Академия за проклятия Елена Звездная Урок осем - Как да се омъжиш за тъмен лорд превод: Кристина Мешулам Постскриптум Обгръщайки зиморничаво раменете си с ръце, си припомнях събитията от преди половин час - схватката с морската вещица, координирания бой на Риан, магистър Еллохар и лорд Наавирр, пленяването на Саарда, танцът ни с лорд Тьер, целувката, от която устните ми още пламтяха... И прехода в сумрачното подземие на Школата за Изкуството на Смъртта, където се намирахме в момента. - Веднъж аз дойдох на себе си под един човек. Под човек! - какво презрение, отчаяние, ярост във всяка сричка! - Аз! Еннар ХатарГжен бях станала постелка на някакво си човече! - думите й преминаха в рев. - Аз! И паметта ми се възвърна! Паметта, личността, осъзнаването на цялата ситуация! Аз мълчах потресено, двамата тъмни лордове също съхраняваха мълчание, а вещицата съвсем тихо продължи: - Листар ми беше отнел много години и аз настоях той да ми се отплати. - Със сила? - тихо попитах аз. - Със свобода - дрезгаво отговори Саарда. Нямах никакви съмнения в това, че я беше получила, като се имаше предвид всичко, което се беше случило след това. - Аз бях дошла на себе си навреме - отново гордо вдигната глава, - наистина навреме. Погледът й като че ли потъна в миналото и сега аз със сигурност знаех, че тя не вижда мен, пред очите й проблясваха отминали събития... - Най-великата човешка империя, човечке, Хешисаи - разцветът на твоя народ, градове, пробиващи небето с върховете на кулите си, армии, способни да дадат отпор дори на демоните на Ада, магове, чиято сила не отстъпваше на тази на тъмните и вяра във величието на човека - висшето същество в този свят... Всичко това загина, пометено от любовта между принца и дъщерята на изчезнало племе от Хаос. Той хвърли на олтара на тази страст жена си и нероденото си дете, тя унищожи неговия свят... Накъсана въздишка и едва чутото: - Калиан - повелителката на смъртта, излъгана от Хаос, казват, че тя все още живее... някъде - и отново въздишка. - Жената, унищожила всичко, до което се е докоснала... Риан, застанал пред окованата вещица, се обърна и тревожно ме погледна. Магистър Еллохар също се обърна, но не се ограничи само с поглед: - Измръзна ли, прелест моя? Отрицателно поклатих глава, забелязвайки погледа, който лорд-директорът хвърли на Еллохар. - Чай, сливовица, вино? - подигравателно продължи магистърът на Смъртта. Премълчах си, но го изгледах възмутено. - Какво, нищо ли не искаш? - преструвайки се, че не забелязва нито моето възмущение, нито недоволството на Риан, продължи директорът на Школата за Изкуството на Смъртта. - Не, благодаря - раздразнено отвърнах аз. - Чудесно! - подчертано радостно възкликна той, разпервайки ръце, а след това, неочаквано злобно: - Тогава, ще съм ти изключително благодарен ако престанеш да стоиш и да се усмихваш загадъчно от облаците, в които витаеш и се присъединиш към разговора ни! - Рен! - изръмжа лорд Тьер. Без да обръща внимание на магистъра на Тъмното изкуство, лорд Еллохар неочаквано предложи: - Прокълни ме, а? Ти повече ми харесваш, когато си под откат. Заобикаляйки по широка дъга магистъра на Смъртта, се приближих към Риан и се усмихнах, когато лорд- директорът ме прегърна. В мрачното влажно помещение с варосани стени изведнъж ми стана толкова топло и уютно, че ми се искаше да затворя очи и да стоя в обятията на магистъра вечно. - Нямах предвид точно това - мръщаво произнесе лорд Еллохар. - Прекрати - заплашително отвърна Риан. Тогава в разговора неочаквано се намеси морската вещица, която досега си траеше. - Аз направих глупост. И тримата я погледнахме. Саарда, синеоката вещица с побелели кичури в гъстите, черни, дълги, тук-таме опърлени коси беше окована във вериги и омотана с изсушаващо заклинание. Никой не й отговори - магистрите просто искаха да получат отговори на собствените си въпроси, а аз... аз исках просто да се наспя, чувствайки присъствието на Риан до себе си. Бях изтощена, а сражението с лордовете на Бездната в разлома, най-вероятно щеше често да ме посещава в кошмарите и да ме преследва нощем. Вдигнах поглед към вещицата - Саарда втренчено гледаше единствено към мен, право в очите със зъл, немигащ поглед. Следващата й дума беше: - Ненавиждам те! Риан ме притисна по-силно, но нищо не каза, оказа се, че лорд Еллохар не е толкова сдържан: - Скъпоценна моя - започна той с язвителна любезност, - ще ти изтръгна езика и пред очите ти ще нахраня с него плъховете. Аз потръпнах, но морската вещица бавно отмести погледа си към магистъра на Смъртта и изграчи: - Това не е моето тяло, изрод! Лицето на лорд Еллохар се вкамени. Тъмният ми хвърли бърз поглед, след това се обърна към лорд Тьер и съвършено спокойно произнесе: - Изведи Дея. Независимо от демонстративното спокойствие, на мен ми се стори, че всъщност магистърът е оскърбен до дъното на душата си и едва се сдържа. Погледнах вещицата - Саарда беше във възторг от момента, наслаждаваше се на това, че бе успяла да причини болка на някого, като че ли животът й беше посветен единствено на тази цел. - Сърце мое - Риан ме обърна към себе си, аз дочух далечен рев на огън и се досетих, че той сега ще призове пламъка и ще ме пренесе оттук. Но не ми се искаше да отстъпвам. Внимателно се освободих от обятията на Риан, приближих се към обездвижената от веригите вещица и нанесох своя удар: - Еннар ХатарГжен - Саарда трепна, чувайки истинското си име, но аз едва бях започнала, - според мен, вие наистина извършихте голяма глупост. Всъщност като цяло сте изключително глупава тъмна. Най-глупавата от всички, които някога съм срещала. Лицето на Саарда се изкриви в ярост. Яростта на уязвеното самолюбие. - Какво можеш да знаеш ти, човечке?! - изсъска тя. - Всичко - аз й се усмихнах. - Практически всичко. Не разбирам единствено някои моменти, но аз именно не ги разбирам, не че не знам за тях. И аз продължих да се усмихвам. Дори не знам защо. Може би защото успях да й го върна за оскърблението на магистър Еллохар, а може би именно заради това, че наистина виждах цялата картина. - Дея под откат ли е? - шепнешком попита магистърът на Смъртта. Риан пристъпи към мен, гальовно стисна дланта ми, аз погалих пръстите му в отговор и приближавайки се на още една крачка към вещицата, реших, че е време да получа отговор на всичките въпроси, които си бях задавала от момента, в който с Юрао бяхме разкрили случая с откраднатия пръстен на Идващите в съня. Започнах от главното: - Защо Алитерра убиваше момичетата в Ардам? Все още не можех да предположа какъв би могъл да е смисълът на тези убийства. Саарда пресипнало се разсмя, след това с неочаквана сила се хвърли напред, увисвайки на веригите така, че ръцете й бяха неестествено извити и изсъска: - О, човечке, това беше един от тези моменти, когато Алитерра започваше да проявява инициатива, за която никой не я беше молил. Скръствайки ръце на гърдите си, понечих да задам още един въпрос, но Саарда неочаквано започна да говори сама: - В името на Бездната, Анриссия все пак намери начин да ми отмъсти... - Анриссия? - удивено повторих аз. На раменете ми се появи наметало, загръщайки ме. Завъртайки глава, благодарно се усмихнах на магистър Еллохар и отново се съсредоточих върху разговора с вещицата. Тъмните лордове не се намесваха и аз разбирах защо - на тях вероятно им беше интересно и това, което знаех аз, и искаха да узнаят версията на Саарда. - Да, противната Анри - вещицата отметна глава, сега позата й беше плашеща, а гласът, като че ли се изпълни с печал. - Можеше и да ми направи услугата да пукне, това парче гоблинско лайно, но не, малката пачавра успя да разжали сърцето на най-жестокия от демоните и Арвиел я потопи в сън. Жалко, че не във вечен... Разбрах, че ставаше дума за заговора в дома на повелителя на Хаоса и попитах за тази част от него, за която имах смътна представа: - Но и вие сте оцеляла, на вас Еа ви е помогнал да избягате. Грачещ тих смях и тя изправи глава, гледайки ме право в очите и с презрение произнесе: - Да, възползвах се от глупостта на това изостанало дълбоководно богче. Възмути ме подобно отношение към Еа и аз повторих: - Та нали именно Еа ви е помогнал! - И какво от това? - тя отново се оттласна напред и дойде толкова близо, че аз усетих зловонния й дъх. - Какво искаш да кажеш с това, човечке? - Че би трябвало да сте му благодарна за спасението - твърдо отговорих аз. Вещицата се разкикоти. Това беше зловещ смях, полубезумен, зъл, ненормален и дори неестествен. Реших да върна Саарда към разговора: - Значи Алитерра е убивала без вие да знаете? Как можахте да го допуснете, лейди ХатарГжен? Кикотът се прекрати. Наклонила глава настрани, тя замислено ме огледа, а след това удивено попита: - Да го допусна? - устата й се разтегна в противна усмивка. - Изобщо не ми пукаше! - усмивката стана тъжна - Имах си друга грижа, човечке, ти ми беше тази грижа. - Аз?! И защо? - аз действително бях удивена. Дръпване, от което задрънчаха веригите и ревът на вещицата: - Ти прокълна Тьер, боклук! Аз рязко се отдръпнах, с мъка сподавяйки стреснатия си писък, но го сдържах, защото знаех, че в момента, в който Риан реши, че съм се изплашила, разговорът ще приключи. Затова припряно зададох следващия си въпрос: - Това е изменило плановете ви? Зад гърба ми се разнесе: - Приключваме - магистър Еллохар произнесе тази дума тихо, но решително. - Ако Дея я интересува още нещо, ще й предоставя протокол от разпита. Отведи я от тук. Риан нищо не отговори и възползвайки се от това мълчаливо съгласие, продължих: - Нима всичко започна с проклятието? Но Саарда не ме слушаше, гледайки магистрите зад гърба ми, местеше поглед от единия към другия, а след това дрезгаво произнесе: - Направих глупост, човечке, о, как само сбърках - не трябваше да се опитвам да те премахна, трябваше да те дам на този изрод с кръвта на Арвиел във вените си. Страданието и жаждата за мъст - ето какво би пробудило древната кръв на аргагаеррите, именно те биха накарали истинския господар на Бездната да тръгне на лов и да убие звяра. Противопоставяне! Трябваше да ги сблъскам един с друг! Можех да ги провокирам. Отговорът беше пред очите ми! Имаше начин! Колко е мъчително сега да го осъзная. Жените, винаги те са били причина за войните между най-силните. Ти можеше да станеш тази причина. Ти! И тя отново отметна назад глава, удряйки се в стената. След това, още един удар. И отново. Може и да приличаше на жест на разкаяние, но на мен ми беше ясно, че това е просто съжаление, че не й се беше отдало замисленото. - Не сте права - предприех опит да прекратя тези страшни удари с глава, - магистър Еллохар е прекалено благороден, той не би постъпил така с най-добрия си приятел. - Така ли?! - подигравателно се поинтересува Саарда и отново увисна на веригите, навеждайки глава вече към другото си рамо. - Прецедентът е на лице, човечке. Историята, която някога потресе цялата Тъмна империя. Огледай се, момиченце, погледни този, които успя да завоюва сърцето и разума ти, погледни този плод на страшно предателство! Аз неволно се поддадох на думите й и се обърнах към Риан - черните вени бяха започнали да прозират под кожата на суровото лице. Ободряващо се усмихнах на любимия си> обърнах се отново към Саарда и спокойно произнесох: - Лейди Тьер е обичала избраника си. И единствено по тази причина, лорд Тьер си е позволил да вземе решение и за двамата. - О, нима?! - струваше ми се, че вещицата просто си играе с мен. - Какво можеш да знаеш ти, човечке? Тя го ненавиждаше. Презираше го! Наричаше го вярно куче. А Рдаен Тьер бавно завоюваше най-опърничавата демонеса на Тъмната империя. Съжалявам, искрено съжалявам, че именно аз спомогнах за сближаването им. Прекалено късно осъзнах грешката си, прекалено късно. На мен вече ми беше известна тази история и аз вярвах много повече на лейди Тьер, отколкото на обезумялата тъмна, и затова се върнах към въпросите, които наистина ме интересуваха: - Проклятието, онова, което аз произнесох абсолютно случайно, без дори да зная действието му, как то измени плановете ви? Погледът на тъмната, който досега беше фокусиран върху мен, се замъгли, като че ли тя потъна в спомените си. Но отговор не последва. И затова зададох още един въпрос: - Защо вие, съпругата на главата на ордена на Тъмния огън, мага Селиус, го предадохте и положихте всички усилия, за да помогнете на Черните конници да завоюват империята? - О-о-о - проточи вещицата, - ти и за това знаеш... Похвално, човечке. Мно-о-ого добре. Какво пък, защо да не ти обясня? Причината беше само една - мъст - Саарда се разсмя. - Когато избягах от столицата на ДарГарай, за мен имаше само един път - извън Световете на Хаоса, но врагът ми беше страшен - разярен висш демон, който беше способен да усети магията ми... - И вие отдадохте магията си на Листар? - спомних си аз. - Отдадох?! - замислено повтори Саарда. - Не... проклетият остров ме измами. Обеща да ми даде силата на морските вещици, тази, която не може да бъде проследена и забелязана, рядка сила, но не обели и дума за това, което ще загубя... А аз загубих всичко! Силата, огъня, който изпълваше кръвта ми, дори разума си. Той само отчасти остана същият, всичко останало бе погълнато от колективния разум на морските вещици, именно така Листар управлява дъщерите си. Аз потръпнах, осъзнавайки какво съм успяла да избегна. А след това зададох следващия въпрос: - Изгубвайки силата си, вие започнахте да търсите начини да си върнете изгубеното? Вещицата избухна в смях. Ако този страшен, злобен и уморен звук можеше да бъде наречен смях. Навярно аз бях първото същество, на което тя разказваше за живота си и най-вероятно, това беше единствената причина, поради която продължаваше да говори. - Аз станах вещица, човечке. Аз станах морска вещица. Кукла със замъглено съзнание, чието предназначение е да поддържа живота в морето и да ражда дъщери на острова. В думите й се промъкна отчаяние. - Май скоро ще го навестя този остров... - изведнъж тихо произнесе магистър Еллохар. И нещо ми подсказваше, че Листар нямаше да преживее визитата на магистъра на Смъртта. - Имате ли деца? - попитах Саарда. Този път не чухме полубезумния й смях, вещицата отговори потиснато: - Какво възхищение и патос - язвително отбеляза магистърът на Смъртта. Морската вещица не реагира, продължавайки да говори: - Анаргат, първият император на Тъмната империя най-много от всичко се опасяваше от повторението на историята на принц Роан, чиято любов бе позволила на тъмните да завоюват Хешисаи. Погледни пръстена си, човечке! Аз неволно хвърлих поглед към лявата си ръка, черният камък ярко проблесна в сумрака на подземието. - Артефактите на рода Тьер са способни да променят реалността, насочвайки тази, която е избрал тъмния, в неговите обятия. От момента, в който пръстенът се озова на пръста ти, пътищата на съдбата бяха предопределени. Знаеше ли това, човечке? - Дея - разнесе се напрегнато изотзад. Но аз не се обърнах. Юрао беше споменавал нещо подобно, а и аз самата се досещах, просто именно начинът, по който Саарда го беше казала... беше като удар, дошъл изневиделица. Но аз не можех сега да мисля за това, опасявах се, че ще прекъснат разговора ни, а ми бяха останали още толкова много въпроси... - Защо откраднахте артефактите на рода Тьер? - спокойно попитах аз. Саарда странно се усмихна, отново наклони глава настрана и прошепна: - За да има повече аргатаеррска кръв в копелето. - Аз сам ще я убия - тихо, но много решително произнесе Еллохар. Риан мълчеше. Аз също, а Саарда продължи: - За да остане без защитата на родовата магия - ухилване. - Но не аз ги откраднах, уви. Наложи ми се да търся съучастници, които в крайна сметка ме измамиха и пръснаха артефактите из различни кътчета на цялата Тъмна империя, вместо да ги унищожат. Спомних си майстора-артефактор от Ррадак, убития гном-кожар и онзи маг... Навярно това, на което се бяха решили, можеше да бъде наречено подвиг - бяха отдали живота си, за да съхранят и скрият артефактите. И излизаше, че бяха направили това, за да не изчезне родът Тьер? - А останалите изгубени велики родове на Тъмната империя? - тихо попитах аз. - Тьер, Аню, Хейт, Рогет, Алсер, Нграем, Енхато, Ноерх - изброих припряно. - Останали са само три - Алсер, Ноерх и Тьер... - М-м-м - проточи Саарда, - не, човечке, това не е мое дело, това е работа на този, който мислейки се за много умен, свързал своите васали с древна клетва, такава, която убива в момента, в който някой от рода се опитва да се противопостави на рода Анаргат. На императорския род. Значи наистина клетвата Сагдарат. Догадката ми беше вярна и аз зададох друг въпрос: - Нима всичко, което направихте беше само, за да си отмъстите? Погледът на вещицата стана странен. Сините й очи като че ли се покриха с мътна пелена, на устните й потрепваше нервна усмивка и дръпвайки се отново напред, Саарда тихо попита: - Ти, човешки боклук от затънтено село, ти поне за миг можеш ли да си представиш в какво се превърна за мен... за моите планове... Ти, ловджийско изчадие, знаеш ли ти, че именно аз изпатих загризена по следите на преродената Анриссия! Аз трепнах, а Саарда продължи: - А ти приюти тази твар и сподели с нея топлината на жалкото си идиотски добродушно сърце! Ти успя да запазиш изплъзващия й се живот. За това, че тази твар бе оцеляла, независимо, че очаквах да пукне, аз веднага разбрах - ние, ХатарГжен чувстваме това... А аз я търсих през всичките тези дълги единайсет години и когато най-накрая успях да определя мястото, пренесох загризените, те така ценят вкуса на преродените... Ето как разбрах откъде в онази страшна мразовита нощ около нашето село се бяха появили загризени, един от които едва не бе убил баща ми. Нощта, която никога нямаше да мога да забравя. - Императорските хрътки реагираха прекалено бързо - намръщи се Саарда. - Но ако само знаех до какво ще доведе това... А аз знаех - всичко беше довело до това, че мама подписа договора с лорд Градак, според който аз трябваше да бъда предадена в робство. А Царапка ме бе отвела до града и ми бе позволила да чуя това, че се провежда набор на адепти в Академията на проклятията. Колко странно, все пак се преплитат нишките на съдбата - Саарда беше се стремила да убие старата си съперница, а бе положила началото на моята история. Та нали ако не се беше случило всичко това, аз отдавна щях да съм омъжена някъде в Загреб, щях вече да имам няколко деца и нямаше да го има в живота ми лорд Риан Тьер. - Това положи началото на моя край - продължи Саарда, - това беше първата ми грешна стъпка. Ти стана моята Калиан! Не разбирах точно какво имаше предвид, но магистър Еллохар насмешливо се отзова: - О, да! - Ти рушеше плановете ми един след друг - продължи морската вещица, - а артефактите, от своя страна, изменяха създаденото преди това, привличайки хора и събития, за да се доберат до теб. Десетилетия подготовка, стотици съратници, хиляди подчинени... Човечке! - от гърлото й изригна болезнен крясък. - Ти дори не си в състояние да оцениш това, което разруши! Ти не би могла да видиш красотата на моя замисъл! Ти... - Защо? - тихо попитах аз, без наистина да разбирам. Та нали не можеше всичко това да има само една цел - отмъщение. Просто не можеше. Просто... - Всичко е просто - отвърна вещицата, - може и да не можеш да разбереш мащаба, човечке, но всичко е просто. На мен ми беше нужен възроден аргатаерр, който да възглави войските на Бездната, докато тук, след преврата, властта би останала в ръцете на Алитерра. Бездната - от едната страна, Тъмната империя - от другата, ние щяхме да притиснем Хаос в клещи и да унищожим Арвиел Дакреа. И тогава, аз - тя започна странно да се киска, - аз, Еннар ХатарГжен щях да царувам в Ада! Аз! Пукната пара не давам за тази империя, създадена върху руините на Хешисаи, не ме интересува уродливата Бездна, аз бих получила власт в собствения си свят, човечке! В собствения си свят! Поне това способна ли си да го разбереш?! Не, такова нещо не можех да разбера. Просто не можех. И единственото, което ми оставаше да кажа на Саарда, беше тихото, но много искрено: - Благодаря. Вещицата веднага престана да се смее, очите й неочаквано проблеснаха и хвърляйки се към мен така, че веригите се опънаха, заскърцаха и затрещяха, тя изсъска: - Какво?! - Благодаря - вече по-високо, повторих аз. - За Царапка, за това, че загризена нападна татко и аз бях принудена да отида в Академията на проклятията. За това, че в живота ми се появи лорд Риан Тьер. Аз не одобрявам постъпките ви и никога няма да ги разбера, но наистина има за какво да съм ви благодарна. Риан безшумно се приближи зад гърба ми, прегърна ме за раменете, аз покрих ръката му със своята, чувствайки топлината и подкрепата му. Бях щастлива, не беше нужно да се оглеждам към миналото и нещастията, които бяха белязали живота ми... Защо да го правя? Бях ги преодоляла, бях устояла, бях станала по-силна, имах си и Юрао и Наавирр. И вече никакво значение нямаше казаното с ненавист: - Мразя те! Тя явно искаше да произнесе още нещо, но вълна от син огън ни раздели и аз не чух нищо повече. - Да, какви планове, какъв размах, какви грандиозни мащаби - замислено произнесе лорд Еллохар, играейки си с пламъка, който танцуваше на дланта му, и който не оставяше съмнение кой управлява огъня около Саарда. - И, да, прелест моя - поглед към мен, - ти нищо ли не искаш да ни кажеш? Не исках. Нищо. Изобщо. - Дея? - Риан плавно ме завъртя към себе си. Ние наистина можехме никога да не се срещнем... Странна мисъл. Аз се вгледах в черните, леко мъждукащи очи на лорд Риан Тьер, в лицето, засенчено от умора, в плътно стиснатите устни и отново в очите. Сега, когато заплахата беше преминала, когато врагът, с чиито интриги толкова дълго се борихме, беше разкрит и окован, аз осъзнах, че вече не се боя. От нищо вече не ме беше страх. Защото най-страшното в живота ми щеше да бъде никога да не го бях срещнала. - Дея - силните ръце на магистъра се плъзнаха на талията ми - всичко ли е наред? - Да - прошепнах аз, все така, без да откъсвам поглед от очите му. И вече по-убедително: - Да, Риан. - Не се изплъзвай от отговора - недоволно произнесе лорд Еллохар. - Какво е това нещо, което знаеш ти, знае Тангирра Тьер, и както изглежда, Саарда, което прави Риан основен носител на кръвта на аргатаеррите? Хайде, прелест моя, само един малък отговор и литвайте да си организирате сватбата! Ярост и горчивина отчетливо се промъкнаха в последните думи, но ние с магистъра дори не се обърнахме. Аз бавно тънех в очите му, но вече не се боях, че ще изчезна, ще се обезлича в тях, а Риан, навярно разбра, че между нас вече не бяха останали нито страхове, нито съмнения. А освен това, аз, за разлика от морската вещица, знаех, че пръстена на рода Тьер изобщо не бе повлиял на решението ми да кажа „да”. Той по-скоро ме беше изплашил» беше ме накарал да се съмнявам» както и всички събития, които ни бяха затрупали като лавина... - Добре тогава, аз сам ще ви кажа - раздразнено произнесе магистърът на Смъртта, - Тьер, твоят прадядо, с цел да съхрани кръвта на рода, явно е преметнал моя дядо и за първороден, тоест, за наследник, бил обявен Аррак, бащата на император Анаргар, нали, Дея? Аз нищо не казах. Тайната не беше моя и не ми бе позволено да я разкривам. - Следователно - продължи магистър Еллохар, - Тангирра е истинската наследница на империята... - той помълча и замислено промълви: - Ето откъде се е пръкнала тази идея за кръвосмесителен брак, а аз все се чудех за какво ли им беше на двамата близнаци да вдигат такава гюрултия около брака на Танги. Мошеници! Риан въпросително вдигна вежда, гледайки ме, а аз едва забележимо кимнах. Да, пред мен наистина се намираше истинския император на Тъмната империя. - Рен - продължавайки да гледа в очите ми, повика Тьер и без да дочака отговора, продължи, - най-добре ще е да забравим за този разговор. И тримата. Аз се усмихнах, Риан направи същото в отговор, магистър Еллохар измърмори нещо, но произнесе невероятното: - Да кажем така - ние и двамата се обърнахме към него, удивени от явното несъгласие в тона му, но директорът на Школата за Изкуството на Смъртта безцеремонно и нагло ни уведоми: - Риан, аз ще си мълча, но... - пауза и насмешливото: - В момента, в който дядо ми извърши огромната глупост да ми предаде властта и престола на Хаос, ти ще застанеш начело на Тъмната империя. Без варианти, Тьер. В думите му вече нямаше и сянка на насмешка. - Р-р-рен - подхвана лорд-директорът. - Казах, без варианти - безкомпромисно повтори лорд Еллохар. - Дарг на трона - това е смешно, ха-ха-ха. на мен ще ми се наложи да управлявам и майтапите на Дарг много бързо ще престанат да ме забавляват. Изви се адски пламък. Когато огънят утихна, се оказа, че с Риан сме се пренесли в императорския дворец, в покоите, които вече ми бяха познати. - Мамо! - разгневеният глас на магистъра се разнесе из стаите, карайки да потрепват златните завеси на прозорците и гоблените по стените. Тангирра Тьер излезе от собствената си спалня, след нея, оправяйки ризата си, лорд Рдаен Тьер и двамата спряха, когато ни зърнаха. По-точно, заковаха се на място, когато осъзнаха колко е бесен Риан. - Сине? - удивено попита Тьер-старши. Тангирра пък въпросително погледна към мен и аз бях принудена да си призная: - Лорд Еллохар сам се досети за всичко, аз нищо не съм казала. Лорд Тьер се обърна към жена си и тихо попита: - Тангирра? - Тоест, ти не си знаел - подсмихна се Риан. - Мамо, ти си все същата! Лейди Тьер сви рамене, след това се обърна към мъжа си и едва чуто промълви: - Ти никога не би се съгласил да станеш император... Поемайки си рязко дъх, Тьер-старши с достойнство понесе удара, а след това тихо я укори: - Беше длъжна да ми кажеш. И това беше всичко. Без скандали, без упреци, без изясняване на отношенията. Може и да ги беше отложил за после, когато останат насаме, но най-вероятно просто й беше простил така, както тя някога му беше простила похищението. Както и да е, след като изясниха нещата между себе си, съпрузите Тьер се обърнаха към нас и Тангирра директно попита: - Какво изиска Еллохар за своето мълчание? Все нещо те е изкарало от нерви, нали? Риан издиша, но веднага се взе в ръце и напълно спокойно съобщи: - Аз трябва да поема управлението на империята, когато Властелинът на Хаоса му предаде трона си. И лейди Тьер изплашено си пое дъх и след тихо “О-о-о!” потресено се взря в сина си. - Ти не знаеше ли? - удиви се Тьер-старши. - Даррен Еллохар е наследникът на Световете на Хаоса, признат от всички принц, единственият от четиридесетте внуци на Арвиел, пред когото скланят глава всички демони на Ада. Тангирра направи няколко неуверени крачки към близкото кресло, бавно седна, объркано потърка слепоочията си и нервно произнесе: - Всъщност, Арвиел е безсмъртен. - Ние сме тъмни, не сме от тези, които се надяват на късмета - раздразнено произнесе Риан. Усмихвайки се, Тьер-старши леко насмешливо се обади: - Според мен, уговорката е равностойна, в края на краищата, той ти остави Дея, това е благородно от негова страна, като се има предвид природния егоизъм на демоните. Риан мълчаливо кимна, явно беше осъзнал нещо важно, за разлика от мен. - Между другото - лейди Тьер пъргаво подскочи от мястото си, - какво става със сватбата ви? В империята вече се ширят слухове, че сватбата на принцеса Алитерра е била най-впечатляващата за последните сто години! А това е резултат от моя несравним организаторски талант! - А-а-а, тя явно прозрачно намеква кой именно ще организира вашата сватба - разсмя се лорд Рдаен. Сватба?! Аз стреснато погледнах Риан, той ми отвърна с предвкусваща коварна усмивка и тихо произнесе: - Да, аз получих най-доброто. - И империята като зестра - подкачи го Тьер-старши. - Дреболии - без да откъсва поглед от мен, отвърна магистърът. Подготовката - Как ти се струва? - Тоби чакаше отговора ми. Даже не знаех какво да кажа. Огромната, висока цял човешки бой, торта беше превърната в истински театър на събития и действия. Най-отгоре стоях аз - хубава, марципанова, в черна вталена рокля, с разпусната коса и с артефактите на рода Тьер и гледах някъде напред. Артефактите бяха съвсем като истински, дори блестяха. А до мен се възвишаваше лорд Риан Тьер, с черната мантия на безсмъртните, само дето лицето му беше открито и косата му падаше до раменете. Освен това, магистърът на Тъмното изкуство някак се изхитряше да гледа право в очите ми. Зад нас се извисяваше направената от шоколад Академия на проклятията! Затова пък, пред нас, с подаръци и цветя в ръце, бяха замрели Юрао, Наавирр, Царапка, лейди Верис, Дара, самият Тоби с торта в ръцете, професор Тесме, лорд и лейди Тьер, гноми, кентаври, върколаци и вампири, същите онези вампири от Хаос, а също така и сестричките Лангавер - Зоел и Найвъри... Имаше и лес! Нашият Ардамски, в него дори се виждаха умъртвия, които бягаха, а над тях, в облаче от захарен памук висеше надписът „Само не Тьер!” И нашата кантора „ДеЮре” с огромна опашка от клиенти отпред! И... - Тоби, това е приказно! Просто вълшебно, аз... думи нямам - прошепнах на готвача. - Но как! - Кулинарна магия - весело отвърна Тобиас. Лорд Наавирр докара най-добрия готвач от столицата. - Най-добрия? Спомних си ресторацията „Златната арфа” в столицата, пастетът от черни гъби, създаден благодарение на кулинарната магия и кой-знае защо - очите на магистъра. Всъщност, бях забелязала, че в последно време, при всяка мисъл за нещо черно, се появяваха мисли за Риан. - Дея - гласът на Тоби ме накара да се осъзная. С мечтателна полуусмивка, се обърнах към готвача. - Ах тези булки... - тежко въздъхна той. Усмивката изчезна. Аз се омъжвах за най-прекрасния тъмен лорд в целия свят, обичах го така, че просто дишах само заради него, готова бях живота си да дам за него, готова бях на всичко, но сватба... Не знам защо, но аз безумно се боях от тази сватба, независимо от това, че с организацията й не се занимаваше лейди Тьер, а нашите с Юрао „роднини” от гномската община. Защо и как те изведнъж ни бяха станали роднини, никой не знаеше, но Юр настоя да се съглася. Аз се съгласих, по-точно, никой не поиска моето мнение. Юрао произнесе вълшебното „длъжна си да се съгласиш” и въпросът се реши. От този момент нататък за сватбата си аз не знаех вече нищо, само дето от време на време в стаята ми в столичната къща на Риан нахълтваше лейди Тьер с възмутеното „Не, това вече не се търпи! Не мога повече, това е абсолютно неприемливо! Нямам думи!” и без да дочака моята реакция, бъдещата ми свекърва изчезваше във вихър от златен огън. Така че, тортата беше изобщо първото нещо, което аз видях от предстоящата сватба. И тя беше прекрасна. При това, така считах не само аз, а всички готвачи и служещите, стоящи в огромната императорска кухня, те възторжено въздишаха зад гърбовете ни. Всички, освен Ултан Шейвр и Ан Елгет, сътрудниците на управлението на Риан, които се бяха превърнали в моя постоянна охрана. Лорд Шейвр, защото магистърът му имаше доверие и той беше демон, а вампирът лорд Елгет, не само заради това, че беше специалист по родова магия и можеше да ме защити дори от тази, почти необратима магия, а и защото преподаваше в Школата на Изкуството на Смъртта и на него доверие му имаше и лорд Еллохар. - Госпожо Риате, нуждаем се от вашето мнение - майстор-сладкарят Мелоуин се появи съвсем неочаквано, промуши се между демона и вампира, без да го е грижа за тяхното недоволство и ми пъхна в ръцете хартиени картички. - Кое?! Въпросът не беше просто въпрос, той беше на границата на настояването и изискването. Объркано взех купчинката картончета, приближих се до масата, седнах на пейката до нея и подредих картичките пред себе си. Оказа се, че това са покани за сватбата. Но какви! „Скъпи лорд и лейди / Бързаме да ви съобщим едно от най-важните и значими известия. Великият лорд Риан Тьер, член на ордена на Безсмъртните, Първи меч на империята, магистър на Тъмната магия и Изкуството на Смъртта ще сключи брак с перлата на Приграничието, героинята на Ардам, най-талантливата адептка на Академията на проклятията и прославената съсобственичка на свръхпопулярната кантора за частни разследвания „ДеЮре”, госпожа Дея Риате. Бракосъчетанието ще се състои в императорския дворец, по пладне на двайсетия ден на лятното слънце тази година. На вас ви се е паднала великата чест да бъдете поканени на това невероятно събитие! С уважение, старейшините на гномската община.” И това беше само първата от поканите. Следващата гласеше: „Любовта е най-ценния от даровете на живота. Рядък дар, особен. Дар, който съединява сърца и животи, дава потомство и сгрява всеки преживян ден. Побързайте да им завидите! Великият лорд Риан Тьер, член на ордена на Безсмъртните, Първи меч на империята, магистър на Тъмната магия и Изкуството на Смъртта ще сключи брак с перлата на Приграничието, героинята на Ардам, най- талантливата адептка на Академията на проклятията и прославената съсобственичка на свръхпопулярната кантора за частни разследвания „ДеЮре”, госпожа Дея Риате. Да, на лорда безумно му е провървяло, напълно сме съгласни с вас и ви чакаме, за да обсъдим заедно степента на късмета, ощастливил лорд Тьер. Обсъждането ще се случи в императорския дворец, по пладне на двайсетия ден на лятното слънце тази година. С уважение, старейшините на гномската община.” След като дочетох, намръщено погледнах господин Мелоуин, но той, потривайки нетърпеливо длани, заповяда: - По-нататък четете, госпожо Риате, следващата сам съм я писал. И аз прочетох: „Скъпи жители на Тъмната империя! На острова на морските вещици, в океана на Страстта, лорд Риан Тьер и госпожа Дея Риате откриха съкровището на Истинската любов, предназначено именно за тях двамата! Каним ви на пир в чест на това забележително събитие! Чакаме ви...............година, в..........Часа в самия императорски дворец! Носете със себе си сандъци злато, други подаръци не се приемат!” - Потресаващо, нали? - поинтересува се господин Мелоуин. - Да, наистина съм потресена - признах си едва чуто. - А така! - гномът тържествуващо вдигна пръст нагоре. - Тогава идете и съобщете на уважаемия майстор- следовател лорд Найтес, че именно този вариант е най-най-хубавият. Кимайки няколко пъти с глава, предпазливо попитах: - А Юрао къде е? - В балната зала - вкопчвайки се за лакътя ми и събирайки всички картички, съобщи почтеният гном, -побързайте, госпожо Риате, само заради нас и само днес типографията на уважаемите братя Селон ще работи до късно, само нашата поръчка чакат. И той бързешком ме задърпа към вратата на кухнята, а лорд Шейвр и лорд Елгет ни последваха, вампирът - меланхолично, демонът - забележимо нервничейки. И сигурно му се наложи още повече да се нервира, защото, когато излезе в коридора, господин Мелоуин почука по стената и произнесе заветното „свои”. Нас ни засмука моментално нанякъде, отзад се разнесе ръмженето на лорд Шейвр и злобното „пак ли?” с гласа на втория ми телохранител, докато нас ни носеше напред и надолу, нагоре и настрани, и още нанякъде, докато не ни изплю на блестящия излъскан под. - Господин Мелоуин, нали ви помолих да не безпокоите партньора! - Юрао галантно ми помогна да стана, набързо провери дали всичките ми кости са цели и след като не намери нищо счупено, попита: - Как ти се видя тортата? - Приказна е - въздъхнах озъртайки се. Това не беше балната зала, а внушително помещение, долепено до нея, тук бе разположена затрупана с документи маса, до която се бяхме изтърсили, а от нея към вратата се точеше безкрайна опашка от гноми с дебели и тънки папки в ръце. Дроу приглади поразрошилата ми се коса и зададе сакралния въпрос: - Искаш ли да видиш поканите? Кимнах. Юр се приближи до масата, отвори една от папките, на която с неговия почерк беше надраскано „Оформяне на тържеството” и измъкна от нея белоснежен плик със златен вензел, който изобразяваше два пръстена, обкръжени от ален пламък. Много красиво. Отворих все пак предпазливо, а след това прочетох: „Уважаеми, Имаме честта да ви поканим на бракосъчетанието на лорд Риан Тьер и госпожа Дея Риате. Церемонията ще се състои в императорския дворец, по пладне на двайсетия ден на лятното слънце.” Прочетох, вдигнах поглед към Юрао и тихо казах: - Благодаря. Мен покровителствено ме потупаха по рамото и се поинтересуваха: - Лейди Тьер да се е мяркала? - От сутринта - пет, не шест пъти - припомних си аз. - А, можеш да чакаш седмия - намигна ми Юрао и се върна зад масата си. - Защо седми? - заинтересувах се аз. Партньорът неопределено сви рамене и с най-вежлива усмивка се обърна към първия гном от опашката, произнасяйки: - Слушам ви. Непознатият за мен господин, излъчвайки гърди, важно съобщи: - Стената трябва да се бутне! - Няма начин - отряза Юрао. Гномът се замисли и издигна ново предложение: - А ако пренесем всичко на главния площад? - Тьер е против, вече го обсъждахме - сви рамене дроу. - Че то мястото няма да стигне за всички! - възмути се гномът. Аз, от своя страна, се опитах незабелязано да напусна събранието, но ми се наложи все пак да се усмихвам и да кимам на приветстващите ме гноми. Оказа се, че сватбата е крайно плашещо мероприятие на всичките си етапи. Наистина ужасяващо, но най-неприятното беше, че мен все още ме очакваше кошмарът със заглавие „сватбена рокля”! И ако първоначално ме крепеше надеждата, че всичко ще се ограничи с талантите на двете сестрички- вампирки Зоел и Найвъри, то когато излязох от залата, над която светеше надпис „Организация на сватбеното тържество”, разбрах, че на мечтите ми не им е съдено да се сбъднат, тъй като... - А ето я и Дея - хищно усмихвайки се, произнесе лейди Верис. И уж нищо страшно, но охраната ми още не се беше добрала до мен, а до Шаена Верис заблещука образът на Дара, а това вече не предвещаваше нищо весело. - Мила, ние те похищаваме - тържествено ме постави в известност възроденият дух. - И то веднага - добави лейди Верис, подушвайки въздуха. Откровено казано, имах намерение да откажа да тръгна с тях, в дома на Риан ме очакваха няколко интересни книги, до които все не можех да се докопам, но в този момент, на едно от стълбищата, които водеха от втория етаж надолу, се показа лейди Тьер и над тълпата от щъкащи служещи и чиновници се раздаде: - Къде е лейди Риате? Тоест, явно шивачката, владееща изкусна магия, беше пристигнала... Заслужаваше ли да се учудвам, че моментално и инстинктивно прошепнах: - Похищавайте ме. Верис измърмори нещо, хвана ме под ръка и ме изведе през служебния коридор, дара прикриваше отстъплението ни, а на вратата стояха вампирите, които по заповед на лорд Витори бяха готови да ни помогнат по какъвто и да е начин и сега си придадоха вид, че никога през живота си не са ни виждали. И в момента, в който се измъкнахме от двореца, някак веднага се изпари цялото ми напрежение около сватбата и сватбените приготовления, остана само един тревожен въпрос, който ме безпокоеше - Риан и лорд Еллохар така и не се бяха върнали. И това все повече и повече ме притесняваше - трябваше да са тук още сутринта, но вместо това ме повериха на охраната и като резултат, не бях виждала Риан вече втори ден! - Ти какво се намръщи? - поинтересува се лейди Верис, взирайки се в приближаващата се карета. - Риан го няма от доста време - признах си аз. - И няма да го има, поне днес, със сигурност - съобщи Дара. - А те къде са?! - прозвуча като вик. И то такъв, че няколкото приближаващи се по алеята гноми, ни огледаха и... изведнъж се заусмихваха, поклониха ми се като на стара позната и аз дочух отдалечаващото се „Самата госпожа Риате”. И да бяха казали още нещо, аз не го разбрах, защото каретата на клана на върколаците се приближи, пред нас се отвори вратичката й, но двете ми спътнички, вместо да влязат вътре, стояха и дружно се мръщеха. А Дара, отгоре на всичкото, дори изруга, споменавайки Бездната. - Нещо не е ли наред? - поинтересувах се аз. - Това вече е наглост! - изсъска възроденият дух. Лейди Верис, забелязала недоумяващия ми поглед, поясни: - Тези гноми си позволяват да изказват мнението, че от твоя страна е много глупаво да се омъжваш за лорд Риан Тьер, и че изобщо би било много по-практично да се вземете с Юрао Найтес, той е и правилен гном, и свой нечовек, а и кантората ви ще е семейна, данъците ще са по-малко. - А освен това - изсъска Дара, - оказва се, че в договора има точка за развод и затова тези брадати дребосъци се надяват, че когато на теб, въртиопашка такава, ти омръзне твоя тъмен, ще си дозряла за разумния брак с Найтес! Ще ги изтрепя! Мръсните им бради в гърлото ще им... - Дара, не сега - прекъсна я лейди Верис, - освен това, гномите са прави за едно нещо. Възроденият дух се врътна рязко и уголемилите се поне три пъти очи се втренчиха в капитана. Шаена се усмихна и провокативно се осведоми: - Струва ми се, че именно вие, доскорошен предвестник на смъртта, бяхте тази, която ми доказваше, че най-добре ще бъде Дея да остане с Еллохар? Дара почервеня. Цялата. Почервеняха даже дрехите, които досега бяха същите като на капитан Верис - черна униформа на Школата за Изкуството на Смъртта и... изчезна. Току-що беше тук, а сега я нямаше. Мен Шаена ме побутна към каретата и едва изчакала да се качим в екипажа и той да потегли, поясни репликата си: - Тя просто напоследък се е сдушила с Тараг и сега се притеснява за школата. - Защо? - изумих се аз и се постарах да си оправя роклята, хвърляйки завистливи погледи към капитана и панталона на униформата й. На нея със сигурност така и беше по-удобно, отколкото на мен в рокля, съобразена с придворната мода. Верис отметна синьо-черната си плитка, въздъхна и произнесе: - Защото след вашата сватба с Тьер, магистърът явно ще се пропие от мъка и тази мъка ще го държи поне един месец. Аз наведох очи, разглеждайки гънките на роклята си и... не знаех какво да кажа. Какво изобщо можеше да се каже по този повод? Знаех ли аз за чувствата на Даррен Еллохар към мен? Без съмнение, знаех. Знаех по- добре от всеки друг, но какво можех да направя? Внезапно в каретата нещо заблещука, сиянието се оформи в седналата до мен Дара, която унило измърмори: - След Василена той пи повече. - Не, един месец - не се съгласи Верис. - Магистърът може понякога и да обича да се самосъжалява, случва му се веднъж на десет-петнайсет години, но той е прекалено активен, за да пребивава в такова състояние прекалено дълго. Но поне месец няма да ни е никак леко, не споря. Аз с надежда погледнах капитана и Шаена, усмихвайки ми се, продължи: - Освен това, аз прекрасно познавам магистъра на Смъртта, може би, защото много години бях безнадеждно влюбена в него, а може и просто защото съм наблюдателна. Мога да ти кажа едно - когато на него наистина му е зле, той не пие, той започва да действа. И в това състояние, постъпките му поразяват въображението - магистърът е в състояние да свърши огромен обем работа, да изучи купища документация и особено се вманиачава в организацията и реда. Хвърлих поглед към Дара и забелязах изражението на дълбоко замисляне на лицето й, а когато усети, че я гледам, възроденият дух неуверено проговори: - Да, има нещо вярно в това... Когато например на границата с Бездната загина наставника му Харшаг, лорд Еллохар дори не се докосна до виното, но за сметка на това, бе построен нов тренировъчен полигон, промени се програмата и цялата школа светеше, излъскана до блясък. - Ето, а аз какво ти казах - усмихна се Верис. Поободрена от изводите на куратора, аз изпънах рамене и се обърнах към Дара: - Къде е Риан? Замислената дух на смъртта се опита да се отърве от мен с краткото: - Топят Листар. След това попита Верис: - Предполагаш, че не трябва да се безпокоя, така ли? Капитанът оправи яката на черния си мундир с копчета във вид на човешки черепи и свивайки рамене, отвърна: - Еллохар е демон, Дара. Повтарям - де-мон. Той беше влюбен във Василена и я пусна да си върви, беше влюбен в Дея и също я връчи на друг. Да, ще му бъде тежко, да, ще изгуби известно време, за да успее да преодолее поредното си безнадеждно влюбване, но повярвай ми, ако той наистина обичаше, нито Тьер, нито който и да било друг не би могъл да го спре, нямаше дори да му обърне внимание. Демонът не ти е някакъв си тъмен лорд, тук не може да става дума нито за благородство, нито за разбиране, нито за игри. Демонът просто сграбчва своята жена и я отмъква в дома си, там, където никой, освен него никога няма да може да проникне. Извличайки от думите на Верис най-важното - извода, че не си заслужава да се безпокоя за лорд Еллохар, аз посветих вниманието си на друго: - Топят Листар?! Дара, въздъхвайки страдалчески, раздразнено попита: - Дея, какво точно не ти е ясно? Да, потопяват Листар, между другото, си го е заслужил. Така му се пада... Без да доизслушам докрай, подвих ръкава си, освободих гривничката от прежда и стиснах възелчето. И нищо... Седях, вслушвах се в чаткането на копитата, но нищо не се случваше - Дея? - учудено се обърна към мен лейди Верис, вглеждайки се в съсредоточеното ми лице. - Сега Риан трябва да се появи - осведомих я аз. Дара изобрази скептична гримаса и отбеляза: - Едва ли, аз му съобщих, че ще съм с теб. Внезапно в каретата се разнесе мирис на кръв, след това Верис притвори очи, усмихна се, кимна на някого или на нещо и повдигайки клепачи, ме погледна, за да съобщи: - Дея, магистърът на Смъртта те моли да не му пречиш да празнува в навечерието на предстоящата сватба на лорд Риан Тьер. Намръщвайки се, аз скръстих ръце пред гърди и попитах: - Лейди Верис, а вие бихте ли могли да предадете нещо на магистър Еллохар? Кураторът кимна. Тогава аз зададох логичния въпрос: - Ако те унищожат Листар, кой ще поддържа живота в моретата? - Хайде сега, това всъщност е човешко море, така че и проблемът не е наш - изпръхтя Дара. Шаена пък свали ръкавицата от лявата си ръка и мълчаливо одраска дланта си. Аз изписках, а тя затвори очи и устните й няколко пъти се помръднаха, докато аз, без да откъсвам поглед от тежката алена капка, проследих пътя й по тясната, но силна длан на върколака. - Дея - със затворени очи проговори лейди Верис, - магистър Еллохар ехидно се интересува дали имаш предложения за това, кой би могъл да заеме вакантното място на духа на Листар? Неочакваният въпрос ме накара да се замисля какво изобщо зная за морските божества като цяло и кого от тях познавам и единственият, който ми дойде на ум беше Еа. Не можах да не си спомня и депресията, обхванала бога на морските дълбини на Хаоса, а ако трябваше да мисля и за това, че именно той в онези далечни времена се бе притекъл на помощ на Саарда, когато тя бягала от Световете на Хаоса, а и на нас с Еллохар помогна... - Еа! - уверено отсякох аз. Верис само учудено вдигна вежда, но явно предаде всичко на магистъра на Смъртта, защото съвсем скоро отсъди: - Неочаквано решение. И отваряйки очи, поднесе дланта си към устните, лизна кръвта, след което втренчено се взря в драскотината и тя се затвори моментално. - Еа? - потресено се намеси Дара. - Дея, как изобщо ти дойде наум такова нещо? Свивайки рамене, премълчах, но в същото време, неволно се усмихнах, спомняйки си лицето, изплуващо от пяната и неизменното му „Пукни” в отговор на който и да е въпрос. А, да, по повод въпросите: - Къде отиваме? - беше ми любопитно, независимо, че искрено се радвах, че успях да избегна срещата с шивачката. - Ние ли? - двете заговорнички в черни костюми весело се спогледаха. Последва мимически изразителен, но напълно беззвучен диалог, след който на Верис, при отрицателното поклащане на глава от страна на Дара, й се наложи да ми обясни причината за похищението: - Дея, тъй като твоят прекомерно нагъл дроу от гномски произход взе върху себе си цялата организация на сватбата и нищо не остави за нас, ние решихме, че единственото, което можем да направим за теб е... - тържествена пауза, - да ти изберем роклята! О, Бездна, само това не! - Да - също толкова тържествено потвърди Дара, - сватбената ти рокля! Аз едва не простенах. Работата беше в това, че именно сватбената рокля беше онова единствено нещо, което аз исках да избера сама... е, и сватбения костюм на Риан. Именно поради тази причина, дрехите останаха онова единствено нещо от цялата организация, което Юрао не беше успял да заграби. Но явно не бях взела предвид инициативността на двете си приятелки! В каретата изведнъж притъмня, аз погледнах през прозорчето и разбрах, че се придвижваме по гората на клановете на върколаците. - Ти ще си във възторг - увери ме лейди Верис - роклята е великолепна! Аз привлякох най-добрите шивачки на клана за създаването й, ние с Дара цяла нощ рисувахме ескизите и измислихме нещо невероятно! Наложи се с всичка сила да се опитам да се усмихна, въпреки че се чувствах готова да ревна заради несправедливостта на мирозданието, а от друга страна, разбирах, че няма да мога да им откажа - те и двете се бяха старали и сега чакаха да видят как ще се зарадвам, а аз... Аз исках да избера роклята си сама. Столичната резиденция на Първия дома на клана на Прокрадващите се сенки се оказа едноетажна дървена крепост с тесни прозорци - бойници, мускулести полуголи стражи, чиито шии бяха украсени с огърлици от зъби и нокти, а високите им меки ботуши правеха всяка тяхна крачка безшумна. И стражата се оказа достойна за клана си - върколаците само подушиха въздуха по посока на каретата и мигновено склониха глави, още преди лейди Верис да излезе от каретата. Никой не подаде ръка, помагайки ни да слезем, никой не отвори дори вратата - стражите като че ли бяха замръзнали. - Галантността е оскърбителна - поясни за мен капитанът, водейки ме към внушителните оковани врати на крепостта. - Да проявяват грижа имат право бащата, братът, любовникът и съпругът, от всички останали жените на нашия клан не просто не приемат, не търпят подобни жестове. Аз само кимах, слушайки думите й и крадешком наблюдавах държанието й - Шаена Верис сега крачеше по-уверено, гърба си държеше невероятно изправен, лицето бе приело властно изражение, като че ли тя от самото начало показваше на всички наоколо, че заема по-високо положение. В момента, когато се приближихме, вратите със скърцане се разтвориха, позволявайки ни да видим двора, покрит с подрязана трева, посадените в равни редички цветя, окачените по стената на крепостта лъкове и стрели, играещите в двора деца, които, когато забелязаха лейди Верис веднага спряха и склониха главички. - Изразяват почит - поясни ми кураторът, водейки ме към дървената постройка. Вратата пред нас отвори жена, която поразително приличаше на самата лейди Верис, но беше доста по- възрастна. Тя имаше черни, вече посребрени коси, удивителни зелени очи и остри зъби, които проблеснаха, когато ни се усмихна. - Мамо, това е Дея, Дея, това е майка ми, лейди Шахасса Верис - обявя капитанът, след което ме прегърна през раменете и без да каже и дума на майка си, ме помъкна към страничната врата. - Тъмни - едва смогнах да я поздравя аз, преди лейди Верис да блъсне с крак вратата и да ме напъха в стаята. А там имаше рокля! Огромна, черна, с дантели, които се спускаха на вълни от талията надолу, докато явно раменете и ръцете трябваше да са открити, изобщо - роклята беше внушителна! И освен роклята, в стаята се намираха дванайсет жени-върколаци, всички високи и тъмнокоси, с плавни движения и хищни усмивки и... И такава огромна черна рокля! - Ти ще си великолепна в нея! - увери ме лейди Верис. - Със светлата ти кожа и с този цвят на косата - черното е твоят цвят! Събличай се! - Идеята с дантелите беше моя - споделяше възбудата й и Дара, - тя е потресаваща, нали? - Невероятна е - искрено се съгласих аз. Роклята наистина беше невероятно красива, удивителна и не приличаше на никоя друга, която бях виждала. И докато стоях пред огледалото, облечена в това творение на Дара и лейди Верис, не можех да не се съглася с това, че тя наистина ми отиваше. В нея, като че ли талията ми беше по-тънка, ръцете, в дълги дантелени ръкавици, изглеждаха аристократично, кожата - по-бяла, косите - по-ярки. - Алено червило, традиционните артефакти на рода Тьер и ти ще бъдеш най-прекрасната булка в историята на Тъмната империя, Дея! - гръмогласно отсъди Дара. И всички се съгласиха с нея. Дори аз. Защото роклята наистина се оказа великолепна, само че имаше едно „но” - не бях я избрала аз! И напускайки резиденцията на клана на Прокрадващите се, с огромна кутия, в която се намираше не само роклята, но и ръкавиците, обувките и златния прашец, който трябваше да разпръсна отгоре си, след като облека тоалета, аз пътувах към дома на Риан, обзета от една-единствена мисъл „Какво да правя?” Не ми се искаше да обиждам Дара и лейди Верис, а и роклята наистина беше разкошна, но... Когато каретата навлезе в центъра на града, започна да вали, но на живота в столицата това съществено не се отрази - просто светнаха призрачните магически навеси над тротоарите, собствениците на крайпътни ресторации отвориха чадърообразни щитове, пестеливите гноми просто вдигнаха качулките си, тъй като не искаха да се харчат за магическа защита и наопаки - сваляха шапки и наметала и подлагаха лицата си под струите вода русалките, дриадите и другите водни и горски жители. Не можах да не запомня едно зеленокосо момиче, което разпери ръце и се завъртя, улавяйки с устни капките дъжд. Когато каретата стигна до дома на лорд Тьер, разположен от другата страна на дворцовия площад, ни посрещна икономът, господин Ларре, който не беше нито жив, нито човек. - Кошмарни, лейди Риате - произнесе той, с един жест покривайки с блестяща козирка пространството от каретата до парадния вход и подавайки ми ръка. От каретата излязох само аз - Верис, предавайки ме в ръцете на иконома, съобщи, че те с Дара имат още много работа и връчи кутията с роклята на господин Ларре. Аз изпратих каретата с дълъг печален поглед, без да се радвам дори на възможността да се добера до книгите. Утре щях да се омъжа... Утре! И аз вече бях в ужас от това. В ужас, че се бях съгласила с толкова прибързано бракосъчетание, независимо от уговорката ни с лорд-директора, сватбата да се състои едва след като завърша Академията на проклятията, а сега... Как можах да се съглася?! - Лейди Риате - Ларре се наведе в почтителен поклон, - въздухът е влажен, да влезем в къщата, не ви трябва да настивате преди утрешното важно събитие! „Няма значение, ще ме излекуват и ще ме помъкнат към олтара!” - хмрачно си помислих аз. Едва вчера, политайки нагоре в танца и падайки в обятията на лорд Риан Тьер, аз бях готова да му дам всичко - себе си, живота си, съгласието си... Но вече днес, всичко, което изпитвах беше смесица от ужас, съмнения и съжаление. Не исках да се омъжвам! Изобщо не исках! Аз... Внезапно към дома на Риан зави кортеж от пет карети, теглени от кентаври и аз неволно го проследих с поглед именно заради това. С искрено изумление продължих да гледам приближаването му, откровено недоумявайки, докато Ларре не произнесе: - Струва ми се, че това са гостите ни! - Гости? - като ехо попитах аз. Икономът подсвирна и от къщата се изсипа останалата прислуга. Госпожа Илин взе кутията със сватбената ми рокля от ръцете на Ларре, докато останалите работещи в дома на Риан се построяваха в две редици покрай пътеката пред входа. Но не това ме потресе окончателно - слугите стискаха букети цветя, а в ръцете на една от камериерките, които застанаха от двете страни на иконома имаше кошничка с плодове, докато другата, на бродирана ленена кърпа, държеше пита хляб с чинийка ягоди ирмин отгоре му. И явно краваят беше толкова вкусен, че веднага ме обгърна аромата на току-що изпечен хляб. Странно, обичаят да се посрещат гостите с цветя, плодове и хляб с ягоди ирмин, това си беше обичаят на моето родно Приграничие! При това така посрещаха само най-скъпите гости, роднините, които дълго не ги е имало и сега са се върнали. Но аз не успях дори да се обърна към Ларре, за да го попитам, когато вратичката на първата спряла карета се отвори и на тротоара излезе баща ми. А икономът с припрян шепот произнесе: - Цяла нощ учих думите, традициите и обичаите на суровите пригранични ловци, дано да не се изложа... Потресена до дъното на душата си, дори не знаех какво да кажа или да правя. Защото чаках роднините си чак вечерта и то не в такова огромно количество, освен това не тук, а в най-хубавата странноприемница „Черни облаци”... - Ларре, а вие нищо ли не искате да ми обясните? - използвайки паузата, докато тате, обърнал се, помагаше на мама да излезе от каретата, изсъсках аз. - Какво да ви обясня, лейди Риате? - стараейки се гостоприемно да се усмихва на излизащите от каретите мои роднини, прошепна Ларре. - Вие съобщихте, че гостите ще се настанят в странноприемницата, лейди Тьер настояваше, че ще са в нейното градско имение, там дори вече били подготвили всичко, но господарят твърдо заяви: „Роднините са мои, значи ще живеят в моя дом!” Заповедта си е заповед, ни приготвихме четиридесет и две стаи, аз увеличих щата на прислугата, цяла нощ учихме вашето наречие, религиозните особености и традициите. И изобщо, вземете да се усмихнете, че госпожа майка ви ви гледа разтревожено! И наистина, когато се обърнах и погледнах към мама, забелязах объркания й вид и осъзнах колко неловко явно се чувстваше... А след това изхвърлих всичко от главата си и се втурнах към родителите си, без да мисля за нищо друго, чувствайки искрена благодарност към Риан за този неочакван подарък. Бяха пристигнали всички! Мама, тате, бабите, чичовците и лелите, братята и сестрите със семействата си. Изведнъж улицата се задръсти от светлокожи жители на Приграничието и всички, които преминаваха, пропълзяваха или прелитаха наблизо, се заглеждаха в огромната тълпа чистокръвни човеци, внезапно изникнала в центъра на многорасовата столица на Тъмната империя. И аз някак се замаях, напрегръщана и нацелувана от многобройните роднини, които се опитваха да маскират смущението си пред прислугата с висок и припрян говор. Млъкнаха само за момент, едва когато Ларре пристъпи напред и извинявайки се за отсъствието на стопанина на дома, който по думите на иконома, в момента беше зает с борба с доброто, помоли баща ми да разчупи питата и да хапне хляб с ягоди ирмин. После имаше много възторжени ахкания и охкания по повод къщата на Риан, в която по нашите традиции, първи влязоха баба Дора и баба Айяр. Всъщност, те престъпиха прага, застинаха и веднага се опитаха да се измъкнат обратно навън с уплашен шепот: „Леле, сбъркахме май, това ще да е дворецът на самия негово тъмнейшество!” но Ларре излезе от положението, заявявайки: - Не, моля ви, как може! Обителта на отвратително-помпозния вкус се намира отсреща, през площада - и той посочи към императорския дворец, който бабите ми преди не бяха забелязали, тъй като каретите закриваха гледката. - А у нас всичко е издържано в изискания стил на функционалност и строгост. И всички се втурнаха да гледат що за звяр е тази „функционалност”, тъй като със строгостта в приграничието бяха добре запознати. И така се получи, че на отвън на улицата останахме само ние с мама и тате. - Как си, дъще? - попита тате, прегръщайки ме през раменете. Дори не знаех какво точно да отговоря. Затова признах това, което чувствах: - Страх ме е много да се омъжвам. Но Риан отказва дори да слуша за отлагане на сватбата... и работата не е само в Риан, ако само заговоря за това с Юрао, той със сигурност ще ме претрепе. В този момент тате намръщено попита: - Аз не разбрах, кой е младоженецът?! - Риан - припряно отвърнах аз. - А тогава, какво общо има дроу? - възмути се тате. Спомних си, че баща ми не се отнасяше много добре към Юрао, но реших да кажа истината: - Офицер Найтес и столичната гномска община се занимават с организацията на сватбата. Родителите ми се спогледаха, и тъй като на тате това явно не му се понрави. си замълча, а мама попита: - Дея, мила, ама защо напълно странични нехора... - Те не са странични, мамо, те са от нашите - отбелязах аз. Кимвайки, майка ми продължи: - Добре, но защо тези „наши”, въпреки че не мога да разбера от коя страна гноми и дроу могат да са от нашите, се занимават със сватбата, та нали... Аз се усмихнах на татко, който изглеждаше като непоклатима скала в бялата си риза, черния елек и черния панталон, напъхан във високите ловджийски ботуши, преместих поглед към мама, която беше толкова крехка в роклята си, избродирана с пролетни цветя и се опитах да обясня: - Риан е тъмен лорд.