Елена Звездная 


 	Академия на проклятията

 	Академия на проклятията

 	 

 	 

 	Не проклинай своя директор


 	Урок първи



 	 
 	 
 	 
 	Превод – Кристина Мешулам



 	 
 	 
 	 
 	 
 	-Адептка Риате – леко вибриращият глас на главата на нашето учебно заведение не само караше нещо да тръпне дълбоко вътре в теб, а и да се прислушваш към всяка негова дума. – Вие сте провалила сесията. Не сте си взела изпитите по четири... не, пет профилиращи предмета.
 	 
 	Магистърът по Тъмна магия лорд Риан Тьер насочи към мен пронизващия поглед на черните си като самото Тъмно изкуство очи. Нервно преглътнах под този проницателен поглед. Предишният директор – Ллирус Енер беше значително по-лоялен към подобни пропуски на работещите студенти и обикновено ние наваксвахме след сесията тичайки и явявайки се на изпити вече без групата. Но в първия зимен ден всичко се промени – екстрено събрание на всички адепти, дълго стоене в общата зала и нервния глас на професор Нирас, който чете указа на негово Тъмнейшество за назначаването на нов директор на Академията на проклятията. Ето така в нашето унило заведение се появи високият тъмнокос и крайно взискателен лорд Тьер. За седмица бяха уволнени всички професори хванати за взимане на подкупи. След още една седмица започна атестация на всички адепти... струва ли си да споменавам, че редовете ни стремително оредяваха?! 
 	-Защо мълчите? – настоятелно се поинтересува магистърът. – Няма ли какво да ми кажете?
 	Нервно преглъщайки, честно отвърнах:
 	-Не...
 	Магистърът сплете дългите си силни пръсти... Това, че пръстите, както и ръцете са много силни всички ние знаехме със сигурност – всяка сутрин от развиделяване и докато слънцето не се откъснеше от хоризонта, лорд Тьер благоволяваше да се упражнява във фехтовка. Трябва ли да ви казвам, че откакто младият полуоблечен мъж танцуваше със стоманата сутрин, цялата женска половина на Академията на проклятията започна да става с изгрева на слънцето и жадно висеше по прозорците, наблюдавайки иззад завеските Първия меч на империята. Та по него съхнеше даже нашата престаряла домакинка. 
 	-Адептка Риате – гласът на магистъра ме накара да трепна, - вие осъзнавате ли, че ще бъдете изключена?
 	Осъзнаването беше ужасно болезнено – дипломата от Академията ми беше нужна като въздух! Защото не можех даже да си помисля да се върна у дома без диплома! Вкъщи не само, че нямаше да ме разберат... мене нямаше да ме пуснат да прекрача прага, в буквалния смисъл.
 	-Господин директор – гласът ми трепна, но смирявайки гордостта си, вдигнах очи, хвърлих умоляващ поглед на лорд Тьер и отчаяно се замолих, - моля ви, дайте ми още един шанс... всички изпити ще си взема!
 	Магистърът се подсмихна, наведе се леко напред и проникновено попита:
 	-Кога? Дванайсет предмета, адептка! А до края на сесията остават три дни! Кога имате намерение да вземете всичко?!
 	В гърдите ми нещо се сви, в носа защипа... май че сега просто позорно щях да ревна.
 	-Прекратете веднага! – отряза директорът. – За изключването е трябвало да мислите по-рано! Когато сте пропускала занятия и не сте се явявала на изпити! А сега разкаянието, както и сълзите са съвършено безсмислени.
 	И тогава аз наистина заплаках. Безмълвно и старателно опитвайки се да се взема в ръце, но сълзите, кой знае защо все течаха и течаха.
 	-Казах ви, прекратете! – в гласа на директора отчетливо се чуваше раздразнение. – В края на краищата, това е изключително ваша вина!
 	Аз изхлипах и кимнах, навеждайки глава още по-ниско, за да не му показвам сълзите си – беше ме срам, но по никакъв начин не можех да спра.
 	-Адептка Риате, хайде сега! – пред мен се материализира носна кърпичка, веднага я сграбчих и се постарах да си избърша сълзите. Директорът известно време мълча, позволявайки ми да се справя с емоциите, а след това спокойно произнесе:
 	-Надявам се, разбирате, че при цялото ми желание да ви оставя да завършите курса на обучение, това е невъзможно, адептка.
 	Аз разбирах... Кимнах и започнах старателно да трия потока от сълзи, който отново потече.
 	-Прекратете, моля ви – печално поиска магистърът. – Знаете ли, никога не си бях представял, че в Академията на проклятията всичко е стигнало толкова далече. Повярвайте ми, фактът,че адептите от трети курс не са в състояние ясно да произнесат поне едно проклятие пето ниво, безкрайно ме отегчава.
 	Аз отново кимнах. След това замрях, вдигнах рязко глава и с треперещ от надежда глас промълвих:
 	-А аз мога! Мога... аз...
 	Черните очи се присвиха и магистърът раздразнено ме прекъсна:
 	-Разбира се, че можете! Та вие сте в четвърти курс!
 	Съвсем бях забравила... Отново навеждайки глава си изтрих очите... Защо всичко това се случваше с мен... Защо? С какво го бях заслужила?! А след това изведнъж си спомних:
 	-Затова пък, аз зная проклятия шесто ниво и даже едно от десето! Честно!
 	И отново се облях в сълзи под ироничния поглед на магистър Тьер. Въпреки че, всъщност не излъгах – знаех проклятие десето ниво, едно единствено... И да си кажа правичката, бях го научила не точно по време на лекциите.
 	Проблемът беше, че заради лошото ми финансово състояние ми се налагаше да работя в една таверна в града. Работата беше тежка, уморителна и не особено приятна, но достатъчно добре платена. И понякога се случваше не само да обслужвам нашите съвършено пияни професори, но бях принудена и да изслушвам пияните им разкази. Така именно, веднъж, професор Швер, кискайки се пиянски, се захвана да ме учи на проклятие десето ниво. Това изобщо беше забранено и подобни неща ги учеха аспирантите, но мен... ме научиха.
 	-И какво е това проклятие? – със скучаещ вид се поинтересува магистър Тьер. – Любопитен съм да го чуя.
 	Съдейки по тона му, той абсолютно не ми вярваше. От друга страна, би могъл веднага да ме изключи, без да ме вика в кабинета си, а просто уведомявайки ме с височайше писмо, както и всички останали. Но магистърът, все пак беше намерил време за мен и сега наблюдаваше плачевния резултат.
 	-Хайде – на красивите устни се промъкна иронична усмивка, - лично на мен ми е интересно да го чуя. И може би, ако вие действително сте овладяла поне едно проклятие десето ниво, ще ви дам шанс да останете в академията. И така?
 	Аз не повярвах на ушите си! Тоест, щях да остана! Тоест, нямаше да има изключване, позорно завръщане у дома и аз щях да мога да уча по-нататък!
 	И подскачайки от радост, стремително изтрих сълзите, лъчезарно се усмихнах и изстрелях на един дъх:
 	-Анное гьоте гархае томиес лае такеане!
 	Изведнъж ми се стори, че в помещението пробяга светкавица! Но аз някак особено не се впечатлих от нея, защото очите на лорд Тьер стремително се разшириха, а самият той се наклони напред, протягайки ръка, като че ли опитвайки се да ме спре... Нищо подобно!
 	Аз имах намерение да му покажа всичко, на което съм способна и влагайки сила във всяка дума, произнесох фразата до край:
 	-Гьете лумиа нгесе!
 	В следващата секунда ни оглуши гръм!
 	Първо изпищях, след това стремително се сгромолясах на пода и закрих глава с ръце, защото гърмеше така, като че ли небето се беше разцепило. А след това стана тихо... някак съвсем тихо.
 	Известно време останах да седя на пода, после се осмелих да махна ръце от темето си, изплашено се огледах - все същият директорски кабинет, все така тихо. Тогава внимателно се изправих и... и се натъкнах на пълния с омраза поглед на все още седящия зад бюрото магистър Тьер. И какъв поглед беше това! Да си кажа правичката, гръмотевицата ме беше стреснала много по-малко от него...
 	-Седнете! – неочаквано рязко изкомандва магистърът.
 	Аз седнах.
 	-На стола, адептка!
 	Охвайки, се вдигнах от пода, с мъка се наместих обратно на стола, предпазливо гледайки вбесения лорд. Самият Тьер, явно едва се сдържаше, защото целият беше побелял, жилите на челюстта му вибрираха, а ръцете така ги беше вкопчил една в друга, че кокалчетата бяха побелели.
 	-Имам три въпроса към вас, адептка Риате!
 	Аз изплашено се свих.
 	-Въпрос първи – стигайки до четвърти курс, на вас стана ли ви ясен факта, че в момента на произнасяне на проклятието, то въздейства конкретно на човека, който е в полезрението ви?!
 	-Ой – сепнах се аз и вдигнах ръка към устните си, - ама... аз вас?
 	-Потресаващо! – просъска магистърът. – Вие най-накрая, все пак го разбрахте! Въпрос втори – чувала ли сте за това, че да се свали проклятие десето ниво е практически невъзможно?!
 	-Ой, майко... – сега вече простенах аз.
 	На магистъра забележимо му потръпна бузата. След това, навеждайки се рязко към мен, лорд Тьер изсъска:
 	-И последен въпрос – вие самата знаете ли какво именно проклятие току що ми лепнахте?!
 	Аз първо трепнах, после изобщо се разтреперих, тъй като на проклятието ме бяха научили, а какво изобщо е това, професор Швер така и не беше успял да ми обясни, преди да заспи с муцуна в салатата!
 	-Е и?! – изрева вбесеният директор.
 	-Не... не... не зная – простенах аз.
 	Сега вече не само бузата, а дори и окото му потрепери, а в следващата секунда кабинетът се разтърси от вопъл:
 	-ВЪН!
 	Излитайки от кабинета на директора, аз се спънах в килима, едва не паднах, но изпълних някакъв невероятен скок, удържах равновесие и побягнах нататък. След миг вече бях зад вратата, опитвайки се с мъка да възстановя дишането си и гледайки с оцъклени очи слисаната секретарка на директора , почтената лейди Митас.
 	-Какво се е случило? – шепнешком попита благовъзпитаната дама.
 	-Н-н-не зная... - отговорих пелтечейки аз.
 	-Изключи ли те?
 	- Не зная! – и отново ревнах със сълзи. – Не знам, аз...
 	И бършейки сълзите изпълзях навън.
 	Крачейки по коридора отвсякъде усещах съчувстващи погледи и след като се добрах до стаята си, ревах два часа без спиране. А след това, наплакала се до насита, се приближих до прозореца, погледнах към полето за тренировки и замрях – магистър Тьер беше там! И не само че беше – директорът с напълно разкопчана риза кълцаше учебния стълб с къс меч!
 	Аз наблюдавах тази картина в пълно вцепенение точно до момента, когато с поредния стремителен удар лорд Тьер не отсече дънера, който аз не бих могла да обхвана с ръце. Но той не само, че го отсече, разгорещеният директор взе и зарита с крака победения стълб. След това се изви адски пламък и магистърът изчезна...
 	А на сутринта беше обнародван нов указ на директора: „Да се удължи срока на зимната сесия с дванайсет дни“. И половината адепти, възнасяйки благодарствени молитви към Тъмата Изначална, плътно залепнаха за учебниците.
 	Такова въодушевление Академията на проклятията не беше виждала. Можеше да ти се стори, че даже пространството над академията тътне от освободена енергия, а въздухът звъни от проклятия, готови да се откъснат от устата на адептите. И за първи път от началото на моето обучение тук, библиотеките се опразниха в буквалния смисъл – даже забутан някъде учебник по Битови проклятия нямаше възможност да се намери.
 	Адептите зубреха, адептите страдаха и адептите си взимаха всички висящи изпити.
 	Към края на сесията, списъкът на двойкаджиите съдържаше само три имена и, о, достижение! – моето не беше сред тях! Даже курсовата работа от миналата година, от която откровено бях вдигнала ръце, и нея ми я бяха приели!
 	-Дея – подвикна ми Яна, - ти какво застина?
 	Яна е моята съседка по стая. За разлика от мен, семейството й далеч не беше бедно и на Тимянна не й се налагаше да работи, затова и с оценките беше на порядък по-добре от мен. И нямаше защо да се изненадвам – тя вечер си пишеше домашните, а аз от залез и до изгрев слънце миех съдове, разнасях поръчки и изслушвах пияни клиенти, защото както казваше собственика на нашата таверна „Зъб на дракон“ - клиентът е наша майка, наш татко, баба и дух-хранител на семейството, а затова обичайте и почитайте клиента!
 	-Дея – нетърпеливо ме завика Тимянна, - ама какво стоиш там?
 	Свивайки рамене продължих да стоя и глупаво да се усмихвам, гледайки списъка на оставените на поправителен – моето име го нямаше там за първи път от всички четири години на обучение. Оказваше се, че е приятно. Даже някаква гордост и задоволство от себе си се усещаха...
 	Внезапно забелязах, че вечно недоволната от всичко Яна стремително се покланя, пък и в хола стана значително по-тихо, а това се случваше само в присъствието на...
 	-Добър вечер, адептка Риате – разнесе се ниският мъжествен баритон на директор Тьер.
 	Проклетото проклятие десето ниво! В прекъсванията на подготовката за изпити се бях опитала да го намеря в справочника за аспиранти, който бях измолила от библиотекаря за две безплатни вечери в „Зъб на дракон“, но нищо не бях намерила! И ето сега директорът... какво можех да му кажа...
 	-Добър вечер, магистър Тьер – ето какво му казах покланяйки се, но и дори когато се изправих не откъсвах поглед от пода.
 	-Радвам се, че оправдахте доверието ми и си взехте всички изпити... от седмия път – продължи беседата лорд Тьер.
 	Каква осведоменост... и какво от това, че взех Смъртоносни проклятия при седмия опит, взех го, все пак!
 	-Главен е резултатът! – реших аз да родя поне една умна мисъл и кой знае защо сврях глава в раменете.
 	Чу се звук на стремително отдалечаващи се крачки, а след това вратата оглушително се трясна!
 	От хола адептите се бяха разбягали като хлебарки от запалена лампа – нищо чудно, бояхме се от новия директор. Много се бояхме. Дори не толкова, заради това, че беше наш директор, а защото принадлежеше към ордена на Безсмъртните, а това, само по себе си, беше причина поне да се опасяваме от него. Като се добавеше към това званието на Първи меч на империята, образованието по специалността Тъмно изкуство, второто образование в Школата за Изкуството на Смъртта и ставаше ясно защо даже ежедневните тренировки на красивия мускулест мъж, дамите от нашето учебно заведение предпочитаха да наблюдават скрити зад завеските, че не дай Тъма Изначална, той да ги забележи.
 	Така че, само след няколко мига холът опустя. Наистина, известно време на стълбите и на входа към столовата имаше блъсканица, но ние с Тимянна се промушихме сред мрачната тълпа адепти и скоро хвърлихме чантите си върху тесните легла в нашата стая.
 	-Уф, размина ни се – Тимянна седна и се наведе към връзките на обувките, - а аз си мислех, че ще те изключи.
 	Аз също се опасявах от това, но си замълчах. Приближих се до прозореца... и там застинах. Магистър Тьер отново беше сменил времето на тренировката си и в дадения конкретен момент с два огнени меча кълцаше многострадалния стълб, съвсем наскоро поставен на предишното място. В бързо сгъстяващия се здрач, зрелището на полуголия мъж в отблясъците на аления пламък беше напълно омагьосващо...
 	-Безупречно прекрасен, вълнуващо привлекателен, пленително опасен... – Тимянна като че ли изказа моите мисли.
 	Ние едновременно тежко въздъхнахме и продължихме да наблюдаваме танцуващия с мечовете магистър.
 	-Сърцето ми бие три пъти по-бързо, когато го гледам – отново зашепна съквартирантката ми.
 	-А моето бие десет пъти по-бързо, когато Тьер ме гледа – промълвих в отговор аз.
 	И в този миг се случи нещо невероятно – магистърът светкавично се обърна и погледът му беше насочен право към прозорците на женското общежитие!
 	В същата тази секунда ние с Тимянна отскочихме от прозореца, помитайки при това масичката и вазата и трясвайки се в шкафа. И шумът би бил, без съмнение, оглушителен, ако нещо не беше паднало в стаята отдясно, а от стаята вляво не се беше разнесъл звън на счупено стъкло.
 	 И изобщо, веднага стана ясно, че са надзъртали всички заедно, и всички заедно са се отдръпнали от прозорците.
 	А след това, пак заедно, с наведени очи, стараейки се да не се срещаме с поглед, защото то си беше за резил, ние дружно изнасяхме боклука от стаите – разни там парченца от вази, стъкло, а пухкавата лейди Варис – даже парчета от маса с шкафче... Не й беше провървяло на крехката държавна мебел...
 	 
