пъхна нос в ръката ми, подуши перлата, сурово ме изгледа и съобщи:
* Първо на първо, девойче, подарък не се подарява, второ, това не е скъпоценност,
но все пак, благодаря, приятно ми е, че така цениш моята съкровищница, и трето,
докато това нещо е у теб, ще разрушава всички илюзии, така че, дръж си я и я пази. След това се намръщи и вече гневно попита:
* А сега, кажи си, къде е лентата? Лентата къде е, питам?!
 И аз по някакъв неведом начин, дори веднага се досетих за коя лента става дума. И ми стана толкова неудобно за това, че те по някакъв невероятен начин бяха разбрали. Просто се засрамих. И заради себе си, и заради Главнокомандуващия.
 Изправяйки се, пипнах перличката, която продължаваше да лежи на отворената ми длан и тихо попитах:
* Но как разбрахте? Камали отвърна с тихото:
 * Ела да вечеряш, Милада, цял ден си била на крак, трябва да хапнеш нещо... а с всичко това, все някак ще се справим... ние ще се справим, дъще. Ще подадем протест, в краен случай и към Владиката ще се обърнем. Ти не можеше да знаеш за значението на подаръка, ти...
 * Аз знаех - признах си, влизайки в кухнята, без да вдигам поглед от пода. - Първия път не разбрах добре, а втория - той всичко ми обясни.
Раздаде се звук от падането на нещо грамадно.
 Обърнах се - древният сееше на пода, явно стоварил се от високо от удивление. С наведена глава, продължих напред и седнах до масата, без да обеля дума.
* Ама ти... ти! - възмутено запелтечи древният.
 Камали се приближи, мълчешком сложи пред мен чиния със салата от риба, седна, сипа ми чай, придърпа чиния с хлебчета.
 Хатор също седна от другата страна и изведнъж, усмихвайки се широко, уверено попита:
* Не го взе, нали?
Камали замря с протегната към захарницата ръка.
* Не - прошепнах аз, внимателно слагайки перличката на масата.
 Поемайки си спазматично дъх, Камали едва сдържа риданието си, аз удивено я погледнах.
* Не, не, няма нищо, ти хапвай - драконицата изтри насълзените си очи, забравяйки
и за захарта и за желанието си да си я сипе в чая. - Просто, Главнокомандуващият
е такъв виден, умен, красив, а ти вече не си дете, вече си девойка и аз си помислих, боях се, че... Прости ми, прости ми, мила. Хатор веднага каза, че ти си ни гордо хлапе, нито секунда не се усъмни в теб, а аз... Прости ми.
Тя едва не плачеше.
 * Не го е взела! - древният с едно движение се вдигна от пода. - Вижте я вие нея - нито пари, нито семейство, селско сираче, а той кой е?! Той е цял един Главнокомандуващ и частично - Владика! Миладка, ти изобщо представяш ли си той колко пари има?! Ти поне размера на съкровищницата му можеш ли да се представиш?
 Казвайки всичко това, той премина през кухнята, покатери се на стола срещу мен, седна, подпря главата си с юмрук и се завайка:
 * Ох, ама че глупачка си ти, такъв мъж направи за резил пред цялата долина, направо за резил! Ти да знаеш, той първата кутия купил от халоне Тойа, поръчал на самия собственик, значи. Той, естествено, шашнал и работниците и сладкарите, когато лично се заврял в килера да търси чисто златна лента, не намерил и извикал завеждащата склада. Направо си представям, как тогава всички готвачи зарязали работата си, за да разберат на кого му е дотрябвала лента, която петстотин години никой не е използвал. Но халоне Тойа е кремък - тайната на клиента свято я тачи
и уважава. Но с втората кутия Главнокомандуващият добре я надробил - явил се точно преди да затворят, преди около два часа, значи, поискал същото като предишния път и пак по същия начин опаковано, а от продавачите само халоне Гайто бил останал. Опаковал, естествено поръчката, кой ще посмее да спори със самия Главнокомандуващ, и забързал към Хатор. А знаеш ли защо?
Не знаех, но се боях дори да питам.
На древния изобщо не му беше до моите страхове и той продължи:
 * А затова, Миладка, защото единствената девойка, която се навърта в последно време около Главнокомандуващия - това си ти! - победоносно обяви дракончето.
