sf_fantasy

Елена
Звездная

Урок втори: Не се забърквай в съмнителни разследвания

Успя да прокълнеш директора на собствената си академия с проклятие на Вечната страст? Можеш да очакваш неприятности! Бъдещата ти свекърва вече пътува към теб. И не само с добри намерения, а и не само тя…





bg
ru

Кристина
Мешулам









ed694206-9c8a-4bd8-89a3-a9986ada5c61
1.0


2018





Елена Звездная —
Урок втори
: Не се забърквай в съмнителни разследвания


поредица „Академия на проклятията“ #2





Превод — Кристина Мешулам


— Адептка Риате! — леко вибриращият глас на главата на нашето учебно заведение караше нещо дълбоко вътре в теб да потреперва и да се заслушаш неволно във всяка негова дума. — Вие ми обещахте! Вие се заклехте! Гарантирахте ми!
Магистърът на тъмната магия лорд Риан Тьер впери в мен втренчения поглед на черните си като самото Тъмно изкуство очи. Нервно преглътнах, но реших упорито да държа на своето:
— Аз моля за извинение, лорд-директор, но се боя, че това е невъзможно.
— Значи така, а? — черните леко мъждукащи очи се присвиха.
— Да — разкаяно се съгласих аз.
Магистърът сключи дългите си силни пръсти и стисна нежните си устни. Не, на пръв поглед, те не бяха нежни, а по-скоро твърди и… също силни, но практиката беше доказала че съществува възможност за много нежни докосвания със същите тези устни. Ако добавим към това стройното мускулесто тяло, животинската грация, смолисто черната коса и изгарящите черни очи, ще стане ясно защо по лорд Риан Тьер откровено съхнеше не само цялата женска половина на нашата Академия на проклятията, но и стотици дами от аристократичните семейства в империята, та дори и самата кронпринцеса, единствената дъщеря на нашия уважаем тъмен император.
— И какви са причините за вашия отказ, адептка Риате? — едва сдържайки яда си, запита този, който по право носеше званието Първи меч на империята и беше в състояние с един удар на същия този меч да отсече цяло дърво.
Мълчах.
— Защо мълчите? — взискателно се поинтересува магистърът. — Нямате ли какво да ми кажете?
Нервно преглътнах и честно отвърнах:
— Не…
Срамувах се, честно, срам ме беше, но не можех да постъпя по друг начин.
И в този момент той не издържа:
— Дея, ти ми обеща, че на празниците ще идем да се запознаеш със семейството ми!
— Обещах, но проблемът е в това, че аз съм съгласна за семейството ти, но за майка ти — не!
— Но ти беше съгласна! — изрева излъганият най-добрите си надежди лорд-директор.
— Това беше преди ти да ми съобщиш, че лейди Тьер се е върнала от пътешествието си. Аз … не искам да се запознавам с твоята майка!
Силните ръце се скръстиха демонстративно на мощната мускулеста гръд, черните очи се присвиха, устните се стиснаха. И всичко това преследваше една-единствена цел — да стресне малката, вече и без това достатъчно изплашена мен.
— Добре — магистър Тьер се изправи, — ще обсъдим този въпрос на вечеря.
Тоест, отговор „не” не се приемаше! Сега вече аз демонстративно скръстих ръце на гърди, прехвърлих крак върху крак и мрачно погледнах към Риан. Уви, вместо да се съгласи с моето решение, той подло ме заплаши:
— Ще те нацелувам.
Подскачайки от креслото, аз избухнах:
— Знаете ли лорд-директор…
— Първо предупреждение — меланхолично съобщи той.
Мълчешком се обърнах и изхвърчах от кабинета на главата на Академията на проклятията. Роди се плаха идея отново да опитам да го прокълна, но като се имаха предвид последиците от първия опит…
Минавайки през приемната на лорд-директора, видях укоряващия поглед на лейди Митас.
— Пак ли? — печално попита секретарката. — Риате, та ти започна добре да се справяш с материала, но тези нарушения на дисциплината… Ще те изключи най-накрая, Дея! Няма да се повлияе от отличните ти оценки и ще те изключи!
Да ме изключи — едва ли. Но да се ядоса и да премине отвъд целувките — това го можеше, но щях да се надявам да му мине. И аз тъжно се отправих да бродя по академията до момента, в който се разнесе:
— Вечерно построяване!
Рязко се впуснах в бърз бяг, и почти веднага се слях с потока от също такива като мен, бързащи за построяването, адепти. И след няколко минути излязох на женската половина на тренировъчното поле, заемайки мястото си в строя. Лейди Верис, виждайки ме, едва забележимо кимна, и в жълтите й очи се разгоря любопитно огънче. Със сигурност Дара вече й беше докладвала всичко, защото освен нея, нямаше кой, в академията за отношенията ми с лорд-директора само те двете знаеха.
— Бегом марш! — изкомандва кураторката и се започна традиционния вечерен крос.
Едва бях приключила с третата обиколка, заставайки начело, когато ме догони Янка:
— Имам бележка за теб…. Хууух… тичай по-бавно… — и се наложи да се нагодя към нейната скорост.
Бележката тя ми я предаде, но да я прочета сега беше нереално.
— До стената! — изкомандва капитан Верис.
Това беше нашето най-омразно упражнение — до стената се строяваха десет адептки, които трябваше да издържат двайсет прицелни мятания на магически кълба от уж куратора, а фактически — изтезателя! Ако успееш да се отдръпнеш — браво на теб, ако не — оставаш със следващата десетка, която се строява за екзекуция. И ловкостта, благодарение на подобни упражнения, се развиваше със страшна бързина.
След като прибрах бележката ние с Яна застанахме в първата десетка, успешно избягнахме ударите на кълбата и продължихме да тичаме около академията, минавайки близо до мъжката половина — там правеха лицеви опори и адептите, и преподавателите. Нашият норматив беше десет лицеви опори, техният — петдесет. Когато кросът приключи, ни пуснаха и се прибрахме по стаите. Янка тръгна с мен, с нетърпение чакайки да прочета написаното. На нея Юрао й пишеше само любовни послания, но те не бяха толкова увлекателни като бележките, които изпращаше на мен.
— Е и? — заприпира ме Тимянна веднага след като се озовахме в гостната.
— Дай поне ботушите да си сваля — в процеса на събуване й отговорих аз. — А на теб какво ти е написал?
— Че ме обича! Дея, давай по-живо!
Разкопчавайки мундира, се насочих към дивана, седнах с подвити крака и зачетох на глас:
„Скъпи партньоре… Пиша „скъпи”, само за да го запомниш и да не се подценяваш повече, когато става дума за заплащане! Какво значи, седем златни монети за събиране на сведения за любовника на госпожа Прен? Аз за седем жълтици от къщи няма да изляза! Имай пред вид, партньор, ще те хвана за ушите и сериозно ще се заема с твоето финансово възпитание! Сега, за работата: имаме две важни поръчки. Ти ми трябваш за уточняване на предварителната стратегия, след това, второто ще го прехвърлим на момичетата. Опитай се да се измъкнеш в почивните дни и да дойдеш в кантората. Всичко най-тъмно.”
— Така или иначе, аз делото с любовника го приключих — недоволно промърморих аз, гледайки развеселената Янка.
— А как, между другото?
— За две минути — признах си аз. — Отидох при майстор Гровас и разбрах кой купува ллойско вино всеки почивен ден. А това е любимото вино на госпожа Прен, жената на търговеца на месо. Така че, още когато приемах поръчката, знаех, че ще е лесно да я изпълня и не виждах смисъл да искам много пари. А Юрао, той…
— Той има правилна ценова политика! — мигновено се застъпи за любимия си Янка.
И Яна и Риая сляпо вярваха в едно: — Юрао винаги е прав! И няма друг вариант. А ако Юрао не е прав, то значи аз нещо не съм разбрала както трябва.
— Добре, хайде, аз сядам да уча — ставайки и протягайки се обявих аз.
— Аз малко по-късно, сега ще изтичам до Дина — и Тимянна се изпари през вратата.
А аз, след като набързо си взех душ, се вглъбих в домашното по Смъртоносни проклятия, но с нетърпение очаквах кога…
Изви се адски пламък и почти веднага силните и толкова нежни ръце легнаха на раменете ми, устните почти неосезаемо се докоснаха до виещите се кичури коса на шията ми и едва след това лорд-директорът се поинтересува:
— Много ли ви дадоха?
— Аха — аз докоснах ръката му, — доклад по криминалистика, седем упражнения по Смъртоносни проклятия, дванайсет задачи по Оръдия на убийствата.
— Това, когато по раната, трябва да се определи с какво оръжие е била нанесена? — уточни лорд-директорът.
— Аха — аз скръбно погледнах към сборника задачи.
— Да ти помогна ли? — предложи магистърът.
— Само с проверката — внесох своето предложение аз. — Ще ги реша сама, а ти след това ще провериш дали са верни.
— Добре — ласкаво докосване с устни до бузата ми, — ще си взема документацията и отчетите и ще се върна.
Върна се бързо, аз едва бях започнала за разглеждам първата задача, разположи се, както винаги, срещу мен и започна да преглежда отчетите и документите на академията. Аз си бях поставила условие — когато направех упражнението, можех да го погледам няколко секунди — това ме стимулираше. Лорд-директорът, вероятно, също си беше решил нещо подобно, защото ме гледаше само, когато отместваше поредния лист хартия, но затова пък, когато нашите погледи се срещаха…
— Ти се усмихваш — със същата такава щастлива усмивка произнесе Риан.
— Ти също — не можах да не отбележа аз.
— Учи си уроците — с такъв тон спокойно можеше да каже и: „Зарежи всичко това и ела при мен!”
С тежка въздишка се върнах към задачата, чувствайки с кожата си погледа на лорд-директора… Имах усещането, че в последно време постоянно се усмихвам и съм все по-щастлива и по-щастлива. Но след около час, вече без всякаква усмивка, раздразнено се взирах в предпоследната от задачите по Видове оръжия. Пред мен на бюрото имаше отрязана призрачна ръка със също такава призрачна капеща кръв. Притесняваше ме не този крайник, преди нея на същото място в призрачно състояние се бяха намирали различни други части от тела, но при тях аз веднага определях оръжието, а тук…
— Не разбирам — промърморих аз, вглеждайки се в кривия разрез, — не може да е трион, в края на краищата!
Риан ми хвърли леко насмешлив поглед и произнесе:
— И защо пък не? Вгледай се, под ноктите има мръсотия и няколко клечки, така че съвсем уверено можем да предположим, че това е бил… — той направи пауза, давайки ми възможност сама да се досетя.
— Дървосекач — осени ме най-накрая. — Но на кого му е притрябвало да му реже с трион ръката?
— Това вече е друг въпрос, сега теб трябва да те интересува конкретното оръдие, с което са нанесли раната.
Аз се замислих, още веднъж огледах учебното пособие, което заливаше с призрачна кръв бюрото ми и признах:
— Аз така не мога, веднага започвам да си обмислям, кой е бил този човек, какъв му е бил животът, каква е причината за смъртта. На мен цялостната картина ми трябва.
— Това е прекрасна черта за един следовател… — Риан замълча и хитро добави: — Особено за частния.
Демонстративно проигнорирах намека за забранената от някого дейност и се заех отново с домашната работа. Но следващата задача направо ме вкара в задънена улица. Не само, че беше неприятно да се гледа тялото на дроу с огромна рана в гърдите, но и самата рана се оказа странна, с бели разчупени кости. Аз станах и погледнах отгоре — същата картина и пак нищо не разбирах. Преобърнах призрачното тяло, едва сдържайки отвращението си, когато от него на бюрото се заизсипва нещо призрачно с отвратително кървав вид… Веднага ми се заповръща, а и се оказа, че е било безсмислено да го преобръщам — на гърба нямаше никакви следи от рани, тоест, оръжието явно беше късо, след като не го беше промушило от край до край. Върнах трупа в началното положение и видях това, което беше излязло от него… Стана ми съвсем лошо.
— Да-а — проточи Риан, — не ви щади вас старши следователят.
Аз нищо не му отговорих, на мен просто ми се повдигаше. И проблемът беше в това, че докато не напишех в тетрадката отговора, нагледното пособие от бюрото нямаше да изчезне, а на мен ми се прииска да напиша каквато и да било глупост, само и само повече да не го виждам.
— Дея — повика лорд-директорът.
— Аз сама! — отвърнах доста рязко аз. — Аз ще съм следовател, ще ми се наложи и с по-страшни неща да се сблъсквам, така че трябва сама да го реша… Ама колко е гадно-о-о…
Върнах се, извадих из под пособието учебника, започнах да го прелиствам. И тогава Риан произнесе:
— Съмнявам се, че това го има в учебника, Дея. Раната е нанесена със сорг, това е оръжието на властващото семейство на най-закритото в подземния свят кралство на дроу. Вие това не го учите, и навярно задачата е просто проверка на вашата съобразителност. Пиши: неизвестно оръдие.
Върнах се зад бюрото и го написах. Призрачният труп изчезна на секундата и на мен веднага ми стана по-леко, но въпросите си бяха останали:
— А защо Окено ни е дал нерешима задача?
— Следователят трябва да може да признава както своите грешки, така и факта, че не е всезнаещ — без да се откъсва от своята работа, отговори лорд Тьер.
— Хм — аз започнах да барабаня с пръсти по бюрото, — а ти откъде знаеш за това оръжие?
А в отговор получих само загадъчна усмивка и тишина-а-а…
— Така не е честно! — обидих се аз.
— Учи си уроците — невъзмутимо отговори Риан и добави: — На нас ни предстои важен разговор, така че побързай.
Затворих тетрадката и я подадох на директора, погледах как бързо прелиства страниците и с удоволствие чух присъдата:
— Нито една грешка, умница.
Може и да бях умница, но когато ми връщаше тетрадката, усмивката на магистъра беше пределно загадъчна и сега можех да мисля само за това какво се крие зад нея.
— Риан, а…
— Смъртоносните проклятия изискват твоето внимание — лукаво ми напомни той и отново се вглъби в отчетите.
Домашното го написах бързо — първо, магистър Тесме беше прекрасен преподавател, и второ, беше ми се отворило свободно време на обяд, за да си погледна параграфите, така че сега се занимавах само с практическата част. И когато отместих настрани тетрадката и ме удостоиха с втренчен поглед, се наложи да обясня:
— Фактически, решението го намерих още на обяд, сега просто го написах.
— М-м — още една фантастична усмивка. — А аз вече си бях помислил, че ти толкова нетърпеливо очакваш началото на нашия разговор.
— Аз имам още цял доклад да правя — отговорих аз, планирайки да го пиша мно-о-ого дълго! Чак до самата вечеря, а по време на ядене магистър Тьер не повдигаше неприятни теми, придържайки се към неизменното правило: на масата се говори само за хубави неща.
И аз потънах в дебрите на графологията за два часа.
— Въпрос — аз се откъснах от доклада и започнах да раздвижвам изтръпналите от стискане на перото пръсти, — каква е разликата по време на коя лунна фаза е писал писмото върколакът, ако той така или иначе е бил в човешка форма?
— Голяма е разликата — Риан се откъсна от четенето на някакво послание. — Например, ти можеш да разбереш дали е лъгал върколакът в това писмо. Ако буквите са еднакви, без наклон и окончанията на думите са ясни, а луната е почти пълна, значи той лъже и е приложил немалки усилия, за да запише същата тази лъжа. Ако пък буквите са с наклон наляво и окончанията на думите са размазани, може веднага да се разбере, че писмото е било написано с нетърпение и най-вероятно съдържа правдива информация.
И след този подробен отговор, магистърът се върна към четивото си. Това, което ме поразяваше у лорд-директора беше, че той знаеше отговорите на всички въпроси! Невероятно! И каквото и да го попитах…
— А кой ми е любимият цвят? — внезапно се поинтересувах аз.
— Ти самата още не си решила — без да вдига глава, отговори лорд Тьер.
И откъде ли го знае? Интересно!
— А къде ние с Юрао отваряме кантората?
— На улица „Мъртъв трол”, номер тринайсет — невъзмутимо съобщи лорд-директорът информация, която той изобщо не трябваше да знае и всичко това без да откъсва очи от посланието.
Така-а-а, а ако опитаме с друг въпрос, дали той също ли щеше да отговори така, без да се замисля?
— А ти какво имаш намерение да ми кажеш? — подмолничко се поинтересувах аз.
— Утре пристига моята майка — произнесе Риан. Замря, рязко вдигна глава и гледайки ме укоризнено попита: — Усвояваш ли методите за водене на разпит?
Аз, обаче, в този момент бях в състояние на силен шок. Перото се изплъзна от пръстите ми, докладът беше забравен, сърцето ми блъскаше в гърдите с бесен ритъм, а в душата ми се зараждаше паника.
— Де-е-ея! — лорд Тьер се изправи, заобиколи бюрото, приклекна пред мен, вдигна перото от пода, сложи го обратно на бюрото, предпазливо взе треперещите ми длани ми в своите. — Сърце мое, какво не е наред?
Добре му беше на него да говори „Какво не е наред”, а аз, аз…
— Аз няма да й харесам — прошепнах със прегракнал глас. — Тя е братовчедка на Тъмния император, а аз… тате е ловец, мама — дъщеря на селянин… нямам достоен произход, нямам пари, нямам магия, нито капчица нямам! И аз…
Риан се усмихна, поднесе ръцете ми към устните си, внимателно целуна всяка от тях и гледайки в очите ми, спокойно произнесе:
— Ти имаш себе си, Дея, а титлите, магията и всичко останало нямат значение.
Уви, аз бях уверена, че майка му не мисли така. Изобщо не мисли така… Все пак, братовчедката на императора, не е дори просто аристократка, а стои на самия връх на най-висшето общество.
— Риан — тежко въздъхвайки се опитах да апелирам към здравия му разум, — хайде да отложим цялата тази неразбория със сватбата и роднините, моля те.
Той стана, нежно ме погали по бузата и мълчешком се върна обратно към писмата и отчетите си. Забелязал моя не много мил поглед, поясни:
— Аз съм ядосан. Сега ще преброя до… две хиляди, ще се успокоя и ще се върнем към този разговор.
Той е ядосан, значи, а мен може изобщо да не ме брои?! Добре, ще пробваме направо:
— Риан, а във връзка с какво твоята майчица е прекъснала дипломатическата си мисия в северните кралства?
Ръцете на магистъра, опрени на масата и заради това намиращи се в моето полезрение се свиха, но той все пак отговори спокойно:
— Появила й се е такава възможност.
— Така ли? — Ама че работа, появила й се била възможност?! — Тоест, ти се опитваш да ме убедиш, че лейди Тьер не е в течение на твоето намерение да се ожениш и идва просто да навести единствения си син?
Тежката въздишка на явно намиращия се на ръба лорд-директор, предхождаше убийствено спокойното:
— Тя беше първата, с която споделих радостното известие за твоето съгласие.
— Аха — аз подскочих от мястото си, — тоест, твоята майка, едва разбирайки за това, тутакси е намерила „възможност” да прекъсне изключително важни за империята дипломатически преговори?!
Уморен поглед към мен и неочаквано съвършено спокойният магистър с тежка въздишка се поинтересува:
— Сърце мое, просто отговори, ти би ли могла да останеш равнодушна при новината, че твоето дете е приело най-важното решение в живота си? — аз си замълчах и Риан добави: — Аз предложих ръката и сърцето си за първи и последен път. За мен това е важно. За моята майка, естествено, също. Не виждам нищо странно в желанието й да се запознае с моята избраница, а ти?
И защо от устата му всичко звучеше добре и правилно, а на мен стомахът ми се беше стегнал от страх и ръцете ми трепереха?! Объркано се отпуснах обратно на стола и започнах да търся разумни доводи, за да се откажа от срещата… и не ги намирах. В края на краищата, преминах към въпросите:
— Току що, преди вечерното построяване, ти каза, че отиваме при семейството ти за празниците, а сега, че лейди Тьер пристига утре… аз нищо ли не бъркам?
Риан мълчешком измъкна едно от писмата в купчината пред себе си, които четеше, докато аз си пишех домашните и ми го протегна.
Със рязък накъсан почерк, с наклон наляво там беше надраскано: „Пристигам утре”. Даже и да не ни бяха преподавали графология, и дори току що да не бях писала доклад по същото това почеркознание, си беше ясно — жената имаше рязък, непримирим и тщеславен характер и даденото послание го бе писала в състояние на крайна ярост. Плашещият образ на свекървата във въображението ми моментално се сдоби с остри зъби, нокти с размера на метателен нож и, да, с кръвожаден поглед! А аз едва сега бях започнала пълноценно да живея, между другото!
И решението възникна от само себе си:
— Уважаеми лорд-директор — едва чуто, но решително проговори адептката на Академията на проклятията, — аз… разтрогвам годежа ни и си взимам всичките „да” обратно.
Хвърлиха ми зъл поглед изпод вежди и ме „зарадваха”:
— Късно е.
И тогава аз скочих и избухнах:
— Какво значи късно? Ние не сме получили благословията на родителите, не сме афиширали годежа и въобще… аз дадох съгласие в състояние на афект! И имам пълното право да си взема думите обратно!
В следващия миг папките, свитъците, договорите и писмата полетяха на пода, сметени с едно движение. Лорд Тьер стремително се изправи, опря се с ръце на бюрото и навеждайки се напред пресипнало ми съобщи:
— Да, ти имаш пълното право да си вземеш думите обратно! Едно малко „но”, Дея — а кой ще ти го позволи?!
Ето сега, и къде е моят трогателен, вежлив, сдържан и такъв разбиращ Риан? Къде е?! Вместо него, пред мен беше лорд Тьер, този същият, който е член на ордена на Безсмъртните, Първи меч на империята и магистър на двете най-силни учебни заведения в империята — Университета на Тъмното изкуство и Школата за Изкуството на Смъртта. И аз се уплаших, напълно оправдано, между другото, но да треперя мълчешком, явно вече бях отвикнала. И затова с изплашен шепот, но все пак попитах:
— Никой ли няма да ми разреши, така ли?
С тежък стон Риан отпусна глава, черната коса се плъзна по раменете, закри лицето и той глухо ми отговори:
— Аз няма да ти позволя, Дея. Аз… — пауза и едва чуто — аз и древната магия на елфите и на моя род…
Аз реших да седна. Не уцелих, тръшнах се на пода и почти веднага, уплашена, като че ли бях паднала в самата Бездна, се опитах да стана. Не се получи. В крайна сметка, мен внимателно ме вдигнаха, сложиха ме да седна обратно на стола. Преместиха листовете с доклада, напъхаха в дясната ми ръка перото и отново се върнаха към писмата и отчетите, които събраха и стовариха пак върху бюрото. И всичко това мълчешком.
Аз също се върнах към доклада, старателно предъвках заключението, побирайки го в три реда, вместо полагащата се една страница, и вписвайки датата и името си, закачих листовете един за друг.
И след всичко това:
— Относно вас, лорд-директор, всичко ми е ясно, ще ме размажете и няма да забележите дори, но какво общо има там древноелфийската магия?
Папката беше затворена, с нервно движение беше хвърлена на бюрото, ръцете на магистъра отново бяха скръстени на гърдите и той започна да ме заплашва:
— Добре, любима — думата „любима” произнесе през зъби. — Ще направим друго нещо — като начало ще оповестим за нашия годеж. Мисля, че обява по вътрешната комуникация на академията ще е достатъчна, но ако желаеш, мога да информирам целия Ардам.
Само шантаж още не беше имало в нашите отношения — и доживяхме! По-нататък стана още по-зле:
— Аз изобщо не виждам смисъла да скриваме от обществеността нашите чувства, в които няма нищо предосъдително. Но това го поиска ти, и аз изпълних твоето желание. И само аз си знам, какво ми струва да се сдържам, когато ти повишават глас преподавателите, блъскат те на пистата за бягане адептите или те тормози Верис. Да, аз разбирам, че това е нормален учебен процес, но би ми било много по-спокойно, ако професорите на Академията на проклятията бяха наясно, че обучават не просто някаква си адептка, а моята годеница!
— Аз не искам специално отношение! — не издържах аз. — Мен напълно ме устройва процесът на обучение и изобщо не ми се ще зад гърба ми да говорят!
— И аз те разбрах и приех твоето решение! — Магистър Тьер също повиси глас. — Но аз не виждам смисъл да отказвам на майка си да се запознае с моята избраница, само поради причината, че годеницата ми е… страхливка!
Това вече беше в повече.
— Аз — скочих от стола и той падна с трясък — не съм страхливка! Аз…
— И то каква! — хитра усмивка се плъзна по рязко очертаните устни.
На мен думите ми свършиха, на магистъра — не:
— Дея, общуването ти с моята майка ще се ограничи с един-единствен обяд. По-нататък ще я виждаш на нашата сватба, на празниците по повод раждането на нашите деца и това е. Аз не планирам да живея в родовия замък. Всъщност и майка ми не го посещава често заради службата си при императора. Не виждам абсолютно никаква причина за паника, мила.
Може би наистина напразно се притеснявам? Какво пък толкова, обяд… Не, така или иначе си беше страшно, и дори много!
Пристъпих към прозореца, вглеждайки се в сгъстяващия се сумрак.
— Дея — силните ръце нежно се плъзнаха около кръста ми, — понякога не те разбирам.
— Аз много добре даже си се разбирам — измърморих аз, — защото за теб тя е майка, а за мен — … страшно свекървообразно чудовище.
Лорд-директорът се разсмя и попита:
— Добре, мила, а сега кажи, от какво именно се опасяваш? Да те изяде страшното свекървообразно чудовище няма да може, да те нарани — също, аз ще съм там, и остава само една причина, поради която ти се боиш от нея — страх те е, че няма да й се харесаш?
— Ами … да — наложи се да призная.
— И дори да е така — прегърнаха ме по силно, — какво значение има нейното мнение за нас с теб? За мен — никакво. Аз съм направил своя избор, мнението на трети лица не е съществено, сърце мое.
Вдигайки глава, скептично погледнах магистъра и си помислих, че ако за него ничие мнение не е важно, то за мен — даже много.
— Един обяд? — предавайки се, попитах аз.
— Може даже да минем и без десерт — върна се Риан към полушеговития тон.
— Хващам те за думата!
На устните на лорд-директора пробяга истинска демонична усмивка, след няколко мига, той отново стана любимият ми Риан и се поинтересува:
— Приключи ли с уроците?
— О, да! — аз се откъснах от нежните обятия, приближих се към бюрото и вдигайки стола, седнах. Взех лист хартия и добавих: — Ей сега, само едно мъничко дело искам да разкрия. Или поне да започна.
— Да? — Магистърът застана зад гърба ми, наведе се и прошепна, докосвайки с устни бузата ми: — И какво е това дело?
— Изключително деликатно разследване — съобщих аз. — И ние ще го наречем… — аз помахах с перото, вглеждайки се в тавана и мисълта дойде: — Ще го наречем „Делото за лорд Тьер и неговите недомлъвки”.
Някой недоволно засумтя, но си замълча. Аз, обаче, нямах намерение да си мълча, решавайки наистина да започна разследване.
— Точка първа — старателно изписах на листа, — лорд-директорът старателно умълчава причината, поради която ме повика в кабинета си в онази паметна вечер, и избягва всички разговори на тази тема.
Някой изпръхтя, а аз продължих:
— Точка втора — лорд-директорът, явно е прекрасно осведомен за причините за пристигането на майка му, предположително даже разбира моите опасения, но поради някакво неизвестна причина, присъствието на родителката му е изгодно!
По всяка вероятност, този път аз бях тръгнала в неправилна посока, защото Риан, нежно докосвайки с устни бузата ми, попита:
— Откъде са тези… предположения?
— Откъде? — отзовах се аз. — Та ти сам каза: „По-нататък ще я виждаш на нашата сватба, на празниците по повод раждането на нашите деца и това е”. А значи ти си даваш сметка, че майка ти няма да подскача от възторг, като ме види и вече си готов да ограничиш общуването ми с нея!
Крива усмивка, а след това с уважение:
— Знаеш ли, сега напълно разбирам защо този хитрец, офицер Найтес се е вкопчил в теб с мъртва хватка — ти наистина си превъзходен следовател, Дея.
Бях поласкана, това беше изключително приятно. Но не до такава степен, че да ме разсее напълно, затова продължих нататък:
— Точка трета — в нашите отношения лорд Тьер прилича на кочияша, който управлява каруцата, а аз — на кон, на когото са му завързали очите и го водят неясно накъде, без да се интересуват от мнението му!
— Да-а-а? — язвителен въпрос и ръцете му нежно се плъзнаха по раменете ми. — Да ти напомня ли събитията от преди една седмица?
* * *
Събитията… Да-а-а! Преди една седмица аз, самоволно напускайки Академията на проклятията, се срещнах с Юрао, по негово искане, между другото. Той самият подкупи Жловис, че да ме изведе безпрепятствено. И ние се отправихме към замъка на вампирския клан, където аз научих за своето не толкова далечно „героическо” минало, а от устата на дроу то излизаше направо епично, получих своите почти седемдесет жълтици, а след това се примолих на партньора да отидем до ардамския клон на банка „ЗлатоГор”. И там, когато разбрах какво е направил за мен Риан Тьер, аз… аз цялата се превърнах в една емоция! Аз бях просто в състояние на афект! Изхвърчах навън от банката, подхлъзнах се на стълбите, и по всяка вероятност бих паднала, ако на пътя ми не се беше изпречил лорд Шейдер Мерос. Началникът на патрула на Нощната стража подхвана падащата мен в своите обятия, и защо ли не се ограничи само с това, а реши отново да опита с целувките. Той направи всичко толкова мълниеносно, че аз не успях дори да осъзная случващото се, а лорд Мерос вече беше отхвърлен от мен от магически удар с такава сила, че се запечати на противоположната стена. Аз дори не се занесох от удара, но с мъка се задържах на крака, когато след трагичния полет на Шейдер, се изви адски пламък и в аления вихър на пламъците се яви лорд-директорът, разгневен, между другото…
Ако бях по-умна, сигурно бих си замълчала! Колко пъти ми бяха казвали: мълчанието е злато, Дейка, злато. Да, ама не! Как можех да си замълча, та аз бях в състояние на афект и емоциите също така преливаха от мен, и гледайки в блещукащите черни очи, аз си признах честно:
— Лорд Тьер,… аз ви обичам…
Изви се адски пламък!
В момента, в който разбрах, че съм останала сам-самичка на стълбите, без да броим свличащото се по стената отсреща безсъзнателно тяло на лорд Шейдер, адския пламък отново се изви. А когато огнените езици поутихнаха, аз съзрях пред себе си лорд-директора с букет черни рози, увит с алена лента, и с черна кутийка във формата на изключително романтичното драконово сърце. И на вцепенената мен в началото ми беше връчен букета, толкова огромен, че аз едва можах да го удържа, а след това, възползвайки се от факта, че се налагаше да отделя цялото си внимание на опитите да не изпусна цветята, ме хванаха за ръката, и лорд Риан Тьер произнесе съвършено неочакваното:
— Дея Риате, съгласна ли сте да станете моя жена?
Говореха ми хората, че мълчанието е злато, ама не:
— А вие ще вземете ли цветята? — простенах аз, с усилие удържайки чудовищния букет.
— Ама разбира се — увери ме магистърът, — когато ви слагам пръстена… веднага след като приемете. Та значи, съгласна ли сте?
И аз казах:
— Да…
Букетът полетя към опитващия да дойде на себе си лорд Мерос, а на все още намиращата се в еуфория мен, внимателно сложиха на безименния пръст на лявата ръка тънък пръстен от червено злато с рядък черен диамант.
„Опръстениха ме” — си бях помислила тогава, отгоре на всичкото.
И това бяха последните ми трезви мисли в този момент. Защото веднага ме взеха на ръце и ме целунаха… така нежно и с такава искрена благодарност! И аз се опомних дълго след това, седнала в голямо кресло в дома на лорд-директора, докато самият стопанин стоеше на едно коляно до мен, държеше ме за ръцете и леко галейки дланите ми, говореше и говореше. А аз слисана и зашеметена от случилото се, при това от случилото се с ипотеката и с нашия лорд на земята, даже в по-голяма степен, отколкото от годежа, така и не разбрах веднага какво вещаеше магистърът, който от вълнение превключваше на южния диалект, който за мен, севернячката беше почти неразбираем. Но след това, вслушвайки се, аз изпитах повторно състояние на афект, и имаше от какво!
Оказа се, че на невменяемата мен, подробно бяха начертали плана на бъдещите действия, и той се предполагаше да е такъв: сега ние се приготвяме и по най-бързия начин ни съчетават в брак в родовия замък на магистъра! После ни очаква представяне пред императорското семейство, а след това… След това аз дойдох на себе си и възмутено извиках:
— Не!
Потокът от думи спря моментално. Черните очи леко се присвиха и тъмният лорд изсъска:
— Какво?
Да, аз нито за миг не бях забравила, че лорд Тьер се явява член на ордена на Безсмъртните, но пък именно на него принадлежаха и думите: „Погледнете се! Кои сте вие, адепти на Академията на проклятията?! Къде е вашата гордост?!” И така се беше случило, че неотдавнашните събития бяха довели до това, че аз бях разбрала къде се намира моята гордост — в моите достижения! И на мен много ми беше харесало чувството, което бях изпитала, гледайки списъка на двойкарите, където го нямаше моето име. А и се беше оказало безкрайно приятно да се занимавам с разследвания! Но аз се отвлякох от темата, а работата беше в това, че:
— Аз искам да завърша академията! — скръствайки ръце на гърдите, съобщих на магистъра. — Искам да стана частен следовател! Искам…
Лорд-директорът се вкопчи с пръсти в облегалките на креслото още при първите ми думи. Той стискаше пръсти все по-силно, докато ме слушаше и трясъка на трошещото се дърво, в крайна сметка ми попречи да завърша мисълта си. Но аз търпеливо изчаках, докато лорд Тьер се изправи и изтръска парченцата дърво от ръцете си, а след това продължих:
— Не искам в академията да се знае за годежа, аз още година и половина имам да уча тук…
— Още днес ще те изключа! — изхриптя изведнъж магистърът.
— Какво?! — аз подскочих. — Ама вие отново ли?!
Рязко вдигайки ръце в иронично-защитен жест, раздразнено ме помолиха:
— Само без проклятия, ако обичаш.
— Ама няма проблем! — чувствайки как по бузите ми потичат сълзи, се троснах аз, заобиколих застиналия магистър и изхвърчах от дома му.
Не си спомням добре как съм дотичала до стаите си, всичко ми беше като в мъгла, а заради неспиращите сълзи изобщо не виждах лицата на тези, покрай които минавах. Когато стигнах до леглото и плачех с лице във възглавницата, над академията се разнесе заповед за вечерно построяване… и това ме спаси.
След като станах, измих се и скрих парите, които така и не бях успяла да внеса в банката, аз, както и всички други, побързах за построяването. И ми се изясни, че кросът, а след него и физическите упражнения добре разсейват от проблемите.
Но след това всичко развали Верис.
— Риате, елате в моя кабинет — с безжизнен тон заповяда кураторът.
Аз, естествено, отговорих:
— Да, капитан Верис.
Янка учудено попита:
— Какво се е случило?
Свивайки рамене в недоумение, аз се затътрих към кабинета на куратора.
Едва бях влязла и веднага сурово ми заповядаха:
— Затвори вратата.
Затворих я и се приближих към бюрото на куратора. Със жест ме поканиха да седна, а след това:
— На лявата ти ръка има много интересно пръстенче. Откъде е?
Аз си спомних, че така и не бях свалила годежното украшение, тъжно погледнах към червеното злато и блестящия кристал на черния диамант… след това всичко се разплува пред очите ми и аз с ужас разбрах, че банално съм се докарала до истерия.
— Дея, ама какво става с теб? — възмути се Верис, скачайки от мястото си.
На мен не ми помогна даже носната кърпичка, подадена от куратора, а когато тя започна да ме успокоява и да ме гали по гърба, молейки ме да спра да плача, разбрах, че от това ми става само по-лошо… А след това въздухът засия и се появи Дара. Аз се опитах да се стегна, поне някак да прекратя да плача, но в крайна сметка, закрих лицето си с ръце и вече само тихичко хлипах.
— Ах, тези живи! Как само са ми омръзнали! — с неочаквано зъл глас процеди Дара, възроденият дух на смъртта.
— Ама какво се е случило!? — възкликна Верис.
— Не знам! — възмути се Дара. — Оня се е захванал със стихийно изсичане на дърветата, тая реве. Кажи ми сега, какво пак се е случило между тях?
Аз дори престанах да хлипам след тези думи. След това, все пак изхлипах още веднъж и прошепнах:
— Жалко за парка…
Дара се подсмихна и поясни:
— Ами той е в Ардамската гора! А че ти е жал за парка, Тьер е наясно.
И тук аз си спомних:
— Ама в гората има умъртвия! Те след залез стават по-силни, а вече е почти нощ! И върколаците… и…
— Да-а-а — проточи Верис, сядайки на стола си. — Ами че тя, Ардамската гора, е резерват, там живеят такива екземпляри, които вече са измрели в цялата империя.
— Тьер е в невменяемо състояние, така че считай, че те и в Ардам вече са измрели — Дара тежко въздъхна и се намести до Верис, присъединявайки се към укорителните погледи в моя посока. — Успокои ли се? Разказвай!
Аз наистина се бях успокоила, но нямах никакво намерение да разказвам. Във всеки случай, това си бяха наши отношения и аз нямаше да набърквам в тях странични хора. И нехора. Но страничните… нехора започнаха да си правят изводи и без моето участие:
— На пръста й е семейният пръстен на Тьерите, същият този, който наследникът на рода дава на своята избраница — с коварна усмивка, гледайки ме втренчено, произнесе Верис. — Този артефакт е на около три хиляди години, и ако съдим по черния цвят на диаманта, той вече е активиран.
Аз с удивление погледнах към пръстена… Не можех да повярвам!
— Така ли? — отзова се Дара. — А ти откъде знаеш?
— Помниш ли Брая Ардан? — втренчена все още в мен, попита възродения дух капитан Верис. — Тя беше луда по Тьер още по време на обучението, и тази страст още не й е минала. Та, изображения именно на това пръстенче, бяха закачени по цялата й стая като напомняне за най-заветната й мечта.
И двете се взряха в пръстена, аз, всъщност, също.
След това Дара се осведоми:
— А какво значи активиран?
— Не съм много сигурна — Верис продължаваше напрегнато да гледа пръстена. — Помня, че Брая постоянно мечтаеше за това, че той ще сложи на пръста й ей това украшение и камъкът ще потъмнее, а значи, ще се активира. Та той в началото е бил като обикновен диамант.
Ние дружно погледнахме пръстена още веднъж, и аз, кой знае защо, промърморих:
— С черен е по-красиво, с прозрачен щеше да стои по-зле.
— По принцип си права — отзова се Верис, — така е по-елегантно. И подхожда повече на бялата ти кожа.
Ние помълчахме дружно още малко, а после Дара се върна към разговора на не много приятната тема:
— Изводът от всичко това е, че Тьер й е направил предложение и Дея се е съгласила.
— Така излиза — кураторът кимна. — Ама какво се е случило след това?
И двете ме фиксираха с очи, забравяйки за пръстена. Аз си премълчах.
— Няма да каже — разочаровано проточи Дара
— Аз такива мъчения съм виждала… — намекна Лейди Верис.
— И аз за това си мисля постоянно — призна си възроденият дух на смъртта.
Скръствайки ръце на гърдите, възмутено прехвърлих поглед от едната към другата.
— Даже не се опитвай да пробудиш съвестта ми — разсмивайки се каза Дара, — И приживе такова нещо не се е наблюдавало у мен.
— И аз така — запя същата песен Верис. — Съвестта не е това качество, което се възпитаваше в моето учебно заведение, от целия ни поток, само Тьер страдаше от нещо подобно.
— Да, той си е такъв — без да скрива възхищението си, възкликна Дара, — благороден.
Аз се намръщих, погледнах пръстена… разбирах прекрасно, че не искам да го свалям, но…
— Знаеш ли какво ме поразява у нашето изпоплашено на пръв поглед момиче? — изведнъж каза Верис, обръщайки се към Дара.
— По благородство и инат тя не отстъпва на Тьер — произнесе Дара.
— Така ли? — учудено попитах аз.
— Двата уникума на Тъмната империя се срещнаха! — Верис се разкикоти.
Аз станах. На мен вече ми беше омръзнал този разговор, пък и не виждах причини да го продължавам. Колкото до магистъра… след това ще поговорим с него, когато се успокои. С такива мисли, даже без да искам разрешение, се насочих към вратата, но бях спряна от много тихото:
— Дея, ти просто разбери, за него това дори не е първата любов, това е първото влюбване — аз се спрях, а Дара продължи: — На него никога не му се е налагало да завоюва жените, винаги те са били тези, които са полагали усилия, за да са с него. И Тьер няма никакъв опит в романтичните отношения.
Аз се обърнах, удивено и недоверчиво погледнах възродения дух на смъртта. Но думите й потвърди Верис:
— Това е истина, Дея. Жените сами са се влюбвали в него, винаги. Знаеш ли, Тьер не притежава някаква идеална красота, но у него има мъжественост, сила, упоритост, увереност, този поглед… В нашия поток имаше инкуби, същите тези от изгнаническите кралски родове на Даррант, но именно Тьер цареше в сърцата на всички адептки, пък и в тези на по-голямата част от преподавателките, също. Той се държеше като зрял мъж, уверено и спокойно, той взимаше решения в ситуации, в които останалите се разкъсваха от съмнения, той никога не се отказваше от принципите си. Тьер … това е просто Тьер. На мен винаги ми е било интересно, как ще се държи, когато се влюби, но… струва ми се, проблемът е в това, че Риан си е избрал момиче, което прекалено много прилича на самия него.
Отначало исках да отговоря, но си замълчах, когато към обсъждането на лорд-директора се присъедини отново Дара:
— И ако той те е обидил, ти просто ми повярвай, на него от това му е хиляда пъти по-зле. Той, когато отваряше портала, изглеждаше съсипан, Дея.
И тогава, аз реших да споделя съмненията си, и облягайки се с гръб на вратата с наведен поглед, тихичко изпъшках:
— Аз не искам за годежа да се знае в Академията. Искам да завърша и да работя като частен следовател, искам да съм независима, а той…
Тъй като и Дара и Верис мълчаха, аз се реших да ги погледна и се поразих — възроденият дух на смъртта просто блещукаше с отворена уста, а пък Верис, закрила лицето си с ръце, явно… беззвучно се кикотеше, но всъщност, само в началото беззвучно, а след това силно, и през смеха й до мен достигна:
— Горкичкият мъж!
Затова пък, възродената явно не виждаше хумора в цялата ситуация и затова намръщено се осведоми:
— Риате, а ти изобщо някога имала ли си намерение да се омъжваш? Имам предвид, преди да срещнеш Тьер?!
— Не — признах си аз. — Нямаше нужда, и все ми се струваше… мислех, че ще съм чиновник, сама ще се издържам и какъв смисъл би имало да се подчинявам на съпруг? То аз можех още на четиринайсет да се омъжа, при нас момичетата рано ги продават в семейството на мъжа.
Капитан Верис след моите думи се успокои, седна изправена, погледна към Дара и й поясни:
— Култът на Тъмния забравен бог, именно той е най-разпространен в Приграничието, там девойките наистина ги продават и те стават безправна собственост даже не на мъжа си, а на неговото семейство, така че…
— Година и половина минимум! — с лош поглед ме измери Дара и произнесе присъдата: — Той няма да тръгне против волята й… Година и половина! Аз ще умра.
— Едва ли — меланхолично отбеляза кураторът, — ти вече много години не си сред живите.
— На мен от това не ми е по-лесно! — излая Дара и изчезна.
Ние с Верис се спогледахме, после на мен ми махнаха с ръка, разрешавайки да си вървя.
Аз си тръгнах.
Когато стигнах до стаите си, се захванах с домашната работа, след това зачетох учебника — прочетох девет параграфа по Криптология, после половината учебник по Смъртоносни проклятия, след това…
След това разбрах, че вече се съмва, а никой не беше дошъл при мен…
Наложи се да си легна да спя.
Някъде около обяд, когато вече бях получила заслуженото „великолепно” от Седр, който в последно време ме гледаше с все по-голямо удивление, над академията се разнесе: „Адептка Риате, в кабинета на директора!” независимо от съчувстващите погледи от всички страни, аз с усилие сдържах ликуването си. Но си наложих да изляза от аудиторията със скръбно лице и дори по коридорите минах, стараейки се с всички сили, да изглеждам огорчена.
Почуквайки на вратата на кабинета на лейди Митас, аз влязох с наведена глава, все още криейки изражението на лицето си, и чух раздразнения й шепот:
— Дея, ама с какво си мислила? Жловис не те издаде, но ти си отсъствала на практиката, днес директорът получи отчета, а там липсват само две имена — твоето и на Нерос.
Аз познавах Ирв Нерос, той беше пети курс, и той също като мен до скоро работеше през нощта. Интересно какво ли му се беше случило.
— Ирв викнаха ли го вече? — попитах аз, този път наистина разтревожено и без да се преструвам.
— Погледни през прозореца — посъветва ме лейди Митас.
Аз изтичах до прозореца, погледнах — хилавият Ирв старателно правеше лицеви опори на пътечката за бягане. Да, лорд Тьер беше суров.
— Хайде, влизай — тихичко ми напомни лейди Митас. — И, да, Дея, ама защо така, а?
— А вие откъде знаете за Жловис? — също шепнешком попитах аз.
Секретарката гузно се огледа, след това се прикри с една папка от вратата на кабинета на директора и прошепна:
— Тук всичко е под наблюдение… и всички…
Аз едва сдържах усмивката си и се отправих към лорд-директора. Да почукам на вратата, почуках, но влязох без разрешение. Приближих се към бюрото и застанах на килима, крадешком поглеждайки към лорд Тьер. Сърцето ми се сви — той явно не беше спал цяла нощ, както и аз, всъщност, навярно и не беше ял… Аз също бях пропуснала вечерята.
— Имам такъв въпрос — рязко започна магистърът, — защо решихте, че административните нарушения, а именно самоволното напускане на територията на академията, са ви позволени?
Може би, би трябвало да продължавам да се сърдя още, но аз повече не можех, и затова отговорих тихо:
— Това е лош въпрос.
— Така ли?! — лорд Тьер се отпусна на облегалката на креслото и ме измери със студен поглед. — И какво точно му е лошото?
Свивайки рамене, честно си признах:
— Аз нямам отговор на него, това първо. И, да, извърших нарушение, разкайвам се, готова съм да понеса заслуженото наказание… Наистина не трябваше да излизам и аз го знаех, простете.
Магистърът мълчеше, само сурово стиснатите устни издаваха вътрешното му напрежение. И този път отново сигурно си заслужаваше да си премълча, но аз не можах и пристъпвайки по-близо до бюрото, се постарах да придам на гласа си повече увереност, защото трябваше да кажа нещо много важно.
— Вашият пръстен… — започнах аз и черните очи моментално се свиха. — Аз не искам да ви го връщам и… — аз наведох глава — и годежа да развалям, също не искам.
Тишина. Практически мъртва, даже дишането на лорд-директора не се чуваше, като че ли беше задържал дъх, но в този момент и аз с мъка си поемах въздух.
А след това прозвуча въпрос, зададен почти шепнешком:
— Наистина ли?
Аз кимнах, все още без да вдигам глава. След секунда ме прегърнаха, нежно и покровителствено, след това ласкаво ме целунаха по главата и накрая съвършено спокойно, нагличко даже и някак уверено, Риан уточни:
— Сватбата ще е в почивните дни?
Аз се вкамених! Но само за миг.
— Ама защо не ви…! — възкликнах разгневена, отблъснах слисания магистър, обърнах се на пета и излязох.
Без глас заплаках още в кабинета на лейди-секретаря. Митас само погледна течащите по бузите ми сълзи, тежко въздъхна и изпъшка:
— Буйства лорд-директорът, но какво да се прави, не търпи той нарушения на дисциплината.
Как пък не! Аз просто излетях оттам, в коридора се опитах да се успокоя, дори си мислех, че съм успяла, но когато се върнах в аудиторията, Седр мрачно се произнесе:
— Буйства. Да, с магистър Тьер не можеш да се отпускаш, Риате.
Как издържах това денонощие — умът не ми го побира. Ходех като кукла на конци, усмихвах се даже, отговарях на лекциите, но по време на практическото занятие със старши следователя майстор Окено, нервите ми се сринаха. Виждайки трупа на трол с прерязано гърло, аз седнах право в снега и се разревах. Между другото, на това никой не обърна внимание, тъй като по-голямата част от нас, през това време, неволно демонстрираха един на друг какво са яли преди малко за обяд, тъй като не можеха да понесат вида на убития.
— Трябва да ви въведа нагледни пособия, поне малко да посвикнете — наблюдавайки демонстрацията на работата на академичните готвачи, промърмори Окено и ми протегна носната си кърпичка.
— На другите повече им трябва — изтривайки сълзите си, отговорих аз.
— Ще се измият със сняг — измърмори майсторът. — А вие реагирате много странно на труповете, адептка. Познавахте ли го?
Аз станах, върнах кърпичката на старши следователя, приближих се към трупа. Дълго го разглеждах, след това внимателно обърнах главата му, откривайки лявото ухо — тежката медна обица определено ми беше позната, но самият плосконос — не.
— Групировката на Медния — забелязал обицата, поясни Окено. Виждайки въпросителния ми поглед, старши следователят продължи: — Бандата на Медния, същите тези, които се занимаваха с търсенето на момичета с определени външни данни, като твоите примерно, и ги доставяха на кронпринцеса Алитерра. Самият Меден го намерихте тогава вие с Юрао във вид на оглозган от умъртвията труп.
Да, нашето с партньора първо дело, за откраднатия пръстен на клана на Идващите в съня.
— Странно — аз внимателно отдръпнах яката, разглеждайки раната, — такъв равен разрез… Знаете ли, Тоби, обикновено, когато купува месо на пазара, предпочита да вземе цялото животно и сам да си го разфасова, но когато му трябва нещо по-специално, се обръща към месари с опит. И той ми е казвал, че само майстор, работил години в кланица е в състояние да направи такъв равен и точен разрез. И имам усещането, че тук е работил майстор — месар.
Аз още веднъж погледнах към тъпоносия и си помислих, че на парите, получени от принцесата, не им се е радвал много дълго.
— Така! — майстор Окено плесна, за да привлече вниманието на по-зелените от трола адепти, — изтрийте си муцуните, постройте се и обратно в академията, докато не сте ми наповръщали тука всички улики.