На сватбите на тъмните лордове присъстват само трима - булката, младоженецът и духът- хранител на рода. Това е. След кратка пауза, тате отбеляза: - Икономично. - Може тогава да е най-добре да си тръгнем? - притесни се мама. - Не-е-е - проточих аз, - тъй като сватбата я организира Юрао и гномската община, съответно всичко ще е според традициите на гномите, а на гномските сватби присъстват всички роднини, приятели, делови партньори и даже конкурентите. От конкурентите обикновено изискват по-скъпи подаръци, просто така, от злоба. И затова... - Но ти се омъжваш за тъмен лорд! - гневно ми напомни баща ми. - Но Юрао е мой делови партньор и според договора, подписан от Риан, всички важни за мен събития организира съответно кантората „ДеЮре”, така че... - Не разбрах! Кой точно е мъжът ти? И къде е сватята ми?! Тате държеше на старите традиции, и като се имаше предвид, че в Приграничието, жената практически ставаше собственост на семейството на съпруга си, то тате и неговите въпроси бяха повече от разбираеми. - Къде е сватята ми, питам?! - повтори баща ми. - Не мога изобщо да разбера, защо лейди Тьер не се занимава с всичко това?! Да, при нас традицията повелява, сватбата да я организират заедно родителите на младоженците и те решават всички въпроси само помежду си... - А защото Юрао е против! - изтърсих аз. - Това е. Юрао е моят делови партньор и на мен ми харесват гномските сватби! Тате присви очи и уточни: - Тези същите, на които започват да пият един час преди да поднесат мезетата?! Всъщност, да, но аз и понятие си нямах откъде тате можеше да знае за това. - Ще кажа лично на теб да ти донесат мезетата предварително - издигнах последния си аргумент. И осъзнах, че със сватбата ще има още проблеми» а за Юрао ще е най-добре да не се мярка пред очите на тате. Така че, нещата хич не ми харесваха... просто не можеше да са по-зле! Но се оказа, че не бях права. - Орон, ако това е решението на Дея, ние сме длъжни да го подкрепим - нададе глас мама, хващайки ме за ръката. Не, това именно не беше лошо, лошото настана, когато мама, леко смутено се усмихна и ми каза: - Няма нищо, моето момиче, дори сватбата да не е точно както се прави по нашите места, роклята ти ще е истинска, пригранична! Ние я бродирахме от деня, в който ти ни представи лорд Тьер! Ама че Бездна! Не мина и четвърт час, и аз вече стоях пред огледалото, а цялата женска половина на семейството ми възторжено ахкаше и възможно най-енергично изразяваше възторзите си. А аз гледах роклята с прасковен цвят, избродирана с мъниста, стегната в кръста с пояс, също избродиран с мъниста. На разпуснатите ми коси се кипреше венче от цветя, които една Бездна знае как бяха стигнали до тук живи и свежи. Освен това, бях обута в червени ботушки до коляното... Не, роклята беше много красива, традиционна дори, но... Първо, внушителната кутия с черната рокля от лейди Верис и Дара вече ме чакаше в спалнята и второ, аз исках сама да си избера роклята! - Много си красива - мама разглади незабележима гънка на ръкава, - и веднага се разбира откъде си родом, Дея. Харесва ли ти? - Много, мамо. Роклята наистина ми харесваше, само че не в качеството си на сватбена! В този момент влезе една от камериерките и ни покани на обедната трапеза. Възползвайки се от това, че останах сама, внимателно свалих всичко, преоблякох се в тъмно-зелена рокля, една от гардероба, приготвен за мен от вампирките и осъзнах, че сега ужасно ми липсва Юрао. Не знам как, но той със сигурност би измислил какво да правя. Защото Юрао си беше Юрао. Към трапезарията слизах, както осъден на смърт върви към ешафода, струваше ми се, че нищо по-лошо не може вече да се случи. Е, какво пък, грешах... - Скъпа сватьо, уважаеми свате! - раздаде се от голямата столова, още преди да вляза в нея и надявам се, че никой няма да ме осъди за това, че чевръсто се врътнах на токове и без дори да се замисля, изтичах обратно нагоре по стълбите. Никой не можеше да ме осъди, защото никой не ме беше видял. А междувременно, откъм столовата се дочу: - Рдаен. - Орон. - Ах, скъпи сватове, ние чакаме, чакаме, а вие! Гласчето на лейди Тьер ме накара да преодолея несъзнателно още десетина стъпала, а там вече, открих две камериерки, които стояха тихо и наблюдаваха удивено бягството ми. Но те със сигурност осъзнаха какъв е проблемът, когато се разнесе: - И къде е нашата невяста, къде е Дея? И двете дриади отстъпиха, предлагайки ми мълчаливо да продължа бягството си, но... беше късно - трясък на пламък отчетливо се разнесе някъде горе, на втория етаж, откъм моята спалня, а след това на стълбите бързешком излезе лейди Тьер. - А, ето къде си - пропя свекромонстърът. - Скъпа, аз сега ще те открадна за малко, и повярвай, ти ще бъдеш във възторг! Това беше рокля... Сватбена, да. И тя беше възхитителна. Светло-златиста коприна, с по-тъмен рисунък, повтарящ герба на рода Тьер, огромен кринолин, внушителен шлейф, който сега две русалки положиха в полукръг и в този момент аз се озовах в центъра на златното великолепие със стегнал ме корсаж със смъкната талия, акуратно деколте и тънка лента, която обвиваше шията. Нежно - златисти ръкавици, с дължина до над лакътя, белоснежен воал, който започваше от тиарата, вплетена в косите ми и се спускаше чак до края на шлейфа. Роклята беше изумителна, честно казано - най-хубавата от всички, просто невероятна... Но тя беше трета, а аз исках... сама да си избера сватбената рокля... - Ти си великолепна - лейди Тьер, в елегантен черен тоалет с ален корсаж и маншети, - и тази рокля подчертава всичките ти достойнства - белоснежния цвят на кожата, крехките рамене, тънката талия и дори твоята стегната малка гръд изглежда пленително. Е, споменаването на гръдта беше излишно, например. - Сега те всички ще видят за какво те е избрал синът ми! - гордо и някак отмъстително произнесе истинската наследница на Тъмната империя. След тази фраза, на мен окончателно ми призля и аз плахо уточних: - Кой ще види?! Изпъвайки рамене, блестящата тъмна лейди се усмихна победоносно, и то така, че острите й кучешки зъби проблеснаха в ярката дневна светлина и невъзмутимо произнесе: - Скъпа, каквото и да си мислиш ти, каквито и сметки да си прави твоят ушат делови партньор, всички придворни на Тъмната империя ще получат покани за сватбата. Тях вече ги отпечатват в най-добрата типография на столицата. Това беше краят! Това си беше Бездна, при това пълна и основателна! Това беше именно този ужас, от който беше призвана да ме избави идеята за гномската организация на сватбата! И аз само едно нещо не разбирах: - Лейди Тьер - беше неудобно да се обръщам, облечена в тази рокля, така че ми се налагаше да се взирам в свекървата си чрез отражението в огледалото, - в условията на брачния договор... Тангирра не ми даде да продължа, вдигна ръце и щракна с пръсти. В този момент, шивачката, която владееше изкусна магия, роклята наистина потвърждаваше степента на майсторството й, камериерките, трите тъмни лейди, които съставяха свитата на лейди Тьер, девойките, които се занимаваха с бродерията и изобщо всички, напуснаха скоропостижно залата, в която аз стоях пред огромна огледална стена, оставяйки ни двете със свекромонстъра насаме. И ето тогава, приближавайки се към мен и фиксирайки ме с очи от горе надолу, лейди Тьер продължи: - Скъпа Дея, аз безкрайно дълбоко ценя твоя пар-р-ртньор, Бездната да го нагълта дано, и цялата гномс-с-с-с- ска община, но прелест моя, ние двете с теб трябва да се съобразим с факта, че утре ще се състои практически сватбата на бъдещите император и императрица на Тъмната империя! Единственото, което ми попречи да изпадна в истерия в този момент, беше споменът за това, как в танца алетар, излитам нагоре, а Риан след това ме лови в ръцете си. Упоителното усещане за полет, възхитителната увереност в това, че мен винаги ще ме уловят, вълшебната всепоглъщаща страст, която ме обхващаше, когато се озовавах в обятията на магистъра... Да, от тези мисли веднага ми стана по-леко, но дори приятните спомени сега не направиха ситуацията по- приемлива. И може би аз бих приела позицията на лейди Тьер, но имах както няколко собствени аргумента, така и намерението да ги използвам: - Първо на първо - аз скръстих ръце на гърдите си, чувствайки как ме боцка златната бродерия, - да започнем с това, че лорд Еллохар постави условието, че Риан трябва да седне на трона едва след като самият магистър на Смъртта стане властелин на Хаоса! - И? - меланхолично се поинтересува лейди Тьер, любовно подреждайки гънките на воала ми. - И... демоните живеят дълго - продължих аз, а човеците - малко, така че имам всички шансове да не доживея до встъпването на Риан във власт! Усмивката на истинската наследница на Тъмната империя стана неописуема и свекромонстърът измърка: - Дея, Дея, повярвай, ти ще живееш много по-дълго от обикновен човек. Спорен въпрос, но това и не беше окончателният ми аргумент: - Освен всичко останало, сватбите на тъмните лордове са закрито, вътрешносемейно мероприятие! - напомних аз. Лейди Тьер направи странна гримаса, а след това замислено произнесе: - Много се съмнявам, че това може да бъде достойно извинение, при условие че на твоята сватба има намерение да гуляе по-голямата половина на столицата, Дея. Можеш да ми вярваш, придворните просто няма да го приемат. На мен изобщо не ми беше до някакви си придворни! Междувременно, лейди Тьер продължи: - Аз организирам празненство в двореца, но ти ще имаш възможността да се появиш и на тържеството на този... ем-м-м... офицер Найтес. Честно казано, след тези думи, внимателно се взрях в Тангирра и не по-малко предпазливо, попитах: - Лейди Тьер, нима никой не ви е съобщил, че сватбата ще се провежда именно на територията на императорския дворец? Изражението на лицето на свекромонстъра ме накара да се примиря дори с тази рокля! Да ме прости Бездната, но аз за първи път почувствах такава гордост за тандема Риан-Юрао. Именно Риан настоя, по-точно, уведоми, че всичко ще се провежда в двореца и никъде другаде, а Юрао явно беше направил така, че лейди Тьер изобщо да не узнае за подготовката... - Аз. Ще. Го. Убия! - ясно и вбесено изплю думите си свекромонстъра. За това аз изобщо не се притеснявах, тоест за това, че би могла да убие Риан, така че: - Мога ли вече да сваля роклята? - попитах, гледайки отражението си в огледалото. Лейди Тьер дори не отговори, просто избухна в златен пламък и изчезна. Почти веднага се отвори вратата, влязоха камериерките и ме освободиха от сватбения тоалет. Третият по ред. И дори любезно ме уведомиха, че дрехата ще бъде доставена в дома на Риан, за да мога утре да... Бездна. Дворцовите покои на лейди Тьер ги напуснах в не много благо разположение на духа и настроението ми изобщо не се подобри, когато на пътя ми застанаха вбесеният лорд Ултан Шейвр и не по-малко вбесеният Ан Елгет. Но вампирът и демонът още не бяха успели словесно да изразят всичко, което мислят за бягството ми, когато непосредствено до мен избухна златен огън и се разнесе съскането на лейди Тьер: - Лорд Шейвр, лорд Елгет, вие също сте в ярост, така ли? Моля за извинение, но дамите имат предимство! И мен ме дръпнаха в огнения вихър, за да ме пренесат в дома на Риан. И при това, не просто в дома, а в същата онази столова, в която се беше събрала цялата ми рода, а начело на масата вече седяха един до друг, сипваха си в чашите и общуваха свойски баща ми и лорд Тьер-старши. И аз така се зазяпах в техните мирни преговори, че не осъзнах веднага не само това, че никой не се беше стреснал от огъня на лейди Тьер, но и това, че всички продължиха да си седят със странни изражения на лицата. И едва тогава забелязах две потресаващи, безгранично радушни, безкрайно широки усмивки. Толкова широки, че острите зъби на сестричките се виждаха повече от прекрасно. А също така, никой не беше оставил без внимание почервенелите очи на вампирките. Дори и аз. А Зоел, продължавайки неестествено широко да се усмихва, се обърна към мен и произнесе: - Дейка, аз знам, че са ти роднини, но може ли да изям тая там, тлъстата, а? Леля Руй, същата онази, дето ме беше сватосала за ковача, обвинявайки ме, че в града съм стигнала дъното, седеше през три стола от вампирките и се тресеше. Не, тя не викаше, не се възмущаваше, а се опитваше дори да не диша. Тя просто ужасено се тресеше. - Не може, Золя - меко отвърнах аз. - А може ли аз? - с надежда се осведоми Найвъри. Въпреки здравия смисъл, тук никой не се боеше от вампирките, освен леля Руй. Аз поначало се бях разтревожила, опасявайки се, че децата на сестрите ми и моите малки сестрички - Нека и Сира могат да се стреснат, но не - децата радостно и широко се зъбеха в отговор на сестрите Лангавер, боеше се единствено леля Руй. - Не, Дея, сериозно, аз обикновено гадости не ям, но нея с удоволствие бих я разкъсала! - продължи обидено Зоел. - Дея, тя те нарече стара мома! - издаде причината за кръвожадното им настроение Найвъри. Не се и съмнявах, че леля Руй е способна на такова нещо, пък и честно казано: - Аз скоро двайсет и две ще навърша - обясних аз, - така че... - Колко?! - едновременно възкликнаха и двете вампирки. Секунда мълчание и Зоел гръмогласно обяви: - Така, край, сватбата се отменя! - Поддържам - Найвъри също се изправи, - на детето още му е рано да се омъжва, аз на двайсет и две години още в къси роклички припках, та това все още е най-хубавото време на младостта! И двете тъмнокоси, белокожи вампирки, с алени устни и очи в същия цвят, в черни прилепнали рокли, решително тръгнаха към мен, но... Но когато в ситуацията се намесват тъмни лордове, а още повече, тъмни лейди, на вампирките им остава само да си траят, тъй като яростта на тъмните е много по-силна и несдържана... - Ще ви убия! - тихо, но много заплашително изсъска лейди Тьер. Сестричките Лангавер, дъщери на главата на дома СайКор спряха, откровено напрегнати от яростта, която външно Тангирра Тьер маскираше зад една от най-очарователните си усмивки. И явно поради тази причина всички се разтревожиха и дори децата престанаха да се усмихват и се свиха. - Скъпа - откъсвайки се от беседата си с баща ми, проговори лорд Тьер - какво се е случило? И блестящата наследница на Тъмната империя, завъртайки се към него, изведнъж демонстративно и фалшиво изхлипа и възкликна: - Какво се е случило? Рдаен, те... той... та те там всички са се наговорили! И цялата сватба я организира онази кръстоска на остроухи и брадати! - Само недейте да обиждате Юрао! - мигновено се възмутих аз. Обляха ме с мрачен поглед, след което по най-подъл начин измъкнаха отнякъде носна кърпичка, скръбно я поднесоха към очите, сякаш попиваха сълзи, които изобщо не се и предвиждаха и лейди Тьер обидено продължи: - Тази гномска община, Рдаен, те... те взеха и отмениха всичките ми поръчки, защото, виждате ли, офицер Найтес за тях е „свой”, а те „своите” не ги изоставят в беда! И поканите, Рдаен, ти знаеш ли какво са изпратили вместо нормални покани на всички благородници на Тъмната империя?! Това не го знаех дори аз, и затова, когато лейди Тьер измъкна от джоба си и хвърли по масата към мъжа си купчинка картончета, аз се пресегнах и също взех едно. Между другото, Зоел и Найвъри направиха същото, както и по-голямата част от роднините ми. Тьер-старши не се затрудни да се навежда, просто протегна ръка и един от белоснежните пликове сам долетя в дланта му. Децата възторжено ахнаха, възрастните се заеха с четене. Скъпи лорд и лейди / Каним ви на тържеството, посветено на бракосъчетанието на великия лорд Риан Тьер и възхитителната госпожа Дея Риате, което ще се състои в 22 часа, в императорския дворец, златната зала! Забележки: Забранени са следните цветове в облеклото - черен, червен, бял, златист; Забранени са скъпоценностите; Забранено е да се демонстрира неуважение към другите гости на церемонията. С искрено уважение - Кантората за частни разследвания „ДеЮре”. - И това вече са го отпечатали! - изсъска лейди Тьер. - И са го разпратили! И типографията на братя Селон отказва да приеме моята поръчка за покани! А аз не можах да не се възхитя от Юрао - ако в графата „подател” стоеше „старейшините на гномската община” щеше да ме е страх дори да си представя в какво можеше да се превърне тази ситуация за самите гноми, а така, всички претенции трябваше да се предявяват на „ДеЮре”, тоест, на мен, а като се има предвид, че аз си имам Риан, никакви претенции нямаше да има. Впрочем, радваше ме и още едно нещо - беше се появил шанс, че ще ни се размине изобщо без придворни! В смисъл, имаше надежда, че те ще се обидят поголовно и оскърбени, няма да дойдат... - Защо?! - междувременно продължаваше да играе за пред публиката, по-точно за пред моите родители, лейди Тьер. - Защо аз, майката на младоженеца, не мога да организирам сватбата на единствения си син?! - Дея? - гневно и въпросително надигна глас тате, доказвайки, че представлението на лейди Тьер е имало успех. В първия момент се почувствах страшно неудобно, гузна и изобщо ми стана неприятно, но във втория, вдигайки брадичка и без да гледам към никого, силно и ясно отсякох: - Защото договорът си е договор! Тишина в столовата, а след това Зоел каза: - Именно! А Найвъри добави: - Всъщност, тъмните лордове трябва да са благодарни до гроб, че изобщо са поканени. А тях ги канят само защото сватбата я организират кантората „ДеЮре” и гномската община, иначе и сватбено тържество нямаше да има. - И Юрао не е кръстоска на остроух и брадат - Зоел гневно се втренчи в лейди Тьер. - А ако нещо не ви харесва, можете да идете по... при Доха! - Ще го убия! - изсъска свекромонстърът, излизайки на момента от образа на нещастна и оскърбена майка. - Едва ли, той е стригой и отдавна е мъртъв - инатливо напомних аз. - Дея, да излезем за малко! - баща ми се изправи. Напускайки трапезарията след него, зърнах триумфиращата усмивка на Тангирра и това не добави радост към ситуацията. Но пък с облекчение забелязах, че след мен тръгнаха и сестричките Лангавер. Баща ми, излизайки в коридора, за миг се огледа неуверено, но тате никога не е бил плах, затова, извиквайки една от камериерките, попита къде тук двама души могат да си поговорят. Дриадата веднага ни отведе до една от терасите на втория етаж, откъдето се виждаха площада и двореца зад него. Зоел и Найвъри останаха зад вратата, но аз последвах тате и седнах на един от диваните, когато той го посочи. Той самият, един от най-добрите ловци на Приграничието, се приближи до прозореца, застана там с ръце зад гърба, вглеждайки се в пейзажа. Няколко секунди стоя така, а след това: - Дея, ти си най-голямата ми дъщеря. Това го знаех прекрасно. - Ти постигна невероятно много и ние с мама се гордеем с теб. Това, например, не го знаех и ми стана много, много приятно. - Но разбери, дъще - продължи тате, - ти се омъжваш, ти влизаш в ново семейство, където едно от най-важните ти задължения е да си покорна и да се подчиняваш на волята на мъжа си и на неговите родители. Още повече че това е едно много уважавано семейство! Тате обърна глава към мен, измери ме с недоволен поглед, забелязвайки, че единствената реакция на думите му е глухо раздразнение. Опитвайки се да скрия собствените си емоции, се втренчих в отпуснатите си на коленете ръце. - Дея, от майката на съпруга зависи благополучието на младото семейство и ако ти не станеш по-търпима към нея, семейният ви живот ще се превърне в... мамка му! Отмятайки глава, удивено погледнах към татко и разбрах причината за неволното му възклицание - зад прозореца имаше дракон! Тъй като ние се намирахме едва на втория етаж, то обзорът на златното създание беше превъзходен, защото ако бяхме се качили на третия, сигурно щеше да му се наложи да си протяга шията. - Дея, хлапе, отваряй - прогърмя зад прозореца. Хвърляйки се към крилата на верандата, аз блъснах резето, прокарах пръсти по края, сваляйки и защитата и разтворих прозорците. В същия миг на терасата скочи внушителен нагъл котарак, измърка и при следващата си стъпка се преобрази във висок лорд в златен костюм, със златни коси и зелени очи с абсолютно невъобразим цвят. И без да обръща внимание на баща ми, който дето само не опипваше пояса си в търсене на ловджийския си нож или някакво друго оръжие, Наавирр ме подхвърли нагоре, хвана ме и държейки ме с изпънати ръце, се поинтересува: - И как я кара тук моето дребосъче? - Добре я кара! - въздъхнах аз. И мен отново ме стиснаха в прегръдките, след това ме взеха на ръце, и така лорд Наавир пристъпи към дивана, седна, настани ме на коляното си като малко момиченце и също като с дете, започна да говори: - Браво, умница си ми ти, моето момиче. Щото Юр вика „литни до Дейка, литни до Дейка”, че уж тук злата лейди Тьер притиска и тормози партньора, цялото настроение на дребната преди сватбата ще развали и ще си имаме най-печалната булка в историята. А на нас нали не ни трябва печална булка? - Не, не ни трябва - усмихнах се аз. - А така - кимна Наавирр. - Дейка, хлапе, разбери, ние с Юрао нямаме никакво желание да те даваме на когото и да било. Аз лично, изобщо не разбирам какво толкова си намерила в този Тьер, честно казано. Така че, имай предвид, че и Юр, и аз ще те подкрепим ако решиш да се откажеш от сватбата, дори един ден предварително. - Ух - успях само да издишам аз. Защото не го очаквах, изобщо не го очаквах. Наистина, оставаше още един въпрос: - А гномската община? Наавирр се намръщи, погледна ме със съжаление и честно си призна: - Не, брадатите няма да те разберат, но затова пък напълно ще поддържат идеята за един развод, така че, винаги имаш шанс да се отървеш от Тьер. Та какво, да те спасявам ли? Аз хвърлих предпазлив поглед към татко и разбрах, че да, спасението беше наложително, при това - незабавното. И ставайки тромаво от коленете на възродения дух на Златния дракон, аз произнесох: - Тате, позволи ми да ти представя лорд Гррант Наавирр, втория ми партньор... - На мен ми стигаше и първият! Наавирр стана, пристъпи към мен, свойски ме хвана през раменете и доверително, но високо прошепна: - Да, суров мъжага е баща ти, аз това го разбрах още когато с теб гостувахме при родителите ти. Да, суров мъжага, сериозно. Ще бягаме ли? На тате му стана зле още след фразата на Наавирр „когато гостувахме при родителите ти”, но след последното изречение, изобщо се разгневи. - Тате, Наавирр тогава беше още малко коте, той току-що се беше преродил и се нуждаеше от постоянното ми присъствие, тъй като се хранеше от емоциите ми... - аз се прекъснах сама. Не, наистина, как сега да обясня на тате всичко?! Обясни му го Наавирр: - Накратко, Орон, нещата стоят така - малката ме спаси, а тъй като и емоциите й бяха изобилни, аз успях много бързо да порасна, да престроя тялото, да си възвърна собствената магия и сега съм пълноценен дракон и да, скоро ще се женя. - Лейди Верис даде ли съгласието си? - зарадвано възкликнах аз. Намръщвайки се леко, Наавирр поясни: - Шаена ще се съгласи, тук въпроси няма, но с Еллохар, например, може да възникнат трудности... - Защо? Духът на Златния дракон сви рамене и замислено отвърна: - Най-вероятно заради това, че той е също такъв суров мъжага като баща ти и е убеден, че не им трябва на някакви си възродени духове да се навъртат около бившата му ученичка, а сега - преподавател в школата му. Но нищо, ние, драконите сме настойчив народ. Баща ми начумерено отмести поглед от мен към Наавирр, но нищо не успя да каже, Наавир беше по-бърз: - Да, аз разбрах за какво се карате на дъщеря си - весело го уведоми той. - Лейди Тьер, в процеса на тръшкане и крещене се изпусна пред Юр, че бащата на Дея има строги принципи и сега на нея поне някой ще й повлияе. И ако правилно съм разбрал, вие тук се бяхте уединили, за да учите дъщеря си на ум и разум? Напразно, господин Риате, повярвайте, Дея и Юрао всичко правят както трябва, иначе на хлапето щеше да му се наложи два месеца да учи всички официални танци на тъмните лордове, още година да изгуби в наизустяване на всички династии на придворните лордове и лейди, а след това, заедно с лейди Тьер да участва в придворния живот. Само имайте предвид, че лейди Тьер се вари в тази чорба от самото си раждане, а Дея няма нито опит, нито навици, пък и желание за светски живот не демонстрира. Затова пък, тя си има любима работа и учене, с които й се иска да се занимава и в това самият лорд Риан Тьер напълно я поддържа. И, между другото, защо не ми напомните, не бяхте ли вие този, който не само се опълчи на волята на семейството си и се омъжи за госпожа Ериса, а и я отведе по-далеч от същия този род? Всъщност, да. Аз погледнах към тате, той неочаквано се усмихна и зададе абсолютно нетривиален въпрос: - А Юрао Найтес също ли скоро ще се жени? - Едва ли - честно отговори Наавирр. - Ерха е все още шести курс, също учи в Школата за Изкуството на Смъртта, а Еллохар изобщо не може да понася Юрао, така че, още шест години със сигурност няма да се ожени. А тате просто взе и ме стъписа с въпроса си: - Тоест, наистина са само партньори... - Ама вие какво?! Съмнявате се във високоморалния облик на Дея?! - изуми се Наавирр. - Господин Риате, вие ме учудвате! Между другото, вашата дъщеря е първата годеница на тъмен лорд, за... като минимум последните хиляда години, която се омъжва девствена. - Късметче! - изсъсках аз. - Да, късметлия съм, не споря - измърмори ми Наавирр, а на потресения ми баща продължи да излива сведения на висок глас: - При тъмните това изобщо не е прието, при тях всичко се случва дълго време преди сватбата и неведнъж, а смисълът на първата брачна нощ се свежда до зачатието и затова там има толкова ритуали. Тате стоеше потресен от откровеността на дракона, а аз бях застинала по съвсем друга причина - „смисълът на първата брачна нощ се свежда до зачатието...” - Дейка, хлапе, ти какво се уплаши? - забеляза побледнялото ми лице Наавирр. Аз премълчах. Тате произнесе: - Стига откровения за днес. Дея, аз отивам при сватовете, че някак неудобно се получава. - Да-да - разсеяно се отзовах аз. Едва вратата се затвори зад гърба на тате, в стаята се втурнаха като хали Зоел и Найвъри, но аз лично не намерих в себе си сили дори да им се усмихна приветливо, защото мен ме заливаше паника! Наавир стисна в радостните си обятия първо едната сестричка Лангавер, а след това и другата, целуна и двете и не забеляза веднага моето състояние. Но затова пък, когато ме зърна, пусна вампирките и предложи: - Ще бягаме ли? И аз намерих сили да кимна. - А, не! - възмути се Зоел. - Не преди да облечеш роклята, Дея! И всъщност, най-добре е да бягаш от пред олтара, след като вече си поразила всички с красотата си. Какво си увесила нос? Да вървим в стаята ти и повярвай... - Ти ще бъдеш във възторг! - завърши фразата й Найвъри. Ето в този момент на мен окончателно ми се вгорчи живота, тъй като веднага възникнаха неприятно подозрения. И те се оправдаха. Това беше рокля! Белоснежна, от изискана дантела, която ме облепи цялата - от шията до средата на бедрата. По-надолу не прилепваше така силно, но само защото имаше огромна цепка. Тя вървеше по десния крак и нямаше нищо общо със скромността. Както всъщност и самата рокля - дантелата оставяше малко пространство на въображението. - Ти си потресаваща! - прошепна Зоел. - Може ли и аз да погледна? - раздаде се иззад вратата гласът на Наавирр. - Не! - изписках аз. - Дея, престани, ти имаш много красива и изящна фигура, няма от какво да се срамуваш - обади се Найвъри. - И ако ти не облечеш тази рокля, аз ще се обидя - успокои ме Зоел. - А ние, вампирите, сме злопаметни - напомни Найвъри. Четвърта сватбена рокля... Не, аз не казах нищо на сестрите Лангавер и дори отказах да сляза с тях в трапезарията, мотивирайки се с това, че трябва да поговоря с Наавирр. И правилно направих, защото едва ние с Късметчето слязохме на първия етаж, Ларре съобщи, че са дошли две жени с необичаен вид и питат за госпожа Риате, тоест, за мен. - Добре че съм тук - отбеляза Наавирр, - ще съм ти вместо охрана. - Да не би да допускаш, че в дома на Риан нещо може да ме заплашва? - поинтересувах се аз, влизайки в гостната след иконома. А там ме чакаше висока сивокоса жена в дълъг сукман и когато се обърна, аз потресено въздъхнах: - Герата?! Служителката на Забравения бог, влъхвица от едно от човешките кралства, радостно ми се усмихна, а след това се поклони ниско, чак до земята, както беше прието сред човешките жрици. И нейната спътница, която ми беше напълно непозната, се поклони също толкова дълбоко. - Тамина - представи я Герата. А аз удивено промълвих: - Вие сте тук, в столицата.... Влъхвицата се приближи, прегърна ме, без да обръща внимание на моментално напрегналия се Наавирр и с шепот попита: - Роднина? - Партньор, наставник, възпитател и старши отговорник - вместо мен, начумерено отговори духът на Златния дракон, - а вие, уважаема носителко на странен вид магия, която не успявам да идентифицирам, отстъпете крачка назад, бъдете така добра. - Наавирр, Герата не е опасна - подхванах аз. Късметчето тихичко изруга, след това протегна ръка, хвана жрицата за китката, дръпна ръкава й нагоре, оголвайки тънката шевица на кожената й гривна и посочвайки я, съобщи: - Едно докосване - болест, две - смърт. А ти казваш, че не е опасна, хлапе... Меко издърпвайки ръката си, Герата замислено огледа златокосия лорд в златни дрехи, примижа и предпазливо уточни: - Древен? На повече от хиляда години? Наавирр премълча, но това беше едно такова потвърждаващо мълчание, затова влъхвицата кимна, приемайки истината и произнесе странна фраза: - Кръвта на изгрева да не потече обратно. Мигновено отпусналият се Наавирр се усмихна и отвърна: - Мракът залеза да не погълне. И двамата, с подчертано уважение се поклониха един на друг. - Нищо не разбрах - съобщих аз. - Малка си още - обясни драконът. - Млада е - поправи изказването му Герата. След това даде знак на втората влъхвица и тя се приближи, държейки в изпънатите си ръце три вързопа. И продължи да ги държи, докато Герата, усмихвайки се, произнесе: - Ние никога няма да забравим какво направи ти за нас, служителките на Забравения, ние никога няма да можем да ти се отплатим за спасените животи, но бихме искали да върнем поне частичка от доброто, което ти направи. И едва, когато пристигнахме в столицата, аз разбрах колко навременен е подаръкът ни. Това е за теб, Дея. И на мен ми подадоха първия вързоп. - Уверена съм, че ти много ще се зарадваш - с усмивка ме увери влъхвицата. Аз мълчешком скъсах хартията и извадих невероятно тънка, белоснежна рокля, избродирана с охранителна шевица, с блестящ копринен конец. Да, това беше рокля! Сватбена! Струваше ми невероятни усилия да изстискам от себе си благодарна усмивка. - Магията на тъмните е силна - произнесе Герата, - завистта на тъмните лейди към теб - също, ненавистта на някои лордове - огромна, но ако си облечена в тази рокля, никой и нищо не може да ти навреди, Дея. Бродерията ще те защити и от магия, и от завист, и от лоши помисли и от проклятия смъртоносни. Да-а-а, пък и самата рокля беше удивително прекрасна - най-тънък лен, бродерия, подобна на скреж по стъклата, открита шия, скромно деколте, талията се стягаше с кръстосани шнурчета, а полата се разширяваше като лилия... Много красива рокля - нежна, елегантна, такава, която ти се иска да докоснеш. - Това не е всичко - продължи Герата. Аз внимателно сгънах роклята и я предадох на Наавирр, а влъхвицата ми подаде следващия пакет с думите: - Това ще облечеш, когато настане денят на раждането, болка почти няма да усетиш - и аз разгънах дългата нощна риза. - А това е за отрочето, когато настине или сънят му е неспокоен. Шевицата тук е особена, здраве носи, спокойствие дарява, древна е... Твоят дракон и сам може да ти обясни. - Благодаря - искрено я прегърнах аз, притискайки мъничката ризка към гърдите си и чувствайки дори само така, от простото докосване някаква топлина и спокойствие. - Няма за какво, Дея, ние сме ти още по-благодарни, повярвай. Аз вече бях осъзнала, че не ми се иска да се разделям с малката ризка за моето бъдещо детенце, изобщо не искам, дори съм готова постоянно да я държа в ръцете си. Но не беше време, така че, аз сгънах всичко, опаковах го отново и произнесох: - Да вървим на трапезата, всичките ми роднини са се събрали. Предполагам, че влъхвиците досега не бяха виждали толкова благожелателно отношение - в Приграничието почитат Забравения, така че служителките на култа му бяха приети много топло и сърдечно от всички, освен лейди Тьер, която продължаваше да се оплаква на моите родители и на Тьер-старши. Ние пък с Наавирр се измъкнахме и побързахме към втория етаж, за да отнесем пакетите, а когато се приближихме до вратата, драконът замислено произнесе: - Доколкото разбирам, това е третата рокля. - Ти си знаел за идеята на лейди Верис? - удивих се аз. - Разбира се. Аз окончателно посърнах и тихичко си признах: - Това е петата рокля, Късметче. След това ние седнахме на масата, всички, освен леля Руй, която не издържа втренчения поглед на Зоел и се скри в стаята си, оплаквайки се от главоболие. Мама и тате също ни напуснаха, приели поканата на лейди Тьер и в крайна сметка, сватовете изчезнаха в езиците на златен пламък. По-късно се оттеглиха и влъхвиците, а ние с Наавир, Зоел и Найвъри излязохме да ги изпратим. Тръгнаха си и сестрите Лангавер, а над столицата вече се спускаше нощта и до полунощ оставаха не повече от два часа, когато Късметчето каза: - Към Юрао? Аз кимнах. Драконът се превъплъти моментално, подложи крилото си, с второто ме придържаше, докато се покатервах отгоре му и се издигна в момента, в който аз се наместих удобно. По-нататък всичко беше от нерви: - Лети! - изкомандвах аз. - Накъде? - удиви се Наавирр, който всъщност с подобни команди не беше свикнал и не ги очакваше. - Надалеч оттук! - До-о-обре - изгледа ме с крайчеца на огромното си око Наавирр, - само Юрао да идем да вземем. И ние полетяхме към двореца. Въпреки че бихме могли да стигнем и пеша - просто трябваше да прекосим улицата и площада, тук беше съвсем близко. Само че Наавирр, гордо, игнорирайки напълно цялата истерично святкаща система за безопасност, премина въздушната бариера над двореца, след това се заигра на криеница със Сивата стража, притаявайки се в сянката на една от скулптурите, изобразяваща дракон и докато те летяха и възмутено разговаряха помежду си, търсейки нарушителите, се превърна в тъмен лорд и носейки ме на ръце, напълно спокойно закрачи по покрива в посока на мансардата и съответно към водещата надолу стълба. Сивите стражи, съобразили, че става нещо нередно, долетяха до нас и се поинтересуваха, дали не сме виждали тук дракон. - Не - съвършено спокойно излъга Наавирр. Аз се изкисках, криейки лице в рамото му. - Огромен такъв - започна да обяснява един от стражите, - и целият... златен. В този момент подозрението се промъкна не само в очите на стражите, по-голямата част от които се отнасяха към расата на дроу, но и в очите на летящите им гущери.И всички те - осем стражи и още толкова гущери бавно изгледаха Наавирр от краката, обути в златни ботуши, само с един оттенък по-тъмни от златния костюм, до главата, увенчана от златни коси, събрани на опашка. - Не, огромен също не сме виждали - величествено заяви духът на Златния дракон. Тъй като подозрителността вече се беше удвоила, един от стражите мрачно произнесе: - Той не че беше толкова огромен, по-скоро притежаваше огромна наглост! Наавирр, продължавайки да върви, докато стражите с усилие управляваха летящите си гущери във въздуха около нас, им хвърли недоволен поглед и попита мен: - Дей, а невероятно нагли дракони ти тук виждала ли си? - Не - весело отвърнах аз, - само просто нагли, до невероятни стойности наглостта не стигаше. - Което и трябваше да се докаже - резюмира Наавирр. - Господа, повтарям, невероятно нагъл дракон не сме виждали. След това скочи от покрива на мансардата, която беше на около три метра по-ниско, и вече от там, след като ме сложи да стъпя на крака, попита: - Какво там трябва да се каже на хранителя, докато чукаш по стената? - Свои - отвърнах аз, усмихвайки се широко, тъй като лицата на продължаващите да летят около нас стражи се удължиха окончателно. Хващайки ме за ръка, Наавирр ме поведе към стената, деликатно почука по нея три пъти и произнесе: - Свои. В същия миг нас ни засмука в местното подобие на портал, влачи ни нагоре, надолу, след това настрани, а в крайна сметка ни изтърси на чували с брашно в огромната, задръстена с нехора кухня на императорския дворец! И не бях успяла да се изправя и да се изтръскам, когато чух умореното: - А ето я и нашата булка. Не се досетих какво да отговоря на това, така че, просто отърсих брашното от роклята си, докато Юрао, седнал зад най-близката маса в компанията на Тоби, майстор Мелоуин, шестима непознати за мен гноми, трима елфи, двама дроу, един вампир и четири дриади, още по-уморено добави: - Партньор, ти следващия път, когато решиш да се омъжваш, трябва да ме предупредиш поне три години преди това щастливо събитие. Преставайки да се отърсвам, аз нервно пожелах на всички присъстващи „кошмарни” и предложих на Юрао: - Дай изобщо всичко да отменим, а? Лицето на офицер Найтес придоби скептично изражение, след което, той замислено произнесе: - Предсватбена треска... - Добре, че я тресе невястата, а не младоженеца - изкикоти се една от дриадите. - Та той, младоженецът комай на всички богове е заборчал за такова съкровище и трябва от зори до зори сполай да им казва - важно обяви един от гномите, - не му е до треска на него, освен ако не го тресе от предвкусяване. - А, какво говорите, уважаеми, какво-какво, а да я яде той със сигурност няма никакво намерение - пошличко се ухили един от дроу. Наавирр високо произнесе нещо като „хм-м-м” и тъмноелфийският лорд мигновено промълви: - Моля за извинение. Между другото, той беше облечен в мундир на Сивата стража, така че, аз изобщо не се учудих, когато в кухнята се втурна един от току-що общувалите си с нас стражи и дотича до масата с думите: - Уважаеми лорд... И млъкна, виждайки ни двамата с Наавирр, докато ние старателно изобразявахме продължително присъствие тук. Стражникът нервно преглътна, гледайки ни почти с ненавист, но нищо друго не каза. Поклони се на началството си, произнесе „Простете” и марширувайки, ни напусна. - Какво му става? - удиви се вторият тъмноелфийски лорд. - Явно нерви - произнесе вампирът. - Моите сега също ги тресат нервите, все пак, това е сватбата на самия лорд Тьер, тук на сто процента трябва да се отработи и да не се допусне дори една грешка. Духът на Златния дракон ме отведе до масата, донесе два стола, накара ме да седна до Юрао, след това и сам седна, негодувайки: - Да, те са ви всички едни такива нервни, а и вие не сте по-добре. Какво се е случило? Юр щракна с пръсти, на нас веднага ни донесоха две чаши, в които нашият съдружник по ,ДеЮре” сипа вино, доля и на себе си догоре, предложи на седналите около масата и ми каза: - Дей, три глътки, бързо. Послушно направих една малка и въпросително погледнах Юрао. - Хайде, още две, сериозно - подтикна ме той. Преглътнах още два пъти и вече настойчиво погледнах Юрао. Партньорът покри ръката ми с дланта си, успокоително я погали и някак виновно съобщи: - Абсолютно всички тъмни лордове и лейди на империята върнаха отговори, в които потвърждават, че с огромно удоволствие ще присъстват на тържеството, съблюдавайки всичките поставени им условия... Силен, продължителен и безкрайно нещастен стон прозвуча още преди да осъзная, че е моят. - Съжалявам - виновно прошепна Юрао, - не очаквах, че любопитството им ще се окаже по-силно от гордостта. - Бездна... - тихо изруга Наавирр. - Да, стената ще се наложи все пак да я блъснем - вмъкна един от старейшините на гномската община. - Броят на масите се увеличава - добави вторият. - Трябва да ангажираме веднага още две от столичните ресторации за менюто - добави елфът. - Добавяме още един цвят в драпировката на местата за сядане, в противен случай» просто няма да ни стигне платът - произнесе дриадата. - Ще купим още охранителни кристали - вампирът, който беше глава на дворцовата стража, почеса носа си и добави: - Аз съм против събарянето на стената. В този случай ние няма да сме в състояние да гарантираме пълна безопасност. - В двореца всички няма да се поберат - натърти гномът. - Нямам достатъчно персонал, за да контролирам и периметъра над площада - изръмжа началникът на Сивата стража. - Ама хайде да решаваме нещо, аз работа си имам - ядоса се майстор Мелоуин. - Готвачите трябва да се наглеждат, не мога време тук с вас да губя! - Съгласен съм - поддържа го един от елфите, - нямаме никакво време, дайте да решаваме. - Не давам да се руши стената! - ревна вампирът. - В двореца всички няма да се сместят - повторно и гръмко настоя старейшината на гномската община. - Аз не искам да се омъжвам - много тихичко се обадих аз. Но неясно как, не само че всички ме чуха, но и се обърнаха дружно към мен. И изобщо, в кухнята се възцари мъртва тишина. Да, стана ми много съвестно и неудобно и изобщо, ако трябваше да съм честна, то... - Ето, именно поради тази причина, аз съм убеден, че младоженката не трябва да взима участие в организацията на сватбеното си тържество - прозвуча леко дрезгавия глас на Риан и топлите ръце на магистъра се отпуснаха на раменете ми. И ето сега вече, ужасно се засрамих. Просто окончателно. Риан внимателно стисна отпуснатите ми рамене, а след това попита: - Найтес, с колко се е увеличил броят на гостите? - Три пъти - отвърна Юрао, с което ме потопи в пълен шок. Мен, но не и блестящия лорд Тьер. Продължавайки много внимателно да масажира раменете ми, магистърът произнесе: - Стената да се блъсне, да се включат още четири ресторации към приготвянето на гозбите, няма смисъл да се увеличава личния състав на стражата - ще присъстват императорските хрътки и всички членове на ордена на Безсмъртните. След тези думи, тишината стана просто мъртва. Единствено Юрао предпазливо попита: - За членовете на ордена да приготвим ли отделни маси? - Не - отмествайки стола ми назад и протягайки ми ръка, за да стана, произнесе магистърът. - Те ще бъдат инкогнито. Сега на всички присъстващи им стана още по-зле. - Ще инструктирам сервитьорите - изстена елфът, доколкото можах да се досетя - разпоредител. - Аз - стражите - също така тихо въздъхна вампирът. - Сур-р-рово - отбеляза Наавирр. А аз, въпреки че някак се изправих с помощта на Риан, все пак се олюлях. Беше невероятно - членовете на най-закритото тайно общество, най-опасния орден на Тъмната империя - и на моята сватба!