Елена Звездная - Академия на проклятията: Тайните понякога са смъртоносни Урок трети 
 
  Превод — Кристина Мешулам 
 	 
 — Адептка Риате — леко вибриращият глас на главата на нашето учебно заведение караше нещо дълбоко вътре в теб да тръпне, впрочем, от гласа му сега и стъклата на прозорците зазвъняха, — жадувам да чуя обясненията ви! Магистърът на Тъмното изкуство, племенникът на императора, Първият меч на империята, членът на ордена на Безсмъртните, самият велик лорд Риан Тьер беше съсредоточил върху мен втренчения поглед на черните си, като самото Тъмно изкуство, очи. И той изобщо не жадуваше моите обяснения, той просто ги изискваше. Мислено споменавайки Бездната, аз се опитах поне някак да се оправдая: — Така… се получи — да, с оправданията на мен винаги лошо ми се беше получавало. Вратата се отвори и се блъсна в стената. Лорд-директорът стремително се обърна, насочвайки пълният си с гняв поглед към самоубиеца, който явно не беше наясно със собствения си стремеж да се прости с живота. Селският ковач — грамадно мъжище с рамене, които не минаваха през вратата, с орки в родословието и квадратна челюст, издържа с достойнство погледа на магистъра, а след това изгъргори: — Да ме извинявате, уважаеми преподавател и господин директор, ама не е прилично да оставате насаме с моята годеница. Майстор Горт, доколкото ми беше известно от разказите на леля ми, извивал подкови с ръце и чисто сам ковал даже двуръчни мечове, но нещо ми подсказваше, че сега самият него ще го извият на геврек. — Твоята годеница? — със зловещ тон уточни магистърът. И обръщайки се с гръб към мен напълно и абсолютно посвети вниманието си на нещастния Горт. — Моята! — ковачът явно не се чувстваше нещастен, той и на лов за рвар ходел с голи ръце, както ми беше разказала все същата тази леля Руи. Лорд Тьер се усмихна, а след това спокойно и даже ласкаво произнесе: — Ще ти дам един съвет, юначе — повече никога не смей дори да гледаш към нея. „Юнакът” разтегна устни в крива усмивка, демонстрирайки липсата на няколко зъба, раздвижи си раменете и врата, нави си ръкавите и посъветва: — Ти, тва, лицето си пази, щото да не зема зурлата ти столична да я намачкам като за в Бездната — и се хвърли към лорд-директора. Риан не си позволи да бъде въвлечен в сбиване в мое присъствие. Мълчешком хвана ковача за врата, мълчешком повдигна цялото му тежко туловище и така, с изпъната ръка го изнесе от скромната ми спалня. След това, по стълбите се разнесоха леките му, дори с такава тежест в ръце, стъпки, виковете на събралия се в нашата обща стая народ, а там имаше поне четирийсет човека, а след това скръцна входната врата. Звуците на ударите лошо се чуваха сред шума на снежната виелица, хриповете на ковача, също, но когато той започна да моли за пощада и да се кълне в Бездната никога повече да не поглежда към мен, това явно го чуха всички. Не издържах, и приближавайки се към прозореца, видях как ковачът Горт пълзешком се измъква от нашия двор, а магистърът, сваляйки ръкавиците си, се връща към нашата къща. Аз се отдръпнах рязко от прозореца, когато чух скърцането на входната вратата, през която беше влязъл Тьер и вече чаках, че той отново ще се качи при мен, но в този момент се раздаде гръмогласен рев, разтърсил до основи дома ни: — Дея! Слез тук, бъди така любезна. Нервно преглъщайки, аз… останах да стоя насред стаята. Точно до повторното: — Дея! И какво щях да му кажа? Какво можех да му кажа? И как щях да го обяснявам пред всички, които бяха долу? Че се бях съгласила на този фарс от жалост, а мен просто ме бяха използвали? Ами че то, ако разкажех всичко както си беше, не само Риан, а и тате ще се завтече да се разправя с ковача… и с леля Руи също. Аз така или иначе щях да се откажа — утре, пред всички, но кой можеше да знае, че магистърът ще се появи изневиделица не на петия, а на третия ден от пристигането ми… Изобщо, трябваше да си призная, че това пътуване още от самото начало започна не така, както би трябвало. Първо, баба Дора, майката на баща ми, не си беше у дома във Вилра. Още тогава ме бяха накарали да застана нащрек думите на съседката й, която ми прошепна, че баба ми е отишла на семеен съвет. Само дето не й бях придала значение, а би трябвало. После се беше случило нещо още по-странно — чичо със семейството му, също не си бяха вкъщи! Не, не ни се беше наложило да спим в страноприемницата, нас с охраната с радост ни беше приютила тъщата на чичо, много мила руддака, която и след смъртта на мъжа си, беше останала вярна на традициите и гостоприемството на рода му. Да, трябваше да се замисля още тогава, тъй като в моето семейство, овен най-малките ми брат и сестра, съответно на осем и на седем годинки, всички вече бяха омъжени, женени или в състояние на приближаващ се брак. Но кой знае защо, аз тогава не бях помислила за това. Играех си с Късметчето, учех преписаните от Тесме заклинания за противодействие, пък и пътят значително ме разсейваше. На завоя към Верегс ни бяха нападнали върколаци. То не че ни бяха нападнали, но на бойните магове, така им се беше сторило. В крайна сметка ми се беше наложило да крещя от каретата, че това са приятели. А каква беше цялата работа — върколаците от столетия мирно си живееха във Верегските гори и дори през зимата не ги напускаха, а любопитството, знае се, е страшно нещо, затова те спираха пощенските екипажи, за да разберат какво и къде се е случило по света, а това, че го правеха в животинския облик — с козина през зимата било по-топло, отколкото даже с най-хубавото палто, казваха. Но уви, аз не бях успяла да обясня на маговете особеностите на местните междурасови отношения, като резултат — те поопърлиха козината на тримата, които мирно се опитаха да ни спрат на пътя. А върколаците никога не оставят своите в беда и половината глутница се втурна да отмъщава. Маговете се бяха приготвили за геройска смърт, а аз все се стараех да се измъкна от каретата, за да разясня ситуацията, само дето някой от бившите офицери знаеше заклинанието „Клетка” и аз се бях озовала в магически неотваряем кафез. Аз крещях, удрях по вратата, настоявах, но в условията на взривяващи се огнени снаряди и приближаващия се вой на глутницата, мен никой не ме слушаше. Точно до момента, в който не извиках: „Сега ще ви прокълна всичките!” Тогава, спряха каретата, пуснаха ме, а най-възрастният, лорд Орвес, изсъска: — Ти нещо каза ли там? Тоест, на мен, отгоре на всичкото, ми се разсърдиха. Спаси ме викът на един от върколаците: — Ей, ама това е Дея! Едва тогава маговете смениха гнева си с милост и се осведомиха: — Значи ви ги познавате, госпожо Риате? Аз не случайно исках да пътувам с пощенския екипаж, там кочияшите са опитни, знаят вече всичко и дори си обменят стоки и подаръци с върколаците. А сега се наложи дълго да обяснявам на маговете колко много са сбъркали. Всичко завърши прозаично — мен, настояваща за продължаването на пътешествието, отново ме заключиха в каретата и към заклинанието „Клетка” добавиха и заклинанието „Мълчание”, а след това, маговете и върколаците цяла нощ и до сутринта си разказваха новини в лагера, седнали около огньовете. Обидно ми беше, че даже не можах да се наспя — то те мен не можеха да ме чуят, а върху мен се стовари цялата гама впечатления от пиянските хорови песни, леещи се от гърлата на маговете и върколаците. Отгоре на всичкото, когато най-накрая продължихме напред, маговете демонстративно не разговаряха с мен. Те яздеха мълчешком, мъчително стараейки се да преодолеят страшната болест на име махмурлук и от време на време псуваха върколаците с тяхната ракия, срещу която дори заклинанията за изтрезняване не помагат. Така че, петте дни, вместо седемте в пощенската кола, тъй като ние се движехме по-бързо, свършиха за наше всеобщо облекчение. Мен ме докараха до къщата, която още отдалече, изглеждаше забележимо обновена, отвориха вратата на каретата, протегнаха ми ръка в стоманена ръкавица, след което ми помогнаха да сляза и се отчетоха: — Обектът Дея Риате е доставен до местоназначението цял и невредим. По време на пътешествието, обектът не е ходил по тъмни улички, не е пил в съмнителни компании, не е участвал в сбивания, картини, способни да поклатят моралните устои не е наблюдавал. Така значи… — Вие затова ли ме затворихте в каретата, когато отидохте да се напивате с върколаците? За да не виждам картини, способни да предизвикат негодувание и да поклатят моралните ми устои?! Невъзмутимо ми отговориха: — Ние изпълнихме условията на договора в пълно съответствие с изискванията на възродения дух на смъртта — и такива им бяха честни лицата, докато го казваха! Тогава аз разбрах на кого трябва да благодаря за най-ужасното в живота си пътешествие. И след такова пътуване ми се искаше просто да се прибера у дома, да поседна с майка и татко на масата, да разкажа какво ми се е случило…и да е тихо, само да се чува как пращят дървата в камината и Царапка ласкаво да мърка на коленете ми, и… Вратата се отвори още преди маговете, благоволили да донесат куфарите ми, да се приближат към къщата. В следващият момент ме оглушиха приветствени викове, тропот на прекалено много крака, радостни възгласи, и цялата немалка маса наши роднини се изсипа да посреща най-голямата дъщеря, тоест, мен. В къщата ме понесе потокът от, кой знае защо, много доволни роднини и аз с усилие въртях глава, за да мога да видя всички надошли. Не, аз обичам роднините си, но… Трябва да спомена, че това е Приграничието и като правило във всяко семейство има осем — десет деца, а като резултат — когато се съберат всички деца със своите деца и съпрузите, една маса не стига, а тук присъстваха всички таткови роднини и половината от мамините… Нашият голям дом се оказа препълнен до покрива! Но дори това не беше най-страшното! — Дея, умното ни момиче, колко се радвам да те видя! — леля Руи, жената на най-големия брат на тате, сегашната глава на целия род, отговаряща за всички брачни дела, радостно се затътри към нас, разперила неописуемо дебелите си ръце. Аз, разбира се, обичам роднините си, но например, когато видях леля Руи, ми се прииска да се врътна и да си замина обратно или например, някъде да се свра, или да се закопая в снега до пролетта. Но най-неприятното — леля практически изблъска мама в намерението си да ме прегърне първа. И преди, аз мълчаливо бих се подчинила, но лорд-директорът все пак беше изменил нещо в съзнанието на всички адепти на Академията на Проклятията. — Тъмни, лельо Руи — високо известих аз, и ловко препречвайки траекторията на движението й с тялото на леля Мили, изтичах към мама. Майчицата ми, стройна, леко уморена, но много щастлива, силно ме прегърна и прошепна нашата семейна фраза: — Ти си си в къщи. Тя винаги казваше просто „Ти си си в къщи” и в това се съдържаше всичко — и радостта й, от това, че съм пристигнала, и тъгата й, докато ме е нямало, и съжалението, че скоро отново ще отпътувам. Впрочем, този път тя прошепна и още нещо: — Баща ти не е съгласен. Когато тя се отдръпна, обхванала лицето ми с такива родни ръце, аз започнах да се досещам, с какво не се е съгласил тате… Впрочем, леля настоява да ме омъжи откакто станах на четиринайсет, а сега… Споменавайки леля… — Е, щом всички се радват да видят останалите — сарказмът явно се отнасяше към мен, — жените отиват да слагат масите, а мъжете — вън! Днес е женски ден! Продължавах да гледам към мама, тя явно с мъка сподави недоволството си и се опитваше да се усмихне, но не й се получаваше кой знае колко добре. И явно, проблемът беше леля… И ето, например, преди аз бих си замълчала, а сега нямах никакво намерение: — Лельо Руи — обърнах се аз с цяло тяло към главата на семейство Риате, — по какъв повод е празникът? В нашия род основно всички са светлокоси и сивооки, леля, обаче, в тълпата се отличаваше с черни, вече прошарени коси, черни очи и някакво зло лице с властно изражение на него. А освен това, и с габаритите си — тя на ширина и с чичо може да съперничи, той е ловец, като тате, така че може и да има цял метър в раменете. — А ние, Деичка, радост си имаме — през зъби отговори леля, — една стара мома, дето е позор за рода, ще омъжваме. Шумът в тълпата роднини стихна моментално. Да, аз съм стара мома и това е факт. По-малките ми сестри вече са омъжени, всичките имат деца, а аз съм на двайсет, брачната възраст преди четири години ми е минала, така че да, аз съм стара мома и позор за рода. И може би, щеше да е честно да кажа, че вече съм сгодена и ще се омъжвам, но… едно е да го кажа на мама и тате, съвсем друго — на леля Руи, оставаше само тя да се разкудкудяка из цялото Приграничие, че ще се сродява със самия лорд Тьер. Наведох глава, срещнах с очи златния поглед на Късметчето, спомних си, че днес е желателно да намеря и нашата котка и да разбера в какво се състои тайната на нейното дългожителство и се успокоих. — Да, леля Руи — аз вдигнах брадичка, срещнах се с пронизващия поглед на леля, — аз съм стара мома. На мен така ми харесва, освен това, аз не мога да се омъжа преди да завърша академията, така че… ще ви се наложи да се смирите с това, че в семейство Риате, все пак съществува една стара мома! Леля беше искрено убедена, че нейната задача като глава на рода е да омъжи всички момичета. Лично аз съжалявах, че баба Дора й предаде всички пълномощия след смъртта на дядо. Сигурно и баба съжаляваше за това, но назад нещата не можеха да се върнат и сега всички страдаха. И ако към чичо нямаше никакви претенции, то към леля… Тате изобщо се бе оженил за мама без нейната благословия, за което го бяха отлъчили от всички семейни събрания до раждането на третото дете. Но това бяха минали работи, а всъщност работата беше в това, че тате обича своите роднини, и не ми се искаше, той да си има неприятности с тях заради мен. — Всичко ли си каза? — с елейно гласче попита леля. — Да, лельо Руи — покорно се съгласих аз. — Ами, тогава запомни, Деичка — започнаха нравоученията, — това, че ти умееш да четеш и да пишеш, а и учиш някъде там, в никому ненужно учебно заведение, не променя факта, че ти си Риате! И докато аз съм жива… И тук аз не се сдържах: — В Академията на Проклятията, лельо! Аз уча в Академията на Проклятията! И, между другото, имам моя собствена работа, кантора за частни разследвания, която отворихме с партньора ми… — Някой си дроу, Юрао Найтес — пропя леля. Аз едва не изпуснах котето. — Деюшка — телесата на леля доплуваха до мен, тя се наклон към ухото ми и просъска, — за твоите похождения в Ардам всичко знам. И за това, че като сервитьорка четири години си се натискала по ъглите с пияниците. И ако ти сега ми се заинатиш, аз нито на теб, нито на майка ти, нито на сестрите ще ви дам мира, всички ще ви опозоря. Леля се изправи, гледайки ме насмешливо от височината на своя ръст. А аз стоях, взирах се в нея и си мислех: проклятието за разстройство или не по-малко жестокото проклятие за хълцане, което държи цяло денонощие?! Едно само беше лошо — тогава в Мъртвия град, аз защитавах живота ни, следователно, имах право да използвам проклятие, а ако го произнеса тук, могат да ме изключат от академията. И даже лорд Тьер няма да може да ми помогне. И все пак, нямах никакво намерение да я оставям да си разиграва коня, но и да правя скандал пред всички, също не ми се щеше. — Добре, лельо — с усилие отговорих аз. — Мога ли да си почина от пътя? — Разбира се, мила — на мен мазно ми се усмихнаха, — отивай. Аз се обърнах и излязох на двора. Студеният порив на вятъра удари в лицето ми, снежинките се завъртяха около мен, сипейки се от покрива, а след това в ръцете ми изфуча Късметчето. Започна да се извива, и накрая се изхлузи в снега, смешно потъвайки до самата муцунка. Аз исках да го вдигна отново, но котето прояви своя нетипичен произход и запълзя по снега. И почти веднага в ръцете ми, опитващи се да сграбчат котето, се тикна носът на Царапка. Нашата едра, охранена котка ласкаво замърка, приветствайки ме. — И на теб кошмарни — прикляквайки, я почесах зад косматото ушенце и замислено промърморих: — Интересно, ти наистина ли си възроден дух или само котка… Царапка, мъркайки се промъкна по-близо, изправи се на лапички, тъпчейки по роклята ми, така, както умеят само котките, мушна муцунката си в лицето ми, а след това се втренчи в мен с блестящи от светлините в къщата очи и взе, че изтърси: — А ти как мислиш? Аз така и тръшнах направо в пряспата. Седях, втрещено гледах нашата стара, отново бременна котка и не можех да повярвам! А Царапка бавно ме заобиколи, потърквайки се от ръката ми и измърка: — Да се пррростудиш ли искаш? Ставай, Дея, какво си се сплескала в снега! Навярно, ако котката беше заговорила с мен по-рано, аз бих избягала с диви крясъци, огласявайки цялата околност, а сега: — Тъмни дни ви желая — промърморих аз, гледайки пухкавата красавица. — И на теб, Деюшка — мъркайки, отговори котката, обикаляйки ме в кръг, — а сега, вдигай се от снега, че ще те издера! Станах. — Възроден дух — прошепнах аз с непослушни от студа устни. Котката меко се отблъсна от земята и скочи в ръцете ми. Аз я хванах просто по навик. — Кажи на Ериса, че отиваш при баба ти — заповяда Царапка, пъхайки нослето си в шията ми. Тя винаги така правеше, но досега това не ме плашеше, а днес… — Не се бой от мен, Деюшка. И да вървим при баба — и нервите ще си успокоиш, ще си отпочинеш, и мен ще ме изслушаш. Аз прегърнах котката, притискайки я по-здраво, изприпках до вратата и викнах: — Мамче, аз до баба ще оттичам. И тръгнах, без да чакам отговор. Излизайки зад оградата, аз закрачих по пътя, затъвайки до коляно в прясно навалелия сняг и не се сдържах: — А тате къде е? — Къде! Отиде теб да те посреща на заставата — съобщи Царапка, — те не знаеха, че ти с охрана ще дойдеш, а не с пощенския дилижанс и взеха, с мъжете, че натам се запътиха. Не се притеснявай, вече отидоха да ги извикат. Аз неволно се усмихнах и си помислих какъв чудесен баща си имам. И майка, и братя, и сестри, само не и леля Руи! — Ти си се изменила, Деюшка — отново заговори котката, — очите вече не са ти все наведени, гласът не е тих, като че трева шуми, а говориш уверено, а и гърба си прав и изпънат го държиш. — Ти си тежка, какво да правя! — възмутих се аз. — Естествено — котката изпухтя, изпускайки облаче топла пара към лицето ми, — да се правиш на бременна е тежка работа. И тогава разбрах, че не сме имали котенца всяка година! Не ги е имало! И никой не е отлитал в гората… Спирайки, възмутено погледнах котката. Та аз винаги се притеснявах, после тичах в гората да ги викам, и млекце им носех, и… — Не стой, Деюшка, по-бързо давай, няма много време да ни дадат, а в къщата не можем да говорим, там има толкова уши сега, като умъртвия напролет… неупокоени. Да се бърза, беше трудно, но аз все пак се опитах. До края на улицата се изпотих, уморих се така, че и в къщата на баба нахлух без да чукам, отваряйки резето на оградата. Вратата на къщата веднага се отвори, и надвиквайки воя на вятъра, се разнесе пресипналия глас на баба: — Деюшка, ти ли си? Ето, например, откъде тя винаги знае, че аз съм дошла? — Аз съм, бабо! — Царапка се изтърси в пряспата, аз не исках така да стане, просто стъпих накриво на тясната пътечка. — Тъмни нощи, бабче! И се затичах да прегърна сухата старица, чиито обятия, независимо от възрастта бяха и силни, и нежни. — Деюшка, чедо — промърмори баба, — как пристигна, добре ли пътува? — Добре, бабче, всичко е наред, в къщи съм си. И почти се бях успокоила, за миг бях повярвала, че всичко си е както преди, а в този момент от пряспата: — Ама че кекави ръце имаш, Дейка! Или си си лоша по природа? Кажи ми сега, ти саката ли си или си ми сърдита? Трепнах, изобщо не очаквах, че Царапка ще заговори пред баба! — По-полека, Цара, момичето ми се спъна, а и на теб ти харесва да се повъргаляш из преспите, аз видях как като полетя, взе и махна с опашка. Аз се отдръпнах от баба, погледнах удивено, а котката с разрошена пухкава опашка премина гордо покрай нас и влезе в дома. — И ти влизай — баба ме хвана за раменете и ме побутна към вратата, — няма какво на студа да стоим. Аз влязох в коридорчето, събух се и по топлия дървен под стигнах до стаята. Къщата на баба е много стара, дори не знам на колко години е, но такива домове в Загреб вече почти не са останали — само с три стаи и на един етаж, а печката тук не стаите грее, а стените. Много стара къща, но в нея винаги миришеше на билки и на чай, а когато баба печеше питки, ние миризмата през цялото село я усещахме и тичахме при нея. — Не стой, сядай — баба ме доведе до масата, — и се събличай, топло е при мен. Докато свалях палтото, шапката и шала, баба ни сипа чай, а на Царапка наля в една купичка сметана и сега просто седеше и ме гледаше. — Ти си се изменила — изведнъж каза тя, — погледът ти е друг, осанката, даже усмивката. А освен това в очите ти свети любов, Дея. Обичаш ти някого, повече от живота, от гордостта и от собствените си желания. Ще ми кажеш ли името на щастливеца? В този момент, аз си изпуснах шала, и пребледнявайки, изплашено възкликнах: — Късметчето! Баба учудено ме погледна, а Царапка скочи върху масата, лизна от сметаната и недоволно така: — И какво може да му се случи? Ще половува в гората и ще се върне сутринта при теб, втора смърт не го грози. Тогава баба не издържа: — Пак дух си е довела! — и ме погледна така… гневно. — Какво значи „пак” — уточних аз, сядайки на пейката. — А аз, според теб, сама ли се домъкнах от гората? — Царапка изпръхтя. — Ти ме донесе, мъничка беше, три годинки да имаше, а не подмина малкото коте. Ох, как ти се накара Ериса, майка ти, но Орон те поддържа, каза: „Ще го изхраним, затова пък, на Деюшка сърцето й е добро, станало й е жал за котето”. То не всеки дух може да се възроди, много сили трябват, а ако маг те преследва, и то отдавна, ще се напъхаш и в новородено коте, стига само да е слабо, за да можеш да изгониш духа му и да заемеш тялото. Но и опасностите са много — тъмните вървят по следите, а те не отстъпват, а и трябва да оцелееш — прераждането е сложен процес, тялото, в което се вселяваш много често загива. И тогава е нужна грижа, а още повече — топлината на друга душа, някой, който да сподели с теб тази топлина. След мен двама мага вървяха, Дея, и един магистър. Отначало имаше много сили в мен, но прескачайки от тяло в тяло, гаснех като свещ на вятъра… това коте беше последния ми шанс, а веднага след прераждането трябваше и да бягам, и то така че, лапите ми бяха целите в кръв, а маговете яздеха летящи гущери и … добре държаха следата… На мен ми провървя два пъти, Дея, твоят баща беше взел щерка си за зимни ягоди, и ти имаше добро сърце. Ти ме спаси, с детските си ръчички ме вдигна, нищо че дори това коте беше тежко за теб, и ме скри под палтенцето. Ти сподели с мен топлината си и маговете загубиха следата. А като е прибра вкъщи и Ериса видя и дрехите и палтенцето изцапани с кръв, поиска да ме изхвърли, но ти не даде. Втори път ми даде топлинка душевна и аз оцелях. Царапка дойде по-наблизо, легна на масата, муцунката си сложи на ръката ми и продължи: — Мислех си само да събера сили, да укрепна и да си тръгна от къщата ви, но… — котката за миг притвори очи така, както умеят само котките, — ти растеше умничка, добричка, беше ми жал да те оставя. — И какво? — внезапно у ме се събуди някаква подозрителност. Царапка погледна в очите ми и без да мига или да извръща поглед, произнесе: — Ако аз нищо не бях направила, твоята съдба щеше да е в Загреб. Каква щеше да станеш, Дея? На четиринадесет — годеница, на петнайсет — обещана, на шестнайсет — жена. Не беше за теб такава съдба! И на мен изведнъж ми стана много лошо. Гледайки Царапка, аз едва чуто въздъхнах въпросителното: — Загризена?! Царапка присви очи и изсъска злобно: — Ти за каква ме мислиш?! Аз тогава едва не си протърках козината, та да не пускам баща ти навън! Ти самата ме отнесе горе в стаята си! Пък и не се поддава загризена на магия, иначе щях да го отведа надалеч от Орон, както винаги правех, не случайно баща ти е ловецът с най-голям късмет в окръга! — Извинявай… — помолих с нескрито облекчение. Защото не зная как бих могла да гледам Царапка, ако загризена в нашето село го беше довела тя. — Тъй де — измърмори котката, — но при лорда на вашата земя, аз те накарах да отидеш. Едва не изпуснах чашката, която току що бях взела в ръце и потресено попитах: — Защо? — Аз, Деюшка, не съм лечителка, нямаше да мога да помогна на Орон, пък и времето изтичаше, а ако беше загинал баща ти… Зная, зная какво щеше да стане после — ние бихме отишли да живеем при леля и чичо. И щяхме в тяхната къща да живеем, но като натрапници. И тогава в живота ми нямаше да има нищо — нито академията, нито магистър Тьер, нито съвместната работа с Юрао… И какво излизаше? Че цялата ситуация с лорд Градак беше станала за мен благословия на Бездната, а тогава аз мислех другояче, тогава ми се струваше че е дошъл краят на живота ми… И в този момент в разговора се намеси баба: — Дълго ли ще мълчиш, Дея? Кой е той, разкажи ни, бъди мила. Внимателно свалих ръкавицата от лявата ръка, черният диамант ярко проблесна в светлината на горящите свещи и аз, кой знае защо, започнах да се усмихвам. — Да-а-а — проточи Царапка, — тлъста риба сме хванали! Бързо си сложих отново ръкавицата. Казаното от котката изведнъж ми напомни, че аз на лорд Риан Тьер изобщо не съм му лика-прилика. Кой е той и коя съм аз… — Извинявай — Царапка сложи лапичка върху ръката ми, — не исках да те обидя. Та как се казва? Баба не питаше нищо, но хвана ръката ми, дръпна я към себе си, свали ръкавицата и се загледа в пръстена. — Комай е маг — прошепна тя, — силен и от голям род. Да не би да има и императорска кръв у него? И погледът и стана такъв тревожен… Не започнах да го усуквам, а си казах както си беше: — Племенникът на императора, лорд Риан Тьер… Царапка се стовари от масата. Баба така и застина, даже устата й се отвори от изумление, затова пък, след това се понесе: — Ама ти какво, Деюшка, самият племенник на императора! И как така стана?! Свивайки рамене аз премълчах, след това внимателно издърпах ръката си от баба, но не си сложих ръкавицата, а внимателно се докоснах до камъка, също такъв черен и проблясващ като очите на магистъра. За пореден път осъзнах, че ми липсваше… Удивително, да, но ми липсваше. — Ама недей да мълчиш! — Царапка излезе изпод масата, скочи на пейката а от там отново на своето коронно място. — Къде се срещнахте? И тогава, независимо от дълбокия и не безпричинен срам, честно си признах: — Аз него… го прокълнах… Царапка повторно тупна от масата на пода. От там, изпод пейката се донесе: — Я аз тук да си поседя. Някак е по-безопасно… А после какво? Не успях да отговоря. Вратата се отвори, пускайки вътре леден порив на вятъра и вдигнат от започналата виелица сняг, и влезе баща ми. С радостен вик „татко”, аз се хвърлих към него, и веднага попаднах в силните му обятия. — А аз те чаках на заставата — тате ме стисна толкова силно, че ми стана тежко да дишам. — Деюшка, слънчице мое, колко ми липсваше. А баба замърмори: — Орон, ще удушиш девойчето, ръцете ти са като на мечок лапите— тя така страх да всява, затова мърмори, а в същото време, донесе още една чашка, сипа чай и донесе мед на тате — той чая така го обича. — Сядай на масата, сигурно от обяд си залък не си хапнал, с цялата тази навалица у вас. — Гладен съм, мамо — покорно се съгласи тате, той баба, своята тъща, я обича и уважава. — И защо по-рано не дойде?! Баба веднага стана, отиде до печката и веднага постави на масата, премествайки нашия чай и курабийките, голяма купа яхния с месо, а до нея на чиния — къшей хляб. Виждайки тези приготовления, аз също жално помолих: — Сипи ми и на мен. Вярно, че ядох днес в страноприемницата, но от твоята яхния искам да хапна. Веднага ми напълниха чиния, аз по-малко от тате ям, това е вярно. Сваляйки кожуха, шапката и топлия елек, баща ми седна на масата и започна припряно да яде, явно бързайки да ме разпита за всичко след като се нахрани, а баба попита: — Орон, ама няма ли кой да свие малко сърмите на Руи? Тате престана да яде, тежко въздъхна и с неохота отговори: — Аз сам ще се разбера с нея. Единственият добър човек там е Радган. Свестен, добър стопанин, смел и благороден. А без благословията на главата на рода Дея не може да напусне родителския дом. Затова и я търпя… — тате се обърна към мен. — Ти с кандидатите ще се запознаеш, ще видиш, ще си помислиш, ако някой ти хареса, така да бъде, а ако не… ще изгоня цялата тази… Татко не изруга пред нас с баба, но местата на паузите явно трябваше да са пълни със соленички изрази. Аз погледнах баба, а тя — мен и каза: — Орон, закъснели сте вие със сватосването, ти погледни я Дея — очите й блестят, бузките червенеят, а сърчицето й вече не й принадлежи… След това вече, апетитът на тате изобщо се изгуби. Той даже купата с недоядената яхния отмести от себе си, обърна се към мен с цяло тяло и тихо произнесе: — Просто ми кажи, че не е някой лорд! „Лорд” след случилото се за тате е мръсна дума. И аз се опитах да заобиколя въпроса за произхода на лорд-директора, мъгляво заявявайки: — Той е маг. Един от най-добрите… — и под втренчения поглед на баща ми, добавих: — В Ардам. Татко не се впечатли от информацията, той се понамръщи, гледайки ме със сивите си като лед върху реката очи, и продължи да ме разпитва: — А той… за твоите чувства знае ли? — и тъй като аз се изчервих моментално, поясни: — Дейка, ти си ми истинско съкровище, но малко мъже могат да го забележат. И ако не са те оценили, ти просто ми кажи, аз този маг… — Той ми направи предложение! — прекъснах го аз, преди да развие темата с убиването и разчленяването на лорд Тьер. Върху лицето на тате се появи недоумяващо изражение, а след това тъжно попита: — А ти?.. — Аз… се съгласих — да, знаех, че без разрешението на роднините и най-вече на леля Руи, нямах право, но… — Аз го обичам, а той — мен… струва ми се. — Струва ти се? — тате се усмихна не много весело и проточи: — Да-а, провървяло му е на някого. Поне достоен човек ли е? — Няма по-достоен — отговори за мен баба. Но тате чакаше моят отговор и аз промълвих: — Той е добър, много, въпреки, че веднага няма да го разбереш, но ако някой има нужда от помощ, той няма да го подмине. Тате кимна и произнесе: — Да, достоен мъж. — Той е много благороден и грижовен. — И това е добре — погледна ме сурово тате и зачака продължение. — И — аз неволно се усмихнах, — той е много отговорен. Ако му дадат някаква работа, той я изпълнява съвестно. Известно време в къщата на баба само свещите пращяха и огънят в печката бумтеше, това значеше, че през нощта студът ще се засили, а после тате каза: — Виж, ако беше започнала да ми разказваш, че той е силен маг или красив мъж, аз щях да съм против, Дея. Но ти си видяла главното в човека — добротата в сърцето и отговорността за собствената сила, значи човекът е достоен. Кога ще ни запознаеш? Тате, с една дума. — След пет дни трябва да пристигне, сега е много зает — признах аз. — Аха — баща ми замислено кимна, — маговете и каретата той ли ги беше наел? — Той. — Отговорен мъж — с уважение произнесе тате, — много ли е по-възрастен от теб? Никога не се бях замисляла за възрастта на лорд Тьер, но със сигурност знаех, че: — По-възрастен е… — признах аз. — Богат ли е? — ама че въпроси задаваше тате! — Д-д-а… — струваше ми се, че ще трябва и за лорда да кажа. — Е — тате придърпа обратно към себе си купата с яхнията, — важното е, че не е лорд. Виж, ако беше лорд, и на прага нямаше да го пусна, а така, явно е свестен мъж. Ние с баба се спогледахме. Баба леко стреснато каза: — Орон, не всички лордове са лоши, и сред тях се срещат достойни хора… — Не! — татко даже хвърли лъжицата на масата. — Не може дъщерята на ловец да се омъжва за лорд! Може самият лорд да е достоен човек, но нито семейството, нито роднините, нито обществото ще приемат момиче от семейството на прости работяги. Така че, на лорд никога не бих те дал. А ако е маг и достоен човек, защо де не се съглася. Той пак взе лъжицата и започна да яде. Аз си сложих обратно ръкавицата, но не си премълчах: — Тате, той… е лорд… — не гледах към него, но почувствах как той мигновено се напрегна и нервно казах: — Ти, разбира се, си прав — на мен ще ми бъде трудно да живея с този, чието положение е толкова високо, само че… Риан няма да позволи на никого да ме обиди, дори на императора. И след като казах всичко това, се вторачих в чинията си с яхния, очаквайки думите на тате. Поне някакви думи. Тате мълчеше, а след това започна да разказва с пресипнал глас: — Лорд Градак не само нашата къща искаше да зачерни, Дея. В Загреб не се говореше за това, но когато лорд-директорът на твоята академия се зае с твоето дело, излязоха на бял свят девет… Девет подобни договора, Дея! Аз спрях да дишам. А тате продължи: — Това, че вашата академия премина към военните и цялата тази неразбория с честта на адептите на държавното учреждение, това беше благословия на Бездната, Дея. Нямам представа как вашият лорд-директор беше разбрал за дълговото робство, но започнах да го уважавам и за нещо друго — лорд Тьер не само твоето дело отстоя. Когато се разбра, че упълномощеният чиновник на Градак вече бил сключвал подобни договори и преди, вашият лорд Тьер всичко обърна наопаки. Взе офицерите от Дневната стража, накара да отворят сейфа, да конфискуват документите — баща ми стисна юмруци. — Девет момиченца, Дея, бяха минали през ръцете на този мръсник! Ти можеше да станеш десетата! Аз потресено гледах тате, баба — също. Из-под пейката, присвила уши, надникна Царапка. — В Загреб има десет нови къщи и само в нашата няма срам и мъка. Само ти постъпи достатъчно умно, не се изплаши тогава да зарежеш всичко и да отидеш да учиш, а останалите… — той отново тежко въздъхна. — Съседите казваха: „Отиде да прислужва”, а какво е ставало там, само тези девойчета си знаят. Когато били младички и свежи — взимал ги при себе си, когато пораствали — ставали прислужници. Страх ме е да си го мисля, Дея, страшно е… Не можех да повярвам! И Риан нито дума не ми беше казал! — Но… — не ми достигаха думи, — но защо… — Всеки различно — тате тежко въздъхна, — всеки по своему, Дейка, някой не можал парите да събере, някой просто с дъщеричката се откупил… Едно нещо ме радва — няма го вече лорд Градак. — Как така го няма? — аз отново седнах изправена, удивено гледайки татко. — Ами, че вашият лорд-директор го даде под съд — тате се усмихна. — Ох, да беше видяла муцуната на нашия лорд на земята, когато му прочетоха сумата на компенсацията. Тази, която я дадоха на нас, беше най-малката, но аз и не съжалявам, на тях за мъка и сълзи им е платено, аз такива пари не искам. — А с лорда какво стана? — намеси се баба, която също явно чуваше за първи път цялата история. Баща ми сви могъщите си рамене и насмешливо отговори: — След като изплати всички компенсации, на него не му остана кой знае какво, но вашият лорд-директор не се успокои само с това. Извика го на съд на честта, обвини го в поведение, опорочаващо честта на аристократ на Тъмната империя, и използвайки пълномощията си, го лиши от титлата. На лорд Градак веднага му побеля косата. То как стана — тате се усмихна, — на него можеше и да му се размине, но Градак, от глупост ли, от злоба ли, обеща след съда, че и теб ще те докопа. И тогава вече, вашият директор го унищожи — лиши го от титлата, от положението и го изпрати в изгнание. Както разбрах, от там не се връщат. Въпреки че, умът ми не го побира как го чу това лорд Тьер — Градак това шепнешком на ухото ми го каза. Да, с великолепния слух на магистъра вече си бях имала работа. Впрочем, сега не слухът на Риан ме интересуваше. — Тате — ние с баба пак се спогледахме, — а ти… с лорд Тьер разговаря ли? — Ами то как иначе — баща ми сви юмрук, — ей такъв мъжага! Ние след съда в Загреб тук дойдохме, седнахме, пийнахме, аз на него всичко му разказах, а той на мен — за това, че Градак вече никога няма да се върне. Свестен мъж е вашият директор. Ето това е, помислих си, сега вече ще му кажа, но тате добави: — Та по въпроса за лордовете, Дея. Моят отговор е „не”! Защото те от малки знаят, че всичко им е позволено, правят каквото си поискат, а жената за тях е… Единствената жена за тях е съпругата, с нея се отнасят като с богиня, а между другото, все към момичетата от простолюдието гледат и ги влачат в спалните си. Няма да те дам на лорд, Дея! Да знаеш! Такъв обрат на събитията мен изобщо не ме устройваше и аз се опитах да възразя: — Тате, аз… — Три дни, и Руи ще си тръгне — прекъсна ме баща ми, — след това чакам твоя лорд, но да знаеш, Дея, на лош човек няма да те дам. Ще погледна в очите му — ако душата му е тъмна, може и самият император да е, няма да те дам! — Добре, тате — аз наведох глава, криейки усмивката, и реших, че на някого ще направя изненада. И май щеше да е приятна. Във всеки случай, имаше надежда за това. А дотогава… — Тате, а какво да правя с кандидатите? — реших да попитам аз. — С двама от тях аз сам ще поговоря, жалко че няма да ви стане работата с Радган, той е добър ловец — тате отново се върна към яхнията, — а ковачът не ми харесва, но него Руи го е домъкнала… За съжаление именно с ковача и започнаха проблемите. Когато ние с тате се върнахме у дома, на двора вече бяха сложени масите за мъжете, а в къщата — за жените, защото беше зима и не се полагаше на майките — настоящи и бъдещи да треперят на студа. Кандидатите, както се полага, ги бяха сложили начело на трите маси, и всеки от тях беше дошъл с родата си — поне двайсетина човека. Роднините на кандидатите, между другото, с невястата не трябва да говорят, но в момента, когато влязох през вратата в двора, към мен тичешком се хвърли момиченце на около пет годинки, прегърна ме, вдигна светлата си главица, погледна ме с огромни сини очи и попита: — А ти нали ще бъдеш моя майка, а? Аз се сепнах, но се намеси татко. Навеждайки се, вдигна детето, подхвърли го нагоре, пищящо от възторг, хвана го и строго каза: — Ти си имаш своя майка, Кину. А сега тичай при тате, бързо-бързо, като вятър. Ще можеш ли? Момиченцето кимна, и щом краченцата му докоснаха земята, се хвърли към огромен, най-якия от всички присъстващи, мъж. — Мръсно играе Руи, много мръсно — тихо и недоволно каза тате. Той не успя да произнесе нищо повече — към нас величествено се приближиха тримата мои кандидати — ковачът Горт, ловецът Радган от татковия хорд, тоест ловен кръг, и хлебарят Окр. И Горт и Окр ме измериха с не много доволни погледи — явно очакваха някоя по-млада и по-свежа, а Радган ме гледаше приветливо, едва сдържайки усмивката си. Той с нещо ми напомняше за тате. А откъм къщата вече бързаше към нас леля, за да представи кандидатите на невястата, както повеляваше традицията… „Сега ще се започне” — помислих си аз, но тате ме изненада: — Първо аз ще поговоря с тях — уверено произнесе той, заставайки пред мен и закривайки ме от леля. — А после ще ги представиш като глава на рода Риате. Аз не виждах леля, но пухтенето й надви шума дори на започващата виелица. Само че, тате не изчака нейните думи и произнесе: — Няма да дам благословия на нито един от вас. Пауза. Добре беше, че стоях зад тате. В пълна тишина, покрай нас премина хлебарят Окр, а след него и всичките му роднини. После, все така мълчаливо и ловецът Радган, но когато той минаваше покрай него, татко го задържа, слагайки ръка на рамото му и тихо каза: — Не се сърди, Радган, не знаех всичко, а тук обстоятелствата са се променили. — Така и си помислих — също така тихо отговори ловецът, — ела утре, ще поседим, ще ми разкажеш. Ето така, нашия двор напуснаха двама от кандидатите, но не и ковачът. Той беше останал да стои с цялото си непоклатимо туловище и също така непоклатимо каза: — На мен са ми обещали жена! Тогава леля Руи запя и занарежда като сладкогласно славейче. И нямаше как да я спрем — все пак беше глава на рода и водеше всички дела по бракосъчетанията, впрочем, и по разводите също. И тя започна да ми рисува една такава светла картина бъдещия ми живот с ковача, така ми го изографиса, като че ли той с императора всеки ден се здрависваше. Стоях на студа, без да имам право да прекратя този цирк, слушах с неохота, а към крака ми нещо се притисна. Наведох глава и видях Късметчето. По традиция, трябваше да стоя, скромно забила поглед в земята, и дори да не мърдам, но аз се наведох, вдигнах котето и чух веднага: — Хвърли тази мяукаща напаст! Мълчешком се изправих, притискайки котенцето към гърдите си, погледнах в упор леля Руи и разбрах, че ей сега ще ми свърши търпението… — Влез в къщата — тихо каза тате, предотвратявайки назряващия скандал. 	 
 За съжаление, тази вечер не успях да си побъбря нито с мама, нито със сестрите, наложи се да се преобличам, да слизам долу и да се правя на гостоприемна домакиня. Две от сестрите ми бяха бременни, третата — с малко дете на ръце и около масите сновяхме аз с мама и Сира. И, естествено, не ни беше до разговори. А след това се започна: — Каква си пъргава и сръчна, Дея, добра жена ще бъдеш за нашия Горт — заяви ми пълната жена, която седеше с леля Руи начело на масата. Не, свекромонстърът определено ми харесваше повече, с нея поне някак можеше да се разбереш. — Благодаря ви, тъмна — вежливо отговорих аз. — А Дея ще ми стане ми майка? — капризно попита същото това момиченце, което ме беше пресрещнало на двора. — И зестрата й е голяма — намеси се в разговора леля, — а това, че е старичка… той и Горт не е много млад. — Да, и това е вярно — поддържа я майката на ковача. Моята собствена майка така и застина с казана в ръце. Но двете клюкарки не млъкнаха: — Е, голяма работа като е учена, пфу, позор за рода ни — жалеше се леля Руи, — Горт е славен момък, бързо ще й избие глупостите от главата. Мама и така едва се сдържаше, а след тези думи, хвана казана по-здраво и се запъти към леля Руи… Аз, връчвайки подноса на Сира се хвърлих към нея и я пресрещнах на три крачки от леля. — Мамо — чевръсто взех казана от ръцете й, — що не идеш да полегнеш, а? Натичала си се днес сигурно. — Млада е още — важно заяви леля Руи, — нека да тича! И това беше! Повече не можех да търпя: — Ассе кьерте уеме сао такьтян такесо — думите ги произнесох шепнешком, а гледах през това време леля, която за пореден път изпразваше чашата си със сливовица… За съжаление, това не беше проклятието за остро разстройство, тъй като леля със сигурност би обвинила мама в опит за отравяне, затова пък, проклятието за мигновено опиянение изважда от строя противника не по-малко ефективно. — Ой — леля се отлепи от чашата, — нещо взе много хубаво да ми става… Ик… В следващия миг леля с телесата си се свлече под масата, кискайки се вулгарно. В абсолютна тишина присъстващите проследиха процеса на изхлузването й от стола и смутено се заизвръщаха, когато Руи захърка така, че започнаха да дрънчат стъклата и съдовете по масата. Да ме прощава леля Руи, това беше най-малката вреда, която можех да й причиня. — Ще ида да намеря чичо — казах аз и излязох на двора. Невероятно, за първи път правех гадост на ближния си, но изобщо не съжалявах за това. Но все пак, когато излизах се оглеждах — вода нямаше никъде, освен в подложката на саксията с цветя, но нея щях бързо да я излея. На Късметчето проклятието не оказа никакво влияние, а ако тук имаше нормална котка, веднага би избягала. Плесен в нашата къща никога не беше имало, така че и следи от престъплението ми нямаше да останат. Почти… не трябваше да забравя нощес да излея водата. Излизайки в двора потреперих и загледах случващото се безобразие — мъжете не се бяха ограничавали в пиенето и сега вече бяха в такова състояние, когато и замръзналото месо с удоволствие го ръфаха, без да забелязват поскърцващия между зъбите лед. Тате и чичо седяха начело на едната маса, ковачът — начело на другата, третата я бяха махнали, когато двама от моите кандидати се бяха изнесли. И аз си представях колко им е струвало на родителите ми това „сватосване”, не случайно беше прието невястата веднага да се дава — сватбата излизаше по-евтино. Обгръщайки раменете си с ръце, тръгнах към тате и към чичо Лус, заобикаляйки масата с ковача и неговите роднини. Това, което се случи след това, би могло да се случи в заведението на Бурдус, но не и на сватосване — докато минавах близо до ковача, той ме хвана и в следващия миг се оказах седнала на коленете му. Роднините ми, всички като един, скочиха от местата си — и къде само се дяна пиянското добродушие, а мъжете от семейството на ковача се разсмяха и затропаха по масата, одобрително поддържайки роднината си. Аз започнах възмутено да се опитвам да се измъкна, но тогава чух тихото му: — Само за едно те моля — не се отказвай от годежа до третия ден, Деюшка. След това ще си тръгна, ще те забравя, но до третия ден, в името на Бездната, Дея… Баща ми вече вървеше към нас, чичовците ми също, на братята ми положението не позволяваше да се месят, а аз гледах ковача, който ме молеше с поглед и… — До третия ден — предавайки се, прошепнах аз, — а след това, да не съм ви видяла повече! Ковачът мигновено ме пусна. И само прошепна зад гърба ми: „Благодаря, Деюшка”. Де да бях знаела, с какво се съгласявам! Но тогава, съобщавайки на чичо за случилото се с Руи, аз някак не се замислих. Пък и в следващите два дни непрестанно слагане на маси, чистене в промеждутъците между приготвянето на огромни количества храна, някак не ми беше до това. Едва за сън ми стигаше времето. И третият ден не се различаваше много от отминалите — само дето още сутринта леля се домъкна с подарък. — При теб съм дошла — заяви Руи, нахлувайки в стаята ми, точно когато се преобличах. Припряно прикривайки се с чаршафа, аз изобразих вежлива усмивка и промърморих: — Тъмни дни, лельо. — Ти сядай, не стой — грубовато ми заповяда тя и седна на леглото ми, игнорирайки жалното изскърцване. — Трябва да си поговорим с теб, Деюшка. Аз седнах. Приготвих се да слушам. Чух много нови неща за „прекрасния ковач Горт”, за това, че той вече и откупа за мен е донесъл и то го е донесъл в злато, а това означаваше, че леля всичко вече беше решила. Гледах я, слушах я мълчаливо… така или иначе, никога нямаше да се съглася! — Мълчиш, Деюшка? — ехидно попита леля. Мълчех, единствено защото не исках да започвам да говоря, а и ми беше трудно да дишам заради миризмата на бъчва, която се носеше от леля. На нея, както се беше оказало, проклятията за мигновено опиянение й харесваха много… Аз пет пъти ги бях използвала, но тя упорито изтрезняваше след няколко часа. — Така значи, мълчиш си ти — продължаваше леля, — а аз ето какво ще ти кажа — бракът ти с ковача вече е решен въпрос. Навеждайки глава се опитах да скрия усмивката си. — Ти тук не ми се усмихвай — Руи се изправи, — обличай се, не бързай, а после слизай при нас, ще проведем обреда. — Кой обред? — аз все пак се усмихнах. — Венчалния, Деюшка. Аз дума като глава на рода съм дала, така че или ти ще се омъжиш за ковача, или Сира. В недоумение гледах леля, а тя поясни: — Дума на глава на рода, Дея, пък и откупа вече го взех, така че… Притискайки покривката към гърдите си, аз решително произнесох: — Вън от стаята ми! Устата на леля се отвори от удивление, а аз повторих: — Вън! Руи подскочи, вече имаше намерение възмутено да се развика, когато аз добавих: — С ковача сама ще поговоря, това първо. Никакви венчавки нито с мен, нито със Сира — леля вече беше сложила ръце на кръста и имаше намерение да се възмути, когато добавих: — Ще ви прокълна така, че няма да можете да го свалите! Руи се метна към вратата и хвана дръжката, тогава аз казах: — И днес ще си поиграя на невяста, за да няма скандал, а утре тук вече да ви няма. Вратата се затвори. Леля се обърна към мен, скръсти дебелите си ръце на мощната гръд и попита: — С ковача говори ли? Мълчаливо кимнах. Леля недоволно се намръщи и избърбори: — Ще те опозоря, Дейка. — Ще те прокълна. Върна се и започна да се жалва: — Ти разбери, Деюшка, ковачът даде много пари, а работата на чичо ти съвсем не върви в последно време… — Така ли? — навярно аз бях станала по-жестока от преди. — Имаше време, когато и ние се нуждаехме от пари! Татко нищо не ни беше разказвал, но знаех със сигурност, че беше ходил при чичо и се беше върнал ядосан, а после бях чула как призна на мама: „В радост всички са до теб, а в мъка сам-самичък си оставаш”. — Облечи си рокля — леля пак тръгна към вратата, — пред родата на Горт не ме позори, да не разкажа на семейството ти това, което ми разказа твоята съученичка. — Коя това? Руи отговори: — Ригра Дакене. 	 
 И така се получи, че същата тази вечер, аз, в светла булчинска рокля, с венче върху разпуснатата коса (и къде само го бяха намерили) стоях пред всички роднини в общата стая и слушах обещанията на ковача. На третия ден винаги е така — женихът разказва как на невястата ще й е добре и уютно в дома му и какво ще даде за жена си на семейството й. Нямаше много хора — само всички възрастни. А младежта — някои приготвяха масите на двора, а други играеха карти горе. Размерът на откупа поразяваше въображението, между другото. А майстор Горт все говореше и говореше: — Злато ще дам, триста монети — леля, която стоеше до мен, както се полагаше, едва не се свлече на пода — чичо я придържа. А Горт продължи: — Мечове, червенокалени, на всеки мъж от рода Риате. След тези думи, чичовците ме погледнаха строго и сурово — мечът е скъпо нещо, а червенокаленият — това значеше със сърцевина от червен метал, който се добива само в Хаос, такъв не се намираше във всяко семейство. Добре, че братята ми ги нямаше, въпреки, че и така имаше доста народ. Вдясно от вратата — роднините на Горт, вече неодобрително поглеждащи към него и възмущаващи се заради глупостта му; отляво — моите роднини, насмешливо гледаха ковача и също се чудеха на глупостта му. Защото, то къде беше виждано, за престаряла мома такъв откуп да се дава. А Горт говореше и говореше… Гледаше мен, стояща пред роднините и на мен ми говореше. Навярно си мислеше, че ще се впечатля от откупа и ще си дам съгласието. А аз започнах да разбирам защо ми беше казал: „Само за едно те моля — не се отказвай от годежа до третия ден, Деюшка. След това ще си тръгна, ще те забравя, но до третия ден, в името на Бездната, Дея…”. Искал е да ме купи. Просто да ме купи. Явно не беше свикнал да получава откази, пък и не умееше другояче. Ковачите бяха хора богати, особено тези, които получаваха правителствени поръчки, а семейството на Горт се отнасяше към императорския картел. Свършил да обяснява, че ще съм стопанка в дома му и ще получавам за разходи по двайсет жълтици на година, ковачът въпросително ме зяпна. Всъщност, всички ме зяпаха. Забавно, аз преди за такива пари и не бях чувала, но Юрао ме беше научил на своята правилна финансова политика, и затова аз решително започнах: — Уважаеми майстор Горт… — Даже не си мисли да се отказваш — изсъска леля. — Мечовете са червенокалени! — чичо Ирв, средния в татковото семейство, явно вече си представяше как държи този меч в ръката си. И само татко ме поддържа: — Казвай, каквото искаше да кажеш. Аз с благодарност се усмихнах на тате, поех си по-дълбоко въздух, решително се приближих към ковача и тъкмо се бях приготвила да кажа всичко, което мисля по този повод, когато вратата на нашата къща се отвори! И аз, както и всички присъстващи се обърнах към входа и застинах — на прага стоеше лично лорд Риан Тьер! И аз, кой знае защо, побелях от ужас, трескаво пресмятайки, че днес не е петият ден, а той обгърна цялото творящо се безобразие с поглед, а след това, този черен вбесен поглед се спря върху мен. Ох, Бездна! Но това, което се случи после, се оказа просто невъобразимо! Не бях успяла още да кажа нищо, когато ковачът ме прикри с тялото си и заяви: — Ти къде зяпаш, човече? Няма кво да плашиш годеницата ми! Нямах възможност да видя лорд-директора, но едва чутото му плашещо-спокойно „Какво?”, стигна до ушите ми. И да си беше замълчал ковачът, ама не: — Викам, нема кво да плашиш невястата ми. Деюшка ми е нежна, а на вас, на муцуната ви черни вени се издуват. Ох, Бездна! Аз от ужас напълно изгубих дар слово! Но всичко стана още по-лошо, защото се намеси и леля Руи: — А вие, собствено, кой сте, уважаеми? — Аз ли кой съм? — глухо попита магистърът. Но тогава, аз вече събрах всичките си сили, припряно излязох из-зад ковача, но тате си върна по-бързо самообладанието: — Лорд Тьер — и побърза към все още стоящия на вратата магистър, — радваме се да ви видим. — Наистина ли? — без да скрива сарказма и да отмества поглед от мен, се поинтересува Риан. — Може би даже сте ме очаквали? Татко от това леко се обърка, погледна ме, и не знам какво успя да види на лицето ми, но се ободри и веднага продължи радушно: — В този дом винаги се радваме да видим уважаемия лорд-директор на академията, в която учи моята дъщеря. Влезте, лорд Тьер, ние днес имаме едно… събитие, но вече всичко почти свърши, сега ще седнем на масата. Магистърът не помръдна от мястото си. И продължаваше втренчено да ме гледа, мен и попита с внезапно прегракнал глас: — Лорд-директора? На мен ми се искаше нещо да отговоря. Поне нещичко да кажа… а не успях да произнеса и дума. Цялата нелепа ситуация, откровеният страх и … в резултат, аз само отворих уста и отново я затворих. Но един от присъстващите вече нямаше и нужда от отговори. — Значи, лорд-директора, а? — Риан стремително влезе в къщата и затвори вратата след себе си… И то така я затвори, че вратата се счупи и увисна на пантите като купчина дъски. Магистърът като че ли изобщо не забеляза това. Струваше ми се, че той виждаше само мен. — А не бихте ли отделила вие, „адептка Риате”, няколко минути на вашия „лорд-директор”?! — изсъска той. Това не беше въпрос, това си беше изискване и Риан дори не го криеше. А леля Руи доля масло в огъня: — Нещо с ученето, нали? То на мен ми бяха казали, че Дейка не върви добре в академията! Магистърът откъсна поглед от мен и мрачно погледна леля. Руи потръпна, опита се да изграчи нещо и накрая се скри зад гърба на чичо Лус, хлипайки силно иззад гърба му. — И?! — лорд-директорът отново се обърна към мен. — Д-д-д-а… Р-р-азбира се — промълвих аз и побързах да се кача по стълбите с треперещи колене. Не знам защо се отправих към собствената си спалня, навярно ми беше трудно да мисля в това състояние, но явно и последвалите събития не можеха да способстват за нормалното протичане на мисловния ми процес. 	 