 	 
 	Студеният вятър хвърли в лицето ми дребен скреж, парцали замръзнал сняг и влагата на лъжливото зимно затопляне. Аз потреперих, стегнах по-здраво връзките на наметалото, омотах се с шала и пронизвана от вятъра от глава до пети, освен обутите в ботуши крака и добре омотаната със плаща и шала шия, закрачих по тъмните улици на потъващия в нощта град.
 	Под краката ми чвакаха локви и поразтопен мръсен сняг, покрай стените на къщите, треперейки от вятъра, претичваха кучета, плъхове и по-рядко - котки. Не знам защо, при нас бяха останали малко котки, но плъховете и кучетата понасяха зимата доста добре.
 	Внезапно, отпред изникнаха тролове. Шумна, крещяща тълпа хилещи се къдрокоси бабаити, по пиянски клатушкайки се, пресичаше улицата то наляво, то надясно, но при това някак успяваше да се придвижва и напред. И веднага стана ясно защо са празни улиците – троловете по принцип са проблем, а пияните тролове – цял куп големи проблеми за всеки срещнат. Затова, аз с опасение свих в една от тъмните пресечки, надявайки се, че плосконосите ще отминат и няма да ме подушат със същите тези плоски носове.
 	В момента, когато завих зад ъгъла, едва не се стоварих върху някакво гърбаво джудже, и тъкмо се канех да се извиня, когато чух:
 	-Дейка, защо закъсняваш?
 	-Ох, извинете, майстор старши гном Гровас, не ви познах – опитах се да поправя грешката си аз, тъй като би трябвало аз да поздравя първа.
 	Гномът се изправи и стана ясно, че това не е никаква гърбица, а чувал, който старият хитрец крие под наметалото и заради това изглежда така странно.
 	-Какво се спря! – възмути се майстор Гровас. – Побързай, не губи времето на началника си напразно!
 	Такъв е загрижен, защото сега те с Майстор Бурдус са приятели, а пък ако нещо пак не бяха успели да поделят, Гровас щеше разтяга локуми надълго и нашироко, да води с мен подробен и скучен разговор за времето, доволно пресмятайки наум каква парична загуба причинява на съседа с действията си.
 	Кимвайки на майстора, бързичко се запътих към таверната, заобикаляйки през дворовете и слушайки представлението на главната улица, което безплатно играеха за всички волни или неволни зрители троловете.
 	Някъде нещо загърмя, след това се чу звън на стъкло, отдалеч зави куче, а след това се разнесоха усилващи се викове, предвещаващи изясняване на отношенията с юмруци или мечове. Радваше ме само това, че когато рано сутрин се връщах в академията, всички скандалджии вече се бяха успокоили, пияниците спяха, а побойниците ги бяха прибрали вече зад решетките.
 	Приближавайки се към таверната „Зъб на дракон“, както винаги се насочих към незабележимата вратичка в стената, отворих и бързо се шмугнах вътре. Топлина, аромат на печено месо, мирис на току що изваден от пещта хляб, каращ те да вдъхваш с пълни гърди, дъх на подправки и радостно озъбване от Тоби - нашия готвач.
 	-Здрасти, книжен червей! – развика се той. – Изкара ли сесията?
 	 