Та нали когато само един Безсмъртен влиза в някоя таверна, всички присъстващи се стараят да се скатаят колкото се може по-бързо, а сега... - Има ли още въпроси? - придърпвайки ме към себе си, попита присъстващите лорд Тьер. - С-с-сами ще ги решим - изплашено промълви един от старейшините на гномската община. - Аха, дреболии - добави майстор-сладкарят Мелоуин. - Прекрасно - спокойно се съгласи Риан и взискателно добави: - В шест сутринта при мен с отчетите. Изви се адски пламък. За мое искрено учудване, ние се пренесохме заедно с Наавирр и Юрао и не къде да е, а в управлението на Службата за безопасност на Тъмната империя. Оказа се, че тук са всички - и морфът Веар Нелс, и полуелфът лорд Мейеск, и Ан Елгет, който още веднага подхвърли на Риан „никаква възможност да се следи обекта”, и господин Десвен, и Лескан, и лорд Освен, и намръщено погледналият ме лорд Шейвр, който се отчете при появата ни: - Всички показания на морската вещица се потвърдиха, милорд. - По повод на троловете - предпазливо подхвана лорд Мейеск. - Потвърдете - кимна Риан, - Лексан, какво имаме по масовите загробвания? - Открихме седемнайсет - отчете се върколакът. Продължаваме търсенето. - Изникна въпрос по артефактите - лорд Освен вдигна глава от документите. Магистърът помръдна с пръст, вратата на кабинета му се разтвори, след това подхвърли към нас тримата: - Почакай минутка. Впрочем, не, не към нас тримата, само към мен, защото на Наавирр лорд Нейс подаде някакъв лист, а на Юрао Лексан връчи цяла папка, а към мен всички погледнаха изразително. - А-а-а - проточих аз, - а дали и за мен няма да се намери някоя задача? - Да, има една - приближавайки се към бюрото на лорд Шейвр, взимайки папката и присядайки на ръба, отвърна Риан, - много сложна, объркана и трудна задача - да се омъжиш. И всички присъстващи, стараейки се да не гледат към мен, дружно се усмихнаха! Само Ултан Шейвр измърмори под носа си: - Няма да се справи, милорд. - Ако не може, ще я научим, ако не иска, ще я принудим - зачитайки се в документите, отвърна Риан. И вече без сянка от веселие: - Сърце мое, иди в кабинета ми, моля те. Не ми оставаше нищо друго, освен да отида където ме бяха пратили, но когато влизах, малко преди да се затворят вратите, чух потресеното от Юрао: - В това са били замесени скаените?! И меланхоличният отговор на господин Десвен: - Да се радваме, че не са Отстъпниците. Вратата се затвори, оставяйки парещото ми любопитство неутолено. Но аз не се натъжих, защото пред мен беше бюрото на магистъра, цялото отрупано с документи! Припнах натам, наместих се в креслото на Риан, придърпах към себе си първата паднала ми папка, отворих я и видях отчет за изминалите седем дни от двеста осемдесет и седмия пограничен пункт на Тъмната стража. Отчетът беше скучен, съдържаше описание на това, как именно на територията на Тъмната империя са се опитали да проникнат четирима домовици, трима некроманти, една бивша вещица, седем смъртници, петдесет и девет селяни и още много други. Аз не го дочетох. Откровено казано, с най-интересния опит за проникване се бяха отличили некромантите, опитали се да проникнат в империята, крачейки в строя на вдигнатите от самите тях трупове. Труповете ги пропуснали да минат, некромантите ги задържали и изгонвайки ги, ги посъветвали да се връщат у дома. Просто си представих некромантите, които с печални погледи изпращаха собствените си зомби, бодро навлизащи в южното Приграничие. След това взех друга папка, в която се намериха отчетите на Нощната стража по всички престъпления, зарегистрирани на територията на Тъмната империя през последните четири дни. Прегледах я набързо и си дадох сметка, че на лорд Тьер му изпращаха отчети само за престъпленията, в които се предполагаше, че са замесени проклятия... Именно в този момент аз осъзнах, че управлението на СБИ работи тази нощ не просто така. Те търсеха, опитваха се да разберат на кого Саарда би могла да предаде своите знания. И след като пресяваха така щателно всички престъпления с магическа съставляваща, значи в случая бяха забъркани не само скаените. Отвори се вратата, влезе Риан, веднага разбра всичко, приближи се и издърпа папката от ръцете ми. - Върни ми я - мрачно поисках аз. С най-обезоръжаваща усмивка, отмести и всички останали папки по-далеч от мен, след което магистърът измърка: - За някой утре е важен ден. - Не е чак толкова важен - още повече се намръщих аз. Риан се усмихна по-широко и провокативно добави: - И нощ... Аз пребледнях, след това се изчервих, отново пребледнях и вече имах намерение да си кажа всичко, което мисля за тази сватба, когато Риан се наведе към мен и прошепна: - Няма да те питам за роклята, тя не ме вълнува особено, но по повод на бельото съм просто длъжен да се поинтересувам, както и да се уверя лично, че избраното от теб е подходящо. Как да ти кажа, сърце мое, в сватбите на тъмните лордове бельото има много по-голямо значение от роклята, така че... избра ли го вече? В този момент, настроението ми окончателно се срина в Бездната. На самото й дъно. Облягайки се назад в креслото, скръстих ръце пред гърди и уморено отговорих: - Не, но затова пък вече имам пет сватбени рокли. Известно време Риан удивено ме гледаше, след това излезе в общата зала на управлението и оттам прозвуча въпроса му: - Найтес, каква е тази история с роклите? - М-м-м, не съм в течение - измърмори явно много заетият Юрао. - Аз съм наясно - отвърна Наавирр, - Дея вече има пет рокли и като перспектива - четири смъртни обиди, ако не облече по-голямата част от тях. Тишина, след това замисленото от лорд Шейвр: - Аз знам само за роклята, ушита по поръчка на лейди Тер. Пауза и отново Наавирр: - Аз бих могъл за поема върху себе си решението на въпроса с лейди Верис, Юрао, ако се постарае, би могъл да успокои сестрите Лангавер, вие, магистър, се оправяйте с майка си, но четвъртата рокля, доколкото разбрах, е от роднините на самата Дея, така че... Прекъсна го лорд Шейвр, произнасяйки: - Лейди Тьер ще прегризе гърлото на... моля за извинение, милорд, исках да кажа, че лейди Тьер ще бъде крайно недоволна, ако някой си позволи да застане между лейди Риате и роклята, която е проектирала лично майка ви и която повече от едно денонощие бродираха практически всички магини, владеещи Изкусната магия. Всички четирийсет и шест дами, зная го със сигурност, тъй като се наложи лично да им подписвам пропуските за територията на двореца. - А колко са общо тези, които владеят шевната разновидност на Изкусната магия? - прозвуча въпросът на Риан. Паузата този път беше по-дълга, а след това прозвуча отговорът на Шейвр: - Петдесет и две майсторки. - Три от тях беше наела Шаена - съобщи Наавирр. - Уверен съм, че сестрите Лангавер също не са минали без някой и друг професионалист. Риан се върна в кабинета, затвори вратата, хвърли ми такъв поглед, че ми стана ясно, че видът ми е съвсем посърнал. Всъщност, да, дори аз да намерех рокля, просто нямаше да има кой да я преправи по фигурата ми, всички се бяха изразходвали напълно, за да ми нашият всички тези рокли. - Знаеш ли - аз се усмихнах, - не е важно в каква рокля ще съм, затова пък, утре ще мога да си избера бельото. Приближавайки се към мен, магистърът ми протегна ръка, карайки ме да се изправя от креслото, след това ме прегърна, повдигна брадичката ми така, че да го погледна и тихо попита: - А ти искаше ли нещо особено? Наистина не ми се искаше да разказвам за мечтите си и затова тихо отвърнах: - Аз имам вече пет особени рокли, Риан, така че... - Ти искаше ли нещо особено? - прекъсна ме моят тъмен лорд. Не можах да кажа „да”. Просто не можах. Разбирах, че е прекалено нереално, пък и време вече изобщо не беше останало, все пак сватбата беше прекалено прибързана, а и... Риан ме пусна от обятията си, излезе отново в управлението, и след разнеслото се: „Ще се върна след два часа”, отново се приближи към мен. Изви се адски пламък. Стори ми се, че за първи път, откакто се бяхме пренасяли на територията на Третото кралство, така оглушително и страшно реве огънят. Не, аз не се страхувах, та мен ме прегръщаше най-силният от лордовете на Тъмната империя, аз по-скоро гадаех къде ще се окажем сега. Но това, което изобщо не очаквах бе, че когато огънят утихне, ние ще се намерим пред масивни, оковани с желязо врати, които моментално ще се отворят и веднага ще се затресе земята! И тя се тресеше все по-силно и по-силно, не можеше да ме успокои дори ароматът на цъфтящи накъде наблизо кайсии и залязващото лятно слънце. А в следващия миг от отворените порти, завивайки така, че се чу скърцането на нокти по каменната настилка на двора, към нас се хвърлиха шест огромни, с размер, превишаващ този на летящите гущери, съвършено черни кучета с ярко-червени очи и изплезени езици... Аз едва не изкрещях от ужас, а магистърът спокойно изкомандва: - Смърт, Мрак, Ужас, седнете! Той произнесе три имена, а спряха всичките шест песа, тръшнаха се на задните си части така, че земята се разтресе и сега тежко дишаха, мило махайки с опашки и радостно скимтейки, а от изплезените им езици капеше слюнка... В следващия миг се разнесе радостното „Лорд Тьер!” и аз видях тичащата надолу по стълбите към нас дриада... Само дето това беше някаква неправилна дриада - прекалено висока, с наситено ален цвят на очите, с рози в дългите си вълнисти коси с топъл светло-кестеняв цвят, с белоснежна кожа и зъбата усмивка. И в присъствието на тази дриада, всичките шест грамадни кучета, скимтейки избягаха нанякъде с подвити опашки, а невероятната лейди, стигайки до нас, радостно прегърна магистъра, след което се отдръпна на крачка, и с усмивка местейки поглед от него към мен и обратно, се усмихна още по-широко - Това е годеницата ви! - стигна до извод тази невероятна дриада. Магистърът кимна и церемониално произнесе: - Лейди Аннарге Таим Алва, позволете да ви представя моята годеница, госпожа Дея Риате. Любима, нека да те запозная с моята добра приятелка, лейди Аннарел Аннарге Таим Алва. Не ми остана нищо друго, освен да се поклоня скромно, докато дриадата, без да откъсва от мен възторжен поглед, вместо да измърмори „И какво само е намерил у нея”, каза нещо съвсем друго: - Удивително мила, очарователна, възхитителна девойка, лорд Тьер. Никога не съм предполагала, че може да ми хареса чистокръвна човечка, но вие сте избрал изумително създание на Тъмнината. И веднага, сепвайки се, дамата възкликна: - Ама защо стоим тук, влизайте, всички ще са щастливи да се запознаят с годеницата ви, лорд Тьер. И да, на мен ми е безкрайно интересно, кога ще бъде сватбата? Риан се усмихна и произнесе: - Утре. Дриадата веднага престана да се усмихва, още повече - присвивайки своите невероятни очи, внимателно погледна магистъра, след това - мен и розите в косите й веднага се сдобиха с шипове и тя, скръствайки ръце на гърди, с много плашещ тон заключи: - Така-а-а, какво имаме тук? Имаме най-блестящия лорд на Тъмната империя, който е избрал за бъдеща жена чистокръвно човешко момиче... А сред аристокрацията се подвизават изключително тъмни лордове и лейди, но нито един човек... А лейди Тьер, дори и да се е съгласила с това положение на нещата, то явно съвсем не позволява на това детенце и дума да обели... а сватбата е утре, и аз предполагам, че вашата годеница дори не е участвала в избора на сватбената си рокля, дори по-лошо. Нещо ми подсказва, че такова скромно и мило девойче дори не се е решило да възрази... Лично аз бях потресена от нейната проницателност, а Риан учтиво отвърна: - Знаех си, че вие ще разберете. Лейди Аннарге Таим Алва кимна, след това с тежка въздишка произнесе: - Аз също така не мога да не разбера това, че вас, лорд Тьер, сега по най-безсъвестен начин ще ви отмъкнат. И тя посочи с пръст към небето, където аз, отмятайки глава, забелязах двама пикиращи към нас крилати демони! - Уви - продължи дамата, - нашият Тъмен Властелин цени възможността да побеседва с вас значително повече от своите поданици! - възмущението явно бе адресирано към плавно приземилите се в двора стражници. - Лорд Тьер, умолявам ви, следващия път пратете писъмце, тъй като вашата поява в земите на Даррант мигновено се засича и на нас отново не ни позволяват спокойно да седнем и да поговорим, в края на краищата! Съдейки по всичко, това словесно нападение беше предназначено за демоните, огромни и крилати, покрити със светещи руни, които някак гузно наведоха очи. Но независимо от мнимия си срам, единият от тях, покланяйки се на Риан, басово произнесе: - Властелинът е щастлив отново да ви приема в Даррант, лорд Тьер и ви моли да го почетете с присъствието си. Но на това, лейди Аннарге Таим Алва решително заяви: - Добре, но годеницата не я давам! Дея, скъпа, да вървим, нямаме много време. И хващайки ме за ръката, се опита да ме поведе след себе си, но Риан не позволи, задавайки въпрос: - Къде да ви пренеса? И за това аз му бях особено благодарна, тъй като откровено си ме беше страх да оставам тук, в двора на огромния замък, където се разхождаха зловещи гигантски кучета. - Площадът на кървавите рози, улица Изровено умъртвие, номер четиридесет и две. Изви се адски пламък. Това не беше лавка, в никакъв случай не беше. И дори салон не беше. Не, това беше огромно здание, в чиито витрини се кипреха само и единствено белоснежни рокли. И аз дори отвън вече виждах стотици, стотици, само на витрината. - Оттук нататък ние сами - отново хващайки ме за ръката, увери Риан лейди Аннарге Таим Алва, - освен това, тези двамата бяха гвардейци, а те бързо летят. Ние дружно вдигнахме очи към небето - там действително вече се мяркаха същите онези крилати демони. Магистърът ме погледна и когато аз утвърдително кимнах, се наведе, нежно ме целуна и прошепна: - Една бутилка и съм тук. - Едва ли - вметна дриадата, - доколкото ми е известно, след вашето последно посещение, негово тъмнейшество е приготвил поне двайсет бутилки редки вина. Между другото, лорд Тьер, вие отбелязахте ли вече края на ергенуването си? - Да - мрачно отвърна Риан, - днес, на Листар. - Оу - можа само да каже дамата, след което, вече към мен: - Да вървим, скъпа. И ние влязохме през плъзналите се настрани при нашето приближаване врати. Като че ли пристъпихме в царството на най-нежните тъкани, на блестящите скъпоценни камъни, шумолящи фусти, дантели и коприна. Свят, в който аз веднага се загубих, разглеждайки хилядите и хиляди рокли, висящи в редици чак до тавана на това двуетажно здание. И не забелязах веднага, че от дълбините на помещението към нас се насочи висока демонеса в тъмно-зелена рокля! Именно демонеса - витите й рога, идеално се вписваха във високата прическа и не оставяха и капка съмнение за произхода й. И аз изплашено си поех въздух: - Ние в Хаос ли сме? - Не, скъпа, какво говориш - усмихна ми се лейди Аннарге Таим Алва, ти си човек, така че, едва ли би оценила модата на демонесите от Ада, прекалено си скромна и стеснителна за това. Именно поради тази причина, лорд Тьер е избрал Даррант - нашият стил в модата е смесица от демонически, тъмно-имперски, елфийски, тъмноелфийски, човешки и драконов. А в сливането и в комбинирането, както е известно, се ражда истинската красота. Роклите бяха великолепни, с това не можех да споря, но в помещението, освен вече приближилата се до нас, величествена и не особено дружелюбна демонеса, се намираха и други - високи, смугли, с кърваво червени или светещи зелени очи, опасни, хищни и далеч не особено добродушни лейди... Демонесата, която от своя страна се явяваше или собственичка или управителка на салона» не много учтиво се поклони и не особено приветливо се поинтересува: - Лейди Аннарге, с какво мога да бъда полезна? Тонът беше такъв, като че ли искаше да каже например: „Махайте се от тук”. Аз се почувствах повече от неуютно и с мъка сдържах желанието си да направя крачка назад, но дриадата, продължавайки здраво да се вкопчва в ръката ми, произнесе: - Трябва ни сватбена рокля. Демонесата ни огледа с леко пренебрежителен поглед и каза: - Ще се радвам да ви предложа най-новите варианти на този сезон - не особено радушен жест към роклите, които заемаха пространството по цялата дължина на помещението. А след това повиши глас: - Кинга, обслужи лейди Аннарге. Не знаех дали тук така е прието или отношението беше такова заради мен и човешкия ми произход, но ми се прииска да си тръгна. И тогава лейди Аннарге Таим Алва, очарователно усмихвайки се, произнесе: - Това е лейди Дея Риате... - пауза и едно такова отмъстително, - годеницата на лорд Риан Тьер. Ефектът беше невероятен) Презрителната демонеса моментално изгуби цялата си презрителност, вгледа се в мен така, сякаш аз бях някакво чудо, купувачките, захвърляйки всичко коя където свари, се спуснаха към нас, някой се сгромоляса директно от втория етаж и грохотът беше оглушителен. След това настъпи тишина, аз изплашено отстъпих назад, оказала се под кръстосаните погледи на половин дузина демонеси, които жадно ме разглеждаха. - На самия лорд Риан Тьер... - прошепна една от посетителките. А собственичката на лавката, протягайки ноктестите си лапички, ме сграбчи за ръката и възторжено обеща: - Ти ще получиш най-прекрасната рокля, девойче! Най-изисканата! Най-възхитителната! Кулминацията на моето изкуство! Шедьовър! И повярвай» друга такава няма и няма да има никога повече! Тариди, Кинта> Енарема, Лучиа, Дайсера, донесете я. Онази! Стресната» в първия момент си помислих» че сега отново ще ми кажат „Ще бъдеш във възторг”» но не го направиха и ми олекна. Защото когато пет демонеси, държейки дрехата с магия, слязоха по стълбите, аз наистина бях във възторг. Наистина бях във възторг, а освен това, още от пръв поглед осъзнах, това беше тя - моята рокля. Ето тук, пред мен, идеална, такава, за каквато си бях мечтала, такава, каквато дори не бях сънувала, но това беше тя... белоснежна, блещукаща с безброй преливащи се капчици... - Тя ли е? - с тържествен шепот попита собственичката на магазина. - Да - въздъхнах аз. - Знаеш ли, моят дар е именно този - когато виждам булката, аз веднага чувствам каква рокля й е нужна. Тази, аз я създадох преди няколко години, но ти си единствената, на която съм съгласна да я дам. Ти си светла, искрена, блестяща... като тази рокля. Аз с благодарност погледнах демонесата, а след това като омагьосана пристъпих към роклята, която все още висеше във въздуха, удържана с магия. - Удивително - със значителна доза сарказъм произнесе лейди Аннарге Таим Алва, когато се отдръпнах от нея, - а аз вече си мислех, че ти просто ще ни изгониш от салона, Минарга. Демонесата изсъска и злобно отвърна: - След като твоята дъщеря отхвърли моя племенник, аз и на прага не бих те пуснала, Аннарел! И аз едва сега разбрах, по каква причина ни бяха приели така хладно. А след това просто забравих за всичко, защото докоснах роклята... И се разтворих в това докосване. Тя беше по-ослепителна и от току-що падналия сняг, по-блестяща от планински кристал, по-мека от пух, по-нежна от летен бриз... тя беше невероятна и в нея се усещаше магията на Изкуството, като че ли най-тайнствената магия във всички светове. - В пробната - прозвуча гласът на демонесата, която лейди Аннарел нарече Минарга, - лейди Риате, скъпа, бельото е не по-малко важна част от сватбената церемония и да, аз имам това, което на вас безусловно ще ви хареса, и дори такова, което в първата брачна нощ ще оцени и лорд Тьер... След няколко минути аз разбрах, че да, Риан щеше да го оцени. Нямаше да го оценя аз, но какво значение можеше да има това, при условие че на Риан щеше да му хареса. И аз реших да направя този компромис, да избера това, от което той несъмнено щеше да е във възторг, тъй като... Тъй като на мен ми оставаше сватбата и най-чудесната рокля във всички светове, а това вече беше невероятно! И стоейки пред огледалото, облечена в умопомрачителната си рокля, аз гледах към отражението си и не можех да повярвам, че това съм аз... аз... и съм ето такава... - Аз имам още пет рокли - внезапно произнесох аз. Минарга, която стоеше до мен и с възторг също се взираше в отражението ми, удивено попита: - Какво? Лейди Аннарге Таим Алва, която стоеше от другата страна, учудено каза: - Скъпа, аз си мислех, че е само една, но ти, оказва се, си прекалено скромна и стеснителна, не бива така! - Тя просто е такава, Аннарел - замислено произнесе Минарга. - А лорд Тьер все още ли е в залата за демонстрации? Една от помощничките излезе, а когато се върна, ни осведоми: - Да, и лорд Тьер, и Тъмният властелин, пристъпили са към... дегустацията на четвъртата бутилка вино и чакат невястата да излезе, когато приключи с избора си - всичко това официално, а след това по-тихо: - Той е толкова мил и толкова влюбен, така я обича, това е толкова мило... И всички издадоха едно възторжено „ах”, а аз се изчервих. - Скъпа - демонесата докосна ръката ми, облечена в белоснежна ръкавица, - лорд Тьер ще може ли да намери всички тези рокли? - Да, те са в спалнята ми - въздъхнах аз. - Не се безпокой, ние ще организираме всичко както трябва - увери ме Минарга и напусна внушителната пробна зала, където всички стени бяха огледални и аз имах възможност да се огледам от всички страни. Върна се достатъчно бързо и извика всичките си помощнички. А след това те се появиха с всичките ми рокли! С всичките пет! - Събличай се - усмихна ми се лейди Минарга, - дойде времето за магия... Никога не съм си представяла, че аз, чистокръвен човек, сбогувайки се с кръвожадните и невероятно опасни демонеси, ще се прегръщам с всяка от тях, едва сдържайки сълзите си. Но това беше по-силно от мен, както и огромната ми благодарност към тях. И напускайки пробната, не можах да сдържа усмивката си... Точно до момента, в който влязох в следващото помещение, в което двете противоположни стени бяха огледални, а в центъра се намираше дълъг мек диван, на който удобно и спокойно се бяха разположили лорд Риан Тьер и огромен, рогат, с копита, със сгънати криле, тяло изрязано от руни... демон. Не беше за учудване, че замрях на прага. - Л-л-любима - Риан се изправи с усилие и аз едва сега забелязах няколкото празни бутилки, пръснати по пода около ужасяващия демон, - ти си прекрасна! - Магистър, аз съм в същата рокля, с която дойдох тук - мрачно отвърнах аз. Стоейки и олюлявайки се забележимо, тъмният лорд произнесе: - На теб всичко ти отива! - а след това, обръщайки се към чудовището, ме представи: - Моята годеница, лейди Дея Риате. И грамадният крилат демон, на чиито рога се преливаха с огън руни, тежко се изправи от скръбно изскърцалия диван... Това беше наистина огромен висш демон! Не толкова грамаден, колкото тогава, в битката в Бездната бяха станали лорд Еллохар и властелинът на Ада, но не по-малко плашещ. И когато той се приближи към мен, единственото, което ме удържа да не изгубя съзнание, бе увереността, че зад гърба ми стои демонесата с моята рокля и аксесоарите към нея. - Удивително момиче - избоботи, а може би изръмжа Тъмният Властелин, - смела, искрена, благородна. Достоен избор, Риан. Не зная къде там демонът беше забелязал смелост, тъй като аз бях на ръба на припадъка. Изплашено отстъпих, огледах се и забелязах, че всички демонеси са паднали на едно коляно и не вдигат глави, демонстрирайки абсолютно подчинение... Къде се намирахме?! - Н-н-ние трябва да вървим - с леко заплитащ се език, произнесе лорд Тьер. - Любима, ти избра ли всичко? Аз само кимнах на магистъра, а след това се склоних в реверанс пред самия Тъмен властелин, защото щом демонесите се бяха поклонили, сигурно и аз би трябвало да го направя. - Ут-т-тре те чакам - Риан се приближи, хвана ме за ръката, дръпна ме, карайки ме да се изправя, - чакаме го и двамата, нали любима? Мислите ми по този повод бяха различни и разнообразни, но най-ярката картина, която ми предостави моето въображение беше на преобърнати маси и гости, които панически си плюят на петите, но... - Ще ви чакаме с нетърпение - промълвих аз и отново приседнах в реверанс. Искрено се надявах, че демонът ще откаже, но... - Нямах намерение скоро да се появявам в Тъмната империя, но не е красиво да се отказва на булка. - Б-б-благодаря - с труд произнесе Риан. Изви се адски пламък. Нощта преди сватбата В момента, в който се оказахме в огнения кръг, поведението на Риан напълно се измени - той властно ме прегърна и попита: - Всичко ли избра? - Да - аз с усмивка се взирах във вече сериозното му и абсолютно трезво изражение на лицето. - А защо ти трябваха тези рокли от спалнята? Всичко ли пренесох? - Всичко, любими - прошепнах аз, убеждавайки се окончателно, че тук пияни няма и не е имало изобщо. - И къде са те сега? - поглеждайки към пакетите и кутиите, които пътешестваха с нас, полюбопитства Риан. Усмивката ми придоби откровено коварен оттенък и аз посочих към незабележимото пръстенче с шест камъчета по халката, което отскоро украсяваше пръста ми. - Лейди Минарга е вълшебница - с искрено възхищение казах аз. - За да извършиш чудо, някой трябва да те вдъхнови - той с нежност ме погали по бузата. - Твоето име я вдъхнови за това чудо - парирах аз и прехапах устни, тъй като на пръстите на магистъра не се задоволиха само с галенето на лицето ми. Не, те се плъзнаха надолу по шията, стигнаха до гърдите, замряха и Риан с развълнувано очакване промълви: - Утре ще получа всичко. И аз отново изгубих желание да се омъжвам. Всъщност, за какво говорим, аз от самото начало не исках да се омъжвам. И някой ме уверяваше, че е готов да чака да завърша Академията на проклятията, но... Но магистърът не се задоволи с това, притисна ме в обятията си и прошепна, целувайки косите ми: - Ти си моя. Моя. Не мога да повярвам... Моя! И мен дори роклята напълно престана да ме радва. Предпазливо се опитах да се освободя от обятията му, а когато не се получи, попитах: - Риан, а наистина ли първата брачна нощ на тъмните лордове е предназначена за зачатие? Магистърът ме притисна още по-силно, пое си дълбоко въздух, като че ли се опиваше от мириса на косите ми и почти изръмжа: - При нас случаят е абсолютно различен, сърце мое. И аз имам намерение да получа всичко, без да се съобразявам с най-правилната поза за зачеване. Не сега, и дори не скоро, забрави за традициите. Май че бях готова да стана влъхвица, при тях бракът изобщо отсъства като институция... Жалко, но сватбата никой нямаше да ми позволи да я отменя, много жалко, защото за брачната нощ ме беше страх дори да си помисля... - Риан - аз отново се опитах да се изкопча от ръцете му, - а... а там, там ще бъде тъмно така ли? - Къде? - дъхна върху косите ми той. - В... в... спалнята - с усилие изговорих аз, - ут-т-тре... - В спалнята? - Риан се усмихна, след това, отдръпвайки се, хвана брадичката ми, карайки ме да отметна глава и надникна в изпоплашените ми очи и прошепна: - Никаква спалня няма да има, Дея. Белоснежна кожа, разстлана върху пясъка на Вечната пустиня, ярки звезди в небето, толкова ярки, че светлината им прогонва мрака на нощта, топъл вятър, ти - съблечена и аз, готов да ти се наслаждавам неуморно. Ние сме тъмни, Дея, ние сме диви, страстни, неуморими и не търпим рамки и условности, така че, някаква си спалня в първата брачна нощ дори не е вариант, любима. Тръпка пробяга по цялото ми тяло, магистърът я усети, но вместо да ме успокои, се усмихна. Очаквателно и някак плътоядно. И нищо чудно, че аз, като давещ се, дето се хваща за последната сламка, нервно предложих: - Хайде да отменим всичко, докато завърша академията, а?! Риан се усмихна още по-широко, наведе се към устните ми и въздъхна: - Даже не се надявай, сърце мое, никакви отсрочки, никакви компромиси, аз ще получа всичко още утре и те съветвам добре да се наспиш, следващата нощ няма да можеш да затвориш очи до самия изгрев. Не получих дори целувка. Когато огънят изчезна, се намерих застанала в собствената си спалня, обкръжена от кутиите от магазина на лейди Минарга и без Риан. Хвърляйки бърз поглед към часовника, осъзнах, че е три сутринта, а това значеше, че магистърът е в управлението на СБИ и аз действително щях да спя сама и... Не исках да се омъжвам! - Удивително - прозвуча в тишината на спалнята ми гласът на лейди Тьер - утре е сватбата, а нашата булка се носи по пространствата на империята в компанията на бъдещия си съпруг. Дея, скъпа, ти би трябвало да спиш от поне три часа, в идеалния вариант - цели пет! Обръщайки се, забелязах лейди Тьер и мама, седнали зад кръгла масичка до прозореца, и двете, доста пийнали. - Деюшка, ти си пребледняла - разтревожи се мама. Не искам да се омъжвам не искам! Не... - Тя не иска да се омъжва - отгатна мислите ми лейди Тьер. - Ериса, скъпа, при вас всички булки ли са така? Мама сви рамене и тихо отвърна: - При нас не се допускат предбрачните отношения, така че, да, всички. Спомням си, аз преди сватбата също се опитах да избягам от къщи, измъкнах се през прозореца и имах намерение да живея в гората... За щастие, баща ми беше чул скърцането на капаците на прозорците и ме спря. В следващия миг на всички прозорци на спалнята ми се появиха блестящи магически решетки! - Това... така, за всеки случай - с извиняващ се тон поясни действията си лейди Тьер. - Аз и охрана ще сложа около къщата... за да ми е по-спокойно. И... до изгрев-слънце... тук ще поседя... най-вероятно... Мама потресено я изгледа. - Какво?! - възмути се Тангирра. - Момчето ми вече два месеца страда, дори повече! Той може пък да мечтае да се докопа, най-накрая... до... До жена си! А тя... душата му цялата я разнебити, нервите и... всичко останало - също! Така че, сватбата ще се състои и без възражения! Ето, напразно тя така... - А моето детенце окончателно се стресна! - възмути се вече моята майка. - И от какво там има да се стряска?! - Тангирра вдигна чашата си, сръбна си от течността вътре и вече по- спокойно: - Като че ли ние двете с теб не знаем, че няма от какво изобщо да се страхува. - Ние може и да знаем, но Дея... - укори я мама. - Дея - лейди Тьер се обърна съм мен, - повярвай, изобщо няма от какво да се боиш. Точно обратното, ще бъдеш във възторг! „Риан ще ми подари шеста сватбена рокля!” - едва не изтърсих аз. Но си замълчах. Първо, защото изобщо не исках да повдигам темата за роклите, а второ, защото се досещах как да отвлека лейди Тьер, пък и себе си, от деликатната тема, и дори от необходимостта да бъда охранявана. И коварно, стараейки се да не се усмихвам, споделих: - Ние бяхме при някакъв Тъмен властелин, той е такъв грамаден с рога и крила. Изражението на свекромонстъра се измени моментално. Продължавайки с мъка да потискам усмивката си, добавих: - Риан го покани на сватбеното тържество утре... Вокалът се изплъзна от пръстите на лейди Тьер, падна на пода и се счупи. - А освен това - невинно продължих аз, - Риан е поканил всички членове на ордена на Безсмъртните... Избухна златен пламък. Когато останахме сами, мама се наведе да събира парчетата от бокала, аз се втурнах да й помагам, но в момента, когато приключихме и аз седнах на мястото на лейди Тьер, мама тихо попита: - Деюшка, ти обичаш ли го? Виждах, че мама беше се уморила през този дълъг ден и че се чувства неловко в тази огромна богата къща и особено, когато наоколо се навърта блестящата Тангирра Тьер, но в същото време до дълбините на душата ме трогна, че единственото, което интересуваше мама в този момент и в този брак, бяха моите чувства. Усмихвайки се, искрено отвърнах: - Много го обичам, мамо. Тя кимна, приемайки отговора ми и добави едва чуто: - Той е... плашещ. - Има нещо такова - бях принудена да призная аз. - Нещо? - мама слабо се усмихна. - Деюшка, при звука на името на лорд Риан Тьер се разтреперват даже драконите. Той е опасен, дъще. Спомних си за кръвта на аргатаеррите и си помислих, че мама дори не може да предположи доколко наистина е опасен магистърът. Но нямах намерение да говоря за това, а само произнесох: - Риан ме обича, мамо, а аз не си представям живота си без него. - От какво тогава се боиш толкова? - директно ме попита моята обикновено толкова тиха, мълчалива и стеснителна майка. - Дея, аз няма да убия Риан Тьер, дори и моите подозрения да се потвърдят - с мъка сдържайки усмивката си, произнесе властелинът на Ада. - Заради теб, няма. - Аха, излиза, че аз напразно се тъпча тук, в не особено приятната компания на черните пясъци, така ли? - измърмори магистър Еллохар. - А ти изобщо вземи и си затвори устата - без злоба го посъветва лорд Арвиел, - ти нямаш красиви изпоплашени кафяви очички, така че мнението ти не се зачита. В първия момент аз не повярвах на чутото, а след това: - Благодаря! - искрено и облекчено въздъхнах аз. А следващите думи се откъснаха сами от гърлото ми: - А вие ще дойдете ли на сватбата? Еллохар се задави и се закашля, властелинът на Ада, напротив, реагира със спокойното: - Не, Дея, аз се появявам във вашия свят само в изключителни случаи, тъй като... - Всеки път, когато се появява, някой губи магията си, или пък друг я придобива, изместват се пространствените тунели, - започна да изброява магистърът на Смъртта. Аз настръхнах, спомняйки си за Тъмния властелин, който щеше да дойде на сватбата. - А от този момент нататък, малко по-подробно - спирайки да дъвче, настоя лорд Еллохар. Не зная дали си заслужаваше да го казвам, но аз обясних: - Тъмният властелин, един такъв крилат демон с огромни вити рога и тяло, покрито със светещи огнени руни, той ще дойде на сватбата... И веднага се успокоих, виждайки усмивката на Арвиел. Той протегна почти човешката си длан, докосна ръката ми, успокояващо я потупа и каза: И в гласа й нямаше нито смущение, нито мекота. - От всичко, мамо. Боя се от тази сватба, боя се, че всички ще ме гледат, а освен това... - и гледайки към пода, с шепот добавих: - и от нощта ме е страх... много. Разсмивайки се тихо, мама каза: - Лейди Тьер е права, Дея, от нощта няма защо да се боиш. - С ума си го разбирам - мигновено се отзовах аз, - но тук вътре всичко трепери и иска да избяга от сватбата! Мама отново се разсмя и после тихо попита: - И колко далеч ще избягаш, момичето ми? Аз бих искала да отговоря, но мама стисна дланта ми и продължи: - Преди да си помислиш за бягство, представи си поне за момент, че него го няма в живота ти. Представих си, пребледнях. - Страшно ли е? - усмихна се мама. - Страшно е - бях принудена да призная. - Ето това е най-страшното в живота, Деюшка, а не нощта, няма там от какво да се страхуваш, особено, когато обичаш човека. И аз бих се съгласила с мама, даже напълно бих се съгласила, само дето: - Той е тъмен лорд, мамо. Не разказах за обещанията на Риан по повод брачната нощ в пустинята и до самия изгрев, това беше прекалено интимно, пък и нямаше защо да плаша мама, достатъчен ми беше моят собствен страх. Избухна златен пламък, прекъсвайки разговора ни и насред спалнята ми се появи лейди Тьер. Откровено казано, аз наистина бях потресена от състоянието й - Тангирра беше бледа, ръцете й трепереха, пръстите несъзнателно мачкаха дантелената кърпичка, а изразът на лицето й беше смесица от ужас, потрес и откровен страх. - Какво се е случило? - неспособна да мълча, попитах аз. Тангирра поклати глава, след това накъсано издиша и промълви с нещастен глас; - Тъмният Властелин е повелител на Даррант, той, той... е висш демон, Д-д-дея - към края на фразата, лейди Тьер говореше направо с усилие. - Но ако на сватбата дойде В-в-властелинът, ние... ние н-н-не можем да не поканим и Повелителя на Ада... а... - Не, лорд Арвиел няма да дойде - уверено казах аз. Лейди Тьер, преставайки да потръпва при всяка своя дума, удивено ме погледна и аз поясних: - Той е против този брак, така че... Аз се сепнах, забелязвайки изражението на мама, но и лейди Тьер не изглеждаше по-добре, а аз нямах намерение да разказвам, че повелителят на Световете на Хаоса се бе опитал да ме даде на лорд Еллохар, при това принудително. И затова просто повторих: - Властелинът на Ада няма да го има. Но лейди Тьер продължаваше въпросително да ме гледа и в очите й се плискаше първобитен инстинктивен страх и аз разбирах причините за него - ако лорд Арвиел по някакъв начин разбереше, че във вените на Риан тече кръвта на аргатаеррите, нямаше да има сватба, щяхме да присъстваме на погребение. И тогава осъзнах, че ако съм права и Даррант е държава, основана от демони, избягали от Хаос по време на войната между висшите демони и аргатаеррите, то... То Риан беше и техен враг, нали така?! И някак дълбоко се зарадвах, че на сватбата ще присъства и магистър Еллохар... Ако присъства... - Мисля, че ми е време да спя - ставайки, измърморих аз. Мама топло ми пожела приятен сън, лейди Тьер извика камериерките и провери още веднъж магическите решетки на прозорците ми. След това недоволно ме погледна, когато отпратих прислужниците и излезе. А когато вратата се затвори зад гърба й, оставяйки ме най-накрая сама, аз дръпнах нагоре ръкава си и стиснах възелчето на невзрачната гривничка от прежда, призовавайки този, който беше приятел не само на Риан, а се беше превърнал и в мой приятел. Затанцува син огън. На крачка от мен, сякаш предлагайки ми избор - да вляза в кръга от огън или не. Аз смело пристъпих в пламъците. Едва огънят угасна, отгоре ми се стовари гробищен студ, сковавайки ръцете и краката ми, аз се озовах в пълна тъмнина, където несвикналите с мрака очи, нищо не различаваха. - Две крачки наляво, на облегалката на стола е наметалото ми, облечи се - прозвуча гласът на магистър Еллохар. Следвайки указанията му, стигнах до стола, опипвайки, намерих дрехата, загърнах се, сгрявайки се моментално, а след това няколко дълги секунди стоях, позволявайки на очите си да свикнат с полумрака. И едва по-късно забелязах, че се намирам в пещера, до чиято далечна стена стои прикованата Саарда, а трима адепти на Смъртта в черни, прилепнали костюми нещо правят около безчувствената вещица, докато на десетина крачки от мен стоеше магистър Еллохар и скръстил ръце пред гърдите си, мрачно ме гледаше. - Тъмни - нервно поздравих аз. - Кошмарни - унило отвърна магистърът. И веднага попита: - Какво става, Дея?! Загръщайки се по-плътно в наметалото, аз се приближих към тъмния лорд, чувствайки се неловко и да, определено не на място в тази просторна... изтезателна. Там, до стената изхърка дошлата на себе си Саарда и на мен окончателно ми се прииска да се озова по-далеч от тук, но все пак, първо трябваше да попитам; - Лорд Еллохар, вие ще присъствате ли утре на сватбата? По тънките устни се плъзна язвителна усмивка и магистърът саркастично се поинтересува: - На кой от етапите й ми предлагаш да присъствам, прелест моя? Изчервявайки се моментално, аз не успях да отговоря веднага, впрочем, лорд Еллохар не ми позволи да го направя, въздъхвайки уморено: - Няма да ме има, Дея, извинявай. Има кръгове на ада, през които не държа, не мога да минавам. Аз искрено ви желая щастие на двамата с Риан, радвам се за вас, но на вашата сватба няма да дойда. И до мен отново пламна синият огън, предлагайки ми недвусмислено да се махна оттук. Не ми оставаше друго, но когато пристъпих към огъня, магистърът на Смъртта изведнъж каза: - Стоп. Аз спрях. Той се приближи почти безшумно, след това чух заповедното му: - Продължавайте. Избухна син пламък. Когато пламъците стихнаха, се озовахме в таверна. И не просто в някаква таверна - в таверна в Хаос. При нашата поява се поклониха разни неживи, застинаха като изваяния два грамадни паяка, които окачаха под тавана връзки сушен лук, стресна се огърът, който отвори вратата, понечи да влезе, а след това явно размисли, когато забеляза принца и сега се чудеше как възможно най-вежливо да се изпари. Лорд Еллохар никого не погледна, не отвърна на ничие приветствие и заради това, нехората се изплашиха още повече. Нехората, не аз. Кимнах на двамата вампири, които бях видяла в другата таверна предишния път и те също ме бяха познали, пристъпих към вратата, прикривайки бягството на огъра и чух от него искреното „Благодаря”, след това придържах вратата, докато компанията змиехора, които седяха на близката масичка, изпълзя чевръсто навън. Странна работа, когато се бях озовала в Хаос за първи път, аз треперех от ужас, а сега... та те почти по нищо не се различават от жителите на Тъмната империя, само дето диетата им е малко по-кървава, а колкото до всичко останало... - Дея - раздаде се откъм тезгяха, към който се бе приближил лорд Еллохар, - ти гладна ли си? - Не, магистър, аз днес прекарах на трапезата с роднините си не по-малко от шест часа, така че изобщо не ми се яде, благодаря. Той нищо не отговори, а аз се натъкнах на умоляващите погледи на един горгул и двама низши демони, които, знаех го със сигурност, обожават човешкото месо... Милосърдно им отворих вратата и я подържах, докато те също си плюха на петите от таверната. И не само те - осъзнавайки, че съм на тяхна страна, покрай мен се шмугнаха крилати демони, две умъртвил, които някога бяха представлявали гущери, един василиск, както се полага в Хаос - абсолютно черен, който направи всички усилия да не ме закачи с опашката си, а аз, от своя страна, се постарах да прикрия отстъплението му. Удивително, магистърът стоеше с гръб към мен и не можах да си обясня как забеляза случващото се: - Дядо беше прав, от теб би излязла забележителна господарка на Хаоса. Увисналите под тавана паяци се пльоснаха на пода, но никой не им обърна внимание, всички, които все още не бяха успели да си плюят на петите, потресено се бяха вторачили в мен, а аз - не по-малко потресено - в магистъра. Самият лорд Еллохар, съобщавайки поръчката си на мъхнатия собственик на таверната, се облакъти на тезгяха и също толкова тихо, въпреки че го чуха всички, добави: - Аз те обичах, Дея. - Простете - тихо отвърнаха аз. Лорд Еллохар се обърна, уморено ме изгледа и по тънките му устни се плъзна странна, болезнена усмивка, а след това демонът произнесе: - На Риан му провървя с теб, ти си чиста, искрена, благородна, силна и вярна. Утре ще ме боли, но аз ще изгриза това чувство от сърцето си, така, както някога ми се наложи да прегризвам любовта си към Василена. Но аз искам да чуеш и да запомниш едно нещо, Дея - каквото и да се случи, знай, в този свят, а и във всички други има някой, на когото ти не си безразлична, който ще те изслуша и ще помогне, каквото и да се случи. В очите ми запариха сълзи и всичко, което можах да отговоря беше тихото: - Благодаря. Еллохар кимна и се обърна отново към тезгяха. Появи се стопанинът с поднос, натоварен с гозби под железни похлупаци. Според мен, подносът тежеше значително, паякът с усилие го носеше, но магистърът го взе с една ръка и удържайки го без никакво напрежение, тръгна към мен. А когато се приближи, избухна синият пламък. Черна пустиня. В момента, в който се пренесохме, краката ми затънаха в пясъка до глезените, а аз с мъка запазих равновесие и щях да падна на пясъка, ако не ме беше поддържал магистър Еллохар. - Сядай - изкомандва той, - пясъкът е топъл. Аз послушно седнах и едва тогава се огледах, за да удържа с усилие изплашения си писък - ние се бяхме разположили на върха на една от дюните, а долу, в подножието, обкръжен от пясъчна виелица, танцуваше с два огнени меча огромен червен демон... - Дядо - разнесе се викът на лорд Еллохар, - не се преструвай, че не ни виждаш, ти ни засече още веднага, щом се пренесохме в Хаос! И демонът застина. Вдигна ръце нагоре и мечовете изчезнаха... След това изчезна и ужасяващият демон, а към нас, по изграждащата се пред краката му пътечка от пясък, без да бърза, сложил ръце зад гърба си, вървеше лорд Арвиел, властелинът на Ада, повелителят на Световете на Хаоса! Той вървеше - висок лорд с лице на юноша и очи, подобни на които не притежаваше нито една раса, с черни коси, които контрастираха с бледата кожа, и като че ли към нас се изкачваше бог, поне бог... И когато стъпи на пясъка пред нас, лорд Арвиел склони глава, за да приветства мен, след което насмешливо се поинтересува, обръщайки се към внука си: - Да не би да искаш да повярвам, че си отмъкнал годеницата на собствения си приятел и възпитаник? Рен, това е смешно. Без да отговори каквото и да било, Еллохар се разположи на пясъка със скръстени крака, тръсна ръцете си, по които се плъзна огън, явно, за да не ги мие, след това свали капака от едно от блюдата, което се оказа изпечени до златиста коричка ребърца и произнесе: - Ето, погледни в тези изпоплашени очички и кажи на хлапето, че никога няма да убиеш Риан, че тя до такава степен се безпокои, че в нощта преди сватбата си, се шляе по мъже. А след това, магистърът на Смъртта най-спокойно пристъпи към оглозгването на месото от ребърцата и като че ли напълно изгуби интерес към нас. Аз се боях да дишам, властелинът на Ада бавно се отпусна на пясъка, без да сваля погледа на внимателните си червени очи с три зеници от мен, а аз... аз нищо не можах да кажа. - Чувствам страха ти - бавно проговори демонът. - Усещам как бие сърцето ти... - Докарвам те до припадък - насмешливо го прекъсна магистър Еллохар. Повелителят на Световете на Хаоса хвърли недоволен поглед на внука си, но към мен се обърна с усмивка и попита: - Има ли вероятност от загубване на съзнание? - Да, честно казано - признах си аз. - Боиш ли се от мен? - по-скоро утвърдително, отколкото питайки, измърка лорд Арвиел. - Това... учудва ли ви? - предпазливо попитах, произнасяйки с мъка всяка дума. И лицето на властелина на Ада се измени. Демонът престана да се усмихва, вече не си играеше, не, сега той замислено се взираше в пясъците. - Няма да стане - откършвайки парче хляб, произнесе магистър Еллохар. - Ако ти имаш намерение да пречукаш мъжа й, а след това, при първа възможност, и първородното й дете, то давай, кажи й го, гледайки право в очарователните й, но уплашени кафяви очички. Давай, дядо, ти нали си силен и могъщ! Прозвуча подигравателно и само поради тази причина аз не осъзнах веднага смисъла на това, което беше казал магистърът на Смъртта... Затова пък, смисълът стигна до мен... - Дея - лорд Арвиел ме погледна и наистина взирайки се в очите ми, тихо каза: - Аз няма да пипна с пръст нито едно от децата ти. Той произнесе това като клетва, но в този момент язвително се намеси Еллохар: - Деца там засега няма, тя изобщо е още девственица, дядо, така че, не се зачита. Ние сега конкретно за Риан говорим и... По лицето на властелина на Ада пробяга грозна гримаса на ненавист, но магистърът на Смъртта неочаквано твърдо произнесе: - Аз гарантирам за Риан! - За Тьер, аз имам определени подозрения - раздаде се басовото ръмжене на властелина на Световете на Хаоса и пясъкът, сякаш отзовавайки се на неговия глас, засъска, завибрира, като че ли оживявайки. - Когато получиш доказателства, тогава и ще го обсъдим - меланхолично произнесе Еллохар. - А сега дай клетва на полумъртвата от страх булка, че няма да убиваш този, без когото тя не си представя собствения си живот. Между другото, на моята прелест и така й е тежко, сватбата й я организираха за два-три дни, роднините й се изсипаха на главата, предстои й да наваксва учебен материал... А най-страшното, на нея изобщо не й провървя, лейди Тьер й се падна за свекърва! Освен това, добави и ужасния, но напълно естествен страх на невинно момиче пред първата брачна нощ и повярвай, ако на някой тук му е гадно, то това е Дея. А ти тук се гавриш над детето! А между другото, уж си голям и силен, проблемите с разделянето с невинността вече триста години откакто си ги надраснал, може и повече, а хлапето го е страх. Влез й в положението, дядо. След целия този монолог, аз седях цялата червена като рак, а на властелина на Хаоса му стана явно неудобно. Комфортно се чувстваше явно само лорд Еллохар, който след като си изля душата, се върна към оглозгването на ребърцата. А на мен вече просто ми се искаше да потъна под земята! - Той е всичко на всичко древен демон, Дея, демон, който отдавна е напуснал Хаос и е прекарал няколко века в разлома си, той никога не би усетил опасността. Аз благодарно се усмихнах на най-могьщото създание във всички светове и склоних глава в знак на почит. И изведнъж около мен се издигнаха пясъчни стълбове. Те като черни струи удариха в небето, затъмнявайки слънцето, а когато се сгромолясаха на земята, се оказа, че ние с властелина на Ада сме останали съвсем сами! Магистър Еллохар и неговата вечеря никъде не се виждаха. Лорд Арвиел отново протегна ръка и докосна моята, тихичко казвайки: - Довери се на Тьер в първата нощ. Ти и досега си му доверявала живота си и той никога не те е подвеждал. Сега пак е време да се отърсиш от страховете и да прогониш тревогите си, просто се довери на този, когото обичаш повече от живота си. Пясъкът отново се взриви около нас. Когато се посипа по земята, се изясни, че седя на абсолютно същото място в безкрайно черната пустиня на Хаоса, до намръщилия се магистър на Смъртта и повелителят вече не е с нас. - И какво ти каза той? - мрачно се осведоми лорд Еллохар. - Истината - прошепнах аз. - Истината, за която почти бях забравила... - М-м-м - проточи директорът на Школата за Изкуството на Смъртта, откъсвайки някакъв печен крайник и подавайки ми го върху чиния, - искаш ли бутче на гевейк? Усмихнах се, взех месото, което ми подадоха, а след него и къшей хляб и се присъединих към вечерята в черната пустиня. - Красиво е тук - отбелязах след известно време. - Да, хубаво е - съгласи се лорд Еллохар. А след това, изтривайки пръстите си, тихо каза: - Ще дойда утре. - Благодаря - искрено отвърнах аз. Магистърът на Смъртта надникна в очите ми, тежко въздъхна и с насмешка сподели: - Все още имаме шанс именно така да прекарваме семейните си вечери. Скривайки усмивката си, отговорих: - Аз много обичам да ги провеждам в библиотеката. - Библиотеката не е вариант - някак колебливо произнесе магистърът, - явно ми е минало вече времето за учене. А Риан обича библиотеките. - Зная - отговорих едва чуто. Магистърът кимна. Ние поседяхме още малко, след това ни погълна синият пламък. Пренасянето беше главозамайващо, но още по-плашещи се оказаха внезапната силна прегръдка на магистър Еллохар, неговото тихо: „Бъди щастлива, Дея” и благоприличната целувка по челото... И аз се озовах в своята спалня в дома на Риан, под потресените погледи на майка ми, лейди Тьер, две шивачки, сестрите ми и лелите, които, кой знае защо, също бяха тук. - Не е избягала - разнесе се откъм табуна лели, когато огънят угасна. - Слава на Бездната - въздъхна лейди Тьер. А аз, въпреки че не се зарадвах особено на присъстващите, побързах да съобщя на свекромонстъра: - Властелинът на Ада няма да присъства на сватбата. И едва след това се осведомих: - Никой ли няма желание да остави булката да поспи преди едно толкова важно събитие като бракосъчетанието? Леля Оллин мълчаливо се приближи до прозореца и дръпна пердето - там, зад стъклото, вече сияеше изгрялото слънце, тоест, нощта просто беше отминала. И това беше денят на моята сватба! А аз едва се държах на крака! - Значи, така - лейди Тьер махна с ръка и завесата се затвори обратно, потапяйки спалнята в полумрак, - Дея, лягай си. Нас няма да ни има четири часа. - Но - леля Деор възмутено ококори очи, - ние сме длъжни да подготвим невястата, всички обреди... Оказа се, че е достатъчен само един поглед на свекромонстъра, за да накара леля ми, която не се гнусеше да спори дори с Руй, просто да млъкне. И когато се възцари тишина, лейди Тьер произнесе: - Това е сватба... по обичаите на... - беше очевидно, че тя трескаво подбира израза, - кантората за частни разследвания „ДеЮре”, а не по традициите на Приграничието. И затова, сега Дея си ляга да спи, а песнопенията и роднинските наставления ще й ги дадете по-късно. - Кога? - тросна се една от омъжените ми сестри. - След сватбата - изсъска лейди Тьер. Избухна златен пламък и в спалнята не остана никой, освен майката на Риан. Тангирра погледна право в очите ми и едва чуто попита: - Как ти се отдаде? Честно отговорих: - Магистър Еллохар ми помогна, а след това просто помолих повелителя Арвиел. Мълчаливо кимване и отново тихо: - Благодаря ти, Дея. А сега - в леглото! Когато най-накрая останах сама, с удоволствие последвах съвета. Сватбата Предпазлива целувка. Усетих я много ярко, като че ли малко слънчице ме докосна и се плъзна по устните ми, и да, мен отново ме целунаха, с безкрайна нежност, невероятно ласкаво, със старателно сдържана страст. - Кошмарно утро, на най-прекрасната от всички младоженки - дрезгаво прошепна Риан. Усмихвайки се и без да отварям очи, попитах: - Ти поспа ли поне малко през тази нощ? - М-м-м, разбира се, та нали през следващата имам намерение да будувам - весело ми отвърна той. И аз отворих клепачи. Риан лежеше до мен, върху одеялото, целият в черно, с коса, събрана в опашка на тила, с артефактите на рода Тьер, украсяващи китката и шията му. С тайнствено мъждукащи черни очи, които настойчиво изучаваха лицето ми. - Дочух - дланта му докосна бузата ми, - че си празнувала последната си моминска нощ в компанията на Еллохар... Не прозвуча като въпрос, но определено си беше именно такъв. - Не мина зле - усмихнах се аз, - гевейкът беше добре препечен, пустинята - много живописна, компанията... впечатляваща. - Значи не само Еллохар - мигновено разбра всичко Риан. - Не само - отново се усмихнах. - Ти наистина ли си спал? Магистърът кимна, след това отново се склони над устните ми и прошепна: - Часът е пет следобед, любима, след един час е бракосъчетанието. Като че ли ми плиснаха кофа вода в лицето и тя отми в Бездната цялото ми приказно настроение. Сгушвайки се неволно, се покрих презглава с одеялото и вече оттам измърморих: - Не искам сватба... - Както кажеш - милостиво се съгласи лорд-директорът, - тогава ще ни пренеса в Лангред, Унар ще проведе церемонията и... брачната нощ ще започне много по-рано отколкото смеех да се надявам. Отмятайки одеялото, издухах кичур коса от лицето си, начумерено изгледах Риан и измърморих печално: - Е, щом сватба, значи сватба... - На мен първият вариант повече ми хареса - съблазнително усмихвайки се, прошепна тъмният лорд. Сядайки в леглото, разтърках лицето си с ръце и със сипкав от съня глас, попитах: - А защо никой не ме събуди по-рано? Та те си мислят, че ще трябват и прическа, и грим, и рокля... - Аз забраних - последва спокойният отговор. Учудено зяпнах магистъра, но не се наложи нищо да питам. - Любима - Риан сви устни, но след това все пак си призна: - Нека да се изразим така: аз чаках тази нощ прекалено дълго. А цялата тази сватба може да върви... - красноречива пауза. - Така че, радвам се, че си се наспала. Не искам да се омъжвам. Не я искам тази нощ. Не... - А и аз се наспах до теб - заключи Риан. Аз се усмихнах щастливо и го прегърнах, искрено зарадвана, че си е починал. И прегръщайки го, нагло се възползвах от положението си на любимо момиче, прошепвайки: - Иска ми се да ме приготвят Зоел и Найвъри. - М-м-м - проточи Риан, карайки ме да легна на възглавниците и надвесвайки се отгоре ми. - Там, зад вратата, от една страна теб те дебне армия от роднини, които са почти озверели от очакване, а от друга - моята майка и нейните специалисти по красота, които не почти, а са напълно озверели от чакане, нали сред тях има и върколаци... - Найвъри и Зоел! - повторих аз. - Моля те! Лорд Риан Тьер се ухили, наведе се към устните ми и въздъхна: - Както пожелаеш. Изви се адски пламък. Аз стоях насред стаята с прозорци на цялата стени и потресено се оглеждах. Помнех дворцовите покои на лейди Тьер, за съжаление, не бих могла никога да забравя стаите на кронпринц Дарг, но сега, стоейки в покоите на Риан, не можех да разбера - нима той наистина беше живял тук? Сиви, драпирани с тъкани тапети стени, бюро под прозореца, книги навсякъде, писмени принадлежности и това е. В спалнята обстановката не беше по-различна - легло, шкаф, кресло. Аскетично. Изви се адски пламък. Аз се обърнах, очаквайки да видя Риан, но вместо него, от огъня към мен прекрачиха Зоел и Найвъри в разкошни черни с кърваво-червени апликации рокли, с високи прически и в сиянието на... мънистени гердани. Това, което най-много ме удиви бяха именно те, герданите. - Нали скъпоценностите са забранени - забелязвайки погледа ми, измърмори Зоел и обръщайки се, заповяда на някого: - Внасяйте! От пламъка се появиха шестима вампири в одеждите на дворцовата стража, които, гледайки упорито само в пода, се поклониха, след това под строй се насочиха към спалнята на магистъра, носейки две кошници с козметични и банни принадлежности, няколко странни белоснежни кърпи, кутиите с роклята, моята, единствената... и аз осъзнах, че все още ми предстои да обяснявам всичко на вампирките. - Кремовете и всичко останало изкопчихме от Ин Син - с най-очарователна усмивка ми съобщи Зоел. - Козметиката й е качествена - добави Найвъри. - Защото ние самите нищо не бяхме приготвили, лейди Тьер ни съобщи, че за сватбата ще те приготвят роднините - усмивката на Зоел стана кръвожадно-разярена. Аз дори изплашено отстъпих крачка назад. - А на жените от рода ви - сега кръвожадната усмивка принадлежеше на Найвъри, - беше заявено съвсем различно нещо, тоест че ще те обличаме ние! - И сигурно щеше да мине номерът - продължи Зоел, - ако не беше едно „но”, ако твоята леличка Руй, горейки от жажда за мъст, не се беше обърнала към Нощната стража, съобщавайки, че аз - вампирката се облиза, - планирам да изпия кръвта ти! - Стражите не ги пуснаха - продължи Найвъри, - но шумът на разгарящия се скандал накараха майка ти да дотича, а след това... - по-малката от сестрите Лангавер леко се смути и отмести поглед. По-голямата изхъмка и си призна всичко: - Ние се появихме - съобщи тя. - Слухът ни, както знаеш, е повече от добър, така че, патетичната история за обезкървената булка я чухме от начало до край! След това аз можах само да попитам: - Как е леля Руй?! На мен просто изобщо не ми хареса смутеното личице на Найвъри и срамежливата руменина, избила на бузките й. - Найвъри - напрегнато повиках аз. - Стига пък ти, Дей, Най само лекичко я ръфна, след това я изплю, разбира се - най-спокойно ме просвети Зоел. Аз се олюлях... - А след това, ние наистина нищо не успяхме да направим, защото се появи друг, значително по-голям и разярен от намесата и разкриването на собствения му план хищник и... и когато лейди Тьер се захвана с нея, госпожа Руй наистина беше за ожалване... - Но ние не я съжалихме - заяви Найвъри. - И не се намесихме - добави Зоел. Разбирайки, че нищо хубаво няма да чуя, повторих въпроса си: - Как е леля Руй?! - Нищо й няма - Зоел изобрази недоволна гримаса. - Тьер се появи - Найвъри тежко въздъхна, - сложи край на този фарс и се затвори при теб... да спи. И двете сестрички ме погледнаха с интерес. Стоях с най-невъзмутимо изражение на лицето и изразявах готовност да слушам по-нататък. - Това се случи в осем сутринта - като че ли подтиквайки ме към откровеност, с намек натърти Зоел. Продължих да стоя, изразявайки единствено готовност да слушам. - Той огради стаята с балдахин на тишината - вмъкна Найвъри. - Ясно, те просто са спали - осъзна всичко Зоел. И вече без прояви на повишено любопитство, довърши разказа си: - След това помощничките на ИнСин се сдърпаха със сестрите ти, икономът се опита да тушира нарастващия скандал и поръча пастички от „Златния феникс”. - Защо ли му трябваше - измърмори Найвъри, - неговата наивност ги обезпечи с боеприпаси. - Имаше бой - възбудено възвести Зоел, - и ние победихме! - Защото се измъкнахме от трапезарията и два часа се кискахме докато следяхме бойните действия през ключалката - издаде победната тактика Найвъри. - И когато се появи Тьер... - тържествена пауза от Зоел. - Ние бяхме единствените в работно състояние! - победоносно завърши Найвъри. И сестричките, безкрайно доволни от себе си, се спогледаха. - Всъщност аз помолих Риан да ви намери и да позволи вие да ми помогнете да се облека за сватбата - разбих аз теорията за победата им. Вампирките Лангавер ме погледнаха, свиха рамене и Зоел каза: - Нашият вариант е по-колоритен, но и този важи. - Но когато Тьер ни каза - Найвъри широко се ухили, - ние се прокраднахме до ИнСин и развъдника й за риба и свихме кремовете, сапуните и останалата козметика. - Те вече бяха толкова смазани от бой, че не намериха сили да се съпротивляват - осведоми ме Зоел. - Нямам думи - признах си аз. - На теб изобщо ти се полага да си траеш - зарадваха ме момичетата. И в момента, в който вампирите изчезнаха в огнения преход, изгаснал веднага след оттеглянето им, Зоел, потърквайки енергично длани, каза: - Е, и къде е нашата невероятна рокля? В този момент осъзнах, че на мен, рано или късно щеше да ми се наложи да усвоявам изкуството да лъжа. Така че, стиснах зъби и започнах да се упражнявам: - Честно казано - аз смутено зяпнах пода и решително продължих: - Риан ми забрани да обличам вашата рокля! Наложи ми се моментално да съжаля за думите си. Защото раменете на сестрите Лангавер унило и синхронно се отпуснаха, те престанаха да се усмихват и... - Пред всички да я обличам - продължих с опитите си да лъжа аз. - Но по време на обреда по обичаите на тъмните лордове... Зоел се усмихна, погледна сестра си, тя кимна и по-голямата от вампирките също реши да ми признае нещо: - Всъщност, ние роклята я избирахме именно за тържеството... насаме, все пак, наясно сме, че Тьер не е от тези, дето биха позволили на всички да зяпат прелестите на жените им. - Освен това, в полумрака роклята става прозрачна - с най-очарователната си усмивка, ме осведоми Найвъри. - Време е - Зоел плесна с ръце, - да вървим, ще те къпем, младоженке. Найвъри се огледа наоколо и внезапно прошепна: - Золь, Тьер ме плаши. По-голямата Лангавер също хвърли поглед наоколо и сви рамене. - Золь, хайде да не му даваме Дея - още по-тихо настоя Найвъри. Досещайки се, че не й е харесал видът на като че ли необитаемите покои, аз се усмихнах и казах: - Риан практически никога не е живял тук. Вампирките се спогледаха, кимнаха и отново странно ме погледнаха: - Какво има този път? - попитах учудено. - Дей, ти си само на двайсет и една - неочаквано ме упрекна Зоел. - Бебешка възраст - потвърди Найвъри. Укоризнено поклащайки глава, аз се насочих към банята, мечтаейки си първо да хапна нещо за закуска, после да полежа в топлата вана, за да се събудя окончателно и... да не се омъжвам. Сега, когато около мен се навъртаха близначките, опасенията ми за сватбата отидоха на втори план, но колкото повече мислех за нея... И за това, че огромна тълпа ще гледа само мен... В този момент гръмна музика. Весела гномска музика, която тук, в императорския дворец, от построяването му не бяха чували! Песничката беше за това, как дебела мустаката гномка си избирала мъж - и този не и харесвал, и онзи, другият злато нямал достатъчно, по-другият бил грозен. - Какво става тук изобщо?! - попита потресената Зоел, влизайки в банята след мен. - Дея, стой, ще ти приготвя водата. А музиката тътнеше така, че като че ли стените се тресяха. Но крясъкът на лейди Тьер някак успя да надвика грохота. - ДРОУ!!! - Започна се - измърмори под нос Найвъри и се зарови до рамене в кошницата с козметични средства. Зоел напълни