 И ето, аз пак стоях на стълбите, ковачът пълзеше към пътя, а вбесеният Риан стоеше долу, и мен явно ме чакаше неприятен разговор пред очите на всички присъстващи: — ДЕЯ!!! По стълбите слязох като осъдена на смърт, спрях на последното стъпало, изплашено погледнах всички присъстващи. Фактически, никой не се беше помръднал от мястото си, все така вдясно от вратата стояха вече потресените роднини на жениха, а вляво — моите. В средата, между лявата и дясната тълпа се извисяваше озверелият магистър, стремително разкопчаващ непроницаемо черното си наметало. — Още дълго ли ще стоиш там? — злобно се поинтересува той. Бавно свалих от главата си венеца… той падна в краката ми като главен атрибут на случващия се абсурд. Внимателно го прекрачих, с усилие правейки всяка крачка под втренчения поглед на лорд Тьер. Магистърът свали и хвърли наметалото си, то прелетя през стаята и падна на пейката до печката. В следващият момент Риан скръсти силните си ръце на гърди и целият му вид изразяваше готовност да ме изслуша. Ех, пък ако знаех и какво да кажа… — За ковача, ще ми разкажеш насаме — изсъска Риан и неговите черни очи сега изглеждаха по-черни от въглено-черния костюм на магистъра. — А сега, аз просто жадувам да бъда представен на твоите роднини! Ох, Бездна… Баща ми, явно решил, че на дъщеря му всичко това и е дошло в повече, застана до магистъра и дружелюбно каза: — Аз и сам мога да ви представя, лорд Тьер! Уважаеми приятели, това е… Риан го прекъсна с хладен тон: — Страхувам се, че вашата осведоменост не е достатъчно актуална, нали, Дея? Сега вече тате внимателно ме изгледа, както всъщност и всички присъстващи. И татко премигна, премигна, а след това: — Лорд?! — удивено издиша той. — Тьер — разкаяно си признах аз. — Тьер?! Лорд-директорът Тьер?! — попита отново татко, а аз мълчаливо кимнах. След това мълчешком свалих ръкавиците си, при това първо дясната, а след това лявата и всички видяха пръстена. Леля Руи се строполи в безсъзнание на пода. От страна на ковача, съдейки по звука, на пода се сгромоляса някой също толкова масивен. Най-вероятно, майката на ковача. А аз стаях в абсолютната тишина, защото никой дори не се втурна да вдига леля, и навела глава, с ужас очаквах продължението. А това бяха откровено насмешливите думи на Риан: — Е, не се оказа толкова страшно, нали, Дея? Припаднаха само две жени, а ти ми беше обещала дружно и масово изпадане в безсъзнание. Вдигайки виновен поглед към магистъра, аз промълвих: — Така е, защото аз още не съм споменала, че вече съм дала съгласието си за този брак, а и не съм уточнила, че ти, Риан, си Първи меч на империята, член на ордена на Безсмъртните и племенник на императора!.. Падащият в дълбоко безсъзнание чичо аз никога няма да забравя! Останалите, кой знае защо, устояха, но сигурно заради това, че те, за разлика от чичо, нямаха достатъчно място, където да падат. Лорд-директорът проследи с очи рухването на роднината ми, обърна се и с укор ме погледна. Да, беше ме срам, и заради това, че мама и татко се споглеждаха и току ми хвърляха странен поглед, пък и изобщо заради цялата ситуация… — А сега може и за „годеника” — напомни ми Риан. Аз едва не се разплаках, и виждайки това, магистърът стремително преодоля разделящото ни разстояние, обгърна лицето ми с ръце, вгледа се във вече мокрите ми очи и меко, както само той умееше, ме попита: — Просто ми кажи кой те накара. Убеден съм, че това не е твоя инициатива, така че, просто кажи кой. И аз изведнъж усетих, колко бях се уморила за тези три дни. Как тежат краката, как ме боли гърбът, а и главата ми се пръска от постоянния шум, а и така се бях нервирала заради всички условности на традиционния посрещане на рода… И пристъпвайки към Риан, аз просто се притиснах към него, криейки лице на гърдите му и се усмихнах, когато той нежно ме прегърна. — Всички се бяха събрали още преди моето пристигане — прошепнах аз, — леля се беше уговорила с майстор Горт предварително. Като глава на рода, тя има право и… Тате каза веднага, че няма да даде благословията си, двама кандидати си тръгнаха, а Горт… — тежко въздъхнах и казах по-високо: — Аз така разбрах, че чичо вече е взел парите за откупа ми… Тишина, а след това много, много спокойното: — Коя именно леля. Конкретно. „Добре, че Руи е в безсъзнание” — помислих си аз. Но чух, че някой се опитва да избяга на четири крака. Аз и не разбрах кой, пълзейки по пода, бърза към изхода, докато не чух думите на Риан: — А, това е същата тази „уважаема”, която те упрекваше за лош успех? Съдейки по звуците, леля ускори пълзенето. Не можех да кажа, че осъждах бягството й, имайки предвид кой е лорд-директорът. Най-забавното беше, че след леля, стараейки се да се държат близо до стената, избягаха и всички роднини на ковача. Но тяхното бягство го видях — когато така масово скърцат дъските на пода, вече ти става интересно и аз се огледах. Ето така, родът Горт, без да се сбогува, ни напусна. Вдигайки глава, погледнах Риан. Магистърът не беше удивен от реакцията на гостите, не беше и оскърбен, а по-скоро наблюдаваше някакво привично за него явление. Забелязал погледа ми, се усмихна по-широко, наведе се и внимателно целуна връхчето на носа ми. И толкова нежност имаше в това докосване… А след това насмешливо: — Страхливка. Аз дори не започнах да споря, отново притискайки се с буза към гърдите му, осъзнавайки, че съм готова така да стоя и да стоя… докато мама не ме извика: — Дея… 	 
 Масата я сложихме в къщата. Заради високия гост, всъщност. И беше забавно да се види, как същият този висок гост, заедно с мъжете от нашия род носи маси и ремонтира вратата. Но забавно зрелището беше само за мен, мама, сестрите ми и лелите потресено гледаха лорд Тьер и не можеха да повярват в случващото се. От всички страни ме засипаха с въпроси: — …Племенник на самия император? — …Ау, Дея, и как вие така? — …И какво, обича ли те? — …Наистина ли е Първи меч на империята? А мама не питаше, тя просто се възмути: — И защо веднага не каза?! Нямаше какво да отговоря, но след това дойде и тате, и при това със същия въпрос: — Защо не ми каза? Татко ме хвана в кухнята, където Риан не мяркаше и се наложи сама да отговарям. И аз отвърнах: — Затова пък казах на баба. Баща ми се огледа и попита: — Между другото, къде е моята любима тъща? Мама се отдръпна от печката, започна да си мачка престилката, което при нея винаги е показател за най-висока степен на смущение и отговори виновно: — Та то… нали само рода Риате… — Род?! — тате беше ядосан, и независимо от това че в кухнята присъстваха и жените на братята му, и родните му сестри, високо и отчетливо произнесе: — До гуша ми дойде от „рода”! Аз си имам семейство, винаги съм готов да виждам братята с жените им и сестрите с техните мъже, но Руи повече в моя дом няма да стъпи! А тъщата, сам ще ида да я доведа. И той излезе от кухнята, а след това чух гласа му: — Лорд Тьер, вие познавате ли тъща ми? Елате с мен, тук съвсем наблизо е. Мама не измисли нищо друго, освен пак да ме гледа в упор, а след това нервно каза: — Аз по цели нощи не спях, все си мислех, че ще останеш сам-самичка след твоята академия, все досаждах на Орон: „как нашата Дейка, как нашето момиче”, той и с Радган поговори, мислехме си да ви свържем заедно… Трябваше да кажеш, Дея, просто да кажеш! Аз стоях насред кухнята, жените осъждащо ме гледаха, само Сира дойде, застана пред мен и изтърси: — А кой би повярвал? И досега не ни се вярва! От устата на децата… — Благодаря ти, сестричке — аз се наведох и я прегърнах. — А какво толкова — Сира моментално се почувства важна. — Аз чух, как тате каза на чичо Нор, че този лорд е свестен човек. А тате, той разбира от хора… и от месо! И някак, след това всички се разсмяха, отпуснаха се, и вече усмихнати, продължиха да готвят. Масите ги подредихме както се полагаше — от едната страна за мъжете, от другата — за жените. Без натякванията на леля Руи, всички някак бързо свършиха работа и вече чакаха само тате с баба, и лорд-директора, разбира се. Всички ме гледаха, мен и пръстена. При нас не се носеха пръстени — в условията на Приграничието по-безопасни бяха гривните, тях и си ги слагаха младоженците. А аз носех пръстен, като напомняне, че не се омъжвам за някой от местните. След това се отвори вратата, влезе баба, след нея Риан с кошничка в ръка, а най-отзад — тате. Бабчето ми намигна, отнемайки кошницата от магистъра, веднага отиде в кухнята, а мама — след нея. Аз пък — след тях. Влязох, а мама прегръщаше баба, плачеше, а бабчето така, спокойно: — Свестен е той, Ериса, добър, обича Дея, защо сега така се вайкаш? — Ма-а-мо — мама си избърса сълзите, — а ти защо веднага не ми каза? — А ти нима имаше време? — възмути се баба. — Или място, свободно от чужди уши? Дея чакаше докато си тръгнат всички и след това щеше да каже, него го чакахме чак на петия ден. А аз нямаше и да стъпна в къщата, докато беше тук Руи. Ти ме знаеш — аз не бих си премълчала, а трябваше ли ти скандал в къщи? И гладейки мама по гърба, ми каза: — Аз пирожки съм опекла, мислех да дойда утре да ви зарадвам. А то днес се получи, така че пирожките са още топли, току що извадени от пещта, слагай ги на поднос — и на масата. И по-живо, там твоят е съвсем прегладнял. След съобщението, че има гладни, аз действително се разбързах. Сложих всичко на подноса и подхващайки го, забързах към общата стая. А там тате вече беше сложил всички мъже да седнат на масата, жените стояха прави засега, чакаха мама като стопанка, тъй като я нямаше Руи. Аз изтичах първо към мъжете, бързичко пирожки върху нарязания хляб сложих и видях, че магистърът не яде. Всички мъже вече пълнеха чашите и похапваха с апетит, а Риан — не. Приближих се до него, а лорд Тьер тихо: — Ти още дълго ли ще тичаш насам-натам? — Ами, то пирожките трябва да сложа и… Риан стана. Излезе из-зад масата, взе подноса от ръцете ми и тръгна към женските маси. Всички потресено и в абсолютно мълчание проследиха с поглед как магистърът сложи пирожките върху хляба, след това връчи подноса на Сира и кратко заповяда: ”Бързичко го отнеси”. А след това, връщайки се при мен, лорд-директорът властно ме хвана за ръка, доведе ме до своето място, настани ме да седна първо мен, а след това седна и той. На някои от чичовците ми им се изплъзнаха от ръцете чашите със сливовица! Чичо Ирв, който първи беше свалил чашата си, след като успя да си затвори устата, внимателно намекна на лорд Тьер: — При нас, в Приграничието на празниците жените седят отделно от мъжете… Магистърът невъзмутимо взе чинията, сложи ми малко салата с месо, задушени зеленчуци и сложи всичко това пред мен. След това съобщи на потресените присъстващи: — При нас, празник без жени, не е празник. След това, Риан също си взе салата и даже започна да яде, а чичо продължи да го запознава с обичаите на Приграничието: — По нашите традиции, жените са длъжни на масата да се грижат за мъжете си, а не да ядат заедно с тях. Лорд Тьер сдъвка, преглътна, отпи от виното, а след това отговори: — По вашите традиции, Дея, след сватбата, вече практически принадлежи на семейство Тьер. А в нашето семейство, мъжете не сядат на масата, докато не седнат жените. Пауза. Моите братя и чичовци се спогледаха, а Риан добави: — Но даже без да се взимат предвид традициите, на мен лично просто ми е приятно, когато любимата ми е до мен, а не тича между масата и кухнята. И отново пауза, а след това тате изтърси: — И все пак, докато Дея все още се подчинява на нашите традиции, аз съм длъжен да ви съобщя, че при нас, до сватбата, в дома на родителите, булката спи отделно от младоженеца! С ужас погледнах към тате, страх ме беше даже да си помисля какво му минава сега през ум, после към лорд-директора. Риан сподави усмивката си, но в очите му си останаха весели пламъчета, а след това отговори на баща ми: — Майстор Риате, разбирам, че вие, вероятно сте чувал много неща за традициите на тъмните лордове и сте… смутен до известна степен от постъпилата информация. Но, тъй като Дея действително до сватбата се подчинява на традициите на Приграничието, гарантирам, че ще пазя невинността на дъщеря ви до самия ден на бракосъчетанието. Предполагам, с това можем да затворим тази тема и да не се връщаме повече към нея. Лично аз се изчервих до корените на косата, а татко — напротив. Той се отпусна веднага, направо се видя как изчезна цялото му напрежение. А след това тате изкомандва: — Нек, Аро, Тадер. Братята ми станаха, а след това… татко с момчетата просто хванаха масите и ги преместиха по-близо. — От уважение към лорд Тьер, днес всичко ще бъде по южните традиции — весело обяви тате, хвана мама за ръката и я дръпна към своята маса. А за да има място за всички, добави: — Младежи, я седнете ей там. Такова нещо в нашата къща още не се беше случвало. Пък и сигурно в целия Загреб. Но когато всички се настаниха, стана ясно, че така е много по-добре. Децата седяха отделно, на тях им беше весело, младежта — на своя маса, там смехът изобщо не стихваше, а аз останах с Риан на първата маса, където и всички възрастни. Наистина, ние малко се разместихме, така че сега начело седяха мама и тате, отдясно на тях — баба Дора и баба Айяр, а от ляво — аз и магистъра. — Какво да ти сложа? — чух аз тихият въпрос на лорд-директора. Обърнах се към него и замрях, омагьосана от погледа на черните мъждукащи очи — Дея — с усмивка ме повика магистърът, — сърце мое, какво има? Аз мълчах, продължавайки да гледам лицето му. — Наистина ли се радваш да ме видиш? — иронично попита Риан. — Наистина — потвърдих аз. — Радвам се да го чуя — и вече без да пита нищо, сложи в чинията ми задушени ребърца със зеленчуци. — Още нещо? — Не — аз не откъсвах поглед от магистъра, и даже това, с което ми беше напълнил чинията познах по-скоро по аромата… просто, когато ги готвих се бях престарала с пипера. — М-м-м — Риан пробваше същите тези ребърца, които ми беше сложил, — обожавам лютото. Ти ли си ги готвила? Моите роднини, които вече бяха опитали блюдото и сега седяха с почервенели физиономии и активно пиеха вино, прицелиха в мен разгневени погледи. Особено сърдито ме гледаше баба Дора, тя изобщо не трябваше да яде люто. Риан разбра, че не на място е повдигнал тази тема и весело попита: — Пробваш южната кухня? Великолепно се е получило. Мен престанаха да ме гледат, всички насочиха вниманието си към лорд Тьер, него и го попита баба Дора: — На юг обичат ли пикантно? — На юг подправките царуват — лорд-директорът вежливо се усмихна и явно под обаянието му попаднаха всички присъстващи, тъй като престанаха да се мръщят заради лютата храна и сега омагьосано го гледаха. — Ние имаме по-малко месни ястия, в менюто преобладават различните видове риба, но — още една усмивка, — в това отношение, аз предпочитам северната кухня. Татко поддържа разговора: — Правилно, най-добрата храна за мъжа е месото! А най-доброто месо е дивечът! — А пък ако се опуши — мечтателно измърмори чичо Ирв. — И с лучец — включи се леля Лори. Разговорът постепенно се превърна в обсъждане на начините за приготвяне на месо. Използвах това, че на масата се разбъбриха всички, и се протегнах към Риан, а той, забелязал стремежа ми, се наклони към мен гледайки ме въпросително. — А ти… наистина ли обичаш люто? — с шепот попитах аз. Лорд Тьер се наведе още по-близо, ласкаво целуна връхчето на носа ми и с трагичен шепот си призна: — Не мога да го търпя. Но… — той ми се усмихна, — както го готвиш ти, ми харесва. Смутено погледнах към чинията, която магистърът вече беше опустошил наполовина, изчервих се и предложих: — Аз… друго месо ще донеса. Смеейки се тихичко, магистърът прошепна: — На мен ми хареса, наистина. Иначе не бих го ял. Между другото, какво още си сготвила ти? Замислих се и се протегнах към пая с месо. Бях го направила по рецептата на Тоби — в многолистно тесто се запичаше накълцано на дребно месо със сирена и зеленчуци. Роднините ми хвърляха погледи към пайовете, но не се решаваха да взимат — все още си спомняха първите ми кулинарни опити. Но когато аз започнах да режа пая и под ножа апетитно изхрустя коричката, всички промениха мнението си. — И на мен парченце — помоли баба Дора. — И аз няма да откажа — не изоставаше от нея баба Айяр. Тогава мама стана и ми каза тихо: — На останалите аз ще им нарежа. Така че, първото парче го дадох на Риан, второто го взех аз, а след това вече режеше мама, раздавайки на всички желаещи. Затова пък, когато магистърът се приготви да отхапе от пая, придържайки двата му края, за да не изпадне плънката, всички го гледаха. И чакаха. — Чувствам, че върху мен лежи огромна отговорност — намигайки ми, отбеляза лорд-директорът. Всички се разсмяха, а Риан най-накрая опита. Затвори очи, като че ли се опитваше по-ярко да усети вкуса и веднага произнесе: — Изключително вкусно. Рецептата на Тоби ли е? Аз не успях да отговоря, когато на вратата се почука. Почукването беше бързо и някак ритмично. И поведението на лорд Тьер се измени моментално. Риан остави недоядения пай, стана и напусна дома на родителите ми, плътно затваряйки вратата след себе си. Всичките ми роднини гледаха ту мен, ту вратата и отново мен, очаквайки поне някакви обяснения. Аз обяснения не можех да дам, а пък да седя под прицела на въпросителните погледи отвсякъде… — Аз ей сега — казах, припряно ставайки. От закачалката при вратата грабнах някакъв дебел пухкав шал, наметнах го на раменете си и излязох на двора. Известно време стоях на прага, потрепервайки от всеки порив на ледения вятър и вглеждайки се в тъмнината. Виелицата се беше усилила така, че къщата почти не се виждаше, духаше от север, а входните врати при нас традиционно са от източната страна, но изведнъж сред воя на вятъра аз чух вик… И мрака се освети от ярък проблясък! — Риан! — аз се хвърлих нататък, преди още да осъзная какво точно правя и защо. Прелетях през двора, на който снегът вече беше до коляно, изтичах на пътя… Още един проблясък! Ярък, червено-лилав… и страшно, грозно фучене на котка! Наистина, изобщо не можех да разбера как през воя на вятъра чувам котката. — Риан! Моят вик се изгуби в нощта сред виещия вятър, пращенето на падащите чупещи се дървета и странния нарастващ тътен… И все пак мен ме чуха. Изви се адски пламък. Изви се около мен, но без да ме пренася, а просто сгрявайки и почти веднага усетих докосването на лорд-директора. — Дея — нежна ласка по бузата ми, — защо излезе от къщата? Тук е студено, зима е, все пак, а ти не си облечена. Съскане, хрущене и крясък, пронизващ виенето на вятъра. Познат крясък, глас, по-точно… — Лорд Тьер, а какво… — започнах аз и млъкнах, когато на лицето на магистъра разцъфна хитра усмивка. — Извинявай, Риан, но какво става? Накланяйки леко глава, лорд-директорът отговори: — Моята охрана забелязала престъпник, без мен не се справяха, наложи се да им помогна. — Твоята охрана? — изненадах се аз. — Обикновено тяхната задача е да не ми се мяркат пред очите — съобщи магистърът, — в извънредни ситуации, те нарушават това правило… Слуги са на императора, на мен не се подчиняват. Взрив! Ярък ослепителен пламък разкъса небето, за миг превръщайки нощта в ден… И тишина. — Аз трябва да вървя — прекалено спокойно произнесе Риан, — тя разкъса контура. — Тя? — страшно подозрение се прокрадна в сърцето ми. — Царапка?! Котката? На лицето на магистъра се появи неописуемо изражение на изумление и в същото време злост, а аз отстъпих от пламтящия кръг и закрещях: — Царапка! Пс-пс-пс… Царапка! Когато се затресе земята, аз ужасно се учудих, но когато в светлината от пламтящия адски огън се втурна нещо страшно, озъбено и окървавено, аз не можех и да си помисля, че това е нашата стара домашна котка… Но именно в нашата Царапка се превърна чудовището, когато скочи в ръцете ми. Това беше плашещо — страшно чудовище се отблъсква със задните лапи от земята и скача, а аз ловя… Царапка! — Аз убих — простена котката, притискайки се към мен, — но нямах друг избор, кълна се… От тъмната гора в кръга от светлина пристъпиха седем… Те нямаха никакво отношение към живите — празни очни орбити, почернели черепи, раздрани плащове… Излизаше, че императорът не беше измислил нищо по-добро от това, да сложи за охрана на своя племенник хрътки?! Тези духове бяха способни векове да преследват жертвата си, те никога не губеха следата и тях беше практически невъзможно да ги унищожиш. На пътя на хрътките избухна пламък, отрязвайки ме от страшната гледка… Но не по-малко плашещо беше да чуя: — Държавен престъпник. Присъдата е — унищожение! Царапка се тресеше с цялото си тяло и аз не издържах: — За какво престъпление? Тогава ме потресе един факт — те замълчаха! Царапка също чакаше отговора, и недочакала, ме погледна. Аз — лорд-директора. Риан ми отвърна със замислен поглед. Причината за объркването ни беше проста — хрътките винаги казваха за какво престъпление е била произнесена присъдата! Винаги! А сега мълчеха. И магистърът взе решение: — Възроденият дух преминава под моя защита. Един от хрътките пристъпи по-близо и изхриптя: — Забранява се. Държавният престъпник трябва да ни бъде предаден и… Пламъкът, който им преграждаше пътя внезапно придоби син оттенък и в следващия миг обхвана хрътките… изгарянето отне няколко секунди, а след това, императорските гвардейци, превърнати в купчинки пепел, бяха развени от виелицата и останаха да стоят само разгневените им призраци, които вече на никого не можеха да навредят. — Започвам да разбирам, защо обикновено задачата им е да не ви се мяркат пред очите — потресено промълвих аз. Царапка, не по-малко потресено, добави: — Започвам да разбирам, защо си се влюбила в този мъж. Огънят се издигна около нас, лорд-директорът внимателно ме прегърна през раменете, а след това, навеждайки се към ухото ми, тихо попита: — Наистина ли си се влюбила? Аз се смутих и нищо не отговорих. Огънят изрева и когато изгасна, ние се озовахме при вратата на къщата ни, тоест, ние бяхме вече вътре в дома и нашата поява в пламъците не можеше да остане незабелязана. — Търсихме котката — съобщи на всички Риан. А на мен: — Паят сигурно е изстинал. — Не трябва да го подгряваш! — по-припряно, отколкото би следвало, отговорих аз. И окончателно смутена под веселия му поглед, аз измърморих: — Сядай на масата, аз сега топли, направо от пещта ще донеса. Но магистърът, взимайки мирналата Царапка от ръцете ми, сам тръгна към кухнята. Наложи се да забързам след него, пак под въпросителните погледи на присъстващите — още не се беше случвало нашата котка да седи спокойно в ръцете на някой чужд човек. В кухнята, аз избързах пред Риан, измих си припряно ръцете, а когато се обърнах… застинах. Лорд Тьер за няколко секунди беше извадил от пещта два казана и тавите с пайовете, а вътре… — Какво правите?! — възкликнах аз, гледайки как магистърът пъха в печката Царапка, която даже не се съпротивляваше. Тя нищо не възразяваше, но очите й се бяха разширили двойно. — Дея, всичко е наред — съобщи ми лорд Тьер, а на котката: — Ако вие се опитате да напуснете пределите на замъка ми, вас ще ви унищожи духът-хранител. Той е по-силен и от първия ви ипостас, затова ви съветвам дори да не се опитвате. Трябва обаче да ви предупредя — аз ще се заема с вашия въпрос, но ако се докаже вашата вина, ще ви предам на властите. Царапка кимна, но ми хвърли много жален поглед. Риан също се обърна, погледна ме и поясни: — Хрътките са хванали следата, ако я оставя тук, ще я намерят до една седмица. — А защо в печката?.. — объркано попитаха аз. Отговори ми Царапка: — Почти невъзможно ще бъде да се проследи къде ме е преместил пламъкът на огнището. — Абсолютно невъзможно — категорично отсече Риан и около Царапка избухна червен огън. Когато той угасна, Царапка вече я нямаше там. Магистърът затвори пещта, заобиколи ме, хубаво си изми ръцете, а след това се приближи към тавите, и разглеждайки пайовете, попита: — Кои са с извара? По миризмата се чувства, че не са само с месо. Приближавайки се, показах тези, които бяха забележимо по-светли, аз всъщност за първи път се опитвах да ги направя сама и не знаех как са се получили. Риан разсеяно се огледа, леко се намръщи и изведнъж около него избухна адски пламък. Когато магистърът се върна, в ръцете му имаше поднос, а на него — чиния с масло. — Мен така в едно човешко село ме научиха — Риан внимателно сложи подноса на масата, взе един от пайовете, премести го на подноса, отгоре пльосна внушително парче масло, и всичко това леко го посоли. — Сега маслото леко ще се разтопи и ще бъде великолепно. Маслото обаче се разтопи прекалено силно и беше прекалено много, и накрая светлите блажни ручейчета започнаха да се стичат по ръцете на магистъра на Тъмното изкуство. Аз едва сдържах смеха си, гледайки обърканото изражение на Риан… — Паят е прекалено топъл — досетих се аз. — Сега ще взема кърпа и… И избухна пламък! Огнените ручейчета пробягаха по дланите на магистъра, изгаряйки капките разтопено масло, но след това огънят се прехвърли и върху пая! И ние не успяхме да направим нищо, когато той започна да гори. Аз се изплаших, но Риан просто недоволно се намръщи, държейки пламтящото нещо в ръце… Отвори се вратата. Влезе мама и се спря на прага. След нея, в кухнята се появи Сира, надникна иззад мамината пола и попита: — Ой, а на какво тук при вас така вкусно мирише? Паят в ръцете на Риан съскаше и се пържеше, а мама огледа цялата кухня, пребледня и зададе неочакван въпрос: — А къде е Царапка? Сира се взря в остатъците от пая, после в Риан и из цялата къща прогърмя вопъла й: — Те изгориха Царапка! Огънят моментално изгасна. Изгорялото тесто в противна купчинка стоеше на дланта на лорд-директора, когато той се опита да се оправдае: — Изгорялото месо не мирише така, Сира. Тук пая се запали, аз показвах фокус с огън на Дея, и паят взе че изгоря. Сестричката ми престана да ридае, дойде по-близо, заинтересувано погледна изгорялото парче. Тя се успокои, но останалите бяха отреагирали на вика: „Те изгориха Царапка!”. Докато обясним на всички, докато изчистим изгорелия пай, извадените от пещта бяха успели да изстинат… — Не трябва да ги претопляш — предусещайки въпроса на магистъра, строго казах аз. — А вие можете ли да пускате огън? — с възторжено отворени очи, попита Сира. Наложи се да закрия изстиналите пайове с гърдите си, за да ги защитя. Но докато ние с Риан се споглеждахме, най-малкият ми брат Нек открадна един от пайовете. Сира хвана магистъра за ръката и го задърпа след него. В крайна сметка, едва ние с мама и баба претоплихме храната в пещта, от общата стая се разнесе мирис на изгоряло. И тогава баба попита: — Къде е Царапка? Слава на Бездната, не ми се наложи да отговарям, тъй като зад стената се разнесе вик: — Дея, твоят лорд гори! Под учудените погледи на мама и баба, аз викнах в отговор: — Как гори? — С червен огън! — изкрещя възторжено в отговор Сира. — А-а… — вече без да викам произнесох аз, — щом е с червен, няма страшно… Мама и баба синхронно скръстиха ръце на гърди и мълчаливо ме загледаха и двете. Отново се разнесе викът на Сира: — Дея, а сега отново гори! Със златен! Аз се втурнах към общата стая и заварих удивителна картина — Риан стоеше сред пламтящия огън от златен пламък, който бавно, но сигурно гаснеше под натиска на адския пламък. И загасна. Виждайки ме, лорд-директорът просто ме примами с пръст и аз се затичах, разтревожена и направо изплашена от собствената си мисъл. Хващайки ме в обятията си, магистърът прошепна: — Императорът ме вика. Ще ме извиниш ли? Мълчаливо кимнах. Изви се адски пламък. Използвайки това, че сега никой не можеше да ни види, Риан се наведе и нежно ме целуна. Не успях дори да му отвърна и той изчезна. — Какво стана? — попита тате първи. — Императорът го извика — отговорих дълбоко нещастната аз. — Ох, ама че Бездна! — изрази мислите на всички чичо Ирв. — Даже не му дадоха да хапне! — изрази собствените ми мисли баба. Почти веднага, всички седнаха на масите, мен между себе си ме накараха да седна двете ми баби, явно решили, че ще могат да ме откъснат от тъжните мисли. А аз имаше над какво да си помисля, например над отговора на въпроса: кого така отчаяно се опитва да прикрие императорът?! И баба Дора и баба Айяр се опитваха да ме тъпчат с храна, нещо ми разказваха, всъщност веселите разговори на масата не спираха, а Сира, приближила се отзад, мечтателно въздъхна: — Да-а-а, хубав лорд… ако бях по-голяма, бих се влюбила! И веднага всички ме заляха с въпроси: — Та, къде се запознахте? — настоятелно попита леля Кари. — И от кога сте заедно? — понякога чичо Нор беше по-любопитен от всички жени в семейството взети заедно. Бездна, спаси ме! За огромно мое щастие, Бездната наистина помогна, тъй като в следващия момент се почука на вратата. Такова едно, плахо. Тате стана и отиде да отвори. На прага се оказаха замръзналите и уморени леля Руи и чичо Лус. — А, явно всички пощенски дилижанси са отпътували вече — замислено каза баба Айяр. — И каруците също — баба Дора заплашително се надигна и произнесе: — Какво пък, деца мои. Радвам се, че се върнахте. Много се радвам. И да ти кажа, ако от Руи и можех да очаквам всякаква подлост, то от теб, сине!.. Чичо мълчешком влезе в къщата, наведе глава, но нищо не каза. А леля не си замълча: — Да, ние взехме парите — започна тя с писклив глас, — то как да не ги вземем? Татко тресна вратата, приближи се към леля и глухо попита: — Аз твоите деца продавал ли съм ги? Руи побърза да се скрие зад гърба на чичо, и там явно отново набра смелост: — Аз и моята собствена дъщеря бих му я дала още преди три години, но не — Горт само Дея искаше! Баба Дора учудено попита: — Три години? Руи разбра, че може да разказва, наполовина се измъкна из-зад чичо и се понесе: — Та значи, той отдавна я бил забелязал, още в Ардам. Дейка там нали сервитьорка беше до скоро. Не си спомнях нито веднъж да съм виждала господин Горт в Ардам. А леля продължаваше: — А до нея нямало как да се приближи, той, Бурдус, то ли по добра душа, то ли… — Руи! — прекъсна я чичо. — Не можел към нея да се приближи, ви казвам — вече по-тихо продължи леля, запазвайки своите инсинуации за себе си, — и тогава дойде майката на ковача при мен. Поседяхме, поговорихме и тя за племенницата ме заразпитва. Аз веднага и казах, че за Дея има два пътя — или в дългово робство, или на държавна служба. А когато разбрах, че работата с лорда на земята се разреши, аз и пратих вест на госпожа Горт. Ох, и как се зарадва синът й… Аз исках както е най-добре! Но роднините я гледаха осъдително, а баба попита: — А парите защо си ги взела? Леля се опита нещо да отговори, а после реши отново да се оправдава: — Та той, добър момък ми се стори, то кой можеше да знае, че Дейка цял лорд си има? Но баба Дора не й повярва: — Аз друг въпрос ти зададох, Руи! Ти като жена на главата на рода отговаряш за всички деца, това е така. При тебе идват сватовете, ти трябва най-добрите да избереш, но да продаваш дъщерите ни, ти нямаш право! Отново се възцари тишина в дома ни. Тягостно и обвиняващо мълчание. — Вие не можете да носите такава отговорност — каза баба. Ето така става обикновено смяната на главата на рода. Всички мълчаха, ситуацията не беше от приятните. След това стана чичо Ирв и уверено произнесе: — По старшинство, аз съм следващият. Аз трябва да възглавя рода. След това, както се полага, всички седяхме, празнувахме моя годеж, пихме за лорд Тьер, за когото тате разказа на всички, споменавахме с лоши думи лорд Градак… Моите мисли бяха далеч… и се въртяха около Юрао. И около семейните артефакти на рода Тьер и около Царапка, но кой знае защо, без дроу не ми се получаваше да мисля както трябва. — Мамо — казах аз и всички около масите замълчаха, даже ми се отщя да продължавам, но… — аз на сутринта ще си тръгвам, да знаеш. Мама явно се разстрои, а тате веднага попита: — Защо? — Искам да проверя едно нещо — честно отговорих аз. И вече по-високо: — А, разбираш ли, тате, ние с партньора ми отворихме кантора за частни разследвания и там толкова работа се е насъбрала… В дома ни отново настъпи угнетяваща тишина. Жените при нас не се занимаваха със собствена работа, още по-малко, им позволяваха да отварят кантори. И затова, сега ме гледаха с явно неодобрение. Но това беше без значение, и изправяйки се, аз бодро съобщих: — Да, кантора за частни разследвания „ДеЮре”, тоест, аз и Юрао, мой партньор е офицерът от Нощната стража Юрао Найтес, с нас работи също неговата сестра Риая и моята приятелка Яна. Имаме помещение на централната улица на Ардам… — помълчах и добавих: — Разбирам, че това не ви харесва, така, както и не ви харесва, че съм дала съгласието си за брак без одобрението на главата на рода, но това е моят живот и аз ще го живея така, както намеря за добре! Тишината стана почти заплашителна и само тате се заинтересува от моя бунт за самоуправление: — Твоят лорд знае ли за това? — Да — аз се усмихнах. — Одобрява ли го? — продължи разпита татко. — Не — честно отговорих, усмихвайки се още по-широко. — Аха — тате си сипа сливовица в чашата, — значи тази работа с кантората няма да е задълго. И всички си сипаха пиене, а над масата се разнесе отново бърборене. И може би си струваше да си премълча, но реших, че съм мълчала достатъчно: — Не, тате — леко повишавайки тон, казах аз. — Ние с партньора ми нямаме намерение да затваряме кантората. И дори когато се омъжа за лорд Тьер, а това ще стане чак след като завърша Академията на Проклятията, ще продължавам да се занимавам със собствената си работа. Защото това ми харесва, защото това е моето призвание и защото така искам! Да се каже, че роднините ми бяха в ужас, значеше просто нищо да не се каже. Мен ме гледаха с някакъв свещен страх и безкрайно осъждане. Явно всички бяха решили, че сватбата ни с лорд Тьер ще е едва ли не след няколко дни, а чуха такива новини. 	 
 Леля Руи не издържа първа: — Ти да не си мислиш, че ще трябваш все още на някого след година и половина? И всички мълчаха и чакаха отговора ми, защото леля явно беше озвучила общата мисъл, а аз отговорих: — На себе си ще съм нужна, лельо. На първо място, ще съм нужна на себе си! Не зная какво би се случило по-нататък, но мама тихо каза: — Правилно, дъще. Най-правилното решение. Когато си нужна на себе си и останалите се нуждаят от теб. Колкото и да беше странно, след думите на мама, никой не изказа собствените си умозаключения. Но не одобряваха, сигурно ме мислеха за последна глупачка, но си замълча даже тате. На сутринта ме изпращаха само родителите. Седянката се беше проточила почти до зори, а някои от чичовците ми така и си бяха останали да спят по масите… По-точно, ни бяха успели да станат от там. Аз държах съненото Късметче на ръце и също се прозявах. Мама ми беше събрала ядене за из път, тате тръгна да впряга коня, а ние се сбогувахме на прага. — Пази се — помоли мама. — И си идвай по-често. Вратата се отвори, влезе тате, а с него и стотици снежинки. — Пак започва снежна буря — каза тате. — През нощта уж беше поутихнала, а сега вие все по-лошо и по-лошо. Да вземеш да си останеш вкъщи, Дея. — Имам толкова планове, тате — аз погалих Късметчето, — искам да мина през Геира, през храма на Бездната, а и през Меркос. — А там какво има — учуди се тате. — Архиви — честно отговорих аз. — ще си потърся и тема за дипломната работа, на нас магистър Тесме ни каза, че трябва да решим каква ще е още до края на ваканцията. Родителите се спогледаха, половината не го разбраха, но явно решиха, че аз със сигурност знам какво правя. Аз, обаче не знаех. Аз търсех отговори и бях решила, че в архивите ще мога да намеря нещо, защото тайната на императора все повече и повече ме интригуваше. До заставата с тате стигнахме с шейната и се движехме трудно — конете не са кентаври, с това не можеше да се спори. Конете, за разлика от превозвачите не владееха Магията на Пътя. Когато най-накрая стигнахме до топлия павилион за пътниците, нашият Сивчо вече дишаше с мька. — Ще си наема кентавър, сам да се връщам във виелицата е глупаво — успокои ме тате. — Поседни, докато намеря твоя дилижанс. Ти сега първо накъде си? — Меркос — отзовах се аз, — и трябва да ме докарат до къщата на леля Орин. — Улица „Обесник”, номер деветдесет и две? — уточни тате. Аз кимнах и той добави: — Чакай тук, аз бързичко. Седнала в шейната, оглеждах заставата. Намирахме се в голям, дървен, добре скован павилион, който покриваше с топъл купол кръстопътя, а през лятото, спирката си беше просто край пътя, просто там имаше платформи. Нашата застава беше единствената за околните седем села — Загреб, Лирди, Мри, Захра, Умерта, Незаверта и Погреб. Оттук на север пътят водеше към нашия главен град, на запад — към столицата на Приграничието Ардам, на юг — към Меркос, един от наскоро завоюваните градове. По-точно, не толкова наскоро — Меркос принадлежеше на империята вече четиридесет години. Разнесе се тропот на копита — от север по пътя се приближаваше екипаж с два впрегнати кентавъра — някой явно много бързаше и беше заплатил тройна цена, превозвачите кентаври изобщо не обичат да работят по двойки. Предположението ми за състоятелността на пътника се потвърди — в момента, в който екипажът стигна до платформата, от каретата излезе пълен мъж с побеляла коса, с черна шуба и черна шапка. Мъжът недоволно подвикна към кентаврите, подхвърли им няколко жълтици и с движение на ръката накара да го следват трите пътни чанти. Тъмен маг! Галейки доволно мъркащото Късметче, заедно с всички присъстващи проследих с очи мага. Видях как той слезе от платформата, при това, когато вървеше по стълбите, дори не гледаше под краката си, а като стигна до чакалнята, недоволно се огледа. Явно тук трябваше да го посрещнат, но по всяка вероятност никой не беше дошъл… На смуглото лице на мага се отрази раздразнение и някакво нервно нетърпение. А след това всичко се измени! Неочаквано в топлия, залят от магическа светлина павилион, от всички четири входа влетяха четири черни смерча! Завиха охранителните заклинания! Завиха оглушително, напрегнато, тревожно! Веднага се разпищяха жените и почти веднага отреагираха Дневните стражи, чийто Фор пост се намираше на втория етаж. Офицерите, блестейки с охранителни щитове слизаха в павилиона. Едни тичаха по стълбите, други пълзяха по стените, някои влетяваха през входовете… а смерчовете се движеха право към целта си — към мага, и това малко поуспокои останалите пътешественици, решили, че това са някакви шеги на ексцентричните тъмни, но тогава прозвуча вика на един от стражите: — Заклинатели! Тогава наистина започна паника! Отначало целият павилион се изпълни с алена светлина, което беше призив за Нощната стража — Дневната тук беше безсилна, по безопасно беше изобщо да не се намесват, просто това не беше тяхното равнище. Впрочем, и не всеки от Нощната би могъл да се справи — Заклинателите бяха членове на клан човешки магове. Един от най-силните кланове, тяхната специализация беше унищожаването на нечистите. И затова, въпреки че се изпоплаших, продължих да седя спокойно и тези които бяха чистокръвни, също не бързаха. А метисите се спуснаха да бягат, знаейки прекрасно, че Заклинателите, дори след като унищожат този, за когото са дошли, изключително от омраза ще започнат да убиват всички, в които има дори капка кръв от Хаоса. И на тях щеше да им е все едно дали сред тях има жени, деца и че са просто обикновени жители. Заклинателите убиваха всички, до които успяваха да се докопат… Понякога унищожаваха цели села. — Дея! — викът на тате ме откъсна от съзерцаването на четирите черни вихъра. — Обръщай шейната! С поглед намерих сред тълпата бягащи татко, той стоеше от другата страна на пътя, и тъй като всички кентаври се опитваха да избягат без преди това да благоволят да се разпрегнат от каретите, не можеше да стигне до мен. Аз погледнах към входа, през който бяхме влезли и разбрах, че няма да мога да се измъкна бързо, така че беше по-безопасно да остана на място. В този момент заклинателите приеха истинската си форма! И стана ясно, защо отстъпи Дневната стража, без да рискува дори да се опита да спаси някого — всички Заклинатели бяха скаени, тоест, жреци. А това вече беше много, много лошо — жреците им са магове от висше равнище, те убиват дори чистокръвните хора, считайки, че ние, които живеем на територията на Тъмната империя сме поддръжници на Хаос… — Дея! — крясъкьт на тате. Но аз вече бях разбрала, че няма смисъл да бягам — един от скаените вдигна ръка и заклинание, черно като мастилено петно се издигна нагоре… Миг и всички изходи бяха заградени със силови решетки. Те бяха дошли да убиват и щяха да убиват… Всички! Мен ме стана много, много страх, а освен това, в съзнанието ми настойчиво тътнеше: „Заклинания за противодействие”. И в този момент аз не мислех само за това, а си спомнях всичко, на което ни бяха учили, всички проклятия, всички начини за защита, които знаех… Защото дори възроденият дух в този случай не би могъл да ме защити — Заклинателите унищожаваха всякакъв вид задгробен живот. Абсолютно всякакъв! Нарастващ тътен! Викове на изпоплашените хора, скърцане на спиращи колела и цвилене на ранените превозвачи, които с все сила, без да могат да намалят се бяха сблъскали с магическите стени… Това беше ужасно… Ужасно и толкова неправилно! В този момент, нещо мощно удари в павилиона отвън — Нощните стражи пристигнаха! И пак удар, и още един… И едва сега се разбра, че Заклинателите ни бяха отрязали от света изключително заради собствената си защита. Удар… още един… Нощните стражи се опитваха да влязат с всички сили, все повече усилвайки мощността. В очите на хората и нехората наоколо се появи надежда, крясъците стихнаха. Дневните стражи извадиха оръжието си и се приготвеха за бой… Но появата на Нощната стража накара и Заклинателите да се разбързат. — Дай ми го! — властно заповяда един от скаените. И заповедта му беше обърната към мага. Магът, които стоеше, отпуснал ръце, но в следващия момент, старият човек смъкна шапката си от главата и с рязко движение съблече кожуха си. Оказа се че изобщо не е пълен, а е просто сух, сгърбен старец, който сега гордо оглеждаше убийците си и спокойно говореше: — Моята смърт вече нищо не решава. Заклинателите доплуваха до жертвата си, придвижвайки се във въздуха. Четири тъмни, омотани в черно и сиво фигури, със символа на клана, светещ на гърдите им. Той светеше само при жреците, това ние още в първи курс го бяхме учили… И колкото по-силен беше жрецът, толкова по-ярко сияеше символът на клана… А тези блестяха ослепително! — Ти ще заговориш — произнесе вторият от Заклинателите и към мага, от четирите страни се понесе светлина… Старецът изкрещя, … изхърка, падна на колене и от устата му потече кръв… Чу се плач на дете и някаква жена закрещя: — Какво му правите?! Един от Заклинателите, без да прекъсва изтезанието на мага, мързеливо протегна ръка в нейната посока… В следващият миг в дланта му се заби стрела, проби я и се показа от другата страна! Заклинателите застинаха, забравяйки за момент дори за стареца… аз също застинах — стрелите с черни и червени пера ми бяха много познати… Татковите стрели. Всички заклинатели се обърнаха в посоката, от която беше дошъл изстрелът. Там стоеше моят баща, прикрил същата тази жена, която явно беше извикала. И татко демонстративно сложи още една стрела на тетивата. Но тате не разбираше, той просто не знаеше с кого си имаше работа! Това не бяха редови Заклинатели, това бяха скаени и за своята помощ на жената, тате щеше да плати със страшна, много мъчителна смърт. Хвърляйки Късметчето в шейната, аз се изправих на плазовете и гледайки и четиримата Заклинатели, изкрещях почти късайки гласните си струни, първото, което в този момент на паника ми дойде на ум: — Теека акахаа махехеере! Звънкият ми глас се разнесе по целия павилион, жреците веднага се обърнаха към мен, забравяйки тате. То всеки би го забравил, ако изведнъж остро възжелаеше да пообщува с природата. Да, в критическата ситуация, аз не бях измислила нищо по-добро от това, да използвам проклятието за остро разстройство. Освен това, то беше най-простото от проклятията с мигновено действие, за всяко друго се изискваше повече време, пък и формулите бяха доста по-дълги… Впрочем, би трябвало да помисля не за преимуществата на вече използваното проклятие, а за собственото си оцеляване, тъй като маговете от подобно равнище умеят да отсичат всяко външно въздействие изключително бързо… Отсякоха го! — Ти! — изрева отново изправилия се скаен. Просто, когато ги беше заболял коремът, те се бяха свили всичките на две, но не им беше струвало нищо да потиснат моето проклятие… И когато всички заклинатели се обърнаха към мен, аз ужасена изтърсих: — Та еар нкатохее… Не се получи да го произнеса докрай, един от жреците се издигна нагоре и от там удари със силова вълна. Мен ме помете от шейната, хвърли ме върху чисто рендосаните дъски на наскоро ремонтираната платформа и от удара, като че ли ми излезе целия въздух от гърдите… В главата ми за миг потъмня, но аз бях паднала все пак доста меко, най-силно си бях ударила гърба и бедрото… Само че, най-големият ми проблем не беше падането. — Ти си човек — изсъска Заклинателят, преодолявайки разделящото ни разстояние с един скок и хващайки ме за гърлото. — Човек! Ти си жена! Как посмя да вдигнеш ръка срещу спасителите? Скандирайки всяка дума, той ме разтърсваше, продължавайки да ме държи за шията, от тези вибрации се смъкна шалът ми от косата, косата ми се разроши и сигурно от страни изглеждах като парцалена кукла… — Ние ви спасяваме — съскаше междувременно жрецът, — заради вас гинат нашите братя, лее се нашата кръв… Той не ме душеше, но да ми счупи врата имаше доста голяма вероятност и аз се помолих: — Пуснете ме… Да, бях намерила кого да моля! Защото заклинателите умееха да пускат много добре — той ме хвърли през половината павилион, и когато паднах в краката на същия този, обкръжен от скаените маг, който се давеше в кръвта си, за косата ме хвана вече друг жрец. Оказа се, че е много болезнено, когато те вдигат, намотавайки плитката ти на юмрука, за щастие, в следващият момент мен погнусено ме пуснаха… — Глупава жена — прозвуча гласът на хвърлилия ме Заклинател, — в сърцето ти има мрак, Хаосът е погълнал душата ти, в ума ти цари Бездната. У теб няма вече светлина и ти ще умреш в мъки. „Сложи си годежния пръстен на дясната ръка” — спомних си аз думите на магистър Еллохар. Но, свита от болка, в краката на своите предполагаеми убийци, аз си помислих, че с пръстена едва ли ще се получи, а, например, за магистър Еллохар беше много навреме да си спомня, както и за гривничката от конец, която ми беше вързал на китката. — Почакайте — замолих се аз, — ако обичате, само за миг, аз… Припряно затърсих под ръкава си нишката на гривничката, заопипвах я. Намерих … Стиснах възелчето и просто помолих Бездната за спасение. А четиримата Заклинатели разпериха ръце, навярно с намерението да призоват едно от заклинанията за унищожение или смърт… или нещо по-лошо! Отново се разкрещяха хората, освен това, вдигайки се на лакти, видях тате, който се опитваше да се хвърли към мен и Дневните стражи, които се опитваха да наложат защита на присъстващите, и… Избухна син пламък! Ярък, ревящ и страшен! А когато той угасна, всички видяхме магистър Еллохар само по едни къси женски кюлоти с отровно розов цвят, а отгоре на всичкото, поръбени и с дантелки, а освен тях върху тялото на директора на Школата за Изкуството на Смъртта нямаше нищо друго. Появата на високия белокос маг в такъв фриволен вид порази даже Заклинателите, какво да кажем за останалите присъстващи… На някои от Дневните стражи им изпопадаха мечовете от ръцете. — Оу — без изобщо да се смущава, а по-скоро учудено проточи магистърът на Смъртта, — виждам, че се забавлявате. — Обгърна с поглед Заклинателите и добави: — Тоест, каква там веселба, в разгара сме на истински дипломатически прием… Хм. А след това изключително към скаените: — Атиохий, Езверус, Нгалит, Ферусий, радвам се, изключително се радвам да ви видя… Нали не ви смущава това, че съм сам? А? А аз, например съм смутен, приятели. Един момент! Избухна син пламък. Когато след миг огънят угасна, на платформата се бяха появили още четирима непознати ми магове, облечени в черни одежди със символиката на Школата на Смъртта на реверите. — Никаква магия. Унищожете ги! — с усмивка заповяда лорд Еллохар. В ръцете на адептите на Смъртта светнаха мечовете, в следващия миг започна бой. Тъмните се хвърлиха към Заклинателите, Заклинателите удариха с магия, мечовете всмукаха всичко в себе си и запламтяха със син пламък. Заклинателите, осъзнавайки, че вече магията им е безполезна, извадиха собственото си оръжие и се впуснаха в схватката. — Адептка, адептка… — магистър Еллохар, без да се смущава от собствения си вид, нито от факта, че температурата далеч не беше лятна, се приближи към мен, приклекна и веднага опипа шията ми. — Жива ли си? — Благодаря — промълвих аз. Магистърът се усмихна, вдигна глава, погледа хода на схватката и кимвайки удовлетворено се приближи към измъчения маг. — Как си, приятелю? — весело се поинтересува той, отпускайки се на едно коляно и слагайки ръце едновременно на челото и на гърдите на мага. — Ние сме врагове, лорд Еллохар… — простена той. — Хайде сега, голяма работа — без изобщо да се възмути, отговори магистърът. — Ти отдавна си ми в категорията на уважаваните врагове, а те са ми почти приятели. Ще те боли, Ардаур, контролирай сърцето. — Разбрах — изхърка старецът. А след това изкрещя, без да може да се сдържи и когато от гърлото му отново потече кръв, този път със съсиреци, викът му потъна в този поток. — Контролирай сърцето — уверено и спокойно заповяда Еллохар. — Контролирай всеки удар! И всичко свърши. Магът лежеше на пода, вече дишайки дълбоко, а на лицето му вече нямаше гримаса на болка… Спокойствие и умиротворение, а освен това и лека усмивка на устните. Но не за дълго. Старецът се надигна, погледна към Еллохар и прошепна: — Те готвят ритуал! Артефактите, те… — Те са у Тьер — отговори магистърът и хвърли бърз поглед към мен. Да, аз наистина жадно попивах всяка дума. И директорът на Школата за Изкуството на Смъртта явно го осъзнаваше и ме гледаше с демонстративно неодобрение. — Лорд Еллохар — старецът седна, след това разкопча маншета си и свали от китката си гривна от червено злато, — дайте я на Риан Тьер, той ще я съхрани, той ще съумее да го направи. Магистърът мълчешком взе артефакта, отново недоволно ме погледна, а след това украшението избухна на дланта му със син пламък и изчезна. Късно! Сега аз вече знаех какво бяха търсили Заклинателите. В този момент, отново ме порази магистър Еллохар. — И кой убива така?! — директорът на Школата за Изкуството на Смъртта подскочи. — Адепт Валенси, вие с него в брачни игри ли сте или в смъртен бой? Аз какво, да не би да ви казах да го прегръщате?! Обърнах глава в посоката, където гледаше магистърът и видях, как една от черните фигури буквално душеше Заклинателя. Мечовете се търкаляха до тях на пода, Заклинателят хъркаше, опитваше се да удари с пета, а адептът на Школата на Смъртта с усилие го удържаше. — Това е Заклинател, Валенси — съкрушено му се караше Еллохар, — време за смърт на мозъка при отсъствие на кислород — два часа! Ти него два часа ли ще го душиш?! Адептът отблъсна потенциалната жертва, смутено го ритна с крак, а след това изкрещя в отговор: — А ние не сме минавали смъртоубийството на жреците от клана на Заклинателите! И изрита нещастната жертва повторно. Дневните стражи извиха от ужас, гледайки тази картина, защото те самите в аналогична ситуация, отдавна биха представлявали чували с изпотрошени кости. — А цялата ваша група го е минавала, адепт Валенси — Еллохар в розовите кюлоти изглеждаше много забавно, независимо от ужасяващата ситуация. — И само ти, умнико, си отсъствал. Повесели ли се в дома на майчица Гобс? А сега аз ще се веселя. Жрец Заклинател, Валенси. Използването на каквато и да е магия е смъртоносно, тъй като скаенът е в състояние да я обърне против атакуващия. Действай, адепт и помни, че скаенът изучава всеки твой жест, всяка атака и на наритания от теб индивид му трябват само още няколко секунди, за да приложи заклинанието „Огледало” и след това, конкретно за теб, той ще стане неуязвим. И когато той започне да те убива, Валенси, на мен ще ми е весело! Точно като на теб, по времето, когато си бягал от лекциите. Адептът вдигна меча си и се втурна в атака, и се разбра, че адептите на Смъртта биеха и падналите, друг въпрос беше, че Заклинателят вече уверено се беше изправил и доста успешно държеше защита. Тогава аз не издържах: — Магистър Еллохар, може ли един въпрос? — Давай, Риате — със скучаещ глас отговори магът, следейки боя на учениците си. — Извинете, а това наистина ли са… просто адепти? — недоверчиво попитах аз. Та нали Заклинателите не бяха тези противници, които можеха да бъдат победени от адепти… Заклинателите можеха да унищожат и силен маг и то много бързо, какво оставаше за адептите! Магистърът не ми отговори веднага. Следейки боя, той неочаквано кресна: — Смяна на партньора, момичета! В същия миг, адептите се метнаха като сенки, сменяйки скаените си. Еллохар удовлетворено кимна и благоволи да ми отговори: — Вие в академията си имате ваши собствени наказания, ние — наши. При нас не е забранено да се пропускат лекции, посещават се по усмотрение на адепта, но — той се усмихна накриво, — никой не гарантира на адепта защита от мигновено преместване в епицентъра на битка с противник, по убийството на когото той е пропуснал занятие. Да, добре е, че при нас пропусналите някоя лекция не ги проклинаха… — Магистър, а… — започнах аз. — Ако посмееш да зададеш въпрос за външния ми вид, моментално ще се отправиш при Тьер на възпитателна беседа — неочаквано ме заплаши той. Повече Еллохар с мен не заговори. Независимо от демонстрираното безгрижие, той съсредоточено следеше хода на сражението, прикривайки от време на време адептите си със защитни заклинания, а след това заповяда: — Достатъчно! Отстъпете! И в ръцете на магистъра пламнаха в синьо два меча… Когато полугол войн, облечен само с розови кюлоти се хвърля в бой е смешно само в първия миг… след това мелодията на Смъртта започват да я пеят остриетата и не остава никакво място за веселие. В тази битка, на Еллохар не му беше нужна помощ, не му беше нужна и защита — магистърът се хвърли към четирите блестящи фигури, които едно след друго пращаха към него заклинания и успя да избегне всичко. Скок нагоре, леко приземяване и той отново се понесе към скаените… Мастилено петно избухна на пътя му, но Еллохар се промуши под него, претърколи се и отново набра скорост… Първият Заклинател бе разделен на две от блестящия меч, до втория острието като че ли едва се докосна, но той падна на колене, притискайки раната на корема си и опитвайки се да приложи магия за изцеляване. С останалите двама Еллохар се сражава малко по-дълго, майсторски избягвайки ударите на стоманата и атаките с магия, а след това, в един миг, когато падналият на едно коляно магистър едновременно прониза и двамата си противници, времето като че ли спря… Като че ли всичко застина — Еллохар с мечовете, потънали в телата на Заклинателите, самите жреци, с оръжие, вдигнато над главата на тъмния лорд и магията, искряща около мястото на сражението… Ярък миг… удар на сърцето… и вълшебството се разпадна… Хриповете на умиращите, спокойният магистър, който с едно дръпване освободи мечовете си, потресеното „невъзможно!” от страна на Дневните стражи, невярващото „скаените са мъртви!” от всички присъстващи в отрязания от света павилион… Да, това наистина беше Изкуство на Смъртта. Истинско изкуство, та четирима от най-силните жреци Заклинатели Еллохар ги уби за броени секунди. — Дея — към мен дотича тате, веднага огледа лицето ми, опипа ръцете, а след това премина към краката, разпитвайки ме в процеса на всичко това, — къде те боли? Ти така падна, че може да има последици. Главата не ти ли се върти? Не ти ли се гади? Не… — Всичко е наред, тате — аз станах, опирайки се на ръката му. — Само съм си натъртила бедрото, а иначе съм добре… В този момент магията на Заклинателите се стопи, отваряйки входовете. Като тъмна лавина се метнаха Нощните стражи, но когато видяха високата фигура на магистър Еллохар, офицерите спряха. След това чух гласа на лорд Мерос: — Няма опасност. Магове-лечители за пострадалите, да се възобнови движението по пътищата, коменданта на Заставата при мен. Татко също се огледа и доволно отбеляза: — От самия Ардам са прехвърлили патрул, очевидно заплахата е била сериозна. Аз дори не казах на тате, че заплахата не просто беше ”сериозна”, тя беше фатална, жреците Заклинатели — това е смърт. За всички. Те никога не оставят след себе си жив човек, така че аз не бих се учудила ако и от столицата бяха прехвърлили патрули на Нощната стража. Но аз, разбира се, нямах намерение да му казвам всички тези неща. Работата беше в това, че след като тук се беше появил лорд Мерос, значи с него беше и целият му патрул и аз се оглеждах търсейки едно създание със златисти очи и коса, но дроу ме видя първи. — Партньор! — вопълът му потресе целия павилион. — Ти както винаги си в центъра на събитията! Офицер Найтес се запровира към мен през навалицата, радостно се качи на платформата, хвърли се към мен, прегърна ме, подхвърли ме, завъртя ме и слагайки ме да стъпя на пода, започна: — Дей, ти към Ардам ли си? Отдавна му е време, направо забрави да се върнеш, думи нямам! Имаме сега такова дело… ще ни позлатят, Дея. Плюс гномите ни дадоха ексклузивно право за разследвания в гилдиите. А най-важното, помниш ли онова дело на майстор-кожаря? По него има нови данни. Ще се замаеш! Така че, хващай си куфарите и хайде през портала, няма какво да се разоряваш за кентаври. Дея, какво се усмихваш? И наистина, защо ли пък се усмихвах… — Тъмни, партньор! — весело напомних аз за вежливостта. — И на теб кошмарни — Юрао присви очи. — Ти ако сега ми кажеш, че нямаш намерени е да се прибираш в Ардам, тогава аз ще ида да си изкарвам прехраната като некромант. Дея, ти ми трябваш, сериозно, вече мислех да долетя да те взема! Обърнах се към вкаменилия се татко и вежливо започнах: — Тате, това е офицерът от Нощната стража Юрао Найтес, моят съдружник и съсобственик на кантората „ДеЮре”. Юр, запознай се, това е баща ми, майстор ловецът Орон Риате. Двамата си размениха поклони, но при това, бяха явно потресени от срещата. Особено тате — той такова нещо не очакваше. — Радвам се да се запозная с вас, майстор Риате — дроу отново галантно се поклони. Тате, кой знае защо ме попита: — Сигурно ли е, че Тьер знае? Това не беше всичко, което престоеше на татко да види. — Дея? — на платформата уверено се качи лорд Мерос и неговия плащ със символиката на глава на третия патрул на Нощната стража на Ардам и привлече към нашата компания всеобщото внимание. — Ти си тук? И си била тук по време на нападението? Дея, добре ли си? Той се приближи, протегна ръка, опитвайки се да докосне лицето ми и беше спрян с насмешливото: — А ето това, на ваше място, аз не бих правил — лорд Еллохар, вече в черен костюм на магистър на Смъртта не се качи при нас, но както се оказа, следеше развитието на събитията. — На ваше място, Мерос, аз към адептката Риате изобщо не бих се приближавал. Не че Тьер е собственик, въпреки, че и това също, но защитата й реагира най-агресивно именно на вас. Лорд Шейдер веднага прибра ръката си, процеждайки през зъби: — Лорд Еллохар… — Той самият — весело се отзова магистърът. — Мерос, на твое място аз бих попитал коменданта, защо в момента на нападението не са били отворени спасителните изходи? Аз не забелязах нито един, подът на това съоръжение е абсолютно монолитен. В края на краищата, за подобно недоглеждане, полагащото се наказание за коменданта би било смърт, но ви съветвам да смекчите присъдата, заменяйки я с каторга в каменоломните, например. Нека да носи полза поне там, след като не се е справил с отговорния си пост. И какво още исках да кажа — Еллохар се позамисли. — А, да, ти с какво мислеше, когато се опитваше да пробиеш стените със силов удар? Мерос, сградата е без основи! Достатъчно щеше да бъде банално да повдигнеш павилиона. Скърцането със зъби на лорд Мерос беше едва доловимо, но ние, стоящите до него, го чухме. — Зарежи, го, началник — Юрао потупа същия този началник по рамото, — не се захващай, не си струва… — Найтес — изсъска Шейдер, — прекратете да фамилиарничите! Независимо от това, че фразите бяха казани тихо, те не останаха тайна за Еллохар: — Дроу — насмешливо подвикна той, — не ми разваляй веселбата! Татко мълчешком ме хвана за ръката и ме поведе след себе си. Едва тогава осъзнах, че накуцвам и ме боли бедрото, но това бяха дреболии, докато, например, татковото: „Заминаваме си в къщи!” — вече беше неприятно. Но аз бодро докуцуках до шейната, намерих Късметчето, взех го на ръце и котето, което до този момент трепереше с цяло тяло, веднага се успокои. — В къщи, Дея! — повтори тате. — Откъде толкова много лордове те познават?! Изобщо не ми харесва цялата тази ситуация около теб. Тате говореше тихо, но уверено и ядосано. Опитах се да му обясня. — Магистър Еллохар е приятел на лорд Тьер, лорд Мерос е началник на един от патрулите на Нощната стража на Ардам и съответно на цялото Приграничие, затова и ме познава. Баща ми съсредоточено ме изгледа, а след това ми зададе много интересен въпрос: — Ти как го извика този… в розовите панталони?! Аз исках да отговоря, но го направиха за мен: — Кюлоти — уточни магистър Еллохар, който безшумно се беше приближил към нас, и то така, че ние го видяхме едва когато заговори. — Разбирате ли, вашата дъщеря… Дъщеря, нали правилно съм разбрал? Леко смутен, татко кимна и потвърди: — Най-голямата. Магистърът се подсмихна и продължи: — Та значи, вашата най-голяма дъщеря успя да плени във вечно робство сърцето на моя най-добър ученик, съратник и по съвместителство, единствен приятел. И аз, като приятел и наставник на Тьер, реших да се застраховам и да се приобщя към делото по съхранението на живота, честта и достойнството на неговата избраница. У вашата най-голяма дъщеря има създаден от вещиците съвсем незабележим амулет, който Дея се досети да използва в тази критична ситуация. Проблемът беше само в това, че конкретно в момента на призива, аз не бях сам и се наложи да се възползвам от първата попаднала ми под ръка дреха. Удовлетворих ли любопитството ви? Аз се изчервих, тате също забележимо се смути и промърмори нещо неразбираемо, магистър Еллохар, в свойствения му маниер, игнорира напълно нашата реакция и обръщайки се към мен, взискателно попита: — Ти накъде се беше запътила? Почувствах, че пребледнявам и нямах никакво намерение да отговарям. — Слушай, Риате — раздразнено започна магистърът, — вие с Тьер ужасно си приличате, в смисъл, и двамата сте твърдоглави като магарета. Аз нали ти казах да забравиш за историята с артефактите?! И той повече не се усмихваше, говореше тихо, отсечено и злобно. — Ти със симпатиш-шната си главичка разбираш ли, че Тьер след теб и в Бездната ще се хвърли? Или още не си се досетила колко много го дискредитираш? Тате се опита нещо да каже, но Еллохар даже не обърна внимание, пристъпи към мен, наведе се почти до самото ми лице и изсъска: — Не си навирай носа в това! И твоя дроу го дръж на каишка! Не се меси, Риате, разбра ли? Има неща, за които е най-добре просто да забравиш! Сигурно трябваше да си замълча, но вместо това казах: — На мен ми е безкрайно интересно, защо артефактите на Тьер внезапно са изчезнали, а след това са се появили в императорската съкровищница. А също така, ми е интересно, защо жреците Заклинатели, при това тези бяха едни от най-силните, са последвали някакъв стар маг до нашите територии в стремежа си да получат гривната на рода Тьер! Те нали нея я търсеха?! А освен това… Глухото изръмжаване на магистъра на Смъртта ме накара да млъкна. — О, Бездна! Адептка, неуверена, трепереща и изпоплашена ти повече ми харесваше! — Еллохар се изправи. — Жалко, че Тьер се захвана да те превъзпитава, много жалко. Избухна син пламък. Еллохар скръсти ръце на гърдите си и ми изрева: — При Тьеррррр! Живо. Сбогувай се с татенцето, взимай си чантите, бохчата с пирожките, въшливия мачок — и при Тьер! Нека той сам да ти организира частни разследвания с приключения! Аз се възмутих и изобщо: — Ама слушайте, аз… Еллохар не искаше да ме слуша — пристъпи към шейната, хвана пътната ми чанта и я метна в синия огън, нататък полетя и кошницата с пирожките, и храната, която ми беше приготвила мама, след това от ръцете ми издърпаха шокираното от подобно отношение Късметче и го хвърлиха след багажа. Котето, летейки успя да издаде само едно възмутено „мяв”. — Риате, ще се сбогуваш ли с баща си или как?! Тате местеше учуден поглед от пламъците на огъня към магистъра и явно се опитваше да разбере къде са се дянали всички неща и защо не горят в огъня… — Това е преход — без да гледа към тате, поясни лорд Еллохар, — води в градската къща на Тьер. В дадения момент, аз мисля, че най-доброто решение е да стоваря на неговата глава това огромно щастие — вашата най-голяма и твърдоглава дъщеря. Нека той сам да се оправя с нея — и вече към мен: — Риате, броя до три! Аз се възмутих окончателно: — Слушайте, магистър Еллохар, аз… — Едно — меланхолично започна да брои той. — Знаете ли, аз си имах други планове за личната ми ваканция и посещението в дома на лорд-директора не влизаше в тях! — Две. Нямах думи! И все пак: — Вие нямате съвест! — изтърсих аз. Еллохар ме измери с насмешлив поглед и спокойно отговори: — Аз имам отговорност, Дея. И сега, когато се изясни, че Заклинателите са проникнали в една о най-отдалечените части на империята, за разлика от теб, разбирам, че тези скаени тук не са единствените. Има още като минимум десет-дванайсет последователи, и в кой момент те ще започнат нападения с унищожаване на мирното население, не ми е известно — и след това с намек: — Затова пък съм в течение на чие пръстче блести един от търсените от тях артефакти. И, повярвай ми, Риате, те това пръстче с най-голямо удоволствие ще го отрежат! Така че, марш при Тьер и ще си или в столицата, под негово наблюдение, или в Ардам, където наложената и контролирана от академията защита е значително по-мощна, като се има предвид разстоянието. Имаш ли още въпроси, Риате?! Появиха се още много въпроси, но магистър Еллохар произнесе: — Три. В следващия миг огънят се изви около мен и аз се понесох в пропастта… 	 
 Полетът беше дълъг, главозамайващ, а приземяването — стремително. Затова пък, се изтърсих на нещо меко. Известно време лежах, откровено негодувайки заради поведението на магистър Еллохар, след това отворих очи, седнах и се огледах. Намирах се в спалня. Някъде зад вратата мяукаше Късметчето, разнасяше се шум от стъпки, удивени възгласи, викове: „Пробив на защитата”. А освен това, тук беше топло и даже много. Ставайки от леглото, аз припряно си свалих палтото и топлия шал, който след действията на Заклинателите и така се мотаеше някъде около раменете ми, помислих си, че би трябвало да се събуя, а освен това и бедрото започна да ме боли по-силно… В следващият миг се отвори вратата. — О, Бездна! — възкликна високият мъж в черни доспехи, който се показа на прага. — Вие какво правите тук, девойче? Къде ме беше изпратил Еллохар?! — Т-тъмни — с усилие отговорих аз. — И на вас кошмарни — мъжът стъписано ме разглеждаше, — слушайте, вие не притежавате магически способности и пробивът на защитния купол също не е ваше дело, как… По какъв начин се озовахте тук? И то в покоите на нашия лорд? О, Бездна, надявах се, че това наистина беше спалнята на Риан. — Извинете — чувствах се изключително неудобно, — бих ли могла да разбера, къде именно се намирам сега? Неописуема гама емоции премина през лицето на този южняк, след което с опасение ми отговори: — Спалнята на лорд Риан Тьер. — А-а-а — аз уморено седнах обратно на леглото, — а аз вече се бях притеснила. Тогава се чу потропване на токчета и раздразненото: — Какво значи „Изпратиха ви котарак”? Какъв котарак? Защо изобщо стражата на къщата си позволява да ме безпокои по толкова незначителен повод като някакъв си котарак? При това проскубан! Гласът на лейди Тьер не беше възможно да се сбърка с друг. В този момент аз вече искрено съжалявах, че бях повикала магистър Еллохар и изобщо за всичко, и… — Ах, тук има и някаква девица?! — възмущението й беше безгранично. — И къде е тази особа?! Потропването на токчетата се ускори и в спалнята се втурна Тангирра Тьер… Очите на дамата ме огледаха, на лицето й моментално се появи предоволна усмивка, свекромонстърът откровено плътоядно се облиза и възторжено произнесе: — Дея! — след това се позамисли и добави: — Ще се осмеля да предположа: Еллохар се е постарал? Не й беше нужен дори моят отговор, лейди Тьер продължаваше да разсъждава на глас: — Впрочем, кой друг освен него има достъп до обителта на Риан. Да, би следвало да се досетя веднага. В какво си се провинила? Не разбрах веднага, че въпросът беше отправен към мен, а когато осъзнах, дори не намерих какво да отговоря. Но сега лейди Тьер чакаше отговора ми и междувременно се зае да отстрани свидетелите: — Горрад, тази дама е годеницата на вашият господар и вашата бъдеща господарка. Аурата й да се запомни, да се пуска по което и да било време на деня и нощта както в дома на сина ми, така и в моя собствен. Сега си вървете. И ние със свекромонстъра останахме насаме… — А Риан днес е зает — лейди Тьер мило ми се усмихна, — и аз наистина се съмнявам, че ще се освободи преди полунощ, така че… Ти няма да откажеш да ми погостуваш, нали? В отговор издадох нещо като полузадушен писък и жално предложих: — Може би ще е най-добре да го почакам тук?.. Свекромонстърът радостно се озъби и благодушно ме закова: — Не, Дея — след това се приближи, властно ме хвана за ръката, при това, хватката й се оказа желязна, и милостиво ми обясни: — Ще използваме преход, за да не плашиш с вида си народа по улиците на столицата. Нашият район е изключително елитен, мила. Изви се златен пламък. Отдалече се донесе отчаяното „мяв” на Късметчето и неочаквано котето се промуши през пламъка към мен. Изражението на лицето на свекромонстъра стана много, много замислено. А след това, ние все пак се пренесохме. 	 
