Annotation


 Уверена си, че коварно си избегнала сватбата със собствения си лорд-директор? Но можеш ли дори да предположиш колко дълбоко е коварството му, та нали лорд Риан Тьер е истински тъмен. А тъмните лордове умеят да съблазняват — с поглед, с докосване, с тайна и дори със съвместно разследване… 
 И не забравяй — разкривайки тайните на империята, трябва да бъдеш много, много предпазлива. 	Елена Звездная — Как да надхитриш принца на Хаоса: Урок шести
	
	
	
 
  Елена Звездная — Как да надхитриш принца на Хаоса: Урок шести 
 Академия на проклятията 
 


  Превод — Кристина Мешулам  — Адептка Риате — ниският чувствен глас на лорд-директора като че ли изпълваше целия кабинет, — ако продължите още малко така загадъчно да мълчите, ще ми се наложи да прибегна до повторна проверка на знанията ви. Великият Риан Тьер, член на ордена на Безсмъртните, Първи меч на империята, магистър на Тъмната магия и на Изкуството на Смъртта, временен повелител на Третото кралство и по съвместителство, онзи единствен, който можеше да накара сърцето ми да бие по-бързо, или просто да замре, както сега например, коварно се усмихна. — Съвест нямате вие, лорд-директор — бях принудена да го огорча аз. — Риате, аз даже жена си нямам — магистърът разпери ръце, без никакво намерение да се огорчава, — какво остава за някаква си съвест. — И аз си нямам мъж — закономерно възрази адептката на Академията на Проклятията. — Което ни връща към въпроса, засягащ вашия морален облик — нагла усмивчица и проникновеното: — И аз съм готов да изслушам вашето безусловно „да“, госпожо Риате. — Аз вече три пъти ви заявих своето безусловно „не“! — избухнах аз, скачайки от стола. Но когато от креслото си, с подлъгващо бавно движение, стана лорд-директорът, аз бързичко се наместих отново на стола, но беше късно. — Дея — заобикаляйки бюрото и приближавайки се до мен, проточи магистърът, — трябва да присъстваш на този бал. — Няма — намръщвайки се, заявих аз, скръствайки ръце пред гърди. — В качеството си на моя годеница — Риан спря пред мен. — За нищо на света! — И ще бъдеш представена на придворните като бъдещата лейди Тьер. — Не! Изведнъж на мен ми протегнаха ръка. Удивено погледнах лорд-директора, той пък с усмивка внесе предложение: — Хайде да си поиграем на три безусловни „да“? — Н-н-не ми се иска — измърморих аз. — Хайде де, това е просто игра — привидно честният му тон изобщо не ми хареса. Улових загадъчния поглед на черните, леко мъждукащи очи, в които аз, честно казано, отдавна и безвъзвратно бях потънала, но кой знае как, с всеки следващ път, ми се струваше, че отново тъна. И като че ли без моето съзнателно участие, тялото ми се изправи, след това се озова в обятията на лорд-директора, но активната си роля в последвалите целувки, би било нечестно да отричам. — И така, смисълът на играта — издиша Риан, практически без да се откъсва от мен, — аз питам, ти отговаряш. Ясни ли са правилата? — Напълно — откровено преувеличих аз, тъй като в моето състояние беше трудно да разсъждавам трезво. — Въпрос първи — нежна целувка, — ти обичаш ли ме? — Да — промълвих аз без изобщо да се замислям. — Въпрос втори, — още една умопомрачително нежна целувка, — ти ще бъдеш ли с мен винаги и навсякъде? — Да — беше чудесно, че той ме държеше, защото краката ми отказваха да стоят здраво на земята. — Включително и на императорския бал? Аз бих казала „не“, но на мен просто не ми дадоха такава възможност, а когато престанаха да ме целуват, се оказа, че вече просто не съм способна на това „не“. — И тогава — в докосванията на Риан вече се прокрадваше значително повече страст, отколкото нежност, — всички най-накрая ще разберат, че аз си имам годеница, нали, Дея? — Да — простенах аз, обвивайки шията му с ръце. — Каква послушна годеница си имам — прошепна доволният от получените отговори магистър на Тъмното изкуство. — А колко е настоятелен моят годеник, просто да не говорим! — не се сдържах аз. — Какъвто е, такъв, други няма да има — „утеши“ ме той. Гледах черните му очи, чертите на аристократичното лице, погледът ми замираше на ясно очертаните устни на лорд-директора и аз чувствах как сърцето ми започва да бие по-бързо. И ако досега бях скована като от лед, вече се чувствах стоплена, омаяна и омагьосана от лорд Риан Тьер. — Интересно — отдръпвайки се леко, но продължавайки да го прегръщам, подхванах аз — ти това ли имаше предвид, когато каза: „И когато аз се превърна в твоята единствена ценност, ние ще си поговорим отново за жизнените ти приоритети, сърце мое“? Загадъчна усмивка, коварен блясък в очите и уклончивото: — Не съвсем. — Така ли? — стана ми любопитно. — А какво тогава? — М-м-м… Риан ме подхвана на ръце, отнесе ме до прозореца, сложи ме да седна на перваза, и навеждайки се към устните ми, прошепна: — Лейди Митас в секретарската стая ли е? — Д-д-да, струва ми се — и като че ли, за мой срам, дори това вече не ме тревожеше кой знае колко. — Тогава, няма да ти покажа — нагло отсече той. Аз се усмихнах, протегнах ръка, допрях я до бузата му, Риан се усмихна в отговор… Понякога имах усещането, че зад гърба ми израстват криле и аз мога просто да се възнеса в небето от щастие. От невероятното, огромно, препълващо сърцето ми щастие… — Ако продължиш да ме гледаш така, ще се разтопя — предупреди магистърът. — Или ще пламнеш? — предположих аз. — Сериозни опасения да се превърна в купчинка пепел се появяват всеки път, когато ти със стон произнасяш името ми — прошепна Риан, — а когато, ето така, възхитено и възторжено ме гледаш аз просто се топя. — Не мога да те гледам другояче — честно си признах аз. — Колкото повече те опознавам, толкова повече ти се възхищавам и… — Тогава сме в еднакво положение — комплименти в свой адрес Риан не търпеше даже от мен. — Та какво реши за бала? Сутрешното пролетно слънце заливаше кабинета на лорд-директора с ярка светлина, през отворения прозорец се чуваше чуруликането на птиците, шумът на вятъра в почти напълно раззеленилите се клони и се разнасяше ароматът на цъфтящите алеи на Ардам. Пролетта беше любимият ми сезон. И магистър Тьер, в черен строг костюм, със събрани коси и загадъчна усмивка — най-любимият ми мъж във всички светове. — Нали току що се сдоби с безрезервното ми „да“ за бала! — напомних аз, закопчавайки якичката на ученическата си униформа. — Да, сдобих се — не отрече Риан, — и от една страна, безкрайно ми харесва мисълта, че целувките ми те подлудяват, но от друга… Аз наистина имам нужда от теб там, сърце мое. — Наистина ли? — Дея — нежна целувка, — в противен случай, аз бих те оставил в академията, тя е непристъпна. Но като се имат предвид резултатите от разпита на Алитерра… Той не продължи започнатата фраза, но лицето на магистъра в миг потъмня и той отмести поглед. За тъмните лордове, предателството на някой от втория им кръг, винаги е сериозен удар. — Всичко ще е наред — прошепнах аз. — За нас с теб — дори нямам съмнения — тих отговор и нервното: — Но бих искал да зная, колко още животи ще принесе в жертва тази безумна компания от проклятийник, морска вещица и поне един тъмен лорд. А като максимум, аз подозирам поне двайсетина участници. Не знаех какво да отговоря. И затова, протягайки се, просто прегърнах любимия си. На вратата се почука, раздаде се предпазливия глас на лейди Митас: — Лорд-директор, тук при вас… Аз моментално скочих от перваза, Риан оправи дрехите ми и се върна зад бюрото, за да произнесе на висок тон: — Влезте, Риате, вие сте свободна. Аз се шмугнах през вратата, покрай лейди Митас, която ме огледа с подозрителен поглед и едва не се сблъсках с висок, широкоплещест мъж със сламено-руси коси до раменете. Тази коса, широката брадичка и черният костюм бяха единственото, което забелязах, тъй като нямах никакво намерение да се вглеждам в посетителя на лорд-директора. — Извинете — измърморих, без да вдигам поглед. И понечих да го заобиколя, но той неочаквано ми прегради пътя и с тих, много странен, леко вибриращ глас, загадъчно произнесе: — Вие не ме ли познахте? Аз отметнах глава, удивено разглеждайки лицето му. Всъщност, смътно познати ми бяха черните, леко мъждукащи очи, но въпреки това… — Извинете, наистина ли се познаваме? — предпазливо попитах аз. Мъжът се усмихна и аз неволно се усмихнах в отговор, помисляйки си моментално: „инкуб“. И просветна картинката от спомените — същият този мъж лежи на легло и единствен от всички присъстващи Безсмъртни е свалил маската си от непрогледен мрак. — Спомнихте си — досети се той. — Много се радвам да видя отново милата и скромна годеница на лорд Тьер. Лейди Митас се тръшна на пода в безсъзнание. — О, Бездна! — изругах аз, предчувствайки колко ще ми бъде весело от клюките, които ще плъзнат по академията. Лейди Митас я вдигна приближилия се Риан, и независимо от масивните форми на секретарката, я отнесе с лекота до диванчето до стената, сложи я да легне и ми изкомандва: — Вода. И докато аз наливах от каната в чаша, между двамата Безсмъртни се състоя странен разговор. — Сахе нкааврае? — произнесе Риан. — Дое есшаа — отвърна инкубът и прекоси стаята. Това, което се случи по-нататък накара чашата да се изплъзне от ръката ми! Защото едва светлокосият се приближи към магистъра, дясната му ръка започна да изпуска странна виолетово-синя светлина. Риан протегна насреща лявата си ръка… дланта на инкуба покри ръката на лорд Тьер… Светлината бавно претичаше от единия Безсмъртен в другия… Когато инкубът се отдръпна, лорд-директорът остана да стои, затворил очи и без движение, а след това прозвуча глухото му: — Ена ерда. И той отвори рязко ярко-сини очи. А след това бавно, но неотвратимо тях започна да ги запълва тъмнина… Аз се наведох, вдигнах падналата чаша, отново налях вода и я изпих на един дъх. Забелязал реакцията ми, инкубът весело попита: — За първи път ли виждате как се предава информацията между членовете на нашия орден? Кимвайки, аз казах: — И езика, на който общувате, също го чувам за първи път. Безсмъртният се усмихна с разбиране, аз се усмихнах в отговор, въпреки че се опитвах да се сдържа. Инкубите са си инкуби. И тогава изведнъж си спомних онези две думи, значението на които все още не знаех — въпросът на Еллохар, когато ме беше видял за първи път и ме беше замерил с кинжала си: „кьехаата“, и отговорът на магистъра: „агхеера“. — Извинете — хвърлих поглед към Риан, разбрах, че в този момент е някъде далеч от реалността, докато съзнанието му обработва получените сведения, и се престраших да попитам: — А вие не знаете ли как се превежда думата „кьехаата“? Инкубът удивено вдигна вежда, но честно отвърна: — Любовница. Е, сега вече със сигурност знаех, какво беше попитал лорд Еллохар тогава! — А „агхеера“? — и задържах дъх в очакване на отговора. Поредната умопомрачителна усмивка на инкуба и: — Любима. Аз се усмихнах. Не, не на инкуба, аз с усмивка гледах в лицето на лорд Тьер, и в момента, когато погледът му стана отново осмислен, тихо казах: — Обичам те. На лицето му се появи известно недоумение, а аз добавих: — Ужасно много. — Сър-р-рце мое? — Риан явно не разбираше причината за поведението ми. Инкубът може и да се досещаше, но аз дори не го погледнах, впрочем, лорд-директорът — също. — И имаш безусловното ми „да“ за всички въпроси и предложения, които ти дойдат на ум — оставих се на милостта на победителя, след което, сипвайки вода в чашата, я отнесох на магистъра. — Ти ме плашиш — призна си Риан, взимайки от ръцете ми средството за свестяване на лейди Митас. — А аз ти се възхищавам — прошепнах аз, повдигнах се на пръсти и лекичко го целунах. Нежно, но бързо, след това се обърнах и тръгнах към вратата, мимоходом подхвърляйки: — Ще бягам на лекции — а на инкуба: — Всичко най-тъмно. — И на вас, кошмарни дни — отзова се Безсмъртният. Риан нищо не каза, явно все още не беше дошъл на себе си. 	 
 Голямата аудитория в подземието, в лабораторията по Смъртоносни проклятия. Такава тишина, че се чува как диша седящата до мен Янка — ние всички прерисувахме от дъската схемата на проклятието „Дъх на смъртта“. И изведнъж, това абсолютно безмълвие, бе пронизано от възторжен вопъл: — Ама не, ти това видя ли го?! Лаборантите издадоха тежка въздишка, адептите от четвърти курс отново погледнаха към превъзбудения Тесме, после към мен, и отново се вдълбочиха в работата си. — Не се и надявайте, че ще ви я дам — напомних за пореден път на професора, просто ей така, за всеки случай. Магистърът недоволно изпухтя, потъвайки отново в изучаването на древните руни, за да възкликне след няколко минути отново: — Ама, Риате, ти това чела ли си го?! Да, със сигурност го бях чела, аз заради книгата на морските вещици две нощи не бях спала, по-голямата част от руните, заедно с точната им разшифровка, си ги бях преписала в тетрадка, просто, за да не ми се налага да разчитам само на собствената си памет, а тази част, която имаше графично сходство със схематичните изображения на проклятията, не само че я бях прерисувала — бях я разчленила на съставните й изображения. Аз и трета нощ бих будувала над книгата, но Риан заплаши, че ще изпепели и ще запрати в Бездната подаръка на морските вещици, ако продължавам да не си доспивам. — Това… това… — Тесме скочи и отпердаши нанякъде. Върна се почти веднага със своя забранен за нас талмуд, и четвърти курс на Академията на Проклятията беше напълно забравен от собствения си преподавател. — И така — проговори лорд Нуер, старшият лаборант на катедрата, който вече достатъчно добре познаваше магистъра, за да се досети, че той няма да участва по-нататък в лекцията, — записваме следващото проклятие, адепти. Дъската беше изтрита, в тетрадките ни, под схемата беше дръпната черта, и ние пристъпихме към изучаването на второто за тази лекция проклятие. — Проклятие седмо ниво „Светлина“ — продиктува Нуер. Ние послушно записахме, въпреки, че названието откровено ни удиви. — Проклятие за слепота — продължи старшият лаборант. — Задължително условие при налагането му е абсолютната тъмнина. При нарушаването на това условие се стига до необратими последствия за проклинащия — абсолютен откат. Това беше неочаквано — абсолютен откат даваха само двайсетина проклятия, отнасящи се в по-голямата си част към девето ниво. — Особеност — не оставя следи във водата, единствено стъкловидното тяло в окото на прокълнатия запазва информацията през първите три часа. Запомнете схемата. Лордът започна уверено да чертае символите за вливане на енергийния поток, а след това премина непосредствено към схемите на кристалите, ние мълчаливо преписвахме и пречертавахме. И така до края на занятието, а в момента, когато лекцията завърши, се раздаде разтревожения глас на Тесме. — Риате, останете, ако обичате. Янка, която си събираше тетрадките, ме изгледа косо, но си замълча. Дакене, пък, минавайки покрай мен демонстративно ме блъсна с рамо, но за сметка на тях, нашият полуорк не се посвени и ме попита директно: — Дея, що за странна книга е това? — Юрао я откри при обиска на дома на една нечиста — без да мигна, излъгах аз. — А-а-а, госпожа частната следователка — подигравателно проточи Ригра, която все още не беше излязла, — да-да, искрено вярваме и се възхищаваме. За мен неочаквано се застъпи Янка: — В „ДеЮре“, между другото, се търси секретар, аз напуснах още миналата седмица, така че, защо не вземеш да идеш ти, Дакене, ще поработиш поне веднъж в живота си. Това, което изобщо не очаквах бе, че Ригра, ще ме погледне с някаква затаена надежда. Но, ако трябваше да сме честни, в предложението на Янка имаше някакво рационално зърно. — При нас Юрао отговаря за назначаването на персонала — откровено си признах аз. — Само, имайте предвид, че в последно време от кантората ни, по лични причини, по-точно, заради „влюбих се в друг“ се уволни една секретарка — аз укоризнено погледнах към Яна, — и най-вероятно още една ще напусне по причина „спешно трябва да си организирам сватбата“! Тимянна загадъчно се усмихна и попита: — Окено? Аз естествено си замълчах, защото нямах никакво право да споделям подробности за личния живот на другите. Но Янка, както се изясни, се бе досетила за всичко сама: — Ри винаги първо късаше бележките и писмата му, а след това трепетно залепваше парченцата и ги препрочиташе отново и отново. Радвам се за нея. А аз отново плахо се усмихнах. — Риате — викът на магистър Тесме накара всички да побързат да напуснат аудиторията. Когато се приближих до магистъра, адептите вече се бяха изнесли, а лаборантите в тъмно-бордови мантии продължиха да се мотаят точно до рева на магистъра: — Вън! Крясъкът изплаши не само мен, лорд Нуер се закова на място, останалите изпуснаха нещата, които държаха в ръце — Излезте, казах! — отново изрева Тесме. У мен възникна желание да избягам заедно с всички, но се наложи да остана, слушайки как припряно напускат подземната аудитория потресените от събитията лаборанти. След това стана още по-весело: — Дара! Въздухът над нас заблещука, възроденият дух на смъртта се появи след секунда и не изглеждаше особено мило — бойната й трансформация е направо чудовищна. — Не се плаши, просто в нормално състояние не съм способна да усилвам защитните заклинания на академията — това беше към мен, а след това, към магистъра: — Слушам ви. Неочаквано и за двете ни, магистър Тесме се прегърби, като че ли просто остаря моментално, и ние чухме невероятен по същността си въпрос: — Дара, колко пъти за последния месец… аз съм напускал Академията на Проклятията? Възродената затвори очи, просветна в червено-виолетово и увисна във въздуха. След няколко дълги минути, безжизнено произнесе: — Осем пъти. — А аз помня само седем… Ние в пълно изумление зяпнахме магистъра, а той обърна книгата, побутна я по-близо до нас и ни показа някаква забележка, написана на полето. Забележка, написана от неговата ръка! Беше невъзможно да не се познае почеркът на Тесме! И мастилото… мастилото не беше с ясни граници, значи забележката беше нанесена преди не повече от един месец. — В името на Бездната! — измърмори Дара. — Ще съобщя на господаря! Тя изчезна. А ние останахме — аз и изгубилият и ума и дума Тесме, той беше просто размазан от осъзнаването на… какво всъщност? — Бях сигурен, че виждам тази книга за първи път — промълви преподавателят. — Тя си е просто откритие! Руни! Древни! Аз напразно търся достатъчно подробна книга през последните двайсет години, откакто се сблъсках веднъж с руническите символи… и днес ти ми донесе това! Възторг, нетърпение, жажда за нови знания — не мога да ти опиша усещанията си. А след това отворих раздела с деепричастията и осъзнах, че вече съм ги виждал… — магистърът с труд си пое дъх. — Отначало, това беше само едно такова мъгляво усещане, след това… Аз имам лошия навик с нокът да подчертавам важните, според мен, места и изречения… Той придвижи книгата към себе си, прелисти няколко страници и посочи едва забележимите браздички. Преместих поглед от Тесме към книгата. Аз това не го бях забелязала, бях прекалено заета с разшифроването на ритуала и с търсенето на руни, който подхождат най-добре на съхранилата се в паметта ми схема. — Не разбирам — простена Тесме, — и ми е много трудно да осъзная, че… Прекалено много знания, Дея, прекалено много възможности…Страшно ми е дори да си представя, че бих могъл да имам отношение, към онази формула на катализатора, например… Е, какво пък, опитах се да го утеша както мога: — Не е във вашия стил, магистър Тесме. Преподавателят с недоумение ме погледна. Наложи се да поясня: — Формулата е проста, по принцип, използването и е по силите на всеки, а вие винаги се стараете да усложните материала, на първо място, с цел да го защитите от неподготвени или случайни личности. Тесме се замисли, кимна и отново се върна към книгата. Прелистваше я внимателно, с видимо очакване за нещо лошо преглеждаше всяка страница. Аз се приближих още повече и сега стоях зад рамото му, също разглеждайки книгата. — Та значи — конвулсивна въздишка, — къде казваш, че офицер Найтес е намерил тази книга? Сега вече бях просто длъжна да споделя истината, която до този момент не бях разказала дори на професора: — Листар. Ръцете на Тесме забележимо се разтрепериха, и гледайки ме ужасено, уточни: — Островът на морските вещици? Мълчаливо кимнах. Нямаше начин да бъде описано изражението на лицето на магистъра — ужас, неверие, осъзнаване, откровен страх. Понятието „страх“ и Вилиам Тесме до този момент винаги ми бяха изглеждали несъвместими, а сега изведнъж забелязах, че магистърът всъщност вече не е толкова млад и е действително ужасно уплашен. Изви се ален адски пламък. И почти веднага избухна и ярко син. Да, аз изобщо не очаквах появата на лорд Еллохар. За сметка на това, магистърът явно се радваше да ме види и първото, което се разнесе от устата му, когато стремително излезе от огъня, беше: — Дея, скъпа, Еа ти предава пламенни поздрави. — Тъмни, лорд Еллохар — смутено отвърнах аз, без да откъсвам поглед от адския пламък. Риан се появи със закъснение и затова не чу думите на магистъра. Лорд-директорът ме погледна и каза на магистъра на Смъртта: — Провери. — Продължаваш да настояваш, че са му трили паметта, така ли? — ехидният тон на лорд Еллохар изобщо не ми хареса. — Тесме е лишен от магия, но не и от знания, него не е толкова лесно да го манипулират, това да не ти е някой гном — доста рязко отвърна лорд-директорът. — Единственият вариант е „Ръката на смъртта“, дванайсето ниво. Неодобрително поклащайки глава, директорът на Школата за Изкуството на Смъртта бавно, и някак предизвикателно, се насочи към магистър Тесме, който обаче, гледаше не към него, а към Риан. И именно към лорд-директора се обърна с трогнатото: — Благодаря. — За какво? — тонът на лорд Тьер беше леден. — Вие нито за миг не сте се усъмнил в моята преданост — глухо отвърна Тесме, преглътна и добави: — Аз самият се усъмних в себе си, а вие — не. Това значи много за мен. — Вие сте достоен за доверието ми — с леко кимване произнесе магистърът и се обърна към лорд Еллохар: — Давай, нямам време. Чакат ме. Директорът на Школата за Изкуството на Смъртта разпери ръце и подигравателно уведоми: — Не смея да те задържам. Погледът на Риан към приятеля му беше един такъв, недоволен, този към мен — въпросителен. Аз се усмихнах в отговор и казах: — Аз ще вървя на лекцията на лейди Орис. Изви се адски пламък. Явно наистина го чакаха и нямаше време. Интересно, каква информация му беше предал Безсмъртният? Много би ми се искало да узная. — Е, всичко най-кошмарно — измърморих аз, отивайки към чина си, за да си взема нещата. Междучасието вече би трябвало да е свършило, а след него по програма имахме лекция по Любовни проклятия. Но в момента, когато взех учебниците и тетрадката си, прозвуча тихото: — Остани. Аз направо замръзнах, без желание да вярвам в чутото. Но след това магистърът на Смъртта произнесе и: — Моля те… И молбата не беше само в думите — прозираше в гласа, в интонацията и дори в недоизказаното. Бавно се обърнах. Еллохар стоеше зад гърба на седящия Тесме и ме гледаше… — Аз наистина закъснявам за лекция, магистър Еллохар — подхванах аз. А той продължи да ме гледа. В погледа му вече нямаше молба, имаше болка, тъга и някакво бездънно отчаяние. И аз прекрасно разбирах, че след това ще съжалявам за мекосърдечието си, но ако трябваше да съм откровена, Еллохар нито веднъж не ми беше отказвал, така че и аз нямах право да му откажа… — Имам само няколко минути — промълвих аз, прегръщайки купчинката учебници и тетрадки, се приближих към преподавателското бюро и застанах на равнището на първия чин. Нямах представа как беше реагирал лордът на думите ми, аз не му хвърлих и поглед, а упорито продължавах да разглеждам пода под краката си, докато някакво слабо сияние не привлече вниманието ми. Вдигайки глава, видях как лорд Еллохар със светеща ръка докосва слепоочието на Тесме, който е затворил очи и се е напрегнал. Спомних си собствените си усещания от подобно заклинание и неприятна студена тръпка пробяга по гръбнака ми. Известно време в аудиторията цареше тишина, а Тесме все по-силно стискаше зъби, за да не застене. След това магистър Еллохар произнесе: — Тьер е прав, на вас са ви трили паметта. Веднъж, достатъчно грубо. Наслагването на реалността е доста забележимо. Като белег. Сега имаме два варианта — мога да оставя нещата както са и неприятните усещания ще се прекратят, мога и да възстановя изгубените спомени… — Възстановявайте — изсъска Тесме. Подхилване и доста арогантно и с превъзходство: — На мен ми импонира вашето желание да контролирате собствената си памет, но съм длъжен да ви предупредя — процесът на възстановяване е съпроводен с непоносима болка, това — първо. И второ — на ваше място аз не бих се стремил към връщането на точно тези спомени. Нищо приятно няма в тях, магистър, повярвайте. Но дори и аз знаех, че Тесме ще каже: — Възстановявайте! Лорд Еллохар уморено поклати глава, а след това, все така подигравателно произнесе: — Когато ви писне да се наслаждавате на цялата гама от чувства — вина, съжаление и угризения на съвестта, така да бъде, аз ще се отзова на призива на Дара и отново ще ви изтрия паметта. Сега вземете тетрадката и я стиснете със зъби. — Ще се сдържа — изръмжа магистърът. — Или ще направите каквото ви казвам, или ще ви зарежа така — заяви ултимативно лорд Еллохар. Тесме хвана дебелата тетрадка, ожесточено я захапа със зъби, сви юмруци… и се приготви. Виждаше се как трепери от напрежение тялото му, как по челото му се търкалят едри капки пот. Магистърът на Смъртта се усмихна, затвори очи и стисна главата на професора. Почти веднага Тесме застена отчаяно и се опита да се помръдне. След това започна да се дърпа с такава сила, че ми се стори за миг, че Еллохар няма да успее да го удържи, но лордът, усмихвайки се тъжно, продължи да възстановява паметта му… Минута след минута… Аз стоях, застинала в странно вцепенение, боейки се дори да помръдна и искрено съжалявах, че не си бях тръгнала. И изведнъж Тесме изкрещя през стиснатите зъби. Викът излезе глух, и заради това, още по-ужасяващ, но, слава на Бездната, той беше последен… Еллохар отпусна ръце и магистърът се стовари върху бюрото, тресейки се като че от сдържани ридания. Той изплю тетрадката, а след това стисна ръце в юмруци и изстена — глухо, страшно, отчаяно… — О, Бездна — промълвих аз, едва сдържайки сълзите си. Лорд Еллохар чу, печално ме погледна, след това сложи ръка на рамото на стенещия от осъзнаването на нещо ужасно Тесме и тихо, но убедително произнесе: — Аз съм последният, който ще ви осъди, магистър. Наградата, която ви бяха обещали, е прекалено изкушаваща за лишен от магия човек. На ваше място, така би постъпил практически всеки. Не знаех какво има предвид Еллохар, но думите му никак не утешиха Тесме. — Как съм могъл? — почти изкрещя преподавателят. — Как съм могъл… И аз разбрах всичко! Сагдарат — проклятието, за което не пишат в учебниците, но за което магистърът знаеше много! О, Бездна! — Как съм могъл… — още един стон, пълен с отчаяние. Тесме, изглежда не можеше да прости сам на себе си. Еллохар ме погледна, след това отново обърна поглед към магистъра, тежко въздъхна и небрежно го потупа по рамото. Когато смазаният от осъзнаването преподавател се обърна, лордът леко се наведе и проникновено-доверително прошепна: — Слушай, мъжки, дай да си кажем откровено — чак пък толкова разкаяние и самообвинения не са в духа на тъмните, недей да позориш империята, това първо. Да, утрепал си вещицата, да издънил си се, и какво сега? Можеш да продължиш да се опиваш от осъзнаването на собствената си вина, а можеш и да се върнеш, за да си поправиш грешката. Те там имат малък противен проблем с числеността и ще се израдват на силен и здрав мъжки екземпляр. Така че, стига си се вайкал истерично, че е противно да те гледа… нечовек. Осрал си работата — бъди мъж, иди и си приеми последствията. След тази тирада Тесме просто застина, гледайки потресено Еллохар, той отново го раздруса за рамото и добави: — Стига толкова, намотаваш си сополите на юмрука и се взимаш в ръце. Освен това, проклятието, което си разработил за онзи, кривогледия, бързичко ми го оформяш на хартия, ще го покажа на сестричката, ще поискам професионалното й вещерско мнение. След час да е готово. Ще намина. И директорът на Школата за Изкуството на Смъртта преспокойно се насочи към мен и ме побутна към изхода. И аз тръгнах без възражения, не ми бяха останали никакви сили за тях. 	 
 Ние излязохме от аудиторията в същия ред — аз отпред, лорд Еллохар на крачка след мен. Но в момента, когато затвори вратата, магистърът ме изпревари, принуждавайки ме да спра, докосна брадичката ми, карайки ме да го погледна и едва нашите погледи се срещнаха, тихо произнесе: — Благодаря. Аз свих рамене, отстъпих крачка назад и извърнах поглед. Ние постояхме така още известно време, след това Еллохар изведнъж попита: — Как успя да уговориш Еа? — Вие сте добър учител — без да го гледам, отвърнах аз. И отново възцари тежка, угнетяваща тишина. И съвсем неочакваното: — Прости ми… — За какво? — притискайки по-силно книгите, попитах аз. — За поведението ми в таверната в Хаос. За това, че те изплаших. Прости ми, не го исках. Аз смутено го погледнах, той ми отвърна с тъжна усмивка, а в очите… зверска мъка. Бездна, какво да правя сега?! Аз никога не му бях давала дори и най-малък повод и откровено си бях признала, че обичам друг, и… и аз наистина за нищо не бях виновна пред директора на Школата за Изкуството на Смъртта, но ми беше толкова тежко, че направо ме болеше да дишам. — Магистър Еллохар — аз конвулсивно си поех дъх, опитвайки се най-тактично да го кажа, — аз не ви се сърдя, не съм ви обидена, не съм ви ядосана… В края на краищата, независимо от това, което казвате, постъпките ви говорят, че вие сте бил и си оставате истински приятел на лорд Тьер, а за мен това изкупва каквито и да било ваши изказвания… — помислих за миг, спомних си как той умее да се хваща за всяка дума и припряно добавих: — В миналото. На мен наистина ми е много приятно, че сте счел за нужно да поискате прошка за онзи… инцидент, но сега, аз наистина трябва да вървя… И ето, търсиш най-правилните думи, опитваш се да не го засегнеш по никакъв начин, да не му причиниш болка, а в резултат той те прекъсва по средата на думата с невероятното: — Ще обядваш ли с мен? Аз с объркване погледнах лорд Еллохар, той се усмихна и добави: — Нищо предосъдително, Дея. Освен това, Тьер едва ли ще се освободи преди полунощ, така че… — Магистър — този път аз се бях запасила с наглост и реших все пак да си кажа всичко, — ставаше дума за миналите инциденти! Колкото до настоящето и бъдещето — длъжна съм да ви напомня, че аз съм годеница на най-добрия ви приятел и имам намерение да си остана такава. — Дея… — очите на Еллохар, кой знае защо, се присвиха яростно. — Магистър Еллохар — повторно прекъснах събеседника си, — аз много ви уважавам — и кой знае защо, добавих: — Независимо от противния ви характер, безразборните ви връзки и стремежът ви да повишите числеността на населението на острова на морските вещици… — запънах се, усетила, какво точно съм казала, но все пак уверено завърших фразата: — И много би ми се искало да съхраня уважително отношение с този, когото цени бъдещия ми съпруг. Лорд Еллохар премълча. А аз, възползвайки се от това, бодро продължих: — Всичко най-кошмарно — и заобикаляйки магистъра, едва не се затичах нагоре по обикновено досадното зловредно стълбище. Бившата домакинка сега, между другото, си траеше, даже когато случайно се спънах от поредното стъпало. И аз нито веднъж не се обърнах, въпреки че чувствах, как погледът на лорд Еллохар прогаря гърба ми. Но дори не се спрях. 	 
 Когато обаче влязох от подземието в хола, на пътя ми се материализира Дара. Съдейки по празните коридори и пустия първи етаж на учебния корпус, лекцията вече беше започнала, така че, явно ме чакаше поредната забележка и мъмрене, но вместо това, възродената мрачно се осведоми: — И кога имаш намерение да кажеш на Тьер за домогванията на този… — тя не уточни именно на кого, но и така си беше повече от ясно. Рязко издишах, тъй като стълбите наистина ги бях изкачила на един дъх и сега не ми стигаше въздух, а след това честно си признах: — Никога. Дара укоризнено поклати глава и прошепна: — Той така те гледаше, Дея… лош беше този поглед. Облягайки се на вратата, аз простенах: — Дара, аз не искам да казвам нищо на Риан, не мога да му кажа за това. Лорд Еллохар знае за чувствата ми и аз честно съм му обяснила, че той няма никакъв шанс за взаимност… и… — Взаимност? — възмути се възродената и насмешливо добави: — Дея, взаимните чувства, както и съвестта, в цялата Тъмна империя интересуват единствено моя господар, същият онзи твой лорд-директор. И това е. На лордовете не им пука за взаимността на тези, които са привлекли вниманието им, особено, когато става дума за слаба чистокръвна човечка, която няма сили да даде достоен отпор. Тъмните похищават, затварят, превръщат в собственост — така постъпват тъмните. Изведнъж си спомних разговора между Еллохар и Тьер-старши — какво пък, бащата на Риан беше постъпил точно така, а взаимните чувства, в този момент, наистина са били последното, което го е интересувало. — Аз сама ще поговоря с него — изведнъж предложи Дара, — ще му покажа твоя разговор с този блондинест измет от Хаос. А аз си спомних думите на Еллохар, казани в пустинята, и уверено настоях: — Не е нужно. Наистина. От това Риан само ще го заболи, съответно — мен също. А магистър Еллохар… е длъжен да разбере, че няма шансове. И той ще го разбере. — Да… — проточи духът на смъртта, — а отношенията ви с Тьер точно започнаха да се изглаждат… И аз неволно се усмихнах. Това беше радостна усмивка и мен отново ме обхвана състоянието на щастие, в което изобщо нямаше място за тъга и тревоги. — Ехо-о-о, ти, влюбената, заминавай на лекция — измърмори Дара. — Няма нищо да му казвам, надявам се… всъщност, за каква надежда може да става дума в моето състояние, но се надявам, че Еллохар ще спре да те преследва. Ти красиво го постави на място. Откровено казано, аз даже не чувах думите на Дара, спомняйки си Риан и неговото: „Ако продължаваш да ме гледаш така, аз ще се разтопя.“ И махвайки небрежно с ръка, отпраших на лекцията по Любовни проклятия. 	 
 Денят премина бързо — учех и наваксвах пропуснатото, готвех се вечерта да изтичам до кантората и някак съвсем забравих за един голям проблем под наименованието „сватба“. Но бях забравила аз — офицер Найтес никога не забравяше нищо. Точно в седем часа, когато лекцията на лейди Нектум почти беше приключила, в аудиторията важно-важно влезе Жловис, и слагайки ръце зад гърба си, гордо произнесе: — Адептка Риате, помолиха да ви предам — след това отмести единия си крак и изрева: — Ти имаш ли съвест?! Янка трепна, а аз — напротив, седнах обратно на мястото си, замислих се и меланхолично отвърнах: — Съвест? Съвест, съвест… съвест… Не, в това, че посланието беше от Юрао, аз изобщо не се съмнявах, но какво толкова важно бях успяла да забравя, че партньорът ми беше бесен? — Жловис, а нищо друго ли не помолиха да ми предадеш? Гоблинът кимна, изпъчи гърдите си, като че бе глътнал буренце и подхвана с тона на дроу и като че ли даже се опиташе да подражава на гласа му: — Ние сватба имаме, а ти? — Ох, Бездна — аз подскочих, — вярно, сватбата е днес. Жловис, благодаря ти! След мен се понесе възмутеният хор от гласовете на съкурсниците ми: — Какво? — Каква сватба? — Дейка се омъжва за дроу? — Добре се подреди нашата сервитьорка — последната реплика, естествено, можеше да принадлежи само на Ригра. Но това бяха дреболии, защото насреща ми се носеше лейди Митас и тя крясна: — Риате, стой! Аз се заковах направо посред коридора. И ето ви я загадката — аз уж направо тичах от аудиторията насам, а Жловис, като че ли не, нали да тича беше под достойнството му, но когато спрях, гоблинът-портиер вече беше до мен, закри ме с тялото си, отново изпъчи гордо гърди, отмести крак встрани и възвести: — Не задържайте булката, лейди Митас. Момичето бърза за сватбата си, даже е закъсняла, ако щете да знаете! Почтената лейди хлъцна и почти без глас попита: — Сватба? Каква сватба? — Гно… — опитах се да обясня аз, но Жловис не ми позволи. — Мълчи, Дейка, аз сам — откровено се правеше на важен той. И повишавайки глас, като че ли разговаряше с глухи, гоблинът обяви: — Сватбата ни е с офицер Юрао Найтес, успя, значи най-накрая да прекърши девойката. Аз простенах, лейди Митас побеля. — Така че, от утре няма вече да имаме адептка Риате в академията, тя ще бъде уважаемата лейди Найтес. А ти се разкарай от тук, какво се закова, храмовниците няма вас да чакат, тичай, на кого говоря! — и разнежено добави: — Пролет е, младост, венчават се, значи… Ех, къде е моята госпожа Жловис… В този момент, почетната лейди секретар се тръшна в безсъзнание. — Ама, Жловис! — изсъсках аз, спускайки се към бездиханната Митас. — А какво аз? — възмути се гоблинът. Дори не се захванах да му обяснявам — беше безсмислено. 	 
 Заради този инцидент се забавих, и когато изскочих от вратата, Юрао ме посрещна с вид на гневно ледено изваяние и с омръзналия ми вече въпрос: — Ти съвест имаш ли? Аз не му отговорих, отговори му Нурх: — Няма тя съвест, няма — и така укоризнено към мен: — Госпожа Риате, ама нали ви казах да носите лентата! Вие какво? Съвсем ли не осъзнавате опасностите? И скромната адептка на Академията на Проклятията избесня: — Слушайте, вие… — не, аз все пак не паднах толкова ниско, че да крещя оскърбления насред улицата. А те чакаха. И дори бяха готови да ме слушат. И лицата и на двамата бяха такива заинтересувани! Дори очичките им блестяха. — Идете в Бездната! — уморено се троснах аз. Неодобрително поклащайки глава, офицер Найтес зададе провокационен въпрос: — Дея, ти майка ми спомняш ли си я? — аз отворих уста, а той: — Ще си я припомниш. Ще прощаваш, партньор, но тя е единствената, която ще те облече както трябва за времето, което ни остава. Аз Ри бих помолил, но тя сега е толкова разсеяна, че и ноктите си лакира в различни цветове, така че… И мен просто ме напъхаха в каретата. — Можеш да нарушаваш, ще те покрия — увери кентавъра Юрао. Нурх стартира от място с такава скорост, че се усетих сплескана назад в облегалката и даже не успях да се възмутя. Носехме се така, че пейзажът се превърна в едно размито петно! И някак прекалено скоро Юрао каза: — Стой — и предвидливо ме придържа, за да не си разбия носа при рязкото спиране, но за сметка на това ме „окуражи“: — Край, пристигнахме, Дей, вече ми е жал за теб. — Юр, това е най-обикновена сватба на гноми, какво страшно може да има там! — попитах аз. Отивахме на сватбата на гнома Ойоко и онази същата гномка, която беше майка на поглъщащата живота Ликаси. Нямахме право да откажем, Юр се запъна, че това е много важно за репутацията на „ДеЮре“ мероприятие, и че там ще се съберат най-уважаваните семейства от гномската община, така че се налагаше да отидем. — Ще ти дам аз на тебе „обикновена сватба“ — изсъска партньорът, слизайки от каретата и помагайки и на мен да се измъкна. — Това е първата сватба, на която ни канят като представители на кантората! И ние там не сме просто Дейка и Юр, а „ДеЮре“ — професионални частни следователи, така че, трябва да изглеждаме представително. — Ти сега за какво намекваш? — реших да уточня аз. С Юрао влязохме в двора на неговия дом, той със странно виновно и прокрадващо се движение заключи вратата, след което се обърна с лице към къщата и кой знае защо, злорадно викна: — Мамо! Сигурно така се чувства човек, когато насреща му се носи лавина… Лавината беше остроуха, масивна, и многобройна… Там беше не само „мама“, към нас се спуснаха още шест тъмни елфийки! Високи, жилести, широкоплещести! — Тя ли е? — с треперещ глас попита първата от тях, златоока. — Тя е! — тържествено възвести Юрао. — Кой? — изумено попитах аз. — Това е, свършено е с нея, ще я изядат — измърмори надничащият през цепнатина в оградата Нурх. Юрао, навеждайки се към ухото ми, прошепна: — Извинявай, Дей, аз нямах избор. Аз още не бях осъзнала в каква Бездна ме е забъркал, докато две от тъмните елфийки не се спуснаха към мен, не ме подхванаха от двете страни и не ме поведоха към къщата, обсъждайки ме в процеса на движение: — Слабичка е. — И грозничка. — Чистокръвна човечка. — Кожата е прекалено бяла… — И изобщо не е кой знае какво, да си кажа правичката. — Я млък! — ревна майката на Юрао, — главното е, че има някаква! Когато синът ти е вече на двайсет и седем, дори не гледаш кого ти е довел в къщи, важното е, че е довел някого! И тогава аз се досетих. Опитах се активно да се изкопча, но ме държаха здраво и неумолимо. И тогава издадох отчаян вопъл: „Ююююр!“ — Детенце — изсъскаха ми, — годежът ви е след десет минути, няма време за писъци. — Не, вие грешите, вие… опитах се поне някак да се възпротивя. — О, не-е-е! — простена майката на Юрао, — ако и тази избяга, аз няма да издържа! Ще се самоубия! Ще се тресна в стената и там на място ще остана… Какво чакате, това ни е последният шанс за сватба, а вие! Мърдайте! 	 
 След десет минути аз стоях посред гостната на семейство Найтес в елегантна тъмно-лилава рокля с откровено деколте, с навита на къдрици и вдигната във висока прическа коса, гримирана така, че сама не можех да се позная в огледалото, независимо, че онази от отражението изглеждаше красиво, трябва да призная. А освен това, бях и на токчета. Токчетата бяха високи, но тъмните елфийки продължаваха да са по-високи от мен. а освен това, те бяха щастливи, толкова щастливи, че изглежда бяха готови да обичат целия свят, включително и мен. — Ето, вижте че е красива — нареждаше майката на Юрао. — Да, има нещо у нея — приключвайки да лакира ноктите на лявата ми ръка, се съгласи с нея най-възрастната леля на Найтес. — Аз винаги съм казвала, че момчето има прекрасен вкус, — това беше втората леля, тя вече беше свършила с дясната ми ръка и сега се изправяше. — Най-накрая — майката на Юрао изтри сухите си очи, — защото, момичета, аз като разбрах, че той има седем, СЕДЕМ! официални любовници, се бях отчаяла! Мислех си, че това е краят! Че докато навърши четирийсет няма да видя внуци… След този печален коментар се отвори вратата, влезе дроу в тъмно-лилав костюм, погледна си часовника и възхитено възкликна: — Мамо, ти ме поразяваш, за десет минути се справихте. — Ами, аз съм майка, скъпи, ти помоли, аз го направих. Къде са роднините й? И в този момент, Юрао направи толкова изненадана физиономия, че дори аз повярвах, и невинно попита: — Какви роднини, мамче? Та това е Дейка, моят партньор от кантората, ние закъсняваме за сватбата на гномите, та аз затова… Лейди Найтес стана пурпурно-червена, независимо от почти черната си кожа, а в следващият миг се разнесе рев: — Това тук не е ли булката?! — Мам — Юрао имаше ужасно невинно-обиден вид, — аз на самоубиец приличам ли ти? Годеникът й е от висшите лордове. Най-възрастната леля приключи с ноктите ми, стана и предизвикателно подхвърли: — И какво от това? Грабваш, мяташ на рамо — и в Западното кралство. Юр се замисли, примами ме с пръст към себе си. Наложи се да тръгна към него, а когато се приближих, остроухата гадина отвори вратата с крак, побутна ме към прохода и вежливо: — Е, това беше, всичко най-тъмно, лелчета, кошмарни, мамо… Дейка, бегом! 	 
 Когато се понесохме към изхода от дома на Найтес, след нас се разнесе възмутен и отчаян вопъл: — Какво-о-о?! Няма ли да има годеж?! Ю-ю-юр-р-р! След този рев, аз се затичах даже по-бързо от Юрао, първа отворих вратата на оградата и се сблъсках с Окено, който тъкмо се канеше учтиво да направи път на Риая да влезе първа. Изскочилият след мен Юрао огледа потресената от действията ни двойка, изобрази мила зъбата усмивка и съобщи: — Нашите ги няма, заминаха при леля Нурин. — Сериозно? — израдва се Ри и хвърли обещаващ поглед към Окено. Той се взираше с мътен поглед в Риая и като че ли не забелязваше нищо друго, освен елфийката. — Там, между другото остана торта, любимата ти, шоколадово-ванилова, с ликьор от карриса — лъжеше така вдъхновено Найтес, че за малко и аз самата да повярвам. — М-м-м — всъщност, сега абсолютно всеки би могъл да излъже влюбената и разсеяна Ри, — тортичка… — Аз не бих отказал — с нисък, дрезгав глас сподели майстор старши — следователят. Аз не успях и дума да обеля, преди Юрао гостоприемно да отвори вратата на двора пред тях. Ри се шмугна навътре първа, Окено я догони и я прегърна през талията. А наоколо всичко цъфтеше и зеленееше, птичките пееха звънко преди залез, пеперудките прехвърчаха — красота, романтика и щастливите влюбени не сваляха поглед един от друг… — Мамо-о-о! — разнесе се викът на Юрао, — хващай бъдещите жертви на брачни обреди! След което, подло и коварно им отряза пътя за отстъпление, затваряйки вратата, че и заключвайки я, отгоре на всичкото, а ключа го показа на потресената Ри. — Ще те убия! — изрева елфийката. — Маман, по бързо! Ще вземат да се измъкнат! — с цяло гърло крещеше Юрао. Вратата на къщата се разтвори с трясък. Тълпата от алчни за внуци дроулели се изсипа на двора. Тъмните елфийки насочиха горящите си от жажда погледи към нещастните влюбени. Окено трепна. Риая замря и шепнешком замоли: — Юрчик, Юрасик, миличък… — Прости ми, Ри, аз направих всичко, което ми беше по силите — с трагичен шепот излъга Юрао. И добави на висок глас: — Ей, вие там докога ще стоите, ще избягат, бе! Тогава се случи нещо неочаквано: — А, защо днес да не направим два годежа, а? — невярваща в щастието си, възкликна майката на Юрао. В същия момент, бях сграбчена за ръката и повлечена бързо нанякъде с вопъл: — Нурх! Нурх, ще те уволня, конска муцуно! Вратата на оградата се разтвори, четири лели се втурнаха да ни преградят пътя. А тъмните елфийки по сила изобщо не отстъпват на мъжете дроу… За наше огромно щастие, новият работник на кантората за частни разследвания успя да пробие обкръжението на елфийските лели, Юрао — да ме напъха в каретата, да скочи сам вътре и да заповяда: — Дим да ни няма, препускай! И чак след като къщата започна да се смалява в далечината, Найтес се отпусна на облегалката и изтри потта от челото си: — Размина ни се… Защо ли му трябваше да го казва. — Слушай, съдружник! — подхвана ядосаната адептка на Академията на Проклятията. — А, да, ти ако мернеш някоя от лелите ми в града — изпарявай се веднага. Като ги гледаш, са такива мирни и добрички, а всъщност работят като охрана на главата на рода ни. — Ох, Бездна — измърморих аз. — Аха, не ми говори! Аз в семейството съм единственият наследник. Мама е най-малката от седем сестри, само тя има деца, останалите са с по трима любовника и не бързат да се омъжват и затова страдаме и аз, и Ри! — В смисъл? — не разбрах аз. — В смисъл, докато на нас не ни се родят деца, мама няма да може да се върне в Западното кралство и да получи назначение в армията — поясни Юрао. В този момент осъзнах, че явно нищо не знам за обществото на дроу. — Юр-р-р — без да крия подозрителността си, проточих напрегнато, — ти сега за какво намекваш? Партньорът се попрегърби и призна: — Лелите ми са пристигнали всички вкупом с твърдото намерение да ме оженят. Това е първото в живота им уволнение от служба и всички те в обяснителната са написали: „По неотложни семейни причини“. Нощес тайничко се промъкнали у дома, а когато тази сутрин се прибрах от работа, ме сгащиха топъл-топъл. — Ама че… Бездна — нямах други думи. Дроу окончателно посърна, тежко въздъхна и добави: — Те… те всички са от отряда „Ловци на сенки“, за една нощ ме лишиха от всичките ми любовници… — В какъв смисъл? — не разбрах аз, оправяйки леко разрошилата се прическа. — В прекия. Хванали момичетата, домъкнали ги у дома, там започнали да хвърлят жребий коя от тях на сутринта ще се омъжи за мен. — Ау… — На тебе ти е „ау“, а на мен? — златистите очи изглеждаха най-нещастните във всички светове. — Та всяка от тях до този момент вярваше, че ми е единствена… — тежка въздишка. — Седем плесници за една сутрин ми дойдоха малко в повече. И всички ме зарязаха… всичките седем любовници. Да ми прости Бездната, но аз едва сдържах смеха си, а Юрао продължи: — Така че, преобличането ти за гномската сватба — това е малко отмъщение за тъжните руини, които останаха от личния ми живот. — Какъв си ни ти отмъстителен — язвително подхвърлих аз. — Бесен съм аз! — натърти Юрао. Ние замълчахме, Нурх вече не препускаше толкова бързо, така че можеше и да се огледаме настрани, но аз се взирах в дроу и най-накрая реших да попитам: — Юр, а на теб как ти стига време за всичко? Работата, кантората — изкисках се и добавих: — А също така, седем лични живота… — Ами, аз нали съм дроу — гордо ми отвърна той. И какво можех да кажа?! — А, освен това, и малко гном — добавих аз с усмивка. — Между другото, помниш ли горгулията в Хаос? — Когато ни пренесе при Еллохар? — оправяйки си яката, уточни партньорът. — Аха. — Помня. — Липсваш й — съобщих аз. — Аз съм дроу, казах ти — последва гордият отговор. — Не съм забелязвала досега у теб това расово самосъзнание… Юрао изстена, хвана се за главата и крясна: — На мен от сутринта седем гърла на седем гласа ми напомнят, че съм дроу! Цялото родословно дърво ми изрецитираха и настояваха за незабавно продължение на този достоен род! — поуспокои се и мрачно добави: — Докато една от моите възлюбени, змиерколак, между другото, не съобщи на лелите ми, че процесът за продължаването на рода ми е познат не само на теория, а и на практика, и аз нееднократно съм демонстрирал тези си познания. — И какво? — Лелите се хванаха за думите й, обявиха, че съм я обезчестил и настояваха аз, като порядъчен дроу, незабавно да се оженя. — И? — И! Ти къде си виждала порядъчни дроу? — мрачно ме попита той. В недоумение свих рамене. — Замая също си спомни, че това е чудо невиждано, превъплъти се и запълзя към къщи — Юр неочаквано засия в зъбата усмивка и съобщи: — Мисля си утре да си взема почивка и да отида до Школата за Изкуството на Смъртта. — Ще кандидатстваш ли? — наивно предположих аз. — Не, да видя Ерха — честно отвърна Юрао Найтес. — Знаеш ли, не мога да престана да си мисля за нея. Аз всичко разбирах, освен една подробност: — Юр, а ти защо ме доведе при майка ти и при лелите? Разбирам — мъст, но… — Дея, ама и ти си една! — възмути се партньорът. — Кой друг освен тях би те облякъл прилично за десет минути, а? — Да, естествено, кой освен свиреп отряд лели-телохранителки! — изсъсках аз, осъзнавайки, че свекромонстърът не е най-страшното, което може да те сполети в живота. — Затова пък, изглеждаш потресаващо — нагло се подмаза Юрао. — И хайде вече, вземи се в ръце, че от тази вечер зависи повече, отколкото от десет разкрити дела. А след това вдигна ръце, протегна се, преметна крак върху крак, стеснявайки ме на седалката, между другото, и сключвайки пръсти на тила си, мечтателно произнесе: — Виж колко добре се получи, Дей. Със сигурност Бездната е на моя страна. Забелязал недоумяващия ми поглед, поясни: — Гледай, лелите ме избавиха от скандали с бившите, това първо. Имам си теб, а на теб годеникът ти е самият Тьер, тоест, лелите ще решат, че аз съм безнадеждно влюбен, ще ме съжалят даже, и ето, получавам поне още една година гратис ергенски живот. А за това време все някак ще се добера до Ерха. Как ти се струва този план? Аз оцених разсъжденията му, скръстих ръце на гърди и честно го осведомих: — Юр, ти не си дроу. — Не съм ли? — изуми се офицер Найтес, святкайки със златните си очи. — А какво съм? — Гном си ти, Юр, потомствен! И демонстративно се обърнах към прозорчето. Някой май се усети и дроу се заумилква: — Дей, ама ти да не се обиди? — И ти ми казваш, че аз нямам съвест, така ли? — да, бях се обидила. До дома на гнома майстор Ойоко аз пътувах в мълчание и гледах настрани. Юр упорито се опитваше да ми докаже, че постъпката му е била единствено вярната и само така е могъл да се спаси от неизбежна сватба. — Дей, извинявай — чух това едва, когато съвсем наблизо зазвуча звънът на празничните брадви. — А, да, освен това, проблемът не са само твоите дроулели, Жловис също реши, че ще се женим ние с теб, и се зае да го обяснява на де когото свари — добавих аз. — Е-е-е… — проточи дроу. Той не успя да каже нищо повече — Нурх спря и каретата бе незабавно обкръжена от зли, войнствени, натъпкани в древни доспехи гноми, които, тресейки секирите си, питаха: — Парите или живота? — Парите, в името на Бездната! — възкликна Юрао и излезе от каретата. — Наш гном е! — закимаха одобрително всички наоколо и започнаха да удрят с брадвите в медните си щитове. Звънът беше оглушителен, Нурх заудря нервно с копита, а на мен ми се наложи да се усмихвам и да се измъквам от каретата. Все така дрънчейки и ободрявайки ни с мъдрости от типа на: „Първо преброй, а после вярвай“, „За добро дело, искай пари смело“ гномите ни изпратиха до вратата. И смисълът на цялото това представление стана ясен, когато пред входа на къщата Юрао ми прошепна: — Измисли нещо умно, бързо, сватбата им е по старите обичаи. Вратите се разтвориха пред нас, две дребнички гномки, облечени в розови роклички, в които приличаха на две розички стояха на прага. Косите им бяха навити на спиралки, имаха пухкави бузки, пухкави ръчички с трапчинки на лакътчетата и скъпоценности, скъпоценности, скъпоценности — на такива мероприятия участниците се украсяваха с всички семейни скъпоценности. Украшенията бяха в изобилно количество. Прекалено изобилно. — Ти не си омъжена, на теб не ти се полага — прошепна дроу, влизайки пред мен и дръпвайки ме да го последвам. Ние пристъпихме под арка. От цветя, евтини мъниста, обвита със златни ленти и цветна тъкан. Арката водеше в гостната, а от там се разнасяше музика, шум от гласове, весели песни. И всичко стихна, когато ние с Юрао се появихме. В центъра на гостната, на две големи кресла седяха самият господин Ойоко, напъхан и той в ризница и броня, с бойна секира на коленете, и вече почти госпожа Ойоко, в червена рокля със сърмени гайтани. Скъпоценностите, които я обкичваха бяха не по-малко, отколкото дрънкулките, обсипващи останалите омъжени гномки, но очите й светеха едва ли не по-ярко от всички диаманти отгоре й. И тези очи се взираха с благодарност мен и в Юрао. Стана ми леко неуютно под погледите на петдесетината гноми, които явно чакаха нещо от нас. Както се оказа, чакаха дарове и думи. — Почтени майстор Ойоко — подхвана Юрао, и в този момент имаше невероятно достоен вид, — древните са казали: „Две монети в кесията ги чуват всички, сто монети не ги чува никой.“ Желая ти, твоята кесия винаги да си мълчи! Почтените гноми важно закимаха, поглаждайки брадите си, пожеланието явно много им беше харесало, и затова загледаха Юрао с още по-голямо уважение. А в мен се взираха всички почтени гномки, при това с такова очакване, че аз се стъписах. Юрао ме дръпна за ръката, намеквайки, че сега е мой ред. Аз помислих малко и изтърсих: — Госпожо Ойоко — гласът ми трепна, но аз все пак продължих, — древните са казали: „Домът на мъжа е целия свят, светът на жената — това е домът й“. Желая ви да споделите света на вашия мъж, а той да сподели с вас вашия и от този момент нататък, да вървите ръка за ръка по живота. Но май че нещо сбърках. Защото гномите си бяха гноми, те искаха да чуят нещо умно за пари, печалба и за правилна финансова политика, а не за някакви си там призрачни ценности. И сега всички отново ме зяпаха. И младоженците, и обкръжаващите ги роднини и приятели, дори присъстващите тук деца святкаха със заинтересувани очички, надничайки иззад полите на майките си. — В смисъл, делете капитала по равно — добави към пожеланието ми Юрао. И ситуацията мигновено се измени, всички закимаха, заръкопляскаха, чуха се одобрителни коментари. Аз се почувствах толкова неудобно и неуютно, че хвърлих извиняващ се поглед към майстор Ойоко, но гномът… Гномът ми кимна, протегна ръка и леко стисна ръката на своята любима, вече почти жена. И на мен ми се стори, че той ме беше разбрал правилно. Оказа се, че ние бяхме дошли последни, всички бяха чакали само „ДеЮре“, значи Юрао не напразно така бързаше. И когато ни поблагодариха за пожеланията, всички гости се втурнаха към арката, строиха се, и процесията се насочи към изхода от къщата на майстор-стъкларя. Така и замарширувахме по улиците на Ардам. Отпред вървяха войнствените гноми и бойко млатеха с брадви по щитовете си, шумът беше невъобразим. След тях припкаха гномчета и гномчици, пръскайки цветя от смешни малки кошнички, след тях роднините носеха арката, а в нея, стараейки се да не нарушават общия ритъм на движение, вървяха майстор Ойоко и неговата невяста. Ние, поканените, следвахме булката и младоженеца като плътна тълпа, и Юрао, за разлика от мен не млъкваше и за минута: — И какво, значи никакво намаление? — престорено се учудваше някакъв непознат за мен гном. — Какви намаления, почтени майстор Нурко? Ние и така на загуба работим — вдъхновено лъжеше Юрао. — Хайде сега — втори гном се присъедини към разговора, — кантората ви, и тя е в самия център на Ардам. — Да знаете само наемът какъв ни е! — продължаваше да мами офицер Найтес. Ние никога не бяхме плащали наем. Юрао беше получил зданието от главата на клана на Идващите в съня напълно безплатно, но явно това беше широко известната „правилна финансова политика“ в действие. Отивахме към главния площад на Ардам, за да може точно по залез слънце да започне светския обряд на бракосъчетанието по имперските закони. Според гномските обичаи, господин Ойоко беше женен от момента, в който беше подписал брачния договор. Шумната гномска сватба зави от улица „Мъртъв обесник“ към градския площад, в направление към храма на Великата Бездна, и тогава забелязах нещо невероятно — пред самия храм се беше събрала тълпа адепти, облечени в униформата на Академията на Проклятията! Смътни подозрения ме обхванаха още когато забелязах синьо-черните униформи, и колкото по-близо стигахме, толкова по отчетливо виждах, че всичките лица в тази тълпа са познати! А гномите вдигаха шум, звънът беше такъв, че не само враните, а и прилепите се бяха изпоплашили, разбушувалите се войни пееха войнственото „Ех, ще ги смажем!“, децата с цветенцата вече хвърляха не толкова пред краката на младоженците, колкото се замерваха едно-друго, ние с Юрао се извисявахме над тълпата гноми, а очите на адептите на Академията на Проклятията се отваряха все по-широко и по-широко… А когато гномската народна самодейност стихна пред стъпалата на храма, се раздаде познатият гоблински тембър: — А-а-а, чия е тази сватба, а? „Жловис“ — мислено простенах аз. — Жени се почтеният майстор-стъклар Ойоко — с достойнство отвърна една от гномките. Сред адептите на Академията на Проклятията започнаха брожения, след това всички въпросително се вторачиха в мен. Когато в храма влязоха войните в броня, след тях тези, които носеха арката, и отзад — младоженците, дойде и нашият ред с Юрао да тръгнем нагоре по стълбите. Жловис неочаквано се втурна, затича по стълбите и попита: — Ама как така, Дейка?! Юрао искаше да каже нещо, но аз го изпреварих и поучително започнах: — Вас, уважаеми господин Жловис, са ви помолили да ми предадете, че аз закъснявам за сватбата, нищо повече. Ето ви тогава една гатанка: Откъде на къде, един гоблин реши, че това е моята сватба? — Да, уместен въпрос, между другото — добави Юрао, повеждайки ме нагоре по стълбите. — Та това… така — гоблинът си почеса тила. — Дейка, а това, дето го каза лейди Митас? На мен ми замря сърцето, ръката ми трепна и Юрао явно го забеляза. Стисна моята моментално вледенила се длан и уточни: — А какво за лейди Митас? Жловис се поотдръпна и измърмори: — Ами, че Дейка и … и… лорд-директорът… Юрао избухна в смях. Весело и малко подигравателно, и така се кискаше, че дори на мен ми стана смешно. И накрая, дори гоблинът не издържа и се усмихна. — Пролет е — успокоявайки се, но все още усмихнато, обясни офицер Найтес, — времето, когато се активизират умъртвията и халюцинациите. И ние влязохме в храма. А в храма на Бездната нямаше място за смях — това бе свещено място, тук дори усмивката изглеждаше кощунствена. Храмовете на Бездната имат своя, отделна история — според легендата, те са следи от пипалата на Хаос, който покорил Тъмата. Именно богинята Тъма. Той се изкопчил от пясъците на Световете на Хаоса и хвърлил всички сили, за да унищожи тази, която някога била неговата душа, въпреки, че някои трактати твърдяха, че те са били съпрузи. И пленявайки я, Хаос освободил нас — човеците, гномите, дроу, елфите, върколаците, друидите, горските жители, вампирите неживите и нечистите — всички, най-общо казано, от Тъмата. А самата тя била заточена в Бездната. Но Тъмата е наша майка и всички ние, рано или късно, ще се върнем при нея, тоест, в Бездната. Въпреки, че в светлината на получената от Риан и от Безсмъртните информация, смъртта е именно… светлина… Впрочем, Тъмната империя безусловно вярваше в собствения си пантеон, и съответно, в Бездната. Първо, тя напомняше, че корените на империята бяха все пак в Световете на Хаоса, второ, даваше да се разбере, че Хаос няма как да стигне до нас и трето, това беше единствената религия, която беше успяла да обедини всички останали. И независимо от това, че елфите продължаваха да почитат и тачат своите богове, друидите и останалите горски жители имаха отделни светилища, върколаците продължаваха да вият към луната, а вампирите да плюят на каквито и да било религиозни учения, в Бездната вярваха всички, та нали тя беше реална. И затова, на главния площад на Ардам, около величествения храм на Бездната растяха като гъби след дъжд наесен най-различни други храмове, но по пътя към дома на своя бог или богове, всички влизаха в храма на Бездната, кой, за да си спомни за починалите, кой — за да се оплаче от управляващите, а някой — просто за да постои на края на пропастта и да погледа надолу в нищото. — Хванете децата за ръце — по навик и уморено предупреди главният жрец. Майките, които за момент бяха застинали, взирайки се в непроницаемо-черната мъгла в дълбините на земната цепнатина, се сепнаха и сграбчиха любопитните гномчета за ръчички. Церемонията започна. „Тъмни, Бездна“ — мислено приветствах аз божествената същност. Бездната величествено си премълча. Тя винаги си траеше и продължаваше просто да бъде, да е. Огромна, бездънна, поглъщаща всяка светлина. Наистина всяка — независимо дали хвърлената в нея запалена свещ или магичен огнен коагулат — всичко гаснеше мигновено. А освен това, тя наистина нямаше дъно, тъй като звук от падане от нея никога не се разнасяше. — Да пребъде с нас Бездната! — възвести жрецът, възнасяйки ръце към небето. Ние всички мълчахме. — Да приеме Бездната съюза на новобрачните! Всички продължавахме да мълчим. — Да погълне Бездната враговете на новобрачните! Отново тишина. Жрецът тежко въздъхна, махвайки с ръка към нас и излезе. Един от войнствените гноми предаде щита и секирата на съпругата си и го последва — трябваше да се запишат имената на младоженците, датата, рода. Правилата бяха строги, без тези подробности и свидетелство за брак нямаше да издадат. А ние всички останахме да стоим пред бездънната черна пропаст. — Мамо-о-о — започна да капризничи едно от дечицата, — а може ли да се изплюя в нея? Всички с мъка сдържаха усмивките си — да плюеш в Бездната беше затаената мечта на всеки, в детството наистина ти се иска, а като пораснеш, вече те е страх. — Не може — изсъска, явно, същата тази мама. — А защо-о-о — продължаваше да се глези гномчето. Тогава Юрао, без да се обръща към никой конкретно, каза: — А ти си представи, какво ще ти бъде, ако Бездната те наплюе в отговор. Гномчето млъкна. Няколко минути беше тихо, а след това се раздаде предпазливото: — Чичко, дето само изглежда като дроу, ама всъщност е гном, и когото дори тате го уважава, а ако взема и хвърля в нея монетка, Бездната ще ме замери ли със злато? Ето сега вече, в храма стана наистина тихо. Всички мислеха. Гномите всъщност доста алчно поглеждаха към Бездната, Бездната си траеше и никой не знаеше дали напрегнато или безразлично. А Юрао явно се напъваше да измисли какво да отвърне на детето, а и на всички останали също. — Съмнявам се — в крайна сметка се откъсна от устата му, — тъй като имам съмнения, че Бездната също е мъничко гном… И тогава всички разбраха — няма да има никакво злато, в замяна на хвърленото, а да ти се изплюе в лицето, че и да ти се присмее за глупостта, е дори много вероятно. Затова, до завръщането на жреца, всички много дисциплинирано и мълчаливо се взираха в Бездната. И когато жрецът възвести отново „Да пребъде с вас Бездната“, всички се обърнаха и дружно напуснаха храма. Всички, освен нас, тъй като Юрао ме задържа, а след това ме дръпна настрана, намигайки заговорнически. Придържайки полите на роклята си, аз стоях до него, недоумявайки за какво беше нужно да оставаме, и тогава забелязах — малко гномче, с накъдрени коси и в смешни къси панталонки се беше скрило зад колоната и чакаше всички да си тръгнат. И когато храмът опустя, малчуганът извади монетка, приближи се до пропастта и ловко хвърли паричката. В отговор — тишина. Гномчето постоя, тежко въздъхна и също тръгна към изхода. — Да, все пак Бездната наистина е мъничко гном — със смях произнесе Юрао. Детето, осъзнавайки, че представлението му е било наблюдавано, се изчерви до уши и се понесе след майка си, а Юрао повторно ме задържа, хващайки ръката ми. — Какво? — с шепот попитах аз. Пускайки дланта ми, офицер Найтес отиде до самия ръб на пропастта в зейналото нищо, отпусна се на едно коляно, събра длани в молитвен жест и започна да говори нещо, беззвучно мърдайки с устни. На мен ми стана даже неудобно, че наблюдавам нещо толкова лично. След това Юрао чевръсто се изправи, поклони се още веднъж на Бездната, и едва ли не с танцова стъпка, се насочи към мен. — Юр — на изхода от храма, аз все пак се осмелих да попитам, — ти на Бездната ли се помоли? — Какво общо има Бездната? — весело отвърна партньорът. — Аз все пак съм дроу, Дей, не го забравяй, а ние се покланяме на Изначалната Тъма. — А-а-а — нищо не бях разбрала. Наистина, в империята всички си имаха собствена религия, но това ни най-малко не ни пречеше да благоговеем пред Бездната. Когато излязохме от храма, адептите на академията вече не се виждаха, а гномите, възобновили усърдното вдигане на невъобразим шум, се движеха в процесия към ресторацията „Златният феникс“ — да, пари за собствената си сватба, майстор Ойоко не беше пожалил. 	 
