Елена Звездная


 	


 	Академия на проклятията

 	 

 	Как да преметнеш нечисти с пари


 	 

 	Урок четвърти



 	         Превод - Кристина Мешулам



 	 
 	 
 	 
 	 
 	

 АНОТАЦИЯ


 	

 	
 Никога не се опитвайте да се промъкнете в забранена библиотека! Никога! Особено, ако сте обикновена адептка на Академията на Проклятията, а ви се налага да отговаряте за постъпките си пред най-могъщия лорд на Тъмната империя. Та нали вместо да откриете необходимите ви знания, можете да се сблъскате със сериозно обвинение в опит за убийство, за което дори не подозирате. Както и не подозирате това, че продажни нечисти в безпощадна схватка с „ДеЮре“ готвят страшен магически удар. 

 Само че офицер Юрао Найтес и неговата правилна финансова политика, така недалновидно пренебрегната от враговете, са много силно оръжие. И дори да е трябвало добре да си помислите преди да се противопоставите на превъзхождащия ви по сила противник, все пак сте под защитата на този, който цени живота ви повече от своя собствен. 

 А да се вбесяват Тъмните лордове не е за препоръчване…

 	 
 	 
 	 
 	 
 	Четвърти урок
 	 
 	-Адептка Риате – умореният глас на главата на нашето учебно заведение караше да тръпне нещо дълбоко вътре в теб, - не очаквах, че ще ми се наложи отново да повдигам този въпрос, но… вие нали разбирате, че за подобно нещо трябва да ви изключа?
 	Великият Риан Тьер, член на ордена на Безсмъртните, Първи меч на империята, магистър на Тъмната магия и Изкуството на Смъртта, този единствен, при вида на когото пребледняваше даже Тесме, уморено ме гледаше с угаснали черни очи. Изпито, като че ли потъмняло лице, напукани, като че ли обветрени устни и мълчалив въпрос във взора.
 	-И още дълго ли имате намерение да си мълчите? – гласът му беше дрезгав и, май че, прегракнал от простуда.
 	Аз наведох глава. Не ми се искаше да обяснявам нищо в присъствието на други хора, а освен нас в кабинета се намираха магистър Тесме, капитан Верис, лейди Орис и нашият главен библиотекар, господин Бибор. Като се има предвид, че ме бяха спипали докато разбивах хранилището на библиотеката, при това хранилището, предназначено само за преподаватели с ранг не по-нисък от магистър, а и бях използвала и проклятие върху господин Бибор, наистина ме заплашваше изключване.
 	-Аз много съжалявам, лорд-директор – казах тихо, отново навеждайки глава.
 	Наистина съжалявах за случилото се, но Дара категорично и грубо беше отказала да ми помага. Магистър Тесме на всичките ми въпроси отговаряше доста рязко: „Не си пъхайте носа в това, адептка Риате!“. Риан… Риан не се беше появявал четири дни, два от които аз бях прекарала под домашен арест. Правилата в академията бяха строги, а аз ги бях нарушила. Не бе помогнало дори застъпничеството на Окено, който и сега чакаше зад вратата.
 	-Вие съжалявате – Риан тежко въздъхна. – Това ли е всичко, което бихте искала да ни съобщите, адептка Риате?
 	Аз бих искала да кажа много повече, но не пред всички.
 	-Добре – посърнало произнесе лорд-директорът, - вървете, адептка.
 	Отмятайки глава, невярващо погледнах към него, обаче магистърът не ме удостои и с поглед. А, не, като че ли почувствал, че се взирам в него, той ми обърна внимание, но само за да напомни:
 	-Свободна сте.
 	Нищо не ми оставаше, освен да се врътна мълчешком и да изляза, наистина, беше ми нужна цялата сила на духа, за да си наложа да не тряскам вратата.
 	А в секретарския кабинет ме чакаше Окено, който, изпреварвайки лейди Митас, тихо, почти утвърдително попита:
 	-Изключи те.
 	Сдържайки сълзите си, почти беззвучно отговорих:
 	-Не зная.
 	Старши следователят поклати глава и за пореден път ме укори:
 	-И защо ти трябваше да се навираш там?
 	-За отговори – гласът ми трепереше, брадичката също.
 	-Риате-Риате, има неща, в които такива беззащитни като теб е най-добре да не се пъхат. До къде я докарахте само с кражбата на онази пластина, Риате! Загинаха двама дроу, на вас едва не ви видяха сметката, в схватката с каррагите бяха ранени деветима стражи. И всичко това, само заради една тъпа и необмислена постъпка!
 	Какво можех да отговоря? Че искахме сами да разкрием тайната, и че и двамата с Юрао сега си плащаме за действията? Офицер Найтес беше отстранен от работа, а аз, съдейки по всичко, явно ще бъда изключена. Нас просто доста грубо ни поставиха на място. В това, че ние самите не сме особено съгласни, че това е нашето място, никой не се съмняваше, но мнението ни съзнателно и напълно го игнорираха.
 	-Аз ще поговоря с лорд Тьер – меко произнесе Окено, - но дори да те изключи, ще дойдеш на стаж в Дневната стража, след година ще влезеш в академията на стражата, седем години и ще си при нас, Дея. Ти си следовател по природа, така че без работа няма да те оставя.
 	-Благодаря, но… ние с Юрао планираме да се занимаваме с частни разследвания, майстор Окено.
 	-За частните разследвания са нужни опит и знания, Дея, тях можеш да ги получиш само в Нощната или в Дневната стража. Въпреки, че на теб ти е по-близка Нощната, Дневните не се занимават със случаи с магическа съставляваща.
 	Речта му беше прекъсната от Верис, която открехна вратата и покани старши следователя в кабинета при директора. А аз унило се затътрих към женското общежитие.
 	Загръщайки се в наметалото, безучастно прекосих двора, без веднага да обърна внимание на групичката, която вървеше така, че да ме пресрещне. И сигурно не бих я забелязала, ако не се чу ехидното:
 	-Охо, кой идва, нима самата почтена ковачка Горт! – беше невъзможно да не позная този глас.
 	Вдигайки поглед, аз видях Ригра, двамата й братя и слуги с куфари – утре започваха лекциите, така че пристигащите в академията след ваканцията адепти не ме удивиха. Не се учудих и на „поздрава“ й, тъй като за познанството й с леля ми Руи вече бях наясно. Но нямах никакво желание да се карам с нея, и затова, изпреварвайки ги, забързах към общежитието.
 	-Мръсната сервитьорка игнорира висшето общество? Въпреки, че няма на какво да се учудваме – тя, любимката на директора, да не кажем любовница, сега е почтена жена, почти ковашка съпруга – това беше големият брат на Ригра.
 	-Ей, Дейка-сервитьорка, ти какво, съвсем ли си загуби гласа от щастие? – а това беше малкият.
 	Аз спрях, и нищо, че очите ми бяха насълзени, а сърцето ми се късаше на части, бавно се обърнах към подлото семейство Дакене. И едва не подскочих от изненада, тъй като зад противната троица се възвишаваше лорд Еллохар, когото нашите местни аристократи не бяха забелязали. На мен, обаче, магистърът весело ми намигна, и притискайки пръст към устните си, призова към мълчание.
 	Честно казано, директорът на Школата за Изкуството на Смъртта изглеждаше странно – носеше само черен тънък пуловер с висока яка и черен панталон. А като се има предвид, че не беше лято, а Ригра и братята й, омотани до ушите в кожени палта, все пак потреперваха от поривите на ледения вятър, дрехите на Еллохар наистина изглеждаха не на място. Но за сметка на това, усмивката му беше същата - познатата ми весела и доста лукава, и аз неволно се усмихнах в отговор.
 	-Странен й е нещо погледът, а и се хили сама. Ти да не си се чалнала случайно, а? – големият брат на Ригра пристъпи към мен. – Ей, изрод, отговаряй, когато към теб се обръщат.
 	От лукава, усмивката на магистъра се превърна в една такава, хищна.
 	-Явно й се иска пак да я научим на добри маниери, нали, Дейка? – малкият заплашително се приближи.
 	Еллохар моментално престана да се усмихва и мрачно се поинтересува:
 	-Риате, за какво става дума?
 	Семейство Дакене подскочи от изненада, слугите изпуснаха куфарите, а Ригра, виждайки магистъра изохка и стресната се сгромоляса в снега. Еллохар дойде по-близо, заставайки по този начин между братята, и дружелюбно прегръщайки ги през раменете, подчертано весело попита:
 	-Какво, зайчета, обичаме юмручни боеве, а? – младите аристократи се сляха по цвят със снега. – Мълчите, а смелчаци? И правилно правите, щото с мъчения разговорите винаги по-задушевни излизат! – сега и двамата братя Дакене се тресяха от ужас.
 	Избухна син пламък.
 	Когато от него излязоха двама адепти на Смъртта, най-младият Дакене падна на колене и зави, но магистърът изобщо не се впечатли:
 	-Хайде-хайде, радост моя, за всичко в този живот се налага да се плаща, за това, че ти харесва да биеш слаби жени – също. Радвай се, че тази разплата ще е толкова весела и увлекателна, ето, питай адепт Горхе, той ще ти каже!
 	Първият от появилите се гадно се усмихна и зададе само един въпрос:
 	-Да го използвам за контролната или за курсовата?
 	-За реферата по История на изтезанията – Еллохар щастливо се усмихваше. – Орвес, хващаш втория за ушите и го даваш на адептките от първи курс, те именно днес упражняват много интересни удари. Болезнени за мъжкото… самолюбие. По залез слънце да ги върнете в родното гнездо. На родителите съобщете, че ако имат претенции, могат да ги предявяват на мен. Лично. Това е.
 	Виещите и хлипащи Дакене ги отмъкнаха в синия пламък, към ревящата Ригра се обърнаха и вежливо съобщиха:
 	-С вас, адептка, ще се занимава директор Тьер, за този инцидент аз ще го уведомя лично. А сега се разкарайте от очите ми!
 	Ригра толкова бързо сигурно никога не беше тичала. Слугите, сграбчвайки куфарите, се втурнаха след нея, а посред двора ние с Еллохар останахме сами, и аз се опасявах за това, което мога да очаквам от магистъра. Оказа се, че съм била права.
 	-Риате, пак ли пускаме сополи? – лениво се поинтересува той.
 	Аз неволно подсмъркнах с нос и му напомних очевидното:
 	-Зима е, все пак.
 	-И? – магистърът вдигна вежда. – Това да не би да е уважителна причина за усилено сополоотделяне? Риате, с тези темпове сополите и до устата ти ще стигнат, а това вече е не само жалко, но и страшно отвратително зрелище. Ще обядваш ли с мен?
 	Отрицателно поклатих глава и се опитах всичко да обясня, започвайки с:
 	-Аз съм под арест и…
 	-Считай, че си избягала – прекъсна ме Еллохар.
 	Избухна син пламък.
 	 
 	 
 	Когато пламъкът угасна, се озовахме в кабинета на магистъра в същата онази Школа за Изкуството на Смъртта. А прозорецът този път беше отворен и аз дочух отдалеч:
 	-Нападайте, милорд – командваше женски глас със същия тон, който използваше Верис, когато даваше начало на сутрешния крос.
 	-Не-е-е – захленчи страшно познатият ми глас на младия Дакене.
 	-Нападайте!
 	Задавен вопъл, а след това отново заговори жената:
 	-Ключът „Мъртва примка“ позволява да се нанесе максимална вреда на нападателя с минимални усилия и загуба на време…
 	Еллохар се приближи към прозореца, затвори го, и при това с коварна усмивчица, след което се обърна към мен и попита:
 	-Чай, сок, носна кърпичка?
 	-На мен това място изобщо не ми харесва – честно си признах аз.
 	-Вижда се – Еллохар, леко навел глава, с интерес ме наблюдаваше. – Риате, ти нощем изобщо спиш ли?
 	Отрицателно поклатих глава, приближих се към вече познатия ми диван, седнах и осъзнах, че наистина носна кърпичка няма да ми е излишна. И не само една.
 	-Той не се бе появявал четири дни – изстенах аз, - четири дни… Мен не ме пускаха да изляза от академията… Дара нищо не знае, Тесме знае, но не казва… А аз бавно откачах от тревога и несигурност. Той къде е? Какво става с него? Защо не идва? Как е завършило разследването на Безсмъртните в Ардам? Въпроси, въпроси, въпроси… и никакви отговори… А освен това се безпокоях за него, това беше една такава постоянна, подлудяваща, ужасяваща тревога за него… - аз изхлипах. – Не мога така повече…
 	Еллохар се приближи, седна до мен, прегърна ме през раменете, протегна ми носна кърпичка и замислено се оплака:
 	-Истерика в обедното меню не се предвиждаше, но аз съм готов да се жертвам. Давай нататък.
 	-Ами, нищо – рязко си поех дъх аз, след язвителната забележка си спомних с кого всъщност разговарям и се опитах да стана.
 	-Сядай – да стана така или иначе не ми позволиха, обгърнаха раменете ми по-плътно и продължиха да се гаврят: - Какво значи „нищо“? Ти не ми се прави на света вода ненапита, хайде сега, ясно, подробно и чистосърдечно си признай как се реши да ограбиш родната академия? – той се разсмя и добави: - Да можеше да видиш изражението на Тесме, когато при взлома се включи амулетът му, магистърът едва не се гътна от разрив на сърцето, когато осъзна степента на твоята наглост.
 	Аз се изчервих.
 	-Срам ли те е? – насмешливо се осведоми магистърът. – Хайде сега, с твоя опит в грабежите от кабинета на уважаемия Тесме, не може да става и дума за какъвто и да било срам. А това, че те спипаха, това си е обидно, да.
 	Направих още един безмълвен, но решителен опит да стана, но и този път ме удържаха.
 	-Тихо, по-полека – и Еллохар, вече без подигравателни нотки обясни: - Тьер се изплаши за теб, Дея. Той ужасно, до побъркване, се изплаши за теб.
 	Престанах да се дърпам, а магистърът продължи:
 	-А аз те предупреждавах да не се замесваш в това, Риате, като че ли чувствах! Вие с дроу излязохте на арената, където се сражават най-силните, а със слабите никой не се церемони. Умните, когато осъзнаят къде са се напъхали, веднага отстъпват, а ти и Найтес продължихте. И най-голямата глупост беше тази история с пластината. И поне само да я бяхте отмъкнали, ама не! Много по-лошо, Риате, вие се издадохте, че тя е у вас!
 	Тежко въздъхнах и заинтригувано промълвих:
 	-Как са свързани онзи артефактор, у когото беше първия медальон на Тьер и убитият гном, който освен втория медальон, криеше и пластината и…
 	На мен рязко ми запушиха устата, почакаха докато престана даже да се опитвам да се освободя и грубо попитаха:
 	-Риате, ти как си със слуха?
 	Много съм си добре със слуха, помислих си аз, но не се заех да осведомявам Еллохар по въпроса.
 	Махайки ръката си от лицето ми, магистърът се замисли и след това изведнъж попита:
 	-А какви отговори си мислеше, че ще намериш в забранената библиотека?
 	Директорът на Школата за Изкуството на Смъртта беше първият и единствен, който ми зададе този въпрос, навярно затова и му отговорих:
 	-Всичко това някак е свързано – кражбата на артефактите на рода Тьер ми напомни много историята, която ми разказа една вампирка, за кражбата на артефакта от клана на метаморфите.
 	-Идващите в съня? – оказа се, че Еллохар знае за случилото се.
 	-Да – аз замислено мачках кърпичката, - а после изведнъж артефактите изплуват в императорската съкровищница… Изглежда невероятно, но родът може да бъде победен само от по-силен род, така че поне тук има някаква логика и не е ясно само едно нещо – за какво са му били нужни тези артефакти на императора – Еллохар мълчеше, а аз продължих: - А след това, някаква група лица краде артефактите и се пръсва из цялата империя... И на пръв поглед, като че ли не може да има нищо общо между артефактор, гном и маг… Нищо, освен, очевидно, участието в тази кражба. И изобщо не е ясно защо са я извършили, след като не са получили никаква полза? Те не са се опитвали да продадат артефактите, не са се опитали да ги предадат на същите тези Заклинатели, и аз имам чувството, че са искали просто да ги скрият… - аз си спомних трупа на гнома–кожар и с моментално прегракнал глас, добавих: - Да ги скрият с цената на собствения си живот. С каква цел?!
 	С учтиво наведена глава, Еллохар ме слушаше замислено и погледът му, този път, беше внимателният и проницателен поглед на изключително опитен и мъдър лорд…
 	-И няма ли да ми запушвате пак устата? – с горчива насмешка се поинтересувах аз.
 	Той само провокативно присви очи в отговор, а след това тъжно се усмихна.
 	-Да вървим – ставайки, магистърът ми протегна ръка. – Аз съм гладен, а няма да е зле и ти да хапнеш нещо.
 	 
 	 
 	Обядвахме в столовата на школата. Ако изобщо на това място можеше да му се сложи етикет „студентска столова“, аз по-скоро бих го нарекла „ресторация“. Уютна зала в имперски стил, кръгли масички, застлани с белоснежни покривки, излъскани прибори и безукорно обслужване, да не говорим пък за менюто за всеки вкус.
 	Ние седнахме на една от масите до прозореца, и едва се бяхме настанили, когато, облечен в униформа на школата сервитьор, ни приветства, а след това ни подаде списъка с ястия, и зачака да си изберем.
 	-За мен, както винаги – лениво измърмори лорд Еллохар, - но, струва ми се, че на дамата, би следвало да предложите по-консервативно меню, не мислите ли?
 	Сервитьорът – полувампир неочаквано пребледня и измънка: „Най-покорно моля да ме извините“, внимателно измъкна от ръцете ми тъничката книжка със златни букви, жалко, че аз даже не бях успяла да надзърна в нея.
 	-Можеш да ми се довериш, на твое място аз не бих се разстройвал – утеши ме магистърът.
 	-Обичам да разглеждам менюто в различни заведения, това винаги е интересно – отзовах се аз.
 	-Добре – Еллохар загадъчно се усмихна, - ще помоля да ти го донесат отново… след обяда.
 	Появи се сервитьорът, донесе явно набързо избърсана от прахта папчица, на която се мъдреше името на столичната ресторация „Семарон“.
 	-И тук, при вас, ще ми приготвят каквото и да е от ястията в списъка? – с подозрение попитах аз.
 	-Без съмнение – злобно усмихвайки се, произнесе магистър Еллохар.
 	Полувампирът едва забележимо преглътна. На мен изведнъж ми стана жал за него и за готвачите, затова поисках най-простото:
 	-А може ли да поръчам омлет със зеленина?
 	На някого явно му олекна и той с благодарност ме попита:
 	-Какво бихте искали от напитките?
 	-Просто чай, какъвто и да е – припряно отговорих аз.
 	-Не искаш ли вино? – предложи лорд Еллохар.
 	Очите ми веднага се напълниха със сълзи, сърцето ми се сви в спазъм и аз тихо прошепнах:
 	-Не, благодаря.
 	Хвърляйки ми насмешлив поглед, Еллохар заповяда:
 	-Бяло, от моите запаси. И между другото, умирам от глад.
 	За първи път виждах сервитьор да се придвижва бегом, като при това, развиваше прилична скорост. И никога не се беше случвало поръчката да я донесат почти моментално. Аз не бях успяла да сложа салфетката на коленете си и да я разгладя, когато полувампирът се върна с поднос и започна ловко да сервира масата. Както се оказа, магистърът беше солидарен в кулинарните си пристрастия с Риан и за него бяха донесли месо. Наистина, парчето се оказа почти сурово, но явно така и беше замислено, поне Еллохар изглеждаше достатъчно доволен от ястието. Аз също – въздушният омлет изглеждаше много апетитно и чаят беше точно такъв, какъвто го обичах – с клонче карриса. А след това вампирът ловко сипа от виното в чашите. Аз възмутено го погледнах, и понечих да го спра да налива в моята чаша от напитката, но тогава видях… „не пий“ – само с устни прошепна сервитьорът.
 	Едва не се задавих от възмущение, изстисках жалка усмивка на лицето си и със спаднал глас попитах:
 	-А може ли да ми донесете някакъв десерт към чая?
 	-Разбира се, милейди – вампирът церемониално се поклони и се отдалечи.
 	Сърцето ми изплашено се блъскаше в гърдите, дланите ми изстинаха, нямах вече желание да сложа и залък в уста. Тези аристократи с тяхното вино…
 	-Предлагам да вдигнем тост – Еллохар вдигна бокала си, - за прекрасната избраница на лорд Риан Тьер! - с подозрение гледах магистъра, а той ми се ухили и съобщи: - Не е вежливо да не поддържиш такъв чудесен тост, Дея. Хайде, само една глътчица.
 	С трепереща ръка взех чашата, опитах се да се усмихна и я поднесох към устните си. Всъщност, не е никак трудно да имитираш малка глътка, а аз доста се постарах всичко да изглежда напълно естествено. Неестествен в тази ситуация беше само втренченият поглед на магистъра, а след това, той на един дъх пресуши собствената си чаша. И ние започнахме да се храним, аз – стараейки се да не потръпвам нервно, а лорд Еллохар – обядващ с грацията на истински благородник.
 	А след това започнаха странните неща:
 	-В тази ситуация, най-просто би било да те обявя за моя годеница, Дея. Аз успях да измамя малкия народ, а и Тьер бих ми повярвал. И тогава ти би била в безопасност, Тьер от яд би изринал и изпод земята тази шайка заговорници, аз бих си изиграл партията, а след това бих те върнал на Риан. Великолепен и безотказен план, Дея, най-добрият възможен, като се имат пред вид обстоятелствата. Съществува обаче едно малко „но“ – ти ми харесваш. И за мое искрено съжаление, ми харесваш малко повече, отколкото просто като избраница на най-добрия ми и, всъщност, единствен приятел. Бих могъл да кажа, че ти си необикновена личност, че на теб е трудно да не ти се възхищава човек, но… - той отново си сипа вино, - ти ми харесваш. А такова нещо в живота ми се е случвало само веднъж и аз я … загубих.
 	Потресено се взирах в магистъра, той напрегнато ми се усмихна, вдигна чашата си за поздрав, отново изпи всичко до дъно и режейки месото си на парченца, продължи:
 	-Ако на мястото на Тьер беше някой друг, който и да е, действията ми щяха да са очевидни, а така се намесва солиден нравствен елемент и аз просто нямам право да постъпя така жестоко с този, който е спасявал живота ми с риск за собствения. По този начин, вариантът с безкръвното решение на проблема отпада и то само благодарение на моята неувереност в собствената ми сила на волята. Всъщност, трябва да си призная, че добрите момичета винаги са ми били слабост. Но хайде да не се говорим за това.
 	Магистърът омайващо ми се усмихна и за известно време се съсредоточи върху обяда си. Едва след като отново си наля вино, продължи:
 	-Това, което истински ме поразява у теб, Дея, е, че дори когато разполагаш с минимално количество факти и изходни данни, умееш да правиш толкова верни изводи. Изключително точни изводи. Впрочем, това не е толкова важно – Еллохар изпи всичко, а след това замислено произнесе: - Имам чувството, че някой е започнал грандиозна игра и управлява ситуацията, манипулирайки действащите лица. Едно такова, неприятно усещане, да ти кажа… Знаеш ли, много отдавна имаше такъв случай, когато една абсолютна случайност, нелепица, дори бих казал, ми отвори очите за мащабен заговор с цел унищожаването на императорската династия. Някой би казал, пълна глупост, но… водейки разследването, аз за първи път изпитах чувство на ужас. И аз потръпвах от страх, мислейки си, какво би станало, ако една от моите адептки не беше обърнала внимание на тази странна закономерност, която другите просто бяха пренебрегнали.
 	Барабанейки с пръсти по масата, като че ли за да се откъсне от неприятните спомени, той впи в мен втренчения си поглед и тихо обеща:
 	-Аз ще отговоря на въпросите ти, Дея, жалко, че ти никога няма да си спомниш за този разговор, но поне ще престанеш да се терзаеш от напразни опасения. И така, първо: разследването в Ардам не ни даде нищо. Абсолютно. Този проклятийник, който беше излязъл на лов за дроу от Нощната стража, както си беше посерко, така посерко издъхна. Ти следващия път, по-полека с проклятията. Между другото, се оказа, че той е човек, чистокръвен и обикновен, дори не маг, но наистина, не беше и от коренните жители на империята, а органите за контрол на имигрантите не го опознаха. Нишката се скъса. Второ – Безсмъртните също нищо не намериха. Изобщо. Единствените следи от магия бяха свързани с каррагите, по-точно с призоваването им. Като се имат предвид показанията на Ерха, можем да предположим, че след като си е дала сметка, че първият карраг с вас няма да успее се справи, тази твар, в която, както предполагаме се е намирала морска вещица, е извикала още три представители на морския свят. Но тъй като духът-хранител блокирал магията, предприемайки мерки за съхраняването на поверената му територия, на нея й се наложило да ги извика на площада. От там те пълзяха към вас.
 	Площадът, на който в онова утро стояхме с Риан! Бях повече от сигурна, че вещицата е била там и ни е наблюдавала. Изведнъж наистина ми се прииска да пийна вино.
 	-Ти пребледня – Еллохар ехидно се усмихна и добави: - Да знаеше само какво му коства на Тьер твоето незабравимо изпълнение. А аз лично дълбоко съжалявам, че не видях лицето му в момента, когато главата на ордена го е попитал как така Риан е изпуснал вещицата.
 	„Затова пък е жив и невредим“ – упорито твърдях пред себе си.
 	-Недей да го жалиш – Еллохар протегна ръка и ме чукна с пръст по носа, - Тьер ще се оправи с всичко, той е упорит и настойчив и не намира покой, докато не сложи всичко на място по рафтовете.
 	Изви се адски пламък.
 	Риан се появи посред столовата, огледа се, видя ни, погледът му се плъзна по бутилката с вино, очите му моментално се присвиха, и докато се приближаваше, магистърът фиксираше неотклонно с поглед Еллохар. Не знам как отреагира на приближаването му директорът на Школата за Изкуството на Смъртта, защото без да мигам, гледах лорд Тьер, който отново ме игнорираше.
 	-Еллохар – гласът на магистъра беше станал още по-пресипнал, явно гърлото му беше наистина възпалено, - аз дори не искам да се замислям за предупреждението на майка ми по отношение на теб.
 	-Кое именно? – с безразличие се поинтересува Еллохар и даде знак на сервитьора, а когато той се приближи, произнесе: - Вие сте наясно с предпочитанията на лорд Тьер - а след това отново се обърна към лорд-директора: - Риан, аз те познавам вече дванайсет години и лейди Тьер винаги има някакви предупреждения, които ме касаят. Какво е този път?
 	Правейки се, че не разбира намека му, лорд-директорът се наведе, леко докосна устните ми със своите, след това си донесе стол и седна близо до застиналата от осъзнаването на получената информация мен.
 	-Нещо станало ли е? – вежливо се осведоми Риан.
 	Аз отрицателно поклатих глава, все още без да свалям очи от него.
 	-Пребледняла си – магистърът едва осезаемо ме погали по бузата.
 	-С Дея всичко е наред – лениво подхвърли Еллохар, наливайки си отново вино.
 	Риан измъкна бутилката от ръцете му, вдигна я към устните си, отпи малка глътка, а след това се вторачи в остатъка от счупения при отварянето печат. Още веднъж внимателно ме погледна, после се обърна към директора на Школата за Изкуството на Смъртта, който именно в този момент бавно отпиваше от същото това вино и зададе невероятен въпрос:
 	-Много ли успя да наговориш?
 	Чашата в ръцете на Еллохар трепна, след това магистърът ми отправи внимателен поглед, дори не просто внимателен – изгарящ, практически.
 	-Тя не е пийнала и капка – потвърди опасенията му Риан.
 	Бавно се изчервих под нетрепващия поглед на магистър Еллохар. Наложи се да се опитам да се оправдая:
 	-Аз не исках да пия… престорих се, за да не ви обидя…
 	Приближи се сервитьорът, подреди няколко чинии пред лорд-директора и покланяйки се, се отдалечи от нашата, потънала в неловко мълчание, маса. Аз седях и се опитвах да осъзная – магистър Еллохар беше казал всичко това сериозно или това беше нов кръг на гавра с ближния в присъщия му традиционен маниер, впрочем, ако си припомнех думите и намеците на вещиците… Започваше да ми става неуютно. Вдигайки очи, се натъкнах на мрачния и напрегнат поглед на лорд Еллохар и ми стана още по-неприятно.
 	-Дея – тихо повика Риан, - какво става?
 	И какво можех да отговоря? Аз отново сведох мълчешком очи, предоставяйки на магистрите да обсъждат случилото се без мен. Безкрайно мъчителна ситуация, и в светлината на това, което бях чула, вече не ми се искаше да задавам каквито и да било въпроси на Риан. Всъщност, не, един въпрос можех и трябваше да задам:
 	-Изключиха ли ме? – все така без да вдигам поглед, уточних аз.
 	В отговор ми зададоха друг въпрос:
 	-А ти какво искаш да чуеш от мен, Дея?
 	Аз искам да чуя, че ти никога повече няма да изчезваш от живота ми за четири дни и половина, без дори да ми кажеш довиждане. И сигурно това е единственото, което сега ми се иска да чуя, защото с всичко друго, дори с изключването от академията, аз бих се справила някак, а със… загубата ти – не.
 	Въздъхнах изхлипвайки и все така, без да вдигам глава, изпъшках:
 	-Ако ти не искаш да ми кажеш, недей. Ще попитам куратор Верис, всъщност, тя е тази, която връчва документите при изключване.
 	И смачквайки салфетката, аз станах, обърнах им гръб и излязох от столовата, тъй като нямах сили да продължавам този разговор. А след това си спомних, че Риан явно беше гладен, и така се виждаше, че практически е изтощен и се завъртях, за да се върна обратно.
 	Но магистърът отвори вратата преди мен.
 	-Не си изключена – аз все така мълчешком слушах, - въпреки настойчивото ми желание да подпиша искането на библиотекаря, да те преметна през рамо и да те замъкна в родовия замък. Но…
 	-Съвестта ти се събуди? – попитах аз и отмятайки глава, все пак го погледнах.
 	Лицето му потъмня, очите се присвиха и Риан пресипнало процеди през зъби:
 	-И какво общо има?
 	Да, наистина, нищо… - въпреки че, коя съм аз, че великият лорд Риан Тьер да ми се отчита за местонахождението си, та аз съм проста адептка.
 	-Ти така ли ще продължаваш да мълчиш? – с глухо раздразнение попита магистърът.
 	Аз отместих поглед настрана, сдържах се да не изкажа всичко, което ми се беше насъбрало по повод неговото отсъствие и тихо предложих:
 	-Хайде да се върнем, ти трябва да се хапнеш…
 	-Не е нужно да ми казваш какво да правя, Дея! – избухна Риан.
 	Нещо вътре в мен се разкъса и полетя към Бездната на хиляди остри парченца. Заболя ме. Беше ми толкова обидно, но дали имаше смисъл да говоря за това? Никакъв.
 	-Добре – едва чуто, стараейки се да не се разплача, промълвих аз, - прави каквото искаш, колкото време искаш и можеш отново да изчезнеш неизвестно къде. А сега, моля те, ме върни обратно в академията, ако не те затруднява.
 	Магистърът мълчаливо ме хвана за ръка, дръпна ме обратно към столовата, помогна ми да седна и премести стола по-близо до масата. В залата нищо не се беше изменило, само дето на масата се беше появила още една бутилка вино, този път червено и чашата на лорд-директора беше пълна с него.
 	Забелязвайки погледа ми, Риан попита:
 	-Искаш ли?
 	Горчиво се усмихнах и тихо попитах:
 	-А то с какво е? – и поясних думите си: - Отвара на забвението, отрова или нещо още по-интересно?
 	Риан измърмори нещо не много почтително по отношение на Бездната и изпи всичко до дъно, Еллохар, намигайки ми, също така гаврътна всичкото бяло вино в чашата си, а аз просто се обърнах към прозореца и осъзнах, че повече от всичко на света, мечтая да се озова някъде много, ама много далеч от тук.
 	Приближи се сервитьорът, донесе ми пай с карриса, аз благодарно му се усмихнах в отговор и тогава прозвуча:
 	-Стой! – от лорд Еллохар.
 	Ние с полувампира трепнахме едновременно, а след това аз се постарах да предотвратя разпита, който магистърът явно имаше намерение да спретне:
 	-Имам много голяма молба към вас, лорд Еллохар – стараейки се да прикрия страха си за полувампира с нотки на раздразнение, подхванах аз, - не бихте ли могли да се въздържите от крясъци на масата? Или истерията на адептката на Академията на Проклятията все пак е предвидена в задължителното меню?
 	Еллохар махна с ръка и сервитьорът се изпари. Аз с усилие измънках „благодаря“ и отместих едва докоснатия омлет, за да придърпам пая. И в момента, когато отчупих парченце от него с вилицата, Риан Тьер благоволи да заговори с мен:
 	-Защо беше нужно да влизаш с взлом в библиотеката на академията?
 	Неочаквано се намеси лорд Еллохар:
 	-Дай на човека да се нахрани, а на теб прекрасно ти е известно какво именно е търсила тя там, Тьер.
 	-Просвети ме – недружелюбно се отзова лорд-директорът.
 	Усмихвайки се, директорът на Школата за Изкуството на Смъртта загадъчно сподели:
 	-Например отговор на въпроса: „А как бих могла да се отърва най-лесно натрапчивото внимание на някой си магистър Тьер?“.
 	Риан отмести вилицата и ножа, така и недорязал внушителното парче почти сурово месо, и скръствайки ръце на гърдите си, впи поглед в Еллохар.
 	-А пък може – вещаеше нагло магистърът, - госпожа Риате да се е заинтересувала от проблема с отказа от брачни задължения. А може би…
 	-Може би стига? – с такава демонстративна вежливост, че изглеждаше чиста подигравка, полюбопитства Риан.
 	-А може – без да обърне никакво внимание на неговата реплика, продължаваше Еллохар, - на младата адептка да й е омръзнало просто да седи по цяла нощ на перваза, в очакване на момента, в който някои велики и могъщи ще прекратят да се цупят за измислени обиди?
 	Риан не се помръдна и даже лицето му не трепна, но отнякъде изведнъж, като че ли възникна усещането, че над нас са надвиснали буреносни облаци… И решавайки да не допускам караници, тихо признах:
 	-Безпокоях се.
 	Забравяйки за Еллохар, лорд-директорът се обърна към мен и глухо, с нежелание обясни:
 	-Аз вървях по следа.
 	Зъл, уморен, раздразнен и бодлив целият!
 	-Добре, не бях права – взимайки чашата с чай, аз припряно отпих глътка, опитвайки се да преглътна най-вече желанието си да се изкажа, отколкото да си утоля жаждата.
 	И ама че работа – чаят имаше вкус на… вино!
 	Вдигайки рязко глава, погледнах магистър Еллохар, той коварно ми се усмихна в отговор и подигравателно вдигна чашата си.
 	-Какъв е проблемът? – моментално се напрегна Риан. Протегна се, взе чашката от ръцете ми, сръбна глътка и разгневено запита Еллохар: - И за каква Бездна го направи?!
 	-Как там те е предупреждавала твоята майчица? „Не му се доверявай, Риан.“? Можеш да започваш.
 	-Абсолютно напразно, Еллохар – лорд Тьер напълни чашата си догоре с червено вино, протегна я към мен и обясни: - В бялото вино наистина има отвара на забвението, доста слаба концентрация, но слаба за нас, на теб и една глътка ще ти подейства. Виното, което пия аз, напротив, стимулира както паметта, така и мозъчните процеси, то сега ми е необходимо, тъй като тези четири денонощия без сън и почивка започват да се отразяват на съобразителността ми, а такова нещо, в сегашната ситуация, не мога да допусна. Ако по време на разговора ти с Рен си получила информация, която не искаш да забравиш, достатъчно е да изпиеш половин чаша. Дръж – и ми протегна виното.
 	Струваше ми се, че под втренчения поглед на лорд Еллохар със сигурност ще се задавя, но аз излях в гърлото си цялата чаша, независимо от това, че стигаше и половината.
 	-Уважаеми – извика сервитьора лорд-директорът, - сменете чая и чашата на годеницата ми, и да, бъдете така любезен да й донесете от моето месо.
 	Хвърлих изумен поглед към Риан, но след това изведнъж усетих, че наистина много ми се яде. И това беше такъв един зверски глад…
 	До идването на сервитьора, аз вече бях омела целия омлет, погледът на Еллохар вече изобщо не ме притесняваше, така че и от тънко нарязаното и едва-едва запечено месо, също не се отказах, а след това се случи нещо още по-странно – въпреки, че не бях забравила за смущението, яда и дори обидата си, изведнъж от устата ми се изплъзна:
 	-Аз не можех да те пусна. Не знам защо, но не можех и това е. Ако трябваше, дори с цената на собствения си живот да те спра, бих го направила!
 	Риан отмести отново вилицата си, облегна се назад, скръсти ръце на гърдите си и с прекалено спокойствие произнесе:
 	-Да, в крайна сметка може и да ти се наложи да заплатиш с живота си за това, че ме спря тогава, сърце мое. Защото аз не успях да я намеря тази твар. Вървях по следите й ден след ден, изразходвах целия си резерв, слава на Бездната, една позната вещица ми помогна, и все пак я изпуснах, гадината. И сега не зная откъде да чакам следващия удар.
 	Лорд-директорът тежко въздъхна, а аз го гледах, осъзнавайки ужасена, че той наистина не е спал… всичките тези дни и разбирах откъде са и раздразнението, и умората.
 	-Тя нападна в Ардам – продължи магистърът, - и това беше нашият шанс да я хванем. И струва ми се, че беше единственият...
 	-А вашият родов замък? – попита Еллохар.
 	-Да, ние пуснахме слух, че схемата на ритуала е у моя баща, но кажи ми, кой би се напъхал в Лангред?
 	-Никой – магистърът се усмихна. – Даже пълен идиот не би рискувал.
 	-Каквото и трябваше да се докаже – замислено промълви Риан.
 	Сигурно виното наистина ми беше повлияло, защото доскоро аз бих си замълчала, а сега си позволих да изкажа предположение:
 	-Същият този, който преди години е откраднал артефактите на семейство Тьер.
 	Кой знае защо, и двамата магистри така изкривиха лица, като че ли бяха изяли нещо много кисело, а след това Риан неохотно сподели:
 	-Тогава ситуацията не е била никак приятна, за нея безкрайно съжаляват всички участници в тези събития и аз нямам никакво желание да я обсъждам, поне не точно сега.
 	Случват се такива моменти, понякога просто не те чуват, всъщност, защо понякога - аз бях свикнала, че много рядко някой се вслушва в думите ми. И затова просто отново зачовърках в чинията си, стараейки се, както винаги, да не обръщам внимание… И въпреки това, ми беше страшно интересно какво се беше случило тогава и кои са били тези толкова съжаляващи участници в събитията. Интересно, дали свекромонстърът се отнасяше към тях, и ако да, дали щях да мога да си побеседвам с лейди Тьер.
 	Ръката на магистъра легна върху моята, която неусетно бях стиснала в юмрук, и той тихо уточни:
 	-Там наистина се е случила изключително неприятна история, някой ден ще ти я разкажа, но сега съм прекалено изтощен за това.
 	Аз тъжно се усмихнах в отговор и ние отново се посветихме на обяда, единствено на лорд Еллохар май не му беше много до ядене.
 	Едва когато завършихме с трапезата, лорд Тьер спокойно се обърна към приятеля си и предупреди:
 	-Занапред, въздържай се от опити да упоиш годеницата ми, това първо, и второ – повече никакви съвместни обеди с Дея.
 	-Защо съвместни? – възрази Еллохар. – Аз бях сигурен, че ти ще се присъединиш. Ти не можеше да не забележиш накъде се насочих, когато напуснах кабинета ти.
 	-Аз не можех да не разбера кого ти наблюдаваше, преди да напуснеш кабинета ми.
 	-Естествено не можеше „да не разбереш“, много бих се удивил, ако Дара не ти беше съобщила за това. Твоята възродена ме мрази и в червата.
 	-Да започнем с това, че теб основно всички те мразят – забеляза Риан.
 	-Но има и такива, които ме боготворят – Еллохар загадъчно се усмихна.
 	-Да – спокойно и уверено потвърди лорд Тьер, - твоите адепти и тези, на които ти държиш, само дето те се броят на пръсти. Еллохар, аз казах, ти ме чу.
 	Директорът на Школата за Изкуството на Смъртта престана да се усмихва и глухо отвърна:
 	-Чух те.
 	Аз мълчаливо дояждах пая с карриса.
 	Риан ме дочака без да проявява нетърпение, но в момента, когато сдъвках и преглътнах последното парченце, Риан протегна ръка. Изви се адски пламък.
 	 
 	 
 	Аз стоях в спалнята на лорд Тьер, обгърнала раменете си с ръце, гледайки настръхнала същото онова легло. Риан беше излязъл веднага, след като се пренесохме и ето, аз отново стоях тук сама…
 	След известно време се приближих до прозореца, но не успях да се допра до пердето, когато се чуха стъпки. А след това и въпрос:
 	-Каква е тази история с Еллохар?
 	-Струва ми се, че е най-добре него да попиташ – отказвайки се от опита да погледна през прозореца, отговорих аз.
 	Магистърът пристъпи към мен, ръцете му внимателно се плъзнаха по раменете ми и ме прегърнаха. След няколко секунди мълчание, Риан произнесе:
 	-Утре ви започват занятията, – тъй като аз премълчах, той продължи – ще ти сваля забраната за придвижване и ще можеш да водиш делата в кантората с Юрао, но имам едно условие.
 	Сега мълчешком и заинтересувано разглеждах рисунъка на пердето.
 	-Ти ще забравиш за тази история с артефактите. Ще си я избиеш от главата. Вие няма повече да търсите начин да преведете пластината, няма да съхранявате в кантората каквито и да било сведения за артефактите. Вие за тази история просто ще забравите. И ти, и Юрао.
 	Пауза.
 	-Още нещо? – с внезапно пресипнал глас, попитах аз.
 	-Да – хладно процеди магистърът, - върни ми пръстена.
 	Изтръпнала, бавно се обърнах в обръча на ръцете му и отмятайки глава, втренчено се взрях в Риан.
 	-Не в този смисъл – рязко поясни той, - за разлика от някои човечки, аз никога не се отказвам от думите си.
 	-А аз, значи, се отказвам? – ядосано възнегодувах аз.
 	-При това пред свидетели!
 	Просто прекрасно.
 	-Не аз отказвах да слушам и виках: „Дръж я, Еллохар“.
 	-О, да – жлъчно се отзова Риан, - ти ме държеше в пъти по-здраво, използвайки изключително убедителен аргумент – съгласието си за нашия брак!
 	-Боя се, че ако те бях пуснала, нямаше вече да има с кого да сключвам брак! – изстрелях аз.
 	На красивото лице на магистър Тьер се издуха черните вени и той изръмжа:
 	-Но аз сега те пускам.
 	Въздъхвайки накъсано, аз протегнах ръка и с усилие проговорих:
 	-Пръстенът ви, лорд-директор.
 	Черните очи замъждукаха и магистър Тьер се принизи до заплахи:
 	-Ще те нацелувам.
 	Адептката на проклятията реши да не изостава от ръководството на собствената си академия и също заплаши:
 	-Ще те прокълна!
 	Черните вени се проявиха още по-отчетливо и заплахите преминаха на ново ниво:
 	-Така ще те нацелувам, че няма да ти останат сили за проклятия.
 	Но и аз имах какво да отвърна:
 	-А аз така ще те прокълна, че ще ти се отиска да ме целуваш!
 	Неочаквано, лицето на магистъра си възвърна първоначалния вид, очите дяволито заблещукаха и той ме окуражи:
 	-Започвай.
 	-Така-а-а – недоверчиво проточих аз, - а ако аз започна…
 	-Аз ще те нацелувам – неочаквано весело ми отговори Риан, след което, с явна провокация се усмихна.
 	Кой знае защо, аз също се усмихнах, но не бързах да го проклинам.
 	-Хайде, де, съвсем мъничко – ме подтикна коварно магистърът.
 	-Не! – нагло отсякох аз.
 	В отговор чух:
 	-Страхливка.
 	И погледът му беше един такъв, очаквателен, и искриците в очите – насмешливи, и усмивчицата хитра-хитра и изкусителна.
 	-А ти си… ти си … обидко!
 	-Аз съм обидко? – учудено уточни Риан. – Моята собствена годеница пред очите на всички ме заплашва, а аз съм обидко? И каква изобщо е тази дума?
 	-Страхливка с нищо не е по-хубава! – защитих се аз.
 	-Обидко изобщо звучи ненормално – скастри ме той.
 	-А на мен ми харесва! – направих аз гръмко заявление.
 	Риан изведнъж някак много топло се усмихна и тихият му глас като че ли ме погали:
 	-А на мен ти ми харесваш.
 	И аз се усмихнах в отговор и го прегърнах, магистърът ме притисна в силните си обятия, а след това аз полюбопитствах:
 	-Какво му има на този пръстен?
 	-Ти – спокойно отговори Риан.
 	-Ти… в какъв смисъл? – отново се напрегнах аз.
 	Подсмихвайки се, лорд-директорът се наведе към мен и издиша в лицето ми:
 	-Лейди Риате, ще ми позволите ли една малка волност?
 	-Не – уверено отсякох аз.
 	-Страхливка-а-а – изсъска Риан и ме подхвана на ръце.
 	Изви се адски пламък.
 	 
 	 
 	Никога не бях стъпвала във Вечните лесове… до този момент. И някак изведнъж много ярко и достоверно си представих, че ни се случват всички тези ужаси, които, както разказват, творят с натрапниците зелените елфи и техните вечни съюзници – лессарите. И ако все пак с елфите все някак можеш и да се разбереш, то лессарът ще те убие и няма даже да забележи.
 	-Риан, а…
 	-Страхливка – насмешливо повтори той, продължавайки да ме носи през гората, натам, откъдето се чуваше, че шуми вода.
 	-Ама ние сме на елфийските територии – изплашено прошепнах аз, - само тук е вечно лято.
 	-Знам – спокойно се отзова той, продължавайки да лавира между дърветата и да ме носи нанякъде.
 	-Ррриаааан – проточих аз.
 	-Сърце мое – той топло ми се усмихна, - това е територия на мъжа на сестра ми, но дори да не беше така, аз искрено съжалявам тези, които биха се опитали да ни нападнат.
 	Аз, за всеки случай, все пак се свих, очаквайки въплъщението на кошмарите, които разказват за зелените елфи. Та те са толкова сурови, че някои зелени елфи бягат от същите тези зелени елфи при нас, и, без значение, че ужасно мръзнат при нашия суров климат, изобщо не щат да се връщат обратно!
 	-Аз и преди съм бил тук – забелязвайки бледото ми лице, поясни Риан, - и неведнъж. И нищо не ми се е случвало – а след това ехидно добави, - но ти можеш да позаплашваш, че ще се откажеш от нашия годеж и тогава на теб със сигурност нещо ще ти се случи.
 	-Какво например? – мигновено уточних аз.
 	-А ти позаплашвай първо – невъзмутимо ме подтикна Риан.
 	В този момент излязохме от гората. И се оказахме на брега на малко кръгло езерце. Такова едно, почти приказно езерце, с прозрачна вода и вече познатите ми водни лилии, и със зелени брегове, и…
 	-Мъж! – пропя седналата на брега русалка.
 	-Къде? – няколко зеленокоси главички се надигнаха от езерото, - къде е мъжът?
 	А на мен веднага ми стана много интересно, а колко често лорд-директорът посещава това езеро?
 	-Къде е мъжът? – една от лилиите се заклати и се отдръпна, откривайки муцунката на русалката с чипо носле, съвсем близо до брега, на който стояхме ние.
 	И именно тази муцунка изведнъж се изкриви и русалката се разпищя:
 	-Това е Тьер!
 	Над брега и гората се вдигна глъчка, а в следващият момент, тълпата русалки напусна езерото и побягна нанякъде, трошейки храсталаците… Скоро след това писъците и тропота затихнаха в далечината.
 	Забелязал стъписания ми поглед, магистърът невъзмутимо сви рамене и с неохота поясни:
 	-Те бяха прекалено настойчиви с предложенията си предишния път.
 	И толкова. След като приключи с обясненията и на мен ми направи предложение:
 	-Събличай се.
 	-Благодаря, на мен и така си ми е добре – вежливо го отклоних аз.
 	Мъждукането на черните очи омагьосваше, както и усмивката на магистъра, а след това, той ме хвана за ръка, отведе ме до езерото, дръпна ме, така че да се наведа и шепнешком помоли:
 	-Докосни водата – и забелязвайки недоверието ми, поясни, - това не е просто горско езеро, Дея. За тези, у които има капчица елфийска магия, то е източник на целителна сила. Сега то ми е необходимо, за да се възстановя – и тъжно въздъхвайки, Риан си призна: - Гърлото ме дере нетърпимо.
 	-И какво чакаш тогава? – аз не скрих възмущението си. – Ако действително ще помогне, то…
 	-Искам да видя изражението ти, когато се докоснеш до водата - прошепна той.
 	Хвърляйки му учуден поглед, аз все пак потопих крайчетата на пръстите си в езерото и… Синкавите искрици, появили се на мястото, на което докосвах водата, блестейки и преливайки се, затанцуваха по дланта ми и от това усещах лек гъдел, но беше също и много приятно.
 	-Какво е това – удивено възкликнах аз, потапяйки ръката си по-надолу.
 	-Събличай се – настоя Риан и изправяйки се, се отдалечи към един голям камък
 	Когато магистърът с едно движение смъкна пуловера си, аз смутено се извърнах настрани към езерото, отново посвещавайки вниманието си на това удивително явление. И тогава в главата ми се роди странна мисъл – та това е именно елфийска магия, а именно това беше…
 	Аз рязко дръпнах левия си ръкав нагоре, измъкнах увеличителния кристал от гривната и зачерпвайки шепа вода с дясната си ръка, се вгледах в кристалната й структура… и какво беше удивлението ми, когато видях познатите схеми на кристалите!
 	-Риан! – възкликнах аз, подскачайки на място…
 	А след това се подхлъзнах на мократа трева, замахах с ръце, опитвайки се да съхраня равновесие, не се удържах и със силен плясък се пльоснах в езерото.
 	Магистърът ме подхвана още преди водата да покрие главата ми и тутакси ме изнесе на брега. Не бях успяла да се нагълтам, но да се намокря и да се изплаша – изцяло.
 	-И какво толкова страшно видя там? - пускайки ме да седна на тревата и сваляйки ботуша ми , попита Риан.
 	-Кристали – издишах аз, надигайки се на лакти.
 	-Кристалите са нещо хубаво – той свали десния ботуш, демонстративно изля водата от него и весело попита: - А не можеше ли първо да се съблечеш и после да гледаш кристалите?
 	-Можеше – аз прехапах устната си, стараейки се да не се разсмея, защото да наблюдавам с какво изражение на лицето магистърът чака кога от ботуша ще спре да изтича вода, беше повече от забавно.
 	-И какво ти попречи? – Риан сложи настрана единия ботуш и се протегна за втория.
 	-Нямах намерение да се къпя – лорд Тьер отново демонстративно изливаше водата. – Между другото, аз и сама мога да се съблека.
 	-А ще се събличаш ли? – мигновено се оживи той.
 	Аз се изчервих и бързо го срязах:
 	-Няма.
 	-Сурова северна… страхливка – откровено закачайки се, подхвърли Риан. А след това вече сериозно добави: - Дея, тук аз не мога да използвам огъня с такава степен на контрол, която би ми позволила да изсуша дрехите, докато са на тялото ти. Събличай се до долна риза, нещата ще ти ги просна на слънце, всичко ще изсъхне бързо, ако не искаш да се къпеш – никой не те кара насила. Ставай.
 	И аз станах, на мен ми помогнаха да издърпам мокрия пуловер през глава, сама едва ли бих се справила – страшно е неудобно да се събличат мокри вълнени дрехи. И след като взе всичко съблечено, Риан се обърна с гръб към мен и заповяда:
 	-Панталонът и чорапите.
 	Смущавайки се, свалих и му подадох това, което искаше, а магистърът, все така без да се обръща, отиде да простира дрехите ми. А на мен ми беше достатъчен един поглед към мократа риза, за да се втурна към водата да се къпя.
 	-Постарай се от брега да отплуваш няколко крачки навътре, там има пясък на дъното, а до брега е тинесто – предупреди Риан.
 	И едва когато се гмурнах в езерото, аз изведнъж се сепнах – а как той се беше досетил, че съм влязла във водата? Риан дори не гледаше насам.
 	А след това всички мисли се изпариха от главата ми и разглеждайки пламъчетата на собствените си длани, аз чух плясъка на водата, когато Риан се гмурна, а след това:
 	-Ти какво гледаш толкова заинтересувано? – попита магистърът, след като доплува до мен и ме прегърна. – Какви са тези кристали?
 	Заля ме странно и вълнуващо усещане и мислите стремително се изпариха от главата ми.
 	-И? – усетих устните му на рамото си. – Ти така се впечатли от тези кристали, какво им има?
 	Чувствах, че от неговата близост започва да тупти по-бързо сърцето ми, гърлото ми се сви и не можех нито дума да обеля, нито да помръдна.
 	Без да забелязва състоянието ми, Риан изказа своето предположение:
 	-Ти да не забеляза, че кристалите са идентични с тези, които бяха вплетени в амулета от школата на вещиците? – аз трескаво кимнах, усещайки с цялата си кожа топлината на тялото му. – Аз така и си помислих – още една нежна целувка, но този път там, където рамото ми не беше прикрито от мократа тъкан. – Еллохар ми разказа как вглъбено си разглеждала онзи килим. Не се учудвай, там е била вплетена елфийска магия и тук има елфийска магия от същия порядък, който е бил използван при изтъкаването на защитния амулет.
 	Чувствах се замаяна – от Приграничието, където царуваше зима, се бяхме озовали в тукашното горещо лято. Омагьосваше ме топлата вода в езерото, странните искри по цялото тяло и дъхът на магистъра, който пареше още по-осезаемо.
 	-Всичко наред ли е? – обърна внимание на моето мълчание Риан. – Дея?
 	Без да казвам нищо се изтръгнах от обятията му и стремглаво се гмурнах надолу с надеждата да стигна дъното и да се преодолея замайването от абсолютно необикновените за мен усещания.
 	До дъното не успях да доплувам, наложи се да изляза на повърхността, а когато се показах над водата, се огледах и не видях Риан. Реших, че той също се гмурка, доплувах до брега, седнах на един от камъните, потапяйки краката си във водата, и отново започнах да разглеждам езерото. Магистърът го нямаше! Започнах развълнувано да се озъртам, леко наведена напред и тогава…
 	Той изскочи пред самите ми крака, хвана ме за кръста, и държейки ме с изпънати ръце, ме издърпа обратно във водата. И добре, че русалките бяха избягали, защото аз пищях така, че едва сама не оглушах. А той се смееше…
 	-Риан! – изкрещях разсърдено. – Това е… това е…
 	-Весело? – продължавайки да се смее, попита магистърът.
 	Аз отчаяно въздъхнах и укоризнено поклатих глава.
 	-Знаеш ли – Риан ме притисна към себе си, - аз се поразявам от твоята сдържаност. Понякога си заслужава просто да се забавляваш.
 	-Правейки пакости на наследния принц? – невинно вметнах аз.
 	Моята фраза имаше неочаквани последствия.
 	-Добра идея – Риан ме взе на ръце, изнесе ме на брега и пускайки ме, шепнешком попита: - Да виждаш някъде жаби? Хайде да намерим няколко.
 	И ние тръгнахме на лов за жаби. Наистина, първо върху мократа ми долна риза, нахлузиха сухата риза на лорд-директора, а думите на Риан: „просто така, за мое спокойствие“, пресякоха всичките ми възражения.
 	Намерихме четири големи, тлъсти и противни жаби и магистърът отсече:
 	-Точно каквито трябва!
 	Изви се адски пламък.
 	След това Риан, нагло игнорирайки гнусния вид на жабите, ги парализира, внимателно ги намести на листо от водна лилия и ме дръпна след себе си в прехода.
 	И се намерихме мокри, с капеща от дрехите и косите ни вода, във вече познатите ми покои на наследния принц, но този път се бяхме появили зад някакъв параван. И докато аз стоях и се взирах в масата, сервирана за двама, магистър Тьер, членът на ордена на безсмъртните, лорд-директор на Академията на Проклятията, безшумно се прокрадна към масата, внимателно свали похлупака от чинията, предназначена явно за принца, критично и оценяващо разгледа рулото от месо и ми прошепна:
 	-Дея.
 	Стараейки се да не се разсмея, внимателно се приближих към масата и чух:
 	-Вземи чинията – аз я взех. – И хляб – сложих отгоре няколко питки, - вино и две чаши.
 	-Имам само две ръце – напомних на директора, взимайки само виното.
 	-Печално – престорено тъжно съобщи той, и намествайки жабите на масата, на същото това място, откъдето аз бях свила чинията, ги покри с похлупака. А след това взе чаши и купата с плодовете и прошепна:
 	-Това е, да вървим.
 	И ние тръгнахме, аз, стараейки се да не се кискам, и той – усмихвайки се загадъчно. Стигнахме до безшумно пламтящия ален огън, застанахме в средата му и зачакахме.
 	-Приближават се – прошепна Риан. И веднага след това: - Не гледай!
 	-Защо? – едва чуто прошепнах аз.
 	-Ами-и-и – той се наведе до самото ми ухо и прошепна: - Да кажем, че те са леко разсъблечени.
 	-Леко?
 	Огънят изведнъж престана да е толкова тих и послушен, но лицето на Риан се напрегна и той отново запламтя безшумно. Обаче не ми се отдаде да разбера защо изведнъж магистърът излезе от кожата си. За щастие, ограбените от нас бяха толкова заети със себе си, че нищо не бяха чули.
 	Затова пък, в следващата секунда чух кокетен женски въпрос:
 	-На вас наистина толкова ли ви харесва цвета на косата ми? Дарг, ненаситният ми, стига вече сте я целувал! Имам доста много по-интересни места за целуване.
 	А аз гледах магистъра – устните му бяха стиснати, очите – присвити. Благодарение на ръста си, той добре виждаше влезлите през лентата прозрачна дантела в горния край на паравана. И на него явно не му харесваше видяното.
 	-Гладен съм – с леден глас и солидна нотка презрение, произнесе наследният принц. – Така че хайде да минем без твоите намеци.
 	-Иначе какво? – все така провокативно и изкусително попита женският глас.
 	-Ще ти извия шията, Бездната да те вземе, ще наместя хубавичката ти главичка в центъра на масата и ще се любувам на изкривената ти от болка муцуна – съвършено спокойно, и най-важното, уверено, произнесе Даргханаш, - а телцето ти ще го хвърля на кучетата. Затваряй си устата и сядай.
 	Съдейки по звуците, тя послушно и безмълвно седна. А аз, в пълно изумление гледах Риан и си спомнях пребитото момиче от най-хубавата чайна в Ардам. Биваше си ги нравите сред аристократите, просто няма какво да се каже.
 	-Да се махаме – само с устни предложи магистърът.
 	Аз отрицателно поклатих глава. Нали все пак бяхме домъкнали жабите с цел.
 	Риан разбиращо се усмихна, наведе се, нежно ме докосна с устни по крайчеца на носа, и докато аз, притворила очи, се топях от докосването му, се разнесе гласът на принца:
 	-Гладен съм като гоблин.
 	След това се чу стърженето на похлупака по масата, а след това…
 	-Бездна!
 	Дарг явно беше скочил на крака, тъй като столът му се сгромоляса.
 	След това стана още по-весело:
 	-Бездна! Жаби! Стража! Тьерррр! Стража!! – с вопли тичаше из спалнята наследникът на империята.
 	-Той винаги е имал проблеми с логиката – прошепна ми Риан.
 	Пламъкът стана по-ярък, пренасяйки ни, а от другата страна на прехода продължаваше тупурдията и се разнасяше истеричния глас на принца, който крещеше:
 	-Това отново е Тьер, тате! Това е Тьер, ето следите му! Гледай, ето тук! Това е Тьер!
 	Огънят и виковете изведнъж секнаха.
 	-Не е вярно – Риан кимна към краката си, - това със сигурност не бяха моите следи.
 	Тихо възкликнах от учудване, поглеждайки надолу – краката на магистъра се бяха украсили с ципи между пръстите, а след това, пред очите ми, отново възвърнаха предишния си вид – просто обикновени крака, също като моите, само че доста по-големи.
 	-А за едно нещо ние с вас не се сетихме, уважаеми колега по тормозенето на наследника на короната.
 	-И за какво? – попитах аз, по-удобно подхващайки бутилката.
 	-Така, аз ей сега… – припряно произнесе Риан, остави чашите и плодовете директно на тревата и изчезна в пламъците.
 	Когато се върна, аз даже не повярвах на очите си, защото със себе си магистърът довлече огромен дюшек, който явно беше отмъкнал от собствената си спалня – това бяло покривало с черен рисунък го бях виждала именно там.
 	-Давай всичко насам – с тези думи, от ръцете ми измъкнаха блюдото с месното руло и хляба, а и бутилката вино също се озова в ръцете му.
 	Внимателно намествайки всичко на дюшека, Риан свали от раменете ми своята вече овлажняла риза и я хвърли върху дюшека, оставяйки ме да стоя само в моята мокра, и хващайки ме за ръка, ме отмъкна обратно в езерото.
 	В момента, когато се потопихме във водата, Риан весело предложи:
 	-Аз гоня.
 	-Защо именно ти? – отплувайки встрани, се поинтересувах аз.
 	-Защото наградата за догонилия е целувка, а ти, сърце мое, едва ли ще започнеш да настояваш да си я получиш, дори и да успееш да ме хванеш. Готова ли си?
 	Аз се питах – да му кажа ли или не си струва, че детството ми беше преминало в игри с русалките, и че всяко дете в Загреб умее да плува отлично? Реших да си замълча. И правилно, защото иначе щях да се опозоря напълно – аз не бях успяла даже да се отдалеча, когато:
 	-Хванах те – прошепна Риан, внимателно обгръщайки ме с ръце.
 	-Така не е честно! – вяло съпротивлявайки се, се възмутих аз. – Даже не бях започнала да плувам!
 	-М-м, на средата на езерото сме, а ти казваш „не бях започнала да плувам“. А когато „започнеш“, както се досещам, ще трябва да те гоня някъде отсреща, в гората? – и завъртайки ме, Риан ме привлече към себе си, нежно докосна устните ми и прошепна: - Това е първата.
 	Под дяволития му поглед бавно се изчервих.
 	-Пак? – закачливо попита магистърът.
 	-Хайде – хазартът започна да ме обхваща бавно, особено като се има предвид, че имах намерение да сменя тактиката.
 	-Обичам те – с победна усмивка обяви Риан и ме пусна.
 	Под втренчения му и леко шеговит поглед, поех дълбоко дъх, изобразих не по-малко победоносна усмивка и се потопих под водата. Не се гмурнах много дълбоко, просто обмислено и съзнателно се извих надясно, така че да се скрия сред водните лилии и там внимателно да се покажа на повърхността, така, че той да не ме забеле…
 	Нещо ме дръпна нагоре и двамата се оказахме над водата. Риан весело възвести:
 	-Пак те хванах.
 	-Аз даже не бях помръднала!
 	-Това е гоненица, а не криеница – нямаше как да споря с логиката му. – Втора.
 	Този път аз затворих очи в очакване и… нищо не дочаках. Зяпнах Риан, а той загадъчно се усмихна, гледайки ме, без да прави нищо.
 	-Харесва ми твоята свенливост – тихо призна той, - и това как мило се изчервяваш.
 	Действително усетих, че се изчервявам.
 	-И когато се смущаваш така очарователно – аз не просто се бях изчервила, усещах, че бузите ми просто горят, а Риан продължи: - А пръстена исках просто временно да го взема изключително и само, за да те защитя. Тъй като от момента, в който го сложих на пръстчето ти и се почувствах най-щастливия във всички светове, артефактите като че ли нещо започна да привлича артефактите към теб. И аз просто умирам от страх, сърце мое, че някой път няма да мога да дойда навреме или ти няма да намериш изход от поредната опасна ситуация.
 	Аз се замислих над думите му, но точно когато исках да отговоря, магистърът нежно ме целуна и без да откъсва устните си от моите, тихо прошепна:
 	-Ти си просто човек, Дея. Моето малко нежно човече, което са готови да го стрият на прах само за възможността да получат поне един от артефактите. Разбери, слагайки ти пръстена, аз разчитах, че в най-близко време ти ще станеш моя и ще мога да те скрия зад надеждните стени на Лангред. Не се получи така. Аз усилих защитата, но се боя, че и това не е достатъчно. Не мога да те загубя, любима. Търся те цял живот и просто не мога да те загубя сега, когато те намерих.
 	А след това:
 	-Отплувай.
 	И ме пусна. Със смутена усмивка доплувах до него, прегърнах го, притиснах се и тихо прошепнах:
 	-Хвана ме.
 	Той ме прегърна силно-силно и също тихо промълви:
 	-Хванах те и никога няма да те пусна.
 	А по телата ни пробягваха искри и всичко това ме изпълваше с усещане за спокойствие, щастие и нежност, птичките наоколо пееха и уплашено се обаждаше самотна жаба…
 	-Ще излизаме ли? – предложи магистърът.
 	-Хайде още малко да поплуваме, че до лятото има още много време – помолих аз.
 	-Ние можем да идваме тук почти всеки ден – топлият му дъх на косата ми.
 	-Не можем – отзовах се аз, - утре започва семестърът, ние с Юрао имаме купища работа в кантората, надявам се, че там духът се е успокоил.
 	-Да го успокоя ли? – предложи магистърът.
 	-Сами ще се справим – аз отметнах глава и гледайки в черните, мъждукащи очи, тихо признах: - Аз не искам да свалям пръстена… той дори не се сваля.
 	Хитра усмивка и гордо признание:
 	-Аз го омагьосах. И най-важното – никой не усеща магията, а мога да го сваля само аз.
 	Възмутено пробождах Риан с поглед, а той ми се усмихна в отговор. След това усмивката му стана загадъчна и аз чух:
 	-Имам предложение за лятото – аз зарязвам всичко, взимам те и пътешестваме по всички елфийски територии, тук има удивителни места. Какво ще кажеш?
 	-Само ние двамата? – независимо от нравствената страна на въпроса, идеята ми харесваше.
 	-Уви – престорено тъжно въздъхна Риан, - навярно ще ни се натрапят два коня за компания. Какво ще кажеш?
 	Отблъсквайки се от него, аз отплувах настрани, а след това предизвикателно подхвърлих през рамо:
 	-Ще си помисля.
 	Отзад се разнесе недоволно мърморене.
 	-Да, ще видим какво ще ти е поведението – продължих да наглея аз.
 	Проблеснаха пръски вода, Риан ме настигна, подхвана ме през кръста и под коленете, притисна ме и издиша в лицето ми:
 	-Ще те нацелувам.
 	-Хвана ме, така ли? – невинно попитах аз и го прегърнах през шията.
 	-Трета – отвърна магистърът и покри с устни усмивката ми.
 	 