 — Това е твоята стая — възвести лейди Тьер, веднага щом изгаснаха езиците на огъня. — Тъй като Риан не е посветен в условията на нашето малко съглашение, то той не бива да знае за честото ти пребиваване тук, нали? Сега се събличай, при това напълно, и повярвай, чакат те двата най-хубави часа от живота ти. Обещавам ти, ще бъде незабравимо! Свекромонстърът се врътна на токчетата си и се отправи към вратата, бялата врата, украсена с черен орнамент, а в момента когато излезе през нея, се чуха отсечените й разпореждания към прислугата, искането да бъдат извикани някои си „дакреи“. Вслушвайки се в заповедите й, аз объркано се заоглеждах… Стаята се оказа огромна и беше много светла, благодарение на двата прозореца, заемащи половин стена. Оформена в бяла-черно-златна гама, с белоснежни килими на пода, легло, застлано с бяло бельо и покрито с моарирано покривало, бюро до прозореца, а на него… аз даже не повярвах на очите си — пълното събрание на христоматиите по Смъртоносни проклятия. Вратата се отвори, влезе лейди Тьер и недоволно се поинтересува: — Защо стоиш? Дея, скъпа, аз нямам толкова много време, а теб трябва да те накараме да изглеждаш прилично преди запознанството с лейди Фей. Да се запознавам с още някого, нямах абсолютно никакво желание и изобщо: — Лейди Тьер — даже отстъпих по-надалеч, — аз бих искала да се върна в Ардам за няколко дни и след това… В този момент почти ме оглуши вопълът й: — Дея! Изплашено погледнах свекромонстъра, а тя възмутено мен. След това лейди Тьер дълбоко вдиша, издиша и вече без стонове попита: — Кой те е наранил? — Какво? — не разбрах въпроса аз. — Ти накуцваш, Дея — изсъска лейди Тьер, — и аз чувствам миризма на кръв. Просто ми кажи кой! Осъзнала за какво става дума, аз уморено махнах с ръка и тъжно отговорих: — А, това ли?.. На заставата ни нападнаха Заклинатели и там… Късметчето, който след преместването се беше скрил зад полата ми и там си седеше мирно и тихо, остана без прикритие в момента, в който се отдръпнах. Той се събуди, осъзна, че вече го виждат и с ръмжене се втурна към мен. Този път взискателно се закатери по полата ми, настоявайки да го взема на ръце. Разсейвайки се с котето, изпуснах от очи лейди Тьер и както се оказа, напразно! — Лорд Шейвр — изфуча тя. А след това се тросна на някой невидим: — В Приграничието има Заклинатели! Как да разбирам това? Аз не чух отговора на невидимия й събеседник, но, съдейки по лицето на дамата, отговорът изобщо не й хареса. След това въздухът заискри в златно и всичко изчезна. Свекромонстърът беше не просто ядосана, тя беше вбесена. Аз потреперих и прегърнах Късметчето по-силно. — Още две нападения — мрачно произнесе лейди Тьер, — унищожен е домът на някой си майстор Рутта, който неотдавна е бил убит, между другото и къщата на ковача в Ррадак. Почтеният гном, майсторът кожар, чието убийство беше толкова странно! Този, който беше съхранил артефакта СитарЕмме и същата онази дървена дъсчица! И ковач в Ррадак… Не ставаше ли дума за същия този артефактор, който ми беше дал гривните за вампира и медальона на Тьер? Странно. Много странно. — Така, да не говорим за тъжни неща! — свекромонстърът припряно се приближи към мен и започна сама да ми разкопчава копчетата. — Кажи веднага, къде те боли? — Кракът — аз се опитах да се отдръпна, но това не я спря и в следващия миг тънкото шалче полетя на пода. — Вижте, аз и сама мога да се съблека. — Сигурна ли си? — без сянка на усмивка ме попита тя продължавайки да разкопчава копчетата. — Имаш рана само на бедрото или още нещо не си признаваш? — Лейди Тьер, аз сама се обличам и събличам, слуги не съм имала откакто съм се родила, така че… — „Мама” — ласкаво ме поправи свекромонстърът, — и хайде да живеем в мир, Дея. Просто знай за в бъдеще — аз съм те приела в семейството си и ти желая само най-доброто. Та каква е тази история със Заклинателите? Роклята вече беше разкопчана. Бързо преценявайки ситуацията, реших да избегна конфликта и едновременно да се отърва от прекомерната опека на лейди Тьер. — Подръжте Късметчето! — помолих аз, напъхах котето в ръцете на дамата и използвайки объркването й, се отдалечих на няколко крачки. — Вижте, лейди Тьер, не разбрах както трябва, защо трябва да се събличам? Свекромонстърът в този момент държеше котето в изпънатите си ръце и с удивление се вглеждаше в неговите съвсем обикновени очички. — Ама че работа — пое си дъх след няколко секунди тя, — аз си мислех, че това е просто въшливо животинче, а се оказва, че тук е в наличие духът на Златния дракон. Анаргар тичаше след него по цялата империя, а той… Кой би могъл да си помисли такова нещо… Но в следващия миг: — Банята е там, Дея. Отиваш, събличаш се и лягаш във ваната. Ако си добро момиче, довечера ще те пренеса в Ардам — с тези думи лейди Тьер гнусливо пусна котето на пода, обърна се и си тръгна. Връщането в Ардам беше добър стимул за това, да се направя на добро момиче, затова, сваляйки ботушите си и оставяйки ги до входната врата, аз се отправих да тьрся споменатата баня, отваряйки вратите, по посока на движението. Зад първата, почти незабележима на фона на стената врата, имаше малка кръгла стаичка с неясно за мен предназначение — само огледала по стените. Зад втората се оказа склад за обувки — от сандали до ботуши. Имах странно подозрение, което се потвърди, когато премерих първия попаднал ми чифт и разбрах, че е моят размер. Тук всички обувки, а имаше сигурно поне двеста чифта, бяха само моя размер! Следващата врата ме отведе в шкафа. Тук имаше рокли, костюми, манта, кожухчета, ръкавици и много други неща… Висящи на редове или сгънати по рафтовете… Имайки предвид, че лейди Тьер беше много по-висока от мен, то всичко това също беше мой размер! Там ме намериха, застинала в пълно изумление. — Лейди Риате — русалката, ако се съдеше по строежа на тялото, ниско се поклони, — а ние ви търсим. Елате, ваната е готова. Като омагьосана тръгнах след нея, разглеждайки зелените кичури коса, увити с речен бисер и украсени със истинска свежа водна лилия. За първи път виждах русалка, способна да ходи на два крака и облечена в прилепнала сребриста рокля! Те обикновено или плуваха във водата, или се криеха в цветята, без да се напъхват в дрехи. — Аз отдавна служа на семейство Тьер — стигайки до поредната незабележима врата, съобщи русалката и отвори входа за банята, — не се безпокойте, лейди Риате, предупредиха ме, че кожата ви е нежна и не сте свикнала с чужда помощ. Гледах русалката с широко разтворени очи… Не можех да повярвам, че виждам такова нещо… Та тя имаше даже мигли! И устни… 

 — Грим — хитро ми се усмихна тя, уточнявайки. — Лейди Фей наистина прави чудеса, но на вас все още ви предстои да се срещнете с нея. Хайде да побързаме, лейди Риате, защото иначе ще ми се наложи отново да топля водата. Аз съм ИнСин. Когато бях малка, с русалките често си играехме и плувахме — те идваха на езерото в най-топлите летни месеци да си починат, а след това се връщаха обратно в морето. С бременните майки идваха и по-големи деца, така че ние имаше с кого да си играем. Но това, което русалките никога не бяха правили за нас — не ни бяха топлили водата! За да видя как русалката работи с водата, аз бях готова безропотно да се съблека и само по долна риза да вляза във ваната. И сега чаках със затаен дъх. — Няма ли да е по-добре ако се съблечете? — поинтересува се лукаво ИнСин. — Не, благодаря, на мен и така ми е добре — съсредоточено гледайки русалката, отговорих аз. — Но аз трябва да ви изкъпя — внимателно ми намекна тя. — Аха — аз продължавах да си чакам чудото. Русалката сподави усмивката си, седна на ръба на ваната и пъхна ръка във водата… Меко синкаво сияние напълни ваната и на дъното й се появиха… водорасли… Прозрачни, зеленикави и много красиви. Те пораснаха като храст, протегнаха се към мен, нежно докоснаха ръцете ми, погалиха пръстите… изпълзяха по-нагоре… И неочаквано плътно обхванаха китките ми! — Какво правите?! — аз се опитах да се измъкна. — Вижте, лейди ИнСин, пуснете ме веднага, аз… Русалката тежко въздъхна и тъжно си призна: — Аз почти нямам време, лейди Фей вече чака, а лейди Тьер ще се разяри ако не побързаме. Тя, разбира се, на вас нищо няма да ви каже, но аз ще си го отнеса. И затова, аз нямам никакво време за вашата мнима скромност, лейди Риате. За миг ми се прииска да повикам магистър Еллохар, защото на ръката ми все още беше заветното възелче… — Слушайте — раздразнено започнах аз, — това вече е прекалено! — А вие просто се отпуснете — усмихвайки се мило, ме посъветва русалката. — Неприятно ще бъде само в началото. Ризата ми жестоко я разкъсаха водораслите, а русалката просто извади мократа тъкан от ваната. И това беше само началото — изведнъж водата се нагря и стана почти изгаряща! След това се разпени, а ИнСин собственоръчно се зае с косата ми. След това се случи чудо — от водата израсна неподвижен фонтан от чиста прохладна вода и ме обля цялата. Но изтезанието не свърши с това. Докато русалката намазваше косата ми с нещо бяло и странно, аз се дърпах с всички сили, защото водораслите, превърнали се в нещо като твърди четки търкаха цялото ми тяло… и след тях не оставаше и косъмче. — И няма да израстат отново — съобщи ми ИнСин, — сега ще направя водата по-прохладна, сигурно ви е раздразнена кожата. Тя не беше раздразнена, тя направо гореше като в огън! — С-с-тудена я направете — помолих аз. — Толкова ли ви боли? — разтревожено пропита русалката. — Не очаквах, че кожата е толкова нежна, въпреки че… вие сте човек. Извинете, ей сега. И пак имаше чудо — сапунената вода мигновено се избистри и стана прохладно ментово желе… На почервенялата пареща кожа това й хареса, а аз вече никакви чудеса не исках. — Край, почти свършихме, това беше най-неприятното — увери ме ИнСин, — само не се разстройвайте така, сега ще пусна теченията, това е най-хубавата част от процедурата. Мълчах. Беше ми обидно. Това не беше чудо, това си беше подигравка… — С косата аз свърших — почти пееше русалката, — вие имате много красив цвят, в двореца никой няма такъв. Сега още само и личицето… — Не трябва! — изкрещях аз. — Аз внимателно — опита се да ме успокои русалката. — Не… Когато водораслите ти докосват лицето, това е неприятно дори в детството, а сега направо си беше противно! Търкаха ми бузите, поливаха ги с неприятен сок, изтриваха ги, отново ги поливаха и отново ги изтриваха. Ужасно неприятно! Но след това прохладна свежест отново ме обля от главата до петите и неочаквано цялата вода във ваната стана като жива. Появиха се течения. И вълни. И тези вълни меко ме полюшваха, като че приспивайки ме. В един момент аз се успокоих и почти веднага водораслите пуснаха ръцете ми, а подводното течение стана малко по-силно, като че масажираше цялото тяло. Действително се оказа приятно. — Ето, а вие се страхувахте — напомни за присъствието си ИнСин, — ще ви оставя халата ето тук, можете да се обличате. Когато русалката излезе от банята, аз веднага скочих. Сграбчих кърпата, избърсах си косата, облякох халата, който не стигаше дори до коленете ми и се завтекох да изкажа на лейди Тьер всичко, което мисля по повод на водните процедури. Нямах намерение да си мълча! Но когато се появих в стаята, която ми бяха дали, застинах на прага — там присъстваше лейди Тьер, но и още някаква дама, самата ИнСин и още шест полуелфийки в униформата на някакъв дом за красота. — Това е тя младостта — оглеждайки ме от глава до пети, произнесе лейди Тьер, — Дея, ти просто сияеш. — Да, изумителна човечка — подхвана втората дама, — лек акцент върху очите — това е всичко, което е необходимо на това личице. И разбира се, косата, великолепен цвят, няма да добавяме златни кичури, както се носи сега, просто ще подчертаем достойнствата. И аз престанах да се смущавам. Прихлупвайки халата по-стегнато, решително се приближих до лейди Тьер, но не успях да кажа и дума, когато чух: — Мила, и къде са пантофите? Само липсва да ми се простудиш. Тогава се намеси и русалката: — Лейди Тьер, аз излекувах кожата на лявото бедро, но там има и натъртване, нужен е маг-лечител. — Толкова лошо ли си паднала? — разтревожи се свекромонстърът. Това положи край на моето мълчание: — Слушайте, лейди Тьер, на мен общуването със Заклинателите ми хареса повече от убийственото взимане на вана в дома ви! Но моето избухване имаше обратен на очакваното ефект. Дамите се спогледаха и започнаха мелодично и звънливо да се кискат. През кикотенето до мен стигна фразата на свекромонстъра: „Красотата изисква жертви” и тази на втората дама: „Да, повечето мъчения при разпит не са толкова тежки, колкото тези жертви”. И се засмяха всички. Даже елфийките и русалката! Но на мен изобщо не ми беше весело. Тогава се чу рев на огън. Ревът беше яростен, а след това прозвуча и викьт на лорд-директора от дълбините на дома: — Мамо! — пауза и още по-яростно: — Къде е Дея?! Лейди Тьер се намръщи, замислено забарабани по облегалката на креслото и разстроено каза: — Как е разбрал? Багажът й го пренесохме тук, слугите едва ли са казали нещо, следи в спалнята не оставихме… Лошо! — съкрушена въздишка и раздразнено: — Очевидно Еллохар се е поинтересувал дали на Тьер му е харесал подаръкът… Тангирра Тьер отново тежко въздъхна, скръсти ръце на гърдите си и меланхолично възвести: — Сега вече няма да ни е весело. Особено на мен. В следващият миг се отвори вратата и на прага се появи разяреният лорд-директор, а стаята се разтърси от рева му: — Майко! А след това, изплашеният ми поглед се срещна с вбесения поглед на магистър Тьер и от лицето на Риан за миг изчезнаха черните вени. След това изражението на лицето му стана някак странно и той пресипнало произнесе: — Дея… — А, не, сбърках — прозвуча ехидният глас на лейди Тьер, — много ми е весело даже. Дея, мила, иди в гардеробната, избери си нещо по-дълго, че иначе синът ми ще изгуби дар слово за дълго време. След това заявление Риан се обърна без да казва нищо, излезе от стаята, затвори вратата и вече от коридора се чу ядосаното: — Мамо, може ли за малко?! — Не — лейди Тьер прехвърли крак върху крак, — на мен и тук си ми е добре. Някой откровено се наслаждаваше на ситуацията. Не бях аз! Мълчешком се обърнах и тръгнах към вратата и не ме спря даже развълнуваното: „Дея, ти къде отиваш?” Отваряйки вратата, аз излязох в декорирания в злато коридор и за моментално спрях под учудения поглед на лорд Тьер. — Подът е от камък — пресипнало произнесе Риан вместо поздрав, — а ти си боса. Без да казвам нищо, просто пристъпих към него. Изви се адски пламък. Обви ме, веднага стана почти горещо, а когато огънят изчезна, под краката ми имаше топъл килим. — Как се чувстваш? — кой знае защо, гледайки настрани, попита лорд-директорът. — Много ли се уплаши? — От кого? — не сдържах усмивката си аз. Риан също се усмихна, но така и не ме погледна. — Да, спорен въпрос — замислено произнесе той, — кой е по-страшен — майка ми или Заклинателите? Предполагам, че повечето от познатите ми лордове биха предпочели компанията на скаените, пред тази на първата дама на империята. Вратата се отвори. Лейди Тьер властно ме прегърна през раменете, върна ме в стаята, затвори вратата отвън, оставайки насаме със сина си. След това чух: — Майко, това е моята годеница! — Ти наистина ли си мислиш, че съм пренебрегнала този факт? Но, Риан, работата е там, че това е и моята снаха! — Бъдеща снаха! — изсъска лорд-директорът. — Да де, наистина, с твоята решителност по този въпрос, тя наистина е само „бъдеща” — язвително произнесе лейди Тьер. — Майко, ние вече обсъдихме това и аз веднага ти казах — не се бъркай в нашите отношения. — Риан — свекромонстърът повиши глас, — става дума за бъдещата лейди Тьер. За момичето, което ще стане твоя жена, и което ти ще представиш в двореца! И Дея ще трябва много да се постарае, за да влезе във висшето общество, така че аз правя всичко това за нейното собствено благо! — Тоест, ти дори не ме чуваш? — изрева магистърът. А гостенките зад гърба ми със затаен дъх не изпускаха нито дума от семейния конфликт. Обръщайки се, действително разбрах, че не дишат, вслушвайки се във всяка дума. Това беше много неприятно. Отваряйки вратата, отново излязох в коридора, погледнах втренчилите се в мен майка и син и тихо казах: — Хайде без скандали. Риан ми протегна ръка, аз послушно се приближих към него. Само че, достатъчен ми беше един поглед към лейди Тьер, за да разбера — не се беше предала. Скръствайки ръце пред гърди, свекромонстърът, даже без да крие хитрата си усмивка, произнесе: — Дея има рана на бедрото. Кожата й я излекува ИнСин, но травмата си е още там — и продължи вече прекалено ехидно: — Сам ли ще я лекуваш? Решението на лорд-директора да се махне веднага от тук се поколеба за миг, но хвърляйки ми поглед, той уверено отговори: — Сам. — До-о-обре — лейди Тьер мило се усмихна, — самостоятелни мой, ти виждал ли си се в огледалото? Погледни се, съветвам те. Изрева адски пламък! Когато огънят изгасна, аз се намерих в същата тази спалня, в която ме беше пренесъл магистър Еллохар. Риан го нямаше, но не за дълго. Изви се адски пламък и лорд-директорът се върна с купчина дрехи и Късметчето, увиснал на крака му. — Той без теб започва да вие — съобщи магистърът, изтръсквайки котето. — Ето дрехи, за съжаление, не са твоите. Всъщност са твои, де, мама за теб ги е приготвила. Но чантата с твоите стари дрехи не ми я даде. Засега. После ще я взема. Купчинката я сложи на леглото, след това, стараейки се да не ме гледа изобщо, Риан глухо попита: — Къде те боли? — Аз как да покажа, ако вие не ме гледате? — логично се поинтересувах аз. Мен ме погледнаха. Внимателно. А след това, мрачно съобщиха: — Да знаеш, аз съм ти ядосан! Учудено погледнах магистъра, след това се замислих и все пак попитах: — За какво? Лорд-директорът тежко въздъхна, седна на леглото, и пак, без да ме гледа, тихо произнесе: — Ти трябваше да останеш при родителите си. Още поне два дни, а ти си се понесла… неизвестно накъде, сама, без охрана. Без да ме предупредиш, Дея! — Вас ви нямаше! — възразих аз. — „Теб” — поправи ме магистърът. — и мен ме нямаше, тъй като бях уверен, че ти още два дни ще си у родителите си. Във всеки случай, аз не бих ти позволил да пътешестваш сама по империята. Пак бойни магове, които се напиват, докато аз стоя затворена в каретата? А, не! — Знаете ли какво — възмутих се аз, — наемния екипаж е най-лошият начин за пътуване, да знаете! — „Ти”! — изръмжа Риан. — Да знаеш — покорно се поправих аз. — И изобщо, аз имах други планове за края на ваканцията. Магистърът уморено потри лице и тъжно попита: — Какви? Лорд Тьер изглеждаше смъртно уморен и ужасно разстроен. Вече не ми се щеше да си изясняваме отношенията. Приближих се, внимателно го погалих по бузата, Риан хвана ръката ми, нежно я целуна… След това решително поиска: — Покажи раната. Посочих болезненото бедро. — Как се случи? — хрипкаво попита Риан, плъзвайки широката си длан от коляното нагоре. Под халата, по-нагоре, по извивката… Изведнъж ми стана много трудно да отговоря. Толкова трудно, че се наложи да преглътна и отново да опитам: — Заклинателите… аз ги прокълнах… и — ръката на магистъра замря на бедрото ми, именно на мястото, където ме болеше, пръстите му ме погалиха, а след това Риан затвори очи и нещо прошепна. Топлината възникна някъде отвътре, разтопявайки и така вече почти неуловимата болка, жар потече по вените ми, пробяга като огън, сгрявайки цялото ми тяло… И бях уверена, че именно ярко-аленият адски пламък ме лекува. — Няма повече травми — без дори да се опитва да махне ръката си, произнесе лорд-директорът. — Не знаех, че вие сте и лечител… — промълвих аз. Този път Риан не ме поправи, а само тихо и прегракнало обясни: — Аз умея да лекувам само рани и следи от удари, това е образователният минимум в ордена на Безсмъртните… Болести не съм се опитвал да лекувам, повече се доверявам на лекарствата, отколкото на собсвените си познания… — дланта му плавно се спусна отново надолу, пръстите му леко докоснаха коляното ми, плъзнаха се по-надолу… — Преобличай се. И рязко ставайки, магистърът ме остави в компанията на Късметчето, който мирно спеше на килима. 	 
 Когато дойдох на себе си дотолкова, че започнах да се обличам, ми стана ясно, че придворното облекло на тъмните лейди е също толкова странно, колкото и парадното одеяние на лордовете. Тоест, гледайки всичко това, аз напълно можех да си представя колко неудобно му е било на Риан в туниката и тесните панталони. Първо, всички обувки, които ми беше донесъл се оказаха с доста високи токове, второ, чорапите изобщо не бяха подходящи за това време на годината, трето, не съществуваше долна риза, която би трябвало да се облича под роклята. Само самата рокля. Дълбоко изрязана на гърдите и с огромна цепка на лявото бедро. Да облека всичко това, го облякох, нямах голям избор, но след като потърсих огледало в спалнята и нищо не намерих, се запътих да търся Риан, за да поискам да ми върне моите собствени дрехи. Открехвайки вратата, се промуших в съседната стая, мръщейки се от това, че всяка моя крачка се съпровождаше с тракането на токчетата. Не знаех накъде да вървя, но ослушвайки се, тръгнах към звуците на разговор на висок тон, които се разнасяха наоколо. И колкото повече се приближавах, ставаше ясно, че се карат лейди Тьер и Риан, но в техния спор се намесваше с къси реплики и някой трети. Приближавайки се към черната врата, инкрустирана с червен мрамор, тихо почуках. Отговори ми лейди Тьер: — Влизай, Дея. Внимателно отворих вратата, но преди да вляза, надникнах — в голямата гостна присъстваха лейди Тьер, Риан и… императорът. — Простете, аз ще дойда по-късно — казах припряно и бързо затворих вратата. Известно време от другата страна шокирано мълчаха, а аз, използвайки момента, свалих обувките си и безшумно заотстъпвах в направление кьм спалнята на Риан. Там беше някак по-безопасно и не се въдеха императори. Но не бях успяла да направя и десет крачки, когато вратата се отвори, и в рамката и се очерта фигурата на лорд-директора. Мълчаливо ме огледа от глава до пети, стисна зъби, след това се обърна и мрачно произнесе: — Майко, с теб ще си поговорим по-късно! Но не беше успял да стигне до мен, когато се чу ехидното: — Да не би нещо да не ти харесва? — Не, той просто беснее при мисълта, че и на другите ще им хареса, — жлъчно произнесе императорът. Магистърът тресна вратата така, че по стената пробягаха пукнатини. А в крайна сметка и самата врата се стовари на пода с грохот… Когато грохотът стихна, ние с лорд Тьер чухме поредната реплика на императора: — Тангирра, ти не си права, той няма да издържи и месец. Така че на сватба ще се веселим още през пролетта. — Повярвай на моя опит — до лятото минимум, — възрази лейди Тьер. Аз се изчервих, Риан, виждайки реакцията ми се обърна и влезе обратно в току що напуснатото помещение. Аз не чувах за какво говореха. Лорд-директорът произнесе нещо рязко и отсечено, двамата интриганти замълчаха, а след това се чу: — Извинявай — от лейди Тьер. — Не, но щом ти така поставяш въпроса, ние, естествено, молим за извинение и занапред ще се постараем да сме… м-м-м по-тактични — каза императорът. Когато Риан отново застана до мен, в гостната още цареше тишина. Магистърът мълчаливо издърпа обувките от ръката ми, захвърли ги нанякъде и вдигайки ме на ръце, ме отнесе обратно в спалнята. Интересното беше, че когато се върнахме, Късметчето само сладко се прозя и се обърна на другата страна да си доспива. — Странно създание — отбеляза магистърът, — когато си с мен, той на всичко реагира много спокойно… — след това, намръщвайки се, Риан попита: — А къде беше той в момента на нападението на Заклинателите? Припомняйки си събитията, аз промърморих: — Спеше в шейната. Риан награди котето с много неодобрителен поглед, марокът поотвори едното си око, прозя се и отново го затвори. Явно, нашето мнение съвършено не го интересуваше. С тежка въздишка, лорд Тьер си призна: — Аз имам много важна среща сега — стори ми се, че Риан иска нещо да ми предложи и той го направи: — Ти нали няма да ми откажеш да дойдеш с мен? Аз исках да отида, дори радостно кимнах, но веднага ме обзеха съмнения: — Сигурно не си струва и моят тоалет… — Срещата е неофициална — звучеше ми така, като че ли ме убеждаваха, — този маг е мой стар приятел, уговорихме се да се видим в една ресторация на края на града, за тази среща никой не знае и… — А уместно ли е да ме взимаш със себе си? — учудено попитах аз. Риан поглади ръката ми и тихо каза: — Не искам да те оставям. Аз неволно се усмихнах и наведох очи… виждайки отново ужасната рокля, по-точно деколтето на гърдите. В тази рокля аз се чувствах като… — Доколкото разбрах, мама ти е приготвила цял гардероб, така че все ще намерим нещо подходящо — предложи магистърът. Изви се адски пламък. Когато се оказахме в същата тази гардеробна, магистърът пристъпи към рафтовете и закачалките, а след това просто спря. Аз виждах объркания му поглед и се досещах, че лорд Тьер си няма и понятие какво да избере. — Аз бих предпочела униформата на академията — нерешително промълвих аз, а след това вече по-уверено: — а най-добре моите собствени дрехи. — Едва ли ще мога да ги намеря — с неохота призна Риан, — мама… това е мама. Наложи се да избирам от нещата в гардеробната. След като се поразходих между редовете, аз взех най-плътните от всички дрехи. Особено се зарадвах на панталона с топла подплата. — Костюм, предназначен за зимен лов — забелязвайки избраните от мен неща, произнесе лорд-директорът. — Доколкото знам, за подобни мероприятия, трябва да има и ботуши без ток. Ботушите наистина се намериха — изящни, топли, над коляното… с малък, но ток. — А нормални дрехи придворните не носят ли? — тъжно попитах аз, вече представяйки си как панталонът ще се опъне по всичко, по което би могъл да се опъне, защото в допълнение към него имаше къса куртка… само до кръста. — Ти видя моето придворно облекло — Риан нежно се усмихна, — мога да ти дам моя топъл пуловер, на теб ще стои като туника. — Давайте — радостно се съгласих аз. — Това е за главата — лорд-директорът се протегна, свали от най-високия рафт нещо пухкаво и кожено, което приличаше на елек с качулка. — Да, забавно ще бъде — промърморих аз и взех всичко. Риан се усмихна, издърпа от ръцете ми нещата. Изви се адски пламък. Ние отново се върнахме в спалнята на магистъра и Риан веднага излезе, оставяйки ме да се преоблека. Веднага, след като зад гърба му се затвори вратата, аз го направих, и то с удоволствие. Практичното и топло облекло е слабост на всички северняци. Наистина, този път панталоните бяха прекалено тесни, но не сковаваха движенията. В момента, когато си обувах ботушите, магистърът вежливо почука на вратата и се поинтересува: — Мога ли да вляза? — Да, вече се преоблякох — отговорих аз, стягайки връзките на ботушите, които започваха от глезена и продължаваше нагоре. Вратата се отвори, но беше странно, че не чух стъпки. Свършвайки със връзването и на втория ботуш, се изправих и учудено погледнах лорд-директора. Той с мъка преглътна и замислено произнесе: — Започвам да разбирам, защо след Големия зимен лов, обявите за годежи са доста повече, даже отколкото след първия пролетен бал. — В смисъл? — не разбрах аз. — Между другото, много е удобно, трябва да го призная. И наистина всичко е мой размер. Особено ми харесваше тънкия пуловер, покриващ шията и дори наполовина пръстите, доста прилепнал, но много топъл. Аз си оправих яката, помислих си, че би трябвало да с и сплета косата и отново погледнах магистъра. Лорд Тьер, неясно защо, продължаваше да стои до вратата, стискайки донесения явно за мен, собствен топъл пуловер. — Нещо не е ли наред? — разтревожих се аз. Риан не отговори, продължавайки да плъзга поглед по мен то нагоре, то надолу. След това тръсна глава, като че се опитваше да се отърве от някоя упорита мисъл, стремително се приближи и ми подаде пуловера. И не зная дали ми се стори, но като че ли магистърът даже не дишаше. Неловко взех дрехата, учудено замрях и разглеждайки материята, все пак попитах: — Гвелска вълна? — Нямам представа — пресипнало ми отговориха, — подарък е от майка ми. — Да-а-а, — проточих аз, — свекромонстърът явно разбира от дрехи… — трепнах, когато осъзнах какво съм произнесла на глас и веднага се опитах да замажа грешката си: — Лейди Тьер очевидно има прекрасен вкус. Магистърът се усмихна, кимна и добави: — Майка ми я наричат законодател на модата в столицата. Нищо чудно. Аз бързо навлякох пуловера и замрях, когато усетих как Риан нежно оправя косата ми. — И ръкавите трябва да ги навиеш — произнесе той и сам го направи. Отначало на дясната ръка, след което поднесе дланта ми към устните си, целуна треперещите ми пръсти, а след това повтори същото и с лявата. — А… вие също трябва да се облечете — прошепнах аз. Магистърът без думи кимна, но не последва съвета ми. Аз небрежно сплетох косата си, облякох кожухчето без ръкави, вдигнах качулката, и взимайки ръкавиците се обърнах към Риан. — Смешно ли изглеждам? — попитах аз. Между другото, пуловерът на магистъра ми стигаше до коленете. — Изглеждаш възхитително — с усмивка отговори лорд-директорът. Изви се адски пламък. 	 
 — Не ти ли е студено? — разтревожено попита Риан, веднага щом се оказахме… накъде в пълна тъмнина. — Не — аз се опитах да се огледам, — къде сме? — Това е изоставен склад — магистърът ме хвана за ръката и ме поведе след себе си. Аз не можех да разбера как в тази тъмнина той знае накъде да върви. — В тази ситуация не си заслужава да привличаме прекалено внимание. Ние вървяхме нанякъде, лавирайки между някакви бали — бях почти сигурна, тъй като на няколко пъти се блъсках в тях и те бяха меки. И когато за пореден път се препънах, магистърът спря, взе ме на ръце и така ме понесе. — Така ще е по-бързо — с извиняваща се интонация произнесе Риан. — Аз… разбирам — отговорих тихичко аз, размишлявайки над нещо странно — когато напуснахме дома му, лорд Тьер не беше облечен в тази странна на допир тъкан, а така и не се беше преоблякъл. Но когато излязохме от склада посред някакво осветено от луната поле, загадката стана още по-интересна — Риан се оказа облечен в костюма на ордена на Безсмъртните! А на лицето му имаше маска! И аз, някак с опасение погледнах към ръката, която все още обгръщаше коленете ми, тъй като още не ме беше пуснал. На дясната му ръка имаше пръстен! От зачернено сребро, изобразяващо драконов череп, а очите на черепа светеха в червено. И аз помнех този пръстен — именно той беше на ръката на мага, който ме защити тогава от троловете в таверната! — Това сте бил вие! — потресено прошепнах аз. — В „Зъб на дракон”, в онази нощ, когато там троловете..! И след това, когато Шейдер се опита… вие… Лорд Тьер спря, тежко въздъхна и глухо поясни: — В Ардам убиваха млади девойки, Дея, аз не можех да те оставя без наблюдение. И ние тръгнахме напред, мен все още ме носеха на ръце, но нямах никакво желание да напомням за това на лорд-директора, а ми се прииска да попитам: — А защо вие така… се държахте с мен тогава? — тихо попитах аз. Риан отново спря. Независимо от това, че лицето му беше скрито под непроницаемата черна мъгла, имах усещането, че с костите си чувствам възмутения му поглед. И той не успя да скрие възмущението си, когато попита: — Дея, а как според теб действа проклятието „Вечна страст”, с което ти ме „награди”?! С огромно опасение попитах: — Как? — После ще поговорим за това — Риан внимателно ме сложи да стъпя на крака. — Сега имам две молби към теб — не си сваляй качулката и не се отдалечавай от мен. — А няма ли да кажеш: „Затваряй си устата и не се намесвай в разговорите на по-възрастните”? — все още обмисляйки казаното преди това, попитах аз. Леко стиснаха ръката ми и нежно отговориха: — Можеш да говориш каквото си искаш. Твоят глас съм готов да го слушам постоянно. И ние тръгнахме по тъмните улици, и докато аз все още размишлявах върху чутото, магистърът явно се беше замислил за предстоящото, но: — Вие… ти казваше, че проклятие десето ниво може да се свали само с помощта на духа-хранител на академията — приблизително след сто крачки си спомних аз. Жалко, че не виждах лицето на магистъра, но той отговори след дълга пауза и с прекъсвания: — Аз… да кажем така, не се изразих тогава съвсем точно, по-точно, абсолютно не бях прав, съжалявам за своите очаквания и планове и… хайде да забравим за това. Поредната тайна на великия лорд Риан Тьер. Не се наложи да вървим дълго, скоро стигнахме до таверна със странна по мерките на Приграничието кръгла форма. Тя беше построена от дърво, но именно формата й беше особена. И прозорчетата й бяха кръгли и даже вратата, когато се отвори пред нас, се оказа с кръгла форма. И едва влизайки, успях да прочета названието й — „Драконовото яйце”. Забавно. Влизайки вътре, неволно поех дъх… Мирис на подправки, топла брага с горчив корен, билков чай и горяло месо… Не беше много старателен стопанина тук, щом като месото беше станало на въглен. Оглеждайки помещението, опасенията ми се потвърдиха — мръсно, сумрачно, с малки, неудобни масички и пейки, вместо столове. Пък и контингентът беше неприятен — прекалено пияни, за да се държат прилично, тролове, няколко полугнома с разбойнически физиономии, планински орки, дивашки хъркащи под масата, докато краката им продължаваха да са на пейките… Не бих се учудила, ако собственикът се окажеше трол. — Струва ми се, че идеята да те взема с мен не беше особено добра — мрачно произнесе магистърът, оглеждайки съмнителното заведение. — Сигурно за първи път сте тук — предположих аз. — Тук ми определиха срещата — Риан стоеше на вратата в тъмния си костюм на Безсмъртен, но никой не му обръщаше внимание, което, честно казано си беше странно. — След това имам още една в центъра на града, там и ще вечеряме. Той ме хвана за ръката и ме поведе след себе си, лавирайки между мръсните масички. И странно, никой не ни гледаше! Въпреки, че бях убедена, би било достатъчно един да види Безсмъртния, за да започне паника. Но ние благополучно преминахме през цялата зала и се приближихме до масата при прозореца. Още по-невероятен беше фактът, че до нас веднага се появи сервитьор, който произнесе: — Чакаха ви. — Така ли? — Риан, който преместваше пейката, за да мога да седна, я върна обратно, изправи се, и обръщайки глава към сервитьора, попита: — И къде е този, който ни чакаше? Сервитьорът протегна ръка и пусна върху масата нещо. Аз, както и лорд-директорът, веднага погледнах към предмета… и застинах… На мръсния плот на масата беше останала локвичка от разсипаната преди брага, но в нея видях това, което тук по принцип не би могло да съществува! — Не пипайте! — изкрещях аз, преди Риан да протегне ръка. — Не пипайте нищо тук! Лорд Тьер моментално отдръпна ръката си. А след това, като в кошмарен сън, абсолютно всички посетители обърнаха глави към нас… И тогава видях нещо страшно — умъртвия! Всички присъстващи тук се оказаха умъртвия! — Всичко е наред, Дея — магистърът внимателно ме обърна с лице към себе си, — тяхното унищожение няма да заеме и минута. Упорито се обърнах отново към масата, дръпнах ръкава си, откривайки гривната, която носеха всички проклятийници. Преместих увеличителния кристал и включих фосфоресциращата светлина, а след това ми беше достатъчно да се вгледам, за да изтръпна от ужас и да изпъшкам: — Ако се опитате да използвате магия, вас ще се задейства проклятието „Жива Смърт”… - нервно преглътнах и добавих: — То вече се е активирало два пъти… И без да се обръщам към Риан и без да виждам лицето му, със сигурност знаех, че магистърът сега напрегнато мисли. Върху ситуацията, върху изхода, върху… — Ние сега ще се опитаме да излезем — тихо произнесе лорд-директорът, ако не стане, ще призова огън… Аз отрицателно поклатих глава: — Това е проклятие седмо ниво с мигновено действие, отнася се към онези сто двайсет и две, които се наказват със смърт. Но — отново се взрях в кристалите на течността, — тук има още нещо, което не го разпознавам. Едно нещо мога да ви кажа със сигурност — те са разчитали, че ще използвате магия. Впрочем, още едно нещо ме смущаваше — защо умъртвията, които не сваляха очи от нас не нападаха… Защо? Какво чакаха те?! Отвори се вратата. Когато нещо голямо и тъмно влезе в таверната, аз не разбрах веднага защо Риан глухо изруга, а след това простена. След това се вгледах внимателно и разбрах — Безсмъртен! На прага стоеше и леко се поклащаше също такъв член на ордена на Безсмъртните, но без съмнение, това беше жив мъртвец… Защото иначе той не би могъл да стои с така неестествено обърната глава… — Дея — напрегнато ме повика магистъра, — аз сега ще срутя част от стената и ние ще излезем. На какво разстояние трябва да се отдалечим, за да не попаднем под действието на проклятието? А гласът му беше странен и покрусен. Помислих си, че този безсмъртен е бил много близък на лорд-директора. Да, сигурно е така… Неприятна ситуация. И изведнъж ми дойде една странна мисъл, за която ме подсети незабравимия разговор с лейди Верис, когато ми беше разказвала за темата на дисертацията си: — Лорд Тьер, а колко бързо умират членовете на вашия орден? Риан отговори веднага и без излишни въпроси: — Значително по-дълго даже и от вампирите… Теоретически, ние не можем да бъдем убити… теоретически… Изглежда наистина много го болеше заради този маг, но… да опитаме така: — Теоретически, ако вашият приятел е попаднал под действието на проклятието преди не повече от два часа, аз бих могла да обърна проклятието, като използвам заклинание за неутрализация… благодарение на Тесме. И ако вашите способности за оцеляване не са преувеличени, има шанс. Наистина има. — Стой до стената! — глухо и рязко заповяда лорд-директорът и дори сам ме отмести. След това аз бях закрита от случващото се с три маси и тогава чак чух звука на извадена от ножницата стомана. И там, свита до стената и обгърнала рамене с ръце, аз с ужас си мислех за това, което е чувствала мама, чакайки баща ми в онази страшна за семейството ни вечер… то всъщност, тя винаги го беше чакала и го чакаше. Всеки път, когато тате отиваше на лов, на мама й оставаше само да се надява и да вярва, че всичко ще е наред… Колко беше страшно да осъзнаваш, че важен за теб човек рискува живота си и с нищо да не можеш да му помогнеш… — Дея, с мен всичко е наред — обади се лорд Тьер, — остани там, в безопасност си. Сковаващият ужас отстъпи. Не зная колко време бях прекарала така, вслушвайки се в случващото се. След това масите, които ме притискаха към стената бяха отхвърлени надалеч и лорд-директорът ми протегна ръка с думите: — Не гледай настрани, става ли? Да кимна, кимнах, но все пак неволно се огледах — умъртвията бяха насечени на парчета… Всичките! Просто накълцани! Тук-там се мърдаха крайници, по стената пълзеше нечия ръка с пръсти като куки, а от улицата през отворената врата се носеше вой… Нечовешки! — Дея, не се бой, всичко свърши — демонстративно спокойно произнесе магистърът, — аз мога и да те взема на ръце. — Не — за по-голяма убедителност дори поклатих глава, — това са умъртвия, вие трябва да сте нащрек… а аз мога и сама да ходя. И тръгнах към изхода. Веднъж, една отрязана ръка се протегна към мен, но беше моментално отхвърлена от Риан. Малко по-нататък се натъкнах на разсечен на две труп, който някак си се събра, стискайки се с двете си ръце и се хвърли към нас… напразно. След видяното, аз разбрах едно — в умението си с меча, лорд Тьер явно не отстъпваше на магистър Еллохар. Впрочем, именно Тьер носеше званието на Първи меч на империята. — Внимателно, прагът е хлъзгав — предупреди лорд-директорът. Действително беше хлъзгав, а и вонята беше просто ужасна. Но аз слязох по стълбите и в светлината на ярката луна видях кой виеше — същият този Безсмъртен, прикован със собствения си меч към дърво в двора. Мълчех и се опитвах да осъзная, а накрая май се досетих — оръжието на Безсмъртните се отличаваше с изключителна здравина на стоманата, тайната на сплава на мечовете на ордена се бяха опитвали да узнаят много гноми, но безуспешно. Така че, острието държеше Безсмъртния здраво, без да му дава възможност да се изскубне. — Аз изпробвах заклинанията за противодействие, които зная — накратко обрисува ситуацията лорд Тьер. Погледнах го с укор и прошепнах: — Риан, нали те предупредих за магията. — Заклинанията за противодействие не са магия — отряза магистърът. Аз кимнах, съгласявайки се с него, но все пак… — Това във всички случаи е енергийно въздействие, не е трябвало да го правите, лорд-директор. Той премълча. Аз не взех да обяснявам, че нямам никаква представа как действията на Риан могат да се отразят на самия него, за мое искрено съжаление, не бях изучила подробно цялата схема на произнесеното проклятие, затова и нямаше смисъл да се задълбочавам в темата. — Желателно е да се отдалечим още поне на петстотин крачки — казах аз. — Не зная колко силен е бил този, който е наложил проклятието, но ако имаме пред вид това, че остатъчната магия на охранителното заклинание на таверната е превърнала в живи мъртъвци всички, които са били вътре… Най-добре е петстотин метра. Последва един-единствен въпрос: — Ти ще можеш ли да вървиш? — Да — и даже кимнах. Лорд Тьер плавно и неестествено бързо се приближи до все още опитващия се да се изскубне Безсмъртен. Рязък удар, шум на раздиращ се на ленти плат и вой на омотавания с тези ленти зомби. Магистърът подхвана Безсмъртния, прехвърли го през рамото си и се насочи към гората. Аз забързах след него, старателно припомняйки си всички преписани от книгата на Тесме заклинания за противодействие. Риан бързаше, но когато изоставах, спираше и търпеливо чакаше да го догоня, а когато се оказахме в гората, спря окончателно. Тежко дишайки, аз се приближих и застанах до него. — Седемстотин метра — отчете се магистърът. — Достатъчно ли е? — Мисля че да — задъхано отговорих аз. — Ти… — Риан сложи Безсмъртния на снега, — Дея, може би трябва да си починеш? — Не, не, имаме малко време — въздъхнах аз. — И аз се чувствам отлично. Усмихвайки се на магистъра, аз се приближих до извиващото се на снега умъртвие и започнах напевно да чета заклинанието. Действах много внимателно, вплитайки енергия във всяка дума, следвайки дословно схемите, описани в книгата на магистър Тесме, и с някакво вътрешно усещане разбирах, че ще подейства. И без да прекъсвам потока на словесните схеми, посочих на магистъра към меча — него беше нужно да го извадим от тялото. Ако догадката ми беше вярна, в момента, в който Безсмъртният престане да е умъртвие, мечът щеше да започне да го убива. Риан мълниеносно се подчини, но… остана да стои между мен и члена на своя орден, готов отново да го промуши с острието при първа необходимост. Не се наложи — проклятието беше обратимо и сега изчезваше от кръвта на Безсмъртния, освобождавайки го. А след това потече червена кръв! Чу се накъсано дишане, но аз не спрях, отчетливо завърших да произнасям фразата с възходящ енергетичен поток… Когато Безсмъртният изхриптя, Риан го взе на ръце и ми заповяда: — Ела по-близо. Изви се адски пламък. 	 
 Има различни видове тъмнина. Тъмнината може да е студена, топла, ледена, плашеща и страховита… а понякога е безмълвна и безпросветна. Като например, когато наоколо има мъгла, когато не чуваш даже собствения си дъх, когато… — Аз съм до теб, всичко е наред — и ръката на магистъра докосна моята, — така трябва да бъде, проверяват ни. Стискайки дланта му с две ръце, почувствах че страхът отстъпи. И в този момент прозвуча ужасяващ, разтърсващ до костите глас: — Братко, ти си довел външен човек, това е забранено от ордена. Аз потреперих, но пръстите на магистъра леко и успокояващо погалиха дланите ми и аз чух казаното от него: — Тя е част от мен. Част от душата ми, от сърцето и от живота ми. И тъмнината изчезна. Беше ми трудно да свикна със светлината. Известно време ми се струваше, че виждам само ярко сияние и летящи сенки и само ръката на Риан ми беше опора в този странен свят. — Аз трябва да те оставя за малко — виновно произнесе магистърът. — Разбирам, раненият — аз пуснах широката длан и се почувствах безкрайно самотна. Най-странното беше, че не чух нито звука от стъпките му, нито някакви други шумове, само част от сенките се вдигнаха нагоре, а аз потрих очи, опитвайки се да свикна със светлината и когато бях в състояние нормално да виждам, се огледах… Стоях в центъра на синя звезда в конусовидна зала… а отгоре, като че ли светеше ярко слънце, чиито лъчи пронизваха пустотата наоколо. Аз се намирах в основата на конуса, а нагоре се плъзгаха сенки. По-точно, те се издигаха по стесняваща се спирала, която като стъпала опасваше стените…. — Не се вглеждайте в движението, ще ви се завие свят, произнесе някой вдясно от мен. Стремително обръщайки се, аз видях…Безсмъртен. В стандартните черни дрехи, със стандартната черна мъгла, скриваща лицето. Не можеше да се каже нито на колко години е този мъж, нито син на коя раса се явява. — Тъмни — вежливо поздравих аз. Беше странно да общуваш със събеседник, чието лице изобщо не се вижда, странно и плашещо. — И на вас мрачни дни — отговори Безсмъртният, — брат Риан ме помоли да се погрижа за вас, само че, за да се придвижим ще трябва да ви взема на ръце. Изглежда, че това беше предупреждение, но аз рязко се отдръпнах по-надалеч и, прокашляйки се, попитах: — Това задължително ли е? Безсмъртният премълча. След това леко се поклони, което аз изобщо не очаквах, Безсмъртните са самонадеяни и горделиви, само Риан беше изключение, той произнесе: — Какво пък, очаквайте този, който ви е избрал тук, но помнете, това може да отнеме време. — Аз… ще почакам — промълвих с усилие. Усещането ми беше такова, че Безсмъртният ме напусна в някакво недоумение. Аз, също с недоумение проследих как той се приближи към стената, стъпи върху кръг светлина, щедро дарявана от това неизвестно сияние и се понесе по спирала съм светлината на върха. Там, най-отгоре, изчезна. Останала сама, аз свалих качулката, прехвърлих небрежно заплетената плитка през рамо и реших да огледам всичко тук. Особено ме интересуваше звездата. Синя, но странна, като че ли потрепваща. Обиколих рисунката в кръг, приклекнах, пипнах с ръка, за да разбера боя ли беше или не. Самата звезда се оказа значително по-топла от пода. От по-задълбочени проучвания ме изтръгна тихичко „Дея”. Обърнах се в посока на звука и видях магистъра, стоящ на кръга светлина. Той все още беше облечен като всички Безсмъртни, но аз със сигурност знаех, че това е лорд-директорът. И работата не беше в някакво свръхестествено разпознаване или усещане, просто по наметалата на другите нямаше петна от кръв. — Знаете ли, винаги ми се е струвало, че в ордена на Безсмъртните трябва да е тъмно, стените да са черни… — И да има петна кръв наоколо? — не без ирония се поинтересува Риан. — Петната кръв присъстват — вече до него, посочих към наметалото му аз, — но всичко останало… — Смъртта, е светлина — хващайки ме за ръката и привличайки ме към себе си, произнесе магистърът. — А животът? — не се удържах аз от въпрос. — Животът се заражда там, където е тъмно — мен ме взеха на ръце, — и се стреми към светлината, към смъртта. Това се случва постоянно. Смъртта дава началото на живот, а животът — на смърт, вечен кръговрат. Той леко застана върху светещото петно и нас започна да ни издига по спирала нагоре към сиянието… Беше ми много интересно какво щеше да има след светлината и някак очаквах, че ще е мрак, но не. Ние влязохме в друга зала, появявайки се там буквално от пода. И това се оказа обикновено правоъгълно помещение, в което ние изникнахме от центъра на изобразеното на пода слънце. — Неочаквано — тихо промърморих аз. — Ако теб те порази това, бих искал да видя реакцията ти на гледката от прозорците — жалко, че не виждах лицето на магистъра, но ми се струваше, че той се усмихва. Той ме пусна на пода и аз припнах, затичвайки се, към най-близкия прозорец… и застинах. Защото там имаше звезди! Много, много звезди, а отдолу имаше облаци, бяло-розови и нищо друго! Тоест, ние се намирахме над облаците, на равнището на звездите! — Красиво ли е? — Риан ме прегърна през раменете. — Необикновено, но много красиво — съгласих се аз. Лорд-директорът постоя до мен, давайки ми възможност да се полюбувам на пейзажа, а след това каза: — Да вървим, теб искат да те видят. — Кой? — веднага се разтревожих аз. Тих смях и спокоен отговор: — Безсмъртният, който ти дължи живота си, а при нас това е нонсенс, повярвай — магистърът ме хвана за ръка и ме поведе след себе си. — Риан — едва стигнахме до изхода, промълвих аз, — тази среща, в „Драконово яйце”, това… — Беше капан — лорд-директорът отвори вратата, — подготвен за мен. И според тях, аз трябваше да загина, както и приятелят ми. — Според тях? — повторих аз думите му. Риан не отговори, а мен ме побиха тръпки при мисълта, че тази вечер би могла да се окаже последната в живота му! И реално това би могло да се случи! Ние и двамата го разбирахме. — Ще внимавам повече — тихо ми обеща Риан, докато минавахме през ярко осветения коридор с огромни прозорци през които се виждаше невероятния звезден пейзаж. 	 
 — Вие спасихте живота ми — с труд изговори полулегналия на кушетката мъж и махна тъмната мъгла от лицето си. Единствен от двайсетината присъстващи. Останалите, също като магистъра, бяха с черните си мантии и непроницаемите маски от тъмнина. Мъжът сигурно беше малко по-възрастен от лорд Тьер, явно със смесена кръв и аз не бих се учудила, ако някой от предците му беше имал близки отношения с инкуб, защото черните очи и светло-руса коса, не такава златиста като на дроу, а по-светла и не толкова ярка, бяха верен признак за смесването на две противоположни раси. И усмивката, естествено, такава, която веднага те караше да се усмихнеш в отговор, беше пряко свидетелство за инкубска кръв. — Страхувам се, че моите заслуги са силно преувеличени — отговорих аз, — вас ви спаси магистърът. — Скромността е рядко срещано достойнство в Тъмната империя и заради това е още по-ценна — отбеляза един от Безсмъртните, стоящи до леглото на ранения. Независимо, че забележката беше похвална, аз неволно стиснах ръката на лорд Тьер и направих половин крачка назад, притискайки се с гръб към него. Светлокосият, спасен от Риан, се усмихна малко по-широко и меко произнесе: — Скромността ви ви краси, лейди Риате. И все пак, позволете да ви направя подарък… — Не! — решително произнесе магистърът на Тъмното изкуство. — Никакви подаръци на годеницата ми. Благодарността е напълно достатъчна. Изражението на болния за миг се измени, очевидно беше че е оскърбен, но само за миг, а след това последва леко кимване: — Разбирам опасенията ти. — Приятно е, когато те разбират — спокойно отговори лорд-директорът. — Но — светлокосият се усмихна, — твоята избраница е чистокръвен човек, подарък, приет от инкуб няма да й повлияе. — Предпочитам да не рискувам — сухо отговори магистърът. — А също така, бих помолил да се придържаш за в бъдеше към моите изисквания, аз ги изказах в достатъчно достъпна форма. — Риан — Безсмъртният вдигна ръка, сякаш се опитваше да го прекъсне. Но отново се намеси онзи със странния и плашещ глас: — Тьер е абсолютно прав. И стана ясно кой тук е главният. Лорд-директорът, внимателно дръпвайки ме след себе си, ме изведе от пълното с Безсмъртни помещение. Предвидливо мълчах, докато не се озовахме в коридора, след това, в съседното помещение, подозрително наподобяващо предишното, а когато останахме сами, все пак се поинтересувах: — Нещо не е ли наред? Риан запечати вратата, при това именно я запечати — охранителното заклинание я оплете с черен рисунък, и стремително свали плаща си. Насочвайки се към на пръв поглед монолитната мраморна стена, сухо отговори: — Аз му бях забранил да ти прави подаръци, а също така, той ясно чу мнението ми, че е недопустимо да си сваля маската! Мракът от лицето на магистъра се развя, той отвори стената с едно докосване, хвърли на пода изцапания с кръв плащ, взе друг от сигурно стотиците еднакви, които висяха там. Независимо от яда, всяко движение на лорд Тьер беше точно, уверено и аз осъзнах, че ми е приятно да го наблюдавам. — А този Безсмъртен инкуб ли е? — попитах аз. Риан престана да се облича, обърна се, внимателно се вгледа в мен и с неохота отговори: — Да. — Необичайно съчетание — сламеноруси коси и черни очи. — Тук всички са с черни очи — напрегнато отговори магистърът. — Наистина ли? — това определено ме заинтересува много. — А защо? Риан не сложи обратно маската на лицето си, бавно дойде до мен, наведе се и неочаквано произнесе: — Целуни ме… моля те. Почувствах как стремително се изчервявам, бледнея и… изобщо. А той тогава промълви още веднъж: — Моля те. Прокраднаха се странни подозрения — Лорд-директор, вие да не ме ревнувате? — попитах аз. Той се изправи и сега само мрачно ме гледаше от висотата на ръста си, без да казва нищо. Реших да му кажа аз: — Напълно безоснователно! — Наистина ли? — глух и напрегнат глас. И аз знаех, че не трябва да го казвам, но все пак не се сдържах: — Вие сигурно сте си спомнил историята на лорд Шейдер Мерос, така ли е? Пребледня. Забележимо пребледня. Пресипнало отговори: — С ужас осъзнавам, че започвам да го разбирам. — Откъде накъде? — не разбрах аз. Вместо отговор чух въпроса му: — А ти откъде знаеш за сватбата му и… моята роля в цялата тази история с Ллалие? — Лорд Мерос ми разказа — честно отговорих аз. Риан уморено поклати глава, но си замълча. На нас изобщо ни беше трудно да разговаряме за нещо… ту губехме нишката на разговора, ту някакви неочаквани мисли идваха, ту предположения: — Ако ти обикнеш някой друг, аз… — той се запъна. Аз разбрах, че наистина просто ме ревнува и се наложи да отговоря така, както веднъж мама отговори на баща ми: — Ако аз вече съм с най-прекрасния мъж на света, защо са ми други? Обръщайки се, магистърът се върна към шкафа, взе ръкавици, след това отваряйки друг мраморен панел, извади от там някакво оръжие, непознато за мен, което вече си беше странно. Когато се върна, на лицето му отново беше непроницаемата черна мъгла, но тя не скриваше щастливия му глас: — Имам още една среща, там ще вечеряме, нали? — Аха — отговорих аз, опитвайки се да сдържа усмивката си и също да се престоря, че нищо не е станало. Странно, но за да напуснем обителта на Безсмъртните, ни се наложи да се върнем обратно в залата с нарисуваното на пода слънце. Риан ме взе на ръце, застана в центъра на светилото и ние започнахме бавно да потъваме в пода, като в плаващи пясъци… — Всичко е наред — успокои ме магистърът, — така и трябва да бъде. Затваряйки очи, скрих лице на гърдите му, за да не виждам когато ще ни погълне нарисуваното слънце и едва чух тихото: — Обичам те. 	 
