Annotation


 Никога не разваляйте годежа си с Тъмен лорд! Никога! Защото дори един непредпазлив поглед ще е достатъчен на великия Риан Тьер, за да разобличи лъжата ви и да планира стратегията на най-важната битка в живота си до най-дребните подробности. А ако все пак сте дръзнала да го направите — гответе се! Чака ви водовъртеж от главозамайващи приключения, тайни знания за древни проклятия, истинската история на Тъмната империя, пътешествие до загадъчния остров на морските вещици, среща със самия повелител на Ада и… бавно и чувствено съблазняване. 	Елена Звездная — Урок пети: Как да не объркаш древните клетви
 
  Елена Звездная — Урок пети: Как да не объркаш древните клетви 
 Академия на проклятията #5 
 


  Превод — Кристина Мешулам  — Адептка Риате — зъл, раздразнен и уморен глас, в който се усещаше такъв гняв, че ми се искаше просто да затворя очи, да се скрия и никога повече да не го чувам, — вие два пъти без разрешение сте напуснала Академията на Проклятията по време на учебни занятия. Магистърът на Тъмното изкуство, членът на ордена на Безсмъртните, временният повелител на Третото кралство, лорд-директорът Риан Тьер втренчено ме гледаше с черните си, непроницаемо черните си очи… С такова огорчение, с такова недоумение, с такава ярост. — Вие още дълго ли ще мълчите? — взискателно се поинтересува магистърът. Дори да знаех какво да кажа, просто нямаше да съм в състояние и дума да обеля. Знаех със сигурност, че ако само се опитам да кажа нещо, просто веднага щях да ревна. — Нямате ли какво да ми кажете? И аз реших да рискувам и честно да отвърна: — Не… — и наведох поглед. Известно време в кабинета на лорд-директора цареше тежка, потискаща тишина. Струваше ми се, че даже въздухът на това сумрачно помещение ме задушава. — Аз просто съм длъжен да те изключа, Дея — с глух и направо тътнещ от ярост глас, произнесе магистър Тьер. — Но за пореден път се оказвам пред неприятния избор между личната си привързаност към теб и задълженията ми на директор на тази академия. Главата ми се наведе още по-ниско, а аз отчаяно се молех само за едно — да не се разплача. — Раменете ти потръпват — неочаквано възнегодува Риан. Само дето в гласа му нямаше нито съчувствие, нито нежност — само яд, непримирима студена ярост и бездушен мрак. Магистърът на Тъмното изкуство, племенникът на императора, Първият меч на империята, лорд Риан Тьер просто не беше успял да прости отказа на нищожната адептка. И нямаше да го прости. Мисълта за изключването от Академията на Проклятията изведнъж ми се стори интригуваща и привлекателна. На мен повече нямаше да ми се налага да го виждам, на него — да ме ненавижда. — Адептка Риате — почти изръмжаване. Аз трепнах и едва чуто отвърнах: — Нямам какво да ви кажа, лорд-директор. Наистина съм виновна. Виновна съм за всичко…Като започнем от онази история с проклятието, до това, че не издържах, че се предадох и се отказах от своята любов. Защото Риан може и да ме ненавиждаше, но аз продължавах да го обичам. — Вън! — тиха, пълна с едва сдържана ярост, заповед. Ставайки бавно, хвърлих поглед към лорд-директора и потръпнах с цяло тяло — той не сваляше поглед от мен и този поглед беше пронизващ, тежък и непроницаемо черен. От такъв поглед всеки би се втурнал да бяга презглава към Бездната, но аз някак се сдържах. Приближавайки се към бюрото, извадих от джоба си свитъка, над който бях работила цяла нощ, и го протегнах на магистъра. Лорд-директорът бавно, като че ли с нежелание, откъсна поглед от мен, взря се в свитъка, а след това отново ме прикова с очи и с леден тон зададе въпрос: — Какво е това? Така ми се искаше просто да се обърна и да си тръгна! Само и само да не чувствам, как от тона на гласа му, всичко се разкъсва в гърдите ми. — Това са номера на сметки, лорд-директор — аз не издържах, извърнах се към прозореца и продължих да говоря с очи, вперени в късчето ярко, светло небе. — Когато ние с Юрао бяхме в банката, покойният майстор Дартаз-старши, освен че ни изплати дължимото по договора, ни даде и възможност да погледнем сметката на госпожа Игарра Блатиста. — Така — прекъсна ме магистърът, — разбрах. Знам. Но всички документи на банката бяха унищожени с първата вълна на Гнева на слънцето. Номерата на сметките, преписани от офицер Юрао Найтес изгоряха заедно с дрехите и косата му. Откъде вие, адептка Риате — и толкова сарказъм имаше в тази фраза!.. — имате тази информация? Все така с поглед към прозореца, тихо отвърнах: — Аз съм адептка на Академията на Проклятията, да запомняме схеми от пръв поглед е навик, който тук довеждат до автоматизъм. Подсмихвайки се, лорд Тьер взе свитъка от все още протегнатата ми ръка, разгърна го, погледна и се поинтересува: — И колко време на вас, адептка Риате, ви отне да възстановите номерата на дадените сметки? — Два дни и една нощ — откровено си признах аз. Наистина ми се беше наложило да се потрудя, но успях да си спомня и да запиша не само номера на сметката, от която се превеждаха парите, но и тези на сметките в Третото кралство. — Забавно — злобно процеди лорд Тьер. Аз крадешком го погледнах, докато той се взираше в колонките цифри и на душата ми стана малко по-топло. Аз знаех, че без него ще ми бъде зле, но не предполагах че ще е чак толкова… Риан стремително вдигна глава, пресрещна погледа ми, а аз моментално отместих очи. — Знаеш ли на кого принадлежи тази сметка? — спокойно и вече без яд, попита Риан. Приближавайки се, се наведох през бюрото, погледнах към реда върху хартията, който сочеше магистърът, и честно отговорих: — Господин Дартаз-старши беше разпоредил да се проучи всичко възможно именно за тази сметка от седемнадесет цифри, но служителите на банката съобщиха, че това е сметка в Императорската банка, където те нямат достъп. Така че, не, не зная. Аз се изправих и отново се загледах през прозореца. — Така, а ето тази сметка? Свитъкът се беше получил много дълъг, доста по-голям от този на гномите в банката, просто заради това, че моят почерк е по-едър, и разгънат, той заемаше половината бюро. А пръстът на магистъра сочеше един от редовете цифри, които бяха в най-долния край, точно пред самия него. Тоест, на мен или щеше да ми се наложи да се просна на бюрото, или да извадя увеличителния кристал. — Заобиколи бюрото, ти няма да го видиш от там — заповяда лорд-директорът. Неуверено погледнах магистъра, но той беше напълно погълнат от свитъка и дори не беше вдигнал очи към мен. Но независимо от това, да се приближавам към него си ме беше откровено страх. И аз извадих кристала от гривната. — Според мен, тук има някаква грешка — някак разтревожено възкликна Риан. — Къде? — аз припряно заобиколих бюрото, заставайки до креслото на магистъра, и се наведох да видя какво именно съм сбъркала при преписването. Та нали го бях проверила, в стаята ми беше черновата на този списък и всичко съвпадаше. — Каква грешка? Магистърът дръпна ръката си, показвайки ми шест цифри от номера на една сметка, но там абсолютно сигурно, не можеше да има грешка. — Не — възразих аз, — няколко пъти проверих всичко, не може да съм сбъркала. — Така ли? — с насмешливо-ироничен тон. Внезапно магистърът стана, в същия миг се оказах между него и бюрото, и отмятайки косата ми от лявото рамо, Риан се наведе, за да прошепне жлъчно, почти докосвайки с устни ухото ми: — Погледът ти беше грешка. Този един-единствен поглед. Ти се издаде, Дея. Аз замръзнах. Риан се разсмя, прегръщайки ме с една ръка, с другата събра свитъка, а след това отново прошепна: — Всичко най-тъмно, адептка. И пускайки ме, излезе от кабинета, бодро размахвайки хартията. И вече от кабинета на лейди Митас, аз дочух високото му: — И да, дори не се надявай да те изключа, скъпа. А аз със сигурност знаех, че там седи лейди Митас! И май че не само тя. На излизане от кабинета на директора, аз можех да конкурирам по цвят аления килим на пода, но честно казано, независимо от ужасното смущение и яда, ми беше станало много по-леко и вече не ме разкъсваха сдържаните ридания. И причината определено не беше в това, че нямаше да ме изключат. Не ми беше леко да мина покрай лейди Митас, която, явно след гръмогласното заявление на лорд-директора, беше изпуснала перото от ръката си и сега на някакъв, явно важен документ, се ширеше огромно мастилено петно. И дори да предположим, че секретарката беше свикнала с всякакви странности, до вратата стоеше и лейди Орис и именно нейния поглед аз щях да помня още дълго време. — Тъмни — промърморих аз и се изсулих от приемната. В коридора стоях дълго и се опитвах да дойда на себе си. След това бавно тръгнах към изхода от административната сграда, и когато прекрачих прага, отново спрях, подлагайки лицето си на лъчите на яркото пролетно слънце. Пролет! Беше третият й ден, склоновете на хълмовете вече се бяха покрили със зелена трева, храстите, току що отърсили се от снега, бяха разцъфнали, а първите, най-нежни цветенца, вече плахо пробиваха разкиснатите от разтопилия се сняг миналогодишни листа. И колко беше красиво! И приказно-вълшебно, не бях успяла още да свикна. Загреб е доста по-на север от Ардам, при нас Пролетта сменя зимата за шест-седем дни, тук това се случваше само за три. И празникът на Смъртта на зимата, той наистина беше сбогуване със снежната красавица, защото колкото и сняг да натрупаше през последната нощ, на сутринта, с първите лъчи на вече пролетно топлото слънце, всичко се стопяваше. И заради това Смъртта на зимата се празнуваше до самия изгрев. Приграничието е суров край. При нас казват: „С последния сняг кат се умиеш, всички болежки убиваш“. — Равно дръж, вдигай! — раздаде се викът на магистър Тесме. — Не я пускай! — крещеше Седр. — По-плавно, давай — повтаряше след тях Ружен. Стараех се да не се усмихвам. Беше трудно, разбира се, но по-добре да се постараех да не се ухиля, отколкото да получа проклятие в отговор на усмивката си. А работата беше в това, че след отминалия празник на Смъртта на зимата, лорд-директорът беше бесен. Бесен на мен, на себе си, на целия свят. За това знаехме само аз и той, даже на Юрао не бях казала и дума за развалянето на годежа. Обаче точно тогава, в първия ден на пролетта, преподавателите от мъжки пол, които страстно завиждаха на женската половина и на обновеното женско общежитие, бяха решили повторно да се опитат да намекнат на лорд-директора за плачевното състояние на своите жилища. Лорд Тьер осъзна намека и заповяда всички адепти и преподаватели от мъжки пол да го чакат на двора на академията. Ние, женската половина, бяхме останали сами по време на построяването, и докато изпълнявахме леки упражнения, с интерес поглеждахме към случващото се. Упражненията бяха леки, именно защото и Верис също с интерес чакаше да види как ще се развият събитията. А „събитията“ ние ги чакахме с известно недоволство и ревност — по-голямата част от зимата, именно нашето общежитие беше по-хубаво, и никак не ни се искаше да отстъпваме позициите по комфорт и удобство на мъжете. Та значи, подредени в редички, и чакайки лорд-директора, ние бавно се разтягахме и правехме прикляквания. Мъжката половина обзета от радостно нетърпение ни гледаше високомерно, а Седр направо потриваше ръце… Отвори се вратата, ядосаният, и поради тази причина убийствено спокоен, лорд-директор излезе на прага. Хвърли поглед към мен. Приклекнах припряно, извън такта на останалите, но пък за сметка на това, зад гърба на Янка ми се беше сторило по-безопасно. Не зная колко дълго магистърът се взира в мен, но докато той тръгне по тренировъчното поле към чакащите чудо, Тимянна вече също беше започнала да прикляква безразборно и извън такт. Лорд-директорът стигна почти до мъжкото общежитие и ние чухме произнесеното с леден тон: — Колко още трябва да чакам? Оказа се, че вече никой не се опасяваше от духа-хранител, но за сметка на това, всички се ужасяваха от лорд Тьер, а освен това си пролича, че мъжкия колектив, кой знае защо, престана да се надява на желаното чудо. — Ами че то план… няма, лорд-директор — гласът от отвъдното звучеше почтително. Подлизващ се дух-хранител — просто чудо невиждано. Мъжкия колектив отстъпи дружно крачка назад. Те вече нищо не искаха, те просто с ужас се взираха в окаменялото лице на лорд Тьер и се готвеха за най-лошото. — План не е нужен — с все същия леден тон отсече магистърът. Ние престанахме да правим упражнения и сега, затаили дъх, следяхме развитието на събитията. — Ще прощавате — такъв извиняващ се задгробен глас всички чувахме за първи път. До скоро беше нереално дори да предположим, че нашият дух-хранител би могъл да говори така, — а… какво да направя тогава? Действително, какво би могло да се направи без план?! Как изобщо се строи без чертежи и изчисления? Но лорд-директорът имаше свой вариант. — Разрушете до основи мъжкото общежитие — най-спокойно заповяда той. — Какво? — духът от удивление дори се показа на повърхността на тренировъчното поле, измъквайки от земята призрачната си глава, която по размер напомняше голяма бъчва. — Съмнявам се, че страдате от проблеми със слуха — безжизнено произнесе магистър Тьер. В следващия миг затрепери земята, в отчаяние си заскубаха косите адептите от мъжки пол, простенаха преподавателите, а мъжкото общежитие безмълвно го погълна земята. След още един миг, на мястото на стабилната сграда се виждаше само пусто поле. Едно такова, зелено. И дори ранни цветенца бяха наболи тук-там… Но чувството беше такова, като че ли виеше вятър и се чуваха крясъците на гробищни гарвани. — Лорд-директор! — потресено възнегодува магистър Тесме. Риан, с ръце зад гърба, хладнокръвно се обърна към представителите на силния пол: — В учебния план за настоящата година е предвидена практика в полеви условия. Пристъпвайте към построяването на палатъчен лагер. До края на учебната година ще живеете в него, господа. Имате две денонощия за изграждането му, необходимите материали ще бъдат доставени до един час. Личните си вещи ще получите, когато приключите със строителството. Всичко най-тъмно, господа. И, да, честита пролет! В пълно мълчание лорд-директорът напусна колектива на повереното му учебно заведение, без дори да се огледа назад, за да види умоляващите погледи, с които го изпращаше цялата мъжка половина. И абсолютно никой не очакваше да чуе от духа-хранител съкрушеното: — Ех, мъжаги, какво сте му направили, че така да ви… — тежка въздишка, и с явно съчувствие: — А вие поне палатки умеете ли да опъвате? Адептите и преподавателите, откъсвайки умоляващите си погледи от вратата, която беше хлопнала зад гърба на лорд-директора, ги насочиха с надежда към духа-хранител. — Е, какво да ви кажа… дайте поне бани да ви построя и столова — предложи хранителят Потресените лица отразяваха пълното ни изумление — духът-хранител да предложи нещо? — Тоалетни също, ако може — простена Седр. — И не ви ли се намира план на конструкцията на палатка, обикновена? — вежливо се поинтересува магистър Тесме И до късна нощ адептите и преподавателите старателно опъваха палатки в лагера, при това духът-хранител, с планове и инструменти, се навърташе постоянно около тях! А ние, от душа намразени от целия мъжки състав, половината нощ не можахме да заспим от звуците на чуковете и брадвите. Но ние не се оплаквахме, напротив, съчувствено гледахме нашите палаткостроители през прозорците и им пишехме домашните. А на сутринта ни стана съвсем жал за тях! Рогът на черния еднорог, който със зловещ звук ни събираше за построяване, ни накара и да осъзнаем и готовността на палатъчния лагер. Мъжката половина — изпомачкана, сънена, несресана, на места — окъсана и просто олюляваща се от умора, в горд строй се изпъчи пред новото си местожителство. Лорд-директорът излезе на прага на административния корпус. Скръствайки ръце на гърди, огледа построените през нощта шатри и се поинтересува: — Това е градче от палатки или пример на тролското архитектурно творчество? Троловете, между другото, в полеви условия нощуваха без каквито и да било подобия на жилищни помещения. Адептите се намръщиха, преподавателите се притесниха, духът-хранител реши да рискува и се обади: — Какво му има? Нещо не ви ли харесва? — На мен? — с такъв тон попита лорд-директорът, че духът започна бавно да се закопава в земята. — На мен всичко ми харесва — лорд Тьер се усмихна, — но не съм уверен, че качеството на построените жилища ще устрои вас, господа. В следващият миг започна пороен дъжд. Странен такъв порой, който се изсипваше изключително и само върху прясно построената обител на адептите и преподавателите от мъжки пол. Няколко палатки се разглобиха веднага, повечето останаха да се червят под небето само с поразклатения си дървен каркас, една-две устояха… Дъждът секна. — Имате още едно денонощие — с леден тон напомни лорд-директорът, — и благоволете да използвате доставените вчера строителни материали, защото, повярвайте ми, за стабилни палатки се изисква специална тъкан, а не тази, която толкова грижливо ви е подарил духът-хранител, преобразувайки старите пердета. Захващайте се! Вечерта, когато свършиха лекциите, а те не жалеха никого и си вървяха по програма, цялата женска част се присъедини към строителството. Работите сега ги надзираваше Жловис, който беше успял да се забърка и във военни действия, и по време на войната се беше научил на сложното дело по опъването на палатки. Първата палатка бе построена за Тесме. Когато съоръжението придоби приличен вид, Жловис пристъпи към проверка на качеството. Конструкцията беше подложена на разтърсване, на изливане отгоре й на дванайсет кофи вода, а духът-хранител устрои малко земетресение. Палатката не помръдна. Вдъхновени от успеха, адептите вече се бяха приготвили да създават по образ и подобие, когато госпожа Жловис благоволи да се поинтересува: — И къде е планът на лагера? Да не планирате тук хаос да ми създавате? Отначало й зашъткаха, но след това осъзнаха, че мисълта не е лишена от рационално зърно. Планът на градчето беше начертан с общи усилия на голям лист непромокаема хартия, аз лично изобразих цели три палатки от лявата страна, беше разгледан на общо събрание на бъдещите обитатели и одобрен от духа-хранител. Той разчерта директно на земята местоположението на всяка отделна палатка в архитектурния комплекс и строителството започна. До късна нощ ние обшивахме ръбовете на вече готовите палатки, закрепяйки плата, а силната половина на академията се сдобиваше с трудови мазоли по ръцете, докато гордо си осигуряваше жилищна площ. След това нас ни натириха да спим, а те самите, неясно как, домъкнаха алкохол от града, запалиха огньове от остатъците на строителните материали и втората половина на нощта женското общежитие беше принудено да слуша пиянски песнопения за суровата мъжка съдба. Сутринта ние вече ридаехме, но не от съчувствие към тях, а от жалост към самите себе си. Ето така, в утрото на третия пролетен ден завърши издигането на новия жилищен сектор на Академията на Проклятията. Лорд-директорът, след небрежна инспекция, одобри обекта и разреши на духа-хранител да върне на вече достатъчно окъсаните и омърляни адепти техните лични вещи. А те, какво? Осъзнали задоволството, което носи създаването на най-простите архитектурни съоръжения, постановиха, че ще бъде създадена зала за общи събрания, а също така, ще бъде изработена табела, която да демонстрира, че именно тук се намира „Мъжки палатъчен лагер“. За това велико, според тях, дело, господата използваха обедната почивка. — Ето-о-о, по-внимателно, адепт Гровас, казах, по внимателно! — буйстваше Тесме. Пред очите ни табелата беше прикована към два високи стълба и вдигната. След това се заеха да трамбоват земята около пилоните, на които се крепеше това произведение на изкуството. Странна работа, за първи път виждах Тесме толкова щастлив, според мен лопатата имаше шанс да се превърне в негов любим инструмент. А и вечно суровият ни Седр, стоеше с ескиза в ръце и сверяваше готовата табела със собственоръчния си проект. И съдейки по всичко, беше доста доволен. — Дея! — викът на Тимянна ме отвлече от съзерцаването на действията на преподавателите. — Дея, ела при нас! Янка и още шест адептки от нашата група, включително и мирналата се в последно време Ригра, играеха с магически вестител. Играта беше много проста — трябваше да хване вестителя и да се познае думата — ако се досетиш — измисляш следващата, ако не — вестителят ставаше прозрачен и изчезваше, а след това се появяваше на три крачки от изгубилия. — Дей! — Не мога — повишавайки леко глас, викнах в отговор, — аз избягах от лекцията на Окено, сега ме чака разплата… — И колко време? — Янка улови вестителя, прошепна думата… Сбърка, защото облачето с две очарователни черни крилца се изпари, за да се появи пред Ригра. Тя подскочи, хвана го, прошепна… облачето почервеня, доволната Дакене прошепна ново и съобщи на играещите: — Смъртоносно проклятие, шесто ниво, мигновено действие! И играта започна отново. Докато наблюдавах момичетата, изобщо не бях забелязала, че по пътечката към мен се приближава Жловис. Но за това, че идва към мен, нямах никакви съмнения: — Дейка — закрещя гоблинът, — ето ти гатанка: злобно, съскащо, плюе отрова? — Майстор Окено в истински ипостас — с усмивка отвърнах аз, тъй като, така или иначе, чаках кога ще ме повика. — А ти откъде знаеш? — изуми се гоблинът. — Знам аз, знам — заслизах по стълбите, — имам проверка на контролната. Същата онази, която не бях писала аз. Как старши следователят се беше досетил, аз лично изобщо не можех да си представя, от друга страна, той неслучайно беше старши следовател. — А защо е в ипостас? — любопитстваше Жловис, когато аз се приближих към него и се насочих към портала. — В ипостас е — аз тежко въздъхнах, — защото ние сега ще идем „да се помотаем по сметищата и да потърсим трупове“ — повторих аз думите на майстор Окено, — а там на него в нормални дрехи не му се ходи. — А на теб? — удиви се Жловис. — А аз си нямам друг ипостас — измърморих в отговор, без изобщо да съм вдъхновена от перспективата за предстоящата разходка. Портиерът известно време мълчаливо ситнеше до мен, а след това проникновено попита: — А за какво така те гонка? — Има си причина, Жловис — честно си признах, — издъних се. И се усмихнах на слънцето и на вятъра, и изобщо на пролетта. Просто заради това, че настроението ми беше прекрасно — Риан вече не ме гледаше със студена ненавист в очите, а с всичко останало аз можех да се справя. 	 
 Напразно така си мислех. — Добрият следовател не позволява на другите да вършат неговата работа — поучаваше ме Окено, пълзейки по пътя с такава скорост, че на мен ми се налагаше да тичам след него. И как беше успял да разбере, че контролната не я бях писала аз? Как? Когато отминахме оживената част на Ардам и свърнахме към някакви пустеещи полета, аз изтичах по-напред и все пак се поинтересувах: — Майстор старши следовател Окено, а вие как стигнахте до извода, че дадената контролна работа не съм я писала аз? Когато василискът се закова насред пътя, стана ясно, че изобщо не се е запъхтял. Той се втренчено ме гледаше, докато аз, задъхана, не си възстанових дишането, а след това подигравателно отбеляза: — Как да ти кажа, Риате, контролната работа беше превъзходна, а и почеркът, ама направо твоят, но… — пауза, и облизвайки устни с раздвоения си език, Окено тържествуващо добави, — ти, абсолютно съм сигурен, би отминала една толкова деликатна тема, като гниенето на женските млечни жлези! Изчервявайки се, отмъстително си помислих: „Ах, Юрао!“ — Между другото, Найтес навремето писа при мен курсова работа точно по същата тема — ненатрапчиво намекна Окено. Честно казано, не ми се искаше да научавам нищо повече по въпроса. Както и не ми се искаше да търся и да разглеждам трупове. — Ти, Риате — поучително подхвана Окено, — не разбираш най-важното — понякога трупът може да ти разкаже повече, отколкото на… на твоя лорд-Безсмъртен. — Той не е мой — тихо отвърнах аз. Едно е, когато Окено втренчено се взира в теб, но когато василиск присвива очи насреща ти, усещането е съвсем различно. Дори той да не използва магия, ти усещаш, как се вкаменяваш. — Твой е — спокойно утвърди старши-следователят, — моето обоняние е по-добро от това на вълците, Риате. Аз не се захванах да споря, защото да доказвам каквото и да било на майстора, нямаше никакъв смисъл. И ние се навряхме в крайпътните храсталаци — василискът, който почти не се различаваше от огромна змия, само дето опашката му беше по-дебела, и аз, жвакащата с обувки по разкиснатата земя, нещастна адептка. Разтопилият се сняг беше оголил планини от боклуци, изгнили остатъци от храна и трупове, разбира се. По-голямата част от тях бяха умъртвия, приближили се към града в търсене на някого, годен за ядене, и така и заспали по време на силните студове. Сега те още не бяха излезли от летаргията, но едва ли някога щяха да се събудят — Нощната стража напролет тези „граждани“ ги пращаше на окончателна разходка в Бездната. Наистина, дори знаейки, че мъртвите нямаше да станат, да бродя сред тях не ми доставяше никакво удоволствие. Но нямах кой знае какъв избор. И изведнъж се случи почти чудо. — Дея — викът на Риая прозвуча по-омайно и от вампирски хор, — Дея, ти какво правиш в храстите, излизай! И тъмната елфийка, в прекрасна лилава рокля, се спусна стремително към мен. Златистите коси в разкошни букли се стелеха по раменете й, златистите очи блестяха по-ярко от слънцето, лицето беше поруменяло — Ри беше просто прекрасна. И забравяйки за необходимостта от издирване на трупове в различна степен на разлагане, веднага излязох от храсталаците и се озовах в обятията й. — Дей! — възкликна Риая, стискайки ме така, че ребрата ми едва не затрещяха. — Ей, стига, ще я убиеш така — Юрао също изникна неясно от къде, въпреки че можеше да се предположи, че Риая досега просто го затъмняваше със своя блясък, — пусни партньора ми. Ри ме пусна, облъчвайки брат си с намръщен поглед, аз просто се усмихнах на дроу, той весело ми намигна в отговор и с ненужно висок глас се осведоми: — А какво правиш тук в учебно време, Дея? И видът му беше един такъв невинно-учуден… — А… ние с майстор Окено… — започнах аз и тутакси си прехапах езика, виждайки как, при споменаването на старши следователя, пребледня и дори отстъпи крачка назад Ри. Но нямаше накъде да отстъпва! Храстите зашумоляха, на павирания път стъпи майстор Окено. С крак стъпи. Обут в обувка крак. И вторият крак се появи веднага след първия. Както и целият майстор, облечен в безупречен тъмен костюм и при това с лилава риза. Точно с оттенъка на роклята на в миг осъзналата всичко Риая. — Майстор старши следовател! — Юрао беше самото удивление. — Това сте вие, и сте тук! Каква приятна изненада! Окено хвърли забележимо недоволен поглед към дроу, но къде можеше да се мери следователят с разгневено-възмутената Ри — тя просто изпепеляваше брат си с мрачно-златист поглед. — Между другото, ти сега извършваш благо дело — не отрече коварните си замисли Юр, но и явно нямаше никакво намерение да се разкайва за тях. — Та ти спасяваш Дея! Старши следователят изпухтя. Много гневно. Юрао нахално продължи да я увещава: — И ако ти ей сега не го замъкнеш нанякъде, Дей до късно ще се мотае по сметището в търсене на разложени трупове. А на нея и така не й е леко, тя се е разделила с любимия. Тогава и аз се присъединих към заплашителните погледи, насочени към Юрао. Риая, преставайки да дупчи с очи брат си, удивено се взря в мен. Аз си замълчах. Юрао — не. — А ти какво, нищо ли не разбра? Или не забеляза как на Празника на смъртта на Зимата Дея почти целия сняг изразходва? Да не би да си мислеше, че иска от болести да се избави? — Юр-р-р, а ти крастави дроу виждал ли си? — с намек изсъсках аз. Партньорът очарователно ми се усмихна и нагло отбеляза: — Не, на мен ми стигна и краставия дракон. — Драконите лови ли ги краста? — изуми се Окено. — И такива работи се случват — Юрао весело се усмихваше, — като докарат до кипене адептките на Академията на Проклятията, и още по-странни неща може да им се случат. А всъщност, ние какво все за болести и трупове говорим, гледайте денят какъв е хубав, топъл, слънцето припича, тревичката зеленее… Аз предлагам да се разходим, какво ще кажете? Всички искаха да кажат нещо. Ри, явно искаше да каже какво мисли за брат си, но й беше жал за мен. Окено явно също не би си замълчал, ако не му харесваше толкова Риая. Аз изобщо бях свикнала да си трая, но освен това, на мен изобщо не ми харесваха труповете, дори ако те можеха да разкажат на всеки добър следовател повече, отколкото на лош некромант. Така че, Юрао ми протегна ръка, а Окено повтори същата маневра с Ри. Аз с благодарност хванах ноктестата лапа на Юрао, Ри, мърморейки хвана Окено под ръка и ние тръгнахме да се разхождаме. Старши-следователят и Риая напред — те бяха наистина много хармонична двойка, аз и Юрао отзад. Ние вървяхме малко по-бавно, за да можем да поговорим. — Ти как си? — подхвана партньорът. — По-добре — без увъртане отвърнах аз. — А ти как се досети, че на Празника на смъртта на Зимата нещо се е случило? Аз се стараех да се усмихвам, та никой да не забележи. — Никой не забеляза — дроу леко стисна дланта ми. — Само ние с Наавирр. Ние по-добре те познаваме. Аз повървях мълчешком известно време, гледайки напред, където Окено изведнъж беше спрял, за да откъсне клонче, обсипано с белоснежни цветове, и да го подаде на Риая. Независимо от подчертано неприязненото си отношение към старши-следователя, тъмната елфийка забележимо се смути и взе цветенцата така… Така не ги взимат от човек, който ти е неприятен. Топла, доволна усмивка озари лицето на майстор Окено. Ри изобщо наведе глава, прикривайки смущението си с опит да помирише цветенцата. Полувасилискът беше готов да разцъфти като всичко наоколо. — Най-накрая и той загря — подсмихвайки се, прошепна Юрао. — Какво е загрял? — попитах аз, впрочем, имайки предвид това, че Ри позволи да я хванат за ръка, тук наистина всичко беше ясно. — Разбираш ли — започна да разказва партньорът, — Ри винаги го е харесвала. Да, тя се мусеше, сипваше му пипер в чая, пирони в леглото и счукана сол в сапуна за миене. Всичко, което смяташе за нужно, за да й обърне Окено най-накрая внимание. Аз бях на шестнайсет, тя на четиринайсет, следователят й обръщаше внимание, как да не й обърне, след такива пакости, но не като на млада девойка. А когато Ри стана на двайсет, вече тя самата не искаше да го вижда. Ние, дроу, сме отмъстителни. Аз с усмивка наблюдавах как една много отмъстителна дроу, обръщайки се през рамо, гледа към брат си. Юрао весело й махна с ръка за довиждане, а Окено едва ли забеляза, че го бяха повели към най-безлюдната част от парка. — Много отмъстителни — повтори Юрао. — Ето сега, той сбърка, че тръгна с нея! — Защо да е сбъркал? Може би е дошло време да останат насаме? — аз много се радвах за Ри. — Защото тя все още му е сърдита — Юр разтревожено се взираше в посоката, в която се бяха отдалечили Ри и Окено. — Колкото и да му се сърди, ако го обича, ще му прости абсолютно всичко — аз сдържах тежката си въздишка. — Така ли? — Юрао насмешливо ме изгледа, вдигнал едната си златна вежда. — Ти може и да си в състояние да простиш, но колкото до Ри, там е съвсем друга работа. В този момент над целия парк се разнесе: — Не смей с огледалото!!! — ревът излезе юнашки, изпоплашените птички вкупом си плюха на петите от съседните дървета, прилепите, напротив — натръшкаха се поголовно по тревата. Ние с дроу стояхме и се вслушвахме в случващото се. Дочакахме поредния възмутен вик: — Риая Найтес!!! Подсмивайки се, Юрао меланхолично се поинтересува: — Аз казвал ли съм ти, че Окено преподаваше при нас? — Ри е учила в академията на стражите? — не повярвах аз. — Естествено — Юрао весело ми намигна, — всичките шест години. Иначе, как, според теб, можеше да спретва всички тези номера на Окено? Той, между другото, именно след нашия випуск се премести в Ардам, колкото се може по-далеч. — По-далече от Ри? — зяпнах аз партньора. Юр отиде до близкото дърво, откъсна и на мен цъфнало клонче, подаде ми го, и когато аз го взех, поясни: — По-надалеч от нашата профилна академия — озъби се иронично и продължи: — Представи си изражението на лицето му, когато приемаше длъжността на старши следовател и при представянето на личния състав чу: „офицер Юрао Найтес“ — И какво направи той? — изведнъж у мен възникна странно подозрение. — Разстрои се — Юрао се прокашля, — и започна да върти глава, търсейки Ри. Не я намери. Така си стоя разстроен цяла вечер. Аз вдъхнах сладкия, дори прекалено, аромат на съцветията и се огледах. Бяхме спрели на удивително прекрасно място насред парка — отдясно се простираше алея от дървета, целите разцъфтели в розово, а отляво — с тъмно сини цветове. Под дърветата, сякаш засипани с пухкав сняг, бясно цъфтяха храстите и се виеше каменната пътечка сред вече раззеленилата се трева. Красиво. И даже беше трудно да повярваш, че съвсем близо до това прекрасно място, при желание, можеш да откриеш трупове… — Чакай, чакай — вдъхвайки приятния аромат, избърборих аз, — значи Окено си е мислил, че вие ще бъдете в ардамската Тъмна крепост? — Той не си го мислеше, той го знаеше — Юрао хитро се усмихна, — аз какво, напразно ли му носих три пъти за подпис документите си за назначение! А това, което той не знаеше, беше че никой няма да пусне Ри да работи в Нощната стража. — Горкият майстор старши следовател — промърморих аз. — Да, горкичкият. Искаш ли да видим как вървят там при тях нещата? — с пакостлива усмивка, зад която прозираше безпокойство, попита Юрао. Но аз реших да проявя частноследователските си качества и способности: — Юр, ти Ри виждаш ли я? — М-м-м, не — учуден поглед към мен. — Та нали тя, ако нещо му беше направила, вече щеше да е тук — логично отбелязах аз. — А-а-а — Юрао накрая се досети, — тогава още по-добре, да идем да видим! Та това е примирието на века! И може това да не беше много правилно, но… ние отидохме да шпионираме. Отначало бързо и тихичко претичахме по алеята към пътечката, която завиваше надясно, и по която Ри беше отвела несъпротивляващата се жертва на отмъщението на истинските злопаметни дроу. И по тази пътечка, ние вече се прокрадвахме, Юрао отпред, аз след него. И стъпвайки безшумно, навеждайки се под клоните, защото територията като че ли беше изоставена и обрасла с диви дървета и храсти, ние се прокраднахме и видяхме стена. Тук някога беше съществувал градски район, но след нападението на скаените преди седемдесет години беше напълно разрушен — духовете-хранители не бяха успели сами да възстановят сградите, но и не бяха позволили на това място да се строи каквото и да било. И като резултат, в центъра на Ардам си имахме парк с живописни развалини. А именно до една от тези руини, ние видяхме невероятна картина! Окено решително беше притиснал отчаяно съпротивляващата се тъмна елфийка към някаква стена, двете й ръце бяха вдигнати над главата и старши-следователят удържаше и двете й тънки китки с една ръка. Втората му длан беше обгърнала личицето на дърпащата се на всички страни девойка, а всички гореизброени действия имаха една-единствена цел — страстна и уверена целувка. Която в момента на нашата поява беше в разгара си. — Ето, и какво се полага да направя сега? — прошепна подсмивайки се Юрао. — Като брат, аз съм длъжен да се намеся, а мъжката солидарност изисква от мен да пазя никой да не им попречи. Какво ще правим? — Дори не знам — прошепнах аз, гледайки, как едната от ръцете на Ри се отпуска, за да обвие шията на майстор Окено. — И аз така… В това време, и втората ръка на тъмната елфийка прегърна старши следователя, който нямаше никакво намерение да прекъсва целувката. — Ние, мъжете, сме все така — подхвана Юрао, внимателно дърпайки ме след себе си обратно към пътеката, така, че целуващите се да не ни забележат, — когато обичаш, само я гледаш и се боиш да дишаш отгоре й. Стесняваш се, изчервяваш се от всяка дума, от всеки поглед, като момче. А вие копнеете за решителност и настойчивост. Откъм стената се раздаде стон. Ние с Юрао едновременно погледнахме към влюбените и забелязахме промяната в дислокацията на ръцете на майстор Окено — те благополучно бяха заели място на тънката талия на Ри. — Аз още веднага му казах — продължаваше да се тръшка дроу, — хващаш я, премяташ я през рамо, крясваш й „моя си“ и не й даваш дори да писне. Защото жените обичат силните и решителните. А той, какво? — Какво той? — на мен просто ми беше интересно. Юр не ми отговори, и ние, привеждайки се, напуснахме гнездото на помирилите се възлюбени. Излязохме от другата страна на парка, вече на градската улица, и Юрао, доволен и примижаващ от яркото слънце, предложи: — Хайде да поработим. Отмъстителността на дроу изобщо не можеше да се сравнява с тяхната наглост! Ама хич! — Какво? — искрено се изуми той. — Аз теб от срещата с голямо количество вонящи трупове избавих ли те? Избавих те! Сега е твой ред да ме спасиш от гномите. И между другото, на нас ни предстои и на сватба да идем. И не се опитвай да се откажеш, такива мероприятия са полезни за репутацията на кантората, така че, не възразявай! И изобщо, къде е Нурх?! Ще го уволня заедно с конската му муцуна! Аз се разсмях. Настроението ми стана просто прекрасно, но все пак: — Юр, мен едва не ме изключиха и повярвай… — Вярвам — мен ме побутнаха към каретата на току що пристигналия Нурх, — но не се съмнявам, че точно сега Окено не ще да му се мяркаш пред очите. Стига, Дей, не се вайкай, имаме толкова работа днес, че само в Бездната ще можем да си отдъхнем. Окено при всички случаи ще ни прикрие. След кратък размисъл, аз свих рамене и се наместих в каретата под приветствените думи на Нурх: — Госпожо Риате, толкова се радвам да ви видя. Да ви се чуди кентавър, че сте още жива! Кажете, ама човеците при вас как оцеляват без охрана? — Мълчешком — безгрижно отвърнах аз. 	 
 Дело номер четири от създадения от нас с Юрао регистър. — И така, майстор-кожарят Рут — прочете партньорът, — това е наблизо, но дай да не оставяме Нурх без работа… — Аз бих се разходила — замислено отвърнах, преглеждайки дело номер две, същото онова, в което майстор Шутан, собственик на кулинарен магазин и чайна, съобщаваше за заселилото се в дома му привидение. — Юр, а какво стана с разпита на Логер? Всичко, което ние бяхме узнали след невероятното спасение на адепта беше, че преди го бяха държали в друго мазе, а след това, изведнъж, два дни преди да го намерим, го бяха преместили под жилището на Игарра Блатиста и дори бяха престанали да го хранят. И още тогава в разказа му нещо не ми беше харесало, но и тогава, както и сега, не можех да разбера какво точно. — Логер не можа да разкаже нищо конкретно — Юрао седна на края на бюрото ми, издърпа от ръцете ми дело номер две, и се зачете. — Не помни нищо от времето на първото си пленяване, за убийството има крайно смътна представа, за зародиша — изобщо никакви спомени. Дея, какво не е наред? — И аз все се чудя — всъщност, пиеше ми се чай, но Ри я нямаше, така че реших да не мисля за чая, — значи, слушай, Гневът на слънцето е способен да унищожава артефакти, а значи и стабилни магически заклинания също, нали? От нас двамата именно Юрао беше маг, така че отговорът му беше от значение: — Значи така — той се намръщи, — Гневът на слънцето е особено заклинание, досега предполагах, че най-високата му степен е пета, свръх степен — седма. — А ние си имахме работа с девета — спомних си аз думите на Късметчето. — Да, Наавирр ми каза, но работата е в това, че ти може и да си права, защото даже мизерната пета степен прогаря практически всеки магически щит. — Бялата магия изобщо е крайно опасна — аз въздъхнах, и протягайки се, си взех обратно папката с дело номер две. — Не бих казал — Юр по-удобно се намести върху плота на бюрото ми. — Бялата изисква много външна енергия, ние използваме своята собствена или жив източник, те — повече силата на природата. Та какво те тревожи? — Логер — аз отново с вгледах в папката, — разбираш ли, ако вярваме на Късметчето, те удара са го подготвяли предварително, нали? — Да — съгласи се партньорът. — Гледай сега — Гневът на слънцето първоначално имали намерение да го насочат към „ДеЮре“, тоест, фактически към центъра на града. — И? — той все още не разбираше. — И този удар би разрушил всички стабилни магически заклинания в радиуса на поражение, да? — Да. — А Логер взели и го преместили един ден преди това, преди удара, Юр — аз изведнъж ясно осъзнах какво именно не ми беше харесало в цялата тази история. — М-м-м — Юрао се надигна, започна да обикаля в кръг по кабинета, след това спря и замислено произнесе: — Логер го са го преместили едно денонощие преди удара, значи преди това се е намирал в някое мазе, което е попадало в зоната на поражение. — Именно! — и аз казах това, за което ми беше много неприятно дори да си мисля: — Логер са го държали в мазето на някоя от сградите, разположени в центъра на Ардам, в най-хубавия район. Тук няма нелегални нечисти. Тук всички са свои и всички се познават. Тоест, магът, който е активирал Гневът на слънцето е сред най-уважаваните жители на града! Юрао се приближи, отново седна на бюрото, и взимайки папката, зачете: — „Почтеният майстор Шутан. Задача: Да се проведе разговор с привидението, да се изясни дали има роднини, тъй като невероятно полезното проявление, (води цялото счетоводство на гнома), ридае нощем и тежко въздиша“… — прекъсвайки четенето, Юрао започна да размишлява: — Да, аз доскоро бих предположил, че се касае за незавършено дело, за роднините се притеснява. Но, като се има предвид току що възникналите подозрения, дай да си обмислим нещо друго: В какъв случай астралната проява се занимава с работа и след смъртта си? Мълчаливо разперих ръце — ние такова нещо не бяхме учили. — Ще ти кажа, Дея, само когато през живота си е бил много богат гном! Никога нямаше да мога да разбера гномската логика. — Излиза, че богатите гноми работят повече от всички? — дръзнах да уточня аз. — Не, просто те най-малко от всички искат да умират. Представи си, работиш, работиш, и едва преди смъртта си осъзнаваш, че си забравил да живееш! Аз отначало се разсмях, след това погледнах дроу, а накрая реших предпазливо да попитам: — А при гномите, които само по дух са гноми, същото ли е? — Стига, Дея, — Юрао скочи от бюрото, — аз съм още млад, това първо, изобщо не съм богат, това второ, и да тръгваме към Шутан, а на връщане ще минем и през кожаря — трето. Хайде, хайде, ставай, работата не чака. И той се втурна към вратата. Без да казвам нищо, демонстративно не помръднах от място. Може и на някого да му е все тая, но аз не можех да забравя седемнайсетте загинали сред развалините на „ЗлатоСреброИнвестБанк“ гноми. Партньорът осъзна, че не тичам след него при първо подсвиркване, чак когато отвори входната врата. Удивено се огледа, хвърли ми недоумяващ поглед. — Стига ми толкова — започнах аз възпитателната си реч. — Ние още не сме започнали! — възмути се той. — Ние няма да търсим мага! — продължих аз. — Естествено, че няма, нали никой няма да ни плати за това — реши да ме утеши Юрао. — Да вървим, Дей. И той стоеше на вратата, целият в черно, както обикновено, със знака на Нощната стража на гърдите, със златна коса, събрана във висока опашка, която откриваше острите му уши и ме гледаше със златните си очи… Както винаги! — Дей, няма да се пъхаме повече между шамарите — и бях сигурна, че лъже, при това най-нагло. Мълчаливо и укоризнено го изгледах. — Да върви в Бездната този маг, Дей! Кълна се е-е-е — той се позамисли, — така, за какво не ми е жал? А, ето кълна се в твоята академия! Продължих да си седя. — Дей, наистина ли не ти се иска да откриеш тази гадина, заради която толкова народ си отиде, а и колко още можеха да ритнат камбаната? — реши да смени тактиката партньорът. — И какво, така и ще си живеем, знаейки, че ние на тази мърша едва ли не всеки ден й желаем „тъмни“? Да, ако се погледнеше от тази страна, то Юрао имаше право за някои неща… В този момент звънна звънчето на входната врата. Партньорът ми се обърна, за да види кой влиза и замря… — Какво, остроухи, не очакваше да ме видиш, а? — дочу се насмешливият глас на Магистър Еллохар. — Между другото, ти с плешива тиква повече ми харесваше. Дея къде е? Юр се прокашля, явно загубил дар-слово от чутото, и изтърси: — Благодаря. С известно учудване се вторачих в Юрао, който явно се беше засегнал — ушите на дроу са тема, която не е за обсъждане, но и не беше отвърнал на обидата. — Хайде сега — приближавайки се подхвърли магистърът, — да считаме, че това е моето изискано отмъщение на… този вашия… бледен такъв, а, да, Мерос. И Еллохар се изникна на вратата на кабинета ми, не особено вежливо отстранявайки Юрао от пътя си. Оказа се, че магистърът е облечен странно — в черна, обтегната като втора кожа риза, черни тесни панталони, необикновени, много високи, напомнящи чорапи, ботуши от мека кожа. И никакви опознавателни знаци. Косата изобщо му беше сплетена на плитка и преметната през лявото рамо. — Е, тъмни, Дея — от прага заяви магистърът. — И на вас кошмарни, лорд Еллохар — едва чуто отвърнах аз, опитвайки се да отгатна причината за посещението. Сияеща усмивка и стряскащ въпрос: — И как ти се стори на ръба на Бездната? Хареса ли ти? — усмивката му стана откровено заплашителна. Чувствах се почти така, както когато Риан се спускаше от небето — не толкова ужасена, наистина, но ми беше също толкова неприятно. — Всичко е наред, магистър Еллохар — опитах се да се усмихна, — не знаех, че и вие сте в течение на случилото се… — Какво говориш, мила — той влезе в кабинета, застана пред бюрото ми, опря с в него с юмруци, и навеждайки се, произнесе: — Аз нали казах на Найтес да ме чака тук след час. Явих се в уговореното време и всичко… разбрах. И такъв поглед, като че ли за случилото се бях виновна изключително и само аз… Да, бях виновна, но… — Магистър Еллохар — аз станах, — вие да не би да ме обвинявате в нещо? Усмихнаха ми се и изкомандваха: „Сядай!“ с такъв тон, че аз седнах, преди изобщо да се усетя, че съм го направила. — Слушайте… — опита се да се намеси Юрао. — Що не си затвориш устата, клепоухи — без да се обръща му изръмжа Еллохар, след това приближи още повече лицето си към моето и изсъска: — Аз бях ли ти казал да не се пъхаш в тази работа!? Аз в прав текст ти обясних — играят най-силните, вас просто ще ви глътнат и няма дори да се задавят! Казвах ли ти? Хайде, Дея, стига си ме зяпала така уплашено! Казвах ли ти или не?! — Да — прошепнах в отговор. — И защо тогава се навря в тази каша?! — гласът на магистъра стана пресипнал и зъл. — За какво, Риате?! Приключения ли ти се приискаха? Омръзна ти да бъдеш сервитьорка, реши да разкриеш интригата на века и да се прославиш?! Много, много жестоко. И аз чувствах, че очите ми са пълни със сълзи, а устните съм ги изхапала до кръв, но в казаното имаше зрънце истина, на мен наистина ми беше омръзнало да бъда невзрачна сервитьорка и ми харесваше това, че сега поне ме забелязват. — Стига — това беше молба, но граничеше със заповед. — Стига?! — язвително уточни Еллохар. — Радост моя, та аз дори още не съм започнал! И защо ли не бях учудена? Хвърлих поглед към Юрао, той стоеше бледен и също не знаеше как да прекрати всичко това. — Към мен гледай! — поредната заповед, на която се подчиняваш практически против волята си. — А сега да продължим! — сиво-сините очи изведнъж помътняха и засияха. — Какво знаеш за Сагдарат? Не разбирах какво точно правеха с мен очите на магистъра, но отвърнах бързо точно и уверено: — Нищо. Лявата му вежда леко трепна и последва втори въпрос: — Даентерра? — Нищо — като курдисана отвърнах аз. Юрао потръпна и разгневено се опита да протестира: — Дайте да се разберем, магията на Изключителната истина е забранена! Коварна усмивка плъзна по устните на магистъра и последва съвсем неочакван въпрос: — Ти все още ли си годеница на лорд Риан Тьер? Аз изтръпнах, постарах се да произнеса нещо като „това е моя лична работа“, но кой знае защо казах: — Не… Очите на лорд Еллохар престанаха да сияят моментално, но за сметка на това на лицето му цъфна широка сияеща усмивка. — Риате, ти днес просто ме радваш! — ехидно подхвърли магистърът. — И на „стига“ се реши, и до истината не си се добрала, и даже си отказала на най-завидния ерген в Тъмната империя. И той се изправи, тръгна към бюрото на Юрао, взе стола, постави го пред бюрото ми, седна, и качвайки крака на плота, нахално изкомандва: — Разказвай! Мълчешком, но откровено злобно, го погледнах. Пращайки ми очарователна усмивка, Еллохар съобщи: — За разследването и за това, как сте се замесили в историята с Гнева на слънцето, можеш да пропуснеш. Тези неща аз и така частично ги знам, а и след това, със сигурност ще ми разкажеш всичко в подробности. А сега изключително ме интересува, как скромната адептка се е осмелила да откаже на великия лорд Тьер. Аз горя от нетърпение, Дея, не ме провокирай да използвам повторно забранена магия, не въвеждай твоя дроу в изкушението отново да къта истината от собственото си началство. Аз нямах никакво намерение да разказвам каквото и да било, нито на Еллохар, нито на когото и да било другиго. Това си беше моят личен живот, и никога не бих се захванала да го обсъждам. В краен случай, можех да ида при Тоби и без да разказвам всичко, да помоля за съвет. Но да си признавам всичко ей така, особено пред този, когото Риан счита за свой приятел… — Това е дълъг разговор, магистър Еллохар — подхванах предпазливо. — Няма страшно, Риате — весело се отзова той, — аз тъкмо имам и свободно време, и съм се наместил много удобно. Разказвай! Явно щеше да се наложи да прибегна до крайни мерки: — Даррен — аз все пак го произнесох с усмивка, и когато нахалното изражение на магистъра се смени с удивено, попитах: — Чай ще пиете ли? Сваляйки краката си от бюрото, Еллохар пробарабани с пръсти по облегалката и неохотно произнесе: — Давай. Бавно се изправих и помолих: — Юр, ще ми помогнеш ли? Дроу явно се зачуди, за какво ли й е помощ при приготвянето на чая на бивша сервитьорка, но кимна, стана и излезе след мен, затваряйки вратата, и чак едва след това изобрази недоумение в погледа си. — Дело номер четири — с шепот произнесох аз и на пръсти се изнизах през приемната към изхода — майстора-кожар Рут и така нататък. — Ти… — Юр се огледа към вратата. — Абе, давай по-бързо! Вратата на кантората ние я заключихме, когато се оказахме отвън, а след миг Нурх вече препускаше към мястото на поредното ни разследване. 	 
 Каретата спря пред имение на улица „Горски неживи“, която беше на седем минути пеша от нашата кантора, и първото, което ни порази, беше лъскавият, направо параден, вид на зданието. Блестеше всичко — стъклата, перилата, стените, облицовката и даже гипсовите корнизи, които украсяваха входа. — Духът-хранител явно е женски, и сигурно от гоблините — замислено произнесе Юрао. — Да, да поддържат цяло имение в такъв идеален ред са способни само те — аз си спомних госпожа Жловис, — а сега, обясни ми, как в дом, с такъв дух-хранител, би могъл да се завъди домовик? Отговори ми не партньорът, в разговора реши да се намеси Нурх: — Как „как“? Всички знаят — кобилите са жалостиво племе. — Аз бих внесъл корекция във формулировката „кобили“, но за нещо си прав — отвърна му Юрао. След това ме погледна, захили се и добави: — А за други неща — не. — Той сам си е виновен — разбирайки прекрасно намека, се троснах аз. — Аз не съм маг и не съм демоница, че да рискувам да споря с него, така че можех да избирам само от един вариант — да усуквам и да избягам от разговора. — В буквален смисъл — поддържа ме дроу. — Ама защо се спряхме, времето тече, Дей. Нурх, чакай ни при майстор Шутан. И хващайки ме за ръка, партньорът ме задърпа след себе си, както винаги. 	 
 Къщата светеше от чистота и отвътре. Никога не бях виждал нещо подобно. Усещането беше такова, че тук никога не беше съществувал прах, а въздухът е кристално чист. Идеално излъскано тук беше всичко, освен… стопанина. — Заповядайте, влезте — майстор-кожарят, в работни ботуши, мръсна риза и панталони с лекета, бършейки ръцете си с изпомачканата ленена престилка, се оказа много радушен човек. — Какво да ви почерпя? Моята госпожа Рут току що изпече пирожки с гъби! А нейните пирожки са невероятни, да ви кажа, от пекарнята на самия Мелоуин идваха да й искат рецептата! Съчетанието „пирожки“ и „Мелоуин“ ни развалиха мигновено и на двамата апетита и затова Юрао вежливо се отказа: — Моля да ме извините, уважаеми господин Рут, но ние сме тук по работа, а имаме и още няколко отворени дела… — Разбирам, разбирам — веднага запелтечи нашият любезен стопанин, — да вървим, той спи! И хърка даже! И гномът забърза напред, показвайки ни пътя. А аз, дръпвайки Юрао за ръкава, му посочих нещо просто невиждано — ботушите на майстор Рут бяха мръсни, следите от тях, съответно също, но гномът вървеше, а отпечатъците зад гърба му бавно се топяха и подът отново ставаше идеално чист. Но в това изтриване имаше нещо плашещо, да не кажа, зловещо. — Майстор Рут — обадих се аз, — у вас винаги ли е така чисто? — Какво? А-а-а, ами да — безгрижно се отзова той. И ние продължихме напред. През идеално чистия дом стигнахме до задната врата, преминахме през засадения с цветя, идеално чист двор, в който вече царуваше пролетта, влязохме в лавката на майстор-кожаря… — Аз тук правя специални неща — обясняваше гномът, — поръчки на лордове и лейди, а и изделия, които са ми поръчали като подарък за почтени гноми, само най-сложните заявки приемам. — Работилницата и лавката му са на „Засмъртна“ — обясни ми Юрао. — Аха — потвърди майстор-кожарят, а тази работилница тук е така, за лично ползване, е и чираците тук ги обучавам,… ги обучавах… Не знаех кой преди е работил тук, но сега цареше само страшен безпорядък, и то такъв, че и Хаос би могъл да му завиди. И сред разхвърляните парченца кожа и намотани конци, се валяха не само някакви изпотрошени столове, но и се разнасяше могъщо хъркане. — Спи, безделникът — оплака се гномът, — спи и… мръсно ми прави, за една нощ цели три рула кожа ми унищожи! Ние с Юрао се спогледахме. На знам как той, но у мен веднага се бяха появили подозрения, а сега те станаха още по-определени. — Майстор Рут — лично аз бях застанала на прага на работилницата и така си стоях, — а може ли да направите чай за мен и офицер Найтес? Рижавият гном веднага радостно кимна и побърза да прекоси идеално чистото дворче, за да се върне в къщата. — И какво, ще бягаме ли оттук? — ехидно се поинтересува Юрао. — Съмнявам се, че ще се наложи — не се обидих на шегата, — Юр, дай да съпоставим фактите. — Хайде — съгласи се партньорът. В дворчето беше много приятно, особено радваха окото черните рози, които обрамчваха пътечката и от двете страни, но ние и нямахме никакво желание да оставаме в работилницата — там беше мръсно, претрупано и там оглушително хъркаше пияният домовик, тровейки въздуха с отвратителна миризма на бъчва. А правиш крачка навън — и ето — чистота, красота, благоухание на цветя. — И как госпожа Рут търпи мъжа си? — Юрао се приближи към една от саксиите с цветя, — гледай, и тук има парчета кожа — той внимателно почисти растението от боклуците. — А тук е красиво. — И аз това си помислих — минавайки под дървото, се наместих седнала на ниска пейчица. — За какво? — Юр подозрително ме погледна. — Сам виж, домът сияе, а това значи, че духът-хранител е бил чистоплътна гоблинка, или самата стопанка е съумяла да се разбере с духа. — А за това е нужна магия — разбра намека ми Юрао. — И цветята тук — той посочи с ръка към саксиите, — са разцъфнали прекалено бързо. Навсякъде само пръвоцветите са се разтворили, а тук — вече и розите са целите отрупани с цветове. И за това е нужна… — Магия — завърших вместо него мисълта. — Магия, магия, — дроу се замисли, — между другото, за да примамиш домовик в необитавана и явно не много отдавна построената работилница, също е нужна магия. — Това не го знам, не мога нищо да кажа, не съм маг. — Аз съм маг, и ти казвам в прав текст — домовикът така просто не можеш да го примамиш. И се съмнявам, че пирожките, за които са идвали да питат рецептата от самия Мелоуин, също са били приготвени без магия. И тогава се чу: — Пирожките ми са без магия! Аз просто обичам да ги пека! Аз подскочих, Юр стремително се обърна и пред погледа ни се появи много… обемната госпожа Рут. Съдейки по размерите й, тя наистина много обичаше пирожките си. — Тъмни — Юрао обаятелно се усмихна. — Та значи, предположенията ни за магията са верни? Госпожа Рут неохотно кимна, а след това, опирайки юмруци в пищните си хълбоци, тихо, но много прочувствено започна да разказва: — Да, аз призовах домовика! — и дори хъркането в работилницата се прекрати. — А той, защо точно тук си направи тази работилница? Половината от градината ми уби! Просто я унищожи! А колко мръсотия! Боклуци! Юрао, който с умен вид кимаше след всяка нейна дума, вмъкна: — Значи това е с възпитателна цел? Войнствеността на госпожа Рут се изпари моментално и гномката тъжно кимна. В този момент от къщата излезе почтеният майстор-кожар, огласяйки двора с виковете си: — Румити, Румити, почтена госпожа Рут, къде си? Госпожа Рут с молба погледна Юрао, не знам какво точно беше вложила в този поглед, но дроу сурово каза: — Всичко ще бъде изпълнено по най-добрия начин. Ние с гномката се спогледахме, осъзнахме, че много се съмняваме в това, но Юрао беше настроен решително, и когато гномът се приближи, офицер Найтес скръсти ръце на гърди и възвести: — Домовикът пази къщата ви от нечисти! Лицата ни синхронно се удължиха, а на прозореца се показа обидената муцунка на домовика, явно оскърбен от подобно заявление до дъното на душата си. Стана ясно, че никой не му повярва. Но дроу такива дреболии никога не го бяха смущавали и този път не стана изключение: — Обикновено домовиците помагат в домакинството — продължи той, а ние всички закимахме, а най-усърдно — самият домовик. Юрао добави: — Но вашият така се уморява от борбата с нечистите, че няма сили за нищо друго! — А вонята на бъчва? — вмъкна ошашавеният от изражението на обида върху лицето на домовика, гном. — А вие някога с нечисти борил ли сте се? — изви вежда въпросително офицерът на Нощната стража, и получил отрицателно поклащане на глава, с тежка въздишка произнесе: — След такова нещо се пропиват, почтени майстор Рут… Гномът избърса самотната съчувствена сълза и жално погледна към домовика. На домовика явно също му дожаля за себе си, а освен това, като че ли започна да вярва в героичните си подвизи. — Горкичкият — с трагичен глас продължи Юрао, — във вашата работилница само дето змии не са плъзнали… А може и да са плъзвали, но този домовик — герой… — домовикът вече оплакваше на глас съдбата си, — ви спасява нощ след нощ! Почтеният майстор-кожар се тръшна на земята, огорчено се вгледа в прозорците на работилницата си, а коварният офицер Найтес, тайничко на ухото го уведоми: — Нечисти не се завъждат там, където е чисто. — Вярно ли? — изуми се гномът. — Честна дума на офицер от Нощната стража — потвърди дроу. — Спасете домовика, ще вземе да се гътне. Един ден ще влезете през вратата, а там — мъничкият героичен труп на загиналия без време от юнашка смърт домовик! 	 