На следващата сутрин, когато всички старателно и добросъвестно записвахме формулите на ново заклинание в аудиторията на магистър Тесме, на вратата се почука. Влезе важният Жловис, гордо поклащайки се, се приближи към мен и ми протегна свитък с печата на Нощната стража. Аз вече си мислех, че е от Юрао, но в момента, в който го разгърнах разбрах, че е от Окено.
„Майсторът-месар, върколакът Грибо Крус. Наистина сериозен опит — трийсет и четири години работа в кланицата. Призна се за виновен, за причините мълчи. Познаваш ли го?”
Тъй като Жловис все още стоеше до мен, пронизвайки ме с хитър поглед, аз разбрах, че веднага трябва да напиша отговор. Това и направих: „Майстор Крус работи в лавката за месо, принадлежаща на почтения гном Рошат вече много години. Жена му е от горските жители. Има четирима сина и две дъщери на възраст за омъжване. И двете момичета са много красиви, Арроша, по-голямата, вечер често ходи до лавката на майстор Гровас за прокиснало ягодово вино, него го използват за мариноване на определени видове месо. Ако предположим, че тролът е видял хубавото момиче и е започнал да я закача, не е за учудване постъпката на Крус — при върколаците честта на жената и дъщерите е над всичко. Вероятно Арроша се е върнала вкъщи, разказала е за случилото се, бащата е намерил трола по миризмата, сам знаете какво е обонянието на върколаците.”
Аз помислих още малко и дописах:
„Би било много жалко, ако майстор Крус го екзекутират за убийство, което е извършил, за да защити честта на семейството си.”
Когато Жловис все така важно си тръгна, магистър Тесме не се удържа от въпроса:
— Какво толкова важно имаше в това послание, адептка Риате, че вие счетохте за необходимо да пишете отговор веднага, по време на моята лекция?
Наложи се да отговоря пределно честно:
— Въпрос на живот и смърт, магистър Тесме.
Погледът на професора беше толкова учуден, че се наложи да поясня:
— Вчера, по време на практическото занятие, майстор Окено ни води на едно местопрестъпление… — адептите почти поголовно започнаха да позеленяват. Аз направих пауза и продължих: — Там беше убит трол, а на шията му имаше такъв равен разрез…
Половината от групата ни се юрнаха към вратата, прескачайки се, без да искат разрешение от професора. Тесме съпроводи бягството им с хитра усмивка, и на останалите им стана ясно, че от първия път беглеците със сигурност нямаше да си вземат изпита. А след това, погледът на сивите очи се обърна отново към мен и се наложи да продължа:
— Аз изказах предположение за професията на убиеца и се оказах права, за което ми съобщи майстор Окено. Той също така ми назова името на извършителя и се поинтересува дали не го познавам. Работата е там, че заради четирите години, през които работих като сервитьорка, аз познавам много хора в Ардам.
Професорът замислено кимна и се върна към темата на занятието. Учехме проклятието с мигновено действие „Торнадо”. Но в момента, когато той се отдалечи към дъската, Ригра, която беше добре позеленяла, ехидно се поинтересува:
— Какво, Дейка, като сервитьорка ти се е налагало толкова повръшано да лижеш от пода, че даже труповете не те впечатляват?!
Аз се облегнах на стола, сложих ръце пред гърди и също без особена доброта, отговорих:
— Вътрешностите са нищо работа, а виж, да се натъкнеш на труп, докато го ядат умъртвия, да това е весело… особено, когато от корема, през разкъсаното му гърло потича вино с остатъците от вечерята му…
Ригра се изстреля от място и излезе бегом от аудиторията, като едва не се сблъска с тези, които вече се връщаха. Прилоша й някъде в коридора и аз ехидно си помислих, че сега именно на нея ще й се наложи да чисти повръщано от пода, докато при майстор Бурдус заведението беше прилично, клиентите не стигаха до такова нещо. Пък и подовете там не ги миех аз.
Когато лекцията свърши и всички напуснахме аудиторията, Дакене все още стоеше на колене и търкаше килима под зоркия и взискателен поглед на нашата крайно недружелюбна чистачка, госпожа Жловис.
Да позлорадствам ми попречи магически усиленият глас, който извести:
— Адептка Риате, при директора!
Очите ми се навлажниха, отвсякъде пак съчувствено ме изпращаха с очи, а аз се повлякох към лорд-директора… кто осъдена на смърт. Като стана дума, аз не бях свалила пръстена, но вчера, отивайки на практически занятия си помислих, че майстор Окено също би могъл да се заинтересува от украшението, затова… не, не го свалих, а си сложих черни ръкавици с отрязани пръсти. И след това така си ходех из академията, вече без да изпитвам необходимост постоянно да си придърпвам ръкава, за да не види никой украшението.
Към кабинета на директора вървях дълго, и изобщо бих се спряла, ако можех да съм сигурна, че по този начин ще избягна срещата. Влязох в секретарската стая, мълчешком минах покрай укоризнено клатеща главата си лейди Митас, почуках и … спрях пред вратата.
— Влезте! — заповяда магистърът.
Подчиних се, без да вдигам поглед стигнах до мястото за получаване на наказания, спрях на килима пред бюрото на лорд-директора, гледайки все още само върховете на ботушите си.
— Добре — гласът на Тьер беше уморен, — половин година. Сватбата ще е веднага след годишните изпити, летните месеци ще проведем в моя родов замък.
Предполагаше се, че аз след чутото ще се възрадвам и ще заликувам, така ли? Може би приличните дами така и биха постъпили, а скромните бивши сервитьорки изобщо биха си мълчали радостно, но лично аз унило погледнах магистъра и обещах:
— Ще ви прокълна!
— За какво? — възмути се лорд-директорът.
Това също беше лош въпрос — аз не знаех точно за какво, защото още не бях решила.
— Добре — той потри лицето си с ръце, като че ли се опитваше да прогони умората, — твоите условия?
— Не съм свикнала да поставям условия — тъжно отговорих аз. — Това беше просто молба… — и събирайки смелост изстрелях: — След като завърша Академията на проклятията!
Глух стон откъм директора и тихото:
— Излез… моля те.
Той стана, отиде към прозореца, напълно ме загърби, като че ли не искаше изобщо да ме вижда. И аз не можах да си тръгна. Стараейки се да стъпвам тихо, се приближих, с тъга гледайки напрегнатия широк гръб на сякаш вкаменилия се лорд Тьер. И ръката ми сама се вдигна към рамото му.
— Сам съм си виновен — изведнъж пресипнало произнесе магистърът. — Отначало исках от теб гордост и увереност в себе си, а сега… сам съм си виновен.
Аз се приближих още, притиснах се към могъщия му гръб и тихо казах:
— Лорд Тьер, а…
— Риан!
— Какво?
— За теб съм Риан — поправи ме магистърът, а след това рязко се обърна, седна на перваза и ме привлече към себе си, разполагайки ме между краката си. — Дея, ние сме сгодени, можем ли поне сега да минем на по лично-интимното „ти”, вместо вежливо-отчужденото „ви”?
— Можем — запъвайки се отговорих аз, смутена от тази близост.
По мъжки голямата му длан се плъзна по ръката ми нагоре, нежно докосна бузата ми, галейки ме внимателно, след което магистърът тихо попита:
— Ти не искаш ли да се омъжиш?
— Не горя от желание — честно си признах аз.
— Толкова по-зле за мен — той горчиво се усмихна, а между веждите му се появи гънка. — Аз горя от… желание.
Ние замълчахме. Аз с нарастваща тревога разглеждах лицето на лорд Тьер, отбелязвайки кръговете под очите, забележимата бледност, бръчиците, на които не бях обръщала внимание по-рано и възникна насъщния въпрос:
— Магистър, а вие кога за последен път сте ял нещо?
Усмивка и достатъчно твърдо:
— Не много възпитан въпрос, не намирате ли?
Аха, нагло се измъкваме от отговор!
— Знаете ли какво, лорд-директор — започнах аз, — струва ми се, че ние с вас преминахме на „ти”, и ако не се лъжа, моят въпрос е закономерен за момиче, което се ползва от статуса на ваша годеница и…
Но моята набираща обороти тирада беше прекъсната от тъжното:
— Ти криеш пръстена…
— Верис го позна — опитах се да обясня аз. — И както се изясни, влюбените във вас дами години са мечтали за него, рисували са го…
Под заинтригувания му поглед аз млъкнах, а Тьер иронично се осведоми:
— Опасяваш се, че ще станеш жертва на някоя тъмна елфийка? Напразно.
— Но кронпринцесата е на свобода — аз се престорих, че не разбирам какво искаше да получи дъщерята на императора.
Тьер също не заговори за нея, той беше прекалено благороден, но от друга страна, и аз не се стремях особено да изказвам мнението си за хората. Въпреки това, след кратко мълчание, магистърът произнесе:
— Кронпринцесата се омъжва и скоро ще напусне територията на Тъмната империя.
— А колко още ще останат… неомъжени… — не, определено нямаше да поговорим нормално днес.
И тогава Риан изтърси:
— Страхливка!
— Какво? — с възмущение се вгледах в суровия лорд-директор, в чиито очи сега танцуваха огънчета.
— Ти си страхливка — невъзмутимо повтори той. — Просто малко страхливо момиченце, при това, дори прекалено гордо, че да си го признае поне пред себе си.
И такъв един предизвикателен поглед.
Гордо се обърнах и се опитах да си тръгна, но само се опитах, защото след мен се понесе:
— Дея, ще обядваш ли с мен?
И аз отговорих:
— Да…
Излязох от кабинета все така, без да се обръщам, но знаех със сигурност, че той седи сега и се усмихва, точно като мен, много радостно и светло.
Излизайки в приемната, аз не успях да скрия усмивката си от лейди Митас.
— Похвали ли те? — поинтересува се тя. — Ами той майстор Окено му изпрати благодарност за съобразителната адептка.
Никога не бях обичала да лъжа, и затова просто мълчешком напуснах приемната.
А на обедната почивка се върнах в стаята си, измъквайки се от потока отиващи в столовата адепти, преоблякох се в рокля и седнах на дивана с книга в ръце. И само се усмихнах по-широко, когато се изви адския пламък.
Магистърът, без да каже дума, излезе от огъня и ми протегна ръка… Повече ние не се карахме. Някак от само себе си бе взето решението, че през лятото наистина ще отидем в родовия му замък, където ми предстоеше да се запозная със сестрите му — това беше моят компромис, след като Риан се съгласи да чака края на моето обучение. Ние и двамата правехме отстъпки, просто защото разприте ни нараняваха прекалено дълбоко.
* * *
Толкова дни безгранично щастие и спокойствие… Цяла седмица! Беше ни спокойно и добре, заедно прекарвахме вечерите, и…
И какво й беше притрябвало на уважаемата лейди Тьер да се появи на хоризонта?!
— Отиваме ли на вечеря? — Риан внимателно отмести кичур коса от лицето ми, пъхна го зад ухото. — Или ще се заемем с провеждането на разследване?
Честно казано, искаше ми се да забравя всичко, да го прегърна и отново да чувствам това безметежно щастие, само че… пристигането на свекърва ми определено ме тревожеше.
— Къде ще отседне?
— Не тук — той отново започна внимателно да гали раменете ми. — Мама ще дойде утре през нощта, ще се настани в страноприемницата „Златният феникс”, сутринта има някакви ангажименти по Ардам, а на обяд ние тримата ще се срещнем…
— В твоя дом? — напрегнато попитах аз.
— Не, в някоя ресторация.
Аз с усилие сдържах усмивката си, но все пак отсъдих:
— Ти очакваш неприятности от майчето си, Риан, очакваш ги, и това е повече от очевидно.
Изпухтя, после хвана лявата ми ръка, поднесе я към устните си, нежно целуна стегнатата в ръкавица длан и прошепна:
— Ти абсолютно от нищо не бива да се опасяваш, сърце мое, това мога да ти го гарантирам.
С това затворихме темата. Аз припряно събрах тетрадките и учебниците за утре, лорд-директорът подреди своите документи, след това ме взе за ръка и ние вече имахме намерение да се пренесем, когато на вратата ми почукаха. При това, настойчиво.
Излизайки в гостната, попитах:
— Кой е?
— Аз — пресипнало отговори Жловис. — Там отвън те търсят, казват, че е важно.
Обръщайки се, учудено погледнах към Риан, той прошепна: „Чакам те вкъщи” и стъпи в адския пламък. Едва след това отворих на Жловис.
— Какво се бавиш — недоволно измърмори гоблинът. — И защо си се преоблякла? Имате още вечерно построяване.
— Зная — безгрижно отговорих аз, пристъпвайки след портиера.
Ние напуснахме зданието на женското общежитие, по заледилата се алея стигнахме до портала, а там, както се оказа съвсем не че чакаше Юрао. Пред мен стоеше стройна, висока жена, прекалено гъвкава, за да е човек. Така че, аз познах госпожа Крус още от далеч, но откровено казано, бях учудена, че Жловис я е пуснал на територията на академията.
— Разпореждане на лорд-директора — забелязвайки удивлението ми, поясни гоблинът. — От вратата и до края на арката можем да пускаме посетителите, по-нататък се активира системата за охрана, така че никой опасен няма да може да влезе.
Стената на академията беше широка около седем крачки, арката — и тя толкова, така че се получаваше неголямо покрито пространство, сухо и без вятър, между другото.
Когато се приближихме към омотаната в наметало посетителка, Жловис се поклони и изчезна в своята стаичка, встроена в стената, а аз чух:
— Благодаря, Дея.
— За какво? — честно казано изобщо нищо не разбирах.
Горската жителка свали качулката от главата си, откривайки зелената коса, тънка бяла кожа, огромните зелени очи, в рамката на кафяви като дъбова кора мигли и се усмихна, проблясвайки със жълтозелените си зъби. След това произнесе:
— Грибо предположи, че ти ще отричаш докрай — госпожа Крус дойде по-близо. — Той не би започнал да се оправдава, никога не би го направил, моят Грибо. Призна си веднага като дойдоха Нощните стражи, че е извършил убийството, а за причината… А след това Окено написа бележка и я предаде на офицер Найтес, той скоро се върна и Грибо усети миризмата. Твоята миризма, Дея. На теб ти беше писал старши следователят. И когато прочете твоя отговор, нареди на всички присъстващи, освен дроу, да излязат и направо попита Грибо: „Дълг на честта?” и моето вълче му отговори „Да”. Офицер Найтес е чувстващ истината и потвърди думите на Грибо, и моят любим го задържаха само, за да даде показания. Върна се у дома още същата вечер, а делото го закриха. Днес дойде постановлението.
Уха, а аз пет дни се тревожех за това — нито от Юрао, нито от старши следователя имах някакви сведения. И бях много доволна, че всичко бе свършило така.
— Да, следователят Окено е чудесен човек… тоест, полувасилиск — поправих се аз.
Госпожа Крус уморено поклати глава и прошепна:
— Ти си чудесна, Дея. Благодаря ти!
— Няма за какво, наистина — започнах аз.
Но горската ме прекъсна и ми подаде някакъв пакет:
— Малък подарък от Грибо. Каза да го разделиш с този, когото обичаш.
Пакетът буквално ми го напъхаха в ръцете, а след това горската ме прегърна с ръцете си — лиани, това е защото на тях костите им са гъвкави, и едва чуто прошепна:
— И отделна благодарност за Арроша, на лорда също беше твоята миризма.
След това госпожа Крус си тръгна, а аз, вцепенена, останах да стоя под арката, но шокът ми не беше продължителен.
Игнорирайки изпълнения с любопитство поглед на Жловис, който едва не ми подпали гърба, аз тръгнах към дома на лорд-директора, заобикаляйки административните здания. През парка направо претичах и в момента, когато се втурнах в къщата на висок глас поисках отговор:
— А вие какво сте направил с Арроша?
Тьер излезе из-зад вратата на столовата, дъвчейки сандвич, и когато преглътна попита:
— Какво?
— Хайде сега, не се правете на неразбиращ! — аз хвърлих към него пакета, без изобщо да се съмнявам, че магистърът ще го хване, бързо се събух, свалих палтото си и отидох да си измия ръцете, възмущавайки се пътьом: — Ако не сте искал да ви познаят, преди да отидете при върколаците, е трябвало да се изкъпете.
Риан, все така дъвчейки сандвича си, се появи в банята и попита:
— В смисъл?
— В този смисъл, че върколакът ви е познал по миризмата, и моя мирис върху вас също го е почувствал — избърсвайки ръцете си, поясних аз.
— „Върху тебе” — намръщено произнесе Риан.
— Какво?
— „Върху теб”, а не на „вас” — твърдо ми напомни магистъра за промените в нашия начин на общуване. — Хм, твоята миризма върху мен… Да, определено не успях да преметна върколаците.
А аз изведнъж си помислих, че Верис, несъмнено, също прекрасно усеща миризмите… и старши следователят Окено!
Впрочем, сега ме интересуваше нещо друго:
— Та значи, какво си правил ти у майстор Крус? — аз сгънах кърпата, сложих я на рафтчето и се приближих към Риан: — Е?
Коварно усмихвайки се, Тьер произнесе:
— Аз ям — и отново отхапа от сандвича.
И задъвка, успявайки хитро да се усмихва и да не сваля поглед от мен, явно наслаждавайки се на реакцията ми. Но аз не издържах, измъкнах огромния сандвич от ръцете на магистъра и също отхапах от него. Риан избухна в смях, и докато аз старателно дъвчех, открадна вече порядъчно нахапания къшей хляб със шунка и се изпари от банята, продължавайки да го яде пътьом. А след това, грациозно обръщайки се, се поинтересува:
— Искаш ли?
Аз не просто се съгласих, аз подло и коварно сграбчих остатъците от сандвича и се спуснах по коридора, придържайки полата си.
Миг, и вихърът на име лорд-директор, се хвърли след мен. Изписквайки и кълнейки се да защитя нещастното парче хляб, каквото и да ми струва това, аз побягнах, крещейки из цялата къща:
— Бедно сандвиче, няма да те дам на този коварен директор!
„Коварният директор” се разсмя, и спускайки се да ме гони, заплаши:
— Сега ще ми паднеш!
За да не му падна, аз се затичах към стълбите, качих се тичешком на втория етаж и се скрих зад първата попаднала ми врата, старателно заключвайки я. Подсмивайки се, аз отхапах от сандвича, а от него вече почти нищо не беше останало, и дъвчейки, допрях ухо до вратата, чакайки да прозвучат стъпките на магистъра. Никакви стъпки не се чуваха обаче, и това беше странно. Дояждайки сандвича, аз се наведох и погледнах през ключалката, защото ми беше много интересно къде се е дянал.
И в този момент отзад прозвуча:
— Бих се любувал и любувал…
С изплашен писък се изправих, обърнах се и видях стоящия на крачка от мен, с възможно най-хулиганската усмивка на лицето, лорд-директор.
— Но как? — изумено попитах аз.
Нали не се беше чул рев на огън!
— Това е спалнята за гости — усмивката стана по-широка, — за нея има вход и откъм гардеробната… И ето, влизам аз, а тук някакви адептки с откраднати сандвичи се тъпчат, пък и се кикотят по време на хранене. Край, Риате, ще се наказваме.
Аз не успях просто нищо да кажа, когато магистърът направи плавна крачка, притискайки ме към вратата, а след това бавно се наведе и прошепна:
— След екзекуцията ми се полага друг сандвич!
— Аха — простенах аз, без да откъсвам поглед от черните мъждукащи очи.
И топлите му устни покриха моите, меко, нежно, едва доловимо, като топъл порив на вятъра, а силните му ръце се плъзнаха на кръста ми, прегръщайки и поддържайки, и аз изведнъж разбрах, че земята изчезва изпод краката ми и целият свят се върти около мен и тъмнее…
Когато дойдох на себе си, се оказа, че ме носят на ръце надолу по стълбите, и при това с досада се възмущават:
— Аз нищо не направих. Само една целувка. Просто целувка. Аз… — Риан погледна в широко отворените ми очи, спря се и тихо попита: — Ти как си?
А аз се усмихнах, на мен ми беше хубаво, дори много хубаво. След като гледа известно време усмихнатото ми лице, лорд-директорът раздразнено се поинтересува:
— А защо ти трябваше да припадаш?
— Не знам — аз продължавах да се усмихвам, — беше ми толкова добре…
— Наистина ли? — последва недоверчив въпрос, а след това ние започнахме да сядаме.
По-точно седна Риан, направо на стъпалата, а аз така си и останах в ръцете му.
— Така — намествайки ме по-удобно, произнесе магистърът, — хайде пак да опитаме, става ли?
И пълен с очакване поглед на черните очи… Аз мълчешком кимнах. Лорд-директорът се склони отново над мен. Топлите му устни внимателно се докоснаха до моите… и мен тихо ме попитаха:
— Ще губим ли съзнание?
— Не — започвайки да се усмихвам, отговорих аз.
— А да не припаднем без предупреждение?
— Също не.
— Аха — хитра насмешка, — тогава с такива темпове до сватбата може и да стигнем до истинска страстна целувка… — и изведнъж много замислено: — А какво ще правим с първата брачна нощ, умът ми не го побира… Страх ме е даже да си помисля, колко години ще са ни нужни, за да стигнем до нея…
— Ама, знаете ли! Аз все пак съм наясно откъде се появяват децата! — възмутено заявих аз на лорд Тьер и опитах да стана.
Но мен не ме пуснаха, а след това, явно опитвайки се да скрият смеха си, се поинтересуваха:
— Така ли? Наистина ли знаеш? И даже за процеса на зачеването?
Аз се изчервих. Тьер се разсмя и изправяйки се, ме отнесе в столовата, продължавайки да се подхилва. А там аз си спомних:
— Все пак, какво сте правил при върколаците?
— Какво „си” правил — поправи ме Риан, настанявайки ме на стола.
— Добре, какво си правил при тях?
Независимо, че вече ме бяха сложили да седна, аз се изправих, взех пакета от майстор Крус, който лорд Тьер беше оставил на масичката до прозореца. Вътре, обвито в намаслена тъкан имаше великолепно пушено руло от шунка. Подаръкът беше наистина царски, защото аз знаех със сигурност, че в Ардам това произведение на изкуството не се продава, а се изнася директно за столицата.
— Да — Риан се приближи и ме прегърна, — за такъв сандвич съм готов да тичам из цялата къща.
— Не, аз такова нещо на крак няма да ям — възразих аз и взимайки ножа, отрязах парче, за да го сложа на масата.
— Аз нямах пред вид рулото — красноречиво притискайки ме към себе си, прошепна магистърът.
Изчервявайки се моментално, тихо го заплаших:
— Ще те прокълна.
— Това вече го минахме — Риан започна едва доловимо да целува косата ми.
— Ще падна в безсъзнание! — простенах аз поредната заплаха.
— Държа те — коварно съобщи лорд Тьер.
И на мен ми остана последния ефективен довод:
— Гладна съм.
— Нямаш и най-малка представа аз колко съм гладен! — едва чуто произнесе магистърът, но ме пусна.

След вечерята, разбърквайки чая, аз все пак се върнах към въпроса:
— Кажи, все пак, какво си правил при върколаците?
Отговориха ми с неохота, но ми отговориха:
— Дея, да започнем с това, че троловете никога не се ограничават, да кажем само да се закачат или да поопипат момичето — аз пребледнях, а Риан мрачно добави: — А върколаците не изскачат от вкъщи, за да убият нищожеството, ако дъщеря им е била просто изплашена.
Лъжичката падна от внезапно изтръпналите ми пръсти, в очите ми се появиха сълзи, а лорд-директорът меко ме укори:
— И как имате намерение да работите като частен следовател, лейди Риате, ако взимате така присърце подобни неща?
Хубав въпрос, а за момичето, така или иначе ми беше жал до сълзи.
— Дея — с тих глас привлече вниманието ми лорд-директорът, — там вече всичко е наред, Дея. Аз изтрих спомените й за случилото се, излекувах я и унищожих всички последици. С нея всичко ще е наред.
А аз в този момент се сетих, че Риан и на онази вампирка помогна, и на племенниците на майстор Гровас, и ето сега, на напълно непознатите му върколаци. Просто им помогна, без да иска нищо в замяна, а по думите на вампирката, дори отказвайки се да вземе каквото и да било…
— Ти наистина си невероятен… — прошепнах аз.
Намръщвайки се, Тьер доста рязко произнесе:
— Не си заслужава да говорим за това.
Аз отпих от чая, стараейки се да скрия усмивката си, но в крайна сметка, той първи не издържа:
— Какво има?
— Всичко е прекрасно — усмивката ми ставаше все по-светла, — просто ти… ние, цялата академия се бояхме от теб.
Той се разсмя и съвършено спокойно произнесе:
— В ордена на Безсмъртните не взимат кой да е, сърце мое, така че, повярвай, адептите имат всички основания да се опасяват.
Аз разбирах това, но от друга страна виждах още нещо — това, което лорд-директорът криеще, и като че ли криеше даже от самия себе си…
И тук над академията се разнесе:
— Вечерно построяване!
Аз скочих на мига, на две глътки си допих чая и умоляващо се взрях в Риан. Той унило ме погледна, след това съкрушено се предаде пред обстоятелствата и около мен се изви адски пламък.
Преминавайки в стаята си, чух тъжното му:
— Винаги е така… дори не си взе довиждане…
Аз лично не виждах смисъл, та нали утре отново щяхме да се видим, но нещо ми пречеше да си тръгна ей така, и връщайки се, аз бавно се приближих до лорд-директора, приклекнах в шеговит реверанс и произнесох учтиво:
— Довиждане, лорд Тьер. Кошмарни сънища.
Той изпъшка, смачка салфетката, хвърли я на масата, стана, поклони се церемониално и рязко, и след това, със същото престорено вежливо изражение отговори:
— До утре, лейди Риате. Тъмна нощ.
Но в следващия момент, аз се намерих в обятията му, такива силни и надеждни, от които с всеки път все по-малко ми се искаше да се откъсвам. Магистърът не ме целуна, просто ме притискаше много внимателно в прегръдките си…
— Така няма да ми се иска да си тръгна — прошепнах аз, допряла буза към гърдите му.
— Не си тръгвай — предложи Риан.
— Имам построяване — със съжаление напомних аз.
— И без теб ще се построят.
Аз меко се отдръпнах, вдигнах глава, погледнах в черните, светещи в светлината на свещите очи и разбрах, че потъвам, безвъзвратно и окончателно. Просто потъвам, безсилна даже да си пожелая да намеря сили да се измъкна от този водовъртеж…
— Интересно ми е — Риан протегна ръка и внимателно ме погали по бузата, — ти някога обичала ли си?
Усмихвайки се тъжно, честно си признах:
— Аз си забранявах дори да си мисля за нещо такова…
Погледът му веднага се промени, устните се свиха, а аз предупредих:
— Само недей да ме съжаляваш!
Той мълчаливо кимна. Аз се обърнах и отново се приближих към пламтящия отворен портал, но огънят неочаквано изгасна. А зад гърба ми прозвуча въпрос:
— Защо?
— Какво защо? — стремително се обърнах към лорд-директора.
— Защо да не те съжалявам? — попита отново той, а след това добави: — Ти така или иначе си закъсняла да построяването, вече е безсмислено да отиваш. Поседи с мен в гостната… Аз ще запаля камината.
Кой знае защо, не ми се искаше да му казвам „да”, но лорд-директорът се отправи към вратата и се наложи да тръгна след него. По късия коридор, към уютното пространство на малката гостна, в която аз, между другото, досега не бях влизала.
А пространството се оказа уютно — полукръгъл диван пред камината, няколко гоблена по стените, малка кръгла масичка пред дивана и самата камина. Но именно камината беше необикновена — във вид на зъбещ се дракон.
С небрежно движение на ръката магистърът накара камината да се запали и жълто-червени огнени езици осветиха и огромните драконови очи. В този миг гостната се преобрази — „очите” се оказаха направени от кристали и по цялата стая от тях се разлетяха като пръски приглушени отблясъци светлина.
— Колко е красиво — въздъхнах аз.
— Сядай, аз ей сега ще се върна — съобщи Риан, оставяйки ме сама.
А да съм сама тук се оказа страшничко. Това, което, ми се струваше вълнуващо и възхитително, когато с мен беше лорд Тьер, без него губеше очарованието си и… Да, трябваше да си призная, без него не се чувствах защитена. И неволно се свих, прегръщайки раменете си с ръце.
— Дея! — бързо върналият се Риан, ме прегърна с една ръка за талията, привлече ме към себе си и прошепна: — Какво се е случило?
„Страшно е — помислих си аз, — без теб е страшно… и това ме плаши.”
— Сигурно е време да си вървя — произнесох на глас.
Леко докосване с устни по косата ми, едва чута въздишка и престорено веселото:
— А аз имам потресаващо плодово вино. Леко, сладко и оригинално. Не искам да го пия сам, ще ми правиш ли компания?
И тогава възникна друг въпрос:
— А колко такива бутилки с разнообразно вино имаш?!
— Неоправдано много — все така прегръщайки ме, магистърът ме придърпа към дивана, накара ме да седна.
Едва тогава забелязах в лявата му ръка бутилка с вино и две чаши.
— Та по въпроса за виното — Риан внимателно постави чашите на масичката, ловко отвори бутилката, без да използва тирбушон. — Разбираш ли, на мъжете, обикновено се подаряват две неща — вино или смеси за пушене. Аз не пуша, и съответно като подарък, обикновено винаги съм получавал вина.
Докато разказваше, лорд-директорът напълни двете чаши със тъмната гъста течност с отчетлив мирис на карриса — сладкият тъмен плод, който расте в горите в южната част на империята. При нас, на север, беше трудно да се намери карриса, аз изобщо за първи път я опитах, когато помагах на Тоби да вари сироп за торта.
— Има много приятен вкус — сподели магистърът, протягайки ми чашата. — Наричат го още „лятно вино”.
Взимайки бокала си Риан отпи от виното, притвори очи и произнесе:
— Около нашия замък има храсти с карриса и от ранна пролет до късна есен нейният аромат витае във въздуха, правейки го сладък, почти опияняващ… Мирисът на моя дом.
Внимателно поднесох бокала към устните си и притваряйки очи, вдъхнах аромата… Направих мъничка глътка, няколко мига се опитвах да съпоставя този сладък, с лека киселинка вкус с вкуса на сиропа, който беше направил тогава Тоби. Виното, всъщност, ми хареса повече. Отпих отново… и отново…
Главата ми се завъртя почти веднага.
— То е коварно — със закъснение ме предупреди лорд Тьер.
— Да-а-а? — и усетих как някаква странна слабост обхвана тялото ми.
— Аха — потвърди Риан и притваряйки очи, добави — за последен път съм го пил… мм… Някъде преди дванайсет години.
Загледах се в камината и ми се стори, че драконът весело ми намига… И осъзнах, че би трябвало да оставя чашата, но кой-знае защо, направих още една глътка.
— Не се бой — Риан седна по-близо и ме прегърна през раменете, — Ще те пусне също така бързо, както те хвана.
— Н-надявам се — облягайки се назад, наместих главата си на рамото му и се заех да разглеждам огъня в камината през чашата. — А защо досега не си го изпил? Дванайсет години са това, все пак…
Беше ми доста трудно да изразявам мислите си.
— Бях зает — тихо отговори магистърът, целувайки ме нежно по слепоочието, — и откровено казано, нямаше с кого. Изисканото вино си заслужава да се пие само в компанията на специална жена.
— Хм — аз обърнах глава, просто ми се прииска да видя израза на лицето му, — и с какво аз съм особена?
Много загадъчна усмивка, а след това, едва чуто:
— Някой ден ще ти кажа.
— Някой ден… — като сънено ехо повторих аз и си допих виното.
Риан сложи бокала си на масата, взе моя и го остави до първия, след това нежно ме прегърна, притискайки ме към себе си. Аз нямах нищо против, по-скоро обратното, уютно ми беше в прегръдките му и ми харесваше просто възможността да седя и да гледам огъня в камината. А огънят, той ме омагьосваше с танца си, с едва чутото пращене, а зад прозореца започваше снежна буря и в шума на виещия вятър се вплитаха шумоленето и скърцането на поклащащите се дървета…
— Дея — тихият глас на магистъра ме изтръгна от странното полусънно състояние, — а защо не бива да те съжалявам?
Като че ли някой скръцна с нокти по стъклото! Изобщо не исках да говоря за това, изобщо. Аз никога и на никого не бях разказвала… И като ледена вода по гърба в уютния ми свят нахлу друг спомен — за горящата печка и многодневната снежна буря, за мъката, която беше донесла онази зима…
— Не искам да разказвам — тихо отговорих аз. — Просто не искам…
— Свързано ли е с ипотеката на къщата ви? — на лорд Тьер определено не му липсваше проницателност.
И аз премълчах.
Риан обаче не:
— Не може да се каже, се меся в чужди проблеми — с неочаквано рязък глас започна той. — Това е и моя работа. Аз направих всичко възможно, за да реша проблема, щадейки твоята гордост, но… Не мога да се освободя от мисълта за това какво се е случило, че родителите ти практически са те продали в робство?
И аз бях принудена да отговоря, но отговорих през зъби:
— Те нямаха избор.
— Как е възможно? — лорд-директорът явно не ми вярваше.
Аз не исках да говоря за това. Изобщо не исках! И единственото, което успях да изцедя от себе си беше:
— Мислиш ли, че те не съжаляваха? Всеки ден! Събуждаха се с тази мисъл и си лягаха през нощта с нея. Аз се чувствах като покойник у дома. Мама, гледайки ме, всеки път с мъка си сдържаше сълзите, а баща ми… Ох, не искам да говоря за това.
Риан ме прегърна по-силно и премълча. Ние седяхме в това тягостно мълчание дълго, а след това предложи:
— Още вино?
— Утре съм на лекции — напомних аз.
— Гарантирам, че глава няма да те боли — магистърът отново напълни чашите, протегна ми едната и произнесе: — Ако приличаш на баща си, значи той е много силен човек. Със силен дух, достоен за уважение.
Аз се усмихнах, отпих глътка вино и отново притворих очи — вкусът ме очароваше, упойваше и наистина ми напомняше за лятото. При нас, в Приграничието, лятото е късо, горещите дни се броят на пръсти, а на мен ми се искаше да отида там, където лятото цари поне половин година.
— Баща ти нали е ловец? — като че ли между другото попита магистърът.
— Аха — все така, без да отварям очи, отговорих аз, мислейки си за лятото, за храстите карриса, за топлите слънчеви лъчи…
— М-м-м — провлече Риан, — ловец в Приграничието — опасен занаят. Какво го нападна — загризен или рвар от предпланините?
— Загризен… — прошепнах аз и отворих очи.
Няколко мига гледах към огъня, рязко се обърнах и възмутено се вторачих в лорд-директора.
— Какво? — невинно се поинтересува той.
— Лорд Тьер, отработвате върху мен методите за водене на разпит?
Устните му се разтегнаха и с коварен тон подхвърли:
— Не, разбира се… — усмивката му се разшири. — Всичките ми методи са отдавна отработени, стратегиите са изпробвани, резултативността е достатъчно висока — и вече напълно сериозно: — Баща ти много ли беше пострадал?
— Хм — аз леко се отдръпнах, за да виждам добре лицето му, — и къде вие, магистър, сте отработвали методите за водене на разпит?
Тьер престана да се усмихва, но отговори честно:
— Във войната.
Не ми се искаше да го разпитвам по-нататък. Допих си виното, оставих чашата на масичката, седнах и много вежливо помолих:
— Хайде да не говорим за това.
Той също изпразни чашата си, сложи го до моя и упорито каза:
— Ще говорим.
Аз станах, обърнах се и излязох от гостната. Ако той не ме чуваше, това не значеше, че аз трябва винаги да го чувам. Въпреки това, успях да стигна само до входната врата, но не успях да я отворя. Първо, задържайки ме с ръка, а ние не можем да се сравняваме по сила, а след това, заобикаляйки ме, просто ми прегради пътя. В следващия момент лорд Тьер внимателно обгърна кръста ми с една ръка с другата повдигна брадичката ми, и гледайки ме в очите, тихичко произнесе:
— Аз трябва да знам.
— А аз не искам да говоря за това! — аз се освободих от ръката му, дръпвайки рязко глава. — Не искам и няма да говоря! Боли ме само като си спомням! А сега наистина трябва да вървя. Утре ще е тежък ден.
Аз заобиколих лорд Тьер, свалих палтото си от закачалката, бързо си обух ботушите, но така и не стигнах до вратата…
Изви се адски пламък.
Аз пристъпих в огъня без думи и вече бях започнала да се премествам, когато чух тихото:
— Прости ми… аз не исках…
Тази нощ спах просто отвратително. Ту се събуждах от собствения си вик, ту скачах, гледайки ръцете си, със закъснение осъзнавайки, че там вече няма кръв и вече всичко е наред. За щастие, по-малките ми братя и сестри не помнеха нищо, но аз все още не можех да го забравя.
* * *
На сутринта ме събуди почукване на вратата. Разбързах се да отворя и с учудване погледнах разярената капитан Верис, а тя — мен… Зверското изражение изчезна моментално от лицето й, сменяйки се с неподправена тревога. След това, тя внимателно ме изблъска в стаята, влезе след мен, затвори вратата и се поинтересува:
— Какво се е случило?
— Н-нищо — със закъснение си спомних, че не бях отишла на вечерното построяване.
— Съвсем нищо? — със сладък глас измърка Верис.
— Д-да…
Мен ме хванаха за рамото, доведоха ме до огледалото и посочвайки ми собственото ми отражение, се поинтересуваха:
— Тогава, бъди така добра да обясниш на недоумяващата куратор Верис, защо цялото ти лице е подпухнало, а очите ти са червени?!
Наистина, не изглеждах както трябва — бледа, с тъмни кръгове около очите, с подпухнал нос и някаква такава, уплашена…
— Това ще мине — уверено заявих на куратора, оправяйки косата си, — не е за първи път.
— Така ли? — иронично вметна тя. — И колко често ти се случва това „не за първи път”?
— Все по-рядко — честно отвърнах аз. — Струва ми се, че скоро изобщо ще ми мине.
Верис недоверчиво ме гледаше, скръстила ръце пред гърди, а след това замислено промърмори:
— Започвам да разбирам, защо Дара толкова настоява да нощуваш у Тьер. Но няма значение. Вчера къде се загуби?
Аз се изчервих.
— Да, глупав въпрос — Верис сви рамене. — Ще се наложи да си поговорим с лорд-директора по повод нарушаването на учебната дисциплина. А ти се обличай, построяването скоро ще започне.
И мен ме оставиха сама.
Аз не закъснях за построяването, кроса и упражненията ги минах бодро, а към средата на първата лекция изобщо забравих за всичко и даже нямах намерение да си спомням.
А след това се появи Жловис. Това се случи между лекциите, ние тъкмо вървяхме по коридора за лекцията по Любовни проклятия, и в този момент, гоблинът бавно и надуто, както винаги, се приближи до мен и ми протегна някаква бележка. Подавайки учебниците и тетрадките на Янка, взех жълтия свитък, разгънах го и зачетох:
„Помниш ли троловете, с които ти и Риая се веселихте в Мъртвия град? Тези от бандата на Медния? Намерени са убити близо до Ррадак. В един часа ще отворят портал от нашата Тъмна крепост към гарнизона, разположен в Ррадак. Ако искаш да дойдеш с нас, плюй си на петите, чакам те пред вратата.”
От Ррадак до Ардам са седем дни път с летящ гущер, а по пътя, с каруца— не по-малко от двайсет. И въпросът беше, как са се оказали там същите тези тролове? И кой ги е убил? И защо?
— Тоя рече, че ако решиш да ходиш, да тръгваш така както си, той ти е взел топло наметало — заговорнически прошепна Жловис.
А аз страшно исках да ида с Юрао! Имаше обаче малък проблем — кой щеше да ме пусне? Аз разсеяно се огледах и видях лейди Орис. В следващата секунда се спуснах към нея. От моето объркано припряно обяснение преподавателката разбра само, че я моля да не ми пише отсъствие на лекцията, и че на всяка цена ще си наваксам. Като цяло, лейди Орис беше доста строга с адептите, но кой знае защо се съжали над мен и само попита:
— Имаш ли домашно?
Изтичах обратно към Яна, взех си тетрадката, също така бегом се върнах и я протегнах на лейди Орис.
— При мен имате две лекции, нали така? — преподавателката се замисли, а след това усмихвайки се обеща: — Отивай, аз ще поговоря и с майстор Хешши, той няма да ти пише отсъствие и по графология.
Аз изликувах, но тихичко, за да не привличам внимание.
— Тичай, тичай — лейди Орис ме потупа по бузата, — аз все пак разбирам — първата любов е един път в живота. А дроу като любовници са даже много…
Аз се стъписах, исках да й кажа, че неправилно ме е разбрала, но преподавателката по Любовни проклятия вече отплуваше по коридора, искрено вярваща, че е извършила благо дело в името на любовта.
— И кво сега, отиваш ли? — Жловис дръпна ръкава ми.
— Не отивам, направо тичам! — и наистина се втурнах навън.
Прехвърчайки през двора, стигнах до портала на академията и видях Юрао. Дроу весело ми изкозирува с лявата ръка, а в дясната наистина държеше плащ с емблемата на Нощната стража.
— Тъмни, партньор — заяви той, когато аз напуснах територията на академията. — Обличай се, нямаме никакво време.
Аз бързичко се наметнах с наметалото, вдигнах качулката, а Юрао ми подаде черни ръкавици и шал.
— Риая ти предава поздрави — издаде собственика на взетите на заем аксесоари офицер Найтес. — Но тя не може да дойде с нас.
— А защо? — аз припряно се омотах със шала.
— Омъжва се — Юрао се усмихна накриво. — Качвай се, ще успеем и това да го позяпаме.
Излетяхме рязко и почти веднага дроу насочи гущера надясно и ние полетяхме ниско над покривите на къщите, плашейки обитателите. В Ардам много къщи имат мансарди с прозорци направо в покривите и се съмнявах, че на хората им харесваше корема на гущера, летящ току над главите им, но на дроу явно не му пукаше.
— Надявам се да стигнем навреме — извика Найтес, — сватбата е в дванайсет на обяд.
— На обяд? — учудих се аз. — То нали по залез слънце трябва?
— Маман реши, че по този коварен начин ще успее да измами Риая… Само че, напразно. Джурр, архад!
Това, че гущерът се казваше Джурр, аз вече го знаех, но заповедта, която беше адресувана към него, не я разбрах. Затова пък, звярът разбра всичко и се вкопчи с нокти в покрива на сградата, над която прелитахме.
— Дванайсет е вече. — Юрао погледна към небето. — Храмът на Великата Тъма, площад Велско умъртвие. Сега ще започне, пълзи!
И радостно развълнуваният дроу и аз приложихме максимум усилия, за да не се плъзнем по този покрив.
Когато стигнахме до края Юрао посочи към най-тъмния от всички храмове на площада и възвести:
— Започва се.
Нищо не се започваше. Хора и нехора сновяха с делови вид, бавно, оглеждайки се, крачеха офицерите от Дневната стража и се чуваше далечния звън на градския часовник. Вече бях замръзнала, тъй като лежахме дълго на покрива, но изведнъж над целия площад се разнесе истеричен мъжки крясък:
— Не-е-е-е!!!
Разлетяха се гарваните от близките покриви, из-под сводовете на храма изхвърчаха изпоплашени прилепи, един върколак на площада се стресна така, че прие животински облик и зави… Тъжният му вой беше разбираем — той се беше превъплътил, облечен в скъп кожух, а в резултат, кожухът беше станал на парчета, ботушите се бяха скъсали — на негово място всеки би завил. Но върколакът не дочака към него да проявят съчувствие, на хората не им беше до това, всички гледаха към храма на Великата Тъма, откъдето отново започнаха да се разнасят страшни звуци:
— Не-е-е! Няма да се оженя за нея! Чудовище! Не-е-е! Мамоооо!
Юрао изпръхтя и се разкикоти. Уж сдържано, но едва не се изтърси от покрива. А след това поясни:
— Маман беше решила да омъжи Риая без годеж, без запознанство със сватовете. Сестра ми разбра за бракосъчетанието едва два часа преди сватбата, когато й донесоха роклята. Така че се наложи да вземе мерки. Харесва ли ти действието на гъбената отвара?
Съдейки по воплите в храма, не само на мен ми харесваше. А нататък, кой знае защо се втурна и този превъплътил се върколак. И скоро там крещеше не само младоженецът. След това се чу: „Дневна стража! Страажа!” след това тънък писък, почти женски. И тогава настъпи апотеозът на представлението — от храма, пищейки и умолявайки, изскочи явно женихът, тъй като беше с червен костюм, а след него, и разяреният върколак, който го настигаше, млатваше го с лапа по задника, ускорявайки го в посоката на движение, отново започваше да тича и отново го настигаше. От храма излетя и висока тъмна елфийка и с вопли „Сине!”, затича след него. Естествено, на прага на храма се изсипа и цялата тълпа гости, за да се полюбува на представлението, а и хората на площада не си отказваха удоволствието да гледат този безплатен спектакъл. Най-накрая на вратата се показа Риая в червено-розова рокля. Несъстоялата се булка плъзна поглед по покривите на съседните сгради, видя ни и безшумно изобрази бурни овации.
Юрао весело й помаха в отговор и ми изсъска:
— Пълзим обратно.
Да се пълзи обратно беше трудно, но весело. След това, ние скочихме на улицата, скрихме се зад приземилия се до нас гущер и навеждайки се, затичахме към края на площада, за да не ни засече лейди Найтес.
— Ще ни трие сол на главата половин година — съобщи ми партньорът причините за подобен начин на придвижване.
От лейди Найтес се крихме до края на улицата, след това Юрао ме натовари на гущера и се изкатери и той. Последва полет с главозамайваща скорост, а когато отдолу се показа Тъмната крепост, Юрао закрещя с цяло гърло:
— Изчакайте ни и нас!

Дроу имат много по-остро зрение от нас, хората, лично аз видях сиянието на мътната фуния, едва когато почти бяхме долетели. А магът, който удържаше фунията, го разпознах чак когато се приземихме и след като Юрао ми помогна да скоча на каменните плочи на двора.
— Дея, радвам се да те видя — леко разтягайки думите, произнесе лорд Шейдер Мерос.
— Тъмни дни — леко заеквайки отговорих аз и се огледах, търсейки Юрао.
Дроу тъкмо беше смъкнал седлото от гущера, после го потупа по муцуната и нещо изкомандва. Радостният звяр се втурна да получи обедната си порция храна, а Юрао се затътри към стената, за да закачи сбруята.
— Да вървим — лорд Мерос ми протегна ръка, — офицер Найтес ще ни настигне.
„Там е и старши следователят Окено, напомних си аз и се възползвах от помощта на началника на един от патрулите на Нощната стража.
Във фунията беше доста страшно — като че ли вървиш по коридор, където стените и таванът са бясно движещ се вихър и е достатъчно да се спънеш, за да те всмуче това бушуващо нещо.
— Не се бой, държа те — лорд Шейдер леко стисна ръката ми, демонстрирайки, че наистина ме държи, но притискайки пръстите ми, почувства това, което скриваха ръкавиците. И не си замълча за своето откритие:
— Пръстен?!
Къде се мотаеше този дроу?!
Аз се огледах, Юрао в този момент се показа в края на извиващия се коридор и стремително ни догонваше.
— Дея! — стъписа ме викът на лорд Мерос. — Какво означава това?!
Аз се опитах внимателно да издърпам ръката си, но офицерът от Нощната стража ме държеше здраво. А след това направо ме дръпна към себе си и процеди през зъби:
— Това годежен пръстен ли е?!
За щастие, Юрао ни догони, а той винаги се отличаваше с непреодолима наглост:
— Партньор, ама че си чевръста! — издърпа той ръката ми от дланта на вкаменилия се лорд Мерос. — Шефе, благодаря ви, че наглеждахте тази… Дея, нямаме никакво време, какво се влачиш?!
И мен ме повлякоха през фунията с такава скорост, че се наложи да тичам, придържайки наметалото. А на изхода се обърнах и видях, че лорд Шейдер Мерос все така стои насред коридора и мрачно гледа някъде в пространството.
* * *
В Ррадак бушуваше снежна буря.
Това населено място бе разположено по на север от Ардам, него не го предпазваше планинската верига и затова тук зимата беше несравнимо по- сурова, а понякога падаше толкова сняг, че затрупваше града до самите покриви на къщите. Сега, обаче улиците бяха чисти, явно тази сутрин бяха разчистили снега, а пред таверната, до която се намираше изхода от пространствената фуния се тълпеше сдържан от магическа ограда народ, най-вече върколаци, които и населяваха самия Ррадак. Тук живееха малко хора, все пак, климатът беше прекалено суров.
— Адептка Риате! — викът на старши следователят Окено, показващ се на прага а кръчмата, привлече към нас вниманието и на останалите Нощни стражи. — Мърдай насам, интересно ми е ти какво ще кажеш!
Василискът сред присъстващите изглеждаше доста оригинално — с лека риза, униформен панталон и бос. Явно се беше превъплъщавал наскоро и или още не беше успял да се облече, или гореше от ярост, при василиските това се случваше понякога.
Претичвайки през заледения двор, аз влязох в таверната.
И веднага не ми се понравиха сумрака, ниските тавани и… миризмата. Сладникаво-отблъскващият мирис на гниене…
— Намерили са ги тази сутрин — започна без предисловия Окено. — Според местните следователи, стопанинът на кръчмата, в желанието си да им изпразни джобовете, е отровил цялата банда тролове. Знаеш ли какво го чака върколака за такова нещо?
Аз знаех — публична екзекуция и опожаряване на цялото имущество. А за върколаците семейството е всичко. И когато върколакът знае, че най-скъпите му ще останат без покрив над главата и средства за съществуване — това е сто пъти по-лошо и от смъртта.
— Случаят щяха да го заметат под килима — продължаваше Окено, водейки ме между мръсните маси, на които явно от вчера всичко така си беше останало и никой не беше почиствал, — но жената на върколака, човечка, стигнала до магическата станция, тук, недалеч, и чрез тях ни прати съобщение, че мъжът й не е виновен и моли за помощ.
И ей така, просто? Обикновена жена, съпруга на върколак, праща молба за помощ на самия Окено, а той захвърля всичко и се понася насам? За нищо на света нямаше да повярвам!
Старши следователят се обърна, забележи скептичното изражение на лицето ми, спря и с тежка въздишка призна:
— Дейра е аристократка, техният замък се намира близо до земите, където се разполагаше моят клан. Когато тя се влюби в обикновен върколак, баща й беше в ярост, но Дейра избяга. За нея не се знаеше нищо почти двайсет години, лорд Гро, полудракон, естествено я търсеше. Но кой би могъл да си помисли, че възхитителната лейди Дейра Гро се крие в Приграничието и то в такава дупка като Ррадак?
Нищо странно! При драконите дъщерите са по ценни от теглото си в злато, в буквалния смисъл. Странно беше, че върколакът изобщо беше успял да избяга с любимата си и да живее с нея щастливо толкова години.
— Тоест, вие не допускате, че върколакът е виновен? — върнах се аз към делото.
— Нека да кажем така — майстор Окено се огледа, и убедил се, че никой не ни слуша, прошепна: — Аз бих бил много доволен, ако Корро наистина се окаже невинен. Искрено съчувствам на Дейра, да… и не ми се иска да пострадат децата им. За децата ми е най-жал, особено за момчетата, защото момичетата ще ги вземе дядото. Драконовата кръв в женските екземпляри почти винаги остава чиста, а момчетата просто ще ги изхвърли на улицата.
— Ами да, драконите обичат веднъж и за цял живот. Ако екзекутират върколака, жена му едва ли ще живее повече от едно денонощие — замислено произнесох аз.
Окено кимна.
— Работата е в това, Дея, че местният специалист по проклятията нищо не е намерил. Всички улики са против върколака, а и смъртта на троловете не изглежда да е магическа. Но аз не вярвам, че Корро ги е убил. Абе, не вярвам, разбираш ли?
— Така, къде са убитите? — само попитах аз.
Убитите ги видяхме във втората зала. В тази таверна имаше обща зала и отделна, за тези, които искаха да си хапнат и пийнат със собствената компания. До входа седеше дребно старче с черна мантия на държавен служител, със символиката на проклятийник на гърдите и четеше книга, без да обръща внимание нито на присъстващите, нито на влезлите току що. Но когато влязохме, веднага към нас забърза попрегърбен офицер, съдейки по нашивките, от местното отделение на Дневната стража, и при това започна с претенции:
— И това ли е вашият експерт? Девойче? Вие що не домъкнете тук и майка си, Окено?!
Но се оказа, че старши следователят не се смущава толкова лесно:
— Госпожа Риате, тоз невъзпитан офицер се именува господин Ерих Тред, за неговия чин вече сте се досетила, нали?
Аз кимнах. Следователят продължи:
— Господин Тред, позволете да ви представя моя доверен експерт по проклятията, госпожа Риате.
Тред демонстративно скръсти ръце на могъщата си гръд и хладно се поинтересува:
— Тя поне маг ли е?
— Не — отговорих аз.
— Риате е специалист от най-висока класа и не се нуждае от магия — добави Окено и ми подхвърли: — Пристъпете към работа!
Аз си свалих наметалото, подадох го на идващия след нас Юрао, мушнах в ръцете му и ръкавиците и отидох да погледна труповете.
Троловете лежаха всички на пода заедно със столовете. Веднага ставаше ясно, че смъртта е била внезапна, свила ги е в спазъм и те просто са паднали на пода. И изглеждаха изключително неприятно — почернели усти и носове, изгнили очи и дупки на бузите и на гърдите… Да, тук нямаше и помен от магия — това беше „черна гнилица”. Отвратително нещо и една от най-силните отрови. Убива бързо, в течение на няколко часа, а след това и почиства след себе си. Тоест, телата на жертвите много бързо гният и именно сега процесът беше в разгара си, а до довечера от троловете щеше да остане само купчинка воняща мръсотия. Ако телата се закопаеха в снега или в земята, и следа нямаше да остане. Даже върху купчина боклук да се изхвърлеха — просто и самата купчина щеше да изгние по-бързо. И в този случай, останките нямаше да могат да се намерят дори с магия. Идеалният начин за убийство, между другото. Всъщност, ако троловете не ги бяха открили, то довечера върколака нямаше да могат да го обвинят в нищо.
И точно този момент ме накара да застана нащрек…
Тъй като в подобни заведения чужд човек не може да влезе в частната зала, а работниците, без разрешение от стопанина, няма да се развикат за убийството. Знам го от собствен опит — понякога и при Бурдус сме намирали трупове, все пак не само мирни хора са ни посещавали и се е случвало да си оправят сметките един с друг. И помнех, че при случай на подобна „изненада”, Бурдус не крещеше „При мен тук труп се въргаля на пода!”, така, че да го чуе целият Ардам. Той просто викаше довереният си офицер от Нощната стража, в смисъл, лорд Мерос. Той се оправяше бързичко и без излишен шум. Тялото се изнасяше, покрито с илюзия, посетителите не се тревожеха, престъплението се разкриваше. И такава беше системата във всички таверни и кръчми, защото на никого не му трябваха проблеми, ако тези проблеми заплашват с намаляване на клиентелата. Но тук почти целият град се беше събрал да позяпа… И това какво ни подсказваше?..
— Господин Тред! — аз се отдръпнах от гниещите на куп трупове. — Кой съобщи на Дневната стража за случилото се?