 Студеният вятър удари в лицето ми веднага, след като се появихме посред оживения площад и принудихме няколко разхождащи се двойки изплашено да отскочат. Но най-любопитното не беше това, а външният вид на магистъра — никакви дрехи на Безсмъртен не се забелязваха. Обикновен, леко различен от придворната мода костюм, и никаква маска. — А… — започнах аз — Така и трябва да бъде — Риан топло ми се усмихна. — Това е доста посещаван район, но… недей да сваляш моя пуловер, ако обичаш. Не ми беше даже минало през ум нещо подобно, във всеки случай, по-добре дългия до коленете пуловер, отколкото опънатия по… тялото ми панталон! Да-а-а, определено, в Приграничието нравите бяха доста по-строги, отколкото в столицата. — Да вървим — каза лорд-директорът и ме поведе към пръскащо златни светлини здание, над което се вееше илюзията на някаква приказна птица и периодично светваше надпис „Златната арфа”. Беше забавно да се върви сред тълпата лордове и лейди, разхождащи се по площада. Много от господата се кланяха на Риан, на някои той отговаряше на поздрава. След това стана не толкова забавно — една смугла лейди в кожи, цената на които ми беше трудно дори да си представя, застина като омагьосана, когато ни видя. Подобно изражение на абсолютна омраза, аз виждах за първи път, кронпринцесата поне се сдържаше. Тази дама не се ограничаваше в демонстрацията си на ненавист. Не се ограничи и за друго: — Лорд Тьер! — изкрещя тя и фактически отблъсквайки спътника си, който се опита да я задържи, припряно затича така, че да ни пресече пътя. Поглеждайки към Риан, се уверих, че маневрите й не са останали незабелязани, а и се досетих, че това й поведение явно го разгневи. Но дамата вече нищо не можеше да я спре. — Лорд Тьер, колко се радвам на завръщането ви! — стигнала до нас, възкликна тя и се опита да прегърне магистъра. Риан меко, но уверено я отстрани и с ледена вежливост произнесе: — Какво облекчение за мен е да го узная, лейди Фарна. Неволно потрепервайки, си помислих, че никога не бих искала Риан да ме удостои с подобен тон — като че ли те обливаше с ледена вода и при това, изключително учтиво. Но дамата не се стресна от хладния прием и продължи: — Ах, вие сте все така невъзмутим, милорд! Знаете ли, в тази чудесна вечер… Риан не беше съгласен да изслушва цялата й тирада, обърна се към мен и произнесе: — Дея, сърце мое, позволи ми да ти представя тази не особено добре възпитана лейди — Мея Фарна. Лейди Фарна, запознайте се, моята избраница — госпожа Риате. Ако под краката й беше зейнала пропаст, дамата сигурно щеше да се държи по-пристойно, а сега… — Ти просто не можеш — свличайки се на каменните плочи на площада простена тя, — ти не може да си избрал тази! — а след това изкрещя: — Ти не можеш да направиш такъв избор, Риан! Учтиво наклонил глава, магистърът с леден тон се поинтересува: — Зле ли ви е? Да извикам ли лекар? Или все пак, ще благоволите да си спомните, че се намираме в доста популярно сред столичната аристокрация място, където освен тълпата ваши познати, присъства и вашият годеник, лейди Фарна? Дамата го гледаше през сълзи, а след това прошепна: — Аз те обичам, Риан… Аз толкова те обичам… Защо?! Защо тя?! Значи слуховете се оказаха верни, така ли?! Без да пуска ръката ми, лорд Тьер приклекна, докосна облечената в ръкавица длан на откровено ридаещата девойка и властно, но тихо заповяда: — Веднага ставай! — лейди Фарна го гледаше като омагьосана, но стана. Магистърът също се изправи и отново тихо произнесе: — Аз имам право да обичам тази, която съм избрал, Мея. Както и ти. И преди да ме осъдиш за това, че съм избрал със сърцето си, спомни си колко благородни лордове безуспешно са мръзнали под балкона ти. Ти нима си се чувствала длъжна да отговориш на чувствата им? — Не — простена дамата. — Тогава, какво искаш от мен сега? Аз с голяма симпатия се отнасям към вас, лейди Фарна, но обикнах друга девойка, и това е мое право. Това по никакъв начин не може да ви оскърби. Дамата премълча, но погледът й… — Тъмна вечер, лейди Фарна — вежливо произнесе Риан и ние продължихме пътя си към ресторацията. Но честно казано на мен ми беше тъжно. — Майка ми е права за едно нещо — лорд Тьер започна да върви малко по-бавно, — струва си да те представим в двореца, за да избегнем подобни казуси за в бъдеще. Изобщо не ми се иска някакви чужди завишени очаквания да ти развалят настроението След кратък размисъл, честно отговорих: — Боя се, че дори само мисълта за представяне в двореца, ми разваля настроението много по-силно от този инцидент — Страхливка — Риан ми се усмихна, — малка страхливка. 	 
 Никога не бях разбирала, защо столичаните, когато идваха в Приграничието винаги се държаха с някакво предубеждение, да не кажа превъзходство, по отношение на нас. Но беше достатъчно да вляза в ресторацията, за да ми се изясни едно — те се държаха така, както бяха свикнали, защото тук всички, абсолютно всички се отнасяха един към друг с превъзходство. Даже лакеите не се хвърляха услужливо към посетителите, а предварително ги измерваха с изучаващ поглед… Но, наистина, когато погледите се спираха върху лорд Тьер, всичко се променяше моментално. — Магистър Тьер — шест лакеи се поклониха ниско пред нас, докато един тъмен елф побърза да ни приветства, — безкрайно се радваме да приемем вас и… — бърз поглед към мен, — и вашата избраница в ресторацията „Златната арфа”. Някакви изисквания за масата? — Стандартно — с тон, присъщ само на истинските благородници в двайсето поколение, отговори Риан. На мен ми плъзваше лед по гърба всеки път, когато той ставаше такъв… аристократичен. Във фоайето Риан свали наметалото си, след това, без да позволи на елфа да ми помогне, лично свали моя кожения елек, и след като отново ме хвана за ръка, ме поведе не в основната зала, а нагоре, по позлатено стълбище. Без съмнение, магистърът беше идвал вече тук и не еднократно. Но нещо особено ме заинтересува: — Риан, а откъде управителят на ресторацията знаеше, че аз… — Не си просто моя спътница? — завърши въпроса ми магистърът. — Това му е работата, Дея, от пръв поглед да определя какви отношения свързват посетителите. А-а, това сигурно беше подобно на това, как майстор Бурдус от пръв поглед можеше да каже има ли клиента пари или не, при това, на него наистина му беше достатъчен само един поглед. На втория етаж на ресторацията беше много необичайно — да започнем с това, че от златното стълбище ние се озовахме на пътечка от прозрачно стъкло. Аз за нищо на света не бих стъпила на нея първа, но следвайки лорд-директора, успях да го направя. Да се върви практически над главите на посетителите от първия етаж беше странно и на мен това усещане изобщо не ми хареса, само че останалите, и особено двойката, която вървеше пред нас, без да скрива удоволствието си се наслаждаваше на ситуацията. — Риан — тихо повиках магистъра, който не обръщаше никакво внимание на стъклената пътечка, — а тази зала… — Е изключително на разположение на членовете на висшата аристокрация — лорд Тьер ме доведе до масичка, непосредствено до стъклената стена, през която се откриваше гледка към шумния, блестящ от светлини площад пред императорския дворец. — На теб неуютно ли ти е тук? Да, неприятно ми беше да наблюдавам, как дама в тъмно зелено като че ли се старае да стъпва върху прическите на намиращите се отдолу посетителки. Действително беше неприятно. — Възхищавам ти се — изведнъж произнесе магистърът и ситуацията с дамата моментално ми излетя от главата, а цялото ми внимание получи лорд Риан Тьер. — За какво? — без да се опитвам да скрия усмивката си, попитах аз, сядайки на стола. — Ти се възмущаваш от всяка проява на подлост — Риан премести стола ми и също седна, но не срещу мен, а отстрани. — И какво му е възхитителното на това? — аз си оправих косата и прехвърлих плитката си на гърба. — Всичко. Ти си възхитителна. Във всичко. Той свали ръкавиците си, нежно взе ръката ми, поднесе я към устните си, едва доловимо я целуна и веднага се превърна в самия себе си — съсредоточен, суров и сериозен. — Дея — гласът му сега звучеше глухо, — това, което се случи в таверната в покрайнините… — пауза, и последва това, за което явно не му се говореше. — Можем да допуснем, че дори и да бях използвал магия, аз бих могъл да потисна проклятието, но това… Да кажем така, това са мои много особени способности, за които не знае дори майка ми… Риан млъкна и се вгледа в нещо зад гърба ми. Обръщайки се, видях приближаващия се сервитьор от тъмните елфи и разбрах причината за прекъсването на разговора. — Ужасяваща вечер, лорд Тьер, лейди — елфът едва забележимо се поклони, — готов съм да изслушам вашите предпочитания. Магистърът се усмихна и попита: — Искаш ли нещо особено? Тъй като пред очите ми все още се мърдаше купчината накълцани останки в „Драконово яйце”, аз отрицателно поклатих глава. — Аз нали те помолих да не гледаш настрани — правилно отгатна състоянието ми лорд Тьер и се обърна към сервитьора: — За дамата, замразена бита сметана и южни плодове, само жълти и оранжеви. Нищо червено, зелено или черно. За мен — както винаги, вино — газирано, бяло. За лорд Норг също както винаги. — Кога лорд… — започна елфът. — Всеки момент. Можете да започнете да сервирате веднага — отсече Риан. — Както ви е угодно, лорд Тьер — дроу сега се поклони доста по-дълбоко, кой знае защо учудено ме погледна, засече потъмнелия поглед на магистъра и побърза да се отдалечи. Когато останахме сами, не се сдържах да попитам: — Ти често ли идваш тук? — Идвах — Риан хитро се усмихна и поясни: — „Златната арфа” е едно от малкото заведения в столицата, което не може да се шпионира дори от членовете на императорското семейство. Освен това тук не готвят зле. Да се каже, че не готвят зле, беше много далеч от истината. Достатъчно ми беше да погледна супата и запеченото в зеленчуци месо, което донесоха на лорд-директора, за да ми стане ясно, че готвачът е гениален. Аз даже подозирах, че използва кулинарна магия, която, както се знае е достъпна за броени хора. — Ако искаш, ще ти дам да опиташ — забелязал погледа ми, предложи Риан. Като омагьосана, се наведох към месото и дълбоко си поех дъх… Това беше умопомрачително съчетание на подправки… — Еленско месо и горски треви — определих аз, — плюс кора от хвани-дърво. — Отворих очи, още един път огледах ястието и замислено добавих: — Едно не мога да разбера, как са успели да направят такава златиста коричка? На Тоби така не му се получаваше. Елфът, който с интерес ме наблюдаваше, реши да ме просвети за начина на приготовление: — Кулинарна магия, милейди — съобщи той, — майстор Шален притежава рядък дар. Лорд Тьер, кой знае защо, се дразнеше от разговора ми с елфа. Игнорирайки сервитьора, той подчертано търпеливо попита: — И все пак, искаш ли да хапнеш? Ако искаш, вземи си от това, ако не, мога да ти поръчам нещо друго. — Не — потресох се само от мисълта за храна, — извинявай… но едва ли ще мога да изям каквото и да било след това, което се случи. Дроу неочаквано ми намигна, поклони се на Риан и си тръгна. Аз, магистърът и лошото му настроение останахме сами. Но не за дълго — чуха се нечии припрени стъпки, лорд Тьер се изправи и стисна протегнатата ръка на нисичък възпълен гоблин. — Лорд-харг Норг — първи, като човек с по-високо положение, произнесе магистърът. — Лорд Тьер — радостно разтърсвайки широката длан на магистъра, произнесе гоблинът, — радвам се, много се радвам да ви видя. — И на вас тъмни — Риан се обърна към мен. — Дея, сърце мое, позволи да ти представя един от най-известните магове на приятелската гоблинска държава, учен, магистър, и чичо на същия онзи наследник на империята на гоблините, с когото ти вече се познаваш. Лорд-харг Норг, нека ви представя моята възлюбена годеница, начинаещ, но подаващ големи надежди частен следовател, госпожа Риате. Гоблинът се поклони и произнесе: — Поласкан съм от запознанството, прекрасна лейди. — И на мен ми е много приятно — промълвих аз, — тъмни. Едва лорд-гоблинът седна, и се появиха двама чевръсти сервитьори. Първият — нечистокръвен човек, донесе вечерята на лорд-харга, а вторият — същият този тъмен елф, заобикаляйки масата, постави пред мен две блюда и тържествено свали капаците. Първото беше същият този поръчан от лорд-директора сладолед, но второто… — Уважаемият майстор Шален, разбирайки, че в ресторацията присъства истинска ценителка на кулинарната магия, пожела да направи подарък лично от себе си на прекрасната дама. Надявам се, че ще ви хареса. Върху чинията имаше гъба. Голяма черна гъба на полянка от нарязани на тънко зелени зеленчуци, обкръжени от черен сос и всичко това имитираше изкусно малка горска полянка. И независимо от почти идеалната имитация, всичко изглеждаше много апетитно. А най-важното — ароматът на гъби, сирена и месо от пъдпъдък, недвусмислено подсказваше че това е… — Пастет от черни гъби — едва сдържайки възторга си, възкликнах аз. — Едно от най-сложните ястия на високата кухня в Тъмната империя. — Милейди — тъмният елф отново се поклони, — вие ме поразихте. А майстор Шален, несъмнено ще бъде шокиран от вашата осведоменост. Приятен апетит! И отново покланяйки се, сервитьорът ни напусна. Аз все така възторжено гледах това, което без използването на кулинарна магия беше нереално да бъде приготвено. Знаех го със сигурност, ние с Тоби два пъти бяхме пробвали. И ръката ми сама се протегна към вилицата. Откровено казано, аз друго нещо не бих могла да хапна, но от такива шедьоври никой не се отказва. И тогава чух: — Уважаеми — лорд-директорът почака, докато управителят на залата се приближи към него и с леден глас произнесе: — Аз разбирам всичко, и вниманието на вашия готвач несъмнено ни ласкае, но… ако този дроу още веднъж погледне годеницата ми, вие ще се лишите от същия този дроу и от целия втори етаж на тази ресторация! Кръвта се отдръпна от лицето ми. Не знам какво си мислеше Риан, но на мен ми стана обидно за сервитьора, самата аз знаех, как понякога ти се иска да зарадваш някой клиент. И затова… — Магистър — настоятелно повиках аз и когато лорд Тьер благоволи да се обърне към мен, тихо казах: — Това вече е прекалено, не намирате ли? На красивото му лице се очертаха черните вени, устните моментално се свиха, но сега на мен наистина ми беше обидно за елфа: — Не трябва да сменяте сервитьора — все така тихо помолих аз, — така ще го оскърбите и силно ще обидите… мен! Черните вени започнаха да се издуват, превръщайки лицето на магистъра в доста плашещо зрелище, но той все пак произнесе: — Добре, сърце мое! — след това се обърна към управителя и с леден тон: — Вие сте свободен. Но при това, по повод на изказаната заплаха не му каза нищо! И аз се обидих, наистина се обидих, а Риан се направи, че изобщо не забелязва посърналия ми поглед и се обърна към наблюдаващия събитията лорд Норг: — Как премина пътешествието ви? Гоблинът сдържа лукавата си усмивка и се впусна в светска беседа за пътищата, за внезапно появилите се и в двете империи Заклинатели, покачилата се цена на стоманата и тенденциите в магията. Аз слушах не особено внимателно и не участвах в разговора. И не ми се искаше вече дори да опитам ястието. Цялата тази ситуация изобщо много ме разстрои — лорд Тьер никога досега не се беше държал като висш аристократ, а сега… поведението съответстваше на статуса му. — Та той те гледаше като… — изведнъж избухна Риан. — Как? — попитах аз без и капка да се изплаша от магистъра или от разярения му поглед. — Както тази дама на площада гледаше вас? Лорд-директорът замълча, но погледът му се измени. А аз развълнувано произнесох: — Никога не съм си мислила, че вие ще се държите така. На мен просто ми е много неприятно. Гоблинът внезапно се разсмя и се включи в разговора: — А аз си спомням, лорд Тьер, че в двора на наследния принц, съвършената липса на ревност от ваша страна се беше превърнала в легенда. Как все пак всичко се променя, когато мъжът открие половинката на своята душа — и вече към мен: — Лейди Риате, бъдете снизходителна към пленения от вашата красота лорд. Повярвайте ми, аз го познавам от много години и „ето така” той се държи за първи път. Аз се опитах да се усмихна, но усмивката със сигурност се беше получила много жалка, а настроението ми така или иначе се беше развалило. И не исках дори да гледам към Риан, а се бях обърнала към прозрачната стена. Все пак, ароматът на кулинарния шедьовър много ме разсейваше, а и не ми се искаше да обиждам готвача. Внимателно отчупих с вилицата парченце от кулинарното изкуство, миризмата на гъби веднага стана още по-силна, а в чинията се посипа съдържанието на желираната фигурка. Да, щом готвачът беше маг, то със сигурност имаше званието „магистър”. И аз се уверих в предположението си, опитвайки най-накрая тази салата, основата на която и беше пастетът от гъби. Изумителен вкус! Неочаквано ме откъснаха от наслаждението, с което вкусвах всяко залче от черната гъба. Обгръщайки раменете ми с ръка, а след това докосвайки ухото ми с устни, магистърът прошепна: — Започвам да разбирам, защо на празниците в Приграничието жените ядат отделно. — Ами да — аз хитро се усмихнах, — това е така, защото най-вкусните късчета се отправят на женските маси, за което мъжете, без съмнение се досещат, но не могат да го докажат. Магистърът изхъмка и прошепна съвсем тихо: — Боя се, че е заради нещо друго — когато жените ето така самозабравено се наслаждават на лакомите късчета, мъжете забравят напълно за храната си. И лорд Тьер се върна към беседата си с гоблина, съвместявайки я с вечерята. Когато приключиха с храната, се появиха две сервитьорки. Девойки. Чевръсто почистиха масата, след това донесоха вино и плодове. Стараеха си изобщо да не поглеждат към мен, както, всъщност, и разпоредителят на залата, който дойде до лорд Тьер да се поинтересува дали високият гост е доволен от всичко. Виното беше налято в чашите, а над нашата маса се сгъсти сумракът. Лорд-харг Норг веднага отхвърли светските си маниери, наведе се леко напред и произнесе: — И все пак, присъствието на вашата годеница… — Не подлежи на обсъждане — Риан отпи глътка вино и също без намек на аристократичен снобизъм продължи: — И така? — Както ме помолихте — лорд Норг извади на масата дванайсет непроницаемо-черни камъка. Магистърът протегна ръка, взе един от тях и притваряйки очи, нещо прошепна. Не успях дори да чуя какво, но това и не беше предназначено за моите уши, а камъкът избухна в пламъци. В следващия миг над масата се появи малък дух, не по-висок от намиращата се до него бутилка. Дух на човешки маг. С характерни одежди, златен знак на гърдите, пък и строежът на човешките лица се отличава от този на маговете в Тъмната империя. — Отлично — Риан стисна камъка и духът беше всмукан в своята черна затворническа килия. — А втората част от молбата ми успяхте ли да изпълните? Лорд-харг Норг се подсмихна, странно поклати глава и полюбопитства: — Лорд Тьер, а вие сигурен ли сте, че ще успеете да склоните духовете да ви сътрудничат и да се съгласят да водят обучението на вашите адепти? Вилицата, която още държах в ръка, се изплъзна от вдървените ми пръсти и със звън падна в чинията. Риан не обърна внимание на реакцията ми, и събирайки камъните в подадената му от гоблина кесийка, спокойно отговори: — Повече от сигурен — а след това добави: — Имайте пред вид, че ще ги контролира Дара. — Вашият възроден дух на смъртта? — попита Норг. — Но, доколкото аз знам, тя не ви се подчинява напълно. И давайки й духовете, вие рискувате. — Тук се касае за доверие — магистърът се усмихна. — А на Дара аз се доверявам безусловно. — Доверието във вашата ситуация е разкош, който не можете да си позволите — лорд-харг Норг укоризнено поклати глава, но след това добави: — Вие се интересувахте от методиката и плана на лекциите на Академията за Приложна магия на Седмото кралство, аз успях да ви намеря огромно количество от тях, на ще ги получите, когато до тук се добере екипажът ми, най-вероятно утре. Но веднага ви предупреждавам, ще ви трябва преводач. Колкото до знаменитата Ведическа школа, за съжаление, няма нито възможност, нито шансове. — Жалко — магистърът тежко въздъхна, — какво пък, ще се наложи да действаме чрез клана Блаед и Първия дом. — Съмнявам се, че ще имате успех — гоблинът разпери дългите си криви ръце, — вещиците ревностно пазят своите знания. — Във всеки случай си струва да опитаме — лорд-директорът ми намигна и се усмихна, добавяйки: — Ако не от първия, то от седмия опит ще стане. Той какво, намекваше ли ми за изпита по Смъртоносни проклятия, който взех на седмия път? Хвърляйки обиден поглед към магистъра, все пак реших да взема участие в разговора: — А тези магове — аз посочих кесийката с черните камъни, — те кои са? Отговори ми лорд-харг Норг: — Това са проклятийници, лейди Риате. Както знаете, преди няколко стотин години, когато Черните конници нахлули от степите на Хаоса, на нас ни се противопоставили силите на обединените човешки кралства и най-силните човешки магове. При това, маговете се оказали наистина равностойни съперници и битките за нови територии ставали все по-кръвопролитни. И като изследовател, посветил много години на изучаването на периода на завоеванията, трябва да ви кажа, че не се знае на чия страна щяла да бъде победата, ако император Анаргар не беше проявил истинско тъмно коварство. Той предложил на населението да премине на страната на завоевателите, гарантирайки личната им свобода. А тъй като тщеславието на маговете и робското положение на магически ненадарените било достигнало апогея си, градовете и селата за почнали активно да преминават на наша страна, посрещайки Черните конници като спасители. Както се знае, императорът сдържал думата си, давайки еднакви права на всички поданици на империята. На маговете им оставали две възможности — да се подчинят на мнението на мнозинството и да напуснат територията на Тъмната империя или да станат верноподаници на императора, за да съхранят званията и имуществото си, освен робите, разбира се. Но маговете избрали трети вариант — организирали вероломно нападение срещу императора и членовете на императорското семейство. Ако се вярва на легендите, маговете имали всички шансове да удържат победа, ако не били… — Артефактите! — внезапно се досетих аз. — Да — разсмя се лорд-харг Норг, — абсолютно вярно, лейди Риате. — Артефактите на Великите родове не им били по силите. Но това не е тайна, а нападателите били задържани и поставени пред избор — смърт или подобие на живот. По-голямата част избрали втория вариант, защото за добро поведение им бил обещан шанс за прераждане. Някакво лошо предчувствие ме прободе в гърдите. — Но всичко това е история, лейди Риате, важното е това, че сред тези магове имало една особена категория — проклятийници. Те дълго време не били нужни на никого, и затова стотици години минали за тях в непрекъснат сън, докато сега лорд Тьер не счете за нужно да използва знанията им. Аз се замислих, после се обърнах към магистъра и директно попитах: — А дали ще искат ли да ни обучават? Та те ни ненавиждат! Риан меко се усмихна и произнесе: — Повярвай, много повече от Тъмната империя, те ненавиждат човешките кралства. Освен това, проклятието, с което наскоро се сблъскахме… Спомни си сервитьора от таверната, Дея, нищо ли не ти се стори странно? — Н-н-н-е — неуверено измърморих аз. — Това беше проекция — магистърът леко се намръщи, — достатъчно качествена, че дори аз да не разпозная измамата. А на подобно нещо е способна само човешката магия. — Нещо случило ли се е? — намеси се в разговора лорд-харг Норг. — Да — Риан се обърна към него. — Опитаха се да ме убият. Гоблинът оцъкли очи и в крайна сметка избухна в гръмогласен смях, тропайки с длан по масата, но след известно време, забелязал погледа на лорд-директора, се успокои и удивено попита: — Вие не се шегувате? — Не — магистърът беше съвършено спокоен. Сивата кожа на лорд Норг придоби странен зеленикав оттенък, пръстите му забарабаниха по масата, след това се опита да каже нещо, но хвърляйки поглед към мен се отказа и само произнесе: — Разбрах, ще бъда внимателен. — А също така се опитай да не използваш магия до последно. И на твое място, аз бих изпратил дъщеря си от столицата в родовото имение. Ние поседяхме още малко, лордовете изпразниха бутилката и се захванаха с втората, аз бавно дояждах пастета от черни гъби и продължавах да се възхищавам на вкуса му, но не се докосвах до пълната чаша пред мен. А след това лорд-харг Норг се изправи, топло се сбогува с нас, особено приятно беше неговото искрено: „Наистина се радвам, че се запознах с вас, лейди Риате!”, след което ни напусна. И аз веднага забравих за остатъците от гъбеното лакомство. — Защо дъщерята на лорд Норг може да я грози опасност? — веднага попитах аз. — Тя има особени способности — магистърът отпи от виното. — Впрочем, сега за момичето няма нищо страшно, просто той планираше да я остави при посолството, докато съпругата му и новородения му син трябваше да се върнат в родовото имение. Нищо не разбрах, затова отново попитах: — А с лейди Норг момичето ще е извън опасност? Разсмивайки се Риан поясни: — Лейди Норг ще изпотрепе и армия нападатели, особено ако се разяри и си смени ипостаса — забелязвайки учудения ми поглед, магистърът добави: — Ти всичко ще схванеш, когато се запознаеш с нея. Изключително интересна личност и някаква далечна роднина на майка ми. — А-а — с разбиране кимнах аз. — Тогава всичко е ясно. Риан само се усмихна, но в следващия миг усмивката се стопи на лицето му… И едва тогава осъзнах, че нарастващият шум отдолу — това са нечии викове, а грохотът — звуци от падащи маси и столове. — Стой тук — стремително изправяйки се, заповяда магистърът. Сумрачната сфера, която обгръщаше масата ни премигна и като че ли стана по-плътна. В следващият миг, лорд-директорът вече бързаше към стълбището. Аз послушно седях на мястото си, без да се движа и дишайки на пресекулки, докато не чух женски вопъл: „Плаче с кървави сълзи!” И усетих, че сърцето ми замира, а ръцете ми изтръпват. Много ми се искаше просто да си поседя тук и дори да не мърдам, но какво ако… Заповядах си да стана, с усилие се измъкнах от сферата, която се усещаше като гъст храсталак и забързах в посока на крясъците. Интуицията ми настойчиво твърдеше, че нещастието се е случило със същия този лорд-харг Норг, който ни беше правил компания на вечеря. И когато слязох по стълбите се изясни — беше точно така! В огромната долна зала на ресторанта, където изпоплашените посетители бяха изпотрошили прозорците, а на места, дори и стените, обкръжен от преобърнати маси и столове, лежеше лорд Норг, свит от болка и от очите му наистина течаха кървави сълзи… — Дея, качвай се горе! — стряскащият вик на магистъра заглуши виковете на бягащата прислуга и забавилите се посетители. Видях, че Риан стои на двайсет крачки от лежащия гоблин, и около него нямаше никой друг, само се чуваха воплите на бягащите и шума от стъпките им по счупените стъкла — всички се бяха втурнали навън от „Златната арфа”. Паника! Паника беше обхванала всички, защото кървавите сълзи са първият признак на кървавата ветрена чума, а тази болест не се лекува дори с помощта на магия. Но в този случай, аз се усъмних, че си имаме работа с тази страшна болест. — Риан, той не може да е болен, ако се беше заразил, щеше да повръща от виното, а той пиеше спокойно алкохол само преди няколко минути. Лорд-директорът махна с ръка, явно заповядвайки ми веднага да се върна горе, а самият той продължаваше да говори с някого на разстояние. Но в този миг гоблинът застена от непоносима болка, захърка отчаяно и гледайки ме, се протегна към джоба си… аз отново с молба погледнах към магистъра, но той отрицателно заклати глава и отново ми посочи съм стълбището. И при това така ме прониза с поглед, че неволно отстъпих назад… Тогава разбрах, че ако ей така си тръгна и не се опитам да направя нещо, то никога няма да си го простя. И пренебрегвайки мнението на магистъра, аз се затичах към лорд Норг, застанах на колене и обхванала главата му с ръце, се вгледах в тъмните бадемовидни очи… Само че гоблините не са хора и дори не са нечисти, и сълзи, нормални сълзи той нямаше, а само кървави, а затова и не можеше да се разбере дали това е проклятие. Но все пак аз реших да опитам: — Актохе ор ногрен агер енуерро… Две заклинания за противодействие от такова равнище за няколко часа за една адептка са прекалено много, не, не е нищо смъртоносно, но дори обикновена настинка сега би ми създала големи проблеми. И все пак, аз вплитах енергия във всяка дума, като че ли пред очите ми беше моята тетрадка и дописаните към стандартното заклинание изменения. Аз се запънах само веднъж, когато произнасях „едвее нгесе”, тъй като се оказа, че в опасна близост стои лорд Тьер, но нямах никакво морално право да прекъсвам формулата. И когато заедно с последната дума лорд-харг Норг си пое дълбоко дъх, аз се отпуснах, вече знаейки — беше подействало! — Лейди Риате — лорд Норг се опитваше да овладее спадналия си глас, — лейди Риате, вие… Той не успя да завърши — изви се адски пламък и аз полетях надолу… 	 
 Стоварих се в спалнята на магистъра, падайки върху собственото му легло. Жално измяука Късметчето, който се събуди от моето приземяване, но след това котето просто се придвижи по-близо до мен и блажено замърка, настанявайки се под мишницата ми. Известно време лежах, опитвайки се да разбера какво точно беше станало. Не, това, че някой беше проклел лорд-харг Норг — това вече го бях разбрала, но поведението на магистъра беше определено над моите възможности за осъзнаване. Изви се адски пламък! Лорд-директорът се появи в одеянието на Безсмъртен. И когато заговори, ми стана ясно, че мъглата е върху лицето му единствено с цел да не се плаша от изражението му. — Аз сега ще ти кажа едно нещо, а ти, ако обичаш, ме изслушай и си направи изводи. Казват, че когато жената стане майка, целият й свят се преобръща с главата надолу. Мама ми е разказвала, че в момента, когато ме е взела на ръце за първи път, е намразила целия свят. Защото преди това, това е бил просто светът с който била свикнала, а тогава вече го възприемала като огромна заплаха за малкото си и беззащитно дете. Дея, трябва да знаеш, че моят свят също се преобърна. Окончателно и безвъзвратно! И това, което за теб е просто разходка с твоя дроу или пътуване до вкъщи с пощенски дилижанс за мен е мъчение. Аз впрягам цялата сила на волята си, за да не си представям безброй разни ситуации, в които ти можеш да загинеш! Защото ти си малка и беззащитна, а целият свят е жесток и опасен! И тишина. Внимателно спуснах крака от леглото, успях да стана, въпреки, че не от първия опит и уточних, тъй като смисъла на казаното ми се беше поизплъзнал: — Това е заради лорд Норг? — и тъй като Риан продължаваше да мълчи, реших да обясня: — Ако това беше Кървава чума, ние с вас… с теб и двамата вече щяхме да сме заразени. Така че, аз бях уверена, че си имаме работа с проклятие. А заклинанието за противодействие аз го знаех и затова… — Стига! — гласът на магистъра беше съвършено спокоен, но кой знае защо от това „стига” аз се разтреперих. И може би си струваше да си замълча, но не, реших се да кажа това, което мисля: — Аз направих това, което считах за нужно. И се оказах права. И дори да не беше така, ние вече щяхме да сме се заразили. — Дея! Млъкнах ли? Не! — Знаете ли какво? — нервно дръпнах котето от леглото и го притиснах към гърдите си: — Върнете ме в академията. И най-добре направо сега, докато и двамата не сме казали неща, за които после аз лично ще съжалявам! Жалко, че лицето на Риан беше скрито зад черната непроницаема маска и не можех да видя реакцията му след тези думи. Изви се адски пламък. Магистърът бавно се приближи към мен, но в същото време решително протегна ръка, хвана Късметчето за врата и с рязко движение го хвърли в огъня. — Мяв! — опита се да изрази протест котето. — Вие какво… — започнах аз. — „Ти” — мрачно ме поправи лорд-директорът. — Какво? Адският пламък угасна, оставяйки Късметчето сам-самичко някъде там в неизвестно място. — Престани постоянно да ми говориш на „ви” — с глух, неестествено спокоен глас произнесе лорд Тьер, — стига, Дея. Не е нужно за пореден път да подчертаваш, че за теб аз съм чужд човек! В думите му имаше нещо, което ме накара да направя крачка назад. Само една, защото се опрях в леглото. — Лорд-ди… Риан — аз спазматично си поех дъх. — А може ли без това „лорд-директор” поне в моята спалня?! Не знаех дали може или не, но честно си признах: — Вие ме плашите. Магистърът премълча. Огромна, тъмна, мълчалива фигура. — Много те моля, просто ме изпрати в академията — тихо помолих аз, — защото не знам какво така силно те е ядосало, но и на мен тази вечер твоето поведение изобщо не ми хареса. Мълчание, но на три крачки от мен адският пламък все пак се появи. Но за да стигна до него, трябваше да мина безмълвно-заплашителната преграда в лицето на лорд-директора. Мълчанието беше прекъснато от зъл въпрос: — И какво точно не ти хареса? И аз му казах, взирайки се в черната непроницаема маска, тъй като нямах възможност да погледна магистъра в очите: — Вашето отношение към сервитьора в „Златната арфа”. Той просто искаше да направи нещо приятно за клиента, нищо предосъдително юношата не беше извършил, а вашето поведение… — Преди да продължиш по въпроса за отношението — тихо каза лорд Тьер, но отново всичко в мен затрепери в усещане за опасност, — позволи ми да отбележа, че този чевръст елф работи в даденото заведение повече от двайсет години. Ама че работа, а аз го помислих за младо момче. — А пък аз — продължи магистърът, — съм посещавал многократно тази ресторация през годините и доста често съм бил съпроводен от дами. И за нито една от тях, посоченият „юноша” не се е опитвал да „направи нещо приятно”. И още повече, сърце мое, нито една от тях той не е гледал така, както си позволи да гледа теб. И как можех да обясня на този, който е свикнал да гледа отвисоко, че простите хора високомерието ги обижда? Аз не бях удивена от постъпката на тъмния елф, на мен самата понякога ми се беше случвало да се опитвам да зарадвам приятни клиенти, а той, който много години беше наблюдавал как дамите „газят” прическите на тези, които седяха в долната зала… — Това беше проява на вежливост и радушие — опитах се да внуша тази мисъл на Риан. — Нищо повече. Та той във всички случаи не може да ви бъде съперник!.. Казах и млъкнах. — „Ти” — изръмжа магистърът. Мама много пъти ми беше казвала, че с мъжете понякога е по-добре да се използва правилото: „Направи добро дело, отстъпи назад”. — Ние ще поговорим после, когато… и ти и аз се поуспокоим — решително казах аз. — Сега ти просто не ме чуваш. Внимателно заобиколих магистъра, но когато стигнах до пламъка, си спомних за пуловера. Коженият елек с качулка беше останал в ресторацията, но пуловерът, още повече, подарен от лейди Тьер, реших да го върна. Припряно го издърпах през глава, обърнах го на лице, сгънах го и казах на гърба на Риан: — Това е твое, вземи си го, моля те. Понякога се случва така, че най-обикновените думи водят до страшни последици… Лорд Тьер моментално се превърна в жив огън! Целият! В същата секунда, пламъкът, водещ в академията угасна, а аз чух рев: — КАКВО?! Потрепервайки с цяло тяло, не успях да отговоря — горящият магистър стремително се обърна и с две крачки се озова до мен. — Не… — опитът ми да обясня беше отрязан под корен. Целувката му беше властна, силна, напълнена с някаква зла решителност, почти болезнена, но аз нямах и най-малкия шанс да се отскубна и ние горяхме в огъня. Буквално. Огнените езици изгаряха само малко повече от докосванията на Риан и огънят ревеше все по-силно, като гладен горски пожар… аз с кожата си усещах как тлеят дрехите ми, задъхвах се, неспособна да поема въздух, аз… — Стига — помолих се аз, веднага, когато той прекрати целувката, — стига, моля ви, лорд-директор, вие… — Кой? — хрип. И огънят изрева още по-силно, а магистърът сграбчи косата ми, принуждавайки ме да отметна глава и забрави напълно всичките си обещания. 	 
 — Риан! Гласът на свекромонстъра надви рева на пламъците, моя отчаян стон и тежкото дишане на обезумелия магистър. И пламъците моментално угаснаха, лорд Тьер се повдигна на лакти, много гневно и същевременно напрегнато гледайки вратата, по която настойчиво почукаха, а след това лейди Тьер произнесе: — Риан, не знам какво става там при теб, но марокът на Дея врещи с ужасен глас, ти си взел, че си го пратил при мен. И сега или ти ще ми отговориш поне нещо, или аз ще предприема още един опит да разбия защитата на тази проклета от Бездната врата, а ако не се получи, аз не съм горда, ще помоля баща ти! Яростно изръмжаване и прегракнало: — Всичко е прекрасно! Не беше прекрасно. Всичко беше много зле. Много, много лошо. Гореше цялата ми кожа и не беше ясно точно от какво — дали от поредната порция прекалено страстни целувки или от изгарянията… така че, изобщо не беше прекрасно, беше много страшно, и при това, нямах никаква възможност да крещя. — Така-а-а — проточи зад вратата свекромонстърът, — а Дея с теб ли е? Започвах да си харесвам свекървата! — При нас всичко е наред! — изръмжа магистърът. Аз мълчах, беше ме срам да се оплаквам. — Да-а-а? — подигравателно измяука лейди Тьер. — Риан, навярно точно сега не е много удобно да започваме този разговор, но, знаеш ли, тъй като в теб тече огнената кръв на императорите, в моментите, когато те обзема страст, ти, много вероятно, започваш да гориш. В буквалният смисъл. Разбирам, че досега с жените този проблем не е възниквал, но Дея е малко по-различен случай. И освен това, сине, ако не се раздели между двамата, твоят пламък на страстта може болезнено и жестоко да изгаря. Така че, започни да мислиш с главата! — и след това се чу отдалечаващо се потропване на токчета и прощалното: — Внимавайте с огъня, дечица! Магистърът се отдръпна от мен в същия миг. Скочи, замря, гледайки сътвореното от него и като че ли не му се вярваше, че това го е направил той. На него му беше по-лесно, а на мен ми беше зле като никога досега през живота. Наоколо димеше тлеещото легло, килимът, парчетата обгорели дрехи. — Дея — тих, пълен със съжаление стон. — Аз просто исках да върна пуловера — от осъзнаването колко е несправедливо всичко това, по бузите ми потекоха сълзи, — а вие… Изви се адски пламък. Когато огнените езици угаснаха, аз останах сама сред този ужас. Сълзите ми течаха без са спират, цялото тяло гореше и пареше, на ръцете мехурите бяха просто огромни… Защо ми е такава любов? За какво? Аз го молех да спре — той не чуваше. Говорех — той не разбираше. Той говореше — аз не го разбирах. Той е свикнал да му се подчиняват, а аз бях уморена постоянно да се съобразявам със семейството, роднините, с всичко! Просто бях уморена… Отново избухна огън. Когато от пламъците пристъпи магистърът, аз изтрих сълзите си, и прикривайки се с полуизтлелия чаршаф, слязох от противоположната страна на леглото. — Дея — той стремително заобиколи леглото, — Дея, аз… — Просто не се приближавайте до мен, моля ви — аз не крещях, но бях много близо до това да започна. — Аз много ви моля, умолявам ви, не ме докосвайте повече — лорд Тьер отпусна протегнатата към мен ръка, но не се отдръпна. — Дея — това, че се разкайва беше очевидно, само че на мен от това не ми беше по-леко, — Дея, недей… И това беше. Аз започнах отново да плача и не успях да сдържа горчивите думи: — Аз ви молих, аз се опитвах да се изкопча с всички сили, а… А вие просто не ме чувате! И нямаше значение, че през сълзите не можех да видя добре ръката си, но се опитах да си сваля пръстена, извиках от болка, когато халката се впи в обгорялата кожа… и не можах да го сваля. — Дея — разкаянието в гласа на магистъра значително намаля, — аз те помолих… — АЗ СЪЩО! — сринах се почти до истеричен вик. — Аз също ви молих, вие чухте ли ме? Под въпросителния ми поглед лорд Тьер мълчаливо наведе очи. Той беше целият мокър, от косата му капеше вода и в тъмните кичури имаше ледени кристалчета, а на мен ми гореше цялата кожа и не можех да спра сълзите, които все се лееха и лееха. — Върнете ме в академията, ако обичате — аз не молех, аз умолявах, — чуйте ме поне веднъж, моля ви. — Трябва да те излекувам… — НЕ ТРЯБВА! — отново изгубих самообладание и изкрещях, с усилие се спрях и заговорих тихо: — Аз имам крем, чудесен крем за изгаряния, баба ми го е правила. Просто ме пуснете, моля ви, аз… Тялото ми пареше все по-силно, болката беше непоносима. — Много ви моля! Изви се адски пламък. 	 
 Не зная какво правеше лорд-директорът, но по време на пренасянето беше с мен, а в своята стая се озовах сама и без изгаряния. Хвърлих на пода обгорелия чаршаф и влязох под душа. Дълго, много дълго стоях под прохладната струя вода, а когато излязох, увита само в кърпа, видях седналия на леглото ми магистър. Лорд Тьер се беше прегърбил и вдигна глава едва, когато чу стъпките ми, но… Но аз нямах сили да говоря с него сега. — Прости ми — думите му се изтръгваха с усилие. Аз премълчах. — Северните жени са различни от южнячките — кой знае защо продължи Риан. — Северните мъже също… — горестно отговорих аз. Той отново наведе глава и гледайки някъде в пода, глухо произнесе: — Аз не исках да ти причиня болка. Отново премълчах, не ми се искаше да казвам, че от това не ми е по-леко. — Прости… Аз мълчешком се отдалечих към прозореца, сърцето ме болеше. Наистина ме болеше. Като че ли в него се забиваше нещо тъпо и студено. Дали си мислех да разваля годежа? Навярно всяка здравомислеща девойка на мое място би жадувала само за това. А аз не можех. Не можех дори да си представя, че в моя живот няма да го има повече лорд-директора. За едно нещо магистърът беше прав — северните жени от столичанките и южнячките се различаваха. Приграничието е суров край, при нас не е прието да излагаш чувствата си на показ, но ако загине любимият мъж, жената го следва по пътеката към Бездната и за година-две практически угасва от мъка по него. Аз гледах буйството на виелицата зад стъклото, снежинките, които вятърът хвърляше към прозореца и разбирах, че ако Риан си отиде от живота ми, аз няма да мога да живея повече. — Дея… — магистърът дойде толкова близко, че отчетливо усещах топлината на тялото му, но все пак не ме докосваше, — само не мълчи. — А има ли смисъл да говоря? — тихо попитах аз. — Ти така или иначе не ме чуваш. Лорд-директорът се отдалечи, но бързо се върна и ме загърна с топло одеяло и внимателно ме прегърна. Не разбрах веднага причината за докосванията му, но след това се досетих — не бях казала „вие”, а на магистъра не му беше нужно повече. — Аз изгубих контрол — и гласът му вече не беше такъв убит като преди малко, — прости ми. Извинявай, аз наистина не исках… просто не очаквах, че ти така ще реагираш… — А как би трябвало да реагирам? — учудено попитах аз. Той ме притисна към себе си и премълча. — Добре — тази тема ми беше интересна, — а как би реагирала някоя южна жена? Магистърът избягна отговора и зададе свой въпрос: — Много ли те изплаших? Свих рамене и честно отговорих: — Помислих си, че Бездната ще ме призове. — Дея! — този път се чуха и разкаяние и раздразнение. Аз с хълцане си поех дъх и затворих очи. Денят се беше получил труден, а и семейният живот, явно нямаше да е от леките. — Може ли един въпрос? — Риан ме прегърна малко по-плътно. — Ти не ми върна пръстена, защото вече ме представи на родителите си? Нещо някъде се свлече и се сгромоляса право в Бездната! И струва ми се, че това бях аз! Стремително се обърнах и гледайки непроницаемо-черните очи на магистъра, без да сдържам яростта си, заповядах: — Вън от стаята ми! Лорд-директорът отстъпи на крачка, но не бързаше да излезе. — Излезте от стаята ми! А що се отнася до вашия пръстен и моя годеж — издърпах украшението от пръста си, — дръжте! Пръстенът полетя към лорд-директора, удари се в гърдите му и падна в краката. — Аз не се боя от своите родители! — почти вик. — И никога не съм се страхувала. Не исках да ги огорчавам, това е вярно, но нищо повече! И отдавна ми е все едно, как ще ме одумват роднините! А сега, вън от стаята ми! Той даже не се помръдна. Стоеше, гледаше ме в пълно изумление и не се помръдваше. — Ненавиждам ви! — изкрещях му в лицето. Лицето на магистъра забележимо потъмня, но на мен вече ми беше все едно. — Махайте се от тук! — заповядах на лорд Тьер, член на ордена на Безсмъртните, Първи меч на империята и племенник на императора. Риан с труд преглътна и хищно отговори: — Не. Бездна, с какво бях заслужила всичко това?! — Тъмни, лорд-директор — без да го гледам, с мъка произнесох аз и отхвърляйки одеялото, отидох към шкафа. Наметнах си топъл халат върху влажната кърпа, не търсих пантофите, така или иначе, заради сълзите нищо нямаше да видя и така, боса тръгнах към вратата. Не ми дадоха да стигна до нея. — Пуснете ме! — твърдо казах аз, когато ръцете на магистъра ме прегърнаха за раменете. — Пуснете ме незабавно! — Не, извинявай, но няма — хрипящ глас, но пълна увереност в решението си. Аз се дръпнах, естествено, безуспешно и през сълзи помолих: — Оставете ме, моля ви. — Не, Дея — прошепна той в косата ми. И вече, без да сдържам хълцането и риданията си, попитах: — Защо ми причинявате това? Защо? Вие наистина ли считате, че аз изобщо нямам гордост?! Да, може би тя не е толкова, колкото вашата, но… Да, тогава аз нямах избор, никакъв избор, не можех да позволя да ме изключат от академията, защото дори възможността да стана ваша любовница не ме плашеше толкова, колкото робството при лорд Градак… въпреки че аз не можех дори да си представя, че вие това искахте от мен! И намеците ви за това, че сам си плащате обедите, но аз… А той мълчеше, стиснал ме здраво в обятията си и аз през сълзи попитах: — Как можахте да си помислите такова нещо за мен? Как?! Нима в очите ви съм такова пълно нищожество? И неговото сдавено: — Аз нямах предвид това, Дея. — А тогава какво? Кажете?! Как изобщо трябва да разбирам въпроса ви? Риан замълча. — Нима наистина си мислехте, че бих се съгласила да се омъжа за вас само от страх пред родителите си?! — горчиво попитах аз. И тихият му отговор: — Прости… но какво друго можех да си помисля, след това, което направих! Страх ме беше, че ще ме намразиш. — Мразя ви! — честно си признах. Той ме завъртя, прегърна ме и ме притисна към себе си, успокояващо галейки ме по гърба: — Аз те обичам. — ТАКА не обичат! — горчиво казах, гледайки в черните му очи. — Не знам как обичат другите — глухо произнесе Риан, — но ти се кълна в Бездната, никой и никога няма да те обича по-силно от мен. „Никой и никога не ми е причинявал толкова болка, като теб” — помислих си аз, но не го казах на глас. Пък и не бих могла, заради започващата истерика. Ние, северняците, не си показваме чувствата, но когато стигнем до предела… И аз плачех, изплисквайки ужаса от нападението на Заклинателите, безсилието, което бях усетила в дома на лейди Тьер, страхът за Риан в онази пълна с умъртвия таверна, обидата за сервитьора в „Златната арфа” и даже тържеството от победата, когато успях да спася гоблина… И не можех да спра, не можех и това беше… — Дея — пълен с отчаяние глас, — Дея, прости ми. И отново всичко отначало. Аз така в живота си не бях плакала. И когато той ме сложи да легна на леглото, все още опитвайки се да ме успокои, аз пак не можех да спра да плача. 	 
 Когато се събудих, в спалнята вече нямаше никого. Смътно си спомнях миналата нощ, магистърът, който беше останал с мен до сутринта… А аз, се бях сгушила на леглото и бях заспала със сълзи на очи… Дланта му, обхванала мокрите ми ръце си я спомнях… И тихото му: „Прости ми, сърце мое” точно преди изгрев, когато той все пак си беше тръгнал. А освен това, на ръката ми пак се мъдреше годежния пръстен, но аз бях сигурна, че не съм си го слагала сама. След няколко минути със същата сигурност можех да твърдя и че вече няма да го сваля — пръстенът не се сваляше! Изобщо! Маслото и сапунът също не помогнаха. От тормозенето на собствената ми ръка ме изтръгна нарочно силното: — Де-ея! Загръщайки се с хавлията, изскочих от банята и видях Дара, разположила се на перваза на прозореца с Късметчето в ръце. — Ама че работа, той така бързо расте — духът на смъртта почеса котето зад ушенцето, то се изгърби и замърка. — Някак прекалено. Ти между другото, наясно ли си от какво носителите на един възроден дух могат да растат с такава скорост? — Защото спи навън през нощта? — предположих аз — Защото се храни с емоции — съобщи Дара, и навеждайки се, пусна котето на пода. Смешно преплитайки крачетата си, котаракът затопурка към мен. — Така че, разказвай! Премълчах. — Риате, ти сериозно ли? — Дара скочи от перваза. — Добре, дори за Тьер да не искаш да ми разказжеш, то за пътуването до вкъщи, можеш! — Мога — аз се запътих към шкафа. — Куфарът ти е в гостната — уведоми ме Дара, — мога да го донеса. На вратата настойчиво почукаха. Намятайки халата, аз отидох да отворя и в момента, когато открехнах… — О, носът ми не ме е излъгал — Верис забързано мина покрай мен, сама затвори вратата и аз чух радостно-възбуденото: — Е, разказвай! От спалнята изплува Дара и изтърси: — Аз бях първа. — Така ли? — Верис прехвърли през рамо недоплетената си плитка и се зае да я довърши. — И какво? Тя вече каза ли нещо? М-м-м — върколакът вдиша дълбоко през носа, — мирише на Тьер, значи със сигурност между тях нещо е имало! — Не съм сигурна — Дара до този момент висеше над пода, а сега седна направо във въздуха. — Тьер на разсъмване всички стълбове на тренировъчния полигон нацепи на трески, а след това се захвана с постъпилите по време на отсъствието му оплаквания. И след това, двете осъждащо се вторачиха в мен. Реших, че ще мълча до последно и ще се заема с пътните си чанти, оставени до вратата. Когато ги отворих… те не бяха моите. Тоест, чантите — да, а нещата в тях… — Да, съмнявам се, че това го е купувала Дея — произнесе Дара, когато аз измъкнах ярко-алена плетеница от дантели с абсолютно неясно за мен предназначение. — Не е твоят стил, Риате, всичките ти дрехи са топли и затворени. — Багажа едва доловимо мирише на непозната за мен елфийка и на лейди Тьер — констатира Верис след поредното дълбоко вдишване. — Изглежда бъдещата свекърва се е погрижила за новия гардероб на снаха си. Аз, напълно разстроена, отворих другите две чанти — от моите неща не беше останало нищо! Изобщо! — М-м-м, какъв парфюм — измърка Верис. — Къде?! — аз все още с ужас гледах съдържанието на багажа. — Ей там, в сивата чанта, в левия джоб — върколакът отиде до дивана и седна, доволна от собственото си представление. Аз откопчах левия джоб на старата протрита сива чанта и измъкнах плътна кожена кутия. Отворих. Парфюм, сапун и няколко вида крем уютно се бяха разположили на кадифената възглавничка… Потресаващо! Даже думи нямах! Явно, всичко това лейди Тьер беше връчила на Риан, когато той беше поискал да му върне багажа ми! И магистърът, получавайки моите протъркани чанти, не беше заподозрял за измамата! — Парфюмът е великолепен — разглаголстваше Верис. — Лейди Тьер има прекрасен вкус — допълни Дара. — Това не го е избирала тя — Верис примижа като котка на слънце. — Подаръкът явно го е готвил Тьер. Върху останалите неща се усеща нейната ръка, но парфюмът го е купувал магистърът. Пък и ароматът е много подходящ — лек, но устойчив, нежен, едва уловим, но ти се иска да го вдъхваш отново и отново. Аз решително затворих кутията и се замислих за по-належащото — какво можех да облека?! Нямах голям избор — или униформата, или натрапените ми от свекромонстъра дрехи. Униформата не ми се обличаше, след някой ден и без това нямаше да излизам от нея, но и тези дрехи… — Какви са ти плановете за деня? — поинтересува се лейди Верис. — Трябва да ида до кантората, имаме много работа — отговорих аз. — Дай тогава да ти подберем нещо практично и удобно — предложи върколакът и приближавайки се, приклекна пред чантите. Кураторката ми избра черно бельо, тъмен топъл пуловер с висока яка и дълга вълнена пола. Въпреки, че нещата изглеждаха тънки, все пак аз бях свикнала с по-плътни тъкани, Верис ме увери, че няма да ми е студено. Реших да й повярвам. Но докато се преобличах, се наложи да разкажа за пътуването до вкъщи, за поведението на маговете, и дори за нападението на Заклинателите. За всичко останало аз просто си премълчах, за всичко, освен за появата на магистър Еллохар в розови кюлоти. Верис избухна в такъв смях, че се изтърси на пода, Дара също се тръшна — на масата и аз се изплаших, че тя няма да издържи вибрациите и ще се разглоби. И тогава на вратата ми отново се почука. Разресвайки косата си, аз отидох, отворих и видях застаналия на прага Ерга Логер. Логер беше един от малкото адепти, които, като мен, по време на ваканциите оставаха в академията. А сега върху физиономията на младежа от групата ми се наблюдаваше само едно око, другото не се отваряше заради внушителната синина върху половината лице. — Тъмни — гласът на Логер беше хрипкав, като че ли пресипнал, — добре е че си се върнала. Кога, между другото, вчера те нямаше. — Снощи — честно отговорих аз. — И на теб тъмни, нещо случило ли се е? — Аха — Логер наистина изглеждаше ужасно. — Нямаш ли нищо за пиене? — Н-не — преди аз носех понякога от таверната някоя и друга бутилка вино за „подарък” на преподавателите, но сега нямах нищо в стаята. — Жалко — произнесе Логер така, като че ли го бях убила с отговора си. — А-а — аз неволно го огледах отгоре до долу, — все пак, какво ти се е случило?! Адептът поклати глава, след това изхлипа и почти с фалцет отговори: — Мен ме… изключиха! — Как така? — искрено се изненадах аз. — Та ти си най-силният адепт в потока! Изхлипвайки повторно, Логер се опита да влезе в стаята ми… и не можа. Отново се опита — и пак нищо. Със закъснение си спомних за защитата и преди Логер сам да се сети излязох в коридора при него, все още с гребена в ръка. — Та какво се е случило? — тук освен нас нямаше никого, така че можехме спокойно да поговорим. — А-а-а… какво й има на твоята стая? — удивено попита Логер. — Обикновена защита — опитах се да избегна хлъзгавата тема. — Хайде де! — Логер подозрително присви единственото си око. — Аз при Орис колко пъти съм ходил, тя такова нещо няма. Каза. Изчерви се. Пребледня, веднага го заусуква около повдигнатата тема: — Аз проверявах възможностите на защитата и… и да де… — окончателно оплел се в думите си, зачовърка пода с носовете на обувките си. — А този собственик на таверната написал на лорд-директора. Тьер днес си е на работното място и… го е прочел. Ние си… поговорихме — Логер внимателно докосна все повече подуващата се синина и болезнено се намръщи. — Лорд Тьер взе решение за изключване. Явно някой нещо не си казваше докрай. — Ерга — беше мой ред да присвивам подозрително очи, — за ”проверка” на охранителните заклинания магистър Тьер би могъл да те млатне в муцуната, което и е направил. А да те изключва за нещо такова — не ми се вярва. Адептът тежко въздъхна и нервно повтори: — Изключи ме! — Е-е-ерга — подтикнах го аз, — а от мен какво искаш? Известно време младежът чоплеше с носа на обувката си пода, след това, гледайки някъде настрани, дрезгаво произнесе: — Ти нали някак се измъкваше всичките тези години… Не можеш ли да ми помогнеш? Аз ще си платя! Учудено премигнах няколко пъти, опитвайки се да разбера за какво ставаше дума. — Разбираш ли, ако ме изключат, ще трябва в Бездната да се хвърля надолу с главата, това… — Ерга! — прекъснах го аз. — Първо — за какво те е изключил? Второ — ти от мен какво искаш? Още една задавена въздишка и дрезгавото: — Дъщерята на кръчмаря е… бременна… а аз с нея… А Тьер, когато разбра, се разбесня съвсем, каза, че имам едно денонощие, за да се оженя, иначе той ще ме… — Логер отново докосна отеклата си буза. — И ме изключи. А ти ги знаеш тукашните кръчмари, можеш да поговориш, да го… помолиш да си вземе жалбата обратно и… — Махай ми се от очите — нямах никакво желани да слушам повече. — Просто си отивай, защото и аз за такова нещо бих те пребила, наистина. Логер застина като удивено изваяние. А аз все пак попитах: — Коя таверна? — „При трола” — пресипнало ми отвърна той. — Нора? — потресено промълвих аз. Нора беше дъщерята на стопанина на това заведение, майстор Урд. И всичко си и беше наред на девойката — и красива, и мила, само че… много любвеобилна и невъздържана. Урд беше полуорк, огромен, на него и юмруците му бяха по сто кила, и подкови можеше да огъва без да се напряга, но ухажорите на щерка си не успяваше да разгонва. Колко вече ги беше изтъркалял по стълбите, колко ги беше изпопребил по сеновалите и в безистените, а на Нора й беше все едно — като се влюбеше, и сбогом, разум. А да се влюбва тя някак си успяваше постоянно. И в светлината на всичко това, ме заинтересува един въпрос: — Ерга, а ти сигурен ли си, че детето… то е от теб? Адептът кимна и глухо отвърна: — Нашият куратор, той е върколак, веднага определи — видът на Логер беше повече от нещастен, тоест, за репутацията на майката на бъдещите си деца, адептът знаеше. — Така-а-а — разсеяно проточих аз, опитвайки се да осмисля ситуацията, — а ти на лорд-директора всичко ли обясни? Кимайки, Логер простена: — Магистърът ме изслуша, но след това каза: „Трябвало е да мислите с главата си, детето не е виновно, че баща му и майка му са такива идиоти.” — Магистърът е прав — аз разперих ръце. — Нора, разбира се не е образец на женска добродетел, но и ти не си по-свестен. Той мрачно ме изгледа с единственото си око и глухо се поинтересува: — Според теб, аз съм си мечтал за жена, която преди мен половината град… — Според мен, трябвало е да мислиш преди това — прекъснах го аз. — А Нора е добро и работно момиче, и добра стопанка ще бъде. Ще се ожените и ще се мирнете. И двамата. И обръщайки се, оставих Логер насаме с проблема, който сам си беше създал. Сам и трябваше да си го решава. Ако само знаех, какви щяха да са последствията… Затова пък, когато се върнах обратно в гостната, разбрах, че нашият разговор са го подслушвали, и че и двете подслушвачки са си направили изводи: — Правилно е решил Тьер — каза Дара. — Не съм сигурна — Верис седеше тъжна, — ето, той и нашия император например, веднъж остави роденото по погрешка и всичко свърши много печално. — В какъв смисъл? — веднага се заинтересувах аз. Но Верис си замълча, а Дара продължи с въпросите: — Та какво там се е случило вчера между вас? Взимайки котето, аз просто напуснах стаите си, давайки си сметка, че двете любопитстващи няма да съм в състояние да ги изгоня, и се отправих към столовата, за да потърся нещо за Късметчето. Аз самата имах намерение да закуся у Тоби. 	 
 А в хола на женското общежитие бяха сложили огледало. Такова, голямо, на цялата стена, и слизайки по стълбите с котето на ръце, аз видях стройно момиче с разпусната коса, която като ярко петно се открояваше на фона на тъмните дрехи. И на мен, неочаквано, ми хареса собственото ми отражение. Никога досега не бях се любувала на себе си, а сега просто си се харесах. Всичко на мен изглеждаше и елегантно, и удобно, и много практично, навярно щеше да се наложи да благодаря на лейди Тьер. А след това погледът ми се плъзна по стената и аз за миг престанах да дишам: „Всички адепти от четвърти курс да представят темата си за дипломна работа до края на зимната ваканция. Старши следовател майстор Окено.” Тоест, една Бездна знае откъде, се беше образувала и дипломна работа по Смъртоубийства?! До столовата дотичах, придържайки полата и котето. Късметчето го поверих в ръцете на старшата готвачка, обърнах се и се затичах обратно към стаята. За щастие, лейди Верис беше все още там. — Добавили са ни още една дипломна? — още от вратата попитах аз. — И две курсови, и нормативи — отговори кураторът, и прозявайки се, добави: — И, да, удължават ви обучението с една година. Аз се свлякох на пода направо до отворената врата. — Риате, спокойно — Верис сладко се изтегна, — всичко зависи от специализацията. Който остава в направлението „експерт по проклятията”, се дипломира както си трябва, но в направлението „следовател-криминалист”, „служба за вътрешен контрол” и „военен следовател” се нуждаят от допълнителна година обучение. За специализациите капитанът беше права, но от друга страна… това са още цели две години и половина! Когато си в четвърти курс, това звучи като страшна присъда, защото година и половина, все пак, е доста по-оптимистично. — А ти казваш „не иска да се омъжва” — подкачи Верис Дара, — виж как се разстрои. Риате, отпусни се, на кого говоря, за твоето направление „следовател — криминалист” шестата година е практика в Нощната стража, теб лично ще те вземе при себе си Окено. Когато все пак успях да се изправя, аз дрезгаво попитах: — А може ли да получа … целия списък на предметите и курсовите работи за пролетния семестър? Верис се обърна към духа на смъртта и я инструктира: — В моето бюро отляво, третото чекмедже отгоре, избери специалността „следовател-криминалист”. След миг Дара ми подаде изписан лист… и аз се заех да се впечатлявам. Изглеждаше, че за работа в кантората няма да ми остава време. А след това си помислих — Юрао нали е следовател и е учил в профилната академия, може би са му останали някакви конспекти? Като се имаше предвид как детайлно водеше делата в „ДеЮре”, със сигурност си ги беше запазил. Настроението ми веднага се оправи. А аз все още не можех да забравя и за императорската библиотека, така че… — Ще се оправя — казах аз, отправяйки се с листчето към кабинета си. — Ти къде? — разтревожи се Верис. — Да го препиша — признах си аз. — Който е предупреден, е въоръжен. Между другото, а списък на примерните теми от Окено има ли? — Не — кураторът се изправи. — За сметка на това, списъкът с изисквания към оформлението и съдържанието е внушителен. Кой ли се съмняваше?! 	 
 Напускайки територията на академията, аз се запътих към Тоби. Денят беше чудесен — ярко светеше слънцето, студът щипеше бузите, а падналият през нощта сняг беше обелил къщите и улиците и всичко сияеше от чистота. Вървях по улиците на Ардам, поздравявайки познатите и усмихвайки се на непознатите и се радвах на живота. Както и да го мислех, но родният ми Загреб отдавна беше престанал да бъде роден за мен, аз живеех в Ардам и дишах Ардам и бъдещето си, до голяма степен, виждах свързано със столицата на Приграничието. Това, все пак, беше удивителен град. Тук по улицата можеха да вървят заедно елф и гном и върколак и трол, отровен норт и прекрасна дриада и сигурно само тук имаше толкова много смесени бракове. Обичах Ардам. — Дея! — чух внезапно. Обърнах се в посоката, откъдето се разнесе радостното детско гласче и приветствено разперих ръце. Сина, смешна и оваляна в сняг, също разперила ръце, затича към мен. Подхващайки я, аз завъртях момиченцето и радостният й възглас огласи цялата улица. — По-полека, Дея е слабичка, а ти вече си пораснала, — извика на племенницата си Тоби. — А тя ми липсваше-е-е! — изкрещя Сина и ме стисна в обятията си, които, честно казано, хич не бяха слаби. — Дея-я-я, къде се беше загуби-и-ила?!! Аз спрях и къдричките на Сина увиснаха като черни пружинки със хванати в плен снежинки по тях. — Отдавна не си идвала — заяви ми детето. — Не чак толкова — аз я пуснах на земята, разглеждайки руменото създание с блестящи черни очи. — Но ти си успяла да пораснеш. — Аз съм голяма! — уверено заяви Сина. — И красива! — Аха — стараех се да не се усмихвам, докато потвърждавам. — И в Деня на смъртта на зимата ще получа най-хубавите подаръци! Ох, съвсем ми беше излязло от главата — скоро щеше да е празничната седмица в чест на смъртта на зимата! — Сина, гледай, там е твоят приятел Митик — лукаво отбеляза приближилия се към нас Тоби. — Къде?! — малката започна да се оглежда, а забелязвайки наблизо не много по-голямо от нея момченце, повдигна полите на кожухчето си и запердаши с всички сили към него. Ние гледахме мяркащите се под дрехата крачета, а след това Тоби се приближи, хвана ме за раменете и се вгледа в лицето ми. Присъдата беше такава: — Станала си по-уверена, по-спокойна, а в същото време, явно си ревала цяла нощ. — Има нещо такова — реших да се покая аз. — Как сте вие? — Растем — дръпнатите очи на Тоби внимателно ме оглеждаха. — Ти към мен ли беше тръгнала? — Аха — радостно се усмихнах на зъбатото лице на нашия готвач. — Много ми липсваше. — И ти на мен — Тоби ме потупа по рамото. — Имам палачинки. — С какво? — изведнъж си спомних, че съм много гладна. — И яйца ще изпържа — правилно изтълкува погледа ми Тоби. — Сина, прибирай се! 	 