 	 
 	Ние лежахме на разкошния пухен дюшек, аз – в ризата на магистъра, а Риан – в мокрите си панталони. Мен, веднага, след като излязохме на брега, мълчешком, но непреклонно ме съблякоха, без да обръщат внимание на възраженията и ми протегнаха вече изсъхналата риза. Когато се плъзнах в нея, лорд-директорът, който демонстративно стоеше с гръб към мен, невъзмутимо заповяда:
 	-Бельото също го свали, ако обичаш.
 	-Не… - започнах аз.
 	-Сам ще го сваля – заплаши ме лорд Тьер.
 	-Ти си с мокри панталони – възмутих се аз.
 	-Аз съм мъж, това първо, няма да се разболея, второ, и трето – ти чу предупреждението ми!
 	Без да казвам нищо смъкнах бельото си, отдалечих се, за да го закача от другата страна на храстите, за да не го зяпат някои… тъмни лордове. Защото разполагах само с бельото, напъхано в чантите ми от свекромонстъра и невинен в него беше само цветът.
 	Когато се върнах, ме чакаше сложеният, поради липсата на маса, дюшек, Риан, с две чаши вино и с доволна усмивка.
 	-Аз ще се пропия покрай вас, лорд-директор – шеговито отбелязах аз, сядайки и внимателно придържайки края на ризата.
 	-Какво говорите, адептка Риате – със същия тон ми отговори магистърът, - с тези темпове ние с вас даже не можем да се напием както трябва.
 	Взимайки протегнатата ми чаша, аз неволно се огледах – слънцето се спускаше към хоризонта и настъпваше времето за вечерните песни на жабите, за сега обаче водеха птиците и настойчиво цвърчаха щурците.
 	-Колко е хубаво тук – прошепнах аз, омагьосана от недокоснатата природа.
 	-Тук е хубаво да се къпеш нощем, когато светлината на езерото съперничи с тази на звездите. Да останем ли през нощта?
 	Доживях и до предложение да прекараме нощта заедно.
 	Внезапно Риан се напрегна. На пръв поглед, нищо не се беше променило – магистърът все така седеше, подгънал единия си крак и опрял ръка на другия, свит в коляното, капчици вода все така искряха на раменете и гърдите му, а усмивката играеше на устните му, но нещо неуловимо се беше променило.
 	Не забелязах веднага, че бяха се стопили искрите в очите му, а погледът беше потъмнял.
 	В същия миг обкръжаващият ни ландшафт стана леко размит, Риан ми намигна и притисна заговорнически пръст към устните… моите. Наложи се да кимна. Той с неудоволствие прекъсна допира. След това повдигна чашата си и започна бавно да пие, загадъчно гледайки някъде зад гърба ми.
 	Обръщайки се, аз моментално забравих и за виното, и за всичко останало, защото откъм гората към нашето уютно езеро вървяха дванайсет елфи в пълно бойно снаряжение! При това, това бяха същите тези зелени елфи, тоест, кланът на Въздуха, най- суровите от всички радетели на Горския Бог. И съдейки по трилистника на доспехите, ние се намирахме на родовите територии на клана, от който даже горските същества бяха избягали. При това всички – от дриадите, до живите дървета!
 	-Ри… - започнах аз, но на мен мълчаливо ми запушиха устата.
 	Обръщайки се към магистъра, видях присмехулната му физиономия и разбрах, че няма от какво да се безпокоя. Навярно. От друга страна, те бяха дванайсет, в пълно бойно снаряжение, а значи, че бяха Стражи на Гората, а те всички са магове. Със сигурност го знаех, защото нашата Нощна Стража се окомплектоваше по техен образ и подобие, и следователно, всеки един от тях беше маг, и далеч не слаб.
 	Въпросително гледах Риан, той загадъчно се усмихваше, отпивайки от виното. За разлика от него, на мен не ми беше нито загадъчно, нито усмихвателно, та аз се кипрех на дюшека само с риза на голо, до мен седеше полуголият магистър, а освен това разполагахме само с вино, месо и плодове. А, да не забравяме за дюшека. Да, беше ме срам и се страхувах. Даже някак и двете заедно. Риан се наведе към мен, и докосвайки ухото ми с устни, прошепна:
 	-Те не могат да ни видят.
 	И аз бих му повярвала, тоест, аз му вярвах, тъй като техните погледи, оглеждащи езерото, се плъзгаха като че ли през нас, но… Един от стражите се приближи към езерото, там, където се бях подхлъзнала и се бях пльоснала във водата, приклекна, вгледа се в смачканата трева… след това бавно се изправи и се насочи към храстите, зад които бях проснала бельото си!
 	-Ергуран! – аз цялата подскочих при вика на магистъра и едва не разплисках виното. – На твое място, аз бих се врътнал на токове и спешно бих освободил от присъствието си бреговете на това езеро!
 	Всички елфи дружно опънаха лъковете и върховете на стрелите бяха заплашително насочени към нас. А същият този елф, на който му оставаха пет крачки до съхнещото ми бельо, бавно се обърна и също като останалите се взря в мястото, откъдето прозвуча гласът на лорд-директора.
 	Явно не забелязал нищо, елфът, също повишавайки глас извика:
 	-Тьер, струва ли ми се, или отново имаме съмнителната чест, да ви приемаме на територията си?
 	-Съмнителната чест, Ергуран? – с ледено спокойствие уточни Риан.
 	Лъковете бяха отпуснати мигновено, отрядът елфийски стражи отстъпи в гората, всички като един, освен онзи същият, който се беше изказал и който остана да стои.
 	-Тъмни – лениво му пожела магистърът с намека да се разкара.
 	Елфът забележимо се потресе, но обръщайки се, и той изчезна сред дърветата.
 	-Тръгнаха си и повече няма да се върнат – успокои ме Риан, докато аз продължавах напрегнато да се вглеждам в гората. – И дори ще предупредят другите, че насам е по-добре да не се вестват.
 	Издишвайки рязко, аз на един дъх изпих виното си наполовина, след това невярващо и колебливо попитах:
 	-И ти си толкова уверен, че кланът на Въздуха, а по-точно най-отмъстителният род на Трилистника изобщо няма никак да реагира на твоята предизвикателна реч? Риан, та това са Стражите на Гората! Те…
 	-Каква емоционална реч – усмихвайки се, ме прекъсна магистърът. – Дея, просто ми повярвай, те няма да се върнат, защото предишния път, когато рода на Трилистника имаше съмнителната чест да се опита да ме убие, те се лишиха от най-добрите сред най-добрите, а след това от средните от най-добрите, а пък после взе, че се намеси майка ми и само благодарение на нейната намеса, родът още го има.
 	Но лицето му при тези думи значително потъмня. Аз мълчешком обмислих ситуацията, а след това предположих:
 	-Сестра ви?
 	-Ви?!
 	-Ти – моментално се коригирах аз. – Просто, когато ти си ей такъв суров, аз без да искам преминавам на „ви“.
 	-Извинявай – Риан топло се усмихна. – Да, касае се за историята, свързана със сестра ми Аердана.
 	-Нещо неприятно? – разтревожено попитах аз.
 	-Зависи как ще го погледнеш – усмивката на магистъра отново стана много загадъчна. – По това време баща ми беше посланик при елфийския двор, сестрите ми, те са доста по-малки от мен, естествено, бяха с родителите ми, а аз се обучавах в ордена на Безсмъртните. Така, Аера беше на двайсет и две, когато изчезна по време на една разходка в парка на двореца. Всички елфи наостриха и без това острите си уши, а териториите им бяха преобърнати надолу с главата, но не бяха намерени никакви следи от сестра ми. И защо ли тогава не обърнах достатъчно внимание на поведението на майка ми? Тя участваше в издирването някак без ентусиазъм. Но не! Аз бях бесен и се заклех да намеря копелето, дори да се е скрило в някоя оркска септична яма. И напускайки ордена, се домъкнах на елфийските територии. Успях да хвана следата още същата вечер, но в момента, когато съобщих на Властелина, кого подозирам в извършеното похищение, на мен мъгливо ми отговориха, че териториите на клана на Въздуха фактически не се подчиняват на елфийската корона.
 	-Ох! – изплаших се аз.
 	-Всичко свърши добре – напомни ми Риан и се върна към разказа: - Мен действително се опитаха да не ме „пуснат“ и дори дръзнаха да се опитат да ме убият. Тогава аз окончателно побеснях и им спретнах масов лов на остроухи на собствената им територия. Хванатите в капани с различна сложност ги опаковах добре и ги отнасях в една пещера със същия онзи оникс, който във висока концентрация поглъща магията на елфите. Два дни я копах, добре че наблизо се беше намерило местонахождение на оникс. Остроухите се опитваха да ми устройват хайки, търсеха ме зад всяко дърво в гората и… - хитра усмивчица - се връщаха у дома без няколко от стражите си. На осмата нощ на славния лов, на мен най-накрая ми се отдаде да хвана Орвад, когото аз подозирах за похищението на Аера. И с него, за разлика от другите, към които аз лично нямах никакви претенции, не се церемоних. Високомерният глава на рода, след като се лиши пред очите на съплеменниците си от два зъба, благоволи да съобщи, че лейди Тьер се намира в дома му. Третият зъб му го избих, когато той ме уведоми, че тя там и ще си остане.
 	-И? – аз бях потресена от историята.
 	-И тогава се появи мама – Риан се намръщи, - а заедно с нея и изпоплашената Аера.
 	Допивайки виното си, той продължи:
 	-Сестричката ми със сълзи на очи взе да ме умолява да не дозаколвам любимия й, просто аз вече се бях заел с това бездноугодно дело и разказа нещо съвсем невъобразимо, а именно, че е влюбена в остроухия до безумие и ако на мен ми трепне ръката и го убия, тя също ще го последва в Бездната. На закономерния ми въпрос: „ За какъв демон беше цялото това представление с похищението?“, Аера престана да ридае и да кърши ръце, изтри си сълзите и нацупвайки се, се тросна: „А какво ми оставаше да направя, щом той сам пред себе си не признаваше, че ме обича? Ти му се полюбувай, той е такъв суров, че подобна слабост като някакво си там влюбване, никога не би си позволил. А така, той ме похити, съблазни ме… ние ще се женим днес…“ Признавам си, в момента, когато видях как се издължи лицето на Орв и с какви стъписани очи гледа сестра ми, се отказах да му изрязвам сърцето и дори му вживих обратно зъбите.
 	Аз се разсмях, но след това:
 	-А лейди Тьер е знаела всичко още от началото?
 	-Не – Риан се усмихна, - мама обясни, че започнала да се досеща в момента, когато се изяснило, че в деня на похищението Аера облякла най-хубавата си рокля.
 	Аз се усмихнах и седнах по-удобно, магистърът изведнъж ме прегърна с една ръка през кръста, притегли ме по-близо и ме настани да седна така, че сега се опирах с гръб на него.
 	-Така ще ти е по-удобно – обясни той действията си.
 	Погледнах го накриво и осъзнах, че никак не ми е удобно, и то в морално-етичен план.
 	-Най-интересното се случи след година – Риан започна внимателно да прокарва ръка през косата на тила ми и аз размислих да се отмествам от него, - когато стана второто похищение. Този път откраднаха по-малката ми сестра.
 	-Охо – само успях да кажа аз.
 	-Уви – Риан се наведе и лекичко ме целуна по слепоочието, като че ли случайно плъзгайки устни, - след това баща ми се вбеси, хвана мама под ръка и напусна елфийските територии, обяснявайки на императора дезертьорството си с една фраза: „С такива темпове, тези чевръсти остроухи и жена ми ще отмъкнат!“.
 	-Нима? – да си призная честно, бях удивена. – Лорд Тьер е бил толкова ядосан?
 	-Татко? Не-е-е, той за разлика от мама веднага одобри и двамата зетьове, но нали все пак трябваше някак да обоснове оставката си и да го направи така, че някой там отгоре дори да се почувства виновен.
 	-Интересно решение – аз замислено въртях чашата, разглеждайки как се прелива светлината в кристала. – А с втората ти сестра пак ли се наложи ти да изясняваш случилото се?
 	-Не – Риан отново едва доловимо ме целуна, - вторият ми зет се оказа доста по-умен – той ме уведоми едно денонощие предварително.
 	Аз се обърнах, стъписано взирайки се в магистъра.
 	-Да-да – той се разсмя, - аз също бях удивен, когато Еллохар ми предаде съобщението, но дойдох почти моментално. Оказа се, че Наелен е учил в Школата за Изкуството на Смъртта и е бил последен курс, когато аз съм бил първи и ние вече сме се срещали. Честно казано, най-малко очаквах от него да чуя: „Лорд Тьер, честно казано, аз утре искам да похитя сестра ви“.
 	-Ау… - шашардисано се отзовах аз.
 	-Аха – пръстите му на бузата ми ме замайваха. – Трябва да знаеш, че Наелен е от клана на Водата, а този клан е в постоянен конфликт с клана на Въздуха, чиито глава е онзи същият Орвад Хаелрее, който се беше оженил за другата ми сестра и затова мама беше категорично против Наелен, освен това, по-младият ми зет не е нито глава на клана, нито дори приближен към властта, а още по-важно е, че не се стреми към това. Тоест, зетят не устройваше майка ми по никой начин и тя изобщо не държеше отношението си към него в тайна
 	Да, свекромонстърът е способна да те унизи дори само с поглед.
 	-Да не говорим за това, че Ларени вече си имаше годеник, и тя самата се беше съгласила с годежа, а тук взе, че излезе наяве тази история с Наелен.
 	-И какво направи ти? – беше ми много интересен отговорът на този въпрос.
 	-Отидох при Лари, поговорих с нея. А на следващия ден участвах в похищението на собствената си сестра.
 	-Магистър, вие все повече и повече ме изумявате – искрено си признах аз. – Ами майка ти?
 	-Годеникът на Ларени беше Даргханаш – доста рязко отговори Риан. – Да, той изглеждаше влюбен в нея, и да, първоначално, очарована от неговата галантност, Ларени също предполагаше, че е влюбена, само че времето минаваше и тя все повече забелязваше нещата, които Дарг криеше от родителите си, а и от майка ми също. А за момичето, израснало в нашето семейство, подлостта е неприемлива, както и за мен. И освен това, аз виждах с каква нежност тя говори за Наелен, така че моето решение беше очевидно.
 	След като поразмислих малко, аз си направих един също очевиден извод:
 	-Ти си разстроил сватбата на кронпринца и сега той прави всички усилия, за да ти плати със същата монета?
 	-Именно – устните на магистъра се плъзнаха по слепоочието ми, докоснаха леко бузата ми, - но между мен и Дарг има една съществена разлика.
 	-Каква? – притворила очи, аз едва дишах.
 	-За това, което ми принадлежи, аз ще се боря до край – спокойно ми отговориха, а след това с насмешка, Риан добави: - До победния край.
 	Попритворила очи, аз обърнах глава и се натъкнах на прекалено спокоен и изучаващ поглед.
 	-Имам чувството, че ти сега чакаш нещо – констатирах аз.
 	Усмихвайки се, магистърът потвърди:
 	-Така си е, чакам.
 	-Какво? – попитах аз с повишен интерес.
 	-Реакция на моите думи – даде пределно честен отговор Риан.
 	Свих рамене и той тогава поясни:
 	-Аз току що пределно ясно дадох да се разбере, че никога и на никого няма да те дам, сърце мое.
 	Мълчаливо се загледах към езерото, стараейки се да сдържа усмивката си.
 	-Дея? – магистърът явно очакваше нещо различно.
 	-Интересно – аз продължих да се взирам във водата, - ти, знаейки моята история с лорд Градак, наистина ли си мислиш, че ще можеш да ме удържиш?
 	После, обръщайки се с лице към него, поглеждайки в удивените му очи, тихо казах:
 	-Само да си посмял да ме пуснеш!
 	-Ти ме плашиш – Риан се наведе, внимателно докосна с устни рамото ми, а след това замислено произнесе: - Впрочем, какво още може да се очаква от момичето, което четири години почти не е спало, за да получи желаната свобода.
 	-Но да побеждавам ме научи ти – тихо напомних аз.
 	Риан ме притисна по-силно и ние дълго седяхме, гледайки потъващото в сумрака езеро.
 	-И все пак, аз ще взема пръстена – тъжно произнесе магистърът, - годежен, за теб ще стане друг, който не е артефакт, и аз се надявам, че последната скъпоценност на рода Тьер няма да се появи в живота ти с поредната верижка случайности.
 	Да можеше тогава Риан да знае колко много се заблуждава.
 	 
 	 
 	Първият учебен ден започна с обичайното:
 	-Сутрешно построяване!
 	Скачайки от леглото, аз веднага отидох да отворя вратата – Късметчето, охранил се до размерите на възрастен дебел котарак, достолепно продефилира до средата на стаята и бавно аранжира телесата си на диванчето. Съдейки по сития му и доволен вид, той вече беше успял да посети столовата.
 	-И как премина нощта? – най-невинно се поинтересувах аз и без да чакам отговор, се насочих към банята.
 	Там, пред вратата на банята, едва не се сгромолясах на пода, чувайки в отговор:
 	-Добррре мина нощта, плодотворно, кааачествено.
 	Стараейки се да стъпвам тихо, аз се върнах в спалнята, притворих вратата към гостната и шепнешком повиках:
 	 
 	-Дара… - духът на смъртта четири дни демонстративно не разговаряше с мен, но сега аз искрено се надявах на нейната съзнателност. – Дара!
 	Въздухът заблещука, възродената се яви в синкав ореол, сладко-сладко се прозя и попита:
 	-Какво?
 	-О, ти ми говориш! – зарадвах се аз.
 	-А защо да не ти говоря – нагло се отзова тя, - сега ти няма да ме тормозиш нито с въпроси от рода на „къде е Риан?“, нито ще обиждаш естетичния ми вкус с бледия си вид и тресящата се брадичка. Та защо ме повика?
 	Решавайки да не й се сърдя, тихо съобщих:
 	-Късметчето… разговаря.
 	-Такаааа ли? – Дара моментално живна. – М-м-м, а през нощта какво точно правихте с Тьер?
 	Бавно, но чак до корените на косата, се изчервих, след това припряно смених темата на разговора:
 	-Та значи, това е нормално, че той говори?
 	-М-м-м, значи премълчаваме? – Дара с хитро присвити очи ме оглеждаше. – Ей сега ще дойда.
 	И изчезна. Какво да се прави, съвест тя никога не беше притежавала, затова, с тежка въздишка на неудовлетворено любопитство, аз отново се запътих към душа. Какво само беше учудването ми, когато вратата се затвори пред самия ми нос!
 	-Разбираш ли, каква е работата – Дара изникна пред мен, отрязвайки ми пътя към банята, - ние, възродените, се храним с емоции. И когато достигнем една приемлива форма, получаваме контрол над тялото, ако имаме такова на разположение. А твоят мачок, на фона на твоите преживявания и терзания, порасна удивително бързо. Най-вероятно, през нощта е успял да престрои гърлото на животното, така че, да, сега той е в състояние да разговаря.
 	Всичко това беше много интересно, но:
 	-Дара, благодаря ти, но сега трябва да ме извиниш, вече закъснявам, трябва поне да си наплискам лицето.
 	Коварна усмивка разцъфна на призрачните й устни и почти веднага на вратата на стаята ми се почука, след което се разнесе гласът на капитан Верис:
 	-Риате!
 	-Влезте – покрусено отвърнах аз.
 	Вратата се отвори, ако можеше да се съди по звука, Верис влезе, а след това се чу нещо шокиращо:
 	-Каква писанка! Мър-р-р, малката, а какво ще правиш тази нощ?
 	Мълчание. Късметчето го прие за съгласие и измърка:
 	-Мър-р-р, а ти си горещо коте…
 	-Със сигурност мога да ти опърля козината с някой пулсар! – тросна се Верис и марширувайки през гостната, връхлетя в спалнята ми. И едва тук, тя си позволи да се възмути: - Ама какво си позволява този окосмен дракон!? Трябваше веднага да му видя сметката!
 	-Спокойно – отзова се Дара, - за сега не е в състояние да приема други форми.
 	-„За сега“! – Верис изглеждаше безкрайно възмутена. – Но при миналото си възраждане, духът на Златния дракон е бил най-големият женкар в Тъмната империя!
 	-Такааа ли? – Дара любопитно повдигна вежди. – Това вече е интересно – и почти веднага и с намек: - Между другото, на мен ми е любопитно и още нещо…
 	Верис веднага си спомни за моето съществуване, светкавично се приближи, пое си дълбоко дъх и се отчете разочаровано:
 	-Нищо. Няколко нежни целувки, няколко докосвания, и май че носене на дреха на Тьер. Предположението ти не се оправдава.
 	-Но марокът порасна! – възмути се Дара.
 	-Забелязах – изфуча капитанът и се обърна към мен: - А с теб, дребна крадло на архивни фондове, ние по-късно и много сериозно ще си поговорим! И можеш да си сигурна, че протекцията на Тьер, който на всички обвинения просто каза: „Не смейте да пипате Риате“, няма да те спаси!
 	Бездна! Семестърът започваше да се превръща в истински ад.
 	-А сега, живо да се миеш, и на построяване! – изрева накрая кураторът.
 	Дара мълчаливо освободи пътя към банята, а след това и двете напуснаха спалнята. Измивайки си лицето и обличайки се припряно, аз слушах откъслечно техния разговор:
 	-Ти защо така с нея? – тихо попита |Дара.
 	-Защото има правила, които никой не може да нарушава!
 	-Та ти знаеш защо се е опитала да проникне там – аз не очаквах духът да се застъпи за мен.
 	-Тя е използвала проклятие върху служител на академията, Дара! Това е нарушение на всички правила, та за такова нещо нея трябва да я изключат!
 	Неочаквано в моя защита се изказа и Късметчето:
 	-Докарахте момичето до… р-р-р – но той не спря до тук. – Когато трябва да я миришете, вие сте първи на опашката, а когато е нужна помощ – и с пълно гърло да кррррещиш, не чувате.
 	Тишина, първа се възмути Дара:
 	-И какво трябваше да й отговоря? Тьер не се отчита пред мен!
 	-А... аз… аз – Верис също беше възмутена, - аз не съм задължена да дундуркам всяка адептка!
 	-Никой и не те моли – мъркайки, отговори Късметчето. – А ако на теб, писанке, чуждият личен живот не ти дава мира, ела довечера, ще започнем да устройваме твоят собствен, мр-р-р.
 	Входната врата се тресна. Стана тихо.
 	Обличайки се набързо, аз излязох от спалнята. Късметчето дремеше на дивана и съвсем по котешки от време на време отваряше едното си око и ме поглеждаше.
 	-Благодаря – искрено се обърнах към него.
 	-Винаги на твое р-р-разположение – измъркаха в отговор.
 	За съжаление нямах време за разговори.
 	В строя застанах до щастливата Янка и не много далеч от нещастната Ригра. Веднага, след като изслушахме речта на Верис за това, че се радва да ни види и се надява, че ваканцията е минала плодотворно, Тимянна радостно ми прошепна:
 	-Омъжвам се!
 	Първата ми мисъл беше, че майката на Юрао го е довела до тих делириум, така че той е решил набързо да се ожени, но тогава Янка помоли:
 	-Ти нали ще обясниш на Юрчик?
 	-Не – решително отговорих аз. – Това са си ваши отношения и аз няма да се намесвам в тях.
 	Тимянна нацупи устни, тежко въздъхна и тъжно си призна:
 	-Все тая, той така или иначе ни видя под мандрагората с Таек в първата празнична нощ.
 	А пред мен дори не беше споменал. В почивките между кроса и обстрела със снежни топки, с които прицелно ни замеряше куратор Верис, на мен ми разказаха цялата тази любовна история. То как се случило: Янка седяла в кантората с Риая, когато при тях влязъл млад пратеник от един от нашите почтени клиенти гноми с пакет за госпожа Риате. И същият този Таек, нечистокръвен човек, между другото, както и повечето жители на Приграничието, предложил на Янка да се видят на празника на Първата Нощ на смъртта на зимата. Тъй като Юрао нощем е почти винаги на смяна, Янка се съгласила. Всичко свършило с целувка под мандрагората. В смисъл, свършило с Юрао, започнало с Таек. Между другото, Янка каза, че сега работи в лавката на почтения майстор кожар Урд. Аз след тази информация се спънах, стоварих се на пътечката, получих снежна топка по гърба от Верис, явно за по-пълно осъзнаване на случилото се.
 	Останалата част от кроса аз се чудех кого да намерим на мястото на вятърничавата Тимянна. Защото втори помощник в кантората беше жизнено необходим.
 	Но когато се връщахме към общежитието, и на прага, в обкръжението на лейди Митас, лейди Орис и госпожа Ирдан, видях лорд-директора, то всички мисли за кантората се изпариха от само себе си. Появиха се други и много неприятни, като например, че аз съм цялата мръсна, мокра и в сняг. Погледът на черните, едва-едва замъждукали при появяването ми очи, бавно се плъзна по лицето ми, по мократа шия, която беше гола, след поредното падане, по одраната длан, другата аз просто я скрих. След това лорд Тьер с много спокойно изражение на лицето се обърна към капитан Верис.
 	-На общи основания, лорд-директор, точно както искахте – мило се усмихна тя.
 	А аз бързо изтичах по стълбите, шмугнах се във вратата и почти бегом отидох да си взимам душ.
 	Ама бях забравила, че в гостната ме чака мислещо и даже говорещо същество.
 	-Уха, добре са те извъргаляли – уведоми ме събудилият се при появяването ми котарак. – Верис ли злобее?
 	Спирайки, аз неволно се усмихнах, гледайки доволната сита физиономия на Късметчето, а след това осъзнах, че той едва ли ще се съгласи да бъде помачкан и постискан. И не бърках:
 	-Не се облизвай за тялото ми – Късметчето прикри муцунката си с пухкавата опашка, - по-добре отивай да се докараш до човешки вид, че ме е страх да те гледам.
 	И аз отидох да се къпя. Бърз душ, вече станалата ми любима униформа на академията, събрани във възел коси, тетрадките – в папката и мисъл, че може би ще успея и да закуся.
 	До първата лекция имаше още време, но тогава се появи нещо, заради което бях готова да забравя за сутрешния чай.
 	Изви се адски пламък.
 	В гостната.
 	И аз само леко се усмихнах, когато чух вежливото почукване на вратата – беше странно, защото цяла нощ магистърът беше прекарал тук и деликатността му ме поразяваше.
 	-Не може – шеговито отговорих аз, обувайки си ботушите.
 	-Изобщо ли не може? – весело се осведоми той от другата страна на вратата.
 	-Х-х-хич! – нагло заяви Късметчето, намесвайки се нагло в нашата идилия.
 	Пауза. След това замисленият глас на Риан:
 	-Някак… прекалено бързо…
 	Припряно излязох в гостната и се приближих към магистъра, който с леко недоумение разглеждаше наглия котак. Той, от своя страна демонстративно се прозяваше, показвайки зъбите си. Мен веднага ме прегърнаха. Късметчето, след кратък размисъл, реши да коментира:
 	-Мъжки, ако не е твое, не пипай!
 	Реакцията на Риан беше:
 	-И паметта напълно се е възвърнала… не е зле – а след това, обръщайки се към мен, лорд-директорът попита: - Може ли да го взема?
 	Досега никога не бях и подозирала, че котешката муцунка може да изобрази такъв обиден вид и очите да станат такива – огромни-преогромни.
 	-При Царапка ли? – уточних аз.
 	-Не – Риан се разсмя, целувайки косата ми, – в своя замък аз в такова състояние няма да го пусна, ти даже не можеш да си представиш как завърши предишното му пробуждане.
 	-Как? – на мен наистина ми беше интересно.
 	-Дълга история – обятията станаха малко по-силни. – Ще ми го дадеш ли?
 	-Късметчето?
 	-М-м-м… да – стана ми ясно, че ще се наложи отново да си реша косата, но нямах нищо против.
 	-Моето разрешение задължително ли е? – почти губейки нишката на разговора, попитах аз.
 	-Аха – Риан продължаваше да целува косата ми.
 	Аз меко се измъкнах от обятията му, обърнах се към магистъра и видях това, което той изобщо не искаше да показва – потъмнелите очи. Като че ли започвах добре да опознавам лорд Риан Тьер.
 	-Какво не е наред? – просто не можах да се въздържа да не попитам.
 	Вечерта ние се бяхме уговорили, че той ще вземе пръстена ми и ще го замени с идентичен, направен по поръчка от доверен златар в столицата, но нещо ми подсказваше, че лорд-директорът има намерението да промени плановете си.
 	А в отговор – тишина. Обмисляйки, аз стигнах до извода:
 	-Негово височество наследният принц…
 	-Днес сутринта се опита да назове името на годеницата си – завърши изречението ми магистърът. – И аз съм сигурен, че се досещаш, чие име прозвуча.
 	-Но там не бяха твоите следи – усмихвайки се, отбелязах аз.
 	-Разбираш ли – Риан също се усмихна и лицето му веднага просветля, - разпитаните водници имаха алиби и нямаха никакви способности по използването на огнени портали, а като се има предвид, че аз накрая леко се ядосах и подпалих паравана… На тях, след нашето изчезване, им се наложило и пожар да гасят…
 	-А-а-а – проточих аз. – И какво стана после?
 	После звънна звънецът. Взискателен и продължителен.
 	-Ще тичам – вдигайки се на пръсти, леко докоснах с устни бузата му и смутена, веднага се отдръпнах. – Късметчето може ли засега да остане тук?
 	Риан, след моята целувка стоеше и се усмихваше, но в момента, когато озвучих въпроса си, се намръщи и отговори:
 	-Не е желателно. От друга страна, него Дара задължително ще го държи под око – и защо ли имах странното усещане, че някой не си казва всичко?..
 	-Отивам на лекция – съобщих на Риан, метнах се към диванчето, сграбчих Късметчето и изтичах от стаята.
 	 
 	 
 	Събраха цялата ни група, освен отсъстващия Логер, на първия етаж. Аз продължавах да притискам котарака към гърдите си, Тесме ме награди с недоволен поглед, а след това съобщи:
 	-Адепти, от днес ще изучавате допълнителен курс – „Заклинания за противодействие“.
 	Ние учудено слушахме, тъй като информацията беше невероятна по своята същност. Просто досега заклинанията за противодействие ни ги даваше самият Тесме, но само от добро сърце, тъй като те просто не влизаха в програмата на обучението. И сега такава новина!
 	Но след това беше още по-весело:
 	-Този специален курс, въведен с указ на лорд-директора, ще го води мой колега и аз ще ви помоля да реагирате адекватно. След мен!
 	Нас ни поведоха към подземието. При това даже не към лабораториите във втория корпус, с които бяхме свикнали, а в най-защитената част на Академията на Проклятията. Така че, веднага щом се отвори вратата, ние чухме досаденото:
 	-Ходят тук, тъпчат, няма спокойствие за старата жена…, тфу, стълба, де. Я не ми се блъскайте тук, минавайте и да не ме изцапате с тия обувки!
 	Ние мълчешком следвахме извивките на стълбата под постоянното боботене на бившата домакинка, с което вече бяхме свикнали и под странния механичен звук на часовник. Тик-так, тик-так, тик-так… Като че ли не беше нищо особено, но с всяко „тик“ по краката ни като леден студ се плъзгаше страх..
 	-Адепти – гласът на Тесме изведнъж ни прозвуча толкова близко и топло, - лорд-директорът внедри нови защитни заклинания и сега вие усещате именно последствията на тази охранителна магия. Не трябва да се плашите.
 	Тик-так, тик-так…
 	-Всички ли чуват този часовник? – тихо попитах аз.
 	И имах странно усещане за съмнение в собствената си адекватност, защото на моите думи никой не реагира. Като че ли никой не ме чуваше… но аз се заблуждавах, някой беше чул отчетливо:
 	-Той е размил границата, стълбата е проводник, ние се спускаме в отвъдния свят – избърбори Късметчето.
 	Аз моментално спрях. В мен се… не, не се блъсна Янка, тя просто се забави за момент и премина през мен.
 	-Леко, леко, уха-а-а, как ти затупка сърчицето. Всичко е наред, малката, ти спря вече след границата, така че мирно и тихо слизаме надолу, можеш да ми вярваш, в света на мъртвите вие няма от какво да се боите, никой от обитателите не може да ви причини вреда. Само ако някой от мъртвите го издърпат във вашия свят, тогава да, те мъртвите са в състояние каквато и да е система за защита да преодолеят. Но на своя територия мъртъвците са безпомощни като бебета. Но как той е успял така да размие границата – умът ми не го побира!
 	И аз продължих да слизам, с всяка крачка усещайки как гробищният студ се издига все по-нагоре и накрая ме залива през глава. В същият миг звуците станаха по-приглушени, черните до скоро стени, придобиха по-скоро сивкав цвят, а под краката ни захрустя скреж с червеникав оттенък.
 	-Ама че е зловещо – прошепнах, когато се озовахме в подножието на стълбата.
 	-А ето сега вече те чуват – още по-тихо предупреди Късметчето и скачайки от ръцете ми, запердаши нанякъде в сумрака.
 	Магистър Тесме застана пред нашата изпоплашена група, изчака всички да се спусната по стълбището и започна инструктажа:
 	-Адепти, моля ви, без излишни емоции. И така, ние с вас се намираме в отвъдното…
 	Аз, вече предупредена от котарака, възприех тази информация спокойно. Тимянна в ужас се опита да падне в несвяст, и явно не само тя имаше подобни намерения, но само до думите на Тесме:
 	-Всеки който се опита да ми припадне тук, ще бъде изпитван по Смъртоносни проклятия по нова, подобрена методика.
 	Всички моментално се взеха в ръце и се приготвиха да слушат магистъра. Подсмивайки се накриво, Тесме продължи:
 	-И така, благодарение на лорд-директора, ние с вас имаме уникалната възможност да изучаваме проклятията без да е необходимо да съблюдаваме режима на мълчание. И защо тук можем да изговаряме проклятията безопасно ще ни обясни… адептка Риате!
 	Името ми беше произнесено с такъв тон, че всички моментално ме зяпнаха. Не, аз знаех защо е сърдит магистърът, но не подозирах, че така открито ще демонстрира отношението си към мен по време на лекциите.
 	-Ами защото… - започнах да мънкам аз, а след това си спомних думите на Късметчето и реших да направя извод от тях, - защото в света на мъртвите нищо не ни заплашва.
 	Внимателно ме изгледаха, а след това Тесме неохотно, но все пак кимна и произнесе:
 	-Приблизително така, Риате. За останалите, конкретизирам – в отвъдното проклятията нямат сила. Изобщо. Нито проклятията, нито пожеланията.
 	Не, всички бяхме учудени, но мълчахме, спомняйки си за първото предупреждение.
 	-След мен, адепти – изкомандва Тесме и се насочи към черна, обкована с желязо врата, която само смътно напомняше онази, която водеше в неговата лаборатория.
 	Разпределяйки се по двама, ние тръгнахме след него, а когато вече почти бяхме стигнали входа, отнякъде изскочи Късметчето, чевръсто се изкатери по мен и ми се наложи да го взема пак на ръце. Това, което правеше впечатление беше, че той изглежда невъобразимо доволен, дори се усмихваше, с което предизвика пълния с учудване поглед на Янка. Тя така и продължи да го зяпа, докато Късметчето с грациозно движение не обърна глава към нея, след това някак пошло й намигна и отгоре на всичкото добави:
 	-С какво можем да се заемем довечера, зайче? Нощта ми е вече заета, но през вечерта съм целият твой.
 	През вратата Тимянна успя да мине чак от третия път, и то само защото я хванах за ръката и я дръпнах след себе си. Късметчето подличко се кискаше. Но когато влязохме в помещението, даже той притихна стъписано.
 	-Уважаеми колега, вярно е, че говорихме за оформлението на интериора на аудиторията, но това, с цялото ми уважение, едва ли е особено подходящо за помещение, където ще се водят лекции – разглеждайки черните, украсени с вътрешности стени, произнесе Тесме.
 	-Та това е само илюзия, уважаеми колега – прозвуча глас… от небето…
 	В следващият миг всички адепти синхронно изкрещяха от ужас. Освен мен, защото на мен ми затвориха устата с лапа и прошепнаха:
 	-Това също е илюзия.
 	И затова, докато гледах как черният скелет на дракон се спуска от черния, и затова неясно колко висок таван, аз не крещях, не… Просто тихо чувствах как ми се изправя косата…
 	А останките на чудовището мирно и тихо стигнаха до пода и се превърнаха във висок човешки маг, същият онзи, когото бях видяла в камъка по време на срещата на Риан с гоблина в „Златната арфа“. И ето, той ни изгледа всички с не много приятна усмивка и възвести:
 	-Здравейте, адепти на Академията на Проклятията. Добре дошли в ада!
 	И тогава котаракът махна лапата си, протегна се към ухото ми и прошепна:
 	-Селиус, главата на ордена на Тъмния огън. Трудно е да намериш втора такава гадина, когато ги хванахме, той сам уби жена си. Сам я удуши, пред очите ми и пред очите на Черните Конници, а след това я изпепели.
 	-Защо? – прошепнах аз стъписана.
 	-Разправяха, че от ревност, но познавайки тази гадина, със сигурност може да се твърди – просто замете следите. В смисъл – тя нещо е знаела и той е решил да скрие това нещо по най-сигурния начин. И дори изгори останките й, само и само никой да не се докопа до тази информация, че дори и некромантите да няма с какво да работят. Да беше видяла лицето й, когато той започна да я души…
 	И нещо ме накара да попитам:
 	-А тя случайно да не би да е била вещица?
 	-Да, морска – едва чуто отвърна Късметчето.
 	И такова едно усещане – че сърцето замира. И неща неуловимо, някаква догадка, някаква идея, осъзнаване… Интересно, а маговете знаели ли са за това, че ще им предложат вместо екзекуция, подобен начин на съществуване? Сигурно по онова време вече са били наясно. И в такъв случай излизаше, че Селиус е постъпил съвсем подло.
 	Междувременно, призракът се беше приближил към нашата изпоплашена група, огледа всеки поотделно с изпитателен поглед и дойде и моят ред.
 	-Домашно животно? – осведоми се магът.
 	-Мяу – невинно се обади Късметчето.
 	Селиус присви полупрозрачните си очи и дрезгаво проговори:
 	-Как ли пък не, няма начин да накараш да влезе в отвъдното нормална котка !
 	Моят котарак печално въздъхна, хвърли ми обезсърчен поглед и отговори на мага:
 	-Мяу!
 	И това „мяу“ си звучеше като откровена подигравка.
 	Селиус втренчено се взря в мен, аз едва също не изтърсих „мяу“, но се сдържах, а вместо мен се изказа Тесме:
 	-Адептката Риате до края на разследването е с нас, но е с ограничени права, уважаеми магистър.
 	Аз не разбрах веднага за какво става дума, затова реших да уточня:
 	-Какво? Какво разследване?
 	Тесме ме изгледа мрачно и не по-малко мрачно отвърна:
 	-Нашият уважаем библиотекар господин Бибор е на смъртно легло, Риате. А повторната проверка на библиотечния фонд показа липсата на три издания по забранени проклятия!
 	-Не съм била аз! – вопълът се откъсна от гърдите ми, преди да си спомня, че нито обстановката, нито времето са подходящи за изясняване на ситуацията. – Проклех библиотекаря с най-простото заклинание за временна загуба на памет, просто за да забрави, че ме е виждал. И аз нищо не съм взимала от библиотеката!
 	Тесме се усмихна така, че само тази усмивка стигаше, за да се уверя колко ми „вярва“.
 	-По местата – изкомандва на всички магистърът.
 	И докато групата се наместваше по чиновете, той се приближи към мен и изсъска:
 	-Освен вас, Риате, там не е влизал никой друг. И преди вас в академията никой никога не се беше осмелявал да краде книги. Явно бъдещата лейди Тьер е толкова уверена в своята безнаказаност, че дори не се гнуси от убийство?
 	Аз отстъпих залитайки, гледайки с ужас професора. Ето защо той ми е толкова ядосан и Верис също… Но защо Риан нищо не ми каза?!
 	-Аз не съм взимала никакви книги – задавено прошепнах аз. – Използвах най-простото възможно проклятие, магистър. Аз просто бях отчаяна, аз… От такова нещо не се умира, а…
 	-Радвай се, че си впримчила здраво лорд-директора, и той дотолкова ти вярва, че дори си затваря очите пред безспорните доказателства. Но разследване ще има и то започна. И ще ми е много интересно да наблюдавам как ще се измени отношението му към вас, Риате, когато всичко се изясни.
 	Тесме се завъртя рязко и си тръгна, а аз така и останах да стоя до вратата, потресено взирайки се в гърба му. Обвинението беше чудовищно! Наистина не можеше да е моя вина!
 	-Да-а-а – промърмори Късметчето, - натопили са те красиво, хлапе.
 	С усилие сподавих едно изхлипване.
 	-Недей да цивриш – веднага реагира възроденият дух, - забележи, че Тьер не ти каза и дума, а това означава, че е уверен в теб и ще се докопа до истината. А в муцуната на този магистър после колективно ще се изхилим, нали?
 	-Да – измънках аз, спомняйки си, че Риан действително нищо не ми беше казал, дори не се беше опитал да ми намекне или да ме попита.
 	Значи той ми вярваше, а неговото мнение за мен беше най-важно. И веднага ми попремина, дори започнах да дишам по-леко, само дето една мисъл не ми даваше покой - кой ли ме беше натопил така?
 	Преминавайки през аудиторията, заех постоянното си място до Янка, която ми хвърляше странни погледи, но си траеше. От останалите получавах не по-малко особени и напрегнати погледи, такива едни изучаващи и подозрителни.
 	Намествайки Късметчето на коленете си, сложих тетрадката на чина, отворих я на първата страничка, като заглавие написах името на новия предмет и като всички останали, зачаках началото на лекцията. Но човешкият маг се държеше странно:
 	-Затворете всичко! Трябва само добре да ме слушате и да запомняте всяка казана дума!
 	Тесме, който се беше разположил встрани от дъската, меланхолично го упрекна:
 	-Адептите на нашата академия развиват основно зрителната си памет, както го изисква тяхната специализация. Структурирайте лекцията по такъв начин, че да имат възможност да записват всяка произнесена дума.
 	Последва ругатня на човешки, на която Тесме все така спокойно реагира:
 	-Уважаеми Селиус, предполагах, че двеста години са повече от достатъчни, за да научите нашия език. Ако все пак нещо ви е попречило да го направите, ние сме готови да ви заменим. И се налага да ви напомня, че времето на лекцията е ограничено.
 	Късметчето, свит на кълбо на коленете ми изпухтя, но нищо не каза. Премълча си и магът, но ако погледът му можеше да изгаря, Тесме би се разтопил на място. Все пак Селиус се сдържа, и обръщайки се към нас, започна да води занятието:
 	-Зная, че четири години са ви обучавали като експерти, способни да открият следи от присъствието на проклятие и да го класифицират. И е много жалко, че вас не са ви готвили като магове, способни да се противопоставят на каквото и да било проклятие. С това именно ще се заемем – недоволен поглед към Тесме и предизвикателно: - Слушайте и запомняйте. Аз няма да ви уча на конкретни готови заклинания за противодействие, въпреки, че и това ще го има на нашите лекции. Но основната ми задача е да ви накарам да мислите, да анализирате и да неутрализирате проклятия от каквато и да било сложност. В идеалния вариант, вие трябва да сте в състояние да се противопоставите даже на неизвестни за вас проклятия, разрушавайки основата им.
 	На мен вече ми харесваше подхода му, а като се имаше предвид, че не толкова отдавна ми се беше наложило да се сблъскам с невиждани досега проклятия, то обещаните знания и умения се превръщаха в безценно съкровище.
 	-Всяко нещо си има основа – магът се обърна и доплува до дъската, махна с ръка и илюзията за изкормването на някого с голямо количество вътрешности веднага се развя, оставяйки след себе си чисто пространство. – Например, в основата на почти всички присъстващи тук е водата! Именно тя, променяйки се под въздействието на проклятията, ги прави толкова силно действащи.
 	Това беше коренно погрешна теория и ние всички се намръщихме, както впрочем и Тесме, който много недоверчиво гледаше колегата си.
 	-А ти слушай, слушай внимателно – прошепна ми Късметчето. – Селиус е единственият за цялата позната ни история, който неясно как е успял да прокълне всички Велики родове на Тъмната империя и страшно дълго време никой не можа да свали тази гадост от тях.
 	-Всички и при това наведнъж? – подкачих го аз. Както и останалите адепти, аз моментално се бях усъмнила в квалификацията на призрачния преподавател.
 	-Слушай го внимателно, Дейка – изсъска котакът, - слушай и запомняй всяка дума.
 	Аз се огледах, съдейки по всичко, авторитетът на Селиус беше паднал в очите на цялата ни група и никой не го криеше, а аз реших да внимавам, със сигурност нямаше да ми е излишно. И записах казаното, използвайки съкращенията, които беше въвел магистър Тесме. Когато вдигнах глава разбрах, че Селиус гледа именно мен. При това ме гледаше с благодарност, и само на мен, без да обръща внимание на останалите, започна да разказва:
 	-Всяко проклятие се гради върху определена схема – емоции плюс мислено послание, обличайки го в словесна форма, ние въздействаме на структурата на организма на жертвата. Но вие даже не обръщате внимание на това, че графичното изображение на изменената под въздействието на проклятието структура, също е много ефикасно.
 	Думите, които използваше не бяха съвсем точни, но в основата си… в корена, възможно той беше прав, тъй като аз изведнъж си спомних това, което бях сътворила в кантората. Та това там беше знак и той наистина ни беше защитил! От този момент нататък, аз слушах жадно всяка дума на мага, слушах и съотнасях с това, което преди броени дни ми се наложи да осъзная и да приложа на практика и разбирах – това беше ново, съвършено ново ниво на проклятията. Само че, дето това ново, явно беше добре забравено старо.
 	А Селиус продължаваше:
 	-Абсолютно всяко проклятие е обратимо!
 	Нашата група зашумя, Тесме откровено се присмиваше на колегата си, а аз слушах със затаен дъх.
 	-Изключително неприятно ми е да наблюдавам вашата ограниченост – с подигравка произнесе Селиус, - от друга страна, нашите знания винаги са били достъпни за тези двама-трима магове от стотина магически надарени, които умеят да гледат света с широко отворени очи.
 	Тесме не издържа:
 	-Да ви спомена, ако не знаете, присъстващите тук адепти, ако се има пред вид числеността на населението, също са една извадка избрани, на практика – един от две-три хиляди разумни граждани на империята.
 	-Аз говорех за маговете – студено уточни Селиус. – А що се отнася до даденото стадо, което вие наричате адепти, аз виждам в него само един студент с достатъчен потенциал.
 	И магът посочи към мен. По устните на Тесме се плъзна коварна усмивчица, след което той процеди:
 	-Вярвайте ми, потенциалът на именно тази адептка, сте го оценил не само вие, уважаеми колега.
 	Кръвта се отдръпна от лицето ми. Неописуемо неприятно е, когато те обвиняват в това, което не си извършил, но тези намеци… И аз реших, че този път няма да си замълча.
 	-Не го очаквах от вас – под сурдинка и взирайки се в Тесме, казах аз.
 	Магистърът мълчаливо скръсти ръце на гърдите си, обля ме с неприязнен поглед, а след това се обърна към Селиус:
 	-Продължавайте лекцията.
 	Магът се усмихна, върна се към дъската и изписа:
 	„Заклинание за противодействие „Антаге“.
 	-Записвайте – обръщайки се към нас, заповяда той.
 	След това лекцията протече в съответствие с класическите методи за преподаване в нашата академия. Аз механически записвах, стараейки се да се съсредоточа върху учебния материал, но… не се получаваше.
 	-Веднага се разбира, че си раснала на село – неочаквано прошепна Късметчето. Забеляза недоумяващия ми поглед и поясни: - За тебе прекалено важно общественото мнение. Да не ти пука, малката, какво значение има мнението на този високомерен нещастник?
 	Погледът ми стана още по-неразбиращ.
 	-Тесме е лишен от магия и е много нещастен от това – поясни Късметчето, след това се усмихна и добави съвсем тихо: - Между другото, той самият дори не подозира, че от магия го е лишил ученик на Селиус, каква ирония, не намираш ли?
 	Интересно, а възроденият дух на златния дракон дали знае езика на човешките магове? И доколко е наясно с историята с артефактите? И…
 	Внезапно въздухът заблещука, в следващият миг пред нас се материализира Дара, която кимвайки на магистър Тесме, обяви:
 	-В програмата на четвърти курс бяха внесени изменения по молба на майстор старши следователя Окено. Лорд-директорът ги одобри. След завършването на тази лекция, адептите трябва да се явят в аудиторията по криминалистика. Битовите проклятия са пренесени на мястото на практическите занятия. Всичко най-кошмарно.
 	И духът на смъртта се изпари.
 	-Явно е пак някакво убийство – досети се Янка.
 	-Да, харесва му на Окено да провежда полеви изпитания – отзова се Горард.
 	-И да се любува на закуската ни – добави Ригра.
 	И ние всички зяпнахме Селиус в очакване да продължи лекцията. Това, което никой не можеше да ни отнеме, беше жаждата за знания.
 	Магът, оценил нашето желание да слушаме по-нататък, неочаквано се усмихна и изрецитира:
 	-„Арре ебектум“ и ето този символ, който си представяте, по-точно, рисувате мислено - с няколко щриха Селиус изобрази един от най-простите кристали на солта, - и вашият преподавател никога вече няма да има възможността да види закуските ви – завърши речта си магът.
 	Няколко секунди ние се опитвахме да осъзнаем чутото, след това колективно и стремително отворихме тетрадките на последната страница и записахме и заклинанието, и схемата на кристала. Магистър Тесме ни даде достатъчно време да запишем всичко, а след това ни скастри:
 	-Адепти, от воле и с удоволствие, на всички слаба оценка по Методология на проклятията.
 	Ние неразбиращо замряхме, а преподавателят ни упрекна:
 	-Вие да се бяхте опитали и да хвръкнете, ама че сте наивни. Каква магия при вашия резерв?
 	И ние веднага си припомнихме, че не сме никакви магове… обидно. И ни беше обидно точно до думите на Селиус:
 	-А колко от присъстващите могат да се похвалят с навици в ковашкия занаят? – ние учудено го погледнахме, магът се подсмихна и зададе още един провокационен въпрос: - Или може би са ни почели с присъствието си познавачи на южноелфийското наречие?
 	Ние всички отрицателно заклатихме глави, а Селиус се усмихна и с менторски тон заяви:
 	-Не споря, за да станете магове на вас ще са ви нужни от петнайсет до трийсет години, като се има предвид нулевия резерв, който сега обладавате, но работата не е в това. По същия начин, както всеки от вас е в състояние да научи няколко елфийски думи или да изкове скоба за закрепване на греди, така и най-елементарната магия е напълно достъпна за вас. Вие сте адепти на Академията на Проклятията, вие съвършено контролирате и владеете управлението на собствените си енергийни потоци и вие притежавате великолепна зрителна памет. Това е достатъчно, за да използвате общодостъпна магия за лично ползване. С други думи – способни сте да влияете на самите себе си.
 	Кой знае защо, ние всички погледнахме към Тесме, а магистърът ядно и втренчено се взираше в Селиус и нервно произнесе:
 	-Даваме на адептите знания, които не са указани в лекционния план? – кой знае защо, след тези думи Селиус целият някак си избледня, в буквалния смисъл на думата. А Тесме стана и заповяда на всички ни: - Към изхода!
 	Късметчето, кой знае защо, веднага скочи от коленете ми и отново се втурна нанякъде. Ние с групата дружно се изправихме, събрахме учебните си принадлежности и благодарихме на мага за лекцията. След това в нестройна колона се затътрихме след Тесме. Нямах представа кой от двамата преподаватели беше прав в спора, но съдейки по възбуденото шушукане, всички наши имаха намерение да изпробват днес магическото заклинание.
 	Оказа се, че от отвъдното не е никак лесно да се излезе. Първо, стълбището, след краткото ни пребиваване тук, кой знае защо беше придобило зеленикав оттенък и слузеста повърхност, и затова тези, които бяха тръгнали напред благополучно се изтърсиха отгоре ни. Но дори когато всички ние, подпирайки се един на друг, започнахме да се катерим по стъпалата, се изясни, че въздухът като че ли се уплътняваше при всеки опит за движение нагоре и ни забавяше значително.
 	-Дара! – крясна Тесме.
 	Духът на смъртта се появи над нас, поблещука замислено, а след това намръщено заповяда:
 	-Всички долу.
 	Омазаните със слуз адепти послушно се върнаха в негостоприемните обятия на света на мъртвите. В същия миг стълбището беше обхванато от син пламък. При това Дара го обгаряше с такова скучаещо изражение на лицето, като че ли това й беше всекидневно рутинно задължение и от това същото задължение отдавна й е писнало.
 	Когато стълбището се овъгли, Дара я нагря до състоянието на полуразтопен камък, червеникъв такъв, а след това изкомандва:
 	-Качвайте се.
 	Ние без думи, но изразително изгледахме възродената, тя, не по-малко изразително – нас.
 	-И колко още ще стоите така? – Тесме стъпи на първото стъпало. – Няма време, адепти.
 	Всички покорно и предпазливо последваха магистъра и само аз стоях, оглеждайки се на всички страни в търсене на Късметчето.
 	-Дея! – подтикна ме да се размърдам Дара.
 	Послушно тръгнах към стълбището. Когато в началото се опитахме да се качим, Тесме стоеше долу и се разбираше, че никой няма намерение да запечатва входа в отвъдния свят, но сега магистърът се качваше пръв и…
 	-Ето ме и мен – раздаде се отзад, след това Късметчето ловко скочи на гърба ми, изкатери се на рамото ми, намести се удобно върху адептката, която едва не се катурна от тези маневри и измърка: - Аз разбрах.
 	-Разбра какво? – смъквайки котарака, аз го прегърнах, бързо се заизкачвах нагоре по стълбището и усетих, че въздухът вече не се съпротивлява.
 	-Разбрах кой така хубаво те е натопил, малката - измяука възроденият дух и съвсем по котешки се погали с муцунка в рамото ми.
 	-И-и-и – аз дори спрях да се качвам, - кой?
 	-Ще разбереш, м-р-р, всичко ще разбереш на занятието със старши следователя Окено, той сега е точно на местопрестъплението – и Късметчето умилително зажумя, като съвсем обикновен котарак.
 	Усетих се, че съм изостанала от групата, припряно забързах след останалите и все пак:
 	-А не би ли могъл ти да ми кажеш? – с надежда заекнах аз.
 	-И за ти разваля момента на осъзнаване на истината? – аз какво, да не би да съм звяр? Не буквално, де, но все пак… - Късметчето поотвори едното си око. – Сама ще се досетиш, ти си ми умно момиче.
 	Отдавна никой не ме беше хвалил, а си беше приятно, наистина.
 	 
 	 
 	Когато влязохме в нормалния свят, веднага задишахме по-леко, независимо, че все още си оставахме в подземието. Самият въздух като че ли беше жив.
 	С радост и облекчение се възприемаше даже досадното:
 	-Ходят и ходят… Не си суркай подметките, Герген!
 	Нашият най-невъзмутим и вечно безразличен към всичко адепт потръпна с цяло тяло и продължи да се изкачва нагоре значително по-бързо.
 	Тесме се намръщи и спря.
 	-И от кой зор стоим? – загрижено се поинтересува стълбата.
 	-Престанете да ми плашите адептите! – злобно заповяда магистърът.
 	-Аха, плашат се те! Не разсмивай старата стълба, Тесме. Тези твоите, най-плашливите и сам-самички тук се размотават!
 	Тесме премълча, явно изчаквайки да отминат нежеланите уши, тоест, адепти. Той стоеше, ние всички го подминавахме, а тъй като аз вървях най-отзад, чух тихото му:
 	-Какво?
 	-Ох, защо ли се изпуснах, стара съм вече… Да прощаваш, Тесме, ама не е моя тая тайна.
 	И духът си изми ръцете – в смисъл изсули се от нашето пространство, даже светилниците почти угаснаха след като си тръгна. В следващият миг магистърът кресна:
 	-Риате, стой!
 	И аз спрях. Късметчето се преструваше, че спи и изобщо нищо не чува, но престана да мърка.
 	-Риате! – Тесме, прескачайки по три стълби наведнъж, стремително се приближи, надвисна отгоре ми и изсъска: - Адептка Риате, още веднъж и гледайки ме в очите – вие взимала ли сте забранени книги от библиотеката?
 	Независимо от слабото осветление, аз отчетливо забелязах, че десният клепач на Тесме трепери.
 	Поглеждайки след отдалечаващата се група, тежко въздъхнах и честно отговорих:
 	-Магистър, вие знаете за моите отношения с лорд-директора. За това, с което ни се наложи да се сблъскаме в кантората – също. Та на вас всичко ви е известно, магистър! – Късметчето започна отново да мърка, опитвайки се да ме успокои, като че ли успя, и аз продължих вече по-тихо: - Нали вие винаги ни карате да наблюдаваме, да запомняме, да анализираме и да правим изводи. И знаете ли какви са моите изводи, магистър? Моите изводи са, че ние се противопоставяме на някого, който знае за проклятията значително повече от нас! Това е като че ли ние познаваме проклятията до, примерно, шесто, практически безопасно, ниво, а някой друг с лекота използва и най-трудните от десето, и дори тринадесето ниво. И едно е, когато всичко това го учиш на теория, и съвсем друго, когато се сблъскваш в реалността. Аз се блъсках. Сблъсках се и осъзнах, че заклинанията за противодействие от вашата лична тетрадка помагат, а от сборника, от който ни диктувахте – не! И когато в ръцете ти умира твоят приятел и съдружник, а той, отгоре на всичкото е и Нощен страж, тоест, магически е защитен много по-добре от всички останали, някак преставаш да се замисляш за това, че да се използва вашата книга не е правилно, тъй като записаните в нея знания помогнаха да бъде спасен офицер Юрао Найтес.
 	-Риате… - опита се да ме прекъсне Тесме. Но вече нищо не можеше да ме спре.
 	-Та защо ви разказвам всичко това, магистър – на пресекулки си поех дъх и все пак казах: - На мен изобщо не ми е съвестно, че съм се възползвала от вашата книга. Точно обратното – мен ме е страх дори да си представя, че бих могла да не я използвам. Но аз не съм крала никакви учебници от библиотеката! Защото мен никога не са ме интересували забранените проклятия. Например, заклинанията за противодействие към тях, да, но самите проклятия – изобщо! Особено като се има предвид, че сега ми е известен още един факт – това са остарели знания.
 	Магистърът мълчаливо ме изгледа, а аз тихо продължих:
 	-И още повече, аз никога не бих наложила проклятие на господин библиотекаря. Да, аз бях в отчаяние, беше ме ужасно страх за лорд Тьер и аз полудявах от тази неизвестност, но последното нещо, което бих направила е да причиня вреда на когото и да било.
 	В следващия миг Тесме с приглушен стон се свлече на стъпалата, стисна главата си с ръце и простена:
 	-Бездна!..
 	Късметчето поотвори едното си око, стрелна с поглед магистъра и отново изобрази непробуден сън. На мен ми беше някак неудобно да стоя така по средата на стълбището, а и Тесме добави:
 	-Ако не беше Тьер, теб вече щяха да са те изключили и да са ти наложили „Седмия Печат“… Аз съм идиот.
 	Потресено гледах магистъра и не можех да повярвам в чутото. „Печатът“ е заклинание, блокиращо достъпа до знанията. „Седмия Печат“ – практически изтриване на паметта, това… това е…
 	-Магистър – гласът ми изведнъж се превърна в сдавено хъхрене, - вие сега се пошегувахте, нали?
 