 * А и заради това, че ако той би направил такова предложение на някоя драконица, целият род би се вдигнал - мрачно съобщи Хатор. - А ти ще влезеш в нашето семейство, в нашия род, затова и Гайто побърза да ми съобщи.
 На мен от тази ситуация ми стана още по-срамно, особено, когато осъзнах, че съм успяла да опозоря вече целия рода на Хатор и Камали, преди дори още да съм влязла в него.
 * Да-а-а - провлачи древният, - а сега, когато всички видят, че ти си си останала в семейството... Ох, лошо му се пише на Черния дракон, какви слухове само ще плъзнат - не е шега работа, човечка, и му отказала цели два пъти!
Аз стиснах очи. Поседях няколко секунди и поглеждайки древния, прошепнах:
* Ами тайната на клиента? Няма да започне халоне Гайто...
 * Ще започне, и още как! - възкликна Камали. - Как тук да си мълчиш?! Тази гадина люспеста дъщерята ще ми опозорява?! Измислил - златна лента да й пробутва! Не, то се знае, че за човешко момиче дракон от Управляващото семейство никога няма да се ожени, но в такъв случай, не пипай и дори не мечтай!
Тя скочи и се засуети из кухнята.
 * Така значи, мръсник крилат! Аз на него... ще му! Преди може и да не е имало кой да се застъпи за теб, а сега, нека само Владиката да ми подпише документите и аз на този Главнокомандуващ, аз...
 * Камали, скъпа, недей да се нервираш - меко я успокои Хатор. - Сега няма нито да се ядосваме, нито да се възмущаваме... - а след това като ревна: - Затова пък после, аз всички старейшини на рода ще вдигна!
 Именно в този момент аз разбрах, защо Черният дракон по никакъв начин и изобщо не искаше дори да се опитва да разпита младите драконици - защото тук дъщерите са като зад каменна стена. Но все пак...
* Не искам да се знае - помолих аз. - На него и така му е много тежко.
* А на теб - не, така ли? - разярено попита Камали.
* А аз съм свикнала - отвърнах тихо.
 Камали поръмжа ядосано още малко и искаше да каже още нещо, но Хатор я накара да спре просто с един поглед, покри ръката ми със своята огромна длан и тихо ме посъветва:
 * Хапни, после ще идеш да си легнеш, а на сутринта вече ще ти е олекнало. На сутринта винаги всичко е по-леко. А след това се обърна към жена си и към древния и им заповяда:
 * Стига толкова за това!
 Драконицата седна отново до мен, сипа най-накрая захар в чая си, разбърка го и го сложи пред мен. Древният се отклатушка до печката и донесе цяла чиния пирожки, още топли-топли, докато Хатор с усмивка питаше:
* Да те нахраня ли с лъжичка?
 * Добра идея, тъкмо ще си спомня как нашите малки хранеше някога - разсмя се Камали. Но аз, отрицателно клатейки глава, започнах ям сама, почти без да чувствам вкуса на храната.
 Драконите междувременно под сурдинка обсъждаха как утре ще отнесат някъде пирожки и още колко трябва да се изпекат, че да стигнат за всички. След това, че Хатор задължително трябва да си сложи черния пояс, за да си прикрие корема, защото иначе чичо му ще го подкача през цялото време, той от малък го наричал шкембелия, и сега няма да пропусне да го подразни и по-добре да не му се дава повод. И още нещо за това, че Камали много се е затъжила за прабаба си...
Тогава се отвори вратата.
 Без да чука, влезе дракон в черни доспехи, мълчешком дойде до мен и ми протегна черен свитък. Аз не го взех, на мен просто ми се разтрепериха ръцете. Наложи се посланието да го вземе Хатор, след което, пратеникът ни напусна.
Драконът, взирайки се в очите ми, тихо попита:
* Да го отворя ли?
Ки мнах.
 Взимайки нож, Хатор разряза канапа, разгъна свитъка и от него на масата се изтърси... отчет за практиката. На него именно така и беше написано: „Отчет за практиката в Долината на драконите, осъществена от студентката Милада Радович”. Отдолу се мъдреше печат „Засекретено” и подпис: Главнокомандуващ на Долината на драконите Иренарн-Ррат-Егиатар”.
 Хатор внимателно подхвана с нокът страницата, прелисти отчета и се оказа, че там всичко е зашифровано магически и се виждаше, че така е и с всички останали страници.