 Бях виждала и присъствала на различни сватби, но на гномска се бях оказала за първи път. И танцувах толкова много за първи път. И толкова много пиех, също за първи път. Оказа се, че на гномските сватби никой не подгъва крак до настъпването на нощта — всички танцуват. След това музиката прекъсва, гостите обкръжават масата, звучи тост, пият прави и отново танцуват. А при гномите е прието да се пие до дъно. Така че, след третия тост, когато дойде моят ред да се изказвам (ние с Юрао бяхме вторите по важност почетни гости на сватбата), бокалът в ръката ми се накланяше, а езикът ми се заплиташе и затова реших да съм максимално лаконична: — Бъдете щастливи! — гръмко и весело пожелах на младоженците. Гномите не го оцениха, и ми се наложи да добавя: — И богати! Всички радостно зашумяха, пихме, набързо замезихме и Юрао ме помъкна да танцувам. Под веселата, скоклива мелодия ние се въртяхме, подскачахме, тропахме с крака и пляскахме с ръце. Младоженците в средата, а всички останали около тях в огромен крив кръг. Децата отстрани играеха на „Бездна“ — бяха я нарисували на пода с черен крем, който бяха отмъкнали от кухнята, от което се опитваха да се възмутят местните готвачи. Онова същото дребно гномче, стоеше и отмъстително плюеше, останалите, подражавайки на възрастните, скръбно стояха и дълбокомислено се взираха в изпонамазания с черно под. След това музиката неочаквано престана да звучи, всички спряха, а Юрао, кой знае защо, ме придържаше, та нали аз и така полагах всички усилия да стоя, без да се олюлявам. Може и да имах основателни съмнения, че именно аз се клатя, но светът около мен… той да, той се държеше някак …много нестабилно. Мисълта, че съм се напила, бе решено да не бъде озвучавана и опитвайки се да стоя мирно, се огледах, в търсене на причината за прекратяването на веселието. След това тишината се разцепи от вика: — Ликаси! И господин, и госпожа Ойоко се спуснаха към входа на ресторацията, а аз, проследявайки ги с очи, така и застинах… В рамката на вратата на ресторацията „Златният феникс“ се извисяваше лорд Даррен Еллохар, а съвсем близо до него забележимо пораснала и сериозна, стегната в черната униформа на адептите на смъртта, стоеше Ликаси и търпеливо го гледаше, явно очаквайки разрешение. — Иди — аз не чух думите, по-скоро ги прочетох по устните на лорд Еллохар, който не сваляше поглед от мен. И изведнъж ми стана много неудобно и за своето поведение, и за състоянието на опиянение, което не ме пускаше, и дори за това, че Юрао ме прегръщаше през раменете, а един от гномите още държеше ръката ми — ние точно преди да се появи Еллохар, играехме хоро. А малката гномчица, получила разрешение, се хвърли към майка си и, фактически, към татко си, независимо, че господин Ойоко не й беше роден, но обичан баща. И най-важното беше, че на обичните й родители им беше все едно, че малката е наполовина Поглъщаща живота, и че всичките им роднини в свещен ужас се взират в емблемата на Школата за Изкуството на Смъртта — те просто бяха много, много щастливи, че дъщеря им беше успяла да дойде на сватбата им. И се прегръщаха така мило — госпожа Ойоко притискаше Ликаси, а господин Ойоко — тях двете. — Никой не предполагаше, че Ликаси ще я пуснат — прошепна Юрао. — Еллохар се отнася добре към своите ученици — едва чуто отвърнах аз. — Това е така — призна дроу. — Помниш ли Загреб? Там той уж им се подиграваше, но когато ситуацията стана опасна за тях, сам встъпи в боя. Дневните стражи и до ден днешен легенди за този бой по таверните разказват. А аз си спомнях и друго, например, днешното „остани“. — Колко време още ще сме тук? — завъртайки се с гръб към входа, попитах аз. — Най-малко до даровете — съобщи дроу. — А кога ще започнат? — Някъде около полунощ, Дея, какво има? Риан, разбира се, знаеше за сватбата, бях го предупредила, естествено, и когато разбра, че ще съм с Юрао, ме пусна без въпроси. Но сега на мен ми се прииска да се върна у дома, да седна над учебниците и да дочакам момента, когато ще се извие адският пламък, мен внимателно ще ме прегърнат топлите силни ръце и ласкавият глас дрезгаво ще попита: „Пак ли не спиш, сърце мое?“. И устните ми сами се разтегнаха в щастлива усмивка… и така ми се прииска да се притисна към него поне за миг и да се почувствам такава мъничка и крехка, и в същото време — такава важна и любима. Силни ръце неочаквано се плъзнаха по раменете, по ръцете ми, нежно прегърнаха талията, и изстивайки от внезапно обхваналия ме ужас, чух ядосаното: — И на какво така се усмихваш, прелест моя? — Нали е сватба — отговори вместо мен Юрао, небрежно отмести магистър Еллохар и добави: — Вие днес танцувате ли? Музиката отново засвири, само че младоженците в този момент седяха зад масата, разговаряйки с Ликаси, докато активно се опитваха да я нахранят, да не кажем, да я натъпчат с храна. — Не танцувате — заключи Юрао и без да се интересува от реакцията на Еллохар, ме повлече към новото хоро. А след това ме измъкна от редичката и ние се завъртяхме из залата. Новобрачните ги нямаше в центъра, там бяхме ние, и в цялата тази въртележка, аз осъзнах едно — танцувах просто отвратително. Добре, че ме водеше Юрао, че ме поддържаше и ме направляваше, защото се чувствах като дънер невумиращ. — Интересно ми е едно нещо — след два танца произнесе дроу, — от кога директорите на Школите за Изкуството на Смъртта приемат покани да останат на гномска сватба? Той спря и ме обърна с лице към епична картина: магистър Еллохар стоеше, скръстил ръце пред гърдите си, със снизходителна усмивка гледаше подскачащата и врещяща „благодаря!“ Ликаси, а сервитьорите припряно добавяха прибори на масата, която вече бяха приготвили в единия край на залата. — Ще е най-добре да си тръгна — реших аз моментално. — Ще обидиш младоженците — не се съгласи Юрао. Дали да му кажех или не? — Ние просто ще си сменим местата — изведнъж сурово произнесе партньорът ми. — В смисъл? — В смисъл, Дея, него го сложиха да седне до теб, така че, ще си сменим местата. Музиката спря, последваха поредните пожелания. Ние отново обкръжихме масата, вдигнахме чашите, Юрао веднага ми протегна хрупкава баничка, а след това отпи от бокала си повече от половината и ми го подаде, взимайки моя, пълен — при гномите беше прието да се пие до дъно, за да бъде домът като пълна чаша, така че, аз не възразих. Този път честта да се произнасят пожелания се падаше на Ликаси. На нея й донесоха стол, покатервайки се отгоре му гномчицата с двете си ръчички обхвана бокала, обля със сияещ от щастие поглед всички присъстващи, и след като се поклони на нас с Юрао, с глъхнещ от вълнение глас каза: — Нека мамчето и татенцето да са винаги щастливи и очите им да блестят от радост като нови монетки, но сега аз искам да благодаря на истинските майстори в с своята работа, на тези, които винаги изпълняват поръчките, на тези, без които този празник нямаше да се осъществи. Госпожа Риате, лорд Найтес, аз вдигам този тост, първия тост в живота ми, за вас! За вашия успех, за вашата кантора, за това, че „ДеЮре“ я има и в нея работят честни и отговорни майстори на своя занаят. За вас! Ние с Юрао потресено се спогледахме, приятно ни беше толкова, че просто нямахме думи, и малката гномка беше толкова мила и трогателна… — Благодаря — с искрено признание каза Юрао, — за нас с моя партньор вашите думи значат много. Ликаси кимна, а аз, изпивайки, като всички останали, виното до дъно, изведнъж си помислих — нима гномите не забелязват, как се различава от техните дечица тази гномчица? Не, не външно, но докато другите гномки и гномчета играеха и се смееха скупчени, то дори погледът на Ликаси вече беше като на възрастна. След това отново засвири музика и всички отново се впуснаха в танц. И пак, и пак, и пак. Ние се въртяхме на едно, на друго, на трето хоро, и независимо от това, че Юрао пиеше половината вино вместо мен, главата ми отдавна се беше замаяла, лицата на гномите — брадати и не много, се сливаха в разноцветен калейдоскоп, но на нас просто ни беше много, много весело, а след това изведнъж изпуснах ръката на Юрао. Тъй като до сега през цялото време се държах за него и танцувахме само заедно, това, че вече не усещах ръката му, ме накара да се спра объркано, опитвайки се да си подредя мислите… — Гномските сватби определено не са подходящи за млади адептки — прозвуча насмешлив глас и мен, придържайки ме за раменете, властно ме поведоха нанякъде. Понякога, дори само една глътка свеж въздух е живителна, така че, когато се озовахме на улицата, аз, вдигайки поглед към звездите, вдъхнах с пълни гърди, чувствайки как от прохладната, напоена с аромат на цъфтящи дървета вечер, още повече ми се завива свят. И въпреки всичко ми беше толкова хубаво. Само ако можех и да стоя здраво на крака… — Леко, леко — мен отново ме придържаха, — всъщност, на мен ми е приятно да те прегръщам. Нещо явно не беше наред. И Юрао никакъв не се мяркаше. Защо ли? С Юрао ми беше някак по-спокойно и дори се чувствах по-уверена, и… — А къде е Юрао? — със заплитащ се език, се поинтересувах аз. Въпросът ми увисна във въздуха. Трескаво се замислих и реших, че щом това не е Юрао, не е и дроу, а някой друг. Кой?! И внезапно ме осени — Даррен Еллохар! А да ме е страх? Не-е-е, на мен, кой знае защо, ми беше толкова смешно, че раменете ми се разтърсваха от едва сдържан кикот. Просто аз изведнъж си спомних, че ние сме на гномска сватба, а на нея всички трябваше да танцуват. И на мен ми беше добре, аз бях с Юрао, а на лорд-директора на Школата за Изкуството на Смъртта, най-вероятно му се беше наложило да танцува с някоя гномка! О, и къде са ми били очите, че не бях забелязала такова нещо?! — Дея? — разтревожен въпрос. Избухнах в смях, неспособна да се сдържа. Аз, всъщност, и на крака не можех да се държа, а пред очите ми се въртеше нарисуваната от въображението картинка, на която Еллохар подскача и се върти из залата с гномка, която едва му стига до кръста… И докато аз се кикотех, гномката във въображението ми се превърна в гном с дълга, като на онези жреци, брада, която метеше по пода… — Да-а-а… — проточи Еллохар, обръщайки ме с лице към себе си и прегръщайки ме, а когато аз притиснах лице към гърдите му и продължих весело да се кискам, установи: — Та ти си безобразно и съвършено пияна, Риате. Навярно. Аз се отдръпнах, отметнах глава и погледнах отново към небето. Небето танцуваше заедно с мен… Разперих ръце и затворих очи — вятърът ме подхвана, завъртя ме, облъхвайки лицето ми. Вятърът също танцуваше с мен. Не танцуваше само Юрао и това ме смущаваше. Спирайки, се огледах — по някакъв начин се бяхме озовали в тази част на площада, където цъфтеше „Алеята на веселия покойник“, а това бяха около двеста крачки от ресторацията „Златният феникс“. За сметка на това, разбрах защо го нямаше Юрао. — Юр ще ми се разсърди — стараейки се да говоря членоразделно, произнесох аз. И опитвайки се да се ориентирам в пространството, се запътих към ресторацията, в която музиката гърмеше така, че дори тук се чуваше — горките прилепи. — Леко, леко — аз се опитвах да вървя, но кой знае защо, не се получаваше, — ти си пияна, Дея. Той май нещо подобно вече беше споменал, но в този момент, не можех да си спомня какво именно. Но все пак, Еллохар ме пусна да стъпя, продължавайки да ме придържа за раменете, а аз си спомних: — Ами, изтрезнейте ме. Вие нали умеете там няка… ик. И обръщайки се, се взрях в магистъра. Еллохар, се усмихна тъжно, явно на някаква своя мисъл, погледът му се плъзна по яката на роклята ми, аз си спомних, че тоалетът ми не е никак скромен, и там яка като такава просто няма и смутено отстъпвайки, помолих: — Хайде да се върнем — усещането за полет стремително ме напускаше, изведнъж ми стана хладно и неуютно. Огледах се отново, обгърнала раменете си с ръце, продължаваше да ми се вие свят, но вече изобщо не ми беше весело, а ми ставаше все по-студено и по-студено. — М-м-м, не ти го препоръчвам — прозвуча изведнъж смразяващият глас на Еллохар. И студът отстъпи. Около мен отново беше топлата пролетна вечер, ароматът на цветята и аз се стоплих моментално, но ръцете си не отпуснах — в тази рокля, пред магистъра, се чувствах много неуютно. — Трябва да с връщам — тихо напомних аз. — Юрао… — Измет остроух — изведнъж изсъска лорд-директорът на Школата за Изкуството на Смъртта. — Какво? — изумих се аз. В отговор прозвуча раздразненото: — Дея, никоя прилична девойка не пие от една чаша с мъж, освен ако той не й е любовник — мрачно ме просвети той. Вярно е, че тази вечер бях пийнала, а и пролетта и ароматите ме замайваха, но някаква нелогичност в думите на магистъра ме накара да попитам: — Прилична и с любовник? А приличните момичета имат ли си любовници? Погледът на лорда се вледени, но нищо не беше в състояние да спре адептката на Академията на Проклятията по пътя към истината: — Ако е прилична, значи е без любовник, или е неприлична, но с любовник, или… — Дея! — Приличната, тя е с любимия си — една Бездна знае какво ме беше прихванало, но не можех да се спра, — а ако е любим, то… Лорд Еллохар изведнъж се оказа недопустимо близо, аз се намерих притисната в ръцете му, а той простена: — Аз не мога без теб… — още един стон и той ме стисна толкова силно, че не можех да си поема дъх, — не мога, Дея… — и утробно изръмжаване, — не мога… Замря, дишайки тежко, притискайки ме болезнено в обятията си. — Аз обичах Василена, Дея — той отново заговори с дрезгав, глъхнещ глас, — но можех да си представя живота си без нея… Достатъчно ми беше да зная, че тя е щастлива, че е жива и живее добре, на мен това ми стигаше… А сега — не мога. Усещайки как неистово бие сърцето му, колко тежко беше дишането му, аз се опитах да се отдръпна, но вместо да ме пусне, Еллохар отново простена: — Отначало — просто симпатия, неясна, едва доловима и странни мисли нощем: „Защо ли си мисля за нея?“. Защо? Опитах се да те забравя още първата нощ. Почти те бях изтрил от мислите си сутринта… но когато отново дойде нощта, ми се присъниха косите ти, Дея… — хрип, и с ръмжене, — сънувах очите ти, Дея, и тънех в тях… Вдигналият се вятър хвърли към нас разноцветни листчета от съцветията на дърветата, завъртя се във вихър около нас, като че играейки си, и се понесе нанякъде, а Еллохар отново простена: — И аз знаех чия си ти… Знаех от самото начало, още тогава, когато в очите ти, при вида на Тьер, се криеше само страх. Знаех — глуха въздишка, — всичко знаех… Но все по-често се улавях, че си спомням за невзрачната адептка на Академията на Проклятията. Тих, злобен смях, и с горчивина и подигравка над самия себе си, прозвуча: — Аз толкова дълго се опитвах да оправдая интереса си към теб със загриженост за годеницата на приятеля си… Пред самия себе си оправдавах… Сам себе си мамех, Дея, аз толкова старателно убеждавах себе си, но не можах да се самозалъжа. О, Бездна, и какво трябваше да правя с всичко това? Какво трябваше да правя с това признание и с тези чувства?! — Магистър Еллохар… — подхванах аз. Пусна ме в същия този миг. Разтвори обятия, отдръпна се, обърна се, и сега стоеше с гръб към мен, взирайки се в тъмнината пред себе си. Някъде там, в друг живот, в друг свят, се разнасяше звука от ударите на бойните брадви, силната музика, далечния смях. Някъде там… а тук — тишина, ледът на отчаянието му и моето безсилие да направя каквото и да било. Аз просто стоях и не знаех какво да правя… Искаше ми се да се обърна, да си тръгна и никога повече да не чувам за него, искаше ми се да забравя и да не си спомням, искаше ми се… каквото и да било друго, стига само да не ми се налага да стоя тук и да се чувствам виновна. За какво? Нямах представа… — Знаех, че да обичаш боли, но не си бях представял колко… Тази болка ме убива, Дея, но болката е нищо в сравнение с ревността… Да зная, че ти си с него, че той те прегръща, докосва кожата ти, целува тези твои коси с цвят на зряла вишня… Да, зная го и изгарям жив, без да мога да се събудя от този кошмар… — горчива усмивка и зло: — Но ето, ти пред очите ми се прегръщаш с дроу и делиш виното в чашата си с него! Та аз ще го убия, Дея! Аз просто няма да мога да се сдържа, ще откача и ще го убия! И като подигравка, именно в този момент, се разнесе гласът на Юрао: — Дея! Еллохар бавно се обърна в посока на вика. Бавно, но във всяко негово движение прозираше заплаха и аз се изплаших за партньора си, обля ме такъв ужас, че хвърляйки се към лорд Еллохар, му преградих пътя, само и само, за да го спра. И ако можеше да има постъпки, за които да съжалявам, това беше една от тях. — Даррен, умолявам ви — прошепнах аз. И чух дрезгавото: — Повтори! Аз трепнах, опитах се да отстъпя… Вихър, удар, и както тогава, в таверната в Световете на Хаоса, аз се намерих притисната към дърво, а лорд Еллохар, навеждайки се, изръмжа: — Повтори… И аз повторих: — Ще ви прокълна. Но той просто се разсмя, и това беше един такъв зъл и подигравателен смях, и без да ми позволи дори да се опомня, Еллохар изсъска в лицето ми: — Против всички твои проклятия, Дея, съществува един много прост метод за защита, мила, трябва просто да ти се запуши устата! Аз със съжаление признах, че той има право, вече чувствах дъха му върху лицето си и… — Така, Дея, на теб повече и глътка вино не давам — раздаде се съвсем наблизо наглия глас на Юрао. — Ти определено не умееш и няма да пиеш! Замрях, благодарейки Бездната. Застина лорд Еллохар, а Юрао Найтес продължи: — Аз и още нещо ще ти обещая, Дей, и аз самият няма да пия повече, защото, няма да ми повярваш, но аз се напих до гноми! Не повярвах и с полузадушен шепот уточних: — Как така? — Ами така — Юрао измърмори нещо под носа си. — Танцувах, танцувах уж с теб, а ти — хоп — и стана гном, при това, такъв един, брадат, да ти кажа. Замълча за миг, а след това попита: — Дей, аз отново имам пиянски видения или ти тук с Еллохар се целуваш? И тъй като аз не можах и дума да обеля, а Еллохар също пазеше мълчание, Юрао продължи: — Виж, не че аз имам нещо против… аз съм дроу, в края на краищата, при нас с верността винаги възникват проблеми, но Дей, аз те познавам, ти това никога няма да си го простиш. В следващият миг ме пуснаха. Просто ме пуснаха. Избухна син пламък. Когато угаснаха огнените отблясъци, ние с Юрао останахме сами в парка, а сърцето ми биеше толкова бързо, че ми се струваше, че всички го чуват чак в ресторацията, дори през шума на музиката. — Да — мрачно произнесе Юрао, — това вече определено е сериозно. А аз, така, както си стоях облегната на дървото, се плъзнах надолу, и закривайки лицето си с ръце, тихо заплаках. Просто не можах да се сдържа. — Дей — Юрао веднага приклекна до мен, прегърна ме през раменете, — ти уплаши ли се, Дей? — У-у-уплаших се — изхълцах аз през сълзи. „Жал ми е за него“ — отвърнах на ум. И ме беше страх за себе си, и за Риан се боях и ми беше жал, жал до болка… И не знаех какво да правя… — Не зная какво да правя, Юр — едва чуто прошепнах аз, опитвайки се да овладея хлипането си, — не зная… аз.. — „Аз“, не „аз“, вдигай се от земята, частните следователи не са сополиви — той ме накара да стана, подаде ми кърпичка и сурово, почти жестоко, добави: — А сега си издухай носа и ме погледни. Кимайки, аз продължих да хълцам, а и сълзите не спираха да текат. — Погледни ме, ти казвам — повиши глас дроу, а когато все пак успях да овладея хлипането си, мрачно произнесе: — Хайде сега, остава ти само да започнеш да се самообвиняваш, Дей! Аз пак изхлипах, да, обвинявах се, въпреки, че не чувствах вина. — Дея, той е възрастен, закоравял, опитен лорд, Дея! — изсъска Юрао. — Той е имал вземане-даване с жени, когато теб още не са те планирали вашите! Намерила си кого да съжаляваш и за кого да лееш сълзи! И аз престанах да плача, дори сама не разбрах как и защо. — Така вече е по-добре — Юрао издърпа кърпичката от пръстите ми, собственоръчно ми избърса лицето и добави не по-малко жестоко: — Еллохар е луднал по теб, Дей. Ти не го забелязваш, но той просто те поглъща с поглед. Прекрати да го съжаляваш, просто прекрати. Поговори с Тьер, в тази ситуация, нека мъжете сами помежду си да се разберат, стига си се опитвала да загладиш ситуацията, както виждаш, всичко се носи към Бездната. С тежка въздишка, тихо признах: — Аз не мога, Юр… Партньорът неодобрително поклати глава, а след това злобно натърти: — Когато се натискат на моя приятелка, Дей, без значение, коя по ред от любовниците ми е, аз сам решавам проблема, винаги. Защото е моя. Защото аз съм мъж и съм в състояние да осигуря безопасността на жената, която дели леглото с мен. Леглото, Дея, дори не сърцето. Поговори с Тьер, това не е твой проблем, негов е. Защото ти си жената на живота му и той има правото да те защитава. Това не е дълг или отговорност, Дей, това е негово право. Взимайки кърпичката от ръката му, аз избърсах очите си, постарах се да се успокоя и тихо помолих: — Хайде да си тръгнем. — От сватбата? — досети се Юрао и веднага отвърна: — А, не! Добре, ще те върне Нурх в академията, ще си поревеш няколко часа, докато не заспиш от изтощение, но това нима е изход?! Сега тук най-веселата част ще започне, така че, преставаме да съжаляваме жестокия сив вълк и отиваме да се веселим. В края на краищата, Дей, кога ще ни се отвори друга възможност да присъстваме на такава сватба? Дай поне бойните танци да видим! Аз се усмихнах, усмивката излезе нещастна и жалка. — За в бъдеще — Юр ме хвана през раменете и ме поведе към ресторацията — когато се опитват да те целуват, трябва да крещиш, Дея. Силно, отчаяно и страшно. — А какво именно? — реших да уточня аз. — М-м-м, какво да викаш ли? Трябва да изкрещиш нещо вдъхновено. — Например? — едва ли някой беше в състояние да ми обясни защо се усмихвах. — Например: „Да ме погълне Бездната“. — А защо мен? — Ами-и-и — дроу се усмихна, — защото така твоят целувач като минимум ще се удиви най-искрено от такъв обрат на събитията. — А като максимум? — Като максимум, ще се позамисли дали си заслужава да те целува, такава откачена, а за теб ще е по-добре, ако сам се откаже, съгласи се. — Съгласявам се — сега вече усмивката ми наистина беше искрена и широка. Ние вече вървяхме към ресторацията, когато аз улових с ъгълчето на окото си неясно сияние и се досетих — Еллохар беше чул всичко! Първото, което усетих, беше страх за Юрао, Еллохар и така не го обичаше кой знае колко, а сега… — Дей — партньорът ме побутна км вратите на ресторацията, — да вървим. На сватбата се върнах в тревожно настроение, и като че ли като отражение на моите чувства, започна „Брагш“ — сватбеният танц на гнома — войн. Това изглеждаше приблизително така — под ритмичните удари на все същите бойни брадви, по все същите дрънчащи щитове, господин Ойоко започна своя танц-бой, нападайки невидим противник и нанасяйки му удари. — Една от най-древните традиции — съобщи ми Юрао, навеждайки се и практически крещейки в ухото ми, тъй като какофонията беше невъобразима. — Танцът на съпруга и война уж изпъжда злите духове от дома и от семейството. — Или демонстрира на враговете какво ще им се случи ако… — добавих аз. — Или така, да — съгласи се Юрао, и след няколко минути гледане, добави: — А бе, да ти кажа честно, ако бях на мястото на враговете му, вече щях да съм се разтреперил от страх. — Аз и на мястото на духовете, бих си плюла на петите. Отначало, всички мълчаха, след това, някак постепенно, започнаха да пляскат и да тропат с крака в такта на мелодията. Танцът омагьосваше и увличаше със своята първична сила, със смисъла си, с някакво диво очарование, и аз самата не бях забелязала, че пляскам заедно с всички останали. А когато мелодията затихна, въздухът като че ли продължаваше да трепти от напрежение, за това пък, на мен ми беше някак по-леко и по-спокойно на душата. Следваше танцът на невястата. Красив, с мелодична музика, спокоен и плавен, а когато той свърши, поканиха всички на масата — значи вече беше полунощ. На масите се разполагахме според сложените пред всеки прибор картички — всеки намираше мястото си. Моето, както и беше предположил Юрао, се оказа до лорд Еллохар, и независимо от всички опити на партньора да седне между мен и магистъра, аз бях по-бърза. — Дей, какви ги вършиш? — изсъска Юрао. — Не съм уверена в способността на магистъра да се сдържи, що се отнася до твоя живот — наложи ми се да обясня. Лорд Еллохар закъсня за началото на трапезата — появи се, когато всички вече вдигаха четвъртия тост. Аз усетих присъствието му като порив на вятъра зад гърба, а когато се обърнах, той вече сядаше, без да ми хвърли дори един поглед. Но едва към мен се приближи сервитьорът, за да ми напълни чашата, като на всички останали, Еллохар произнесе с леден тон: — Дамата не пие. Той дори не погледна към момчето, но то веднага си тръгна. — Сок? — невъзмутимо предложи магистърът. — Да, благодаря — нервно отвърнах аз. — Правило първо — поглед към мен, уморено подобие на усмивка, — в двореца на императора не позволявай на никого, освен на Тьер да се грижи за теб. Под „да се грижи“, имам предвид — той напълни чашата ми, — всичко, което касае обезпечаването на твоя комфорт. Юрао ме погледна, хвърли поглед и към Еллохар, но си замълча, и обръщайки се към съседа си от другата страна, гном, естествено, започна въодушевено да обсъжда някакъв седемпроцентен банков влог. Стана един от седемте поканени старейшини, пожела благополучие и богатство на младоженците, този тост го отбелязахме със ставане на крака, а когато седнахме, магистърът продължи: — Ти абсолютно не умееш да танцуваш. Но проблемът дори не е в умението — ти си толкова скована в движенията, че това привлича вниманието. Нуждаеш се от уроци по танци. Поднесоха мариновано месо в гъбен сос — сигурно много вкусно, а на мен… на мен, кой знае защо, вече изобщо не ми се ядеше. — И да — Еллохар взе подноса, собственоръчно сложи няколко парченца месо в моята чиния, — още едно правило — в двореца не позволявай на никого да се обръща към теб на „ти“, това е признак, че го допускаш във втория си кръг. — Лорд Еллохар, аз не съм демон — тихо напомних аз. — Това не означава, че ти си личност второ качество — мрачно ми съобщи той. Не можех да споря по този повод. Отново се появиха сервитьорите, наливайки в чашите на доста пийналите гости, към мен дори не рискуваха да се приближат, а Еллохар мълчаливо ми сипа сок, а когато върна каната на място, небрежно отбеляза: — Ти си много бледа. — Вие сте до мен — изтърсих аз. Магистърът не отговори. Прозвуча поредният тост, в който една почтена гномка пожела на младоженците за разнообразие… благосъстояние, донесоха ново блюдо — салата от горски треви с горски орехчета, но когато сервитьорите се отдалечиха, Еллохар изведнъж протегна ръка, сграбчи крака на моя стол и без усилие ме придърпа заедно със стола към себе си. Дори Юрао застина от такава наглост, а магистърът премести приборите ми по-наблизо и невъзмутимо попита: — Ти разбра ли какво точно се е случило с Тесме? Въпросът беше неочакван, но какво беше въпросът, в сравнение с поведението му?! — Магистър, върнете стола ми обратно — нервно помолих аз. Последва уверен отговор: — Няма. Юрао стана, приближи се до мен, наведе се и попита: — Не е ли време да се прибираш в академията? Утре рано ще ставаш. — Време е — без да крия облекчението си, скочих от мястото си. — Чудесно. Да вървим, ще те изпратя. Пред Ойоко аз ще се извиня от твое име — през това време, партньорът старателно фиксираше с поглед Еллохар. Ние напуснахме ресторацията без да ни обърнат кой знае какво внимание. На прага Юрао подсвирна, викайки Нурх, а когато кентавърът спря пред нас, ми помогна да седна в каретата, каза нещо на ухото на нашия сътрудник, а след това дълго стоя на прага, махайки ми с ръка, докато каретата все повече и повече се ускоряваше, отнасяйки ме в противоположната на Академията на Проклятията посока. След като пообиколихме града, Нурх изведнъж набра някаква невъобразима скорост и се понесе по централната улица. След няколко главозамайващи минути препускане, ние се озовахме пред вратите на академията. — Госпожа Риате, вие там как сте? — Нурх, вие сте наистина много бърз — признах аз, чакайки да престане да ми се вие свят. — Това ми е занаятът — весело отвърна кентавърът. Аз се изсипах от каретата, пожелах на каруцаря „Всичко най-кошмарно“, насочих се към портата, и едва когато се хванах за халката и понечих да почукам, осъзнах, че нещо не е наред. Нещо изобщо не беше така, както трябва! — Нурх! — възкликнах аз, обръщайки се. Но когато се завъртях, видях пред себе си само глуха каменна стена. — Илюзиите са първото изкуство, което овладях — разнесе се насмешливият глас на магистър Еллохар. Аз много бавно обърнах глава в посока на гласа. Оказа се, че мястото, в което ме беше докарал Нурх дори не беше близо до академията. Ние се намирахме в южната част на Ардам, поне, доколкото знаех, цъфтящите праскови и много богатите самостоятелни къщи, които виждах наоколо, се намираха именно там. Освен това, аз осъзнах още едно нещо — вече изобщо не ми беше жал за лорд Даррен Еллохар. — Ама вие сериозно ли? — чувствайки, че губя самообладание, подхванах аз. Магистърът седеше до кръгла масичка, срещу него имаше празно кресло, очевидно, предвидено за мен. Масичката беше разположена под сияещо дърво, което осветяваше всичко наоколо с мека розова светлина — още едно порождение на Хаоса, което беше безумно скъпо. А освен това, на масата имаше бутилка и два бокала. И това вино… аз подобен златист цвят вече бях виждала… — Бях те помолил да обядваш с мен — отсечено изговаряйки всяка дума, произнесе Еллохар. Аз за миг притворих очи, тежко въздъхнах, а след това, гледайки лорда, ясно, уверено, а най-важното, вплитайки енергия във всички четири съпътстващи потока, произнесох сложното, но пределно ефективно: — Ервено есшаа каве енторхагер! Гласът ми се разнесе над прасковената градина и заглъхна, погълнат от пеенето на нощните птици, цикадите, ръмженето на някакви неживи в далечината. Порив на вятъра подхвана във вихър листенца от съцветията и за един приказен миг, върху нас се изсипа подобие на благоухаещ сняг… но това не ме зарадва… вече нищо не ме радваше. — Проклятие четвърто ниво „Хлад“ — прекалено спокойно, като се има предвид ситуацията, в която се намирах, произнесох аз, — блокира всички прояви на емоции. Аз използвах четири потока от осем, до сутринта вие няма да чувствате абсолютно нищо. Магистърът седеше и мрачно се взираше в мен. След това насмешливо попита: — Също като теб? — Откат има винаги — бях принудена да призная. — Той може да бъде избегнат единствено при произнасянето на проклятия от първо ниво, но „Хлад“ не се отнася към тях. Мен би ме учудил следващият въпрос на Еллохар, ако все още бях в състояние да се учудвам: — И какво ще се случи, ако стане всеобщо достояние това, че адептка е използвала проклятие? — Ще бъда изключена — в това състояние, даже подобно нещо ми беше безразлично. Леко повдигната вежда, а след това умореното: — Нямаш ти съвест, Риате. Аз пристъпих към масичката, седнах в креслото, което ме очакваше и спокойно отвърнах: — С вас се налага да забравям за нея доста често, също както и за елементарното възпитание. — Както когато ме заключи в кантората? — насмешка, но като че ли най-вече над себе си. — Да. Проклятието беше изключително неприятно, сега мен все по-силно ме сковаваше хладно безразличие. Безразлично ми беше всичко — красотата на градината, подухващият ветрец, нощта, магистър Еллохар, дори факта, че се намирах тук… Но ми беше неприятно и студено. — Подло е, Дея — Еллохар скръсти ръце пред гърди, — ти прекрасно разбираше, че няма да ми е трудно да потисна проклятието. — Но е невъзможно да се потисне откатът — безразлично напомних аз. — Наясно съм. Ние помълчахме, след това, навеждайки се леко напред, Еллохар изведнъж попита: — Ти каза: „Използвах четири от осемте потока“, а ако беше използвала всичките осем? — Действието му щеше да продължава цяло денонощие — колко беше странно нищо да не чувстваш, абсолютно нищо… — Да? Хм… а ако се използва и онази формула на закрепителя? Аз се замислих. В моето състояние беше много леко да се размишлява, аз мислено разложих схемата на проклятието на съставните й части, пресметнах и определих потоците, и след няколко минути отвърнах: — Повече от четири денонощия. Еллохар се замисли, почуквайки с пръст по повърхността на масичката. Ако можех да съдя, той вече успешно беше потиснал проклятието, можех само да му завиждам. — Още един въпрос, следи от това проклятие, могат ли да се открият у… висш лорд? — Не — отвърнах веднага аз, а след това поясних — очите практически нямат влага, нереално е да се забележат други признаци, ако не знаеш какво да търсиш. — Ето каква била работата — с интерес ме погледнаха. — Кога ще ти се върнат емоциите? — Към изгрев слънце. Проблесна усмивката на Еллохар и практически веднага избухна синият пламък. 	 
 Това беше странно място — ярко осветление, белоснежни каменни стени с вставки оникс, което означаваше, че тук е безполезно да се произнасят проклятия и поръсени с алени капки кръв с тъмна сърцевина. Всъщност, за погледа ми беше достъпна само част от стената, да видя останалото не ми позволи Еллохар, удържайки ме за раменете, за да не мога да се обърна. — Аз помолих да не се престаравате! — прозвуча ядосаният глас на магистъра. — Вие помолихте, но… Изплашените оправдания Еллохар прекъсна с язвителното: — Вие нали знаете колко обичам, когато се игнорират молбите ми. Имате минута на разположение. Странно, на мен дори не ми беше любопитно какво именно се случваше там през тази минута. Просто стоях и равнодушно зяпах в стената. — Такава не ми харесваш — изведнъж произнесе Еллохар. — На мен самата ми е неприятно — безразлично отвърнах аз. Измина определеното от магистъра време и лорд-директорът на Школата за Изкуството на Смъртта ме обърна с лице към присъстващите. В ярко осветената каменна килия присъстваха шестима адепти на смъртта, двама лордове с нашивки на тайните служби и един гол до кръста, прикован към стената лорд от човешката аристокрация. Внезапно усетих ръцете на Еллохар на талията си, устните му, които се плъзнаха от слепоочието ми надолу, а след това чух дрезгавото: — Когато Тьер върви по някаква следа, от него е практически невъзможно да се избяга. Ето и тази отвратителна гадина не е могла. Погледни този лорд внимателно, Дея, именно той е предал сведенията с кого именно и къде ще се среща Тьер. Помниш ли таверната, пълна с умъртвия? Аз кимнах. — Имаш възможността да видиш този, който е виновен за гибелта на трийсет и осем абсолютно невинни граждани на империята. Въпроси? — Един. Вие още дълго ли ще дишате в ухото ми? Неприятно е. Мен бавно ме пуснаха. Стана ми по-леко и аз зададох втория си въпрос: — Вие ме доведохте тук просто, за да погледна в очите на „отвратителната гадина“, така ли? — Риате, ти ме плашиш — тихо си призна магистърът. — Откат — лаконично отвърнах аз. — Та защо? — Те пренесох? — Да. Забавно беше, как присъстващите местеха поглед от мен към магистъра и обратно, в такт с репликите ни, все едно следваха с очи подскачащо топче. — Проклета Бездна — измърмори магистърът. А след това към някой друг: — Кейсар, обясни й, аз с нея в такова състояние, не мога да разговарям. Порив на вятъра зад гърба ми — Еллохар се насочи към изхода. След него се понесе сдържан въпрос: — Доколко мога да бъда откровен? — Абсолютно — без да се обръща, отвърна директорът на Школата за Изкуството на Смъртта. — Риате има безрезервното ми доверие, както и това на лорд Тьер. Равнодушно добавих: — И именно за това разбира всичко последна и изключително благодарение на собствените си старания. Еллохар спря. Шумно въздъхна, обърна се и в изтезателната, а това беше именно такова място, прозвуча въпрос: — Какъв е проблемът, Дея? — Да ви направя ли пълен списък за причините за моето състояние или ще се задоволите със съкратения вариант? — безразлично попитах аз. И магистърът остана. Мрачно ме изгледа, след това кимна на този висок, тъмнокож полудроу, когото беше нарекъл Кейсар. — Госпожо Риате — започна той, правейки крачка към мен. Обръщайки се към лорда, аз замислено произнесох: — Дроу — след това добавих: — А колко на брой са любовниците? Тъмната кожа на нечистокръвния тъмен елф придоби сив оттенък и той, за мое учудване, все пак отговори: — Девет. — А-а-а — безстрастно проточих аз. — Заклинание за абсолютна истина. — Да — потвърди Кейсар. — Ще се въздържа от други лични въпроси — извини се адептката на Академията на Проклятията. — Ще ви бъда изключително признателен — не излъга полудроу. Не излъга, защото не можеше. Тук никой не можеше да лъже, освен, може би, Еллохар — в неговата кръв имаше огън, а всички останали се намирахме под въздействието на магията на Абсолютната истина. Но тези, които водеха разпита не се притесняваха от този факт, а колкото до разпитвания… Аз бавно, прекосявайки цялото помещение, се приближих до този, който безразлично висеше във веригите. Безучастно, безразлично и равнодушно. Колко познато… — Студено ли ви е? — директно попитах аз. Лордът ме обгърна с безстрастен поглед и отвърна: — Да. Мен също ме тресеше. Но в района на гърдите, студът се усещаше значително по-отчетливо. Затова, пристъпвайки плътно към прикования лорд, аз протегнах ръка, поставих длан на рамото му… — Неприятно — съобщи той. — На мен също — равнодушно отвърнах аз. Кожата на рамото беше прохладна. След това, докосвайки с неприязън затворника, аз наместих ръката си на гърдите му — тук кожата беше направо ледена. Едно предположение озари съзнанието ми и аз се протегнах към дрехите на окования лорд, по-точно, към панталоните, той нямаше нищо друго отгоре си. — Дея! — прозвуча гневният вик на Еллохар. — Да допуснем — меланхолично отвърнах аз. Коланът на панталоните на лорда се разкопчаваше трудно. — Дея, прекрати незабавно! — и думите бяха последвани от звук на стремително приближаващи се крачки. — Магистър, аз не съм ваша годеница, прекратете да се безпокоите за моя морален облик — думите се откъсваха с лекота от устата ми, аз практически не се замислях за значението им. Но репликата достигна целта си — Еллохар остана там, където го свари смисълът на казаното — приблизително на шест крачки от мен. Дръпнах по-силно колана с непослушни пръсти, но в момента, когато ми се отдаде да го разкопчая, започнах да действам доста по-предпазливо, стараейки се да не повредя това, което би могло да се намира върху него. И когато свалих широкото кожено изделие, намерих. — Лорд Еллохар, стига сте стоял като паметник на оскърбеното достойнство, ето го потвърждението на вашата догадка. Черна, едва забележима плесен се точеше по шева на халката на колана. И още преди да извадя увеличителния кристал, още преди лорд Кейсар да произнесе: „Спешно ни трябва проклятийник!“, аз вече знаех, че това е: — „Изстини“. Извадих кристала, разгледах черните спори и потвърдих: — Да. Осмо ниво, отсрочено действие, въздейства не само на емоциите, но и на общото физическо състояние. Блокира болката, глада, физиологичните потребности. Зад гърба ми се раздаде мрачен въпрос: — Време на действие с формулата на катализатора? Това беше по-сложно за пресмятане — действаха дванайсет потока. Обръщайки се, се приближих към масата, седнах, без да искам разрешение от никого. Преместих настрана протоколите от разпита, намерих чист лист. Двайсетина минути разгръщах формулата. Оказа се, че да се работи така е много леко, дори не бях подозирала, че отсъствието на емоции позволява така бързо да се намира решението и на най-сложните задачи. В крайна сметка, аз успях да дам практически точен отговор: — Времето на действие, имайки предвид и използването на катализатора — осем пълни денонощия. След това проклятието се налага отново. Цикълът, като минимум, се е повтарял два пъти. Тишина. Оглушителна такава, а след това, същият онзи полудроу, озвучи едно име: — Лорд Алсер. Пред очите ми светна картинка от недалечното минало — личните покои на императора, синеокият лорд, стиснал в ръката си моя пръстен. Изведнъж ми стана неприятно, просто некомфортно, заради някакво несъответствие. И аз, замислено взряна в начертаната формула, уверено казах: — Съмнявам се, че е той. Тишина, след това отново Кейсар: — Два пъти, с интервал от осем дни, лорд Алсер го вика за разпит. Вика го при себе си. Тук е невъзможно да бъде наложено проклятие… — Зная. Оникс — прекъснах аз обясненията. Приближи се магистърът, вгледа се заедно с мен в изписания лист и попита: — Защо си толкова уверена, че не е той? Аз си припомних тъмнокожия лорд с ярко сини очи и зловеща усмивка, демонстрираща горящия в устата му огън и не ми останаха никакви съмнения. — Прекалено голяма сила — ставайки, отвърнах на Еллохар. — Алсер не е свикнал да сдържа огъня си — да, аз сигурно никога нямаше да забравя огнената усмивка, — а при налагането на проклятията от тази група се изисква филигранно управление на потока магия. Що се отнася до „Изстини“, това правило трябва да се съблюдава много строго. Силен, особено огнен лорд, с подобна задача просто няма да се справи. И отново стана тихо. Толкова тихо, че ми се струваше, че чувам собственото си спокойно дишане, а след това прозвуча странното: — Да ме прощава Тьер. Избухна тъмно-син пламък. 	 
 Ревът на огъня беше оглушителен. Пламъкът бумтеше, след това ревна три пъти по-силно, и едва огнените езици угаснаха, се чу не по-малко оглушителен рев: — Еллохар, да те сръфа Бездната, дано, това е спалнята ми! На мен, отново обърната с гръб към събитията, ми беше някак все едно къде се намираме и чия е тази спалня, не предизвика любопитство дори фразата: — Три? Алсер, ти чак толкова ли се подценяваш? И раздразнено съскане: — Вън. Това не беше казано на нас, тъй като ние останахме, а някой си тръгна. Последва шумолене на плат и раздразненото: — За каква Бездна си домъкнал и човечката на Тьер? — Ама че работа, ти даже в гръб я позна — ехидно отбеляза магистърът. И мен ме обърнаха. Безразлично огледах оформената в златни тонове разкошна спалня, с внушително, по-голямо, отколкото това на Риан легло… Разхвърляно и изпомачкано. Около леглото в безпорядък се валяха детайли от облекло. Пред постелята стоеше самият лорд Алсер в тъмно-син, дълъг халат. — Тъмни — безразличието не означава липса на вежливост. — И на вас кошмарни, очарователна лейди Риате — през зъби изсъска лордът. Еллохар, зад гърба ми, измърмори нещо под нос и произнесе: — Бъди по-вежлив, моята прелест току що те спаси от обвинение в измяна, Алсер. И изражението на лицето на лорд моментално се измени. — Въпрос, Алсер: Кой е присъствал при разпита на Браос? 	 