ваната, след това двете, обсъждайки нещо, започнаха да сипват в прозрачната вода всякакви непрозрачни субстанции. След няколко минути водата се превърна в нещо перлено, със сияние, което се преливаше от червеникаво до наситено-синьо. - Събличай се и влизай - изкомандва старшата Лангавер. Над двореца вече се разнасяше песничка за това, как стар гном решил за младичка да се ожени, та се заел да изкопае в полунощ гърнето си със злато, за да плати откупа, а от дупката изпълзяло умъртвието на първата му жена и се захванало да го упреква за целия изминал семеен живот. Припевът беше приятен: „Ой, не се омъжвай, гнома, недей”. - Дадената течност с основание предизвиква съмнения - искрено си признах аз. - Влизай вътре! - не прие доводите ми Найвъри. - Дей, щом музиката свири, значи, че първите гости вече се събират - съобщи Зоел, - а булката ни още не е готова! И аз се заех да се напъхвам във ваната. Подхлъзнах се, едва не паднах и неволно си спомних вълшебната жълтозелена вода в онова малко езерце, където седяхме с Риан и с лорд Еллохар след сражението в разлома. Беше толкова успокояващо - всичко беше минало, нямаше вече опасност, Саарда беше пленена, Листар - унищожен и на негово място беше Еа, но... днес ме беше не по-малко страх, отколкото в онзи проклет разлом, само дето се страхувах от нещо съвършено различно. На вратата се почука, някъде там, на вратата на покоите на Риан, а след това се раздаде гласът на Юрао. - Народ, пет и половина е, къде е моята булка? - Не знам, а ти вече имаш ли си булка? - подкачи го Зоел. - Ха-ха - Юрао явно не беше в настроение. - Дея вече облечена ли е? Аз точно се разкисвах във ваната в компанията на странната течност. Течността светеше... - Да - толкова уверено, че чак ми стана завидно, излъга Найвъри, - само червило остана да сложим. - Сериозно? - в гласа на дроу се промъкна ярост. - За изкуфяло умъртвие ли ме смяташ? Обясни ми тогава, какво правят тук роклята, аха-а-а, бельото, обувките и защо си слагате червилото в банята?! Близначките Лангавер се спогледаха и Золя предпазливо се поинтересува: - Юр, а откога се чувстваш като изкуфяло умъртвие? - ОТ ЕТО СЕГА! - ревна офицер Найтес. - Дея, за каква Бездна ти още не си облечена?! Потопявайки се до брадичка във водата, отвърнах: - А колко време имаме? Вратата се отвори! Юрао, забравил напълно за добрите маниери, застана в рамката й, облегна се с рамо на стената, скръсти ръце на гърди и мрачно попита: - Подигравате ли ми се? - Тьер е виновен за всичко - Зоел застана пред мен, закривайки ме от погледа на разярения дроу. - Колко ти отива този костюм! - опита се да му се подмаже Найвъри. - И трите ще ви удавя - не се поддаде на комплимента Юрао. Откровено казано, не ми беше лесно да разбера яростта на дроу - та нали той, като никой друг, умееше да печели време и да протака нещата, затова, предпазливо надниквайки иззад роклята на Зоел, попитах: - Юр, какво се е случило? - Свекърва ти ми се случва постоянно - злобно отвърна той. - И да, откъде на къде в списъка на познатите на Тьер се подвизава Тъмният властелин? Ясно, сега разбрах защо Юрао бе така озлобен. Спомняйки си вчерашната седянка на Риан и грамадния демон, аз казах: - Ти най-добре му намери колекционно вино, дузина бутилки ще стигнат и... - Стой! - прекъсна ме Юрао. - Ще си запиша. И той извади тефтер и надраска нещо в него, а след това спря, присви очи и едно такова отмъстително и коварно запита: - А защо именно аз трябва да се разорявам за скъпо колекционно вино?... Врътна се, припряно се запъти нанякъде, и от това някъде се разнесе гласът му, който успя да надвика музиката: - Лейди Тьер, може ли за минута? Вампирките се изкискаха и Найвъри произнесе очевидното: - Тръгна да си отмъщава. Не разбрах дали му се отдаде или не, но не мина и минута и ние чухме: - Така, влизам отново. Добре че водата, в която седях бе изгубила всякакъв намек за прозрачност, но Зоел отново ме прикри, когато Юрао се показа на вратата. - Дей - дроу пак се облегна на рамката на вратата, - имаме малки промени в програмата. - Какви? - отново надзърнах иззад вампирския тоалет. - Първо - тържественото ти шествие по стълбите ще бъде най-яркото събитие на вечерта и съответно - нейното начало - Юр измъкна отново тефтера си, зачете се в списъка и продължи: - След това всички пият за твое здраве. Той прочете още нещо и добави: - Така, тост, пият, тост, пак пият, отново тост... - Предлагам да преместим тостовете преди появата на булката - изказа се Найвъри. - Тьер също внесе подобно предложение - без да се откъсва от четенето на записките си, измърмори Юрао, - но тостът трябва да се произнася в присъствието на човека, за когото... - Абе, накарай ги да се надрънкат предварително - възкликна Найвъри, - по-малко проблеми ще имаме. - Или повече - коварно се ухили Зоел. - Какво си ми кръвожадно страшилище - усмихна се Юрао. - Така, след това идва кратно представление, след това - бракосъчетанието... Аз едва не изскочих от водата, спрях се, когато тя откри раменете ми и викнах: - Какво? Прикляквайки и записвайки нещо в бележника си, той раздразнено ми се тросна: - Не това бракосъчетание, а другото, по законите на Приграничието - след което записа още нещо и отново се обади: - Но само след подписването на окончателния брачен договор. Така, следва церемонията по законите на драконите, по... - Е-е-е - възмутено проточи Зоел. - Никакво „е-е-е”, или иди сама да се разправяш с Наавирр, той заяви, че е осиновил Дея и просто не е в състояние да се смири с брака й по някакви си варварски закони. Между другото, делегацията на старейшините на драконите вече пристигна, така че... В този момент направо ми се прииска да се удавя ей така, както си лежах във ваната. - След това идва бракосъчетанието в главния храм на Бездната по гномските обичаи - продължаваше да ме депресира Юрао, - след това - връщане в двореца, продължаване на обредните традиции на Приграничието, представление, късичко такова, тостове, танци, тостове, танци, тостове, танци, тостове. Така, ако след всичко това вие с Тьер все още се държите на крака, ви предстои танц на младоженците... - А ако не можем? - обречено попитах аз, едва сега осъзнавайки мащаба на празненството. - Тогава - тост - реши, без да се замисля Юрао. - А празнична трапеза изобщо предвижда ли се? - поинтересува се Зоел. - Да, разбира се - офицер Найтес внесе още някаква корекция, - веднага след тоста, който ще произнесе булката, младоженецът ще покани всички на масите. Мълчание. След това по-голямата от двете Лангавер замислено изговори: - Тьер няма да ги покани, не отговаря на статуса му. - Аха - Юрао отново се зае да пише нещо. - Тоест, никой няма да яде на празника? - уточни Найвъри. - Ще яде-е-е - дроу продължаваше писмените си занимания, веднага след тоста на булката ще изменим програлгата и в небето вместо „Току-що се ожениха”, ще се появи надпис „Бегом към плюскането!” - Юр! - укоризнено възкликнах аз. - Добре де - безгрижно се съгласи той, - права си, това ще е грубо и неуместно, по-добре така „Внимание, плюскането е малко!” - Съгласна съм, ще е по-ефективно - изкиска се Зоел. - Не трябва да пишете такива неща! - аз възмутено продължавах да фиксирам с поглед Юрао. Той, изправяйки се, оправи косата си, отмятайки златните прави кичури от раменете на гърба си, весело ми се ухили и ме посъветва: - Отпусни се малко. И изобщо, слагай си по-бързо „червилото”. Момичета - той намръщено изгледа вампирките, - имате двайсет минути. Само посмейте да не се справите! Ще се върна и отново ще прилагам мръсните си методи! - Срещу моминската ни чест? - кокетливо се поинтересува Найвъри. - Срещу гражданската ви съвест! - заплашително ревна Юрао. - Между другото, Дей - той отново ме погледна, - ти с роклята оправи ли се? - Намерих! - уведомих го бодро. - Това е добре, защото аз държах за всеки случай пет-шест - напълно сериозно съобщи офицер Найтес, след което се обърна и излизайки, повтори: - Двайсет минути! Когато вратата се хлопна зад гърба на дроу, Зоел се обърна към мен и каза: - Наслаждавай се на ваната си, ти днес си булка, на теб изобщо ти се полага да си почиваш. Найвъри я погледна през рамо и тихо отбеляза: - Юрао не би ни препирал напразно, навярно именно двайсет минути ще са нужни на лейди Тьер, за да узнае къде е Дея. Близначките се спогледаха. - Добре, имаш пет минути - на момента промени решението си Зоел, - ние отиваме да разопаковаме роклята. Стараейки се да освободя мислите си от всичко, реших да блаженствам колкото се може по-дълго във водата, но не мина и минута, когато откъм спалнята се разнесе възторженото: - Каква прелест! - Ето това са дантели! - О, прясна кръв, потресаващо е! - Изумително! - Разкошно! - Тъканта е невероятна! - А цветът?! И всичко това по повод моята рокля! Да, беше ми приятно, тъй като роклята от лейди Минарга наистина беше невероятно прекрасна. Но в този момент се блъсна вратата и двете вампирки, гледайки ме с плашещо жадни погледи, попитаха в дует: - Дея, къде намери това бельо?! Съвсем объркана, попитах с посърнал глас: - А роклята? - Бива я роклята, вече я извадихме, сложихме я на закачалката, теб те чака - нетърпеливо и разсеяно ме уведоми Зоел. - Ти бельото откъде си го взела?! - Признавай! - подкрепи я Найвъри. И на двете им бяха почервенели очите и дори кучешките зъби се бяха удължили, за ноктите - да не говорим. - Оттам, откъдето и роклята - измърморих аз, откровено обидена. Сестричките Лангавер престанаха да се зъбят, врътнаха се и отново излязоха. След минута отново се разнесе: - Дея, дори в Хаос не шият така, това е магия, при това, магия от висш порядък - авторитетно заяви Зоел. - И роклята също става. „Става”?! Да, аз наистина се обидих. Ето, взех и се обидих! И начумервайки се, не забелязах веднага, че и двете вампирки стоят на вратата и се усмихват. Еднакво се усмихват, така, че веднага ставаше ясно, че са сестри. На въпросителния ми поглед, Найвъри отговори с махване на ръка, дръпна Зоел след себе си, а аз останах да се кисна във ваната и... тревоги, безпокойство, опасения - всичко се стовари отгоре ми с нова сила. Помнех сватбите на по-малките си сестри, тържества, на които бях присъствала почти на бегом и всичко, което бях виждала, бяха щастливите усмивки на младоженците, а цялата суета и приготовления ме бяха подминавали. Но сега... Някъде в спалнята неочаквано се разнесе рев на огън, след това - гласът на разярената лейди Тьер: - Дея къде е? - Лорд Тьер я отмъкна на някакви извори - без и за миг да се запъне, излъга Зоел. Отново ревна пламъкът» а след това прозвуча тихият глас на Найвъри: - Добре, че не успяхме да разопаковаме роклята. - Да, вярно, слава на Бездната, с бельото се забавихме. - Тоест, вие дори не сте извадили роклята?! - възмутих се аз. А те взеха и не ми отговориха, за сметка на това, след минута се разнесе потресеното: - Тя е удивителна! - Невероятна! - Това определено е магия! - Дори не мога да си представя как е възможно да бъде създадено такова нещо! Докосвайки с пръст един от сапунените мехури на повърхността на водата и учудена от това, че той не се спука, а взе, че обидено отплува от мен, аз попитах: - Вие все още за бельото ли говорите? Тишина, а след това въпрос от Найвъри: - А за през нощта какво ще облечеш? Въпросът ме накара да се изчервя и аз реших, че мога да си позволя да не отговарям. След като неуспешно се опитах да спукам още един сапунен мехур, се потопих във водата, оставяйки на повърхността само връхчето на носа си. Във водата ми беше добре - спокойно и уютно и изобщо не ми се искаше да излизам от нея и да... се омъжвам. Щеше напълно да ме устрои вариантът - завръщане в Академията на проклятията, завършване на обучението, година и половина на разположение, за да се насладя напълно на статута на годеница и просто любимо момиче, вечери в компанията на Риан... Един проблем - лорд Тьер изобщо не беше съгласен с подобен компромис. - Дея - раздаде се глас някъде над мен, - Дея, времето е малко. А най-обидното беше, че Риан уж беше обещал да почака, докато завърша... - Дея - Зоел явно стоеше над главата ми, - изражението ти е такова, като че ли обмисляш как да се скатаеш от собствената си сватба. Аз изплувах над водата и триейки очи, кимнах, потвърждавайки предположението й. - Хайде сега, ама ти сериозно ли? - възмути се Найвъри. - Затваряй си устата - заповяда й Зоел. А след това едно такова, неуверено: - Има вариант да те напъхаме в кутия и да те изкараме така от столицата, но се боя... - пауза, - не, няма да стане, Тьер ще ни пречука. Всъщност, мога да поговоря и с Юрао, той със сигурност ще измисли нещо. Уви, аз имах сериозни опасения, че при евентуален опит за бягство Тьер ще трябва да се нареди на опашка - най-вероятно щеше да ме затрие собствената ми рода, в компанията на цялата оскърбена и гневна гномска община. Но дори това не предизвикваше спонтанно желание да се омъжвам! - Роклята ти е толкова красива - възторжено прошепна Найвъри. Да, роклята беше вълшебна! Изумителна, приказна, цялата моя и просто възхитителна. Освен това, роклята не беше една... И да, беше необходимо да запазя всичко в тайна до самата церемония... А никой не беше отменял и традициите на Приграничието, които, дори и в орязан вид, но си струваше да почетем... - Зоел - аз погледнах към старшата Лангавер, - прическата ми за роклята е готова, ще трябва само да изсушим и да разрешим косата. Удивено извила абаносовата си вежда, вампирката се поинтересува: - А грима? - Всичко е тук - аз посочих пръстена, който ми беше подарила демонесата. Сестричките учудено се спогледаха и Найвъри попита: - Тоест, ние фактически ще те готвим за брачната нощ? Изчервявайки се моментално, не можах да изстискам от себе си „да”, въпреки че предположението им беше абсолютно вярно. - Тоест, бельо, разпуснати коси и... стоп, как без грим?! - възмути се Зоел. - Ти имаш ли намерение да си негримирана на брачната церемония? Честно казано, да, имах намерение, тъй като изобщо не виждах смисъл да се гримирам преди сън - всичко, което трябваше да направя, беше да сваля пръстена и да остана в избраната от мен сватбена рокля, с разпуснати коси, без грима, който лейди Минарга беше направила, защото на мен ми беше трудно да се позная с него, а за всяка рокля той беше различен. - Дай все пак лекичко да те гримираме - предложи Найвъри, - но едва-едва, така, че в полумрака да изглежда естествено, но много красиво. - Очите ще подчертаем - каза Зоел. - Ако не ти хареса, ще го изтрием. И аз се съгласих. Не зная какво бяха насипали във водата, по-точно, какво вампирките бяха похитили от ИнСин и лейди Фай, но когато излязох от ваната, цялата ми кожа като че ли светеше - идеална, без петна, бяла, красива, та аз направо се почувствах като порцеланова кукла. - Тьер ще се побърка като те види - авторитетно заяви по-голямата от близначките Лангавер, когато аз застанах пред огледалото, омотана в кърпа. - Стига за тази нощ - нервно помолих вампирките. Но в същото време не можех да откъсна очи от собственото си отражение. Косата ми лъщеше и се преливаше и усмивката... а в погледа се беше загнездил страх. И той нарастваше и нарастваше. И колкото повече си мислех за това, толкова по-ясно разбирах - мен не ме плашеше толкова сватбеното тържество, колкото опасението от това, което щеше да се случи през нощта... Та нали тъмните лордове имаха една такава особеност - страстта за тях в буквалния смисъл бе огън. И ако аз не разделя тази страст... Риан щеше да разбере всичко. И аз навярно не се боях толкова от изгарянията, колкото от това да разочаровам магистъра. Но и изгарянията, все пак... - Дея, ти пребледня - ненужно ме информира Зоел, приближавайки се зад гърба ми и слагайки кърпа на мократа ми коса, за да я изсуши по-добре. Кимнах, без дори да се старая да скрия страха си. - Какво те тревожи така? - Найвъри застана от лявата ми страна, взе ръката ми и започна да я разтърква с някакъв крем. Само мълчешком свих рамене, тъй като не ми се искаше да лъжа открито, а да кажа истината... За толкова лични неща не се говори. - Правилно, не говори - похвали ме Зоел. - Найвъри, да побързаме. И аз зажумях, опитвайки се да не мърдам, тъй като вече знаех колко бързо са способни да се движат вампирките. Те се забавиха само веднъж, когато Зоел стегна корсета ми и двете с Найвъри решиха да се полюбуват на резултата. Резултатът наистина беше впечатляващ - аз, в мъгла от белоснежни блестящи дантели, с тъничка талия, с чорапи от почти прозрачна тъкан, които също завършваха с дантела. - Нямам думи - прошепна Найвъри. - Не зная къде си намерила това бельо, но аз съм готова да си продам душата за него... - въздъхна Зоел. В този момент вратата на покоите на лорд Тьер се разтвори с трясък. Не тази на спалнята, за щастие, впрочем, след миг дочух вбесеното „Дея!” на лейди Тьер и свекромонстърът връхлетя в спалнята. Магията на пръстена беше много проста - трябваше само да натисна златистото камъче и... Тангирра се закова на прага, взирайки се потресено в мен. Зоел и Найвъри зяпаха не по-малко потресено и изобщо взеха, че се отдръпнаха назад, позволявайки на пищната рокля да се спусне на метър и половина около мен. Аз също не се сдържах, погледнах се в огледалото и сърцето ми замря за миг, като вчера. Там, в стъклената повърхност се отразяваше висока, безумно красива лейди в нежно-златиста рокля. Тънка, стегната до невъзможност да си поемеш дъх талия, дълбоко, провокативно деколте, избродирана в тъмно злато лента, обгръщаща шията, - бледо-златисти ръкавици, избродирани със същите златни хералдически символи като тези по роклята, диадема, заплетена във високата, подчертаваща овала на лицето и откриваща голите рамене прическа и, разбира се, разкошния кринолин на роклята, преминаващ в дълъг шлейф. - О, Бездна, Дея, ти просто си прекрасна - потресено промълви лейди Тьер. - Лейди Лангавер, превъзходен грим, великолепна прическа... Нямам думи! Свекромонстърът наистина изглеждаше потресена. Зоел явно също се впечатли, тъй като първоначално удивено се втренчи в ръцете си, а след това - в прическата ми. Вампирката знаеше със сигурност, че към това, което се беше случило с косата ми, няма лично никакво отношение. - Възхитително - без да забелязва мисления диалог на Золя и ръцете й, продължаваше да шепти лейди Тьер. - Изумително, омагьосващо, разкошно! Това... това... Само след миг, обаче, Тангирра гордо изпъчи гърди, осанката й се превърна в нещо, изразяващо пълно тържество от победата и тя произнесе: - Изключително много се радвам да видя, Дея, че ти най-накрая си размислила и си избрала роклята, която приготвих аз, а не... - тя се прекъсна по средата на фразата и измърка: - Ще съобщя на майка ти и на роднините, че вече си готова. Ако си спомням добре, вие там в Приграничието имате още някакви традиции, нали? След което, тананикайки си весело, първата дама на Тъмната империя в червено-златиста рокля, която злостно нарушаваше изискването за цветовете на облеклото, вписано в поканите на Юрао, се врътна на пети и ни напусна. В този миг, аз отново натиснах златното камъче на пръстена и пак се оказах с разпуснати, още леко влажни коси и по бельо пред огледалото. - Охо - потресено въздъхна Найвъри. - Страшна работа! - поддържа я Зоел. - Дея, това каква магия е? - Демоническа - признах аз. - Дами, хайде да приключваме с обличането, моля ви! И двете вампирки, споглеждайки се, дружно се поинтересуваха: - А към бялата рокля няма ли такъв ефект? - Има, потвърдих аз, - но първо трябва да се облече. Тогава вече Зоел и Найвъри се разбързаха, тъй като все още трябваше да ми изсуша косата, да извадят обувките и ръкавиците и... И ето, именно когато Найвъри извади пантофките, аз чух: - О, всемогъщи, да бъде проклета кръвта ти! Да, обувките бяха невероятни - драконова кожа, тази, която младите дракони сменят преди първия си полет, много ценна, невероятно мека, матова, с миниатюрни диамантени капчици, които пресъздаваха рисунъка, който скрежът оставя по стъклата. Лейди Минарга беше отбелязала, че именно тези обувки биха могли да символизират Приграничието, където бях родена. Какво пък, пъхайки крака в обувките на главозамайващо висок ток, аз наистина изпитах усещане, подобно на това, когато стъпваш в току-що навалелия сняг... Токът, да, беше висок, но самата форма, меката кожа правеха обувките невероятно удобни... Освен това, можех да се почувствам доста по-висока, а до моя тъмен лорд, това нямаше да е маловажно. - Изумително - с мъка издиша Найвъри. - Какви обувки... - простена Зоел. На мен пък, в тях най-много ми харесваше това, което беше подчертала и лейди Минарга: „Крачетата изглеждат превъзходно, Дея”. В този миг вратата отново се разтвори и аз чех: - Дея, дъще, тук ли си? Вторият камък го натиснах доста по-нервно, знаейки, че походката на мама е бърза и пъргава и успях точно навреме - когато мама, сестрите ми и лелите влязоха, аз вече стоях насред стаята в ботушки до коляното, в рокля с нежно-прасковен цвят, избродирана с цветя и листа и с венче на главата. Зоел тихо изруга, но аз я чух и усетих как на бузите ми пламнаха две румени петна. - Колко си красива - мама спря на прага. Беше красиво, не споря. Към традиционната булчинска носия от Приграничието, лейди Минарга беше добавила ярък мънистен гердан, гривна в същия червен цвят, а и гримът съответстваше напълно. Впрочем, главният акцент бяха косите - не просто разпуснати, а украсени с цветя, които бяха вплетени в няколкото тънки плитчици, подчертаващи разпуснатите и леко навити кичури. Посипаха се възторзите на роднините ми, но Зоел, помнейки за изтичащото време, припряно изблъска всички навън, нагло лъжейки, че сега предстои един от тъмнолордовските сватбени обреди и лелите ми, заедно с клончета пелин и магарешки бодил, с които се бяха въоръжили, бяха принудени да махнат, без да им се даде възможност да проведат традиционното за Приграничието гонене на нечистите сили от невястата. И ако трябваше да съм честна, той щеше да е не само ненужен, а и напълно неуместен, като се има пред вид, че в стаята присъстваха двете вампирки, които определено не се отнасяха към „чистите сили” - Залости вратата - заповяда старшата Лангавер, когато всички се оказаха в коридора, - иначе наистина няма да успеем. Найвъри припряно заключи, наложи върху вратата и заклинание за неприкосновеност, а след това се обърна към мен. Лично аз само мимоходом забелязах всичките й манипулации, защото Зоел тъкмо вдигаше сватбената ми рокля. Моята удивителна, нежна, искряща като първия зимен сняг под утринното слънце рокля... - Дея, тя е възхитителна - прошепна вампирката. Думите свършиха и на мен ми се наложи да вдигна ръце над главата си, а сестрите Лангавер се заеха да ме облекат в това, което създаваше усещането за нещо, изтъкано от искрящи ледени лъчи. Моята вълшебна рокля. И когато безтегловната тъкан ме обгърна от раменете до талията, за да се разтвори надолу като нежна лилия, аз осъзнах, че съм затаила дъх и със затворени очи отлагам момента, когато ще се погледна в огледалото. - Знаеш ли - раздаде се замисленият глад на Зоел, - никога не съм си мислила, че могат да съществуват такива рокли. - Какви? - шепнешком попитах аз. - Които идеално подчертават всички достойнства на булката - отвърна на нейно място Найвъри. Аз отворих очи, погледнах се в огледалото, дъхът ми секна от възторг и кой знае защо, се усмихнах. Роклята не беше просто вълшебна, тя беше моя. Именно моя, реално моя, истинска. И в нея, аз не бях просто себе си - адептката Дея Риате, аз бях една изумително красива Дея, с неочаквано тънка талия, женствена фигура и в същото време като че ли изглеждах като нещо крехко, нежно, безтегловно... И вече никой не можеше да каже, че аз съм дребна и невзрачна човечка на фона на тъмните лейди, сега бях една стройна, висока, изящна... аз. И родена в Приграничието чистокръвна човешка девойка, и... принцеса. - Предполагам, че сега вече човешките жени ще ги погледнат с друго око - каза Зоел. - И правилно, вие сте красиви - Найвъри с възхищение ме гледаше, - че то сега в империята се носи: „Тролка ли е, човечка ли е, кой ги знае - като две мухоморки от една поляна са”. Ето сега всички ще пукнат от завист като те видят! - Че как иначе! - съгласи се Зоел. И отиде да вземе ръкавиците. А аз продължавах да се оглеждам. Взирах се в огледалото и се възхищавах, без да мога още да повярвам, че съм такава... Ето такава. - Жал ми е за Тьер - връщайки се с дантеленото великолепие в ръце, прошепна Зоел. - Не, на мен и досега ми беше жал за него, но сега, когато всички ще гледат неговата жена с отворени усти, без да откъсват очи, ще се побърка... - Аха - Найвъри взе едната от ръкавиците и започна да я опъва на ръката ми, - винаги съм си мислила, че сватбите им са такива закрити именно защото те са ужасно ревниви. - Направо невъобразимо ревниви - потвърди Зоел. А аз си спомних за брачната нощ и... страшно си беше. Много страшно, защото вече веднъж, след пристъп на ревност към сервитьора от „Златната арфа”, Риан беше изгубил контрол и избухналата страст беше огнена в прекия смисъл на думата... „Освен това, сине, твоят пламък на страстта, ако не бъде поделен между двамата, може болезнено да обгори” - спомних си думите на лейди Тьер... - А не може ли някак без никаква ревност? - с посърнал глас прошепнах аз. - Късно е, Дей, късно е - „зарадва” ме Зоел. „Ще се напия” - реших мрачно. След това, напук на всичките си страхове, приех и още едно решение - да се наслаждавам на тази вечер. Именно да се наслаждавам, защото аз никога досега не се бях чувствала толкова красива, и сигурно никога повече нямаше да бъда такава. Затова... - Има и було - съобщих аз и докоснах най-яркия камък на пръстена - святкащ диамант. Преображението беше мигновено - косата се вдигна и се подреди във висока прическа, подчертаваща лицето и контура на шията, тъй като един кичур се спусна до деколтето, а освен това... - Не, рано е, върни го както беше - заповяда Зоел. - И очите си затвори, без да мърдаш. Покорно се подчиних. Не разбрах какво именно вампирките правиха с лицето ми, но когато вдигнах клепачи... - Ти си красавица - авторитетно заяви старшата Лангавер. - А Тьер наистина разбира от жени - добави Найвъри. - А вие винаги ли ходите гримирани? - осведомих се аз. - Естествено - издаде тайната си Зоел. Започвах да разбирам, защо вампирките по красота не отстъпват нито на тъмните лейди, нито на елфийките. Просто те умеят да подчертават достойнствата си така, че за недостатъците не остава място! С пълна със съжаление въздишка отново натиснах диаманта и отражението ми се промени - аз отново бях булка, а не безумно съблазнителна, готова за първата си нощ девойка. Когато, затаила дъх, Зоел ми сложи тиарата с булото, сърцето ми заби три пъти по-бързо, ръцете ми затрепериха и аз... На мен отчаяно ми се прииска и мама, и лейди Тьер, и Верис, и Дара да разберат, защо толкова държа в деня на сватбата си да облека роклята, която сама съм си избрала. Почукването на вратата се раздаде, когато вампирките поправяха воала, който прикриваше раменете ми, ръцете и цялата рокля, чак до пода - Дей - раздаде се раздразнения глас на Юрао. - Дей, наистина е време. Зоел щракна с пръсти, вратата се отвори и партньорът ми решително се втурна в спалнята, за да замре с вдигнат за следващата стъпка крак... - Дея! - потресено издиша дроу. Аз се обърнах към него> щастлива както никога през живота си и попитах: - Добре ли е така? Юрао си пое дъх> после издиша и разстроено произнесе: - Бездна! Трябваше да пренесем подписването на договора в деня на сватбата, Тьер би подписал всичко, без дори да го погледне! - Та той и така подписа всичко - раздразнено напомни Зоел. - Е, да допуснем, не точно всичко - Юрао продължаваше да ме разглежда с възхищение, - двеста и седем точки той, заедно с тоя негодник гном, все пак успяха да отхвърлят. Дея - партньорът ми се усмихна, - Дей, аз знаех, че ти си ми красавица, но чак пък толкова... - Със сигурност на поне сто точки - ехидно вмъкна Найвъри. - На сто и петдесет, гарантирам! - съгласи се Юрао. - Аха, а ако ти беше накарал Тьер да подпише договора пред вратата на спалнята, то... - подхвана Зоел. - То просто би ми видял сметката - Юрао се отличаваше със способността си адекватно да преценява ситуацията. - Е, партньор, ще вървим ли? И сърцето ми замря. - Няма ли баща й да я съпроводи? - учуди се Найвъри. Юр отрицателно поклати глава и обясни: - До подножието на стълбите я водя аз, страхувам се, че господин Риате има слабо сърце. - Какво слабо сърце?! Та той е ловец - възмути се Зоел. - Да - Юр още веднъж ме огледа от глава до пети, - но ми се струва, че никой ловец, колкото и да е безстрашен, не може да издържи напрежението, когато дъщеря му я гледат с гладни погледи толкова хищници. - Е-е-е - Зоел със съмнение погледна Юрао, - хищникът там е само един - Тьер и него статусът го задължава да гледа така. Дроу й хвърли скептичен поглед, изхъмка и изговори: - Грешиш, красавице, много грешиш. Там доста желаещи ще се намерят - като започнем от Еллохар и завършим с Шейдер, който също се изтърси, а аз не мога някак да пратя в Бездната прекия си началник. Да вървим, Дея и не се бой, аз съм с теб. А аз се боях. Много. Обхвана ме такъв ужас, че краката ми се разтрепериха и коленете се подгъваха. - Дей - Юрао се приближи, взе ръката ми и я стисна, - Дея, аз съм с теб, така че, ако нещо стане, почукваме три пъти по стената, казваме „свои” и се изпаряваме, не се притеснявай. Притеснявах се. И ме тресеше все по-силно и по-силно. - Дея, долу, пред стълбите с нетърпение те чака Тьер - напомни Юрао. Тресеше си ме. - И той наистина ужасно много те обича, наистина - никога досега не бях виждала партньора си толкова сериозен. - И вие сте потресаваща двойка, знаеш ли, за такава любов като вашата легенди разказват и песни пеят, а ти я имаш и това е чудо. Аз вдигнах към него пълните си със сълзи очи. - И ти си чудо - Юрао се усмихна. Бездна, колко му бях благодарна в този момент. - Знаеш ли - той погали потрепващите ми пръсти, - тази вечер е твоя и ние направихме всичко възможно тя да бъде наистина вълшебна. Така че, отпусни се и просто се наслаждавай, това е твоята сватба, единствена и неповторима. И ние излязохме от покоите на Риан, държейки се за ръце, Юрао галантно премести ръката ми на лакътя си, чак когато стигнахме до стълбището. - Етикетът го изисква - уведоми ме той. - Аха, че досега изглеждахте като влюбена двойка - проговори Зоел, докато ни изпреварваше. - Дея, спрете за малко, искам да видя всичко отдолу, че да получа пълно впечатление. - Да, между другото, аз също - и Найвъри догони сестра си. Когато звукът на потропващите по стъпалата токчета затихна, Юрао стисна ръката ми и прошепна: - Хайде, Бездната да ни е на помощ! - Много ме е страх - прошепнах аз. - Всички булки се боят - увери ме партньорът. Аз стиснах очи с всичка сила, опитвайки се да овладея емоциите си... И продължи да си ме е страх... - Ще се напиеш - взе решение Юрао. - Аха - съгласих се аз. - Аз там свих няколко бутилки от колекционното вино, което домъкна лейди Тьер за Тъмния властелин, така че ще пием изискано и пълноценно. - Ти също ли ще се напиваш? - учудих се аз. - Че как иначе? - призна си Юр. - Когато всичко свърши, ще се натряскам и още как! И ние пристъпихме към стълбите... В момента, в който стигнахме до мястото, от което можеха да ни видят всички, събрали се долу, мен ме обхвана странно усещане. Нещо подобно чувстваш, когато се приближаваш към брега на океана и той притихва. Застива в едно синхронно движение, в единен порив и настъпва плашеща, абсолютна тишина... Вече не се чува ревът на вълните, шумоленето на пясъка на брега, шумът на вятъра... Нищо... - Не гледай надолу - с внезапно спаднал глас, ме посъветва Юрао, - само не гледай... И да, усмихвай се, ти си младоженка. Младоженка или не, но сърцето ми си имаше друго мнение - то взе и престана да бие. Просто престана и това е. Но все пак, Юрао беше до мен, аз чувствах подкрепата му, опирах се на лакътя му и именно това сигурно ми даде сили да направя следващата крачка. И още една, и останалите... А след това си спомних, че там долу са мама, сестрите ми, лелите и лейди Тьер, и Верис с Дара, а аз бях в моята сватбена рокля и именно тази мисъл ми придаде... даже не знам, навярно ми даде желание да направя нещо непредвидено, нещо хулиганско. - Между другото, не разбрах защо ти беше нужна тази колона по средата на витата стълба... - шепнешком попита Юрао, когато стигнахме до споменатата конструкция. - Сега ще видиш - обещах аз и предвкусващо се усмихнах. А след това погледнах надолу. И явно сбърках, защото първото, което ми се наби в очи, беше разстроеното лице на мама, застанала до баща ми и обкръжена от останалите ми роднини. Усмихнах се на мама и двамата с Юрао пристъпихме към първото стъпало. А след това всичко се получи като в приказка, при това, усещането беше такова, че именно аз държах в ръцете си вълшебната пръчица! Защото, когато ние, слизайки бавно и величествено, се скрихме от погледите на присъстващите зад колоната, аз натиснах втория камък на пръстена, вместо първия, както бях запланирала предварително. - Ух! - само каза Юрао, когато ме видя облечена във венчалната носия на булка от Приграничието. - Това е само началото - прошепнах аз. И ние се появихме пред очите на всички! Раздадоха се удивени възклицания, някой от роднините ми изкрещя „Плодородие и завет” - нашият традиционен за всички сватби в Приграничието тост, сред тъмните лордове и лейди се започна някакво изумено-възмутено брожение, а от ярост на лейди Тьер и почервеняха очите. Аз мило се усмихнах на свекромонстъра и ние, слизайки все по-надолу, отново се скрихме зад колоната. Внимателно докосване към първия камък и Юр беше принуден да отстъпи встрани, давайки възможност на кринолина и шлейфа да паднат до земята от тежестта на златния тоалет. - Разкошно - отбеляза партньорът. - Роклята на лейди Тьер? - Същата - кимнах аз. Излязохме иззад колоната. Тишината стана не просто абсолютна - тя беше оглушителна! Само дето аз не можах много добре да разгледам гостите заради сиянието на златната дреха, която заблестя под ярките празнични светлини. - Вече май и мен започна да ме стяга под лъжичката - продължавайки да върви до мен и съответно, завивайки зад колоната, прошепна Юрао. - Не бой се, партньор, аз съм с теб - върнах му собствените му думи. Черната рокля, лейди Минарга я беше подчертала с потресаващи, сложно заплетени бисерни украшения, белоснежна тиара украсяваше косата ми и след като бях натиснала третия камък, Юрао възхитено подсвирна и призна: - Много елегантно. Излязохме от сянката на колоната. Ръкопляскания, каквито изобщо не бях очаквала, разтърсиха цялата зала, овации, викове и отново „Плодородие и завет”. Почувствах се като вълшебница, която си играе с илюзиите пред очите на всички. Юрао не одобри четвъртата рокля, но призна: - Като контраст си я бива. - Нищо не разбираш - изсъсках аз, - тя е изцяло от охранителна магия, която и от лоши очи, и от проклятия и от завист предпазва. - Така ли? - удиви се дроу. - Тогава остани си с нея. Истинската ти рокля никой не успя да разгледа както трябва, а сега, като я видят по-отблизо, тъмните лейди ще изпопукат от завист! Аз укоризнено го погледнах и ние излязохме иззад колоната. Простата бяла рокля, украсена с шевици, направи доста по-слабо впечатление от предишните, но пък тя имаше червен като кръв пояс, украшенията ми също бяха алени и косите ми, на две тежки, обвити с червени мъниста плитки, се спускаха до кръста. Контрастът се получи, и въпреки че никой не пляскаше с ръце, гостите просто стъписано мълчаха. А аз... аз видях Риан. И целият свят, поканените, предстоящото преображение, сватбата, някак изведнъж загубиха всякакво значение. Това беше като да се разтвориш в един миг в черното мъждукане на звездното небе, като да потънеш в тъмен вир, като да скочиш в Бездната... за да полетиш. Усетих, че се задъхвам от заливащите ме емоции, защото така, както ме гледаше Риан... Юрао, без да забелязва състоянието ми, ме дръпна зад колоната. Там, скрита от всеобщото внимание, спрях, притискайки длан към гърдите си в опит да успокоя бясното си сърцебиене... - Всичко ще е наред - напомни ми партньорът. Аз кимнах и натиснах най-яркия камък на пръстена. И светът наоколо потъна в искрящо бяло сияние, а аз разбрах, че най-много от всичко ми се иска Риан да ме види такава - прекрасна невяста, която върви към него, за да му принадлежи навеки... Въпреки че навеки бе доста... - Колко пъти трябваше да почукаме? - нервно се обърнах към Юрао. Дроу се разсмя, потупа ме по ръката и отвърна: - Да вървим и да накараме всички тези надути аристократи да осъзнаят с какво съкровище се е сдобил твоят хитър Тьер. Бих искал да знаеш, че в тази рокля ти си истинска, Дея, най-истинската и потресаваща девойка от Приграничието, моят диамант. Стига толкова, и вземи да се усмихнеш, аз, между другото, такъв комплимент ти направих! Аз наистина се усмихнах и ние пристъпихме надолу по стълбите, за да заобиколим колоната за последен път и да минем по кристалните стъпала чак до арката от белоснежни цветя, увита с бисери и планински кристал. За да стигнем до този, който ме чакаше... И толкова ли не можа да почака да завърша академията?! - Юр, не искам да се омъжвам - изстенах аз. Партньорът, след злобен, възмутен поглед, мълчешком ме повлече след себе си и ние излязохме иззад колоната. Разнесе се дружна възторжена въздишка, което, между другото, не беше за учудване - когато роклята ти е ушита от майстор, който владее магията на Изкуството, единствената емоция, която може да предизвика такава творба е искрено, възторжено, потресено възхищение. И-и-и... някъде отстрани се раздаде възгласът на леля Руй: - Леле, леле, такава радост, най-накрая и старата мома я омъжихме! Аз и така вече не се усмихвах, а в този момент просто замрях. - Стара? - разнесе се гласът на някоя от тъмните лейди. - А на колко години е невястата? - Та двайсет и първото лято започна! - с патетичен силен шепот съобщи на всички моята благословена от Бездната леличка. Тишина, а след това отдясно: - Какво?! Такава младичка??? Уж-ж-жас! И къде само гледат родителите, направо дете дават на Тьерите! - Да, по-млада само Тангирра се омъжи, ама там обстоятелства имаше... - забърбориха помежду си тъмните лейди. - Да не би и тук?... - предположи някоя. Избухна огън. Само за миг и едновременно на няколко места. А когато угасна, аз мимоходом забелязах, че леля Руй и няколко тъмни лейди стоят обгорели, с черни от сажди лица, а когато хвърлих поглед към свекромонстъра и видях нейната абсолютно невинна усмивка и честен прям поглед, не ми остана и капка съмнение за това, кой именно беше виновникът за малкия пожар. - Всъщност, тя понякога ми харесва - прошепна тихо Юрао. Мислено се съгласих с него. А след това погледнах напред и се изгубих. Окончателно. Защото черните очи на магистъра на Тъмното изкуство вече не мъждукаха - в тях бушуваше най-черния от всички възможни огньове, пламък, като че ли роден от самия Мрак. Риан гледаше към мен, право към мен, единствено към мен, само мен и като че ли не забелязваше нищо и никого около себе си. И без да отмествам поглед от очите му, аз стъпвах по кристалните стъпала, но не чувствах стъклото под краката си. Не чувствах нищо повече, струваше ми се, че летя, че се нося във въздуха, че се издигам все по-нагоре и по-нагоре и всяка крачка е като удар на сърцето, като кратък полет в самата Бездна, като приближаване до най-важното в живота. Дори не забелязах как преминахме по кристалния мост, разбрах го, едва когато тате ме хвана за ръката, стисна дланта ми, а след това произнесе: - От огнище към огнище, от сърце към сърце, от извор към извор, в името на живота и продължаването на рода. Ритуална фраза. Фраза, която в Приграничието бащата произнася, предавайки дъщеря си в ръцете на бъдещия й мъж. Засега само бъдещ, докато не произнесе... - От огнище към огнище, от сърце към сърце, от извор към извор, в името на живота и продължаването на рода - ниският, леко дрезгав глас на лорд Риан Тьер се разнесе над цялата зала. Аз станах невяста. Невяста на тъмния лорд, който внимателно, предпазливо, като най-голямата от всички скъпоценности, взе ръката ми, издърпвайки я от мазолестата длан на ловеца от Приграничието. И тогава тате тихичко каза още нещо, нещо, което обичайно не се произнася: - Пази я... - Повече от живота си - също толкова тихо, отвърна Риан. Татко се усмихна, навеждайки се, ме целуна по челото и аз видях заблестелите в очите му сълзи. Момента го развали Юрао, изсъсквайки: - Без сълзи, ние едва започнахме церемонията. - Разкарай се, остроухи - намеси се лорд Еллохар, който, както се оказа, стоеше зад Риан. - И дръж, не ни разваляй церемонията. След което, магистърът на Смъртта подаде на дроу бяла кърпичка. Оглеждайки се, потресено осъзнах, че освен мен и тате се е разчувствал и Юрао, но дроу не плачат и затова партньорът ми делово си изтри носа, след което отново изсъска: - Добре, започваме. - Предлагам веднага да свършим - дрезгаво произнесе Риан. - И най-добре, продължавайте нататък без нас. Юрао невъзмутимо сви рамене и отстъпи, дръпвайки със себе си и баща ми. И в момента, когато се отдръпнаха, кристалният мост, арката и постаментът под нея затрепериха! Аз не паднах, само защото Риан ме държеше, магистър Еллохар пресипнало изруга, за което веднага поиска извинение, а цялата конструкция започна бавно да се издига във въздуха! И не просто се издигаше, куполът на балната зала, в която се провеждаше церемонията започна бавно да се разтваря, озарявайки всичко със светлината, пречупена през почервенелите от залеза облаци и в тази светлина роклята ми придоби нежно-розов оттенък. За роклята това може и да не беше зле, но когато моментално и костюма на Риан се оцвети в същия оттенък... И сребърно-белият на лорд Еллохар... - Няма свястна сватба без тупаник - изстиска от себе си магистърът на Смъртта. - Тьер, да прощаваш, ама ще започна да убивам някои ушато-брадати личности в пределно трезво състояние. - Почакай поне до първия тост - също толкова ядосано произнесе и Риан. - Не убивайте Юрао! - помолих аз. Споглеждайки се, тъмните лордове прекратиха да обсъждат темата, само магистър Еллохар раздразнено изсъска: - Потресаващо, на сватбата на най-добрия си приятел, аз целият съм... розов! Не знам защо, но това ме накара да се усмихна. А след това вече не ми беше до никакви усмивки, защото от висините, изпод самите облаци към нас започнаха да се спускат три дракона - златен, сребърен и изумруден! - Твойта Бездна, а аз все си мислех къде се размотава люспестият - язвително се обади Еллохар. Риан изхъмка, но премълча. А аз с широко разтворени очи разглеждах величествените дракони, летящи към нас. И ако можеше да се съди по възторженото мълчание отдолу, не само аз бях във възторг. В този момент лорд Еллохар напрегнато изговори: - Риан, това случайно да не би да е проклетият Гарлатарх, от дясната страна на люспестия мачок? - Сребристия? - уточни... вече мъжът ми. - Именно - потвърди магистърът на Смъртта. - Ти досещаш ли се вече какво ще се случи сега? Аз нищо не разбирах, Риан, намръщвайки се едва забележимо, произнесе: - Не мисля, че някой от тъмните е наясно с всички традиции на драконовата раса. - Ти си решаваш - подчертано безразлично отряза лорд Еллохар. Всичко, за което можех да си мисля в момента беше, че Наавирр не би направил нищо, което би могло да развали сватбата ми или да ми навреди и затова се усмихнах на златния дракон, който проблясвайки за миг, скочи на платформата в образа на моя приятел и партньор. Правейки крачка към нас, духът на Златния дракон свали от шията си масивна златна верижка, без думи я завърза на ръцете ни, свързвайки китките на сключените ни длани и покланяйки се церемониално, отстъпи назад. Втори на платформата се приземи изумруденият дракон и той, превръщайки се във висок мъж със сияещи зелени коси, се приближи към нас, застана на едно коляно, свали от шията си златна верижка и завърза глезените ни, карайки ме да изгубя дар слово от удивление. - Риан - напрегнато проговори лорд Еллохар, - това, разбира се, е един от най-ценните дарове на драконовото племе, но имай предвид - Дея може да получи способност да пътешества по световете, също така, както сега ще я получиш и ти... - Дея - не - шепнешком отговори лорд Наавирр, - аз да не съм идиот, че да й позволявам да се шляе без контрол където й се прище... И тогава аз не издържах и шепнешком попитах: - Какво става?! Изумруденият дракон, изправяйки се, ми се усмихна и с нисък гръден глас отвърна: - Даряваме на любовта ви способността да пътешества по световете, о, най-прекрасна. Стъписана и объркана, аз зяпнах дракона с широко отворени очи, но... но Риан развали всичко. - Разбирам всичко, безмерно съм ви благодарен, но ако още веднъж наведеш поглед по-надолу от лицето на жена ми, повторно ще се разходиш до Бездната, нищо че си дух! Драконът дори не се обиди, усмихна се разбиращо, кимна и вече, без да ме гледа изобщо, се отдръпна встрани. Сега от моята страна стоеше Наавирр, от страната на Риан, изумруденият дракон. А аз усетих как парят страните ми. Беше ми ужасно неудобно пред дракона. Но всички мисли по този повод се изпариха, когато сребърният дракон, разперил криле, се приземи на платформата. Крилете се оказаха огромни, от тях, като от елха, покрита със сняг, надолу се понесоха хиляди блестящи сребърни огънчета... А над притихналата зала се разнесе властен глас: - Обичате ли се вие така, че да сте готови да отдадете живота си един за друг? Тишината стана гробовна, иззад Риан отново изруга магистърът на Смъртта и тихо произнесе: - Искаш ли аз него тихо и скромно да го обикна до смърт, а вие с Дея да слезете надолу, за да не изцапаме случайно роклята на булката? - Лорд Еллохар, това е ритуална фраза, тя просто говори за силата на тяхната любов - раздразнено изсъска Наавирр. - Рокля като рокля, но Дея е прекрасна - вметна Риан. Без да реагира на забележката му, магистърът на Смъртта отговори на Наавирр: - Слушай, люспесто влечуго, сватбата по принцип предполага даряване на живот на многобройно бъдещо потомство, а разговорите за смърт изобщо не са по темата! Аз погледнах към сребърния дракон, забелязах, как бавно се присвиват от гняв очите му и високо отговорих: -Да! Тишина и злият глас на Риан. - Аз - да, и се постарайте да не задавате повече такива въпроси на жена ми. Секунда тишина и лорд Наавирр побърза да се намеси: - Старейшина Гарлатарх, моля да извините несдържаността на тъмните лордове, сам разбирате, тъмен народ са. Също така, моля да пропуснете въпросите за невинността на невястата, за чистотата и целомъдрието й - за това съм готов да гарантирам аз, както и за ума и добротата на приемната ми дъщеря. Отново пауза, докато аз чувствах как горят бузите ми от смущение, а магистър Еллохар язвително се поинтересува: - Вече успя да я осиновиш? М-м-м, с удоволствие ще споделя тази интересна информация с господин Риате, уверен съм, че той, като опитен ловец с удоволствие ще поизтупа прахоляка от люспите на един прекалено нагъл драк... - Лорд Еллохар! - не издържах аз. Тогава и сребристият дракон тихо, много тихо попита: - Братко мой Наавирр, а заслужава ли си да даваме това чисто и невинно дете на тъмните? Повярвай, ако питаха мен, отговорът ми щеше да бъде рязък и отрицателен. - Добре е тогава, че вас не ви пита никой! - изсъска лорд Еллохар. - Аз не бих я дал - игнорирайки магистъра на Смъртта, произнесе Наавирр, - но Дейка този... тъмен го обича толкова, че няма да може да живее без него, за мое искрено съжаление. Аз вече не се изчервявах, стоях пребледняла и осъзнавах, че под краката ми дори нямаше земя, в която да потъна от срам. Известно време беше тихо, след това сребърният дракон величествено възвести: - С властта на небето, със силата на светлината... - Тук всички са тъмни - обади се отново магистър Еллохар. знак на някого и домъкнаха още две маси с чаши, а аз потресена се взирах в желаещите да ни дадат съвети, а Риан простена “Бездна!” Лорд Еллохар измърмори нещо неразбираемо и се поинтересува заядливо: - Дея, прелест моя, чия, казваш, беше идеята да се организира сватбата по метода на брадатите? Аз изстенах мислено. - И какво следва сега по плана? - продължи подигравателно да се интересува магистърът на Смъртта. - Брачните танци на върколаците, хороводите на дриадите, песнопенията на гоблините? Ти не се стеснявай, прелест моя, разказвай, лично моят интерес е чисто академически, но направо ми е жал за Тьер. Риан, доколкото разбирам, брачната нощ ще се състои след четири-пет денонощия, затова отново съм готов да отбележа, че нормална сватба без тупаник не минава и да отида да видя сметката на остроухия и на люспестия. Обръщайки се към лорд Еллохар, изсъсках: - Не смейте да ми проваляте сватбата! Весело намигайки ми, тъмният отвърна: - Така става, когато настояваш за присъствието ми, прелест моя. Именно в този момент се намеси Риан: - Да започнем с това, че прелестта всъщност е моя и да завършим със същото. И ние млъкнахме, тъй като пред нас точно беше застанал майсторът-златар, почтеният господин Золер със съпругата си и ни се наложи да изслушаме поредната жизнена мъдрост: - Достойната лъжа струва много жълтици, но нека на вас никога да не ви се налага да плащате такива сметки. Всички аплодираха, а след това пиха. - Кълна се, че ще се домъкна на вашата сватба - заплашително обеща Наавирр. Сребърният дракон с тежка въздишка разпери още по-широко криле и аз, омагьосана от сиянието им, като през шепота на звездите, чух: - Да се съединят обичните сърца, да разпери криле любовта и да литнат душите! Да се отворят вратите на световете и да приемат общия им дъх, биенето на сърцата им и свързаните им души! Тогава верижката, с която Наавирр беше свързал ръцете ни, неочаквано, с тих звън, се разкъса и превръщайки се в две гривни, стисна китките ни, карайки ме да потръпна от студенината на метала. - И всяка крачка, от днес и до свършека на вековете, ще правите заедно! - обяви сребърният дракон. Верижката, която свързваше глезените ни, се превърна в тънки гривни, огласявайки всичко наоколо с тих, тържествен звън. Изведнъж, съвсем неочаквано, си дадох сметка, че вися във въздуха заедно с Риан. Вися на около метър над платформата и... - Любовта ви е истинска - усмихна се сребърният дракон, - тя никога няма да се стопи и да изчезне, а винаги ще ви окриля! А след това по-тихо и обръщайки се към Наавирр: - Но ако този тъмен се опита да обиди дъщерята, приета от драконовия народ, аз лично... Тогава платформата рязко рухна надолу! Ние с Риан останахме да висим във въздуха, в ореол от сребристи искри, но аз все пак погледнах надолу и забелязах Юрао, който беше спуснал съоръжението. В този миг аз се гордеех с партньора си, а след това... - Прекрасно разбирам, че под роклята има доста фусти, но все пак - Риан ме подхвана на ръце, - като се има предвид, че това вече са мои крачета, не ми се иска да им се любуват други... И ние започнахме плавно да се спускаме надолу, само дето един въпрос ме тревожеше: - На теб роклята изобщо ли не ти хареса? Магистърът ми хвърли внимателен поглед на черните си като самото Тъмно изкуство очи и търсейки с усилие думите, отговори: - Красива е, много. - Просто красива? - разстроих се аз. - Роклята е красива - напрегнато произнесе Риан, - но без теб, тя е просто парче плат, а ти в нея... - и погледът стана още по-тъмен. И аз бих потънала в него, ако отдолу не се беше разнесъл гласът на Юрао: - Малко по-наляво, лорд Тьер. И отново откъм него: - Скъпи сватове, за сватбения обред! Великолепно изпълнение, наистина великолепно! Лорд Гарлатарх, възхитен съм от вашето самообладание, то е невероятно! За младоженците! И когато ние с магистъра се отпуснахме на снежнобелия диван, се изясни, че Юрао, моите родители, родителите на Риан и драконлте весело вдигат чаши с пенливо вино! И пиеха съвсем сами. - Дроу ловко успокои драконите - лорд Еллохар се приближи до нас и седна от страната на Риан. Брадите на всички присъстващи гноми се удължиха. Аз хвърлих мимолетен поглед към пластинката, която уведомяваше, че това са места за младоженците, но... гномите си траеха, а тъй като аз бях булка, на мен според ролята ми се полагаше само да мълча. На Риан не му беше до това, защото след като долетя до дивана, продължаваше да ме държи на ръце и сега аз седях на коленете му. А това накара брадите на гномите още повече да се удължат... - Лорд Тьер - Юрао се появи абсолютно неочаквано, но много навреме, - сложете невястата да седне на дивана, сега й предстои да изслуша много умни мисли. Лорд Еллохар, много съжалявам, но гномските обичаи не предвиждат такава позиция като длъжност на втори младоженец, така че... Магистърът на Смъртта хвърли мрачен поглед към дроу. - Така че, диванът може да е малко тесен. Надявам се, че ви е удобно? - мигновено измени мнението си Юрао. - Бива - начумерено отвърна директорът на Школата за Изкуството на Смъртта. - Радвам се - моят партньор хвърли въпросителен поглед към Риан. С огромно нежелание, което дори не се опита да скрие, магистърът бавно ме сложи да седна до себе си, след това, размислил, обви кръста ми с ръка и ме притисна толкова близо до себе си, че... - По гномските обичаи... - припряно забърбори Юрао. Мен ме стиснаха така, че ми стана трудно да дишам. - И все пак, по обичаите на гномите - натърти дроу, - невястата трябва да седне малко по-встрани, за да могат жените да й изказват пожеланията си отделно от... Лорд Еллохар стана» заобиколи офицер Найтес и демонстративно седна от моята страна, тихичко и злобно отбелязвайки: - Готово, Риан, аз прикривам от тази страна. Лорд Тьер неохотно ме пусна и дори леко се отдръпна, но продължи да ме държи за ръката. Притичаха Зоел и Найвъри, бързешком оправиха роклята ми, булото, разпериха полата така, че тя падаше като водопади покриваше дори пантофките ми и се оттеглиха. Юр ме погледна и прошепна: - Нямам думи. Започваме ли? - Отдавна трябваше да сме свършили - каза Риан. Аз мълчаливо кимнах и видях кимването на Юрао в отговор. Като в приказка, въпреки че знаех със сигурност, че магията тук няма нищо общо, вляво от нас се появи масичка с пирамида от напълнени с вино чаши, до която застанаха Юрао, Зоел и Риая, която аз дори не очаквах, но бях много щастлива да видя. След това, и тук със сигурност бяха задействали някакво заклинание, пред дивана ни се разгъна червен килим със златни орнаменти и на него първи застанаха не някой тъмен лорд и лейди, а майстор Молес, един от старейшините на столичната гномска община под ръка със съпругата си, почтената госпожа Молес. Двойката гноми величествено пристъпи по килима към нас и майстор Молес заемайки най-гордата възможна поза, с разкрачени крака и ръка на кръста, изпъчил гърди и корема, в който те преминаваха, гладейки черната си брада, важно произнесе: - Ако тъмните дърпаха света само към себе си, той би се преобърнал. Единството на силните носи голяма отговорност! Аз лично може и нищо да не разбрах, но всички присъстващи гноми важно заклатиха глави, а гномките в очакване бяха се вторачили в госпожа Молес, аз също погледнах към нея. Почтената гномка важно ми кимна и произнесе: - Бездната е дала на жената