 	-Изкарах – радостно отговорих аз, събличайки се пътьом. Ботушите, наметалото, шала и роклята припряно ги сгънах в килера, а там вече висеше друга, изпрана и изгладена рокля с цвят на горчица, а също така белоснежна якичка, маншети, престилка и забрадка. Преоблякох се бързо, така както вече бях свикнала, и пъхайки крака в удобните обувки, вече отново бях в кухнята.
 	-Седни, хапни – изкомандва Тоби, - има много народ, Сел не се справя, така че до сутринта няма да можеш да подвиеш крак.
 	Тръснах се на стола, и въпреки че и така си беше чиста, Тоби изтри дървената маса с парцал, а след това постави пред мен чиния с чорба от глигански крачета, къшей още топъл хляб, щедро посипан с настъргано сирене и купа топло мляко с канела и звяр-трева - за да съм бодра до сутринта.
 	-Яж, яж – Тоби ласкаво ме погали по бузата, - и така си хилава, а сега – съвсем на прегладнял върколак приличаш.
 	Оказа се, че гъстата чорба е леко солена и неописуемо вкусна. Тоби я вареше по специална рецепта, а месото сам го избираше. Затова, сутрин ние често отивахме към академията заедно, аз - да поспя някой и друг час преди лекции, а Тоби, при мрачните стени на нашето учебно заведение завиваше надясно и отиваше на пазара да избира продукти. В зависимост от това какво успееше да купи, се съставяше менюто на нашата таверна. Когато намереше хубава риба – вечерта предлагахме рибена супа, опушено филе, царевична каша, риба в тесто и, разбира се, кюфтета от риба. Ако подбереше телешко – гулаш, гъсти супи, кълцано филе, котлети и пастети за всеки вкус.
 	Но аз обичах, когато Тоби готвеше птиче месо или глиган и даже не бях сигурна кое повече.
 	От крачетата на глигана се получаваше чорбица, леко мътна, с капчици прозрачна мазнина на повърхността и аромат на черен пипер и лук, а ако се оставеше да изстине, чорбата ставаше като желе и лесно се режеше на порции във вид на кубчета. Тази чорбичка я обичах и в двата варианта. А от пилешкото Тоби вареше знаменития си Златен бульон. На мен ми харесваше да украсявам чиниите със златистата супа с парченца пилешко, кръгчета зеленчуци и листенца зелени подправки – получаваше се красиво, а пък на вкус... Да в столовата на нашата академия така не ни хранеха…
 	-Дея, какво се натъжи? – Тоби се приближи, сложи пред мен чиния с мънички бухтички, върху всяка от тях внимателно постави малко боровинково сладко. – Хайде, оцени новото ястие.
 	Внимателно отрязвайки с лъжицата парченце от бухтичката, така че да гребна и от сладкото, опитах. Неочаквано сладък вкус на извара там, където аз си мислех, че има само обикновено тесто за палачинки, и киселичко сладко, в което освен боровинките се усещаха и малини.
 	-Мекички с извара – весело си призна Тоби. – Как ти се струва?
 	-Потресаващо – признах и аз, омитайки останалото в чинията. – Много вкусно.
 	-Племенницата ми има рожден ден скоро, искам да направя нещо специално.
 	-Торта със сметана – предложих аз, протягайки се към млякото и хляба. – Може и със замразени малини, помниш ли, ти такава за жената на градоначалника беше правил преди време.
 	-Да, помня – Тоби се обърна към печката, - но искам да е нещо особено, за племенничката ми е.
 	Племенницата на нашия готвач наистина беше нещо особено – дъщеря на загиналата му сестра, единствена внучка на старите му родители, пък и самият той се отнасяше със Сина по-скоро като с дъщеря, отколкото като с племенница. Глезеше я невъобразимо, но тя беше такова очарователно къдрокосо чернооко създание, че по принцип всички я глезеха. А чичото – той просто стоеше начело на армията глезещи.
 	-Дея! – гръмогласният вопъл на майстор Бурдус едва не ме накара да се задавя.
 	Подскачайки, аз бързо преместих остатъците от вечерята встрани и ги покрих със салфетка, после щях си доям, на крак. А пък купата с мляко ми беше за цялата нощ, за да не залитам из таверната като сънена муха.
 	Отваряйки незабележимата вратичка за работниците, влязох в залата. Дъх, напоен със спирт, миризма на пот и храна, шум от разговори, едва уловима мелодия, която свиреше поумореният флейтист, нервната Сел с полусмъкната забрадка, квадратни дървени маси, прости, но стабилни пейки, чадещи факли и… тълпа пияни тролове, бутащи се навътре през вратата!
 	-Не е на добре това – майстор Бурдус, стоящ зад стойката на крачка от мен, забележимо се намуси, оглеждайки обедната зала. – Ох, не е на добре...
 	Всички знаеха, че троловете са народ избухлив, но честен – за разрушенията и изпотрошения инвентар, след това, като изтрезнеят, щяха да си платят. Но кой щеше да заплати за клиентите, които си тръгваха веднага, ако започнеше бой или нямаше да дойдат, виждайки какво става тук?
 	Аз също тъжно въздъхнах, разбирайки, че именно на мен ще ми се наложи после да помагам на Сел с чистенето. А преди да се стигне до чистенето, трябваше за начало да оцелеем в тази бъркотия. 
 	-Дейка, хайде да идеш засега в долния край на залата, там точно нов клиент дойде, а към тези не ходи, Сел ни е наполовина трол, тя и да се оправя.
 	Аз кимнах, подхванах празен свитък за поръчката и забързах към долния край на залата, по навик търсейки с поглед новия посетител. Да го забележа не беше трудно – тъмната фигура, омотана не само в наметало, но и скриваща лицето си под непроницаема маска от тъмна мъгла, седеше зад празната маса.
 	А щом е с маска, значи беше маг, при това доста силен, такива понякога минаваха от тук по дела държавни, в смисъл, търсейки бегълци или в командировка за ревизия. Този явно беше от бойните магове – с широки рамене, пък и осанката - такава, внушителна, а друго нещо под наметалото не можеше и да се види.
 	Аз припряно се приближих, поклоних се и започнах обичайния разговор: 
 	-Тъмна вечер, уважаеми господине. Какво ще поръчате?
 	Магът бавно вдигна глава, гледайки ме през непроницаемата маска. И кой знае защо, дясната му ръка, която до моето приближаване просто лежеше на масата и нервно барабанеше с пръсти, неочаквано се напрегна. След това се сви в юмрук, а аз чух:
 	-Нека да ме обслужи... някоя друга!
 	Неприятна ситуация. Аз погледнах към Сел, тя точно се опитваше да вземе поръчката на троловете, тоест, ако я викнех тук, щеше ми се наложи аз да се занимавам с троловете. Но думата на клиента е закон, а тази на мага – още повече.
 	-Добре, господине – отговорих отново с лек поклон и се отправих към Сел.
 	Беше ми малко обидно, но какво да се прави, случва се, кой знае какви предразсъдъци си има господинът или... а бе не, обидно си беше и това е! И докато прекосявах цялата зала, за да стигна до Сел, ми ставаше все по-обидно и в края на краищата като стигнах до масата на троловете, бях сърдита и отегчена. А там беше шумно, миришеше на бъчва и най-едрият от плосконосите, с обици в лявото ухо и лявата ноздра, се опитваше да опипа нашата сервитьорка.
 	-Сел – аз се приближих в момента, когато избухливата полутролка се гласеше да млатне чистокръвния трол по наглата зурла, а това значеше, че вече са успели да я докарат до кипене. – Сел, иди там... иска ти да го обслужиш.
 	Полутролката ловко се изскубна от лапите на застиналия при моето появяване трол, и удивено ме погледна.
 	Аз махнах с ръка към взискателния клиент, обърнах се към троловете, лъчезарно се усмихнах, демонстрирайки професионализъм и вежливо запитах, държейки свитъка и молива в готовност:
 	-Какво ще желаят уважаемите господа?
 	Съдейки по пияните почервенели очички, клиентите желаеха продължение на веселбата, при това за чужда сметка.
 	-Вино, брага, сливовица – започнах аз да изброявам, надявайки се поне на някакъв ентусиазъм от тяхна страна.
 	-Девица – изведнъж басово изгъргори този същият нагъл трол.
 	Аз се усмихнах още по-широко и максимално любезно отвърнах:
 	-Моля да ни извините, но нямаме човешко в менюто.
 	Казах го и веднага се упрекнах наум за грубостта – не си заслужаваше да го казвам. Троловете са отмъстителни по природа, можеха да ме причакат после навън.
 	-За сметка на това, имаме потресаваща чорба с месо – постарах се да загладя нещата.
 	Троловете се изправиха заедно. Аз нервно преглътнах, хвърлих изплашен поглед към предводителя, но той, не знам защо, се взираше над главата ми към някого отзад.
 	-Обслужете ме – прозвуча нисък, леко вибриращ глас зад гърба ми.
 	Стремително обръщайки се, опрях нос в черните копчета на жакета на нашия тайнствен гост, а отмятайки глава назад, видях все същата, обгърната от мъгла, непроницаема маска.
 	-Да - изпелтечих, - разбира се. Изчакайте минутка, аз ще взема поръчката на господата тролове и...
 	-Те си тръгват – неочаквано уверено натърти странният маг.
 	- Но... – аз се завъртях обратно към полупияната компания и силно се изненадах, установявайки, че те действително се изнизваха, всички...само този черния и къдрокос, с обиците в ухото и носа, внимателно ме разглеждаше. Но и той веднага се обърна и мълчешком излезе.
 	И едва зад гърба му се затвори вратата, тайнственият посетител се врътна на пети и си отиде на мястото. Изпращаха го удивени погледи и потресено мълчание – работата беше в това, че с маска не можеш да заблудиш троловете, а щом те, ето така, се предадоха и си тръгнаха, значи, че срещу този противник не биха имали дори мизерен шанс.
 	В този момент, майстор Бурдус, кланяйки се на госта, започна да го уверява, че вечерята му ще бъде задължително за сметка на заведението и даже, ако господинът поиска, то...
 	-Нека да ми вземат поръчката – прозвуча уморен, едва приглушен от маската глас и даже нашият разговорчив стопанин на таверната мигновено млъкна.
 	Ние със Сел бегло се спогледахме, сиреч, коя от нас да иде да вземе поръчката, в крайна сметка, на мен ми се наложи да се престраша.
 	Приближавайки се към масата за втори път, с отработено движение взех свитъка, молива и произнесох:
 	-Тъмна вечер, уважаеми господине. Какво ще поръчате?
 	Непознатият вече беше успял да си свали наметалото, сега си сваляше и ръкавиците, и аз, без да искам, загледах дясната му ръка, по-точно пръстена от зачернено сребро, изобразяващ череп на дракон, при това очите на този череп светеха в червено. И в този момент ми беше зададен въпрос:
 	-Вие защо се отмъкнахте при троловете?
 	Удивено мигайки, гледах непроницаемо черната маска и неволно свивайки рамене, отвърнах:
 	-Ами вие настоявахте за друга сервитьорка, а другата е Сел, и на мен ми се налагаше да я сменя там, за да може тя тук...
 	-Достатъчно! – отряза магът. - Но за в бъдеще – троловете не са компания към която трябва да се приближава млада красива девойка.
 	В следващия миг неволно на устните ми се появи смутена усмивка, а бузите ми сигурно порозовяха. Просто, някак не очаквах, че ще ме нарекат красива, беше ми станало приятно.
 	-Какво ще поръчате? – вече значително по-топло и мило се поинтересувах аз.
 	-По ваш избор – уморено отвърна непознатият, кой знае защо, стремително отдръпвайки се от мен, и отново стискайки ръце в юмруци.
 	Но вече нищо не можеше да ми развали настроението и щастлива от комплимента, аз изпърхах към кухнята.
 	На подноса нареждах всичко, както се казва, с любов, даже украсих със зеленина млечната каша, която давахме допълнително към супата, и скоро подреждах всичко това пред клиента.
 	-Добър апетит – пожелах приключвайки със сервирането и си тръгнах, без да чакам отговор.
 	Странно, но вечерта, пък и цялата нощ преминаха спокойно.
 	Хората не се заседяваха за дълго, пиеха с мярка, никой не вдигаше скандали, музикантът за първи път от много време насам свиреше и дори някой го слушаше, а освен това, същият този тайнствен клиент се застоя чак докъм изгрев слънце.
 	А след това се случи това, заради което аз бях започнала да работя в „Зъб на дракон“ преди четири години... Всеки път усещах момента когато идваше, сега също... Бързи крачки, вратата се отвори и Шейд влетя в таверната. Бърз, целеустремен и опасен като бича на палача, мина покрай мен, сваляйки пътьом ръкавиците си, приближи се към тезгяха и изстреля постоянната си фраза:
 	-Здрасти, Бурдус. За мен, както винаги и звяр трева в сливовицата.
 	Както винаги – това е чорба, каша, месо и нещо алкохолно за пиене. Аз отидох в кухнята, даже без да чакам указание от майстор Бурдус. Какво обичаше Шейд, който по традиция идваше в таверната след нощната служба, аз знаех до най-малкия детайл.
 	Връщайки се в залата, се приближих до масичката до прозореца, на която той по традиция все сядаше, започнах чевръсто да подреждам всичко, изпод мигли разглеждайки рязко очертаното бледо лице, къдриците смолисто-черна коса - при влажно време правата му коса, се накъдряше на ей такива забавни кръгчета.
 	Плъзнах поглед по плътно стиснатите устни, тънкия орлов нос и трепнах, когато срещнах погледа му – Шейд ме наблюдаваше, и виждайки, че и аз съм го разбрала, едва забележимо се усмихна.
 	-Отдавна не те бях виждал, Дея – меко произнесе той.
 	-Така... се получи – аз светкавично се изчервих и се смутих под проницателния му поглед.
 	Свърших да сервирам масата, рязко се обърнах с намерението да си тръгна и да… си изпия млякото, например. Но не успях да направя и крачка, когато една прохладна ръка светкавично хвана дланта ми, принуждавайки ме да спра. Удивено погледнах към Шейд и чух нещо съвсем неочаквано:
 	-Седни при мен, Дея.
 	Звучеше като молба, но си беше чиста заповед. Аз преглътнах, погледнах към майстор Бурдус и получих сухо кимване като знак за разрешение.
 	-Разбира се, че ще позволи – насмешливо произнесе Шейд, - залата вече е практически празна, с тези двама клиенти, дето са тук, освен мен, спокойно ще се оправи Сел, така че, сядай.
 	Предпазливо заобикаляйки масата, седнах срещу главата на Нощния патрул на ардамската Тъмна стража, изпитвайки повече объркване и смущение, отколкото радост. Преди време на мен много ми се искаше той да ме види, да ме забележи, просто да ми се усмихне. Едно време, когато все още бях млада, влюбена първокурсничка, възторжено зяпаща най-силния маг в нашата провинциална дупка. Лорд Шейдер не просто така заемаше длъжността началник на Нощния патрул, той, всъщност, беше единственият наоколо, който при необходимост би могъл да усмири както обезумял вампир, така и промъкнал се от светлите територии боен маг. Той много можеше, но към нищо не се стремеше... Говореха, че преди време, той служил в двореца, и му предричали главозамайваща кариера, преди време се готвел да се ожени за дъщерята на някаква тъмна елфийка, по която бил луд самият император, тогава даже била определена датата на сватбата. Преди време... но нищо от това не се случило. Поради някаква причина, не се състояла сватбата, а от кариерата си Шейд сам се отказал, пращайки всичко в Бездната и пристигайки в столицата на Приграничието, с други думи – в нашия провинциален град Ардам.
 	-Ти си се променила – изведнъж произнесе Шейд, - даже не лицето – погледът. Да не би днес да ти се е случило нещо хубаво?
 	Навярно беше прав. Спомних си удовлетворението, когато стоейки днес пред списъка на двойкарите, не бях видяла в него своето име, и навярно това беше тази малка победа, която сгряваше сърцето ми.
 	-Да, господин Шейдер – скромно отговорих аз и се усмихнах, потапяйки се отново в незабравимото усещане за постигнат успех.
 	Лордът се усмихна и неочаквано ме посъветва:
 	-Усмихвай се по-често. Имаш красива усмивка, Дея, когато е такава, като сега, искрена. А когато по задължение се усмихваш на клиентите, това... ме вбесява.
 	След думи като тези, естествено, за никаква усмивка не можеше вече и дума да става. Аз тъжно погледнах към Бурдус, който ме наблюдаваше из под вежди, след това към Сел, която се беше разположила на тезгяха с мекичките на Тоби в чиния пред себе си и чаша билков чай. С тежка въздишка хвърлих поглед и към Шейд – лордът се хранеше бързо, съсредоточено, но заедно с това движенията му бяха прецизни, маниерите – безупречни, а погледът – някакъв такъв, безжизнен.
 	 Можех само да гадая каква е била за него тази нощ – обичайно патрулиране по улиците на спящия град или пълна с упокояване на нечисти, които в последните години се бяха умножили, а може би с преследване на грабители или лов на умъртвия. Каквото и да се беше случило тази нощ, лорд Шейдер изглеждаше измъчен и опустошен.
 	-Не ходи повече сама по града – неочаквано произнесе магът. – За известно време Ардам няма да е безопасен за млади момичета. Ще предупредя и Бурдус.
 	Любопитството ми преодоля този свещен ужас, който изпитвах пред Шейд и аз веднага попитах:
 	-Случило ли се е нещо лошо?
 	-Да – лордът вече беше приключил с вечерята, сега отблъсна от себе си празните чинии и протегна ръка към сливовицата. Отпи от чашата, и гледайки към прозореца, зад който вече се развиделяваше, мрачно произнесе: - Имаме вече три трупа. И трите - на момичета, достатъчно симпатични... са били преди с тях да се… позабавляват, а след това да ги удушат.
 	Сел се задави, майстор Бурдус престана да бърше тезгяха, а аз изпуснах салфетката.
 	Лорд Шейдер само се усмихна накриво, след това протегна ръка през масата, дръпна кърпата от главата ми, кой знае защо ме погали с пръст по бузата и след това добави:
 	-И трите са с коси с оттенък на зряла вишна, като теб.
 	Неприятен хлад плъзна по кожата ми. Аз рязко станах, бързичко скрих косата си под кърпата, завързах я по-стегнато, а след това чевръсто засъбирах празните съдове, като се стараех да не ми треперят прекалено ръцете.
 	-Изплаших ли те? – огорчено попита Шейд.
 	-А вие как мислите? – неволно се троснах в отговор.
 	И сграбчвайки подноса, се скрих в кухнята. Тоби отдавна го нямаше, той към полунощ отиваше да спи, за да може да се върне към изгрев и да отиде на пазара, и затова тук беше някак тъжно и съвсем неуютно.
 	Струпвайки мръсните чинии на масата, аз си изгълтах млякото, доядох си изстиналата питка и реших, че е време да тръгвам към академията. Когато излязох отново в залата, окъснелите посетители вече ги нямаше. Шейд, както винаги беше оставил парите за вечерята си на масата, нашият тайнствен гост беше постъпил по същия начин – явно това беше столичен навик.
 	Взимайки парите от масата на непознатия, се втренчих изумено в двете сребърни монети. Това беше много, прекалено много за вечеря в таверната, която всъщност трябваше да бъде за сметка на заведението. И когато отнесох парите на Бурдус, той също се удиви, а след това изпухтя и ми даде едната монета на мен.
 	-В столицата е прието да се оставят бакшиши на сервитьорите – обясни стопанинът, - така че, втората монета явно е за теб.
 	След това отброи и ми протегна дванайсет петачета - моята надница за тази нощ. Тези пари аз взех веднага, а сребърната монета все още я въртях върху тезгяха, мръщейки се. Една сребърна – това са сто медни петачета, тоест, доста пари, всъщност.
 	-Взимай я вече – Бурдус се усмихна. - Май че нашата малка Дея започва да привлича клиенти в това заведение.
 	Аз се изчервих след намека му и разсърдена се върнах в кухнята. Сел и Бурдус си подхвърляха някакви закачливи фрази и след малко в празната зала вече се раздаваше веселия им смях.
 	Когато се преобличах, забелязах пакет с храна – значи Тоби нямаше да дойде с мен, явно по-късно щеше да прескочи към пазара. Жалко, аз обичах да се прибирам с него по изгрев слънце. В торбата беше оставил вкуснотийки за мен – две питки и месо с каша в гърненце за обяд – приятно ми беше, че някой се е погрижил за мен. Сигурно Тоби беше главната причина, заради която все още работех нощем в „Зъб на дракон“.
 	Бързо се преоблякох, минах през залата, подвикнах „До скоро“ на майстор Бурдус и Сел, които си пийваха от бутилчица с нещо алкохолно, помахах с ръка на миячката, която идваше по изгрев на работа и се понесох към академията.
 	Нощта вече беше отстъпваше място на сиво, кишаво зазоряване. Беше по-студено, но вятърът беше затихнал. Потръпвайки, аз закрачих из спящия град, бързайки по пустите улици.
 	Но едва се бях отдалечила от таверната, когато чух тихото:
 	-Дея.
 	Оглеждайки се, видях лорд Шейдер. Той стоеше, облегнат с рамо на стената и пушеше пура и бледото му лице се осветяваше от червеното огънче при всяко дръпване. Но това, което не можех даже да си представя беше, че Шейд чака именно мен.
 	-Бързаш ли? – той продължаваше да стои до стената.
 	-Късно е вече – все още недоумявайки за причината за присъствието му тук, обясних аз. – Трябва да ставам след три часа, а после имам лекции и...
 	-А-а-а – мързеливо се отзова лордът, - ти май че учиш още, нали?
 	Това пренебрежение неприятно ме бодна, но коя съм аз, в сравнение с великия маг.
 	-Искахте ли нещо? – вежливо попитах аз.
 	Лордът плавно се отблъсна от стената, приближи се към мен и мрачно кимна към улицата.
 	-Хайде – една-единствена дума.
 	Ние тръгнахме. Не много бързо, което не ме радваше, защото си беше доста студено, но пък и да моля Шейд да побърза, не ме се искаше да рискувам. И така това си беше любезност от негова страна. Вървяхме по улиците на спящия град, покрай сънените прозорци, гаснещите фенери и събуждащите се яздитни дракони, към широкото поле, което свършваше при стената на академията, и от където имаше още около четиристотин крачки до входа.
 	Но когато стигнахме до стената, Шейдер изведнъж спря, карайки и мен да забавя крачка. След това почти изпушената цигара беше изхвърлена с рязко движение на пръстите, а самият лорд се обърна към мен и гледайки в очите ми, произнесе:
 	-Квартирата ми е тук наблизо – и погледът му стана такъв... невъзмутим.
 	-Извинете? – аз даже не осъзнах от първия път.
 	Тесните му устни се изкривиха насмешливо, в следващата секунда, ръката на лорда се плъзна на талията ми, за да ме придърпа притискайки ме към него, а устните с мирис на вишнев дим неочаквано докоснаха моите, властно ги смачкаха и Шейд ме притисна към стената, едва чуто прошепвайки:
 	-Сгрей ме, Дея...
 	В този момент се втрещих. Просто застинах, замрях в объркване, без да знам какво да правя. Беше ми обидно, беше ме страх и изобщо не разбирах какво точно се случва и защо. Не отричам, в заведението, където работех, неведнъж се бяха опитвали точно така да ме притиснат към стената, но аз не очаквах нещо подобно от лорд Шейд. Най-малко от него очаквах нещо такова! И само изхлипах, когато мъжката ръка дръпна яката ми, откъсвайки копчетата, и ледените пръсти се промъкнаха под плътната тъкан на черната ученическа рокля...
 	-Адептка Риате! – леко вибриращият глас на магистър Тьер наруши тишината на ранното утро.
 	Шейд замря, явно опитвайки се да съотнесе „Дея – сервитьорката“ с това официално „адептка Риате“ и в следващия момент се отдръпна от мен, слисано гледайки как по уплашеното ми лице текат сълзи...
 	-Дея – имах впечатлението, че идваше на себе си и се превръщаше отново в предишния Шейдер. – Какво не е наред? Защо плачеш?!
 	И аз престанах да хлипам, учудено гледайки мъжа, който няколко години беше привличал погледа ми, заради когото често оставах на работа до изгрев слънце, от когото се възхищавах, в края на краищата. А се беше оказало, че той е същият като...
 	Задъхано изхлипах още веднъж и с мъка отговорих:
 	-Как... как ... можахте!?
 	И отблъсквайки лорда, стремително се отдръпнах от него към тъмната, омотана в черно наметало фигура на директора. Не се изненадах от това, че ненадейно се застъпиха за мен. Случваше се често по изгрев да се прибирам в академията заедно с някой от професорите, а няколко пъти аз самата бях изпращала пийналите магистри до преподавателския корпус. Но това, което не очаквах беше:
 	-Лорд Шейдер Мерос, вашето поведение по отношение на адептката Риате, аз разглеждам като оскърбление, нанесено на цялата Академия на проклятията и на мен лично, в качеството ми на директор на даденото учебно заведение.
 	Тутакси, в лицето на поразения от случващото се лорд Шейд, удари призрачния дим за предизвикателството на дуел.
 	Аз се опитвах да сложа в ред копчетата си, и виждайки това просто застинах. Но вцепенена останах само аз – Шейд, веднага след като получи предизвикателството се измени напълно.Застана изправен, с ярост гледайки лорд Тьер, след това величествено кимна и като предизвикана страна огласи времето и мястото:
 	-По залез. Паркът на Черния дракон.
 	-Не закъснявайте – жлъчно отговори магистърът и се обърна към мен: - адептка, бъдете така любезна да побързате.
 	Аз мигновено забързах покрай стената към входа, магистър Тьер бавно крачеше след мен, но кой знае защо не изоставаше.
 	Не смеех и да погледна към Шейд, нищо, че пакетът , събран от Тоби за мен така си и остана там до стената, където го бях изпуснала... но нямах намерение да се връщам.
 	Когато се озовах пред вратата, почуках в определен ритъм, без да се замислям изобщо, че след мен, практически дишайки във врата ми, идва магистърът. Портиерът, гоблинът Жловис, мигом отвори с думите:
 	-А ето я и нашата Дея! – но съзирайки зад мен тъмната фигура на директора, мигновено свря глава в раменете си, посивя целият и промърмори: - А ето го и нашият директор...
 	И на муцуната на гоблина се промъкна някакво такова ехидно изражение, каквото аз съвсем не очаквах от него. Жловис се поклони покорно, канейки ни да влезем и някак си успяваше да съчетае раболепния жест с вулгарна просташка усмивчица. Пък и ми намигаше при това!
 	Аз прелетях през целия двор малиновочервена както от смущение, така и от негодувание, а когато се обърнах, забелязах, че лорд директорът е благоволил напълно да забрави за мен и високата му фигура гордо шества към стадиона, явно за сутрешната екзекуция на невинния стълб.
 	След четири часа се събудих с мокри очи и дълго не можах да осъзная къде се намирам.
 	-Ти плачеше насън – обади се недоволната Тимянна, - случило ли се е нещо?
 	-Работни делници – намръщено отговорих аз.
 	-След работните делници ти не ревеш и не стенеш във възглавницата – равнодушно отвърна Тимянна и отплува към коридора, явно отивайки към душовете.
 	Аз не бързах за там, бях се окъпала преди краткия сън, защото не можех да търпя студа след ставане. По-лесно ми беше да се измия и да се мушна в топлото легло, отколкото след къпането да се обличам и по мразовития, продухван от всички страни двор, да тичам към учебния корпус. Обикновено по това време аз ставах и набързо си пишех домашната...
 	 