 Кратко объркване и неуверен отговор: — Брат ми. Не зная какво беше в този момент изражението на магистъра, но Алсер побърза да уточни: — Това е дело от държавно значение, Еллохар, нивото е такова, че се допускат само най-близките. Естествено, никой страничен не е присъствал на разпита. Без да приема поясненията му, магистърът зададе само един въпрос: — Къде е той? Алсер изхъмка, неодобрително поклати глава и произнесе: — Това е безумие, Еллохар. Бълнуване на някой безумец. Освен това, ти няма да можеш да се пренесеш в Харван, това е родов замък, само магията на рода… Избухна тъмно-син пламък. На мен ми беше все едно какъв именно е оттенъка му, въпреки, че съвсем точно си спомнях, че пламъкът на Еллохар е небесно-син. И докато на мен ми беше безразлично, цветът на огъня накара Алсер да се възмути: — Ама за каква Бездна, Еллохар?! Та това е… това е… Когато огънят ни обгърна, Еллохар отново ме притисна към себе си и аз чух замисленото му: — Кажи, а според теб, по-малките братя мечтаят ли да заемат положението на наследник на рода? — С какво е свързан въпроса? — безразлично попитах аз, гледайки лорд Алсер, който се пренасяше заедно с нас. — Тесме няма семейство, неговата най-голяма любов са Смъртоносните проклятия, няма с какво да го заплашват, но те са намерили онова, което Тесме е оценил по-високо от собствената си съвест и чест, това, което е загубил — Еллохар се усмихна горчиво, — единствената му слабост се оказало желанието да си възвърне магията. И те използвали този коз. А с какво ли са могли да съблазнят Вел Алсер? И аз бях принудена да призная, че по всяка вероятност, лорд Еллохар е прав. Алсер беше стигнал до същите изводи: — Може и да е така — гласът му на фона на усилващия се рев на пламъка, звучеше глухо. — Северната кула, четвъртото надземно ниво — и веднага ехидно добави: — Впрочем, щом ти с такъв успех използваш магията на рода ми, можеш де ни пренесеш веднага на второто подземно. — Без проблем — насмешливо се отзова магистърът. Съдейки по изражението на лорд Алсер, фактът, че Еллохар използваше личната Алсерова магия, го вбесяваше значително повече от възможното предателство на собствения му брат. — Въпрос — внезапно изръмжа лордът, — преди две години, в градската ми къща, моята любовница… — Не е за пред Дея — прекъсна го по средата на думата магистърът. Но окото на лорда конвулсивно затрепери, ръцете му се свиха в юмруци, от устата заизлиза пушек… — Ти така или иначе си завъди друга — примирително-подигравателно, — дори три. Така че, дай да оставим миналото в миналото. — Ти… — Алсер, не пред Дея — този път беше казано с леден тон. На лорда му подейства, на мен обаче ми беше все едно, което и побързах да съобщя: — Продължавайте, лично на мен ми е безразлично кой на кого е откраднал любовницата. И двамата премълчаха. След това Алсер предпазливо се поинтересува: — Какво й има? Тъй като на мен ми беше индиферентно дали питаха мен или не, взех, че отговорих: — Последици от отката на проклятието „Хлад“. Това е четвърто ниво. Нещо подобно, но от осмо ниво, а именно проклятието „Изстини“ се предполага че е използвал вашият брат върху разпитваната „отвратителна гадина“. — Откат от проклятие? — учуди се потресеният Алсер. — Да. Принудителна мярка в условията на… Еллохар не ми позволи да се доизкажа, просто покривайки устата ми с длан. На изумения погледна Алсер, той отвърна: — Дреболии, да ти кажа честно — а към мен раздразнено: — Дея, радост моя, млъкни, бъди така любезна. Аз безразлично свих рамене. Дланта се махна от устата ми. — Както кажете, магистър — без грам емоция произнесох аз. — Но си помислих, че на лорд Алсер ще му е интересно да узнае, че си повишавате квалификацията и сега предпочитате чуждите годеници, а не само любовниците. Тих стон зад гърба ми. Пошла и подла усмивчица от Алсер и тихото му: — И кой би могъл да предположи… — Откат от проклятие — изсъска Еллохар, — просто откат от проклятие! — Така ли? — безучастно се поинтересувах аз. — Тогава престанете постоянно да ме пипате. Неприятно е. В следващия миг мен стремително ме завъртяха, магистърът се склони към лицето ми и изръмжа: — Да премина ли към по-приятни действия, прелест моя? Свивайки рамене, сухо отвърнах: — На мен в този момент ми е все тая, разбира се, но ще ви прокълна. — Какво? — Изключително от любов към науката — и учудено осъзнах, че любовта към науката беше останала, странно… Лорд Еллохар рязко издиша, задържа си дъха, явно опитвайки да се успокои, след това, почти умолително произнесе: — Никога… Никога повече не използвай това проклятие, Дея! Състоянието на абсолютно равнодушие явно не можеше да съществува заедно с навика ми да си мълча, и аз отвърнах: — Никога… Никога повече не стоварвайте върху раменете ми тежката отговорност за вашите чувства, магистър Еллохар. На мен, първо, ми е неприятно, и второ — ще ви прокълна. В този миг краката ми усетиха твърда повърхност, а огънят започна стремително да гасне. — Колко ви е трудно на вас… — подигравайки се, измърмори лорд Алсер. Игнорирайки присъствието му, Еллохар, едва сдържайки се, изсъска: — Риате… — Притискате ме с авторитета си, магистър — констатирах аз. — О-о-о, започвам да разбирам симпатиите на Тьер — насмешливо ни уведоми Алсер. На мен ми беше абсолютно безразлично дали той ги разбра или не, изкривеното от злоба лице на лорд Еллохар също не ме притесняваше. Вълнуваше ме не що друго: — Защо тук присъства такъв силен трупен мирис?! Магистърът откъсна поглед от мен и се огледа. Отчетливо помнех, че обонянието му е прекрасно — нали беше успял да улови моята миризма в къщата на Тоби, а там се разнасяха и аромати на подправки и вино. — Това е сяра — след миг възвести той. Сяра. Това вече беше от областта на тъмната магия, при това от най-сложната й част — Тъмното изкуство, затова аз стоях и безразлично размишлявах над самия термин „Тъмно изкуство“. И ето какво беше интересно — обучение в тази област на забранените знания преминаваха всички лордове на Тъмната империя, званието „магистър“ достигаха единици, но лорд Риан Тьер беше сред тях… Дори Еллохар беше магистър в друга област на магията, доколкото ми беше известно. — Магистър, а къде е Риан? — след кратък размисъл попитах аз. — Зает е — последва сух отговор. — Интересно, с какво? — язвително се поинтересува Алсер. Никой не му отговори. Аз не знаех, Еллохар беше зает да стои със затворени очи. Реших да не преча и се огледах — намирахме се в подземие. Отново. Тук цареше полумрак, а източник на слабото осветление беше самотен сферичен пулсар, който от време на време потъмняваше, но неизменно се връщаше към задължението си да осветява даденото подземие, доста голямо по площ. Веднага забелязах два странни факта — тук отдавна не бяха чистили и всички паяци бяха умъртвия. Бях сигурна, че не греша, тъй като оченцата на многокраките блестяха като червени огънчета. Отвсякъде. И това, за което нямаше място за съмнение, беше, че се готвят да нападнат. — Духът-хранител няма да може да се намеси — оказа се, че Алсер също стои със затворени очи. — Няма да е необходимо, почти го разплетох — отвърна Еллохар. — Това е невъзможно — лордът криво се усмихна, — всъщност, да, ти може и да успееш. — В тази фраза звучи повече ненавист, отколкото признание на заслугите — не си замълчах аз. Еллохар се разсмя и почти веднага съобщи: — Готово, те са мои. Червенооките бавно запълзяха към средата на своите паяжини, които се спускаха от тавана като парчета платно. — Вие некромант ли сте? — поинтересувах се аз. Магистърът се наведе към мен и ме уведоми с неприязън: — Аз съм магистър на Смъртта, прелест моя, това е моята стихия. Мен в този момент ме заинтересува нещо друго: — И затова се налага да ми дишате в лицето? Сините очи се присвиха, последва въпрос: — Неприятно ли е? — Да — равнодушен отговор. Срязаха ме не по-малко равнодушно: — Ще потърпиш. Безразлично гледайки Еллохар, все пак си позволих да се поинтересувам: — Вие именно това ли казвахте на всяка вещица? Отговор не последва, някой скърцаше със зъби, а откъм Алсер се дочу: — Каква страшна жена! Еллохар, откажи се от тази идея, да превзема крепости е прерогатив на Тьер. — Именно — потвърдих аз. Магистърът се изправи, взирайки се в мен с едва сдържан гняв. — Убийствен поглед — отново моят глас, — но не действа. Вдишване, издишване и подчертано спокойно: 
 — Кога там трябваше да отмине действието на отката? — На зазоряване — равнодушно го осведомих аз. — Ние ще посрещнем този изгрев заедно, Дея. — Заплашвате ли ме? — Гарантирам ти! Свивайки рамене, аз кимнах, а след това се роди поредния въпрос: — Ама вие какво, нямате ли с кого другиго да посрещате изгревите? Еллохар рязко се обърна и се насочи към очертаната в стената каменна врата. Паяците проследиха с очи всяка негова крачка, а ние с лорда го последвахме. Тогава под крака ми нещо издаде противно скърцане. Наведох се, вдигнах гривната и я повъртях в ръце, разглеждайки я. — Какво е това? — попита магистърът. — Гривна — безжизнено се отзовах аз. — Зарежи я и ела насам! Разглеждайки повторно предмета, меланхолично попитах: — А можете ли да ми светнете. Не мога да прочета надписа. Еллохар не отговори, лорд Алсер, приближавайки се, ми протегна плоска сребърна кутийка, а когато я взех, посъветва: — Отместете капачето. Отместих го. Мъничко слънчице, не по-голямо от мънисто се изтъркаля от устройството и освети всичко наоколо с ярка, почти ослепителна светлина. — Удивително — прошепнах аз. — Приемете го като подарък от мен — каза Алсер, и заобикаляйки ме, тръгна към Еллохар. — Благодаря — разглеждайки гривната, отвърнах аз. След това замислено съобщих на спътниците си резултатите от огледа: — Гривната на Логер. — Какво — не разбра магистърът. — Това е гривната на моят съкурсник Логер — повторих аз. — Уверена ли си? — В Академията на Проклятията се връчват гривни, на които е гравирано името на собственика. Тук ясно се чете името на Логер. Небрежно оглеждайки роклята, в която ме бяха напъхали дамите от семейство Найтес, открих единственото джобче, замаскирано в една от многобройните елегантни гънки на полата. Напъхах вътре гривната, а сребърната кутийка с питомното слънчице, продължавах да държа на дланта си. — Затворете обратно капачето — посъветва Алсер. Беше достатъчно едно докосване, ослепителното мънисто се плъзна обратно в кутийката и в помещението отново стана сумрачно. Няколко секунди свиквах с полумрака, а след това се насочих към Еллохар. Каменната врата се отвори със страшно скърцане. С отвратително, просто. Вонята, която толкова напомняше мириса на тлен, се опитваше да ни повали на пода, плесенясалите стъпала изглеждаха опасни и хлъзгави. — Дай ръка — заповяда магистъра. — В състояние съм да сляза — равнодушно отвърнах аз, стискайки сребърната кутийка в ръка. Оказа се, че кутийката е топла, дори не ми се искаше да я прибирам в джоба. — Мила — пресипнало, без дори да се опитва да скрие яда си, изсъска Еллохар. — Абсолютно неподходящ за състоянието ми термин. — Дея! Хвърлих му равнодушен поглед и отвърнах: — Вървете напред, магистър, аз ще ви следвам. Подхилващият се Алсер, предпазливо се поинтересува: — Боиш ли се от него? Погледът ми се премести върху лицето на лорда, след което, разбира се, безразлично, отвърнах: — Вие не влизате във втория ми кръг, коригирайте формата на обръщение. Объркано се взряха в мен, след което Алсер се поправи: — Опасявате ли се от лорд Еллохар, лейди Риате? — Не — абсолютно честен отговор. — Моето предложение е свързано изключително и само със съображения за безопасност — ако ще нападат, ще нападнат него, ние ще имаме шанс да се спасим. След като приключих с обяснението, отново се обърнах към Еллохар. — Никой няма да напада! — изсъска той. — А аз така се надявах. Би било приятно — аз безразлично свих рамене. Магистърът не слезе — магистърът литна по стълбите надолу, едва сдържайки гнева си. Ние с лорд Алсер слязохме много по-бавно, но и това не ме вълнуваше. Докато стигнем до долния етаж, Еллохар вече беше разчупил защитата на поредната врата и решително прекрачи в отворилия се ярко осветен проход. Влизайки след него, ние чухме язвителното: — Тъмни дни, Веламар Алсер! Спирайки на крачка от вратата, аз вежливо поздравих високия светлокос и тъмнокож лорд, двамата братя си приличаха като две капки вода. Моето „кошмарни“ прозвуча почти подигравателно, като се имаше пред вид, че този индивид беше облечен само с къси червени панталони и червена панделка в косите. Панделката беше вързана на симпатична фльонга. Лордът с фльонгата стъписано зяпна нашата компания, но да си призная, ние действително бяхме достойни за вниманието му — лорд Еллохар в черната униформа на преподавател на Смъртта, аз във вечерна рокля и с висока прическа и лорд Алсер — само по халат на голо. Преодолявайки удивлението си, лорд Веламар се обърна, кой знае защо, към мен с думите: — Извинете, ние не сме представени. — Те нямат съвест — равнодушно му обясних аз. — Да-да — объркано потвърди лорд Вел. — Така че… мога ли да чуя името ви? — Защо ви е? — реших да попитам аз. Не че не желаех да отговоря, просто не виждах никакъв смисъл в това. Погледът на лорда се измени, и навеждайки се леко напред, той развълнувано попита: — Вие под проклятие ли сте? — Откат — не излъгах аз. Лорд Еллохар рязко издиша при думите ми. Алсер, пък, мрачно произнесе: — Всъщност, по повод проклятията… Вел, постарай се да отговориш на един такъв въпрос: Ти налагал ли си проклятие на разпитвания лорд Браос? На лицето на лорд Веламар се появи искрено изумление, след което той попита: — Какво? Алар, ти за какво говориш? Алсер и Еллохар се спогледаха. — Какво проклятие? — продължи Веламар и панделката му смешно подскачаше. — Аз водех протокола на разпита, Алар, нищо повече! Повтаряйки маневрата със споглеждането, магистърът мрачно произнесе: — Той не лъже. Аз бих почувствал. — Аз ти казах, че това е безумие — Алсер се усмихна. Веламар разпери ръце, като че ли, за да потвърди пълната си непричастност, и попита: — А какво се е случило? Магистърът стоеше мълчаливо, само демонстративно скръстените на гърдите му ръце, издаваха недоумението му. Алсер пък направо гледаше Еллохар с подигравателна усмивчица, а само аз не разбирах едно нещо: — Тоест, вие заявявате, че не сте замесен в историята с прокълването на разпитвания? Лорд Вел премести погледа си върху мен и с усмивка отвърна: — Абсолютно. Равнодушно свивайки рамене, аз отбелязах: — Ето това вече, наистина е безумно — и все така безжизнено, добавих: — Вие лъжете, лорд Алсер. При това, нагло. Не знам дали ми се стори или не, но очите на Веламар светнаха със син пламък. И все пак лордът продължаваше да е учтив и безупречен, когато произнесе: — Извинете? — За какво? — уточних аз. — За това че излъгахте? Вие не се опитахте да излъжете мен. Сините очи се присвиха, но лордът продължи да разговаря все така безукорно вежливо, само дето сега тази вежливост придоби оттенък на ледено пренебрежение: — Извинете лейди… ем-м-м… Еллохар, бъдете така любезен да ми представите своята спътница. Заслужаваше си да се отбележи, че лорд Алар Алсер и магистърът се обръщаха един към друг на „ти“, а младшият лорд използваше тактичното „ви“. Интересно. — И? — напомни за молбата си Веламар и скръсти ръце на голите си гърди. Само че, Еллохар не бързаше да изпълни искането, и обръщайки се към мен, тихичко попита: — Какво те смущава, Дея? Няколко секунди просто се взирах в магистъра, а след това се поинтересувах: — Шегувате ли се? Тихо ръмжене и раздразненото: — Аз питам, прелест моя, какво те удивлява? — Въпросът ви — равнодушно отвърнах аз. — Не мога да разбера защо ми го задавате, като имаме предвид, намерената в това подземие гривна на адепта на Академията на Проклятията, който, отгоре на всичкото, неотдавна беше отвлечен и държан в плен. Но в този случай не е толкова важно предполагаемото присъствие на Логер тук, колкото връзката между използването на проклятие — адепт на Академията на Проклятията. Само аз ли я виждам? Намекът ми достигна целта си, лорд Еллохар го осъзна и изсъска: — Връзката си е връзка, но той не лъже, аз бих почувствал. Ако не бях под действието на отката, може би съмненията щяха да надделеят, но сега: — Юрао ви излъга. Какво би могло да попречи на лорд Веламар да използва същия похват? — логично възразих аз. Вдишване, издишване и Еллохар с раздразнение отвърна: — Аз знаех, че остроухият лъже! — Сигурен ли сте? — на мен ми беше все едно, просто имаше една подробност: — Вие знаехте, че той лъже, тъй като бяхте усетили миризмата ми. А сега, спомнете си още веднъж ситуацията и си задайте въпроса: Вие усетихте ли именно лъжата му? Спомнете си. И тези знания, които му предоставихте, също ги имайте предвид. Еллохар се замисли, а след това бавно се обърна към Веламар. И ето сега, аз наистина видях какво значи убийствен поглед. След това прозвуча заплашителното: — В лабораториите на Школата на Смъртта проговарят и немите. И аз никога повече няма да сбъркам и да позволя да се провеждат разпити извън стените на моята школа. Лорд Веламар изслуша всичко това с непробиваемо спокойствие, горчиво се усмихна и се обърна към брат си: — И ти ще допуснеш такова нещо? Алсер се смути, кой знае защо, хвърли поглед към мен, а след това, бавно, като че ли с труд произнасяйки всяка дума, обеща: — Аз ще изясня всичко сам, но… Еллохар не повдига обвинения без причина, Вел… И тази гривна… — Забавно — прекъсна го Веламар. — Тоест, заради думите на някакво откачено девойче… Този път магистърът не му даде да се доизкаже — светкавично движение и сграбченият за шията Веламар захърка, а Еллохар с ледено спокойствие произнесе: — Не смей. След това го пусна с такъв вид, като че ли беше докоснал нещо мръсно. Потривайки шията си, Веламар се отдръпна на няколко крачки, след това взе, че заобиколи дори бюрото, като че ли го остави като препятствие между себе си и магистъра и изведнъж изсъска: — Прекалено много си позволявате, Еллохар! В следващият миг настъпи тъмнина. Тъй като до преди миг, помещението беше осветено доста ярко, горяха цели седем магически светилника, то абсолютният мрак беше неприятен, въпреки, че не предизвикваше у мен страх. — Веламар Алсер, неочаквано и глупаво — насмешливо, и в същото време някак заплашително, проточи магистърът. — Вел, глупаво е да се съпротивляваш, и сам го разбираш — добави и самият Алсер. Аз стоях мълчешком, въпреки, че нещо ме беше накарало да застана нащрек… Тъмнина, добре, но въпросът беше: „Защо?“. Защо да гаси светлината там, където мракът ще е пречка единствено за мен, въпреки, че какво бих могла да противопоставя аз на един огнен лорд на Тъмната империя? Нищо. А самите лордове прекрасно виждат в тъмното, което определено не е тайна за Веламар… но в следващият миг, аз отчетливо осъзнах защо! — Ангое такеа… — Даррен, светлина! — викът ми беше по-силен от произнасяното проклятие, но това не можеше да помогне. — Нужна е светлина! И си спомних! Щракване на кутийката с питомното слънчице, рев на призования от магистъра пламък и светлината на двайсет пулсара, запалени едновременно от Алсер. За миг се освети цялото пространство! В следващият миг се раздаде страшния, пълен с отчаяние и болка крясък на лорд Веламар… А аз, съвършено равнодушно, цитирах информацията от днешната лекция по Смъртоносни проклятия: — Проклятие от седмо ниво „Светлина“. Проклятие за слепота. Задължително условие при налагането му — абсолютен мрак. Нарушаването на даденото условие води до необратими последици за проклинащия — абсолютен рикошет. Напълно слепият лорд Веламар, ръмжейки и стенейки, раздирайки собствените си очи едва ли не до кръв, се свлече по стената на пода. Еллохар и Алсер потресено гледаха не него — мен. — Проклятието „Светлина“ точно днес го взехме — равнодушно обясних аз. — Накарайте Веламар да спре, така ще се обезобрази. Не ми отговориха и никой не предприе каквито и да било действия, лорд Вел сам спря, а след това глухо и с ненавист изсъска: — Вещица! — Не — честно отвърнах аз и престанах да му обръщам внимание. Заинтересува ме нещо друго — защо му беше да използва „Светлина“? защо? И двамата лордове щяха да успеят да го потиснат. Аз — не, едва ли Алсер или магистър Еллохар притежаваха нужните знания в областта на заклинанията за противодействие, но не аз бях причината за използването на това проклятие. И въпросът „защо?“ продължаваше да е на дневен ред. За да избяга? Възможно, но за какво му бяха необходими такива мерки, би могъл да използва което и да е друго проклятие. Но Веламар беше избрал проклятието за слепота. Защо? Изводът, всъщност, се налагаше от само себе си — искал е нещо да скрие. Но какво? И защо той стоеше зад бюрото, и откатът не го настигна някъде около вратата, или например до тайния проход, който вече се беше отворил в противоположната от вратата стена? Магистър, вие не бихте ли могъл да преместите лорд Веламар? — заинтересовано разглеждайки каменния зид, попитах аз. Но вместо да изпълни молбата ми, Еллохар властно заповяда: — Не смей да се доближаваш да стената. — И да мърдаш — добави Алсер. — Тя е човечка — изсъска Еллохар. — Чистокръвна. — А-а-а — дълбокомислено проточи лордът, — тогава можеш. — Да се движиш, но не и да се приближаваш до стената — уточни магистърът. Меланхолично попитах: — Магия? И двамата лордове кимнаха. Свих рамене, отидох до бюрото и седнах на стола, безразлична както към застиналия до стената Веламар, така и към двамата лордове, които сега активно разплитаха поредното породено от Тъмното изкуство заклинание. Погледът ми се плъзна по бюрото и се натъкна на дебела омачкана тетрадка. — Магистър, а… — На бюрото няма нищо опасно — Еллохар ме разбра с една дума. Взимайки тетрадката, аз я отворих на първата страница и с интерес се вгледах в невероятните по значението си думи: „Смъртта е само начало“. А след това всичко беше зашифровано в редове, редове и редове с неясно съдържание. — Дея — Еллохар, който очевидно вече се беше справил с това, което не им даваше възможност да се движат, се приближи, навеждайки се над мен и разтревожено попита: — Ти как си? — Мен ме интересува стената — прелиствайки тетрадката, отвърнах аз. — Той не случайно се стремеше към нея. — Да вървим — рязко и злобно изкомандва Еллохар. Когато се приближихме до стената, лорд Веламар вече го нямаше там — беше отпълзял към вратата и явно именно там го беше настигнал брат му. Сега близнакът на лорд Алар седеше окован със сините пръти на родовата си магия. Стената я гледахме дълго — аз, просто с интерес, магистърът, чертаейки нещо по нея със значително удължилия се нокът на показалеца на дясната си ръка. Нямах представа какво рисуваше, но когато свърши, стената частично се разруши, откривайки две ниши. В първата се намираше труп на човешки маг, потопен в стазис за да се съхрани, а във втората — мъничък черен камък. — „Смъртта е само начало“ — цитирах аз. — Интересно, кой живее в камъчето? — Никога пред живота си не съм чакал изгрева така, както сега — съобщи магистърът. Приближи се Алсер, няколко секунди се взира в намерената скришница, а след това произнесе: — Не си струва сега да се активира. — Да — отзова се Еллохар, — аз също подозирам, че умъртвията не ги е омагьосвал Вел. А беше направено много качествено. Слушайки репликите им, се спомних, че в академията, за да общуваме безопасно с духовете, нас ни бяха натирили буквално в отвъдния свят. Значи опасенията на лордовете бяха обосновани. Всъщност, съвсем бях забравила: — Сутринта трябва да ставам рано. Ръката на Еллохар нагло обви кръста ми и самият той, не по-малко нагло заяви: — Часът на разплатата е близък, Риате. — До изгрев слънце има още четири часа — отбеляза Алсер и добави: — Еллохар, а може ли и аз да присъствам? — Третият е излишен — загадъчно отвърна магистърът. — Ще ви прокълна — използвах аз вече омръзналата и на двама ни заплаха. Престанаха да ме прегръщат. 	 
 Откатът от проклятието се оказа ужасно неприятно нещо — заливаше ме на вълни, ту се усилваше, ту отслабваше. Аз седях в кабинета на магистър Еллохар, взирайки се в огъня в камината. Пламъците бяха червеникави и топли, харесваше ми да ги гледам. — Дея, седни на креслото — заповяда върналият се магистър. — Тук е топло, приятно — отвърнах аз, обхващайки коленете си с ръце. Еллохар се замисли, а след това седна до мен. Прегърна ме през раменете. — Не ви ли омръзна? — равнодушно попитах аз. — Харесва ми да те докосвам — последва замислено. — На мен ми е неприятно — за пореден път го уведомих аз. Избухна син пламък. Когато се оказах седнала пред друга, много по-древна и голяма камина, на мен все още ми беше безразлично. — Желателно е да поспиш — посъветва ме Еллохар, взимайки ме на ръце. — Състоянието ми не предразполага към сън — съобщих аз. Зад прозореца виеше вятър, запращайки купища пясък към самотно стоящата кула. — Пустинята на Нахесс? — попитах аз. — Ще се поразходим ли? — въпрос със затаена надежда. — Пуснете ме — сложи ме да стъпя. — Да вървим. 	 
 Вятърът биеше в лицето, сгряваше кожата, развяваше косите и подмяташе тъканта на роклята. Топъл вятър, с нотки на едва доловим вкус на морска вода… Удивително усещане. И ми се искаше да разперя ръце и да литна, отдала се на воя на вятъра… И да летя над пясъците, над огромните нахесси, над древните развалини на някога величествени замъци… Просто да летя… — Ти се усмихваш — отбеляза магистър Еллохар. — Удивително място — аз все пак се осмелих и разперих ръце срещу поредния порив на вятъра. — Харесва ли ти? — предпазливо ме попитаха. — Много… Пясъкът под краката ми завибрира, принуждавайки ме да се вкопча в Еллохар, за да се задържа на крака, но не усещах и капка страх, дори когато осъзнах, че нас ни беше вдигнал огромен черен бръмбар с размерите на кораб и сега ни носеше по пясъците на пустинята. — Нахесс — потвърди магистърът. — Той ми се подчинява. Еллохар ме заобиколи и сега стоеше зад гърба ми, придържайки ме внимателно. А аз се носех в просторите на най-смъртоносната пустиня на Световете на Хаоса. Но не чувствах съвършено никакъв страх, само все по-нарастващо и завладяващо усещане за полет. — По-бързо? — предложи магистърът. — Да-а-а — издишах аз. И ние практически полетяхме, носейки се по дюните, ту възнасяйки се нагоре, ту падайки, за да се възнесем отново и да посрещнем вятъра… Чист, незамътен възторг — никога не бях изпитвала нищо подобно! И изведнъж еуфорията изчезна. Прекъсна като мелодия на най-високата си нота, заливайки ме с вълни на осъзнаване и срам, на смущение и вина. Аз трепнах, моментално осъзнала, че Еллохар практически ме прегръща, притискайки ме към себе си, че нахессът се носи към поредната пропаст, а аз… аз… какви само не бях ги свършила тази нощ, включително разсъбличането на затворника! Аз… — Не му беше точно сега времето — печално отбеляза магистърът. — Хайде стига, да приключваме с това развлечение и да преминаваме към следващото. Избухна син пламък. 	 
 Това, че се озовах в просторна гостна, неясно къде, не беше най-големият проблем в живота ми. Но да се взирам в нагло хилещия се магистър Еллохар, който удобно се беше разположил срещу мен, това, да, това наистина беше огромна и тъмна Бездна. — Дея, ти се изчервяваш — коварно ми съобщи той. — А сега пребледняваш… А-а-а, отново бузките порозовяха. Срам те е, нали? Потиснато мълчах. — А на мен ми е толкова приятно! — заяви магистърът. Аз скрих лице в шепите си. — М-м-м — подигравайки се, проточиха някои, — никога няма да забравя момента, когато ти дърпаше до скъсване колана на Браос… Аз изстенах. — Зрелището беше потресаващо — продължи да се гаври лорд Еллохар. — А за следващите ти действия дори не ми се говори… — Стига, моля ви — изстенах аз. — Аз току що започнах — с леден тон ми отвърнаха и ехидно добавиха: — Но наистина незабравим беше моментът, когато започна да го опипваш, прелест моя. Само като си спомнех, че аз… пред очите на всички… О, Бездна! О, проклета Бездна! Какъв срам! Толкова се срамувах от всичко… И Веламар, и това, което бях наговорила пред лорд Алсер… Какво щяха да си помислят за мен… И Риан щеше да разбере всичко, което се беше случило! О, Бездна! — Слушай, ама на мен изобщо не ми е толкова приятно, колкото си мечтаех, че ще ми бъде — изведнъж произнесе Еллохар. — На теб даже не мога нормално да ти отмъстя, Риате. Аз изхлипах. Магистърът стана от креслото, приближи се, седна до мен. Няколко минути просто седяхме така, а след това Еллохар каза: — Стига толкова, нищо особено страшно не се е случило. Аз изхлипах още по-силно и осъзнах, че понякога съжалението наистина е нещо непоносимо. — Дея — магистърът предпазливо ме погали по гърба, — хайде да минем без сълзи, а? Сълзите потекоха като река. — Дея, мила — изстена Еллохар. — Дея… О, Бездна, само не трябва сега да почне да ме съжалява, защото ще започна да рева на глас. — Дея, хайде да погледнем ситуацията от друг ъгъл — с престорено весел глас, изведнъж произнесе магистърът. Аз си припомних разговора му с Тесме, и стараейки се да не хлипам, все пак попитах: — И на мен ли ще ми съобщите за демографската криза на морските вещици?! — Какво? — стъписа се лорд Еллохар. Поглеждайки го косо, си помислих, че няма да ми е излишна още една носна кърпичка, но магистърът, явно не разполагаше с такава. — А може ли… кърпичка? — прошепнах аз и изведнъж ехидно добавих: — Мога, разбира се, да се опитам да си намотая сополите на юмрука, но едва ли ще ми се получи. — Ти все още ли си под действието на отката? — подозрително полюбопитства магистърът, но ми протегна кърпичка. И докато аз старателно триех очите и носа си, той се досети: — А-а-а, ти имаш предвид Тесме? Мълчешком кимнах. — Знаеш ли, може и да те си стори странно, но аз имам подозрението, че той е бил под въздействието на проклятие, когато се е съгласил да проведе ритуала и да принесе в жертва Салмея. Разбираш ли, Тесме, той… да кажем така, има строги принципи, дори когато става дума за възвръщането на магията — ако това е била неговата цел, той би се занимавал с това цял живот, а така… Имаше нещо общо между твоето поведение снощи и неговото собствено в спомените, които прегледах. Преставайки да хлипам, аз се замислих за Тесме, спомних си собствените си усещания… Жалостта в този момент отсъстваше напълно, а интересът към науката никъде не беше отишъл, дори затъмняваше всички останали желания. — Трябва да кажем на магистър Тесме — аз подскочих, — задължително. — А какъв е смисълът? — демонстративно мързеливо се поинтересува Еллохар. — Вие не разбирате — аз стремително се обърнах към магистъра, — не всички се отнасят към собствените си грешки с вашето безразличие, граничещо с абсолютен непукизъм. Мен ме гложди това, което стана тази нощ, а магистър Тесме го разкъсва чувството за вина, разбирате ли? — Кой съм аз, че да го разбера — без да крие сарказма си, произнесе Еллохар. Смущавайки се, тихо казах: — Аз не исках да ви оскърбя. — Да-да — иронията му се лееше от всички пори, — нито веднъж, аз го забелязах… нощес. Стремително изчервявайки се, аз изведнъж разбрах, че няма повече да мълча: — Знаете ли какво, магистър… — Какво? — доверително се поинтересува той. — Вие… вие… Вие трябва да ме върнете в академията! Облягайки се назад на доста твърдия диван, Еллохар сключи пръсти на тила си, протегна крака и нагло отвърна: — Не. Изумена от поведението му, аз все пак попитах: — Присмивате ли ми се? — Да — последва невъзмутимият отговор. Аз стоях и мълчах, стискайки кърпичката, и без да скривам възмущението си, се взирах в Еллохар. — Ще ме прокълнеш ли? — лениво се осведоми той. — Вие просто си го просите! — извиках, потресена от заявлението му. — Е, добре — нагло се съгласи Еллохар. — Започвай. Може с проклятието Вечна страст — хитро ухилване и коварното: — Десето ниво. Стремително пребледнявайки, аз си мислех само за едно: Как го беше разбрал?! Как? Хитра усмивка се плъзна по устните му в отговор на изплашения ми поглед, след това Еллохар благоволи да поясни: — Брая Ардан, помниш ли една такава? Предшественицата на Верис — да, незабравима лейди-куратор беше. — Ръката на Смъртта — ехидно продължи да ми намеква Еллохар. Мълчаливо продължих да го гледам. Все същата, но вече значително по-нагла усмивка и проникновеното: — Аз зная всичко за теб, Дея. Не абсолютно, толкова далеч Брая не беше навлязла, но от момента, в който си пристигнала в Ардам — всичко. Аз не бях в състояние да стоя права дори минута повече — краката просто не ме държаха, и пристъпвайки обратно, аз уморено се свлякох на дивана. Нямах думи, а дори и да исках да кажа нещо, то не бих успяла — гърлото ми спазматично се беше свило. — Честно казано, моята неприязън към Мерос се крие във видяното — все така лениво, леко разтягайки думите, произнесе Еллохар. А аз не можех да повярвам. Просто не бях в състояние да го приема, и имаше защо. — Вие… лъжете — да, може и да не бях напълно уверена, но беше по-лесно да се съмнявам, отколкото да повярвам, — лейди Брая не видя нищо, тя задаваше въпроси, тя… — Тя — да — Еллохар се протегна с цяло тяло. — а на мен, например, ми е известно, че още в първи курс си взела дейно и непосредствено участие в прикриването на престъпление, а именно — на убийство… Аз престанах да дишам! Удар на сърцето… втори… трети и аз зададох предпазлив въпрос: — Прикриване? Внимателен поглед и насмешливото: — Не ме плаши, Риате. Аз не го плашех, аз осъзнах друго — че, Еллохар, меко казано, не си признава всичко. Направо нищо не си казва. Ако той наистина беше прегледал моите спомени, той щеше да знае за това убийство малко повече… Значи, спомените не бяха мои. И оставаше само… — Ако вие — аз скочих, скръстих ръце пред гърдите си и сега го гледах право в очите, — сте причинил някаква вреда на Тоби… — Не е зле — прекъсна ме Еллохар. — Тоест, догадката ми е вярна, вие сте използвал „Ръката на Смъртта“ върху Тоби? — чувствах как от гърлото ми се откъсва крясък. След това осъзнах и друго, тъй като: — Тоби не знае за проклятието… — предположение, озарение и пореден въпрос: — Елфийката Ллалие също ли вие я разпитвахте? Еллохар придоби леко… разстроен вид. Стоманено-сините очи мрачно ме изучаваха от глава до пети, след това магистърът благоволи да каже: — Дея, ти си чудовище. — Аз?! — уточних аз напълно стъписана. — Ти — хладен, почти отчаян глас. — Не може да си чак толкова безупречна, Дея… Мълчаливо се взирах в магистъра, той с нескривана тъга ми се усмихна и изведнъж започна да говори: — Ти си прекалено добра за мен, дребосъче. Прекалено правилна, прекалено добра, прекалено… безупречна… — тих стон, — ти така ми напомняш за мама… Моята майка. Знаеш ли — почти изръмжа той пред стиснатите си зъби, но се сдържа и продължи, — В Световете на Хаоса има толкова малко светлина… При нас не е прието да съчувстваш, жалостта е най-страшното от оскърбленията, а грижата за по-слабия — повод за смях… В моя свят съществува само Силата и правото на силата… нищо повече. Той изведнъж разтърка лицето си с ръце, седна, почти прегърбен и продължи: — Риш почти не я помни, тя беше само на две годинки, когато нея… престана да я има… А аз… не мога да я забравя. Добрите й ръце, усмивката, която стопляше сърцето ми, обичта й към всичко живо и неживо… И когато мама умря, аз започнах да ненавиждам своя дом, своя свят… всички тези, които не бяха съумели да я опазят, да я спасят… — и едва чуто, — аз не можах да простя на баща ми. Така и не можах. Мълчаливо седнах до него, стана ми толкова жал. Толкова… безкрайно жал… — Магистър — аз предпазливо докоснах рамото му. Еллохар рязко въздъхна и продължи: — Ти просто не си за мен, малката. Не си за мен, а аз прекалено силно жадувам да видя светлина в очите жената, която ме обича, да видя усмивка, от която на душата ми става по-топло… и вярата й, вярата в това, че аз не съм толкова лош, колкото изглеждам… Аз съм жалък! — Не — аз внимателно го погалих по гърба, — вие просто сте уморен… — От самия себе си. — Та вие сте добър…, магистър — тихо, но убедено казах аз. Защото каквото и да говореше Еллохар, постъпките му бяха по-красноречиви от думите, той нито веднъж не беше отказал да ми помогне, и на Юрао помогна, и на Ликаси — също. Смях, смях, смесен с такава горчивина, смях-гавра над самия себе си, а след това — едва чутото: — Ти и Риан сте единствените, които вярват в това. — Всички останали вие много успешно ги убеждавате в обратното — опитах се да се пошегувам аз. — Да, аз го мога — глух отговор, а след това със стон: — Не мога без теб. винаги съм знаел, че мога да контролирам не просто мислите, емоциите си. Винаги. И когато обикнах Василена… мен ме болеше, болеше ме да я пусна да си отиде, да се върне в този неин човешки свят, където можеха да я наранят… Но я пуснах, разбирах прекалено ясно, че не бих могъл да понеса разочарованието в очите й. Не можех да й позволя да се разочарова в мен, в моя свят, да се разочарова от това, че ставам слаб, когато съм с нея. И аз убивах това чувство у себе си — бавно, уверено, неотвратимо. И го убих. Един ден просто осъзнах, че гледайки в очите й с цвят на синчец, изпитвам само нежна привързаност, нищо повече. Василена е много скъп за мен човек, но аз мога да живея без нея. Без теб не мога… Аз предпазливо отдръпнах ръката си от рамото му, напрегната от опасенията, какво може да се случи след малко. Той го почувства, усмихна се, продължи да говори рязко, бързо, с леко дрезгав глъхнещ глас: — Най-много ме боли от това, че аз имах шанс, Дея. Аз просто не разбрах себе си, своето внезапно желание да помогна… на теб. Там, в Загреб, осъзнавайки, че ти можеше да загинеш, аз се изплаших. За теб се изплаших. И запращайки те при Тьер, се опитах да забравя, да се отвлека — не успях. Тогава аз се реших предпазливо да попитам: — Магистър Еллохар, бихте ли ме върнал в академията? Тежка въздишка и умореното: — А ако не? — Аз имам амулет за призив — напомних му аз. Еллохар се отпусна отново назад на дивана, разпери ръце и съобщи това, което аз и така знаех: — Това е Хаос, Дея, къде ще те захвърли, в случай на използване на вещерската магия, никой не знае. Внезапно се дочу съскане. То се усили, почти ни оглуши, а след това отново стана тихо. И тишината беше почти мъртва, докато не се разнесе яростното: — Еллохар! Изведнъж се усетих, че се усмихвам. Неясно на какво и неясно защо, но чувайки гласа на Риан, просто седях и се усмихвах. — Риан — отегчено произнесе магистърът. В следващият миг се разтвори вратата, явявайки пред очите ни стоящия на прага лорд Тьер. Погледът на черните очи стремително се плъзна по стаята и се спря на мен. Забелязал усмивката ми, Риан едва забележимо се усмихна в отговор. Едва-едва, но така, че на душата ми веднага стана по-светло… В следващия момент усмивката му се стопи напълно, а пълният с ярост поглед беше насочен към магистър Еллохар. — Как да разбирам това? — с леден тон се поинтересува лорд-директорът. — Какво именно? — уморено попита Еллохар. Погледът на магистъра окончателно потъмня. Ужасно. Припряно ставайки, аз стремително се приближих до него, но в последния момент се смутих и така и не го докоснах. Риан ме прегърна сам, нежно и покровителствено, погали ме по бузата и тихо попита: — Умори ли се? Кимнах, притискайки се към него, а след това попитах: — Ти как разбра къде съм? — М-м-м кратката версия или пълната? — Второто — прошепнах аз, осъзнавайки, че съм готова да слушам неговия леко дрезгав глас, като минимум, винаги. Той леко ме погали по косата, пръстите му се плъзнаха по-надолу, докоснаха шията, а след това Риан отвърна: — Нурх заподозрял нещо нередно, когато се объркал на връщане в града. Обърнал се към един познат върколак. Той тръгнал по следата му и потвърдил подозренията на кентавъра, че те е откарал не в академията, а някъде другаде. Нурх се хвърлил да търси Юрао. Провалил даровете. Юрао веднага се понесъл в академията, извикал Дара. Дара не успяла да ме призове и се изтърсила при майка ми. Мама, естествено, се обърнала към императора. Императорът има кристал за връзка с главата на ордена на Безсмъртните. Агранр ме извика. Докато Риан подробно отговаряше на въпроса ми, на мен ми ставаше все по-неспокойно и мрачно на душата. Отдръпвайки се леко от магистъра, аз погледнах към Еллохар, той седеше отпуснато, дори леко предизвикателно, но погледът му беше напрегнат. — Нататък да разказвам ли? — въпросът лорд Тьер, кой знае защо, зададе не на мен. — Давай — съгласи се Еллохар. — Връщам се аз в империята — гласът му се превърна в глухо ръмжене, — естествено, тъй като призива беше от императора, прогорих пространството до неговия кабинет. И там имах чест да се срещна с Алсер… — пауза и след това дрезгавото: — Той ми разказа много интересни неща. — Ох, Бездна — простенах аз, светкавично изчервявайки се. Рязко, почти болезнено движение, и хващайки ме за брадичката, Риан ме принуди да погледна в черните му, заобиколени от издути черни вени, очи. И мрачно произнесе: — Била си длъжна да ми кажеш. Намръщих се и предпазливо попитах: — Дара ли разказа? Лицето на магистъра потъмня, след това прозвуча убийственият отговор: — Дара. Юрао. Алсер. Ужасно лошо. Съвсем, съвсем лошо. И аз отново се чувствах виновна за случилото се, за ситуацията, за всичко. — Риан… — Ти беше длъжна, Дея! — рев. Нямаше какво да му кажа. Като се имаше предвид начина, по който Юрао ми беше описал ситуацията, аз действително трябваше да му разкажа още отдавна, само дето нямах никакво желание да заставам между тях. Абсолютно никакво. Тогава се дочу заплашителният глас на магистър Еллохар: — Не й викай. Аз замрях, а Риан, без да скрива яростта си, се поинтересува: — Изключително и само заради свойственото ми чувство на любопитство, а какво би направил ти на мое място, Еллохар? Магистърът посърна. В един единствен миг се прегърби, отпусна глава и едва чуто отвърна: — Аз бих те убил. В ужас погледнах към Риан, но лорд-директорът, като че ли изобщо без да ме забелязва, и не на мен каза: — Надявам се, че осъзнаваш какво ми струва да се сдържа точно сега. Изви се адски пламък. 	 
 В огромната спалня, оформена в черно-бели тонове аз се озовах сама. Наистина, почти веднага, се отвори вратата и се появи Риан, яростно събличайки черната си риза. Къде беше оставил мантията си на Безсмъртен, не беше ясно. — Как мина сватбата? — по-скоро късайки, отколкото откопчавайки копчетата, попита той. — А-а-а в академията, аз… — Дивашки съм уморен — прекъсна той опита ми да помоля да ме върне в стаята ми, — ще спим тук три часа, ще се върнем за началото на занятията. Да ти помогна ли с роклята? Мълчаливо се приближих към него, обърнах се с гръб, за да развърже корсажа. В следващият миг роклята я нямаше. Проследявайки с поглед как парцалите се свличат надолу по тялото ми и падат на пода, се обърнах. Доста обърканият Риан, виновно каза: — Извинявай… Не очаквах, че е толкова… тънка и тъканта толкова лесно се къса. Корсажът, който аз притисках към гърдите си, се оказа единственото оцеляло парче от роклята. — С прическата сама ще се справя — припряно уведомих магистъра. В отговор — уморена усмивка и тихото: — Ще внимавам. Стоях, облечена в оцелялата долна риза, продължавах да притискам остатъците от роклята към гърдите си, гледах Риан и осъзнавах — беше бесен. Сдържаше се с труд. Тогава реших да не мълча повече: — Прости ми — думите ми едва се чуха. Преглъщайки, магистърът пресипнало отвърна: — Няма сега да говорим за това. Вдишване, тежка въздишка и предпазливото: — Аз се надявах, че той… Стаята се завъртя около мен. Изведнъж се намерих стъпила на леглото, което ме изравняваше по височина с магистъра, сега потъмнялото лице на Риан се оказа срещу моето и той изръмжа: — Аз сега просто ще побеснея, сърце мое. Това не беше заплаха, по-скоро предупреждение и аз разбрах, че наистина е най-добре да отложим разговора. Риан мрачно се взираше в очите ми, докато не кимнах. Усмихна се почти жестоко, а след това тихо попита: — Изплаших ли те? Отрицателно поклатих глава. — Наистина ли? — недоверчиво попита той. Вместо отговор, попитах: — А ти къде беше? Уморена усмивка и тихото: — В Бездната, буквално. А ти как прекара вечерта? — Стоях на ръба на Бездната заедно с гномите и си мечтаех да плюя в нея — аз се усмихнах и го прегърнах, оказа се, че когато сме ей така, на едно равнище, е много удобно да го прегръщам. Риан също ме прегърна, погали ме по гърба и смеейки се, каза: — Добре, че не сте плюли. — Защото ти си бил там долу? — попитах развеселена. — Аха, и бихте наплюли последния магистър на Тъмното изкуство — Риан се разсмя. А аз изведнъж осъзнах значението на думите му и без да скривам своята подозрителност, уточних: — Последният? — Да — Риан ме пусна, започна да разкопчава колана си и намръщено добави: — Досега аз бях трети…до вчерашната нощ. Бавно смъквайки се на леглото, аз озвучих единствения останал въпрос: — И как се предполага, че може да се спи след такова нещо? — Мълчешком, сърце мое — Риан изчезна зад вратата, която водеше във банята. Оттам се разнесе прекалено спокойното: — Във всеки случай, вече нищо не може да се направи, а е необходимо да се наспим, предстои ни сложен ден. Измъквайки фуркетите от косата си, аз предпазливо попитах: — Наистина ли нищо не можеше да се направи? Попитах тихо, много тихо, но все пак той чу, и когато се върна мокър и в халат, уморено отвърна: — Аз направих всичко, което беше възможно. Това беше казано спокойно, но какво му струваше това спокойствие, направо не можех да си представя. — Трябва да поспим — уверен глас. — И ти, и аз. 	 
 Когато се събудих, Риан не беше до мен. Беше останало само одеялото му, възглавницата, пазеща следите от отминалата нощ и ризата му на мен, а самият магистър го нямаше. Внимателно се измъкнах изпод одеялото и се огледах. Обърнах внимание, че вратата на спалнята е леко открехната. Тръгнах нататък, и в момента, в който се озовах в коридора, замрях, виждайки Риан, който явно идваше да ме събуди. А сега той просто спря на двайсетина крачки от мен, стоеше, усмихваше се и просто ме гледаше. И в този поглед имаше толкова нежност, че аз отново безвъзвратно потънах. — Сънена, с разрошена коса и в моята риза — ти просто ме подлудяваш — дрезгаво произнесе магистърът. Не можех да се смущавам, когато той така ме гледаше, всичко веднага ставаше правилно и ясно, прилично и вярно, а освен това, важно и нужно — всеки миг от него. И неговите докосвания, и звука на гласа, и желанието да бъда до него. Да бъда до него винаги и навсякъде. Само понякога в паметта ми изплуваха странните думи: „Знаеш ли какво изпепелява гордостта докрай, Дея? Мълчиш? Аз ще ти кажа, тогава — страстта. Ти се боиш от мен? Повярвай ми, много скоро ще забравиш за страха си. За страха, за гордостта, за всичко, Дея. И когато единствената ценност за теб остана аз, отново ще си поговорим за жизнените приоритети, сърце мое.“ И колкото повече се взирах в него, толкова по-отчетливо осъзнавах — лорд Риан Тьер наистина се превръщаше за мен в единствен приоритет, в това, заради което живея. Всичко останало бавно но сигурно губеше значението си… Абсолютно всичко. И аз вече не се боях от магистъра, но тези негови думи… — Какво има? — и вече нямаше дори и намек за усмивка в очите му. Аз наведох поглед, разглеждайки туниката със златен пояс — ако можеше да се съди по дрехите, тази сутрин лорд Тьер беше провел в императорския дворец. А ако се съдеше по рязката смяна на настроението, там не се беше случило нищо приятно. — Всичко е наред — стеснително се усмихнах, — аз трябва в академията… Той премълча, но когато се върнахме в спалнята, тихо каза: — Аз съм толкова уморен от недомлъвки, Дея. Обръщайки се, го изгледах — скръстил ръце пред гърди и облегнал рамо на рамката на вратата. Забелязах пълния с тревога, и заедно с това, такъв уморен поглед. Реших, че мълчанието със сигурност сега не е най-правилният изход и честно си признах: — Мен просто много ме плашат думите, които ти веднъж каза, Риан. — Кои? — напрегнат въпрос. С тежка въздишка му напомних: — За това, че страстта към теб ще затъмни за мен всичко останало и ти ще се превърнеш в мой главен жизнен приоритет и… През цялото време, докато аз произнасях тази фраза, неговата усмивка ставаше все по-широка и по-широка, докато, в крайна сметка, не ме накара да замълча. Риан се усмихна, весело намигна и изтърси: — А ти да не очакваше нещо друго? Гледах го с известно недоумение. Магистърът затвори вратата, приближи се до мен, наведе се и ме опали с дъха си: — Любовта — това е огън, любима. Топло нежно огънче, което сгрява душата, но много рядко любовта не е съпроводена със страст, а страстта, това вече е пожар. Бушуващ, ревящ, изгарящ всичко по пътя си — той нежно докосна лицето ми, отмятайки падналите кичури коса, наведе се, докосвайки полуотворените ми устни със своите. — И аз мога да ти гарантирам целия спектър на усещанията, Дея, на мен ми омръзна да горя сам — още една целувка и нежното: — Единственото, от което ще те опазя, това е дивата болка, която понякога носи любовта. Теб никога няма да те боли, сърце мое. Изви се адски пламък. 	 
 Озовала се в собствена та си спалня, аз известно време просто се опитвах да дойда на себе си. Сърцето ми биеше три пъти по-бързо от обичайното, а дишането ми беше като след крос под ръководството на Верис. И още едно доста странно усещане… Риан ми липсваше, и… Рязък, противен рев на все още неопознатия от адептите инструмент — построяване. Аз тежко въздъхнах, връщайки се в реалността, а в гостната се разнесе: „Да ви погълне Бездната и да ви изплюе обратно!“ от Късметчето и съненото: „Мяу?“ от Царапка. Припряно преобличайки се, аз изскочих в гостната, и разрешвайки окончателно оплелата се коса, вежливо поздравих: — Тъмни. — Аха — Късметчето, огромна нагла котешка муцуна, сладко се прозя и се поинтересува: — Как е? — Всичко е наред — отвърнах аз и разбрах, че се изчервявам. Но изобщо не очаквах да чуя в отговор: — Съвест нямаш ти, малката. — Какво? Ама пак ли? — нямаше край възмущението ми. — А какво аз? — Късметчето стана, протегна се, посочи с крайчеца на опашката си малката крилата Царапка. — Къде са страданията, Дея? Къде е нажежаването на чувствата? Къде са, питам?! Ние, възродените, се храним с емоции, и колкото по-ярки, толкова по-добре! А сега, погледни я, и кажи — расте ли? Драконите са истинско наказание по принцип, с възродените дракони нещата стоят още по-зле. В началото аз се притеснявах, че Късметчето ще се отдалечи от мен и ще поеме по своя си път, но в момента, когато се бях върнала с Царапка в ръце, негово наглейшество се върна и отново се обоснова в гостната ми и сега съвместяваше преследването на Верис с нежни грижи за Царапка. — Тя и така е слабичка — продължаваше да буйства духът на Златния дракон, — а теб те тресе еуфорията на безоблачно щастие. Къде ти е съвестта, адептка? — Но… Наавирр, аз… — Ти си безсъвестна — резюмира драконът. — Даже не можеш да пострадаш както трябва заради царапкиното благо. Гледай аз как наедрях и се налях от твоите страдания, даже да ти е мило да ме гледаш, а тя — мъничка, крилатичка… — в този момент котенцето се протегна и ръмжейки радостно, се вкопчи в опашката на Късметчето, която отново я сочеше. Котаракът се намръщи, но търпеше, само дето към епитетите се добави: — и зъбатичка… Докато котето доволно премляскаше, а Късметчето страдалчески търпеше, аз припряно сплетох косата си, а след това, обувайки се набързо, реших да попитам: — Наавир, а вие къде се бяхте изгубил? — З-з-зает бях — изсъска котаракът, опитвайки се да спаси собствената си опашка от зъбите на Царапка. — Няма да ми кажете — разбрах аз. — Още си малка да знаеш такива неща — последва авторитетното заявление, след което котаракът го удари на молба: — Лейди Анриссия, стига толкова, дайте по-добре мишка да ви донеса. Котето разтвори челюсти. Освободил опашката си, Късметчето скочи от дивана и с мъченически вид се насочи към вратата, оплаквайки се в движение: — И защо аз, чистокръвният дракон, съм длъжен да ловя мишки като последен крастав котак… — Примамете я с магия, тогава — спомняйки си как беше постъпил Риан, предложих аз. Хвърляйки ми осъждащ поглед, Късметчето си призна: — Скучно е. А така — треската на лова, преследване, притаяване, триумф на победата… Ти поне веднъж да беше излязла на лов за някой мъж, селянче, всичко изпускаш в този живот… Отваряйки вратата, с труд се сдържах да придам на някои опашати допълнително ускорение, но все пак превъзмогнах себе си. И когато Късметчето излезе в коридора, аз се понесох заедно с всички, осъзнавайки, че закъснявам. Когато обаче се озовах навън, се оказа, че нещо не е наред. Не, всички адепти се бяха построили както винаги — момичетата — с куратор Верис, адептите-мъже — с техния полувърколак, но за сметка на това, всички преподаватели от мъжки пол се бяха скупчили пред палатъчния лагер и намръщени обсъждаха нещо. Дотичах до нашата група, и заставайки в строя, първото, което чух беше: — Тесме се маха, представяте ли си? — Ригра, която беше споделила новината, беше забележимо разстроена. — Ужасно — добави застаналата отпред Янка. — Казват, че той цяла нощ седял в приемната на лорд-директора и го чакал. Сърцето ми се сви. И подреждайки приоритетите си, решително напуснах строя, независимо от това, че лейди Верис вече се беше приготвила да ни подгони около академията. — Риате! — раздаде се гневният й вик. Рязко променяйки траекторията на движение, аз дотичах до куратора, която напоследък беше постоянно бледа и разстроена, и честно си признах: — Ще се опитам да убедя магистър Тесме да не напуска Академията на Проклятията. Зелените очи потъмняха, устните се стиснаха, но на мен ми зададоха само един въпрос: — Ще можеш ли? — Той просто се обвинява за нещо, за което няма никаква вина — прошепнах аз. — След построяването в кабинета ми — с леден тон заповяда Верис и едва чуто добави: — Бягай. И аз се понесох към административния корпус, изтичах нагоре по стълбището, прелетях по пустите коридори и без да чукам връхлетях в секретарската стая, стряскайки лейди Митас, която поливаше цветята. — Риате! — възкликна почтената лейди-секретар. Влизайки в помещението, затворих вратата и подхванах вежливо: — Всичко най-тъмно — и завърших с взискателното: — Магистър Тесме тук ли е? Леко шокирана от поведението ми, дамата отначало утвърдително кимна, а след това се възмути: — Адептка Риате, какво си позволявате?! Аз обикновено нищо такова не си позволявах, но сега беше просто наложително да спра Тесме, и затова, старателно гледайки пред краката си, аз припряно прекосих секретарската стая, нахълтах в кабинета на лорд-директора, за да чуя насмешливото: — Аз не точно това имах предвид, когато говорех за страстта, но ако трябва да съм откровен, и така никак не е зле — Риан весело ми се усмихна. Седящият пред директорското бюро Тесме, също ме погледна, но усмивката му беше откровено жалка. — Аз не… — изчервих се и ме заля удушаваща вълна неудобство под разбиращите погледи и на двамата магистри. — Аз съвсем не … Изразително извил вежда, Риан продължи да ми се усмихва. Едно такова весело и леко покровителствено, а след това взе, че добави: — Няма значение, във всички случаи ми харесва. — Лорд-директор! — възмутих се аз. Тих смях и пределно нежно: — Сърце мое, ти си моят малък личен извор на щастие, и аз наистина винаги се радвам да те видя, душата ми се сгрява… Добре, какво се е случило? Укоризнено поглеждайки към Риан, аз затворих вратата на секретарската, и приближавайки се към директорското бюро, вежливо поздравих Тесме: — Кошмарни, магистър. Мога ли да поговоря с вас? Уморен поглед и недоволно: — Какво има, адептка? Откъм Риан прозвуча по-спокойното: — Седни… — след това, той с усмивка добави: — И не на пода, ако обичаш. Столът сам се придвижи от мястото си до стената. — А… — опита се да подхване Тесме. — Няма значение — прекъсна го Риан и се обърна към мен: — Ние внимателно те слушаме. Издишах рязко, седнах и започнах с нетривиалното: — Нощес ме удари откатът от проклятието „Хлад“! — чак след като произнесох това, осъзнах какво именно съм казала! Та мен можеха и да ме изключат за подобно нещо и аз дори не бих се учудила — използването на проклятията, които изучаваме, е строго забранено. — Но работата не е в това — избързах да кажа, гледайки как потъмнява лицето на Тесме, — става дума за емоциите и усещанията. — Проклятието блокира емоциите — с леден тон напомни преподавателят. — Да — съгласих се аз, — но остава това, което проклятието не блокира — интересът към нови знания. Интерес към проклятията. Стремеж да се докопаеш до истината. И при това, разумът е кристално чист, започваш да виждаш това, което преди това просто би минало покрай съзнанието ти, без да го забележиш, а освен това, напълно отсъстват жалостта и угризенията като сдържащ фактор. Докато говорех, Тесме ставаше все по-замислен. А когато замълчах, забелязах промяната — раменете на магистъра изведнъж се изправиха, не седеше прегърбен, както до преди малко, погледът му просветна… — Жажда за знания — с труд промълви той, — дивашка жажда за знания, в комбинация със съвършено пренебрежение към средствата за постигане на целта… Та… значи аз… — Сте бил под проклятие — завърших аз мисълта му. Магистърът замря, гледайки ме. Просто застина. — Вие не сте виновен за смъртта на морската вещица Салмея — уверено казах аз, и го казах, защото наистина бях уверена в това, както и в следното: — Доколкото разбрах, те са ви обещали да ви върнат магическата сила? — Тесме кимна, а аз зададох резонен въпрос: — А тя за какво ви е? — и без да чакам отговор, продължих: — Вие сте единственият проклятийник с титлата „магистър“ в цялата ни академия. Вие сте единственият специалист по Смъртоносни проклятия в цялата Тъмна империя и ако толкова упорито сте искал да си възвърнете магията, колкото упорито изучавате проклятията, вие вече щяхте да сте го постигнал. А това значи, че магията вече не ви е приоритет. И вие сте извършили жертвоприношението, не за да получите обещаната награда, а защото сте бил под въздействието на проклятие. Пред очите ми, убитият от чувството за вина магистър, просто оживяваше и след миг това беше нашият предишен и суров Вилиам Тесме, взискателен, но справедлив, а сега, освен това, и обзет от трескаво любопитство: — И как самият аз не го осъзнах? Не, с усещането за кристално чист разум аз съм свикнал — магията не дава толкова сила, колкото дават знанията, техниките за подобряване на възприятието са ми известни, но студът, който усещах… Трябваше да го осъзная още там! — Докато се намираш под проклятие, е трудно да осъзнаваш адекватно това, което те заобикаля — напомних аз. Тесме подскочи, мърморейки под носа си: — Така, да си припомня точно всички усещания, да ги запиша. И не, това не е бил „Хлад“, аз бих усетил отката чак след два часа. — Формулата на катализатора — отново напомних аз. — Да-да — Тесме едва се сдържаше, — напълно е възможно, тогава времето на въздействие… Трябва ми формулата… да, трябва ми формулата и да се запише всичко, и… И напълно забравил за нас, магистърът се отправи към вратата, пътьом размишлявайки на глас за проклятието. Лорд-директорът съобщи на гърба му: — Аз още не съм подписал и няма да подпиша молбата ви за оставка. Преподавателят се спря на прага, обърна се, в погледа му се промъкна осъзнаване и той искрено въздъхна: — Благодаря. — Няма за какво — вежливо отвърна Риан. — Има — Тесме преглътна, — вие вярвахте в мен, дори тогава, когато аз самият не вярвах. — Както вече ви казах, вие не сте от тези, които са способни на безжалостно убийство от користни подбуди. Всичко най-тъмно, магистър. Тесме, чиято коса почти беше побеляла за това денонощие, склони глава и напусна кабинета на лорд-директора. Риан весело ми намигна и изведнъж започна да брои: — Пет, четири, три, две-е-е, едно-о-о-о-о… Вратата отново се отвори, явявайки пред погледите ни разгневения магистър Тесме, който насочи разгневения си поглед към мен, и именно мен, разгневено попита: — Адептка Риате, вие осъзнавате ли какво сте направила?! Ох, Бездна… А Риан ме гледаше и усмивката му беше една такава, многозначителна. А на мен изобщо не ми беше весело, особено като се имаше предвид, че Тесме се беше върнал в нормалното си сурово-справедливо състояние, а значи: — Аз по-късно ще си поговоря с вас! — изсъска магистърът. Една такава студена тревога се размърда в стомаха ми, но тогава Риан спокойно произнесе: — Магистър, адептката е действала с мое знание и пълното ми одобрение. На лорд-директора повторно му се поклониха, към мен хвърлиха странен поглед. — Не е това, което си мислите — изведнъж поясни лорд Тьер. — Изобщо не е това. Недоверчивият поглед на Тесме, почервенялото ми лице и съвършено спокойният лорд-директор, който внесе яснота в ситуацията: — Дея беше задействана в едно разследване и се справи по възможно най-добрия начин, впрочем, за това ще научите от лорд Баер. И чак след това Тесме действително се оттегли, пожелавайки всичко най-тъмно на лейди Митас. А аз останах в кабинета с явно надсмиващия се над мен последен магистър на Тъмното изкуство. — Просто не можах да си премълча — смутено обясних аз, — мисълта за това, че на Тесме е било наложено проклятие, ми я подхвърли вчера Еллохар. Аз мога да си представя, как се е мъчил от чувството за осъзнаване на вината си магистърът. — Ти постъпи правилно — похвали ме Риан. С хитричко ухилване ме похвали, явно без да си казва всичко. — Аз имам построяване — спомних си, ставайки. Въпреки че ме притесняваше не толкова мисълта за построяването, колкото безпокойството за Тоби… — Дея — обади се Риан. Сигурно щеше да е наглост от моя страна да помоля да ме пуснат от академията за половин час… От друга страна, ако Еллохар беше използвал „Ръката на Смъртта“ върху Тоби… — Риан — аз дори не знаех как най-правилно да го помоля, — а може ли а…. ще позволиш ли… за съвсем малко, аз тук… трябва… и… — И къде? — попита магистърът. — При Тоби — признах си аз. — За десет минути, не повече и… Изви се адски пламък. — Може ли да дойда с теб? — лукаво се поинтересува лорд-директорът. — Ами… да! — въздъхнах, удивена от сговорчивостта му. Риан стана, заобиколи бюрото, хвана ме за ръка и ние прекрачихме в огъня. 	 