 Кухнята на Тоби е великолепна — уж не е голяма, а в нея има всичко. И работна маса, и малка масичка за хранене, и печка за готвене и цял шкаф с подправки. — Така-а-а — започна оркът, слагайки в чинията ми пържени яйца с кисели горски плодове, — а при нас в таверната стана убийство. — Как така? — аз даже хляба със сирене престанах да дъвча. — Ами така, лесно — Тоби ми сипа мляко в чашата, добави сметана и настърган шоколад. — Сел го забелязала, че клюмнал, сторило й се, че се е напил стражът, а като се приближила към него — той бил издъхнал. — Страж? — уточних аз. — Аха — пъхнаха ми в ръцете вкусно ухаещата чаша. — Шейдер цялата работа я покри, както винаги, но да можеше лицето да му видиш… — НОЩЕН СТРАЖ Е БИЛ УБИТ?! — аз не повярвах на ушите си. — Но как?! — Ти недей да нервничиш, давай, яж — дръпна се Тоби и се наведе към фурната, за да извади стоплените палачинки. Уви, аз бях загубила апетита си и почти не чувствах вкуса на яйцата, но пък плодовете ме върнаха на земята. — Тоби — преглъщайки и размахвайки вилицата си, започнах аз, — а кой изобщо е бил той? — Абе, дроу някакъв си — измъквайки грамаден казан, отговори оркът. Вилицата издрънча в чинията ми, падайки. — Не е твоят дроу! — Тоби обичаше чиниите си, а аз тук при него не една бях счупила. — Не е Найтес, въпреки, че приличаше на него. Аз мълчаливо отместих чинията и сега не свалях поглед от готвача. Тоби разбра, че докато не ми разкаже всичко, аз няма да ям, тежко въздъхна, тръшна се на пейката и заразказва: — То, кой го знае от какво е умрял? Лорд Мерос и той не можа нищо да разбере. И никакви следи, просто дроу изведнъж взел и спрял да диша — Тоби сви огромните си рамене. — Като че ли изобщо е забравил как се прави това. Тоест, дишал, дишал, а след това — дотук. „Проклятието за забвение ХагаероТшха” — прехвръкна през мислите ми, но веднага отхвърлих тази мисъл, та нали това проклятие е с отсрочено действие. Забавено, а тук говорим за офицер… Ако той беше започнал да забравя разни неща, щяха мигом да го отстранят от работа — Нощните стражи са особен контингент, на тях им правят практически ежедневни проверки. И все пак, Тоби имаше едно удивително качество — той като че ли виждаше същността и неговите думи за случилото се… Мярна се съвсем друга неприятна мисъл — а не съществуват ли и проклятия за забвение с мигновено действие?! Та нали магията се усъвършенстваше, и заклинанията не стояха на едно място, всичко се променяше, така че, какво пречеше на някого да променя проклятията? Мисълта беше доста потискаща, а и ми беше много неприятно да се съмнявам, че това, което бяхме учили толкова години изведнъж можеше да се окаже остаряло. И това беше не просто неприятно, това си беше страшно. — Дея — обади се Тоби, — ти побеля цялата. Побелях… възможно е. Аз изведнъж си спомних за тази особеност, която бях отбелязала в кристалите, останали след проклятието в таверната „Драконово яйце”. Там, освен проклятието „Живата смърт” имаше нещо, но не отделно, а съпътстващо, вплетено в кристалите на проклятието, станало негова съставна част… И пак същия проблем, че проклятията по-силни от първо ниво не са моментални, и за „Живата смърт” също се иска време… А ако то беше минало, та нали и посетителите на таверната щяха да са си тръгнали? Наистина, те биха се разпръснали във вид на умъртвия, а всъщност си седяха там. Бихме ли могли да предположим, че проклятието ги е убило моментално?! И ако предположим това, то можеше и да допуснем, че това странно отклонение, което бях забелязала се явява нещо като ускорител?! Тоест, катализатор на проклятието „Живата смърт”. Безумно предположение, да, но ако… Ами ако бях права?! — Тоби, трябва да тръгвам — аз станах, за първи път през живота без да доям нещо, което беше приготвил нашият готвач. — Аз… довечера ще намина. — Ама какво става с теб? — не на шега се разтревожи оркът. — С мен — нищо — аз все пак не се удържах, сграбчих чашата и на един дъх изпих половината сладко мляко, — а така, да, става наистина нещо много странно. Тоби само разпери ръце, гледайки как припряно се обличам. Въпреки това, след като си облякох палтото и си завързах шала, аз се върнах, грабнах една палачинка, пийнах пак от млякото, додъвках я, и целувайки готвача по бузата, се втурнах обратно към академията. 	 
 По улиците на Ардам тичах толкова бързо, че когато влязох през малката портичка в оградата на академията, ми се наложи да се свия на две и да се опитам да си възстановя дишането. — Дейка се върна! — Жловис тържествено излезе от своята стаичка. — Цялата румена, а очите оцъклени, сега ще изскочат. — Тъмни, Жловис — дишайки шумно, го приветствах аз. — И на теб ужасяващи, от кого бягаш? Махвайки с ръка в посока на академията, аз постоях още малко, за да ми мине задъхването, след това попитах: — А знаеш ли къде е Тесме? — Как да не знам? — гоблинът се разтопи в усмивка. — В западното крило, пак прави експерименти… Аз отново се втурнах да тичам, извиквайки назад: — Благодаря, Жловис! — И ето ви пак гатанка… — стигна до мен, но в продължението не се вслушах. Западното крило е най-отдалеченото от входа, и за да се стигне до него, можеше да се тръгне по дългия път, заобикаляйки административния корпус или да се мине напряко, но за това трябваше да се пресече вътрешното дворче и да се мине в опасна близост от кабинета на директора, но тези дреболии сега не ме тревожеха. Влизайки стремглаво в учебния корпус, аз припряно свалих палтото и шала си, окачих ги на закачалката и се втурнах направо през вратата към вътрешния двор. А там се оказа, че снегът е до колене. Все някак преминах през преспите, без да обръщам внимание на снега, наблъскал се в ботушите. Дотичах до вратата, отворих и… — Адептка Риате, какви ги вършите? — стана ми студено дори само от тона на лорд-директора. Неволно се обърнах и видях широката бразда, която аз самата бях изорала в снега. След това се обърнах към магистъра и разбрах, че в широката галерия той не е сам, а с двама субекти със странен вид и реших да обясня всичко както трябва: — Тъмни дни, лорд-директор, магистър Тьер — дишах шумно и с хрипове, — разбирате ли… темите за дипломните работи трябва да бъдат утвърдени и… — забелязах очертаващите се на лицето черни вени — и аз спешно трябва да съобщя темата на научната си работа на магистър Тесме. Лицето на лорд Тьер потъмня, двамата съпровождащи го с интерес преместиха поглед от магистъра към мен и аз разбрах, че сега нещо ще се случи… Нервно преглъщайки, се реших на недопустимото: — Аз много моля да ме извините — и закрачих бързо, но все пак, колкото може по-близо до стената и по-далече от наблюдаващия всяко мое движение магистър, — но аз страшно много съм закъсняла и… И когато почти бях подминала някои тъмни личности, чух плашещото: — Господа, вървете, аз ще ви настигна! А почти се беше получило! Или все още не всичко беше загубено? — Риате, спрете, където сте! Загубено си беше. Лошо. В крайна сметка, стоейки под портрета на Визериус Мълниеносния, същия този човешки маг, когото и в Тъмната империя го уважават, без да вдигам глава, унило се взирам в краката на приближаващия се магистър. Краката се спряха плътно до мен, докато звукът от стъпките на двамата несъстояли се свидетели се отдалечаваше все повече и повече, а аз чух раздразненото: — По снега, разсъблечена! А ако все пак онова нещо в таверната е действало като катализатор? Ей така, просто да предположим?! Гледах копчетата на ризата на магистъра, да си вдигна по-нагоре погледа някак ме беше страх, и си мислех… Мислех, мислех… Ами ако този катализатор въздейства на всички видове магия, включително и на заклинанията първо ниво? Самото проклятие „Живата смърт” реагираше на всичко от второ ниво нагоре, но ако самият катализатор… А лорд Тьер вчера беше произнесъл няколко заклинания за противодействие, а това е именно първо магическо ниво! — Риан — отмятайки глава, се вгледах в черните му очи, — а ти нищо странно в поведението си ли не забелязваш? Лицето на магистъра потъмня още повече, но любознателният ум на адепта вече не можеше да бъде потиснат. И спомените, дребните детайли, подхвърлените думи започнаха да изплуват, нанизвайки се в логическа нишка… Внезапно си спомних нашия разговор, там, по пътя към пълната с умъртвия таверна. Моят възмутен въпрос: „А защо вие така… се отнасяхте към мен тогава?” и отговорът на магистъра: „Дея, а как, според теб действа проклятието „Вечна страст”, с което ти ме награди?!” Проклятие… Тоест, магистърът беше под проклятие, а там имаше катализатор, ускорител и възможно, така, просто като безумна идея, усилвател… не, наистина, ами ако аз бях права?! И аз замислено казах: — Ти каза, че аз съм те прокълнала с „Вечна страст”. Не съм напълно съгласна, като се има пред вид, че там като че ли присъстват взаимно изключващи се формулировки, но ако това все пак е така? — едната вежда на лорд Тьер бавно запълзя нагоре. — И все пак — продължих упорито аз, — ами ако тези странни кристали действително свидетелстват за присъствието на ускорител или закрепител, добре, нека бъде катализатор и даденото проклятие значително се е усилило след като ти използва заклинанията за противодействие, докато се опитваше да спасиш онзи Безсмъртен? Ей така, чисто като предположение?! Риан няколко секунди мълча, а след това произнесе: — Не разбрах напълно за какво говориш, но аз никога не съм чувал за проклятия — усилватели на стари проклятия. — Така ли?! — аз се замислих. — А за проклятието „Живата смърт”? Изви се ален пламък. Топъл и ласкав огън за миг изсуши мократа ми пола и крака, а след това пламъкът угасна. — Да вървим — Риан властно ме хвана за ръката и ме поведе към експерименталните подземия, — ако Тесме не е наясно, ще попитаме новото попълнение на академията, имам пред вид проклятийниците. И когато ние започнахме да слизаме по стръмното стълбище и докато магистърът вървеше отпред, фактически придържайки ме, попита: — Откъде изобщо ти дойде тази мисъл? — Аз ходих до Тоби — стори ли ми се или Риан започна да върви малко по-бавно? — Той ми разказваше последните новини и ми съобщи за смъртта на един страж в „Зъб на дракон”. Лорд Тьер спря и удивено уточни: — Убийство на страж?! — Нощен — потвърдих най-лошите му предположения аз. Риан странно ме погледна. В погледът му имаше учудване и… опасение едновременно, а след това той предпазливо произнесе: — Само не ми казвай, че убитият е твоят… — Не Юрао — веднага побързах да го успокоя аз, — но също дроу. Аз си мислех, че ще продължим да слизаме, но Риан стоеше като вкаменен и продължаваше да ме гледа, а след това последва въпрос с прегракнал глас: — Вие в какво сте се замесили?! — аз премълчах, а магистърът изкомандва: — Бързо, ясно и по същество! Даже не знаех какво до отговоря. — Ти сега ми кажи само едно нещо — ръмжене се промъкваше във подчертано спокойния му глас, — това поне малко свързано ли е с човешката магия?! Аз размислих и реших да издам част от информацията: — Твоят баща е наясно! Гневът на лицето му се смени с удивено изражение. — И майка ти също — продължих аз. Удивлението прерасна в пълно изумление. Нанесох решаващия удар: — А аз си мълчах, защото иначе свекромонстърът ще насъска Емма срещу мен! А на мен и един път ми беше достатъчно и не ми се иска пак да изпитам усещанията от пълзящия по крака и по тялото медальон, честно. Ударът достигна целта — временно изгубилият дар слово магистър се обърна и отново ме поведе надолу по стълбите. За съжаление, ефектът от обърканата ми реч стигна само за четири стъпала. — Добре, аз сам ще изясня всичко! — раздразнено отрязаха. — Аз… мога и да разкажа — предложих предпазливо. 

 — Ще обядваш ли с мен? — мигновено внесе своето предложение Риан. Сега аз се спрях, гледайки лорд-директора. И може би си заслужаваше да си замълча, но аз не пожелах: — Не — тихо, но уверено казах на магистъра. С леко намръщване ми направиха друго предложение: — Вечеря? — Не! Лорд-директорът не попита нищо друго, ние продължихме пътя си надолу и скоро стигнахме до украсена с черен ахат врата. Това беше изключително сложна технология, но само този, разтопен от драконов огън камък, попиваше всички проклятия без остатък, почти като самата Бездна. Аз имах намерение да почукам, но Риан просто отвори вратата и викна: — Магистър Тесме! В отговор — тишина. След това, звук на припрени крачки и учуденото: — Лорд-директор? — Да, и не съм сам — Риан галантно ме пусна да мина пред него, в пълната тъмнина. След това взискателно нареди: — Дара, светлина! Светлината избухна едновременно от три страни, осветявайки огромното, облицовано със сив необработен камък помещение. На пръв поглед, би могло да се стори, че това е обикновено подземие, но внимателният поглед забелязваше черните полуразтопени камъни между сивите плочи, а специалистът, пък бил той дори само адепт-проклятийник като мен, не би могъл да не обърне внимание на обсидиановите нишки в разтопения ахат. — Учуден съм, трябва да си призная — независимо от язвителната забележка, Тесме беше леко смутен от нашата поява, — на какво дължа честта? Риан пусна ръката ми, предоставяйки ми свобода на действията. Друго не ми и трябваше. — Магистър — аз тръгнах към преподавателя, заобиколих го и стремително влязох в учебното помещение, — аз се сблъсках с невероятно проклятие. След това, без думи. Те и не трябваха. Сграбчвайки линеала, аз започнах да рисувам видените в таверната „Драконово яйце” кристали на дъската. И аз съсредоточено рисувах и чертаех схемата на проклятието, отбелязвайки едва с крайчеца на съзнанието си, че и двамата магистри се бяха приближили, а след това и учудените възклицания на Тесме. Естествено, проклятието го определи веднага: — „Живата смърт”. Та тази гадост е забранена! То е с двустранно действие! — Аз още нещо ще ви кажа — обръщайки се към магистъра, съобщих невероятното: — То, отгоре на всичкото е и с мигновено действие. Тесме изхъмка, седна на чина и с укор натърти: — Риате, Риате, седем пъти ти се наложи да се явяваш на един изпит, сега ще ми идваш на Смъртоносни проклятия по десет пъти! — и вече с повишен тон: — Опомни се, миличка, ние говорим за внесеното в регистъра на забранените проклятие „Живата смърт”. А то какво е? Кимайки уважително, аз все пак дръзнах: — Вие грешите, магистър. Погледът на Тесме стана такъв… ами, не много добър, но адептите, застанали на пътя на истината, и морето им беше по колене: — Вижте — аз отново се върнах към чертаенето на кристалите, — аз тогава го видях, отбелязах го като нещо странно, а освен това ме порази факта, че проклятието беше се задействало вече два пъти, преди нашето появяване, но едва днес се досетих: именно това свидетелства пряко, че то е било мигновено. Тесме не ме прекъсваше, Риан също ме слушаше мълчаливо, а аз продължих: — Признавам, тогава не ми беше до подозрения, аз обърнах внимание, запомних схемата, но да осъзная видяното… — Линеалът трепна, наложи се да взема гъбата и да изтрия кривата линия. — Тогава не ми беше до това. Досетих се днес, дойде ми като озарение. Аз свърших да рисувам кристалите, начертах схемата, отбелязах местата на преплитанията, а след това, отдръпвайки се на крачка, се залюбувах на собственото си творчество, сравних го с картинката, отпечатана в паметта ми и тържествено заявих: — Това е! И двамата магистри отвърнаха на заявлението ми с гробна тишина, но това не ме смути и аз продължих: — Имам предположението, че това е някакъв катализатор, тоест, ускорител и даже, възможно, усилвател. Защото, както виждате, проклятието „Живата смърт” е без изменения, но все пак то е действало мигновено. И ето какво още е странно, катализаторът… В този момент Тесме, който по време на монолога ми като че ли изобщо не ме забелязваше, скочи от бюрото, приближи се, взе тебешира и отиде до дъската. — Това е знак на времето — магистърът отсече сърцевината от първия кристал, — тук времето е завито в спирала. Това — беше отсечена и сърцевината на втория кристал — е страж, детектор… той реагира на… — Магия — подсказах аз. — Изглежда, че е така — Тесме спря пред третата част от схемата. — Това не знам какво е и това ме плаши. Никога не съм виждал нещо подобно… В учебната зала настъпи тишина. Наруши я, колкото и да е странно, Риан: — Махнете долния зиг-заг и добавете символ на смъртта, тоест, в дадения контекст, по-скоро на светлината — глухо произнесе той. Тесме замря за миг, а след това се хвърли към изображението и изпълни указанията на лорд-директора, за да възкликне слисано в следващия миг: — Активация от магията на Безсмъртните! — в края Тесме почти изпищя, но веднага раменете му се отпуснаха и с глух, напълно посърнал глас, магистърът произнесе: — Проклятие с насочено действие, това е… — бледият преподавател се обърна към Риан и съвсем тихо добави: — Това е страшно, лорд Тьер. Крива усмивка, кимване, а след това съвършено спокойно: — Странно беше и още едно нещо, лорд Тесме — Риан ми хвърли поглед. — Аз прочетох заклинанието за противодействие два пъти, но то не подейства. Адептката Риате едва започна да произнася необходимото и проклятието се поддаде мигновено. Защо?! Риан сега гледаше магистъра, очаквайки отговора му, но пък Тесме се вторачи изпитателно в мен и попита: — Какво заклинание за противодействие използвахте вие, адептка Риате. На пръв поглед това беше много прост въпрос и нищо особено, но… Как да призная на магистър Тесме, че същото това заклинание аз най-подло и абсолютно незаконно го бях преписала от неговата собствена книга?! А погледът беше взискателен и от мен очакваха отговор, и… — Вашето заклинание — навеждайки глава, признах аз. — Естествено, че моето, кой друг ви учи на такива неща — с леко объркване произнесе магистър Тесме, — но това, на което ви уча аз, го знае и лорд-директорът, а той… — възникна пауза, а след това, явно настъпи осъзнаване на станалото: — Кое МОЕ заклинание използвахте вие, адептка?! — Вашето — изписках аз, отстъпвайки на няколко крачки от разярения магистър. — МОЕТО?! Вие отново сте отмъкнали изпод носа ми моята книга?! Бързи стъпки, удар на нещо тежко по бюрото и гневният рев на магистъра: — Кое именно?! Вдигайки към него виновен поглед, видях върху бюрото същата тази книга и се досетих, че именно нея я бяха стоварили отгоре му. Стараех се изобщо да не гледам към Риан. — Покажете ми кое! — заповяда ядосаният Тесме. Наложи се да се приближа към катедрата, фамилиарно да отворя книгата… и това, как по свойски я разгръщам не остана незабелязано — магистър Тесме даже със зъби заскърца. Отворих раздела със заклинанията за противодействие и посочих това, което бях използвала. Риан веднага ме отдръпна настрана и двамата магистри се наведоха над манускрипта. — Вие сте внесли изменения — отбеляза след известно време лорд-директорът. — Да, след онази история с човешката робиня, аз преразгледах местата на вплитане на енергията. Но това е просто мое лично предположение и не се преподава на адептите, тъй като… — Мога да ви заявя, че вашето „лично предположение” позволи да се спаси живота на мой приятел — прекъсна го лорд Тьер. — Необходимо е да преразгледаме учебната програма. Тесме кимна, след това рязко завъртя глава и гледайки към Риан, тихо произнесе: — Кой би могъл да тръгне на лов за Безсмъртни? Кой? И защо? Аз дори не бих могъл да предположа каквото и да било. Изправяйки се, лорд-директорът сухо отвърна: — Който и да е хвърлил предизвикателство на ордена, ще си има работа с ордена. А Тесме беше задал правилни въпроси. Аз, например, вчера не се бях замислила, а сега… Сега ми стана ясно, че някой много беше бързал да се отърве от Риан. Защо?! Поради каква причина? Какво толкова трябваше да му каже или да му предаде онзи светлокос инкуб? — Какво още можете да ми кажете за тази схема? — лорд Тьер кимна към дъската. Тесме не отговори, но започна трескаво да прелиства страниците в книгата, а след това, явно открил това, което търсеше, той се обърна към дъската, седна на чина и започна да сравнява нещо, а след това се зае да пречертава схемата за себе си. Ние търпеливо чакахме и дочакахме: — Много коварно нещо, способно да реактивира и стари проклятия. Ако можех да чуя как се произнася, тогава може би щях да съм в състояние да съставя заклинание за противодействие. Единствено, не ми е съвсем ясно по повод този, четвъртия кристал, той вероятно е последствие от „нгесе”… - пауза, през която аз усетих как пребледнявам, — трябва още да поработя, да го разложа на съставни части. Нещо повече ще съм в състояние да ви кажа утре, лорд-директор. Риан унило погледна към дъската, кимна на някакви свои мисли и произнесе: — Какво пък, няма повече да ви пречим, а утре чакам подробен отчет. — Да, да, разбира се — без да вдига нос от книгата, отговори Тесме, но в следващия момент вдигна глава, прониза ме с лош поглед и заплаши: — Риате, гарантирам ви, че ви чака много, много, много сложен семестър. Ох, Бездна! Риан изобщо не реагира на тази заплаха, но на устните му потрепна усмивка. — И да — възползвайки се от ненамесата на лорд Тьер, реши да добави Тесме, — след като вие вече сте станала експерт по заклинанията за противодействие, бих желал да видя от вас тема на дипломната работа, свързана именно с тях. Въпроси? — Нито един — тихо отговорих аз. — Тъмни — произнесе лорд-директорът, приближи се, хвана ме за ръка и ме поведе към вратата. Оглеждайки се на излизане, забелязах хитрата, но доволна усмивка на лицето на Тесме. На него явно му беше харесало, че началникът му не се беше застъпил за мен. Да, предстоеше ми наистина много сложен семестър. 	 
 Напускайки обителта на Смъртоносните проклятия, ние започнахме да се изкачваме нагоре, по променящото извивките си живо стълбище. И то ги променяше бързо и точно. — А какво става? — реших да попитам аз, когато ние отново спряхме, очаквайки да се преустроят стъпалата пред нас. — Дара усилва заклинанията за безопасност — поясни изключително вглъбеният в себе си магистър. — Академията в опасност ли е? — шеговито попитах аз. И тогава си спомних! Гоблинът! Лорд-харг Норг, в момента, когато го спасявах се опитваше да каже нещо или да предаде… А какво, ако той вече го беше предал?! Ами ако всичко това, което се беше случило е имало за цел да не допусне срещата на магистъра с лорд Норг?! Да не допусне да бъдат… — Проклятийниците! — възкликнах аз. Някой иска да се сдобие със знанията на тези магове, които са заточени в камъните? — Възможно е — с леден тон отвърна лорд Тьер. — Във всеки случай, това изглежда логично и не си заслужава да отхвърляме подобно предположение. С отвратително скърцане на трошащ се камък, стълбата накрая прие удобно-проходим вид и ние продължихме пътя си. Риан отново вървеше напред и практически вече не ме гледаше. И изобщо посърналият и ядосан магистър не ми харесваше и това негово замислено-мрачно настроение, също. — Риан — аз спрях и той, тъй като ме държеше за ръката, също бе принуден са спре, — Бездната да го вземе този проклятийник, ние ще го открием и всичко ще е наред. В отговор чух глухото: — Работата не е в това, Дея. — Ти за вчера вечерта ли говориш? — досетих се аз. Качвайки се четири стъпала по-нагоре, изпреварих магистъра, надникнах в черните му очи, слабо блещукащи в полутъмния преход и тихо казах: — Ти беше под действието на проклятие, аз разбирам. Тъжна усмивка и още по-тихото: — Да, това обяснява поведението ми, но не го оправдава изобщо… Той се опита да продължи пътя си, но аз все още стоях, взирайки се в лорд-директора и със свито сърце тихо попитах: — Тоест, вашите чувства, предложението и изобщо всичко, което се случи са просто… резултат от проклятието, което аз поради незнание ви хвърлих отгоре? Стори ли ми се или стълбата изведнъж бе потреперила? Сигурно все пак ми се беше сторило, та нали не се чуваше вече страшното скърцане, но ако можех да съдя по собствените си усещания, то стълбището просто стремглаво се носеше в Бездната… Защото Риан не отговори. Той стоеше и ме гледаше. — Така, добре, аз днес имам още много работа… и Юрао ме чака, и… — аз се обърнах и изскубвайки ръката си от дланта на магистъра, практически побягнах нагоре по стълбите. Някъде около пет стъпала успях да измина преди да ме хванат, меко да ме задържат, а след това той просто ме вдигна и продължи да се изкачва с мен на ръце. — Любовта и страстта са две съвършено различни чувства, Дея — тихо произнесе магистърът, носейки ме нагоре. — Някой път ще ти разкажа за това, но не сега, прости. Гледах магистъра и изведнъж си спомних думите на Дара: „Ако той те е обидил, ти просто ми повярвай, на него от това му е хиляда пъти по-зле.” Сигурно Дара беше права — Риан изглеждаше така, сякаш не можеше да си прости това, което се беше случило вчера. — Какво имаше предвид, когато каза, че майка ми ще насъска Емма? — внезапно попита лорд-директорът. — Не е важно — аз реших да не издавам свекромонстъра, — ние сами ще се разберем, наистина. Риан кимна мълчаливо и продължи пътя си нагоре по стълбите и скоро ме пусна на последното стъпало. Веднага след като влязохме в галерията ме уведоми: — До обяд ще съм в Академията, след това, за съжаление, съм принуден да се върна в императорския дворец. Подписването на брачния договор ще се състои днес, вечерта вече ще започнат празненствата по повод предстоящото бракосъчетание на кронпринцесата… Аз мълчаливо се взирах в него, Риан не ме гледаше изобщо и не задаваше въпроси, но имах усещането, че той чакаше отговор. — Обещават, че фойерверкът ще е много красив — като че ли без да се обръща към никого, произнесе магистърът. С намек го произнесе. И като че ли нищо не предлагаше, след като беше получил моите категорични „не” на предложенията си за обяд или вечеря, но в същото време, прекрасно разбирах — чакаше моето решение. Само че, в плановете ми за днес изобщо не влизаше посещение на столицата, но… — А може ли да реша… по-късно — попитах аз, — например преди фойерверка? Лорд Тьер кимна мълчешком. След това поднесе дясната ми ръка към устните си, последва нежна, много нежна целувка и едва чутото: — Не ходи разсъблечена. След това внимателно пусна ръката ми и ме остави сама. Гледайки след отдалечаващия се Риан, аз се разкъсвах между две съвършено противоположни желания — да го догоня или да избягам колкото се може по-надалеч, например при Юрао. Обективната необходимост изискваше да се вестна в кантората, но… — Ри… — опитах се да викна аз и гласът ми секна, когато видях приближаващата се срещу лорд-директора лейди Митас. Но Риан, все пак чу, обърна се и с благодарност ми се усмихна. Интересно, какво ли си беше помислила нашата лейди-секретар, виждайки как директорът на академията и обикновена адептка стоят посред галерията, гледат се един-друг и се усмихват. С тежка въздишка се обърнах и побързах да напусна Академията на проклятията по дългия, но топъл път. След около четиридесет крачки, завивайки зад ъгъла, неволно се огледах назад и сърцето ми се сви — лорд-директорът все така гледаше след мен. Нещо му говореше, вече стигналата до него лейди Митас, чакаха стоящите недалеч същите онези господа, а Риан продължаваше да ме гледа. Академията я напуснах с тежест в гърдите и с безумно желание да се върна обратно. 	 
 Имах странното усещане, че това вече някъде съм го виждала, но не можех да разбера къде, тъй като опашки в Ардам от памтивека не беше имало, още повече, опашки от почтени гноми и със сигурност на опашка никога не се бяха редили пред кантора за частни разследвания. Но сега аз виждах именно стройна редичка чакащи! Внушителна опашка от възпитано общуващи гноми в зимни кожуси, с бради, които заради студа се бяха заскрежили от дъха им. А освен тях, пред нашата кантора се събираше тълпа, която, както и аз, потресено разглеждаше чудото невиждано! — А, ето я и нея! — чух аз откъм тълпата. Едва не попитах „Коя нея?“, но в този момент за мое собствено учудване, разбрах, че става дума за мен. — Дейка — от тълпата, която се любуваше на опашката от гноми излезе почтеният майстор Гровас и забърза да ме пресрещне, — от часовете те чакат тука, защо толкова се забави? — Ами, то… работа си имах — със запъване отговорих аз. — Работа си имала — майстор Гровас поклати укоризнено глава. — Дея, цялата работа ти е в кантората, набий си го в главата, иначе състояние двамата с Найтес няма да направите. Хайде, чакат те, отивай. И не ги подвеждай! С треперещи колене се насочих към кантората, поздравявайки всички гноми от опашката, качих се по стълбите, а вратата вече я отваряше пред мен Юрао: — Партньор, къде се забави? — още от прага започна той и дърпайки ме в помещението, с официален глас заяви на чакащите: — Ще бъдете повикани! Затваряйки вратата, офицер Найтес започна най-безцеремонно да ме съблича. — Помниш ли, бях ти казал, че има шанс да станем доверени следователи на гномската община? Вече станахме, ликувай! — шалът ми беше небрежно захвърлен върху закачалката, а Юрао се захвана с копчетата на палтото. — И ни затрупаха с дела — една година можем да не се тревожим за доходите — приходите ще са стабилни, но тук, разбираш ли — той свали палтото от раменете ми и също го хвърли на закачалката, — случаят с онова послание от мъртвия гном започна да се украсява със странни събития. М-м-м, виж ти, добре изглеждаш, уж на пръв поглед всичко е скромничко, но изглежда потресаващо. В столицата ли си била на покупки? Ри, направи ни чай. Хващайки ме за ръката, Юрао продължи своя непрекъснат словесен поток: — В общи линии, сега трябва да се оправим с клиентите, не е хубаво да ги държим дълго на студа, а и теб по-рано те чаках да дойдеш, Жловис каза, че ти рано си тръгнала към града, къде се размотаваш, всъщност? А, няма значение, после ще ми кажеш. Сега не ни е до това. Значи, ние оттук нататък се занимаваме с делата на гномската община, засега само в Ардам, но предполагам, че и гномите от цялото Приграничие ще се обърнат към нас. Разбираш ли, за тях е важно специалистът да е „свой човек“, а аз за тях съм „свой“, тъй като чичо ми, нали си спомняш… А и теб Гровас те е препоръчал и е гарантирал за теб, както и старият ни познат, дето златото насън беше скрил. Докато произнасяше тази реч, дроу ме беше завел до кабинета за прием на посетители, накара ме да седна и ми връчи купчинка чисти листове. Риая донесе чая и приветливо каза: „Радвам се да те видя, после ще ти разкажа нещо интересно“ и излезе. Оказа се, че за да извика първия клиент. — Юр — леко объркано погледнах към дроу, — ти сериозно ли? Дроу, намръщено ме изгледа и с менторски тон ме посъветва: — Партньор, върни се от небето на земята, ние имаме работа, ако не си забравила. Трябва да си утвърждаваме репутацията, така че, изобрази умна муцунка на лицето и да започваме. Че то гномите са най-надеждните клиенти, не плащат много, разбира се, но пък доходът е стабилен. Въпреки, че дроу не искаше и да ме чуе, се опитах да възразя: — Юрао, аз имах съвсем други планове, а ти беше казал, че само шест случая имаме! — не можех да се успокоя аз. — Ама теб кой те е възпитавал? — възмути се дроу, тръшвайки се на мястото си. — Дейка, шестдесет винаги е по-добре от шест, запомни! Хайде, стига дрънканици, отваряй папката и записвай: „Дело номер едно“! Послушно отворих папката и послушно започнах да пиша. И така, дело № 1. Майсторът-стъклар, почтеният гном Ойоко ни уведомява за кражбата на скъпоценностите на любимата си покойна съпруга, случила се преди две години. На въпроса защо не се е обърнал към Дневната стража веднага — гледа с укоризнен поглед. Наистина получих укоризнен поглед от гнома и чувствително побутване от Юрао. Наложи се да кажа, че задължително ще се заемем с разследването. Дело № 2. Почтеният гном Шутан, майстор-кулинар и собственик на една от най-любимите на всички чайни в града съобщава за привидение, в неговия дом обитаващо. Да го прогоним не моли, иска да разберем има ли привидението роднини, тъй като неупокоеният дух често плаче през нощта, а иначе е много полезна същност, води цялото счетоводство на гнома и той не иска да губи такъв помощник. Ние обещахме да направим всичко възможно. Дело № 3. Трябва да си призная, че още докато изслушвах втория клиент, аз някак си забравих за собствените си неприятности, а когато третият клиент ни сподели проблема си… — Разбирате ли, рецепта си имам — започна почтения гном, — от тъщата, тя е вещица, я имам. — Така, така — оживи се Юрао, — каква е тази рецепта? — Как да ви кажа — гномът изведнъж се изчерви, — това е специална рецепта, мъжка. Дроу се наведе леко напред, готов жадно да попива всичко, а на мен, от една страна ми стана забавно да наблюдавам заинтересувания Юрао, а от друга… ами странно ми беше да слушам подобно нещо. — Рецептата е много ефикасна — почтеният продавач на отвари се оживи, — и много години ми беше основен източник на доходи, но сега… Моите варианти бяха — „откраднат“, „изгубен“ и „появили са се конкуренти“. Вариантът на гнома: — Вече не действа — и някак тъжно разпери ръце. — И аз самият имах трудности — брадатото му лице като че ли се заля изведнъж с червена боя, — но си мислех, какво да се прави, възрастта си казва думата, но сега и други започнаха да се оплакват… Отварата ми я връщат, сърдят се, негодуват… — Ама че работа — Юрао искрено се разстрои. — Направо да не ви разправям! — поддържа го майстор Орго, а не мога и да разбера каква е причината. Това е рецептата, толкова години съм приготвял тази отвара и всичко винаги е било както трябва, а сега… Ех… Вече всички съставки проверих, и билките от други доставчици взимах и… — И какво? — не, дроу беше просто лично заинтересуван от този случай! — Не работи! — възкликна гномът. — Бездна! Аз с труд прикрих смеха си с кашлица и се опитах да започна да задавам въпроси без да се усмихвам: — Извинете, майстор Орго, а госпожа Орго, тя… — аз се запънах, виждайки реакцията на клиента. Гномът пак се изчерви и се смути окончателно, а от негово име отговори Юрао: — Ами че то почтеният майстор по отварите се разведе, за това от два месеца в Ардам всички шушукат — поясни дроу, — и се ожени за младо и красиво момиче. Разводи при гномите?! За първи път чувам. — И как бившата госпожа Орго прие ситуацията с развода? — все пак попитах аз. Тежка въздишка и гномът с мъка отговори: — Зле. Не ме разбра тя, не поиска да ме разбере. А това е не е какво да е, любов е, а тя… — Така-а-а — неприятна ситуация, — а рецептата, значи е от нейната майка, така ли? — Ами, да — гномът съвсем се омърлуши, — бившата ми е човечка, като вас, тя и майка й беше преселничка. Преселничка, това означаваше, че е била от едно от човешките кралства, такива емигранти имаше много в империята, при това и броят им постоянно расте, но преселенците предпочитаха да живеят в централните и южните райони, където нечистите и нечистокръвните са по-малко. Тоест, емигриралите човешки жени в Ардам не се заселват. Така че, ситуацията беше странна, много странна. — Юрао — провлачих аз, — защо да не се заемем с това дело веднага? Партньорът ми отговори в своя стил: — За тази мизерна цена? — Ще я увелича тройно — отволе се намеси в беседата гномът. — Шесторно, уважаеми — довърши го Юрао, — и ние ще се заемем с вашия случай още днес следобед. Не напускайте града, ако не е наложително, не излизайте от къщи и ще се опитаме да разрешим вашия проблем извънредно. Скъперничеството на гномите беше станало легендарно, но явно до този момент никой от тях не си беше имал работа с дроу, възпитани от гноми… Почтеният майстор Орго и аванс остави, и с всички условия на Юрао се съгласи, и даже си тръгна с усещането, че сега вече всичко ще бъде наред. Веднага след като майсторът по отварите ни напусна, дроу реши да започне да ме учи как да живея: — Кой така се пазари?! — А кой поставя пред свършен факт партньора си и не му казва, че клиентите са се утроили?! — възмутено отвърнах аз. — Само двайсет и четири дела! — той ме гледаше, като че ли го бях предала. Вратата се отвори, влезе нов гном — ние с Юрао едновременно нахлузихме на лицата си дежурна усмивка. Мен да се усмихвам ме беше научила работата като сервитьорка, а дроу явно беше преминал през школата на гномите, те даже си имат поговорка — „Усмивката носи дивиденти“. Дело № 4. — У нас се е завъдил домовик! — още от вратата ни обяви майсторът кожар Рут. Изглежда, че историята с отварата за мъжка сила нямаше да е най-странната сред делата на „ДеЮре“. Ние с Юрао се спогледахме, но не се втурнахме да доказваме, че в Приграничието домовици не се намират. — Той ми излока всичката сливовица, хърка така, че се тресе цялата лавка и псува като каруцар! Отново се спогледахме с дроу, но думата този път взе Юрао: — Простете, почтени майстор Рут — започна той, — само че с този проблем вие би трябвало първо да се обърнете към службата за контрол на имигрантите… — Двайсет жълтици! — изтърси гномът. — Ние още днес ще се заемем с работа! Да, финансовата политика в действие. Когато почтеният майстор кожар излезе, аз се вторачих в партньора, тъй като нямах и най-малка представа как бихме могли да решим този случай. Внезапно в коридора се чу силното: — Госпожа Риате тук ли е? — Д-д-да, — със запъване отвърна Янка, въпреки че изобщо не бях разбрала тя кога е дошла, когато започнахме, там като че ли само Риая седеше. Юрао също заинтересувано се заслуша и промърмори: — За каква Бездна Окено се е домъкнал при нас? Старшият следовател блъсна вратата и влезе, хвърли на дроу тревожен поглед и се озъби, виждайки ме. След това последва: — Адептка Риате, прелест моя, досетливото ми, разсъдливо момиче, гений ти наш на интуицията… — Хайде сега да не се опитваме да ми подмамим партньора! — даже ушите на Юрао клюмнаха. — Казвайте какво става и без реверанси! — Тъмни, майстор старши следовател Окено — казах аз, — какво се е случило? Ако можеше да се съди по лицето на полувърколака, всичко беше наред, но напрегнатият поглед към партньора изобщо не ми хареса. Изведнъж си помислих, дали Юрао знае за убийството на другия страж дроу? — Юр — аз се обърнах към офицер Найтес, — а ти за убийството в „Зъб на дракон“ знаеш ли? — При Бурдус? — златистите очи леко се присвиха. — Не. Кога се е случило? Така-а-а, а това вече беше интересно. Без да отговарям на въпроса на Юрао, попитах Окено: — Още едно убийство на дроу, така ли? — в отговор на изкривилото се изражение на лицето му, уверено добавих: — Аз нямам тайни от партньора, още повече, когато става дума за неговия живот. Окено с тежка въздишка призна: — Да. И там явно работата не е чиста, но нашият експерт нищо не намери, освен странни, непознати за него кристали, а да задействаме вашия Тесме… не е желателно. Не ни трябва разгласа, в крайна сметка става дума за безопасността на Нощните стражи. Аз не мислех така. Ние с дроу си разменихме погледи, и стана ясно, че мислите ни явно са потекли в едно направление. И веднага си спомних думите на магистър Еллохар: „Не се пъхай в тази история! И твоя дроу го дръж на синджир! Не се навирай в това, Риате, разбра ли? Има неща, които трябва просто да бъдат забравени!“ А ние все пак се бяхме намесили, но много ми се искаше да разбера, наистина ли бяха отворили ловния сезон за нас?! И кой? Кой изобщо можеше да знае, че бяхме намерили онази дървена пластина с описанието на човешкия магически ритуал?! А след това ми светна — та ние в градската библиотека на Ардам търсихме книги по човешка магия и речници! Ние!… Ама че Бездна! — Дали да не проверим библиотеката? — предложих аз. — И библиотекарите — добави Юрао. — Глупаво се издадохме. — Ей, а там чака и местопрестъпление — напомни за присъствието си Окено. — Дайте адреса — каза ставайки Юрао. Аз вече излизах от кабинета, за да се облека, но се сблъсках със следващия клиент. — Ей… накъде така? — възмути се гномът. А аз навярно се бях заразила от нашия златолюбив дроу: — Заповядайте, влезте, почтени — вежливо пропях на гнома, — вас ще ви изслушат, ще запишат всичко и ние при първа възможност ще се заемем с разследването. Риая! Очите на Ри изразително светнаха, тя изпълзя иззад бюрото, където се беше скрила, сигурно от старши следователя Окено, и недоволно попита: — Какво?! — Усмихваме се на клиентите — напомних аз и елфийката така се озъби, че седящата на мястото й Янка се потресе от ужас, но аз не се стреснах. — Така — припряно се приближих до бюрото, взех перо, лист хартия, — изслушвайте клиентите, записвайте всичко във вид: „Дело №, име на клиента, адрес, съдържание на проблема.“ Ако случаят е от деликатен характер, не е нужно да разпитвате, ние с Юрао сами ще се оправим. — А вие… къде? — попита Тимянна. — По работа — загадъчно отговорих аз. Юрао в този момент се появи зад мен, също се сблъска с клиента, мигновено се разтопи в усмивка, но не успя нищо да каже, защото аз изтърсих: — Всички ще ги изслушат, адресите ще запишат, ние ще се заемем с разследванията. Мен ме наградиха с одобрителен поглед, гнома — с радостно озъбване и Юрао тържествено произнесе: — Да, само днес и само благодарение на това, че услугите на агенция „ДеЮре“ са незаменими за самия старши следовател на Нощната стража, при нас влиза в сила услугата „Поръчай разследване“. Ексклузивно за представителите на уважаемата гномска община. Заповядайте, влезте, с вас веднага ще поговорят. Окено, който стоеше на вратата се отдръпна, пропускайки доволния гном, и изруга потресено: — Ох, Бездна! Юр притвори вратата зад гнома и сурово нареди на момичетата: — На всеки клиент предлагаме чай. Изслушваме ги всичките. Най-важно е адреса да запишете правилно. Към клиентите се обръщаме по име, никакви такива като „уважаеми гном“. Ако се издъните, ще ви уволня! И двете! Родната му сестра и официалната приятелка едновременно се нацупиха, но офицер Найтес беше суров и непреклонен. — Захващайте се! — изсъска той. А след това излезе на прага и обяви същото нещо, с което беше обнадеждил уважаемия гном… Бездна, даже името му не бяхме изяснили! В смисъл, обяви на всички, че „само днес и само благодарение на това, че услугите на агенция „ДеЮре“ са изискани от старши следователя на Нощната стража, ние предлагаме услугата „поръчай разследване“. Изключително и само за уважаемата гномска община. Заповядайте, влизайте, веднага ще ви обърнат внимание.“ — Дей, какво стоиш? — Юрао се върна. — Обличай се бързичко, хайде, трябва до другия край на града да долетим, убийството е станало в покрайнините. — А аз къде да ви чакам? — възмути се Окено, но при това не спря да се взира в изчервилата се, след своето позорно изпълзяване изпод бюрото, лейди Найтес. Юр хвърли поглед към Ри и тя се устреми към клиента, Янка без напомняне се втурна да прави чай, а аз започнах припряно да се обличам. Дроу наметна плаща си и отговори на прекия си началник: — На местопрестъплението, ние бързо. Когато заедно излязохме на прага на кантората, сред гномите се разнесе почтителен шепот: — Самият старши следовател… — Даже Нощната стража се обръща към тях… Нищо не могат без нашите следователи, то е ясно… Старши следователят сигурно три пъти съжали за ненавременната си поява, но реши да не разваля момента на нашия триумф. За сметка на това, Юрао още малко и щеше да се пръсне от удоволствие. — Ние така и на столичния пазар на услугите ще излезем — прошепна ми той, помагайки ми да сляза по хлъзгавите стълби. — Едва ли, ние не познаваме никого там — също шепнешком отговорих аз. — Най-важното е да си създадем име, а след това самото име ще работи за нас — продължи да рисува призрачни, но блестящи перспективи, партньорът ми. Старши следователят Окено изсумтя, каза: „чакам ви на местопрестъплението“ и тръгна към гущера си. Гномите след неговите думи въобще престанаха да дишат. Ние с Юрао слязохме на тротоара и дроу извика каруцар. Надявам се, че почтените гноми не се смутиха прекалено от факта, че ние се насочихме в посока, напълно противоположна на тази, в която беше полетял старши следователят. 	 
 В градската библиотека, както винаги беше почти безлюдно. Двама вампири нещо пишеха в читалната зала, един василиск унило премяташе страниците на някаква огнеупорна книга, явно замисляйки нещо мръсничко на някой от огнените, върколак, още съвсем млад и зелен преписваше от сборника „Ръководство по бързо превъплъщение“ списък с литература на същата тема. Така че, както винаги по време на ваканция, тук можеше да срещнеш само тези, които бяха на домашно обучение. И нас с Юрао те не ни интересуваха. — Тъмни дни, уважаеми — дроу стремително се приближи към бюрото за регистрация и се втренчи настойчиво в библиотекаря, — преди известно време ние се интересувахме от литература по човешки езици, помните ли? Младият гоблин се замисли, след това кимна и изтърси: — Бяхте изпратил сестра си, тя дойде, нали така? — Да — потвърди партньора ми. — Ние, между другото, още не сме върнали книгите. Няма страшно, нали? Гоблинът се наведе зад гишето, измъкна картите, погледна и възмутено произнесе: — Уважаеми, вие разполагате с петдесет и четири редки книги, изнесени от читалната зала и хранилището на библиотеката! Без капка смущение Юрао величествено кимна. — Трябва веднага да ги върнете! — ядоса се библиотекарят. — Какво, да не би още някой да се интересува от този антиквариат? — нахално попита Юрао и добави: — Според мен, преди нас двайсет години никой не ги е взимал. — Дори и да е така, това е собственост на библиотеката! — заяви гоблинът. — „Дори“?! — дроу направи стойка като уважаваща себе си хрътка. — А кой се е интересувал? — Така… — гоблинът протегна ръка към отделна купчинка карти, но веднага отдръпна ръката си и строго отряза: — Ние не разгласяваме подобна информация! — Нима? — за първи път виждах Юрао определено ядосан. — А ще ви се наложи, уважаеми. Офицер Найтес, Нощна стража — заяви дроу. — И вие нямате право да откажете сътрудничество на нашето подразделение! Гоблинът посивя, кимна и мълчешком ни подаде картата! Ние я сграбчихме едновременно и аз прочетох на глас: — Агур Фон, улица „Петата на трола“ номер десет, апартамент шест. — Ама че Бездна — изруга Юрао, а забелязал учудения ми поглед, поясни: — Някой си Агур Фон, живеещ на този адрес, беше намерен мъртъв преди два дни. И е живял сам, няма братя и приятели. Изгубихме следата, Дея. И ето така ти се стоварва отгоре усещането за пълна безизходица. Само че, имаше едно „но“. — Извинете — обърнах се аз към библиотекаря, — можете ли да си спомните как изглеждаше този субект? — гоблинът, който шашардисано ни гледаше, кимна. — И освен това, доколкото ми е известно, когато се подава заявка за книга, се налага да се подпише формуляр, нали? Има ли образец от подписа му? Отново кимвайки, гоблинът изчезна в сервизното помещение. — И какво ще ни даде това? — унило се полюбопитства Юрао. — Подписът може да се подправи, с облика е същата работа, ние сме в Приграничието, Дея, тук не е прието да зяпаш нехората нахално в лицето. — Това е гоблин, има изключителна зрителна памет, щом като веднага определи, че Ри е твоя сестра. Освен това, каквото и да успеем да разберем в тази ситуация, все ще е от полза. Юрао кимна, след това внезапно се наведе през бюрото, сграбчи картата, на която беше списъка със заетите от Ри книги и тихичко прочете: — „За офицер Юрао Найтес“… — Да, явно някой се е досетил, че табличката на гнома-кожар е у нас — прошепнах аз. — У мен — поправи ме Юрао, — и са се втурнали да ме търсят. Когато се върна библиотекарят, Юр подробно го заразпитва за външността на странния Агур Фон, а аз получих картата с искането и подписа. И странно нещо — подписът беше съвсем обикновен, никакви завъртулки, криви или несигурни линии, които обикновено съпътстват подправените подписи. А това значеше, че: — Имаме с какво да се заемем — решително казах аз, — той не е подправял подписа. — Но външността, да — Юрао издърпа картата от ръцете ми, — доколкото мога да преценя, проекцията е била много качествена, гоблинът някои несъответствия едва сега ги осъзна. Нещо лошо прободе сърцето ми и аз си спомних думите на магистъра: „Това беше проекция, достатъчно качествена, че даже аз да не разпозная измамата. А на подобно нещо е способна само човешката магия.“ — Да вървим на местопрестъплението. Аз взех бланката с искането и я скрих в джоба си, а на възмутения от действията ми гоблин обясних: — Той така или иначе няма да се върне, повярвайте. — Да, но нашите правила… — започна библиотекарят. — Благодарим за съдействието, оказано на Нощната стража — тържествено обяви Юрао, хвана ме за ръка и ние напуснахме сградата на градската библиотека. 	 
 Местопрестъплението се оказа неприятна на вид къща в покрайнините на Ардам. До там долетяхме на гърба на гущера на Юрао, а за да стигнем до гущера, наехме кола. Придвижването в карета се оказа много по-приятно отколкото върху рептилията, на гущера аз замръзнах до кости и сега стоях в коридора и си греех ръцете. — Ти какво? — попита дроу, наблюдавайки с подозрение танците с въздишки върху собствените ми горни крайници. — Не е желателно сега да се разболявам — тракайки със зъби, отговорих аз. Отвори се вратата, порив топъл въздух се завихри наоколо ми и отлетя. Останах стоплената, но раздърпана аз, а застаналият на вратата лорд Шейдер Мерос се поинтересува: — Така по-добре ли е? — Да… благодаря. — Радвам се да те видя, Дея — лорд Мерос ми се усмихна. — Найтес, вие закъснявате! Юрао измърмори нещо, помогна ми да сваля палтото и шала под натрапчивото внимание на Шейдер и под звука на уверението му: — Влизай, ние се постарахме да не пипаме нищо. Аз, сдържайки вътрешния си трепет, минах покрай лорд Мерос, който все още придържаше вратата и влязох в тъмното жилищно помещение, където се намираха старши следователят Окено, непознат експерт по проклятията и още двама офицери. Толкова бяха живите. Колкото до трупа, той полулежеше на масата и всичко изглеждаше така, като че ли този дроу просто беше заспал, мъртво уморен след тежък ден. Наистина си беше починал. Навеки. — И вие си въобразявате, че това девойче ще намери нещо? — раздаде се насмешливият пушачески глас на експерта по проклятията. Той явно беше опитен, на възраст поне колкото баща ми, с пронизващ внимателен поглед и самомнение, което явно беше засегнато от появата ми. На мен даже не ми дадоха да отговоря, а Мерос просто заповяда: — Вън. В помещението остана един жив по-малко. А отгоре изневиделица ми се стовари огромно чувство на отговорност и се прокрадна подлият пораженски въпрос: „Ами ако и аз нищо не намеря?!“ Влезе Юрао, огледа се и се запъти към прозорците, за да дръпне старите прашни завеси. Веднага стана по-светло, а мен ме запрепираха: — Дея, по-живо. Днес още нищо не сме свършили, а имаме работа…! И всички подли мисли, заедно със смущението бяха забравени. Приближавайки се към трупа, го заобиколих, търсейки каквито и да било следи от влага. Вода имаше в чашката, но явно нея вече я бяха местили, и по всяка вероятност именно експертът по проклятията. Така че, не намерих нищо. — В ъгъла има кофа с плесенясала вода — каза Юрао, ще свърши ли работа? — Възможно — но аз заинтересувано разглеждах верижката, която блестеше на шията на убития. На такива верижки обикновено окачваха „Сълзата на любимата“. — А може ли да… Лорд Мерос стремително се приближи, извади кинжал, разряза верижката, издърпа я от шията на трупа и ми я подаде. Така си беше — „Сълзата на любимата“, сладникаво-сантиментален подарък за спомен. Тези дрънкулки се продават в незавършен вид — просто верижка с мъничко прозрачно кухо мънисто с еднократен запас магия. В мънистото можеше да се запечати къдрица от любимия човек, сълза, обещание — каквото ти дойде на ум. Но именно сълзичката изглеждаше най-добре, погълналото влагата мънисто заприличваше на диамант във формата на капка. Но не в това беше работата. Важното беше, че в този медальон имаше именно сълза! — Може ли да ми дадете лист хартия? — сядайки срещу загиналия, помолих аз и разположих увеличителния кристал на гривната над медальончето. — И светлина, само че не магическа. И да, Юр, донеси насам тази кофа. Само че внимателно, не разклащай водата! Първо погледнах в кофата — там не се намериха никакви следи от проклятие, а това значеше, че и в чашката картинката е била същата, нищо чудно, че експертът по проклятията нищо не беше намерил. Затова пък в капчицата… Ех, да можеше да дойде Тесме, тъй като тук присъстваше едно от най-простите проклятия първо ниво — „Да пукнеш дано“, същият онзи катализатор и още нещо. — Веднага мога да ви кажа, че го е убило проклятие — пречертавайки на листа хартия схемата, казах аз. В стаята и така си беше тихо, а сега тишината стана съвсем напрегната. И в края на краищата лорд Мерос попита: — Ти искаш да кажеш, че някой е убил този дроу с проклятие и при това даже не е изменил магичния фон? Та той има уловител на колебанията вшит в униформата, както и всички Нощни стражи! — Да — без да вдигам глава и без да се откъсвам от работата си, отговорих аз. Окено мрачно изруга, един от присъстващите стражи изтърси нещо по-засукано, а Юрао заглуши всички останали с ядосаното: — Не пред партньора ми! Никой повече не ругаеше, всички мълчаха и ме зяпаха, но и на мен не ми беше до разговори. Така че на Юрао му се наложи да ме тормози с въпроси: — Дей, то какво излиза, някой без много-много да си дава зор, може да убие даже Нощен страж? Вдигнах поглед, разбрах, че сега всички ме гледат и в очите на всички се чете същия ням въпрос. Наложи се да отговоря максимално честно: — Това, което зная, е че се е появила определена словесна формула, която усилва проклятията. И ако предположим, че защитата, която носят Нощните стражи реагира само на магически атаки, тогава, да, има хора или нехора, които са способни без усилия… — нервно преглътнах, — да убиват и вас, и нас… Продължаваха да ме гледах, затова и добавих: — Аз не зная дали има някаква защита от това, струва си да се консултирате с магистър Тесме и с нашия лорд-директор, те вече работят над проблема. Лорд Мерос глухо попита: — От какво проклятие е умрял този… дроу? Интересно, ако им кажех, те само ще се разсмеят или ще ми се подиграват докато съм жива? — Аз ще предам схемите на магистър Тесме — внимателно подбирайки думите си, произнесох, без да гледам офицерите, — той ще ви запознае с изводите и резултатите. Разбирам, че Нощната стража би искала да избегне разгласяването на случая, но в тази ситуация, ще е по-добре да се пренебрегнат някои принципи. Магистър Тесме е посветил на проклятията целия си живот, вероятно ще намери някакъв начин за защита… — Вероятно? — попита старши следователят Окено. — Другият вариант е да се намери убиеца — изобразявайки жалка усмивка, отговорих аз. Старши следователят се намръщи и произнесе със заповеден тон: — Привършвай тук и отиваме в Тъмната крепост, искам да погледнеш още един труп. И ако твоето предположение е вярно, то това вече е на равнището на императорската гвардия, да върви право в Бездната дано! Да, настроението на всички се развали. С Нощната стража не се шегуват и в случай на опасност от такава степен, се задейства личната войска на императора. А императорската гвардия се състои основно от умъртвия и възродени, а това значи, че целият Ардам ще бъде обкръжен и изолиран до арестуването на убиеца или убийците. Изолацията сама по себе си е неприятно нещо, а наплива на умъртвия, които умеят да четат душите… бррр. И най-неприятното — ние с Юрао с увереност знаехме кой е на мушката на тези проклятийници, но никак не ни се искаше да го споделяме с присъстващите. — А аз си мисля, че за днес стигат толкова трупове — изведнъж произнесе лорд Мерос. И сега всички го гледаха удивено и неодобрително, дори аз. Юрао спаси ситуацията: — Какъв съм късметлия, моят партньор е нужен на всички — от старши следователя до шефа на третия патрул на Нощната стража! Дей, нямаме време. Припряно завърших да съставям схемата, офицерите се заеха с опаковането и изнасянето на трупа, а също така и с огледа на местопрестъплението, вече не само предварителен. И някак си се получи така, че скоро в помещението останахме само аз, Окено и Юрао. И когато излишните слушатели излязоха, старши следователят попита директно: — Вие в какво сте се забъркали, идиоти такива?! Аз лично си премълчах, защото все още бях заета, а собственото си мълчание Юрао нека сам да обосновава. И той взе, че го обоснова: — Питайте Дея. Хвърлих му най-възмутения поглед, на който бях способна и се върнах към схемите. — Риате? — въпросително проточи Окено. Премълчах. — Вие трябва дипломна работа при мен да пишете, нали не сте забравила? Не бях забравила. — Да ви организирам ли такъв, много весел семестър? Да, ще плеснат с ръце с Тесме, ще се прегърнат и дружно ще ме зарадват. Ама че ще ми е весело! — И между другото, вие и практика при мен минавате… Дали пък да не взема да лудна и да се омъжа, а? И ще си имам тогава само свекромонстър! Не, да ме изпитват Тесме или Окено, това все някак щях да го преживея, но лейди Тьер откровено ме плашеше. — Аз не зная в какво сме се забъркали — пределно честно отговорих на старши следователя. — Но ние с Юрао се опитваме да го изясним. И ако успеем, веднага ще ви уведомим, честна дума. И отново се заех с прерисуването на схемата. Над мен сгъсти заплашителна тишина, след това Окено мрачно заяви: — Найтес, ти си отстранен от всички дела и си под арест до изясняване на обстоятелствата! Увеличителният кристал се изплъзна от ръката ми и дрънна на масата, но пък Юрао не се смути: — Вие не сте упълномощен да поставяте под арест действащ офицер, майстор старши следовател Окено. Лорд Мерос, например, е упълномощен, но имайки предвид, че е убит вторият виждаш истината в подразделението, Шейдер няма да го направи, знаейки какво ни чака тази нощ. Така че… — А какво ви чака тази нощ? — заинтересувах се аз. Двамата синхронно ме погледнаха и единодушно и едно такова, ласкаво проговориха: — А ти пиши, пиши, не се разсейвай. — Аз чертая — съобщих и на двамата. — Така че, какво ще става довечера? В отговор — тишина… Дочуха се стъпки, влезе лорд Мерос и аз не издържах: — Кого чакаме тази нощ? — Закли… — Шейдер се запъна, подозрително ме погледна и се намръщи. — Заклинатели — завърших аз думата и също се позамислих. И имаше за какво! Заклинателите извършват набези из Тъмната империя, но по границите, в отдалечените от големите градове и от центъра села, там, където Нощната стража се появява не по-рано от три минути след като се включат сигналните амулети. Но тук е Ардам! Тъмната крепост на Приграничието, ей къде е, в непосредствена близост, за скаените да се появят тук е равносилно на самоубийство. Пък и никога не са идвали в столицата на севера. А сега, както изглежда, щяха да се появят… Въпрос — и защо им трябваше да рискуват? Всъщност, ако предположим, че тези скаени, които нападнаха заставата недалеч от родния ми Загреб са търсели гривната на семейство Тьер, то съществува вероятност, че тези също търсят нещо важно. А какво? Ние вече събрахме почти всички артефакти — медальоните, гривната, пръстенът, който е на мен и по всяка вероятност, подобен, който е у Риан… тоест, от комплекта чифт гривни, чифт медальони и чифт пръстени, ни липсва само една гривна. Нима втората гривна е скрита някъде в Ардам?! Това би могло да е така, ако имаме предвид, че Заклинателите се движат към Ардам… От друга страна, откъде накъде последният артефакт на рода Тьер ще е в Ардам?! Размишленията не ми попречиха да завърша рисунката на кристалите и ставайки, аз помолих лорд Мерос: — Ако може, отнесете това медальонче на магистър Тесме, най-добре е да му обясните какво се е случило, все пак ми се струва, че в тази ситуация е нужна помощта на специалист от високо ниво. — Разбрах — лорд Мерос обви „Сълзата на любимата“ в магически пашкул и попита: — Да те изпратя ли до академията? — Не! — едновременно отрязахме и аз, и Юрао, и даже Окено. Поглеждайки странно нашата подозрително единодушна компания, лорд Мерос отбеляза: — Започва виелица. — Да-да — Юрао ме похвана под ръка и ме поведе към вратата, — наистина трябва да вървим. А трупа в крепостта по-късно ще го разгледаш. 	 