 	Нищо не ми отговори.
 	И ми оставаше само да побързам нагоре по стълбището и да се опитам да догоня групата.
 	-Ще си премълчиш ли? – изсъска Късметчето.
 	-Аз нямам право да задавам въпроси на магистър Тесме – глухо отговорих аз.
 	Котакът неочаквано скочи от ръцете ми, а след миг пред мен стоеше висок, почти колкото лорд Тьер, но значително по-строен… дракон. Със зелени като гора в късна пролет очи, жълтеникава коса до плещите, светла, покрита със златни люспички около външните ъгли на очите кожа и тесни, бледи устни. Дракон. Съвсем истински дракон, при това напълно материален. И същият този дракон с лека усмивка се обърна към мен:
 	-В живота има моменти, когато мълчанието е страшна глупост, дребосъче.
 	Потресено зяпах възродения дух на Златния дракон.
 	-Добре са ви дресирали в тази ваша академия – драконът лукаво ми намигна. – Не ме гледай така, знам, колко са ти хубави кафявите очи, а си решавай какво да правиш – можеш като сритано кутре отново да се завреш в стадото от същите такива плахи и боящи се да излаят помияри, а можеш и да се върнеш при Тесме и ако подходиш правилно, чичкото ще ти даде поне две идеи как да разкриеш цялата тази история с библиотеката.
 	Аз продължавах да стоя, да хлопам с очи, удивено взирайки се в „котето“.
 	-Между другото, цялата тази история е свързана с лорд Тьер – усмивката на дракона стана съвсем котешка, - така че, ако намериш подлеца, който те е напъхал между шамарите, на крачка ще се приближиш и към разгадаването на историята с артефактите. Ти си решаваш, малката.
 	Аз се врътнах и припряно затичах надолу към все така седящия в тъмнината магистър Тесме. Все пак, на половината път хвърлих поглед назад – доволен от себе си, Късметчето седеше на стъпалото в образа на охранен котак и хитро примижаваше, гледайки към мен. А аз стигнах до магистъра, подложих тетрадката на камъка, седнах до Тесме и се заех нагло да нарушавам едно от свещените правила на Академията на Проклятията:
 	-Какво именно се е случило в библиотеката?
 	Бърз поглед от магистъра и насмешливото:
 	-А, да, вярно е, носи ви се славата на вас с офицер Найтес и частните ви разследвания.
 	-Имаме успех, да си кажа правичката – небрежно отговорих аз и се върнах към въпроса: - Та какво е станало там?
 	Отначало Тесме само се усмихна, но след това започна да говори:
 	-Да си призная, аз донякъде се гордея със себе си, Риате, ние добре ви обучаваме. Много добре. Логичност, потискане на емоциите, рационалност. Например, след моето обвинение ти не се разписка: „Как можете да си помислите такова нещо за мен!“, не, ти ясно и конкретно започна да доказваш, че нямаш нищо общо със случилото се. Ти изказа разумни доводи и… Сега аз съм все по-съгласен със спокойното заявление на лорд-директора: „Дея не е способна на подобно нещо. Вашите изводи са неправилни.“
 	Топлата вълна на благодарност към Риан беше мигновено потисната от жаждата да получа отговори.
 	И аз започнах с въпросите:
 	-Защо веднага не ми казаха в какво именно ме обвиняват?
 	Въпросът отдавна ме глождеше – когато бяха засекли взлома на библиотеката, Дара моментално ме беше пренесла в стаята ми, без да се трогва нито от възраженията ми, нито от молбите. След известно време се беше появила вбесената Верис, беше ме уведомила, че досега е имала по-добро мнение за мен, и че съм под арест до завръщането на лорд-директора. И това беше всичко. Нито обвинения, нито разпити, нищо. Даже храната ми я носеше съпругата на Жловис, клатейки укоризнено глава при всяко свое появяване. Между другото, именно тя беше донесла и бележка от Окено, в която старши следователят ми съобщаваше, че Юрао е под домашен арест и питаше как са нещата при мен. Това беше!
 	От стаята ме бяха пуснали чак след пристигането на лорд Тьер, под конвой ме бяха отвели до кабинета му, където и се беше състоял ужасно неприятния за мен разговор. И ако го нямаше Риан и неговата увереност в мен, ей така, без излишни обвинения или обяснения биха ме лишили от памет и биха ме изритали от Академията на Проклятията.
 	-Теб те бяха сгащили на местопрестъплението – Тесме престана да подпира главата си и седна по-удобно, - никой, освен теб, там не се е навъртал. Верис лази и проверява навсякъде, особено, след като се разбра какви книги са изчезнали, и усети само твоята миризма. Доказателствата бяха неоспорими, Риате.
 	Мълчех и втренчено гледах магистъра. Тесме под погледа ми посърна и тихо произнесе:
 	-Какво именно бяха твоите действия в библиотеката?
 	Решавайки да бъда пределно откровена, започнах да разказвам:
 	-Влязох в библиотеката… - пауза, но нали бях решила да си кажа всичко… - върху господин Бибор използвах проклятието втора степен „Загубени спомени“…
 	-Мигновено действие? – осведоми се Тесме.
 	-Да, просто, за да забрави за появата ми в забранения сектор. Аз и него не бих използвала, но…
 	-Той къде те спипа? – магистърът отново се превьрна в познатия ми съсредоточен преподавател и сега явно се опитваше да си представи картината на случилото се.
 	-Аз висях между стълбата и дванайсетия рафт на пети сектор, в шестия ред.
 	Измервайки ме с насмешлив поглед, Тесме развеселено произнесе:
 	-Взе четвъртата стълба, нали?
 	-Не зная, не ги броих – признах си шепнешком, - взех първата, която ми беше под ръка, преместих я, качих се, а там…
 	-Това е мое дело, аз счупих последната пречка – призна си магистърът, - ти когато ми нарисува формулата, аз се носех напред - назад между библиотеката и лабораторията като трол в брачен период, постоянно ме гонеше усещането, че нещо изпускам. Тогава и счупих стълбата, Бибор страшно се развика. Но това са дреболии, по-нататък какво стана?
 	Аз, въздъхвайки дълбоко, съобщих това, което вече всички знаеха:
 	-Разкрещя се духът-хранител, появихте се вие с Верис, а след това – арест…
 	Ние с магистъра се спогледахме, Тесме присви очи и произнесе:
 	-Дванайсетият рафт в пети сектор… заклинания за противодействие от времето на Дарайската война… Да не би да подозираш, че тази гадина, която е организирала пренасянето на каррагите в Ардам има отношение към периода на Дарайската война?
 	И без да чака отговора ми, замислено и явно обръщайки се към себе си, промърмори:
 	-Човешка магия… изгубеният език… Правилно! – той подскочи. – Този, подобен на агонизираща змия, символ! А аз все не разбирах какво именно ми напомня този език. Човешката магия! Ето го разковничето! – и вече напълно забравил за мен. – Стълбище, вход в лабораторията!
 	Домакинката не си премълча, а ехидно отбеляза:
 	-Ех, старост-нерадост, а магистър Тесме, вече и във вратите се обърквате, уважаеми?
 	Без да си да се затруднява да отговори, магистърът се обърна и се понесе нагоре, за да се напъха в нужния коридор на подземието. И той се носеше в галоп, прескачайки по две, че и по три стъпала наведнъж.
 	А аз останах да седя. За разлика от магистъра, мен ме интересуваше съвсем друг въпрос – кой толкова жестоко се беше опитал да се избави от мен и защо. Докато обмислях това, доприпка Късметчето, нагло се сплеска на коленете ми, милно надзърна в очите ми, и тъй като това явно не му беше достатъчно, се поинтересува:
 	-И докога ще седим, малката?
 	Реших да се възмутя и сурово се троснах:
 	-Стига си ме наричал „малката“!
 	По муцуната на котака се плъзна лукава усмивка, след това възроденият се осведоми:
 	-Ти на колко си години?
 	-Двайсет и една – с тежка въздишка си признах аз.
 	-Хиляда двеста четиридесет и една съм проживял аз – с чувство на явно превъзходство, изтърси котаракът.
 	Кой знае защо, потресена от прозвучалата цифра, без да искам, отново се троснах:
 	-Абе ти си на по-малко от месец – и почесах вкаменилия се котарак зад ушенцето, добавяйки: - А виж как си пораснал вече.
 	Късметчето дойде на себе си, присви очи и едно такова ядно отвърна:
 	-Мъниче, да не би да ме подкачаш?
 	Спомняйки си нещастното треперещо коте, което бях намерила в безистена, честно отговорих:
 	-Не.
 	На котаракът му увисна челюстта. След като известно време постоя с отворена уста, той сам демонстративно си я затвори с лапа и съкрушено призна:
 	-През целия ми живот така не са ме унижавали! И то не само през един, през всичките ми животи – нито веднъж! – след това се надигна от коленете ми, и тръгвайки нагоре по стълбите, заяви: - Край, обидих се!
 	-За какво? – не разбрах аз.
 	Обръщайки се, котакът седна на стъпалото и отново стана дракон. Наистина, този път лицето му беше покрито с люспи повече, отколкото при първото му появяване. Ставайки, с интерес го заразглеждах, а драконът, неясно защо, все повече се мръщеше. След това раздразнено произнесе:
 	-Има три теми, които не се обсъждат с мъжете, хлапе, това са парите, настоящето и възрастта. Запомни ли?
 	„Интересно, на колко години е лорд-директорът?“ – помислих си изведнъж аз.
 	-Ох, село, село! – драконът се изправи, - Да обобщим: Тесме ти даде една идея, още една със сигурност ще ти дойде на занятието с Окено, за което, ти, дребната, вече закъсняваш. А след това, хващай твоя дроу за ушите, и напред към приключенията. И как само ще се вбеси Тьер! А аз ще вървя, трябва там Верис да омая, на Дара жестоко да отмъстя и… разни други работи, така, на дребно. Работа имам, чак до края на опашката.
 	И се понесе по стълбите.
 	Някои казваха, че баща ми има тромав ум – просто понякога той стоеше, мълчеше и гледаше в далечината. Сега, например, аз също така седях, гледах и се опитвах да осъзная мотивите и постъпките на възродения дух. И започнах да разбирам, защо Риан беше казал, че няма да го пусне в замъка си.
 	След това, вдигайки тетрадката си от стъпалото, аз се затичах към аудиторията на Окено, спомняйки си, че той изобщо не понася закъсненията.
 	 
 	 
 	Странното усещане, когато се втурваш в аудиторията, а тя е празна… Аз просто застинах до вратата, оглеждайки помещението, равните редове черни чинове, черните завеси на прозорците, черната дупка пред дъската, която толкова напомняше яма в плаващи пясъци…
 	-Риате, слаба оценка! Ей така от воле и с наслаждение – донесе се от дупката гласът на Окено. – А за да не закъсняваш занапред, на лекцията в други ден, а тя с вашата група е първа, ще ме зарадваш с доклад по разлагането на човешки труп в условията на подземни помещения, изби и мазета. А сега живо се домъквай!
 	Тогава аз дочух приглушено мърморене и дори успях да разпозная същото онова „Арре ебектум“. Съпоставих го с думите на Окено за „разлагането на човешки труп в условията на подземни помещения“ и вместо да се затичам веднага към пространствената яма, се хвърлих към шкафа, извадих марлена маска, каквито използвахме за лабораторните упражнения, сложих си я и едва след това със засилка скочих.
 	Вонята на леш просто млатваше в главата. Още летейки, се изхитрих да изпусна тетрадката и да запуша носа си с ръце, а когато се изтърсих върху купчина канцеларски принадлежности, разбрах, че така са постъпили и всички останали от групата.
 	-Убийствена воня – простена Онха, която стоеше най-отзад в тълпата и започна да изговаря: „Арре ебектум“.
 	Полуорката винаги имаше проблеми с концентрацията, и сега също с труд сдържаше позивите за повръщане, докато останалите вече спокойно попиваха думите на старшия следовател. Но от мислите за Онха много силно ме разсейваше удушаващата смрад на гниещи останки, аз и сама с труд се сдържах.
 	-„Арре ебектум“ – издишвайки, с вплитане на енергия във втората и четвъртата срички, след това мислено прерисуване на схемата на кристала.
 	И невярващото „Бездна!“ , когато символът неочаквано се материализира във въздуха, почерня и заплува към мен. Но в момента, когато рисунъкът се докосна до ръката ми, вдигната напред в глупав опит да го спра, престана да ми се повдига. Моментално. И отвратителната миризма, която доскоро като че ли можеше да се реже с нож, изведнъж започна да се възприема като нещо незначително, присъстващо тук, но без да причинява какъвто и да било дискомфорт. И тогава се замислих – а дали и Нощните стражи не използваха нещо подобно? Ако е така, тогава…
 	-И сега – прозвуча предоволният глас на нашия преподавател, - да се полюбуваме на нашата красавица… И бъдете така любезни, ако ще си бълвате обяда, то поне благоволете да не го правите един върху друг.
 	Тъй като аз не се отличавам с висок ръст, припряно се промуших пред групата и застанах между Янка и Ригра – ние бяхме най-ниските от присъстващите. Достатъчно беше да погледна към Окено, когато той с отработен и определено патетичен жест, отметна чаршафа от лежащото на пода тяло, явно източник на вонята. И лицето на василиска беше такова… такова едно обидено и разочаровано.
 	-Не схванах – майстор старши следователят обходи с подозрителен поглед групата ни, - и къде е вашата стандартна реакция на трупа?
 	Ригра неочаквано ме дръпна за ръкава и прошепна: “Селиус е гений, нали?“. „Аха“, - също шепнешком отвърнах аз.
 	-Адепти, труп – Окено изглеждаше обезкуражен. – Ама вие какво, подигравате ли ми се?
 	-Труп като труп – насмешливо отговори полугномът Руви, - ние какво, да не би трупове да не сме виждали, според вас?
 	Аз неволно се огледах – нашите стояха такива едни небрежно надменни и едва скриваха тържествуващите си усмивки. Очевидно, Селиус се беше превърнал в герой на цялата ни група! Аз се обърнах отново към старши следователя, също като всички с мъка сдържах победоносната си усмивка… а след това погледнах трупа.
 	Усмивката ми бавно се стопи…
 	-Не се и съмнявах, че ти ще я познаваш, Риате – Окено весело ми намигна, - ти би трябвало добре да знаеш този контингент.
 	А аз гледах рижавите коси, и пълните, вече сини устни, леко чипия нос и си спомнях смеха на Нора, който винаги беше заразителен…
 	-Дъщерята на майстор Урд, той има таверна при западната порта на Ардам – тихо започнах аз. – Двайсет и пет или двайсет и шест… - гласът ми прегракна, аз се прокашлях и продължих, - двайсет и пет, тя лятото отпразнува рождения си ден в чайната при Еллиса…
 	Не че аз бях приятелка с Нора, но добре я познавах и сега пред очите ми се носеха спомени за нея – Нора, в светло синя рокля и с цветя в косите, тя така обичаше небесносиния цвят. А сега лежеше на пода в мръсно мазе с разпорен корем… Не усетих веднага, че очите ми се пълнят със сълзи. Припряно ги избърсах и продължих:
 	-А защо с това дело се занимавате вие?
 	Окено се приближи, наклони се над трупа, с едно движение раздра роклята и оголи раната на белия корем. Въпросите веднага отпаднаха – това, което изглеждаше като рана от нож, всъщност напомняше…
 	-Като че ли ноктеста лапа е откъснала парче плът – прошепна Янка.
 	А през дрехата изглеждаше, като че ли са я наръгали с нож…
 	-Вие не можете да го видите – Окено се изправи, - но всеки маг би забелязал, че тук е силно изкривен магическия фон. Ние все още разследваме, но мога да ви кажа, че момичето е тук поне три денонощия.
 	Малко повече от три денонощия… И мислите ми препуснаха: Преди три дни мен ме хванаха в библиотеката… и ме натопиха. Явно с цел да откраднат книги по смъртоносни проклятия… Но на територията на академията не би могъл да проникне страничен човек. Това трябва да е бил някой от адептите. И ето, сега аз виждам Нора, същата тази Нора, заради която бяха изключили Логер. Адептът на Академията на Проклятията Логер. Логер, най-талантливият адепт в нашата група… Логер, който ми беше много сърдит, че отказах да му помогна. И за Логер обучението в Академия та на Проклятията беше също толкова важно, колкото и за мен. Той дори планираше да остане тук като преподавател…
 	-Майстор старши следовател Окено, а… - аз погледнах към трупа, стараейки се да виждам в него именно труп, а не убитата Нора, - излиза, че на нея нещо са й… изтръгнали?
 	-Аха, утробата – Окено се усмихна, очаквайки видимо нашата обичайна реакция. Но ние всички се държахме стоически и дори леко безразлично.
 	Да си кажем правичката, всички освен мен, защото само аз знаех със сигурност, че Нора е била бременна.
 	-Риате – Окено явно се заинтересува от потока сълзи, който се застича по лицето ми, - имаш ли някакви мисли по повод заподозрените?
 	Поемайки си накъсано дъх, аз се опитах да се успокоя и тихо отговорих:
 	-Изключеният от Академията на Проклятията адепт Ерга Логер Унгоре.
 	Всички наши зашумяха, Ригра повторно ме дръпна за ръкава, но нищо не каза, за сметка на това Окено с подозрение ме изгледа и попита:
 	-Защо ти…
 	-Нора беше бременна – усещайки, че съм започнала да шептя, вече по-силно продължих, - бащата беше Логер, за това, че отказа да поеме отговорност за детето си, лорд-директорът го… изключи.
 	Лицето на старшия следовател се беше олицетворение на съмнението до момента, в който не произнесох „лорд-директорът“. А след това, челото на Окено просветля и той произнесе замислено:
 	-Така става, да, лорд Тьер би могъл да го изхвърли за подобно нещо – той изхъмка, скръсти ръце на гърди и продължи: - Знам един такъв случай, вашият Тьер бил съвсем млад и зелен, току що военното бил завършил, изпратили го, значи в Приграничието, дали му отряд главорези и заповядали за завземе крепост. Доколкото съм в течение, задачата предварително я считали за неизпълнима, като че искали да натрият носа на младия амбициозен аристократ. Но Тьер победил, тоест, завзел крепостта. Били само двайсет бойци и той, но я завзели, независимо от това, че в крепостта имало два демона и седем тъмни мага. Но не е в това работата, а за какво започнах да ви разказвам – един от неговите подчинени, по неписаните закони на военните действия… се възползвал… от една от слугините на коменданта – старши следователят се подсмихна и завърши: - На сутринта невъздържаният главорез като начало се оженил за ревящото момиче, оставяйки й в наследство всичкото си имущество, а след това бил екзекутиран от Тьер.
 	Потресено мълчеше цялата ни група и аз в частност.
 	-Между другото, именно този любвеобилният и бил единствената загуба на отряда на Тьер. Разправят, че на всички молби на нещастника за помилване, Тьер спокойно отговорил: „Бях ви предупредил“.
 	За убийственото спокойствие на лорд-директора ние всички вече знаехме… а сега узнахме, че действително е убийствено.
 	-Та, какво исках да кажа – Окено зъбато се ухили, - отношението на Тьер към жените е особено. Трепетно такова и внимателно, знаехте ли го?
 	И такъв един поглед, и към мен. Усетих, че не ми стига въздух и се изчервявам, докато останалите отрицателно клатят глави.
 	-Е, сега знаете – старши следователят намигна, и пак към мен, - така че изобщо не се учудвам за изключването на Логер – и повишавайки глас: - Дарген!
 	В мазето, откъм входа, а не като нас, през пространствената яма, влезе непознат офицер от Нощната стража, пестеливо кимна към нас и очаквателно зяпна Окено.
 	-Заподозрян е Ерга Логер Унгоре, адепт, изключен от Академията на Проклятията. Обяви го за издирване и след час да е при мен на разпит.
 	Офицерът повдигна израстъка, който му заместваше веждата и пресипнало възрази:
 	-Проклятийниците не владеят никаква магия.
 	-За сметка на това е имал мотив – Окено кимна към мен. – Взимай конкурентката ни за компания и се захващайте. И да, прати Найтес в академията, нека да поразпита за случилото се лорд Тьер.
 	Офицерът впери червените си вампирски очи в мен, изхъмка и заразтяга думите:
 	-А-а-а, партньорката на Найтес, значи? До вървим, госпожо частен следовател.
 	-Охо, как не те обичат, а? – почти пропя доволният Окено. – И не забравяме за доклада, Риате.
 	Когато излизах от мазето след офицер Дарген, зад мен вече се разнасяше веселият глас на старшият следовател:
 	-Да извадим тетрадките и да пристъпваме към работа, адепти.
 	Разбира се, след това ще трябва и конспекта да преписвам.
 	 
 	 
 	Едва когато излязохме от мазето, аз с удоволствие свалих марлената маска и вдишах с пълна гръд студения въздух, примижавайки от ярката слънчева светлина. Наистина, слънцето почти веднага ми го заслониха, а в следващия миг, като начало ме омотаха в наметало, после здравата ме прегърнаха и аз чух почти родното:
 	-Партньор!
 	Не го очаквах от себе си, но и аз радостно прегърнах Юрао, силно-силно.
 	-Дей – дроу се изскубна от ръцете ми, радостно се озъби, - ти как си изобщо? Аз три дни не мога да се добера до теб!
 	-Та ти също беше под арест – спомних си аз.
 	-Не-е-е – Юрао ми разроши косата, - аз бях под наблюдение, Окено гарантира за мен и той ме наблюдаваше.
 	Нашата радостна среща я прекъсна ленивото и насмешливо:
 	-Какво, гълъбчета, намилвахте ли се вече?
 	Дарген се приближи, скръствайки ръце под наметалото си, поглеждайки хитро ту към мен, ту към Юрао. Ние с дроу се спогледахме и аз си казах всичко:
 	-Подозирам, че убиецът на Нора Урд е моят колега Логер, изключен от лорд-директора.
 	-Този, неспокойният? – уточни Юрао. – Уверена ли си? Там явно е поработил маг, но изкривяванията са такива, че изобщо не можем да го проследим, всьщност, ситуацията е странна, проклятие също е замесено. Нашият експерт, обаче, не успя за определи какво точно. Но той не ни е много компетентен… А, ти всъщност го познаваш, същият онзи, когото ти завря в миша дупка при онова разследване в покрайнините, за убийството на дроу.
 	Смътно си припомних чичкото и вече замислено разказах:
 	-Окено заповяда на офицер Дарген да ме разпита, а ти да отидеш до академията и да поговориш с лорд Тьер за изключването.
 	Дроу намръщи черните си вежди и отсече:
 	-Не става, по-добре аз да разпитам теб, а червеноочка да се замъкне при Тьер.
 	Полувампирът-полуорк отново мълчаливо вдигна вежда и се осведоми:
 	-Дроу, във вашия род и тролове са се записали, така ли?
 	Юрао ме изгледа, весело ми намигна и с възможно най-честното изражение на лицето, се обърна към колегата си:
 	-Ти между другото, в течение ли си, как адептите веднага се пренасят в академията? – в погледа на Дарген проблесна учудване, смесено с подозрителност към думите на дроу. – Трябва да целунеш адепта и веднага, хоп – и си на територията на академията.
 	Аз се стъписах от такова изопачаване на истината, опитах се да възразя, но Юр ловко ми затисна устата с ръка и продължи:
 	-Вгледай се, тя има едва забележим магически ореол.
 	-То той е на всички адепти – леко разтягайки думите, произнесе Дарген, - това е защита, нали в града вече имахме десетина случаи на сблъсък с този род магия. доколкото разбрах, Тьер я е налагал.
 	-Да – закима Юрао, - но ти не си в течение за отварянето на преходен портал.
 	-М-м-м! – възмутено се обадих аз.
 	-Гледай как Дейка се ядосва. Това при тях е секретна информация, между другото.
 	Офицер Дарген ме погледна, после зяпна Юрао, отново мен и изтърси:
 	-Дай да пробваме.
 	Аз се вкамених от подобна наглост, а дроу, безсъвестен гад такъв, продължи да ме удържа, заговорнически напътствайки полувампира:
 	-Аз си махам ръката, ти целуваш. Само че бързо.
 	-То пък да имаше какво тук да се целува – изпръхтя Дарген.
 	Моят опит да се изскубна беше напълно игнориран. В следващия миг Юрао отдръпна ръката си и веднага вампирът се впи в устните ми… към небето се метнаха пламъци! Как отхвръкна Дарген, аз видях като в страшен сън, защото него не просто го отблъсна – той профуча по въздуха през цялата улица и се разплеска по стената с такава сила, че се пробуди духът-хранител на сградата. Пробуденият дух, на свой ред отлепи впечатания в, стената потресен от случващото се вампир с оцъклени от удивление очи и го захвърли обратно към нас. Юрао предвидливо ме отмести от траекторията на полета на офицер Дарген и той отново се вряза в стената. Този път забележимо по-леко, тъй като къщата даже не се разтърси, и съответно духът-хранител продължи да спи сладко, докато колегата му отсреща, сега вече ругаейки злобно, което определено доказваше някогашната му човешка форма, възстановяваше повредите по повереното му недвижимо имущество. И поне с това всичко да беше свършило… но не!
 	Изви се адски пламък!
 	Когато посред улицата изникна лорд Тьер с лице, почерняло от издутите вени, офицер Дарген, вече понадигнал се от мръсния тротоар до къщата, така и застина и очите му станаха два пъти по-големи, отколкото по време на полета към стената на отсрещната сграда. И това изобщо не ме изненада, тъй като погледът на лорд-директора беше насочен изключително към него.
 	Тогава Юрао ми прошепна:
 	-Ти само си трай.
 	А след това високо, подчертано весело, и главно, прикривайки се с мен, обясни:
 	-Лорд Тьер, а ние имахме намерение да дойдем при вас, тук офицер Дарген има въпроси по повод наскоро изключения Логер е-е-е, как беше там…
 	И Риан престана да хипнотизира Дарген и се обърна към Юрао. Той демонстративно ме постави като щит пред себе си и реши да напомни:
 	-Не я целувах аз.
 	Вампирът мигновено съобрази каква е работата:
 	-Това беше експеримент по отварянето на автоматични преходни портали… - и се обърка, тъй като Риан му метна бърз поглед.
 	В този момент си спомних, че много ми се искаше да попитам нещо Риан, особено след разговора с Късметчето:
 	-Лорд-директор – вниманието на Риан веднага стана мое, - а вие на колко години сте?
 	Черните вени моментално изчезнаха от лицето, мускулестите и много нежни, независимо от огромната им сила, ръце се скръстиха на широките гърди и магистърът зададе свой и съвсем не тривиален въпрос:
 	-Къде е Окено?
 	Аз, Юрао и офицер Дарген почти синхронно посочихме към входа на мазето.
 	-Групата? – зададе следващия си въпрос лорд-директорът.
 	Ние отново посочихме към мазето.
 	-Мрак безпросветен – доста заплашително изруга лорд Тьер, след което се обърна към мен. – Адептка Риате, - това вече звучеше като тънка подигравка, - щом вашата група и преподавателя са там, вие какво правите тук?!
 	И един такъв поглед… Мигновено свалих наметалото, върнах го на Юрао и завързвайки маската се спуснах обратно към мазето.
 	Опомних се на средата на плесенясалата стълба. Замрях и се заслушах. Откъм улицата се носеше оправдаващият се глас на офицер Дарген и виновният на Юрао. Без да продължавам да се ослушвам, припряно се спуснах и изрецитирах напевно заклинанието. Вече без никакъв признак на прилошаване, се присъединих към колегите от групата, които бяха насядали върху различни сандъци, бурета и дъски, записвайки поясненията на Окено, който проследи появата ми с удивен поглед. В отговор на мълчаливия въпрос на старшия следовател, аз безпомощно разперих ръце, вдигнах тетрадката си, която беше останала сам-самичка на пода и седнах на някакъв сандък. Поглед към Янка, която веднага ми показа два пръста – значи бях пропуснала две страници от конспекта, прелистих, оставяйки място за преписване и започнах да пиша под диктовка:
 	-…Задачата на огледа на местопрестъплението е да се установят детайлите на произшествието с възможно най-много подробности. В случай, че е невъзможно да се определи порядъка на събитията чрез прилагане на магически методи, задачата на следователя се свежда до оглед на следите на престъплението и на всички забелязани на местопрестъплението предмети и обекти. Не се препоръчва по време на огледа на местопрестъплението да се използват заклинания от второ до четвърто ниво, а също така и да се приспива умъртвието с немеханични средства.
 	В този момент се разнесоха уверените стъпки на магистър Тьер, и почти веднага в подземието се появи и самият той. Всички ние станахме на крака, приветствайки лорд-директора. Магистърът, без да ни удостои и с бегъл поглед, се обърна непосредствено към старшия следовател:
 	-Многоуважаеми майстор Окено – и един такъв глас, спокоен-преспокоен, - вие внимателно ли прочетохте трудовото съглашение с Академията на Проклятията, което подписахте при постъпването си на длъжността „преподавател“?
 	Окено неразбиращо се взираше в магистъра и лорд Тьер милостиво обясни:
 	-Дванайсетата точка „Задължения на преподавателя на АП“ гласи: „Преподавателят на Академията на Проклятията носи пълна и непосредствена отговорност за обучаваните по време на занятия.“ Пълна и непосредствена отговорност, майстор старши следовател Окено. Вие сте го прочели, подписали сте го, и с този подпис сте се задължили да се съобразявате с всяка точка от договора. Досещате ли се какви са причините за моето недоволство?!
 	-Да, абсолютно – глухо отвърна полувасилискът.
 	В момента, когато въпросът беше разрешен, магистърът обърна внимание и на наличния труп. Няколко мига Риан просто го гледа, след това се приближи толкова стремително, че движението му почти не можеше да се проследи с поглед, и заставайки на едно коляно, покри с ръка помътнелите очи на момичето.
 	За кратко лорд-директорът като че ли се вцепени, след това се изправи и лицето му отново потъмня. Окено, който не сваляше поглед от лорд Тьер, веднага произнесе:
 	-Адепти, току що ние с вас имахме възможността да наблюдаваме действията на член на ордена на Безсмъртните. Знанията на това общество позволяват да се видят последните минути от живота на убития, с което не могат да се похвалят дори некромантите. Както забелязахте, способностите на Безсмъртните дават възможност да се използва магия, без да бъде изменен общия магически фон и именно за тази им особеност Безсмъртните са наричани „Незрими“ в човешките кралства – това към нас, а след това попита недоволно фиксиращия го Риан: - Лорд-директор, няма ли да споделите с нас получената информация?
 	Но отговор не последва. Вместо това се разнесе до болка познатото ми:
 	-Дара.
 	Леко сияние и духът на смъртта се материализира пред Риан.
 	-Адепт Ерга Логер Унгоре, статус „изключен“ – гласът на лорд Тьер беше плашещо спокоен.
 	Сиянието на Дара стана по-интензивно и почти веднага последва отговор:
 	-Сред живите не се наблюдава. Вероятности: „ потопен в сън“, „използва се от разстояние“.
 	И отново тишина. След това абсолютно спокойната заповед на магистъра:
 	-Викай императорските хрътки.
 	Дара, кимвайки, изчезна.
 	Ние просто се бяхме вцепенили, а лорд Тьер, навеждайки се, затвори вече невиждащите очи, покри мъртвата девойка, а след това произнесе:
 	-Моля за извинение, майстор Окено, делото не е във вашата компетенция, аз нямам право да отговоря на въпросите ви.
 	Но полувасилискът се възмути:
 	-Защо да не е в моята?! Делото е под юрисдикцията на Нощната стража на Ардам, а фактът, че убиецът се явява адепт на вашата академия, нищо не променя.
 	По устните на магистъра плъзна тъжна полуусмивка и Риан тихо отвърна:
 	-Не е бил Логер, уважаеми майстор старши следовател. Това вече би трябвало да сте го разбрал и сам. Извинете ме за намесата във вашия процес на обучение. Всичко най-кошмарно, майстор Окено.
 	-И на вас тъмен ден, лорд Тьер.
 	И магистърът се насочи към изхода. Пеша, в смисъл с краката, тоест, без адския пламък. И едва той се скри в прохода, който водеше към стълбата, аз не издържах:
 	-Лорд-директор – и напъхвайки тетрадката си в ръцете на обърканата Яна, се завтекох след него, - лорд-директор, може ли само един въпрос, аз…
 	Аз претичах през цялото мазе, завих към тъмния проход и попаднах в радостните, а главното, очакващи ме, обятия.
 	-Пипнах те – тържествуващо прошепна Риан, прегръщайки ме по-плътно.
 	Толкова много неща исках да му кажа, цял куп, а сега ние просто стояхме в полумрака на подземното помещение и аз чувствах само нежните му ръце на кръста си и това, колко силно и уверено бие сърцето му, и вече нищо не ми се говореше. Беше ми хубаво, просто прекалено хубаво и нищо друго не ми беше нужно.
 	-Сърце мое, ако продължиш така да се притискаш към мен, ще пропуснеш всичките занятия на куп – весело прошепна Риан, нежно целувайки косата ми.
 	-Аха – отвърнах аз и си спомних, че уж съм на лекция в момента.
 	-Ще обядваш ли с мен? – още една нежна целувка по връхчето на носа.
 	-А-а-а… аха – гледах в мъждукащите му в полумрака очи и сама се поразявах от собственото си многословие.
 	-Тогава, до обяд – леко докосване с устни към устните ми, - и не се натъжавай заради момичето, тя така или иначе не би износила това дете.
 	Изви се адски пламък.
 	Аз останах да стоя със съвършено глупава усмивка, върху която веднага нахлузих марлената маска, която Риан неусетно беше смъкнал. Постоях още малко, опитвайки се старателно да престана да се усмихвам, разбрах, че няма да ми се получи и реших да се връщам така. За щастие, в този момент, по стълбата се спусна Юрао.
 	-Дей – виждайки ме, възкликна той, - може ли за малко?
 	След внушението на лорд-директора, аз разбирах, че ще е най-добре да се върна обратно при групата, но в погледа на дроу имаше нещо такова, че аз тръгнах към него, а след това и след него.
 	Юрао ме изведе на улицата и аз видях стоящия до същата онази стена, по която го беше разплескала защитата, офицер Дарген. Той оживено обсъждаше нещо с познатия ми вече дух-хранител на сградата. И лицето му беше много странно.
 	-Дея, побързайте – викна полувампирът.
 	Аз пресякох тичешком улицата, спрях до него, с тревога местейки поглед от него към духа и обратно. Духът беше съвсем стар, съдейки по обвивката беше на не по-малко от петстотин години, а значи и домът беше стар, въпреки, че по вида му не би могло да се каже. Явно хранителят беше много грижовен.
 	-Туук лежеше – леко променяйки думите, произнесе духът-хранител. – Туук.
 	И посочи към цокъла на стената. Аз проследих жеста му с поглед и усетих как изстивам. На каменния цокъл отчетливо се виждаше начертания с кръв знак „Помощ“.
 	Не помня как се отпуснах на колене, как изваждайки кърпичката си, започнах да бърша каменната повърхност, с надеждата да видя още нещо…
 	-Дея, престанете – офицер Дарген просто ме хвана за раменете и ме вдигна, вампирите не си знаят силата, - няма никакви други надписи, аз проверих вече.
 	Мен ме разтресе. Просто треперех, и дори не от студ, въпреки, че Юрао, замотавайки ме отново в своето наметало, явно така си беше помислил. Мен ме тресеше от нещо съвсем друго:
 	-Обърнете внимание на долния край – прошепнах аз, - това е фирмения знак на Логер, той винаги така пишеше… Това е бил Логер… - гласът ми заглъхна.
 	Дарген веднага взе решение:
 	-Викам шефа.
 	Наложи ми се да му кажа:
 	-Делото ще бъде предадено на императорските хрътки – и дроу и вампира се потресоха от тези новини, а аз добавих, - Лорд Тьер нареди.
 	И след тези думи, лицата на офицерите на Нощната стража напълно се изкривиха и изражението им стана съвсем обезкуражено, а след това, кой знае защо – радостно се оживиха.
 	-И какво ли е видял Безсмъртният, че е заповядал да извикат тези, които самият той не понася? – замислено произнесе Дарген.
 	-Изглежда, че работата е много мърлява – потвърди Юрао и веднага едно такова, провокативно: - Ще погледнеш ли?
 	Вампирът първо отрицателно поклати глава, а след това:
 	-Прикривай ме – Юрао доволен му кимна, аз се опитах да се намеся, но никой нямаше желание да ме слуша, тъй като Дарген вече беше приел решение, - ще погледна.
 	Духът-хранител мрачно се осведоми:
 	-Даа не стее намислилии да мааагичите? – ние тримата се спогледахме, а духът добави: - Да не сте ми пипнали къщата!
 	-Няма – дружно отвърнахме ние и духът се изпари.
 	И тогава започна най-интересното – вампирите владеят магията на кръвта както никой друг, всъщност, то им се полага по статус. И сега Дарген, приклекнал на едно коляно, вплиташе оцветените в червено изблици на кръвната магия в оставения символ. Багрено-ален дим пълзеше от едната му длан, оплиташе пръстите, спускаше се към каменния зид…
 	Взрив!
 	Мен ме сграбчи Юрао и затова аз се стоварих отгоре му и практически не пострадах, но докато се опитвах да се изправя, чувах стоновете на дроу, който накрая се оплака:
 	-Уж е дребна, а е тежка като… Дей, слизай от мен.
 	Слязох претъркулвайки се, застанах на ръце и колене, отново се опитах да се изправя, и като се придържах за стената, това най-накрая ми се отдаде. А след това ме стресна ужасяващата мисъл „Офицер Дарген!“. Аз рязко се завъртях, едва отново не се стоварих на снега – главата ми кънтеше.
 	-Ей, леко, леко – Юрао ме поддържа, - нищо му няма на него, ние сме Стражи, ти кажи как си?
 	Вдигнах сълзящите си очи към партньора, дроу се намръщи и изтърси:
 	-Когато Тьер разбере ме чака светло бъдеще в тъмната Бездна.
 	Неволно се усмихнах и се опрях с чело в рамото му, опитвайки се да си поема дълбоко дъх и да изчакам да престанат да ми звънят ушите.
 	-Как е тя? – съдейки по гласа, с Дарген всичко беше наред.
 	-Не съм се запътила за Бездната – отзовах се аз, поизправих се, вече без да се подпирам на дроу и огледах уличката – нищо.
 	Ама съвсем! Като че ли нищо не беше гърмяло. Дори снегът по покривите си беше равен и гладък като преди.
 	-Човешка магия – забелязвайки удивлението ми, поясни офицер Дарген, улицата беше фактически в стазис. При това магията беше от висша категория, само защитните заклинания на вашия лорд-директор успяха да я помръднат.
 	-А взрива? – веднага попитах аз.
 	Полувампирът се намръщи и някак съвсем без желание отвърна:
 	-Аз сглупих, реших, че той е или жив, или мъртъв, а там…
 	-Какво там? Не тегли трола за опашката, Уррорд! - -изрева Юрао.
 	Мрачно оглеждайки ни, вампирът тихо произнесе:
 	-Там има два живота, вторият е като в …пашкул. Те са свързани, но това наистина е много странно нещо.
 	-Как така? – не разбрах аз.
 	-Сърцата и на двамата бият синхронно – обясни Дарген.
 	-И дишането им е в такт? – кой знае защо попитах аз.
 	-Н-н-не – офицерът изглеждаше странно, - не, вторият не диша.
 	И аз се развихрих:
 	-Логер го изключиха, тъй като от връзката им Нора беше забременяла, а той не искаше да си жени. И той беше знаеше, че детето е от него и нямаше никакви съмнения в това. Преди три дни Логер е проникнал на територията на Академията на Проклятията без проблеми, тъй като би се водил изключен едва от началото на следващия семестър, проследил ме е до библиотеката, прокълнал е Бибор, сигурно след като мен са ме отвели от там, защото иначе Верис би почувствала миризмата му и откраднал три забранени книги по Смъртоносни проклятия! – а след това се понесох нататък: - Логер не е крадец, никога не е бил, но ми беше сърдит, явно затова и ме е натопил. Но защо са му на изключен адепт книги, които дори само да ги разбере, ще му е нужно да научи още много други неща, а това не става за един ден?!
 	-А може книгите да не са му трябвали на него самия? – предположи Юрао.
 	-Две сърца, второто не диша – зародиша на детето на Нора! – мислите ми продължаваха да препускат.
 	-За да се удържи живота в толкова мъничко същество е нужна много силна магия, при това, магия, която е разработена за създаване или зараждане на живот от една -единствена клетка, останалите видове просто не са способни на такова нещо! – вля се в потока на нашите разсъждения Дарген.
 	-Морската вещица! – издишах аз.
 	В този момент нашият словесен поток беше достатъчно грубо и безцеремонно прекъснат:
 	-Достатъчно!
 	Аз дори не разбрах веднага какво става, и продължих да не разбирам до момента, в който Юрао и офицер Дарген не застанаха на едно коляно и аз не видях появилия се на пустата, все пак беше в покрайнините на града, улица… и също се поклоних. Жалко, че чак сега ми дойде на ум здравата мисъл, че командващ императорските хрътки по традиция се явява наследният принц. И не бих могла да кажа, че това беше почетна длъжност – просто всички останали категорично отказваха да си имат вземане-даване с тях.
 	-Лейди Риате – измърмори негово височество кронпринц Даргханаш.
 	-Госпожа – едва чуто го поправих аз, припомняйки си в каква посока би трябвало да отстъпвам, за да стигна до входа в мазето.
 	Но това беше всъщност, само една от мислите, иначе аз оглеждах улицата, посред която стоеше сам-самичък самият кронпринц на империята и само напрегнатите лица на Юрао и полувампира свидетелстваха, че наоколо има още нещо, което аз не мога да видя. Ами да, аз не съм маг, затова и не можех да видя, а хрътките току така, без причина не се показваха. В този момент потрепери Юрао, а след това аз усетих… студ. Не че до този момент не го усещах, в края на краищата, беше краят на зимата, но това беше съвсем различен студ – ужасяващ, проникващ до самото ти същество, вледеняващ…
 	-Да не се пипа – леко насмешлива заповед от облечения от глава до пети в черно принц.
 	И студът се отдръпна, но ужасът остана. След това потръпна и офицер Дарген. След това отново конвулсивно се изви и изведнъж започна да пада, а червените му очи побеляваха стремително… аз престанах да дишам, Юрао мигновено се изправи, прегърна ме през раменете, накара ме да се обърна с гръб, притисна ме и тихо прошепна:
 	-Той няма да пострада… много. Това е разпит, Дей, просто разпит.
 	-Хрътките? – зададох въпрос, на който и така вече знаех отговора.
 	Дроу кимна и в същия миг, пускайки ме, се строполи на колене, едва сдържайки стона си.
 	-Струва ми се, че не са го разпитали както трябва – прозвуча присмиващият се глас на кронпринца, - аз им заповядах да са по-усърдни.
 	Рязко се обърнах към негово височество и искрено се възмутих:
 	-Това е противозаконно!
 	Отмятайки глава назад той избухна в смях, а след това все така с насмешка:
 	-Ама какво говорите, лейди Риате, аз съм в пълното си право. Делото касае държавната безопасност, а значи преминава под юрисдикцията на императорските хрътки. Аз възглавявам това подразделение и аз имам неограничени… пълномощия. Които включват правото да разпитвам при първа необходимост, несравнена лейди Риате. Освен това – лицето му изведнъж стана жестоко, - и двамата офицери на Нощната стража бяха осведомени за това, че делото е предадено на императорските хрътки. Вие лично им го казахте. Възникват ли други въпроси, радост моя?
 	По време на този монолог стенеха вече и дроу и полувампирът. Аз не издържах. Хукнах към входа в мазето и със всичка сила изкрещях:
 	-Майстор Окено!
 	Някъде там, в подземието се разнесе писък, при това, съдейки по фалцета, пищеше Ригра. И почти веднага насреща ми изскочи огромно синьо-зелено змеище с къса тъпа опашка… Свличайки се направо на студената земя, аз разсеяно си спомних, че за първи път виждам бойната трансформация на василиските…
 	-Каква Безззздна сссссе е ссслучила тук?! – изсъска същата тази змия, обвивайки тялото ми с опашка и фактически отнасяйки ме към мазето. – Адепткассс, върнете ссссе на мяссстото на зсссанятията!
 	И мен ме зарязаха да седя на третото стъпало отгоре надолу.
 	И само затова, ми се отдаде да чуя съвършено особения тон, с който заговори майстор старшият следовател Окено:
 	-С какво право провеждате разпит от шесто ниво?
 	-Нивото е пето – небрежно отговори кронпринцът.
 	И сега старшият следовател ми напомни онзи нов преподавател, какъвто беше за нас, когато го видяхме за първи път – ехиден, озлобен и изобщо нахал:
 	-А доказателства? – повишавайки глас, питаше Окено.
 	В отговор – недоумяващо мълчание.
 	-Лично на мен не ми е ясно, това пето ниво ли е или шесто, аз дори седмо мога да предположа.
 	Хриповете на Юрао и Дарген се прекратиха моментално, а след това негово височество благоволи да отговори:
 	-Утре, още сутринта, чакам вашия комендант на Тъмната крепост. Не гарантирам, че беседата ще бъде приятна.
 	Аз седях и се вслушвах, докато не се разнесе шум от стъпки. Първи се показа полувампирът, втори – бледният Юрао, а трети… трети беше един от императорските хрътки. Освен това, него го виждаха и дроу и вампирът, но това, че го виждах аз, можеше да означава само едно нещо – призрачният скелет в призрачни дрипи плува право към мен.
 	-Ама че Бездна – изруга Юрао.
 	-Тя е човек, няма да издържи разпита – прошепна, игнорирайки присъствието ми, Дарген.
 	Черната призрачна твар протегна към лицето ми ноктеста ръка… Плисна огън… императорската хрътка остана без ръка. Аз, потресена от случилото се, като омагьосана се взирах в пепелта, която в тънка струйка падаше върху стъпалата на плесенясалото стълбище. Цяла секунда беше толкова тихо, като че ли се бяхме спуснали в отвъдното, а след това хрътката издаде смразяващ вой и като сянка се метна навън.
 	И едва тогава, полувампирът бавно, сякаш без да може да повярва във видяното, произнесе:
 	-Императорските хрътки са неуязвими…
 	-Конкретно този, също така си мислеше – потресено промълви Юрао. Но дроу тутакси се обърна към мен и такова едно сериозно изтърси: - Партньор, а ти кога имаш намерение да се вестнеш в кантората?!
 	След този въпрос направо ми олекна и даже някак се успокоих, а когато се дочу и съскането на разярения Окено в истинския му ипостас, направо ми светна пред очите. Но се наложи да се затичам… василиските не се отличават с особена доброта.
 	След като едва не се изтърколих по стълбите в мазето, бях стъписана от див вопъл: „Майстоооооор!“. При това крещеше цялата ни група!
 	Покрай мен се шмугна Юрао, след него прелетя и Дарген, последен, между другото, пропълзя Окено. Аз така си и стоях вцепенена, още когато дроу пробяга. И както стана ясно, добре правех. Избоботи заклинание за упокояване, след това, в магически пашкул, полувампирът изнесе останките на Нора.
 	-Стазисът бе разрушен и тя, естествено, се надигна – поясни ми той, изнасяйки упокоеното умъртвие. – А вашите там някакво заклинание си шептят, какво им става?
 	-Арре ебектум – измърморих и аз, избавяйки се от приближаващото се прилошаване.
 	-Аха, същото – отбеляза офицер Дарген. – Какво е това?
 	- А-а-а, ние така се успокояваме – извъртях се от отговора аз.
 	И забързах към групата в мазето.
 	Когато влязох в полутъмното помещение, не разбрах веднага какво става. Всички наши седяха на пода и като хипнотизирани гледаха към майстор Окено, който съскаше, ругаеше и диктуваше, все още в ипостаса на василиск.
 	-Общата задача по огледа на местопроизшествието се дели на редица частни задачи: 1. Изучаване и фиксиране на обстановката на местопроизшествието; 2. Установяване на характера на въздействието на престъпника върху обкръжаващата среда, както виждате, тук ние имахме две мощни заклинания за стазис.
 	Аз внимателно заобиколих старшия следовател, за да не ми се налага да прескачам нервно потръпващата опашка, покрита с отровни шипове, стигнах до мястото си и започнах да записвам заедно с останалите:
 	-3. Откриване, фиксиране и изземване на следите на престъплението и тези оставени от престъпника – Окено впери в мен святкащ поглед и просъска: - С теб ние поссссле ще си поговорим!
 	Останалата част от лекцията цялата група старателно записваше как трябва да се установяват причините, способстващи за престъплението и кои именно са обектите на огледа на местопрестъплението. Как трябва да се оглежда трупа се казваше отделно, а особено Окено се възмущаваше от факта че:
 	-Трупът може да се движи само в случай, че е станал умъртвие! Да се хвърляте към трупа с викове: „Госпожице, вие добре ли сте?“ не само, че е безсмислено, но и някак не е особено полезно за живота! – този път погледът беше насочен към Нурге, нашият полуорк, който, както подозирах, беше направил нещо подобно. – Вие не сте Нощни стражи – продължаваше да вика Окено, вперил в Нурге искрящия си поглед, - вие сте експерти-криминалисти, специалисти по проклятията! Вашата задача е да видите това, което не са успели да забележат Нощните стражи, а не да се навирате между шамарите с тъпи въпроси към пробуждащите се умъртвия!
 	И всичко това със съскане и нервно мятане на ошипената опашка по пода. Не знам кое ни подейства по-силно, но вече със сигурност никой никога нямаше да се опита да се сприятелява с умъртвие.
 	 
 	 
 	От лекцията се връщахме потръпвайки нервно, и дори порталът, който напомняше повече на пясъчна фуния, отколкото на преход, ни плашеше по-малко то съскащия Окено. Отгоре на всичкото, когато се озовахме в академията, видяхме очакващата ни куратор Верис.
 	-По места се-едни – изкомандва върколакът.
 	Всички седнахме, напрегнато очаквайки продължението. И то последва:
 	-Първо, Риате, стани – капитанът се изправи от ъгъла на бюрото на катедрата, скръсти ръце на гърди, взирайки се внимателно в мен. А когато се надигнах от мястото си, отсечено произнесе: - Аз не бях права по отношение на теб, Дея, моля да ме извиниш.
 	Стъписано гледах куратора, без да разбирам какво точно става. Останалите местеха погледи между мен и капитана, и явно също нямаха идея за какво става дума. Верис ни просвети:
 	-Преди четири дни от библиотеката бяха откраднати няколко забранени книги. За престъплението обвиниха адептката Риате. Обвиниха я несправедливо. За мое искрено съжаление, аз бях сред обвинителите.
 	Едно нещо не разбирах, защо трябваше да говори пред всички?
 	-Сядай – изкомандва отново Верис и пристъпи към насъщните въпроси. – Адепти от четвърти курс на Академията на Проклятията, с указ на негово тъмнейшество лорд-директора, във вашата учебна програма бяха внесени изменения.
 	Мълчешком си седнах и като всички останали, с недоумение вперих поглед в куратора. Верис, обаче, изобщо не се смущаваше от нашата реакция – взимайки от бюрото купчинка изписани листове, капитанът започна да ги раздава, едновременно пояснявайки:
 	-От общообразователните предмети ви остават само теоретическите по проклятията, а за всички останали, ще бъдете разделени в съответствие с избраната от вас специализация. Сега ще получите по три листа – на първия е новата ви програма, вторият съдържа план за изпитите и за предаването на писмените работи, а третият ще ми предадете в края на седмицата, като внесете в графите избраните теми за дипломната, курсовите и научната работа.
 	Сега недоумението стана в пъти по-осезаемо.
 	-Чухте ме правилно – зарадва ни Верис, - дипломната ви работа ще бъде по избрания профил, част ще приема Тесме, част Орис, а останалата част от групата се дели между битовите и родовите проклятия, тоест ваши научни ръководители ще са лейди Нектум и господин Орроднер, съответствено.
 	Завършвайки с раздаването на документацията, Верис продължи:
 	-Курсовите са две, по основната специализация, само че Риате, Нурге и Дакене, които са избрали специализация „следовател-криминалист“, ще пишат допълнителна научна работа по предмета на майстор Окено.
 	В аудиторията се разнесоха три синхронни стона, но когато и останалите погледнаха графика на изпитите и писмените работи, стонът стана общ. Както и беше обещал, лорд Тьер беше добавил покриване на нормативи по бойна и физическа подготовка. За някакъв миг проблесна малодушната мисъл, че преди беше някак по-леко, а след това… ние все пак се бяхме изменили, при това всички. И вместо да се оплаква от живота, всеки стисна зъби, повторно се вгледа в листовете, с решението да си вземе всички изпити, и при това, на всяка цена. Аз неволно се усмихнах, спомняйки си какви трагедии се разиграваха в нашата група, стигаше само да ни внесат в плана с една контролна повече, а сега… дали новата униформа така ни беше повлияла, дали думите на лорд-директора, но ние, адептите на Академията на Проклятията се бяхме променили, и се бяхме променили значително.
 	-Ако съм прав, то сега и другите групи вече са получили списъка с предметите по които трябва да готвят реферати и научни работи и… - започна гномът Того.
 	-Трябва да стигнем първи до библиотеката – разбра веднага мисълта му Янка.
 	И ние всички с молба се взряхме във Верис.
 	-Вървете – с усмивка разреши тя.
 	 
 	 
 	Ние с Яна забързано крачехме в тълпата от колеги, в движение разработвайки плана по окупирането и завземането на библиотеката и сдобиването с нужната учебна литература:
 	-Христоматия по Битови проклятия, изданието от периода на управлението на Дарготар - преглеждайки списъка на изпитите, започнах аз.
 	-Там ще ни трябва период от четиристотин години, това са седем книги от четиридесет и шест – Янка се намръщи, - но по Любовни, ще трябва да търсим монография.
 	-И по Смъртоносни, имаме два обзорни реферата запланирани, - без да откъсвам поглед от листа, казах аз.
 	И в този момент нещо със засилка скочи отгоре ми. Аз изписках, изпуснах всичко, което държах в ръце, Янка едва не се бухна на пода, а наглата котешка муцуна, потърквайки се в шията ми, измърка:
 	-Скучаем ли?
 	И един такъв мил и молещ поглед и едни такива оранжеви очи със златисти искрици.
 	-А Верис къде е?
 	-В аудиторията остана – раздразнено отвърнах аз, сърдейки се на Късметчето.
 	-Сама? – измърка отново той.
 	-Ами ние всички излязохме – ядосвах се все повече и повече.
 	-Тогава, аз те зарязвам – съобщи възроденият, скочи от рамото ми и с небрежна походка се насочи към освободената от нас аудитория.
 	И докато аз събирах всичко, което беше изпопадало, Късметчето все така небрежно и уверено вървеше към вратата. Първи се поинтересува нашият орк, който явно най-бързо се освести:
 	-Говореща котка?
 	-По-скоро върколак – предположи Янка.
 	-Аха – съгласих се аз, тъй като нямаше смисъл да разкривам истината, и ние продължихме напред.
 	Но не бяхме стигнали и до края на коридора, когато отзад се чу рев:
 	-МАРШ НАВЪН!
 	Цялата ни група застина, но с това не се свърши:
 	-Бездната да те сдъвче и за те изплюе в Мрака, муцуно въшлива!
 	Щастливото Късметче дотича в галоп след няколко мига, отново се намести на рамото ми и изкомандва:
 	-Напред, деца мои!
 	Адептите на Академията на проклятията мълчаливо вдигнаха очи към мен, но възродения дух това явно не го смути:
 	-Какво се спряхте? Напред ви казвам, на среща с нови знания, в преследване на нови идеи, в стремеж към… а накъде бяхте се запътили всъщност?
 	-В библиотеката – сурово отвърнах аз.
 	Котакът се изкриви муцуна и изтропа:
 	-Фу, каква адска скука. Абе какви адепти сте вие, бе? Към таверната, приятели мои, към кръчмата! В краен случай, може и във винната лавка, а чак след това - в библиотеката.
 	Аз мълчешком хванах възродения дух за кожата на врата, свалих го от рамото си, тръшнах го на пода и ние всички се запътихме отново към библиотеката. Въпреки, че по-рано, преди появата на директор Тьер, всички със сигурност биха се заврели в най-близката кръчма и при това бегом.
 	-Дея – тросна ми се недоволният котарак, - знаеш ли вече за Логер?
 	-За Логер вече всички знаят – тъжно отвърнах аз.
 	И на всички останали също им беше тъжно, на всички, освен:
 	-На всички зубрачи рано или късно им изпушва мозъка – изказа се изведнъж Ригра. – Лошото е, че сега заради Логер по Ардам ще сноват хрътки, а през почивните дни, ако не сте забравили е празника на Смъртта на зимата.
 	Бяхме забравили, при това всички дружно, а сега, когато ни припомниха, походът в библиотеката загуби част от своята приоритетна важност.
 	-Към кръчмата? – провокативно попита Късметчето.
 	-До почивните дни трябва някак и да доживеем – решително заяви Олсо и първи продължи напред.
 	Цялата група го последва, а зад гърбовете ни се разнесе:
 	-Книжни червеи!
 	Аз спрях, обърнах се и разгневено се взрях в Късметчето, но тази нагла котешка муцуна, вместо да се засрами, високо възвести:
 	-Добре, да допуснем, че в читалната зала няма какво да правите, там делегации от другите курсове маршируват още от предишното междучасие, но ако се съгласите с моите условия, така да бъде, ще ви съобщя как да стигнете до хранилището на библиотеката.
 	В този момент него никой не го послуша, адептите на Академията на Проклятията гордо продължиха да вървят към царството на книгите и фолиантите, ние все още не знаехме, че преди нас през библиотеката вече бяха минали цели три потока!
 	След това нашата група уби сума ти време в търсене на наглия възроден дух, ако бяхме се напрегнали още малко, може би и сами бихме намерили пътя в заветното хранилище, но сега слушахме условията на котарака.
 	-Букети цветя, дванайсет – вещаеше Късметчето. – Черни рози, точно сто и шест броя. Парфюм с аромат на карриса – два флакона и, естествено, черни чорапи от елфийска дантела.
 	Започвах да разбирам защо Риан не обичаше този дракон.
 	-Дея, твой ми е този котарак? – разгневено се поинтересува Ригра.
 	-Сам се привъртя – без да мигна излъгах аз.
 	-Сам? Върколак? – не ми повярваха изобщо.
 	Мълчаливо свих рамене. Нурге тежко въздъхна и вяло се оплака:
 	-А преди само за преподавателите събирахме пари…
 	-Не се стискайте – сладко прозявайки се, посъветва Късметчето, - за това мизерно възнаграждение, вие получавате достъп до всички книги в хранилището по всяко време на деня и нощта, без да ви се налага да се подмазвате на злобните библиотекари.
 	Ние по навик събрахме парите, и Нурге с монетите и със списъка на котешките изисквания, напусна академията. Освен полуорка, Късметчето си избра още трима адепти от мъжки пол, а на останалите предложи да се разкараме на лекцията по Битови проклятия.
 	 
 	 
 	Битовите проклятия бяха един от най-скучните предмети. И причината не беше само тази, че се изучаваха проклятия само до четвърто ниво, тъй като по-силни обикновените хора не умеят да налагат, а в досадната и почти непоносима лейди Нектум.
 	-И не си струва да забравяте за целесъобразността на профилактиката сред мирното население – дуднейки под носа си, вещаеше почтената преподавателка. – Помнете, че буйно цъфналия слез под прозорците, вече е признак за това, че поне един от обитателите на дома, не само, че е несдържан в изказванията и пожеланията си, но и обладава този минимум енергиен ресурс, който превишава средните стойности сред жителите на Тъмната империя. Ваше пряко задължение е да проведете профилактична беседа, а в случай на несъгласие на живущите в дома да съдействат, е необходимо да изискате намесата на офицерите от Дневната стража.
 	Внезапно зад прозореца проблесна златно сияние. Възрастната дама рязко отметна глава, и от движението кокът на главата й подскочи, намръщи се, и раздразнено проклинайки източника на сиянието с проклятие шесто ниво, се завтече да погледне кого така щедро беше наградила с бързо сбъдващо се, неприятно пожелание. Може и да беше странно, че на нейните скучни лекции винаги е тихо и никой не смее да помръдне, но трябва да уточним, че единственото място в цялата академия, където слезът цъфтеше зиме и лете, беше именно на полянката под прозорците на лейди Нектум. И както някога се беше изпуснал пред мен предишният ни директор: „И не можем да я сменим даже – такива специалисти са рядкост, тя е почти уникум.“
 	Но след това се случи нещо невероятно – отчаяно сипейки проклятия, преподавателката стигна до прозореца и се вкамени. Устата й бавно се отвори, показаха се зеленикавите зъби, което си беше пряко свидетелство за примес на тролска кръв, очите й се оцъклиха, а по бузата й се плъзна самотна сълза. След това лейди Нектум тежко въздъхна, изхлипа и с възторг произнесе:
 	-Каква любов!
 	За да не помръднем от местата след подобно заявление се изискваха титанични усилия, но ние все пак останахме да седим – беше ни още пресен случаят от първи курс, когато един такъв пъргав, който се осмели да скочи от стола без разрешения, го наградиха със спъващо проклятие. Норус си изби два зъба когато падна, счупи си ръката и си изкълчи крака, преди, отчаяно спъвайки се на всяка крачка, да се отвлече до директорския кабинет. Така че, ние послушно си седяхме по местата, искрено съжалявайки, че шиите ни не могат да се разтягат, а лейди Нектум отново тежко въздъхна и замислено произнесе:
 	-Шаена… А кой в академията се казва Шаена? – гъстите й вежди замислено се събраха на носа и дамата продължи: - Шаена… Шаена… Сигурно е някоя от новите преподавателки. Сред адептките няма нито една Шаена, в това съм сигурна… Та коя е? – ние всички слушахме със затаен дъх, на всички ни беше интересно. И тогава Нектум възкликна: - Капитан Верис! Точно така, Шаена Верис!
 	А ние все още си седяхме. Преподавателката се обърна, огледа нашите измъчени от любопитство лица и за първи път от началото на нашето обучение реши да се смили над адептите.
 	-Можете да задоволите любопитството си, за мъжката част от групата, това ще е особено полезно – можете и да научите нещо, а девойките не ги съветвам да гледат, адептки, ще се гътнете от черна завист.
 	Естествено, адептките бяхме първи! Ние скочихме от чиновете, спуснахме се към прозорците и… и там застинахме.
 	„Аз се събуждам с името ти на уста
 	И само то ме пази от смъртта,
 	Моя не си, гризе ме мисълта,
 	Шаена ти за мен си любовта“.
 	И всичко това, обградено от цветя и отдолу – сърце, нарисувано с розови листенца, което върху покрития със сняг двор изглеждаше приказно.
 	-Стихотворението не е кой знае какво – мрачно произнесе Ригра.
 	-Това да не би да е сърце в разрез? – поинтересува се Горгот, на него, като на върколак, това му беше много интересно. - Кекави са му ръцете на този обожател.
 	-Сядайте по места! – изрева лейди Нектум и когато ние послушно се наместихме обратно, произнесе: - Стихотворението било слабо, сърцето – криво.. като дойдете на моите години, ще е късно да намирате кусури!
 	До края на лекцията лейди Нектум със злобен и разстроен глас четеше материала, а ние се стараехме да запишем всичко, защото тя много бързаше.
 	 
 	 
 	Едва приключи лекцията по Битови проклятия, вратата бавно се открехна и в процепа се мярна котешка опашка. Само опашка. И същата тази опашка, възползвайки се от това, че лейди Нектум стоеше с гръб към вратата и диктуваше домашното, провокативно ни подмами след себе си.
 	След като записахме задачите, ние се сбогувахме с преподавателката и напуснахме аудиторията, за да забележим котешката опашка, която ни махаше подканващо, но вече от края на коридора.
 	-Риате, ама че е нагъл котаракът ти – обвинително отбеляза Дакене.
 	Все по-добре разбирах магистъра, дори повече, осъзнавах напълно, защо Риан за нищо на света не иска да го пуска в замъка си. И все пак, ние мълчешком последвахме опашката и видяхме как тя изчезна зад една от малките, почти незабележими врати за персонала на академията. И всичко щеше да е наред, ако вратата не водеше в тесен малък проход, който беше предназначен за гоблини, а не за адепти.
 	-Хвърлихме си парите на вятъра – отново се обади Ригра.
 	Но първа последва котешката опашка. И останалите прегърбени я последваха и само аз, кой знае защо, не можах да тръгна след групата. Отначало дори не разбрах защо, а след това осъзнах, че на пътя ми се е появила въздушна стена, а след като и последният адепт, сгънат на четири изчезна зад вратата, мен неочаквано нежно ме прегърнаха. И се раздаде тихото:
 	-Ние имахме съвместен обяд по план, ако не сте забравила, уважаема адептка Риате.
 	Вратата в неизвестното се хлопна. Решила, че и после мога да попитам за прохода Янка, се обърнах към лорд Тьер и се усмихнах веднага, когато погледът ми се срещна с черните мъждукащи очи.
 	-И къде възроденият дух поведе новопридобитите си последователи? – весело се поинтересува магистърът.
 	-М-м-м – даже не знаех какво да отговоря. В крайна сметка, казах почти истината: - Да удовлетворяват жаждата си за знания.
 	-Така ли? – Риан насмешливо вдигна вежда. – Това е ново определение на остарялото „да крадат книги“?
 	Чувствах, че започвам да се изчервявам.
 	-Ето го пагубното влияние, което ти оказваш върху колегите си – продължаваше да ме подкача Риан.
 	-Не ни стигнаха книгите в библиотеката – опитах се да се оправдая за случилото се.
 	-Сериозно? – пак ме гледаха с лукаво присвити очи. – А ти днес ходи ли до библиотеката? Пита ли библиотекарите за учебници?
 	-Н-н-не съвсем - ние просто бяхме видели празните рафтове, бяхме се впечатлили и бяхме отишли да търсим помощта на котарака.
 	-Жалко – магистърът шеговито се усмихна, - тази сутрин докараха нови учебници, отпечатани в съответствие с измененията в програмата ви. А старите – от шеговита, усмивката се превърна в коварна, - ги пренесоха в хранилището.
 	Късметчето щеше да си го получи!
 	Мислено стоварих върху главата на котака няколко злобни проклятия и уж небрежно се поинтересувах:
 	-А може ли аз….
 	-Да предупредиш вашите? – завърши въпроса ми Риан. И почти откровено подигравателно: - Не. Не може, сърце мое. Нека се наслаждават. Между другото, за да намерят нужната им информация, ще им се наложи да прочетат три пъти повече материал, отколкото ако използват новите учебници, които са достатъчно на брой за всички адепти в академията. Затова пък, ще им бъде като обица на ухото за в бъдеще. Няма вече да се втурват в грабителски нашествия по библиотеките. Защото ти, това все някак се търпеше, но Логер вече ми дойде в повече. И затова сега просто ще отучим от този навик всички останали.
 	Укоризнено гледах магистъра – та нашите не бяха виновни за нищо!
 	-Не – не се поддаде на мълчаливата ми молба. – Така и ще разберат, че не бива да търсят леки пътища в обучението и да разчитат, че могат да си купят помощ винаги и навсякъде.
 	И това беше казано така, че веднага ми стана ясно – моето мнение по въпроса изобщо не се взима предвид, съдейки по всичко, лорд-директорът беше решил да се заеме с възпитанието на адептите, използвайки методи, по-жестоки и от досегашните.
 	-Не трябваше ли да обядваме? – напомни Риан.
 	-Къде? – неохотно попитах аз, чувствайки се предателка по отношение на цялата група.
 	-М-м-м, не тук – замислено разглеждайки изражението на лицето ми, отвърна магистърът.
 	Изви се адски пламък.
 	 