Офицерът ме измери презрително с очи, но под суровия поглед на Окено, беше принуден да съобщи:
— Тукашната сервитьорка се развикала. Тълпата от общата зала дотърчала, после…
Аз тежко въздъхнах и го прекъснах:
— По нататък можете и да не продължавате, и така всичко е ясно. Тълпата се втурнала, тълпата видяла, тълпата си направила изводи. Майстор Корро много ли е пострадал?
Намръщвайки се, стражът отговори:
— Цели кости май не са му останали, но ще се съвземе, върколак е, все пак.
Горкият Корро, какво друго можех да кажа. Освен да задам още няколко въпроса:
— Извинете, а тази сервитьорка, тя новичка ли е? Млада?
Лорд Тред се замисли, а след това си спомни:
— А, не. Тя преди работеше при Порон, в „Копитото”, а вече са две години откакто е тук, във „Вълчата опашка”.
А ето това вече, беше крайно подозрително. Опитна сервитьорка, работила не една година, и да се разкрещи така?
— Извинете, и къде е тази жена сега? — попитах аз.
— Сервитьорката ли? — лорд Гред ме гледаше като че ли бях безумна.
— Да, къде е тя?
Суровият страж сви рамене и с неохота отговори:
— Кой я знае, не съм се интересувал.
Аз метнах поглед към Юрао, той към старши следователя Окено и последният с гръмогласен глас издаде заповед:
— Да се намери сервитьорката!
И всичко се задвижи. Но, за жалост, без резултат. Оказа се, че жената, след намирането на труповете, никой не я беше срещал. За щастие, с издирването се зае лорд Мерос. Намирайки в разгромената кухня престилката на означената сервитьорка, той задейства някакво заклинание и почти веднага от смачканата тъкан се проточи блестящо магическо ручейче. На мен всички ми забраниха да вървя по следата, но тъй като наоколо се навърташе Юрао, а на него наглост не му липсваше, то аз някак незабелязана, се влях в отряда за издирване. По-точно, мен просто нататък ме затегли самият дроу, намятайки на раменете ми същия този плащ със символиката на Нощната стража, а в суматохата никой не ме забеляза.
Следата се проточи през целия град и първата ругатня прозвуча от устата на лорд Тред, когато нишката ни отведе на гробището.
— За какъв… — изръмжа той. — Некка не е от местните, какво ще да е търсила на гробището?
— Сега ще разберем — гласът на Шейдер Мерос беше глух и безстрастен.
Офицерът от Нощната стража на Ардам се отпусна на едно коляно и допря и двете си ръце до снега… в същия момент призрачна мъгла обви гробището, а в тази мъгла като блестяща фигура се движеше жена…
— Погледни наляво! — изведнъж просъска Юрао.
Аз погледнах и видях — от гробището си тръгваше друг обект — тъмен, полупрозрачен и незабелязан от никого, тъй като цялата група следеше блестящата фигура на сервитьорката.
— Направо вони тази история — прошепна дроу така, че да го чуя само аз, — направо вони на гнило и на мен ми се струва, че тук е замесена нашата стара позната.
— Не — също прошепнах аз, — тя сега е заета, нея ще я омъжват.
— Така ли? — Юрао се позамисли. — Добре, ще се върнем тук по-късно.
А след това, ние проследихме как сервитьорката нещо зарови в земята, обърна се и излезе от магически осветеното пространство. Мерос веднага премахна илюзията и се втурна към мястото на земекопните мероприятия. Там, след кратък оглед и магическо разравяне на замръзналата земя, той се произнесе:
— „Черна гнилица”. Тя е изляла остатъка тук, за да прикрие следите на престъплението. И тъй като е искала да заподозрат стопанина, сама е съобщила за убийството. Изводът е, че върколакът е невинен.
След тази тирада, лорд Мерос се обърна и леко залитайки, напусна гробището. Нищо странно — заклинания от такъв клас не бяха по силите на местните магове, а пък и колко енергия изискваха! Затова и всички присъстващи изпратиха главата на патрула на ардамската Нощна стража с почтителни и възторжени погледи, а той, минавайки покрай мен, докато аз искрено вярвах в маскировката си, изведнъж отбеляза тихо:
— Браво, Дея.
Веднага към мен се приближи Окено и гневно кресна:
— Махай се от тук! Марш в таверната и чакай там, Риате! А с теб, Найтес, после ще побеседваме!
Дроу мигновено изобрази разкайване и ме затегли след себе си. Впрочем, ние и Мерос напуснахме групата за издирване, а останалите офицери се понесоха към дома на същата тази сервитьорка — за да я арестуват.
Те вървяха бързо, толкова бързо, че не забелязаха, как Юрао ме издърпа зад стената на една полуразрушена къща и ние изчакахме там, докато не си тръгнаха всички. А когато останахме двамата, дроу ми помогна да се измъкна от пряспата, в който бях потънала до колене, докато се криехме от стражите и повеждайки ме към гробището, започна да разказва:
— Значи, каква е работата, спомняш ли си нашата вампирка?
— Първото дело не се забравя — шеговито отговорих аз. Наистина, никога нямаше да забравя първия ни случай.
— Та значи — Юрао тръгна напред, лъкатушейки между гробовете, — вчера сутринта към мен се обърна главата на Клана на Нощта, Първи дом.
— О-хо! — успях само да кажа аз.
Първият дом бе най-силният от всички вампирски кланове. И щом самият глава на клана… това вече беше странно.
— И аз самият бях в ужас — призна ми дроу. — Честно, седях, гледах го и си мислех — моята кръв днес с мен ли ще си остане или с мен ще благоволят да закусят като за последно. Аз с него даже не се пазарих!
— Още веднъж — о-хо!
— Не иронизирай — на мен пак ми подадоха ръка, за да се прекача през още една, този път наистина огромна пряспа. — Та значи, лордът надълго и нашироко ме разпита за нашите методи на работа, след това ме накара да дам клетва за мълчание. Действаща, Дея. Толкова ефективна, че даже на теб сега не мога да ти разкажа всичко, той самият утре сутринта ще ти разкаже.
Ние стигнахме до края на гробището, отново прекрачвайки през поредната купчина сняг, а като се измъкнахме, Юрао продължи:
— В общи линии, мога да ти кажа едно нещо — някой се опитва да направи мръсно и да злепостави вампирите. И се е захванал с това сериозно и последователно, освен това, този някой е приближен на императора.
— Стоп! — аз спрях. — Откъде главата на клана знае за участието на кронпринцесата в историята в Ардам?
— Лейди Айшери е васал на Първия дом, партньор. Направи си изводи.
Аз си ги направих. Не ми харесаха. И затова жално помолих Юрао:
— Ти нали се отказа, а?
— Аз? — дроу се възмути. — Да откажа на самия глава на Първия дом? Ти само имай в предвид, че Идващите в съня се отнасят към Трийсет и седмия дом. Та, кажи ми, можех ли да откажа?
Аз не отговорих, тъй като гледах следите от някакви такива хубави, качествени ботуши, оставени в снега. Тоест, някой беше проследил сервитьорката и си беше тръгнал.
— Не е човек — Юрао коленичи, и разглеждайки следите, продължи: — Хората не ходят така, не е и нечист.
— Защо реши така? — аз приклекнах, вглеждайки се в отпечатъците.
— Виж крачките. Той върви правилно, стъпалата не са обърнати нито навътре, нито навън, затова нечистите отпадат. Даже върколаците, преминали военна подготовка, не крачат така, а този, като че ли е марширувал, с такава една уверена и повелителна походка. А сега погледни как е стоял — краката са прекалено разкрачени. За човек. На човек така би му било неудобно или бихме имали явно несъответствие между размера на стъпалото и ръста.
— Маг — отстъпник? — предположих аз.
— Няма начин, такъв би се усещал на много мили наоколо, пък и отровите не са техен начин на действие. Не, това е някой друг, някой, който се е уверил, че всичко върви по план и чак след това се е разкарал от мястото на събитията.
Аз се замислих и си спомних думите на старши следователя Окено, за това, че бащата на жената на върколака е бил против техния брак, съпоставих ги със ситуацията и се роди предположение:
— А това би ли могъл да е… дракон?
— Дракон? — Юрао още веднъж огледа следите. — Тази тъмна личност явно не е бедна, ботушите са определено скъпи и съдейки по следите, да… това напълно би могъл да е дракон. На тях стъпалото им е малко за ръста. И също така, стойката на драконите винаги е уверена, те не са стеснителни като девойка на първия си бал, но… какво ще търси тук някакъв дракон?
Аз станах и тъжно отговорих:
— На него му трябват внучките. Те са носителки на чиста драконова кръв.
— Шегуваш ли се? — Юрао също се изправи. — Госпожа Корро е чистокръвен човек, Дей!
Не знаех как Юрао не беше определил, че тя е драконеса, а и всички останали също, впрочем… тя по някакъв начин се беше укривала от баща си двайсет години!
— Окено ми каза, че тя е дъщеря на полудракон — обясних аз.
— Ама че Бездна! — изруга Юрао и се завтече към града.
Аз — след него.
Тичахме бързо. Много бързо. Мен към края ме пробождаше корема отдясно, а пред очите ми подскачаха черни точки. И май че на студеното се бях надишала с леден въздух през устата, така че щеше да се наложи и до лекарите да отскоча, когато се върнем… Въпреки че май щеше да е по-добре да не ходя при тях, спомняйки си за поставената от лорд Тьер защита, тя нали можеше да отреагира на каквато и да било магическа намеса.
Когато се изсипахме в таверната, чухме доклада на господин Гред за намерените тленни останки на същата тази сервитьорка. И жената се оказала отровена от „черна гнилица”, а тъй като живеела сама, то за смъртта й, най-вероятно не би разбрал никой.
В този момент, лорд Мерос, който седеше до масата и бавно пиеше топъл чай, обърна внимание на запъхтяната мен и прекъсвайки бърборенето на стражите попита:
— Дея, какво се е случило?
Той подчертано ме наричаше Дея, а не Риате, като старши следователя Окено. Това не ми беше особено приятно, пък и точно сега не той ми трябваше.
— Господин Тред — обърнах се аз към главата на Дневната стража на Ррадак, — през последните дни някой пристигал ли е в града?
Най-невероятното беше, че офицерът се обърна към мен с цялото тяло, демонстрирайки уважение, замисли се и даде твърд отговор:
— Вчера вечерта пристигнаха тези тролове, друг никой. През зимата оттук минават малко пътници, сама разбирате, госпожо Риате, климатът не е много подходящ. Да се влезе в града незабелязано е практически невъзможно — Ррадак е заобиколен от крепостна стена, а пък зимните студове и замръзналата земя не позволяват да се прокопае тунел отдолу.
Аз кимнах и зададох главния си въпрос:
— А някой дракон би ли могъл да проникне незабелязано в Ррадак?
В таверната стана много тихо.
— Дракон — едва ли — замислено отговори господин Тред, но например полудракон би могъл. Нечистокръвните са по-издръжливи, напълно биха могли да преодолеят стената.
Тогава се досети и майстор Окено:
— Старият лорд Гро! Момичетата и Дейра! — и той се втурна към втория етаж, където явно живееше върколакът със семейството си.
Не след дълго, в таверната слезе висока жена с дълги златисти коси и неестествено сини очи, а след нея в залата влязоха четири също толкова необикновено красиви момичета на възраст, примерно, от пет до шестнайсет години. След майка си и сестрите слязоха и седем сина, те определено приличаха на баща си — тъмнокоси, с жълти вълчи очи, пък и движенията им бяха някакви такива, животински. Най-малките в семейството явно бяха изпоплашени, по-големите синове — видимо озлобени — чувстваше се че а-ха и щяха да се превъплътят.
— Четири млади драконеси? Дъщерите им изобщо са рядкост, но цели четири… Невероятно! — прошепна Юрао. — Та това е цяло състояние, Дея! Стойността на всяка от тях може да се сравни с цената на хубав замък или с имение в столицата.
Трети път за днес — о-хо!
А след това се заслушах в думите на майстор Окено към жената:
— В Тъмната крепост има отделен корпус за гости, докато Корро оздравее, можете да живеете там, а след това ще решите какво да правите.
И аз изведнъж разбрах, как лейди Дейра Гро, безценната дъщеря на драконовото семейство бе успяла да се скрие от баща си — Окено явно не за първи път й съдействаше.
— Свестен човек, нали? — като че ли чу мислите ми Юрао. — Аз затова исках да ги оженя по живо — по здраво с Риая, даже се опитах да му помогна, но нищо не се получи.
Старши следователят беше хубав полувасилиск и добър нечовек, това беше вярно, но мен сега ме вълнуваше друг въпрос — по какъв начин в тази семейна история се бяха намесили троловете?
Но в този момент, отвън се разнесе тропот на копита по замръзналата земя, пристигна шейна и лейди Дейра се хвърли навън. Стана ми ясно, че са докарали от тъмницата същия този върколак. Драконесата се държеше много сдържано и достойно даже в изпотрошената таверна, но когато видя мъжа си се срина. Чули плача на майка си, от кръчмата излязоха и момичетата и по-малките синове. Засуети се и Окено, и веднага се чуха неговите разпореждания за транспортирането на върколака до крепостта. След това затътна отново активирания вихър на прехода и чак тогава аз се реших да откъсна очи от стената. Просто, когато драконесата се разрида, аз също някак си… заплаках, затова и се правех, че разглеждам гредите.
— Ей, партньор? — забеляза Юрао мокрите ми очи. — Хайде, стига сега!
Нямах намерение да отговарям, то не си и струваше, но думите сами се откъснаха от устата ми:
— Те никога няма да забравят това — аз сподавих хълцането си, — разбираш ли, никога! Много е страшно, когато виждаш твоят силен и смел баща изведнъж така… — и аз отново замлъкнах.
Не исках да говоря за това, не исках да си спомням. Вчера тези деца бяха пораснали, това е! Сега те знаеха, че баща им невинаги може да ги защити, че светът е жесток, много жесток. А баща им… той не е всесилен приказен герой, а просто слаб човек… в техния случай — върколак. И това чувство — че ти си малък и беззащитен и стоиш сред огромния враждебен свят…
Така, стига толкова, пораснала бях вече. Стига сълзи!
— Юрао! — аз се изтрих с ръкав и се обърнах към дроу: — Докато не са тръгнали, разбери кой от синовете на лейди Дейра вчера е обслужвал троловете.
— Защо синовете? — не разбра Юрао.
— А ти би ли пуснал дъщеря си при троловете? — съвсем логично запитах аз.
— Разбрах, сега ще се върна.
Върна се наистина бързо, аз още не бях успяла да си извадя кърпичката, пък и не си спомнях къде точно я бях сложила, и затова проверявах по всички джобове. Младият върколак ми подаде своята, разглеждайки ме с леко присвити очи. Ето какво значеше да те е възпитавала аристократка — винаги си носиш чиста кърпичка!
— Тъмни нощи — започнах аз, опитвайки се да се усмихна.
— А… вие, коя сте? — леко враждебно попита юношата.
— Моят партньор — веднага хвърли светлина върху ситуацията Юрао, — и доверен експерт на майстор Окено.
— А-а — вече с уважение проточи върколакът. — С какво мога да помогна?
Аз му върнах кърпичката и започнах да го разпитвам:
— Троловете много ли пиха?
— Не — той се позамисли, — колкото и да е странно — малко, само брага, те всъщност бяха дошли да ядат. Говореха тихо, сдържано и, да, стараеха се аз нищо да не чуя.
— И вие нищо не чухте? — със съмнение попитах аз.
Работата е там, че върколаците имаха изключителен слух, а драконите — изобщо невероятен, така че би трябвало да ги е чул.
— Права сте — младежът се усмихна, — чух нещичко. Троловете бяха дошли да изпълнят някаква поръчка, както те говореха, поръчката била много изгодна, от стар клиент. Доколкото разбрах, трябвало да намерят някакъв човек в Ррадак. А хората тук, сами разбирате, не са много, тук наоколо вие сте единствената и при това, вече сте настинала.
— Дайте ми кърпичката — сурово го прекъснах аз и избърсвайки сополивия си нос, конфискувах чуждото имущество.
Юрао и върколакът се спогледаха и се усмихнаха, но не взеха да ме подкачат.
— Значи, троловете са считали, че работата ще е лесна! — върнах се към разговора аз.
— Ами, да — потвърди юношата. — Троловете смесената кръв я определят веднага, най-много пет — шест дни биха изгубили, докато го намерят.
Сега се спогледахме ние с Юрао, защото за да намерим търсения човек и на нас щеше да ни трябва трол. От друга страна…
— Чуйте — отново се обърнах към върколака, — а вие не сте ли в течение, кого именно са търсили те? Може би някакви особени белези, черти, вие знаете сигурно всички местни.
Той знаеше. В това бях напълно уверена. Но нямаше намерение да ни казва. А да накараш някой върколак да размисли, не беше толкова лесно и ние с Юрао прекрасно го разбирахме.
За щастие се появи Окено.
— Риате! — старши следователят радостно ме хвана за раменете, разтърси ме, а след това възторжено обяви: — Ти наистина си голяма работа, Риате! Абе, браво на теб, изобщо! — обърна се към върколака: — Рраш, запознайте се — адептката от Академията на проклятията Дея Риате, тя разкри този случай и благодарение на нея намерихме убийцата и разбрахме за присъствието на дядо ви в града. Да, старият интригант явно е организирал всичко.
Челюстта на Рраш забележимо увисна. Мен ме гледаха като че ли бях… не знам какво.
— Майстор Окено — аз, откровено казано, се смутих, — това беше просто случайност, наистина, аз…
— Не се оправдавай, Риате — сурово ме скастри полувасилискът, — ти наистина имаш усет! Това е то, докато аз търсех потвърждение на теорията си за магическо вмешателство, ти тръгна по съвсем друг път. И никой не беше забелязал това несъответствие, а пък със дракона, това изобщо… Ти…
— Тъмната фигура я забеляза Юрао — не позволих да ми присвояват чужди заслуги аз. — И той определи следата. А до гробището пък ни отведе лорд Мерос със магическата нишка. Така че, заслугата не е само моя.
— Какво скромно момиче — извести Окено и ме потупа по бузата. — А сега, бързо към прехода, преди да си се простудила окончателно.
— Апчхи! — отговорих аз.
И изведнъж ние чухме:
— Майстор Лютр, той е ковач, живее в края на улицата — глухо каза върколакът.
И аз веднага разбрах, че в благодарност за това, че бях помогнала да спасим баща му, той ни каза името на този, заради когото тук се бяха оказали троловете.
След това всичко се случи някак от само себе си.
— Благодаря! — извиках аз на върколака, изскачайки от таверната.
— Не затваряйте фунията, ние веднага! — изкрещя и Юрао и се втурна след мен.
С мъка се провряхме в тълпата, която обсъждаше последните новини и най-вече факта, че без да е виновен, едва не са убили върколака, но след това стана по-лесно. За съжаление, аз бързо се уморих и Юрао направо ме влачеше на буксир, карайки ме да се движа, без да намалява скоростта.
Когато ние в крайна сметка нахлухме в ковачницата, аз вече хриптях, разбирайки, че окончателно съм си простудила гърлото, а Юрао просто беше страшно уморен. Но ние бяхме успели да го намерим. Защото пред нас, държейки в едната си ръка чук, а в другата — заготовка за меч, стоеше объркан и удивен ковачът. И той много приличаше на човек. Чистокръвен.
— Майстор Лютр? — задъхано се осведомих аз.
— Да — все още неразбиращо се отзова човекът. — На какво дължа честта?
В този момент отново се хлопна вратата. Ние с дроу се обърнахме и видяхме влезлия, но изобщо не му се зарадвахме.
— Офицер Найтес! — гласът на Шейдер Мерос беше по-леден и от студа навън. — Осведомете ме, моля ви за причините за вашето поведение? Разбирате, нали, че необходимостта да удържам портала отворен изобщо не може да ме радва?
Но дроу имаше наглост и за продан, затова офицерът от нощната стража на Ардам беше удостоен с оригиналното:
— На Дея й беше студено и влязохме да се сгреем.
Ковачът след чутото изпусна заготовката на бъдещото оръдие за убийство. Звънът беше страшен. На мен не ми оставаше нищо друго, освен да потвърдя думите на партньора:
— Много измръзнах… Апчхи!
Изражението на лорд Мерос се измени и вече много уморено произнесе:
— Да вървим, ще ти направя въздушен заслон, а после в Крепостта ще те отведа при лекаря.
Такъв вариант на събитията мен малко не ме устройваше и аз хвърлих умоляващ поглед към дроу. Юрао отреагира мигновено:
— Лорд Мерос, аз тук исках… да ви разкажа едно нещо, но по другото дело помните ли? Сега набързо! — и хващайки Шейд под ръка, дроу го изведе навън.
Оттеглянето им аз съпроводих с пълна с облекчение въздишка:
— Ху-у-у-у, отървахме се от ненужните слушатели!
Нещастният ковач изпусна и чука. Хубаво, че поне не върху крака си. А след това аз чух:
— Извинявайте, госпожо…
— Риате — подсказах аз.
— Слушайте, госпожо Риате, вие изобщо коя сте и какво търсите в моя дом?
— В ковачницата.
— Добре! — мъжът се ядоса окончателно. — Коя сте вие, госпожо Риате и какво ви трябва в моята ковачница?!
Странен човек, ако трябва да сме откровени. Той не се уплаши, не се смути, той възнегодува. Това не беше типично поведение за обикновен ковач. От друга страна, ако беше обикновен, никой не би го търсил.
— Работата е в това, майстор Лютр, че по-нагоре по улицата беше извършено убийство.
Ковачът прекрати да негодува и се замисли.
— А-а — проточи той. — Чух шум, но работата ми е спешна и бях зает. Та какво се е случило?
— Накратко, в Ррадак дошли тролове със задачата да намерят един човек. И по всички признаци са търсили именно вас!
Доста объркано обяснение, но той разбра. Всичко и веднага. Изруга пресипнало, след това с вгледа в емблемата на наметалото ми и сухо попита:
— Мога ли да се обърна за защита към вашето отделение на Нощната стража?
Аз тежко въздъхнах и казах:
— Разбира се… — след това с последните остатъци глас в пресипналото си гърло изскърцах: — Лорд Мерос!
Главата на патрула на ардамската Нощна стража влетя като при пожар, но явно веднага разбра, че всичко е наред и сурово попита:
— Ти защо крещиш?
Мълчешком демонстративно посочих ковача. Той незабавно извести:
— Лорд Арсио Нкер, старши маг-артефактор на Императорския университет за Тъмна магия, моля за защита.
След като дойде на себе си от учудването, стражът се поклони и с достойнство отговори:
— Лорд Шейдер Мерос, командващ офицер от отделение на Нощната стража на град Ардам, предоставям ви защита.
Охранително заклинание се откъсна от пръстите му и обви не някаквия си там ковач, а съвсем истинския артефактор. А ние с Юрао останахме с празни ръце и с куп въпроси, които изглежда вече нямаше да можем да зададем.
— Трябва ли ви време да се приготвите? — попита защитавания от него, лорд Мерос.
— Няколко минути — без да скрива тъгата си, отговори лорд Нкер.
— Офицер Найтес, окажете съдействие! — изкомандва Шейдер Мерос.
И ние останахме насаме. От само себе си се получи, че аз се отдалечих и изобщо застанах така, че наковалнята да се намира между мен и лорда. А след това започнах любопитно да разглеждам намиращите се по рафтовете на стената изделия на ковача. Трябваше да отбележа, че се виждаше, че нещата са направени от артефактор, а не от прост ковач — вниманието към детайлите, великолепно изпълнените изделия. Особено ми харесаха няколко гривни, които въпреки, че бяха направени от желязо, бяха изумително красиви.
— Обичаш ли украшенията? — лорд Мерос неочаквано се оказа до мен. Как не бях забелязала неговото приближаване, умът ми не го побираше.
— Не, не ги обичам — заявих аз и се опитах да заобиколя лорда.
Но независимо от това, че Мерос не ме докосваше и с пръст, ми прегради пътя така, че нямах никаква възможност да се махна.
— Дея! — аз гледах само пред краката си и не виждах лицето на Шейдер Мерос, но съдейки по накъсания глас, главата на патрула на Нощната стража явно с усилие сдържаше емоциите си. — Кой е той?!
Продължих да мълча и предпазливо отстъпих към стената.
— Тьер? — изрева лорд Шейдер. — Така ли е?!
И къде се мотаеше пак този Юрао? Аз тук нямах никакво намерение да споделям подробности от личния си живот.
— Дея! — фактически ми изкрещяха. — Ти просто не можеш да му откажеш, така ли е?
Разбира се, след подобно утвърждение, аз вдигнах глава и погледнах лорд Мерос. Под спокойния ми поглед, неговата ярост изчезна, като че ли измита от порой. И тогава пределно честно обясних:
— Предложението му наистина беше доста неочаквано, но съгласието си дадох напълно осъзнато и не съжалявам за това. Надявам се, че удовлетворих вашето любопитство, тъй като нямам никакво намерение да продължавам да обсъждам тази тема.
Шейдер няколко дълги мига ме съзерцава, след това се обърна и се приближи до наковалнята… В следващия миг стоманената конструкция се разцепи от удара на ръката му, и когато лордът, вече без да сдържа яростта си се обърна отново към мен, аз си дадох сметка, че защитата, която ми беше поставил магистърът е нещо много хубаво. Но все пак, лорд Мерос успя да потисне изблика на емоциите си и след това чух безжизнения му глух глас:
— Преди време аз имах годеница. Обичах я… аз толкова силно я обичах, Дея… Ние се готвехме за сватбата в моето родово имение… Пристигаха поканените гости, събираха се от всички краища на Тъмната империя… Семейство Тьер пристигнаха почти последни, в навечерието на церемонията… — Мерос с мъка си поемаше въздух. — Като гостоприемен домакин, аз посрещнах гостите и ги представих на скъпоценната си годеница… Знаеш ли какво стана после?
— Не — тихо отговорих аз.
Шейдер се обърна с гръб към мен, приближи се до масата, опря се на нея и отпускайки глава, все така мрачно продължи:
— Ллалие се усмихваше… Тя имаше такава красива усмивка, просто омагьосваща. И тя стоеше така и се усмихваше, а в залата влизаха старият лорд Тьер, неговата съпруга, двете дъщери и след тях копелето Риан… И усмивката на моята Ллалие помръкна, лицето и пребледня и аз видях как тя изпива с поглед този Безсмъртен. И разбрах, че съм я изгубил!
По гърба на лорда премина спазъм и разказът продължи:
— А той дори не я забеляза. Плъзна равнодушен поглед и отстъпи към групичката приятели от университета. Не зная какво ме вбеси повече — фактът, че тя се влюби в него в момента, в който го видя, или това, че Тьер не оцени тази, която за мен затъмняваше слънцето с блясъка си… През нощта, същата тази нощ, Ллалие отиде в неговата спалня… Аз знаех това, знаех, и не направих нищо, за да я спра… Това го направи Тьер. Мълчаливо и непреклонно изведе моята ридаеща невяста от спалнята си… Знаеш ли, аз тогава се зарадвах, утешавах я, успокоявах. Говорех и, че съм и простил, че моята любов ще стигне и за двама ни… Така се надявах, че тази лудост ще отмине… Не мина. Ллалие не ме слушаше, тя не искаше да чува нищо повече… Годежът беше развален, сватбата — отменена… Тя замина, а аз останах сам под съжалителните погледи на отпътуващите гости!
Толкова отчаяние имаше в тези думи, а след това избликна злост:
— Ллалие се върна в столицата! Знаеш ли защо? — Мерос се обърна и сега ме гледаше от упор. — За да тича след него! След блестящия лорд Тьер! Племенникът на самия император! Тя забрави всичко — и гордостта си, и честта, и самата себе си! Вля се в тълпата почитателки на Тьер. Знаеш ли колко бяха те, безнадеждно влюбените в това копеле? Стотици! Знаеш ли, обаче, как той се отнасяше с тях? На лорд Копеле изобщо не му пукаше за тях! Те бяха готови да умират за него, а той… Тьер просто не ги забелязваше!
На мен, кой знае защо, крайно неприятно ми стана не от разказаното, а от това, че лорд Мерос оскърбяваше магистъра. Наистина неприятно, и аз тихо настоях:
— Ако обичате, без обиди.
Лорд Мерос се усмихна и продължи:
— Тя дойде при мен през нощта, бледа, отслабнала, отчаяна. А аз я обичах и не можах да и откажа… Свързващото проклятие ни се струваше идеално решение, тя би получила Тьер, а аз,… аз бих бил щастлив дори само от това, че тя вече не страда… И знаеш ли кое е най-обидното, Дея?
— Кое? — попитах аз.
— Когато аз разбрах всичко, беше вече прекалено късно! — Шейдер изведнъж се разсмя горчиво. — Тя ме беше използвала отново. Просто ме използва и ме направи своя собствена марионетка… Аз загубих длъжността си, част от състоянието си, но най-страшното беше това, че бях загубил себе си. И ето я най-страшната насмешка на Бездната — мен ме спаси Тьер. Аз дойдох на себе си в дома му, бях в неговото легло и стисках в ръката си кинжал. Бях отишъл да го убия докато спи, след като и Свързващото проклятие безупречният Тьер беше успял да потисне без даже да се озори кой знае колко… Така че, аз бях отишъл да го убия… А той ме спаси.
Да, Риан бе такъв, независимо от външното демонстративно безразличие към света.
— Вие трябва да сте му благодарен — казах аз.
Лорд Мерос изпръхтя и искрено отсече:
— Аз го ненавиждам!
Без думи, но въпросително погледнах към лорд Шейдер. На безмълвния ми въпрос Мерос отговори:
— Проблемът не е в това, че загубих Ллалие. Сега, след всичките тези години, аз разбирам, че Тьер ми е оказал услуга. Но ето, в живота ми се появи ти, Дея, а моята любима отново я отнема Риан Тьер!
Интересно, предишната Дея, разбирайки, че я обичат, навярно би била извън себе си от щастие, та нали аз не можех и да се надявам на нечия любов, а сега…
— Няма да отричам, вие много ми харесвахте — честно съобщих аз на лорд Шейдер. — Действително ми харесвахте, а и не би могло да е другояче — вие сте силен мъж, вие сте маг, вие сте офицер от Нощната стража и вие сте защитник. Навярно по тази причина, сърцето ми започваше да бие по-бързо, когато вие влизахте в залата на таверната. Но сега аз не изпитвам към вас абсолютно нищо, лорд Мерос. До известна степен, за това спомогнаха вашите постъпки, но основно съм се променила аз самата.
И някак съвсем неочаквано аз изведнъж разбрах какво именно се е променило. Осъзнах го и откровено си признах:
— Навярно, аз просто повече не се нуждая от защитник, лорд Мерос. Вече нямам тази отчаяна нужда от силен мъж, който да ме спаси от всички житейски трудности. Пък и трудностите взеха да ми харесват, по-точно, това чувство на удовлетворение от победата, което изпитваш, преодолявайки ги. Така че, не си заслужава да обвинявате лорд-директора. Чувствата ми към него нямат никакво отношение към вас.
Лорд Шейдер стоеше и потресено ме гледаше.
Гледа ме дълго, а след това с пресипнал глас произнесе:
— Да, ти наистина си се изменила, мъничка Дея. Но това, което ме учудва най-силно е: къде е възторженото обожание към Тьер? Къде?!
Тогава аз не издържах и попитах директно:
— А вие изобщо слушахте ли ме? Това, че ме чухте го знам, но слушахте ли?
За щастие, в този момент влязоха Юрао и артефакторът под защита. Лъжековачът трепна, виждайки разцепената наковалня, с уважение погледна към взиращия се в мен без да мига лорд Мерос. След това с тъга произнесе:
— Не ми се иска да се разделям с това място…
— Животът е по-ценен — напомни му Юрао и ми намигна.
Стана ми ясно, че времето за приготовления партньорът ми е използвал с успех и това веднага ми повдигна настроението, но достатъчно беше да погледна към бившия ковач и усмивката ми изчезна.
— Ще ви липсва ли този град? — попитах аз.
— Ррадак се превърна в мой дом — печално се отзова артефакторът. — Жал ми е, наистина ми е жал да го напускам.
Нощните стражи мълчаха, при това и двамата. А някой би трябвало да поддържи лорд Арсио Нкер и аз го поддържах:
— Ви създавате много красиви неща. Даже тази гривна — аз се приближих към рафта и показах изделието, — тя е от просто желязо, но с нея по красота не могат да се сравняват даже много златни бижута, наистина. И аз съм уверена, че човек, който е способен да създава такава красота, задължително ще бъде щастлив на всяко място, не само в Ррадак.
Тънките устни на артефактора потрепнаха, проблесна горчива усмивка, а след това лордът въздъхна:
— Възможно е и да сте права, в края на краищата, не мястото краси майстора, а майсторът — мястото… — и изведнъж каза с неочаквано уверен глас: — А колкото до тези гривни, знаете ли, красивите украшения трябва да ги носят красиви момичета.
Той се приближи до стелажа, взе гривните, при това и двете, и както се оказа, те бяха чифт и ми ги протегна с думите:
— Ще съм ви искрено благодарен, ако ги приемете като подарък. В края на краищата, аз имам право да ви подаря нещо, всъщност, вие ми спасихте живота.
— Не аз, лорд Мерос и… — опитах се да възразя аз.
— Вие! — наблягайки произнесе лорд Нкер. — Вземете ги, моля ви.
Аз изплашено погледнах към Юрао, дроу кимна, все едно „хайде взимай ги”. С благодарност ги поех в ръка и объркано прошепнах:
— Благодаря.
Пръстите ми с трепет докосваха гривните и бях сигурна, че съм казала истината — по-голямата част от изделията от благородни метали не можеха да се сравняват с тях. Имаше нещо особено в тези украшения, нещо вълшебно, и грубият метал само подчертаваше изисканата работа на майстора.
Изведнъж усетих нещо друго — пръстенът на ръката ми някак странно се затопли. Аз свалих ръкавицата и преместих халката по-нагоре. И моментално върнах ръкавицата на ръката си, забелязвайки неочаквано внимателния поглед на артефактора.
Неговият поглед се промени, стана втренчен, изучаващ. Като че ли лорд Нкер едва сега ме видя или беше успял да забележи у мен нещо, което безкрайно го беше потресло. Какво пък, аз също внимателно огледах този лъжековач, вече без брада, с побелели коси, събрани на опашка, а не прихванати с широка кожена лента, облечен с костюм, който веднага издаваше аристократа у него.
Неочаквано Арсио Нкер пристъпи към мен и произнесе:
— Има още едно нещо, което много ми се иска да ви подаря, ако позволите.
В следващия момент на шията ми сложиха медальон с поразителна красота, при това, от безумно скъпото червено злато. Отгоре на всичкото, с капка внушителен диамант в обков имитиращ пламък. Аз веднага запротестирах, но лорд Нкер, закопчаващ медальона едва чуто прошепна:
— Не ми отказвайте, моля ви. С вас той ще е много по-щастлив, отколкото в ръцете на императорското семейство.
— Той, това кой е? — потресено попитах аз.
— Този, който е привързан към вашия артефакт — шепнешком ми отговориха. — Може би вие ще успеете да го спасите.
Аз застинах и моят ступор продължи, докато лорд Нкер не излезе от ковачницата. Лорд Мерос го последва, а Юрао стоеше и също така потресено ме гледаше. Аз гледах него. След това дроу шепнешком ме довърши:
— Гривните са артефакти! Тях можем да ги дадем на вампира, така каза ковачът, а за медальона не е ставало изобщо дума.
И тогава аз се досетих!
— Аха, тоест, историята за „красивите момичета трябва да носят красиви украшения” си я измислил ти?
— Ами, да — не скри Юрао. — Трябваше да отвлека вниманието на Шейдер, все пак, артефакти с такава сила могат само да се подаряват, не могат да се купят или откраднат. А например, ти как си представяш сцената — артефакторът на мен ми подарява гривни?
— Никак не си я представям — бях принудена да призная аз
— Именно, но… — дроу подозрително присви очи, разглеждайки предмета, който ми бяха подарили толкова неочаквано. — Медальонът този… Покажи.
Аз протегнах украшението, повдигнах го към очите си и едва не изпищях! Когато лорд Нкер ми го слагаше н шията, той беше с прозрачен като сълза камък, а сега на шията ми се мъдреше медальон с черен диамант и… подозрително ми напомняше за нещо. Бързо смъкнах ръкавицата си от лявата ръка и замрях — медальонът и пръстенът бяха идентични! Като че ли от един и същи комплект.
— Съвет от мен: крий и висулката и пръстена от всички! — мрачно ме посъветва Юрао.
— Пръстенът е годежен, от лорд-директора — съобщих аз.
— Годежен? — дроу изхъмка. — От пръстена се носи магия, при това древна. От медальона излъчването е същото. И да, аз забелязах какво ти увесиха на шията, но тогава се усещаше и малко илюзия, сега медальонът изглежда другояче, но това е истинският му облик. Накратко: крий ги.
Аз реших да последвам разумния съвет и пъхнах висулката с верижката зад яката. Хладният метал се нагря моментално и още по-невероятно беше, че усещането и от верижката и от самия медальон беше приятно.
— Не ти ли пречи? — попита Юрао.
— Напротив, харесва ми — признах си аз, слагайки си и двете ръкавици.
— Значи е подарък от чисто сърце — с компетентен вид съобщи дроу. — Само че, знаеш ли, имам усещането, че подарявайки го на теб, той се опита да скрие медальона.
Аз също си признах:
— Имам същото чувство…
А след това, ние отново затичахме с всичка сила, опитвайки се да настигнем лорд Шейдер и неговия подзащитен. Гривните не рискувах да си ги сложа, затова само ги скрих в джоба на гърдите.
* * *
След като ми помогна да сляза от гущера пред вратата на академията, Юрао излетя, напомнил ми, че утре сутринта имаме среща с клиента и аз трябва да съм там в десет точно, като кол в гърдите на вампир. Нямах точно представа как ще успея да се измъкна, но обещах да отида, а след това се приближих към малката вратичка.
— А, яви се! — Жловис открехна вратичката. — На тебе просто ти върви Дейка.
— В какво? — живо се поинтересувах аз, вмъквайки се на територията на академията.
— Учителите ти са свестни — Жловис ме гледаше лукаво.
— Така е, няма да споря — аз си оправих наметалото и чак сега си спомних, че не го бях върнала на Юрао.
— Свестни са — продължаваше гоблинът, — ако не, лейди Верис ушите би ти откъснала. И така ще ти се накара, но по-малко.
— Е-е-е — проточих аз, — а какво се е случило?
За случилото се Жловис ми обясни подробно.
Оказа се, че едва след мен се затворила вратата и при него се появила Дара със съобщението, че някой адепт е напуснал територията на академията. Гоблинът не ме издал, защото не уважавал особено въстаналия дух на смъртта и тогава Дара повикала Верис. На върколака й било достатъчно просто дълбоко да си поеме въздух, за да съобщи моментално името на разкрития беглец, тоест, моето име! Дара веднага проверила моята програма, надникнала в дневника на лейди Орис, а там не било сложено отсъствие. Без много да му мислят, двете уведомили лорд-директора, при това, отвели в кабинета му и Жловис, като съучастник на престъплението.
— Аз едва не опънах копита, когато от очите му заизлиза мрак! — оплака се гоблинът. — И такива черни вени на лицето му се издуха…
„Ох, Бездна!” — помислих си аз.
Но продължението на разказа на Жловис ме накара да се помоля и на Тъмната богиня.
— Мислех, че ще ме убие — вещаеше охкайки портиерът, — но в този момент дойде и лейди Орис, дето я бяха извикали, изслуша причината за шумотевицата, лекомислено махна с ръка и весело отговори: „А, оставете я! На момичето това му е първата любов, а вие… Нима никога не сте били млади? Тези горещи целувки във всеки поне малко по-тъмен безистен, тези страстни прегръдки на сеното в някой хамбар и, разбира се, първият път в някоя наета за час стаичка, под шума на стъпките на другите посетители на някоя евтина страноприемница… Романтика! Дея отдавна трябваше да стане жена, тя цялата е такава скована, а този дроу точно навреме се появи, той няма да изпусне своето”.
Жловис преразказваше картинно, даже интонациите и мимиката успяваше да предаде… Но в този момент аз не Орис исках да видя, а лорд-директора!
— Ох, Бездна… — изстенах аз.
— Да-а-а — Жловис направо потрепера, — след това стана страшно… Лорд Тьер, той крещеше. И то така, че стените се тресяха. Обвини лейди Орис в развращаване на адептките, в несъответствие на моралния й облик с облика на образцовия преподавател. Каза, че с нейния морал, би трябвало не да преподава Любовни проклятия, а да стане мадам в някой публичен дом.
Простенах още по-силно, облегната с гръб на вратата и разбрах, че изобщо не ми се иска да се връщам в академията.
— Лейди Орис изпадна в истерика — продължи гоблинът, — просто седеше и ревеше а Тьер престана да крещи и заговори с такъв леден тон: „Вие нали осъзнавате, че след страстните прегръдки в тъмните улички и първите срещи в стаите на евтините страноприемници, девойките не само, че стават жени, но и се сдобиват с букет разнообразни заразни болести, а понякога ги сполетява и нежелана бременност? Романтично ли е? Не мисля! Или, може би, ви харесва да проваляте живота на адептките, хвърляйки ги в ръцете на мерзавци, които искат само да се възползват от тяхната красота и невинност? Разбирате ли изобщо за какво съдействате?!”
— Дано само не я е уволнил! — замолих се аз, обръщайки се настрана.
— Не я уволни — Жловис тежко въздъхна, — но Орис се зарече на някои хора да не им прощава отсъствията.
— Аз съм виновна за всичко! — стоновете с пресипналото гърло излизаха такива едни интересни, сипкаво-виещи.
— Ти пък какво общо имаш, това е все твоят дроу! — гоблинът-портиер се изплю пред краката си. — Не беше минал и половин час след като вие отлетяхте, а в академията донесоха писмо от майстор Окено: така и така, взех, виждате ли, вашата адептка, ще я върна здрава и читава. И писмото точно навреме се появи, именно, когато лорд-директорът се беше завтекъл да те търси а лейди Орис все още хлипаше в кърпичката си. Така че, преподавателите ти са свестни, Дейка!
— Да, те така с най-добри намерения ще ме изпокъсат на изпитите! — изгъргорих аз. — Лейди Орис би могла и да ми прости, ако това наистина беше любовна среща. Тя е романтична душа, би казала нещо като: „Аз съм готова и да страдам в името на голямата любов”, а сега…
— Няма да те щади — потвърди гоблинът.
И аз си помислих, че да се появя пред погледа на разярения лорд-директор, някак ще ми е по-лесно, отколкото да изслушвам справедливите обвинения на обидената лейди Орис.
— Ти накъде? — попита гоблинът, забелязвайки, че се насочвам към дома на директора.
— На сигурна смърт, Жловис — умърлушено отговорих аз, — на сигурна смърт…
Но портиерът не остана доволен от отговора ми и подвикна:
— Ама лорд Тьер… не е сам там!
Но аз не го слушах. Вървях и си мислех, как сега ще ми трият сол на главата… Защото, независимо от личните ни отношения, все пак бях нарушила правилата на академията и бях напуснала територията без разрешение. И най-лошото беше, че се бях опитала да скрия този факт от магистъра, но… май щеше да е по-разумно да не споменавам за това.
Крачейки към резиденцията на директора през стария изоставен парк, аз трескаво обмислях какво да кажа в свое оправдание, но приближавайки се до широко отворената врата, изобщо не подозирах, че може да чуя такъв вопъл:
— Ти се жениш за сополива адептка от простолюдието?! — гласът принадлежеше на жена.
— Тя не е сополива! — значително по-тихо, но също така ядосано, отговори лорд Тьер.
Аз неволно подшмръкнах със сополивия си нос и си помислих, че спешно се нуждая от кърпичка. Кърпичката се намери, същата тази, конфискувана от върколака, а сили да се обърна и да си тръгна, така и не открих у себе си.
— Тя е без род и титла! — без да сдържа гнева си, крещеше жената. — И е севернячка! И магия, Риан, поне има ли магия?!
В отговор глухо:
— Не.
— Не-е-е?!!
На мен от този крясък ми заглъхнаха ушите, но това бяха дреболии, а това, че сълзите замъглиха погледа ми, съвсем не ме зарадва. Бавно се обърнах и слязох с едно стъпало надолу, след това с още едно и чух:
— Риан, ти си моят единствен син! Ти си моят наследник! Ти си продължението на нашия род, който е на повече от три хиляди години! И ти си моята гордост! Аз досега винаги съм заставала на твоя страна, Риан. Ти отиде да учиш, независимо, че в нашите кръгове е прието домашното обучение, ти отхвърли даже предложението на императора да учиш заедно с кронпринца. И аз те поддържах! И дори след твоя провал с Венеца на Всевластието , аз единствена от цялото семейство, не те осъдих!
Аз така и замръзнах на второто стъпало, горчиво осъзнавайки: моите опасения не са били напразни, действително не съм подходяща кандидатура за лорд-директора… И ако той беше готов да си затвори очите за това, то за неговото семейство аз винаги щях да бъда просто човечка без род и потекло и дори не владееща магията.
Изведнъж пред мен се появи сияние, сгъстяващо се във фигурата на възродения дух на смъртта. Дара демонстративно скръсти ръце на гърдите си и явно имаше намерение да каже всичко, каквото й беше на ум, по повод моето изчезване, но в този момент от къщата се чу:
— Аз никога няма да дам съгласието си за брак с тази безродна девица, Риан! Никога, чу ли ме!
И Дара отпусна ръце и ме погледна объркано, а аз едва чуто прошепнах:
— Имала съм и по-лоши моменти в живота, наистина. Не казвай на лорд-директора, че съм се върнала, не трябва…
* * *
Когато влязох в общежитието, не зная откъде течеше повече — от очите или от носа ми. Просто така съвпадна, че и на душата ми беше тежко, и физически се чувствах разбита.
А в коридора ме чакаше лейди Орис. Но докато вървях към нея, се виждаше, как ядът й постепенно се стопява и се сменя с тревога. Когато, в края на краищата, спрях на крачка от нея, лейди Орис мрачно произнесе присъдата си:
— Значи, все пак е нещастна любов… Отивай да си ревеш във възглавницата, Риате и помни моята добрина.
— Благодаря — пресипнало казах аз и последвах съвета на учителката.
— Ще предупредя Верис да те освободи от вечерното построяване — реши да е съвсем добра лейди Орис. — А ти, най-добре иди до лекаря, Риате.
И без да изчака заслужената си благодарност, преподавателката се прибра в стаята си. Аз се домъкнах до своята, влязох и осъзнах, че нямам сили за нищо. Но само така ми се беше сторило. Събрах сила и да се сгрея под горещия душ, и да си напиша домашните. И дори отидох до столовата и си заповядах да хапна.
А след това, свила се на топка под одеялото, защото ме тресеше все по-силно, аз извадих медальона, и стиснала го в ръка, се опитах да не плача. Просто да не плача… и да не мисля за това, че повече от всичко на света, сега ми се иска да чуя гласа му…
Да не плача не се получи …
Внезапно се раздаде внимателно почукване на вратата и желанието ми се сбъдна:
— Дея, облечена ли си?
Аз си замълчах, покривайки се с одеялото през глава, но оставяйки тесничка пролука, за да… да, да чувам всяка негова дума.
— Сърце мое, спиш ли?
Осъзнавайки, че ще ревна с глас, захапах края на одеялото със зъби.
Тихо проскърца вратата, чуха се едва доловими стъпки, а след това, прохладна ръка отдръпвайки одеялото, докосна бузата ми… Риан замря. С неуловимо бързо движение покри челото ми с длан, на мястото на ръката се оказаха устните му, а след това се разнесе пълното с ярост:
— Ще го убия този дроу!
След такова изявление, аз не можех да си замълча и тихо помолих:
— Не трябва.
Магистърът отхвърли одеялото, с движение на ръката запали светлина и тъмните му очи внимателно и бързо ме огледаха, и като че ли потъмняха още повече.
— Предстои ни много сериозен разговор — едва сдържайки ръмженето си, предупреди лорд Тьер, — но за начало, ще преговорим това, което вече сме минавали!
Изви се адски пламък.
Едва в спалнята на лорд-директора осъзнах, че съм само по нощница. А също така си спомних, колко ловко ме бяха отървали от дрехите предишния път…
— Няма да те разтривам цялата — магистърът като ме ли беше прочел мислите ми, — защото аз още тогава едва се сдържах, а сега изобщо не съм сигурен в себе си. Така че, ще пробваме нещо друго, мила.
И мен ме сложиха да легна, грижливо ме покриха с одеялото, а след това Риан се запъти към същия този шкаф, взимайки чаша от нощното шкафче. Аз го гледах как замислено разглежда различните шишенца и колбички и съсредоточено отмерва дозите… Гледах го и разбирах, че не искам да го губя. Не искам…
Риан се обърна и разтревожено произнесе:
— Ти отново плачеш. Какво се е случило, Дея?
Аз не отговорих. Не можех да кажа истината, а пък не исках да лъжа.
— Не ми харесва погледът ти — той отново капеше от някакъв флакон във вече наполовина пълната чаша, — изобщо не ми харесва.
На мен не ми харесваше това, което трябваше да кажа, но все пак го казах:
— Вземи си пръстена обратно,… моля те.
Риан не отговори.
Даже не реагира, като че ли изобщо не ме беше чул. Докапа необходимото количество в чашата, затвори флакона, върна го на рафтчето. Омагьоса шкафа, правейки го отново непроницаемо-черен, след това се приближи до мен, седна на края на леглото, помогна ми да се изправя и придържайки чашата, много спокойно заповяда:
— Изпий го.
Послушно погълнах цялата тази гадост, която беше набъркал магистърът, след което отново ме сложиха да си легна. После лорд-директорът изобщо излезе от спалнята.
Върна се почти веднага с две чорапчета от мека бяла вълна, отви краката ми и ловко ми ги обу. Аз вече бях изпаднала в някакво гранично състояние между съня и бодърстването, изглежда лекарствата вече бяха дали ефект и светът странно се поклащаше.
И затова не разбрах веднага смисъла на прозвучалия въпрос:
— Ти наистина ли искаш да развалиш нашия годеж?
Не само, че не разбрах веднага въпроса, а и отговорих със закъснение:
— Да.
— Причина? — подчертано спокойният тон на седящия на края на леглото лорд-директор, неясно защо, изобщо не ми хареса.
И изведнъж ми се прииска да се озова далече-далече и от тук, и от Тьер. Но тъй като продължавах да лежа в леглото му, беше нужно да кажа нещо поне леко убедително.
И аз казах:
— Вземете си обратно пръстена… моля ви… — нищо друго, кой знае защо не успях да произнеса. Но се насилих и добавих: — Моля ви, лорд Тьер, аз все пак имам пълното право да разваля год…
Сама се прекъснах по средата на думата, тъй като изразът на лицето му, откровено ме плашеше. И това, което се случи по-нататък, ме ужаси не по-малко!
— НЕ! — ревът му разтърси цялата къща. — Казах ти, не!
Оставаше ми само да се притискам във възглавницата, стъписано гледайки надвисналия отгоре ми магистър. Аз даже се боях да изхлипам.
— Никога! — от гласа му вътре в мен всичко потрепери. — Никога не смей дори да мислиш за това! Ти си моя, Дея! МОЯ!
О, Бездна, в кого се бях влюбила?!
— Ти никога няма да получиш правото да се откажеш от мен! Никога, Дея! Той не говореше, той ревеше!
Сърцето ми биеше като на птица, уловена в мрежа, ръцете ми трепереха, както, впрочем, и цялото ми тяло и ме беше страх, много ме беше страх… Аз когато го прокълнах, не бях толкова ужасена!
Магистърът видя уплахата ми и се спря. Изправи се, скръсти ръце пред гърди и ме измери с дълъг, тежък поглед. След това с ледено спокойствие резюмира изкрещяното преди това.
— Ти нямаш право да се откажеш от мен, Дея. Аз не те притисках, не настоявах, не изисквах. Аз дори не говорех за чувствата си. Това беше твое решение, Дея, и ти го прие. А право на грешка аз няма да ти дам, любима! Никога! И няма да те пусна. Смири се, ако просто не можеш да го приемеш като даденост!
А след това рязко се наведе и ми изръмжа в лицето:
— И да не чувам повече даже намек за разтрогване на годежа! Нито един!
А след това лорд Тьер се изправи, обърна се и излезе, трясвайки вратата след себе си.
А аз останах да се треса от ужас… в буквалния смисъл. Но не след дълго, потънах в сън, някак дори неочаквано и подозирах, че вината беше на лекарството.