 Небето беше сиво и намръщено, облаците висяха заплашително ниско и нямаше и намек за вятър… — Виелицата ще е силна — отбеляза Юрао, взирайки се в хоризонта. — И по-добре, няма да ви се наложи да се сражавате със Заклинателите — откровено казано, аз се безпокоях за партньора. — За тях виелицата не е пречка, те нали са стихийници — обясни той, — ех, да беше с нас лорд Еллохар, но няма как да стане. — Ами… извикайте го — предложих аз. Юрао ме измери с поглед и поясни като на малко дете: — Лорд Еллохар е важна птица, Дея, на помощ на момичето на най-добрия си приятел може и да дойде, но да зареже всичко и да се хвърли в защита на Нощните стражи, не е много вероятно. То така и трябва, какви стражи ще сме ние, ако постоянно ни е нужна помощ. Да, на тях хич не им беше лесно. — А как разбрахте, че насам се движат Заклинатели? — попитах аз. — Те идват от три посоки — една група от преддверието на Хаоса, само дето не мога да разбера, какво изобщо са търсили там, втората откъм Ррадак, третата от запад. Проблемът със Заклинателите е в това, че не могат да бъдат спрени по време на движение, те, също като шайгените, използват подреалността за пренасяне, но скаените поне могат да бъдат проследени. Духна вятър, за сега все още не много силен и дори не особено студен. Всъщност, преди снежната буря, беше станало осезаемо по-топло. Ние вървяхме по безлюдната улица, размишлявайки всеки за себе си. Някъде недалеч от тук живееше бившата жена от дело номер три и трябваше да наминем към нея, но сега имахме доста други неща да обмислим. — Струва ми се, че те търсят артефактите на Тьер — замислено произнесе Юрао. — И у мен възникна такава мисъл — отговорих аз. — А лорд Тьер старши все още не е разшифровал надписа и в този момент е зает в двореца… Що ли й трябваше на кронпринцесата да се омъжва точно сега!? — Юрао съвсем посърна. И тогава се започна! Какво именно се започна аз не разбрах, как и защо — също, но пръстенът на ръката ми изведнъж силно се нагря, толкова силно, че аз спрях и изпищявайки се опитах да си сваля ръкавицата… За да забравя на мига за нея, чувайки стона на Юрао… В следващия миг дроу започна да пада към мен, хъркайки и опитвайки се да посочи напред… Опитах се да погледна в това направление и нищо не видях. Абсолютно! А Юрао дишаше с хрипове и аз не можех да разбера какво става, но едно нещо осъзнавах ясно — трябваше да направя нещо! По-нататък като че ли всичко се забави като в кошмарен сън и аз си заповядах: Да преобърна Юрао. Да извадя кристала — увеличител, да се вгледам в слюнката, защото дроу не плачат от болка, а друга течност наоколо сега нямаше. Да опозная в кривите начупени кристали „Целувката на смъртта“. С накъсан глас, надвиквайки шума на започващата виелица, да прочета дванайсетото стандартно заклинание за противодействие. Тогава спасението можеше да се счита за успешно, ако не бях чула приближаващи се крачки от тази страна, в която беше посочил Юрао. Наложи се, без да спирам да чета заклинанието, да дръпна възелчето на конеца на дясната си китка, надявайки се, че този път Еллохар ще дойде на помощ малко по-бързо. — Ти пък коя си?! — пресипнал изменен глас. Виелицата свистеше! Снежинките се забиваха в лицето при всеки порив на вятъра, а заради паниката имах усещане за пълна нереалност на случващото се… Аз се вгледах в тъмната фигура над нас и чух: — Адахея норвеммосое… Почти веднага определих — проклятие „Неутолим глад“, шесто ниво, отложено действие, кара живите да поглъщат месо. Каквото и да е месо. Страшно проклятие, поглъщащо разума, чувствата, оставящо само ужасяващ глад и желание да разкъсваш плът със зъбите си. Забранено за използване. Леко притваряйки очи, започнах да чета заклинанието за противодействие… и едва не се обърках, когато чух една фраза, която изобщо не присъстваше в проклятието „Неутолим глад“: — Анахема адаенесе ет дактум даенас секее ородусмун фиерри! Аз можеше и да греша, но интуицията ми подсказваше друго — това беше тя, същата онази формула! Същият онзи катализатор! И аз го бях чула! И ясно определих енергийните потоци, влагани във всеки звук! Аз я бях чула! Тесме щеше да бъде във възторг! А, да върви всичко в Бездната, трябваше да направя нещо! Завърших заклинанието за противодействие и почти веднага, докато гласът на нападателя още звучеше в главата ми, мислено повтарях: „Анахема адаенесе ет дактум даенас секее ородусмун фиерри… Анахема адаенесе ет дактум даенас секее ородусмун фиерри… Анахема адаенесе ет дактум даенас секее ородусмун фиерри…“ Запомних я! А фигурата в тъмни дрехи, без да осъзнае, че проклятието й беше неутрализирано, леко се наведе към мен и изсъска: — Добър апетит, малката! И тогава аз осъзнах най-страшното — тази гадина ме беше проклела с „Неутолим глад“, така, че да изям Юрао?! Аз бях възмутена до дъното на душата си и проклятието за остро разстройство само се откъсна от устата ми: — Таека акахаа махехере! — закрещях аз, надвиквайки воя на разбушувалата се стихия, а след това някой като че ли ме дръпна за езика, и аз произнесох същата тази формула катализатор, вплитайки енергия в съответствие със схемата на кристалите, която днес бях прерисувала вече два пъти: — Анахема адаенесе ет дактум даенас секее ородусмун фиерри! Изви се син пламък! Ярък неистов, отрязвайки ме от сгърчената фигура… и осъзнавайки, че се е задействал преход, аз прегърнах Юрао толкова силно, колкото можех… Ние се понесохме нанякъде заедно! 	 
 — Адептка Риате, вие съвест имате ли и ако имате, къде сте я закопали? — насмешливо се поинтересува ехидният, но уморен глас на лорд Еллохар. Съвест? Сигурно имах, но местонахождението й точно в този момент не ме вълнуваше особено. Надвесвайки се над Юрао, аз обхванах лицето му с ръце, взирайки се в чертите на посивялото му лице. Особено внимание обърнах на устните — те не бяха почернели! Значи имаше шанс… Или не?! Докоснах бледните му устни с пръсти, веднага забелязах, че съм с ръкавици, а значи нямаше да мога да определя, дали те са по-студени от останалото му лице. Не се захванах да освобождавам ръцете си, а допрях с устни бузата, а след това и устата му… Беше по-студена! — Риате, това вече е наглост — шеговитите нотки в гласа на магистъра вече ги нямаше. О, Бездна! Какво трябваше да правя? — Риате! — излая магистърът. — Ох, що не вземете да млъкнете! — аз почти плачех. — Той умира! Проклятието вече е започнало да действа! А аз не зная какво да правя! — ето, все пак не се сдържах и се разплаках и сълзите закапаха на посивяващото лице на дроу. — Юр… — опитах се да го извикам аз, — Юрао, хайде, давай! Сълзите течаха без да спират, а аз, аз си спомнях всички заклинания за противодействие, които бях преписала от книгата на Тесме. И като че ли нещо ме озари — четвъртото от тях много приличаше на прочетеното от мен дванайсето, но в него имаше някои изменения в седмия и четвъртия енергиен поток. — Всичко ще е наред — уверих аз партньора и отново обгръщайки лицето му с ръце, започнах припряно да шептя думите и формулата, вплитайки ако не достатъчно сила, то със сигурност, душата си. Еллохар отново се надвеси над мен и аз чух тихото: — Дея, ела на себе си! Махнах му с ръка да се разкара и продължих. И едва не се обърках, когато през сълзи забелязах как се отдръпва мъртвешко-сивия цвят от лицето на партньора ми, как се отварят златните учудени очи, а след това Юрао дрезгаво изкрещя: — Дея, бягай… той е …зад теб…той… — и се запъна, осъзнавайки, че вече няма никого. Слагайки длан на устата му, решително дорецитирах заклинанието за противодействие и разбрах, че вече няма да мога сама да се изправя — слабостта беше ужасяваща. Бях се изчерпала без остатък. — Дея! — Юрао седна, стреснато гледайки ме. — Дея, какво се случи? Аз изтрих сълзите си, измъчено се усмихнах и се опитах да се пошегувам: — Според неговия замисъл, аз трябваше да те изям. — Как така? — Проклятието „Неутолим глад“ — с отслабващ глас отговорих аз, — плюс същия този катализатор, за да може проклятието с отложено действие да влезе в сила незабавно… Изискан начин да се отървеш от един неприлично любопитен дроу, нали? Юрао отново посивя. Уморено усмихвайки се, изтрих последните си сълзи и огледах помещението, в което ни беше домъкнал магистър Еллохар, който продължаваше да стои до нас. И той стоеше наблизо, а малко по-нататък се намираше маса, около която се бяха разположили четирима магистри в придворно облекло, седем гоблина, също облечени така, че да се подчертае техния висок статус и вече познатият ми наследник на империята на гоблините! И веднага се досетих защо Еллохар се беше забавил — дворцовите стени гасят магията, магистърът не беше почувствал веднага моя зов… — А-а-а — стараех се да не гледам магистъра на Смъртта, който, сигурна съм, сега ехидно се подхилваше, — защо вие самият… не се появихте? — По кюлоти ли? — язвително се поинтересува Еллохар. Аз се изчервих. — Толкова ли ти хареса представлението? — продължаваха да ми се подиграват. Мълчешком протегнах ръка, Еллохар ми помогна да стана. Осезаемо се клатушках. — Милорди — магистърът на Изкуството на Смъртта реши сам да се заеме с обясненията за присъстващите, — моля за извинение, но адептите… Ех, вие и сами разбирате, всички ние някога сме били адепти. Простете, аз ще доставя младежите в школата и мигом ще се върна. И в този момент заговори наследникът на гоблинската империя: — Лорд Еллохар, а нима тази млада адептка е … от вашите? Магистърът на Смъртта се обърна към мен, подигравателно вдигна вежда и полюбопитства: — Риате, ти да не си се сдобила с международни познанства, а? — и иронично проточи: — А ти надалеч ще стигнеш… Юрао също стана от пода, внимателно ме дръпна настрани от лорд Еллохар и така, като че ли между другото промърмори: — Е, ние ще си тръгваме, а? — Не, тук ще стоите — продължи да иронизира магистърът. — А, не, знаете ли, няма за кога да се размотаваме, имаме куп неща, с които да се захванем — не се предаде Юрао. — Аха, като например да пробвате да се гътнете там повторно! Трябва да отбележа, изключително важен и достоен стремеж, офицер Найтес — язвително се усмихна Еллохар. — А как иначе?! Ние, Нощните стражи, сме специалисти по героично умиране — изобщо не се смути партньорът ми. Избухна син пламък. Когато угасна, се оказахме в странно кръгло помещение под облаците, и директорът на Школата за Изкуството на Смъртта се върна към прекъснатия разговор: — Нямаше как да не забележа, че сте познавач на геройската смърт, Найтес. Много красиво ви се получаваше — да изпуснете последния си дъх в обятията на възлюбената… страхотно романтично — независимо от усмивката, погледът на лорд Еллохар стана един такъв неприятен, страшен и празен. — „Възлюбената“?! — жлъчно уточни Юрао, — Не, магистър, да домъкнете любимата девойка на местопрестъплението, на това само вие, поклонниците на Смъртта, сте способни, а ние с партньора просто водехме разследване. — Нима? — директорът на Школата за Изкуството на Смъртта заобиколи дроу и втренчено гледайки мен, зададе въпрос: — От един път не схващаш, а, Риате? Да си кажа правичката, аз се боях от лорд Еллохар. Много. Тъй като независимо от усмивката, подчертано веселия характер и любовта си към язвителните изказвания, у него имаше нещо не просто страшно, като у лорд Тьер, а наистина ужасяващо! И ако можех да съдя по погледа, директорът на Школата за Изкуството на Смъртта се канеше да направи нещо наистина ужасяващо с мен. Преглъщайки, се опитах да заговоря: — Разбирате ли… — Разбирам — прекъсна ме магистърът. — Само не почвай да пищиш, моля те. Последното, което забелязах беше как Юрао се хвърля към мен, но пред него, неясно откъде, изникват двама адепти на Смъртта и… дроу нищо не можа да направи. Затова пък успях аз, независимо че бях изплашена до припадък, следейки с поглед светещата длан, която лорд Еллохар протягаше към моята глава. — Таека акахаа ает гмесеа! — изтърсих на едни дъх. И дланта на магистъра угасна, а самият той с оцъклени от учудване очи вбесено ме погледна и шумно издиша: — Ама, Риате! — Простете, моля ви — простенах аз, гледайки пребледняващия лорд, когото току що бях наградила с остър пристъп на ревматизъм. — Риате… — изсъска той. А в момента, когато реши да помръдне, заскърцаха всичките му стави. — Извинете — беше ми страшно неудобно. — Ама аз се стреснах… а вие към мен ръка протягате, а тя и свети отгоре на всичкото… — Така ли? — изрева лорд Еллохар. — Ами да — промълвих аз. — Вие сте страшен… А и тази „Ръка на Смъртта“… — Напаст такава! — продължи да съска директорът, опитвайки се да си разгъне гърба. — Ама, аз наистина съжалявам! — казах с накъсан глас. — Ами давай, почни и мен да ме целуваш отгоре на всичкото — с глух стон произнесе застиналият във все същото положение, в смисъл, с протегната ръка, лорд Еллохар, — а на мен след това Тьер ще ми организира персонален апокалипсис… Бездна, как се сваля това?! От двайсет години не съм се сблъсквал… Какво беше там заклинанието за противодействие, а?! Един от адептите, вампир, се приближи и прошепна нещо на магистъра. Аз не чух какво, но директорът на Школата за Изкуството на Смъртта почти веднага го повтори, изправи се, пое си въздух с облекчение, а след това хвърли мрачен поглед към вампира, облечен в черна униформа на адепт и мрачно произнесе: — Значи така, ти си провалил лекцията на лейди Авнис по оръдия и устройства за мъчения, а? Вампирът явно се разкая за добрината си. А под погледа на магистъра направо заотстъпва назад и … се скри зад мен. И тогава се случи това, което никой не очакваше. Изви се адски пламък! Когато в сравнително тясното помещение се появи един Безсмъртен, на нас с Юрао изобщо не ни олекна. На Еллохар, кой знае защо, явно също, защото той недоволно се намръщи. — Какво става тук при вас? — с глух глас попита магистър Тьер. Отговорът на магистър Еллохар мен лично ме учуди, тъй като той отговори с въпрос: — А при вас? — При нас? — уточни Риан. — Ние си имаме девет Заклинатели, ти помоли да се свържа с теб, ако там се появи Оратус. Тук какво става? — Ами тук… — Еллохар с жест заповяда на адептите на Смъртта да се изпарят, ние с Юрао жално и завистливо проследихме излизането им, — при нас… времето се променя. — Естествено, че се променя, в Ардам предизвикахме снежна буря — гласът на Риан стана абсолютно спокоен. — А защо? — реших да се намеся с въпрос аз. — Явно, за да накарат местните жители да си стоят по домовете през нощта — досети се Юрао. За нас си спомниха. Еллохар окончателно се намръщи, а след това по най-безобразен начин ме наклевети: — Твоята адептке ме прокълна. Лорд Тьер се обърна към мен, но при това все така си оставаше с непроницаемата маска на лицето. — И хич не се надявай, няма да я свали — каза изведнъж Еллохар, — но повярвай ми, не си струва да съжаляваш за това. Безсмъртните преди бой — това е страшно зрелище. А след това изтърси съвсем неочаквано: — Тьер, аз на твое място бих взел Риате със себе си, тази адептка свали доста гадно проклятие от своя остроух. — С нас са трима проклятийници със звание «магистър» — гласът на лорд Тьер изобщо не ми се нравеше, — ти идваш ли? Еллохар въпросително кимна към мен, Тьер пресипнало отговори: — Аз все още удържам портала. — Разбрах, отивай — лорд Еллохар внезапно извика: — Влад! Почни мигновено се отвори вратата, влезе строен, стегнат в мундира на адептите на Смъртта вампир. — Погрижи се — заповяда директорът на школата за Изкуството на Смъртта и влезе в адския пламък. А Риан се бавеше. След това внимателно, сякаш се боеше да не ме изплаши, се приближи към мен, ласкаво ме погали по бузата и тихо каза: — Ще се върна за началото на фойерверките. Няма никакъв повод да се безпокоиш, просто за нас е важно да ги получим живи — мълчаливо кимнах, взирайки се в непроницаемо черната маска. — Скоро ще се върна — разбра правилно погледа ми той, — даже не се притеснявай. А след това се обърна и изчезна в адския пламък. Почти веднага огънят угасна. — Ама че Бездна! — Юрао беше видимо разстроен, — те са решили сами да се намесят, естествено, без да поставят някаква си там Нощна стража в течение, а нашите като тъпоглави умъртвия, ще седят в засада цяла нощ! — А, защо пък… може и да ги предупредят? — аз все още се вглеждах нататък, където до преди малко гореше пламъкът. — Тьер? Да предупреди Шейдер? Не ме разсмивай, Дея, началника на нашия патрул и Тьер и Еллохар не могат да го понасят. Така, а сега теоретично, защо им е на Безсмъртните да ловят Заклинателите?! И си спомних това, което беше казал Риан на магистър Тедме: «Този, който предизвика ордена, ще си има работа с ордена!» То тогава какво излиза — че онова нападение на лорд Тьер и неговия приятел е било организирано от скаените?! В този момент се обади вампирът: — Господа, предлагам за слезем в столовата, там точно сега сервират вечерята! — От устата на вампир това звучи плашещо — подхвърли Юрао. — И това го казва представител на народа, сред който, да изядеш мозъка на своя враг се счита за изискано удоволствие?! — не остана длъжен вампирът. — Ти нещо ме бъркаш със северозападните — упрекна го дроу. — Съдейки по разреза на вашите очи, вие сте в близки родствени отношения с представители на именно най-кръвожадните кланове на тъмните елфи — прояви ерудиция вампирът. Юрао присви същите тези очи, огледа вампирчето от глава до пети и се поинтересува: — Клан Блаед? — Същият — учтиво отговори вампирът. — Хм — офицерът от Нощната стража отново удели цялото си внимание на вампира и нагло попита: — Какво, на най-младия в рода му е омръзнало да слуша по-възрастните? — Не — вампирът продемонстрира възпитано-подигравателна усмивка, — просто обичам да убивам. Между другото, именно днес изучихме двайсет и шест най-болезнени начина за убийство на дроу. Да ви покажа ли? Сега пък беше ред на офицера от Нощната стража Юрао Найтес да се усмихва подигравателно. Той намигна шеговито на вампира и довърши опонента си: — Излъга два пъти — когато ми разказваше приказки за любовта към убийствата, а и за изучения днес материал също — и обръщайки се към мен: — Да вървим, Дея, те тук трябва да имат внушителна библиотека. Никога не си бях мечтала да посетя Школата за Изкуството на Смъртта — зловеща си е. Това не е нашата Академия на Проклятията, с която сме свикнали, дори не е Университетът на Тъмното Изкуство, Това си е Смърт в чист вид! И страховете ми само се потвърдиха, защото едва излязохме, когато над главите ни се разнесе: «На вниманието на адептите! На територията на Школата се намират два нови обекта — човешко момиче и дроу. Забранени са за използване. Повтарям, това не е учебна проверка, забранени са за използване!» — Юр — аз се вкопчих в лакътя му, — дай по-добре да почакаме в кабинета. Но партньорът ми гореше от желание да изучи неизвестното, и ние продължихме напред. Отзад безшумно вървеше вампирът, пробождайки гърба на Юрао с ненавиждащ поглед. Всъщност, не само той се придвижваше безшумно, тук всички ходеха така, и за нас се оказа напълно изненадващо да се озовем в огромен коридор, където бродеха над четиридесет адепти… безшумно! — Погледни през прозореца — неочаквано ме подтикна партньорът ми. Хвърлих поглед — на широкия двор десет адепти водеха прицелна стрелба по други десет, които стояха до дървена стена, при това стреляха с арбалети… А Верис по нас хвърляше само снежни топки, за което веднага почувствах към нея огромна благодарност. Една от адептките се разсея, отхвърляйки назад сплъстилата се коса… и веднага арбалетната стрела се впи в бедрото й! — Жестоко е тук — отбеляза Юрао. — Не-е-е, това е първи курс — вампирът се приближи, — а стрелят абитуриентите, тоест дванайсети, те сега внимават. А когато са дванайсети и дванайсети, да, там е жестоко, те постоянно се целят в очите и стрелят доста по-бързо. За всеки случай се преместих по-близо до партьора, Юрао мълчешком ме прихвана през раменете. Имах усещането, че от всеки тъмен ъгъл някой се цели в очите ни. От това чувство даже започваш да мигаш по-бързо. — Слушай, аз наистина бих се върнал обратно в кабинета — замислено призна дроу. Аз отчаяно закимах, съгласявайки се с предложението му. — Ама вас никой няма да ви пипне, нали Тараг предупреди всички. — Тараг? — попитах аз. Тогава въздухът заблещука и аз чух мекото: — Точно така, госпожо Риате. Юрао бавно произнесе: — Възроден дух на смъртта. — А, значи като Дара — досетих се аз. Духът на смъртта стана малко по-малко прозрачен, тъжно се усмихна, а може така просто да ми се беше сторило, и каза: — Дара е особена. Юрао още веднъж се огледа и се обърна към Тараг: — Любезни, тук къде е библиотеката? Пред нас веднага се появи светеща схема на зданието… Освен трите горни, имаше и десет подземни етажа, и духът обясни: — Първият наземен етаж, корпус девет, номер сто и двайсет, да не се объркате с инфекционната лаборатория. И изчезна. И схемата изчезна. А и вампирът се беше изпарил междувременно. А ние останахме… гледайки безмълвно крачещите, като че ли бяха привидения, адепти на Смъртта. Стана ни страшно! — Ще търсим ли библиотеката? — попитах аз, кой знае защо, шепнешком. — Толкова ли ни е изтрябвало? — също така шепнешком уточни Юрао. Навярно и той се опасяваше да не обърка библиотеката с лабораторията. — Аз запомних обратния път — зарадва ме офицер Найтес, и стряскайки се от шума на собствените си стъпки, ние тръгнахме да се връщаме. 	 
 Кабинетът го намерихме! Втурнахме се вътре, затворихме вратата и с облекчение издишахме. И след всичко видяно, мен ме безпокоеше само един въпрос — и как Риан е учил тук цели дванайсет години?! — Зловещо място — озвучи мислите ми Юрао. — Ужасно, все още ми е настръхнала косата. — А сега, разказвай — дроу разкопча наметалото си, пристъпи навътре и седна на твърдия диван до кръгъл прозорец. — Питай — сваляйки палтото си и премятайки го през облегалката на стола до вратата, се приближих и седнах до Юрао. Така добре си седяхме! През тъмния прозорец се виждаше изгряващата червена луна, в небето кръжаха прилепи, дроу ме прегърна през раменете и аз се преместих по-близо. Беше приятно, спокойно и за никъде не трябваше да се бърза. — Ами, на първо място, ме гложди любопитството по повод проклятието, с което са убили онзи дроу — започна Юрао. — Ти няма да повярваш — аз се прозях, — една от най-простите формулировки звучи така: «Да пукнеш дано». Юрао не повярва. Не, той знаеше, че му казвам истината, него нямаше как да го излъже човек, но все пак не му се вярваше. — Така — след известно време произнесе дроу, — тоест, банално, дори не мога да го нарека проклятие, а чистосърдечно пожелание, и… горкият дроу ритва камбаната? — Не съвсем — аз се наместих по-удобно, — излиза, че цялата работа е във формулата, която проклинащият произнася като закрепител. — Типа, като лепило? — Юрао не можеше изобщо да го осъзнае. — Типа, като заклинание с насочено действие и със зазаден времеви промеждутък. Тишина. Леко дръпнатите очи сега наподобяваха почти кръглите очи на трол, а на лицето се четеше изражение на пълно недоумение. — Така-а-а — Юрао тежко въздъхна, — сега разказвай за нападението. Аз разказах абсолютно всичко, влючително и това, че го беше заплашвала разходка в Бездната. Дроу слушаше мълчаливо, без да ме прекъсва, опитвайки се да разбере с какво си имахме работа. След това започнаха въпросите: — Той маг ли е? — Нямаше колебания на магическия фон — припомняйки си случилото се, отвърнах аз. — Значи, може да предположим, че това е адепт от вашето заведение? Този път мислих по-дълго. Спомних си тъмната фигура, неговото поведение в момента, когато аз бях започнала да произнасям заклинанието за противодействие и стигнах до извода: — Не. Ако той беше някой от нашите, той щеше да знае, че произнасям заклинание за противодействие и да се опита да ми попречи. Разбираш ли, ние зубрим всичко до такава степен, че разпознаването на произнасяното заклинание или проклятие започва от първите три думи, така че, не е от нашите. — Значи, не е маг, не е от вашите, а как тогава не получава рикошет от проклятията?! — попита Юрао. За това и аз се бях замислила. Не, с този дроу, когото го бяха проклели с баталното «Да пукнеш, дано», там всичко беше ясно, но върху мен и Юрао този субект беше използвал много по-силни проклятия… — Още един въпрос — съдружникът ми сурово ме погледна, — ти каза, че ме бил наградил с проклятието «Целувка на смъртта», нали? — Да — вече започнах да разбирам какво има предвид. — Нали помниш онова дело с вампирката — златните очи на дроу се присвиха, — тя имаше същото проклятие отгоре си, защо ти тогава не прочете заклинанието си? — Срокът беше минал — честно си признах пред Юрао. — аз не съм маг, а проклятийник, аз мога да сваля проклятие не по-късно от един-два часа след произнасянето му. — Ама че Бездна! — офицер Найтес явно беше разстроен. — А кой може? — Знам със сигурност, че лорд-директорът може — замислено отговорих аз. — Тесме, едва ли, той също е лишен от магия. — А лорд Мерос? — М-м-м, съмнявам се, че той разполага с нужните знания — и тук се роди въпросът — а откъде магистър Тьер разполага със съответните знания? — От всички, които познавам, само Риан. Ние отново замълчахме, а след това Юрао отново попита: — Значи, чисто теоретически нещата изглеждат така: ние сме тук, а проклятийникът с обидения, тоест, разстроения си корем — някъде там? — аз престанах да дишам, а Юрао продължи: — Заклинания за противодействие той не знае, доколкото схванах. Тьер едва ли ще му помогне и излиза… Няма да ни е трудно да го намерим, този посерко! — Той ще трябва да се обърне към лечител! — аз подскочих. — Трябва да се връщаме в Ардам! — Аха, а сега седни и се успокой — изпухтя дроу, — ако бяхме в Приграничието, аз бих изпратил съобщение на нашите, но от тук няма да стигне. Разстоянието е много голямо. Аз седнах. Беше ми неспокойно на душата за Риан. Ние помълчахме още малко, а след това Юрао замислено подхвърли: — Не мога да разбера, защо Еллохар така се тръшка. Създава се усещане, че той нещо знае и не казва, или че покрива някого. Аз имах приблизително същите усещания, но не можех да разбера какъв беше проблема… въпреки, че от директора на Школата за Изкуството на Смъртта всичко можеше да се очаква. В този момент се разнесе звън, и звънеше определено някъде откъм наметалото на дроу, а след това се чу странно ехо. — Шейдер ме вика — Юрао се намръщи, — а мен ме няма! Ох, ще ме пили на главата началството… Замълчахме. След третото повикване дроу изруга и попита: — За каква бездна ти изобщо извика Еллохар? — То и аз не исках, наистина, но нямах кой знае какъв избор — на мен самата ми беше съвестно. — Да беше прокълнала нападателя и готово! — скастри ме Юрао. — Аз не знаех той маг ли е или не, а ако беше маг, щеше много бързо да се отърве от проклятието ми. — Лорд Еллохар не се избави бързо— припомни ми партньорът. — Еллохар не се опита да се отърве, той търсеше заклинанието за противодействие — поясних аз. — Лошо. Вратата се отвори без да се почука и влязоха два вампира. Зяпнаха ни с почервеняващи очи. Първият вече го познавахме, а вторият реши да се представи: — Иктамус Оргин, на вашите услуги. — Излъга два пъти — мързеливо отвърна Юрао, — нямаш никакво намерение да ни оказваш каквито и да било услуги и не се казваш Иктамус. Вампирите мълчаливо се изнизаха навън, а иззад притворената врата се чу възмутеното: — Но как? И недоволното от Влад: — Аз ти казах. Ние с партньора си спогледахме, явно и на двамата ни дойде едва и съща забавна мисъл — „Това е само началото“. Така си и беше! Вратата се отвори за втори път, влязоха трима — същите тези вампири и заедно с тях стройна миловидна тъмна, явно родом от Хаоса, а зад вратата се бяха стълпили най-малко още десет адепти. — Тъмни дни — оказа се, че девойката има леко дрезгав и много приятен глас. Ние мълчахме, адептите чакаха. Те се отказаха да чакат първи: — Ще позволите ли да ви поканим да вземете участие в един експеримент, лорд Найтес? — лукаво се поинтересува момичето. Юрао нагло се тросна: — Не. Миловидното личице моментално се сдоби с внушителни кучешки зъби, а след това тъмната заплашително изсъска: — На мен не ми отказват! И какво, според вас каза дроу? Дроу нагло изтърси: — Лъжеш. Адептите на Смъртта за първи път откакто бяхме дошли в школата престанаха да напомнят привидения и зашушукаха, хвърляйки погледи към сглупилата девойка. Май че нечия репутация се трещеше по шевовете. — Аз съм Ерха! Всички знаят, че думата на Ерха е закон! А ти си всичко на всичко жалък дроу и ти ще си платиш за думите, елфийски изрод! „Жалкият дроу“ весело ми намигна и не особено тихо, а направо така, че всички да чуят, ми прошепна: — Учи се, Дея, ето какво значи ефективен флирт — и към адептката: — Малката, аз вече на всичко съм съгласен. Адептите ги покоси пристъп на смях, „малката“ се покри с петна, Юрао отчаяно се стараеше да не се разкикоти. Ерха се опита да каже още нещо, но в крайна сметка изсъска: — Ние пак ще се срещнем! Юрао със смях подхвърли в отдалечаващия се гръб: — Ардам, пресечка „Тъмен ужас“, номер двеста и четири, апартамент седемнайсет. Ще те чакам, красавице. Адептката на смъртта се спря, обърна се, и облъчвайки Юрао с убийствен поглед, просъска: — Ама аз наистина ще взема и ще дойда, дроу! — Искрено се надявам на това — с хитра усмивка отговори офицер Найтес. Когато вратата се затвори, Юрао подскочи, отново отвори многострадалната врата, примами някого с пръст и почти веднага влезе онзи, първият вампир — Влад. — Слушай — Юрао изглеждаше леко смутен, — а тази Ерха от кой клан е? Вампирът разбиращо се усмихна и все пак отговори: — Не клан, род. — Род? — съдружникът ми неволно се намръщи. — Хаос? — ДарГарайски домейн — „зарадва“ го вампирът. Дроу окончателно посърна, тежко въздъхна и тъжно промърмори: — Трудностите закаляват характера. След видяното аз имах само един въпрос — а какво ще стане с Янка? За щастие, времето на нашето принудително пребиваване в Школата за Изкуството на Смъртта беше към своя край. Избухна син пламък. От него излезе доволният и щастлив магистър Еллохар. Подсвирквайки си нещо весело, той се спря, виждайки вампира, и попита: — Какво стана с наказанието? Пребледнелият представител на кръвосмучещите мълчешком ни напусна. — Така-а-а — Еллохар раздвижи раменете и шията си, — Тараг. Духът на смъртта се материализира във въздуха. — Давай, разказвай — бодро заповяда магистърът. Аз простенах, със закъснение спомняйки си възможностите на Дара, Юрао неразбиращо зяпаше как Тараг се изпарява, оставяйки на своето място нашите умалени копия и в ускорен режим демонстрира всичко, което се е случило с нас в школата. Особено весело магистърът се смя на нашето стремително отстъпление в неговия кабинет, но по време на беседата се ослушваше с повишено внимание. Някои фрази дори си ги превъртя два пъти. — Риате, ти ме плашиш — завършвайки с прослушването, измърмори лорд Еллохар. — А вие ме дразните — не си замълчах аз. — Е, то това от само себе си се разбира — самодоволна усмивка и насмешливо: — Та накъде сега, господа частни детективи? На мен въпросът не ми хареса. Аз очаквах, че ще се появи Риан, а щом го нямаше, нещо не беше наред. — Ой, и кой тук бледнее и си хапе устните? — магистърът се разсмя. — Твоят Тьер се наслаждава на вечерния си крос. Обича той да потича, нали разбираш. Но ти не се притеснявай, като се натича до насита, при теб ще дойде. Напрегнато се взрях в Еллохар, а той продължи да иронизира: — А може и да не дойде при теб, щото то от теб какво може да очаква, Риате, освен поредното изясняване на отношенията. Този път аз се изчервих. — Аха-а-а — Еллохар явно се наслаждаваше на ситуацията, — значи аз съм прав и повишената агресивност на Тьер е свързана с теб. Жестока жена! Да беше видяла какво той сътвори със Заклинателите, щеше да се засрамиш! Аз не се засрамих, аз се ядосах и изсъсках: — Знаете ли какво!.. — Какво? — все така подигравателно попита магистърът. — Пренесете ни в Ардам! — изкомандвах аз, изправяйки се. Но на някого тук му беше все още весело и този някой язвително се поинтересува: — А може пак в спалнята на Тьер, а? На мен не ми е трудно. — Ще ви прокълна — троснато обещах аз. — И то така ще ви прокълна, че няма да можете да го свалите! Между другото, след формулата, която получих наскоро, напълно реална заплаха. Еллохар престана да се смее, аз погледнах към Юрао и моментално забравих за магистъра. Защото лицето на партньора беше много странно. Забелязвайки погледа ми, дроу поясни: — А той излъга, Дея. Тьер там явно не бяга просто така и след кроса няма да дойде при теб. Магистърът обаче не показа и капка смущение, а само насмешливо провлачи: — А това е рядък дар, дроу — и продължи заплашително: — Пази го и не се свързвай с адептките на Смъртта… има по-голям шанс да оцелееш. Юрао разбра намека, но Еллохар не му даде време да отговори, а вече със сериозен тон заповяда: — Предай на Шейдер да не се пъха между шамарите, докато виелицата не стихне. А тя ще спре, едва когато всичко свърши. Свободен си — а след това се обърна към мен и отново саркастично: — А ти в академията, прелест моя, Дара ще те наглежда. В следващият миг ме обхвана син пламък. 	 
 В Ардам наистина бушуваше снежна буря. И такава виелица в този край още не бяха виждали. Гърмеше небето, озарявайки се с алени мълнии, дрънчаха под ударите на стихията стъклата на прозорците, зловещо виеше вятърът. Страшно! Известно време стоях до прозореца на моята спалня, където ме беше пренесъл лорд Еллохар, гледах снежното безумие и размишлявах над случилото се, а след това тихо повиках: — Дара… — А? — отзоваха се съвсем близо до мен и духът на смъртта се материализира на перваза. С мъка сдържах изплашения си писък и осъдително я изгледах. — Аз съвест нямам — напомни ми Дара. — Та какво там искаше да ме попиташ? Успокоявайки се, тъй като да се нервирам си беше чисто губене на време, аз направо попитах: — Тесме в академията ли е? Притваряйки очи, дара помълча, а след това отговори: — Не. Тоест, цялата лаборатория и черновите на магистъра са на мое разположение! — Това е чудесно — казах аз, и намятайки топъл шал, се запътих към лабораторията на магистъра. — Ти накъде така? — възмути се духът на смъртта. — В кабинета на Тесме — невъзмутимо отвърнах аз на летящата отстрани Дара, докато крачех по безлюдния коридор. — В общежитието ли? — В лабораторията. — Да-а-а, хм. А той там е накачил куп охранителни заклинания… — А аз си имам теб — като че ли се бях заразила с наглост от лорд Еллохар. Духът на смъртта помълча малко и някак подозрително коварно заяви: — Извинявай, тази вечер имам един куп работа. Аз се спрях, изгледах Дара изпод вежди и нанесох съкрушителния удар: — Ще ти разкажа за какво се скарахме с Риан. Червените очи ярко пламнаха и духът на смъртта раздразнено се поинтересува: — И дълго ли ще стоиш тук? Да вървим, имаме малко време! 	 
 А Тесме се беше постарал славно — чертежи, схеми и формули бяха надраскани не само по дъската, но и по стените, на чиновете и даже на пода. Той беше разложил всеки кристал на съставните му части и на един от разпръснатите листове, аз прочетох вече познатото ми „Анахема“, но почти нищо друго магистърът не беше успял да изясни. — Да-а — провлачи Дара, — не очаквах такова нещо. — А аз очаквах нещо повече — посърнало промълвих аз. — Например? — Ами например… Не зная — стана ми някак тъжно, — например, очаквах, че Тесме ще е изяснил всичко и ще е измислил заклинанието за противодействие. Заобикаляйки разпръснатите листчета, аз стигнах до първия чин, на който беше оставена голяма, разтворена на средата тетрадка. И в момента, в който погледнах в нея, забравих всичко на света! „И ето че аз отново се сблъсках със силата на човешките проклятия — гласеше първия ред, а аз самата не забелязах как седнах на чина, зачитайки се в резкия почерк на Тесме. — Всичко гениално, както се оказа, наистина е просто, и това е невероятно. Формулата на „катализатора“, както го нарече Риате е невероятна по своята същност — за първи път се сблъсквам с толкова статична структура. Ако догадката ми е вярна, то „катализаторът“ е толкова по-ефективен, колкото по-силни емоции са били вплетени в него. По този начин, даденото проклятие може да променя нивото на въздействие от първи до тринайсети изключително и само благодарение на емоционалното захранване“. — Бездна! — удивено възкликнах аз. — Какво там? — Дара, скръстила крака, беше седнала направо върху бюрото. — Ужас — тихо отговорих аз на възродения дух на смъртта. Отбелязвайки страницата в тетрадката, аз започнах да прелиствам замислено записките от самото начало. И веднага следващата фраза ме накара да си стигна: „Проклятието на рода — едно от най-силните човешки проклятия, унищожава всички представители от избрания пол да четвърто коляно. При особени случаи — до седмо“. Сърцето ми, кой знае защо, се сви. — Дарррра — у мен беше възникнало едно лошо подозрение, — а можеш ли да ми донесеш една книга от библиотеката? — Коя? — духът на смъртта днес беше странно услужлива. — Хералдика, ако не се бъркам за наименованието, ние учихме история само един семестър в първи курс. — Кажи какво искаш да знаеш, аз за разлика от теб прекрасно познавам историята. — Така ли? — всъщност, предложението й ми хареса. — Можеш ли да ми изброиш аристократичните родове, които заедно с императора са напуснали Световете на Хаоса и са участвали в завоюването на новите територии? Дара, след кратък размисъл, започна да изброява: — Анге, Хейт, Рогет, Алсер, Тьер, Нгрем, Енхато, Ноерх — това са тези, които принадлежат към висшата аристокрация, тоест, които са в родствени отношения с императора. — Така, добре, а сега? — Какво? — Какво е положението с тези аристократични родове сега, освен рода Тьер. Останалите и до днес ли съществуват? — Алсер, Ноерх… и, и Тьер — Дара странно ме погледна. А аз потресено гледах Дара! На мен все по-малко ми харесваше тази история. И аз осъзнах, че е желателно да поговоря с Риан за своите подозрения колкото се може по-скоро. Обаче взе и се случи нещо непредвидено. — Тесме! — изсъска Дара. Аз подскочих от чина, върнах тетрадката в изходно положение и… замрях, очаквайки поне някаква помощ от възродения дух на смъртта. — В шкафа — прошепна тя. — Той не е сам. И аз затичах към шкафа, напъхах се в него, а вратата я притвори Дара, оставяйки ми малък процеп, а след това аз седнах и наострих уши да чуя какво се случва, само че през грохота на собственото ми сърце, се оказа, че това изобщо не е лесно. Тесме наистина не беше сам — след стремително нахлулия в аудиторията магистър вървяха двама Безсмъртни, а след тях, на пламтяща огнена примка се движеше… Заклинател. — Нямате много време, магистър — гласът на Риан аз можех да го позная дори такъв хладен и мрачен. — Да, да, разбира се — преподавателят с накъсани припрени движения стигна до средата на аудиторията, а ако съдим по погледите, които хвърляше към лорд-директора, се създаваше усещането, че той ужасно се бои от него в този момент. Заклинателят беше доведен до дъската, там грубо го блъснаха на колене. Устата на скаена беше омотана от същата тази огнена примка, а по бузите му течаха кървави сълзи. В Тъмната империя от скаените се боят и ги ненавиждат, но сега изведнъж ми стана жал за него… — Дара — изръмжа лорд-директорът, — дай достъп за преместване на Еллохар. Отговорът на възродения дух ме удиви силно: — Само на горните равнища, милорд. — Добре — отвърна той и накара Тесме да побърза: — Започвайте. — Аз съм готов — преподавателят чевръсто се приближи. Риан, който стоеше до Заклинателя се наведе към пленника и изсъска: — Една невярна дума, скаен. Само една невярна дума, и ти ще ме молиш за разходка до Бездната! Заклинателят веднага закима, целият тресейки се от ужас. Да, аз някак бързо бях забравила какво представляват всъщност Безсмъртните. Рязко дръпване и примката отпусна тялото на Заклинателя и му позволи да говори. — Кой? — зададе първия си въпрос лорд-директорът. Скаенът се разтрепери, изплю собствените си, явно вече избити зъби и изхърка: — Ние не знаем името му. Всичко, което ни е известно е, че е приближен на императора. — Лош отговор — убийствено спокойно произнесе Риан. От неговия глас косата ми започна бавно но уверено да настръхва… — Аз не зная — изкрещя скаенът, опитвайки се на колене да отпълзи по-далеч от Безсмъртния. — Не зная! Той предложи сътрудничество, ние се съгласихме! — И започна да умолява: — Моля ви, повярвайте! — Аз не казах, че отговорът не е верен. Ако се беше опитал да излъжеш, вече щеше да си мъртъв — леден, учтив тон на истински аристократ, — аз казах, че отговорът е лош. Ти не желаеш да ни помогнеш, скаен. Това е лошо, за теб. Аз повече не исках нито да виждам, нито да слушам. Закривайки лицето си с ръце, просто се опитах да изхвърля от главата си това изражение на абсолютен ужас, появило се на лицето на скаена, след думите ва лорд-директора. — Лорд — заекващият глас на Заклинателя, — лорд… — По-дро-бно-сти — подигравателно и на срички проточи Риан. — Мен ме интересуват подробностите. Местата на срещите, предадените съобщения и подобни неща аз мога да разбера и от втория оцелял. А ти си единственият, който се е срещал с тази твар. Вратата се отвори, чуха се бързи стъпки и, вдигайки глава, аз видях влизащия магистър Еллохар. — Вторият вече го обработват — магистърът просто излъчваше добро настроение. — Как върви при вас? Тьер, струва ли ми се или малко си се престарал — на човека косата му е побеляла. — Как да ти обясня, по пътя за Ардам те се спрели да си починат — в гласа на лорд-директора се улавяше какво му струва да не побеснее окончателно, — при върколаците. Лорд Еллохар моментално престана да се усмихва. След това тежко въздъхна и… застина, като че ли забравил да изпусне въздуха. Но все пак издиша, след това отново си пое въздух и с полузатворени очи попита магистър Тьер: — Ти… отдавна ли го разпитваш? — след което светкавично обърна глава и светещите със син пламък очи погледнаха точно към мен. Отново закривайки лицето си с ръце, аз просто чаках развитието на събитията. Нямаше никаква възможност да им повлияя. Скръцна разтворената вратичка на шкафа и се чу удивеното: — Дея?! Защо не можех да потъна в земята? Искаше ми се просто да потъна в земята! — Риате! — възмутено от Тесме. Ужасно ми се искаше да потъна в земята. — Да-а-а, адептка, вие все повече и повече ме изненадвате — лорд Еллохар не пропусна възможността да се погаври. — Риате, вие с такива способности, трябва да мислите не за частни разследвания, а да планирате кариера в тайните служби. Далеч ще стигнете, Риате. Искаше ми се да прокълна лорд Еллохар, а пък след това, да потъна в земята! — Достатъчно — ледената заповед на Риан затвори устите на всички и на мен на първо място. А след това тихо и много ласкаво ме попита: — Дея, с теб всичко ли е наред? Аз мълчешком кимнах, продължавайки да държа ръцете си пред лицето. — Наистина ли? — настоятелни нотки в гласа. Аз отпуснах ръцете си, над рамото на приклекналия до шкафа магистър погледнах към Тесме, потреперих, то всеки би потреперил от поглед като неговия, и прошепнах: — То така се получи, че аз… — После ще ми разкажеш… ако искаш — мен внимателно ме взеха на ръце, измъкнаха ме от шкафа, пуснаха ме да стъпя и прошепнаха едва чуто: — Съжалявам, че ти видя това. Изви се адски пламък. Когато угасна, аз стоях посред спалнята си. Въздухът затрептя, пред мен се появи разстроената Дара и жално промълви: — Ще ми трият сол на главата. А на мен? Съдейки по поведението на лорд-директора, на мен изобщо нямаше нищо да ми кажат за случилото се и това леко ме напрягаше. От друга страна… — Дара, ти можеш ли да предадеш нещо на Тесме? Духът на смъртта кимна, гледайки ме заинтересовано. А аз отидох в учебната стая, седнах на бюрото и започнах припряно да пиша: „Формулата на катализатора е: „Анахема адаенесе ет дактум даенас секее ородусмун фиерри“. Успях да я науча, тъй като проклятийникът ни нападна, мен и Юрао. Вашите изводи, по повод това, че формулата усилва са съвършено верни, тъй като тя позволява да направиш смъртоносни дори най-простите проклятия от първо ниво.“ Аз протегнах листчето на Дара и помолих: — Предай му го, моля те. Възроденият дух на смъртта се изпари. На мен ми оставаше само да чакам Тесме или лорд-директора. И се наложи да чакам дълго. Аз успях и да се повъргалям в гостната с книга, в която двайсет пъти прочетох една и съща страница, докато не ми светна, че даже не осъзнавам за какво става дума в написаното. След това отидох до столовата, за да нахраня Късметчето, всъщност, едва котето видя вратата на столовата, се изхлузи от ръцете ми и по-нататък се оказа, че моите услуги не са необходими, тъй като в мига, в който готвачките го видяха, се разнесе: „Ох, миличкото косматичко пухче, огладня ли?“ Така че, обратно в стаята се върнах сама и ми беше съвсем тъжно. Отново взех все същата книга по криминалистика, отново седнах в креслото, но не успях дори да я отворя на нужната страница, когато се изви адски пламък. Магистърът излезе от огъня и пламъкът веднага угасна. След това Риан свали качулката, развърза и свали наметалото си. Рязко движение с ръка и маската се изпари от лицето му, откривайки умореното и леко тъжно лице. Лорд-директорът беше останал само по тънък черен пуловер и черен панталон… а аз винаги се бях питала, какво ли носят Безсмъртните под своите плащове. Отмятайки с ръка разрошената си коса, Риан се приближи до мен, седна в съседното кресло и едва след това погледна в очите ми. Аз наведох поглед, защото мен… ме беше срам. — Тесме иска да поговори с теб — наруши мълчанието лорд-директорът. Аз си замълчах. — Ако не искаш да говориш с него, аз няма да те карам. Скришом хвърлих поглед към Риан, но той изведнъж ми се усмихна. И аз бих се усмихнала в отговор, но, кой знае защо, не ми се искаше особено. — Аз много ли те изплаших? — тих и напрегнат въпрос. — Какво стана с този Заклинател? — на свой ред попитах аз. Магистърът премълча. Впрочем, то и така си беше ясно без думи. — Този проклятийник, който ви нападна — наруши тягостното мълчание Риан, — той е трябвало да се срещне със Заклинателите. Но не е стигнал, загинал е по пътя. Пробяга ми страшна мисъл — аз съм убила човек. — Не, не ти, Нощната стража, както стана ясно, Окено решил да ви догони… не успели да се намесят, защото се оказали на мястото, когато вас ви пренасял с огнен портал Еллохар. Още една следа се беше прекъснала. Лошо. — Ти вече си успял всичко да изясниш — отбелязах аз. — Кой знае защо, на мен ми е по-лесно да задействам всичките си възможни информатори, отколкото да попитам теб — призна си магистърът. Аз тъжно се усмихнах и неочаквано даже за себе си, се поинтересувах: — А на теб не ти ли беше страшно да учиш в Школата за Изкуството на Смъртта? На мен топло ми се усмихнаха и отвърнаха очакваното: — Не. Да, отговорът беше предвидим, но слабо информативен. — Знаеш ли, би ми се искало да направя учебния процес в нашата академия поне наполовина толкова интригуващ, колкото в Школата за Изкуството на Смъртта — добави Риан. — Там е страшно — не се съгласих аз. — Адептите на смъртта биха се заели да те убеждават в обратното и биха ти казали, че тук се зубри прекалено много — парира магистърът. Зад вратата се разнесе мяукане. Ставайки, аз пуснах Късметчето, котето, смешно клатушкайки се заради натъпканото коремче, с мъка дойде до креслото ми и взискателно изсъска, намеквайки, че сега се налага и да го вдигна. Сядайки в креслото, аз наместих котето на коленете си, замислено почесвайки го зад ушенцето. Късметчето блажено мъркаше. — Скоро ще започне фойерверкът — промълви Риан. — Би ми се искало ти да го видиш. Ставайки и държейки Късметчето на ръце, аз се приближих до прозореца. Виелицата вече беше свършила, на небето светеха звезди и двете луни, отдалеч се чуваше музика, всички се готвеха за празничната нощ. А аз бях уморена и ми си искаше просто да поспя. Риан се приближи, застана съвсем близо зад гърба ми, но без да ме докосва и тогава аз се реших да попитам: — Та защо Заклинателите бяха тръгнали към Ардам? Дланите му внимателно се отпуснаха на раменете ми, плъзнаха се надолу по ръцете, прегърнаха ме през талията. — Аз не искам да говоря за това — едва доловимо прошепна Риан. — Това не е съществено. Поредният враг на империята, поредната битка за спасението на императора. Аз съм уморен. Уморен съм безкрайно да се сражавам с поредните врагове и да отблъсквам постоянните заплахи за благополучието на Тъмната империя. Задавена въздишка и прегръщайки ме силно, магистърът добави: — Аз искам да съм с теб, да виждам усмивката ти, щастливите ти очи, … а не страх, както сега. Тогава задавено въздъхнах аз, стараейки се да забравя онзи Заклинател и разпитът, който му бяха устроили. Стараейки се да забравя убийствено спокойния глас на Риан и огнената примка, и мъченията, които беше изтърпял скаенът… — Ела тази вечер с мен — почти молба, — обещавам да се държа достойно, лейди Риате, да не ви докосвам и с пръст и да не ви замесвам в съмнителни начинания. Само ти, аз и първата празнична нощ. И въпреки това, не ми се искаше да отивам. Изобщо. И тогава Риан добави: — Ще вечеряме… аз днес не успях нищо да хапна. Обръщайки се, му хвърлих възмутен поглед и директно попитах: — Не си успял? — Не можах — отговори без увъртане магистърът. — След вчерашното… просто не можах. На мен ми остана само да промълвя: — Чакай, ще се преоблека. И премествайки котето на перваза, аз отидох да погледна какво още имаше там в куфарите. Това, че изрових от чантата черно блестящо кожено палтенце ме зарадва, не ми се искаше, обаче да мисля за цената му. Измивайки лицето и ръцете си, аз набързо си разресах косата и държейки палтото в ръце се появих пред лорд-директора с думите: — Готова съм. Изви се адски пламък. Когато огънят угасна, стана ясно, че по ресторации лорд-директорът няма намерение до ме мъкне повече — намирахме се във вече познатата ми стая с три стъклени стени. От друга страна, нали ми бяха обещали „без съмнителни начинания“. — Особени изисквания към вечерята имаш ли? — Риан внимателно измъкна от ръцете ми шала и палтото. — Едва ли твоят готвач владее кулинарната магия — с усмивка отбелязах аз. — А ти искаш ли нещо конкретно? Пастет от черна гъба? Аз се приближих към прозрачната стена, взирайки се в блестящия императорски дворец и мечтателно въздъхнах. — Да можеше златен бульон и крем от извара за десерт… — Вино по мой избор? — поинтересува се Риан. — Аз не разбирам от вина — честно си признах аз. Магистърът се приближи, взирайки се като мен в двореца и попита: — Харесва ли ти? — Само да му се любувам отдалеч — искрено отговорих аз. — Не ми омръзва да ти се възхищавам — прошепна Риан. Изви се адски пламък. За кратко ме оставиха сама. След малко се отвори вратата, появиха се слуги, които покланяйки се, започнаха да сервират масата. Слугите бяха десетина, със задълженията си се справиха бързо и отново покланяйки се, изчезнаха, затваряйки вратата. Изви се адски пламък. Пред мен, когато се обърнах, чувайки рева на огъня, се появи удивителна картина — лорд Тьер, с огромен букет черни първоцвети, пристъпи към мен, протягайки прекрасните цветя, които дори за този кратък за миг вече бяха изпълнили цялото пространство със сладък аромат. — Но… — само можах да промълвя аз. — Лейди Анриссия…ем… Царапка каза, че това са ти любимите. — Благодаря — издишах аз, прегръщайки невероятния букет. — Те наистина са ми най-любимите. Риан топло ми се усмихна. След това, кой знае защо, се намръщи, гледайки букета, а след това бързо излезе. И тъй като вратата не беше затворена, аз чух думите му, отправени към някого: — А какво там още с цветята трябваше да се направи? Ти ми каза, но аз не те разбрах веднага. Стоях и се опитвах да осъзная случващото се. То не се осъзнаваше изобщо. В коридора се чу нечий приглушен глас и отговора на Риан: — А-а-а… Аз и така се сетих, че нещо съм забравил. Това ме поизплаши. С опасение очаквах нещо не особено приятно и гледах към вратата. Тя се отвори, влезе магистъра, а… в ръцете му — прозрачна ваза с вода. Виждайки изражението на лицето ми, Риан с тревога попита: — Нещо не е ли наред? — Не, не, всичко е прекрасно — да-а-а, сама себе си бях започнала да плаша. Въпреки че ме беше заинтригувал един момент: — Риан, а ти преди подарявал ли си цветя на момичетата? — М-м-м — лорд-директорът постави вазата на масата и с нежелание отговори: — Например, сам да ги набера и да ги отнеса, не. Букетите им се изпращаха при подходящ случай и без моето участие. Теб нещо подразни ли те? — Напротив — опитах се да скрия усмивката си, вдъхвайки аромата на цветята, — на мен, всъщност, ми е много приятно. И тогава си спомних, че той изобщо не е ял. Припряно се приближих към масата, внимателно пъхнах букета във вазата, нагласих го така, че добре да изглежда и след това седнах. Премествайки стола ми, лорд Тьер седна срещу мен и се протегна към бутилката с вино. Наливайки в чашите, той ми протегна моята и произнесе тост: — За теб. — Пак ли? — все пак се възмутих аз, внимателно взимайки чашата. — Винаги — Риан се усмихна и повтори: — За теб. Виното дъхаше на лято и беше сладко, с едва доловима киселинка. Удивително вино… а и освен това, мирисът на първоцветите, който опияняваше със всеки дъх… и аз не се усетих как допих всичко до дъно, но за сметка на това, го почувствах веднага. — То е коварно — Риан отново напълни чашите. — Но е леко и опиянението бързо минава. Надявах се да е така, тъй като букетите мигом станаха два. А след това си спомних, че също не съм обядвала и се протегнах към похлупака, който беше върху блюдото пред мен. За мое искрено учудване, отдолу се намираше същият този толкова сложен за приготвяне златен бульон! — Майстор Шален предава най-добрите си пожелания и искрено се надява, че на теб ще ти хареса неговият малък кулинарен експромт — с усмивка произнесе Риан. — Тоест, готвачът на „Златната арфа“ е приготвил това лично за мен? — недоверчиво уточних аз. Риан, вече дъвчещ активно нещо от своята чиния, като че ли съвсем леко запечено месо, глътна малко вино и меко произнесе: — Дея, като се има предвид моето положение, който и да е готвач в столицата ще бъде щастлив да изпълни всеки твой каприз, но що се касае до майстор Шален, той искрено се радва да ти угоди, изключително от чувство на дълбока и искрена благодарност. — А за какво трябва да ми е благодарен?! — учудих се аз и не мога да кажа, че това беше особено трезво учудване, тъй като виното наистина се оказа коварно. — Ти го спаси от разорение — просто отвърна Риан. — Ако в „Златната арфа“ някой беше умрял от кървава треска, заведението щяха да го разрушат и изпепелят с драконов огън. А благодарение на твоята намеса, стана очевидно, че се касае само за проклятие… Между другото, лорд-харг Норг се вдигна на крака практически веднага и също ти е много благодарен за спасението си… Пауза. Магистърът отново отпи от виното си и се зае с вечерята. А аз така и не можех да разбера какво го тревожи толкова. Риан, забелязвайки моят въпросителен поглед, добави: — Норг напусна столицата заедно със семейството си. Хубаво, след това щях да го разпитам. И аз също се отдадох на резултата от кулинарната магия. А майстор Шален, оказва се, готвеше по-добре даже и от Тоби, още от първата лъжица разликата беше очевидна. — Още вино? — попита ме Риан и ние вдигнахме напълнените от него чаши. — За теб — произнесе магистърът любимият си тост. — За нас — плахо предложих аз. — Прекрасен тост — усмивката му ме опияняваше повече от виното, — за нас! Странно, виното беше все от същата тази бутилка, но вкусът — абсолютно различен. Сладък, наситен, вече без киселата нишка, но леко тръпчив. Единствено, Само дето се пиеше все така леко, че аз и не забелязах как изпразних чашата до дъно. — На мен сигурно ми стига толкова — решително отдалечих от себе си чашата, проблеснала в светлината на свещите, — иначе няма да видя фойерверка. — По повод фойерверка — имаме два варианта: можем да се качим на покрива на къщата, обзорът от там е чудесен, или да идем на площада, какво избираш? Риановете станаха двама и букетите, и май че и чиниите с крем от извара… — Дея — тихо се обади магистърът, — с теб всичко ли е наред? Опитах се да отговоря и осъзнах, че с речта също възникват трудности. — Така-а-а — провлачи Риан, — това вече е интересно. Ставайки, той премести стола и приборите си и седна съвсем близо до мен. Усмихна се, докато гледаше бавно изчервяващата се от срам мен, а след това сам взе решение: — Фойерверкът ще го гледаме от покрива — и по-добре се вижда, и шумът е по-малко, нали? Мълчаливо кимнах, стискайки очи, защото да, Риановете бяха двама. — Сега всичко ще отмине — леко докосване с устни по косата ми, — а и ти ми харесваш такава. — К-каква? — заеквайки попитах аз. Вместо отговор, получих нежна целувка и въпрос: — Да те нахраня ли? — Н-н-не, аз сама — решително се отдръпнах и с надежда погледнах към чинията. Надеждата умря първа — чиниите все още бяха две. — Какво коварно… вино — изпелтечих недоволно аз. — Много — загадъчно потвърди магистърът, взимайки в плен ръката ми и нежно целувайки всеки пръст, — но вече трябва да те пусне, въпреки че… на мен всичко ми харесва. На мен също ми харесваше, независимо от усещанията от виното. — Ти не се нахрани — внимателно издърпах ръката си. — А до фойерверките още много време ли има? — Не — той пусна ръката ми, но неговата собствена длан сега леко галеше косата ми. — Тогава побързай — разпоредих се аз. И се опитах да взема в ръка десертната лъжичка, която по идея трябваше да е една, но поради някаква причина, пред очите ми се въртяха три! Магистърът припряно ядеше, гледайки ме с ъгълчето на очите си. Всъщност, какво там ъгълче, Риан ме зяпаше без да отмества поглед… по-точно, и двамата Рианове. И почти като насмешка прозвуча предложението му: — Още вино? — Не — аз скръстих ръце на гърдите си и се облегнах назад на стола, — на мен ми беше повече от достатъчно. — Не искам да пия сам — и чашата ми пак се оказа пълна, — освен това този тост заслужава вниманието ти. С любопитство гледах Риан, вече, за щастие, само един. След това любопитството се смени с подозрение, а след това осъзнах, че за подозрение няма причина. След това ми подадоха пълната чаша и аз, поради някаква причина, дори не отказах, а после… Риан изведнъж се оказа толкова близо и аз чух задавения му шепот: — Пия за това, в очите ти никога вече да няма сълзи… Аз съм готов на всичко, само и само ти никога повече да не плачеш, Дея. На мен ми спря дъха. И тогава на вратата се почука. Изпразвайки чашата си на един дъх, Риан се изправи и излезе. А аз, потресена от думите му, бавно, полекичка също всичко изпих, този път дори без да почувствам вкуса. Изглежда, че Дара наистина беше права — заради мен на него му е сто пъти по-зле и аз не можех дори да си представя какво му е било миналата нощ, докато слушаше нестихващите ми ридания… Риан се върна бързо, седна до мен и гледайки ме с усмивка, обяви: — Време е. Ти как се чувстваш? Погледнах го мълчешком, продължавайки да въртя в ръцете си празната чаша. — Значи, на покрива? Кимнах. — Да вървим. Ставайки, той не ми подаде ръка. Наведе се и ме подхвана на ръце, а след това се изви адски пламък. 	 
 Покривът на градската къща на лорд Тьер се оказа достатъчно плосък, за да може на него да се разположи уютен полукръгъл диван, малка осмоъгълна масичка и купчина топли одеяла. — Чакай малко — помоли Риан. След това внимателно ме сложи да стъпя и започна старателно да ме омотава в едно одеяло, второ, трето… — Стига вече, наистина — помолих за милост, тъй като не можех изобщо да помръдна. — Нали не ти е студено? — разтревожен въпрос. Многозначително посочих с поглед пашкула, в който бях станала три пъти по-обемна. — Но ако ти стане хладно… — започна магистърът. — Веднага ще ти кажа — уверих го аз, размишлявайки над въпроса, как сега да стигна до дивана. Не ми се наложи сама да се придвижвам, мен отново ме вдигнаха на ръце, отнесоха ме и ме настаниха да седна, питайки междувременно: — Удобно ли ти е? — Много — сдържайки усмивката си отвърнах аз. — А ти също ли ще се замотаеш така? — Защо? — той се наведе, нежно ме целуна по върха на носа. — Аз със сигурност няма да измръзна, а ти… — подчертано загрижено, — по-добре сега да не се разболяваш. Все пак, заклинанията за противодействие в последните дни бяха прекалено много за една млада адептка. 