 Гномът вече кимаше като омаян и явно планираше генерално почистване на цялата работилница. — Аз вярвам във вас — никога не бих могла да си представя, че Юрао може да бъде такъв — сурово-сдържано-патетичен, — вие ще спасите домовика! — и веднага към мен: — Дея, време е. И когато аз се приближих, ме хвана за ръка и ние тръгнахме обратно към къщата. Госпожа Рут ни догони, когато вече бяхме прекосили идеално чистия дом. Закръглената гномка ни препречи пътя, и дишайки тежко, съобщи: — Чисти! — изохка, опитвайки се да си поеме дъх. — Сам чисти! Една Бездна знае колко пъти съм го молила, заплашвала, а сега — сам… — Трябва да си възпитавате по-добре мъжа, госпожо Рут, — сурово каза Юрао. — Да, трябва — гномката тежко въздъхна, — аз си знаех, че е жалостив, но реших да му покажа какво е като е мръсно. Домовикът цапаше и разбутваше от сутрин до вечер, със сълзи на очите, и пиеше, горкият, от мъка пиеше, не им е това в природата на домовиците, но го правеше! Започвах да се подозирам, че сълзите на домовика май са били искрени, труден е възпитателният процес. — Аз… — започна госпожа Рут, смути се и изчервена продължи, — освен това, дантели плета… С магия. Когато ние си тръгнахме от къщата на почтения майстор-кожар, Юр старателно се опитваше да не се кикоти, а аз се радвах, че униформената куртка е достатъчно дълга и затворена… — Дей, отива ти, честно — реши да ме ободри дроу. Хвърляйки му мръщав поглед, още по-плътно загърнах реверите. — А Ри, например, щеше да е във възторг — започна да ме убеждава Юрао, — красива е, белоснежна, като че ли за твоето телце е правена, как може да не ти харесва? Мълчаливо забързах крачка. В ръцете на дроу се намираше пакетът с моята синя ученическа риза, аз просто не се осмелих да кажа на госпожа Рут, която беше създала дантеленото изделие, че искам да се преоблека отново в униформената си риза. — Дея, наистина изглежда много красиво. Вижда се само дантелената якичка, а всичко останало ти скри под камзола — все още се опитваше да ме утеши партньорът. — Като се върнем в кантората, ще се преоблека! — отсякох аз. — В кантората ни чакат чая и Еллохар — Юрао също се намръщи. Настроението ми съвсем се развали — изобщо не ми се искаше да се връщам в академията в този вид. — При Шутан ще се преоблечеш — успокои ме Юрао. — Той там има отделни сепарета. 	 
 Чайната „До гората“ се намираше недалеч от нашата кантора и чаят им беше наистина великолепен, също както сбитена, брагата и даже танинът — ароматната ободряваща напитка с вкус на шоколад. Мястото беше известно, обичано от гражданите и много уютно. И затова дори не се изненадах, когато с влизането ни стана ясно, че има доста клиенти, и дори всички масички бяха заети. Единственото, което ме учуди, беше това, че вече ни чакаха: — Офицер Найтес, госпожо Риате, а вие закъсняхте! — възкликна почтеният майстор Шутан, застанал зад тезгяха. — Ами… — проточи Юрао, — тъмни. — И на вас кошмарни! — гномът само дето не светеше от щастие. — Ще ни трябва отделен кабинет за малко — продължи партньорът ми. — Разбира се, как иначе — майстор Шутан енергично закима, — отделният ви кабинет е готов! И той избърза пред нас. Юрао ме поведе след него, прошепвайки ми на ухото: — Нещо тук не е чисто, той е прекалено доволен. Значи така, Дей, ти сега се преобличаш, а аз ще се опитам да разбера каква е работата. Аз утвърдително кимнах, чувствайки се много неудобно в дантелената блузка. Почтеният гном ни доведе до първия от частните кабинети, но Юрао не му даде да отвори вратата, открехвайки я първи. Аз се вмъкнах в полутъмното помещение, сграбчих пакета с ризата, който ми подхвърлиха с думите: — Дея, побързай. Вратата се отвори, а аз се заслушах в разговора, който Юрао започна с нахалното: — Майсторе, какво става? Гномът започна да обяснява пространно, подробно, засукано и тихо. Продължавайки да се вслушвам, аз припряно разкопчах куртката, преметнах я на стола и в момента, когато се заех да си свалям ризата, някой се опита да отвори вратата. Дърпайки дръжката яростно… Вратата не се отвори! Разбрах какво става, в момента, в който почувствах, че не съм сама в кабинета! В следващият миг потръпнах, защото нечии длани се плъзнаха по талията ми, прегръщайки и притискайки ме към определено мъжки гърди, а след това се разнесе хриплив шепот: — Ти, честно казано, доста дълго се забави с чая, но тъй като се върна облечена в това — многозначителна пауза, — Риате, аз съм готов да ти простя. Предпазливо, но много решително се опитах да се измъкна от обятията, а Юрао от другата страна на вратата също така решително се опитваше да влезе. В този момент всичко наоколо избухна в син пламък и аз разбрах, че се пренасяме, напускайки чайната и Юрао, който вече като че ли беше успял да отвори вратата. 	 
 Огънят пламтеше отвсякъде. Аз чаках, кога пламъците ще стихнат, защото в центъра на тази клада беше страшно дори да се диша, но магистър Еллохар все така продължаваше да ме прегръща! Без да помръдне, без да казва нищо, но тежкото му, развълнувано дишане, говореше за най-лошото… за мен. — Сърчицето ти бие невероятно бързо — до самото ми ухо прошепна магистърът, — толкова ли те е страх? Страшно си беше. Да стоя до него си беше страшно. А и да се отдръпна се боях — крачка встрани, и щеше да ме унищожи бушуващият огън. — М-м-м, мила, мога да твърдя само едно нещо с пълна увереност — никой няма намерение да те убива. Страхът ми прерасна в ужас. — М-м-магистър — опитах се да произнеса аз. — Даррен — сладко ми прошепна на ухото. Ужасът бавно, но безвъзвратно се стремеше да се превърне в паника. Не можех да не се досетя какво искат от мен, да си тръгна нямаше никакъв шанс — обкръжаващият ни пламък само се усилваше и неговият рев почти заглушаваше шумното дишане на лорд Еллохар… — Моля ви, стига — промълвих аз. — Наречи ме по име — прошепна магистърът, докосвайки лицето ми с устни, — моля те, наречи ме по име, Дея… В тази молба определено имаше нещо повече, отколкото простото желание да чуе името си от устата ми. Отначало на обръщане по име настояваше лорд Тьер, сега и Еллохар… — А защо за вас това е толкова важно? — тихо попитах. Прегръдката стана още по-силна за миг, а след това огънят, който ни заобикаляше като плътна стена, се разслои. И сега аз отчетливо виждах първия кръг от пламъци, в който стояхме ние. Тук огънят беше най-интензивен, вторият кръг, който ни обкръжаваше с по-слаб огън се простираше на три крачки от първия, а третият, най-широкият, обвиваше първите два с непроницаема стена от пламък. — Лордовете на Тъмната империя, Дея, се различават и от демоните на Световете на Хаоса, и от маговете на човешките кралства. Ние сме и демони и магове, мила, затова сме много избирателни към тези, които допускаме в първия си кръг на общуване. Границата на най-големия от кръговете ярко пламна, като че ли нагледно демонстрираше за кой именно кръг става дума. — Тези, които ние допускаме в първия си кръг, за нас са от значение, животът на всички останали не е важен. Това беше суровата истина за аристократите от Тъмната империя, впрочем, и самият факт беше общодостъпен. — Но има и втори кръг, Дея, — шепотът на магистъра омайваше, — кръгът на тези, които ние наричаме по име. И средният огнен пръстен проблесна. — Това са най-вече приятелите, роднините, близкият кръг на общуване — продължаваше Еллохар, — и не дай Бездна, да ни нарече по име някой от тези, които не са в него. Смърт, мигновена — не наказание, а възмездие. Усетих, че съм започнала да треперя с цяло тяло и не мога да контролирам тази проява на откровен ужас. — Да, Дея, и ние стигнахме до последния кръг, виждаш ли колко малък е той в сравнение с предишния? Аз кимнах, оказа се, че не бях в състояние да промълвя и дума. — Кръгът на принадлежността — шепотът стана отново хрипкав. — Кръгът, в който се проявява нашето истинско демонично „Мое!“. В него си ти самият и тази единствена, която става по-важна от самия теб. Наистина по-важна, Дея. Животът на тези, които са във втория кръг се приравнява към живота на лорда, но за третия, ситуацията е напълно различна. „Мое“ — и кръвта на демоните, която ни позволява да управляваме огъня, започва да пламти във вените ни, жигосвайки ни с мъките на ревността и страха от загубата. Изгарящият ужас да загубиш това, което е по-важно от живота е най-страшното нещо, което може да се изпита на тази земя и под нея. Огънят, разплискал се по трите пламтящи пръстена, като вълна се надигна към нас и сега отново се превърна в монолитен огнен кръг. — Да, едва не забравих — устните на магистъра се плъзнаха от слепоочието и отново прошепнаха до самото ми ухо, — преходът на избраната в третия кръг не може да се осъществи, докато тя не нарече лорда по име. Сега разбираш ли къде се намираш? — Не си струваше да ви наричам по име? — тихо попитах аз. — Не си струваше — насмешливо се съгласи лорд Еллохар. — Но самият вие настоявахте! — Естествено — тих смях, — за разлика от теб аз знаех за последствията. Големите му тесни длани се плъзнаха нагоре и аз моментално скръстих ръце пред гърди, възпрепятствайки магистъра да премине границата на допустимото, въпреки, че и така вече я беше преминал и отминал. — Аз съм ви благодарна за доверието — опитах се да говоря уверено, — но сега, магистър Еллохар, бъдете така добър да ме върнете в чайната! И закономерния отговор: — Не, Дея… — а след това с коварен шепот, — не обичам малки лъжкини. — Аз съм пълнолетна! — Не обичам малки пълнолетни лъжкини — покорно се поправи Еллохар, — а освен това никога и никой не се е осмелявал така нагло да ме лъже в очите! А също така, можеш да ми вярваш, никой, през целия ми дълъг живот, не се е осмелявал да ме заключва! — Аз не заключих вас — това си беше почти истина, така де, — аз заключих кантората, а вие, както всички знаят, преспокойно се придвижвате чрез огъня! Подсмиване, а след това с рязко движение, магистърът ме обърна с лице към себе си, а след това ме накара да го погледна в очите и мрачно се поинтересува: — Как отказа на лорд Риан Тьер? Мен ме интересува главния аргумент, Дея! Рязко издишах, задържах дъх за момент, а след това честно отвърнах: — У нас, в Приграничието, магистър, хората не са лордове, разбира се, но уважаващите себе си човеци не правят публично достояние от това, което се случва в … третия кръг. Аз уважавам себе си, и не планирам да го споделям нито с вас, нито с когото и да било! Реакция на думите ми стана леко вдигнатата вежда, а след това Еллохар ласкаво уточни: — Тоест, ти, като уважаваща себе си личност, няма да разкажеш на никого това, което се е случило в третия кръг? И като че ли просто беше перифразирал моя израз, но нещо в думите му изобщо не ми се понрави, и дори ме накара да застана нащрек. — Колко ме радваш ти днес! — щастлив и доволен произнесе лордът. В следващия миг магистърът започна бавно, без да отмества поглед да се навежда към мен… И аз прекрасно разбирах защо го прави и какво ще последва, но едната му ръка, прегръщайки ме през кръста, ме удържаше на място, втората, плъзвайки се по шията ми, стисна косата на тила, отнемайки ми възможността поне да отместя глава настрани и да избегна неизбежното. След това, то като че ли само се изговори: — Магистър, ще ви прокълна така, че следващия път три пъти ще си помислите преди да вкарвате без да питате когото и да било в близкия си кръг! И лорд Эллохар престана да се навежда към мен, изправи се, изгледа ме от височината на своя ръст и положение, а след това меланхолично се поинтересува: — На Тьер същото ли му обеща? — Не! — Така си и помислих — мрачна усмивка и почти заплашителното: — Иначе вече щеше да си наясно как лордовете на Тъмната империя реагират на заплахи… — пауза и действително плашещото: — Те ни вбесяват! Не знам какво ме уплаши повече — ревът на пламъка, почти оглушителен, думите на магистъра, или тази нежност, с която той ме целуна. Нежността, навярно, повече от всичко. И нежността, и предпазливостта и трепета, с който ме докосваха устните му. Прекалено много ми разказа за магистъра целувката му, прекалено… тежко се оказа да приема, че действително чувства нещо към мен. И аз престанах да се съпротивлявам, напълно. Почти веднага прекрати да ме целува и магистърът, започна бавно да угасва обкръжаващия ни пламък. След това неохотно, като че ли с усилие, Еллохар разкъса това докосване и ме погледна с очакване, със затаена надежда, която аз този път видях… досега не я бях забелязвала. И най-добре щеше да бъде да не я бях забелязвала изобщо никога. — Ти ме гледаш с жалост — изведнъж изръмжа лорд Еллохар. — На мен наистина ми е много жал за вас — прошепнах в отговор. — Жал ми е до сълзи… жалко, че онези домовички се оказаха прави и вие изпитвате влечение към мен. Наистина съжалявам, магистър, но аз никога не бих могла да ви отвърна с взаимност. Погледът на лорд Еллохар започна бавно да тъмнее, като че ли някъде гаснеше огън… — Много съжалявам — едва чуто повторих аз, — но дали го искам или не, сърцето ми бие само за лорд Риан Тьер. И това е по-силно от мен. Сиво-сините очи проблеснаха, погледът стана осезаемо зъл и магистърът изсъска: — Ти развали годежа, Дея! И ми се наложи тихо да призная: — Аз не исках, аз до последно не исках… Риан просто не ми остави избор. Тъжна усмивка на устните и с явна досада, магистърът произнесе: — Да, ти наистина си чистокръвна, Дея, само човеците умеят така да си усложняват живота. И с какво не ти угоди брилянтният лорд Тьер? Нещо в тази фраза ме удиви и аз се престраших все пак да попитам: — Нечистокръвните по нещо различават ли се? Освен по това, че нас е много по-лесно да ни убият, за което Нурх постоянно ми напомня. Скланяйки леко глава към лявото рамо, Еллохар се усмихна и посърнало отвърна: — Нечистокръвните обикновено по друг начин реагират на една целувка и в реакцията им не може и дума да става за жалост. — Извинете — кой знае защо ми стана съвестно. — Да опитаме ли пак? — ентусиазмът на магистъра ми се стори леко преигран. Аз мълчешком се отдръпнах на крачка — огънят около нас сега не ревеше и не бушуваше, просто сияеше като синя стена. Магистърът направи някакво плавно движение и отново ме прегърна. И всичко това, взирайки се втренчено в очите ми. — Може ли да задам един въпрос — решително попитах без да правя опити отново да се отдръпна. В погледа на Еллохар проблесна интерес и той снизходително ми кимна. — Какво е Сагдарат? — този въпрос не ми даваше мира откакто магистърът ми беше организирал разпита в кантората. — Хм — по тънките устни се плъзна странна усмивка, — Тьер винаги е разбирал от жени, но чак пък толкова… — и лорд Еллохар отново се наведе над мен, за да издиша в лицето ми: — Отговорът го знаем аз, Тьер и императора. Тьер за тази информация ще отнеме свободата ти, а ти я цениш, малка бивша сервитьорке, императорът също би ти отговорил, но след това няма да живееш още дълго. И само аз ще поискам най-ниската цена… Да ти я кажа ли? Моят отговор беше решителен: — Не! — Не ти ли е интересно? — изкусителен шепот. — Не. — Ама хич? Той се опита да ме целуне отново, но аз отстъпих на две крачки и сега нас с магистъра ни разделяше стена син пламък. Аз постоях, взирайки се в огнените езици и в магистъра, който се виждаше от време на време между тях, обмислих въпроса му, и все пак попитах: — Кажете. Огънят се устреми нагоре с рев, стълб от пламък ме обкръжи и през синьото сияние видях магистър Еллохар, който пристъпи към мен. И потръпнах с цяло тяло, когато той ме хвана под мишниците, вдигна ме на височината на своя ръст и произнесе: — Ще се разходиш с мен из Световете на Хаоса. Аз се бях стреснала само в първия момент, но след това уточних: — И това е единственото условие? — Да — магистърът продължаваше да ме държи и явно това беше неудобно само за мен. — А… защо? И мен внимателно ме свалиха на пода, а след това чух предизвикателното: — А защо ти трябва да го знаеш, мила, теб така или иначе те интересува отговора на друг въпрос. Та какво решаваш? — Не — уверено отвърнах аз. Еллохар беше скръстил ръце на гърди и сега стоеше загадъчно усмихнат. А следващият му въпрос ме озадачи напълно: — На теб наистина ли изобщо не ти е интересно? — провокационно се поинтересува магистърът. — Интересно ми е, но… — Понякога си струва да отхвърлиш всички съмнения и да се довериш на интуицията, Дея — протегна ми ръка, — ти си само на крачка от тайната… Хайде, адептка, решавай! — и осъзнал, че нямам намерение никъде да ходя, добави, — Обещавам да не те докосвам. Изобщо. Мълчаливо стоях в нерешителност под насмешливия поглед на магистъра. — Обещавам да ти разкажа всичко, което самият аз знам — добави Еллохар. И аз сложих треперещата си ръка върху дланта му. 	 
 В Световете на Хаоса бушуваше пясъчна буря. Планини от пясък, вдигнати в изпепеляващо горещия въздух от неистовия вятър, на вълни връхлитаха застиналия в очакване град и се разбиваха в невидима стена, обсипвайки с блестящи водопади крайните къщи… — Красиво е, нали? — поинтересува се магистърът. — Да — издишах аз. — Тогава, съветвам те да си затвориш устичката, защото следващата вълна ще стигне и до нас. Затваряйки отворената от изумление уста, аз намръщено погледнах към Еллохар, магистърът като че ли не ме гледаше, отделяйки цялото си внимание на буйството на природната стихия. А аз се огледах — намирахме се на стотина крачки от началото на градските постройки, практически в пустинята, а по-точно, до тази невидима бариера, която като прозрачна стена стоеше на пътя на пясъчните вълни. — Тьер изобщо никога не е изпадал в немилост — изведнъж започна да разказва магистърът — всички тези слухове се разпространяваха нарочно. Ще седнем ли? И лорд Еллохар спокойно се разположи на пясъка. Аз предпазливо приседнах до него — пясъкът беше топъл, въздухът — сух и горещ, прахът не стигаше до нас. — Вино? — предложи Еллохар, и когато аз отрицателно поклатих глава, продължи: — Ти никога ли не си се интересувала от историята на Тъмната империя, мила? От истинската история?.. От друга страна, откъде би могла да знаеш, че има такава… Така да бъде, ще ти разкажа накратко: Когато в Световете на Хаоса започнала борба за власт, част от великите родове си събрала багажа и напуснала историческата си родина. Родовете били девет и за глава не избрали, а направо назначили най-възрастния от рода Анаргат. Разбираш ли? Анаргат е императорският род, това го знаеха всички. Но за това, как се е възцарил, аз никога не се бях замисляла. — Когато започнало завоюването на нови територии, Тъмните лордове осъзнали, че тях може да ги спаси само единството — преследвал ги разгневеният повелител на целия Хаос, а пред тях били готовите да се бият до последно за своята власт магове. И тогава, представителите на най-силните родове — Анге, Хейт, Рогет, Алсер, Тьер Нгрем, Енхато и Ноерх се заклели във вярност към старейшината на рода Анаргат — Еллохар изведнъж се разсмя. — Клетва за вярност… мило определение за родово проклятие от десето ниво, което се задейства в момента, когато който и да е представител на далият обет род, реши да се противопостави, да предаде или да свали от власт главата на рода Анаргат. Потресено се взирах в магистъра, опитвайки се да осъзная чутото, а в крайна сметка, унесено произнесох: — Но сега… по-голямата част от тези родове… — Така, така? — насмешливо ме подтикна да продължа Еллохар. — Но сега са останали само… само три рода — Алсер, Ноерх и Тьер, останалите… аз предполагах някакво родово проклятие, но… Еллохар се пресегна, одобрително ме потупа по бузата и възторжено произнесе: — Браво, отличен, Риате! Сериозно, на тях им трябвало много повече време, за да го осъзнаят. Без да реагирам на подигравателната реплика, аз замислено гледах към магистъра. Така, ето какво бях разбрала — императорът задължил всички висши родове да му служат, а в случай на неподчинение, ги унищожавал дори не собственоръчно, задействало се проклятието на рода с отсрочено действие. Добре, но тогава не ми бяха много ясни думите на Риан „Аз съм в състояние да потисна което и да е проклятие“. Тоест… тоест, можеше ли да предположим, че и представителите на другите два рода — Алсер и Ноерх също имат такива способности? — Какво се намръщи? — осведоми се Еллохар. — Тоест, вие предполагате, че Алсер или Ноерх кроят заговор против императора? — предпазливо попитах аз. Одобрителен поглед и спокойно: — Нито в човешките кралства, нито в Световете на Хаоса в законите не е заложено равенство на всички същества, а в Тъмната империя всички имат равни права, с изключение на някои от най-опасните раси на Хаос. И всички жители носят еднаква отговорност за нарушаването на законите, отново с единствено изключение — висшата аристокрация. Но тях ги съди самият император и ги съди жестоко, можеш да ми вярваш. И като приближен към двореца лорд, мога да ти открия една малка тайна — да свалят императора от власт мечтаят абсолютно всички. Свобода — това е тази призрачна цел, към която се стремят лордовете на Тъмната империя. — Нима аристократите не са свободни? — искрено се учудих аз — Как да ти кажа — Еллохар гребна с шепата си пясък, вдигна ръка и черните пясъци на Хаоса се устремиха надолу в тънка блестяща струйка. — В Световете на Хаоса, дори да унищожи цяло човешко село, на лордът ще му бъде наложена глоба за плащане, а в човешките кралства, например, в същото онова Трето, аристократът ще бъде принуден да изслуша гневна тирада от повелителя, а е възможно инцидентът дори да не бъде разгледан. В Тъмната империя, лорд Градак, прикриващ своята извратена любов към човешките момиченца с дългово робство беше… Напомни ми, ако обичаш? — Изпратен на каторга в каменоломните — глухо отвърнах аз, размишлявайки над не особено приятния въпрос, откъде му беше известно на лорд Еллохар за това. — И лишен от цялото си имущество — добави магистъра. — И това не е единичен случай, Дея. В Тъмната империя даже висшата аристокрация не е напълно безконтролна, а това толкова им се иска — и насмешливо: — Много от тях все още си спомнят времето, когато всеки лорд е бил наместник на бог Хаос в своя домейн, тоест, фактически сам е бил бог. А сега, те имат законен император, който жестоко наказва за нарушенията на закона. В империята, Дея, има почти седемстотин велики рода, но само три се ползват с абсолютно доверие. — А каква е историята… с родовото проклятие? — не ми се струваше правилно да спомена пред Еллохар за способностите на Риан. — Тези, които са се осмелили да пристъпят клетвата и да предадат Анаргат, сами са се наказали жестоко — магистърът беше навел глава напред и с интерес ме наблюдаваше, — нещо тревожи ли те? — Да — аз също започнах да чертая с пръст линии по пясъка, — вие разказвахте за това, че лорд Тьер всъщност не е бил в немилост. — О, да, стигаме до най-интересното — Еллохар притвори очи и подложи лицето си на поредния порив на вятъра. — Не толкова отдавна, в Даррант, независимата империя на юг от Хаоса, която е населена изключително от демони, те не приемат други раси на територията си, се случи нещо, което постави под заплаха много държави. Венецът на Всевластието, много мощен артефакт, който всъщност и позволява на Повелителя да държи в подчинение демоните бе откраднат. И аз изведнъж осъзнах, че са ми интересни всички истории, свързани с артефакти. — Охо, на някого му блеснаха очичките — лорд Еллохар, който явно отново ме наблюдаваше, се усмихна и продължи: — Артефактът го бяха задигнали при много странни обстоятелства и замесени в кражбата се оказаха две враждуващи по между си и с човешките кралства групировки — Заклинателите и Отстъпниците, а също така някой… — пауза и доста злобно, — от Тъмната империя. — А от Световете на Хаоса? — не сдържах любопитството си аз. — В Хаос не се използват артефакти с такава сила, Дея, прекалено е опасно. За Световете на Хаоса са характерни родовите артефакти, чиято главна задача е да обезпечат стабилност. Стабилност на определени наследствени качества, стабилно съхранение на магията на членовете на рода. Ти вече си се сблъсквала с артефактите на рода Тьер. — Да — бях принудена да призная аз, — защитата и обезпечаването на продължението на рода са техните приоритетни задачи. Та какво там с Венеца на Всевластието? Магистърът се усмихна на някакви свои мисли, вгледа се в почернелия заради бурята хоризонт и продължи: — На територията на Тъмната империя пространствените премествания са два вида — тунели, такива, каквито използва, например, Нощната стража и прогарянето на материята, което владеят лордовете. Всички останали са принудени да се друсат дни наред по пътищата. Ето защо една вещица и един млад демон били принудени да се придвижват по територията на империята практически пеша. — А кентаврите? — беше ми сложно да разбера за какво изобщо сега говореше магистърът, но не виждах логика в постъпките на тези двамата. — М-м-м, твоята идея ми харесва — Еллохар даже кимна, ако не беше едно „но“ — по следите им вървяла императорската гвардия, а на всички офицери на Нощната стража била дадена една заповед — „Да се намерят и задържат!“. — И колко бързо ги хванали? — зададох аз закономерен въпрос. — Работата е там, че не успели да ги хванат — магистърът весело намигна, виждайки изумлението ми. — Демонът може и да бил млад, но се оказал достатъчно находчив. А освен това бил пробуден, от древните — практически непобедим, а освен това и като маг далеч, ама далеч, не бил слаб. — И-и-и? — нетърпеливо го подтикнах аз. — И императорът пратил по следите им най-силното си оръжие — Тьер. Заинтересувано слушах по-нататък, преставайки да рисувам по пясъка. — Тьер не е демон — продължи магистър Еллохар, — Тьер е маг, а онзи, с пробудената си сила, можел да съперничи с който и да е от демоните на Хаос и дори да победи, силно се оказало момчето, и умно, много умно. Позорна страница в аналите на императорските хрътки — те три пъти губили следата, а на четвъртия, се оказали заточени в магически контур. — И какво направил Риан? — да, позорът на императорската гвардия изобщо не ме трогна. — Тьер-р-р — Еллохар загадъчно се усмихна, — Тьер е умен, Дея. Прекалено. И опитен, а демонът не можел да му съперничи именно в това. И Тьер умее да чака, а момчето все пак било по-нетърпеливо, и като резултат, древният пробуден демон, имайки на разположение вещица, тоест, практически неизчерпаем енергиен ресурс, влязъл в старателно приготвения капан. — И магистърът получил Венеца ва Всевластието? — нетърпеливо попитах аз. — И им го върнал обратно. Еллохар умееше да озадачава. — Защо? — за мен беше абсолютно неразбираемо. — Защото той винаги е умеел правилно да задава въпроси, Дея. Аз си спомних разпита на Заклинателя и потръпнах от ужас. — Какво има? — поинтересува се магистърът. — Какви въпроси? — не отговорих аз. — Например — Еллохар легна настрани, чувствайки се на пясъка съвсем удобно, — кой, освен лордовете на Тъмната империя, е имал възможност да пренесе този артефакт и неговите похитители на територията на същата тази империя? Защото едно нещо са бежанците от Световете на Хаоса, те навсякъде намират пролуки в търсене на по-добър живот, а съвсем друго — границата с човешките кралства. Там нито един нежив не минава незабелязан, какво остава за живите. — Тоест, някой от великите лордове се е постарал да получи този артефакт и е започнал борба за власт? — резюмирах аз. — Риате, ти все повече и повече ме радваш — независимо от съдържанието, тонът на изказването си беше чиста гавра. — И вторият въпрос, който заинтересувал Тьер бил: а знае ли императорът какво именно представлява този артефакт? Самият Тьер, в момента, в който осъзнал на какво е способен той, приел единствено вярното за съхранението на империята решение — той пренесъл демона и вещицата до границата, а след това ги придружил до Даррант. По този начин, опасният артефакт бе върнат на собственика, а бесният Тьер се върна в столицата, напълно закономерно предполагайки, че сред лордовете от висшата аристокрация на империята, а никой, освен тях не би успял да прогори пространството, зрее заговор. — И? Еллохар премълча. — Кой е пренесъл артефакта? — аз горях от нетърпение. Магистърът се усмихна. — Кажете!? Усмивката стана загадъчна. — Лорд Еллохар! Кой, все пак е участвал в заговора?! Навеждайки се леко към мен, директорът на школата за изкуството на смъртта, изтърси: — А това, радост моя, е именно тази тайна, която великият и непобедим лорд Риан Тьер така и не успя да разгадае. Аз внимателно се отдръпнах, гледайки леко объркано лорд Еллохар, а той продължи: — Играчите се затаиха. Осъзнавайки, че планът им се е провалил, те, както и преди много години, просто се свряха в миша дупка. И тогава Тьер прие трудно решение — за всички неговото отпътуване от столицата беше обяснено като изпадане в немилост пред императора, поради неизпълнение на височайша заповед. А всъщност, беше организирано с една-единствена цел — Риан се надяваше, че заговорниците, уверени в неговото отстраняване, ще излязат на светло. Еллохар млъкна, замислено гледайки към линията на хоризонта, а аз внимателно попитах: — И какво се случи след това? — Ти — спокойно отвърна магистърът. — След това се случи ти, Дея. Аз обгърнах раменете си с ръце, изплашено взряна в магистъра, а Еллохар леко насмешливо продължи: — Мъничката песъчинка понякога накланя везните на съдбата, а малката адептка измени приоритетите на лорд Риан Тьер. Но не си мисли, че срещайки те, Тьер е забравил за интересите и добруването на империята, той не е от тези, които забравят каквото и да било, и уреждайки личния си живот, той съзнателно допускаше грешки, надявайки се, че по този начин ще приспи бдителността на враговете си. — Тоест… — аз, потресена, не свалях поглед от Еллохар, — тоест… Ето защо Риан беше толкова против? — Ти да се месиш в разследването? Да, Дея. Именно за това. На него му беше необходимо заговорниците да повярват в своята безнаказаност и да започнат да действат. Просто не можех да повярвам. Аз просто не можех изобщо да повярвам… аз… — М-м-м, Риате, преди да започнеш да се тръшкаш и да се самоизтезаваш от чувството на вина, позволи ми да споделя с теб една малка, но важна подробност — аз с плувнали в сълзи очи, погледнах магистъра. Еллохар се усмихна и ме осведоми: — Имам всички основания да вярвам, че ако ти тогава беше пуснала напиращия да влезе в кантората Тьер, в империята щеше да има един Безсмъртен по-малко. — В какъв смисъл? — не разбрах аз. — Схемата, която ти предаде на вещиците, помниш ли, ти надраска една такава разкривена… — Помня аз! — Та така — протягайки ръка, мен пак ме потупаха по бузата, — те казаха, че Тьер наистина е можел да загине. Ти беше права тогава, мила, и добре направи, че го спря. Именно това исках да ти кажа днес. — Наистина ли — гласът ми се разтрепера. Надигайки се, Еллохар се премести и седна до мен, прегърна ме през раменете и прошепна: — Наистина, мила. Мога да те отведа при вещиците, те ще потвърдят — а след това нахално-мързеливо продължи: — Работата е там, че Тьер можеше и да „не забелязва“ дори покушенията върху самия себе си, но когато нещата опряха до твоята безопасност, всичко се преобърна надолу с главата. А след това започна абсолютно нелогичната история с артефактите. Те вкупом се устремиха към теб, променяйки събитията и настройвайки случайностите. Но това… е отделна история. — Ще ми я разкажете ли? — помолих аз, внимателно отдръпвайки се от магистъра. Загадъчно усмихнат, той тихо настоя: — Защо развали годежа, Дея? Мълчаливо го гледах. — Просто умът ми не го побира — дръпване, и аз се оказах легнала на пясъка, а лорд Еллохар, надвесен отгоре ми, стисна китките ми и повтори въпроса: — Ти защо развали годежа, Дея? Кажи ми причината. Зажумявайки, аз рязко издишах и честно си признах: — В един момент, аз с ужас осъзнах, че започвам да се боя от него повече, отколкото го обичам. За мен това беше повече от признание, аз самата не очаквах, че ще произнеса на глас това, за което дори се боях да мисля… за което просто се стараех да не мисля. И аз до болка стиснах очи, стараейки се да не се разплача, щеше да е просто срамно. — А когато ти се страхуваш, ти отстъпваш, нали, Дея? Именно така, както постъпи и днес — просто избяга от мен и от кантората — аз отворих очи и объркана се вторачих в Еллохар. Магистърът замислено призна: — И знаеш ли, като се има предвид, че си чистокръвна човешка девойка, това хич не е лоша стратегия за оцеляване. — Пуснете ме — решително казах аз. — Пак ли ще ми го демонстрираш? — поинтересува се Еллохар. Но почти веднага, усмивката на устните му стана много тъжна и гледайки в очите ми, много тихо прошепна: — Аз бих могъл да отправя предизвикателство на Тьер и просто да не те върна. Това е толкова изкушаваща мисъл — да те оставя за себе си… — почувствах как сърцето ми замря, а и магистърът не би могъл да не го усети. Усмихна се, наведе се току до самите ми устни и почти изстена: — Колко е болезнено да осъзнавам, че това сърце бие за друг, Дея… колко е болезнено… Избухна син пламък. 	 
 Когато огънят угасна, се оказа, че седя в кресло в същата тази чайна на майстор Шутан. Сама. Разтревоженият Юрао стремително връхлетя миг след моята поява и се закова на вратата. А аз докоснах устните си — те горяха. — Дори няма да питам с какво сте се занимавали там — дроу иронизираше, отчаяно криейки тревогата си. — Недей — едва чуто отвърнах аз. — Да ти донеса ли лед? — Юрао се приближи, премести ниската масичка за чай и приклекна пред мен, взирайки се напрегнато в лицето ми. — Всичко е наред — опитът ми да се усмихна сигурно излезе жалък. — То се вижда — в златните очи блестеше тревога, — ние можем и просто да си тръгнем сега, ще се поразходим, ти ще си кажеш всичко и ще ти олекне. — По-добре лед — помолих аз. — И дай да разберем какъв е проблемът с това привидение, а след това да се захващаме с мага! — Разярената Дея тръгва на бой? — Юр накрая спокойно се усмихна. — Та какво стана с предложения ми лед? — устните ми все още бяха подути. Леда ми го донесе самият майстор Шутан, докато ние с Юрао беседвахме с привидението, което при нашето влизане се беше откъснало от счетоводните книги на уважаемия гном. И сега Юрао водеше разпита, а аз притисках към устните си кърпа с натрошен лед. И седейки до партньора, аз все си мислех за казаното от магистър Еллохар и за това, което ми се беше отдало да разбера преди това. За мен, като адепт на Академията на Проклятията, историята с артефактите беше по- ясна от обърканите и сложни политически заговори. Но връзка… тук имаше връзка между артефактите и заговора. Имаше без съмнение нещо общо между тях, но какво? — Дей — опита се да привлече вниманието ми Юрао. — А Късметчето мяркал ли се е? — попитах аз, игнорирайки напълно изразителния му поглед. Дроу ме разбра и завърши беседата с възпитаното: — Ние ще се върнем към разговора утре, ако не възразявате. — Да, да, разбира се — измърмори привидението, връщайки се към сметките. То и така нямаше никакво желание да се откъсва от работата си и с явно облекчение се отнесе към прекъсването на разпита. И когато тъмната безформена субстанция се върна зад бюрото си и стисна с пръсти перото, изведнъж обърнах внимание на едно несъответствие. Замрях, гледайки как привидението вписва равни колонки от цифри в бланката. И нещо беше неправилно. — Какво? — попита Юрао. — Дей, нещо не е ли наред? — Не зная — отзовах се аз, — той пише някак… неправилно… и аз това вече някъде съм го виждала. Обръщайки се, офицер Найтес също втренчено зяпна привидението. Жителят на отвъдния свят удивено ни погледна. — Левичар — отбеляза Юрао, — но ти си права, държи перото някак странно. Сега призрачната ръка я зяпахме всички — и аз, и Юрао, и майстор Шутан, и даже призракът. И не виждахме нищо. — А бихте ли продължили да пишете, моля — промълвих аз. Призракът сви рамене и се върна към работата си. А ние продължавахме да гледаме, но аз все не успявах да хвана изплъзващата ми се мисъл. Не се получаваше. А след това Юрао каза: — Той държи перото между средния и безименния пръст. И аз си спомних! Спомних си, приближих се към сметките, издърпах бланката изпод ръката на призрака и замрях — аз познавах този почерк, със сигурност го познавах! И, например, тази заврънкулка над началото на всеки ред я бях виждала много пъти, защото: — Почтеният господин Дукт! — осъзнаването ме млатна по главата. — Собственикът на най-голямата лавка за подправки в цял Ардам? — майстор Шутан потресено гледаше призрака. — И доставчик на подправки в сладкарската мрежа на Мелоуин — добави Юрао. А след това намръщено попита: — Напомнете ми, ако обичате, майстор Шутан, от колко време призракът обитава в къщата ви? Бледият разтреперан гном, бавно свличайки се на пейката, прошепна невероятното: — Вече втора година мина… Аз отидох и седнах до него. Трепереха ми ръцете… Само през тази есен, аз поне дузина пъти бях претичвала до лавката му за подправки. И майстор Дукт лично ми попълваше бланката, винаги ме пощипваше по бузата и питаше „Как е там старият Бурдус?“. Сам! А перото той винаги го държеше така, по особен начин, защото показалецът му беше чупен, не го бяха наместили правилно и не можеше да го движи. А пръстът Дукт си го беше счупил още в младостта… Аз бях говорила с него тази есен! — Виждах се с него преди не повече от пет дни — потресено разказа Шутан, — а в банката все се шегуват „Ти да не си наел самия Дукт да ти попълва сметките?“, а аз… Срещнах го аз! Преди пет дни! Пихме по една сливовица! Отмятайки глава, погледнах Юрао и прошепнах: — А ти се оказа прав, ние на тази твар всеки ден „тъмни“ й желаем… — Викам нашите — намръщено произнесе дроу, — ще трябва да се направи обиск. Нурх ще те откара в Академията. — А не може ли аз с вас…? — попитах предпазливо. Юрао ме хвана за ръка, изведе ме навън, и там, докато стояхме и гледахме как Нурх препуска към нас колкото му държат краката, шепнешком поясни: — Този фалшив Дукт явно е вярвал, че къщата му ще я изпепели Гневът на слънцето. Лавката му, между другото, също попада в радиуса на поражение. Така че, се съмнявам, че ще намерим нещо интересно и важно. А освен това — Юрао напрегнато кимна в посока на близкия безистен, — не знам за теб, но аз отчетливо виждам две императорски хрътки, които те следят. Явно Тьер се е презастраховал. Колкото и да се взирах, не видях никого. — Юр, може и… — А може аз да искам с очите си да видя бърлогата на мага, който е успял две години да се преструва на гном, Дей. Аз самият, а не да стоя настрана, докато там се подвизават негово императорско височество и любимата му императорска гвардия. — Ясно — на мен изведнъж ми стана тъжно. — Ти отивай в академията — изкомандва Юрао, — когато заминеш, аз ще извикам Мерос, вярвам, че ще успеем да огледаме всичко, преди да изникнат хрътките с вечното им „Делото е под наша юрисдикция“. Това е, Дей, тъмни. Аз се напъхах в каретата, хвърлих леко обезсърчен поглед към дроу и Нурх се понесе към академията. В посочения безистен се метнаха във въздуха парчета хартия — наистина някой ме следеше. 	 
 В академията се върнах, разсъждавайки печално за случилото се. Никак не можех да се отърва от зловещата мисъл — господин почтеният гном Дукт се беше оказал… Дори не знаех какво именно се беше оказало, че е той. Не себе си, това със сигурност, но кой, какво? Тъмни, госпожо Риате — весело се сбогува Нурх. — И на вас кошмарни — аз скочих от последното стъпало. — И да се пазите — продължаваше кентавърът, — а, ето, аз имам подарък за вас. Аз с удивление проследих с поглед как Нурх бръкна в джоба си и извади малък, завързан с блестяща лентичка, пакет. — Благодаря — прошепнах аз, приемайки подаръка. — А, няма за какво — ведро се отзова кентавърът, — хайде де, отваряйте го вече. С глупава усмивка разгънах хартията… от вътре се показа лента! Червена, с черен кант! И с охранителен знак от Световете на Хаоса. А освен това, на лентата имаше надпис: „Пази човека!“. — Харесва ви, нали? — радостно и нетърпеливо попита Нурх. — На мен направо от ДарГарай ми я донесоха, да знаете. И най-добре да си я носите и да не я сваляте, госпожо Риате. На мен много ми се искаше да изтърся нещо гадничко в отговор. А две-три допустими проклятия просто ми се въртяха на езика. Но черните оче на Нурх просто светеха от искрено желание да помогне, и ставаше ясно, че подаръкът не е тънка подигравка, а изключително и само проява на загриженост… — Благодаря — сдържано отвърнах аз. — Ще я пазя добре и от време на време ще си я изваждам, за да я препрочета! — А няма ли да я носите? — на кентавърът даже ушите му посърнаха. — Няма! — не се сдържах аз. — Тук законите са други, Нурх! — Ама вие дори не знаете колко бежанци има тук, госпожо Риате! Носете я, ви казвам, по-добре ще е за вас! — Благодаря! — и нямаше как да му обясня. Аз, например, не му подарявам подкови! — Всичко най-тъмно, Нурх. — И на вас, госпожо Риате. И най-добре веднага си я сложете. Не бях подарявала никога подкови, но сега вече със сигурност щях да го направя! 	 
 В академията се върнах ядосана. Мълчаливо минах покрай Жловис, който само като ми хвърли поглед, разбра, че сега е най-добре да мине без гатанки, намръщена се насочих към женското общежитие. Мина ми през ум, че май вървя прекалено дълго и звуците от брадвите на заигралите се на строители адепти, кой знае защо звучи все по-слабо и по-слабо, а би трябвало да е наопаки, но като се имаше пред вид всичко случило се днес, аз не се задълбочих кой знае колко в тези мисли. Качих се по удивително късото стълбище — със сигурност знаех, че пред входа имаме девет стъпала, а сега отброих само седем… но се успокоих с мисълта, че лорд-директорът навярно пак е беседвал с духа-хранител. За това си мислех, докато вървях по стълбите, отварях вратата и влизах… И уж влязох в женското общежитие, а се оказах в… — Дея, колко се радвам да те видя — прозвуча гласът на магистъра. Кой би могъл да ми обясни какво правя в дома на лорд-директора?! Илюзията окончателно се стопи, разстилайки се като мъгла по пода и откривайки пред очите ми застаналия на вратата, водеща в гостната, лорд Риан Тьер. Само по панталони и с ботуши, без никаква друга дреха и с влажна коса, разсипана по раменете. Сърцето ми пропусна удар, след това заби три пъти по-бързо, краката ми се вкопаха в пода. Погледът, много смутен от обстоятелствата, следваше да бъде наведен, но кой знае защо, упорито беше застинал в района на гърдите на магистъра и отказваше да си промени дислокацията. — Дея — гласът на лорд-директора беше прокрадващо се омагьосващ, — какво ти е? Да, наистина, лорд Риан Тьер умееше да задава правилни въпроси. Само че аз нямах отговор на този конкретен въпрос. Плавно движение, и магистърът изведнъж се озова на крачка от мен. След това предпазливо докосна брадичката ми, карайки ме да откъсна окончателно смутения си поглед от голите му мускулести гърди и, омаяна, да потъна в черните, леко мъждукащи очи. И аз осъзнах, че наистина започвам да се задъхвам… и от това загадъчно блещукане, и от доволната му полуусмивка, и от близостта на мъжкото тяло… — Та какво ти е, Дея? — дрезгав хипнотизиращ шепот. Нервно преглътнах и се опитах да отговоря… Разбрах, че няма да мога. Само сърцето ми биеше все по-бързо и по-бързо. — Мислех си, че разходката ви с Окено ще свърши по-рано — спокойно, дори леко небрежно, произнесе лорд-директорът, пускайки брадичката ми. След това магистърът се приближи до закачалката, свали от нея белоснежна риза, с едно движение я облече и се обърна към мен, оправяйки си яката. — Как мина практическото занятие? — вежливо-подигравателен въпрос. С ужас осъзнах, че все още не съм в състояние да отговоря. Даже дъхът си бях задържала. — М-м-м — проточи лорд-директорът, — вода? — Да, ако може — дар словото ми неочаквано се върна. Много бавно и като че ли дори… с някакво предизвикателство, Риан отново се приближи към мен, наведе се леко и прошепна: — В гостната. И спокойно, сякаш мен тук ме нямаше, се насочи през коридора към спалнята. Аз продължих да стоя още известно време, опитвайки се да дойда на себе си. След това, пристъпвайки плахо, аз надникнах в гостната през притворената врата. Там имаше маса… Сервирана за двама… Стоях и гледах, без да разбирам какво става. Потропване на токчета, разтворена зад гърба ми врата и радостен вик, огласил цялата къща: — Риан! Бавно се обърнах и се вгледах в момичето, което се беше заковало на място, виждайки ме. Много красиво, с тъмни леко къдрави коси, чипо носле и огромни зелени очи в рамка от черни мигли. — Тъмни! — весело заяви това удивително красиво създание. — И на вас — постарах се дори да се усмихна. — Съвсем забравих, вратата е отворена — младата дама стремително се завъртя, замахна с лявата си ръка и вратата се затвори… сама. Но аз не гледах към вратата — взирах се в тънкото безименно пръстче на непознатото момиче. Нея не я познавах, но пръстена на ръката й — прекалено добре… В сърцето ми нещо бавно умираше. — А вие… — непознатата заинтересувано ме гледаше. — Риате — глухо отвърнах аз. — Адептка Риате. — А, вие учите тук — досети се тя. — О, Риан сигурно е много строг директор, нали? Аз загивах безвъзвратно, но кой знае как, все още вежливо се усмихвах и дори успях да кажа: — Да, много е строг. Но справедлив… — гласът ми все пак прегракна. — Риан, той си е такъв — в гласа й имаше толкова радостен възторг. Откъм вътрешната част на къщата се чуха крачки, след това на вратата се показа и самият магистър — в черен костюм, със същата белоснежна риза. Косата му беше събрана на опашка, а на устните му имаше много радостна усмивка. — Лирран, колко си прекрасна — с възхищение произнесе той, гледайки изчервилата се от смущение девойка. И веднага добави: — И какво, още дълго ли ще стоиш там? Весел смях, тя се спусна към него и се озова в обятията на лорд Риан Тьер. Краката ми, които до този момент бяха като от памук, изведнъж си възвърнаха способността да се движат. Не, аз не побягнах, въпреки, че много ми се искаше. Тихо минах през хола, през коридора, придържах вратата, спомняйки си, че тя има навика да скърца в най-неподходящия момент и внимателно я затворих зад гърба си. А от верандата към общежитието имах намерение да тичам презглава. И най-добре щеше да бъде да ме изключат. Вратата зад гърба ми се отвори още преди да успея са сляза по стълбите. И аз спрях, но нямах сили да се обърна. — Ето сега например, ми е много интересно, какво точно си е втълпила госпожа частният следовател?! Все пак се обърнах, много бавно, и си заповядах да погледна в черните, леко присвити от яд, очи и тихо отвърнах: — Нищо, лорд-директор… — гласът ми отново предателски пресипна, а след това дори затрепери, но аз отговорих: — Пръстенът на ръката й се оказа по-красноречив от каквито и да било „догадки“. Както и да е, желая щастие на вас… и на вашата очарователна избраница. Лорд Риан Тьер продължи втренчено да се взира в мен няколко дълги секунди. Просто стоеше и ме гледаше. А аз нямах сили да стоя повече тук. — Тъмни, лорд-директор — все пак успях да произнеса. Очите на магистъра изведнъж избухнаха. В огън. А след това той зададе съвършено неочакван въпрос: — Как върху теб се е оказала защитата на Еллохар?! — и гласът му се превърна в рев. Аз трепнах. А пред очите ми беше все още сцената, в която очарователната девойка със сияещи от щастие зелени очи се хвърля в обятията на магистъра… И сама не знам защо, му отвърнах: — Аз го помолих… И си тръгнах без да се обръщам. Спънах се няколко пъти, но все пак се удържах и не паднах. Просто си тръгнах, усещайки, че с всеки миг сърцето ме боли все повече и повече. 	 
 Не се бях чувствала толкова зле от много отдавна. Струваше ми се, че с всяка крачка душата ми потъва все по-надолу в Бездната, а тялото се сковава от болка. Аз бях престанала да плача и просто вървях… Надалеч от Академията на Проклятията, по страничните улици, встрани от суетата на Ардам… И когато стигнах до познатия ми праг, просто седнах на последното стъпало, свих се и обгърнах коленете си с ръце. Тежки стъпки по стълбите, предпазливо открехната врата и учуденото: — Дея? — и след това разтревожено: — Дея, какво се е случило? — Тоби — усетих, че отново ще се разплача, — толкова ми е зле, Тоби… 	 
 Чашата топло мляко грееше дланите ми, аз самата, загърната в топло одеяло, седях с подгънати крака на стола, Тоби се беше наместил отсреща и ме гледаше с внимателни, пълни със съчувствие очи. — Толкова боли… — прошепнах. — Дори ми е трудно да дишам… Отвън се чуха нечии викове. Тоби тромаво стана, хвърли поглед през прозореца и замислено произнесе: — Стража. Търсят някого. Дейка, малко вино? — Не мога да понасям вино — тихо простенах аз, — просто го ненавиждам… — Слушай какво ти казвам — чаша горещо вино и в леглото! Ръцете ти се тресат, Дея! Не само ръцете ми трепереха, аз с мъка говорех, хлипайки непрестанно. Тоби отвори хладилния шкаф, извади обикновена бутилка, наля в канче червено вино и го сложи на огъня. След това в съдинката потече гъст сироп с карамелен оттенък, парченца замразени плодове, пипер, подправки… След няколко минути, измъквайки от ръцете ми чашата с недокоснатото мляко, Тоби ми връчи друга, от която през аромата на подправки и плодове, се усещаше и миризма на спирт. — Давай, Дейка, на големи глътки и бързо. Поне ще престанеш да трепериш. Първата глътка ме накара да се намръщя, но послушно направих още една, след третата наистина като че ли ми стана по-леко… И помня, че май чашата от безсилните ми пръсти, я взе Тоби. 	 
 Разбуди ме разговор на висок тон. Някой спореше, при това се чуваше и някакъв рев, който ми се стори странно познат. — Лорд Тьер — гласът явно принадлежеше на Юрао, — вие нали сте в състояние да отличите истината от лъжата. Ето, аз честно и открито ви заявявам — Дея не е тук! Аз седнах. Главата ми се въртеше, спалнята на Тоби, също. А освен това бях много жадна. И ми се искаше да уточня, защо се намирах в спалнята на полуорка, чак на третия етаж, под самия покрив, а не в гостната на дивана. Няколкото пъти, когато бях оставала да нощувам у Тоби, той ми постилаше там. А след това до съзнанието ми достигна друго — Риан беше тук! Аз подскочих от леглото… — Слушай, остроухи — звука на гласа на лорд Еллохар ме накара да седна отново тихо и предпазливо, — похвално е, че си се научил така нагло да лъжеш, но… ти, Найтес, не взимаш в предвид, че ето този тресящ се полуорк не умее. И аз най-отговорно ти заявявам — той лъже. Следователно — ти също! О, Бездна, какво ставаше тук?! — Да, може и да лъжа — откровено нахално и с предизвикателство произнесе Юрао. — Само че, имайте предвид, лорд Еллохар, че аз още много най-разнообразни „лъжи“ мога да разкажа на лорд Тьер. Какво мислите по въпроса? Искаше ми се да умра и да ме погълне Бездната… Просто исках да умра… — Бездна, а полуоркът наистина може просто да е изплашен — внезапно замислено измърмори лорд Еллохар, — трябва, за всеки случай, да огледаме и останалата част на града. В края на краищата, тя може да е отишла… например, в чайната. Мълчаливо продължих да се вслушвам, защото просто не можех да повярвам в чутото! Седях и броях ударите на сърцето си. — Малко ще е да те убия! — пресипнало изръмжа Риан. — Извинявай — разкайващия се глас на лорд Еллохар. — Аз и не подозирах, че защитата ми ще скрие Дея от издирващите заклинания. Съжалявам, Тьер, аз… Звук на стремителни крачки, след това се тресна входната врата и в гостната се възцари тишина. След малко дочух разговор шепнешком, явно общуваха Тоби и Юрао. Предпазливо станах, и загръщайки се в одеялото, излязох от спалнята. Стълбите бяха стръмни, затова слизайки, се придържах за стената. Така бавно и внимателно, защото в главата ми още биеха камбани, влязох в гостната. — Събудиха те тези двамата — разтроено се обади Тоби. — То с такива вопли… — Юрао се изправи, хвана ме през раменете, отведе ме до дивана, властно ме сложи да седна и се настани до мен. И започна с въпросите: — Вино? Изхлипвайки, честно си признах: — На мен и така ми е зле. — Ей сегичка — Тоби стана, отиде до кухнята, а когато се върна, ми протегна нещо светло зелено и също с миризма на спирт. — Пий, ще ти олекне. Изпих го до дъно без да гледам. Наистина ми стана по-леко — престана да ми се вие свят, вече не ме мъчеше жажда, но слабостта в цялото тяло си остана. — Юр… — тихо подхванах аз. — Как те намерих ли? — досети се дроу. — Нищо по-лесно от това. В момента, в който Тьер връхлетя с рев в кантората, разбрах, че си загазила. След това се изтърси и Еллохар, с виновен вид, съобщавайки на Тьер, че също не е в състояние да те открие. Две… нека да са празноглави умъртвия! Оказва се, че сега си се сдобила с две защити и всяка от тях блокира издирващите заклинания на другата. Разбираш ли? Мълчешком кимнах, а след това неуверено добавих: — Не… — М-м-м, там нещо като наслагване се е получило, Дея. Защитата на Тьер блокира търсещите заклинания на Еллохар, защитата на Еллохар прави същото нещо със заклинанията на Тьер. В главата ми имаше някаква звъняща пустота, но един въпрос продължаваше да ме интересува: — А ти… — А къде другаде би могла да отидеш, Дея? — Юрао се усмихна. — В този град, изглежда, имаш само един приятел. — Двама — прошепнах аз. Юрао разтърси рамото ми и ме прегърна по-силно. — Та какво се е случило? — меко попита Тоби. Дроу мълчеше и също очаквателно ме гледаше. Вдишах, издишах и думите се откъснаха от гърлото ми заедно с ридание: — Той си има друга… годеница… И не можах да кажа нищо друго. Замълчах, взирайки се в рисунъка на килима и отчаяно се опитвах да се сдържа. Тоби първи разбра всичко: — Дея няма да каже нищо повече. Тя умее да споделя радостта, но мъката си я крие дълбоко вътре. — Ти я познаваш по-дълго време от мен — Юрао тежко въздъхна. След това добави: — Абе, що не вземе да иде този лорд на развлекателно пътешествие в Бездната! Дей, стига, знаеш ли колко такива като него има? Въпросително го погледнах. — Един — двама и стига толкова, слава на Бездната! — весело подметна той. — Ако бяха повече, щеше да е по-зле! И аз се усмихнах. Не можеше да се спори с аргументите на Юрао. — Ето, така е по-добре — дроу се ухили насреща ми. — Дръж — Тоби ми подаде кърпичка. — Благодаря — аз изтрих мокрите си очи и се постарах да задържа усмивката върху лицето си. Не ми се получи. — Между другото, Тоб, ти познаваш ли Дукт? Полуоркът се намести по-удобно, замисли се, и също така замислено отвърна: — Знаеш ли, виждах го…м-м-м… абе, вчера го срещнах. Дукт намина при Бурдус да пита… Да, за теб питаше, Дея. Интересуваше се защо не ходиш вече при него за подправки. Сълзите сами изсъхнаха и сега не само Юрао се взираше в Тоби с жаден поглед. — Какво? — учуди се той. — Тоби — аз по-плътно се омотах в одеялото, — а ти не си ли забелязал никакви изменения в почтения господин Дукт? Полуоркът имаше една особеност — много неща забелязваше у клиентите, той действително много често виждаше същината. — То как да не се измени? — замислено въртейки лъжичката в ръце, произнесе Тоби. — Откакто жена му, почтената госпожа Дукт се спомина, оттогава и стана особен. То няма какво да се чуди човек, разправят, цялата му рода все по петите му ходела, бояли се, че може на живота си да посегне. Той затова и ги разгонил всичките, даже големите си синове лишил от наследство. А след това отново се хванал за занаята си. — Така-така — Юрао дори се беше навел напред, а тъй като продължаваше да ме държи през раменете, аз също седях прегъната на две — тоест, значи самоубийство! И явно са разбрали за това. А да се засели маг в тялото на самоубиец е много по-лесно! Този, на който не му се живее, е слаб духом… — А изгоненият дух не намира покой — добавих аз. — Трябва да спрете да пиете, ти, Юрао, със сигурност — направи си изводи Тоби. — А аз сега бих си пийнал, Тоб — дроу беше обзет от някаква нервна възбуда, — как само бих се натряскал точно сега! Та това значи, че в града могат да са не един и двама! На мен изведнъж ми стана страшно. Той беше прав, наистина можеха да са много. И усещането беше едно такова… — Накъдето и да се обърнеш — врагове — трагично прошепна Юрао. — Какво става тук, Бездната да го вземе?! — Това е страшно и зловещо, Юр… — прошепнах аз. — Ей, като ви слушам, и аз взех да се стряскам — изведнъж си призна Тоби. — Вие изобщо за какво говорите?! Наистина усещането беше плашещо… Силен удар изби вратата на къщата на Тоби. Аз изкрещях от ужас, Тоби подскочи, насочвайки напред, кой знае защо, вилицата, Юрао ни надмина, млатвайки по вратата с някакво бойно заклинание. Когато димът от заклинанието се разнесе, ние дружно видяхме стоящия на вратата и леко димящ магистър Еллохар. — Да ви призове Бездната, дано! — изсъска лордът. — Научете се да чукате — досаден се изказа Юрао. — Вратата си беше хубава — печално отбеляза Тоби. Аз просто мълчах, макар, че също ми беше жал за вратата. Магистърът се приближи, седна в креслото, премести го по-близо до нашата топла компания и подхвана с грубото: — Ей, ти, осторухия, ти изобщо наясно ли си кого се опита да шантажираш? — Не се опитах — нагло му върна грубостта Юрао, — а шантажирах. И забележете, успешно. Между другото, къде е Тьер? Свивайки рамене с безразличие, Еллохар съобщи: — Пренесе се веднага, след като излязохме. Не беше в настроение. Трудно е да се каже къде е сега. Може да се юрнал за Верис. Тьер, за разлика от мен, има слабо обоняние, така че твоята миризма, Риате, със сигурност не я усети. В този момент, стълбището, тъмното, същото онова, по което аз бях слязла в гостната, се озари от мътно-червена светлина, откривайки пред очите ни, седящия на стъпалата магистър Тьер. — Да, Еллохар — мрачно потвърди лорд-директорът, — аз не притежавам твоето обоняние, но да отлича лъжата на този, когото считах за приятел, съм напълно в състояние. Страшната мисъл „Той е чул всичко“ се оказа още по-плашеща от осъзнаването, че по Ардам се разхождат вселили се в телата на гражданите магове. — Риан — ставайки, произнесе лорд Еллохар. Магистърът го прекъсна с глухото: — Лорд Тьер. И като че ли в уютната гостна стана по-хладно, като че ли студен въздух се стелеше по пода и пълзеше нагоре. — Махай се — мрачно, почти заплашително произнесе Риан. — Тук аз съм по-силен, сред пясъците на Хаоса ти може и да имаш шанс. Скръствайки ръце на гърдите си, Еллохар дрезгаво избълва: — Аз няма да приема предизвикателството! Магистърът бавно се изправи. Спокойно прекоси гостната, спря пред Еллохар и гледайки в очите му, провокативно попита: — За подлост ти стигна смелостта, а да приемеш предизвикателство — не? Еллохар трепна и с ледена ненавист произнесе: — Анкорра, Третото кралство. — Както пожелаеш — насмешка в гласа, направо като плесница. Аз не се сдържах и тихо прошепнах: — Бездна, от това се боях… Еллохар светкавично обърна глава и ме погледна. А след това тихо и решително процеди през зъби: — Аз няма да приема предизвикателството, Тьер. Свободен си да си правиш каквито искаш изводи. Избухна син пламък. Когато отблясъците угаснаха, магистърът вече не беше с нас. А лорд Риан Тьер, скръствайки ръце на гърди, мълчаливо ме гледаше. Мълчаливо и много гневно. — Аз не искам да се връщам в Академията на Проклятията — изведнъж изтърсих аз. Изви се адски пламък. Когато той угасна, се оказа, че седя на леглото в собствената си стая в общежитието. 	 
 Губеше ми се времето, което бях прекарала, седнал на перваза, дойдох на себе си, едва когато осъзнах, че слънцето залязва. От тъжните мисли ме откъсна предпазливо почукване по вратата… на спалнята, не на входа. Аз не казах нищо. С тихо поскърцване, вратата се отвори. Съзирайки лорд-директора, аз даже не помръднах. И това не беше проява на неуважение. Аз просто не бях в състояние. — Номерата на сметките, които ти възстанови, сочат към двама представители на рода Алсер. Главата на рода ти видя, именно той провери пръстена — спокойно, дори някак разсеяно произнесе лорд-директорът. Аз не проговорих. Той също замълча за малко, а след това чух почти невероятните му думи: — Това разследване… ще бъда много благодарен, ако го продължиш. Стъписана погледнах към магистъра, лорд Тьер стоеше с каменно лице, само в очите му мъждукаше едва сдържана ярост. — Та вие изобщо не искате това — досетих се аз. — Не искам — глух, дрезгав глас, — но би било глупаво да отричам, че ти си великолепен следовател, Дея. Ти забелязваш неща, на които аз не обръщам внимание. Ти изказваш предположения, които, за съжаление, аз дори не взимам в предвид. Той искаше да каже още нещо, но реши да си замълчи. На мен ми мина през ум да кажа „не“, но… Но тихо казах: — Добре, лорд-директор. — Прекрасно — гласът му стана съвсем дрезгав. Аз продължавах да седя на перваза, прегърнала коленете си с ръце, които стисках с все сила — само и само да не треперят, само и само да можех да се сдържа. А той продължаваше да стои и да ме гледа… мълчаливо. — Аз повярвах в това, че ти не ме обичаш, — внезапно произнесе Риан. — Сега отчетливо виждам — това е лъжа. Недей за това, моля те… само не за това, само не точно сега… — Мълчиш — не въпрос, констатация. — Ти веднъж ми каза, че животът ти се е изменил, в момента, в който си престанала да си мълчиш… И ето, ти отново не казваш нищо! Стига, престани, моля те, просто престани… Без да бърза, магистърът се приближи към мен, аз се свих още по-силно. Дръпване, накара ме да разделя ръцете си, стисна дланта ми. Нямаше начин да не забележи как трепери ръката ми. Забеляза го. Усмихна се почти жестоко, наведе се, и издиша, докосвайки слепоочието ми с устни: — Знаеш ли какво изпепелява гордостта, Дея? Мълчиш? Тогава аз ще ти кажа — страстта. Ти се боиш от мен? Можеш да ми вярваш, ти много бързо ще забравиш за страха си. За страха, за гордостта, за всичко друго, Дея. И когато единствената ценност за теб остана аз, ние пак ще си поговорим за жизнените приоритети, сърце мое. Ръцете ми престанах да треперят. У мен бавно, но мощно се надигаше ярост. Защото: 
 — Вие отново решавате всичко за мен, лорд-директор! — почти изкрещях аз. — Така ли? — весел поглед и наглото: — А кой, ако не аз? И обръщайки се, магистърът си тръгна. В гърба му се понесе моето: — Вие си имате годеница! — Така ли? — той се обърна на прага. — Сигурна ли си в това? — Да! — Това ме радва — насмешката прозвуча отчетливо. — До утре, сърце мое. Изви се адски пламък. 	 