 	Но не и днес!
 	-СТАВАЙТЕ!!! – страшен вопъл, явно магически усилен, разтърси цялото здание и съответно всички адепти.
 	Аз от изненада направо се изтърколих от кревата, и като се има пред вид, че и от горния етаж се чуха глухи удари, явно не само аз се бях стреснала. Но после стана още по-весело!
 	-Всички, включително и преподавателския състав да се съберат на стадиона след пет минути в екип за физически занятия!
 	Тази заповед, всяка отчетлива дума, я чуха всички! И никой нямаше и най-малкото съмнение за личността на този, който използваше гласова магия!
 	След пет минути всички учащи се в Академията на проклятията, а също така и останалите след директорския терор преподаватели, се строиха в три неравни редици на тренировъчното поле, треперейки от студения вятър. Радваше ме само едно нещо – под краката нищо не чвакаше и обувките не пропускаха. Това беше единственото нещо, за което обичах зимата – кишата замръзваше.
 	-Добро утро, адепти и професори – директорът рязко, стремително и уверено крачейки,се появи иззад ъгъла на оръжейната и за миг се озова до нас.
 	Над редиците се разнесе една обща синхронна въздишка – магистър Тьер беше, както обикновено, полугол. И сега, почти цялата женска половина на академията, безбожно зяпаше директора, нагло игнорирайки смисъла на произнасяните от него думи. А аз, кой знае защо, се присъединих към мъжката половина, която гледайки магистъра, май че чувстваше студ и завист. И не беше ясно, кое от двете повече, въпреки че сигурно момчетата повече завиждаха, а аз мръзнех.
 	-Погледнете се! – заставайки пред унилия строй, възвести магистърът. – Кои сте вие, адепти на Академията на проклятията?!
 	Как кои – бъдещи чиновници, незаменими сътрудници на патрулите на Нощната стража, следователи, районни... на кратко – никои, ако трябва да сме честни.
 	-Къде е вашата гордост?!
 	Остана на прага при постъпването в това учебно заведение. Просто нас никой не ни обичаше. Ние се ровехме в мръсното бельо, обнародвахме пороците и старите греховце, изкарвахме на светло всички тези, които свято вярваха, че са успели да скрият всички доказателства за някое престъпление.
 	-Към какво се стремите?!
 	Към стабилност. Нямаше какво да се лъжем, за нас винаги щеше има работа, нищо, че нямаше да можем да живеем в разкош с държавното обезпечение, но и нямаше и да ритнем камбаната от глад.
 	Служебна квартира, храна и осигурена старост – тези, които влизаха в Академията на проклятията, всичко гореизброено напълно ги задоволяваше.
 	Но хората, кой знае защо, ни съжаляваха.
 	-Вие сте жалки, покорни, неуверени в себе си и смирили се с незавидната си участ отпадъци на държавната машина! – изрева магистър Тьер.
 	Така беше, по кариерната стълба, високо, като бойните магове, ние никога нямаше да можем да се изкачим, но от друга страна, нашата продължителност на живота беше значително по-голяма.
 	Изобщо, не знам другите, ама мен речта на новия ни директор, изобщо не ме вдъхнови. Хвърляйки поглед към нашите неравни редици, аз разбрах, че на адептите не им пука, за преподавателите да не говорим – и без това си беше ясно, че на тях отдавна всичко им е омръзнало.
 	-От днес нататък – продължаваше да вещае магистър Тьер, - всяка сутрин – физически упражнения!
 	На всички ни стана лошо.
 	-На обяд – бойна магия на ниво самоотбрана!
 	Стана ни още по-лошо, тъй като с нашите зачатъци на магическа сила, колкото и леки заклинания от бойната магия да използваме – това щяха да са многочасови мъчения с главоболие и страшна слабост.
 	-По залез – общо събрание и практика на техники за самоотбрана!
 	Даже в очите на влюбените дами, образът на магистър Тьер изгуби половината от своята привлекателност... ако не и цялата.
 	„Тиранин, деспот, злодей“ – това обобщаваше мислите ни по повод на тези ужасяващо внезапни изменения в учебната програма на нашата Академия на проклятията.
 	-А сега – на-ля-во! – изкомандва директорът. – И марш на пистата за бягане! Всички!
 	Всички стояхме и продължавахме да гледаме директора, въртейки наум няколко от по-злобните усвоени проклятия. Лично аз се замислих за проклятието за мигновено стомашно разстройство.
 	Но въпреки всичко, магистър Тьер ловко избегна получаването на поне триста различни по тежест проклятия, мрачно обобщавайки:
 	-Това вие си го изпросихте!
 	В следващият миг отгоре ни се стовари светкавица, която изобщо нямаше как да се появи тук през зимата, и всеки от адептите и професорите получи доста силен удар от електрическия разряд. Над нестройните редици се раздаде „Ай!“, а след това – „Боли, де!“ и тогава всички се впуснаха в бяг.
 	Направихме три обиколки около академията, държейки се близо до стените и явно не по собствено желание. Много пъти падахме, и тъй като цялата тълпа тичаше заедно, заради един-единствен подхлъзнал се, на замръзналата киша падаха на куп почти всички, които го следваха. Ставахме, охкахме, тихичко проклинахме една определена личност, получавахме поредния заряд бодрост и започвахме нова обиколка. В края на третата, до мен се озова Тимянна, която съсредоточено мърмореше проклятия с различна степен на тежест, гледайки пред себе си. Проследих направлението на погледа й и реших да си замълча – отпред тичаше Ригра. А ние с Янка я мразехме както заради високомерието, така и заради значителните порции неприятности, които неведнъж ни беше създавала Риг. Общо взето ние я ненавиждахме, но да й се противопоставим открито се бояхме – дъщерята на местните аристократи, която беше натирена при нас за наказание, имаше двама отвратителни братя, а те не се срамуваха да ударят и момиче.
 	-Дей – изстена Тимянна, - аз повече не мога!
 	-Тук всички повече не могат – задъхано прошепнах аз.
 	Но вече бяхме дотичали до финала, тоест до тренировъчния полигон и чухме спокойното:
 	-Достатъчно. Сега ходом, казах ходом, а не пълзешком, се върнете на изходната позиция!
 	Няколкото тлъстички адепти и почти целия преподавателски състав, които се опитваха лазейки да завършат обиколката, бяха принудени да се изправят и да куцукат заедно с всички, опитвайки се да предизвикат пристъп на жалост у някого. Но в ордена на Безсмъртните от памтивека жалостиви не се въдеха, и затова магистър Тьер остана глух към всички стонове и охкания. И ние, залитайки, стигнахме до мястото за построяване, отново застанахме в три редици, с ненавист зяпайки ръководството. С омразата, специалистите по Тъмно изкуство, явно бяха свикнали, така че и нашите горящи погледи бяха оставени без внимание.
 	-На ширината на протегнати ръце, ра-а-внис! – изкомандва отвратително бодрият магистър.
 	 Ние се подчинихме и редиците се разтегнаха.
 	-Наляво! Отново на ширината на протегнати ръце! – поредната заповед.
 	-Равнение на средата! Внимание, слушай мен!
 	Отново обърнахме горящите от жажда за убийство погледи и ги прицелихме в директор Тьер.
 	-Сънените мухи са по-чевръсти от вас! – закова ни Първият меч на империята. – Какво пък, ще се наложи да започнем от азбуката. Двайсет клякания. Запо-очни!
 	Когато мръсните, окъсани и едва пристъпващи адепти на Академията на проклятията, най-накрая стигнаха до входа на общежитието, видът на стръмното стълбище към жилищните етажи, стана още една причина за масова истерия. Плачеха всички! Някъде далече, явно пред стълбището на мъжкото общежитие също беше шумно, не се чуваше плач, мъжете сигурно се срамуваха да ридаят, но псувните, които се разнасяха, можеха да накарат и троловете да завиждат. А след това, лейди Орис, преподавателката по Любовни проклятия, изстена:
 	-Аз съм първа в душа.
 	Риданията затихнаха моментално. Преподавателите, разбира се,си имаха свой етаж и свои бани, но мисълта не беше лишена от здрав смисъл. Ригра, блъскайки пълничката Иш, се завтече по стълбите първа, след нея момичетата от свитата й, и едва след това се заточиха всички останали. Това беше неприятно.
 	Изчаквайки дългата, мръсна и откровено казано, воняща на пот опашка, успях и аз да се напъхам в душа. Набързо се изкъпах под съпровода на викове и удряне по вратата, с изискването да не спя и да мърдам по-бързо. Омотавайки се в пешкира, си тръгнах към стаята, треперейки от студ. Не, аз обикновено се избърсвах в банята, но сега каквото и да било забавяне във жадуваната от всички кабинка, би било самоубийствено.
 	А най-неприятното от всичко беше, че заради тези печални събития, не бях успяла да си напиша домашните! По нито един от предметите! Сега имах избор – някак набързо да се опитам да понапиша нещо или да отида на закуска... Май че щях да си остана гладна.
 	Тъжно размишлявайки над несправедливостта, която отдавна присъстваше в живота ми, аз вървях по коридора, усещайки как водата от мократа коса тече по тази част от гърба, която не беше покрита с кърпата, когато пред мен изникна магистър Тьер!
 	Ние замръзнахме едновременно. Впрочем, аз и така вървях не особено бързо, защото от движението на въздуха около тялото ми, като че ли ми ставаше още по-студено. За сметка на това, лордът се движеше стремително... докато не ме забеляза. А когато ме видя, спря така, като че ли се натъкна на невидима преграда... и даже лицето му стана такова, като че ли при нас наистина са забити навсякъде невидими стълбове. Дори аз реших за в бъдеще да се придвижвам по-предпазливо... ако остана жива. А погледът на директора беше такъв, че аз започнах силно да се съмнявам в шансовете си да оцелея. И точно се бях наканила полека-лека, покрай стената да се евакуирам от помещението, когато магистър Тьер с неочаквано дрезгав и нисък глас проговори:
 	-Адептка Риате...
 	Сърцето ми подскочи и заби три пъти по-силно, ръцете ми затрепериха, наложи се да се откажа от плана за бягство покрай стената и да го заменя с опит за отстъпление обратно към банята... там поне имаше много хора и нямаше да ме е толкова страх. Взимайки това решение внимателно отстъпих крачка назад...
 	-Стой! - гневният рев ме накара да взема още по-вярно решение.
 	Накратко, аз се обърнах и побягнах. Побягнах внезапно и стремително, притискайки здраво кърпата към гърдите си. И дори не схванах веднага, че мечтаната врата в края на коридора, кой знае защо, изобщо не се приближава. А когато го осъзнах, беше вече късно – магистър Тьер застана пред мен, скръстил ръце на гърдите и вдигнал вежди, скептично оглеждайки опитващата се да бяга по въздуха мен. Наложи се да престана да махам с крака напразно, и едва тогава лорд-директорът благоволи да ме върне от увисналото във въздуха състояние на пода.
 	Когато почувствах дървените дъски под краката си, се осмелих да погледна към магистъра. Не ми беше лесно да го направя – освен, че банално се боях от него и ми беше съвестно за проклятието, сега отгоре на всичкото го ненавиждах, споделяйки това негативно чувство с цялата академия.
 	-Адептка Риате – гласът му сега беше нормален, но пак с нотки на превъзходство и някак високомерен, - какво провокира бягството ви от ръководството на даденото учебно заведение?
 	Хубав въпрос. Ама на него не му ли беше ясно, че е достатъчно човек да погледне към това мрачно лице, в тези присвити черни очи, и отговорът става ясен от само себе си? Само че него, отговорът, все още го очакваха, и се наложи да изпъшкам:
 	-Тъмни дни, господин директор.
 	-Светли нощи, адептка Риате – ехидно ми измъркаха в отговор.
 	И тишина. А на мен ми беше студено, но магистърът продължаваше мълчаливо и втренчено да ме гледа от височината на своя ръст. И когато кожата ми цялата вече беше изтръпнала, все пак се реших да попитам:
 	-Мога ли да си вървя... ние имаме лекции и...
 	-Вие сте измръзнала – най-накрая се досетиха някои такива, студоустойчиви.
 	Отново вдигнах глава, погледнах към него, едва-едва кимнах и вече исках да отговоря, когато се случи нещо неочаквано – две топли длани легнаха на раменете ми, после бавно се спуснаха надолу по ръцете и вече значително по-бързо се плъзнаха нагоре, отдръпвайки влажните кичури коса от шията ми, а в следващата секунда, лицето на магистъра неочаквано се озова съвсем близо до моето.
 	-Какво...правите? – успях да извикам аз, преди устните му да са докоснали моите.
 	Лорд Тьер се спря, но не се отдръпна, черните очи гледаха в моите почти с омраза, а гласът му отново беше станал нисък и дрезгав:
 	-А какво, според вас, имам намерение да направя, адептка Риате? – грубо ме попита той.
 	Преглъщайки, изплашено промърморих:
 	-Ами, вие не сте първият мъж, който се опитва да натисне някоя сервитьорка до стената... и аз знам, какво се опитвате да направите и ... аз съм против!
 	Само едно нещо беше лошо – ние не бяхме в таверната и тук нито Тоби, нито биячите, нито даже майстор Бурдус можеха да ме спасят. И най-неприятното беше, че и магистърът също си даваше сметка за това.
 	-Странно – твърдият му палец докосна долната ми устна, леко я натисна и пропълзя по цялата и ширина, след това директорът замря и продължи, - вие не се решихте да изявите протест срещу действията на лорд Шейдер Мерос. Или в онзи момент, протестът като такъв, просто не съществуваше?
 	Той не го изрече като въпрос, но в същото време явно питаше.
 	Мен просто ме разтресе, и аз, без да успея да удържа това треперене едва чуто отговорих:
 	-Аз просто... се изплаших...
 	-И това е всичко!?
 	Пусна ме веднага. И не само че ме пусна, магистърът внезапно се извърна настрана от мен. Но след това се случи още нещо странно и още по-плашещо:
 	-Ще дойдеш тази нощ. В моята къща. Сама.
 	Все едно, че някой ме удари в диафрагмата и изкара целия ми въздух, даже дума не можах да кажа, а лорд Тьер отново се обърна, хвърли ми оценяващ поглед и добави:
 	-Ти искаш да продължиш да учиш тук, нали така? А главното за вас, както вече разбрахме, адептка Риате, е резултатът.
 	И магистър Тьер, безшумно, бързо и най-важното мълчешком, се отдалечи. В същия миг, вратата от душовете към коридора се отвори и оттам се изсипа цяла тълпа адептки. Момичетата шумно се възмущаваха, недоумявайки, как вратата, която по принцип нямаше ключалка отвън, се беше оказала залостена. От другата страна на коридора също идваха адептки и даже преподавателки, неразбрали как така и техните врати неочаквано се бяха разлудували.
 	-То сигурно духовете–хранители са се събудили – обясняваше една от престарелите професорки.
 	-Няма нищо странно – съгласяваше се с нея по-млада нейна колега по предмета „ Предсмъртни проклятия“, - магистър Тьер е носител на невероятно огромен дар, няма да се учудя, ако в близко време се пробудят и отдавна упокоени същности.
 	-Само духовете–хранители ни липсваха! – възмущаваха се дочулите този разговор адептки.
 	А аз стоях... омотана само в кърпата, насред коридора, мокра, замръзнала и съвършено опустошена...
 	Внезапно, над Академията на проклятията отново се разнесе магически усиленият глас на лорд-директора:
 	-Всички да напуснат женското общежитие. Имате шест минути за обличане.
 	И адептките хукнаха да бягат, опитвайки се да се напъхат в дрехите си колкото се може по-живо. Аз обаче, без да бързам, стигнах до стаята, облякох се без да си суша косата, наметнах топлия шал и излязох, сигурно една от последните.
 	Когато напуснах зданието, се оказа, че е точно така – бях последна – адептките ми хвърляха обвинителни погледи, професорките - учудени и ледено-осъждащо ме пробождаше с очи магистър Тьер. Именно след като забелязах неговия поглед, аз се спънах на входа, едва не се изтърсих по стълбите, и навела глава, съзерцавах само подаващите се изпод полата обувки, докато забързано крачех към построените в редици жителки на изпразненото общежитие.
 	Заставайки в строя, забелязах, че сред обикновено словоохотливите адептки на Академията на проклятията е удивително тихо... И в същата тази тишина, отчетливо чух безжизнения, призрачен, а затова и леко приглушен глас от отвъдното на духа-хранител на академията, когото всички отдавна считаха за заспал навеки:
 	-Аз направо мога да бутна всичко в черната Бездна и край! – мрачно заплашваше вечно несговорчивият дух.
 	-А аз мога да те разбудя окончателно, да разкъсам връзката ти с източника на сила и в Академията на проклятията ще си имаме едно безобидно привидение в повече – съвършено спокойно му отговори лорд Тьер.
 	Всички ние, прекрасно осведомени за отмъстителността на именно този дух-хранител, който при миналото си събуждане напълно лиши академията от два учебни корпуса, спускайки ги под земята, без да благоволи да построи нито стълбища, нито нормални входове към тях, от ужас престанахме да дишаме. На мен даже вече не ми беше студено, беше ми просто много страшно – в общежитието бяха останали всичките ми пари, всичките ми дрехи и всички конспекти! А познавайки духа-хранител, след подобно заявление на лорд-директора, той действително можеше да прати всичко в черната Бездна!
 	А духът-хранител не само че беше отмъстителен, а и отмъщаваше бързо и безмилостно!
 	Но кой знае защо, нищо не се случваше. Ние почакахме минута, втора, още пет. Вятърът подухваше, аз отново треперех от студ, а нищо не се случваше! И тогава ние отново чухме гласа, от който по гърбовете ни не просто хлад, лед пробяга:
 	-Дай плана!
 	Тоест, духът току що се беше съгласил! Наистина се беше съгласил! И ние очаквахме да съзрем радостна усмивка на лицето на победителя, тоест, на магистър Тьер, но вместо да изрази благодарност, той хладно отсече:
 	-ДайТЕ!
 	Миг на пълно изумление и духът се слиса:
 	-Какво?!
 	-„Дайте плана, лорд Тьер!“ – с менторски тон повтори лорд-директорът.
 	Всички адептки, а също така и преподавателките, дружно оплакваха оставеното в общежитието имущество. И не криеха емоциите си:
 	-Моето кожено палтенце! – простена професорката по Теория на некромантията.
 	-Ботушките ми, новите! – не оставаше по-назад лейди Жастин, която беше завеждаща по учебната част.
 	Адептките просто дружно стенеха, разбирайки, че да изброяват на глас кой какво си има е безсмислено, така или иначе, това нямаше да спаси оставените в сградата неща... В този момент лорд Тьер беше опасно близко до получаването на масово, а затова и несваляемо проклятие за остро стомашно разстройство! Пред лицето на опасността да се простим с всичко, получено с тежък труд, ние даже престанахме да се страхуваме от директора. И вече имахме намерение да се намесим, когато се случи нещо изключително:
 	-Аз няма да търпя!... – изсъска едно огнено-черно нещо, с белезникави дупки вместо очи, заплашително измъквайки се от земята.
 	-Аз те предупредих – абсолютно спокойно и дори мързеливо произнесе лорд Тьер, демонстративно разглеждайки самото общежитие, без да обърне ни най-малко внимание на появилия се дух.
 	И духът застина там, където беше излязъл от земята, а невъзмутимият директор замислено проговори:
 	-Може би си заслужава да направя дух-хранител някоя женска същност... Те са по-добри стопанки и за повереното им имущество се грижат значително по-добре...
 	За първи път ни се отдаваше да видим съскащ от безсилна злоба дух-хранител! И колкото и да съскаше и да беснееше, не след дълго се предаде в ръцете на победителя:
 	-Готов съм да изслушам вашите искания и предложения, господин директор – вежливо произнесе духът.
 	Поведението на магистър Тьер светкавично се измени, и с не по-малка почтителност и вежливост в гласа, лордът проговори:
 	-Ще ви бъда много признателен, ако изпълните някои действия с цел подобряване условията на живот на прекрасната половина от нашата академия.
 	И протегна лист хартия на духа. Последният, объркан от такива стремителни изменения в линията на поведение на Тьер, стоеше буквално с увиснала челюст вече няколко секунди, преди да осъзнае казаното. После внимателно подхвана листчето, зачете се и изчезна, оставяйки след себе си развявания от зимния вятър пепел от пергамента.
 	В следващата секунда старото, леко наклонено здание на женското общежитие затрещя, а след това пред очите ни се уголеми поне два пъти, прикачвайки си два допълнителни етажа. По стените пробягаха вълни, зданието завибрира и се покри със слой тухли върху напукания потъмнял камък. После изчезнаха прозорците, за да се сменят с нови и по-широки, а след това дойде ред и на покрива. След още един миг доволният от себе си дух-хранител се материализира пред лорд Тьер.
 	-Побързах, както вие поискахте – съобщи той.
 	-Безкрайно съм ви благодарен – магистърът се поклони сдържано. – Каня ви тази вечер на чаша нещо по-силничко от моята лична колекция.
 	Духът просия в буквалния смисъл, озарявайки се за кратко със златно сияние, също леко склони глава и отговори:
 	-С удоволствие приемам вашата покана, магистър Тьер.
 	И духът-хранител се изпари. А пък погледът на директора се обърна към шокираните адептки и преподавателки на Академията на проклятията. Ние се намирахме в невероятно състояние граничещо с радостно ликуване и дълбок шок.
 	-Дами! – леденият глас на магистъра ни напомни, че навън изобщо не е лято. – Побързайте. И стига... – на мен изведнъж ми се стори, че погледът на директора е насочен към мен, когато той след пауза добави: - сте треперили!
 	Равният строй на потресените, и заради това, мълчаливи адептки, синхронно се обърна и се отправи към обновеното здание на общежитието. Радостните писъци, припадъците от безгранично щастие и танците от радостно ликуване, се случиха вече вътре, извън полезрението на чудесния, прекрасния, възхитителния господин директор! Към когото абсолютно всички сега изпитваха безгранична, безмерна и безнадеждна любов!
 	И само аз стоях в просторния хол, където ярко гореше камина, и от това беше толкова топло, че всички заедно веднага се сгряхме, гледах ликуващите адептки и ридаещите от щастие преподавателки, чувайки още един път като наяве: “И стига... сте треперили!“ . И у мен се зароди такова подозрение, че той на мен го беше казал.
 	-Всички си имаме отделни стаи! – ревът на Лири, добро, благовъзпитано момиче от семейството на двама професори накара да задрънчат новопоявилите се прозорци, и успя да привлече както моето, така и вниманието на останалите адептки.
 	Оказа се, че на стената гордо се е разположил списък на всички обитателки на общежитието, а срещу името на всяка от нас, стоеше номерът на стаята и етажа! Всички преподавателки се оказаха собственички на апартаменти на първия етаж, но освен тях, жилищно помещение на елитния етаж беше предвидено и за една адептка.
 	-Риате! – просъска Ригра, стремително търсейки ме с поглед. Намери ме и заплашително запита: - А откога ти, адептка, си удостоена с честта да живееш на първия етаж?
 	И всички се обърнаха към забележимо побледнялата мен. Измериха ме с внимателни оценяващи погледи, отново се върнаха към изучаването на списъците с настаняването, дружно изнасяйки вердикт:
 	-Не, по всяка вероятност, просто е грешка.
 	Аз също се приближих и се взрях – едно след друго вървяха имената на Раере – нашата преподавателка по Типология на проклятията и Риате, тоест аз.
 	-Духът-хранител се е объркал – Ригра изпръхтя, - трябва да уведомим лорд-директора за това.
 	„Ами добре, ти се отмъкни и си го уведомявай“ – отмъстително помислих аз.
 	Останалите явно си помислиха същото, тъй като ако досега само се бояха от магистър Тьер, то след днешната сутрин изпитваха панически ужас!
 	След това, с някакви накъсани движения, всички се разбързаха да разглеждат новите си апартаменти. В началото с опасение, а после все по-смело, някои се качваха по стълбите, а други, като нас с преподавателките завиваха в дългия коридор, където миришеха на свежа дървесина чисто новите врати и блестеше позлатата на табелките с имената на квартирантките. И докато аз, броейки номерата, се влачех крака към своята стая, се получи един конфуз – преподавателките не успяваха да отворят вратите на стаите си. Дамите стояха, безуспешно натискаха бравите и не можеха по никакъв начин да влязат.
 	-Това е някаква гавра! – възкликна една от по-възрастните жени.
 	-Не, по скоро е някакъв механизъм за заключване,който трябва да се отзове на определени действия от наша страна.
 	Аз стигнах до своята врата. Тя с нищо не се различаваше от останалите в този коридор, но на нея висеше табелка с моето име:
 	-Адептка Риате – прочетох на глас, замаяна от златния блясък.
 	Щракна ключалката и вратата се отвори. Дамите погледнаха към мен, след това към своите врати и по коридора се понесе бръмченето на произнасяните на глас имена, след които се разнасяха щракания на ключалки, а аз ...аз с опасение прекрачих прага на своята нова стая...
 	И още с влизането ме обзе радостно неверие в случващото се. Това не беше просто една стая – беше апартамент с цели три! Три самостоятелни стаи, и всичките само за мен! Пристъпвайки внимателно, аз с интерес разгледах гостната, тоест стаята в която се озовах, влизайки от коридора. От нея наляво имаше врата за спалнята, а надясно – за отделния кабинет, където се намираха етажерки с книги, работна маса, стол и две кресла до прозореца! И това не беше всичко – в спалнята имаше друга врата, която водеше в отделна баня! Отделна!
 	Отляво на моя, няма да се плаша от тази дума, апартамент се раздаде щастлив писък, отдясно някой ликуващо танцуваше и крещеше благодарствена ода, посветена на магистър Тьер, впрочем, такова безобразие сега се чуваше от всички страни. Отгоре адептките също ликуваха, и то така, че таванът се тресеше.
 	Бавно, като омагьосана, аз разглеждах спалнята с широко двойно легло, постлано с качествено памучно бельо и покрито с вълнено одеяло със символиката на академията, и все още не осъзнавах напълно случилото се, откровено подозрителна към ставащото, когато на моята, останала отворена врата, се почука нетърпеливо. Излизайки в гостната, видях гоблина-портиер с букет алени лилии в едната ръка и пакет от сладкарницата на гнома Мелоуин - в другата. Беше невъзможно да се сбърка пакетът с нечий друг - само сладкарницата на Мелоуин печаташе на хартията посребрена пастичка, украсена със спиралка от крем.
 	-Ха да ти е честито преселването, значи – ехидно поздрави гоблинът, стоейки пред вратата, без да пресича чертата, отделяща от коридора новия ми апартамент.
 	-А ти защо не влизаш? – попитах аз удивена.
 	-Ами такъв съм си аз, загадъчен – гоблинът присви очи. – И имам две загадки за теб, Дейка. Първата – защо преди малко, когато донесох писмо за лейди-професорката Гете, можах да вляза в стаята й, а в твоята хич не мога? – и той продемонстрира този споменат опит да влезе, но както стана ясно не му се получаваше изобщо да пресече една определена невидима черта, като че ли се сблъскваше с някаква стена. След това продължи: - А сега втората загадка за теб, Дея. Защо господин директорът досега нощем благоволяваше да спи, а вечерта, в която ти излезе на работа, и той се измъкна веднага след теб, а после се върнахте заедно по изгрев, а?
 	Да, загадъчен беше нашият гоблин –вратар, само че аз се възмутих:
 	-Откъде пък да знам?.
 	-Не знаеш ли? – недоверчиво повтори гоблинът. Взирайки се в лицето ми, разбра, че действително не знам нищо и съкрушено въздъхна: – Жалко. Много жалко. А, това е за теб – той ми протегна цветята и пакета, - лорд Шейд ти ги предава, взимай ги, хайде, ръцете ми да не са обществени, че тежести да разнасям нагоре-надолу!
 	Наложи се изтичам към вратата и да ги взема и чак след това се усетих:
 	-Това от лорд Шейдер ли е?
 	-От него е, от него! – гоблинът присви отново очи, - Директорът й е малко, въртиопашка такава!
 	И мърморейки нещо, явно не много ласкателно по мой адрес, гоблинът си тръгна, пътьом надзъртайки във всяка отворена врата по коридора.
 	А аз така и останах да си стоя с алените лилии в едната ръка и сладкишите от Мелоуин, в другата, обидено гледайки гърба на гоблина. Защото той изобщо не беше прав! 
 	Връщайки се в стаята, просто сложих цветята върху масата, обмисляйки откъде да взема ваза, защото на мен от както се бях родила не ми бяха подарявали букети. Спомних си, че някъде трябваше да имам бутилка от мляко – според мен, можеше и да мине за ваза. А след това забелязах някаква бележка, прикрепена към хартиената панделка, която украсяваше цветята. В картичката се казваше:
 	„Разбирам, че за поведението ми няма оправдание, но все пак Ви моля за прошка! Аз бях пиян и без да си давам сметка за своите действия, се реших да направя това, за което толкова дълго бях мечтал. С почит, лорд Шейдер Мерос“.
 	Денят се оказа пълен с открития! Аз отново и отново препрочитах посланието, опитвайки се да осмисля думите „реших се да направя това, за което толкова дълго бях мечтал“, когато чух засилваща се глъчка в коридора, в която звучаха думи на благодарност, но всичко това някак губеше значение на фона на „реших се да направя това, за което толкова дълго бях мечтал“. Струваше ли си да си въобразявам, че лорд Шейд толкова дълго беше мечтал... да ме целуне? И аз неволно докоснах все още леко подутите след сутрешното приключение устни. „Реших се да направя това, за което толкова дълго бях мечтал“... и някак съвсем по друг начин се очертаваше цялата тази ситуация и...
 	-Директор лорд Тьер, а тези стаи се паднаха по грешка на адептката Риате, тя не е преподавател!
 	На пискливия глас на Ригра аз реагирах с все още невменяем след последните откровения поглед, а след това, застинах с бележката в едната ръка и докоснала устните си с другата. Защото на вратата на моята стая стоеше магистър Тьер и тъмните му очи се плъзгаха от бележката, която той без съмнение беше прочел – аз бях на две крачки, а почеркът на лорд Шейд е едър и много четлив, към устните ми, от които аз веднага отдръпнах ръка.
 	-Директор лорд Тьер – вещаеше все още от коридора същата тази злобна Ригра, - духът-хранител е сбъркал и Риате...
 	-Да – глухо се отзова магистърът, - аз действително съм... сбъркал!
 	С рязък кръгом магистърът напусна стаята ми така и без да влезе. Пред очите ми се оказаха неразбиращите лица на по-младите преподавателки и на самата Ригра, а след това тълпата женска благодарност се спусна след директора, а пискливият глас се върна към обсъждането на въпиющата несправедливост:
 	-Директор Тьер, а Риате, тя…
 	-Нямам намерение да призовавам духа-хранител заради толкова незначителна грешка като настаняването на някоя адептка на първия етаж! – леденият глас на магистъра сряза до корен възмущението на Ригра. – А щом като вие, адептка сте се стигнала до четвърти курс, сте длъжна да знаете, че обръщането за помощ към духове от такова равнище изисква огромни енергийни ресурси!
 	След това чух грохота от затварящата се врата, а няколко секунди по-късно, Ригра цъфна отново пред вратата ми:
 	-Доволна си, нали? – развика се тя, стоейки на входа. – И защо една никаквица има три стаи, а аз – само една?!
 	-Плюс собствена баня, а и стаите са станали по-широки и са с по два прозореца! – замечтано промълви Тимянна, която също се беше оказала в коридора.
 	-Млъкни! – от вика на Ригра ми се прииска да си запуша ушите. – А ти!...
 	И адептката се втурна към мен, за да се млатне с пълна сила в същата тази преграда, която не беше пуснала и гоблина при мен. При това, момичето така се беше засилило, че успя да си разбие носа в невидимата стена и писъкът й, от уплаха и болка, този път наистина ме накара да запуша уши.
 	Отведоха Ригра при лекарите, шумът стихна, всички дружно ме обявиха за голяма късметлийка и най-странното – Тимянна влезе при мен безпрепятствено и някои от преподавателките, които решиха да поекспериментират – също. 
 	След това Яна изтича за чай и ние набързо закусихме с пастички от най-добрата сладкарница в града. Честно казано, ядохме ги мълчешком, потресени от сутрешните събития, а след това Ян каза:
 	-Как мислиш, за какво са изпратили тук магистър Тьер?
 	Аз, като цяло, се стараех изобщо да не мисля за лорда, и затова само свих рамене.
 	-Струва ми се, че там му се е случила страшна трагедия от личен характер... сигурно годеницата му го е изоставила.
 	Аз изпръхтях, и притваряйки очи, отхапах още едно парченце от умопомрачителната пастичка със крем от кашу. Такива правеха само при Мелоуин и никъде на друго място в целия Ардам, и струваха много скъпо. Сигурно именно затова, аз не можах да се откажа от лакомствата, донесени от Шейд в знак на извинение. Може би някоя благопристойна дама би постъпила по друг начин – в смисъл, би върнала и цветята и сладкишите. Но... това бяха първите в живота ми цветя, и първите извинения, защото на кого би му минало през ум да се извинява на някаква си сервитьорка от обикновена таверна. Обикновено нещата приключваха с удара на Сел по муцуната, защото тя не понасяше подобни попълзновения не само към себе си, но и към другите момичета, а за разлика от мен, имаше тежка ръка и умееше да я използва.
 	-За какво се замисли? – открадвайки последната от петте пастички, невинно се поинтересува Тимянна.
 	А в този момент аз си мислех единствено за лорд Тьер и неговото „Ще дойдеш тази нощ. В моя апартамент. Сама.“ Нещата явно стояха така: или магистърът щеше се опита да свали същото това проклятие десето ниво (де да знаех само, с какво именно го бях проклела), или... за второто „или“ се боях и да мисля, защото ако на териториите на светлите отношенията между началството и подчинените поне се осъждаха, то при нас всичко си беше в рамките на приличието.
 	Звънецът гръмна неочаквано, и веднага стана ясно, че сутрешните мъчения под ръководството на директора, престрояването на нашето общежитие и тъпкането с пастички бяха заели само около един час от свободното сутрешно време. И сега се налагаше бързо да тичам на първата лекция, а косата ми не беше изрешена, и ризата трябваше да си сменя, защото беше цялата мокра от неизсушената навреме коса...
 	-Давай, бързо! – изписка Яна, скачайки от стола.
 	-В спалнята, отваряйки вратата на гардероба, намерих идеално сгънати всички свои дрехи, избрах плътна долна риза с дълги ръкави, набързо се преоблякох, забелязвайки с ъгълчето на очите неочаквано появилото се на половината стена огледало. Да, господин директорът от днешния ден нататък беше се превърнал в кумир на всички обитателки на женското общежитие.
 	Навличайки върху ризата черната ученическа рокля, аз побързах да си оправя якичката, маншетите и да си завържа колана. След това чевръсто разресах непослушните и още влажни кичури, събрах ги във възел, мръщейки се от болка, докато пъхах фуркетите в простата прическа. Грабвайки чантата с ненаписаните домашни, се втурнах на лекции, пътьом грабвайки вълнения шал от стола до вратата. На територията на академията нямаше смисъл да мъкна със себе си палто, пък и аз бях изскочила от общежитието с обувки, а не ботуши на краката. От нашата сграда до корпуса пътят заемаше само около две минути, и затова, всички ние се замотавахме в големи топли шалове, претичвахме от общежитието, през вътрешното дворче и влизахме в учебното здание, сваляйки шаловете от главите и оставяйки ги на раменете. Честно казано, не беше особено спретнато, но тъмните карирани мъхести шалове се бяха превърнали в обичаен атрибут, дотолкова бяхме свикнали с тях, че не се отказвахме от удобството им заради някакъв си такъв критерий като красотата.
 	-Дея – Яна дотича след мен, - как си с домашните?
 	-Ще дадеш ли да препиша? – аз, между другото си разделих пастичките с нея, така че ми беше длъжница.
 	-Ще ти дам – бившата ми съквартирантка се усмихна. – Между другото, не успях да те попитам, а откъде беше това толкова скъпо удоволствие?
 	-Един от клиентите – измърморих аз, изпърхвайки по стълбите на втория етаж, където почти в самия край на коридора се намираше кабинетът по предмета „Битови проклятия“.
 	Успяхме да стигнем навреме, даже преди всички останали, наместихме се на последния чин и аз припряно се заех да преписвам от тетрадката на Тимянна.
 	Не успях да допиша преди да се появи преподавателят, а по „Битови“ имахме много неприятен и изключително принципиален по въпросите с отстъпките към студентите професор. Единствено той никога не взимаше подкупи и явно точно за това се беше харесал на директор Тьер, който го беше назначил за нов завеждащ на учебната част, който лично контролираше успеваемостта и оставянето на поправителни изпити. Между другото, мен, като вечно невзимаща навреме изпитите, професор Седр изобщо не ме понасяше.