 След това той взе от масата пухкава кожена шапка и ловко я нахлупи на главата ми. — Чувствам се като снежна пряспа — признах си аз в края на краищата. — Тогава, ти си най-очарователната снежна пряспа, която някога съм виждал — тихо прошепна той. Риан седна до мен, прегърна ме през раменете, по-точно през одеялото, до раменете там беше далече, и обяви: — Сега. И веднага небето се взриви с грохот, а след това избухна в ален пламък. Огънят като че ли обхвана целия небосвод и бавно започна да се разсипва в безброй блестящи златни искри. — Императорът се забавлява — Риан ме притисна към себе си, — сега ще бъде красиво. — Според мен и така е възхитително. — Изчакай следващия залп. Небето се разцепи! Взрив, толкова мощен, че се разтърси цялата къща и лъчи светлина, изливащи се от разцепеното небе, като дъга, като река, изливаща се на земята. Аз изпищях и моят възторжен писък потъна в шума от хиляди гласове, а небето отново се разтърси. Цвете! Огнено, ярко, блестящо така ослепително, че почти ме заболяха очите и почти веднага, яркият герб на Тъмната империя! След това, с всеки гръм, в небето се появяваха тъмни, върколаци, вампири, гноми, хора, тролове, нечистокръвни, нечисти, особено красиви изглеждаха горските дриади и русалките. Всички народности на Тъмната империя оживяваха в блестящата огнена феерия и никой не беше забравен. А когато огънят изобрази на небето домовици, феникси и вещици, аз хвърлих учуден поглед към Риан. — С най-новия указ на императора, дадените народности бяха приети в състава на жителите на империята. — Но вещиците… — прошепнах изумена аз. — Дори ще отворят филиал на Ведическата школа на наша територия. — Охо! — Защо се учудваш? — подхвърли Риан. — Императорът е лоялен към всички раси и правата на всички в империята са равни, с изключение на ограничен брой представители на висшата аристокрация, не е учудващо, че количеството на преселниците расте. — Да, но вещиците… — аз определено не можех да осъзная това. — Разбираш ли — магистърът загадъчно се усмихна, — Еллохар има една-единствена слабост. Тази слабост има вече четири деца и любим съпруг, който, между другото, не е последния човек в кралството, но… Тази вещица така и си остана личната малка слабост на суровия директор на Школата за Изкуството на Смъртта. И когато тя се обърна за помощ, Еллохар не можа да и откаже, така че, филиалът на Ведическата школа ще е под защитата на адептите на Смъртта. След като поразмислих малко, попитах: — Магистър Еллохар страда от несподелена любов? — не ми се вярваше особено в това, имайки предвид язвителния му характер и наличието на същите онези розови кюлоти. — Това не е моя тайна, Дея — отговори магистърът и загадъчно се усмихна, разглеждайки очите ми. Тайнствен Безсмъртен в цялата си хубост. Аз отново вдигнах глава, вглеждайки се в златистите искри, сипещи се след фойерверка, когато Риан попита: — Онзи проклятийник наистина ли преследваше дроу? — Д-да — отвърнах със запъване, учудена от въпроса му. — Странно — лорд-директорът сега изглеждаше замислен. — Заклинателите не знаеха нищо за това. Скаените очакваха среща и информация, но… за убийствата на тъмни елфи, нямаха никаква идея. И като че ли сега, в това си състояние не бях способна на дълбоки размишления, но едно нещо не се сдържах да попитам: — А формулата на катализатора? За нея знаят ли? — Не — замислено ми отговори. Неочаквано небето започна да почервенява, аз в този момент гледах Риан и ме заинтригува лукавата му усмивка. — Какво става? — попитах аз. Магистърът ме притисна по-силно и обясни: — Време е за представлението на кронпринца — и това беше произнесено така, … ами така… Аз погледнах към небето, очаквайки подъл номер от лорд-директора по отношение на кронпринца. Не зная защо между тях присъстваше тази омраза, но на мен това вече изобщо не ми харесваше. И тогава Риан произнесе: — За това, че имам среща с друг Безсмъртен знаеха само майка ми, императора и Драгханаш. В собствената си майка и императора аз съм сигурен, но „братчето“ ми би могло да се опита… да ми навреди. Сега е мой ред! От всичко това, аз разбрах най-главното: — Тоест, ти се опитваш да изясниш личността на организатора на покушението? — Да, изяснявам я. Взрив. Небето се озари от хиляди ярки огънчета, на които аз не обърнах внимание, взряна в Риан… И се оказа, че съм сбъркала, защото неочаквано лицето на магистъра се покри с черни издути вени. Вдигнах рязко глава и видях… нещо! На фона на почервенялото небе със златен огън блещукаше моят портрет, а надписът отдолу гласеше: „Дея Риате, най прекрасната от девойките в Тъмната империя, официална избраница на кронпринц Даргханаш“. — Ссс — изсъска Риан, но веднага се усети и изруга с общоприетото: — Да го вземе Бездната! А след това се случи нещо закономерно — лорд-директорът ужасно се разяри и избухна: — Сам си го изпроси! Вдигна ръка и на крайчетата на пръстите му заблестяха златни искрици. А след това взрив. Ослепителен, по-ярък, отколкото този на императора, и светещо платно, три пъти по-голямо от предишното… А когато на фона на черното небе се появи изображение на трол с крив нос, обица в ноздрата и пошла усмивка, всички на площада продължаваха да крещят „Щастие на младоженците!“, но след това над картинката светна надпис: „Нежно любимата избраница и годеница на принц Дарг“ и крясъците мигновено стихнаха. Без виното, аз бих се възмутила, а така… Просто трол и нежно любима избраница, това беше толкова забавно… — Обожавам смеха ти — с нежност произнесе Риан. Върховете на пръстите му отново заблестяха… Взрив! Картинката на трола се смени с изображение на върколак в боен ипостас, а над него — поредния надпис: „И това също е една от възлюбените на принц Дарг“. Отново взрив. Последва го просто ярко огнено съобщение върху цялото небе: „Просто нашият принц обича всички!“ И стремителен калейдоскоп сменящи едно друго изображения на всички раси на Тъмната империя. А завърши всичко това с картинката на самия кронпринц, обаче с пошлата усмивчица на трола, вместо неговата аристократична уста. И под тази карикатура надпис: „Обичам всички“, а над портрета с алени букви: „Обръщайте се на адрес: Императорски дворец, пети етаж, спалнята на кронпринца“. Аз ридаех от смях. Желателно беше да прекратя, и изобщо, тази постъпка не беше много благоразумна от страна на Риан, а и така откровено да се присмивам на императорска особа също едва ли беше правилно, но не ми се получаваше да спра. — Сти-и-ига — помолих аз. — За принца ли ти е жал? — с иронично повдигната вежда се поинтересува магистърът. — Ко-о-оремът ме боли от смях — простенах аз. Риан отпусна ръката си, с нежност ме погледна и прошепна: — Обичам те… И нов взрив. Но по-слаб от сътворения от лорд-директора, само че с изображението кронпринцът явно се беше постарал, защото на небосвода лежах аз в много, много откровено, не точно облекло. Погледът на магистъра се изпълни с мрак, а в следващият миг моето лице изчезна от картинката, сменявайки се с изображението на надменното лице на кронпринца! И той, с всичката си тази надменност, лежеше в много откровена женска дреха! И с женски форми… да, зрелището беше… Взрив. Небето се озари със син пламък, а на неговия фон със златни букви: „Край, Тьер, свършено е с теб!“ В този момент, надвиквайки грохота на фойерверка се разнесе мъжки рев: — Да-а-арг! Взрив, и три пъти по-ярък надпис: „Ние с теб ще си поговорим, Дарг. И ще си тръгнеш пълзешком!“ И почти веднага след това вика на лейди Тьер: — Риан! Взрив и горящ в червено надпис: „Изборът на кронпринца е неоспорим, Риан. И аз представих на империята своята избраница!“ И това в небето, пред очите на всички! Магистърът глухо спомена отново Бездната, вдигна длан… Взрив. „Тази ли?“ — под подигравателния надпис — стрелкичка, показваща пошлия трол. След това отново взрив и още по-ярко: „Тъмни дни на кронпринца и неговата избраница!“ и картинка, изобразяваща Дарг, който прегръща много учудения от този факт трол! Взрив… но едва започна да се оформя следващата картинка, още едни взрив. Небето засъска и закипя, откъм планините се спусна плътна мъгла, а в следващия момент на покрива в искрящ ореол от златен пламък се появи лейди Тьер. Аз така и застинах, даже усмихвката, която още беше на лицето ми, след като бях лицезряла неописуемо забавното изражение на искрено учудване на лицето на трола, бавно се стопи. Но лейди Тьер, дарявайки ме с леко кимване, се обърна към сина си и се започна: — Предупредих те аз, предупреди те и императорът — ако искаш да се жениш, представи избраницата си както се полага и тогава всякакви там съперници… И какво постигна с това представление?! Искаше ли да опозориш наследника на империята? Него и така народът не го уважава особено, а след една такава гавра… Риан не й позволи да договори, произнасяйки с леден тон: — Не аз започнах това. — Ти можеше да го предотвратиш — изсъска лейди Тьер. — Мамо! — ръмжене. — Ще повторя още веднъж — не започнах аз. Има теми, които даже и арогантните наследници на империи нямат право да повдигат. Дарг е прекрасно осведомен какво означава Дея за мен. Искаше му се публичност?! Той я получи. Лейди Тьер мълчаливо скръсти ръце на гърди, втренчено гледайки сина си. Тишината продължи дълго, а след това тя с укор натърти: — Прекрасно, Риан. Явно у теб има точно толкова дипломатичност, колкото и у баща ти! — Аз нямам намерение да пълзя на колене пред императорското семейство — спокойно произнесе лорд-директорът. — Аз мога да помогна, защото те са част от нашето семейство и са засегнати интересите на империята, но аз никога не бих се съгласил на брак с кронпринцесата, нито пък бих се отказал от собствената си годеница в полза на поредния каприз на Дарг. Лейди Тьер премълча, а Риан продължи: — Много ми е приятно, че намина да ме видиш, майко, но аз не съм сам и бих искал да посветя тази вечер на по-приятни разговори от безкрайното обсъждане на моя дълг пред империята. Нервно кимване и доста язвително: — Ами да, вие имате много „по-приятни“ теми за разговор, например можеш да молиш за прошка за вчерашното си поведение! Тук вече аз не се сдържах: — Риан няма вина за случилото се. Просто по време на покушението… На мен меко ми запушиха устата. Магистърът собственоръчно. Аз разбрах защо, едва когато потресената от изплъзналото се от устата ми лейди Тьер глухо уточни: — Покушението?! С тежка въздишка Риан проговори: — Майко, с мен всичко е наред, ще поговорим по-късно. — По-късно?! — лейди Тьер изрева, стремително озверявайки. Аз така и застинах, гледайки изумена свекромонстъра. И на мен ми се беше сторило, че когато се появи на покрива тя беше бясна? Аз дълбоко бях заблудила! Тя беше бясна сега! — Къде?! — изсъска лейди Тьер. — Майко, ще поговорим после — недоволно произнесе Риан. — КЪДЕ?!! — на мен ми заглъхнаха ушите. Риан само се намръщи, но явно нямаше намерение да отговаря. А се оказа, че на лейди Тьер не й беше необходим неговия отговор: — Таверната „Яйце на дракон“… точно така, аз обърнах внимание на познато наименование в отчета на Нощната стража… — Мамо! — недоволно я прекъсна Риан. — утре ще ти разкажа всичко подробно. Утре, мамо. Имах много сложен ден, даже по моите стандарти сложен. Сега просто искам да поседя с годеницата си, пред която наистина съм много виновен и в моите планове не влизаше нито противостоенето с Дарг, нито разговорът с теб. И лейди Тьер разбра недоизказаната му молба, но преди това попита мен: — Дея, при теб всичко ли е наред? — Да, благодаря ви, лейди Тьер — вежливо отговорих аз. Избухна златен пламък. Когато огънят угасна, ние останахме сами. Някъде надалеч звучаха музика и смях, разнасяха се песни с пълно гърло и аз съжалих тези, които бяха решили така да пеят на студа, а и над столицата витаеше дъх на карриса, която беше основна съставка на традиционната празнична топла напитка. — Ще се разходим ли? — предложи Риан. — С удоволствие. Изви се адски пламък. 	 
 Когато се озовахме посред оживения площад, омотаните около мен одеяла вече ги нямаше, а Риан галантно ми помогна да си облека палтото. Но това не беше всичко: — Малка предпазна мярка, лейди Риате — и на лицето ми завързаха черна, кадифена и съвсем не магическа маска. — А ти? — веднага заинтересувано попитах аз. — Едва ли ще помогне, но щом настояваш… — и той извади, като че ли от въздуха, също такава черна и кадифена маска, с прорези за очите, и също си я сложи. Нежно хващайки ръката ми, Риан ме поведе сред искрящите от празнични светлини дървета, нататък, където водеха хороводи и пееха весели зимни песни. В Ардам първата празнична нощ на смъртта на зимата също е много красива, но тук беше някак по-приказно, може би заради огромното количество вълшебни фенери, а може би, защото в небето летяха обкичени с гирлянди от светещи огънчета гущери, не зная, но изглеждаше ужасно красиво. Покрай нас се носеха хороводи и двойчици, летяха снежни топки и магически огънчета — вълшебна нощ. И изведнъж Риан спря. Обръщайки се, видях коварната му усмивка. — Ние сме под мандрагора — тайнствено произнесе магистърът. — А ти знаеш ли какво означава това? Аз се досетих, че някой ме беше превел през целия площади ме беше довел до тук изключително и само заради една целувка. — Не — на моите устни също заигра усмивка, — даже не подозирам. На Риан му се наложи да намекне: — Мандрагората в първата празнична нощ на смъртта на зимата, това… И тук от едната страна се раздаде: — Хайде, целувайте се вече, тук и други желаещи има. Обръщайки глава, аз действително видях двайсетина лордове и лейди, които нетърпеливо чакаха реда си. Магистърът мълчаливо свали маската си… Миг, и чакащите като че ли никога не ги беше имало. И изобщо народът взе да се разотива. И ние останахме сами на това място, където допреди минута се тълпеше маса наконтени хора и нехора. — Та за какво говорех… — върна се към прекъснатото обяснение лорд-директорът. Аз се разсмях, повдигнах се на пръсти и обгръщайки шията му с ръце, нежно го целунах. В Тъмната империя съществува поверие, че ако целунеш любимия си в първата празнична нощ на смъртта на зимата под корен от мандрагора, то любовта ви ще е вечна. Разбира се, това си беше само суеверие, обикновена празнична традиция и двойките влюбени страстно се целуваха под мандрагората по няколко пъти на нощ, понякога сменяйки си даже и партньорите, но все пак… Все пак, за мен това беше единствената в живота ми целувка под мандрагора и сладкото чувство на щастие се разливаше по тялото ми, изпълвайки ме с топла радост, подобна на хилядите искрящи огънчета, които изпълваха тази удивителна нощ. И ние още дълго стояхме там, на мен ми беше така топло в неговите прегръдки, а Риан просто ме гледаше и се усмихваше. Понякога толкова ти се иска някои мигове да продължават вечно… А след това някой извика: — Ей, там нова мандрагора окачиха! И се разнесе тропот на крака, който се отдалечаваше. А магистърът хитро произнесе: — Ние сме под мандрагората — усмивката му стана по-широка, — а ти знаеш ли какво означава това? — Представа си нямам — едва сдържайки смеха си, отговорих аз. — Ще се наложи да ти покажа — престорено отегчено ми съобщи магистърът. И беше чудесно, че на другия край на площада бяха закачили още една мандрагора, защото тази остана заета доста дълго време. 	 
 Ранно утро. На вратата се чука, при това настойчиво, а над главата ми някой досажда: „Дея, ставай!“ Независимо от разсейващите фактори, аз се събуждах с усмивка и дори ми пробяга мисълта, че май съм спала с тази усмивка на уста. В радостна поредица проблясваха спомените за площада в столицата, мандрагората, нежните докосвания на магистъра, нашата разходка по града, връщането в академията и последната целувка до вратата на стаята ми. — Дея, миглите ти трептят! — съскаше ядосаният възроден дух на смъртта. — И забележи, ние търпеливо чакахме до сутринта, така че имай съвест! — Риате, аз ще умра сега от любопитство и на надгробния ми паметник ще напишат твоето име! — извика куратор Верис. Наложи се да ставам. Сънено прозявайки се, отидох да пусна капитана, а след това… отново отидох да спя — ние почти цяла нощ се разхождахме. — И как се нарича това? — възмутено се поинтересува Дара, когато ме видя да се омотавам презглава с одеялото. Мълчешком се покрих и с възглавницата, в надеждата, че съвестта им най-сетне ще се събуди. Но, за съжаление, там съвест от рождение не се бе завъждала. — Риате — Верис издърпа възглавницата и я захвърли в ъгъла на леглото, — а ти нищо ли не искаш да ни разкажеш? — Аз искам да спя — честно отговорих аз. — Така-а-а ли? — иронично провлачи Верис. — А аз искам да знам, защо в сутрешния вестник се мъдри вашето с Тьер изображение? Сънят изчезна като по вълшебство. Подскачайки, аз издърпах свитъка със сутрешните новини от ръката на куратора и замрях, взирайки се в изображението, на което лорд Тьер под цъфтящата мандрагора нежно ме прегръща. Аз се намирах с гръб към художника и можех да се позная само по косата. Под картинката се мъдреше темата на статията: „Лорд Риан Тьер притиска в обятията си тайнствена непозната. Слуховете за предстоящия брак се оказаха неверни?“ И докато аз седях и гледах вестника, върху него изведнъж се появи мъгливо облаче и картинката се смени с изображението на същия този площад, а отдолу надпис: „Загадъчно убийство в първата празнична нощ разтърси цялата столица!“ — Хм — Верис измъкна вестника от ръцете ми, — ловко се извъртя Тьер. А аз отново се тръшнах в леглото и си помислих, че ми се иска само едно нещо — да си поспя… Но ако това беше първата ми мисъл, то втората ме накара да скоча от леглото и да се спусна към банята. — Риате — обади се Верис в момента, когато попивайки влажната си коса с кърпа, аз излязох от банята, — накъде си се забързала? — Към Юрао — честно отговорих аз. — Имаме един куп работа. И трябва да я свършим преди да изтече срока, който ми даде лейди Тьер. Последвалите събития ме накараха да застана нащрек — Верис застана пред вратата с изражение „никакъв враг няма да мине“, Дара блокира шкафа с дрехите и двете клюкарки с командирски нотки заповядаха: — Разказвай! Аз седнах. Замислих се. Взех гребена и решейки все още влажната си коса започнах „подробен и ясен“ разказ: — Ние се пренесохме в къщата на магистъра, вечеряхме, след това се качихме на покрива, гледахме фойерверка, разходихме се из града, по площада. Върнахме се. Аз си легнах да спя. Това е. Тишина. Дара и Верис се спогледаха и капитанът първа заговори: — Аз ще я убия. — Ти нещо за мъчения намекваше — възроденият дух на смъртта измъкна от въздуха огромен двуръчен меч, — дай да започваме! Нервно въздишайки, аз добавих няколко подробности: — Вчера вечерта от школата на Еллохар ме върнаха тук. След това с магистъра се пренесохме в столицата, в градската му къща. После вечеряхме, той ми подари цветя. След това отидохме на покрива и гледахме фойерверките. Намина лейди Тьер и си поговорихме. След това отидохме да се разхождахме и стояхме под мандрагората. След това пак се разхождахме, аз се уморих и мен пак ме върнаха в Академията. Това е! Духът на смъртта заръмжа. Верис рязко се приближи и наведена, проникновено попита: — А какво правят под мандрагората в първата празнична нощ? И така зададе въпроса, като че ли аз не знаех. Но аз имах някаква идея и затова отговорих: — Стоят. — Фу, ама че си..! — ядоса се Дара. — И ако си мислиш, че някога отново пак ще ти помагам! Аз… Прекъсна я Верис, която с полузатворени очи, активно душейки с нос, измърмори: — Да, подарил й е първоцвети… И къде ли само ги е намерил? Пили са вино, Риате леко е прекалила, Тьер след това я е лекувал, за да не я боли главата, разхождали са се в най-красивите райони, след това са се целували под същата тази мандрагора. След това са спали заедно. — Не е вярно! — възмутих се аз. Верис отвори котешките си очи, заобиколи ме, приближи се към леглото, и навеждайки се към чаршафите, дълбоко вдиша. Лукава усмивка се плъзна по тънките й устни и кураторът коварно проточи: — Вярно е-е-е. Не знам откъде Тьер има толкова сили за премествания, но след като си е взел душ и се е преоблякъл, той се е появил в тази спалня и е спал в твоето легло, Риате. Върху одеялото, наистина, но е спал тук! Още веднъж си спомних събитията от миналата нощ… — Ела насам — повика ме Верис. Послушно се приближих и тя ми показа белоснежна нишка — ти със сигурност нямаш такава покривка на леглото. Прави си изводи, Риате. Усетих, че плътно се изчервявам. — А аз все се чудех, защо нямам достъп до спалнята ти до тази сутрин — промърмори Дара. Този път пребледнях. — Колко е романтично — Верис се намести на края на леглото, — да прекараш нощта до любимата си, вслушвайки се във всяка нейна въздишка… А баба ми казва, че само на село нищо от никого не можеш да държиш в тайна! — Знаете ли какво — аз гневно изгледах и двете — ние с него сами ще се оправим, а вие… вие… Изрева пламък. „Риан!“ — помислих си наивната аз и сбърках. На вратата възпитано почукаха и почти веднага я блъснаха. На прага стоеше свекромонстъра, която даже не се опита да се усмихне, а веднага зададе въпрос: — Какво се случи в „Яйце на дракон“? И в този момент, лицето на свекромонстъра се промени, очите й се разшириха. Не се досетих веднага какво става, а след това осъзнах: Дара стоеше до шкафа със своя огромен двуръчен меч в ръце, отгоре на всичкото, така се беше получило, че аз бях съвсем близо до нея и острието сочеше към мен, а Верис седеше на леглото и очите й бяха трансформирани, както и носа, защото тя току що беше използвала животинското си обоняние. — Никой не иска да ме убива! — веднага заявих аз за всеки случай. — Не бъди толкова сигурна — Верис хищно се усмихна. — Ние просто планирахме мъчения с пристрастие — добави Дара. — Да ви имам идеите! — изруга обидено лейди Тьер. Аз облекчено въздъхнах и имах намерение да помоля всички да се измитат от спалнята ми, когато свекромонстъра отново взискателно попита: — Та какво стана в „Яйце на дракон“ онази вечер? Опитах се да си премълча. Не исках да обяснявам нищо без разрешението на лорд-директора на никого. Просто нямах моралното право да го правя. Лейди Тьер оцени мълчанието ми, разбра, че няма да кажа нищо, обърна се към Дара и с мазен глас се поинтересува: — Казваш, разпит с пристрастие? И трите дружно и плътоядно се втренчиха в мен. — Нищичко няма да ви кажа — уверено заявих аз, провеждайки тактическо отстъпление към банята. Изрева пламък. В гостната, затова аз не можах да видя цвета. Но веднага се разнесе ядосания глас на магистър Еллохар: — Риате! Незабравимо изражение плъзна по на лицето на свекромонстъра, Дара и Верис се хилеха. — А това вече е интересно — изсъска лейди Тьер и излетя от спалнята ми. Това не е стая в общежитие, това е градски площад! — Ела насам — Верис потупа с ръка по леглото, — гаранция давам, сега на всички, освен на Еллохар, ще ни е много весело. На мен не ми беше весело. След като си избрах дрехи, се напъхах в банята, за да се облека и оттам се надявах да чуя беседата на дамата и лорда: — Много мило — нямаше начин да не усетиш сарказма на лейди Тьер. — А-а-а… тъмни дни — объркано се отзова магистър Еллохар. Нищо повече не се чу след това. След като намъкнах набързо дрехите си, излязох в спалнята, но там нямаше никого. Надзърнах в гостната — също празно. Дали се разстроих? Не, зарадвах се! Напъхах крака в ботушите и се запътих първо да намеря Късметчето. Котето беше открито, отнесено в столовата, нахранено и оставено на грижите на готвачките, които, докато адептите бяха във ваканция, инспектираха мазетата и готвеха полуфабрикати и консерви. И по време на тези процеси, на Късметчето му излизаше късмета да похапне вътрешности и изрезки от месо, които явно за него бяха деликатес. Аз се задоволих със сандвич и чашка чай, благодарих на госпожа Нкару, излязох от академията, вече без да мисля къде да закуся. 	 
 Навсякъде по улиците се трудеха гоблини, разчиствайки последиците от нощните празненства, а минавайки покрай площада, аз неволно обърнах внимание на дебелия крив корен мандрагора, който явно нощес е бил в центъра на всеобщото внимание. Но днес тъжно увисналото от елхата растение, явно на никого не беше интересно. Но както се оказа, бях избързала с изводите. — Ние сме под мандрагората — широки длани се плъзнаха на кръста ми, — а ти знаеш ли какво значи това? — Ние сме до нея, а не отдолу — усмихвайки се, отвърнах аз. — Хайде, тогава, да се приближим — прошепна Риан зад гърба ми, прегръщайки ме. — И не е нощ — заинатих се аз. — Слънцето изгря само преди минути — настояваше той. — Така ли? — и все пак попитах: — А кога точно се разделихме? — Хм… — преставайки да ме прегръща, Риан ме обърна с лице към себе си, и взирайки се в мен иззад своята непроницаема маска, тъй като магистърът се оказа в дрехите на Безсмъртен, глухо попита: — Верис? — Аз не бих се досетила сама — честно отговорих аз. — Имаше по-добро мнение за мен? — поинтересува се Риан. Двама гоблини метяха площада и резкият звук от метлите ме караше да настръхвам като от студ, някъде грачеха гарвани, раздразнено съскаше котка… — Всъщност, не — аз се усмихнах на магистъра. Жалко, че в този момент не можех да видя лицето му, а ми се искаше. Всъщност, темата за съвместно проведената нощ Риан закри бързо, питайки: — Ти накъде толкова рано? — В кантората — отново неволно се усмихнах. — А ти? — В столицата — в гласа му се появи явна неохота да отива там. — Тесме след обед искаше да поговори с теб, ще можеш ли? — Да — учудено отговорих аз. — Трябва ли да присъствам при разговора ви? — той явно се безпокоеше за мен и това беше приятно. — Не, магистърът е избухлив, но бързо му минава, освен това, когато е обзет от изследователски хазарт, дреболии от рода на крадливи адептки не го вълнуват чак кой знае колко — отново се усмихнах, гледайки непроницаемата маска на лорд Тьер. — Ще се върна по залез — кой знае защо, произнесе Риан. — И да — той внимателно взе лявата ми ръка, вдигна леко ръкава, а в следващия миг, на китката ми беше завързана яркочервена вълнена нишка, абсолютно обикновена на пръв поглед. — Тази гривничка призовава мен. С удивление разглеждах новото си украшение с охранителни свойства. — Стискаш възелчето — напомни Риан. — И само ако не се появя аз, можеш да викаш Еллохар. Аз кимнах. Изви се адски пламък. Когато останах сама на площада, изведнъж ми се стори, че усещам върху себе си чужд поглед. Някакъв такъв неприятен хлад плъзна по гърба ми. А може пък просто да бях измръзнала. Стараейки се да не мисля за Риан, аз побързах да стигна до кантората. 	 
 А в кантората нямаше никого. Не, вратата се отвори, когато се приближих, Юрао беше поставил активация на нас двамата, но в самата кантора цареше необичайна тишина. Сваляйки палтото и шала, аз тръгнах към кабинета си и наистина се учудих, когато звънна камбанката на входната врата. Още по-странно беше, че когато се обърнах, не видях никого! Плашещо изтръпване се плъзна по гърба ми. След мъничко, все пак се осмелих и попитах: — Кой е тук? Тишина. Внимателно докоснах лявата си китка, така че, ако нещо стане, да мога бързо да вдигна ръкава си и да стисна възелчето. Но и не ми се искаше да тревожа Риан без причина. — Още веднъж питам, има ли някой тук? Неуловимо движение до палтото ми, което висеше на закачалката. Студеното изтръпване се добра почти до костите ми, но в следващия миг… — Извинете — иззад палтото надникна смешна муцунка с нос като картоф, — вие вещица ли сте? — Не-е-е — учудено отговорих аз, разглеждайки домовика. — Жалко — тъжно ми отговори той. — Прощавайте, а вие случайно знаете ли, къде тук мога да намеря вещица? Аз се замислих. Домовикът беше такъв печален и разстроен, че аз без дори да се замислям, реших поне да се опитам да му помогна. Само че, къде в Приграничието да му намеря вещица, нямах никаква представа. — Чай ще пиете ли? — попитах аз. — Ще пия — печално се съгласи домовикът. — Елате — посочих към нашата мъничка чайна (само помещенията за клиенти бяха просторни, за нас дроу правеше жестоки икономии), — а вие какъв чай ще пиете? В тясната кухничка имаше място само за един човек, но като се имаха предвид размерите на домовика, ние се настанихме уютно. Към чая намерих даже бисквити, дори пресни, сигурно Ри вчера ги беше купувала. В ръцете на домовика чашката, даже най-малката, изглеждаше почти като кофа, но старчето я държеше здраво с двете ръце, а в силата на това създание аз не се съмнявах — той би могъл и мен с лекота да ме държи с изпънати ръце. И ето, седях си аз и се чудех къде да му намеря вещица. А проблемът беше в това, че при нас, в Приграничието, къщите се строяха на векове, и в по-голямата си част всички постройки бяха от по-миналия век, даже нашата кантора беше на повече от двеста години. И за това, за да стоят домовете толкова дълго, във всеки от тях се вселяваше дух-пазител, а там, където има духове, домовиците няма какво да правят. Защото дори духът да е бил взет от първия заложен в строежа камък или от първата греда, зазидана в стената, той ставаше злостен собственик и категорично отказваше да дели личното си пространство със всякакви там домовици. С привиденията духовете-пазители се разбираха прекрасно, а домовиците не можеха да ги търпят. Не зная в какво точно се коренеше конфликтът, може би причината беше в това, че домовиците също са страшно ревниви собственици. — Отдавна ли сте в нашия край? — попитах аз. — От Приграничието съм аз — отзова се старчето. — Ама не от вашето, не, от седмото кралство. При нас война воюваме, Отстъпниците съвсем са загубили съвест, двайсет и четири села попиляха — домовикът изхлипа, — това, което хората за цял живот… — Съчувствам ви — тихо казах аз. — Какво да сториш, животът, той е такъв — той отсръбна от чая. Ние помълчахме, след това аз внимателно зададох следващия си въпрос. — А как се оказахте тук? Очите-мъниста се взряха в мен. — Извинявайте, ако въпросът ми ви се струва неуместен — предварително се извиних аз, — само че при нас в Приграничието нови къщи почти няма, а и дори да се строят, то вече под защитата на определен дух-хранител. Сам разбирате — Приграничие е това, и даже не вашето Приграничие, а от нечистите кой може да защити къщата по-добре от духа-хранител? — То вашите духове само къщата защитават, а ние, домовиците, и нейните обитатели можем да опазим! — възкликна старецът. — М-м-м, разбирате ли, това е Приграничието — опитах се да обясня аз, — това е суров край, прадедите ни са считали, че трябва да оцеляват само най-силните, затова и защитавали къщата, а обитателите й сами трябвало да се справят с опасностите, това е. Но, ако искате, аз мога да се постарая да ви намеря построен наскоро дом и без дух-хранител. Домовикът въздъхна още по-тежко, на един дъх глътна останалия чай, внимателно постави чашката на масата и жестикулирайки, започна да обяснява: — Стар съм аз, моме. Разбираш ли? Съвсем съм стар! Триста лета съм преживял вече, считай още двеста бих изкарал, ако не бяха тези врагове окаяни, дето разрушиха дома ми. Свързан бях аз с този дом, а сега гина след него, ето такава е работата. И на мен ми стана толкова жалко за него! Но изтривайки сълзите си, аз все пак попитах: — С какво мога да ви помогна? Дядото съвсем се оклюма и тъжно обясни: — На мен вещица ми трябва, чедо. Силна вещица. Нито маг, нито даже горски дух или някой от нечистите, само вещица — той бръкна в пазвата си, извади сламчица, измачкана такава, сложи я на дланта си, поднесе я към мен, показвайки. — Гледай, чедо, това беше указател, по него се преместих във вашия град. Не си мислех, че ще се объркам така, а и от теб такъв поток вървеше, ама съм сбъркал, стар глупак такъв, не си вещица ти. Чашката едва не се изхлузи от изтръпналите ми пръсти… Аз дори не знаех от какво толкова се уплаших, но интуицията ми до този момент не ме беше подвеждала. — Така — аз реших, че после ще се плаша, — кажете, колко още ви остава да живеете? Грубо беше, знам. — До залез слънце — съвсем тихо отговори домовикът. Вдъхвайки рязко, аз се заех да търся изход от ситуацията. Имах два варианта — тъщата на същия онзи гном от дело номер три, но аз не знаех дали тя е още жива и къде да я търся и магистър Еллохар, който лично познаваше вещица. Да повикам Еллохар беше много по-бързо. Вдигнах си ръкава, нежно докоснах с пръсти конеца, който ми беше завързал Риан, но стиснах възелчето на нишката, която ми беше дал директора но Школата за Изкуството на Смъртта. — Всичко ще е наред — уверих аз домовика, който ме гледаше учудено, — ще ви намерим вещица в най-кратки срокове, обещавам. Избухна син пламък. Със закъснение си спомних, че някои от тези, които можех да извикам, не ме обичат особено, но… — Риате! — изсъска надвесеният над масичката магистър Еллохар, който, за да стои тук, трябваше да се сгъне на четири. Чайната ни стая беше съвсем мъничка, но от друга страна, се оказа, че на домовика мястото му е повече от достатъчно, за да се покрие така, че, магистърът изобщо да не го види или усети. — Тъмни — промълвих аз, гледайки разярения директор на чуждото учебно заведение, — а аз имам молба към вас… Еллохар с укор поклати глава и уморено попита: — Каква? Чувствайки се страшно неуютно, аз тихичко повиках: — Господин домовик, покажете се, моля ви, това е този лорд, който може да ви помогне. Веждата на магистъра бавно запълзя нагоре. А домовикът, някъде от долния шкаф прошепна: — С кой акъл, бе моме, той е целият лош, от главата до петите… Само зло в него има, бягай, на кого говоря! — Е-е-ем… Втората вежда на Еллохар се присъедини към първата. Аз реших да обясня всичко: — Разбирате ли, магистър, този домовик… — Разбирам, Риате, всичко разбирам… А вие вчера колко вино благоволихте да изпиете, а? — язвително ме попита лордът. Учудено погледнах към него, а домовикът продължи: — Не може да ме чуе той… ох, леле мале, последната охранителна магия използвах. Рязко издишах и помолих: — Господин домовик, този лорд няма да ви пипне и с пръст, в Бездната се кълна. Появете се, моля ви. В отговор — тишина и само скептичния поглед на скръстилия на гърдите си ръце Еллохар. Почувствах как се изчервявам, не издържах повече и се замолих: — Ама моля ви се, вие така или иначе само до залез слънце ще изкарате! Вратичката на шкафа се хлопна, чуха се провлечени стъпки, след това домовикът се покатери върху стола и печално ме попита: — А ти, моме, защо си толкова лоша? — Хич даже не съм лоша аз, просто искам да ви помогна — възкликнах раздразнено. — Да пукна и да не стана! — бавно произнесе потресеният лорд Еллохар. — Хайде, давай, нямам нищо против — в тон му отговори домовикът. Магистърът на смъртта ме награди с доста изразителен поглед, който, обаче, нищо добро не изразяваше. И аз се зарадвах, че поне Юрао го нямаше, защото иначе щяха да ми трият сол на главата и за безкористния опит да помогна. Вдъхнах дълбоко и запелтечих като на изпит: — Магистър Еллохар, това е домовик. Той е от приграничните райони на седмото кралство, те са във война, домът му са го разрушили, но тъй като преди векове вещица го била свързала с този дом, той загива. И на него спешно му трябва силна вещица, защото иначе до залез слънце ще умре. Аз разбирам, че нямам право да ви моля за помощ, но все пак много ви моля… — Стоп! — Еллохар присви леко очи и зададе същия този въпрос, от който аз се боях и за който се опитвах да не мисля: — От какъв зор домовикът се е домъкнал при теб?! Нервно преглъщайки, аз се опитах да си замълча, но не ми позволиха. — Слушай, Риате — магистърът се наведе и издиша, — ако ти се гътнеш, аз ще те пренеса в Световете на Хаоса, ще намеря там свестен некромант, а когато той те съживи, сам щете пречукам! Мъчително. Разбра ли намека? — Ще ви прокълна! — обещах ядосано аз. — Ох, колко ме е страх — подигравайки се, отвърна Еллохар, — коленете ми се тресат! Риате, аз няма да мръдна от тук, разбра ли ме?! И тогава домовикът изтърси: — Ами че то гърбът ще те заболи, така, на две прегънат, все да стоиш. Много бавно магистърът на Смъртта се обърна към домовика. Старчето пребледня моментално, и даже аз се изплаших, че ще издъхне преждевременно. — Домовикът решил, че аз съм вещица — скачайки от мястото си, извиках аз. — Той имал магически указател за търсене на вещица, той го довел в Ардам, но домовикът решил, че тази вещица — това съм аз, защото от мен се излъчвал магически фон! Еллохар, много бавно, този път се обърна към мен… и беше мой ред да пребледнявам. Но и нямаше какво повече да обяснявам, впрочем, магистърът и не го интересуваше нищо друго, той просто заповяда: — Домовикът го вземи на ръце и го дръж здраво. Ние със старчето се спогледахме и той внесе свое предложение: — Къде там тя ще ме вдига, ще вземе да се строши, бледна е цялата като мухоморка. То на мен по-леко ще ми е… — На мен по-леко ще ми е да те разчленя и разчленен да те пренеса! — крясна Еллохар. Аз мълчаливо протегнах ръце, взех несъпротивляващия се и треперещия от ужас домовик и в този миг избухна син пламък. 	 
 — Риате, пусни чичката! Пусни го, на кого говоря! — изръмжаха отгоре. Лесно му беше на магистъра да говори, а ние с домовика след такова ледено-изгарящо пренасяне се бяхме вкопчили един в друг и се тресяхме дружно. — Риате! Бавно свалих домовика, който веднага се притисна и се вкопчи в крака ми и отворих очи. Оказа се, че стоим на заснежен път сред широко поле. А наоколо — никого! Само сняг до хоризонта и пориви леден вятър. — Да, временцето си го бива — отбеляза Эллохар и сваляйки наметалото си, го наметна на раменете ми, а след това и чевръсто ме омота. — Н-не е нужно — опитах се да откажа съмнителната помощ- — Майтапиш ли се? — магистърът се ухили. — Риате, ти ще трябва малки тьерчета да раждаш и е желателно да ги раждаш здрави. Давай да вървим. — Накъде? — не разбрах аз. — След мен — озъби се директорът на Школата за Изкуството на Смъртта и тръгна през преспите напряко, потъвайки до кръста в снега. На него му беше до кръста, а на мен тук щеше да ми е до шията, а за домовика, изобщо да не говорим. Междувременно, домовикът вече се беше отправил след магистъра. — Топло местенце има някъде тук наблизо — мърдаше с нос старчето. — Добро, светлина… да вървим, чедо, нататък е пътят. И се зарови в преспите. Аз останах насред пътя, но почти веднага ме пришпориха: — Риате, аз не съм ти Тьер, че на ръце да те мъкна, по-лесно е да те накълцам — надвиквайки воя на вятъра, се обади Еллохар. Наложи се да закрача след него. Догоних директора на Школата за Изкуството на Смъртта след стотина крачки. То не беше трудно — Еллохар беше спрял и търпеливо ме чакаше, а когато се приближих, изведнъж, с извиняващ се тон, произнесе: — Ще прощаваш, но този път всеки трябва сам да го извърви — вещиците, след определени неприятни събития, са много строги с правилата и ако те бях взел на ръце, пътят щеше да си остане затворен. — Да… разбирам — не очаквах каквито и да било обяснения. — Дори не си го бях помислила. В края на краищата, вие не сте длъжен да разнасяте насам-натам разни адептки и… — Риате, занасяш се на завоите — грубовато ме прекъсна магистърът. — И освен това, трябва да поработиш над самооценката, прелест моя. И сериозно да я преразгледаш. Ти изобщо не цениш себе си, трябва да ти призная, че си направо жалка картинка. — А… вие… — Даже не жалко — той тежко въздъхна, — отвратително е това зрелище, Риате, направо отвратително. Това е, не ми останаха думи. На директора на Школата за Изкуството на Смъртта, обаче, му бяха останали, и то доста: — „А-а-а… бе-бе-бе“ — подигра ми се той. — Изправи си раменете, говори ясно, изразявай си уверено мислите! В името на Бездната, Риате, все пак, ти най-много ми хареса, когато взе, че ме прокълна. То не беше горда осанка с кльощавите ти раменца, какво ли пък е намерил Тьер в тях, няма какво да се гледа, то не беше поглед! Аз даже се залюбувах, Риате! А после какво? Пак „бу-бу-бу“ и „извинете, магистър, аз не исках“. Жалко зрелище, адептка — завърши той с широка нагла усмивка. — А…аз… — на мен от възмущение ми секна дъхът, — а знаете ли какво?! — Какво? — той даже се приведе над мен, демонстрирайки, че е готов да ме слуша. — А що не вземете да идете в Бездната! — не издържах аз. На мен хулигански ми намигнаха в отговор, след което, Еллохар се приближи, застана до мен и свойски ме прегърна през раменете: — А аз бих се заел с възпитанието ти, Риате, но се боя, че Тьер няма да го оцени. А жалко. И тогава пред нас се отвори портичка. Такава една овехтяла, от навързани прътове и зловещ, проникващ до костите задгробен глас зададе въпрос: — За какъв демон, а? Еллохар ме притисна малко по-силно към себе си и прошепна: — Ей, какво трепериш? Това е просто чародейство. Да, ти не си се сблъсквала с такова нещо до сега, но си с мен, в края на краищата, какво се стряскаш, а? — К-к-как да ви кажа, магистър — аз даже кимнах, — ако трябва да съм честна, не съм съвсем сигурна, че вие не бихте ме хвърлил в гърлото на някоя хищна твар, изключително и само заради възпитателния елемент! Към мен се обърнаха с изумен вид. Измърмориха нещо, свиха рамене, а след това се взряха в портичката. Ако можех да съдя по сменящите се изражения на лицето, Еллохар все още обмисляше думите ми. Така и излезе: — Няма да те хвърля — магистърът ме разтърси за рамото, — ти ми харесваш, Риате. Пауза, а след това язвителна забележка: — Но, да знаеш, когато продължиш рода Тьер с някой и друг палавник, тогава с удоволствие ще нахраня с теб някое зъбато чудовище. Аз не съм лош, Риате, но съм отвратително отмъстителен. След това се обърна към вратичката и се провикна: — Да, да, и отвратителен и отмъстителен! Портичката ехидно се изкикоти и доста нагло заяви: — Ох, уплаши ме, леле, коленете ми треперят, цялата се треса. Да бе, сега, веднага! Без ни най-малко да се засегне, магистърът мързеливо се поинтересува: — Какво сега, значи няма да ни пуснеш? — Врътни се на копитата и топуркай натам, откъдето си дошъл — отговори вратичката. Ухилвайки се, Еллохар замислено провлачи: — Що пък да не вземе да викна сестричката? В същия миг, пред нас се разтвори огромна порта! Тя толкова неочаквано изникна, че аз бих седнала в снега от уплаха, ако не ме беше удържал лорд Еллохар. Домовикът, обаче благополучно се тръшна от изненада, потъвайки в пряспата. — Леко сега, не се стряскай — успокои ме Еллохар, всичко е наред, вещиците са добронамерени женуря, а вещичките изобщо са чудесни. Да вървим, Риате, ще харизваме твоя бездомен домовик в добри ръце. Домовикът, кой знае защо, не се обиди, напротив, седеше в снега и с обожание зяпаше магистъра. В този миг върху снега изникна и се разстла тесен килим. — Да вървим — Еллохар стъпи първи върху него, дръпвайки ме след себе си. — Риате, ако се боиш, можеш да ме хванеш за ръка. — Не ме е страх — тихо отвърнах аз, заинтересувано взирайки се в рисунъка на килима. Не знам какви точно бяха тези вещици, но на мен рисунъка на килима ми напомни страшно кристалите на проклятията. Не, аз не видях нищо познато, но все пак, самите линии, кръстосванията… — Дея — лорд Еллохар властно стисна ръката ми, — няма причина за безпокойство. — И по-силно повика: — Ей ти, потенциалния смъртник, мърдай насам. Домовикът внимателно стъпи на килима. И така, по килимената пътека, ние извървяхме петдесетина крачки, минахме няколко порти, докато накрая не се озовахме в уютно дворче, където играеха на гоненица трийсетина момиченца в черни роклички, късички бели палтенца и същите бели кожени шапки и ботушки. Момиченцата не ни забелязваха, а с писъци тичаха наоколо и се замерваха със снежни топки. — Четвърти клас — неочаквано тъжно промълви лорд Еллохар, — въпреки че както са научени тук, и абитуриентките могат да се гонят и да се замерват със сняг. Като деца са. Интересно е да ги гледаш — такова едно безкрайно радостно детство до самите последни изпити. Глезят ги тук тях, много ги глезят, със сладкиши ги хранят, приказки им разказват. — При вас е различно — спомних си аз. — Аз моите адепти ги готвя за друг живот — магистърът се усмихна, — пък и моите адепти са други. На вещиците им е интересно как расте едно дръвче, а моите ще поискат да видят как най-бързо ще загине. Свивайки рамене, отбелязах: — Ние също изучаваме проклятия, но пък можем и да спасим някого от тях. Еллохар отново се усмихна и побутвайки ме към стълбите на входа, тихо отговори: — И ние имаме значителни успехи в лечителското изкуство, буквално вчера създадохме лекарство от моровата гнилка. Но това се получи ей така, между другото, всъщност, изследваше се колко бързо от морова гнилка ще умре русалка. Аз се спънах, магистърът ме придържа и ме поведе напред, продължавайки разказа си: — А тя не умря. Всички други изгниха, а тя — не, та не! Започнахме да изясняваме причината и след месец я намерихме — дамата обичала сини водорасли, а в тях основният компонент е йода. Натъпкахме с водорасли и останалите опитни екземпляри — половината оцеляха. Извлякохме екстракт от водораслите, накарахме ги да го изпият — от втората група оцеляха две трети, и това беше при пряк контакт с източника на инфекцията. Изменихме структурата на екстракта, вкарахме го по кръвен път на следващата група — всички се излекуваха, представяш ли си? Аз спрях, ужасена погледнах магистър Еллохар и даже се опитах да изтръгна ръката си от неговата. Опита ми да спра, магистърът даже не го забеляза, и за да не се стоваря на стълбите, ми се наложи да продължа напред. Но когато се качихме до вратата, аз все пак попитах: — А вие колко души сте убил? — Изобщо или конкретно лично аз със собствените си ръце? — уточни магистърът. — Много, Риате. И какви са тези толкова интимни въпроси? А някъде отдолу се донесе боботенето на домовика: — Виках ти аз, че той е зъл. Да-а-а, адептите на Смъртта са най-страшните създания в Тъмната империя! Не са най-зловещите, защото по-зловещи от членовете на императорската гвардия няма, но че са най-страшните — това е факт! Еллохар отвори вратата, възпитано ме пусна да вляза първа и едва не утрепа домовика с крилото на вратата, при това съвсем съзнателно. И тогава аз видях вещицата! Съвсем истинска вещица! Висока, стройна жена с тъмни, събрани в дебела плитка коси, със светла кожа, удивителни синьо-виолетови очи и приветлива усмивка се приближаваше към нас. И се усмихваше така, като че ли на всички заедно и в същото време, на всеки поотделно. Вълшебно създание, едно такова светло и добро. — Добър ден, магистре на Смъртта, радвам се да приветствам вас и вашите гости — с приятен и леко напевен глас произнесе тя, приближавайки се към нас. — Тъмни, Василена! Аз крадешком хвърлих поглед към лорд Еллохар и се поразих — той така нежно се усмихваше на вещицата, че аз веднага разбрах коя именно е тази „слабост“ на жестокия директор на Школата за Изкуството на Смъртта. Моя поглед го забелязаха, веднага престанаха да се усмихват, но да ме държат за ръка — не. И кимвайки към мен, Еллохар произнесе: — Това е Риате. Вещицата приветливо ми кимна, след това прехвърли поглед към дланта ми, която аз внимателно все пак се опитвах да издърпам от ръката на Еллохар, усмивката й стана леко лукава и лейди Василена произнесе: — Благодат Никаноровна никога няма да ми прости, че сте представили избраницата си първо на мен. — Е-е-е — промърморихме и двамата с магистъра, в следващия миг, аз издърпах все пак ръката си, а Еллохар дори се отдръпна на крачка встрани. — Нима греша!? — едва сдържайки смеха си, се поинтересува вещицата. — Гризат ме съмнения някакви по този повод… — Грешиш — недоволно потвърди магистърът. — Така-а-а ли? — независимо от ситуацията ми беше толкова приятно да наблюдавам как тъничко и умело се гаврят с Еллохар. Той и сам се досети за това, рязко издиша, отново саркастично и леко надменно се усмихна и обясни: — Това е Риате, адептка на Академията на Проклятията — очите с цвят на синчец ме погледнаха с откровен интерес. — Та значи, ей тази тук девица, успяла да изкопае от някъде бездомен домовик, който имал намерение да се разходи до Бездната по залез. А след това, Риате събрала цялата си наглост, извика ме и ме замоли за спасението на същия този бездомник. Вещицата ми хвърли одобрителен поглед, а след това приклекна и примами с пръст домовика. И с какво изражение на лицето той пристъпи към нея, с какво благоговение! А когато се приближи, Василена докосна челото му и притвори очи. Не се случи нищо няколко минути, след това вещицата се изправи и повика: — Любомира Михайловна! Мекият й глас се разнесе като ехо, почти веднага се чуха припрени стъпки и по дървеното стълбище от втория етаж слезе тъмнокоса жена в абсолютно същата като на Василена рокля, със същата плитка, само дето носеше сива престилка с много джобчета. — Любомира Михайловна, миличка, с чичо Иванко такава неприятна история се случила: отстъпниците при поредния военен поход изгорили дома му, използвайки бял магически огън, а той е бил свързан с него. — Ох, горкичкият — изплашено възкликна втората вещица. — Да вървим, чичо Иванко, сега всичко ще оправим. Елате насам. Домовикът засия, обърна се към мен, поклони се, прошепна: “Сполай ти, чедо“ и смешно клатушкайки се, побърза да последва вещицата. Василена с добра усмивка проследи с поглед как те се скриха в един от коридорите на първия етаж и обръщайки се към нас, с извиняващ се тон, обясни: — Аз все още съм кърмеща майка и не мога, за съжаление, да влизам в кръга за обряда. Нищо не разбрах и погледнах към Еллохар. Той явно беше разбрал всичко и даже попита: — Как е малкият? — Здрав като кремък — усмивката на вещицата засия от щастие. — Растем, искаме все повече мляко и внимание. — Матрьона ли е с него? — Да беше само тя — Василена печално въздъхна, — донесат ми го, дадат ми да го накърмя и дим да ги няма. — В този момент на лицето на вещицата отново се появи лукава усмивка: — Та защо сте тук, магистър? Аз въпроса не го разбрах, само че се оказа, че вещицата познаваше Еллохар много по-добре от мен: — Аз ще пия вино, на Риате й трябва чай, желателно загряващ, дай й и прахче от настинка, за всеки случай. И хайде да идем в малката гостна, там има нормална камина. След това директорът на Школата за Изкуството на Смъртта пак ме хвана за ръката и ме поведе нагоре по дървеното стълбище с думите: — Няма да се бавим, недей да нервничиш. В същия този момент и започнах да нервнича. Кимвайки, Василена също тръгна нагоре по стълбите. Магистърът я последва и ме затегли след себе си. Аз издърпах ръката си и прошепнах тихо, така че да не устройвам разправии при добрата вещица: — Извинете, магистър Еллохар, но домовикът ние го доведохме и не виждам смисъл да се бавим повече. Много бавно лордът се обърна, скръсти ръце на гърдите си и с мълчаливо негодувание ме зяпна. Аз също мълчах и се опитвах да го гледам негодуващо. Мълчание. Отгоре се раздаде веселото: — Не-е-е, ако не й покажа това, Благодат никога няма да ми прости — и вече по-високо: — Благодат Никаноровна! Присвивайки очи, Еллохар мрачно се поинтересува: — Ти съвест имаш ли? — и тъй като аз си замълчах, продължи: — Не, аз разбира се, съм в течение, че съвестта в Тъмната империя е качество абсолютно излишно и ненужно, но имайки предвид, че теб те е избрал Тьер, у когото това качество присъства в изобилие, аз наивно предполагах, че подобното избира подобно и така нататък. — Имам си аз съвест — даже ми стана неприятно, — но аз си имам и кантора, освен това, и, между другото, Юрао, когато се върне ще види палтото ми, а мен не. — Нямаш ти съвест, Риате — отсъди магистърът. Слезе с едно стъпало, хвана ме за реверите на собствения си плащ, повдигна ме и ме помъкна нагоре, пътьом подвиквайки към вещицата: — Ние ще ви чакаме в гостната — и доста по-тихо към мен: — Не те съветвам да кълнеш, тук има особено вълшебство и всичко работи на принципа: „От твоята уста — в твоята пазва“, в смисъл, проклятието срещу теб самата ще се обърне, Риате. Магистърът благоволи да ме пусне само след като ме внесе в голяма стая, в която таванът беше изрисуван като лятно небе, веднага ме отведе към бумтящата камина, свали наметалото си от раменете ми и заповяда: — Стой, бой се и не мърдай. А самият той се запъти към креслото и нагло се разлегна в него, гледайки ме хитро. Ръцете ми сами се скръстиха на гърдите, и да, аз имах намерение да му кажа всичко, което си мислех за неговото поведение. — Отпусни се, Риате — лениво и подигравателно ме посъветваха. — Можеше вече да запомниш, че да се обръщаш към мен за помощ си има последици. Аз не съм Тьер, Риате, аз не забравям за всичко на света при вида на твоите шоколадени очи, пухкави устни и розови бузки, и за разлика от него, аз започвам да си задавам куп въпроси, на които имам пълно право да получа отговор. Забраванка си ти, Риате. За едно нещо лорд Еллохар беше прав — беше глупаво да се обръщам за помощ към него. Но за всичко останало — не беше! — Знаете ли, магистър, аз не само че съм забраванка, аз съм и много отмъстителна. Ще си отмъстя, ще забравя, след това пак ще отмъстя! Опасни хора сме това, забраванките! Вдигайки вежда, тъмният лорд язвително се поинтересува: — Това, ти ли си отмъстителна? Ха! Майтапът на деня! Ще разкажа на Верис, ще се изпонапишкаме от смях заедно! Обръщайки се с лице към камината, за да не гледам повече подиграващия се магистър, аз казах тихо: — Кълна се в Бездната, обърнах се към вас за помощ за последен път — и късайки нишката от китката си, я хвърлих в камината. Смехът секна мигновено. След това към мен се приближиха, хванаха ме за раменете, обърнаха ме и разтревожено попитаха: — Риате, ама ти какво? Мълчешком се отдръпнах и отново се втренчих в камината. — Дей — разкайващи се нотки в гласа. Чуха се стъпки… обръщайки се към вратата, аз видях слаба, даже жилеста, смугла и тъмнокоса вещица. Единствената разлика в облеклото между нея и двете предишни — черна престилка, а и в ръцете си вещицата стискаше черна метла. С дръжката на същата тази метла, новопристигналата, усмихвайки се белозъбо, удари по пода, в следващия миг метлата се смали поне двайсет пъти, и свита до размерите на перо, беше напъхана в един от джобовете на престилката. След това вещицата се хвърли към Еллохар с радостен вопъл: — Рен! Магистърът я сграбчи в обятията си, завъртя я, след това внимателно я сложи на пода и се поинтересува: — Ти защо тормозиш мъжа си? Жената мигновено се намръщи, погледна накриво, скръсти ръце на гърдите си и се тросна: — А кой му дава право да мами вещица? Магистърът укоризнено поклати глава и произнесе: — Сестричке, на него сърцето му е слабо… откакто се ожени за теб. Вземи и се съжали над горкичкия вампир. Вещицата изхъмка, след това, свивайки рамене, се обърна към мен, огледа ме от глава до пети и произнесе: — А тя е миличка. И цветът на косата е такъв необикновен. Приграничието, нали така? Харесва ми. Запозна ли я вече с майка? И аз изведнъж си помислих, че щом майката на Риан е такава… такъв свекромонстър, то мамчето на магистъра сигурно е такова, че даже да те е страх да си я представиш! — Риш, тя не ми е годеница — вече с раздразнение каза магистърът. — И новата жена на баща ни не ми е майка! В този момент влезе Василена, а след нея, две домовички, които чевръсто сложиха масата и се запътиха към вратата. А на прага и двете се обърнаха, огледаха ме и шепнешком си споделиха впечатленията: — Хубавичка и добра, да — каза първата. — То винаги е така — злите мъжища ги тегли към добрите момичета. А тази е и добра, и скромна, виж, даже се изчервява — заяви втората, без да сваля очи от мен. — Свястно девойче костеливият злодей си е избрал, преди все зъркелите си цъклеше към нашата Василена, а сега гледай — от тази поглед не сваля, това е то, любов… Аз изгубих дар слово, но за сметка на това, сестрата на магистъра на Смъртта така крясна: — Охранителната магия на мен не ми влияе! Аз всичко чувам! — Ой — дружно писнаха домовичките и изчезнаха. Така че, стоим си ние — аз, червена като рак, розоволиката Василена и гневната Благодат Никаноровна. Учуденият от нашето поведение магистър попита, кой знае защо, мен: — Какъв е проблемът? Аз честно отговорих, без и да си помисля да премълча: — Домовичките решиха, че аз съм ваша годеница. — А-а-а — дълбокомислено проточи Еллохар, — тези никога не са блестели с особен ум. — И с особени способности за оцеляване също — изсъска сестрата на магистъра. — Благодат Никаноровна, недей така, домовиците обичат да поклюкарстват, да им простим малките им слабости — побърза да се намеси Василена. — Заповядайте на масата. — Василена Владимировна, у домовиците също трябва да се възпитава дисциплина! — на мен веднага ми стана ясно, че с особена любов към ближния, сестрата на магистъра не блести. Но по-нататък беше още по-весело, тъй като вещицата поиска отговор: — Даррен, обясни ни ситуацията! Това, че теб те интересува тази чистокръвна особа, ми е повече от ясно, аз го виждам, но нейното поведение не мога да го разбера. — Много е мълчалива — едва ли не извинявайки се, вмъкна своята забележка Василена. — Приграничието е суров край, при тях е прието да си траеш, особено ако си жена — обясни Благодат Никаноровна моето мълчание и погледна към брат си, очаквайки разяснения. Еллохар се приближи до масата, седна и хвърляйки към двете вещици неодобрителен поглед, благоволи да ме представи: — Адептката на Академията на Проклятията Дея Риате — след това издържа пауза и насмешливо добави: — Избраница и официална годеница на известния ви лорд Риан Тьер. И двете вещици мигновено се обърнаха към мен. Беше трудно да не забележа учудването им. Благодат леко се намръщи и уточни: — Риан?! И какво е намерил у нея?! Веселият смях на магистъра добави неловкост и в без това неприятната ситуация, а след това Еллохар язвително се поинтересува: — Значи, като за мен е миличка, а като за Тьер, тогава: „какво е намерил у нея?“ Вещица си ти, Риш! — С което се гордея! — по язвителност сестрата не отстъпваше на брат си. А аз мълчаливо, но решително се запътих към вратата, веднъж и завинаги разбирайки, че вещиците са си вещици. Беше ми неприятно до ужас. Само че не ми се отдаде просто така да си тръгна. — Ох, Риате — Еллохар, неясно как преграждайки ми пътя, меко ме прегърна през раменете, — ако ти сега така реагираш, какво ще става с теб, когато Тьер официално те представи в двореца, а? Хич да не ти пука от тяхното мнение, те изобщо не те познават, Риате. А аз, например, те познавам и, повярвай, напълно одобрявам избора на Тьер. И дори му завиждам… леко така… Недоверчиво погледнах магистъра. Той се усмихна, подаде ми носна кърпичка и вече с насмешка каза: — На, дръж, можеш да я сополивиш, разрешавам. Но над самооценката трябва да поработиш, Риате, че е жалко зрелище, сериозно ти говоря. Нямаше с какво да я сополивя, но все пак взех кърпичката. След това, мен ме завъртяха, отведоха ме до масичката, настаниха ме в креслото и се накараха на вещиците: — Съвест нямате вие. За нас е разбираемо, ние с Риате сме от Тъмната империя, но вие! Вие уж сте вещици, а сте такива безсъвестни. Позор за цялата ви Ведическа школа. Благодат Никаноровна, която се зае да сипва чая, наведе очи и промърмори: — Добре де, извинявай, не се сдържах. Просто самият Тьер, а тук… Издърпвайки чайника от ръцете й, магистърът ми сипа чай, постави пред мен чинийка с ароматни бисквити в странни форми и започна да поучава сестра си: — Ти винаги си имала склонност към прибързани изводи, Риш. А Дея, между другото ни е начинаещ частен следовател, това първо, човек, съумял да спаси приятел от смърт, това второ, и дори крадла на лични заклинания за противодействие, това трето. И аз, която вече бях започнала да се смущавам заради неочакваната похвала в свой адрес, разгневено погледнах лорд Еллохар — той се намираше в процес на намазване на ягодов конфитюр върху кифличка, но все пак засече погледа ми, нагло намигна и произнесе: — Нямаш ти съвест, Риате, дори не се изчерви. А Тесме, между другото си скубеше космите на гърдите и се кълнеше ръцете да ти откъсне. Наистина, това беше вече след като Тьер ни напусна, но затова пък с какъв апломб, с какво чувство, смисъл и увереност той сипеше заплахи по твой адрес! Между другото, ти избра ли си вече тема за дипломна работа? Забрави я. Сега Тесме има за теб друга, специална. И да, аз се самопоканих да присъствам на защитата, на мен ми обещаха да те унизят пред всички адепти. Двайсет пъти. В смисъл, Смъртоносните проклятия ще ги вземеш на двайсет и първия път… а може и изобщо да не ги вземеш. Там ще бъде не само гневният Тесме, там ще бъда и отмъстителният аз. Аз изгубих апетит. И това не остана без внимание: — Риате, ти папкай, събирай сили. Те ще са ти нужни — подигравателно проточи Еллохар. Втренчено взирайки се в подхилващия се директор на Школата за Изкуството на Смъртта, аз решително казах: — Ще ги взема! — Не, няма — Еллохар гледаше кифличката си, остана доволен от дебелината на намазания конфитюр, отведнъж отхапа половината, сдъвка я и добави: — Като се имат предвид плановете на лейди Тьер за теб, за учене няма да ти остане никакво време, Риате. Плановете на свекромонстъра, разбира се, леко ме плашеха, но… — Като се има пред вид факта, че моите знания ми позволяват да спасявам живот, аз по-скоро ще се откажа от сън, но не и от нови знания. Ще науча всичко, което е нужно, за да взема изпита при магистър Тесме, и дори още повече, ще науча всичко, което успея да намеря. Моето заявление магистър Еллохар го сдъвка заедно с остатъка от кифличката и полюбопитства: — Отново ще се принизим до грабеж на ближния? — Аз не съм виновна, че Тесме не ни преподава нужните знания! — избухнах аз. — А това вече е много вярна забележка — Еллохар одобрително ми намигна и се зае да намазва следващата кифличка. Той го правеше старателно и внимателно, а след това обърна глава към Благодат Никаноровна и взискателно попита: — И? Какво видя? — Ама ти си един… — сестрата на магистъра не произнесе последната дума, но затова пък изрече друго: — Чистокръвен човек, което си е направо удивително за Приграничието. Магически сили няма, енергийният резерв е малко по-голям, отколкото би могло да се предположи, но като се има предвид, че Риате се обучава в Академията на Проклятията, всичко е напълно обяснимо — там ги учат да вплитат енергия в схемата на проклятията, нали? — Аха — потвърди Еллохар. — Именно — Благодат ми се усмихна, — очевидно, увеличеният резерв е свързано именно с дългогодишните упражнения в това направление. А като цяло — нищо особено. Магистър Еллохар отмести чая си и дори намазаната кифла и впери не по-малко взискателен поглед във Василена. — Поддържам напълно — усмивката на тази вещица беше много по-приятна, отколкото тази на Благодат. — Може би само това, че енергийния резерв у нея се е развивал и преди, тъй като само четири години, откровено казано, са малко. Но явно работата е в това, че вие, Дея — най-накрая, една от тях заговори с мен, — от дете със съчувствие сте се отнасяли към околните. — И? — Еллохар даже се наведе напред. — Съчувствие, съпреживяване — това фактически е предаване на енергия, милорд — поясни вещицата, — а в случая, когато човек не само съчувства, а и се старае да помогне, обратната вълна е още по-силна. Съмнявам се, че случаят с домовика е единствен в живота на Дея, така че, определеното увеличение на енергийния резерв е напълно обяснимо. И аз не виждам нищо друго. — Ама че… Бездна — мрачно изруга магистърът. А аз и двете вещици учудено го изгледахме. — Така, добре — Еллохар протегна ръка, взе малкото хартиено пакетче, което беше на масата пред Василена, отвори го, изсипа белия прах в моята чашка и нареди: — Това е, Риате, пий и да излитаме. Имам един куп работа днес. Веднага ми се отпи чай. — Рен, какво така те безпокои? — Какво? — Еллохар на един дъх си изпи чая, а след това — виното. Стана и отговори: — Ами това, че магията на домовиците работи много прецизно. Ако е имал указател и той е пренесъл тоя бездомен домовик при силна вещица, значи в Ардам има вещица. Много силна. А след като домовикът, когато се пренесъл, не е могъл да я открие, това значи, че е не само силна, но и зла! Охранителната магия на домовиците работи в обратна посока само в един случай — ако срещата с такава вещица е смъртоноопасна. И отгоре на всичкото, домовикът уловил магически фон върху Дея. Направете си изводи, момичета, Риате са я взели на мушка. Сега вече и аз си изпих чая, също на един дъх. Изведнъж внезапно си спомних не особено приятните усещания на площада в Ардам и аз глухо възразих на магистъра: — Не мен… Риан. Той беше с мен тази сутрин, ние си взехме довиждане на площада в Ардам, а след това аз тръгнах към кантората. Ако някой е искал да нападне — празните улици на спящия след празника град са най-подходящото място за това. Значи не мен! Аз погледнах Еллохар. Очевидно, но необяснимо — директорът на Школата за Изкуството на Смъртта одобрително ме изгледа и седна отново. На устните му играеше весела усмивка и забелязвайки моето учудване, магистърът на Смъртта поясни: — Тя няма да нападне Тьер. Трябва да си напълно лишен от желание за живот, за да рискуваш да се закачаш с Тьер. И тогава Василена произнесе: — Лорд Тьер без съмнение е много силен маг, но вие ли, милорд, не знаете възможностите на вещиците? И ако същата тази вещица е била скрита от домовика с охранителна магия… — Василена за миг се позамисли и добави: — От друга страна, ние водим строга статистика на всички вещици вече повече от двеста години. И аз не знам нито една, която да блокира магията на домовиците. Това е странно. — А аз не зная нито една на повече от двеста години — добави Благодат Никаноровна. — А Риате сега просто си трае — магистърът се изправи, протегна ми ръка и с недопускащ възражение тон произнесе: — Време ни е. След това последваха разпореждания за двете вещици: — Риш, събери твоя кръг, на мен ми трябва тази вещица. Погледнете не само Приграничието, но и столицата на империята. Василена, постарай се да намериш вещици, които практикуват и магия. — Това е невъзможно, магистър — меко възрази тя. — Аз казах “постарай се“, най-малко, нужен ми е списък на най-силните първи вещици, живели преди двеста и петдесет — триста години. Можеш да погледнеш и тринайсетите. Срок — до утре. Това е всичко. Риш, изпрати ни. Василена вече се беше изправила, но след тези думи отново се отпусна на стола, гледайки Еллохар с недоумение. Благодат беше не по-малко учудена, но не каза нищо. Магистърът от своя страна, отново ме омота в своето наметало и ме повлече надолу по стълбите. В момента, в който напуснахме сградата на Ведическата школа, вече познатият килим се разстла през целия двор. И аз не можах да се сдържа да не попитам вещицата, която в този миг, кой знае защо, отчаяно се споглеждаше с брат си: — Извинете, но какво означават тези символи? Благодат се приближи към мен, без да откъсва поглед от схематичния рисунък, и замислено отговори: — Как да ви кажа, лейди Риате… — Госпожо — поправих я аз. — Госпожо Риате — Благодат странно се усмихна, — ние, вещиците, практически не притежаваме магически сили, но пък за сметка на това, имаме купища магически вещи. Това е един от най-старите охранителни талисмани на школата, той е на около петстотин години и, доколкото си спомням, в него са преплетени три вида магия — елфийска, човешка и, струва ми се, че морските вещици също са се постарали. Този, който стъпи на килима с лоши намерения, изгаря моментално, а този, който върви по него, е невидим за непосветените. Аз си спомних поведението на вещичките и разбрах, че те нас наистина не са ни видели. А след това още веднъж се вгледах в изображението, опитах се да го изуча и да го запомня — това си беше напълно естествена реакция за адепт на Академията на Проклятията. — Можете да го разгледате по-отблизо — неочаквано позволи вещицата. Аз не се отказах, но Еллохар не ми позволи да сляза по хлъзгавите стъпала. Той мълчешком ме отведе до началото на килима и отново се качи при сестра си. Аз не чувах за какво си говореха, пък и не се вслушвах, мен сега съвсем други неща ме интересуваха, а най-вече — рисунъка на килима. И имаше защо — в момента, когато се отпуснах на колене и извадих увеличителния кристал на гривната, плетеницата на килима затъмни всичко друго! Рисунъкът се оказа жалка пародия на плетеницата на самата тъкан! Именно усуканите и криви нишки от странно, непознато за мен влакно бяха силата на този талисман. Аз дори не можех да предположа какъв тъкачен стан е в състояние да изтъче нещо подобно! Всяка нишка беше увъртяна, усукана, пречупена в повтарящи се символи! — Риате, ти да беше станала, а? Не е лято, че да се въргаляш на колене по двора — донесе се отгоре. Аз махнах с ръка да не ме безпокоят и запълзях по килима, опитвайки се да разбера дали има някакъв смисъл в честотата на повторенията на заклинанията. Имаше някакъв алгоритъм! Осемдесет и пет пъти редът беше един и същ, а на осемдесет и шестия и до сто и петия — друг. И всичко отново се повтаряше отново. Аз бях така погълната от изследването си, че си спомних къде се намирам, едва когато дочух: — Тя е странна. — Последният, когото съм виждал да пълзи така, откъснат от света и всичко, което го заобикаля, беше Тьер — отзова се магистърът. Аз исках да поясня, че тук има нещо удивително, че си заслужава пълзенето, но Благодат отвърна: — Ти нали разбираш, че Тьер ще ти прегризе гърлото, ако нещо такова… — Риш, а ти защо реши… — Не заради нещо, Рен, но важното е, че не само аз така реших, и ако мога и да се съмнявам в собствените си предположения, то малкият народ не греши, Рен. — Вещици, вие във всяко паве сте готови да търсите сърдечен мускул — насмешливо отговори Еллохар. — А вие го изрязвате — парира Благодат. — Да не би да имаш нещо против? — весело се поинтересува магистърът. — Риш, откажи се да обясняваш жизнените ценности на брат си, това е загубена кауза. По-добре своите ценности провери, дали са си на мястото. Ще се пропие, бе, Риш! Такъв вампир ще съсипеш! — Рррен! — изсъска вещицата. В този момент реших да се намеся и попитах: — Кажете, а може ли да си взема едно конче от този килим? Очите на брата и сестрата бяха еднакви, израженията на лицата — също, но след това се случи нещо… нещо! — Гледай ти каква е пъргава, как се е разбързала чуждото имущество да разплита! — от пряспата се изсули сбръчкана муцунка с огромна брадавица на носа, — я се разкарай от тук! Махай се, на кого говоря! Аз направо подскочих, а Благодат сгълча този с брадавицата: — Чичо Микола, до пролетта е далече още! — И кой ти дава да си поспиш? Мъкнат се напред-назад всякакви, талисманите конче по конче крадат! — Заспивай! — отново изсъска Благодат Никаноровна. Да, с името при нея явно не са уцелили. Муцунката обидено засумтя и отново се скри в пряспата. И почти веднага, вещицата вежливо и благожелателно ми отговори: — Дея, доколкото зная, талисманът наскоро са го кърпили, аз ще попитам в работилницата и ако там е останало нещо, ще ви го пратя по Даррен. — Благодаря — взирайки се в мястото, където беше изчезнало странното същество, отговорих аз. — Хайде, нямаме повече време. Риш, тъмни. — И на теб, кошмарни — замислено отговори вещицата. — Всичко най… — аз неволно се запънах и все пак изрекох нещо, с което изобщо не бях свикнала, — най-добро. — И на вас, госпожо Риате — Благодат се усмихна и ни махна за довиждане. Ние стигнахме до края на килима, Еллохар първи скочи в снега, хвана ме, така че да не потъна до шия в преспите, а след това избухна син пламък. 	 