 Но аз само хвърлих бегъл поглед към отчета, защото цялото ми внимание бе приковано от написаното на самия свитък:
 „Не желая повече да ви виждам! Никога, по никакъв начин и дори по найнеотложната причина! Ако ми се мернете пред очите още веднъж, кълна се, ще плюя на чувството си на благодарност и жал и ще взема всичко това, на което имах пълно право от първия миг!”
 Подпис нямаше... той и не беше нужен... Както и не беше нужно второ потвърждение за това, че всъщност в бележника не си бях кореспондирала с магистър Валентайн - този рязък, решителен почерк, с наклон наляво, който почти беше скъсал хартията от натискане беше невъзможно да не бъде познат.
А след това всичко започна да се размазва... бавно, но сигурно...
 Камали, която седеше до мен, изведнъж скочи, измъкна от ръцете на потресения Хатор свитъка, заради което, той се разви докрай и на масата се изтърколиха две сребърни гривни, а на ръката на Камали избухна пламък, който изгори цялото послание без остатък.
* Аз на парчета ще го разкъсам! - изрева неистово драконицата.
 * Успокой се - много тихо каза Хатор, - той е дракон от управляващия род, тя - човек, той действително е в правото си.
 * А на мен не ми пука! - изкрещя Камали. - Аз заради депата си когото и да било ще претрепя!
 И тогава осъзнах, че не редовете в свитъка са се размили, а че от очите ми тихо капят сълзи. И когато осъзнах това, припряно станах и се запътих към стаята си да се измия. Да се мия дълго-дълго и да не плача, хич да не плача... защото можеш да плачеш, само когато има кой да те съжали... а аз съм сираче, мен няма кой да ме жали.
 Когато се върнах от къпалнята, разбрах, че съм сбъркала - Камали ме чакаше. Без да казва нищо, тя просто протегна ръка, а когато я доближих, ме накара да седна до нея, прегърна ме и прошепна:
* Да лети на... той! Ще ми ревеш тук заради него! Аз се усмихнах.
 * Утре ще идем в храма - галейки ме по косата, продължи Камали, - там ще е много красиво, просто невероятно. Ще те представя на рода ни, те ще те приемат и ще те обикнат, теб е невъзможно да не те обича дракон... А гривните после, след като се върнем от храма ще ги сложиш.
 Спомних си за гривните. Едната беше масивна, вече познатият ми еднократен телепорт, а втората - по-тънка и изящна.
* А втората гривна каква е? - попитах аз.
Тя помълча и отвърна ядосано:
 * Знаеш ли, ние с Хатор искахме да я изхвърлим, а аз - направо да я изгоря! Но древният ни спря, каза, че все пак е защита, дори и да е от този... този люспест... гад!
Не го обичам повече!
Тя въздъхна накъсано, усмихна ми се и погалвайки ме по бузата, каза:
 * Не плачеш, браво, умница, ти си ни такова силно момиче, ние с Хатор много се гордеем с теб.
 * Благодаря - прошепнах аз и станах.
Трябваше да си събера нещата. А освен това страшно ми се прииска да върна бележника на Черния дракон... ужасно ми се прииска. Даже разбирайки, че той не
е негов, а на магистър Валентайн... Въпреки, че разбирах, че ще е най-добре да го върна на магистъра.
 * Какво имаш намерение да правиш? - попита Камали, щом извадих чантата и я сложих на масата, за да ми е по-удобно.
 * Нещата ще си събера - отвърнах, осъзнавайки, че всъщност няма кой знае какво са събирам. Драконицата изглежда беше осъзнала това доста преди мен, и скачайки от леглото, заяви, излизайки от стаята.
 * Точно така, сещам се с какво мога да ти вдигна настроението!
 Тя се върна почти веднага, носейки внушителна, абсолютно нова пътна чанта от добре обработена кафява кожа. Усмихвайки се радостно, я намести на края на леглото, отвори я, тракайки със закопчалките, дяволито ме погледна и предупреди:
* Приготви се.
* За какво? - разтревожено попитах аз.
 * Ох, ама не се стряскай така, за нищо страшно не трябва да се готвиш, готви се за приятни неща.
 И подръпвайки черната си копринена рокля, избродирана с пурпурни цветя, тя извади от чантата...
 * Ботушки! Точно по крачето ти, топли, зимни, токчетата са не толкова за красота, колкото да не се пързалят. Майстор Сото гарантира, че с тях и по замръзнала река ще можеш да тичаш! Как ти се струват?