Аз ту дремех, ту балансирах на ръба на съзнанието без да се будя напълно, но и без да заспивам. Все се вслушвах във виещата зад прозореца виелица, в шумовете в къщата… По-точно, аз исках да чуя поне някакъв шум, но домът беше празен, лорд-директорът го нямаше.
Магистърът се върна много след полунощ, известно време седя в гостната пред камината, аз чувах как позвънва бутилката, докосвайки се до чашата, как пращи огънят… А скоро след това, стъпвайки безшумно, Риан влезе в спалнята. Дълго стоя над мен, след това, събличайки се, се насочи към банята. Аз не го виждах, нямах сили дори да отворя очи, но чувах ясно всичко. Как прошумолява тъканта на хвърлената жилетка, как с тихо потропване се прехвърля портупея с меча през облегалката на стола…
Но аз, не знам защо, до последно не вярвах, че лорд-директорът ще си легне в едно легло с мен, това ми се струваше толкова невероятно, но взе, че се случи. Риан внимателно се отпусна на леглото от противоположната страна, а след това се премести към мен, съвсем близо, но без да ме докосва. И не за дълго усещах върху себе си само дъха му, с лек мирис на вино от карриса.
— Дея — полушепот — полустон, — Дея, моя малка, горда Дея, какво правиш ти с мен? Дея…
И леко докосване с устни до рамото ми…
— Дея…
Ръката му се плъзна по крака ми, пъхна се под ризата, меко легна на бедрото… тежка въздишка и отново полустон:
— Дея…
Аз лежах на страна, с гръб към него и само потръпнах, когато Риан ме прегърна и се притисна с цялото си тяло към мен… такъв силен и могъщ… Ужасяващо вълнуващ, това си беше казано точно за него. Защото мен ме беше страх, но и се вълнувах. И така ярко усещах как горещата му длан се плъзва бавно нагоре по извивката на бедрото, отпуска се на потрепващия от всяко негово докосване корем…
— Не спиш — неочаквано се досети лорд Тьер.
— Не — с мъка прошепнах аз.
— Жалко — той веднага отдръпна ръката си, оправи ми нощната риза и даже я дръпна надолу до коленете.
Но при това не се отдръпна и аз усещах движението на гръдта му при всяко вдишване и колко е напрегнат целият…
— По-добре ли се чувстваш? — леко пресипнало попита магистърът.
— По-добре — но гърлото ми беше пресъхнало и ми беше тежко да говоря.
Риан стана, запали приглушена светлина, напълни чаша с вода, дойде, седна на леглото до мен, и приповдигайки ме за раменете, ми помогна да стана. Но докато пиех, постоянно ме тревожеше един въпрос и когато върнах чашата на лорд-директора, все пак се реших да го задам:
— Ами ако спях?
Магистърът остави чашата на нощното шкафче, все още придържайки ме, след това, надничайки в очите ми, глухо попита:
— В смисъл?
Сигурно не си струваше да повдигам тази тема, но се накарах да произнеса:
— Защо е жалко, че не спях?
Той премълча, но погледът му изведнъж стана тежък.
— Просто не разбрах — независимо от това, че вече можех да говоря нормално, гласът ми спадна до шепот, — а какво щеше да стане, ако бях заспала?
В отговор — тишина. След това тежка въздишка и въпрос:
— А какво, според теб, би се случило?
На мен отново ми стана страшно и не можех да си намеря място. Защото след това си спомних фразата „ще те нацелувам до смърт”. И нямах съмнения, че лорд-директорът може да го направи!
— Знаете ли, сигурно е най-добре да ме върнете в моята стая — съвсем тихо промълвих аз.
— Сигурно — като пресипнало ехо се отзова магистърът.
Но даже не се помръдна. Лорд Тьер продължаваше да седи, напрегнат като струна и тежкият му поглед блуждаеше по лицето, раменете, шията, ръцете ми…
Това, което се случи след това, не можах да си го обясня нито в този момент, нито по обяд на следващия ден. Аз изобщо не можех нищо да разбера!
Защото аз, адептката Дея Риате, поддавайки се на някакъв необясним порив, изведнъж се протегнах напред, опирайки длани в голите гърди на лорд-директора, и притиснах устни до неговата стисната уста…
И защо го направих?
Защо?!
Започнах да си задавам този въпрос от момента, в който осъзнах, че от моята постъпка лорд Тьер го обзе не просто шок, той изобщо като че ли се вкамени и само гърдите му тежко се вдигаха в такт с дишането му, а сиянието на очите му стана плашещо. Разярено!
Аз се запитах, отдръпвайки се от магистъра и покривайки се с одеялото до самия нос, откъде се беше взело у мен това невъобразимо безразсъдство. Изобщо не можех да разбера какво беше станало и защо… защо вместо да получа нежна целувка в отговор, мен ме гледат така, сякаш съм извършила някакво страшно престъпление?!
А след това лорд Тьер отмря и ми заповяда с някакъв задгробен глас:
— Свали си нощницата.
Беше мой ред да се вцепеня.
— Свали, в името на Бездната, тази дяволска нощница! — изрева рязко изпадналият в невменяемо състояние Риан.
Изплашено се притиснах назад в леглото и само отрицателно поклатих глава…
С изкривено от ярост лице, Безсмъртният се хвърли към мен. Одеялото беше отметнато с такава сила, че се намери в другия край на спалнята, като следваща жертва на пристъпа на Тьер падна ризата ми, която просто беше разкъсана от край до край…
А след това прозвуча въпрос:
— Какво е това?!
Аз изплашено покрих с ръце същото „това” и промълвих:
— Странен въпрос…
И тогава отново завибрира гръмотевичният му глас:
— КАКВО Е ТОВА?!
Проследих посоката на погледа му и честно отговорих:
— Сутринта все още бяха гърдите ми…
Пристъпът на ярост на магистърът моментално премина. След това дори ъгълчетата на устните му потрепнаха, а накрая той просто се разсмя, седна и без да ме гледа с насмешка произнесе:
— Твоите много апетитни гърди, без съмнение безкрайно ме вълнуват, но сега въпросът е друг — Риан рязко се обърна отново към мен и в очите му пак се промъкна ярост. — Обясни ми, ако обичаш, какво е разположено между гърдите ти?!
Между се намираше медальонът. Но, според мен, това беше толкова очевидно, че не виждах смисъл да отговарям. А, виж, да се прикрия с нещо, явно би имало смисъл.
— И още един въпрос — продължи лорд-директорът, — това нещо ти съзнателно ли си го сложила или имаме ситуация, подобна на онази с произнасянето на проклятието десета степен?
С нежелание си признах:
— Второто.
Риан простена, след това стана, вдигна одеялото, покри ме. След това много вежливо помоли:
— Свали го и ми го дай, ако обичаш.
Не виждах смисъл да отказвам. С треперещи ръце хванах верижката и го свалих през глава без да го разкопчавам. Висулката се оплете за момент в косата ми, но аз я издърпах и я протегнах на лорд-директора.
— Не — глухо прошепна той, — откопчай го и го сложи на шията ми.
С удоволствие, но имайки предвид, че за да го направя, щеше да ми се наложи да седна и одеялото ще се свлече от мен, аз…
— Дея!
Внимателно, придържайки завивката, станах на колене на леглото, със ситно треперещи пръсти отворих закопчалката, след това се протегнах към магистъра и почувствах как одеялото предателски се свлича от мен.
— Не се разсейвай — дланите на магистъра се плъзнаха по голия ми гръб и замряха на кръста. — Когато го закопчаваш, внимавай да не го изпуснеш.
А на мен ръцете продължаваха да ми треперят. И проблемът не беше в закопчалката или във верижката, а в това, че седях пред лорд-директора практически без дрехи. И беше достатъчно да вдъхна по-дълбоко, за да докосна лицето му с… няма да мисля с какво, защото завивката се беше смъкнала и…
— Дея, направи, каквото ти казах, всичко друго е без значение!
Трудно ми беше да го повярвам, като се имаше предвид, че усещах отчетливо дъха му… с кожата си. Опитвайки се да не трепвам, обвих медальона около могъщата шия на лорда Безсмъртен, старателно закопчах кукичката… щракване и готово.
Но мен не ме пуснаха. Ръцете на Риан се стегнаха по силно, притискайки ме към него, независимо от това, че се опирах с ръце на раменете му и се опитвах някак си да се отдръпна. Аз не му бях равна по сила и лорд-директорът ме прегръщаше все по-силно. Просто ме прегръщаше, но така, че не ми се искаше вече и да се съпротивлявам, само дето ме беше срам… много…
— Помниш ли — отново глухо, но този път заради позата, в която с намираше, произнесе лорд Тьер, — ти каза, че се държа с теб като с кон, на когото са завързали очите и го водят неясно накъде? — аз, разбира се, си спомнях този разговор, но той ме вълнуваше сега много по-малко от факта, че изговаряйки думите, Риан докосваше с устни… мен. — Знаеш ли, още тогава исках да те попитам, а какво ми остава да правя, ако това пъргаво конче се носи стремглаво към пропастта? Какво би трябвало да направя, Дея?
„Да ме пуснеш и да ми позволиш да се покрия, след като тук нямам нищо за обличане!”
— Та ти не знаеш какво правиш, Дея… — сега вече усещах не просто докосвания, той изведнъж започна да целува… там. — Ти не знаеш в какво се забъркваш…
— Лорд Тьер! — аз отново се опитах да се отдръпна, отблъсквах го с всички сили, но той, като че ли просто не забелязваше. — Риан, спри се, аз…
Аз паднах на възглавницата, а той се озова отгоре ми!
Помежду ни беше само медальонът и страхът… моят… И Риан не спираше, а целувките ставаха все по- болезнени и дълбоки… шията, раменете, гърдите — всичко като че ли гореше… не трябваше толкова лекомислено да се отнасям към неговата заплаха „Ще те нацелувам”, защото се оказа, че това наистина си беше заплаха. И нищо романтично нямаше в нея!
— Риан, моля те… — аз се опитвах с всички сили да спра това безумие. — Риан…
Той като че ли не чуваше, само дишаше тежко и продължаваше да целува, притиснал ме в обятията си така, че не можех да си поема въздух и аз престанах дори да се опитвам да се съпротивлявам. Това помогна.
— Кой — магистърът прекрати да покрива с целувки всичко, до което можеше да се докопа, изправи глава, вглеждайки се в очите ми, — ти даде този медальон?
А аз лежах, гледах в тавана и се стараех да не заплача. С всички сили се стараех…
— Дея?..
— Пусни ме… — аз не изисквах, аз молех, — не трябва повече да правиш така… аз цялата съм съблечена… Искаш ли медальона? Взимай го! Аз и гривните мога да ти дам и пръстена даже… Само недей да правиш повече така, моля те… Пусни ме…
Изви се адски пламък.
И аз все пак се разплаках, но вече на собственото си легло. Вече нищо не исках, нито сватба, нито лорд-директора, нищо… Страшно е, когато се опитваш да го отблъснеш с всички сили, а той дори не забелязва твоето съпротивление, на него му е все едно. Просто защото: „ти нямаш право да се откажеш от мен, Дея”. А аз и не исках да се отказвам… до тази нощ. А сега вече не знаех. Оказа се много страшно, много неприятно да се почувствам отново безпомощна…
След това станах, облякох си друга нощница и потънах в тревожен сън, опитвайки се да забравя случилото се.
* * *
Сутринта започна с резкия звук на тръбата, призоваваща за построяване. Трябваше да се облека бързо, не успях да си сплета косата, затова я намотах на стегнат възел на тила и затичах, вливайки се в редиците на адептките.
Куратор Верис, виждайки ме, само попита:
— Как е самочувствието?
— В норма, капитан! — за физическото самочувствие аз не излъгах и грам.
Но когато застанах в строя, изправената от дясната ми страна Ригра, насмешливо отбеляза:
— В норма е, но цялата й шия е осмукана!
Момичетата наоколо се закикотиха, а Дакене добави:
— Явно, вчерашното й отсъствие е свързано с подробното изучаване на всички сеновали в района, а Риате?
Потиснах несъзнателното желание да си вдигна яката, знаейки, че подобен жест, би предизвикал още по-силен колективен смях, но в този момент се намеси капитан Верис.
— Адептка Дакене, повярвайте, независимо от това, че в миналия почивен ден, вие самата на практика изучихте прелестите на сеновала в конюшнята на страноприемницата „Пърженият трол”, Риате не се е навирала по хамбарите — и това лейди Верис го каза с очарователна усмивка на устните.
Строят от изпоплашени адептки замря, гледайки с тревога към куратора. Верис обясни:
— Обонянието на върколака, скъпи мои адептки, ми позволява с абсолютна точност да определя не само състава на вашата закуска, но и доколко е чисто бельото ви, да не говорим за личностите на вашите кавалери.
Всички присъстващи станаха по-бели от нападалия тази сутрин сняг, особено Дакене.
— Изяснихме ли го? Впечатлихте ли се? Прекрасно! А сега бегом, марш! — изкомандва кураторът и всички се втурнахме да тичаме.
След сутрешните упражнения, получихме командата „свободно” и можехме да правим почти каквото ни хрумне. „Почти”, защото трябваше да предадем домашните работи в учебната част и аз малко се позабавих с това нещо.
Влизайки в стаята си, аз незабавно се приближих до огледалото в гостната, дръпнах шала от шията си и разкопчах яката… Наистина бях осмукана. Характерните хематоми покриваха шията раменете, гърдите ми… всичко това, което вчера толкова страстно беше целувал лорд-директорът… Аз се смъкнах на пода, на същото това място, до огледалото, прегърнала раменете си с ръце и се опитвах да не заплача за пореден път. Да, осмуканото по принцип не е болка за умиране и доста бързо минава, но и нямаше нищо приятно във всичко това…
На вратата се почука.
Изтривайки мокрите си очи, припряно се закопчах до шията, завързах си шалчето и казах:
— Влезте.
На вратата се показа Янка и спря там, вдигайки към мен червени от плач очи, тихо попита:
— Ти, това… Юрао, нали?
Това предположение беше просто абсурдно!
— Мисли какво говориш — безцеремонно се опитах да успокоя приятелката си. — Поне ти би трябвало да разбираш, че офицер Найтес никога няма да смесва работата с личния си живот. За такова нещо — аз се замислих и се изразих с думите на самата Яна, — той има прекалено правилна финансова политика, ето това е.
Лицето на Тимянна просветна, тя влезе в стаята и се опита да се извини:
— Просто, ти вчера се завтече към него, а сега това, и аз… и…. Извинявай, не исках.
— Даже не си и помислих да се сърдя — аз влязох в кабинета и събрах тетрадките, които трябваше да отнеса в учебната част.
— Тогава ти с кого така? — Янка сега я ядеше вече не ревност, а банално любопитство.
— С никого! — рязко отвърнах аз. — Хайде да не говорим за това.
Аз очаквах, че Янка може и да се обиди, но тя продължаваше да стои до вратата и внимателно да ме гледа, а след това, неочаквано меко попита:
— Дея, проблеми ли си имаш? Да не би някой да ти досажда? Лорд Мерос, той ли е?
Притиснала тетрадките към гърдите си, попитах:
— Какво?
— Каквото чу — Яна даже кимна, потвърждавайки думите си, — чух как колегите на Юрао си говореха. Шейдер е хлътнал по теб и няма да се откаже от чувствата си. Това той ли е?
— Не, Ян — аз тръгнах към вратата, — не е той наистина. И аз действително не искам да говоря за това.
— А ти никога за нищо не искаш да говориш! — Тимянна ме изпревари и ми прегради пътя. — Ти винаги си мълчиш, Дея.
Просто мълчешком я заобиколих, а излизайки й напомних:
— Юрао ни чака в десет, имаме среща с клиент, постарай се и ти да дойдеш.
* * *
Домашната работа я предадох достатъчно бързо и връщайки се в стаята, имах намерение да се преоблека и да тичам в нашата с Юрао кантора, но… в спалнята ме чакаше поредният неканен гост.
— Тьер сега отсъства — започна Дара, — но те моли да го почакаш в къщата и никъде да не излизаш.
— З-з-защо? — нямах никакво желание да ходя в дома на лорд-директора.
— Днес ще обядвате с лейди Тьер, Дея — меко ми напомни възроденият дух на смъртта. — Трябва да си избереш подходяща рокля, украшения, обувки… Господарят ми ще се погрижи, наистина. Лично на него ти и така му харесваш, но той иска да се чувстваш комфортно до сияйната му майка.
Стоя вцепенена и гледам Дара, а след това събирам смелост да попитам тихо:
— А хайде, все едно, че не си ме виждала?
Тя със сигурност не беше очаквала такова нещо.
— Дея! — възмутен вик.
— Моля те — осъзнах, че очите ми са насълзени, — аз не искам да го виждам сега… не мога. Ще се поразходя по града, ще се поуспокоя и към обяд ще се върна.
Дара се намръщи, сложила ръце на гърдите си, а след това, кой знае защо се съжали над мен:
— Значи така, не съм те хванала в стаята. А сега изчезвай!
— Благодаря.
— Всичко разбирам аз — възродената излетя от кревата ми и се понесе към вратата, — само че… Аз си замълчах за вчерашното, но разбери, ако господарят Тьер ми зададе директен въпрос, аз няма да мога да излъжа. И още един момент, той ще се върне доста бързо, а след това ще те търси, имай го в предвид.
Дара изчезна, а аз се втурнах да се преобличам. Тъмно кафява, невзрачна рокля, стара, но много топла, косата така си я оставих на възел, нямаше кога да я разресвам и сплитам, наметнах си униформеното палто и като светкавица се понесох към вратата.
А там ме чакаше Жловис и още отдалече ми закрещя:
— Ще прощаваш, Дейка, ама ми е заповядано да не те пускам!
Задъхана се спрях пред гоблина и се помолих:
— Жловис, миличък, хайде все едно, че не си ме виждал, а? Много те моля! Аз…
Не зная какво ми беше изражението на лицето, но се съжали даже нашият непоклатим портиер, махна с ръка и каза:
— А, ама аз днес още не съм закусвал! И ето, докато съм отишъл на закуска, ти бързичко си се измъкнала… Разбра ли?
— Страшно съм ти задължена — искрено поблагодарих аз.
— Е, хайде сега — Жловис се разтопи в усмивка. — Само към площада не ходи, днес там ще има боеве.
— Добре — вече излизайки, обещах аз.
* * *
На улиците цареше оживление, напълно характерно за четвъртия почивен ден на месеца — в този ден в града винаги имаше панаир, на който пристигаха хора от околните градчета. В такива дни, ние с Тоби обикновено бродехме по пазара, правехме покупки за цял месец. И на мен изведнъж много ми се прииска да отида там, където шумеше реката от народ, да намеря Тоби и да прекарам този ден с него…
Но в кесийката на пояса ми подрънкваха гривните, в нашата кантора чакаше Юрао, а някъде на хоризонта се мяркаха и усложненията с лорд-директора и затова, аз забързах нагоре по главната улица.
Още от далеч на фронтона на нашето недвижимо имущество (нашето, защото Юрао ни беше зарегистрирал като съсобственици) аз видях невероятен надпис: „ДеЮре — професионални частни разследвания!”. Надписът беше направен със златни букви върху черно дърво, привличаше веднага вниманието и много хора обръщаха глави, за да прочетат названието.
Какво можех да кажа, сега вече със сигурност щяха да ни запомнят.
Като цяло сградата не беше голяма, едноетажна и незабележима се, но в самия център, на главната улица на Ардам. На две крачки оттук се разполагаше централния площад. Тоест, мястото наистина беше елитно, а с това, че къщата беше незапомняща се, Юрао веднага беше решил проблема — малките зарешетени прозорчета бяха заменени с големи, от планинско стъкло. Самата къща беше боядисана в тъмно-кафяво, покривът — в червено, а рамките на прозорците бяха позлатени. Входната врата беше от черно дърво, а прагът — от гранит. И сега нашата кантора веднага и отдалече привличаше общото внимание, посрамвайки жестоко дори златарските лавки, но надписът… надписът, навярно караше местните търговци да скърцат със зъби. От друга страна, ние не им бяхме конкуренти, така че щяха свикнат и да се успокоят.
— Партньор! — дроу излезе на прага, държейки чаша чай, над която се кълбеше пара заради студа. — Дълго ли още ще съзерцаваш или ще си спомниш за преките си задължения?
Аз се ухилих в отговор, продължавайки откровено да се любувам на табелата.
— Хайде стига, Дея — пришпори ме Юрао. — Клиентът ни чака, а ти… си невменяема и несресана.
Естествено, наложи ми се да побързам. Аз се втурнах покрай Юрао в приемната, подвикнах ”Тъмни!” на нашата секретарка, тоест на Риая и припряно си свалих палтото.
— Абе, пошегувах се! — дроу затвори вратата, бавно се приближи, пийвайки чай. — Няма го още вампирът, чакаме го.
— Ама и ти си…
— А ти си осмукана — сепна се Юрао. — И то здравата. И как имаш намерение с такава красота на шията да се срещаш с нашия важен клиент?
Тъй като и така стоях пред огледалото, беше трудно да не забележа колко се изчервих.
— М-м- да… — дроу се облегна на бюрото и заповяда на сестра си: — Давай тука един гребен, това първо, отиди до майстор Ройдо и вземи от него крем за синини, това второ.
— Аз някъде имам крем за осмукано — Ри се потегна към чантата си и се закопа в нея.
— Наистина ли? — Юрао повдигна вежда. — Сестричке, ти ме плашиш.
— А ти не се плаши — Риая все пак изрови крема, — аз за твоите приятелки съм го купила.
— Моите приятелки не са осмукани! — възмути се офицерът от Нощната стража..
— Разбира се, че не са — Ри се беше приближила към мен и развързваше шала ми. — Аз ненапразно крем съм купила.
— Подиграваш ли ми се? — изрева офицер Найтес.
— Мечтай си — Риая коварно се усмихна.
На Юрао не му беше до смях. А на нас вече не ни беше до Юрао.
— Колко е страстен твоят приятел! — Ри ловко мажеше червеникавите петна, а след това мечтателно проточи: — И аз бих искала някой такъв… Истински мъж. Да те хване, да те преметне през рамото и да те отнесе с думите „Ти си моя”…
И тук Юрао жестоко си отмъсти:
— Ще споделя тази информация със старши следователя Окено.
И аз бях забравена, моята шия — също, а сестрата и братът се захванаха да си изясняват семейните отношения.
— Не ми се бъркай в живота! — крещеше златокосата Риая, изумително красива в черния си костюм с панталон.
— Мечтай си! — златистите коси на Юрао днес бяха събрани във висока опашка, но той си беше с униформата на Нощните стражи, а тя също беше черна и на дроу изключително му отиваше.
Аз успях да се нареша, да си сплета плитка и вече закрепях края й, когато пред нашата кантора спря внушителна, тъмна до чернота карета, дърпана от шест врани крилати коня.
— Клиентът! — провъзгласи Юрао.
Ри тутакси зае секретарското си място, аз закопчах яката на вече нормалната си шия, където не беше останала и следа от осмуканото, Юрао се отправи да посреща високия гост. Всъщност, гостът наистина беше висок, нашият дроу, заедно с опашката, си едва му достигаше до ухото.
— Заповядайте — Юрао отвори вратата, канейки омотаната в наметало фигура, — чай, вино?
— Кръв във висока чаша, неразредена — развеселено отговори лорд-вампирът.
Дроу неволно направи крачка назад, на Ри от ръцете й се изплъзна папката с документи, а аз се усмихнах. Защото със сигурност знаех, че неразредената кръв, дори и да я налееш в чаша, после изобщо няма да можеш да я изпиеш, съсирва се бързо.
— М-м, госпожата май разбира от черен хумор — загадъчно произнесе нашият гост и свали наметалото си.
Риая за втори път изпусна нещо, но този път не се втурна да го вдига, зяпайки с разширени очи лорда. Според мен, там нямаше како толкова да се види — черно-сини коси, червени очи, бледа кожа, ясно очертани устни и тясна брадичка. Вампир като вампир, нищо особено, като изключим статуса, естествено.
— Забавно! — клиентът хвърли наметалото си на бюрото на Риая, нататък полетяха и ръкавиците, а след това високият гост тръгна към мен, пътьом съобщавайки: — Забавно, вие сте първата чистокръвна човечка, която не се поддава на природното обаяние на вампира.
И той вече стоеше пред мен, след това се наведе, вдъхна дълбоко и се произнесе:
— От простолюдието, без магия, възраст — двайсет години. Нищо особено.
Гледах аз вампира и си мислех — ако сега в яда си го нахапя, той дали много ще се изненада? След това си спомних за артефактите и реших, че ще го гриза във финансов план. И то жестоко!
— Влезте, разполагайте се — с гостоприемен жест посочих към нашия кабинет. — Ах, да, неразредена кръв не сервираме. Разредена, също.
— Дискриминация — лукаво се възмути лордът.
— Вие дори не сте единственият пострадал — как ми се отдаде да съхраня невъзмутим вид, умът ми не го побираше. — Слуз от планински охлюви също така не поднасяме.
— Защо така лошо се отнасяте с троловете? — вампирът откровено се забавляваше.
— Ние, чистокръвните човечки, изобщо сме жесток народ — в тон отговорих аз.
И изразително поглеждайки към вцепенения Юрао, влязох след вампира в нашата стая. Прекрачвайки прага, чух шепота на Ри:
— Нея изобщо ли не я е страх?
— Върху нея е защитата на лорд Тьер — също така шепнешком, обясни дроу. — Провървяло й е, нали?
И партньорът ми се приближи.
Да си кажа правичката, ние с него дълго спорихме за обстановката в кабинета. Юрао настояваше тук да има препарирани животни, оръжие по стените, а на бюрата много хартии и документи, общо взето, за да създаваме образ. Аз се изказвах в полза на простотата — стени, боядисани в блед цвят, строги мебели, обикновен килим. В резултат имахме две бюра, съединени по дължина. На моето цари идеален ред, и аз винаги взимам нов лист, за да записвам поръчката на клиента а над бюрото на дроу има три озъбени глави, купени от таксидермиста, който държи лавка през няколко къщи от нашата кантора, а на бюрото — папки, папчици и изобщо — творчески безпорядък. И ако на простите хора обстановката правеше впечатление, то вампирът прехвърляше поглед от мен към Юрао и обратно и насмешливата му усмивка все се разширяваше.
И аз не се сдържах:
— Нещата не са такива, каквито изглеждат.
— Откъде можете да знаете, как ми изглеждат нещата? — откровено си играеше с мен лордът на Първия дом.
— Слушам ви! — рязко напомних за това, че лордът не се намира на безплатно улично представление.
— А аз вече не съм толкова сигурен, че ми се иска да работя с вас — зъбата усмивка, — искрено се съмнявам, че двама партньори, които не могат да стигнат до компромис за обзавеждането на собствения си кабинет, са в състояние да намерят каквото и да било. Всичко най-тъмно, лорд Найтес, госпожо Риате.
И той се изправи с намерението ей така да си тръгне. Лицето на Юрао се вкамени, но той не предприе дори опит да спре клиента, а аз пак не можах да си премълча.
— Обзалагам се на собствената си кръв, че ще успеем да изпълним поръчката ви! — припряно изхвърча от устата ми.
И вампирът седна обратно на креслото. Невъзмутимо ме изгледа, а след това произнесе:
— Ако ще се обзалагаме, се предполага, че и аз нещо трябва да заложа, на какво трябва да се обзаложа аз?
По-нататък стана някак си от само себе си:
— Вие ще увеличите три пъти нашия хонорар! — изстрелях аз. — А в случай на изпълнение в кратки срокове, ще ни изплатите и премия!
Юрао ме гледаше с окръглени очи, но и той играеше. Като мен. Ние и двамата знаехме, че поръчката вече е изпълнена, той беше сигурен, че гривните са у мен, а аз усещах тежестта им в кесийката на пояса си. Така че играта си заслужаваше.
— Размерът на премията? — реши да уточни вампирът.
— Триста златни монети! — със заекване произнесе Юрао.
Да, ние с партньора наистина се бяхме сработили, независимо от конфликта по оформлението на кабинета.
— Добре — вампирът плътоядно се облиза, демонстративно гледайки към шията ми. — И така, вие знаете, че случаят предполага клетва за неразгласяване?
Нататък всичко тръгна като по вода. Вампирът поиска от мен да повторя дума по дума клетвата, което и направих. След това, извади от джоба си древен свитък, разгъна го много внимателно, едва докосвайки го с пръсти и ние съзряхме изображението на две железни гривни, да, да, тези същите. Все пак, Юрао имаше превъзходна зрителна памет, той вчера веднага ги позна и отвлече вниманието на лорд Мерос доста ловко. Но ние не позволихме радостта да се отрази на лицата ни, когато внимателно и съсредоточено разглеждахме свитъка.
— Простете, мога ли да знам какво е предназначението на дадените артефакти? — реших да се осведомя аз.
— Това са ритуални сватбени гривни, не ви е необходимо да знаете повече — оказа се, че вампирът изобщо не иска да бъде разпитван.
— Така ли? — не, аз май започнах да преигравам. — А от колко време ги търсите и защо до този момент още не са намерени? Нима с възможностите и ресурсите на вампирските кланове е било толкова сложно да се намерят две достатъчно нетривиални гривни?
Клиентът оголи зъбите си и с трудно контролирано ръмжане отговори:
— Искам да видя колко бързо ще ги намерите вие! — вампирският лорд се изправи, взе си свитъка, внимателно го нави и го скри в джоба на гърдите си. След това на бюрото ми беше подхвърлена кесийка със злато. — Вашият аванс, госпожо Риате. Радва ме само фактът, че във всички случаи аз ще спечеля!
И той тръгна към изхода. Ние с Юрао, сдържайки усмивките си, проследихме как главата на Първи дом стигна до вратата, но в момента, в който той се хвана за дръжката, аз влязох в играта:
— Един последен въпрос, уважаеми, а вие имате ли у себе си пълната сума на нашия хонорар?
Лордът стремително се обърна, очите му видимо почервеняха, но сега беше ред на Юрао:
— И не забравяйте нашата премия!
Повелителят на вампирския Първи дом подчертано бавно и заплашително се върна, но не седна, а застана пред нас, скръствайки ръце на гърдите си и подигравателно-вежливо се поинтересува:
— Мили дечица, надявам се, че осъзнавате, с кого разговаряте?
Ние осъзнавахме, но тук вече се намесваше и ликуването от победата и разни други неща, така че, аз, усмихвайки се, напомних:
— Вие не отговорихте на въпроса ми.
Вампирът раздразнено изръмжа и отговори все така вежливо, но вече с леден тон:
— Да, госпожо Риате, аз разполагам с достатъчна сума за да платя дори при вашите тройно повишени разценки. Още нещо?
— А-ха! — аз свалих кесийката с гривните от пояса си, развързах връвчиците и протегнах ръка с артефактите към вампира, съобщавайки: — вземете ги и заплатете!
И с възможно най-доволни усмивки, ние с Юрао, проследихме как древният вампир пребледнява, въпреки че накъде повече, вцепенено гледа двете търсени гривни, шепти нещо неясно и не може да промълви и дума.
Това беше той, истинският триумф на частното разследване!
— Как? — в крайна сметка си възвърна дар словото уважаемият лорд. Как е възможно това?! Но това са те! Те са, аз чувствам магията на моя род! Аз… но как?
— Тайна на следствието — сурово казах аз. — Мога само да съобщя, че делото го водеше моят партньор — кимване към Юрао, — а аз взех участие само при получаването на гривните.
— Но… — пребледнял вампир — това е нещо! — Те не могат да бъдат откраднати, купени или отнети, те…
Не, аз си давах сметка, че първо би трябвало да получа хонорара, от друга страна — ние имахме договор, на вампира щеше да му е по-изгодно да плати за нашите услуги, отколкото да се опозори, така че, аз станах и тържествено произнесох:
— Уважаеми лорд…
— Витори — подсказа вампирът, като при това, той изрече своето лично име, доколкото схващах.
— Уважаеми лорд Витори, приемете като подарък тези гривни и нека те ви донесат щастие.
Неописуемо изражение на лицето на древния вампир и тихото:
— Благодаря, Дея…
Едва след това клиентът се докосна до гривните. И правилно — древните артефакти не могат да бъдат откраднати или купени, те могат само да се подарят. Артефакторът ги беше подарил на мен, а аз — на вампира.
* * *
— Ние ще се къпем в злато! — щастливият Юрао се носеше с кесията със злато, и я галеше нежно. — Съвсем сериозно, Дея, ще забогатеем. Можеш да си сигурна — ние сме находчиви, умни и на нас ни върви!
Ние с дроу сияехме като две нови монетки и нашето щастие не го омрачи даже това, че лорд Витори се измъкна от кантората, почти целувайки древните гривни, а да ни плати дойде неговият помощник. Той се разплати щедро, но с такова изражение на лицето, че аз не издържах и все пак попитах:
— Извинете, а за какво точно се използват тези артефакти?
Помощникът, също вампир, между другото, се намръщи, но все пак отговори:
— Те позволяват на вампира да вземе за съпруга човешка жена, без да я убие. Сега лордът ще се ожени за своята…
И той се прекъсна по средата на думата, но на нас повече и не ни трябваше.
— Прекрасно начало на деня — вещаеше доволният ми партньор, — просто прекрасно!
Аз бях напълно съгласна с него, но само до момента, в който стигнахме до банка „ЗлатоГор”, в която държахме спечелените пари. Защото там, застанала до господин почтения гном, собственика на банката Злато-младши, видях висока, прекрасно облечена лейди и нещо у нея ми напомни за лорд-директора. Дори не толкова външността, а по-скоро подчертано-спокойното изражение на аристократичното лице…
И неотдавна появилият се инстинкт на следовател ми подсказа, че тя беше свекромонстърът!
— Аз няма да дойда в банката — с шепот съобщих на Юрао и рязко се обърнах.
— Така ли? — дроу беше явно удивен. — И къде отиваш?
— При Тоби — моментално реших аз, — но ако нещо стане, ти не си ме виждал.
— Разбрах, партньор — отзова се офицер Найтес и подсвирквайки си, продължи пътешествието си с крайна цел — нашата спестовна сметка.
Аз още известно време безцелно бродих по града. Между другото, пари за нова рокля и всичко друго необходимо аз бях взела от нашата печалба, но нямах сили да обикалям по лавките и магазините, и накрая, надявайки се, че Тоби вече се е върнал от пазара, се насочих към „Зъб на дракон”.
* * *
Заведението на майстор Бурдус беше празно, само Сел и двете нови сервитьорки сновяха, подреждайки столове и пейки и слагайки по масите солници. Сел първа ме забеляза:
— Дея! — раздаде се радостен вик из цялата зала. — Дея, колко ми липсваше!
Полутролката с естествената за вида й пъргавина дотича, стисна ме в обятията си, а аз радостно я прегърнах в отговор.
— Ох, Дейка — Сел с бързо движение си изтри сълзите, — умница си ни ти, успя, все пак да се измъкнеш от калта!
— Е, все още не, трябва да завърша академията. А вие как сте, Сел, как е майстор Бурдус?
— Аз и сам ще ти разкажа! — Бившият ми шеф се показа на вратата, която водеше към кухнята, приближи се и също силно ме притисна в прегръдките си. — Е, Дейка, браво, зарадва ти стареца. Аз сега направо се гордея с теб, пред приятелите се хваля. А Гровас колко говори за теб, считай всеки ден ми втълпява: „Достойно момиче, най-добрият следовател в Ардам ще стане!”
Аз се смутих. От една страна, ми беше много приятно, от друга — като че ли беше незаслужено, и изобщо…
— Ох, Дея, — Сел ме поглади по бузата, — гледам, същата си ни скромна.
— Свой човек — важно каза майстор Бурдус, — не се е възгордяла и не се труфи, това е тя, истинската Дея. Искаш ли да хапнеш нещо?
Никой не чакаше отговор и почти веднага ме сложиха да седна зад тезгяха, Сел ми донесе поднос с всякакви вкусотии от Тоби, който за съжаление още не се беше върнал, а Бурдус, търкайки чашите, ме разпитваше за живота, за това как са при нас нещата в академията и вярно ли е че съм се захванала сериозно с частни разследвания.
И аз някак се успокоих. Намирах се в позната приятелска обстановка, в устата ми се топеше кремът на новия пай на Тоби, Сел разказваше последните новини, а Бурдус добавяше тук-там подробности. Всичко беше чудесно и прекрасно, някак по домашному… докато не се отвори вратата.
Чувството беше странно — и без да се обръщам към тази врата, аз със сигурност знаех, че идват неприятности. За мен именно, неприятности. И предположението ми се потвърди, когато чух:
— Бурдус, стара кримка такава, ти си имаш собствена таверна!
От ръцете на майстора се изплъзна чашата, която бършеше, челюстта му увисна от удивление, а след това прогърмя радостен вик, накарал да зазвънят всички съдове:
— Капитан Тьер! Вие ли сте това?! И как така да наминете оттук, милейди?!
И Бурдус се хвърли към посетителката. А аз… глухо изстенах, мечтаейки си да потъна някъде. Или да избягам накъдето ми видят очите… но нямаше начин да изчезна просто ей така. И оглеждайки се крадешком, съзрях, как полуоркът радушно прегръща същата тази тъмнокоса дама, която бях видяла преди по-малко от час на прага на банка „ЗлатоГор”.
Ето, все пак не ме беше излъгала интуицията — тя наистина се оказа Тьер!
— Даже и не съм си го представял — бърбореше Бурдус, — самата лейди Тьер да дойде в моята таверна!
— А ти си я нарекъл добре — дамата потупа полуорка по рамото, — явно не си забравил как вадиха от теб същия този зъб на дракон?
— Вие го извадихте, лейди Тьер — с подчертано уважение, смесено с възхищение, произнесе Бурдус, — вие! Благодарение на вас сега съм жив и си имам моя „Зъб на дракон”. Та, как така сте тук, по нашите места?
— Само минавам, Бурдус — отзова се дамата. — Синът ми, единственият, тук при вас е назначен за директор на Академията на проклятията, така че наминах да видя какво прави моята гордост. Между другото, аз и теб искам да те поразпитам.
— На всичко ще ви отговоря, Капитан Тьер, нищичко няма да скрия! Ще пием ли по чашка?
— Няма да откажа, Бурдус. Като в добрите стари времена, а?
— Да, капитан, като в най-хубавите години от живота ми — и полуоркът поведе гостенката към тезгяха, където в същия този миг си мечтаех да умра аз.
Те се шегуваха, докато дамата се настаняваше, след това Бурдус й представи Сел и тя, радостно заеквайки, обясни колко е задължена на милейди за спасяването на живота на скъпия й полуорк… Изпусна се, с други думи, въпреки, че аз отдавна нямах съмнения, че между тях двамата става нещо. А след това Бурдус реши да представи и мен и започна:
— А това е едно наше забележително момиче, много умно и отговорно…
— Тимянна! — изстрелях аз. — Работех тук едно време и днес реших да навестя старите приятели!
Сел се задави с нещо и започна да кашля. Бурдус просто ме гледаше, а дамата не им обърна никакво внимание, но реши да премине направо към въпросите:
— Слушай, Бурдус, аз исках да те разпитам за една друга твоя бивша работничка, май че името и е Дея Риате.
Аз на един дъх си допих чая, махнах салфетката от коленете си, станах и реших спешно да се оттегля. Но дамата продължи да разпитва:
— Помниш ли такава?
— Помня — Бурдус, гледайки ме, с мъка потисна усмивката си. — А какво е направила нашата Дейка?
Майсторът й подаде чашата със сливовица. Дамата я взе, отпи глътка и неясно отговори:
— А така…. разни работи…
Чашите на Бурдус са голяма работа, гноми са ги правили, не се чупят даже със сила да ги хвърлиш в стената, но в ръцете на лейди Тьер чашата изхрущя и тя с нервно движение изтърси на пода парчетата. От уплаха, седнах обратно на стола, потресено гледайки външно крехката добре гледана ръка на тъмната…
— Извинявай, скъпи — дамата мило се усмихна, — малки неприятности, леко съм нервна. Та какво за тази девойка? Каква е тя изобщо? Какво представлява? Забърква ли се с мъже, търси ли си богат покровител, просто човечка… Каквито и да са подробности, Бурдус.
Майсторът мълчаливо наля друга чаша, протегна я на своята бивша командирка, крадешком погледна към пребледнялата мен и заповяда на Сел:
— Пооправи малко тук.
Заповяда й на нея, а това, всъщност не беше нейна работа. Тоест, просто я отпрати от там.
А след това на мен:
— Янка, ти иди при Тоби, затъжил се е за теб, а и ще те почерпи с нещо вкусничко.
И мен ме изгониха. Погледнах към майстора с благодарност, той просто кимна и започна да отговаря на дамата:
— Нормално момиче, капитан. Старателно, честно, спокойно, наистина, хубав човек…
Когато влизах в кухнята чух рязкото й:
— Не ме баламосвай!
— Вижте, не мога да ви позная — не си замълча Бурдус. — Кога съм ви лъгал? Я си спомнете, капитан. Нормална девойка е, казвам ви. Старателна, четири години работеше при мен, с никого не се е забърквала.
— С никого, казваш… — втора чаша приключи земния си път в изящната й аристократична ръчичка.
Когато затворих вратата, просто ме тресеше. Разтревожената Сел стоеше насред кухнята и мълчешком ме гледаше, явно очаквайки подробности. Бих могла и да си замълча, но Сел самата не е от тези, които разнасят клюки и затова си признах:
— Бъдещата свекърва…
— Тя?! — очите на Сел станаха кръгли. — Чедо, ти не си в ред!
Ох, как само бях съгласна с нея! Просто напълно и изцяло. Но и майчето вече не ме плашеше толкова след вчерашното представление на сина! Мен ме беше страх. Действително ме беше страх и се чувствах малка и беззащитна…
— Накратко, ти не си ме виждала — прошепнах аз, обличайки си палтото.
— Къде отиваш? — също с шепот попита Сел.
— Да се готвя — простенах аз.
— За какво?
Плашех се само дори от мисълта за това, но все пак отговорих:
— За запознанството с нея — с нервно движение посочих към вратата, — ние днес ще обядваме… заедно…
Сел намръщи чело, замисли се и ми предложи:
— Слушай, тук в Мъртвия град имам трети братовчед, той прекарва бегълци през границата. Да те запозная ли с него?
— Не — пак простенах аз, — тук е академията, кантората, Юрао, Ри, как да ги зарежа…
— Е, все пак — скептично изпръхтя Сел, — ако има нужда, казвай.
* * *
Облякох си палтото и излязох през незабележимата врата на улицата.
Зимното слънце светеше ярко, от север по небето пълзяха тежки оловно-сиви облаци — привечер сигурно пак щеше да започне виелица. А може би, даже и към обяд, имайки предвид засилващия се вятър… над града се разнесе звъна на часовника от централната кула — един часа. Би трябвало вече да се връщам в академията… Само че нямах никакво желание да ходя там и реших по пътя да прескоча до кантората, да видя какво там искаше да ми разкаже Юрао за втория случай, а и да събера сили, за да се върна… при лорд-директора. Идеше ми да вия, общо взето!
Към кантората не вървях, а практически се тътрех. Спирах пред витрините и търговските лавки, тъжно разглеждайки изложените стоки… то доста неща би трябвало да си купя, но нямах никакво настроение за такова нещо… Невероятно, сега вече имах пари, а желанието да си купя всичко това, за което си бях мечтала с години, беше изчезнало.
Пред кантората се озовах в най-ужасното възможно настроение, полюбувах се на табелата „ДеЮре — професионални частни разследвания”, забелязах врания кон, вързан до входа и разбрала, че май имаме клиент, се поободрих и забързах да вляза.
Още с влизането Риая с трагичен шепот съобщи:
— Тук беше твоят директор.
Аз изпуснах току що сваленото палто, вдигнах го с треперещи ръце.
— Юр му каза, че днес не те е виждал — продължи Риая, — но се изпусна, че си тръгнала към таверната… И да, побързай, имаме важен клиент явно, щом брат ми около нея така се върти.
— Около нея? — уточних аз. — Това жена ли е?
— И то каква! — Риая оправи пръстенчетата на изящните си пръстчета. — Облечена е просто, но ще ти кажа — много скъпо. В Ардам такива дрехи не можеш да купиш.
Има едно такова усещане, когато в корема ти всичко се свива на топка, а сърцето започва да боли и изобщо…
— Партньор! — закрещя показалият се на вратата на нашия кабинет Юрао. — Къде те носи Бездната?
И аз не успях нищо да кажа, когато дроу добави:
— Имаме важна поръчка, партньор. Идвай в кабинета!
— Н-н-не…
Но дроу не се впечатли, мълниеносно се приближи, хвана ме за ръката и ме задърпа със себе си, подвиквайки на Ри:
— Никого не пускай при нас!
— Да, господин следовател — послушно отговори Риая, гледайки с любопитство изкривената ми физиономия.
А Юрао по най-подъл начин ме напъха в кабинета. И разбира се, там удобно разположила се в креслото за посетители, седеше вездесъщата лейди Тьер. Изумително красива, тъмнокоса, с котешка форма на очите, ясно очертани алени устни, смугла, с маслинена кожа и белоснежна хищна усмивка.
Именно така, хищно, се усмихваше, когато ние влязохме.
— Позволете да ви представя моята партньорка — започна Юрао, — прекрасен специалист, великолепен следовател, госпожа…
— А ние вече се познаваме — дамата приветливо се усмихна: — Тимянна, ако не се лъжа?
Дроу получи внезапен пристъп на суха, но много изразителна кашлица.
— Точно така, лейди Тьер, опитвайки се да се усмихна, а не да заплача, отзовах се аз.
— Колко е тесен светът! — майката на лорд-директора втренчено ме разглеждаше. — Странно, вашият партньор ми разказа колко е успешно вашето предприятие, но трябва да отбележа, че вашият външен вид навява съмнения. Миличка, да се приемат клиенти в толкова евтина рокля — това е оскърбление.
Започнах да разбирам, защо преди срещата с майка му, Риан искаше да ме облече подобаващо…
— Моля за извинение — думите изобщо излизаха с усилие, — но работата на частния детектив предполага не само срещи с потенциалните клиенти, но и работа на местата на престъпленията, следствени експерименти… в разкошна рокля е трудно да се тича по вътрешни дворове и безистени, а и в гората няма да е много удобно.
Но мен безцеремонно ме прекъснаха:
— И въпреки това, вашият вид е оскърбителен. Съветвам ви да си поръчате нов гардероб.
Хвърлих поглед към дроу, той недоволно сви устни, но веднага се опита да оправи ситуацията:
— Благодаря ви за ценния съвет, лейди Тьер, моята партньорка, без съмнение, ще се възползва от него, а сега, нека да преминем към делото. Така, за събиране на каква информация става дума?
Със схванати крака се домъкнах до бюрото си и седнах. Стараех се изобщо да не гледам към лейди Тьер, а просто сложих ръце на коленете си и зачаках развитието на тази абсурдна ситуация.
И продължението наистина се оказа абсурдно.
— Искам да съберете пълно досие за едно момиче — започна лейди Тьер.
За кое именно, аз вече се досещах. Изправих глава, опитах се да придам на гласа си по-голяма увереност и решително произнесох:
— Ние не се занимаваме с поръчки от този род. Много съжалявам, лейди Тьер.
Възцари се мълчание. Лейди Тьер сега ме гледаше в упор и от погледа й вече се чувствах зле, а от горе на всичкото Юрао се зае да опровергава твърдението ми:
— Какво? Партньор, ама какво ти става днес? Лейди Тьер, не обръщайте внимание. Разбира се, че приемаме вашата поръчка и ще се постараем да я изпълним възможно най-добре.
Само че аз нямах намерение да се предавам:
— Юрао! — аз не говорех високо, но достатъчно рязко. — Ние няма да събираме никакво досие за Дея Риате!
На моя партньор банално му увисна челюстта. Като се има предвид, че брадичката му беше тясна, това изглеждаше доста смешно. Но, все пак, дроу бързо съобрази за какво става дума, изправи се, вежливо се усмихна и изключително възпитано произнесе:
— Съжалявам, лейди Тьер… О, Бездна, същите тези Тьер… е-е-е… Та така, за какво говорех? — да, изглеждаше, че сутрешния висок хонорар е лишил партньора ми от природната му съобразителност. — Та значи, съжалявам, лейди Тьер, изключително ми е неприятно, но ние няма да можем да ви помогнем.
Само че братовчедката на самия император вече не гледаше към офицер Найтес — погледът на тъмните й очи напълно и изцяло беше насочен към мен. Проницателен такъв поглед. И когато тя заговори, аз веднага разбрах, че… това е… В смисъл, свършено е с мен.
— Забавно — леко мъркащи нотки в добре поставения глас, — аз не посочих името на девойката, за която бих искала да разбера нещо повече…
Пауза.
Следователският ми ум анализираше ситуацията и взе решение:
— В заведението на майстор Бурдус вие разпитвахте за нея, аз просто съпоставих фактите… Извинете, но ние наистина не се занимаваме с подобни дела.
— Така ли? — насмешливо проточи дамата. — Какво пък, аз също ще съпоставя фактите: моят стар приятел Бурдус каза, че всички отговори ще ми даде майстор Гровас. Почтеният гном смутено ми съобщи, че отдавна не се е виждал със същата тази сервитьорка Дея, но сега тази млада госпожа се е увлякла с разследвания. Аз отидох в Тъмната крепост, но и там неясно ми отговориха, че най-пълна и конкретна информация за Дея Риате мога да получа в кантората за частни разследвания на офицера Юрао Найтес. И ето, сега съм тук, в това интересно място под наименованието „ДеЮре” и пред мен седят двамата съсобственици. И единият от тях, както следва от наименованието, носи името Юрао, но вторият, колкото и да е странно, нарича себе си Тимянна — тя леко се наклони напред и изсъска: — Не съвпада, Дея!
Струваше ми се, че сега ще ми спре сърцето! Пък и състоянието ми беше на ръба на припадъка и ми идеше да се разплача, просто ей-така, за да сваля напрежението…
Но после стана още по-зле.
Рев на пламък и ярко-ален проблясък зад вратата!
Неясното бърборене на Ри и гръмогласният рев на лорд-директора:
— Къде е тя?!
Риая не се поддаде и ние даже чухме възмутеното й:
— Не може да влезете, лорд Тьер. Заповядано ми е да не пускам никого… Там има клиент…
Но вратата се блъсна и се отвори докрай!
Разяреният магистър се приближи към бюрото ми. Без изобщо да погледне никой друг, той се наведе над мен, опрял ръце в плота на бюрото и банално се разкрещя:
— Ти обеща! Даде ми дума! И какво се случи в крайна сметка, Дея? Защо аз, като тъп трол, трябва да те търся из целия Ардам? — той така викаше, че аз дори не направих опит да отговоря, всъщност на някои тук, отговор явно не им беше нужен. — Мълчиш?! Да, ти винаги мълчиш, Дея! Вечно ми се налага да те питам за всичко! И знаеш ли, много въпроси ми се появиха тази сутрин! Например, защо теб просто „не те виждат”, но прекрасно знаят накъде си тръгнала, след като „не са те видели”!
И това не би имало такова значение, ако тук не бяха Юрао и лейди Тьер, между другото. И затова аз се опитах да го прекъсна:
— Магистър Тьер, ако обичате, стига… Аз не съм направила нищо такова, за да ми… се сърдите… така. Аз…
Но вбесеният магистър изрева още по-силно:
— Ах, да, ти освен това можеш и да ми предложиш да ми върнеш пръстена, сърце мое! И тогава вече няма да е нужно изобщо нещо друго да правиш, аз сам ще направя всичко! Кълна се! Например, ще разкъсам на парченца и ще хвърля в Бездната и Дара, и Жловис, и този твой Юрао с неговата сестричка, и Бурдус с цялото му заведение! Дея, ние се бяхме разбрали! Ти ми обеща! Да, аз вчера не се сдържах, да, не бях прав… Но можем ли поне за един ден да оставим тези разногласия в Бездната и просто да направим така, както те помолих?!
Аз бях готова да ревна тутакси, ако не беше едно „но”. И на това същото „но”, явно му беше омръзнало мълчешком да се наслаждава на представлението.
— А знаеш ли, сине — провлече глас лейди Тьер, — на мен винаги ми е било любопитно, какъв ще бъдеш ти, когато най-накрая се влюбиш… И съм длъжна да ти призная — това е просто неописуемо зрелище!
Лорд-директорът забележимо се измени в лицето.
Сурово ме изгледа, след това се изправи, сложи ръце на гърдите си, обърна се към нашата гостенка и вежливо произнесе:
— Ужасяващи, майко.
— Кошмарни, сине — пропя доволната до последна степен лейди Тьер. — Виждам, че сутринта ти наистина е била ужасяваща.
— Да — глухо отвърна Риан, — позабавлявах се. А ти как си се озовала тук?
Сиятелната дама безгрижно махна с ръка и мечтателно отговори:
— Ами така… забавлявам се.
Последва пауза, а след това магистърът бавно изговори:
— Радвам се, че не ти е скучно. Какво пък, значи ще се срещнем за обяд, майко — това на нея, а след това към мен: — Дея, да вървим, трябва да се приготвим за обяда.
Аз имах само едно желание — да скрия лицето си с ръце, за да не виждам никого и ако може, просто да умра.
Но лейди Тьер, явно имаше съвсем други планове:
— Ама какво говориш, сине! Какви приготовления? Дея изглежда прекрасно, ти, както винаги си безупречен, така че, защо да отлагаме началото на прекрасния семеен обяд?
Аз ли изглеждам прекрасно? И това, след като една дама тук преди малко заяви, че моята рокля е просто оскърбителна! А да ида с нея в скъпа ресторация и дума не можеше да става!
За щастие, магистърът си позволи да не се съгласи:
— Не мисля, че това е добра идея, мамо.
И в този момент, лейди Тер се прояви в цялата си хубост:
— Струва ми се, че не разполагам с достатъчно време, за да те чакам да се натичаш след годеницата си, Риан — доста твърдо каза тя. — Отиваме сега!
Победи лейди Тьер.
Риан мълчешком ми протегна ръка. Наложи се да стана и да отида към него. Изви се адски пламък.
— Майко — произнесе Риан, посочвайки портала на прехода.
— Сине, толкова си галантен — тя грациозно стана и без да се прощава с вкаменилия се Юрао, пристъпи в огнения вихър.


Мен внимателно ме побутнаха след нея. Махвайки с ръка на партньора за довиждане, аз направих крачка към личната ми стая за мъчения, самосъжалявайки се до дъното на душата.
Излизайки от прехода, се огледах и разбрах, че сме се оказали в един от отделните кабинети на ресторацията „Златният Феникс”. В същата тази ресторация, където разкрихме делото за убийствата на момичетата, намирайки пръстена на вампирския клан на пръста на кронпринцесата. Явно, лорд-директорът, щадейки самолюбието ми, беше решил, че семейният обяд трябва да мине не в общата зала, пред погледа на всички. И аз му бях много благодарна докато не чух думите на майка му:
— М-м-м, отделен кабинет… Чувала съм, че в ресторацията „Златният Феникс” те са оборудвани с разгъващи се дивани и се отличават с прекрасна магическа звукоизолация. Предполагам, че вие често идвате тук, така ли е?
Намекът беше повече от оскърбителен. А аз веднага се изчервих и се опитах просто мълчаливо да преглътна инсинуацията, но лорд Тьер не си замълча:
— Майко! — гласът му беше много зъл. — Тук сме за първи път! И то изключително поради това, че ти не пожела да отложиш семейния обяд. И аз горещо бих те помолил да се въздържиш за в бъдеще от подобни предположения.
В този момент вратата се отвори. Доплува гостоприемният полугном Олитерри и радостно възкликна:
— Лорд Тьер, радвам се отново да видя вас и вашата очарователна годеница в „Златният феникс”!
На мен ми прилоша. Лицето на магистъра беше трудно за описване.
Затова пък лейди Тьер невинно подхвърли:
— За първи път, казваш?
Аз без думи се обърнах и отидох да си мия ръцете. Отделните кабинети имаха и отделни напълно оборудвани тоалетни стаи, и затова, сваляйки ръкавиците си, аз дълго държах ръцете си под течащата вода и тъжно гледах красивия пръстен с черен диамант. Изобщо не ми се искаше да излизам, нека си мислят, че ме е хванал пристъп на остро разстройство.
Спирайки водата, започнах да си бърша ръцете и забелязах, че няколко капки са пръснали върху огледалото. Опитах се внимателно да ги изтрия, когато рамката изведнъж леко се отмести и аз отчетливо чух:
— Аз не те разбирам, Риан! Да се ожениш за „това”? няма нито маниери, нито възпитание, облича се като… Аз просто нямам думи! — възмущаваше се лейди Тьер.
— Чудесно, тогава просто помълчи — изръмжа лорд-директорът.
Какво интересно огледало! И аз изведнъж се запитах, колко ли още такива „интересни” слухови прозорчета има в тези звукоизолирани отделни кабинети на ресторацията „Златният феникс”?
Междувременно, лейди Тьер нямаше намерение да отстъпва и аз чух:
— Аз не мога да те позная, Риан! Най-видният ерген на империята и… някаква девица от простолюдието?! — дамата просто се давеше от възмущение.
— Още едно оскърбление по адрес на годеницата ми и ще ти се наложи да обядваш сама, майко! — с леден тон обеща магистърът.
В кабинета нещо падна. След това се чу горестен стон и после още по-тъжното:
— Не разбирам, Риан… просто не мога да разбера… защо тя, сине? Кронпринцесата, двете принцеси на тъмноелфийското кралство, даже светлите елфийки… Бездна, та ти би могъл да избереш която и да било от принцесите на горните или долните държави! Която и да е, Риан! Добре, да вървят в Бездната принцесите, и сега в теб са влюбени всички придворни дами на Тъмната империя, а ти… Просто някаква си адептка?! Аз дори не бих могла да кажа, че е красавица!
И много спокойният глас на лорд-директора:
— Аз през живота си не съм виждал никоя по-прекрасна от Дея. От момента, в който забелязах крехката и фигурка, слизаща по стълбите на живата стълба към общата зала на Академията на проклятията, аз виждах само нея. Нея гледах, когато Ллирус Енер ме представяше на всички адепти и на преподавателския състав, като нов директор. Аз даже не слушах — гледах изящното момиче, забележимо уморено, стеснително и такова…слабичко и не можех да откъсна очи. Честно казано, до този момент, аз имах намерението само да изпълня личната молба на императора и да приключа с академията, но когато стоях там, си дадох сметка, че ще направя всичко възможно, адептите да получат нещо повече от работа като канцеларски плъхове до края на дните си.
— О, да, императорът ми съобщи в какъв „възторг” е от твоите служебни инициативи! — ехидно отбеляза лейди Тьер. — Жалко, че братовчед ми не е наясно с причините за този толкова отговорен подход към работата.
— Аз изпълних неговата лична молба! — Риан почти извика. — Направих всичко, което се изискваше!
Но и дамата не се сдържа:
— От теб се изискваше след като приключиш със задачата, да се върнеш в двореца! А ти остана да ръководиш някаква забравена от Бездната академия!
В отговор — тишина, но лейди Тьер изведнъж зададе неочакван въпрос:
— Добре, аз всичко разбирам, ти си възжелал това момиче. И какъв е проблемът, Риан? Тя е адептка, ти — ръководител на академията, би била достатъчна една проста заповед!
— Прекрати! — изръмжа лорд-директорът.
— Да прекратя?! — язвително се осведоми дамата. — Аз те уча как стават нещата в живота, сине. Не си ти първият, няма и да си последният, на когото му е харесала някоя адептка. В този случай, зрелите мъже постъпват много просто: достатъчно е да я извикат в своя кабинет и да и предложат в принудително-заповеден ред, да посети спалнята им. И ако девойката е умна, тя се съгласява веднага, а ако е глупава или недосетлива, утвърдените директори на учебни заведения и съобщават за възможно изключване и произнасят нещо от рода на: ”Надявам се, разбирате, че и при най-голямо желание от моя страна, няма възможност да ви оставя в потока, адептка!”
И нещо като че ли се скъса в гърдите ми…
Защото той ми беше казал именно тези думи!
И аз изведнъж ясно си дадох сметка, за какво лорд-директорът ме беше извикал в кабинета си онзи ден, когато го бях прокълнала толкова лекомислено. И фразата на лейди Тьер…
А аз все се чудех, защо останалите за отстраняването ги уведомяваха писмено, а мен ме бяха извикали лично…
Това, което стана по-нататък, бих могла да го охарактеризирам единствено с: „Писна ми!”.
Изхлузвайки пръстена от ръката си, аз стремително влязох в отделния кабинет. Риан стоеше до прозореца, лейди Тьер седеше на едно от креслата и двамата подчертано не се гледаха. Явно лорд и лейди Тьер очакваха, кога прислугата ще приключи със сервирането на масата, за да продължат изключително съдържателната си беседа.
Аз не чаках, докато свидетелите ни напуснат.
Лавирайки между сервитьорите, заобиколих масата, приближих се към лорд-директора, взех ръката му, мълчаливо вложих в дланта му пръстена, и докато лицето му се вкаменяваше, тихо казах:
— Вие забранихте да ви моля да си вземете пръстена обратно. Аз и не ви моля. Връщам ви го сама. И можете да правите с мен каквото ви хрумне, лорд-директор. Можете да ме разкъсате от ярост. Можете да ме извикате във вашия кабинет… повторно. И да повторите тези паметни думи, които вече веднъж произнесохте! Можете и да ме изключите, сега вече ми е все едно. И да… — аз тежко преглътнах, — извинете се от мое име пред майка ви, но семейните обеди явно не са за мен.
Обърнах се и си тръгнах, игнорирайки факта, че когато си махнах ръката, пръстенът падна от разтворената длан на вцепенения лорд Тьер и се търкулна по пода…
Вървейки по широкия коридор на ресторацията „Златният феникс”, аз откровено се страхувах, че ей сега след мен ще се хвърли магистърът и… ще ме убие от яд, но изобщо не очаквах отзад да се чуе:
— Черен? Той е черен? Защо не ми го каза?! — и вопъл, три пъти по-силен: — Дея!!!
Хубаво е, че във всички ресторации устройството на коридорите е горе-долу еднакво. Аз завих по служебния почти веднага, след като чух вика. Нямах никакво намерение да се връщам и да изяснявам какво пак искат от мен, и ми беше даже безразлично, че отвън все пак беше започнала виелицата, а палтото и шалът ми бяха останали в кантората, а ръкавиците — в тоалетната стая. Случва се понякога така, че всичко вече ти е абсолютно безразлично…
* * *
Аз излязох през задния двор и завих към панаирния площад. Веднага щом виелицата хвърли отгоре ми ледени снежинки измръзнах, но така или иначе не исках да се връщам. Но и да ходя необлечена по улиците, нямаше никакъв смисъл. И аз завих в близката пресечка, претичах по тъмната уличка и се озовах пред чайната на майстор Мутта. Около вратата ми се наложи за затичам още по-бързо, защото пространството го пронизваха от всички страни ветрове и аз окончателно се вкочаних. За сметка на това, в самата чайна атмосферата беше като по поръчка — топло, сумрачно, носеше се аромат на прясно печени сладки и приятен мирис на чай от планински билки.
Разтривайки замръзналите си длани, аз се приближих към камината, наместих се на една от многобройните празни маси — днес имаше панаир и клиентите бяха малко. Но ако вземем предвид започналата снежна буря, по всяка вероятност, скоро всички места щяха да са заети.
— Дея, това ти ли си? — към мен се приближи Еола, дъщерята на майстор Мутта и по съвместителство, сервитьорка в чайната. — Радвам се да те видя. Как е животът?
— Тъмни — аз се усмихнах на старата позната. — Както виждаш, не много добре.
— Виждам — Еола неодобрително ме огледа. — Ти защо в такъв студ ходиш гола?
Аз подшмръкнах с отново разсополивилия се нос.
— Така-а-а — девойката, също като мен, беше най-голяма в семейството и нотките в гласа й бяха заповедни: — Я ставай и да идем в стаята ми.
— Няма нужда, наистина — аз се опитах да се престоря, че всичко е наред, — ще пийна топъл чай и ще изтичам до Тоби, той живее наблизо.
— А-ха, ей сега така ще те пусна! Ставай, на кого говоря. Чай ще пиеш с мен в кухнята, там е по-топло, а до Тоби ще претича Руф, той, за разлика от теб никъде не си е губил палтото, а ти, ако нищо не искаш да разказваш, така да бъде. Но не мога да те оставя просто така. Да вървим, Дей.
В кухнята беше не просто топло, там беше горещо, така че се сгрях моментално. Еола направи чай от клончета карриса, а за него се знае, че е най-доброто средство срещу простуда… Сладкият аромат ми напомни за виното… но аз се стараех да не мисля за това.
— Опитай тези бисквити — Еола сложи пред мен чинийка с топли квадратчета. — Моя собствена рецепта. Между другото, Руф вече отиде на към Тоби, можеш да не се притесняваш.
— Благодаря — прошепнах аз.
— И все пак — Еола седна до мен, — какво се е случило?
— Знаеш ли — тихо прошепнах аз, — като че ли не е нищо на живот и смърт, а ми се иска да умра.
— А-у-у — провлачи Еола. — На теб са ти разбили сърцето и изглежда доста жестоко. Някой тъмен лорд?
Аз кимнах мълчешком.
— Ненавиждам тъмните аристократи! Просто ги ненавиждам! — с ярост произнесе момичето.
Дъщерята на майстор Мутта имаше всички основания за подобно заявление — миналата зима Еола отчаяно се беше влюбила в един столичен инспектор. Любовта им беше ярка и главозамайваща, с тайни срещи в неговата квартира, скандали със семейството и бягство от къщи. Една сутрин, ние с Тоби излизахме от „Зъб на дракон”, аз се връщах в академията, а готвачът отиваше за покупки на пазара. И тогава чухме хлипане, тихичко такова. Аз веднага спрях, въпреки, че Тоби каза „Да вървим”.
Но аз, все пак влязох в онзи безистен и там, до стената, видях пребитата и разсъблечена Еола. Тя също ми беше казала „Отивай си!”, а след това и разни други неща за девиците, които се месят в чужди работи. Но аз не си бях тръгнала. Тоби си беше свалил якето и ние накарахме пияната Еола да стане, завихме я и я отведохме в дома на Тоби. Този ден аз така и не отидох на лекции, останах с нея, защото се страхувахме, че момичето може да се опита да сложи край на живота си. Ние за нищо не я разпитвахме, изобщо за нищо, а и тя не се стремеше да разказва. След около две седмици, когато синините и охлузванията й попреминаха, Еола се върна у дома. С нея отиде Тоби, той беше говорил с майстор Мутта и с жена му и доколкото зная, дори не бяха обсъждали този случай. Всъщност, родителите й просто се бяха зарадвали, че тя е жива и се е прибрала у дома.
— Ако искаш, можеш и при мен да останеш — изведнъж предложи Еола. — При Тоби сега живее племенницата му, там е шумно, а аз си имам отделна стая.
— Знаеш ли, имам такова предчувствие, че ако сега остана на тихо, просто ще седна и ще започна да плача и да плача… без да спирам… — честно си признах аз. — Може би, наистина, сега би било по-добре да съм там, където е шумно и тичат дечица.
— Понякога си струва да седнеш самичка и да изплачеш всичките си сълзи. След това става по-леко — прошепна Еола.
Вратата се отвори и се удари в стената. В кухнята влетя седем годишното братче на Еола, хвърли се към нас, спря и дишайки тежко изстреля:
— Там Дея я търси някаква жена!
Аз потреперих с цялото си тяло. Еола го забеляза и заповяда на хлапето:
— Кажи й, че тук Дея я няма и днес изобщо не е идвала.
Но Тори отначало закима, а след това заклати отрицателно глава и ни изненада:
— Тате така й каза още веднага, той беше видял, че Дея плаче. А дамата каза, че или веднага ще й кажат къде е адептката Риате, или тя не отговаря за себе си.
Аз с облекчение въздъхнах, а след това поясних на Еола:
— Това е лейди Верис, тя е добър човек. Тори, кажи й, че ей сега ще дойда.
Малчуганът се втурна да изпълни поръчението. Еола веднага попита:
— Може би е по-добре да почакаш Тоби? Сериозно, аз такава убита още не те бях виждала, Дея.
Аз й отговорих също толкова сериозно:
— Ако се скрия при Тоби, проблемите никъде няма да отидат.
Отново се трясна вратата. Влезе стремителната и гъвкава лейди Верис, приближи се към нас. Няколко секунди капитанът просто гледаше, след това с горестна въздишка седна до мен, погали ме по влажната буза и уморено попита:
— Аз не съм те виждала, така ли?
— А може ли така? — с надежда попитах аз.
С тежка въздишка лейди Верис отговори:
— За съжаление, не може, Тьерите методично преравят целия град, лорд-директорът дори мен ме измъкна от среща, за да те намеря. И той е отвън, на улицата.
— Сам ли е? — аз не бях мислила, че толкова бързо ще ме открият.
— Не, не е сам — призна лейди Верис, — казах „Тьерите”. Сега хайде да решаваме какво да правим: аз мога да кажа, че вече не си тук, а следата се е изгубила, но аз не съм единственият върколак в града, ще те намерят бързо. Има друга възможност — ти се извиняваш и си тръгваш с тях. И последният вариант — аз излизам, казвам им, че всичко с теб е наред, настоявам за портал и ние двечките се връщаме в академията и можеш да останеш да нощуваш при мен. Какво избираш?
— Последният вариант — помолих аз.
— Горкото момиче! — искрено ми посъчувства лейди Верис. — Седи си тук, аз сега ще се върна.
Когато капитанът си тръгна, Еола тихо каза:
— Наистина е добър човек. Преподавателка ли ти е?
— Куратор — уточних аз.
— Трябва също да взема да почна да уча! — реши Еола.
А аз й бях много благодарна дори само за това, че не ме заразпитва защо ме търсят.
Лейди Верис се върна, когато аз вече си бях допила чая, беше доста нервна, но явно не се ядосваше на мен.
— Дръж си палтото — протегна ми същото това, оставено в нашата кантора. — Да вървим.
— Къде — с опасение попитах аз.
— Дея, той няма и дума да ти каже, обещавам — с натъртване произнесе Верис.
Аз й повярвах.
Станах, облякох си палтото.
Еола бързичко се изправи, взе един плик, напълни го с различни сладки и ми го подаде с думите:
— Най-доброто лекарство от… сама знаеш какво.
Аз се усмихнах, искрено й поблагодарих, а Еола само махна с ръка:
— Изобщо не му мисли! Идвай по-често.
А след това Верис ме прегърна през раменете и ме изведе на улицата.
Там наистина бяха лорд и лейди Тьер, а също така, повече от четиридесет офицери от Дневната стража, и на мен ми стана някак съвестно, от осъзнаването на това, колко хора са били вдигнати под тревога да ме търсят. А освен това, нямах никакво желание да се приближавам до лорд-директора.
Кураторът, като че ли разбра мислите ми и се спря на около двайсет крачки от магистъра. И ние стояхме. А аз изобщо си гледах само под краката.
— Преход! — раздразнено напомни капитан Верис.
Изви се адски пламък.
* * *
Когато огнените езици изчезнаха, ние се озовахме в моите стаи. Капитанът мрачно изруга и промърмори:
— Ама че инат! — явно по адрес на лорд-директора, а към мен: — Бързо си вземи нощница и да се махаме от тук.
Аз бързичко си събрах някои неща, след което Верис демонстративно отвори вратата, използвайки някакво сложно заклинание и ние се отправихме към нейните стаи. А когато влязохме, кураторът старателно заключи входа, обърна се към мен и се започна:
— Свекървата не беше впечатлена от вида на снахата?
— Не — не скрих аз.
— Много ли те обиди?
Мълчаливо кимнах.
— Знаеш ли, аз дълго си мълчах — Верис си свали ръкавиците. — Премълчах си, когато Тьер ме помоли да не се намесвам. Нищо не направих, когато той реши проблема ти с ипотеката, само дето на делото беше и адвокатът на баща ми, страшно упорит човек, знаеш ли, струва ми се, че и на собствената си смърт би завел дело. Замълчах си даже днес, когато видях следите на шията ти, но това вече преминава всички граници!
Стоях с наведена глава и не се намесвах в този монолог. Разбира се, аз бях благодарна на Верис за тази отсрочка, но си давах сметка, че това е само временно и че с лорд-директора все още ми предстои разговор.
— Горкото дете! — Верис се приближи и започна да ми помага да си сваля палтото. — Аз бих те изкарала навън да пийнем някъде, но ти сигурно не умееш и да пиеш, нали? Нищо, забрави — тя се позамисли и решително съобщи: — Аз знам какво ще те развесели! Да вървим.
И ние отидохме в кабинета й, точно копие на моя, само дето тук бюрото беше затрупано с хартии и книги.
— Сядай — изкомандва Верис. — Сега ще я намеря… Къде ли се е дянала?
Върколачката спря в средата на стаята, известно време се озърта, търсейки нещо. После затвори очи и шумно вдиша през носа. В следващия миг книгата беше намерена и Верис, отваряйки очи, уверено закрачи към прозореца.
— А-ха, ето я. Точно така, последният път четох до прозореца и съм я оставила на перваза. Дръж.
И ми протегна изданието. На корицата беше означено: „Стоте най-известни престъпления на Тъмната империя”. Достатъчно ми беше да прочета заглавието и нямаше сила, която да ме откъсне от тази книга.
Отначало четях, седнала на бюрото, след това се преместих на дивана, по заповед на куратора, която отгоре на всичкото ме покри и с одеяло. Самата Верис нещо пишеше, поглеждайки от време на време в ръкописните си записки или търсеше някоя друга книга. Накрая не издържах и откъсвайки се от четивото, все пак я попитах:
— А може ли да ми кажете какво пишете?
— Дисертация — лейди Верис се усмихна, светвайки с белите си остри зъбки. — Темата ми е интересна — „Гибелта на съзнанието. Сравнителна характеристика.”
— Как така! — не разбрах аз.
— Как ли? — Верис се замисли. — Ами, да кажем, колко бързо ще умре мозъкът на обикновения човек, в сравнение с мозъка, например, на вампира. Не разбра ли? Тогава слушай — например, ако потопиш човек в ледена вода по време на мъчения и не го извадиш навреме — това е! Даже да го възкресиш, съзнанието ще си е отишло и ще получиш не човек, а зеленчук с повишено слюноотделяне. А вампирът можеш да го държиш почти цяла нощ и съзнанието му ще си остане дееспособно.
Със закъснение си спомних откъде при нас беше дошла лейди Верис…
— Ти не си виждала дисертацията на Тьер — усмихна се кураторът. — Той имаше най-ужасяващата тема от целия випуск, въз основа на работата му беше организиран цял учебен курс.
— И каква беше темата? — заинтересувано попитах.
— Него ще си го питаш — Верис се усмихна. — Аз, както и всички адепти на Школата за Изкуството на Смъртта, съм дала клетва за неразгласяване. Мога да ти кажа само едно нещо — благодарение на неговите изследвания, ние спечелихме последната война.
* * *
Към десет вечерта на вратата се почука. Капитан Верис престана увлечено да пише, стана и се насочи към посетителя, притваряйки вратата към кабинета. А след това, аз чух уморения глас на лорд-директора:
— Къде е тя?
— Заета е — последва доста войнствен отговор.
— Верисссс, хайде да не започваме! — и къде само изчезна умората?
Аз се свих на дивана, вкопчена в книгата, вслушвайки се в разговора.
— Не, Тьер, ще започваме! И още как! Аз не съм ти наплашената и жалка лейди Орис, така че не смей да ми повишаваш тон, това първо. Дея ще остане тук, с мен днес, утре ще прекара деня в града, а от другиден ще живее като всички останали адептки, без твоето повишено внимание и усилено притискане, това второ. И последно — аз разбирам, че за теб това е първото влюбване в живота, но чуй и го осъзнай — за нея също. Не трябваше да й късаш сърцето. И да, днес при построяването всички видяха следите от осмукано! Не знам с какво си мислил, но нея и така четири години са я тормозили адептите, а сега и това.
— Наговори ли се? — полюбопитства лорд-директорът.
— Остави момичето на мира!
— Бях забравил да се поинтересувам от твоето мнение.
— Разбира се, ти нали беше зает с мамчето — язвително отговори Верис.
Възцари се тишина, а след това последва умореното:
— Ти си наясно, че не си права сега, нали?
Тежката въздишка на Верис я чух чак тук, а след това с неохота капитанът отговори:
— Да, аз всичко разбирам! — тя отново тежко въздъхна. — Само че ти, Тьер, си голям и силен, а тя е мъничка и слаба, за нея повече ми е жал.
Пауза и отново тихите й думи:
— Чуй ме, аз все пак в любовните дела имам малко повече опит, така че, ето ти съвет, дай на девойчето време да се успокои и втори — дръж майка си надалеч от нея.
И отново тишина.
— Трябва да поговоря с нея — накрая едва чуто произнесе Тьер.
— Толкова ли е важно? — попита Верис.
— Сватбата на кронпринцесата не е събитие, на което може да не се яви вторият й братовчед, дори и той да е несъстоял се годеник. Три седмици дворцови увеселения все някак ще трябва да ги преживея. Аз се надявах да присъствам там с годеницата си, но… но…
Вратата към кабинета се отвори и Верис с нежелание каза:
— Влез, тя така или иначе е чула целия ни разговор. А аз засега… да ида ли чай да си взема или…
И се чуха стъпките на излизащата куратор, а след това звукът на затварящата се врата.
Нас просто ни оставиха насаме.
Преди да влезе, лорд-директорът вежливо почука на касата на вратата. Аз нищо не казах, но магистърът все пак влезе. Сега беше облечен другояче — парадният мундир на ордена на Безсмъртните е доста оригинално зрелище. Риан се приближи към дивана и седна до мен, а аз веднага си свих краката, за да му освободя повече място. Но Тьер, така и остана да седи на самия край. След това тихо попита:
— Ти в „Златният феникс” целия разговор ли чу?
Не исках да лъжа:
— Частично. Аз изтрих огледалото, то се отмести и аз чух репликата на лейди Тьер.
Той кимна, наведе глава и загледа някъде под краката си.
След това каза:
— Не знам защо, но сватбата на Алитерра са я изтеглили по-рано от предвиденото, очакваше се, че ще се състои през лятото… но императорът е решил другояче. Поканата, а всъщност заповедта да се явя, ми я предадоха преди няколко часа. Тържествата по случай бракосъчетанието на принцесата ще продължат повече от три седмици. Предполага се, че ще има паради, няколко тематични бала, тържествени приеми, изпълнения на известни актьори, фойерверки, народни празници… И ако през първата седмица ще има основно приеми и преговори за брачния договор, на които съм длъжен да присъствам, то след десет дни, когато започнат празненствата, бих искал… да си там, с мен.
— В качеството ми на какво? — тихо попитах аз.
Тьер тежко въздъхна и все така, без да ме поглежда, произнесе:
— В качеството на гостенка на майка ми. Мама моли да простиш недостойното й поведение и действително ще се радва, ако ти приемеш поканата й да поживееш в нашето градско имение.
Аз помислих и попитах:
— Това свързано ли е с пръстена?
— Това е свързано с моето отношение към теб, Дея! — магистърът рязко вдигна глава и втренчено ме погледна в очи.
Притискайки книгата към гърдите си, аз решително отговорих:
— Не.
Той отново се извърна настрани, отпусна глава и разглеждайки собствените си сплетени пръсти, подчертано спокойно заговори:
— Имате още пет дни занятия. След това започва предпролетната ваканция и аз не виждам причина да се отказваш от предложението на моята майка. Аз… аз ще живея в друга къща…
— Но и аз си имам майка — прекъснах го аз, — и отдавна не съм я виждала. Сега, когато не работя вече в „Зъб на дракон”, ще мога да погостувам при родителите по-дълго.
Лорд-директорът моментално се напрегна като струна, аз се притиснах към гърба на дивана и безмълвно зачаках продължението.
И то последва:
— При родителите ти ще идем заедно!
Аз притиснах книгата още по-силно, събрах кураж и иронично произнесох:
— Едва ли ще съм в състояние да обясня на роднините си, защо пътешествам заедно с лорд-директора на собствената си академия.
Тьер моментално се завъртя към мен с цялото си тяло и мрачно ме уведоми:
— Няма да се наложи да ме представяш като директор, Дея. Ще ме представиш като бъдещ съпруг.
— Аз ви върнах пръстена! — напомних му аз.
Магистърът стана, приближи се, наведе се към мен и съобщи:
— Ти нямаш право да се откажеш от мен, Дея.
А аз… аз хвърлих книгата, скочих на крака, заставайки направо на дивана, почти се изравних по ръст с лорд-директора и просто изкрещях:
— Вие нямате никакво право да ме командвате! Никакво право, разбирате ли? Аз не съм ви кон, при това дори не породист! Да, поради глупост и незнание ви прокълнах… Простете! Но ако вземем пред вид вашите намерения в онази вечер, то даже не ме е срам! Аз…
Изведнъж се оказах в обятията му. Такива силни, че нямах възможност дори да си поема дъх и чух пълният му с отчаяние стон:
— Прости… — а след това стремителна, жадна целувка и тихо до устните: — Прости ми, аз се опитвах да се сдържа с всички сили… — още една нежна, толкова нежна целувка и отново почти без да откъсва устни: — Прости ми, сърце мое… аз си заповядвах да спра, но си мислех: „целувка, просто още една целувка и край, аз нищо лошо не правя”, а ти така силно се изплаши… и тези сълзи в очите ти, аз ненавиждам себе си заради тях, за това, че ти причиних болка, че те изплаших, за всичко, Дея…
И мен ме пуснаха обратно на дивана. След това магистърът грижливо ме покри с одеялото и сложи на коленете ми книгата, наведе се, внимателно ме целуна по челото и излезе без да се обръща.
Той си тръгна, а аз седях, прегърнала книгата, спомнях си нашите вечери, нашето съвместно изпълняване на домашната работа, нашата вечеря в „Златният феникс”…
Върналата се Верис спря на вратата, неодобрително поклати глава, но нищо не каза. Затова пък се обадих аз:
— Ще ида да си лягам… Само, може ли да взема книгата?
— Взимай — съгласи се капитанът. — Ти поне малко успокои ли се?
— Не зная… струва ми се, че да.
— Навреме го извика императорът — отбеляза тя. — Добре, няма значение, тъмна нощ, Риате.
— Тъмна нощ, капитан Верис и… наистина много ви благодаря.
Кураторът само се усмихна, но с някаква такава, много добра усмивка, и аз се запътих към стаята си.
Но книгата я четох до полунощ.