 Оказвайки се на познатата ми веранда, аз известно време с объркване гледах вратата. Тя беше нова, черна, от скъпо дърво, украсена с позлата. И изобщо те хармонираше с къщата на Тоби и с цялата околна обстановка. — Какво не е наред? — попита магистърът, протягайки ми откъснато от дървото до къщата цъфнало алено клонче. — Вратата е нова — аз пъхнах нос в цветенцата, за да усетя по-добре аромата им и осъзнах, че клончето ме радва много по-малко от факта, че ми го е подарил лорд Тьер. — Вярно, нали предишната я направи на трески Еллохар — спомни си Риан. Спомените ми за тези събития не бяха от най-приятните, и затова аз просто почуках, прекъсвайки започналия разговор. Никой не се отзова на звука, въпреки, че аз знаех със сигурност — Тоби, по това време, би трябвало да си е още у дома. И тогава се разнесе някъде откъм улицата: — Дея? И почти веднага: — Деюшка, Деечка, Деюшечка! Аз си завъртях и успях точно навреме да подхвана хвърлилата се към мен Сина. Момиченцето изпищя, стискайки с всичка сила ръчичките си около шията ми, и веднага започна да се жали: — А вуйчо не ми дава сладко! Хич не ми дава, представяш ли си?! А аз си имам ново коте, рижо, и то ей-такива зъби има! — зъби, с размера, показан от детските ръчички можеше да има някой върколак, но не и малко коте. — А при нас в училище ново умъртвие мете двора! Говорещо! То на нас даже приказки ни разказва от миналия си живот! А на мен ми подариха рокля, черна, и има розови дантели. А аз… — Сина, слез от Дея, ти си тежка — упрекна детето приближилият се Тоби. Аз с интерес разглеждах малката, която ми се усмихваше със щърбавата си устичка. — А на мен зъб ми падна, ето — Сина отвори още по-широко уста, — видя ли? — Видях — отвърнах аз, демонстративно внимателно вглеждайки се, — и вече нов расте. — Офтър — момиченцето затвори уста и отново се притисна към мен силно-силно, — а ти имаш ли си нова рокля? — Имам — признах си аз. — Хубава? — Твоята е много по-хубава — уверих я аз. Сина засия с беззъбата си усмивка, и скачайки от ръцете ми, отпраши към двора, топуркайки с крачета. — Съвсем се е разглезила — Тоби се приближи, прегърна ме, без да се притеснява от стоящия до мен лорд Тьер. — Ти как си? — Добре — аз дори кимнах. — А това не е ли онзи тъмен лорд, от когото дори директорът на Школата за Изкуството на Смъртта се опасява? Тоби винаги забелязва всичко, при това улавя същността. Отстъпвайки от полуорка, аз реших да спазя изискванията на етикета: — Лорд Тьер, позволете да ви представя Тобиас Малком, мой близък приятел. Тоби, запознай се с лорд Риан Тьер — аз се запънах, забелязах хитрите погледи не само на магистъра, но и на приятеля си, и вече по-уверено продължих, — моят бъдеш мъж. Казах го и изведнъж осъзнах, че за първи път представям Риан като свой годеник… Чувството беше странно, вълнуващо и много… приятно. От състоянието „аз май че току що го казах“, ме извади Тоби, който насмешливо се поинтересува: — Ще трошим ли вратата или ще влезем мирно и тихо? — Ние не трошим врати — весело отвърна Риан. — Вие всички на пръв поглед сте възпитани и уж сте научени да чукате — Тоби също се шегуваше, при това, добродушно, и това се чувстваше. — Възпитанието ни се ограничава с поднасяне на извинения след инцидента — заяви магистърът. — Знам, знам, а освен това, вие си носите и виното със себе си — полуоркът се разсмя и отвори вратата с ключ, а аз… Аз изведнъж си спомних кой обича да ходи на гости със своето вино! — И как ти се стори бялото вино? — попитах приятеля си. — От него глава не боли, но бели петна в паметта остават — отвърна Тоби, канейки ни да влезем пред него. Но аз не влязох, така и замръзнах на прага, осъзнавайки, че догадката ми се беше оказала вярна. — А освен липсващите спомени, нещо друго неприятно усещате ли? Главоболие, слабост, световъртеж? — попита изведнъж Риан. — Не, извинете, а трябва ли? — напрегна се Тоби. Някого другиго аз бих излъгала, но него не можех, и след като Сина прелетя покрай нас, застанали до входната врата, през кухнята и се изгуби във вътрешността на къщата, честно съобщих: — Явно ти си разказал на Еллохар всичко, което знаеш за мен. Хората пребледняват — полуорките придобиват сив оттенък и Тоби за секунда посивя целият. — Аз не бих могъл, Дея — с усилие промълви той. Някъде там, в академията, ме чакаше мъмрене от Верис, до мен стоеше Риан, мълчаливо изчаквайки развитието на събитията, на Тоби сега явно просто му беше зле, а аз не знаех, как, в присъствието на магистъра, да обясня на приятеля си, че всъщност, всичко е наред и че аз не се притеснявам за себе си, а просто се опасявах, че той може да е пострадал. За съжаление, Риан се досети за всичко сам: — Тоест, Еллохар, осъзнавайки, че в Ардам ти се доверяваш само на двама души, е прегледал спомените и на двамата? — произнесе той така, че да го чуя само аз. Решавайки да разпитам магистъра по-късно, аз се усмихнах на Тобиас, взех в ръце неговата безсилно отпусната длан и се постарах да го успокоя: — Лорд Еллохар е мой приятел, за мен не се безпокой, аз просто се уплаших, че той на теб може да ти е направил нещо лошо. — Интересен такъв „приятел“ — изсъска полуоркът. Тоби винаги виждаше същността на случващото се. — Тъмен лорд — с усмивка казах аз. — Да, това е отлично обяснение — усети иронията ми Тобиас. — Интересно мнение имате вие за тъмните лордове — усмихна се Риан. — Как да ви кажа, обикновено, приятелят на моя приятел и мой приятел, а в случая се получава… че не съвсем, и не е точно приятел… — Тоби протегна ръка, щипна ме по бузата и тъжно попита: — Бързаш ли? — Да-а-а, имам построяване — признах си аз. Тоби поклати глава и тихичко каза: — Наминавай, липсваш ми. И на Сина, също. Бурдус те споменава през ден, Сел просто се гордее с теб, преразказва на всички митовете и легендите за вашата „ДеЮре“ — това на мен, а към Риан вежливото: — Радвам се, че се запознахме — усмихна се и добави: — До вас тя просто разцъфва. На тясната веранда, точно пред прага, на един човек му стана съвсем неловко, а тъй като единственият човек тук бях аз… — На мен също ми беше много приятно да се запознаем — Риан кимна на полуорка. Изви се адски пламък. 	 
 Странно, ние дълго се пренасяхме, по-дълго от обикновено. Аз, смутена от думите на Тоби, отначало не обърнах внимание, но когато огънят стана осезаем, отметнах глава и погледнах магистъра. — Извинявай, но имам сериозни опасения, че без твоето присъствие просто ще изгубя самообладание. — А какво се е случило? — се поинтересувах предпазливо. — Третото кралство — мрачно отвърна магистърът. Забелязвайки недоумяващия ми поглед, поясни: — Призивът е по кръвна връзка, значи е нещо сериозно. Пламъците зареваха три пъти по-силно, почти оглушавайки ме, а лицето на Риан потъмня значително. — Какво става? — изплашено възкликнах аз. — Нищо особено — безразлично отвърна магистърът и поясни, — те са идиоти, по-тъпи и от каменните тролове. — В смисъл? — аз се притиснах към него, усещайки как ме обжарва огънят. — В смисъл, наложили са на двореца на Ковъна контур абсолютна магическа защита с надеждата да ми пресекат достъпа — спокоен и леко насмешлив отговор. Пламъкът отново изрева, нещо избухна и стана тихо. Съвсем тихо. Дори привичното тихо пращене на пламъка не се чуваше. И едва тогава, аз се осмелих да се отдръпна от магистъра и да се огледам. Обърнах се. Намирахме се в огромна зала, декорирана с червено кадифе и позлата. На възвишение в полукръг се разполагаха седем високи кресла, в центъра на залата имаше огромна кръгла маса, около която, в дълги мантии, седяха белобради старци и широкоплещести мъже, последните, вместо мантии, явно предпочитаха да носят туники, подобни на придворните дрехи ва Тъмната империя. И всички тези хора с изражение на див ужас се взираха в лорд Риан Тьер. — Слушайте, вие…м-м-магове — изръмжа той, — да не си мислите, че аз нямам с какво друго да се захвана, освен да се занимавам с вашето забутано кралство?! Всички седемдесетима присъстващи дружно се опитаха да станат възможно най-незабележими, някои с надежда погледнаха към вратата, останалите се втренчиха свещен ужас в магистъра и се приготвиха да го слушат. — В името на проклетата Бездна, къде е моят наместник?! — изрева лорд-директорът. Няколко едри, мускулести мъже с двуръчни мечове зад гърба, изведнъж се тръшнаха в безсъзнание. Броят на белокосите се умножи няколко пъти. Напъханите в доспехи стражи в количество не по-малко от сто човека, всички и едновременно се свлякоха на колене, дрънченето и звъна в този момент бяха оглушителни. — Ставайте! — изкомандва вбесеният Риан. Скочиха всички, включително и припадналите войни, стражите се помъчиха малко по-дълго — доспехите не са много удобно облекло за такива телодвижения. Но в момента, когато всички станаха, магистърът с ледено спокойствие произнесе: — Имате четири минути, за да върнете наместника ми. И да, да не сте посмели да се паникьосвате в присъствието на моята дама. Времето върви! И тълпата се втурна към вратата, но някак организирано и благопристойно. Вратата, все пак я избиха, при това заедно с касата, но и това беше направено тихо, а падналите парчета дърво ги подхванаха и ги отнесоха със себе си. След миг залата се опразни. — Ако можех само да предположа в какво ще се превърне моят акт на възмездие… целия Ковън бих вдигнал от гробовете и отново бих ги унищожил. Този път, мъчително — замисли се и добави: — Не, на Еллохар бих ги дал, за опити! Меко хванах ръката му, успокояващо я погалих и когато лицето на магистъра просветля, без да скривам любопитството си, се поинтересувах: — Риан, какво именно възмездие, за какво? Ти на мен така и не ми разказа… — Не ми беше до разкази на мен… — магистърът ме поведе след себе си към дупката в стената, останала, след като маговете избиха вратата, — в онзи момент годеницата ми категорично отказваше да се грижи за собствената си безопасност, а в крайна сметка, и годежа развали… — Магистър, аз не… Спря, погледна ме с леко наклонена глава. — Риан — веднага се поправих аз. Тежка въздишка и подчертано спокойното: — На мен ми е невероятно приятно да чувам името си от устата ти, сърце мое. За мен това е важно. Много. Погледнах го, такъв силен, спокоен, уверен, в тъмен костюм, с отметната зад гърба черна коса… — По-добре не ме гледай така, Дея — тихо помоли магистърът. Преместих поглед към тавана и се впечатлих. На огромното овално пространство беше изобразен летящ дракон с разтворена паст, от която изригваше ярко-червен огън. Много изкусно изпълнена фреска или стенопис, не знаех как именно се нарича това. — Да, красиво е — потвърди магистърът, — да вървим, ще ти покажа нещо. Риан ме поведе по широкия, несъразмерно огромен коридор, с треперещи ратници, застанали на равни разстояния по двете му страни, и ме изведе на грамадна тераса. И там наистина имаше нещо. Защото огромният, бучащ и трещящ, преливащ се като сапунен мехур, магически контур, можеше да бъде наречен само „нещо“. Той беше величествен! Невероятно грамаден! Хм, всъщност, не, още по-невероятно изглеждаше прогорената в него огнена дупка. — Сигурно всички артефакти са утрепали за създаването на магически заслон — ухили се лорд-директорът. — А-а-а — нищо друго, скромната адептка не произнесе. Внезапно откъм коридора се дочуха припрени крачки, които магистърът коментира с равнодушното: — Почти се справиха по време. Обръщайки се, видях деветима магове, и един бледен, стреснат, със забележимо потрепващо око, не много висок, русоляв мъж, когото водеха под ръка. Доведоха го, отстъпиха на няколко крачки и застинаха. Мъжът, при цялото си желание, не можеше да застине без да мърда — забележимо се олюляваше. А освен това, той някак шашнато се взираше в магистъра. Риан се усмихна, но сдържа смеха си, и прегръщайки ме през кръста и привличайки ме по-близо до себе си, се обърна към мъжа: — Само не ми казвай, че тези тъпаци са те оживили, Савен. Потресено се вгледах в Риан, той весело ми намигна и отвърна на неизказания въпрос: — Аз не съм толкова жесток, че да оставя в ролята на наместник тук жив човек, сърце мое. Оставих умъртвие. Ако знаех как ще се стекат обстоятелствата, и за умъртвието щеше да ми стане жал. Но този, когото аз разглеждах с нескрито удивление, не беше мъртъв. Това беше наистина съвсем жив човек. — Г-г-г… г-г-г… господарю — с труд изстиска от себе си Савен. — Т-т-те… т-т-те ме съж-ж-живи… — Съживиха? — подсказах аз. — Д… д-д-да, — мъжът кимна, и едва не падна от движението. Риан мрачно изгледа маговете — изпоплашените, вече не чак толкова млади, дългобради мъже стояха пребледнели, стреснати и ядосани. Причината за яда им я озвучи Риан: — Предполагам, че сте изразходвали и последния от артефактите на Ковъна? — насмешливо се поинтересува лорд-директорът. Маговете трепнаха, двама от тях започнаха да вият с глас, останалите едва ли не ридаеха, кършейки ръце в отчаяние или скубейки брадите си. — Изверги — откровено гаврейки се, проточи Риан. — Вие защо ми развалихте умъртвието, зверове такива! И се наричате светли, Бяла магия практикувате, идеалите на доброто проповядвате, засрамете се, господа! Маговете изглеждаха така, като че ли щяха да ревнат с глас от досада. Зрелището беше жалко, и затова аз реших да разсея магистъра с въпрос: — А какъв е този артефакт, който позволява да бъде съживено умъртвие? Весело ми отвърна: — А, една такава лъскава дреболийка, нищо особено, те от мен я криеха в най-високата кула — тонът му беше насмешлив, но погледът на магистъра дори мен откровено ме плашеше. Един от деветимата магове изстена и се свлече по стената на пода. — Забавен артефакт беше — продължи Риан, — една такава интересна дрънкулка, всичко на всичко, уникална по рода си, доколкото успях да разбера, само петстотин години я бяха зареждали с енергия. А какво са петстотин години според човешките мерки? Нищо особено, няколко поколения, петнайсетина, приблизително… Маговете беше страшно да ги гледа човек — осъзнаване на загубата, разочарование, признаване на собствената глупост, досада, обида — всичко това заедно и поотделно се отразяваше на лицата им. — Това е жестоко — прошепнах на магистъра. — Жестоко — това е да връщаш в света на живите умъртвието ми, сърце мое, а всичко останало е просто плод на невероятната човешка глупост — гневно и твърдо произнесе Риан, при това гневът не беше насочен към мен. — И освен това, жалко за артефактите — толкова поколения умни магове са треперили над тях, пазили са ги, с енергия са ги зареждали, а след това се пръкнали магове без капка ум в главите и просто хвърлили на вятъра всички усилия и завети на предците си. Един от маговете се катурна в безсъзнание. При това, с лицето напред, той просто падна като дъска и се фрасна с нос в пода. И веднага стана ясно чия е била идеята да се използва артефакта. — Сърце мое — привлече вниманието ми магистърът, — как ти се струва новият ми наместник? А тонът му беше един такъв подигравателен. Наместникът, най-вероятно скоропостижно щеше да се гътне от сърдечен пристъп, тъй като започна конвулсивно да се гърчи. — За жалост, аз на сълзи не вярвам — наставнически произнесе лорд-директорът. Раздаде се приглушеното: — Пощадете… — Няма начин — равнодушно отвърна Риан. — Вие такова умъртвие ми разсипахте, уникално и неповторимо, между другото. Савен двеста години вече служи на рода ми, а сега, какво ще заповядате да го правя!? — У-у-у — простена все още с нос в земята магът. — Стига вайкане. Десет лицеви опори и ставайте — изкомандва магистърът и то така, че аз потръпнах, какво оставаше за маговете. Но докато същият този тръшнал се на пода, се опитваше да изобрази лицеви опори, вече живият, но явно не съвсем повярвал в този факт Савен, все се опитваше да каже нещо, а в крайна сметка, с усилие произнесе: — А… аз… какво… с-с-с мен… Риан сви рамене и честно отвърна: — Съжалявам, че така се получи с теб, ще се върнеш в Лангред. Бившето умъртвие засия в щастлива усмивка. — В Ада — простена някой от маговете. — И това, когато съжалява… — като ехо се обадиха гвардейците. Нещастникът с пострадалия нос побърза да приключи с лицевите опори, явно опасявайки се магистърът да не се „съжали“ и над него. Погледнах изпод мигли към лорд-директора — уж беше суров и сериозен, а ъгълчетата на устните му потръпваха от едва сдържана усмивка. Спомних си с какви очи гледах лорд Тьер, когато се беше появил за първи път в академията, впрочем, всички адепти и до ден днешен го гледаха с ужас, но от друга страна, и с благодарност. Беше ме страх даже да си представя, че тогава, в първия ден на зимата, можеха и да не ни представят новия директор… Дори не не исках да мисля за такава възможност. — Ти се натъжи — Риан се обърна към мен, обгърна ме със загрижен поглед. — Спомних си за лекциите — леко изкривих истината аз. — Скоро ли ще се върнем? Маговете престанаха да се вайкат и сега внимателно се вслушваха в нашия разговор — на мен ми стана доста неудобно, а Риан, без да обръща внимание на компанията ни, тихо помоли: — Остани с мен. Щеше да се наложи да наваксвам по Родови проклятия, по тях имахме само два часа в седмицата, но много сложни. И аз просто кимнах на магистъра, съгласявайки се с предложението му. Той ми се усмихна с благодарност, стисна пръстите ми и предложи: — Ще се разходим ли из двореца? Той е доста необикновен, освен това, ако нещо в него ти хареса, ти го подарявам — и една такава, много лукава усмивка. Ако, например, я нямаше тази усмивка, аз не бих попитала: — А какво би трябвало да ми хареса? — Аз, например — весело отвърна магистърът, който явно не страдаше от излишна скромност. Скромната адептка на Академията на Проклятията дойде на себе си, изобрази скръбна въздишка и тъжно измърмори: — Да, какво друго, те нали артефактите свършиха… Възмутеният поглед на магистъра го игнорирах, и освобождавайки ръката си от дланта му, напуснах терасата и стоящото на нея умъртвие, и даже маговете предпазливо ги заобиколих. — Дея! — раздаде се отзад. Спрях без да се обръщам. И сигурно сбърках, тъй като приближилия се лорд Риан Тьер, без да обръща внимание на факта, че не бяхме насаме, ме грабна на ръце и така ме понесе по коридора, заповядвайки на маговете: — Не изоставайте! — Риан — укоризнено прошепнах аз, намеквайки за действията му. — Нали все някак трябва да ти докажа, че съм значително по-полезен от артефактите — каза магистъра и зави в първото отклонение. — Ри… — подхванах аз и млъкнах, забелязала в какво се е превърнал килимът, на който беше стъпил магистърът. А може би, това изобщо не беше килим? Стотици мънички, розово-червени, като земни червеи и абсолютно черни змии, изведнъж плъзнаха навсякъде, разваляйки рисунъка на платното! И по цялата тази гадна жива смес, съвършено безстрастно продължаваше уверено да крачи лорд Риан Тьер. — Те реагират на страха, сърце мое — поясни магистърът. Прегръщайки го за шията, се притиснах по-силно, осъзнавайки, че едва ли щях да съм в състояние да потисна страха си, ако не бях в ръцете му. — Б-б-яла магия? — изплашено промълвих аз. — Аха — спокоен отговор и с леден тон: — Аз заповядах да не изоставате! Надничайки над рамото на Риан, забелязах, че маговете така и продължаваха да се тълпят при входа в страничния коридор, страхувайки се и крачка да направят. — Господа — лорд-директорът стремително се обърна и обля присъстващите с мрачен поглед, — урок първи: „Копаейки яма за някого, увери се, че няма сам да паднеш в нея“. По-смело, господа, не ме карайте да бъда жесток. И аз забелязах, как потъмнява лицето му. — Риан — загрижено го докоснах аз, — какво става? — Сърце мое, искаш картинката в детайли или в общи черти? — магистърът продължаваше съсредоточено да се взира в маговете, и независимо от веселия му глас, погледът му продължаваше да е откровено плашещ. — Може и в общи черти — вече започвайки да се досещам за какво става дума, прошепнах аз. Маговете продължаваха да стоят нерешително, явно надявайки се на снизхождение. Напразно се надяваха, магистърът, разбира се, беше справедлив, но и суров, а това значеше, че щеше им го върне по пълна програма. Риан затвори очи и прошепна някаква дума. Беззвучно я прошепна. В следния миг, живият килим със съскане се втурна към маговете, а след секунда, те се намериха застанали върху кръгъл, черно-червен килим, който изглеждаше като съвсем обикновено тъкано изделие. Само дето маговете не, че не смееха да помръднат, те се стараеха дори да не дишат. — Урок втори — прозвуча мрачният глас на магистъра, — не използвай магия, против която самият ти си беззащитен. Вие, естествено, сте се надявали, че сагирдите ще атакуват само мен, но понякога си заслужава да допуснете поне някаква възможност, че и вие самите може да се окажете върху тях. Риан внимателно ме пусна на пода, преплете пръстите си с моите и ме поведе след себе си. Аз вървях, оглеждайки се постоянно към белобрадите мъже, които, съдейки по всичко, се готвеха за безславната си смърт. На мен изведнъж ми стана много жал за тях, но само до високо произнесените думи на магистъра: — И ако се надявате някак да избегнете останалите шест капана, които сте ми приготвили, длъжен съм веднага да ви предупредя — на вашите надежди не им е съдено да се сбъднат. И ние тръгнахме напред, докато Риан ми разказваше за събитията от последните дни: — Спомняш си удара по Ардам, същото онова покушение, в чиито епицентър се оказахте ти и Юрао? — това не беше точно въпрос, тъй като магистърът със сигурност си даваше сметка, че такова нещо не се забравя. — Заклинанието Гневът на слънцето има интересна структура — може да го създаде един маг, а да го активира друг. А и Бялата магия, като цяло, има една особеност — тя оставя магическа следа. Тъмните магове използват по-широк спектър от ресурси, белите нямат такъв огромен вътрешен резерв енергия, така че я взимат отвън, следователно, остава следа. Белите, я усещат като вълни, приблизително така, както ако хвърлиш във водата камък. За тъмните, следата е по-ясна, а в случай, че се отдаде да бъде унищожено заклинанието, то това вече дори не е просто следа, вижда се целият път на сътворението. Той позволява да бъдат идентифицирани всички причастни към ритуала. Причастните тогава бяха осем — седмина бяха създали заклинанието на изгрев слънце, осмият по обяд го беше активирал. Третото кралство е разположено на изток от Тъмната империя, така че те са имали възможност да приготвят максимално разрушителен удар… На мен просто ми провървя, че бях в този момент в Ардам… — той спря, леко стисна ръката ми, — в името на Бездната, как ми провървя! Ние отново възобновихме движението си, а Риан продължи: — Не ми беше трудно да се досетя, към кого е бил насочен ударът първоначално, него след това го бяха коригирали, прицелвайки се в ЗлатоСреброИнвестБанк. Но наглостта, с която беше извършено нападението… такова нещо не може да се прощава. Не бива, империята трябва винаги да създава впечатлението на силна и заплашителна държава, и аз бях длъжен да нанеса удар в отговор. Освен това, аз ти бях много ядосан — отново пауза, но той продължи: — След като те пренесох в безопасно място, аз хванах следата. Осмият се намираше в Тъмната империя и след него можех да насъскам хрътките, а самият аз се отправих към Третото кралство. Сега вече ние вървяхме много бавно и се чувстваше, че магистърът с усилие изговаря всяка дума: — Маската на Радомир ми позволи безпрепятствено да вляза в двореца, а след това, използвайки елементарна магия, да дочуя едно обсъждане… — пауза и през зъби, — на твоята смърт. Спомних си как Риан беше чул нашият разговор с Юрао във винната лавка — да, слухът на магистъра беше наистина невероятен, а ако се усилеше и с магия… — Маговете не оцеляха, така ли? — попитах аз, независимо, че се досещах за отговора. — Не — въздъхна той. — Нито един? — Те и така не биха имали шанс, а като се има предвид степента на фриволност, с която споменаваха името ти… от тях просто нищо не остана. — Огън? — досетих се аз. — Да. В неконтролируемо състояние, по-голямата част от тъмните лордове, се обръщат към първичната си сила. Ние почти бяхме стигнали до края на коридора, когато видях тъмно разширяващо се петно. Риан се спря, мрачно взирайки се в стената, покрай която би трябвало да минем, и се огледа назад. Там, въргаляйки се по пода с вопли, се опитваха да се отърват от змиеподобните гадинки всичките девет мага. — Нещо прекалено дълго се мотаете — с досада произнесе магистърът. — Всъщност… Риан протегна ръка и на крайчетата на пръстите му се появиха малки огнени езичета. Огънят литна над ръката му, събра се в една малка огнена топчица, плъзна се по въздуха към чернеещото се на стената петно… А след това се разпръсна на десетки ярки искри, които се разлетяха в разни посоки. Шест от тях полетяха към маговете, които ги ръфаше бившият „килим“. И там, в края на коридора, се случи нещо невероятно — всяка от искрите се превърна в огнен дух — хайтарв. Внушителните пламтящи духове, които със строежа на тялото си страшно напомняха каменни тролове, сграбчиха шестима от маговете и ги повлякоха към нас. — Застани до мен — Риан ме прегърна, придърпа ме към стената, освобождавайки пътя на духовете, — да не пречим на уважаемите магове да получават поредния жизнен урок. Нали така, уважаеми? Уважаемите, в посдъвкани мантии, украсени със стотици дребни следи от зъбки по откритите части на телата, вече едва се държаха на крака. А когато видяха тъмното петно, престанаха да се олюляват и в ужас погледнаха магистъра. — Няма да ви помогне — зарадва ги лорд-директорът. — Вие сте го надробили, вие ще си го сърбате. Сега само ще почакаме останалите, защото, доколкото разбирам, за Черния вир, е необходима свръзка от дванайсет мага, нали? Маговете започнаха тихичко да скимтят в буквалния смисъл на думата. А в далечината се разнасяха виковете на останалите трима, които сега активно ги пробваха на вкус змийчетата от килима… и изведнъж воплите станаха по-силни, аз дори не разбрах веднага, че са се появили нови действащи лица. Тях ги бяха довлекли хайтарвите. Довлекли, в прекия смисъл на думата — кого за ръката, кого за крака, а единия от тях — за брадата. Домъкнаха и шестимата, подредиха ги до присъстващата вече половин дузина. — Ето сега, когато сме се събрали всички, да пристъпваме — Риан говореше подигравателно-вежливо, като истински тъмен лорд. — Напред, господа. Съдейки по лицата на маговете, те бяха по-склонни да пукнат на място, само и само да не вървят натам, където черното петно на стената като че ли оживяваше. — М-м-магистър — със заекване попитах аз, — а тях… какво ги чака? — Само това, което са приготвили като подарък за мен, сърце мое. Нищо повече. И дори, ще ти призная, аз намалих равнището на опасност. — Съжали ли ги? — предположих аз. Доста недоумяващ поглед и откровеното: — Не, разбира се. Само, за да могат да стигнат живи до последната си пакост. Там всичко е толкова гнусно… аз просто съм длъжен да им позволя да се насладят на цялата гама усещания. Екхар, накарай господата да побързат. Огнените духове вдигнаха левите си ръце и във всяка от тях просветна огнена светкавица, която се превърна в пламтящ тризъбец с дълга дръжка… Маговете не тръгнаха, те просто побягнаха напред с вопли, потърквайки тези части на телата си, които се бяха запознали близко с ритуалното оръжие на хатайрвите. — Мисля, че е по-добре да не виждаш това — Риан бързо ме завъртя с гръб към случващото се. — А… ти? — кой знае защо, попитах аз. — На мен, просто ми е интересно — магистърът нежно ми се усмихна и поясни, — останалите пет магически капана аз веднага ги определих, тези двата ми бяха неизвестни. — Та ти знаеш наименованията им — напомних му аз. — Черният вир, ти сам каза, че за него са били нужни дванайсет мага. — Всъщност — четирима — весело си призна Риан, но аз ти казах вече, че Бялата магия оставя следи, а тук са работили дванайсет мага. Следователно, или са усложнили заклинанието, или са добавили нещо уникално. Любопитно е. И в този момент той толкова ми напомни лорд Еллохар, и мъничко Тесме. В следващият миг се разнесе съскане, след това — отчаяни вопли. — Велика Бездна — замислено-възхитено произнесе Риан, — та това е симбиоза на Бялата магия и Тъмното изкуство… А след това изражението на възторг на лицето на магистъра се стопи, и лорд Тьер мрачно добави: — Дванайсет бели и един тъмен… ето откъде се е взела непоколебимата им увереност, че ще им се отдаде да ме… отстранят. Неочаквано воплите стихнаха. И ми се струваше, че вече не беше нужно да ме държи, но Риан изведнъж ме притисна в прегръдките си, сложи главата ми на гърдите си и прошепна някакво заклинание. В следващият миг, аз престанах да чувам каквото и да било, дори биенето на сърцето му… той не ми остави дори възможността да виждам лицето му, така че, единственото, което аз забелязах беше огнен отблясък, когато духовете на пламъка се хвърлиха в бой. А след това Риан просто отново ме вдигна на ръце и ме отнесе надалеч от това място, без да ми позволи да се огледам, без дори да мога да хвърля един поглед към случващото се. Едва когато слязохме по огромна вита стълба, се възвърна слухът ми, позволявайки ми да чуя уверените удари на сърцето на магистъра и далечни диви вопли. — Риан — изплашено се обадих аз. — Прости ми, моля те — през стиснатите си зъби помоли той. Смразяващ душата вой огласи всичко наоколо. Аз потреперих, Риан тихо спомена Бездната, а след това, подчертано спокойно се поинтересува: — Ти някога разхождала ли си се из столицата на човешко кралство? Аз не отвърнах веднага, все още вслушвайки се и очаквайки… неясно какво. — Не… — това беше плах шепот. — А би ли искала да се разходиш? Савен ще те придружава. Градът е достатъчно интересен, да си призная. Интересно предложение, но имах въпрос: — А ти? Пауза, след нея честен отговор: — Аз трябва да ликвидирам последиците от случилото се. Зажумях и тихо, но много уверено казах: — Аз съм с теб. Той мълчаливо продължи да слиза по стълбите, докато не го погледнах, и чак след това отговори: — Сърце мое, никога няма да забравя стреснатото ти лице, след разпита на Заклинателя, който ти толкова ненавреме видя. Следователно, отговорът ми е „не“. — Риан… — Не. — Ри… — Не подлежи на обсъждане — непреклонно и твърдо. Ние слязохме на първия етаж, Риан внимателно ме пусна да стъпя, а след това изкомандва: — АтШаан. Известно време нищо не се случи, чуваше се само тропотът на краката на многобройните хора, бягащи от двореца. А след това, въздухът пред нас като че ли се сгъсти, след това се замъгли като безформен облак въглищен прах и тази леко проблясваща тъмнина извая тялото на демон… крилат. Огромен, с алени цепнатини на очите и озъбена паст. И тази същност от отвъдното, навеждайки леко глава в знак на приветствие, мрачно произнесе: — Отдавна не си ме призовавал, Тьер. — Не си ми бил необходим — с ледено спокойствие, отвърна магистърът. Отдавна умрелият демон се усмихна и каза: — Слушам те. — Нужни са ми всички надарени в столицата. Всички. Дори с най-малката капка магия в кръвта. Още едно кимване и духът на демона се разтвори във въздуха. Едва сега осъзнах, че съм се вкопчила с две ръце в дланта на Риан и едва дишам от страх. — Дея, всичко е наред — той ми се усмихна. — Кой беше това? — шепнешком попитах аз, без да се поддавам на неговото „всичко е наред“. — Третият наследник на Трона на Нощта, дванайсетият конник на Смъртта — Риан ме гледаше и се усмихваше. — Сърце мое, можеш да ми вярваш, Дара е много по-опасна, а и положението й е доста по-високо. Наистина, защо ли толкова се изплаших? След седянката в таверната в Хаос, би трябвало вече от нищо да не се стряскам. — Риан, и защо са ти притрябвали надарените с магия? — Елементарно — той отново тръгна напред през огромната, изписана с руни зала, — съществото, което те бяха затворили в Черния вир прекалено привично се хранеше. Прекалено небрежно. Значи, него вече са го хранили с магове, и навярно, систематично. А познавайки този народ, мога да ти кажа със сигурност — ще се опитат отново да го правят. — И-и-и? — нетърпеливо попитах аз. — Ще наложа защитен печат на всички надарени — спокойно отвърна Риан. Аз се спънах от изненада, но след това си спомних, че и с адептите на Академията на Проклятията магистърът беше направил нещо подобно. — Риан… — Ще ме почакаш ли? — прекъсна ме той, без да спира дори за миг. — Тук? — уточних аз, помнейки предложението му да се поразходя. — Да. — Добре — какво друго бих могла да кажа, след като бях готова да го чакам цял живот. И като че ли току що ние бяхме съвсем сами, но когато стигнахме до огромната врата, и появилите се неясно от къде огнени духове хатайрви, разтвориха крилата й. Ние се оказахме стоящи на прага на огромна тронна зала. Действително огромна — до противоположната стена на овалното импозантно помещение имаше не по-малко от петстотин крачки. Духовете като огнени искри се метнаха напред, разпръсвайки се из залата, а Риан, който явно неведнъж беше идвал тук, ме поведе между колоните, които се разполагаха по периметъра до стените, към самите тронове. Заведе ме зад тях и отвори невзрачна вратичка. Там се намираше неголяма, но много чиста и светла стая, с книги, маса, няколко дивана и кресла. — Обещаваш ли да ме чакаш тук? — напрегнато попита Риан. — Щом така трябва — аз пристъпих навътре в стаята и се огледах. — Дълго ли? — Не повече от час — успокои ме магистъра и добави, — ще ти осигуря и компания. След това затвори вратата, отрязвайки ме от всичко, което би могло да се случи отвън. Поразтърсена от развитието на събитията, аз се разходих из стаята, затъвайки със стъпала в прекалено мекия килим и разглеждайки всичко наоколо. Книгите бяха многобройни, но най-вече приказки, истории и нещо по древните езици. Освен това, имаше моливи и бои, купчинки бели листове хартия… Първата ми мисъл беше, че това е детска стая. А догадката изискваше потвърждение. Оглеждайки масата, забелязах под нея кошче за боклук и внимателно го издърпах. Взех първия от смачканите листове, разгладих го… Рисунката изобщо не беше детска. Изпълнена с черен туш, ясна, доста рязка, идеално изобразяваща императора на Тъмната империя Анаргар от рода Анаргат. Като в кошмарен сън, аз бавно се протегнах към следващия лист, измъкнах го, разгънах — лорд Алсер с леко присвити очи ме гледаше с ярко сините си очи. Като жив! Потръпвайки, изпуснах листа, протегнах ръка към следващия — просто мацаница с боички, без никакъв ясен образ. Още един — и аз забравих как се диша! На белия смачкан лист беше изобразен лорд Риан Тьер. И през лицето му беше написано рязко и нервно: „Мразя те“. Не беше за учудване, че влезлият в стаята след няколко минути Савен, ме намери, застанала на колене и изсипваща боклука от всички кошчета, които бях подредила около себе си. — Лейди Тьер! — изумено възкликна бившето умъртвие. — Риате — озъбих се аз, разглаждайки на пода поредната хартийка. Нищо! Абсолютно нищо друго! Само тези три рисунки и толкова! Всичко останало бяха детски драсканици, чернови на писма, но почеркът в тях нямаше нищо общо с рязкото, наклонено наляво „Мразя те“. В края на краищата, аз просто седнах направо на килима, объркано взирайки се в рисунката, която изобразяваше магистъра. Попивах всяка чертичка на непознатия почерк, запаметявайки маниера на изписване, ъгъла на наклона, характерните резки драскулки, стараех се да ги запомня наизуст, като схема. — Господарке… — обади се отново Савен. — Чия е тази стая? — откъсвайки се от листа, попитах аз. — Във времената на управлението на Ковъна… тук се намирали възлюбените на… владетелите и най-надарените… от техните деца — със запъване ми отвърна той. Отметнах глава, вгледах се в наместника, вече бившия наместник, всъщност. Савен, независимо от това, че на пръв поглед се държеше много уверено, при по-внимателно вглеждане, ставаше ясно, че диша странно. Дори не именно странно — някак възторжено. И всеки път, когато вдишваше, очите му леко се разширяваха. — Свиквате да сте отново жив? — не се удържах и попитах. — Налага се да дишам… постоянно, — в гласа му имаше толкова емоции, — и топлината чувствам, и … студа също, и умората… Отвикнал съм от всичко това. Аз се усмихнах, Савен се усмихна в отговор и добави: — Да съм мъртъв, все пак, е по-привично, по-добре, по-лесно, но би било глупаво на мое място, да не се радвам на тези изменения. — Защо? — От всичко трябва да се получава удоволствие, само в такъв случай започваш да цениш живота, включително и задгробния — изказването на Савен не беше лишено от логика. Аз отново погледнах рисунката и реших да разпитам бившия наместник, тъй като нямаше никаква възможност да поговоря с лорд Тьер. — Господин Савен, какво се е случило тук? Той се премести от дивана на пода близо до мен, седна удобно и започна да разказва: — Аз веднага обърнах внимание на странните и чести преходи, но лорд Алсер е в списъка на доверените лица, затова си позволих да отслабя контрола миналата нощ… — Стоп! — не бях свикнала да прекъсвам събеседника си така, но сега буквално изисках незабавен отговор: — Тази нощ или миналата нощ? — Миналата нощ, последната нощ, която е отминала — поясни Савен, гледайки ме с известно недоумение. И аз не бих повишила тон, но през нощта лорд Алсер беше с нас — с мен и с магистър Еллохар! Ние заедно хванахме брат му! Тоест, това не би могъл да бъде дори Веламар Алсер! И… Аз протегнах ръка към рисунката, на която беше изобразен синеокият лорд — като жив! Изображението беше удивително ясно, дори не се забелязваше, че това са бои. — Извинете, продължавайте, моля ви — обърнах се към Савен. Той не ми отказа, и независимо то това, че внимателно се взираше в мен, се върна към разказа си: — Това се случи при изгрев слънце, когато проверявах постовете на стражите в столицата. Отначало вдигнаха тревога духовете-хранители и аз побързах да се върна, но по това време дворецът беше вече в техни ръце, а гилдията на маговете беше пристъпила към активирането на артефактите. — Защо именно днес? — не се сдържах аз. — Лорд Тьер беше дал на знатните семейства срок до днес да изберат нова кралска династия и съответно, нов крал. — А маговете какво не ги устройваше? — удивих се аз. Поредният недоумяващ поглед от бледия нововъзкръснал и пояснение: — Лорд Тьер, унищожавайки Ковъна, практически стана владетел, но титлата „временен“ си я присвои сам, тъй като не желаеше да се нагърбва с управлението на Третото кралство. И тъй като именно Ковъна на маговете беше извършил нападението в Тъмната империя, магистърът отказа дори да разглежда кандидатурите за мястото на нови владетели, издигнати от Ковъна, по този начин сваляйки от власт маговете. Той беше настроен много решително да предаде властта в ръцете на аристокрацията. — А, сега разбирам, защо маговете са против — аз се изправих, седнах на дивана и с жест предложих на Савен да се присъедини към мен. — Тоест, Ковънът е използвал последния си шанс? — Единственият — поправи ме бившия наместник, — но от тяхна страна беше ужасна глупост дори да се опитват, след това, което магистърът направи предишния път. И уж са наясно, че тъмните лордове на Хаос са значително по-силни от тях… Интересна информация. — И какво стана после? — Нападнаха ме бойни магове, хранителите активираха защитния контур, останалите се приготвиха за появата на лорд Тьер. — Капаните? — досетих се аз. — Да. Аз осведомих господаря за всички, два от капаните предизвикаха любопитството му. — М-м-м? — Кръвен призив, господарке, това е най-лесният начин да предадеш цялата информация, с която разполагаш. Аз се замислих. Излизаше, че Риан знаеше всичко още в момента, когато се пренасяхме и беше бесен на маговете. Но за това, че в създаването на капаните беше взимал участие и тъмен маг, магистърът все още не беше осведомен. Странно, че Савен не беше предал информацията и за честите посещения на този… лъже Алсер. — Извинете, а лорд Алсер често ли се появяваше в Третото кралство? — предпазливо попитах аз. — Разбира се — увери ме бившият наместник, — с избора на новата династия се занимаваше именно лорд Алсер по поръчение на императора. Замислено гледах рисунките, които продължавах да стискам в ръце. От само себе си в мислите ми изникнаха думите на владетеля на Хаоса „Търси във втория си кръг, Тьер“. Да, някой определено знаеше, че Риан контролира двореца на Ковъна на Третото кралство и беше използвал лика на този единствен лорд, чиято поява не би предизвикала въпроси и подозрения. И възникваше още един въпрос — а кой би могъл да знае, че миналата нощ Алсер ще е зает? А той наистина беше зает, и ако съдим по думите на лорд Еллохар, едновременно с три… Беше страшно дори да си го представя, но все пак. Възможно… — Савен, а вие можете ли да се свържете, например с лорд Еллохар? — реших да попитам, тъй като в главата ми се роди странна мисъл. Бившият наместник мълчаливо бръкна във вътрешния джоб на сюртука си, измъкна овална кристална пластина, разположи я на дланта си и помоли: — Капка кръв, ако обичате… — запъна се, вдиша дълбоко, и докато шумно издишваше, произнесе: — Не, не е необходимо, аз сега си имам собствена. И убождайки пръста си на ръба на пръстена, Савен задържа ръката си над пластината, чакайки докато капката падне отгоре й… Падна… разплува се като тънка локвичка, пламна, а в следващия миг аз чух разтревожения глас на магистъра: — Савен?! Нещо с Риан? Какво се е случило? Какво… — Лорд Тьер е невредим, магистър Еллохар — с равен тон отвърна бившето умъртвие, — с вас пожела да се свърже лейди Тьер… Тишина, а след това мрачното: — Щом с Риан всичко е наред, за каква Бездна ме тревожиш, идиот мъртвоходещ? Без изобщо да се обиди, а напротив, усмихвайки се странно, Савен поясни: — Вече съм живоходещ. — И? — лениво раздразнение. — Да дойда ли да поправя това досадно недоразумение?! Савен, разкарай се в Бездната, може и в буквален смисъл. Край, разговорът е приключен. Предай моите почитания на лейди Тьер. Мъжът го изслуша, но не се съгласи: — Лорд Еллохар… — Иди да се утрепеш някъде — грубо отвърна магистърът. — Но… — Разбрах, сам ще те утрепя. — Лорд Еллохар! — възмути се Савен. — Още ли искаш да си говорим? — дочу се разяреният глас. — Аз ще те… Аз реших да не си мълча повече и решително произнесох: — Тъмни, магистър. Възцари се мълчание. Това не ми беше особено изгодно, затова продължих: — Лорд Еллохар, моля да ме извините, но именно аз помолих господин Савен да се свърже с вас, имам въпрос и… — Прелест моя, ти какво търсиш в Третото кралство? Случва се да чуеш гласа на събеседника си и веднага да разбереш какво му струва да се сдържа, и ти се ще просто да си затвориш устата и дума да не обелиш повече. — Риате, аз май че въпрос ти зададох! — оказа се, че магистърът изобщо не е съгласен с мълчанието ми. — Аз… — гласът ми заглъхна, — аз исках да попитам… а… вие… вие… нищо странно ли не забелязахте в спалнята на лорд Алсер снощи? Недоумяващо мълчание, към което се присъедини и Савен. Но след това последва ехидно-подигравателен въпрос: — А какво именно те смути там теб, слънчице? Увеличилите се два пъти очи на бившето умъртвие бяха незабравимо зрелище. Аз се изчервих и то силно, но все пак, моето смущение беше нещо второстепенно, като се имаха предвид събитията, свързани с Алсер. Издишах рязко и поясних: — Вие споменахте за присъствието на три любовници едновременно и… — И вече искрено съжалявам, че не ти позволих да се полюбуваш на най-пикантните моменти — вмъкна Еллохар. Аз се ядосах, но все пак се опитах да се сдържа: — Лорд Еллохар! — Прелест моя, какво трябва да направя на твоя дроу, за да ме наречеш отново по име, а? — подигравайки се, проточи магистърът. След подобно нещо, на мен ми оставаше само да кажа: — Добре. Разбрах. Моля да ме извините за безпокойството, това няма да се повтори! — и вече към Савен: — Прекъснете контакта, ако обичате… Той мълчаливо покри пластината с длан. Когато я отдръпна, върху нея вече нямаше кръв, а и шумът на отвъдното не се чуваше повече. Скръстила ръце пред гърдите си, просто седях, взирайки се нанякъде в пространството. Беше ми неприятно, наистина неприятно, аз нищо лошо не бях направила на магистъра, а разследването и него го интересуваше. Неприятно до ужас. И обидно, много. До сълзи ми беше обидно, аз… Странен звук изпълни пространството. Странен, принуждаващ те да потрепериш и някакъв такъв… ужасяващ. В следния миг, посред стаята избухна син пламък. След още един миг се появи лорд Даррен Еллохар. Мрачен, облечен в черната униформа на своето учебно заведение. Небръснат, с разрошена коса и уморен поглед. — Вземи да ревнеш сега — раздразнено произнесе магистърът. Две сълзи се търкулнаха по бузите ми и паднаха на скръстените ръце. Аз потръпнах, припряно наведох глава и потръпнах повторно, чувайки: — Започна се. Намиращият се в състояние на недоумяващ шок Савен, въпреки всичко реагира адекватно на ситуацията и ми протегна кърпичка. Аз побързах да избърша мокрото си лице, станах и позволих на натрупалия се гняв да се изплиска: — Знаете ли, познавателните екскурзии по спалните на сиятелните лордове никога не са били сред детските ми мечти! — заявих аз. Еллохар се усмихна и полюбопитства: — А „не познавателните“ били ли са? Аз просто нямах думи. — Ти си кажи, не се стеснявай — магистърът си придърпа стол, тръшна го на три крачки от мен, величествено седна и прехвърляйки крак върху крак, изобрази готовност да ме слуша. — аз целият съм внимание, Риате. Сядайки бавно отново на дивана, тихо казах: — Започвам да разбирам Еа и отношението му към вас. Не гледах повече към магистъра, а изключително и само ръцете си, така че, не можех да забележа реакцията му на думите си. Но мълчанието, което се възцари, ми позволи да продължа: — По думите на господин Савен, лорд Алсер вчера през нощта е бил тук… — Еллохар отново премълча, а аз продължих: — А ние с вас знаем, че той се намираше в дома си, в компанията на три… възлюбени. Тоест, някой се е възползвал от лика на гореуказания лорд, уверен, че той е зает и… — И ти реши, че аз може и да съм обърнал внимание на нещо странно в забавленията на Алсер вчера? — прекъсна ме магистърът. Помълча, а след това се разнесе замисленото му: — Сега, когато ти ми намекна, си спомних нещо странно — всичките три бяха чистокръвни човечки. Аз премълчах, все още взирайки се само в ръцете си. — Савен, къде е Тьер? — осведоми се лорд Еллохар. — В настоящия момент решава въпросите с доверието към гилдията на маговете — последва мигновеният отговор. — Ясно. Аз чух как Еллохар върна стола на място, как се отправи към вратата, но едва, когато чух скърцането й, се реших да попитам: — Тези човешки жени от Тъмната империя ли бяха? Да, бях станала подозрителна, а като се имаше предвид, че именно лорд Алсер беше в тесен контакт с местното човешко население, подобен въпрос беше закономерен. — Трудно ми е да твърдя каквото и да било, Дея, не ги разглеждах подробно — вежливо ми отговори той. — Всъщност, ако се има предвид оттенъка на кожата… Ще го изясня днес, Риате. На теб ли да съобщя резултатите? — По-добре на Риан… — Както пожелаеш! — вратата беше затръшната с такава сила, че звукът на удара почти ме оглуши. Няколко минути седях в странно вцепенение, след това набързо прегънах и трите рисунки, скрих ги в джоба си, станах и също се насочих към изхода. — Лейди Тьер — разтревожено подвикна Савен. — Все още съм госпожа Риате — поправих го аз и отворих вратата. Веднага осъзнах, че съм сбъркала, защото наблизо се разнесе насмешливото от Еллохар: — Докато ти тук им проповядваш здравословен начин на живот, твоята червенокоска установи личността на тъмния. И пресипналото от Риан: — Алсер? Той не е могъл, някой под лика му. Сега изяснявам кой именно. — А-а-а… Отстъпи мястото на по-опитните. В следващият миг аз затворих вратата. Сама. Защото след думите на Еллохар се раздаде нечовешки вой. А най-учудващото беше, че вратата великолепно изолираше всички шумове. Изчаквайки, поразмислих и отново открехнах вратата, надявайки се, че всичко е свършило. Наистина беше свършило, в смисъл, беше съвсем тихо. Изчаквайки още малко, направих внимателна крачка. Нищо не се случи. Окуражена, заобиколих масивното възвишение, на което бяха разположени троновете. Защо ли ми трябваше! В момента, когато излязох иззад тази преграда, пред погледа ми се откри същата тази огромна тронна зала, отчаяно правещите лицеви опори на пода магове и двамата магистри, които унило седяха на троновете и тихичко разговаряха помежду си. Внезапно, от края на залата се разнесе жалостивото: — Пощадете. — Още сто — изкомандва Риан. Единен стон от всички правещи лицеви опори и наказанието продължи. Магистрите също продължиха да обсъждат нещо явно занимателно, тъй като и двамата бяха много увлечени. — Бягай, момиче — неочаквано се дочу откъм един от активно трениращите. — З-з-защо? — учудено попитах аз мускулестия боен маг с късо подстригана коса. Той само изръмжа и продължи упражнението си, независимо от това, че потта по лицето му течеше на струйки. Отвърна ми белобрад старец, също така активно правещ лицеви опори: — Това са тъмни лордове, глупачке, те са опасни! — Зная — признах си аз. За съжаление, разговорът ни го чуха и над тронната зала се разнесе: — Дея? Сърце мое, аз какво те помолих? — Риан стремително се изправи. Еллохар продължи да седи, дори без да гледа към мен. Магистърът се приближи, разтревожено се вгледа в мен и едва чуто попита: — Какво се е случило? Нищо особено, всъщност, но едно нещо ме смущаваше. — Риан, а ти защо устройваш общо-физическа подготовка на маговете? — с шепот, така че същите тези магове да не чуят, попитах аз. — Официалната версия е — гавря се — с усмивка отвърна магистърът, и прегръщайки ме през раменете, ме дръпна обратно към стаята зад троновете. И ние, под неприязнените погледи на упражняващите се, отново се скрихме зад възвишението, а едва когато се озовахме в стаята и Риан затвори вратата, вече сериозно каза: — Физическото натоварване отслабва контрола им, сърце мое. Допреди да дойде Еллохар, аз бях убеден, че появата на тъмния маг е била еднократна, но в светлината на твоето предположение… вече нямам съмнения, че този тъмен маг е посещавал Третото кралство не само веднъж, а това, в което съм сигурен е, че без лик не се е появявал, следователно, няма никакъв смисъл да провеждам тези разпити. Риан ми се усмихна, ласкаво ме погали по бузата и продължи: — Докарани до пълно физическо изтощение, те не могат да се съпротивляват на магията на истината, ако реша да я използвам. — Тя забранена ли е? — досетих се аз. — Именно. И аз ще мога да видя и други подробности — характерни жестове, тон на гласа, неща, които биха ми помогнали да открия тази… личност. Тъмните лордове, са си тъмни лордове. Наистина са опасни, но по-важното е, че са и много умни, и дори това, което маговете бяха възприели като банална гавра, всъщност беше… Да… — Риан, а защо всъщност, ти ме взе със себе си? — не можах да не попитам аз. Магистърът загадъчно се усмихна, погледна към бившето умъртвие, Савен моментално ни остави сами. И когато вратата се затвори зад гърба му, Риан се наведе, нежно ме целуна и прошепна: — Просто ми се иска винаги да си до мен. С теб ми е хубаво, с теб ми е светло, и когато си наблизо, каквото и да се случва, ми се струва незначителна дреболия. Дори само от съзнанието, че ти си тук, на няколко крачки от мен, светът ми се променя, сърце мое. А аз исках да се върна в академията… Усещането, че губя материал не ми харесваше изобщо. — Аз намерих тук някои неща — отдръпвайки се от Риан, се приближих до масата и извадих рисунките от джоба си. Магистърът ме последва, прегърна ме, и надничайки над рамото ми, с интерес заразглежда картинките. В следващия миг Риан се вкамени. До преди секунда беше топъл, нежно ме притискаше, а изведнъж цялото му тяло се напрегна, очите потъмняха, а погледът му не се откъсваше от изображението на Алсер. Мен това ме удиви, тъй като другите две картинки, и особено портретът на самия магистър със заплашителния надпис, лично мен повече ме тревожеха. — Това е отпечатък на аурата — мрачно произнесе Риан, протягайки ръка и взимайки изображението на лорда. — Точен, подробен, абсолютно идентичен. — Тоест, това не е просто рисунка? — уточних аз. — Това е много повече от рисунка — поясни магистърът. — Значително повече, това е пълен отпечатък на аурата… Аз нищо няма да измъкна от маговете, колкото и да… Бездна! Не бях сигурна, че разбирам всичко, щях да опитам да го обмисля по-късно. — А тези две рисунки? — аз посочих другите две изображения. — Нищо особено, освен това, че някой се опитва да изработи отпечатък на аурата на императора, и напразно, нищо няма да се получи, и че ненавижда мен, което изобщо не ме учудва. Хвърлих бърз поглед към Риан, той ме прегърна по-силно и попита: — Къде ги намери? Мълчешком посочих към купчинката боклук. — Да, това е последното място, на което бих потърсил нещо аз — призна си магистърът. Печално отвърнах: — Някой много добре те познава. — И това все повече ме кара да се безпокоя — не скри той. А след това попита: — Може ли да ги взема? — Защо питаш? — затваряйки очи, се облегнах на гърдите му. — Да не питам ли? — лукав въпрос. — Та ти и така знаеш, че можеш да ги вземеш, каквото и да се случи. Така ли? — шепот до челото ми, — А какво още мога да взема без да питам и каквото и да се случи? Край, аз се разтопих от звука на гласа му, от докосванията, от това, че лорд Риан Тьер просто бе до мен, но не можах да се удържа от провокативното: — Ще играем ли на три безусловни „да“? — Дея — пресипнал стон, — не си играй с огъня… моля те. „Просто никога не ме пускай, моля те“ — помислих си аз, но Риан меко се отстрани от мен, събра рисунките, скри ги във вътрешния джоб на камзола си. — Сърце мое — замислен поглед към мен, — аз ще те взема за няколко дни от академията. Какво ще кажеш? Присядайки на ръба на масата, аз си позволих да попитам: — А защо? Лорд Риан Тьер без да увърта, спокойно обясни: — Доколкото мога да съдя, тази тъмна личност планира да нанесе удара си в най-близко време, първо. Второ — независимо от това, че съм длъжен да водя това разследване, от утре трябва да съм постоянно в двореца, започват сватбените тържества. И трето — той отново се наведе, намери устните ми и прошепна: — Освен, че считам за необходимо да те държа в полезрението си, ще ми бъде много приятно, ако ти продължиш да ми помагаш. М-м-м? — И какво би искал да чуеш? — аз не можах да сдържа щастливата си усмивка. — Твоето безусловно „да“ — Риан нежно ме целуна, — ще го кажеш ли? — Да — чувствах как се топя от всяко негово докосване, — да, и още веднъж, да. — А след това? — Отново ще е „да“… И аз се разтворих в целувката му, в дъха му, в него. Докато не чух тихото: — Между другото, аз временно взех и Юрао в екипа си, така че, отново ще работите заедно. Нали нямаш нищо против? Просто нямах думи, отдръпвайки се леко назад, аз зяпнах магистъра и просто не ми се вярваше. Той се усмихна, целуна ме за пореден път, помогна ми да се смъкна от масата, и насочвайки се към вратата, обясни: — Нужни са ми сведенията от Императорската банка, а никой по-добре от офицер Найтес няма да се справи с тази задача, все пак — на мен весело ми намигнаха, — той е мъничко гном. — И кога реши за Юрао? — оправяйки косата си, попитах аз. — Още вчера, сутринта подписах назначението. — А за мен? — и замрях, в очакване на отговора. — Току що — и погледът му леко се напрегна. След това с тежка въздишка, Риан призна: — Аз не исках да ти показвам тъмната страна на характера си, сърце мое. И продължавам да не го искам, но цялата тази ситуация предизвиква сериозни опасения, и ако ти си този единствен шанс, който би позволил да спра удара, аз съм готов да рискувам… В разумни граници. И от всичко казано, аз разбрах само: — И в какво се състои рискът? Тежка въздишка и тихичко: 
 — Не искам да се боиш от мен — и поглед, един такъв напрегнат и внимателен. — Няма — искрено уверих магистъра. — И не искам да те поставям в опасност — лицето му значително потъмня. — Няма да ме поставиш — странно обещание, осъзнавах го, но какво още бих могла да кажа? Иронично се изви веждата му, но той не доразви темата, а просто попита: — А ти разбра ли къде именно ще ми помагаш? — Къде? — поинтересува се любопитната адептка на Академията на Проклятията. Риан се усмихна и ме накара да се сгромолясам в Бездната с невероятната информация: — Службата за Безопасност на Империята, сърце мое. Временно ви взимам в щата. Теб и Юрао. Беше добре, че все още се опирах на масата… Аз просто нямах думи. — Колко още ще стоиш така? Някой днес трябва и на лекции да ходи — напомни ми магистъра. Топла усмивка, протегната ръка, и в момента, когато се приближих към него, Риан прошепна: — Обичам те. Изви се адски пламък. 	 
 — „Заповед номер две хиляди четирийсет и седем. Във връзка с наемането на кантората за частни разследвания „ДеЮре“ от апарата на държавното управление СБИ, временно да се отстрани адептката Дея Риате от занятия, по причини, свързани с държавната сигурност. Лорд-директор Риан Тьер.“ — мрачно зачете лейди Верис. Освен нея, в кураторската се намираха майстор Окено, лорд Тесме и лейди-секретарят. Верис продължи: — Всъщност, въпросът не подлежи на обсъждане, като се има предвид формулировката и думата „заповед“, използвана в разпореждането на лорд-директора, и все пак, е необходимо вашето писмено съгласие, магистър Тесме и вашето, майстор Окено, тъй като се явявате ръководители на дипломните проекти на адептката Риате. Лейди Митас седеше зад бюрото и фиксираше всичко в протокола, останалите също седяха. Стоях само аз и отчаяно се стараех да сдържа щастливата си усмивка — доверието на Риан ми беше невероятно приятно. — Аз ще подпиша — отзова се магистър Тесме, — уверен съм, че Риате ще намери време за написването на дипломната си работа. Мълчаливо кимнах, потвърждавайки казаното. — А аз не съм толкова сигурен — замислено произнесе Окено, — особено, ако се има предвид последната писмена работа на адептката, в която, за същата тази адептка напомняше само името й на първата страница. Бавно се изчервих. — Освен това, наблюдава се систематично отсъствие от занятия — с менторски тон продължи старши-следователят. Вече бях почервеняла не до корените, до крайчетата на косата си, но въпреки това, решително го прекъснах: — Това беше идея на Юрао, майстор Окено. И тогава полувасилискът не се сдържа и се разкрещя: — С дроулелите?! — Те, всъщност, на своя глава бяха пристигнали, тях никой не ги беше викал — обидено напомних аз. Окено засъска, но в следващият момент се успокои и полюбопитства: — Между другото, колеги, всички ли получихте покани? — Да — Верис се усмихна, — Жловис призори ги разнесе. — Предварително съобщавайки на всички за планиращото се тържество — добави лейди Митас, — но аз вече на никого не вярвам. Всички странно се заусмихваха, а Окено я увери: — Лейди Митас, аз наистина се женя за лейди Риая Найтес — и изражението на лицето му стана толкова щастливо! А моята усмивка, например, беше напълно излишна и неуместна, тъй като Окено веднага я забеляза и се започна: — Два практикума по труповете ще минете лично при мен! Искаше ми се да отбележа, че самият той няма да има нито време, нито желание вече да се свира по пущинаците, но се отказах. Премълчах си и просто кимнах. — Планът на дипломната работа да бъде на бюрото ми до края на тази седмица. Отново кимнах. — И дори не се надявайте, че предстоящата сватба ще ви позволи да избегнете практиката под мое ръководство, Риате! — Вашата сватба? — изведнъж уточни лейди Митас, обръщайки се към Окено. — Не — отряза василискът, — аз за нейната сватба говоря. Тесме и лейди Верис просто се спогледаха, но за сметка на тях, лейди секретарят изстена: — Пак ли? Кой е този път, Риате? И аз изобщо не очаквах, че Верис изведнъж ще изтърси: — Магистър Еллохар. В сумрачната стая увисна напрегнато мълчание, сега всички ме гледаха в недоумение, а аз, с не по-малко недоумение — капитан Верис. Кураторът се взираше нанякъде в далечината, а след това сви рамене, тръсна глава и поясни: — Магистър Еллохар идва — погледна ме и с известно учудване попита: — Дея, добре ли си? Тесме също ме погледна, при това погледът му беше по-скоро съчувстващ. Мълчанието го наруши Окено, питайки: — Риате, ти всичко ли разбра? — Да майстор старши-следовател — с равен глас се отзовах аз. Окено взе листа от лейди Митас, драсна небрежно подписа си, а след това предаде хартията на Тесме. След подписа на магистъра се подписа и куратор Верис, по този начин аз получих освобождаване от занятията практически до сесията. Вратата се отвори в момента, когато лейди Митас слагаше печат, заверявайки документа, и пред очите ни се появи магистър Еллохар в синя туника, прихваната със златен пояс и с коса, заплетена в странна плитка, състояща се от няколко малки плитчици. Магистърът весело ни огледа и заяви: — Кошмарни! — Тъмни — отзовах се аз. — И на вас всичко най-тъмно — отзова се лейди Митас. — Ужасяващи — Окено. — Чудовищни — магистър Тесме. Лейди Верис си премълча, без да откъсва поглед от Еллохар. — Верис, приготви се за излитане — изкомандва сиятелният лорд, — ще бъдеш моя дама на празненствата. Кураторът отначало подскочи, а след това с размах отново се тръшна на стола и шашардисано попита: — Аз!.. А как… академията, трябва на обяд да ида, и физическата подготовка, и… — Забрави — лорд Еллохар се ухили, — домъкнах Герн, той ще те смени. Верис не просто пребледня, посивя в миг и объркано промърмори: — Асвел Герн? Но, магистър… та той е звяр. — И кой го казва! Той е и мъж, да, наясно съм — весело потвърди Еллохар. — А ти съвсем си се размекнала, противно е да те гледа де… тъмен. Стига, Шаена, опашката в уста, за да не ти се пречка, и да се разкарваме от тук. — Но… — лейди Верис изглеждаше разстроена до сълзи. — Без „но“ — подигравателно проточи магистърът. — Казах, тръгваме, значи, тръгваме. Капитан Верис стана, приближи се до своя шкаф, започна стремително да подрежда разни папки и стана ясно, че едва се сдържа. Еллохар замислено се почеса по тила: — Така, с това се оправихме, а следващата в списъка е Риате. Аз трепнах, кураторът стремително се обърна, магистърът нагло ми се усмихна и се поинтересува: — Готова ли си? — За какво? — не разбрах аз. — За Тьер, прелест моя — насмешливо ми отвърнаха. Без да му отговарям, се обърнах към лейди Верис и тихо попитах: — Мога ли вече да тръгвам? — Да, Риате — кураторът се усмихна, — ще се срещнем в двореца. Забелязала учудения ми поглед, добави: — В СБИ работи брат ми. Тръгвай. Пожелавайки всичко най-тъмно, аз заобиколих лорд Еллохар и напуснах кабинета на куратора. И само след като се озовах в коридора, едва не заподскачах от радост и практически затичах към общежитието. Бях щастлива като никога досега. Вчерашният ден беше преминал като в сън, на всички лекции само Риан ми беше в мислите, дори не предстоящата работа, а именно неговият образ не излизаше от съзнанието ми. През нощта се въртях в леглото, без да мога да заспя, и ето, то беше настъпило — невероятното утро, в което започваше работата ми в Службата за Безопасност на Империята! Идеше ми просто да запея от щастие! — Дея — викът на магистър Еллохар набързо ме върна от небето на земята. С тежка въздишка, спрях, обърнах се и вече напрегнато се взирах в приближаващия се към мен лорд, който в придворни одежди изглеждаше необичайно. Никак не беше солидна тази придворна мода, ама изобщо! — Туниката ли не ти харесва? — насмешливо се поинтересува магистърът, когато се приближи. — Просто не съм ви виждала в нея — признах си аз, — пък и поясът е… по-надолу, отколкото се полага. — Така се носи той, на бедрата — информира ме Еллохар. Аз се смутих, магистърът беше непробиваем и нагло заповяда: — Прелест моя, погледни ме. Отстъпвайки две-три крачки назад, погледнах. А сега се върни тук — с леден тон произнесе Еллохар. Продължих да стоя на място. Де-е-ейа-а-а — проточи лордът. — Аз много внимателно ви слушам — и упорито продължих да стоя. Намръщвайки се, Еллохар, като че ли без да се обръща към никой конкретно, произнесе: — Що не вземеш да ми напомниш, адептка, аз върху теб магия за подчинение използвал ли съм? Внезапно, над нас прозвуча ехидният глас на Дара: — А защо не вземете на мен да напомните, лорд Еллохар, колко дни лично вие се клатушкахте на ръба на Бездната, след нашето предишно разногласие? Магистърът се намръщи и не по-малко ехидно полюбопитства: — А защо не ми напомните, лейди Дара, с какво приключи за вас нашето несъвпадение на интересите? Как е там временцето в отвъдния свят? Гневно съскане и мрачното: — Тогава Тьер беше на ваша страна, магистър! — и коварното: — А с тези темпове, вие също се доближавате застрашително към личното и близко запознанство с „временцето“ в Бездната. Решавайки да прекратя трепетното им общуване, аз просто се приближих към лорд Еллохар, мълчаливо, но изразително взирайки се в него. — Това е грешка — изказа се Дара. — Протегни ръка — с леден тон заповяда Еллохар. — Защо? — ръцете си, при това и двете, аз, неясно защо, ги скрих зад гърба си. Сивите очи избухнаха в син огън, но това си остана единственото свидетелство за гнева на магистъра. Навеждайки се над мен, Еллохар уморено произнесе: — Ако имаш каквито и да било въпроси, ще използваш кръвен призив — тъй като и двете ми ръце продължаваха да са зад гърба ми, тънката, почти прозрачна пластина, магистърът мълчешком напъха в джобчето на гърдите ми. Аз замрях, гледайки го с удивление. — Ако — той сграбчи лявата ми ръка, дръпна я към себе си, безсъвестно използвайки надмощието си в груба сила, — възникнат каквито и да било трудности, ще използваш това — на моята отворена въпреки волята ми длан, легна тънко конче с игла на единия край. — Където и да отиваш, с когото и да си, забождаш я в гънките на дрехата си или на вътрешната страна на палтото. Забождаш я така, че амулетът за призив да е достъпен моментално. — Магистър Еллохар, не си струва, аз… — Твоето мнение ме интересува най-малко от всичко — изсъска лордът така, че аз не се реших да възразявам повече. В пълно мълчание стиснах амулета, вече просто се опасявах да го връщам на собственика му. — И последно — улових с крайчеца на окото си уморения, пълен с тъга поглед на магистър Еллохар, — каквито и да ти ги наговоря, както и да се опитвам да изменя това, но ти и Риан за мен сте най-скъпите същества в Тъмната империя, и аз ще дойда на помощ винаги и в каквато и да било ситуация. Сега вече, можеш да се разкараш от очите ми. А аз стоях и го гледах нерешително, и дори не знаех какво да кажа. — Изчезвай, бързо! — изсъска Еллохар. Потрепервайки, останах да стоя на място. Той уморено поклати глава и вече тихо помоли: — Отивай, Дея, просто се махни. И желателно, без думи. Аз се обърнах и си тръгнах, стискайки в ръката си амулета. И имах усещането, че с гърба си продължавам да чувствам погледа му. Стигайки до края на коридора, хвърлих поглед назад — магистърът продължаваше да гледа след мен… Защо така мъчеше себе си?! 	 