две уши и една уста, за да слуша жената повече, а да говори по-малко. Мъдрост убийствена! Аз изстисках някаква усмивка, докато на госпожа Молес й ръкопляскаше цялата гномска община. Веднага към почтеното семейство се приближиха Юрао и Зоел с чаши с вино, гномите синхронно ги гаврътнаха, поклониха ни се и се отдалечиха. - Защо ли започва да ми харесва тази гномска мъдрост? - със замислен шепот произнесе лорд Еллохар, - Дея, ти слушай, слушай, умни неща те съветват. - Опитвам се да пресметна още колко такива умозаключения ще ни се наложи да изслушаме - мрачно и също много тихо проговори Риан. - Опасявам се, че много... - С основание се опасяваш - поддържа разговора Еллохар, - обичаят е на гномите и би трябвало да говорят само те, но се боя, че и тъмните ще се възползват. И колко прав се оказа магистърът на Смъртта, защото в момента, когато на килима се опита да стъпи следващата двойка гноми, пътят им беше преграден от вампири и към нас се насочи самият император на Тъмната империя. Тишината можеше да се реже с нож. Аз пък се взирах с нарастващ страх в приближаващия се Анаргар Анаргат, висок, облечен в черно със златен пояс, с гривна и медальон, проблясващ в разреза на туниката, което нарушаваше изискването за правилата в облеклото на поканените, наложено от Юрао. Косите му бяха срешени назад, нищо не скриваше нито лицето, нито злия, втренчен поглед на тъмните му очи, вперен право в мен. Побиха ме тръпки. - Така, просто за всеки случай - една невярна дума и аз ще се вбеся - с безразличен тон изговори лорд Еллохар. Изговори го тихо, само за нас четиримата. Императорът отмести към него злобния си поглед, но магистърът на Смъртта, усмихвайки се толкова широко, че проблеснаха не само дългите му кучешки, а дори и кътните зъби, добави: - Аз не съм роднина и не ме възпира някаква си кръвна жалост. Черните очи на лорд Анаргат пламнаха, но с най-предразполагащата си усмивка, императорът произнесе: - Ти не си и младоженец, Еллохар. Да, ударите сред тъмните се нанасяха винаги само с усмивка, но магистърът спокойно отвърна: - То и вие не сте сват, ваше тъмнейшество. - Достатъчно - отряза Риан. Магистърът на Смъртта и императорът още един миг продължиха да се пронизват с яростни погледи, след което лорд Анаргат високо, така че да го чуят всички присъстващи, произнесе: - Трябва да призная, че ми импонират обичаите на многоуважаемата гномска община - небрежно кимване приблизително в посоката, където стояха почтените гноми, а те отвърнаха с церемониални поклони. Императорът продължи: - Скъпи Риан и Дей-й-йя - той произнесе името ми с осезаемо напрежение, - доколкото разбирам, сега, по обичаите на гномите, аз трябва да кажа някакви мъдри думи, които ще озаряват бъдещия ви семеен живот? Отвърна Юрао, а не ние с магистъра. - Точно така, ваше величество. - Какво пък - императорът отново се обърна към нас, - великата мъдрост на древните гласи: Опияненият от вино ще изтрезнее, опияненият от жена - никога! И отново ни захлупи някаква тревожна тишина. Аз неволно стиснах дланта на Риан, а магистърът, с безукорно вежлива светска усмивка, кимна на вуйчо си и произнесе: - Не мога да не оценя високо това, че именно ти, вуйчо, както и аз самият, си убеден в истинските ми и вечни чувства към Дея. А също така, не мога да не ти благодаря за пожеланието и действително ще съм щастлив вечно да съм опиянен от любовта си към нея. Това е наистина невероятно усещане. В настъпилата тишина отчетливо прозвуча насмешливата забележка на лорд Еллохар: - Един на нула за Тьер - и гордото: - Това е тя, моята школа! Не ми оставаше нищо друго, освен да произнеса: - Благодаря ви, че ни дарихте с мъдростта, пренесена през вековете... Лорд Анаргат ми хвърли мрачен поглед, но в този момент към него се приближи Юрао с чаша вино и на императора не му остана нищо друго, освен да изпие всичко до дъно и под бурните овации на гостите на тази във всички отношения нестандартна сватба, да се отдалечи. А след това започна някакво стълпотворение! На гномските сватби мъдрости и пожелания изказват само най-достойните и почтените, докато тук пред килима се нареди огромна опашка. Всички гости решиха, че трябва да се включат в обичая. Всички присъстващи! По двойки и самостоятелно! Юрао обгърна с поглед това безобразие. И се започна! Пожелаха ни много злато, печалба, богатство, двайсет сина и колкото се получат дъщери, тревоги, и то повече, защото не се тревожи от нищо само мъртвият, разбирателство както между майката и детето, като под дете, явно имаха предвид мен, а освен това ни пожелаха никога да не се обвиняваме взаимно в нищо, защото „на който не може да пише, все перото му е виновно”. И това бяха гномите, просто те първи се бяха подредили, тъй като предварително знаеха, че ще уважим този обичай. Но след тях заприиждаха тъмните лордове и лейди и някак така се получи, че първи сред тълпата, облечена в пастелни тонове тълпа, към нас се приближи лорд Алсер! Лорд Алар Алсер, заедно със спътницата си - тъмноока слабичка дама, застана пред нас, изпъна крак напред и изпъчи гърди, безобразно и нагло пародирайки господин старейшината на гномската община, почтения Молес, пъхна ръка в разреза на туниката на гърдите си и важно произнесе: - По-добре е да пазиш грозна жена за себе си, отколкото хубава за някой друг! И да, отново настъпи тишина. Риан мълчаливо стисна зъби, Еллохар измърмори нещо и отвърна: - Както вече каза уважаемият господин Тансан - магистърът кимна на застаналия недалеч и вече успял ад се изкаже гном, - пази се от рвара отпред, от дракона - отзад, а от глупака - от всички страни. Рязко издишвайки, Риан заплашително произнесе: - Алсер. Но тъмният лорд, гледайки изключително към лорд Еллохар, изтърси още една мисъл: - Не върти любов с жената на приятел, за да не въртят любов с твоята жена. Направо физически усетих напрежението, обхванало и двамата магистри. Но директорът на Школата за Изкуството на Смъртта, подигравателно спокойно се ухили и бавно изговори: - Както каза почтеният майстор-ковач Доран, покойникът грижи няма, Алсер. Тишината стана гробищна. Не зная как щеше да свърши всичко, ако не се беше намесил Юрао с типично гномското: - Когато главата не мисли, кесията страда. Плащайте, лорд Алсер и по-бързо, бавите останалите, които напират да станат заклети врагове на лорд Еллохар. И по някакъв невероятен начин, желаещите на другия край на килима оредяха, разтвориха се и се разпръснаха с най-невъзмутим вид, като че ли никой не беше искал да одари младоженците с вековни мъдрости. Аз благодарно се усмихнах на партньора, лорд Алсер бръкна в джоба си, извади кесия с жълтици, мълчешком я предаде на дроу, Еллохар изхъмка и уж тихо, но така,че всички го чуха, каза: - Считай, че си купи още един ден живот. Алсер застина. Юрао внесе неочаквано предложение: - Можете да напишете чек. Спътницата на тъмния лорд отвори чантичката си, извади скрепена купчинка хартия със златни монограми. - Милейди има матримониални планове? - ехидно се поинтересува Еллохар. Тъмната се смути. - Алсер, теб сега ще те купят - продължи да се подиграва магистърът на Смъртта. - Милейди, за него стига и една жълтица. Окончателно смутена, тъмната лейди промърмори: - Струва ми се, че цената е прекалено ниска за... - Повярвайте, безбожно я завиших - прекъсна я Еллохар. - Но сватбата на моя приятел не е място за спорове, така че - една жълтица за последния представител на рода Алсер, наследник на четири замъка, дворец в столицата, земи в западната част на империята и... Магистърът на Смъртта не се стараеше изобщо да говори тихо, а и интонацията му привличаше всеобщото внимание, затова аз дори не се учудих, когато от тълпата се раздаде: - Давам две жълтици! - гласът беше звънък, момичешки. Но го надвика ревът на дама в явно по-зряла възраст: - Сто! Веднага, тук на място! Може и само за една нощ! Лорд Алсер посивя, а магистър Еллохар гръмко обяви: - Продадено! Мадам, приближете се и вземете вашия екземпляр. И веднага ви предупреждавам - ако реши да се оплаква от мъжка... несъстоятелност, не вярвайте на нито една дума, той с по четири на нощ се справя, лично съм го виждал. От тълпата гости напред излезе висока, масивна тъмна лейди на неопределима възраст, тържествено и гордо задефилира към нас, мълчаливо връчи на потресения Юрао кесия със злато и величествено съобщи: - Тук са двеста, можете да не броите. След което, блъсна встрани спътницата на тъмния лорд, хвърли плътояден поглед на Алсер, хвана го за ръка... - Еллохар-р-р! - изръмжа вбесеният Алар. Окончателно смутена, тъмната лейди промърмори: - Струва ми се, че цената е прекалено ниска за... - Повярвайте, безбожно я завиших - прекъсна я Еллохар. - Но сватбата на моя приятел не е място за спорове, така че - една жълтица за последния представител на рода Алсер, наследник на четири замъка, дворец в столицата, земи в западната част на империята и... Магистърът на Смъртта не се стараеше изобщо да говори тихо, а и интонацията му привличаше всеобщото внимание, затова аз дори не се учудих, когато от тълпата се раздаде: - Давам две жълтици! - гласът беше звънък, момичешки. Но го надвика ревът на дама в явно по-зряла възраст: - Сто! Веднага, тук на място! Може и само за една нощ! Лорд Алсер посивя, а магистър Еллохар гръмко обяви: - Продадено! Мадам, приближете се и вземете вашия екземпляр. И веднага ви предупреждавам - ако реши да се оплаква от мъжка... несъстоятелност, не вярвайте на нито една дума, той с по четири на нощ се справя, лично съм го виждал. От тълпата гости напред излезе висока, масивна тъмна лейди на неопределима възраст, тържествено и гордо задефилира към нас, мълчаливо връчи на потресения Юрао кесия със злато и величествено съобщи: - Тук са двеста, можете да не броите. След което, блъсна встрани спътницата на тъмния лорд, хвърли плътояден поглед на Алсер, хвана го за ръка... - Еллохар-р-р! - изръмжа вбесеният Алар. Без изобщо да реагира на проявите на неговата ярост, магистърът вежливо попита дамата: - Направо в родовия замък Тамарген ли да ви пренеса, лейди Наргин? - Бъдете така любезен - кимвайки, отвърна тя. Избухна син пламък. Когато двойницата изчезна, в балната зала се разнесе смях - сдържан - откъм Риан, който все още се опитваше да се държи прилично, весел и гръмък откъм Еллохар, който открито се подиграваше. А след това осъзнах, че всички само дето не се пръскаха в старанието да сдържат кикота си, най-много от всички се веселяха гномите, триейки крадешком сълзите си, без да могат да се успокоят. И дори лейди Тьер, която в началото се опитваше да изглежда възмутена, в крайна сметка не издържа, обърна се към съпруга си, опря глава на рамото му, докато собствените й рамене се разтърсваха и явно не от ридания. Но всъщност, ситуацията се получи доста неприлична, независимо, че развесели всички. И в този момент земята затрепери! Тя се разтърси толкова силно, че гостите едва устояха на крака, а чашите без съмнение биха се сгромолясали на пода, ако вече не ги бяха разнесли на присъстващите, така че паднаха само няколко, огласявайки цялата зала със звъна си. След това се появи черен дим. Черен, с проблясващи в сърцевината му мълнии, зловещ дим! И всички тези мътни плашещи кълба се намираха на пет метра от нас с Риан и магистър Еллохар! И... Едновременно избухнаха два щита, обвивайки ме едновременно. Единият беше ален, вторият - син. И Риан, и магистърът на Смъртта, на въпросителния ми поглед, отговориха д еднакво невъзмутими изражения на лицето. И тогава сред кълбящата се чернота се очерта огромен древен демон, крилат, с копита и опашка, с черни рога, проблясващи огнени руни и... - Тьер, мила Дея, поздравявам ви със сключването на този съюз! - избоботи Тъмният властелин на Даррант. - Между другото, защо през деня? - А затова, защото за през нощта никой не би ви поканил - отвърна Еллохар, преди Риан да успее да си отвори устата. Хвърляйки укоризнен поглед към приятеля си, магистърът на Тъмното изкуство стана и крачейки към демона, каза: - Много се радвам, че намерихте време да се отзовете на поканата ми, милорд. Половината от гостите ни в този момент безумно съжаляваха, че изобщо са се появили на сватбата - демоните и тъмните лордове бяха изконни врагове. Освен това, доколкото бях разбрала, Даррант и Хаос също враждуваха и ненавистта там беше вековна. Но мен искрено ме порази фактът, че лорд Еллохар също стана, също се приближи до демона и двамата с Властелина си стиснаха ръцете и си размениха репликите: - Виждам, че още не си овладял бойната си трансформация - ехидно се обади Тъмният властелин. - А ти все в нея си ходиш и още не си се оженил, защо ли?- не по-малко ехидно отвърна Еллохар, хвърляйки многозначителен поглед към острите рога и различните режещи израстъци по тялото на Властелина. Аз неволно погледнах към лейди Тьер - свекромонстърът стоеше бледа, също като императора на Тъмната империя, който се бе озовал до братовчедка си. И те не можеха да не разбират, че именно той, Анаргар Анаргат би трябвало да приветства един толкова важен гост като повелителя на Даррант, но императорът продължаваше да стои на мястото си. А земята отново затрепери. И дори не просто земята - като че ли завибрира самият въздух... И изобщо целият свят. Аз забелязах как веднага посивяха драконите, Наавирр и старейшините стояха до моите родители и родителите на Риан, как още повече побледнява лейди Тьер... как... Черен пясък удари в небето вляво от все още изпускащите мълнии черни кълба дим, които съпровождаха появата на Тъмния властелин. Изригна като че ли изпод земята, издигна се като стълб, изпъстри се с черни, златни, кървави искри и се разсипа, откривайки пред погледите ни три двойки - двама крилати демона- телохранители от клана Хедуши, СеХарел със съпругата си, и двамата в лилави одежди, великия лорд Арвиел и жена му - тъничка, стройна тъмнокоса елфийка, чиито изумрудено-зелени очи очароваха със сиянието си... - Бездна! - раздаде се отляво и лейди Тьер едва не се тръшна в безсъзнание. Поддържа я лорд Тьер-старши, докато майка ми попита: - Кои са тези, които сега пристигнаха? Лорд Наавирр се наведе и тихо й каза нещо, най-вероятно отговори на въпроса й, защото коленете на мама забележимо се подкосиха, добре, че тате успя да я подкрепи, а аз, независимо от уплахата си, станах от дивана и... - Един момент - произнесе Тъмният властелин. И изчезна в кълбата си дим. Риан, колкото и да беше странно, не приветства властелина на Хаос също така топло, както бе поздравил рогатия демон, а освен това, хвърляше и въпросителни погледи към Еллохар. Наложи се аз да... - Лорд Арвиел, колко се радвам, че приехте поканата ми! - възкликнах аз, бързайки към повелителя на Ада. Висшият демон ми се усмихна, още докато стремително вървях насреща му, хвърли одобрителен поглед на булчинската ми рокля, а след това се обърна към съпругата си и произнесе нещо церемониално на езика на Хаос и едва след това се обърна към мен: - Дея, запознай се, моята единствена съпруга, моята възлюбена, мракът на сърцето ми, повелителката на Световете на Хаоса, Дианея Дакреа - и отново към нея, - любима, именно заради това създание, осмелило се да отблъсне внука ни, аз реших, че си заслужава да сложа край на вековното противопоставяне между Ада и империята и да простя - изразителен поглед към пребледнелия император на Тъмната империя, - нашите древни врагове за... един ден. - Слушайте, магистър, а вие с повелителя на Хаоса случайно да не сте роднини? - прозвуча изведнъж отстрани. Всъщност Юрао се бе обърнал към Еллохар шепнешком, но в настъпилата тишина всички отчетливо чуха и въпроса и отговора: - Ти сега за какво намекваш, остроухи?! - За нищо - мигновено си изми ръцете Юрао, - просто се надявам, че разбирате - какъвто и да било търг по отношение на императора е неприемлив? Пауза, сдавен писък и гласът на някаква тъмна лейди: - Хиляда жълтици... Коя именно беше тази дама стана ясно на всички, когато прическата й се превърна във факел, а лейди Тьер, с най-невинно изражение на лицето, съпроводена от съпруга си, се запъти към нас, за да приветства повелителя на Ада и съпругата му Но още преди те да се приближат, лейди Дианея протегна ръка, докосна страната ми и с нисък, удивително приятен глас, произнесе: - Вие сте очарователна булка. Рядко се случва очите на невястата да сияят от щастие по-ярко от всички диаманти» украсяващи одеждите й. Вашите сияят, Дея. Ако позволите да ви наричам така. - Д-д-да, разбира се - аз бях ужасно смутена и... - Риан, наследник на рода Тьер - представи се приближилия се магистър, покланяйки се на съпругата на властелина на Ада. Елфийката кимна в отговор, разглеждайки тъмния лорд, а след това произнесе: - Чувала съм много за вас... и за - усмивката й стана по-широка, - мъчителните начини за вашето убийство. Лейди Тьер, която вече също се бе присъединила към нашата компания, се спъна и едва не падна. Аз трепнах, Риан успокояващо ме прегърна през раменете и с усмивка се поинтересува: - Предполагам, че вие, лейди Дакреа, като представител на един от най-опасните кланове на наемните убийци на Хаос, сте взела дейно участие в съставянето на този така увлекателен списък? Властелинът на Световете на Хаоса широко се усмихна, СеХарел измърмори нещо под носа си, повелителката на Ада уклончиво отвърна: - Естествено, че не можех да остана встрани, като се имат предвид обширните ми познания в дадената област. За мое искрено учудване се възмути не някой друг, а лорд Еллохар, изсъсквайки: - Какво?! - Това бяха теоретически прения по темата - мигновено допълни думите на жена си лорд Арвиел, - така да се каже, от любов към изкуството. - Продължаваме празнуването на бракосъчетанието и сега, в съответствие с традициите на гномската община, молим всички да ни последват към столичния храм на Бездната! А към нас точно се беше осмелил да се приближи императорът, а и Тъмният властелин имаше намерение да ни представи спътницата си и... - Тост за младоженците! - възвести Наавирр, приближавайки се с Дара и бокали вино на огромен поднос. Досетих се, че се бяха приближили именно те двамата, тъй като Дара и така беше възроден дух, Наавирр - по принцип, също и затова не се бояха от смъртта. И докато драконът държеше подноса, Дара чевръсто раздаде чашите на всички присъстващи, е, освен на крилатите телохранители, разбира се, дори на мен и на Риан ни напъха в ръцете и ние пихме. По-точно, пиха всички, освен мен, тъй като моята чаша бе виртуозно и решително измъкната от ръката ми от лорд Еллохар и съдържанието й също го гаврътна той. Наавирр забеляза този ход и ми протегна своята чаша... Нея я взе Риан, изпи я и я върна на подноса. Заговор на тъмните в действие. - А може би няма да е зле невястата леко да се отпусне? - изсъска драконът. - Какви ги говориш? - язвително проточи Еллохар, та нали Дейка ни е нежно и възвишено същество, чисто и така нататък дете на светлината, тя не е тъмна, че да търси развлечения във виното. Тогава тате добави: - Не се полага на невястата да пие на сватбата. Магистърът на Смъртта нагло се ухили право в лицето на Юрао, на когото вече не му беше до усмивки, след това ни заобиколи и ни подтикна двамата с Риан към изхода, възвестявайки: - Към храма, всички към храма! Риан ме хвана за ръка и ме поведе през залата, уточнявайки: - Олтарът, както схващам, са го пренесли на територията на двореца? Схващаше моят мъж неправилно и осъзна това веднага, когато излязохме от двореца. И то, защото дългият червен с позлатени краища килим се точеше надалеч извън пределите на дворцовия парк, мно-о-ого надалеч, а пред нас вече удряха с бойните брадви по щитовете си гномите, двама вампири като смътни сенки изникнаха, носейки снежно-бяла арка, която разположиха над нас и изобщо... сватба според най-добрите гномски обичаи. - Хм-м-м, вие да не би да планирате да прекарате нашите високи гости през целия град - изръмжа императорът?! Как изобщо си поз... Аз стремително се обърнах, готова да се намеся, ако се попитат да тормозят Юрао, но забелязвайки разтревожения ми поглед, лорд Арвиел неочаквано намигна, усмихна ми се и произнесе: - Ще ми бъде много интересно да се поразходя из столицата. Какво мислиш, любима? - Действително - лейди Дианея също ми намигна, - и сватбата вече много ми харесва. - Да, доста е необичайно - встъпи в беседата Тъмният властелин. Лейди Минарга протегна ръка и подгъва на роклята ми отпред леко се скъси, позволявайки ми да вървя, без да я придържам с ръка, но в същото време, откривайки едва - едва върховете на обувките. - Благодаря - усмихнах й се аз. Демонесата кимна и ми върна усмивката. И всички тръгнахме напред, всички, освен... Риан. Магистърът на Тъмното изкуство стоеше мрачен, стискайки ръката ми и гледайки право пред себе си, тоест, тълпата, събрала се пред портите на двореца. - Аз съм с вас - тихо, така, че го чухме само ние с Риан, напомни Еллохар. И Риан пристъпи напред, увличайки ме със себе си, а пред нас изведнъж затанцуваха дриади, малки гномки, гномчета и тъмни лейди в белоснежни рокли и с кошнички, пълни с листенца и цветя. Във въздуха се завихриха, заблещукаха и се посипа отгоре ни цяла цветна феерия. Минахме през портите, след това, под приветствените викове на тълпата и усилващия се грохот на щитовете и брадвите, през целия централен площад на столицата, към главния храм на Бездната на цялата Тъмна империя! И как само ни приветстваха! Като че ли всички жители на столицата бяха излезли от домовете си, всички кланове на вампирите се бяха явили и сега, над мястото, на което стояха, светеше пълна луна и цареше полумрак, а русалките и другите водни си бяха устроили цяла река, в чиито води стояха и ни махаха с ръце, хвърляйки към процесията бели лилии, драконите, като нанизани на нишка мъниста се плъзгаха в небето, а дриадите, поддали се на общото ликуване и настроение, въплътиха магията си и на стените и покривите на всички здания разцъфтяха цветя - ярки, пролетни, огромни... - Да, само заради това изражение на абсолютно щастие на личицето ти съм готов да търпя цялото това безобразие - изведнъж произнесе Риан. - Да, и аз самият се любувам - добави магистър Еллохар. Смутено погледнах магистъра на Смъртта, усмихнах се на Риан и отново се потопих в атмосферата на празник, обхванала цялата столица на Тъмната империя. И тогава отзад се разнесе: - В Хаос подобно нещо няма как да се организира, не мислите ли? - с нисък басов глас се осведоми Тъмният властелин, явно намеквайки, че в Ада всичко е някак по-кръвожадно. - При добро желание - напълно възможно - мило отвърна лорд Арвиел, - а в Даррант, например, за подобен пъстър празник определено няма достатъчно раси. Ударът беше точен и обмислен - демоните на Даррант не търпяха никого, освен живеещите в покрайнините дриади, така че, да, от всички раси, там имаше само демони. Мълчание, след това напрегнатото: - Ще се радвам да получа покана за сватбата на принца на Хаоса - избоботи Тъмният властелин. Очите на магистър Еллохар се присвиха, но не отвърна нищо. Ударът го нанесе владетелят на Ада: - Преди това щастливо събитие, очаквам покана за вашата сватба, милорд. Магистърът на Смъртта тържествуващо се усмихна. - Боя се, че все още не съм открил достойна демонеса в Даррант - Тъмният властелин щателно подбираше думите си, - но съм уверен, че ще успея да я срещна на сватбата на принца на Ада. Никой не се предаваше. Аз и така знаех, че тъмните лордове не умеят да се предават, демоните определено бяха още по-упорити. - А, ето каква била работата - прозвуча някак заплашително, - всъщност, любима, ти не би ли могла? - Да организирам бал на годениците за негово тъмнейшество? - уточни повелителката на Ада. - Разбира се. Освен това, мен безкрайно ме безпокои и вашия семеен статус, лорд Анаргат. Нашият император, който дори не правеше опити да се намесва в разговора, изруга през зъби, но след това подчертано вежливо отвърна: - Невероятно съм ви признателен. А какво друго би могъл да отговори на съпругата на властелина на Световете на Хаоса? Скоро след това, ние се приближихме до величествения храм на Бездната и на всички им стана ясно това, което се осмели да озвучи само Арвиел: - Да, всички няма да се поберем. И не зная как му се отдаде да направи това, но покривът на храма изведнъж се издигна нагоре, а стените се стопиха като утринна мъгла, откривайки пред погледите ни пребледнелите жреци, които едва не бяха изгубили съзнание от подобни метаморфози. И чак сега върху всички се сгромоляса осъзнаването на невероятния факт - на сватбата присъстваше самият повелител на Ада! Главният жрец, на когото му предстоеше да ръководи церемонията се олюля, но устоя на краката си. А след това си спомни кой е той, къде е и за какво всъщност сме се събрали всички, въздигна ръце към небето и произнесе нещо... заради врявата, която вдигаха тези, които стояха по-назад, никой нищо не чу. И жрецът с молба погледна, кой знае защо, именно повелителя на Световете на Хаоса. Ние всички също се обърнахме и го погледнахме. Лорд Арвиел махна с ръка, а след това кимна на жреца. След това прошепна нещо. Не знам какво, изглежда думите му ги беше чул само самият жрец, който вдигайки отново ръце нагоре, произнесе: - Да пребъде с нас Бездната! И този път гласът му се разнесе над целия площад, над всички присъстващи и подозирам, че всъщност, над цялата столица. След това жрецът изведнъж чевръсто припна към нас, придържайки мантията си, претича по стълбите, заобиколи ни с Риан и падна на колене пред повелителя на Ада и помоли за нещо. Аз не чух всичките му думи, а само молитвеното: „Моля ви!” И лорд Арвиел, кимвайки величествено, без да пуска ръката на съпругата си, тръгна към храма... всички жреци дружно се стовариха на колене. Откровено казано, не разбирах какво именно се случва до този момент, в който магистърът на Смъртта с шепот не уведоми: - Тьер, ще бъдеш удостоен със съмнителна чест - ще ви венчае твоят изконен враг. Вървете. И Риан, здраво стискайки ръката ми, ме поведе към храма. Сърцето ми замря. С подгъващи се колене вървях до своя... вече мъж, в главата ми шумеше, независимо, че целият площад беше потънал в благоговейна тишина... Невероятна тишина. И в това абсолютно безмълвие, ние се качихме по стълбите към храма, преминахме по блестящия черен под, приближихме се до самия край на пропастта, погледнахме в Бездната. Лейди Дианея се отдръпна встрани, позволявайки на съпруга си да започне церемонията. Лорд Арвиел ободряващо ми се усмихна и произнесе: - Бездна! Всички сме дошли от Бездната и всички ще се върнем в нея в определеното ни време! Бездната е нашият живот и наша смърт! Нашата майка и това, което отнема последния ни дъх! Бездната е нашата истинска същност. И тук, на ръба на истината, аз съм длъжен да ви попитам: Вие, влюбени, готови ли сте да извървите жизнения си път, държейки се за ръце, така, както пристъпихте в този храм днес, във великия ден, определен да ви съедини в едно цяло? - Да - уверено отвърна Риан. - Да - почти прошепнах аз, но отговорът ми стигна до всички. И като че ли го чу и самата Бездна, чу го и го погълна... Лорд Арвиел кимна и вдигайки ръка, извести: - В името на изначалната Тъма, с волята на самия Хаос, силата на вярата и искрата на истинския живот, ви обявявам за мъж и жена! Да пребъде с вас Бездната, лейди и лорд Тьер! И потъмняващото вечерно небе се взриви от фойерверк! Оглушителен, ярък, тържествен! - Да погълне Бездната вашите неприятели! - продължи властелинът на Ада. И отново, непоносимо ярко сияние разцепи небето и опърли въздуха. - Да пребъде с вас Бездната от днес и навеки! Този път именно овациите, виковете и поздравленията на тълпата взривиха площада, поглъщайки грохота на поредния фойерверк. По бузите ми се стичаха сълзи. Лорд Арвиел протегна ръка и съпругата му, приближавайки се към него ни се усмихна и каза: - Вървете заедно през живота, тогава вашата любов винаги ще осветява пътя ви. Тя произнесе това с такава искреност и с такава нежност погледна към мъжа си, че аз разбрах - любовта наистина може да бъде вечна. - Ела - прошепна ми Риан. Аз едва успях да се обърна, когато магистърът, независимо от това, че се намерихме пред очите на всички, се наведе към устните ми и нежно, умопомрачително нежно ме целуна... Грохотът на фойерверка, виковете на тълпата, тихото „Не е позволено” на един от жреците - всичко това бяха съвършено незначителни подробности, защото аз, замирайки, едва поемайки си дъх, осъзнах. Осъзнах, чувствайки как изчезва земята под краката ми, че искам само едно - тази сватба вече да е свършила и ето сега, именно в този момент, ние да останем насаме... И да, всичко останало можеше да се сгромолясва в Бездната! - Обичам те, Дея Тьер - откъсвайки се от устните ми, прошепна моят любим. - И аз безкрайно те обичам - въздъхнах, гледайки в мъждукащите му, черни като самото Тъмно изкуство очи. А след това ние слязохме по стълбите и се започна злостно нарушение на протокола, защото към мен се спуснаха с поздравленията си сестрите и лелите ми. Не разбрах точно за какво ме поздравяваха - по случай сватбата и ли по случай именно ТАЗИ сватба, тъй като нито при нас, нито при гномите това не е прието. Но по някакъв начин, този порив много ми хареса и аз се оказах нацелувана, напрегръщана и настискана от всички, които се бяха възползвали от повода да поздравят булката. Но това бяха само представителки на прекрасния пол, тъй като до мен стоеше все по-ядосаният Риан и независимо от това, че той също приемаше поздравления, такива едни сдържани и от дистанция, магистърът все повече и повече се вбесяваше. Спаси ме Юрао, който решително се приближи, хвана ме под ръка и ме поведе обратно във вече опустелия храм, от който бяха излезли дори и жреците, въвлечени във всеобщата феерия на радостта. И аз бях много благодарна на партньора и дори се досещах какво имаше намерение да прави. Така си беше - довеждайки ме до ръба на Бездната, Юр падна на едно коляно и започна да се моли на Тъмата Изначална. Той си беше дроу. Аз нямах никакво отношение към тъмните елфи, но също се отпуснах на колене и се помолих заедно с Юрао, благодарейки Бездната за този невероятен ден, за Риан, за това, че в живота ми се бяха появили Юр, Наавирр и всички други и всичко друго... И докато изброявах имената на тези, които обичам и на когото съм искрено благодарна, не забелязах, че партньорът ми вече се е изправил и сега ме чака да свърша. А когато вдигнах глава, Юр ми протегна ръка, помагайки ми да стана, прегърна ме и прошепна; - Ти си най-красивата булка от всички, които някога съм виждал, Дей. - Благодаря ти за тази невероятна сватба и за това, че те има в живота ми - прошепнах в отговор. Дроу ме стисна в прегръдките си още по-силно, след това се отдръпна, церемониално се поклони, хвана ме за ръка и в абсолютна тишина ме предаде на мъжа ми. Риан като че ли искаше да каже нещо, но премълча, лейди Минарга се приближи, направи нещо и роклята ми, която се бе леко поомачкала след всички поздравления, възвърна идеалния си вид. След това всички отстъпиха назад и Риан ме поведе обратно към двореца, а на площада започна нещо невероятно, тъй като сервитьори, които неясно как се бяха появили тук, започнаха да разнасят чаши на всички присъстващи и ние вървяхме под поздравителни тостове, пожелания за вечна любов между новите лорд и лейди Тьер. Когато се озовахме на територията на двореца, се оказа, че и тук всички вече чакат с чаши в ръце, дори вампирите от дворцовата стража, всички! В момента, в който се появихме, Дара напъха в ръцете на Риан чаша вино, а на мен виното ми го подаде Наавирр, но преди да го взема, крепко ме прегърна и прошепна: - Ти си най-красивата, хлапе. - Тьер - изсъска лорд Еллохар, - колко време още разни... ще мачкат жена ти? Без да му обръщам внимание, аз прегърнах духа на Златния дракон и едва след това взех чашата от ръката му и... - Тост за младоженците! До дъно! - възвести почтеният старейшина на гномската община, господин Молес. Възползвайки се от объркването на вбесените магистри, аз взех и изпих виното. До дъно, да! И веднага ми стана едно такова леко и хубаво и съвсем престанах да се тревожа и да се притеснявам! Гръмна музика и аз си спомних - сега нямаше да бъде като на сватбата на принцеса Алитерра, гостите нямаше да се пръснат по беседките и парка, на всички щеше да им се наложи да пият. Защото това беше сватба по гномските обичаи и... - Бъдете щастливи! - викна някой от гномите. Отново започнаха да пълнят чашите на всички. Докато стигнем до масите, на които имаше само напитки, прозвучаха седем тоста и всички, освен мен, пиха седем пъти. До дъно. Нямаше защо да се учудвам, че на всички вече им беше много весело и тостовете вече се получавах кратки: - Богатство! - Златни реки! - Дечица! - това го беше провъзгласил баща ми. - И по-бързо! - вмъкна лейди Тьер. - Благополучие! - да не повярваш, и лорд Арвиел успя да произнесе нещо в цялата какофония. - Страст! - провъзгласи Тъмният властелин. - Дълголетие - хареса ми тостът на императора на Тъмната империя. След това се носеха още толкова пожелания, че аз дори не ги запомних и започнаха танците. Бойните танци на гномите! И нямаше значение, че трябваше да ги танцува младоженецът, тъй като това бяха танци, чрез които мъжът прогонваше злите духове от новосъздаденото семейство, Риан дори не го повикаха. Това не беше за учудване, дори аз забелязвах колко стремително се разваля настроението на магистъра. Защото нощта вече беше настъпила, а сватбата беше все оше в самия разгар. А аз бях изпила цели три чаши вино и сега се удържах във вертикално положение само защото Риан ме държеше здраво през кръста. В този момент, обаче, към нас се приближиха Юрао, Наавирр и Зоел с Найвъри. Близначките някак виновно се усмихнаха, а партньорът произнесе: - Тук всичко ще продължи, а за вас двамата, лейди Тьер е организирала друго продължение на сватбата. И аз осъзнах - край, празникът ми беше свършил. За мен беше свършил. И цялото ми опиянение отлетя за миг. - Но - продължи речта на Юрао Наавирр, - ние молим за разрешение да се сбогуваме с невястата като нейни роднини... Мъжът ми премълча, но лорд Еллохар не пропусна възможността да прояви остроумие и уточни: - А вие роднини ли сте? - Да! - припряно въздъхнах аз. И Риан отговори: - Желанието на любимата ми е закон. Юр и Наавирр се поклониха и се отдръпнаха, отвеждайки и вампирките след себе си. А на мен изобщо не ми се искаше те да си тръгват, не ми се искаше всичко това да свършва, освен това, въпреки че нямах много опит със сватбите, разбирах, че цялото веселие именно сега започва и не ми се искаше да напускам собствената си сватба, дори и заради друга... сватба. И на мен... Внезапно Юрао се върна, дръпна ме за ръката и ме отведе на няколко крачки от Риан, надникна в изпоплашените ми очи, сви устни, а след това, издишвайки рязко, попита: - Искаш ли да отложа тази работа още малко? - Искам - съгласих се, дори без добре да разбирам какво именно имаше предвид той. Партньорът ми кимна, след това вдигна ръка и мелодията, която звучеше след бойния танц на гномите секна, а офицер Найтес гръмко възвести: - А сега - танц! Най-нежният, най-сантименталният и традиционен за Приграничието танц на бащата с дъщеря му. Господин Риате, чакаме ви! Приграничието не беше чувало за подобна традиция, но аз припряно докоснах нужния камък на пръстена и пред очите на всички застанах в образа на девойка във венчална пригранична носия, а и предполагам, че изражението на лицето ми напомняше много за това на Юрао. В смисъл, и двамата се престорихме, че точно така трябва. Баща ми, смутен от общото внимание, излезе от тълпата стремително напиващи се роднини, в пълната тишина се приближи до мен, протегна ми ръка, гледайки с възхищение роклята ми. И в очите му аз видях одобрение, но след това, отвеждайки ме към средата на залата, тате попита: - Ти сигурна ли си, че между теб и този дроу няма нищо? - Тате! - укоризнено прошепнах аз. - И защо ходихте към Бездната? - слагайки ръката си на талията ми и взимайки ме за ръката, както предвиждаше танцът, продължи да ме разпитва той. - За да се помолим - честно отвърнах аз. - Да поблагодарим Бездната за всичко, което имаме, за тези, които присъстват в живота ни. Замисляйки се за миг, тате неочаквано каза: - Това е хубав обичай. Аз също ще ида. Запяха флейтите. Не зная откъде музикантите» наети от Юрао бяха намерили флейти, но засвириха именно тези инструменти и мелодията, която подхванаха беше удивителна - „Сбогуване с детството” - песента, която обикновено пеят, когато обличат булката... И на мен ми се стори, че се намирам на поляната пред нашия исполински лес, точно на изгрев-слънце, когато цветята разтварят чашките си и накланят главички към светилото... Като че ли наистина се бях върнала за миг в детството си, когато до мен тичаше Царапка, когато най-силен от всички в света беше тате, когато аз гледах света с изумените и очаровани очи на малко дете... Когато мелодията свърши, аз стоях, скрила лице в рамото на татко и откровено плачех. Баща ми също с мъка сдържаше сълзите си, това го разбрах, когато все пак успях да вдигна глава и видях пределно суровото му лице, а след това... Топла длан се плъзна по гърба ми, обви кръста ми и мен ме издърпаха от ръцете на тате. Подадоха ми кърпичка, подадоха ми я мълчаливо и някак ядосано. Тате ме целуна по челото, сбогувайки се и се отдалечи, оставяйки ме в ръцете на този, който отсега нататък щеше да бъде мой защитник и повелител. Риан ме обърна към себе си, повдигна брадичката ми и се вгледа в лицето, питайки: - Нима дотолкова не го искаш? - Не - изхлипах аз, - просто моментът е трогателен. И танцът, та той е традиционен... Риан глухо заръмжа, а след това изговори с ясно уловима ярост: - Дея, в Приграничието няма такъв обичай! Аз лично попитах майка ти! И между другото, вече минава полунощ! Приближи се лорд Еллохар, скептично изгледа Риан, хвърли ми насмешлив поглед и явно искаше да вмъкне нещо язвително, но отново се разнесе гласът на Юрао: - А сега, по традициите на гномската община - танцът на булката с бащата на младоженеца! Лицата и на двамата магистри моментално се вкамениха: - Ой - казах аз, чувствайки, че все пак изпитото вино ме кара да се олюлявам, - традициите са и традиции. И докоснах първия камък, примижавайки веднага от златистото сияние, което като че ли освети всичко наоколо. Защото знаех - лейди Тьер няма да се противи на нещо, което ще позволи на всички да разгледат именно тази рокля. Така и стана, засвири мелодията на ваера, лорд Тьер-старши усмихвайки се, се насочи към мен, лейди Тьер забърза към магистрите и ги изблъска от балния кръг, за да не пречат... В смисъл, да не пречат на всички да видят както трябва роклята ми. - А-а-а, лорд Тьер - прошепнах аз, когато се приближи бащата на Риан, - ваер аз така и не се научих да танцувам и сега изобщо не зная какво трябва да правя. Тъмният учтиво ми се поклони, след това, повтаряйки движенията на баща ми, положи едната си ръка на талията ми, придържайки ме, тъй като съществуваше реална опасност да падна заради изпитото вино, с втората ръка стисна дланта ми и нарушавайки всички танцови канони на Тъмния двор, ме завъртя из залата, заслепявайки всички със златното сияние на роклята ми. При поредното завъртане мярнах лицето на лейди Тьер - майката на Риан беше щастлива, приемаше поздравления, явно по повод на идеално избраната от нея рокля. А двамата магистри ги забелязах до една от масите, пиещи чаша след чаша, вече, без да чакат произнасянето на каквито и да било тостове. Еллохар наливаше, след това те чукаха чашите си и пиеха. Мълчаливо. Злобно. И някой не сваляше от мен погледа на черните си като самото Тъмно изкуство очи. - А следващият танц с кого ще бъде? - поинтересува се свекърът ми. - Не зная - честно си признах аз, - но се надявам Юрао все пак да измисли нещо. - Отлагаме неизбежното? - прояви проницателност лорд Тьер-старши. - Опитваме се - с тежка въздишка си признах аз. - Ясно - тъмният се усмихна и спря движението ни на двама ни. Танцът свърши. Аз с надежда потърсих с поглед Юрао, той кимна и вече явно имаше намерение да каже нещо, но лорд Тьер, демонстрирайки цялата си тъмнолордовска природа, гръмогласно обяви: - А сега, последният танц - танцът на младата двойка, традиционния танц на Тъмния двор - алетар! Това беше подло. Много. Веднага засвириха първите акорди на страстния огнен танц на тъмните. Аз се вгледах в хищната усмивка на вървящия към нас Риан и разбрах - край, това беше краят. Юрао също нямаше да се намеси - до дроу стоеше и се усмихваше възможно най-кръвожадно лорд Еллохар. Ама че Бездна! - А сега си представи - изведнъж с тих шепот заговори бащата на магистъра, - че него ето сега, в същата тази секунда го убият, а тук присъстват трима, които са способни да го направят и ти никога повече няма да го видиш. Отрезвяващи думи! Особено сега, когато си бях пийнала сериозно. Аз пребледнях и пращайки в Бездната всичките си страхове, забързах към магистъра. Риан ме улови в ръцете си в центъра на балната зала, обгърна талията ми, завъртя ме и едва тогава осъзнах, че сме излезли от такта на алетара. Но това вече нямаше никакво значение. И когато той ме подхвърли нагоре, аз докоснах най-големия камък на пръстена си и паднах в ръцете му като бял искрящ облак, бях отново облечена в най-моята сватбена рокля. Риан не ме пусна повече от ръцете си, ние така и замряхме насред балната зала - аз, в ръцете му, стиснала раменете на магистъра и той, стиснал ме за талията силно-силно, без изобщо да има намерение да ме пуска. Изви се адски пламък. Какво беше удивлението ми, когато вместо да се пренеса заедно с Риан, аз се озовах в двореца, в обкръжението на роднините и близките си, но без магистъра. Това беше някаква огледална зала, където се отразявах в стотици копия, къде то се отразяваха всички присъстващи. Мама, сестрите ми, лейди Анриссия, Верис, Дара, дори Тоби и, разбира се, Юрао, Наавирр, сестрите Лангавер... - Пак ще изпуснеш даровете - тъжно каза Юрао, приближавайки се и хващайки ме за ръка. - Няма значение - раздаде се скърцащият глас на Доха, нашият стригой изплува от едно от огледалата, - аз ще съставя подробен опис. - Благодаря - усмихнах се аз. Към мен притича Зоел, прегърна ме и прошепна: - Всичко ще е наред, а сватбата се получи вълшебна. - Тя така казва, защото отива обратно и продължава да пие - издаде вампирката Юрао. Наавирр се приближи заедно с лейди Верис, те вече не скриваха това, че са двойка. Кураторът също ме прегърна» опита се да каже нещо, но не можа. - Шаена искаше да каже, че ти си най-красивата булка - взе думата духът на Златния дракон. След това се пресегна и ме прегърна, силно-силно, така, че ми стана тежко да дишам и дойде редът на мама. - Това сбогуването ли е? - попита мама, приближавайки се. - Да - отвърна Найвъри, - това е сбогуването с невястата преди сватбата по обредите на тъмните лордове. - Нали сватбата вече мина - възрази най-малката ми сестричка. - Всъщност, сватбеният обред ще бъде именно след малко - обясни й Юрао, - тъмните имат свои собствени обичаи, на техните сватби присъстват само булката, младоженецът и духа на рода. Така че сега, в съседната зала, всички роднини се сбогуват с лорд Тьер. - А духът страшен ли е? - попита леля Аани. Аз понечих да отговоря, но тогава от ъгъла на залата се разнесе: - Много. Ние всички се обърнахме и видяхме малкото и вече толкова добре познато ми змийче с червени оченца. Та допълзя до нас и тържествено съобщи: - Сбогуването с лорд Тьер приключи. - Защо толкова бързо? - учуди се Наавирр. - Та нали са длъжни да му дадат напътствия и... Змийчето несдържано се закиска и през смях обясни: - Те се опитаха... да ги дадат... Но лорд Тьер и лорд Еллохар не бяха в настроение - и вече много тържествено и сериозно: - Лейди Дея, моля ви да побързате, разломът вече е отворен. Всички някак се разбързаха, а аз, като че изпод вода, слушах поздравленията, уверенията, че всичко ще е наред и чувствах как страх, напълно необоснован, но и напълно реален сковава душата ми. И... Юрао ме прегърна последен, стисна ме така, че не можех да дишам и прошепна: - Ще ви отрежа парче от тортата и ще ви го запазя. И палачинки с черна риба. И ще се погрижа за всичко, Тъмният властелин и нашият император вече отдавна се натряскаха и се жалват един на друг от роднините си. Предотвратихме три покушения върху теб, още преди кронпринцът да започне да ги реализира и... Дея, ако той само някак те обиди, ако те нарани, аз ще го... Дей! Юр ме пусна, отдръпна се, погледна в очите ми, пълни със сълзи. - Ти го обичаш - произнесе тихо партньора, - ако не го обичаше, аз този Тьер и на сто мили разстояние не бих го пуснал. Но ти го обичаш, Дей, затова, върви при него. Аз кимнах, но не успях да отговоря нищо - в най-близкото огледало се отвори път. Черен път, осеян със звезди. - Време е, лейди Дея - каза змийчето. Юрао стисна ръката ми, пусна я, а аз... аз, обръщайки се, пристъпих в прохода... И вече следващата ми крачка беше в тъмнината, осветена единствено от сиянието на звездите. Изплашено се обърнах - но зад гърба ми я нямаше вече огледалната стая, нямаше ги тези, които ми бяха скъпи, само тъмнина... И всичко, което ми оставаше, беше да вървя напред, само напред по пътя, осеян със звезди. Придържайки бялата, проблясваща в звездното сияние рокля, аз бавно, предпазливо, боейки се да не направя неправилно движение и да не падна надолу, в пустотата, в тлеещата тъмнина, закрачих напред по този криволичещ път. Вървях и вървях, в абсолютното безмълвие, без да чувам собствените си крачки, собствения си дъх, когато изведнъж пред себе си видях високата фигура на магистъра на Смъртта, чиито светли коси, също като роклята ми, искряха в сиянието на звездите. - Да, аз също исках да се сбогувам с теб - произнесе лорд Еллохар, когато аз спрях стресната. Между нас имаше не по-малко от трийсет крачки, но в момента, в който замрях, пътеката сама, като че ли беше жива, стремително се ускори и аз се оказах съвсем близо до принца на Хаоса, който сам направи крачката, която ни разделяше, обхвана лицето ми с длани, карайки ме да го погледна и тихо произнесе: - Може и да беше невзрачна сервитьорка от забравена от Бездната пригранична таверна, но на твоята сватба днес гномите танцуваха заедно с тъмните лордове и лейди и това стана възможно благодарение на теб. На твоята сватба днес драконите, сребърният със сигурност, прекоси границата на живота, за да признае брака на двама смъртни. И това също е благодарение на теб. На твоята сватба днес трима заклети врагове - Тъмният властелин, чието име след предателството ние дори не произнасяме, именно затова той е просто Тъмният властелин, император Анаргат, чието място не е на една маса с демоните, а на колене пред тях и властелина на Ада се събраха заедно, погребвайки гнева, кръвта, обидите и жаждата за мъст в миналото. Това е чудо, Дея и това чудо го сътвори ти, малката чистокръвна човечка от Приграничието. - Не, не съм аз - гласът ми звучеше глухо в звездното безмълвие, - то... само така се получи. Лорд Даррен Еллохар пусна лицето ми, изправи се и с усмивка повтори: - Ти го направи, Дея. Ти. И аз бих искал просто да го знаеш. Преглъщайки, аз премълчах и се огледах... искаше ми се да си тръгна оттук и да намеря Риан. Магистърът на Смъртта разбиращо се усмихна, кимна и тихо каза: - Бъди щастлива, прелест моя, ти си достойна за това. Избухна син пламък. И аз останах съвсем сама на пътя, осеян със звезди, в хладното зловещо безмълвие. И придържайки роклята си, забързах напред, надявайки се, че още крачка... още само една крачка и... Звукът на ехото, раздало се, когато стъпих на каменния под, ми се стори оглушителен. - Тъмни, любима - произнесе лорд Риан Тьер, протягайки ми ръка. Аз положих треперещите си пръсти на дланта му и потресено се огледах - това беше храм. Огромен, полуразрушен храм и в процепите на стените му се виждаше тъмно-червена пустиня... - Къде сме? - потресено попитах аз. - Хаос - кратко отвърна Риан. Изплашена окончателно, прошепнах: - Струваше ми се... че ще е разлом... - След церемонията - разнесе се гласът на Унар. И тогава видях това чудовище, с червени очи и змии, които свободно и хаотично се движеха по тялото на духа-хранител на рода Тьер. И духът се възвишаваше над... застлана с бяло покривало... постеля? Или... Придържайки роклята си, аз заобиколих Риан и се приближих към това, което бях приела за легло... Само че това беше нещо съвсем друго, беше олтар. Черен, от странен мъждукащ камък. Студен и затова застлан със снежно-бяло покривало. - Трябва да свалиш роклята - произнесе магистърът, приближавайки се отзад и полагайки топлите си тежки длани на раменете ми. Аз пък с ужас се взирах в двата черни кинжала, във веригите... черни, древни, в чашата, в която като че ли имаше вино... Една от змиите се плъзна на пода и оправи покривалото, скривайки от мен още нещо... нещо, просветнало като червено злато... - Риан - мен изведнъж ме скова ужас, - а сега какво ще се случи? Топлите пръсти на магистъра се плъзнаха от рамото към ключицата, още по-надолу... - Страх ме е - признах си шепнешком. - За какво са нужни кинжалите? Въздъхвайки, Риан произнесе: - Бракът на тъмните е нещо повече от произнесени думи за обвързване, Дея. Освен кинжалите и чашата с вино, аз забелязах и въже... Ставаше все по-страшно! Наистина зловещо! Това... - Довери ми се - тихо прошепна Риан. - Ти нали ми имаш доверие? - А ти да не би да имаш опит в провеждането на подобни ритуали? - попитах аз. Ръцете на магистъра, които бавно блуждаеха по тялото ми, замряха и Риан честно отвърна: -Не. Стана ми още по-страшно и попитах: - Риан, нима бракосъчетанието, проведено от самия властелин на Ада не е достатъчно? Отговори ми Унар: - Не е, лейди Дея. Лорд-директорът не произнесе нищо, само започна да разкопчава роклята на гърба ми, за да може да пристъпи и към развързването на корсета. - Риан - ръцете ми трепереха, а гласът пресекваше. - Довери ми се - не помоли, практически заповяда магистъра. Аз не можах да изстискам и дума. - Много вино ли сте изпила, лейди Дея? - попита Унар. - Три чаши - прошепнах аз. - Лошо - безжизнено констатира духът, - ще ми се наложи да окова лорд Риан. Дъхът ми секна, а Риан грубо произнесе: - Стига, ти я плашиш, а веригите аз и така вече ги донесох. Значи лорд Еллохар и Риан не ми даваха да пия по определена и доста сериозна причина? Значи и Еллохар е знаел?! - Риан - мен ме тресеше все по-силно и по-силно, докато усещах гърба си да се оголва в хладния въздух на това място, - Риан, а при Еллохар ще бъде същото, така ли? - Не - произнесе магистърът, продължавайки да развързва корсета, - Рен е демон, техните традиции са други. А тези на тъмните лордове се различават, значи.... - Риан - усещах, че скоро и зъбите ми ще затракат и то не само от студ, - просто въпрос - а досега случвало ли се е тъмни лордове да взимат за жени чистокръвни човечки именно посредством този ритуал?! Магистърът рязко ме обърна към себе си, аз отметнах глава, стараейки се да гледам в очите .