 	 
 	Беше ми странно, че се чувствах почти като у дома си в дома на лорд Тьер. В момента, когато се появихме в стаята със стъклените стени, аз претичах до прозорците, разглеждайки огромния град, който се простираше под нас като на длан.
 	-А ти се усмихваш – неочаквано подхвърли Риан.
 	Аз възторжено проследих полета на три млади черни дракона, които профучаха над нас във формация „клин“, след това се разпръснаха и отново се събраха, като за малко не докоснаха с криле покривите на сградите.
 	-Готвят се за парада – приближавайки се към мен, магистърът застана толкова близко, че почти ме докосваше, но все пак не ме прегърна, - репетират си полета.
 	Аз лекичко се наклоних назад, опирайки се с гръб в гърдите му, магистърът веднага нежно ме обгърна с ръце и вече всички думи станаха излишни. Ние просто стояхме и гледахме течението на живота в столицата иззад дебелото стъкло, тъмните потоци на гражданите по улиците, плискащите се пламъци над покрива на магическия колеж, златистото сияние над двореца и летящите над града гущери. На мен ми беше толкова хубаво така – просто стоейки рамо до рамо с него.
 	-Обяд – Риан с предвкусване произнесе тази дума. – Имаш ли някакви претенции към менюто?
 	-Не – тихо отвърнах, покривайки с длани ръцете му, които ме прегръщаха през кръста.
 	И магистърът задържа дъха си, само сърцето му започна да бие три пъти по-бързо. А аз внимателно погалих изведнъж напрегналите се длани и сама се удивих от собствената си смелост и от обзелия ме порив.
 	-Дея – тихо ме повика лорд-директорът.
 	Моментално спрях, смутих се страшно и сега и моето сърце започна да бие също толкова бързо като неговото. Опитвайки се да се престоря, че нищо не се е случило, аз припряно се отдръпнах и без да гледам към Риан, попитах:
 	-А защо вие предадохте делото по убийството на Нора на императорските хрътки?
 	Едва след въпроса се осмелих да погледна Риан. Магистърът, без да сваля леко развеселения си поглед от мен, мълчаливо скръсти ръце и иронично повдигна вежда, интересувайки се:
 	-Това ли е всичко, което те вълнува в този момент, сърце мое?
 	Гледах го и чувствах как се сгрява душата ми и това ме кара да се чувствам така добре и спокойно, че дори вече не ме интересуваше дали той ще ми отговори или не. Риан се усмихна загадъчно и пристъпи към мен. Крачка, още една и още една мъничка предпазлива крачка, след която между нас не остана разстояние. И продължавайки да държи ръцете си скръстени на гърдите, магистърът се наведе към мен, също толкова бавно и предпазливо. А аз като омагьосана следях всяко негово движение със затаен дъх, а когато устните му нежно се докоснаха до моите, изведнъж почувствах, че се замайвам…
 	-Аз почуках! – нагъл, висок и леко язвителен глас разтроши веднага на парченца това вълшебно състояние, в което бях изпаднала. – Тьер, две думи само!
 	Силните длани на магистъра нежно се плъзнаха по раменете ми, привличайки ме към гърдите му и скривайки смутеното ми лице от очите на нечакания посетител, а след това чух прегракналото му:
 	-Вън.
 	Явно никой никога не беше разговарял така с неследния принц. Дарг се възмути:
 	-Какво?!
 	-Вън! – вече без да крие гнева си, процеди лорд-директорът.
 	Вой на вятър, звук от треснала се врата и тихото от магистъра:
 	-Та какво стана с пожеланията ти за обедното меню?
 	С усилие си поех дъх и едва чуто отговорих:
 	-Нещо по ваш избор…
 	След като ми се усмихна разбиращо, Риан кимна и излезе, хвърляйки ми още един поглед от вратата. А аз останах на място, опитвайки се да осъзная, защо продължавам да се усмихвам. Все по-широко и щастливо и не мога да се спра. Просто плувах в такова едно огромно и безгранично щастие, от което ми беше толкова сладко и топло на душата, точно до мига, в който градската къща на лорд Тьер не се разтърси от рев:
 	-Върви в Бездната, Тьер!
 	Да, да се усмихвам престанах. Отвори се вратата, появиха се прислужници, почтително ми се поклониха преди да започнат да сервират масата. А аз, аз, вместо да остана в стаята и да дочакам Риан, бавно тръгнах към звука на гласовете, които обсъждаха с повишен тон някакви задължения. Аз минах по широкия коридор, слязох по черна вита стълба. Да се подслушва е лошо, знам, но в хола, обзаведен в черно-бяла гама, като светло петно се открояваше открехнатата врата и зад нея, явно в малка гостна, се разгаряше скандал.
 	-Разследвания от този тип не влизат в моите задължения – спокойният, ледено студен глас на магистъра.
 	-Аз нямам намерение да си губя времето с подобни съмнителни развлечения! – отново изгуби самообладание наследният принца.
 	-Не съм аз този, който трябва да ви напомни, че длъжността командир на подразделението на императорските хрътки ви е поверена от момента на вашето пълнолетие – с някаква подигравателна учтивост натърти Риан.
 	Тишина, а след това тихо:
 	-Те… не ми се подчиняват.
 	И безразличното:
 	-Хрътките уважават само силата, ваше височество.
 	Няколко напрегнати секунди тишина, а след това пресипнало и уморено:
 	-Аз не се справям, Риан.
 	Тежка въздишка и с осезаема нотка на раздразнение:
 	-Аз ти казах да не сменяш хилядника. Ти не си толкова силен, че да ги удържиш без Пустинника. Но теб гордостта те удари в главата и как стоят сега нещата?
 	Нещата явно бяха скръбни, тъй като Дарг прехвърли темата, молейки:
 	-Риан, заеми се ти с това, моля те.
 	И отговора на лорд-директора, който ме порази:
 	-Не мо-га! – разделяйки сричките произнесе магистърът. – Аз, наследник на императорската власт, не се явявам.
 	-Бездна! – изруга този, който именно се явяваше наследник.
 	Аз внимателно започнах да се качвам обратно по стълбите, най-малко от всичко ми се искаше да ме сгащят на местопрестъплението, когато чух думите на Риан:
 	-Върни Пустинника. Сам се заеми с издирването, магът действа грубо, оставя следи, уверен съм, той е от смъртните. Когато хванеш следата, насъскай хрътките, за четири дни ще се справиш и нека тази мръсна история да се превърне в поредната тайна на империята.
 	-А какво става с вещицата? – глухо попита принцът.
 	-Търсим – злостно процеди Риан.
 	-М-м-м, ти си хванал следа и не си я намерил? – учудване, смесено с доста ирония и арогантност.
 	-Аз не съм хрътка – гласът на лорд Тьер изстина, но си остана учтив.
 	-Та тази твар теб те е погнала! – като че ли му напомни негово височество.
 	Застинала на стълбите, се вслушах със затаен дъх. И чух:
 	-Да, осведомен съм по въпроса.
 	-Нима? – недоверчив въпрос. – И вместо да хвърлиш всички сили в издирването, ти се забавляваш в онази скапана академия?
 	Стоях на осмото стъпало отдолу нагоре и мрачно слушах по-нататък.
 	-Скапана? – подигравателно-ироничен тон. – Дарг, проплакни си знанията по история, и може би тогава ще благоволиш да си спомниш, че Академията на Проклятията е била основана с указ на твоя дядо. И то, защото страшно са ни били нужни специалисти от това направление.
 	-Били са ни нужни – наследният принц натърти на първата дума, - а сега това е изгнил древен труп.
 	-Дарг-Дарг – съдейки по звука на стъпки, някой от двамата се беше насочил към изхода, - ти казваше същото и за Северния Предел, а сега това е най-силната крепост на границата. Аз бих казал – непревземаема. И можеш да ми вярваш, няма да мине и година, и Академията на Проклятията ще се превърне в едно от най-добрите учебни заведения на империята. Защото аз, за разлика от теб, не се отказвам по средата на пътя. Върни Пустинника, разбери, оскърблението на наследника на империята не е повод за заточение в Бездната.
 	Аз се втурнах нагоре секунда преди да се отвори вратата и се затичах обратно към стаята, тъй като… е, неудобно ми беше. И едва, когато се озовах до подредената вече маса, се успокоих и се постарах да си нормализирам дишането. Не успях, магистърът се появи почти веднага.
 	Влезе – суров и съсредоточен, със стиснати устни и напрегнато изражение на лицето, спря на вратата, погледна ме, усмихна се и дори погледът му просветля. И усмивката му ставаше все по-широка, докато с доволен вид, Риан не произнесе:
 	-Бързо бягаш.
 	Аз се изчервих, чувствайки как се задушавам от изгарящата вълна, която плъзна по тялото ми, но не се заех да изяснявам причините за твърдението, прехвърляйки разговора на друга тема:
 	-Един от хрътките се опита да ме разпита – просто, никак не ми харесваше, че наследният принц ще се занимава с разследването, с тази негова любов към показателните изпълнения.
 	Но отговорът на Риан се оказа и неочакван:
 	-Целият ли изгоря или само частично?
 	-Р-р-ръката – със заекване, признах аз.
 	-А, значи е действал предпазливо. Но нищо странно, хрътките би трябвало да чувстват – усмивката му стана много загадъчна, и пристъпвайки към мен, магистърът продължи: - Та какво успяхме да чуем там?
 	Бузите ми просто горяха, оправданията се заклещиха в гърлото, и аз не успях да кажа нищо, преди Риан да направи още една плавна крачка. А аз останах на мястото си, гледах го в захлас и даже престанах да се изчервявам от смущение, забравяйки всичко за миг.
 	Още една крачка и черните очи така тайнствено мъждукаха, че аз вече не бях в състояние да откъсна поглед от магистъра, а и да се помръдна, също. И още една крачка, която намали разстоянието помежду ни наполовина, и аз разбрах, че отново съм задържала дъх. И още една стъпка, бавна, без да откъсва поглед от мен, със загадъчно-щастлива усмивка на рязко очертаните устни…
 	-Аз никога повече няма да подслушвам – едва чуто въздъхнах аз.
 	Крачка, и топлите ръце предпазливо обхващат талията ми, а магистърът се навежда над мен, усмихва се и прошепва:
 	-Честна дума?
 	-Да – затваряйки очи и чувствайки дъха му върху устните си, отвърнах аз.
 	-Сериозно? – провокативен въпрос, явно за нещо съвсем различно.
 	-Да – без да зная с какво се съгласявам, въздъхнах аз.
 	Лорд Тьер докосна внимателно устните ми със своите и почти веднага промълви тихо:
 	-И дишай, става ли?
 	А не се получаваше, аз се боях даже да трепна, като че ли едно примигване, глътка въздух, можеха да разрушат това чувство на щастие, което ме обхвана в обятията на магистъра.
 	-Започвам да разбирам, защо тогава припадна – Риан решително прекъсна целувката, притисна ме към гърдите си, обгърна ме с ръце и заравяйки лице в косата ми, едва чуто призна: - Не мога да ти се надишам.
 	Отмятайки глава, отново затаих дъх и се вгледах в светналите черни очи на лорд Риан Тьер и си поех въздух едва, когато той решително покри устните ми с гореща, почти изгаряща целувка.
 	На вратата се почука!
 	Аз трепнах и се откъснах от магистъра, Риан ме удържа, недоволно прониза с поглед абсолютно невинната врата, зад която се разнесе неувереното:
 	-Господарю, да носим ли второто?
 	-Бездна! – с изненадващо пресипнал глас изруга лорд Тьер.
 	Свивайки рамене, предпазливо се отдалечих от него, стигнах до масата, седнах и напомних:
 	-Времето за обяд в академията е не повече от час.
 	Риан посърнало заповяда да поднесат всичко каквото има, приближи стола ми до масата, а след това и той седна. Известно време, с разфокусиран поглед гледа вторачено масата, след това тръсна глава, като че ли прогонвайки неприятни мисли, и усмихвайки ми се, зададе вече традиционния си въпрос:
 	-Вино?
 	-Аз съм в средата на учебния ден – напомних на лорд-директора. – Вечерта имам и работа в кантората.
 	Лукава усмивка и неочакван въпрос:
 	-А през нощта? – и такъв един, втренчен поглед.
 	Двамата прислужници, които бяха донесли други ястия, след този въпрос, дружно ме погледнаха. Пак се изчервих, този път, по-скоро от смущение. Риан забеляза реакцията ми, недоволно погледна към полугномите. След миг оставахме сами.
 	-Извинявай – меко прошепна лорд Тьер.
 	-Всичко е наред – излъгах аз и наведох поглед.
 	Може и да беше последица от възпитанието ми, но така или иначе, ми беше неприятно. И ние пристъпихме мълчаливо към обяда. Риан ядеше месо в тъмно зелен сос от някакви ароматни треви, а аз имах възможността отново да се насладя на поредния шедьовър на Кулинарната магия, явно донесен от знаменитата ресторация. След известно време магистърът попита:
 	-Какви писмени работи трябва да готвиш?
 	Обезкуражено въздъхнах и изброих:
 	-Дипломна по Смъртоносни проклятия, курсова по Битови и, сигурно, първата част от дипломната при майстор Окено.
 	-В смисъл „първата част“? – уточни Риан, отпивайки глътка от тъмно аленото вино.
 	-Специалността ми е следовател-криминалист, тоест, профилирам се по предмета на майстор старшия следовател Окено, значи по една курсова на семестър и всяка от тях ще е съставна част на предстоящата дипломна.
 	И спокойният въпрос на лорд-директора:
 	-Ще се справиш ли?
 	Изненадано го прогледнах, с недоумение кимнах, изпитвайки… да, обида, ако трябваше да съм откровена.
 	-Не се сърди – Риан се усмихна и поясни: - Ти започна нормално да учиш едва през зимата, когато престана да работиш в таверната и аз се съмнявам, че натоварването по усилената ми програма ще ти е по силите.
 	Мрачно мълчах и го гледах, мачкайки салфетката в скута си.
 	-Помолих те, да не се сърдиш – затаена усмивка в очите, - зададох ти този въпрос, само за да разбера дали не ти трябва частен учител или ще се справиш сама?
 	Това странно напрежение около обедната маса изобщо не ми харесваше и в първия момент ми се прииска гордо да се откажа от предложението, а след това честно казах:
 	-Със смъртоносните проклятия ще е сложно, но аз ще се справя, наистина ще се справя.
 	-Пак ще ги вземеш от седмия път? – иронично прояви любопитство лорд-директорът.
 	-Но ще ги взема! – наистина започвах да се ядосвам.
 	-„Важен е резултатът“? – цитира ме той.
 	-Важното е… - рязко издишах, опитвайки се да не нервнича и вече спокойно продължих: - По криминалистика ще ми помогне Юрао, със Смъртоносните ще се справя сама. Наистина.
 	Опитвайки се да скрие лукавата си усмивка, Риан съгласно ми закима, подчертано сериозно приемайки моето заявление. След това, магистърът продължи да яде съвсем леко запеченото си месо. Но в момента, когато аз някак успях да се успокоя и да се взема в ръце, спокойно заяви:
 	-Маг Селиус ще свърши работа. Толкова ми е задължен, че никога не би ти причинил вреда, а може да те научи на много неща. Ще се занимавате ежедневно по един час след залез слънце.
 	Стискайки и така вече смачканата салфетка, аз отрязах:
 	-Не. Ще се справя сама.
 	Главозамайваща усмивка и изключително мекото:
 	-Не подлежи на обсъждане.
 	-Слушайте, лорд-директор!.. – възмутих се аз.
 	-Слушам ви внимателно, адептка Риате – Риан продължаваше да се усмихва и устните му потръпваха.
 	Окончателно намачквайки салфетката, я запратих на масата.
 	-Вино? – попита магистърът и веднага услужливо ми напълни чашата.
 	Скръствайки ръце на гърдите, аз все пак попитах:
 	-Теб моето мнение изобщо интересува ли те?
 	Усмивката на лорд-директора стана просто ослепителна, след това той тихо се разсмя, намести чашата с вино пред мен и произнесе:
 	-Постоянно си задавам същия въпрос по отношение на теб.
 	Прекрасно, просто нямах думи.
 	-Аз тогава не те пуснах в кантората, защото се безпокоях за теб! – раздразнено измърморих аз.
 	-А нима ти си мислиш, зад че моето предложение за частния учител има някакви други причини, освен че се безпокоя за теб? – ясно изговаряйки всяка дума, попита лорд-директорът.
 	Аз не намерих какво да отвърна.
 	-Гордостта, любима, е неуместна в личните отношения – доста рязко ме укори Риан.
 	Загубих окончателно апетит. Стиснах длани на коленете си и просто продължих да седя, мълчаливо гледайки в пространството. Известно време си седяхме така, а после магистърът с галещ тон промълви:
 	-Дея…
 	Аз продължих да си мълча. И не защото се правех на обидена, по-скоро бях толкова разстроена, че просто нямах сили да отговоря.
 	-Дея.
 	-Обедната почивка вече е свършила, сигурно – аз станах, припряно отпих малко вино от чашата и все така, без да гледам към Риан, помолих: - Върни ме обратно, ако обичаш. Аз трябва да ида и за учебници и…
 	Изви се адски пламък.
 	Без да гледам, пристъпих в огнените езици и след миг се озовах в същия този коридор, от който бях изчезнала. Нервно бръсвайки с пръсти сълзите си, забързах към седемдесет и четвърта аудитория.
 	На кроса финиширах последна. Нововъведените „Основи на ръкопашния бой“, които за сега бяха само на теория, ги слушах през дума. Любовните проклятия и Схемите за налагане ми минаха като в мъгла. За сметка на това пък, с какво наслаждение, след края на занятията, разясних на всички ситуацията с учебниците и напуснах Академията на Проклятията.
 	 
 	 
 	Леденият вятър удари в лицето ми, накара ме да придърпам качулката, която, за разлика от шапката, предпазваше по-добре от мокрия сняг. Над Ардам се спускаше сумрак. За сега, само се спускаше, карайки служителите в канцелариите с очакване да гледат часовниците си, а търговците – радостно да потриват ръце в очакване на вечерните продажби. По улиците сновяха ученици от всички възрасти – от дребосъците, избягали от домашните училища, до младежите, които се занимаваха или в Тъмните училища или в градското общообразователно.
 	Бодро крачейки по улиците, аз се стараех да избягвам сблъсъците с разлудувалите се дечица, които изпращаха последните зимни дни с отчаяни сражения със снежни топки, но когато почти бях стигнала до кантората, все пак получих силен удар между лопатките. Рязко се обърнах и се отдръпнах, за да избегна на косъм следващата топка, която явно беше предназначена за лицето ми.
 	-Ей! – възмутено викнах аз.
 	-Ай! – заявиха ми в отговор и замачкаха поредната снежна топка.
 	-Юрао! – разкрещях се аз, разпознавайки нахала.
 	Офицер Найтес избухна в смях и продължи да се киска докато аз си триех лицето от точното му попадение, и докато изтърсвах снега от палтото си, и дори когато в ръката ми се появи не по-малко твърда и тежка топка, о тази, с която ме беше замерил, той продължи да се подсмихва. Напразно!
 	-Това е първата! – предупредих аз, докато изстрелвах снаряда си към неуспелия да се извърти дроу.
 	-Дей! – възмути се той, преставайки най-накрая да се смее.
 	-Знаете ли в какво е грешката ви, офицер Найтес? - поинтересувах се аз, навеждайки се, а когато се изправих, в ръцете си имах вече две снежни топки.
 	-В какво? Пфу, ама че…! – изплю снега от устата си Юрао.
 	-Ти забравяш къде съм израснала! – двете топки едновременно полетяха към офицера на Нощната стража. – А аз, между другото, имам четирима по-малки братя, без да броим братовчедите. И можеш да ми вярваш, да си по-голяма сестра в Приграничието не е лесна работа.
 	Той не успя нито да ги избегне, нито да се отърси от снега, а в опората на властта на тъмния император се врязаха още три снежни снаряда.
 	-Значи така ти с партньорите, а? – изрева Юрао и получи още една топка в челото си. – Така значи? Край, Дейка, готви се да умреш!
 	И следващата ми снежна топка застина във въздуха, точно пред мокрото лице на дроу.
 	-Щит, първа степен, обикновен – зарадва ме Юрао. Удар с крак по заснежената улица, и във въздуха се вдигнаха десет снежни топки, всяка с размер на ябълка. – Магия за преобразуване на материята – просветиха ме мимоходом, - почти забранено ниво.
 	Нямах никакво съмнение към кого ще полетят сега всички топки накуп и постъпих така, както винаги постъпвах у дома – с див крясък се втурнах към убежището, което тук беше заместено от кантората, навеждайки се и тичайки на зиг-заг. Две снежни топки изсвистяха над главата ми, три се забиха в стената, четири ме уцелиха, последната се вряза в стъпалата, точно пред крака ми. Не беше сложно да се досетя, че на някого му свършиха боеприпасите!
 	Подхлъзвайки се на стълбите, държейки се с една ръка за перилата, с втората гребнах колкото се може повече сняг и обръщайки се, запратих топката в приближаващата се тъмна фигура… И почти веднага забелязах, че това не беше Юрао!
 	Дроу, между другото, демонстративно хванал се за корема и плъзгайки се по стената, грухтейки от смях, нагло се забавляваше от ситуацията. А аз, седнала на стъпалата и преглъщайки, с ужас гледах, как моята снежна топка бавно се пързаля от челото на магистър Еллохар към носа му, там на снаряда явно му стана прекалено тясно, и без да стигне до края на най-изпъкналата част от лицето, позорно се сплеска върху върха на ботуша на директора на Школата за Изкуството на Смъртта.
 	-Неочаквано – събирайки очи към капката, която се беше образувала на носа му, произнесе магистъра.
 	-Простете – ставайки, промълвих аз.
 	Подчертано бавно магистърът свали ръкавицата си, изтри си носа и насочвайки към мен строг поглед, мрачно попита:
 	-В кого се целеше?
 	Мълчешком посочих към дроу. Юрао моментално престана да се хили, вдигна ръка пред себе си и подвикна напрегнато:
 	-Е-е-е, магистър Еллохар, хайде без таки…
 	Интригуваща възторжена усмивка изкриви тънките устни на директора на Школата за Изкуството на Смъртта, а в следващият миг земята се разтърси… Магистърът се метна към мен като сянка, вдигна ме на ръце и ние практически литнахме нагоре по стълбите, докато Юрао се опитваше с всички сили да избегне тясното запознанство с огромно снежно кълбо, което радостно бързаше към него. И на дроу почти му се отдаде, той се изплъзна от стълкновението в последния момент, рязко отскачайки настрана. Но не – огромната, не по-ниска от мен, снежна топка, бавно се завъртя, широко се ухили с неясно как образувалата се уста и продължи да настоява за запознанство. След минута, случайните минувачи имаха възможността да се любуват на незабравимия зигзагообразен спринт на офицер Найтес, който категорично отказваше да се запознава с огромното парче сняг. Кълбото настояваше, следвайки дроу по петите и повтаряйки същите тези осморки и подскоци, на които, за мое учудване, се оказа способен офицер Найтес.
 	-Бих се любувал и любувал – пускайки ме да стъпя на крака, въздъхна възторжено магистър Еллохар, - но уви, имаме си работа. Виж сега, Риате, вещиците помолиха да им дадеш схемите, които си направила – и тъй като аз го гледах в недоумение, лордът поясни: - Схемите, които прерисува от охранителния килим.
 	На мен, естествено, не ми се искаше да им ги давам, но ако трябваше да сме обективни – килимът все пак си беше техен.
 	-Ще ми трябва малко време, за да ги прерисувам – следейки с поглед движението на Юрао, отвърнах аз. – А вие не бихте ли могъл…
 	-Да прощаваш, скъпа – магистърът снизходително ме потупа по рамото, - но тази същност е самоуправляваща се и не ми се подчинява от момента на създаването й. А дроу си го бива, добре се държи. Да вървим, Риате.
 	В този момент, снежното кълбо, извършвайки подъл измамен маньовър, радостно изскочи точно пред дроу, който тичаше презглава и трепетно го прие в студените си обятия.
 	-Двеста и осем на два – меланхолично изкоментира Еллохар тържествената среща между представителя на закона и представителя на природните явления.
 	Гледайки как недоволният и плюещ сняг Юрао се измъква от пряспата, която се беше образувала на мястото на срещата, аз обърнах внимание на един детайл:
 	-Тоест, два пъти се е получило да се избегне сблъсъка със само управляващата се същност?
 	-Аха – не отрече магистърът, - първата победа беше моя, с втората, по право може да се гордее Тьер. Защо питаш?
 	-Та вие казахте, че е невъзможно да се избяга! – напомних аз.
 	-Скъпа – Еллохар де наведе, чукна ме по носа и лукаво продължи, - абсолютно всяко заклинание е обратимо. Нужни са само малко знания, максимум умения и упоритост в неограничени количества.
 	Отдръпвайки се, аз избегнах повторно чукване по носа и се огледах – Юрао, зъл и заснежен, а главното, абсолютно невредим, припряно се приближаваше към кантората.
 	-Да вървим – реших се аз, - ще се постарая да го начертая бързо.
 	Кантората ни посрещна с порив на топъл въздух, аромат на билков чай, смесен с парфюма на Риая и едва уловима миризма на магарешки бодил. Очевидно Юрао си беше направил изводи от урока с каррагите и приемаше мерки.
 	Веднага си свалих палтото, протегнах се, за да го закача, но то беше измъкнато от ръцете ми, шапката ми беше смъкната от главата, а след това Еллохар небрежно заповяда:
 	-Побързай, Риате, наистина имам много малко време.
 	Решавайки да не обръщам внимание на странностите на лорда, аз подхвърлих пътьом „Кошмарни, Ри“ и минавайки през приемната, влязох в кабинета си. Не се захванах да търся сейфа – схемата я бях запомнила наизуст, а разположението на гномския таен сейф – не. И сядайки на мястото си, извадих лист хартия, перо, линия и веднага потънах в чертежа.
 	Половината от листа беше вече запълнена, когато лорд Еллохар неочаквано изтърси:
 	-Ти си разстроена.
 	Вдигайки глава, едва сега си дадох сметка, че той се е наместил срещу мен и през цялото време, докато съм работила, навел глава към лявото си рамо, е наблюдавал внимателно.
 	-Защо решихте така? – объркано попитах аз.
 	Едва забележимо усмихвайки се, магистърът замислено обяви:
 	-Не отричаш, значи съм прав.
 	Мислено пращайки го в Бездната, аз се върнах към чертежа, старателно игнорирайки присъствието на лорд Еллохар. Но на него, явно, не му се мълчеше повече:
 	-Тьер? Тьер! Кой друг. И с какво многоуважаемият лорд е обидил годеницата си този път?
 	Отново прекъсвайки работата си, и стараейки се да говоря спокойно, все пак го просветих:
 	-Мен никой не ме е обиждал, включително и лорд-директорът.
 	Не гледах към магистъра, продължавайки да чертая схемата, когато дочух ленивото:
 	-Лъжеш ти, Риате, при това съвсем неубедително.
 	Ръката ми трепна и на идеалния чертеж се появи крива линия, която се наложи да изтривам. Едва след корекцията хвърлих поглед към лорд Еллохар и въпреки всичко се изказах:
 	-Ние с лорд Тьер сами ще се разберем… и без вашето вино!
 	По тънките устни плъзна вече съвсем подигравателна усмивка и на мен с намек ми съобщиха:
 	-Аз имам много разнообразна колекция от вина, както се казва за всеки вкус… и случай.
 	Решавайки да не му обръщам внимание, просто продължих работата си, стараейки се да не допускам повече грешки. Но се оказа, че това не е толкова просто.
 	-Прелест моя – магистърът дочака, докато го погледна възмутено, и едва след това продължи, - изключително и само заради несвойственото ми чувство на загриженост за ближния – не ядосвай Тьер. Той е в състояние да ти отстъпи един път, два и даже, може би, три, но след това ще ти го върне тъпкано.
 	Стисвайки до болка перото, аз пределно учтиво… процедих:
 	-Надявам се, че вие, като приятел на лорд Тьер, ще се ограничите с това изказване.
 	И без да чакам поредната демонстрация на личната му подигравателна усмивчица, аз побързах да завърша чертежа.
 	Начертавайки последния символ, проверих цялата схема и протегнах листа на магистъра. Измервайки ме със странен поглед, Еллохар взе пергамента, без да гледа го нави на руло, напъха го във вътрешния си джоб и стана, все така без да сваля поглед от мен.
 	-Всичко най-тъмно – реших да се сбогувам първа.
 	Укоризнено поклащайки глава, Еллохар пристъпи към бюрото и на плота пред мен се появи тънка червена нишка.
 	Нека бъде у теб, Риате – настоя той с усмивка, - конфликтът с нападението на лорд-харг Норг е почти разрешен, преговорите по брачния договор отново ще се възобновят, предполагам, че до два дни ще извикат Тьер и ще му се наложи отново постоянно да бъде в двореца, а количеството на враговете ти расте и расте. Недей да се инатиш. Тъмни, прелест моя.
 	Избухна син огън.
 	Обгаряйки пода в кабинета ми, магистър Еллохар ме напусна.
 	През вратата се втурна Юрао и се присъедини към скръбното разглеждане на щетите по дюшемето.
 	-Дали да не му изпратя сметката за ремонта? – замислено произнесе дроу.
 	-На Еллохар? – изумено попитах.
 	-Да, с типове като него е по-добре да не се разправяме – Юрао весело ми намигна, - е, разказвай!
 	-Ти имаш ли конспекти от лекции по криминалистика? – реших веднага да премина към най-важното.
 	-Ще имам – след кратко размишление, отвърна дроу. – трябват ли ти?
 	-Страшно.
 	-Тогава със сигурност ще ги имам в най-скоро време. Помощ за изпита ли ще ти трябва?
 	-Дипломна ще пиша също при Окено – намръщвайки се, осведомих съдружника.
 	-Ще впрегнем Ри – веднага намери изход Юрао. – Ти си определи темата, вземи си списъка с литературата, а след това ще накараме Риая да извади всичко необходимо, а за написването и аз ще ти помогна.
 	-Благодаря! – даже задишах по-леко. – Какво ни остана там от спешните дела?
 	 
 	 
 	Дело номер едно. Същото онова с откраднатите скъпоценности.
 	Ние седяхме в уютната гостна на къщата, разположена на пета Мъртвешка улица и пиейки чай, слушахме разказа на почтения майстор-стъклар Ойоко. В стаята, изпъстрена с разноцветни отблясъци от многобройните стъклени статуетки, тихо пукаха дървата в камината, потракваше с клюн питомният гарван и се разнасяше аромат на пресни кифлички.
 	-Жена ми, да и е тъмна Бездната, беше мъдра гномка, пестелива стопанка и… - тук майстор Ойоко се смути, хвърляйки поглед към портрета на явно същата тази гномка.
 	Госпожа Ойоко се кипреше на стената в цял ръст – мощна, набита, широкоплещеста, с две, омотани с бисери плитки, преметнати върху достолепната гръд, със сурови, събрани вежди и озъбена така, че явно трябваше да се предположи, че се усмихва. Така че, това, което не каза майсторът-стъклар, ние разбрахме и без думи.
 	-Да, да – отзова се Юрао, - и какво по-натам?
 	-Съпругата ми беше… - гномът отново се запъна.
 	Отвори се вратата и влезе гномка на средна възраст, приветливо ни се усмихна, с безгранична нежност хвърли поглед към майстор-стъкларя, след това пъргаво подреди на масата чинии с кифлички, масло, мед и джем. И всичко това засмяна, леко, радостно и някак светло. Забелязах и погледа, с който почтеният гном гледаше своята… икономка, навярно, и ми стана ясно какви топли чувства има между двамата.
 	Юрао неочаквано ме дръпна за ръкава, и когато го зяпнах, кимна към портрета – да, определено имаше разлика в отношението на майстор-стъкларя към двете гномки.
 	-Вие сте вдовец вече колко, една година? – започна Юрао.
 	-Две, две години – запъвайки се, отвърна гнома.
 	Икономката посърна и побърза да си тръгне.
 	-А защо, напомнете ми, са ви така нужни изгубените скъпоценности? – дроу втренчено се взираше в майстор-стъкларя.
 	Гномът се смути окончателно, стрелна с очи затварящата се след гномката врата и мъгляво отговори:
 	-По лични причини.
 	По-нататъшното поведение на Юрао откровено ме впечатли:
 	-Хайде стига сега! – дроу високо и неуважително изсумтя. – Тия ги разправяй на върлинестите, а на мен не ми пробутвай такива приказки, аз съм от нашите.
 	„Върлинестите“? „Свой“? или аз нещо не схващах, или Юрао не си даваше сметка, че гномът му беше някъде до гърдите, в най-добрия случай. Но той продължаваше в същия дух:
 	-Под чехъла си й бил на тази пепелянка, а? Не ти е давала глава да надигнеш, нито да вдъхнеш както трябва, работилницата в свои ръце е държала, а когато й дошло времето да се разходи до Бездната, взела и скрила някъде венчалните скъпоценности, искала е ти и след смъртта й да страдаш, че не е могла приживе достатъчно да те изтормози?
 	Майстор-стъкларят пребледня, после се изчерви, пак пребледня и хвърли бегъл поглед към мен:
 	-Наша е – реши да поясни Юрао, - освен това, ние сме свързани с договор за неразгласяване, така че, уважаеми майстор Ойоко, всичко, което кажете, тук ще си остане.
 	Такъв рязък преход от фамилиарничене към делови тон и мен ме накара да се объркам, какво ли да кажем за гнома. Гномът, морално потиснат и предал се напълно, започна да си казва всичко:
 	-Примак съм аз – тежка въздишка. – Работилницата и семейното дело, то на рода на Ругида принадлежеше.
 	-Примак е беден гном, който няма свой дом и достатъчно средства за откупа на булката, а го приемат в семейството на жената на много неизгодни условия – поясни ми шепнешком Юрао.
 	-Така е – гномът отново въздъхна и се разбра, че уж тактичният шепот на Юрао е бил напразен, - майчицата ми, почтената, над брачния договор цял месец сълзи рони. Но аз бях млад и глупав, наскоро бях излязъл от рудниците, а Ругида – зъл поглед към портрета, - някак вече ме беше омаяла, и без дори да разбера как именно, вече се оказа, че стоим с баща й със скръстени брадви, а старейшината си тресе брадата.
 	Аз в недоумение погледнах към дроу и съдружникът ми поясни.
 	-Брачните обичаи на гномите са много самобитни – най-важното е да се подпише договорът пред старейшината и в знак на готовност за изпълнението на точките по договора, скръстват ритуални брадвички. Явно покойната госпожа Ойоко е успяла да замотае главата на младия гном, съблазнила го, гномките след една определена възраст, на всичко са способни, и го накарала да отиде при старейшината. А когато договорът е подписан, няма накъде да се мърда.
 	-Разбирате ги тези работи, офицер Найтес – потвърди гномът. – Както и да се проклинах и да се жалех, къде можех да се дяна. Сватба вдигнахме, станах примак. И се започна – като слуга й бях на госпожа Ойоко – иди там, направи това, донеси онова, пък и си трай. И дечица, офицер Найтес, не ми роди нито едно детенце.
 	И по лицето му се виждаше, че именно това беше най-голямата мъка на гнома.
 	-Съчувствам ви, наистина – не можах да си замълча.
 	Майстор Ойоко скръбно се усмихна, кимна в отговорна думите ми и продължи:
 	-И за другото сте прав, офицер Найтес, отмъсти ми Ругида, и от Бездната ме тормози. Не си представям как е успяла преди смъртта си да забута някъде всички скъпоценности, ама на! Само че, ако не ги намеря, така и ще си остарея като самотна скала…
 	-А работилницата на кого ще се падне? – изведнъж попита Юрао.
 	-На племенника й – гномът посърна окончателно. – Гурруд вече се мотае наоколо, опитва се да командва, на моята Ирфа… - отново се запъна, - сили не ми останаха…
 	И като че ли всичко разбрах, но все пак погледнах към дроу въпросително, а Юрао поясни:
 	-Младоженецът е длъжен да подари на невястата семейните скъпоценности. У гномите те не са просто признак на състоятелност, това се реликви, които се предават от поколение на поколение. Без тези реликви, бракът се счита за незаконен и децата, които са родени от такъв съюз не могат да наследят имуществото на баща си, а това, да ти кажа честно, е много скапана работа. Така че, скривайки скъпоценностите, тази мила почтена гномка фактически е обрекла майстор Ойоко на безплоден живот, първо, и на самотна старост, второ.
 	Чак до сълзи ми стана жал за гнома. И седяхме двамата с дроу и се споглеждахме, то какво друго можеше да направим.
 	-Не са я погребали с тях, я – произнесе партньорът, - там всичко е строго, гномите не ги погребват със скъпоценности.
 	-Къщата я претърсихме от покрива до мазето много пъти – тъжно допълни гномът. – Първоначално все се надявах, че нещо ще изскочи, а после…
 	Ние с дроу отново се спогледахме и аз предложих:
 	-А ако използваме търсеща магия?
 	-Няма да стане – Юрао барабанеше с пръсти по масичката, където изстиваха недокоснатите кифлички, - това са семейни скъпоценности, при търсенето фонът ще се изкривява към господин Ойоко и ще ни води към всички места, където има негови вещи.
 	Облягайки се назад в ниското кресло, започнах внимателно да разглеждам портрета на суровата гномка, Юрао явно беше зает със същото. И като че ли от само себе си започна игра на предположения:
 	-В Ардам такива гномки, които са взели в ръцете си семейното дело са около трийсет – първи заговори Юрао.
 	-Познавам две – отзовах се аз, припомняйки си работата в таверната, и добавих: - почтените гноми винаги вадят пари от кесиите на пояса си, а гномките… - аз се запънах, но все пак изговорих, - от корсажа.
 	-Имаш предвид, от гърдите? – подсмихвайки се, попита дроу.
 	-От деколтето – поправих го аз.
 	Наистина, те имаха навика да изравят кесиите от необятните си… форми.
 	-Да допуснем, че по навик госпожа Ойоко е използвала нещо подобно, за да скрие скъпоценностите, но какво?
 	Добър въпрос, но работата беше в това, че:
 	-Ние сега за друго говорим, Юр.
 	-Дей, не се разсейвай, дай да разсъждаваме – скастри ме Юрао и веднага добави, - ето, ако ти беше на мястото на госпожа Ойоко, къде щеше да криеш най-ценното си?
 	-Не най-ценното, а това, което си искал да скриеш така, че никога да не го намерят.
 	Ние се замислихме. Още веднъж внимателно погледнахме портрета и партньорът продължи:
 	-Тя отлично е знаела, че мазето и тавана ще ги претърсят първи, при това с истинска гномска щателност, следователно, скъпоценностите не са там. Сейфът и скривалищата също отпадат – говорим за гноми, а гномите проверяват подобни места още веднага.
 	След кратко мълчание, аз тихо попитах:
 	-Прощавайте, майстор Ойоко, а може ли да разгледаме стаята на покойната?
 	Юрао се надигна веднага, подхвърляйки ми:
 	-А това е добра идея, Дей.
 	Дома на майстор Ойоко имаше широки коридори и високи тавани, което беше странно, но самият гном ни го обясни с простото:
 	-Купих го от едно човешко семейство – и със затаена тъга: - Те имаха едно такова очарователно момиченце, но боледуваше често, та бяха решили да се преместят по-на юг.
 	Това беше типична за Ардам ситуация – тук беше по-лесно да купиш къща, отколкото да построиш нова. Но това, което ме удиви беше, че на стълбището, което водеше към спалните помещения, като че ли скрити от чужди очи, стояха статуетки. По-голямата част от тях изобразяваха деца, най-вече момиченца. На първото стъпало, опряна до стената, малко момиченце седеше и гледаше цветенце, сред листенцата на което, се криеше пеперуда. На петото стъпало, същото това дете, подскачайки протягаше ръце към излитащата пеперуда, а на десетото – мръщеше носле, на което беше кацнала същата тази пеперуда.
 	-Колко са красиви – не се сдържах аз.
 	-А, понякога така се забавлявам – смутено махна с ръка майстор Ойоко. – Наложи ми се бързо да изуча стъкларския занаят, а това, просто така, за развлечение, докато се учех да духам стъклото…
 	Юрао приклекна пред статуетката, внимателно докосна цветното стъкло и зададе неочакван въпрос:
 	-А детенцето не е гномче, нали?
 	-Живееше в края на улицата – отвърна гномът след кратко объркване. – Майка й беше сама, без съпруг. А момиченцето е нечистокръвно.
 	-От горските – дроу внимателно разглеждаше детето, – прекрасна работа, майстор Ойоко, даже острите ушички сте забелязал и нокътчетата на ръчичките.
 	Майсторът се намръщи, а аз рязко се наведох и се вгледах в статуетката – ушичките наистина бяха заострени, само че не нагоре, както е при повечето от горските, а надолу. Изглежда, че таткото на това момиченце беше от Световете на Хаоса, а самото дребосъче…
 	-Поглъщаща живота – Юрао се изправи, впери суров поглед в гнома, - знаехте ли го?
 	-Н-н-не – майсторът дори започна да заеква. – Откъде?! Ликаси живееше с майка си, мило детенце, беше им тежко и им помагах както мога. Ругида беше против, и крещеше, и заплашваше, а аз не можех да подмина нещастието им, помагах им с някоя и друга монета, колкото можех, а след това…
 	-Госпожа Ойоко е разбрала всичко! – не ми харесваше изобщо мрачното изражение на лицето на дроу.
 	-То да не би да можеше да се скрие нещо от нея?! Разбра, не знам как. Аз веднъж след работа отидох да видя как е Ликаси, тъй де, така и така минавах покрай сладкарницата на Мелоуин, и не се сдържах, накупих пастички с карриса, малката така ги обича. И едва бях влязъл, Ликаси допърха при мен като пеперудка, прегърна ме така, да знаете, уж е малка, а ръчичките и - силни такива, и в този момент вратата се отвори, а на прага Ругида с брат си…
 	Юрао вдигна ръка и с някакъв хазартен глас:
 	-Чакайте малко, имам въпрос, а по-големият брат на госпожа Ойоко в добро здраве ли е?
 	-Помина се той. През същата година като Ругида, се отправи към Бездната, някаква наследствена болест се оказа че имали…
 	И мен като че ли ме порази гръм! Поглъщащите живота са нечисти от висш порядък!
 	-Схвана ли? – полуобърнат към мен, попита Юрао.
 	-Мога да предположа: Ако госпожа Ойоко е съответствала на портрета, то намирайки господин Ойоко в чужда къща, е могла да вдигне скандал от ревност.
 	-Какво общо има ревността, Дей, по мнението на гномите, пилеенето на имуществото е най-страшното престъпление, което може да извърши гномът по отношение на собственото си семейство. Ти поне веднъж виждала ли си гном да дава милостиня на просяк?
 	-Н-н-не.
 	-Е, именно – Юрао се обърна към Ойоко. – Вие, многоуважаеми майстор, сигурно и сам не сте осъзнал какво точно се е случило. Вашето момиченце – той посочи към статуетката, - е нечиста, при това много зъбата и опасна нечиста, да ви кажа честно. Веднъж ни разказваха, как един отряд от тези зъбати изпивал по цяло село за една нощ. И те поглъщали стотици животи. Без да оставят следи, без да докосват телата на жертвите – просто ги изпивали. Стана ли ви страх? Ами че то още по-ужасно ще става – момиченцето явно ви е обичало, щом е идвало при вас да се гушне. Тези твари при никого не ходят, така че дори не мога да си представя как ви се отдало такова нещо. Детето сигурно ви е приемало като един от своите. А после, какво става – влиза разярената госпожа Ойоко, засича следите от вашата разточителност и напълно закономерно изпада в истерия. Предполагам, че ви е крещяла като луда, не знам, може и да ви е ударила няколко пъти, в яда си.
 	И почтеният гном пребледня, а след това дрезгаво произнесе:
 	-Тя Ликаси искаше да удари, аз не й позволих… И тогава тя мен… с камшика през лицето…
 	Погледът ми бягаше между гнома и дроу, но аз все не можех да разбера какво именно не ми се нрави в тази ситуация. По-точно, напряга ме, но когато погледът ми отново се спря на статуетката, аз изведнъж разбрах какво именно ме тревожи – личицето на момиченцето имаше голяма прилика със същата онази икономка на майстор-стъкларя! А освен това, майстор Ойоко беше казал: „Взех пастички с карриса, малката толкова ги обича“. Обича! В настоящо време.
 	-Юрррао – изплашено го повиках аз, опитвайки се да привлека вниманието му.
 	Но офицер Найтес беше застанал на пътя на истината и нещо не можеше да го спре.
 	-Вас, многоуважаеми майстор Ойоко, са ви ударили пред очите на нечист от висш порядък, пред очите на тази, която на кръвно равнище ви е приемала като свой. И знаете ли какво ще ви кажа – на сутринта в спалнята на жена ви е бил счупен прозорецът.
 	Бавно посивяващият гном потресено прошепна:
 	-Да… но нищо не бяха откраднали и…
 	-Живот е бил откраднат, майстор Ойоко, животът на Ругида. Нея просто са я изпили от яд. И знаете ли кой я е изпил? Е, предполагам, че сам ще се досетите. Още повече, уверен съм, че след няколко нощи е било счупено и стъклото на спалнята и на Ойоко – старши, нали?! А наскоро след това той, както и госпожа Ойоко започнали да боледуват… Изпитите от Поглъщащите живота веднага не умират, да знаете, уважаеми. Те се разболяват, дълго и безпросветно се мъчат, тъй като вече са изгубили всичките си жизнени сили.
 	Гномът залитна и вече гледаше Юрао с широко отворени, почти кръгли очи, а аз, аз изведнъж долових някакво движение в тъмната част на стълбището.
 	Без да забелязва нищо, офицер Найтес продължи:
 	-Госпожа Ойоко е имала много жизнена сила, била е упорита и алчна за всичко, включително и за живот, жена, и вероятно се е съпротивлявала до последно. И тя би имала шанс, ако не я бяха изпили насън, а така… Счупеният прозорец - това е присъда, майстор Ойоко. Това означава, че са я пили в непосредствена близост. След такова нещо не оцеляват, освен само ако не се намери много силен маг. Но за това, първо трябва да се разбере от какво са се появили многобройните болести, а за Поглъщащите никой не се е и сетил, нали?! Наистина, откъде биха могли да се вземат, щом стражите строго следят за всички имигриращи на територията на империята.
 	Отново олюлявайки се, майстор-стъкларят, осъзнал какво наистина се е случило, бавно седна на стъпалото и обгърна главата си с ръце.
 	И тогава прозвуча изпълненото със съжаление:
 	-Тате, аз без да искам…
 	Следващите действия на Юрао бяха неочаквани – изваждайки светкавично меча, той ме притисна към стената, прикривайки ме с тялото си и заповяда:
 	-Покажи се, живо!
 	Но това, което се криеше в тъмния ъгъл, като че ли не чу думите му, а отново повтори:
 	-Тате, тя те обиждаше, тя беше…
 	Гномът отметна глава и с насълзени очи погледна тази, която явно вече считаше за своя дъщеря. Юрао изобщо не се смути от прочувствения момент и повторно заповяда:
 	-Застанете така, че да ви виждам. Първо предупреждение.
 	Нощните стражи нямат второ, това го знаят всички. Дневните предупреждават три пъти, а Нощните – само веднъж и аз разбирах, че следващото действие на Юрао ще бъде магически удар по тъмния ъгъл. А против Нощната стража, която и да е нечиста нямаше шанс.
 	-Не трябва! – майстор Ойоко скочи, застана пред дроу, закривайки с тялото си този ъгъл. – Недейте, моля ви!
 	И обстоятелното обяснение на офицер Найтес:
 	-Майстор Ойоко, вие явно не осъзнавате случилото се. Тогава ще ви обясня: Момиченцето на колко години е? На осем? Едва ли е на повече, тъй като на статуетките е на около пет-шест, само до тази възраст те лошо крият същността си. Въпреки че като се има пред вид доверието й към вас, би могла да е и на седем, а това значи, че сега е на…
 	-Аз съм на девет – произнесе леко дрезгав, не съвсем детски глас.
 	-Девет! – мечът беше върнат веднага в ножницата, а на дланта на Юрао заискри коагулант от нещо тъмно и блестящо. – На девет години, майстор Ойоко, поглъщащите живота вече са способни да се хранят и на разстояние, разбирате ли за какво ви говоря?!
 	И същият дрезгав, пълен с ярост глас:
 	-Аз не се храня!
 	-Заявление без доказателства – чувствах колко е напрегнат Юрао. – Госпожо, вече бяхте предупредена.
 	Майстор Ойоко не издържа:
 	-Аз прекратявам договора, вече не се нуждая от вашите услуги и настоявам да напуснете дома ми!
 	Но офицер Найтес сухо отвърна:
 	-Случаят касае обществената безопасност, майстор Ойоко, разбира се, аз не мога да оставя в дома ви, пък и изобщо в Ардам, подрастваща поглъщаща живота. Пребиваването на поглъщащите на територията на Тъмната империя е забранено от закона, майстор Ойоко. Те са забранени даже в нашата лоялна страна, където дори вампирите имат права, нечистите, в по-голямата си част се явяват добропорядъчни граждани, а неживите се убиват само, ако представляват опасност за населението, а ако не, просто могат да живеят извън територията на населените места.
 	Бледният гном се озърна към тъмния ъгъл и уверено произнесе:
 	-Ликаси на никого не вреди!
 	Обръщайки се към мен, Юрао тихо изкомандва:
 	-Втурваш се навън, бягаш право в кантората без да спираш и да се оглеждаш, разбра ли?
 	Да, аз всичко разбрах, само че:
 	-Други варианти няма ли?
 	Дроу ме измери с възмутен поглед.
 	-Юр, нима всичко е толкова страшно?
 	-Като пътя към Бездната – увери ме партньорът.
 	А аз все още не можех да разбера, защото:
 	-Та нейната майка е гном, тя се отнася към майстор Ойоко като към баща, а и това „Без да искам“, толкова съжаление имаше в него, Юрао.
 	Но ми изръмжаха:
 	-Дей, изпарявай се!
 	Понякога се налага да отваряш отново страници от живота си, за които си бил сигурен, че са отдавна затворени и понякога това се случва в най-неподходящото време. Както сега, например.
 	-За съжаление, аз много добре я разбирам, защото… на мен също ми се е налагало да съжалявам, и да съжалявам много…
 	Златистите очи придобиха незабравим кръгъл вид, а след това уж небрежно дроу се поинтересува:
 	-Нищо ли не искаш да ми разкажеш, а?
 	-Тук ли? – изумих се аз.
 	-Да, правилно – дроу замислено се взря в тъмния ъгъл, но решителността да убива вече беше изчезнала от погледа му. След това прозвуча недоволното: - Вие изобщо имате ли намерение да излизате?
 	Майстор Ойоко се качи няколко стъпала по-нагоре и викна:
 	-Ликаси, недей, аз…
 	Но мъничката гномка със златисти къдрички, в светлорозова рокля, украсена с панделки, внимателно пристъпи към светлината. Прелестното дребосъче няколко секунди просто ни гледаше със сините си очи, а след това… Чертите на кръглото личице се заостриха, светлата кожа посивя, ушичките се заостриха надолу, сините очи измениха формата си и се стесниха, а зеницата почервеня.
 	-Ох, Бездна, та тя е от лордовете! – с пресипнал глас произнесе Юрао.
 	Момиченцето го награди с тъжен поглед и се взря в мен. И аз знаех защо – тя до последно избягваше да гледа майстор Ойоко. Да разказваш истината за себе си на най-близките си хора винаги е най-трудно. И аз ободряващо се усмихнах на детето.
 	-Тъмни – реших да я поздравя.
 	-И на вас, кошмарни – детето се усмихна, белите и зъбки проблеснаха.
 	-Щом си на девет, значи вече ходиш на училище? – предположих аз.
 	-В училището на госпожа Дани – Ликаси се усмихна, - там има много момичета и никой не се кара и не обижда никого, защото госпожа Дани строго следи всички да са послушни.
 	Майстор Ойоко припряно заобяснява:
 	-Ликаси е много добро момиченце, не приема грубостта, жестокостта, дори към животните, ние дълго избирахме в кое училище…
 	Юрао ме погледна, премести очи към майстора и уморено въздъхна:
 	-Аз разбирам, че вие много обичате това дете, което си остава мило и очарователно дори в истинския си облик, но… - дроу се запъна, хвърли ми още един поглед и дрезгаво добави: - Аз съм длъжен да я задържа, Дей.
 	-И какво ще стане с моето момиченце след това? – като че ли изгубените скъпоценности вече не бяха такъв проблем за майстор Ойоко. – Какво ще стане с Ликаси?!
 	Юрао покрусено въздъхна и просто отрицателно поклати глава. Всичко беше ясно и без думи – нищо хубаво нямаше да стане. Абсолютно нищо. И тогава момиченцето тихичко попита:
 	-А какво ще стане с мама и… тате?
 	Офицер Найтес сухо отвърна:
 	-Майстор Ойоко нищо не е знаел, колкото до вашата майка… - многозначителна пауза.
 	И очите на мъничето проблеснаха в алено, окончателно изменяйки формата си. Юрао реагира с две, готови всеки момент да се откъснат от ръцете му бойни заклинания, а аз…
 	-Със сигурност после ще съжалявам… - прошепнах в процеса на стискане на върнатия ми от магистър Еллохар червен конец, който не бях се решила да вържа на китката, но все пак бях пъхнала във вътрешния джоб.
 	Избухна син пламък!
 	В следващия миг пред взора ни се материализира магистър Еллохар само в… халат, който пътьом завързваше, с мокра коса и пяна на шията.
 	-Слушай, Риате – раздразнено започна магистърът, - между другото, аз при повикването точно определям кога има опасност за живота и кога мен тъпо искат да ме използват. Какво сега, пак ли се сдоби с бездомен домовик?
 	-Н-н-не – прошепнах аз, и за всеки случай се скрих обратно зад Юрао.
 	-Я излез напред! – излаяха ми, избърсвайки пяната. – И започвай точно, ясно и по същество да ми обясняваш кого, според теб, съм длъжен да спасявам този път!
 	След минутата мълчание, която последва, даже Юрао се обърна към мен, за да ме скастри с абсолютно идентично възмутено лице, като това на Еллохар:
 	-Какво? Кого да спасява? Поглъщаща живота от лордовете?!
 	Физиономията на Еллохар веднага се промени и се чу заинтересуваното:
 	-Кого?
 	Аз мълчешком показах с ръка зад гърба на магистъра и след това бях забравена напълно.
 	-Опа! – изтърси директорът на Школата за Изкуството на Смъртта, обръщайки се рязко и виждайки момиченцето. – Ама че късмет! Нечистокръвна! И наистина от лордовете. Това е то! На колко години си, на девет, а?
 	Ликаси, мигновено връщайки си предишния вид, изплашено се скри зад гърба на майстор Ойоко, а след това надзърна от там, с интерес разглеждайки магистъра.
 	-И си такава страхливка? – престорено се изненада Еллохар.
 	Момиченцето излезе веднага от своето скривалище и дори се приближи към лорда, а след това дрезгаво отвърна:
 	-На девет.
 	-Аз така си и помислих – магистър Еллохар приклекна, разглеждайки детето и се поинтересува: - А такова удивително създание като теб има ли си име?
 	И напрежението веднага се изпари, смутено усмихната гномчицата отговори:
 	-Ликаси Ойоко.
 	-Много ми е приятно – Еллохар протегна ръка и стисна ръчичката на дребосъчето. – Мен ме наричат магистър Еллохар и съм директор на Школата за Изкуството на Смъртта, чувала ли си нея?
 	Ликаси явно не беше, за сметка на това майстор Ойоко веднага пребледня, гледайки ужасен обаятелния лорд, за когото се разнасяха толкова много ужасяващи слухове.
 	-Не – смутено отвърна момиченцето.
 	-Нашата школа е чудесна – Еллохар така приветливо и искрено се усмихна, че дори и аз почти му повярвах. – А знаеш ли кое е най-хубавото нещо в нашата школа?
 	-Какво? – тих, пълен с очакване въпрос.
 	-При нас не е нужно да криеш кой си ти! – отговорът излезе не особено благожелателен, по-скоро обвиняващ. – И не е нужно, също така, да се подчиняваш на морала на „добричките“ нехора наоколо. При нас можеш да се държиш така, както изисква твоята същност и да не се обвиняваш за това.
 	Може Ликаси и да беше още дете, но сега гледаше Еллохар съвсем като възрастна – сериозно и осъзнато.
 	-А идвайки през ваканциите при мама, татко ти явно не ти е роден, отново ще си се държиш като тяхната мила, добра и примерна дъщеричка. Какво ще кажеш?
 	Ликаси просто кимна. Усмихвайки се, Еллохар я погали по бузката и заповяда:
 	-Иди да си вземеш довиждане с мама. Не взимай нищо от нещата си, всичко ще ти дадем в школата. Тичай, Ликаси.
 	И момиченцето, кимвайки, действително затича надолу по стълбите и почти веднага от недрата на къщата се чу: „Маменце, там такова нещо стана!“
 	Магистър Еллохар бавно се изправи и сега в погледа му нямаше нито доброта, нито благожелателност, а само хладна ярост, която той дори не се опитваше да прикрие, гневно питайки майстор Ойоко:
 	-В името на Бездната, откъде се е взела цялата тази жестокост? - ние с Юрао неразбиращо се спогледахме, а нещастният гном изобщо не разбра за какво го упрекват. Еллохар поясни: - Момиченцето е в последен стадий на изтощение.
 	Ликаси изглеждаше добре охранена. А след това аз разбрах какво имаше предвид магистърът и побързах да се намеся:
 	-Вие неправилно разбрахте – лордът се обърна рязко към мен и да си кажа честно, когато те гледат така, наистина е трудно да произнесеш каквото и да било. Но нямах кой знае какъв избор. - Магистър Еллохар, ние с партньора разследвахме дело за кражба на скъпоценности в този дом, те са изчезнали преди две години, след смъртта на госпожа Ойоко.
 	-Така-а-а – проточи Еллохар, - дребната за последен път се е хранила приблизително преди две години, и както схващам, вие сте наясно с това.
 	-Че тя е изпила живота на госпожа Ойоко и брат й – да – признах си аз, - а за това, че за нея това е било за последен път – не, ние не знаехме.
 	Величествено кимвайки, Еллохар се замисли и попита:
 	-Господин Ойоко, госпожа Ойоко… тоест, даденият бледен и нещастен гном не е вярвал, че и е баща?
 	-Не – аз ободряващо се усмихнах на гнома, - почтеният майстор-стъклар просто е помагал на момиченцето и майка й в течение на много години, за това, каква именно е Ликаси, той дори не подозирал. Детето той го обича като свое родно, а сега просто Юрао се досети.
 	Измервайки офицер Найтес с недоволен поглед, магистърът, въпреки всичко одобрително произнесе:
 	-Не е зле. Навреме се е досетил, тя би изкарала още не повече от четири месеца. Ако съдим по това, което успях да видя, Ликаси прекалено много обича родителите си, и за да не ги разстройва, се е държала като примерно момиченце. А аз, колкото повече живея, толкова по-страшно ми е да осъзнавам, че заради любовта, народът е готов практически на всичко, даже на бавна смърт от глад. Е, хайде, ще ида да си побъбря с мамчето, тя самата едва ли добре осъзнава от кого е родила дете, но все пак…
 	И бавно, величествено и без ни най-малко да се смущава от това, че е бос, магистърът се отправи след Ликаси.
 	Аз, Юрао и нещастният гном останахме да стоим на стълбището. Никой от нас не помръдна, докато магистърът не скри зад вратата, а след това партньорът, със свойственото му умение никога да не мисли за нищо лошо, весело произнесе:
 	-Така, та къде там е стаята на покойната?!
 	Неописуем поглед от страна на гнома, но след това, махвайки с ръка някъде напред, майстор Ойоко се втурна след Еллохар.
 	-Да вървим, партньор – Юрао ме подхвана за лакътя и ме поведе нагоре по стъпалата, - ама че случай!
 	-Ох, хайде да не започваме… - аз бях откровено потресена от случилото се.
 	-Тя щеше да нападне, Дея – глухо произнесе дроу.
 	-Аз, на нейно място, също бих нападнала. И ти също.
 	-Може би – ние се качихме на спалния етаж и Юрао блъсна първата врата, - беше си страшно, честно казано. А с Еллохар ти отлично го измисли. Между другото, как се сети за него?
 	-А-пчхи – влизайки в тъмната претрупана стая, кихнах аз, - ами при него има шайгени, въпреки, че те също са под забрана.
 	-И защо ми напомняш за Ерха?! – Юрао запали две огнени кълба и те се издигнаха под тавана, осветявайки цялото пространство. – Аз до Еллохар и официално запитване пращах, но той мълчи, гадината. Само се хили, а аз… - и едва чуто, - тя наистина ми харесва.
 	Ние започнахме огледа на помещението. Това, че то беше спалня, нямаше никакви съмнения – огромно легло заемаше половината от пространството и беше очевидно доказателство. То беше грубо направено, украсено с позлата, явно скъпо, но страшно грозно. В спалнята освен леглото имаше и диван, няколко претрупани шкафа, кръгла масичка с дебел уродлив крак, върху която в странен дисонанс се извисяваше като че ли безтегловна стъклена фигура, изобразяваща госпожа Ойоко.
 	-Талантлив е майстор-стъкларят – Юрао се приближи към статуетката, - тя тук дори е излязла красива.
 	Статуетката беше почти в половината ръст на покойната госпожа Ойоко, затова, явно и беше нужна тази масивна масичка, за да я удържи. И именно, приближавайки се, видях, че в масичката има специални скоби за статуетката, а по дървения кант вървеше надпис „На моята обожаема съпруга в деня на сватбата“.
 	-Красив подарък – произнесе дроу, който също като мен беше прочел надписа, - но не особено скъп, представям с как се е „зарадвала“ госпожа Ойоко. По-странно е, че не я е строшила от главата на младоженеца.
 	Аз отново заразглеждах статуята и забелязвайки пукнатини, предположих:
 	-Изглежда, че все пак се е опитала да го направи.
 	-Не бих се учудил – Юрао също се зае с разглеждането, - по гномските обичаи се полага на сватба да се подарява злато и само злато, и, разбира се, семейните скъпоценности. Виж, Дея, вгледай се по-добре в статуетката, нищо ли не забелязваш?
 	И привлече огнените кълба по-близо, за да има достатъчно светлина. Аз започнах да я разглеждам от главата. Оказа се, че лицето на госпожа Ойоко е изобразено невероятно добре, и тя изглеждаше тук някак даже одухотворена, а не разсърдена, като на портрета. Раменете, независимо че бяха несъразмерни за нейната фигура, изглеждаха нежни и красиви, гърдите, въпреки строгите морални принципи на гномите, на статуетката бяха открити приблизително на една пета, показвайки се от деколтето на виненочервения пенюар. Да, скулптурата ставаше само за спалня. А от кръста и надолу майстор Ойоко като че ли беше изневерил на себе си – дантелите на места бяха недоизпипани, краката – единият по-дебел от другия… Тоест, беше красиво, но го нямаше това изящество, което бяхме забелязали и във фигурките на стълбището.
 	-Имам усещането – промърморих аз, - че от кръста надолу, тази статуетка не я е правил почтеният майстор-стъклар, а някой друг. Просто е много различно.
 	-Ето, и аз това исках да кажа – Юрао погледна към мен през прозрачната ръка на госпожа Ойоко. Тялото на статуетката беше стъклено, косата, украшенията и дрехата – от непрозрачно цветно стъкло.
 	Ние с партньора хвърлихме по още един поглед към статуетката, след това – един към друг и започнахме да разсъждаваме:
 	-Едва ли на господин Ойоко би му хрумнало да счупи статуя, която сам е правил – каза Юрао.
 