 — Искам чай — нагло заяви магистърът веднага, щом се озовахме сред коридора на кантората „ДеЮре“. „Искам да ме оставят сама, за да поработя над схемата“ — присвивайки устни, си помислих аз, но щеше да е много грубо да откажа. Огледах се, видях, че явно по време на нашето отсъствие никой не се беше появявал и реших че ще е по-лесно да направя чай на магистъра, отколкото да се дърпам. — Добре — сваляйки наметалото, го върнах на Еллохар, — разполагайте се в моя кабинет, аз сега ще го заваря и ще го донеса. И без да чакам отговор забързах към чайната. Припряно заварих чая, дори не с вряла вода, влязох в кабинета си и изненадах магистъра, докато нагло разбиваше кой знае от къде взелия се в кабинета ми сейф. Не знам какво повече ме впечатли — лорд Еллохар в ролята на касоразбивач или съществуването на мой собствен таен сейф! — Знаеш ли какво, Риате, винаги съм подозирал, че дроу са народ, крастав и в червата, но чак пък толкова… Не, кажи ми сама — кой подарява празен сейф на момиче? Това най-малкото не е прилично! „Ху-у — въздъхнах облекчено аз, — колко е добре, че там няма нищо“. — Магистър Еллохар, чаят ви — вежливо казах аз и слагайки всичко на бюрото, побързах да се разположа на мястото си. Веднага забелязах някакъв розов плик. Преди магистърът да го отвори, явно е бил вързан с алена панделка. В плика имаше лист с надпис: „Партньор, дръж си подаръка за първата празнична нощ. Веднага те предупреждавам, това е сейф. Също така ти съобщавам, че трябва да го намериш сама. Ти детектив ли си или какво! Така че, търси!“ — Благодаря ви, лорд Еллохар — искрено признах аз заслугите му, тъй като сама едва ли бих успяла да намеря какъвто и да е таен сейф, изработен от гноми. А този със сигурност го беше правил гном, тъй като на бюрото ми беше сложена и папка с дело номер седемнайсет, върху която Юрао с уверен почерк беше надраскал: „Разкрих, поисках заплащане в натура“. И беше уточнено, че клиентът е майстор-каменоделецът почтеният господин Родве. Чу се неприятно скърцане, вдигайки глава разбрах, че скърца тайната вратичка на сейфа, която затваряше лорд Еллохар. И когато тя се хлопна, беше почти невъзможно да се забележи къде точно се намира. — Добра работа — отбеляза магистърът и сваляйки ръкавиците си, седна да пие чай. Аз кимнах, извадих от бюрото няколко листа хартия, припряно ги закрепих един за друг и започнах да чертая схемата. И веднага за мен престана да съществува каквото и да било наоколо. Затова и не чух веднага произнесените от Еллохар думи: — Де-е-ея-я-я… Ама че са ненормални адептите в тази Академия на Проклятията. Дея, чуваш ли ме? — Мм? — без да се разсейвам от рисуването на осемдесетия символ, отговорих аз. Смях и със заповеден тон: — Риате, спри за малко, на кого говоря! Вдигнах глава и не особено дружелюбно погледнах магистъра. — Всичко най-тъмно — иронично поздрави магистърът. — Помниш ли Ерха? — Кого? — не разбрах аз. — Ще си я припомниш — „зарадва“ ме магистърът. — И да имаш пред вид, аз забраних теб да те пипа, но забраната не се отнася до твоя дроу. Това е, Риате, пази се. — Аха — измърморих аз и отново се задълбочих в схемата. — Де-е-ея-я-я… Ама той ще си тръгне ли някога?! — Какво?! — повишавайки глас, злобно попитах аз, без да вдигам поглед от листа. Еллохар стана, приближи се, накара ме да отметна глава, и когато го погледнах, тихо каза: — Дея, ще се пазиш, нали? — Аха. — Не „аха“, а „както кажете, Даррен“. — Аха, както кажете, магистър Еллохар! — как ли пък не, да го наричам по име! — И така ще мине — леко намръщвайки се, произнесе лордът. Избухна син пламък. — Слава на Бездната — въздъхнах облекчено, връщайки се към чертежите си. Комбинация от символи, звуци, превърнати в схеми. Заклинания, получили форма. И най-невероятното беше, че същата онази формула на ускорителя и закрепителя на проклятията, частично присъстваше и в тези древни схеми. Аз със сигурност забелязах рисунъка на „анахема“, „секее“ и „ородусмун“. Следователно, можеше да предположим, че формулата на катализатора принадлежеше към една от трите магии, които са присъствали при създаването на талисмана на Ведическата Школа. И докато елфите веднага ги изключих, обикновено те използваха прекалено изящни и сложни схеми, а тук действаше принципът „всичко гениално е просто“, човешките магьосници също не ставаха — хората имат слаба аура, а използваните проклятия имаха рикошет, но например някои от морските вещици… Като се замислех, с историята и със събитията около онази морска вещица напоследък се сблъсквах все по-често. Входната врата се хлопна, а камбанката не се обади, значи беше Юрао. Но кой знае защо, вместо виждайки палтото ми в коридора, да дойде колкото се може по-бързо при мен, партньорът се развика из цялата кантора: — Ама че Бездна! — възклицанието ме учуди, но по-нататък последва още по-интригуващото: — Извинявай, сладур, днес не съм във форма. Как да ти обясня, снощи началството ми три сол на главата, след това ме извика на килимчето прекият ми шеф, след това търчахме след поредния озверял върколак, да не говорим за безредиците на празника. И да не би да си мислиш, че някой ми даде възможност да подремна и да ти се представя в приемлива форма? Не! Навърших двайсет и седем, тази нощ, между другото, и сутринта милата ми майчица, вместо топъл чай, ми домъкна топла-топла годеница! Вдигнаха ръце от Ри и се заеха с мен! И аз в течение на три часа, гладен, ядосан и недоспал трябваше да си кривя лицето в усмивка пред потенциалната бъдеща съпружница. А аз не ща да се женя! Аз съм дроу в пълния разцвет на силите си! Имам си кариера! Собствена кантора! Е, собствена, само защото партньорът ми постоянно се губи някъде, мотивирайки отклоняването от преките служебни задължения с наситения си личен живот. Та за какво говорех? А, да! Аз не ща да се женя! Не съм готов за семеен живот. Не съм готов да съм верен на една, напъхала се в семейния брачен пръстен, личност. Та аз имам седем постоянни любовници и три просто така, когато ми писне от постоянните. И ти ме питаш сега, Ерха, мога ли да взема ей така и да се оженя? Ще ти отговоря веднага — не! И си имам обективни причини!.. — той замълча за кратко и изведнъж учудено попита: — А ти какво правиш тук, между другото?! И получи пълен с ярост отговор: — Приготви се да умреш, дроу! А след това се разнесе грохот, ръмженето на разярената девойка и отново грохот. Скачайки от мястото си, аз се хвърлих да спасявам партньора, но когато се втурнах в приемната, направо застинах на вратата. Защото яростно опитващата се да се измъкне адептка на Смъртта се извиваше на пода под Юрао, който спокойно я беше затиснал с масата на своето тяло, отгоре на това, удържаше двете й китки с една ръка, а с другата шареше по тялото на Ерха, лишавайки я от различни смъртоубийствени приспособления. На пода се въргаляха вече повече от десет ножа за хвърляне, някакви странни стрелички, ние такива даже не бяхме изучавали, две ками, един кинжал и ръчен арбалет от тези, които се прикрепват със специално приспособление под ръкава. Забелязвайки появата ми, Юрао весело произнесе: — Тъмни, съдружник. Гледай сега, на мен тук май среща ми се очертава… Ерха вбесено се заизвива и засъска, но дроу изобщо не се стресна и продължи тъмното си дело. — Благодаря за подаръка — гледайки как Юрао смъква от Ерха някакъв странен колан, измърморих аз. — А… за теб, всичко каквото поискаш, Дей. Той успя да измъкне колана, огледа го, изсумтя, хвърли го настрана и замислено предложи: — Ерха, хайде да се оженим. Адептката на Смъртта престана да се опитва да се освободи, потресено взирайки се в дроу. — Давай, моля те! — изстена той. — Хайде, направо сега, веднага, а? Бързичко ставаме, отиваме у дома, запознавам те с роднините, вие двете с майка ми планирате сватбата, а аз се връщам в кантората, че толкова работа имам! Давай, съгласявай се, а? Ти си такава сурова и решителна, как беше там: „Думата на Ерха е закон!“, майка ми ще е във възторг от теб, а баща ми просто няма да посмее да се обади. Става ли? А отдолу пълен с ярост отговор: — Дроу, ти ще издъхнеш мъчително! Тежка въздишка и печално: — Ерха, мила — тя дори засъска от такова обръщение, — Ерха, радост моя, кажи си честно — аз веднага ти харесах. И освен това — аз такава обаятелно-нагла усмивка на физиономията на дроу още не бях виждала, — ти, ако трябва да сме откровени, дори нямаше намерение да ме убиваш. Котенце, та аз и сега почти не те държа. Не му трябваше да го казва. Удар, Юрао отлетя настрани, но мигновено се прегрупира, падна и веднага скочи, за да се отдръпне от нацелената в него стреличка. — Аз — ръмжеше адептката на Смъртта, — съм тук, за да защитавам тая — кимване с глава към мен. — И магистърът — към Юрао полетя нож, — просто забрани да те убивам, нагла муцуно! Извъртайки се от всичко, с което го замерваха, дроу се изправи, сложи дясната си длан на сърцето и възторжено-подигравателно възкликна: — Какви чувства! Какви емоции! Каква грация и страст! — Ще агонизираш в мъки! — изсъска девойката. И тогава изражението на лицето на Юрао се измени напълно. Той изведнъж стана сериозен, присви очи, а след това, съвсем по друг начин, вече без патетични нотки в гласа, зададе въпрос: — Ерха, ти да не би случайно да си шайген? Вирвайки брадичка, девойката отвърна: — Именно! — Ама че Бездна… — изстена Юрао. — Какво, шубето ли те хвана? — Коленете ми се разтрепериха — мрачно отвърна дроу, обърна се към мен и гневно изстреля: — Дея, глупаче безмозъчно, в какво си се забъркала без мен?! И тонът му беше такъв обвинителен, че аз ядосано се троснах: — Юр, всичко, което е ставало, е ставало с твоето непосредствено участие, без теб не съм се забърквала в нищо. Той се намръщи, след това, обръщайки гръб на адептката на Смъртта, се приближи към мен, безцеремонно ме изблъска в моя кабинет и когато влязохме, с трясък затвори вратата. И се започна: — Дея, не ми увъртай тук. Вчера ние си имахме работа с проклятийник. Там нямаше и капка магия, иначе щеше да заработи моят защитен амулет. А Еллохар ти пробутва шайген. Наясно ли си какво означава това? Той се опитва да те прикрие от магически атаки, Дей. При това, от какъвто и да е тип магия. Шайгените магията я пропускат през себе си и атакуват този, който е имал глупостта да нападне. И само едно малко „но“ — шайгените са извън закона на територията на Тъмната империя. Изключение — Школата за Изкуството на Смъртта. Еллохар престъпва закона, Дей. Въпрос — от какъв зор му е притрябвало да го прави, а? Въздъхвайки тежко, аз тъжно попитах: — Искаш ли чай? — Искам — Юрао седна на стола, прегърби се и с убит глас прошепна: — Дея, ти си чудо. Беше ми приятно да го чуя. Аз бързичко сложих да завира чайника, след това си спомних, че нямаме нищо към чая, тъй като бисквитите ги бяхме омели ние с домовика. И взимайки парите, които бяхме отделили именно за подобни нужди, припряно се запътих към приемната. Там Ерха събираше своите убийствени принадлежности. — Юр, а Ри ще идва ли? — Не — отзова се партньорът ми, — Дей, а какви са тези символи тук? — Когато се върна, ще ти разкажа. Намятайки палтото си, претичах до сладкарницата на почтения майстор Мелоуин, същата онази най-добра сладкарница в Ардам. След мен беззвучно и безмълвно вървеше Ерха, тъй като мен просто ме беше страх да говоря с нея. При господин Мелоуин в този ранен час беше необикновено тихо, но затова пък във въздуха се носеха несравними с нищо друго аромати на прясно изпечени сладкиши. И аз реших да изхарча малко пари, за да си повдигна настроението. Застанала пред витрината, взряна в розичките от крем, си помислих, че от наша с Юрао страна някак няма да е много възпитано, да ядем само двамата, без да поканим адептката на Смъртта, и затова попитах: — Лейди Ерха, а вие какво бихте искали? Момичето ме погледна странно и с дрезгав шепот попита: — Толкова ли се забелязва, че съм лейди? Аз мълчешком потресено я изгледах, а Ерха продължи: — Аз нарочно опростих речта си, държа се като трол в кръчма, а това продължава да се забелязва?! — М-м-м… обръщението беше просто проява на вежливост — промърморих аз в отговор. — А-а-а! А иначе не се забелязва, така ли? — с надежда попита тя. — Никога не бих се досетила — уверих я аз, — та значи, какво ще си изберете? Ерха се приближи до тезгяха, повика с пръст продавача полугном и тогава, да, аз действително видях — да, тя е лейди. За това свидетелстваше положението в което държеше главата си, изправените рамене, осанката и, разбира се, поведението на същество, на което никой никога не отказва. А след това тя направи поръчката си: — В тази лавчица — полугномът се обиди и даже засумтя, — имате ли пастички с крем от мариновани цветчета пелин? И тонът й беше такъв, че обученият и хладнокръвен продавач вече явно беше готов да я тресне с подноса с току що донесените питки. Но младежът се сдържа и с достойнство отговори: — Моля за извинение, почтена — и последва нагла лъжа: — Вече свършиха. Самият той досега определено не беше и чувал за подобен сладкиш, както и аз, всъщност, но явно се беше обидил заради подхвърлената думичка „лавчица“. — Добрррре — изръмжа Ерха, — дори да допуснем, че вие сте толкова популярни в тази провинциална дупка, че от първи петли тук на табуни се стичат тъмни. И дори няма да вземем предвид, че ние с адептката Риате сме третите гости от сутринта… — наистина, в снега на двора имаше много малко следи. — Но нима нямате даже бонбони с джем от пелин? Каква гадост, при нас пелинът се използваше само като подправка за разваленото месо, което много харесваха троловете и неживите. Полугномът, изглежда, си помисли същото като мен, защото направи отвратена физиономия. Аз реших да се намеся. Приближавайки се, започнах с вежливото: — Тъмен ден! — И за вас кошмарен да бъде, госпожо Риате — отзова се полугномът. Аз се удивих, тъй като не го познавах. Но веднага си спомних, че Ерха току що ме беше нарекла „адептка Риате“. Само че продавачът се усмихна и поясни: — В нашата община сега всички ви знаят, така че, можете да считате, че всеки гном в Ардам ви е стар познат. Да ви подбера ли нещо особено? — намекна той за поръчката на Ерха. Аз се замислих и си спомних за нещата, които се продаваха в нашия Ардам, и тъй като всички купуваха подправки от едно и също място, си позволих да предположа: — Може би имате сос от пелин?.. — Да, но само заготовка — той разпери ръце, — и някъде там имаше и кълцани листа от магарешки бодил… — А дали ще може и първото и второто да ги смесите с маслен крем без да добавяте розово масло и да ни ги сложите отделно във вафлени фунийки? Полугномът, който кимаше докато аз измислях странната рецепта, леко присви очи и внесе собствено предложение: — Магарешкият бодил ще се съчетава по-добре със варен яйчен крем със сметана, така листата ще пуснат повече аромат. — Прекрасно — честно казано, и на мен ми се прииска да опитам нещо подобно. — Две фунийки? — правилно разгада изражението ми продавачът. — Най-добре три — аз реших, че и Юрао трябва да се приобщи към кулинарния експеримент. — Освен това искам и кифлички с мармалад от карриса, за моя партньор кифлички със мармалад от сливи и от вашите прекрасни пайове с месо… два ще стигнат, те са големи. И да, за моята гостенка, заготовки от пясъчно тесто и крем с пелин отделно. — Ще бъде изпълнено — полугномът се скри в кухнята. Ние с Ерха се отдръпнахме към прозореца и си зачакахме поръчката. Постояхме мълчаливо известно време и тогава девойката тихо си призна: — Аз съм от ДарГарай, знаете ли къде е? Отрицателно завъртях глава и зачаках продължението: — При нас има много неживи, както дребни, така и едри представители на това гадно семейство, а магарешкият бодил им е отвратителен. Затова децата при нас от малки ги учат да обичат този вкус, даже и сега в школата имам бурканчета с домашно сладко от магарешки бодил. — У нас на село правят нещо по-просто — детските дрешки се накисват в сок от магарешки бодил, пелин, коприва и звяр-трева — аз се усмихнах, — мирише отвратително, от тази воня не само неживите, там и умъртвията са готови повторно да се разходят до Бездната. Ерха се разсмя, аз също стоях усмихната. Поръчката ни я донесоха бързо, въпреки че от кухнята, когато си тръгвахме, надникнаха трима готвачи, явно, за да позяпат на кого бяха приготвили тази гадост. Между другото пелиновият крем миришеше по-лошо от този с магарешкия бодил, но това бяха дреболии. Връщайки се в кантората, аз стоварих покупката от сладкарницата на Мелоуин в приемната, пратих Ерха да викне Юрао и бързо заварих чай. — А защо не в чайната? — попита Юрао, влизайки в кабинета за прием на посетители. — Тримата няма как да се напъхаме там — логично отвърнах аз. — Тримата? Ерха, стоейки до вратата, мълчаливо и изразително скръсти ръце на гърдите си, вперила убийствен поглед към дроу. Юрао схващаше бързо: — А, значи вие благоволихте да приемете нашето скромно предложение? Какво щастие! — Хайде сядайте — изкомандвах аз и те дори ме послушаха. Подредих нещата от пекарната и до тях сложих вафлените фунийки. — Какво е това? — полюбопитства дроу с недоверие разглеждайки бяло-зеления крем. — Профилактика от неживи — пошегувах се аз. Вдигайки укорително-печален поглед към мен, Юрао тъжно произнесе: — Дей, единственото, което се опитаха да напъхат в мен от сутринта беше сок с любовна напитка. Майка ми, както си беше свикнала още от малки да ни слага лекарствата в сока, и до днешен ден така прави, а сега и ти. Настроението на партньора ми днес беше отвратително, но аз го разбирах. — Ако не ти хареса, не яж — предложих аз. — Пари си плащала за него — потиснато отговори Юрао и пъхна в устата си първата лъжичка крем. Честно казано, ние с Ерха коварно се спогледахме и не бързахме да пристъпим към закуската. Така де, той е мъж, нека той първи опита, а ние щяхме да решим след резултата от дегустацията дали да се присъединим или не си заслужава. 	 
 Юрао преглътна първата порция, издаде удивено „ммм“, гребна пълна лъжица и с видимо удоволствие я изяде. Отхвърляйки съмненията, аз също опитах крема от магарешки бодил. Даже не си бях представяла, че може да е толкова вкусно — сметаново-яйчния крем се топеше на езика, а аз като че ли се бях върнала в детството. Беше достатъчно да затворя очи и ми се струваше, че е ранна есен и аз стоя на горска полянка и ме обгръщат ароматите на тревите, пеенето на птиците и в тревата нещо шумоли… — М-м-м — изстена Ерха, — като че ли съм вкъщи. Отваряйки очи, аз видях, че и двете техни фунийки са празни. Два гладни погледа бяха вперени в моята, която беше почти пълна, тъй като аз още седях с лъжица в устата. Лъжицата я измъкнах, прикрих с ръка фунийката и казах: — Този е мой, за допълнително, идете при Мелоуин. В следващия миг разбрах, че явно ще загубя схватката за останалия крем, тъй като дроу и адептката на Смъртта си хвърлиха съучастнически поглед и… — И кога е сватбата? — невинно се поинтересувах аз. Те вече не се споглеждаха, а аз егоистично доядох целия си крем, опитвайки се да не се задавя от смях, тъй като храненето и смеха са трудно съвместими. А след това Юрао попита: — С какво ще се заемем? — Колко дела водим в гномската община? — Трийсет и четири, аз две разкрих — дроу си отхапа от пая с месо и обяви, сочейки го — този ми е любимият. Ерха, която мажеше пелинов крем на кошничка от пясъчно тесто тихо попита: — Дела? — Аха — Юрао даже кимна, — ние с партньора сме частни следователи. Адептката на Смъртта едва не изпусна сладкиша си и учудено ме погледна. — Не лъже — потвърдих аз. И тогава звънна камбанката на входната врата. Аз точно се изправях, за да посрещна новодошлия, когато застинах от смесица на страх и удивление и се взрях в пода, по който от полуотворената врата се стелеше мъгла. Гъста, тъмна, страшна мъгла! И тя течеше, наслояваше се, поглъщайки пространството, прокрадвайки се към нас… — В името на Бездната, това що за… На масата, бързо! — извика Юрао. Аз се подчиних моментално, дроу ми помогна да се кача, обаче Ерха… — Къде се вреш? — изсъска Юрао, гледайки адептката, която беше приклекнала и приведена се вглеждаше в черните кълба на мътната субстанция… И напразно! Аз изкрещях! Просто закрещях, когато потъмнялата мъгла изведнъж избълва огромни пипала и тези извиващи се крайници тутакси обхванаха Ерха. Адептката на Смъртта в началото дори не се изплаши, в първия миг тя изглеждаше просто удивена, а пълният с болка вик се откъсна от гърлото й след това, когато пипалата стиснаха стройното, облечено в черно тяло. В този момент, изваждайки с тих звън оръжието си, към нея се спусна Юрао… Но други пипала обхванаха дроу… Аз като че ли крещях, когато той падаше и когато черната мъгла го погълна като вълна, и когато подобна вълна заля Ерха. Просто крещях, стискайки до болка възелчето от Риан и мислех, преценявах… Схемата на кристалите на предпазните заклинания, видяна върху същия онзи защитен килим в школата на вещиците пламна сама пред очите ми. В следващия миг се плъзнах по масата, сграбчих наметалото, хвърлено тук от дроу, тъй като заради Ерха, той не беше успял да се съблече в коридора, и почти без да се замислям, взех остатъците от пелиновия крем, мазен и светло жълт и начертах този символ. Рязко, не съвсем точно, с треперещи пръсти… Стараейки се да не гледам как черната мъгла, подобно на мътна вода, запълва стаята… От масления крем на черната тъкан беше останала само блажна следа, но я имаше! Устойчива и правилна… и когато от пода към мен се протегна гнусно пипало, аз стремително наметнах дрехата и се замолих на Бездната за спасение… Никога не ме е било страх от змии. Змии, гущери, жаби — нашата къща винаги беше пълна с подобни гадинки, благодарение на братята ми, но как гнусно изглеждаше тъмно лилавото пипало със зловещи розови вендузи — най-ужасното зрелище в живота ми. И когато шест отвратителни израстъка се протегнаха към мен, ми оставаше само да стисна очи и да се надявам, че ще се появи Риан… Или че няма да се появи. Най-малко от всичко ми се искаше и него, също като Юрао, да го оплетат отвратителните пипала, а това, което беше най-ужасно от всичко — та дроу не беше успял да направи нищо!.. Изобщо нищо! — Бездна, моля те, нека само да останат живи и невредими — стискайки все още очи, простенах аз. Сърцето ми се късаше на части, а крясъкът се опитваше отново да пробие през стиснатите ми зъби… И нищо не се случи. Нищо… не ме докосна. Бавно отворих очи и видях застиналата около краката ми мъгла… чувах отвратителното съскане и виждах как пълзят настрани и назад пипалата… О, Бездна! Изглежда, че този знак работеше! Аз скочих на пода! Мъглата се отдръпна от мен, образувайки сухо, чисто островче! Действаше! Символът за защита действаше! И аз се спуснах към коридора! Това беше едно от най-отвратителните зрелища в живота ми — нашата уютна приемна, пълна с черна мъгла, а по стените се стичаше отвратителна слуз… И аз не можах да разбера откъде е тя, докато не забелязах как от кълбящата се мъгла изплува страшна зловеща глава с клюн, от който се лееше жълто зелената слуз… — Дея, бягай! — донесе се викът на Юрао от мъглата. — Бягай, на него не му действа магия! Аз побягнах. В посоката, от която се разнесе гласа му. Подхлъзвайки се върху залетия със слуз под, опитвайки се да не забелязвам противното съскане на отдръпващите се от пътя ми пипала и от време на време, настъпвайки върху тези, които не бяха успели да се разпълзят навреме. А след това се спънах и паднах… върху Юрао. Неловко се опитах да стана, но се оказа, че това е трудно, като се има предвид, че при моя плонж от дроу и Ерха припряно се заотдръпваха пипалата и в крайна сметка, ние и тримата се сгромолясахме на омазания под. — Какво е това? — вдигайки длан и зяпайки стичащата се между разперените ми пръсти слуз, попитах аз. — Тъмни, като за начало — изхърка дроу, поизправи се, хвана Ерха и слагайки я да седне на коленете си, внимателно я потупа по бузите. Адептката на Смъртта моментално оцъкли бясно очи. — И на теб тъмен ден — изсъска озлобеният Юрао. — Нещо не разбрах, какви са тези припадъци в най-отговорния момент? Ерха отвори уста, закашля се, и без да отговори нищо, я затвори. — Та ти си ни адептка на Смъртта! — не, Юрао наистина се беше ядосал, — слушай, адептка, а как да го утрепем това, а? Ерха обърна глава, погледна към чудовището, изписка и скри лице на гърдите на дроу. Машинално погалвайки я по омазаната със слуз коса, Юрао печално заразказва патилата им: — Това се опита да ни налапа, започна от Ерха и я изповръща. Опита се и мен да ме схруска — същият ефект. Всичко наоколо ни изпомаза… Направо не искам да си представям сметката за почистването. Аз съчувствено закимах и се заех да чертая защитния знак направо върху слузта. — Това същите символи ли са, които беше нарисувала на онази купчинка хартия? — меланхолично се поинтересува Юрао, успокояващо поклащайки хлипащата адептка на Смъртта. След това реши съвсем да я утеши: — Малката, ти какво сега? Голяма работа — заповдига му се от теб… Няма страшно, млада си още, ще се намери друг монстър, който ще реши, че си даже много вкусна. Ерха престана да плаче. — Освен това — продължаваше да вещае Юрао, — кой друг във вашата унила школа на смъртниците може да се похвали с това, че някакво чудовище се е погнусило да го яде, а? А сега направо си представи — ти цялата такава, надменна: „Аз съм Ерха, от която даже чудовищата повръщат! Всички знаят, че думата на Ерха е закон!“ А? Как ти звучи? Адептката се изправи, хвърляйки гневни погледи към дроу. Юрао весело й намигна и някак ласкаво и нежно я попита: — Как е? Дойде ли на себе си? — Знаеш ли — изсъска адептката, — мен, за твое сведение, за първи път се опитаха да ме изядат! — Така ли? — изуми се Юрао. — А мен досега сигурно двайсет пъти, но ме повръщат за първи път — той демонстративно се замисли и бавно произнесе: — А може след като налапа теб, да му тръгна обратно, отрови се и още не може да се оправи, а? Съдейки по разкривеното лице на адептката на Смъртта, назряваше сериозен скандал, който аз прекратих с една дума: — Магарешкият бодил. — Абе, разбрах аз, Дей — отзова се Юрао, — ти там рисувай, не се разсейвай, трябва да се измъкваме, монстърът вече повръща с доста по-малка честота, а значи скоро ще се съвземе. — Офицер Найтес, вие ме впечатлявате — признах си аз, — на мен ми се струваше, че вие тук водите общи разговори. — Уху — избърбори той, — разсейвам адептката на Смъртта от мисълта, че съществуват и чудовища, които са в състояние да я убият, независимо от статуса й — Ерха изхлипа, а дроу продължи: — Прости му ти на него, неграмотния, нали никой не му е обяснил, че не може да яде адептите на Смъртта, а трябва да се тръшне агонизирайки и да ритне камбаната, когато го бодат в сърцето с кинжал. — Той… той… има три сърца — задъхвайки се, с мъка произнесе Ерха, — три… а аз си навехнах рамото, но си освободих ръката, нанесох удар, а той… — Ш-ш-ш — Юрао я погали по гърба, отново я прегърна, — стига, сладур, хайде сега, стига. Всичко ще е наред. Аз вече пратих призоваващо заклинание, така че сега или Дея ще ни спаси, или нашите ще се домъкнат. В този момент се разнесе грохот като от удар. Разтърсиха се стените… — Нощната стража — досетих се аз, без да се откъсвам от неприятната си задача. — Бездна, само не това — простена Юрао. — Защо? — веднага попита Ерха. — Защо… — дроу печално въздъхна, — защото вашият неуместно язвителен и подъл директор предишния път посъветва началството ми да повдига зданието, за да проникне в него… и ако сега Шейдер ми разнебити кантората… — Няма нищо да й направи — прекъснах го аз, — онзи павилион нямаше дух-хранител, това здание има, и духът няма да позволи да се разруши. Отново се чу удар. Стените се тресяха, по измазания със слуз интериор плъзнаха и пукнатини… в следващият миг се пробуди и духът-хранител. Но и моята работа беше завършена. — Ставаме, омотаваме се в наметалото и отстъпваме към вратата — изкомандвах аз. — Бързо! Юрао се изправи, пусна Ерха и веднага я прегърна, мен също ме обгърна с ръка, веднага след като наметнах плаща върху всички нас. И ето така, стъпвайки ситно и внимателно, ние се отправихме към изхода. Пипалата съскаха и следяха придвижването ни, беше някак зловещо, все едно имаха очи и не ги откъсваха от нас, но не ни докосваха… и ние бавно и с опасение, стараейки се да не се подхлъзнем, се изнасяхме. И стигнахме. Юрао отвори вратата, към нас се спуснаха поне двайсетина пипала и веднага се отдръпнаха. — Измъквайте се, момичета — изсъска дроу и практически ни изблъска навън. Като че ли изгубих равновесие и започнах да падам, подхлъзвайки се на заледените стъпала, но мен веднага ме хванаха. Стиснаха ме нежно-нежно, а след това ме предадоха на някой друг. И аз веднага разбрах на кого, когато чух: — Адептка Ерха, неудовлетворителна оценка! Отваряйки очи, намерих себе си в ръцете на магистър Еллохар, докато Риан, в одеждите на Безсмъртен, но нямаше никакво съмнение, че е той, отваряше вратата на нашата кантора. — Недей! — изкрещях аз и се измъкнах. — Риан, не… Той чу. Спря, обърна се към мен, стремително слезе и погалвайки ме по бузата, произнесе: — Всичко е наред, Дея. Сега ще реша проблема… — Ти не си ял магарешки бодил — уморено казах аз и помолих магистър Еллохар: — Пуснете ме, моля ви. Пусна ме. Но веднага ме омота в своето, вече познато ми, наметало и придържайки краищата му с ръце, аз пристъпих към Риан, притиснах се с буза към гърдите му и прошепнах: — То и така ще загине, наистина. Просто е нужно малко време… Разнесе се отчаян писък! Такъв един тънък, пронизителен и пълен с болка… аз изхлипах и се притиснах по-силно към магистъра. Риан веднага ме прегърна, като че ли ме предпазваше от целия свят. А там, в кантората се тръшкаше и гинеше непознатото за мен същество. Живо. То не беше от неживите. — Ти какво надраска там? — шепнешком попита приближилият се Юрао. — Символите, които бяха вплетени в един защитен артефакт в школата на вещиците — аз също говорех шепнешком с глас, който явно беше спаднал след виковете в момента на нападението на чудовището и гърлото ужасно ме болеше. А след това всичко свърши… И стана тихо, съвсем тихо… и аз изведнъж заплаках, почти безмълвно, но заплаках. Надявах се, че никой няма да чуе, но Риан разбра всичко и просто ме прегърна още по-силно. — Бездна, аз сам ще я пречукам тази твар! — внезапно злобно произнесе Еллохар. Преставайки да хлипам, аз се отдръпнах от магистъра и за първи път се огледах… До този момент ми се струваше, че ние тримата бяхме преживяли най-лошото, но се оказа, че чудовището, което ни беше нападнало, не беше едно-единствено. Три тъмно лилави слузести купчини лежаха на централната улица на Ардам! — Ама че… Бездна! — изстенах аз потресена. Юрао също гледаше учудено телата на убитите чудовища, а след това забеляза Окено и се запъти към него. Старши следователят видя дроу и махвайки с ръка към лорд Мерос, тръгна към нас. С дроу се срещнаха до трупа на най-близкото до нас чудовище, тихичко заговориха за нещо, а след това, вече заедно, се приближиха до нас. — Това е всичко — още в движение ме успокои Юрао. — На никого не са се нахвърляли, движели се целенасочено насам, към кантората. Отдолу се разнесе хлипане. Едва тогава забелязах, че Ерха седи на последното стъпало и плаче почти безмълвно. Юрао веднага се приближи към нея, а Еллохар явно имаше намерение да й заповяда да прекрати или нещо от този род, затова аз се намесих: — Магистър, оставете я, моля ви — мен мрачно ме измериха с поглед, но аз продължих да говоря: — Аз не знам какво точно се е случило тук, но вътре тях двамата с Юрао практически ги изядоха, а след това… — Ни изповръщаха — обади се дроу. — Да — потвърдих аз, отново облягайки се на Риан, — и за да ви стане веднага ясно, това се случи след сметановия крем от магарешки бодил — съдейки по лицата на Еллохар и Окено, те нищо не разбраха, само че мен не това ме притесняваше. — Но това, което не мога да разбера е защо някой е призовал и тези, другите? — аз кимнах към страшилищата, от които Нощните стражи отпъждаха предприемчивите гноми. — Като че ли са ги извикали след като ни нападна този, който се появи в кантората. — Защо така реши? — лорд-директорът винаги задаваше правилните въпроси. — Защото този вече ги ядеше, когато тези все още са пълзели — казах аз. — И в кантората този, първият, не влезе, него направо вътре го бяха призовали — добави Ерха. Юрао се позамисли, след това ме погледна и бавно произнесе: — Пластината! На тях им трябва онази пластина, която взехме от къщата на убития гном-кожар. Окено намести по-добре портупея си и намръщено упрекна: — Така-а-а… значи кражба на улики от местопрестъплението, офицер Найтес! Дроу коварно игнорира началството си, но мен ме изгледа изразително. Аз също си помислих, че сега някой се намира в кантората. — Там имаме само документи, няма да могат да открият сейфа — произнесе Юрао. — Ако това е вещицата и ако тя се опита да разбие стената… ами… духът-хранител и така вече е страшно ядосан — промърморих аз. Магистър Тьер се опита да ни напусне, но аз се обърнах, прегърнах го силно-силно и тихо казах: — Няма да те пусна. — Дея — каза той с леко хрипкав глас, — този проблем трябва да се реши. — Не — може това и да изглеждаше като детски каприз, но ако нашето с Юрао предположение беше вярно, по-добре беше Риан да не се пъха вътре. — Дея. Аз вдигнах глава, погледнах към непроницаемата му маска и помолих: — Не отивай, моля те. В отговор — тежка, недоволна въздишка и пресипналото: — Тези трите ги пратихме в Бездната ние с Еллохар. Този вътре, съдейки по всичко, навярно е мъртъв, но дори и да не е, не е сложно да бъде унищожен. Дея, трябва да открия този, който едва не те уби! И тогава ми стана ясно защо Риан не се беше появил веднага и се вкопчих в него с удвоена сила. — Дея — простена лорд-директорът, — аз ще се върна след миг, нищо няма да ми се случи. И той се опита да откопчи ръцете ми от себе си, но внимателно и нежно, което, обаче, при моята активна съпротива, явно не беше лесно. А аз се вкопчвах в него, забравила напълно, че не сме сами, че всички ни гледат, аз просто не исках да го пускам. До сълзи не исках! — Риан, моля те — по бузите ми потекоха същите тези, досега сдържани с мъка, сълзи. — Дея, престани — в гласа му се промъкна глухо раздразнение. — Риан, аз много те моля… Останалите мълчеха, всички мълчеха, а той, откопчил ръцете ми накрая, внимателно ги стисна, наведе се и прошепна: — А ако следващия път не стигна навреме, Дея? Какво тогава?! Трябва да се сложи край на това. Всичко ще е наред. Татко, в онази вечер, когато го беше нападнал звяра, също казваше, че всичко ще е наред, а мама не искаше да го пуска. Като че ли чувстваше. Ето и аз сега не исках да го пускам, готова бях да крещя, но да не го пусна! Защото чувствах — той щеше да загине. Не зная как и не зная защо, но чувствах! Само че как да му обясня, че с цялото си сърце чувствам, че там не трябва да се влиза. Чувствах просто… — Еллохар, помогни ми, моля те — изправяйки се, помоли Риан. И мен ме откъснаха от магистъра, внимателно и покровителствено, но непреклонно. Той не ме чуваше. Пак! Не искаше да чуе! И аз се реших на крайни мерки: — Знаете ли какво, лорд-директор — казах аз, гледайки в отдалечаващия си гръб. Гърбът се спря, Риан се обърна към мен и жалко, че лицето му беше скрито от маската, — а аз сега като взема и като ви прокълна! Няма да ви се стори малко! Магистърът уморено поклати глава, явно без да приема заплахата ми на сериозно. — Риате, за такова нещо може и да излетиш от академията — с присмех произнесе Еллохар. — Отведи я оттук — тихо помоли Риан и обръщайки се, се заизкачва по стъпалата. Как можех да го накарам да разбере, че всяка негова крачка ми къса душата? Аз се опитах да отблъсна Еллохар, но нима можеше адептката на Академията на Проклятията да се мери със самия директор на Школата за Изкуството на Смъртта? А отгоре на всичкото и Юрао удивено попита: — Дея, ти какво? — С него всичко ще е наред — опита се да ме успокои Еллохар, — стегни се. А аз със сигурност знаех, че няма да е. Една Бездна знае откъде, но го чувствах с цялото си сърце. И след магистър Тьер се понесе онзи единствен аргумент, който би могъл да го спре: — Още една-единствена крачка, и аз няма да се омъжа за теб! Казах го тихо, но той чу. Обърна се, избухна в пламъци, за миг се озова пред мен и навеждайки се, изсъска: — Нещо друго, сърце мое? Въпреки че знаех, че под маската на Безсмъртен се крие лорд Риан Тьер, аз се изплаших. Юрао изобщо взе, че се отдръпна и повлече Ерха след себе си. — Да — стреснато прошепнах аз, — освен това ми трябва магистър Тесме, тъй като не съм съвсем сигурна какво именно използвах там, вътре… А плюс това… — и рязко вдигайки глава, отново помолих: — Не влизай там, Риан, много те моля, недей. — Не ми поставяй условия! — не можех да видя лицето му, но знаех със сигурност — там сега пак се бяха издули черните вени. И аз се ядосах: — Да не би да се опитваш да ме уплашиш? — Бездна, жалко, че не можех поне да надзърна в очите му! — Късно е да ме плашите вече, лорд-директор — изсъсках злобно аз, — защото аз вече не се боя от вас, а за вас! Не отивай там, Риан, умолявам те. Мълчеше. Издигаше се над мен във вид на огромен, пълен с негодувание облак и мълчеше. На мен вече не ми пукаше за собствената ми гордост и за мнението на шокираните от видяното присъстващи, затова пристъпих към него, прегърнах го и се притиснах към почти каменните му гърди. Тежка въздишка и Риан прошепна: — Ама ще си тръгне, Дея… На мен ми е по-лесно да убия стотина карраги, отколкото да уговоря теб. Опитай се да разбереш: нищо не ме заплашва! — И ти се опитай да ме чуеш, моля те: не отивай там вътре — упорито настоявах аз. В следващия миг в кантората изрева огън и почти веднага се чу изумен, пълен с ужас женски писък! И към това същество аз не изпитвах никакво съчувствие в този момент. Абсолютно никакво. Да, може и да бях лоша, но след като бях видяла онези пипала, които влачеха Юрао и Ерха, докато аз седях на масата и нищо не можех да направя, изобщо не ми беше жал за нея. — Дея — магистърът предприе още един опит да се отскубне. — Аз наистина не зная какво нарисувах там на пода, Риан — припряно заобяснявах аз, прегръщайки го по-силно, — аз прекопирах тези символи от килима на вещиците от Ведическата Школа, те включват цикъл на защитни заклинания и изпепеляват всеки с недобри намерения. Символите аз начертах върху слузта, но и ги отделих от цялата субстанция със сухо пространство. Не беше трудно, аз паднах на това място, заедно с Ерха и Юрао. По мои сметки, в момента, когато поне едно от пипалата е размазало слузта, защитната магия би трябвало да се разпространи на цялото залято с течност пространство. В отговор — тишина и на мен ми се наложи да добавя: — Теоретически, ти, като носител на добри намерения по отношение на собствениците на сградата, не би трябвало да пострадаш, но — отмятайки глава, аз погледнах лорд-директора и с шепот признах: — Аз просто предположих всичко това на основата на анализа на първоначалните данни, но действително не знам на какво са способни тези графични заклинания. И затова мога да вляза аз, може Юрао, но без Тесме, даже аз бих се въздържала да влизам. Ясно ли обясних!? Трудно е да прецениш дали са те разбрали или не, като се има предвид, че не виждаш лицето на събеседника. Риан ме отдръпна от себе си, повика Окено и заповяда: — Изолирайте сградата. Никаква магия. Старши следователят кимна, а след това попита: — Да извикам ли специалисти по… — Това е работа на ордена на Безсмъртните — сухо отговори лорд-директорът. — Или ние, или императорската гвардия. Потръпнаха всички, освен Риан и магистър Еллохар, тъй като и Безсмъртните и императорските хрътки бяха зловещи! И то не просто зловещи — те всяваха такъв ужас, че при тяхната поява никой не смееше да излезе от къщи. 	 
 Епилог Градът потъваше в сумрак. Не в смисъл на време от денонощието, по-скоро атмосферата стана такава една, потискащо-сумрачна. По улиците плавно и безшумно се придвижваха Безсмъртни… плашещо зрелище. Гражданите не си показваха носа от къщи, пътниците се спираха в таверните в покрайнините на града. И ако трябва да съм честна, не разбирах смисъла на случващото се — ние, аналитиците и експертите по проклятията сме много далече от основите на магията. — Какво правят? — попитах Юрао, гледайки през прозореца. Там долу, двама Безсмъртни бавно се придвижваха напред, осветявайки пространството пред себе си със странна светлина, която на повърхността създаваше мътно петно с искрящи краища. Партньорът, който дойде с мен при Тоби, се надигна, приближи се към мен и погледна надолу. — Търсят остатъчни следи от магия — обясни той. Тоби, който ни беше организирал възхитителна вечеря, също се приближи. — Плашещо зрелище — изказа той собствените ми мисли. — Те работят бързо, до сутринта ще са приключили — успокои ни Юрао. — Втората празнична нощ се търкаля към Бездната, и всички хубави планове след нея — Тоби въздъхна тежко. — А, има торта за десерт. Ние с дроу моментално забравихме Безсмъртните и се върнахме на масата. Тортите на Тоби са нещо възхитително. Тази беше с тъмни блатове и залята със светъл сметанов крем. И нямаше значение, че Тоби не владее кулинарната магия, за сметка на това той имаше огромен опит и умения в готвенето и всичките му блюда бяха не само засищащи, но и възхитително вкусни, и упойващо ароматни. Точно това, което ни беше необходимо, за да забравим всички тревоги на изминалия ден. А денят беше сложен. След това, което се беше случило, когато бяха пристигнали другите Безсмъртни и магистър Тесме, мен ме накараха да опиша използваните схеми. След това Тесме пълзя на колене на прага и изследва остатъците от слузта. Остатъци, защото това нещо, което аз предполагах, че е морска вещица, наистина беше разтревожило духа-хранител и той беше унищожил почти всички чужди вещества в нашата кантора. Защо той беше включил към тях и моето наметало, и оръжието, което беше изпуснала Ерха, ние така и не разбрахме. И нито чудовището, нито морската вещица бяха в кантората, на което, за разлика от Риан и Ерха, като дете се радваше моят партньор: — Това е то, гномска работа! — Юрао се прилепи до стената с явното намерение да я нацелува, но веднага си спомни, че не е сам тук и замислено произнесе: — Къде е моят сейф? И като че ли нарочно духът-хранител беше унищожил и листовете със схемите… Риан, след когото аз се залепих веднага, след като стана ясно, че в кантората е безопасно, за миг намери сейфа, дори без да обърне внимание на това, как обидено се удължи лицето на Юрао, и отвори вратичката, без дори да търси ключ. След това, стоварвайки бумагите на бюрото, започна да ги преглежда. И нищо не намери в края на краищата. — В кабинета на Дея също няма нищо, аз още днес сутринта разгледах — произнесе Еллохар. — Ти защо й прикачи шайген, тогава? — уморено попита Риан. Поглеждайки ме накриво, директорът на Школата за Изкуството на Смъртта каза: — На някого му е много необходима смъртта на твоята избраница, Тьер. — Какъв е смисълът в това? — но гласът на магистъра веднага прегракна. — И ако преследваха просто Дея, щеше да е достатъчен само един карраг. Но през цялото време не се появи опасност за живота й, защитата така и не се активира. Еллохар премълча, но отново ме погледна. От своя страна, аз изцяло и напълно поддържах умозаключенията на лорд-директора. Но той, например, моите — не. И в крайна сметка, и мен, и Юрао ни изгониха от собствената ни кантора. Наистина, Еллохар така и не си взе наметалото и дори ми забрани да го свалям. Забраниха ни, също така и да напускаме Ардам, който по това време, вече беше обграден от магическия контур на Безсмъртните, тоест, аз не можах да се върна и в академията. След кратък размисъл, ние с партньора се натрапихме на Тоби, където нас ни сгряха, и ни нахраниха, и ни утешиха, и даже ни изслушаха. — Общо взето, ето какво мисля аз — внимателно отчупвайки с лъжичката парченце торта, започна Тоби, — всичко е свързано с лорд Тьер. С него всичко започна. — Не съм уверен в това — Юрао тежко въздъхна, той все така въздишаше, откакто Еллохар хвана за врата адептката на Смъртта и я напъха в синия пламък, без да обръща внимание на възраженията й. — Аз също мисля, че не е с него — намесих се аз, — тук навсякъде е замесена човешката магия. но тази вещица явно е морска, а и каррагите, те също са морски създания. И Тоби и Юрао в очакване ме гледаха, а аз… да, аз мълчах, както винаги. Аз имах повече изходни данни от дроу, но не се реших да ги споделя. Не защото не му вярвах, работата беше в друго — достатъчно ми беше веднъж да видя умиращия в ръцете ми партньор, за да започна да ценя живота му. И аз мълчах за това, че някой беше организирал капан за Безсмъртните и един от тях почти беше загинал, че по столицата ходи някой, който без ни най-малко опасение използва проклятия над седмо ниво, и че някъде някой, достатъчно гениален е създал формула, усилваща до смъртен изход и най-простото проклятие. Затова пък, можех да си позволя да кажа: — Съмнявам се, че този, който е търсил дървената пластина в нашата кантора е загинал. — Защо така? — Юрао даже отмести тортата. Аз отпих глътка чай и тихо проговорих: — Нас, проклятийниците ни убиват рядко, изключително и само по една-единствена причина — умирайки, ние сме в състояние да прокълнем, и тъй като преплитаме в проклятието и енергията на смъртта, проклятието става много силно. Тази… нека да кажем, морска вещица, въпреки че имам някои съмнения, притежава и знания за проклятията, но в нашата кантора не е било произнесено предсмъртно проклятие. — А-а-а — Юрао се отпусна на облегалката на стола. — Ето защо ти се беше вкопчила в Тьер със зъби и нокти! — Не със зъби — смутено отвърнах аз. — Аха, с нокътчета — иронизираше той, но веднага се намръщи: — Ти затова ли помоли да извикат Тесме? — Той по-добре от мен се ориентира във всичко това — логично отбелязах аз. — Освен това за Тесме не ти е жал — подкачи ме Юрао. Аз гневно го погледнах, дроу нахално се усмихна, а Тоби стигна до някакъв свой извод: — Дейка, а ти този Безсмъртен на всички пред очите ли не го пускаше?! И сега всички знаят, че ти… с един Безсмъртен…? Бавно, но неумолимо се изчервих. Юрао го забеляза, разкикоти се, потупа ме по рамото и заговори, разтягайки думите: — Повярвай ми, партньоре, това е най-малката ти грижа. Ти по-добре си помисли за това, какво ще каже Тьер, когато се изясни, че там за него не е имало никаква опасност, а заради теб, той е изпуснал врага. Лелката нали не е загинала, казваш? — Щом нямаше следи от предсмъртно проклятие, значи, да, останала е жива — с посърнал глас измърморих аз. Ние помълчахме, след това Юр се опита да ме утеши: — Но ако беше встъпил в схватка с този проклятийник, би могъл и да загине, нали така? — Не знам как да ти отговоря. Там нещата са прекалено объркани и преплетени — моето проклятие, активирано от каррага, чиито свойства със сигурност не знам, той каррагът нали изгоря, в крайна сметка, духът-хранител и тази… морска вещица. Не знам какво би могло да се ако беше влязъл и се радвам, че Риан нищо не го сполетя. — Но Тьер е бесен… — замислено произнесе Юрао. — Спомни си само своята заплаха: „Още една крачка и аз няма да се омъжа за теб!“ — Не си е струвало да казваш подобно нещо, и то пред всички — поддържа го Тоби. — Да, и в присъствието на Еллохар — добави Юрао. — Еллохар е най-добрият приятел на Тьер и ето че него, Безсмъртния, пред очите на най-добрия приятел… го шамаросват през муцуната и до ушите… — Стига вече, а? — помолих аз. Но вместо да обърне внимание на молбата ми, Юрао изпръхтя и изтърси: — Представям си как той пред главния там в ордена ще се оправдава. Онзи ще го пита: „Как се получи така, че изпуснахте гадината?“, а Тьер в отговор: „Мен мама, тоест, годеницата ми не ме пускаше.“ Независимо от неприятната ситуация, ние всички се разсмяхме, но честно казано, ми беше тежко на душата. Отвори се входната врата и аз чух: — Риате, не ти ли се струва, че вече е късно за гости? Взех наметалото от облегалката на стола и слязох долу при Еллохар, мълчешком му върнах дрехата и ми се искаше да го попитам как вървят нещата, но магистърът ме изпревари: — За да не измръзнеш, ще те пренеса в академията. Можеш да пожелаеш на твоя дроу и тъмни и кошмарни. — А лорд-директорът — промълвих аз. Еллохар отмести поглед и тихо каза: — Добре, ще си вземеш довиждане утре. Избухна син пламък. Когато огнените езици угаснаха, аз се озовах в Академията на Проклятията, в своята стая… сама… и колкото и да чаках, омотана в одеялото, седнала на перваза и взирайки се в очертанията на осветения от магичния контур Ардам, така и не дочаках Риан. Контурът угасна, показвайки, че Безсмъртните са напуснали столицата на Приграничието, на изток просветля… настъпи утрото. Лорд Риан Тьер така и не се появи. 	 
 Край на трети урок