му. - От какво се боиш? - вбесено попита той. - От мен? Бях принудена да призная: -Не... - От Унар? - последва още един ядосан въпрос. Ако бях видяла духа-хранител на рода за първи път сега, то със сигурност бих отвърнала „да”, но сега ми се наложи да прошепна: -Не. - Дея - Риан се взираше в мен все така мрачно, - а сега сама си отговори - аз способен ли съм да ти причиня болка или да допусна някой друг да ти причини вреда?! И отново отговорът беше „не”. Аз не го произнесох на глас, но същността му не се променяше от това. Обръщайки се, аз покорно дадох възможност на магистъра да продължи да сваля роклята. Но не можах и да се сдържа да попитам: - А защо е нужно да я сваляме? - За да не я изцапаме с кръв - отвърна Риан. Мигновено отново се обърнах към него, гледайки го ужасена. Риан се усмихна и добави: - С моята кръв. Не ми стана по-малко страшно, дори напротив. - Защо с... твоята? - промълвих аз. Риан мълчаливо ме завъртя и продължи да ме съблича. А аз реших отмъстително да си премълча, защото бях сигурна за едно нещо - щях да си отмъстя. И когато роклята падна в краката ми, а зад гърба ми се раздаде спазматичната въздишка на магистъра, отмъстително натиснах последния от камъните на пръстена и се оказах облечена в нова рокля. - Това е жестоко - с напълно предрезгавял глас, произнесе лорд-директорът. - Не, това просто е последната рокля и тя бе предназначена именно за този ритуал - гордо отвърнах аз. Известно време Риан мълча, а след това дрезгаво се поинтересува: - А отпред има цепка до бедрото и деколте? - Аха - обърнах се, - а ти откъде знаеш? - Вчера надникнах в кутиите - призна си той, - бях решил, че ако се появиш в това нещо, сватбата тутакси ще приключи. - Коварният Риан - аз се усмихнах. - Ти наистина ли допускаше, че мога да се покажа в такава рокля пред очите на всички? Той също се усмихна. - Надявах се, че ти, както винаги, няма да искаш да обидиш никого и ще ми се появи повод да прекратя бързо всичко. Повдигайки полата отпред, аз прекрачих през вече съблечената сватбена рокля, завъртях се, за да му дам възможност добре да разгледа всичко, особено деколтето и цепката, насладих се на още една спазматична въздишка и се поинтересувах: - А ти всички рокли ли разгледа? - Детайлно ги изучих - Риан не откъсваше поглед от тялото ми, - представих си те във всяка от тях... Снежно- бялата стана приятна изненада. - Защо? - не, наистина ми беше интересно. - Най-красивата беше - прегракнало си призна магистърът. И аз се почувствах много щастлива, дори за миг забравих за предстоящия ритуал. Унар развали всичко: - Лорд Риан, лейди Дея, трябва да завърша ритуала и да се върна да успокоя роднините ви. Да, тежестта на момента веднага ме притисна. Риан вдигна роклята ми, отнесе я до стената сгъна я и я сложи на една повалена колона. След това започна също да се съблича - камзола, ризата, обувките... Панталонът, който сега беше тъмен, въпреки че на сватбата той беше в светъл, не го свали. И полуоблечен и бос се върна до мен, а аз... на мен отново ми секна дъхът и просто не можех да откъсна поглед от смуглото мускулесто тяло на тъмния лорд. - А къде е смущението? - провокативно се обади магистърът. Смутих се така, че усетих как почервенявам цялата. - Изключително предизвикателна дреха и искрено смущение - това е убийствено съчетание - Риан се приближи, прегърна ме, наведе се към устните ми и издиша: - Просто не се бой. Аз предпазливо докоснах с пръсти голите му гърди и този път спазматичната въздишка се откъсна от моите гърди, но след това, като че ли се осъзнах и тихо помолих: - Не трябва Унар да ти оковава ръцете. Риан премълча. А аз напомних: - Ти сам каза, че никога не би ми причинил вреда... аз ти вярвам. Той отново не отговори нищо, след това кимна, подхвана ме на ръце и ме отнесе на олтара. Студеният камък се усещаше дори през покривалото и роклята, когато магистърът ме накара да застана на колене. След това, заобикаляйки олтара, скочи отгоре му и зае същата поза. Сега бяхме един срещу друг, в мрачния полуразрушен храм, а там, зад стените му се разнасяше воят на ветровете на Хаоса... - Ръкавиците - напомни Унар. Риан взе ръката ми, докосвайки я внимателно, свали ръкавицата, направи същото и с втората и стисна треперещите ми длани. Беше ме страх, наистина ми беше страшно, но аз гледах право в черните като самото Тъмно изкуство очи на лорд-директора и бавно тънех в загадъчното им мъждукане, губейки усещане за реалността... Като че ли тя вече не съществуваше, нямаше го Унар, а бяхме останали само ние - аз и Риан. И гледайки право в очите ми, той започна да говори: - Всеки тъмен, навярно, започва да обмисля клетвите, които ще произнесе по време на брачния си ритуал още от най-младите си години. Претегля всяка дума, всяка подробност и аспект, всяка емоция, която ще вложи в речта, произнасяна за най-важната жена в живота си... За този момент тъмните се готвят целия си съзнателен живот. Аз не никога не съм се готвил, Дея. Никога не бях мислил за това. Съществуват няколко варианта на готови клетви на нашия род, аз предполагах, че ще мога да използвам някоя от тях... Той се усмихна и вече по-тихо каза: - Всичко се промени в деня, в който те видях. Светът се промени. Аз се промених. Та аз гледах слабичките ти рамене, бледото лица, невероятните ти очи, в които зад слабостта и покорството отчетливо виждах сила, решителност, готовност да се бориш до край... Първите думи на клетвата ми дойдоха на ум именно тогава. Съжалявам само, че в този миг аз не осъзнах колко много си започнала да означаваш за мен. А аз... аз все още не можех да осъзная, че това е моята сватба с най-великия лорд на Тъмната империя. И все още не можех да повярвам докрай, че той така ме бе обикнал... - Аз много те обичам - тези думи звучаха като клетва, - аз те обичам толкова силно, че съм готов да направя всичко заради теб. Очите ми плувнаха в сълзи. - Аз съм готов да отдам живота си, силата, душата, кръвта, до последната капка за теб. Сълзите се застичаха по лицето ми, а магистърът продължи: - Обичам те толкова силно, че се кълна да те защитавам, да се грижа за теб, да бъда с теб, да те приемам такава, каквато си, да взимам страховете, съмненията и тревогите ти, да деля с теб твоите радости, надежди и мечти. Обичам те толкова силно, че ще те подкрепям винаги и във всичко, ще ти позволявам да правиш собствени крачки и грешки, но никога няма да те оставя сама с последствията от неправилните ти действия. И ти се кълна, на теб, която стана най-близка и единствена, че ще бъда с теб цял живот и няма да живея без теб. Аз те обичам... И това е клетвата ми пред теб, Дея, клетва, всяка дума от която е истинна и ще бъде изпълнена. Мирис на кръв, аз го усетих, когато стиснах клепачи, за да се избавя от сълзите. Разтворих широко очи - оказа се, че тялото на магистъра е изрязано с руни и през тези разрези сега течеше кръв... Кръв! А аз нищо не бях забелязала, омагьосана от мъждукането в очите на Риан, аз... - Ти ще имаш само един разрез, на китката - побърза да ме успокои магистърът. Аз отместих потресения си поглед към Унар - духът точно в този момент безшумно постави първия кинжал на олтара и като че ли имаше намерение да вземе втория. Тоест, през цялото време, докато Риан произнасяше клетвата си, духът... А магистърът беше държал ръцете ми и не беше трепнал нито веднъж, независимо, че болката от подобно нещо би трябвало да е... - Погледни ме - помоли лорд-директорът. Беше ми достатъчно да погледна в очите му и реалността отново отстъпи. Риан се усмихна и прошепна: - Сега ти. Чувствайки как безвъзвратно потъвам в черното мъждукане, отхвърлих паническата мисъл за това, че дори нямах представа за клетвата, която е нужно да се произнесе и сега не знаех какво да кажа... И прошепнах това, което ми подсказа сърцето: - Ти измени живота ми... Благодарение на теб аз вече не се боя да мечтая и да се надявам, да бъда самата себе си и да гледам в бъдещето... Ти измени живота ми и аз винаги ще ти бъда благодарна, искрено и от цялата си душа. Изведнъж ми стана много трудно да говоря, като че ли всяка дума се изтръгваше с мъка, но аз продължих: - Теб е много трудно е да те обича човек, Риан. Сложно, тежко и страшно, но аз съм готова всеки ден да преживявам всички ужаси на света, само и само ти да бъдеш до мен. Обичам те, Риан. Обичам те с цялото си сърце, с цялата си душа... обичам те толкова, че страховете ми вече нямат значение, те са просто вятър, някъде там, зад разрушените стени на този храм... Болка опърли китката ми, неволно изохквайки, стиснах по-силно дланите на магистъра и продължих: - Обичам те толкова силно, че не мога да живея без теб, Риан, а и няма да искам да живея без теб. И се кълна - кръвта сега потече по стиснатите ни длани, - кълна се винаги да съм до теб, и нека вятърът на ужаса да отнесе всички светове в Бездната! Той се усмихна с нежност и благодарност, а след това се наведе към мен и ме целуна... И парещата болка в китката вече загуби всякакво значение. Просто драскотина, дреболия... и... И аз отвърнах на тази целувка, много плахо и стеснявайки се от собствените си думи, мислейки, че трябваше да кажа нещо друго, по-красиво и за любовта, а не „Ти промени живота ми” и „Теб е трудно да те обича човек, Риан”. - Много искрени думи - като че ли прочел мислите ми, каза Риан, - това е главното. - Наистина ли? - аз го гледах объркано. - А... какво ще стане сега? Движението на Унар отвлече вниманието ми от Риан и аз осъзнах, че духът-хранител беше събрал пълна чаша от моята кръв и сега я протягаше на магистъра... - Милорд, аз съм длъжен повторно да ви напомня за опасността и за необходимостта да ви окова - произнесе духът. Но Риан, гледайки в изплашените ми очи, отрицателно поклати глава. - И все пак, господарю - напрегнато продължи Унар, - принуден съм да ви напомня, че вие сте единственият в рода, който е по-силен... от мен. Лорд-директорът се усмихна на окончателно стреснатата мен, след това твърдо отговори на духа: - Не. Ще се справя. Не знаех какво предстои, не знаех какво да очаквам, но бях много благодарна на Риан за неговото решение - не зная дали бих понесла да го видя окован. След това се случи... нещо. Унар взе втора чаша с вино, взе... капкомер, докосна с него една от кървящите руни на гърдите на магистъра, взе малко от кръвта, внимателно вглеждайки се, отброи три капчици кръв, които капнаха в чашата. И именно тази чаша я протегна към мен! Аз се почувствах точно като в Хаос, като в онази таверна, където кръчмарят беше разредил огневодката в почти същите пропорции - капка на чаша вода! - Унар! - възмутено подхванах аз. - Простете, за вас повече не може - зловещо озъбвайки се в някакво подобие на усмивка, произнесе духът. - Тогава, обяснете ми, защо трябваше да изпорежете така Риан. ако са били нужни само три капки кръв?! Червено-черните очи втренчено ме изгледаха и Унар даде невероятен отговор: - За да го ослабя максимално. Погледнах ужасена към Риан, той се опита да ми се усмихне ободряващо, но аз наведох очи надолу и се поразих от това колко кръв имаше на покривалото. Наша кръв. - Излекувайте всички разрези веднага - тресеше ме от негодувание, - Вие... вие... - Нямаме право да променяме проверения през вековете ритуал - прекъсна ме Унар, ние и така сме го адаптирали за вашите човешки възможности, лейди Дея. Но в момента, когато всичко приключи, раните ще се затворят сами. Пийте. Тресеше ме, когато на един дъх изпих цялото вино до дъно, дори не усетих привкуса на кръвта на магистъра. Но когато го допих, почувствах как се затваря раната на китката ми. И сваляйки чашата, погледнах към Риан. Тъмният ми се усмихна, вдигна като за наздравица чашата, която държеше с двете си ръце и бавно я поднесе към устните си, без да откъсва поглед от мен... Една глътка - и аз отчетливо видях как пламнаха в алено очите на Риан. Втора глътка - кървящите руни изведнъж станаха огнени, като че ли цялата кръв се беше превърнала в огън. Трета - тялото на магистъра изведнъж започна да се променя - разшириха се плещите, потъмняха и се удължиха ноктите, губейки всякакво сходство с човешките, потъмня до черно кожата, на която сега горяха още по-ярко огнените руни. - Лейди Дея - раздаде се безжизненият глас на духа-хранител на рода, - ако лорд Риан не съумее да удържи контрол, вие трябва на секундата да се хвърлите към мен, аз отворих допълнителен разлом. Но аз, кой знае защо, дори не се изплаших, а продължавах да гледам магистъра и да се безпокоя за него. Изключително за него, за себе си изобщо не се боях. Четвърта глътка - и дрезгаво ръмжене от гърдите на тъмния лорд, зверско, зловещо. Всички ние родом сме от Бездната, да, но тъмните са излезли от нея много по-късно, а Риан... той изобщо бе коренен жител. Затова и ревът му беше достоен за обитателите на Бездната. - Лейди Дея - напрегна се Унар. Дори не погледнах към него. Продължавах да се взирам в абсолютно алените, светещи в полумрака очи на Риан и стисках юмруци, без да усещам как изпилените в салона в Даррант нокътчета се впиват в дланите ми. Пета глътка - по тялото на тъмния като че ли премина вълна, окончателно вкочанявайки мускулите, откроявайки ги като усукани въжета, трансформирайки лорд-директора, когото обичах безумно в нещо, сега дори и външно, принадлежащо на Бездната. - Той губи контрол - произнесе Унар. - В какъв смисъл? - шепнешком попитах аз. - Древната кръв превъзмогва всичко. Това не е същността на рода Тьер, това, което виждаме, е проява на истинската сила на кръвта на лейди Тангирра. Трябва да се махнете оттук, лейди Дея. И в този момент аз се разгневих. Не, наистина ме обхвана ярост, по тази проста причина, че: - Това между другото е моята сватба! - напомних рязко на Унар. - А ето това - посочих към Риан, - е моят мъж. И нямам никакво намерение да ходя никъде! Тихият смях потресе и мен, и духа-хранител. Обръщайки се едновременно към магистъра, ние се взряхме във все същото ужасяващо порождение на Бездната, с червени очи, огнени руни, внушителни остри нокти, черна кожа, която в дадения момент приличаше повече на хитин, по нея дори шипове се бяха появили. Но независимо от външния си вид, Риан с труд сдържаше смеха си. - Вие... вие се контролирате? - потресено попита Унар. - Да - гласът на магистъра се беше превърнал в ниско и дрезгаво ръмжене, - и аз ще запомня твоя опит да отмъкнеш моята булка от сватбата. Но независимо от този забавен момент, аз изведнъж осъзнах, че сега на Риан му е тежко. Много тежко. И той мрачно се взираше в чашата, като че ли събираше сили, за да се реши на последната глътка. - Още една и край? - шепнешком попитах аз. - Две. Глътките са седем, като седемте кръга на ада - и изведнъж, поглед към мен и дрезгавото: - Страх ли те е? И аз честно излъгах: -He. Риан се усмихна, кимна и наведнъж, рязко направи двете последни глътки. Замря... след това чашата се изплъзна от страшните му в този момент ръце и полуразрушеният храм в Хаос се разтресе от рева на пробудилото се чудовище на Бездната... Разтърси се до основи, защото затрепериха стените, отгоре се посипаха прах и дребни камъчета, раздаде се скърцане и... - Риан, а до момента на изпълнението на съпружеските задължения, ти нали ще си възвърнеш предишния вид, а? - плахо попитах аз. И чудовището застина. След това вдигна глава, втренчено ме изгледа и дрезгаво изръмжа: - Да, разбира се. - Това е добре - аз отново срамежливо се усмихнах, разглеждайки ужасена и значително увеличилия се ръст на магистъра и шиповете и хитиновата броня и руните... огнени, и ръцете... с нокти като... - Не, аз теб и така си те обичам, просто в този вид съм съгласна да те обичам изключително и само... духовно. Чудовището продължаваше да ме гледа напрегнато. Свивайки зиморничаво рамене, напомних: - Скоро ще се съмне, така че можем да преминем към... изпълнението на съпружеските задължения. Риан се усмихна. Не, това все още си беше чудовището, но усмивката - мъдра, разбираща, сгряваща сърцето ми, принадлежеше, без съмнение, на магистъра. И когато моят тъмен лорд започна стремително да се мени, превъплъщавайки се в предишния себе си, аз го гледах и разбирах, че той е най-красивият във всички светове... когато не е чудовище... а освен това осъзнах, че черните вени на лицето му - това са такива дреболии, в сравнение с обширните възможности на цялата тъмна кръв. И когато Риан отново стана като преди - полусъблечен тъмен лорд с пръснати по раменете черни коси и дори без капка кръв по тялото, без белези от руните, аз се поизправих на колене, протегнах се към него, прегърнах могъщата му шия, надникнах в черните, леко мъждукащи очи и прошепнах: - Така е по-добре. - Тоест, напомнянето за съпружеския дълг беше просто опит да ме върнеш в нормално състояние? - веднага разбра Риан. - И той проработи - гледайки го честно-честно, отвърнах аз. В следващия миг се оказах в ръцете му, Риан се изправи върху олтара и просто скочи на пода. - Унар, какво стана с ритуала? - прозвуча въпроса му - Завършен е - с поклон отвърна духът-хранител. - Връщай се - заповяда мъжът ми. И духът изчезна, обгърнат от черно-зелен огън! Съвсем изчезна, е... освен едно малко змийче, което побърза незабелязано да се шмугне зад най-близката колона. - Унар! - раздразнено изсъска Риан. Змийчето също избухна в огън и се изпари. И някак веднага чух тътена и воя на вятъра и много остро усетих, че сме съвсем сами в полуразрушения храм. - Готова ли си? - поинтересува се Риан, гледайки ме, свила се в ръцете му. - Н-н-не - с честен шепот отвърнах аз. - Напра-а-азно - проточи лорд-директорът, - ще се наложи тогава да действаме без подготовка. И решително се насочи към разлома в стената. Ние прекосихме храма, след това магистърът внимателно ме пренесе през полуразрушената стена и скочи върху червеникавия пясък на Хаоса. Вятърът ни удари в лицето с изгаряща вълна, някъде долу, на пясъка засъскаха змии и те явно нямаха нищо общо с Унар, в далечината се разнесе ревът на някакво животно... Прииска ми се да се върна отново в храма! И нищо, че олтарът там беше целият в кръв, но вътре се чувствах в по-голяма безопасност... - Не се бой - мъжът ми се усмихна, - това е просто Хаос, но ние няма да оставаме в него. Крачка и като че ли се отсече част от този свят, а Риан вече не потъваше почти до глезените в пясъка. Още една крачка - и стана тихо, толкова тихо, че аз чувах моето и неговото сърцебиене, звуците, с които въздухът излизаше от гърдите ни, шепотът на звездите... Още една крачка и червеникавият пясък промени цвета си, отнякъде се разнесе шум на вода, а цялото пространство се запълни със сиянието на звездите. - Готово, в разлома сме - съобщи Риан. Той повървя още малко с мен на ръце, след това ме пусна да застана до него и на мен веднага ми стана жал за обувките, потънали в пясъка. Събувайки се припряно, аз взех в едната си ръка обувките, с другата повдигнах полата си и изтичах към дюната, чувайки как се ускорява ритъмът на сърцето ми и очаквайки да видя... Океан! Огромен, синьо-зелен, сияещ в сумрака с бледа светлина океан! Безкраен, сега абсолютно спокоен, само до брега вълните мързеливо галеха белия пясък... - Риан! - аз се обърнах, показвайки му възторжено това чудо. Загадъчно усмихвайки се и държейки ръцете си в джобовете на панталона, магистърът се приближи, застана до мен и попита: - Харесва ли ти? - Много - въздъхнах аз. Но след това замислено отбелязах: - Само дето цветът му е един такъв... прекалено зеленикав... Океанът отровен ли е? Риан нищо не отговори, но цветът на водата изведнъж стана син. Наситено син! Без капка зелено. - А може и по друг начин - прошепна магистърът. И цялата повърхност на океана изведнъж се покри с нежни розови цветя! - А може и просто да го махнем - отново се обади Риан, - и тогава ще останем само ти и аз, и аз отново ще чувам само твоя дъх. И океанът изчезна! Изчезна напълно, като че ли никога не го беше имало! И дъха си го чух и самата аз, и осъзнах, че сега съм го затаила за миг, защото знаех, че сега това щеше да се случи... - Да вървим - магистърът меко ме прегърна през раменете, - съвсем близо сме. Появи се едно такова силно желание, просто да пусна корени в пясъка и никъде да не ходя. Но пясъкът, за мое искрено удивление, изведнъж стана някак по-ситен и сега ми се струваше, че той просто беше посипал пътечката и затова Риан безпрепятствено ме поведе в нужната посока. И независимо от полумрака, съвсем скоро аз различих разстланото направо върху пясъка огромно бяло покривало, кошничка с нещо на края му, няколко сгънати кърпи. - Тоест, можем да се изкъпем, така ли? - зарадвах се аз. - Разбира се - с усмивка се съгласи Риан, - това е разлом, в него няма нито едно живо същество, освен нас двамата, така че океанът е напълно безопасен. - А мога ли да ида да се изкъпя веднага? - независимо от истеричните нотки в гласа, се надявах, че ще ме пуснат. Риан се усмихна, вдигна ме на ръце и ме понесе към покривалото, милостиво съобщавайки: - Разбира се, любима, можеш да се къпеш колкото ти душа иска, но само след като изпълниш съпружеските си задължения. Свивайки се, изплашено го погледнах. - Аз дълго чаках - просто каза магистърът. Изобщо не намерих какво да възразя. А ми се искаше. Много. Поне нещо или някак... Лорд-директорът ме донесе до покривалото, постави ме да стъпя, а след това, повдигайки брадичката ми, ме накара да го погледна и тихо попита: - Страх ли те е? - Много - признах си аз. Но въпреки това свалих от пръста си пръстена на лейди Минарга. Косата веднага се посипа по голите ми рамене, бельото се оказа толкова безтегловно, че изведнъж ми стана хладно, а от гърлото на Риан се изтръгна някакъв неясен хрип. И това беше моята малка мъст или дяволия, не знам, просто ми стана приятно, че той реагира така на мен и... - Дея... - полустон - полушепот. - Моята Дея... И нямаше повече думи, за тях просто не остана място в момента, в който жадните устни на Риан покриха моите, смачквайки ги в целувка, в която нежността преминаваше в безгранична страст. И аз се изгубих, разтворих се в дъха му, в биенето на сърцето му, които се чуваха толкова ясно в това пълно безмълвие на създадения само за нас двамата свят. И почти не чувах собствените си стонове, които един след друг изтръгваше от мен магистърът, докато ме обгръщаше с цял океан от най-нежни ласки. От този водовъртеж на страстта аз изплувах само два пъти - когато усетих с цялата си кожа докосването на голото тяло на моя тъмен лорд и когато осъзнах колко внимателно, предпазливо и нежно той влиза в мен. Огънят, той избухна, след като се съединиха телата ни, но вече никого не обгори. Защото аз горях от страст заедно с този, когото искрено и с цялото си сърце обичах, умирах отдавайки му се, чувствайки колко е невероятно да принадлежиш така на любимия си, възраждах се в обятията му, тръпнейки с цяло тяло от преживяното вълшебство. И може удоволствието да беше с мъничко болка, но аз искрено се наслаждавах на всеки миг, на всяка ласка в обятията на безкрайно внимателният даже в страстта си тъмен лорд. А когато всичко свърши и аз лежах на гърдите на Риан, вслушвайки се в бавно успокояващото се биене на сърцето му, чух отново шума на океана. - Не-е-е - беше ми трудно да говоря, затова просто пресипнало шептях, - няма да ида да се къпя. - И аз не бих те пуснал - също пресипнало отвърна Риан. - Коварен тъмен - заявих аз, размишлявайки за това, че няма да е зле да взема една от кърпите и да се прикрия. Защото аз, напълно разсъблечена, лежах върху разсъблечения магистър и... срамно си беше. И като си спомних всичките си стонове и това, как се извивах от наслаждение в ръцете му... ми стана два пъти по- срамно. И... Предпазливо се надигнах, протегнах се към кърпата, но тъмният улови ръката ми, и връщайки ме обратно върху себе си, прошепна: - Дея, тук сме абсолютно сами, няма кой да те види. А ако ти е хладно, мога да направя въздуха по-топъл. - Н-н-недей, и така е... горещо - аз окончателно се смутих. Риан неочаквано ме преобърна на покривалото, надвеси се над мен и гледайки в очите ми, измърка: - И от кого се стесняваш, любима? О, аз от толкова много неща се стеснявах... - Океанът ни гледа - прошепнах първата глупост, която ми дойде на ум. Шумът на водата изчезна мигновено. - П-п-пясъкът - изтърсих аз следващото си предположение. Вече нямаше пясък, ние продължавахме да лежим на покривалото, но самото то висеше в черната безтегловност, тоест, в абсолютната пустота. - Звездите - това беше последното, което всъщност ни заобикаляше. Звездите угаснаха. И изведнъж стана толкова топло, уютно, обхвана ме такава нега и всичкият срам се стопи... Риан се наведе към устните ми, нежно, но с отчетливо пробудила се страст ме целуна и когато дишането ми стана тежко и накъсано, замислено произнесе: - Даже не знам дали си струва да ти казвам или не, че имам абсолютно зрение и в тъмнината виждам много по-добре, отколкото на светло... Мигновено си представих, че той сега ме вижда! Цялата! Без дрехи, на покривалото, безсрамно извила се към него с цялото си тяло... - Риан! - нямах други думи. - Да, любима - отвърна той, плъзгайки устните си по-надолу - Върни звездите - поисках аз. - Какво говориш - устните му докосваха... изпъкналите части на тялото ми, - та нали те ще ни.,. гледат. - Няма да гледат, ние ще се разберем - измърморих, чувствайки как от ласките му отново започва да ми се вие свят и да ми секва дъхът. - Ще гледат, ще гледат - възрази магистърът, - те не подписват договори и не сключват съмнителни сделки. Оказа се, че в този момент не съм способна да мисля свързано и издишвайки произнесох само: - П-п-пясъкът... - М-м-м - вършейки нещо невероятно с тялото ми, проточи Риан, - пясъкът още отначалото не ми хареса, той е един такъв... прекалено наблюдателен, не ти ли се струва? На мен вече нищо не ми се струваше, аз вече напълно се бях изгубила и ме смущаваше само една-единствена мисъл - че Риан сега ме вижда цялата - и изражението на лицето ми, и тялото, и... и сега от това зрелище нито пясъка, нито звездите, нито дори океана не го разсейват! Защо ли ми трябваше да капризнича... А след това не остана нито една мисъл. Честно казано, в абсолютната тъмнина ми беше някак по-комфортно и не изпитвах и капка срам, а беше и топло, и уютно... Когато настъпи утрото, ние го посрещнахме в обятията си и аз, протягайки ръка, все пак дръпнах една от кърпите и припряно се покрих. - Ще приемем, че в теб се е пробудило коварството на тъмната кръв - насмешливо измърмори Риан. И да беше само това! Абсолютно пияните гноми продължаваха да танцуват и да се веселят, а заедно с тях - тъмните лордове и лейди, вампирите-стражи, сивата стража и още цял куп народ. В първия момент аз реших, че в разлома времето тече някак другояче и ние наистина сме се върнали на сутринта след сватбата, но когато иззад масата стана и стремително се запъти към нас Юрао, по уморения му вид, разрошената коса и не много равната походка разбрах, че... все пак явно беше минало повече време. - Дей, как си? - игнорирайки присъствието на прегръщащия ме Риан, разтревожено попита дроу. - Всичко е наред - смутено се усмихнах аз. - Тук при вас празникът до зори е продължил, така ли? Измервайки ме със странен поглед, Юр мрачно съобщи: - Дей, вас ви нямаше три денонощия. Много бавно се обърнах и погледнах мъжа си. Изразително го погледнах. Много изразително. Без ни най- малко да се засрами, Риан спокойно отвърна: - Ти пи от моята кръв, така че... - Само три капки, Риан! - изсъсках аз. - Те и стигнаха за три дни - усмихна се той. Нямах думи. Затова пък, Юрао имаше: - Изверг! - вбесено ревна той. След което ме сграбчи за ръката, издърпа ме от обятията на застиналия тъмен лорд и ме поведе към масата, възмущавайки се раздразнено: - Три денонощия! Аз място не си намирах! Той не ти е дал и трохичка да сложиш в уста, така ли? Тъй като аз пребивавах в състояние на шок, жално потвърдих: -Да... - Ама че Бездна! - окончателно се вбеси партньорът ми. А зад масата се бяха разположили Тоби, сестричките Лангавер, Наавирр с Верис, дори Дара, но всички бяха невменяемо пияни и ме посрещнаха с радостното: - Потресаваща сватба беше, Дея, жалко, че изпусна всичко! - Тук такива танци имаше! - Властелинът на Хаоса танцува великолепно! - Императорът накрая го изнесоха - това го каза Найвъри, - има-няма преди два часа. И само Юрао, без да се поддава на общата възторжено-отпусната атмосфера, мърмореше нещо под носа си, слагайки в чинията ми салата, палачинки с нещо, което миришеше много вкусно и месо: - Аз цяла кошница храна бях приготвил, Бездна, а той... той... - Слушай, дроу - раздаде се над нас гласът на магистъра, - това все пак е моята жена. Бръсвайки по него с мрачен поглед, Юрао произнесе: - Сега ще извикам Доха, ще хвърлим едно око на договора, там имаше нещо за... Казваха ми гномите, ама не, не се вслушах в съвета на почтените старейшини, идиот! - Юр - аз хванах ръката му, - всичко е наред, наистина. Партньорът не повярва, но престана да ругае и просто каза: - Яж, не се разсейвай. Риан се наведе, целуна ме и прошепна: „Сега ще се върна” И приятелите ми нищо не казаха преди магистърът да изчезне във вихъра на адския пламък. И едва тогава, навеждайки се към мен, Зоел разтревожено попита: - Дей, ама каква е тази работа с ритуала на тъмните? Тук лейди Тьер ходеше пребледняла и напрегната, докато духът-хранител на рода не се появи и не й каза нещо. Аз набодох на вилицата парче палачинка, свих рамене и честно я посъветвах: - Не се омъжвай за тъмен лорд - след това поразмислих малко и добавих: - Освен ако не го обичаш ужасно много, повече от собствения си живот. - Ем... - потресено поклати глава вампирката. - Добре, недей да разказваш. Аз нямах и намерение. Правех мълчаливи опити да омета всичко от чинията, тъй като под втренчения поглед на Юрао друго не ми оставаше, слушах разкази за собствената си сватба, но при това, изобщо не съжалявах, че съм изпуснала веселбата. Сигурно, защото там, в разлома, всичко беше толкова вълшебно, че аз прекрасно разбирах - нищо не би могло да се сравни с него. - Ти си щастлива - след известно време произнесе лейди Верис. - Много - въздъхнах мечтателно аз. А след това добавих: - Сега имам всичко, дори това, за което не смеех да мечтая - Риан, вас, собствена работа, мечти, надежди. Аз съм много, много щастлива. Тоби стана, сипа вино в чашите на всички и когато ги вдигнахме, произнесе: - За теб, Дея, за момичето, което намери своето щастие. Ние пихме и Юрао разстроено произнесе: - Представяш ли си, предложиха ни ново дело. - Какво? - заинтересувано попитах аз. Въздишайки тежко, партньорът поясни: - Гномската община, впечатлена от празника, изпрати поръчка за организирането на още шест сватби. - Оу... - само можах да кажа аз. - И десет от вампирските домове - добави Зоел. - Четири от клановете на върколаците - включи се в разговора лейди Верис. - Тъмните също вече питаха - зарадва ни Дара. Изплашено погледнах към партньора и шепнешком попитах: - И... ти какво отговори? Свивайки рамене, Юр отвърна: - Пратих всички в Бездната! Все пак не съм чак толкова гном. Край на осми урок Делото за белите колекционни сирена В последно време, духът-хранител на Академията на проклятията все по-често се появяваше по време на лекциите, пулсирайки с блатисто-зелена светлина навярно, за да е сигурен, че е привлякъл вниманието на лейди Орис, но стремително изчезваше дори само при намека за появата на лорд-директора. Нашата любима преподавателка забележимо се смущаваше, но по никакъв начин не препятстваше откровените прояви на симпатия от страна на древния дух. Предполагам, че не можеше да не я ласкае вниманието на хранителя на академията, а може причината да бяха цъфтящите градини, които се бяха появили в двора ни, в деня, когато лейди Орис мечтателно прошепна, че й липсват цветята. Цветя, и то в невиждани количества, се бяха появили тутакси. Отначало от земята към небето се устремиха черни филизи, които, оцветявайки се в зелено, се превърнаха в ниски дръвчета, които за миг обраснаха с листенца и цветове. Сини, жълти, червени, розови, оранжеви, лилави и така нататък. Всяко дърво цъфтеше едновременно със съвършено разноцветна флора и понякога на едно и също клонче, можеха да се видят до седемдесет разнообразни оттенъка. - Любовта, това е най-прекрасното и възвишено чувство, упойващо, даряващо усещане за полет и нежност, която залива като океанска вълна... - лейди Орис се прекъсна сама, огледа ни леко подозрително, хвърли възторжен поглед през прозореца, усмихвайки се на цъфналите дръвчета, направи пауза и обяви темата на лекцията: - Чаруар, възобновяемо проклятие от седмо ниво. Адептка Васар, кои са проклятията, които отнасяме към категорията на възобновяемите? Руана се изправи и сухо се отчете: - Възобновяеми са тази категория проклятия, които се отнасят към групата на манипулационно- поведенческите. Специфично двустепенно налагане, сложно активиране, задължително закотвяне. Лейди Орис кимна, приемайки отговора и продължи: - Закотвяне. Адептка Тьер, напомнете ни неговата специфика. Аз не реагирах веднага. Не защото бях разсеяна или си мислех за нещо странично, а просто, защото и досега ми беше трудно да се асоциирам с това „адептка Тьер”. Аз бях свикнала да бъда Риате, реагирах на „Риате”, възприемах себе си като Дея Риате, а не Тьер, и затова, след въпроса на преподавателката продължих преспокойно де си седя. Лейди Орис с разбиране се усмихна и произнесе: -Дея. Подскочих мигновено и веднага се смутих, но успях да се съсредоточа и да отговоря: - Закотвянето се осъществява като се задейства външна или вътрешна репрезентация, способна да възпроизведе друга подобна. Използва се при налагането на проклятия, при които е необходимо да се използва вътрешния емоционален резерв на жертвата, отнася се към паразитарните техники. - Абсолютно вярно - произнесе лейди Орис. - А сега, след като възстановихме в паметта си някои от характерните особености на даденото проклятие, да се върнем към темата на лекцията. Отворете тетрадките си. Аз се стоварих на мястото си, отворих тетрадката и за пореден път ужасно съжалих, че нашата сватба с Риан бе станала всеобщо достояние. Би било много по-лесно, ако се бяхме оженили тайно, тихо и в тесен роднински кръг и ако в академията си бях останала адептка Риате, както досега. Но не, как може, ние не търсим леки пътища! И ето го печалният резултат - където и да се мернех, навсякъде ме съпровождаха злобни погледи, мърморене, шушукане и прочие. Бях станала най-мразената личност в Академията на проклятията. През този семестър ми се бе наложило да узная поне десет истории за това, как „наглата адептка коварно съблазнила горкия лорд-директор”. Какво само не говореха за мен... зад гърба ми. В очите никой не смееше и една лоша дума да обели, а след като Дара се бе появила пред две от най-злостните клюкарки в бойния си ипостас и мило зъбейки се, бе обещала на отдалечаващите им се гърбове, че ще изтръгва езици за такива разговори, всички престанаха да се изказват по мой адрес, наричайки ме по име. Сега казваха нещо от рода на „тя”, произнасяйки го с такъв тон, че на всички веднага им ставаше ясно коя е тази «„тя ... Общо-взето, не ми беше особено весело. Но всичко това губеше значение, когато се озовавах в прегръдките на Риан. А той ме прегръщаше често, прокрадвайки се безшумно изотзад, когато стоях пред дъската със седмичната програма, планирайки задачите си или похищавайки ме нагло от столовата, за да обядваме заедно някъде, при това, най-често в Хаос, по-точно, в Хайранар, столицата на ДарГарай, тъй като Службата за безопасност на империята временно се бе пребазирала там, решавайки поредния проблем, в чиито детайли никой не ме посвещаваше. Та значи, в момента, в който Риан ме прегръщаше, всички тревоги, както и обидите, нанасяни на новоизпечената „лейди Тьер” ставаха напълно несъществени. Всъщност, всичко ставаше несъществено. „Любовта е прекрасно, възвишено чувство, възхитително, упойващо, даряващо усещане за полет и нежност, която залива като океанска вълна” - бях готова да се подпиша под всяка дума. Абсолютно всяка... много, много пъти. - Пак се усмихваш - прошепна Янка. Трудно бе да не се усмихвам, след като постоянно усещах тихо щастливо свиване в гърдите и нежност, и възторг от очакването на срещата, и от предвкусването за докосването на ръцете му, за целувките, от които земята се изплъзва изпод краката, за нощите, изпълнени със страст... - Сега се изчервяваш - подкачи ме съседката по чин. След това весело добави: - Типична младоженка. Ти комай и лекцията не слушаш. Признавайки, че е права, се опитах да изхвърля всички мисли от главата си, тъй като сигурно вече пет минути чисто механично чертаех схемата на проклятието Чаруар, без особено да се вслушвам в поясненията на лейди Орис. Лекцията по любовни проклятия беше последната за днес, знаейки това, аз предварително бях взела със себе си наметалото и ботушите, преобух се в аудиторията и докато всички излизаха, извиках Дара, пъхнах в ръцете й конспектите и обувките, които бях събула, с молба да отнесе всичко това в стаята ми, без да обръщам внимание на мърморенето й на тема „Между другото, престъпността в Ардам се е разпасала, а ти толкова късно..и така нататък в същия дух, побягнах към вратата. Но на портала ме чакаше поредното: - Ето ти една интересна гатанка, Дейка: Кой сутрин не влиза, но вечер задължително излиза? - изпъчил гърди, многозначително попита Жловис. - Аз - отвърнах му гордо. Това беше така, защото вечер отивах в кантората, откъдето по-късно ме взимаше Риан, а в академията пак той ме връщаше през портал, така че, да, аз оттук постоянно само излизах. - А ето и още една загадка - продължи гоблинът-портиер: - Кой е този, дето уж трябва да пълзи, а вместо това пърха? Това беше съвсем елементарно: - Майстор Окено - приближих се до малката портичка, закопчавайки наметалото си и попитах: - Не е ли допърхал още? - Допърха - Жловис хитро присви очи, - и не с празни лапи, а с цяла купчина папки. О! Спрях се, независимо, че вече бях посегнала да отворя вратичката. Излизаше, че Окено бе донесъл курсовите работи. И моята, включително. Интересно, колко ли ми беше писал? Просто, много интересно. Сигурно оценките още тази вечер щяха да ги обявят... Но мен ме чакаше Юрао. - Кошмарна вечер, Жловис - взех си довиждане аз. - Ужасяваща, Дейка - подсмивайки се, отвърна той. И затвори вратичката зад гърба ми. Студеният влажен вятър сякаш само беше чакал да остана сама - нахвърли се отгоре ми, опитвайки се да смъкне наметалото от раменете ми. Настръхвайки, завързах връзките на качулката, загърнах се по-плътно и закрачих във вече сгъстяващия се сумрак. Всъщност сега в Ардам беше лято, но тъй като се намирахме на територията на Приграничието, лятото понякога ни „радваше” с леден вятър откъм заснежените планини. В такива нощи умъртвията в Ардамския лес виеха по-силно, старците се жалеха от болните си стави, а останалите губеха всякакво желание да си показват носовете от къщи. Нищо чудно, че дълго вървях по практически безнелюдните улици, преди да срещна първия жилест кентавър. Той, като ме видя, спря и извика: - Ти човечката на дроули си? Аз бих отвърнала „не”, но Юр ми го беше забранил категорично, така че се наложи да призная: - Да, аз съм. Кентавърът измърмори нещо, след това изсвири и не бяха минали и две минути, когато ме настигна Нурх, докато продължавах да вървя. - О, човечка и пак без лента! А ти знаеш ли, че там отпред се мотае компания пияни тролове, а? А едва вчера няколко върколаци така се натряскали така, че половин квартал разпердушинили? А ти тук без лента ми се разхождаш! Върху неговите ленти, при това той някак се изхитряше всяка седмица нова да ми домъква, на езика на Световете на Хаоса с големи букви беше написано: „Внимание, чистокръвна човечка. Чуплива!” - Нурх, ти сега ще си изкараш подкови за подарък! И юзди за комплект! - сядайки в удобно обърнатата към мен двуколка, обещах аз, разгневена. - Защо се сърдиш? - недоумяваше за пореден път кентавърът. - Аз за общото ни дело се грижа, за благосъстоянието на кантората ни... Той потегли от място така, че се залепих за облегалката, но това не беше завършекът на разговора: - Разбери, Дейка, та ти наистина си крехка! - И ремъци за впрягане ще ти подаря също! Бездна, ама наистина накрая ще взема да му ги подаря. За да разбере какво е! - Стига си се чумерила, ти казвам, разправят, че на вас, човечките, бръчки на лицето ви излизат от мръщене. А те не красят никого, така да знаеш. Та за какво говорех, а, да, вчера върколаците половин квартал разрушиха. Стражи имаше, да не ти разправям - и Дневни, и Нощни, и дори Сивите долетяха. Знаех го вече, вчера дори Юрао под тревога го извикаха. Защото пияните върколаци, ако бяха от нашите, не бяха толкова страшни, но се бе оказало, че това са пияни върколаци от Хаос. Нерегистрирани бежанци, тоест, с цял порядък по-агресивни от нашите, а отгоре на всичкото, от ХаронДарай, а значи - магически надарени. Това не се изяснило веднага, затова първо на мястото на инцидента била извикана Дневната стража, те се сблъскали с магическа атака и веднага вдигнали Нощната. Нощната стража с лекота се справила, къде можеха да се мерят пияните върколаци, дори тези от Хаоса, с добре обучената Нощна стража, но при установяването на личността на задържаните се изяснило, че това са нелегални имигранти, а това вече си е юрисдикция на Сивата стража. Юр, когато се беше върнал след инцидента, бе разказал какво точно станало: Тези бежанци, в смисъл, върколаците, пристигнали в Ардам, намерили си работа, честно си отработили месеца, получили заплата и се юрнали да празнуват, но не могли да спрат навреме. А след това, явно се почувствали като у дома си, в Хаос, но нашите закони са доста по-строги, и... ги сгащили. Нурх стигна до кантората за броени минути, демонстративно и хореографично спря точно пред стълбите, успя някак да се извърти, почти завързвайки се на възел, и не само да ми отвори вратичката на двуколката, а и да ми подаде ръка да сляза. Но не просто като жест на вежливост, не, както винаги той.той... Писнало ми беше от него! - Нурх, уверявам те, дори да падна на паважа, няма да се счупя от това! - Плюй си в пазвата, щото то не се знае, Дейка - с наставнически тон подхвана той. - Аз, например помня, в Егирон беше май, как там една девица се подхлъзна на стъпалото и бух - с челото в камъните. И знаеш ли какво? - Какво? - вече качвайки се по стълбите на кантората, нервно попитах аз. - Ритна камбаната! - радостно ме просвети Нурх. - Просто взе и пукна! Там! На място! И кървища колко имаше наоколо... Аз вече отварях вратата и ме посрещна познатото издрънчаване на звънчето отгоре й, влязох в кантората и с облекчение затворих вратата, скатавайки се позорно се от необходимостта да доизслушвам разказа на кентавъра за кървищата и крехкостта на чистокръвно-човешкото битие. - Ужасяващи - раздаде се задгробно приветствие. - Катастрофични, Доха - поздравих аз, разкопчавайки наметалото си. Стригоят недоволно ме погледна, като че ли аз най-нагло му бях попречила да работи и отново се потопи в нашите финансови отчети. Между другото, сега той водеше не само нашето счетоводство. Няколко млади гноми, които току-що бяха открили свое собствено занятие, го бяха наели да води и тяхната документация. Уважаваните и състояли се гноми, естествено сами се справяха със счетоводството си, но начинаещите, които сами си бяха и началници и наемни работници, бяха се зарадвали на възможността да се възползват от тази допълнителна услуга на кантората „ДеЮре”. Сваляйки наметалото и ботушите си, аз се преобух в пантофките, които държах тук именно за такива дни и взимайки мимоходом купчинката вечерни вестници, се отправих към кабинета. Сега той беше един общ. В него се разполагаха три бюра и няколко кресла за посетителите. Едното бюро беше мое, второто - на Юрао, а третото заемаше нашия нов партньор - Наавирр. Именно той ме посрещна, когато влязох, вдигайки глава от папката с документи и приветствайки ме весело: - Кошмарни, хлапе! - Чудовищни, Наавирр - усмихнах се аз и вместо да тръгна към бюрото си, се насочих към това на Златния дракон. Драконът, премести документите от края на плота, освобождавайки ми място и ми протегна чашата с чай, който явно беше направил за себе си, но както винаги бе забравил да изпие. - Как мина деня ти? - поинтересува се той, когато се наместих на бюрото, клатейки крака във въздуха. - Както винаги, като изключим това, че обядвах сама - отвърнах аз, топлейки изстиналия чай с длани. - Да ти го сгрея ли? - предложи Наавирр. - Дай по-добре нов да направя и за теб, и за мен. Ти май така си се увлякъл, че дори не си обядвал... - А, няма значение - махна с ръка Късметчето. - Освен това Юрао обеща да домъкне нещо за хапване, така че почакай с чая. Но това, че Тьер е толкова зает, например, изобщо не ме радва... - намръщи се той. - Явно е нещо сериозно - продължих да клатя крака, отпивайки от чая. Оставих го веднага - наистина, определено Наавирр сам го беше заварил - нито имаше захар, нито листенцата се бяха запарили както трябва и затова половината плуваха на повърхността. - Много сериозно - измърмори драконът. - Юрао се опита да изясни чрез своите, в смисъл, чрез вампирите, и нищо не излезе, случаят е с висока секретност, в течение са само сътрудниците на СБИ. Пояснението за „своите” беше уместно, защото когато един ден бяхме осъмнали, се беше оказало, че сме се сдобили с половин столица „свои”. Сега всички тези „свои” усилено ни викаха там, при себе си, но на нас Ардам си ни беше по-мил, освен това, аз учех тук, Юрао беше на служба, а Наавирр си имаше лейди Верис. - Ще се справи, та това е Риан - усмихнах се аз. - Освен това, той ме беше предупредил, че днес може и да се забави. Измърморвайки нещо под нос, Наавирр ме посъветва: - По-добре не го казвай на Юрао. В същия миг се разнесе възмутеното: - Какво такова не трябва да ми се казва?! Драконът коварно се ухили. Че как иначе, той, за разлика от мен, със сигурност отчетливо беше чул, че Юрао е дошъл и беше решил за пореден път да му опъне нервите. - Не му казвай - продължи той, без да понижи глас, - защото този изверг ще ни накара да работим до полунощ, а в полунощ ще ни напомни, че... - и Наавир притихна в очакване. - Имаме още шестнайсет неразкрити случая! - напомни Юрао, който все още се мотаеше в приемната. След това се разнесе: - Доха, за нас чай, сандвичи някакви направи, че този крастав дракон явно още не е обядвал и прати Нурх до Мелоуин да донесе нещо за вечеря. - От проскубан дроу го чувам - весело му отвърна Наавирр. Стригоят, който беше свикнал с всичко това, само се поинтересува: - Стандартно или с разнообразие? - Няма значение. Дей, на теб киселичко не ти ли се яде все още? - Не - отзовах се аз. - И слава на Бездната. Значи, няма значение, Доха. - Но аз изучих менюто... - възрази стригоят. - Радвам се за теб - отряза го Юрао се разнесоха приближаващи се крачки. Той тържествено разтвори вратата, тържествено влезе в приемния ни кабинет, тържествено ни погледна и провъзгласи: - Накратко, нашите си имат проблеми. - Кои от „нашите”? - меланхолично уточни драконът. - Гномите - Юр се отдръпна от вратата и позволи на отрупания поднос, носен от стригоя, да влезе в стаята. Драконът, въздъхвайки страдалчески, се зае да събира на купчинка разхвърляните по бюрото си документи, освобождавайки място за чая. Ние обикновено сядахме да закусим на моето бюро - на него винаги цареше ред, тъй като аз предпочитах след работа да подреждам записките си в чекмеджетата, но стригоят явно беше преценил, че щом и аз и Наавирр вече сме на неговото бюро, чаят трябва да се сервира тук. - И каква Бездна пак се е стоварила на главите на гномите? - поинтересува се Доха, подавайки на Наавирр чиния с десетина резена хляб, върху които се мъдреха същите по дебелина резени шунка, а най-отгоре имаше по-тънички парченца кашкавал. - На мен също ми е интересно - взимайки чинията в едната си ръка и един от сандвичите в другата, добави Наавирр. - Ей, Дей, на мен винаги ми е било интересно, той като беше котарак, също така ли се тъпчеше? - гледайки към внушителната закуска на дракона, попита Юрао. - Представа нямам, той по цял ден висеше в кухнята и там готвачките го хранеха - отвърнах аз. - Драконите ядат много - важно възвести Доха. Всъщност стригоят се оказа невероятен секретар - той вникваше във всички детайли на проблема, работеше бързо, беше постоянно на работното си място, дори чай правеше лично за всеки от нас именно така, както го обичахме, да не говорим за останалото. И дори не питаше, просто по някакъв начин беше научил, че аз, например, обичам сладък чай, а Юрао силен и неподсладен, Наавирр пък - почти хладък. Ето и сега, на мен ми подаде чашката с най-светлия чай, на седналия до мен дроу - с тъмен и наситен, а на Наавирр - с лед, след което увисна, чакайки да чуе какво ще каже Юрао. Юрао каза: - Някаква странна скапана работа, изчезват им продукти. Ние всички заинтересувано го зяпнахме. - Тази сутрин почтеният Норах дойде, Доха, ти беше тук, помниш. - Беше много обезпокоен - потвърди стригоят. - Отначало ми се стори, че говори глупости - продължи Юрао, пийвайки чай, - но понеже клиентът си е клиент, вежливо го изслушах, успокоих го, че ще поема делото и реших да намина в управлението на Дневната стража. За да не губя време, просто отнесох сладкиши на госпожа Наринсе, тя е секретар на командира им и си поприказвахме. И ето... Дей, ти си седнала, нали? Значи, оказа се, че сигналите за кражби са повече от трийсет, но... - той ни огледа един по един, - никой никъде не реализира стоката. Доха след това съобщение си остана безстрастен, Наавирр престана да дъвче петия си сандвич, аз просто стоях с умерено-заинтересувано изражение на лицето, очаквайки продължението. - Никой от вас не схвана, така ли? - уточни Юрао. Ние кимнахме. - Стоката я крадат, но не я предлагат на пазара! Дори на черния! - натърти дроу. - М-м-м, може да си я складират? - предположи Наавирр. На него му беше простено, той е дракон, а драконите имат страст към колекционирането и складирането на съкровища. В кръвта им е. - Закопават ги? - внесе своето предположение Доха. Доха е стригой, тялото му една Бездна знае откога бе мъртво и закопано, така че също беше обяснимо. Юрао зяпна мен. А аз пък, взех и се позамислих. Работата беше там, че в Ардам, естествено, се намираха нечестни спекуланти и нито един от тях не беше гном - при брадатите всичко се правеше по правилата, така че... Но беше странно, тъй като всичко крадено имаше свойството да изплува някъде, рано или късно, при това повечето търговци знаеха приблизително къде би могло да се появи. И Дневната стража също знаеше, разбира се. А сега какво излизаше? - За какви стоки става дума? Какво именно е било откраднато? - Просто няма да повярваш, в списъка на откраднатото има даже щамповани курабии - съобщи Юрао. Щамповани курабии?! - Ама ти сериозно ли?. - не повярва Наавирр. - Да, абсолютно! - Юр с досада спомена Бездната. - Сега ти стана ясно защо, когато почтеният Норах ми съобщи, че от склада му са изчезнали ръчно изработени близалки във формата на нашия храм на Бездната, аз отначало не повярвах. Какъв може да е този идиот, на когото са му нужни двайсет кашона близалки?! Да, едва ли имаше такъв... тоест, тези близалки ги купуваха, разбира се, но не и в такива количества. - Да не би пък да хранят някого? - излезе с нова версия Доха. - Вредно е да се ядат толкова бонбони - Юр се обърна и погледна към вратата. И ние погледнахме към нея. Моите партньори и Доха, някак скептично, аз - заинтересувано, тъй като не беше ясно защо така са се вторачили във вратата към приемната, звънчето на вратата не се беше обаждало, значи никого... - Под бюрото - тихо заповяда Наавирр. Без дори да ми хрумне да се възмущавам, леко се плъзнах и клекнах под бюрото. Вратата се отвори почти веднага и в кабинета ни отекна ниският, кадифен глас на, без съмнение, някой от тъмните лордове: - Ужасяващи събития! - И на вас всичко най-лошо - отзова се Юрао. - На какво дължим честта? Аз седях тихичко като мишка. - Почетох с присъствието си кантората ви, за да съпроводя лейди Тьер на вечеря в дома на лейди Тьер! Бр- р-р, ужасно звучеше... - И? - насмешливо се поинтересува Наавирр. Тъмният явно се смути, но след това бодро и важно продължи: - Къде мога да видя лейди Тьер? - Днес не се е появявала - произнесе с мъртвешки глас стригоят и увисна точно над главата ми. - Ох, пак се е заровила в учебниците - поддържа го Юрао. - Ще предадем на лейди Тьер, че сте идвал - сложи точка във фарса Наавирр. Тъмният лорд, явно офицер на свекромонстъра, навярно търсеше какво да каже, не успя да го намери, постоя още малко, а след това се раздаде рев на пламък, който обозначи изчезването му - Излизай - изкомандва Наавирр. Почаках докато Доха отлети настрана и станах, печално размишлявайки за това, че явно днес няма да видя Риан, защото поканата на Тангирра беше пряко доказателство за това. Жалко, разбира се... Но той явно беше потънал до шия в работа. Обикновено Риан сам ме взимаше от кантората и прекарваше с мен ако не цялата нощ, то по-голямата й част. И само когато изобщо не можеше да пренебрегне служебните си задължения, ме пренасяше от кантората в стаята ми в Академията. Рядко, но се случваха и такива моменти, като този днес, за които по някакъв невъобразим начин веднага научаваше лейди Тьер и винаги ме канеше на вечеря. Не, аз към свекърва си се отнасях много добре, но ако трябваше за пореден път да изслушвам завоалираните й мъгляви намеци за това, че поведението ми е недостойно за лейди с моето положение... Или това, че на нея би й дошла добре моята помощ в двореца... И че е недопустимо да продължавам работата си с Юрао и Наавирр... И най-вече въпроса „Кога най-накрая ще стана баба?”