 Беше странно — уж се намирах в аудиторията, послушно записвах всяка дума на магистър Тесме, а в същото време мислех… за лорд-директора. Да, аз си бях забранила да го наричам Риан дори мислено — думите на магистър Еллохар бяха променили отношението ми към имената. Ако можеше и той да престане да ме нарича… — Адептка Риате! — крясна Тесме. — Бързо, формулата на проклятието „Кархео“?! — Отсъства — отвърнах аз, още преди напълно да осъзная въпроса. Бях чела учебника до среднощ, забравяйки даже за вечерята. — Правилно. Дакене, по каква причина? Ригра се изправи, започна нещо неясно да пелтечи и си получи заслуженото: — Слаб. Ургат? — адептът също не можа да отговори. Тесме започваше да се озлобява: — Арвас? Тимянна се наведе към ухото ми и прошепна: — Това всичко е заради твоя говорещ котарак… Ние награбихме учебници, а в тях — такива интересни неща… Аз след дванайсет чак успях да се откъсна от една христоматия — „Битовите проклятия в Хаос“. Представяш ли си, там даже проклятие първо ниво може да въздейства на разума на прокълнатия, ако е било произнесено на глас! И там имаше една история — чистокръвен бил прокълнат с простото „да изгориш, дано“, той отишъл, нахвърлил се върху един от лордовете и… Изгорял! Представяш ли си? Наистина се превърнал в пепел! Прекрасно си представях, как някой може да се превърне в пепел, даже повече от прекрасно. — Риате! — аз подскочих. — Я сега, адептка, обяснете на вашите забравили да си научат урока колеги, защо не разполагаме с налична формула на „Кархео“? Аз си представих страницата на учебника и заучено произнесох: — „Кархео“ се отнася към Бялата магия, използвано е по времето на войната за независимост на Тъмната империя. Никой не е успял да определи формулата. Действието му е сходно с това на „Черната гнилица“, но заразените участъци не са по тялото на жертвата, а върху почвата. Заразяването става при допир към огнището на заразяване. Тесме скръстил ръце зад гърба си, кимаше при всяка моя дума. След това чух странното: — Великолепно, Риате, премести се на първия чин, Дакене, ти — на последния! Едва седнах най-отпред, Тесме излезе от аудиторията и след секунди се върна, носейки ръкописната си черна книга. — Страница хиляда двеста и осем — намествайки фолианта пред мен, произнесе той. — Изучавай. И след това се зае с любимото си дело — дресурата на провинилите се адепти. А аз, с замиращо от възторг сърце, отворих книгата на хиляда двеста и осма страница и се втрещих… Сагдарат! Пред очите ми се мярна втренчения поглед на магистър Еллохар и неговото лукаво: „какво знаеш за Сагдарат?“. — Магистър Тесме? — просто не разбирах откъде и защо, и… Преподавателят спря за миг да жули присъстващите, приближи се и едва чуто прошепна: — По лична молба на лорд-директора, Риате. Сега всичко ми стана ясно и опитвайки се да се откъсна от обкръжаващото, зачетох внимателно. „Сагдарат — родово проклятие от висше, тринайсето ниво, внася се в кръвта…“ Прочитайки последната фраза, се замислих — внася се в кръвта, значи трябваше да има механично въздействие, тоест, използваше се не само магия, но и състав — закрепител… И като че ли всичко беше ясно, подобна практика се използваше често, по простата причина, че по този начин се избягваше рикошета към проклинащия, но! Родовите проклятия не се внасяха в кръвта. Практически нямаше възможност да се предаде каквото и да било от бащата към детето по кръвен път! Нямаше начин… дори да предположехме, че полагайки клетва пред императора, представителите на всеки род се подписват с кръв, би било възможно да се внесе закрепителя в кръвта на един представител на рода, не на всички. Не разбирах как! И с чувство на неудовлетворение, продължих нататък: „Проклятието е с отсрочено действие, активира се от предварително зададени параметри“… Най-откаченото проклятие, за което някога бях чувала! Нарушаваше всички закони на логиката, да не говорим за правилата на всички смъртоносни проклятия. Това просто не беше възможно! Не, аз бих могла да си представя, че когато се активира внесеното в кръвта проклятие, загива един определен човек, но целият род?! Не ми беше ясно, изобщо не разбирах… Това можеше да означава единствено, че разполагах с прекалено малко данни. И трябваше да намеря някой, който да ми обясни. Така че аз просто си направих извадки с описанието на проклятието и прерисувах кристалната структура. В края си записах и въпросите: Да се определи закрепителя. Да се изясни начина за предаване по кръвен път. Да се определи активатора. В края на лекцията при мен дойде Тесме, погледна записките ми и без да дочака всички да излязат от аудиторията, замислено произнесе: — Навремето аз посветих доста време на изучаването именно на това проклятие. Най-забавното е, че то е почти идентично с кръвната клетва Даентерра. Приликата е просто потресаваща. „Даентерра“ — това беше вторият термин, използван от магистър Еллохар. — А какво ви е известно за тази клетва? — стараейки се гласът ми да звучи безразлично, попитах аз. — Древна е — Тесме безстрастно сви рамене, — можеш да хвърлиш един поглед и в справочника по История на проклятията. — Аха, ще погледна — съгласих се аз и започнах да си събирам учебните принадлежности. — Риате, ти реши ли каква ще е темата на дипломната ти работа? — Тесме отиде към катедрата и отвори дневника. — И за специализацията определи ли се със сигурност? Защото на твое място, адептка Риате, аз бих сменил специализацията. — Благодаря ви, но вече съм направила избор — съобщих на магистъра и напуснах аудиторията. А в коридора ме чакаше Дара със съобщението: — Изменения в програмата, Дея. — Какви? — не разбрах аз. — Значителни — едновременно с думите й се отвори порталът на прехода. — Учебниците със себе си ли ще ги вземеш? Аз мълчешком пристъпих към светлината. 	 
 В момента, когато излизах от прехода се намръщих — мирисът на скъп парфюм не беше точно това, което очаквах. Радостното „Дея“ от вече бившия свекромонстър — също. — Тъмни — уморено измърморих аз и отворих очи. Бях се озовала в същата онази гостна, на същите онези покои, в които планираше да ме настани лорд Тьер. Но не това беше най-неприятното в ситуацията — на наличните три тесни диванчета се бяха разположили лейди Тьер, русалката ИнСин, странна дама, чиято прическа беше увенчана с два извити рога, една малка елфийка с рядко смугла кожа и черни коси и още една дама, която страшно приличаше на свекромонстъра. И завършващият щрих в тази и така неприятна картина, беше същата онази девойка, която вчера беше в дома на лорд-директора… Като ярко-алена капка проблесна на пръстчето й годежният пръстен на семейство Тьер. — Да, да, това е тя! — радостно възкликна момичето, след това се обърна към свекромонстъра и аз чух невероятното: — Бабо, значи вуйчо Риан наистина ще се жени? Учебникът, тетрадките, кутията с перата и моливите, индигото за прерисуване на схемите на кристалите — всичко просто се изплъзна от внезапно отслабналите ми ръце! И всички моментално се обърнаха към мен, заинтересувано разглеждайки ме. А аз просто нямах думи, емоции — също липсваха, но за сметка на това желанията просто напираха отвътре… желанието да използвам проклятието за ревматизъм, просто ми изгаряше езика! — Дея — свекромонстърът внушително се надигна, — ти… — Развалих годежа със сина ви, лейди Тьер! — разгневено я осведомих аз, приклекнах и започнах да събирам нещата си. Свекромонстърът така и застина, гледайки ме объркано и обезсърчено. Малката, на не повече от десет годинки, елфийка припна към мен и започна да събира пръсналите се моливи. — Благодаря — прошепнах аз, поемайки от детските ръчички писмените принадлежности. — Благодарностите са излишни, цвят от дървото на моя род — изтънчено изговори момиченцето, издавайки дългото си пребиваване сред синовете на лесовете. Но веднага след това весело се ухили и шепнешком попита: — Вуйчо Риан наистина ли се жени? Честно-пречестно? И аз, кой знае защо се усмихнах, беше невъзможно да не се усмихнеш на тези сияещи детски очи, и честно отвърнах: — Не, не се жени… — Жа-а-алко — проточи дребосъчето. В този момент лейди Тьер си възвърна дар словото и тя изсъска: — Какво значи „развалих годежа“?! Момиченцето ме изгледа със съчувствие и прошепна: — И ще те сполети голяма и злобна Бездна. Ето какво се случваше, когато децата растат в междурасови семейства. Аз се усмихнах на детето, изправих се и положих всички усилия да издържа изпепеляващия поглед на лейди Тьер. Не беше лесно, но успях. И свекромонстърът изведнъж загуби всичката си ярост и гняв, тежко се отпусна обратно на дивана и тъжно прошепна: — И защо ли се учудвам… той е зрял мъж, ти си съвсем младо момиче, ти просто не си дорасла до неговите желания… — Лейди Тьер, най-малко от всичко, бих искала да обсъждам това — вежливо, но решително отрязах аз. Свекромонстърът ме награди с много мрачен поглед. Мен това не ме спря, и все така вежливо, но с осезаемо раздразнение продължих: — И ако е възможно, осведомете ме за причината, поради която магистър Тьер е организирал тази среща? — въпросът не беше напразен, аз действително много исках да разбера. Но вместо отговор на въпроса ми, зад вратата се чуха решителни стъпки, след това — предпазливо почукване и прозвуча въпрос: — Дея, преоблече ли се вече? Неочаквано забелязах известно смущение по лицата на присъстващите, а момиченцето се закиска тихичко и прошепна: — А сега голямата и злобна Бездна дойде при нас… — Дея — свекромонстърът, кой знае защо също шепнеше, а освен това, припряно отвори огнен преход, — не си ни виждала. От удивление, очите ми сигурно бяха станали кръгли като на дроу. Но дамите, бързешком напускащи гостната, със сигурност не обърнаха никакво внимание на това. И след миг останала сам-самичка, потресено се взирах в мястото, където току що беше угаснал златистият пламък. Повторно почукване на вратата и вече по-високо: — Дея? — Да, лорд-директор — ядосано отвърнах аз. — Преоблече ли се? — достатъчно учуден тон. — Мога ли да вляза? — Сега вече, да! — получи се почти като крясък. Вратата се отвори. Като бесен зомби се обърнах към влезлия магистър… и целият ми яд някъде се изпари напълно. Лорд Тьер беше облечен странно — ленена риза с тесни маншети, разгърдена отпред, черни панталони, високи ботуши и коса, стегната през челото с плетено кожено ремъче. Дрехи, дотолкова нетипични за Тъмната империя, че аз се стъписах. И дори не толкова кройката беше странна, колкото самата груба тъкан. Но не дрехите ме накараха да забравя резките думи, които висяха на края на езика ми. — Тъмни, адептка — поздрави ме магистърът. — И на вас кошмарни, лорд-директор — отвърнах аз, с усилие отмествайки поглед от разтворената на гърдите риза. — Време е — напомни Риан. — Ин Син помогна ли ти с роклята? Без думи, поклатих отрицателно глава. Намръщвайки се леко, магистърът глухо произнесе: — Така, това после ще го изяснявам. И минавайки през гостната, той с широка крачка влезе в спалнята, и след секунда оттам се разнесе: — Роклята е тук. Оставих учебника и тетрадките на масичката, която и сега беше затрупана с вестници, и влязох в спалнята. На белоснежното покривало на леглото, в което бях провела вече една нощ, видях белоснежна ленена рокля, лятна и достатъчно отворена, че да мога с чиста съвест да се възпротивя: — Аз това няма да го облека! Магистърът неочаквано се озова съвсем близо, наведе се и право в лицето ми изстреля насмешливото: — Но ще ти се наложи. Той се отдръпна преди аз да успея да кажа каквото и да било в отговор, врътна се на токове и излезе. И вече от гостната, се разнесе бодрото: — Днес е денят на пролетното равноденствие. Единственият ден в годината, когато на острова на Седемте морета всички желаещи могат да посетят светилището на морските вещици. Имаш ли намерение още да се дърпаш или ще облечеш тази рокля? Роклята не я исках, но имах огромното желание да вляза в храма на вещицата, която имаше пръст в това, което се беше случило неотдавна… — И да, никакво бельо — не бях сигурна, че не ми се причува, но като че ли той тихичко се подсмиваше, — ще изобразиш човешка девственица. — З-з-защо? — изумено издишах аз. — Те са единствените, на които е позволено да стъпят в храма — и дори в тази фраза ми се стори, че чувам насмешка. Когато излязох от спалнята, усещанията не бяха никак приятни, а закачливият поглед на лорд-директора не ми помагаше да убедя себе си, че съм взела правилно решение. — Белият цвят ти стои удивително добре — с усмивка, но вече много, много добра, произнесе магистърът. Без да отговарям, го заобиколих, влязох в гардеробната, спирайки пред огледалото. Роклята не прозираше, което безкрайно ме зарадва, но откритите рамене и дълбокото деколте на гърдите… Дрехата приличаше по нещо на нощна риза, но дори и за в спалнята беше … прекалено откровена. При това тя имаше дълги ръкави, които се разширяваха към китките като лалета, както и полата. Меко, почти безшумно, се приближи магистърът, спря зад гърба ми, с интерес разглеждайки отражението ми в огледалото. След това замислено произнесе: — Косата трябва да се разпусне, доколкото си спомням. — Доколкото си спомняте? — уточних аз. — М-м-м, да — погледът му се плъзгаше по отражението ми, — на острова на морските вещици съм бил само веднъж, когато Еллохар — магистърът едва забележимо стисна зъби за миг, — ме примами на весел рейд за безплатни акумулатори на сила. Аз тогава не се досетих веднага какво точно имаше предвид — пауза, и след това увереното: — Определено, косите на вещиците бяха разпуснати. И той внимателно започна да разплита косата ми. И сигурно си струваше да се възмутя, но кой знае защо, не можах. Стоях, едва дишайки, гледах в огледалото и все си мислех за това, коя се оказа онази девойка… „Вуйчо Риан…“ — Аз и сама мога — решително се отдръпнах от магистъра, но ме прекъснаха с лукавото: — А освен това има и сиво наметало. — Къде? Изви се адски пламък, очевидно вместо отговор. 	 
 Никога не бях виждала океана. Бях чувала, дори бях чела за него, понякога при пътуването до вкъщи мислено бях сравнявала безкрайните бели, през зимата и зелени през лятото, простори с водната стихия, но да го видя… — Това е ДарЕнейският океан — магистърът стоеше зад мен. Толкова близко, че аз не можех да определя какво ме вълнува повече — близостта на мъжкото тяло, което не ме докосваше, но се усещаше отчетливо или океанът, който виждах да първи път. — Лорд-директор, а вие… — Няма да се отдръпна — с коварен шепот ми съобщи той. А след това вече съвсем сериозно, добави: — Казах ти, ние сме на територията на ДарЕнейския океан, а трябва да се пренесем на територията на Седемте морета. Повярвай, ще плуваме стремително, без мен няма да се удържиш на крака. Впрочем, може да отидем в каютата и да прекараме плаването там. Само че, аз няма да остана с теб долу. Тук ще е просто вълнуващо. С тежка въздишка, аз се вкопчих по-здраво в перилата и потръпнах, когато Риан предпазливо, но крепко ме прегърна, притискайки ме към себе си… Грамадният черен кораб с искрящи мълнии вместо платна, с екипаж от свирепи водни неживи, ревящият водовъртеж, който възникна и главоломно се разрасна в доскоро съвсем спокойните солени води — всичко това бавно губеше значение. Аз долавях вятъра, който размяташе косите ми, но чувствах само топлината на дланите на магистъра, които ме държаха силно и уверено. — Да не измръзнеш? — попита той, навеждайки се и шептейки, докато докосваше устни косата ми. — Няма — също така шепнешком отвърнах аз. — Сърцето ти тупти все по-бързо и по-бързо… Боиш ли се? — Не… — а трябваше да излъжа. — Това ме радва — омайващ шепот с доволни нотки. Корабът се разтърси и рухна от ръба във водовъртежа… Аз разбирах, че това, вероятно, е същият такъв преходен портал, като огнените, но беше откровено ужасяващо първо да плуваш с всички опънати призрачни платна към края на огромна фуния, а след това да се сгромолясваш във все по-ускоряващия се водовъртеж, да се носиш практически към Бездната… — Не се плаши, така трябва да бъде — спокойният глас по странен начин заглуши рева на вятъра и водата и топлата длан ме притисна малко по-силно. Аз се държах до секундата, в която корабът започна да потъва в ревящата зейнала пустота на пропастта в центъра на фунията. Да наблюдавам как се стоварваме в Бездната се оказа прекалено… зловещо за мен. И завъртайки се, аз се притиснах към Риан, зажумях и си помислих, че не искам никога повече да плувам така… Свободно падане и рев на бушуващите стихии… Гръм… Взрив… Трясък на електрическите разряди на бучащите от напрежение мълнии… И изведнъж всичко стихна… аз чух крясъка на някаква птица, шума на вълните, а топъл порив на вятъра развя косите ми. — Това е всичко — нежно ме погалиха по гърба, — а ти се страхуваше. Отдръпнах се и се огледах. Намирахме се на кораб, на светъл кораб, тоест, от светло дърво. Белоснежните платна бяха издути от вятъра, по палубата сновяха съвсем обикновени хора… В същите странни одежди, като тези на магистъра. Капитанът — доскоро безносо умъртвие с горящи с алена светлина очни кухини, сега изглеждаше като набит жилест мъж, с гъсти пшеничено руси коси. Забелязал моя объркан и потресен поглед, весело ми махна с ръка, а аз жалко се усмихнах в отговор. Все още бях стъписана, независимо, че наоколо светеше лятно топло слънце и тичаха насам-натам очовечените членове на екипажа на кораба. — Това илюзия ли е? — с шепот попитах аз. — Корабът ли? Частично — ведро отвърна лорд-директорът, гледайки ме с усмивка. След това се обърна към капитана и извика: — Нерхус, ще стигнем ли навреме? — Във всеки случай не е желателно да използвате магия, лорд Тьер — отвърна той. — Пренесохме се точно на границата, тук всеки поток се засича. — Сериозно? — стори ми се, че долових учудване. — Вещиците най-накрая са се съюзили с водните? — То преди седем дни ВелисИн сам помоли за мир. И както разправят, вещиците получили достъп до морските потоци. Риан кимна, но независимо от усмивката, която все още играеше върху твърдите му, ясно очертани устни, погледът потъмня. — Нещо не е ли наред? — с шепот попитах аз. — Не е просто „нещо“ — магистърът сега се взираше в тъмно-сините морски простори, — преди седем дни, този не отличаващ се с кой знае какъв ум, ковън на маговете от Третото кралство беше нанесъл два удара — първият — Гневът на слънцето, вторият, аз не го взех под внимание, въпреки че остатъчната следа я видях ясно. А сега разбирам, че съм сбъркал… ВелисИн не е владетел, който просто така ще преотстъпи на някого правото да се разпорежда на собствените му територии. Не ми харесва всичко това. Изобщо. Имам усещането, че нещо съм пропуснал. Известно време мълчах, надявайки се, че магистърът ще продължи, но не, той не обели и дума повече. Тогава се реших аз да попитам: — Сагдарат — Риан ме погледна. — Просто не мога да разбера… — Да разбереш какво? — уточни лорд-директорът. — Как се предава с кръвта — честно отвърнах аз. — Не разбирам. Та нали кръвта не се предава от баща към син в буквалния смисъл, тоест, съставът на закрепителя също не може да се предаде, това изобщо не е възможно при родовите проклятия. Магистърът се усмихна, заобиколи ме, и настанявайки се удобно на кърмата, ме хвана за ръка, карайки ме да пристъпя по-близо, и без да пуска дланта ми, каза: — Те също така си мислили. — Великите лордове? — уточних аз. — М-м-м, Еллохар, както разбирам, е успял доста неща да ти разкаже — горчивина в думите и отново пълен с гняв поглед. — За родовото проклятие аз сама се досетих — опитах се да се измъкна от неприятната тема. — Просто съпоставих броя на великите родове, които започнали завоюването на териториите на Тъмната империя с количеството на тези, които са оцелели до ден днешен. Само три рода — доста малко, не намирате ли? В този момент, Риан практически повтори дословно фразата на магистър Еллохар: — Ама че работа, на тях им трябваше много повече време, за да го осъзнаят… Отново дръпвайки ме за ръката, лорд-директорът ме накара да се приближа толкова близко, така че аз сега се опирах в коленете му и с намек прошепна: — Артефактите, Дея… И всичко си дойде на мястото! Родовите артефакти! Тези същите, които осигуряват стабилна наследственост! Единство на кръвта! — И дошла голяма и злобна Бездна… — измърморих аз потресена. И трепнах, когато по лицето на магистъра пробяга също толкова потресено изражение, а след това прозвуча въпросът: — Ти познаваш Иллин? Това са нейните любими думички! И мислите ми в миг смениха посоката си от артефактите и заговорите към отношенията ми с лорд-директора. — Вие нищо не бяхте казали на майка си! Нито капка разкайване, но пък гневно: — Ама че… Бездна. Аз заповядах на ИнСин да приготви роклята до обяд, а тя… Бездна! — а след това — въпрос: — И колко бяха? — Мен ме помолиха да не виждам никого — отвърнах ядосана аз. Черните очи загадъчно се усмихваха. Самият магистър — не, но в погледа му имаше нещо загадъчно — весело. — И благодаря ви, че ме запознахте с племенницата си! — не можех да разбера защо това толкова ме ядосва. — Не те запознах — сега вече ясно се виждаше наглата усмивка, — не успях. Прекалено бързо бягаш. Щеше ми се такива да му ги наговоря, но… годежът го бях развалила аз и да предявявам обвинения, както и да поставям изисквания, просто нямах никакво право. Магистърът внимателно следеше всяко мое движение, и когато наведох поглед, тихо каза: — Лирран е много силен маг. Тя владее две стихии — огън и вода, а и са я обучавали най-добрите от Стражите на Леса. Тя е практически неуязвима, гордост на семейството и моя лична гордост. И в създалата се ситуация, е единствената, която без да къса връзките, може да се противопостави. Имаме една кръв, пръстенът няма да й навреди, и в същото време това е идеален капан, искрено съчувствам на тези, които биха се опитали да отнемат артефакта от Лирран. Аз преглътнах, просто не бях в състояние да гледам към лорд-директора, затова взирайки се в безкрайния син хоризонт, тихо попитах: — А защо… камъкът е ален? — Цветът на кръвта — спокойно ми поясни той. Артефакти… артефакти… и отново артефакти… Нещо ме тормозеше, напрягаше ме, и аз се опитвах да разбера какво именно. Родовото проклятие, както вече се бях убедила, се предаваше с помощта на родовите артефакти, които и обезпечаваха постоянството на свойствата на кръвта… и в същото време, аз си спомних думите на магистъра, че е в състояние да потисне всяко проклятие. Той беше способен, а другите?! И все така, отправила взор над вълните, аз неуверено попитах: — Магистър, а… при вашето…ем… артефакти използвани ли са? — „Ем“? — не въпрос, а чиста подигравка. Аз се смутих и се отказах да питам каквото и да било. Лорд-директорът също мълчеше, но при това не сваляше поглед от мен. А в този момент, аз видях в далечината нещо като облаче, но колкото повече се приближавахме, толкова по-ясно ставаше, че това е: — Остров! — Листар — поправи ме магистърът. — Или островът на Седемте морета, хората го знаят и като островът на вещиците. Интересно място. Дея, погледни ме. Аз се подчиних, но съжалих за това в момента, когато се взрях в черните, блещукащи очи. Риан се усмихна, протегна ръка, леко ме погали по бузата и подхвана: — Ще слезем на централното пристанище, трябва да ме наричаш по име и по никакъв друг начин, не си заслужава да привличаме ненужно внимание. Разбра ли? — наложи се да кимна. — Така, продължаваме, до храма ще вървим заедно, не се отдалечавай и на крачка от мен — тълпата понякога е по-убийствена и от суровия Хаос. Но аз няма да вляза с теб в храма… — Защо? — изведнъж ми стана страшно. — Как да ти кажа — магистърът се наклони напред и доверително обясни, — не приличам аз кой знае колко на човешка девственица. А и на нечовешка също. И да си кажа честно, аз отдавна нямам нищо общо с девствениците… ако не броим теб. Светкавично се изчервих. — Нататък, — Риан усмихнато ме гледаше. — Аз говорих с Василена Владимировна — ти не притежаваш нужният за посвещение резерв, така че не рискуваме нищо, следователно ти, заедно с другите момичета, влизаш в храма. Там ще проверят способностите ви, проверката я прави стара вещица, теб няма да те пуснат по-нататък, и след като почакате да проверят всички, вас ще ви пуснат да си вървите. Сега, за задачата ти: докато трае проверката, трябва да изследваш капките морска вода в храма, нужно ми е да знам дали там са се използвали артефакти от Тъмната империя. — Да търся ли нещо специално? — попитах аз. — Да, схема, почти напълно идентична с проклятието Сагдарат. Стиснах очи, припомних си строежа на нужните кристали, кимнах и уточних: — Предполагате ли, че последната гривна се намира там? — Практически съм уверен — със загадъчна полуусмивка отвърна магистърът. Аз си припомних как медальонът на рода Тьер пълзеше към мен като змия. Потръпнах! — Пръстенът е на ръката на Лирран, така че артефактът няма да реагира на теб, дори все още да е някъде там — правилно се досети за посоката на мислите ми той. — Простете, а защо не взехте някого, който познава по-добре от мен това проклятие? — осмелих се да се поинтересувам аз. Риан избухна в смях. Отметна глава назад и се смя дълго и явно на думите ми. Моряците, които и до този момент ни хвърляха заинтересувани погледи, сега вече открито не зяпаха. Стана ми неудобно, че стоя близко, допирайки се до магистъра и отстъпих предпазливо встрани. Лорд-директорът престана да се смее, наведе се отново към мен и прошепна: — Виж, сърце мое, магистър Тесме също не прилича на човешка девственица. Вече ми беше омръзнало да се изчервявам, имах усещането че горят и бузите, и ушите и… — Но магистър, а… — Лейди Орис също не е вариант — Риан безгрижно сви рамене — в края на краищата в теб съм сигурен, сърце мое. — Че съм девственица? — възмутих се аз. — Че си човешка — отвърна той, сдържайки нова порция смях. Единственото, което ме радваше, беше, че моряците все пак бяха неживи — те не са толкова любопитни, че да продължават да се вглеждат в една почервеняла адептка и подиграващия й се магистър. А междувременно бяхме почти доплували до острова и вече отчетливо можех да видя пристанището, поне тридесетте кораба, които бяха пуснали котва в залива, сините роби на жените, които посрещаха гостите. — М-м-м това ли са вещиците? — Не ги бъркай с Василена и нейните възпитанички — магистърът се изправи, — морските прекалено много ценят властта, за да се посветят в служба на човечеството — а след това повишавайки глас, извика: — Нерхус, за какво си говорихме миналия път? Капитанът на кораба се замисли за миг, а след това крясна: — Всички да говорят! Зъбете се! Тук неми няма! Неживите по природа не са особено разговорчиви, морските — още по-малко, но всички едновременно започнаха да бъбрят и да мърморят унило и недоволно. Но почти веднага на кораба възцари глъчка от човешки гласове, и колкото по-близо стигахме до острова, толкова по-ясно се чуваше, че и на останалите кораби цари същия шум. Жив шум. Не можах да се сдържа и попитах: — А какво е станало предишния път? Риан нежно ме обви с ръце, наведе се и прошепна: — Прегърни ме. Стоях и с негодувание се взирах в магистъра. — Прегърни ме, Демяна — повтори лорд Тьер. И тогава осъзнах — така трябваше. Повдигайки се на пръсти, обвих шията му с ръце и горещ шепот опали ухото ми: — Вече ни наблюдават, не говори нищо излишно, любима. — Разбрах — отвърнах и аз шепнешком и отмъстително добавих, — вуйчо! Видях как се присвиха очите му. Не сдържах победоносната си усмивка — да, аз също бях ядосана. Риан не свали поглед от очите ми за няколко дълги секунди, но аз издържах, не отместих очи. И на устните на магистъра се плъзна коварна усмивка, а след това: — Драгоценна… племеннице, — пръстите на лорд-директора докоснаха брадичката ми, карайки ме да отметна глава, палецът му бавно очерта контура на устните ми, — принуден съм да ви съобщя — Риан се усмихна, — че чувствата ми към вас се различават диаметрално… от родствените. И пускайки брадичката ми, ръката на лорда бавно се спусна по шията ми, още по- надолу… до самия край на много дълбокото деколте. — Лорд-директор! — изсъсках аз. — Да, да… — но пръстите му не се помръднаха от мястото, на което се бяха спрели. — Риан! — ръката плавно се отпусна на талията ми, като че ли целомъдрие беше второто й име. И отново навеждайки се към мен, магистърът прошепна: — А- съм твой годеник. Девойките до острова може да ги придружава баща им или годеникът, без изключения. Бащата — в надежда на посвещение, годеникът — за благословия, сред хората се носят легенди, че такива жени са верни до смъртта си. Така че, годеник, Дея и само годеник. Много ми се искаше да изтърся нещо обидно, но да нарека магистъра „татко“, езикът не ми се обръщаше. Приемайки поражението ми за лична победа, лорд Тьер завърза лентите на наметалото ми, и хващайки ме за ръка, ме поведе към стълбата. Слизането по въжената стълба от поклащащия се на вълните кораб, щях да запомня за дълго! На последните пречки, кракът ми, обут в неудобна пантофка, която вървеше заедно с роклята, се плъзна, и аз без съмнение щях да падна… Но магистърът, който се спускаше първи, светкавично се спусна към мен, хвана ме през кръста, и държейки ме практически с една ръка във въздуха, ме сложи да стъпна в лодката. Усещането за защитеност беше странно, но приятно, аз все пак никога не се бях съмнявала, че ще ме поддържи, няма да ми даде да падна. Когато се настанихме в лодката, вече не ми се и искаше да се отдръпвам от магистъра, който беше седнал до мен и ме придържаше през раменете. — Изплаши ли се? — тихо попита Риан. — Малко — всъщност, изобщо, но… не ми се искаше да му го казвам. — Напразно — топла усмивка, от която аз бавно се разтапях, — във всеки случай бих те удържал. „Зная…“ Но на глас: — Дълго ле ще сме на острова? — Не повече от час — разсеяно отвърна магистърът и погледът му се устреми към кея. И докато лодката, управлявана от двама гребци не стигна до брега, ние не разговаряхме повече. В момента, в който бордът на лодката се удари в кея, единият от моряците се изправи, върза въже към спускащата се до самата вода дървена стълба. Риан стана първи, подаде ми ръка, а аз я сграбчих с две ръце, тъй като да се стои в клатушкащата се лодка се оказа много трудно. — Не се бой, Демяна — уверен и спокоен глас, — няма да паднем. Съдейки по това, как се разлюля лодката, когато магистърът прекрачи към стълбата, имах всички основания да се съмнявам в обещанието му. Но той просто постави крак на първото стъпало и като че ли придържа цялата лодка, след това ме придърпа към стълбата, подхвана края на полата ми, помагайки ми да не я настъпя. И ние така се изкачихме — аз и поддържащият ме готов всеки момент да ме подхване, магистър. А на кея ни чакаше… вещица. Аз още докато се качвах, с интерес разглеждах свободната й тъмно синя рокля, която по нещо напомняше одеждите на Селиус, а стигайки догоре, откровено я зяпнах. Тя обаче изобщо не ми отдели и един поглед, изцяло и напълно посветила вниманието си на лорд-директора. Жената на средна възраст, с дълги до бедрата коси, на пресекулки издиша, когато главата на Риан се показа откъм стълбата, задържа дъха си, едва зърнала раменете, и едва не простена, когато целият лорд Тьер стъпи на кея. В сините огромни очи на вещицата имаше толкова възхищение, че аз усетих някакво странно и кай знае защо, неприятно безпокойство. — Добре дошли на Листар — вещицата пристъпи към магистъра. Към магистъра с ясни светлосини очи! — О, благодаря — вежлива усмивка, — радвам се, че запознанството ми с острова на Седемте морета започва с… — той обгърна вещицата с възхитен поглед и добави, — прекрасното. Нямах представа какво значи ревност! Именно до този момент. — Милана — вещицата протегна ръка със сини, украсени с позлата нокти. — Радомир — Риан не целуна ръката й, въпреки, че явно това очакваха от него. И още по-зле — обръщайки ясния си светъл поглед към мен, реши да ме представи: — Моята годеница, Де… — Такъв мъж като вас и вече е решил да сложи кръст на живота си? — лукаво, а най-важното, кокетно се поинтересува вещицата. А след това, мен просто ме отместиха, и при това не особено внимателно и вещицата сграбчи лакътя на лорд Тьер, продължавайки да чурулика като славейче над умъртвие: — Какви силни ръце! Ах, вие навярно сте пират, Радомир. — Навярно — при това, лукав поглед към мен. Лично мен, погледът не ме впечатли, но за сметка на това, няколко особено коварни проклятия, вече бяха готови да се изплъзнат от устата ми. — И войн — галейки предизвикалите възторга й мускули, продължаваше да кокетничи вещицата. — О, какво говорите — отвърна й магистърът, без да отмества поглед от мен. — аз съм просто прост орач. — На морските простори? — изказа предположение вещицата. — Това, както Боговете решат — уклончиво измърмори магистърът. — Или както карта покаже? — ръката на вещицата предпазливо се плъзна в разгърдената риза на лорд Тьер. — Или не покаже — Риан притисна ръката и със своята, карайки я да спре, след това меко, но решително отстрани жената от себе си и тихо каза: — Моето плаване, прелестна Милана, вече свърши в тихо пристанище. И ми протегна ръка. Под святкащия от откровена ненавист поглед на вещицата, аз скромно се усмихнах, приближих се и му позволих да ме отведе по дървения кей към твърдата земя на острова. В гърба ми полетяха няколко широко разпространени проклятия първо ниво… шепнешком прочетох заклинанията за противодействие и с усмихнах… И едва, когато се отдалечихме достатъчно, раздразнено отбелязах: — С вас… Радомир е опасно човек да се появява на подобни места. Или ще го прокълнат, или ще го убият, само и само да заемат мястото до вас. — А с вас, мила Демяна, е опасно да запознаваш приятелите си, но аз не ви обвинявам в това. Поглеждайки към магистъра, улових напрегнатия му, абсолютно не съответстващ на шеговития тон поглед. И кой знае защо отвърнах: — На мен ми е много жал за него… Риан спря. С окаменял израз на лицето, със стиснати устни и присвити очи. А след това, магистърът изведнъж напълно се успокои, и усмихвайки се, измърмори: — Да, на мен вече също. И, удивена от думите му, ме поведе по-нататък. По дървения кей ние стигнахме до скалистата част на острова. Павираната с шлифован камък пътека ни отведе до основния, извиващ се като змия път, водещ нагоре и навътре в острова. На него, ние се вляхме в човешкия поток, където имаше много облечени също като мен момичета, също с разпуснати коси, и мъже, подобно на Риан, превързали дългите си коси с ремъци приз челото. Но това, което ме порази, беше присъствието на голямо количество мъже с дълги, понякога почти до пояса, а и по-надолу, бради. И тези бради бяха сплетени по особен начин и почернени към края… — Жреци — прошепна ми магистърът. — А… — Всичко после. Мълчаливо кимнах, продължавайки да разглеждам пъплещата нагоре по пътя тълпа. А тя, тълпата, ставаше все по-плътна и безмилостна. В един момент, магистърът се премести зад мен и аз не разбрах веднага защо. След това видях паднал мъж… и останалите продължаваха да вървят покрай него, блъскайки го, докато той се опитваше да стане, прекрачвайки го и дори стъпвайки върху него, без да му позволят да стане… — Поверие — с шепот съобщи Риан, — не може да се спира. Това са човеци, Демяна, тъмен народ. Докато стигнахме до горе падна не един човек, няколко момичета, също. И аз няколко пъти се спъвах, но всеки път Риан ме придържаше, а когато се уморих, тръгна по-бавно, игнорирайки възмутения ропот на обкръжаващите. И аз бях много благодарна и на него, и на лейди Верис, която безпощадно ни гонкаше по тренировъчното поле. И въпреки това, когато стръмнината свърши, аз, заедно с всички останали изпуснах пълен с облекчение стон и този звук синхронно се разнесе сред тълпата. Хората са си хора. — Сега да вървим по-бързо — магистърът отново ме хвана за ръка и ме поведе след себе си. И той удивително ловко заобикаляше всички, но когато някой друг се опитваше да направи същото, отвсякъде се разнасяха възмутени гласове, докато на лорд Тьер никой не посмя да каже и дума. Хората се отдръпваха встрани, пропускайки го да мине, практически без да забелязват мен, и съвсем скоро, ние стигнахме до огромна порта, стилизирана като разтворената паст на морско чудовище. Оградата, също така солидна, с височина не по-малка от три човешки ръста, се оказа боядисана със синя боя и имитираше люспи. Народът не се блъскаше пред портата, а стоеше в търпеливо очакване. Ние също застанахме в редицата, мен леко ме тресеше от очакването на… нещо, не знаех точно какво. Риан почти привично ме прегърна, притегляйки ме към себе си и веднага ми стана по-леко. От неговата увереност, от спокойствието му и от силата. Някак безметежно и сигурно, приятно усещане. Но в следващият миг дланите на магистъра се спуснаха от талията надолу, очертавайки бедрата, след това плавно се плъзнаха нагоре, игнорирайки нагло правилата на приличието. — Р-р-р… Радомир! — възмутено прошепнах аз. — Не можах да се сдържа — нахално ми отвърна той. След това магистърът се наведе, ръцете му обгръщаха плътно кръста ми, главата му се намести на рамото ми и той прошепна: — Погледни над вратата, виждаш ли? Вгледай се, сърце мое, трябва да си в състояние да го забележиш. За съжаление, заради предишните му действия, с ясното възприемане на обкръжаващия ме свят бяха възникнали проблеми… прекалено ме вълнуваше усещането за тялото му, топлината на ръцете му, изгарящия му дъх… Но аз се постарах, и разглеждайки горния ръб на оградата, отчетливо забелязах, че някои фрагменти се размазват, а след това отново стават ярки и ясни. Като че ли там бродеше изпълнено с енергия привидение! — Да, това вече не е изобщо радостно — прошепна Риан. — Дея, сърце мое, ако за мен ми възникнат проблеми, ти тихо и мирно се връщаш на кея, там ще те посрещнат, ще те отведат на кораба и ще отплувате. — Но… — Без „но“. Разбра ли всичко? Аз се завъртях в обръча на ръцете му, разтревожено надзърнах в сега сините му очи и прошепнах: — Не мисля, че съм в състояние да те зарежа тук,… Радомир. — Така ли? — хитра усмивка, а след това едната длан на магистъра се спусна от кръста ми надолу, спирайки върху това място… откъдето на кентаврите им расте опашката. — Ами така? — Да те погълне Бе… — аз се прекъснах сама, не можах да се реша да споменавам Бездната тук. — Ето че се разбрахме — весело си направи извод Риан и отново ме обърна с пламналото лице към портата. Какъв беше той, все пак… но каквото и да се случеше, нямаше да го оставя тук сам. На мен ми беше достатъчна и историята в пълната с умъртвия таверна, а ако магистър Еллохар беше прав, то и в кантората аз с право не го бях пуснала да влезе тогава. Вече бях разбрала, че си заслужава да се доверявам на интуицията си, а тя в момента ми казваше, че… Че ръцете на Риан нежно и много предпазливо ме галят, под прикритието на напълно целомъдрени обятия, и по този начин не оставяха поле за действие на интуицията ми. — Знаете ли, Радомир, струва ми се, че ще е по-добре да се отдръпнете — прошепнах аз. — Добра идея — отново накланяйки глава към мен, прошепна магистърът, — но закъсняла, те вече знаят, че си с мен. Портите се разтвориха със страшен рев… Много момичета в тълпата заплакаха. Това беше странно — всички съсредоточено вървяха по пътя от пристанището до тук в някакво радостно очакване и благоговение, а сега — сълзи. И плачеха основно тези, които ги съпровождаха дългобрадите жреци. — А ето това хич не е на добро — прошепна Риан. И аз усетих как се напрегнаха мускулите му, как се промени дишането. След това магистърът замислено произнесе: — Променят събитията, създават случайности, които не са случайни… На мен не ми харесва тази ситуация. — Артефактът? — едва чуто попитах аз. — Не би трябвало да реагира на присъствието ти, пръстенът е у Лирран — но напрегнат шепот, — тръгваме си. И той внимателно ме дръпна настрани, с намерението да ме измъкне от тълпата. Лошото беше друго — аз не исках да си тръгвам. Изобщо. Но, честно казано, нямах никакви аргументи, за да споря с магистъра. Всичко се реши от само себе си — ние просто не успяхме. Когато вратите се разтвориха докрай, всички се завтекоха навътре, мен случайно ме блъснаха, аз се спънах и подхваналият ме Риан, беше принуден да влезе заедно с всички. Все пак, когато се оказахме в ограденото пространство, той, все така държейки ме на ръце, ме изнесе от тълпата и ме пусна до някакво ниско дръвче. — Сега всички ще отминат и ние просто ще си тръгнем — мрачно ме уведоми той. — Може пък да не си заслужава да привличаме вниманието? — предположих аз. Риан не отговори, той ставаше все по-мрачен, и в един момент очите му отново станаха черни, за да върнат почти веднага ведрия си син цвят. — Какво става? — прошепнах аз. — Вещиците завземат контрола над морските силови потоци — гласът му стана дрезгав, — каквото и да се случва, ясно е, че са го планирали дълго време, и ако мога да съдя по това, което усещам, момичетата не посвещение ги чака, а… — поглед към една от ридаещите девойки с пшеничено руси коси. — Сърце мое, почакай ме тук. Аз кимнах, Риан ми се усмихна и се насочи към същото това момиче, на което гневно му се караше за нещо един от дългобрадите. И не просто му се караше — той направо беше почервенял от гняв и даже брадата му се тресеше. В този момент леко и непринудено, магистърът стигна до тях и мимоходом протегна ръка за ръкостискане на дългобрадия и потупа по рамото момичето. Завърза се разговор. Риан-Радомир се усмихваше, няколко пъти, уж отмятайки светлите си кичури, хвърляше погледи към мен, явно, за да се увери, че стоя и покорно го чакам. След това още веднъж стисна широката длан на мъжа и тръгна към мен. И ето, той върви, весело се усмихва, а в очите му — лед на кристали! Аз с нетърпение чаках, да се приближи, гледайки го с ням въпрос. Свивайки незабележимо рамене, лорд-директорът намръщено изсъска: — Жертвоприношение. — Какво? — не повярвах аз. Пълна с ярост усмивка. Риан застана до мен, прегърна ме през раменете и внимателно се взря в тълпата. Внимателно, оценяващо и съсредоточено. След това едва чуто произнесе: — Не мога да повярвам. — В какво именно? — ставаше ми все по-тревожно. Но Риан мълчеше, самовглъбено и ядосано. И погледът му все повече и повече се вледеняваше… Когато затрепери земята, аз дори не се изплаших, мен в този момент ме ужасяваше единствено и само лорд Тьер. Това заплашително спокойствие аз вече добре го познавах, приблизително със същото изражение той беше заповядал „Разруши до основи мъжкото общежитие!“. — Радомир — предпазливо се обадих аз. — Чакам да отмине тълпата и тогава спокойно ще си тръгнеш — небрежно произнесе магистърът. — А… ти? — Оставам — гласът беше толкова спокоен, че чак безжизнен. — Ри… Радомир, аз няма да те оставя! — изсъсках аз отчаяна. — Така ли? — и нахалното: — В такъв случай, се връщаме на кораба заедно и аз правя с теб всичко, което си поискам. Как ти се струва подобен вариант? Стоях и мълчаливо го гледах. Лорд-директорът откъсна взор от тълпата, вгледа се в очите ми и повтори: — Не се шегувам, сърце мое. Вече отправих призив, ще те чакат пред портите. И ти се връщаш на кораба. Сама. А ако не, аз ти гарантирам въплъщаването в реалност на всичките ми очаквания от деня, в който имах намерение да ти предложа да ми станеш любовница. Много ефективна заплаха… щеше да бъде, ако на карта не стоеше животът му! А на мен ми стигаше и историята с кантората! — Добре — аз въздъхнах на пресекулки, — връщаме се. Ето сега вече, спечелих цялото внимание на могъщия лорд Риан Тьер. Недоумение, почти злост, а след това гневното: — Аз няма да се спра на целувките, скъпа… — Осъзнавам го — не отместих поглед дори за миг. Ние стояхме, взрени един в друг. Няколко дълги и в същото време кратки мига. А след това Риан прошепна: — Та ти ме обичаш, Дея… — беше казано като утвърждение, а в очите му се криеше въпрос. — Нагла лъжа — аз неволно се усмихнах, — просто… ще ми е жал да се лишим от толкова активен и справедлив лорд-директор. Освен това, ако не бяхте вие, досега поне два пъти да са ме изключили. Погледът му потъмня, но Риан все пак едва забележимо се усмихна и им изкомандва: — Излизай през вратата. Вече всички отминаха. Аз изплашено се огледах — всички действително бяха влезли на територията на храма, но аз нямах намерение да си тръгвам сама! — Радомир… — Към вратата, Дея! — изсъска магистърът. И тонът му беше такъв, че си беше просто страшно дори да си представи човек, какво би му се случило ако не се подчини. А да изпълня заповедта му ме беше още по-страх. И аз постъпих така, както постъпвах винаги: — Добре — покорно се съгласих. И без да се оглеждам, бавно тръгнах към разтворената паст на морското чудовище. Но колкото и бавно да вървях, настъпи моментът, когато бях почти до вратата. Обърнах се, забелязах, че Риан напрегнато следи всяко мое движение и само с устни повтаря: „Върви“. Кимнах, направих още една крачка, забелязах зад вратата трима очакващи ме моряци от нашия кораб, направих още една крачка. Огледах се. Лорд Тьер, забелязвайки своите неживи, които бяха готови да ме отведат на кораба, им кимна, намигна ми и се сля с тълпата, която се движеше към храма в далечината. Аз също погледнах моряците, усмихнах им се, даже им махнах с ръка и се затичах след отдалечаващата се към храма навалица. Сбъркахте вие с мен, лорд Тьер, защото северните жени не изоставят любимите си. Никога. Странна работа, вървейки сред хората преди, аз не усещах нито блъсвания, нито докосвания дори, нищо. А сега мен няколко пъти ме побутнаха, два пъти едва не паднах и нямаше кой да ме поддържи. Появи се някакво неясно чувство на раздразнение от хората — в Тъмната империя, дори в тълпата жителите се държаха с по-голямо уважение един към друг. И беше разбираемо. Като се имаше пред вид опашатостта на някои, и опасността, която представляваха най-вече именно тези, опашатите, искаш-не искаш се научаваш да си гледаш пред краката, но все пак… — Ти с къна ли така? — неочаквано ме попита рижаво девойче и тръгна редом с мен. — Какво? — не разбрах аз. — Косата — тя докосна разпуснатите ми кичури, — красив цвят. — Благодаря, ти също имаш много красиви коси — вежливо й отвърнах. — А защо вървиш сама? — М-м-м — забелязах, че се вслушват в разговора ни, явно заради акцента ми, — моят годеник, той… — Заряза ли те? — предположи девойката. — Вещиците, нали? Моят също го отмъкнаха. Харесват им на тях красивите млади мъже. Но нищо, няма значение, като премина посвещението и стана вещица, ще му направя много гадна магия! Рижото момиче имаше много решителен вид, а в очите и съхнеха сълзи. Толкова ми стана жал за нея… — А ако не го минеш? — предпазливо попитах аз. — Все тая, той рано или късна ще се върне на село, и тогава ще го прокълна! Усмихнах се, кой знае защо си спомних Василена Владимировна и нейното отношение към домовиците, сестрата на магистър Еллохар и си направих извода, че вещиците със сигурност никого не проклинат. През това време се бяхме приближили към храма, и докато момичетата започнаха да се изкачват по стълбите, мъжете оставаха да стоят пред древното съоръжение. — Какъв е краси-и-ив, и насам гледа — изведнъж проточи моята случайна спътница, — и очите му са такива сини… или не, черни. А, не, какви ги говоря, сини са, какво ми става на очите? — Ой — осъзнаването на извършеното леко се… обезкуражих, — а ти на кой кораб дойде? — На вещерския, как на кой, с всички останали — безгрижно се отзова тя. — А свободно място при вас дали няма да се намери? — не че особено се надявах да успея да се възползвам от възможността дори при положителен отговор, просто… би ми било приятно да знам, че имам поне някакъв път за отстъпление. — Да, как да не се намери, нали няма да се върнат всички! — изуми се девойката. — А, да, естествено — промърморих аз. На прага се показаха вещици, девет на брой, застанаха пред входа на храма, взирайки се внимателно към качващите се към тях момичета. Вещиците изглеждаха… неестествено. Всички с огромни сини очи, дълги коси, с развявани от вятъра, какъвто всъщност нямаше, дълги сини рокли, украсени с блестящи на слънцето скъпоценни камъни. И всички бяха с дълги нокти, тъмно сини, изписани със злато и леко огънати на върховете. Но външността не беше от такова значение, откровено ме плашеха погледите им, изпълнени с хладна решителност. Момичетата преминаваха по една през шпалира от вещици, много от тях трепереха, а някои дори хлипаха или просто плачеха безмълвно. — Някак по друг начин ми бяха разказвали за това — отбеляза рижото момиче. На мен също изобщо не ми харесваше случващото се. В този момент дойде и нашият ред да поемем нагоре по стълбите, издялани явно от морски камък. А там стоеше лорд Риан Тьер. Аз виждах могъщата му фигура, но ме беше страх да го погледна в очите. Но ситуацията се разви къде — къде по-зле. В момента, в който се изравних с магистъра, той направи крачка напред, дребните камъчета под краката му жално изскърцаха, хвана ме за ръката и ме дръпна към себе си. — От една страна, аз съм бесен — изсъска Риан, когато аз практически се врязах в него и магистърът се наведе към изплашената мен. — А от друга се радвам. А знаеш ли защо? — Н-н-не — прошепнах аз. — Ако оцелея, а сега, можеш да ми вярваш, че със сигурност ще оцелея, ме чака страхотно възнаграждение! Аз в Бездната ти се кълна, плаването ще е мно-о-ого дълго! Ето сега вече наистина се ужасих. И от перспективите, и от неговото „Ако оцелея“. Всъщност, от последното ме беше много по-страх. И тогава се разнесе гласът на една от вещиците: — Поклонницата е длъжна да продължи пътя си! Пуснете девойката! Риан се потресе от ярост и с шепот ми заповяда: — Когато се започне, бъди близо до входа. Ако ти се стори, че те тегли нанякъде — не ходи! В краен случай, използвай амулета за призив, каквото и да се случи, аз ще се намеся. И той ме пусна. С безумна тревога в очите. С бездна отчаяние в сините, тъмно сини очи, които толкова бяха потъмнели сега, че изглеждаха почти черни. — Време е, дете мое — една от вещиците слезе по стълбите, болезнено стисна ръката ми и ме повлече нагоре към храма. Ето така адептката на Академията на проклятията, изпъчвайки гърди, се помъкна да става морска вещица. 	 
 В храма се оказа сумрачно, но аз въпреки това успях да забележа полукръговете на бъдещите синини, оставени на китката ми от пръстите на морската вещица. Не случайно толкова ме беше заболяло. Потривайки ръката си се приближих към момичетата, забелязвайки, че съм последна. Моята позната червенокоса веднага се озова до мен, явно в този тревожен момент търсеше поне някаква поддръжка. И тогава се започна. Светлина, тъмно синя, озари целия храм и аз видях, че аз и всички момичета в бели рокли бяхме строени до стената отдясно на входа, и се бяхме скупчили, изплашено притискайки се една към друга. В центъра на огромното светилище се намираше кръгъл басейн, при това тази призрачна синя светлина се излъчваше от стените му, водата по края се оказа синьо-зелена и прозрачна, а в центъра зееше с мастилената чернота на морските дълбини. Срещу входа, през който бяхме влезли, се намираше още един, явно вътрешен, и от него все излизаха и излизаха морски вещици. Те бяха значително повече на брой от девойките в бели одежди, поне три пъти повече. Сърцето ми затупка по-бързо и аз започнах да се оглеждам, търсейки… Всъщност, почти веднага намерих търсеното — няколко капки вода, застинали на стената, съвсем близо до мен и отчетливо виждащи се във все по-ярката светлина. Предпазливо се придвижих по-близо до стената, приповдигнах ръкава си и извадих увеличителния кристал от гривната… Вгледах се… — За каква Бездна! — неволният ми вик се разнесе из целия храм. Живата смърт! Същото онова проклятие, което някой беше използвал в пълната с умъртвия таверна, го забелязах практически веднага. Имаше и още нещо, но аз нямах време да гледам. Спуснах се към изхода от храма, придържайки полите на роклята си, и навреме! Не зная към какво се стремеше магистърът, но сега той стоеше на стъпалата, с черни коси и очи, а морските вещици, същите онези, които бяха излезли да посрещат поклонничките на прага, вдигнали ръце в призивен заклинателен жест, бавно се приближаваха към него… Аз не разбрах веднага какво се беше случило — досетих се едва когато забелязах, че всички мъже — поклонници се валяха в безпорядък по каменните плочи пред храма. Значи, те бяха паднали, а Риан — не. — Сърце мое — прозвуча напрегнатият, но все пак ехиден глас на зърналия ме магистър, — нещо случило ли се е? И всичко това високо и доста предизвикателно. — Да — аз стоях, изплашена, дишах на пресекулки и притисках ръка към гърдите си, — никаква магия! Магистърът престана да се усмихва. А вещиците не пожелаха да се смирят с моята инициатива и две от тях се обърнаха към мен. В следващия миг, в ръцете на Риан се появиха два огнени меча и той ми подвикна отново иронично: — Мила, не стой тук,… да не вземеш вещица да станеш. Не се помръднах и продължих изплашено да го гледам, ужасено мислейки си какво бих могла да направя!? — Махни се от тук, тичай през портата! — изрева магистърът, рязко парирайки с меча нещо тъмно, което бе долетяло откъм една от вещиците, но при това, лорд-директорът не бързаше да атакува. На него да не би да му беше неудобно да убива пред мен?! — Дея! — още един рев, който разтърси дори колоните на светилището. А аз не можех да го изоставя! Но пък и на себе си в тази ситуация не можех особено да разчитам — в края на краищата, аз едва ли можех да противопоставя нещо дори само на една-единствена вещица, какво ли оставаше за цял остров, натъпкан с вещици. И отчетливо осъзнавайки това, аз вдигнах ръкава си, откривайки двата амулета за призив… надявах се, че магистър Еллохар ще ми отговори. В този момент най-важното беше да се отдалеча на петстотин крачки, колкото беше радиусът на проклятието. И аз се втурнах презглава. Никога през живота си не бях тичала толкова бързо! И когато се озовах зад оградата и преброих не петстотин, а цели седемстотин крачки, с все сила стиснах възелчето. В следващия миг ме погълна Бездната. 	 
 Воня на бъчва. Миризма, която не можеше да се сбърка с никоя друга… И не само, че нямаше съмнения на какво мирише, вонята на бъчва беше просто убийствена. Аз си запуших носа, още преди да си отворя очите. А когато ги отворих… — Риате, аз сбърках — печалният глас на смъртно пияния лорд Еллохар, — ти си по-лоша и от Тьер, ти даже съвест нямаш. Все същата таверна в Хаос. Все същите лица и муцуни… не, не точно същите, сега те бяха повече и изглеждаха по-нещастни. — А дроу къде е? — печално се осведоми горгулията. — Тъмни — нервно поздравих аз. — И на теб кошмарни, безсъвестна. Та къде е дроу? — Няма го… — Жалко — тъжно се намеси вампирката с прехапаната устна, в която беше промушила две халки в дупките от собствените си зъби. Тоест, отново всички пиеха. — Магистър Еллохар — прескачайки през краката на тези, които вече бяха приключили с пиенето, през опашките на хъркащите по масите и привеждайки се под висящите във въздуха вампири, аз се добрах до познатата ми маса и всичко това под втренчения унил поглед на лорда. — Магистър Еллохар, там Риан е в опасност! — Кой? Тьер? — безразлично уточни Еллохар. — Прелест моя, просто ми повярвай, те са в опасност, а не Тьер. Седни да пийнем за упокой. — На кого?! — На тези, които сега са в опасност — поясни все същият крилат демон, който беше тук и предишния път. И до мен изникна кръчмарят, пред очите ми накапа вино в чаша с вода и ми подаде слабо алкохолната напитка. Това буквално преля чашата. — СТИГА С ТОВА ПИЕНЕ! — изкрещях аз. Всички, освен Еллохар се втренчиха странно в мен. А магистърът злобно произнесе: — Тьер ще го рендосваш така, прелест моя. Знаех си, че е по-добре да си мълча. Винаги. Абсолютно. — Отлично — аз вече не крещях, бях съвършено спокойна. — Това е ваше — нишката на амулета беше дръпната от ръката и когато се скъса, остави червена болезнена следа на китката ми. — Сега ме върнете обратно, по-добре да загина заедно с Риан на острова на морските вещици, отколкото да стоя тук и да гледам как вие, Даррен, за пореден път се натрясквате от самосъжаление! Никога не се бях съмнявала в това, че директорът на Школата за Изкуството на Смъртта е страшна личност… но не можех да предположа, че е чак толкова… Масата отхвръкна в момента, когато магистърът скочи на крака. Крилатият демон се опита да го спре и беше пометен заедно с част от стената на таверната… Всички, които седяха от тази страна с викове изхвръкнаха и те, заедно със стената… Започвах да разбирам, защо жителите на Хаоса гаврътваха съдържанието на чашите си дружно и в принудителен порядък, стига само да прозвучеше: „Еллохар каза да пиете!“. А освен това, отчетливо осъзнах, че за мен, като чистокръвен човек, подобни изблици на ярост биха завършили с разходка в Бездната. Впрочем, опасен беше не само силовият удар. — Самосъжаление?! — съвършено пияният и абсолютно бесен Еллохар пристъпи към мен. — Значи „самосъжаление“! Аз неволно направих крачка назад и това се оказа голяма грешка — в миг, събаряйки по пътя няколко висящи във въздуха вампири, се намерих притисната към стената от Еллохар, който ме беше сграбчил за гърлото. — Да ти покажа ли какво е това жалост в Световете на Хаоса, прелест моя? — аз вече се боях да дишам, а той продължи: — Миличка рокля, да ти кажа честно. Между другото, един въпрос, а под него има ли нещо? Аз престанах да се боя — ядосах се ужасно. — Има — оказа се, че да се говори, когато те стискат за шията, не е много лесно. — И какво? — втората ръка на магистъра бавно се плъзна от гърдите към бедрата ми. Взирайки се втренчено в неговите все по-заинтригувани от откритията очи, тихо, но решително отвърнах: — Аз! И, между другото, след това не се оплаквайте, че не съм ви предупредила! — За какво? — дрезгав шепот и още по-безсрамни действия. — Дакреа едгаме таркаем! Проклятието четвърто ниво опари и мен с рикошета, но по кожата на магистъра цъфнаха отчетливи червени петна от изгаряния. Еллохар се отдръпна, а аз добавих формулата на закрепителя: — Анахема адаенесе ет дактум даенас секее ородусмун фиерри! Когато, хъркайки от болка, лорд Еллохар започна припряно да произнася заклинанието за противодействие, аз просто стоях, потривайки шията си. Беше ми приятно. И дори и капка не съжалявах. Моята кожа също гореше, но това бяха дреболии, освен това, аз осъзнавах какво рискувам. Еллохар завърши със заклинанието, изправи се и сега ме прогаряше с пълен с ненавист поглед. Светлината на Хаос, която свободно проникваше в полуразрушената таверна, отчетливо очертаваше неговата висока фигура, потъмнелите му очи и стиснатите юмруци. — Ако се опитате още веднъж — ще ви прокълна по-лошо — уверено натъртих аз. Изхъркване, изръмжаване, а след това пресипнало: — И по теб ще удари! — Адептите на Академията на Проклятията са осведомени за последиците от използването на проклятията — спокойно поясних аз. Няколко мига Еллохар мълчаливо се взираше в мен, а след това попита: — Тьер къде е? Най-накрая! — На острова на вещиците — стараех се да повишавам глас, въпреки че ми се искаше да го изкрещя или просто да се разплача. — Там не може да се използва магия, на цялата територия на храма е наложено заклинание, там… — Недей да ревеш — намръщено избоботи той. — Не рева — гласът ми се изгуби в изхлипване, — аз много се боя… много… — като че ли все пак щях да се разрева. — Поне ме върнете обратно. — С ревматизъм ли ще ги благословиш? — насмешливо попита Еллохар, но веднага добави сериозно: — Не е толкова просто да се доберем до там, Риате… Нищо, ей сега нещо ще измисля. Избухна син пламък. Като се имаше предвид, че цялата ми кожа и така гореше, то топлината му беше просто непоносима. Но аз не се оплаквах. — А под роклята наистина ли нямаш нищо? — попита изведнъж лорд Еллохар и пристъпи към мен. Не успях да се възмутя, когато пропаднахме в прехода. 	 