 	-И госпожа Ойоко го е знаела със сигурност – съгласих се аз, - но фигурата… тя е работа на опитен стъклар.
 	-Ти не познаваш добре гномите, Дея – възрази дроу. – При тях, собственикът на работилницата трябва да познава занаята в съвършенство, а стъкларското предприятие е принадлежало на семейството на госпожа Ойоко и щом тя го е ръководила, значи е умеела прекрасно да издухва стъкло.
 	Ние пак се спогледахме и офицер Найтес хитро се ухили и предупреди:
 	-Я се дръпни настрана, Дея.
 	Оказа се, че не е толкова лесно да се блъсне масичката със статуетката – гномите винаги съвестно си вършат работата, но и Юрао нямаше намерение да се предава. Удар с меча и с оглушителен звън разтрошената скулптура се сгромоляса на пода, за да изпълни за втори път къщата със звук на трошащо се стъкло.
 	А когато шумът затихна, в светлината на огнените кълба заблестяха парченцата от статуетката и разноцветни огънчета заиграха по скъпоценностите, разсипали се сред стъклото.
 	-Винаги съм си мечтал да счупя нещо от този род – весело заяви Юрао.
 	-Ние разкрихме случая! – още по-възторжено изписках аз.
 	И тогава откъм вратата се чу:
 	-Иде ми да ви утрепя! – оглеждайки се, ние видяхме стоящия на прага магистър Еллохар, вече в обикновени дрехи.
 	Юрао, заобикаляйки парчетата, скръсти ръце на гърди и подхвана:
 	-Вижте какво! Аз, като офицер на Нощната стража и като служител на закона трябваше да предприема мерки по задържането на опасно за обществото същество. И честно казано, не изпитвам никакви съжаления или угризения, че момиченцето „не се е хранило“.
 	Уморено въздъхвайки, Еллохар унило промърмори:
 	-Това пък какво общо има – обърна се и си тръгна.
 	-И какво беше това? – учудено и вече към празния коридор, попита Юрао. – Той какво, да не се изплаши, че нещо ти се е случило?
 	Аз си премълчах, разглеждайки родовите скъпоценности на майстор Ойоко. Две гривни, украсени с рубини, колие, в което блестяха както рубини, така и диаманти, златни масивни обеци, също с рубини и пръстен, златен, но без камъни.
 	-Гледай, виждаш ли мътните парчета? – между другото, не бях им обърнала внимание, преди Юрао да ми ги посочи. – Матово стъкло. Явно госпожа Ойоко първо е скрила скъпоценностите в матов съд, а след това го е запечатила в статуята. Добре го е измислила, да си кажа правичката.
 	Когато ние събрахме украшенията и слязохме в уютната гостна на майстор-стъкларя, там вече стоеше хлипащата икономка на гнома, самият майстор Ойоко, който прегръщаше любимата си през раменете, съсредоточената и много сериозна Ликаси, която въпреки всичките си опити да изглежда сурова и пораснала, едва сдържаше доволната си усмивка. Освен това, тук присъстваха двама строги преподаватели от Школата на Смъртта и седеше в креслото, посрещайки ни с недоволен поглед, магистър Еллохар. И той, всъщност, беше единственият, който ни обърна каквото и да било внимание.
 	-Майстор Ойоко, стига сега – с едва сдържано раздразнение произнесе магистърът, - Ето, за утеха да ви послужат вашите семейни дрънкулки, дето вече ги изкопаха, така че женете се, нащамповайте си собствени деца, а за това, да посещавате Ликаси на територията на Школата за Изкуството на Смъртта, и дума не може да става! Давайте, приключвайте със сбогуването и потока горчиви сълзи и повярвайте, при нас ще й е много по-добре.
 	Гномът възмутено хвърли поглед към лорд Еллохар. Той му отвърна с такъв поглед, че гномът моментално престана да се възмущава и наведе глава. Не, не напразно Еллохар го мразят всички. Междувременно магистърът заповяда на своите:
 	-Достатъчно.
 	Жената в черно и с черна татуировка на лицето се приближи към Ликаси, хвана я за ръка и в същият миг избухна в сини пламъци овален преход.
 	-Мамче, аз теб много-много те обичам – весело изпя малката гномка, махайки за довиждане със свободната си ръка. В гостната останахме ние с Юрао, гномите и кой знае защо, магистър Еллохар.
 	-Ситуацията е такава – започна той, сключвайки пръсти под брадичката си без да сваля тежък поглед от Юрао, - Ликаси Ойоко никога не е съществувала. Госпожа Ругида и брат й са починали изключително и само от нелекувана наследствена болест. Колкото до госпожа Ниита – кимване към ридаещата гномка, - никакви обвинения в заплаха за обществената безопасност няма да й се предявяват.
 	-В смисъл? – уточни Юрао.
 	-В смисъл, а започна да следваш буквата на закона, а те закопах на тъмно и тайно място – ласкаво усмихвайки се, обясни Еллохар, - лично.
 	Аз погледнах към ядосания дроу, след това към подчертано учтивия магистър и неволно потреперих – погледът на лорд Еллохар беше просто плашещ.
 	-И как би трябвало да отразя всичко това в отчета? – дрезгаво попита Юрао.
 	-Никак – последва спокойният отговор.
 	Нервно преглъщайки, офицер Найтес се опита да обясни:
 	-На нас ни правят проверки всяка седмица, ако излъжа или покрия нещо, ще ме сгащят веднага. И това не е укриване на улики, за нещо подобно няма да мога да си затрая!
 	-Не е мой проблем – Еллохар се надигна. – Всичко най-тъмно, майстор Ойоко, госпожо Ниита. Ликаси ще ви навестява всеки шест месеца, и както обещах, след два дни ще дойде да ви разкаже как се е настанила.
 	Избухна син пламък. И тъй като бях забелязала посивялото лице на Юрао, не можех да оставя нещата така.
 	-Магистър Еллохар – повиках и стремително се спуснах към огнения преход.
 	През високите огнени езици се подаде ръка, канейки ме да се присъединя към директора на Школата за Изкуството на Смъртта. Хвърляйки поглед към Юрао, аз пъхнах пръсти в дланта на магистъра и прекрачих в нетърпимо яркия пламък.
 	 
 	 
 	-Слушай, Риате, едно нещо не мога да разбера, ти наистина ли си въобразяваш, че дори само една от моите постъпки или от тези на Тьер, могат да са необмислени?
 	Аз нищо не си въобразявах – аз разглеждах странното каменно помещение, в което се бяхме озовали. И то действително беше необичайно – куполообразен дървен таван, кръгла форма на стените, два тесни прозореца, незакрити нито със стъкло, нито с решетка, едно-единствено широко кресло пред ярко горящата камина. Други мебели тук просто нямаше.
 	-Ние сме на територията на Хаоса – зарадва ме магистърът.
 	Световете на Хаоса! Истинският Хаос! Гледах Еллохар с молба в очите, и с едва забележимо кимване, магистърът ми разреши да удовлетворя любопитството си. Втурвайки се към прозореца, аз едва не се спънах, тъй като подът беше от груби каменни плочи и изобщо не беше гладък, но все пак се удържах на крака и дотичвайки до прозореца, замрях от възторг. Там долу, в светлината на три луни, бушуваше пясъчно море. Огромни дюни се движеха като вълни, няколко вихъра ги разбиваха, въвличайки ги в неудържим кръговрат и всичко това в шума на топлия, виещ вятър.
 	-Пустинята Нахесс, едно от най-опасните места в световете на Хаоса – произнесе зад гърба ми приближилият се магистър.
 	-Колко е красиво!
 	-Х-м-м да, такава една смъртоносна красота. Погледни наляво, малко по-надолу, виждаш ли?
 	Следвайки указанията му, забелязах, че две от дюните се движеха бавно, но целенасочено.
 	-Нахесси – съобщи Еллохар, – една срещата с тях могат да я преживеят само рварите и то не винаги.
 	-Огромни са…
 	-Това да, не са малки… - тежка въздишка и неочаквано предложение: - Искаш ли да се разходиш?
 	-Не – аз стреснато отскочих от прозореца, блъскайки се в магистъра. – Извинете. А да се разходя, не, разбира се. За нахессите нищо не зная, но за рварите никой не казва нищо хубаво.
 	Магистърът се разсмя и приближавайки се към креслото, седна, изпъна краката си напред и предложи:
 	-Изплюй камъчето.
 	-Какво имате предвид – аз отново погледнах към прозореца и вече гледах само нататък, неспособна да откъсна очи от хипнотизиращия танц на пясъка и вятъра. – Вие ми кажете защо така се държахте с Юрао?
 	-А ти как мислиш, защо? – предразполагащо се поиска мнението ми лорд Еллохар.
 	Свивайки рамене, продължих да се взирам през прозореца и забелязах две белоснежни сенки, които някак накъсано се придвижваха по пустинята. Че това бяха рвари, не се досетих веднага.
 	-Дея, скъпа, все пак, отговори ми, ти наистина ли допускаш, че аз или Тьер можем да си позволим необмислени постъпки?
 	-Н-н-не – аз напрегнато наблюдавах рварите, които явно преследваха някого, защото се движеха бързо, като че ли се стремяха да намалят разстоянието до жертвата.
 	Тихо проскърцване на креслото, звук на стъпки и приближилият се отново Еллохар, недоволно попита:
 	-Какво гледаш там?
 	-Струва ми се, че са рвари, и май че ловуват – обясних аз, и обръщайки се към магистъра, добавих: - А освен това ми се струва, че вие не понасяте Юрао.
 	-А на мен – не – вглеждайки се в хоризонта, отстранено произнесе Еллохар. – А истината е, че аз се отнасям добре към теб, Риате, и за това, че остана жив, дроу трябва да благодари само на теб. Защото, ако бях постъпил така, както би било правилно и както ми се искаше, той щеше вече да е в Бездната, Риате.
 	-Какво? – възмутено викнах аз.
 	Еллохар откъсна поглед от прозореца, недоволно ме изгледа от височината на ръста си и унило поясни:
 	-Смъртта, Риате, е най-ефективният начин да се скрие информация.
 	Без да откъсвам очи и стараейки се да бъда пределно убедителна, се опитах да обясня ситуацията:
 	-Юрао е Нощен страж, той си има свои задължения и се е клел да ги изпълнява. На мен ми е много жал за госпожа Ниита, но вие и нея бихте могъл да вземете на територията на школата, а не да насаждате така Юрао на пачи яйца.
 	Изсумтявайки, Еллохар се наведе към мен и издиша в лицето ми:
 	-Дея, скъпа, ти просто не осъзнаваш случилото се.
 	Отстъпвайки на няколко крачки, защото такава близост с магистъра не ме устройваше, аз помолих:
 	-Обяснете ми, моля ви.
 	Бавно, без да отмества недоволния си поглед, Еллохар се изправи, а след това, гледайки само през прозореца, поясни:
 	-Ликаси е дъщеря на един от лордовете на клана на Поглъщащите живот в изгнание. На един от тримата главни лордове. Семейството на госпожа Ниита е живяло на територията на Хаоса, по-точно в пограничната зона на ДарАман, на теб това нищо не ти говори, така че, за да ти е ясно – това са териториите на рода на Поглъщащите. Преди десет години в клана е била свалена върхушката на рода и започнала борба за власт. Имаш ли представа как в Световете на Хаоса се борят за власт? – удостоиха ме с пренебрежително-ленив поглед.
 	-Не – действително не знаех.
 	-Унищожават децата, тоест, бъдещето – Еллохар горчиво се усмихна, отново се обърна към прозореца и продължи: - Първи били унищожени наследниците на лорд Микхар, той бил най-слабият от тримата, затова и първият удар бил насочен към него. Знам точно какво се случи, тъй като по това време по чиста случайност се намирах в двореца на дарая на ДарАман. Неприятна история. Та от разговора ми с госпожа Ниита стана ясно, че семейството й го изпили Поглъщащите, а младата гномка се оказала по вкуса на самия лорд, тоест, харесала му и в друг смисъл. Когато започнала войната за власт, явно Микхар просто не знаел за нейната бременност, а когато разбрал, направил всичко възможно, за да скрие единственото си в този момент продължение. И сключил договор със самата гномка – той връща живота на семейството й, а тя се скрива в Тъмната империя и пази дъщеря му.
 	Поглеждайки ме, Еллохар се усмихна и развеселено се поинтересува:
 	-Ти не очакваше подобно нещо, а?
 	-Н-н-не – прошепнах потресена аз.
 	-По-лошо е другото – магистърът веднага загуби веселото си настроение и ме изгледа втренчено, - госпожа Ниита решила, че дъщеря й няма да бъде чудовище и я възпитавала с твърда ръка.
 	-На мен не ми се стори така – възразих аз.
 	-Знаеш ли, много е жестоко да казваш на този, който трябва да се храни не само с обикновена храна: „Ако обичаш мама, не яж никого“. Любовта на децата е безусловна, Риате, особено в такава нежна възраст, а Ликаси много се старала да бъде примерно момиченце. И то дотолкова, че в крайна сметка, госпожа Ниита би получила трупа на своята много примерна и обичлива дъщеря.
 	Нямах какво да възразя на този аргумент.
 	-А след това – Еллохар отново се взря в отвора на прозореца, - лорд Микхар за десет години война вече е успял да унищожи почти всички свои противници, тези, които са му равни по сила, и аз съм уверен, няма да минат и две години и той ще възглави клана. А наследник на клана ще бъде най-големият му наследник, ще отгатнеш ли кой?
 	-Ликаси – прошепнах аз.
 	-Именно. А сега един по-широк поглед върху ситуацията - как мислиш, какво би направил един силен, озлобен и могъщ глава на клана на Поглъщащите живота с тези, които са причинили вреда на майката на неговата наследница? За самата Ликаси сега дори на става дума.
 	Аз мълчешком свих рамене.
 	-Та той ще изпие целия Ардам, Дея! – кресна магистърът. – За лорд от неговото равнище ще е детска игра да премине всички гранични застави, а жаждата за мъст се удовлетворява в най-буквалния смисъл. И той ще бъде в правото си! Те имат съвсем други закони, Дея.
 	Стъписано и ужасено впих поглед в магистъра, а Еллохар продължи:
 	-По-лесно, много по-лесно би било да уведомим императора, но работата е в това, Дея, че нашият император би предпочел да използва Ликаси като заложница и като инструмент за манипулиране на клана на Поглъщащите, а именно това, аз не мога да допусна. Така че, да, значително по-разумно от моя страна би било просто да видя сметката на твоя дроу. В такъв случай, бих скрил своето участие в тази история, бих обезопасил Ардам и не бих дал повод на императора да се усъмни в моята преданост към трона.
 	Осъзнавайки, че случаят е свързан и с политиката и със странното участие на магистъра в нея, аз все пак уточних:
 	-А на мен защо ми разказахте всичко това?
 	-Ами – връщайки се към креслото и намествайки се удобно в него, Еллохар нагло заяви: - първо, ти ще си мълчиш, второ, ти си допълнителна гаранция, че и дроу ще си трае, и трето – мен ме погледнаха с укор, - все още храня надежда, че най-накрая ти ще осъзнаеш, че когато те моля да не се пъхаш в случая с артефактите на Тьер, моята молба е обоснована.
 	Някъде в пустинята се раздаде вледеняващ кръвта вой.
 	-О, догониха го – доволно съобщи Еллохар, - а аз вече си мислех, че ще им се изплъзне.
 	Аз се обърнах към прозореца, но не видях нищо. Даже белоснежните силуети на рварите бяха скрити от вятъра и пясъка.
 	-А Юрао какво да прави? – тихо попитах аз, без да отмествам поглед от пустинния пейзаж.
 	Тишина. Огънят в камината гореше беззвучно, дървата не пращяха и само зад стените се чуваше воя на усилващия се вятър. Какво пък, магистърът абсолютно ясно и точно беше изразил позицията си с думите „това не е мой проблем“. Действително не беше негов. Нямаше значение, щяхме да търсим варианти, и със сигурност щяхме да ги намерим.
 	-Магистър Еллохар, - аз се обърнах към него, потръпнах под потъмнелия му изучаващ поглед, - аз ви разбрах, време ми е да се връщам.
 	Директорът на Школата за Изкуството на Смъртта безрадостно се усмихна и изведнъж помоли:
 	-Кажи „Даррен“.
 	-Какво? – не разбрах аз.
 	Отблясъците от пламъците в камината играеха в косата му ни по лицето, променяйки го до неузнаваемост.
 	-Наречи ме по име – прошепна магистърът. Моля те.
 	Аз почти цяла минута гледах лорда като вцепенена, а след това решително настоях:
 	-Магистър Еллохар, върнете ме в къщата на майстор Ойоко, ако обичате.
 	И така присвитите очи на магистъра, се превърнаха просто в процепи на лицето му, а от този поглед по тялото ми плъзна лед.
 	-Моля ви – повторих аз.
 	Избухна син пламък.
 	-Благодаря – аз не успях да сдържа облекчената си въздишка, - всичко най-тъмно, магистър.
 	Лорд Еллохар не отговори, но аз , откровено казано, не се разстроих по този повод.
 	Но когато пристъпих към сините езици, чух безразличното:
 	-Подмяна на реалността. Най-простият и безотказен начин. Седнете с твоя дроу, съчинете друга история, в която няма да я има Ликаси, нито убийството на госпожа Ойоко. Съчинете я с всички подробности, дори най-дребните. А след това, когато картинката бъде възможно най-достоверна, нека твоят дроу да използва заклинанието „Каорит“. Той трябва да знае какво е това и при желание, ще намери формулата… - пауза, а след това тихо: - Всичко най-хубаво, Дея.
 	Пламъците се издигнаха нагоре и станаха по-ярки, а когато угаснаха, аз се намерих в уютната гостна на майстор-стъкларя, почтения господин Ойоко.
 	 
 	 
 	Навън стремително се стъмваше, ръсеше студен дребен дъжд, смесен с мокър сняг, улиците опустяваха, а ние с Юрао без да бързаме се връщахме в кантората.
 	-Значи, ние се качваме по стълбището, пред нас е майстор Ойоко – измисляхме щателно всички подробности. – Второто стъпало изскърцва…
 	-Това е парченце стъкло под крака ти, ти си блъснала една от статуетките и тя се е счупила – напомни партньорът ми.
 	Да, ние бяхме натрошили статуетките, нямахме друг избор.
 	-Ние се качваме още по-нагоре – продължих аз, притискайки се към Юрао, защото той вървеше от подветрената страна и до него не беше толкова студено.
 	-От кухнята се разнася викът на госпожа Ниита и майстор Ойоко ни оставя сами, махвайки с ръка в посока на спалнята на покойната си жена… Знаеш ли, така не е зле, като че ли и не е съвсем лъжа, защото детайлите съвпадат с реалността – Юрао ме загърна с наметалото си. – Проверката ни е вдругиден, ще мога да повярвам в нашия вариант на събитията.
 	Ние се спряхме. Дори не разбрахме веднага защо, докато следващият порив на вятъра не донесе отново аромат на прясно изпечени пайове и сладкиши.
 	-Пай с месо и гъби – мечтателно прошепна Юрао.
 	-А аз съм гладна – спомних си аз, че обядът не беше особено засищащ, тъй като просто не успях да го доям.
 	-Обичаш ти да пръскаш пари – опита се да ме укори партньорът, но към лавката на Мелоуин закрачи по-бодро и от мен.
 	В пекарнята беше пълно с народ, пред тезгяха се тълпеше опашка, но Юрао, оглеждайки се, пъргаво ме дръпна след себе си, покрай всички чакащи, направо към служебния вход, който водеше към кухнята.
 	-Ние сме свои – прошепна ми Юрао, - така че…
 	Кухнята на най-скъпата пекарня в Ардам ни ослепи със светлини, с белите престилки на готвачите, с равните редички на готовите да бъдат пъхнати във пещта сладкиши и недоумяващите погледи на присъстващите.
 	-Пет пая с гъби и бяло месо, четири с карриса и може бисквити от пясъчно тесто с ванилов крем – поръча офицер Найтес.
 	Огромен дебел елф, подобни габарити изобщо не са свойствени за елфите, бавно и заплашително тръгна към нас, удряйки с точилката по разтворената си длан с такъв вид, като че ли следващият удар щеше да бъде по главите ни.
 	-И какво друго ще пожелае почтеният? – подигра се със заплашителен вид този кулинар.
 	Отвори се вратата от задната страна на помещението, към нас припряно заситни закръглен гном, пътьом разпервайки ръце за радостна прегръдка. И ако можех да съдя по лицето му, радваше ни се като на роднини, които отдавна не беше виждал, но това веднага накара дроу да застане нащрек и той намръщено заяви:
 	-Не по-рано от другата седмица!
 	Гномът посърна, след това отново засия и продължи да излъчва радушие:
 	-Офицер Найтес, госпожо Риате, колко се радвам! Страшно се радвам!
 	И аз веднага усетих, че наистина ни се радваха, а пък дали ние ще се радваме след малко, беше съвсем отделен въпрос.
 	Без да обръща внимание на възраженията ни, управляващият на пекарнята Мелоуин ни отведе, тоест, фактически ни наблъска, в кабинета си, където веднага се появи чайник с ароматен чай, чашки, торта и пайове. И ние не можехме веднага да си тръгнем, а коварният гном разточително сипеше комплименти, докато не унищожихме и тортата и пайовете, а ние, сити и благожелателни, не се облегнахме назад в креслата, готови да чуем какво точно искаха от нас.
 	И тогава гномът премина към деловите въпроси:
 	-А на нас каррисата ни свърши.
 	Юрао меланхолично вдигна вежди.
 	-Уж чакахме търговски керван, а него… - пауза, тежка въздишка, която би трябвало да предизвика съчувствие и съвсем печалното, - са го задържали за проверка.
 	Съдружникът ми веднага се поизправи в креслото, учудено изгледа гнома и попита:
 	-Кой го е задържал?!
 	Аз погледнах Юрао и попитах:
 	-А няма ли да е по-правилно да попитаме „Защо са го задържали“?
 	-Не, Дей – партньорът ми продължи да се взира в гнома, - въпросът е именно „кой“, защото обозите на пекарските корпорации се проверяват в столицата, пак там веднага се запечатват магически, за да се запазят пресни продуктите и едва след това се отправят на път. Така че няма никаква причина да се задържа вече проверената стока, а освен това се знае точно колко време би отнел пътя и ако срокът се превиши, продуктите се считат за неизползваеми.
 	-Срокът утре ще изтече – майстор Мелоуин изхлипа. – Ако не свалим печата до обяд – край!
 	-Магическият печат, когато се превиши срока на съхранение, просто изпепелява развалената стока – отново поясни за мен Юрао.
 	И сега ние дружно не сваляхме поглед от майстор Мелоуин, очаквайки думите му. Почтеният гном нямаше намерение да изпитва търпението ни и с трагичен шепот съобщи:
 	-Императорската гвардия…
 	-Ама че Бездна! – изруга Юрао.
 	-Там дори няма с кого да се говори – не се сдържах аз.
 	Гномът измъкна необятна носна кърпичка и изтри не престорените, а съвсем истински сълзи. И сигурно точно това ни накара да направим поне опит да помогнем. Това, а не фактът, че гномската община разчиташе на нас.
 	 
 	 
 	Отдавна бях разбрала, че след вкусна храна и топъл чай никакъв студ не може да ме уплаши, в душата е светло и хубаво, а всички трудности ти се струват решими. Само дето Юрао не беше съгласен с мен:
 	-И какво ще му кажем? Императорската гвардия постъпва стандартно – изолира града. Това е обичайната практика.
 	-Ние ще обясним каква е ситуацията – настоях аз.
 	-Мислиш ли, че наследният принц се вълнува заради някакъв си обоз? – ехидно се поинтересува партньорът. – А ти, например, определено го вълнуваш. Явно иска да си отмъсти на Тьер.
 	От какви предпоставки Юрао си беше направил такива изводи, аз даже не попитах, важното беше, че са правилни. Само че, в краен случай, аз имах начин да накарам негово височество да обърне внимание на молбата на търговците.
 	-Ти защо си такава намръщена? – обезпокои се Юрао.
 	-Мисля – отвърнах сдържано.
 	-А аз вече измислих – въодушевено подхвана дроу, - действаме така – молим принца за аудиенция, влизаме, аз те целувам, появява се Тьер, ние се измъкваме тихичко, а Тьер изяснява ситуацията с наследника! Как ти се струва?
 	Възмутено се взирах в Юрао и сама не разбрах, как стана така, че независимо от възмущението си, започнах да се усмихвам.
 	-Значи си съгласна, така ли? – прие усмивката ми за отговор дроу. – Прекрасно! Така и ще направим!
 	-Юр! – възкликнах аз.
 	Каруцарят, който пъргаво караше файтона по вече съвсем тъмните улици на Ардам, изведнъж рязко спря, обърна се и крясна:
 	-Какво-о-о?!
 	-Тя каза „Юр“, а не „Т-р-р“ – обясни му дроу, - уважаеми, бързаме.
 	Недоволният кентавър ми хвърли суров поглед, но продължи по зададеното направление.
 	-На каруцарите в последно време им се е обострило рязко чувството за собствено достойнство – оплака ми се Юрао. – Те само преди някоя и друга година изтласкаха конете от градските маршрути, но откакто това стана, не дай Бездна, някой клиент да забрави и по навик да викне нещо като „Т-р-р“…
 	Рязко спиране, искри по паважа и с озлобена муцуна, каруцарят като разярено умъртвие се обърна към нас.
 	-Ти кво каза, бе?! – изсъска разгневеният кентавър.
 	Но нещастният превозвач не знаеше с кого си има работа.
 	-Аз разказвах на партньора си, че вие побеснявате, когато някой забрави и ви каже „Т-р-р“ – каруцарят замига с огромните си очища. – Давайте, че бързаме, бъдете така любезен – отново му напомни дроу.
 	Потрепвайки ту с едното, ту с другото ухо, каруцарят, вече значително по-бавно продължи напред. Ние помълчахме известно време, а след това Юрао се върна към разговора:
 	-Може и да не ти се вярва, но само през тази зима имахме седем случая, когато кентаври пребили от бой собствените си клиенти. А самите каруцари отговарят на това с: „ Те оскърбиха нашата чест и достойнство!“. Представяш ли си?
 	Аз кимнах, поглеждайки към любопитно изправените уши на кентавъра.
 	-И неволно се замисляш, дали пък, въпреки че бяха много по-бавни, с конете не ни беше по- спокойно и по-безопасно, ако не друго, то със сигурност никой кон никога не е трясвал с копито между очите за оскърбление. А тези… виждате ли, тях до дъното на душата ги обижда простото „т-р-р“!
 	И защо ли му трябваше да го казва?
 	Първо изпищяха спирачките на колелата на каретата, след това кентавърът се запъна с копитата, избивайки отново снопове искри от мокрия паваж, а след това, освобождавайки се от тегличите и отхвърляйки ги настрана, докато ние седяхме стъписани, се обърна и заръмжа, напомняйки ни, че по-голямата част от кентаврите от Хаоса изобщо даже не са тревоядни.
 	-Ти – изфуча каруцарят, - ще пукнеш, изрод остроух!
 	И Юрао се обиди. Та нали всички знаят, че ушите за дроу са нещо, което дори на думи е неприкосновено, така че Юрао се обиди много и изсъска:
 	-Повтори!
 	Кентавърът се озъби така, че гледайки зъбите му, веднага ставаше ясно, че от тревопасните му предшественици го делят поколения плътоядни роднини, и се тросна:
 	-Остроух!
 	-Кривокопитен – не остана длъжен партньорът ми.
 	-Ще те закопая, дроу – засъска отново кентавърът, карайки ме отново да се замисля за състава на кръвта му, по-точно за това, какви именно същества фигурират в родословието му.
 	-Повтори! – Юрао започна демонстративно да си навива ръкавите.
 	-Ще те претрепя, изрод остроух! – с готовност повтори кентавърът.
 	-Браво, точно така – доволно и радостно произнесе Юрао, дърпайки надолу ръкавите си. – Дей, ти нали всичко чу?
 	Мълчаливо кимнах.
 	-Отлично, ще бъдеш свидетел – зарадва ме дроу и обръщайки се към кентавъра, се представи: - Юрао Найтес, офицер от Нощната стража на Ардам. Поздравления, вие току що имахте глупостта да оскърбите представител на правовия ред!
 	Кентавърът в уплахата си започна да отстъпва назад, но Юрао не го устройваше подобно развитие на събитията:
 	-Вие имате поръчка, уважаеми. Нарушенията на правовия ред ще ги разглежда Дневната стража, а сега бихте ли благоволил да продължите към местоназначението? – с леден тон произнесе моят партньор, а след това се обърна към мен, и като че ли между другото отбеляза: - Те имат право на само още три предупреждения, считай, че едното сега си замина. А след това ще се върнат кончетата – мечтателно завърши той.
 	Нямах какво да отговоря, доскоро, за да икономисвам, аз изобщо не се возех в карети.
 	-А какво им е лошото на кентаврите? – поинтересувах се аз, когато възобновихме движението.
 	-Конски са им муцуните – оплака се офицер Найтес, а каруцарят, а-ха, да се спъне.
 	-Юр! – укорих го аз.
 	-Какво веднага „Юр“ – скръствайки ръце, капризно проточи той: - Муцуните са им конски, аурата е една за цялото стадо, нелегално се промъкват през границата, работят без документи, а и отгоре на всичкото, бият клиентите. А сега си представи, как може да се търси виновника за поредното изясняване на въпроса „на кого муцуната е по-крива“! Тези бежанци от Хаоса само едно знаят – ако нещо не им се нрави – с копитото между очите. Първо удрят, а след това мислят. И ако имаме късмет, клиентите са орки или нечистокръвни, че иначе те човеците с един удар ги трепят. Веднъж и завинаги.
 	Кентавърът, който и така не тичаше много бързо, в движение се обърна и се оплака:
 	-А кой да ги разбере, дали са хора или не! При нас човеците със специални ленти на ръкавите ходят, охраняват се със закон, а тук свободно се разхождат, и даже без охрана. И как да се досетиш човек ли е той или вампир, а то може и върколак да е!
 	-Бежанец! – направи неутешителен извод Юрао.
 	-Х-р-р-р – потвърди каруцарят и бегом започна да разказва: - При нас в стадото как е – водачът е един и всички момичета са негови, а ако искаш някоя, плащай! Ето ти, например, офицер, да не си мислиш, че от хубав живот препускам из вашата империя? Аз семейство искам, своя полянка, навес, качествен, а те, какво? Плащай за жената, значи! И с какво да плащам?
 	-То нали уж преди се сражавахте за любимата кобила – напомних му аз.
 	-Е, това преди беше, х-р-р, а сега водачът иска сребърни подкови, душ под навеса, и то такъв, с няколко режима, а за да не се бием помежду си и да не го тревожим, охрана си е наел – седемте най-силни жребци. Няма как да го предизвикаш на двубой, лейди, няма начин!
 	-Добре де, работете, кой е против, но защо трябва да осакатявате клиентите? – с право се поинтересува Юрао. – Като че ли някой преди имаше нещо против вас – возите бързо, адресите веднага наизуст ги запомняте, а и цените ви са три пъти по-ниски от тези на каруците с коне. А това, че от време на време ви викат „Тр-р-р“, няма страшно, те, гражданите, още от конете не са отвикнали и в това е цялата работа.
 	Каруцарят се затича по-бързо и известно време се возихме в тишина. Кентаврите можеха да се придвижват и още по-бързо, но ограниченията на скоростта в града не го позволяваха. След това, той отново спря. Не толкова рязко, колкото преди, но все пак…
 	-Аз ето какво си помислих, господин офицер – с мазен глас започна каруцарят.
 	-Лорд – поправи го Юрао.
 	-Лорд офицер, аз тук си помислих… аз отстъпка ще ви направя, а вие що не вземете да забравите за оскърблението на офицера на Нощната стража?
 	Минута мълчание и едно такова снизходително:
 	-Безплатен превоз за всички работници на кантората за частни разследвания „ДеЮре“ по всяко време на деня и нощта и аз съм готов не само да забравя за този инцидент, но и да водя вашите дела в бъдеще.
 	Аз изстенах по-силно и от възмутения кентавър и ние поехме отново по пътя. След известно време, обръщайки се в движение, кентавърът се поинтересува:
 	-Дроу, ти случайно да не си гном?
 	-Случайно, не – отвърна доволният от себе си Юрао, - аз съм наследствен и потомствен гном, по дух, така да се каже.
 	-Утре ще накарам главния да дойде при вас – предаде се каруцарят.
 	Юрао целият просто светеше целият, шепнешком ми обясни:
 	-А аз все се чудех как да намалим транспортните разходи. Ри постоянно се размотава насам-натам, а след това иска да и осребрявам разписките.
 	-Ох – само успях да кажа аз.
 	-Не се впрягай, Дея – успокои ме Юрао, - и изобщо, недей да нервничиш, предстои ти среща с разярения Тьер, така че, давай, настройвай се морално.
 	-Никакви целувки! – решително заявих аз. – Достатъчен ми беше офицер Дарген!
 	Партньорът ми коварно се усмихна, настани се по-удобно на облегалката и се направи, че изобщо го няма тук, и че нищо не е чул.
 	-Казах, не! – повиших глас, така че със сигурност да чуе.
 	-Виж какво, Дея – лениво подхвана Юрао, - да си кажем правичката, императорското семейство хич не го е грижа за трудностите на някакви си там дребни търговци, няма да се трогнат от нещо толкова тривиално. На императорската гвардия изобщо за нищо по принцип не й пука, те всички от поне триста години са покойници, така че имаме само един изход – да вкараме Тьер в играта.
 	Не че не бях съгласна с него, но все пак:
 	-Дай първо да опитаме да решим проблема сами…
 	Внезапно каруцарят отново рязко спря. А до портите оставаше още съвсем малко – някакви си стотина крачки, не повече…
 	-Уважаеми започна Юрао, но веднага млъкна.
 	И ние тримата с нарастващ ужас следяхме с очи как пясъчна следа се приближава по пътя към нас. Там като че ли се движеше нещо, което в съчетание с поривите на вятъра създаваше невероятното усещане, че пясъкът дими и струи по пътя.
 	„Пустинника“ – изведнъж ми мина през ум.
 	Странното явление се дойде плътно до нас, посипа с пясък застиналия почти без да диша кентавър, без да бърза, заобиколи каретата… В следващият миг покривът на нашето превозно средство се откъсна от силен порив на вятъра и се изгуби в черното нощно небе.
 	-Императорската гвардия – мрачно предупреди Юрао и се отпусна.
 	Опитах се да не треперя, но не ми се получаваше – беше зловещо всичко това, много зловещо, и гласът, който внезапно заскърца над главите ни, също беше зловещ:
 	-Бежанец без разрешителна грамота, господин офицер от Нощната стража и… бъдещата лейди Тьер – със задгробен глас резюмира гласът, - нарушаването на охранявания от Императорската стража периметър е наказуемо престъпление, лейди и господа.
 	Аз потрепвах при всяка дума, но Юрао беше по-скоро ядосан, отколкото уплашен от случващото се:
 	-Лорд офицер от Нощната стража! – нагло поправи гласа дроу.
 	-Госпожа Риате – реших да се присъединя към корекциите.
 	Каруцарят, който до този момент си беше мълчал, също благоволи да се възмути:
 	-Имам си аз документи!
 	Пясъкът за миг престана да се вие по земята, а след това с доловимо възмущение прозвуча:
 	-Добре, „лорд-офицер от Нощната стража“ и „госпожа Риате“, но каруцарят лъже!
 	-Необосновано заявление – гледайки в празното пространство така, сякаш виждаше нещо, се намеси Юрао, - господин каруцарят е приет на работа в частната кантора за разследвания „ДеЮре“ и неговите документи са на стадий на оформяне.
 	Кентавърът изглеждаше не по-малко изненадан от мен, така че, гласът си позволи да се усъмни:
 	-А вие… уверен ли сте в това?
 	-Повече от уверен – Юрао демонстративно извади лист хартия и молив, след което се обърна към каруцаря: - Как ти викат?
 	-Нурх Бързия – бързо отвърна той, толкова бързо, че представителя на императорската гвардия успя да се разгневи доста по-късно.
 	-Какъв е този фарс?! – изсъска той.
 	-Няма никакъв фарс – Юрао делово дописваше, - аз и моят партньор се явяваме собственици на кантората за частни разследвания „ДеЮре“ и ние току що… Дей, подпиши се – на мен ми подадоха листа, - приехме на работа господин Нурх Бързия. Всичко е в съответствие с действащото законодателство.
 	Аз припряно се подписах и Юрао протегна някъде в пространството прясно съчинения акт за приемане на работа.
 	Когато листът беше взет, на жълтеникавата му повърхност ясно се отпечата ръката на този, който сега четеше редовете. Страшен, кокалест, избразден с черни пукнатини жълт крайник.
 	-Юр – прошепнах аз, - а ти него целия ли го виждаш?
 	-Не съвсем – партньорът се стараеше да се държи уверено, - той е скрит от нещо като пясъчен вихър.
 	„Пустинника“ отново си помислих аз.
 	А след това се престраших да попитам:
 	-Извинете, уважаеми – листът бе наведен надолу, явно бяха готови да ме слушат, - простете, … а вие да не би да сте Пустинника?
 	Юрао странно ме изгледа, а в това време, каруцарят се протегна и внимателно издърпа от пръстите на хрътката листа, поглади го едва ли не с любов, сгъна го и го скри в нагръдния си джоб. Изглежда, че някой беше много доволен от такъв обрат на събитията.
 	-Откъде знаете? – страшният, подобен на дращене по стъкло, глас на хрътката, проникваше до костите.
 	-Наистина, откъде? – язвително се осведоми и Юрао.
 	-Лорд Тьер го спомена… - с усилие измънках аз, без сама да разбирам защо изобщо ми трябваше да питам.
 	В следващият миг се случи нещо странно – пясъкът, който до този момент се виеше само по земята се метна нагоре, за да се усуче във вихър и да се посипе, откривайки високия сух силует на отдавна отишлия си, облечен в окъсани, пясъчни на цвят дрипи. На хрътката живи изглеждаха само очите, святкащи на черната кожа и ръцете, неочаквано жълти на цвят. И ето това страшно създание, скръствайки ръце пред хлътналите си гърди, замислено произнесе:
 	-Тьер, значи!
 	-Ей – подскочи Юрао, като че ли, за да ме заслони от хрътката, - хайде да минем без разпити.
 	Започнах да разбирам, защо се изпуснах за лорд-директора.
 	-Седни – със скрибуцащ до такава степен глас, че ти се приискваше да запушиш уши с ръце, изкомандва Пустинника.
 	И съдружникът ми се свлече на седалката, съдейки по оцъклените му очи, явно без да очаква от себе си подобно нещо.
 	-Та значи, все пак Тьер – проговори чудовището в развяващи се без вятър призрачни дрипи.
 	А след това обърна глава към мен и вече с много по-приятен глас, Пустинника попита:
 	-С каква цел се бяхте запътили към негово императорско височество, госпожо Риате?
 	Аз изплашено хвърлих поглед към Юрао, а дроу ме посъветва тихо:
 	-Разказвай.
 	И аз разказах за обоза на веригата пекарни и сладкарници Мелоуин, и за това, че задържането му грози гномите със значителни финансови загуби, и даже за това, че по принцип вече са се обърнали с молба, но тях даже не са благоволили да ги изслушат докрай… Мен ме прекъснаха със странен въпрос:
 	-Какво отношение вие, госпожо Риате, имате към дадените обози?
 	Отново поглеждайки Юрао, честно отвърнах:
 	-Кантората за частни разследвания „ДеЮре“ води делата на гномската община и…
 	-Достатъчно – пясъкът отново започна обвива ужасяващата фигура на Пустинника, - аз схванах главното – това е важно за вас, госпожо Риате, значи молбата ви ще бъде удовлетворена.
 	И край. Даже пясъкът, който се виеше по земята изчезна.
 	А след това, докато ние, вцепенени, продължавахме да седим в каретата без покрив, засипвани от мокрия сняг, се отвори главната порта и по пътя се заточиха запечатаните обози с търговската марка „Мелоуин“ отстрани на бързоходните каруци. А след тях, колите на рибния ресторант „Остер“, на корпорацията „ЖелезноГор“ и още, и още…
 	-Забеляза ли кое е най-странното? – напрегнато попита Юрао.
 	Мълчешком отрицателно поклатих глава.
 	-Пропуснаха само обозите, принадлежащи на гномската община… - съобщи партньорът ми
 	 
 	 
 	В кантората се връщахме в сияеща от магия карета, тъй като Юрао, окончателно измокрен, все пак реши да наруши закона и опъна над изтърбушената карета магически навес. Не ми се искаше дори да обсъждам каквото и да било, просто се бях изцедила през деня.
 	-Аз съм и на служба тази нощ – тъжно си припомни Юрао.
 	-А аз имам да пиша домашна – не по-малко тъжно се отзовах аз.
 	-Ех, да можех да поспя след една хубава топла вана – дроу се протегна. – А ние с теб днес сме просто шампиони!
 	-Да – аз се прозях широко.
 	Поглеждайки ме хитро, Юрао проникновено ме попита:
 	-Та какво става между теб и Тьер?
 	-А между теб и Ерха? – със същия тон му отвърнах аз.
 	-Не питай – лицето на дроу моментално се помрачи.
 	-Е, същата работа – и едно такова усещане, че ми става десет пъти по-студено.
 	Аз зиморничаво обгърнах раменете си с ръце, гледайки заспиващия град, тихо и меко покриван от бял пухкав сняг.
 	-Знаеш ли, струва ми се, че той се сърди – неочаквано замислено произнесе Юрао. – Не, наистина, сърди се, ядосан ти е за онзи случай пред кантората, когато ти не го пусна да влезе. Знаеш ли, за всеки мъж е много е важно да бъде силен, да е герой в очите на любимото момиче, а ти се държа като майка, която трепери над синчето си. Не, аз не те осъждам, една Бездна знае какво имаше там в тези символи, но за него, това сигурно е бил удар под пояса. Та как така, всесилният лорд Тьер, ти самата чу, неговото име го произнасят с по-голямо уважение от императорското, а ти, онази единствена, чието мнение го интересува, не вярваш в него, в неговите сили и способности!
 	Потресено се взирах в Юрао, а той продължи:
 	-Аз не те упреквам, Дея, аз съм последният човек, който ще те осъди, защото бях там, срещата с каррага и за мен беше потресение, аз абсолютно нищо не можех да направя, а Тьер сам два такива беше утрепал. Той има навика да се захваща с неща, които всички останали считат за невъзможни и винаги се справя. Просто започни да му вярваш, Дей, човекът си го е заслужил.
 	Засвири вятърът, започваше виелица и пухкавите снежни парцали се превърнаха в милиарди ситни бодливи снежинки – последните дни на зимата са едни от най-суровите в Приграничието. Не обичах виелиците.
 	-Знаеш ли, баща ми е ловец – кой знае защо започнах да разказвам, - един от най-добрите в Загреб. Откакто го помня, той е все такъв - силен, самостоятелен, той, за да се ожени за мама, се махнал от Вилра и се опълчил срещу волята на рода. А в Приграничието това е много сериозно, Юр. Нашето семейство не е малко, то е сплотено и единно, единици са тези, които се противопоставят на рода. А тате се възпротивил. Мама и татко се заселили в Загреб и за мен от дете беше нещо като природен закон, като основно правило – тате е силен човек. Най-силният човек на света. А се случи така, че в една също такава зимна нощ, Нощните стражи отвориха вратата и внесоха тате… окървавен и полумъртъв. Така че, даже силните, много силните могат да загинат, Юрао.
 	Ние вече почти бяхме стигнали до кантората и сигурно затова дроу, който явно искаше да каже нещо, си замълча. И аз му бях много благодарна за това – и така ми беше трудно да си разкривам душата пред хората. Тежко ми беше да говоря за своите чувства и опасения. Приграничието е суров край, при нас за чувствата не говорят, а ги показват с дела. А освен това, Приграничието е и край, където се ширят суеверия, където казват че страхът вика бедата и затова, ние никога не говорим за опасенията си. А аз се боях за Риан, много се боях, особено след това, което бях чула от устата на наследния принц. Но в същото време, осъзнавах, че Юрао беше прав за много неща, та нали и мен по време на обяда ме беше обидило именно неговото недоверие в моите сили, в това, че аз бих се справила и сама…
 	-Юр – аз се надигнах и погледнах през прозорчето, - откарай ме до Мелоуин, а след това – към академията.
 	-Какво си замислила? – поинтересува се партньорът, посочвайки на каруцаря накъде да кара. – Ще идеш ли да се сдобряваш с него?
 	-Сигурно… Да! – настроението ми изведнъж стана просто великолепно. – Юр, а какво вино да взема?
 	Известно време ме гледаха с недоумение, а след това офицер Найтес се намръщи и строго каза:
 	-Ти искаш да се помириш с него или си замислила еротично приключение?! Какво вино, Дея? Той и така те гледа с прегладнели очи, а ти искаш и вино да му отнесеш! Жено, съвест нямаш ти.
 	Намръщих се.
 	-А, какво пък, купи ликьор от карриса – изведнъж започна сам да си противоречи Юрао. – И е вкусен, и ще ви сгрее, и … от грешки, лично теб, ще те опази. Сериозно, Дей.
 	И ние стигнахме до Мелоуин.
 	 
 	 
 	А пък пари в сладкарницата не ни взеха. Майстор-сладкарят Моуи, зяпайки ни влюбено, лично отиде в кухнята, след като чу поръчката ми, и домъкна огромен пакет, в който със сигурност имаше много повече неща от тези, които бях поискала. И бутилка ликьор от карриса също ми подари, при това, явно я беше извадил от собствените си запаси. А след това, аз оставих Юрао да изслушва благодарствените речи и препуснах към академията и нито студа, нито пронизващият вятър в лицето, нито кишата под колелата на каретата, изобщо не ме дразнеха.
 	Каруцарят ми помогна да сляза и да подхвана удобно тежкия пакет, и дори услужливо почука на вратата. И през цялото това време, господин Нурх радостно се усмихваше, но сигурно моята усмивка беше по-щастлива. И когато Жловис отвори портичката, дори не се опита да задава гатанки. Затова пък, когато се оказах на територията на академията и той сложи резето, нашият уважаем гоблин застана с разкрачени крака и с ръце на кръста се опита да каже нещо, но аз го изпреварих:
 	-И ето ви една такава загадка, уважаеми господин Жловис, какво прави по улиците на Ардам зимъска, карета без покрив?
 	Гоблинът премигна, замисли се и се стрелна обратно към портата, в стремежа си да разгледа по-внимателно каретата. А аз също толкова стремително се спуснах към къщата на лорд-директора, докато главният клюкар на Академията на Проклятията беше зает.
 	Придържайки палтото си и опитвайки се да не се подхлъзна на тясната, кишава пътека, аз тичах през стария парк, стараейки се да се пазя от най-упоритите клони, които се бяха протягаха да ми препречат пътя. Усмивката ми стана още по-широка, когато забелязах светлина в прозореца на първия етаж на директорския дом.
 	Качих се по стъпалата на верандата, отворих вратата, припряно стигнах до дивана в антрето, стоварих отгоре му тежкия пакет със сладкишите и бутилката, върнах се към входа, събух се, свалих си горната дреха и шала и тръгнах да търся Риан.
 	Светеше в малката гостна, така че аз не се учудих, когато намерих лорд-директора седнал в едно от креслата пред същата онази камина с муцуната на дракон. Учуди се той. Но удивлението се отрази само в мъждукащите му очи и в неуверения му опит да стане. А аз, забравила за всичките свои обиди, и дори съмненията си, подхванах края на полата си, се спуснах към него, хвърлих се в обятията му и обвивайки шията му с ръце и притискайки се към него силно-силно, тихо прошепнах:
 	-Прости ми.
 	Казах го и веднага ми стана по-леко. Едно такова леко и спокойно, а освен това – топло и хубаво, и когато той ме притисна в обятията си, ми се прииска никога повече да не ме пуска.
 	Но всичко развали скърцащ, като пясък по стъкло, глас:
 	-Е, аз трябва да си вървя.
 	Отдръпвайки се от магистъра, едва сега забелязах пясъчните завихряния на пода. Не бях и допуснала, че магистърът може и да не е сам тук… и едва сега осъзнавах грешката си.
 	Топлите широки длани се отпуснаха на раменете ми, притискайки ме към Риан, и прегръщайки ме, той спокойно се обърна към невидимия си събеседник:
 	-Добре. Аз чух думите ти – загадъчно промълви лорд-директорът.
 	-Тъмни, лорд Тьер – изскрибуца Пустинника. – Всичко най-кошмарно, бъдеща лейди Тьер – това беше предназначена явно за мен.
 	-Всичко най-ужасно и на вас – почтително отвърнах, гледайки как се стеле, как се движи и тече по килима пясъчното завихряне.
 	-Пази се – кой знае защо, му каза Риан.
 	Именно за това „пази се“ аз си мислех, докато се отваряше вратата, за да се затвори почти веднага зад гърба на нощния гост на магистъра, на когото нищо не му струваше да мине и през стената, но аз разбирах, че това беше просто проява на уважение към лорд-директора. И все пак, не можех да разбера, какво беше това „пази се“, казано на отдавна отишъл си, а сега изпълнен със силата на императорска хрътка, член на гвардията?! Не разбирах!
 	Затвори се входната врата, напомняйки, че сме останали сами.
 	И в същия миг, Риан седна в креслото, дърпайки ме, и толкова бързо ме сложи да седна на коленете му, че аз просто не успях да кажа нищо. След това също не успях, задържайки дъх, когато устните ми опари силна, почти груба и такава властна целувка…
 	-Дишай – шепнешком заповяда Риан и стана безкрайно нежен…
 	А аз не можех. Просто не можех да дишам, разтваряйки се във всяко негово докосване, чувствайки как в сърцето ми се разгаря нещо и в същото време, свивайки се дори само от мисълта, че седя на коленете му.
 	-Дея – магистърът изведнъж спря, погледна в изпоплашените ми очи, - просто ми се довери, става ли?
 	Аз кимнах и затворих очи.
 	-И дишай – напомни ми той.
 	Опитах се да последвам съвета му, но отново задържах дъх, в мига, когато устните му докоснаха моите.
 	-Аз ужасно силно те обичам… Дишай, Дея – но той отново започна да ме целува и аз забравих за всичко, даже моето собствено име звучеше като чуждо. – Аз наистина с ужас осъзнавам, че те обичам повече от живота си и ти си ми необходима толкова, че това направо ме плаши. Дишай, сърце мое… - и още една безкрайно нежна целувка, такава, че милвайки ме с устни, почти да простене: - Ти си всичко за мен, Дея. И да ме погълне Бездната, но няма да те дам на никого! Дори на самата теб.
 	И аз започнах да дишам. А след това, отваряйки широко очи, стъписано погледнах към Риан. „Безупречно-прекрасен, вълнуващо-привлекателен, пленително-опасен“ – беше казала преди време Янка за лорд-директора. Смисъла на израза „пленително-опасен“ изведнъж, и едва сега, ми стана пределно ясен.
 	-Риан, ти ме плашиш – честно си признах аз.
 	-Връщаме се там, откъдето тръгнахме? – погалвайки ме по бузата, иронично ме попита той.
 	-Наистина ме плашиш – прошепнах аз, гледайки в черните, едва мъждукащи оче.
 	-Извинявай – лека и такава тъжна усмивка на устните, - с теб е много трудно да бъда откровен в желанията си.
 	Въпросително го погледнах. Риан, усмихвайки се, попита:
 	-Как мина деня ти? – мълчах, опитвайки се да разбера какво точно имаше пред вид. – Да ти разкажа ли за моя ден?
 	-Давай – съгласих се аз, и изведнъж стената помежду ни се стопи.
 	Все пак, когато се опитах да стана, Риан само ме намести по-удобно на коленете си, прегърна ме и започна да разказва:
 	-От желанието да разкъсам нещо на хиляди малки парченца, след като те върнах в академията, ме откъсна едно странно послание – аз затаих дъх, а Риан, хвърляйки ми хитър поглед, продължи: - Оказа се, че това е съобщение от един столичен маг, в което се говореше, че с таен указ на императора е наредено да се конфискуват всички тъмни камъни душехранители – и тъй като аз не разбрах добре, магистърът поясни: - Същите онези, в които се съхраняват същностите на отдавна загиналите човешки магове.
 	-Такива като Селиус? – уточних аз.
 	-И още нещо – Риан се усмихна, - подозирам, че именно камъкът със Селиус е обектът на търсене. А сега, искаш ли да чуеш най-забавното?
 	-Искам – възкликнах аз.
 	Магистърът се разсмя, наведе се към устните ми, и подарявайки ми нежна целувка, продължи:
 	-Най-забавното е, че императорът изобщо не е издавал подобен указ – усмивката на Риан изведнъж стана жестока, - и аз съм повече от сигурен, че и Дарг не знае нищо по въпроса. Просто защото на Дарг изобщо не му е до човешките магове, като се има предвид как стоят нещата в момента.
 	-Тогава кой? – изумено прошепнах аз.
 	-Добър въпрос – Риан ме погали по бузата, след това пръстите му внимателно се плъзнаха по шията ми, - и на мен явно ми предстои да намеря отговора. Защото, който и да е нашият таен враг, този път той мина границата. Така че, през останалата част от деня аз се занимавах с разпити на всички свързани със разпространението на тайния указ и още по- странното е, че никой от тях не можа да ми посочи първоизточника на дадената доста странна хартийка. Бардак в канцеларията на императора, откровено казано. И ще ми се наложи да се заема с това, независимо от желанието ми да не се намесвам в работите на императорското семейство… - тежка въздишка и замислено: - А как мина твоят ден?
 	-Като в мъгла – признах си честно. – Струва ми се, че дори не слушах лекциите… а след това отидох в кантората, а там Юрао… И сняг такъв мек беше натрупал… И когато видях, че към мен лети първата снежна топка, веднага престанах да се сърдя.
 	-То пък да имаше за какво да се сърдиш – Риан дяволито ме гризна по самия връх на носа, - Аз просто се притеснявах за теб. Разбери, Тесме е изключително взискателен преподавател, а ти отгоре на всичкото, работиш в тази ваша кантора. Не се съмнявам, че планираш да седиш до среднощ над учебниците, за да докажеш на Тесме, а и на мен, на какво си способна. Аз разбирам всичко, Дея, но бих искал през нощта да спиш, а не да ми доказваш каква невероятна годеница си имам.
 	-А аз се разстроих, защото си мислех, че ти не вярваш… в мен – признанието ми се отдаде с мъка.
 	И едва когато го казах, напрегнато вдигнах очи към лицето на Риан. Магистърът се усмихваше загадъчно и даже леко снизходително, а когато забеляза погледа ми, тихо попита:
 	-Ти наистина ли си мислиш, че мога да „не вярвам“ в момичето, което е избягало от къщи, и без да умее дори да чете и да пише както трябва, е успяло да влезе в Академията на Проклятията? Или предполагаш, че аз не разбирам колко трябва да си силна, за да успееш, независимо от постоянното недоспиване и насмешките на адептите, да учиш и да работиш в продължение на четири години? Дея, та аз ти се възхищавам, сърце мое! Възхищавам се на твърдостта ти, на чистотата ти, и на това, че независимо от всичко, си съхранила себе си такава светла и съчувстваща, а не си се озлобила на целия свят… както аз някога.
 	Дори не знаех какво да кажа след подобни думи, след подобно признание, но Риан явно не чакаше отговор, защото попита:
 	-Разкажи ми какво става в кантората.
 	И аз започнах да разказвам, запънах се на появата на Еллохар, описвайки срещата с огромната усмихната снежна топка, пропускайки думите на Еллохар за Риан. А след това отново спрях да разказвам, когато стигнах до делото със скъпоценностите. От една страна ми се искаше да разкажа всичко, а от друга, си спомних за предупреждението на директора на Школата за Изкуството на Смъртта, и в същото време… наистина, отвътре ме глождеше да си кажа всичко. И аз започнах с предпазливото:
 	-А в Ардам вече девет години живее поглъщаща живота…
 	Риан отреагира със спокойното:
 	-Малко е вероятно. Нечистокръвна, може би, това е Приграничието, а жителите на Световете на Хаоса са много изобретателни, но все пак да се промъкне чистокръвен поглъщащ – това е невъзможно.
 	-Нечистокръвен… - потвърдих аз.
 	След кратък размисъл, магистърът произнесе:
 	-Заслужава си да разкажем на Еллохар. В неговата школа детето ще е в безопасност, там вече се обучават трима поглъщащи, а в Ардам, той рано или късно ще се издаде, а официалната политика по отношение представителите на такива опасни раси е унищожаване на място.
 	Аз на миг замрях, възторжено гледайки Риан, след това, в плен на емоциите, се протегнах към него, леко го целунах, моментално се изчервих, когато се усетих какво правя и радостно заявих:
 	-Е, в такъв случай, мога да разказвам всичко!
 	-А това вече е интересно! – Риан се намръщи. – Тоест, ти нямаше намерение да ми разкажеш всичко?
 	-Аз се страхувах, че ти се придържаш към „официалната политика“…
 	Мен ме изгледаха с такъв укор, че…
 	-Но ти, все пак, си племенник на императора – опитах се да обясня аз. – Освен това, аз вече знаех, че у лорд Еллохар се учат забранените шайгени, а за това, как ти се отнасяш към това, нямах никаква представа…
 	-Ще те нацелувам – реши да ме заплаши Риан.
 	А аз се усмихнах, и навеждайки се, го целунах първа. И в душата ми отново се разля такова топло чувство, когато той нежно-нежно и много предпазливо ме целуна в отговор. Но след това се случи закономерна неприятност – аз рязко се отдръпнах от магистъра, завъртях глава и оглушително:
 	-Апчхи!
 	Съпоставих това „апчхи“ с пътуването в каретата без покрив и разбрах, че спешно трябва да пия чай.
 	-Така-а-а – заплашително проточи Риан. – И къде успяхме да се простудим днес?
 	-Сега ще ти разкажа – ставайки от коленете на лорд-директора, обещах аз, - да вървим да пием чай, аз съм донесла цяла кутия вкуснотии от Мелоуин.
 	В отговор на моето предложение, Риан се усмихна и със заповеден тон изкомандва:
 	-Събличай се!
 	 
 	 
 	Има нещо вълшебно в това да се озовеш мигновено от зима в топла лятна вечер. Ние седяхме в топлата вода на същото онова елфийско езеро. В небето сияеха звезди, по клоните на храстите около езерото имаше светулки, те кръжаха и около нас и създаваха усещането, че се къпем в звездното небе.
 	-Колко е красиво! – прошепнах аз и протегнах ръка към три светулки, които като че ли играеха на гоненица.
 	Те уплашено отлетяха настрани, но след това отново се приближиха, разглеждайки с интерес нещото, което за тях явно беше ново и необичайно.
 	-Ти си най-красивата тук – Риан разплете косата ми и когато тя се разсипа по раменете ми, предпазливо ме прегърна и ме притисна по близо до себе си.
 	-Риан – не ми се искаше даже да се съпротивлявам, независимо от това, че да се притискам към голите гърди на магистъра ме беше някак срам, като че ли, - знаеш ли, сигурно ще е по-добре да седна… по настрани.
 	-Всичко е наред – прошепна той, едва докосвайки с устни косата ми до слепоочието, а дланите му се плъзнаха на кръста ми, притискайки ме още по-силно, - още съвсем малко и ще се връщаме. Ти трябва и да учиш тази вечер.
 	Кимнах мълчаливо, напрегнато усещайки всяко негово докосване.
 	И изведнъж пространството над езерото заблещука, а в следващия момент, пред нас изникна възмутената Дара, която не по-малко възмутено заяви:
 	-Такава наглост просто и в Бездната няма!
 	Тежко въздъхвайки, Риан уморено попита:
 	-Кой е изнаглял така?
 	-Мачокът! – изгуби напълно самообладание Дара.
 	Май че Късметчето се беше престарал.
 	-Та какво за него? – с глухо раздразнение се поинтересува магистърът.
 	Дара се разтвори във въздуха, разливайки се в синкаво сияние и пред очите ни се появиха стените в коридора на женското общежитие, на които със златна боя беше надраскана ода в чест на лейди Верис. Цяла ода в стихотворна форма, а над вратата на куратора се кипреше златно сърце.
 	-Ето! – Дара отново се материализира, а интериорът на общежитието се размаза и изчезна. – И какво да правим с това?!
 	Чувайки подхилване, се обърнах и се убедих, че Риан тихо се смее над ситуацията и над възмутения възроден дух. А забелязвайки моя поглед, магистърът поясни:
 	-Не си казва всичко, обзалагам се.
 	Погледнах отново Дара, цветът й бавно премина по спектъра от червено към виолетово, а след това изфуча недоволно и просъска:
 	-Почти същото нещо го има и в света на мъртвите.
 	-Няма ли да ни покажеш? – провокативно попита Риан.
 	Картинката от отвъдното беше по-бледа и с разпокъсани краища, но това не ми попречи да забележа същата ода, написана със същата боя на стените, улиците и даже на скалите, до които се беше сгушила почти незабележима къщичка, само че тук беше използвано името „Дара“.
 	-Това е отмъщение! – изрева вбесеният възроден дух. – Това е просто подла и коварна мъст! Той ме опозори пред целия отвъден свят!
 	Заровил лице в рамото ми, Риан избухна в смях, вече без дори да прави опити да се сдържи. На Дара това изобщо не й хареса.
 	-На мен не ми е смешно! – избълва тя. – И на Верис също не й е смешно!
 	И смехът на лорд-директорът стана просто гръмогласен. И аз самата, кой знае защо, също се усмихнах и престанах да се смущавам. А след това Риан, стараейки се да говори строго, заяви:
 	-Това наистина е отмъщение, Дара. Просто си помисли за какво.
 	Възроденият дух на смъртта, един от дванайсетте приближени до тъмния престол, изфуча като вбесена котка, и се тросна:
 	-Господарю, за мен е чест да ви служа, но да съм прицел за подигравките на това… котарачище… Аз си имам репутация, два легиона са ми в подчинение! Аз не…
 	-Вземи го научи на маниери, тогава – спокойно произнесе магистърът. – Аз разрешавам.
 	Дара отвори уста, затвори я, присви очи и се поинтересува:
 	-А ако той в отговор…
 	-Аз ще се намеся – на мен изобщо не ми хареса с какъв спокоен тона беше изречено това.
 	Просиявайки, Дара леко се поклони и изчезна.
 	И тогава аз полюбопитствах:
 	-А какво ще стане, ако ти се намесиш?
 	Риан гъвкаво се плъзна от камъка, на който седяхме, заобиколи го, доплува до мен, и притискайки ме с тялото си, прошепна направо в устните ми:
 	-Всичко…
 	-Какво всичко? – и най-притеснителното беше, че нямаше накъде да отстъпвам в това положение.
 	-Абсолютно всичко – Риан загадъчно се усмихна.
 	-Съвсем всичко? – аз се наведох назад.
 	-Да – опирайки се в камъка с ръце и надвесвайки се над мен изрече магистърът.
 	И спря, взирайки се в мен с леко блещукащите си, непроницаемо черни очи, и неясно защо, аз отново задържах дъха си, омагьосана от погледа му.
 	-Дишай – прошепна магистърът.
 	Когато направо във водата се извива адски пламък – в първия момент е ужасяващо. Но в следващия миг ме прегърнаха внимателно, подхванаха ме на ръце и ние излязохме…
 	-Да те изтрия ли? – поинтересува се Риан, пускайки ме да стъпя на пода на моята собствена баня.
 	-Аз сама – светкавично се загърнах в моментално намокрилата се от долната риза кърпа.
 	-Скромното ми момиче – усмихвайки се, ме подкачи магистърът.
 	Изви се адски пламък.
 	 