Утро… Леко докосване до устните, мирис на цветя и сладък, едва уловим аромат на карриса…
Когато отворих очи, в спалнята вече нямаше никого, а на леглото лежеше букет от ярко червени водни лилии и кошничка със зрели черни плодове на карриса.
Дълго седях в леглото, обхванала коленете с ръце и гледах ту цветята, ту плодовете. От една страна, дълбоко в душата, ми беше приятно, че лорд Тьер, независимо от всичко не се е отказал от мен, но от друга… мнението ми, явно, изобщо нямаше никакво значение. И фактът, че му бях върнала пръстена, за магистъра също нищо не значеше.
„Ти нямаш право да се откажеш от мен, Дея” — и без варианти.
Въздухът заблестя, след миг се материализира възроденият дух на смъртта.
— Тъмни дни! — Дара безгрижно се усмихна. — Как спа?
— Тъмни — отвърнах аз, — спах … както винаги.
Дяволито намигайки, възродената кимна към цветята и ме посъветва:
— Погледни по-внимателно.
Аз се протегнах към букета, вдигнах го… Под цветята се къташе малка кутийка. Вече предчувствайки какво ще видя там, сложих цветята на коленете си, взех опаковката и я отворих… Пръстенът от червено злато с черен диамант мирно беше полегнал върху златистата кадифена възглавничка!
Заявлението: „ти нямаш право да се откажеш от мен, Дея”, продемонстрирано нагледно.
— Много ми се искаше да видя лицето ти, когато я отвориш — весело ме просвети Дара. — И да, то си струваше!
Изражението на лицето ми, сигурно наистина беше забележително.
— Аз няма да си го сложа, Дара — едва сдържайки се, отсякох аз.
Духът на смъртта разпери ръце и почти изпя:
— Всъщност, ще ти се наложи, Дея… — и гледайки моята недоволна физиономия със сериозен тон добави: — Късно е да се отказваш, Риате. Наистина е късно. Ти даде съгласието си, позволи да ти го сложат на пръста — край! Считай, че си подписала договор за доживотна принадлежност на Тьер. Ако камъкът беше станал червен или даже златен, може би, би имала шанс да развалиш годежа, а Тьер би изсякъл до корен цялата гора на Ардамския резерват и щеше да му попремине… може би, въпреки, че едва ли. Не е в характера му да отстъпва. Но диамантът е черен. Аз ще ти доверя една страшна тайна, за което Тьер няма да ме похвали и честно ще ти призная — той стана черен още в същия този момент, когато ти толкова безгрижно се съгласи да отпиеш от златистото елфийско вино.
— Какво? — изумено промълвих аз.
— Древната магия на елфийския кралски двор. — Дара отново разпери ръце, все едно искаше да каже, че тя тук няма нищо общо. — Дея, спомни си какво каза гоблинът, в спалнята на когото стоварвахте мръсната посуда. Теб самата не те ли напрегна тази ситуация тогава?
Да ме е напрегнала? Ситуацията?
Мен тогава всичко ме напрягаше!
— Да, да, ето това се случва с малките невинни момиченца, когато в тях се влюбват опитни и властни мъже. Например, ако ти не се беше съгласила да станеш негова жена и не беше сложила пръстена… Въпреки че — Дара широко се усмихна и се възнесе над леглото ми, — не, във всеки случай ти нямаше никакъв шанс от мига в който произнесе: „На мен сърцето ми бие десет пъти по-бързо, когато Тьер ме гледа”. До този момент, господарят беше убеден, че ти и не мислиш за него като за мъж, но вашият разговор с Тимянна реши всичко — и магистърът започна да действа.
Какво?! Не можех да повярвам!
Но от друга страна…
— Доколкото разбрах — на мен въздух не ми стигаше от възмущение, — магистърът е започнал да действа още по-рано! Викайки ме в кабинета си, за да ми направи изключително интересно предложение!
— А-ха — Дара се ухили провокативно, — само че тази реч за разговора Тьер я беше научил предварително. Той изобщо искрено се надяваше, че ти ще започнеш да се изчервяваш и да се смущаваш от присъствието му и сама ще започнеш разговор на тема: „Мога ли да направя нещо за вас?”. А ти взе, че го прокле! А и намери точно с какво! Той и така едва се сдържаше!
Аз седях и не знаех какво да отговоря на това. След това си спомних:
— А той защо изобщо позволи да бъде прокълнат?
— Ами-и-и — духът на смъртта сви рамене, — доколкото аз разбрах, той предполагаше, че ти знаеш с какво си го наградила и сама ще предложиш да облекчиш страданията му…А ти! Аз едва не умрях повторно от смях, гледайки как Тьер беснее.
А на мен изобщо не ми беше до смях. Ама хич.
Дара веднага направи сериозна физиономия и с намек произнесе:
— Аз нищо не съм ти казала.
Ставаше все по-весело.
— Та каква е работата с този пръстен и с това вино? — взискателно попитах аз.
Безметежно усмихвайки се, Дара произнесе:
— Пръстенът най-добре си го сложи. Ако до него се докосне някой друг, може много да пострада… Яна, например…
Аз мълчешком, но непреклонно затворих кутийката.
— Знаеш ли — Дара приседна на ръба на леглото, — ако трябва честно да ти кажа — ти не си права. Все едно да наказваш човека, защото е искал да убие някого, но след това е пощадил жертвата си. Да, Тьер имаше намерение да те направи своя любовница… но се съжали. И изобщо, спомни си какъв е той, когато е с теб — господарят откровено се страхува да не направи нещо не както трябва. Бои се да те обиди, да те изплаши, от всичко се опасява…
— И все пак — аз с всички сили се опитвах да не се поддавам, — какъв е проблемът с този пръстен и с виното?
— Слушай, ама ти си голям инат! — Дара излетя, — Също като Тьер. Между другото, за пръстена не те излъгах, по-добре си го сложи.
И се разтвори във въздуха.
А аз седях и си мислех. Докато разсъждавах, разсеяно изядох половината плодове от кошничката, след това решително станах, намерих здрава връвчица, промуших я през пръстена и завързах този своеобразен медальон на шията си. Така и любопитните като Янка щях да спася, и нямаше да си го слагам на пръста.
Не отидох на закуска. Облякох се, приготвих се и взимайки кошничката с остатъците от каррисата се отправих към кантората.
* * *
Сутрешният Ардам поразяваше с красотата си. Заради разигралата се снощи виелица всичко беше покрито с бял пухкав сняг — и дърветата, и къщите, и даже стълбовете с фенерите. Наистина, улиците вече ги бяха разчистили и те си бяха черни, както винаги с позамръзнали локвички, но все пак беше страхотно. И не много студеното време, и вятърът, който подухваше в лицето ми и заради който носът ми веднага измръзна, всичко това ме караше да се усмихвам. И на вятъра, и на зъбатото слънчице, което от време на време се показваше иззад облаците и мигновено караше всичко наоколо да заискри като посипано с брилянтен прах.
Вървях по пътя, гледах към витрините през замръзналите, украсени със скреж стъкла, усмихвах се на редките минувачи и си мислех за това, че след работа може да отскоча до Тоби. Много ми беше домъчняло за него.
А освен това, мислите ми постоянно се връщаха към лорд-директора…
Но наближавайки нашата кантора, престанах напълно да се разсейвам със странични неща. На първо място — там беше шумно. На второ — пълно със сняг и кал! И на трето, там сновяха някакви нехора и от далеч се чуваха заповедите на Юрао. Кажете ми, откъде намираше толкова сили да идва в кантората рано сутрин след нощната смяна?!
Освен това, винаги се поразявах колко му е хубаво зрението на Юрао, тъй като той и сега ме съзря от кантората зад силуетите на минувачите и претичващите нехора и извика:
— Дея, стига си се влачила, аз от вчера вечерта те чакам!
Всички, които стояха, ходеха или тичаха, едновременно погледнаха към мен. Недоволно намръщвайки се, побързах да ида при партньора, планирайки малък работен скандал.
— Ти — започнах още вървейки — правиш нещо, без да го съгласуваш с мен!
А беше длъжен, ние това още веднага го бяхме уточнили.
Дроу изобщо не се смути от гневния ми тон и над главите на пренасящите всякакви мебели гоблини се понесе:
— Ти се занимаваше с решаването на лични въпроси в работно време! Така че, когато трябваше да съгласувам решението си, се оказа, че няма с кого!
Юрао днес беше облечен в тъмно-лилаво, в традиционните дрехи за дроу и беше целият някакъв такъв, загадъчен. Той дори спореше с мен без особен хъс, явно без да придава на спора особено значение. И някак именно това ме заинтересува дори повече от преподреждането на кантората и новите мебели, които, доколкото виждах, бяха дори доста скъпи.
Едва се приближих към стълбите, Юрао заряза гоблините, слезе при мен, хвана ме за ръка и мълчешком ме затегли към кантората. Явно беше научил нещо важно. Но в момента, в който влязох, всички мисли за важни неща престанаха да са важни! Защото за една-единствена нощ Юрао беше преустроил цялата ни кантора! Тоест, досега ние имахме голяма приемна и голям наш общ кабинет, а сега, в значително по-малката приемна се намираха три врати с надписи: „Частен следовател Дея Риате”, „Офицер Юрао Найтес” и „ДеЮре”.
— Твоят кабинет, моят кабинет и кабинетът за срещи с клиентите — поясни дроу. — Мен, насмешките на вампира вчера ме подлудиха и изобщо, ние сме длъжни да се грижим за репутацията си.
Мен ме интересуваше друг въпрос:
— И колко си похарчил?
Юрао мрачно ме изгледа, и след това ме повлече към вратата с надпис „Офицер Юрао Найтес”. Пред нея забеляза, че все още съм облечена, не бях си свалила връхните дрехи, а и държах кошничката. Бързо взе всичко, хвърли го на сестричката си — Риая хвана нещата без да гледа, сложи ги на бюрото и се вглъби отново в четене.
— Поредният любовен роман — издаде я дроу, разкопчавайки палтото ми, — начете се с такива неща и не иска да се омъжва за нормални нехора — иска най-малкото принц.
— Ох, окажи ми услуга, пукни някъде надалеч, бързо и тихо — отговори Риая.
— Няма да стане, на работа сме — събличайки ме, отговори Юрао.
— По време на работа ти си безсмъртен? — ехидно се поинтересува Риая.
В отговор дроу хвърли палтото към нея. Моето. Ри не успя да се отдръпне, а дроу добре се беше прицелил и в крайна сметка тя, заедно със стола, полетя към пода.
В този момент се отвори вратата.
Много висока фигура с дълги бели коси величествено влезе в нашата приемна. Сивите, леко блещукащи в полумрака под качулката очи, се плъзнаха по нас, доста по-внимателно бяха разгледани надписите по вратите, а след това магистър Еллохар пристъпи към все още въргалящата се на пода Риая и вежливо се поинтересува:
— Да ви помогна ли?
Там долу престанаха да се въргалят. Главата на Школата за Изкуството на Смъртта се наведе, вдигна палтото ми, хвърли го към Юрао и той едва се задържа на крака, след това с подчертано уважение помогна на Риая да се изправи. Младата златокоса и златоока тъмна елфийка с такъв възторг и възхищение гледаше своя спасител, че даже на мен ми стана малко неудобно. И аз произнесох:
— Тъмни дни, магистър Еллохар.
— И на теб тъмни, миличка адептке, с куп проблеми на главата си — без да гледа към мен, отговори магистър Еллохар, а след това се обърна към Ри: — Аз искрено моля за извинение, прекрасна златоочке, но все пак, моето безпокойно любопитство жадува да узнае, как се е стигнало до това, една толкова голяма представителка на един от най-древните клонове на Заррак, все още да не е озадачена със съпружеска обица в очарователното дясно ушенце?
Аз загубих нишката на разсъжденията му, но поглеждайки към Юрао се досетих, че дроу, все пак, е схванал всичко. А магистърът продължи:
— Вие сега сте на около двайсет и пет, предполагам?
— Двайсет и четири — проръмжа Риая.
— Ама че работа! — Еллохар поднесе ръчичката й към устните си, чувствено я целуна, и все още държейки ръката й във въздуха, добави: — Не по-малко от десет години активно бягане с препятствия от кандидатите. Предполагам, в изкуството да се казва „не”, да ви се намерят съперници ще е трудно.
Независимо от много смуглата кожа, Риая се изчерви и на бузите й отчетливо се появиха румени петна.
— Очарован съм и възхитен — продължи да обгръща лейди Найтес с облак обаяние Еллохар, — надявам се тази среща да не е последна.
Неясното мучене на съвсем дезориентираната Риая магистърът прие за безусловно „да”, отново целуна потръпващите й пръстчета, а след това изгубил интерес към тъмната елфийка, тръгна към мен.
Отстрани сигурно изглеждаше доста необичайно как ме хваща под ръка, отвежда ме до вратата на моя кабинет, отваря я, вежливо ме избутва навътре и влиза след мен.
Затвори вратата.
Сваляйки качулката и ръкавиците си, отиде до моето място зад бюрото, удобно се намести на моето кресло и меланхолично се поинтересува:
— Тьер каза ли ви нещо по повод медальона, който е намерил на шията ви, млада безмозъчна адептке, или вашите лични трудности ви попречиха да пообщувате на тази тема?
Вратата се отвори. Влезе Юрао, видя седналия на мястото ми Еллохар и гневно се поинтересува, навеждайки се към мен:
— Това кой е?
— Директорът на Школата за Изкуството на Смъртта — прошепнах аз.
Юрао моментално престана да се гневи. На устните на магистъра се появи тънка ехидна усмивчица, когато видя промяната в настроението на дроу. Но си замълча.
— И какво иска? — продължи Юрао, който явно нямаше намерение да ме оставя насаме с госта.
— Доколкото разбрах, става дума за онзи медальон, който… сещаш се — промълвих аз, без да обяснявам подробно.
Лицето на дроу се удължи и той попита с прекъсващ се глас:
— А той откъде знае?!
Да водя този разговор пред погледа на все по саркастично усмихващия се магистър Еллохар, изобщо не ми се искаше, но и нямаше накъде да ходя.
— Него го намери лорд-директорът — чувствах, че с червените си бузи сега можех да съпернича с Риая.
— Какво?! — окончателно се ядоса Юрао. — По какъв начин? Медальонът веднага започна да мимикрира под твоята аура, как Тьер е могъл да го забележи?
— Опипом! — креснах аз.
Лорд Еллохар избухна в смях.
Тоест, на нас двамата най-нагло ни се присмиваха. Но откровено, не ни беше до това.
— Медальонът къде е? — взискателно попита Юрао.
— У лорд-директора — наложи се да си призная.
Дроу се намръщи, след това изруга и посърна:
— Жалко.
— Не бих казал — магистър Еллохар реши да ни просвети, включвайки се в общуването, — вие навярно не разбирате много от магия, Найтес, и не е чудно, специализацията ви е друга, иначе бихте осъзнал, че артефактът не е маскирал фоновото си излъчване под аурата й, а се е заел активно да я поглъща. Ако Тьер „опипом” не беше открил медальона, очарователната адептка Риате нямаше да изкара и един месец. Между другото, аз се явих тук по една друга причина — вие, уважаеми офицер Найтес, получихте ли някакъв сувенир от този „дарител”?
Дроу бавно се обърна към магистъра и уверено каза:
— Не!
Лорд Еллохар дълго и изпитателно разглеждаше Юрао, но офицер Найтес беше работил достатъчно дълго в Нощната стража, за да издържа не само на такива погледи. А след това Юрао произнесе:
— Ако разпитът е приключил, бих ви помолил да напуснете територията на „ДеЮре”.
Аз гледах дроу и изобщо не можех да разбера какво именно толкова го беше ядосало. Лорд Еллохар също не сваляше поглед от него и неочаквано произнесе:
— Да, аз излъгах.
— Два пъти — потвърди Юрао.
Магистър Еллохар се усмихна, намигна ми и попита:
— Изплаши ли се?
Демонстративно скръствайки ръце на гърдите си, сдържано гледах директора на Школата за Изкуството на Смъртта. Юрао повтори моя жест и също не много добродушно се втренчи в госта.
Лорд Еллохар се предаде:
— Седнете и двамата, щом сте такива умни. Ще се наложи да съм максимално честен.
Ние се приближихме до бюрото и седнахме, и въпреки че тези места бяха за клиентите, това особено не ни вълнуваше сега.
— Първо — Еллохар извади от джоба на гърдите си два свитъка, — вие видяхте ли в лавката на артефактора тези украшения?
На свитъка изключително ясно и подробно бяха нарисувани именно онези две гривни, които бяхме дали на вампира. Ние с Юрао дружно се вгледахме в рисунката, изучихме внимателно железния филигран, вдигнахме глави и поглеждайки магистъра пределно честно и синхронно казахме:
— Не.
Лорд Еллохар присви очи, обливайки ни с изключително заплашителен поглед, разгъна втория свитък и попита:
— Медальонът, подарен на Дея изглеждаше ли така?
На картинката беше показан първоначалният вид на украшението, което ми беше сложил артефакторът. И ние с дроу, отново повтаряйки честните погледи, честно казахме:
— Да.
Еллохар се намръщи. Внимателно се взря в Юрао, после в мен и още повече се намръщи. След някое време подхвърли:
— Излъгахте първия път, вторият — отговорихте честно.
Лицето на Юрао отново се удължи.
— Мислеше ли си, че ти си единствен такъв, който може да различи истината от лъжата? — насмешливо се поинтересува директорът на Школата за Изкуството на Смъртта.
Дроу си замълча, аз също.
Магистър Еллохар не за дълго се присъедини към мълчанието ни, пробарабани с пръсти по бюрото, а след това тежко въздъхна и започна да разказва:
— Гривните на Първата Кръв — това е превод, но почти точно отразява наименованието. На мен ми е все едно дали вече сте ги дали, но ако са все още тук, в кантората, пригответе се за сериозни неприятности с императорските хрътки — сивите очи втренчено и пронизващо ни изгледаха. — Аха, дори не трепнахте, значи вече не са у вас. Отлично, един проблем по-малко, че Тьер се тревожеше. Сега по втория въпрос — артефакторът от тъмната крепост го взеха представители на Службата за безопасност на империята и, повярвайте ми, него ще го разпитват. Адептката Риате може да предположи приблизително как…
Аз си спомних „Ръката на смъртта” и неволно потреперих, а магистър Еллохар весело потвърди:
— Само че по-лошо. Приблизително сто пъти. Мога веднага да ви кажа — лорд Арсио Нкер, по всяка вероятност ще бъде екзекутиран. За кражба. Той е откраднал три артефакта — гривните на вампирите, родовия медальон на семейство Тьер и възродения дух на Златния дракон.
Пауза, по време на която лорд Еллохар много внимателно ни гледаше, а след това произнесе присъдата:
— Гривните, все пак сте ги виждали, това го потвърди и лорд Мерос, но съдейки по всичко, явно сте успели да се отървете от тях.
Ние продължавахме упорито да мълчим.
Магистърът продължи:
— За щастие, медальонът е у Тьер, но остава третият артефакт…
Ние с Юрао отново се спогледахме. За трети артефакт не беше ставало дума, ние не го бяхме виждали и лорд Нкер нищо не ни беше казвал за него. Така че ние отново премълчахме.
Не след дълго, магистър Еллохар заповяда:
— Дея, погледни ме!
Аз се подчиних и тогава той отчетливо произнесе:
— Сега Тьер през по-голямата част от времето се намира в императорския дворец, построен от плочи криолит — те гасят магията. Ако нещо се случи с теб, Тьер ще разбере за това със закъснение и може би, просто няма да успее да се намеси. В този случай, имаш два варианта. Първият — както аз вече стана дума, използвай това, което аз ти дадох. Вторият — сложи годежния си пръстен на лявата ръка. Ако те грози опасност, свали го от лявата и го сложи на дясната. Разбра ли ме?
Наложи се да кимна.
— Тогава, прекрасно — в разрез със смисъла на думите му, лицето на лорд Еллохар беше изключително недоволно. — Колкото до третия артефакт — той не е у вас, по време на разговора, аз със сигурност щях да усетя колебанията в магическия фон. Това ме радва, защото като минимум, няма да ми се наложи да ви измъквам от килиите на императорските стаи за разпит. Въпреки че — хитра усмивка, — Риате, като годеница на изключително високопоставена особа е фактически неприкосновена, а на вас, офицер Найтес, желая да сте винаги нащрек.
Еллохар стана, взе свитъците, започна да напъхва ръцете си в тънките черни ръкавици. Но преди да си сложи качулката, се обърна към мен и напомни:
— Ако има нещо, просто стисни възелчето!
— Да, лорд Еллохар — покорно се съгласих аз.
Директорът на Школата за Изкуството на смъртта кимна и изчезна в ярко избухналия син пламък.
Известно време ние гледахме към обгорения и почернял от пламъка под, след това Юрао изруга и отбеляза:
— А лорд Тьер не разваля интериора.
— Чувала съм, че синият огън е по-горещ от аления — замислено отговорих аз.
— Така, ставай и да отиваме в моя кабинет — изкомандва Юрао.
Когато излязохме в приемната, видяхме Риая, скромно седнала зад бюрото в ярко зелена рокля и четяща книга с название „Изкуството за управление на масите”. И това нямаше да е учудващо, но Ри държеше огромния тежък том в едва ли не изпънатата си ръка, а извивката на гърба й ни накара да направо да изпитаме шок.
— Хайде стига сега! — Юрао възмутено погледна сестра си. — Старши следователя Окено, добър и свестен мъж, тя вече не можела да го гледа, обидила се била, а тук, виждате ли, се появи най-ужасният и плашещ лорд на империята, тънко й се подигра и готово, тя е влюбена!
Книгата веднага полетя на бюрото, Риая скръсти ръце на гърдите си и яростно изсъска:
— Той каза, че съм на двайсет и пет! Даде ми с цяла година повече! Аз такова нещо не прощавам! И, гарантирам ти, той ще се влюби, ще поиска да се ожени и тогава ще му покажа какво е то… весел живот!
— А-ха, бурен меден месец… Ри, нека да започнем с това, че ти си на двайсет и шест и да завършим с това, че този тип не е от твоето равнище.
Тъмната елфийка го стрелна със златистите си очи и се намести отново зад бюрото. Въпреки, че и така стана ясно — на някой хич нямаше да му провърви, когато се ожени за нея.
— Дея — потвърждавайки опасенията ми, ме попита Риая, — а този сладур, той, кой е?
— Директорът на Школата за Изкуството на Смъртта — услужливо й съобщих аз.
— Винаги съм си мечтала за още едно образование — мечтателно се ухили Ри.
— Ще съобщя на Окено, че у теб отново се е събудила жаждата за знания — изръмжа Юрао и ме затегли към кабинета си.

При дроу всичко беше именно така, както той искаше — черни стени, червен килим на пода и препарирани животни закачени наоколо.
— Харесва ли ти? — поинтересува се партньорът ми.
— Добре — измърморих замислено, — чичо ти е гном и на мен ми е ясно откъде се е взела твоята „правилна финансова политика”, но това?…
— Това? — Юрао изхъмка. — По бащина линия в рода ми има вампири, а прабабата на майка ми, изобщо е била тъмна вещица.
Ама че работа, а изглеждат като прилични дроу.
— И какво искаше да ми покажеш? — спомних си аз целта на цялото това дърпане.
— Сега! — Юрао застана по средата на кабинета, прошепна нещо и във въздуха възникна ярък огнен символ. Докосване с пръсти и огънят избухна по-ярко, а след това се разсипа на безброй искри. — Това така, за всеки случай, защита от подслушване.
— И кой би могъл да ни чуе тук? — удивих се аз.
— Аз също така си мислех, когато си говорехме с теб в лавката на Гровас, а какво стана в крайна сметка? Магически усиленият слух е способен на много неща, а на нас не ни трябват излишни уши, партньор. Сега въпрос — как можа да дадеш медальона на Тьер?
— Така стана…
— Ако сте били в леглото, по-нататък няма защо да разказваш — Юрао се намръщи.
— По-нататък няма да ти разказвам — потвърдих аз предположенията му.
— Добре, виж това.
Дроу тръгна към стената, отвори някакъв скрит панел, който изглежда сам беше сложил през нощта и извади стар свитък с новини.
— Написано е на нашия език, няма да можеш да го разбереш — мимоходом ме зарадва той. — Но това, което е любопитно — у нас тази новина са я публикували, а у вас — не. Виж картинката.
И ми навря свитъка под носа. Сред дантелата от наистина непонятни символи имаше четири картинки — лицето на младия лорд Арсио Нкер, неясното изображение на същия този медальон, който аз бях дала на лорд-директора, схематична рисунка на гривните и статуетка, изобразяваща Златния дракон.
— Тук е казано: „откраднати от императорската съкровищница”, разбираш ли?
— Не съвсем — аз все разглеждах медальона… с обикновен прозрачен диамант.
— Да, да, аз също забелязах. Това друг камък ли е?
— Струва ми се, че е същият.
Дроу седна на стола, взе свитъка от ръцете ми, хвана ме за ръката и ме притегли към себе си, съчувствено питайки:
— Какво се е случило?
— Нищо — бодро отговорих аз.
— А-ха, а пръстенът просто ей така си го свалила? — жлъчно отбеляза Юрао. — Добре, все тая. Мен друго ме заинтригува. Ти помниш ли какво каза лорд Нкер за медальона?
Аз се замислих и си спомних:
— Че у мен ще му е по-добре, отколкото у императорското семейство?
— Именно! — Юрао изглеждаше неописуемо доволен. — Но какво му пука на медальона къде се намира, не е ли така? И въпросът, който възниква е — може би артефакторът е имал пред вид нещо друго? Това, което не ми е дал на мен и не е могъл да даде на теб, разбирайки, че спомените му ще станат достъпни за маговете?
Аз хвърлих поглед към свитъка, още веднъж огледах изображението на златното драконче и започнах да се досещам за какво намеква дроу. Попитах, не вярвайки в собственото си предположение:
— Духът на Златния дракон е жив?
Не че вярвах в това наистина, но от друга страна — ето я Дара, и независимо от това, че тя е дух, си е съвсем… жива.
— Партньор, твоята съобразителност ме радва! — потвърди предположението ми дроу.
След това той скочи от стола и разхождайки се напред-назад, започна да говори:
— Виж, ние случайно намерихме артефактора, но в този момент други… фактически го бяха разкрили. Някой е знаел точно в кой град да го търси. И главата на Първия дом ми беше споменал за Ррадак. Аз затова и подхвърлих на Окено, че можем да те вземем с нас. Той отначало отказа, но после, вече на място се съгласи с идеята. Така че, дай да помислим, от кого лорд Нкер би могъл да се бои повече, отколкото от императорските хрътки? Според мен, императорските са най-голямата гадост, но Нкер се предаде. Не е можел да не разбира, че за кражба на артефакти от такова ниво, ще го екзекутират.
— А, може би, той се е страхувал, но не за себе си?
— Именно!
— А за кого? — на мен наистина ми стана интересно.
— А аз не знам — Юрао посърна, когато го попитах за гривните, артефакторът веднага ми каза да ги дадем на вампира, но да му ги дадеш ти, а аз да не ги докосвам. Между другото, страшно добре ги беше скрил, на най-видното място, Шейдер дори и не се досети.
— И все пак — аз приседнах на бюрото, — какво нещо живо е имало там, което Нкер е искал да скрие толкова?
— Да го скрие с цената на живота си, забележи — натърти Юрао.
— И това нещо все още е някъде там — замислено произнесох аз.
— Не е сигурно — дроу се усмихна. — Гледай сега, артефакторът ти сложи на шията медальона, напълно сигурен, че ще успееш да го скриеш от императорските хрътки…
— Как бих могла да го скрия? — зададох аз резонен въпрос. — Той със сигурност е знаел, че ще му прочетат спомените, а значи, че и мен ще ме намерят доста бързо.
Юрао се спря, позамисли се и все така замислено и претегляйки всяка дума, започна да разсъждава:
— А какво пък, ако той ни е използвал просто като посредници? За гривните, аз казах кой точно се интересува от тях, тогава той видимо се оживи и като че ли изобщо не беше против. Но с медальона е странно — той изобщо не спомена за него, но когато те видя, премисли. Сега, кажи ми, би ли могъл артефактор от неговото равнище да разпознае на теб пръстена на Тьер?! Мълчи, аз като маг, дори и по-слаб, със сигурност мога да ти кажа — би могъл. И го е забелязал! И чрез теб е върнал медальона на предишните собственици. А последният артефакт, той явно е искал да даде на теб лично! И това е нещо изключително важно за императорското семейство. Важно дотолкова, че твоят Тьер изпрати тук магистър Еллохар да разбере у нас ли е този предмет, защото — дроу вдигна пръст нагоре, — него го е страх за теб!
— Защо да го е страх за мен? — попитах аз.
— Хубав въпрос — Юрао се приближи и приседна до мен. — Тьер все го е страх за теб, спомни си какво се случи в банка „ЗлатоГор”. Шейдер е един от най-силните магове в Ардам, а как го отхвърли силовата вълна от теб!
— Ти видя ли го?!
— Не само аз, и гномите се приобщиха. Но не е там работата… Мен все повече и повече ме интересува, защо камъкът в медальона е станал черен…
Ние поседяхме, поклатихме си още малко краката, а след това на вратата се почука. Ри, надниквайки в полуотворената врата, намръщено съобщи:
— Дойде Янка, аз отивам по магазините. А освен това, отвън чака клиент.
Юрао скочи от бюрото и възмутено попита:
— И защо веднага не ни каза?
— Ами той, клиентът е просто стопанинът на страноприемницата „На края на града”, там някакви странни неща се случвали, той ходил в Тъмната крепост и Окено го пратил тук с бележка. Аз я прочетох, там е написано: „Сами се оправяйте, аз имам почивен ден.”
Ние с Юрао не искахме секретарите да четат личната ни кореспонденция, но от друга страна Риая можеше да го прави.
— Покани го в кабинета, предложи му чай — изкомандва дроу.
— Аз ако чакам ти да ми кажеш! Вече е там — Ри се замисли за момент и после се обърна към мен: — Дей, ти виж там роклите, аз на око съм ги избирала, уж нещо подкъсиха още сутринта, но ти ги премери, ако нещо не стои както трябва, ще ги отнеса на поправка. Това е, тръгвам.
Тя затвори вратата, а аз учудено попитах:
— Какво? Какви рокли?!
Юрао измърмори нещо и се поинтересува:
— Ти да не си мислила, че ще те пусна до се разхождаш по магазините? Опомни се, партньор, на нас за седмица дванайсет случая ни се събраха, тринайсетият пие чай, а това значи, че търпим загуби, колежке. Така че отивай си в кабинета и се преобличай, защото лейди Тьер, въпреки всичко, правилно отбеляза за оскърблението на клиентите със собствения външен вид. Гледай, дори аз съм се наконтил. Нашата кантора е уважавана, Дея, така че и ние трябва да изглеждаме съответно. Хайде, давай, по-бързо си смени дрехите. До довечера ще имаме един куп работа.
— А вечерта?
— А довечера — в архива, партньор, аз докато не намеря нещо за този артефакт, няма да мога спокойно да заспя, така че и вечерта ни е заета.

— Разберете ме, госпожо Риате, аз самият не обичам котките, особено нашите тук. Ту в крака ти ще се вкопчи, ту прехвърча отгоре и се опитва шията да ти захапе. Сама разбирате, няма за какво да ги обича човек — майстор Урро тежко въздъхна. — Но котките все пак се търпят, можеш и да ги понаучиш на нещо, но мишките!
Ние с Юрао още веднага разбрахме защо Окено ни е пробутал хазяина на страноприемницата. Проблемът му беше прозаичен — котките му били отлетели. Всички до една. Вчера вечерта разперили криле и се евакуирали под строй. Нещастният майстор Урро и тичал след тях, и ги викал, и се кълнял да им сипва мляко с кръвчица през нощта… Котките все едно изчезнали. Какво не им се седяло вкъщи на крилатите — не било ясно. Майстор Урро вече и маг бил викал, той не открил привидения, а както се знае, понякога котките не могат да се разберат с привиденията и напускат къщата. А там нямало никакво привидение. Тогава полутролът заподозрял своя съсед, кръчмарят Рунак в подмолна диверсия. Аз познавах този гоблин, знаех, че е от подла порода, но не чак до там, а освен това, и на него котките му били избягали, разказваше стопанинът на страноприемницата. Честно казано, той, майстор Рунак не би тъгувал кой знае колко, тъй като, както вече казахме, при нас в Приграничието котките са същества зловредни и много обичат човешката кръв, но мишките са още по-лоши!
— Извинете — аз леко се наклоних напред, — а водата ви как е? Да не е паднал някакъв сребърен предмет в кладенеца?
— Проверих го вече — майстор Урро тежко въздъхна, — три пъти. Веднага към водата се завтекох, няма нищо там.
Просто нашите котки не обичаха среброто, те нали наполовина са неживи. Всъщност, работата беше там, че Приграничието практически граничи със Земите на Хаоса, форпост е, на практика. Разумните неживи и масираните атаки на неразумните ги спираха Нощните стражи, а животните някак си се бяха смесили и кръстоските изтласкваха постепенно обикновените котки, мишки, кучета. В крайна сметка, имахме си същите тези домашни гризачи, но нашите мишки пред мебелите и сухия хляб, предпочитаха да гризат обитателите на къщата, а в случая на майстор Урро — гостите на страноприемницата. И според вас, колко клиенти имаше сега в страноприемницата? Правилно, николко, защото на всички им се живееше. Даже на семейството на полутрола. Още вчера, те се преместили при тъщата, не беше странно, че Урро изглеждаше толкова нещастен. Но и ловът на котки не беше наша специалност.
— Чуйте ме, майстор Урро — внимателно започнах аз.
И в този момент полутролът зави:
— Всичко каквото поискате ще направя за вас, не ме изоставяйте в беда- а-а… тя е истинска вещица, животът ми ще вземе-е-е…
— Кой? — не разбрах аз.
— Тъщата — подсказа Юрао. — Познавам я, госпожа Горрвер, тя го може.
Но и самият дроу явно не гореше от желание да се захваща, пък и хонорарът не беше голям — само шест жълтици. А на мен ми стана жал за Урро, на полутроловете и така им беше доста трудно да въртят собствен занаят, а ако фалираха — нямаше къде да идат, нямаха си гилдии, при нас много и не ги обичаха, просто им се налагаше да се махнат. В крайна сметка, смирявайки се с това, че съм глупачка и че имам неправилна финансова позиция, аз решително заявих:
— Ние ще се постараем да ви помогнем!
Юрао издаде полузадушен стон, но аз бях непреклонна:
— Поне ще се опитаме да изясним причината, не може просто ето така котките да си тръгнат от мястото, с което са свикнали.
— Не могат, госпожо Риате — господин Урро подскочи от мястото си, — ох, не могат! Сега ли ще дойдете?
Погледнах Юрао, той мълчешком прокара нокът по шията си — жестът беше ясен, трябваше да се готвя за смъртта, но наистина ми беше жал за Урро!
— Да — казах аз, — сега веднага. Ще ни покажете ли къде е?
Партньорът с чувство ме прокле и отиде да се облича. Бях сигурна, че няма да ме остави сама, гладните мишки можеха и да нападнат, а ние все пак имахме обща кантора, партньори сме.

— Пусто да ти е дано! — възмущаваше се Юрао.
— Не ми се вярва, аз си имам теб — безгрижно го парирах аз — и твоята правилна финансова политика, така че има кой да се погрижи за такава жалостива глупачка като мен.
— Дано да ти се наложи… със свекървата да живееш! — упорито продължаваше той.
— Е, това вече е жестоко.
— Добре сега, кажи, защо сме се помъкнали натам, а?
Щастливият и цъфтящ майстор Урро практически тичаше пред нас, вече ни беше изпреварил с двайсетина крачки, а ние се опитвахме да вървим със същата скорост, но използвайки това, че той беше далеч увлечено се карахме.
— Шест жълтици, Дея, само шест жълтици! На го казвай на никого, ще ни се подиграват, само табелата пред вратата ни повече струва!
Дълго мислих как да се оправдая и измислих:
— Виж сега, Юр, ето го майстор Урро, а той знаеш ли колко познати има?
— А, значи с цел привличане на допълнителна клиентела? Добре, считай, че си оправдала жалостивата си глупост. А сега, друго ми кажи, как ще връщаме котките, а?
Ако трябваше да съм откровена, не знаех. И сега трескаво си припомнях всички неща, които някога бях научила за котките от Приграничието. И това не беше кой знае колко. У дома живееше обикновена нормална котка, наистина, тя постоянно раждаше крилати и зъбати котета, но те винаги отлитаха, тъй като мишки нямахме, а в гората повече животинки се въдеха… или не?
Аз се спрях.
— Ти какво застана? — забеляза Юрао, че съм се замислила.
— А, просто така — отново тръгнах напред, — не мога да разбера една подробност. Его, виж, има една къща в селцето, а и е последната откъм гората, в нея живее семейство и котка, най-обикновена, а там няма и никога не е имало мишки. Как е възможно това?
— Ами — дроу се замисли, — всичко се случва. Понякога в къщата всичко е чисто и подредено, всички дупки са замазани, а тези, крилатите все пак отнякъде влизат. Но знаеш ли, има и вещици по селата, които и нечистите с билки ги прогонват, може да знаят и как с мишките да се справят?
— Може би — билки у нас винаги имаше много, все пак баба ми беше известна в селото билкарка… но пък в къщата на баба имаше мишки!
А може би работата беше в нашата котка?
Аз се спрях и отново се замислих. Юрао просто търпеливо чакаше до мен. А аз все за котката си мислех — аз я бях намерила още като малко котенце, донесох я от гората. Тогава бях само на три годинки. От къщи си бях тръгнала преди четири години, а котката нямаше и намерение да старее и като по часовник, веднъж в годината се окотваше, котенцата й бяха крилати и те отлитаха. То какво се получаваше — аз съм на двайсет и една, Царапка е на осемнайсет, всяка година ражда по три котета и не изглежда да старее. Но обикновените котки не живеят толкова дълго! Тоест, живеят, но не се плодят!
— Дълго още ли ще размишляваш?
— Така, на периоди — аз хванах дроу под ръка и започнах да размишлявам на глас. — Интересно, какво би се случило с обикновена котка, ако в нея се всели някой възроден дух? То те, възродените духове, са почти като призраците, само дето са много по-силни и тях не ги понасят нито котките, нито мишките… нали?
— Хм — Юрао също с замисли. — Интересна теория, Дей, но как ти се струва това, че възроденият дух е нещо изключително рядко и скъпо, тук говорим за стойност колкото на четирийсет драконеси. За да се създаде един възроден дух, първо трябва да се убие, по-точно, тялото му. И не можеш да избереш някой слаб, само силен маг е подходящ. А такъв не е лесно да го убиеш, а и да го накараш да ти се подчинява — също, пък дори когато го накараш, по-добре да не се обръщаш с гръб към него, можеш да чакаш някаква мръсотия постоянно.
А Дара се подчиняваше на лорд-директора безпрекословно… но не е там работата.
— Просто като предположение — започнах отново аз, — нека допуснем, че артефактора е имал нещо, което е обичал и това нещо е било живо, например, котка! Давай да разсъждаваме. Ето, лорд Нкер отива на сигурна смърт, но разбира, че това нещо без него ще остане съвсем само, а с него ще загине. Какво би могъл да направи?
Дроу измърмори нещо и изтърси:
— Просто като предположение, аз бих дал животинката на една добросърдечна глупачка, на чието пръстче се мъдри годежния пръстен на Тьер, а той, както всички знаят, е един от най-силните магове, на императора не се подчинява кой знае колко, а е и член на единствения независим орден в Тъмната империя, а значи може и глупачката да защити, и да забрани да се пипа духа.
Изплезих се на Юрао, за което веднага съжалих — ставаше все по-студено, и напомних:
— Но лорд Нкер нищо не ми е давал!
— Може би да, а може би не. Възможно е да е привързал към твоята аура зов за откраднатия от него дух на Златния дракон, но… — тук Юрао се замисли. — Ти нямаш магия, чистокръвен човек си, така че, не към аурата… а към… — той застина насред пътя, погледна ме с разширени златисти очи и с трагичен шепот произнесе: — твоя годежен пръстен!
Учудено погледнах към партньора.
— Къде ти е пръстена? — изсъска той.
— Там, където трябва да бъде — неясно отговорих аз.
— Това къде е? — не разбра офицер Найтес.
— Абе, у мене е той — наложи се да си призная, — просто аз повече не искам да го слагам.
Учуденият дроу беше забавно зрелище — дръпнатите очи станаха почти кръгли, острата брадичка увисна.
— На шията ми е, на връвчица! — изсъсках аз.
Юрао живна и потресено възнегодува:
— Ти носиш древен артефакт, семейната реликва на Тьерите, на конец?!
Рязко издишах и се втурнах след майстор Урро. Дроу ме догони на завоя, когато навлизахме в не толкова оживената част на града, хвана ме за ръката и попита:
— Какво, маман ли ти къса нервите?
— Проблемът не е в нея — тутакси отговорих аз.
— А в какво?
Нямах желание да отговоря и за щастие, в този момент, полутролът спря, за да ни изчака и започна да разказва:
— Почти стигнахме, вече не е далеч, ей зад този завой е моята страноприемница. Само че вие, госпожо Риате, най-добре не влизайте. Засега, разбирате, не е безопасно.
„Небезопасно е да продължавам разговора с ядосания дроу” — помислих си аз, гледайки кривия покрив на страноприемницата и разбирайки, че е напълно възможно Урро да не разполага и с и тези шест жълтици. Юрао и сам го беше осъзнал и сега ме гледаше много плашещо.
— А ако си скъсаш сега и новата рокля… — изсъска той.
Така че, аз реших, че в помещението, пълно с мишки-кръвопийци, ще ми е по-добре.
Зданието беше поразително влажно. Обикновено в Приграничието не можеш да видиш сграда с мухъл, при нас строят съвестно, и стените са здрави, а къщите — топли, а тук…
— Сам съм я построил — Урро светеше от гордост, — със собствените си ръце. Сам съм рязал, сам съм рендосвал, сам…
— По добре да бяхте купили дървесината от почтения майстор Дорда — прекъснах го аз. — Той я продава суха, а вие не сте я изсушили.
— А защо да я суша? — не разбра той.
Както вече стана дума, полутроловете не ги биваше за стопани и рядко имаха успех.
Неочаквано Юрао се приближи към мен, хвана ме за лакътя, отведе ме настрана от трола и попита шепнешком:
— Ти кога свали пръстена? Точно по време?
— На обяд, по време на проваления обяд.
— Точно когато виелицата започна, така ли?
— Д-да… — аз не разбирах какво точно иска да каже той.
— Страноприемницата — Юрао посочи на север, — е първото здание в Ардам от страната на Ррадак. Струва ми се, че нашите подозрения имат всички шансове да се оправдаят, така че, слагай си пръстена.
Нямаше смисъл да споря с Найтес, виждах го. Ако духът на Златния дракон наистина го бяха изпратили към мен, и той действително е летял от Ррадак направо насам и се е загубил в момента, в който съм свалила пръстена, той би могъл да спре в първата къща, която е била на пътя му… Така че, независимо от студа, аз си свалих ръкавицата от лявата ръка, след това разкопчах яките на палтото и на роклята, извадих шнурчето, свалих пръстена и си го сложих на пръста…
Внезапно, страноприемницата потрепери!
Нещастният майстор Урро запищя, падна на снега, покри главата си с ръце, а ние с дроу останахме прави…
— Закопчай се, ще измръзнеш — заповяда Юрао.
Закопчах се. Партньорът ми помогна да си сложа и ръкавицата, но за миг се спря и заразглежда камъка — според мен, той беше станал още по-тъмен, въпреки, че това беше странно. В края на краищата, ръкавицата беше сложена, палтото — закопчано, а не ми се искаше да отивам никъде. Майстор Урро лежеше на земята и се молеше, а наоколо — мъртва тишина и такова едно усещане, като че ли в къщата се беше затаило нещо такова… зловещо.
— Значи така — Юрао властно стисна ръката ми и прошепна, — сега се обръщаме и си тръгваме.
— Но…
— И казваме на този тресящ се изнудвач, че сме свършили работата — дроу със сила ме завъртя, а след това се наведе и добави: — Довери ми се.
Аз се доверих.
— Това е, майстор Урро — весело възвести офицер Найтес, — делото е разкрито, вие тук имахте… е-е-е домовик!
Полутролът повдигна глава, недоверчиво погледна към Юрао.
— Да-да — дроу лъжеше просто великолепно, — най-обикновен истински домовик, случват се такива неща. А госпожа Риате е потомствена тъмна вещица, просто не е пожелала да тръгне по този път, затова е станала проклятийница. На вас не ви ли трябва да прокълнете някого?
— Н-не… — измърмори Урро.
— Жалко — Юрао в процеса на разговора ме водеше обратно, — но нищо, ако до довечера не си платите, адептката Риате ще потренира върху вас!
Нещастният полутрол веднага се просна с лице в снега, пак от страх.
— Ето, виждате ли, и домовикът и той точно така се изплаши от госпожа Риате. Така че, когато се стъмни, котките ви ще се върнат, всички до една. „ДеЮре” — това е гарантиран резултат, така и кажете на всички!
Чак когато се отдалечихме достатъчно, партньорът ми обясни поведението си:
— Щом даже такъв маг като Еллохар е разтревожен, значи има за какво да се безпокоим, по-точно от кого да се боим. И на мен съвсем не ми се ще, ако императорските хрътки прегледат спомените на това… чудо тук, да се досетят какво точно е станало.
— Но ние не изпълнихме поръчката — напомних му аз.
— Изпълнихме я. Духът, или каквото е там, сега ще тръгне след теб. Да вървим.
И ние тръгнахме. След това завихме към търговския квартал, а накрая се отправихме към панаира.
— Много е претъпкано това място! — скептично отбелязах аз.
— Прекрати да се озърташ — просъска дроу. — Духът никъде няма да се дене от теб, а ние, между другото имаме още дванайсет дела!
И аз за пореден път си спомних, че между роднините на Юрао има гноми!

— Тоест, магът е потвърдил, че парите сте ги взели вие? — попитах още веднъж аз.
— Каква срамотия, Дейка! — майстор Тукку го познавах вече от четири години. Този почтен гном държеше лавка за подправки и Тоби често ме пращаше при него. — Тука, на улицата с всички съседи се познаваме, а в къщата ми — офицери от Дневната стража, такава бъркотия, шум… И страх ме е направо да го кажа, двайсет години съм спестявал! Всяко петаче го слагах настрана, все си мислех, за добра невяста на сина, за откуп ще са, а то, виж какво стана… Значи, магът дойде, дворът пълен със съседи, Деичка, а той размахва ръце, такова ручейче синичко се образува и се плъзна от скривалището към мен… ох, срамотия… И жена ми, почтената госпожа Тукка, гледа ме и очите й — пълни със сълзи, ох, Дейка…
Независимо от объркания разказ на господин Тукка, аз разбрах всичко. Горе-долу за случилото се вече ми беше разказал и Юрао. Излизаше така: събуждайки се сутринта, почтеният гном забелязал, че скривалището в собствената му спалня е разбито, а парите са откраднати. Знаейки, че колкото по-бързо някой маг хване следата, толкова по-лесно е да се намери престъпника, господин Тукка веднага пратил сина си да извика представителите на Дневната стража. Те се явили, съседите, естествено, също се събрали в очакване на представлението, и тогава се оказало, че парите ги е откраднал самият господин Тукка!
Получило се наистина грозна работа — плащай на стражите глоба за фалшиво повикване, срамувай се от съседите, а това, че не си спомняш, как си обрал самия себе си — това са си твои проблеми. И най-лошото — парите ги няма. Откъдето и да го гледаш — само загуби.
— Магът от Дневната стража е добър — замислено произнесе Юрао. — Аз отдавна го познавам Фаранар, вече говорих с него. Тук изобщо не се е използвала магия, върху самият господин Тукка, също не се забелязва никакво магическо влияние. — Почтеният гном при тези думи горестно въздъхна. Можех да го разбера — едно е, ако му бяха въздействали, а съвсем друго — като знаеше, че сам си е виновен. — Така че, мисли партньор.
Ето, точно така офицерите от Нощната стража прехвърлят отговорността върху адептките на Академията на проклятията! Аз недоволно погледнах към безметежно усмихнатия дроу и отпих от чая. Ние седяхме в открита чайна, на масичка точно на площада и само един навес ни предпазваше от започналия да вали сняг. Наоколо сновяха тълпи разхождащи се хора и нехора, нечисти и нечистокръвни от всякакви раси, чуваха се гласове, канещи на разни улични представления, носеше се аромат на прясно изпечени питки и месо на жар… Благодат.
Внезапно от някъде се разнесе някакъв трясък, а след това прозвуча познатият глас на Дара:
„Внимание, вие се опитвате да навредите на адепт на Академията на проклятията. Получавате първо предупреждение. В случай на повторен опит, вие ще бъдете отхвърлен със силова вълна. Трети опит — травми от лека степен. Ако имате някакви претенции към адепт Логер, изложете ги в писмен вид и ги предоставете на ръководството на академията. Тъмни дни.”
Аз едва не си изпуснах чашата, добре, че Юрао подложи дланта си.
— Ти какво, за първи път ли го чуваш? — поинтересува се той.
— Аха.
— Да, интересно е — дроу изобщо ми взе чашата от ръцете. — Сега повечето вече разбраха, че е по-добре да не пробват, а в началото се стигаше и до трети опит, а там са счупени ръце и крака, едновременно.
— Охо!
— Да, сериозен човек е вашият Тьер — допълни почтеният гном, — а най-важното, адептите не станаха нагли, не провокират сбивания, понякога ми се струва, че се боят от вашия директор повече, отколкото от пияните троли.
Аз неволно се усмихнах. Лорд-директорът е суров, това е така, но е благороден и справедлив. И е страшен, тук няма място за спор… и красив… И добър, не остави в беда нито вампирката, нито гномите, нито дъщерята на върколака…
— Ей, партньор — Юрао пощрака с пръсти пред лицето ми, — върни се на земята, там в облаците сигурно е студено.
И мен като че ли ме осени!
Спомних си, как една нощ преди изпитите за кандидатстване, бях чула стъпки в коридора и бях излязла… а там именно Логер вървеше. Само че очите му бяха затворени и не реагираше като му говорех. Тогава аз бях повикала професор Тесме, бях си помислила, че е нещо магическо, а магистърът просто пощрака с пръсти и Логер се събуди! Тогава Тесме беше обяснил, че това е от нервно пренапрежение.
Гледах гнома и си мислех за неговото”Страх ме е само да си помисля, двайсет години спестявах!”
— Майстор Тукка — аз се наведох към него, — а вие не сте ли имал повод да нервничите през последните дни? Може да сте бил притеснен или да ви е било страх да не изгубите парите?
— Страх ме беше — охотно потвърди той. — Как да не ме е страх, то сватосването трябваше да е след броени дни, все се притеснявах, ще стигнат ли парите. Момчето ми невяста си беше харесало от знатните гномки, но не беше и странно, от детските години бяха приятели, аз още тогава се досещах, и затова започнах да спестявам, значи… А после тези истории с троловете, дето вилнееха по града, с тези трупове на момичета…
Юрао прехвърли поглед от мен към гнома, но не се намесваше, а аз зададох следващия въпрос:
— А вие не сте ли си мислил да скриете парите на друго място?
Почтеният гном се замисли, намръщи се, почеса си врата и замислено произнесе:
— Да, и за това съм мислил. В мазето преди време ми се беше откъртила част от стената, и аз все си мислех там да скрия парите и да ги зазидам. Но не намирах нужния разтвор. Нали знаете, за мазетата трябва специален, не можеш да го направиш през зимата, трябва пролетта да чакаш…
— Така — Юрао стана, — хайде да идем да огледаме вашата изба. И най-добре сега веднага, че снегът се засилва, а някои тук трябва и в академията да се връщат.
В лавката за подправки беше тъмно и прохладно, тъжен млад гном прегърбено седеше зад тезгяха, безразличен към всичко и всички.
— Любов! — господин Тукка тежко въздъхна. — Когато се разбра за кражбата, синът ми искаше да се запише войник, за да изкара пари, ние насила го накарахме да остане. Любов е това, ей! Елате, господа частни следователи, входът е от тук.
Входът в избата се оказа не много удобен и затова Юрао ме поддържаше и едновременно омагьосваше скърцащата и клатеща се стълбичка, за да не се счупи. А когато слязохме стана ясно, че тук изобщо рядко идва някой, защото паяците гледаха неочакваните гости с гладни червени очи от многобройните си мрежи, но не ни нападаха.
— Омагьосани са те — обясни господин Тукка. — Моята госпожа Тукка се бои страшно от тях, и затова ги омагьосахме. Пет златни монети дадох на мага.
Юрао закима, щракна с пръсти и създаде цели три огънчета. Едното остана над нас, а другите две се заеха да осветяват пода.
— Така — дроу се прегъна към пода — вие тук сте бил или много пиян или…
— Спящ — добавих аз.
— Изглежда, че е така — Юрао вдигна глава, усмихна ми се и ме похвали: — Ти ме радваш, партньор! — и отново се върна към работата. — Така, вие сте минал от тук, аха, тук има тухлен зид без разтвор. Дайте да махнем няколко тухли…
— ПАРИТЕ МИ!!! — развика се почтеният гном, хвърляйки се към намереното съкровище. — Моите родни парички! Госпожо Тукка, сине, намериха се те!
Когато се отдалечавахме от лавката за подправки, там, в полумрака и под прицела на червените очи на паяците ридаеше от радост прегърнало се цялото семейство гноми.
А мен ме интересуваше един въпрос:
— Ти защо му взе само пет жълтици, а не десет, както планираше? — аз не можех въобще да разбера.
— Защото е добър баща, Дей. — Юрао излезе напред, задържа вратата позволявайки ми да мина. — Разбери, много бащи, виждайки, че синът им се заглежда по момиче от богато семейство, биха казали: „Забрави, тя не е за теб!” А този, забелязал чувствата на сина си и започнал да пести пари. Явно и по нощите не е спал и работил три пъти повече. И знаеш ли защо той тези пари не ги е отнесъл в банката?
— Защо? — аз си вдигнах яката и потреперих. Отново започваше виелица.
— Защото бащата на гномката преди сватосването, както се полага, проверява сметките на жениха, и ако женихът не им харесва много и не го искат за зет, бъдещите тъстове повишават сумата на откупа два пъти, а понякога и три. Така че, Тукка е скрил парите, та когато озвучат сумата на откупа, да има повече, отколкото предполага бащата на невястата. Гномите имат особени обичаи.
Да, не можех да кажа друго, освен:
— Застудява.
— Дай да вземем карета, няма защо да мръзнеш — предложи Юрао.
И вдигна ръка нагоре, а аз чух жално „мяу”. В грохота на копитата на притичалия кентавър, този отчаян стон на мъничкото същество се изгуби, но аз все пак тръгнах на там, откъдето ми се беше сторило, че чувам гласчето.
— Дей! — извика ме дроу.
— Тук има котенце! — и аз навлязох по-навътре в уличката. — Изглежда е съвсем мъничко.
— Партньор, на теб само улични котки ти липсват — ядоса се Юрао, но хвърли монетка на кочияша, потвърждавайки поръчката и тръгна към мен. — Сериозно, Дея, за какво ти е някакво коте?
— Не ми трябва — аз спрях и се огледах, търсейки зверчето. — Но то изглежда, е съвсем мъничко, а сега е зима, и студът с усилва… Ще загине до сутринта.
— Ама разбира се! Върху нея всеки момент ще се нахвърли чудовище, което трябва да се усмирява, аз имам предвид духа на Златния дракон, ако си забравила, а тя се мотае по сокаците! Дей, може и мишките-кръвопийци да идем да спасим, а?
— Светни ми — в отговор на шегата му, помолих аз.
Дроу отново запали три огънчета и аз видях до стената мъничко, мръсно, нещастно и съвсем слабичко коте, което трепереше на студа и изплашено се притискаше към зида.
— О-о-ох, колко е нещастно. Виж, аз не съм лош дроу, но може би в отвъдното ще му е по-добре? — произнесе Юрао
— А ти сигурен ли си, че има друг живот? — аз свалих шала си, приближих се до котето, внимателно го завих и го взех на ръце. — Ами ако животът е само един, Юр? На мен не ми е трудно да го спася, пък и храната в столовата на академията е достатъчна, защо безразлично да го подминавам?
Малкото коте изплашено трепереше на студа, мяукаше и дращеше, а Юрао продължи да настоява на своето:
— И какво ще правиш с него, когато възродения дух дойде?
— Със сигурност няма да го изгоня — аз го почесах зад мъничкото ушенце и котето престана да драска. — Бедничкото, мислеше си, че ще го нараня.
— Съдейки по вида му, наранявали са го често напоследък. Добре, да вървим, ти трябва да се връщаш в Академията, а аз съм на дежурство.
Докато пътувахме, аз галех котето, но то, кой знае защо, постоянно нервничеше. А когато стигнахме до портала изобщо взе да фучи.
— Неспокойно е нещо, твоето нещастие.
— Щастие е, късмет — парирах аз. — Така и ще бъде, ще се казва Късметче.
— Защото е имало късмета да се озове при теб? — Юрао откровено ме дразнеше.
— Не, затова, че успях да го чуя, а представяш ли си, ако го бяхме подминали?
— Нямаше да е голяма загуба.
— Лош си ти.
— Не-е-е, аз си правя добре сметките и в сметките ми не влизаше котарак. Не се сърди де!
Каретата спря, дроу скочи, помогна ми да сляза и ме изпрати до вратата, а там бедното коте изобщо се изпоплаши. Започна да фучи, да дращи и да се опитва да се скрие под палтото ми.
— Сигурно е измръзнало — промърморих и напразно се опитах да го успокоя.
И без да ме е грижа, че е мръсно, все пак го пуснах под палтото и го притиснах към гърдите си. Котето моментално се успокои и даже сред воя на виелицата се чу как мърка доволно.
— Малко е, но веднага се вижда, че е момче — подсмихна се Юрао и почука на вратата.
Гоблинът — портиер показа дългия си нос и изпръхтя:
— Янка сама си дойде и то пеша, а Дейка я изпращаме и я возим, значи, а? И ето ви една гатанка…
— Отдавна ми се иска да си пообщувам с госпожа Жловис — прекъсна го дроу с мъглив намек.
Вратичката веднага се отвори, мен вежливо ме пуснаха да вляза, а на офицера важно му казаха:
— Какво пък толкова, един път само, и то на пияна глава, а вие, офицер Найтес, все не можете да се успокоите.
— А ти не тормози момичетата ми и по-малко задавай гатанки — и към мен: — Партньор, утре се опитай да се появиш поне към вечерта. Жловис ще те покрие, ако има нужда, нали Жловис?
— Е щом е по работа, така кажете — измърмори гоблинът и затвори вратичката.
Внезапно се чу вой.
В следващият миг земята под краката ни избухна в червено, а въздухът затрепери. Когато духът на смъртта се материализира, аз едва не изкрещях — Дара беше в цялото си великолепие! Косата — развяна, зъбите — с дължината на пръст, устата — озъбена, очите — червени, а в ръцете — два огнени меча…
И тишина!
След това Дара изруга, даже плю на земята, въпреки, че, естествено, нямаше какво да плюе, стана отново предишната, с която бях свикнала и с недоумение проговори:
— А, това си ти… Странно… Стори ми се, че… А, не, нищо. Защо толкова късно?
— Разследвания, работа… ик… — беше ми трудно са се успокоя след плашещото видение.
— Ужас — изказа се и Жловис и се сплеска на земята.
А аз пак започнах да хълцам.
— Ама това дори не беше бойният ми облик! — възмути се Дара. — Намерихте от какво да се изплашите!
Не знам, не знам, какъв й е там бойният облик, но мен и след този, краката с мъка ме държаха.
— Жловис, сега с такъв заряд ще те вдигна! — изръмжа възроденият дух на смъртта.
Гоблинът се поизправи и на четири крака отпълзя в стаичката си. Явно имаше защо да не обича Дара.
— А ти марш да си лягаш! — кресна тя вече на мен. А след това със съвсем друг тон: — Та какво стана с пръстена?
Сведох поглед, чувствайки как се изчервяват бузите ми и забързах към общежитието, надявайки се да не се наложи да казвам нищо на тази… сводница. Но уви, Дара умееше да лети и с гърба напред, движеше се на крачка от мен и ме мъчеше с въпроси:
— Та какво с пръстена? В твоята спалня го няма, значи си го сложила, а? Дея, с кого разговарям? Пак ли ще мълчиш?
— Сложих си го, на пръста ми е! — не издържах аз на стълбите.
— Слушай, Риате, ти кого придържаш там на гърдите? — Дара изведнъж напълно се материализира и застана пред мен.
— Котенце — аз неволно се усмихнах, — сега ще го нахраня, след това ще го изкъпя, то е още съвсем мъничко.
Миг, и пред мен отново се появи страшният дух на смъртта!
— Дай ми го тукккхх! — изсъска Дара
— Какво? — не разбрах аз, но отстъпих крачка назад и прикрих котето с две ръце.
— Зсссвяра! — засъска тя.