 На скалистия остров насред бушуващото мастилено-черно море беше студено, мокро и хлъзгаво. Намокрилата се за секунда рокля се оказа по-прозрачна и от дантелената риза, но и това бяха дреболии, а и за сметка на това кожата не гореше толкова силно. — Чиста гавра с моята нестабилна психика — изсъска Еллохар и в следващият миг, смъквайки камзола си от раменете, припряно го омота около моите. — Така, сега ми кажи, ти в храма влезе ли? — Д-д-да — зъбите ми тракаха от студ. — Това е добре. А басейнът там беше пълен с вода или не? — С-с-с вода — аз толкова бях измръзнала, че се тресях цялата. — Направо прекрасно. Сега, слушай ме внимателно, прелест моя, аз говоря, ти си траеш, бива ли? — и втренчен настоятелен поглед. Мълчешком кимнах. И тогава лорд Еллохар се обърна към бушуващата стихия и изкрещя: — Еа! — гласът му се разнесе над водата и океанът притихна. Сега той беше все така тъмен, и кой знае защо, изглеждаше още по-опасен. — Еа, на твое място, бих се отзовал — отново извика Еллохар. Тишина. — Да-а-а, ти винаги си бил много по-страхлив от Хаос — реши да премине към насмешките магистърът. И водата закипя. Аз трепнах, но помнейки казаното, стоях без да казвам нищо. Треперех, и май не само от студ. — Еа е пъзльо! — продължи да се гаври с океана Еллохар. Някак по детски да се гаври. Но подейства. Водата закипя още по-силно, вдигна се огромна вълна, понесе се към нашия остров, и когато а-ха, да се стовари отгоре ни, застина. Почти веднага в мастилената стена се очертаха горящи с огън очи и аз чух: — Кога най-накрая ще пукнеш? — И аз все това се питам — иронично отвърна Еллохар. — Слушай, Еа, тук има една такава работа, в която без теб, няма начин… — Пукни — отзова се вълната. Аз потръпнах, магистърът виновно разпери ръце и се оплака: — Какво да правя, още не са ме убили. — А сам? — в гласа на вълната се промъкна заинтересованост. — Мързи ме — отзова се Еллохар. — Жалко — печално измърмори мастилено-черната вода. — Не мога да се съглася. Та за тази работа… — Тя коя е? — внезапно прояви любопитство към мен вълната. — Тая тук? — Еллохар се обърна, погледна побелялата от ужас мен. — А, привъртя се по пътя. — Нека пукне — предложи водата. Аз престанах да се боя и планирах да започна да се възмущавам. — Може да го обмислим — подчертано сериозно произнесе Еллохар. — Честно? — с надежда попита вълната. — Да не би някога да съм те лъгал?! — възмути се магистърът. — Сега за оная работа, трябва спешно да стигнем до Листар. — Защо? — прояви отново любопитство стихията. — Искаме да пукнем — искрено отвърна Еллохар. А-а-а — под острова се образува фуния, — да пукнете мъчително дано! — А-а-а, аха — магистърът се обърна, подхвана ме на ръце и пристъпи към отвесния бряг, пожелавайки за довиждане: — Не тъгувай. — Пукни — печално отвърна стихията. Аз едва не изпищях, когато директорът на Школата за Изкуството на Смъртта направи крачка към мастилено-черната Бездна. 	 
 Все пак, пътят по който ме беше превел Риан ми беше харесал много повече — на кораба не ни лашкаше на всички страни, не ни заливаше с вода и мълнии не ни изгаряха с разрядите си! Но дори това не беше най-страшното! — Задръж си дъха — прошепна Еллохар и водата ни погълна. Стремителен поток ни понесе нагоре, все по-бързо и по-бързо, а аз чувствах как се задушавам, и в момента, когато над главата ни се показа светлина, бях готова да загубя съзнание. Затова, когато изплувахме, единственото, за което можех да си мисля, беше „въздух!“. За щастие, за всичко останало се погрижи Еллохар, така че, първото, което чух след съвета му да си задържа дъха, беше: — Светли простори, момичета! Радвате ли ми се? А аз само колко съм доволен да ви видя! Наистина ми липсвахте, честна дума! Все още дишах с хрипове, опитвайки се да дойда на себе си, но успях да чуя: — Ти? — от някоя от вещиците. — Аз! — весело се съгласи Еллохар. — Ти-и-и! — изрева вещицата. — След теб тук се пръкнаха девет деца! Тази информация ме накара моментално да дойда на себе си, аз отметнах глава и погледнах обезкуражения Еллохар, който седейки на ръба на басейна, нещо усилено пресмяташе. Пресметна, хвърли поглед към вещицата, в чиито коси вече проблясваха електрически разряди, и учудено попита: — Само девет? А какво е станало с останалите три? Преместих поглед към вещицата. Тя също се замисли, започна нещо да смята на пръсти, големият й остър нос подсмъркна, очите и се съсредоточиха и вещицата изръмжа: — Родиха се! — А-а-а, браво на мен! — похвали самия себе си магистърът. — А защо веднага не каза за всичките, а само за девет? — Те… трите са тъмнокоси… — Случва се — магистърът стана, скочи от ръба на басейна, подаде ми ръка, помагайки ми да се измъкна от водата. — Децата, Инригана, не винаги приличат на бащите, нали все нещо и от майката трябва да получат, освен майчиното мляко. Мокра, в прилепналата по краката рокля, аз внимателно скочих на пода и се огледах тревожно. В храма нищо не се беше променило — момичетата все така се притискаха към стената и една към друга, а вещиците стояха по периметъра. Но на двора се чуваха звуци от сражение, въздухът тътнеше от напрежение… — Ще те убия, демон! — изсъска в този момент вещицата, и отгоре на всичкото, тъй като май че беше върховната… заплахата й не беше за пренебрегване. — Ужас — Еллохар стоеше спокойно, усмихваше се и изобщо не беше впечатлен от думите й, — аз им вдигам числеността на населението на острова, отдавам се практически целият, а те… Никаква благодарност към мен, такъв прекрасен и забележителен. И, между другото, Инригана, аз не съм демон, колко пъти да ти казвам? И тогава вещицата отново подсмъркна с нос и възмутено: — Но, дъщеря ми… — А-а-а, значи онази, тъмничката беше дъщеря ти? — престори се на изумен Еллохар. — Те тук всички са тъмнички! — изсъска вещицата. — Тази, с големия нос? — продължи гаврата магистърът. Вещицата стана пурпурно-червена от гняв. — Дето краката й са криви? — толкова нагла подигравка още не бях чувала от него. — Да пукнеш дано! — в ярост изкрещя вещицата. Еллохар се обърна към мен и се оплака: — И защо те с мен така, а, Дея? — Не знам точно, лорд Еллохар — аз даже свих рамене, — но все за нещо ще да е. Той правилно разбра погледа ми и едва чуто прошепна: — Довери ми се. Аз му вярвах… почти. Но там, отвън, явно продължаваше сражението и там беше Ран, а магистър Еллохар се забавляваше със светски разговори. — Инригана — Еллохар тръсна мокрите си коси и… за миг изсъхна целият, — аз какво исках да ти кажа… Той прескочи някакви каменни знаци, които преграждаха пътя към басейна, и стремително приближавайки се към вещицата, нагло я прегърна през раменете, докато тя се вцепени от подобно нахалство: — Та какво говорех, има ме си проблем, рибке моя! Върховната вещица, чиято възраст, поне външно, превишаваше възрастта на Еллохар, се опита с достойнство да го отблъсне. Обаче не успя — магистърът я удържа без усилие и все така доверително продължи: — И проблемът ти е в това, че аз реших по-често да посещавам острова ви. Опитите й да се измъкне секнаха моментално, а самата вещица започна бавно, но сигурно да пребледнява. — И на теб ли ти харесва идеята ми? Така си и мислех. Разбираш ли, започвам да остарявам, свеж морски въздух ми е нужен, казват, че да се ядат риба и морепродукти е полезно за здравето, а и млади вещички при теб винаги се намират за всеки вкус… Така, като се замисля, що да не взема изобщо при вас да се преместя?! Сега най-нещастната в храма не бях аз, и дори изпоплашените момичета не можеха да съставят конкуренция на вещицата. — А? Какво ще кажеш? — свойски се наведе към нея Еллохар. — Не! — избълва тя. На лицето на магистъра цъфна пълна с коварство усмивка и той, вече със стоманени нотки в гласа, студено попита: — Да не би да си мислиш, че сериозно се интересувам от твоето мнение? — вещицата отметна глава като от плесница. Еллохар отново се наведе и прошепна току до ухото й: — Инригана, аз усещам потоци чужда магия, рибке моя. Сама ли ще си признаеш, или да се захвана с вашия остров така, както аз си знам? И той уж го прошепна, но в храма всеки звук се разнасяше надалеч. И го чуха всички. Както и тихото изхлипване на вещицата, и почти беззвучно произнесеното: — Те контролират острова… — Кои те? — почти ласкаво попита Еллохар. — Възродените… Сърцето ми замря. Кой знае защо, си спомних онзи същия гном Дукт, който от две години, всъщност изобщо не беше гном. Еллохар, след чутото, престана да прегръща вещицата, скръсти ръце на гърдите си и дрезгаво заповяда: — Разказвай. Доколкото разбирам, именно те се сражават с Тьер? — За останалите магията е смъртоносна — прошепна вещицата. — А аз не знаех, изобщо не подозирах, че тези, които приемах за мои сестри, ще се окажат други… В тях живеят чужди души… — Колко?! — дрезгав зъл въпрос. — Девет — Инригана потръпна и добави: — Засега, девет… И аз внезапно си спомних, че на стъпалата новите момичета ги посрещаха именно девет вещици. — А тези — Еллохар кимна към девойките, — са за възраждането на останалите? — Не всички — гласът на вещицата се сниши до шепот, — духът може да се всели само в тялото на този, който не иска да живее повече… част от тях биха станали вещици, а останалите… — Останалите щяхте да ги накарате да възжелаят смъртта като спасение, така ли? — изръмжа магистърът. Вещицата не отвърна нищо, но аз и така всичко разбрах — не случайно първият им удар беше по мъжете отвън — покажи на влюбена девойка как умира любимият й, и на никоя няма да й се живее повече! В този миг стихна шумът от сражението. И тъй като аз жадно се вслушвах във всеки донасящ се от двора звук, долових отчетливо как по стъпалата изтича лорд Тьер. Бях сигурна, че е той — не можех да сбъркам с нищо уверените му крачки. В следващият момент, Риан царствено влезе в храма! С черна коса, в разпорена окървавена риза, с кръв по ръцете и панталона и с два огнени меча в ръцете. Но най-главното — жив, и струва ми се, даже напълно невредим. С глух стон, аз се свлякох на края на басейна, неспособна повече да се държа на крака. Риан ме забеляза веднага, той явно ме търсеше с поглед от момента, в който беше влязъл в храма, и когато погледите ни се кръстосаха… аз ясно видях, как на лицето на магистъра се очертават зловещите черни вени… Със закъснение си спомних, че съм загърната в камзола на лорд Еллохар. Но независимо от реакцията на лорд-директора, нямах никакво намерение да го свалям — мокрият лен прозира и то силно. Впрочем, за външния си вид аз в момента се притеснявах много по-малко, отколкото за отношението на Риан към присъствието на Еллохар. И веднага си спомних думите на Юрао за това, колко е важна за всеки мъж вярата на любимата жена в него. — Аз помня за кораба! — ставайки, казах аз. — И за твоето обещание също… честна дума… — Искаш да кажеш, „за заплахата“? — дрезгав, злобен тон. — Радвам се да го чуя, сърце мое. Присъстващите в храма вещици се напрегнаха. Искри заиграха по косите им, но магистърът реагира със спокойното: — Съмнявам се, че някой друг, освен тези девет, които вече се разхождат в Бездната, ще се осмели да използва магия тук! И вещиците отстъпиха — те определено знаеха за проклятието. А лорд Риан Тьер устреми черния си поглед си към Еллохар. Няколко напрегнати секунди и към директора на Школата за Изкуството на Смъртта полетя един от огнените мечове. Аз се стреснах и едва не изкрещях, но Еллохар с лекота улови оръжието за ръкохватката, прехвърли го в другата си ръка и произнесе: — Те не биха се решили да ме атакуват. — Тук вече не командват вещиците — злобно отвърна магистърът. Еллохар замислено кимна. Риан се обърна към мен и заповяда: — Дея, нужен ми е списък на всички проклятия, които са били използвани тук. Еллохар, контролираш вътрешния вход. Аз съм на външния. Който помръдне — веднага го премахвай, не призовавай мечовете си, моите са призовани извън територията на храма. — Разбрах, Дея ме предупреди за магията — лордът стремително се насочи към вътрешния вход, същият този, през който бяха влезли вещиците, и застана, държейки пламтящия меч в готовност. И аз побързах да се заема със задачата, промуших ръцете си в дългите ръкави на еллохаровия камзол, измъкнах кристала — увеличител и се запътих да изследвам храма. Тъй като не знаех с колко време разполагаме, започнах веднага от основното: — Тук проклятия са използвани постоянно повече от година — такава плесен е характерна за тъмните ритуали с жертвоприношения. Риан просто кимна, явно очаквайки от мен още по-„радостно“ продължение. Еллохар реагира с откровено заплашителното: — Инригана, ако дори само едно от моите деца е пострадало… Вещицата потръпна и заеквайки отвърна: — Ние знаем как се отнасяте към потомството си, демон Еллохар. Те дори не са преминали посвещение в морските води… Но магистърът не се успокои: — И тези трите, тъмнокосите?! — П-п-посветихме ги, но са живи всичките и… С удивление забелязах, как черните кичури коса на вещицата започват да побеляват от слепоочията надолу … хвърлих изплашен поглед към Еллохар — той стискаше челюсти. — А откога ти си върховна тук, Инригана? — зададе явно неочакван въпрос лорд Тьер. — И къде е Салмея? За първи път виждах как на някой му побелява косата за секунди! Вече цялата коса на вещицата неотвратимо придобиваше бял цвят! — А някой тук се преструваше на жертва на обстоятелствата — заплашително проточи лорд Еллохар. — А Салмея наистина ти имаше доверие… Вещиците, които до този момент бяха застинали като каменни изваяния, започнаха възмутено да роптаят, да си шушукат, а после все по-силно, и все по-силно да надигат глас… — За вселяване в чуждо тяло е нужно жертвоприношение — Риан се усмихна и попита: — Така значи, първата жертва е била Салмея? Така де, силата на най-могъщата от морските вещици би трябвало да стигне за възраждането и на деветимата… — и много спокойно: — Това действително е основателен повод да рискувам да наруша границите, Инригана. Тишина, а след това — вик, отчаян и пълен с ненавист: — Как можа?! — крещеше младичка вещица. Тя се опитваше да се добере до вече побелялата Инригана, но две други я държаха. А вещицата се дърпаше и не се успокояваше: — Ти си убила майка ми! Ти! Не водниците! Това си била ти, Инригана! На мен ми стана толкова жал за нея… — Дея — властният глас на магистъра ме накара да изтрия сълзите си с пръсти и да се върна към работата. Защото на Риан, за да изследва храма, щеше да му е нужна магия, а мен ме бяха учили да се справям и без нея. И вглеждайки се отново в увеличителния кристал, аз продължих да търся проклятия. Изводите не бяха утешителни: — Онзи катализатор и закрепител, който определихме с Тесме и тук присъства. — Аз вече се досетих, че това е работа на нашия стар познат — разгневено отвърна Риан. Кимвайки, продължих нататък. И изведнъж вниманието ми привлече с блясъка си капчица на отсрещната стена… Придържайки края на роклята си, аз пресякох помещението, и едва стигнала до заинтересувалата ме част от стената, с проблясването си, ме накара да й обърна внимание втора капка, а след това… аз се приближих към нея с някакво радостно нетърпение… — Дея! — викът прозвуча някак много отдалеч. Сега просветваха едновременно поне десет капки, загадъчно блещукаха, точно като очите на магистъра… И аз забързах към тях, чувствайки се като пеперуда, която лети към светлината. Но аз не можех да се спра! И не исках да спирам… стъпка, аз докоснах капките и като че ли пропаднах в тъмнина… Мъждукаща, като очите на Риан… — Дея! Дея, стой, не отивай! — такъв далечен — далечен вик. И тогава се запитах, а защо е далечен? Нещо не беше както трябва. Риан беше на не повече от сто крачки от мен, но нима това е далече? А и храмът, както се бях убедила, предаваше звуците много отчетливо… И аз спрях. Замислих се още веднъж. Осъзнах, че се случва нещо странно и се обърнах… Зад мен имаше глуха каменна стена! Без да вярвам на очите си, я докоснах с ръка, после и с другата… ударих, опитах се да я отместя, но на каменната стена изобщо не и беше до някаква си проста адептка! А отпред нещо продължаваше да мъждука, да проблясва и да ме зове! Аз бавно се свлякох по стената, седнах, обхванах главата си с ръце, тихо простенах… Не се боях за себе си, опасявах се, че магистърът ще използва магия, за да ми дойде на помощ. А тук не биваше да се правят заклинания! Изобщо никакви! Такова проклятие дори лорд Тьер не би могъл да потисне… Нямаше начин! И този страх, страхът за Риан просто ме убиваше! — Така, само да не заплачем… няма да плачем… — звукът на собствения ми глас ме отрезви. — Да, стена, пътят назад е затворен, но все бих могла да вървя напред, и това е по-добре, отколкото просто да седя и да чакам. И аз станах и тръгнах — натам, накъдето ме зовеше светлината. Оказа се, че в коридора е много студено и аз вече почти треперех, но продължавах да се движа напред. Упорито и решително. Подземието плавно се спускаше по спирала надолу. Влажно, мрачно, а звуците на капките, които от време на време се откъсваха от тавана и стените, ме караше всеки път нервно да трепвам. Но аз вървях напред и, кой знае защо, изобщо не се страхувах… за себе си. Тази странна увереност в собствената ми безопасност би била разбираема, ако редом с мен вървеше Риан. Но него го нямаше, а странно защо, страх за собствения ми живот също не се появяваше. Необяснимо усещане. Плашещо и успокояващо едновременно… И аз вървях по спирала, спускайки се все по-надолу. И по-надолу и по… А някъде там под краката ми, в глъбините на подземието се чуваше шумът на морето… А след това видях светлина. Ярка синя светлина. И сега, когато вече не се опасявах да се препъна в някой от камъните, с които беше осеян пода, ускорих крачка. Почти се затичах. За да спра рязко, когато се озовах в огромна блестяща пещера! Действително огромна, не по-малко от петстотин крачки на ширина, с просветващи в синьо стени! И когато се вгледах, осъзнах, че проблясваха някакви кръгли, като топчета хайвер, мехури, пълни със синя вода! И именно те излъчваха светлина! Различни по размер — от най-малките, до внушителни кълба, в които плуваха фантастично огромни риби. Взирах се в откриващата се картина на зараждането и съхранението на живота в морето, разбирах, че именно това бе особената магия и способност на морските вещици, и в същото време не успявах напълно да го осъзная. Въртейки се в кръг, аз изумена разглеждах мехурчетата хайвер и зародишите на тези създания, които дишаха, живееха и се развиваха изключително благодарение на магията! Бах! Като че ли нещо се спука. Аз се обърнах към звука и застинах — на височина от поне четири човешки боя се стичаше вода от поредния мехур. Стичаше се на ручейче, но не по стената, а по въздуха. И тази струя, като летяща змия, проплува над главата ми, като че ли за да ми даде възможността да видя хилядите малки попови лъжички, които съдържаше, а след това се устреми към морските простори… имах усещането, че присъствам на раждането на нещо прекрасно! Възторжено, пълно с ликуване усещане! Тряс! Обърнах се надясно и видях как поредната водна лента отнася в морето още едно котило мънички златни рибки… това беше прекрасно… Шумолене! Погледът ми се метна в посоката на новия звук и аз трепнах, чувайки повторно почти същото шумолене. Но този път звукът беше по-силен и ехото му се разнесе из цялата пещера. И аз не можах веднага да разбера, че нещо се стреми да се измъкне от земята, омотана със светеща паяжина… Но отново чух неприятния звук, нишките на паяжината се разкъсаха и на повърхността се появи нещо не много-голямо, мръсно и, като че ли, кръгло. Аз заинтересовано го фиксирах с очи, докато то не се затъркаля към мен! Но още преди да успея да се уплаша както трябва, бях направила само две-три крачки назад, от това мръсно, кръгло нещо започнаха да се отлепват парчета пръст… и след малко към мен се търкаляше гривна… златна, но много изцапана. И аз нямах съмнения каква точно е тази гривна. — Кажете ми, на какво прилича това?! — попитах изпоцапания с пръст артефакт, прикляквайки и протягайки ръка към него. — Та аз даже развалих годежа. А вие… И на кого ли говоря аз? Гривната, без да обръща внимание на моите терзания, с делови вид се дотъркаля, преобърна се върху дланта ми, игнорира най-пренебрежително опитите ми да я изтрия и, плъзвайки се под ръкава, с чувство на изпълнен дълг щракна на китката ми. Артефактът беше мръсен, хлъзгав и студен — нищо приятно. С тежка въздишка, аз дръпнах ръкава нагоре, подхванах подгъва на роклята — също вече оплескан и влажен и започнах внимателно да бърша гривната. Дори не направих опит да я сваля — прекалено пресни бяха спомените ми за същия този медальон Емма, който като змия пълзеше към мен и по мен, а след това отказваше да се разкопчава. Но артефактът си беше артефакт, а аз трябваше все някак да се измъкна от тук. Вариантите бяха два — да се върна по същия път, откъдето бях дошла, а той навярно беше единствен, или да се опитам да изляза от тук с плуване. Аз плувах добре — детството, прекарано в компанията на русалките не беше толкова далеч в миналото, така че мисълта ми харесваше. Притесняваше ме друга — не бях уверена, че в морето, още повече на изхода от пещерата, плуват само миролюбиви същества. В крайна сметка, реших да се върна по спираловидния коридор, а ако не се получи, тогава да се опитам да изплувам в морето. Но точно, когато се приближих до подземния ход, видях нещо невероятно… Напълно естествено ми се беше сторило беше да видя във мехурите с вода морски риби и животни, но в този момент, аз стоях и гледах два от тях, пълни не със синя морска вода, а с леко зеленикава, в които свити лежаха деца… човешки деца. И това вече изобщо не ми хареса. По прехода аз почти тичах, а когато се добрах до стената, дори не осъзнах веднага, че тя започва да се отмества встрани, откривайки пред очите ми продължението на коридора. След това се досетих, че явно механизмът й беше такъв — отваряше се, когато някоя от вещиците се приближаваше към нея. Но защо тогава не се беше отворила първия път, за мен си остана загадка. Очите ми още не бяха успели да се адаптират към светлината, когато силни ръце ме стиснаха в не по-малко силни обятия. Имаше обаче едно не особено приятно „но“: — Магистър Еллохар, от първия път не ви се получи, но сега имате намерението да се възползвате от втория удобен случай и да ме удушите окончателно? Лорд-директорът на Школата за Изкуството на Смъртта отстъпи крачка назад, а аз, без дори да го погледна, влязох в храма. Риан го нямаше. — А къде е магистърът? — объркано попитах аз, обръщайки се към лорд Еллохар. — Тьер? — той странно ме гледаше. — Взе върховната и тръгна след теб. по всяка вероятност, скоро ще дойдат. Аз погледнах в черния проход. И след малко, там действително затрептя светлината на факел, след това се показа треперещата и напълно побеляла вещица, а след нея… — Артефактът? — веднага се досети магистърът. Без да казвам нищо, запретнах ръкава, показах доволно проблясващата гривна. Суровият лорд Тьер изведнъж се ухили. И в този израз имаше не само облекчение, но и нещо такова, загадъчно-коварно, някаква поредна тайна, в която май нямаха намерение да ме посвещават. — Какво значи това? — без да скривам подозрителността си, попитах аз. Магистърът побутна вещицата напред, явно й нямаше доверие и се стараеше да я държи под око, и когато тя отмина, се приближи към мен, силната му ръка обгърна талията ми, и навеждайки се, Риан измърка: — Плаването ни ще бъде дълго, сърце мое — и още преди да успея да реагирам по какъвто и да било начин, добави: — Нужна ми е схемата на използваните проклятия. На всички. Ще се справиш ли? Кимнах, с известно удивление. — Хартия? — последва въпрос. Аз отново кимнах. — Но първо ще се преоблечеш — това вече не беше молба, а фактически заповед. Да, лорд Риан Тьер беше суров директор. След час, вече в тъмно синя рокля, седях и старателно чертаех схемите върху купчинка равни, бели листове. Две от по-младите вещици се занимаваха с разшифроването на тези от тях, които познаваха. А пренесените с помощта на матросите от кораба ни хора, ги пробуждаше Еллохар, който беше на пристанището, и те се отправяха към домовете си, заедно с момичетата. При това отпътуваха всички девойки — лорд Тьер забрани провеждането на обряда по посвещаването, произнасяйки с леден тон „Първо се заемете с прочистването на редовете си, и чак след това ги попълвайте“. Вещиците, лишени от върховната си, не рискуваха да възразяват. Не, ако имаха възможност да използват магия, морските вещици толкова лесно не биха се предали, но точно в това беше проблемът — в храма всяка магия ставаше смъртоносна. Когато аз почти бях свършила, Риан и Еллохар се върнаха в храма. Магистърът се приближи, няколко минути погледа как работя, кимна и се върна към директора на Школата за Изкуството на Смъртта, който стоеше до завързаната при ритуалния басейн Инригана. Върховната вещица на морските седеше, отпуснала беловласата си глава, напълно безучастна към случващото се. — Тьер, дай ми я на мен — предложението на магистъра, независимо от привидно ведрото му изражение, прозвуча заплашително. — Аз трябва да я разпитам, а не да подлагам на мъчения — спокойно отвърна Риан. — То има ли разлика? — недоумяваше Еллохар. — Мъртва, тя на теб нищо няма да ти разкаже, на мен — всичко — гласът му беше дрезгав и гневен. Понякога неволно забравях, че пред мен са самият велик лорд Тьер и ужасяващият лорд Еллохар, но когато прозвучаваше нещо подобно, не можеше да не те прониже едно такова зловещо осъзнаване. — Странно — изведнъж прошепна една от вещиците, — символ на смъртта в ритуала на възраждането… Аз вдигнах глава, вглеждайки се в символа, който едната показваше на другата. — Да — съгласи се втората, — не е логично. Аз се изправих, наведох се през масата и попитах: — Къде? Първата посочи със синия си нокът знака — кръг с изображението на символа на живота. — Живот — уверено казах аз. — Не — възрази първата вещица с леко чипо носле, — това не е символиката на Хаоса, това са руни. Нашите древни човешки руни. И този знак означава смърт. И тогава бях потресена от страшно предположение — ами ако аз неправилно бях изобразила символа?! Ако просто, виждайки го, го бях съотнесла с вече познатия ми и го бях изкопирала невярно! Ръцете ми потрепериха — нямах право на грешка, значи, трябваше да проверя всичко отново. Всичко. И аз отместих встрани всичките дванайсет изписани листа и взех нова купчинка. Наистина, имаше и още един момент: — А вие разполагате ли с някакво графично изображение на руните? Втората вещица стана, а когато се върна, домъкна огромна, на места плесенясала, тъмно-зелена книга. — Тези са древни — вещицата седна, отвори книгата, прелисти. — Ето, виж. Разгръщайки талмуда, се вгледах в изображението. И се олюлях. Защото това, което с Юрао бяхме приели за древния език на човешките магове, се оказваше, в по-голямата си част, руническо писмо! Стремително, без да щадя книгата, започнах да прелиствам страница след страница, отбелязвайки тези руни, които вече ми бяха познати. Аз ги бях виждала — на същата онази дървена пластина, която с Юрао бяхме дали на лорд Тьер-старши. А аз, като проклятийник, бях запомнила схемата на символите напълно несъзнателно, тя просто се беше отпечатала в паметта ми. И сега аз стремително попълвах тези пропуски, които не бяхме успели да попълним с партньора, независимо от напрегнатото търсене във всички достъпни речници на човешкия език. И съставях своя собствена мислена схема, разшифровайки знанието, което толкова старателно се бяха опитали да скрият през вековете! Не бях чула стъпките на магистъра, дори не бях усетила присъствието му, докато топлите му длани не легнаха на раменете ми, нежно и успокояващо. — Дея — прошепна той, — какво не е наред? Какво? Тук нищо не беше наред. И тези руни, и черно-зеленикавата плесен върху книгата. Нея я бяха използвали. Много и често. Бяха я използвали, за да зашифроват известните схеми със знаци, носещи друг смисъл. — Дали ще мога да взема книгата за няколко дни? — стараейки се гласът ми да не трепери, попитах вещиците. Магистърът, чийто въпрос игнорирах, с рязко движение сграбчи книгата, затвори я, хвърли поглед на заглавието… А аз не се осмелих да го погледна в този момент. Бях ужасена. Бях потресена от догадката, от зловещото осъзнаване, кръвта бавно стинеше в жилите ми, тъй като разбрах за какво именно им беше нужна онази древна дървена пластина… Ах, защо гномът-кожар просто не я беше изгорил!? — Не, не можеш да вземеш книгата — лорд-директорът я метна през цялата маса към възторжено взиращите се в него вещици. И добави: — На годеницата си, аз не бих могъл да откажа, но на адептката, съм принуден да кажа „не“. Отметнах глава, забелязах хитрото присвиване на очите му и усмивката, една такава лукава и коварна. И без значение, че на китката на дясната ми ръка се мъдреше родовата гривна на семейството му, аз покорно се съгласих с решението и отвърнах: — Както кажете, лорд-директор. Леко недоумение в погледа, и аз, неспособна да сдържа наглата си усмивка, тихо продължих: — Така или иначе, вече видях всичко, което ми трябваше. А с моята памет няма да е трудно да възстановя информацията, и никой не го знае по-добре от вас. Завъртях гръб на магистъра и забелязах пълните с изумление погледи на вещиците, които ту възторжено зяпаха лорд Тьер, ту недоумяващо — мен. Известно време магистърът продължи да стои зад мен, след това ръцете му се опряха в плота на масата, и аз се озовах в капана, на име „Риан Тьер“. — Дея — дрезгав шепот до самото ми ухо, — аз дори бих ти повярвал, Дея, ако не беше онзи един-единствен поглед в кабинета ми. И вече ти казах — този поглед беше твоята грешка, а всички мои действия са само последица от него. Няма да има пощада, сърце мое, просто го имай предвид. Странна работа — уж би трябвало да ме е страх, а аз седях и се усмихвах. — М-м-м, не ми ли вярваш? — поинтересува се Риан, плъзгайки устни по бузата ми. — Не — сигурно Бездната ме дръпна за езика, а си знаех, че би било по-добре да си премълча. — Напразно — прошепна магистърът и ме пусна, връщайки се при Еллохар, който беседваше за нещо с една доста възрастна вещица. Аз търпеливо дочаках той да се отдалечи и да се присъедини към разговора им, за да се върна към молбата си: — И? Може ли да взема книгата? Не знам какво им беше станало на вещиците, но първата просто без думи ми протегна талмуда. Поемайки книгата в ръце, аз я прикрих с камзола на магистър Еллохар, решила, че ако я понеса открито, подобна откровена наглост от моя страна няма да зарадва лорд-директора, и се върнах към схемите на проклятията. Не ми се искаше да започвам отначало работата, която ми беше отнела повече от два часа, а по ми се искаше друго — лорд-директорът, например, просто ей така, да дойде и да постои до мен. Но работата си беше работа и аз, пренастройвайки кристала-увеличител, отново се съсредоточих върху изучаването на водата — най-доброто вещество за съхраняване на информацията. Отначало едва ли не насила си налагах да се концентрирам, а след това се увлякох. Бях намерила четири несъответствия, а всичко останало така или иначе, го бях начертала вярно. Тесме би могъл да се гордее с мен. А, например, Окено — не. Старши следователят настояваше винаги да се търси мотива, но аз сега никакъв, даже мъгляв и приблизителен мотив, не виждах. Колкото до проклятията — тук бяха използвали само Сагдарат, формулата на катализатора и Живата смърт. Това беше. За заклинанията ми бяха помогнали вещиците и ние бяхме успели да докажем активацията на ритуала Аракендор — възкресение, преди него — Зова на смъртта, тоест — жертвоприношение. Опитът да се проследи една логическа нишка, доведе отново до извода, че върховната вещица Салмея е била принесена в жертва, предварително свързана от Инригана с клетвата за вярност Сагдарат, стабилизирана с катализатора. Да, тъй като тук не бяха използвали артефакти, проклятието — закрепител се беше оказало необходимо. Така че, нямаше кой знае с какво да зарадвам магистъра. Той мен — също. — Дея, време е — подвикна ми лорд Тьер, стоейки на прага на храма. Смътно си спомних, че той се беше приближавал няколко пъти към мен и се беше отдалечавал, изяснявайки нещо с вещиците. Но ако Риан излизаше навън, то в храма оставаше Еллохар и обратното. Явно и двамата не се доверяваха на върховната и на другите морски вещици и ме охраняваха постоянно. Впрочем, не зная какво биха могли да противопоставят слабите жени на Първия меч на Тъмната империя и лорд-директора ва Школата за Изкуството на Смъртта. Според мен — щом Заклинателите не бяха могли, то едва ли вещиците можеха да ни заплашват с нещо. Изправяйки се, аз подравних и двете купчинки изписани листове, навих ги на руло и ги стегнах с канап. Вещиците, които ми бяха помагали, вече ги нямаше — на тях просто не им беше достигнало търпение да дочакат да приключа начертаването на схемите. Но за сметка на това, всички млади вещици явно разполагаха с внушителни резерви търпение за възторжено и мълчаливо взиране в магистъра. — Дея, побързай, най-добре ще е да отплуваме преди залез слънце. — А след залез какво ще се случи? — подхващайки камзола на Еллохар и книгата, заедно с него, попитах аз. — През нощта океанът е с цял порядък по-бурен — със странна усмивка, без да откъсва очи от мен, каза Риан. — А това опасно ли е? — аз внимателно заобикалях каменните символи, които по някакъв начин бяха запоени в излетия каменен под, мимоходом опитвайки се да предположа как ли са могли изобщо да направят нещо подобно. — Как да ти обясня… — проточи лорд-директорът, — да кажем така — конкретно за теб, любима колкото е по-слабо вълнението, толкова по-добре. И аз се натъжих, че всички човешки кораби вече бяха отплували. — От друга страна, ако не се лъжа, Селиус ви е снабдил с много ефикасно заклинание против повръщане. А, значи ставаше дума за морска болест, а аз вече си бях наизмислила… Когато излязохме от храма, стана ясно, че слънцето вече залязва. А залезът на фона на морската шир е нещо приказно, вълшебно, когато огромното ярко-алено слънце бавно се потапя в морето. Толкова красиво… По-голямата част от вещиците бяха излезли да ни съпроводят, и аз бях предположила, че това е нещо като проява на вежливост, докато магистър Еллохар, вече до самата порта, не се обърна и не произнесе с много ласкав глас: — Момичета, искрено ви съветвам, не ме провокирайте, защото иначе следващите учения на адептите на Смъртта ще се проведат на вашия остров. Вещиците се спогледаха и практически всички се върнаха обратно в храма. Риан не каза нищо за това. Но когато се озовахме зад огромната порта, той предаде вече бившата Върховна вещица на матросите от нашия кораб, властно ме хвана за ръка и със знак подкани Еллохар да ни следва. Вече напълно побелялата вещица и двайсетина моряци ни следваха. Мина ми през ум, че лорд Тьер ги беше оставил като бариера между нас и храма. И наистина, когато вече се бяхме поотдалечили от леговището на морските вещици, небето засвятка. Грохотът беше такъв, като че ли небесата се бяха взривили. Аз изкрещях, Риан моментално ме прегърна и успокояващо ме погали по раменете. А когато всичко свърши, язвително се поинтересува: — Школата за Изкуството на Смъртта се сдоби с нов полигон за учения? — О, да — Еллохар дори не се огледа, — момичета страшно се издъниха. Аз погледнах към храма и едва сега осъзнах какво именно се беше случило. Те бяха убили бившата Върховна. Просто я бяха изгорили. И сега вятърът размяташе белите коси на овъгления от удара на мълнията труп. Моряците също бяха пострадали… по-точно илюзиите им. Самите умъртвия стояха и се зъбеха доволно на надничащите изпоплашени вещици. — Глупаво беше от тяхна страна да си мислят, че бих взел със себе си на острова живи хора — мрачно коментира магистърът. — Глупаво беше и да си мислят, че ще им позволиш така лесно да премахнат важен свидетел — добави Еллохар. — Но те определено си заслужиха наказанието. — Без съмнение — потвърди Риан и те продължиха напред. Мен магистърът просто ме повлече след себе си, без да ми позволи да догледам, как умъртвията, заедно с маскираните като хора моряци, ни следват, изоставяйки останките на нещастната вещица. Много ми се искаше да му задам няколко въпроса, но един поглед към подчертано спокойното лице на Риан, ме накара да сдържа любопитството си. Ние слизахме по вече познатия ми път, докато вървяхме аз се вглеждах в постепенно губещите се зад хоризонта човешки кораби, а когато стигнахме до кея, всички се настанихме в лодките. В мълчание доплувахме до кораба. Риан, без даже да ми позволи да опитам да се изкача сама, ме сграбчи с една ръка през кръста и с лекота се изкатери на палубата. Там внимателно ме постави на крака и просто ме стъписа със заповедта: — Отведете я в трюма. Не сваляйте очи от нея! Тя ми трябва жива. За един-единствен миг си помислих, че се отнася за мен! Но две умъртвия, кимвайки в знак, че са приели заповедта, подхванаха стоящия между тях розовобузест моряк със застинал поглед, и го помъкнаха по трапа към трюма. — Това… това… — заекнах аз. — Да, точно така, правилно си разбрала — магистърът се усмихна. Аз просто нямах думи! А двамата лордове на Тъмната империя се спогледаха, едва сдържайки коварните си усмивки, да, те наистина бяха измамили морските вещици най-виртуозно. Докато корабът се готвеше за отплуване, аз слязох в каютата, оставих там свитъка със схемите и изпросената от морските вещици книга, а след това се върнах на палубата. Лорд Тьер и лорд Еллохар тихичко разговаряха за нещо, и съдейки по скованите им движения, разговорът беше доста неприятен. Умъртвията сновяха по кораба, извършвайки непонятни за мен, но явно нужни за плаването действия, а аз реших да си отдъхна. Стигайки до носа на кораба, придърпах едно от празните бурета, удобно се наместих отгоре му и се приготвих… за плаването! За плаването към залеза, към огромното слънце, което потъваше в морето, разсичайки вятъра, просто носейки се по вълните. И когато вдигнахме котва и корабът потръпна, за да полети в следващия миг с издути платна, аз изпитах удивително чувство на възторжено ликуване! А вятърът биеше в лицето, солен и прохладен, пръските солена вода и… — Тук не е безопасно — топло наметало обгърна раменете ми, сгрявайки ме моментално. — Ако толкова ти харесва, можеш да останеш докато пресечем границата, но когато започнем прехода, ще слезеш в каютата. — А защо, когато се пренасяхме насам, аз… — Океанът беше спокоен — без да дочака да завърша въпроса си, поясни Риан, — а сега в Световете на Хаоса има буря. Обърнах се и с известно недоумение се взрях в магистъра. Лорд-директорът поясни: — Дори да съумея да те удържа и поредния порив на вятъра не те помете от палубата, все пак ударите на ледените вълни не са удоволствие, което си заслужава да изпиташ. Нощ е, Дея, ние ще се пренесем на територията на северния океан. Там през нощта всичко замръзва. И магистърът се отдалечи отново към лорд Еллохар, явно беседата им беше важна. Загръщайки се по-плътно в наметалото, аз се взрях в синия хоризонт. Жално кряскаха чайките, някъде тръбеше морски кон, поскърцвайки, пореше вълните корабът… Откровено казано, аз се опасявах, че по време на обратния път, магистърът ще си спомни за всичките си обещания, но колкото по-надалеч отплувахме, толкова по-спокойно ми ставаше на душата. И аз практически задрямах, приспана от шума на вълните, когато дочух: — Дея, слез в каютата. Станах, вдигнах ръце, протегнах се и прозявайки се запътих… да спя, честно казано. 	 
 Корабът започна да се олющва от илюзията почти веднага след границата на владенията на морските вещици и въпреки, че бях поела надолу по светла дървена стълба, в края й стъпих на черен каменен под. Огледах се, проследявайки с поглед, как с проблясваща гранична линия, истинският облик изтрива илюзията. И не знаех кой от двата кораба ми харесваше повече — човешкият или този кораб — призрак. Тъмният ми беше някак по-близък и привичен, а човешкият — по-топъл и уютен. Но докато се чудех, осъзнах, че най-много ми се иска да поспя. По тъмния, осветен от мъртвешки бледа светлина коридор, стигнах до капитанската каюта. Вдигнах от пода наметалото, което бях изпуснала още когато се бяхме пренесли с магистъра на кораба от дома му, приближих се към илюминатора. Там, зад тъмното стъкло бучеше и се разрастваше водовъртеж — огромен, ревящ и зловещ. Досетих се, че докато бях вървяла към каютата, корабът беше доплувал до ръба на спускащата се в Бездната фуния и реших да не гледам повече навън — беше просто ужасяващо. Стигайки до тясното легло, свалих мокрите пантофки, легнах, завих се с наметалото и почти веднага потънах в сън. 	 
 С края на съзнанието си усещах, че нещо силно подхвърля и удря кораба от всички страни, че дори тук прониква воят на вятъра, че тътнат гръмотевици и като че ли бучи от напрежение самият въздух зад стъклото. Но, кой знае защо, вече не ме беше страх, и аз отново задрямвах, трепвайки от време на време, когато гърмеше прекалено силно, но не се събуждах напълно. Но в един момент, все пак, сънят ми се прекъсна. Отворих очи, погледнах към илюминатора — там се издигаха огромни черни вълни, отчетливо забележими в светлината на проблясващите мълнии. От една страна картината беше плашеща, а от друга — магистърът ме беше предупредил, така че… — Събуди ли се? — веселият, и доста нагъл глас на лорд Тьер ми напомни за нещо друго, не по-малко плашещо от бурята зад прозореца. — честно казано, аз нямах намерение да те будя, сърце мое, но след като ти сама се събуди… Бавно ме погълна осъзнаването на ситуацията! И като ехо в главата ми прозвуча заплахата му: „И ти се връщаш на кораба. Сама. А ако не, тогава аз ти гарантирам въплъщаването в реалност на всичките ми очаквания от деня, когато исках да ти предложа да ми станеш любовница.“ Може би щеше да е най-добре да се престоря, че още спя? — Дея, Дея, ти изобщо не умееш да се преструваш. Та аз видях, че ти се събуди. Да, идеята определено не беше лоша, но бях закъсняла. Почти безшумни стъпки и аз по-скоро усетих, отколкото чух, че магистърът спря току до съвсем тясното легло. И сега просто стоеше без да мърда и аз не чувах дори дишането му, и ми беше толкова страшно… — Дея-я-я… А в главата ми се въртеше само една мисъл: „Аз няма да се спра на целувките, сърце мое…“ А всички знаят, че лорд Риан Тьер винаги държи на думата си… — Така не е честно — аз вдигнах глава, но решителността ми стигна само колкото да хвърля бърз поглед на весело ухиления магистър. — И между другото… — Между другото, или не, това си беше изключително твое решение. Аз отново зарових лице в твърдата възглавница, чувствайки едновременно страх и … страх. — Дея-я-я — звучеше почти подигравателно. — Имаме два варианта — или ти ставаш, или аз лягам. Перспективите бяха впечатляващи. Аз се поколебах и предпазливо… седнах. Сега вече можех ясно да видя тъмния панталон на магистъра и бялата му, стегната с широк колан, риза. И кога ли беше успял да се преоблече? — Аз те помолих да станеш, Дея — не се задоволи с половинчати мерки лорд-директорът. И аз се накарах да погледна в смеещите се тъмни, леко блещукащи очи и тихо, с надежда и вяра в доброто, да попитам: — Вие сега се шегувате, нали? На мен мълчаливо ми протегнаха ръка. И защо, в името на Бездната, не бях продължила да спя?! Защо? Упорито останах да си седя и старателно се преструвах, че не забелязвам протегнатата ръка. Тогава прозвуча насмешливото: — Аз умея да съм много настоятелен, Дея. И това беше отговорът на въпроса ми? Много весело… И аз навярно не бих се притеснявала толкова, ако отново и отново не се въртяха в мислите ми думите: „Аз няма да се спра на целувките, сърце мое…“ Въздъхнах на пресекулки и сложих дланта си върху неговата. Силните пръсти бавно се свиха, стискайки ръката ми властно и уверено. И също толкова властно и уверено, магистърът ме накара да се изправя. Когато краката ми докоснаха пода, отгоре ми с цялата си тежест се стовари осъзнаването, че под роклята, нищо че този път беше синя, също нямам нищо. Усещането за собствената ми беззащитност просто ме побъркваше. — Страх ли те е? — коварно прошепна лорд-директорът. Недоверчиво го погледнах и изведнъж си помислих, че наистина се шегува. Просто се шегува и аз напразно съм си въобразила какво ли не. Ние сега просто щяхме да се пренесем в академията и… — Рано е още да се боиш — дългите му пръсти докоснаха косата ми, отмятайки кичур от лицето, — а сега вече можеш да започваш. — Да започвам какво? — не разбрах, тъй като гледах като омагьосана в черните му, блещукащи очи. — Да се страхуваш, Дея — той бавно, като че ли нарочно плашейки ме, карайки ме да изтръпвам с това бавно, но неумолимо движение, се наведе към устните ми и добави, — достатъчно ли си уплашена вече, сърце мое? И не ми даде възможност нито да преценя, нито да отговоря, целувайки ме внимателно, но в същото време така властно… И аз замрях, боейки се да си поема въздух, боейки се да помръдна и да му напомня, че всъщност, той няма вече никакво право да постъпва така, вече няма…. Въпреки, че си струваше да му го напомня. — М-м-м — простенах аз, безсилна да кажа нещо по-разумно. Още едно нежно докосване, и магистърът се поотдръпна, гледайки ме въпросително и насмешливо. — С-с-стига — прошепнах аз. — Вие, вие… вие вече не сте ми годеник и… Бавно потъмняващ поглед и почти заплашителното: — Не си струваше да ми го напомняш… Повярвай, в тази ситуация беше напълно излишно да ме ядосваш, сърце мое. И аз не успях да кажа нищо, когато лорд Тьер, хващайки ме за китката, стремително ме дръпна към илюминатора, зад който бушуваше стихията. Може би за да ми стане още по-страшно?! Явно беше така, защото в следващият момент, магистърът вдигна и двете ми ръце и ги прилепи с длани към стъклото, малко над нивото на главата ми… Стъклото се затопли, изведнъж омекна, стана като меласа, прониквайки между пръстите ми, взимайки в плен треперещите ми ръце… И почти веднага застина, удържайки ме в капана на лорд Тьер. И едва тогава Риан пусна китките ми, плъзгайки ръце по ръцете, гърдите, талията ми и се притисна толкова близо, че аз с целия си гръб усещах жарта на тялото му. — Бурята се засилва, Дея — дрезгав шепот до самото ми ухо, — страх ли те е? — Ма…мо… — прошепнах аз. — Приемам го за положителен отговор — той се отдръпна, но следващото нещо, което усетих, беше как разкопчава най-горното копче на роклята ми. — А сега, адептка Риате, нас двамата ни чака увлекателен изпит… по честност. Според вас, ще си го вземете ли? Гръмна гръм! Звукът беше оглушителен, като че ли небето се беше разцепило на парчета. И почти веднага след гърма, а може би и заедно с него, на няколко крачки от кораба удари ярка, ослепително бяла мълния. Водата се запени и огромна черна вълна се понесе към нас… — Обичам стихията — прошепна магистърът, премятайки косата ми от гърба през рамото, — много я обичам… Ръцете му стиснаха кръста ми, устните му бавно, заплашително бавно се докоснаха до шията ми, за да се спуснат с едва доловими целувки по гърба, до това пространство, което сам беше освободил от дрехата и… до следващото копче. — И така, да се върнем към изпита, адептка — аз с кожата си усещах дъха му, — първи въпрос: Как руните могат да променят смисъла на ритуала? Трепвайки, даже се обърнах, стъписана, че в такъв момент би могъл да прозвучи подобен въпрос! — А, да — Риан престана да сгрява с дъха си гърба ми и аз усетих топлина на шията си, — съвсем забравих — за неправилен отговор ще се наказваме… с поредното разкопчано копче, а те тук не са толкова много, адептка. Но за мълчание, Дея, те чака двойно наказание! И за потвърждение на думите му, две от копчетата на роклята престанаха да изпълняват основната си роля — да стоят закопчани. — Руните са способни кардинално да променят както заклинанията, така и ритуалите — със спаднал глас отвърнах аз. — А сега закопчайте ме обратно! Тих смях, горещ дъх върху оголената кожа и насмешливо-ироничното: — Правилата ги установявам аз, сърце мое. Да не би от това да ми стана по леко?! Не! Аз треперех, стъклата дрънчаха заради усилващия се ураган зад прозореца, корабът се разтърсваше от ударите на гигантските вълни… а лорд Тьер премина към следващия въпрос: — Ритуалът „Възраждане“, същият този, който ти откри с Дроу… Успя ли да го разшифроваш? Аз конвулсивно се дръпнах и премълчах. Откопчаването на две копчета стана моментално потвърждение на това, колко пагубно може да бъде мълчанието. — И все пак аз ще повторя въпроса — топлата длан на магистъра се спусна по гърба ми, демонстрирайки, че роклята се държи на не повече от две копчета, — ти успя ли да разшифроваш заклинанието, гравирано на пластината? Отново потръпнах и рискувах да излъжа: — Не — след това отмъстително добавих, — магистър! В отговор прозвуча подигравателното: — М-м-м, адептка, а аз поставих ли ви в известност за мерките, които се приемат при опит за измама на собствения си лорд-директор? Той не откопча копче… това просто не беше нужно, като се има предвид, че полуразтворената на гърба дреха и така предоставяше простор за маневри. Жалко, че аз осъзнах това, едва когато горещата длан на магистъра, плъзвайки се по гърба ми се премести не надолу, а наляво и пръстите му властно покриха… — Лорд Тьер! — възкликнах аз, в момента, в който до съзнанието ми достигна какво именно се случва. Дрезгав смях и той не просто не махна ръката си от гърдите ми, а и започна с упоение да ги гали. — Това беше за опита да ме излъжеш — а гласът му беше пресипнал, но много доволен, — да продължим, адептка. И така: ти успя ли да разгадаеш шифъра на заклинанието, издълбано на пластината? Аз се дръпнах, стиснала зъби, но ръцете ми бяха плътно притиснати и то така, че изобщо на можех да ги помръдна, а всичко останало, с лекота и явно наслаждение, удържаше лорд Тьер. И той измърка: — Наказанието за мълчание, Дея. Двете останали копчета оставиха гърба ми съвършено открит. И сега, едната длан на магистъра се наслаждаваше на забранените докосвания, а другата пътешестваше отгоре-надолу, галейки треперещото ми тяло. — И така? — още един насмешливо ироничен въпрос, — Сърце мое, ти отново мълчиш? Аз просто хапех устни, без да обръщам никакво внимание на беснеещия зад стъклото ураган, и гръмотевиците, които досега ме караха да потръпвам всеки път. Само че една подробност не можах да оставя без коментар: — А копчетата свършиха, магистър! Отново тих и много доволен смях, но той отдръпна ръката си от гърдите ми, а след това отстъпи крачка назад. Направо не ми се мислеше, как изглеждам в гръб с разкопчана рокля! Отново се опитах да изкопча ръцете си от плена на стъклото, дори увереността, че това е невъзможно, вече не можеше да ме спре… спря ме нещо друго! — Дея, Дея, фактът, че са свършили копчетата, по никой начин не може да ме затрудни… по-скоро, той би трябвало да плаши теб, сърце мое. И магистърът ме прегърна, позволявайки ми в пълна степен да осъзная един друг факт — че е съблякъл ризата си. — О, Бездна — простенах аз, чувствайки, как сега и двете му длани властно докосват гърдите ми. — Напълно съм съгласен с теб — и целувайки рамото ми, лорд-директорът прошепна, — ти нямаш дори бледа идея колко силно желаех — ухилване, — да стана твой личен екзаминатор. Близостта на тялото му, горещината на кожата и напълно лишените от целомъдрие докосвания допълваха все още звучащото като набат в главата ми: „Аз няма да се спра на целувките, сърце мое…“. — Дея — настойчивите устни ласкаеха шията ми, — аз все още чакам отговор на зададения въпрос. Дясната длан на магистъра, оставяйки гърдите ми на мира, бавно и предпазливо се плъзна надолу… И аз не издържах: — Да, разшифровах я… Той не спря дори за миг, а само произнесе: — И? Мен ме разтресе, а ръката му продължи пътешествието си. — Там се говори за начина на възраждане на отдавна отишъл си, използвайки ритуал на кръвта… Това е всичко, магистър… — гласът ми секна, когато пръстите му стигнаха до корема ми и властно го покриха с цяла длан. — Риан, моля те… — М-м-м — тих и ироничен глас, — ти даже си спомни името ми, сърце мое. Това е приятно — ръката му неумолимо продължи надолу, — неприятно ми е друго, — ти отново ме излъга, Дея. Аз едва не изкрещях, когато пръстите му се промъкнаха там, където нямаха никакво право да ме докосват. Изобщо! Още един конвулсивен опит да се изкопча и реших да му му кажа всичко, което мисля за поведението му, но като че ли досетил се за това, Риан просто покри устата ми с другата си ръка и прошепна: — Ще задам въпроса за последен път, Дея. И няма да имаш втори шанс да се изплъзнеш от отговора, скъпа. Имай предвид, че аз съм прекрасно осведомен, че там е описан конкретен ритуал на жертвоприношение. За една конкретна жертва. Така че, не си заслужава да ме лъжеш. И той ми позволи да говоря, но пък ръката му отново се върна на гърдите ми, като че ли, за да напомни, че нямам повече никакво право не неверен отговор. Корабът се разтърси от поредния гръмовен трясък, океанът не ревеше, той виеше в безумието на урагана, а аз… — Ритуалът на кръвта, той се нарича така, всъщност, да, нали се явява жертвоприношение… — имах усещането че съм на границата да изгубя съзнание. — Тринадесет артефакта и жертва… Не исках да казвам нищо друго. Трябваше да проверя всичко сама още веднъж, можех и да бъркам, аз не бях изучила добре руните, аз… — Коя е жертвата, Дея? — и напомни за докосването си там, в най-недопустимото място. Напомни властно и в същото време така… вълнуващо. — Името, адептка, — шепот, който напомняше раздирането на плътна хартия, и аз с гърба си усетих колко тежко диша. Гръм, аз се свих, стиснах очи и от устата ми, заедно с тежка въздишка се изплъзна ужасяващото: — Ти… Нов тътен на бурята ме накара за пореден път да потръпна, но не и магистъра. Лорд Риан Тьер сега дишаше спокойно и равномерно, прекалено спокойно… и в този момент аз действително се ужасих… — Отново трепериш — констатира лорд-директорът, прекратявайки недопустимите докосвания и просто прегръщайки ме нежно. — Трябва да ти призная, че баща ми разшифрова всичко по друг начин, излизаше, че им е нужна смъртта на наследника на кръвта на императора и аз разкарах Дарг от столицата, напъхвайки го в не особено нежните, но безопасни обятия на императорската гвардия. Стъклото отново се нагря, освобождавайки ръцете ми от плена си. Аз разтрих пръстите си, раздвижих ги, а след това ги отпуснах върху ръцете на магистъра… Риан просто ме прегърна по-силно и сега и двамата се взирахме през прозореца, към беснеещия океан, а след това аз попитах: — Тоест, историята с Нора… — Използвах я като повод — спокойно потвърди възникналите у мен съмнения магистърът. — Дворецът изкривява магията, а в Ардам, в обкръжението на хрътките, за Дарг е по-безопасно. А с разследването, естествено, аз се заех сам. И тогава си спомних въпроса на лорд Еллохар: „Ти наистина ли си мислиш, че която и да била постъпка, моя или на Тьер, може да е необмислена?“. Какво пък, колкото по-нататък отивах, толкова повече се убеждавах, че лордовете обмислят всичко, до най-незначителните нюанс. Корабът се разклати по-силно. Нещо в каютата падна, разнесе звъна на счупени парчета. Аз също не бих се удържала на крака, но мен ме прегръщаше магистърът, а той самият стоеше като вкопан. Просто продължаваше да стои и да се взира в илюминатора. Точно по същия начин той стоеше и гледаше как снегът покрива Ардам, когато му бях казала, че искам да разваля годежа. И тази мисъл моментално ме върна към случилото се. Аз отдръпнах ръцете си, които така уютно се чувстваха върху дланите на магистъра и предпазливо се отдръпнах от него, а когато той с явно съжаление ме пусна, отстъпих на няколко крачки. Оглеждайки се, забелязах, че Риан внимателно следи всяко мое движение, и усмивката му с всеки миг става все по-очевидна. Отстъпвайки в страни, придържах с ръце роклята, която заплашваше да се смъкне от тялото ми. Усмивката на лорд Тьер стана значително по-широка, а погледът му неумолимо ме следваше. Тогава се реших да изкажа цялото си възмущение от случилото се: — Изобщо не ме гледайте така… — към края на фразата, гласът ми заглъхна до уплашен шепот, а гневно възмущение изобщо не се получи. Лявата вежда на магистъра бавно се вдигна нагоре, придавайки на лицето му насмешливо-иронично изражение. Но той премълча. — И така също недейте! — вече значително по-уверено възнегодувах аз. Широка нагла усмивка в отговор. — И този ваш изпит… — аз притиснах смъкващата се рокля към гърдите си, и поемайки си дълбоко въздух, ясно, уверено и решително заявих: — Вашето поведение е във висша степен недостойно, лорд-директор! А сега бъдете така добър да ме върнете в… — Два важни момента, Дея — отново ниският, чувствен, прегракнал глас, който караше нещо вътре в мен да трепери, — когато аз те гледам „така“, най-благоразумно е да премълчиш. И второ — плавна, заплашително-спокойна крачка към мен, — трябва да те поставя в известност, че отдавна имах намерение да ти покажа действително „недостойно поведение“. Аз мигом скръстих ръце пред гърди, демонстрирайки, че никакви стъкла повече няма да пипам. Магистърът коварно се усмихна… Крачка към мен… аз направих две назад, отчаяно придържайки роклята. Магистърът пристъпи отново. — Знаете ли, това преминава всички граници, лорд-директор! Крачка и в момента, в който се опитах да отстъпя, разбрах, че върху подгъва на роклята се е разположило стъпалото на магистъра, здраво удържайки тъканта, и съответно — мен. Вдигнах очи към него — Риан се усмихваше коварно, така, че ставаше ясно — беше настъпил роклята напълно съзнателно. — Магистър! — Да, сърце мое — и такава сияеща усмивка. — Роклята ми! — Тя не е твоя — парира Риан. — Твоята вече я донесох и я преметнах през облегалката на стола. Потърсих с поглед и забелязах нещо тъмно на стола. Мисълта, че магистърът се е погрижил за мен, беше приятна, току що протеклият разпит — не. — Благодаря — реших да съм учтива поне в началото. — Но бих ли могла да изкажа една молба, лорд-директор? — Слушам — но така и не махна крака си от полата. Аз рискувах, да се приближа, правейки крачка към него, дръпнах роклята… той отстъпи, а след това, отметнала глава и гледайки в черните, леко мъждукащи очи, честно си признах: — Единственото, което не ме устройваше, а и продължава да не ме устройва в нашите отношения, лорд Тьер, е това, че вие абсолютно не се съобразявате с моето мнение! Усмивката на смуглото лице започна да помръква. — Какъв беше този разпит? — възмущението ми си намери отдушник и сега се лееше като река. — Ами ако аз бях постъпила така с вас, щеше ли да ви хареса? В следващия миг лорд Тьер просто се обърна и излезе от каютата. Гръмкият му смях го чух даже през воя на вятъра и грохота на заливащите кораба вълни. А след това се разнесе веселото: — Преобличай се, сърце мое. И отново смях. На него наистина му беше весело, а на мен — не особено. За оставените ми дрехи, можеше да се каже само едно — свекромонстърът се беше постарала. Тук имаше всичко необходимо, и в същото време — нищо прекалено отворено, така че, закопчавайки високата яка на роклята, аз бях много благодарна на лейди Тьер. И за меките високи ботушки, и особено, за удобното, красиво бельо. На вратата се почука и магистърът възпитано се осведоми: — Мога ли да вляза? — Влезте — неохотно отвърнах аз. Риан решително блъсна вратата, постоя на прага, разглеждайки ме, и замислено произнесе: — Не съм сбъркал размера. А аз стоях и си мислех за бельото… мой размер, и се досещах, че изобщо не го беше избирала лейди Тьер. — А… — Не ти ли хареса? — иронично вдигайки вежда, се поинтересува магистърът. — Добре, по-късно ще свалиш роклята и ще ми покажеш какво именно не ти е станало — само на думи едва ли ще разбера. Да вървим, сърце мое, чакат ни. И, да, не забравяй книгата. 	 