 	 
 	Когато аз, облечена в халат и с все още влажна коса, излязох от спалнята, се оказа, че Риан ме чака, вече облечен и суров, седейки в учебния ми кабинет с купчина различни документи.
 	На масичката стоеше чайник с отчупена дръжка, две, сложени една върху друга, чашки, бутилката ликьор от карриса и пакета от Мелоуин.
 	-Нямаш нищо против моята компания, нали? – откъсвайки се от преглеждането на патинирания със сребро лист, се поинтересува магистърът.
 	-М-м-м, аз ей сега… - промърморих аз и хукнах да се обличам.
 	Оказа се, че това не е толкова просто. Отваряйки шкафа, аз си спомних, че повечето от моите рокли бяха изчезнали безследно, а гардероба, който ми беше натрапила любезно свекромонстърът, аз още не бях разгледала както трябва. Затова сега, хвърляйки недоволен поглед към трите останали топли кафяви вълнени рокли, бях принудена да отворя пакетите от бъдещата свекърва, които до този момент се въргаляха на дъното на шкафа. Рокля, топла и вълнена се намери в третия пакет. Разгънах я и се зарадвах – дълга, не много прилепнала, дори деколтето беше скромно, за разлика от другите подарени неща. В опаковката заедно с роклята имаше и долна риза, така че, аз бързичко намъкнах първо нея, а след това и роклята, но приближавайки се към огледалото, за да си оправя косата, искрено и злобно споменах Бездната.
 	-Дея, още дълго ли… - на вратата предпазливо почукаха, но се оказа, че това е просто от вежливост, защото след това тя просто се отвори и магистърът влезе.
 	Известно време Риан, както и аз, гледа стъписано и раздразнено роклята, а след това с глух глас ми заповяда:
 	-Преоблечи се.
 	Унило кимнах и се насочих обратно към шкафа. Защото роклята, независимо от простата си кройка, подчертаваше всичко, което можеше да се подчертае, включително и дантеления рисунък на долната риза.
 	-Искаш ли да ти донеса моя пуловер? – неочаквано предложи магистърът.
 	-Не си струва – аз отново се зарових в шкафа, опитвайки се да разгледам дрехите, подарени от свекромонстъра. – Не разбирам, наистина ли в двореца носят подобни неща?
 	-Носят – Риан дойде по-близо и сега ме гледаше, облегнал рамо на вратата на шкафа. – Това, което майка ми е избрала за теб, дори са доста скромни тоалети. Просто… това е жестоко от нейна страна.
 	-По отношение към мен? – уточних аз.
 	-По-скоро, това си е чиста гавра с мен – и усмихвайки се тъжно, Риан отново предложи: - Пуловер?
 	И в този момент, аз открих един много дълъг пуловер сред нещата. Тъмно сив, доста тънък, а за мен, израснала в Приграничието и свикнала с пуловери с дебела многослойна плетка, това изобщо изглеждаше ненормално, но от друга страна, беше поне прилично.
 	-Туника – обясни ми Риан, - към нея трябва да има и тънки панталони.
 	Панталоните се намериха, и веднага щом останах сама, отново много бързо се преоблякох. А след това, стоейки пред огледалото, разсеяно си помислих, че вкусът на лейди Тьер действително е великолепен. За мен, севернячката тези дрехи бяха непривични, у нас изобщо не носят панталони, аз самата за първи път ги облякох, когато постъпих в академията, но туниката стигаше почти до коленете и всичко изглеждаше скромно и за учудване, красиво. Дългите ръкави, които закриваха пръстите до средата, и оголеното наполовина рамо – съвсем малко, но някак елегантно, и цвета, и кройката – всичко ми харесваше. И оставяйки косата си разпусната, аз се запътих да слагам масата, тъй като на Риан, очевидно, не му се получаваше.
 	Магистърът не каза и дума при появата ми, но независимо от това, не сваляше поглед от мен дори за миг, и изглежда че напълно беше забравил за документа в ръцете си, който четеше. И на мен това толкова ми харесваше – да чувствам погледа му, докато изваждам покривката, постилам я, премествайки всички документи на коленете на Риан, подреждам пайовете, разделяйки ги на сладки и тези, които бяха с месо и гъби. И дори когато вече сипвах чай, обвила с кърпа чайника без дръжка, лорд-директорът все така продължаваше да ме гледа.
 	-На мен, разбира се, ми е приятно – дори не се опитах да възразявам, - но дай по-добре да пием чая, преди да е изстинал.
 	-М… хайде – след няколко секунди мълчание, отвърна магистърът.
 	Атмосферата беше така изпълнена със щастие, че сърцето ми просто се топеше от нежност. У дома, тате винаги така гледаше мама, докато тя слагаше масата, суетеше се в кухнята или готвеше нещо.
 	Усмихвайки се, седнах и се престраших да попитам.
 	-А какво се е случило с чайника?
 	Магистърът отмести поглед от мен, недоволно поглеждайки чайника и намръщено произнесе:
 	-Некачествен излезе.
 	-Елфийски порцелан, и да излезе некачествен? – изумих се аз.
 	-Случва се – нагло излъга Риан. И веднага смени темата на разговора: - Каква е тази история с каруцаря?
 	-М-м-м – аз взех баничка с карисса и се поинтересувах: - А ти откъде знаеш?
 	Както и очаквах, Риан си избра пай с месо, и отпивайки от чая, съвсем загадъчно произнесе:
 	-Духовете ми нашепнаха.
 	-Пясъчните? – май че за първи път в живота си кокетничех.
 	-Пустинните – явно и на магистъра подобно поведение не му беше чуждо.
 	-М-м-м – проточих аз, отпивайки глътка чай, без изобщо да чувствам вкуса му, - И какво ти изпя незабравимия пустинен дух?
 	-М-м-м - Риан изяде първия пай, взе си втори, и гледайки ме с укор, отговори: - Че една бъдеща лейди Тьер се вози насам-натам гушната с неженен дроу, небрежно и мимоходом докарвайки един нещастен бежанец до сърдечен удар. И това не е нищо, мен крайната цел на пътешествието ви не ме зарадва.
 	Замисляйки се над казаното, аз все пак отговорих:
 	-Струва ми се, че не сме се гушкали.
 	-Само ти се струва? – разгневено се поинтересува Риан, но при това очите му се смееха.
 	-Май че не – аз се разсмях, хвърлих поглед към усмихнатият магистър и небрежно подхвърлих: - Добре де, за да сме сигурни, утре задължително ще го прегърна.
 	-Става, тогава аз утре ще го удуша, можеш да си сигурна – също толкова небрежно се отзова Риан, и също с усмивка.
 	-Ай-ай-ай! – обвиняващо поклатих глава. – А между другото, Юрао е единственият, който ми каза: „Просто почни да му вярваш, Дей!“
 	И всичко уж беше на шега, но в този момент Риан сложи чашката и недоядения пай настрана и намръщено попита:
 	-В името на Бездната, и кой е този неединствен, който ти е казал нещо друго за мен?
 	Проницателността на лорд-директорът му правеше чест, само дето аз нямах правото да му кажа истината за лорд Еллохар. Наведох очи и помълчах няколко секунди, а след това с молба погледнах Риан и прошепнах:
 	-Хайде да не говорим за това. Ти и за мен беше чувал много лоши неща, но не им повярва, нали? Ето, аз също няма да вярвам на никого.
 	Лорд-директорът, облягайки се на стола и скръствайки ръце пред гърдите си, дълго се взира в мен, а след това мрачно произнесе:
 	-Еллохар.
 	Мълчешком продължих да пия чай.
 	-Няма кой друг – не се подлъга от моето спокойствие Риан. – Той прекрасно знае, че ти ще си мълчиш, защото не искаш да заставаш между нас. Какво пък, явно ще ми се наложи да му обясня по-достъпно моето отношение към всичко това.
 	С тих звън сложих чашката на масата и решително се възпротивих на намерението му:
 	-Магистърът не е направил нищо, достойно за осъждане, а то си му е в природата да говори гадости, между другото, Юрао си го отнася повече от всички. И ти си прав, аз наистина не искам да заставам между вас, да съм причина за враждата ви. Изобщо не искам, Риан.
 	Магистърът намръщено отново взе чашата с и с чай. Аз също, но настроението ни вече се беше развалило и даже и двамата нямахме вече апетит. Просто пиехме чая си на малки глътки.
 	След малко се изправих, заобиколих масата, предпазливо сложих ръце на напрегнатите му плещи и тихо казах:
 	-Между другото, храната изстива.
 	-Да ги нагрея ли? – отчуждено предложи Риан.
 	-Ще ги изпържиш или ще ги овъглиш? – да, все още не можех да забравя „затопления“ до черно чайник.
 	-Този път внимателно – беше трудно да не забележа глухото раздразнение.
 	Подносът плавно се издигна във въздуха, а под него затрептя малко алено пламъче. Такова едно плахо и предпазливо, леко облизваше желязното блюдо.
 	-Колко е красиво – прошепнах аз, прегръщайки Риан. В същият миг се озовах в ръцете на магистъра, целувка опари устните ми, а някъде там ревеше огън… Аз избухнах в смях, преди миризмата на опърлено да стане нетърпима. Заровила лице в рамото на напрегнатия Риан, който явно беше недоволен от поведението ми, просто се кисках, защото пайовете бяха „стоплени“ до състояние „това вече не е храна, това е въглен“.
 	-Единственото, което спасява тази ситуация е твоят неудържим смях – топло промълви Риан, пъхайки кичур коса зад ухото ми.
 	-А аз се радвам, че поне сладкишите останаха читави – през смях отвърнах аз, но се опитах да се успокоя.
 	-И не се сърдиш? – погалвайки ме по бузата, се поинтересува магистърът.
 	-Аз не съм гоблин – и спомняйки си случката с прехвърлянето на мръсните чинии в спалнята на наследника на гоблинската империя, аз отново се разсмях.
 	Благодарение на тези неразбории, аз някак съвсем бях забравила, че практически лежа на коленете на магистъра, и може би нямаше и да си го спомня, ако той не беше започнал да покрива лицето ми с леки целувки. Мен ме бяха възпитавали строго, а в Приграничието, да не говорим пък за Загреб, да се седи на коленете на мъж се считаше за недостойно, просто за връх на неприличието. Когато бях започнала да работя в „Зъб на дракон“, бях виждала много достъпни жени, дори без да питат, да се наместват на коленете на непознати мъже и искрено се учудвах как можеха да си позволят толкова разпуснато поведение. След това се стараех просто да не обръщам внимание. В Ардам с морала беше доста по-просто, отколкото в нашето село. Но ето сега, аз едва дишах в обятията на Риан и съвсем не ми се искаше да се замислям за това, колко недопустимо се държа. Беше ми просто прекалено хубаво с него, тук и сега.
 	И изведнъж магистъра прекрати целувките, вдигна глава и погледна към вратата. Не издържах и попитах:
 	-Какво има тама?
 	-Нищо, просто чакам – опитвайки се да сдържи усмивката си, отвърна Риан.
 	-Какво? – аз се поизправих.
 	-Каквото и да било – с тон на човек, смирил се с неизбежното, отвърна магистърът, - да се почука на вратата, нещо да изгърми или ти да изгубиш съзнание… Но да не се случи нищо по време на нашата целувка – в това просто не мога да повярвам.
 	И едва когато забелязах как хитро ме поглежда, осъзнах, че Риан просто се шегува с мен. А след това, вече съвсем сериозно, въпреки, че май сдържаше една лека усмивка, предложи:
 	-Продължаваме ли?
 	И аз не можах да кажа „не“.
 	 
 	 
 	Понякога е точно така – заспиваш с мисълта за него и се събуждаш със същата мисъл. Аз разбирах, че съм се влюбила окончателно. Не, аз си давах сметка за чувствата си и досега, но осъзнаването, че съм потънала напълно в тези усещания и в същото време летя от щастие, дойде едва сега. И аз седях на перваза, държейки в ръце чашката с изстиналия още вчера чай и гледах хипнотизиращия танц на лорд Тьер, който в разреждащия се нощен сумрак се упражняваше с огнените остриета. И аз надничах, скътала се зад пердето, че да не би той, не дай Бездна, да ме види, и с усмивка си припомнях вчерашната вечер. Неговите нежни докосвания, това, че после припряно допивахме изстиналия чай, а аз още по-припряно си писах домашните, а Риан почти мълниеносно прочиташе писмата, служебните бележки, и недоволно присвил очи, се взираше в учебния план за следващата година, за да ми съобщи почти веднага: „Трудно ми е да се съсредоточа, когато ме гледаш така.“ И едва тогава бях разбрала, че за пети път чета едно и също изречение в учебника. В крайна сметка си легнах да спя след полунощ, след нежна целувка и пожелания за кошмарни сънища, а се събудих преди изгрев – просто прекалено силно исках да го видя.
 	Магистърът вдигна ръце нагоре и двата меча моментално угаснаха. Изви се адски пламък, поглъщайки лорд Риан Тьер.
 	Въздъхнах тежко, скочих от перваза, протегнах се и осъзнах, че изобщо не ми се спи повече.
 	Набързо си взех душ, преоблякох се във униформата на академията, събрах си косата и реших още веднъж да препрочета главата по Заклинанията за противодействие, която ни беше дал маг Селиус.
 	Но щом излязох от спалнята, мислите за учебника веднага излетяха от главата ми напълно. Защото на масичката в гостната стоеше огромен букет черни като самата нощ рози, а в кабинета, който ние още вчера бяхме използвали като столова, тихо дрънчейки с чашките и за пореден път споменавайки Бездната, се опитваше да сервира масата магистър Тьер.
 	Прокрадвайки се към вратата, вежливо попитах:
 	-Да помогна ли?
 	-Ти защо не спиш? – Риан внимателно сложи чинийките и вече слагаше чашките в тях.
 	Посудата беше елфийска, почти сияещ порцелан, и дори не ми се искаше да се замислям за това, колко струва. Защото имах предчувствието, че сервизът няма да остане цял още дълго време. И практически познах!
 	Заблещука въздухът, след миг се появи Дара със странен, обкръжен със сияние свитък. Усмивката бавно изчезна от лицето на Риан, погледът потъмня.
 	-Току що го донесоха – съобщи Дара, протягайки му свитъка и без да сваля поглед от мен.
 	И чашката, красива, със златни цветенца, се пръсна в ръцете на магистъра и парченцата с мелодичен звън се посипаха на пода. Нервно отърсвайки ръката си от остатъците на чашката, Риан с рязко движение издърпа от ръката на Дара свитъка, разчупи печата, разкъса връзките и разгъна пергамента. Няколко минути мрачно чете написаното, а след това почти изръмжа:
 	-Започвам тихо и упорито да ненавиждам императора!
 	Вълшебното ми настроение започна бавно да се изпарява, оставяйки след себе си потискащото чувство… на самота. Защото не бях забравила това, което беше споменал магистър Еллохар: „Конфликтът с нападението на лорд-харг Норг е почти урегулиран, преговорите по брачния договор са възобновени, предполагам, че след два дни Тьер отново ще бъде практически постоянно в двореца“. И ето, между другото, беше минал само един ден. Само един.
 	-От утре отново пристъпвам към изпълнение на задълженията си в двореца – глухо съобщи Риан.
 	Еллохар се оказа прав. Което изобщо не ме зарадва.
 	-И това не е най-неприятната новина – магистърът върна свитъка на Дара и възроденият дух с явно нежелание се изпари. – Дея – Риан се приближи, взе внезапно изстиналите ми ръце, - желателно е ти да ме съпровождаш на сватбеното тържество.
 	Настроението ми окончателно се сгромоляса в Бездната.
 	-Да – аз се опитах да се усмихна, - добре…
 	Изглежда, че това щеше да бъде по-страшно и от изпита по Смъртоносни проклятия.
 	-Погледът ти стана такъв стреснат и уплашен – Риан се наведе и леко ме целуна, - скъпа, не си заслужава така да се притесняваш.
 	Така или иначе, щях да се притеснявам. И за него, и за себе си, и за Юрао също, на него изобщо утре му се очертаваше тежък ден.
 	Закуската ни мина не много весело, Риан беше напрегнат, и държейки в лявата си ръка чашката, с дясната правеше списък на задачите си за днес. Аз ядях палачинки с плодов джем и дори не чувствах вкуса, въпреки че бях убедена – вкусът им би трябвало да е възхитителен.
 	-М-м-м, напомни ми – Риан се откъсна за миг от списъка, - по кое време ще ти е по-удобно да се занимаваш със Селиус?
 	-В девет – аз тъжно се усмихнах на мисълта, че да се занимавам с магистър Тьер би ми харесало много повече.
 	-Не е ли късно? – черните очи втренчено ме гледаха, при това в тях се промъкваше някакво неясно чувство, май че осъждане.
 	-Аз тъкмо ще съм си написала домашните… - започнах аз.
 	-И ще си се върнала от кантората – иронично довърши той. – Добре, на първо време, нека да е така, след това ще видим и ще реша, как ще е най-добре.
 	-Ти ще решиш? – уточних аз, колкото и да не ми се искаше да започвам.
 	-Аз – потвърди Риан и добави: - Като глава на даденото учебно заведение и твой непосредствен ръководител, имам пълното право да решавам въпросите, които касаят обучението ти, нали?
 	А аз си спомних още една реплика на магистър Еллохар: „Не ядосвай Тьер. Той може да отстъпи веднъж, два и дори три пъти, но след това ще ти го върне с тъпкано.“ Тежко въздъхвайки, аз покорно произнесох:
 	-Добре. Щом за теб е така важно да наложиш волята си, аз ще се постарая да ти направя удоволствие и ще се съглася.
 	Четирите години като безправна сервитьорка ме бяха научили да отстъпвам красиво.
 	-Дея – магистърът остави чашката, - работата не е в това, че ми се иска да наложа мнението си. Просто за теб така ще е по-добре, сърце мое.
 	Аз кимнах, съгласявайки се с думите му, и държейки топлата чашка с чай в двете си ръце, започнах да разсъждавам на глас:
 	-Аз предпочитам да прекарвам свободното си от теб и от уроците време в кантората, защото там се чувствам нужна, важна, и откровено казано, много ми харесва да водя разследвания с Юрао, но… ако за теб е така важно да се връщам в седем и да седя тук… Ще направя така, както искаш ти.
 	Лорд Тьер, племенникът на самия император, членът на ордена на Безсмъртните и Първи меч на империята с глух звук сложи чашата на масата, без дори да се опитва да уцели чинийката, скръсти ръце на гърди и мрачно произнесе:
 	-Отлично, адептка Риате. Приемете моите най-искрени комплименти… - а след това вече без патос. – Добре, в девет.
 	Аз се усмихнах, вече без да скривам победоносната си усмивка, а след това си спомних, че Риан нямаше да го има и се разстроих просто до сълзи.
 	-Дея – предпазливо се обърна към мен магистърът.
 	А, да вървят в Бездната тъжните мисли! И реших да мина към по-насъщните проблеми:
 	-Щом ти ще си в двореца, негово височество, заедно с императорската гвардия също ли ще напусне Ардам?
 	-Не – Риан замислено ме фиксираше. – Дарг е длъжен да присъства на официалните мероприятия, а сега ще се състои само втората серия от преговорите… да вървят в Бездната!
 	-Преговорите по брачния договор?
 	-Не само – магистърът отмести своя списък и придърпа по-близо до себе си чинията с пирожки с месо. – Има и много спорни въпроси по териториалните претенции на империята, ще се уточняват и условията на военното сътрудничество… Много неща.
 	Разнесе се вече ненавистния за всички рязък и крайно неприятен звук.
 	Неволно трепвайки, аз тъжно съобщих:
 	-Построяване.
 	Риан кимна, гледайки ме не по-малко тъжно.
 	-Интересно ми е – ставайки и закопчавайки куртката си, започнах аз, - каква е тази тръба?
 	-Рог от черен еднорог – магистърът проследи как закопчавах копче след копче. – Откраднах от Еллохар идеята за събуждането на адептите.
 	-А… не може ли да се смени? – запътвайки се към вратата, попитах аз.
 	-Не виждам смисъл. Ти ще се върнеш ли след построяването?
 	-Да, разбира се… - искаше ми се да попитам, дали ще го намеря тук, когато се върна, но не се реших.
 	-Ще те почакам – отново взимайки писалката, съобщи магистърът.
 	С възможно най-щастливата усмивка на лице, аз се затичах да се построявам.
 	 
 	 
 	Не успях да стигна далеч. Веднага след като се оказах в коридора, на пътя ми се изпречи Дара и тържествено произнесе:
 	-Риате, към… стаята на куратор Верис!
 	-В кабинета? – уточних аз?
 	-В стаята – не се съгласи Дара. – И бързо.
 	Предчувствайки неприятности с Късметчето, аз се понесох в посока обратна на изхода, почуках на познатата ми врата, и получила разрешение, влязох. И разбрах, че съм сбъркала, когато Дара затвори вратата зад гърба ми и заповяда:
 	-Разказвай!
 	Верис, на крак и в униформа, скръсти ръце на гърди и повтори наглата команда:
 	-Разказвай, Риате!
 	-Аха – Дара направи вираж около мен и увисна във въздуха до Верис и проникновено настоя: - Та какво става между вас с Тьер?
 	-А мен повече ме вълнува какво става между вас с Еллохар?! – кураторът ме гледаше доста злобничко. – Знаеш ли, Дея, нямам нищо против да помъчиш Тьер, даже съм за. Но що се касае до магистър Еллохар – дори не си го и помисляй, за Еллохар на когото и да е ще му прегриза гърлото!
 	От удивление, а и от възмущение, не успях и дума да обеля. Но в този момент се случи истинско чудо:
 	-Деечка – се раздаде иззад вратата, дребосъче, ти там ли си?
 	Започвах страшно да обичам Късметчето.
 	-Да, тук съм – отвърнах аз, повишавайки глас и вече уверено отговорих и на двете шантажистки: - Що се отнася до лорд Тьер, Дара, ние сами ще се разберем! А по повод магистър Еллохар, куратор Верис, нямам какво да ви кажа – аз направих своя избор, а никога не съм била вятърничава!
 	Вратата се отвори. Наглата котешка муцуна се промуши, продемонстрира истинска драконова усмивка, а след това целият котарак се плъзна в стаята на лейди Верис. Дори само фактът, че духът на Златния дракон ей така просто влезе без разрешения и без да обърне дори внимание на охранителните заклинания, накара Дара да смени ипостаса си, а Верис просто отвори уста от удивление.
 	-Р-р-радвам се да ви видя – Късметчето небрежно се приближи и седна до краката ми. – Хлапе, ти вече знаеш ли?
 	-Какво да зная? – заинтригувана, прошепнах аз.
 	-Тя не ме обича! – огорчено и обвиняващо възвести Късметчето. – Моята сладка писанка окончателно и неотвратимо съхне по твоя Еллохар!
 	Този път аз вдигнах поглед към бавно изчервяващата се лейди Верис.
 	-А ти така и не разбра, защо се е заяла с теб? – безгрижно се поинтересува котаракът. – Моментът, в който Еллохар се хвърли да те защити ще остане навеки в паметта, ми най-вече с незабравимото изражение на безсилна злоба на лицето на моята очарователна писанка.
 	-Стига! – изсъска кураторът.
 	-Шаена?! – Дара, както се оказа, също дори не подозираше. – Еллохар?! Та той е чудовище!
 	-Иди да се видиш в огледалото – изфуча дамата със стремително изострящ се маникюр. А към мен: - Риате, на построяване!
 	Но се виждаше, че Верис с мъка сдържа сълзите си и ние се постарахме да си тръгнем възможно най-бързо, разбирайки, че тя със сигурност няма желание да демонстрира слабостта си.
 	А в коридора Късметчето се затича и скочи в ръцете ми и замърка от удоволствие.
 	-Нямаш съвест ти – казах аз, почесвайки го зад ушенцето.
 	-Продължавай – милостиво ми разреши той.
 	-И си нагъл!
 	-Да-а-а, такъв съм си аз, мър-р-р – Късметчето хитро присви очи и полюбопитства: - Как мина нощта?
 	-Бързо – наистина, много бързо.
 	-Ти, малката, не разбираш най-важното – аз се храня с емоциите ти, а те от вчера нахлуват на топли вълни. На мен даже крилата ми израснаха. Как иначе щях да се измъкна от клетката?
 	-От коя клетка? – не разбрах аз.
 	-А, Дара, този метежен дух е решила да се заеме с възпитанието ми – независимо от лениво-безразличния тон, крайчеца на опашката на Късметчето започна да се мърда нервно, - аз нощес си спомних едва ли не всички уроци от драконовата школа, за да се освободя, и без резултат. А по изгрев започнаха да ми растат крилата и ето – свободен съм! А Дара я чака много, много, много весел ден…
 	-Късметче – мрачно подхванах аз, - магистърът пред мен каза на Дара, че ако ти там нещо направиш, той сам ще се заеме с теб.
 	Опашката бавно се отпусна, а котаракът унило се поинтересува:
 	-Така точно ли каза?
 	-Каза: „Аз ще се намеся“ – честно уведомих възродения дух
 	-Ех че Бездна, а всичко така добре се очертаваше! – съкрушено възкликна Късметчето и скочи от ръцете ми. – Иди Дейка, учи. Аз изпълних основната си задача – отмъстих за теб на тези клюкарки и на цялата ти група.
 	Ама че дух-отмъстител! Даже думи нямах.
 	 
 	 
 	Първата половина на деня премина удивително бързо. Две лекции по Смъртоносни, практикум по Битови и настъпи време за обяд, който аз много се надявах да проведа с Риан, а затова се изсулих от аудиторията първа и се затичах към женското общежитие.
 	Изведнъж, съвсем неочаквано, на пътя ми изникна Жловис. Гоблинът дишаше тежко, очевидно току що беше пробягал дистанция, доста по-дълга от моята. Камзолът му беше разкопчан, разкривайки идеално бялата риза (тя, госпожа Жловис други и не държи, благодарение на нея и перденцата в академията са винаги белоснежни), а шалът му беше развързан. Изтривайки потта от челото си, нашият портиер опъна единия си крак напред, нагло присви и без това малките си очички и се започна:
 	-И ето, значи, каква е ситуацията: Адептката ту сама със сладкиши от Мелоуин се връща, ту й ги предават от името на Нощната стража… А като те гледа човек, Риате, си такава хилава, значи не ги плюскаш сама, виж се, каква си бледна, мухоморката, и тя е по-ячка от тебе. И ето ви я, значи, гатанката – а кого гощава с вкусотии адептката Риате, а?
 	От всичко това, аз разбрах само едно нещо:
 	-Предали ли са ми нещо от Мелоуин?
 	-Че как иначе – Жловис ми протегна хартиен пакет със златни монограми, - от името на твоя дроу го предадоха. Ето ти и бележката.
 	Аз взех опаковката, издърпах и бележката, отворих я, прочетох… пакетът се изплъзна от внезапно изтръпналите ми ръце.
 	-Дейка, ти какво? – изуми се гоблинът.
 	А аз, какво, аз, нищо!
 	-Какво такова е написано там? – започна да подпитва Жловис.
 	-„Партньор, това ти е за десерт на обяд.“ – объркано прочетох аз.
 	-Е-е-е… - проточи Жловис, - и какво толкова, а? Дейка, та ти цялата пребледня като..!
 	Сигурно. Само че:
 	-Това не го е писал Юрао – гласът ми се смъкна до шепот.
 	-Как да не е Юрао? – възмущението на Жловис нямаше граници. – Той е, как да не е бил той! Та колко пъти съм ти мъкнал бележки от него, та и на Янка дори!
 	„И съм поглеждал вътре“ – остана недоизказано, но се разбра веднага.
 	А аз отново погледнах в бележката. Юрао, както и всички гноми, имаше една особеност – в края на каквото и да било свое послание, той слагаше своя подпис. А подписът на гнома не може да го подправи дори и най-старателният елф, тъй като гномите се учат да се подписват от деца, то, всъщност, и кралските вензели и монограми не могат да се сравнят с такъв подпис – да ги фалшифицираш тях е по-лесно. И сега, гледайки на името на офицер Найтес в края на бележката, аз нямах съмнения – не я беше писал Юрао.
 	-Дейка – предпазливо се обади Жловис.
 	-Кой ти предаде пакета? – с глух и някакъв такъв чужд, глас попитах аз.
 	-Дейка, ти стига си се водила с разни стражи – изказа се Жловис, - а пакетът… кой го знае, в стаичката ми беше оставен. Заедно с бележката.
 	-Какво? – аз едва не кряснах. – Господин Жловис, а как пакетът се е оказал в стаичката ви, вие не се ли запитахте?
 	Опирайки ръце на кръста си, гоблинът възмутено отвърна:
 	-Е, то колко пъти твоят дроу е влизал досега спокойно!
 	-И си е тръгвал без да ви пожелае всичко най-тъмно? – скептично се поинтересувах от Жловис.
 	-Н-н-не – гоблинът се почеса зад ухото, - такова нещо, да не размени две-три думи със стария Жловис… такова нещо не е имало, със сигурност.
 	И ние с гоблина едновременно и много подозрително се взряхме в пакета. Това, че няма да го отварям, и още по-малко, да пробвам съдържанието му, дори не подлежеше на обсъждане. Дори нямаше да експериментирам с него. И взимайки сложно решение, аз напрегнато повиках:
 	-Дара.
 	Жловис мигна, след това подозрително се смръщи и полюбопитства:
 	-Ти откога ей така с лекота можеш да повикаш възродения дух?
 	Въздухът над нас заблещука, след това се появи лицето на духа на смъртта и Дара унило попита:
 	-Какво се е случило?
 	-И защо веднага трябва нещо да се е „случило“? – припряно закопчавайки ливреята си, попита Жловис.
 	Дара се материализира изцяло, спусна се на пода и игнорирайки гоблина, се обърна вече към мен:
 	-Какъв е проблемът, Дея?
 	Мълчешком й подадох бележката и показвайки пакета, обясних:
 	-Това не го е писал Юрао.
 	Възроденият дух на смъртта реагира на мига – пакетът се освети от пламък и се оказа омотан в огнен пашкул, самата Дара се зачете в бележката, досети се за същите неща, за които се бях усъмнила аз:
 	-Някой от адептите.
 	Да, само нас, проклятийниците, ни учат да запомняме и да възпроизвеждаме схеми или надписи с най-малките подробности. Така че, това беше някой от нашите, само че… това дори не беше Логер. Защото той не беше виждал бележки и писма от Юрао, а и как се обръща към мен партньорът ми, също нямаше откъде да знае. В цялата Академия на Проклятията това го знаеше само Янка, тя беше чела и бележките на дроу.
 	-Тимянна днес беше ли на лекции? – Дара стигна до същите изводи като мен.
 	-Беше – аз не можех да разбера какво става. – Ние нали седим заедно…
 	-Така – възроденият дух вдигна към мен почервенелите си мигом очи, - годежният пръстен на пръста ти ли е?
 	Аз неволно докоснах с ръка артефакта на семейство Тьер, който както винаги, беше скрит под ръкавицата.
 	-Дея, отивай си в стаята! – изръмжа Дара.
 	И това беше казано с такъв тон, че аз безропотно се обърнах и се отправих към стаята си.
 	 
 	 
 	В момента, в който отворих вратата, се чу гласа на вездесъщата Дара:
 	-Аз отдавна ви казах за издирващото заклинание.
 	-Помня – глухият глас на магистъра.
 	Влизайки и затваряйки вратата зад гърба си, аз разбрах, че разговорът се води не в гостната, а се разнася от ярко пламтящия адски пламък. От там се разнесе:
 	-Дея, ела тук.
 	Най-забавното беше, че на дивана се беше излегнал Късметчето, едното му ухо беше наострено, а очите му – кръгли и почти оцъклени, ме гледаха втренчено. Усмихвайки се на котарака, аз влязох в адския пламък.
 	И се озовах в императорския дворец!
 	В „личните апартаменти на негово императорско величество, малката гостна за прием на особено важни сановници“ – така поне пишеше в пътеводителя за столицата, който бях прелистила случайно веднъж, докато чаках майстор Гровас да напише цялата си поръчка за Бурдус. Тогава аз с интерес бях разгледала изобразените на картинките величествени интериори на императорските покои, сега, обаче, се оглеждах с нарастващ ужас. Приблизително същите емоции предизвикваше и небрежно отпуснатият зад масата император и напрегнато седящите около същата тази маса шест лорда, сред които се намираше и лорд Риан Тьер.
 	-Моята годеница – Дея Риате – ставайки, произнесе магистърът.
 	Изплашено го гледах, без да разбирам какво изобщо става и как да се държа в тази ситуация. Лорд-директорът се приближи, усмихна се, след това внимателно хвана лявата ми ръка, свали ръкавицата… и измъкна пръстена. Неразбирането в очите ми със сигурност стана още по-очевидно.
 	-Алсер, провери! – и пръстенчето, блещукайки, полетя към тъмнокож лорд с ярко сини очи.
 	Алсер, един от най-знатните родове на Тъмната Империя. Също толкова приближен до императора, колкото и родът Тьер… И съвсем не на място си припомних, че това е един от сега съществуващите родове, които някога са завоювали рамо до рамо с императора територията на Тъмната империя.
 	Синеокият аристократ с лекота хвана пръстена, стисна го в юмрука си… след миг погледът му пламна в синьо, огънят пробяга по ръката му, заискри между пръстите му, превръщайки юмрука в своеобразна факла…
 	-Издирващо заклинание от висш порядък – започна лорд Алсер. – Магията е странна… то ва не е никой от нашите. Задействана е енергия от отвъдното. Чувства се солен привкус… да, да, нашата позната и тук се е проявила, но това не е само тя. Тук има още нещо, и то нещо ново. Гениално и просто. Заклинанието се е активирало вчера… - и лордът ме погледна. В упор, така че аз неволно отстъпих назад, почти притискайки се в магистъра. Алсер, забелязал реакцията ми, се усмихна, едно такова, зловещо, защото и в устата му вилнееше син пламък, прозирайки през зъбите, и подхвърли: - А сега прелестната лейди Риате ще ни разкаже, дали вчера е имала вземане - даване със заклинания за стазис…
 	За мен отговори Риан:
 	-Дея не е маг – спокойно произнесе той.
 	-Учуден съм от избора ти, Тьер, само че моят въпрос беше отправен към твоята обожаема годеница, така че, благоволи да позволиш на своето чистокръвно човешко момиче да даде отговор. Тъй като защитните заклинания от твоето ниво е практически невъзможно да бъдат разрушени, и всички ние сме добре осведомени за това още от времето на незабравимото ни юношество.
 	На мен някак хич не ми харесаха усмивките, по-скоро завистливи, отколкото насмешливи, които пробягаха по лицата на присъстващите.
 	-За какво става дума – продължи лорд Алсер, - в заклинанията за стазис и в твоята защита три от дванайсетте потока са подобни, така че, аз предположих, че краткотрайно нарушаване на защитата може да е било предизвикано от разрушаване на някакво заклинание за стазис. Прав ли съм, Лейди Риате?
 	С ужас си спомних вчерашното утро, занятието с майстор Окено, посланието от Логер, което намерихме с Юрао и офицер Дарген и взрива.. който усетихме само ние тримата.
 	-Да – тихо отвърнах аз.
 	-Ха-ха! И къде са ми овациите?! – насмешливо се поинтересува от заобикалящите лорд Алсер. А след това, с хладна, суха ненавист: - Тьер, Тьер, за експериментите с брака, умните избират магически надарени дами. И за окото са по-приятни, и от гледна точка на обезпечаването на безопасността… е по-спокойно.
 	Това вече си беше откровена забележка към мен. Ръцете ми изтръпнаха моментално.
 	-За експерименти – лорд-директорът нарочно подчерта тази дума, - възможно. Своят избор всеки прави сам, Алсер. Колкото до моя избор – твоето мнение не е критерий. Пръстенът!
 	Пламтящият юмрук угасна, огънят се всмука в очите на лорда, с окаменяло от ярост лице. След това магът неохотно хвърли към магистъра артефакта на семейство Тьер. Аз стоях и просто страшно ми се искаше да се махна от тук и то колкото се може по-надалеч. Но тогава и императорът реши да се изкаже:
 	-А ти не си прав, Алсер – язвително проточи той. – Девойчето може и да е невзрачно на пръв поглед, но всички тези, които са се вгледали по-внимателно, доколкото зная, не могат да откъснат поглед. Може и да е смешно да го казвам, но Дарг, след запознанството си с бъдещата лейди Тьер, се сдоби не само с няколко хематома от Риан, но и със страст към светлокожи момичета с коси с цвят на зряла вишня. Досеща ли се някой защо?
 	Не зная как би следвало до реагирам на подобно изказване, но аз можех само да си мисля за едно – изобщо не ми се щеше да съпровождам Риан на някакво си там, по-точно, тук, мероприятие! Нямах никакво желание. И обръщайки се към магистъра, тихо попитах:
 	-Аз мога ли вече да си вървя, или съществува някаква непосредствена необходимост от моето присъствие в момента, когато висшето общество благоволява да обсъжда моята скромна чистокръвно-човешка персона?
 	В личните апартаменти на императора възцари мълчание. И само Риан, усмихвайки се, с нежност произнесе:
 	-Аз все повече и повече ти се възхищавам.
 	Ето така се превръща в маловажна подробност присъствието на когото и да било наоколо, а единственото, което продължава да има значение е черното пламъче, което мъждука в глъбините на очите му и този изпълнен с нежност и гордост за теб поглед.
 	В този момент прозвуча удивеното:
 	-Милорди, аз не разбрах точно – камъкът на пръстена наистина ли е черен?
 	-Ако ти до този момент нищо не си разбрал, Ноерх, у мен започват да се прокрадват искрени съмнения за необходимостта от твоето присъствие в състава на тайния съвет – насмешливо изстреля императорът. А след това сериозно: - Риан, страхувам се, че в дадената ситуация има само два варианта – ти скриваш нашата очарователна Дея в Лангред, и в този случай ние отново оставаме без отговори на всички въпроси, или връчваш пръстена на лейди Алсер. Аз настоявам за втория вариант.
 	Взирах се леко объркано в Риан. Магистърът спокойно отговори:
 	-Не е вариант.
 	-Напразно се отказваш – намеси се лорд Алсер. – Санреен е единствената, освен твоята майка, която е в състояние да се противопостави дори на тази твар.
 	-Ако трябваше да се съобразявам само с това, тази партия щяхме да я разиграем още преди петнайсет години – вежливо, но с някаква лека подигравка, произнесе Риан. След това нежно ме погали по бузата и тихо прошепна: - Ще ти обясня всичко довечера, става ли?
 	Мълчаливо кимнах. Изви се адски пламък.
 	 
 	 
 	От прехода, попаднах направо в собствената си стая. Късметчето вече не котарак, а дракон в човешки образ, разтревожено ме фиксираше с поглед. Като котарак той ми харесваше повече. А освен това, някой настойчиво блъскаше по вратата, но това ме безпокоеше много по-малко от факта, че Риан така и не ми върна пръстена.
 	-Отвори вратата – заповяда драконът.
 	Разсеяно отидох, отворих и се оказах пред разтревожения Жловис.
 	-Бележка имаш – развълнувано и едновременно, нетърпеливо, произнесе гоблинът. – От дроу…
 	Стана ми ясно защо гоблинът има толкова нещастна физиономия – бележката беше навита на руло и запечатана с восък. Разчупвайки печата, разгънах посланието и прочетох:
 	„Нищо не яж, Дея! Особено това, което ти донесат уж от мен. Прати всички лекции в Бездната и се домъкни в кантората. Веднага!“
 	И подпис. И този подпис, вече със сигурност беше излязъл изпод ръката на Юрао.
 	Перспективата да избягам от лекции не ме радваше особено. От друго страна, партньорът не би ме викал просто така.
 	-Жловис – аз се приближих до шкафа, издърпах от вътре палтото и шала, - отнеси всичко това на портала, много те моля.
 	-Е-е-е – започна гоблинът.
 	-Сега, веднага! – дори не предполагах у себе си подобни способности за убеждаване.
 	-Е-е-е – Жловис вече се беше запътил по коридора, когато се обърна и попита: - Дея, а какво в твоята стая прави някакъв чужд човек, а?
 	-А ето това, например, е много правилен въпрос – произнесе драконът и покривайки се със златно сияние, се превърна в котарак, - много пр-р-равилен. Дея, аз идвам с теб.
 	След което скочи от дивана и поклащайки се се насочи към мен.
 	-Но… - опитах се да възразя аз.
 	-От Дара ще те прикрия – извади от ръкава тежкия аргумент Късметчето и аз покорно го взех на ръце.
 	 
 	 
 	Странно нещо – докато се изнизвахме от Академията на Проклятията, нас никой дори не ни забеляза. Изобщо никой. И аз бих попитала Късметчето как става тази работа, но той нагло беше примижал, така че ми стана ясно веднага – можех да не се надявам на отговор.
 	А пред вратата, любезно отворена пред мен от разсърдения и разяждан от любопитство Жловис, ме чакаше Нурх.
 	-Госпожо Риате – кентавърът продемонстрира с усмивка внушителните си остри кучешки зъби, - ужасно изглеждате. Аз с умъртвие за малко да ви сбъркам, и ако лорд Найтес не ми беше дал строга заповед – да ви доставя при него жива или мъртва, направо бих ви откарал в гората, да ви закопая.
 	Жловис се разкикоти, и уж притваряйки портата, промуши навън ушатата си плешива глава, в очакване на следващите думи на каруцаря.
 	-И грозна, и чистокръвна, а отгоре на всичкото, и на умъртвие приличам… - резюмирах аз.
 	-Наистина ли сте човечка? – изуми се Нурх. – Ау-у-у, а аз досега си мислех, че дроу е умен гном.
 	Мълчешком седнах в каретата и през главата ми пробяга една такава гадничка мисъл – прав е Юрао, наистина са им конски муцуните на кентаврите!
 	Когато се отдалечавахме, Жловис доволно се кискаше. Направо безсрамно.
 	-А искаш ли да му запуша устата с копито? – отваряйки едното си око, се поинтересува Късметчето.
 	-На кого именно? – мрачно уточних аз.
 	-А, щом поставяш въпроса така, то тогава устата на гоблина с копитото на кентавъра. Весело ще бъде.
 	Укоризнено хвърлих поглед към кръвожадния котарак.
 	-Разбрах, спя аз, спя – отзова се Късметчето.
 	 
 	 
 	Още няколко пресечки преди кантората, чух странна глъчка. Но когато завихме по централната улица, забелязах десетки каруци и карети, които разпрегнати стояха до тротоара, и стадо кентаври, които мирно обсъждаха нещо, докато работните им инструменти стояха изоставени. С приближаването към кантората, се оказа, че заради едрите силуети на каруцарите, не съм забелязала веднага гномите, които в стройна колонка чакаха пред входа.
 	-О, Бездна – едва промълвих аз.
 	-Не бой се, госпожо Риате, ще те доставим току пред стълбището – зарадва ме Нурх.
 	Късметчето на всичко това реагира с рязко мятане на опашката и с меланхоличното:
 	-Искаш ли един съвет? Започвай да се боиш.
 	Започнах. Още не бях осъзнала защо именно, но едно такова неприятно предчувствие вече беше възникнало. И се оказа, че не е било напразно.
 	-Човек – зацвили Нурх, - внимание, чистокръвен човек! Отдръпнете се! Внимание!
 	Бавно започнах да се изчервявам, забелязвайки как учудено започват да се оглеждат гномите, но в същото време, с разбиране правят път кентаврите.
 	-Всички са бежанци – досетих се аз.
 	-Аха – призна си Нурх, - аз нали ти казах, госпожо, при нас човеците се охраняват със закон, нещо като: „те са нашите по-малки братя“ и така нататък.
 	-Така, стига, спри! – изкомандвах аз. – Стоп, казах!
 	Кентавърът спря, учудено се обърна към мен, и даже ушите му се наостриха.
 	-Сама ще стигна – съобщих му аз, отваряйки вратичката на каретата.
 	-Ама как така? – възмути се каруцарят.
 	И аз не издържах:
 	-Ами така, Нурх, точно така, както и досега! При нас, в края на краищата, човеците са пълноправни граждани на империята, така да знаете!
 	Гневно хлопвайки вратичката, аз напуснах каретата, гушнах по-здраво Късметчето и… спомняйки си главното правило на Юрао, вежливо се усмихнах на присъстващите гноми.
 	-Дейка! – дочух познат глас и към мен, промушвайки се през тълпата, забърза господин Гровас.
 	Собственикът на винната лавка радостно се приближи, крепко ме прегърна и се започна:
 	-Ти какво си такава бледа? Виках аз на Бурдус – ще го развалят девойчето, ще го измъчат от учене, и май прав излязох.
 	Господин Гровас винаги беше прав, независимо от обстоятелствата, и дори да не знаеше за какво става въпрос, но на мен, въпреки всичко ми беше много симпатичен.
 	-Не, всичко е наред – придържайки Късметчето, който се въртеше, в стремежа си да разгледа събеседника ми, отвърнах аз. – А вие…
 	-Ами при вас съм дошъл, Дейка – светна почтеният майстор Гровас. – Защото вие така ни помогнахте, просто думи нямам, Дея!
 	Гномите наоколо закимаха в такт с думите му, но почтително стояха на разстояние, явно уважавайки правото на Гровас да говори с мен, тъй като ме познава лично.
 	-То ние всички към вас се бяхме запътили, а офицер Найтес не приема никого. Да не се е случило нещо, а?
 	-Явно се е случило – аз се опитах незабележимо да се промъкна към входа. – За сега не зная какво точно, но щом като партньорът ме вика, значи е нещо важно.
 	Гномите се напрегнаха. След това започнаха да се споглеждат, а накрая Гровас предпазливо попита:
 	-Да не би да е свързано с императорската гвардия, а? – аз отворих уста, но не знаех какво да отвърна. – Така си и мислех! – тържествено заяви почтеният майстор Гровас. – Заради това, че пропуснаха обозите на гномската община, сега „ДеЮре“ трябва да се занимават с дела от държавно значение!
 	Гномите наоколо престанаха даже да дишат.
 	-Добре правиш, че си мълчиш, Дея, на нас всичко ни е ясно, тайна на следствието е това, не е лучена супа! Ние тогава ще оставим всичко на Риая и няма да ви пречим на вас с офицер Найтес!
 	И лицата на присъстващите придобиха много важен вид.
 	-А-а-а какво ще оставяте? – предпазливо се поинтересувах аз.
 	-Благодарността – величествено отвърна Гровас. – Хайде, стига, влизай в кантората, офицер Найтес те чака!
 	След този аргумент, аз се предадох и не питах нищо друго. За сметка на това, се изказа Късметчето:
 	-Да, авторитетни граждани станахте вие с този дроу.
 	Без да отговарям, припряно си качих по стъпалата, влязох в приемната и чух разтревоженото:
 	-Дея, ти как си? – от притичалата към мен Ри.
 	-Тъмен ден – поздравих аз като за начало, връчвайки й Късметчето, - аз нищо не хапнах.
 	-Ох, олекна ми – Риая с облекчена въздишка пусна котарака на пода и заговори с него като с малко дете: - Хайде сега, иди да седнеш на креслото и ще получиш вкусно парченце салам.
 	Късметчето се озъби в усмивка. Ри съобрази, че това не е точно котарак, но беше вече късно:
 	-А вкусна тъмна елфийка, не ми ли се полага, случайно? – поинтересува се духът на Златния дракон.
 	Ри се изправи, скръсти ръце на гърди и се започна:
 	-Дея, отдавна се каня да те питам, ти къде ги намираш такива? Вземи се замисли да си смениш обкръжението! Защото моето търпение не е желязно, Дея! Първо Еллохар, сега ето… този!
 	-Гррант – величествено се представи Късметчето.
 	Без да обеля дума, развързах шала си, свалих палтото, сложих всичко на закачалката, и заобикаляйки композицията „Потресената Ри и наглия котак“, се отправих към кабинета на Юрао.
 	Когато нахълтах, първото, което ме порази, беше гнома, който седеше на мястото на Юрао! А и самият дроу, който замислено се взираше в това безобразие от ъгъла на собствения си кабинет.
 	-Ти как си? – беше първият въпрос на Юрао.
 	-Не ядох – отвърнах аз, затваряйки вратата и също зяпвайки гнома. – Там не се беше разписал ти, аз веднага се досетих, че бележката не е от теб.
 	-О! Виждаш ли какво значи истински качествен подпис, Дей! Още от днес сядаш и почваш да упражняваш твоя, защото, партньор, аз едва не си похапнах!
 	Уплашено му хвърлих поглед, а той, взирайки се в мен с море от укор в златните си очи, продължи:
 	-И покушението не е толкова страшно, ами ако някой подправи подписа ти върху някоя ипотека, например? Ами ако ни се наложи да затворим кантората!? А желаещи да се наместят на нашето място винаги ще се намерят, партньор, тъй като ние с теб стремително се издигаме! Ти забеляза ли тълпата гноми? Това е то! Подписът, Дея, това е визитната картичка на всеки уважаващ себе си гном… - запъна се и добави, - а също така дроу или човек!
 	Аз неволно се усмихнах, за което и бях смъмрена:
 	-Без нормален подпис, няма да те допусна до нито едно дело! – изрева Юрао.
 	И този рев провокира гнома:
 	-Да вървя в академията! Трябва спешно да ида до академията… хайде.
 	Той се опита да стане, но веднага отново се тръсна на стола и отново започна да пише нещо.
 	-Заклинание за незавършена работа – поясни ми Юрао, - аз му го наложих. Майстор Гурт сега съставя опис на имуществото на конкурента си. Да направиш мръсно на конкурента – това е свято дело за всеки уважаващ себе си гном и това е единственото нещо, заради което гномът може да отложи изпълнението на каквато и да е несвързана с получаването на доход работа. А заповедта, която той е получил не е свързана с пари, това ми помогна да го спра.
 	Аз не разбрах точно какво имаше предвид дроу. Гномът изглеждаше съвсем обикновено – обичайният кафтан, белоснежна яка на ризата от ленена тъкан, събрана в опашка дълга коса, разрешена и заплетена брада, уверени движения… А след това забелязах! Как ръката, която не беше заета с писане, се опитваше да измъкне от пръстите на другата инструмента писане по листа, но гномът сви рамене и каза: „Това е по-важно, аз него сега ще го…“ и продължи да стиска перото и да пише.
 	Ето така човек усеща как го побиват зловещи тръпки!
 	-Забеляза го, нали? – Юрао се усмихна, но явно не му беше весело. – Историята е следната: Идвам аз в кантората към единайсет. Тук вече се тълпят гномите със своята благодарност, значи. Е, то клиентите трябва да се уважават, така че, първо приемам майстор Гурт. И тогава се домъква Ри с пакет от теб.
 	Преместих поглед от гнома към чашките, които бяха на бюрото и към… пайовете от Мелоуин.
 	-Аз дори нищо не заподозрях – продължи Юрао. – Ти си ми грижовна, почеркът е досущ като твоя… Нищо не заподозрях. Повиках Ри, поръчах й чай, и за господин Гурт също, той нали в кабинета ми седеше. И само законите на гостоприемството, които казват, че гостът първи трябва да си вземе от угощението, ме спасиха. Аз точно си бърках чая, когато господин Гурт изпусна наполовина изядената поничка и с безжизнен глас обяви: „Академията на Проклятията. Трябва да ида в Академията на Проклятията. Пръстена. Дея Риате. Трябва да взема пръстена“.
 	Юрао помълча няколко секунди и продължи:
 	-Когато гномът се втурна към вратата, аз се опитах да го удържа и… мен ме отблъсна ударна вълна, Дей.
 	Съобразих, че го е отхвърлило от вратата, значи… До прозореца се валяха останките от втория стол, дроу очевидно се беше стоварил отгоре му. Аз потръпнах, наистина ме побиха ледени тръпки от ужас.
 	-Вратата я блокира Ри – продължи партньорът ми, - а аз използвах заклинанието за незавършена работа, и за наш късмет, то проработи. Ето такива работи, Дей. Сега, за проблемите, свързани с всичко това – аз не мога да допусна гномите да разберат за случилото се с майстор Гурт – ще пострада репутацията на „ДеЮре“, така че се налага да решим, какво ще правим с него. И проблем номер две – някой знае, че артефакта на Тьер е на ръката ти и много иска да го получи.
 	И какво можех да кажа? Ами нищо не ми се искаше да говоря, аз просто в ужас се взирах в гнома.
 	-Нищо не се усеща, между другото – обясни Юрао, - в храната като че ли има някакви безвредни нечисти, прекалено малки, за да представляват опасност и прекалено опасни, за да ги ядеш…
 	Печивата все така си стояха в чинията… струваше ми се, че завинаги ще ги намразя.
 	-Значи, нечисти – бавно, сричка по сричка, замислено произнесох аз, - а какво помага да се избавиш от нечистите…
 	-Магарешки бодил – Юрао веднага улови хода на мислите ми.
 	-Нужен е възможно най-бързо – добавих аз. – Ще успееш ли да го накараш да го изяде?
 	-Не вярвам да възникнат проблеми – Юрао ме заобиколи и отвори вратата. – Риая, живо при мен!
 	Ри, със странно поруменели бузки, едва сдържайки усмивката си, се появи след няколко минути. Влезе, плътно затвори вратата и в очакване се вгледа в брат си.
 	-Само без шеги и въпроси! Веднага иди до Мелоуин, поискай крем от магарешки бодил за госпожа Риате, там ще разберат за какво става дума, със сигурност и рецептата са си записали. И по-бързо.
 	Погледът на златистите очи се метна към мен, към гнома, отново се спря на Юрао и Ри все пак попита:
 	-Ще помогне ли?
 	-Би трябвало – дружно отвърнахме ние.
 	Юрао добави:
 	-Още дълго време ли ще се мотаеш? Казах ти, живо!
 	Риая му хвърли злобен поглед, но все пак се втурна да изпълнява. Когато вратата зад тънката й, облечена в черно фигура, се затвори, аз все пак се поинтересувах:
 	-И от какъв зор тя те търпи?
 	-Ами-и-и, тъмна елфийка на нейната възраст се освобождава от задължителен брак само в един случай – ако е наемен работник. Така че, аз наех Ри.
 	-Трудно ми е да вникна в обичаите на дроу – признах си аз.
 	-Повярвай ми, по-лесно е да подправиш гномски подпис, отколкото да се ориентираш във всички традиции на рода ми. Но… все пак са налице и законите, на които, тъй като живее в Тъмната Империя, трябва да се подчинява семейството, и аз постоянно се възползвам от това – Юрао се усмихна и си призна: - Всъщност, Окено ми го подсказа, явно все още се надява да завоюва благосклонността на Ри.
 	-Окено е свестен – обадих се аз, - но взискателен. Аз до утре трябва да предам контролна по разлагането на човешки труп в условията на подземни помещения.
 	Смеейки се тихо, така че да не разтревожи старателно пишещия гном, Юрао обеща:
 	-Ще я напишем. Сега ще се отървем от господин Гурт и ще ти помогна.
 	-Благодаря – също така тихо, отвърнах аз.
 	-Не благодари, аз също си имам проблеми – и Юрао прошепна едва чуто, - не успях да изровя формулата на заклинанието „Каорит“. Проверката е утре. Необходим ми е Еллохар.
 	„Само това не!“ – помислих си аз, но нямаше как да се обърна за помощ към Риан, той и така беше зает.
 	-Добре – неохотно се съгласих, - ще опитам да го извикам.
 	-Първо да се избавим от гнома – реши Юрао.
 	И всичко, може би, щеше да е наред, ако гномът в същия този момент, не беше решил да се избави от нас.
 	-Стига! – решително произнесе майстор Гурт. – Делото носи печалба, делото е по-важно.
 	Юрао мигновено ме премести зад гърба си и вежливо се поинтересува:
 	-Ще прощавате, почтени майстор Гурт, но за какво дело иде реч и най-вече, за каква печалба?
 	-Печалба – гномът се надигна, - на мен ще ми платят. Много.
 	Бюрото отхвръкна встрани, правейки му път, и трясвайки се в стената, се катурна, но за щастие, остана цяло. Да, това беше зловещо – гномът със стъклен поглед и пращящият от магическо напрежение въздух. Само на Юрао не му беше страшно в този момент.
 	-Колко ще платят? – все така вежливо и благожелателно, попита той.
 	Гномът вдигна поглед към него, намръщи се и повтори:
 	-Много. Трябва да вървя.
 	И той наистина си затръгва. Само че Юрао имаше още един подмолен въпрос:
 	-А договор за наемане на работа, вие подписахте ли? – и господин Гурт се спря насред кабинета. Окрилен от успеха, дроу продължи: - Кой уважаващ себе си гном се хваща за работа, преди да е подписан договор? Къде ви е договорът и актът за изпълнение на задълженията по наема, господин Гурт?
 	Бавно, много бавно, гномът се върна обратно към стола, от който беше станал и неясно на кого каза:
 	-Договор… Трябва да се подпише договор…
 	А след това с противен писклив глас:
 	-Проклет дроу, да те разкъса на парчета и да те разпръсне над Бездната дано! Пусто да ти е! Да те стигнат трийсет и три нещастия, дано!
 	Ние с Юрао се спогледахме, а гномът продължи със собствения си глас:
 	-Нужен е договор!
 	И седна на стола. В следващия миг, бюрото се вдигна във въздуха, намести се отново точно пред гнома, а след това към него се преместиха лист и перо. И майстор Гурт започна да пише договор за наемане на работа по стандартен образец. Нямах съмнения, че беше стандартен, тъй като ние с Юрао не се сдържахме, приближихме се и сега четяхме равните редове:
 	Гномът пишеше:
 	„Аз, Ровио Гурт, майстор каменоделец, по-нататък наричан изпълнител в договора за възмездно оказване на услуги, посочени в т. 1.2 на настоящия договор и Възложителят, който се задължава да възмезди оказаните услуги…“
 	-Невярна формулировка на договора – намеси се Юрао, - вие не указахте кой е възложителят, майстор Гурт.
 	-Гр-р-р – отвърна уважаемият гном.
 	-Освен това, на какъв адрес ще се осъществи възмездяването? Струва ми се, че се опитват да ви върж… измамят, почтени майстор Гурт.
 	Гномът вдигна глава и погледна Юрао съвсем осъзнато. След това от устата му прозвуча:
 	-Ама наистина! Какво си позволявате, уважаема!? – в същия миг очите му се замъглиха и ние чухме пискливото със съскащи нотки: - Седем жълтицссси!
 	А след това, още по-невероятното:
 	-Само? – възкликна Юрао. – Уважаема, вие явно се опитвате да разбогатеете за сметка на бедния гном! Седем жълтици! Това е нечувано! Та почтеният майстор Гурт няма да излезе от дома си за такава мизерна сума!
 	-Именно – потвърди гномът.
 	Аз също не останах настрана:
 	-И все пак, да не забравяме, че името на възложителя не е указано – напомних аз. – Тоест, фактически договорът е абсолютно недействителен.
 	Гномът зафуча и засъска, раздра листа, притегли друг. Пак заскърца стиснатото между пръстите перо и ние с Юрао прочетохме:
 	„Аз, Игарра Блатиста, живуща в Приграничието, град Ардам, улица „Пролетно умъртвие“ номер 66, апартамент 14, наемам гнома, майстор Гурт, за оказване на услуги от лично естество. Задължавам се да изплатя възнаграждение в размер на сто златни монети.
 	Подписи на страните: Възложител: (нечетлив почерк с размах), Изпълнител: (красив, ясен, правилен и съвършено неповторим гномски подпис).“
 	А в момента, когато гномът се подписа, самият той и изпищя с гнусен глас:
 	-А сега убий дроу и момичето! Пръстенът така или иначе не е у нея!
 	Майстор Гурт бавно вдигна глава, изгледа ни и още по-бавно се надигна.
 	-Договорът е недействителен – изобщо не се уплаши Юрао. – Къде е сумата, изписана словом?
 	-Освен това, формулировката „оказване на услуги“ е много размита – оказа се, че и аз мога така.
 	Гномът се стовари върху стола.
 	-Може би и сумата е малка? – язвително се поинтересува все същият, без съмнение, женски глас.
 	-Да допуснем, че сумата е значителна – замислено проточи Юрао, - само че, къде е прецизно уточнения период от време, предвиден за изпълнение на работата? Къде са гаранциите и задълженията на страните? Къде…
 	А по-нататък продължи гномът:
 	-Къде е сумата словом?
 	-Ето, какво ви казах? – поддържа го Юрао.
 	В следващия момент, майстор Гурт скъса договора и започна да пише друг. Ние с Юрао се спогледахме и с явно облекчение въздъхнахме – нашето убийство по очевидни причини се отлагаше.
 	-Аз – започна гномът.
 	-Не понасям – внезапно изпищя… пак той. – Не мога да ви понассссям! И теб, остроухи, и теб човечкеееее…
 	Потискайки усмивката си, Юрао благожелателно посъветва:
 	-Вие не се разсейвайте, съставянето на договор е свещено дело за всеки гном, трябва да ви кажа.
 	Женският глас у гнома моментално млъкна, давайки възможност на монотонния мъжки да диктува сам на себе си условията на договора, в който, не знам за Игарра Блатиста, но ние с Юрао отлично забелязахме, че сумата по някакъв неведом начин от сто жълтици, внезапно се бе превърнала в хиляда. Юрао с искрено уважение се вторачи в едва забележимо усмихващия се господин Гурт, а аз се зарекох никога и при никакви условия да не подписвам договори с гноми.
 	-Дроу – женският глас се върна, - може два пъти и да не успях да те претрепя, но на третия, ще ми се получи!
 	Юрао изпръхтя и внесе предложение:
 	-Защо пък да не го оформим като обзалагане с награден фонд от хиляда жълтици?!
 	Даже господин Гурт престана да пише договора си, с недоумение гледайки партньора.
 	-Можете да ми вярвате, предложението е изключително изгодно – продължаваше да хвали идеята си Юрао, - ако вие успеете да ме убиете на третия път, аз, в здрав ум и светла памет, ще ви изплатя хиляда жълтици, а ако не ме убиете, вие ще ми дължите същата тази сума за своето милосърдие.
 	Недоумението в очите на гнома се смени с искрено уважение и, струва ми се, той също реши, че ще е най-добре никога да не подписва договори с офицер Найтес.
 	-Моето милосърдие?! Това аз ли съм милосърдна?!– изпищя от устата на гнома Игарра Блатиста.
 	-Не сте ли? Още по-добре тогава! Няма как да изгубите, предложението ми е много изгодно, госпожо Блатиста - Юрао беше великолепен, - вие ще можете не само да ме убиете, но и да изкарате пари от смъртта ми! Или не вярвате в собствените си сили?
 	Тишина. Явно, даже гномът чакаше развитието на събитията.
 	-А, карай да върви! Пиши своя договор! – изрева Игарра Блатиста. – По живо!
 	Дроу и гномът се спогледаха, размениха си пестеливи гномски усмивки и след няколко минути работата беше свършена. Ръката на гнома изрисува широк нестроен подпис с цял куп завъртулки и на двата договора, след което Игарра Блатиста с тържествуващ писък изкомандва:
 	-Убий дроу!
 	Независимо от неординарната ситуация, аз първа започнах тихо да се кискам. След това, към мен се присъедини гномът, за сметка на това, Юрао съхрани сериозното изражение на лицето си, точно до момента, в който съобщи на Игарра:
 	-Запознайте се с договора, уважаема, там черно на бяло е предвидено изплащането на аванс в размер на деветдесет процента от уговорената сума в полза на господин Гурт, още преди започването на изпълнението на поръчката.
 