 Едва не рухнах на пода! Това бяха ботуши! Високи, меки дори на вид, които от пръв поглед ти се иска да ги обуеш и никога повече да не ги сваляш. Ботушки! На мен цял живот не би ми стигнал да събера пари за такива, аз...
* Камали, това... - нямах думи.
* Това е само началото! - тържествено каза тя.
 И извади пелерина, подплатена с пухкава кожа. Дори джобовете бяха подплатени с нея. След това вече, аз наистина рухнах, за щастие, на стола.
 * Също е по твоя ръст - щастливо съобщи драконицата. - Непромокаема, не пропуска вятър, с наложено заклинание за чистота и здравина, гномите й дават доживотна гаранция. Аз гаранцията я сложих при документите, така че, не се притеснявай, ако се скъса, ще ни дадат компенсация.
 Аз седях, потресена до дъното на душата си и просто не знаех какво да кажа. Но мисълта, че няма да ми се налага да мръзна повече и че краката ми няма да бъдат постоянно като две ледени шушулки... просто не ми се вярваше, че сега вече си имам
и наметало, и ботуши!
 * А сега - Камали весело ми намигна, - най-красивото! И извади рокля! Топла зимна рокля с човешка кройка.
 * Вълнена е - съобщи драконицата, - от моя гледна точка, коприната е по-добра, но там при вас е студено,
н ал и?
* Да - шепнешком се отзовах аз.
Камали се усмихна, след това леко наклони глава към рамото си и попита:
 * Ти си събираш нещата, защото искаш още сега да си тръгнеш? Аз просто кимнах, признавайки нейната проницателност.
 Драконицата не започна да ме разубеждава, нито да ме моли да остана. Тя просто сложи роклята върху пелерината, която вече беше на леглото и произнесе с тежка въздишка:
 * Страх те е утре да не го срещнеш... разбирам... Наистина, още не се знае кой ще води службата. Аз отново кимнах.
 Камали отново седна на леглото, помълча известно време, гледайки тъжно в пода, а след това каза:
 * Иди да си вземеш гривните и отчета за ръководството. Там са, на масата. Аз ще сляза след мъничко. Ставайки, аз спрях за миг, след това се приближих до Камали, неловко я прегърнах и припряно излязох. Слизайки на първия етаж, се приближих към вратата, през която се влизаше в кухнята, отворих я и удивено
 погледнах към Асур-Ррат. Драконът, не дракончето, а именно драконът в човешка форма с мрачен вид седеше все още на същия стол. И още когато отворих вратата, с не по-малко обвиняващ тон извести:
* Тръгнала си да бягаш, а?!
* А, не, Камали ме чака горе - възразих аз, влизайки в кухнята.
 Той се намръщи, явно недоволен, че не е познал и не ме е сгащил на местопрестъплението, а след това, вече без да ме гледа, уморено произнесе:
* Прости ми.
 Смутена от думите му, се приближих към масата, удивено гледайки дракона. Асур-Ррат унило се усмихна и
поясни:
 * Прости за Черния дракон... аз не знаех... че всичко така ще се обърка... Той затвори за миг очи, а след това, разтваряйки ги, с горящ в устата си пламък, изръмжа:
 * Аз съм ял хора, Милада. Разкъсвал съм ги на части... Но за първи път днес обмислях дали да не вкуся плът от дракон! - и вече със съвсем спокоен глас: - Изплаших ли те?
 * Не особено - откровено излъгах аз. - За това, че драконите ядат хора, на нас още в първи курс ни разказваха. Но огъня от устата - да, това си беше зловещо...
 Асур-Ррат се усмихна, след това, фиксирайки с поглед масата пред себе си, произнесе:
 * И все пак, ще кажа отново, прости ми. Когато откраднах брачната гривна, си мислех, че просто те защитавам. А когато те подарих на Черния дракон, бях уверен, че той ще получи приятел. Искрен, предан, открит, готов винаги да помогне. Приятел, който, както си мислех аз, на него му е много нужен... - древният въздъхна тежко, при което
 татуировката на гърдите му като че ли оживя и продължи: - Познавайки Иренарн, аз дори за секунда, дори за най-малкия миг, не можех да предположа, че у теб, човешкото момиче, той ще види жената... Отново вдигайки поглед към мен, зададе неочакван въпрос.