 До женското общежитие вървях бавно, все още обмисляйки случилото се, след това напъхах амулета в джобчето, при същата онази кристална пластина, и забързах. Риан беше помолил да съм готова към девет, а аз вече закъснявах. Затова, когато отворих вратата, изобщо не се учудих на присъствието на Риан. Удивих се, по-скоро на това, че той държеше на коленете си мъркащата Царапка, а Късметчето, в облика си на дракон, стоеше пред него, пъхнал ръце в джобовете. И те водеха явно не много приятен разговор. — Аз не мога да си спомня своята смърт — тонът на Наавирр беше хладен — вие нали разбирате какво значи това? — Убили са ви в гръб — Риан весело ми намигна, когато влязох. Драконът обърна глава и върху каменното му лице се появи топла, добра усмивка и от устните му се откъснаха думите: — Кошмарни, мъниче. — Тъмни — когато Наавирр приемаше човешки облик, аз неволно се смущавах, като котарак той ми беше по-близък, като че ли. — Как мина ловът, хванахте ли нещо? — Царапка хвана две мишки!.. — гордо ме осведомиха, а след това с посърнал глас, добавиха: — Изпи ги. Късметчето много се безпокоеше за състоянието на Царапка, аз, всъщност, вече, също. — Двойно преселване, забавянето в развитието е нормално — Риан почеса котето между крилцата, Царапка се зае да мърка три пъти по-силно. — А, например, скоростта, с която пораснахте вие, Наавирр, мен откровено ме учуди. — Това е заради мъничето — драконът небрежно ме прегърна през раменете, когато се приближих, — жалко, че вие така бързо си оправихте отношенията, ако бяхте пострадали още малко, със сигурност бих си възвърнал и огъня. В този миг, аз преместих поглед от Царапка към Риан, и потреперих — магистърът мълчаливо, без да мига се взираше в Наавирр. Драконът бавно махна ръката си от раменете ми и дори отстъпи крачка назад. А след това най-невинно се поинтересува: — Така по-добре ли е? — Значително — с леден тон произнесе лорд-директорът. — Трети кръг… — замислено и демонстративно гледайки към тавана, измърмори Късметчето. А след това: — Между другото, Дейка току що се е прегръщала с Еллохар. Лицето на магистъра потъмня, а аз, обръщайки се към дракона, възмутено го погледнах. Наавирр, обаче, без ни най-малки угризения, изведнъж ми се примоли: — Хайде още веднъж да го зарежеш, а? Поне само още веднъж, става ли? — Късметче! — възмутено възкликнах аз. Без изобщо да се смути, драконът моментално внесе ново предложение: — Добре де, тогава можете да се повъргаляте в леглото — уверен съм, Тьер ще е толкова щастлив, че ще стигне и за моя огън, и за пълното порастване на Царапка. Загубих и ума, и дума от възмущение, но за щастие, магистърът се намеси: — Наавирр — от ледения тон, като че ли, в гостната стана по-студено, — извинете се пред годеницата ми. Драконът с целия си вид изобрази покаяние, наведе глава и произнесе: — Моля за извинение, госпожо Риате, сбърках и нищо повече няма да ви разказвам… — вдигна глава, весело ми намигна и добави: — Правилно, Дейка, нека се помъчи, ще започне да те цени повече. Изви се адски пламък. Когато отблясъците угаснаха, в гостната бяхме останали само аз, магистърът и Царапка с оцъклени от уплаха очи. А когато котетата се плашат… Риан застина, стараейки се дори да не помръдне, докато котето се намираше в процес на… — Ой — само това успях да кажа. — Така или иначе имах намерение да се преобличам — магистърът страдалчески изтърпя, явно си казваше думата опитът му в общуването с малки деца. — Племенниците? — досетих се аз. — Племенничките — простена той, а Царапка, вече приключила със страха си, сега трогателно тресеше лапички, мокри от собствената й изненада. — Лирран често… устройваше подобни неща на коленете ми. — Надявам се, ти не й го напомняш постоянно? — поинтересувах се аз, спомняйки си тази поразително красива девойка. — Само от време на време — с коварна усмивка си призна магистърът. — Жесток си — сдържайки кискането си, го упрекнах, гледайки как Риан внимателно премества котенцето на дивана. Ставайки, лорд-директорът скръбно огледа наличното мокро петно, тежко въздъхна и съобщи: — Аз бързо. Изрева адският пламък. И странно, веднага, след като Риан се скри в пламъците, вратата се отвори, а когато и последният отблясък затихна, Късметчето най-нагло, във вид на котарак, се върна в гостната. — Слушай, Дейка — той стремително си възвърна човекоподобния образ, — ти защо го мъчиш така тъмния, а? На теб, какво, мама не ти ли е разказвала как се раждат децата?! — Наавирр, вие подигравате ли се? — честно попитах аз. — И кой ли ме запозна с теб?! — драконът се приближи към диванчето, подхвана Царапка, надникна в очите й. — Ти си единствената гордост на татко. — Мяу — отвърна котенцето. — Умното ми момиче — продължаваше Късметчето, — нищо, ние ще им организираме такава брачна нощ! Нали, момичето ми? Ще си споделят с нас емоциите, къде ще се дянат, ние пред вратата им ще чакаме, нали? И в този момент, малкото крилато коте махна нервно с опашка и изтърси: — Само след сватбата! За чест на Наавирр, той не изпусна Царапка, а внимателно я постави на дивана до себе си, печално питайки: — Ама ти какво, мамичко? На теб до тяхната сватба крилата ще ти окапят от глад. — Ще издържа — изсъска Царапка и добави: — Ти изобщо, какви ги ръсиш пред момичето? — Гледай себе си, не те беше срам лорда да опикаеш! — възмути се Наавирр. — Аз не владея напълно това тяло, на мен ми е простено — съскаше котето. — А теб да не съм те чула повече и една дума на интимни теми пред детето…! — Ама аз какво, аз за теб се безпокоя, нещастие мое крилато-зъбато! — Късметчето изглеждаше оскърбен до дъното на душата си. А Царапка изведнъж жално провлачи: — Пак ми се яде… — Дръж, изчадие на Хаоса — обиденият дракон пъхна пръста си под муцунката на котето, леко се намръщи, когато то впи зъбки в него, а след това радостно се ухили, намигна ми и съобщи: — Проговори нашето чудо крилато! Получи се, значи. Ама, дребосъче, страшно е ревнив тоя твой лорд! Аз не успях нищо да кажа, преди да се извие отново адският пламък. Появилият се в гостната ми лорд-директор, забелязвайки промяната в числения състав на присъстващите, гневно изгледа Късметчето. Драконът невъзмутимо отбеляза: — Между другото, аз съм кърмещ баща, така че, съобразявайте се, лорд Тьер. И видът му беше толкова невинен, че даже примигваше често-често. — Та значи, кой, казвате, ви е убил? — сладко-мазно се поинтересува магистърът. — Вие имате предвид, кой именно е сложил край на живота ми, или тези, на които им се е искало? — невинно изчурулика Наавирр. — Този, на когото му е провървяло — мрачно уточни Риан. — Единици може да са имали късмет, останалите още се редят на дъ-ъ-ълга опашка. Ви там сте някъде, примерно, три хиляден, — Късметчето зъбато се ухили. Риан, кой знае защо, също просто се усмихна и дори не коментира. А драконът изведнъж пребледня, след това, хвърляйки поглед към мен, отново нагло се усмихна и отбеляза: — Не, вие със сигурност няма да ме убиете, на вас Дейка няма да ви даде. Магистърът също ми хвърли поглед. Със съжаление. А аз само се усмихнах, неясно защо. Сигурно, просто защото всичко беше наред, и ето, даже Царапка заговори. — Имам въпрос — Наавир стана, притискайки смучещото пръста му коте към гърдите си, — а малката къде ще спи? — Няколко дни при мен — отвърна Риан. — Тогава и ние идваме с вас, Царапка, събирай си багажа — весело заяви Късметчето. Погледът на лорд Тьер изстина. — Какво? — възмути се драконът. — Царапка трябва да расте, а за това са и необходими Дея и нейните емоции, така че… — коварна усмивка, — и какво толкова, ако вие преди първата брачна нощ… Изви се адски пламък. Когато огънят угасна, в гостната ми липсваха и Късметчето, и Царапка. — И… къде са те? — предпазливо се осведомих аз. — Иди да се преоблечеш — Риан меко ме поблъсна в посока към спалнята. — А… — При майка ми — и такава една коварна усмивчица на устните, — кой друг, освен нея, е в състояние да даде урок за правилата на поведение на някои възродени. Горкото Късметче — свекромонстърът нямаше да търпи неговите волности. Но аз все пак се запътих да се преобличам. Не можех да се поява в СБИ в мундира на адептка на Академията на Проклятията. И затова си избрах черна рокля, от гардероба, който ми беше събрала бъдещата свекърва, но все пак, под нея облякох черна риза, тъй като деколтираните рокли хич не бяха за мен. И черни обувки извадих и чорапи. Косата я заплетох в стегната плитка и… прикрепих амулета на лорд Еллохар в една от гънките на роклята. Облякох се бързо, но едва излязох, съжалих за това. — Тъмни дни, Дея — пропя лейди Тьер, застанала до магистъра. — И на вас кошмарни — едва чуто отговорих аз. Оценяващ поглед на тъмните очи и укоризненото: — Ризата е напълно излишна. И още по-неправилно е да я закопчаваш догоре. — Майко — една-единствена дума, и свекромонстърът с тежка въздишка, млъкна. А аз прецених, че няма да е зле да уточня: — На мен са ми дали много строго възпитание, лейди Тьер, аз просто се чувствам некомфортно в разголени дрехи. Лейди Тьер замислено ме погледна, след това лицето й просветна, тя весело ми кимна и съобщи: — Добре, мила, разбрах всичко. И, да, наричай ме „мамо“. Ох, Бездна. — Майко — Риан с труд сдържа усмивката си, опитвайки се да изглежда сериозен, — ти нали си заета с възпитанието на Лирран и с дебюта й в двореца. Дамата се обърна, изпитателно и гневно изгледа сина си, с репетирано, грациозно и изразително движение скръсти ръце пред гърдите си и с леден тон уточни: — Значи това е твое дело? — магистърът премълча, но усмивката му беше многозначителна. Лейди Тьер разгневено присви очи и подхвана: — На плещите ми са и Алитерра и цялата й сватба, а освен това и всички задължения на Първа лейди и службата в двореца, но дори ако ми възложат да представя във висшето общество всички млади дебютантки на Тъмната империя, аз пак ще намеря време и за подготовката на Дея. И време, и сили, и възможности! От многозначителна, усмивката на Риан се трансформира в много коварна. — Това е жестоко! — възмути се лейди Тьер. Магистърът премълча. — И подло! — продължи да бушува свекромонстърът. Насмешлив поглед на черните очи. — Аз толкова години чакам! — пореден вопъл. На вратата вежливо се почука. И аз дори не успях да направя и крачка, когато лейди Тьер от място се спусна към вратата, отвори я, и забелязвайки лейди Митас, възмутено се поинтересува: — Ето например, вие имате ли си снаха? Лейди-секретарят, държейки в ръце документите, които аз би трябвало да представя във временната си месторабота, трепна и стреснато отвърна: — Д-д-да… Две. — Ето! — лейди Тьер стремително се врътна към сина си. — Всички си имат снахи. Даже две… А аз… аз, на-накрая дочаках да ти уври главата и да се замислиш за бъдещето, и какво стана? Ту се жените, ту не се жените, първо Дея е съгласна с годежа, после го разваля, а моето майчино сърце?! Но ето, слава на Бездната, наистина тя е всесилна, вие стигнахте до съгласие. Поне сега, аз мога ли да се порадвам, а? — завъртане към вцепенената лейди Митас: — Аз какво, за нещо толкова страшно ли моля? — Н-н-не — тя се олюля. — Аз дори не настоявам за внуци… поне през първия месец, примерно. Но поне достойно да представя в обществото снаха си имам ли право?! В следващия миг лейди Митас се тръшна в безсъзнание. — Какво й стана? — удивено попита лейди Тьер, обръщайки се към нас с магистъра. Риан мълчаливо отиде, взе жената на ръце, внесе я и я сложи на дивана в гостната, а аз бързичко напълних чаша с вода. Когато лейди-секретарят дойде на себе си, магистърът мрачно попита: — Как сте със здравето? — Явно не много добре — промълви тя. А след това, рязко стана и се втренчи в мен. Смутено отстъпих, гледайки в пода и дори не знаех какво да кажа в отговор на този взискателен поглед. И изведнъж, то като че ли само се откъсна от устните ми: — Пролет е… активизация на умъртвията и халюцинациите… Почтената лейди-секретар се надигна от дивана, пъхна в ръцете ми документите, награди ме с още един, много изпитателен поглед и величествено напусна гостната ми. Ние мълчаливо я проследихме с погледи до вратата, но вместо да излезе, дамата се обърна на прага, след това направи крачка към мен, и сочейки ме с пръст, изсъска: — Ами дроу?! За неговите чувства ти помислила ли си? Въртиопашка! Аз просто замръзнах. Риан рязко издиша, а лейди Тьер побесня: — И дроу, отгоре на всичкото! На нас какво, Еллохар не ни ли стигаше? Магията рядко се забелязва с просто око, но сега аз отчетливо видях, тъмното нещо, което с мътно сияние обгръщаше лейди Митас, а след това прозвуча леденият глас на магистъра: — Майко, Дея не иска да се знае за нашите отношение в академията. И аз разбирам и поддържам желанието й. Изящните ръце на лейди Тьер отново заеха стратегическа позиция на гърдите й, след което, с не по-малко леден тон, свекромонстърът се осведоми: — Тоест, вие отгоре на всичкото, и отношенията си криете? Потресаващо, Риан! — Не подлежи на обсъждане — спокойно отвърна лорд-директорът. Свекромонстърът замълча, след това, с движение на пръста, лейди Митас беше върната на дивана, а тъмното сияние се разтвори във въздуха. — О-о-о — простена лейди-секретарят, надигайки се повторно. — О… а какво? — Аз отворих вратата и вие паднахте в безсъзнание — мързеливо излъга лейди Тьер. — Така ли? — лейди Митас предпазливо се започна се изправя. — О… а на мен… такива неща ми се привидяха… — Сигурно заради пролетта — многозначително проточи свекромонстърът. — Да… — недоумяващият поглед на лейди Митас се спря върху мен, — пролет е… струва ми се. Извинете, лорд-директор, трябва да вървя. — Вървете — величествено й позволи магистърът. Лейди Тьер стигна до вратата и демонстративно я разтвори. Митас, хвърляйки й предпазливи погледи, излезе, и в този момент се случи още нещо: — И, да, между другото, Дея и вашият лорд-директор са сгодени. И сватбата ще е много скоро, дума ви давам! Всичко най-тъмно, лейди-секретар. След което затвори вратата и страшно доволна от себе си, лейди Тьер се обърна към нас. В същия този момент, нещо се сгромоляса зад вратата. На лицето на магистъра, окаменяло до този миг, се появи хитра победоносна усмивка. Аз прошепнах „Слава на Бездната“, въпреки, че ми беше откровено жал за лейди Митас. — Деца мои — тържествуващо изчурулика лейди Тьер, — може и тази почтена дама да е припаднала за пореден път, но в коридора не беше само тя! Заблестя златен пламък. Когато ние останахме сами, Риан унило каза: — Извинявай. Аз, откровено казано, се разстроих, но се завтекох да помогна на лейди Митас. Обаче, когато отворих вратата, видях госпожа Жловис, която вдигайки вече дошлата в съзнание лейди Митас, наставнически я убеждаваше: — И какво ви е на всички в устите тази Риате? Направо загадката на века — кой ще се ожени за адептката?! Когото обикне, за този ще се омъжи — гоблинката се замисли и добави: — Но със сигурност, няма да е за лорд-директора. Притваряйки вратата, така, че никой да не забележи стоящия в гостната ми Риан, аз покорно се съгласих: — Аха. Госпожа Жловис ме стрелна с кос поглед и ревна: — Вода донеси, недоразумение двукрако. Вечно около теб, Дейка, само клюки се въртят. Забързах да й донеса същата тази чаша, която вече беше празна наполовина. Госпожа Жловис, без да му мисли много, плисна всичко в лицето на дамата. След което, се захвана да я шляпа по бузите. А аз… възползвайки се от това, че жената на нашия портиер беше увлечена в занятието си, се върнах в стаята. Риан мълчаливо ми протегна ръка. Изви се адски пламък. 	 
 Службата за Безопасност на Империята — оказа се, че това са цели два етажа от подземията на самия дворец. На партера се разполагаше канцеларията на императора и тронната зала. Първия етаж го заемаха министерствата. На третия… — Сърце мое, какво толкова интересно има в плана за евакуация на двореца? — Риан, когото веднага след като се пренесохме, го отмъкна настрани някакъв червенокос лорд, отново се върна при мен. — Всичко — честно отвърнах аз. — Например? — чувствах, че пръстите му внимателно се докоснаха до косата ми. — Риан, за теб това какво е? — аз обгърнах с широк жест заобикалящото ни пространство. Бяхме застанали във вестибюла на партера, съвсем близо до входа, всъщност, именно тук се бяхме пренесли. Над нас се извисяваше белоснежна арка с позлата, друга, която водеше към просторния и много…нелюден хол, беше черна, в тон с черния, разчертан на квадрати под. По повърхността й проблясваха сребърните символи на императорската власт. А освен това, арката беше обвита с живи лиани, които пълзяха, възхищавайки не само със способността си да оцеляват на подобно място, но и с многобройните си цветове и нежни пъпки. Интериорът беше приказен. — Това е просто дворец, Дея — магистърът се усмихна. — Не-е-е, това е чудо — не се съгласих аз, продължавайки да разглеждам плана. На горните етажи, между другото се разполагаха апартаментите на императорското семейство, така че, съпоставяйки събитията, които се бяха случили неотдавна, имах възможност да определя, че вече съм посещавала западното крило на двореца, именно там се намираха покоите на наследния принц, както, всъщност, и резиденцията на императора, източната част принадлежеше на жените. Странно. — Да вървим, време е — напомни за насъщните проблеми Риан. — А след това, когато всичко приключи, ще може ли да разгледам двореца? — поинтересувах се аз, пъхвайки ръката си в дланта му. — На теб всичко ти е позволено — с усмивка се отзова магистърът. И ми стана невероятно приятно. Докато вървях рамо до рамо с лорд Риан Тьер, се чувствах толкова щастлива… до момента, в който не забелязах оцъклилите се очи на някакъв вампир. Едва след това, аз отелих внимание на околните и забелязах няколко особености — туники носеха само лордовете, за останалите явно бяха приети черните делови костюми. Освен това, ние бяхме единствената двойка тук, а и всички познаваха Риан, тъй като накъдето и да погледнех, ни поздравяваха с леки приветствени кимвания. В подземието ние слязохме по стълбище, което неочаквано свършваше пред врата с надпис „СБИ“. И гледайки тези, в прекия смисъл на думата, златни букви, аз изпитвах някакъв свещен трепет. Магистърът развали всичко: — Ето тук прекарва повечето си време бъдещият ти мъж. С известно объркване зяпнах лорд-директора, а някъде отзад се разнесе: — Винаги съм подозирал, че не умеете да ухажвате жените, лорд Тьер, но не очаквах нещата да са чак толкова запуснати… — Мълчанието никога не е било в списъка на достойнствата ти Веар — спокойно отвърна Риан. — Виновен съм, няма повече — вежливо се извини субектът, когото аз, дори обръщайки се и разглеждайки пустото стълбище, не видях. Магистърът отвори вратата, и пускайки ме да мина пред него, поясни: — Той е морф, сърце мое, затова и не го виждаш. И той влезе след мен, а вратата я придържа черна ноктеста ръка, а останалата част от собственика й, аз така и не видях. За сметка на това, ръката весело ми помаха, преди да изчезне. И още нещо странно — в хола горе всички бързаха нанякъде, говореха за нещо, а в СБИ цареше тишина, и то такава, че аз чувах стъпките си — магистърът умееше да се движи безшумно. Останалите, явно също, защото когато Риан попита: — Всички ли се събраха? Някой басово отвърна: — Дроу закъсняват. Без да коментира това, магистърът ме поведе по-нататък, галейки леко дланта ми, а на устните му потрепваше неясна усмивка. — Нещо случило ли се е? — реших да попитам аз. Поглед към мен, поглед, в който имаше толкова нежност, и вдигайки ръката ми към устните си, Риан внимателно я целуна и тихо отговори: — Всичко е прекрасно, сърце мое. Черен коридор, сиви стени, врати от двете страни, а ние завихме по някакъв проход и слязохме още един етаж надолу, преминахме други празни коридори, за да стигнем до незабележима сива врата с надпис: „лорд Риан Тьер“ — Твоят кабинет ли е? Магистърът се усмихна и отвори вратата. Аз се поколебах преди да вляза, защото това изобщо не беше кабинет — това беше зала, в която имаше девет бюра със седящи зад тях служители и всички те едновременно вдигнаха глави и се взряха в нас. — Хайде, по-смело — Риан предпазливо ме подтикна да вървя напред. Нерешително влязох и огледах присъстващите. След това забелязах огромната, върху цяла стена, дъска с листове и схеми, сред които безпогрешно открих познати картинки, същите онези, които вчера бях намерила в двореца на Ковъна на маговете от Третото кралство, те бяха заобиколени с надписи и чертежи със светещ тебешир. Магистърът стоеше и с интерес ме наблюдаваше, след това ме прегърна през раменете и произнесе: — Тук всичко, и практически, всички, са напълно на твое разположение, сърце мое. Удивеният поглед, който му хвърлих аз не беше нищо, много по-показателна беше реакцията на останалите в залата — двама от присъстващите се изтърсиха от столовете си, а морфът, който вървеше след нас изруга: — Ама че Бездна! Така че, заявлението беше неочаквано за всички, но докато тези всички пребиваваха в състояние на шок, самият лорд Риан Тьер продължи загадъчно да се усмихва, при това, именно на мен. След това прозвуча леденото му: — Веар, покажи се. Морфът — черен от глава до пети, като ясен силует се прояви на две крачки от нас, но дори и аз забелязах, че цялата му фигура изразяваше изумление. — Сърце мое, запознай се — Риан посочи морфа, — Веар Нейс, морф, специалист по расите и народностите, специализира се конкретно в междурасовата психология, в своята област е най-добрият в империята. Леко объркан поклон на обозначения морф. — Продължаваме — Гил Мейеск — най-близо до нас се намираше висок, тъмнокос полуелф с почти маслинена кожа, огромни зелени очи и леко крив, явно чупен в миналото нос. Елфът бавно се изправи. — Гил е най-добрият графолог в империята, в областта на почеркознанието няма равни не само у нас, но и на териториите на кралствата на дроу. Полуелфът сдържано си поклони и остана прав. — Ан Елгет — изрече Риан следващото име. Стана, седналият до полуелфа, чистокръвен вампир. Белоснежна кожа, напрегнат поглед на сивите очи и пулсираща черна зеница. Именно по зеницата аз и определих, че е чистокръвен. — Ан е специалист по родова магия, магистър на Магията на кръвта, това и преподава в Школата за Изкуството на Смъртта. Вампирът, по време на представянето, местеше поглед от мен към магистъра, а когато Риан приключи, се поклони и дори не понечи да седне на мястото си. — Конор Десвен — прозвуча по-нататък. Този път се изправи огромен мъж от Северните предели, тези, които са разположени между Приграничието и самия Хаос. Пределите основно са заселени по териториите на планините, зимата там практически е вечна, а условията за живот — невероятно сурови, оцеляват само най-калените и жизнеспособните, така че, по сила, този корав почти двуметров мъж, би могъл да се мери и с вампир, особено ако не е чистокръвен. И аз изумено гледах изправилия се гигант, с огромни рамене и буци мускули, които по размер бяха като главата ми. — Конор е специалист по оръжието, способен е и по незначителна драскотина да определи с какво и даже от кого е била нанесена. Мъжът едва забележимо се поклони, разглеждайки ме с известно неодобрение. — Лексан — това, че следващият член на групата на магистъра имаше само собствено име, говореше много — рядко някой в империята се отказваше от наследството си, тоест, от името на рода си. И затова аз заинтересувано се взрях в ставащия белокос върколак, строен, сух дори, при това, само вълчите очи, издаваха неговата принадлежност към върколаците. — Лексан е Първият ловец на Негово Императорско Величество. Способен е до проследи и да улови абсолютно всяко същество, включително и сред нечистите. Върколакът ми се поклони значително по-ниско от останалите, дори весело ми се усмихна, неясно защо. — Ултан Шейвр — приближилият се мъж ме накара да застана нащрек веднага. Той изглеждаше точно като висок човек, със слабо тяло, правилни черти на лицето, тъмно-кестенява, късо подстригана коса, и в същото време… не беше човек. — Ултан е демон, той е водещ специалист в разследването на престъпления, магистър в областта на криминалистиката, аналитик, експерт по труповете, способен да определи каквато и да било причина на смъртта, некромант и мой заместник. Демонът склони глава, признавайки по-скоро собствените си заслуги и достижения, отколкото поздравявайки мен. А след това беше най-интересното: — Господа, позволете да ви представя адептката на Академията на Проклятията, начинаещ, но даващ големи надежди частен следовател и… — кратка пауза, а след това, кой знае защо, подчертано с особена интонация, — моя годеница, Дея Риате. Присъстващите сега се взираха изключително и само в мен, вече без объркване, но по-скоро, с определено раздразнение. — Правила за поведение — неочаквано рязко произнесе магистърът, — в присъствието на годеницата ми са забранени некоректните изрази, това се отнася и до твоите обичайни ругатни, Кон, изказванията за някого в нелицеприятна форма, правенето на мъгляви намеци, а също така, категорично забранявам да се докосвате до Дея. Всички ли ме разбраха? И тишина. Странна, леко неловка, съпроводена от споглеждането на лордовете, които, струва ми се, просто не знаеха как да реагират в създалата се ситуация. Аз също не знаех! Стоях, бледнеейки и изчервявайки се, и дори не знаех какво да мисля за всичко това. И какво да кажа, и изобщо… — Трябва ли да повторя последния си въпрос? — с леден тон се осведоми Риан. — Не — прозвуча нестроен хор от ниски гласове. Магистърът пусна дланта ми, посочи ми най-отдалеченото от вратата бюро и с нескривана нежност, произнесе: — Това е работното ти място. Между другото, на бюрото ще намериш книгата на Тесме, той любезно се съгласи да ни я предостави за времето на следствието. Аз мълчаливо кимнах, и чувствайки се неловко под толкова втренчени погледи, тръгнах, към както се оказа, собственото си място. Но не бях успяла да направя и три крачки, когато вратата с грохот се разтвори. Обръщайки се, видях влизащите дроу. Същият този Кейсар, който присъстваше на разпита на прокълнатия от Веламар Алсер лорд. Но този дроу, виждайки ме, просто вежливо се поклони, докато вторият: — Дей! Бездната да ме погълне, ти си тук! Юрао влетя в помещението, подхвана ме, завъртя ме, подхвърли ме нагоре и след като ме улови, прегръщайки ме крепко, прошепна: — Безпокоях се за теб. Неочаквано прозвуча ехидният въпрос на морфа: — А той, значи, може да докосва годеницата ви? Юр, без да ме пуска, удивено се обърна и с недоумение погледна Веар. — Офицер Найтес, дръжте се прилично — гласът на магистъра беше вледеняващ. Дроу, държейки ме за раменете, определено не много прилично, ме завъртя леко и попита: — Слушай, Дей, а ти защо си тук? — На работа — признах си аз, без повече да чувствам предишното въодушевление. — Не разбрах? — възмутено произнесе Юрао. — Тоест, как така ще работиш? — Така — аз смутено свих рамене. В този момент се разбуди гномът. — Лорд Тьер — Юрао се обърна към магистъра, демонстративно скръсти ръце на гърди, — каква е тази работа, получава се, че вие наемате „ДеЮре“ в пълен състав? Длъжен съм незабавно да ви уведомя, аз не съм съгласен с условията на договора за работа. Не, едно е, ако мен са ме превели от отделението на Нощната стража на Ардам при вас — в този случай, всичко е ясно, заплатата се запазва в предишния размер, плюс командировъчни, но ако вие сте вербували и партньора ми, тук имаме вече съвсем други тарифи, лорд Тьер. Без договор и аз, и моят партньор отказваме да работим. Дей, потвърди. — Какво да потвърдя? — с шепот попитах аз. Абсолютно всички присъстващи пребиваваха в нещо като ступор, мълчешком гледайки към Юрао, затова всички чуха моя шепот в пълната тишина. А дроу поясни: — Потвърди, че отказваш да работиш по условията на сключения с теб отделен договор. Беше ми малко неудобно пред всички да се показвам в глупава светлина, но все пак попитах: — Юр, какъв договор? Дроу светкавично се обърна към мен, вгледа се в лицето ми и изрева: — Дей, ти си се съгласила да работиш без трудов договор?! — и това прозвуча най-малко като обвинение в убийство. Патосът и осъждането бяха съответстващи. — Ти да не си се побъркала? — продължаваше да бушува не някакъв си там дроу, а почувствал се измамен гном, абсолютно истински и неподражаем. — Как може да се съгласяваш да работиш без договор? Дея, ти вземи за него и безплатно да поработиш! Аз, уличена в извършеното престъпление, просто се изчервих до корените на косата си. — Какво? Без пари? — абсолютно правилно разтълкува почервеняването ми Юрао. — Дей, ти ме убиваш! Изобщо без заплащане? Дея! Объркана до крайна степен, аз не измислих нищо друго, освен да промърморя: — Ама Юр, ама… аз дори не помислих за такова нещо, и… Такива перспективи за работа в СБИ… Заплащането е последното нещо, за което мисли човек. — Така ли?! — сарказмът просто се изливаше през порите му. — Аз, между другото, си поисках три път по-висока надница от обикновената, защото аз ценя себе си, а ти? Ти си ми изобщо гений на частните разследвания, между другото! В теб цялата гномска община се кълне! Ти, най-небрежно, с лека ръка такива дела разкриваш, че Окено едва отрова не плюе, когато говори за теб, с гордост, всъщност, говори. И след всичко това, какво виждам аз? — Какво? — раздразнено попитах аз. — Аз бих ти казал — викна дроу, — аз такива бих ти ги казал, че Тъмата в Бездната би се преобърнала! Дей, аз на какво те уча, Дея?! — На правилна финансова политика? — предположих аз. — Да цениш себе си, Дея! — изръмжа дроу, а след това съкрушено добави: — И с кого разговарям изобщо? За кого си хабя нервите, силите, времето, в края на краищата? Аз за нея…, а тя… А тя, взе че се влюби в тоя — с кимане на глава, Юрао посочи именно в кого, — и край, свърши се! Сбогом на здравия смисъл и да живее безплатната работа, за смях на околните и позор на нашата кантора! Дей, то ако гномите разберат за това, цялата община ще има да ни се подиграва до края на живота! След такова нещо, душата ми не издържа и аз спокойно, сдържано, но с глъхнещ глас заявих: — Между другото, лорд-директорът ми плаща стипендия, а тъй като по време на разследването съм освободена от занятия, това също може да се счита за служебна командировка! Така че, стига си ме притискал с азбучните истини на правилната финансова политика! И знаеш ли какво, Юрао? — Какво? — попита той. — Гном си ти, именно гном, и при това потомствен! И разгневена се насочих към бюрото си, седнах, без да гледам към никого и отворих вече добре познатия ми талмуд на Тесме. Но Юрао, вместо да се засрами, поне мъничко, намръщено се поинтересува: — А командировъчните? Аз изстенах. — Дея, командировъчните на държавна служба са нещо свято! Аз не отговорих нищо, отговори магистърът: — Офицер Найтес, след посещението на банката, отидете на втория етаж, кабинет двеста и седемнайсет, аз ще предам на майстор-счетоводителя Гуроко всички пълномощия по внасянето на изменения във вашия временен договор. И уж нищо такова страшно не беше казано, а морфът си позволи да отбележи: — У-у-у, горкото момче. Без да реагира по никакъв начин на думите на морфа, Риан ми представи последния член на групата, който продължаваше да стои до вратата: — Дея, помниш ли майстор-дознавателя Кейсар Олвен? Аз кимнах на дроу, тъмнокос, за разлика от Юрао, той ниско се поклони и съобщи: — Имах честта да наблюдавам работата на дамата. — И как е? — поинтересува се чистокръвният вампир, който, явно, беше най-негативно настроен по отношение на мен. — Великолепен проклятийник — спокойно отвърна Кейсар. — Действа бързо, правилно, без съмнения, но най-важното, забеляза това, което бяха пропуснали моите хора. Аз се смутих окончателно и се престорих, че съм потънала в увлекателното четиво, тъй като фактически не умеех да реагирам на комплименти. Но все пак ми стана много приятно. — Дея — повика ме магистърът. Отмятайки глава, го погледнах, не сдържах усмивката си, взирайки се в черните, леко мъждукащи очи, — твоята задача е да се запознаеш с изводите на групата, да изучиш именно детайлите — той посочи към голямата дъска на стената, — и, това е заповед, ти и Найтес, трябва да изясните в Императорската банка кой държи онази сметка. Ултан, ще им дадеш списъка на сметките. — Да, милорд — глух отговор от явно недоволния демон. А след това, въпрос: — Милорд, аз все пак съм длъжен да попитам, уверен ли сте в това решение? Лорд Найтес и вашата дама не владеят менталната магия, вашата годеница изобщо никаква магия не владее и… — Ултан — спокойно го прекъсна магистърът, — тази убийствена двойчица от моята дама и този дроу със съмнителна генеалогия, предостави всъщност първоначалния списък на сметките. Аз разбирам, че вие сте свикнали да работите заедно в този състав на групата и не търпите странични хора, аз самият много дълго време се противих на идеята да привличам към разследването най-ценното за мен момиче, но би било връх на глупостта да отричам находчивостта, късмета и великолепните резултати, които демонстрира „ДеЮре“. Пристъпвайте към работа. Дея, Найтес, всички въпроси, които възникнат при запознаването с информацията — към Ултан. Тъмни на всички. И магистърът, усмихвайки се на трогнатата от думите му мен, се обърна и напусна помещението на собствения си работен екип. Аз останах да си седя под всеобщите изучаващи погледи, и от това завоалирано, но настойчиво внимание бих се почувствала не на себе си, ако не беше Юрао: — Дея, като твой делови партньор и втори най-добър приятел в Ардам, съм длъжен с цялата си отговорност да ти отворя очите! Ти за кого си се втурнала да се омъжваш?! Та той е скъперник, Дея! — Юр, стига! — аз можех и изтърпя оскърбления към себе си, но по отношение на Риан — не. — И тя ми се възмущава тук, отгоре на всичкото! — обидено продължи Юрао. — Не, на комплименти, Тьер е щедър, няма съмнение, тъмният лорд си е тъмен лорд… — Да, точно като теб — подметнах аз. — Аз съм нещо съвсем друго, аз на теб изобщо най-ценното си съм ти дал — петдесет процента от нашето предприятие, а Тьер даже за заплатата се стиска. И за командировъчните! Неясно колко дълго можеше да продължава всичко това, ако не бе прозвучала ехидната забележка на морфа: — Заплатата трябва и да се изкара. — О, да, до този момент, ние наблюдаваме само прискърбния дележ на кожата на неубит върколак, ще прощаваш, Лексан — мрачно произнесе Ултан. — Извиненията са излишни — отвърна върколакът. — Аз, също както и вие, със скръб наблюдавам случващото се и ми остава само да се надявам на милостта на Бездната, и на благоразумието на лорд Тьер. Досега, той нееднократно е доказвал правотата на собственото си становище, затова и кредитът на доверие към него е огромен, но… Какво пък, времето ще покаже. На мен веднага ми стана някак нервно и неуютно в тази атмосфера на абсолютно неодобрение. Юрао, забелязал моето състояние, весело ме потупа по рамото и тихо, така че само аз да го чуя, прошепна: — Няма страшно, партньор, спомни си Ррадак и онези Дневни стражи, заедно с опитния им проклятийник — ти добре им натри носовете, и на тези тук ще им ги натриеш, дори недей да се разстройваш. Аз загледах Юрао, с неговата златиста коса, такава ярка на фона на мрачните стени, усмихнах се, и решавайки да не развивам темата, попитах: — Та какво там за тази банка? Партньорът измърмори „сега“ и тръгна към бюрото на демона. Там, безцеремонно, без да поиска разрешение, хвана купчинка листове, прегледа ги, измъкна няколко от тях, и връщайки се, ги пръсна на плота пред мен. — Така — първият лист, — това са сметките, които ни показаха в „ЗлатоСреброИнвестБанк“, нали? Аз кимнах. — Тьер откъде ги има? — въпрос със взискателни нотки. — Аз ги възстанових — честно си признах, разглеждайки вече преписаните колонки с цифри. — Кога успя? — възмути се Юрао, придърпвайки си стол и сядайки до мен. — И как са ти издържали нервите, след всичко, което се случи? — Две безсънни нощи — аз взех втория списък, в който колонките бяха по-малко, а някои от номерата бяха оградени с черно. — А това? — Това вече специалистите на Тьер са поработили, оставили са само тези сметки, които са получавали пари от столицата, тоест, стеснили са кръга на заподозрените. Между другото, Дей, колко от това, което знаеш, не си ми разказвала? Стори ми се, че в помещението изведнъж стана много тихо, въпреки, че и досега шум почти нямаше, но сега… пълно безмълвие… — Юр — отмествайки листа, уверено погледнах в очите му, — аз не считам, че имам право да споделям информация, която касае лорд-директора, а почти всичко останало ти го знаеш. — Почти — дроу подпря брадичката си с юмрук, и копирайки интонациите на Късметчето, измърка: — А какво не знам? При мисълта за Наавирр и Царапка, на мен ми стана някак тревожно, все пак, да си в ръцете на свекромонстъра, едва ли е особено приятно. — Късметчето е в плен, между другото — прошепнах аз. — Отдавна ли? — Приблизително от половин час — разговорът ни се провеждаше шепнешком. — Риан ги изпрати с Царапка при лейди Тьер. — Жалко, аз на този крастав дракон бих му дал една задачка — Юр тежко въздъхна, — няма значение, да вървим в банката. Дроу се изправи, аз също и в този момент се почука на вратата. — Днес е ден на отворените врати — ехидно подметна морфът. — Откога охраната пуска посетители на този етаж? Демонът, намръщвайки се, отиде до вратата, излезе, за да види какво става. — Шашнати са, защото тук странични хора не се допускат изобщо — съобщи Юрао. — Ти нали видя каква е охраната тук? — Не. — А-а-а, да, ти нали не си маг — проточи Юрао. — Да тръгваме вече, като се има предвид как плаща Тьер, с това разследване трябва да приключим колкото се може по-бързо, това не е работа, това е благотворителност. Но в този момент вратата отново се отвори, влезе Ултан и леко кривейки устни, съобщи: — Лейди Дея я молят по бърза и неотложна работа да се качи на втория етаж, в кабинета на лейди Тьер. Аз бавно седнах обратно на стола. Никъде не ми се ходеше. Юр, забелязал объркването ми, зададе доста неочакван въпрос: — А куриерът вече тръгна ли си? — Куриерът? — подигравателно попита демонът. — Юноша, вие вероятно все още не осъзнавате какво ниво на допуск сте получил. Тук не идват куриери. Това ниво е напълно изолирано от каквато и да било магическа намеса. В СБИ дори от висшите лордове се допускат само четирима, сред които е и императора. Офицер Найтес изслуша обяснението с подчертано внимание, след което спокойно повтори въпроса си: — Добре де, този, дето не е куриер, тръгна ли си вече? — Да — с леден тон отвърна демонът. Тогава дроу изгуби интерес към него и се обърна към мен: — Хайде, тръгваме. — Към банката? — уточних аз. — Естествено. В краен случай, ще ги метнем, че са забравили да ни предадат заповедта на лейди Тьер, те лордовете са народ тъмен, кой го знае, предал ли е или не е предал. Да се измитаме оттук, ти казвам. Аз станах и ние се запътихме към вратата, отваряйки вратата пред мен, Юрао възвести: — Тъмни на всички, ние скоро ще се върнем. На прага аз се обърнах — да, тук явно никой досега не беше срещал гноми с тъмноелфийски произход. 	 
 — Тук избягвай да говориш — предупреди ме партньорът, водейки ме по тъмните коридори на управлението на Службата за Безопасност на Империята, — всичко ще бъде чуто и записано. — А… в онова помещение? — В отдела на Тьер? Можеш да говориш спокойно. Всъщност, хората там са активни, групата им е хубава, но сплотена, това първо, и на нас това не ни е изгодно, това, второ. Така че, да разкрием това дело и да се връщаме в Ардам, докато гномската община не ни е назначила неустойка. Имаме трийсет и четири започнати дела, Дей. Минахме тъмните, абсолютно пусти коридори, а когато излязохме на стълбището, аз попитах: — Тук винаги ли е така без…нелюдно? — Това е илюзия, Дей — Юрао отвори вратата, пропускайки ме на стълбището, — просто информацията, с която работят тук е секретна, затова и този, който е влязъл в един от кабинетите, няма да бъде забелязан от друг, който излиза от съседния. И дори няма да го усети, ако се сблъскат. Секретност. — Службата за Безопасност на Империята — възторжено въздъхнах аз. — Партньор, намали равнището на възторга — подвикна ми Юрао, — ти техните заплати видяла ли си ги? Да, да, аз отказвам да работя за такива пари. — Нима на Нощните стражи им плащат повече? — поинтересувах се аз. — Два пъти по-малко — не излъга дроу, но веднага добави: — Но службата в Ардам ми дава нещо безценно, Дей — връзки. Връзки, познанства, информация, плюс положение. — А службата в СБИ не би ти ги дала? — Как? Тук освен секретност, друго няма. В по-голямата част от случаите, родната жена не е осведомена къде се труди мъжът й, когато лъже, че е при поредната си любовница. Те тук дори един на друг не си виждат очите, обикновено. Ние се качихме по стълбището, влязохме в хола на двореца и като че ли се измъкнахме от някакво тъмно безмълвие, вливайки се в потока на разговорите, шумовете, миризмите. — Да-а-а… — само успях да кажа аз. — Ето, тук поне са живи, а там — полузамръзнали някакви. Може и да не ми вярваш, но аз от сутринта шест анекдота им разказах, а само моят сънародник дроу се усмихна, останалите ме гледаха с каменни муцуни. Тфу, Бездна! Дворецът го напуснахме бързешком, но това все пак ни отне малко време — докато преминем през хола, после през вестибюла, докато се спуснем по парадното стълбище, алеята отпред… Но едва преминахме през портала на оградата, се оказа, че не е нужно да вървим повече. — Оруг Стремителния — представи се очакващият ни кентавър. Сред шумната и много…нелюдна столица, облеченият в камзол и панталони кентавър изглеждаше прилично, при нас, в Ардам, това би предизвикало известно объркване. Не, на мен и преди ми се беше случвало да виждам панталон с четири крачола, но не на краката на кентавър. — Приятно е да знаеш, че навсякъде можеш да срещнеш свои хора — Юрао протегна ръка. Размяната на ръкостискания премина под безучастните погледи на стражите, но след това един от тях мрачно произнесе: — Уважаеми лорд Найтес, известно ли ви е, че Оруг Стремителния е известен в криминалния свят и е под постоянното наблюдение на Нощната стража? Дроу демонстративно се обърна, изгледа с внимателен поглед изказалия се полувампир и доспехите, в които беше напъхан и наставнически произнесе: — Да ви кажа, изобщо не е хубаво да се завижда. Стражът се задави с готовите да излетят от устата му думи и в пълно изумление се вторачи в дроу. Юрао си пое въздух с пълни гърди, усмихна се и тържествено възвести: — Ние сме в столицата, Дей! — Селяндур! — изсъска оскърбеният полувампир, отново сливайки се с черната колона, украсена с озъбени изображения на различни нечисти. — Надомъкнаха се — в тон с неговия се отзова и втория страж, също полувампир, влизайки в сянката и разтваряйки се в нея. — Та накъде да ви карам? — обърна се към нас Оруг. — Аз огладнях — неочаквано съобщи Юрао, — а ти, Дей? — Не ми… — Значи, ти също си гладна — дроу ме подтикна да се приближа към кентавъра. — Така, карай към някое прилично заведение, където може да се похапне, а то Дей ще се гътне от глад, а мен ще ме назначат за виновен. Съдейки по тона, с който беше казано това, аз се намирах на последния стадий на изтощението, на мен дори ми се прииска да хапна, независимо, че бях закусила обилно в столовата на академията. — Както заповядате — отзова се Оруг. В следващия миг, към нас дотича кентавър с характерната за наемния транспорт карета, разпрегна се, поклони се на Оруг и отпраши нанякъде. — Аз сам ще ви закарам — съобщи кентавърът, впрягайки се. — И аз ще се пораздвижа, и на вас най-интересните и хубави места ще ви покажа. Лейди Риате, заповядайте… Аз седнах първа, Юрао — след мен и в момента, в който той се настани на седалката до мен, каруцарят с такава скорост стартира от място, че нас ни притисна към облегалките. Но беше достатъчно да се поотдалечим от двореца, и Оруг спря, търпеливо очаквайки нещо. Юрао се надвеси от прозорчето, и широко усмихвайки се, заповяда: — Към майстор ювелира Молес. — Охо — кентавърът даже подсвирна, — а вие уверени ли сте? Мол не приема непознати. — Нас ще ни приеме — увери го дроу, — ние сме свои. И когато каретата отново се понесе по улиците на столицата на Тъмната империя, Юрао шепнешком започна да разказва: — Да ти кажа, умен мъжага е този твой Тьер. В момента, когато хората му се оказаха в задънена улица с Императорската банка, вашият лорд-директор веднага ме нае. Да не си мислиш, че е случайно? — Не зная. — Казвам ти — Тьер е умен, веднага се досети кой би могъл да намери подход към собствениците на банката, а собствениците й са гноми. Схвана ли? Схванах — Риан знаеше, че ние водим делата на гномската община в Ардам, а и към сметките в „ЗлатоСреброИнвестБанк“ също ние бяхме получили достъп. — А какво отношение майстор-ювелирът има към Императорската банка? — Молес е един от старейшините на гномската община в столицата — поясни партньорът. — И както ми намекна същият онзи Ойоко, именно той притежава най-голям процент акции на Императорската банка. — На сватбата ли го научи? — не сдържах аз въпроса си. — Дей, а къде другаде? Или ти си мислиш, че такива почтени гноми посещават подобни мероприятия само, за да се повеселят?! Връзки, Дея, връзки — ето какво ти дават съвместните пиршества от рода на сватбите. Не знам, колкото празненства си спомнях в Загреб, на тях всички се веселяха, спореха, споделяха новини и толкова. Не, не можех да се проникна напълно от правилната финансова политика на Юрао Найтес, но си струваше да се опитам. И изведнъж, внимателно стискайки ръката ми, Юрао тихо попита: — Тогава… Еллохар ли беше? Аз мълчешком кимнах. — Едва ли ти е причинил вреда, прекалено силно те обича, за да престъпи чертата, но все пак, ще ми бъде много по-спокойно, ако ми кажеш, че всичко е наред. — Всичко е наред — потвърдих аз. А след това си признах: — Но аз използвах проклятие. — Бездна! — мълчание, а след това загриженото: — Дея, а… Еллохар… — Не искам да говоря за това — честно казах аз. — Не искам, на мен… даже не зная как да го обясня, на мен ми е много жал за него, аз не знам с какво съм предизвикала такова чувство… и нямам представа какво да правя с чувствата му, защото аз никога няма да съм в състояние да им отговоря. — Заради Тьер? — досети се Юрао. След това коварно се усмихна и нагло изтърси: — Ех, ако ти беше дроу, Дей… — Дори не искам да те слушам — рязко го прекъснах аз. Ние известно време пътувахме в мълчание, а след това Юрао ме прегърна през раменете, и притискайки ме към себе си, каза: — Дей, ти си ми като сестра, и дори повече — ти си ми партньор и ако имаш въпроси, не ги дръж в себе си, питай. Аз ще ти помогна, Дей, винаги ще ти помогна, най-малкото със съвет. — Благодаря — искрено отвърнах аз. — Аз какво имам предвид, Дей — многозначителен поглед, — ти брачния договор съставила ли си го вече? — Какво? — нямах думи. — Ако се надяваш, че ще ти позволя ей така просто да се омъжиш за Тьер, ти страшно бъркаш, партньор. Ние имаме общо предприятие, Дей, и повярвай, нас ни чака успех, а следователно, ще печелим много пари, а там, където са набъркани доходи, трябва да има документ. Така че… — Юр! — Така че, връщаме се в Ардам и отиваме при моя адвокат. — Юрао! — И дори недей да спориш, това е в твоите интереси. — Юрао Найтес! Моето възмущение потъна в скърцането на спирачките и във вика „Закрита територия!“. — Отиваме при почтения майстор Молес — съобщи Оруг. — Забранено е — раздразнено отвърна басов глас. Юрао показа главата си през прозорчето, след това, отвори вратата, изскочи, протегна ми ръка, за да ми помогне да сляза, и съобщи: — Оттук нататък сме пеша, Дей. И аз излязох. Насред гората. Стоейки до каретата, аз с известно объркване разглеждах високите корони на дърветата, които се губеха в облаците, огромните стволове, които и осем човека, хванати за ръце, едва ли биха могли да обхванат, тревата, която като зелен килим покриваше земята и липсваше само на оградените с камъчета пътечки. — И защо излязохте? — полюбопитства все същият бас. — Речено ми е никого да не пускам. Хайде, давайте рачешката, рачешката и назаде! Аз вече се оглеждах, търсейки говорещия и не го намирах — дървета, гора, някъде отдалеч се чуваше шумът на града. — Юр, а ние къде сме сега? — В центъра — отвърна кентавърът. — Това е територията на гномите и горските, те са се сдушили, по-нататък са резиденциите на влиятелните вампирски кланове, на всички трийсет и шест, включително и градската къща на Блаед, по-на юг е посолството на водните, да ви кажа, те там цяло езеро са си спретнали, а на север от тук е територията на върколаците, но аз не ви прекарах по този път, там настилката е отвратителна. Невидимият обладател на басовия глас ехидно се поинтересува: — Може пък да взема и екскурзия да ви организирам? — Не се съгласявайте — побърза да се намеси отново кентавърът, — това е местният хранител, гаден тип с отвратителен характер, ще ви напъха в някое блато и ще се бълдабурка с вас, отгоре на всичкото. Ние с Юрао се спогледахме, а басът се обиди: — Кво-кво? Бълда…бур… каква е тази дума, ругатня няква? — А, да — Оруг тежко въздъхна, — той, освен че е с противен характер, и хоби неприятно си има — псувни и ругатни от всички времена и народи събира. — Ой-ой — прозвуча скептично, — то като че ли цялата столица не е наясно, че Оруг Стремителния колекционира подковички. За първи път виждах, как кентавър се залива с червенина, не в прекия смисъл, но фактът, че се смути, беше на лице, а след това започнаха заплахите: — Слушай ти, как там те викат, ти знаеш кой съм, нали? Да знаеш, тогава, че теб ще те намерят и ще си поговорят с теб, муцуно брадата! — Леко, леко, тпр-р-р, копитно! — басът се гавреше с явно удоволствие, — Твоите опашати нямат мозък един брадат да намерят, а какво остава разговори да водят… И къв ше да е тоя разговор, а? „Тпр-р-р“ и „И-и-и“? Ще ме умориш! С рязко движение, Оруг Стремителния се измъкна от тегличите на каретата, обърна се към гората и се започна: — Ей, ти?! — Чувам, чувам, не съм глух, я — миролюбиво каза духът. — Ама едно нещо не докарвам, ти подковите си ги сбираш от щото са хубави и лъскави или си ги мериш и тракаш с тях из къщи, като си нямаш друга работа? Кентавърът от ярост заби с копита — със задните, започна да пръхти, раздувайки ноздри, а Юрао внимателно ме хвана под ръка и ме поведе надясно по една от пътечките. В това време зад нас се разнасяше: — Аз теб ще те докопам, разбра, нали? Аз така ще те докопам, че червата тъничко ще ти ги намажа на филия, а след това ще я изхвърля на бунището, казвам ти! — Ясно, ясно, а как ще ме намериш, бе? Е-е-ех, копитно, стига си ровил с копито, тук да не си си на пасбището, що не идеш да се лекуваш или ей тук, тревичка си попаси, аз не съм стиснат… — Аз не ям трева! — зарева кентавърът. — То още по-хубаво, че то след такива като теб и трева не расте, ех добиче копитно, хващай тогаз оттук по пътя, в галоп хващай, миличък. — Какво? — Ако в галоп не можеш, в тръс препускай, аз да не съм такова говедо като теб, че душата да ти вадя! — откровено продължаваше да се подиграва духът. Ние вървяхме по-нататък по пътечката, докато пътя не ни препречи огромно дърво, към което, всъщност, и водеше пътечката. Дървото беше необикновено — на равнището на лицето ми имаше обелен от кората кръг. И докато се взирах в него, недоумяваща защо и на кого е нужно подобно нещо, Юрао измъкна отнякъде молив и преспокойно се подписа. В следващият миг, подписът на дроу, от началото и до последната заврънкулка, избухна в златисто сияние и изчезна… И цялото заобикалящо ни пространство се покри с дребни вълнички, леко проблясвайки, за да изчезне картината на могъщия лес и да открие пред очите ни права широка улица, два реда спретнати къщи с високи каменни огради и масивна порта, пред която, както се оказа, стояхме. Портата така и не се отвори, но от едната й страна скръцна малка вратичка, а след това, появилият се белобрад гном, опирайки ръце в хълбоците си, ни обгърна с внимателен поглед и без да скрива подозрителността си, попита: — „ДеЮре“? Аз едва не отговорих „Да“, но Юрао, който също толкова втренчено огледа гнома, ме изпревари и на свой ред попита: — Почтеният майстор-ювелир Молес? — А как иначе! — гномът кимна. Юр, дръпвайки ме за ръката, явно, за да си мълча, нагло се поинтересува: — Как ще го докажете? Такъв шашнат гном аз бях виждала само веднъж — когато Юрао мамеше жестоко и коварно блатната нечиста. — Как ще го докажа?… — майстор-ювелирът се позамисли. А след това, вдигайки пръст, съобщи: — А ето как! И стремително измъкна бележник и молив, а след секунда на Юрао беше представен гномски подпис. С най-невъзмутима физиономия, дроу също се порови в джобовете си, извади някакъв свитък, известно време сверява двата подписа, след което величествено кимна и съобщи: — Вярвам. Накланяйки глава към рамото си, майстор Молес изведнъж попита: — Слушай, дроу, ти да не би случайно да си гном? — Гном е! — потвърдих аз. — Абсолютно истински! Господин Молес се разтопи в щастлива усмивка и каза: — Влизайте, заповядайте, ние на нашите хора винаги им се радваме. След няколко минути ние седяхме в уютния дом на майстор Молес, пиехме чай с хрупкави пирожки и слушахме домакина: — След гибелта на господин почтеният майстор-банкер Дартаз-старши, целият му пакет акции премина към по-малкия му брат. Доколкото ми е известно, резервните данни по сметките се пазят в Ррадак. — Доста далеч — отбеляза Юрао. — Че е далеч, далеч е, но се оказа, че е било доста предвидливо. Заклинанието Гневът на слънцето направо накарало слитъците да кипнат, но какво от това, нищо не може да им стане. Дартаз-младши загубил, считайте, само брат си, служещите, а и това, което е платил за ремонта на зданието. На златото какво може да му стане? Така де, претопили слитъците, отлели нови, само животът не може да се върне… И то, провървяло им, само седмина погребали, а ако не беше успял навреме лорд Тьер… Останалите веднага ги измъкнали Нощните стражи и лекарите. — Така значи, всички данни за сметките са се запазили? — попита Юрао. — То аз какво ви казвам — многозначително произнесе гномът. — Само дето ще ви е трудно да поговорите както си трябва с Дартаз-младши, той знае с кого преди смъртта си е беседвал по-големият му брат. А без неговото разрешение, и в Ррадак няма да ви дадат достъп. — А нима няма да отнесат в Ардам данните по сметките? — попитах предпазливо. — Толкова бързо? Съмнявам се аз — почтеният господин Молес замислено се намръщи, ще ги препишат и в Ардам ще изпратят копия, но всички документи да пренасят — такова никога не е ставало, а и няма да стане, Дартаз-младши винаги е бил предпазлив, по-големият брат обичаше да рискува, но рискът постоянно се оправдаваше, а този младши… — и печалното: — Ох, ще продавам акциите на тази банка, само че, на кого… Гномът се позамисли, а Юрао започна да напипва почвата около нашата главна цел: — Е, вие и в Императорската банка държите основния пакет акции, нали? Почтеният господин Молес присви очи и огледа с подозрение дроу. А аз доядох пирожката, отпих от много вкусния плодов чай, върнах чашката на масата и с надежда погледнах гнома… Молес тежко въздъхна и започна да обяснява: — Тук ситуацията е такава — аз държа двайсет процента, а и съседът ми, който живее тук, по-надолу по улицата, има още двайсет. Още по нещичко дребно имат и други членове на общината, а главният пакет, той… — гномът се запъна. Ние с Юрао слушахме, затаили дъх, и навярно, само заради това, защото се съжали над нас, майстор-ювелирът продължи: — Витори. — Вампирският клан?! — изуми се Юрао. — Аха, същият — потвърди гномът, — кой го знае защо и как, но именно кланът на Нощта, някъде така… преди около две години започна да изкупува всички акции на Императорската банка. Предлагаха завишена цена, така че ние, гномите, не виждахме смисъл да не изкараме някоя пара, и аз самият продадох част от акциите. Нямахме представа за какво им беше изтрябвало това, а точно по средата на зимата, те прекратиха търсенето и изкупуването на акции. Таман главата на клана се венча за човечка, и прекратиха. Юрао се облегна назад и се замисли. Аз взех още една пирожка и… я оставих настрана. Ю-у-ур — проточих замислено, — а не беше ли точно средата на зимата, когато ние дадохме на лорд Витори същите онези вампирски гривни? Дроу се напрегна и отвърна: — В средата беше. Ние се спогледахме. Споменът за това, как изпълнихме заданието на лорд Витори, а и освен това взехме от него пари за спешна поръчка, беше още съвсем пресен, а как от своя страна вампирският лорд се беше зарадвал, че притежава артефактите, които му позволяваха да се ожени за човешко момиче… — Стойте, стойте — Молес отново вдигна пръст, — та значи вие сте изкопали от някъде реликвата на клана на нощта? Бездна, какъв прилив на гордост ме обзе веднага! — Ние — важно отвърна Юрао. Почтеният майстор-ювелир Молес така си остана да седи с отворена уста и ни гледаше едно такова… жадно. А след това предпазливичко, така, отдалеч подхвана: — А временцето днес е пролетно, нали? Аз не разбрах за какво точно намеква, но Юрао, явно, веднага схвана: — Заети сме ние, майстор Молес, работим за самия император. — М-м-м, явно и по завишени цени? — попита натъжилият се гном. — Как иначе, седем пъти ги повиших и процент за бърза поръчка — без да мигне, излъга Юрао. Скромничко продължих да си пия чая, хвърляйки погледи към пирожката. Гномът тежко-тежко въздъхна, погледна към вратата, към нас, към втората врата, която водеше навътре в къщата, към нас, към пирожката ми… Юр беше самата невинност, а на мен ми стана съвестно и попитах: — Нещо лошо ли ви е сполетяло? — И да, и не— издиша майстор Молес с такъв ентусиазъм, че аз веднага осъзнах, че напразно бях попитала. — Разбирате ли, това си е вътрешен семеен проблем, не можем да се обърнем към Дневната стража, аз си имам репутация, сами разбирате, старейшина съм. Към Нощните — също, не е точно техния профил, и аз вече не знам какво да измисля. И без да даде възможност на Юрао, на когото явно вече много му се искаше да се обади, и дума да обели, гномът поясни: — Баджанакът ми пристигна, от Ардам, всъщност пристигна. Жена му, по-малката сестра на моята почтена госпожа Молес, се спомина преди две години, остави го него, горкичкият… Страшно се тръшкаше той по нея, направо не е за разказване, но след това се поохлади и заживя, уж както преди, само дето с цялата рода на контра застана. Но не че беше важно, нас това не ни засягаше, и взе, че пристигна баджанакът, значи. На себе си не приличаше, разправяше, че го преследват, ама кой го преследва, така и не каза. И ние, нали не сме чужди хора, взехме, че го скрихме, жена ми се грижи за него, боледува нещо той, само че… Майсторът разсеяно ме погледна и изведнъж започна да шепти: — Мисли си, че аз не знам, но през нощта, когато всички си легнат, от къщи излиза… И аз дори не бих се усетил, ама духът-хранител не го държим за черните му очи, всичко ми разказа както си е, а сега, сама съдете, госпожо Риате, лорд Найтес, когато са те погнали, когато молиш да не се викат стражите, защо ти е да бродиш по нощите до изгрев слънце? А най-неприятното — когато от къщи излиза, някак отваря всички резета и ключалки, а ключове той няма! И тогава нещо у мен като че ли избухна! Гном, който преди две години беше погребал жена си, който в началото бил толкова безутешен, а след това се изпокарал със семейството си? Някак прекалено много съвпадения. И кой знае защо, също шепнешком, аз попитах: — Майстор Молес, извинете за въпроса, но … вашият баджанак, не е ли случайно господин почтеният майстор Дукт? Юрао едва не подскочи, а след това все пак чинно се изправи. Уплашен от поведението му, гномът отвърна също шепнешком: — Да… На мен сърцето ми замря, и съвсем тихо попитах: — А… къде е той? Молес с недоумение ни изгледа и напрегнато промълви: — Тук е… спи до обяд, както обикновено. В следващият момент аз дръпнах ръкава си и стиснах амулета за призив, който ми беше дал лорд Риан Тьер. Изви се адски пламък. В момента, когато се появи Риан, аз продължавах да седя, стискайки възелчето. След това всичко стана много, много бързо: — Дея! — магистърът мълниеносно се приближи, сграбчи ме в ръце, притисна ме към себе си, след това леко се отдръпна, вгледа се в очите ми и веднага попита: — Какво се е случило? И в този изпълнен с тревога момент, Юрао нагло се обади: — А личните отношения по време на работа са недопустими, между другото. Дей, ти защо си траеш? След думите на партньора, аз си спомних, че някъде тук и Молес се навърта, и че цялата ситуация е направо неотложна. — Изясни се, че господин Дукт, този същият, в който явно чужд дух присъства, се намира в този дом. Тъй като ние с Юрао подозираме, че именно той е магът, който е активирал Гневът на слънцето, а и че именно той е хванал Логер и е управлявал тялото му в момента на убийството на Нора, реших, че ще е най-разумно да те извикам. Ти имаш по-богат опит в арестуването на магове. Това е. Погледът на черните мъждукащи очи стана замислен, след това, мен внимателно ме сложиха да стъпна на пода, а самият лорд Тьер затвори очи и за миг замря. След това прозвуча като заповед: — Майстор Молес, нужен ми е допуск за частните ви територии. — Да, да, разбира се — простена гномът. Неуверено стана, приближи се до мъничката, невзрачна свещичка на перваза на прозореца, запали я и тихо произнесе нещо. Ние не чухме думите, Риан, неясно защо, се усмихна. Просветна блестящ овал и в гостната на уютната гномска къща влязоха трима от членовете на групата на Тьер — тъмният елф Кейсан Олвет, вампирът Ан Елгет и върколакът Лексан. — Дея, Найтес, вие се връщате — изкомандва лорд-директорът и ни посочи същия този овал. Аз направих опит да тръгна към прехода, но се намеси Юрао: — Лорд Тьер, ще прощавате, разбира се, но как да ви кажа, ние още си имаме работа. Господин Молес, а къде точно спи вашият баджанак? Гномът, който след думите на Юрао като че ли се почувства по-уверено, показа към вратата, която водеше към вътрешността на къщата и обясни: — Втория етаж, четвъртата врата отдясно — това, на появилите се лордове, при това, думите бяха произнесени така, като че ли от тях искаха просто да се отърват колкото се може по-бързо, а към дроу, майстор Молес се обърна с цялото си уважение: — Почтени лорд Найтес, не бихте ли ми отделили, заедно с госпожа Риате няколко минути от драгоценното си време? Без да обели дума, Юр просто ме изведе от къщата на господин гнома, самият стопанин ни последва, и едва на двора каза: — Ох, добре направих аз, дето пратих всички домашни при тъщата, като че ли чувствах нещо. Ние стояхме в кръглото дворче, по лехите цъфтяха цветя и храстчета, дървенца връзваха, малки пейчици, детска люлка… — Та значи, вие се познавате с баджанака ми? — подхвана разговора майстор Молес. — Аз — задочно, но Дея го познава лично — Юрао замислено гледаше към къщата. Отново замълчахме, но по-странно беше това, че и от къщата не се разнасяше никакъв шум. — А защо госпожа Риате каза нещо за някакъв маг? — предпазливо се поинтересува гномът. Аз не се осмелих да отговоря, но Юрао обясни: — Секретна е тази информация. Майстор Молес постоя, поразмисли и съвсем тихо, като че уплашено попита: — Значи, за ардамската гномска община е предвидена система от намаления? — Акумулативна — потвърди дроу. — Ама вие не си поплювате! — помръкна гномът. И в този момент започна представлението. Първо се разнесе трясък! След това, нещо синьо и блестящо изби прозореца, а след това… от дома на старейшината на общината излезе лорд-директорът, съпроводен от демона Ултан Шейвр. Когато се приближиха до нас, магистърът веднага ме попита: — Вие какво правите тук? Въпросът леко ме озадачи, тъй като, да си призная честно пред майстор Молес, че сме дошли чрез него да търсим път към банката, ми се струваше неправилно. Не че гномът не се досещаше, но все пак, такива неща не ги говорят на глас. И затова аз погледнах към Юрао, дроу ми кимна и важно отвърна на Риан: — Ние си имаме собствени методи за водене на разследването. — Да — потвърдих аз. — И изобщо, ние ви намерихме този лъже-Дукт — добави Юрао. А аз отново казах: — Именно. — А сега ще вървим, имаме още много работа — Юр нагло зяпна демона и ехидно добави, — не сме намерили още всичките ви обявени за издирване. Лорд Шейвр си премълча, но скърцането на зъбите му го чуха всички, магистърът хвърли внимателен поглед на подчинения си, и едва тогава демонът престана да скърца със зъби. — Кога ще свършите? — въпросът на лорд-директорът беше адресиран към Юрао. — Ние сме на ненормиран работен ден — отвърна дроу. Недоволно поглеждайки към партньора, аз попитах Риан: — Нещо спешно ли е? Просто, струва ми се, ние получихме интересна информация и би ни се искало да изясним всичко… ако може. Нежна усмивка и тихото: — На теб всичко ти е позволено, сърце мое — а към Юрао: — В пет на съвещание, присъствието е задължително — и вече към гнома: — Господин Молес, благодарим за сътрудничеството, освен това, моята лична молба е да не разгласявате случилото се. Почтеният майстор-ювелир ниско се поклони. Изви се адски пламък. Когато ние тримата останахме насред дворчето, почтеният гном с хитро присвиване на очите ме погледна, и такова едно ехидно, подметна: — „Сърце мое“. — Изобщо не ми се мисли — Юр тежко въздъхна, — на най-скъпото ми е хвърлил око. Най-ценните кадри ми измъкват изпод носа. — А времето днес, все пак, е хубаво — неочаквано заяви почтеният гном. — Ние така бързаме… — вмъкна дроу. — И, да, помолете вашият дух да не се гаври с нашия кочияш. — Не мога — гномът разпери ръце, но усмивчицата му беше една такава лукава, — той е дух, храната му е духовна, а пиперливите думички са му като за десерт, така че, не мога да лишавам същество, което ми е толкова близко от прехраната му. 	 