 Когато се пренесохме, аз известно време стоях със затворени очи, скрила лице на гърдите на магистъра, опитвайки се да свикна с тишината. Никога не бих могла да си помисля, че след грохота на вълните, безмълвието би могло да ми се стори толкова непривично. — Дея, не ме въвеждай в изкушение — с нежност произнесе Риан. Поех си дъх на пресекулки и се отдръпнах. Огледах се и моментално отново се вкопчих в лорд-директора! Намирахме се на скала! На самия край на пропаст, наистина на самия край — скалата се спускаше отвесно точно зад токчетата на ботушите ми! — Аз съм с теб, сърце мое — Риан тихо се разсмя. — Каквото и да става, ще те удържа, повярвай. А сега бавничко се завърти, искам да ти покажа Лангред. Отметнах глава и погледнах не към замъка — към магистъра. Какво достойнство, каква гордост имаше дори само в самото название — Лангред. И предпазливо, продължавайки да се държа за Риан, се обърнах… За да се влюбя от пръв поглед и завинаги в прекрасния бял замък, почти розов в лъчите на залязващото слънце. — Колко е красиво — въздъхнах аз. — Само не гледай надолу — предупреди Риан. Естествено, погледнах тутакси — по скалата, практически отвесната скала, към нас пълзяха огромни сиви змии… Беззвучно пълзяха. — Колко си послушна — без да скрива сарказма си, произнесе магистъра. — Трябваше веднага да ми кажеш, че там змии пълзят, и аз нямаше да гледам! — не скрих възмущението си. — Добре — спокойно се съгласи Риан, — тогава, сърце мое, не гледай към гората, там сега рвар разкъсва мечка. Естествено, аз и към гората веднага погледнах. — Ти се възхитителна — усмихна се магистърът, докато аз безуспешно се опитвах да намеря с поглед рвара. Изви се адски пламък. 	 
 Когато огънят угасна, се оказа, че стоим сред овален двор и отвсякъде ни гледат любопитни очи. В по-голямата си част — човешки. — Скъпа, ние сме у дома — прегръщайки ме през раменете, възвести лорд-директорът. Аз с мъка се удържах на крака, а след това погледнах магистъра. Много изразително го погледнах. Лорд Тьер, на когото определението „невинен“ подхождаше най-малко от всичко, много невинно ме гледаше, старателно сдържайки коварната си усмивка, която а-ха, да разтегне ъгълчетата на устата му. — Може ли да ви задам един въпрос? — вежливо попитах. — На теб всичко ти е позволено, сърце мое — нагло ми отвърна той. — Радвам се — сдържах се с усилие, — а ето и въпроса — вие наистина ли вярвате, че ще се откажа от думите, които ви казах в Последната нощ на зимата?! Недоумяващото изражение на лицето на лорд-Безсмъртния, но аз нямах намерение да отстъпвам: — Моето решение тогава, лорд-директор, не беше каприз или следствие на истерия. То беше обмислено и претеглено, също както бягството ми от къщи и решението да вляза в Академията на Проклятията. Черни вени бавно, но много отчетливо започнаха да прозират на мъжественото лице. — Не е нужно да се гневите, моля ви — тихо помолих аз. — Просто не знам за вас, но на мен ужасно ми е омръзнало, че за мен всичко, винаги и всички други решават. Постарайте се да ме чуете… моля ви. Риан премълча, а след това с леден тон се поинтересува: — Това ли е всичко? Аз мълчаливо кимнах. Портата на замъка се отвори, към нас забърза висок мъж с побеляла коса, хвърляйки поглед към него, магистърът отново ме попита: — Още нещо, адептка Риате? — Да — тъй като посрещачът ни почти беше стигнал до нас, аз говорех тихо: — Ние не сме при морските вещици, и на мен не би ми се искало, в родовия си замък, да афиширате по същия начин отношението си към мен. Забелязал мрачното изражение на лицето на лорд-директора, бързащият към нас човек значително намали скоростта си, и се приближаваше вече по-скоро предпазливо, отколкото радостно. — Лорд Тьер, вие толкова неочаквано и… — Да, това съм аз — магистърът хвърли поглед към мен, — а това е адептка Риате, която по никакъв начин, изобщо, даже хич не е моя годеница и не е вашата бъдеща господарка. Придружете дамата до нейните покои, да, да, същите онези, които я чакат вече трети месец! — и обръщайки се към мен, Риан коварно се усмихна и се поинтересува: — Нали точно така искаше, сърце мое?! Изви се адски пламък. Когато пламъците стихнаха останахме аз… и любопитно взиращите се в мен хора, които бяха не по-малко от петдесет! И на мен ми беше полкова неловко и така неудобно под тези кръстосани погледи, че едва не изгорях от срам. В този момент в рамката на отворената врата на замъка се показа лорд Тьер-старши и аз чух искреното: — Дея, колко се радвам да ви видя. — Тъмни, лорд Тьер — унило се отзовах аз. — И защо стоите там? — лордът направи няколко крачки и ми протегна ръка. — Елате, Риан помоли да завършим разшифровката колкото се може по-бързо. Много ми се искаше просто да се обърна и да си тръгна. И повече никога да не виждам нито този замък, нито тези хора, нито даже лорд Тьер… младши. Старшият постоя на прага, гледайки ме с разбираща усмивка, след това насмешливо склони глава на една страна и произнесе истински вълшебни думи: — Между другото, няма да повярвате, Дея, но се оказа, че тази пластина има двойно дъно. 
 Сама не забелязах как изприпках нагоре по стълбите към входа, а лорд Тьер се разсмя, и пропускайки ме пред себе си, не се удържа от забележката: — Вие с Риан наистина сте си лика-прилика. Аз бих оспорила това твърдение, но нямах желание. Просто сега, нямах желание. Засега. Но в момента, в който престъпих прага на замъка и вратата бе затворена, избухна златен пламък. След миг сред огромния хол с камина във вид на уста на дракон, стоеше лейди Тьер в разкошно златно одеяние. Свекромонстърът хвърли поглед към съпруга си, но някак виновно, а след това посвети цялото си внимание на мен. За пореден път се появи желанието да избягам колкото се може по надалеч. — Дея — подмазващият се глас на лейди Тьер закънтя из хола, — бих искала да поговоря с теб… И къде е магистърът, когато ми е толкова нужен?! Именно сега ми е нужен! — Мно-о-ого с-с-силно исках-х-х — излишно съскащо настоя свекромонстърът. И аз, кой знае защо, уплашено погледнах лорд Тьер. Лордът ми намигна весело и с най-невинен вид попита: — Тангирра, а ти не си ли виждала Риан? Той искаше да поговори с теб, доколкото си спомням. Лейди Тьер се намръщи, подари на съпруга си мръщав поглед и мрачно възвести: — Риан е у императора. И да, ти си прав, сега точно не ми се ще да се срещам с нашия син. — По-точно, изобщо не искаш да му се мяркаш пред очите — весело добави лорд Тьер. — Опр-р-ределено — раздразнено се съгласи свекромонстъра и с усмивчица допълни: — Но в този момент Риан се намира при императора, там разговорът е много важен, доколкото схванах. — А-а-а — проточи лорд Тьер, — и ти реши да се възползваш от ситуацията. Напълно в твой дух, радост моя. Очите на свекромонстъра светнаха в златно и дамата, без да крие гнева си, възкликна: — Това е моят единствен и любим син! — Това е нашият син, живот мой. Нашият. И позволи на нашия син сам да решава проблемите си, той досега винаги се е справял добре, ще се справи и този път. Мили семейни взаимоотношения, но аз тук се чувствах определено излишна. А лейди Тьер, стремително преодолявайки разстоянието, което ни разделяше, се приближи към съпруга си и се започна: — Той не се справя, любими. Не се справя, можеш да ми вярваш. На мен Лирран ми описа в подробности какво се е случило в онази проклета от Бездната академия. Та значи, твоят самостоятелен син не успял да запознае Дея с племенницата си, и Дея, тълкувайки погрешно ситуацията, скъсала с него! И аз я разбирам! Ако бях на нейното място, аз бих го претрепала на място! Лорд Тьер от височината на ръста си, ми хвърли развеселен поглед, а след това бодро отвърна на съпругата си: — Живот мой, навремето ние с теб извършвахме собствени грешки — ти едва не се омъжи за друг, аз те похитих направо от сватбата и те затворих в Лангред, за което ти се кълнеше да ме убиеш. Но както виждаш, ние успяхме да се разберем сами. Без никой от страни да ни се меси. И аз настоятелно те съветвам да оставиш и на тях възможност сами да поправят собствените си грешки. В края на краищата — това сближава — много мъдро и сериозно произнесе лорд Тьер, а след това нагло се усмихна и провокативно добави: — Никога няма да забравя, как ти, в сватбена рокля, беснееш в спалнята и не можеш да избягаш. В ужас се взирах в лорд Тьер и си мислех за древната истина, която баба често обичаше да повтаря: „Магарешкият бодил, дори и да падне от храста, то надалеч не отива.“, в смисъл, какъвто бащата — такъв и синът! А лейди Тьер също стоеше с гневна физиономия и се опитваше да убие с поглед мъжа си, а след това на устните и цъфна усмивка, една такава, от щастлива, по-щастлива… — Обожавам те — тихо прошепна тя. И мен изведнъж много ме заинтригува историята на отношенията им. — А аз теб — с нежност отвърна лорд Тьер, прегръщайки съпругата си през кръста. — Ти ще се бавиш ли днес? — Предстои представянето на Алитерра пред сестрите на бъдещия й съпруг — ти знаеш, гоблините имат особени традиции. — Досещам се — лукава усмивка, — женско парти ли ще има? — М-м-м… не, това е изключително официално събитие. — Така ли? — насмешливо вдигната вежда. — А кой е наел елфийските танцьори? Лейди Тьер направо избухна, опита се да се изтръгне от обятията му, а когато не се получи, се възмути: — Твоите хрътки ме следят?! — Както винаги, любима — весело отвърна лорд Тьер. — Ненавиждам те! — изсъска разгневената дама. Тази нагла, широка и много хлапашка усмивка изобщо не се връзваше с образа на достолепния лорд с посребрени слепоочия. — А сега да повторим въпроса: Ти ще се бавиш ли днес? Намръщена и в непримиримо негодувание скръстила ръце пред гърди, лейди Тьер се поинтересува: — А ако се забавя, то какво? — Не знам — безгрижно подхвърли лордът, — не съм измислил още. Но няколко идеи ми се въртят в главата… Какво би казала за разбеснели се паяци? Такива, много красиви и много космати? — Ще се прибера навреме — изсъска сразеният и обиден свекромонстър. — А сега въпрос: Пиявиците в басейна твое дело ли бяха? Невинна усмивка, коварен блясък в очите и тишина в отговор. — Ама ти, ама ти си… — Толкова те обичам — нежно усмихвайки се, отвърна лорд Тьер. — А, да, май Риан се връща. Избухна златен пламък и след миг, ние с лорд Тьер останахме сами. — Всъщност не — провокативно усмихвайки се, поизнесе той, — аз май се обърках. И какво, опърничава „изобщо, ама хич не годеница“, да вървим да вечеряме, докато нашите любими строяват императора, заедно с цялата му империя. Доколкото съм чувал, при вас не ядат много люто? — Не — прошепнах шашната. — Жалко, тогава няма да го оцениш, впрочем, ако започнеш по мъничко… Между другото, лейди „все още Риате“, как ще се отнесете към предложението да вечеряме не в столовата, на нас двамата там няма да ни е много весело, а в лабораторията? — Да, добре… — отвърнах аз и мен ме поведоха към входа в подземието. И докато слизахме по стълбите, и лорд Тьер ми разказваше за това, какви редки и хубави вина има тук, аз си мислех за две неща — историята с похищението на свекромонстъра и за… всъщност — за виното. — Ще позволите ли да ви запитам, лорд Тьер — започнах аз, когато бяхме някъде към средата на доста внушителното стълбище, — какви свойства има Златистото елфийско вино? И тогава осъзнах колко в действителност са коварни мъжете от рода Тьер. Спирайки, бащата на Риан ме огледа, ухили се и произнесе убийственото: — Отличен опит, Дея, но си сгрешила събеседника, скъпа. Риан задължително ще ти разкаже всичко. Сам. Тогава, когато ще сте готови за това и двамата — той, да те приеме такава, каквато си, а ти — да го обичаш с всичките му недостатъци. Аз не се сдържах и сприхаво отвърнах: — Юрао ви трябва на вас, да ви покаже! — О, да — весело се съгласи лорд Тьер, — такъв забележителен млад дроу. 	 
 Никога досега не бях яла така — без дори да забелязвам какво набождам на вилицата. Просто защото беше невъзможно да се откъсна от това, което говореше и чертаеше лорд Тьер. — И така, какво имаме — тринайсет артефакта и един носител на кръвта — вещаеше той, завършвайки чертежа на схемата на огромна дъска. Между другото, бащата на Риан изглеждаше много забавно — в едната ръка — сандвич, а в другата — тебешир. — Наследник на кръвта — поправих го аз, сдъвквайки нещо все пак люто, без значение, че за мен бяха готвили отделно. — Наследник… — лорд Тьер замислено отхапа от сандвича и се захвана замислено да дъвче. А след като преглътна, добави: — В такъв случай, да, само Риан. Ама че Бездна! — И аз, когато разбрах, че руните не означават характеристика на обекта, а името му, с усилие се сдържах — признах си аз. — И все пак не мога да разбера, защо за възраждането не се използват императорските артефакти. — А те не съществуват — лорд Тьер отхапа наведнъж повече от половината сандвич, — те фа унифтофени. — Какво? — не разбрах аз. Протегнах ръка към чашата с вода, защото в устата ми всичко гореше. — Унищожени са, казвам — поясни Тьер-старши. Допивайки чашата до дъно, аз си помислих, че ще е добре да поискам още вода, но това можеше и да почака, а жаждата за знания — не. — Лорд Тьер, а как могат да бъдат унищожени подобни артефакти? Тъмните очи, толкова приличащи на тези на магистъра, ме изгледаха весело. Лордът изтри изцапаните си с тебешир пръсти, приближи се до масата, намести се на мястото си и дояждайки сандвича си, неочаквано попита: — Дея, ти наистина ли си развалила годежа? Не мога да престана да мисля за това, просто не ми се вярва, откровено казано. Кажи наистина ли си го развалила? Аз подишах с отворена уста, защото езикът ми просто гореше, а след това ехидно отвърнах: — Отличен опит, лорд Тьер, а със събеседника сте сбъркал, уважаеми. Риан със сигурност сам ще ви разкаже всичко. Тогава, когато ще сте готови и двамата — той да го сподели с вас, а вие — да го изслушате. Няколко секунди бащата на Риан се взираше в мен в пълно изумление, а след това избухна във весел смях, произнасяйки през него: — Да-а-а, Дея, не го очаквах! Аз смутено се усмихнах и протегнах ръка към блюдото с черна, сладка, току що откъсната карриса. Обаче имаше един проблем — вкусът на плодовете, кой знае защо, ясно го асоциирах с магистъра… — И все пак — след като се насмя, се върна към разговора лорд Тьер, — Риан не би приел отказ. Просто не би го приел. Аз познавам себе си, а моят син не е по-слаб. Свих рамене и премълчах. — Не, така няма да я бъде — лорд Тьер, присвил хитро очи, ме гледаше, — между другото, ще пийнеш ли вино? Имам превъзходно бяло… — Не! — прекалено припряно отвърнах аз. Очите си останаха присвити, но веселието в тях се смени с някаква подозрителност. — Пила си вино с Еллохар?! — моментално се досети бащата на Риан. — Вашата съпруга, кой знае защо, ми зададе неотдавна същия въпрос — мило усмихната, отвърнах аз. — А-а-а, значи ти тази история вече я знаеш? — лорд Тьер се усмихна. — Да, лошо се получи тогава. Мълчах, въпреки че ми беше много любопитно да чуя какво се е случило, и за щастие на любопитството ми, лордът продължи: — И най-важното, Еллохар, да го нагълта Бездната дано, сам си го пие преспокойно, амулетите си траят, духът хранител даже не трепва, тече ти в гърлото тази гадост като чист нектар… но с последствия! Не се удържах и се поинтересувах: — А какви последствия? — М-м-м? — той остави бокала си, усмихна се, и за моя радост, започна да разказва: — Когато Риан, след академията на Тъмното Изкуство, изрази желание да постъпи в Школата за Изкуството на Смъртта, ние не възразихме. Синът ни и наследник не ще все още да се жени, а предпочита да повиши качеството на образованието си? Отлично! Ние се съгласихме и това си беше грешка. Първите тревожни звънчета прозвучаха, когато Риан заяви, че иска да прекара ваканцията си не у дома, а в Световете на Хаоса… Младият лорд си търси развлечения? Ние отново не възразихме. Само че, от там той вече се върна друг. На мен ми секна дъхът, а лорд Тьер мълчеше и изпитателно ме гледаше. — Какъв друг? — попитах аз. Отвърна ми лорд Тьер… но не точно този: — Самостоятелен — прозвуча откъм вратата на лабораторията, — независим и способен да приема решения, а не да чака авторитетното родителско мнение. Тьер-старши изхъмка и изказа своята версия: — Инатлив, движещ се към целта си без да забелязва нищо друго и откровено пращащ в Бездната същото онова авторитетно родителско мнение. Риан, който се беше появил в традиционната придворна туника, влезе, спря пред масата, хвърли ми бърз поглед, но аз бях му прекалено сърдита, за да реагирам както и да било на това. Пък и ме интересуваше разговора с лорд Тьер-старши: — И какво стана след това? — След това? — бащата хвърли развеселен поглед към сина си, — След това, Риан заряза кариерата си в Императорската гвардия, и за цели шест години се затри в ордена на Безсмъртните. Магистърът премълча, гледайки родителя си с насмешка. Явно тази история така и си беше останала ябълка на раздора в това семейство. — И какво общо има тук виното? — все пак ми беше безкрайно интересно. — Виното? — Тьер-старши тежко въздъхна. — Ами че той, този плешив гоблин, аз Еллохар имам пред вид, когато разбра, че ние сме блокирали Риан в Лангред, забранявайки му да встъпва в ордена на Безсмъртните, се яви със своето… вино! Изпод мигли хвърлих поглед към магистъра, той гледаше баща си и загадъчно се усмихваше. За сметка на това на лорд Тьер-старши не му беше никак весело, той гневно продължи: — И то каква беше работата, Дея, седяхме с тоя русоляв… с него, де, той се усмихваше, кимаше, въпроси умни задаваше… А след това осъзнах, че съм успял да издам всички кодове от охранителните заклинания и родният ми син вече е извън пределите на досегаемост. А този — седи и се хили! С тежка въздишка лорд-директорът уморено произнесе: — Нямах никакви съмнения, че ще разкажеш точно тази история на моята… изобщо не годеница. Аз се съсредоточих върху яденето на карриса. — Сине, с нея ще е по-трудно, отколкото с майка ти — изведнъж заяви лорд Тьер-старши. — Когато аз започнах да оправям отношенията си с Тангирра, тя вече се беше преситила от личната си свобода, а Дея съвсем неотдавна е започнала да усеща вкуса на живота. Вкусна ли е каррисата, скъпа? Не ми се ядеше повече карриса, и една не можех в уста да сложа. Намръщено поглеждайки бащата на Риан, аз все пак се престраших да кажа това, което мисля: — Не е особено приятно, когато те обсъждат в твое присъствие. — Е — лордът разпери ръце, — и това се случва, прости стария човек. — Прощавам — с неохота казах аз. Разсмивайки се, лорд Тьер отбеляза: — А ето това не е много разумно, Дея, в нашите кръгове, не е прието да прощаваш на когото и да било. Наследство от времената на Хаоса, да ти кажа… Като че за момент ми замря сърцето… Спря, а след това заби три пъти по-бързо… Като че ли … нишка, като части от верижка, като осъзнаване… И пред очите ми пламнаха картинки: …тъмната елфийка — свързващото проклятие… …кронпринцесата — ненавист към магистъра, а и тя знаеше за проклятията — и за свързващото и за това на страстта… …артефактите, които се бяха пробудили, и с верига от уж случайни събития, се бяха намесили в живота ми… Но все пак някой ги беше откраднал! Някой, който знаеше за какво именно могат да потрябват! И пластината с ритуала, също! И ето… — Лорд Тьер, аз имам въпрос — той кимна и аз продължих, — каква точно е тази история с похищаването на артефактите на рода Тьер? В този момент забелязах еднакво изкривените лица на двамата магове. И стана ясно, че нито един от тях не би искал да говори за това. Е, нямаше значение, аз преминах към втория въпрос: — Добре, допускам, че не ви се обсъжда това, кой и защо ги е откраднал от Лангред, който вие считате за непристъпен — два чифта очи неодобрително светнаха към мен, но аз още не бях задала въпроса, така че продължих: — На мен не ми е ясно друго, кой и защо изобщо ги е откраднал от императорската съкровищница? Аз с нетърпение чаках отговора и, струва ми се, лорд Тьер-старши дори имаше намерение да ми каже, но се случи нещо непредвидено. — Лорд Даррен Еллохар — произнесе нечий безжизнен глас. Баща и син се спогледаха, магистърът мрачно произнесе: „Да влезе“, а баща му сухо предупреди: — Майка ти рядко греши, що се отнася до лордовете и техните… интереси, Риан, струва ми се, че си заслужава да се вслушаш в мнението й в тази ситуация. Подсмихвайки се под мустак, директорът се съгласи: — Добре, ще изслушам резултатите от разпита на морската вещица извън стените на Лангред. — М-м-м, толкова отдавна не съм виждал тази русолява муцуна — радушно проточи Тьер-старши и повишавайки глас: — Допуск на долното ниво. Избухна син пламък. Магистър Еллохар се появи на прага на лабораторията и няколко секунди примигва, свиквайки с полумрака, който цареше тук, след това се обърна грациозно към нас и възкликна: — Лорд Тьер, колко се радвам да ви видя! — и не знам какво присъстваше повече в това изказване — сарказъм или ехидство. — Стареем, а уважаеми? Вие на границата на замъка две минути ме държахте. — Лорд Еллохар, приятелю — а например, в думите на Тьер-старши веднага се усещаше, че просто се подиграва, — хайде сега, за каква старост можем да говорим, а ти, обаче, защо се спря на прехода? Започваш да се опасяваш, по предпазлив си станал, а Еллохар? Старееш, приятелю. Магистърът удържа усмивката на лицето си и продължи гаврата: — Винаги съм обичал умните, внимателни и най-важното, достойни, събеседници… Ех, ама защо все за мен, та за мен говорим?! Ти как си, Тьер? Не изглеждаш кай знае колко добре, но за старец, може и да мине. Как е животът, как е здравето? — По-здрав от това няма накъде — едва сдържайки смеха си, отвърна бащата на Риан, — а за теб, например, колкото и да си внимателен и достоен събеседник, разправят, че си започнал да се пропиваш… Отчетливо забелязах как се присвиват черните очи на лорд Тьер, но на мен и така ми беше ясно, че в думите му има дебел намек. И той продължи да развива темата: — И казват още, че предпочиташ да пиеш в Световете на Хаоса… Жалко само, че компания си избираш… неподходяща. Намекът просто престана да е намек. И не знам лорд Еллохар, но аз изобщо не исках да обсъждам тази тема. — Какво да се прави, като огневодка има само в Световете на Хаоса, лорд Тьер — старателно се усмихнах. — А както всички знаем, тя е любимата напитка на лордовете на Тъмната империя. — Така-а-а ли? — Тьер-старши насочи погледа на леко присвитите си очи към мен. — А освен това казват, че от известно време в Световете на Хаоса са започнали да се появяват… дроу, при това съпроводени от… Аз пребледнях, но реших, че е глупаво да мълча в тази ситуация: — Казват и други неща — че не си заслужава да си пъха чов… тъмен носа в чуждите работи — намекнах аз. Но Тьер-старши нямаше намерение да отстъпва: — Предполагаш ли, че не е моя работа? — Именно — потвърдих аз. И сега вече стояхме и се взирахме един в друг, лорд Тьер явно не искаше да се предава, а аз с всички сили се стремях да не допусна конфликт, защото буквално днес Еллохар беше рискувал, спасявайки магистъра и това беше постъпка на приятел. Истински. И аз нямах никакво право да заставам между тях и да разрушавам дружбата им. Аз просто не бих си го простила. В този момент прозвуча зададеният със сдържан, но хладен глас, въпрос на Риан: — Какво става? Това, аз, за съжаление не го очаквах, както и не очаквах думите на Тьер-старши: — А става това, сине, че твоят „най-добър приятел“ полага всички усилия да ти отнеме твоята „изобщо не годеница“. И се страхувам, че само с тези усилия „приятелят“ ти няма да се задоволи. Тишината, която възцари в лабораторията беше заплашителна. Аз тихо простенах и не се сдържах, вдигайки глава към Тьер-старши: — Защо? Удивено вдигайки вежда, той уточни: — „Защо“ какво, Дея? — Защо правите това, лорд Тьер? — чувствах, че започвам основателно да се гневя. Но и бащата на Риан отвърна раздразнено: — Защото аз бих могъл да си затворя очите за много неща, но не и когато се опитват да измамят сина ми зад гърба му. И то кой? Тези двамата, които се ползват с безграничното му доверие! Не зная как реагира Риан на това, защото продължавах да фиксирам с поглед Тьер-старши, на него и казах: — „Да измамят“?! За каква измама говорите? А не ви ли е идвало на ум, че аз просто може да не искам да довеждам ситуацията до конфликт? Да, на мен не ми хареса поведението на магистър Еллохар, и той го знае, както знае и това, че никога не бих му отвърнала с взаимност. Това е всичко. Край. Нищо не се е случило и няма да се случи. В погледа на лорд Тьер-старши проблесна нещо странно, а след това той тъжно произнесе: — Ти си мислиш така, Дея, но аз, за разлика от теб живея доста по-дълго, и повярвай, лордовете на Тъмната империя ценят две неща — своето удоволствие и своите чувства. От чувствата не се отказват. И в този момент вече няма значение кой е съперникът — приятел или враг. — Каза същият този лорд, който открадна невястата не само на най-добрия си приятел, но и на собствения си император — нагло добави магистър Еллохар. След това съвсем спокойно се приближи до масата и седна на един от столовете, с вид на абсолютно честен маг, който няма какво да крие. После скръсти ръце на гърдите си, преспокойно и даже леко предизвикателно погледна Риан и произнесе: — Да, влюбих се в Дея. Признавам си, виновен съм за това престъпление. Ти самият, между другото, се влюби в нея, така че си напълно способен да ме разбереш. — Да, но той беше пръв — възрази Тьер-старши. — А аз изобщо съм роден преди него, така че, можем и да поспорим за това, кой е първи. И бащата на Риан избухна: — Да, разбира се, аз знам, че съвестта в Тъмната империя не е приоритет, но чак пък до такава степен! — Световете на Хаоса са ми роден дом, ти и това добре го знаеш — парира Еллохар и веднага нанесе удар: — И в сравнение с теб, аз съм просто невинно кърмаче, да ти кажа. — Тангирра ме обикна! — губейки самообладание, изрева Тьер-старши. — И ти това кога го разбра? Когато тя пред целия двор се опита да те убие, или когато ти я отмъкна няколко минути преди сватбата й със собствения ти приятел, същия този, между другото, с когото заедно сте израснали? А дали пък осъзнаването не те е връхлетяло цели два месеца, след като я беше заточил в Лангред? Слушай, Тьер, та това е идея, аз също бих могъл с чиста съвест да твърдя, че Дея ще ме „обикне“… в най-близко обозримо бъдеще. Тьер-старши седеше с каменно лице и се взираше в Еллохар с пълен с ненавист поглед. Директорът на Школата за Изкуството на Смъртта се усмихна и тъжно, вече без сарказъм, продължи: — Дружбата не е така важна, когато става дума за любов, истинският приятел е само част от сърцето, любимата — по-голямата му половина. Така че, единственият приоритет в този случай е решението на възлюбената. Аз искрено съжалявам, че то не се оказа в моя полза. Нетърпимо ме боли от това осъзнаване. За съжаление, Дея не е Тангирра, и дори да я бях похитил, това нямаше да доведе до нищо. На теб ти провървя, Тьер и аз ти завиждам, наистина. На мен — не, аз загубих… още въпроси? Тишина. Но аз, например, имах няколко въпроса: — Та какво се разбра от разпита на морската вещица? Изяснихте ли кой е бил този проклятийник? Не беше никак лесно да говоря така, като че ли нищо такова важно не е прозвучало току що, но нямаше друг изход: — Лорд Еллохар, вие чухте ли въпроса? Погледът на директора на Школата за Изкуството на Смъртта беше странен — нещо средно между неверие и пълно изумление, но той все пак отначало кимна, след това, без да откъсва очи от мен, бавно и леко разтягайки думите, отвърна: — Маг от Третото кралство, тя не каза имена… Риате, ти ме плашиш. — Ще си премълча за собствените си страхове — доста нервно отговорих аз и се върнах към предишната тема: — И вещицата не спомена за никой друг? С крайчеца на окото си забелязах, че Риан седна до мен и сега просто раздразнено потропва с пръсти по масата. — Не, нищо друго — отвърна Еллохар. — съмняваш ли се в нейната искреност, Дея? Мажеш да ми вярваш, тя разказа всичко, което знаеше. Аз хвърлих поглед към Риан и отново посветих вниманието си на лорд Еллохар, честно казвайки: — Вие ми повярвайте, това не е могъл да бъде маг от Третото кралство, проклятието Сагдарат изисква вливане на собствена енергия в невъобразими количества. Бялата магия не е способна на това. Дори тъмните магове не са способни да наложат това проклятие, само лордовете на Тъмната империя или лордовете на Хаоса. В лабораторията стана съвсем тихо, след което магистърът замислено произнесе: — И това ни връща към сметките… — И рода Алсер — добави Еллохар. — Тяхното предателство е възможно само в един случай — Алсер са способни да потискат Сагдарат — подхвърли лорд Тьер-старши. А аз отново се замислих. Кой знае защо, ми се струваше, че изводите на лордовете не са верни или не са напълно верни. Липсваше ми Юрао — с него мислех по-добре и по-лесно, пък и да изказвам предположения не се стеснявах. Все пак се престраших да попитам: — А достъп до банковите сметки на семейство Алсер можем ли да получим? — А какъв е смисълът? — отзова се Еллохар. — Вие не сте гном — отвърнах и неволна се усмихнах. — Утре ще проверим — Риан предпазливо докосна брадичката ми, накара ме да го погледна и се поинтересува: — Имаш ли някакви подозрения? Имах, но и чувствах как потъвам в черните му очи. Потъвам, без значение, че му бях ядосана, независимо, че единственото ми желание беше да се махна от тук… и все пак сърцето ми замираше от този поглед, един такъв, загадъчно мъждукащ… Но, и още веднъж, но… — Има детайли, дребни несъответствия — признах аз и дръпвайки глава, се избавих от докосването му, — колкото до лорд Алсер, няма да е трудно да се провери — достатъчно е да се използва което и да е проклятие от десето ниво нагоре. — М-м-м — магистърът се намръщи, — а ти уверена ли си, че те са замесени? — Не съм напълно уверена, не… — в крайна сметка, едно е да говориш всичко, което ти мине през ум пред Юрао, друго — в тази доста особена компания. Изви се адски пламък. Около мен се изви, а след това изрева. Когато пламъците стихнаха, се оказа, че съм седнала във високо, много меко кресло до прозореца, а насреща ми, в точно такова кресло се беше разположил лорд Тьер с купчинка листове, изписани с моя почерк. Оглеждайки се, отбелязах равните рафтове с книги по цялата стена, работното бюро… — Тук сме сами — кой знае защо, поясни магистърът, — и сега, когато сме сами, аз бих искал да чуя… — пауза, — не, това, което бих искал да чуя, ще ми разкажеш после, а сега по делото. — Откъсвайки поглед от хартията, Риан внимателно ме изгледа, — и така, твоите мисли по този случай. Всички. Колкото и да ти се струват странни, всичко, което ти дойде в главата. Аз мълчах, неподготвена за нещо подобно. Риан тежко въздъхна, приведе се към мен и с тих, раздразнен глас произнесе: — Имам усещането, че отговорът е пред носа ми, Дея. Но аз не го виждам. Мисля за това постоянно, но не го виждам. Някой прекалено добре ме познава… и, всъщност, не само мен, този някой, вероятно, прекалено дълго е бил в системата и е прекрасно осведомен както за тактиката на императорските хрътки, така и за моите способности — той преглътна, и облягайки се назад в креслото, продължи: — Току що бях при императора — вуйчо е много недоволен от случилото се на острова на морските вещици. — Защо? — тихо попитах аз. — Аз се издадох — Риан се усмихна, — по мнението на императора, е трябвало да позволя да принесат поклонниците в жертва и да проследя линиите на силата. И в тази ситуация, той има право. Точно с това аз не бях съгласна: — Но това бяха живи хора! Скептична усмивка и думи, в които самият магистър изобщо не вярваше: — Те не са граждани на империята, така че, тяхното благополучие не се отнася към задачите на лорд на Тъмната империя. Официалната политика наистина беше такава, ценяха се само животите на гражданите. — И все пак — аз се престраших, наведох се, разкопчах ботушките си и се наместих на креслото с подгънати крака, — ако вие, магистър, бяхте позволил да се извърши жертвоприношението, то някой, който е доста решително настроен срещу империята, би получил значителен прилив на магическа енергия, това първо, и второ — вие не позволихте да се пробудят маговете, които явно също се отнасят към враговете на Тъмната империя. Риан от самото начало на речта ми ме гледаше с усмивка. — Та аз съм права! — не се съмнявах в това и за миг, — Ако използваме най-простото сравнение, може да се каже, че е по-добре да унищожиш острието преди да бъде хвърлено, отколкото да изследваш трупа, в чиито гърди ножът е влязъл до дръжката. — Жалко, че не те взех със себе си на аудиенцията — все така усмихнат, произнесе магистърът. Наложи се да си призная: — Там аз бих стояла мълчаливо. — Досещам се — внимателен поглед на блещукащите очи. — Та, казвай, какви предположения имаме? Протегнах се и издърпах от ръцете му няколко празни листа, писалката директорът ми я подаде сам и аз започнах, записвайки, да изброявам: — Първо, в делото по убийствата на девойките и покушението срещу вас, беше замесена тъмна елфийка, нали? — М-м-м да. — И по странно стечение на обстоятелствата, гномът-кожар Рутта, този същият, който по всяка вероятност е бил причастен към кражбата на артефактите от императорската съкровищница и пазеше пластината с описанието на ритуала, беше убит с много интересно оръжие — сорг. — Ритуалният нож на дроу — замислено произнесе Риан. — Именно — потвърдих аз. — Така че ние можем да предположим, че в заговора участва някой от представителите на тъмните елфи. Тук се проследява връзката артефакт — тъмни елфи. Да продължим нататък — нападението на Заклинателите на станцията в Загреб, и тя беше опит да се открадне артефакт. Тоест, имаме и връзка артефакт — скаени. — Така, давай нататък — Риан отново ме гледаше с усмивка, но имаше в нея и нещо… възторжено. — Не, чакай — аз се замислих, — първият артефакт, който ми го подари Арисио Нкер… — Троловете ги беше наел дракон — магистърът леко се намръщи, — връзка дракон — артефакт. — След това — морската вещица — напомних аз, а също така и проклятийник. Но зад всички тях стои… — Умен, не, гениален организатор — Риан кимна, — със слабост към простите решения. — Което не е свойствено за Тъмните лордове. Ние замълчахме, взирайки се един в друг. — И аз имам усещането, че това е жена — изведнъж казах аз. — Защо? — Риан наведе глава към лявото си рамо. — Не зная… — Знаеш — не можеше да се отрече, че лорд Тьер е проницателен, — но не искаш да говориш, нали? Той най-вероятно беше прав, впрочем: — Може да ви се стори, че това е глупаво, но… какво се знае за съпругата на мага Селиус? Риан присви очи, явно припомняйки си за кого става дума, а после отвърна: — Ще разбера — а след попита: — Но все пак, откъде идва това толкова неочаквано предположение? И аз разказах: — Късметчето… тоест, лорд Наавирр… — А, имаш пред вид, краставия дракон — Риан се усмихна. — Да — аз също с усилие сдържах подхилването си, — та значи, когато видя мага Селиус, Късметчето съобщи, че Селиус е бил глава на ордена на Тъмния огън, който, когато ги взели в плен, убил жена си. Удушил я със собствените си ръце, пред очите на Черните Конници, а след това я изпепелил. А тя била морска вещица. Лорд-директор се взираше в мен, замислено барабанейки с пръсти по облегалката на креслото. След известно време отбеляза: — Ако това е била тя. — В смисъл? — не разбрах аз. — Артефактът на метаморфите, същият този, който ти свали от ръката на кронпринцесата, някога е принадлежал на главата на ордена на Тъмния огън… — пауза, и насмешливо: — Ето я и следващата връзка. Аз се усмихнах и бях готова да развия темата, когато Риан зададе неочакван въпрос: — Защо не ми каза за Еллохар?! Погледнах към лорд Тьер, със златен пояс върху черната туника, която така силно подчертаваше мрака, който сега се кълбеше в очите му, потръпнах и премълчах. — Просто ми отговори — простена лорд-директорът, — ти току що съвсем свободно разговаряше с мен, защо сега мълчиш? — Аз не искам да разрушавам дружбата ви — едва чуто отговорих аз. — Дея, ти си абсолютно непоследователна — насмешливо-ироничен тон, — не се боиш да разрушиш целия ми живот с отказа си, а се опасяваш да повредиш толкова ефимерно понятие като дружбата. Къде е логиката, сърце мое? Аз свих колене към брадичката си, обгърнах ги с ръце… и не можах да накарам себе си да погледна магистъра в очите. Както и да дам обяснение, което не бях намерила, дори за самата себе си. — Дея — проточи Риан, — аз отново мога да стана твой екзаминатор, искаш ли? — пауза и лукаво: — И може тогава да си изясним, защо една млада адептка в Последната нощ на Смъртта на зимата, ясно и уверено произнасяйки всяка дума, каза: „Аз не ви обичам, лорд-директор, и никога не съм ви обичала, това беше просто обикновено възхищение и влюбеност, но нищо повече“. Дея, аз дословно ли повторих, нищо не обърках, нали? Чувствах как сълзи парят очите ми и разбирах, че не мога повече да се сдържам… — Знаеш ли защо повярвах? — продължи Риан. — Защото дълбоко в душата си винаги съм го знаел. Аз отметнах глава и недоверчиво го погледнах през сълзи. Но магистърът не лъжеше и в отговор на поглед ами, той само горчиво се усмихна. — Ние вярваме само в това, с което някъде дълбоко вътре в себе си, сме напълно съгласни, сърце мое — усмивката му стана почти печална. — Аз направих всичко възможно, за да те привържа към себе си. Абсолютно всичко. Понякога, играейки с чувствата ти, понякога подтиквайки гордостта ти. Аз бях готов на всичко, само и само да бъдеш до мен. И ми се струваше, че съм успял, че съм победил, но… Но всеки път, едва аз ти показвах истинската си същност, ти се затваряше в себе си. Аз много ли съм страшен, Дея? И аз едва чуто прошепнах: — Да… Блещукането в черните очи бавно гаснеше, превръщайки погледа на лорд Тьер в отражение на непроницаемата Бездна. Толкова бавно и толкова ужасяващо… А аз не знаех какво да му кажа, просто имах усещането, че в този момент умирам заедно с него… Думите се откъснаха сами: — Аз просто не можех повече така. Ти ми даде увереност в себе си, увереност в утрешния ден, вяра в себе си и надежда за бъдещето… — сълзите ме задушаваха, но аз все пак реших да кажа всичко до край. — Аз нямах нищо, Риан… Нищо, освен цел и упоритост, за да я достигна… Разкъсвах се между работата, ученето и уважението към себе си, а пред себе си, в най-добрия случай, виждах унилия живот на държавен служител с оскъдна държавна заплата… И ето, че се появи ти — аз избърсах сълзите си, погледнах в черните очи и се накарах да продължа: — Ти ми даде възможността да се почувствам човек, важен и значим човек. Някой, чието мнение е важно и другите искат да го чуят… Мен никой никога не ме беше слушал, Риан. Ти сигурно си свикнал с това, че когато започваш да говориш, всички наоколо замлъкват, а мен винаги са ме учили „Мълчи, Дея“. Винаги. Даже в собственото си семейство, аз винаги бях длъжна да мълча и да слушам по-възрастните, от моето мнение никой не се интересуваше. Та мен не биха ме чули, дори и да се опитах да кажа нещо… Но всичко това се измени. Измени се благодарение на теб. Ти ми даде възможността най-накрая да бъда чута… А след това, ти се опита всичко това да ми го отнемеш, Риан! Той премълча, но аз повече не можех да мълча: — Защо ме научи да ценя себе си, ако в крайна сметка всяко твое действие, всяка постъпка говорят само за едно — моето мнение за теб е без значение! И аз знам, че ти си страшен, винаги съм го знаела, Риан, но аз не се боя от теб, на мен ми се иска да крещя от ужас, защото ти си в състояние да ми отнемеш крилата, които сам ми даде… Той мълчеше, а аз, чувствайки как едва сдържаните ридания ме разтърсват, тихо простенах: — Да, аз излъгах… Но какво ми оставаше да направя, след като единствените думи, които ти беше готов да чуеш, бяха за чувствата ми към теб? Все пак, аз чаках отговор. Какъвто и да е… поне една дума… но Риан мълчеше. Черните очи едва забележимо блещукаха, огънят вече не гаснеше… за него, но не за мен… На мен с всяка секунда ми ставаше все по-ясно, че той не ме беше чул… отново. Той просто не ме чуваше. И когато магистърът заговори, аз бях уверена, че знам, какво ще прозвучи: — Аз не мога да ти дам това, което ти така отчаяно желаеш, Дея. И сълзите потекоха по лицето ми… аз продължавах да седя и да гледам Риан през тази пелена от солена вода, а той все така мълчаливо се взираше в мен със съжаление. — Не мога, сърце мое, — тихо повтори магистърът. — Но в силите ми е да ти дам повече. Аз замрях, опитвайки се да разбера, какво, според него означава „повече“, а Риан стана, приближи се, внимателно хвана ръката ми, дръпна нагоре ръкава… Брачната гривна на рода Тьер с тихо изщракване освободи китката ми. И със златното украшение в ръка, магистърът се обърна, отново седна в креслото си, разглеждайки изящния артефакт. И Риан, взирайки се в гривната, а не в мен, каза: — Това ли искаше така отчаяно да получиш? — той все пак вдигна глава, настойчиво търсейки нещо в очите ми. Поклатих глава отрицателно. Магистърът се усмихна. С такава топла, пълна с нежност усмивка, а в очите му — мъка. Аз така ясно я виждах… — Прости ми за лъжата — прошепнах аз. Усмивката стана тъжна. — И за проклятието, прости — гласът ми придоби увереност. Погледът му продължаваше да е напрегнат. — И прости, но аз не искам отново да бъда онази покорна и мълчалива Дея, която бях преди… И светът наоколо отново потъна в мъглата на сълзите, а сърцето ми се сви от болка… Магистърът мълчеше и погледът му и сега беше насочен към гривната, а аз просто не бях в състояние да кажа нищо повече. — Дея — тих, тъжен глас, — Дея… Как можех да разбера какво искаше да каже, след като магистърът не произнесе нищо друго, освен името ми? Просто седеше, въртеше в пръстите си венчалната гривна и мълчеше. А след това стисна украшението, и то така, че то се огъна под силните му пръсти, насочи почти безмилостен поглед към мен и твърдо произнесе: — Обещавам да те слушам. Наистина ли? Наистина ли би могъл? Навярно, съмнението се отрази върху лицето ми, защото Риан раздразнено ме упрекна: — Аз държа на думата си, Дея. Все още не вярвах, но следващите думи ме поразиха: — И единственото, за което ще те помоля, сърце мое, е — просто бъди честна с мен. За мен това е важно — тежка въздишка и тихото: — Разбрахме ли се? Потресена от чутото, аз просто кимнах. Той се усмихна, приемайки отговора ми и погледът му отново се върна към огънатата гривна. И сигурно щеше да е по-добре да си премълча, но нещо не ми даваше мира и аз все пак се осмелих да попитам: — Ти каза, че всеки път, когато си ми показвал истинската си същност, аз съм се затваряла в себе си. А сега, също ли я криеш? — По-скоро, я сдържам — без да ме гледа, отвърна Риан. — Сега… също? — предпазлив въпрос. — Особено сега — втренчен поглед към мен. Поемайки си въздух на пресекулки, реших откровено да попитам: — Сърдиш ли се? Усмивка, но някаква такава, без капка веселие в нея, и въпрос: — Искаш ли да знаеш какво чувствам сега? — в погледа на черните очи се появи познатото ми блещукане. И аз, като омагьосана просто кимнах в отговор. — Разрешаваш ли ми да бъда откровен? — усмивката стана провокативна. Появи се определено и упорито желание да кажа „не“, но имайки пред вид разговора от преди минута, аз, все пак се престраших: — Да… Магистърът недоверчиво ме изгледа, след това с рязко движение отхвърли гривната настрани и предпазливо, като че ли се боеше да не ме изплаши, ме примами към себе си. Сърцето ми замря, а дъхът ми секна, но черните очи така омайно мъждукаха, че аз бавно плъзнах крака на пода, усещайки как стъпалата ми потъват в мекия килим… две неловки крачки… Той не ми позволи да направя трета, оказвайки се за миг толкова близо. И затваряйки очи, аз невероятно ярко усетих как силните му ръце се плъзнаха по краката нагоре, спряха се на талията, обхванаха я и внимателно ме притиснаха към гърдите на магистъра. Ние стояхме така прегърнати и на мен ми беше толкова хубаво, просто, защото той беше до мен. — Колко ми харесва да те държа в прегръдките си — магистърът едва доловимо докосна с устни косата ми. Отметнах глава, срещнах нежния му поглед и осъзнах, че потъвам. В него потъвам, разтваряйки се в очите му, в ръцете, в звука на гласа му… И когато магистърът се наведе към устните ми, аз обвих шията му с ръце и се устремих да срещна устните му, за да се изгубя окончателно в океана от нежност, с името лорд Риан Тьер. И аз потънах, разтворих се, загубих представа за времето, отдавайки цялата себе си на настойчивите му устни, на нежните докосвания, дрезгавите стонове и едва чутото „моята Дея!“… И щастливата ми усмивка под властните му целувки… — Караш ме да губя разсъдък — простена Риан и сложи край на това безумие. Навреме го сложи, на четвъртото копче. Но на мен ми беше все едно, и когато Риан ме сложи да седна на коленете му, аз просто го прегърнах и скрих лице в рамото му. Сърцето ми биеше неистово, дишах така, като че ли бях претичала по всички етажи на академията, а в душата ми беше топло и толкова радостно. Беше, защото след това си спомних за най-важното: — Ние не изяснихме главното, Риан! — Ти сега за какво? — магистърът с усмивка ме гледаше, галейки леко с пръсти участъка от шията до гърдите, който сам беше освободил от копчетата. — Кого именно искаха да пробудят морските вещици? — аз неловко се отдръпнах и, ставайки, започнах да закопчавам роклята си. — Спряхме ги, да, това е прекрасно. Но ние така и не разбрахме кого готвеха за пробуждане. Магистърът замислено кимна, кой знае защо, взирайки се в ръцете ми, които закопчаваха и се опитваха да разгладят дрехите. След това разтърси глава, като че ли прогонвайки някакви мисли, напрегнато се взря в очите ми и помоли: — Още веднъж, ясно и подробно. Аз се усмихнах, неясно защо, върнах се в креслото си, и обувайки ботушките си, се опитах да обясня как точно виждам ситуацията: — Имам усещането, че същите тези магове, които са били убити при завземането на териториите от императора, сега искат да се възродят и да си върнат властта. С покровителствена усмивка, магистърът произнесе: — Те нямат никакъв шанс, сърце мое. — Защо решихте така? — въпросът, между другото, наистина беше интересен. — Риан се наведе леко напред и съобщи: — Първият закон на магията, сърце мое, — тялото се явява акумулатор, хранилище на енергията. Духът, сам по себе си е доста ограничен, не може почти нищо, дори да успее да се възроди. — А например Дара и Късметчето? — напълно резонно се поинтересувах аз. — Дара не е способна и на една стотна част от нещата, които е можела да прави преди, а Духът на Златния дракон — той е именно дух — много силна енергийна същност, проживяла до разходката си в Бездната повече от хиляда години. Охо! Но все пак: — Тоест, ако същият този Селиус се възроди… — За него ще е достъпна магията до трето ниво, не повече. — Да? — аз приключих с ботушите, дръпнах полата и скръствайки ръце на гърдите си, започнах да доказвам теорията си: — А какво би било, ако се възроди проклятийник? Та нали ние практически не използваме магия, тогава как ще е? И още един вариант, ами ако духът се възроди в тялото на някой от тъмните лордове? Риан ме слушаше без да ме прекъсва, много внимателно и именно затова аз се реших да продължа и да обясня до край цялата си безумна идея: — Баща ти каза, че сред лордовете не е прието да се прощава, и аз разбрах, че това се касае дори и за най-дребни оскърбления, а сега си представи какво чувстват тези, които са били лишени от власт, сила и дори живот. Погледът на черните като самото Тъмно Изкуство очи, като че ли потъмня още повече, магистърът се облегна назад, скръсти ръце пред гърди и се замисли… Известно време той просто мълча, продължавайки втренчено да се взира в мен, след това подхвана: — Ако си права… — пауза, — ако си права, значи не е имало измяна като такава, просто изключваме тази възможност… — отново пауза и то наелектризирана, — аз не съм задавал правилните въпроси! — Какво имаш пред вид? — не разбрах аз. — Лъжата, Дея, аз, също като твоя Юрао, я чувствам, и след неразборията с указа на императора, който вуйчо не беше издавал, проведох серия разпити на всички онези, които биха могли да имат пръст в това. Но аз търсех факт на държавна измяна, а ако ти си права, е трябвало да търся доказателства за проведена диверсия. Пред мен като наяве изплува картинката, на която лорд Риан Тьер разпитваше Заклинателя в лабораторията на Тесме… веднага ми стана някак зле. Магистърът забеляза реакцията ми на думите му и стана забележимо по-мрачен. — Струва ми се, че това е заговор — опитах се да загладя ситуацията, — и като имаме предвид това, което ми разказа магистър Еллохар, заговорът е с цел да се свали императора… — А ритуалът на възраждането, в който ще използват мен в качеството на главна жертва, дава възможност да бъде възроден маг в моето тяло — добави Риан. Аз замрях, дори задържах дъх, но магистърът продължи: — Ето го и мотивът… ето за какво беше този капан в таверната край столицата — в умъртвие не е сложно да се всели дух, щяха да са им нужни само два артефакта, а не всички. И вече е напълно ясно за какво им беше притрябвала твоята смърт… — Риан се прекъсна сам насред думата. Но аз и така всичко разбрах — достатъчно ми беше да си спомня за господин Дукт. Гномът беше погребал жена си, не беше успял да се смири със смъртта й, беше загубил желание да живее… И от това се бяха възползвали. Сега в тялото на почтения гном се ширеше някой друг. Съвсем друг. И същото нещо искаха да направят и с момичетата на острова на морските вещици. — А аз казвах ли ти, че ние с Юрао открихме, че някой се е вселил в тялото на един гном? — спокойно се поинтересувах аз. — Какво? — реакцията на магистъра беше невероятна. — Как? Намествайки се по-удобно, аз подробно заразказвах за поръчката на майстор Шутан, за привидението, за това как го бяхме разпознали и бяхме разкрили тайната. — Никой, абсолютно никой не беше заподозрял нищо — завърших аз. — Разбираш ли, аз много пъти съм разговаряла с господин Дукт — той се държеше като гном. Той говореше като гном, пазареше се като гном, въртеше лавката си много правилно, и ако не беше това привидение… Ние до момента, в който го разпознахме, имахме просто едно предположение, че магът, който беше активирал гневът на слънцето, един ден предварително, беше преместил Логер в мазето на същата онази Игарра Блатиста, тъй като се е готвил удар в центъра ва Ардам. И тогава се роди и подозрението, че същият този маг е някой от почтените и богатите жители на Ардам, та нали бежанците не наемат мазета в центъра на града — това е прекалено хубав район. — Аз не бях помислил за това — пресипнало произнесе Риан, — ние бяхме усилили проверките и охраната на всички входове към Ардам, затворихме границите, но и през ум не ни беше минало да търсим сред… гражданите на империята. — Ако не беше привидението в чайната на господин почтения гном Шутан, ние също не бихме се сетили — признах си аз. — Това е друг въпрос, сега аз имам пред вид, че магът, който е активирал едно от най-мощните заклинания на Бялата магия е жител на империята. А това вече е… лошо. Защото и братята от ордена, и императорските хрътки търсеха именно бял маг и не го намериха. А проблемът дори не е само в това… Той отново млъкна по средата на мисълта си. Аз отново си спомних, как Риан беше тръгнал по следата на морската вещица… вървял, вървял и не беше успял да я открие. А ако същата тази морска вещица също беше просто дух, възроден в чуждо тяло? — Ние сме търсили не това, което трябва, и не там, където трябва — мрачно произнесе лорд-директорът. — И след историята с Венеца на всевластието, и след покушението на лорд-харг Норг, и дори сега, когато се разбра за фалшивия императорски указ… Тогава аз зададох въпроса, който се въртеше в главата ми още от момента, в който бяхме разкрили фалшивия Дукт: — А как може да се определи дали в някого има вселен дух или не? И абсолютно нетипичен за Риан отговор: — Не зная… — след това мрачното. — А е необходимо да разберем. Да разберем и да го използваме, защото те са се добрали до самия връх, Дея. И това е или императорското семейство, или най-близкото обкръжение… — тих стон и уморено: — Най-отвратителните ми очаквания, съдейки по всичко, се оправдават. Аз се усмихнах: — И какво ще правим? Риан ми хвърли кос поглед, ухили се и произнесе: — Правим? — и почти веднага, и като че на себе си: — Ще правим, а всъщност, защо не, с твоя талант към частните разследвания… Сърце мое — вдигна глава и ме погледна, — ще те представяме в двореца. — Като каква? — предпазливо се поинтересувах аз. Лукава усмивка и изразителен поглед. — Н-н-не — подхванах аз. — Не съм решил още — прекъсна ме Риан. — Сега главната ми задача е лично да разпитам морската вещица. — За това душите на кого именно са искали да вселят ли? — прекъснах го аз и добавих: — Между другото, аз тук си помислих… те би трябвало да имат такива черни камъни с души, нали? — Аз направих всичко възможно да ги намеря, без да използвам магия, но не открих нищо. — А с магия би ли се получило? — просто не можех да не полюбопитствам. Риан се разсмя, но забелязвайки, че аз се мръщя, гледайки го, поясни: — Морските вещици не са така безобидни, както би могло да ти се стори, Дея. За разлика от Василена и нейните вещички, тези умеят да обединяват силите си в кръг не от тринайсет, а при сливането на повече от триста едновременно. За мен подобен удар е на границите на оцеляването. Мисълта за това, колко безразсъдно беше рискувал магистъра, изобщо не ме зарадва. — Така че, на повторен обиск на острова на вещиците е безсмислено да се разчита. — продължи лорд-директорът, — вещиците няма да ни позволят да се разпореждаме в дома им. Уверен съм, те вече са намерили начин да свалят проклятието Жива смърт, така че ръцете им ще са развързани и съпротивата им ще е доста…активна. Аз се замислих. Знанията ми за морските вещици бяха откъслечни и имаха най-вече енциклопедичен характер. Бях сигурна, че всички вещици са чернокоси, тези, които живеят сред хората си боядисват косите, а на морските, те от ритуала им почерняват. Беше известно, че морските пазят океана и всичките му обитатели, освен разумните — например водниците там са напълно самостоятелни и даже враждуват с вещиците. Знаех също, че морските вещици се хранят с водорасли и създават нови форми на живот… И това беше всичко. Въпреки, че имаше още един интересен въпрос: — Риан, аз все не мога да разбера, по каква причина майстор-кожарят и Арсио Нкер, същият онзи артефактор са се престрашили да откраднат артефактите от императорската съкровищница? — Струва ми се, че мотивите са доста прозрачни — с насмешка ми отвърна магистърът. Поклатих отрицателно глава и се опитах да мотивирам съмненията си: — Те не са ги продали, Риан, даже не са се опитвали, както изглежда. Аз имам усещането, че те просто са ги … скрили. А от кого и защо, и ако наистина са ги крили, то защо? Известно време лорд-директорът мълчеше, съсредоточено взирайки се в мен, а после неохотно произнесе: — Лорд Нкер мога да го разпитам не по-рано от утре, — гномът-кожар е отдавна погребан и то погребан по обичаите на гномите, там нищо не мога да направя. Но… но, струва ми се, че ти си напълно права, сърце мое, ще се заема с това. И неясно от какво, на душата ми стана толкова радостно, а усмивката не ме напускаше. И бях безспорно поласкана. А Риан склони глава към рамото си, усмихна се и произнесе: — Безкрайно ти се възхищавам, Дея. Аз се смутих, но след това, спомняйки си нападението на скаените в Загреб, и преставайки да се смущавам, веднага попитах: — А този маг, от когото лорд Еллохар взе мъжката брачна гривна на рода Тьер, маг… — не можех да си спомня името му. — Ардаур Лейс — подсказа Риан. — В този момент той е извън пределите на Тъмната империя, доколкото ми е известно, за последно е бил забелязан на крайбрежието на едно от човешките кралства. „Доколкото ми е известно“… аз изведнъж се замислих за това, че на лорд Тьер наистина са му известни ужасно много неща. — Ще поговориш ли с него… Утре? — поинтересувах се аз. Магистърът загадъчно се усмихна и проникновено попита: — Искаш ли да разгледаш някой от човешките градове? А аз въздъхнах с възторженото: — Да. Лъчезарна усмивка и щастливото: — Утре ще те взема от лекции, ще донеса и човешки дрехи. Напомнянето, чий подарък нося в този момент беше напълно излишно, аз посърнах, но както казах, на лорд-директорът не му липсваше проницателност, така че следващите думи на Риан бяха: — Ще идем в „Зеления клен“ и ще ми избереш риза. Магазинът с това название ми беше познат, но един въпрос все пак исках да задам: — Само риза? Намекът беше двусмислен, Риан го осъзна, намръщи се и повтори: — Р-р-риза. — А… ем… — започнах аз. — „Ем“ само след нашата „ем“ — също с доста двусмислен намек отвърна магистърът. — Да, но ти… — Проблемът с „ем“ не е в мен — насмешливо ме прекъсна лорд-директорът. — Така че риза максимум, сърце мое. Аз реших да постъпя както винаги — да премълча сега и да направя по своему след това. — В академията? — предложи магистърът. Аз кимнах, взимайки книгата с руните и саморъчно направените схеми. Но не успяхме да станем — нито той, нито аз, ослепително ярко ни обля светлина, а когато сиянието угасна, аз, потрисайки се с цяло тяло, буквално се опитах да се напъхам в облегалката на креслото, в ужас гледайки мастилено-черното чудовище с три чифта криви ръце и с бодли по черната опашка. Но това бяха дреболии — косите на чудовището се извиваха като стотици черни малки змии… черни, с ярко-червени оченца. — Унар, изплаши моята любима — с недоволство произнесе Риан. — Простете, млади господарю, аз не исках да ви прекъсвам, но ситуацията е критична — с поклон произнесе чудовището. — М-м-м, баща ми и Еллохар? — отегчено попита магистърът и безстрастно добави: — Оцеляха предишния път, ще оцелеят и сега. — Те — да — съгласи се това ужасяващо създание, — само че моят резерв не е безкраен, млади господарю, а благоразумието на лордовете напълно се е атрофирало. Изви се адски пламък. В следващия миг в помещението останахме само ние двамата с чудовището… което с явно любопитство ме разглеждаше. При това, не само то, а и тези стотици змии, които се извиваха върху главата му. Бездна от ужас, просто! И тогава страшилището леко хъхрейки, съобщи: — Младият господар няма да одобри постъпката ми, мъничка Дея, но в замъка се намира една личност, която ще се радва много да ви види… Мога ли да я осведомя за вашето присъствие? — К-к-кого? — заеквайки, попитах аз. — Лейди Анриссия — поясни той. Аз не познавах такава, затова първо отрицателно поклатих глава. — Жалко — огорчи се Унар, — тя много би искала да ви види, изглежда, че много и липсвате. И тогава аз си спомних за Царапка. Та нали тя трябваше да е в замъка на Риан, но името ми беше съвършено непознато. — Става дума за възроден дух, така ли? — с надежда се поинтересувах аз. — Разбира се — любезно потвърди чудовището. — Искам, разбира се — аз подскочих. — Просто не се досетих веднага за кого говорите. — А сега? — покровителствено се поинтересува Унар. — Сега ми се струва, че се зная. В следващия миг аз отново се намерих в обятията на креслото, защото страшилището започна да се смее. И това беше ужасяващо зрелище. А след това, от главата по ръката му запълзя една от змиите, Унар я пусна на килима и ми съобщи: — Ще ви придружат, лейди Тьер. — Какво? — не повярвах на ушите си. — Ще ви покажат пътя — усмивката на чудовището беше… чудовищна. — Това именно аз го разбрах — стараейки се да не треперя, поясних на Унар, — но защо ме нарекохте „лейди Тьер“? Монстърът повторно избухна в смях и дружелюбно изрече: — А на мен ми харесва чувството ви за хумор, Лейди Тьер. Уверен съм, че с вас в Лангред отново ще се върне усещането за празник… това именно не ми достига в последно време. Унар се наведе, вдигна изкривената от Риан гривна, дъхна отгоре й… украшението плавно възвърна предишните си очертания. Ярка светкавица, и в следващият миг, като напомняне за Унар, на килима остана само мъничко черно змийче, което се взираше в мен с червените си оченца. И ето, стоим ние двете със змийчето и се гледаме, аз — него, а то — мен. След това гъвкавото нещо изведнъж се огъна във вид на въпросителен знак! — Какво? — попитах аз. Въпросителният знак се смени със стрелка… сочеща вратата. И най-важното беше, че всичко веднага стана ясно. Ставайки от креслото, аз предпазливо тръгнах към вратата, отворих, черната лента се плъзна между краката ми напред, и когато се оказахме в светъл хол, отново изобрази стрелка. Аз с усмивка последвах указанията й, а когато се озовахме пред следващата врата, змията повтори маневрата. В крайна сметка, аз попитах: — А… на вас… така удобно ли ви е, може да… Не успях да договоря — червеноокото влечуго, приело думите ми за покана, за миг изпълзя по роклята ми на лявата китка, обви се около нея и посочи с муцунка нужната посока. Известно време аз просто стоях, поразена най-вече от това, че успях да се сдържа и не огласих сводовете на древния замък с див вик на ужас, но тогава змийчето възмутено ме погледна. Ама наистина възмутено. — Тръгвам, тръгвам — продължавайки да стоя на място, отвърнах аз. Змийчето отново наподоби указател. А аз в този миг планирах как по-деликатно да помоля обитателя на Унаровата глава да се махне от ръката ми… змийчето тежко въздъхна, ама наистина издаде въздишка, обърна се към мен и отново изобрази въпросителен знак. — Страх ме е — неочаквано си признах аз. Въпросителният знак стана още по-въпросителен. — То наистина си е страшно! Опашката на змийчето, отмотавайки се от китката ми, посочи към себе си — май че някой се беше досетил какъв е проблема. — Да, от вас ме е страх — не отрекох очевидното. Опашката се върна в състоянието „обвита около китката“, а въпросителният знак се трансформира в… усмивка! Една такава нагла усмивка, след което змийчето ми намигна с червеното си оченце и отново стана указател за движение. А на мен ми стана интересно, да не би пък наглостта да беше отличителна черта на всички, които по някакъв начин са свързани с рода Тьер?! Без да се поддавам на обаянието на малкото същество, аз внимателно го хванах с два пръста и освободих ръката си. Червеноокото змийче по време на цялата тази процедура се взираше печално в мен и накрая издаде такава печална въздишка, а и този поглед, такъв… нещастен. Победи змийчето. И беше толкова доволно от този факт, че най-нагло се извиваше и танцуваше на дланта ми, но толкова възторжено, че още докато слизах по стълбите, започнах да го гледам с усмивка. В този състав ние стигнахме до централния вход, където отчетливо се чуваха гласовете на два броя лордове Тьер и на един брой Еллохар, но змийчето показа в противоположно на шума направление и аз забързах нататък. Преминавайки през хола, който беше просто грамаден, стигнах до невзрачна врата… а когато я отворих, замрях на прага, вдишвайки аромата на сладка карриса. Змийчето пък, внимателно се плъзна по ръката ми, увисна и се пльосна на пътечката, покрита с нещо, което много напомняше планински кристал и запердаши напред. Аз предпазливо го последвах. Тук градината беше… необикновена. Плодова. А когато се огледах, видях дори зеленчуци и всичко това, във всички цветове на дъгата. Плодовете наистина бяха разноцветни — видях, че на един от храстите растяха кръгли зеленчуци и цветът им варираше от оранжево до тъмно-виолетово. И цялата тази пъстра картина се издигаше от самата земя — от горските плодове и стигаше до огромните дървета. И всичко буйно цъфтеше, връзваше, зрееше и разнасяше наоколо вълшебен аромат, но все пак мирисът на карриса доминираше над всички останали. И докато още стоях, стъписана от гледката, чух нещо още по-странно: — Каэс, какво има? Тишина. — Девойка? Отново тишина. — Красива девойка? Не? А какво? Гласът ми беше напълно непознат. — Човешка девойка? — отново попита непознатата. — Дея?! — пауза и радостно, така че се разнесе по цялата градина: — Дея! Аз разбирах, че виждам Царапка, и дори се досетих, че се е въплътила в истинския си образ, а не в този на котка, но чак такава разлика… На блестящата пътечка беше изскочила дама. Тъмна лейди. С почти черна кожа, с котешки разрез на очите, дълъг тънък нос и въздълги кучешки зъби, които добре се забелязваха, защото дамата ги беше оголила в радостна усмивка. А освен това, тя трескаво сваляше ръкавиците си, демонстрирайки ръцете си с черни, леко извити нокти, увенчаващи тънките й пръсти. — Дея! — тя беше толкова доволна да ме види. А аз донякъде се смутих, и то най-вече защото това беше някаква непозната, а не моята малка Царапка. Но нея това ни най-малко не я притесни — тъмната лейди ме връхлетя, стисна ме в обятията си, подхвана ме и ме завъртя, показвайки значителна сила. Но почти веднага ме пусна на земята, обхвана с длани лицето ми, взря се в очите ми и подхвана: — А очичките — помръкнали, Деюшка! Бузките, и те хлътнали, а и лицето — бледно! Изсушили са те от учене тези ироди академически, направо силите ти са изпили! А то и този злодей ще да е взел да те поучава, така ли е? Гласът, разбира се, не го познавах, но думичките бяха все като на баба и тогава аз наистина повярвах. — Царапка — простенах аз и прегърнах едно от най-милите ми още от детството същества. — Деюшка — тя накъсано си пое въздух, като че ли от душата и току що камък се смъкна, — позна ме, най-накрая. — Познах те — аз се отдръпнах, надзърнах в тъмно-зелените котешки очи и попитах, — а защо ти преди… беше котка? Зъбатата усмивка би могла да ме изплаши, ако това не беше усмивката на Царапка, така че, аз радостно се ухилих в отговор. 	 