... - Доколкото разбирам, днес ти си напълно свободна? - зададе почти риторичен въпрос Наавирр. Юр просто ме погледна, аз - него, той въздъхна и каза: - Дръж се, партньор. Кимнах, но след това се върнах към въпроса, който обсъждахме: - Доха, работата е там, че това са по-скоро декоративни близалки, не просто сладкиши. Да се краде нещо такова е... странно. Може би само за препродажба, но пък как може да се препродава толкова специфична и забележима стока?! - Точно това е проблемът! - възкликна Юрао. - Крадената стока изобщо никъде не е предлагана. И това дори не е първият случай. Гномите не говорят за това, защото в началото решили, че конкурентите им правят пакости и организирали собствено търсене на откраднатите стоки. И знаете ли какво? - Какво? - тъпчейки поредния сандвич в устата си, попита Наавирр. - Нищо! М-м-м-да. В този момент дойде доставчика от Мелоуин с нашата вечеря. Отново се разположихме на бюрото на Наавирр, което явно го раздразни, защото той следеше с поглед всяка трохичка, паднала на плота. За наше учудване, Доха не отлетя на своето място в приемната, а домъкна финансовите си отчети и седна на моето бюро. С поръчката на вечерята той, както винаги, бе надминал всичките ни очаквания, поне моите - със сигурност. Аз получих морска риба в сметанов сос, с клонче пелин за аромат. И да, аз го изядох. За всеки случай, така да се каже. Към края на вечерята, ние започнахме както винаги, да си подхвърляме идеи и предположения. Наавирр по навик се отличи първи: - Той има сто и двайсет деца и няма с какво да ги храни. - Колекционерските близалки не съответстват много на тази теория - укори го Юрао, подреждайки оглозганите кости в пирамидка. На него днес му се паднаха агнешки ребърца, така че имаше материал за строеж и творчество. - Събира неприкосновен запас в случай на нападение откъм Световете на Хаоса? - предположи Доха. - Интересна теория, но в нея не се вписва партидата изчезнало бяло сирене, то се разваля изключително бързо - Юрао завърши строежа на пирамидата си и я увенча с последното останало в чинията му листенце салата. - Препродаване в човешките кралства? - внесох лептата си аз. - Дей, ама как може да си толкова наивна?! Човеците бягат като от огън от всичко, произведено в Тъмната империя. Освен това, ти знаеш нашите застави на границата с човеците - там и зрънце хайвер не може да премине. - Подкрепям, имал съм си работа с една от тези застави - каза Доха. Всички увиснахме в мълчание, в течение на което мислено строяхме нови предположения. - Препродажба в Хаос - внезапно произнесе Наавирр. Той додъвка последния сандвич, впечатлявайки ни, както винаги, с драконовия си апетит, преглътна и повтори: - Определено в Хаос. - А как? - тутакси зададе въпрос Юрао. Отговорът и мен ме интересуваше. Но не и Доха, например. Стригоят, явно съсредоточил се в нещо свое, плавно преплува по въздуха в кабинета, излезе през вратата и я затвори след себе си. - Гледайте сега - Наавирр придърпа към себе си чинията от ресторацията, свали похлупака, вдъхна аромата, вдигнал се от част от бедрото на бик, защото нищо по-малко от бик не можеше да има такива бедра и продължи, грабвайки ножа и вилицата, - единственото място, където нещата изчезват безвъзвратно по принцип, е Хаос. - Безвъзвратно и безследно - замислено потвърди Юрао. - Но до Световете на Хаоса са поне три дни път минимум и това е, ако вземем свръхбързата доставка на кентаврите, а техните тарифи за подобно мероприятие са свръхестествени. И освен това, бялото сирене, за което ви споменах, има срок на годност два дни. - Портал? - обадих се аз. - Дей - Юрао ме погледна укоризнено, - тези, които притежават достатъчно магия, за да прогарят пространството, по принцип рядко се нуждаят от каквото и да било, най-малкото пък, от подобни хранителни продукти. Колкото до порталите - ние бихме ги засекли и проследили на мига, не забравяй за системата за следене на магическите източници, която покрива цялата империя. Не я бях забравила. Паметта ми по принцип рядко ме подвеждаше и затова предпазливо напомних: - Юр, а когато се откриваше порталът в квартирата на Игарра Блатиста, там, в мазето, където ние с теб разгадахме посланието на Логер, тогава следящата система беше ли успяла да го засече? Замисляйки се, Юрао отвърна: - Не. Но ние вече взехме предвид този случай, ръководството издаде заповед да се сменят контролните кристали с по-мощни. - Колко по-мощни? - поинтересува се Наавирр, продължавайки да се тъпче. Всъщност, ние разбрахме накъде трябва да се движим в търсенето на улики и с вечерята бе приключено за рекордно кратко време. Когато съсредоточената ни троица, излизайки от кабинета се заоблича, Доха, вдигайки поглед от документите, меланхолично попита: - Трябва ли да очаквам появата на лорд Тьер? - Едва ли, Риан днес явно е зает - отзовах се аз, закопчавайки наметалото си. - Ясно - кимна стригоят. - А на лейди Тьер какво да съобщя? Закопчавайки последното копче, свих рамене. Защото представа си нямах. - Ще измисля нещо - изобразявайки скръбна въздишка, въпреки че нямаше никаква нужда да диша, произнесе Доха. - Благодаря - искрено му се усмихнах и забързах към вратата, която Юрао вече държеше отворена за мен. Наавирр излезе последен, с едно движение прескочи стъпалата, застана на улицата и замря, отметнал глава и подложил лице на вятъра. - Какво има? - директно попита Юрао. - Мирис... - отзова се драконът, притворил очи. - Чий мирис? - приближавайки се към Късметчето, попитах аз. Той не отговори няколко дълги секунди, след това изтърси: - Мирис на неприятности. И обръщайки се, погледна Юрао. Много изразително го погледна. Дроу весело отвърна: - Всичко е наред. - Аха, мирише на кръв - поглеждайки го скептично, озвучи изводите от изследването на въздуха Наавирр. - И какво? - поинтересува се Юрао. Драконът изплю на тротоара съсирек огън, който засъска, падайки на мокрия паваж, погледна дроу и попита: - На подбив ли ме взимаш? Аз в прав текст ти казах - вони на кръв. Отчетливо. Юрао хвърли поглед към Наавирр, след това към мен, разпери ръце и съобщи: - Неуспешен опит за жертвоприношение. Нурх! Нашият щатен кентавър, вместо да дотича, показа половината си глава иззад ъгъла на кантората и мрачно се тросна: - Успешен. След като изненадано погледнах каруцаря, преместих вече въпросителния си поглед към Юрао. Наавир също фиксираше с очи общия ни партньор по частни разследвания. Офицерът на Нощната стража Юрао Найтес нагло се преструваше, че изобщо не разбира нашите погледи и намека в тях. И той се преструваше, преструваше се, преструваше... - Дейка, ама що не вземеш да го прокълнеш с един отряд от най-хапещите възможни бълхи, а? - с леден тон помоли духът на Златния дракон. - Само с един отряд? - с усмивка уточних аз. - На първо време - стига, после - ще зависи от поведението му, - съжали се Наавирр. - Ще ви подведа под отговорност за нападение над офицер на Нощната стража - заплаши дроу, преставайки да си придава невъзмутим вид. - Давай, подвеждай ме! - милостиво разреши драконът. - Колко се предвижда там? Минимум двайсет денонощия, нали? Даже няма да се съпротивлявам, просто ще си почина, да знаеш, ще се наспя като нехората... - А кой ще работи? - начумери се Юрао. - А-а-а, ето че стигнахме и до конструктивните мисли - Наавирр явно се подиграваше, - Та какъв, казваш, е бил този успешен ритуал? Споменавайки Бездната и частично, в смисъл, определени части от тялото на някои от роднините на духа на Златния дракон, Юрао се насочи напред през площада, придържайки се към дясната страна, явно за да завие по булеварда на вампирите, откъдето до Стана на орките, където се разполагаха мандрите и търговските им складове, беше съвсем близко. - Ей, а аз? - възмути се Нурх, внезапно осъзнал, че него явно не го взимат в екипа. - Почивай си - подхвърли му Наавирр и хващайки ме за ръка, побърза да догони Юрао. - Ама... ама как, ама как така... човечката я взимате, ще я утрепете някъде, каквато ви е хилава! - чаткайки с копита се понесе след нас Нурх. Наавирр не му обърна никакво внимание, откровено казано, аз също, тъй като ми се налагаше старателно да тичам зад партньора, а при скоростта, която развиваше нашият дракон, това не беше лесна работа. - Ама тя мъж си има - вайкаше се кентавърът, - и може дори... може да е... да е в положение! Аз едва не се спънах след подобно заявление, а Наавирр, например, направо се закова на място. Бавно се обърна към Нурх. Втренчено се взря в него. - Всичко ми е ясно, кошмарна вечер - припряно отстъпвайки назад, ни пожела кентавърът, след което се завъртя и препусна на където му виждат очите. Въздъхвайки дълбоко, Наавир първо вдигна поглед към небето, после ме погледна и попита: - Да не би да ти се гади? - Не - бях искрена като никога. - Великолепно - отсъди драконът. - А скоро ли ще започне? - Дори не започвай! - изстенах аз. - Добре, аз няма. Да ти кажа честно, на драконите всъщност никога не им се гади, но щом ме молиш, няма дори да започвам. Но като стана дума, чисто теоретически, на теб ще ти се гади ли изобщо или как? Премигнах стъписана и дори не знаех как точно да реагирам. За мой късмет, не се наложи да казвам нищо, защото Юрао, забелязал, че вече не го следваме и изобщо, по най-възмутителен начин си губим работното време, се върна и издаде присъда за намеците на Наавирр: - Днес със сигурност няхма. Да вървим. И ние тръгнахме. Дроу и драконът отстрани, аз - в средата, както винаги. И възползвайки се от положението си, попитах: - Та какво там за жертвоприношението? Юр скръбно въздъхна. Наавирр по навик щракна с пръсти и ни обезопаси с балдахин на тишината - ние и двамата прекрасно разбирахме, че Найтес е длъжен да пази служебната тайна. Но тъй като всички мерки за безопасност бяха взети, се приготвихме да слушаме. - Тъмна история - мръщейки чело, съобщи Юрао. - И като цяло, много неприятна. Общо взето, явно някаква група демони, по предположенията, бежанци от Хаос, на нашите едва ли би им минало такова нещо през ум, провеждат серия човешки жертвоприношения... по цялата територия на Приграничието. Аз едва сдържах стона си. Наавир кимна няколко пъти, като че ли съгласявайки се с някакви свои мисли и веднага попита: - С каква цел? - Една Бездна знае, да му се не види дано! - възкликна Юрао. А след това, вече по-спокойно, произнесе: - Има едно предположение, че това са служители на култа на Тъмата. - Поредният опит да бъде пробудена изчезналата богиня? - измърмори Наавирр. - Нещо от сорта. - И как стражите са стигнали до този извод? - попитах аз. - Човешката кръв е идеален проводник, - обясни Юрао. - Именно затова в самия Хаос човешките жертвоприношения са най-строго забранени. Вероятно именно това е причината, която кара тази шайка тъмари да се подвизава по нашите земи. Как само ги е пропуснала службата за бежанците... От днешна дата, всички наши, плюс Сивата стража са преведени в режим на повишена бойна готовност, Дневните тресат осведомителите си. - А как така Нурх е наясно със ситуацията? - попита Наавирр. - Щото именно тези преживни идиоти са прекарали цялата тъмарска банда демони от Ррадак в Ардам. Огледай се, днес практически никой от тях не се мотае по улиците. Нурх аз лично го измъкнах, още трима не са участвали, а останалите ги подкараха към Крепостта още тази сутрин, седят в изтезателните, чакат да им дойде умът в главата. - Нурх така или иначе не би могъл да участва в това, той се навърта постоянно около кантората - обадих се аз. - Е... кажи-речи - уклончиво отвърна Юрао. - Така, а конкретно по жертвоприношението каква е информацията? - върна се към въпроса за ритуала Наавирр. - Три ги спасихме, четири са при лечителите, но ще се съвземат. - Параметрите на жертвите? - духът на Златния дракон бе неумолим. - Момичета, чистокръвни човечки. След тази информация известно време мълчахме и аз, и Наавирр, но след това драконът взе, че уточни: - Девственици? Юр изхъмка и отвърна: - То е вярно, че тъмарите са извратени, но не и до такава степен - в последната партида две от жертвите дори имат деца - дроу млъкна, навярно размисляйки дали си струва да ни разказва по-нататък или не, явно везните се наклониха в полза на първия вариант и той продължи: - Точно така ги спипахме. И ни погледна. Ние с Наавирр въпросително го бяхме зяпнали, демонстрирайки с всичка сила неутолената си жажда да узнаем какво именно се бе случило. Офицер Найтес скръбно въздъхна, печално се взря в стремително тъмнеещото небе, хвърли ни още един поглед и разбра, че няма да може да се отърве. - Една от човечните, кой знае как и защо, се забъркала с вампир - подхвана той. - Защо й бил нужен кръвосмукачът, не е ясно, защото тя в крайна сметка го зарязала... странно, но доколкото разбрах, той чисто като мъж не я удовлетворя... а, извинявай, Дей. Усмихвайки се неволно, аз кимнах, давайки му да разбере, че може да продължи. - Всъщност, тази девица си плюла на петите в столицата, стигнала до Ардам и едва тук разбрала, че не е избягала сама, ас... компания. Можела и да се отърве, разбира се, щом татенцето дотолкова не й харесвал, но дали било майчин инстинкт, дали нещо друго, но оставила детенцето. Работела в една от чайните, Дей, ти знаеш собствениците, заведението е до градския парк, дъщеря им е приблизително на твоята възраст... - Чайната на господин Мутта? - уточних аз. - Същата. Освен дъщеря му Еола, работела и още една девойка. Аз доста смътно си спомнях едно тъмнокосо, смугло слабичко момиче, усмихнато такова, ако можеше да се съди по външността - от южните предели на империята. Но ние с нея не бяхме общували особено, а и в самата чайна не бях ходила често. - И-и-и? - заприпирах Юр да продължи разказа. - Тя родила - продължи дроу, - момченце. Че било вампирче, веднага всички забелязали, но човечката упорито го възпитавала като човек. Когато станало на четири, го пратила в обща възпитателница и хлапето там бързо се сдушило със своите, вампирите много рано социализират. Единственото, което не разбирам нито аз, нито останалите наши е, защо малкият нито веднъж не използвал гласът на кръвта. Вампирчетата започват да го използват практически от рождение, при всеки удобен и неудобен случай, като например: „Помощ, пелената ми е мокра и мирише лошо” - Явно навреме са му сменявали пелените - усмихна се Наавирр. - Предполагам - съгласи се Юрао. - Та за какво говорех, а да, когато тъмарите нахлули в дома на човечката, хлапето не се уплашило, а се разпищяло с гласа на кръвта. При това с такава сила, че татенцето се пренесло като мълния от столицата в Ардам и дори веднага не осъзнал, че е използвал способност, която кръвосмукачите отдавна считат за изгубена. - Тъмарите цели ли са? - меланхолично се поинтересува Наавирр. - Живите са почти цели, само че частично нахапани - съобщи Юрао. - А момичето? И детето? - попитах аз. - Човечката има няколко синини и огромен проблем в лицето на разярения си бивш. Хлапето най-накрая се наяде както трябва, топурка из крепостта с важен вид и коремче като барабан, докато баща му се опитва по законен път да осъди майката. Адвокатите на кръвосмукачите търсят за какво именно. В момента, когато си тръгнах, Шейдер изслушваше от тях поредния етюд на тема „похищаване на деца”, а бащата излъчваше вампирско обаяние в такива количества, че с интерес го заглеждаха дори ездитните гущери, при това и от двата пола. Само дето човечката явно не се поддава на вампирската омая. Нашите пускат шегички за неговата несъстоятелност в хоризонталната плоскост и предположения за скромните размери на достойнството му. - На глас ли се шегуват? - ухилвайки се, се поинтересува Наавирр. - Естествено - мигновено потвърди Юрао. - Как ли можах да си помисля, че някой от стражите ще забрави за острия вампирски слух... - закиска се драконът. - Нищо не е случайно... - ухили се и Юрао. Двамата се спогледаха и са закискаха дружно. На мен не ми беше до смях, затова разтревожено попитах: - И какво ще стане с девойката сега? Юр сви рамене и замислено отвърна: - Трудно е да се каже, Дей. Във всеки случай, сама няма да я оставят вече. Така че, или ще остане да живее в Ардам, където ще я наглежда и обезпечава местният дом на Сумрака, или ще се съгласи да се върне в столицата. Тя ще си реши. - Сигурно ли е, че тя ще решава? - Сигурно е, Дей. В момента, когато е избягала, със сигурност не е знаела за бременността си, така че, няма никакъв вариант да бъде привлечена под отговорност за похищаване на дете. Детето е нейно, отговорността е нейна, лорд Отрейон е виновен сам за създалата се ситуация. Затова сега се старае по всякакъв начин да привлече вниманието на майката на сина си. Известно време вървяхме мълчешком по улиците на вечерния Ардам, но след това Наавирр отново се обади: - Чувствате ли? Ние нищо не чувствахме, освен миризмата на сирене, която витаеше във въздуха - Стана на орките беше разположена зад завоя на Вампирския булевард, така че ние бяхме стигнали до самите мандри и тук миришеше много вкусно. Особено, като се имаше предвид, че от чайната на Дакарт се разнасяше и аромат на прясно изпечени кифлички, които приготвяха за утре сутринта. И тези изпълнили въздуха аромати караха редките минувачи да спират и да вдишват с пълни гърди миризмите, а след това отново да продължават пътя си. Неочаквано Наавирр изтърси: - Отвориха портал. Аз учудено погледнах към дракона. Юрао измъкна отнякъде кристал-индикатор, вгледа се в него и уверено каза: - Друг път. - Порталът е отворен - настоя Наавирр. Драконът стоеше с полузатворени очи и се мръщеше. А след това замислено промърмори: - Казваш, у татенцето-вампир се пробудила забравената способност за пренасяне на разстояние? Само у него ли? - Не - Юрао напрегнато фиксираше Наавир с поглед, - освен него се пренесли най-силните от клана, гласът на кръвта призовава не само бащата, но и всички други, които могат да осигурят защита. - Ясно. Защото аз се учудих, когато каза, че е оцеляла само част от демоните от Хаос. Все пак един-единствен вампир, дори да е претъпкан с ярост, не би могъл да даде отпор на чистокръвни демони, дори да са низши. Порталът пропусна пътник. Сам е. Юр отново погледна към кристала, след това към мен, ние заедно - към кристала. По принцип, при отварянето на несанкциониран портал би трябвало да заработват всички датчици, без дори да говорим за индикаторите, и ако Наавирр беше прав, а нямахме никакви съмнения в правотата му, сега сигнализацията по целия Стан на орките, както и по булеварда и би трябвало да се скъсва да вие. Но наоколо продължаваше да си е мирно и тихо, чуваше се само шумът на ледения вятър от планините, който караше понякога Приграничието да мръзне посред лято. - Качва се по стълбите - произнесе Наавирр като в транс. - Държи се малко нервно. Порталът все още е в отворено състояние. Ние с Юрао потресено мълчахме, хвърляйки все още пълни с надежда погледи към кристала-индикатор. Той не реагираше. За сметка на него, внезапно започна да се нагрява годежният ми пръстен. Аз рязко издърпах ръката си от ръката на Наавирр, свалих ръкавицата и с удивление забелязах как мътно свети черният диамант. - Артефактът реагира на измененията в тъканта на пространството. Мътната светлина би трябвало да те предупреди, че не се препоръчва да вървиш напред и по всяка вероятност духът-хранител на рода вече е предупреден за потенциалната опасност - произнесе Наавирр. - Винаги съм предполагал, че артефактите на рода Тьер са извънредно умни, сега вече съм наясно, че са и параноично предпазливи. Не се стряскай. Драконът отново ме хвана за ръката, с втората посочи нещо до краката ми. И добре, че ме беше предупредил предварително - с усилие сдържах вопъла си, виждайки пълзящата към мен черна змия с ярко червени очи! - Кошмарни, Унар - произнесе Наавирр. - Катастрофично - каза Юрао, явно намеквайки за това, как именно възприема бездействието на индикатора и краха на цялата система за проследяване. - Тъмни - прошепнах аз. - Ох, нещо скучно ми стана тази вечер и реших да взема и да навестя старите си приятели преди съвсем да са се състарили и между другото, да изясня в каква беля отново се опитват да се натопят така старателно - насмешливо изсъска Унар. Черната змия, смалявайки се пред очите ни, последователно огледа и трима ни, спря погледа си върху Наавирр и се поинтересува: - Какво стана, заспахте ли? Мърдайте! - Предлагаш да не си губим напразно времето? - също така насмешливо попита духът на Златния дракон. - Как само ми ловиш мислите още във въздуха - отвърна Унар. Давайте, натопявайте се. Но на нас не ни се бързаше да се натопяваме. Юрао доближи гривната на Нощната стража към устата си и съобщи кода на ситуацията, съобщавайки на началството си за случилото се. Наавирр все още стоеше с притворени очи и явно се стараеше да почувства още нещо, Унар търпеливо чакаше, а аз, обръщайки глава при звука на скръцнала врата, с удивление забелязах, как от най-близката къща с квартири под наем, на нощната улица излиза низш демон. При това, не излезе веднага - първо надникна, оглеждайки се на всички страни, недоволно ни изгледа, но забелязвайки, че не се движим, вдигна качулката на главата си и загръщайки се в наметалото, бързешком закрачи в сгъстяващата се тъмнина. И имах някакви съмнения, че той закрачи по улицата, на мен ненапразно ми се беше сторило, че той закрачи именно в сумрака. И веднага стана един такъв, незабележим. Дотолкова невзрачен, че партньорите ми дори не погледнаха към него, на Унар, който продължаваше да пребивава в образа на черна змия, самият непознат не благоволи да обърне внимание, а на мен, зяпнала го в упор, той подхвърли вежливото: - Кошмарни, уважаема. - И на вас ужасяващи - отвърнах аз. И демонът отмина по улицата като най-обикновен жител на Тъмната империя, забързан по работа в Стана на орките. Отгоре на всичкото, демонът дори се държеше точно като останалите редки минувачи - той поспря, вдъхна с наслаждение ароматите на сирене и топъл хляб и с бодра походка продължи нататък. - Познаваш ли го? - поинтересува се Унар. - Дея има много познати, дори сред жителите на Хаос, но този определено не е един от тях - произнесе Наавирр. Който определено само си беше давал вид, че не забелязва появата на демона. - Кшшшасс на средна възраст, подвид на пясъчните демони - произнесе Юрао. И доста недоумяващо добави: - Кшшшасс - чревоугодник? - В смисъл, чревоугодник? - не разбрах аз. - В смисъл, кшшшассите плюскат само месо. Именно плюскат. И само сурово. Желателно, все още топло и мърдащо. А този доста правдоподобно се наслаждаваше на ароматите от фурната и мандрата - поясни дроу. Унар погледна последователно всички нас и попита: - А как по принцип един кшшшасс с вкусови извращения може да е свързан с измененията в тъканта на пространството? Честно казано, на всички ни беше невероятно интересно. - Ще проследим него или ще проверим този портал? - попита Наавирр. В този момент по небето плъзнаха сенки. Затъмнявайки още повече и така намръщеното нощно небе, сенките се приближиха към нас. Юрао без думи им посочи вече практически незабележимия демон, който, отгоре на всичкото се канеше да завие зад ъгъла към кашкаваления квартал. Сенките се втурнаха натам, губейки във въздуха и очертанията, и непрозрачността си. - Ще го проследят - озвучи и така вече очевидното Юрао. - Най-добре да хвърлим един поглед на портала, но бързо, защото аз вече предадох сведения в крепостта и Мерос ще бъде тук след няколко минути. Той ни погледна - ние - него. - Е, ще вървим ли? - неуверено се обади Унар. Естествено, тръгнахме. Може и да имаше такива, които не биха отишли, но не и ние! Къщата беше съвсем обикновена - чиста просторна гостна, дървен, излъскан под, стълби, които водеха от гостната към втория етаж, където бяха квартирите на наемателите и абсолютно неуместна спяща гоблинка, която, абсолютно нетипично за тази раса, изобщо не реагира на появата ни. И то дотолкова не реагира, че Юрао се приближи до нея, за да провери дали е жива. - Спи - отсъди той. - Просто така се е тръшнала да спи? - уточни Наавирр. - Не улавям да е използвана магия - дроу прехвърли стегнатата плитка на гоблинката на рамото й и докосна с два пръста мястото между главата и шията. - Никаква магия. Унар се метна към него като черна змиевидна сянка, обви спящата като черна мъгла, отдръпна се и уверено произнесе: - Сънна омая. - Щях да засека магията - не се съгласи с него Юрао. - Сънна омая - прозявайки се, повтори Унар. - И върху нея, и върху всички останали обитатели на къщата. Партньорът мълчаливо разпери ръце, демонстрирайки, че бъкел не разбира. В този момент, гоблинката рязко стана. Юрао замръзна, Унар отскочи от нея, а хазяйката на къщата, без да отваря очи, се завъртя на пети и се насочи към кухнята. Ние - след нея. Гоблинката пък извади от шкафа, вероятно най-голямата купа, с която разполагаше, в нея сигурно можеха да се поберат пет кофи вода и започна да готви тесто, тесто за палачинки. Тя счупи яйца в купата, заля ги с мляко, добави сол и разтопено на печката масло, след това добави брашно и започна да бърка сместа. При това, независимо от затворените си очи, тя готвеше сръчно и чевръсто, така че след няколко минути на приготвената чиния бе пльосната първата готова палачинка - кръгла и румена като слънчице. И докато ние потресено наблюдавахме спящата, но готвеща гоблинка, Унар сграбчи с две, израснали от змийското му тяло ръце, тази палачинка, подуха отгоре й и весело обяви: - Давайте да вървим нататък, а? Втората палачинка я сви Наавирр, намаза я с намереното в кухнята сладко и дъвчейки, се насочи към изхода от кухнята, подхвърляйки ни: - Вие гоните. Ние с Юрао се спогледахме, едновременно зяпнахме третата палачинка и четвъртата, която изникна отгоре й и аз тихо попитах: - Ти нещо разбираш ли? - Не, но имам две предположения - отвърна Юрао. - Какви? - не можех да не попитам. - Първото - тя е лунатичка. Странна палачинкопечаща лунатичка. И второто - кшшшассът-чревоугодник обича палачинки. Нещо ми подсказваше, че във второто предположение определено има повече смисъл. - И така ли ще я оставим? Юр поклати глава, демонстрирайки отначало възмутено „не”, но след това движението на главата смени посоката си, превръщайки се в пораженското „да”. - Не мисля, че печенето на палачинки може да й навреди по някакъв начин. А ако се намеся, изобщо не съм уверен, че всичко ще мине както трябва. И най-гадното е, че аз абсолютно не чувствам тази магия. Това ме... напряга. Така че ни се наложи мълчаливо да излезем. Наавир и Унар вече ни чакаха, застанали пред най-обикновена глуха стена. Стената беше каменна, варосана и намираше се в края на толкова задънен коридор, че по-задънен, нямаше накъде. Всеки просто би я подминал, без да се замисля. Всеки, освен някой дракон, разбира се. И именно нашият дракон беше спрял пред нея, а сега допря длан и натисна изглеждащия достатъчно солидно зид. Няколко от камъните пропаднаха навътре и Наавир без усилия блъсна наляво тази вдлъбнатина. Щракване и стената започна да се отдръпва, откривайки тъмен проход. Ние с Юрао понесохме появата на тайния проход с мрачно и достойно мълчание. Наавир пък отвърна на мълчанието ни с въпросителното: - Вие сте без палачинки!? Ние кимнахме. - За нас повече ще има - радостно заключи Унар и запълзя към кухнята. Наавир се втурна след него. Юрао намръщено се взря в посока на изчезването им и замислено произнесе: - Добре, апетитът на дракона е драконов, но хранителят накъде се понесе? - А моят апетит е зверски! - възвести Унар, който една Бездна знае как ни беше чул. Те се върнаха почти веднага - Унар мъкнеше чинията, върху която вече се издигаше внушителна купчинка палачинки, Наавир беше отмъкнал купичка със сметана, в която беше изсипан не по-малко от един буркан сладко от кайсии. - Е, ще вървим ли? - дружно се поинтересуваха любителите на палачинки. И отново дружно пристъпиха към унищожаването на купчинката с абсолютно невъзмутим вид. Унар просто ядеше палачинките, Наавирр ги топеше в приготвената смес от сметана и сладко и едва след това ги тъпчеше в устата си. И двамата бяха безмерно и очевидно щастливи и изцяло погълнати от яденето. Ние с Юрао пребивавахме в лек шок. - Какво ни гледате така? - поинтересува се Наавирр. - Между другото, истинските гоблински палачинки, по старинна гоблинска рецепта, толкова нежни, че направо се топят в устата, са рядко лакомство. - Защо пък рядко? - заинтригувано попитах аз. - Как защо? Те, гоблините, не могат да понасят да ги правят, при тях това е погребално ястие, така да се каже „такегае” - лош знак, лошо предзнаменование, сдъвквайки, съобщи Унар. - Така че, това е деликатес и най- добре и вие опитайте, преди тоя - той кимна в посока на дракона, - да си припомни, че освен с драконов апетит, е обременен и с драконова алчност. Наавирр, естествено, тутакси си го припомни. Бръсна с поглед по Унар, обърна се и отново се запъти обратно към кухнята. Духът-хранител на род Тьер, не му мисли много и забърза след него. Ние с Юрао останахме. - Деликатес, значи - измърмори партньорът. - Също като бялото сирене и ръчно изработените близалки - напомних аз. Спогледахме се. Хвърлихме поглед към кухнята и решихме да вървим напред, без да чакаме утоляването на зверско-драконовите апетити. Стъпалата, които се спускаха надолу се оказаха удобни, широки и с бразди за по-лесно сваляне на натоварени колички. Самите колички бяха складирани вляво от входа, вече грижливо приготвени от някого. Те всички бяха нови, миришеха на сурово дърво и имаха печат, който гласеше: „Собственост на почтения майстор Гровас”. - Ох, Гровас... - измърморих аз. - Майсторът-винар, да знам - кимна Юрао. - Миналия месец му изгоря един от складовете. Там, освен прясно купените бъчви, имало и колички за прекарване на вино по избите на Гровас. Изглежда, че са точно тези. И знаеш ли какво? - Какво? - Пожарът го разследва Дневната стража, защото нямаше никакви следи от използването на магия, независимо от думите на свидетелите, че огънят бил явно работа на маг, тъй като складът бил пламнал едновременно от всички страни. И аз си помислих, колко ли време вече кшшшассът се подвизава в Ардам? - Два-три месеца - отговори на неизказания ми въпрос Юрао. И ние тръгнахме надолу по стълбите. Не се наложи да вървим дълго, след минута вече стояхме в чист и подреден зимник, който явно също беше построен наскоро и имаше доста стелажи, стойки и сандъци. Всички те бяха абсолютно и напълно празни. Във въздуха витаеха множество миризми, но... никъде нямаше нито трохичка, нито обелка, нито парченце от опаковка - нищо. Тоест, абсолютно нищо. Това беше съвършено празно малко мазе със стени и под от трамбована глина. Без никакви предмети, без сянка от присъствието на магия и дори без какъвто и да е портал. Ние обиколихме по периметъра всичко, огледахме навсякъде и нищо не намерихме. А в следващият миг се случи нещо неочаквано! Отначало се раздаде грохот отгоре. И то такъв, като че ли се разтърси цялото здание! След това прозвуча ужасяваш тръбен рев и нас ни оглуши взрив! Юр моментално ме притисна към себе си, прикривайки ме и с тялото си, и с наметалото от възможни наранявания, но... нищо не стигна до нас! Парчетата камък, дъски и езиците пламък, освободени от взрива се натъкнаха на невидима преграда в началото на стълбите и увиснаха в нея. Аз застинах в ужас, обзета от мисли за съдбата на Наавирр, Унар, гоблинката и обитателите на къщата, която, ако можеше да съдим по взрива, току-що бе рухнала до основи. А Юрао - напротив, започна стремително да действа - отмести ме настрана и мълчаливо ми посочи към ъгъла между стената и сандъците до нея, карайки ме да се скрия там, а самият той дръпна ръкава си, оголвайки комуникационната си гривна и... и замря. Аз, вече на половин път към укритието, спрях, взирайки се в неговото стремително посивяващо лице и се върнах до партньора, за да забележа нещо плашещо - в безотказната гривна на Нощната стража нямаше магия. Нито капка! Гривната беше безжизнено студена и празна! - Така - пресипнало произнесе Юрао. Аз не бих могла дори това да кажа, но след миг време и доста напъване, все пак прошепнах: - Той сега ще се върне. - Кой ще се върне? - не разбра дроу. - Кшшшассът - изсъсках аз с непослушни устни. След това показах с пръст към магическата преграда, която беше запазила цели и невредими и стълбите, и самия зимник и поясних: - Той по някакъв начин е наложил защита на това място и явно неслучайно. Вероятно, именно заради това, тук е разположен и порталът, а значи... - В укритието, Дей - ревна Юрао, изваждайки дълъг кинжал от ножницата. Той не носеше друго оръжие. Аз изобщо не носех никога никакво оръжие. Но добросъвестно се порових из джобовете си и измъкнах лента. Черна. На която с големи букви бе написано: „Внимание, чистокръвна човечка! Чуплива!” Кога и как Нурх се бе изхитрил да ми я напъха в джоба си оставаше напълно неясно! - Ама че Бездна! - неволно изругах аз. Юрао, независимо от сериозната ситуация, с мъка сподави смеха си и внесе предложение: - Сложи си я. Кшшшассът по принцип е от Хаос, би трябвало да му подейства. Точно имах намерение да споделя какво точно ми е мнението за Нурх, а и за Юрао с неговото „трябва да подейства”, но изведнъж неочаквано си помислих - а защо пък не... - Наведи се - помолих партньора. - Защо? - не разбра партньорът. - Нали идеята е, че трябва все някак да подейства - аз мило се усмихнах. Юр помисли малко, ухили се и се наведе, подставяйки главата си. Аз старателно завързах лентата така, че надписът се четеше ясно. След това дроу мълчешком, но непоколебимо ми посочи към укритието. Мълчешком и послушно отидох и се скрих зад сандъците. Отгоре отново се разнесе грохот. След това, застиналите в невидимата преграда парчета камък, дъски и хоросан плавно се отдръпнаха настрани, пропускайки кшшшасса в раздрано, тук-там още тлеещо наметало и с кашон частично разтопени близалки в ръце. Демонът заръмжа, осъзнавайки, че на пътя му стои препятствие в образа на застанал в бойна стойка офицер от Нощната стража, запрати нанякъде кашона с близалки и той застина във въздуха, а след това се хвърли надолу по стълбите с плашещ рев, едновременно изваждайки буквално от въздуха два къси меча. Но когато се намираше вече на не повече от пет крачки от Юрао, тесните очи на кшшшасса се ококориха, ставайки неестествено кръгли и демонът се млатна в преградата, която явно сам беше създал. Просто дроу тук нямаше никакъв достъп до магия. Кшшшассът, в позата на размазана по стъкло муха, няколко секунди потресено запаше Юрао, а след това изхърка: - Каква е тази гавра? Юрао вежливо се поинтересува: - Каква гавра? - Каква?! - изви кшшшассът, унищожавайки преградата и отпускайки мечовете. - Искаш да кажеш, че ти си ни чистокръвна човечка? Сериозно?! Мъжки, на теб муцуната ти е на чистокръвен дроу! Ти кого искаш да измамиш с тази лента, мен ли?! С движение на китката, той се избави от меча в лявата си ръка, уморено разтърка лице и мрачно се поинтересува: - Омръзнал ти е животът, така ли? - Всъщност, не, да ви кажа честно, суицидни мисли не са ме посещавали напоследък - ухили се Юрао. - Напразно - каза демонът и измъкна отнякъде странен кристал. Проблясвайки с фасетите си, синият камък увисна във въздуха, а след това започна стремително да се уголемява, образувайки прозорец към... Хаос. И той все повече се разширяваше и се разширяваше. - Извинете - изведнъж произнесе кшшшассът, - на мен по принцип ми е нужна нечия кръв и аз се опитах да хвана гоблинката, но при нея в кухнята, такава гадост, змия се мотае. Между другото, не знаех, че при вас е прието да се отглеждат подобни домашни любимци... но не става дума за това. - А за какво? - невъзмутимо попита Юрао. - Ще ми е необходима вашата кръв - извести го демонът. Юрао, без изобщо да се стресне, заинтересувано попита: - А ако мен ме нямаше тук? - Бих използвал собствената си - пределно откровено каза кшшшассът. И като вихър се спусна към Юрао. - Дакхарратат! - извиках аз проклятието за забавяне второ ниво и закрепих резултата с формулата на катализатора: - Анахема адаенесе ет дактум даенас секее ородусмун фиерри! Вихърът, естествено се забави, не долетял на около крачка до Юрао. В този вихър, потресено оцъклил иначе тесните си очи, полекичка, като бик на шиш се въртеше кшшшассът, извиквайки нещо, което бавно долетя до нас като една въпросителна дума: - М-м-м-м-а-а-а-а-г-г-г-г-и-и-и-и-я-я-я-я? Юрао без усилие отрази забавената атака на демона с удар на кинжала, отстъпи, позволявайки на противника си, бавно обръщайки се да падне на пода и каза: - Дей, доколкото схванах, този бавно ще се пукне от любопитство, откъде тук се е появила магия. - Нека пука, това не е магия, проклятие е - аз предпазливо се измъкнах от укритието си, чувствайки, че неволно също започвам да се движа по-бавно. - Човешко проклятие, между другото, използвало се е за изваждане на противника от строя на арените на Хешисаи. Внезапно отгоре нещо заскрибуца, след което, лавирайки между камъните и парчетата дъски, в мазето се втурна огромен риж котарак с възседнала го грамадна змия с потресени очи и палачинка в устата. - И никаква магия - хвърляйки ездача от гърба си, заяви Късметчето. Унар се плъзна по пода, меланхолично додъвка палачинката, взирайки се във все още падащия в процеса на забавяне кшшшасс и се поинтересува: - Как я карате тук без нас? И изведнъж се изпъна като тояга, зяпвайки кристалния вход в Хаос, метна се към кшшшасса като черна мълния, най-нагло го лиши от меча му, а след това и от един от пръстите, което накара демона забавено да извие от болка, подхвърли към мен мимоходом: „Те регенерират, друг ще му порасне” и приближи този кървящ пръст към фасетите на незавършения портал. Порталът избухна в светлина, стремително се увеличи, поглъщайки ни мигновено, а след това с тихо пукване, изчезна. А ние останахме! И аз, и Юрао, и Наавир, и Унар, и даже кшшшассът! И ние всички стояхме на задния двор на някаква ресторация! И ако можеше да се съди по архитектурата на близките здания, тази ресторация се намираше в Хайранар) В столицата на Световете на Хаоса. Бяхме се озовали в Хаос! Юрао мълчаливо свали от челото си превръзката с надпис: „Внимание, чистокръвна човечка” и ми я подаде. Без абсолютно никакви възражения, също така мълчешком я взех и я вързах на ръката си - това беше Хаос, а с Хаоса шега не бива. Именно затова се налагаше всички дружно да си плюем на петите и да се разкараме оттук колкото се може по-чевръсто! Обърнах се и погледнах към Унар. Юрао и Наавир също взискателно фиксираха с погледи духа-хранител, но черната змия ни шокира окончателно, разпервайки ръце и уведомявайки ни: - Аз съм без магия, най-малко за три часа. Единствената мисъл, която проблесна в главата ми след това заявление беше: „Риан ще ме убие!” Съдейки по лицата на партньорите ми, те бяха стигнали до същия извод. - Кристалът - потресено продължи Унар. - Той изсмука всичко! Ние едновременно се втренчихме във външно напълно безобидното блестящо камъче, което се бе изтъркаляло на черния пясък, покриващ с тънък слой сивия камък на каменните плочи на двора. След думите на Унар, нито Юрао, нито Наавирр не проявяваха горещо желание да се приближават към артефакта. Аз пък, като личност лишена по принцип от магия, приклекнах, спокойно вдигнах камъка и без да го разглеждам, го пъхнах в джоба си. Кшшшассът изви, определено протестирайки и ние осъзнахме, че това е проблем. В смисъл, кшшшассът сам по себе си беше проблем, а в това си състояние можеше да стане източник на още по-големл проблеми, ако издадеше по някакъв начин присъствието ни на своите съучастници. - Предлагам тихичко да му видим сметката - произнесе Унар. - Този кокошкар трябва да го предадем в Крепостга - не се съгласи Юрао. - Не пред Дея - изкриви лице Наавир. - Може да го завържем и да го оставим на скришно място? - предложих аз. - А и ние да се скатаем там през следващите три часа, докато на някои празноглави палачинкохолици не им се възвърне магията - драконът мрачно хвърли поглед към хранителя. - И ти остана без магия - изръмжа в отговор Унар. Наавир отново се начумери и... нищо не отговори. Юрао мълчаливо изпробва и своите способности и се увери, че и при него нещата не стоят по-добре. - Затова пък си имате мен - опитах се да ободря партньорите. - Аха, ние с теб ще се прикриваме, гледам, че на местното население рефлексът добре му сработва, като види такива ленти - мрачно избоботи дроу. Междувременно, кшшшассът се опитваше да отпълзи нанякъде. Спря го Унар, улавяйки го с опашката си за крака, дръпна го към себе си и след кратко колебание го повлече към стената, където се разполагаха няколко внушителни сандъка, снабдени с ключалки. В един от тези сандъци хранителят натъпка нашия пленник, след което хлопна капака и щракна ключалката. - Колко време ще действа проклятието? - поинтересува се Наавир. Пресметнах потоците и добавяйки формулата на закрепителя, тихо отвърнах: - Около два часа. - Трябват ни три - мрачно напомни Юрао. - Веднага ви предложих да му видим сметката и да се изпаряваме - Унар беше неумолим. Тогава се отвори вратата към задния двор на ресторацията. Тя се отваряше достатъчно бързо, но Юрао беше още по-бърз - сграбчвайки ме, той стремително пресече двора и ние се скрихме зад ъгъла на зданието. Наавир и Унар също не дремеха, затова, когато на двора излезе... паяк... с размери колкото двама Наавира, той не видя никого, независимо от дванайсетте си налични очи. Оглеждайки се, чудовището със странно белезникаво облаче над челюстите си, отново се скри в зданието, предизвиквайки непреодолимо желание да се махнем оттук и то колкото се може по-бързо. И не само у мен. - Плюем си на петите - решително каза Наавир. Унар се метна като сянка към решетъчната вратичка във високата каменна ограда, разтърси я и се обърна към нас. Не, той можеше да пропълзи между пречките и да се озове от другата страна, за Наавир решетката също не представляваше препятствие, но ние с Юрао не бяхме духове... Затова се наложи пътьом да променяме плана и Унар, отново като сянка, се плъзна към вратата, водеща в ресторацията. Ние го последвахме и се разплескахме по стената, за всеки случай, ако някой отново излезе. Никой не си показа нито носа, нито някакъв негов еквивалент, но иззад вратата се разнесе: - Блудни духове не сме поръчвали, изпарявай се! И посраменият Унар, изтичайки между цепнатините на вратата, виновно навел глава, застана пред нас. Да, това е той Хаосът, тук дали си дух или не си, няма кой знае какво значение. - Там стои харпия - съобщи хранителят на рода Тьер. - И всичко е в положение на повишена безопасност. - В какъв смисъл? - не разбрах аз. - Изглежда, че приемат някакви важни гости - досети се Наавир. - Да не би пък да са блокирали магията на тази територия именно заради това? - предположи Юрао. Ние се спогледахме. В сандъка пъшкаше кшшшассът, забавено, но старателно опитвайки се да се измъкне оттам и ако можеше да се съди по звуците, сандъкът беше готов да се разпадне на парчета под натиска на демона. - Трябва да му светим маслото - настоя отново Унар. - Не го препоръчвам, ще усетят смъртта и ще проследят източника - Наавир ставаше все по-мрачен с всяка изминала секунда. - Такива неща ги проследяват? - удиви се Унар. - Ти самият каза: положение на повишена безопасност. Значи сканират всичко - обади се Юрао. - И аз... Той не се зае да ни обяснява, че май ни се беше стоварила на главите пълна и основателна Бездна. Не можехме нито да влезем, нито да излезем, кшшшассът практически се беше измъкнал, в ресторацията седяха важни, а значи и опасни дори по мерките на Световете на Хаоса личности... Мен ме разтресе от нерви, партньорите - комай също. При това, те явно се безпокояха именно за мен. - Трябва да направим нещо - реших аз. - Например какво, хлапе? - насмешливо се поинтересува Наавирр. - Имаш ли идеи? - хвърляйки намръщен поглед към дракона, деловито ме попита Юрао. Изобщо никакви идеи не ми идваха. Е, освен лентата. Така че решително се отправих към вратата и я разтворих, за да преглътна с усилие крясъка си. Зад вратата наистина стоеше харпия. Около два пъти по-висока от мен. С мощен орлов клюн на лицето, покрито със сребристо-сиви люспи, с огромни, сгънати в дадения момент крила, ризница, обгърнала я до средата на бедрата като рокля, мускулести люспести ръце, скръстени на гърдите и с пронизителен поглед на жълтите си птичи очи. - Кошмарни - вежливо поздравих аз. - И на теб мъчителна смърт, човечке - не по-малко вежливо отвърна тя. Ние се погледнахме една-друга. Тя замислено почеса с птичия си нокът внушителната гръд, погледна към нокътя, после към мен... отново нокътя... - Аз се изгубих - съобщих доверчиво. Харпията мигна. - Може ли аз и приятелите ми по възможно най-незабележим начин да напуснем вашето невероятно кошмарно заведение? - помолих вежливо, екстремално вежливо. Охранителката, след кратък размисъл, сви рамене, заради което крилата й се помръднаха, а след това каза: - Давайте, пълзете, какво пък толкова. И тя се поотдръпна, давайки ни възможност да преминем. Аз се обърнах към партньорите си, драконът и дроу мълчаливо, но без да забравят галантно да се поклонят на харпията, се вмъкнаха вътре. Унар искаше също да ги последва, но беше притиснат от лапата на харпията, преди аз да успея да изпискам изплашено: - Той е с нас! - Дух-хранител? Странни са ти приятелите, малката. Но го пусна и след като отново й поблагодарих, се мушнах под крилото й и едва не се блъснах в застиналите Юрао и Наавир. И двамата златокоси мъже едновременно бяха отстъпили в сянката, притискайки харпията към стената, гледайки напрегнато някъде напред. Повдигайки се на пръсти, погледнах над рамото на Юрао и... И у мен също възникна желание да се отдръпна и изобщо да се изпаря в същия този момент! По простата причина, че в ярко озарената зала на ресторацията действително се намираха много важни личности. Важни и опасни дори по стандартите на Хаоса! Риан и лорд Еллохар! - Б-б-бездна! - прошепнах аз. - Не ми говори, на мен самата ми треперят коленете - с въздишка си призна харпията. - И поне да беше само принцът, той все пак си е наш, в краен случай само един крайник ще ти откъсне, но този Безсмъртен... ау-у-у! Тихият вой на харпията добави драматичност на случващото се. Юр предпазливо обърна глава и ме погледна. Аз пък хвърлих поглед към Наавир, в чиито джоб забележимо треперейки, се беше сгушил Унар. Да, бяхме се натопили. При това всички и до шия. На двора беше вбесеният кшшшасс, но той ми изглеждаше много по-безопасен, отколкото това, което ни очакваше, ако се опитахме да прекосим залата на ресторацията. И тогава изведнъж неочаквано ми мина през ум, че изобщо не ни трябваше да излизаме през парадния вход. На нас всичко на всичко ни беше нужно да получим ключа от решетката в двора. - Простете - обърнах се отново към харпията, - а не можете ли да ни отворите вратичката на задния двор? Да ви кажа честно, това ми се струва много по-безопасно, отколкото да се опитваме да преминем оттук. - В предложението ви има рационално зърно - съгласи се охранителката. И издаде тих птичи писък. На този звук се откликна крилат демон. Той се изправи иззад масичката, която се намираше през три от тази, зад която седяха мрачният, аз дори оттук го виждах, Риан и вбесеният лорд Еллохар. При това, Еллохар беше толкова ядосан, че си успокояваше нервите, огъвайки острието на огромен двуръчен меч на различни страни. Тоест, той държеше оръжието за ръкохватката с едната си ръка, а с другата си играеше с острието, ту завързвайки го на възел, ту правейки от него цветенце... И при това той говореше и говореше нещо на Риан, нещо, което си оставаше тайна за всички присъстващи - около и над тяхната маса едва забележимо се преливаше балдахин на тишината. А след това лорд Еллохар с най-подигравателната си усмивка, подари „цветенцето” на Риан. Магистърът взе обезобразения меч, мълчаливо го изправи, след което запрати оръжието към най-близкия от крилатите демони, от кого Еллохар изглежда го беше конфискувал. Аз неволно потръпнах от осъзнаването на това, каква сила притежават и директорът на Школата за Изкуството на Смъртта, и моят мъж. И в същото време с усмивка посрещнах мисълта, че е много приятно да си именно тази, заради която тази неимоверна сила я сдържат. В същия този момент, магистърът на Тъмното изкуство изведнъж потръпна с цялото си могъщо тяло, а след това рязко обърна лице към нас, като че ли по някакъв непонятен начин бе почувствал присъствието ми. Едва в последния момент нас ни заслони с могъщото си тяло огромният крилат демон, който се поинтересува с басов глас: - Какъв е проблемът? Харпията посочи към нас. И демонът, и харпията се възвишаваха с горната половина на тялото си над нас, затова общуването им преминаваше на високо ниво и без нашата компания да представлява препятствие за него. - Кой? - поинтересува се крилатият, оглеждайки ни безразлично. - Чистокръвна човечка - припряно отвърнах аз, демонстрирайки превръзката на ръкава си. Намръщвайки се гнусливо така, сякаш беше видял торен бръмбар, демонът заповяда на харпията: - Отърви се от тях. Без шум. Харпията кимна, демонът се обърна и си тръгна. - Да вървим - подтикна ни харпията, поразтваряйки крилете си. Получи се нещо като огромно наметало. Ние досетливо се мушнахме под прикритието му и се запътихме към изхода от ресторацията. Това беше синхронизирана, компактна и идеално провеждана операция, която несъмнено би приключила успешно - харпията изобщо не беше единствената, която имаше огромни габарити в това помещение, така че, зад гърбовете на демоните, паяците и останалите, ние благополучно бихме стигнали до входа... Но... Но взе и се случи това досадно „Но”! Отначало в центъра на таверната, привличайки всеобщото внимание затанцува златен пламък. Ревейки неистово, той разблъска масите, след това се смали до размера на стандартен огнен преход, в центъра на който се показа... лейди Тьер. Първата дама на Тъмната империя грациозно и величествено прекрачи през пламъците, безпогрешно се насочи към сина си и спря на крачка от него с такъв вид. като че ли настояваше за аудиенция при самия император. Всъщност, аз знаех как тя настоява за аудиенция при братовчед си, там се наблюдават натиск и решителност, но липсва и намек за благоговение. А тук ги имаше - и благоговение, и сдържаност, и още нещо. Нещо такова, което принуди лорд Еллохар да щракне с пръсти и да унищожи балдахина на тишината. Риан се обърна и недоумяващо попита: - Майко? - О, скъпи - лейди Тьер изпусна нервен смях и се поинтересува: - А Дея сега с теб ли е, а? Риан се намръщи, но аз сега не гледах към него, не... погледът ми беше прикован към лорд Даррен Еллохар, чиито ноздри леко потрепваха, а очите му се взираха право в мен, докато аз изплашено наблюдавах развитието на събитията през процеп между крилата на харпията. И у мен възникна упорито опасение, че сред всички миризми, които сега витаеха из таверната, лорд Еллохар е уловил безпогрешно именно моята! И дори да ми оставаше някакво съмнение, то се разсея окончателно, когато върху устните на принца на Хаоса затрептя весела усмивка и той укоризнено поклати глава, все така втренчено гледайки към мен. И в този момент ревна пламък! Ален пламък! Той се разплиска до вратата, отваряйки я, и окончателно отрязвайки ни пътя, от него стремително излезе лорд Тьер-старши, хвърли поглед към сина си и се обърна към съпругата си: - Дея не е ли с него? Лейди Тьер едва забележимо поклати глава, демонстрирайки и изплашеното „Не”, и още по-изплашеното „Не е с Риан”. - Какво е станало с Дея?! - с ледения тон на тъмен лорд, предчувстващ неприятности, изсъска Риан. Лейди Тьер забележимо потрепери с цялото си тяло и измърмори; - Ти само недей да нервничиш, уверена съм, че с нея всичко е наред... Взривът е бил съвсем мъничък, разрушили са се само три къщи, но никой не е пострадал! Абсолютно никой, Риан. - Юначага! - шепнешком похвали духа на рода Тьер Наавир. - Че как иначе - гордо се съгласи Унар. А в таверната изгърмя: - Какво?! Лейди Тьер взе и предпазливо отстъпи, лорд Тьер-старши добави: - Те са се пренесли някъде, Риан. Дея, Наавир и Найтес. - И Унар не се отзовава... - прошепна лейди Тьер. Във въздуха увисна напрегната пауза, изпълнена с пукането на тлеещия златен пламък, рева на езиците на адския и напрегнатото мълчание на всички присъстващи в ресторацията. И всички гледаха към Риан, е, всички, освен лорд Еллохар. Той вече с мъка сдържаше смеха си. - Така - произнесе моят любим, - първо - с Дея всичко е наред. А това пък откъде му беше известно? - Аз и още нещо ще ти кажа - и останалите са във форма - добави магистърът на Смъртта. Риан го погледна, магистър Еллохар мълчаливо посочи с поглед към нас. Всички се обърнаха към харпията, харпията смутено се сви и отстъпи, оставяйки ни открити пред погледите на всички. Не знам партньорите, но у мен се пробуди неистово желание да потъна в Бездната. У лейди Тьер, неволно възкликнала нещо по повод общия произход на дракона и дроу от размножаващи се чрез пъпкуване безмозъчни растения, явно се забелязваше настойчив стремеж да ме изрита в същата тази Бездна, и то само заради собственото си бъдещо спокойствие. Лорд Еллохар седеше и с най-подигравателната си усмивка гледаше Риан. Моят любим мълчеше и мрачно се взираше в кантората ДеЮре в пълен състав. И съдейки по погледа му, ние със сигурност нямаше да имаме възможност да избегнем срещата с голямата и страшна... Бездна, разбира се! Аз също мълчах, но мълчах изплашено, а след това хвърлих предпазлив поглед към Юрао. Юрао съобрази, че именно на него ще му се наложи да се оправдава. Въздъхвайки тежко, изпъчи гърди и произнесе: - Кошмарни на всички. Принудени сме да се оттеглим, ние сме в процес на разследване и делото не търпи отлагане. Дами и господа, радвам се на срещата ни. Партньори, да вървим. И той забърза към вратата, дърпайки ме за ръката. Наавир ни последва, едва ли не подсвирквайки си в опита си да се престори, че всичко върви така, както трябва и изобщо, нашето присъствие тук е добре планирана акция и няма място за безпокойство. Подейства практически на всички, дори лорд Тьер-старши се отдръпна от вратата, позволявайки ни да преминем. Не се хванаха само двама! - Дроу, от теб и гном калпав излиза, а и като актьор никакъв те няма - произнесе лорд Еллохар. Безумно възмущавайки ме с репликата си, между другото. Аз дори спрях с намерението да се изкажа. Но Юрао не ми позволи, дръпвайки ме по-силно. И бе спрян от вбесената фраза на Риан: - Аз сега нещо не разбрах, вие наистина ли сте домъкнали Дея в Хаос? В Хаос?! Дея! Юр спря обречено, обърна се към магистъра на Тъмното изкуство и с достойнство отвърна: - Ние приехме всички възможни мерки за безопасност. - Какви такива мерки? - насмешливо полюбопитства Еллохар. В този момент харпията неочаквано се застъпи за нас, обявявайки: - Те на нея лента са й вързали, така че, да, безопасността е обезпечена. Аз се обърнах в профил, мълчаливо и безропотно демонстрирайки превръзката с надписа на магистрите, тъй като все още ме топлеше надеждата, че мога да се измъкна от тук. Оказа се, че надеждата е била напразна... - И това са всички „мерки за безопасност”? - хладно се поинтересува Риан. - Не - отвърна Наавир и измъквайки от джоба си вялата черна змия, която май се преструваше на умряла, добави: - Ние и Унар го взехме със себе си. Унар не искаше да си признава, че е с нас, но тъй като явно нямаше особено голям избор, повдигна обречено глава и се усмихна с цялата си змийска паст. - А-а-а - проточи мигновено успокоявайки се, лейди Тьер, - значи Унар е с вас. Е, добре тогава. И тя се опита да се оттегли. Наистина се опита, дори замижа, призовавайки огъня... Но нищо не се получи. - От нерви е сигурно - съкрушено измърмори лейди Тьер. Лорд Тьер-старши, като истински благороден кавалер, веднага се приближи към любимата си, с видимо удоволствие я прегърна през кръста и... Нищо не се случи. Рдаен, избягвайки изумения поглед на съпругата си, пред която най-малко от всичко би искал да се посрами, хвърли поглед към сина си. Риан продължаваше да ме прогаря с тежкия си поглед и не забелязваше неловката пауза. Но за сметка на това, лорд Еллохар! - Готов съм да наблюдавам вечно общото ви смущение - подигравателно произнесе магистърът. - Това е толкова мило... Лорд Тьер-старши му хвърли пълен с огнена ярост поглед, но не предприе нищо друго, явно подозирайки нещо нередно. - Магията не действа в радиус от сто и петдесет крачки - произнесе Риан. - А родовата? - мигновено уточни, заинтересуван от този феномен Тьер-старши. - Включително и родовата - потвърди магистърът. След това отново премести поглед към нас, осъзнали, че сме се натопили окончателно и се поинтересува: - Значи от всички „мерки за безопасност” остана само лентата?! - Не, нали все пак носят със себе си и полуумрялото змеище на вашия род, ще го използват вместо камшик - ехидно се обади лорд Еллохар. И продължи, изобразявайки сериозно изражение: - Знаеш ли, може пък и да проработи, а след това в отчетите на нашата стража ще се появи напълно нов раздел в категорията „смърт” - нещо от рода на „Пукнал от смях” или „Издъхнал от истеричен кикот” Присъстващите в таверната демони и чудовища сдържано се заусмихваха. А на всички нас не ни стана много приятно. Забелязах как се напрегна Наавир и се начумери Юрао. Унар от срам направо взе и се навря отново в джоба на духа на Златния дракон. Там се затаи, защото явно се чувстваше не на себе си. Той обаче можеше да си позволи демонстративни страдания, а ние, съдружниците от кантората „ДеЮре” се спогледахме. Ако бяхме в състояние да си разменяме мисли, щеше да е още по-добре, но сега се наложи да прибегнем до обичайния обмен на предположения: - Те явно чакат някого - произнесе Юрао. - Това е нещо като засада? - предположих аз. - Именно - съгласи се с издигнатата версия Наавирр. Ние се обърнахме, огледахме таверната, пълна с напрегнали се и поради наличието на великолепен слух, и заради стремежа да не изпуснат и дума от нашия разговор демони, тъмни лордове и прочие чудовища и разбрахме, че... че сме се насадили на пачи яйца, това да, но в същото време: - Може да се предположи, че те очакват някой много... добре възпитан - изтърсих аз поредната си идея. Наавир и Юрао се спогледаха, изхъмкаха едновременно и Юр произнесе: - Вероятно става дума за голям любител на палачинки! - Именно - Наавирр отново беше съгласен с нас. А след това ние отново се спогледахме, след това Юрао и Наавирр хвърлиха поглед към джоба ми и отново ме зяпнаха в очите. Аз с мъка сподавих усмивката си. Та ние току-що бяхме натрили носовете на притаилите се в засада демони, чудовища и дори на един тъмен лорд. Защото те тук явно не чакаха кшшшаса. По-точно, него, но едва ли основната причина за тяхната мила седянка беше именно той, по-скоро ги интересуваше кристалът, този, същият, който изсмукваше магията на определено разстояние и позволяваше да се отварят невероятни портали, които не се засичаха дори от Нощните стражи. И аз разбирах желанието на магистрите да се сдобият с един толкова странен и опасен артефакт, защото едно бе, когато го използваха за кражба на продукти и съвсем друго - например за нападение. Така че, ставаше дума вече за безопасността на империята и аз не се удивих, когато, оглеждайки залата по-внимателно, забелязах и Лексан, и лорд Шейвр от щата на сътрудниците на СБИ, която се подчиняваше на Риан. - Какво ще кажеш? - попита Юрао. Зад простия въпрос се криеше въпросителното „Да им покажем ли къде зимуват раците или не?” - Първото, естествено - отвърнах аз. - Аз започвам - каза Наавирр. - Унар, излизаш ли, или ще наблюдаваш представлението от задния ред? Унар размисли и се показа, но продължаваше за всеки случай да изобразява скръб на муцуната си. А след това ние дружно се обърнахме към Риан и магистър Еллохар и Наавирр радостно произнесе: - Каква среща! - Защо ли у мен се пробуди настойчивото предчувствие, че сега най-професионално ще ни прее... цакат? - замислено произнесе магистърът на Смъртта. - Рен, внимавай с езика - злобно му изръмжа Риан. - Добре де, ще ни разтягат източни сладкиши, ще ни покажат къде корабчета плуват, ще ни омотаят както гном - трола, ще ни нанесат удар по честта, самоуважението и достойнството. Предполагаш ли, че така на Дея ще й бъде по-ясно? - подигравателно се поинтересува Еллохар. Риан нищо не предполагаше. Той, както и всички останали, явно чакаше нашите следващи действия. Наавирр, осъзнал, че всички са съзрели за представлението, се изпъчи и заяви: - Аз нещо огладнях - след което се насочи към масата, зад която седяха магистрите. Разположи се възможно най-далеч от мрачно наблюдаващия действията му магистър на Смъртта и подвикна: - Ей, кръчмарю, носи вино за сметка на принца на Хаоса! Нито Унар, нито ние имахме намерение да наглеем до такава степен, страх си ни беше, честно казано, но тъй като бяхме все пак съдружници, не можехме да оставим Късметчето сам-самичък. И затова, давайки си вид, че всичко е точно