 Не зная с какво се хранеше този дух, но в момента, когато се отдалечихме от къщата, минахме през вратата и отново се оказахме като че ли в гората, то из цялата тази гора кънтеше: — Гвелските паразити за дръйга да те вземат, дано! Шайген да срещнеш! Да те… Юр, чувайки чистосърдечното пожелание, с тъга простена: — Шайгени… — Няма ли надежда да се добереш до Школата за Изкуството на Смъртта? — досетих се аз. Юр още веднъж тежко въздъхна, а след това, оставяйки ме на средата на пътечката, се запъти да успокоява разярения кентавър. 	 
 Странно усещане — от заляната със слънце столица, ние се оказахме на сумрачните, осветени от луната територии на вампирските кланове. При това, бяхме минали по обикновения път, само дето препускахме много бързо, защото Оруг беше все още бесен, но когато премина под арката с надпис: „Територия на здрача“, ние се намерихме в същия този здрач. — Ама че е зловещо — шепнешком отбелязах аз. Оруг, притиснал уши, препуска още известно време, а след това, изведнъж застина. При това, той спря толкова рязко, че само намесата на партньора ме спаси от близка среща с противоположната стена на каретата. Юр изскочи първи, помогна ми да изляза и ние видяхме как един вампир, увиснал във въздуха, хипнотизира кентавъра. Двама други, стоейки на пътя, равнодушно гледаха към нас. — Накъде — произнесе първият. — Сте — встъпи вторият. — Тръгнали — завърши третият. Юрао ми хвърли изразителен поглед, намигна ми и ние отговорихме: — Отиваме — това бях аз. — При — Юр. — Вампира — да, явно моята реплика не беше много на място. — Главния — дроу ме погледна неодобрително. — Да молим — отмъстително добавих аз. — Да ни изяде — мрачно завърши Юрао, а на мен изсъска: — Трябва с теб тези неща да ги репетираме предварително. Нашето общуване го прекъсна висящият пред Оруг вампир, съобщавайки мързеливо. — Лорд Блаед не е в града. — Лорд Кравър се готви за поредната си смърт — сподели вторият, — не му е до кръв. — Лорд Витори се ожени — третият ни обля с безразличен поглед. — И на него му стига. — До гуша му е дошло? — попита Юрао. Вампирите се ухилиха, демонстрирайки удължените си зъби и едно такова небрежно и неуважително: — Раз… — Карай… — Те се… Юрао се намръщи и съобщи: — Вие разговаряте с офицер от Нощната стража! — Раз… — Карай… — Те се… Това беше оригиналният вампирски отговор. — И със сътрудник на СБИ — леко заплашително добави Юр. В отговор меланхоличното: — Раз… — Карай… — Те се… — а третият допълни: — Нощните стражи, както и сътрудниците на имперските служби, уведомяват за посещенията си предварително. В противен случай, не се допускат на територията на клановете. Ние с Юрао се спогледахме, дроу разпери ръце, демонстрирайки безсилието си, а аз, приемайки решение, с мила усмивка съобщих на кръвосмучещите: — Ще ви прокълна! От друго не знам, но от проклятия вампирите се боят, те така се впиват в аурата им, че да ги свалят само на някои магистри им е по силите, и затова и тримата реагираха моментално, озъбвайки се и излитайки на височината на моя ръст. Тогава и Юрао се включи: — И като сътрудник на Службата за Безопасност на Империята, тя ще носи отговорност изключително пред лорд Тьер — а след това с напълно невинен тон: — И, да, една такава мъ-ъ-ъничка подробност — отгатнете кой е годеникът й? И тримата вампири заедно издишаха: — Кой? Дроу, кой знае защо, започна небрежно да си подсвирква, преструвайки се, че е много заинтересуван от околните забележителности. 	 
 След петнайсет минути ние стояхме в сумрачна зала без прозорци, с кърваво-червени килими и кърваво-червени мебели. Масивната черна, с позлата, врата насреща ни се отвори, пропускайки стремително влезлия, вече познат ни лорд Витори. — „ДеЮре“! — позна ни той още от прага. — Наглият дроу и самоуверената човешка девойка! Радвам се, наистина се радвам! На какво дължа честта?! — и веднага: — Ама защо стоим прави, влизайте, ще ви запозная с жена си. Лейди Витори действително беше човечка. На около трийсет и няколко години, черните й коси на меки вълни се спускаха по раменете, а черна рокля очертаваше женствената й фигурка. Усмивката й беше нежна и добра, но озаряваше леко уморено лице, а светло-кафявите й очи имаха почти меден оттенък. — Отдавна не съм виждала човеци — произнесе дамата, ставайки от дивана под прозореца, веднага, когато ние влязохме в светлото и просторно помещение, където в прозореца светеше слънце. — Мили, ще ни запознаеш ли? Лордът, канейки ни да минем пред него, затвори бялата врата, украсена с изображения на цветя, стремително се приближи до съпругата си, внимателно взе ръката й, поднесе я към устните си, с нежност я докосна, без да откъсва поглед от очите на любимата си. — Чувствам се излишен — едва чуто прошепна Юрао. Витори откъсна устни от ръката, но не я пусна, и продължавайки да се взира изключително и само в своята възлюбена, произнесе: — Скъпа, запознай се, лорд Найтес и госпожа Риате, онези същите частни следователи, които успяха да извършат невъзможното. — Гривните? — вдигна очи с учудване лейди Витори и с интерес се взря в нас. Юрао грациозно се поклони и вежливо отвърна: Това беше чест за нас. А аз си помислих, че няма да е зле да понауча правилата на етикета, тъй като нямах ни най-малка представа, какво се очаква от мен да кажа в тази ситуация. — Радвам се да се запозная с вас — искрено каза жената, — и ми е безкрайно приятно, че сте наминали да ни навестите. И тогава изражението на вампира претърпя коренна промяна и в нас се вторачиха много напрегнатите му очи. Явно домакинът ни осъзна, че ние не се бяхме появили току така. След това лорд Витори погледна към жена си, отново към нас, отново към жена си, нахлузи на лицето си усмивка и много ласкаво помоли: — Погрижи се да ни приготвят обяд и задължително да се съобразят с вкусовете на нашите скъпи гости. Дамата кимна и моментално се промени — тя сега страшно ми напомни мама, когато ни идваха гости — веднага на лицето й се отпечатваше мисълта „С какво такова нещо вкусно да ги нагостя, как да ги зарадвам“. И съпругата на главата на клана на Нощта, изобразявайки реверанс, се скри зад страничната врата. Когато зад гърба й се затвори проходът, ръцете на лорд Витори демонстративно се скръстиха на гърдите и на нас ни беше зададен въпрос: — И? Юрао ме погледна и аз реших да започна първа: — Имаме молба към вас… — Така, слушам ви — изсъска вампирът. — Какво ви е нужно? Пари? Доста смутена, аз усуквах маншета на ръкава си и реших да започна с времето: — А днес е доста топло, нали? — Значи не са пари — погледът на вампира стана по-заинтересуван. — Артефактите? — Изобщо, тази година пролетта е слънчева — встъпи в разговора и Юрао. — Не са и артефактите — проницателността на лорд Витори радваше. — Услуга? Юр отново мълчеше, така че се наложи на мен: — Разбирате ли… — нямаше как да кажеш направо подобно нещо, а как да стигна до въпроса по заобиколен начин, не си представях, — ако може… да получим достъп… Отмятайки глава назад, вампирът избухна в смях, а след като се насмя до насита, подигравателно попита: — До тялото? Леко смутено, но решително и тихо поясних: — До банката… И изражението на лицето на лорд Витори се измени моментално. Не остана и сянка от дружелюбието, от доброто разположение, от симпатията, а прозираха само хладна ненавист и напрежение. След това прозвуча зададения с леден тон въпрос: — Кой? На мен едва не ми прилоша от това отношение, но Юрао реши да демонстрира „гномска“ честност: — Разбирате ли — лъчезарна усмивка, — ние водим разследване по молба на гномската община на Ардам. В светлото, пълно с цветя помещение изведнъж стана по-мрачно, а лорд Витори ни гледаше съсредоточено, уморено и вече без ненавист. След това, с тежка въздишка, произнесе: — Последвайте ме. В момента, в който напуснахме покоите на лейди Витори, ни обгърна здрач, някъде надалеч се разнесе вой, а освен това имах такова усещане, че галерията, по която вървяхме, се осветяваше от светлината на пълната луна… И колкото по-напред отивахме, толкова по-сумрачно ставаше… Вратата, водеща към мрачен кабинет, се отвори още преди да стигнем до нея, а когато влязохме, със силен трясък се хлопна зад гърбовете ни. Пламнаха свещи, разпръсвайки тъмнината в мрачния черно-червен кабинет на главата на един от вампирските кланове. Самият лорд Витори се приближи към бюрото, седна, покри лицето си с ръце и ни заповяда глухо: — Сядайте. Юрао придърпа един от столовете за мен, а след това се настани сам. — Преди дванайсет години обикнах човечка — с глух, безжизнен глас започна да разказва лорд Витори. — И до ден днешен не мога да осъзная как можа да се случи нещо подобно… Марита просто вървеше по улицата, аз я видях през прозореца на ресторацията и нещо у мен трепна. Тя имаше такава лека походка, такава мила и искрена усмивка… — конвулсивно вдишване. — Откраднах я през същата онази нощ. Няма да ви лъжа, че правех подобно нещо за първи път през живота си, само дето този път нещата бяха различни, аз не исках да го правя, не така… Но прониквайки в дома й, разбрах, че момичето се готви за сватба и… — той потри лицето си с длани. — Марита много дълго не можа да ми прости, ненавиждаше ме, но постепенно, ден след ден, аз правех поредната крачка към сърцето й. Ние, вампирите от Първи дом се отличаваме с настойчивост… Махайки ръцете от лицето си, лорд Витори седна по-изправен, и взирайки се в бюрото, продължи: — Марита стана единствената, от която аз исках да имам наследници. И тя мечтаеше за дечица, но минаваха години и нищо. Аз постепенно изпадах в отчаяние, тя… плачеше, когато вярваше, че няма да я чуя. Изход, естествено, имаше — моите прадеди са бяха погрижили нищо да не позволи да се прекъсне рода, но семейните артефакти, след поредното кръвопролитно противопоставяне на клана и императора, се намираха в съкровищницата на империята. Когато аз се обърнах с молба да ми бъдат предоставени, се изясни, че са били откраднати — стискайки ръце в юмруци, вампирът неочаквано отметна глава, огледа ни и пресипнало попита: — Когато винаги си имал сила и власт, просто не си в състояние да понесеш осъзнаването на абсолютното си безсилие! Абсолютното! Ние търсихме дълго и настойчиво, използвайки всичките ни достъпни ресурси и начини — и нищо! По бледото му лице премина тик, след което, лордът глухо призна: — И тогава аз се обърнах към морските вещици — горчиво ухилване и почти с осъждане към себе си: — Буквално на следващия ден на вратата ми почука жена. И тя дори не ми направи предложение — постави условия. Няколко безкрайно странни условия. — Вие започнахте да изкупувате акциите? — досетих се аз. Лорд Витори мрачно кимна, а след това пресипнало добави: — Акциите на императорската банка бяха първото условие. Второто… — пауза, — внедряването на моите войни в дворцовата охрана, третото… — той стисна отново юмруци, — преданост към кронпринцесата. — Ох, Бездната да ме вземе! — изруга Юрао. Аз просто мълчаливо се взирах във вампира, но осъзнаването… осъзнаването на всичко случило се, изведнъж стана много, ама просто страшно отчетливо. Кронпринцеса Алитерра! От самото начало — Алитерра! Още преди историята с тъмната елфийка Ллалие… аз тогава си бях помислила, че всичко случило се беше заради благосклонността на лорд Тьер, а излизаше, че… — Простете — почти се уплаших от това, колко слаб и изплашен е гласът ми, — въпросът ми може да ви се стори странен, но… вие полагали ли сте клетва пред нейно императорско височество? И за първи път от началото на нашата беседа, лорд Витори се усмихна, само че, това беше много тъжна усмивка. — Не — отвърна той, — клетва за вярност аз бих могъл да положа само ако притежавам родовите артефакти, именно поради тази причина, всъщност, те се съхраняваха в императорската съкровищница, като гаранция за моята преданост. Юр докосна ръката ми, молейки ме явно да си мълча, и сам зададе въпрос: — Вие как разбрахте, че гривните са в Приграничието? Вампирът разпери ръце и поясни: — И първото, и второто условие аз бях изпълнил, а вампирите имат прекрасен слух и достъп до постовете на охраната пред покоите на кронпринцесата. Те не бяха чули много, високородната дама е много предпазлива, но фразата „артефактите ще бъдат в Ардам“ ми даде някаква призрачна надежда. Аз не само вас бях наел, при вас се оказах съвсем случайно, табелата над вратата ви ми привлече вниманието. Горда усмивка от Юрао и многозначителен поглед към мен. — Да — лорд Витори се усмихна, — преди да прекрача прага на „ДеЮре“, аз бях посетил вече командирите на Дневната и Нощната стража, говорил бях с наемници, с търсачи на съкровища. Но кой би могъл да предположи, че именно вие… Чувството на гордост беше много приятно. — За вас ми разказа лейди Аешесси, и най-важното за мен беше това, че вие се съгласихте са подпишете договор за неразгласяване, на всички останали аз бих могъл да предоставя само отпечатък на магическия печат, на вас ви оставих и графично изображение. Откровено казано, поддадох се на убеждаването от страна на главата на клана на Идващите в съня, тъй като вие не ми бяхте харесали кой знае колко, но искрено се радвам, че първото впечатление се оказа неправилно — лицето му отново стана сурово и лордът мрачно произнесе: — А сега, когато сте наясно с равнището на власт на нехората, които са замесени във цялата тази история, позволете да ви дам елементарен съвет — не се намесвайте в тези игри. Ние с Юрао се спогледахме, а Витори продължи: — Кронпринцесата е крайно опасна, а всеки има слаби места… Тя намери моето и го използва. Без съмнение, аз не съм нито първият, нито последният, от тези, на когото са били поставяни условия. Стана ми някак тягостно и страшно след тези думи, но за разлика от Юрао, аз знаех, че: — Кронпринцесата все пак не е успяла добре да замаскира своето участие и… нея я омъжват. — За наследника на кралството на гоблините — лорд Витори се усмихна, — можете да ми вярвате, сватба няма да има. Императорът действително наказва жестоко, но Алитерра никога няма да допусне това бракосъчетание. Нейната цел е Тъмната империя, но не и някакво си там васално кралство. Аз потресено мълчах, Юрао — също, а лордът добави: — Аз мога да ви дам достъп до архивите на банката, но ви предупреждавам — ако Нейно Императорско Височество разбере за това, аз лично ще успея да докажа, че не знам нищо и просто съм ви помогнал в разследването в знак на благодарност, но, за съжаление, аз дори не мога да ви гарантирам, че ще напуснете живи територията на банката. Юрао, който беше почернял като гръмоносен облак, го увери: — Ще останем, можете да ми вярвате, аз, в края на краищата, съм Нощен страж, а Дей е под защитата на самия лорд Тьер. И тогава се случи най-странното — лорд Витори глухо произнесе: — Тьер също е замесен в заговора. Юр недоверчиво се вторачи във вампира, а аз просто възмутено, заявих: — Не е вярно! Кимвайки, главата на клана на Нощта, с ирония произнесе: — Ако не беше замесен Тьер, никой не би рискувал да готви заговор против императора. Засега това са само слухове, но тези слухове настойчиво твърдят, че именно лорд Риан Тьер ще стане следващият император, и че именно той ще е съпруг на кронпринцесата — а след това искрено и към мен: — Много съжалявам, госпожо Риате. Не, аз дори за миг не се усъмних в магистъра. Дори мисъл такава не пробяга в главата ми… но една друга се роди — как Нейно Императорско Височество беше успяла да убеди всички да повярват в предателството на лорд Тьер? Как?! С какво цел — това си беше повече от ясно — те планираха да проведат ритуал и да вселят в тялото на магистъра друга душа. За това не възникваха никакви въпроси, аз разбирах мотивите им, но как ли им се беше отдало да внушат на всички убедеността, че Риан е замесен в заговора?! — Дей — предпазливо ме откъсна от размислите ми Юрао. И тъй като аз продължих да мълча, попита: — Ти знаеш ли нещо? Освен това, че Тьер със сигурност не би се забъркал в това? Мълчаливо кимнах, след това не издържах и добавих: — Лорд Витори, вие знаете ли нещо за артефактите на рода Тьер? — Аз знам практически всичко — спокойно ме увери вампирът. — В такъв случай, вие би трябвало да сте наясно, какво означава черния камък на пръстена, надянат на пръста на годеницата. В погледа на главата на клана на Нощта се прокрадна съмнение, след това — неверие, удивление, а най-накрая, лордът тихо попита: — Тоест, вие твърдите… — Камъкът беше черен — Юрао се надигна, протегна ми ръка, — а достъп до банката, все пак ни е нужен. Напускахме територията на вампирите някак потиснати. Отказахме се от обяда, извинявайки се и съобщавайки, че ни чака работа. Лейди Витори се разстрои, но съпругът й поддържа решението ни, а когато ние излизахме, зад гърбовете ни се разнесе: — Ще се свържа с вас. Как, защо и кога, не уточни. Юр просто кимна, а аз вървях гледайки само пред краката си. Имах едно такова, неприятно предчувствие, а и мислите ми бяха безрадостни, но най-много се опасявах за Риан. Имаше и още нещо, нещо неуловимо и то ме безпокоеше ужасно силно… ех, да можех да разбера какво. Но мисълта ми се изплъзваше, без да ми дава покой. Слязохме по черните стъпала, стигнахме до Оруг и Юр каза: — Към двореца. Кентавърът не реагира. Дроу вдигна ръка, щракна с пръсти пред лицето на каруцаря. Оруг се разтърси с цяло тяло, отстъпи, поклати глава и весело съобщи: — Ето, пристигнахме, вие давайте по-бързо, щото вампирите са големи шегаджии — могат да те омагьосат и да те оставят да стърчиш като стълб на площада, да умеят го. Ние с Юрао стояхме с каменни лица и мълчаливо се взирахме в кентавъра. Оруг престана да се усмихва, посърна и уморено попита: — Те пак го направиха, нали? — ние кимнахме. — Сядайте, накъде да карам? — Към двореца — дроу ми помогна да се кача в каретата, а след това и той се настани. Без да бърза особено, кентавърът препусна, явно и той имаше за какво да си помисли. Ние вече се приближавахме към каменната грамада на двореца, когато Юрао предпазливо ме откъсна от размишленията ми: — Дей — аз премълчах, — Дея… — Аз мисля — отвърнах тихо и гласът ми почти не се чу сред тропането на копитата и скърцането на колелата. — За какво? — последва логичен въпрос. Дроу пъхна зад ухото си кичур коса, измъкнал се от високата му опашка, нервно почеса острото връхче и неочаквано каза: — В краен случай, ще те взема за втора фиктивна жена, ще се скрием в Западното кралство, ще отворим кантора, няма да умрем от глад, Дей. Мълчаливо се взирах в него, а Юрао разпери ръце: — Това е просто вариант, ако събитията се развият по-най лошия възможен начин. От всичко, което беше казал, мен най-много ме заинтересуваха два момента: — А колко фиктивни жени може да има един дроу? — Две — просвети ме… дроу. — Ето, например, всичките ми лели са фиктивни жени, тоест, дългът пред Великата богиня да се грижат за мъж уж е изпълнен, а реално, мъжете си ги виждат веднъж в годината, на семейните празници. Продължих да се взирам в Юрао, той тежко въздъхна и укоризнено произнесе: — Дей, лицето ти на нищо не прилича, успокой се, чуваш ли? — Не мога — прошепнах аз. — Не мога и това е… Не мога да осъзная всичко това — и разтърсвайки глава като Оруг преди малко, аз попитах: — Как мислиш, наистина нещата ли са толкова зле? Свивайки рамене, дроу тихо отвърна: — Струва ми се, че вампирите, по принцип, за своята победа се сражават до последно, а щом са се подчинили, значи работата мирише на гарантирана разходка в Бездната. Намръщвайки се, аз напомних: — Те не са се подчинили, в края на краищата, не са положили клетва. — Витори не е продал акциите си в банката, а неговите войни са в двореца — логично напомни Юрао. — Може досега да не са се подчинили, но явно не са се отказали от натрапените им условия. Стана ми страшно… Юрао дори не знаеше за случилото се в Световете на Хаоса, а аз отчетливо си спомнях, че ако Риан се беше озовал там три дни по-късно… потръпвах дори само от мисълта за това. А ако ме нямаше мен в пълната с умъртвия таверна? Та нали проклятията са разпространени най-вече в битовата, любовната и родовата сфера, тях обикновено не ги използват против бойни магове… обикновено… А проклятията, които вадеха от арсенала си злосторниците, се отличаваха с крайна сложност и бяха редки. Те нямаше да се откажат от плановете си, въпреки че не бяха успели да се сдобият с пластината с описанието на ритуала, сега отчетливо разбирах това… Щяха да измислят нещо, та те можеха да използват няколко проклятийника, такива, като магистър Тесме и да сътворят нещо подобно, имайки предвид, че знанията на клана на Царапка вече им принадлежаха. И единственото, с което можех да им се противопоставя, беше да разруша това, което те се опитваха да представят за истина! Когато каретата спря пред портите на двореца, Юрао ми помогна да изляза и спря да си поговори с кентавъра, а аз припряно се насочих към СБИ, слушайки с раздразнение как тракат токчетата ми по черните плочи на двора. — Дей — извика ме Юрао. — Ще ме настигнеш — без да се обръщам, отвърнах аз. Аз нервно вървях, почти без да гледам пред себе си, лавирайки между чиновниците и лордовете. Обикновено, не се ориентирах много добре, но сега без усилие намерих нужната ми врата, изтичах надолу по стълбите, влязох в управлението на службата за безопасност на империята и… спрях. Защото уж не трябваше никого да виждам, а аз виждах. — Тъмни, госпожо Риате — поздрави ме първият, почти чернокож полудемон, стегнат в черната униформа на дворцовата охрана. — Прекрасно е, че вече се върнахте — добави вторият, също полудемон, само че оттенъкът на кожата му беше в червеникавата гама. И двамата синхронно и някак неприязнено ми се усмихнаха. — Чакат ви, госпожо Риате — отново първият. — Жалко, че игнорирахте първата покана — вторият се ухили някак злобно. „Свекромонстърът“ — с раздразнение си помислих аз. — Лейди Тьер? — предпазливо се поинтересувах аз. Сериозно и величествено ми кимнаха. Е, какво пък, това не беше толкова зле. — Предайте на лейди Тьер, че с удоволствие ще се срещна с нея по-късно — уверено казах аз и се опитах да заобиколя лордовете. Мълчаливо ми преградиха пътя. Аз вдигнах ръка и без да обеля дума, стиснах възелчето на амулета. Този път Риан не се появи от огнените езици — той изникна в противоположния край на коридора и от там мрачно се поинтересува: — Господа? Двамата полудемони се спогледаха, поклониха ми се и напуснаха управлението. Магистърът, пък, бавно се приближи, прегърна ме през раменете и замислено произнесе: — Баща ми го няма… да я усмири. — Вие познавате ли тези лордове? — поинтересувах се аз. — Те са офицери от личната охрана — произнесе Риан, — и да, ние се познаваме. Обръщайки ме меко към себе си, магистърът се вгледа в очите ми, а след това прозвуча: — Какво се е случило? Поемайки си възможно най-дълбоко дъх, решително изисках: — Върни ми пръстена! Удивено вдигната вежда и веселото: — Какво стремително развитие на отношенията! Направо ме е страх да си помисля, какво ще става по-нататък… Укоризнено го изгледах, Риан се усмихна, отметна от лицето ми кичур коса, нежно ме погали по бузата, като че ли случайно докосна устните ми и твърдо, рязко и непримиримо отсече: — Не. — Риан! — Аз. Казах. Не! — отчетливо и упорито отделяйки всяка дума, ме уведоми лорд Риан Тьер. Уморено поклащайки глава, аз започнах с баналното: — Ама ти не разбираш… — Сигурна ли си? — леко насмешлива усмивка. — В тази ситуация, явно ти не искаш да разбереш — аз няма да рискувам живота ти. Никога. При никакви обстоятелства. Пръстенът е у Лирран и там ще си остане до момента, в който наличието му на твоето пръстче престане да те превръща в мишена. Да вървим, имаме резултати от разпита на фалшивия Дукт. И магистърът, хващайки ме за ръка, се опита да ме поведе към ръководения от него отдел. Аз бях решила да отстоявам до смърт намерението си, затова, преди той да направи и крачка, аз издърпах дланта си, а след това скръстих ръце пред гърди. Не си бях представяла, че ще се наложи да настоявам именно по този начин, но… по-добре би било да решим всичко още сега. — Въпрос — с глух, почти непознат глас, произнесох аз, — колко дълго имаш намерение да криеш от мен истинските размери на бъдещите неприятности? Лорд-директорът тежко въздъхна, хвърли ми поглед с определено недоволство, но адептките на Академията на Проклятията не се плашеха от някакви си там погледи… вече. — Аз зададох въпрос, Риан — решително му напомних. — И чакам отговор. Още една тежка въздишка и старателно опитвайки се да запази спокойствие, магистърът се поинтересува: — Къде бяхте вие с дроу? А мен изведнъж просто ме заболя главата. Притискайки слепоочията си с пръсти, постоях няколко секунди. Аз, разбира се, можех да продължа да си мълча, можех и да позволя на всесилния лорд Риан Тьер, племенника на самия император, Първия меч на империята, магистъра на Тъмното изкуство и временния владетел на Третото кралство да продължи да пази тайните си и занапред, но… Но ние се опитвахме да се противопоставим на тези, които прекрасно познаваха магистъра, познаваха го, и предвиждаха действията му, а освен това, бяха наясно с неговите възможности, затова не можех да си мълча. — Или ние веднага се пренасяме в Лангред, или аз просто не зная какво ще направя сега — тихо, но уверено заяви… адептката на Академията на Проклятията. — Сърце мое! — Аз не се шегувам — предупредих за всеки случай. И едва след това погледнах към Риан. По-добре да не го бях правила, защото от погледа на магистъра ми стана направо зле. — Дея — почти заплашително подхвана той, — стига… — Стига си се отнасял към мен с пренебрежение! — побеснях аз. — Стига си ме държал на втори план! Стига! Аз не съм дете! И, за твое сведение, не знам как е на юг, но в Приграничието жената и мъжът имат равни права! На лицето на магистъра се прояви някакво удивление, а след това ми направиха предложение: — Целувка. За всеки отговор. Казах, че съм побесняла? Нищо подобно. Именно в този момент усетих, че губя самообладание. Известно време се взирах в самодоволната му, хитра усмивка, забелязах коварния блясък в мъждукащите му очи и се стараех да не реагирам прекалено негативно на тази ситуация, но след това… — Вие дори представа си нямате, колко силно искам да стана ваш екзаминатор след днешните събития! Не зная, досети ли се Риан какво именно се крие зад тези ми думи, но на мен мълчаливо ми протегнаха ръка, мълчаливо ме изведоха от управлението, помогнаха ми да се кача по стълбите и едва в хола на двореца, нас ни обгърна адският пламък. 	 
 — Може да се пренесем веднага в спалнята ми — прегръщайки ме, предложи магистърът. — Няма значение, стига да мога да те… завържа — мрачно отвърнах аз, убеждавайки се все повече, че решенето ми е правилно. Тих смях и замислено: — А какво имаш намерение да правиш, след като ме завържеш? — аз премълчах и Риан продължи: — Ще разбиваш чекмеджетата на бюрото ми, търсейки отговори на въпросите си? Аха, значи някой дори за миг не беше повярвал в желанието ми да проведа „изпит“. — А там нищо няма да намеря, нали? — интонацията ми стана съвсем като тази на Юрао. — Там — не — насмешливо отвърна магистърът. — А къде ще намеря? — ние, проклятийниците сме народ настойчив. Нежно докосвайки брадичката ми, Риан ме накара да отметна глава, вгледа се в очите ми, усмихна се и заплашително съобщи: — Аз ще водя строг отчет на всички отговори, сърце мое, и за всеки от тях… за всеки отговор, Дея, ти ще ми платиш. И имай предвид — ще ме целуваш ти. — И какво именно му е ужасното на това? — реших да уточня предварително. В отговор — коварно-загадъчната усмивка на лорд Риан Тьер. Когато пламъкът угасна, ние се озовахме не в спалнята, и дори не на горните етажи на родовия замък на семейство Тьер — ние стояхме посред лабораторията на лорд Тьер-старши. Тук все така се виждаха огромно количество колби и епруветки, дъска, с описанието на някакво проклятие, но тъй като повече от половината схема беше изтрита, аз не можах да разбера какво именно, недояден обяд на масата… и никого. — Тате — гласът на магистъра се разнесе в празното пространство. И почти веднага, неясно откъде, се раздаде: — Риан, ти си подранил… — Не съм сам — глухо отвърна лорд-директорът. В следния миг една от стените заблещука и през нея премина лорд Тьер-старши. — Тъмни — вежливо поздравих аз. — И на вас кошмарни, очарователна Дея — сдържано ми отвърнаха. — Риан, ти… — Сърце мое, ето там — магистърът посочи към блещукащата и трептяща стена. — Риан! — изсъска Тьер-старши. — Сега ще те настигна — ласкаво ме упъти лорд-директорът, подтиквайки ме да се насоча към прохода. — Риан, бих те помолил… — вбесено започна баща му. — Татко, аз също бих — прекъсна го магистърът. — Дея, сега ще дойда. Не беше за учудване, че след такава сцена, пристъпих към блещукащата стена така, сякаш се приближавах към светилището на самата Бездна. И в момента, в който преминах призрачната преграда, чувството за докосване до нещо свещено, ме обхвана напълно! Това явно беше лабораторията на Риан. Присъствието на магистъра тук се улавяше във всичко — в реда, който цареше в това огромно квадратно помещение с равни каменни стени, в надписите с ясен, уверен почерк, които се виждаха на черната дъска и на листовете по бюрото… В схемите, които тук бяха начертани даже на стените. — Личният ми кабинет — с едва забележима насмешка, по-скоро над самия себе си, произнесе влезлият след мен магистър. — Това се чувства — отвърнах аз, осъзнавайки, че по устните ми се плъзва усмивка, въпреки, че дори не осъзнавам на какво именно се усмихвам. А след това забелязах най-горния надпис на дъската, бавно се приближих и прочетох: „Ардам, шести етап“. — Шести? — кой знае защо, зададох въпроса шепнешком. Риан се приближи, прегърна ме, притискайки гърба ми към гърдите си, стисна ме в обятията си и тихо отвърна: — Спомни си, веднъж аз ти признах, че съм смъртно уморен… Аз наистина съм уморен, сърце мое, от безкрайните борби за спасението на трона на империята… Това, което се случва сега е вече шестият по ред опит да се свали от власт императора. Шестият! И аз за пореден път трябва да разгадая замисъла, да неутрализирам изпълнителите, да минимизирам загубите и да съхраня в общественото съзнание вярата в непоклатимите устои на империята. И толкова горчивина имаше в думите му… Аз изведнъж осъзнах, че магистърът отдавна вече не изпитва този хазарт и това въодушевление, което ни обземаше нас с Юрао, по време на поредното разследване… Завъртайки се в обръча на ръцете му, аз се надигнах на пръсти, бързо го целунах и весело съобщих: — Това е за първия отговор! Риан се разсмя, прегърна ме силно-силно, подържа ме така няколко секунди, след това ме пусна, насочи се към бюрото, седна, отметна косата си на гърба, скръсти ръце пред гърди и предложи: — Продължавай. Само това и чаках! Приближавайки се на няколко крачки, започнах с най-важното: — На теб известно ли ти е, че из империята се ширят слухове за предстоящия преврат и за това, че да свалите от власт императора планирате Алитерра и… ти? Аз очаквах удивление, гняв, поне нещо, но погледът на черните, едва мъждукащи очи стана тъжен, горчива усмивка опъна устните му и той ми отговори с едносричното: — Да. Неочаквано осъзнах, че не е зле да седна, просто, да стоя след подобно нещо се оказа доста проблематично, невъзможно, просто… Аз се приближих още към бюрото, приседнах на крайчеца, погледнах магистъра. Риан протегна ръка, хвана ме за китката, дръпна ме към себе си, намести ме на коленете си и ме прегърна. — Това го знаем още от момента, когато ти разкри инкогнитото на Алитерра в Ардам. Всъщност, не е съвсем така, кронпринцесата я разпитваха, разпитваха я доста жестоко. За съжаление, в момента, когато се разкри цялата информация за готвещото се сваляне от власт на императора, аз… — тежка въздишка, — аз вече ти бях направил предложение. И Бездна от съжаление в думите му. — Ако само знаех преди това, ако само бих могъл да предположа в какво въвличам единственото момиче, което обикнах. Ако само знаех, Дея… Мълчаливо чаках продължението и то последва: — Навярно, никога няма да осъзнаеш напълно в какво се превърна ти за мен, сърце мое… Отначало, това беше просто интерес, силен, свързан с банално привличане. След като ти произнесе проклятието — страст, почти неконтролируемо желание… Никога до тогава не бях и предполагал, че у мен има толкова много от огнените ми предци — с теб, аз го усетих с пълна сила… И страх, див ужас, при мисълта, че мога да те загубя… — Риан гледаше разсеяно, като че ли в нищото, и с глух, отчужден глас, добави: — Аз бях готов да убия Мерос само за това, че се беше осмелил да те докосне… И най-страшното е това, че аз и сега с усилие се сдържам. — Риан — предпазливо промълвих аз. — Да, ние не говорехме за това — тежка въздишка, — ставаше дума за заговора… Той се усмихна, докосна дланта ми, погали пръсти те ми, прокара пръст по онази скромна халка, която беше сложил на пръста ми в рибарското градче, а усмивката му стана една такава, добра, а погледът му просветля. — На магията на Алитерра беше наложен печат — продължи магистърът, — също така, кронпринцесата беше поставена под домашен арест и моментално сгодена за принца на кралството на гоблините… Императорът умее да наказва. Но проблемът беше в това, че тези действия не успяха да сложат край на заговора. Пауза, този път доста дълга, но аз мълчах и чаках да чуя останалото, просто знаех, че сега е най-добре да не се намесвам. — Когато артефактите започнаха стремително, един след друг, да се намесват в живота ти, аз се изплаших за теб, просто, да открия на гърдите на любимата си девойка отдавна изгубен и пълен със сила магически предмет на собственото си семейство беше… стъписващо, поразяващо. Но когато се вгледах в ситуацията, аз видях връзка. Връзка с предишните пет опита да бъде свален от власт императора. Ето сега, аз затаих дъх. — Лорд Арсио Нкер, майстор-артефактор, вече двайсет години се считаше за загинал — продължи Риан, — и изведнъж, толкова неочаквано изникна в Ррадак… Разбираш ли, през всички тези години, артефакторът нито веднъж не беше използвал дори капка магия, просто работел като обикновен ковач, и само мога да предполагам какво му е струвало да не допусне нито един магически изблик, нито една грешка, и всичко това, само и само да съхрани тайната на местонахождението си и местонахождението на артефактите. Изясни се, че маг-артефакторът лорд Нкер, гномът-кожар Рут и тъмният маг Ардаур Лейс са били свидетели на убийството на предишната императрица, а гномът-кожар предотвратил опита да бъдат откраднати артефактите на рода Тьер. За съжаление, пълната информация за чутото владеел именно майстор Рут, именно на него му се отдало да избяга с артефактите и подчинявайки се на аргументите му, лорд Нкер и лорд Лейс напуснали столицата, а не отишли при императора. Както съобщи Нкер, гномът постоянно повтарял: „Вие не разбирате, вие просто не разбирате, те са предвидили всичко, те използват магия от съвършено друг порядък, ние просто няма да успеем да се доберем до императора“. И те му повярвали. През същата нощ и тримата избягали от столицата. Рут и Нкер останали да живеят в Тъмната империя, магът Ардаур Лейс успял да прекоси границата и се установил в Третото кралство. — А защо откраднали и Късметчето? — побързах да попитам аз. — Духът на Златният дракон сам по себе си бил артефакт — поясни магистърът. — Не всеки може да отдава енергия в необходимото количество във всеки отделен момент, Дея. Наавирр, в образа на златна статуетка на дракон, се намирал в спящо състояние, докато Нкер не усетил опасността, тогава, той разбудил дракона и го освободил. Духът усетил теб, активирал търсещо заклинание, използвайки за цел годежния ти пръстен, а по-нататък, ти и сама знаеш. Между другото, аз самият съм поразен как мълниеносно драконът си възвърна формата, и независимо от това, че сега той може да борави едва с една десета част от предишната си сила, това е сила, с която се налага да се съобразяват дори висшите лордове. И ако той сега не подхранваше със сила лейди Анриссия, то би могъл просто да забрави за котешката си форма. Аз изведнъж си припомних какъв котарак е Късметчето и побързах да вметна: — Струва ми се, че на него му харесва да е котарак. Нежна усмивка, леко докосване до дланта ми и той продължи: — Неочаквана за нас беше появата на скаените. Проклятийник, излязъл на лов за дроу, това е едно, а скаените… Заклинателите са фанатици, те си поставят цел и крачат по трупове към нея, тяхната намеса означаваше, че се касае за пряка заплаха за безопасността на империята. Спомняйки си как магистърът разпитваше един от жреците, аз неволно настръхнах, но продължих да слушам много внимателно. — Помниш ли какво се случи в таверната? — попита Риан, аз мълчаливо кимнах: — Дер Браос, този лорд, на чиито разпит те отмъкна Еллохар, е бил куриер, който предавал съобщения на скаените. Еллохар прегледа спомените на жреца, отбеляза факта, че куриерът няколко пъти несъзнателно и по особен начин потърквал рамо — проверка показа, че денонощие преди срещата със Заклинателя, Браос участвал в магически дуел, където му повредили рамото… — пауза, след това, уморено: — Струваше ми се че съм хванал следа, но разпит след разпит — и нищо. Браос беше виновен и в същото време мълчеше, въпреки всичко. От СБИ го изпратихме в Школата за Изкуството на Смъртта, аз чаках някакъв резултат — и пак нямаше нищо. Освен това се водеше и разследване за покушението на лорд-харг Норг, помниш ли посланика на гоблините, когото ти спаси? Аз отново кимнах. — Проблемът е в това — Риан тежко въздъхна, — че на империята й е необходим брака на Алитерра с наследника на кралството на гоблините, действително й е необходим, те фактически са нашият щит между западната ни граница и Хаос. Аз загрижено попитах: — А нима между империята и Световете на Хаоса не царят мир и съгласие? На мен ми се стори, че повелителят Арвиел е… — На първо място владетел — магистърът ме гледаше с леко снизходителна усмивка, — знаеш ли защо доскоро бях персона нон грата на териториите на Хаос? Отрицателно поклатих глава и продължих да слушам със затаен дъх. — Тъмните орки — поясни магистърът. Несметни племена от номади, чергари, на които вече им е тясно в пясъците на Хаоса. И на Арвиел му е най-лесно да ги насочи към Тъмната империя. Орките понасят огромни загуби, ние също отслабваме, а Адът се отървава от проблема с чужди ръце. Всичко е просто и разбираемо, но предишната вълна на настъплението на скитническите племена, на мен ми се отдаде да я спра, просто насъсквайки едно от племената срещу друго. Разгоря се междуособна борба, наложи се Арвиел и Конниците на Хаоса да се намесят, загубите бяха за тяхна сметка, а не за сметка на нашите гранични войски. Честно казано, аз оцелях само благодарение на намесата на Еллохар. Рен буквално влезе в конфликт с дядо си и ме изнесе полумъртъв от териториите на Хаос. След това ми беше забранено да се появявам в Ада, на Еллохар строго му наредиха да се върне в двореца, но на магистърът на Смъртта, както винаги, просто не му пукаше за исканията нито на баща му, нито на дядо му. — О, Бездна — прошепнах аз. — Да — потвърди Риан. — От тези събития изминаха повече от десет години, и доколкото ми е известно, практически неконтролируемите орди се множат. На властителя на Хаоса не му е изгодно да ги унищожава — орките са жив щит и за него, те стоят между Ада и Бездната, а случва се от нея такива неща да се измъкнат — понякога за една нощ цели племена гинат. Така че, орките са нужни на Арвиел, а проблемът с увеличаването на популацията им до критични стойности, той предпочита да решава за наша сметка. Да се въздейства с магия на тъмните орки е практически нереално, по сила те са равни на по-голямата част от тъмните лордове, единствено демоните леко ги превъзхождат, но дори един силен демон, не може да устои против шест-седем орки, така че, на нас ни е необходим съюз с кралството на гоблините. И работата не е толкова в загубите ни, колкото в статуса на Тъмната империя — ако на запад започнат да ни разкъсват номадските племена, човешките кралства ще предприемат настъпление от изток. Човеците не са толкова опасни като чергарите, но те са значително повече и техните стремежи са още по-алчни. В тази ситуация, ние не можем да допуснем да се стигне до война — ако ни нападнат те, други ще последват примера им, освен това, в Седмото кралство тече многогодишна война с маговете Отстъпници, а те са доста по-опасни и от скаените, те също не биха се отказали от нови и богати територии. И като се има предвид цялата тази враждебна обстановка, ние сме длъжни да поддържаме образа на силна, цялостна и единна империя. Риан помълча и глухо добави: — Ето защо, информацията за опита за държавен преврат се държи в такава строга тайна. Без да казвам нищо, просто се взирах в магистъра и разбирах колко е уморен. Наистина е уморен от всичко това. — Да, на мен са ми известни имената и на деветимата лордове, които участват в заговора, но да се провеждат масови арести в дадената ситуация е просто върхът на глупостта — продължи той. — И ето заради това, ние просто отстраняваме изпълнителите. Само тях. Засега. Той внимателно ме изгледа, явно очаквайки поне някаква реакция, и аз казах: — Всичко е толкова сложна… — Всъщност, не е — Риан се протегна, нежно ме целуна, — всичко е много просто. Първостепенната задача е да се сключи договора с гоблините, а за това, бракът на Алитерра е просто необходим. 