 Ние седяхме на тревата в насред тази странна градина, обкръжени от зрели, сочни плодове карриса със син цвят, и аз, слушайки Царапка, ги късах направо от храста, но преди да ги пъхна в устата си, предварително ги стисках, така, че да се появи капка сок и да падне в отворената уста на змийчето, което също остана с нас. — Аз съм родена в ДарХамен — започна Царапка. Тя седеше, подгънала крака, и освен, че беседваше с мен, пращаше зеленикава светлина към земята, моделирайки някакъв кълн, ту махайки, ту добавяйки към него третото и четвъртото листенце. — Това цвете — съобщи ми лейди Анриссия, — отдавна исках да го създам, но ще ми е нужна капчица от твоята кръв — весел поглед на зелените очи и тихото: — Ще му дам твоето име, дребосъче. Удивено загледах Царапка, забравяйки за змийчето. Наглото дребно чудовище нямаше никакво намерение са се примирява с такова положение на нещата и делово погъделичка китката ми с опашка. — Гъдел ме е! — възмутих се аз. Змийчето кимна, демонстрирайки пълно съгласие с думите ми и отново отвори уста. Аз реших да се разсърдя, и тогава устата се затвори, а мен много жално ме погледнаха… Ама толкова жално и обидено… — На! — аз се примирих с пълното си поражение. — Чудовище! Умилително въртейки опашка, змийчето отново отвори уста, проблясвайки на слънцето с острите си бели зъбки. — Ох, Деюшка — Царапка се разсмя, — освен теб в този замък вече никой не се поддава на обаянието на тази малка шантажистка, впрочем, тя и на никой така не се гали. Змийчето, сякаш в потвърждение, потърка муцунка в дланта ми и отново нагло разчекна уста, готова да лови всяка капчица сок. — Лейди Анриссия, а тази градина… — Анрис, и на ти — поправи ме тъмната, пъхвайки кичур коса зад двуострото си ухо, ухото, при това, помръдна като на котка. Сдържайки усмивката си, повторих въпроса: — Анрис, а тази градина, ти ли си я създала? — Аха — продължавайки да моделира кълна, отвърна тъмната лейди, — лейди Тьер ми позволи да разпарчетосам градината й… а аз й се посветих напълно, та да се отвлека от печалните мисли за собственото си съществуване… Освен това, ми липсва Загреб, Дея… Тъгувам по децата, по баба ти, баща ти, гората… Тъжно ми е Деюшка, и безнадеждно… На мен също ми липсваха близките, но тъга нямаше. Историята на детството ми, договорът с лорд Градак не даваше и лъч надежда, че бих могла да остана със семейството си. А когато избягах в Ардам, знаех със сигурност, че те биха предпочели да не ме виждат, но да знаят, че с мен всичко е наред, отколкото да ме срещат в пазарен ден в Загреб като робиня на Градак. Така че, бях си забранила да тъжа още тогава, преди четири години. — И да ти кажа честно, никога не бих предполагала, че ще ме мъчи носталгия по живота на село в тялото на най-обикновена котка — Анриссия отново тежко въздъхна и пак се посвети на растението, продължавайки да разказва: — Родена съм в ДарХамен, това е в южната част на Световете на Хаоса. Великолепна тъмна лейди, дъщеря на приближен на дарая демон, първа красавица на домейна, а и със съпруга ми си бяхме лика-прилика — наследник на ДарХамен беше… — още една тежка въздишка. — Да, аз бях омъжена, когато за първи път го видях… Арвиел Дакреа, дараят на ДарГарайския домейн, одареният с безсмъртие, победилият самия бог Хаос, този, който със силна ръка обединяваше домейните на Световете на Хаоса… Аз мълчаливо слушах, а Царапка продължи: — Първата ми грешка, мъничка Дея — аз обикнах този, който не ми принадлежеше… Но аз го обичах… И това чувство като пламък ме изгаряше отвътре, изпепеляваше всичко в мен — и предаността към семейството, дълга пред съпруга ми, разума, честта… всичко. Аз горях в този огън, правейки грешка след грешка, забравяйки и гордост, и чест… Арвиел и единствено Арвиел беше за мен и въздух, и живот… Беше всичко за мен… Но той, също толкова неистово обичаше друга… светла, която беше убедена, че е тъмна! Цветенцето, което едва се беше показало изпод земята, беше смачкано в ноктестите й ръце… Но почти веднага Царапка се овладя и напълвайки обезобразеното кълнче със зелена светлина, го възроди, и продължавайки да го кара да расте, се върна към разказа: — Най-огромното щастие във всички светове, това е взаимната любов, а най-страшното от наказанията — безнадеждното чувство без отговор, на мен ми се наложи да изпитам тази изгаряща болка два пъти… Приспана за векове от Арвиел, властелина на Световете на Хаоса, аз се пробудих от докосването на Анаргар… — Императорът? — попитах потресено аз. Тъмната лейди тъжно се усмихна и прошепна: — Аз толкова подло постъпих по отношение на властелина на Хаоса, но Арвиел винаги е бил благороден и вместо да ме осъди на безславна екзекуция, която аз заслужавах, беше заповядал сред ледените скали да бъде издигнат мавзолей… Постелята ми беше в леден ковчег, а сънят замени жестоката смърт… Много векове аз сънувах сънища за света, много години безметежно спах, докато един юноша, запленен от търсенето на загадки, не се докосна до устните ми с гореща целувка… — в зелените очи проблесна печал. — Те бяха двама приятели, които обичаха да разгадават загадки — Анаргар, сегашният император и най-добрият му приятел — лорд Тьер — поглед към мен и пояснение, — старши. Аз не можех и дума да обеля, а Царапка продължи: — По-късно разбрах, че докато вървели сред скалите, забелязали нишка на силата, тръгнали по нея и стигнали до гробницата ми. Отваряйки я, намерили замръзнала красавица — мен, и решили да ме сгреят. Анаргар решил, та нали вътре в него винаги се плиска огън. И тази целувка ме пробуди и пробуди и любовта ми… известно време тя беше взаимна… Ето така се озовах в двореца на императора на Тъмната империя. Аз се бях заслушала, но най-странното беше, че змийчето, също и сега ние и двете гледахме Царапка, която забила нокти в земята, продължи: — Ти все още си дете, Деюшка, няма да ти разказвам всичко, само това, че когато беше убита втората съпруга на императора, обвиниха мен… Ревността беше приета за достатъчен мотив, а Анаргар никога не се е отличавал със снизхождение към тези, които посягат на членовете на втория му кръг… Но на мен ми се отдаде да избягам и, използвайки един древен обряд, тайната на който владееше моят род, да се преродя… За съжаление, по следите ми беше пратен лорд Риан Тьер, а той прекалено бързо осъзна, че мъртвото ми тяло не е задължително доказателство за моята гибел… Императорските хрътки възобновиха търсенето и ме принудиха да изпълня обряда повторно… Но аз, знаейки за преследването, избързах и наруших потоците на енергията, вложих цялата си сила неправилно, но все пак успях отново да се преродя… — лейди Анриссия ми се усмихна и завърши разказа си с пълното с нежност: — Мен, малкото изплашено коте, ме приюти също такова малко момиченце. Ти сподели с мен топлината на сърцето си, Дея. С пълни със сълзи очи я погледнах, но нямаше какво да кажа. — Няколко години се мъчих да си възвърна силата, търсех начини — продължи тя, — а след това… Заради какво? Веднъж аз просто си зададох този въпрос и разбрах, че не ми е нужно. Че изобщо не искам. На мен ми беше толкова добре във вашето дружно семейство, толкова топло и уютно. Мен ме обичаха, най-накрая. Мен ме галеха, прегръщаха ме и споделяха с мен даже най-съкровените си тайни, разказваха ми за своите преживявания — аз бях член на вашето семейство! — Царапка се наведе напред и прошепна: — Това беше най-щастливото време от живота ми, Деюшка… А след това… — тя въздъхна тежко: — Ех, ако можех тогава да говоря… Само ако можех да кажа нещо, то в онази зимна нощ, аз бих спряла баща ти, мъниче… Но аз не можех, в онази вечер аз осъзнах, че наистина съм само котка. И Орон отиде… А след това аз… — от дръпнатите котешки очи потекоха сълзи, — когато го донесоха, ти изпита такава мъка, Дея… а аз се задъхах от сила! Тя започна да се възвръща към мен стремително! Жалко, че не го разбрах веднага… Толкова е жалко… Но когато най-накрая дойдох на себе си, майка ти вече беше успяла да подпише договора с лорд Градак, а аз… — Царапка хвана дланта ми, стисна я и прошепна: — Майка ти е много добра жена, Дея. Прекалено добра, тя дори не можеше да си представи, на какви забавления понякога се отдават лордовете… А аз видях жадния му поглед… към теб! На мен изобщо не ми се искаше да си спомням този ужас, този отвратителен ужас. — Аз се втурнах след теб тогава, но не стигнах навреме — видях само момента, когато Градак вече си тръгваше, а ти стоеше вцепенена и с болезнено отвращение триеше устните си. Отчетливо помнех, как след това, скрила се от всички и прегърнала Царапка, аз дълго плаках… а котката все се опитваше да ме утеши. — В този ден ми се възвърна и дар-словото — лейди Анриссия отпусна ръката ми, — но не можах да заговоря веднага, трябваха ми още няколко години. А след това, аз намерих начин… — Академията на Проклятията — прошепнах аз и се усмихнах. — Съжалявах ужасно, че не мога да тръгна с теб — също шепнешком каза Царапка. — Но щеше да е прекалено опасно — първият срещнат Нощен страж можеше да забележи, че пред него е възроден дух, та нали моята аура не приличаше на аурата на котка, а условията на вселяване в ново тяло не ми го позволяваха да го скрия. — Стой! — извиках, без самата аз да съм сигурна защо. Подскочих, замрях, а след това осъзнах! И отпускайки се отново на тревата, аз със замиращо сърце, попитах: — Анрис, а може ли да бъде открит възродения дух, ако бъде вселен в тялото по всички правила, тоест, при пълното съблюдаване на ритуала? Царапка замислено изви вежда, отново зарови нокти в земята и отвърна: — М-м-м… домейнът, в който съм родена, ДарХамен, е разположен прекалено близо до териториите на независимите човешки поселения… Тези човешки княжества се простираха между владенията на тъмните и светлите елфи и сред хората живееха много нечистокръвни. Красиви, силни, надарени със зачатъци на магия. а в ДарХамен от векове се водеха жестоки войни между висшите родове и много често и най-силните представители на този или онзи род, се оказваха на смъртния одър… И тогава, довеждаха някой от тези метиси и духът от умиращото тяло се преселваше в ново… В течение на година аурата на полуелфите се потискаше напълно, а артефактите обезпечаваха предаването на свойствата на кръвта и елфът ставаше истински Тъмен лорд за около две-три години. И… именно артефактите на рода позволяваха да бъде потисната напълно аурата на нечистокръвния. Така че, ако се проведе ритуала изцяло и се подкрепи с родови артефакти — няма начин да се установи подмяната дори с магически средства. Аз се разстроих. След това обмислих чутото и ме осени: — Така, чакай, а какво ще стане, ако в тялото на тъмен лорд бъде вселен друг дух, но при това, артефактите ще са на същия този тъмен лорд? Какво ще стане в този случай? Тъмната се замисли. Легна на тревата, започна да си играе с тревичките, без дори да забелязва, как острите й нокти ги режат, а след известно време произнесе: — Никога дори не бих могла да предположа нещо подобно, но… Но, ако го разглеждаме само като предположение, то… аурата ще принадлежи изцяло и напълно на тялото на тъмния лорд… — А душата? — упорствах аз. — Душата? М-м-м… душата… зависи. Зависи от духа, той би трябвало да обладава огромна сила и енергиен потенциал, за да се всели в толкова силно тяло… но — Царапка ме погледна, — дори да вселим дух в тялото на Тъмен лорд, той няма да получи пълен контрол. Ще стане втори разум. Особено ако имаме артефакти, обезпечаващи основните наследствени признаци — чистотата на кръвта. Тогава само като втори разум или… — Или? — бях забравила как се диша. — Краткосрочна смърт — Царапка се усмихна и добави: — Аз никога не съм се интересувала особено от тези въпроси, мъниче, това са древните забранени знания на висшите родове на ДарХамен, но ако това е толкова важно за теб… — Много! Леко кимване и едно такова добро: — Добре, аз ще намеря пълната информация, мисля, че лорд Еллохар ще се съгласи да ме съпроводи до Световете на Хаоса. — Благодаря — откъсна се от мен много искрено, а след това изведнъж попитах: — Ти познаваш лорд Еллохар? — О-о-о — Царапка се разсмя, — та кой не знае най-одиозната личност в Световете на Хаоса! Все пак е бивш… — Да, да, аз винаги съм бивш — лениво се отзова самият лорд Еллохар. Змийчето изписка и моментално се покатери върху дланта ми, треперейки от страх, аз погледнах към блестящата пътечка и видях стоящите недалеч от нас директор на Школата за Изкуството на Смъртта и лорд Тьер-старши. — Постоянството никога не е било ваш приоритет — любезно отвърна лейди Анриссия… а аз забелязах, как внезапно удължилите се нокти се впиха в тревата. Решавайки да не се задълбочавам в подробности, аз попитах: — А къде е Риан? Отвърна ми бащата на магистъра, гледайки ме със загадъчна усмивка: — Горе, теб търси. За миг се замислих дали да не побягна обратно, но след това осъзнах, че той е в състояние да ме намери по-бързо, отколкото аз да стигна до стълбището. И погалвайки змийчето, останах да седя на тревата. Но това, което съвсем не очаквах да видя, беше изплашения поглед, който това създание местеше от Еллохар към своя господар и обратно. — Унар — тихо повика Тьер-старши. Ужасяващото създание изникна като из под земята и втренчи червените си очи в лорда. — Не искаш ли да ми обясниш? — Тьер-старши кимна към змийчето, което припряно се напъха в ръкава ми. Не се наложи нищо да се обяснява — изви се адски пламък и се появи Риан. Хвърли бърз поглед към Унар, след това ми се усмихна и се обърна към баща си: — Пренеси Лирран във Вечния лес. Сега. Лорд Тьер-старши кимна и изчезна в езици ален пламък. Междувременно магистърът изкомандва на Еллохар: — Вземи лейди Анриссия и тръгвайте веднага. Еллохар изпухтя и произнесе: — Аз бих предпочел Дея. Погледът на магистъра потъмня, на лицето му се очертаха черните вени и Риан прекалено спокойно произнесе: — Търпението ми не е безгранично, Еллохар. Лордът скръсти дългите си ръце на гърдите, наведе се леко напред и със силен шепот, поизнесе: — Дея, за твое сведение, е стигнала до същите изводи като теб. И в тази мила компания току що обсъждаха увеселително пътешествие до ДарХамен. Някъде сред клоните запя авлига. Дълго и протяжно. Аз отметнах глава, подлагайки лицето си под слънчевата светлина и долавяйки лекия порив на вятъра, стиснах очи и дълбоко въздъхнах — от сладкия аромат на карриса леко ми се виеше свят и беше така мирно и безметежно… И ми се искаше просто да прегърна целия свят, да се притисна към някого или да потичам по тревата, намокряйки краката си със сутрешна роса… пролет. Вълшебна, сладка, пълна с радостни очаквания — на пролетта й се радват и хората, и нехората, гномите сключват брачни съюзи, елфите се стараят да дадат живот именно през пролетта, върколаците през пролетта броят малките, драконите създават двойки и политат към южните планини, за да се гмуркат заедно в облаците. А вампирите, неживите и тъмните лордове не се радват на пролетта, на тях им е по-присърце есента… И има нещо правилно и в това! — Риан — аз отворих очи, улових загадъчно мъждукащия му поглед, — но все пак, някакви черти от вселилия дух се трябва да присъстват. Същият този господин Дукт се изпокарал с цялата си рода, въпреки, че за гномите това изобщо не е типично, а какво би било… Той разбра, аз видях това в погледа му, по бръчицата, появила се между веждите, разбра и кимна — за всичко останало можех и да не споменавам. Риан вече знаеше в какво направление да се движи. А в света все пак беше пролет, и това беше чудесно. В този момент змийчето се плъзна по ръката ми, погалвайки ме с опашка за довиждане, а магистърът се приближи и ми подаде ръка, помогна да стана първо на мен, после и на Царапка. Изви се адски пламък. 	 
 Когато пламъците утихнаха, топлите ръце на магистъра ме прегърнаха през раменете, явно, за да не закрещя от ужас, въпреки че много ми се искаше. — И? — разнесе се недоволният глас на магистъра. — А на мен и тук не ми е зле — нагло отвърна Еллохар. — Прохлада, ветрец подухва, и компанията е чудесна. Аз откъснах изплашения си поглед от пробуждащото се гробище, насред което се бяхме озовали, от ковчезите, които скърцаха с отварящите се капаци, мъртъвците, които се измъкваха навън с неестествено резки движения, и погледнах лорд-директора на Школата за Изкуството на Смъртта. Еллохар изобразяваше свещена невинност и докато с една ръка прегръщаше през раменете бледата Царапка, с другата обгърна с демонстративен жест обкръжаващия ни мъртвешки пейзаж и радостно провъзгласи: — А те на вас могат и внуци да са ви, скъпа! Лейди Анриссия се потресе. — Сладури са, нали? — продължи гаврата си Еллохар. — И вижте как само ни се радват! Тройка умъртвия се готвеше за нисък старт… — Разбира се, че се радват, кости при костите, както се казва — изсъска Царапка, — рибар — рибаря… и така нататък. И защо не тичате в радушните обятия на съратниците си, лорд Еллохар?! — Лоша сте вие, лейди Анрис — изобщо не се обиди магистърът. — Лоша и жестока, а сред тях, между другото има и ваши по-млади роднини. — Ама какво говорите, любезни лорд Еллохар, за какви роднини може да става дума? Родството на душите, това е истинската връзка. Ето, например, те нямат души и вие сте бездушна гадина. Директорът на Школата за Изкуството на Смъртта откъсна поглед от пробуждащия се пейзаж, насочи го към ядосаната Царапка и се поинтересува: — Заяждаме ли се? — Не, какво говорите — лейди Анриссия се усмихна, — това е просто сарказъм. Тогава прозвуча гласът на магистър Тьер: — Вашите общи роднини сега ли да ги изпратя в Огнената Бездна или да изчакам още малко, за да определите степента на родството? Еллохар се наведе към Царапка и доверително, със силен шепот съобщи: — А аз все чаках да разбера доколко ще му стигне търпението. Преди, той би избухнал още при първата ни обмяна на любезности, но сега тук е Дея. Избухна син пламък. 	 
 Признавам си, при прехода затворих очи, и обръщайки се, се притиснах към гърдите на магистъра. И колкото и силно да ревеше разкъсващият пространството огън, мен не ме беше грижа, аз се вслушвах в равномерния звук на биещото сърце на лорд Риан Тьер, криейки даже от самата себе си глупавата си щастлива усмивка. И когато силните пръсти погалиха нежно бузата ми, аз само се притиснах по-близо, а той ме прегърна по-силно. Когато огънят угасна, нас ни оглуши воят на вятъра. Духаше с такава сила, че аз се удържах на крака само благодарение на поддръжката на магистъра, а очите си даже не отворих, чувствайки как пясъкът бие по кожата. — Пясъчна буря — раздаде се викът на Еллохар. — Сложи заслон — от Риан. — В ДарХамен?! Не, Тьер, повярвай ми, това ще е просто страшна глупост. — Съгласна съм — отзова се Царапка, — прикрийте Дея с наметалото и се постарайте да не прибягвате към магия — сега бурята се усилва и на каквато и да е външна енергия може да реагира със смерч. — Който изсмуква каквато и да било енергия до капка — добави Еллохар, — това са Световете на Хаоса, Тьер. Риан не му отговори, но в следващият миг, мен просто ме взеха на ръце и ме понесоха напред. И аз му бях много благодарна за това — за мен, чистокръвният човек, да вървя, затъвайки до глезени в пясък, а и под натиска на ураганния вятър, щеше да е много, много трудно. А след това вятърът стихна. Не, той ревеше и виеше даже, но аз него чувствах повече, и отваряйки предпазливо очи, разбрах, че сега се намираме под прикритието на черна, полуразрушена крепостна стена. — От тук нататък аз мога и сама да вървя — предпазливо се обадих аз. Риан реагира с нежна усмивка, притисна ме по-силно, и ние продължихме да се движим под прикритието на крепостната стена. Наложи се да вървим дълго, но нас ни водеше Царапка, а на нея нито един от лордовете не се реши да й каже нещо. И тъмната крачеше, без да откъсва ръка от черните, споени с нещо тъмно-сиво камъни, докато изведнъж ноктите й не се озариха от сноп искри. Лейди Анриссия спря, за да произнесе с глух глас: — В замъка има човек… и маг… и морска вещица… Риан внимателно ме сложи да стъпя на пясъка, съвсем близо до Еллохар, след това стремително се приближи до Царапка, покривайки с длан очите й. Неговите собствени изведнъж се превърнаха в огнени процепи. В същия момент лорд Еллохар ме прегърна през раменете, след това се наведе и ми прошепна: — Прости ми, прелест моя, но нямам никакво намерение да рискувам живота ти. Син огън се разплиска около нас, отрязвайки ни и от Царапка, и от Риан, аз се дръпнах, опитвайки се да се изкопча, и извиках: — Ами те?! И насмешлив шепот: — Те? Те решиха да се поразходят до Бездната, мила. Погълна ме тъмнина, отнасяйки нанякъде… страшна, ужасяваща, неотвратима тъмнина… 	 
 Събудих се от това, че плачех. Плачех горчиво и безутешно, преглъщайки виковете си. Опитвах се да се изкопча, а мен продължаваха да ме държат внимателно, но силно, без да ми дават възможност дори да помръдна… Мен ме тресеше, тресеше ме цялата и с всеки миг все по-силно. — Дея, Дея, мила, недей така — тих, с нотки на отчаяние, глас — Дея… — Вие не можете! — крещях ридаейки, крещях с всичка сила. Вие не можете да ги изоставите! И пълен с тъга отговор: — Не мога да рискувам живота ти. Каква болка! Какво страдание, аз просто умирах, но кой знае защо се опитвах да отхвърля одеялото на тази тъма. Тя ме заливаше, проникваше в мен, опитвайки се да ме отнесе в безметежното небитие, а аз не можех, не биваше да потъвам в сън, не исках да преставам да мисля за Риан и за Царапка… не исках! Звук от стъпки, припряно тракане на токчета, скърцане на отваряща си врата и тих въпрос: — Ти просто си полудял! — гласът на Благодат Никаноровна го познах моментално. — Погрижи се за нея — дългите ръце престанаха да ме притискат. — Тук?! — възмутен вик. — Единственото безопасно място сега е тук — ръмженето на Еллохар. — Какво става, Рен? И дрезгаво в отговор: — Би трябвало да се досетя по-рано, сестричке… Трябваше да се досетя по-рано… — накъсана въздишка и стон: — Те искат да възродят Хаос. За какво ставаше дума? Те за какво изобщо говореха?! А аз продължавах да се вкопчвам в черната мъгла, в надеждата да се измъкна на повърхността, опитвайки се да отворя очи, да направя каквото и да било… Бездна или не, а аз исках да бъда заедно с Риан! Дори сега! Не можех без него, аз… — Тьер? — изплашено възкликна Благодат Никаноровна. — Ето, виждаш ли ти каква си ми досетлива, а аз не разбрах веднага… А бях длъжен да предположа! От самото начало би трябвало да се досетя! — Рен? — тих стон. — Да, да — уморено отвърна магистърът. — Хайде, ще ида и аз да се разходя до Бездната… отдавна не съм бил, трябва да си освежа паметта. Ще се погрижиш за момичето, нали? — Какво й е? — Сънно заклинание, нищо по-безопасно не знам. — Тя е в истерика, Рен, заклинанието не е помогнало, тя се мята на границата на съзнанието и … тя наистина е в паника. — Не ми е по-леко от това — озъби се магистърът. — Виж какво можеш да направиш, за да й помогнеш, Риш, аз трябва да се върна при Тьер, съмнявам се, че този път ще успее да се справи сам. — Иди при дядо! — изсъска вещицата. — И какво да му кажа? — изръмжа Еллохар. — Че независимо от неговата забрана, съм домъкнал Тьер в Световете на Хаоса? Или че група заговорници се опитва да оживи това, което и така си е живо? Нямам време за това, Риш, в самия дворец няма как да се пренеса, там магията е блокирана, докато се кача, докато го намеря — с Тьер ще е свършено. Пази Дея, Риш, моля те. Аз… Изрева пламък. — Внимавай — прошепна вещицата, въпреки, че той явно вече не можеше да я чуе. А аз, хлипайки тихо, продължавах да лежа, все още безсилна да отворя очи, да се измъкна от тъмнината, която се опитваше да ме потопи в сън. Звук на стъпки, прохладна длан покри челото ми, и тежко въздъхвайки, вещицата тъжно каза: — Какво да правя с теб, малката? — Там е Риан — простенах аз. — И Царапка, и… — И Рен също е там — Благодат Никаноровна внимателно ласкаво ме погали по косата, — а къде е това там? — ДарХамен — беше ми невероятно трудно да говоря. — В замъка… — аз се запънах, в кой замък аз не знаех. — В кой замък? — предпазлив въпрос. — В разрушен… — аз изхлипах, — не зная кой именно. — Та половината ДарХамен е в руини след въстанието — тежка въздишка. — И аз няма да мога да помогна, за да прелетя над целия домейн ще са ми нужни поне девет часа. Да пратя съобщение на дядо? Не, Еллохар е прав, просто няма време… Остава ни само да чакаме, Дея. В този момент, ние нищо друго не можем да направим, при всички случаи, ако Рен пострада, дядо ще разбере за това първи. — А ако пострада Риан? — тихо попитах аз. В отговор — тишина. И осъзнах, че на Риан няма да му помогне никой. Нито на Риан, нито на Царапка… Те можеха просто да загинат. А аз в този момент щях да съм тук, в безопасност, под крилото на вещицата. За какво ми беше такава безопасност?! — Ти полежи за сега, а аз ще ида да взема успокоителна отвара, че теб цялата те тресе. Полежи, малката, аз сега, веднага. Вещицата стана и излезе от стаята, а аз… Да се използва магия в Световете на Хаоса беше опасно, аз го знаех и прекрасно разбирах какво количество сила е било нужно на Еллохар, за да ме пренесе. Но сега исках просто да се окажа до Риан! Каквото и да се случеше, каквото и да ме чакаше там, аз бях длъжна да съм с него, и никаква безопасност без него не ми трябваше. Без него нищо не ми беше нужно, колкото и да ме беше страх да си го призная, дори пред себе си. И пръстите ми се пъхнаха под ръкава, напипвайки конеца — амулет и стискайки възелчето… Падайки в нищото, аз си мислех само за едно, как да сваля сънното заклинание?! 	 
 Най-доброто лекарство от сън си оставаше ледената вода! Именно в нея се пльоснах от доста високо, и затова много силно се ударих. И стремейки се нагоре, към светлината, аз вече успях да отворя очи и напълно да се взема в ръце. Лошото беше друго — в момента, в който изплувах на повърхността, осъзнах ужасяващото — аз се намирах в океан. Насред огромния океан. Сама! И колкото и да се оглеждах, навсякъде виждах само вода, вода и вода… — О, Бездна! — пресипналият от плач глас звучеше глухо. — О Бездна! И аз, ужасена, разбрах какво се беше случило! Световете на Хаоса бяха реагирали на магията своеобразно, запращайки ме Бездната знае къде! — Тихо, Дея, тихо — започнах да уговарям сама себе си, стараейки се да се държа на повърхността, което никак не беше лесно, като се имаше предвид, че мократа рокля ме дърпаше надолу. — О, Бездна! И да се уговарях, и да не се уговарях, нещо трябваше да направя! Водата беше пронизващо ледена и недвусмислено намекваше за деликатния и беззащитен човешки живот, а освен това ми се струваше, че от там, откъм тъмните дълбини към мен плуват чудовищни риби… Колко беше страшно и безнадеждно… и, струва ми се, че Бездната се промъкваше все по-близо и по-близо… — Мамо — простенах аз, напипвайки възелчето, като при това полагах всички усилия, да се задържа на повърхността. Но дори когато го стиснах втори, трети и четвърти път — нищо… абсолютно нищо… И ставаше все по-студено, точно така, както, когато с Еллохар стояхме на скалистия остров… — Еа! — изкрещях изведнъж аз, взимайки решение още преди даже да съм го осъзнала. — Еа, та това са Световете на Хаоса, ти трябва да си тук! Еа! Чувствах как солените сълзи текат по мокрите ми бузи. — Еа! — гласът ми съвсем прегракна. — Еа, моля те… Еа! Изведнъж нещо докосна крака ми, и отново… досетих се, че явно е голяма риба, но това, естествено не ми донесе радост… Искаше ми се да изскоча от водата, да изскоча веднага, а нямаше накъде! И в порив на отчаяние, отново изкрещях: — Еа, страхливец си ти! Отново докосване… почувствах как крака ми го одраска перка… но почти не усетих болка — беше прекалено студено… Беше ми невероятно студено и аз започнах да разбирам, че май… — Издъхваш ли? — печално ме попитаха. — Да — гласът ми се разтрепера, сълзите станаха по-обилни. — Само че при нас казват, ще се разходиш в Бездната… Казах го и разбрах, че не говоря сама със себе си! — Неправилно казват… ей, ти, махай се от тук — аз усетих струя вода и рибата престана да докосва тялото ми, — отиде си. Та, значи, неправилно казват, Бездната — това е само начало, а не край. — Може би — прошепнах аз, усещайки, че роклята ме дърпа все по силно надолу, а водата покрива главата ми… — Ще пукнеш ли? — поинтересува се гласът. И аз се отблъснах, устремих се нагоре, изплувайки отново на повърхността. — Няма да пукнеш… — резюмира странният бог на морските дълбини. — Еа — гласът ми хриптеше, — Еа, пренеси ме при лорд Риан Тьер…, моля те… Аз… — Ще пукнеш? — Да! — дрезгавият ми вик се разнесе над вълните. — Честно? — недоверчив въпрос. — Да, кълна се — аз си спомних Юрао и неговото „в какво там да се закълна, дето не ми е жал“. — Кълна се… кълна се… — на Юрао не му беше жал за моята академия, а на мен, да! Много… и аз дори не знаех за какво не бих съжалявала, а всъщност: — Кълна се в тази твар, която уби Нора! — изкрещях аз. — И в този маг, който активира Гнева на слънцето! Еа известно време мълча, а след това удивено попита: — Честна дума? — Да! — от студ не усещах нито ръцете, нито краката си. — Честна дума, Еа… И тишина. Дълга, ледена, смразяваща тишина… и аз разбрах, че потъвам, наистина потъвам, че вече не мога да се държа на повърхността на водата… И че ме тегли надолу все по-силно и по-силно, а последният ми дъх е съвсем кратък… А когато над главата ми заплиска водата, аз се опитах да се отблъсна отново нагоре… И се разтвори Бездната! Мен ме блъсна надолу с потоците вода, завъртя ме, заудря ме по камъни, провлачи ме по фунията, но аз се държах. С последни сили, знаейки, че след това ще ми се наложи да направя последното, най-важното движение… И когато потокът ме изхвърли със струя черна вода в странно сияещо езеро, аз се отблъснах от дъното и заплувах нагоре. Първото вдишване. Болезнено, дращещо, разкъсващо дробовете, но спасително и живително! А след това, още веднъж, и пак… В главата ми престана да бучи, слабостта ме обливаше на вълни, но какво беше слабостта, в сравнение с възможността да остана жива! Успокоявайки дишането си, аз се огледах — езерото беше подземно. От тавана висяха сталактити, от тях капеше вода, напълвайки всичко наоколо със звука си, а освен това, водата беше топла и плитка, и кой-знае защо, светеше. Оглеждайки се, аз забелязах на другия бряг площадка, която явно имаше изкуствен произход. Изхлузвайки ботушите и чорапите си, предпазливо заплувах към нея, ослушвайки се старателно — Еа би трябвало да ме е пренесъл при Риан, но сега и най-слаба представа къде да търся моя магистър. Когато ми се отдаде да се измъкна от водата, аз припряно изстисках роклята си, без да я свалям, и отново се огледах. Оказа се, че езерото не е никак лош източник на светлина, сиянието му беше достатъчно, за да разгледам огромната пещера, от която нагоре водеха тесни, поочукани стълби. И аз тръгнах към нея, охлузвайки краката си до кръв върху острите камъни, докато не забелязах пътечката, заобикаляща по-големите скали. А след това, постоянно хлъзгайки се по плесенясалите стъпала, се заизкачвах нагоре, докато не стигнах до тясна врата със зарешетено прозорче. И, о Бездна, тя не беше затворена! Открехнах вратата много предпазливо, така, че старите панти да не скръцнат. Почти се получи. И в дългия, осветен от факли коридор, аз стъпих беззвучно. Само дето сърцето ми биеше все по-бързо и по-бързо, но това беше незначителна подробност. Абсолютна дреболия, в сравнение с цокащият звук, който се раздаваше някъде отпред… И шмугвайки се отново зад вратата, аз внимателно я притворих, за да се отпусна на колене и да надникна през оставения процеп. Звукът на цокащи по пода копита все повече нарастваше, и почти веднага аз видях демон… Крилат демон. И, колкото и да беше странно, аз именно този демон го познавах! — Черни пясъци! — той се спря на няколко крачки от мен. — Откъде се е взела тук миризмата на човешка кръв?! Може и да беше странно, но аз плахо се обадих и съобщих: — О драскотините по краката ми… — Кошмарни, неведома „ти“ — меланхолично произнесе Хардар. — Силно ли си ги издраскала? Аз отворих вратата, пускайки в скришницата си светлината на факлите, погледнах краката си и констатирах доста неприятен факт: — Силно. Крилатият беше явно удивен от моята поява, но независимо от това, се приближи, приклекна, взе единия ми крайник, внимателно го огледа и загрижено промърмори: — И откъде сега да ти намеря специалист по човеците, а? — Не ми трябва лечител — правилно го разбрах аз, — нужен ми е лорд Риан Тьер. — Ама че желания имате, девойче! — демонът зъбато се усмихна. А след това вече сериозно попита: — Как се озова тук, Дея? — не очаквах той да помни името ми. — А? Даррен не би те пренесъл, на него му е забранено да се вясва насам, защото след последната му пиянска издънка, магията в двореца не работи. Та, значи, как? — Еа — честно отвърнах аз. — А, на Хаос братото — демонът ме взе на ръце и стана. — Той би могъл. Само дето единствено Рен знае как да го подхване, останалите Еа или ги игнорира, или ги изпраща лично до Бездната. Та, значи, ти какво търсиш тук? Шум на криле, тих вой, шумолене… и пред нас изведнъж изникнаха шестима вампири. Истинските кръвопийци, вечно гладните вампири на Хаоса! — Кръв — съобщи първият. — Човешка! — добави вторият. — Женска — това беше третият. — Не е местна — четвъртият. — Не може да бъде! — искрено се изуми Хардар. Вампирите, с пламнали очи се втренчиха в мен. След това — в крилатия. Отново в мен. — Честно? Кръв? — продължи да се гаври Хардар. — А-а-а — проточиха вампирите. — Къде? — нагло полюбопитства демонът, а след това примами с пръст единия от двамата премълчали си кръвосмучещи. Когато дой долетя, най-безцеремонно ме стовари в ръцете му, и последва нещо невероятно: — Аз — с трагичен рев подхвана грамадният крилат демон, на когото аз бих стигнала до кръста, само ако подскочех, — си вървя по долния проход, спокоен, уверен в своята безопасност, беззащитен, в края на краищата… Вампирите дружно зяпнаха колана на демона, на който, всъщност, самия колан не се виждаше, но за сметка на това, оръжие имаше в изобилие, без да споменаваме за това, че крилатите сами по себе си, са непобедимо оръжие. — И какво си мислите? — продължи демонът. — Какво? — издишаха заедно всички вампири и направиха крачка назад. А Хардар, навеждайки се напред, като викна! — Нападнаха ме! — от рева му угаснаха няколко факела. — Беззащитния мен, уверен в това, че дворецът е под достойна охрана! Вампирите като един ме погледнаха… Да, аз също се съмнявах, че бих могла да нападна крилатия демон, дори той да беше без оръжие и уверен в собствената си безопасност. Но демонът реши да докаже на всички, че все пак съм извършила подобна безумно смела постъпка. — Три смени извън графика! — кресна той. — А най-добре, четири, орки кръвосмучещи! Нахесси безмозъчни! Урки нещастни! Аз вас в задника на дра… — поглед към мен, — аз на вас цялата анатомия на люспестите ще ви демонстрирам! — и към вампира: — Дай ми девойчето. Вампирът безропотно ме предаде, а след това застана в строя на безмозъчните нахесси, готов да приеме порицанието от, най-вероятно, началството. — Да се отцепи двореца, да се проверят всички подстъпи! Да ви ви сплеска зад…, да ви покрие анатомията на дракон, дано, василиски тревопасни! Вампирите като че ли хала ги издуха. Аз се боях дори да помръдна, а Хардар продължи напред и лениво се поинтересува: — Та с каква цел дойде тук, мила? — Лорд Риан Тьер — прошепнах аз. — Със сигурност не е тук — Хардар се разсмя, — аристократите на Тъмната империя при нас са редки и не особено желани гости. Така че, сбъркала сте вие, девойко. — Ама как — аз се понадигнах, — Еа, той… И Хардар спря. Погледът на тъмните очи известно време ме изучаваше замислено лицето ми, а после, демонът произнесе: — Еа не греши. В следващия миг лицето му се освети от странно бяло сияние, поглеждайки надолу, видях очертанията на бял, блестящ кръг. Демонът се насочи към него и застана отгоре му и с двете си копита. Усещането беше такова, като че ли демонът беше скочил от някоя скала — даже косата ми се развя, като че ли вдигната от вятър. И почти веднага всичко свърши. Само че сега стояхме не насред тъмния коридор, а в огромна зала, в която по пода се стелеше сива мъгла. Зловеща и като че ли, жива. И по стените имаше мъгла, и по тавана… само пет широки прозореца показваха, че това е зала, а не илюзия или блато. — И? — дочу се хладно-безжизнен въпрос. — Мой повелителю — демонът склони глава, — възникна доста странна ситуация… Тих смях, и въпреки него също толкова безжизнено: — Твоята ситуация е чистокръвна човечка. Хардар ме погледна и спокойно отвърна: — Аз, например, веднага го разбрах, но Рен все още не го е осъзнал напълно. Мъглата се издигна, запълни цялото пространство и изчезна. Но по-добре да си беше останала зловещата мъгла, за да скрива огромния ярко червен крилат демон, с черни татуировки по целите голи гърди и гръб, с черни вити рога, огнени очи и зъбата паст. И това чудовище, по-високо на ръст от Хардар, стремително се приближи, и то така, че от ударите на копитата му се тресеше всичко наоколо, и скръбно се втренчи в мен. Наистина скръбно. — Ето „това“ ли? — печално попита висшият демон. — Това, същото — също толкова печално отвърна Хардар. — Даже няма какво да се види — простена огнено-червеният. — И дори не е вещица — продължавайки обсъждането, подметна крилатият. — Това отмъщение на Страст ли е? — разглеждайки свилата се мен, питаше демонът. — Със сигурност ги е прокълнала, защото как е възможно — Риш избяга и в резултат, не само, че се омъжи за вампир, а и стана вещица, а Рен… Ето, кажи ми, какво е намерил в тази човешка немощ? Беше ми много страшно, но като се имат предвид обстоятелствата, не можех да мълча повече: — Тъмни — вежливо поздравих аз огнено-червения. — От империята — заключи демонът. — Адептка на Академията на Проклятията — подсказа Хардар. — Защо те така постъпват с мен? — без да се обръща към никой, попита огнено-червеният. „Все за нещо ще да е“ — помислих си, спомняйки си, че не толкова отдавна, към мен със същия въпрос се беше обърнал лорд Еллохар. Но по-нататък да се мълчи щеше да е глупаво, така че попитах: — Извинете — не се опитвах да сляза от ръцете на Хардар, осъзнавайки, че тогава щеше да ми се наложи да крещя, за да ме чуят, — на мен много спешно ми е необходимо да намеря лорд Риан Тьер. Муцуната на крилатия се изкриви, и той допълни: — А, забравих да ви кажа, тя не отвръща с взаимност на Рен. — О, пак ли?! — възмути се огнено-червеният. И двата демона ме зяпнаха. Хардар — снизходително, но пък вторият… — И от кога обикновено човечка си позволява да отказва на тъмен лорд?! — неумолимо побеснявайки, ми кресна вторият. Аз, разбира се, се стреснах, но все някак промълвих: — При нас в империята има равноправие на расите… Известно време и двата демона ме гледаха, а след това се чу: — Сложи я на пода, излекувах й раните. Мен наистина внимателно ме сложиха да стъпя на черния каменен под. в следващия миг огромният огнено-червен демон стремително се смали и сега пред мен стоеше висок, приблизително колкото магистър Еллохар, много строен мъж, облечен в бял халат със странна кройка и червена бродерия. Той можеше да мине за тъмен лорд, ако не бяха невероятните му очи — огнено-червени, с три, разположени като триъгълник зеници. Знакът на Хаос! И едва в този момент, аз разбрах с кого си бях позволила да се държа дръзко! — О, Бездна… — думите сами се откъснаха. — Арвиел — просто се представи повелителят на Ада, тоест, на всички Светове на Хаоса! — М-м-мама — пресипнало измънках аз. — Неочаквано име — висшият демон едва забележимо се усмихна и лицето му отново се превърна в ледена маска. Просто стоях и в ужас се взирах в повелителя на Ада, тоест, на всички Светове на Хаоса! В повелителя на Хаоса! Този, който беше унищожил бога! В… — Тя има намерение да се тръшне в безсъзнание — уморено произнесе самият повелител на Ада. — Дея? Не я познавате добре. — Аз изобщо не я познавам — ледена насмешка в гласа. — Остарявам… преди време синът на рода, най-малкото, запознаваше избраницата си със семейството, а сега… Сега в традициите ни цари Хаос, тфу, да не го споменаваме преди изгрев. И в този момент, аз си спомних от какво се боя повече, отколкото от повелителя на Ада — аз се страхувах за Риан. И думите се заизливаха сами: — Хаос! Те искат да възродят Хаос в тялото на Риан Тьер! Тук, в замъка… навярно. Мен Еа ме пренесе и… Черните зеници на повелителя се завъртяха около общата им ос и аз млъкнах. — Невъзможно е да бъде възкресен Хаос, момиченце, — бавно произнесе повелителят на Ада. — И лорд Тьер не е тук и не го е имало. — Замислен поглед, въздишка и пак насмешливо: — Но Еа те е изпратил при мен не случайно, аз съм единственият, който е в състояние да гледа през пясъците на Хаоса. И властителят на Световете на Хаоса протегна ръка към най-близкия прозорец. Порив на вятъра последва движението му, за да се върне като ручейче от пясък. Миг, и тъмният пясък нахлу през перваза, покри пода с дебел слой, а след това, на струя, като че ли се сипеше отдолу нагоре се проточи към дланта на повелителя… Известно време Арвиел Дакреа стоеше, гледайки струящия се през пръстите му пясък, а след това стисна юмрук, като че ли беше уловил нещо друго, а не сипещия се пясък. — ДарХамен — мрачно произнесе той. И почти веднага пясъкът ни засмука! Целите! Без да успея дори да извикам, започнах да потъвам в него, и след миг се оказах погребана под дебел слой черен пясък! 	 
 Тъма. Непроницаема. Наистина, радвах се, че с гърба си усещам крака на Хардар, но все пак си беше страшно. И тогава, на не повече от четирийсет крачки от нас мракът беше раздран от огнен камшик! Ярък, бърз и… смъртоносен. Хриповете и стоновете на умиращите надвиваха шума на свистящия вятър. — Яз виждам двайсетина полудемони, една тъмна лейди… ранена, Тьер, наистина е тук, и Даррен. Като че ли е трезвен, а какво пак го е прихванало? — произнесе Хардар. — Аз виждам замъка на клана ХатарГжен, пълен с умъртвия и вече мъртви, разрушената колба на душите, изгорените книги на рода, умиращата за пореден път лейди Анриссия ХатарГжен, която в този момент се вселява в ново тяло, Рен, който вече забеляза нашата поява, а също така, разяреният Тьер, доубиващ полудемоните… Нерегистрирани, между другото, и неинициирани. Откъде ли са се взели? — Демоните са любвеобилни, мой повелителю — отвърна Хардар. — Възможно е и да си прав — замислено произнесе Арвиел. — Но тогава възниква друг въпрос — за какво на някого са му изтрябвали полудемони? — Държавен преврат? — предположи крилатият. — В Ада? Невъзможно. — Тъмната империя? — подхвърлих аз. — Най-вероятно — съгласи се повелителят на Световете на Хаоса. Огненият бич отново изплющя, осветявайки пространството с червена светлина, и почти веднага се появи втори, и сега огненият им танц стана два пъти по-смъртоносен. И в светлината на двата огнени камшика, аз отчетливо видях полуоблеченият лорд Риан Тьер — спокоен, уверен, съсредоточен, с черни издути вени на лицето. До него, също толкова уверено се сражаваше лорд Еллохар, само дето сиянието на сините му огнени мечове не беше толкова забележимо на фона на ярките проблясъци на огнените камшици. — Силен е — възторжено проточи Хардар. — Умен е — замислено измърмори повелителят на Ада. — Бичовете са чиста сила и такава форма му позволява да държи полудемоните на разстояние. На Рен му е по-леко — магията на Хаоса е на негова страна. — Ще се намесим ли? — предпазливо попита крилатият. Аз с надежда погледнах към повелителя, едва различим в светлината на далечните огнени отблясъци, но дори, виждайки пълния ми с надежда поглед, властителят на Ада само отрицателно поклати глава. След това поясни: — Красиво е. — К-к-красиво? — стъписано повторих аз. Не получих отговор — повелителят на Хаоса отново наблюдаваше сражението. И аз вече се готвех унизително да се моля, когато изведнъж демонът произнесе: — Ти виждаш ли? — Какво? — заинтересовано уточни Хардар. — Ръбовете на отраженията — повелителят с интерес се взираше, кой знае защо, в полуразрушения замък. — Това е бил капан, филигранен и мощен, но ръбовете на отраженията… не са ги укрепили. Тьер се е появил прекалено рано. И не сам. И тогава ме заля осъзнаването! Та нали Риан веднага си помисли за ДарХамен, веднага, когато стана дума за ритуалите на възраждане! Моментално. И той, и Царапка, и тъй като винаги е най-добре да се търси информация от първоизточника, то появата на Риан тук беше закономерна и предвидима. И някой е предизвикал това! Знаел е…и какво? Те какво са се опитвали да направят? Да подхвърлят информация за ритуалите на възраждане, за да накарат Риан да дойде тук? Между другото, въпрос: — А кога би трябвало да дойде? — За завършването на ръбовете са щели да са им нужни още три дни най-малко — спокойно отвърна властителя на Хаоса. — Но това, което в дадената ситуация не ми харесва лично на мен е, че обвинението за причинена вреда на лорд на Тъмната империя би легнало върху мен. За момент пясъкът на мястото на сражението се покри със синкаво сияние, изви се нагоре и скова фигурите на полудемоните. Риан мигновено сви и двата бича, а Еллохар угаси мечовете. И след това, синхронно, двамата тъмни лордове заедно се отпуснаха на дясното си коляно. Това беше разбираемо, те, за разлика от мен, веднага осъзнаха с кой си имат работа, но това, което аз изобщо не очаквах беше, че пясъкът под краката ни ще се вкамени, както и че тази странна платформа ще се издигне и ще заплува във въздуха! Стресната, аз се хванах за крака на Хардар и продължавах да се държа за него, докато пясъчният диск не се приземи пред коленопреклонните магистри. — Лорд Риан Тьер — враждебно изръмжа повелителят на Световете на Хаоса, — Защо ми се струва, че аз лично ти бях забранил да се появяваш на моите територии? — Виновен съм — сухо отвърна Риан с такъв тон, сякаш виновен за всичко беше именно повелителят. Във въздуха се сгъсти нещо заплашително. — Та защо си тук? — прекалено спокойно се поинтересува Арвиел Дакреа. Риан продължаваше да стои на едно коляно, но изражението на лицето му… — Липсвахте ми — язвително произнесе магистърът. Той искаше да каже още нещо, но вдигна глава, плъзна поглед по Хардар, видя ме и замря. А аз просто затаих дъх, оглеждайки го… дългите неравни драскотини по могъщия торс, толкова забележими сега, в светлината на сияещия пясък, дясната ръка, по която се стичаше тъмна гъста кръв… — Риан — простенах аз уплашена. — Втори кръг — констатира Хардар. — А, не, цели се по-високо, гарантирам, че е трети — Арвиел с насмешка ме измери с поглед от височината на ръста си. А след това, отново обръщайки се към Риан, провлачи: — Много мило девойче, Тьер, сигурно ще я оставя за себе си… Лорд-директорът бавно стана, скръсти ръце на могъщата си гръд и дрезгаво се поинтересува: — За дълго ли? На мен изведнъж ми стана зле, даже много зле, а повелителят на Ада със сладникаво-вежлив тон отвърна: — Както пожелае най-силният от всички тъмни. Аз предпазливо се опитах да направя крачка към магистъра, но Хардар ме удържа с огромната си ръка, и аз осъзнах, че са ме взели в плен или съм се превърнала в заложница. А Риан тежко въздъхна и зададе неочакван въпрос: — Какво ви трябва? Тих смях се разнесе откъм повелителя на Световете на Хаоса, а след това и умореното: — Да, Тьер, теб направо те разкъсва отвътре. Добре, да кажем така — трябва ми посланик в Даррант, а ти си искаш момичето и, както предполагам, информация. Девойчето можеш да си го вземеш още сега, с информация ще мога да помогна само частично. Книгите в хранилището на рода всички ли са изгорели? Магистърът кимна. — Губиш си хватката — Арвиел разпери ръце. — Аз какво съм те учил, Тьер?! Информация, информация и още веднъж, информация, а ти? Само аз ли стоях в шок и с отворена уста? Оглеждайки се, разбрах, че съм само аз. За останалите, подобни беседи, явно си бяха в реда на нещата. И се оказа, че това е било само началото: — Риан, Рен, вие осъзнавате ли как ви провървя, че девойчето попадна при мен, при това, попадна навреме?! — аз престанах да хълцам, отметнах глава и срещнах сияещия поглед на черните очи. А повелителят добави: — Риан, надявам се, че си разбрал, че именно ти си им на мушката, при това, ловецът е някой, който отлично познава теб и начините ти на действие. Магистърът сухо отвърна: — Да, вече разбрах… Но аз се явих по-рано от предвиденото. — Провървя ти — тонът на повелителя стана леден, — наистина ти провървя, Риан. Разбери, твоят враг е много близо и знае всяка твоя крачка. Търси във втория си кръг, Тьер. Тишина. И окаменялото лице на лорд Риан Тьер. — В Даррант кога? — след минута уморено попита лорд-директорът. — Ще го обсъдим насаме — коварно отвърна повелителят на всички Светове на Хаоса и стъпи на пясъка, заповядвайки: — Дръж момичето, тя е боса. — Абе разбрах аз, разбрах — отзова се крилатият, а аз се досетих защо не ми бяха позволили да изтичам при Риан. Арвиел, през това време, премина сияещия участък от пясъка и се отпусна на колене до лежащо на пясъка тяло. „Царапка!“ — със закъснение си спомних аз. И тогава пясъкът завибрира. Осезаемо и мощно. В следващия момент, повелителят на Хаоса пламна с алено сияние и то се разплиска в кръг, оставяйки на пясъка алени символи, които бавно гаснеха, когато сиянието разширявайки се, изчезна зад хоризонта… — Гъ… анатомия на дракон — потресено произнесе Хардар. — Бездна! — изруга Риан. — Вонящ гоблин! — гласът на Еллохар беше пресипнал и съскащ. Отнякъде се донесе смях и веселият глас на повелителя: — А вие да не би да решихте, че аз дойдох при вас само за да си поговорим за времето, идиоти малолетни? И то бива Тьер, той е още млад и зелен, но ти, Рен, ти! Двамата магистри се спогледаха. — Ти не си проверил ръбовете на отраженията — изсъска Риан. — Родова магия, активираща се със смъртта на последния представител — това не може да бъде видяно! — Еллохар практически хриптеше. — Сега ми става ясно — черните вени се появиха на лицето на магистъра. — Защо всички атаки бяха насочени към Анрис ли? — Да… — Риан уморено въздъхна. А аз бавно се отпуснах на вкаменилия се пясък, чувствайки, как по бузите ми текат сълзи. Разбрах страшното — Царапка вече я нямаше. И когато пред властителя на Световете на Хаоса проблесна ярък, поглъщащ тялото й огън, аз изхлипах, без да откъсвам поглед о погребението. — Дея — магистърът се приближи, накара ме да стана и ме прегърна. — За съжаление, не бях в състояние да съхраня живота й в това тяло, така че, нека да почакаме кога ще долети при нас сама — гласът на Арвиел го чувах много отдалеч. — Да долети? — повторих аз. — В замъка имаше феникс — започна да обяснява Риан. — Ясно — тихо казах аз. Сега вече разбирах, защо повелителят на Ада беше направил тази клада. Само че, все още ми беше тъжно — на Царапка й харесваше да е котка и да живее в Загреб, да играе с децата… а феникса… Веднага ми секна дъха! — Риан! — рязко отмятайки глава, срещнах напрегнатия поглед на магистъра, който също беше заподозрял нещо. — Риан, защо им е бил феникс?! Защо?! Още не бях договорила, когато всички нас ни погълнаха пясъците на Хаоса — Арвиел първи осъзна това, което имах предвид. 	 