така, както трябва, се повлякохме през цялата таверна към масата на магистрите. Юрао взе иззад съседната маса стол за мен, просто зад тази нямаше повече столове, сложи го така, че да ми е удобно, издърпа още един за себе си и също седна. Унар помисли малко... и не се превъплъти, а може и да не му се отдаде, затова изпълзя и се намести на облегалката на стола на Наавирр, увивайки се около нея. И ние зачакахме. - Извинете, че се намесвам - вежливо подхвана лорд Еллохар, обръщайки се към дракона, който с всичка сила се правеше, че просто чака поръчката си, - но няма ли да сте така любезен да ми намекнете поне, заради каква Бездна съм длъжен да ви черпя? От неговия тон дори на мен ми стана зле, но Наавирр съвсем спокойно отвърна: - Всичко е от просто - по-просто, ви сте длъжен да се погрижите за нуждите на наемния сътрудник в момента на наемането. Таверната потъна в мъртва тишина. Всъщност, то и така си беше тихо от момента, в който духът на Златния дракон демонстративно се бе насочил към магистрите, но сега всички практически бяха затаили дъх. Изхъмквайки, магистърът на Смъртта се поинтересува: - Извинявай, люспести, нещо ми се губи, така че защо не ми напомниш, палячо, от какъв зор ми е притрябвало да те наемам? - А може ли без оскърбления? - възкликнах аз. Излезе доста жалко и пискливо, но мен все пак ме чуха. Наградиха ме с мрачен поглед и изсъскаха: - Както пожелаеш, прелест моя. - Не е твоя, а наша! В смисъл, на Риан! - обади се, също достатъчно пискливо, лейди Тьер. След което, те двамата с лорд Тьер взеха и се присъединиха към нас, между другото, на тях столовете чевръсто им ги донесе прислугата. Без да реагира на репликата й нито с поглед нито с жест, магистърът продължи: - И така, възродени и явно неценящи получения си живот, слушам те. Наавирр вежливо се усмихна и не по- малко подигравателно полюбопитства: - А колко време вече сте загубили да търсите и ловите този кшшшасс?! Денонощие? Две? Не мисля. Нещо ми подсказва, че не по-малко от два-три месеца. Съпоставих предположението му с разказа на Юрао и разбрах, че действително са минали най-малко два месеца, от момента, когато в Ардам бяха започнали кражбите. Въпреки че, ако се позамислех, можех да предположа, че в Ардам той може и да се беше появил, след като добре се бе позабавлявал в столицата. Но всъщност, аз изобщо не можех да разбера - от къде на къде в историята се бяха намесили Риан и магистър Еллохар. И още нещо - защо Риан не ми беше казал нищо?! Мълчаливо и изразително погледнах към мъжа си... веднага ми се отщя да гледам. Ако можеше да се съди по погледа на магистъра на Тъмното изкуство, у дома ме чакаше минимум скандал, при това, с невероятни размери, а максимум... „изпит”. Прекалено вбесен беше погледът на лорд- директора - мрачен, с хищно присвити очи и явно гарантиращ ми големи, огромни, Бездънни проблеми. Лорд Еллохар, приблизително по същия начин - със същата гаранция за настъпващи неприятности, се взираше в Наавирр, но нашият партньор, без да намалява оборотите на безграничната си наглост, продължи: - И още няколко месеца ще изгубите, ако не наемете най-успешната кантора за частни разследвания „ДеЮре”! - Между другото, днес правим намаления - вмъкна Юрао. - Но само за тези, които подпишат договор с клауза за непричиняване на вреда на сътрудниците на кантората ни! - уточних аз. И двамата партньори ме погледнаха укорително и Юрао произнесе: - Дея, те няма и с пръст да ни пипнат, нито мен, нито Наавир, престани да се тревожиш за нас. - А кой ти каза, че аз вас ви мисля? - възмутих се аз. - Може пък именно мен да ме е страх да се връщам у дома. - О, нима?! - вбесено се поинтересува Риан. - Семейният ви живот предизвиква у мен все по-голям и нездрав интерес - замислено измърмори лорд Еллохар. - Дея, скъпа, не се притеснявай, ти винаги можеш да поживееш у нас... след като забременееш - обнадежди ме лейди Тьер. - Те сами ще се разберат - загаси разгарящия се ентусиазъм на свекромонстъра лорд Тьер-старши. В този момент от полумрака се разнесе: - А аз какво да правя? Да сервирам ли вино на наемния специалист на самия принц на Хаоса или пък вие, надежда на Ада, ще му светите набързо маслото? Ние се обърнахме към говорещия - низшият демон и така нервно пристъпваше от крак на крак, а когато осъзна, че е станал обект на всеобщото внимание, се опита де си оправдае: - Просто за умъртвията друго вино е нужно. Нашето заведение е прилично, ние такова не продаваме, затова, ако е нужно, кажете, за да мога да изтичам до съседния площад и да купя... моля за прошка, само от желание да услужа се интересувам... - Дай насам виното - милостиво позволи лорд Еллохар. И веднага добави: - Но за мъртвешкото пратете някого все пак, току-виж потрябвало. И да, пригответе си разни парцали и чували... Каквото там използвате за изнасяне на люспести трупове. - Разтворител. Добре разяжда ненужната плът, оставяйки люспичките, ние след това ги продаваме като облицовъчен материал - отчете се демонът. Еллохар удовлетворено кимна, след което се обърна към Наавирр и се ухили: - Продължавай да наглееш, люспесто гов... - поглед към мен, - в смисъл, смъртнико. Добре ти се получава... ако целта на твоята наглост е бърза и скоропостижна гибел, то ти си на пътя на успеха, бъди сигурен. Без да му трепне окото, Наавирр изчака да му напълнят чашата, вдигна я като за тост към бавно звереещия магистър на Смъртта, отпи глътка, наслаждавайки се на вкуса и произнесе: - Вие ни наемате. Сега. Без възражения. В този случай» ние ще изпълним вашата работа бързо, квалифицирано и без жертви. - И евтино - напомни за намаленията Юрао. - Но с гаранция за нашата неприкосновеност - кой за каквото и да си мислеше, на мен ми беше жал за себе си. Защото изведнъж си спомних неочаквано, че в Хаос с проклятията нещата стоят малко по-другояче, отколкото при нас. Всъщност, съмненията в стабилността на наложеното проклятия се зародиха у мен неслучайно - просто някъде отвън се разнесе разярен рев, и изглежда той принадлежеше на измъкналия се от сандъка кшшшасс. - Дея, до стената. Татко? - произнесе Риан. - Прикривам - разбра го с една дума лорд Тьер-старши. - Люспести, гноме, с главите си отговаряте за нея! - закова всички магистърът на Смъртта. Последвалите събития бяха мълниеносни - кшшшассът се втурна в таверната, ревейки и въртейки бясно червените си зеници и продължи да се държи така невменяемо до тогава, докато не ни видя - мен и Юрао. Дроу невъзмутимо му кимна като на стар познат, аз нервно се усмихнах. И двамата магистри ми хвърлиха много впечатляващи погледи и някой окончателно осъзна вероятността да не преживее днешния ден. В следващия миг кшшшассът се хвърли към мен! Ревейки като безумен, той се спусна именно към мен, без да се оглежда! И мирната до този момент таверна мигновено се преобрази - светнаха металически доспехи, раздаде се звън на освобождавано от ножниците оръжие, обраснаха с остриета демоните и чудовищата, хвърлиха се да отрежат пътя на кшшшасса крилатите стражи на повелителя на Ада. Честно казано, аз не се изплаших дори за секунда - какво можеше да направи един низш демон с цяла таверна въоръжени демонически войни? Сами си помислете. Аз дори не можех да разбера защо в неразборията вземаха участие Риан и магистър Еллохар, според мен кшшшассът беше дребна рибка, крадяща колекционни сирена и близалки и изобщо не заслужаваше подобно внимание... Оказа се, че греша. Ужасно, безумно грешах и разбрах това, когато могъщите демони и чудовища на Хаоса като в кошмарен сън се разлетяха от пътя на озверелия, продължаващ да се носи към мен кшшшасс! Те не можаха да го спрат! Те дори не го забавиха и за секунда! Паяци, горгулии, крилати демони летяха във всички посоки заедно с разпарчетосаното си оръжие, трески от столове и маси, а кшшшассът се приближаваше неумолимо към нас! Той се забави само веднъж, когато лейди Тьер реши да прояви героизъм и като истинска майка се хвърли да спасява всички. На нея даже й се отдаде да хване кшшшасса за гушата, в прекия смисъл на думата и той дори някак удивено и обидено я погледна, преди да й нанесе удар с внезапно израсналите си нокти, но получи юмрук в челюстта и удар с огнен меч по лапата от притеклия се на помощ на любимата си лорд Тьер-старши. Разярено изрева, отхвърли и двамата нанякъде и отново се понесе към мен, стремително увеличавайки размерите си! И замря, когато с явно чисто тьеровска хватка, Риан го сграбчи за гърлото. Растящият пред очите ни кшшшасс захърка, вдигна лапа, окомплектована с грамадни, с дължината на къс меч нокти и с очевидно учудване, ги заби в гърдите си. Галантно подтикналият го към такъв грандиозен и зрелищен суицид лорд Еллохар, гнусливо пусна крайника на кшшшасса, след което измъкна кърпичка и се зае демонстративно да бърше ръцете си. Риан разтвори пръсти и гърчещият се в агония кшшшасс рухна на пода, заливайки таверната с гъста черна кръв... - Майко, бих те помолил за в бъдеще да не проявяваш неуместен героизъм - криейки тревогата си зад леден тон, произнесе магистърът на Тъмното изкуство. Лейди Тьер, която дори не беше паднала, тъй като в процеса на полета беше успяла да се завърти и да се приземи на краката си, както всъщност и лорд Тьер-старши, невъзмутимо оправи прическата си, подръпна роклята си и произнесе: - Извинявай, получи се някак рефлекторно, очевидно майчиният инстинкт се събуди. - Сложи го отново да спи горкичкия, Тангирра, извърши акт на милосърдие - язвително й препоръча лорд Еллохар. След което, все така бършейки ръце и проявявайки абсолютна невъзмутимост по повод току-що извършеното убийство, той се върна към масата, обърна стола си с облегалката напред, оседла го и опрял брадичка на лактите си, възвести: - Така, а сега, господа съучастници, аз съм целият внимание и да знаете, безумно ми е интересно да разбера, по каква причина, вместо да арестувам и да разпитам индивида, който повече от половин година свободно се мотае напред-назад между световете, на мен ми се наложи да го убия, оставяйки покрита с мрак и тайната на преходите му и усилването на способностите му? Е? Унар размисли и отново се напъха в джоба на Наавирр. Духът на Златния дракон отчаяно се стараеше да съхрани невъзмутим вид, давейки се с виното. Юрао измъкна от наметалото си папка, в която се намери типов договор за възлагане на поръчка на кантората за частни разследвания „ДеЮре” и се зае с четлив почерк да нанася изменения в него, а именно, да въвежда точка за съхранението на живота, здравето и физическата цялост на съдружниците. А аз... аз се усмихвах. Нервно и измъчено, но Юр беше ни набил в главите правилото “винаги се усмихвайте на клиентите”, а сега тук се предвиждаха именно двама клиенти... по всяка вероятност... може би... струва ми се... - Не, за една твоя усмивка, прелест моя, аз разбира се съм готов да ви простя каквото и да било, включително и провала на операцията ни - мрачно произнесе Еллохар с такъв тон, че се подразбираше, че нищо няма намерение да ни прощава. И потвърждавайки това впечатление, той добави: - По-точно, щях да съм готов, ако се казвах Риан Тьер, а аз, като че ли все пак не съм той, така че... Уплаших се още повече, въпреки че досега предполагах, че няма накъде и... се заусмихвах още по-широко. - Умница - похвали ме Юрао, - разсейвай клиента, докато съм зает с документите. - Поговори за времето, например - нададе глас Наавирр. Досещах се, че да последвам съвета му си е пълно безумие, но се бях уплашила дотолкова, че започнах с вежливо-неутралното: - Времето днес е кошмарно, не мислите ли? Лорд Еллохар явно в първия момент не повярва на ушите си, определено не беше очаквал от мен чак толкова идиотско поведение, но вече в следващата секунда очите му се присвиха и с абсолютно несъответстващ на изказването му заплашителен тон, произнесе: - О, да, Риате, временцето си го бива. И доколкото схващам, вие сте били дотолкова впечатлени от него, че сте тръгнали да се шляете, вместо да си седите у дома и лично ти, да кърпиш чорапите на мъжа си! В този момент аз осъзнах нещо ужасяващо - аз досега не бях закърпила нито един чорап на Риан. Не че те имаха нужда от кърпене. Фактически, аз ги бях виждала само мимоходом, така че дори не можех да съм наясно с тяхното състояние, в смисъл, представа си нямах дали те имат нужда от закърпване или не и изобщо... изобщо, аз явно бях лоша жена. И аз ужасно се засрамих. - Прости ми - прошепнах аз на бавно седналия зад масата любим мъж. Магистър Тьер, който до този момент демонстрираше явни и твърди намерения да разкъса моите партньори на дребни парченца, а мен - на малко по-големи, сега изумено ме погледна и попита: - Какво се е случило, сърце мое? - А, не! Ама ти подиграваш ли ми се, а?! - избухна магистърът на Смъртта. - Аз лично ще ти кажа какво се е случило - тези тук, остроухият, люспестият и... и тази, с насълзените кафяви очи се намесиха в кулминационния момент на нашата операция, провалиха ни я и... ето какво се е случило! Нещо друго да те интересува, Тьер? - Достатъчно! - с леден тон отряза Риан. След това протегна ръка, докосна дланта ми и меко попита: - Любима, какво не е наред? - А ти изобщо изми ли си ръцете, преди да мачкаш Дея? Между другото, на кожата на това говедо може да е имало какво ли не - от остатъчна магия до кръвожадни микроби - произнесе неимоверно вбесеният лорд Еллохар. Риан се намръщи. Принцът на Хаоса измъкна от джоба си поредната кърпичка, влажна, както се оказа и я подаде на приятеля си с думите: - Намокрих я във водите на Мъртво море. Преди да ме попиташ защо, ще ти кажа сам - готвих се за дълъг и напрегнат разпит... и от къде на къде, да ме пита нечовек?! Ей, някой, на когото, Бездната да го глътне дано, не му е омръзнал животът, дайте ми вино! Риан взе кърпичката, внимателно изтри моята ръка, която бе докоснал, след това своите ръце, а след това отново попита: - Та какво се е случило, Дея? Аз не бих отговорила за нищо на света, но всеки път, когато той така ме гледаше, мозъкът категорично отказваше да работи и затова шепотът се откъсна сам от устните ми: - Аз съм лоша жена... - О, не мина и година и ти стигна до очевидната истина! - иронично подхвърли магистърът на Смъртта. - Дея, прелест моя, аз още нещо ще ти кажа - ти не си жена, ти си катастрофа. Ходеща. Ти изобщо знаеш ли какво трябва да правят добрите жени през дългите тъмни вечери?! - Да кърпят чорапи? - предположих аз. Еллохар странно се намръщи, поклати глава, явно потвърждавайки нещо като „да... и това също” и ме просвети: - Добрата жена, Дея, като минимум вечер си стои вкъщи, а не се размотава по разни не особено безопасни за нея места, като Световете на Хаоса, например! Тьер, аз изобщо нещо не разбирам, ти имаш ли намерение да я възпитаваш или как? - Или как, Рен - хладно произнесе Риан. След това отново ме погледна с такава нежност, че аз практически се разтопих и попита: - Защо се разстрои така? Той попита така, че аз някак изведнъж забравих къде сме, че наоколо има цял куп демони, които се вслушват в разговора ни, че Юрао почти е дописал всичко, което трябваше да се прибави към типовия договор, а Наавирр за пореден път е измъкнал полуиздъхналия Унар от джоба си и се опитва да го реанимира с остатъците от виното... Престанах да възприемам каквото и да било около себе си и тихо признах на Риан: - Аз дори не знам къде стоят чорапите ти, да не говорим за това да ги кърпя... На мен сигурно ми се стори, но ние двамата като че ли останахме съвсем сами, такава тишина настъпи наоколо. Устните на магистъра на Тъмното изкуство потрепнаха в усмивка и той тихичко попита: - Това ли е всичко? Кимнах неуверено. - Нямам думи! - наруши отново нашата лична атмосфера на уединение лорд Еллохар. На пагубното му влияние се поддаде и лейди Тьер, възкликвайки: - Дея, скъпа, не се притеснявай, аз задължително ще ти покажа къде са... - След като забременееш - тихо, така че само ние да го чуем, вметна принцът на Хаоса. Неосведомена за репликата му, лейди Тьер действително завърши изказването си с вече омръзналото ми до смърт: - Ти само забременей и не се тревожи за нищо друго - аз ще се погрижа за всичко! - Какво ви казах - подигравателно и силно се изкикоти магистърът на Смъртта, карайки Тангирра да замълчи, впила в него втренчен и възмутен до дъното на душата поглед. Но Еллохар не се задоволи с това и продължи: - Между другото, Тьер, наистина, какво става там с продължението на рода? Само не ми излизай още веднъж с нещо като „или как, Рен”, в края на краищата, дай откровено да си кажем - намирисва ми на нещо несериозно, всички започват да подозират, че вие още и до съпружеския дълг не сте стигнали, какво остава пък до... Риан просто откачи, пусна ръката ми и рязко се обърна към принца на Хаоса, и най-вероятно нещата щяха страшно да загрубеят, ако Юрао точно в този момент не бе възвестил: - Това е, готово. Господа, моля да се запознаете с договора и да го подпишете. Не мога да не обърна вниманието ви на феноменалните намаления за услугите на „ДеЮре”, които се предоставят на вас, лорд Тьер, като роднина на съсобственичката на кантората, благодарение на които цената на нашите услуги по текущата поръчка е намалена с петдесет процента. Магистърът на Смъртта присви очи и уточни: - Тоест, доколкото разбирам, за услугите на вашата екстремално невменяема, с изключение на Дея, разбира се, кантора, ще се наложи аз да плащам? - Именно - потвърди най-лошите му предположения Наавирр. Юрао се осмели още повече и доверително съобщи: - Опасяваме се, че заплащането на нашите услуги лорд Тьер ще се опита да извади от дохода на съпругата си, затова, да, вие всичко разбрахте правилно. - Очарователно - избесня и принцът на Хаоса. След което, с демонстративна гнусливост, взе договора, зачете се, обърна страницата, отново се зачете, намръщи се и обяви: - Риан, те са наясно за артефакта. - Още повече, ние се задължаваме да ви го доставим цял и невредим в най-близко време, в случай на сключване на настоящия типов договор! - обяви Юрао. Наавирр кимна, той рядко участваше в обработката на трудните клиенти и тъй като вече определено се беше отчаял да кара Унар да пие, в старанието си да го свести, постъпи по-радикално - просто напъха главата на змията в бокала. Магистрите хвърлиха заинтригувани погледи към дракона и манипулациите му, след което се превключиха на нас с Юрао. - Аз няма да плащам - побърза да ни уведоми Еллохар. След което изиска от Риан: - Разбери се с жена си, в края на краищата, като твоя жена, по законите на тъмните, тя е твоя безправна собственост. - И кой ви е казал такова нещо? - живо се поинтересува Юрао. - Съгласно брачния договор, лейди Дея Риате съхранява пълната си и абсолютна финансова независимост. Сега позволете да пристъпим към въпроса колко ви е изгодно сътрудничеството с нас. Така, първо - ние гарантираме, че ще получите артефакта си, тъй като „ДеЮре” винаги гарантира резултат от разследването. Репутацията ни е на специалисти от най-висока класа. Именно нашата репутация е залог за процъфтяването на „ДеЮре” и трябва да отбележа - това е оценено от всички задруги и гилдии на гномите, и като резултат, сме обявени за щатни детективи на гномските общини. А това е безспорен показател за качеството на нашите услуги! - Бездната бих ти показал сега с неописуемо удоволствие! - изръмжа принцът на Хаоса и заповяда: - Обискирайте ресторацията. Харгатан, провери го този тук, кристалът може да е някъде у него. Нямаме време! Стори ми се, че таверната изведнъж се изпълни със сенки - толкова бързо се замятаха из нея демоните и чудовищата. Моментално бе възстановен редът - масите бяха върнати в първоначалното им положение, треските - събрани, трупът на кшшшасса - отнесен в ъгъла и там... нека да кажем,, че бе щателно изследван. Ние с Юрао мълчахме. Той проверяваше още веднъж дали не е забравил да отбележи нещо в договора, аз чисто професионално се усмихвах. - Дея - изведнъж напрегнато се обади Риан. И когато го погледнах, тихо попита: - Нищо ли не искаш да ми кажеш? - Много искам! - с готовност се отзовах аз. - Но ме е страх и ако трябва да сме честни, много обичам Наавирр и Юрао, а и дори към Унар вече се привързах, затова, моля ви, подпишете, ако обичате договора, за да бъда абсолютно сигурна, че ние всички ще оцелеем. Изражението на Риан изразяваше напълно сформиралото се у всички мнение, че е дошла, и то именно за мен, огромната и страшна Бездна... Аз също осъзнах, че ако има някой, който няма да преживее днешните събития, то това ще съм аз, но все пак продължавах отчаяно да се усмихвам на любимия си. Любимият, скърцайки със зъби, издърпа договора от ръцете на Юрао, след това взе и перото и се подписа със замах, дори без да гледа. Проблемите намаляха с един. - Мен можеш и да не ме гледаш, Тьер, аз няма да подписвам! - мрачно съобщи лорд Еллохар. И коварно добави: - Ще почакам да ми донесат кристала. Магистърът на Тъмното изкуство, без дори да го погледне, защото продължаваше да се взира в мен, сухо каза на приятеля си: - Ако наистина вярваше, че твоите демони ще намерят артефакта, ти като минимум би ги предупредил, че докосването до него ги заплашва със загуба на магията за неопределено дълго време. И сенките, сновящи из таверната стреснато замряха. Лорд Еллохар тихо спомена Бездната, след което заяви: „Хонорарът ще ви го донеса лично. Сам. Когато Дея няма да е с вас. Гответе се.” И подписа договора. Юрао тържествено взе документите и ги предаде за подпис първо на мен, след това сам се подписа, а най- накрая ги побутна към Наавирр. Когато и драконът постави подписа си, пийналият Унар надигна глава от чашата и също поиска перо, заявявайки с хълцане: - Къ-ъде да се под-ъ-пиша? - На гроба си - с намек се намеси лорд Тьер-старши. Унар досетливо отново се шмугна във вече любимия си джоб на камзола на Наавирр. Юрао събра листовете, подаде копия от договора на Риан и Еллохар, те дори не се опитаха да ги вземат и затова партньорът беше принуден да ги сложи на масата пред всеки от тях, след което офицер Найтес тържествено обяви на всички присъстващи: - Господа, дами, милорди и милейди, радваме се да ви съобщим за поредното блестящо разкрито дело! За рекорден срок, с минимални загуби ние изпълнихме сложна и тежка поръчка. Дея? Аз мълчаливо извадих кристала и го сложих на масата, стараейки се изобщо да не гледам към магистрите. - Клиентите желаят ли да се убедят в автентичността на търсения артефакт? - продължи Юрао. Като отговор получи пълно с ненавист мълчание. - Какво пък, в такъв случай позволете да се оттеглим, имаме и други поръчки, както се досещате - и Юрао, ставайки, ми подаде ръка. Изправих се и измърморих: - Кошмарни... и, мили, ти скоро ли ще се прибереш? - По-скоро, отколкото си мислиш - заплашително произнесе Риан. - Всичко най-ужасяващо - сбогува се и Юрао. - Катастрофични и мащабни - вежливо се обади и Наавирр. И в пълната тишина, гордо и с чувство за изпълнен дълг ние напуснахме негостоприемната ресторация. За да попаднем в Ада. Буквално. В Ада беше лято, цареше вечерен, неподвижен, без намек за ветрец зной, по пътя сновяха огромни, конкуриращи с размерите си околните къщи, черни паяци, пренасящи на гърбовете си огромни бали с прежда, важно се клатушкаха на кривите си крака низши демони, деловито летяха крилатите представители на дадения народ, грациозно се разхождаха смъртоносните и изящни тъмни лейди, болшинството рогати и в толкова откровени тоалети, че почти не оставяха простор за въображението. Внезапно до нас спря черна карета, от нея се показа червеноок индивид с кожа, като че ли обгорена от слънцето и дрезгаво се поинтересува: - Ваша ли е човечната? За продан ли е? Така ми се пие, просто сили нямам. Колко? Аз понечих да се възмутя, но Юр ме дръпна за ръкава и гордо съобщи цената: - Двеста жълтици. - Колко? - изхърка вампирът. - Ама вие какво, от Бездната ли сте се изтърсили? Ей, народ, това не са ви гномските планини! Колко струва напитката, питам?! - Двеста и петдесет и цената постоянно расте - невъзмутимо отговори Юрао. - А, гхъхр да ви вземе! - изруга кръвопиецът. - Ей, кочияш, карай към най-близката таверна. Кентавърът моментално набра скорост, отнасяйки надалеч несполучилия купувач. - М-да, Хаос - унищожително се изказа Наавирр, - връщаме ли се? Тогава зад нас се разнесе тихото: - Кхе-кхе. Обърнахме се. На прага на ресторацията, която току-що бяхме напуснали стоеше вече познатата ни харпия. Хвърляйки на всеки от нас внимателен поглед, птицата-войн произнесе: - Има поръчка. От клана на Стоманеното крило. Ще я поемете ли? Цената е без значение. - Звучи интригуващо - реши Юрао. - Да вървим да го обсъдим. - Аз черпя - цъфна в усмивка харпията. И ние с най-деловия възможен вид се върнахме обратно в таверната. Нас там вече ни чакаха - мрачният до безобразие Риан и язвително усмихващият се лорд Еллохар. Съдейки по демонстративното им очакване, те бяха предположили, че сблъсквайки се с обитателите на Ада, ние бързичко ще се върнем обратно и ще помолим да ни изпратят обратно в уютния и безопасен Ардам. Предположенията им не се оправдаха - да, ние се върнахме, но се запътихме към отделния кабинет за преговори заедно с харпията. Преговорите преминаха успешно и се увенчаха с това, че Наавирр взе поръчка за издирване на представител на клана на Стоманеното крило, който бе изчезнал някъде в Тъмната империя. Самите харпии, естествено не можеха да попаднат в империята, така че ние за тях бяхме безценен ресурс. И едва от кабинета излезе новата ни клиентка, вратата отново се открехна, в процепа надникна грамаден крилат демон и басово попита: - Може ли? - Излизаме на международната сцена, партньори! - с радостен шепот се ухили Юрао. И вече по-високо каза: - Да, да, разбира се, влезте, уважаеми, в „ДеЮре винаги се радваме на новите клиенти! С какво можем да сме ви полезни? В края на нашия разговор с лорд Хаммамир, и Юрао, и засиялият в златно Наавирр си възвърнаха магията. Унар, който заедно с магията си бе възвърнал и силите, изпълзя от джоба на благодетеля си и си пое въздух с пълни гърди в облика си на върнало се към живота чудовище. Виждайки го, лорд Хаммамир побърза да приключи разговора и се оттегли. Изпращайки го с поглед, Унар се обърна към нас, хищно се озъби и нададе вопъл: - Казвах ли ви аз, че ще се натопите в нещо?! - Извинявай, ние нещо не дочухме тогава, ти следващия път недей да говориш с пълна с палачинки уста - подигравателно му отговори Наавирр. - Ти се тъпчеше не по-зле от мен, гоблинката не успяваше да ги пече! - Аз не успявах да ги ям! - възмути се драконът. - Защото на някой му пораснаха неестествено дълги гребла за палачинки и гребеше всичко към себе си. Унар отначало понечи да отвори уста, за да му върне репликата, но веднага я затвори, изгледа ни, погледна към вратата, отново към нас и тихо попита: - Плюем ли си на петите? Ние бяхме само за! В момента на връщането ни, в Ардам цареше тъмна нощ, но градът не спеше - горяха фенерите по Вампирския булевард, в небето се стрелкаха стремителните силуети на драконите от Сивата стража, а когато влязохме в кантората, безсменно работещият, тъй като просто не се нуждаеше от сън, Доха, меланхолично извести: - Офицер Найтес е длъжен да се яви в Крепостта. Незабавно. След това ни погледна и продължи: - Лейди Дея Риате-Тьер се издирва от службата за безопасност на първата дама на империята. Ухилване и: - Лорд Иррадан Гррант Наавирр се издирва от лейди Шаена Верис. Милейди ви остави съобщение, да ви го цитирам ли? - Давай - махна с ръка духът на Златния дракон. Доха взе един от листовете, който стоеше на ръба на бюрото, като че ли го бяха захвърлили там, излизайки си, и зачете: -„Само се опитай да пукнеш, мачок нещастен! Аз теб от Бездната ще те измъкна за врата, гадино люспеста... аз... аз... Ти нали си в течение на дисертацията ми, а? Така че, това е заплаха! Да си го знаеш! Ясно ли е?!” Наавирр ни изгледа, каза „Сега ще се върна”, обърна се и излезе. Излетя веднага в образа на дракон и се понесе явно в посоката на Академията на проклятията. Юрао го изпрати с печален поглед, предаде всички договори на мен, а след това невъзмутимо попита Унар: - Ще те затрудни ли? - Не особено - усмихна се хранителят на рода Тьер. И те изчезнаха. Не, аз чисто теоретически си представях, че Унар беше пренесъл Юрао в Крепостта, където днес определено беше неспокойно, но си беше направо зловещо - току-що бяха тук, и ето - вече ги нямаше. А аз останах сама с договорите, които трябваше да се сложат в определените папки и да се отбележат в каталога. Слагайки папката на бюрото на стригоя, аз се запътих да свалям наметалото си и да се преобувам. - Как мина всичко? - безжизнено и като че ли напълно безразлично се поинтересува Доха. - Стигнахме до квартала на мандрите, там намерихме портал с непонятни характеристики, през него попаднахме в Хаос - отвърнах аз. - Така си и знаех, че вие сте тези, дето половината град вдигнаха във въздуха - все така без капка емоция произнесе секретарят ни. Да, бяхме се отличили. - Чай? - предложи Доха. - Да, благодаря, много любезно от твоя страна - отвърнах аз. И влязох в кабинета. Първо, в нашия общ, в който приемахме клиентите, Доха вече беше почистил тук, така че трябваше само да взема малките позлатени разделители. Вече от тук преминах в личния кабинет на Юрао, приближих се към стената, която имаше съвсем невинен и напълно монолитен вид, прокарах по нея ръка, в съответствие с инструкцията и стената се стопи, откривайки нашата все още не особено внушителна картотека на разследваните случаи. Разделих трите единични папки по разделите. Първата отиде в „Разкрити” - това беше договорът, който Риан и магистър Еллохар подписаха днес. Договорът с харпията намери място в „Издирване на изчезнали” и съответно в сферата на Юрао, той щеше да провери информацията първо по служебните си канали, договорът с демона Хаммамар влезе в папката „Издирване на артефакти”, с него утре щеше да се заеме Наавирр. А мен ме чакаха шест дела, стоящи в секцията „За Дея” и аз, поглеждайки ги, се замислих дали да се заема с тях сега, бих могла поне да погледна информацията и да си извадя най-важното или да се върна в академията. Не успях да взема решение. Рев на пламък в приемната. Звук на уверени крачки. Скръцване на вратата. И нежна прегръдка, в която аз замрях от тихото, препълнило ме усещане за щастие. Но изведнъж възникнаха и огромно количество въпроси. - Вие толкова време кшшшасса ли преследвахте? - Аха, него - целувайки косите ми, дрезгаво отвърна Риан. - А... защо толкова дълго? - Налагаше се да бъдем изключително предпазливи, по най-невероятен начин, на кшшшасса му се отдаваше да използва магия в присъствието на артефакта и той никога не проявяваше... м-м-м... уважително отношение към чуждата собственост - в столицата той взриви половината от квартала на троловете, когато се опитахме да го задържим. Аз изплашено трепнах. А след това възмутено попитах: забелязахме връзката с Хаос и разследването беше пренесено на територията на „условно приятелската” държава. Намерихме го достатъчно бързо, но кшшшассът разхвърля като кегли членовете на атакуващия го отряд и се изплъзна. Повторният опит да го задържим също се провали - Шейвр получи травми трудно съвместими с живота. Харгат, командирът на подразделението на крилатите демони загина. Именно поради тази причина днес там бяхме и аз, и Рен. Но това, което изобщо не мога да разбера, сърце мое, е какво вие правехте там? Свивайки рамене, честно разказах: - Юрао откри, че през последните няколко месеца в Ардам се извършват кражби, свързани помежду си с една странна подробност - бързо развалящите се продукти никъде не се появяваха Ние предположихме, че всичко това е свързано с някаква контрабанда в Хаос, случайно открихме едно от предполагаемите местопрестъпления - в квартала на мандрите, сещаш ли се, този в центъра, като свиеш наляво от Вампирския булевард, преди Кървавия фонтан. Наавирр усети отваряне на портал, ние спряхме, а кшшшассът излезе от мазето на близката къща, поздрави вежливо и отиде... да краде. Юрао извика своите, ние влязохме в къщата, а там... открихме една гоблинка, на която беше наложена някаква странна магия, която я караше да прави гоблински палачинки. Ние с Юрао слязохме в мазето, но там нищо не намерихме. Абсолютно празни рафтове. А след това - грохот, взрив, кшшшассът, лентата, проклятие и ние се озовахме в Хаос. И ако дотогава всичко беше в рамките на работния процес, когато ви видях двамата с Еллохар, тогава, да... стана страшно. Усмихвайки се, Риан произнесе: - Звучи примерно така: „Всичко беше прекрасно, но след това се появихте вие!” Аз също се усмихнах, а магистърът, поклащайки укоризнено глава, тихо произнесе: - Дея, мен откровено ме плаши и ме поразява вашата кантора за частни разследвания. - Но, Риан, как така? Защо не предупредихте Нощната стража за тази ситуация?! Магистърът меко ме обърна с лице към себе си, подхващайки с пръст брадичката ми, властно ме накара да отметна глава и в момента, когато очите ни се срещнаха, практически изръмжа: - Защото нямаше смисъл, Дея! Този кшшшасс се е подвизавал на територията на Тъмната империя повече от седем години. Него никой никога и по никакъв начин не беше успял да го усети. И сигурно така и не биха го засекли, ако Службата за безопасност на Империята не бе провела планова проверка на територията на столицата. Ние засякохме дупка в магическото пространство. Отбелязахме я и започнахме да я контролираме. След седемнайсет денонощия аномалията отново се прояви. Започнахме да проследяваме демона. След взрива в квартала на троловете, забелязахме връзката с Хаос и разследването беше пренесено на територията на „условно приятелската” държава. Намерихме го достатъчно бързо, но кшшшассът разхвърля като кегли членовете на атакуващия го отряд и се изплъзна. Повторният опит да го задържим също се провали - Шейвр получи травми трудно съвместими с живота. Харгат, командирът на подразделението на крилатите демони загина. Именно поради тази причина днес там бяхме и аз, и Рен. Но това, което изобщо не мога да разбера, сърце мое, е какво вие правехте там? Свивайки рамене, честно разказах: - Юрао откри, че през последните няколко месеца в Ардам се извършват кражби, свързани помежду си с една странна подробност - бързо развалящите се продукти никъде не се появяваха Ние предположихме, че всичко това е свързано с някаква контрабанда в Хаос, случайно открихме едно от предполагаемите местопрестъпления - в квартала на мандрите, сещаш ли се, този в центъра, като свиеш наляво от Вампирския булевард, преди Кървавия фонтан. Наавирр усети отваряне на портал, ние спряхме, а кшшшассът излезе от мазето на близката къща, поздрави вежливо и отиде... да краде. Юрао извика своите, ние влязохме в къщата, а там... открихме една гоблинка, на която беше наложена някаква странна магия, която я караше да прави гоблински палачинки. Ние с Юрао слязохме в мазето, но там нищо не намерихме. Абсолютно празни рафтове. А след това - грохот, взрив, кшшшассът, лентата, проклятие и ние се озовахме в Хаос. И ако дотогава всичко беше в рамките на работния процес, когато ви видях двамата с Еллохар, тогава, да... стана страшно. Усмихвайки се, Риан произнесе: - Звучи примерно така: „Всичко беше прекрасно, но след това се появихте вие!” Аз също се усмихнах, а магистърът, поклащайки укоризнено глава, тихо произнесе: - Дея, мен откровено ме плаши и ме поразява вашата кантора за частни разследвания. - Да, ние сме такива - гордо и радостно отвърнах аз, - а освен това си имаме репутация, растяща клиентска база и вече излязохме на международно равнище. Вдигайки вежда, Риан ме изгледа някак странно. След това се усмихна и като че ли понечи да ме целуне, но аз заподозрях нещо, нещо смътно, такова, което дори не се беше оформило още в мисъл, но вече резонираше тревожно в душата ми и попитах: - Ще ми се караш ли? - Любима, аз не се карам - хладно произнесе Риан. - Да допуснем - напрегнато се съгласих аз. - Тогава другояче - какво ни заплашва след този случай? Магистърът на Тъмното изкуство, вместо да отговори, се усмихна. Това беше изключително многообещаваща усмивка и тя обещаваше не друго, а сериозни неприятности и кой знае защо, зад нея май прозираше Бездната. Една такава широка, бездънна и много гостоприемна. Намръщвайки се, мрачно съобщих: - Риан, изключително с превантивна цел, позволи ми да ти напомня, че ако нещо..., то за нас ще се застъпи цялата гномска община. - Това заплаха ли е? - раздразнено попита той. - Предупреждение - заусуквах аз. Сега вече, вбесеният магистър изръмжа с едва сдържана ярост: - Ти изобщо поне осъзнаваш ли, че днес можеше да загинеш... сърце мое?! - Риан, та откъде бих могла да зная, че всичко така ще се обърне? - избухнах аз. - Ние се заехме да разследваме кражбата на сирене! - Според теб, на мен сега ми стана по-лесно от осъзнаването, че моята жена можеше да загине заради някакво си сирене?! - изрева Риан. Като се имаше предвид, че той продължаваше да ме прегръща, на мен ми стана страшно. Но аз все пак с равен глас поясних: - Не просто някакво си там, а бяло колекционно бързо развалящо се сирене. В очите на магистъра избухна Бездната. Аз изплашено притихнах, Риан полагаше титанически усилия в опита си да се сдържи и да не се разкрещи. В този момент откъм вратата се раздаде: - Лейди Дея, може ли вече да сервирам чая или да почакам да преминете към следващия етап на семейния скандал? Ние се обърнахме и погледнахме безразличния Доха, увиснал във въздуха с поднос в ръце. На подноса, освен моя чай, имаше и чашка за Риан. - А кой е следващият етап? - попитах аз заинтересувано. - Аз у дома ще ти го демонстрирам. В пълен обем! - мрачно ме зарадва магистърът. - Приключи ли с договорите? Едва в този момент аз осъзнах по каква причина се намирахме все още в кантората - просто Риан знаеше колко трепетно ние с Юрао се отнасяме към документацията. - А чаят? - предпазливо се обадих аз, освобождавайки се от обятията на любимия. Риан, без да обели и дума, се приближи към Доха, взе една от чашките, изпи я на един дъх, втората я сполетя същата участ. - Благодаря - произнесе тъмният лорд с тон, който най-малко от всичко подразбираше благодарност. - Винаги се радвам да услужа - безразлично и без никаква готовност да услужва, отвърна Доха. И той вече имаше намерение да ни напусне, но в този момент в приемната изрева огън. И ревът му беше поне три пъти по-злобен, отколкото, когато се бе появил Риан. А след това из цялата кантора се раздаде: - Найтес, самоубийца остроухи, знаеш ли, аз тук в квартала на мандрите се отбих пътьом... Нищо ли не искаш да ми кажеш, потенциален труп такъв?! И аз благодарих Бездната, че толкова навреме извикаха Юрао в Крепостта. Защото, съдейки по тона, лорд Еллохар не просто бе разгневен, той беше вбесен до крайност. - А какво има там в квартала на сирената? - повишавайки глас, се поинтересува Риан. Еллохар помълча малко, осъзнавайки, че ние все още сме в кантората и всичко сме чули, а след това попита: - Тоест, ти не си го видял? Изрева адски пламък. Почувствах се доста неуютно. И нещата загрубяха, когато принцът на Хаоса, отмествайки настрана Доха с подноса, влезе в кабинета на Юрао. Магистърът на Смъртта изглеждаше лениво-небрежно-безразличен, само дето имаше един проблем - устните му бяха стиснати толкова силно, че бяха побелели, а в очите му танцуваха всички огньове на Ада. - Прелест моя, а ти нищо ли не искаш да ми кажеш? - насмешливо се поинтересува той. Нищо не успях да отвърна - рев на огън и през пламъците престъпи вбесеният до безумие Риан. Ужасно зъл, бих казала, намиращ се на ръба да загуби напълно самообладание. И в душата ми се зароди устойчивото подозрение, че сега мен ще ме убиват. А след това проблесна една друга странна мисъл: - Знаете ли, аз си помислих... - А, ти си умеела да мислиш? - разярено попита магистър Еллохар. - Какво, сериозно ли? Уха-а-а! А аз, някак неволно бях останал с впечатлението, че мисловните процеси са нещо непознато за теб! Поглеждайки го недоволно, невъзмутимо продължих: - Та значи, помислих си, че кражбата на сирена и колекционни бонбони, това е някак прекалено дребно за злодей, който вдига във въздуха половин квартал при опит да бъде задържан. Съпротивата, която оказа, някак също не се връзва с вежливостта, която прояви, когато го срещнахме за първи път... И последно - стоките, които бяха откраднати в Тъмната империя, изплуваха ли накъде в Хаос? И аз се втренчих в магистрите. - Ти на подбив ли ни взимаш? - вбесено се поинтересува магистърът на Смъртта. - Частично - хладно отвърна Риан. А аз си помислих, че сега много ми липсват Юрао и Наавирр, защото нас определено ни чакаше ново увлекателно разследване. В края на краищата, ние бяхме длъжни да изясним къде, в крайна сметка, са изчезнали сирената и ръчно изработените близалки. А за разследването щеше да ни е необходимо да се веснем и в Световете на Хаоса, тоест, щеше да ни е нужно разрешение от властелина на Ада и, желателно, придружители и охрана. А това си бяха пари. Разрешението, освен че струваше скъпо, щеше да ни загуби и време, защото докато го обработеше канцеларията, докато го подпишеше повелителят... Но ако работехме по поръчка на лорд Еллохар и под прикритието на Риан... И аз се усмихнах. Много вежливо, приветливо и омайно, намеквайки недвусмислено на някои, че те са длъжни, просто са длъжни да ни наемат. - Риан, може ли аз сам да я убия? - изстена магистърът на Смъртта, осъзнал най-накрая към какво го подтиквам. Любимият ми, без да отговори нищо на приятеля си, няколко дълги секунди ме пронизва с внимателния си поглед, а след това въздъхна: - В Хаос няма да мърдаш и крачка от мен. - Както кажеш - радостно се съгласих аз. - Ти сериозно ли? - възмути се, гледайки лорд-директора, магистър Еллохар. Риан, придърпвайки ме към себе си, прегърнал ме през талията, спокойно отвърна: - Те откриха кшшшасса за по-малко от час. - На тях банално им е провървяло! - Някакъв процент късмет аз не отричам, Рен, но за професионализма на „ДеЮре” се носят легенди вече не само в Ардам, но и по цялата империя. - Оставаше и да не се носят, като се има предвид как умее да хвали порутената си барака остроухият! - И все пак фактът си е факт - натърти магистър Тьер. И аз осъзнах, че нас ни похвалиха. През зъби и доста завоалирано, но това си беше похвала. И вече се усмихвах, без да преставам и без намерението да омая потенциалните клиенти. А просто от щастие. А след това изведнъж съпоставих това, за което разговаряхме днес с Наавирр и Юрао и замислено произнесох: - Интересно, а кражбите на близалки във формата на Ардамския храм на Бездната и зачестилите случаи на човешки жертвоприношения свързани ли са по някакъв начин? Нали все някак, по неизяснен засега начин, тъмарите са се промъкнали на територията на империята... Не, по самата империя, те са се придвижвали нормално, с каруцарите. Кентаврите сега поголовно се отчитат в Крепостта за случилото се, но как те от Хаос към нас са се пренесли... Трябва да е било незабележимо... практически толкова незабележимо, колкото и кшшшассът... Аз погледнах към Риан, забелязах как те с магистър Еллохар напрегнато се спогледаха и се досетих, че през последния месец любимият ми са губеше дни и нощи не само заради кшшшасса. Делото беше сериозно, много по-сериозно, отколкото те двамата имаха намерение да си признаят пред мен. Всъщност, дори не така - те явно абсолютно нищо нямаха намерение да ми казват, а ставаше дума за проблем със значителен мащаб, след като операцията се провеждаше от службите за безопасност на двете държави. И сега ми стана интересно кой именно бе замесен в проблема - тъмарите, самата Тъма или... клановете на Бездната бяха решили да изискат признаването на Риан за техен повелител и настояваха за връщането му в Бездната... Просто артефактът на кшшшасса беше прекалено подобен на някои от изобретенията на най-тъмните лордове на Бездната! Бездн... не, Тъма! Започвах да се надявам, че преувеличавам. Дано да бърках и то много! Някак съвсем не ме привличаше заминаването за Бездната на постоянно жителство. - Дея - тихо ме повика магистър Тьер. Обръщайки се към него, едва чуто го попитах: - А в Бездната може ли да се премине с портал директно от Тъмната империя? - Не - отвърна Риан, гледайки ме мрачно. - Само от територията на Ада, така ли? - въпросът звучеше още по-тихо. Риан не отговори, само че очите му бавно се присвиха, но за сметка на това лорд Еллохар злобно произнесе: - Никак не е зле, прелест моя. - Да започнем с това, че прелестта е МОЯ! - вбесено го поправи Риан. - Вече от доста време практически е наша - подигравателно го подразни магистърът на Смъртта. И се обърна към мен: - От време на време, прелест тъмноока, ми минава през ум, че би било добре да те включим към някои разследвания. Какво ще кажеш, ако като в добрите стари времена около разкриването на делото на Саарда, поработиш заедно с мен и с Риан? Аз отговорих напълно откровено: -Не. - Не?! - повиши глас удивено принцът на Хаоса, присядайки на ръба на бюрото. - Дея, ти сега сериозно или това е просто доста неумел опит да се реваншираш за позорния ви провал в Хаос? - Аз говоря напълно сериозно, лорд Еллохар - отвърнах, приближавайки се към стената и изваждайки папките, които партньорът беше оставил за мен. И продължих, затваряйки тайния панел и приближавайки се към любимия си: - Не се обиждайте, но да се работи с вас е абсолютно непоносимо. С Юрао и Наавирр може да се обсъди всичко, можеш да правиш абсолютно идиотски предположения, без да се боиш от осъждане, може да се експериментира и да се върви по следата на престъпление, знаейки, че никой няма да ръмжи и да негодува, а напротив, ще те поддържат, ще те прикрият и ще те подкрепят. И най-важното - Юри Наавирр винаги са откровени, никога нищо не крият, и като резултат, човек може да се заеме с разследването, а не със събирането на основната информация зрънце по зрънце. Вие двамата - аз последователно погледнах двамата магистри, - вечно криете всичко до последно. До самия край! Както например постъпихте сега! Можеше поне да разкажете, но не - вие предпочетохте месеци наред да се скатавате в Хаос и бихте се скатавали още толкова, държейки ме в напрежение, ако не беше това произшествие с кражбата на колекционните сирена. И да ви кажа, мен ме гложди съмнението, че със смъртта на кшшшасса делото не е закрито и няма да се ограничи в пределите на Хаос и ако ние с партньорите не се бяхме намесили във всичко това, вие и в Бездната щяхте да се напъхате, без нищо, абсолютно нищо да ми кажете, както винаги, всъщност! Честно казано, още малко и сериозно ще се замисля дали след Академията на проклятията да не вляза в Академията по телепатични изкуства, може би тогава в общуването си с вас двамата ще престана да се препъвам във вечните тайни, които аз изобщо, по никакъв начин не трябва да знам! Усмихвайки се, лорд Еллохар язвително уточни: - Един малък детайл, хлапе, Академията за телепатични изкуства е разположена в столицата, на територията на вампирските кланове. И в нея се приемат само адепти с вампирска кръв във вените. Без изключение. И изказвайки всичко това, магистърът тържествуващо ме изгледа, намеквайки недвусмислено, че ме е поставил на място. Да, ама не! - Лорд Еллохар, само дето, за ваше сведение, ние с Юрао имаме приятели и сред вампирите - предизвикателно отвърнах аз. - Теб няма да те приемат в академията, Дея. - Ще я приемат, Рен, „ДеЮре” за вампирите вече са свои, взимайки папките от ръцете ми, мрачно сложи точка под спора ни Риан. И добави, гледайки ме ухилен: - Друг въпрос е, дали ще помогне. И едва аз отворих възмутено уста, спокойно поясни: - Любима, ние сме най-силните магистри в империята, ти наистина ли си мислиш, че на нас ще ни подейства някакво си заклинание за четене на мисли? - Ами-и-и - проточих аз и невинно напомних, - проклятията ви действаха... Изрева адски пламък. Когато огънят утихна, ние с Риан вече стояхме насред спалнята, в нашата къща на столичния дворцов площад. Моят ядосан тъмен лорд хвърли папките с документи на масичката до вратата, мълчаливо ме прегърна с една ръка, с другата повдигна брадичката ми, карайки ме да отметна глава и да погледна в мъждукащите от едва сдържана ярост тъмни очи и пресипнало произнесе: - Ще те убия. Преди време, навярно бих се стреснала до ужас, но сега... - Няма да ме убиеш - весело отвърнах, усмихвайки се на мрачното му изражение. - Нима? - злобно се поинтересува лорд Тьер. - Аха - продължавайки да се усмихвам, отвърнах аз, прегръщайки любимия си. - А знаеш ли защо? - Озвучи го, ще ми бъде интересно да науча - каза той вече доста по-спокойно и ръката му на кръста ми се плъзна нагоре, докосвайки косите. Повдигайки се на пръсти, аз се протегнах към устните му и прошепнах, весело взирайки се в моментално потъмнелите от жеста ми очи: - Защото ти ме обичаш, Риан, страшно силно, ужасно много, от безумно - по-безумно, нали? Той се усмихна горчиво, укоризнено ме погледна и дрезгаво прошепна: - Обичам те, страшно силно, ужасно много, от безумно - по-безумно. Но, сърце мое, още един такъв случай и, кълна се в Бездната, дори моята безумна любов няма да те спаси от вечно заточение в Лангред. Сега дойде мой ред да се намръщя силно и аз справедливо отбелязах: - Риан, аз не съм дете и сама ще решавам какво да правя. В този момент над града се раздаде грохотът на фойерверк и нашата спалня се озари отначало в синьо, след това в ярко-зелено, жълто и... светло-синьо. Цялата столица днес празнуваше новината за бременността на бившата кронпринцеса Алитерра. Шаманите на гоблините бяха заявили, че се очаква момченце и че той ще бъде велик войн, първият в историята на Сивата империя червенокос гоблин. По мнението на нашия император и на по-голямата част от придворните, повод за радост нямаше никакъв, но канцлерът Габриел бе настоял новината да бъде отпразнувана официално и Анаргар, стискайки зъби, бе принуден да отстъпи. Така че днес цял ден в столицата имаше празненства и в съответствие с гоблинските традиции, всички бивши дами от свитата на Алитерра, независимо от това, че от рождение не бяха държали в ръце игли за плетене, се бяха заели да плетат за бъдещото новородено стотици шапчици, терлички и жилетчици. Тъмните лейди не бяха успели да се измъкнат, а освен това им беше забранено да използват магия при плетенето, тъй като... традициите са си традиции. - Алитерра ще си има дете, дори не ми се вярва - прошепнах аз. - Аз ти казах, че Гарнад умее да укротява и най-свирепите зверове, какво остава за жените. - Нима жената е по-лесна за укротяване от животните? - уточних аз, без да крия удивлението си. Магистърът дълбоко въздъхна и честно отговори: - Да. Ако това не е любимата жена. И аз разбрах всичко, което той не пожела да каже, щадейки чувствата ми. - Прости ми, моля те - прошепнах, прегръщайки го отново, - никой от нас дори не можеше да предположи колко далеч ще стигне всичко това. И взривът, и кшшшассът и Адът. Ние наистина не мислехме, че можем да се сблъскаме с нещо подобно, когато започнахме разследването. Риан ме притисна към себе си и уморено каза: - Сам съм си виновен. Трябваше да предупредя поне Найтес да не се приближавате до портали, които не се улавят от сигналните кристали. Виновен съм, да, но кшшшассът крадеше много предпазливо, в столицата той абсолютно незабелязан беше работил повече от седем месеца и сигурно щеше да продължи да работи, ако не беше тази случайност. Аз не можех и да си помисля, че толкова бързо може да бъде засечен в Ардам. При това не от кого и да е, а от вас. - Всъщност, освен нас, кой друг би могъл? - невинно попитах аз. - Дневната стража дори не бе разгледала заявленията на пострадалите, считайки ги за несъществени. Нощната стража не се бе захванала, тъй като нямаше данни за използването на магия, а търговците все чакаха кога стоката им ще си появи на черния пазар, за да имат доказателства за престъплението. И само ние се отнесохме сериозно към случая. Риан въздъхна, наведе се към устните ми и целувайки ме, прошепна: - Ще го имам предвид. Аз вече нищо не можах да отговоря, топейки се в обятията му и губейки напълно способността си да разсъждавам заради целувките му. Нежни, страстни, силни, а в следващия миг едва доловими, предпазливи, топли, изпълнени с неизразима чувственост. Целувки, от които всичко се завърташе наоколо ми, а земята под краката ми потъваше, превръщайки се в безкрайно нощно небе, неистово избухващо в светлина всеки път, когато несвързано шепнейки името му, излитах над Бездната увличайки го след себе си там, където се взривяваха звездите. И вече след това, почти на развиделяване, наместила се удобно на рамото му и лениво гледайки как Риан си играе с пръстите на ръката ми, галейки ги, тихо попитах: - Ти наистина ли ще ни разрешиш да проведем разследване на територията на Световете на Хаоса? - М-м-м - проточи Риан, - струва ми се, че съм готов да ти позволя да провеждаш разследване дори на територията на Бездната. Какво?! Надигнах се и удивено го погледнах. Магистърът явно с труд сдържаше усмивката си, гледайки ме в отговор. - Р-р-риан - произнесох аз, без да крия подозрителността си, - а откъде изведнъж изникна тази отстъпчивост? - М-м-м - отново измърка той, - вероятно причината е в това, че аз страшно силно, ужасно много, от безумно - по-безумно те обичам? И се усмихна невероятно лукаво. Явно криейки нещо. Един такъв, целият внушителен, с пръснати по възглавницата черни коси, с леко присвити очи и абсолютно черен, леко мъждукащ поглед - истински пълен с коварство тъмен лорд, на когото лично аз дори за една секунда не повярвах. - Риан! - Какво? - с готовност се отзова той, премествайки меко ръката си от кръста ми надолу. - Риан, каква е тази работа? - напрегнато попитах аз. - Какво именно не ти харесва в гореспоменатата причина, основана на моята много, много силна, от силна - по-силна и от безумна - по-безумна любов? - иронично се поинтересува той. Въздъхвайки възмутено, издърпах чаршафа отгоре си и решително изисках: - А сега си кажи истинската причина! С тих смях, Риан се надигна, прегърна ме собственически и докосвайки ухото ми с устни, прошепна: - Причината е в това, сърце мое, че явно подобни опасни ситуации, преживения страх и очакването на неизбежния ми гняв те правят неимоверно чувствена. Любима, ти така стенеше... И той преспокойно се отпусна на възглавниците, явно, за да му бъде по-удобно да се любува на поруменялото ми от смущение лице и широко отворените от възмущение очи. - Ти!. - издишах аз най-накрая, с усилие възвръщайки си способността да говоря. - Аз - весело отвърна Риан. - Ти!!! - въздух не ми стигаше. - Да, да, аз, че то кой друг - най-нагло и предизвикателно се отзова лорд Тьер и добави, продължавайки доволно да се усмихва, - твоят любим тъмен лорд, ако си забравила. - Ама ти... ти... ти...! - аз от възмущение дори не бях в състояние да формулирам мисълта си. А Риан... Риан изведнъж отново присви очи, плъзна втренчен и откровено плътояден поглед от главата до петите ми и произнесе с предвкусващ тон: - Интересно, а яростта дали ти влияе по същия начин? Не успях и дума да обеля, когато с едно мълниеносно движение Риан ме блъсна отново на леглото, надвеси се над мен и бавно навеждайки се към устните ми, изкусително прошепна: - Ще проверим ли? КРАЙ