— Ама то е съвсем малко! — аз заобиколих огнено-червеното чудовище, а след това изобщо се затичах.
В стаята Късметчето доста време не искаше да излиза на светло. Беснееше, отново дращеше и жално мяукаше. Дълго му обяснявах, че разярената леля Дара, висяща във въздуха с два огнени меча изобщо няма намерение да го убива. Котето не вярваше и се стремеше да влезе в пазвата ми, Дара ръмжеше и настояваше да и дам този звяр.
След това дойде Верис. Извика я Дара, кой друг, и, разбира се, капитанът дойде не сама, а в компанията на два огнени меча, само че нейните, за разлика от тези на Дара, горяха със син пламък, а не с червен.
Кураторката за почна с вече вбесилото ме:
— Дай ни този звяр!
Котето жално измяука и притихна. На мен ми стана съвсем жал за него и все пак го пуснах в пазвата си, но направо не ми се мислеше, че към петната от осмукано, сега ще се прибавят и драскотини.
— Какви ги вършиш? — изрева Дара.
— Риате! — поддържаше я Верис. — Ние не можем да го унищожим, докато ти го докосваш!
Тъй като, докато се опитвах да откъсна котето от дрехите си и да успокоя Дара, аз бях принудена да седна на пода, то след думите на куратора, решително се изправих и заявих:
— Повтарям за последен път — това е коте. Просто коте! Малко, измръзнало, аз от смърт го спасих, не за да го накълцате първо тук с мечовете си, а после да гледате дали това е било коте или нещо друго!
Защото Дара ми беше казала, че би трябвало първо да му разреже туловището и тогава би могла да каже дали има опасност или не.
— Ние с Късметчето отиваме на вечеря — реших аз. — А вие двете, можете да си размахвате тук мечовете, колкото ви душа иска!
И ние отидохме в столовата.
Там котето се поуспокои, получи маса внимание и съжаления от адептките, беше нахранено до такава степен, че коремчето му вече напомняше барабан, а след това ми дадоха да взема и малко мляко и аз се върнах в стаята си. С млякото и котето!
Когато отворих вратата към стаята си, се оказа, че ние със Късметчето си имаме още гости, освен Дара и Верис!
Гостите бяха прекалено нагли, прекалено високи и прекалено ядосани!
— Аз те предупредих! — изфуча седналият на дивана ми магистър Еллохар. Аз захвърлих всичко, дойдох при вас в кантората и ви предупредих!
Надебелялото котенце веднага се досети, че отново го заплашва опасност и се опита пак да се скрие в полуразкопчаната яка на роклята ми. Но шкембенцето му пречеше. Наложи се да откопчая още две копчета. От маневрите ми едната вежда на магистъра изпълзя нагоре, а Дара промърмори:
— Ама Тьер добре се е позабавлявал!
Със закъснение си спомних, че ако на шията всички петна ги беше премахнал кремът на Риая, то на гърдите — не! Затова котето припряно беше закопчано под роклята от изчервилата се стопанка.
— Хм — магистър Еллохар леко се намръщи, обърна се към Дара и се поинтересува: — На тях вече весело ли им е?
— Не зная, мен ме блокират — сдържано отговори тя.
— И ти даже не надзърташ? — не повярва магистърът на Смъртта.
— То пък като че ли има какво да се види — намеси се Верис. — Но сега не става дума за това!
И тримата се втренчиха в мен
— Котенцето няма да ви го дам! — решително отсякох аз.
Директорът на Школата за изкуството на Смъртта избухна в смях, отхвърляйки глава назад. И смехът му беше един такъв силен и подигравателен. А след това рязко замълча, и гледайки ме отново втренчено и заплашително, лорд Еллохар произнесе:
— Това не е коте, Дея! Ти държиш възродения дух на Златния дракон, за което ти и партньорът ти, явно сте се досещали. Офицер Найтес е чувстващ, лъжата я усеща на секундата, дори неосъзнатата, но той самият не се е научил още да лъже. Млад е и зелен… — аз премълчах, а магистърът заповяда: — Дай ни звяра! Той е опасен, Дея. Но ние не можем нищо да направим, докато ти се докосваш до него… или той до теб.
Котето притихна на гърдите ми и явно напрегнато се ослушваше, а аз си помислих, че може и да е така, случват се и такива невероятни неща, като дух в малко котенце.
Но това не променяше нещата.
— Няма да го дам — уверено заявих аз.
Еллохар раздвижи шията и раменете си и стана. На мен изведнъж ми стана много страшно и отстъпвайки към вратата заднешком, се опитах да обясня позицията си:
— Артефакторът лорд Нкер го е обичал. Наистина го е обичал. И той се предаде на властите именно, за да защити духа. А той не би защитавал някакво чудовище! И ми го е дал на мен, но не ме беше предупредил за това. Сложи ми медальона и каза, че при мен ще се чувства по-добре, отколкото при императорското семейство. Аз си помислих тогава, че става дума за медальона, но лорд Нкер…
— Разбрал чий пръстен украсява безименното ти пръстче — магистърът спря и скръсти ръце на гърдите си. — така, значи Нкер, практически доброволно е върнал медальона на Тьер… Забавна ситуация се получава.
Лорд Еллохар се обърна, върна се към дивана и отново седна, продължавайки да размишлява на глас:
— Излиза, че артефакторът го е направил нарочно… интересно. Как всичко се получава… Гривните са се върнали при истинските си собственици, медальонът се озова у Тьер и сега императорът едва ли ще успее да измисли убедителни аргументи, за да го изиска обратно… И духът на Златния дракон сега също е собственост на Тьер…
— В смисъл? — не разбра Верис.
— Пръстенът! — Еллохар се усмихна. — Аз все си мислех, че лорд Нкер е привързал духа към аурата на нашата безценна адептка, но това би могло да я убие… а убийствата изобщо на са в духа на Арсио, той е постъпил много по-умно — привързал го е към пръстена. Затвори очи, Верис, погаси излъчването на тялото и веднага ще забележиш.
Кураторът последва съвета му и веднага смаяно прошепна:
— Принадлежност към Тьерите! Абсолютна! Но… духът се е подчинил доброволно…
Еллохар се усмихна и гледайки ме напрегнато, произнесе:
— Така е, защото Дея е преминала проверката и е била призната за достойна… А, виж, на Риан Тьер ще му се наложи да повоюва…
И всички ме зяпнаха, а лейди Верис промърмори:
— Императорът ще се вбеси. Такъв подъл номер, и то в такова време.
— Няма да тръгне срещу Тьер — меланхолично произнесе лорд Еллохар, — все пак става дума за любимия му племенник. Но на останалите ще им се види тесен света. Особено на тези стотина хрътки, които са проспали срещата на Риате с тази въшлива топка козина!
Аз изумено вдигнах поглед към магистъра, а той ме зарадва:
— Риате, ти наистина ли си мислеше, че само ти и Найтес сте стигнали до определени изводи? Вие бяхте под наблюдение от момента, в който станаха достъпни спомените на лорд Нкер. Единственото нещо, което не разбирам е, как са допуснали контакта ти с това коте?
Като се има предвид, че днес изобщо не бях забелязала наоколо никой подозрителен, ми беше трудно да повярвам в думите на магистър Еллохар… Реших при удобен случай да попитам лорд-директора, а засега просто си замълчах.
Магистърът на Смъртта наклони глава и добави:
— Знаеш ли, аз мога много лесно да измъкна твоя кокалест мачок от пазвата ти. Искаш ли да ти покажа как?
Стана ми страшно за котето и думите сами изхвърчаха от устата ми:
— Знаете ли, а аз мога много лесно да ви наградя с проклятие за остро разстройство. Искате ли да видите как?
Последва пауза.
След това лорд Еллохар се обърна бавно към Верис и се осведоми:
— Ти чу ли това?
— Ама, магистър, та тя, все пак, не е от вашите адепти — с извиняващ се тон заговори изведнъж куратора.
— Мислиш ли, че си заслужава да й простя? — меланхолично се поинтересува той. — А на мен ми се струва, че не трябва да се прощава арогантността…
Дара вежливо произнесе:
— Не искам нищо да кажа, но…
— Млъкни тогава, досаднице възродена! — лорд Еллохар отново се обърна към мен и се озъби: — Боиш ли се?
— Малко — не скрих аз.
— Само малко?
Усещането ми беше, че той не се възмущава, а се подиграва.
— Много, много ме е страх! — уверих го аз, изобразявайки честен поглед.
— Добре, живей! — той отново стана. — Това е момичета, проблемът си е на Тьер, аз си измивам ръцете.
— А… ами Дея? — изплашено се обади Верис.
— Котаракът през нощта да стои навън и нищо няма да й се случи на вашата Дея — магистърът се усмихна и дори без подигравателни нотки добави: — Духът на Златния дракон няма да причини вреда нито на нея, нито на академията, така че, отпуснете се и двете. Тялото си, той току що го е сменил. Ако Риате или Тьер не ги грози опасност, ще порасте като нормален котарак, а ако се появи опасност… Е, аз е бих искал да съм на мястото на тези, които решат да навредят на вашата мила, пръскаща заплахи за проклятия адептка. Други въпроси?
Въпроси Дара и лейди Верис нямаха, а на мен ми се появиха:
— Магистър Еллохар, а с какво да го храня? — поинтересувах се аз.
Мен ме изгледаха с такъв поглед… Въпросите моментално отпаднаха.
— Това е котарак, адептка! — студено натърти директорът на Школата за изкуството на Смъртта. — Просто котарак! С една-единствена разлика — желателно е през нощта да се оставя извън жилището, колкото до всичко останало — банално пригранично коте! Но, ако искаш, мога да ти кажа какво да правиш, когато мачокът го замъчи запек!
— Проклятие за остро разстройство? — предположих аз.
— Три петачета и лекар по животните! — излая магистър Еллохар.
— Нашите адепти биха предложили да му се промие дебелото черво — Верис сви рамене. — Всеки си има свой подход към решаването на проблемите.
— Стига си я защитавала и извинявала — заповяда лордът, посочвайки ме, а след това добави: — Трябва да го науча това проклятие и като отивам на гости на Тьерите… — коварен поглед към мен, — няма защо да се опасяваш от излишно тегло, Риате!
След това обещание, магистър Еллохар изчезна. Не обгори пода.
А когато останахме сами, Верис помоли:
— Покажи котето.

Вечерта мина чудесно. Ние изкъпахме Късметчето, изсушихме го, но след това го отнесохме за през нощта в стария парк, където му оставихме едно старо одеялце. Котето заспа, куратор Верис отиде на разходка, а ние с Дара тръгнахме към общежитието.
— Забавно — наруши тя мълчанието, — обикновено духът напада новия си собственик и ако се получи, го убива. Никой не иска да съществува в подчинение. Възродените за свободата си се сражават по-отчаяно и от живите… Защо теб не те е пипнал?
— Ти си се опитвала да убиеш Тьер? — попитах аз.
— Еллохар — Дара оправи призрачните си коси. — Намеси се Тьер, който за разлика от мен беше разбрал, че магистърът на Смъртта просто си играе, позволявайки ми да повярвам, че мога да победя. И се намеси в критически момент… А след това той ме… освободи.
— Какво? — аз даже не разбрах.
— Аз съм съвършено свободна — отчетливо произнесе Дара. — Магистър Риан Тьер ме освободи, вливайки ми сила. Аз мога да се родя отново, да живея отново, но не искам. Засега не искам. Може би, по-нататък, когато вече няма да съм му нужна. Възможно… Сега ми е добре с него и аз се радвам, че той избра теб, Дея. Достоен избор. Просто исках да го знаеш.
Духът на смъртта се разтвори, а аз отидох да си лягам, мислейки си, че денят не беше никак лош.

Утро… Този път чух приглушения рев на адския пламък. Последваха почти безшумни стъпки. Едва доловим горчив аромат на мъжки парфюм — необичайно за лорд-директора, но, доколкото знам, така е прието в столицата.
Тихо скръцна леглото, аз отворих очи и неволно се усмихнах на седналия до мен магистър Тьер. Даже в сумрака на стаята се забелязваше, че сега изглежда различно — лицето — чисто избръснато, косата — събрана, в съответствие с дворцовите обичаи, ноктите, оцветени в черно, на ръцете — пръстени, и веднага ставаше ясно, че са там не само за красота, дълга кадифена туника с яка столче, прихваната със широк златен пояс, тесен панталон… Не виждах какво има на краката.
— На мен също не ми харесва — забелязвайки дългия ми оценяващ поглед, произнесе лорд Тьер.
— Отива ви — с пресипнал от съня глас, отговорих аз, — но е необичайно.
— Столична мода — той се усмихна накриво, а след това тежко въздъхна: — Трябва да поговорим.
Аз седнах, обхванах коленете си с ръце и се приготвих… за скандал.
Нямаше никакъв скандал, а бързото и решително:
— Дракона ще го пусна. Нямам нито сили, нито време да подчинявам дух, а и нямам никакво желание да държа в робство толкова гордо създание. Имаш ли нещо против?
— Не — аз неволно се усмихнах, това решение много ми хареса.
На устните на лорд-директора също се появи усмивка, леко уморена, но много светла… а след това погледът му се спусна към деколтето на нощницата ми… Усмивката помръкна.
— Подобно нещо никога повече няма да се случи — с глух и сдържан глас произнесе магистърът и отмести поглед.
Риан така и не ме погледна повече, поседя още малко, стиснал челюст и гледайки настрани, след това стана и вече тръгвайки си, попита:
— Какво да ти донеса утре?
Изглежда, той така и не каза това, за което беше дошъл.
— Нищо не ми трябва, благодаря — тъжно отговорих аз, гледайки напрегнатия му гръб.
А придворното облекло наистина му отиваше — туниката подчертаваше широките рамене, мощния гръб, а и златото върху черното кадифе изглеждаше красиво. Не ми харесваше особено само прическата, която правеше лицето на лорд Тьер някакво такова, хищно.
Магистърът се обърна, облегна се с гръб на вратата, скръстил ръце на гърдите и пресипнало попита:
— Съвсем нищо?
— Не — почти прошепнах.
Хищният лорд-директор ме гледаше с поглед на объркан тигър или на тъжен вампир, на когото зъбите му са на поправка, а много му се иска да похапне. Така и той, явно имаше много въпроси, но кой знае защо, мълчеше.
— Лорд Тьер, а вие попитахте ли ме за всичко, което искахте да знаете? — реших да се поинтересувам аз.
— Не — гласът му отново беше глух.
Аз си помислих малко и помолих:
— По-добре питайте сам, не си заслужава да изпращате повече лорд Еллохар, наистина.
Усмихна се, но все още мълчеше.
Наложи се сама да му разкажа:
— Артефакторът не беше казал в прав текст нищо за това, че освен медальона и гривните ми е дал и още нещо. Ние с Юрао едва вчера се досетихме. След това беше историята с майстор Урро и неговата страноприемница, а там… Юрао предположи, че духът е привързан към пръстена и аз го сложих… — за това, че го бях носила на връвчица, не му казах. Защо да го разстройвам. — Когато го сложих, цялата страноприемница се разтърси. Офицер Найтес реши, че духът ще тръгне след мен, а след това… Ние вчера разкрихме шест случая от тринайсет, много плодотворен беше денят, а след това, котенцето… Даже и не си помислих, че това може да е духът…
Риан ме слушаше внимателно и не ме прекъсна до последната фраза. След това, рязко вдигна ръка, спирайки ме и уточни:
— Малко треперещо котенце?
— Д-да…
— Странно — той отново се замисли за нещо. — Дея, а ти безстопанствени котки преди да си спасявала? Въпреки че, какво те питам, ти сигурно много пъти си го правила и не само котки… и въпреки това… Разбираш ли, духът е приел най-привичната за теб форма, навярно… А може би, той не е първият възроден дух, с който си имала работа, и затова драконът се е опитал… — Риан стремително се приближи, отново седна на леглото и с проникновен глас зададе въпрос: — Дея, а ти никакви необикновени котки ли не познаваш? Прекалено дълго живеещи, например?
Познавам, у дома си имам такава, но кой знае защо, не ми се щеше да отговарям.
— Ще ти пратя Еллохар — неочаквано ме заплаши магистърът.
— Тя е просто котка — измърморих аз. — Даже всяка година ражда котета. Крилати.
— У дома ли? — досети се Тьер.
— Да — с неохота си признах аз.
— Ще отидем и ще ме запознаеш — лорд — директорът отново стана, тежко въздъхна. — Трябва да вървя, без мен няма да започнат преговорите — замълча и добави: — Артефакторът Арсио Нкер е получи покровителството на дома Тьер и в този момент е под домашен арест в нашето родово имение. Не знам защо, но той помоли да ти предам, че е намерил дома си.
Сигурно сега можех да съпернича с дроу в умението да отварям широко очи.
— Но как?… — учудено попитах аз.
— Аз направих отстъпки, императорът направи жест на добра воля — мъгливо отговори магистърът. — Тъмен ден, сърце мое.
Седях и гледах как той си тръгва, хапех си устните, че да не го извикам. Искаше ми се да го спра, но в това време разбирах прекрасно — лорд Тьер го чакат доста по-важни хора от мен…
Изрева адския пламък.
Тръснах се отново на възглавницата, дълго гледах в тавана и чувствах как по лицето ми текат сълзи. И ми се искаше да разбера защо, но не можех да го осъзная. Просто ми беше тъжно, бях разстроена до сълзи, той беше дошъл, а ние така и не бяхме поговорили, просто…
Сигналът за сутрешно построяване се раздаде съвсем неочаквано и започнаха суровите студентски делници.
Но на излизане за построяването, аз с удивление видях на масичката в гостната пакет от пекарнята „Нежността на изгрева”. Вече с усмивка затичах към изтезанията.
— Изключително необикновено проклятие — вещаеше магистър Тесме, — много рядко и много трудно за изпълнение, но и това се случва в нашия неспокоен свят. Между другото, да се намери изпълнителя е практически невъзможно. И така, записваме, адепти, смъртоносно проклятие от седмо ниво с мигновено действие „Кървави сълзи”.
Логер вдигна ръка. Тесме беше от тези преподаватели, които позволяваха да се задават въпроси, даже по време на поднасянето на нов материал, ето и сега кимна, разрешавайки.
— Магистър Тесме — Логер даже стана, — проклятие с мигновено действие означава, че то се произнася на глас и в присъствието на жертвата. Как тогава може да не се открие проклинащия?
Нас всички този въпрос много ни интересуваше, просто Логер първи попита.
Тесме се усмихна, с жест го накара да седне и заразказва:
— За да се наложи даденото проклятие е необходима магия, тоест вие, скъпи мои, не можете да го приложите. Но именно вие имате шанс да хванете престъпника, само че, в един-единствен случай — ако успеете да погледнете очите на жертвата не по-късно от едно денонощие след смъртта. Сълзите, адепти, са вода. А водата, както ние знаем е хранител на информация. Прокълнатият, освен кървавите, има и обикновени сълзи. Ако предположим, че имате възможност да видите очите му и да получите сълза, в която да изследвате кристалите на водата, тогава с голяма точност може да се определи на какво разстояние от жертвата се е намирал престъпникът. Сега, представете си обема работа, която трябва да свършите — с точност до един лакът да се определи къде, кога и кой е стоял в момента на произнасянето на проклятието. Разбирате ли?
Ние забележимо посърнахме.
— Кървавите сълзи са типични за кървавата чума — казах аз, ако някъде някой ги види, гарантирано започва паника.
— Именно, Риате — Тесме одобрително ми кимна, — а как се държат хората и нехората в моменти на паника, можете да си представите. Освен това, никой няма да ви допусне до умрелия в течение на три денонощия, тъй като… Дакене?
— Карантина — мигновено отвърна Ригра.
— Напълно вярно. И така, ние нямаме достъп до трупа, няма шанс да съставим нормална картина на престъплението, и като резултат е напълно невъзможно да се определи личността на проклелия. Колкото до самото произнасяне на формулата — тук всичко е просто — магически се заглушават думите към окръжаващите и се използва звуков тунел за жертвата, ето защо, да използват „Кървавите сълзи”, могат само магически надарените.
Ние припряно започнахме да записваме. След това се реших да попитам, вдигнах ръка, изчаках мълчаливото разрешение и зададох въпроса си:
— Магистър Тесме, а може ли да бъде спасен прокълнатият в случай на своевременна намеса?
Преподавателят се замисли. След това отиде към същия този стелаж със същата онази книга, взе талмуда, отвори го, прочете заглавието, а на нас ни заповяда:
— Отваряме втория учебник, намираме двеста и втора страница и виждаме… адепт Хойде?
— Заклинания за противодействие.
— Съвършено вярно, на полето, нанасяме изменения: първи ред — възходяща тоналност, възходящ енергетичен поток, петата дума от края „енуеро”. Шести ред, възходяща тоналност, низходящ енергетичен поток, променяме думата „нурро” на „едве нгесе”. И отдолу, отново на полето рисуваме знак за закрепяне на енергетично равнище. Когато пишете домашната си работа, препишете го цялото и го оформете по правилата. Сега добавете и срок — до четвърт час след произнасянето на проклятието, по-късно, няма да можете да направите нищо.
Когато всичко беше записано правилно, Тесме отиде на дъската и надраска с големи букви: „пълно мълчание”
Ние замряхме, предчувствайки нещо оригинално и магистърът оправда очакванията ни. „Проклятие ХагаероТшха” — написа той на дъската с точен, уверен почерк.
„Девето ниво, забавено действие” — на нас ни спря дъхът, възторжено записваме в тетрадките.
„Изискване — магия от равнище майстор-маг, магистър, архимаг” — ние вече знаехме, че това изискване е, за да може да се построи блок, иначе проклятието ще подейства и на проклинащия. А затова, да се произнасят дори отделни фрази от него е забранено, защото може да има последици.
— Вие вече сте се сблъсквали с проклятието Забвение на лекциите по Битови проклятия — започна Тесме и може би предполагате, че разликата е само в степента на сложност. Това не е така. Забравячките, които понякога се използват поголовно сред народа не са смъртоносни. Това — той посочи към дъската, — кара жертвата да забрави как да се движи, да яде, да спи… понякога даже да диша. Страшно ли е?
Ние кимнахме, защото наистина беше зловещо.
— Изключително любопитно проклятие — Тесме сложи ръце зад гърба си и поклащайки се продължи: — Открито е по опитен път по време на изследвания за дипломен проект в Школата за Изкуството на Смъртта. Мога само да кажа, че откакто лорд Еллохар основа това учебно заведение, то стана лидер в областта на научните изследвания, само че… вие, скъпи мои, имате всички шансове да надминете адептите на Смъртта, така че чакам от вас предложения по темите за вашите дипломни работи вече в следващия семестър. Надявам се, че ваканцията ще бъде продуктивно време за появата на нови идеи. Но да се върнем към проклятието. Разказват, че началото на проведеното изследване било прозаично: лорд Еллохар, вие всички го видяхте и не сте го забравили, такива личности не се забравят, посетил свой стар приятел и бил неприятно поразен от неговата разсеяност. Старческо слабоумие, бихте казали вие? И ще сте прави в деветдесет случая от сто, но… там е работата, че съществуват и тези десет случая, които могат да предизвикат съмнение. Знае се, че съзнанието се развива, докато активно го хранят, а храната е само една — нови знания. Докато личността учи, личността живее. А приятелят на магистър Еллохар не се отнасял към тези, които се спират на постигнатото, той бил виден политик, изключително остроумен събеседник и известен в своите кръгове специалист. И магистърът на Смъртта заподозрял, че нещо не е нормално в странната деменция на този, който преди това можел с часове да чете стихове или да цитира речите на известни магове. Лорд Еллохар отвел приятеля си в своето учебно заведение и го дал на разтерзание на петима адепти, специализиращи се в умствената активност и нейното потискане. Вие знаете, че адептите на Школата за изкуството на смъртта изучават не само самата смърт, а тук получили толкова интересно задание — гибелта на личността. Работата продължавала в течение на пет години, докато един от адептите случайно не обърнал внимание на капка вода, затворена в медальона, който носел този лорд. Медальона го отворили, капката я изучили и изводите били шокиращи — кристали на проклятие!
Ние слушахме със затаен дъх и даже се бояхме да се помръднем.
— Да-да — Тесме се усмихна, — даденият лорд се оказал прокълнат. В търсенето на проклелия го приемал участие и не безизвестният за вас магистър Тьер и тези самите петима адепти, които и се занимавали с този дипломен проект. Но именно лорд Тьер, да, аз не напразно споменах за него, намерил скривалище в стената, а в него — книга с човешки заклинания. Именно в нея се пазело описанието на това проклятие.
— А кой го бил прокълнал? — не издържах аз.
— Прокълнал? — Тесме се замисли. По-скоро, убил. Там имало една странна история. Едно човешко момиче било похитено от тролове в едно от човешките крайбрежни кралства и било продадено като робиня в дома на същия този лорд. А той бил любител на миловидни девойченца. Не се знае точно какво и как, но робинята отмъстила изключително жестоко, използвайки, както изглеждало слаба магия. Никога няма да забравя момента, когато я намерили… но не е там работата, важното е, че проклятието получило разпространение.
Аз пак не се сдържах:
— Проклятието на една лична робиня получило разпространение? Как? — да, на мен не ми се побираше в главата. — И откъде момиче, което не било свързано с тъмната магия, можело да знае проклятие девето ниво? Тях ги налагат… то вие прекрасно знаете как ги налагат, но тя откъде можела да знае?
И много спокойният отговор на магистъра:
— Риате, увлечението по частните разследвания е чудесно, но не се вглъбявайте чак толкова!
Такова нещо от Тесме не беше очаквал никой. Изобщо. Обикновено магистърът винаги адекватно реагираше на въпросите.
Той видя нашите шокирани погледи и поясни:
— Делото го закриха, други изследвания не са провеждани. По-късно бяха засечени още няколко подобни случая и след разпит на заподозрените била установена схемата на проклятието. Но невероятната сила на словото заплашва всеки, който произнася думи на проклятие на глас. А сега записваме.
Седях и записвах и не можех да се отърва от мисълта, че са наказали не чак толкова виновната робиня, тъй като някой явно я беше обучил… А може би някой просто беше използвал създаденото от нея и беше произнесъл проклятието? А нали магистър Еллохар не се отнасяше много добре към императора и неговото семейство, и има също такива приятели, които не поддържат кой знае колко управляващата династия? А дали този сановник не е бил крайно неугоден за императора? А какво пък, интересен начин да се премахнат неугодните…
— Риате! — изобщо не бях забелязала как Тесме беше застанал зад гърба ми. — Върнете се от небето на земята, ние имаме лекция, а аз не съм забравил как вие седем пъти се явявахте на изпит. И на вас мога да ви го напомня…
— Простете — измърморих аз и започнах да записвам.

— Дара! — стоейки по средата на стаята, разбирах че ще пропусна обяда, и затова дояждах невероятно вкусните сладкиши от „Нежността на изгрева”. — Дара, моля те!
Под краката ми мъркаше кръглото от преяждане Късметче, то също беше получило една пастичка и сега искаше още. Аз бих му дала, но не бях сигурна дали няма да му прилошее.
— Дара, хайде де, много те моля! — и тя знаеше, че аз знам, че ме чува.
Действително ме беше чула:
— Ще ти я донеса… за една целувка.
— Д-добре, но… защо да те целувам?
— Не мен — отговори потрепващият въздух.
Тоест, намекваше за лорд-директора.
— Не! — обидено си доядох сладкиша.
— Ти си решаваш… — въздухът бавно губеше сиянието си.
— Добре де!
— Сама ще го целунеш! — настоя върналата се Дара.
— Сводница! — възмутих се аз.
— Аз не настоявам — заусуква го тази възродена изнудвачка.
Наложи се да се предам.
— Добре, каквото поискаш… Донеси ми книгата.
— Каквото поискам?
— Само целувка! — побързах да се поправя аз.
— Не, „каквото поискаш” ми хареса повече — Дара се материализира на дивана в гостната. — Хайде да направим така — ти ще отговориш с „да” на първото му предложение, а аз ти давам дума, че Тер няма да знае за нашата уговорка. Съгласи се, че той не може да ти предложи нещо лошо, затова пък, каква интрига само!..
Аз и така си имах интрига, много ми се искаше да я разплета, а едва ли можеше да ми помогне нещо друго, освен книгата на Тесме. А той нямаше да ми я даде…
— Добре — подписах си присъдата аз. — Книгата!
И какво ми каза Дара?
— Две „да”.
— Какво?
— Ти ме принуждаваш да стана съучастник в престъпление — Дара светна с очи, — така че дори е съвсем справедливо.
— Доббрре!
В същия миг на масичката се появи познатата ми вече книга на магистър Тесме. Хващайки талмуда, с радостен вик, от който изфуча котето, се втурнах в кабинета. Тетрадките и учебниците бяха отместени настрана, много мащабната домашна работа — забравена и аз се потопих в търсенето на отговори.
— Артефакти, артефакти… семейни реликви — мърморех аз, прокарвайки пръст по съдържанието и намерих — Най-древните артефакти на Тъмната империя.
От нетърпение, като че ли всичко ми трепереше отвътре, но когато започнах да разглеждам артефактите… Семейство Тьер беше отбелязано на седма страница. И там бяха прекрасно нарисувани частите на комплект ювелирни украшения — два изумително красиви венчални пръстена от червено злато, годежният пръстен, който носех на пръста, медальонът, който бях сложила на шията на лорд-директора и друг, по-малък и с по-тънка верижка, явно женски, както и две гривни — мъжка и женска, които бяха означени като венчални.
На първо място ме заинтересува този медальон, който ми беше дал артефакторът. С неравен почерк под изображението Тесме беше отбелязал:
„ХарЕнго, както и останалите части от ювелирния комплекта има собствено име и свойства. Изработен е преди около седем хиляди години и се предава от поколение на поколение на най-големия син и наследник на рода. В момента се счита за изгубен. Предполага се, че се намира в Земите на Хаоса. Амулетът е бил направен от бяло злато, червеният оттенък го е получил вследствие на магически ритуал, след който се е превърнал в пазител на кръвта на рода. Незаменим е в моментите на зачеване, позволява да се предадат силата, способностите и отличителните признаци, усилвайки магически наследствеността на бъдещото дете. Забележка: Не е намерено описанието на ритуала, провеждан в първата брачна нощ. Но основният механизъм е ясен — булката слага на шията на младоженеца ХарЕнго като знак за готовност за зачеване.”
Моментално, гъсто и неудържимо се изчервих. Горещина плъзна по цялото ми лице и даже по шията… Аз му бях сложила този медальон на шията! Това е бил някакъв ритуал?!
— О, Бездна! — простенах аз. — Бездна!.. Това… това…
Зачетох по-нататък в описанието: „Особеност: забранено е на жените да го носят, възможни са проблеми със здравето”.
Дълго седях и се опитвах да осъзная станалото… Готовност за зачеване?! Много би ми се искало Тьерите да влагат някакъв друг смисъл в това определение.
Поуспокоена, аз се задълбочих в изучаването на останалото. Моят годежен пръстен, който беше скрит под ръкавицата се оказа не просто символ на предстоящото бракосъчетание, но и един от най-силните охранителни амулети. Точно както беше казал магистър Еллохар — сваляш го от едната ръка, слагаш го на другата, но не ми беше казал най-важното — трябваше да чакаш на гости семейния дух-хранител! В книгата, този дух беше изобразен като чудовище с двайсет глави и навяваше странната мисъл, че смъртта е за предпочитане пред съмнителната чест да видиш лично това чудо. Така че, нямаше да го използвам.
А по-нататък прочетох неща, които ме поразиха. Женският медальон се считаше за изгубен. Гривните — също. Венчалните пръстени си бяха на мястото, а под тях беше написано: „Свойства — неизвестни”. И въпросът, който възникваше беше — къде биха могли да се изгубят безценни магически артефакти?
И в този момент се разнесе глас:
— Време е!
Стреснах се и подскочих, но това се оказа Дара.
— Трябва да върна книгата — каза изнудвачката. — Тесме е тръгнал към кабинета си, трябва да я сложа на място.
Аз й я дадох без да се мръщя, само попитах:
— А довечера?
— Погледни през прозореца, тъмно е вече — съобщи духът на смъртта. — Ти повече от три часа седиш над книгата и не си забелязала. Утре ще ти я донеса пак, сега имаш с какво да се занимаваш.
Наистина имаше с какво, но дори появяващите се на бюрото ми трупове с рани от различно естество, не можеха да ме отвлекат от мислите за артефактите на семейство Тьер. Как са могли да се загубят? И защо един от изгубените артефакти се е появил в императорската съкровищница? И не прилича ли тази история на онази, в която вампирският клан на Идващите в нощта е унищожил и ограбил клана на метаморфите?
С такива мисли, аз едва не допуснах две грешки в практическата работа, наложи се да се съсредоточа изключително върху домашните. След това дойде Жловис и ми донесе бележка от недоволния Юрао… Да, бях забравила за обещанието да отида до кантората, утре трябваше да отскоча на всяка цена.
А след вечерното построяване, когато вече четях параграфа по Битови проклятия…
— Шум от огън!
Преходът магистърът го беше отворил в гостната, а там на дивана спеше котето. Късметчето се стресна и замяука! Лорд-директорът тихо изруга, а над главата ми се чу:
— Две „да”…
„Сводница възродена” — си помислих аз, оправяйки яката на ризата си и мислейки, че трябваше да облека рокля.
На вратата тихо се почука и последва въпрос:
— Написа ли си домашните?
— Да, всичките — аз сложих учебника настрана и погледнах към влезлия Риан.
Този път магистърът беше с обикновени дрехи — черна риза и черен широк панталон, който не подчертаваше така краката му, но в него изглеждаше по-мъжествен.
— Ти така внимателно ме разглеждаш — лорд-директорът се усмихна, но продължаваше да стои на вратата, опирайки се на рамката с рамо. — Дойдох да видя как си и да взема котето.
Замълчах си. И не защото нямах какво да кажа, просто, имайки предвид съглашението с Дара, се страхувах да не пропусна момента, когато трябва да дам съгласието си за нещо. А магистърът ме погледна вече някак подозрително и произнесе:
— Би ми се искало да те поканя да вечеряш с мен, но разбирам, че ти едва ли ще се съгласиш, и … това е нормално. Трябва да мине време и…
В този момент, аз възкликнах:
— Да!
И тишина. Лорд Тьер мълчеше, чакайки продължение, но тъй като и аз мълчах, уточни:
— „Да” — това значи, че трябва да мине време?
В този момент осъзнах, че имам прекрасната възможност да изпързалям възродения дух на смъртта много елегантно, стига само да кажа още едно „да”. Но не ми се искаше, освен това обещанието, си беше обещание, а аз и утре трябваше да получа достъп до книгата, така че, се наложи да се смущавам, произнасяйки:
— Аз с удоволствие ще вечерям с вас, лорд Тьер.
Той не повярва.
Стоеше, учудено гледайки ме и не вярваше, а в крайна сметка попита:
— Наистина ли?
— Да — потвърдих аз.
— Хм — черните очи леко се присвиха, — а мога ли да се поинтересувам, защо се съгласи?
— М-м-можете — заеквайки отговорих аз, — и даже честно ще си призная — изключително от любопитство.
Защото исках книгата на Тесме, а Дара няма да ми я донесе отново, ако сега откажа! Но естествено, това не го произнесох на глас.
Незабравимо изражение — смес на радост и удивление се появи на лицето на магистъра, а след това той уточни:
— Вечерята е в моята градска къща, ако нямаш нищо против.
Аз вече имах нещо против, но:
— Добре.
Той мълчаливо ми протегна ръка и аз, както си бях по риза и униформен панталон, се приближих към лорд Тьер, сложих ръката си в широката му длан и едва сега чух тиха облекчена въздишка. Разбрах, че той, затаил дъх, е чакал да се приближа.
Изви се адски пламък.

Този път прекарахме в огъня много повече време от преди, то си беше и закономерно — столицата беше доста далеч. А аз, използвайки това, че си беше малко страшно, се притиснах към лорд-директора, скрих лице на гърдите му и се вслушвах в силните удари на сърцето му…
И ми се искаше полетът да продължава още много, много дълго, но скоро пламъците изгаснаха, а краката ми потънаха до глезените в мек килим.
— Ще ти донеса пантофки, ще изчакаш ли? — тихо попита Риан, прегръщайки ме малко по-силно.
— На мен и така ми е добре — реших аз, все още притискайки се към него.
— На мен също — дрезгаво прошепна изведнъж магистърът.
И аз преосмислих своето”добре”.
Отдръпнах се, при това той ме пусна веднага и се заоглеждах. В голямата стая имаше само една каменна стена, трите останали се оказаха стъклени. И тъй като тук беше сумрачно, горяха само две свещи на масичката сервирана за един човек, то блестящата със светлините си столица се виждаше като на длан.
— Колко е красиво! — приближих се до стъклото, разглеждайки градския пейзаж. — Колко много светлини! Къщи!
Съвсем наблизо профуча огромен червен дракон, след него още няколко, и гущери с ездачи и грифони… И те не просто летяха безразборно, те се придържаха към някакви въздушни коридори, отбелязани със блещукащи огънчета и изглеждаше така, сякаш над града имаше други пътища, само че въздушни…
— Изумително прекрасно е! — аз не можех да се нагледам.
— Не очаквах, че така ще ти хареса — Риан се приближи, внимателно ме прегърна през раменете и попита: — Не ти ли е студено? От прозорците може да духа, ще ти донеса шал.
— Не трябва — аз вдигнах глава и се усмихнах на този, който беше значително по-висок от мен. — Всичко е наред.
На мен наистина ми беше много добре и даже не точно заради пейзажите на столицата.
— Сета ще се върна — Риан се наведе и едва доловимо целуна косите ми.
След това излезе, а аз все така стоях затворила очи и отново и отново преживявах нежното докосване до моите поразрошени след вечерния крос коси. Невероятно усещане. И аз вече бях благодарна на Дара за настояването й да кажа „да”, но естествено никога не бих си го признала пред нея.
Внезапно зад вратата, по-точно зад едната от двете врати, които бяха в стаята, се раздаде рев на огън, а след това се чу разтревожен женски глас… такъв един познат, а в следващият миг, вратата се разтвори и аз чух:
— Риан, имаме си пробле…
Рязко се обърнах и се срещнах с погледа на лейди Тьер, която млъкна, като ме видя. Майката на лорд-директора беше обвита от тъмно-червена, прилепнала по великолепната фигура рокля, косата й беше подредена във висока прическа, откъдето се спускаха щателно накъдрени кичури, а гримът й беше толкова хубав, че аз бих казала, че тя е връстница на сина си.
Но с появяването й моите лични неприятности едва започнаха, защото аз ясно долових още един рев на пламък, след това се чуха стремителни крачки и повелителен глас, който взискателно питаше:
— Къде е синът ти, Тангирра, когато толкова ми е нужен?!
И в стаята, заобикаляйки застиналата на вратата лейди Тьер, стремително нахълта… императорът на нашата държава!
Това властно лице с орлов профил и хищен пробождащ поглед беше невъзможно да не го познаеш. Аз моментално склоних глава пред повелителя на Тъмната империя.
Пауза, през която мен внимателно ме разглеждаха и усещане, че този поглед го чувствам с кожата си, а след това бавно, леко разтягайки думите, императорът произнесе:
— Тангирра, правилно ли разбирам, че заради това недоразумение, твоят син отказа на дъщеря ми?
Мълча, все още склонена пред императора. Какво пък, радваше ме само едно нещо — през остатъка от живота ми, аз щях да виждам това властолюбиво чудовище само на поздравителни картички и на златните монети.
Обаче отговорът на лейди Тьер ме изуми:
— Братко, при цялото ми уважение, ти говориш за моята бъдеща дъщеря и за избраницата на твоя любим племенник!
— Пррревъзходно — изръмжа императорът, — решиха да ме учат на маниери.
След това направи няколко бързи крачки и заповяда:
— Погледни ме, мило дете!
Аз, може би, и не бих го погледнала, но твърди пръсти хванаха брадичката ми, накараха ме да се изправя и да отметна глава назад — императорът беше много висок. Повелителят на Тъмната империя впери в мен втренчен поглед и издаде присъда:
— Да, очарователно, но доста обикновено личице. А иначе — чистокръвна човечка, севернячка, първо дете в семейството, достатъчно гордост и прекалено много инат. И какво толкова е намерил той у теб, мила?
Това беше въпрос, но не ми се искаше да отговарям.
— Чакам! — напомни повелителят хищно усмихнат.
— Хххубав въпрос — промълвих аз. — За съжаление, аз не разполагам с отговора, ваше императорско величество…
Едната от черните вежди насмешливо се вдигна, но разпитът още не беше свършил.
— Докопала си лорд и си доволна, така ли, малката?
Аз, разбира се премълчах, но в погледа ми явно се беше мярнал гняв.
— Ама че работа! — императорът ме пусна и дори отстъпи крачка назад. — Мъничка, слаба и нищожна, а гордост има и за продан.
Отвори се и другата врата, не тази, откъдето се бяха появили високопоставените неочаквани гости и влезе лорд-директорът, а след него — четирима слуги. Риан, както и майка му, от изненада застина на вратата, но тутакси пресече стаята, застана до мен и произнесе:
— Чичо, колко неочаквано. Всъщност, след като вие сте дошъл на гости, позволете да ви представя моята избраница, госпожа Дея Риате.
На устните на императора се появи изключително неприятна усмивка, а след това той произнесе:
— Риан, не ми се ще да те огорчавам, но аз никога няма да призная ей това недоразумение за Първа дама на империята, а лейди Тьер, по определение, получава това звание.
Лично мен такова положение ме устройваше напълно, но съдейки по това, как се напрегна стоящият до мен магистър, на него не му беше все едно.
И тук се намеси лейди Тьер:
— Братко, не ми се ще да те огорчавам, но в дадения случай нито твоята забрана, нито липсата на благословия, нещо ще решат. Дея, скъпа, бъди така добра да си свалиш ръкавиците. Твоята скромност, без съмнение, би могла само да ни радва, но, боя се, че случаят не е подходящ за нея.
Не успях да си сваля ръкавицата — императорът отново се приближи светкавично, на мен ми се стори, че на миг сякаш се разтвори във въздуха и се материализира отново до мен, след това взе ръката ми и с нокътя си в миг разряза тъканта. Черният диамант за миг се обагри в алено, след това в златно и после засвети с тъмно-виолетови пламъци. Императорът просто изпусна ръката ми, но ми хвърли много вбесен поглед.
— Както казвах — меко, почти извинявайки се, произнесе лейди Тьер — Риан вече не е годен за нито един от династическите бракове, за които ти си фантазираше. И… — на мен неочаквано ми се усмихнаха, — не мога да кажа, че съм огорчена от този факт.
Императорът мълчешком се обърна и се приближи до стъклото, там спря, скръсти ръце на гърдите си и мрачно се вгледа в своята столица. Риан внимателно ме прегърна, привлече ме към себе си и тихо попита:
— Искаш ли да си вървиш?
Щеше ми се да си тръгна, но само с лорд Тьер и затова отрицателно поклатих глава. На устните на магистъра се появи невероятно дръзка и тържествуваща усмивка и гледайки го, и аз изведнъж се почувствах щастлива и дори присъствието на императора веднага загуби всякакво значение.
— Интересно — резкият и неприятен тон на повелителя на Тъмната империя ме накара да потреперя, — това не е ли онази същата адептка, партньор на дроу, който се занимава с частни разследвания в Ардам? И не е ли била замесена именно тя в заговора с артефактора Арсио Нкер?!
Тъй като до мен стоеше лорд Тьер, аз се чувствах в безопасност, затова и не си премълчах:
— Не е имало никакъв заговор.
Властителят на Тъмната империя бавно се обърна към мен, измери ме с презрителен поглед и отново насмешливо повдигна една вежда. А аз продължих:
— Лорд Нкер тогава аз го видях за първи и последен път, той ни заинтересува с офицер Найтес, тъй като именно него издирваха пристигналите в Ррадак тролове, отровени от „черна гнилица”.
Пауза, а след това с насмешка от императора:
— Ама че работа, не излъга и една дума.
Със закъснение разбрах, че императорът, изглежда, също определя лъжата, както Юрао. Но аз и не бях имала намерение да лъжа. Само че повелителят не знаеше това и се опита да ме подхване от друга страна:
— Добре — императорът неприятно се усмихна, — как тогава се е получило така, че вие сте сложила на шията на лорд Тьер, получения от артефактора ХарЕнго… преди първата брачна нощ? Искахте да привържете към себе си влюбения във вас директор и с раждането на дете? Или просто изпълнявахте заповедта на артефактора в замяна на получения дух на Златния дракон?!
Мен ни най-малко не ме смути подтекста на въпроса, но се запитах, откъде императорът би могъл да знае, че съм сложила на Риан този… Но под насмешливия поглед на властителя на Тъмната империя, аз потиснах възмущението си, и размисляйки, си спомних, че артефакти с такава сила трябва да бъдат предавани в съответствие с правилата. Артефакторът Арсио Нкер го сложи на моята шия, а аз — на тази на Риан, оттук императорът си беше направил изводите.
Осъзнавайки това, аз вместо да се обидя, зададох въпрос:
— А как се е получило така, че този същият ХарЕнго изведнъж се оказва откраднат от вашата съкровищница? — очите на лейди Тьер станаха абсолютно кръгли, а императорът възмутено ме погледна, но това не ме спря. — Просто ми е любопитно — древен артефакт на рода Тьер, изгубен неизвестно къде и как, после минава време и го открадват … от вашата съкровищница! Навежда на странни мисли, не ви ли се струва?
— Дея — мен меко ме обърнаха с гръб към императора, нежно ме погалиха по бузата и ласкаво ме помолиха: — Спомни си къде се намираш и с кого разговаряш.
Аха, значи лорд-директорът има подозрения по отношение на чичо си, но не смята, че е благоразумно са се изказват.
И тогава прозвуча:
— Моя мила госпожо Риате, ако толкова ви интересува съкровищницата ми, аз с удоволствие ще ви я покажа!
Риан някак рязко ме притисна към себе си, а майка му побърза да се намеси:
— Братко, не мисля, че момичето имаше пред вид нещо такова… Освен това, Дея не знае цялата ситуация, а пък…
— АЗ НИЩО НЕ СЪМ ОТКРАДНАЛ! — ревът на императора се получи впечатляващ, аз сега сама се притисках към лорд-директора. — Аз само го взех назаем, за… известно време!
И скандалът набираше обороти, независимо от опитите на лейди Тьер да се намеси:
— Анаргар, братко, момичето не…
— Уморих се да се оправдавам! — продължаваше да ръмжи повелителят на Тъмната империя. — Да, аз тази сутрин обезглавих десет търговци, които бяха вдигнали въстание на юг, но не съм убивал този проклет елфийски посланик, да му се присънват все розови облаци, дано!
— Анаргар, не си заслужава да се разстройваш…
— Аз не съм разстроен, Тангирра, аз съм вбесен! Има ли разлика между „разстроен” и „вбесен”? Мен пак ме обвиняват в нещо! И кой! — пауза, а след това: — Слушайте, адептка… Риан, пусни я де, няма да я изям, не се храня с човечки. Пусни я, казах!
Но въпреки заповедта на повелителя на империята, мен продължиха да ме държат в обятията, с гръб към императора, отгоре на всичкото, а лорд-директорът вежливо произнесе:
— Струва си да се опитате да се успокоите, чичо. Колкото до Дея, тя никъде няма да ходи с вас, аз така казвам. И изобщо, не мога да разбера, по каква причина вие счетохте за необходимо да нахълтвате в дома ми?
Звук от стъпките на отдалечаващия се император. След това негово императорско величество трясна вратата и в същата секунда мен ме пуснаха. След това магистърът внимателно обхвана лицето ми с длани и гледайки в очите ми, тихо попита:
— Изплаши ли се?
Изплаших се, разбира се, императорът е страшен, безспорно, но мен ме беше страх само преди да се появи лорд-директорът, а след това — не. С Риан се чувствах в пълна безопасност, от всички, освен от самия него. Но това със сигурност, никога нямаше да му го кажа.
— Лорд Еллохар е по-страшен, честно — опитах се да се пошегувам аз.
— Защо? — черните очи отново омагьосващо блещукаха.
Очарована от това мъждукане, аз натопих магистъра:
— Той обеща да научи проклятието за остро разстройство и да го прилага върху мен, когато идва на гости у нас.
Лейди Тьер се изкиска, Риан просто сдържано се усмихна, на затова пък зад вратата така се разсмяха, че стъклата потрепериха. Аз бях принудена да уточня:
— Той не се шегуваше.
Риан се усмихна по-широко и опроверга утвърждението ми:
— Шегувал се е.
— Н-не…
— Дея — меко произнесе лорд-директорът, — Еллохар или се е шегувал, или ще се отучи да се шегува навеки.
Аз оцених тона на магистъра и се опитах да се измъкна от обятията му. Много предпазливо. Усмивката на лорд Тьер угасна моментално, ръцете му се отпуснаха, освобождавайки ме.
Отново се обърнах към прозореца и загледах града, а лорд и лейди Тьер излязоха от стаята. Приглушеният им разговор известно време се донасяше иззад вратата, после се чу шум на огън. Лорд-директорът се върна, внимателно затвори вратата и се приближи, заставайки зад гърба ми. Толкова близо, че аз усещах топлината на тялото му, но в същото време без да ме докосва с пръст.
— Тук е много красиво — прошепнах аз.
— Прекалено е опасно за теб — неясно защо произнесе магистърът. — И да, обвиненията ти към императора са безпочвени. За чичо понятието „семейство” значи много, а ние за него сме част от семейството.
Аз имах доста различно отношение към негово Тъмнейшество и заради това си замълчах.
— Дея — гласът на лорд-директора внезапно стана дрезгав, — аз… мога ли да те целуна?
И какво можех да кажа? Бях обещала, трябваше да си сдържа думата. От друга страна, беше ме малко страх да се съгласявам. Но дума бях дала, така че…
— Да — прошепнах аз и замижах от страх.
Много, много внимателно ме обърнаха с гръб към стъклената стена, съвсем нежно ме погалиха по бузата, невероятно ласкаво ме обхванаха с една ръка през талията, втората леко повдигна брадичката ми и устните на лорд Тьер се докоснаха до моите… Само се докоснаха и замряха за миг… аз задържах дъха си, очите реших изобщо да не ги отварям и неочаквано за самата себе си тихо застенах, когато Риан задълбочи целувката.
— Боиш ли се? — шепнешком попита лорд-директорът, докосвайки устните ми с устни.
— Не — издишах аз, а след това изведнъж се усмихнах и попитах: — А вие често ли сте целувал момичета?
— „Ти” — проправи ме магистърът, отдръпвайки се леко и оправяйки внимателно разрошилите се кичури на косата ми.
— Ти — съгласих се аз.
— С теб имам усещането, че всичко правя за първи път — отговори той, — и много ме е страх да не сбъркам някъде… Аз никога не съм се боял да правя грешки, Дея. Но с теб, всичко се измени.
Беше ми трудно да го повярвам — лорд Тьер, Първият меч на империята, членът на ордена на Безсмъртните, силен и решителен — и изведнъж такова нещо. Като че ли у него живееше още един човек — внимателен, безкрайно нежен, справедлив, грижовен и добър.
— Усмихвайки се, ти като че ли светиш — изведнъж тихо произнесе той, прекъсвайки потока на мислите ми, — моята прекрасна малка Дея, най-красивата на света и в земите на Мрака…
— Можете да ме целунете още веднъж — изтърсих неочаквано аз.
Нямаше значение, че вече нямах оправдание за тези думи.
— Да? — нежните устни отново покриха моите, след това се плъзнаха по бузата и почти докосвайки ухото ми, Риан тихо попита: — А с какво беше свързано твоето „да” първия път?
Мълчи, Дея, мълчи…
— Бях обещала на Дара — все пак не премълчах аз.
Нежността мигновено се смени с напрежение и Тьер сдържано попита:
— Какво?
— Аз обещах на Дара, че два пъти ще ви кажа „да” — очите ми бяха затворени от началото на втората целувка, а сега аз даже стиснах клепачи. — И си сдържах думата… Първото „да” беше по повод вечерята, а второто — разрешението за целувка…
Не си отворих очите, беше ме страх, някак. Лорд-директорът известно време мълча, но не ме пусна от обятията си, а след това тихо попита:
— А трето „да” не се ли е скътало там някъде?
— Не — прошепнах аз.
— Жалко — искрено се натъжи магистърът.
Аз си отворих очите, недоволно погледнах към този, със семейните артефакти и все пак зададох въпрос:
— Вие сте знаел какво означава слагането на шията ви на медальона, този там — ХарЕнго! — аз даже не питах, обвинявах.
Ъгълчетата на устните му се плъзнаха нагоре в напразен опит да сдържи усмивката, но не му се получаваше. Само че магистърът, все така опитвайки се да не се усмихва, произнесе:
— Ритуалът за предаването на ХарЕнго не се състои само в това да сложиш на шията ми този артефакт. Всичко е много по-чувствено, сложно и няма да отричам, значително по-еротично. Само че, аз нямам право да те посвещавам в това тайнство до първата брачна нощ. Съжалявам.
Аз мълчах, продължавайки да изучавам с поглед хитрите му очи.
— Може ли въпрос? — вече почти без да сдържа усмивката си, попита Риан.
— Може — независимо от това, че ми се искаше да му откажа.
— Причината за двойната отстъпка пред Дара беше книгата на магистър Тесме, нали? — и такъв весел поглед.
— Ами-и-и… да — признах си аз.
Сега вече той се усмихна без го крие и в очите му танцуваха лукави искри. А след това последва много интересен въпрос:
— А ако аз ти донеса тази книга, мога ли да разчитам на едно-единствено „да”?
Разбира се, аз отговорих:
— Не.
— Не?! — магистърът видимо се разстрои. — Жалко.
Приятно е, когато имаш възможност да диктуваш условията:
— Аз мога да ви кажа едно-единствено „да”, ако ми предоставите информация за това, защо камъкът на годежния ми пръстен — аз продемонстрирах ръката си, — е станал черен? И какво общо има тук елфийското вино? И защо вие никога няма да ме пуснете? Тези три отговора — и моето „да” напълно и безусловно ви принадлежи!
Магистърът кимаше при всеки пореден въпрос, после изхъмка и се замисли, кимна отново на някакви свои мисли и гледайки ме в очи с хитра усмивка произнесе:
— Става. Значи така, аз ти предоставям пълна и изчерпателна информация по всеки от трите въпроса, а ти… — усмивката му стана малко по-широка — ще прекараш нощта в леглото ми.
Аз, възмутена, се приготвих да му кажа всичко, което си мисля по този повод, и по повод повикването в кабинета му, и… Но в този момент Риан добави:
— И това ще бъде първа брачна нощ, Дея, нито повече, нито по-малко. Така че, какво става там с нашето пълно и безусловно „да”?
Стъписано гледах лорд Тьер, замислено хапех устни и не можех да разбера — той шегува ли се или сериозно.
— А ако се съглася? Просто да предположим, какво ще стане тогава?
— М-м-м — магистърът леко се замисли, — тогава семейния храм, обреда на съчетаването, обреда на единението и… — усмивката му стана неописуема, — първата брачна нощ.
Явно имах всички шансове да се събудя омъжена дама. Възможността, обаче не ме радваше и въобще…
— Аз трябва с мама да поговоря, да искам благословия от баща ми, да те обсъдя с баба, да се похваля пред приятелките, да попитам какъв е семейният живот сестрите…
— Ти си най-голямата в семейството — учудено напомни Риан.
— Да, но сестрите ми вече имат по три деца, а Нека втори път се омъжи — озадачих аз лорда и продължих да говоря за плановете си: — и освен това, трябва да поканим всички на сватбата…
А тук вече Риан ме порази:
— Не искам да те разстройвам, но на нашите сватби присъстват младоженецът, булката и духът-хранител на рода.
Паметта услужливо ми подхвърли образа на същия този дух с двайсет глави.
— Не — решително казах аз, — не си заслужава, освен това съм уверена, че всичката ми нужна информация я има и в книгата на магистър Тесме.
Мълчаливо ме хванаха за ръката, отведоха ме до масата и дори ме сложиха да седна. Приборите сега бяха два, но пък храната беше успяла да изстине, а най-тъжно изглеждаше месото в голяма медна чиния — то явно трябваше да се яде топло. Риан тежко въздъхна, протегна ръка… След миг месото можеше да се яде, но само ако нещо отдолу беше останало неовъглено.
— Спалнята на принца на гоблините? — изказах аз предположение за бъдещата съдба на месните въглища, на които магистърът скептично оценяваше пригодността за ядене.
— Не — Риан се ухили, — на него и така не му провървя в живота, на него му се падна кронпринцесата.
Ние дружно се втренчихме в овъглената вечеря, а след това… Изви се адски пламък, лорд-директорът внимателно повдигна подноса и изсипа всичко в прехода. Подносът го запази и извика:
— Ларре!
Вратата се отвори, влезе слуга с бяла, събрана в опашка коса, погледна към масата, поклони се и излезе. Риан стана, хвана ме за ръката и също ме накара да се изправя и веднага ме награди с чаша вино. Самият той взе втората чаша, бутилката и хващайки ме за кръста, мълчешком ме поведе към стъклената стена отдясно.
— Императорският дворец — усмихвайки се хитро, съобщи магистърът и посочи към величественото съоръжение, осветено от червени и виолетови светлини.
Известно време нищо не се случваше, а след това… отначало целият дворец избухна в алено! Светлините веднага станаха по-ярки и сега ясно се виждаше как по стените се движеха тъмни фигури, а над двореца започнаха да летят дракони и ездачи на гущери. Аз отначало не разбрах какво става, но Риан отвори бутилката, напълни чашите ни и провъзгласи тост:
— За наследния принц и неговата вечеря.
И аз разбрах кой е получил „изненадата” в леглото. Оказа се, че е невъзможно човек да пие вино и да се кикоти. Аз просто се бях облегнала на лорд Тьер и забила нос ръкава му. Как не разплисках всичко от чашата си остана загадка.
Когато престанах да хлипам от смях, честно се изказах:
— Това е жестоко.
— Жестоко?! — лорд-директорът направи глътка и много спокойно произнесе: — Жестока днес беше неговата постъпка, но… това са дреболии.
Аз също докоснах с устни виното и не се сдържах:
— А какво постъпка?
— Не искам да говоря за това — лицето на Риан като че ли се вкамени, — защото като си спомня…
Под краката ни се изви адски пламък и магистърът с най-невъзмутим израз на лицето изсипа цялото вино от бутилката в центъра на огнения портал. Аз изтръпнах! Дворецът повторно избухна с червен пламък, от прехода се донесе вик: „Наследникът е атакуван! Опасност! Спасявайте негово височество!” пламъците угаснаха. На килима не беше останала и капка.
— Не — замислено произнесе лорд Тьер, — това не е вино, което бих искал да пия с теб. Какво ще кажеш за любимото ми, от карриса?
Удивителни усещания — лекият аромат на карриса, мирисът на задушения с подправки бут, леко тръпчивия вкус от соса на устните и лицето на магистъра, осветявано от червените и сини пламъци.
— Тръгнаха на втора обиколка — меланхолично се отзова Риан. — Гледай, сега ще започнат да проверяват защитния купол за проникване на материя…
Аз гледах… към Риан Тьер, лорд-директора на Академията на проклятията и, допивайки третата си чаша вино, осъзнавах отчетливо, че нищо друго нямам желание да гледам.
— Погледът ти е такъв — магистърът престана да обръща внимание на сътвореното от самия него безобразие.
— Какъв?
— Удивителен — той сложи настрана приборите, взе бокала и произнесе още един тост: — За най-красивите очи на света.
Не ми се искаше да говоря и вдигайки чашата си, бавно допих всичко до дъно… Виното беше сладко, с едва доловима киселинка, и ми се искаше да се наслаждавам на всяка глътка…
На вратата се почука.
Първо влезе Ларре, ниско се поклони, въпросително погледна. Лорд-директорът махна с ръка, позволявайки да се покани посетителя.
Офицер от Дворцовата стража нахлу стремително, замря на прага, не много ниско се поклони и произнесе:
— Лорд Тьер, на негово височество кронпринца беше извършено покушение, длъжен сте да се явите в двореца и…
— Стоп! — Риан се отпусна на облегалката на стола и бавно, разтягайки думите, полюбопитства:
— Нима аз се явявам началник на службата за охрана на негово височество?
— Но — офицерът от Дворцовата стража се обърка, — но… вие сте главата на безопасността на империята и…
— И когато империята я грози опасност, аз ще взема мерки, преди това да стане известно на Дворцовата стража. Свободен сте!
Офицерът осъзна, че никой няма да изпълни молбата му и ми метна жадуващ поддръжка поглед.
Напразно.
— Стига сте зяпал годеницата ми! — в гласа на магистъра отчетливо се чуха ръмжащи нотки.
Офицерът трепна, поклони се и изчезна зад вратата. Лорд-директорът отново погледна към разтревожения дворец, изхъмка, вдигна чашата си и провъзгласи поредния тост:
— За теб.
— Защо пак за мен? — въпреки, че всъщност мен друг въпрос ме интересуваше и аз го зададох: — А с какво се е провинил наследникът на империята?
Аз сигурно никога няма напълно да разбера лорд Риан Тьер, особено, когато е такъв, с презрителна усмивка на устните и едновременно с напрегнат поглед на черните очи, насочен към хвърлящия огнени отблясъци дворец.
— Аз четири години живях в двореца на повелителя на гоблините — започна да разказва Риан, — и трябва да ти кажа, това не е лош народ, не по-лош или по-добър от всички нас. Само че тъмните лордове имат малко по-различно виждане за света — народите като тролове, гоблини и орки се считат за нещо като отпадъци. А това, че до скоро враждуващите кралства на гоблините, сега се превърнаха в единна империя и могат да са силен и надежден съюзник за нас, някои особи в придворните кръгове считат за… маловажно. Освен това, някои се придържат към идеята за нашето превъзходство над гоблините и необходимостта да се напомни на съюзниците, че мястото им е на колене.
— На гоблините винаги им дават най-мръсната работа — напомних аз, — малко са тези, които успяват да се издигнат и да станат уважавани майстори.
— Малко са тези, които са в състояние да изпълнят работата, която с лекота я прави един гоблин — доста твърдо произнесе магистърът.
— Това е така — аз си спомних госпожа Жловис, която успяваше още преди изгрев да изчисти практически цялата академия. — Та значи, кронпринцът реши да покаже на гоблините къде им е мястото?
Риан се усмихна, бавно отпи от виното си и произнесе:
— Той… се опита — и след пауза последва недоволното: — Това са дреболии, по-неприятен е фактът, че… — още една пауза и след това виновното: — Аз няма да мога да дойда с теб при твоите родители за празниците.
Не можех да кажа, че се разстроих, аз дори по-скоро се зарадвах. Затова пък, като видя щастливата ми усмивка, посърна напълно лорд-директорът.
— Не, ама наистина, как ще им кажа: „запознайте се, това е лорд Тьер, племенник на императора, магистър на Тъмното изкуство, Първи меч на империята, член на ордена на Безсмъртните, директор на Академията на проклятията? Половината от роднините ми ще изпоприпадне още след първите две звания, при това се съмнявам, че това ще бъде женската половина.
Странно ми беше да видя могъщия лорд Тьер такъв разстроен, той даже не ме гледаше повече.
И аз казах:
— Така или иначе, ще ми се наложи да им го кажа, защото… — аз сигурно бях пийнала малко повече, отколкото трябва, защото иначе как бих могла да си обясня казаното след това? — Защото не искам да им представям никого другиго… и аз… не искам да те губя…
Беше ми трудно да го кажа, наистина трудно, но това беше истина, за която се стараех да не мисля. Не исках да си мисля за това, че той един ден би могъл да изчезне от живота ми…
— Дея — Тьер изведнъж се оказа съвсем близко, прегърна раменете ми, потърка се с нос в шията ми и прошепна: — Аз винаги ще бъда до теб. Винаги, сърце мое. Каквото и да се случи. Аз…
На вратата се почука
Издавайки едва чуто раздразнено ръмжане, Риан се изправи, но дланите му все още лежаха на раменете ми и произнесе:
— Влезте!
Отвори се вратата, влязоха трима тъмнокожи и люспести с униформа на Сивата стража — веднага ставаше ясно, че са кръстоски с гущери. И тримата едновременно се отпуснаха на едно коляно, притиснаха десните си юмруци към лявата част на гърдите и изсъскаха:
— Зззаповед на императорассс…
— Хайде де! — лорд-директорът и така им беше ядосан, а се оказа и че знае, че чичо му не е в столицата. — Със своите проблеми Дарганаш нека се оправя сам! Вън!
Когато и тези посетители изчезнаха, Риан тихо изсъска нещо през зъби и аз се поинтересувах:
— Каква е причината за тези чести посещения?
— Негово височество се отличава не само с неизмеримо тщеславие, но и с излишно трепетно отношение към собствената си персона. Стига за него! — магистърът отново се наведе, плъзна устни по шията бузата ми и прошепна: — Благодаря.
— За какво — не разбрах аз.
— За това, че съм ти нужен — тихо отговори Риан, прегърна ме, притисна ме, след това с неохота ме пусна и се върна на мястото си. Както се изясни, за да вдигне тост: — За теб.
— Пак ли?
— Винаги.
Той изпи всичко до дъно, аз не съвсем, а след това Риан попита:
— Как мина деня ти?
— Спокойно — изведнъж осъзнах, че седя и се усмихвам. От момента, в който той произнесе: „Аз винаги ще бъда до теб”. От тези думи на душата ми беше станало спокойно и светло. — Най-интересното беше на лекцията по Смъртоносни проклятия, а практическите занятия с майстор Окено ги отмениха, оказа се че той бил зает, така че свободните три часа аз използвах за четене на книгата на магистър Тесме… трябва да взема да я препиша… След това си написах домашните. А как мина твоят ден?
— Дойдох тази сутрин. Видях, че пръстенът отново е на ръката ти… И цял ден вървях и се усмихвах.
Трябваше ли да кажа, че съм си сложила пръстена само, за да привлека духа на Златния дракон или не си заслужаваше? Реших че не, така или иначе вече не исках да го свалям. Само че…
— Не очаквах такова нещо от вас — честно си признах пред лорд-директора.
— Говориш за това, защо те извиках в кабинета?
— Да.
Риан тежко въздъхна, остави празната чаша, сплете пръсти и с мъка, като че ли му беше тежко да произнася всяка една дума, произнесе:
— На мен никога не са ми отказвали жените. Дори не е точно така — те винаги са се предлагали сами. Винаги. Аз бях свикнал с това. Бях свикнал, че е достатъчен просто намек на съгласие от моя страна. И си мислех, че е достатъчно просто да ти намекна… Но, честно, това за първи път се оказа толкова трудно — тежка въздишка и тихо: — Аз се бях подготвил. Бях си написал всичко на листче… бях го научил. Аз знаех, че ученето не ти върви, че предишният директор си е затварял очите много пъти и си помислих… Да, аз веднага си помислих нещо лошо, но аз не те познавах тогава, прости.
Мълчаливо гледах Риан и, кой знае защо, усетих желание да стана, да се обърна и да си тръгна.
— А след това — Риан отново тежко въздъхна, — когато разбрах как си се отблагодарявала и недвусмислено намекнах, че предпочитам сам да плащам за обедите си… ти пак нищо не разбра.
Много силно желание да стана и да си тръгна!
— Дея…
— В моята безизходна ситуация аз навярно бих се съгласила на всичко — беше ми трудно да го призная, но го направих.
Но казвайки го, аз наведох глава и сега гледах само в чашата с черно вино от карриса на дъното.
— Аз никога не бих постъпил така с теб — глухо произнесе Риан. — Аз през живота си никога и никого не съм принуждавал, и моята постъпка беше по-скоро жест на отчаяние, но… каквото и да беше станало, аз не бих могъл да те заставя.
На вратата отново се почука. Леко но настойчиво. Магистърът трепна, стана и излезе от стаята, плътно затваряйки вратата след себе си.
Останала насаме с мислите си, аз станах и се приближих към стъклената стена. Постоях известно време, седнах на топлия килим, обхващайки коленете с ръце и дълго гледах столицата. Бавно успокояващия се дворец не ме интересуваше много, но суетата на града притегляше погледа.
Вратата се отвори, чуха се тихи стъпки и Риан се отпусна на килима до мен, съвсем близко, но без да ме докосва. Аз сама се протегнах към него, прегърнах го и сложих глава на рамото му… Зад стъклото живееше и шумеше градът, а аз седях, усмихвах се и чувствах как топлите му ръце, плъзгайки се по талията ми грижовно ме прегръщат…
— Последен въпрос — аз сънено се прозях и си помислих, че наистина е време да спя. — Вие винаги ли така се целувате, че остават следи?
Тих стон и едва чутото:
— Това беше за първи и последен път, Дея.
Аз го погледнах, видях твърдия му поглед, плътно стиснатите устни, напрегнатото изражение на лицето му и… не, нямаше пак да го целувам сама. Тежка въздишка, а след това той задържа дъх, като че ли приемаше някакво решение, и аз чух:
— Мога да ти докажа.
— Какво? — не разбрах аз.
— Говоря за целувките — с намек произнесе Риан.
Аз се отдръпнах, решително станах, оправих си ризата и уверено казах:
— Трябва вече да спя.
Тъй като лорд-директорът и след думите ми продължи да седи и да не мърда, аз добавих:
— Утре трябва да ставам рано, лекциите са трудни. Трябва и да намеря време за партньора, иначе ме грози още едно четене на морал по правилна финансова политика…
Движение и лорд Тьер се оказа застанал на колене. В следващият миг, той ме притегли към себе си и дръпна яката на ризата… копчетата се пръснаха по пода, откривайки пред погледа на магистъра полето, вече запознало се с неговото внимание, и вследствие, покрито с многочислени следи… Но по-нататък… Докосване с устни към голата кожа… леко, нежно докосване, отново и отново… Риан покриваше с целувки всичко, до което стигаше, но тези целувки коренно се различаваха от онези резки и болезнени, и ако в първите секунди аз се опитвах да се измъкна, отблъсквайки раменете му, то след това… Това беше просто приятно, много, много приятно, но и ми беше много неудобно…
— Аз повече никога няма да те нараня — той ме притисна, опрял чело в гърдите ми, — кълна ти се в живота, честта, във всичко, което имам… аз…
На вратата се почука.
Магистърът изръмжа глухо и тъжно промълви:
— Да, трябва вече да си лягаш.
— А ти? — попитах аз, внимателно прикривайки с ризата всичко, което би трябвало да се прикрива с ризата.
— Няма да ме оставят…
Изви се адски пламък.