 	Когато в кабинета връхлетя Риая с кутия крем от магарешки бодил, ние буквално се търкаляхме по пода от смях – Юрао хихикаше, отпуснал глава на опрените на бюрото ръце, аз – практически скрила лице в рамото му, а господин Гурт се кискаше, успявайки при това да съхрани напълно объркано изражение в очите си. А след това смехът на гнома прекъсна, за да може той, отправяйки умолителен поглед към стъписаната от видяното Риая, объркано да се осведоми с писклив глас:
 	-Тоест, авансът се изплаща независимо от това, дали господин Гурт е съгласен да извърши услугата или не?
 	-Да-а-а! – Юрао ридаеше от смях и говореше през сълзи: - А освен това, подписвайки дадения договор, вие се задължихте да му изплатите сумата, независимо от това, дали ще поверите поръчката на господин Гурт или ще потърсите друг изпълнител. Плащате във всеки случай, това са задълженията, които поехте, слагайки подписа си!
 	Не знам какво беше лицето на гнома, но Ри веднага схвана всичко и се заусмихва.
 	-Но – гласът на Игарра Блатиста се сниши до шепот, - във вашия договор…
 	-Дей, аз сега наистина ще се гътна – простена офицер Найтес и отново избухна в смях.
 	Аз, сдържайки смеха си, поясних на нещастната нечиста:
 	-Внимателно прочетете договора, там ясно е отбелязано, че в случай на съхраняване живота на офицер Найтес до… ох – беше ми трудно да не се разсмея, - до един часа на обяд днес, вие се задължавате и да му изплатите сумата по условията на облога.
 	Тишина. И всички ние отчетливо чухме биенето на градския часовник на кулата. Един на обяд!
 	-А ако го убия? – изрева госпожа Блатиста, забравяйки, че доскоро имаше намерението да повери тази задача на гнома.
 	-Изплащате същата сума на наследниците ми – простена Юрао, държейки се за корема. А след това съкрушено произнесе: - Край, Дей, това е, не мога повече… аз даже от белите и номерата на Ри така не съм се смял…
 	Риая промърмори нещо и попита:
 	-Вие какво, преметнахте ли вселилата се нечиста с пари?
 	-Ъйъйъй – потвърди партньорът.
 	-Чиста работа – потвърди и самият гном, - почти както да преметнеш някой остроух – поглед към ушите на Юрао, - в смисъл, елф.
 	-Да, да, разбрах, приятелю – Юрао протегна ръка на гнома.
 	-Друже, аз те уважавам както гном уважава гнома – съобщи майстор Гурт, радостно разтърсвайки дланта на дроу с ръчищата си.
 	Такава гавра Игарра Блатиста не изтърпя.
 	-Стига! – писъкът беше оглушителен.
 	-Уважаема, вие какво се бунтувате тук – Юрао посочи договора, - по-добре дайте да решим как ще си плащате! Между другото, няма да ми е трудно да разбера в коя банка имате сметка, и ще е достатъчно да отида там с тази хартийка, за да ги накарам първо да изпопадат от смях, а след това да блокират до съдебния процес всичките ви активи. Между другото, ако се запознаете по-подробно със забележката в края, ще разберете, че от момента на встъпване на договора в сила, тоест от един часа на обяд днес, за всеки час просрочка в плащането, се начисляват по десет жълтици неустойка… така че…
 	Гномът, с половин лице изумен и шокиран, а с другата – откровено подиграващ се, спокойно добави:
 	-То какво има да се изяснява! Тя е нечиста, изглежда, че пребивава нелегално на територията на империята и явно е имигрирала от най-близкото човешко кралство, а пари от Вергора и Аннара превежда само „ЗлатоСреброИнвестБанк“ на братята Дартаз. Аз в тази банка имам дял, в сградата номер 66 на улица „Пролетно Умъртвие“, между другото, също. Така че, няма никакъв проблем за получаването на уговорената сума, особено ако и аз си кажа думата.
 	Дроу и гномът отново си размениха ръкостискания и в същия момент половината от лицето на гнома се изкриви в такава гримаса на ненавист…
 	-Господин Гурт – аз издърпах от ръцете на Ри пакета от Мелоуин, припряно го отворих, мимоходом забелязвайки, че кремът този път е много по-наситено зелен и гребвайки с лъжичката, която все още стърчеше от чашката с чай на гнома, колкото се може повече крем, радостно го пъхнах под носа на гнома. – Вие сте длъжен да пробвате! Нова, абсолютно тайна рецепта на готвачите на Мелоуин.
 	И най-безцеремонно набутах лъжичката в отворената от учудване уста на гнома…
 	Странна работа, докато уважаемият майстор-каменоделец се извиваше и въргаляше по пода, а ние с Ри тичахме насам-натам около него с предложение да си пийне вода или да му услужим с носна кърпичка, Юрао оплюска целия крем най-нагло. При това, с чувство на изпълнен дълг. А когато изпотеният и почервенял гном, най-накрая дойде на себе си, дроу меланхолично отбеляза:
 	-Аз всички ни спасих!
 	Господин Гурт укоризнено го изгледа, а след това отново се просна на пода и този път направо разтърси стъклата на прозорците с гръмогласния си смях. И ние с Ри и Юрао също се засмяхме, вече без да скриваме облекчението и дори радостта си от това, че всичко беше свършило толкова добре.
 	А след това господин Гурт отново седна, измъкна от джоба си кърпичка, изтри си лицето и скочи на крака.
 	-Всичко това, разбира се, е много забавно – той с широки крачки се приближи към бюрото и взе своя договор, - но аз да взема да изтичам до „ЗлатоСреброИнвестБанк“. Уверен съм, че тази Игарра ни каза истинското си име, та тя беше сигурна, че ще умрем.
 	-И аз нямам съмнения в това – Юрао повторно облиза лъжичката, - идете при почтените братя Дартаз, най-добре направо към господин Дартаз старши, нека да блокират всички сметки, но да оставят възможност само за попълването им. Ние разполагаме с два часа, за да си получим задълженията по договора, а след това, ще повдигна обвинение за опит за убийство на офицер от Нощната стража и на всички активи ще бъде наложен запор.
 	-Да – гномът отново с уважение погледна Юрао, - заслужава си да побързам.
 	И той, пожелавайки ни всичко най-кошмарно, напусна кантората, с обич галейки навития в свитък изгоден договор. Аз седнах на освободилия се стол и уморено поклатих глава, все още без да вярвам в случилото се.
 	-Две важни неща – замислено произнесе партньорът, - тя е прост изпълнител и явно не е от приближените.
 	-В смисъл? – учудих се аз.
 	-В смисъл, ходът й със сладкишите е гениален – Юр разпери ръце, - аз се вързах, Дей! Само чистата случайност ме спаси от участта да се превърна в марионетка. Но не това е важното, просто това решение е гениално. Самата идея, че ти, попадайки под влиянието на програмата, произнесена в главата ти, самичка и доброволно ще напуснеш територията на академията и ще ми дадеш пръстена, а аз сам и доброволно ще го отнеса на тази Игарра – това е гениално и просто. Нас са ни изучили и явно са изпробвали първо тази гадост на Янка, между другото, трябва да й отнесем крем, и са тръгнали по пътя на най-малкото съпротивление. И всичко би се получило, Дей, ако аз не бях малко гном, при това – гном-късметлия. Между другото, подозирам ,че след това ние нищо от случилото се нямаше да помним, между впрочем, тази теория ще я проверя на Тимянна.
 	Ри, която досега стоеше и слушаше мълчаливо, замислено попита:
 	-Юр, а ти защо още си тук? Доколкото разбрах, вие имате адрес и имате изпълнител. Действай! Нея трябва да я пипнете, за да ви отведе до главния виновник.
 	Аз бях съгласна с Риая, всъщност, и Юрао беше съгласен, ако не съществуваше едно „но“:
 	-Имам си проблем, Ри. На мен ми е страшно необходима помощта на един определен… маг. И при това, ми е нужна именно сега, защото трябва да си оставя път за отстъпление, наистина, не съм много сигурен къде ще ме отведе този път… - дроу ми хвърли бърз поглед. Аз кимнах. – Ри, остави ни сами.
 	Тъмната елфийка неодобрително изгледа брат си, но се обърна и излезе, затваряйки плътно вратата след себе си. Смирила се с неизбежното, стиснах конеца, който ми беше дал магистър Еллохар и даже зажумях, в очакване на поредната лекция по повод недостойното ми поведение. Юрао протегна ръка и докосна дланта ми, като че ли молеше за прошка, че ме кара да правя нещо такова.
 	Някъде изрева огън.
 	 
 	 
 	Струваше ми се, че нищо не се е случило. Аз все така си седях на стола, партньорът все така ме държеше за ръка. След това, в тази почти звъняща тишина, прозвуча съкрушеното:
 	-Отваряй си безсрамните очи, адептка. Хайде, отваряй ги вече! Щом имаш смелост да ме викаш, докато се гушкаш с дроу, поне имай смелостта да си признаеш, че обичаш да се отдаваш на разни нежности пред свидетели!
 	Аз почервенях и отворих очи. И тогава не само че ми се изчервиха бузите – ушите ми като че ли пламнаха. Ние с Юрао, на столовете от кантората, седяхме посред… някаква таверна. При това, можех да се закълна, че таверната не се намираше в Приграничието! При нас не обзавеждат интериори от рода на „В корема на дракона“. А освен това, крилатите демони, тъмните вампири, чистокръвните василиски и горгулите са извън закона! А тук си седяха, а в лапите и ръцете им – грамадни, при нас са поне три пъти по-малки, чаши с нещо димящо или пламтящо, а и ни гледаха с явно осъждане. А магистър Еллохар… поклащайки се, сърцераздирателно добави:
 	-Всички проблеми са заради жените, помнете ми думите. Абсолютно всички! Ето, живееш си, радваш се на живота, а след това – бух! И тя!
 	На- близкият до нас с Юрао демон се изплю на пода, пода започна да дими, а демонът ме изгледа и с укор процеди:
 	-Съвест няма тя!
 	Седящият до нега монстър от неопределяема раса, ме довърши:
 	-Мъжкият там от вчера се налива, ама на нея ни й стига – яви се! Да му се полюбува й се е приискало!
 	-Безсърдечна! – натърти горгулът и на един дъх гаврътна чашата си.
 	Стана ми страшно.
 	А всички изпразниха чашите си. Магистър Еллохар също наведнъж изля в себе си цялото съдържание на чашата си, която по размери можеше да съперничи с буренце, а след това подпря бузата си с юмрук и замислено измърмори:
 	-Да-а-а… натаралянках се аз до изпоплашени адептки… А ти, Хардар, зелени дяволчета ми беше обещал…
 	Крилатият демон, седящ срещу магистъра, безразлично сви рамене и възрази:
 	-За розови сополи, ти си пиян достатъчно, ама за да видиш зелените дяволчета, ти трябва още някоя и друга чаша. А колкото до твоята адептка, то това не е халюцинация, а просто твоят амулет за призив заработи.
 	-Да? – искрено се изуми съвършено пияният Еллохар. – Искаш да ми кажеш, че това стреснато, бледно и хилаво недоразумение не ми се привижда?
 	Демонът мълчешком се взря в мен, след това отново се обърна към магистъра и намръщено отбеляза:
 	-В дадения момент е все още жива, но има всички шансове в скоро време да се гътне от ужас и да премине в категория „привидение“. Рен, що не вземеш да отведеш от тук своята чистокръвна човечка, разправят, че те, хората, изобщо слаби сърцата имали.
 	След това се случи нещо невъобразимо. Защото Еллохар се опита да седне по-изправен, но продължи да се олюлява, след това вдигна ръка, насочи края на показалеца си към себе си и произнесе:
 	-Кардае неорс накаенор!
 	Над главите на присъстващите се разнесе трясък. Аз изписках, Юрао мълчеше, но усетих как трепна, останалите продължаваха меланхолично да следят развитието на събитията, с такива физиономии, като че ли тук всеки пет минути гърми гръм и случилото се изобщо не си заслужава вниманието.
 	След миг магистър Еллохар стана без изобщо да се поклаща. С осезаемо недоумение огледа демона и попита, явно за да е сигурен в информацията:
 	-Хардар?
 	-Виж какво, Еллохар, трябва да престанеш със заклинанията за моментално изтрезняване, щото аз, така, между другото, може и да ритна камбаната.
 	-От завист? – насмешливо се поинтересува магистърът.
 	-Естествено, на мен толкова добре никога не ми се е получавало.
 	Еллохар демонстративно вдигна ръка, насочи показалеца си към демона…
 	-Не… - започна крилатият.
 	Отново прокънтя гръм. Седящата близо до нас горгулия тъжно констатира:
 	-Започна се.
 	-По-страшен от пияния Еллохар е само трезвият Еллохар – потвърди висящият във въздуха вампир.
 	Някакво дребно демонообразно същество със змийска опашка си осведоми изпод масата:
 	-И какво, вече можем ли да си вървим? Наистина?
 	По лицето на Еллохар пробяга незабравима гама емоции и с тих стон, той се обърна към крилатия:
 	-А аз какви съм ги надробил?
 	-О-о-о – Хардар, съдейки по всичко, вече също беше съвършено трезвен, - освен това, че натири под строй всички срещнати към таверната и ги накара да пият с теб цяла нощ? Не знам, ти мен по пътя ме подбра, аз само ти помогнах да вкараме горгулите през вратата.
 	-А, да – Еллохар се намръщи, - те плюеха отрова, а освен това и злобно съскаха.
 	Ние с Юрао, след разказ като този, естествено се бояхме дори да дишаме. Останалите присъстващи, изглежда, все още не вярваха в спасението си и досега също не бяха помръднали.
 	-Наистина ли можем да си ходим? – надигна се масивен, с глиги върху половината си лице, тъмен орк.
 	Еллохар седна обратно на стола, хвана се за главата и простена:
 	-Аз бих си пийнал.
 	Нечистите жители на Хаоса обречено се спогледаха и някой съкрушено въздъхна:
 	-Май че не може…
 	Кръчмарят тук беше демон, а освен това, явно управляваше стихиите, защото чашите на всички се напълниха отведнъж, а две нови застинаха във въздуха пред мен и Юрао.
 	-Еллохар каза, че ще се пие – заплашително фиксирайки ни с очи, изсъска кръчмарят. Дроу бавно взе чашата си, явно смирил се с неизбежното. На мен ми стигна един поглед към пламтящата спиртна напитка, за да се уверя, че такава доза просто ще ме убие. Но тогава се намеси горгулията:
 	-Ама, Тонр, тя е човечка.
 	-Чистокръвна? – изуми се кръчмарят.
 	-Аха – потвърди василискът.
 	Чашата пред мен се изпари, вместо нея се появи друга, стъклена и по-изящна. С вода. В същата тази вода, много внимателно, кръчмарят капна вино с капкомер. В отговор на недоумяващия ми поглед, радушно се озъби и ме зарадва:
 	-За тебе стига.
 	Тогава крилатият демон Хардар вдигна своята чаша и изрева така, че оглуши всички в кръчмата:
 	-За любовта!
 	И всички апатично, безжизнено и безрадостно повториха „за любовта“, а след това гаврътнаха съдържанието на чашите си на един дъх. Явно тук така беше прието. Юрао също се опита да изпие течността до дъно… но не стигна и до половината, закашля се, като че ли за първи път пиеше алкохол. Стресната, го потупах по гърба и му подадох собствената си чаша. Партньорът с благодарност я пресуши, а след това възбудено и радостно зашепна:
 	-Все си мечтаех да опитам истинска огневодка. Дея, ти представяш ли си! Това е истинска огневодка! Чист продукт!
 	И очите му бяха едни такива лъскави-лъскави! В този момент търпението ми изсекна.
 	-Така, стига толкова! – аз скочих от стола, прекрачих опашката на хъркащия с ръце върху масата василиск, прескочих две грамадни лапи, явно тези на орка, който се беше сгромолясал на пода след тоста, и се насочих към магистъра. – Лорд Еллохар, в името на Бездната, вие тук и Юрао ще ми го накарате да се натряска!
 	И какво, да не би да получих отговор! Да ама не! Еллохар, който между другото не беше поддържал тоста, когато другите пиха до дъно, сега просто сграбчи чашата си с две ръце и се приобщи към поголовното пиянстване. Търпеливо чакайки, докато лордът остави празната чаша на масата, аз си поех въздух, за да се изкажа, но магистърът, обръщайки се към Хардар, печално попита:
 	-Тя наистина ли не ми се привижда?
 	-Не – подигравателната усмивката на крилатите демони е по-страшна и от озъбването на прегладняло умъртвие, между другото.
 	Еллохар отново простена и повтори:
 	-Сега бих си пийнал.
 	-Мислиш ли, че ще си тръгне? – скептично се поинтересува демонът. След това ми хвърли бърз поглед и добави: - Едва ли, настроена е решително.
 	-Ама че Бездна – реагира на тези думи лорд-директорът на Школата за Изкуството на Смъртта.
 	А на мен ми дойде до гуша от този фарс.
 	-Магистър Еллохар – започнах ядосано, - между другото, вие сам ми дадохте амулета за призив!
 	Все така, без изобщо да ме погледне, лордът унило простена:
 	-Честно и откровено – именно за това си решение аз вече поне двайсет пъти съжалих… Ето, сега съжалих и за двайсет и първи, наистина…
 	Това беше капката, която преля чашата!
 	-Магистър, ама вие изобщо имате ли съвест!? – практически изкрещях аз.
 	А в отговор умореното:
 	-Нямам аз съвест, Риате, нямам. Колко пъти да ти казвам, че от тази болест само вие с Тьер в цялата Тъмна империя страдате?
 	Застинах обидена, но възмущението ми не продължи дълго. Само че, в момента, когато се опитах да заговоря, лорд Еллохар, все пак благоволи да се обърне към мен, а след това, измервайки ме с внимателен поглед, измъчено попита:
 	-Защо дойде тук, Дея?
 	Струваше ми се че позорно ще ревна. Но се сдържах, стиснах юмруци, и стараейки се да говоря спокойно, притеснено си признах:
 	-Юрао не можа да намери заклинанието.
 	Известно време магистърът мълчаливо се взираше в мен, след това повиши глас и попита:
 	-Дроу, ама ти слабак ли си?
 	Възмутено зяпнах магистъра, Еллохар безгрижно се усмихна, явно очаквайки отговор и той се разнесе изотзад:
 	-Аз… ик… не съм виновен… ик… че градът е бло…киран от Императорската гвардия… ик. И затова… ик… всички ние… се обучавахме… ик… цяла нощ… ик… по техника на везапния бой. Ик… с прилагане на …ик… забранени бойни заклинания…ик … осмо ниво… Шейдер ни… изстиска… ик…
 	През цялото време, докато абсолютно пияният Юрао обясняваше, усмивката на Еллохар ставаше все по-широка и по-широка, докато се превърна в съвършено нагло хилене. А след това, разпервайки ръце, лордът подигравателно произнесе:
 	-Скъпа, виждаш ли, това не е мой проблем. Отивай, гушвай си твоя дроу, аз вече приех, че това не ми се привижда, и решавайте дребните си проблеми без моето участие.
 	Аз просто останах да го гледам, без да мога да кажа каквото и да било.
 	Еллохар в началото продължаваше да се усмихва, след това усмивката бавно изчезна, магистърът се намръщи и раздразнено попита:
 	-Какво още!
 	-Нищо – беше ми все още трудно да говоря и просто нямах сили да произнеса каквото и да било.
 	Обръщайки се, бавно, защото лошо виждах заради сълзите, но помнех със сигурност, че някъде там има две внушителни прегради, аз се приближих до Юрао, който независимо от ситуацията, вече се беше наместил между вампира и горгулията зад масата, и съдейки по кикотенето, което се разнасяше от там, явно се веселеше с пълна пара.
 	И изведнъж чух:
 	-Наречи ме по име, Дея…
 	Стремително обръщайки се, аз изумено попитах:
 	-Какво?
 	-Просто ме наречи по име… - повтори магистърът, гледайки ме с някаква хладна решителност. – И аз ще направя всичко за твоя дроу!
 	А аз просто не разбирах за какво става дума, след това не издържах и прошепнах:
 	-Какво ви има, магистър Еллохар?
 	Погледът на директора на Школата за Изкуството на Смъртта се измени и сега той ме гледаше с невероятна тъга и даже с някаква обреченост, а след това също шепнешком отвърна:
 	-Не зная какво ми има, Дея. Но това нещо ме изгаря отвътре. Не ми позволява да спя, не ми позволява да мисля и бавно ме убива. Какво ми има, Дея?
 	Аз бавно се приближих към него, откровено казано, без никаква идея, какво да кажа. Изтърсих първото, което ми дойде наум:
 	-Магистър, а може… да са ви прокълнали? Знаете ли, много прилича…
 	Еллохар се усмихна, взирайки се с горчивина в очите ми, след това се извърна настрана, затвори клепачи и тихо простена:
 	-Тогава аз сам съм се прокълнал, Дея. Аз много жестоко съм прокълнал сам себе си…
 	Никога до този момент не бях предполагала, че вечно язвителният магистър Еллохар може да говори с такава болка и с такова отчаяние. И аз нищо не можех да направя в тази ситуация. Моето сърце биеше за лорд Риан Тьер и за никого другиго, аз не можех да променя това, дори да го исках. Дори да бях в състояние да повярвам в това, че действително не съм безразлична на магистъра, който започна запознанството си с мен целейки се с кинжал в сърцето ми. И този кинжал почти беше долетял до целта си.
 	Аз нищо не можех да направя в тази ситуация… но кой знае защо, се приближих, докоснах моментално напрегналото се рамо на магистъра и тихо казах:
 	-Много съжалявам, лорд… Даррен.
 	-Аз също, Дея – едва чуто в отговор. – На мен също ми е безкрайно жал, Дея… винаги боли, когато знаеш, че вече си загубил, Че си загубил, без дори да започнеш да се бориш.
 	Някъде там, Юрао весело разказваше, как днес един гном и един “съвсем мъничко“ гном са накарали да се изръси с кръгла сума една нечиста и всички наоколо му се смееха, дори Хардар, преставайки да ме гледа, избухна в гръмогласен смях. А на мен изобщо не ми беше весело, съвсем не ми беше…
 	-Сядай – магистърът леко се отмести, освобождавайки ми място, - няма да те карам да пиеш, не се бой.
 	Съвсем не ми се искаше да го правя, но все пак приседнах на крайчеца на пейката, чувствайки се откровено неловко и изобщо, като че ли не бях на себе си.
 	-Това… Хаос ли е? – след като преодолях объркването си, попитах аз.
 	-Да – Еллохар седеше, подпрял бузата си с ръка и не сваляше поглед от мен. – Ние сме в столицата на главния от домейните на Хаоса – ДарГарай – и кой знае защо, добави, - Тук съм роден, тук, в столицата е домът на родителите ми.
 	-А… - аз си спомних кулата сред пясъците на пустинята Нахесс, - това здание, където…
 	-А, разбрах, за какво говориш – Еллохар се усмихна. – Някога, според преданията, много от които са се загубили сред вечните пясъци, там е живял най-силният маг в Световете на Хаоса. Говорят, че веднъж дараите се обединили и го унищожили, а пясъците погълнали непобедимата му крепост. И крепостта се превърнала в призрак – понякога може да бъде видяна сред пясъците, но през повечето време – не. И само най-силните от маговете на Хаоса могат да я намерят, но никой не е в състояние да влезе в нея. И за да докажа на самия себе си и на демоните, в края на краищата – Еллохар насмешливо кимна към Хардар, който се вслушваше в разказите на Юрао, - че аз съм най-силният от маговете…
 	Магистърът изведнъж замълча.
 	-И? – подтикнах го аз да продължи нататък.
 	-Намерих я – но в гласа на лорд Еллохар нямаше абсолютно никаква радост. – Пребродих цялата пустиня Нахесс и я намерих. И дори успях да вляза в легендарната крепост… скитах там сред съкровищата на отдавна загиналия маг, възхитен и възторжен, с чувство на победа в гърдите… докато не се качих в най-високата кула…
 	Той отново замълча, но за кратко. А след това гледайки някъде в нищото, магистърът продължи:
 	-Там, седнал в самотното кресло, срещу вечно горящия огън в камината, аз осъзнах главното – този маг сам беше позволил да бъде убит. Той просто бил безумно уморен… от самотата.
 	Таверната се тресеше от смях, мина ми през ум, че Юрао и тук вече е всеобщ любимец, но това беше просто една странична мисъл, всички останали бяха посветени на магистър Еллохар.
 	-И вие какво направихте? – почти беззвучно издишах въпроса си.
 	-Аз? – магистърът се усмихна, но този път, някак загадъчно. – Аз си спомних купчините кости на не успелите търсачи, които бях подминал сред пясъците на Пустинята на Смъртта и реших, че броят на нахессите прекалено се е увеличил и е време да бъде сложен под контрол за сметка на ограничаването на рациона. Така беше прието решението за създаването на Школата на Изкуството на Смъртта. За съжаление, да се организира такава структура на териториите на Световете на Хаоса се оказа невъзможно, при нас изкуството за убиване и оцеляване се преподава в затворени кланове с изключително нисък процент на оцеляване на учениците, и затова аз напуснах Хаос и се преместих в Тъмната империя.
 	Еллохар се усмихна и тъжно каза:
 	-Дори не очаквах, че ще споделя истинската история с още някой… освен Тьер.
 	И тогава демонът, за който си мислех, че изобщо не ни слуша, с тежка въздишка се обади:
 	-Дори на мен не си ми я разказвал!
 	Откъсвайки поглед от мен, Еллохар го впери в крилатия и лениво предложи:
 	-Бяло вино?
 	-От твоето, забравятелното? – със същия тон уточни демонът. – Що не идеш да се хвърлиш в Бездната, Рен?
 	Кой знае защо, се разсмях, след това изведнъж си спомних къде се намирам и че е време да се връщам, и даже, че всъщност имам още лекции, а и практикум по Любовни проклятия ме чака. И обръщайки се натам, откъдето се разнасяше гласа на Юрао, потърсих с очи дроу. Но уви, явно партньорът се намираше зад грамадния крилат демон, защото аз не го видях… а след това се случи нещо много, много лошо… Аз първоначално дори не разбрах какво точно става, но едва усетих докосването на магистъра към бузата си… и по-надолу…
 	-Магистър Еллохар!
 	-Прости ми – но при това пръстите му продължаваха предпазливо да галят лицето ми. – Да – промълви той след миг, - най-добре ще бъде да си вземеш твоя дроу и да се махнете. И желателно, веднага.
 	Внимателно се изправих и неуверено погледнах към магистъра. Еллохар, прегърнал с ръце празната чаша, гледаше някъде над главата на крилатия демон – напрегнат, със стиснати побелели устни.
 	-Магистър Еллохар – започнах аз.
 	-След час във вашата кантора – глухо отвърна лордът. – Можеш да не се появяваш, ще ми трябва само този, остроухия.
 	-Тъмни – сбогувах се аз и тръгнах към Юрао.
 	И колкото повече се приближавах към тълпата същества, за повечето от които, човекът беше любимо лакомство, толкова по-добре разбирах, че партньорът беше невъобразимо пиян. Още по-лошото беше, че в това си състояние Юрао беше станал душа на даже тази – зъбато-чудовищна компания и сега се намираше в центъра на всеобщото внимание. Офицер Найтес седеше на стола, скръстил крака, с едната ръка прегърнал съвсем истинска горгулия, втората лежеше на раменете на унесено зяпнала го вампирка. Тъмна. От тези, които ядат и дроу също, при това, не само кръв пият, а и топло месце от костите глозгат. А вампирката го гледаше едно такова… гладно и зъбите й бавно, но сигурно се удължаваха. Но Юрао такива дреболии не го вълнуваха:
 	-И ето, ние нахлуваме в таверната – весело разказваше той, - а там – тролове! Пияни! Но какъв е проблемът – никакъв! Ние сме трима, те са повече от четирийсет, включително четирима бойни магове!
 	Зъбите на вампирката вече бяха с дължината на кутрето ми… Ужасена, се опитах да привлека вниманието на Юрао, но офицер Найтес и на мен не обръщаше никакво внимание.
 	-Какво да правим? – продължаваше дроу. – Влизаме! Троловете с подозрение се оцъклят насреща ни… - партньорът ми се обърна към вампирката и с ласкаво потупване върна на място увисналата й челюст и едно такова, покровителствено: - Не се бой, аз оцелях.
 	Вампирката зави. Не от страх, естествено – на нейно място който и да било би извил от болка, ако така небрежно насадят собствената му долна устна на горните кучешки зъби. Тя скочи и с див вой се изнесе от таверната.
 	-Ние влязохме, значи – като че ли нищо не се беше случило, продължи Юрао и само аз забелязах пестеливата гномска усмивчица, която за един кратък миг изкриви ъгълчето на устните му. – Приближихме се до тезгяха, като че ли нищо не знаем, а началникът тайничко извика подкрепление. Но когато дойде кръчмаря и ние си поръчахме пиене, чуваме отляво „Аз черпя“. А кой се отказва от безплатно пиене?
 	-Никой! – хорово се съгласиха всички чудовища от Хаоса.
 	-А след това? – изписка демон със змийска опашка вместо крака.
 	-Пийнахме – призна си Юрао, отмятайки бретона си назад.
 	-А след това? – съскайки, се поинтересува напрегнато горгулията.
 	-Пак пихме – усмивката на дроу беше просто свръхестествена.
 	-И-и-и? – висящият във въздуха вампир се наведе по-напред.
 	-Абе пиехме ние, като за последно пиехме, нали ви казвам, че беше безплатно. А когато най-накрая се домъкна нашият патрул, ние вече се прегръщахме с троловете и им се жалехме за живота и за службата.
 	Слушах Юрао и разбирах, че лъже – Нощната стража не работи така. Дневната може, Дневните и пияни съм ги виждала, те често се мъкнеха при на с в таверната. А Нощните – не. И дори същият онзи Шейдер – пийваше, няколко минути му трябваха, за да дойде на себе си, а след това отново беше трезвен. Майстор Бурдус винаги се чудеше на това, а един път се беше случило да чуя как той казваше на Сел, че Нощните имат явно някаква блокировка, защото се случвало да искат да се напият, а хич не им се получава.
 	Внезапно някой ме прегърна през раменете. Понечих да се отдръпна и се обърнах – за щастие, се оказа, че това е просто лорд Еллохар, а той не беше страшен… поне в сравнение, например, със същия онзи крилат демон.
 	-Забавлявате ли се? – поинтересува се магистърът. И високо: - Така, всички могат да си вървят по… където искат, блокиращото заклинание на вратата съм го свалил.
 	Монстри, демони, горгулии, василиски… и даже унилият, висящ във въздуха вампир, отчаяно опитвайки се да скрият надеждата си, дружно попитаха:
 	-Може ли?
 	-Разкарайте се вече от тук! – изръмжа Еллохар.
 	Но всички продължаваха да си седят по местата.
 	-А, да, съвсем забравих – магистърът вдигна ръце и произнесе: - Кардае неорс накаенор!
 	Цялата таверна се разтърси от гърма.
 	В следващия миг се заизмъкваха изпод масите, засъбуждаха се спящите по пейките и върху масите и заотстъпваха към изхода, без да свалят поглед от Еллохар. Вратата се отвори, таверната, която наподобяваше търбуха на дракон се освети от мътна светлина, порив на вятъра донесе черния пясък на Хаоса и го пръсна по тъмночервения под.
 	Аз не се сдържах и хвърлих поглед към вратата – там шумеше, говореше, дишаше цял непознат, страшен и такъв привлекателен свят…
 	-Добре, изпроси си го. Умееш да молиш ти, Риате – весело произнесе Еллохар и ме поведе към изхода.
 	Едно такова странно усещане, когато с всяка крачка сърцето бие все по-бързо и по-бързо, и щом спряхме на прага, аз чувах само воя на вятъра и биенето на собственото си сърце. А там, пред мен се простираше огромния Свят на Хаоса… С грамадни паяци, крачещи по улицата и оживено обсъждащи нещо, с крилати демони, профучаващи над широкия площад, люспести създания от степите, демоници с вити рога, които можеха да минат за изискана прическа, ако не бяха дългите разкошни коси…
 	-Да-а-а, красота – произнесе Еллохар. – Можем да се разходим, ако искаш.
 	-Н-н-не трябва – аз отстъпих навътре в таверната, взирайки се в стремително потъмняващия хоризонт.
 	Магистърът проследи посоката на погледа ми, разсмя се и укоризнено:
 	-Дея, ти какво се изплаши? Та това са просто летящи умъртвия, явно ще започне пясъчна буря, но това е нормално, сега им е сезона – и като се вгледа по-внимателно, леко намръщен, отсъди: - Ще трае не повече от два часа, слабичка.
 	Независимо, че Хаосът беше действително плашещ, много ми се искаше да се докосна до него, но…
 	-Ние с Юрао трябва да се връщаме – напомних аз. – И аз освен това имам практикум, трябва навреме да стигна, така че…
 	Избухна синкав пламък.
 	Хвърлих поглед към магистъра, но Еллохар продължаваше да се взира в хоризонта, игнорирайки ме отново. Беше си негово право.
 	Юрао се приближи безшумно и въобще се стараеше да се държи надалеч от Еллохар, хвана ме за ръка и ние стъпихме в огъня.
 	-Дроу, след час в кантората ви – долетя след нас.
 	 
 	 
 	Когато се озовахме в кабинета на Юрао, известно време така си стояхме застинали, хванати за ръце. След това партньорът попита:
 	-Ти какво, без пръстена ли си?
 	-Усеща ли се? – аз объркано погледнах към ръкавицата си.
 	-А, не, просто си спомних думите на онази нечиста…
 	Не знам Юрао, но аз се чувствах, все едно с нещо ме бяха млатнали по главата, и като че ли не много силно са ме млатнали , но все още не съм дошла на себе си. Явно и дроу усещаше нещо подобно. Бавно пусна ръката ми, отиде до бюрото, внимателно взе в ръце листа с договора, зачете се… след това замислено произнесе:
 	-Така, имам на разположение един час. Трябва да успея да отскоча до банката, след това да предявя обвинение и да извикам нашите. Не би било излишно и да се разходим до тази Игарра Блатиста. Улица „Пролетно умъртвие“ 66 – това е на двайсет минути пеша от тук, на четири, ако си викнем каруцар, а тук отвън Нурх без работа се мотае. Ти идваш ли с мен?
 	-При Игарра? – уточних разсеяно, все още мислейки си за Световете на Хаоса.
 	-Първо към банката, а след това към нея, за двайсетина минути ще свършим работа. Ти как си със свободното време?
 	-Ще успеем – пресметнах се аз, спомняйки си следобедната програма.
 	-Отлично – Юрао заобиколи бюрото, издърпа чекмеджето. – Не знам кой е шефът на тази блатна нечиста, но би било добре двамата с теб предварително да огледаме там, може и да намерим нещо интересно.
 	-Юр – аз седнах на стола, - а бърлогата на нечистата… и такива работи…
 	-Тя е бежанка, Дей, живее в многоетажна постройка, принадлежаща на гномите – в такива къщи амулетите за магическо реагиране са зазидани в стените, аз лично не бих препоръчал на никого да прави магии там.
 	Настроението ми беше някакво потиснато. Може би заради събитията от този ден, може пък и да ме гризеше съвестта, че бях избягала от лекции – не знам. Просто на душата ми беше тежко и бях почти готова да ревна. Юрао също беше някакъв разстроен и напрегнат, а когато стигнахме до вратата, се спря и мрачно попита:
 	-И отдавна ли Еллохар е хлътнал по теб?
 	Аз премълчах.
 	-Дей… - започна дроу и млъкна.
 	Какво можеше да се обсъжда тук. Нищо, фактически.
 	-Ох, не му е провървяло на Еллохар с избора на обект на страстта – замислено произнесе Юрао.
 	-По-добре недей – унило помолих аз и ние излязохме от кабинета.
 	И всички неприятни мисли отлетяха надалеч! Защото цялата ни приемна, отгоре до долу, беше затрупана с подаръци от гномската община! На етажерката до стената се кипреха кошници с плодове, салами, ароматни печива… които никога повече няма да сложа в уста, и съдейки по това, каква гримаса направи Юрао, и той също. А освен това ни бяха подарили статуетки от мрамор, гипс, черен камък, планински кристал, дърво и много други. И това не беше всичко – килими, пътечки, три наметала – останалото не се виждаше под изброеното.
 	-Ри… хм-м-м – Юрао си прочисти гърлото, - Ри, това…
 	Отвори се вратата. Ние стъписано се взряхме в гнома, който влизаше заднешком в приемната и мъкнеше някакъв много обемен пакет.
 	-Майстор Ойоко! – възкликна дроу.
 	-Ти как го позна в гръб? – удивено го дръпнах за ръкава.
 	-Ами, гърбът му е един такъв, доволен – също шепнешком подхвърли Юрао.
 	Най-накрая гномът успя да вмъкне пакета през вратата и насреща ни се усмихна неописуемо щастливото лице на почтения майстор-стъклар.
 	-Офицер Найтес, госпожо Риате, колко се радвам да ви видя! – възвести уважаемият майстор Ойоко. – Сватба ще вдигам! – при това гномът продължаваше да прегръща пакета, който ако се съдеше по все по-почервеняващото му лице, изобщо не беше лек. – Чакаме ви като най-уважаеми гости!
 	Партньорът с известно объркване ме погледна, а след това поясни на гнома:
 	-Тя, госпожа Риате, е сгодена…
 	В този момент, за първи път в живота си, видях толкова смутен, чак до срамежливо изчервяване, гном.
 	-Та нали предприятието ви е семейно… - изпелтечи почтеният майстор.
 	-Частично. Риая ми е сестра – Юрао кимна с глава към внимателно слушащата всичко това Ри, - Дея е просто мой компаньон.
 	Гномът се изчерви още повече и заотстъпва към вратата, влачейки своя обемен пакет и пелтечейки:
 	-Няма значение, все пак ще ви чакаме, ако не като най-уважаеми, то като почетни, но задължително трябва да дойдете.
 	Ри не се сдържа:
 	-Извинете, а в пакета какво има?
 	-Какво? А, така, дреболии – на гнома вече и носът му беше червен.
 	А Юрао се усмихна и каза:
 	-Е, хайде сега, показвайте, на нас ни е интересно. А това, че сте сбъркали, няма значение, с всеки може да се случи. Давайте, майстор Ойоко.
 	С тежка въздишка гномът се приближи към бюрото на Риая, стовари скулптурата отгоре му и започна да развръзва канапа. След минута пред очите ни светна… композиция.
 	-Аз сега ще умра – простена Ри и започна да се кикоти така, че се свлече на пода, а и стола си катурна.
 	На нас с Юрао, обаче, изобщо не ни беше весело. Хич.
 	-Ами то как се получи – гномът наведе глава, - нашите всички разправят, че „ДеЮре“ е семейно предприятие, магистър Еллохар, и той се изказа за госпожа Риате: „Носи се насам-натам с любимия си дроу, като с писано … с кристална статуетка“, и аз си помислих…
 	Ние с Юрао продължавахме мрачно да се взираме в статуетката, на която нашата страстна целувка беше изобразена в стил, напомнящ елфийския натурализъм, а на пищната ми рокля в ореол от вълнички беше изписано „ДеЮре“.
 	-А-а-а – стенеше Ри отнякъде изпод бюрото, - къде е мама?! Тя просто е длъжна да види това!
 	Гномът се впечатли от изражението на нашите недоумяващо-скръбни лица и припряно ни заубеждава:
 	-Ще я поправя, офицер Найтес, госпожо Риате. Вас двамата ще ви разделим, надписът ще иде в центъра, а…
 	-О, не! – Ри най-накрая се надигна и веднага сграбчи скулптурата, с усилие я удържа, - само през трупа ми! Да ви кажа, майстор Ойоко, това е просто гениална творба. Бездната да го вземе, това е просто такъв шедьовър, че не трябва да пострада заради… - нахалната дроу ни хвърли развеселен поглед, - заради такива, които вече закъсняват за… не знам точно за къде.
 	Юрао не удостои сестра си и с поглед, отиде до закачалката, взе палтото и шала ми, помогна ми да се облека, наметна плаща си и побутвайки уважаемия гном към вратата, любезно отговори:
 	-Ние, без съмнение ще се радваме да присъстваме на вашето щастливо и тържествено събитие като почетни гости, уважаеми майстор Ойоко. И, разбира се… - в този момент зърнах една такава мимолетна лукава усмивчица на устните на дроу, а след това със щателно изиграно удивление, Юрао възкликна: - О, Майстор Окено, не очаквах да ви видя!
 	Зад нас се разнесе „Ой“… а след това оглушителния звън на счупено стъкло. Гениалната статуя беше разтрошена на милион малки парченца.
 	-А… къде е той? – удивено попита гномът, гледайки пустото стълбище.
 	-Кой? – безгрижно се поинтересува Юрао, пъхайки ръце в ръкавиците.
 	-Ами този, дето го казахте – недоумяваше майстор-стъкларят.
 	-А, той ли – дроу весело ми намигна, - то това, привидя ми се.
 	Когато слизахме по стъпалата, след нас се носеше вбесеното:
 	-Юр, иди в Бездната, чуваш ли?! Ти… ти…
 	Ние се разсмяхме, пристъпвайки в обятията на зимното обедно слънце, ярко и светло, на искрящия сняг, който беше паднала през нощта и на прозрачно-звънтящия кристално чист въздух. Обожавах последните зимни дни.
 	 
 	 
 	До сградата на „ЗлатоСреброИнвестБанк“ стигнахме пеша, сбогувайки се с почтения майстор стъклар Ойоко и обещавайки му непременно да гостуваме на сватбата му. Аз лично се притеснявах къде ли се е дянал Късметчето, но Нурх, когото изпратихме с послание до собственика на сградата номер 66 на улица „Пролетно умъртвие“, съобщи, че моят грамаден котарак изскочил от кантората и побягнал нанякъде, когато започнало нашествието на гномите от общината. На Нурх наредихме да ни чака след това пред банката, а ние закрачихме нататък, обсъждайки всичко случило се по пътя.
 	-Това е свързано с артефактите, Дей – замислено мърмореше Юрао. – При това, струва ми се, че има един организатор и той по някакъв начин си набира изпълнители.
 	-Мислиш ли, че и този проклятийник- убиец, който едва и теб не уби, също е от тях?
 	-Хайде заедно да мислим – партньорът присви очи, - ходът с формулата на проклятието е просто гениален, съгласи се.
 	-Напълно съм съгласна - потвърдих.
 	-И идеята с дребните нечисти в баничките – също. Те са толкова дребни, че нито охранителното ми заклинание, нито тези в Академията на Проклятията, които са и по-силни и по-прецизни, не реагираха. Пак – гениално и просто.
 	Аз кимнах и напомних:
 	-А нахлуването на каррагите в кантората? Не е толкова просто.
 	-То не беше особено умно и да сипе проклятия срещу адептка на Академията на Проклятията – Юрао вдигна пръст и улови паднала от покрива снежинка, - но това са грешки на изпълнителите, Дей. Онази гадина, която се опита да нахълта в кантората и да намери пластината с описанието на ритуала, за който, аз не се съмнявам, са нужни артефактите на рода Тьер, проклятийникът, който се опита да ни убие, преди това трепейки дроу наляво и надясно и днешната нечиста, която позволи да я измамят жертвите на собствения й план, са изпълнители, Дей. Всички са изпълнители.
 	Аз замислено вървях, държейки се за Юрао, понеже пътят беше хлъзгав, и си мислех за това, как се започна всичко това…
 	-На мен, например, ми е интересно – замислено започна Юрао, - кога точно е започнало всичко това? Историята с артефактите.
 	И аз спрях. Вторачих се в учудените златни очи и тихо казах:
 	-Когато лорд Тьер ми сложи на пръста годежния пръстен.
 	Юрао вдигна глава, подлагайки лицето си на слънчевите лъчи.
 	-Дея, аз се опитах да разузная това-онова за въпросното пръстенче. Така че, бъди добра, кажи ми, камъкът още в началото ли беше черен?
 	В спомените ми, огромният букет черни рози се понесе към изправящия се лорд Шейдер Мерос, а безкрайно щастливият Риан Тьер ми сложи на безименния пръст на лявата ръка тъничко пръстенче с рядък черен диамант.
 	-Да – намръщвайки се, отвърнах аз – камъкът още от самото начало си беше черен.
 	-Още преди да го сложиш? – уточни дроу.
 	-Д-д-да – учудено вдигнах очи към партньора.
 	-Сигурна ли си?
 	Абсолютно, Юр – не разбирах накъде бие той.
 	-Значи всичко е започнало по-рано, преди Тьер да ти сложи пръстена с вече черен диамант. С вече черен! Ти разбра ли намека ми?
 	Аз почти нищо не бях разбрала, а затова настоях за отговор:
 	-Какво точно се опитваш да ми кажеш?
 	Юрао се намръщи, явно недоволен от моята съобразителност и започна да обяснява:
 	-Черен цвят, Дея, черен – вие сте свързани до самата ви смърт. До последен дъх. Вече сте свързани. И вие ще бъдете заедно, независимо от твоето, или дори от неговото желание. Вие вече сте свързани и това, че камъкът е черен означава, че само смъртта може да ви раздели – намигна той.
 	Не разбрах защо трябваше да намига, затова се поинтересувах:
 	-И какво? Ако искаш да знаеш, практически всеки брак в Приграничието може да бъде описан с това банално „докато смъртта ги раздели“.
 	Юрао отново закрачи по улицата и на мен ми се наложи да го догонвам, а когато го настигнах, той подритваше с крака снега и разсеяно предположи:
 	-Той е решил всичко сам, Дей. Още преди ти да му кажеш „да“ и да ти сложи пръстена. Това е бил изключително негов избор, не твой. Аз не знам дали това става само в случай на истинска любов, както пише, даже не знам истинска ли е тази вашата любов или не, но нещата стоят така: Тьер се е влюбил. В теб, естествено. В този момент става първото активиране на пръстена, камъкът промня цвета си от безцветен на кървавочервен. Практически, никой от предците на Тьер не е отивал по-нататък, доколкото разбрах, там на всички изображения на сватбените тържества, пръстенът е именно с кървавочервен камък, даже майката на годеника ти е носила пръстена с червен камък. И нищо толкова необикновено. Пръстенът мени цвета си, поредният Тьер го слага на пръста на избраницата си и това е всичко. Но в твоят случай нещата са други – пръстенът променил цвета си на червен, а след това преминал през повторна активация и станал черен, още преди да се озове на ръката ти. Поне аз така си мисля.
 	-И какво значи това? – аз слушах със затаен дъх.
 	-Че Тьер е свързал живота си с твоя, още преди ти да се съгласиш да му станеш жена. Още преди ти изобщо да разбереш каквото и да било за намеренията му… разбираш ли, случило се е нещо, което му е повлияло и той е приел решение.
 	„Проклятието за Вечна Страст!“ – профуча през ума ми и аз отново спрях насред улицата. – „Аз го прокълнах! Ето това се е случило!“
 	-И аз ето какво си мисля – Юрао ме хвана за ръката и ме дръпна след себе си, - Тьер не е от хората, които рискуват напразно, значи привързвайки се към теб толкова решително и неотвратимо, е бил длъжен да привърже и теб. Трябва да си помисля как.
 	„Аз няма да ти го позволя, Дея, аз“ – спомних си думите на лорд Тьер, - „Аз и древната магия на елфите“. И почти веднага по аналогия си помислих за Златистото елфийско вино.
 	-Юр – дроу сега дроу практически ме влачеше на буксир, карайки ме да се движа напред, - а… Златистото елфийско…
 	-Какво за него? – попита партньорът.
 	-Него кога го пият? – гласът ми затихна до шепот.
 	-Аз какво, да не би да съм елф? – насмешливо се поинтересува Юрао. – Не зная, Дей, наистина не зная, аз такова никога не съм пил. А какво, трябва ли да разбера?
 	-Би било добре…
 	-Добре, ще се поровя – Юрао помълча, а след това произнесе: - Остави личните си чувства настрана, сега за друго трябва да помислим.
 	Аз се постарах да вървя с неговата скорост и тихо попитах:
 	-За какво?
 	-За това, че когато всичко това е започнало, когато се е активирал годежният пръстен – тържествено произнесе Юрао, - при това се е активирал по по-различен начин от преди… А ти знаеш ли какво представлява всеки древен артефакт?
 	-„Освен заложените в него от създателя функции, всеки артефакт съдържа в себе си и огромен резерв магическа енергия“ – отговорих аз със заучената фраза от учебника.
 	-Именно, Дей! – партньорът тържествуващо ме погледна. – И колкото по-древен е артефактът, толкова повече сила има в него. А сега слушай, артефактите на рода Тьер са свързани помежду си, както и които и да са други родови артефакти. И те са древни, те са още от времето, когато владенията на рода са се намирали на територията на Световете на Хаоса, а значи в тях има просто невероятен заряд сила. Но когато артефактът е в спящо състояние, за да се извлече този резерв е нужен най-силният член на рода, а на никой престъпник не му се иска да се свързва с него, както се досещаш.
 	-А нашият Организатор е престъпник? – уточних аз.
 	-Несъмнено – потвърди Юрао. – Така че, да продължим нататък, значи, активира се годежният пръстен, а след него и всички останали артефакти! А когато те се активират, какво се случва?
 	И аз започнах да разбирам:
 	-Започват да влияят на магическия фон!
 	-Да! – Юрао беше почти щастлив. – Но най-важното дори не е това, че пазителите на артефактите вече не били в състояние да държат в тайна местонахождението им, а в това, че артефактите се привличат, Дей! И в тези именно артефакти, магията е в такива количества, че те са способни да изменят събитията. Сама си помисли – как стана така, че именно ти намери почни целият изгубен комплект?
 	Аз спрях толкова рязко, като че ли се блъснах в невидима стена.
 	Артефактите имаха способността да влияят на събитията, да аз знаех това. Те можеха да създават верига от привидно случайни събития, като че ли подреждаха карти в колода, те позволяваха да се обърне внимание на това, на което иначе никой не би обърнал внимание, това да. Ние бяхме учили за подобни случаи, но едно „но“ – това се считаше за възможно само на територията на Световете на Хаоса! Единствено в Хаос, където даже ландшафтът беше нестабилен. Но тук, в Приграничието… с мен…
 	-Просто си спомни как онзи медальон пълзеше към теб и всичко ще ти стане ясно, Дей – посъветва ме Юрао. – Мисля, че и Тьер вече за всичко се е сетил, щом е свалил пръстена от ръката ти – той със сигурност не иска да рискува живота ти.
 	Риан искаше да вземе пръстена по-рано, много по-рано. „И все пак, аз ще взема пръстена. Годежен за теб ще стане друг, който не е артефакт, и можем само да се надяваме, че последната от скъпоценностите на Тьер, няма да връхлети в живота ти с поредната верига от случайности“ – спомних си аз думите на магистъра. Той наистина се беше досетил по-рано. Знаеше го. И в същото време не му се искаше да ми отнема символа на съгласието ми за нашия брак. И тогава какво? Тогава Риан ми беше изградил защита.
 	-Да, лорд-директорът го знае – прошепнах аз на заинтересувано взиращия се в мен Юрао. – Знае го, и дори искаше да вземе пръстена по-рано, но го остави, налагайки защита, която блокира издирващите заклинания.
 	-Невъзможно – промърмори дроу.
 	-Възможно е… - аз нервно преглътнах. – А когато ние с теб разрушихме заклинанието за стазис, защитата се е пропукала и в този момент издирващото заклинание ме е намерило. Ето защо днес Риан взе пръстена.
 	Отрицателно поклащайки глава, Юрао се замисли и със съмнение произнесе:
 	-По-лесно би било, ако го беше взел веднага.
 	Пред очите ми се плъзнаха редовете от книгата на магистър Тесме и аз глухо отвърнах:
 	-Да, по-лесно, но работата е в това, че годежният пръстен е и изключително силен охранителен амулет.
 	-Ама че Бездна! – изруга съдружникът ми, и хващайки ме за ръка, отново ме задърпа към банката. А когато започнах сама да вървя, намръщено попита: - Дея, а още колко артефакта остават?
 	-Един – унило отвърнах аз. – Женска венчална гривна.
 	И изведнъж, Юрао вече сам спря. Обърна се към мен и тихо попита:
 	-Дея, а какво ще се случи, ако го намериш?
 	-Не зная - със задавен шепот отвърнах аз, - но Риан явно не иска това да се случи – аз се запънах и добавих, - и Еллохар също…
 	Аз помълчах, а след това изведнъж:
 	-Проклета Бездна – в гласа на Юрао се усещаше объркване. – От друга страна, пръстенът сега не е на теб, а без него и онзи келяв котарак, който в крайна сметка се оказа духът на Златния дракон, не можа да те намери.
 	Нещо в тази фраза ме накара да застана нащрек. Но аз не можах да разбера какво…
 	Когато стигнахме до „ЗлатоСреброИнвестБанк“, охранителят, огромен орк, явно бивш военен, направо от прага ни съобщи:
 	-Радваме се да ви видим в „ЗлатоСреброИнвестБанк“! Господин почтеният гном Дартаз-старши ви чака в кабинета си, госпожо Риате, офицер Найтес. Ще ви придружат веднага.
 	И наистина се появи някакъв дребен кльощав гном. Един такъв нервен, ръката му постоянно потръпваше. И ето, ние с Юрао стояхме на прага на банката, гледахме ту радушно озъбения охранител, ту търпеливо чакащия гном, на когото ръката му потръпва и изобщо не можехме да разберем…
 	-Юрррр – прошепнах аз – ти такива разговорливи орки някога виждал ли си? Ето, например, майстор Бурдус е полуорк, но никога няма да чуеш от него излишна дума…
 	-И гномът се държи странно… - отбеляза партньорът, отстъпвайки от стълбището пред банката.
 	Появи се усещането, че някъде наблизо вие виелица…
 	Оркът и гномът учудено се спогледаха, а след това се взряха в нас. В следващият миг вратата на банката се разтвори и на прага се показа майстор-каменоделецът Гурт.
 	-Ето го и нашият дроу, който, честно ти казвам, в душата си е същински гном! – радостно съобщи майстор-каменоделецът на огромния гном с накъдрена брада, който се появи на прага след него.
 	-А, хванахте се! – весело заяви Дартаз-старши.
 	И тримата присъстващи гнома, а също така и оркът, огласиха околностите с гръмогласен смях. Особено радостно се смееше оркът, той даже беше приседнал и от смях се удряше по коляното с косматата си ръка.
 	-Гномски хумор – изсъска Юрао.
 	-Че как иначе – без изобщо да го мъчи съвестта, се съгласи господин Гурт. – Ама вие влизайте, ние тук такива неща разкопахме!
 	От банкови операции аз не разбирах много, и затова, оставяйки тримата гноми, по-точно, двама по рождение и един гном по дух, да си блъскат главите в подробностите на банковите кредити и дивиденти, аз се наместих до прозореца, държейки в ръка чашката с предложения ми чай. Имаше за какво да си помисля, и гледайки ту белоснежната дантела с фини златни нишки на пердетата, ту Ардам, а от кабинета на директора на банката панорамата беше просто прекрасна, аз се опитвах да съединя всички събития в една схема. И нищо не се съединяваше…
 	-Дей! – аз трепнах от изненада. – Ела насам.
 	На широкото дъбово бюро гномите бяха наредили извлеченията от сметките на онази същата Игарра Блатиста, а също така, данните за сметките, от които на нея й бяха превеждали пари. Аз плъзнах поглед по бланките и колонките от цифри, без да разбирам добре какво точно искат да ми покажат.
 	-Ех, ти, адептка, гледай тук – Юрао посочи един номер на сметка от седемнайсет цифри., - сега виждаш ли?
 	-Не – честно отвърнах аз.
 	Дартаз-старши ме хвана за ръката, сгъна всичките ми пръсти, освен показалеца и го насочи:
 	-Тук гледайте, госпожо Риате – този път номера на сметката се състоеше от дванайсет цифри, - това е сметката, от която са правени преводи от третото човешко кралство. На вас сигурно не ви е известно, но ние, заради деловите интереси, знаем такива неща, та значи, преди по-малко от година там се случи държавен преврат, Кралската династия беше свалена и сега там управлява ковън на маговете.
 	-Охо – промълвих аз, започвайки да се досещам откъде можеше да са се появили скаените.
 	-А сега най-интересното – пръстът ми го преместиха отново на сметката от седемнайсет цифри, който в началото ми беше посочил и Юрао, - ето от тук, на сметката на Игарра Блатиста вчера по обяд са били преведени две хиляди жълтици. Но дори това не е толкова интересно, колкото фактът, че и преди това, през нашата банка, на този – пръстът ми отново сочеше сметката от дванайсет цифри, - са се превеждали огромни средства в течение на четири години, и потокът от злато е секнал преди една година…
 	-Сега схвана ли? – тържествено попита Юрао.
 	Аз, разбира се, не бях гном дори по дух, но нещата бяха очевидни даже за мен:
 	-Тази сметка от седемнайсет цифри е превеждала пари на маговете от третото кралство, финансирайки държавния преврат, и същият човек…
 	-Е превел пари по сметката на Игарра Блатиста няколко минути след като вчера са те открили заради разрушаването на стазиса! – Юрао беше във възторг от находката. – Ето го нашият Организатор! – той посочи сметката. – И сега трябва просто да разберем името на титуляря на сметката и ще разкрием случая, Дей!
 	В този момент се отвори вратата, и за пореден път в кабинета влезе гномът, когото вече неведнъж Юрао и двамата гноми бяха изпращали по задачи. Наистина, досега той се връщаше все с купчини документи, но сега в ръка държеше само една малка хартийка, и тя явно откъсната от по-голям лист.
 	-Задънена улица – с трагичен глас съобщи задъханият банков служител.
 	-В смисъл? – гневно се надигна Дартаз-старши.
 	Взе протегнатото с трепереща ръка късче хартия, разгъна го, зачете се… ръцете му се отпуснаха, раменете се прегърбиха и гномът уморено произнесе:
 	-Императорската банка… цялата информация е засекретена… Да, това е задънена улица.
 	Гномите забележимо се разстроиха, Юрао ме погледна взискателно.
 	-Запиши номера – отвърнах аз на мълчаливия му въпрос, - ще попитам, разбира се.
 	Гномите живнаха.
 	-Ще прощавате – започна Дартаз-старши, - ама, госпожо Риате, наистина ли имате възможност…
 	-Аха – Юрао стремително преписваше номерата на сметките, а също така сумите и датите на преводите, - пред вас е бъдещата лейди Тьер, господа.
 	От пръстите на майстор-каменоделеца се изплъзна перото, почтеният Дартаз-старши прикри устата си с ръка от удивление, а служителят на банката просто заотстъпва гърбом към вратата.
 	-Ха-ха, ама как ви заковах – отмъстителният Юрао даже глава не вдигна. – Следващият път ще знаете, че не си заслужава да дразните почти чистокръвен дроу!
 	-Ш-ш-шегобиец! – изсъсках аз.
 	Облъчвайки ме с лъчезарна усмивка, Юрао припряно дописа нужната информация, нави листа, скри го във вътрешния си джоб и заяви на гномите:
 	-Това е, тръгваме – и към мен: - Дей, нямаме време.
 	Когато напускахме банката, в кесията на Юрао звънеше златото на жестоко измамената нечиста, а самият той си подсвиркваше някаква мелодия.
 	-Слушай какво ми мина през ум – прекъсвайки художественото подсвиркване, подхвана партньорът, - а защо пък ние сами да не получим достъп към сметките в императорската банка?
 	Мисълта беше интересна, и аз самата все се чудех как да се доберем до този Организатор.
 	-Без да замесваме магистър Тьер? – да, аз веднага разбрах накъде бие той.
 	-Тьер-старши вече ни отмъкна пластината и след това нито я чухме, нито я видяхме.
 	Аз и за Царапка нищо не знаех. И за артефактите. И изобщо за каквото и да било, което беше свързано с тази история. Бяха се сговорили да ни държат на тъмно, Бездната да ги вземе!
 	-И-и-и? – проточи Юрао.
 	-Във всеки случай, първо трябва да отидем в тази банка, а тя, както ти е известно, се намира в столицата.
 	Аз спрях, забелязала Нурх, който тичаше към нас и се обърнах към Юрао. Златната коса на дроу така добре се съчетаваше със златната табела на „ЗлатоСреброИнвестБанк“, а също така и с фасадата. И изобщо, Юрао, осветен от слънцето, на фона на блесналия под преките слънчеви лъчи площад, изглеждаше просто великолепно. И най-вече заради това, че сияеше от щастие като току-що отсечена златна монета.
 	А аз стоях и го гледах и не можех да разбера…
 	-Какво? – попита учуденият от погледа ми партньор, все така радостно усмихнат.
 	-Всичко блести… - някакво смътно, то ли подозрение, то ли предчувствие започна да се оформя в нещо заплашително, - „ЗлатоСреброИнвестБанк“, ти, снегът, сградите… просто като ореол от златно сияние, просто…
 	Усмивката на Юрао започна да помръква.
 	-Че то слънце грее – Нурх стигна до нас, обсипвайки ни с вихър от вдигнатите при движението му от снежинки. – Направо очите ти вади!
 	И смътното ми подозрение стана осъзнато!
 	-Бягай – изсъска Юрао, вдигайки рязко ръце.
 	Аз не успях нищо да направя – успя Нурх. Моментално досетил се, че нещата могат да приключат с разходка в Бездната, кентавърът отхвърли каретата, сграбчи ме и се понесе към изхода от главния площад, по който се разхождаха и бързаха по работа гражданите на Ардам! Които даже не подозираха, че се намират в смъртна опасност.
 	В следващия миг забуча пространствената фуния, призована от Юрао!
 	И почти веднага жив огън се изля върху главния площад на Ардам…
 	Взривната вълна отхвърли Нурх настрани, той ме изпусна право на паважа… аз отчетливо усетих удара, и това, как нещо ме преобръща и ме влачи по улицата… Отвсякъде се носеха крясъци и стонове, звън на избити стъкла, викове на ранени… но това се оказа такава дреболия, в сравнение с нарастващия огнен тътен… Гневът на Слънцето! Едно от най-силните заклинания на Бялата магия. И лежейки на снега край пътя, отчетливо осъзнавах – даже най-слабата степен на Гнева на Слънцето унищожава абсолютно всичко живо и неживо в радиус от петстотин крачки… и най-слаба е именно първата вълна…
 	Но нищо не се случваше!
 	Нищо! Въпреки, че аз със сигурност знаех, че втората вълна трябва да удари четири секунди след първата, а те явно отдавна бяха минали. Аз с мъка седнах, усещайки как ме болят ожулените колене, чувствайки кръвта, която се стича по раздраните длани и лакти, и отваряйки очи, забелязах нещо странно – беше тъмно. На площада, по обяд, в слънчевия зимен ден беше тъмно. Като през нощта…
 	И когато очите ми свикнаха с мрака, аз с учудване забелязах Нощните стражи, които все излизаха и излизаха бегом от пространствената фуния, дневните стражи, които бързо и уверено изнасяха пострадалите от площада, и даже зловещите императорски хрътки, от вида на които кръвта замръзваше във вените, в този момент излитаха от горящата и накланяща се сграда на „ЗлатоСреброИнвестБанк“, придържайки на ръце ранените гноми. И навреме! След миг се пробуди духът-хранител, вбесен от нанесените на имуществото щети и сега да се стои в банката беше повече от опасно.
 	-Госпожо – към мен се приближи един от Дневните стражи, - така, внимание, гледайте към мен, колко са пръстите?
 	Аз погледнах към дланта, която навряха под носа ми, преброих четири и го съобщих на стража.
 	-Значи състоянието не е критично – мигновено резюмира той и разгърдвайки ме, започна бързо да опипва краката ми, и едновременно продължи да пита: - Чувствате ли докосванията ми?
 	-Отчетливо – аз се опитах да се отдръпна.
 	-Не мърдай! – излая в лицето ми представителят на закона и реда.
 	Покорно останах да седя, докато стражът не провери дали костите ми са цели. Нямаше смисъл да се дърпам или да говоря – тях ги учеха, че пострадалите, в състояние на шок, понякога неадекватно оценяват своето състояние, така че мен просто нямаше да ме слушат.
 	-Извинете – започнах аз, когато стражът се зае да преглежда лявата ми ръка, - а какво се случи?
 	-Гневът на Слънцето, девето ниво – отговори той сухо.
 	-Да? – учудването ми беше безгранично. – А наистина ли все още сме живи?!
 	Стражът, явно нечистокръвен от горския народ, учудено ме зяпна, а след това избухна в смях. Силно и с невероятно облекчение, като че ли и самият той не вярваше, че наистина сме оцелели.
 	-Живи сме, живи – той стана и ми помогна да се изправя, - вие ли ви се свят?
 	-Не – честно казано, занасях се. – Добре, ама все пак, защо сме живи?
 	Придържайки ме за рамото, явно все пак беше забелязал, че се олюлявам, стражът с благоговение прошепна:
 	-А една Бездна знае защо, девойче. Първата вълна частично я погълнаха Нощните стражи, на нас всички страшно ни провървя, че те се оказаха наблизо. А след това се случи нещо наистина невероятно – една Бездна знае как, се появи лорд Тьер. Виждате ли купола?
 	Аз отметнах глава – виждах само мрак и нищо друго.
 	-Негово дело е – с нескривано страхопочитание и дори с някакъв възторг, произнесе стражът. – Бих искал да разбера, той как успя така бързо да дойде!
 	А на мен, кой знае защо, хич не ми се искаше да го зная… изобщо, честно казано… А освен това, бих желала да съм си в Академията на Проклятията и изобщо да не съм напускала територията й, защото…
 	Въздухът пред нас заблещука.
 	Когато се появи Дара, аз дори не се учудих, учуди се стражът, но покланяйки се на духа на смъртта, се запъти да проверява състоянието на поредната жертва на бялата бойна магия. Между другото, жертвите наоколо бяха значително по-малко на брой, отколкото, когато започнахме разговора – Дневната стража работеше бързо.
 	-Тьер ще те убие – изсъска Дара, когато останахме сами.
 	Да, за предстоящия разговор с Риан дори не ми се искаше да мисля.
 	-Да избягаш от академията по време на занятия! – продължаваше да беснее възродената. – Да заобиколиш моята система за контрол… Между другото, как?!
 	Аз си замълчах.
 	-Аха, значи мачокът – направи верен логически извод Дара. – И него Тьер ще го убие!
 	Бездна! Това просто беше краят… Особено, ако имаме предвид, че Риан ще разбере всичко… А аз прекрасно осъзнавах, че ако бяхме останали с Юрао в банката само още няколко минути… И за това Риан също щеше да разбере!
 	-Бездна! – изстенах аз, свличайки се на улицата.
 	-Не седи на студеното – изръмжа Дара.
 	Аз не само, че останах седнала, ами и обгърнах с изранените си ръце изранените си колене, които се виждаха през скъсания панталон, но не чувствах никаква болка. Просто ми беше прекалено страшно. Ужасно. И думите на магистър Еллохар „Не ядосвай Тьер. Той може да отстъпи веднъж, два и дори три пъти, но след това ще те накара да си платиш за всичко“ не ми даваха да се успокоя. Никога досега не бях осъзнавала, че толкова се боя от Риан…
 	-Дея, по-добре стани – Дара продължаваше да виси във въздуха, осветявайки с блещукането си мен и пространството на няколко крачки наоколо.
 	Имах желанието да стана и да се втурна да бягам колкото се може по-надалеч. Без значение накъде, само и само да не ми се наложи да се изправя срещу Риан.
 	-Дея!
 	-А Юрао къде е? – разтревожено попитах аз.
 	-Нямам представа – безразлично се отзова духът на смъртта, - имам заповед да те намеря и да остана при теб.
 	Щеше да се мре.
 	Небето над нас се разтърси от грохот. Гърмеше така, че усетих как потрепери земята, а в много от сградите се пробудиха духовете-хранители. Ужасени крясъци, детски плач, нечий отчаян писък… Но след това се дочуха уверените гласове на стражите, отсечени заповеди, спокойни реплики… И паниката в града мигновено стихна. Доверието на жителите към Нощната стража беше практически безгранично.
 	-Това е Тьер – спокойно, дори някак мързеливо, поясни Дара, - Изглежда унищожи заклинанието. Бързо се справи. Значи е бесен.
 	Моята лична паника продължаваше да нараства.
 	В следващият момент заработи някаква сирена – явно магическият фон беше извън всякакви граници. И веднага площадът се озари от десетки ярко-алени огънчета – амулетите-измерители на Нощната стража реагираха. И аз затърсих с очи по площада Юрао, тъй като амулетите добре осветяваха лицата на стражите. Но не видях дроу… мимоходом забелязах полувампира, офицер Дарген, който помагаше на някаква старица… след това амулетите угаснаха, демонстрирайки, че чудовищното изригване на магическа енергия е прекратено.
 	-Ей това е мощ! – възторжено произнесе Дара. – Такова нещо в Ардам никога не се е случвало. Да-а-а… Тьер просто е откачил, обикновено действа по-предпазливо.
 	Започнах силно да съжалявам, че съм оцеляла.
 	В следващият миг, куполът изчезна. Светлината заслепи свикналите ми с полумрака очи, но аз не бях единствената, която наблюдаваше случващото се през сълзи. А гледаха всички! Защото от ярко синьото небе, в лъчите на зимното ясно слънце бавно и плавно се спускаше самият лорд Риан Тьер.
 	-Свърши се – със спокойно удовлетворение произнесе Дара.
 	„Сега вече ще се мре“ – отчаяно осъзнах аз, защото прекрасно разбирах към кого е насочен сега погледът на магистъра, а колкото по-надолу се спускаше, толкова по-ясно се виждаше, че лицето му е покрито с черни подути вени.
 	И когато той слезе на равнището на покривите, възторженият шепот на площада заглъхна – народът в ужас замря и стана така тихо, като че ли тук наистина не беше останало нищо живо. А лорд Тьер продължи да се спуска – в лъчите на яркото слънце се развяваше тъмното наметало, но черната коса оставаше напълно неподвижна… и заради това, магистърът изглеждаше още по-зловещо.
 	Аз престанах да дишам, когато Риан стъпи на покрития с окървавен сняг площад. Не знам за другите, но аз отчетливо чувах как скърца снега под подметките на ботушите му. Никога през живота си не бях чувствала такъв ужас…
 	И аз седях, сгушила се на студената, покрита със сняг улица, а лорд Тьер бавно, с онова лично негово, заплашително спокойствие, се насочи към мен. В напрегнатата тишина, съпровождан само от жалното поскърцване на снега под краката му, магистърът вървеше към мен. И през цялото време, от момента, в който унищожи купола, Риан не отмести и за миг от мен втренчения поглед на потъмнелите си очи. А аз дори не можех да намеря оправдание… изобщо. И ми се искаше просто да закрия лицето си с ръце и да заплача, а още по-добре щеше да бъде, ако можеше просто да се разтвори земята и да пропадна в нея… Но аз продължавах да седя, трепвайки при всяка негова крачка, и да се взирам в Риан… По бузите ми се стичаха сълзи, бях прехапала устната си, просто, за да не ревна с глас, раните ми пареха и щипеха и ми беше толкова студено… А аз не откъсвах очи от приближаващия се магистър…
 	Внезапно Дара се материализира напълно, застана пред мен и аз чух тихото й:
 	-Господарю, не…
 	И тогава, за първи път откакто неумолимо бе тръгнал към насам, Риан откъсна тежкия си поглед от мен… само за миг. Защото в този миг, в който погледна възродената, тя беше пометена от пътя му с удар на силова вълна. Отново зави сирената… но аз вече не видях дали пак светнаха в алено амулетите на Нощната стража.
 	Аз нищо не виждах, освен приближилия се до мен Риан, чиито поглед отново ме изгаряше с бушуващата си ярост. И когато той се надвеси над мен, аз чух произнесеното с режещ гняв:
 	-Стига толкова.
 	Изви се адски пламък.
 	 