 	-Адептка Риате! – започва се. Аз станах, за да чуя: - На дъската!
 	Хвърляйки печален поглед към тетрадката, където почти бях прерисувала кристалите на водата и обозначенията, разбрах, че нищо не знам, както впрочем почти винаги. За домашно ни бяха дали да изучим кристалите на водата, които се образуваха след произнасяне на проклятия. Аз не само, че не ги бях научила, аз даже да ги препиша не бях успяла. И сега щях да имам възможността да се полюбувам на закономерното следствие.
 	Оставяйки шала на облегалката на стола, провлачвайки крака, отивах да получа поредната порция позорен провал. Това, че не си бях написала домашната, го знаех аз, знаеше го професорът и се досещаше цялата група. Особено злорадстващо беше лицето на Ригра, чиито разкървавен нос вече го бяха излекували.
 	-И така – високият тъмнокос с посребрени слепоочия професор, единственият хилав представител на мъжката част на преподавателския състав, скръстил ръце пред гърдите, пристъпи към повишаване на собственото си настроение, за сметка на личната ми самооценка, - да си представим ситуация... Убийство на битова почва, къща в града. Семейство на чиновник със среден доход, семейството се състои от майка, баща и три малолетни деца. Ситуация: убита е съпругата на чиновника, по всяка вероятност от самия него. Всички улики показват непредумишлено убийство в състояние на афект, но има нещо странно – самият чиновник не може да повярва, че е извършил убийство на скъпата си съпруга със собствените си ръце. Освен това, в налице са такава допълнителна информация, като великолепни характеристики от местоработата на чиновника и препоръчително писмо от началството. Вашите действия, адептка Риате?
 	Аз в началото бих разпитала съседите – много често, благополучното на пръв поглед семейство има големи междуличностни проблеми в отношенията. След това, бих пообщувала с роднините на съпрузите – ние, в повечето случаи и като възрастни хора носим със себе си навиците на семействата, в които сме израснали, и заедно с тях, и проблемите. Неразбирането, конфликтите, а понякога и стремежа за силово решение на споровете се пренасят поколения наред от семейство в семейство, но... Но ако отговоря по този начин, ще получа „слаб“ и няма да ме допуснат до пролетната сесия. Защото това е работа на следователя, а моята задача беше:
 	-Първо, необходимо е да се потърсят признаци на битови проклятия.
 	-Правилно, Риате, а какви са тези признаци?
 	-Плесен – започнах да изброявам аз, липса на гризачи, липса на домашни животни, загиващи или загинали растения, ако такива се намират.
 	-А ако изброеното от вас, което между другото е само малка част от пълния списък на признаците, е в пълно съответствие с нормата, тогава гледаме какво?
 	-Водата, оставена в открити съдове, за която се предполага, че не е била премествана по време и след убийството - заучено произнесох аз. Ами, да, точно за това беше предишната лекция, от лоша памет не се оплаквах засега.
 	-И какво трябва да направим?
 	-С максимално внимание да разположим течността под увеличителен кристал, и помнейки това, че водата е природен пазител на информация, да я разгледаме.
 	-И какво бихме могли да намерим там? – губейки търпение и уморил се да задава направляващи въпроси, попита професор Седр, повишавайки тон.
 	-Следи от ругатни и проклятия, ако такива са звучали – отпускайки глава, отговорих аз.
 	Отговорът, не че не беше верен, по скоро, беше непълен. Аз би трябвало...
 	-Адептка Дакене – прозвуча леденият глас на професора, - станете и допълнете доста оскъдния отговор на адептката Риате.
 	Ригра подскочи, направо светейки от радост и желание да си върне за собствения позор, а след това, хващайки пръчицата за писане, се приближи до дъската и започна:
 	-Показател на гняв се явява наличието във водата на следните кристали – на дъската в равна редичка легнаха шест изображения. - Нека да имаме предвид, че гневът не винаги се явява повод за убийство, най-често при битови убийства наблюдаваме кристали, свидетелстващи за раздразнение… - и още девет идеално изпълнени рисунки. – Но ако забележим подобни кристали – петнайсет рисунки чевръсто бяха начертани на дъската, - значи можем да говорим за външна намеса. В този случай, трябва да се потърси съдействието на специалистите от Нощния патрул и съответно, на компетентен маг.
 	И като че ли някой тъмен дух ме дръпна за езика:
 	-А може просто да разпитаме мъжа на убитата, и тогава е напълно възможно да се изясни, че проклятието е негова работа, а по този начин той просто е искал да свали подозренията от себе си. Може пък да е имало продължителен конфликт и чиновникът, скромен, стеснителен и изпълнителен на работното си място, в къщи да се е превръщал в домашен тиранин, гаврещ се със жената и децата си, или...
 	-АДЕПТКА РИАТЕ! –гласът на професора ме накара просто да си глътна езика. 
 	Какво пък, нека ми напише “слаб“, така или иначе, ще си взема изпита... дори и да е от седмия опит. Но за жалост, Седр беше избрал по-лош вид наказание:
 	 -При директора! Веднага!
 	Аз пребледнях, останалите уплашено притихнаха, и дори Ригра явно считаше, че това е прекомерно наказание, но професор Седр беше неумолим.
 	-Живо!
 	Обикновено, аз съм по-горда, но сега ситуацията просто го налагаше:
 	-Професор Седр, моля ви, аз...
 	-Вън! – ми изкрещяха неумолимо.
 	Затворих очи за миг, опитвайки се да си сдържа сълзите. Сама си бях виновна, разбира се. Преди отиването при директора се превръщаше в мъмрене и порция черна работа в академията, а какво ли ме чакаше сега?
 	-Да, професоре - промърморих аз, излизайки от аудиторията и скришом попивайки сълзите си.
 	По коридорите се влачих дълго, честно казано. Няколко пъти спирах, с мъка се опитвах да сдържа хлипането си, защото... не беше справедливо всичко това! От друга страна, аз действително не си бях написала домашната работа…
 	Все така сърдейки се на себе си, се тътрех по празните коридори, слязох по широкото стълбище, прекосих галерията на славата с портретите на най-силните магове на Тъмната Империя. Между другото, сред тях нямаше нито един завършил Академията на проклятията...
 	Пред вратата на кабинета на директора стоях дълго, старателно опитвайки се да се успокоя и изобщо, да се взема в ръце. Да, аз бях виновна, готова бях да си понеса наказанието – точно така!
 	И блъсвайки вратата, влязох, замрях пред слисания поглед на лейди Митас, която в момента на появяването ми преписваше купчина нови заповеди за разпространение, явно директорът вече беше се потрудил да й осигури занимание.
 	-Адептка Риате, пак ли? – изуми се почтената дама.
 	Аз кимнах и с изхлипване въздъхнах, опитвайки се да се овладея.
 	-Дея – в гласа на лейди Митас имаше дълбоко съжаление, - Дея, това не е лорд Енер, мила. Магистър Тьер няма да се ограничи с обикновено наказание! И няма да ти прощава вечно – три повиквания в кабинета на директора за една учебна година водят до изключване от академията, Дея!
 	Всичко това аз и така го знаех.
 	Всички го знаеха. И професор Седр, най-вече.
 	-Дея, Дея – изправяйки се, каза лейди Митас и се насочи към вратата на самия директорски кабинет. Предпазливо почука, след това открехна вратата и съобщи. – Търси ви един адепт, магистър Тьер.
 	-По какъв въпрос? – приглушен и леко уморен глас.
 	-Нарушаване на реда, вероятно.
 	Беше ме толкова срам, че ми се искаше да потъна в земята, но стоях и слушах с отпусната глава.
 	Чух:
 	-Лейди Митас, защо аз, като директор на даденото проклето заведение за истерични особи от мъжки пол, и невъзпитани - от женски, съм длъжен да се занимавам с нарушения на дисциплината?! Петдесет лицеви опори на пода ефективно убиват желанието да се проваля лекциите на всеки хулиган. Нека да започва, ще преброите и ще го изпратите обратно, а мен повече не ме безпокойте!
 	Бедната жена, заеквайки поясни:
 	-Това е Академията на проклятията, милорд, петдесет лицеви опо...
 	-Добре, двайсет! – прекъсна я магистърът.
 	-Но това е... една адептка, милорд.
 	-Двайсет клякания – невъзмутимо отговори той.
 	Мен напълно ме устройваше! Мен, не просто ме устройваше, аз бях напълно и безкрайно щастлива, и затова, когато лейди Митас се обърна неуверено към мен, аз радостно закимах с глава, с искрена надежда, че тази, дълбоко в душата си, добра жена, ще забележи моя порив. Забележи го и покорно каза:
 	-Да, директор Тьер – и затвори вратата в кабинета, с усилие сдържайки усмивката си.
 	Идвайки близо до мен с шепот поясни:
 	-Ядосан е от сутринта, изтощен е, бедният. То само изглежда лесно, а всъщност да извикаш духа-хранител, хич даже не е просто, директорът лорд Енер за всички тези години само един път успя, при това се готви няколко месеца, а всичко завърши... ти всъщност би трябвало да си спомняш, в първи курс трябва да си била.
 	Аз кимнах, тъй като действително, такова нещо не се забравяше, а дамата, намерила свободни уши, продължи:
 	-И как мислиш, да не би някой да го оцени? Да, ама не! Едва горкичкият лорд Тьер влезе в кабинета, всички преподаватели от мъжкото общежитие се домъкнаха... – лейди Митас тежко въздъхна все така шепнешком продължи. – Професор Обрук изобрази безобразен истеричен скандал със сълзи, вой и ултиматум, че ако мъжкото общежитие в същия този момент не бъде ремонтирано, той, Обрук, ще получи сърдечна криза и ще се гътне тук на място.
 	Ами,той професор Обрук винаги се беше отличавал със женоподобните си постъпки, но чак пък толкова... нищо странно, че магистърът не се намираше в най-добро разположение на духа, странното беше, че все още никого тук не беше изпепелил.
 	-А директорът? – с шепот попитах аз, тъй като любопитството ми настояваше да узнае какво се беше случило след ултиматума на Обрук.
 	Лейди Митас извърна нагоре очи, след това без да скрива възторженото си обожание на лорд Тьер, припряно зашептя:
 	-Ох, то какво беше! Директорът в началото целият се напрегна от ярост, даже юмруци стисна, а след това се успокои и с такъв един делови тон, спокойничко, със същия този тон, с който тази сутрин говореше с духа-хранител, обясни на Обрук с какви именно удари може да провокира спиране на сърцето. И това даже не беше заплаха, просто лорд Тьер, той като че ли размишляваше на глас...
 	Аз се подсмихнах, дамата също се усмихна и на двете ни беше смешно, мъничко ни беше жал за лорд-директора и много срам за обитателите на мъжкото общежитие.
 	-Така, хайде стига! – прошепна лейди Митас. – Имаме си наказание.
 	Аз пак закимах, все още усмихвайки се и убеждавайки се, че в крайна сметка двайсет клякания не са същото като посещението в кабинета на директора с вписване в личния картон на адепта, така че всичко се нареждаше даже много добре. Лейди-секретарят очевидно също мислеше така, намигна ми, и сядайки обратно зад бюрото, преувеличено високо и сурово извести:
 	-Двайсет клякания! Започвайте, адептка Риате!
 	Аз не бях успяла още да клекна и един път, а вратата на директорския кабинет се разтвори и аз се свих от пълното с ярост:
 	-Кой?!
 	С мъка се удържах да не падна, изправих се и се втренчих в... пода. Лейди Митас, кой знае защо, също се стараеше да гледа където и да било, но не и към лорд Тьер, а самият господин директор:
 	-В кабинета ми! – заповяда на мен.
 	Тъжно разглеждайки рисунката на килима, внесох предложение:
 	-А не е ли по-добре да направя двайсет лицеви опори на пода?
 	В следващата секунда директорът излезе. Навън. Шумно се захлопна входната врата, чуха се отдалечаващите се тежки крачки. Ние с лейди Митас така и застинахме, потресено гледайки се една-друга. И аз поне стоях изправена, а тя – в полусгънато положение, тъй като се изправяше от стола, когато директорът побесня.
 	В крайна сметка лейди-секретарят седна, стрелкайки с поглед ту мен, ту вратата.
 	-Да – съгласих се аз, - струваше си да си замълча.
 	-Струваше си, Дея, струваше си – потвърди някак прекалено обърканата и учудено замислена дама. – А говорят, че вие призори заедно сте се върнали от града?
 	-Лейди Митас! – възмутих се аз.
 	Жената ми отговори с не по-малко обвинителен поглед, след това посочвайки към вратата, кой знае защо каза:
 	-Оказва се, че нашият гоблин, правилни гатанки задава.
 	И аз не издържах: 
 	-Аз с друг се целувах, не с него! – почти извиках, притичвайки към секретарското бюро и опирайки се на него с ръце за по-голяма убедителност, - не с него, как може! Ние се видяхме едва при стената, а там - лорд Шейдер!
 	И аз си затворих устата. По всяка вероятност ме спря жадният за подробности поглед на лейди Митас, а може би просто не ми се искаше да правя от случилото се обществено достояние.
 	-И? – разочарована от мълчанието ми, настоя секретарката.
 	-Вие знаете, че умея да си държа езика зад зъбите – мрачно отвърнах аз.
 	Тя го знаеше. Това го знаеха всички, и поради тази причина можех да си работя спокойно, защото иначе на кой преподавател би му харесало, някоя адептка на сутринта да разказва за нощните му приключения. Така че, аз си бях установила задължителното правило, че за това, което се беше случило извън стените на академията на никого и никога да не разказвам нищо. А се бяха случвали много неща, но е вярно и друго - досега не се бяха случвали с мен. И ето че доживях!
 	Отново се чуха стъпки, и явно магистърът искаше да го чуем, тъй като умееше да се придвижва безшумно. Влезе, суров и сдържан, и кой знае защо с мокра разпусната коса.
 	-Вали ли навън? – неволно попитах аз.
 	-В кабинета ми! – ми заповяда той.
 	Наложи се да отида, този път без да се опитвам да кръшкам.
 	Влязох, спрях на килима срещу бюрото на директора и се приготвих дълго и убедително да се извинявам... Спомних си как всичко приключи предишния път в този кабинет и оклюмах окончателно. Директорът тихо заповяда нещо на лейди Митас, след това влезе и затвори вратата.
 	-Седнете, адептка – промърмори той.
 	Помнейки, че седенето по пода не спасява, аз внимателно се наместих на крайчеца на стола, очаквайки кога магистърът ще заеме своето място зад бюрото. Не го зае. Тоест, той действително се приближи към бюрото, а след това се облегна на ръба му, скръсти ръце и крака и се втренчи в мен с мрачен немигащ поглед.
 	Аз хвърлих поглед към него и веднага отместих очи, след това, погледнах още веднъж и наведох глава.
 	-И защо мълчите? – глухо и язвително се поинтересува той.
 	-Ами аз май се наприказвах тук миналия път, не ми се иска повече – изтърсих аз. И веднага се скарах на себе си за поредния бисер. Но за мое учудване, директорът реагира много спокойно:
 	-Да, предишният ви монолог не се отличаваше особено със здрав разум. Но ние ще се опитаме да отстраним последствията от него тази нощ. В присъствието на духа-хранител, имаме всички шансове за успех.
 	Аз, вече без да се сдържам, изпуснах облекчено „Хуту“, и даже се облегнах на стола, усещайки как ме напуска страхът, стиснал ме в клещите си от момента, когато магистърът ми заповяда да отида при него през нощта. И вече усмихвайки се, се осмелих да се вгледам в директора. Лорд Тьер не се усмихваше, той ме наблюдаваше със смесица от учудване и раздразнение.
 	-Извинявайте – опитах се да се стегна и отново седнах вдървено, но тъй като погледът му си остана зъл и неприязнен, аз кой знае защо добавих: - Просто вашата заповед да се явя през нощта, аз... извинете, мислех, че нещо друго... и...
 	Позата на господин директора се измени моментално, той целият се напрегна, раменете му като че ли се разшириха още повече и леко навеждайки се напред, лорд Тьер попита:
 	-А за какво си помислихте, адептка Риате?
 	Смутих се. Без значение, че ни разделяха поне две крачки празно пространство, се притиснах към облегалката на стола и изобщо не ми се искаше да отговарям и да демонстрирам още по-голяма глупост от преди.
 	-Слушам ви! – изиска отговор господин директорът.
 	Аз зажумях и отвърнах пределно честно:
 	-Че ще ме вкарате в леглото си под страх от заплахата за изключване.
 	Тишина. Аз отворих стиснатите си клепачи и изплашено трепнах, взирайки се в черните немигащи очи на магистър Тьер, този път отчуждено втренчил се в мен. Няколко минути в кабинета беше тихо, след това с абсолютно спокоен глас, лишен от интонации и емоционална окраска, лордът се поинтересува:
 	-И често ли ви се е налагало по толкова... деликатен начин да убеждавате предишния директор на Академията на проклятията да ви остави да продължавате обучението си?
 	Кръвта нахлу в лицето ми и преди да осъзная какво изобщо правя, аз скочих, гневно взирайки се в някой си там меч на империята и възмутено възкликнах:
 	-Ама какво си позволявате!
 	Лявата вежда на магистър Тьер се плъзна нагоре, но той мълчеше, по този начин потвърждавайки най-лошите ми предположения.
 	-Не съм толкова слаба студентка, че да си изкарвам оценките по подобен начин!
 	Към първата вежда за момент се присъедини и втората, след това магистърът върна на лицето си изражението на пълна невъзмутимост и се осведоми:
 	-Тоест, ако бяхте толкова лоша студентка, то не бихте счели за недостойно да оказвате услуги от интимен характер на ръководството на академията, само и само името ви да продължава да е в списъците на адептите?!
 	Аз се стоварих обратно на стола. Нямах нито сили, нито желание да го убеждавам в каквото и да било. За едно нещо магистърът беше прав – ако се наложеше, аз наистина бих направила всичко, за да го избегна, но ако не намерех друг изход...
 	-Аз чакам отговор – ми напомниха.
 	-Предпочитам да се отплащам със сливовица и безплатни вечери в „Зъб на дракон“ – измрънках покрусено, без да откъсвам поглед от пода.
 	Известно време в кабинета на директора цареше тишина, а след това с тежка въздишка, лорд Тьер изпъшка:
 	-Предпочитам сам да плащам вечерите си!
 	Аз вдигнах глава, но директорът вече се беше обърнал настрани, фиксирайки с очи, кой знае защо, вратата. След това заобиколи собственото си бюро, седна, отново насочи към мен неприязнен поглед и с официален тон се поинтересува:
 	-Във връзка с какво дисциплинарно нарушение бяхте отстранена от лекция и изпратена в кабинета ми, адептка Риате?
 	А не можеше ли веднага да започне с този въпрос? Но коя съм аз, че да изказвам претенции към великия магистър Тьер.
 	-Аз – гърлото ми беше пресъхнало и преглъщайки се опитах да продължа – аз внесох неконструктивно предложение, прекъсвайки адептката Дакене, във връзка с което професор...
 	Скръцна входната врата, чуха се крачки и след това гласът на лейди Митас:
 	-Влизайте, влизайте, лорд-директорът ви очаква.
 	Внимателно почукване на вратата на директорския кабинет и ледено от магистъра:
 	-Казаха ви, че ви чакам!
 	Вратата веднага се отвори и на прага се показа професор Седр. Хвърляйки ми и той неприязнен поглед, преподавателят уверено се приближи към бюрото, и точно когато се канеше да заговори, беше прекъснат с рязкото:
 	-Седнете!
 	Изгубил след това цялата си увереност, Седр придърпа стола по-близо до директорското бюро, седна и вече без да се опитва да заговори, зачака думите на магистъра. Дочака:
 	-Бих искал да зная причината, поради която изпратихте адептката Риате в кабинета ми? – но едва професорът се опита да отговори, магистър Тьер продължи: - Надявам се, че сте имал основателен и вменяем повод да вземете подобно решение, тъй като прекрасно знаете, че три изпращания при директора на академията – това си е фактически изключване!
 	Ох! Аз погледнах професора, той неконтролируемо пребледняваше под втренчения поглед на началството и съдейки по потрепващите клепачи, сега Седр щеше започне активно да се оправдава, тоест – да лъже. И той започна:
 	-Неподготвена домашна работа!
 	Аз уплашено стрелнах поглед към директора, той леко насмешливо гледаше само към професор Седр, явно очаквайки продължение. Но професорът млъкна, с основание предполагайки, че директорът отчетливо вижда всичките му опити да се измъкне. Така си и беше.
 	-Аз много се безпокоя за дисциплината в Академията на проклятията – съсредоточено натърти магистър Тьер, - при това ме карат да се замислям както дисциплината сред адептите, така и тази на преподавателите. Професор Седр, давам ви право на втори опит и още веднъж изисквам да посочите причината за вашата постъпка!
 	Този път преподавателят си замълча и магистърът едва забележимо кимна, приемайки решението му. След това прозвуча:
 	-Дара, представи ни копие от събитията в аудиторията на професор Седр.
 	Аз замръзнах, самият преподавател пребледняваше повече, а възроденият дух на смъртта, когото магистър Тьер по някакъв невъобразим начин беше подчинил, произнесе над главите ни:
 	-Да, господарю.
 	В следващата секунда, над бюрото се появи миниатюрно изображение на аудиторията - всички ние, седнали на чиновете, професорът - до дъската. И това не беше кристал или пространствен прозорец, това наистина беше запис.
 	-Това е немислимо! – промърмори професор Седр, - вие сте въвел забранена система за наблюдение! 
 	Лека усмивка се плъзна по устните на магистър Тьер и последва съвършено безстрастен отговор:
 	-Професор Седр, аз не съм от хората, които безотговорно се отнасят към длъжността, на която са назначени. Изпращайки ме в Академията на проклятията, Негово Тъмнейшество без съмнение е знаел, с какво го... заплашва подобно решение. Естествено, аз нямам никакво намерение да търпя в моето учебно заведение лъжа, предвзето отношение към адептите и нарушение на дисциплината.
 	И след това, фактически признание, че още не малко „забранени“ неща ще се случват от сега и нататък, директорът се съсредоточи върху картинката. Извикването ми на дъската, позорът ми по време на изпитването, отговорът на Ригра, моето избухване и заповедта на професор Седр. След това магистърът махна с показалеца си и изображението изчезна.
 	-Забележително – без да скрива иронията, отбеляза директорът, - сега е моментът да отидете при лейди Митас и да направите двайсет лицеви опори. Изпълнявайте!
 	Аз се шашнах, професор Седр възмутено скочи от стола и се опита да продемонстрира по по-впечатляващ начин същото това възмущение:
 	-Лорд директор, с какво право?
 	Насмешлива усмивка едва-едва изкриви твърдите устни на магистъра и преподавателят млъкна. Но почти веднага намери други думи в защита на собствената си персона от унизителното наказание. 
 	-Длъжен съм да ви напомня, лорд директор, че Академията на проклятията е цивилно заведение и...
 	-От днешна дата, вече не е– невъзмутимо извести магистърът.
 	И тъй като професорът явно нямаше повече какво да каже, лорд Тьер уточни:
 	-С указ на Негово Тъмнейшество от днешна дата, Академията на проклятията се преобразува във военно-учебно заведение. С всички произтичащи от това последствия. От днес на адептите започва да се изплаща стипендия, въвеждат се военни и спортни нормативи и базова бойна подготовка. Освен това – внедрява се система за защита на всеки адепт и преподавател, и съответно, се налага печат за неразгласяване.
 	Професорът потресено се свлече обратно на стола, гледайки със свещен ужас магистъра. 
 	Магистърът кимна и завърши:
 	-Давам си сметка, че вие не сте в подходяща форма, за да си изпълните наказанието, но мога да ви уверя, че само след месец, двайсет лицеви опори ще са ви по силите.
 	Нещастният Седр бавно стана, обърна се, и като че ли възнамеряваше да си тръгне, но се върна към бюрото, наведе глава, след това се изправи и израпортува:
 	-Разрешете да вървя? – това беше казано с добре прикрит сарказъм.
 	Лорд-директорът се понамръщи, едва сдържа подхилването си, въпреки, че устните му трепнаха, и пронизвайки с поглед потресения от новата информация професор, с наблягане на всяка дума произнесе:
 	-Ние все пак не сме в армията и не сме казарма – като че ли Седр искаше да възрази нещо, но магистърът го закова с очи. – Трябва да се обръщате към мен единствено и само по форма: „Разрешете да напусна, лорд-директор.“
 	Професорът премигна и неочаквано попита:
 	-Очакват ли ни ... кадрови промени?
 	-Не – този път магистърът си позволи да се усмихне, - тези, от които не бях доволен, вече са уволнени. Не понасям рушветчиите. Гръбнакът на преподавателския състав ще си остане без изменения, ще се добавят нови предмети и ще дойдат нови учители и треньори.
 	Ние с професора се спогледахме, неочаквано търсейки подкрепа един от друг, след това бледият и даже леко разтреперан Седр, дрезгаво произнесе:
 	-Но това са допълнителни часове за занятия и...
 	-Ще ги съкратим! – доста рязко отговори лорд Тьер. – Маниакалното зубрене не е идеално в качеството си на главен метод на обучение. Но това е тема за отделен разговор и не съм аз този, който ще го води.
 	-А кой? –рискува да се информира професорът.
 	-Лорд Еллохар – на устните на магистъра цъфна неочаквано весела усмивка.
 	Ако пак беше гръмнал гръм, сигурно щях да се изплаша по-малко. А професорът направо се отдръпна рязко назад шокиран, след това се взе в ръце, леко се наведе и прошепна с побелели устни:
 	-Директорът на Школата за Изкуството на Смъртта?!
 	-Именно – преспокойно поясни лорд Тьер. – Великолепен специалист, несменяем глава на едно от водещите учебни заведения в Империята, ръководител на моя научен проект, мой приятел и наставник. Имате ли още въпроси?
 	-Н-н-не – Седр посърна, - разрешете да си вървя, лорд-директор?
 	-Разрешавам – лорд Тьер загадъчно се усмихваше, гледайки как преподавателят излиза. Седр внимателно затвори вратата, но след това не се чуха стъпките му – явно беше останал зад вратата да подслушва.
 	 В този момент се чу гласът на лейди Митас и на някого май му се наложи да се върне на собствената си лекция. И едва тогава, с неуловимо за окото бързо движение, магистърът се обърна към мен. А аз все размишлявах за това, дали идеята за тези толкова големи промени в академията му беше дошла преди или след проклятието?! Съдейки по всичко – преди... и освен това, ми стана безумно интересно с какво изобщо го бях проклела!?
 	-Бих искал да обърна вниманието ви на една подробност – подхвърли лорд-директорът.
 	След това отново пресъздаде изображението на аудиторията и аз чух собствения си глас: „А може просто да разпитаме мъжа на убитата, и тогава, напълно възможно е, да се изясни, че проклятието е негова работа, а по този начин той просто е искал да свали подозренията от себе си. Може пък да е имало продължителен конфликт и чиновникът, скромен, стеснителен и изпълнителен на работното си място, в къщи да се е превръщал в домашен тиранин, гаврещ се със жената и децата си, или...“
 	-Вие осъзнавате ли колко сте права? – проницателният поглед на черните очи беше насочен към мен. Но тъй като аз продължавах да мълча, магистърът продължи: - И в същото време, давате ли си сметка доколко, с това емоционално изказване, разкривате собственото си минало?
 	Сега аз трепнах отново, вече изплашено гледайки лорда, а той продължи:
 	-Кой, адептка Риате, е постъпвал по подобен начин? Отговорете, понякога истината, дори да се разкрие след години, позволява да бъдат решени много проблеми.
 	Аз даже станах и някак глухо произнесох:
 	-Това не е моя тайна!
 	Зрелището беше омагьосващо – черният поглед си остана все така проницателен, но на устните на лорд-директора затрептя много лукава усмивка, и с тон, който най-малко очаквах, магистърът произнесе:
 	-Ваша е, адептка Риате, това е ваша тайна. И аз на всяка цена ще я разгадая.
 	Изведнъж ми стана просто много лошо, защото... тайната наистина не беше моя. Участието в покриване на убийството беше мое, но аз абсолютно не съжалявах за това, тази гадина не заслужаваше да живее. А тайната, тайната не беше моя!
 	-Това не е моя тайна – с измъчен глас простенах отново аз. - Наистина не е моя! Моят баща е прекрасен човек и в нашето семейство може и да не живеем богато, но дружно и щастливо.
 	Лордът се отпусна на облегалката на креслото, скръсти ръце на гърдите си и зададе неприятен въпрос:
 	-И защо тогава, вашето дружно и обично семейство не е благоволило и един път да дойде на гости на любимата си дъщеря през всичките тези четири години на обучение?!
 	Ами затова, че те нямат пари за подобни пътешествия! Но, естествено на великите и могъщи лордове не им е до проблемите на някакво си бедно семейство. Изправих глава и честно признах:
 	-Майка ми не е много здрава, баща ми се притеснява за състоянието й, а на мен не ми е трудно да се прибирам вкъщи по време на ваканциите!
 	На лицето на магистъра се беше настанило някакво удовлетворено-доволно изражение, след това той ми кимна и за пореден път ме удиви:
 	-Какво пък, на мен ми импонира вашата гордост, но искрено съжалявам, че за чувството за собствено достойнство си спомняте изключително рядко. Свободна сте, адептка Риате, имате лекция!
 	Мълчешком се обърнах и се запътих към вратата, но ме спря още един неочакван въпрос:
 	-За какво така ви ненавижда професор Седр?
 	Обръщайки се към лорд-директора, в недоумение свих рамене, защото отговорът наистина не ми беше известен.
 	-Странно – замислено проговори магистърът, а след това отново повиши глас. – Дара!
 	Възроденият дух на смъртта, един от дванайсетте приближени до Тъмния престол, изникна пред бюрото на лорд-директора в образа на тъмна елфийка, само дето ушичките и бяха едва забележими, и язвително произнесе:
 	-Адептката Риате прекалено много обича да пази чужди тайни.
 	-Например? – с жив интерес попита магистърът.
 	Възродената ми хвърли странен поглед, а след това, все така разглеждайки ме, с намек произнесе:
 	-Преди време професор Седр е бил женен...
 	И аз си спомних. Да, той имаше жена, една от студентките на академията. Те се бяха оженили, когато момичето беше трети курс, а аз – първи. А след това... като размита картинка ми изплува спомен за видяното веднъж – адептката Ирдас на коленете на някакъв новопристигнал маг. Струва ми се, че масата даже не я обслужвах аз, а Сел . А след известно време, адептката беше избягала в неизвестна посока, оставяйки професора безутешен. Това беше цялата история.
 	-Е, и? Да, той имаше жена – отново свих рамене, - след това техният брак се разпадна. И какво общо имам аз?
 	Лорд-директорът погледна към възродената, тя към мен, след това към него, а накрая сви и тя рамене и се изказа:
 	-Жителите на Приграничието се отличават с определена наивност и простодушие, господарю Тьер. Адептката очевидно наистина не осъзнава, че професорът обвинява именно нея за рухването на брака си, считайки, че Риате е била длъжна да го уведоми за изневярата на жена му.
 	И докато стоях вцепенена, смаяно гледайки духа на смъртта, лорд директорът махна с ръка и Дара се разтвори в пространството. На мен ми беше казано:
 	-Вървете, адептка Риате. 
 	Но аз стоях, нервно потривайки шията си, и дърпайки надолу яката на ризата, и все се опитвах да осъзная в какво точно съм се провинила пред Седр, а то изобщо не се осъзнаваше. И тогава се чу гръмотевичното:
 	-Прекратете незабавно! – аз трепнах, а той изкрещя вбесен:
 	-Вън!
 	Аз изплашено погледнах магистъра и едва не се разпищях от ужас – в мен се взираше самата Бездна, с черни, мъртво гладни очи!
 	Как изхвърчах от кабинета, даже не си спомням, дойдох на себе си пред учебния корпус, подхлъзвайки се на полузамръзналата киша и падайки на колене.
 	Едва успях да се подпра на ръце, за да не се пльосна с лице право в калта. Сърцето ми биеше до пръсване, пред очите ми бягаха черни точки, дишането ми беше неравно, а освен това ужас беше изпълнил сърцето ми, леден ужас! Защото този поглед на магистър Тьер – аз вече бях виждала нещо подобно! Когато току що бях започнала да работя в таверната, в нашия град се беше озовал един от проверяващите на короната, чак след това ми бяха обяснили, че той бил член на ордена на Безсмъртните. А тогава, онази вечер, забелязвайки, как към самотния клиент, мирно седящ на масата в ъгъла и пиещ билкова настойка, се приближават шестима наемници полувърколаци, аз искрено се безпокоях за лорда, дори се опитвах да измисля как най-бързо и незабелязано да изпратя съобщение на героя на моите сънища – Шейдер. Но не се беше наложило. В началото лордът в черно мълчаливо беше изслушал условията на наемниците, а след това просто се бе облегнал назад на скръцналия при това движение стол,.. и ги бе погледнал. Когато от очите му се изливаше Бездната, Сел ме беше ударила в корема и прегъната на две от болка ме беше повалила на пода. След това, аз дълго бях стенала и се бях оплаквала, но когато се бях изправила ... онзи лорд преспокойно си допиваше отварата, а наоколо му във вид на невзрачни купички пепел лежаха рискувалите да го заплашват нечовеци...
 	На явилия се на повикването Нощен патрул, Безсмъртният преспокойно беше съобщил: „Не трябваше да ме ядосват!“. И това беше всичко, разследването така и беше свършило още преди да започне, а лорд Шейдер бе престанал даже да гледа към проверяващия, съсредоточавайки се върху даването на заповеди за ликвидация на последиците от случилото се.
 	Всички се бояха от Безсмъртните! При нас в Академията, когато разбрахме за назначаването на новия директор, а по-точно за това към кой именно орден принадлежи, започна поголовна истерия на половината адепти. Така че, от лорд-директора се страхуваха с пълно основание.
 	Връщайки се в общежитието, аз бързо се преоблякох, кихнах три пъти, което беше много лош признак и затичах обратно към учебния корпус, обхващайки раменете си с ръце и съжалявайки, че си бях забравила шала. Качвайки се по стълбите, отново кихнах и прецених, че май съм се разболяла. Нищо чудно, като се имат предвид събитията от тази сутрин, но в това нямаше нищо приятно.
 	Стигнах до аудиторията, почуках, поисках разрешение да вляза и под всеобщите, много учудени погледи, се довлякох до своя последен чин и седнах до Яна.
 	-Дея – изведнъж много напрегнато прошепна тя. – Дея, ти си бяла като платно... Какво стана?
 	-Лорд-директорът – потрепервайки прошепнах аз.
 	И аз уж само прошепнах, а на лекцията беше така тихо, че чуха всички. След това прозвуча пълен с отчаяние стон и ние всички заедно погледнахме Седр, а той седеше, въпреки че винаги водеше лекцията на крак, а когато забеляза нашето повишено внимание, неочаквано дружелюбно предупреди:
 	-Академията на проклятията никога вече няма да е същата, адепти...
 	Звънецът прекъсна откровенията му, но ние всички останахме по места, очаквайки, както винаги да ни даде внушителна домашна работа. Приятно ни удивиха думите:
 	-Вървете – професорът даже махна с ръка, като че ли, за да потвърди думите си, – вървете...
 	В коридора, веднага след като излязохме от аудиторията, ме заобиколи цялата група с искането сега, тук и веднага да разкажа всичко, което се беше случило в директорския кабинет. Но аз се опитах да си замълча, стараейки се изобщо да избегна каквито и да е разговори на тази тема, но уви, получи се другояче:
 	-Ти цялата гориш – Ригра демонстративно докосна челото ми с ръка и с вид на експерт продължи, - а се появи пребледняла. Всичко е ясно – той пие жизнените ти сили!
 	Обща синхронна изплашена въздишка, след която ме загледаха всички, горейки от жажда за знания.
 	-Действително – продължи все същата адептка Дакене, - защо да ни наказва с работа по поддръжката на академията, ако може уж да те накаже и заедно с това да се подхрани в процеса на наказанието! Да, сега ходенето при директора става направо опасно за живота.
 	И ако по време на монолога й, аз клатех отрицателно глава, ужасявайки се от разсъжденията й, то след последните й думи, кой знае защо кимнах.
 	-Казах ли ви! – тържествуващо извести Ригра. – И тези, които той ще вика при себе си най-често, скоро ще се присъединят към привиденията!
 	Всички потрепериха. Имахме си предостатъчно призраци и основно в метежни души се превръщаха именно умрелите в стените на академията адепти. Но всичко това като че ли ми идваше в повече, и моите мисли ги потвърди Велас:
 	-Ти явно преувеличаваш, Ригра – напълно разумно отбеляза той.
 	-Така ли? – Дакене се подсмихна, а как, според теб, Безсмъртните стават именно безсмъртни?
 	Иззвъня звънеца.
 	 