Когато пламъците утихнаха, аз се намерих седнала на собственото си легло в общежитието на Академията на проклятията. Сама.
С тежка въздишка и опитвайки се да не хлипам, свалих скъсаната риза, отидох до шкафа, за да си облека нощницата…
И тогава се отвори вратата. Аз не успях да се обърна и тя рязко се затвори. А след това прозвуча гласът на лорд-директора:
— Аз моля да ме извиниш, не… мислех, че ще се преобличаш… Аз така и не се научих да зашивам копчета, и затова донесох друга риза и…
Стоях, прикрила се с ръце и разбирах, че ще избухна в смях.
Зад вратата стана тихо, а след това се чу разтревоженото:
— Дея?..
— А? — отзовах се аз.
— Ще я оставя тук на масичката, става ли?
Кой знае защо, ми се прииска да кажа „не”. Но аз припряно се напъхах в нощницата, след това излязох от спалнята и заварих лорд-директора със купчинка униформени ризи, които така и не беше сложил върху масичката.
И той стоеше и ме гледаше, а аз — срещу него, в униформен панталон и нощница до коленете…
— Знаеш ли защо ти ме целуна тогава? — неочаквано попита магистърът.
— Н-не — удивено отговорих аз.
— Действието на медальона ХарЕнго — тихо призна той, — иначе ти никога не би се решила на нещо подобно.
Това, което се случи след това, аз можех да си обясня, но не исках. Честно казано, щеше да ми е добре, ако можех да обвиня за порива си… например пръстена, но… аз сама се приближих до лорд-директора, сама се вдигнах на пръсти, а осъзнавайки, че няма да го стигна, обвих шията му с ръце и го накарах да се наведе и сама много внимателно го целунах…
Шум от падащ плат — и дланите на Риан ме прегърнаха така силно, като че ли се боеше да не ме изгуби, а след това последва много нежна целувка и аз престанах да се срамувам от постъпката си и даже от това, което се беше случило в стаята със стъклените стени.
— И никакъв медальон — прошепнах аз, когато той се спря.
— Аз те обичам… — тихо произнесе магистърът.
И очите ми се напълниха със сълзи, защото чух това за първи път и бях толкова щастлива и…
Въздухът в стаята заблещука толкова не навреме!
Когато се появи Дара, аз даже не се отдръпнах, а просто притиснах чело към могъщата гръд на лорд-директора, продължавайки да го прегръщам. Беше ми вече все едно кой и как ще ни види, аз просто не исках а го пускам.
— М-м-м — неясно започна възроденият дух на смъртта, — аз не бих ви пречила, особено в такъв момент, но на територията на академията се стараят да проникнат лорд Ханар и лорд Ерве. Аз, разбира се, мога и да не ги пускам, но ще издържа максимум до сутринта, господарю.
Тихо, пълно с ярост изръмжаване и след това спокойно:
— Предай и на двамата, че аз ей сега ще ги навестя… лично… И дори ще си поговоря с тях.
— Да, господарю — покорно отговори Дара и веднага добави: — Ще ги предупредя също, че не се знае, дали ще преживеят тази беседа.
И възродената сводница се изпари.
— Ти трябва да спиш — Риан се докосна с устни до косата ми, — а аз трябва да вървя.
Разбирах го, но така ми се искаше да кажа „не си отивай”, въпреки, че с това аз и така достатъчно добре се справях и без думи, просто прегръщайки магистъра.
Но тогава замяука котето, жално някак. Риан въздъхна и тъжно произнесе:
— Нека засега остане при теб, аз в този момент няма да намеря сили и време да го освобождавам, пък и… Ще съм по-спокоен, ако зная, че в критична ситуация ще те защити. Само че, не забравяй, че нощем трябва да спи навън.
— Защо? — прошепнах аз, все още притиснала нос към ризата му.
— Иначе новото му тяло няма да расте, котето ще си остане мъничко, а това ще сковава духа. Там има и други моменти, но важното е, че ще му е по-добре в парка през нощта.
— Добре…
Риан ме притисна в обятията си и промълви:
— Пусни ме, моля те… Иначе аз никога няма да си тръгна, а мен ме чакат.
И се наложи да отпусна ръцете си, но се оказа действително трудно да се отдръпна от него, но все пак се справих, само наведох глава, за да скрия пълните със сълзи очи.
Изви се адски пламък.
Силно ме прегърнаха твърди и такива нежни ръце, а след това магистърът ме целуна и изчезна. Пламъкът угасна. Аз останах сама, наобиколена от падналите на пода ризи и в компанията на мяукащото коте.
И добре, че си имах Късметчето. Докато се обличах, докато след това го хранех в столовата и го изнасях в парка, някак се разсеях от мислите за Риан. Пък и уморена от всички тези събития, заспах бързо.

Четирите останали дни занятия преминаха без лорд-директорът да се появи. Отсъствието му беше забелязано не само от мен, всички в академията знаеха, че началството го няма и се държаха някак по-свободно. По-шумно стана в коридорите, а и на лекциите адептите вече не седяха безмълвно — сега никой не се боеше от страшните думи: „Отивайте при директора”. А преди действително се опасяваха от това — лорд Тьер не наказваше с трудова повинност, не, всичко беше по-жестоко и по-прозаично — от петдесет до сто лицеви опори. В крайна сметка, провинилите се стенеха от мускулна треска, скърцаха със зъби и се стараеха никога повече да не им се налага да идат в кабинета на директора. Най-зле бяха тези, които не бяха в състояние да изпълнят наказанието — всяка сутрин трябваше да стават един час по-рано и да тренират с лорд Доур, който курираше мъжката част от академията.
Затова пък, колко се различаваха сегашните адепти от онези, предишните. Сега всички ходеха в красива строга униформа, уверени и с изпъчени гърди, в очите им — блясъка на жаждата за знания, в движенията — ловкост и сила и нямаше повече потиснатост от неясното бъдеще. Напротив, всички правеха планове, мислеха за избор на специализация и най-удивителното — библиотеката винаги беше препълнена. И как той беше успял да постигне това? Аз не разбирах как, но лорд Тьер беше успял да пробуди жаждата за знания у всички.
Но, честно казано, понякога това не беше толкова добре.
— Нито една христоматия по Смъртоносни проклятия?! — едновременно възкликнахме ние с Янка.
Нашият стар библиотекар, гоблинът Норро разпери кривите си ръце и се опита да обясни:
— То преди, пети и шести том ги взимаха само тези от четвърти курс, и то в навечерието на сесията, а сега и първи курс ги търсят. А аз, какво? Литературата не е забранена, това не е справочника по проклятията от осма степен и нагоре. Давам ги, разбира се.
— Ама трябва да има някакъв ред в даването на книги! — възмути се отново Тимянна. — Първо на четъртокурсниците, а после вече на всички останали желаещи. И как сега да си пишем реферата?! А трябва утре сутринта да го предадем, защото иначе Тесме няма да ни пусне ваканция, Смъртоносните проклятия са един от профилиращите предмети още в четвърти курс!
Гоблинът отново само разпери ръце, а отзад вече роптаеха недоволните адепти, които чакаха реда си, за да получат достъп до знанията. Не, ние имахме избор, можеше да отидем в общата зала и да вземем Голямата енциклопедия по проклятията от триста четиридесет и четири тома, при това всеки от тях от по две хиляди страници и да търсим информация по азбучен ред. Но това щяха да са поне десет часа работа! А днес ни чакаше и Юрао.
— Поработете в общата зала — библиотекарят пак направи номера с ръцете — нищо не мога да направя.
Отзад вече се възмутиха:
— Вие още дълго ли ще умувате?! ГЕП да ви е на помощ, хайде, разкарайте се!
Наложи се да си тръгнем с мисълта, че наистина само Голямата енциклопедия по проклятията ни остава като вариант. Трябваше да се оттътрим в общата зала, тъжно да се ровим по стелажите. Лошото беше, че нужната литература никъде, освен в нашата библиотека не можеше да се намери — „експерт по проклятията” е много тясна специализация.
Затова пък, в моята глава проблесна една здрава мисъл:
— Я ми дай твоята тема.
Яна ми протегна листчето.
Както и в моето, там беше написано проклятие седма степен с отсрочено действие, различни бяха само наименованията. И аз реших:
— Ще направим така — ти отиваш при Юрао, казваш, че аз съм заета, и може би ще отида довечера, а аз ще препиша и за теб цялата информация. Става ли?
В това, че Яна ще се съгласи, аз не се съмнявах, само че досега моята съседка не беше проявявала такава съвестност, а сега започна:
— Дея, ама как така, ти? Аз не мога така…
— Довери ми се — заявих аз, — довечера ще има информация. Тичай.
Яна излетя, почти подскачайки, защото сега, когато мен нямаше да ме има, дроу цялото си време щеше да посвети на нея, а какво друго му трябва на едно влюбено момиче.
А аз спокойно се запътих към своята тая, застанах по средата на гостната и направих това, на което едва ли биха се решили другите адепти:
— Дара… Да-ара-а, хайде да се появиш, а?
Въздухът пред мен затрептя, възроденият дух на смъртта застана пред мен с хитра усмивка на устните и разреши:
— Казвай!
Моля те — покорно… помолих аз. — Дара, миличка, много ми трябва тази същата книга на магистър Тесме. Днес задължително трябва да напиша реферата, иначе цялата ваканция ще трябва да седя в академията и да зубря за изпита, защото без реферат, няма да ми го признаят предварително.
Духът на смъртта само се усмихна по-широко и изчезна. Аз вече се бях израдвала, но Дара се върна бързо, тъжно разпери ръце — те днес всички ли така ще правят? — и ме обезкуражи:
— Не мога, Тесме седи и пише нещо в книгата.
Аз извих, даже котето от воя ми се събуди.
— Мога да попитам господаря — предложи Дара, — може той нещо да подскаже.
Аз с надежда я погледнах и духът на смъртта изчезна. Чаках я дълго, вече цялата гостна бях изтъпкала нашир и надлъж и тогава…
Изви се адски пламък.
Аз едва не подскочих от радост в надеждата, че ще видя Риан, но уви!
— Побързай — каза появилата се Дара, — ще имаме само половин час в императорската библиотека.
— А … магистърът?
— Зает е — Дара съчувствено ме погледна, — много е зает… и на него самия много му липсваш.
Кимнах, сграбчих тетрадката и пристъпих в огъня.
Отново дълъг преход и огънят започна осезаемо да пари, но всичко свърши преди да се стигне до изгаряния.
Когато пламъците стихнаха, аз се намерих стояща посред огромен град… където жителите бяха книги! Защото тук имаше много, ужасно много книги! На огромните стелажи, губещи се във маранята под тавана, на дългите улици между стелажите, на които не се виждаше нито началото, нито краят!
— Императорската библиотека е най-голямата в страната. Всички някога написани книги са тук. На теб какво ти трябва? — поинтересува се Дара.
— Шести том на христоматията по Смъртоносни проклятия — отговорих аз, все още оглеждайки се поразена.
Невероятно място!
— Така, тук някъде трябва да има дух-хранител, сега ще го намеря, ще го накарам да ни помогне да открием книгата. Ако искаш, можеш да разгледаш. Между другото, проклятията май са на двеста и четиридесети ред — Дара излетя и провери означението. — Да, точно така, господарят съвсем точно ни е пренесъл. Сега можеш да вървиш напред, точно ще стигнеш, докато аз отида да изловя духа.
И Дара се изпари.
Бавно вървях между редовете, от време на време докосвайки кориците. Тук те обхващаше някакво странно чувство на благоговение и аз с възторг разглеждах черните, червените и с цвят на дъбова кора корици на книгите. Тук имаше издания в различни форми и размери — от много тънички, до фолианти с дебелината на ствол на дръвче. Живи магически книги, книги, написани на кожа, книги от дърво, глинени, хартиени, да, всички видове книги, които можеха да съществуват на света…
И аз вървях по това царство на знанията, неспособна да повярвам изобщо, че действително се намирам тук!
Внезапно отпред нещо падна, и аз чух, как споменаха вонящия гоблин. Някак ми беше странно да осъзная, че аз тук не съм сама, но уви, отпред, близо до рафтовете стоеше висок тъмен лорд, облечен по придворна мода, само дето ярката златна обица не и съответстваше напълно. Или съответстваше, та нали ако Риан не носи такова нещо, това не означава, че и другите не трябва да носят.
— Мършав вонящ гоблин — повторно изруга лордът, — къде е тя?!
На мен изведнъж ми стана неудобно, имах усещането, че подслушвам, и реших да известя за присъствието си, смутено издавайки нещо като „кхм”.
Ефектът беше като от взривил се фаербол!
Тъмният подскочи, отблъсна се от стелажа и неясно от къде извади веднага два огнени меча. Аз от уплаха извиках.
След това се проточи пауза, в която той с учудване ме гледаше, а аз в ужас — него. Аз отстъпвах бавно назад, замисляйки се дали да не се втурна да бягам. Но в този момент, лордът съобрази, че нищо не заплашва живота му, демонстративно се изплю от яд и прибра оръжията. След това попита:
— Коя си изобщо ти и какво в императорската библиотека въобще търси чистокръвна човечка?
— Тъмни дни и на вас — промълвих аз.
Лордът престана да се ядосва, наклони глава на една страна и се зае да ме разглежда с интерес. Моят поглед уплашено забяга по обкръжаващия ни интериор, и — невероятно! — аз забелязах светло-сивите корици на христоматиите на седмия рафт сред други издания. Това със сигурност беше целият сборник по Смъртоносни проклятия и моят търсен шести том беше там. Навярно, радостта от това, че го бях намерила се отрази на лицето ми, тъй като тъмният лорд се огледа, проследи посоката но погледа ми, не намери нищо интересно за себе си и досадено попита:
— Какво има там?
— Това, което търсех — искрено отговорих аз. — Аз сега ще я взема и тихичко ще си тръгна, за да не ви преча повече.
Непознатият измърмори нещо, измери ме с поглед, след това още веднъж погледна към рафта, до който (и аз едва сега разбрах това) аз не можех до стигна по никакъв начин, а след това попита:
— Умееш ли да летиш?
— Не — бях принудена да си призная.
Но аз си имах Дара и трябваше само да я изчакам да се появи, само че, не ми се щеше да я викам пред непознатия.
— Да ти помогна ли? — неочаквано предложи лордът.
— Бих ви била много признателна — с труд изговорих аз, защото вежливостта го изискваше, а в това, че наистина ще ми помогне, не ми се вярваше изобщо.
Не принадлежеше този непознат към категорията на хората, които можеха просто ей така да помогнат на някого. Уж красиво, но хищно лице, пронизващ неприятен поглед, презрително подхилване, а не усмивка, като че ли мускулесто тяло, но всъщност, в него не се чувстваше тази сила, която я имаше в лорд-директора, по-скоро напротив… някакво порочна слабост.
— Нещо не виждам благодарност — изведнъж произнесе тъмният лорд.
— За сега, няма за какво да съм благодарна — отговорих аз, мислейки си, че все пак, ще е най-добре да си тръгна, той изобщо не ми харесваше.
Само че се оказа, че неговите планове са други — лордът стремително се приближи към мен, наведе леко глава, разглеждайки адептката, която не му достигаше и до рамото, при това далеч не достигаше и взискателно попита:
— Коя си ти? Какво правиш тук? Това е закрита библиотека и появяването тук без височайше разрешение е забранено! Как изобщо си попаднала тук?!
В този момент до съзнанието ми достигна едно странно нещо — този тъмен лорд се намираше не някъде другаде, а именно до стелажа, където се пазеха книгите по Смъртоносни проклятия! Какво правеше тук лорд, който явно беше излязъл от студентските години?!
И аз започнах да разбирам, защо беше толкова „радостен” да ме види!


— На мен просто ми беше нужна една книга — да говоря с отметната назад глава ми беше трудно, но при създалите се обстоятелства, не можех да не следя с поглед опасния тъмен лорд. — Трябва да напиша реферат до утре… Нищо лошо не върша.
Странният непознат отново се наведе над мен и изсъска:
— Ти, човечке, си искала да откраднеш книга от императорската библиотека!
— Защо ми е да я крада? — резонно попитах аз. — В библиотеката на академията има поне дванайсет броя от тях, просто сега всички са заети. А на мен ми трябва просто да взема христоматията и да препиша нужната информация и това е! Даже тетрадка съм си взела!
Той моментално се изправи. Завъртя се на място, приближи се към стелажа, извади същия тоз шести том на христоматията, продемонстрира ми го и попита:
— Тази ли?
— Д-да — бях принудена да призная аз.
— Отлично! — лордът дойде отново плътно до мен, но вместо да ми даде необходимата христоматия, произнесе: — Хайде да вървим да преписваш…
И аз успях само да изпискам: „Дара” и нас двамата ни обхвана златен пламък.
— Защо така се изплаши? — подигравателният смях, последвал въпроса, ме накара все пак да отворя очи. — Чувствай се като у дома си.
Не можеше да не разбира, че такова нещо аз у дома едва ли имам. Никой не може да има. Просто, толкова много злато — това вече не е обзавеждане, това е съкровищница.
— Какво не е наред — ехидно се поинтересуваха.
Само „какво” ли? Аз, притиснала тетрадката към гърди, объркано разглеждах огромната… спалня. И при това, много странна спалня. Мен и така фактът, че това беше спалня, не ми харесваше. Въпреки, че на фона на спалните принадлежности, черния таван, червения под и златните стени, изключително развратните картини даже се губеха.
— Харесва ли ти? — благоволиха да ме попитат.
— Не! — казах напълно искрено.
— Вие даже не оценихте живописта — продължаваше да иронизира лордът.
— А какво има за оценяване? — погледът ми се плъзна по една от епичните картини, където на една прекрасна елфийка се падаше цяло войнство готови за… сражение тролове. — Това е пошло и … гадно.
В отговор на моите думи, тъмният лорд се разсмя. И може би, си заслужаваше да си сдържа, но уви!
— Аз разбирам, че на вас ви харесва да смущавате с този интериор непознатите момичета, но съм принудена да прекъсна вашата веселба и да ви помоля да ме върнете обратно.
Той престана да се смее и сега червеникавите очи отново втренчено ме гледаха. Следващите думи се оказаха напълно изненадващи:
— Разпусни си косата. Тя е с много рядък оттенък. Севернячка ли си?
— От най-северната част на Приграничието — глухо отговорих аз, мислейки си само дали Дара ще може да ме чуе оттук или не.
Само че тъмният лорд разсъждаваше за някакви свои неща.:
— Красива коса, необичайно съчетание със светла, бяло-розова кожа. Ако добавим малко грим, твоите кафяви очи ще заблестят, придавайки на лицето магическо очарование. И тогава, на пръв поглед обикновеното момиче, ще стане ослепително прекрасно…
Погледът ми се замята в търсене на вратата, но последва нов въпрос.
— Та значи, тази картина с елфийката не ти хареса?
Намръщено поглеждайки изображението, се троснах:
— На нея е изобразено отчаянието на жертвата, която разбира, че няма спасение и я чака участ по-лоша от смъртта.
Лордът престана да се усмихва. Престана даже подигравателно да гледа и да криви устни в насмешка. Той ме заобиколи, стремително се приближи към леглото, започна втренчено да разглежда картината… в следващия миг вдигна ръка, от дланта му изригна ослепителен златен пламък…
От картината остана почерняло петно на стената.
— Престарах се — тъжно забеляза тъмният.
Аз пък внимателно започнах да отстъпвам към вратата, която забелязах сега, когато лордът вече не закриваше обзора.
— Да — продължи непознатият, — да се махаме от тук, мирише на изгоряло.
Той се обърна, настигна ме, хвана ме за ръката и ме повлече към вратата. Именно ме повлече, защото аз не можех да вървя толкова бързо и дължината на крачките ни явно не съответстваше, и…
В другата стая беше още по-зле! Тук не просто висяха картини, не, сцените с интересни действия украсяваха направо самите стени. Различията в расите, позите и количеството партньори просто поразяваше въображението.
— Бездна — прошепнах аз, — за няколко секунди за „това” разбрах повече, отколкото през целия си живот…
— А? — отзова се стопанинът на това помещение. — Сега.
Той ме пусна, приближи се до стената, натисна нещо и тъмно-червена, избродирана със злато драперия, падайки някъде отгоре, закри стените.
— Така по-добре ли е? — поинтересува се непознатият.
— М-много по-добре — аз стремително се обърнах към огромния прозорец.
И разбрах нещо невероятно — ние се намирахме в двореца! И аз стоях в ужас и разбирах, че обикновен тъмен лорд не може да има покои в двореца, пък и то в най-високата му част и се замислих какво да правя…
— Сядай — лордът се приближи, посочи овалната обедна маса. — Преписвай, каквото ти трябва.
Шестият том на христоматията полетя върху масата, явно обозначавайки мястото, където си полагаше да седна.
— Извинете — притиснах тетрадката с утроена сила, — я дайте да го зарежа аз този реферат, а по-добре да си се явя на изпита… няма страшно, може и лятото да се прибера в къщи.
Но на мен взеха, че ми заповядаха:
— Сядай и пиши! — а след това се започна със заплахите: — Иначе, ще се върнем в спалнята.
Много послушната адептка от четвърти курс се приближи към масата. Вежливо ми издърпаха стола, а след като седнах, грижливо го преместиха навътре, а след това даже попитаха:
— Чай? Сок? Вино? Плодово вино? По мой избор?
— Чай — избрах аз най-малкото зло.
— Ще бъде изпълнено, о, прекрасна непозната.
След което, явно членът на императорското семейство ме остави сама. Стана ясно, обаче, че не се беше отдалечил много — през незатворената врата до мен стигна:
— Плодов чай, десерт и плодове, за двама души. Донесете ги веднага. И… Айерт, как така при нас в двореца са се завъдили адептки?
Отговори му глух глас като от отвъдното, явно на възроден дух:
— Не зная, господарю. За първи път чувам за нещо такова.
— Странно, но ще го изясня.
Когато лорд Неизвестно Кой се върна, аз продължавах да гледам затворения том на христоматията, в ужас планирайки какво да правя сега.
— Да ти помогна ли? — той дойде до масата, седна отсреща и взе книгата. — Какво трябва да намериш?
— Проклятие от седма степен с отсрочено действие „Гниеща кръв” — прочетох аз от листчето.
Тъмният лорд отвори съдържанието, прелисти, явно го намери и произнесе:
— Мога да продиктувам. Ще записваш ли?
От мен се откъсна някакъв нервен смях, след което честно отговорих:
— Вие можете да продиктувате, но това би била невероятна глупост от ваша страна. Това са проклятия, лорд…
— Дарг, просто Дарг.
„Просто Дарг”? Странно, но у този тъмен и така имаше много странности.
— Лорд Дарг, вие…
— Просто „Дарг” и на „ти” — невъзмутимо, но с натъртване ме поправи той. Аз нямах никакво желание да се обръщам към него така и реших просто да променя фразата:
— Произнасянето на проклятия влияе и на този, който ги произнася. И затова ние винаги минаваме изпитите писмено. Необходимо е да имаш изключително силна аура, за да произнасяш на глас проклятия от шеста до девета степен, тези, които стигат до най-високата, изобщо не се препоръчва да бъдат произнасяни.
Червеникавите очи, леко присвити ме гледаха втренчено, но след това Дарг попита:
— Тоест, произнеслият проклятието без необходима защита, също може да пострада?
И аз трябваше да му обясня азбучната истина:
— Проклинащият си нанася вреда с проклятието, дори да има съответната защита. Това е проклятие — то изисква не толкова магия, колкото енергия, а отдавайки енергия, проклинащият взима част от проклятието върху себе си. Даже тези, които произнасят обикновеното и разпространено: „Да пукнеш дано” или „Бял ден да не видиш” или нещо подобно, не живеят щастливо и благополучно. Такива хора постоянно се сблъскват с най-различни проблеми, най-често страда здравето и това са само дребни битови проклятия от първа степен. Какво остава за проклятията от висша категория!
Лицето на тъмния лорд стана замислено и последва нов въпрос:
— Тоест, разплата има винаги?
— Разбира се! — аз дори не се усмихнах. — И това се знае. Проклятията не се използват много често именно заради рикошета, затова и проклятийниците са толкова малко.
— Учиш в Академията на проклятията? — досети се лордът.
— Четвърти курс — не отрекох аз.
— Забавно — той се усмихна криво, — колко навреме те срещнах…
Аз се досещах какво има предвид — мястото на което го срещнах, пред стелажите с книги по Смъртоносни проклятия не оставяше съмнение, какво именно е искал да намери там лордът.
— Пиши — протегнаха ми отворения на нужната страница учебник, — не се разсейвай.
И аз започнах да пиша, разбирайки, че и на него му трябва време, за да си помисли.
Аз работех бързо, съкращавайки и записвайки схематично, както ни беше учил Тесме на лекциите. След това, вече в общежитието, щях да препиша всичко и да го оформя както трябва. Така че с проклятието „Гнила кръв” свърших за около десет минути и посягайки към учебника, неволно погледнах към лорда.
Това, че аз потреперих с цялото си тяло, не можеше да не се забележи, но виждайки подобен поглед, всеки би потреперил.
— Не се бой — очите му започнаха бавно да си връщат нормалната форма. — аз просто гледам.
— Не трябва да ме гледате така — отговорих аз, осъзнавайки, че тези змийско-вълчи очи нощем със сигурност ще ми се присънват. — На мен сърцето ми е обикновено, човешко, може и да не издържи.
— Ясно — меко, с извиняващи се интонации, произнесе той.
Когато се захванах с преписването на информацията по „Кожна теч” за Янка, ръцете ми трепереха. Внезапно, голяма, покрита с пръстени ръка покри дясната ми длан и той прошепна:
— Не исках да те изплаша, прости.
— Да, всичко… е наред — аз внимателно си издърпах ръката, без да вдигам повече очи към лорда.
Затова по-скоро почувствах, отколкото видях, как той стана, заобиколи масата и седна до мен. След това ръката му бавно се премести на облегалката на стола ми, пръстите му докоснаха косата ми. Аз така и застинах. Тъмният лорд все така бавно прокара длан по плитката ми по дължината на гърба и свали ремъчето, придържащо косата.
— Слушайте! — аз подскочих от мястото си и се отдалечих от масата. — Не ви ли се струва, че това вече е прекалено?
Върху лицето му се изписа странна усмивка и той отговори:
— Не — и после заповяда: — Разпусни си косата.
— Знаете ли какво! — аз се приближих към масата, събрах си листовете и молива, взех си тетрадката, затворих я и съобщих: — Всичко най-тъмно!
И гордо се отправих към все още открехнатата врата.
Вратата се хлопна пред носа ми. Ключът, който беше в ключалката се превъртя три пъти и … изчезна.
Проклятието за остро разстройство просто висеше на края на езика ми и напъваше да бъде произнесено. Но аз все още се сдържах, тъй като трябваше да си изясня един факт.
Обръщайки се, аз се върнах към масата, до която продължаваше да седи очакващият с интерес моята реакция на случващото се лорд и сухо се поинтересувах:
— Вие разбирате, че да постъпвате така с адептка на Академията на проклятията не е много разумно, нали?!
— Ще ме прокълнеш ли? — весело се поинтересува той-
— Да, и още как! — аз бях възмутена от случващото се. — Знаете ли, в запаса си имам достатъчно неприятни проклятия!
В отговор — крива усмивка и спокоен въпрос:
— Ти знаеш ли кой съм аз?
Премълчах.
— И дори не се досещаш?
Продължих да мълча.
— Пред теб е наследният принц на империята, мила адептке — милостиво ме просветиха. — И би било изключително неразумно от твоя страна, да използваш каквото и да било проклятие срещу мен.
Все още си мълчех, мислейки за това, че ако вчера можех да зная за днешната ситуация, бих прибавила нещо доста тежко към обгорелия бут.
Междувременно негово височество продължи:
— Така че, ти сега ще седнеш, ще си допишеш реферата… Харесва ми да гледам това съсредоточено изражение на муцунката ти. След това ни чакат чай и десерт, а след това, ще прекараш ваканцията си тук. С мен. Всичко ли е ясно?
Щеше да бъде глупаво де продължавам да мълча и аз отговорих:
— Не!
Насмешливата усмивка стана малко по-широка и аз чух спокойното:
— На мен не ми отказват, очарователна адептке, на мен ми се подчиняват… винаги!
Ох, как не ми харесваше тази ситуация и изобщо…
— Ще ми се наложи да наруша тази ваша традиция — едва сдържайки яда си, казах аз, — тъй като съм сгодена и имам пълното право да ви откажа!
Въпреки очакванията, наследникът на империята не престана все така да се усмихва подигравателно, при това, явно се подиграваше на мен.
И забавлявайки се, Дарг произнесе:
— Кажи ми името му. С удоволствие ще те направя вдовица още преди бракосъчетанието.
Интересно, а може би? Не… ами ако?! Та той е бъдещият император…
Навярно нещо се беше изменило на лицето ми, защото принцът престана да се усмихва. Стремително стана, приближи се и каза:
— Ето, сега вече можеш.
— Какво мога? — ужасена попитах аз.
— Да припадаш, сега ще те хвана.
С абсолютно изумление погледнах наследника на империята. Той поясни:
— Ти цялата пребледня.
И изведнъж се чу грохот. След това вик, звън на метал… съскане на магия и звук от взрив… и още веднъж, този път по-близо… отново викове! Нечий вопъл: „Не можете да влезете!”, мигновено сменен от хриптене…
В следващия миг заключената врата беше обхваната от ревящ ален пламък и практически веднага се посипа на пода във вид на черна пепел. А в облака дим и искри се показа внушителната фигура на лорд-директора… С почерняло от ярост лице, черни издути вени около очите и гневно, почти зверски озъбен…
Аз се хвърлих към него! И не от страх или от радост, че са ме спасили. Той просто много ми беше липсвал и даже причината за появата му ми се стори несъществена — най-важното беше, че е тук.
Риан ме подхвана, силно ме прегърна и чух тих полушепот — полу-стон в косите си: „Дея”.
Ето така разбираш, че всичко останало не е важно… за теб, а за лорд Тьер — още как.
— Изплаши ли се! Той не те ли обиди? Ти…
— Всичко е наред — аз се притиснах с буза към кадифената му туника, чух как силно бие сърцето на магистър Тьер и повторих: — Всичко е повече от наред.
— Дея — Риан внимателно ме погали по косата, след това меко се отдръпна и ме заобиколи.
Когато магистърът влезе в покоите на наследния принц, първото което погледна бяха стените. Рязко издиша, виждайки, че са задрапирани и произнесе:
— На вас — той с такъв унизителен то каза това „вас” — безкрайно ви провървя, че годеницата ми не е видяла тези драсканици, които са за вас толкова любима част от декора на покоите!
Тъй като аз стоях зад Риан, то видях изумено-удивения поглед, който ми метна Дарг. Но си замълчах, но не заради принца, просто не исках Риан да се ядосва. И изобщо, най-малко от всичко, бих искала заради мен той да си има неприятности. Припряно взех тетрадката си, приближих се до лорд Тьер и тихо казах:
— Всичко е наред, наистина. Ще тръгваме ли?
Но Риан стоеше и втренчено фиксираше кронпринца, а на лицето му отново се издуваха черните вени. Обръщайки се, аз също се вторачих в Дарг и не разбрах веднага какво е предизвикало яростта а магистъра. След това видях — в ръката на наследника на империята се намираше ремъчето, което допреди малко стягаше косата ми. И Дарг нямаш намерение да го крие, нито да скрива от лорд Тьер факта, че той го е свалил от косата ми.
— Мил сувенир! — кронпринцът поднесе ремъчето към лицето си и вдъхна миризмата. — И мирише очарователно. Ще си го оставя за спомен…
Изви се адски пламък!
Но преди да ме всмуче прехода, аз видях как Риан се хвърли към кронпринца, даже без да вади оръжие, докато в ръцете на Дарг огън облиза и двата му меча.
Когато се намерих стояща на мекия килим във вече познатата ми стая, ми се искаше да завия от отчаяние! От страх, от ужас, от това, че магистърът можеше да пострада. Падна на пода тетрадката, свлякох се долу и аз, облегната на стъклената стена и в ужас се вглеждах в блестящия под зимните слънчеви лъчи императорски дворец.
Аз в отчаяние стисках юмруци, чувствайки как ноктите разкъсват кожата, а и в устата ми отдавна имаше вкус на кръв, защото си бях прехапала устните от страх да не се разкрещя… и всичко, което можех да чуя, беше грохотът на собственото ми сърце… и стоновете, промъкващи се през зъбите ми. Ето така разбираш какво е страх, най-ужасния и разкъсващ страх за близък човек.
Изви се адски пламък. Аз седях все там, до стъклената стена, гледах как гаснат алените пламъци и със замряло сърце чаках… кога Риан ще се покаже целият… и само да не беше пострадал!
— Дея? — Риан прекрачи през огъня и с учудване ме погледна. Целият и невредим магистър тръгна към мен, настъпвайки тетрадката, и съдейки по щракането, счупи молива. Рязко се наведе, вдигна я… Остатъците от молива паднаха на пода.
— Извинявай — веднага каза лорд-директорът, — не я видях… прости…
И аз се сринах…
— Да гори този молив със син пламък, дано! — закрещях аз. — И тетрадката! И Смъртоносните проклятия, заедно с реферата! По-добре да се бях копала в ГЕП! По-добре да не бях си взела изпита предварително и да бях назубрила целия материал от курса! О, Бездна, каква съм глупачка, можех да помоля Дара да ми намери тази христоматия в общежитието и просто да я взема от някой адепт за няколко часа… защо се наврях в тази императорска библиотека?! Аз…
Риан плавно се приближи, седна, обхвана лицето ми с ръце и тихо попита:
— Изплаши ли се?
Аз прекратих истериката и почти веднага прошепнах:
— За теб.
Лорд-директорът е намръщи, след това се замисли, погледна към двореца, към мен, оцени къде беше паднала тетрадката и като че ли разбра всичко.
— Дея — мен ме стиснаха в обятията, — намерила си за какво да се вълнуваш! Ако знаех… даже нямаше да се захващам се него. Дея…
А аз, проклинайки от сърце Смъртоносните проклятия и своята глупост, прегърнах могъщата шия на магистъра и се опитах да се успокоя и да осъзная, че той е тук, цял и жив и всичко е наред…
Просто пред очите ми стоеше една друга картина от миналото, когато мама до прозореца виеше от отчаяние и не чуваше никакви наши молби, нито думите на леля. А тя плачеше, изгубила ум от тревога и ужас, защото вечерта тате беше отишъл на лов… а около час след това, магически усилен глас извести над селото, че близо до Загреб са видели загризен. Заради собствената им безопасност, жителите трябваше да си стоят по домовете. Ето така в дома ни дойде бедата… Офицерите от Нощната стража донесоха тате в полунощ. Най-малките вече спяха, леля си беше тръгнала, къщата й е до нашата и с мама, която така и не беше успяла да се успокои и вече само пресипнало хлипаше, бях останала само аз…
Когато донесоха баща ми, краката му представляваха неравни парчета разтерзано месо… Лицето, гърдите, раменете — всичко беше покрито с разкъсани дълбоки драскотини, но именно краката тази твар наистина беше яла. При вида на осакатения татко, мама изгуби съзнание. Да казвам къде да го носят и да превързвам раните ми се наложи на мен.
В тази схватка със звяра Нощните стражи бяха загубили собствения си лекар и не можеха да помогнат на баща ми, те и така го бяха изтръгнали от лапите на загризена и бяха спрели кръвоизливите, спасявайки му живота. Те бяха направили всичко възможно, но на тате му трябваше маг. Много силен маг и съответно, много скъп. Ние такива пари нямахме, но имаше лорда на нашата земя и към него аз затичах по изгрев слънце. И въпреки, че бях чувала, че лорд Градак е зъл и безразличен към бедите на селяните, той ме прие, успокои ме и обеща да помогне. Глупава и наивна, аз повярвах на всяка дума. Размазана от скръб и отчаяние, мама повярва също. Моята добра майка не можеше даже да си помисли, какво именно подписва без да гледа. А лорд Градак, всъщност беше постъпил много умно, пристигна веднага с мага и мама… мама беше поставена в ситуация, когато от спасяването на тате я делеше само един подпис. Тя подписа, така и без да прочете, а и как би могла, като плачеше непрекъснато, без да намери сили да се успокои.
И баща ми го изцелиха. Лорд Градак беше довел наистина силен маг, на тате дори и старите травми изчезнаха и той повече не куцаше. Колко бяхме щастливи всички! Това беше просто празник, невероятно чудо. Мама прегръщаше баща ми и плачеше вече от радост, неспособна да повярва, че всичко е минало, малките тичаха наоколо, сестричките увиснаха на шията на татко като зрели сливи, а аз…
Аз изтичах след лорд Градак, за да му кажа най-искрено и пълно с радост „благодаря”.
Лордът кимаше, слушаше обърканата и емоционална реч на тринайсет годишното дете, изпрати мага, който ни напусна през портал, а след това… аз изведнъж се оказах притисната към оградата и то така силно, като че ли ми избиха целия въздух от гърдите, а от очите ми пръснаха сълзи… но аз тогава не е изплаших, изплаших се, когато лорд Градак, докосвайки бузата ми с противни студени устни прошепна: „Ти ще ми поблагодариш, Дея, повярвай ми. Ти ще ми благодариш дълго, момиченце. Искрено съжалявам, че си още много малка и още цяла година ще трябва само да се облизвам… но времето лети бързо, малката, след една година ти ще получиш шанс да ми благодариш много често!”
Тогава мен ме целунаха… за първи път.
Аз после дълго повръщах зад къщата, където се бях свряла до хамбара и трих със сняг устните си почти до кръв. Знаех какво иска от мен нашият лорд на земята, не можех да не зная — селските деца много рано разбират, че животните не си играят, а правят нещо друго, от което след това се появяват кутрета, козлета и теленца… Така че аз знаех, разбирах много ясно и ми прилошаваше от отвращение и от страх… а след това дойде нашата котка и започна да се гали около мен, да мяука и да ме побутва към къщи. Навярно, ако не беше тя, аз щях да замръзна на снега…
Тате разбра всичко след няколко дни. Не, ние и така знаехме, че лордът е платил лечението на тате, а ние в залог сме му оставили къщата, само че баща ми не можеше изобщо да разбере от къде на къде лордът е проявил такава щедрост. А и не му харесваше, че аз ходех като попарена, той няколко пъти ме питаше, а аз само си мълчах. Никога няма да забравя онази вечер — ние вечеряхме, аз държех на ръце и хранех малкия Нека, мама — най-малката Сира. Тате хапна набързо, след това стана, започна да търси документите, намери ги и седна до прозореца…
А след това силният и решителен мъж побеля пред очите ни. Него така не го беше изплашила даже схватката със загризена, защото и ранен беше останал тъмнокос, а страхът за мен остана като скреж по слепоочията му.
Тате тогава не каза нищо, просто излезе на двора и дълго не влизаше в къщата. Мама разбра, че нещо не е наред и ме погледна… осъзнаването на нещастието, явно се стовари отгоре й именно тогава. Не, нямаше скандали, викове, и сълзи нямаше. Ние нахранихме децата, сложихме всички да спят… след това родителите ми излязоха на двора и там той се разкрещя. О, Бездна, как й крещеше! Аз седях до печката и чувах всяка дума… За това, че по-добре да бил издъхнал… по-добре загризенът да го бил изял, по-добре сакат да бил останал, но само не това… Мама не се оправдаваше, тя се давеше със сълзите си, стараейки се да не плаче силно, за да не събуди по-малките… А след това тате влезе вътре, видя ме, свила се на пейката, и направо ме попита: „Ти знаеш ли?” наложи се да му кажа истината. Не можех да позная лицето на мама след разказа ми, тате отново излезе.
Ето така станах жив труп в дома си. Мама ме молеше за прошка винаги, непрестанно, постоянно. С думи, докосвания, постъпки. Стараеше се да ме освободи от всякаква работа по къщата, забраняваше на малките да се закачат с мен и нямаше вече: „Дея, донеси” или „Дея, направи”, започна: „Искаш ли нещо?”, „Да ти изпека ли любимия сладкиш?”, „Почини си, слънчице”. Не мога да кажа, че преди много ме натоварваха с работа, просто аз бях най-голямата в семейството, аз бях помощницата на мама, а станах… Само когато ме погледнеше, на мама и се пълнеха очите със сълзи, тя се ядеше отвътре, за това, че беше подписала без да гледа.
А аз? Аз бях най-голямата в семейството и разбирах, какво би станало с всички нас, ако тате беше загинал. Аз не бих се обидила на родителите, дори и да бяха знаели, че ме дават в дългово робство, но… тате не ме даде. Отиде до града, обърна се към офицерите от Дневната стража. За съжаление, даже тяхното посещение при лорд Градак нищо не реши. Документите се оказаха съставени отлично и почти нямаше вратички в тях. Освен една — докато се изплащаше редовно една определена сума в годината, лордът нямаше право да ме вземе в робство за дългове. И тате практически престана да си идва вкъщи — той стана най-добрият ловец не само в Загреб, но и в целия район. А веднъж, през нощта, когато се беше върнал за кратка почивка, аз чух как казва на мама: „Аз взех пари назаем от търговеца на кожи. Сумата е голяма, но платих на лорд Градак за три години. Изплатих ги в присъствието на офицерите от Дневната стража, защото… той не искаше да взима парите. На него не парите са му нужни, но аз няма да му дам дъщеря ни, обещавам. Имаме три години, аз много ще работя, ще можем и децата да устроим и Дея да спасим. Всичко ще е наред.”
Беше наред, но не съвсем. По нашите места девойките рано се омъжват. На четиринайсет, вече ходят на гости в дома на бъдещата свекърва през зимата, лятото — на танци зад селото, а към шестнайсет отиват в семейството на мъжа. Така и моите приятелки правеха мили очи, влюбваха се, ходеха на срещи, а аз не. Аз си забраних даже да мисля за това, веднъж и завинаги. Плахите ухажвания на селските момци, оставените до вратата полски цветя, сватовете, понякога появяващи се на прага ни… аз на всички казвах „не”, винаги. Мама само крадешком си бършеше сълзите, тате стискаше челюсти, но какво би могъл да ми каже? Той и така работеше като луд, знаех го.
Времето минаваше, трите години почти свършваха, но веднъж, връщайки се от града, видях нашата котка. Тя трябваше да си седи у дома, но кай знае как се беше намерила в Ринас. Аз се хвърлих след нея, претичах през цялата улица и я хванах точно до отделението на Дневната стража. Взимайки я на ръце, вече исках да си вървя, когато чух донасящото се от прозореца: „Ето, и вие си тръгвате майстор Небер, а кого ще вземем на ваше място? А мястото е хубаво, държавно обезпечаване, ведомствено жилище, храна и в дългово робство за хазартни игри не могат да ви вземат, държавата ще ви покрие, ако има нещо. Малко са ни проклятийниците, затова”.
И аз видях изход!
Изхода от капана, в който се бях оказала. Тичах до вкъщи, придържайки полата, котката и стараейки се да не изгубя кошницата с покупките. Какво беше учудването ми, когато пътя ми прегради конник на черен крилат жребец. Скачайки от коня, без да обръща внимание на фучащата Царапка, лорд Градак ме хвана за брадичката, накара ме да го погледна, усмихна се и ми съобщи две неща — че моето време е почти изтекло, първо, и че този път на тате няма да му стигнат парите — второ.
Мълчешком се съгласих с всички твърдения. Впечатлих се от размера на моите неприятности, изслушах какво именно ще направят с мен, и как именно.
Издържах всичко. Галех и успокоявах котката, хапех си устните, но слушах мълчаливо. Негодувайки и ядосвайки се лордът ме заряза, аз се върнах у дома и поговорих с мама. С мама, не с тате, баща ми не би ме пуснал. Мама отиде до баба ми, взе от нея пари и през нощта ме изпрати до пощенската кола.
Ето така напуснах родното си село и предишния си живот.
Пристигайки в Ардам заживях при почтената госпожа Нурха, тъщата на същия този търговец на кожи, от когото някога тате беше взел пари на заем. Аз готвех, чистех дома й до блясък, изслушвах всички капризи на старата гномка и нощем се готвех за изпитите за влизане в Академията на проклятията. Същото лято изтече срока, който тате беше откупил у лорда на земята и хората му отишли да ме търсят и не ме намерили в дома на родителите ми. Даже баща ми, който знаеше че съм в столицата на Приграничието, и на втория ден се беше хвърлил да ме търси, не ме беше намерил и се бе върнал у дома. А аз изкарах изпитите и влязох в академията, а когато хората на лорд Градак в крайна сметка ме откриха, аз вече бях адептка и не подлежах на отчуждаване като лична собственост. Наистина, наложи се още един път да изслушам какво именно лордът ще направи с мен, когато тъпата селянка я изключат от академията, а че ще ме изключат, той не се съмняваше — аз дори четях с усилие, тъй като в Загреб нямаше училище и ми се наложи сама да уча азбуката. Но аз пак изслушах всичко мълчешком, защото за разлика от него знаех, че ще направя всичко, което е по силите ми и даже повече, но няма да се върна у дома изключена от академията.
И аз наистина успях да се справя. Когато ми предоставиха стая в общежитието, се махнах от госпожа Нурх и започнах да търся работа, защото почтената гномка считаше, че плаща за работата ми в къщата й с възможността да спя под покрива й, а на мен ми бяха нужни пари за учебници, тетрадки, дрехи и подкуп за преподавателите. Уви, до идването на директор Тьер, подкупите бяха в реда на нещата…
— Дея — Риан внимателно ме погали по гърба, откъсвайки ме от неприятните спомени.
— Интересно — прошепнах аз, — а ти сам осъзнаваш ли колко много даде на адептите от академията?
— Ти за какво говориш? — не разбра магистърът.
— За какво? — аз се отдръпнах от него, седнах на килима, избърсах си сълзите и признах: — Заради теб днес не успях да намеря свободна христоматия.
Изумлението на лицето му беше трудно за описване.
— В академията липсват учебници? — уточни лорд-директорът.
Аз се усмихнах и казах истината:
— В академията липсваше ти.
Риан се усмихна, въпреки, че явно ме гледаше и си мислеше, че не ми достига логика в построяването на изказванията, но нищо не каза, а просто произнесе:
— Сега аз липсвам на много важни преговори но… ще почакат.
Той стана, протегна ми ръка. Поклатих отрицателно глава и помолих:
— Хайде просто да поседим.
— Няма как — изстена той. — Много би ми се искало, но… — наложи се да стана и тогава Риан попита: — Едно нещо не мога да разбера, как се получи, че се срещнахте? Аз те пренесох точно в нужния сектор и… — устните на лорд-директора се стиснаха, очите се присвиха на миг и той сам се досети за всичко: — Даргханаш се намираше при стелажите с книги по Смъртоносни проклятия?
Аз си спомних момента и добавих:
— Той не можеше да намери нещо там и затова се ядосваше.
Изви се адски пламък.
Когато огнените езици се укротиха, ние отново се оказахме в същата тази библиотека, до същия този стелаж. Лорд-директорът известно време оглеждаше книгите, а слез това изрева:
— Ежкар!
Въздухът пред очите ни потрепери в сиво и очерта фигурата на гном.
— Коя книга не е на мястото си на този стелаж? — рязко попита магистърът.
Духът се вля в книжния рафт и след миг отново се материализира, давайки отговор:
— Няма ги на място шестият том от христоматията по Смъртоносни проклятия, издадена във втория период на империята и ръкописната книга на морската вещица, донесена от вас преди двайсет години.
— Проклятията на човешката робиня — изсъска магистърът и веднага последва въпрос: — Кой я е взимал?!
Духът се поколеба, в черните орбити на очите му се появи нещо сиво и той, извинявайки се, отговори:
— Нямам право, милорд.
Магистърът не се зае да го уговаря или да го заплашва, той само произнесе:
— Дара!
Духът на смъртта се материализира в своя заплашително-ужасяващ вид. Духът на гнома се плъзна към пода, превръщайки се в купчинка разтопено нещо и промърмори:
— Императрицата, милорд, това беше императрицата…
Някъде се трясна врата. Аз отначало изплашено се заоглеждах, а Риан стоеше като поразен от гръм и като че ли нищо не чуваше. Тогава се разнесе шум от стъпки, ругатни и в прохода се показа наследния принц, който виждайки ни, веднага спря. Аз гледах изумена венценосната физиономия и в главата ми се въртеше само една фраза: „Ето какво значи, „да му размажат мутрата”.
Лицето на Даргханаш представляваше нещо забележително — носът беше счупен, под едното око имаше синина, второто просто не се отваряше, устните също бяха разбити. Наследникът беше облечен другояче, което ме навеждаше на мисълта, че и дрехите му бяха получили повреди. А освен това, ако в едната си ръка Дарг държеше същия този многострадален том шести, то втората висеше някак странно. В този момент лорд-директорът изтърси:
— Той сам падна. Случайно.
И аз — нищо, но степента на удивление на наследника на империята беше трудна за предаване.
Затова пък аз имах въпрос:
— И къде ми е ремъчето?
Магистърът машинално се протегна към джоба си, но забелязвайки погледа ми, отдръпна ръката си и честно излъга:
— Не зная.
Аз сдържах смеха си и предложих:
— Мога и нещо друго да ти подаря…
— А аз съм съгласен — Риан се усмихна и добави: — Подари ми себе си. Аз ще бъда най-щастливия на света. Наистина.
Аз само отпуснах глава, опитвайки се да скрия усмивката си. Такава една, щастлива. А лорд-директорът попита
— На теб книгата още ли ти е нужна?
— Не-е-е, ще се справя все някак — реших аз.
— Добре — съгласи се той.
Изви се адски пламък.