 Седях на висока пясъчна дюна, на самия й връх, опитвах се да съпоставя всичко и, кой знае защо, ми беше по-лесно да мисля на глас. Никой не ми пречеше, напротив, слушаха ме. — Фениксът е самовъзраждаща се същност, изгаряйки в огъня, се появява отново… Доколкото си спомням, фениксите ги опитомяват отново след всяко самоизгаряне, и можем да предположим, че в огъня изгарят и спомените за миналото. Малкото, зъбато и крилато коте престана да си играе с пясъка и се зае да мачка с лапички тъканта на роклята ми. Котетата в Хаос започват да се движат нормално няколко минути след раждането, могат да литнат след час, а кръв им трябва… да, веднага. — Дея, не… — започна магистърът. Но аз вече бях протегнала ръка на котето, то с ръмжене се впи в палеца ми — радвах се само, че кръв щеше да му е нужна само през първото денонощие, а след това щеше да започне да яде месо. Забавното животинче, обхванало с лапички цялата ми длан, миличко смучеше и се наместваше по-удобно, явно опитвайки се да заспи. Аз неволно се усмихнах и не се сдържах да не попитам: — Вие как толкова бързо се досетихте? — Ти зададе много правилен въпрос — отвърна ми повелителят на Ада. Да, всъщност, „защо?“ се оказа ключов въпрос. Това, че Риан в това полуразрушено здание го чакаха, аз се досетих почти веднага, всъщност, ние всички го бяхме разбрали. В това, че той ще дойде с Царапка, заговорниците нямаха съмнение, кой друг би показал пътя до съкровищницата на клана ХатарГжен, ако не неговата последна представителка? Правилно, никой, значи, те знаеха за Царапка, знаеха! И това можеше да означава само едно — или това беше някой от хрътките, или, както беше казал повелителят на Хаоса — втория кръг, тези, за които Риан беше готов да даде живота си. Но сега ставаше дума за друго — за феникса. Защо им беше изтрябвало да държат в замъка това единствено същество, в което е толкова просто да се всели дух — та нали фениксите не ценят живота. И не беше за учудване, че изборът на Анриссия беше паднал на това изпепеляващо се и възраждащо се създание, жалко беше само, че тя не беше разбрала най-важното — ако се беше възродила в него, нямаше да помни себе си. А това значеше: — Анрис знае нещо, което те се опитват да скрият — тихо, но уверено казах аз. — Лангред е непристъпен, значи там не са могли да стигнат до нея, а от знанията й са се опасявали. — В това тяло та ще е в състояние да говори само след няколко дни — произнесе Арвиел. Той беше невероятно умен демон — нищо чудно, че се беше справил с цял бог, все пак, само за миг да осъзнаеш подозрението, което даже аз не бях си изяснила напълно… това значеше, че самият ти трябва да си почти бог. Навярно той и беше такъв, та нали беше взел енергията на душата на Царапка и я беше преселил в тялото на новородено коте, което кой знае откъде беше донесъл. Крилатото създание беше все още мокро, тоест, наистина току що се беше родило и майка му дори не беше успала да го излиже. Котето широко се прозя, намести се на отворената ми длан и спусна крачета надолу. След това, без много да му мисли, пак впи зъбки и така заспа, пухтейки тихичко. Аз погледнах в далечината, нататък, на където гледаха и всички останали, в очакване на тези, които задължително трябваше да се появят — главните кукловоди! Ние затова и останахме тук, на хълма, покрити с контур за невидимост, създаден от повелителя. — Имам съмнения, че чакаме напразно — наруши мълчанието Еллохар. — На моята поява със сигурност не са разчитали — повелителят на Световете на Хаоса мрачно се усмихна. — И все пак, от тяхна страна би било много неразумно — Риан често ме поглеждаше, и ето сега, очите ни отново се срещнаха, аз се усмихнах, той — едва забележимо, също. — Риан, колкото и да е умен твоят противник, на него при всички случаи му е присъщо едно толкова разпространено чувство като любопитството. И той ще иска да провери дали се е осъществил замисълът му. — Арвиел леко притвори странните си очи, — м-м-м, а ето ги и нашите гости. Двама тъмни лордове и един демон мълчаливо с вглеждаха в сивата мъгла — беше почти утро, а Хардар, напротив, беше затворил очи и вдишваше дълбоко. Той първи и произнесе: — Жена. Човечка. Сама. Аз, както и да се вглеждах, нищо не успявах да различа и затова жадно слушах дали пък нямаше да кажат още нещо. Казаха: — Сама? — Еллохар се усмихна и добави: — Невъзможно. — Ти озвучи нашите мисли — замислено произнесе господарят на Световете на Хаоса. — И все пак, това е чистокръвна човечка — очите на Риан за момент ги заля огън, а когато възвърнаха предишния си вид, магистърът добави: — Не е маг. — Нонсенс — промърмори Еллохар, — дори не е вещица. Хардар, който до този момент само се вслушваше, изведнъж подхвърли: — Мирише на море… И на кръв… А освен това на банички, пресни, току що изпечени… М-м-м, бих си хапнал. — Банички? — предположих аз. В мен рязко се втренчиха трима — Риан, магистър Еллохар и самият Хардар, невъзмутим остана само повелителят на Ада, който каза: — Тьер, ти напразно се безпокоиш, никой няма да каже ни що излишно пред твоето умно момиче. А ти, Рен, изобщо престани да се боиш! — в обръщението му към внука прозвуча неприкрито недоволство. Останалите отново се загледаха към развалините на замъка, а ние с магистър Тьер се гледахме. И изведнъж си спомних за мага Ардаур Лейс, който беше успял да съхрани брачната гривна на рода Тьер… И който, положително, се намираше в един от крайбрежните градове на човешките кралства. — Сърце мое, как си? — глухо попита магистърът. — Желанието ми да разгледам някой от човешките градове никъде не се е дянало — пределно честно отвърнах аз. Повелителят на Световете на Хаоса, без да откъсва очи от едва забележимата, предпазливо крачеща по пясъците фигура, тихо заповяда: — Приближи се. Магистърът се приближи към него, коленичи и наведе глава. — Простен си, лорд Риан Тьер — величественият глас на великия демон разкъса тишината на утрото, — и ти давам правото да се придвижваш из Световете на Хаоса и подвластните им територии… Пясъкът под Риан засвети с червено сияние, разтопи се, стана огнена лава. Приличен на десетки огнени змии, оплете ръцете и тялото на магистъра, изпълзя нагоре, докосвайки челото… и моментално угасна. Със затаен дъх проследих как вече най-обикновен пясък струи по тялото на Риан, по съвършено здравото тяло, на него не беше останала дори драскотина. — Побързайте — продължи Арвиел, — аз разбрах какъв е отговорът, тя носи амулет. — Бяла магия? — изправяйки се, уточни Риан. — Без съмнение. — Жрица — отсъди Еллохар. — На мен… — предпазливо започна Хардар. — А-му-лет — отчетливо, сричка по сричка, произнесе властителят на Ада, — тя е марионетка и само марионетка. Какъв е смисълът да я взимаме в плен? Нека да се върне, да съобщи за спасението на Тьер, но и за това, че лейди Анриссия е унищожена. Този партия са я започнали те, но ще я доиграем ние. Ще поиграем на най-любимата ми игра… — Без правила? — уточни Риан. — Именно — тънките устни на Арвиел се разтегнаха в предвкусваща усмивка. — Взимай си девойчето, изчезни в човешките кралства, без да се мяркаш в Тъмната империя… Нека надеждата да разпери криле в душите им. — За колко време? — съдейки по всичко, Риан вярваше на властителя на Хаоса много повече, отколкото на собствения си вуйчо император, и това страшно ме учуди. — Ден — два… Аз ще изпратя Рен. Лорд-директорът мълчаливо склони глава в знак на съгласие, след това се приближи към мен, протегна ръка. Придържайки котето, побързах да се изправя. Изви се адски пламък. 
 Бум! Бум! Трак-к-к… — По-о-огледни-и-и — крещеше някой със страшен, но в същото време мързелив глас. Бум! Бум! Трак-к-к… Наблизо залаяха кучета, но странно, лаеха без да вият… топъл, наистина топъл вятър развя косата ми, но Риан внимателно ги отметна от лицето ми, след това отново ме прегърна през раменете и тихо произнесе: — Ние сме в Рибне, западното крайбрежно кралство. Ще пренощуваме в градчето, а утре ще се отправим покрай морето. Сърце мое, можеш ли да вървиш? — Разбира се — потвърдих аз, с интерес разглеждайки нощния човешки град. Но след малко интересът ми донякъде угасна и аз недоверчиво попитах: — А къде ще пренощуваме? В светлината на ярката луна, забелязах загадъчната му усмивка и чух лукавото: — Не е важно къде, Дея, важното е, че ще сме заедно. На мен изведнъж ми стана доста страшно. — И, да, най-добре е да те нося — със смях произнесе Риан, подхващайки ме на ръце. И наистина ме понесе, крачейки уверено по тъмните, толкова лошо осветени улици. Но най-странното дори не беше това — когато преминавахме покрай витрината на една ювелирна лавка, аз отчетливо видях нашето отражение. И то показваше висок широкоплещест рус момък и пристъпваща до него червенокоса девойка, с коте в ръцете. Котето беше без крила. — Но… — удивено започнах аз. — Тук не е прието да се носят на ръце жените, освен ако те не се отнасят към… Ти към подобни, във всеки случай, не се отнасяш, и не заслужаваш да те гледат укоризнено, дори непознати. Можеше просто да го помоля да ме пусне и да вървя сама, но като се има предвид, че ботушите ми бяха останали в двореца на властителя на Световете на Хаоса, а улицата не се отличаваше с особена чистота, предпочитах да съм в ръцете на магистъра. Въпреки, че най-вероятно, на мен просто ми харесваше, много ми харесваше да съм така близо до него. — Знаеш ли какво ме радва най-много, сърце мое? — с усмивка попита лорд-директорът — Та нали ти сам ще ми кажеш — бях уверена в това. — Разбира се — потвърди магистърът. — Безкрайно ме радва „крайната необходимост“ да ви проведа още един изпит, адептка Риате. — Какво?! — не повярвах на ушите си. — Дея, Дея, аз имам толкова въпроси, а нощта тук току що е започнала, между другото. — Та аз и така всичко ще ви разкажа! — възкликнах аз. — На „вас“? — уточни Риан. Спря просто насред улицата, приповдигна ме, леко ме целуна, и продължавайки да докосва устните ми с устни, едва чуто прошепна: — Ще спим, сърце мое, просто ще спим. Аз съм много уморен, ти си просто съсипана от събитията на днешния ден — и едва се бях успокоила, загадъчно добави: — Но утре сутринта… Аз престанах да дишам. — Сутринта, ще тръгнем край брега — весело завърши фразата си магистърът, поглеждайки ме коварно. Въздъхнах, погалих прозяващото се коте, осъзнах, че наистина ми се вие свят от умора, денят наистина се беше получил много наситен, но пък утре сутринта: — Сутринта имам лекции! — Каза адептката, която периодично се скатава от тях — язвително се обади лорд-директорът. — Аз не бягам от лекции толкова често… — Колкото би ми се искало — прекъсвайки ме, завърши вместо мен Риан. — Магистър! — възмутих се аз. — Ще те нацелувам — премина към заплахите уважаемият лорд Риан Тьер. Адепката Риате счете за по-мъдро просто да премълчи засега. Вероятно магистърът и преди беше идвал по тези места, защото премина с уверен курс по тъмните улици на спящото крайбрежно градче и се оказа пред ниска, независимо от това, че беше двуетажна, сграда с надпис „Трите лещанки“ по фронтона. И едва на прага на това здание, мен ме пуснаха, но в страноприемницата Риан влезе първи. — Стопанино! — викът заглъхна в тишината на спящата сграда, но все пак разбуди собственика. Когато последвах магистъра и влязох, към нас вече се тътреше огромният стопанин на страноприемницата, с нощна шапка на главата, дълга риза и широк, развързан халат, на който хем се опитваше да придаде по-спретнат вид, хем се стараеше да не изпусне свещта от ръката си. — На нас със съпругата ми ни трябва стая за през нощта, уважаеми — веднага заповяда магистърът. Именно заповяда, и то така, че човекът застина със вдигнат за следващата крачка крак, нещо обмисли, и прегракнало предложи: — А искате ли и софра да ви сложа, да вечеряте? — Няма да откажем — с леден тон отвърна Риан. Мъжът припряно се обърна и почти бегом се скри навътре в къщата. А аз заобиколих лорд-директора и все пак уточних: — Със съпругата? — Имаш ли желание да нощуваш в отделна стая? — полюбопитства Риан и веднага добави: — Вратите тук се затварят отвратително, духове-хранители няма, крадците са повече от нечистите в Ардамската гора след залез слънце. Та как, адептка Риате? Адептката Риате за втори път реши да си премълчи. — Освен това — Риан плавно ме заобиколи на свой ред, прегърна ме, притискайки към гърдите си и навеждайки се, прошепна: — Само си представи… нощ… тишина… и ти… в обятията ми… — Магистър! — изсъсках аз. — Ти, в обятията ми, без нощна риза — натърти той. Помисли и добави: — Между другото, аз също. — Съгласна съм на отделна стая със счупена ключалка, крадци и всички нечисти от Ардамската гора, заедно с умъртвията! — изсъсках аз. — Уви, — престорено се разстрои Риан, — в човешките кралства разводите не са приети, така че… Да идем да седнем. Със закъснение си спомних, че на него фактически току що, му се беше наложило да издържи доста напрегната схватка, и затова го последвах, без да встъпвам повече в полемика. И наистина, когато лорд-директорът седна, аз забелязах колко му е било трудно да се държи на крака. — Риан — аз седнах, преместих се по-близо до него и така замрях, без да зная какво друго да кажа. — Просто съм уморен — той предпазливо ме прегърна през раменете. А след това ехидно добави: — Използвам възможността да си почина, тъй като пред нас е цялата нощ, а ти… си без нощница. Слагайки глава на рамото му, аз премълчах. — Да ти намеря ли нощница? — с неохота попита магистърът. Аз се разсмях и се притиснах по-силно към него, осъзнавайки, че като че ли мен наистина се опитват да ме чуят, но след това тихо отвърнах: — Не, не е нужно. Той ме прегърна по-силно и леко целуна косата ми, моментът не ми развали даже котето, което отново беше огладняло. Когато се появи стопанинът, съпругата му и две прислужници, котето отново спеше, но този път поне беше извадило зъби от пръста ми, но пък за сметка на това, беше прегърнало с всичка сила с четирите лапички любимата си вече длан. И докато застилаха масата пред нас с бяла покривка и подреждаха храната, аз се опитах внимателно да сложа котето на скамейката до себе си, но то ръмжеше и се съпротивляваше, докато Риан не му изсъска: — Стига. И четирите лапи се отпуснаха, а недоволното коте се задоволи да се свие на коленете ми на кълбо и отмъстително да се впие в роклята с нокти и зъби, демонстрирайки, че от там вече никой няма да може да го откопчи. А аз да можех да си измия ръцете преди ядене… — Искаш ли да отидеш до някъде? — поинтересува се магистърът. Мълчешком му показах дланите си, а на мен мълчешком ми посочеха широките купи с вода, поставени пред мен и пред него. — Това са човешките кралства, няма водни духове, и огнени също, а за хранители изобщо не са и чували, сърце мое. Така че няма кранове с вода, тоалетните са на двора. Да те придружа ли? Поклащайки отрицателно глава, аз се постарах да измия ръцете си, без да капя вода върху спящото коте. Справих се, огледах се, търсейки кърпа, а развеселено наблюдаващият ме магистър, посочи с очи към покривката. Тогава чух и шепотът на една от прислужниците: — Мъж й, виден, такъв, внимателен, а тя като че в гората е раснала, даже не знае как да се държи на масата. Да умееш да се държиш на масата тук знаеше да си бършеш ръцете от покривката?! — Сърце мое — магистърът нежно ме целуна, — всеки народ има свои понятия за култура. Мълчаливо изтрих ръцете си от покривката… баба за подобно нещо с черпака по челото би ме млатнала, мама — още по-зле, би ме накарала купчина кърпи да изпера… Общо-взето, чувствах се не на място… дори не ми се ядеше повече. А Риан беше гладен, много. Запечена току що, явно на въглени, риба, кашата, поднесена направо с тенджерката, явно също я бяха подгрели на жарта, брага, с миризма, от която сълзи ми изскочиха на очите и хляб — огромен, пухкав, за който не ни донесоха нож. — Стопанино — забелязал изражението на лицето ми, повика магистърът, — топло мляко за съпругата ми. Когато прислужниците се скриха в кухнята, аз се поинтересувах: — А млякото тук какво е? Въпросът не беше напразен, в Тъмната империя разнообразието от млечни продукти беше огромно. — Ще ти хареса — увери ме Риан и отчупвайки къшей хляб го сложи на чинията пред мен. Когато донесоха чаша с кафеникаво мляко, не ми се искаше да го пия, но едва до носа ми стигна ароматът… — Бледна ви е женичката — стопанинът на страноприемницата, който ми беше донесъл млякото, беше останал до масата и с умиление ме гледаше, — да не би пък попълнение да чакате? Аз се задавих, започнах да кашлям, а Риан: — Чакаме, как да не чакаме, то такова нещо е все в радост. Адептката на Академията на Проклятията мълчаливо допи млякото и дояде хляба, защото наистина беше вкусен, на пръв поглед — като че ли нищо особено, дори подправки не се усещаха, но ми хареса. И млякото беше чудесно, и на него не му трябваше нищо допълнително, беше хубаво такова, каквото е. Не ми хареса нещо друго: — А на вашта госпожа вана ли да приготвим или леген ще стигне, за вас, то е ясно, вана ще трябва, не сте от село вие, вижда се. — Ваната, уважаеми, — за съпругата ми, на мен ми стига и леген с вода. И побързайте, че нощта към средата си върви, не ни е до разговори! — след това ме погледна и ехидно добави: — А съпругата ми, тя е от столицата, да ви кажа, там за ръцете, кърпи бродирани дават, тя тук при вас даже се стъписа от местните обичаи. Стопанинът се изпари. Към края на вечерята, пред нас отново поставиха купи с вода, а пред мен, освен водата, внимателно сложиха и кърпа с избродирани цветя и двете прислужнички ме зяпнаха с някакво благоговение. Аз, от своя страна, с приблизително същия израз гледах магистъра, а Риан просто загадъчно се усмихваше, бавно отпивайки от брагата. Но тогава аз не предполагах все още, че най-голямото потресение ме чака в стаята на страноприемницата. 	 
 — Какво е това? — стоейки на прага на ниската, но доста просторна стая, се поинтересувах аз, сочейки огромната…каца, разместена между вратата и леглото. — Това е вана, сърце мое — Риан внимателно ме побутна напред, а когато аз влязох, затвори вратата зад гърба ни, отрязвайки ни от стопанина и жена му, които явно желаеха да ни съпроводят. — Това е вана? — уточних аз. От кацата, между другото, се вдигаше пара. — Дори е пълна с вода. Топла. — невъзмутимо ми съобщи магистърът, и сядайки на леглото, свали ботушите си. А след това, посягайки към колана на панталоните си, полюбопитства: — Нещо не е ли наред? Нещо? Аз стоях, притиснала спящото коте до гърдите си и мълчаливо гледах лорд-директора. — Ние нали сме съпрузи — нагло ми съобщи той, разкопчавайки колана. — А… — на мен ми секна дъхът, — а може ли аз в друга, а… — Не — магистърът стана, преметна колана през таблата на леглото и пристъпи към мен. Още преди да осъзная как съм се отдръпнала, изведнъж се намерих до вратата. — Дея, от какво така се боиш? Риан се приближи, взе котето от ръцете ми, пусна го на пода, а след това примами с пръст нещо… От ъгъла, призована с магия, претича мишка. Съненото коте моментално се хвърли в атака. И почти веднага победи, а побеждавайки, засмука телцето, отмъкна го в ъгъла и там се намести да спи, смучейки жертвата си и мъркайки от удоволствие. А аз останах сам-самичка пред лицето на магистъра и ваната. — Дея — нисък, вълнуващ глас, а след това весело: — Аз мога просто да се обърна с гръб. — А да излезете? — Гаврите със собствения лорд-директор са забранени от законите на Тъмната империя — отвърнаха ми още по-нагло. — А лорд-директорите могат да се гаврят с адептките, така ли? — попитах аз, гледайки голата му гръд, защото бях убедена, че ще е много по-лошо, ако погледна в блещукащите му черни очи — имаше опасност да потъна. — Даже трябва да го правят — ръката му докосна бузата ми, леко я погали, — това прави учебния процес… по интересен. А аз просто затворих очи… И когато той докосна устните ми, дъхът ми секна. Но нищо не се случи. Поглеждайки към магистъра изпод мигли, забелязах и лукавата му усмивка, и внимателния му поглед. — Дея, Дея — дланта му отново нежно докосна бузата ми, — ето, аз те чух, а ти кога ще започнеш да ме чуваш? — Какво? — сподавено попитах аз. Загадъчната усмивка стана още по-коварна, и навеждайки се отново към мен, Риан прошепна: — Ти ми преподаде много жесток урок, сърце мое. Прекалено жесток, но и ме накара да си припомня, че е невъзможно да накараш жената да направи нещо против волята си… И затова, аз няма да те принуждавам за нищо — усмивка и предизвикателното: — Ти сама ще пожелаеш. Всичко. Това ти го гарантирам. Преглъщайки, все пак се осмелих да попитам: — И на какво са основани гаранциите? Силните пръсти се плъзнаха по лицето ми, очертаха контура на устните ми, спуснаха се по шията и спряха на гърдите, там, където все по-силно биеше сърцето ми. Отговорът се оказа прекалено красноречив. — Погледът беше твоята грешка, сърце мое — с усмивка произнесе Риан. Ръката му се плъзна още по-надолу, хвана дланта ми, и поднасяйки треперещите ми пръсти към устните си, магистърът на Тъмното изкуство, без да откъсва поглед от удивените ми очи, внимателно, нежно и невероятно чувствено целуна всеки от тях… И аз изведнъж усетих, че краката не ме държат, че главата ми се върти така, като че ли целият свят танцуваше в безумен вихър наоколо ни, и аз потъвам, просто потъвам в черните, леко мъждукащи очи на лорд Риан Тьер. — В очите ти се отразяват всички Светове на Хаоса — притискайки ръката ми към гърдите си, се усмихна магистърът. — А-а-а — така и не успях да проговоря. — Да ти помогна ли с роклята? — провокативно предложи лорд-директорът. — Вие се миете първи — решително заявих аз, и заобикаляйки Риан, припряно се отправих към прозореца. Слагайки длани на стъклото, дълго стоях, без да се обръщам, въпреки, че плясъкът на водата се превръщаше в изпитание за любопитството ми. И все пак, в един момент, поддавайки се на изкушението, се огледах крадешком. И веднага се обърнах, изчервена до крайчеца на ушите си, тъй като в момента, когато се бях престрашила да хвърля поглед, магистърът стоеше вече обут с панталон и триеше с кърпата ръцете си. И да, точно в този момент, гледаше право към мен! — Адептка, адептка — подигравателно проточи той, — направо не очаквах такова нещо от вас! И най-важното, гласът му беше такъв… доволен и щастлив! — Ама аз… не… и… — с това, речта ми свърши. Риан избухна в смях, и то така весело и заразително, че аз също неволно се усмихнах, а той, успокоявайки се, каза: — Побързай, любима, нощта не е безкрайна, а е по-добре да се наспим. — Лягай — все така, гледайки в прозореца, отвърнах аз. Постоях, докато не чух, че креватът скръцна, а когато се обърнах, Риан вече спеше — с гръб към ваната, тоест, демонстративно и нагледно заявяваше, че няма намерение да надзърта. Не, аз не отидох да се къпя веднага, независимо, че от солената морска вода косата я усещах странна, а и желанието да измия солта от кожата си все нарастваше. Все пак, първо заобиколих ваната, с вече едва топла вода, след това видях, че двете големи кърпи магистърът е оставил за мен, използвайки само тази, която беше предназначена за лицето. Премествайки кърпите по-близо до водата, още веднъж внимателно се взрях във магистъра — Риан спеше. Гърдите му равномерно се повдигаха, нищо друго не се движеше, и това беше разбираемо, магистърът беше се уморил ужасно днес. Започнах предпазливо да развързвам деколтето на роклята, а след това пристъпих към разкопчаването. Магистърът продължаваше да спи. С рязко движение изхлузих роклята, припряно свалих бельото си и вече имах намерение да се напъхам във ваната, когато се разнесе невероятното: — Внимателно, дъното им обикновено е хлъзгаво. Аз се пльоснах във водата, подхлъзнах се и изпръсках всичко наоколо! Потопих се до шия, и обръщайки глава, погледнах към Риан — магистърът спеше! Равномерно се повдигаха гърдите… в смисъл, аз виждах само рамото, но то се повдигаше, защото се повдигаха гърдите… навярно. — Риан — предпазливо повиках аз. В отговор — тишина. „Явно просто е чул плясъка на водата“ — помислих си аз и взимайки сапуна, започнах да мия косата си. Да се къпя така, във вана, която по размери беше по-подходяща за лорд-директора, не беше много удобно, но аз се справих бързо. От водата се измъквах внимателно, постоянно взирайки се в голия гръб на магистъра, Риан спеше. Бързичко се прикрих с кърпата и излязох от ваната. Не се реших да се изтривам, просто се омотах н кърпата. С втората подсуших косата си и едва след това си спомних, че нямам гребен. Разчесвайки косата си с пръсти, доколкото това беше възможно, крадешком се насочих към леглото, все така взирайки се в спящия Риан. След това, обръщайки се с гръб към него, под звука на скърцащото от действията ми легло, затворих очи и разбрах, че ще заспя моментално, толкова уморителен се беше оказал денят. В следващият миг мен внимателно ме прегърнаха, придърпаха ме по-близо и ме наместиха удобно. Аз се усмихнах, нямах сили да кажа каквото и да било, пък и не ми се искаше. Харесваше ми да усещам как бие сърцето на Риан, да чувствам топлината на ръцете, на гърдите му… Усмихвайки се с някаква глупаво-щастлива усмивка, почти потънах в пясъците на съня, когато изведнъж… — Вие не се бяхте обърнал с гръб! — възкликнах аз, приповдигайки се. — М-м-м? — удивено ме попитаха. Аз се обърнах към магистъра и леглото скръцна! Скръцна! Точно така, както тогава, когато той си легна! Той… той… — Вие сте лежал през цялото време с лице към мен! — възмутих се аз. Нагла, коварно-ехидна усмивка и много весело: — Сърце мое, ние ще спим ли най-накрая? — Вие… вие… това беше илюзия, нали? Това, че лежите с гръб към ваната! Риан даже не се опита да отрича, усмихна се още по-нагло и свивайки рамене, отвърна: — Ти също ме гледаше. — Аз? — нямах думи. — Аз само веднъж се обърнах! — Така ли? — Риан със сила ме сложи да легна отново, зави ме, отново ме прегърна и съобщи: — Аз също само един път се обърнах. Просто след това не мръднах. Кошмарни, сърце мое. Лежах свита под одеялото и вече изобщо не ми се спеше. — Дея — магистърът ме притисна към себе си по-силно и прошепна, докосвайки с устни рамото ми, — спах аз, спах. Така съм уморен, че дори да погледам любимото си момиче, докато се къпе, не са ми останали сили, просто се притеснявах, че можеш да се подхлъзнеш. Спи. Известно време лежах и подръпвах с пръсти крайчеца на чаршафа, а след това тихо попитах: — Наистина ли? — Почти — с дрезгав от съня глас, отвърна лорд-директорът. Аз въздъхнах, достатъчно възмутено, и вече исках да кажа какво мисля по повод на това „почти“, когато магистърът тихо попита: — Защо си такава? — Каква? — удивено попитах аз. — Скована — Риан предпазливо ме погали по ръката. — Като река през зимата — цялата окована в лед. Аз се замислих и едва чуто прошепнах: — Не зная, просто съм такава… северна… — Пригранична — той преплете пръстите ни. — Пригранична — съгласих се аз. — Но нали и в Приграничието, след зимата, идват пролет, лято, есен… — Идват — гласът му ме караше да се унасям. — А защо ти си все така ледена? Аз нямах отговор на въпроса му, просто не знаех. — Веднъж — Риан докосна с устни рамото ми, — едно малко момиче намери в себе си сили да прокълне собствения си директор. Очите ти горяха в този миг, в тях пламтеше огън тогава, огънят на надеждата, огънят на вярата, огънят на силата… Твоята сила, сърце мое. И в последната нощ на зимата в очите ти пламтеше огънят на решителността и вярата, вярата в собствените ти възможности. И аз осъзнах, че нямам никакво право да угася този огън — твоят огън. Бих могъл, но никога няма да си го простя. — Ти си се съжалил над мен? — Аз над себе си се съжалих, Дея, най-вече над себе си. Аз наистина никога не бих си го простил. И тишина запълни малката стая в страноприемницата на малкия крайбрежен град. Такава една, безкрайно топла и задушевна тишина, която може да съществува само между много близки хора… И тогава аз си признах: — След това, което се случи с тате, след отвратителната постъпка на лорд Градак, аз… се чувствах виновна. И омърсена…и слаба, аз бях отвратителна сама на себе си… — магистърът премълча и аз му бях благодарна за това, и именно мълчанието му ми позволи да продължа: — Аз растях, забранявайки си дори да мисля за любов… Сестрите и братовчедките ми, приятелките всяка пролет разцъфваха като цветя, а аз… забранявах си да бягам с тях по поляните, да се хващам на хорото, а и поглед не вдигах от земята, за да погледна младежите… И едва когато успях да вляза в Академията на Проклятията, когато и с работата всичко се нареди, аз си позволявах да мечтая понякога. Рядко, когато в таверната вечер оставаха малко посетители, аз мечтаех в живота ми да се появи някой силен, който да ме забележи, да ме чуе, на когото няма да съм безразлична… Лорд Шейдер Мерос ми изглеждаше именно такъв. И аз мечтаех, че в един прекрасен ден, той ще дойде с мен в Загреб, с един поглед ще накара Градак да се откаже от претенциите си, ще затвори устата на леля Руи, и когато той ще е до мен, тате ще престане… Тате ще се успокои и ще продължи да живее, а не… Беше ми тежко да говоря за това, винаги е тежко, когато мечтите се разбиват, но все пак аз продължих: — В онова утро, когато лорд Мерос предложи да ме изпрати, аз вървях до него и… И изобщо не исках и той да се окаже такъв, като лорд Градак… Но той постъпи по същия начин… а аз, независимо от това, че вече живеех в Ардам и учех в Академията на Проклятията, се свих, също като онова изплашено момиченце от преди години, и дори не можах да кажа „не“. Мен просто много ме заболя… Преглътнах с мъка и признах пред самата себе си: — Аз те обичам… Обичам те толкова, че ако нещо се случи с теб, няма да мога да живея повече — Риан стисна ръката ми, протестиращо я стисна, но аз продължих: — Не искам да бъда омърсена, неправилна, порочна в очите ти… Особено в твоите очи… Ето, аз казах това, което можах, и както можах, и едва дишайки, чаках… Поне нещо. Това, което обаче изобщо не очаквах, бяха почти беззвучните думи на магистъра: — Дея, Дея… — а след това той стремително се надвеси над мен, обърна ме, накара ме да легна по гръб и когато погледне ни се срещнаха, попита: — Ти ме обичаш? Бавно се изчервих, и уж току що му го бях казала, но да го повторя още веднъж, ей така, гледайки в черните, мъждукащи очи… И все пак: — Да — прошепнах аз. — А какъв ме обичаш? — зададе неочакван въпрос магистърът. Аз го погледнах с известно недоумение, но Риан не се задоволи с мълчанието ми: — Какъв, Дея? — и такъв един, взискателен поглед. — Какъв? — повторих аз. — Не зная… въпросът „какъв“ никога не съм си го задавала… всякакъв… какъвто и да е… просто такъв, какъвто си… Магистърът нежно се усмихна и уверено произнесе: — Ето, виждаш ли, и аз те обичам такава, каквато си. Всякаква. Опитай се да съпоставиш думите си, които каза за чувствата си към мен със собствените си опасения и ще разбереш, че са безпочвени. Напълно. Аз няма да престана да те обичам или да ти се възхищавам, ако ти отвърнеш на целувките ми — напротив, това за мен е малко, но признание за чувствата ти. И на мен ми харесва да те гледам всякаква, различна — с дрехи или без, когато се усмихваш или когато в очите ти блестят сълзи… Ти си моя дотолкова, че това понякога ме плаши, но ти си част от мен, от сърцето ми, от моята душа и дори от желанията ми. И ти винаги си чиста, правилна и най-добрата за мен — той се усмихна и лукаво добави: — Дори когато най-нагло лъжеш. Аз се смутих окончателно. — Обичам те — прошепна Риан, накланяйки се към устните ми. Аз отвърнах “обичам те“ с целувка… 	 
 Чук. Чук. Чук. Прозявайки се, аз сладко се протегнах, усетих как се плъзва чаршафът и моментално си спомних всичко! Чук. Чук. Чук. Наистина не знаех какво звучеше по-силно — туптенето на сърцето ми или чукането по вратата. А дори все още не бях отворила очи! Чук. Чук. Чук. Аз се свих под тънкото одеяло. — Госпожа, ама вие ще ставате ли? — раздаде се басов глас иззад вратата. „Не“ — помислих си аз и отворих очи. Първият ми поглед беше към леглото — Риан не беше там. В недоумение огледах цялата стая и осъзнах, че го няма никъде. Изобщо. Звук от стъпки на стълбището и аз чух спокойният и властен глас на магистъра: — Аз заповядах да не я будите. — Ама, то навън вече е комай пладне — заоправдава се все същата жена с басовия глас. — Какво точно не ви беше ясно в заповедта ми? Даже на мен ми стана зле от ледения тон, а жената просто отпердаши нанякъде. В следващият миг се отвори вратата. Без да се замислям, издърпах одеялото до шията си, и осъзнах жеста, едва, когато видях веселата усмивка на магистъра. — Добро утро — произнесе Риан, влизайки и затваряйки вратата. — Добро? — уточних аз. — Тук е прието да се пожелава добро утро, но аз съм готов да ти пожелая днес и най-тъмни и най-кошмарни. — И на теб всичко най-кошмарно — неволно усмихвайки се, отвърнах аз. Отивайки до масата, Риан стовари отгоре й десетина пакета с различна големина, от тази грамада избра четири, и вече с тях в ръце, се приближи до мен. — Кошмарни — ласкава усмивка и невероятно нежна целувка. — Тъмни — отвърнах аз, когато той спря, за да си поеме дъх. — И представяш ли си, така всяка сутрин? Аз, кой знае защо, по-добре си представях, как всяка нощ заспивам в обятията му, чувствайки топлия му дъх на рамото си. — Ти се изчерви — магистърът се разсмя и ласкаво добави: — А на мен това много ми харесва. А след това бръкна във вътрешния джоб на платнената си риза, извади нещо от там, стисна го в юмрука си и предпазливо попита: — Госпожо Дея Риате, а сега вече мога ли да ви нарека своя годеница? Омотавайки се в одеялото до брадичката, аз се замислих, след това отрицателно поклатих глава и напомних: — Вие, лорд Риан Тьер, вече съпруга ме нарекохте. Риан коварно се усмихна, а след това прозвуча: — Ти сама го каза, любима. В следващия миг, безименния пръст на дясната ми ръка беше украсен с тънка златна халка. — Да ви е честито бракосъчетанието — ухилвайки се, ме поздрави той, целувайки дланта ми. А аз си помислих за вчерашното представяне пред стопанина на страноприемницата, хората и човешките обичаи и си позволих да предположа: — Тук съпрузите носят ли такива пръстени? — Аха — не отрече магистърът. — На мен ще ми го сложиш ли? И ми протегна същата златна халка, но по-голяма по размер. Внимателно взех пръстенчето, повъртях го, гледайки Риан, който с труд сдържаше смеха си, явно очаквайки думите ми. Аз реших да не оставам по-назад от лорд-директора и с най-сериозно изражение на лицето, попитах: — Лорд Риан Тьер, ще се съгласите ли да станете мой мъж? — О-о-о — закачливо проточи той, — аз не само че съм съгласен, аз практически жадувам това — и нагло добави: — Да ти продемонстрирам ли? — А къде е отговорът на въпроса ми? — не се поддадох аз на провокацията. Черните очи проблеснаха, само че магистърът сдържа усмивката си и с най-сериозно изражение на лицето започна да… с шегува: — Ох, адептка Риате, това е толкова… неочаквано. Знаете ли, предполагам, че ще трябва да си помисля… — ухили се, — за моралния облик на своите подопечни, които, как да ви кажа, бягат от лекции в най-съмнителна компания… — Вие в себе си ли се съмнявате? — просто не можах да си премълча аз. Широка усмивка и ласкаво: — Възхищавам ти се, сърце мое. Почувствах как се изчервявам от смущение, и в същото време ми беше така приятно да видя как светят от нежност към мен, очите му. — Пръстенът — напомни Риан. Аз внимателно хванах голямата му, широка длан, а след това бавно сложих халката на безименния му пръст. Усещането беше странно, състоянието вълнуващо, не ми се искаше да пускам ръката му, а да я разглеждам и да я галя ми беше много приятно. — Ти ме подлудяваш — прошепна Риан, стремително и нежно целувайки ме, след това рязко се изправи и съобщи: — Обличай се и слизай долу, чакам те за закуска. И излезе, също много стремително. 	 
 Човешките дрехи се различаваха значително от приетите в Тъмната империя. При нас, за такива шевове, гномите биха осъдили шивачите да платят грамадни компенсации, та дори и цялото им имущество, но това бяха дреболии. Но самото одеяние представляваше риза, избродирана с червен орнамент и рокля с широки презрамки до земята, също избродирана. Но докато по роклята имаше просто листенца и цветя, то ризата… В първия момент аз просто реших, че ми се привижда, но вглеждайки се в равните бодове на бродерията, с удивление осъзнах, че това са същите орнаменти от охранителната магия на вещиците! Всяко бодче, всяка линия и орнамент по ръкавите, около шията и по полата образуваха единна охранителна схема! Трябваше ми хартия, спешно! И нещо за писане, впрочем, елементите можех и просто да ги запомня. И аз изгубих представа за времето, усещане за пространството и всички мисли освен една — това беше охранителна бродерия! Аз подобно нещо преди килима на вещиците, не бях виждала, а тук, явно широко се използваше. И докато разглеждах акуратните бодове, сравнявайки ги мислено с онези, които вече познавах, аз ясно различих защита от зли духове, от лоши очи, от гибел от природни стихии, дори от безплодие! А освен това, от рани и от нараняване, почти еднакви, но едната на вътрешния поток, тоест за усилване на вътрешните сили на тялото, за да зарасте по-бързо, а втората — на външния, за да отклони ножа. И това, което беше най-интересно — тук нямаше и капка магия — само знания и умение, и… — Сърце мое, ти в какво така си се задълбочила? — топлите ръце се плъзнаха по голите ми рамене. Ето така осъзнаваш, че стоиш сгъната на две до прозореца, омотана в чаршаф и изучаваш в светлината на слънцето бродерията на ризата. — Дея… — прехвърляйки косата от гърба върху рамото, Риан започна с упоение да целува голата кожа, така нежно и толкова приятно. — Како се е случило? — Охранителна бродерия! — аз се обърнах в ръцете му и показвайки ризата, полюбопитствах: — Откъде я взе? Удивен поглед към мен и замислено: — Купих я на пазара. Нещо не е ли наред? — А защо именно тази? — с въпрос на въпроса му отвърнах аз. Риан се усмихна загадъчно, ръцете му отново се плъзнаха по раменете ми и вълнуващият му глас тихо обясни: — Ти имаш много нежна кожа, любима, а тук платното е грубо, аз просто избрах риза от тънък лен — а когато произнесе това, отново спокойно се поинтересува: — Та какво не й е наред? — Това е охранителна бродерия! — повторих аз. Съдейки по изражението, магистърът не разбра за какво става дума. — Охранителна — аз седнах на перваза, така бях малко по-висока, — като у вещиците, разбираш ли? — той отрицателно поклати глава. — Тези символи — отново посочих орнамента, — са схема, като на заклинанията за защита! Риан мълчаливо взе ризата, разгледа бродерията и произнесе: — Орнаментът не е лишен от естетически качества, затова и е популярен сред местното население, в такива ризи ходят практически всички, виж и моята. Аз сграбчих магистъра за ръката, взирайки се в бродерията на неговата дреха. Бяха използвани три цвята — син, защита от стихиите, правилно, нали градчето се намираше до морето, откъдето и защита от бури и наводнения, зелен — от наранявания, при това, от случайни защитата беше по-силна, и черен — пътеводен орнамент — явно, за да намират рибарите пътя и да се връщат безпрепятствено и лесно на родния бряг. Но! Едно голямо но — тук основните елементи на защитата присъстваха, само че бяха изпълнени по-скоро подражателно и предаваха същността само в общи линии, така че, такава риза не предпазваше собственика си, а моята — да! — Виж — аз обърнах ръкава, посочвайки не много чистите бодове, на възлите и скъсаните нишки, — това, което е на теб е просто рисунък, орнамент, със смисъл, но без охранителни свойства, а сега сравни с моята! И аз обърнах ръкава на ризата, която Риан беше донесъл за мен: — Бодовете са гладки, просто претичат един в друг, тоест, съхранява се изплетения контур! Разбираш ли? Известно време лорд-директорът сравнява двете бродерии, а след това намръщено произнесе: — Обличай се, да вървим да закусваме. — Да закусваме? — аз скочих от перваза. — Каква закуска?! Да вървим в тази лавка, откъдето е купена ризата! Щам тази майсторка е успяла да избродира такъв охранителен амулет, значи тя притежава древни знания, разбираш ли?! Даже вещиците ги нямат, а тя ги е съхранила! Трябва до лавката да отидем! Магистърът тежко въздъхна, а след това с едно рязко движение, дръпна чаршафа ми. Аз изписках, по-скоро от изумление, отколкото от уплах, а Риан се наведе към устните ми и заплашително произнесе: — Разбирам, сърце мое, но и ти се опитай да ме разбереш — аз съм гладен. Много. Във всеки смисъл. Обличай се. Но ризата ми я навлече сам през глава, след това демонстративно се отдалечи към прозореца, и скръстил ръце пред гърди, ме зачака. — А ти… — но след това реших, че да се изкажа по повод неговото поведение, ще имам възможност и по-късно. И припряно обличайки сукмана с широки презрамки, аз разсъждавах на глас: — Всъщност, тази риза е безценна — Риан косо ме изгледа, усмихна се само с крайчетата на устните си и отново се обърна към прозореца. — Аз не се шегувам! Тя и от нож може да те опази, и от проклятие и даже от безплодие. — На мен вече ми харесва — ехидно подхвърли магистърът. Осъзнавайки какво съм казала, аз се изчервих, но дори смущението не успя да спре застаналата на пътя на истинното знание адептка на Академията на Проклятията. — Но това, което ме порази е, че тя само предпазва — аз седнах на леглото и започнах да обувам чорапите си, — тоест, амулетът на вещиците имаше ясна периодичност на орнамента и той включваше и символи за унищожение, тъй като всеки стъпил на килима със зли намерения просто би изгорял за миг — сега ме погледнаха с определена заинтересованост. — Именно това периодично повтарящо се преплитане аз начертах в кантората и именно то унищожи каррага! Риан дочака да благоволя да се обуя, а след това стремително се приближи, подхвана ме на ръце и ме понесе несресана надолу. Аз изписках, когато ме вдигнаха от леглото, но след това продължих мисълта си: — Разбираш ли, тази бродерия до някъде е подобна на нашето изкуство за налагане на проклятия, има наистина много общо и… — замълчавайки за миг, когато Риан започна да слиза по стълбите, след това с шепот продължих: — Имам предположение, че това е свързано с наследството, останало от тези древни магове, които са живеели на тези територии педи тъмните да ги завоюват. — Наследство или наследници? — поинтересува се магистърът, пускайки ме на крака. — В първото съм уверена, второто ще го изясним! Разсмивайки се тихо, Риан ме поведе към вече подредената маса и замислено произнесе: — Колко ми напомняш за самия мен… преди около петнайсет години. — Така ли? — но тази информация беше забравена моментално. — Трябва да намерим жената, която е избродирала ризата, просто е необходимо! Съмнявам се, че тя по памет е бродирала охранителните схеми, по-вероятно е да съществуват книги, които предават знанията от поколение на поколение. — А ако няма книги? И знанията са се предавали от майка към дъщеря? — магистърът властно ме намести на пейката зад масата, накара ме да взема чашката с чай в едната ръка, а някаква кифличка в другата, след което изкомандва: — Яж! — Ама какво ти ядене! — възмутих се аз. — И между другото, книга със сигурност има! Ти просто не разбираш, подобни знания е невъзможно да се предават само устно! Та това са схеми! По-точно, за да се обясни същността и действието на това, което изглежда като схема от един ред, ще е нужен писан текст на три страници най-малко! И… В този момент към нашата маса се приближи стопанинът на страноприемницата, с поклон предаде нещо на магистъра и се обърна към мен с благоговение: — Добрутро, почтена госпожо. — Тъм… — започнах аз, след това се прекъснах и веднага се поправих: — И на вас добро утро, уважаеми. Уважаемият си тръгна, гледайки ме странно. А аз, някак забравила, къде се намираме, започнах да се оглеждам любопитно, закусвайки междувременно. В светлината на деня, обедната зала изглеждаше съвсем различна. Постройката беше дървена, с дебели, избелели греди, връзки лук, чесън, сушени гъби и ябълки служеха за своеобразна украса. На прозорците се белееха къси перденца с вече познатия ми орнамент — да, тук определено охранителните бродерии бяха на почит. Забравяйки за закуската, аз припряно отидох до най-близкия прозорец и се вгледах — от уроки, от безпаричие и от крадци и разбойници. И интересното беше, че тази завеска, например, също беше изработена майсторски, със съблюдаването на всички потоци на вплитаната енергия, и… — Скъпа! — Идвам, ей сегичка — отвърнах аз, без дори да помръдна от мястото си, тъй като един от символите просто не успях да го разчета, и сега прокарвах пръсти по него, опитвайки се поне да отгатна значението му. Странен символ, преди не бях виждала подобен. — Госпожа, ти, тва, да не би ръкоделието да те влече? — гостилничарят, усмихвайки се радушно, се приближи към мен. Аз едва сега го отгледах, до този момент не му бях хвърлила дори и разсеян поглед, и видях на шията му медальон със същия този знак, който не бях успяла да определя върху бродерията на перденцата. Той и тук беше избродиран, и опънат в средата на меден пръстен с размера на монета. Нишката, с която беше избродиран беше червена, а самата мед — грубо обработена, за разлика от филигранната точност на символа. — Какъв красив медальон носите — отбелязах аз. — Талисманът ли? — мъжът ласкаво погали украшението, без да се допира до нишката, а само по медния кант. — Да — аз продължавах с интерес да разглеждам изделието, — а той нещо означава ли? — А, това ли? Ами то е, за да не се свършват парите в къщи, за да ти влизат сами в ръцете, а от ръцете ти да не се разпиляват. Пари! Не можех да повярвам, а аз все за нещо по-възвишено си мислих, а се оказа просто талисман за пари. Може би си заслужаваше по-добре да го разгледам, но чувствах, че няма да позволи, няма да му хареса. Те даже гномите са суеверни за всичко, което касае паричните въпроси, а пък за човеците, изобщо да не говорим. — И къде може да се купи нещо подобно? — реших аз да продължа разговора. — О-о-о, тука, госпожа, работата е такава — стопанинът ме подкани с ръка да се върна на нашата маса, демонстрирайки, че там ще поговорим. Наложи ми се да се смиря, да отида до масата под недоволния поглед на Риан, да седна на мястото си и жадно да чакам, докато гостилничарят реши някакъв въпрос с двама други посетители в полупразната зала, и дойде при нас. Когато най-накрая се приближи, взе стол и седна срещу мен, започвайки да разказва: — Тука работата е такава, госпожа, колкото до талисманите — тях може и да ги купиш, ама ще те пазят ли, друг е въпросът. Аз разбиращо се усмихнах. — Така де — продължи мъжът, поглаждайки брадата си. — Силни са талисманите на жреците на Яреня. — Богът на слънцето — поясни за мен Риан. Аз кимнах и на двамата, а стопанинът на страноприемницата продължи: — Но не ги правят те сами, трябва влъхвиците на Забравения да търсите. — Не питай — вмъкна магистърът. Отново кимнах и бях готова да попивам още информация, а на мъжа явно му беше приятно да разказва: — А те пари не взимат, на тях трябва най-драгото си да дадеш — дете или човек обичан, понякога и коса взимат, ако в дома има женска рожба. Но това не си е работа, не е читаво — днеска ще дадеш кичур коса, а детенцето ти като поотрасне, при тях ще отиде. — А… — потресено измърморих аз. — Аз нищо не съм давал — стопанинът доволно присви очи, — взех аз от тях, любимата си жена взех, такива ми ти работи. А тъщата заради мен се постара, и талисман на сватбата ми подари, завески за раждането на първото дете, а и както се полага — на всички дечица полезни дарове, талисмани за рождените дни и празниците. Да, жалко само, че се спомина миналото лято — и такава печал се промъкна в погледа му. — Добра тъща беше — продължи той с тежка въздишка, — кога и да идеш при нея за съвет, всичко знатно ти нареждаше, на ум и разум те учеше, а коли пък с жената се сдърпаме, никога не се намесваше, все казваше — сами сте си го направили, сами ще си го сърбате… Магистърът по време на разговора ядеше каша с рибна подливка, но в този момент, остави настрана лъжицата и намръщено попита: — Споминала се? Влъхвицата? То ти не си стар, а жена ти ще да е… — По-млада от мене е — обясни стопанинът. — Така, по-млада — Риан се позамисли и добави: — Влъхвиците, както и морските вещици встъпват в силата си с раждането на дете, та затова и се стараят колкото се може по-рано да свършат тая работа, значи, тя е родила на около осемнайсет, едва ли по-късно. Жена ти на колко е? — Двайсет и девет лета ще направи. — Значи и петдесет не е имала — на мен изобщо не ми хареса изражението на лицето на магистъра. — Влъхвиците, те и по сто — сто и двайсет години живеят и добруват, болестите не си им страшни, направо ги заобикалят, та как така е станало? Свивайки рамене, мъжът с неохота проговори: — А то кой го знае как, разправят, че жреците на Яреня измолили, наказание някакво, мор им пратили, но когато светилището изгоря, тъщата не беше там, у нас гостуваше, та така, при нас тука и издъхна, тихичко, като че ли дъхът й беше свършил. Известно време седяхме и потресено мълчахме. Аз — прехвърляйки поглед от стопанина на страноприемницата към магистъра, стопанинът — крадешком триейки оскъдните мъжки сълзи, магистърът — стискащ медната чаша… И тя се огъваше. Риан се опомни едва, когато по ръката му потече чай. — Дея, трябва да вървим — той моментално стана. Припряно сграбчих една бисквита, бързичко си гризнах от нея, изпих си чая на един дъх, и с все същата бисквита в ръка, скочих от скамейката. — Дояж си — изсъска магистърът. Седнах, доядох я, дори от млякото пийнах, а стопанинът на страноприемницата плахо попита: — Абе, ти, господине, да не си случайно от разбойните люде? Аз се задавих, Риан просто погледна удивено мъжа. — Че така за влъхвиците се кахъриш, че то кой не знае, как те на морските разбойници, срещу водните нечисти помагат… А и нощеска без кесия довтаса, а тая сутрин със злато си плати, пък и думите ти не се делят от делата, а и ей го на, какъв си юнак — такава невяста си си взел, на грамота обучена, че и от столицата даже. Ще да си я откраднал, момата, а? Весело намигайки ми, Риан с най-сериозно изражение на лицето потвърди: — Откраднах я, няма да си кривя душата. — Кога това? — не се сдържах аз. — Като пораснеш, ще разбереш — подхилвайки се, каза стопанинът и също стана. — Ти, господине, като си затръгваш, не те съветвам по море да хващаш, през залива, карраги много са се наплодили, направо корабите нападат, и именно разбойническите първи ги потопяват. По пътя е по-сигурно. — Сполай ти за добрия съвет, почтени. За богатата маса и за топлия покрив. — Винаги се радваме на добри гости — мъжът се поклони. — В стаята котенцето ни остана — Риан заобиколи масата, хвана ме за ръка, — то ни е малко плашливо, така че, нареди в стаята ни да не влизат. И ние напуснахме страноприемницата. 	 
 Яркото слънце ме заслепи, топлият солен въздух моментално разроши косата ми, и затова, аз следвах магистъра, набързо правейки пораздърпана плитка и все не можех да схвана две неща. Не, за „откраднал“, аз по-нататък щях да попитам, но думите на стопанина на страноприемницата ме бяха заинтригували: — Риан. — М-м-м? — магистърът ме прегърна през раменете. — А как така ти си юнак, щом жена ти е грамотна? — наистина ми беше интересно. — Как да ти кажа, сърце мое, тук така е прието — ако жената е свястна, значи мъжът е юнак. — А ако жената не я бива? — Значи жената не я бива — със смях отвърна магистърът. — Как така? — не разбрах аз. — Просто — и тъй като аз вече бях свършила да си сплитам косата, лорд-директорът ме хвана за ръка и ме поведе след себе си, ускорявайки крачка. Известно време мълчаливо вървяхме по пустинната заради зноя улица, между дървените къщи, затворените лавки и свободно разхождащите се домашни патици, но аз все пак не издържах: — А ако мъжът е свестен? — То мъжът си го бива — последва веселият отговор. — А ако мъжът е лош? — не мирясвах аз. — Тогава жената хич не я бива, такъв юнак е съсипала — Риан се разсмя, подхвана ме на ръце и закрачи действително бързо. — Всеки има собствени представи за брака, Дея, тук те са такива. Недоумяващият поглед, с който се взирах в магистъра стана още по-недоумяващ, когато Риан предизвикателно попита: — А аз свестен мъж ли съм? — и такава една хитра, лукава усмивчица. А аз погледнах в черните, леко мъждукащи очи и разбрах, че потъвам в тях безвъзвратно и с всеки нов поглед, потъвам все по-дълбоко… — Най-добрият — едва чуто прошепнах аз. Магистърът спря, рязко си пое въздух, замисли се, а след това предпазливо попита: — Наистина ли? — аз кимнах, без да знам, че ще последва коварен въпрос: — И ти си съгласна още днес да станеш лейди Тьер? Е, не, ако трябваше да го разглеждаме в такъв контекст… — А защо ти се разтревожи от смъртта на влъхвицата? — светкавично смених темата. Такова едно опасно присвиване на очите на магистъра и определено недоволното: — А отговорът къде е?! — Ами отговорете де! — аз самата не разбирах защо сега така нагло и явно в стила на дроу се усмихвам. Магистърът възобнови движението си, при това, той крачеше стремително, след това спря, пусна ме да стъпя, хвана ме за ръката, и вървейки вече по-бавно, произнесе: — Влъхвиците са особен народ — хитър поглед към мен, — напомнят по нещо на приграничните жени. — И по какво именно? — аз заобиколих ято мързеливи патици, които седяха по средата на пътя и нямаха никакво намерение да стават. — Също като тях отговарят на въпроса с въпрос — подкачи ме лорд-директорът. — Това ние от тъмните лордове сме го научили — весело отвърнах аз, — и темата да променяме, също. Той се усмихна в отговор, а аз… аз се хвърлих към него, прегърнах неговото, удивено от действията ми, лице, повдигнах се на пръсти и притиснах устни към неговите. Беше ми толкова хубаво и светло, радостта просто ме заливаше през глава. И когато магистърът ме хвана и ме завъртя в около себе си, аз изведнъж осъзнах, че много отдавна съм потънала в него, но не съжалявам и капка за това. А в прозорците на къщите се отразяваше илюзорна съпружеска двойка, в която двамата с нежност се гледаха в очите. Да, нашият малък празник остана незабелязан от околните, защото си беше само наш. 	 