 — Защо? — Изискване на Гарнад — и, забелязвайки недоумението ми, поясни, — техният крал. Ако трябва да сме честни, доскоро императорът не би си помислил да им подари своята дъщеря, високородна тъмна лейди, но… но той просто не прости на принцесата си убийствата на момичетата в Ардам. Императорът наистина умее жестоко да наказва, и когато за случилото се в Приграничието стана известно, съдбата на кронпринцесата беше решена. — И кронпринцесата се съгласи да се омъжи? — уточних аз. — Императорът наложи печат на магията й — обясни магистърът. — При жреците на Яреня тя не се е пренасяла сама, използвала е Ндоран. А извън териториите на Тъмната империя, тя е способна поне на най-прости силови удари, затова и се намираше под домашен арест през цялото това време. — Излиза, че кронпринцесата е избягала? — досетих се аз. — Повече няма да може да бяга — мрачно отвърна магистърът. Известно време ние седяхме безмълвно, а след това, все пак попитах: — И какво ще правим? — Ние? — уточни Риан, след това се усмихна и с някаква интригуваща интонация, повтори: — Ние… — усмивката му стана по-широка. — Трябва да направим всичко възможно сватбата на Нейно Височество и наследния принц Нгорад да премине както се полага. За тази цел, ще се постараем да идентифицираме всички изпълнители, които биха могли да се опитат да попречат. Заради това ви изпратих в Императорската банка — нужни са ми имената на всички, които са били свързани по един или друг начин със ардамските сметки, които ти ми предостави. — А ти… — Моята намеса в това дело ще привлече ненужно внимание, никой от моите сътрудници, без официално искане няма да бъде допуснат до банковата информация, но ти и Юрао, с вашите способности, сте напълно в състояние да се справите. А след това — нежна целувка и веселото: — Признавам си и се разкайвам, едва се сдържах да не се надсмея над моите, когато се изясни, че именно вие сте открили Дукт. Всичко това беше много забавно, но: — Върни ми пръстена. Тежък поглед и раздразненото: — Дея. Аз помислих, помислих и реших да го заплаша: — Ще те прокълна. Черните очи в миг се присвиха, устните се стиснаха. — Риан, същите тези изпълнители са длъжни да знаят, че ти никога няма да се ожениш за Алитерра, защото… — аз вдишах и честно си признах: — Тъй като сега всички са убедени в обратното! Магистърът невъзмутимо отвърна: — Нека, значи няма да са толкова бдителни. Гледайки в упор Риан, аз търсех правилните думи, подбирах доводи. Но единственото, което със сигурност можех да кажа за лорд Тьер беше, че за него е значимо отношението ми към него. И адептката на Академията на Проклятията прибягна до старинната женска хитрост: — Искам всички да знаят колко ме обичаш! — заявих уверено, гледайки в черните му, леко блещукащи очи. — Ти нали ме обичаш? Лицето на магистъра се вкамени. Погледът стана леден и Риан произнесе пресипнало: — Подло, Дея. Очите ми се насълзиха. Брадичката ми затрепери, но се сдържах. Скачайки от коленете му, се отдръпнах, а след това… и защо веднага „Подло“?! — Обяснете ми — аз се обърнах, — а какво стана с „И всички ще разберат, че ти си моя и само моя, нали, Дея?“ Риан безмълвно скръсти ръце пред гърди и продължи втренчено да се взира в мен. — Това не беше ли подло? — аз почти крещях. — Разпитът на кораба не беше ли подъл? Или може би думите ти за това, че от страст ще си загубя главата и ще забравя както за гордостта си, така и за жизнените си приоритети, също бяха нормални?! Тоест, всичко това не беше подло?! А моето искане да ми върнеш пръстена, за да могат поне вампирите да се убедят, че ти не участваш в заговора — това е подлост?! Чувствах как по бузите ми потекоха горчиви сълзи от обида, заради несправедливостта на случващото се. — Значи, ти може да се безпокоиш за мен, а когато го правя аз, това е „подло“?! — Дея. Без да обеля дума, се обърнах и просто излязох от лабораторията на лорд Риан Тьер. На прага се спрях, размислих, върнах се. Магистърът продължаваше да седи, взирайки се в мен настойчиво, а аз… се приближих към бюрото, взех изписаните с почерка на магистъра купчинки листове, отидох до дъската, откъснах всичко, което успях да докопам, и притискайки до гърдите си дебелата купчина документи, си тръгнах, този път, окончателно. В лабораторията, зад своята работна маса седеше лорд Тьер-старши. Виждайки ме, извади кърпичка и ми я протегна. — Благодаря — издърпах от пръстите му късчето плат, изтрих мокрото си лице, а след това попитах: — Къде е онази пластина с описанието на ритуала и къде е … Унар? В отговор на думите ми, се появи онази същата малка черна червеноока змия. Аз неволно се усмихнах… и напразно. Змийчето веднага запълзя по роклята ми и се разположи върху купчинката листове, които държах. След това, неочаквано, се усука във въпросителен знак. Убеждавайки се, че това също е донякъде Унар, аз помолих: — Ще ми трябва бюро или работна маса, и прозорец да има, тоест, да е по-светло. Змийчето кимна, показа ми направлението на движение и изведнъж посочи с опашчица някъде зад гърба ми. Но аз не успях да се обърна: — Моля те, нека да се опитаме да избегнем две неща между нас — шантажа и съжаленията — обмисли нещо и добави, — по отношение на мен. И тъй като лорд Тьер-старши продължаваше да седи зад работната си маса, старателно изучавайки нещо, аз имах възможността да проследя, как на аристократичната му физиономия пробяга не просто удивено, направо недоумяващо изражение, но той така и не вдигна глава, продължавайки да си дава вид, че него тук просто го няма. Мен това напълно ме устройваше, но думите на Риан — не. — Тоест, по отношение на мен жалостта и шантажът са допустими? — мрачно се поинтересувах аз. Глух стон. С рязко движение на раменете се избавих от ръцете му, обърнах се, решително се взрях в черните очи и просто не се сдържах: — Ти и до ден днешен не можеш да ми простиш, че тогава не те пуснах в кантората! — това не беше въпрос, а твърдение. Лорд-директорът стоеше и продължаваше да ме гледа. Беше късно обаче, аз бях изгубила самообладание: — Ти всеки път не ми позволяваш нищо да направя! Постоянно! Ние с Юрао намерихме ли дървената пластина с описанието на ритуала? Намерихме я! достатъчно беше обаче ти да се появиш на хоризонта, и достъпът ни до нея беше затворен! Лорд Тьер и Юрао се бяха уговорили заедно да я разшифроват, и какво? Нищо! Не намерихме ли ние Логер? А аз повече не му видях очите! А къде са книгите, които ми дадоха влъхвиците? Също ги няма. Искаш да кажеш, че ти е жал за мен?! Това не е съжаление, Риан, това си е гавра! Той премълча. Аз — не: — Ти всичко решаваш сам, винаги. От самото начало. Ти дори с пръстена беше решил всичко сам, свързвайки ме още преди да отговоря със съгласие! Ти… Риан ме прекъсна с глухото: — Кой ти каза за пръстена? Активно не даващият до този момент признаци на живот лорд Тьер-старши, подхвърли: — Твоят драгоценен Еллохар. — Тате. Това беше казано много тихо и прекалено спокойно, но лорд Тьер-старши мигновено стана и излезе от лабораторията, оставяйки ни насаме… със змийчето. — Вън! — изсъска Риан. Змийчето, обидено изхлипвайки, запълзя след бащата на Риан. Когато вратата след тях се затвори, магистърът повтори въпроса си: — Кой ти каза за пръстена?! В отговор на въпроса му, аз се поинтересувах: — Мен тук изобщо чува ли ме някой?! Лорд Риан Тьер стремително се обърна с гръб. Няколко минути просто стоя така, чуваше се само шумното му дишане, а след това самообладание изгуби вече той: — Не те пускам ли? Да! — той се отдалечи на няколко крачки, обърна се и сега се взираше право в мен, без да мига. — А ти нещо друго ли очакваше? Аз вчера упокоих двама магистри на Тъмното изкуство, Дея. Те бяха едни от най-силните магове! Опитни, на достатъчна възраст, че да са се сдобили с едно толкова важно качество, каквото е предпазливостта! И двамата бяха Безсмъртни, сърце мое! И двамата! — на красивото му лице започнаха да се очертават черните вени. — Ироган, онзи инкуб, когото ти вече познаваш, съобщи, че те са изчезнали от лабораторията в Гарската тайна гора. Братята от ордена не бяха открили никакви следи и се обърнаха към мен. И аз ги намерих, Дея, след шест часа ги намерих, отначало единия, а след около час — и другия. В лицето на магистъра имаше нещо такова, което не ми позволи дори да се осмеля да го попитам, как именно бяха загинали тези магистри на Тъмното изкуство. — Наложи ми се да упокоя и двамата — с неестествено безжизнен глас, продължи Риан. — Ние се опитахме да ги върнем. Безсмъртните имат допълнителни ресурси за възвръщане към живот. И аз се мятах в отвъдното, опивайки се да мярна поне сянка, поне проблясък… Нищо. А те бяха едни от най-силните, Дея! Нямаха равни в Тъмното изкуство. Той замълча, отмести поглед и вече значително по-тихо каза: — Когато Агранр, главата на ордена, ме призова, връщайки ме в света на живите, в дъното на душата си, аз му бях благодарен. Аз не бих могъл да си тръгна сам. Това е все едно да изгубиш приятел в океана. Гмуркаш се отново и отново, чувстваш, как губиш сили, а не можеш да се спреш, защото надеждата, че гмуркайки се следващия път, ще можеш да го намериш, да го спасиш… да го върнеш към живота… И ето, аз се върнах, само за да разбера за твоето изчезване! — вените се проявиха по-отчетливо. — А ти даже не си Безсмъртна, Дея, да върна теб, аз няма да имам и най-призрачния шанс! И знаеш ли какво?! — той изведнъж заплашително тръгна към мен, хвана ме през кръста, вдигна ме на равнището на лицето си и изрева: — Пазих те, пазя те и ще продължавам да те пазя, сърце мое! С ужас се вглеждах в магистъра. — И ще продължа да се старая да те предпазвам дори от самата теб! — ръмжене. Трепнах, но премълчах. — И пръстенът няма да ти го дам — успокоявайки се изведнъж, прошепна той, пусна ме да стъпя на крака, стисна ме в прегръдките си и съвсем тихо добави: — Каквото и да става в Тъмната империя, каквото и да се случи с мен, ти няма да се превърнеш в тяхна приоритетна жертва, защото, сърце мое… аз не съм уверен, че ще мога да те защитя. Слушайки как мощно бие сърцето му, размислях над чутото и попитах: — Там използвали ли бяха проклятие? Тих отговор: — Не. Само една сричка. Явно Риан не искаше да говори за това, но аз не можех да мълча: — А защо са го направили? Отдръпвайки се леко назад, магистърът ме погледна и честно отвърна: — Явно, за да не успея да се намеся навреме в събитията в Третото кралство. Това е като размяна на пешки, Дея. На мен ми подхвърлиха кост, в лицето на загиналите магистри, самите те, в това време, са се заели с маговете от Третото кралство. С известно съмнение попитах: — А защо им е било нужно това? Риан ме хвана за ръката, дръпна ме обратно в своята лаборатория. Там, слагайки ме да седна на собственото му място, докато аз все така притисках към гърдите си листовете, заобиколи бюрото, застана, опрял в плота му могъщите си ръце и се опита да обясни: — Подозирам, че са имали желание да опитат да създадат отново Гневът на слънцето — аз престанах да дишам. — На самите човешки магове, това е било обяснено като опит за сваляне от власт на омразния тъмен лорд, който унищожил Ковъна. Но, като се има предвид, че те знаеха, че аз най-вероятно ще се върна, а ако не аз, то тези, които жестоко ще отмъстят за мен, маговете вероятно са планирали удар, който с един замах би унищожил нещо значително, най-вероятно, императорския дворец. Най-малкото, схемите и плановете на двореца, които намерихме в столицата им, потвърждават тази теория. Самите магове при разпита съобщиха, че им била поставена задача да съберат магически надарените, да изолират двореца от нахлуване отвън и да се подготвят за създаването на заклинанието. За случай, че аз се появя, били подготвени тези капани, които ти имаше възможност да видиш. — Ето защо хората бяха изплашени от появата ти! — възкликнах аз. — О, да, и се опитваха да ме спрат по всички достъпни начини, дори моя наместник оживиха, само и само да приспят бдителността ми. Слагайки най-накрая листовете на бюрото, аз взех перото, започнах да го въртя с пръсти, разглеждайки го. След това попитах: — Значи, не са знаели, че Савен е умъртвие? — Никой не го знаеше — потвърди Риан. — Те го „убили“ и го хвърлили в мазето, предполагайки, че е вече труп. Савен би се свързал с мен и по-рано, но кръвта… нужна му е била кръв, поне няколко капки. Само мен ли ме интересуваше въпросът откъде умъртвието се е снабдило с кръв? — Риан, а… кръвта къде я е намерил? — Хванал плъх — безразлично отвърна магистъра. — Кръвта със сигурност не беше човешка. Човешката много по-точно предава информацията. Аз се замислих и тихо промърморих: — Забавно… — Какво е забавното? — Риан наклони глава към лявото си рамо, гледайки ме внимателно. — Забавно е това — аз оставих перото обратно на бюрото, — че някой много се е старал да не допусне появата ти в Третото кралство в определен момент, направо всичко възможно е направил за тази цел, даже двама магистри е убил, а това явно съвсем не е било лесно, а ти просто се появяваш, разкъсваш защитното им поле, унищожаваш капаните им, спираш маговете и разбиваш плановете му на пух и прах… Започвам да разбирам защо рисунката, която намерих беше издраскана с гневен надпис „Мразя те“. Скръствайки ръце на гърди, аз помислих и добавих: — И при морските вещици… Някой бе планирал това жертвоприношение. Беше убил Салмея, девет души бяха вселени в телата на вещиците, готвеха се да принесат нови жертви… Наистина се бяха готвили, спомни си, жреците знаеха за предстоящото и момичетата ги водеха като на заколение… А ти отново се намеси и им провали замисъла… Помислих още малко и добавих: — И с влъхвиците… Знаеш ли, никого другиго не би развълнувала съдбата на служителките на Забравения, а ти се намеси, успя да видиш каква е истинската ситуация и пак плановете им се сгромолясаха в Бездната. А те повече от година се бяха готвили. Риан отново заобиколи бюрото, приседна на ръба му, скръсти ръце на гърди, повтаряйки моят жест, и гледайки ме от височината на своя ръст, мрачно съобщи: — Мен друго ме тревожи, сърце мое. — Например? — не можах да попитам. — Алитерра беше заповядала на Ллалие да й намери пръстена на метаморфите и да го направи без да предизвиква подозрения. И тя би успяла. Прокълнатата лейди Аешесси би загинала, обвинена в стореното злодеяние и дори не би останал никой, който да съобщи за липсата на пръстена. Но се намеси ти, доказа, че Аешесси е била прокълната, и нея я спасиха. Сдържайки усмивката си, меко напомних: — Ти я спаси… — Не това е важно — рязко ме прекъсна Риан. Аз се усмихнах. След това, просто станах, целунах го, и докато той се опитваше да дойде на себе си от целувката ми, седнах обратно. — За какво? — пресипнало попита магистърът. — Не това е важно — продължавайки да се усмихвам, отвърнах аз. — Та за какво говорехме? А той продължаваше да ме гледа, внимателно и с нежност в погледа, жалко само, че без да казва и дума. — Риан — извадих го от вцепенението му. — Говорехме за това, че ти разруши замислите им, сърце мое — той тръсна глава, като че ли, за да се отърве от някаква упорита мисъл, и продължи, вече по-бързо и по-рязко. — И тогава, с Ллалие, и когато хвана практически за ръката Алитерра, и след това, в Ррадак, когато намери лорд-артефактора, и преди ваканцията, когато вие с Юрао не само, че намерихте втория медальон, но и открихте пластината с описанието на ритуала. И всеки път вие разкъсвахте паяжината на техните дългогодишни интриги. Дългогодишни, Дея. А след това, ти дойде случайно с мен в таверната „Драконовото яйце“… — той замълча за миг, за да добави тихичко: — Този капан за двама безсмъртни те го бяха готвили в течение на две години и половина, сърце мое, но не бяха предвидили такъв фактор, като присъствието на талантлив проклятийник. Той беше казал „талантлив“?! Стана ми много приятно. Просто, безкрайно приятно. — И това, което се случи с Тесме — Риан замълча за момент, но все пак продължи: — Най-вероятно, когато ти свали проклятието от лорд-харг Норг в ресторацията „Златната арфа“, те се заинтересували от магистъра, осъзнавайки, че освен него, няма кой друг да те е научил на тези заклинания за противодействие. Изтръпнах цялата. — И да, не си заслужава повече да споделяш информация с Тесме — усмивката на магистъра беше тъжна. Аз разбирах — като специалист нашият преподавател беше великолепен, но, но да се доверяваш на този, чиито мисли могат да прочетат, беше доста рисковано занятие. Но това, което никак не разбирах, беше историята с пръстена. — Риан, а ако нападнат на Лирран? — Тя е с майка ми — спокойно отвърна магистърът. — Освен това, по време на сватбата, Лира ще бъде на територията на Вечния Лес, при това в най-затворената елфийска държава. Това беше добре, но: — А пръстенът ще бъде на нея? — Дея, ти си невероятно упорита! — без да скрива раздразнението и яда си, изсъска Риан. Аз наведох глава, помълчах, а след това попитах: — Кажи, кое е последното нещо, което ти би направил с този пръстен? — и продължих да се взирам в пода. — Аз при никакви условия не бих го сложил на пръста ти — весело отвърна магистърът. — О, аз ще ти го дам, не се съмнявай, но едва след като Алитерра и младоженецът напуснат столицата. Сега вече, аз го погледнах косо и едва сдържайки усмивката си, тихичко го заковах: — Именно това те и очакват от теб, Риан. Внимателен поглед на суровите черни очи. — Ти самият каза, че те са се готвили години наред, а значи са имали на разположение години, за да те изучат — уверено продължих аз. Риан премълча, но целият му вид изразяваше несъгласие и душевна борба. Тогава добавих: — Аз се научих да пиша за едно лято, знанията, които притежавам, ги получих за четири години, но дори година за изучаване на нещо е повече от достатъчен срок. Те добре те познават, Риан, те се досещат как ще постъпиш, те са се готвили прекалено дълго… Лорд-директорът дълго и втренчено ме изгледа… Изви се адски пламък. 	 
 — Раз, два, три, четири, завъртане… Лирран! Гласът на свекромонстъра беше първото, което чух, когато пламъкът затихна. И второто, което чух също беше нейното: — Риан, Дея, каква изненада. — Мяу — каза някой и аз едва успях да подхвана стремително катерещата се по роклята ми Царапка. И когато вече бях прегърнала котето и го галех по гръбчето, огледах мястото, в което ни беше пренесъл магистърът. Ние се намирахме до стена прорязана от високи тесни прозорци, в огромна зала с натъркан до блясък паркетен под. Освен нас, тук присъстваха няколко млади тъмни лейди, включително Лирран, лейди Тьер, която стоеше до вратата, през която, очевидно, току що беше влязла, десетина музиканти и един много нещастен Наавирр. — Дея — възкликна драконът, — спаси ме! Беше казано просто патетично. — Готов съм отново да бъда крастав дракон! — изви Късметчето. Аз се усмихнах и му кимнах. В следващият миг, великолепният сиятелен лорд се превърна в грамаден риж котак и препусна към мен. Кросът на котака завърши със скок, така че се наложи и него да го подхвана на ръце. А той беше тежък. — Дея, сложи лорда на пода, където му е мястото, трябва още два танца да репетираме! — нареди лейди Тьер. Огромните зелени очища на Късметчето ме гледаха с неописуема молба и надежда. Аз хвърлих поглед към Риан — лорд-директорът беше суров и невъзмутим, а освен това, явно беше против. Само Царапка, която се беше покатерила на рамото ми, в момента на епичния скок на Късметчето, явно също го съжаляваше. — Знаете ли, котето трябва да се нахрани, а тя е още мъничка и ловува само с Късметчето, така че… Риан, върни ги в академията, моля те. Мрачен поглед, демонстративно скръстени на гърдите ръце и явно нежелание да прави каквото и да било за Късметчето. — Царапка е мъничка, тя трябва да расте — укоризнено напомних аз. — Ще я нахранят! — възкликна лейди Тьер. Игнорирайки свекромонстъра, гледах магистъра и едно такова жално-жално: — Моля те… Изви се адски пламък. Късметчето се изсули от ръцете ми, превъплъти се обратно в лорд, откопчи ноктестите лапички на Царапка от рамото ми, гушна я и прекрачи в огъня с думите: — Браво, мъниче, гордея се с теб! Пламъкът угасна. Аз, под кръстосания огън на високородните погледи, тихо споменах Бездната, но все пак: — Царапка наистина трябва да яде по-често — се опитах да се оправдая, гледайки виновно магистъра. Риан се усмихна и нещо в тази усмивка изобщо не ми хареса, но след това кимна и заповяда: — Лирран, ела тук. Лейди Тьер, която днес беше цялата в черно, уморено поклати глава и изкомандва: — Момичета, почивка. Олбран, при мен! Риан, стой където стоиш. Дея, с теб ще си имаме особен разговор! На мен изведнъж ми се стори, че в тази зала за танци, някак изведнъж се сгъсти сумракът. И някак съвсем неосъзнато, се притиснах към лорд-директора — до него ми беше определено по-спокойно. Тъмните лейди в белоснежни рокли, приклекнаха в реверанс, и хвърляйки кокетни погледи към магистъра, напуснаха залата. Музикантите изведнъж бяха скрити от погледите ни с черна завеса, и тя явно не беше от плат, тъй като сега откъм оркестъра не се донасяше и един звук. Високият чернокож демон, когото изобщо не бях забелязала, преди неочаквано да се отдели като сянка от стената, с движението си ме накара да трепна стреснато. Демонът се придвижваше странно — така плавно, като че ли плуваше, а не правеше поредната крачка. И когато се приближи до лейди Тьер, се наведе, изразявайки готовност за слуша. — Алетарът е добре, ваерът — не е зле, в елементите на каесото те се препъват като патета в кълчища или като неопитен отряд по време на марш-наскок. Да се отработи! — Да, милейди — покорно се съгласи демонът. — А как върви сватбения танц?! — Нейно височество не се чувства много добре… — В Бездната лошото й самочувствие! Доведете я незабавно! — коварна усмивка и мързеливото: — Между другото, колко там лорда я охраняват? — Шестима, милейди — отвърна все така склоненият Олбран. — Прекрасно, ще заменят лорд краставия дракон. Живо при кронпринцесата! Демонът се поклони още по-ниско и се разтвори във въздуха. Отвори се вратата, влезе един от очакващите ме по-рано пред СБИ лордове, кимна в знак на приветствие, кой знае защо, именно на мен и се обърна към свекромонстъра: — Милейди, принуден съм да ви напомня, че ви очакват. — Да, помня аз! — изсъска лейди Тьер. И тръгна към нас. Бърза, стремителна, разгневена и плашеща. — Чуй ме, сине — още в движение започна тя, святкайки с тъмните си очи, — аз всичко мога да разбера, любов, чувства, внимателно отношение към годеницата, но… Аз не мога да позволя бъдещата ми снаха да се мотае из императорския двореца в евтина рокля! И по необясним начин, без дори изобщо да забележа как, се озовах зад гърба на магистъра, но това, което още повече ме изненада беше, че там вече се спотайваше Лирран. — Тъмни — прошепна ми момичето. — Кошмарни — отвърнах аз. — Виж колко е добре, че гърбът на вуйчо е толкова широк, за всички има място — Лира се изкиска, кимна към черната завеса и предложи: — Дай и музикантите да викнем, ще се крием заедно. Аз се усмихнах и си помислих, че и двете племенници на Риан са много мили — и онова дребосъче и тази висока, удивително красива зеленоока и тъмнокоса елфийка в ослепително бяла рокля. — По-лесно ще е ние при тях да се скрием — прошепнах аз. — Ти да не би да се съмняваш в широкостта на вуйчовия гръб? — Лира се засмя с глас. И напразно. — Лирран! — изсъска свекромонстърът. Девойката с тежка въздишка напусна убежището си. — Дея! А аз, например, останах да стоя на място. На мен и тук си ми беше добре. Наистина, имаше един момент: — Тази рокля, между другото, вие ми я купихте — подхвърлих дръзко, но все пак продължих да стоя зад Риан. — Тя не е за двореца! — съскане с пробиващо се ръмжене. — Тя е за Ардам, аз специално подбрах няколко такива, в които да не се открояваш много на общия фон. Но да се носи подобно нещо в двореца е направо неприемливо, Дея! Зад гърба на магистъра беше спокойно, но не можех да стоя така цял живот. — Лейди Тьер — все пак предпазливо първо надникнах, — аз не съм през цялото време в двореца… Ние с Юрао водим разследване, да се появявам в нещо прекалено скъпо или красиво, да кажем дори в същия онзи гномски квартал, е просто глупаво. И свекромонстърът млъкна. След това замислено ме изгледа и каза: — Добре, но новите рокли и ИнСин те чакат в градската къща на Риан, това първо, и второ — поглед към магистъра, — сине, аз, разбира се, съм гениална и възхитителна, но дори аз не бих могла да заменя Дея на пробите на балната рокля. Трябва да дойдете при мен, може и двамата, тази вечер, в седем. Не закъснявайте, иначе аз… — съскане, — аз не знам какво точно ще направя, но и на двамата няма да ви хареса! — Ще дойдем — спокойно отвърна лорд-директорът. Свекромонстърът веднага си възвърна мирното разположение на духа, дори се заусмихва, но се оказа, че това е била само маневра за отвличане на вниманието, тъй като последва: — Дея, скъпа, ти умееш ли да танцуваш? — Свършено е с теб — като че ли без да се обръща към никого, прошепна Лирран. — Лира! — изрева лейди Тьер. Риан уморено въздъхна и тихо, спокойно и абсолютно равнодушно произнесе: — Майко, хайде веднага да се разберем за танците — Дея няма да танцува с никого, освен мен. Не зная какво толкова значеха тези думи, но и свекромонстърът и Лирран във вцепенение се втренчиха в магистъра, като че ли отказвайки да вярват в казаното. Тръсвайки глава, от което високата прическа се изкриви на една страна, лейди Тьер изсъска: — Какво?! Риан, който на ръст превишаваше майка си, се наведе и повтори: — Дея ще танцува с мен и само с мен. И на алетар и на ваер мога и сам да я науча, там няма нищо сложно, колкото до всички останали танци, включително и каесо — не! Лирран продължаваше в свещен ужас да се взира във вуйчо си, свекромонстърът, неясно защо, погледна към мен, при това, мрачно и неодобрително. След това каза на сина си: — Това е просто… неприемливо. — Без коментар — последва хладният отговор. Мълчание… напрегнато мълчание, недоволен поглед и тихо: — Та ти разбираш прекрасно, че Дея ще влезе в нашия род и като дебютантка на рода Тьер, именно тя ще открива бала с императора. Първият танц е техен каквото и да се случи, Риан. — Лирран е дебютантката на рода Тьер — уверено възрази лорд — директорът, — и на нея се пада честта да открие бала с императора. Дея вуйчо няма и с пръст да я докосне. Лицето на лейди Тьер се изкриви от яростна гримаса, след това, тя едва чуто просъска: — Това е висша степен на недоверие, Риан! Висша! Такова нещо не се прощава! Ти… — Аз казах, каквото имах да кажа — спокойно, уверено и хладнокръвно произнесе магистърът. — Няма да си променя решението. Притваряйки очи, лейди Тьер няколко секунди просто стоя мълчешком, стараейки се да запази спокойствие, а след това произнесе: — Добре, да допуснем, че ни се отдаде да загладим този момент на първия бал, но на сватбеното тържество Лирран няма да я има, Риан. Какво тогава? Магистърът премълча. — Дея е годеница на наследника на рода, Риан — продължи лейди Тьер. — Ти осъзнаваш колко важно е положението й! Аз съм първата лейди и не мога да допусна такова нарушение на традициите, аз… — А аз съм мъж, майко — спокойно възрази лорд-директорът, — и като мъж, не мога да допусна да бъде причинена вреда на годеницата ми. Дея ще танцува само с мен, традициите с целия двор могат са се разкарат в Бездната. И този въпрос е закрит! Ако имаш желание да поговориш — отивай при баща ми. Свекромонстърът беше в ярост, но дамата все пак премълча, въпреки че фиксираше сина си с едва сдържана ярост. Магистърът това изобщо не го притесняваше — обръщайки се към племенницата си, той меко произнесе: — Дай си лявата ръка. Лирран мълчаливо я протегна. Познатият и даже някак роден пръстен проблесна с яркия си червен камък. Риан внимателно го свали от дългия пръст на елфийката, отпусна дланта й, взе моята… дясната. Там, на безименния пръст лъскаво проблясваше скромната халкичка, която магистърът ми беше надянал на пръста в тихото рибарско градче, за да поддържи легендата ни за съпружеска двойка. Колкото и да беше странно, нито аз, нито той бяхме свалили тези халки. Ласкаво поглаждайки пръстите ми, Риан пусна дясната и хвана лявата ми ръка и бавно ми сложи годежния пръстен… червеният камък като че плисна огнени езици и изведнъж, просто пред очите ни, стремително и бързо започна да се запълва с тъмнина. След миг, на пръста ми се кипреше пръстен със святкащ черен диамант. — О-о-о — прошепна потресената Лирран. — Изумително… аз мълчах изключително и само заради този момент — но все пак, недоволството в гласа на лейди Тьер беше по-малко от възхищението, — и все пак, Риан, ето сега ти подлагаш Дея под удар! Магистърът нищо не отвърна, той гледаше мен, аз тънех в черните му като самото Тъмно изкуство очи. Просто тънех, бавно и безвъзвратно… — Между другото, забелязахте ли, че камъкът е станал много по-ярък? — отново заговори лейди Тьер. Желанието да хвърля поглед към камъка ме посети и изчезна като порив на пролетен вятър, а ние продължавахме да стоим и да се взираме един в друг… — Да, той като че ли свети — потвърди Лирран. „Нека да иде в Бездната“ — помислих си аз, без да откъсвам поглед от Риан. Магистърът се оказа прав — сега той се беше превърнал в главен приоритет на живота ми… Всичко останало бавно, но уверено губеше значение, губеше смисъл… — А-у-у-у — проточи лейди Тьер. — Дечица-а-а… Ох колко е сложно всичко. Ето, Лирран, запомни, докато някой мъж не те погледне по този начин, и не мисли да се омъжваш! Тихият мелодичен смях на елфийката и възторженото: — Бабо, а тате гледал ли е мама така? Отвори се вратата. Този път, аз трепнах и откъснах поглед от магистъра, защото вратата се отвори с такъв трясък, че не ставаше ясно дали нея са я отворили или просто са я разбили. Както се оказа — бяха я избили. И на прага, в облак прах и парченца камък, се появи принцеса Алитерра… в пижама. Пижамата беше розовка, украсена с изображения на черни скелетчета и се състоеше от тънка къса блузка и къси, почти миниатюрни шорти. Друга дреха отгоре си, Нейно Височество не носеше. — Тъмни, лельо! — дрезгавото изръмжаване на принцесата ме сепна. След това, погледът на Алитерра се метна от лейди Тьер към Риан и тя бавно, но гъсто се изчерви, и в един момент лицето й съперничеше по цвят със собствените й коси. Магистърът просто се извърна към прозореца. Смутената кронпринцеса яростно удари рамката на вратата, обърна се и си тръгна. Касата се пропука и парчетата й се сгромолясаха на пода. — В твое присъствие тя винаги се е държала прилично — с мъка в гласа се обади лейди Тьер. Риан отново хвърли поглед към вратата, уморено поклати глава и мрачно произнесе: — Али никога не е умеела да губи с достойнство. Дея, връщаме се в управлението. — Тъмни, лейди Тьер, тъмни, Лирран — вежливо се сбогувах аз, докато Риан ме водеше към вратата. — Тъмни, вуйно Дея — весело отвърна девойчето. Свекромонстърът премълча. 	 
 Ние вървяхме из двореца, но аз вече не се зазяпвах по интериора — той така или иначе, беше широко известен, диплянките с изображения бяха безброй, всеки, на когото му е било интересно, вече ги беше разгледал. Така че, аз просто вървях, обмисляйки думите на магистъра: „Никога не е умеела да губи с достойнство“. — За какво се замисли? — приближавайки се към стълбището, попита Риан. — А-а-а — крачка на първото стъпало. — За най-различни неща… — още две стъпала. — В дадения момент, за твоето „да губи достойно“. Слизахме без да бързаме, огромното стълбище от бял камък, която се виеше по спирала надолу, беше пусто, и аз вървях, плъзгайки ръка по перилото, украсено с рунически надписи. — Риан? — М? — Как мислиш, умението да се губи с достойнство, това добро качество ли е? — спрях и го погледнах в очакване. Магистърът слезе още три стъпала по-надолу, държейки ръката ми, обърна се и се опита да обясни: — По-голямата част от тъмните лордове са потомци на огнените демони, вътрешната ни същност е всеизгарящият първичен огън. И затова на нас са ни присъщи такива черти като избухливост, стремеж да постигнеш целта си и ние не умеем да губим. Да не постигнеш победа в нещо, колкото и да е малко то, ни довежда до ярост. Да съумееш да сдържиш себе си, своите емоции, своите желания — това вече е постижение. Така че, да, сърце мое, умението да губиш, това е достойнство, присъщо на малка част от нас. На езика ми пареше въпроса, дали това достойнство влиза в списъка на личните качества на магистъра, но забелязвайки как на устните му заигра хитра усмивка, реших да си премълча. — Аз не губя. — произнесе проницателният лорд Тьер. — Досетих се — стараех се да не се усмихвам. От тук нататък слизахме в мълчание. Риан ми хвърляше по някой и друг скришен поглед, аз се преструвах, че не се усмихвам и че дори не правя опити да се усмихна. На последното стъпало се усмихвахме вече и двамата, аз просто весело, той — някак светло и нежно. Но едва влязохме в хола, и дочух: — Госпожо Риате. Светкавично се завъртях, забелязах отделилия се от стената вампир, който нерешително гледаше към магистъра. Издърпвайки дланта си от ръката на лорд-директора, припряно се приближих до представителя на клана на Нощта, и на мен без думи ми протегнаха свитък. След това вампирът се поклони и отново се сля с черната стена — от страни беше много трудно да го забележи човек. — Благодаря — прошепнах. След това, скривайки хартията в джоба на роклята, се върнах при Риан. — Ти нали всичко ще ми разкажеш? — с мъничка доза ирония се поинтересува той. — И дори ще ти покажа — уверих го аз. — Между другото — мен отново ме хванаха за ръка, поднесоха дланта ми към устните си, много нежно я целунаха и все още без да отмества пръстите ми от устните си, Риан, хвърляйки ми хитри погледи, съобщи: — а някой днес ще нощува в дома ми… — пауза, коварен блясък в очите, — и същият този някой ще плаща за всички мои отговори на въпросите си… Предполагам, че в следващия момент, можех да съпернича по цвят на лицето с кронпринцесата. 	 
 В управлението на Службата за Безопасност на Империята, аз се втурнах като фурия, и пускайки ръката на Риан, побързах да се отправя към седналия зад моето бюро Юрао. — Вампирите срещнаха ли те? — меланхолично се поинтересува той, когато ме видя. — Да — аз даже не спрях. — О, познато пръстенче — дроу подпря брадичка на юмрука си, внимателно ме изгледа и мрачно заяви: — Никакви сватбени маневри преди да подпишеш брачен договор, Дей, и да не си посмяла сега тук да ми се възмущаваш, с крачета да тропаш и да вещаеш за безграничната си любов. Казах, договор, и точка. Сега по делото — помниш ли Игарра Блатиста? Със сигурност нямаше никакъв смисъл да се възмущавам. Приближавайки се към бюрото, аз преместих стола си, седнах до Юрао и го подканих да продължи: — И? — Спомняш ли си този охранителен амулет, който не охраняваше? И при най-добро желание, нямаше начин да забравя когато и да било как трескаво разгадавахме анаграмата от проклятия в мазето на същата онази нечиста. Но бяхме успели да спасим Логер и това беше главното. — Помня — потвърдих аз. — Отлично — Юр ми подаде лист с изображението на кристал, който си приличаше с онзи, който осветяваше тогава мазето със синя светлина, като две капки вода. — Да същият е — съобщих аз. Дроу удовлетворено кимна и произнесе: — А помниш ли, че когато разшифровахме посланието от проклятия и аз се реших да махна кристала, той почти избухна в светлина? Мълчаливо кимнах. Юр пъхна измъкналия се от опашката му кичур коса зад ухото, тръсна глава и продължи: — Там тогава такъв миш-маш започна, тоя твоя бесен Тьер… — Оставаше и да не се бях вбесил! — произнесе, както се изясни, стоящият над нас, магистър. — Не пречете на разследването — нагло заяви Юрао и отново към мен: — Та значи, в цялата тази тарапана — Тьер, Шейдер, всички наши, Логер във вид на недоупокоено умъртвие, някак не обърнах внимание… — Внимание на какво? — нетърпеливо попитах аз. — На светлината! — Юр посочи кристала. — Светлината не беше магическа, Дея. Юрао изразително ме гледаше, очаквайки реакцията ми. А каква би могла да бъде тук реакцията ми? Размислих, добре, светлина, хубаво, не е магическа… а какво представляваше тогава този кристал? И се осмелих да предположа: — Светилник? — Партньор, ти си чудо! — тържествуващо възкликна Юрао. — Това реално си беше банален светилник! Без да се поддава на еуфорията на Юрао, лорд Тьер мрачно се поинтересува: — И какво? Но ние не обърнахме внимание на въпроса му, аз просто седях и мислех… тъй като: — Но ти каза, че това е охранителна магия, забрани ми даже да гледам към него — напомних му аз. — Аз го усещах като артефакт от охранителна магия! — Юр тикна с пръст в рисунката. — Аз го виждах като охранителен кристал, и знаейки, че такива се използват в богатите къщи, веднага те предупредих. Но работата не е в това — този кристал беше просто светилник, прикрит с илюзия. Истинският охранителен кристал струва и майка си и баща си, а това беше скъпо, но фалшиво копие! И знаеш ли кое е най-интересното? — Кое? — предпазливо попитах аз. — Когато ти отпраши да си устройваш личния живот — неодобрително-укоризнен поглед, — аз тук си побъбрих с Оруг и той ме светна за последните новини. Оказа се, че примерно преди година са се загубили следите на една двойчица кентаври — стъклар и илюзионистка. А те се специализирали, между другото, именно в създаването на светилници, изпълнени във вид на кристали! Независимо от присъствието на Риан, дори от това, че сега всички гледаха към нас, аз гневно се вторачих в партньора и проточих: — Ю-у-у-ур! — Да, аз взех поръчката — призна си наглият ушат гном. — Юрао! — струваше ми се, че започвам да се ядосвам сериозно. — Между другото, ще получим гарантирани безплатни превози на каквито и да било разстояния от целия табун на Острокопитните — и най-важното, нямаше дори капка разкаяние в очите му. — Юрао Найтес! — побеснях аз. — Защо се ядосваш? — възмути се дроу. — Аз само като чух „кристали-светилници“, веднага си спомних онази светлина и съпоставих. Освен това кентаврите-майстори са толкова редки, че всеки от тях трябва да се охранява от закона, и когато ги намерим, след Императорската банка, естествено, те ще ни кажат… — „Благодаря“? — да, иронизирах, признавам си. — За кого и колко светилници са били изготвени! — кресна ми дроу. — Офицер Юрао Найтес, не ми ги разправяй тия, ти отначало си взел поръчката, съблазнен от пожизнения безплатен превоз, а след това си видял връзката с кристалите! — да, аз бях възмутена до дъното на душата си. — Гном си ти, Юр, жалко само дето си се родил дроу! Тогава решихме да прекратим представлението за управлението на СБИ, аз измъкнах от джоба свитъка, предаден ми от вампира и прочетох, при това на глас: — „Открийте си сметка. Оформете я при майстор Куртан. Моите хора ще ви наглеждат и при необходимост, ще се намесят.“ Замислено погледнах към Юрао, той, просиявайки с доволна усмивка, покровителствено каза: — Връзки, Дея, връзки. Това именно е тяхната сила, както ти казвах. И, между другото — той весело ме перна по носа, — тази поръчка ти също не искаше да я взимаме, помниш ли?! Така че ставай, позволявам ти да се възхитиш от проницателността ми и да отпрашваме да громим архивите на императорската банка! И тогава отзад се чу: — Седнете. И това беше казано с такъв тон, че Юрао даже не се осмели да се възмути. А аз, просто отметнах глава и разказах всичко от честно, по-честно: — Тъй като не можеше да се получи официално информация от Императорската банка, ние отидохме при един от старейшините на столичната община на гномите, майстор Молес. Той призна, че въпреки, че се явява един от акционерите в банката, притежава само малък пакет, а основният се намира у лорд Витори. От дълбините на помещението прозвуча въпросът на потресения демон: — Главата на клана на Нощта? — Да — кимнах на Ултан, — той изкупил акциите приблизително преди една година. Тогава ние се отправихме към резиденцията на лорд Витори… — И вас… ви приеха?! — Нас навсякъде ни приемат — не без превъзходство и гордост вметна Юрао. — Веднъж изпълнихме много важна за лорд Витори поръчка, затова, да, той ни прие, и както виждате, е готов да ни съдейства, за което ние сме му много благодарни. В помещението увисна плътна тишина. Наруши я лорд Тьер: — Аз разбирам всичко, освен едно — какво значи: „Моите хора ще ви наглеждат и при нужда ще се намесят“?! Тъй като да гледам към Риан от седнало положение беше доста неудобно, аз станах и честно отвърнах: — Банката не се контролира нито от гномите, нито от вампирите. Нас веднага ни предупредиха, че опитът да прегледаме сметките може да бъде опасен за живота ни, и че Витори не гарантира, че ще сме в състояние да напуснем банката живи. Тежка въздишка и лорд-директорът явно се канеше да изтърси нещо от рода на: „Никъде няма да ходиш!“, но аз го изпреварих с пределно разумното: — Ако към сметките проявиш интерес ти, тях могат просто да ги изгорят. И тогава ние ще си останем без нужната информация, а самият ти каза, че се налага да се отстраняват изпълнителите. А на изпълнителите обикновено им плащат. На нас ни трябват сметките и сумите. Магистърът замислено кимна и спокойно каза: — Отива само Найтес. Мълчаливо се вторачих в Риан. — Дея! Не, не можеше да се поставят условия на тъмните лордове, аз това вече си го бях изяснила, а затова честно, откровено и много логично започнах да разсъждавам на глас: — Върху мен е твоята защита, защитата на лорд Еллохар, твоят амулет за призив, пръстена, който, доколкото си спомням, трябва просто да се премести от лявата ръка на дясната, и да, с мен идва офицер от Нощната стража, а Юрао е силен маг, който има само едно слабо място — проклятията. Затова пък, както самият ти се изрази, аз съм талантлив проклятийник. Освен това, в случай на нужда, ще се намесят подчинените на лорд Витори, така че… — Отиваме заедно — завърши мисълта ми Юрао, ставайки и припряно побутвайки ме към изхода. — Тъмни на всички! Излизането ни беше съпроводено с пълно мълчание. 	 
 — Госпожо Риате, а вие защо сте толкова доволна? — приветства ме Оруг, когато излязохме през портите. — Натри носа на годеника си, и ето я, сияе — отвърна дроу вместо мен. — Юр-р-р — възмутих се аз. — Хайде сега, какво толкова, всички сме наши нехора — невъзмутимо отвърна партньорът, отваряйки вратичката на каретата. — Оруг, давай към някоя лавка за ръкавици, а след това към банката. — А в лавката защо ще ходим? — попитах аз, намествайки се на твърдата седалка. — Ти да нямаш намерение с този пръстен да се напъхаш в бърлогата на заговорниците? — стъписа ме въпросът. — Дей, избий си от главата мислите за Тьер, дай работа да вършим. — Коя? — язвително се поинтересувах. — Тази с банката или делото на кентаврите? — Кентаврите, разбира се — изобщо не се смути Юрао. — Банката никъде няма да ни избяга, а кентаврите… тук няма какво да му се мисли. Давай, давай! Каретата стартира от място и съдейки по скоростта на носещите се зад прозореца пейзажи, Оруг отново не спазваше никакви ограничения на скоростта. — А кентаврите какви са, наши или от Хаоса? — реших да уточня аз, тъй като разликата беше значителна. — Разбираш ли каква е работата — Юр протегна крака, доколкото му позволяваше тясното пространство — той е стъклар от Хаоса, но тя, не — тя е местна, от един не много голям табун тук, в околностите, преди около пет години се преселили в столицата. Нещо не разбирах. Просто, едно нещо са кентаврите от Хаос, те са всъщност хищници, ядат месо, те са избухливи, злобни, силни и много издръжливи, обикновени са с черна или кафява окраска, а съвсем друго са местните кентаври — те ядат само растителна храна, по-слаби са, никога не се захващат с превози, занимават се със занаяти, с фермерство и понякога с приложна магия. а тук излизаше… — Той е бежанец от Хаос, тя — от империята, той я отмъкнал от табуна, всъщност… — Те са били … двойка?! — не можех напълно да го осъзная. — Та той е можел да я изяде! — И кой го казва — язвително подхвърли дроу, — ти себе си и Тьер гледай, ето кой е в състояние да изяде някого действително, и би те изял, горкият мъж, даже не знам как все още успява да се сдържа. Аз се разстроих. Дори не знам защо, но настроението ми стремително се понесе към Бездната… — Дей — Юрао забеляза състоянието ми, — Дей, не обръщай внимание… Ти всичко правиш както трябва. Да, Дей! — А къде са живеели кентаврите? — смених темата. — Те, обикновено, живеят на групички, държат се заедно, но в този случай, ти разбираш, тя се откъснала от табуна, и това не й го простили, а той не рискувал да я отведе при своите, тъй де, момичето било красиво, по думите на Оруг. А при тях в Хаос, как е — ако ти харесва, отправяш предизвикателство, пребиваш партньора й, а дали тя иска или не, никой не я пита. — А-а-а — проточих аз. — Ами, да, кентаврите са див народ — Юр помълча, а след това замислено: — Така че, наели къща в града. Всъщност, тях може би никой и не би ги потърсил, на нея просто й казали да не се връща, а той, тъй като не се сдружил с местните, защото те го обявили за страхливец, меко казано, просто ги забравили. Но тук такова едно нещо станало, помниш ли, аз за кентаврите в Ардам ти разказвах? — Това, че те за „т-р-р-ру“ много се обиждат? — уточних аз. — Аха, и с копито в между очите бият веднага — партньорът се ухили, — и докато в Ардам те просто си присвоиха монопола върху частните превози, то в столицата няма такова нещо, тук конкуренцията е по-силна, три развъдника за гущери има, конезаводи, а бе, конкуренция… И ето че, кентаврите се събрали, посъветвали се и… отишли при гномите, — Юрао при тези си думи се усмихна едно такова самодоволно. — Гномите взели пари за идеята и им казали да направят каретите по-привлекателни, тоест, измамили ги, както ние, онази нечиста. — В смисъл, „измамили“? — не разбрах аз. — Виж сега — зае се да пояснява дроу, — ти идваш при мен и ми плащаш за отговор на въпроса „Как да направя по-печелившо своето предприятие“. Аз взимам парите ти и ти казвам: „Ела отново при мен, заплати ми още и аз всичко ще ти организирам както трябва“. Твоята реакция? — Това си е направо подигравка някаква — честно отвърнах аз, — пита се за какво си ми взел пари първия път? — Ето, виждаш ли, кентаврите също се ядосали — Юр се разсмя. — Представи си, сто жълтици дали на гномите, а те: „Ние ще ви организираме всичко — такива прекрасни удобни нови карети, такива привлекателни фенерчета на каретите, и на всички еднакви костюмчета ще ви ушием“. Аз се замислих. Каретата подскочи на някакъв камък на завоя и отново се усети колко твърда и неудобна е седалката. — Знаеш ли, Юр, на мен ми се струва, че все пак, гномите са им дали добър съвет, а и предложението не е за изхвърляне. Няма да е зле, ако каретите им са по-удобни, и фенерчета имат, за да не е толкова тъмно, а и самите карети през нощта ще се виждат по-добре, а и нови костюми на кентаврите, също са им нужни. — Точно там е работата! — съгласи се Юрао. — Но кентаврите не им простили изгубените сто монети, беснели известно време и се смирили. А идеята била добра и на кентаврите им харесала, но те решили да подходят посвоему. Пребоядисали каретите, понакиприли се, кой-както могъл, а за фенерчета решили да се обърнат към същия този Рурун. Отишли, а него го няма! Нито него, нито жена му, в печката — казанът с вареното месо плесенясал, хазяйката на къщата казала, че наемът е платен за една година напред, а самите наематели, тя вече отдавна не ги е виждала. — М-м-м, а каква е тази хазяйка? — попитах аз. Юр се надвеси през прозорчето и кресна: — Оруг, а от кого са наели квартирата? — От една гоблинка — съобщиха в отговор. Отпускайки се отново на седалката, Юрао повтори това, което аз и така бях чула: — Гоблинка… — и сам се прекъсна. Ние се спогледахме. Думи не бяха нужни, Юр за втори път се надвеси навън и викна: — Карай ни натам. — Накъде? — изграчи Оруг. — В квартирата на този вашия Рурун. Когато седна обратно, аз тихо попитах: — Годината още не е минала, нали? — Аха — потвърди Юрао. — И, да, щом хазяйката там е гоблинка, до края на договора, тя нищо там няма да пипне. А ти какви мисли имаш по този повод? — Казанът с месо — замислено отвърнах аз. — В смисъл? — не разбра намека ми дроу. Тежко въздъхнах и повторих: — Казан с месо, Юрао. Едва ли, след като са били лишени от поддръжката на сънародниците си, кентаврите са живеели богато, а тук изведнъж — казан с месо. Значи, те нещо са празнували, Юр. Тя явно му е готвила празнична вечеря, и не много евтина, между другото. Не знам за теб, но аз имам представа колко струва месото и какво количество е нужно, за да се напълни голям казан за пещ. А това значи, че те отнякъде са получили пари, тоест, възможно, някой им е дал поръчка за светилници с определена форма. Кентаврите изпълнили поръчката, получили щедро възнаграждение. И ето, искали да отпразнуват… — А междувременно, поръчителите всичко обсъдили, огледали предметите, решили, че ги устройват, но нямали намерение и занапред да плащат или да рискуват кентаврите да се разприказват — разбра мисълта ми Юрао. — Изглежда, че е така — съгласих се аз. Помълчахме, след това Юрао многозначително произнесе: — Хазяйката е гоблинка. — Значи, най-вероятно всички плащания за квартирата са се правили по банков път — просто гоблините са такива, те избягват да се занимават с пари в брой. — Трябва да научим номера на сметката. Ние се спогледахме, Юр се надвеси от прозорчето и отново подвикна: — Оруг, давай по-бързо! Каруцарят препусна с някаква невероятна скорост, нас ни притисна към седалката, но това не ми попречи да попитам: — Защо кентаврите не са се обърнали към Дневната стража? — Обърнали се. Те не намерили никакви следи от престъпление следи, а за да се обърнат към Нощните, не е имало състав на престъплението, ти знаеш, че ние работим с магия, а там нямало никакви магически следи. — Ама че Бездна! — изругах аз. И почти веднага полетях напред, а Юрао ме спаси, иначе просто щях да ходя с цицина на челото. — Оруг — отваряйки вратата, крясна дроу, — давай по-леко, аз съм с момиче. — Ще прощаваш, братче, забравих — кентавърът засия с усмивка, в която нямаше и капка разкаяние, — това тук е тяхната къща. Домът не беше голям, но просторен. Една спалня, креват, както се полагаше при кентаврите — на пода и още една стая, която беше и работилница, и кухня, и гостна. В къщата, независимо от дебелия слой прах, цареше ред — нищо не беше разхвърляно, всичко си стоеше по местата. На масата имаше заготовки за светилници — но нито една, която да напомня за кристал. Посудата беше подредена, книгите по магията на илюзиите също стояха на рафтовете в стройни редички, на прозорците — саксии с увехнали цветя. — Те чакаха жребче — дочух разговора на Юрао с госпожа Тоси, стопанката на къщата. — Живееха мирно, не се караха, а как се галеха и милуваха — да ти е драго да гледаш. А след това — просто ги отняма и вече… девет месеца не са се появявали… Аз осъзнах, че си сдържам сълзите, добре, че Юрао беше по-суров и веднага се захвана с делото: — Госпожо Тоси, а те как ви плащаха за квартирата? Дребничка, с огромни уши и две смешни плитчици, гоблинката отмести левия си крак настрани и гордо отвърна: — Всичко както се изисква, с данъчните отчисления и със спазване на сроковете! — Тоест, по банков път? — предпазливо, но с надежда в гласа, се поинтересува дроу. — А как иначе! Те само заради това си отвориха сметка, а след това дойдоха да ми благодарят, на тях самите им беше влязла в работа сметката. Не издържах и попитах: — А номерът, вие имате ли го? — А как иначе! — ситнейки с крака, гоблинката припряно излезе от изоставената къща. В момента, в който останахме сами, Юр внимателно ме погледна и намръщено попита: — И защо очите ти като че ли в езерца плуват? — Те жребче са чакали — прошепнах аз и сърцето ми се сви. Юр премълча. То какво ли можеше да каже в тази ситуация… Госпожа Тоси се върна с фактура в ръка — на нея бяха отбелязани номерът на сметката на вносителя, номерът на получателя, датата и подпис… А в горния край на самата фактура се мъдреше вензел „Императорска банка“. 	 
 Още отдалеч ние се впечатлихме от високите колони пред огромното черно-златисто здание и от надписа, който го увенчаваше — „Банка на Тъмната империя“. — Сменят названието — съобщи ни Оруг, когато се измъкнахме от каретата. — Наскоро уволнения имаше, при това — масови, спомням си, че ние след това гномите по кръчмите ги сбирахме. Даже не му отговорихме. На мен си ми беше в характера, но явно и Юрао беше потиснат от историята с кентаврите. Аз, честно казано, с удоволствие бих използвала няколко забранени проклятия върху похитителите! А може би и всичките, които знаех — поред или заедно! — Ти да можеш да си видиш лицето — отбеляза изведнъж Юрао. — Дей, с такава физиономия отиват народ да трепят, а не да откриват сметка. Изобрази нещо като усмивка и объркване, става ли? Опитвайки се да се успокоя, започнах да разглеждам колоните, осъзнах, че няма да се получи да изхвърля кентаврите от главата си и си помислих за Риан. На душата ми веднага стана по-топло и по-светло, все пак, магистърът се оказа прав — той се превръщаше в най-важното за мен. И взимайки Юрао под ръка, аз се запътих да отварям сметка на свое име. За втори път в живота си. Първият, в банка ЗлатоГор, направо не исках да си го припомням, тогава си ме беше направо страх — аз бях сама, съвсем самичка, боях се дори да заговора с гномите-служители, допуснах две грешки при изписването на собственото си име, и през цялото време се страхувах да не изръся на пода парите, първите свои пари, които майстор Бурдус ми беше платил за цял месец работа… На входа вратата ни отвори чистокръвен вампир. И най-неприятното беше това, че той не принадлежеше към клана на лорд Витори. Юр просто ме погледна и ме пропусна да мина пред него. В просторния хол на банката имаше малко народ, което беше странно. В банките от това равнище, обикновено има повече клиенти, а тук, освен нас двамата, имаше още двойка престарели гоблини, които водеха беседа с един полудроу за безлихвени вложения. Крачейки по боядисания в златно под, ние се приближихме към черните, украсени с герба на банката гишета и аз веднага се насочих към това, на което беше написано „майстор-банкер Куртан“. Белокосият гном ни се усмихваше още отдалеч, а когато стигнахме до него, радостно плесна с ръце и веднага пристъпи към най-важното: — Сметка ли ще откриваме? — Тъмни — вежливо го поздравих аз, опитвайки се да освободя ръката си. — Кошмарни — Юрао също беше вежлив, но не пусна ръката ми, и дори я покри със своята и аз едва тогава си спомних, че ръкавици ние така и не бяхме купили, тоест, пръстенът беше пред очите на всички! — Да, ние бихме искали да отворим сметка — потвърдих аз. Юрао незабелязано и ловко обърна артефакта с камъка надолу, докато уж поглаждаше ръката ми. Това не беше, разбира се, най-добрият вариант, но в случая, беше повече от приемлив. — Да, да, да! — гномът беше самото радушие. — Да идем някъде, където не е така шумно, ще ви разкажа всичко, и дори ще ви покажа. Знаете ли, нашата банка е изключителна! Най-добрата в цялата империя! И уж всичко беше така, както трябва, но когато произнасяше последната фраза, по лицето му за миг се плъзна тъжно изражение. Но след това гномът отново радушно се заусмихва, водейки ни към вътрешните помещения, неспирно разказваше за историята на банката, за знаменитите й клиенти и за много друго. А ние вървяхме след него, също старателно усмихнати, забелязвахме отвсякъде напрегнатите лица на гномите, подозрителните, на някакви странни вампири и няколко тежки, неприязнени човешки погледа. А майстор Куртан вече ни беше препоръчал като най-удачен депозитния влог и дори беше обещал да ни покаже къде банката държи поверените й на съхранение скъпоценности и артефакти. И нас ни поведоха към стълбището, а когато започнахме да слизаме, чухме пресипналото: — След втората площадка веднага в служебния. — Ще забележат — измърмори гномът. — Ще им отвлекат вниманието — отвърна невидимият глас. И гномът отново се впусна в разкази, весело се смееше, съветваше нещо… аз дори не го слушах, броейки стъпалата и площадките. До втората площадка, преброих двайсет и седем стъпала… в стената се отвори врата, гномът се шмугна в нея първи, след това, аз, Юрао — най-последен и затвори вратата. — Казаха, че вие сте свои — вече сериозно измърмори гномът. — Свои сме — Юрао протегна ръка за ръкостискане. — Колко време имаме? — Ще ви помогнем, вие пишете номерата на сметките, ние ще ги проследяваме. Лорд Витори нареди да ви помагаме за всичко, така че, ще организираме това, всичко, възможно най-добре. По служебния проход слязохме едва ли не в самото мазе и се озовахме в огромно, запълнено с шкафове помещение. Там ни чакаха девет вампири от клана на Нощта и още дванайсет гноми. — Тъмни на всички — промърморих аз, веднага, когато влязохме. — Кошмарни — намръщено отвърна един от вампирите, — хайде да побързаме. Юрао мълчаливо извади списъка на нужните ни сметки, но най-напред протегна листа със сметката на кентаврите. И работата започна. Юрао прочиташе номера на сметката, гномите преглеждаха банковите операции. Най-много ни интересуваше тази сметка, от която бяха превеждали пари на Игарра Блатиста. И както се изясни, от този седемнадесетзначен депозит, пари бяха превеждани не само на нея. — По сметка на Веламар Алсер — съобщи ми Юрао, приближавайки се за пореден път, с поредната купчина листа. — Той вече е арестуван — съобщих аз. — Задънена улица — ядоса се дроу. — Не, не съвсем, на нас ни трябват и тези, на които той е превеждал пари. Един от гномите се замисли, кимна и ни увери: — Ще ги намерим. — Ех, да беше тук магистърът… — измърморих аз. — Никаква магия — отряза един от вампирите, — тук има уникална система за безопасност — тя и на най-слабия изблик на магия ще реагира с опожаряване на цялото това помещение. След час се изясни кой е превеждал пари на лорд Алсер-младши, а след още един, аз притежавах списъка на всички онези, на които беше плащал той. Списъците впечатляваха. А след това се разнесе обърканото: — Сметката е на императора? Яз отметнах глава, видях Юрао, който беше седнал на дървена стълба, почти под самия таван, и гнома, който седеше до него на втора такава стълба. В ръцете си Юрао държеше някаква сметка. — Неговата е, ние проверихме — потвърди гномът. — Сметката е била открита преди четиридесет години, тя е отворена от негово име като подарък на името на… На мен просто ми прилоша… Защото изведнъж си спомних думите на Риан за това, че неотдавна е изплувал указ, който императорът не беше издавал! А сега, сметка… — Юр, на кого са превеждали парите в него? — попитах аз. — Парите са били предназначени за кронпринцесата — сухо отвърна дроу. — Много пари. Аз знаех за ситуацията, Юр — не, затова се постарах да обърна всичко на шега: — За дрехи и скъпоценности, сигурно. — Дей, не ставай смешна, толкова пари за дрехи никой не хвърля! — дроу заслиза по стълбата. — Ти нищо ли не искаш да ми кажеш? — После ще ти кажа — уверих го аз и се върнах към сметките. И гномите, и вампирите много заинтересовано ни поглеждаха, но не задаваха въпроси. А след това се случи поне едно приятно нещо: — Дей, намерихме! — извика Юрао. — Последният превод по сметката на кентаврите е бил от името на лорд Денелс Борган! Сдържах се и без да вдигам глава, попитах: — Той в столицата ли живее? — Да — съдейки по звука, Юрао скочи от стълбата, — тук има и адрес, в покрайнините е, но все пак… В покрайнините! И не че покрайнините на столицата се свеждаха до единственото място, което аз познавах, но мен, като че ли, ме осени: — Там случайно наблизо не е ли таверната „Драконово яйце“? Юрао премълча, явно не знаеше. Отвърна някой от вампирите: — Да, там е, съвсем наблизо, не повече от осемстотин крачки са, навярно. Ръката ми трепна. Но аз отново се сдържах и продължих да преписвам: номер на сметката — име на титуляра — получена сума. Сумите бяха значителни. Лордове, основно, от висшата аристокрация. Измина, сигурно, още около час, и ние най-накрая, приключихме. В моя списък имаше триста и деветнайсет имена. И докато гномите се опитваха да сложат всичко на място, а вампирите проверяваха дали можем безпрепятствено да напуснем банката, аз просто седях и гледах свитъка… — Дей — Юрао загрижено докосна рамото ми. — Дори и да не успеем да изнесем тези записки, аз успях да ги запомня — прошепнах аз потресена. — Това е добре — съобщи Юрао, — мен и майстор Гутос ни предупредиха, че всички банкови хартии са омагьосани — ако се опиташ да ги изнесеш, листовете пламват. Аз държах тънка, жълтеникава, напълно обикновена хартия, за разлика от снежно бялата, с герба и водните знаци на банката, от която преписвахме. Когато ми я бяха дали, признавам, помислих, че им е жал за хубавата хартия, а то ето в какво била работата. Отвори се вратата, влезе един от вампирите, именно този, който като че ли беше главният тук, и произнесе: — Да вървим. — Юр взе от ръцете ми списъка, скри го под камзола си, протегна ми ръка. И ето така, държейки се за ръце, ние напуснахме архива на императорската банка. На изхода Юр се позабави, но нищо не се случи — излязохме абсолютно спокойно, хартията не пламна. По стълбището също тръгнахме без да бързаме, а там, все същият майстор Куртан, с невиждан ентусиазъм, продължи да разказва за депозитните сметки. Така ние се върнахме в хола, където сега, освен нас, нямаше вече никой. След това Юрао изясни всички подробности по процентите и лихвите, а аз запълних формуляра, и на мое име отвориха сметка. Моята втора банкова сметка. Опитвахме се да се държим естествено, и затова, когато се разнесе: „Ей, вие! Я стойте!“, ние спряхме точно пред вратата и се обърнахме. Висок и явно чистокръвен човек в черна мантия, стремително се приближи към нас, идвайки откъм служебния вход. Единственото, което успя да ми прошепне Юрао беше: „Не е маг“. „Във всички случаи, вампирите на изхода не са от клана на лорд Витори, така че, това няма да ни спаси…“ — помислих си аз. — Мога да предположа, че сте си открили сметка? — попита мъжът, приближавайки се. Мило усмихнати, закимахме. Мъжът също ни се усмихна. Вежливо такова, а погледът му беше леден. Странни очи, хладни и зли. Като на зло куче, което признава само стопанина си, а останалия свят ненавижда. — И в хранилището ли слизахте? — гласът му беше вежлив, но погледът стана пробождащ. — Да! — възкликна Юрао. — Много, много надеждна система за безопасност, знаете ли, при вас наистина има смисъл да се съхраняват скъпоценности, нали, скъпа? А аз бях сигурна, че ще последват други уточняващи въпроси, защото хрътката беше хванала следа, а ние не бяхме слизали в хранилището, ние се бяхме ровили в архива… — О, Бездна — промълвих аз, притискайки трескаво ръка към устата си. Юрао разтревожено се обърна, мъжът присви очи, а аз: — Скъпи, гади ми се… много… — Да, парфюмът му е отвратителен — Юрао презрително изгледа стъписаният от такова изявление служител на банката, обърна се към вампирите и заповяда: — Отворете, жена ми е бременна, а вие стоите тук като…като посетители на вертеп! Вратата наистина я отвориха, аз припряно се приближих към изхода, старателно задишах през уста, демонстрирайки, че наистина съм зле. — Да прощавате — възвърна си дар-словото мъжът, — ама какво си позволявате?! — Аз ли си позволявам?! — Юрао се завъртя с лице към банкера и повиши глас: — От вас вони на два женски парфюма! Извращенец! Не знам дали с две едновременно си се забавлявал или самият ти се поливаш с такива парфюми, но във всички случаи си извратен, спор няма! И, имай предвид, перверзник такъв, ако жена ми пометне, аз и теб, и цялата ви банка ще осъдя! Ще ви разоря, направо! Ненормални… А аз дишах през устата и зяпах вампира, който стоеше до дясното крило на вратата. Той ме гледаше мрачно и оценяващо… А на някои от вампирите им е дадено да виждат чака жената дете или не — на този, явно му беше дадено. Но в момента, когато отвори уста… — Таека акахаа махехерее! — шепнешком произнесох аз. Вампирите са много податливи на проклятия, този, естествено, също беше. И вместо да разкрие нашата измама, вампирът посивя, изстена и се метна към вътрешността на банката. Да ме прости Бездната, но друг изход просто нямах. — Миличък — викнах аз. — Това е безотговорно! Нечувано! — закова ги Юрао за капак. Стремително се спусна към мен, взе ме на ръце и ме понесе надолу по стъпалата, напускайки Императорската банка. И ние я напускахме, отнасяйки със себе си, практически, тайната на империята. 	 