* Ти защо не ми каза нищо там, в замъка? Аз можех да отговоря само:
* Не го знаех.
Древният ме погледна с неприкрито съмнение в истинността на думите ми. Присви
скептично очи и се подсмихна, явно канейки се да озвучи недоверието си. И аз честно
си признах:
 * Никой никога не е виждал в мен жена. Досега. Университетът за магия на нашето кралство е елитно учебно заведение, в което такива като мен, дори не ни считат за хора. За студентите на УМ е оскърбление дори фактът, че аз дишам един и същи въздух с тях, какви ти там романтични отношения...
 И аз просто тъжно се усмихнах, без да продължавам. Спомням си, когато магистър Воронир ме отведе в университета, аз, наивна шестнайсетгодишна глупачка, гледах разглезените университетски младежи така, все едно че бяха принцове от приказките. До момента, в който най-красивият от „принцовете” не ме нарече „боклук”, обсъждайки на висок глас с приятелите си току-що получената от мен униформена мантия. Тогава аз все още умеех да плача от обида, после се отучих.
 * Закачих перличката ти на верижка - неочаквано съобщи древният, вдигайки с нокътя си изящно сребърно синджирче, на което светеше с мека светлина подаръкът на въздушника. - Сложи си я веднага и не я сваляй. Желателно - никога.
 Приближих се, внимателно взех тъничката, почти невидима верижка, която като че ли можеше да се скъса от едно докосване. На нея висеше изящна висулка с перлата. Сложих я на шията си и погледнах древния. Все още си спомнях колко изтощен изглеждаше вчера, когато по нас се плъзна въздушникът, но сега... пред мен наистина седеше древен, мъдър, силен дракон в човешки ипостас, а това, че всъщност той не беше човек, само се подчертаваше от тесните драконови очи.
* И това не е илюзия - усмихна се древният.
* Р-р-разбрах - отвърнах заеквайки.
* А сега, гледай ме внимателно! - с команден тон, поизнесе Асур-Ррат.
 И изведнъж като че ли потъна в мъгла, а след това именно тази мъгла се сгъсти, образувайки, като че ли направо в средата на древния мъничко дебелодупесто драконче. Което обаче изглеждаше полупрозрачно.
 * Ето така ще виждаш всички илюзии - обясни драконът. - Всъщност, въздушникът ти е направил невероятно щедър подарък и аз дори подозирам по чия молба.
 Неволно хвърлих поглед към масата, където все още стоеше отчетът за практиката, направен лично за мен и сърцето ми се сви - Главнокомандуващият се беше погрижил за мен, а аз за него - не. И ако в Долината се разбере за това, че някаква си човечка е отказала на бившия Владика, за него това щеше да бъде удар, сигурно потежък дори от предателството на бившата му годеница.
И аз се престраших да попитам:
* Асур-Ррат... - с молба погледнах древния.
 * Започна се... - неодобрително проточи той. - Милада, не! Навеждайки очи за миг, отново погледнах дракона и помолих:
 * Моля те.
 * Не, Милада, ще му е за урок!
 Продължих умолително да гледам древния. Почти минута гледах, преди Асур-Ррат яростно да изръмжи:
 * Добр-р-р-р-ре, ще поговоря с Камали и Хатор и ще затворя устата на халоне Гайто! Но имай предвид, хлапе, безнаказаността не е хубаво нещо.
 * Благодаря! - въздъхнах с цялата си душа.
Но древният само се намръщи от моята благодарност и мрачно произнесе:
 * Не ми благодари, от моята намеса ти добро няма да видиш и само ти ще пострадаш, в крайна сметка.
 * Нищо, ще го преживея - отвърнах, усмихвайки се.
 След това взех от масата отчета за практиката, телепортационната гривна и... и не докоснах второто украшение.
* Това гордост ли е или инат? - с насмешка се поинтересува древният.
 * А какво именно е това? - попитах, предпазливо взимайки тъничката гривна и прокарвайки пръст по изкования отгоре й силует на летящ дракон.
 * Амулет за призив - гледайки ме втренчено, поясни Асур-Ррат, - реагира на смъртна опасност, призовавайки пазителя, този, който е отдал частичка от душата си за направата на тази гривна.
 Аз още по-внимателно оставих гривната на масата. Древният неодобрително поклати глава и мрачно попита:
* Струва ти се, че е по-добре да умреш?