 — А защо улиците са така безлюдни — поинтересувах се аз, когато продължихме да крачим из града. — Обед е, всички почиват — той държеше ръката ми някак особено, така, че да може да гали пръстите ми със своята. — Тук живеят основно рибари, те си почиват преди да излязат за вечерния улов. — забавно — аз вървях, а ми се искаше да тичам и да подскачам, никога досега не се бях чувствала толкова щастлива. — При нас ловят риба само децата и младежите, понякога, но мъжете… — В Приграничието няма едра риба в реките и езерата, строго се следи за това — вече по-мрачно, обясни Риан. — Защо? — Защото, сърце мое — усмивката му не беше особено весела, — там, където има едра риба, там се въдят и едри хищници, които се хранят с тази риба. А хищниците в Приграничието са основно… — Неживи. — Точно това е проблемът, затова водните строго следят и за количеството риба и за размерите й. Освен това, ние имаме договор с русалките — напомни лорд-директорът. И докато аз размишлявах над думите му, ние стигнахме до единственото място, откъдето се разнасяше шум на търговия и пазарлък, пиперливи фразички и вопли: „Гевреци, гевреци, кой иска гевреци“. — Искаш ли геврек? — запита ме магистърът. — Н-н-не — аз отметнах глава, разглеждайки огромната скала, надвиснала над мястото, където явно се намираше пазарът. — Меденка? — Също не… Риан, а защо пазарът е именно тук? — Не е толкова топло — весело отвърна той. — То и така не е чак толкова горещо — отбелязах аз. В следващият миг ме обля зной. Стана ми толкова горещо, че ми се прииска да сваля и сукмана и долната риза и… Температурата отново се върна към предишното положение. — Ти нали не си мислиш, че бих те накарал да се разхождаш на това слънце без никаква защита? — магистърът се усмихна. — А всъщност, тук наистина е страшна жега, затова и пазарът е разположен в сянката на Горига. Та какво стана с меденката? Аз се усмихнах и моята усмивка се отрази и на неговите устни. — Не ти е до меденка? — досети се магистърът. Кимвайки, аз го дръпнах надолу по склона, усещането за морски въздух стана още по-осезаемо. Беше влажно, въздухът беше като спарен, като че ли влизахме в пещера. И някак незабелязано, моят порив да се спусна към приключенията, угасна сам по себе си и сега аз дори вървях след Риан. — Аз бях тук тази сутрин — усмихвайки се сдържано, съобщи той. — По същия начин ли се чувстваше? — кой знае защо попитах аз. — Как? — последва въпрос. — Зловещо е — описах аз емоцията си. — Трудно ми е да възприемам света през очите ти, сърце мое — призна магистърът. — За мен зловещо — това е най-вече нещо интересно, което ще ми е любопитно да изследвам. Но тази сутрин не ми беше интересно. — А сега? — предпазливо се поинтересувах аз. — В светлината на откритата от теб охранителна бродерия? Безкрайно любопитно. Моята любознателност също се ободри и аз отново почти подтичвах, опитвайки се да вървя в крак с широките крачки на магистъра. Навярно всички пазари по света си приличат — стоят редици със сергии, хората се разхождат между тях — кой, просто така, разглежда с важен вид стоката, а друг се опитва бързичко да купи всичко необходимо и да се върне по-рано у дома. Търговците хвалят стоката си, хлебари разнасят различни печива и канят да си купиш и да хапнеш на крак, одърпана и пъстра тълпа носачи гарантира бързо да достави до дома и купувача, и покупките му. И този тук си беше най-обикновен пазар, само дето носачите бяха по-нагли, а продавачите по-лениви — рядко някой разказваше за стоката от сергията си, продавачите в по-голямата си чест седяха и си вееха с големи хартиени ветрила. — Най-хубавите пазари са при пясъчните демони — изведнъж произнесе Риан, — задължително ще отидем. — А какво има там? — вървейки след магистъра и разглеждайки подредените на сергията на кожар колани, пояси, катарами и жилетки, попитах аз. — Ще видиш — последва загадъчен отговор и Риан свърна в следващия ред. Тъкани, платове, нощници, ризи и отново тъкани. Аз вървях и замислено разглеждах, както търговците, повечето от които бяха мъже, и почти всички бяха брадати, така и стоката — основно груб лен и памучна прежда. Тук или не познаваха други видове тъкани, или не се търсеха. От готовите дрехи се продаваха основно долно бельо и избродирани със охранителна бродерия ризи. Готови рокли, костюми, наметала тук нямаше. Също така не се продаваше и облекло в черен цвят — виждаха се всички останали цветове, но черен, дори само плат, по сергиите не се намираше. В този момент аз чух страшен, скърцащ глас: — Зло! Зло върви по света, пълзи, разпростира се! Ще дойде и в тези земи Тъмният император, черни конници ще са предвестници на бедите, и ще погълне, ще изяде той дечицата ви, жените и щерките ви в робство ще отведе, бащите и дядовците ще отмъкне! Истинни са думите ми! Всичко това го крещеше сгърбена старица, тресейки ръката си, с изкривени като куки пръсти, докато с другата се опираше на чепата тояжка. И погледът й беше един такъв безумен и плашещ. — На кого сте му изтрябвали — едва чуто изсъска изведнъж магистърът, — с всичките си бащи, дядовци и дъщери! Неволно се усмихнах и тихо попитах: — А за какво са му наистина на императора бащите и дядовците? Риан спря, погледна мен, след това полубезумната бабичка, около която се беше насъбрал народ, децата мълчаха и я гледаха с оцъклени от страх очи, мъжете сурово се оглеждаха и кимаха в знак на съгласие, а жените, бършейки сълзите си, идваха, оставяха до краката й кой каквото може — от пари до храна. — Сега ще попитаме — взе неочаквано решение магистърът. И оставяйки ме да стоя насред редицата със сергии, се отправи към старицата. Достатъчно беше да направи три крачки в страни от мен, и високият тъмен лорд изчезна, и сега вместо него, аз виждах висок и широкоплещест човек от местните — с руси къдрици, със светла кожа и даже с брада! А когато Риан се обърна, забелязах, че очите му сега са сини, а чертите на лицето по-груби и заедно с това — по-добродушни. Носът беше изгубил резките очертания, присъщи на тъмните аристократи, челото му беше по-тясно, и дори скулите не бяха неговите. Общо взето, да се разпознае великолепния лорд Риан Тьер в този могъщ жител на крайморското градче, би било направо невъзможно. — Близко е, идва злото! — продължаваше да крещи старицата. Гласът й може и да беше скърцащ, но беше и достатъчно силен. Впрочем, предизвестието за настъпващия ужас беше прекъснато от въпрос зададен с най-невинен тон: — Ще прощаваш, почтена пророчице, ама дай да те питам, отговор да ми дадеш, мъдра жено. Та за какво са му на злодееца неумиращ нашите бащи и прадеди? И старицата млъкна, прекъсвайки изпълнението си на „ще нагълта дечицата ви цели-целенички“, обърна се с цяло тяло към магистъра и впери в него неразбиращ поглед. — Ама че то истина говори момъкът — отзова се белобрад рибар. Защо ли рибар — ами защото червените му ботуши бяха целите в полепнали рибени люспи. — Аха, вярно бе! — млад, широкоплещест мъж също реши да се изкаже, — То, женурята, ясно е защо са му — всички мъже така се разхилиха, че даже кентаврите биха засрамили, те уж бяха невъзпитани, но се смееха по-тихо и не толкова оскърбително. — Децата да изяде, това също някак бива — отново младият мъж. — Ама старите дядовци за какво ще ги използва? И всички се замислиха. — Мъка, тежки дни настъпват! — закрещя старицата. — Зло велико земята тъпче, та я гъне, а вие?! И тогава аз забелязах истинска коварна тъмнолордовска усмивка на простоватото лице на илюзията, прикриваща магистъра, а след това Риан уж невинно подхвърли: — Та ти самата, почтена, вещаеш, че бащите и дедите ще зароби. Значи, кажи ни, за какво са му на императора старците — и това беше казано така, че в тълпата веднага се разнесе: — Да, да, нека да каже! — Какво ще ги прави старците? — Като се е хванала на хорото… да си каже докрай. И още много неща в този дух, а лорд Риан Тьер меко отстъпи назад и се измъкна от тълпата, без да привлича внимание. И веднага след това, хващайки ме отново за ръка, се заслуша в предизвиканата от самия него караница. — За кожени ремъци кожата им на живо ще дере! — завика старицата. — Бичове смъртоносни ще направи! Но отчаяният й вопъл беше разгледан от делова гледна точка: — Ти, това, зачакай малко — подхвана възрастен мъж с изкривени от артрит ръце, той подръпна червената си риза, поглади брадата си и продължи: — За ремъци, казваш? Не, такава кожа за нищо не я бива, скапана е направо, слушай какво ти казва Труг, кожарят. И всички зашумяха, поддържайки мъжа. — За месо! — издигна ново предположение вражалицата. — На кого му е притрябвало такова месо? — обади се една от жените. — Просмукано с морска сол, завоняло от брагата, от тютюна разядено. Само да се отровиш с такова месо може! Бабичката престана да се прегърбва, застана права, демонстрирайки горда осанка, скръсти ръце на гърдите си и ревна: — Стига! Всички замълчаха. — А какво ако му трябват за тор? — възкликна някакво дете. И се започна от начало. Предположения, опровержения, дори търговски идеи, а след това се чу: — Тъмният не е глупак, изтрябвали са му нашите старци! — То и градовете и селата наши хич не ги ще, самият той колко земя има, не можеш я премери! Тихо разсмивайки се, Риан ме поведе по-нататък, а отзад шумеше човешката гълчава, правейки предположения, едно от друго по-забавни. И на мен ми беше много интересно: — Риан? — Да, скъпа. — А защо при нас по площадите никой не призовава да се готвим за страшни мъки и страдания? — Ти как мислиш, да не би гражданите да нямат с какво друго да се занимават? — весело попита магистърът. — Ти къде си видяла гном-кожар, който с умен вид ще слуша половин час откачена старица? Никъде, това е сигурно, гномите своето време ценят, както и всички останали, между другото. След това ние завихме и се озовахме пред лавка, над която висяха няколко опънати бродирани кърпи, а входът беше закрит със завеса, също избродирана с охранителни знаци. — Ето и мястото, откъдето купих ризата ти — съобщи Риан това, за което аз самата вече се бях досетила. — А завесата друга майсторка я е бродирала — прошепнах аз, разглеждайки я. — Сутринта я нямаше — съобщи магистърът. Ние се спогледахме. — Безопасно ли е да се влиза? — едва чут попита Риан. Аз, без да пускам ръката му, се приближих до завесата и се вгледах — да, рисунъка ми беше познат. Той едно към едно повтаряше схемата, която за първи път бях видяла при вещиците на Василена Владимировна — охранителната завеска беше древна, изработена качествено и много опасна. — Лично аз виждам магията, характерна за вещиците от Седмото кралство — все така тихо ме уведоми магистърът, — тя за мен практически не е опасна, ако не присъства едно „но“ — виждам всичко в тъмно лилаво, което значи, че не ми е ясна цялата картина. Ти какво виждаш? Аз не че виждах кой знае какво, но едно нещо разбрах без съмнение: — Няма да можем да влезем, докато не ни разрешат. — За мен не е проблем да вляза, но се съмнявам, че след това обитателите на лавката ще оцелеят — пределно честно отвърна Риан. И повишавайки глас, повика: — Стопанке! Ей, почтена! В лавката беше тихо, а след това се чу сподавеното: — Ако с добро идеш, сложи ръка на гредата на входа, ако със зло — върви си по живо — по здраво, пътнико. Без да му мисля много, се протегнах да докосна гредата от светло дърво, но дланта ми стремително я улови Риан, а след това ядосано изсъска: — Ти какви ги вършиш?! — Та нашите намерения са добри — поясних аз. — А техните? — зададе логичен въпрос магистърът. Да, за това не бях помислила. — Ти си проклятийник, сърце мое, и като адепт на Академията на Проклятията не виждаш опасността, а аз съм маг — на мен прекрасно ми е известно, че по-голямата част от бойните заклинания се активират с допира на жертвата. За в бъдеще — никога не пипай това, в чиято безопасност не си уверена! Аз само мълчаливо кимнах в отговор. Риан ме премести зад гърба си, и повишавайки глас, произнесе: — Имате две възможности — махате охранителния артефакт и ние влизаме или аз разбивам защитния ви контур. Той произнесе това с такъв тон, че даже този, който никога не беше чувал за лорд Тьер, веднага би повярвал. Те също повярваха. Трепереща женска ръка се показа иззад завесата и я свали. Пред очите ни се откри входът на лавката и червено килимче на прага. — Махни го! — заповяда магистърът. Жена на средна възраст с бяла риза и сив ленен сукман се наведе и махна и килима. Едва тогава Риан влезе в лавката, а аз — след него. Мястото приличаше на хиляди други подобни — тезгях, рафтове с платове и с вече готови избродирани ризи. Две изпоплашени продавачки — едната съвсем младичка, а втората — на около 45 години, явно майка и дъщеря — прекалено си приличаха погледите на сините им стреснати очи, а и носовете и на двете бяха чипи. — И как така сутринта ме пуснахте, а по обяд ми се наложи да ви заплашвам? — с леден тон се поинтересува Риан. Отговори по-възрастната: — То сутринта майка ми беше тук, тя вас още при ей онези сергии ви забеляза и се зарадва, че към нас сте се запътил, сама махна всички артефакти, а след това най-строго ни нареди да не пускаме непознати и си отиде. — Къде отиде? — последва поредният въпрос. — Не каза… Пауза, и магистърът продължи разпита: — А защо така се е зарадвала, че влязох? И някак съвсем неочаквано се раздаде тих, и също много властен женски глас: — Защото не ми се отдава често да се отблагодаря на тъмен лорд. Исках сполай да ти кажа, на теб и на твоята избраница. Мен веднага ме заобиколи странен, непрозрачен пламък, така че, когато се обърнах към вратата, нищо не видях, но за сметка на това, чух: — Напразно я пазиш от мен, няма да й сторя зло. Тъмните лордове винаги са се отличавали с недоверчивост, така че пламъкът не само, че не угасна, но дори се усили. — Не се ли боиш че ще я изгориш? — насмешливо подхвърли жената. — Чистокръвна ти е тя. — Зная — спокойно отвърна магистърът. — Само че, на шията ти, влъхвице, черна примка има… И този, който те следва, е много опасен. Особено за чистокръвните човеци. В следващият миг, огненият пръстен се разшири, и до мен се оказаха онези двете изпоплашени продавачки и една, облечена в синьо, белокоса жена. — Тъмни — измърморих аз. — И… на теб — отвърна влъхвицата. Тогава се разнесе зловещ вой. По-възрастната продавачка пребледня, и би паднала в безсъзнание, но ние с дъщеря й успяхме да я подхванем, а влъхвицата, без колебание, я награди със здрава плесница и жената дойде на себе си почти веднага. А след това ние просто стояхме, споглеждахме се и се ослушвахме. Но беше тихо… много, много тихо, а всичко останало пречеше да се чуе съскането на предпазващия ни пламък. Известно време мълчах, а след това не издържах: — Риан! — стори ми се, че викът ми просто се загуби в рева на огъня. Но магистърът ме беше чул, и се раздаде спокойното му: — Всичко е наред, сърце мое. Кой знае защо, тези думи изобщо не ме успокоиха, магистърът явно се досети за това и добави: — Той е опасен само за чистокръвните човеци. Този път, вече влъхвицата се катурна в безсъзнание, а ние с младата продавачка я подхванахме почти по навик, но нея се наложи да я държим достатъчно дълго, докато огънят не стихна. — Забавлявате ли се? — подхвърли приближилия се Риан, взе влъхвицата от ръцете ни и я отнесе към пейката под прозореца. Сложи я да легне и заповяда на продавачките: — Вода донесете. А през това време аз гледах към пода до вратата… където неизвестно за мен същество беше свършило земния си път във вид на жалка купчинка пепел. Но аз не гледах пепелта, а черната ръка със сгърчени пръсти и остри като бръсначи, също черни, нокти. — Извинявай, не обърнах внимание — произнесе Риан и ръката бе обхваната от огън… за да се превърне и тя в пепел. — И какво беше това? — потръпвайки, попитах аз. — Верух — ми отвърнаха. — Низша нежива форма. — Нищо не разбрах, честно казано, а и названието за първи път го чувам — признах си аз. — М-м-м, сложно е за обясняване, някой път ще ти покажа, при Еллохар в школата трябва да са останали около четирийсет, той с тях плаши първокурсниците — съобщи магистърът. Появиха се жените, носеха вода… и двете. По-възрастната, сигурно от уплах, изля върху влъхвицата и двете канчета. А в тях имаше предостатъчно вода… — Да ви подминават цял живот парите, дано! — изрева нещастната и вече мокра влъхвица, скачайки от пейката. „Трябва да го запомня и да го кажа на Юрао — той такова проклятие ще оцени“ — помислих си аз. Само че не последваха никакви други интересни изказвания, защото влъхвицата се втренчи в магистъра, а след това, с треперещ от вълнение глас, тя тихо каза: — Вие ни спасихте… вие… Риан се намръщи, прекъсна започващите благодарствени излияния с недоволното: — Имам малко време и страшно много въпроси. А аз, използвайки момента, се осмелих да попитам: — А вие имате ли книга? — Каква? — влъхвицата ме погледна. — Със схемите на охранителната бродерия — използвайки това, че магистърът не се намесваше, уточних аз. — Имам — отвърна жената и изведнъж се усмихна. Не бяха минали и десет минути, а аз вече седях зад тезгяха с желания талмуд със сива кожена подвързия в ръце. Бяха се намерили и тетрадка и молив. Също зад тезгяха, пред чаши с чай и чиния ароматни пирожки с риба се бяха наместили и магистърът с влъхвицата, и когато двете продавачки се изнизаха от лавката, започнаха тихия си разговор. — … Та значи веднага видяхте кой съм аз? — задаваше поредния си въпрос магистърът. — Над вратата има амулет на истината — отвърна жената, — когато влязохте, маската падна, а когато излязохте, отново си беше на мястото. Вие не забелязахте, а на мен очите ми се отвориха. Сърцето ми спря да бие! Отмятайки глава, аз нагло прекъснах разговора им с насъщния въпрос: — А ако в тялото, чужда душа е скрита, амулетът на истината, ще може ли да го покаже? Риан ме погледна в недоумение, жената, напротив — позамисли се, но отговорът й не ме зарадва: — Ти за възродените ли питаш? Не, няма да покаже, животът е истинен, възроденият също е истинен. — Жалко — откровено се разстроих аз и се върнах към изучаването на книгата. А те продължиха разговора: — Значи, вие видяхте същността ми едва в лавката, а защо тогава вашата дъщеря ми каза, че сте се зарадвала, още когато сте ме забелязала при сергиите отсреща? Влъхвицата се смути, но отвърна честно: — Вие сте красив, виден мъж, а че сте маг, това всеки знаещ го вижда — много сила, много енергия има във вас — аз се откъснах от книгата, на мен ми харесваше да слушам каквото и да било за магистъра, но, честно казано, ме учуди виновния вид на жената. А тя явно чувстваше някаква вина и последвалите думи обясниха защо: — Тя каква е работата, тъмни, внучката ми остана без годеник, много се измъчи, а вие сте хубавец, знатен, решителен такъв… На мен не би ми било трудно — силен амулет, и вие бихте обърнали внимание на Жеера, а след това, мислех, че нещата може и да се наредят… И още един виновен поглед към мен! А аз просто не можех да намеря думи от възмущение! Риан просто мълчеше и се усмихваше, гледайки ме. И именно тази му усмивка охлади негодуванието ми. — А когато влязохте и видях от чий род и чия кръв сте — продължи влъхвицата, — първо се обърках, но вие описахте каква риза търсите и тогава се досетих кой сте. Моята Жеера от острова на вещиците я беше спасил тъмен лорд, а с него, разправят, била човешка девойка. Тъмен лорд и човешко момиче — не можеше да има други такива, аз веднага се досетих, затова и ви дадох тази риза, тя не е обикновена, аз за внучката си я бях бродирала. Мислех си, така да ви направя добро, щом с думи не мога да ви се отблагодаря, нямаше да се реша да ви кажа, че виждам истинната ви същност. Пауза и виновното: — Ще прощавате, почтени, но пръстена тази сутрин още го нямаше… Риан просто й се усмихна, а на мен весело ми намигна. Стана ми ясно, че ми се присмива, и то така явно, но в този момент, съвсем друго ме вълнуваше: — Извинете, но от острова нали си тръгнаха всички мъже — напомних аз. — Жеера не му прости изневярата — тихо отвърна влъхвицата. Стана ми жал за момичето, а Риан видя всичко в друга светлина: — А как вие допуснахте такова нещо? — взискателно се поинтересува той. — Пътуването й до острова? — уточни жената, тежко въздъхна и поясни: — Не го знаех аз. Иначе не бих я пуснала. Ама те избягаха двамата, вечна любов им се беше приискала, от вещиците осветена… доискаха я… Аз в този момент си спомних онова рижо момиче, което беше заговорило с мен по пътя към храма и нейната злост към годеника и обещанието й да стане вещица. С това, мислите ми за случилото се се изчерпаха и аз отново се съсредоточих върху книгата. Колкото до Риан, за него разговорът едва започваше: — Какво се е случило с главното светилище? — тонът беше хладен и взискателен. Влъхвицата тежко въздъхна и започна да разказва: — Преди около година и половина със жреците на Яреня започнаха да стават странни неща. Ние не забелязахме веднага, само дето вече не идваха при нас за амулети и охранителни артефакти, а и все по-висока ставаше оградата около храма на Яреня. — И това не ви ли се стори странно? — язвително се поинтересува магистърът. — Отначало не — жената изведнъж се прегърби, — а след това… Няма към кого да се обърнем и при кого да ходим ние… — гласът й трепна на последната дума. — На краля е безсмислено да се плачем — не му е на него до старите култове, има си държавна вяра и това е. А ние нямаме сила в народа, не сме важни, значи, и за държавата. Към разбойните люде да се обърнем — ама няма с какво, те нас от лоши хора биха ни защитили, но не и от неясна и скрита заплаха, те и сами не биха се спасили от такова нещо… Нямаше към кого да се обърнем, тъмни, нямаше… Даже това, което подозирахме, нямаше на кого да го споделим, а когато силата на жреците нарасна, и започнаха по селата да ходят и да подбират бъдещи вещици, тогава наистина се изплашихме. Решено беше съвет да съберем… там всички и полегнаха, нито един охранен амулет не ни опази. Аз отново вдигнах поглед от книгата и я погледнах. От страни изглеждаха странно — лорд Риан Тьер — великолепен даже в простата си бяла риза с разноцветна бродерия по ръкавите и около шията, и жената с побеляла коса и пълни със сълзи очи, прегърбена и покрусена, на която дългата с широки ръкави рокля приличаше на безформен чувал… — Останахме само една шепа — седемнайсет само останахме. А Риан мълчеше. Със сурово стиснати устни. Погледна ме, улови поглед ами, опита се да се усмихне. Едва тогава усетих, че и моите очи са пълни със сълзи. Магистърът тежко въздъхна и изведнъж се усмихна едно такова, изключително коварно. След това ми направи предложение: — Сърце мое, искаш ли да направим така — ако ти намеря такава подобна книга, само че много по-древна и подробна, ти ще се омъжиш за мен до залез слънце. — Какво? — потресено прошепнах аз. — Ти чу всичко много добре — и такава една усмивка, в стила на магистър Еллохар. Пред очите ми изникна талмуд, три пъти по-голям от този в ръцете ми, и не можех да се откъсна от съзерцаването на тази картина… докато влъхвицата не каза: — Та то изгоря всичко, така пламтеше светилището, че едно денонощие не можехме да се приближим до него! Без да реагира на думите й, Риан реши да ме довърши: — Книгата на пазителката трябва да е поне четири пъти по-дебела от това пособие по бродерия, което ти явно вече мислиш как да измолиш. Беше ми минало през ум, да. — Любима? — а усмивката си я сдържаше с усилие. Сърцето ми се разтуптя по-бързо, тъй като изкушението беше огромно. — Между другото, там явно древни талисмани и амулети са описани, схемите с вплитането на енергийните потоци, също, при това, най-вероятно е използвана терминологията на проклятийниците. — Да! — издишах аз. — Какво да? — лорд-директорът продължаваше да се гаври с нещастната адептка. — Да, много искам една такава книга! — признах си аз. — А да се омъжиш не искаш ли? — проточи той. — Не особено — аз посърнах. — Не днес, дори не утре и… Без да ме слуша, въпреки, че беше обещал да го прави, Риан се обърна към потресената от диалога ни влъхвица и проникновено попита: — Вярно ли е предположението ми, че в светилището ви са се пазили трактати по древните проклятия, написани от самия маг Селиус и другите велики магове проклятийници? Аз бях спряла да дишам! А жената, свивайки рамене, тихо отвърна: — Да, ние пазехме свято наследството от миналото, вярвахме, че светилището е непристъпно… Древни ръкописи, летописите на отминалото величие, тайни знания и разбира се, книги, тези велики книги, които бяха успели да съхранят и изнесат през периода на завоеванията… Всичко е унищожено… — Съмнявам се — весело произнесе магистърът. — Думите ви за това, че нито един амулет не е помогнал, ме карат да си мисля, че светилището така и е останало недостъпно за жреците. А след като добавихте „цяло денонощие не можехме да се приближим“, картината изобщо ми се изясни. Въпреки, че — Риан очарователно ми се усмихна, — първата догадка се появи, когато гостилничарят ми разказа за смъртта на петдесет годишната влъхвица. Не умират служителките на Забравения толкова рано, не умират. Освен ако смъртта не е единственият начин да скрият знанията си от хората с лоши намерения. Аз потресено гледах магистъра, бледата жена беше толкова стъписана, че започна да мърмори молитви под носа си, а великолепният лорд Риан Тьер коварно се поинтересува: — Е?… Книги! Всичките! Със знанията на древните магове, а следователно и с описанието на този ритуал, за който се споменаваше на пластината, намерена в дома на убития майстор-кожар… да, много ги исках, дори само от съображения за безопасност — ако ние притежаваме тези знания, те нямаше да попаднат в ръцете на заговорниците! — Да, съгласна съм — аз изобщо бих се съгласила с всичко, само и само нищо да не заплашва живота на магистъра. — Сватбата ще е на залез слънце… — проточи Риан. „Книгите са мои!“ — помислих си аз. Всичко развали влъхвицата: — Не лягай с него с тази риза, иначе до сутринта дете ще си понесла. Изчервих се моментално, и то така, че сигурно и ушите ми бяха станали алени, а магистърът се стараеше да поддържа суров и невъзмутим вид, но раменете му се разтърсваха от смях. Но когато забеляза погледа ми, просто се усмихна и честно си призна: — Пошегувах се — стана ми по-леко да дишам, горящите от смущение бузи и уши ми се сториха незначителна дреболия. Риан добави: — За сватбата, не за книгата, тя до залез слънце ще е в ръцете ти. И ако я нямаше тук влъхвицата, аз със сигурност бих го разцелувала, на сега се налагаше просто да се радвам доста по-сдържано. — На какво само не е готов един мъж, заради сияещите очи на любимата — с ирония към самия себе си, отбеляза магистърът, и ставайки, ми подаде ръка. — Да вървим, ако искаме да свършим работа, трябва да съм там преди залез слънце. 	 
 Влъхвицата дойде с нас. Тя се примоли, а Риан, кой знае защо, не й отказа, и когато излязохме от лавката, сам наложи нов защитен контур. И сега магистърът, в бяла риза, избродирана с червена охранителна бродерия, която също беше подарък, аз, с тетрадката и молива и самата влъхвица, с кърпичка, с която си бършеше сълзите, пътувахме към светилището. Пътувахме в открит файтон, който тресеше и подскачаше по неравния път, така че нямах възможност да пиша и ми се наложи да се възхищавам на пейзажите и на разговора. — А вие руни никога ли не сте използвали? — разпитвах аз. — Руническото писмо е дошло при нас отвъд морето — жената се стараеше вежливо да отговаря на всичките ми въпроси, — от северните народи, но не се е разпространило. То как е — една руна — една дума, така е сложно и написаното да разбереш, а и сам да се изясниш. Съвсем друго е — една черта — една буква, а от буквите колко само думи можеш да съставиш! — Значи, вие сте ги познавали, но не сте ги използвали — уточних за всеки случай. — Ние — не, маговете от север, понякога ги използвали в записките си… после поправяли, задрасквали… „В писмената реч може случайно да са били използвани руни“ — надрасках с крив, заради друсането, почерк. Риан, който седеше до мен, надникна през рамото ми, прочете и се поинтересува: — Сигурна ли си? — Дреболия, но може и да потрябва — поясних аз. — Дукт ние така го спипахме, той пишеше по особен начин. — За сега само това ли е? — Риан плавно ме прегърна. — Не само — преместих се по-близо до него и се усмихнах, просто ми беше прекалено хубаво, — но над останалите неща ще трябва да поразмисля, през последните дни някак не ми беше до спокойни размишления. — А сега? — такъв проникновен шепот. Аз вдигнах глава, срещнах с поглед черните, леко мъждукащи очи и честно си признах: — Не ми се получава. Той лукаво ми се ухили, след което измъкна от ръцете ми тетрадката и молива, а след това, лявата му ръка ме прегърна през раменете, а дясната нежно държеше и двете ми длани, докато самият магистър загадъчно се взираше в далечината. А аз го гледах и не можех да се откъсна… — Любов — усмихвайки се, каза влъхвицата. Аз се смутих, но дори не помръднах, просто не ми се искаше да разкъсвам това докосване. — Пролет — в тон с репликата й, отвърна магистърът, притискайки ме малко по-силно, — А през пролетта… — А, не, тъмни — жената странно се усмихна, местейки поглед от него към мен, — когато само пролетта е виновна, това веднага се вижда, страстта си е страст, но когато е любов — тогава и погледите са различни, и дишането е в такт. И освен това, още една разлика има. — Каква? — стана ми много интересно. Влъхвицата хвърли хитър поглед към Риан, леко се наведе към мен и прошепна: — Той никога няма да те пусне. Аз веднага погледнах към магистъра, напрегнатият му поглед в отговор не ми хареса особено… но аз днес явно реагирах неочаквано, така че просто уверих лорд-директора: — Не, аз теб никога няма да те пусна. — Да, да — проточи Риан, — но думата „сватба“ за миг кардинално ще промени плановете ти. — Дори няма да го отричам — признах си аз. Загадъчна усмивка, и пръстите на магистъра започнаха да рисуват невидими кръгове на вътрешната страна на дланите ми, на китките и отново на дланите… Беше ме леко гъдел, но много приятно, а след десетина минути, когато влъхвицата с нетърпение поглеждаше някъде отвъд хълма, Риан се наведе към ухото ми и прошепна: — Ще спориш, Дея, имаш думата на лорд Риан Тьер. И тогава осъзнах, че през цялото това време, затворила очи, просто съм се наслаждавала на всяко негово докосване… Рязко се изправих и хвърлих гневен поглед към магистъра. Невероятно лукава усмивка проблесна насреща ми. Но в този момент, на хълма пред нас се показа огромна сива стена, варосана тук-там. Стената беше приблизително три човешки ръста, и явно не беше построена много отдавна, и знаците на нея… — Ще се опитам да отгатна — жреците на Яреня са обявили случилото се за наказание на своя бог и са си присвоили територията? — осведоми се магистъра. — Да — сдържайки с мъка сълзите си, отвърна жената. — Просто, както и всичко гениално — мрачно отсъди Риан. — Колко познато — подхвърлих и аз. — Да, почеркът е все същият — магистърът се вгледа в пътя и предупреди: — Сега конете ще спрат. И наистина, двете петнисти кобилки застанаха като вкаменени. — Животните чувстват — Риан продължаваше да гледа към пътя, — а сега отново ще тръгнат напред. Кочияшът замахна с камшика, конете сами понечиха да тръгнат напред, но не им позволиха: — Стой! — извика магистърът и изскочи от файтона. Прашният, изсушен от жаркото слънце път бе подложен на внимателен оглед. Риан ту отиваше напред, ту се връщаше, приклякваше и чертаеше със счупено клонче някакви знаци в прахоляка, отново се отдалечаваше към стената и се връщаше обратно. Аз можех само да правя предположения за причините за действията му, но след около час се уморих да чакам някакви резултати и се върнах към собствените си записки в подарената ми от влъхвицата тетрадка. Жената, която отначало беше въодушевена, сега просто седеше и тихо плачеше, а аз се стараех да не й преча. Кочияшът, който наблюдаваше странното поведение на магистъра, в началото се бе опитал да помогне на „болнавия“, но така му изсъскаха, че дори след цял час, мъжът седеше мирно, изправен, страхувайки се да помръдне. Общо взето, от цялата наша компания, нетърпение проявяваха май само конете. След два часа, Риан, който сега не бродеше, а седеше и нещо чертаеше, изведнъж си спомни за мен: — Дея, ела при мен. Затваряйки тетрадката, аз предпазливо слязох от файтона и затичах към магистъра, за да чуя: — Познаваш ли го? — Риан посочи един зиг-заг, затворен в кръг. Аз се вгледах, приклекнах до него, издърпах пръчката от ръцете му и разложих символа на съставните му части. Излизаше нещо странно. Ама много странно. — Не зная — признах си аз, — но ако съпоставим с аналога, който използват проклятийниците, то това е нещо като самоизключващо се проклятие. Тоест, енергията не върви по зиг-заг, а по кръга, поглъщайки сама себе си. Празно проклятие. — И аз така си помислих, че с магията тук е работил проклятийник. Имаш ли предложения по тази схема? — Само от гледна точка на проклятийник. — Казвай, каквото и да е — весело ми се усмихнаха. — За заклинанието за противодействие трябва да се използва низходящ енергиен поток, който да погълне енергията на кръга, разкъсвайки го и… — Възхищавам ти се — прекъсна ме Риан. — А сега се отдалечи на около двайсет крачки. — До файтона? — уточних аз. Лорд Риан Тьер стремително се изправи. В този момент изчезна и илюзията. Аз изтичах към файтона колкото се може по-бързо, и вече от там наблюдавах следващите му действия, забелязвайки с крайчеца на окото си, как кочияшът се тръшна в безсъзнание. Отначало магистърът го обгърна мрак и тази пелена от тъмнина ставаше все по-дебела и по-плътна, като че ли огромен рой черни пчели кръжеше около Риан и някакъв странен тътен надви шума на вълните. А след това, разперил ръце, магистърът на тъмното изкуство произнесе невероятното: — Да пребъде Хаос! И пясъкът от файтона и до самият зид, който се намираше на около триста крачки от нас, изведнъж се вдигна във въздуха като плътна стена! Гръмна гръм… небето тутакси почерня, а след това през плътната пясъчна завеса, аз забелязах извиващия се огнен камшик! Трясък! Като че ли пространството се разкъса! Бучене… и двете кобилки се свлякоха на пътя, влъхвицата стоеше във файтона, притиснала ръце към гърди, а аз… аз чаках кога ще свърши всичко това. Така де, аз безрезервно вярвах в Риан, но бих предпочела да стоя там, близо до него. И отново огнения камшик разсече небосклона, небето отговори с гърма на стотици мълнии, усещането беше, че въздухът закипява… а след това в лицето ми удари вятър! Той носеше пясък, мирис на приближаващ се дъжд, аромат на огън и, кой знае защо, борова гора. Вятърът разметна косите ми и се понесе надолу по пътя към самото море… А аз, изтривайки напрашеното си лице с ръкав, погледнах напред и видях… Риан. Той стоеше, скръстил ръце на гърдите си и гледаше светилището на Забравения. Цяло и невредимо, въпреки, че беше оградено със стена, но до тази стена имаше не триста, а цели петстотин крачки. — Ти добре ли си, сърце мое? — обърна се той към мен. Отръсквайки сукмана си от пясъка, аз се приближих към магистъра, и той, заставайки зад гърба ми, ме прегърна и ме придърпа към себе си. — Това ли е светилището? — попитах аз, въпреки, че и така си беше очевидно. — То самото — лорд-директорът посочи към пътя, — виждаш ли? И аз тогава забелязах, че пътят там се разделяше. Единият, вече обраснал с трева и храсталаци, водеше нагоре, а вторият, утъпкан, много плавно завиваше и водеше успоредно на морето под хълма. — За първи път се сблъсквам с толкова качествена илюзия — призна Риан. — В Световете на Хаоса, пък и при нас в империята, потоците на реалността не са толкова стабилни като тук и е невъзможно да бъде създадено нещо подобно. — Такава плавна извивка на пътя — отбелязах аз. — Практически незабележима, при такъв ъгъл на завоя. Великолепна работа. Гениална. И най-интересното — това е особена смесица от магия, науката за проклятията и знанията на морските вещици. — Същите личности, същия подход. — Именно, сърце мое. Безупречно изпълнение, ако не знаех какво търся, никога не бих го намерил. Аз удивено погледнах магистъра, а той невъзмутимо допълни: — Вторият път наистина води към изгорялото светилище, от реалната обител на влъхвиците го дели стена, много набързо построена стена, но ние с теб просто бихме се поразходили по пепелището и бихме си тръгнали. Усмихвайки се, реших да съобщя: — А там кочияшът припадна. И конете също. — А служителката на Забравения? — поинтересува се той. — Зад вас стоя — чу се гласът й. — И защо? — настроението на лорда явно беше отлично. — Чакам — след като се смути за миг, отвърна жената. — Какво чакате? — Риан едва сдържаше смеха си. Пауза, след това звук на отдалечаващи се стъпки, и влъхвицата отговори, вече по-отдалеч: — Вие сте тъмен лорд и току що изразходвахте огромно количество енергия, така че, сега ви е нужна кръв на невинна дева. Вашата, съдейки по това, как постоянно се изчервява, явно е невинна. Настръхвайки, мрачно отбелязах: — Ама че представи имат за Тъмната империя. — Не, що се касае до настоящия момент, те не са толкова далеч от истината — подсмивайки се, съобщи Риан. — В смисъл?! — възмутено уточних аз. — В смисъл — той ме обърна с лице към себе си, наведе се към устните ми и прошепна, — на мен много, страшно, ужасно много ми е нужна невинна дева… — За да пиете кръв? — прошепнах аз стресната. — Предпочитам да я смесвам — весело ми отвърна той и ме награди с нежна целувка. И докато аз стоях и се опивах да осъзная какво точно искаше да каже с този намек или шега, Риан отиде до кочияша, вдигна го на крака, мъжът, от своя страна, призова конете към ред, и след минута, файтонът препусна нагоре по хълма, насочвайки се към забравеното светилище на Забравения бог. — А той защо е забравен? — попитах аз, разглеждайки изсечения от дърво огромен лик с празни очни кухини и размити черти на лицето, който увенчаваше група от белокаменни кули. Не ми отговори Риан, дар словото на влъхвицата отново се беше пробудило: — Защото са го забравили — жената тръпнеше от радостно нетърпение, ръцете й се тресяха, както и брадичката, очите горяха с трескав огън. — Напълно съм уверен, че те са живи — опита се да я успокои магистърът. Влъхвицата изхлипа, кимна, отново си пое на пресекулки дъх, опита се да се вземе в ръце и продължи да ми обяснява: — Навремето светилищата на Гръмовержеца се простирали от границите на Хаос до самата империя Хешисаи… — Югът на нашата империя — поясни за мен Риан. Хвърлих му поглед, а жената продължи: — И ние бяхме верни служителки на справедлив бог… — Който особено уважавал човешките жертвоприношения, заради което пък, от своя страна, народът не тачел кой знае колко култа към него и периодично разгромявал светилищата — допълни Риан. Влъхвицата се възмути, поизправи се и изсъска: — Това е било отдавна! — Това е била една от причините, поради която народът застанал на страната на Тъмния император. Навярно им била омръзнала ролята на жертви на магически опити, на забравени култове, пък и изобщо да са жертви. Ако сте се захванала да разказвате, придържайте се към фактите. Но някой се засегна и вече нямаше желание да разказва, така че се наложи Риан да завърши историята: — Уверени в поддръжката на Черните конници, селяните започнали собствено въстание, сърце мое. И разграбвали на първо място светилищата и магическите храмове. Влъхвиците под прикритието на магическия ковън отстъпили на територията на магистрата Аквела. Когато империята била практически завоювана и те изгубили надежда да си върнат с бой предишните територии, маговете построили портал до тези земи, в Четвъртото кралство, влъхвиците, взимайки всичките си книги, избягали първи, а след тях, оцелелите магове. Такава била историята. Идвайки в крайморското кралство, служителките на Забравения се опитали да възстановят предишното величие на култа, но се сблъскали с вече съществуващия по тези места култ към Яреня. Всъщност, разликите между двете религии не били големи, само дето влъхвиците владеели магията, а жреците били просто разказвачи-самодейци. Но, колкото и да е странно, победили жреците — просто те били местни, хората били свикнали с тях. А на влъхвиците им се наложило да водят преговори със съществуващата религия. Така и живеели. Минавали векове, и дали искали или не, но служителките на Забравения все повече се смесвали с местното население, променял се мирогледът им, културата, променяла се самата вяра. — Вярата е неизменна — не се съгласи жената. — Така ли? — насмешливо-ироничен въпрос. — Вашата охранителна бродерия се е просмукала в орнаментите, които използват обикновените хора, за да украсяват дрехите и домовете си. Да не би те сами да са откраднали тайните на влъхвиците? Тя премълча. — Вие овладявате силата си, едва след като дарите живот — продължи Риан. — А деца сте раждали от местните мъже и никакъв култ към Забравения не е можел да ви защити от чувствата, било към мъжа, на когото сте се отдавали, било към децата, родени от любовта ви. А в заповедите на Забравения това го няма, нали? И въпреки всичко, ви се е налагало да се сблъсквате и с болката от раздялата, и с отчаянието на майката, която е принудена да остави децата си във враждебния и чужд свят… Колко от вас са напускали светилището? — Много — призна си влъхвицата. — И нима са се връщали непроменени? — проникновен въпрос. — Не — едва чуто в отговор. — И колко време не сте принасяли жертви на Забравения? — Риан се усмихна. — Аз зная отговора, но бих искал да го чуя от вас. — Откакто се помня — нито веднъж — влъхвицата се прегърби. — Та нали те също са нечии деца, как бихме могли да ги възложим на олтара? Риан й се усмихна с разбиране, и обръщайки се към мен, продължи: — По този начин култът на влъхвиците се превърнал в нещо като почит към Майката Земя, докато жреците на Яреня изповядват поклонение към пълния с гняв бог-отец. И най- вероятно миролюбието на служителките на Забравения изиграло с тях лоша шега — те отказали да участват в новата война. — Война? — изненадах се аз. — Опитай се да свържеш всички данни в едно — подкани ме магистърът. Аз не успях да последвам съвета му, ние вече бяхме стигнали до огромна, обкована с желязо порта и насреща ни излязоха повече от петдесет жреци с различна дължина на брадите. Но аз, кой знае защо, изобщо не се развълнувах, Риан също, кочияшът крадешком хвърли поглед към магистъра и явно също престана да се опасява от жреците. На конете, след всичко преживяно, изобщо от нищо не им пукаше, явно се бяха смирили с нещастната си участ. — Обръщай каруцата! — изграчи един от чернобрадите. — Ти, отче, недей така, не на мен, на злодееца невумиращ там отзад, кажи — ядосано отвърна кочияшът, без дори да мисли да спира. „Злодеецът невумиращ“ се усмихна, но нищо не каза, въпреки, че някаква реакция от негова страна очакваха всички, и като че ли даже конете, които не бяха много съгласни с перспективата да препускат по жреци. — Обръщай по живо по здраво — вече не толкова уверено повтори жрецът. — Абе как да обърна, те питам?! — възмути се кочияшът. — На кого разправям, че злодеец невумиращ, цял-целеничък, карам отзад! Що не си идеш ти, отче, докато още можеш! То тука такъв Хавос призова, че целите ми крака и доселе се тресат. Иди, ти викам, отваряй портите! Жреците се спогледаха, хвърлиха погледи към мен, към влъхвицата, към… младата рижава мома, която седеше до мен и с най-коварна усмивка, ме прегръщаше през раменете, преструвайки се, че няма нищо общо със случващото се. — И къде е злодеецът, а? — запита един от жреците. Кочияшът все пак спря конете и крясна: — Ей го къде е той! — и посочи… младото червенокосо момиче, което най-невинно хлопаше с миглите на огромните си сини очи. Последва незабравимо изражение върху брадатата му физиономия, и обръщайки се към мен, мъжът заекна: — Слушай, моме, а злодеецът къде се дяна, а? Под недоумяващите погледи на обкръжаващите, аз все пак се престраших да попитам шепнешком: — Магистър… ама какво правите? — Гавря се — пределно честно ми отговориха. Обръщайки се към кочияша, аз разперих ръце и казах каквото можах. А можах само да промълвя: — Няма го. Минута мълчание, след което кочияшът подскочи на капрата и изрева: — Ама ей сега беше тука! Тъкмо преди малко! На снага огромен, три аршина в плещите, очите — черни, ръцете — ей-таквиз — съдейки по демонстрацията, проведена от кочияша, магистърът беше като минимум полуорк, а може и чистокръвен орк, — и косата му — като нощ черна. Ей-тука седеше, в Яреня-отеца се кълна! А момата тука я нямаше! В следващия миг на мястото на магистъра седеше… жрец. Брадат, при това, брадата му стигаше до пода, сериозен, достолепен, с мътни старчески очи. Но тези очи така кокетно хлопаха с мигли! Почти веднага усетих как ме вдигат на ръце и Риан скача от файтона. Пускайки ме да стъпя на земята, той се върна и взе от колата и влъхвицата. След това и двете ни поведе към портата, и всичко това в пълно мълчание. А когато се обърнах, видях, че във файтона сега удобно са седнали и двете кобилки, ние с влъхвицата — между тях, а кочияшът и дългобрадият жрец стоят впрегнати и преживят тревичка! В този момент, някой от жреците се тръшна в безсъзнание… И точно когато исках да попитам Риан за какво му е изтрябвало цялото това представление, портите се разтвориха и излязоха още около четирийсет жреци и всички се завтекоха към файтона. А ние, незабелязани от никого, влязохме през притворената порта. Оказа се, че дворът е огромен, широк, застлан с каменни плочи, а по средата се издигаше храм. Грамаден, дървен, явно за една година не бяха успели да построят каменен… И вратата на храма се отвори, и от него излезе… — Алитерра — покрусено прошепна магистърът името на нашата кронпринцеса. А аз не я бях познала веднага, а едва, когато се разнесе крайно раздразненото: — Какво става? — да, гласът й беше незабравим. Тогава вече в лъчите на слънцето блеснаха червените коси, на красивото лице святкаха алените очи и устните в вишнев цвят подчертаваха оттенъка на смуглата кожа, а черните нокти потропваха по перилата. Кронпринцесата на Тъмната империя, в черна, със златни шевици, рокля, тръсна гривата си разпуснати коси и повторно настоя: — И?! Десетина жреци се втурнаха към нея, сгромолясаха се на колене, без да обръщат внимание на това, че брадите им метяха двора, а най-дългобрадият покаяно отговори: — Странни неща стават, о, претъмна. — Например? — ленив тон, през който просто прозира отчетливо раздразнение. — Върховният жрец с трева се занимава — отвърна един от по-задните метачи. Кронпринцесата за миг замря, а след това по ушите ни удари пискливото и: — Какво??? С каква трева? Жреците се затресоха, а един от предните редове избърбори: — С обикновена… Няколко мига Алитерра просто стоеше, след това над двора се разнесе ревът й: — Вие се опитвате да ми кажете, че в момента, когато аз губя драгоценното си време в безполезно чакане, вашият върховен лети в света на замайващите смеси?! Къде е този стар козел?! Треперещите жреци посочиха към вратата. Вилнеещата кронпринцеса се спусна по стълбите, прелетя през двора, изскочи през портата… Разсейвайки невидимостта, Риан я последва към огромните крила на вратата и просто ги затвори след нея. Беше страшно да го гледа човек — лицето му изглеждаше черно. Той без думи удари с разтворена длан по вратата, огнен контур се плъзна по дървото и каменните стени. Риан известно време стоя, опрял ръце на вратата и отпуснал глава… Беше му много тежко, аз го виждах… Значи изобщо не беше очаквал нещо подобно. — Риан — тихичко се обадих аз. Не отговори. Аз се приближих, предпазливо го прегърнах, притиснах се към напрегнатия гръб… И тогава той трепна, обърна се, хвана ме за ръка и ме поведе към храма. Не промълви и дума, само дето очите му бяха непроницаемо черни и дори не блещукаха. За каква си мислеше в този момент лорд Риан Тьер не можех дори да си представя… Потресените жреци, които метяха двора с брадите си, от момента, в който се беше материализирал пред очите им магистъра, дори не бяха помръднали. Струваше ми се, че бяха в шок или в полусъзнание. Във всеки случай, те много се стараеха да не привличат ничие внимание и не напразно. — В името на Бездната… — някакъв тъмен лорд изскочи на прага на храма и там застина, виждайки лорд Тьер. Гледайки този строен, явно съвсем млад лорд с огромни тъмно-сиви очи и отворена от изумление уста, аз изведнъж тихо го уведомих: — И дойде за всички такава огромна и страшна Бездна… И защо ли го казах — след тези мои думи Риан побесня. Пускайки ръката ми, той се понесе нагоре по стълбите, сграбчи неуспелия даже да се помръдне момък и го притисна с такава сила към стената, че по зданието плъзнаха огромни, като че ли живи, пукнатини, а магистърът изсъска само една дума: — Кой? Тъмният лорд проблесна със зеленикаво сияние и носът му моментално беше размазан — Риан удряше яростно, точно, без да му позволява да се съсредоточи и да призове магията си, да се защити. А след това, пребитият, окървавен лорд беше запратен в отворената врата на храма, и магистърът, пристъпвайки след него, сухо ми подхвърли: — Чакай тук. И аз останах да чакам, трепвайки всеки път, когато в огромния храм нещо трещеше, рушейки се или се чуваше страшно хъркане. Жреците също се потрисаха, но дори не се опитваха да станат или да се помръднат. Без движение стоеше и влъхвицата… и едва тогава осъзнах, че всички те са сковани с магия. След това се случи нещо неочаквано: — Козлобради идиоти! — крещеше кронпринцесата — Отворете незабавно! И вратата се разтърси от удар. Разтърси се, но устоя. — Каква Бездна се е случила тук?! — писъкът й предизвикваше неконтролируемото желание да си запушиш ушите. — Отваряйте! — опитваше се да заповядва принцесата. Аз стоях, портата стоеше, жреците въртяха очи, но не можеха да помръднат… Самотна чайка прелетя над храма… — Отворете тази проклета врата! — пищеше кронпринцесата. В отговор — тишина. — Ндоран! — пореден вопъл. Аз мълчах и останалите мълчаха. — Бездна! — изрева монаршата особа и в следващия миг по вратата удари магия… Контурът, същият този, който беше наложил магистърът, просветна и… вратата устоя. Ето тогава стана тихо. Действително много тихо… а след това се раздаде изплашеният глас на Алитерра: — Риан?! — тя като че ли сама не вярваше на себе си. Сякаш чул зова й, магистърът излезе на прага на храма, бършейки окървавените си ръце. Движение, едно единствено и пестеливо, и вратата се разтвори, откривайки пред взора ни обърканата кронпринцеса и коленопреклонните жреци. — Риан… — Алитерра изплашено отстъпи. Лицето й стремително побледняваше, дори очите й станаха почти розови от ужас, всъщност, от този магистър, аз самата се страхувах, особено като си спомнех как се спускаше от небето в Ардам… — Боклук! — в тази единствена дума имаше толкова ярост, че потръпнахме едновременно и аз и принцесата, но му беше достатъчен един поглед към мен, и всичко останало, което му беше накипяло, магистърът не озвучи, а просто меко ми нареди: — Сърце мое, вземи влъхвицата, минете покрай храма, там служителката на Забравения сама ще се ориентира. Аз мълчешком слязох по стълбите и се огледах — Риан дори не ме гледаше, пронизвайки с яростен поглед кронпринцесата. А аз… изведнъж си помислих: — Риан — погледнах го през рамо, — а ние защо точно в това градче дойдохме? Той не отговори, а и не беше нужно — на историята с влъхвиците ние се натъкнахме чисто случайно, но явно жреците на Яреня, магистърът им беше вдигнал мерника още от острова на вещиците. Само дето аз нищо не бях предположила, а лорд-директорът веднага и за войната се беше досетил и за това, че във всички тези събития чернобрадите са замесени. И затова, явно, ние бяхме тук, а не търсехме мага на име Ардаур Лейс. — Дея — Риан с такава нежност произнесе името ми и добави: — Отивай, сърце мое. Но аз стоях и го гледах, осъзнавайки, че той и сега не би трябвало да се намесва, императорът отново щеше да е против. Но Риан все пак се беше намесил — там, на острова, когато беше провалил жертвоприношението, и след това, въпреки явното недоволство на тъмния император, решавайки да се разправи и със жреците. Той и влъхвиците не беше длъжен да спасява, но все пак не беше подминал безучастно чуждата беда. И дори благодарности не само че не чакаше, а дори и не приемаше. И аз го погледнах — огромен, мрачен и ужасяващ и си давах сметка, че после мога и да съжалявам, но ми беше все едно: — Риан, ако до залез слънце ми намериш книгата, отговорът ми е „да“ — безгрижно съобщих аз, усмихвайки се, кой знае защо, на кронпринцесата. — Да? — последва удивен въпрос. — А ако не успея да намеря тази книга? — Тогава ти си много лош мъж — весело отвърнах и се отправих към влъхвицата. Магистърът мълчеше, докато аз прекосявах двора, мълчеше и когато аз докоснах жената по рамото и заклинанието за вцепенение се стопи, но когато ние вече тръгвахме, след мен се понесе почти заплашителното: — Ще намеря книгата. — Обичам те — прошепнах аз. И дори не подозирах, че ще бъда чута, докато вятърът не донесе тихото: — И аз теб… Щастие — това е когато летиш над земята, независимо от обстоятелствата. 	 
 Зад новопостроения храм на Яреня се откриваше вид към оградената територия на светилището на Забравения. И тази територия беше цяла и невредима, дори отстрани не беше обгоряла, и когато видя това, влъхвицата се тръшна на колене и просто зарида. Освен това, тук стояха жреци, те бяха много, но стояха напразно, защото да ни виждат, ни виждаха, но не можеха да се помръднат. Силен беше магистърът на тъмното изкуство лорд Риан Тьер, даже прекалено… Впрочем, доколкото бях разбрала, жреците не владееха магията, така че всичко беше закономерно. — М-м-м — измуча най-близкия до мен чернобрад. — Нищо не разбрах — честно го информирах аз и побързах да отида при влъхвицата. Не ми се отдаде веднага да я вдигна на крака, а пък да се успокоява, тя категорично не желаеше — плачеше и от радост, и от надежда, и от щастие, и от това, че просто не вярваше на очите си. Не повярва и на ушите си, когато иззад вратата, изрисувана с охранителни знаци се раздаде: — Мамо? И тогава ми стана ясна причината за сълзите й. И в резултат, докато се отваряха тежките врати на светилището, служителката на култа на Забравения и адептката на Академията на Проклятията ревяха дружно. Изтощените, отслабнали и олюляващи се влъхвици също се включиха, само дето те все още плахо ридаеха зад вратите, но сълзите не ни попречиха да влезем при тях. И там осъзнах колко плачевно беше положението на всички тях, които практически цяла година се бяха държали както могат под обсадата на жреците. Следващите ми действия можеха да бъдат обяснени само от състоянието на афект. — А жреците са охранени — разглеждайки изпитите лица и хлътнали бузи. — Кой идва с мен? Реакция на въпроса ми дойде от слабичко момиченце на около дванайсет години: — За жреците ли? Аз не се усетих веднага какво именно имаше предвид тя, а когато го осъзнах, вече беше късно — озлобените, прегладнели жени харесаха идеята: — На чеверме! — Да ги осолим! — Сушено месо за зимата ще си приготвим! Тъй като все още стоях на вратата, имах възможност да огледам бъдещите запаси на влъхвиците — жреците не можеха да се движат, но чуваха всичко! И по моментално побледнелите им лица потекоха капки пот от ужас. Всъщност, на мен изобщо не ми беше жал за тях, а само за нещастните жени, и затова внесох предложение: — Месото се готви дълго, а жреците са доста стари, но тук трябва да има запаси и мазета. Кой идва с мен? Влъхвиците се оказаха народ подозрителен и се съгласиха да пристъпят зад вратата, едва когато служителката съобщи, че няма от какво да се страхуват и че жреците не могат да се помръднат, и дори тогава, с мен се престрашиха да тръгнат само три от тях. Останалите останаха на защитената територия. Първата работа на влъхвиците беше да раздерат с нокти физиономиите на застиналите жреци, тези, който паднаха в процеса, бяха до насита наритани, тъй като жените бият падналите, и още как! И едва след поражението на двайсет и седмия жрец, ние стигнахме до местната кухня и до склада. На връщане, аз мъкнех огромна тенджера със супа, влъхвиците се сдобиха с по един нож, а също така и с чували с храна — основно хляб, сирене, колбаси и сушено месо. За какво им бяха изтрябвали ножовете, аз не предполагах, до момента, в който влъхвиците, след като предадоха зад вратите отмъкнатите продукти, не се върнаха, дъвчейки упорито в движение… Тяхното завръщане беше фатално за брадите на падналите в неравния бой жреци. Подобно на жътвари лятос, озлобените жени се заеха да косят наляво и надясно растителността по лицата на нещастните мъже. Аз, като отговорно лице, кой знае защо, тръгнах след тях. В края на краищата, се добрахме и до двора пред храма на Яреня, и с появата си отвлякохме вниманието на лорд Риан Тьер от беседата с бледата и разтреперана кронпринцеса. — Дея, какво става? — забелязвайки ме, застанала зад отмъстителните жени с ножове в ръце, полюбопитства магистърът. Аз мълчаливо свих рамене, влъхвиците ме погледнаха и се наложи аз да им разяснявам ситуацията: — Той е от нашите — съобщих на служителките на Забравения, а на магистъра отговорих, повишавайки леко глас: — Сезонът на жътвата започна. След думите ми, жените с ръмжене се спуснаха към все още коленопреклонните жреци. — И кой какво жъне? — не се удържа от въпрос Риан. — Жреците ще пожънат плодовете на своите деяния — усмихвайки се, отвърнах аз. А след това просто стоях и го гледах, а магистърът гледаше мен, докато не прозвуча: — Да вървим, ние свършихме. И ние тръгнахме обратно… към склада. Там беше останал и вкусен компот, а също така и бонбони — беше се оказало, че жреците обичат сладкото, затова, сигурно, и бяха такива тлъстички. 	 
 Служителките на Забравения бяха около двеста и петдесет. Към пиршеството под огромния разклонен дъб не се присъединиха само най-старите, те бяха останали да лежат в килиите си, тъй като бяха съвсем обезсилени от глад. — На първо време се държахме благодарение на запасите — разказваше ми Герата, която бяха избрали за главна, докато по-възрастната Върховна боледуваше. — След това минахме на жълъди и корени… на децата им беше най-тежко, но всички оцеляха, всички ги спасихме. На мен ми беше харесало у влъхвиците — никой не се нахвърляше на храната, всичко бяха разделили, на всички бяха дали по малко, за да не им прилошее. Бонбоните бяха стигнали само за децата, но никой не се оплакваше — напротив — от време на време някой скришом триеше искрени сълзи на радост. А други все още не можеха да повярват, че всичко беше свършило. — Герата, а защо им остригахте брадите? — този въпрос ме глождеше още от момента на „жътвата“. — А-а-а — влъхвицата коварно се усмихна, — при тези идиоти традицията каква е — колкото е по-дълга брадата, толкова по-уважаван е жрецът, а ако нямаш брада, няма и посвещението да преминеш! Аз няколко секунди се взирах объркано в служителката на Забравения, а след това просто избухнах в смях! Да, това беше по-страшно, отколкото да ги бяха осолили или изпекли, това… — Там зад стената има още поне четирийсет глави и са все още с бради — съобщих аз на Герата. Жената мълчешком извади ножа. 	 
 За съжаление, още не бяхме стигнали до вратите, когато видяхме идващия насреща ни Тьер. — Къде пак с ножове в ръце? — спирайки, се поинтересува той. Аз подробно обясних накъде и за какво, седем влъхвици зад мен мрачно стискаха устни и ножове. Магистърът на Тъмното изкуство сви ръка в юмрук, приближи я до устата си, прошепна нещо и разтвори длан… продължавайки да стискат зъби и ножове, влъхвиците с явно разочарование проследиха с погледи как от неподвижните жреци се посипват остатъците от бради, коси… вежди… мигли… — И повече никога няма да пораснат — мрачно обеща лорд-директорът. Но намерението да отрежат поне нещо на някого не беше напуснало служителките на Забравения, затова, Риан добави: — Можете да им окълцате всичко, каквото ви хареса, освен това, за което сега явно си мислите. Кой знае защо, всички седем се изчервиха, обърнаха се и тръгнаха към склада, прибирайки ножовете. Проследявайки отстъплението им с поглед, Риан изразително погледна към слънцето, след това към мен, и с намек произнесе: — Да вървим за книгата. — А…кронпринцесата? — предпазливо се поинтересувах аз. — Този разговор ще го продължим насаме в замъка ми — лицето на магистъра забележимо потъмня. — А къде е тя сега? — в края на краищата, аз имах право да знам. С тежка въздишка, Риан съобщи: — Чака ни във файтона. — И-и-и… защо там? — нямах никакво желание да пътешествам с кронпринцесата. Хващайки ме за ръка, магистърът първо поднесе дланта ми към устните си, нежно я целуна, и обясни: — Ние сме в човешките кралства, това е стабилен свят, да се прогаря пространството тук може да бъде доста опасно, затова ние използваме или проверени и нанесени на картата изходни точки, като тази, от която аз се възползвах, за да ни пренеса насам, или пречупванията на измеренията над водните простори. Алитерра се е пренесла по водния път на острова на вещиците, а оттам — с портал в храма на Яреня. Само че аз унищожих портала, а на нея няма да й стигнат силите, за да създаде нов. Като маг, Алитерра не може да стъпи и на малкото пръстче на брат си, което винаги безкрайно разстройваше императора. Много жалко, че със силата на Терра, поводите да се разстройва не се изчерпват… Колко жалко, че щеше да ни се наложи да пътешестваме в един екипаж! Но аз, естествено не го споделих на глас. В този момент, се разтвориха вратите и се показаха две влъхвици — Тега, с която бяхме дошли до тук, и още една, много немощна, която с мъка се държеше на крака, и с не по-малко усилие, държеше в ръце вързоп от плътна тъкан. — Дея — повика ме Тега. Аз припряно се приближих, опасявайки се за здравето на старицата на първо място. И не напразно — веднага щом се приближих, влъхвицата ми предаде тежкия вързоп, той наистина беше много тежък, и със слаб, сипкав глас, почти прошепна: — С добро към доброто, в името на светлината, в името на правото дело, да ти донесе радост нашия дар, Дея от Ада, да бъдат благословени годините ти живот, и да е светъл друмът ти… И нека жаждата за знания със светлината на истината, да огрява пътя ти, дете… Аз направо замръзнах, притиснала към гърдите си обемния пакет, а старицата ми се усмихна, протегна ръка, докосна дланта ми и добави: — И каквото и да те сполети, помни — в светилището на Забравения за теб винаги ще има място и в сърцата и в дома ни… — Благодаря — прошепнах аз потресена. — Това е подло — изведнъж произнесе Риан. — И аз бих казал, даже жестоко. Аз не разбрах какво точно имаше предвид той, докато не зърнах коварната усмивка на Тега. Такава една лукава и много доволна. И тогава осъзнах — във вързопа имаше книга! Същата онази, а може би и не само една. И да ме прости Бездната, но аз също се усмихнах коварничко, надявайки се, че магистърът няма да забележи. Когато напускахме храма на жреците на Яреня, в двора точно влизаха градските стражари и мустакатият им десетник, слизайки от кафявия си кон, високо извика: — Радомир, радвам се да те видя! Всъщност, да, би трябвало да се досетя, че магистърът не е за първи път тук. — Всички блага, Пантелеймон — весело отвърна лорд Тьер. — Получи ли вестта ми? — Получих я, как да не я получа — мъжът се приближи към нас и те си стиснаха ръцете. — Ама да ви намерим не беше лесно. То каква е тая работа, Радомир, мога ли да вярвам на очите си? — Някой път си заслужава и да повярваш — Риан взе от ръцете ми тежкия вързоп, — за влъхвиците е нужно да се погрижите, тях от миналото лято в плен са ги държали, а онез, дето са плешиви — тях ги наказвай строго. — Комай за жреците иде реч? — намръщи се десетника на стражарите. — Какви жреци са те, разбойният народ, и той повече съвест има от тях — мрачно произнесе Риан и се обърна към мен: — Сърце мое, изчакай ме в каруцата. — „Сърце мое“ — повтори Пантелеймон, — Невяста ли ти е? — Годеница — поправи го магистърът. Аз хвърлих поглед към Риан, след това се усмихнах мило на стражаря и се закрачих към файтона. 	 
 Още отдалеч се забелязваше кралската осанка на кронпринцесата. Във файтона, тя седеше под илюзията на влъхвица, но гордо вдигнатата й глава и правият гръб не можеха да не направят впечатление. Приближавайки се, аз веднага произнесох вежливо: — Тъмни. Кронпринцесата не отвърна. Едва след като се вгледах, забелязах защо — Риан беше сковал носителката на императорската кръв точно така, както преди това беше обездвижил жреците. — Явно няма да можем да си побъбрим — измърморих аз и се качих в екипажа. Сядайки срещу принцесата, извадих тетрадката и дума по дума записах напътствието на старшата служителка на Забравения — думите ме бяха трогнали, особено ми беше харесало „И нека жаждата за знания със светлината на истината, да огрява пътя ти“. Риан се появи, когато аз вече дописвах, свести кочияша и почти веднага поехме обратно към крайморското градче. — Взимаме котето ти и се връщаме в империята — съобщи ми Риан, подавайки ми вързопа с книги. Аз не го отворих пред кронпринцесата. Известно време пътувахме мълчаливо, а след това, намествайки книгите на седалката, аз седнах оп-близо до Риан, хванах го за ръка и тихо казах: — Ами… книгата е у мен… — Хм — Риан прехвърли ръка през раменете ми, наведе се до самото ми ухо и прошепна: — Сърце мое, знаеш ли как реагират лордовете на Тъмната империя на всяка проява на съжаление? Моментално си спомних Еллохар и разрушената от удара му стена в таверната… — Щом не, значи не — миролюбиво се съгласих аз. — В такъв случай, вие — във вашият непристъпен Лангред, а аз — в академията. И най-трудното в този момент беше да не се усмихна. — М-м-м — проточи той, докосвайки с устни косата ми, — ти се отказваш от възможността да прекараш нощта в обятията ми? Не разбрах защо, по тялото ми сякаш премина вълна и ми стана така горещо, сякаш магистърът отново беше махнал защитата, и… — Ти ме съблазняваш! — отмятайки глава и взирайки се в черните, леко мъждукащи очи, възкликнах аз. — Дори няма да го отричам — върна ми Риан собствените ми думи. От възмущение просто загубих дар слово, а магистърът, навеждайки се към устните ми, прошепна: — И ти се поддаваш, топиш се, Дея, бавно, но сигурно. Топя се? Честно казано, не беше останало нищо за топене, аз вече се бях разтопила така, че не бях в състояние да усещам нищо друго, освен неговото присъствие и неговите докосвания. — Обичам те — прошепна Риан, целувайки ме нежно. 	 
 Епилог 	 
 Стоях пред дъската с програмата и припряно преписвах лекциите, които бях изгубила за два дни. По-точно за един ден и един следобед. Трябваше да си отработя практиката по Битови проклятия при Седр, теорията при лейди Нектум, незабравимите Любовни, въпреки, че с Орис може би щяхме да се разберем. Времето беше обедно, адепти в хола не се мяркаха, и затова аз доста се учудих, когато усетих движение на въздуха зад гърба си. Удивлението ми се изпари моментално, когато чух тихото: — Как върви учебния ден, сърце мое? „Скоро ще започна да мъркам като Късметчето, когато Царапка гали муцунката си в него“ — помислих си аз, когато ръката на магистъра нежно докосна шията ми, след това раменете, гърба и отново се плъзна по ръката нагоре. — Денят протича просто прекрасно — аз се обърнах, усмихнах се на пълния с нежност поглед на черните като самото Тъмно изкуство очи, и повдигайки се на пръсти, се протегнах към устните му. Това, че ние леко се бяхме увлекли, беше нагледно демонстрирано от звука, с който паднаха тетрадката и молива ми, но това бяха такива незначително дреболии… В този момент осъзнах, че в неговите обятия, за мен всичко се превръща в незначителна дреболия, но това изобщо не ме притесняваше… по-скоро напротив — аз никога досега не се бях чувствала толкова щастлива. Безкрайно, напълно и съвършено щастлива. 	 
 Край на пети урок