 	 
 	Когато ме обкръжиха огнените езици, аз все пак заплаках, вече не можех да се сдържам. А щом огънят угасна и се оказа че седя не на паважа в Ардам, а на огромно, застлано с белоснежно покривало легло, аз просто се свих и се разридах с глас.
 	Нямах представа колко време беше минало, но в един момент сълзите ми просто пресъхнаха. След това престанах и да хлипам и просто лежах, свита на топка и гледах стената отсреща. Дори не бях забелязала, че кожата на дланите отново е цяла, а коленете и лактите не ме болят. Опитах се да си спомня дали ме боляха, когато се оказах тук… струваше ми се, че не. Значи Риан ме беше излекувал по време на преноса насам.
 	След това се запитах: Къде беше това „тук“?
 	Внимателно станах от леглото… на белоснежното покривало останаха кървави петна от изцапаните ми дрехи. Жалко, покривалото беше красиво. Килимът също се оказа белоснежен и ми беше съвестно да стъпвам по него с мръсните ботуши. А когато се приближих към прозореца и дръпнах завесите, ми стана страшно – намирах се в градската къща на лорд Тьер. Известно време стоях така, придържайки завесата и взирайки се в императорския дворец, който от тук се виждаше като на длан.
 	От втренченото съзерцание на пейзажа зад стъклото, ме откъсна предпазливо почукване на вратата. Намирах се в някакво странно състояние, в което се движех бавно, така че, когато се обърнах, чукащата вече беше влязла в стаята.
 	-Всичко най-тъмно, лейди Риате – пропя вече познатата ми русалка ИнСин, - вашите стаи вече са готови, ваната ви чака.
 	Все още държейки в ръка завесата, въпреки, че отдавна трябваше да я пусна, изглежда дори я бях изцапала с кръв, аз глухо попитах:
 	-Какво?
 	Русалката лъчезарно се усмихна и повтори:
 	-Ваната.
 	Аз потръпнах цялата, припомняйки си каква „вана“ може да организира тази, само на пръв поглед, мила русалка. И завесата потръпна заедно с мен. Но някак изобщо не исках да я пускам.
 	-Из-з-звинете – беше ми трудно дори да говоря, - каква вана?
 	Усмивката на русалката стана още по-широка и ИнСин вежливо поясни:
 	-Вашата.
 	-М-м-моята? – все още не можех да осъзная какво не ми беше харесало в думите й, освен перспективата повторно да бъда изкъпана с прилагане на особено жестоки изтезания за красота.
 	-Вашата – натърти ИнСин, - вашата лична вана, в личите ви стаи, лейди Риате. Да вървим, ние вече всичко приготвихме.
 	Ръката ми самоволно още по-силно стисна завесата, като че ли тя първа разбра, че никъде не исках да ходя! По-точно, исках, в академията. Страшно исках да се прибера в академията и да измия всичката мръсотия от себе си в собствения си душ, без никаква вана!
 	-Из-з-звинете – опитах се да говоря нормално, но кой знае защо, не ми се получаваше, - а бихте ли ми казали, къде е лорд Тьер?
 	През лицето на русалката пробяга странно изражение и тя моментално наведе очи. На мен, дори само това, че тя отмести поглед, вече не ми хареса, да не говорим за това, което чух после:
 	-Господарят… остави много точни разпореждания по отношение на вас, лейди Риате, и… се оттегли.
 	Чувствах, че ръката ми се плъзга по завесата, а аз бавно се свличам на перваза. Но все пак намерих сили да попитам:
 	-Какви разпореждания?
 	ИнСин занервничи, огледа се към вратата, след това, все така, без да ме поглежда, едва чуто каза:
 	-Отсега нататък вие ще живеете в дома на лорд Тьер. Вашите стаи са готови и ваната…
 	-Никаква вана! – седнала, явно се чувствах по-уверена.
 	ИнСин все пак ме погледна, отново се усмихна и започна да ме уговаря:
 	-Но как така, лейди Риате, та вие сте се изцапала, би трябвало да измиете поне кръвта… И дрехите ви, ако не сте забелязала, са малко скъсани и…
 	„Не ядосвай Тьер. Той може да отстъпи веднъж, два и дори три пъти, но след това ще те накара да си платиш за всичко“ – не ми се искаше дори да си мисля, че магистър Еллохар се беше оказал прав. Изобщо не ми се искаше.
 	-Аз няма да живея тук минимум още някоя и друга година – прекъснах аз словоизлиянията на русалката.
 	ИнСин наистина замълча, а след това неочаквано рязко произнесе:
 	-Лорд Тьер не мени решенията си, лейди Риате, и именно вие би трябвало прекрасно да го знаете!
 	Ето значи какво значеше неговото „стига толкова“.
 	-Лейди Риате – русалката направи крачка към мен, - чакат ви няколко съобщения, в това число и послание от лейди Верис.
 	-Какво? – струваше ми се, че не бях разбрала чутото.
 	-Да вървим – предложи ИнСин и тръгна към вратата.
 	Аз пуснах завесата и бавно я последвах, безнадеждно цапайки белия килим. Ние минахме през галерия с картини, изобразяващи фрагменти на исторически битки, качихме се по стълбище, подминавайки, застиващи в поклон при появата ми слуги… И по коридора, покрай познатата ми вече стъклена столова… ние също минахме… а след това забелязах познат рисунък на каменния под…
 	-Виждам, че вече се ориентирате в тази част на къщата? – вежливо попита ИнСин. – Не е учудващо, това е вратата за покоите на лорд Тьер – аз осъзнах, че вратата също ми е позната, тук ме беше пренесъл лорд Еллохар след схватката със скаените. Русалката, забелязвайки погледа ми, добави: - А вашите стаи са отсреща.
 	И приближавайки се до декорирана с дърворезба врата, приканващо я разтвори. Осъзнала, че продължавам да стоя в коридора, все пак пристъпих в помещението, а ИнСин посочи с ръка към малка масичка до следващата врата и съобщи:
 	-Кореспонденцията ви, лейди Риате.
 	Налагаше се с усилие да правя всяка крачка, но аз все пак се приближих към масичката и трепнах, виждайки заглавията на натрупаните върху нея вестници. „Трагедия в Ардам“. „Седемнайсет убити от Гнева на Слънцето“. „ЗлатоСреброИнвестБанк“ унищожен от Бяла магия девето ниво“. И това бяха само заглавията на вестниците най-отгоре.
 	С трепереща ръка ги отместих настрана и прочетох „Подвигът на офицер от Нощната стража му струва живота“.
 	Мракът ме погълна преди да успея да простена „Юрао“.
 	Усетих, че ИнСин ме подхвана, дотичаха още някакви жени. Замириса на лечебно заклинание…
 	 
 	 
 	След случилото се, аз вече нямах възражения срещу ваната, аз вече нямах никакви възражения срещу нищо. Само мисли, мисли, мисли… Мисли за същия онзи Организатор, и за нечистата, Игарра Блатиста, пред която Юрао и гнома така открито говореха. Юрао сам беше казал, че ще иде в банката. И дори беше съобщил кога – след два часа. И той, и господин Гурт бяха напълно уверени в своята безопасност, защото Игарра се оказа просто глупава нечиста, но те не бяха взели предвид Организатора. Не бяха помислили, че претърпялата поражение Игарра ще бъде принудена да разкаже какво се е случило, а след думите й, Организатора ще разбере, че сметките на нечистата ще бъдат проверени… Със сигурност го е предположил… Ето защо беше използвано заклинанието Гневът на Слънцето – Организатора просто беше заличил следите от своето участие. А това значи, че се беше изплашил. Беше се изплашил толкова, че се беше обърнал към маговете от третото кралство! Защото Гневът на Слънцето – това е Бяла магия от висш порядък и никой в цялата Тъмна империя няма нито подобни знания, нито такава сила…
 	„Гневът на Слънцето девето ниво“ – ми беше казал Дневният страж.
 	Девето – това означаваше, че радиусът на поражение би трябвало да бъде две хиляди крачки. Това е изпепелена територия с диаметър четири хиляди крачки… И, разбира се, кантората също щеше да бъде унищожена… Организатора не се спираше пред нищо, в стремежа си да унищожи следите от престъпленията си…
 	И Еллохар също ме беше предупредил!
 	Като сега си спомнях разговора в кабинета му в Школата за Изкуството на Смъртта и гневните му думи: „Аз те предупреждавах да не се пъхаш в това, все едно чувствах, Риате. Вие с дроу излязохте на арената, където се сражават най-силните, а със слабите не се церемонят. Умните, осъзнавайки в какво са се забъркали, веднага отстъпват, а ти и Найтес продължавате“.
 	Напродължавахме се!
 	И аз започнах да разбирам, защо и Риан, и Еллохар бяха толкова против и най-плахите ни опити да водим разследване по историята с артефактите – ние с Юрао не можехме да държим в тайна действията си. Ние се издадохме, че пластината е у нас, при това страшно глупаво… Опитаха се да убият Юрао, загинаха дроу… ние дадохме отпор на проклятийника – натъкнахме се на каррага и странната му господарка. И фактически чудо ни спаси… Когато заедно с Дарген се опитахме да изясним какво точно се е случило с Логер, нарушихме заклинанието за стазис и мен ме намери издирващото заклинание. И поне да не бяхме встъпвали в преговори с тази нечиста… поне Юрао да не беше споменавал за банката, днешните жертви можеше и да ги няма…
 	„Умните, осъзнавайки в какво са се забъркали, веднага отстъпват, а ти и Найтес продължавате“.
 	Какво направихме?!
 	-Лейди Риате, как се чувствате?
 	Зле се чувствах. Седях във водата, обгърнала коленете си с ръце, взирайки се в една точка и с ужас осъзнавах случилото се.
 	-Лейди Риате – отново ме повика ИнСин.
 	Нямах сили да отговоря. Но умът ми беше ясен. И аз изведнъж отчетливо осъзнах, че мълчанието наистина е злато. Жалко, че Юрао не го разбираше, струваше си да си премълчи пред нечистата. А сега аз нямаше да намеря покой, докато не открия този Организатор. И ако той се е надявал, че унищожавайки „ЗлатоСреброИнвестБанк“, е успял да скрие следите на престъпленията си, то той много силно се заблуждава… Защото аз съм адептка на Академията на Проклятията, аз ще успея да си спомня който и да е номер, дори да съм го зърнала само веднъж. Защото номерът, всъщност, по нищо не се отличава от схемата на което и да е проклятие.
 	-Лейди Риате, да извикам ли лечител? – ИнСин разтревожено ме гледаше.
 	-Лорд Тьер – тихо отвърнах аз.
 	-Лейди Риате, аз ви казах вече…
 	Аз не разбрах веднага защо русалката сама се прекъсна по средата на фразата, но почти веднага и аз дочух бързото потропване на токчета, а след това плашещото:
 	-Къде е Дея?!
 	ИнСин припряно стана, излезе от банята и затвори вратата. Отвън тя обясняваше нещо на лейди Тьер, и тонът на разговора все повече се повишаваше. В края на краищата гръмна гръм, а след миг се отвори вратата…
 	Лейди Тьер се втурна стремително и заставайки до ваната, попита директно:
 	-Дея, как се чувстваш?
 	Аз премълчах, осъзнавайки, че още един разпит няма да мога да издържа, но след това се случи нещо неочаквано:
 	-Офицер Найтес е жив, Дея – тихо, но ясно произнесе лейди Тьер.
 	Чувствах, че започвам да се треса. Че брадичката ми трепери, че раменете потръпват, а по бузите отново се стичат сълзи…
 	-О, Бездна! ИнСин, хавлия!
 	От водата практически на ръце ме извадиха, след това, аз се опитах да се успокоя и вече сама излязох от банята след лейди Тьер. Майката на Риан не млъкна и за миг:
 	-Трябва да ме извиниш за вестниците. Аз не знаех, че ти си била в самия епицентър, предположих, че Риан те е пренесъл в столицата просто от съображения за безопасност, защото след Ардамската катастрофа, тук е най-сигурното място… О, Бездна, това, което се случи, е просто ужасно!
 	Ето така аз разбрах, че трагедията вече се е сдобила с лично название.
 	Отведоха ме в спалнята, преоблякоха ме в голям, топъл халат и ме настаниха до масичката при прозореца. Лейди Тьер седна насреща, и почти веднага прислужница донесе бутилка вино и две чаши, друга – плодове и дребни, почти миниатюрни пастички. Май ме плашеше пристрастието на рода Тьер към виното.
 	-Хайде да пием за теб – лейди Тьер ми се усмихна, лично напълни чашите и ми протегна едната, - и за това, че си жива… Ох, Дея, как само ни изплаши!
 	С треперещи пръсти, аз взех протегнатата чаша, погледнах виното… бяло, и предпазливо сложих чашата на масичката.
 	-О, Бездна! – черните очи на лейди Тьер се присвиха, усмивката изчезна от лицето й. – Дея, мила, бъди така любезна и ми кажи, че Еллохар не те е поил с виното си?!
 	Оказа се, че не съм в състояние да бъда любезна и тихо помолих:
 	-Недейте да ми крещите, моля ви… - след това си помислих и добавих: - Вие откъде знаете какво се е случило с Юрао, че…той е жив? И…
 	Свекромонстърът демонстративно скръстила ръце на гърдите си, гледайки ме втренчено, нервно хапеше устните си. Аз също мълчах. Лейди Тьер се предаде първа:
 	-Ти остави чашата, Дея, значи не си пила и преди. Приятно е да разбера, че Бурдус се оказа прав по отношение на теб и ти наистина си умно момиче. Тиха, незабележима, но смела и внимателна. Да, полуоркът имаше право за всичко. И колкото повече общувам с теб, толкова по-добре разбирам, защо синът ми така силно се е влюбил.
 	Продължавах да мълча.
 	-Добре, ще ти разкажа – предаде се свекромонстърът. – За Ардамската катастрофа, аз, като всички останали, разбрах, когато всичко беше приключило. Сега се води разследване. В един момент се появява Гатар… управляващият къщата на Риан, ти ще се запознаеш с него, и моли за ИнСин и за още няколко прислужници от женски пол. Естествено, аз веднага се досетих за всичко, и разбира се, пратих тези, на които имам доверие.
 	Тоест, мен ще ме наблюдават и ще докладват за всичко на свекромонстъра.
 	-И когато ти си изгубила съзнание – продължи лейди Тьер, - на мен ми разказаха.
 	Би трябвало да каже „докладваха“.
 	-А тъй като ти не си склонна към припадъци, аз намерих Риан – на лицето й се появи странно изражение, но тръсвайки глава, тя като че се опита да отхвърли неприятните мисли. – Когато разбра за случилото се, той помоли да ти предам информацията за дроу.
 	Ето как стояха нещата…
 	-А – аз се наведох напред, - защо той самият не дойде?
 	Лейди Тьер сграбчи бокала с виното, по абсолютно недопустим за една дама начин, го гаврътна наведнъж, а след това, без да ме гледа, глухо произнесе:
 	-По-добре ти сега да не го виждаш, Дея. За мен, родната му майка, това беше… потресение, а ти сега просто не трябва да го виждаш…
 	След това, слагайки чашата си на масичката, лейди Тьер се облегна в креслото, скръсти ръце и замислено произнесе:
 	-Знаеш ли, когато мъжете не се справят морално с някоя ситуация, е прието да идат в някоя таверна, да се напият до забрава и наистина да се опитат да не мислят за случилото се… Риан никога не е умеел да го прави. Той не може да забрави и да остави нещата както са, той трябва да узнае всичко докрай! – поглед към мен и с намек: - Мен много ме безпокои факта, Дея, че вие много си приличате. Ето, ти също се отказа от виното. Та аз виждам, на теб наистина ти е зле сега, Дея, много ти е зле… но вместо да се отпуснеш, погледни се как си седнала – зъбите - стиснати, гърбът – напрегнат, очите следят всяко мое движение… Колко ми напомняш за Риан…
 	Опитах се да се усмихна, но осъзнах, че няма да мога.
 	-А Риан… скоро ли ще се върне? – на последната дума гласът ми затихна до шепот.
 	-Днес – едва ли – лейди Тьер безгрижно си сипа още вино, - но, например, утре, той просто е длъжен да се появи в двореца. Ако ме помолиш да му предам нещо – извинявай, но ще ти откажа, няма да рискувам да се появавам там отново.
 	Аз уморено погледнах към китката си… амулетът за призив на магистър Еллохар, както и амулетът за призив на Риан беше мокър, но беше там… но навярно, наистина не си заслужаваше да викам Риан… и аз не посмях.
 	-Дея – лейди Тьер разтревожено ме гледаше, - ако ти е нужно нещо, просто кажи!
 	-Аз сега – ставайки, казах аз, - почакайте малко, моля ви.
 	Връщайки се в гостната, аз пристъпих към масичката, взех черния плик със символиката на Академията на Проклятията. Припряно отворих писмото и зачетох равните редове от лейди Верис:
 	„Зная, че ще получиш това писмо. И така, новините: с устно разпореждане на лорд-директора, ти си преведена на домашно обучение, Риате. Заповядано ми е да подготвя всички документи до утре сутринта. Част от лекциите ще посещаваш заедно с групата, част – ще изучаваш с личен преподавател. Всички изпити и контролни работи ще си вземаш заедно с групата. КАТЕГОРИЧНО ТИ Е ЗАБРАНЕНО от сега нататък да напускаш територията на академията. Това също е лично разпореждане на лорд-директора. Утре на всички лекции ще си с групата, и имай предвид, пропуснатите днес занятия, ще си ги отработиш. И не забравяй контролната при майстор Окено!“
 	-Дея, ти се забави – лейди Тьер без да бърза се приближи към мен. – Случило ли се е нещо?
 	-Да – въздъхнах тежко, - трябват ми учебниците и учебните принадлежности също… А вие можете ли да ме пренесете в академията?
 	Леко свивайки рамене, лейди Тьер издърпа писмото от ръката ми, прочете го, а след това повика:
 	-Дара! – в отговор – тишина. – Трябва да отидем в академията, в стаята на Дея.
 	Все същата тишина.
 	-Дара, недей да се преструваш, че не ме чуваш. Ти във всички случаи утре сутринта ще пренесеш Дея, тъй като Риан в този момент ще е зает. А значи и днес си напълно в състояние да го направиш.
 	Известно време в гостната, декорирана със светло дърво, беше все така тихо. След това чухме ядосания глас на Дара:
 	-Заповед на господаря, до утре сутринта никъде да не ходи – след това вече по-меко и като че ли, извинявайки се, - съжалявам, Дея, наистина. Единственото, което мога да направя е да ти разкажа новините.
 	-Благодаря – аз седнах, предчувствайки, че сред информацията едва ли ще има приятни неща и започнах с най-важното: - Какво става с Тимянна? Излекуваха ли я?
 	Дара се материализира мигновено, поклони се на лейди Тьер и ме попита:
 	-Ти вече знаеш ли, че това са били дребни нечисти?
 	Мълчаливо кимнах:
 	-Откъде? – учудването на Дара нямаше предел.
 	Просто свих рамене, нямах желание да отговарям
 	-Да, господарят намери причинителя и го унищожи – невероятно миниатюрна форма на богулник. Тимянна дори не помни нищо.
 	Богулник? Дребна, подобна на пиявица форма на живот, която се множи на Гвелските блата на територията на Хаоса. Само че не е чак толкова дребна по размер – богулникът е на дължина като човешка длан. Нощем те намират спящи жертви, най-често животни, влизат в слепоочния дял на мозъка и карат жертвата да върви към блатото, право към роя… обикновеният магарешки бодил е най-простата защита от тях, но богулникът не може да е толкова дребен, как така?
 	-Дара – лейди Тьер, грациозно приседна на отоманката до мен, поправи гънките на роклята си, - откъде в Ардам се е взел богулникът?
 	Възродената отново едва забележимо се поклони и сдържано отвърна:
 	-Вчера на Дея й бяха изпратени банички от Мелоуин. За щастие, Дея се досети, че бележката към тях, не е написана от офицер Найтес и ме извика. Изясни се, че посланието е дело на адептката Тимянна Едвер, а в сладкишите се съдържат малки, по-дребни от главичка на карфица, екземпляри на богулник, селекционирани с помощта на магия и затова тяхното влияние върху съзнанието би било стотици пъти по-силно от обикновено.
 	Потресен поглед към мен и тихо:
 	-Гнил гоблин, какви са тези неща?!
 	Аз в този момент си мислех само за едно – повече никакви банички и пайове. Изобщо!
 	-А Късметчето върна ли се? – продължих да разпитвам аз.
 	Дара напълно се материализира, взе си стол, седна пред нас, за разлика от лейди Тьер, прегърби рамене и уморено отвърна:
 	-Да. Върна се… - на мен тонът й изобщо не ми хареса. – Той вчера от вашата кантора се втурнал да търси хрътките.
 	Аз затаих дъх.
 	-Духът първи се досетил какво ще се случи – призрачните очи на Дара втренчено се взираха в мен. – Той и Пустинника, ти него вече го познаваш, се върнали в кантората ви, но вие вече сте били излезли. Но Наавирр сбъркал, целта на удара не била „ДеЮре“, а „ЗлатоСреброИнвестБанк“.
 	Спомних си как императорската гвардия помагаше да се изнасят ранените гноми от пламтящата банка и сега разбирах как бяха се оказали там толкова бързо… А освен това ми мина през ум, че преди хрътките просто не биха се намесили. Значи това е било по заповед на Пустинника.
 	-За съжаление, без пръстена Наавир не можал да те намери – продължи Дара, и той се дотича при мен.
 	В този момент духът на смъртта се наведе напред и изсъска:
 	-Ти къде беше?!
 	Аз хвърлих поглед към лейди Тьер и не посмях да отговоря.
 	-Къде, Дея?! – повторно изсъска Дара. – Аз също не те намерих! И тогава извиках господаря. И знаеш ли кое беше най-интересното? И неговото издирващо заклинание не те откри! Ти къде беше, Дея?!
 	Да, беше просто чудесно, че Риан не пожела да говори с мен. Наистина прекрасно.
 	-Дея? – присъедини се към разпита лейди Тьер.
 	Решавайки изобщо да не отговарям на въпросите, аз продължих разговора:
 	-Значи Риан е бил в Ардам, в момента, когато?..
 	Дара се подсмихна, гледайки ме злобно и с ярост отвърна:
 	-Ако той в този момент се намираше в столицата, просто нямаше да успее, Дея! Дворецът – тя махна с ръка в посока на прозореца зад завесите, - изкривява и забавя магическия импулс, господарят можеше просто да не стигне навреме!
 	И в този момент свекромонстърът си направи изводи:
 	-Тоест, трагедията в Ардам се е случила заради… - поглед към мен.
 	-Да – потвърди Дара.
 	-Много съм уморена – тихо казах аз, изправяйки се.
 	Това беше най-ужасната нощ в живота ми. Аз отказах да вечерям с лейди Тьер и слез залез седнах на широкия перваз на новата си спалня, загърната с одеяло. Да споря, да доказвам, да изисквам от Риан да ме върне в академията, просто нямах сили, нито желание… когато се чувстваш практически убийца си съгласна на каквото и да е наказание. Аз така и заспах, хлипайки тихо, прегърнала коленете си…
 	 
 	 
 	Ето например, аз със сигурност си спомнях, че се унасях в сън, седнала на перваза, но когато сутринта се събудих, се оказа, че съм в леглото. Надигайки се и оглеждайки стаята, видях ъгъла на одеялото да се показва иззад пердето, значи не си бях легнала сама – аз не бих оставила одеялото там. Тогава…
 	Бавно обърнах глава и забелязах, че втората възглавница също е смачкана, като че ли на нея някой е спал… Ризата на лорд Тьер се намери на пода, и вече нямах съмнения кой ме е пренесъл в леглото.
 	Раздаде се предпазливо почукване на вратата, а след това гласът на ИнСин:
 	-Лейди Риате, моля да ме извините, но е време да ставате. Имате занятия, госпожо.
 	Дара ме чакаше в гостната, и когато излязох, веднага отвори преход в академията. И още нещо странно – ИнСин и възродената някак странно се спогледаха. Но на мен не казаха и дума.
 	 
 	 
 	Оказа се, че Дара ме е пренесла директно в моята стая в общежитието, и че почти веднага започва сутрешното построяване.
 	-Побързай – изкомандва духът на смъртта и се разтвори във въздуха.
 	Не ми оставаше нищо друго, освен да се наплискам с вода, да се облека и да се затичам към сутрешната доза физически тренировки. Но в момента, когато, нахлузвайки ръкавиците си, се появих в собствената гостна, ме връхлетяха, вдигнаха ме, притиснаха ме, подхвърлиха ме нагоре, уловиха ме и отново крепко ме прегърнаха.
 	-Малката – прозвуча хрипкавия и ужасно зарадван глас на дракона, - колко съм щастлив, че с теб всичко е наред!
 	-С мен! – отзовах се аз и тихо добавих: - Да…
 	А с тези, които вчера загинаха – не… Не го произнесох на глас, но и не можех да не си го помисля.
 	Прекрасният дракон ме пусна, отстъпи крачка назад, скръсти ръце на гърдите си и с подозрение попита:
 	-Дея, ти да не би да виниш себе си за случилото се?!
 	Стига съм плакала, стига толкова!
 	-А кого трябва да виня? – взирах се в зелените със златисти искри очи. – Кого? Всичко това го започнахме ние с Юрао. Заради нас загинаха гномите, това…
 	Драконът промърмори нещо неясно и нагло ме уведоми:
 	-Както си беше селянка, така селянка си остана.
 	Аз млъкнах, зяпвайки в недоумение Късметчето. Не, аз не се възмущавах, дори не се обидих, състоянието ми беше такова, че даже за обида нямах сили. Просто не можех да разбера какво общо имаше това и защо му трябваше да го казва.
 	-Какво? – още по-нагло ме попита драконът. – Това си е типично ваше, селско, при това, селско от Приграничието. Вие така сте си свикнали – във всичко себе си обвинявате.
 	Продължавах в недоумение, но и вече възмутено да се взирам в него.
 	-А какво, Дей? Да не би да бъркам? При вас как е – човека звяр го разкъсал – женурята се корят, че от сутринта все за лоши неща говорили, и ето, мъжът се разходил до Бездната. А аз си мислех, че след толкова години в града, ти поне нещо си научила.
 	-Какво, например? – рязко се троснах аз.
 	Драконът се приближи плътно до мен, наведе се и изсъска в лицето ми:
 	-Гневът на Слънцето е заклинание, изискващо огромни сили и страшно много енергия.
 	-Знам какво е, независимо от това, че съм от селските женуря, все пак нещичко съм научила.
 	-Така ли? – драконът вдигна вежда и люспите на слепоочието му проблеснаха. – А сега, учена селска моме, напомни ми какво точно е най-опасното в заклинанието Гневът на слънцето?!
 	Аз се намръщих и отстъпих назад, приближих се към масичката, видях някаква странна папка, но преди да я отворя, спокойно отвърнах:
 	-То убива, лорд Наавирр.
 	-Наричай ме Късметче, на мен това име много ми хареса, - поправи ме той, приближи се отново, издърпа папката от ръцете ми и скривайки я зад гърба си, продължи разговора, усмихвайки се под мустак и хвърляйки ми лукави погледи. – И така, трите главни особености на Гнева на слънцето, давай, Дей!
 	-Върнете ми папката – помолих аз.
 	-Отговори на въпроса – рязко произнесе възроденият и аз осъзнах, че ще се наложи наистина да отговоря.
 	Замислих се, припомних си курса по обща магия и заеквайки започнах да изброявам.:
 	-Радиусът на поражение зависи от нивото на заклинанието… След него не се надигат умъртвия… Обикновено има четири огнени вълни…
 	-Не е това, за което те питам, Дей – нагло ме осведоми лорд Наавирр.
 	Мълчешком разперих ръце – не можех да зная какво точно беше това, за което ме питаше той. Драконът кимна, приемайки поражението ми и насмешливо произнесе:
 	-Това е едно от малкото заклинания, които са способни да унищожават и артефактите, не само разтапяйки ги, но и изсмуквайки силата им. Схващаш ли?
 	И това как ме наричаше, и думичките, които използваше бяха съвсем като тези на Юрао.
 	-Не, лорд Наавирр, аз не мога да схвана за какво намеквате – уморено отвърнах аз.
 	-Ех, ти, селска моме – покровителствено-подигравателно проточи той, - мисли, Дея. Просто разсъждавай, а не се терзай от угризенията на никому ненужната съвест. Честно казано, съвестта в Тъмната империя е нещо абсолютно безполезно, за това също си помисли.
 	Повторно прозвуча сигналът за построяване. Направих крачка към вратата, но драконът ловко ми преглади пътя и вече без язвителност обясни:
 	-Ударът е бил подготвен предварително, Дея. Най-вероятно, по изгрев слънце. А маг от такова равнище в Ардам няма, това ти го заявявам напълно отговорно. Заклинанието е било подготвено от един маг, активирал го е друг, десетки пъти по-слаб, разбираш ли?
 	Не ми беше напълно ясно, ние не изучавахме магията така подобно, че да мога да се ориентирам във всички тези тънкости.
 	-Обяснявам! – изсъска Късметчето. – Било е запланирано да използват заклинанието, когато им отнесеш годежния пръстен на рода Тьер! За замитане на следите, разбираш ли? Просто, за да скрият факта, че то вече е у тях, и за да е убеден Тьер, че артефактът е унищожен заедно със загиналата му годеница!
 	Аз замрях, потресено взирайки се в дракона, напълно пренебрегвайки необходимостта да се явя на построяването.
 	-О, съдейки по стъписаното изражение на лицето, ти вече всичко осъзна – отново язвително отбеляза Наавирр.
 	Само бях започнала да осъзнавам… но ме вълнуваше и друг въпрос:
 	-А лорд Тьер знае ли за особеностите на това заклинание?
 	Очите на Късметчето проблеснаха, той наклони глава настрани и се осведоми:
 	-Ама ти не знаеш ли?
 	Неприятно подозрение изведнъж стегна гърдите ми.
 	-Ама наистина ли не знаеш нищо? – недоверчиво попита драконът. – Не, Дея, хлапе, как може да не си наясно?
 	-Да не съм наясно с какво? – определено започвах да нервнича. – За какво става дума, Късметче?
 	Драконът сви рамене, отиде до дивана, седна, все така криейки папката от мен и небрежно, сякаш ставаше дума за нещо съвсем незначително, произнесе:
 	-Бялата магия има една особеност – ако на някой му се отдаде да унищожи заклинанието, магическата следа остава. И рикошетът сочи към мага, който е наложил заклинанието. Тьер унищожи Гневът на слънцето и тръгна по следата.
 	Аз също отидох до дивана и се свлякох върху него. Сърцето ми започна да бие сто пъти по-бързо, устата ми пресъхна, ръцете ми ситно-ситно трепереха, така че ми се наложи да стисна юмруци.
 	-Ковънът на маговете от третото кралство е унищожен, Дея – меко, стараейки се да ме успокои, произнесе Късметчето. – Всички седем властители. Наистина ли не знаеш за това?
 	А как бих могла да го разбера?! Като се имаше предвид вчерашното поведение на лейди Тьер, която трепереща беше казала: „По-добре е да не го виждаш сега, Дея. За мен, родната му майка, това беше… почти потресение, а за теб наистина е по-добре да не го виждаш в това състояние“? Можех единствено да предположа, че е започнала масова сеч на, например, ценната Ардамска гора, но не и че е било унищожено правителството на едно от човешките кралства. О, Бездна, и какво щеше да става сега?!
 	-Ти какво се стресна? – небрежно се поинтересува Късметчето.
 	Въпросът беше добър, само че аз имах лош отговор на него.
 	-Излиза… – аз просто се стараех да обмисля случилото се, - че лорд Тьер е пресякъл границата на страна, с която ние имаме подписан мирен договор и… е унищожил правителството й? Заради мен?
 	Късметчето безразлично сви рамене, демонстрирайки, че него никога не са го тревожили угризения на съвестта. Че на него и така си му е добре. Но ако на него му беше добре, то на мен – не!
 	-Дея – той ми подаде папката, - гледай по-леко на живота. Тьер е извършил акт на справедливо възмездие, напомняйки, че с лордовете на Тъмната империя е по-добре да не се захващаш – и тъй като аз просто възмутено го гледах, без да реагирам на жеста му, добави: - Отвори папката.
 	Взех я, облягайки се назад и просто се изумих от видяното – в папката се намираше контролната работа на тема „Разлагане на човешки труп в условията на подземни помещения“ , която трябваше да напиша за майстор Окено, и тя беше написана с почти моя почерк и подписана „адептка Дея Риате“.
 	-Как ти се струва? – поинтересува се Късметчето, и без да скрива гордостта си, добави: - Писах я под диктовката на Юрао, на мен ми се получава по-добре да имитирам почерка ти.!
 	-Благодаря – разсеяно промълвих аз, прелиствайки работата и вглеждайки се тук-там в написаното, - наистина много ви благодаря.
 	-После ще благодариш – драконът се протегна, а след това рязко се изправи. – Сега отнасяш контролната на Верис и се измъкваме от академията.
 	-Какво?! – не вярвах на ушите си.
 	-Да се разкараме оттук, казвам – повтори услужливо драконът, - ако ще се дърпаш, Юрао каза да те хвана за шията, и ако е нужно, насила да те завлека при него.
 	-Аз не…
 	Драконът се надвеси над мен и изсъска:
 	-Ти да, Дея. Тьер, разбира се, няма да е в безумен възторг, но повярвай, работата си струва. Така че, да вървим, тъкмо ще успеем да стигнем до Тъмната крепост, когато Юрао го пуснат от лазарета, само дето косата едва ли ще могат да му я възстановят толкова бързо… Но това са дреболии.
 	Не знам какво бяха измислили Юрао и Късметчето, аз бях ужасно учудена от това, че изобщо бяха обмисляли нещо заедно, но на мен ми беше достатъчно и случилото се вчера… и не исках да провокирам нищо повече…
 	-Лорд Наавирр, аз, нито с вас, нито с Юрао никъде днес няма да ходя! – решително казах аз, ставайки.
 	Драконът ме изгледа втренчено, демонстративно раздвижи раменете и шията си, зъбато ми се ухили и преди да успея да се възмутя, мен просто ме похитиха! Всъщност, не токова просто, а завързана и преметната през рамо, мен първо ме внесоха в преподавателската стая, където стъписаната лейди-секретар просто се тръшна в безсъзнание, плъзвайки се под бюрото.
 	-Какво й има? – с искрено учудване се изуми Късметчето.
 	Измучавайки, аз също се заинтересувах, извъртях се и погледнах в огледалото. Ние с дракона не се отразявахме в него! Папката с контролната – да.
 	„Наистина, какво ли й има на лейди Валейр?“ – с раздразнение си помислих аз.
 	Но дракона, такива дреболии като припадащи секретарки особено не го вълнуваха, и след като остави папката на бюрото, подсвирквайки си весело, ме понесе нанякъде.
 	-М-м-м – казах аз.
 	-Какво, да не съм я писал за тоя, дето духа! – отвърна Късметчето. – Между другото, на мястото на Окено, не бих рискувал да й поставя нещо, различно от отлична оценка… Пък, всъщност, ако му е скучно, нека да рискува…
 	Все пак ми се отдаде да изплюя от устата си кърпата, но вместо да викам за помощ, аз ехидно попитах:
 	-И какво ще става тогава? Ще рисуваш още сърчица и цветенца и ще пишеш името на майстора в тях?
 	-Злобееш ти днес, хлапе – драконът ме сложи да стъпя и напъха кърпата обратно в устата ми, - Между другото, това с Верис не беше мъст, тя действително ми харесва.
 	На мен тя също ми харесваше, но не когато върви със зверско изражение по коридора. От друга страна… това беше Верис и тя сега щеше да ме спаси!
 	-М-м-м – отчаяно измучах аз.
 	Уви, странните звуци останаха нечути, благодарение на вопъла, който се разнесе от преподавателската:
 	-А-а-а-а-а-а-а-а-а-а – крещеше до пресипване лейди Валейр.
 	Кураторът се втурна нататък и почти веднага чухме възмутеното й:
 	-Какво? Контролната сама? Тук няма привидения, лейди, тук само адепти се въдят! Ама наистина ли сама?! – и още един оглушителен вопъл, от който дори стъклата на прозорците задрънчаха: - ДАРА!!!
 	Драконът тежко въздъхна и възторжено прошепна:
 	-Не мога да й се нагледам, виждаш ли каква е тя! Шаена Верис… и какво само е намерила в тоя Еллохар, а? – след това отново ме преметна през рамо. – Да ти кажа, хлапе, животът изобщо не е справедлив. И затова си струва да побързаме, докато Дара не е изолирала с купол академията.
 	И той припряно се насочи към изхода. А след няколко минути аз можах да се насладя на съмнителното удоволствие от полета в лапите на дракон, тъй като мен още ме държаха вързана, а ме бяха завързали облечена само в ученическа униформа, а навън все още беше зима, между другото. И издигайки се над Ардам, Късметчето безгрижно зави на изток, потвърждавайки най-лошите ми опасения – движехме се към номер 66 на улица „Пролетно умъртвие“!
 	 
 	 
 	-Д-д-д… – съобщих на дракона, когато се приземихме и той внимателно ме сложи да стъпна на замята.
 	А когато се превъплъти и извади кърпата от устата ми, аз повторих същото:
 	-Д-д-д…
 	-Това заклинание ли е? – учудено попита Късметчето.
 	-Д-д-д…
 	-Проклятие?
 	-Д-д-д…
 	-Ругатня? – продължаваше да ме разпитва той.
 	-Д-д-д… Из-з-змръзнах! – просто нямах думи!
 	Наглата муцуна придоби някакво смутено изражение и виновно:
 	-Извинявай… А аз летях и все си мислех, че нещо съм забравил…
 	Да ме прощават преподавателите на Академията на Проклятията:
 	-Аверхоа наверту емони кархатае нтар! – произнесох аз едно от най-простите проклятия за краста, но спомняйки си, че драконите са дебелокожи, отмъстително добавих и формулата на катализатора: - Анахема адаенесе ет дактум даенас секее ородусмун фиерри!
 	Проклятието беше обикновено, не беше забранено, едва второ ниво, би трябвало да действа около четвърт час, с катализатора, може би около час, но на някой задълго щеше му убие желанието да ме похищава без да пита.
 	-Дея, ти какво? – Късметчето се превъплъти в котарак. – Какво беше това?
 	Мълчах, треперех и го гледах злобно.
 	-Стига си се сърдила – той вдигна задната си лапа и се почеса зад ухото, а след това разсеяно произнесе: - Май че тук има бълхи…
 	-Не, Късметче – гневно отвърнах аз, - това е отмъщение! За да не забравяш друг път!
 	И докато котакът нервно се почесваше, хвърляйки ми учудени погледи, аз гордо се врътнах и се насочих към входа на сградата. Четиринайсети апартамент би трябвало да се намира на първия етаж.
 	Късметчето ме настигна в коридора, докато аз, вървейки по дървения под, броях номерата на апартаментите.
 	-И какво съм аз сега? – разярено се поинтересува той. – Крастав дракон?
 	-И така може да се каже – меланхолично се отзовах аз.
 	-Свали го от мен! – избухна ядосаният дух на Златния дракон.
 	-За нищо на света – отрязах аз и неочаквано дори за себе си, добавих: - Оказва се, че отмъщението е много приятно нещо.
 	Тогава една от вратите по-нататък по коридора се отвори, от нея се показа плешивата глава на… дроу и изсъска:
 	-Дей, давай по-бързо!
 	Аз едва не се сгромолясах на пода от удивление. А след това се втурнах нататък, а нахлувайки в апартамент номер четиринайсет, само с крайчеца на окото забелязах вързаната на пода жена, явно нечиста от блатата, защото не можех да откъсна очи от плешивия, без вежди и мигли Юрао!
 	-До обяд ще израсте – съобщи ми усмихващият се партньор, - просто нямах време да чакам, така че не се плаши.
 	Да се плаша?! Аз го връхлетях, увиснах на шията му и усетих, че сега просто ще ревна от радост или от мъка, или, даже не знам от какво, а след това ще го удуша, струва ми се…
 	-Дей – Юрао предпазливо ме погали по гърба, - хайде сега, Дея, всичко е наред, наистина. Дея…
 	-Юр… - усетих, че започвам да хлипам.
 	-Ама нямаше ми нищо страшно, до сутринта всичко ми беше минало, Дея, престани, хайде сега, даже майка ми не беше толкова притеснена. Дея! – и осъзнавайки, че така няма да се успокоя, провокативно добави: - Аз защо те измъкнах от територията на академията – тук Логер ти е оставил послание.
 	И аз веднага се успокоих. Пуснах Юрао, погледнах го с недоверие и чух:
 	-Сериозно – потвърди партньорът. – Активацията е само чрез теб, ако се опита да го отвори някой друг, дори маг, съдържанието на пашкула ще се унищожи, така че ти просто ми трябваше.
 	Аз си изтрих сълзите и вече потеклия след полета с безмозъчния дракон нос, озърнах се, разглеждайки стандартните за жилище под наем мебели, особено дълго се взирах във вързаната нечиста, която не подаваше признаци на живот, и смирила се със съдбата си, попитах:
 	-Къде?
 	Отчаяно дращещият се котарак влезе в апартамента, притвори вратата със задната си лапа и ме уведоми:
 	-Тук.
 	Беше странно и невероятно. В момента, когато вратата се затвори, по средата на стаята се появи слабо синкаво сияние.
 	-Интересно е, нали? – радостният Юрао почти не се олюляваше от изтощението, което си беше естествено след регенерацията, на която явно е бил подложен, за да се излекуват изгарянията.
 	-Ти… да беше седнал – гледайки го скептично, измърморих аз.
 	-Няма време, Дей – плешивият дроу се наведе, подхвана синкавото сияние и отвори капака, който скриваше стълба към мазето. – Да вървим, след половин час лорд Шейдер Мерос ще получи писмо, в което му съобщавам кой е виновика за вчерашната трагедия и къде да ни търси.
 	-Тоест, ние сме виновни? – изплаших се аз.
 	-Какво общо имаме ние – златистите очи ме дариха с раздразнен поглед, - тя – Юрао посочи нечистата. – Тя е виновна, нека да си носи отговорността.
 	С това нещо изобщо не исках да споря.
 	-Давай – Юрао започна да слиза надолу, - аз вече бях тук, така че е безопасно.
 	Свивайки рамене, аз се спуснах след него по излъсканата от често използване дървена стълба. И колкото по-надолу се спускахме, а стълбата се оказа достатъчно дълга, толкова повече се учудвах – там долу нещо светеше със синя светлина. И от долу идваше топлина, което веднага ме накара да застана нащрек.
 	-Ти какво? – попита Юрао, когато спрях.
 	-Аз какво? – погледнах го, в лицето ми действително духаше топъл и влажен въздух. - Аз просто не мога да разбера… тук е влажно и топло, нали?
 	-Именно – съгласи се плешивата глава на дроу… не можех да свикна да го гледам без коса.
 	-А стълбата е суха и дървото не се е раздуло – обясних аз.
 	Офицер Найтес се намръщи и викна:
 	-Наавирр, бъди внимателен.
 	-Разбрах… проклети бълхи! – отвърна Късметчето.
 	Юрао би намръщил вежди, ако такива му се намираха, а така гримасата излезе много странна, и тихо попита:
 	-Ама драконите имат ли бълхи?
 	-Имат, имат, и още как – уверих го аз, - в момента, когато изкарат от нерви адептките на Академията на Проклятията, веднага бълхи ги сполетяват!
 	Измервайки ме с крайно учуден поглед, Юрао продължи да слиза надолу. Той първи скочи на тъмния под, помогна ми, а след това, властно хващайки ме за ръка, ме поведе по утъпкана пътечка право към източника на синкавото сияние. И колкото по-близо отивах, толкова по-ясно се виждаше, че това не е огън, а парче стъкло, подобно на необработен планински кристал, разположено върху плосък кръгъл камък.
 	-Кристала не го пипай – веднага ме предупреди дроу, - това е охранителна магия, той ще те привлича, но най-добре дори не гледай към него.
 	-Разбрах – аз действително се стараех да не го гледам.
 	А Юрао ме поведе към най-тъмната част на широкото мазе, запали едновременно три огнени кълба, независимо от това, че в сегашното му състояние, това явно не му беше леко и ме подкани:
 	-Гледай.
 	В същия миг, пулсарите долетяха до стената и аз видях верига, която се точеше от ъгъла и свършваше с… нашийник. Тук бяха държали някого окован!
 	-Ти не гледай и към това – посъветва ме Юрао. – Гледай внимателно стената.
 	Беше ми достатъчен само един поглед към схемите, надраскани в равни редички, за да се досетя – нашийникът е бил за Логер.
 	-О, Бездна – простенах аз, правейки крачка към стената.
 	-Стой – спря ме Юрао, - не отивай много близо, нещо й има на тази стена, но не мога да разбера какво.
 	Стоях и се опитвах да успокоя забързаното си сърцебиене, стараех се да се съсредоточа и да мисля. Да мисля! Да мисля, че на стената не може да има нищо важно, и не може, по една проста причина – Логер беше един от най-умните адепти в нашия поток и не би писал нещо там, където всеки можеше да го прочете. Не му беше в стила. Изобщо. Тук нещо не беше както трябва!
 	-Юр – аз се обърнах към партньора, - ти каза, че Логер ми е оставил послание.
 	-Да – дроу кимна с глава към стената, - ето го. Самата стена е като омотана в пашкул, аз се опитах да се приближа и виж какво стана – един от пулсарите се издигна нагоре и аз видях пукнатина, широка поне два пръста. – Виждаш ли? А аз едва пристъпих натам. Опипах това нещо с магическо зрение и разбрах, че там има нещо, но ако някой се доближи, започва да се самоунищожава. И разбери, ако бях викнал веднага нашите, те, от съображения за безопасност, биха блокирали всичко и биха го отворили, за да не подлагат жителите на сградата, или на сградите, ние не знаем точно дали и колко къщи ще бъдат повредени при унищожаването на това мазе. Схващаш ли?
 	Аз кимнах, оглеждайки стената, а след това попитах:
 	-Откъде знаеш, че само аз ще мога да я отворя?
 	Юрао подмами с пръст всичките три пулсара, а когато те долетяха, ги насочи към мястото, където веригата беше зазидана в каменния зид. И там аз наистина забелязах надпис. Припряно измъкнах увеличителния кристал от академическата гривна и потреперих, прочитайки „Дея, помогни ми“.
 	-Сега разбираш ли? – партньорът тежко въздъхна. – И можеш да ми вярваш, нито Шейдер, нито даже твоят Тьер, прочитайки това, нямаше да ти позволят и носа да си покажеш тук.
 	В този момент аз си мислех само за едно нещо – че веднъж вече бях отказала да помогна на Логер и това беше довело до страшни последствия, и нямах никакво право да му откажа още веднъж. Между другото, си давах сметка за това, че е странно, много странно, че Логер е бил толкова уверен в появата ми тук. И все пак, трябваше да се опитам.
 	-Така – започнах да разсъждавам на глас, - дай да си помислим… има надписи на стената, но на мен ми се струва, че не си заслужава да им обръщаме внимание – Логер не би оставил съобщение на толкова очевидно място… В това съм повече от уверена…
 	-Тогава, къде? – беше приятно, че Юрао веднага и безусловно ми повярва и дори не поиска от мен да обоснова изводите си.
 	-Къде?.. – замислено повторих аз. – Някъде там, където неговите надзиратели не биха се сетили да търсят. На място, където аз, като проклятийник, задължително бих проверила…
 	Бавно обходих с поглед пространството, което е било достъпно за пленника, докато е бил окован във веригата… В ъгъла, до надписа „Дея, помогни ми“ имаше купа с някакво мътно полутечно съдържание и две мръсни канчета с вода. Нищо друго. А след това изведнъж ми мина през ум:
 	-Юр, защо са му на пленника две канчета?
 	-Не знам – дроу също ги погледна с подозрение. – Може едното да е било за чай, а второто, по-тънкото, за вода.
 	Вода! Водата съхранява информация… Информацията за произнесените проклятия!
 	-Трябва ми това канче – започна да ме обхваща чувството, че съм на прав път, - трябва ми това канче и повече светлина.
 	-Стой тук – заповяда Юрао и внимателно пристъпи към стената.
 	-Не го разплисквай – предупредих аз.
 	Невероятно предпазливо ми подадоха канчето, и аз, едва пристъпвайки, го пренесох на по-светло и чисто място, огнените кълба се виеха над главата ми като любопитни птички, а Юрао нетърпеливо потриваше ръце.
 	А аз вече не обръщах внимание на нищо друго, освен на водата в мръсната, покрита с плесен по ръба съдинка. Настройвайки увеличителния кристал, аз се взрях във водата и осъзнах, че там има някакъв миш-маш от проклятия.
 	-Тук са около двайсет – вглеждайки се, удивено промълвих аз.
 	-Какво? – не разбра Юрао.
 	-Проклятия. Тук има поне двайсет проклятия, наложени за много кратко време, и по принцип дори може да се определи кое е било първо, а кое – последно.
 	-Как така? – партньорът все още не разбираше.
 	-В първото е била вложена повече енергия, във всяко следващо – все по-малко и по-малко. Последното, той го е произнесъл практически без да използва енергийни потоци.
 	Единствено едно нещо не можех да разбера, а и Юрао, явно, също:
 	-А защо му е трябвало да го прави?
 	-Представа си нямам – признах аз. – Просто е седял тук в мазето и си е нашепвал проклятия, влагайки все по-малко и по-малко сила във всяко следващо…
 	И осъзнаването ме заля като вълна.
 	-Ето, това е съобщението! – възкликнах аз.
 	-Аха, нас са ни прокълнали – скептично отбеляза Юрао.
 	-Не, какво говориш – аз се отпуснах на колене, сядайки по-близо до канчето, - това трябва да е някакъв шифър или код. Не напразно той така ги е разделил, това не е никак лека работа за адепт от четвърти курс, той целия си резерв е вложил в този код, та след подобно нещо по принцип може дори да се простиш с живота.
 	-Защо? – поредния въпрос от странно недосетливия днес дроу.
 	-Използвани са проклятия от пето ниво и нагоре, такива и проклинащия засягат, дават рикошет.
 	И аз започнах да определям какви именно проклятия са били наложени.
 	-Гледай, най-много сила той е вложил в „Каерто“ – едно от древните проклятия, които са били използвани по време на войната за територията на Тъмната империя. Така, второто е Разкъсващото проклятие, невероятно рядко, него за последен път са го срещали преди поне триста години, ние само по История на проклятията го учихме. Трето…
 	-Стой – Юрао приклекна и вадейки перо, надраска на пода „Каерто“ и „Разкъсващо проклятие“.
 	-Добра идея – похвалих го аз и продължих: - Третото по интензитет е „Игас“ – също древно, четвърто ниво, а четвъртото е „Синята смърт“ – едно от смъртоносните проклятия, както не може да не се досещаш.
 	Юрао записа и тези две, и в очакване ме погледна.
 	Продължих:
 	-„Тлен“ – смъртоносно проклятие, трето ниво, изобщо зловещо нещо, предизвиква изгаряния по тялото на жертвата, които после започват да гният. „Аргарус“ – следващото, също смъртоносно, шесто ниво.
 	-Хич даже не ми казвай какво прави – помоли Юрао.
 	-Добре, няма – и аз се върнах към изучаването на водата с помощта на кристала. – По-нататък – „Любовта на Смъртта“, също шесто ниво, „Ъгълтен“, трето, „Тамарикс“ – много опасно проклятие пето ниво, а след това – странно, аз просто не вярвах на очите си – празно проклятие…
 	-Какво? – не разбра Юрао.
 	-Как да ти обясня, самоунищожаващо се проклятие, празно, без никакво външно действие… - поясних аз.
 	-Добре – дроу се вгледа в написаното, - дай да обобщим: „Каерто“, „Разкъсващо проклятие“, „Игас“, „Синята смърт“, „Тлен“, „Аргарус“, „Любовта на смъртта“, „Ъгълтен“, „Тамарикс“ и празно проклятие… И какво може да значи това?
 	-Юр, това не е всичко – напомних аз.
 	-Чакай – прекъсна ме той. – Ако този твой Логер е бил толкова умен, значи и празното проклятие го е използвал с цел, нали?
 	-Да допуснем.
 	-Значи, дай да помислим. „Каерто“, „Разкъсващо проклятие“, „Игас“, „Синята смърт“, „Тлен“, „Аргарус“, „Любовта на смъртта“, „Ъгълтен“, „Тамарикс“ и празно проклятие… - Юрао си почеса плешивото теме, - „Каерто“, „Разкъсващо проклятие“, „Игас“, „Синята смърт“, „Тлен“, „Аргарус“, „Любовта на смъртта“, „Ъгълтен“, „Тамарикс“ и празно проклятие…
 	Отново взирайки се в написаното, замислено произнесе:
 	-Дей, а ако от всички тези проклятия вземем само първите букви?
 	Аз се замислих и опитах:
 	-К,Р,И,С,Т,А,Л,Ъ,Т – и тогава се досетих: - Кристалът, Юрао, искал е да каже „кристалът“
 	-Ето за какво му е било нужна последователността – и той весело ми намигна, - давай нататък.
 	-Напиши „кристалът“ и остави място – разсеяно подхвърлих, разглеждайки отново водата в канчето.
 	А там присъстваха:
 	-„Ненавист“, пиши „н“, Следва „Ерендор“, след него – празно проклятие…
 	-„Кристалът не“ – прочете Юрао.
 	Отлично, по-нататък вървят „Органара“ – също древно и „Хриптящата смърт“, пиши „х“. „Раката“ – любовно проклятие и… как се наричаше… „Атвер“ – любовно, но от серията на убийствените. „Навка“ – проклятие, което привързва зомби или друг нежив към жертвата. И „Яверус“ – древно, едно от първите проклятия изобщо. Така, какво се получава…
 	-„Кристалът не охраня…“ – прочете получилото се словосъчетание Юрао.
 	-„Ва“! – тържествено завърших аз. – Следващите там са „Верута“ и „Амерунската смърт“!
 	Кимвайки, дроу записа и прочете:
 	-„Кристалът не охранява“.
 	И това беше цялото послание. Ние се спогледахме.
 	-И за какво става дума? – нищо не разбирах аз.
 	В същия този момент, ние чухме гръмоподобен тътен и далечното:
 	-Нощна стража! Отворете вратата!
 	Почти веднага забелязахме дракона, който някак успяваше и бързо да слиза по стълбата, и ожесточено да се чеше. Когато скочи на пода, той хазартно се ухили и възвести:
 	-Това беше, господа, сгащиха ни!
 	Ние с партньора отново се спогледахме с отчаяние, което не можеше да се скрие.
 	-„Кристалът не охранява“ – с нарастваща паника повторих аз, - „Кристалът не охранява… какво ли може да значи това?!
 	-„Кристалът не охранява“ – повтори и Юрао.
 	-В смисъл „Кристалът не охранява“? – уточни Наавирр.
 	А някъде горе се разнесе грохотът на избитата врата.
 	-Строшиха вратата, значи входът към мазето няма да се отвори, имаме време – опита се да ме успокои Юрао. – Дупката в пода не е толкова лесна за намиране, повярвай ми.
 	Аз му вярвах, затова се опитах да се успокоя, отново се върнах към странното съобщение „Кристалът не охранява“. И някаква мисъл, нещо смътно ме дразнеше в тази фраза… нещо очевидно, което просто беше на повърхността…
 	И тогава се раздаде пълен с гняв и ярост вик:
 	-ДЕЯ!
 	-А ето я и Бездната – потресено промърмори Юрао.
 	-Тьер входа в мазето за миг и с откъртена врата ще го намери… - Късметчето дори престана да се чеше.
 	-Дойде последният ми час – подсмъркнах аз, разбирайки прекрасно, че никой няма да повярва в историята за моето похищение. – Това просто е краят…
 	Аз бавно се изправих, усещайки как ми треперят ръцете, изплашено се огледах и онзи същият син кристал привлече погледа ми. Кристалът, към който Юрао беше забранил да гледам… и нещо ме озари: „кристалът не охранява“!
 	-Юр – кряснах аз, - ето го кристалът! Той не охранява!
 	Дроу също стана, хвърли поглед към кристала, към мен, отново към кристала… А горе нещо забуча и в следващият миг стълбата се озари от дневна светлина, тоест, входа вече го бяха открили!
 	-“Кристалът не охранява“, Юрао – повторих аз.
 	Той стоеше и се колебаеше дали да повярва на съобщението на Логер или ще е по-добре да не рискува. А след това се реши и ние стремително се приближихме до кръглия камък.
 	-Аз сам – предупреди дроу и протегна ръка към камъка.
 	Когато ръката му с остри нокти покри кристала, всичко някак се смеси в ярък калейдоскоп и избухна пред очите ми – синьото безвредно сияние, което изведнъж запълни цялото пространство на мазето, не слезлия, а светкавично плъзналия се по стълбата разярен Риан, появилите се след него Нощни стражи, начело с лорд Шейдер… И стената, огромната каменна стена, която се разтваряше в синьото призрачно сияние… А когато сиянието изчезна, всички видяхме свития на пода адепт на Академията на Проклятията, който с труд, но все пак успя да вдигне глава.
 	И това щеше да е огромна радост за мен, ако не беше тъмният, пълен с ярост поглед на лорд Риан Тьер…
 	 
 	Епилог


 	В последния зимен ден целият Ардам се готвеше за чудесния празник на Смъртта на зимата. Един от най-обичаните дни през годината, последният в поредицата зимни празници. От небето се сипеше пухкав бял сняг, украсявайки за последен път през тази година столицата на Приграничието. По улиците се носеха сагаррите с бързите си копитца и се опитваха да разнесат навреме всички малки подаръци. По-големите ги разнасяха кентаврите, за тях днес беше напрегнат работен ден. Към суетата по улиците на Ардам се добавяше и суетата в небето над тях – магическите вестители летяха буквално на ята, разнасяйки поздравления, пожелания или покани за празника. На главния площад, вече напълно ремонтиран след катастрофата, пламваха огньове, блещукаха гирлянди и се гонеха децата, на които днес им беше разрешено да се веселят до самия изгрев на слънцето. А освен това, въздухът носеше миризма на пресни курабийки, сладко от къпини, и като че даже очакване за чудо витаеше наоколо, заедно със сладките аромати…
 	-Ти още дълго ли ще мълчиш? – уморен и раздразнен глас.
 	Аз премълчах.
 	-Затвори прозореца, ще настинеш отново.
 	Затворих го, но все пак останах да стоя до стъклото. Там, зад него се простираше главния площад и аз проследих с поглед групичка малки върколаци, които строяха снежна крепост. Вампирчета градяха подобна на другия край и хлапетата тичаха между едната и другата, за да видят на кого му се получава по-хубава.
 	-Аз трябваше да съм в столицата – Риан се приближи и внимателно ме прегърна през раменете.
 	Магистърът беше наел целия горен етаж на ресторацията „Златният Феникс“ за тази празнична вечеря в чест на последния зимен ден. И сега, когато вече ни бяха сервирали масата, в разкошното помещение бяхме останали само ние двамата с Риан и цяла Бездна неразбиране помежду ни.
 	-Дея…
 	По стъклото заби с криле вестител. Припряно открехнах прозореца, взех плика, призрачните крилца ми махнаха за довиждане и създанието отпраши да изпълнява следващата поръчка. Вестителите бяха толкова мили и забавни, че аз още няколко секунди стоях и просто гледах след него, а след това отворих плика.
 	„Честит празник на Смъртта на зимата, драгоценни партньоре. Всичко най-тъмно, много кошмари, късмет, за да се изпълнят всичките ти желания. Осен това, мрак да покрие светлата ти главичка и повече огън в безпокойното ти сърчице. Дей, каквото и да се случи, помни – ти самата си най-ценното, което имаш. Твоят правилно финансово политичен партньор, офицер Юрао Найтес“
 	И аз приех много трудно решение.
 	-Риан – стремително се обърнах към магистъра. Известно време си подреждах мислите, а след това се взрях в черните, леко мъждукащи очи и тихо, но уверено казах, - трябва да поговорим.
 	 
 	 
 	Край на четвърти урок

 	 

 	 

 	Copyright © 2013 Елена Звездная