 На последните стъпала, ние с Юрао вече се усмихвахме. Аз просто с облекчение, а Юрао не пропусна да ми намигне дяволито: — Ти какво направи с вампира? — Проклятие за остро разстройство — признах си аз. — Безопасно и ефективно. Сега вече и двамата се усмихвахме весело и многозначително. — И ти се хвана точно за началника на службата за безопасност! — възхити се Юрао. — Защо така реши? — Нашивките гледай следващия път, Дей — упрекна ме дроу. — А това беше същото онова проклятие, с което извади от строя троловете? — Аха! И ето, ние излязохме на улицата, а там, до Оруг, стояха лорд Риан Тьер и верният му демон Ултан Шейвр. А Юр радостно ме носеше на ръце. Донесе ме, тръшна ме в ръцете на магистъра с думите: — Дръжте, това е ваше! А след това, обръщайки се към демона, с хитро присвиване на златистите очи: — Слушай, както разбрах, ти си от „Сенките“? Лицето на демона се удължи. Аз, съобразявайки, че няма да дочакаме отговор на този въпрос, погледнах към магистъра и жално се оплаках: — Те жребче са си имали… — сълзите сами потекоха от очите ми, а радостта от победата се смени с тревога. 	 
 В рейда на заградената частна територия, принадлежаща на лорд Денелс Борган, на мен ми забраниха да участвам. Елфа го взеха, морфа го взеха, дроу, ловецът Коннор, също, а аз останах да си седя сам-самичка в управлението на СБИ, дори ми забраниха да излизам. Все пак, преди да тръгне, Юр ми прошепна къде се намира тук нужната стаичка. Аз се ядосах още повече и му изсъсках, че откат от проклятие първо ниво не съществува, проблеми не се предвиждат и засега ние ми се налага да ходя там. Така че, аз си седях самичка, преглеждах сметките, които бяхме изнесли от Императорската банка. Това не само че беше скучно, беше просто безсмислено — аз вече ги бях виждала. А ако, например, можех да се докопам до онези листове, които бяха останали в лабораторията на Риан, тогава щеше да е съвсем друго нещо… Намирах се в някакво гранично състояние между бодърстването и дрямката… Наистина ми се спеше, но аз се безпокоях за кентаврите и за жребчето. За Риан — значително по-малко — той не беше там сам и него явно не го очакваха, така че… В крайна сметка, аз подложих ръце на бюрото, наместих удобно главата си върху тях и реших просто ей така малко да… поседя… Внезапно, над главата ми прозвуча: — Госпожо Риате, имате посетител. Аз седнах изправена и удивено се огледах. — Вашето удивление е слабо информативно. Ще приемете ли посетителя? — А кой е това? — попитах аз празното пространство. — Негово Императорско Височество наследният принц — съобщи гласът. — Ами-и-и… — аз даже не знаех какво да кажа, — ще го приема… навярно. Съвсем неочаквано прозвуча в отговор: — Как? — Какво значи „как“? — не разбрах аз. — Как ще го приемете? — абсолютно равнодушен въпрос. — М-м-мълчешком — запъвайки се, отговорих аз. Стана тихо. След няколко мига, гласът се върна, съобщавайки: — Мълчешком няма да стане. Негово Императорско Височество няма достъп до втория подземен етаж, на вас са ви забранили да се качвате на първия. Какво да предам на Негово Височество! Какво изобщо беше това? Аз възмутено попитах: — Вие подигравате ли ми се? — Добре — отвърна гласът, съобщението ви ще бъде предадено. И отново тишина. — Ама че Бездна… — промърмори адептката на Академията на проклятията. След миг над главата ми отново се разнесе: — Чуйте съобщението от Негово Височество: „Не, госпожо Риате, ни най-малко. Моля да ме извините за причиненото от нахлуването ми неудобство, но…“ — внезапно гласът на Дарг прекъсна и аз бях осведомена: — Прекъсваме това съобщение, за да ви предадем приоритетно послание. Чуйте го: „Сърце мое, качи се на първо ниво. И да, с жребчето всичко е наред, родителите му също са живи. Чакам.“ Гласът на Риан не беше още отзвучал и отново се разнесе: — Пригответе се да чуете първото съобщение… — Не съм готова — отвърнах аз, припряно ставайки. Документите бяха натъпкани в чекмеджетата на бюрото, а аз самата затичах към вратата. Пронесох се по коридора, бързешком се качих по стълбите, и тъй като отново се затичах, едва успях да спра навреме, и да не се блъсна в Негово Височество, наследника на империята. Аз така и замръзнах на три крачки от него. — Тъмни — промълвих потресено. — Странно — Дарг удивено ме гледаше, — системата съобщи, че не можете да напускате второто ниво. — А-а-а, Риан е тук, отивам при него — не скрих аз. Дарг не се помръдна от мястото си, но погледът му потъмня. И колкото и да ми се искаше да си тръгна, щеше да е неучтиво да го подмина ей-така, затова останах да чакам поне някакви думи от него. Дочаках: — Дея — тежка въздишка и пресипналото — не се съгласявай да станеш негова жена… Кой знае защо си спомних Еа и неговото „Пукни“. — Няма да се съгласявам — тържествено обещах аз, заобикаляйки наследника. — Наистина ли? — със затаена надежда попита той. — Разбира се — обходът по дъга беше завършен. — Просто защото вече е късно, Ваше Императорско Височество, аз отдавна съм дала съгласието си. Всичко най-тъмно. С тези думи аз хукнах да бягам. Може и да не беше много вежливо, но честно казано, нямах никакво време да стоя посред коридора и да изслушвам наследника. — Дея! — понесе се в гърба ми. Аз затичах още по-бързо. Долетях до вратата, стигнах до следващото стълбище, а там вече беше Риан, който слизаше към мен. — Извинявай — произнесе той с усмивка, — аз сам бих слязъл да те взема, но ме засече императорът. Аз просто замръзнах. След това се огледах, взрях се отново в магистъра… Подозрението, което ме обзе, изобщо не ми се нравеше, но във всеки случай, сега не ми се искаше да мисля за него. — Сърце мое, всичко ли е наред? — Риан вторачено ме фиксираше с поглед. — Просто прекрасно — аз затичах към него, озовах се в нежните му прегръдки, и аз самата обвих ръце около него, притиснах се и тихо прошепнах, — всичко е наред… любими. А той задържа дъха си, само за миг, но аз забелязах. 	 
 В имението на Денелс Борган ние се пренесохме от фоайето на двореца. Едва пламъците утихнаха, аз с известно недоумение огледах високите тавани, изрисуваните с изображения на дракони стени, огромната каменна камина, креслата, покрити с кожи на животни… — Малкият кентавър е в двора — съобщи Риан, явно досещайки се защо изразът на лицето ми е толкова разочарован. Аз избързах да изляза на двора, още преди той да е свършил да говори, а вратата пред мен я отвори дроу. — О, ти вече си тук — Юр ми протегна ръка, — да вървим, искам да хвърлиш един поглед на нещо. Излизайки, аз се обърнах, Риан просто ми се усмихна и кимна, разрешавайки да се втурна в поредното разследване. По стълбището от втория етаж точно слизаше Ултан, така че, аз излязох с чиста съвест. Но когато се озовах на двора, сърцето ми се сви. — Ти какво, да не би да не си виждала трупове? — възмути се Юрао. Виждала бях, да, но не и прясно убити… и не нахвърляни на купчина посред двора. Откъм къщата се разнесе рев: „Бездна! Там е Дея!“. В следващия миг на мястото на труповете зеленееше трева… с малко по-различен оттенък от останалата пролетна зеленина. Ние с Юрао стояхме и мълчешком зяпахме цялото това безобразие. — Следващия път, когато Окено те помъкне да инспектирате сметищата, вземи Тьер със себе си — посъветва ме дроу. — Добра идея — не можах да не се съглася. — М-м-м — проточи партньорът, — май че трябваше вече да са ги махнали преди връщането на Тьер… Край, стовари му се Бездната на морфа на главата. — Голяма и страшна? — Влюбена и гневна — потвърди Юрао. — Давай да вървим. И той ме поведе нанякъде, а аз старателно заобикалях тревата… всичката. Не, на мен не ми ставаше лошо при вида на трупове, но все пак, в тях нямаше и нищо приятно. — Юр, те няма ли да станат умъртвия? — попитах аз. — Не, Ултан вече поработи с тях — отвърна партньорът, водейки ме към дългите дървени хамбари. — Между другото, той наистина е от „Сенките“. — А какво значи това? Юр спря, скептично ме изгледа, намръщи се и попита: — Дей, как може да не знаеш такива елементарни неща? Мълчаливо свих рамене. — „Сенките“ — това е елитен специален отряд, който е бил създаден за унищожаване и пленяване на магически обучени подразделения. Как може да не знаеш това? И ние продължихме напред. След двайсетина крачки, аз попитах: — Какво значи магически обучени подразделения? Дроу изви и не пожела да отговори. Когато стигнахме до първия хамбар, масивен, построен от прясно рендосани дъски, насреща ни излязоха Мейеск и Елгет. И елфът, и чистокръвният вампир мрачно изгледаха Юрао, а след това елфът попита: — И какво се надяваш да намериш там? — Отговор на един въпрос — невъзмутимо каза дроу, заобикаляйки двамата и дърпайки ме след себе си. След нас се понесе раздразнената реплика на вампира: — На кой? Юрао стигна до вратата, която водеше към нещо като конюшня, и така че да чуя само аз, отвърна: — На обикновен такъв въпрос, а именно — за каква Бездна са им изтрябвали толкова фенерчета. И блъсна масивната желязна врата. През взора ни се разкри под, обсипан с кристали с най-разнообразна форма и размери. Сини, червени, златисти… криви, нащърбени, полуразтопени. — Това е брак — съобщи ми Юрао. — Но е имало и нормална продукция, нали? Та значи, за какво са им били толкова много? Мълчаливо се взирах в блестящите купчинки и в крайна сметка, зададох свой въпрос: — А защо не попиташ кентаврите? Юр странно ме погледна и след това се поинтересува на свой ред: — Тьер не ти е казал, така ли? — Не ми е казал какво? — уточних аз напрегнато. — Както изглежда, май нищо не ти е казал — дроу се намръщи. — Нямам възможност да попитам кентаврите, Дей… Те няма да отговорят. Аз замръзнах. След това си спомних казаното от Риан: „И, да, с жребчето всичко е наред, родителите му също са живи“. Тоест, той беше казал „живи“, а не че са добре! — Юр — изплашено си поех дъх аз. Дроу поклати глава и уморено съобщи: — Седем двойки артефактори, Дей. Маговете са напълно изстискани, стъкларите са с различни степени на изгаряния. И нищо страшно, ако бяха в съзнание… — пауза, след това решително: — А тях ги потопили в стазис, напъхали ги в яма и ги затрупали. Живи са всички, недей да нервничиш, Тьер вече ги пренесе при лечителите, с трима от тях сам поработи, те бяха просто на косъм. И двамата кентаври сега са в безсъзнание… Недей да нервничиш, казах, Дей! Аз не нервничех, аз се плъзнах с гръб по стената и сега седях на земята, опряна в стената на хамбара… — Тоест, тези изроди търсили майстори с нужните им качества, карали ги да работят до пълно изтощение, а в момента, когато работата била свършена, дори не ги убили милосърдно — изблик на такова количество енергия на смъртта е щял да бъде фиксиран от некромантите на Нощната стража и те биха наминали на проверка, а така… Потопили ги в стазис и ги натъпкали в дупка в земята… Майсторите са щели да умират един след друг, в зависимост от това, на кой колко му е силен организма, така ли?! — Да, Дей — Юрао приклекна до мен и ме хвана за ръката. — Сега стига си мислила за това, което би могло да се случи, и дай да поразсъждаваме за това, което може да се случи. — В смисъл? — аз отметнах глава и погледнах в златистите, леко дръпнати очи. — За какво му е било нужно на някого такова количество фалшиви охранителни кристали? — досетих се аз. — А на кого, Юр?! — И аз бих искал да разбера на кого и за какво — той се изправи, накара и мен да стана. — Едва ли това е бил начин да се изкарат повече пари, Дей, много се съмнявам. Замисълът явно е бил съвсем друг. По-голям, по-мащабен. — Защо реши така? — Сама помисли — кой ще изхвърли ето така купчини дефектни изделия, ако може да ги претопи и да ги използва повторно? — въпросът беше логичен. Аз стоях, замислено се взирах то в Юрао, то в планината от криви лъжекристали и отново в Юрао. Забелязах идващия към нас Риан, отново погледнах искрящите стъкла… Опитвайки се да изхвърля от главата си чудовищните действия на заговорниците, това, което са били принудени да преживеят кентаврите, всичко случило се, опитвах да разсъждавам строго рационално. — Знаеш ли, добрият хлебар суши непродадените хлябове и ги продава повторно като сухари — Юр зяпаше стъклото, — а тук… Защо тези парчета не са ги използвали повторно? Аз също погледнах към хамбара, а след това казах: — Стъклото е цветно, Юр. Тоест, вече боядисано… — Аха, аз също забелязах, че тук има само сини, златисти и червени. Приближи се магистърът, спря до нас, но не се намеси в разговора. — Значи тези цветове не са им били нужни — предположих аз, — а някакви други, те най-вероятно са претопявали. — Какви? — попита Юрао. Лорд-директорът ни погледна, хвърли поглед към купчините стъкла и внесе свое предположение: — Каквото и да са изработвали, би трябвало да има парчета от бракуваните изделия, нали така? — Аха — в един глас потвърдихме ние. Риан мълчаливо заобиколи хамбара, в следващия миг, ние чухме трясък. Втурнахме се към магистъра, към нас се спуснаха и почти всички останали от екипа му в СБИ, за да видим как пада на тревата задната стена на хамбара. И ето сега, под купищата цветни фенерчета, ние видяхме мънички, безцветни, наподобяващи шлифовани диаманти кристали. — Ама че Бездна! — мрачно изруга демонът Ултан Шейвр. — Целият дворец го излъскаха до блясък заради сватбата на кронпринцесата, деактивираха охранителните кристали, за да ги измият — Риан изговаряше с труд всяка дума през стиснатите си зъби. — Те са подменили цялата охранителна система на кристалите с фалшива. Всички потресено мълчахме. И какво ли бихме могли още да кажем? Решението го взе лорд Тьер: — Имението да се върне в предишния му вид — недоумяващите погледи на заобикалящите не повлияха на магистъра, той с команден тон продължи: — Имитирайте нападение на умъртвия. — Като че ли са излезли от ямата? — попита демонът. — Да — на мен лично, не ми харесваше жестоката усмивка на Риан. — Кентавърът е от Световете на Хаоса, а жителите на Ада, дори когато станат зомби, запазват част от съзнанието и спомените си, така че всичко ще е съвсем логично. Изпълнявайте. Цялата група моментално се разпръсна по територията, останахме само ние двамата с Юрао, а аз като омаяна гледах магистъра. — Остава въпросът — мрачно произнесе той, — къде са сега охранителните кристали? — Би трябвало да са тук някъде — предположи Юрао. Риан мълчаливо се приближи до разсипаните стъкла, приклекна, взе един от безцветните кристали и той пламна в ръката му… — А вие сте прав, Найтес — отзова се магистърът, — те действително са тук. И в името на Бездната, никога не бих се досетил да разровя планини от счупени и обгорени стъкла, по-скоро, бих сканирал територията в търсене на тайни скривалища. Тогава аз дочух цвилене. Едно такова жално. Погледнах към Риан, той посочи с глава към двора, павиран с каменни плочи и каза: — Отивай. Аз се втурнах бегом. Заобиколих хамбарите и масивните селскостопански бараки, стигнах до двора. Там имаше двама мага — лечители, едно изплашено жребче, което се притискаше към стената и лежаща посред двора жена-кентавър. — Ела насам, малкия — викаше го един от маговете. — Ела, ела, ето я майка ти. Детето тихичко хлипаше, търкаше очи с ръчички и отказваше да се приближи, присвивайки задния си крак. Виждайки ме, един от маговете просто попита: — Откъде се взе пък ти? — Аз съм с лорд Тьер — погледът ми се спря на кентавъра. — Нея лорд Тьер я излекува — съобщи ми лекарят, — но, за да не прекъснем възстановителните процеси на организма, не можем да я върнем в съзнание още поне едно денонощие. Ние помолихме да я оставят тук, за да не плашим малкия още повече… И така е стреснат, той вече е на повече от един месец, а все още не говори — полуелфът тежко въздъхна и добави, — бих ги убил със собствените си ръце, тези изроди! Аз си помислих същото — бих ги убила! Хвърлих поглед към жребчето — то ме гледаше с огромните си кафяви очи, в които бяха застинали сълзи. Приближавайки се, аз приклекнах, опрях коляно в земята, протегнах ръка към него и тихичко го повиках: — Ела при мен… ще ти разкажа приказка… Малчуганът трепна, неуверено пристъпи от краче на краче, а след това, накуцвайки, се втурна към мен. Малките, те са такива — винаги се боят от тези, които са по-големи и по-силни. 	 
 След около час напуснахме имението. В нашето управление се появиха два чувала блестящи охранителни кристали, а лекарите отнесоха спящите майка и дете във Вечния лес, на елфийските територии, където живееха родителите на Лирран. Риан обеща, че ще ги върнат, когато майстор-стъкларят се възстанови дотолкова, че му се възвърне и паметта, а за това щяха да са нужни няколко седмици. Аз знаех, бях сигурна, че с това семейство всичко щеше да е наред, просто, отсега нататък, те щяха да се държат по-близо до своите, но така или иначе, ми беше някак много тежко на душата. И когато се върнахме в управлението, аз седнах зад бюрото, зяпнах с невиждащ поглед номерата на сметките и дори не ми се говореше. А всички останали седяха и нещо трескаво обсъждаха. Вслушвайки се, разбрах, че лордовете решават как най-бързо и незабелязано да върнат кристалите на мястото им, а Юрао и морфът като че ли се надпреварваха кой от двамата ще даде най-много и най-нелепи предложения. — Така, вие се преобличате като елфийки, отвличате вниманието на стражата, а аз слагам кристалите на място — вещаеше дроу. — Не, не, не, ти отиваш, прекланяш коляно пред принца и му се кълнеш във вечна любов! Дарг се тръшка в безсъзнание, императорът е бесен, цялото внимание на двора е приковано към разгръщащата се пред очите на висшата аристокрация сцена на безнадеждна любов, а ние сменяме кристалите! — внесе своето предложение морфът. Аз тихичко се разсмях — присъстващите мигновено се напрегнаха. — Въпрос — понижи глас морфът, — пред Дея можем ли да говорим за такива неща? — Ти можеш, — отвърна Юрао, — ти така или иначе вече си труп. — Защо? — възмути се Нейс. — Заради труповете — невъзмутимо го осведоми дроу. — Между другото, Дей, ти още дълго ли ще хипнотизираш сметките? Или намери там някаква прилика между хартиите и Тьер? Даже не си мечтай, без брачен договор, никакъв Тьер! Аз бих му казала една-две думички, но точно сега нямах желание, и погледът ми отново се върна към равните колонки. А след това, аз действително намерих прилика. — Юр — повиках го аз напрегнато, — а тук на някои са им пращали еднакви суми. И веднага се оказах в центъра на всеобщото внимание. Лордовете се стълпиха около бюрото ми, сега всички се взираха в цифрите и имената. — Четири хиляди шестстотин двайсет и една — произнесе Юрао, — и, да, много от тях са получавали именно тази сума. Кейсар Олвер се наведе, прегледа списъка до края и съобщи: — Четири хиляди шестстотин двайсет и една жълтици е стандартната печалба от „Черен демон“. — Това е игра на карти — поясни ми Юрао. — Да — встъпи в разговора демонът, — сред придворните, тя е много разпространена в последните две-три години — Ултан Шейвр се намръщи, — прекалено разпространена. И тогава аз си спомних това, което ми беше казал магистърът: — А не всеки умее да губи с достойнство… Разтвори се вратата и влезе Риан. Някак прекалено припряно всички се отдръпнаха от моето бюро, всички, освен Юрао, естествено. Лорд Тьер се усмихна и съобщи: — Кристалите ще ги върнат на място вампирите от клана на Нощта, лорд Витори лично ще ги контролира. Аз ще активирам системата на изгрев слънце. Този въпрос е решен, сега е необходимо да поработим със списъка, донесен от Императорската банка. Демонът, в правото си на заместник на лорд Тьер, мрачно съобщи: — Всъщност, има предположение за начина на вербуване — за миг млъкна, под взискателния поглед на Риан, след това въздъхна и продължи: — Вече поне от три години, със старателното участие на младшите лордове, като същия този Веламар Алсер, например, в двореца много се разпространи играта на карти „Черен демон“… Стандартната печалба в нея е четири хиляди шестстотин двайсет и една жълтици и именно толкова са преведени на поне една четвърт от имената в списъка — Ултан Шейвр ме погледна и добави: — Както правилно отбеляза вашата годеница, не всеки умее да губи с достойнство, така че, в този списък нас трябва да ни интересуват тези, които не са получавали такава сума. И отново тишина. Риан мълчаливо се приближи, седна на мястото на Юрао, придърпа стола ми, заедно с мен, по-близо до себе си, прегърна ме с една ръка, с втората взе списъка и започна да го преглежда. Лорд Шейвр недоволно добави: — Тази версия се потвърждава и от разпита на Браос. Лордът си призна, че информацията от канцеларията на лейди Тьер я е предал, за да покрие загубата си от игра на карти. Риан мълчаливо ми показа името — „лорд Гае Браос — 3800 жъл.“. — Да — тихо каза той само за мен, — да губим ние наистина не умеем и от тази наша слабост са се възползвали. — Толкова много пари — прошепнах аз. — Лорд Браос беше на служба при майка ми от двайсет и седем години. Мама му вярваше. И колко евтино струва нейното доверие. Честно казано, на мен сумата ми се струваше просто огромна, но не го споменах. След това започна работа с всяко от имената в списъка. Спечелилите бяха отметнати настрана, останалите си ги разделиха между членовете на групата и започна фактически най-скучната част — спомняха си познанствата и връзките на всеки един от лордовете, биографията, информацията, която имаха за тях в СБИ. Аз и Юрао останахме без работа — ние никого не познавахме, по архивите и кабинетите не можехме да ходим, най-малкото за това, че имаше голяма вероятност да се заблудим в лабиринта на управлението. И затова седяхме мирно, и за да не пречим на работната атмосфера, си пишехме бележки: „Аз, долуподписаната госпожа Дея Риате, сключвам настоящия брачен договор с долупосочения…“ — пишеше Юрао. На друг лист аз изписвах: „Аз, лорд-офицерът от Нощната стража Юрао Найтес, се кълна да не се намесвам в личния живот на партньора си от кантората за частни разследвания „ДеЮре“ Дея Риате“. Юр прочете, изхъмка, добави на моя лист: „Ние, дроу, клетви не даваме даже на смъртния одър“. Аз прочетох и дописах на листа му: „А ние, адептките, брачни споразумения не сключваме!“. Сега ние се гледахме един-друг, а в крайна сметка, Юрао надраска на моя лист: „Ти ми развали бланката!“. С мъченически вид, извади друг лист, тежко въздъхна и пак се задълбочи във формулирането на клаузите на брачния договор, съобщавайки от мое име, че: „Сватбените подаръци, а също така и други такива, получени от Съпрузите или от един от тях по време на брака, предназначени за лично ползване на един от Съпрузите, както в периода на брака, така и в случай на неговото разтрогване, се явяват собственост на този от Съпрузите, на когото са били подарени“. — В смисъл, всички артефакти ще си останат твои — обясни ми остроухият гном! — и това пръстенче, също. Ако можех да пробия дупка в него с поглед, бих го направила! Приближи се магистърът, взе листа, изписан от Юрао, зачете. Измъкна перото от пръстите на дроу, написа нещо, а след това му го върна. Естествено, аз също се приобщих към четенето. „Имуществото, принадлежащо на всеки от Съпрузите до встъпването в брак, а също така, имуществото, получено от единия от Съпрузите по време на брака като подарък, по право на наследяване или по други безвъзмездни сделки, се явява негова лична собственост“. Потресено погледнах Риан, той с коварна усмивка се взираше в дроу, а Юрао недоволно се намръщи и избуча: — Така не е честно! — Защо пък, това е стандартна клауза, която се включва в брачните договори при сключване на съюз между гноми — отвърна Риан, само че това беше казано така, че веднага ставаше ясно, че нещо тук не беше чисто. — Аха — потвърди Юрао, — само дето гномите, по време на брачната церемония не използват формулировката: „Приеми в дар моята любов, моето сърце и моята душа“! Така че, от договора следва да бъдат изключени думите: „имущество, получено от единия от Съпрузите като подарък по време на брака“. Риан се усмихна още по-широко и сега насмешливо гледаше дроу. Юр се замисли, препрочете собствените си редове, и изругавайки глухо, се предаде: — Бездна… Излиза, че Дея така или иначе попада под клаузата „сватбени подаръци, както и други такива, получени от Съпрузите или от някой от тях по време на брака и предназначени за лично ползване на единия от Съпрузите, както по времето на брака, така и в случай на неговото разтрогване, се явяват собственост на този от Съпрузите, на когото са били подарени“? Магистърът погледна обезкуражения дроу и просто избухна в смях. На мен до смях хич не ми беше, тъй като формулировката: „предназначени за лично ползване на единия от Съпрузите“, на мен изобщо не ми харесваше — Иди в Бездната, ти и твоите договори! — изсъсках аз злобно. Юр погледна договора, погледна мен и най-накрая се досети! — Дей, аз артефактите имах предвид… А всички наоколо, въпреки заетостта си, едва сдържаха смеха си. Внезапно над главите ни се разнесе: „Лорд Тьер, лейди Тьер моли да обърнете внимание на това, колко е часът“. Аз погледнах часовника на Юрао. Стрелките показваха единайсет вечерта. Над главите ни отново прозвуча: „Лорд Тьер, лейди Тьер моли да предам, че не знае какво именно ще направи с вас, но на вас със сигурност няма да ви хареса. А също така имате и съобщение: „Детето днес яло ли е поне нещо или само е гонило престъпността? И аз имам предвид Дея, ти вече си пораснал“. — Вярно, ние даже при вампирите не успяхме да похапнем — спомни си Юрао. — Да, жалко, че отказах — веднага така ми се дояде. — Всички по домовете — изкомандва лорд-директорът. — Нейс, Ан, Гил, ще се срещнем тук в полунощ. — А аз? — изведнъж попита Юрао. — Що не се опиташ да въплътиш в реалност плана с кронпринца, а? — подигравайки се, се поинтересува морфът. Той изобщо се оказа най-зловредният от групата. Но разгарящият се спор беше прекъснат от Риан с хладното: — Моите разпореждания не се обсъждат. И дори морфът млъкна. 	 
 Аз направо заспивах на масата. Очите ми се затваряха сами, вече дори не чувствах глад. На пробата на роклята така и не отидохме — прекалено бяхме уморени и двамата, само дето Риан все още имаше сили съсредоточено и бързо да вечеря, а аз имах предчувствието, че вечерната трапеза за мен ще завърши с лице в салатата… въпреки, че не бях пийнала и капка. — Вино? — неочаквано предложи магистърът. — Може — съгласих се сънено аз. Риан стана и излезе. Това доста ме учуди, тъй като освен по време на историческите ни вечери в директорската къща в академията, в останалите случаи, виното го носеха слугите. А сега — самият лорд-директор. Но аз нямах сили да придавам значение на това. Магистърът се върна с бутилка и с две чаши с високо, обвито със златна лозова клонка столче. Златното, искрящо вино, което той наля с някаква мрачна решителност, в тези бокали изглеждаше изумително красиво. Заставайки на едно коляно, Риан ми подаде чашата и тихо помоли: — Опитай го, моля те. И аз едва сега разбрах, какво именно ме напрягаше в ситуацията — това беше същото онова елфийско вино, и бутилката, която ние не бяхме допили в онази нощ. И веднага се появи такова количество въпроси, но… но аз се взирах в черните, леко блещукащи очи на магистъра и в тях имаше толкова очакване и… надежда. Без думи, взех протегнатата ми чаша. Вдъхнах аромата — леко мускусен, с необикновен мирис, в който имаше толкова много оттенъци… щастие. Направих първата глътка… Имах усещането, че пия малки глътки слънчева светлина — топла, сладка, но не и сладникава… и този удивителен вкус, който продължавах да преглъщам, наслаждавайки се на всяка отделна глътчица, чувствайки, как топлината се разлива по тялото ми… И бях наясно, че не подобава една дама да изпие цялата чаша до дъно, но аз така и не можах да спра, докато не изпих всичко… Риан меко взе празния бокал от пръстите ми, сложи го на масата, протегна се и нежно ме целуна… И като че ли аз отново пиех вино, но този път вкусът му беше по-ярък, а топлината се превръщаше в огън, който пробяга по вените… — Помниш ли какво ти казах, когато го пихме за първи път? — прекъсвайки целувката, попита магистърът. Въздъхвайки конвулсивно, си опитах да си спомня. — Че никой друг в Ардам няма такова? — струва ми е, че именно тези думи бяха прозвучали тогава. Усмихвайки се, магистърът докосна бузата ми, и това докосване беше неописуемо ласкаво, след това поклати отрицателно глава и тихо отвърна: — Аз казах, че не напразно съм чакал толкова години, сърце мое — и той отново завладя устните ми, въпреки, че всяко движение беше толкова предпазливо, едва доловимо, а след това съобщи: — Това не е просто вино, любима, това е елфийският Сватбен нектар. Слушах със затаен дъх. — Капка лунна светлина, примес на кръвна магия, светлината на надеждата и частица очакване — всичко това позволява да бъде създадена Златната напитка. За всеки мъж тя може да бъде приготвена само веднъж… — лека усмивка и тихото: — Сватбения нектар, елфите от Вечния лес го пият едва след сватбата. Да бъде отворен преди бракосъчетанието — това е престъпление, за което в Лесовете се полага смърт… Аз трепнах, Риан, склонил леко глава към лявото си рамо, съсредоточено наблюдаваше реакцията ми. Забелязал, че отново внимателно го слушам, продължи: — Ти си моята първа и единствена любов, сърце мое, и наливайки в онази нощ това вино в чашата ти, аз знаех, че извършвам престъпление, знаех, че нямам право да свързвам животите ни… Знаех, но не бях в състояние да се спра. И аз чаках твоята първа глътка както се чака смъртна присъда или помилване… Но ето, ти притваряш очи, вдъхваш аромата и на устните ти изгрява усмивка, лека, едва забележима… Глътка, и ти спираш, за да усетиш по- пълно вкуса… а сърцето ми престава да бие… Но глътка… още една… и още… И аз на един дъх изпих чашата си. До дъно. Както и ти. От онзи момент, нашите съдби са свързани, Дея, именно в онзи момент почерня камъкът на годежния пръстен. И поглед, внимателен поглед на черните като самото Тъмно изкуство очи. Той не молеше за прошка, той не си търсеше оправдания, той просто разказваше истината и магистърът го интересуваше само реакцията ми след чутото… А аз не знаех какво да кажа… Аз не знаех какво да мисля… Спомнях си онази нощ, гоблина в отворения портал, себе си, изплашено хвърлила се към лорд-директора, и него, прегръщащ ме така нежно и трепетно… Аз просто не знаех какво да кажа… Той каза всичко сам: — Аз съм тъмен лорд, Дея. Аз съм тъмен. Аз няма да се оправдавам. И няма да те лъжа. Ти си моя. Ти си моя цялата, без остатък. И за теб няма път назад, сърце мое, защото ако ти направиш крачка назад, аз ще направя две към теб. На мен изведнъж ми стана страшно. Ужасно страшно. Усещах се като в капан, от който няма изход, защото лорд Тьер е и пред мен, и отзад, и отстрани, също е той. И накъдето и да побягна, ще попадна в обятията му. В нежните му, защитаващи, ласкави, трепетни обятия… А най-много ме плашеше осъзнаването, че ако той ми беше разказал всичко това по-рано, аз не бих отстъпила крачка назад, бих отстъпила на стотици крачки. Бих се изплашила, бих изпаднала в паника… А сега… сега единственото, което наистина би могло да ме изплаши, беше смразяващата мисъл, че мога да го загубя. — Това е подло — едва чуто прошепна адептката на Академията на Проклятията. — Какво именно? — лека, с привкус на победа усмивка на ясно очертаните устни. — Всичко! — аз нямах думи. — Това, което си направил. Това, което правиш сега. И най-подлото е, че ти отчетливо знаеш, че от теб аз се боя много по-малко, отколкото от мисълта, че мога да те загубя! Риан просто се усмихна в отговор. Толкова сдържана усмивка и такъв ликуващ победен пламък в очите! — Не трябва да ме гледаш така — раздразнено помолих аз. — Трудно е да гледаш по друг начин, когато осъзнаваш, че си удържал победа в най-главната битка в собствената си история — меко отвърна магистърът. Признание, от което сърцето може просто да спре. — Ако бях претърпял поражение, аз просто нямаше да мога да живея повече, сърце мое — на устните му може и да играеше усмивка, но гласът му беше плашещо искрен, — просто не бих могъл. Аз съм прекалено уморен от необходимостта да оцелявам, така че, след като усетих вкуса на живота, вкуса на ярките емоции, на страстта, нежността, ревността и надеждата, да се върна в предишното си състояние, би било стотици пъти по-лошо, отколкото да се разходя в Бездната. Зад всяка дума, зад всяка пестелива фраза на магистър Тьер, се криеше толкова много… — Риан — оказа се, че ми е много трудно да кажа каквото и да било друго, — Риан… Ето, това беше всичко, което беше в състояние да произнесе адептката на Академията на Проклятията, стъписана от признанията на собствения си лорд-директор. — Имам предложение — той се усмихваше, но аз отчетливо виждах напрежението, промъкнало се в погледа му, — предлагам ти да размениш всички целувки, които ми дължиш за една-единствена, моя. Въздъхнах, замислих се и честно си признах: — Това предложение изглежда изгодно откъдето и да го погледнеш, но в него се усеща нещо… гномско. — По-скоро съм съгласен да призная, че притежавам някои от чертите на тъмните елфи — загадъчно усмихвайки се, отвърна Риан и коварно предложи: — Съгласявай се. Сърцето ми изведнъж заби така бързо, гърлото ми в миг пресъхна, напълно забравих как се диша, но все пак, кой знае защо, казах: — Съгласна съм… Черните като самото Тъмно изкуство очи на лорд Риан Тьер, блещукащи и омайващи, изведнъж се измениха до неузнаваемост. И аз усетих че стоя на самия ръб, точно до пропастта, над самата Бездна… И тъмнината се устреми насреща ми, само че аз вече не се боях. И когато лицето на магистъра се озова така близко, когато ръката му се плъзна в косите ми, когато твърдите устни властно покриха моите с целувка, аз просто позволих на клепачите си да се затворят, абсолютно и напълно доверявайки се на тъмния лорд… Една целувка може да бъде различна — нежна, търпелива и чувствена, властна, стремителна, изгаряща, състояща се от стотици бързи целувки и почти безкрайна, увличаща като най-дълбоката от всички тайни… Целувката може да е ласкава, предпазлива, изучаваща, а може да се превърне във всепоглъщаща и подлудяваща… Целувка, която завоюва душата, отнема сърцето, лишава те от остатъците самообладание… Целувка, пробуждаща нещо скътано, неочаквано, потайно, това, което се спотайва под забраните на възпитанието, традициите и даже морала, влят ти с майчиното мляко… Целувка, която стремително те променя, променя теб и света около теб… И когато в стъклената стая, през чиито стени отчетливо се виждаше сияещият в нощта императорски дворец, лорд Риан Тьер престана да терзае устните ми, дишайки тежко и държейки ме в плена на внимателния поглед на черните като самото Тъмно изкуство очи, аз изведнъж осъзнах, че усещам всичко… по друг начин — грубоватата тъкан на роклята върху поруменялата кожа, топлината на ръката му, обвиваща талията ми, властното докосване на другата, която внимателно, но уверено стискаше косата ми, жарта на дъха му… Аз чувствах всичко това толкова отчетливо, сякаш изведнъж бях загубила и слух, и зрение и се опитвах да усетя света по нов начин, с нови сетива. И аз наистина го чувствах по-пълно, по-ярко. — Още? — ласкаво ироничен въпрос. — Страх ме е — гледайки в мъждукащите дълбини на очите му, признах аз. Нежна, и в същото време, доволна усмивка и многозначителното: — Аз съм с теб. Но аз въздъхнах: — По-добре не… Усмивката стана по-широка. Значително. А съдейки по погледа, Риан прекрасно разбираше това, което чувствах. Разбираше, знаеше и явно, именно това целеше да постигне. — Както пожелаеш — отпусна косата, хвана дланта ми, поднесе я към устните си, без да сваля поглед от очите ми, бавно и нежно я целуна… Аз не можех да разбера какво става с мен… Не, теоретически, аз разбирах, но как сама на себе си да обясня, че лекия допир на устните към моментално изстиналите ми пръсти, е в състояние да се откликва с все по-нарастваща топлина и пронизваща тръпка някъде дълбоко в тялото ми? А внимателно наблюдаващият и най-незначителната ми реакция магистър, просто обърна китката ми, и вече съвсем по различен начин, с безмерна чувственост долепи устни към мястото, където биеше пулса… Стъклената стая на градската къща на Лорд Риан Тьер се огласи от стон. И аз дори не осъзнах веднага, че този стон беше мой… А когато съобразих: — Ма-ма… магистър! — аз припряно скочих, столът с грохот се преобърна на килима. — Какво? — весело се откликна Риан, като нарочно продължаваше да държи ръката ми. Той се усмихваше, весело, доволно, всъщност, какво ти там, доволно, победоносно направо се усмихваше! А аз се задъхвах от нахлуващите чувства и усещания, с които просто не успявах да се справя. Изобщо не успявах. Беше ми срамно, че не мога да се овладея, че съм объркана и стъписана, а ръката ми все още е в неговата… Той просто държеше дланта ми, по начина, по който и преди го беше правил и доста често, но именно сега бях започнала да усещам това докосване по друг начин… беше съвършено различно, този допир беше се превърнал в нещо вълнуващо и неописуемо… — Риан, виното ли действа така? — с надежда попитах аз. — Не — доволна усмивка и тържество на победата в очите. — Магистър, вие подигравате ли ми се сега? — започвайки да се сърдя, попитах аз. — Не — нагла, архинагла усмивка и аз започнах да подозирам, че и Юрао, и магистър Еллохар са много изостанали от лорд Риан Тьер във всичко, което касае наглостта. Мълчаливо изкопчих ръката си от неговата, веднага се отдръпнах към стената, и гледайки двореца, се постарах просто да се успокоя. Но сърцето ми продължаваше да бие в невероятен темп, дишането ми беше накъсано и повърхностно, а цялото по ми тяло пълзяха и танцуваха огнени езици… И аз изведнъж осъзнах, че ако спим заедно като миналата нощ, аз няма да заспя. Да, аз просто нямаше да мога да затворя очи, знаейки, че той е толкова близо. Съвсем близо… — Риан… — М-м-м? — отзова се той току до мен, на един дъх разстояние зад гърба ми, а аз дори не бях чула, как се беше приближил. — Може ли да си легна сама?.. В моята спалня. Тих, коварен смях и ликуващото: — В моята малка северна жена най накрая се събуди чувствеността? И може колкото си иска да твърди, че не се подиграва! Всъщност, да, не се подиграва, гаври се направо! С една дума — тъмен, при това, лорд! — Риан! — Може — съгласието прозвуча с нотки на височайше позволение, но аз не рискувах да се възмутя. Както се оказа — напразно, защото той весело произнесе: — И да, не забравяме за фразата, която прозвуча преди малко. — Коя именно? — подозрително се поинтересувах. — „Аз съм с теб“. — весело ми напомни магистъра. Не зная във връзка с какво беше споменато, но аз си легнах сама, мен дори галантно ме придружиха до вратата на спалнята ми, нежно целунаха… ръката ми, пожелаха ми кошмарни и се оттеглиха с гордата походка на завоевател. И аз действително спах сама, приблизително до два през нощта, а след това, в постелята ми се озоваха някакви собственици на родови артефакти, нежно ме прегърнаха, притискайки ме близо до себе си и с пресипнал магистърски глас, сънено се поинтересуваха: — На теб четири хиляди осемстотин деветдесет и седем еднакви светилника трябват ли ти? Искаше ми се веднага да кажа „не“, но правилната финансова политика беше пуснала корени и затова аз се отзовах: — Остави ги, може да потрябват. — Действително — съгласи се Риан, — ще украсим нашата спалня в първата брачна нощ, ще те любя в сиянието на хиляди огньове. И аз повече не затворих очи! А лорд Риан Тьер, последният магистър на Тъмното изкуство, се преструваше че спи дълбоко, а в същото време, тихичко се подсмиваше над цялото ми възмущение. След около час, на мен резонно ми напомниха: — Сърце мое, аз съм в състояние да не спя няколко дни, но ти утре ми трябваш в адекватно състояние, защото у мен лично се събудиха известни опасения по отношение на императора, а да доверя тайна от такъв мащаб аз мога само на теб и на баща ми. Мълчаливо се обърнах към него, и сега лежах, разглеждайки лицето му, едва различимо в полумрака. Риан отвори едното си око, усмихна се, протегна се към мен и нежно ме целуна. А аз положих длан на бузата му, вплетох пръсти в тъмните прави кичури и заспах. 	 
 Ранното утро ме посрещна с фученето на прелитащите над къщата дракони от императорския патрул, с аромата на топли кифлички с карриса и с ласкавото: — Тъмни, любима. — Тъмните вече са тук — усмихнах се, отговаряйки, и отворих очи. Лорд Риан Тьер, със сплетени коси, в придворни одежди, лежеше, подпрял глава с една ръка, и нежно галеше бузата ми с другата. Кога беше успял да стане, да се облече и дори да си сплете косата, аз дори не си представях. По мои усещания, беше още съвсем ранно утро. — Въпрос — погледът му леко потъмня, — на теб не ти ли харесва ИнСин? Въпросът беше интересен. Аз седнах в леглото, скръстих ръце на гърдите си и се постарах да отговоря честно: — На мен не ми харесва, когато ме принуждават за каквото и да било. Изпитателен поглед и тихото: — Ти опита ли се да протестираш? — Не си премълчах. Магистърът кимна, без да казва нищо, протегна ми ръка, помогна ми да стана от леглото. Но едва краката ми докоснаха пода, неочаквано ме сграбчи, притисна ме, стремително ме целуна, и пускайки ме, се насочи към вратата. Вече иззад вратата чух гласа му: — Побързай, ако обичаш. Кимнах, без да се досетя веднага, че нямаше как да види жеста ми, и бавно се отпуснах обратно на леглото. Устните ми още пареха от целувката, или аз успешно се самозалъгвах, защото просто ми се искаше да продължа да я чувствам… Не зная, беше трудно да се каже… Разнесе се предпазливо почукване на вратата. — А защо не влизаш? — с усмивка попитах аз, ставайки отново. Вратата се отвори. Очакваният от мен магистър го нямаше, затова пък, влязоха две вампирки. — Зоел — представи се първата, склонявайки глава. — Найвъри — съобщи втората. Аз за първи път в живота си виждах вампири-близнаци. Двете вампирки си приличаха като две капки кръв от една рана — и двете бяха високи, тъмнокоси, белокожи, с ярко-червени очи и леко заострени горни кучешки зъби. Красиви, като всички вампири. Но това беше лирика, а сега мен ме интересуваше конкретен въпрос: — Извинете, а… — Имаме послание за вас — прекъсна ме, струва ми се, Зоел. Спомних си, че съм само по нощница, а да приемам посетители само по нощна риза ми беше някак… неудобно. Зоел мълниеносно, като всички вампири, се приближи, протегна ми свитък. Предпазливо го поех в ръце, и счупвайки печата, го разгърнах: „Вашата поява в банката провокира появата на една особа, която не се посвени и рискува да ме заплаши. Не търпя заплахи. Вампирските кланове се заклеха във вярност на лорд Риан Тьер, но достигнатите с него споразумения ни задължават да се придържаме към линията на поведение, натрапена ни от заговорниците“. Осъзнах, че докато съм спала, Риан не само се е срещнал с лорд Витори, но е приел и клетвата за вярност на всички кланове. В името на Бездната, талантите на лорд-директорът понякога ме плашеха. Както ме стресна и останалата информация в посланието: „Лейди Найвъри и Зоел Лангавер са личен подарък от мен за вас. За абсолютно всички, те са вашата нова прислуга, не ги позиционирайте другояче. Но вие трябва да знаете, дамите са се обучавали като лична охрана за моята любима, и затова знаят всичко за съхраняването на човешкия живот. И двете са заслужили личното ми доверие. Всичко най-тъмно, лейди Риате“. Без подпис. Впрочем, подпис и не беше нужен. Аз навих отново свитъка, объркано погледнах вампирките. Те, от своя страна също се спогледаха, неочаквано весело се усмихнаха и Найвъри ме увери: — Не се бойте, няма да ви изядем. — Ние вече сме сити — Зоел, съдейки по заявлението не се отличаваше с кой знае каква доброта. Недоволно шъткайки й, Найвъри продължи: — Повярвайте, нас са ни отучили от човешката кръв… — Но ние, въпреки всичко, я обичаме — многозначително взирайки се в шията ми, допълни Зоел. — Но не толкова, че да нарушаваме клетвата на рода! — по-скоро на нея, отколкото на мен, изсъска Найвъри. — Да бе, вярно — покорно се съгласи Зоел и ехидно добави, — при това, човеците в Хаос са по-вкусни и по-сговорчиви. Дамите се спогледаха отново, и двете някак многозначително се заусмихваха и се обърнаха към мен. — На вас, там отвън такива тоалети са ви донесли… — съобщи Найвъри. — Половината, аз бих ги изхвърлила на момента, а за втората половина съм готова да убия — лейди Тьер има прекрасен вкус, трябва да отбележа — Зоел се усмихваше така, че максимално да ми покаже вампирските си зъби. — А лорд Тьер ви чака за закуска, и знаете ли, видът му е страшно гладен, госпожо Риате, на ваше място, аз бих побързала — Найвъри ми се усмихна много добродушно. — Най — проточи Зоел, — ти никога не си разбирала от мъже, така че, просто повярвай на по-възрастните, гладът в очите му е от съвсем друг характер и със сигурност няма никакво отношение към закуската. — Золя — изсъска Найвъри, — не смущавай девойчето, тя, ако се съди по погледа, за мъжете знае зна-а-ачително по-малко от мен. Зоел внимателно ме разгледа от глава до пети, след това умопомрачително се усмихна и изтърси: — Там има една поразителна, тъмно-вишнева, съвсем мъничко по-тъмна от оттенъка на косите ви, да я донеса ли? Мълчаливо кимнах. Вампирката като сянка изчезна зад вратата. Найвъри, която беше останала, предпазливо започна с: — Вана? — Аз сама! — едва не кряснах стресната. — Добре, чакаме ви — и такава, много мила усмивка. Откровено казано, аз бях възмутена и от вампирките, и от лорд Витори, но когато излязох от душа, мнението ми рязко се промени. Зоел към роклята беше подбрала и всичко друго необходимо, включително тъничка черна дантелена риза с висока яка, която превръщаше тоалета в нещо почти скромно. И тя самата ми помогна да се облека, уви, за тези дрехи беше нужна помощта на прислуга, тъй като нямаше никаква възможност човек сам да закопчае всички тези копчета на гърба си. А Найвъри, в течение на две минути, събра косата ми така, както аз не бих могла да го направя и за денонощие. — Аз бих оставила този кичур кокетно да пада на шията — предложи застаналата до нея Зоел. Аз просто седях, гледах отражението си в огледалото и на мен всичко много ми харесваше. — Дея е много скромна девойка, Золя — укоризнено произнесе Найвъри, — на нея, без съмнение, ще й отива, но за нейното възпитание това ще бъде все едно ние да се накиприм в светлоелфийски дантели — колкото и да уговаряш себе си, че ти е добре, ако не си свикнал, да носиш такова нещо, е трудно. — А-а-а, тогава, да — проточи сестра й. Не се сдържах и тихо казах: — Приятно е, че вие ме разбирате. — Ние — да — Зоел започна да изучава тавана с поглед. — В края на краищата, можем леко да го прешием, — миролюбиво, но не много ясно по какъв повод, каза Найвъри. — Да прешиете какво? — попитах аз, ставайки от табуретката. Зоел странно ме погледна, леко се намръщи и поясни: — Очевидно, лейди Тьер страшно иска да се сдобие с внуци. — Какво?! — не разбрах аз. — Ужасно й се иска — потвърди Найвъри. — Аз изобщо предлагам да ви намерим друга бална рокля. Запътих се да закусвам без да обеля и дума повече. Не предложих на вампирките — да не би случайно да ме разберат неправилно. 	 
 Още в коридора, насочвайки се към стъклената стая, която и на мен много ми харесваше, чух гласа на лейди Тьер. Свекромонстърът явно не беше в настроение, и аз, спомняйки си вчерашното й послание за „не знам какво ще направя, но със сигурност няма да ви хареса“, не чаках нищо приятно. Едва не размислих да влизам, но кой знае защо, направо ми стана жал за Риан. Затова, блъскайки предпазливо вратата, бавно пристъпих в стаята. Лейди Тьер стоеше с гръб към вратата и на непознат за мен диалект триеше сол на главата на сина си. Риан стоеше до срещуположната стена, и скръстил ръце пред гърди, мрачно гледаше майка си… до преди аз да се появя. В момента, когато влязох, от позата на магистъра се изпариха цялата скованост и напрежение, а усмивката, която веднага се възцари в очите му, бавно се отрази и на устните му. — Тъмни — вежливо поздравих свекромонстъра. Светкавично завъртане и сиятелната лейди Тьер в ярко-алена разкошна рокля ме обля с оценяващ поглед. — Тъмни, Дея — с известно напрежение проговори тя. Под втренчения й изучаващ поглед, аз леко настръхнах, но се постарах да се държа уверено. — Дея — отново повтори името ми дамата, като че ли не се решаваше да ме попита за нещо, — Дея, ти… вчера случайно виждала ли си се с Негово Височество? 	 
 Неочакван въпрос и стремително потъмняващото лице на Риан. Затваряйки вратата, аз заобиколих лейди Тьер, приближих се до магистъра, хванах го за ръката — така ми беше по-спокойно на душата. И вече, стоейки до него, честно разказах всичко: — Негово Височество вчера помоли за среща, но ние се сблъскахме случайно в коридора, когато се качвах към Риан. Майката и синът се спогледаха. — Дея, а… той нищо ли не ти каза? — разпитите не бяха силната страна на лейди Тьер. — Каза да не се омъжвам — не се опитах да лъжа аз. Лейди Тьер простена, съкрушено поклати глава и мрачно предупреди: — Не сваляй поглед от нея, Риан. — Майко, това дори не подлежи на обсъждане — с голяма доза раздразнение произнесе магистърът, прегръщайки ме и притискайки тялото ми към себе си. Тръсвайки глава, от което кичурите тъмна коса се пръснаха по породистото й аристократично лице, лейди Тьер, не по-малко раздразнено, произнесе: — Не бъди толкова самоуверен, Риан. Дарг си има лични сметки с теб, а императорът няма да му попречи изключително и само заради желанието си да натрие носа на баща ти. — Аз не бих бил толкова категоричен — възрази лорд-директорът. Тъмните очи на дамата се присвиха, на устните й се плъзна горчива усмивчица, и Тангирра Тьер уверено отсече: — Анаргар ще даде живота си за теб, Риан, но той няма да изпусне възможността да отмъсти на баща ти. Защото такива обиди не се забравят. Риан, не по-малко уверено, отговори: — Дарг няма да посмее. — Ще посмее — лейди Тьер се усмихна, — защото прекрасно знае едно — ти никога няма да го убиеш. Може да го удариш, да го нараниш, но няма да го убиеш, и още по-лошо, в случай на необходимост, ще му протегнеш ръка, както винаги. Защото на империята й е нужен наследник, а ти няма да се съгласиш да поемеш подобна отговорност, и това на Дарг също му е известно. Така че, ще посмее, Риан, наистина ще посмее — той си има сметки с теб, а ти за първи път имаш слабо място. „О, да — тъжно си помислих аз, — докато магистърът прави всичко възможно, за да не допусне дори слухове за конфликт в императорското семейство, Негово Височество е обзет само от мисълта си за лично отмъщение. Показателно!“ — Добре, ще го приема за сведение — с леден тон произнесе Риан. А лейди Тьер стоеше, замислено вглеждайки се в сина си, и изведнъж някак много объркано каза: — Знаеш ли, братовчед ми винаги е мечтал ти да си негов син — пълна със затаена печал усмивка. — Ти винаги си бил неговата гордост, ти и Алитерра. Дарг, на фона ви, винаги бледнееше във всичко — в силата, в умението да достига поставените цели, в стремежите… във всичко. Веднъж Аран честно си призна, че ти си му по-близък от родния син. И сега, когато Алитерра така го подведе, само ти му остана, Риан — лека иронична усмивка, и доста по-мрачното: — Той с радост би те обявил за свой наследник, но… — замислен поглед и тихото, — но Дея никога няма да го устрои в качеството на бъдеща императрица… Ръката на магистъра, обгръщаща талията ми, трепна. Аз неочаквано се почувствах зле. Лейди Тьер направо пребледня, като че ли чак сега осъзна, какво именно се е изплъзнало от устата й, и в следващия момент, местеше поглед от Риан към мен и обратно, за да внесе, в крайна сметка, нервно предложение: — Дай да скрием Дея в Лангред! — и усмивката й стана неестествено весела. Въпреки подозрително подобната на озъбване усмивка, която лейди Тьер се опитваше с всички сили да задържи на лицето си, на мен ми се стори, че сега тя е потисната и объркана. Просто смачкана от предположението, което сама беше изказала. — Мамо — спокойно се обърна към нея Риан. — Всичко е наред — тя не гледаше към нас, тя със застинал поглед се взираше в гледката на императорския дворец, която се простираше зад стъклената стена. — Всичко е наред… ще е наред. Тя затвори очи, преглътна с явно усилие, а когато ни погледна отново, очевидно полагаше всички усилия, да остане спокойна. — Риан — мек, един такъв, по женски слаб глас, който ми се стори толкова нетипичен за свекромонстъра, — поне към обяд, много те моля. И… — лейди Тьер, кой знае защо, старателно се опитваше да не гледа към мен, — изчакай със сватбата. Деюшка, тъмни. Избухна златен пламък. Не бях сигурна, дали ми се е сторило или не, но в момента на прехода, лейди Тьер, като че ли, закри лицето си с ръце. — Бездна — само се една дума магистърът изрази отношението си към станалото. Аз си спомних, че така и не му бях разказала една подробност: — В Императорската банка Юр откри една сметка, от която са били превеждани пари на принцеса Алитерра. Сметката принадлежи на императора, тя е била отворена преди четирийсет години. Аз бях длъжна да съобщя това само на него, а не на цялата група, тази информация не беше предназначена за тях, но Риан трябваше да го знае. Магистърът нежно ме погали по бузата, пръстите му се плъзнаха към брадичката, карайки ме да отметна глава, и гледайки в очите ми, Риан тихо произнесе: — Преди четирийсет години, на рождения й ден, аз, императорът, Алитерра и Дарг отидохме да празнуваме. Али не искаше пищни празненства, а всичко да бъде както при обикновените жители. Ние се преоблякохме в обикновени дрехи, използвахме магия на илюзиите и тръгнахме да се разхождаме — тежка въздишка и той продължи: — Денят се получи интересен, ние изпълнявахме всеки каприз на Алита, и в същия този ден, тя получи летящ гущер от Дарг, сметка в банката от баща си, но това, което поиска от мен, беше неприемливо, така, че завършекът на празника се провали. — Ти сега за какво именно говориш? — без да крия подозрителността си, промълвих аз, имайки предвид желанието на принцесата. — За това, че сметката в банката е била открита именно в този ден, и ако трябва да съм съвсем откровен, аз не мисля, че вуйчо има пръст в заговора. Да вървим да закусваме, денят ни няма да е от леките. Не, аз, разбира се, послушно се запътих да закусвам, мълчаливо седнах, но едва Риан премести стола ми, все пак се поинтересувах: — Ти нали разбра, какво именно имах предвид? — Не — нагло излъга магистъра, седна срещу мен с лъчезарна усмивка. Но, осъзнавайки, че аз продължавам да мълча и укоризнено да се взирам в него, се намръщи и рязко отговори: — Между мен и Алитерра не е имало нищо. Никога. И всички въпроси отпаднаха от само себе си, въпреки, че едно нещо се набиваше на очи — Риан, по отношение на кронпринцесата, никога не беше допускал нито една оскърбителна забележка, независимо от всичко. Магистърът пристъпи към закуската, аз известно време просто гледах в чашата си с чай, а след това предпазливо се поинтересувах: — Лорд Тьер, бъдете така любезен да ми отговорите пределно честно — вие много жени ли сте имал? Магистърът така и замръзна, с двузъбата вилица, на която имаше намерение да набоде парче от вече нарязаното месо. Хвърли ми странен поглед, отмести приборите, скръсти ръце на гърди и както винаги, се опита да се изплъзне от отговора: — Да кажем така — той внимателно подбираше думите си, — аз дори не бих могъл да подозирам, че ще ми се наложи да се боря за любимата си жена, на първо място със самата нея. Най-малко бих могъл да подозирам, че у момичето, което ми хареса, ще предизвикам не интерес, а панически ужас. И дори в най-кошмарния сън, не би могло да ми се присъни, че в отговорна предложението си да приеме ръката и сърцето ми, тя ще отвърне нещо от сорта на „А защо не почакаме малко, лорд-директор!“. Никога няма да забравя и пасажът ти „Аз никога не съм ви обичала“. Така че, сърце мое, единствената жена с главна буква в живота ми е само една и това си ти. Не знаех какво да отговоря на това, но определено взех решение никога повече да не го питам за жените изобщо и за неговите бивши конкретно. — Това е последният ден — връщайки се към закуската, произнесе Риан. — Утре е сватбата. Нашата задача днес е да се опитаме да отгатнем всички възможни действия на противника. — И да ги неутрализираме? — предположих аз, започвайки също да се храня. — Зависи от обстоятелствата — лорд-директорът ядеше бързо. — Ти си длъжна да присъстваш утре на бала, да, в двореца днес ще монтират обсидианови панели, и да, сред охраната ще има проклятийници, но въпреки всичко, само ти имаш пълното ми доверие. Поне досега винаги си го оправдавала. Надявам се, дамите от клана на Нощта да са ти харесали? — Те са възхитителни — а в ума ми се промъкна „независимо от това, че са кръвожадни“. — На бала има места, където дамите се уединяват — доста нервно произнесе магистърът, — и за мен е важно ти и там да си под защита. През останалото време, аз ще съм до теб практически постоянно. Във всеки случай, Еллохар също е сред поканените. Магистърът говореше рязко, леко отривисто, практически без емоции. Усещането беше такова, че се предвижда не бал, а сражение. — Риан — предпазливо го прекъснах аз. Мигновено ме погледна, погледът му беше изпитателен и много нервен. — А какво може да се случи на бала? Той отмести вилката и ножа, тежко въздъхна и честно си призна: — Аз не зная, сърце мое. Ние с Ултан бяхме подготвили трийсет и четири вероятни схеми на развитието на събитията. Разработихме мерки за противодействие на всяка от тях… и тогава изплува тази история с охранителните кристали. Естествено, сега се проверяват всички защитни артефакти в двореца и, разбира се, аз съм привлякъл най-добрите специалисти по безопасността, включително двама елфийски маг’ешша, но аз имам на разположение денонощие, а заговорниците са разполагали с много повече време. Какво именно можем да очакваме и как да се защитим, засега не е ясно. Известно време аз мълчах, а след това се реших да попитам: — А как ще танцуваме? — честно казано, интересуваше ме всяка подробност за бала, но се престраших да попитам само това. Нежна усмивка и загадъчното: — Ще ти покажа. Вече ставаше интригуващо. — Мен ме интересува дали цялата нощ или… — Два танца — отряза магистърът. — И това ще е всичко. През останалото време на закуската ние мълчахме, а веднага след това тръгнахме за работа… Заедно. 	 
 Край на шести урок