 Спомних си текста на посланието, което ми беше изпратил Главнокомандуващият и кимнах: Драконът се взира в мен няколко дълги секунди, а слез това въздъхна:
* Това ли е всичко?
Кимнах, след това отрицателно поклатих глава и взимайки документите, поясних:
* Ще изтичам да се преоблека, при нас е студено, зима е. И забързах към стаята си.
 След като сложих отчета за практиката в чантата си, заедно с книгите и всичко останало, аз се преоблякох в роклята, която ми беше подарила Камали, след това си обух ботушките, наметнах пелерината и... и за първи път животът ме се стори приказен! За първи път след смъртта на баба аз имах топли дрехи и дори пари, при това, за мен сумата беше направо внушителна! И тъй като вече си имах облекло, можех да си купя три допълнителни учебника! Всичко беше прекрасно! Всичко беше повече от прекрасно, а това, че някъде там, в гърдите ме пробождаше сърцето... на него не му беше за първи път, ще му мине.
 Когато слязох на първия етаж, там вече ме чакаха Камали, Хатор и древният в истинския си облик.
 Никога не се бях сбогувала с никого, и затова, приближавайки се до тях, просто спрях объркана, без да знам какво да правя или да кажа. Драконите разбраха всичко без думи.
 * Не казвай нищо - прошепна Хатор, стискайки ме в силните си обятия. - Ще разкажеш всичко, когато се върнеш след края на учебната година. И да се храниш добре, бъди добро момиче и направи така, че ние с Камали да се гордеем с теб.
 * Какви ги говориш?! - изсъска му драконицата. И отмествайки го настрани, също ме прегърна, с мъка сдържайки сълзите си. - Пази се, моето момиче - прошепна тя. - А ние ще разузнаем кога ти е пролетната ваканция и задължително ще долетим за няколко дни.
Аз толкова се зарадвах! Толкова, че цялата ми тъга моментално се изпари.
* Много, много, страшно много ще ви чакам - неловко прегръщайки я, уверих
Камали. Драконицата ме стисна в обятията си и изхлипа, без особено да се крие. След това ме пусна, позволявайки на древния да си вземе довиждане. Той
скептично ме огледа и вместо да се сбогува, каза:
* Дръж, ще я изядеш като се върнеш в университета.
И ми подаде неочаквано изникнала на дланта му пирожка.
 * Исках да я постопля, но малко се престарах - невъзмутимо ме уведоми той. - Взимай я де!
 Много внимателно поех пирожката, защото тя беше станала почти на въглен и се страхувах да не се разпадне в ръката ми, но тя се оказа твърда и здрава.
Пъхайки я в джоба на наметалото, измъкнах гривната-телепорт, хвърлих още един

поглед към всички за довиждане и сложих амулета на ръката си.
 Очаквах леден вятър в лицето, сняг до колене, студ, който да щипе пръстите и носа... А усетих тютюнев дим и топлината на горящ наблизо огън.
 Много бавно отворих очи, веднага разбрах, че съм в кабинета на ректора и чух злобното:
* Добре дошла, Радович!
 Магистър Аттинур седеше зад бюрото си явно с петата цигара в зъби. Четири фаса се валяха вече върху плота, Главата на Университета за магия изглеждаше просто отвратително - под очите му имаше тъмни кръгове, лицето му беше бледо, обикновено контешкият му камзол - измачкан, сивите кичури на винаги прекрасно изрешената коса - разрошени. Срещу него, свит на стола, забелязах също толкова раздърпания сър Овандори.
* Чакаме ви повече от час! - обвиняващо възкликна магистър Аттинур.
* Моля за извинение, не бях поставена в известност - разсеяно отвърнах аз.
* Прави се, прави се още на умна! - вбеси се магът, подскачайки на място. Но веднага отново си седна на стола, с ненавист ме изгледа от глава до пети и
уморено заповяда:
* Овандори!
 Секретарят на ректора моментално стана и без да прави опити да се приближи, започна монотонно да боботи, подавайки ми отначало документи, а след това и ключове:
 * Студентка Радович, във връзка с пристигането на група проверяващи от Долината на драконите, всички стипендианти на университета се преместват на втория жилищен етаж. Също така, заради опасения... от... уважение към нашите по-големи крилати братя, беше решено да се прекрати започналото срещу вас разследване за нанасяне на вреда и причиняване на щети на короната. Колкото до вашата стипендия, ръководството на нашето учебно заведение прие напълно доброволно - при тази дума ясно се дочу скърцане със зъби иззад бюрото на магистър Аттинур, - решение да ви повиши паричното обезпечение.