В портала бях сама, което не можеше да ме радва, за съжаление. Затова пък веднага, когато пламъците утихнаха, се оказах в собствената си гостна. Постоях, въздъхнах тежко и вече имах намерение отново да отида до библиотеката когато… се изви адски пламък.
От огъня веднага излезе Риан, сложи на масичката тетрадката ми, опаковка нови моливи и някакъв поднос, покрит с меден капак. Най-неприятното беше, че огънят продължаваше да гори, тоест, магистърът държеше прехода отворен, а значи сега щеше да се върне в столицата. Но той дойде при мен, нежно целуна косата ми и прошепна:
— Аз действително трябва да вървя.
— Върви — покорно се съгласих аз.
В мъждукащите черни очи се отрази такава тъга, че веднага разбрах — изобщо не искаше да си тръгва. И аз прошепнах:
— Подарявам ти се.
— Какво? — той явно не повярва на ушите си.
— Себе си ти подарявам — въздъхнах аз, — Само не ме пъхай в джоба, става ли?
Риан стоеше, гледаше ме и дори не се усмихваше, въпреки, че очите му ликуваха.
— Обичам те! — прошепна той, навеждайки се към устните ми. — Бездна, колко силно те обичам…
Това беше нашата първа целувка, на която аз отговарях със същата нежност, като неговата, прегръщайки лорд-директора, притискайки се към него с цялото тяло. Аз изобщо не исках да го пускам…
В този момент отново се появи Дара!
Стоях, опряла чело на гърдите на лорд Тьер и слушах отчета на Дара за това, кога именно е взела книгата императрицата. Разбра се, че дори преди тъмната елфийка Ллалие да използва свързващото проклятие… Напрегнах се, осъзнавайки как тази същата тъмна елфийка е можела да го получи. Като че ли Риан стигна до същите изводи. Но на мен ми зададе съвършено различен въпрос:
— Кога заминаваш?
— Утре през нощта — с тежка въздишка съобщих аз. — С пощенски екипаж. Ще пътувам четири дни, ще мина и през баба, майката на баща ми и чичо. След това — у дома.
Риан кимна, замисли се и изпускайки глух стон съобщи:
— Може да не успея да се освободя.
Не, аз и капка не се разстроих. Защото наистина не си представях как ще го запознавам с родителите.
Магистърът забеляза моето щастливо изражение и отново посърна, наложи се да обясня:
— Така ще мога да ги подготвя предварително. Всички.
— И все пак, ще се постарая да дойда лично — след кратка пауза произнесе Риан. — Това е важно за мен.
После стана по-зле:
— Но ти ще вземеш наемен екипаж, ще го подбере Дара.
— Да, господарю — веднага се съгласи възроденият дух на смъртта. — И охрана.
— Да, правилно, и проследи тя добре да се облече — това също така беше казано на Дара.
А аз с тежка въздишка се поинтересувах:
— И как мога да ида да видя баба и чичо, ако съм с наемен екипаж и охрана?!
Но за мое искрено учудване, магистърът изръмжа:
— Никъде няма да заминеш!
— Щом ще е охрана, охрана да е… — наложи ми се да се съглася.
Усмивка, нежна целувка и поредната заповед:
— Златния дракон ще вземеш със себе си.
— Добре.
Отново ме целунаха.
— Без мен от дома на родителите не си тръгваш!
— Добре…
И още една целувка
— Аз много те обичам — прошепна Риан.
Изви се адски пламък.

На подноса, донесен от лорд-директора се оказа цяла вечеря, състояща се от някакво месо със зелени плодове и млечен сос. Никога не бях яла нещо подобно, но ми хареса, на котето също, така че не се наложи да ходя в столовата, което значително ми спести от времето.
А след това се появи Дара и донесе книгата на магистър Тесме.
— Той така или иначе замина за града, така че, наслаждавай се — и тя отново изчезна.
Първото, което започнах да търся във вече познатата книга на магистъра, беше същото това проклятие на Забвението ХагаероТшха. И се замислих — ами какво, ако с това проклятие, неугодните сановници е премахвала императрицата, а не императорът? Проклинал ги е някой, в крайна сметка! Пък и сведения за Свързващото проклятие някой е дал на елфийката Ллалие…И това възмутено императорско заявление, че е уморен от обвинения… И се замислих освен това — а какво изобщо знаех аз за императрицата?
— Дара! — без да се откъсвам от книгата, повиках аз.
Духът на смъртта се яви почти веднага, седна на бюрото ми, мълчаливо чакайки въпроса.
— А къде е сега императрицата?
Присвивайки очи, Дара неочаквано рязко произнесе:
— Никога не се намесвай в това!
— Но…
— Изобщо! — изсъска Дара и изчезна.
Не ми оставаше друго, освен да се заема с рефератите — моят и на Янка, написах ги и двата, а след това взех нова тетрадка и започнах да преписвам всички заклинания за противодействие, които имаше, дори за сваляне на проклятия десета степен.
Беше ми трудно да си обясня защо го правех, но това ми се струваше важно. А, може би, беше заработило селското „да има”. Освен това, можех да ги уча по пътя, а той не беше кратък. Така че старателно намирах и преписвах заклинанията.
А се оказа, че те изобщо не са малко…
След това намина Дара, отнесе котето на двора, а то не искаше да слиза от коленете ми, мяукаше и драскаше, но тя, все пак го отнесе. След това отново идва Дара, дълго стоя над главата ми и накрая произнесе:
— Сигурно няма значение че слънцето изгрява, или?
Аз се откъснах от книгата, откъдето преписвах дивен коктейл от три заклинания за унищожение, които по идея би трябвало да убият умъртвие, кимнах и се заех да преписвам по-нататък.
— Ти и Тьер сте си лика прилика — изведнъж каза духът на смъртта. — Когато той намери нещо важно, от негова гледна точка, той също забравя за всичко на света и работи денонощия наред.
Аз, усмихвайки се, продължих да пиша, а Дара, приседнала върху бюрото, продължаваше да разсъждава на глас:
— Знаеш ли, това е удивително, но вие сте като две родствени души, и колкото повече те опознавам, толкова повече разбирам колко си приличате…
Вдигайки глава, аз погледнах към Дара и попитах:
— А лорд-директорът много… приятелки ли е имал?
Възродената сводница се усмихна и се разтвори в пространството. Стана ми обидно, от една страна, от друга — и така знаех отговора — много. И явно прекалено много, което, обаче не беше учудващо.
И тук над ухото ми прошепнаха със задгробен глас:
— Откакто те видя теб — нито една. И нещо ми подсказва, че ти така и ще си останеш за него единствена.
Дара се протегна, властно издърпа от мен книгата на Тесме и изкомандва:
— В леглото!
Седях, усмихвах се и си мислех за думите й, а след това прошепнах:
— Благодаря.
— За какво? — не разбра духът на смъртта.
— За онези две „да” — бях принудена да си призная аз.
Тя сви рамене, намигна ми и изчезна, този път окончателно. А аз си взех душ, преоблякох се в рокля, грижливо сгънах в шкафа униформата, подредих всички учебници и се завтекох към учебната част.
— Заминаваш ли? — лейди Верис ме гледаше и загадъчно се усмихваше. Забелязала смущението ми, добави: — Това, което не успях да подуша, го виждам по щастливата ти муцунка. Много се радвам, че сте се сдобрили. Тьер с теб ли идва?
— Не може — не ми се получаваше да се разстройвам по този повод и това е!
— Значи, ще дойде по-късно — капитанът продължаваше хитро да се усмихва, — и съдейки по ръкавиците, пръстенът пак е на ръката ти.
Бавно се изчервих, а Верис избухна в смях, отмятайки назад глава. После стремително стана, заобиколи бюрото, прегърна ме и добродушно каза:
— Повярвай ми, ако скъсаш с Тьер, това ще бъде най-голямата грешка в живота ти. Той, разбира се, се държи като собственик, и е по-вероятно да се прости с живота си, отколкото да те пусне да си отидеш, и аз изобщо не одобрявам много негови постъпки, но ти просто ми повярвай — никой и никога няма да те обича така, както те обича Риан Тьер.
Мълчах. Верис ме погледна, усмихна се, и добави:
— Имал е любовници. Много. Но преди да срещне теб.
— Аха — аз и преди това го подозирах, — Дара е голяма клюкарка.
— Шегуваш ли се? — капитанът отново се разсмя и се върна зад бюрото. — Пред очите ни се развива такава история на първа и страстна любов и ние няма да я обсъждаме?! За нас с Дара тя е източник на постоянни обзалагания и тема за разговори.
Весело ми беше после да си мисля, че ме обсъждат, и то именно тези, от които по принцип нищо не може да се държи в тайна.
Но доста по-весело ми стана, когато ние с върналата се току що Тимянна, отидохме да с предаваме рефератите. Написани с един почерк. Моят. Аз не се карах на Янка, щеше да е безполезно, пък и с кого е прекарала нощта, аз също се досещах, затова пък Яна с покровителствени нотки ми заяви:
— Не се притеснявай, той повече не ти се сърди. Той вече изобщо на никого не се сърди.
— Ти си го убила? — ехидно попитах аз.
— Хайде да не говорим за това — Яна се изчерви цялата. — Ние просто чудесно си прекарахме вечерта,… и нощта,… и сутринта…
Бяхме стигнали до кабинета на магистър Тесме. Аз бях предала работите преди два часа, както се изискваше, а сега само трябваше да си получим „зачетено” и с тази забележка да се върнем при куратора, за да си вземем уволнителен документ за ваканцията.
Кой би могъл да знае, че с това ще възникнат проблеми?!
— Всички вън! — изрева Тесме, когато с Яна още не бяхме затворили вратата зад гърба си, — А вие двете елате при мен!
Тълпата колеги се изниза покрай обърканите нас и вратата беше затворена.
Магистър Тесме, кой знае защо, гледаше втренчено изключително към мен, и мен ме попита:
— И двата реферата сте ги писала вие, нали, Риате?
— Не — почтително излъгах магистъра.
— Риате! — изрева той. — Това е твоят почерк! Така старателно пишеш само ти от целия поток!
И това е така, защото се научих да пиша най-късно от всички и досега с голямо старание изписвах всяка буква. Но досега Тесме не беше обръщал особено внимание на почерка ми, аз не за първи път пишех нещо от името на Янка, както и тя — от мое и нищо… преди. А сега, неясно защо — последна степен на вбесяване.
— Ти! — закрещя Тесме, изправяйки се. — Ти!!!
Бавно се отдръпнах към вратата, готвейки се, евентуално, да се скрия зад Янка, но беше късно — съседката ми явно беше по-съобразителна от мен, вече беше заела позиция до самата врата и дори се беше хванала за дръжката.
— Моята книга! — продължаваше да крещи магистърът. — Ти си посочила сведения, които би могла да прочетеш само в моята книга!
В тази ситуация, единственото, което бих могла да направя беше да се покая. Но за това аз дори не си помислих в този момент. Бързо се приближих към бюрото на магистъра и гледайки в изкривените му от ярост очи, тихо попитах:
— Магистър Тесме, а какво е станало с императрицата и защо делото по проклятието на Забвението е било покрито?
Професорът се свлече на стола, без да сваля от мен потресен поглед. След това глухо произнесе:
— Тимянна, напуснете кабинета ми!
Не се наложи два пъти да молят Янка. Когато останахме насаме, Тесме уморено потърка лице и започна да ми чете морал:
— Адептка Риате, това е една от най-отвратителните постъпки, които съм виждал. Не искам дори да знам мотивите за нея, на мен просто ми е изключително неприятно, че вие сте си позволила да паднете толкова ниско, че да крадете.
Аз отместих поглед, действително ме стана срам.
— Само че, не мога да не си давам сметка, че вие самостоятелно не сте могла да я вземете, така че възниква въпросът, кой ви е помагал и как сте свързана вие с лорд-директора? И аз не бих ви питал, но в светлината на обстоятелствата, имам пълното право да го направя. Свалете си ръкавицата от лявата ръка!
Премълчах, но решително скрих ръка зад гърба си. Защото и така Дара и лейди Верис ми идват в повече, а пред магистър Тесме просто щеше да ме е срам. Преподавателят, обаче настояваше:
— Преди известно време, вие започнахте да носите ръкавици, по-рано това не го бях забелязвал. Така също, не мога да не отбележа факта, че лорд-директорът е наложил върху вас защита от висше ниво — абсолютна защита. Магистър Еллохар нарече това експеримент, но аз прекалено добре познавам Тьер — той винаги се е грижил за своите любовници.
Е, какво пък, това наистина ми развали настроението.
— Също така, известен ми е и факта на настаняването ви на първия, преподавателски етаж, което, разбира се, беше наречено грешка, но не мислите ли, че съвпаденията станаха прекалено много?
Продължих да мълча.
— С мълчание нищо няма да постигнете — заяви магистърът. — Какво пък, ще бъда откровен, аз знаех за отношенията ви с предишния директор.
Ето сега аз вдигнах глава и погледнах Тесме. Той явно чакаше това, за да съобщи:
— За това знаеха много хора, Риате. Нееднократно сме си затваряли очите именно по молба на бившия глава на академията.
И тогава аз казах:
— Направили сте си грешни изводи по отношение на предишния лорд-директор.
— Така ли? — Тесме се наведе напред. — Но връзката си със сегашния, вие не отричате, Риате!
Хвана ме, все пак!
— Лявата ви ръка! — изсъска магистърът, — иначе, кълна се, Риате, вие ще излетите от академията с трясък! Аз мога да си затворя очите за много неща, но не и за кражбата на моята лична собственост!
Ако не бях виновна за кражбата на книгата, аз бих стояла на своето до последно, а така… Решително смъкнах ръкавицата и протегнах ръка към Тесме…
Магистърът побеля.
След това погледът му се метна от пръстена към мен и обратно и последва глух въпрос:
— Защо го криете?
Аз отначало си сложих ръкавицата обратно, след това се опитах да се успокоя и да не се разплача, и едва когато овладях емоциите си, честно отговорих:
— Благодарение на лорд-директора ми се появи възможност да уча. За първи път през тези години, нормално да уча. Вече нямам необходимост да работя през нощта, да давам подкупи, също вече няма нужда. Тези, които взимаха подкупи вече ги няма в академията. А на мен ми харесва да уча. А чувствата ми към магистър Тьер нямат никакво отношение към всичко това!
Няколко секунди Тесме мълчеше и ме гледаше, а после чух тихото:
— Моля за извинение, лейди Риате. Ще запазя дадената информация в тайна и ще се отнасям към вас така, както преди, без да ви отличавам по някакъв начин от останалите адепти на академията.
Той помълча и добави:
— Трудно ми е да осъзная случилото се, ако трябва да съм откровен. Лорд Тьер е племенник на императора, а вие… Няма да крия, аз подозирах за отношенията ви отдавна, но вие започнахте да си криете ръцете и това провокира нови въпроси. А след това изчезването на книгата ми и изведнъж в работата на адептката Тимянна се промъкват думите: „Заклинанието за противодействие не е ефективно след като изминат седем часа”, тогава, когато в христоматията е казано, че проклятието е несваляемо. И тогава, аз се досетих, че някой има достъп до щателно събраните от мен самия знания. Вашият почерк не оставяше съмнения з личността на крадеца, а аз осъзнах, че да вземе книгата е могла само възроденият дух на смъртта. И възникна въпроса — от къде на къде Дара помага на обикновена любовница на своя господар? Досетих се, че просто на любовница, духът не би помогнал. Но такова нещо изобщо не бих могъл да очаквам!
— А какво точно не сте очаквал? — заинтересувах се аз.
Тесме се усмихна и замислено произнесе:
— Това, че лорд Тьер ще свърже с вас живота си. В буквалния смисъл на думата.
Аз хвърлих поглед към лявата си ръка и почти изкрещях:
— Какво?
А на мен ми отговориха:
— Вашата работа съм я зачел, тази на адептката Тимянна, също. Тъмна ваканция, адептка Риате!
Аз стоях потресена и изгубена, а Тесме добави:
— Всичко най-тъмно, Риате, разкарайте ми се от главата.
Наложи се да се приближа, да взема нашите с Янка лични ведомости и с треперещи крака да изляза от кабинета на магистъра.

Яна ме беше излъгала, между другото — нямах представа какво беше правила с Юрао, но той изобщо не беше в добро настроение.
— Имаме шест поръчки! Шест, а ти отиваш при баба на село!
— При мама в градчето — парирах аз, подреждайки документите си в кабинета.
— Дори да е при любовника ти в предградието! Дея, Дей, хайде, поне две дела да погледнем! — видът на дроу беше съвсем нещастен.
Стана ми жал за него и реших „поне да погледна”.
— Какво имаме там? — уморено седнах зад бюрото, подпирайки бузата си и зачаках.
— Ти защо си бледа такава? — попита офицерът, който изобщо беше сив на цвят.
— Не съм спала цяла нощ — признах си аз. — Преписвах заклинания за противодействия от откраднатата от магистър Тесме книга. А ти защо си толкова тъжен?
— Не съм спал цяла нощ — Юрао тежко въздъхна. — Янка изобщо поне понякога затваря ли си устата? Мислех си вечерта да поспя преди работа поне час — не ми даде. Сутринта се върнах от работа, едва се държах на крака, исках само да хапна нещо и да поспя… не ми даде! Ще скъсам с нея, Дея, не мога така!
Мълчаливо свих рамене, без да посъветвам нещо дроу, който явно чакаше нещо такова от мен.
— Нищо ли не искаш да кажеш? — не издържа дроу.
— Ако се обичате ще се търпите — старателно сдържайки усмивката си, отговорих аз.
— Ама че си и ти! — Юрао се отправи към вратата. — Заминавай в своето предградие. — Така или иначе, случаите не са спешни, ще почакат до твоето връщане.
Но на прага се спря, обърна се с коварна усмивка и изтърси:
— Помниш ли майстор Урро? Този, на когото котките под строй бяха напуснали демонстративно хана? Та той… слухове по Ардам пуска, че ние разни духове пакостливи гоним, нечисти… и тази сутрин две столетни баби идваха и искаха да изгоним призраците на бившите им мъже.
— З-защо? — не разбрах аз.
— Пречат им да си оправят личния живот — изкикоти се Юрао. — Кога тръгваш?
— Тази вечер, около седем часа — аз подреждах документите на купчинки „Закрито дело”, „Открито дело”, „Разследва се”.
— Още е сутрин — напомни ми партньорът.
— Ти знаеш ли колко роднини имам? — аз мечтателно се усмихнах, добавяйки: — И племенници. С празни ръце, аз и преди не отивах, а сега имам пари, така че трябва и по магазините да се разходя и…
Юрао отвори вратата и извика:
— Риая!
Ри грациозно доплува до моя кабинет и изчакващо погледна към брат си. Той с хитричка усмивка каза:
— Вземи от Дея списъка с покупки, а ние с партньора имаме още шест неразкрити случая до довечера — и на шокираната мен: — Дея, ти разбери, умението да виждаме лъжата при нас е семейно, така че Ри нито един търговец няма да я излъже и винаги ще купи по най-ниската цена и с качеството няма да я излъжат. Пиши списъка, а аз ще ида да взема гущера.
Някой тук изобщо интересуваше ли се от моето мнение? Въпросът явно беше риторичен.

— Ние сега сме на почит у гномите — разказваше Юрао, когато вървяхме от площадката за приземяване към дома на майстор Рутта, разположен на хълма и заобиколен от горичка. — Сериозно ти казвам, Дея. Гномите, при тях как е? Ако имаш доверието им — значи си свой. Ако си свой — с проблемите си при теб ще дойдат. Така че, сега от тях ще имаме маса поръчки.
Вървях и си мислех само за едно — спеше ми се. Ама много.
Мислех си за това, докато Юрао ме дърпаше по тясната пътечка между преспите, между висящите на въжета кожи с рязка и неприятна миризма, покрай хамбарите, откъм които миришеше направо на урина, нали в нея киснат кожите, а когато откъм къщата се разнесе вик, ние замряхме за миг и после се понесохме нататък с всички сили. Юрао ме изпревари, разбира се, той едва ли не полетя нататък, а на мен ми се наложи да го догонвам.
Когато дотичах, дроу вече се намираше на местопрестъплението. Всъщност, местопрестъплението беше дворът пред дома на почтения господин Рутта. Гномът сега лежеше на изпотъпкания сняг и заливаше същия този сняг със собствената си кръв. Крещеше неговата съпруга, удържана от двама млади гноми, може би, калфи. Юрао стоеше на три крачки от трупа и държеше на разтворената си длан малък черен вихър — явно се свързваше с Нощната стража. Ако се беше свързал с Дневната, вихърът щеше да бъде сивкав. И това ме учуди — убийството явно не беше магическо, раните бяха пряко доказателство за това, и би трябвало да е под юрисдикцията на Дневната стража.
— Дея — партньорът ме забеляза, — заобиколи и ела откъм моята страна. Може би нашите ще успеят да хванат следата.
Последвах съвета му, стараейки се да не слушам писъците и молитвите на бедната почтена госпожа Рутта… Но това беше трудно и аз едва сдържах сълзите си, когато се приближих към дроу.
А след това сълзите ми мигом изсъхнаха. И риданията преминаха на заден план, защото аз гледах загиналия гном и разбирах — аз такава рана вече бях виждала! В задачата на майстор Окено! Тази същата, на която вместо отговор, трябваше да напиша”неизвестно оръдие”, въпреки че верният отговор ми го подсказа магистър Тьер.
— Юрао — прошепнах аз шокирана, — погледни, тялото на гнома е с огромна рана на гърдите, с бели натрошени кости. Него са го убили със сорг!
— Охо! — офицер Найтес прогони вихъра от дланта си, приближи се към гнома. Без за обръща внимание на присъстващите, рязко преобърна трупа… когато всичко там забълбука, изтичайки, аз едва преодолях позивите за повръщане, а госпожа Рутта изгуби съзнание. Но Юрао нищо не го вълнуваше — с едно движение разкъса дрехите на гърба, подсвирна и потвърди: — Наистина е сорг! Виждала ли си го някога?
Отрицателно поклатих глава. Юрао върна гнома в изходното положение, изправи се и се приближи, произнасяйки тихо:
— Изглежда като кинжал, но краищата са леко назъбени, въпреки, че така на пръв поглед не би забелязала. Само че, в тялото на жертвата, ако собственикът му премести едно лостче, монолитния кинжал се разделя на три тънки остриета, ако завъртиш това нещо, вътрешностите стават на каша. На кратко — тук и маг няма да помогне. Само че, в Тъмната империя соргът е забранен за носене, пък и въобще, аз за десет години служба, такова нещо виждам за първи път.
— А въпросът е — продължих аз, — защо са убили гнома и то по такъв зверски начин?
— Въпросът е в друго — Юрао се намръщи, — защо са го убили именно сега? Господин Рутта ме чакаше днес към обяд, ние се бяхме уговорили. Той искаше нещо да ми предаде, каза, че това нещо отдавна го безпокои… Общо взето, намеци и полунамеци, но ми беше обещал да ми разкаже всичко подробно…
Над нас се чу шум на криле, небето потъмня и скоро тринайсет офицери от Нощната стража скочиха на снега. Петима от тях отведоха гномите дома за даване на показания, по един на всеки свидетел, майстор Окено, кимвайки ми, веднага се насочи към трупа, шестима стражи без думи се разпръснаха по територията, търсейки следите на убиеца. След това проблесна синкав купол и аз, без да се обръщам, се досетих, че четиринайсетия в патрула е лорд Шейдер Мерос.
— Тъмен ден, Дея — произнесе той, приближавайки се към нас с Юрао.
— Тъмен ден, лорд Мерос — вежливо отговорих аз.
След това — напрегнато мълчание. Точно до думите на старши следователя Окено:
— Убит е със сорг!
Лорд Мерос се метна към трупа. Почти веднага от устните му излетя заклинание, издигна се, изви се над нас като тънка проблясваща паяжина.
Паяжината се оказа скъсана…
— Няма го тук — Шейдер се изправи, — преходът е бил отворен и вече са го свили. Съдейки по остатъчната магия, това е силен маг, равнище не по-малко от магистър.
— Ама че Бездна! — Окено също се изправи и тежко въздъхна: — Още едно висящо дело на главата ми. Как сега да го търсим?
Шейдер, стоящ пред трупа, се обърна, за да дойде към нас с Юрао. Но изведнъж замря. В следващия миг лордът разпери ръце, прошепна нещо и затвори очи.
Блясък! Ослепително ярък! Шум, след това тътен и писъци на разтревожените прилепи, обидено напускащи околните дървета. Но не това беше най-интересното! Когато си възвърнахме зрението мигайки и изтрихме сълзите от болезнено раздразнените очи, пред взора ни се откри кръг светлина, обкръжаващ нещо на около двайсет крачки от нас.
Окено и лорд Мерос се метнаха към обозначената област, ние с Юрао — след тях. А там, на снега, разтапяйки го постепенно, се намираше медальона на семейство Тьер. Онзи, считаният за загубен женски, който беше почти идентичен с мъжкия.
— Артефакт! — потресено произнесе лорд Мерос.
— Значи, така — започна да разсъждава Окено, някой е дошъл за артефакта, който е бил у гнома. Майстор Рутта отказал да го даде, освен това, даже го хвърлил надалеч. Да, като се има предвид положението на трупа, силата на средностатистическия гном и направлението на вятъра, всичко съвпада. Медальонът отлетял и паднал в снега. Въпросът е, защо не са го взели?
— Много просто — Шейдер внимателно разглеждаше медальона, — той излъчва, и дори много силно. Артефактът е древен, чувства се родова магия и той е активиран, вижте камъка. Артефакт с такава сила не може да бъде откраднат или купен, само подарен. Но този е можел да бъде подаряван преди, сега той активно проявява принадлежността си към рода. Доколкото мога да преценя, свързана с магическото усилване на наследствеността, така че, може да се предположи — има отношение към великите родове на империята.
Юрао ми хвърли насмешлив поглед, но аз лично в тоз момент, просто много внимателно слушах.
— Ще се наложи да го оставим тук. — продължи лорд Шейдер Мерос.
— Съдейки по топящия се сняг, той се нагрява — резонно подхвърли старши следователят Окено. — Пряспата тук е дълбока, така че, вашият медальон ще пропадне в снега, ще стигне до почвата, а ако продължи още да се нагрява, ще се плъзне по склона надолу… после няма да го намерим.
— Да, той се нагрява — Шейдер подържа разтворената си длан над медальона без да го докосва. — И то силно. Това е странно…
— Защо да е странно? — намеси се в разговора Юрао.
— Защото артефактът така реагира на приближаването на истинския си собственик — Шейдер махна ръката си. — И ще се нагрява все по-силно, докато не попадне в ръцете на този, на когото принадлежи.
Окено измърмори нещо и с нежелание попита:
— Ще трябва ли да го оставим тук?
— Няма друг вариант — началникът на Нощната стража се изправи. — Сега той е в такова състояние, когато даже едно докосване може да навреди, и то силно, на всеки, който го пипне. Да вървим, аз ще оповестя императора за случилото се, но сега трябва да преместим трупа.
А ние с Юрао останахме близо до медальона, при това, дроу продължаваше да ми хвърля хитри погледи. В края на краищата, решително казах:
— Няма да го взема!
— Не се дърпай, той е твой — Юрао се приближи, наведе се над висулката. — Сериозно, Дей, той е идентичен с твоя годежен пръстен и явно е събрат на онзи медальон, който ти по глупост даде на Тьер. Със сигурност му е събрат, само че по-малък, като че ли… женски модел. Партньор, той наистина е твой!
Аз се огледах — лорд Мерос опаковаше трупа в специален магически пашкул, офицерите се връщаха от огледа, съобщавайки за резултати, които, и така беше ясно, не бяха положителни.
И тук Юрао изсъска:
— Дея! Дей! Гледай насам, де!
Аз погледнах и застинах — медальонът, точно като змия, с висулката напред, пълзеше!
Той пълзеше към мен! Бавно, но пълзеше!
— Вземи го, казвам ти — просъска пак дроу, — останалите ще решат, че той е паднал под снега. Взимай, Дея!
Как пък не! Към мен пълзеше златна змия! Може и да беше медальон, но изглеждаше страшно. И то, извивайки се, се движеше към мен! Аз не издържах и отстъпих на крачка.
Юрао ми съобщи какво мисли за мен в най-невежлива форма, а на медальона:
— Пълзи, аз вярвам в теб. Тьер допълзя и ти няма да ме разочароваш!
— Лорд-директорът не е пълзял към мен — изсъсках аз, гледайки ускорилия се медальон.
Беше зловещо!
— Той не е пълзял към теб, пълзял е върху теб — Юрао се захили, но веднага млъкна под учудения поглед на Шейдер.
Лорд Мерос сега втренчено ни гледаше и като че ли имаше намерение да дойде насам, когато свърши с транспортирането на трупа…
И в този момент, аз изпищях!
Наистина запищях, защото, когато по крака ти пълзи нещо горещо, спокойно можеш и даже трябва да пищиш. И тъй като се опитвах да изтръскам това нещо, се подхлъзнах, паднах и се блъснах в пряспата, която неочаквано се беше появила. Тази пряспа, като огромна възглавница ме подхвана, пренесе ме по въздуха и ме стовари в ръцете на лорд Шейдер. Главата на патрула на Нощната стража почака, докато си успокоя дишането след преживяното и попита:
— Какво се е случило, Дея?
Вече просто топлият медальон, по някакъв невъзможен начин проникнал под ризата ми в този момент пълзеше по корема, гърдите и в крайна сметка се закопча на шията… сам. И най-важното, той повече не изгаряше и не подаваше никакви признаци на живот.
— Всичко е… наред — съобщих аз на офицера от стражата, — но ако си стъпя на краката, ще се почувствам по-добре, наистина.
Лорд Мерос не реагира, продължавайки да ме държи на ръце. Положението спаси Юрао:
— Гледайте — възкликна той, — медальонът изчезна!
И главата на Нощната стража внимателно ме пусна, след това тръгна към мястото, на което артефактът вече го нямаше. Естествено, та той сега най-удобно се беше настанил на шията ми, но имаше надежда, че Тьер ще ме накара и него да го сваля… И, може и да е странно, но аз не бих имала нищо против такъв обрат на нещата.
— Странно — достигна до мен гласа на Шейдер, — аз вече не го усещам. Артефактът просто изчезна.
Юрао закима със сериозен вид, обърна си към мен и изкомандва:
— Партньор, трябва да вървим!
Бързичко се приближих към дроу. Юрао ме хвана под ръка и ме поведе от двора в посока към дома на гнома, тъй като би било глупаво сега да напуснем местопрестъплението, а зад гърбовете ни се раздаде:
— Стойте!
Окено бавно се приближи до нас и тихо, така че останалите стражи да не чуят, попита:
— Юр, а кой знаеше, че ти трябва да се срещнеш с господин Рутта?
Но старши следователят даже не изчака отговора, той просто мина покрай недоволните нас и се отправи към къщата. Тоест, мисълта, че в дома на покойния гном биха могли да останат още някакви артефакти, беше посетила не само нас. Когато след Окено, нататък се втурна и лорд Мерос, аз едва не извих — след главата на патрула на Нощната стража на Ардам, ние нямаше какво да търсим там!
— А може и да ни провърви — Юрао стисна ръката ми, — ами ако гномът е действал като някои видове птици, които отвличат противника от гнездото? Представи си: бягал е, крещял е, размахвал е медальона.
— Шейдер и Окено май същото са си помислили, виж как тутакси се затърчаха към гнездото — язвително отговорих аз.
— Хайде тогава да паднем на колене, да протегнем ръце към небето и да заоплакваме нашата жестока съдба — дроу с осъждане ме погледна: — Дея, гномът не е бил глупак, така че, ако е скрил нещо, го е крил на сигурно място. Хайде да влизаме вече.
И ние тръгнахме, с надеждата, че лорд Мерос няма да намери гномските скришници, а ние — да.

— Бездна, ама че лоша работа! — възкликна Юрао.
Аз за пореден път прочетох писмото: „Това е моя грешка, лорд Найтес, само и единствено моя грешка. И даже ако аз загина, за мен най-важното е да защитя семейството си!”
— Защитил го е — аз седях в кабинета на убития гном Рутта и четях бележката… предсмъртната. Да, оказа се, че почтеният гном е отивал на сигурна смърт и знаел това. — Знаел е, че са го намерили, сграбчил е медальона и е изтичал навън?
— Да, така излиза — дроу унило човъркаше с ножа си бюрото. — И според показанията на очевидците така изглежда. Госпожа Рутта казала, че той чул тътен, припряно написал бележката за мен, а след това отворил сейфа, сграбчил кутийката и излязъл в студа, без да си помисли да си сложи кожуха.
— И защо просто не е дал артефакта?! — това изобщо не можех да го разбера- Защо да го хвърля със всичка сила? Ако медальона е бил у него, достатъчно би било просто да го подари на този маг и това е, би останал жив!
— А ако е дошъл не този маг, който е очаквал гномът? — предположи дроу. — Или пък някой, от когото гномът се е боял? Или Рутта съвсем правилно е решил, че е по-добре да загине той, но да спаси семейството си?
Тогава всичко си идваше на мястото. Излизаше, че гномът чул тътена на прехода, разбрал е, че това е враг и се втурнал навън… Но това беше някак странно.
— Но все пак, гномите са изключително прагматични, а да рискуваш живота си заради някакъв артефакт е прекалено глупаво — забелязах аз.
Юрао разпери ръце и ме зарадва:
— За съжаление, след убийството със сорг, гномът няма да може да го разпита и некромант. Неслучайно са избрали това оръжие.
Това вече всички го бяха разбрали. Аз хвърлих още един поглед на отворения и сега опустошен сейф на почтения господин Рутта. Лорд Мерос разгледа там всяко нещо, но други артефакти у гнома не се бяха намерили.
— Ти трябва да вървиш — напомни ми Юрао.
Зная, зная, зная… аз седях, барабанях с пръсти по дъбовото бюро на покойния гном, толкова стабилно и масивно, както и всичко друго тук и изведнъж нещо ме накара да застана нащрек. Махнах си ръката, потропах отново по бюрото… Разбира се, тук вече бяха проверили всичко с магия, да се търси някакво скривалище в плота на бюрото, след като тук беше работил лорд Мерос би било глупаво, но…
— Юр — повиках го аз, — заслушай се.
И отново почуках по бюрото. Дроу след секунда вече чукаше по цялата повърхност на бюрото с дръжката на кинжала. Когато от методичните му удари, част от изглеждащото монолитно дърво, започна да се отделя, ние двамата радостно се спогледахме.
— Не мога да повярвам, че Мерос е пропуснал скривалище — прошепна Юрао.
Но когато изведи дървената пластина, стана ясно — скривалището е част от плота на масата. И съобщението беше написано на нея, затова и не беше намерил нищо магът от Нощната стража. А да се прочете…
— Древен език — недоволно промърмори дроу.
— Езикът на човешките магове — допълних, изучавайки прогоряното върху дървото съобщение. — И това е много, много странно.
— Но защо! — Юрао взе пластината от ръцете ми. — Някога това тук са били човешки територии, а хората са имали свои магове. Така че, възможно е гномът…
— Хайде сега, същите тези гноми в империята живеят много по-добре — възразих аз. — В империята гномите са равноправни граждани, а в човешките кралства ги считат за същества второ качество.
— Ама никой не казва, че гномите са недоволни от нещо — възрази дроу, — не напразно емигрантите от човешките кралства не спират да идват… но ние тук имаме пластина, на която е написано нещо на човешки език… и това нещо са искали да го скрият, много са искали.
Аха, заговор на човешките магове против Тъмната империя — смешно. А след това аз си помислих нещо:
— Юр, а императрицата, тя каква е?
— Коя? — дроу започна да крие пластината под наметалото си и за да стане по-лесно се опитваше да я затъкне зад пояса си. — Те са били три. Първата родила децата и се отмъкнала обратно в тъмноелфийската държава, втората, като че ли била чистокръвна човечка, там имало май някакъв политически брак, като че ли, третата… За нея изобщо нищо не знам.

Аз вече би трябвало да пътувам, наетият от Дара екипаж с петима бойни магове вече ме чакаше повече от час. Екипажът стоеше на улицата, маговете пиеха чай в приемната и яростно флиртуваха с Риая, на тях им беше весело. А ние с партньора, под дивия смях на пет мъжки гърла и звънкото кискане на едно женско, заобиколени с речници, седяхме в кабинета на Юрао и превеждахме.
— Тринайсет артефакта… — провъзгласи дроу всичко, което бяхме превели.
Думите бяха двайсет и осем, но да ги намерим по речниците се оказа изключително трудно, защото човешките думи не стояха по азбучен ред, а по теми. Тоест, бяха не речници, а разговорници. Как сред фрази от рода на „Как да стигна до таверната?” Да намерим нужните ни думи?!
— Това е някаква подигравка — изсъсках аз, пълзейки към следващия речник.
Речниците ги изнамери Ри — трима гноми-библиотекари, очаровани от тъмната елфийка ни домъкнаха няколко купчини книги и затова ние се бяхме разположили на пода.
— Така — аз вдигнах една тъничка незабележима книжчица, — аха, като че ли тук всичко е структурирано.
Захапвайки книжката аз запълзях към Юрао. Ние отдавна тук пълзехме, а вечерята ми, между другото, прощална, изстина, но не ми беше до нея.
И ето, аз съсредоточено пълзях към дроу, съсредоточено, защото да се пълзи в рокля беше трудно, и някак не обърнах внимание, че смехът в нашата приемна стихна. Затова пък, чух как се отвори вратата, а след това женски, добре обработен глас произнесе:
— Колко е интересно тук при вас! Тъмна вечер, Дея, тъмна вечер, офицер Найтес!
Така че, на вратата беше застанала прекрасната и блестяща лейди Тьер, във великолепна вечерна рокля, а аз — раздърпана, на ръце и колене и с книга в зъбите.
Издавайки досадено „тфу”, аз изплюх книжката, станах, оправих си роклята и косата, и гледайки пред краката си измърморих:
— Тъмна вечер, лейди Тьер.
— Наричай ме „мамо” — пропя свекромонстърът.
Юрао се закашля. Аз хвърлих пълен с подозрение поглед към лейди Тьер и моите подозрения само се затвърдиха при вида на озъбването, което дамата благополучно маскираше като усмивка. В очите й просто се четеше възмутеното: „И това е избрал синът ми?” Само че следващите събития показаха, че впечатлението ми е било малко прибързано:
— Кълна се в Бездната, за момент ми се появи усещането, че това вече някъде съм го виждала, а след това си спомних — именно така се държеше Риан, когато се увлечеше по поредната загадка.
Но усмивката й въпреки всичко си оставаше някаква фалшива. И тогава аз си спомних за медальона. Честно казано, искаше ми се да го сваля веднага, особено в светлината на информацията, че онзи, първият, причиняваше вреда на здравето, намирайки се не на шията на собственика си, така че следващата ми постъпка беше повече от обоснована.
— Лейди Тьер — аз се приближих към майката на Риан, която беше с цяла глава по-висока от мен, — може ли да ви дам едно нещо?
И започнах да разкопчавам яката на роклята си. Просто, аз вече се бях опитала да сваля медальона, но без успех — закопчалката беше заяла съвсем, но при лейди Тьер се появяваше надежда за успех.
— Да, всъщност, добра идея — поддържа ме Юрао, — че то не се знае, а току виж убиецът и след теб се втурне?
Това вече дамата не го издържа:
— Какво? — нежното й напевно гласче за миг се превърна в нормален, командирски леко хрипкав глас. — Убиец?!
— Дълга история — аз най-накрая се справих с копчетата. — Ето, вземете го, моля ви…
Отначало дамата се отдръпна от мен, след това едва ли не започна да се свлича по стената, но бързо се взе в ръце. Но сега подчертано спокойното изражение на лицето й, ми напомни много на Риан.
След това започнаха въпросите:
— Откъде? Имаш? Този медальон? — и веднага става ясно, че не напразно майстор Бурдус я наричаше капитан. — Отговаряй веднага!
И какво можех да й кажа? Аз й казах истината:
— Той сам тръгна към мен. Изпълзя ми по крака, после по-нагоре, закопча се на шията. Не се разкопчава. Свалете го, ако обичате.
На мен не ми отговориха.
Изви се златен пламък, лейди Тьер изчезна. Медальонът остана!
— Нервна е нещо свекърва ти — отбеляза Юрао, протягайки ръка към изплютата от мен книга.
А аз стоях с разкопчана яка и си мислех — кого отиде да доведе свекромонстърът? Въпреки, че въпросът беше странен, аз и така знаех кого!
Изви се адски пламък.
Аз вече радостно се усмихвах, надявайки се да видя лорд-директора… И усмивката ми веднага угасна — от пламъците към мен не пристъпи Тьер! По-точно, Тьер, но не моят! А зад него стоеше лейди Тьер!
— Т-тъмна вечер — промълвих аз, стискайки яката си с ръка и отстъпвайки към Юрао.
Високият, като Риан, с почти същите черти, само дето лорд-директорът имаше по-твърдо изражение, лорд, спря на крачка от мен, церемониално ми се поклони, сграбчи треперещата ми ръка, поднесе я към устните си, целуна я и произнесе:
— Радвам се да се запозная с вас, Дея.
Аз внимателно издърпах ръката си и отстъпих две крачки назад, задълбочено разглеждайки лорда, и честно казано, сравнявайки го с магистъра.
Приближи се Юрао, прихвана ме през раменете, наведе се към ухото ми и прошепна:
— Ако той сега каже: „Наричай ме татко”, аз ще умра от смях, да знаеш. И моята смърт ще е на твоята съвест.
Аз неволно се усмихнах, лорд Тьер-старши учудено се обърна към съпругата си, а тя с невинно изражение на лицето произнесе:
— Нашите зетьове ме наричат „мамо”.
— Да — усмихна се лорд Тьер-старши, — на тях още не им е омръзнал животът.
Това е, свекърът ми вече ми харесваше.
Но след това пристъпихме направо към въпросите:
— Дея, позволете да ви наричам така, вие не бихте ли могла да ми съобщите къде именно беше намерен този медальон?

Семейната вечеря в „Златният феникс” все пак се състоя. В отделния кабинет, на масата, сервирана за четирима, седяхме аз, лейди Тьер, лорд Тьер-старши и… Юрао. Беседваха основно мъжете, ние с лейди Тьер се изучавахме една-друга, уж небрежно, обменяйки си реплики.
Лейди Тьер:
— Аз все пак настоявам да приемеш поканата ми. Ще ми е необходим поне един месец, за да те подготвя за появата във висшето общество.
Аз:
— За мое искрено съжаление, лейди Тьер, аз имам занятия в академията, които не мога да пропускам.
Лейди Тьер:
— А, между другото, скъпа моя, аз съм чувала, че във вашия край е разпространен култът на Забравения бог и булката, след сватбата, става собственост на семейството на младоженеца.
Аз:
— Риан настоява на бракосъчетание по вашите обичаи, казва, че това е семейна традиция.
В общи линии, свекромонстърът оправдаваше най-лошите ми очаквания.
Беседата между мъжете беше много по-интересна:
— Това дори не е човешки език, той е по-стар от сега съществуващите кралства — бащата на Риан се оказа специалист по езиците и да, също имаше звание „магистър”. — Ще ми трябват седем-осем дни за разшифроването.
— Във всеки случай имаме време до завръщането на партньора — Юрао извади свитък за записки, — а аз ще погледна всички новинарски издания, ще опитам да разбера какви артефакти са били, така да кажем, „изгубени”.
— Аз ей така, без да се замислям много, съм в състояние да ви изброя десет — лорд Тьер се позамисли. — А, всъщност, по добре да не бързам, дайте ми денонощие за структуриране на данните.
Юрао днес беше щедър:
— Давам ви седем. Както вече ви казах, без партньора не мога да мисля добре, така че ще се заемем със случая, когато се върне Дея.
Свекромонстърът:
— А вие сте мила двойка. И така сте се сработили!
Аз:
— Разбира се, аз съм най-добрата приятелка на годеницата на Юрао, а той толкова обича Яна, че се старае да не ме тормози, само и само да не я разстройва.
Ние с лейди Тьер мило се усмихваме една на друга, така мило, че на мен вече ми се беше схванала челюстта. Юрао забеляза моя молещ за спасение поглед и мигновено стана решителен и концентриран, спомняйки си за най-важното:
— Лейди Тьер, вие имахте намерение да свалите артефакта от шията на Дея. Побързайте, ако обичате, партньорът ми отдавна трябваше да е на път, екипажът я чака.
Милата усмивка на лейди Тьер стана екстремално мила и тя произнесе:
— Скъпа, да видиш родителите си, ти ще можеш и през лятото, а сега, би трябвало да приемеш моето предложение, не мислиш ли?
Реших повече да не се усмихвам и честно си признах:
— На мен много ми липсва мама и да се видя със семейството, за мен е много по-важно, отколкото да посетя сватбата на кронпринцесата.
Свекромонстърът хищно се облиза и щракна капана:
— В такъв случай, ти просто нямаш право да откажеш поканата да прекараш лятото в нашия родов замък — не успях да отворя уста и лейди Тьер добави: — Дея, благодаря ти, че се съгласи. Обещавам ти, че чудесно ще си прекараме лятото, а есента ще отпразнуваме вашата сватба с Риан.
— След година! — изстенах хванатата в капана аз.
— Както кажеш, мила — лейди Тьер беше самата любезност, — след година ще организираме просто вълшебен празник по повод раждането на първото ви дете.
Седях съвършено бледа, изплашено гледах мило усмихващия се свекромонстър и не можех да разбера, тя сега нарочно ли правеше така, че аз сама да се откажа от годежа? Честно казано, аз не исках да го правя, но желателно беше да разбера и нейната позиция. И премествайки се по-близо до наблюдаващата всяко мое движение лейди Тьер, шепнешком, така че увлечените в беседата мъже да не чуят, се поинтересувах:
— Вие наясно ли сте, че аз вече не мога да се откажа от годежа?
— Разбира се — и много мила усмивка.
Ама че работа!
— Знаете ли, ние с лорд-директора се уговорихме, че сватбата ще се състои, когато аз приключа с ученето в академията.
— Знаеш ли — свекромонстърът старателно маскираше отмъстителното зъбене под най-очарователна усмивка, — Риан, като благороден лорд, просто ще бъде длъжен да се ожени за теб в най-кратки срокове, след като нещата между вас се случат. А аз ще приложа максимум усилия за това.
И това беше казано шепнешком, с мила усмивка и искрено обещание в очите да изпълни заплахата си. И този поглед, кой знае защо се плъзна в яката на роклята ми и тогава в главата ми се промъкна страшното:
— Вие няма да свалите медальона от шията ми?
Свекромонстърът пропя:
— Не.
С ужас хвърлих поглед към Юрао, но той беше потънал целият в разговора си с лорд Тьер-старши и нищо не забелязваше. Но затова пък, лейди Тьер с все същата мила усмивчица добави:
— Ти сама няма да можеш да го свалиш, на Риан също не му е по силите. А действието на СитарЕмме е много интересно, мила Дея. Година и половина със сигурност няма да издържиш.
— Така-а-а, — проточих аз, разбирайки, че лейди Тьер не би ме посвещавала в тези подробности, без да има сериозна причина. — Какво искате?
Усмивката на дамата изчезна в същия този момент, и свекромонстърът с делови тон ми разясни условията на отлагането на бракосъчетанието:
— Първо, ти ще приемеш предложението ми и ще позволиш да те обуча на придворния етикет. Ние ще имаме на разположение само четири дни след завръщането от родителите ти, за да те подготвим. Второ, балната рокля за представянето ти в двореца я избирам аз. И трето, мила Дея, — лятото, вие с Риан ще го прекарате в нашия родов замък.
Аз сега сигурно просто щях да я прокълна.
— Алтернатива — лейди Тьер отново мило се усмихна, — ти не се съгласяваш, аз не ти свалям медальона, а след това, няма да мине и месец и ти ще забравиш и за скромността си, и за принципите, и за собствения си страх пред сина ми. Между другото, присъствието на СитарЕмме на шията ти по време а вашата нощ, гарантира зачеването на наследник на рода Тьер от първия път.
Перспективите ме впечатлиха. Оставаше ми само да кажа:
— Добре, съгласна съм с вашите условия
— Прекрасно — свекромонстърът сияеше от щастие, а след това произнесе: — Бебче, ела при мама.
Медальонът на шията ми се помръдна, но остана да си виси.
— На тях още им е рано, но твоето време непременно ще дойде, Емма — произнесе лейди Тьер, и вече със заповеден тон: — При мен!
Щракване. А след това медальонът, отново наподобявайки змия, пропълзя по шията ми, промуши се между копчетата на роклята, извивайки се пропълзя надолу, след това по масата и в крайна сметка се намести на дланта на лейди Тьер, обвивайки верижката си около китката й съвсем като змия.
След като победи чрез толкова безчестен шантаж, свекромонстърът грациозно стана и каза:
— Скъпи, Дея трябва да отпътува вече, минава полунощ. Ние също трябва да вървим, колкото и да ни се иска да поостанем, но балът няма да започне без нас, любими. Ние и така накарахме всички да чакат.

Епилог

По заснежения път безшумно се носеше наемният екипаж, отнасяйки ме надалеч от Ардам. Бледото магическо огънче на тавана осветяваше уютния интериор на каретата — малката масичка срещу вратата, широката удобна седалка, на която сега беше постлано спално бельо и би трябвало там да си лягам да спя. Освен това, имаше и тясно меко кресло, предназначено само за сядане. На него все още се намирах аз. Навярно, имайки пред вид безсънната нощ, би трябвало да си лягам, но след общуването с лейди Тьер, някак изобщо не ми беше до сън.
Не, аз всъщност се досещах, защо именно се правеше всичко това — смирила се с избора на сина си, лейди Тьер имаше намерение да докаже на всички, че Риан е избрал най-добрата партия в Тъмната империя. Само че, аз нямах никаква представа, как именно би могло да стане това. Но свекромонстърът, явно вече всичко си беше представила, планирала и подредила. От една страна, аз исках да съответствам на великолепния магистър Риан Тьер, а от друга… Осъзнаването, че когато се върна от родителите, ме чака императорски бал, ме караше да замирам от ужас.
Внезапно каретата рязко спря. Чу се шум, гласове, а след това се отвори вратата, пропускайки масивното тяло на лорд-директора.
— Не спиш ли? — Риан хлопна вратата, сложи на масичката кошничка, която веднага напълни тясното пространство с аромат на карриса и се отпусна на едно коляно пред мен, поемайки в силните си ръце моите длани.
— Не — в миг забравила за свекромонстъра, казах аз.
— Не можах да те хвана при Мъртвия град, чаках на завоя към Загреб — призна Риан. — И успях. Исках да си взема довиждане, сърце мое.
— Аз си мислех, че няма да можеш да ме изпратиш — прошепнах, премествайки спящото коте от коленете си на седалката. Късметчето недоволно отвори едно око, но веднага отново се сви на кълбо и загуби всякакъв интерес към нас.
— Старай се той винаги да е с теб — започна с наставленията лорд-директорът. — В подозрителни таверни не спирайте, аз всъщност, вече предупредих и охраната. През нощта, в никакъв случай не се разхождай сама, по тъмни улички и безистени не се пъхай.
— Ама аз не… — започнах а се възмущавам аз.
— А котето къде го намери? Правилно, в тъмна пресечка. — Разтревожен поглед на черните очи и тихото: — Не искам да те пускам. Дара няма да е там.
— Затова пък, духът на Златния дракон е с мен — напомних аз.
— Растящ и вечно дремещ — Риан меко се протегна, нежно ме целуна и призна: — Трябва да се връщам. Наистина трябва.
— Учудващо е, че ти изобщо се появи — аз стиснах ръцете му и ми стана така тъжно…
Риан ме прегърна, отново ме целуна и обясни причината за появяването си:
— Аз чаках появата на майка ми и баща ми — Първите лорд и лейди на Тъмната империя и изчезнах, веднага щом започна церемонията. — Топлите устни се докоснаха до ръцете ми.
Аха, тоест, Лейди Тьер прекрасно е знаела, че лорд-директорът няма да може да се появи, докато тя е била в Ардам. И началото на церемонията е отложила! А семейната вечеря в „Златният феникс”, изглежда имаше цел да ме склони към сътрудничество, а не да нахрани бъдещата снаха преди дългия път. Ето я, цялата нея като на длан… свекромонстър, с една дума!
— Ще тръгвам — прошепна магистърът. — Но аз ще дойда след пет дни. Изчакай ме при родителите си! И никъде не тръгвай без мен, нали?
— Добре! — усмихнах се, а на душата ми беше толкова тежко.
— Обичам те — Риан ми се усмихна също, но в очите му имаше такава тъга. — Аз много силно те обичам.
И аз си помислих, че в древните приказки, прекрасните принцеси ги охранявал страшен дракон, и колкото по-прекрасна била принцесата, толкова по-зъл и ужасен бил драконът… Та аз реших, че явно и с мъжете е същото — колкото по-чудесен е мъжът, толкова по-ужасен е свекромонстърът.
„Добре, свекромонстър — помислих си аз, — ако искаш война, ще воюваме!”

Край на втори урок