 Изстрелвайки всичко това, той още по-настойчиво ми протегна нещата, които държеше в ръце. Аз припряно се приближих, взех едно след друго ключовете и договора за настаняване в нова стая, копието от разпореждането за увеличаване на стипендията и предадох на секретаря отчета за практиката. И продължавах да имам устойчивото впечатление, че спя!
 Но в следващия миг стана съвършено ясно, че всичко това е реалност, защото магистър Аттинур мрачно полюбопитства:
* Е, как мина, драконите много магове ли излапаха?
* He - отвърнах аз.
 * А, жалко, искрено се надявах, че теб ще те изядат - сподели своята несбъдната мечта Аттинур.
 Дори не знаех какво да кажа, а не ми се струваше правилно да се извиня да този пропуск, така че, премълчах.
 * Не са те изяли - продължавайки нервно да пуши, се тръшкаше ректорът. - И не само това, появиха се тук, изискаха да ти се вдигне стипендията, тъй като, виждате ли, ти си им оказала неоценима помощ. Само дето не можах да разбера, защо за помощ, оказана на тях, трябва да плащам аз?!
 И на този въпрос, честно казано, нямах достоен отговор. Затова пък, Овандори се намеси:

 * Защото само заради нейната помощ и участие, драконите не превърнаха всичко тук в руини и пепел? - съвършено искрено предположи той.
И получи свиреп поглед от главата на Университета за магия.
* Махай се и да не си се мярнала повече пред очите ми! - изрева Аттинур.
 И аз бързешком се евакуирах, изтичах надолу по стълбите, завих към служебния вход на първия етаж и скоро се озовах на двора, разтърсван от вихрите на зимната виелица. Колко добре ми беше дошло подареното от Камали топло наметало! Омотавайки се по-плътно, напъхах всички получени документи и ключове в чантата и оставяйки я до вратата, затичах слепешком да заобиколя административното здание, стигнах до участъка под прозорците на ректора, и надявайки се, че той едва ли ще наднича през прозорците, прошепнах:
* Ератанно!
 Търсещото заклинание се откъсна от връхчетата на пръстите ми, закръжи над преспите, сякаш избягваше сблъсъците със снежинките и се загуби сред поривите на вятъра. А това вече беше печално, за второ заклинание аз можеше и да имам енергия, но за трето - едва ли, а и ръцете ми щяха да замръзнат окончателно. Аз ги пъхнах в джобовете да ги стопля и намерих пирожката, за която напълно бях забравила. Внимателно я извадих и много се учудих - сега тя изобщо не изглеждаше овъглена, но и не изглеждаше като направена от тесто. Беше като гланцирана, неестествена, но... Аз бях сигурна, че древният ми желае само доброто и затова решително отхапах.
 И по ръцете ми пробягаха тръпки магия. Не мощен, но стабилен поток, усилващ моя вътрешен извор на енергия. Потресена от случилото се, бавно доядох пирожката, която все пак беше от тесто, но без плънка. Всъщност, какви ги говоря? Имаше плънка, най-хубавата плънка на света за който и да било маг - енергия. И не просто преминаваща през тялото, не такава, която можеше де изчезне, а такава, която оставаше вътре, правейки те по-силен. Асур-Ррат, вие ми направихте най-хубавия подарък от всички възможни!
Въздъхвайки накъсано, повторно се съсредоточих и произнесох:
Ератанно!
   Ярката, уверена светлина на заклинанието, на което сега вече не му пречеха нито безкрайния поток снежинки, нито поривите на мразовитата буря, мина всички прегради и на около пет крачки от мен замря като малка червена стреличка, показваща с връхчето надолу. Спуснах се към снежната пряспа, с треперещи ръце разгребах снега и ликувайки извадих старичката медна гривна! Сметките ми се бяха оказали точни - осъзнавайки, че чрез шантаж съм му пробутала евтина гривна вместо артефакт, Аттинур просто беше изхвърлил украшението през прозореца. А сега моето най-голямо съкровище, единствения ми спомен от баба и от дома ми, отново беше с мен!
Край на първа книга
??

??

??

??