 	„Теория на смъртоносните проклятия“ беше особен предмет. Тук не се налагаше да излизаш на дъската, никой не изискваше от адептите да отговарят, а говореше само преподавателят и скрибуцаше тебеширът, изписвайки на дъската символи и думи. Затова и дъската в аудиторията беше огромна, върху цялата стена, тъй като всяко проклятие - това са не само думи, това са и съпътстващите възходящи и низходящи потоци сила, това са и символите, обозначаващи степента и нивото на вплетената енергия, това са и показателите на пречупване на действието. Тук беше забранено даже да си движиш устните по време на лекция, това строго се контролираше от трима лаборанти.
 	-Внимание – гласът на магистър Тесме приглушено се разнесе над главите ни, - днес ще изучаваме ново проклятие, от ново за вас ниво.
 	Тебеширът послушно изписа цифрата седем, след това цифрата беше изтрита. Магистър Тесме, единственият от преподавателите с толкова високо звание, се обърна към групата, сключил ръце зад гърба си и внимателно огледа всички адепти. Зорко, втренчено, изучаващо- той винаги така гледаше, този силен мъж, при когото не можеше нито да препишеш, нито да се скатаеш, нито да не научиш! Носеха се слухове, че Вилиам Тесме някога се подвизавал като боен маг и съвършено побелял на двайсет годишна възраст, сблъсквайки се с един от маговете-отстъпници. Отстъпникът изпил целия отряд, но не забелязал ранения и блъснат в един дол в началото на битката Вилиам. Когато високата фигура на живия мъртвец напуснала мястото на сражението, след него покорно тръгнали трийсет и шест превърнати, а Тесме оцелял. Независимо от натрошените кости на краката си и нулевия резерв, той изпълзял от гората, стигнал до своите и оцелял. А магическият резерв така и не се възстановил, което често се случваше с тези, които се бяха сблъскали с маговете – отстъпници. Но изгубвайки силата си, магистърът не загубил желанието да бъде маг и започнал да изучава смъртоносните проклятия, това единствено нещо, за което трябва само енергия, но не и магически резерв. Говореха, че той просто искал да отмъсти за смъртта на своите приятели. Никой не знаеше дали е успял, но магистър Тесме беше станал най-добрият в своята област, и когато годините му напреднали, пристигнал в Академията на проклятията, не пожелал да стане директор и се задоволил просто с мястото на преподавател. Всъщност не, понятието „просто“ и магистър Тесме изобщо не бяха съвместими.
 	-Искам да осъзнаете – дълбокият уверен глас те караше да възприемаш с внимание и трепет всяка негова дума, - всеки специалист по проклятията изпитва изкушението поне веднъж да се възползва от своите смъртоносно опасни знания. Вие сте млади, вие жадувате за слава и признание, горите от желание да докажете, че адептите от Академията на проклятията не са просто бъдещи чиновници...
 	О, да,той беше прав за това!
 	-Аз ви разбирам - продължаваше професорът, - някога и аз изпитвах нещо подобно, но запомнете, адепти, словото – това е най-силното оръжие на мислещите същества. Мисълта понякога е по-силна, така както и магията, но именно думите са в състояние да убият или да възкресят! Именно словото е проводник на мисълта от един човек към друг. И само словото е способно да разруши това, което е създадено от магията, от природата и от човека! Помнете за силата на думите! И нека да ви стане ясно веднъж завинаги, че вашето жизнено кредо трябва да е мълчанието. Знайте, че вашето могъщество не е в умението да покажете на какво сте способни, а в умението да го запазите в тайна! Сдържаност и мълчание – това трябва да е вашата жизнена позиция!
 	Той казваше нещо подобно на всяка лекция, в течение на цялото обучение. И ние разбирахме, че той е прав. Наистина е прав. Завършилите Академията на проклятията бяха изключително тесни и често недооценявани специалисти, но такава беше нашата участ.
 	-И така, проклятие седмо ниво – Тесме вдигна ръце и между пръстите му пробягаха сини искри с бледа светлина. – Да, акумулиране на енергия от трети порядък – изкоментира магистърът, тоест без подготовка, това проклятие може да погълне част от аурата ви, адепти.
 	Ние всички бързичко надраскахме в тетрадките: „1 – подготвителен етап – акумулиране на енергия!“
 	-Етап втори – блокиране на емоциите! – продиктува магистър Тесме.
 	И ние отново старателно записахме, за да чуем:
 	-Една от особеностите на даденото проклятие – започваме с възходящ поток.
 	Това наистина беше странно, обикновено е наопаки.
 	-Наименованието, прието в Имперския списък на проклятията е „Целувката на смъртта“ - това трябваше да се запише по средата на листа и да се подчертае с права линия три пъти. И ако в първи курс, чувайки нещо като „Ласкавото докосване на смъртта“ ние започвахме тихичко да се кискаме, то сега не се чу и едно подхилване. Защото наименованието обикновено много точно отразява същността на проклятието - същото това “Ласкаво докосване на смъртта“ е проклятие с отсрочен срок на действие. И прокълнатият в началото чувства прилив на енергия, късметът го съпътства във всички начинания, но после следва бавно, неусетно угасване, практически на най- високата точка на живота. Смъртта можеше да те докосне и ласкаво, но това винаги си е смърт. Ето и сега, изписвайки думата „целувка“, ние като четвъртокурсници можехме да предположим как приблизително действа проклятието.
 	-Даденото проклятие с отсрочено действие започва да се проявява от устните, оттук идва и наименованието. „Целувката на смъртта“ често се бърка с третата степен на някои заболявания, предаващи се чрез интимен контакт, и заради това при подобни случаи рядко се викат специалисти от нашия бранш. Обикновено болните ги лекуват, но лечението никога не е успешно. Много често, даже аутопсията не дава никакви улики за започване на разследване. Но има някои особености и това са на първо място очите – погледът на прокълнатия е чист, незамътен, докато погледът на болните е замъглен, зрението става на порядък по-слабо. Втора особеност – силна слабост, но за съжаление, този признак също се приема като съпътстващ болестта. Трето – намаляване на влечението към противоположния пол, практически веднага след попадане под въздействието на проклятието. И отново, за съжаление, както мъжете така и жените не си признават нещо такова. Жените не му отдават значение, мъжете му отдават прекалено голямо и се срамуват да си признаят. Именно заради горепосочените причини толкова рядко успяваме да се намесим и да помогнем.
 	Ние послушно изреждахме, записвайки признаците на проклятието и професорът замълча, давайки ни още малко време. Когато всички вдигнахме глави от тетрадките, отново заскърца тебеширът, изписвайки текста на проклятието, ние сега не бързахме, чакайки кога символите, обозначаващи силата и направлението на енергията ще украсят редовете. И едва тогава, в абсолютна тишина, започнахме старателно да преписваме в тетрадките, за да го научим след това, пак мълчешком. 
 	Времето на двете лекции отлетя незабелязано и ако на първата ние изучавахме само проклятието „Целувката на смъртта“ и професорът дълго ни обясняваше правилата на преплитане на възходящия поток енергия със самото проклятие, то втората беше посветена на пълната класификация на проклятията седмо ниво.
 	След звънеца, дружно крачейки по коридора, ние жадно обсъждахме новото ниво проклятия, което от днес бяхме започнали да овладяваме.
 	-Аз едно нещо не разбрах – адепт Логер спря, намести очилата на луничавия си остър нос и замислено промърмори: - нима при използването на проклятия от седмо ниво не се колебае магическият фон?
 	Ние се замислихме. По правило, всички проклятия от шесто ниво и нагоре изискват вливане на енергия, а тя на свой ред, оказва влияние на магическия фон, следователно:
 	-Трябва да се колебае... а-пчхи! – заявих аз и цялата група побърза да се върне обратно в аудиторията.
 	С професор Тесме такива неща ставаха често, за щастие, той се отнасяше към този рядък тип преподаватели, които не мятаха за досадно или обременително да отговарят на въпросите на студентите. Но едва цялата наша тълпа се изсипа в аудиторията, ние застинахме на място!
 	-... удивен съм от вашия инат – висок, даже прекалено белокос маг седеше отпуснато на преподавателския стол и доста раздразнено обсъждаше нещо със стоящия до него професор.
 	-Моята специализация е много тясна, магистър – със същия тон му отговори Тесме, след това се обърна към нас и като за контраст, изключително дружелюбно се поинтересува: - Каква умна мисъл пак е посетила вашите светли глави?
 	Всички мълчаливо местеха поглед от нашия магистър към не нашия, но в крайна сметка, жаждата за знания победи.
 	-Магистър Тесме – започна Ригра, кокетно намествайки огнено риж кичур коса и едновременно правейки мили очи на непознатия, - нас ни заинтересува една подробност, на която не се спряхме на лекциите...
 	-По повод на проклятията седма степен – продължих аз.
 	-Те оказват ли влияние на магическия фон? – включи се адепт Джасер.
 	-Тъй като задействаният енергиен поток е труден за скриване даже за маг с равнище магистър – отново Логер.
 	И ние, всички седемнайсет човека, застинахме, готови да чуем отговора на преподавателя.
 	-А вие ме питате какво ме държи в Академията на проклятията – магистър Тесме се обърна, хвърли на непознатия леко насмешлив поглед и продължи общуването с него, - тук, магистър Еллохар, адептите още не са се разучили да задават въпроси. За разлика от вашите, свикнали безусловно и безкритично да приемат всяка дума на преподавателя.
 	Директорът на Школата за Изкуството на Смъртта! Тази мисъл ни порази всички едновременно и ние направихме плавна синхронна крачка назад но не си тръгнахме... и не защото не се бояхме – не, нас реално ни стана страх, но любопитството беше по-силно.
 	Високият, прекалено висок даже за тъмен, магистър Еллохар се усмихна на магистър Тесме и свивайки рамене невъзмутимо отговори:
 	-При нас не може по друг начин, уважаеми Тесме. Смъртоносните проклятия до десето ниво са обратими, в някои случаи дори и десето ниво може да се свали, а нашите знания позволяват да лишим от живот даже безсмъртните демони. И затова нашите адепти наистина не задават въпроси – положението ги задължава да пазят сурово мълчание.
 	Еллохар се усмихна и тази весела усмивка беше достатъчна, за да разруши този ореол от ужасяваща слава, който като че ли ставаше все по-ярък докато произнасяше монолога си... но ето че се усмихна и ние всички въздъхнахме, а след това аз, кой знае защо, попитах:
 	-И как може да се свали проклятие от десето ниво? Апчхи!
 	Погледът на директора на Школата за Изкуството на Смъртта се обърна към мен, усмивката му стана по-широка, след което снизходително ми отговори:
 	-А вие първо се научете да налагате проклятия от висше ниво, адептка, и освен това, вие сте настинала, ако не сте забелязала и...
 	Внезапно магистърът престана да се усмихва, вгледа се в мен, присви очи и аз почувствах как по тялото ми преминава тръпка. А след това директор Еллохар неодобрително поклати глава. И на мен ми стана страшно! Нима беше видял?! Но не,изводът на тъмния маг беше съвсем друг:
 	-Ах този Тьер,... как само го е измислил! Да експериментира върху адептите... Или вие сте била под заплаха от изключване?
 	Аз неволно кимнах.
 	-А – магистърът безметежно се усмихна, - тогава всичко е ясно.
 	Но на мен не ми беше ясно! И затова взискателно попитах:
 	-Върху мен са експериментирали?!
 	Магистър Еллохар се обърна към преподавателя Тесме и небрежно отбеляза:
 	-Не, трябва да ви призная,че мълчаливите обучаващи се ме устройват много повече, и освен това, моите адепти демонстрират много по-голям трепет при обръщение към магистрите – и вече към мен: - Дръжте!
 	В същия миг, право към мен полетя блестящо острие. В това, че нямаше шанс да го хвана не се съмняваше никой, включително и аз, а по-скоро беше повече от сигурно, че кинжалът имаше намерение да хване мен на острието си, някъде там, примерно в областта на сърцето! 
 	И в този същия миг, когато вече бях успяла да се простя с живота, се случи нещо изненадващо: острието се заби в нещо, което се намираше на крачка от мен, възпламени се и се разтопи, след което червените тежки капки горещ метал се плъзнаха на пода, прогориха дървените дъски и застинаха в бързо потъмняваща локвичка. Но преди локвичката да успее да потъмнее, около мен се изви адски пламък и от портала се появи самият магистър Тьер!
 	-Майко! – едновременно изтърсиха всички изпоплашени адепти, веднага след като пламъкът изчезна и появата на новия ни директор стана достояние на нашата скромна по численост общественост.
 	И... тишина... точно до думите на магистър Еллохар:
 	-Не, това по-скоро е татко – след което, директорът на Школата за изкуството на смъртта просто се разхили.
 	Смехът му бе прекъснат от леденото:
 	-И как да разбирам това?!
 	И магистър Еллохар, същият този най-страшен и ужасен, невъзмутимо сви рамене и без да изпитва и най-незначителни угризения на съвестта, небрежно подхвърли:
 	-Просто проверих. Забавно изплетена абсолютна защита, за първи път се сблъсквам с нещо подобно. Експериментален вариант ли е?
 	Мен ме беше страх да гледам към магистър Тьер, но като че ли буквално почувствах как той се успокоява... въпреки че, изглежда неговото „безпокойство“ сред присъстващите го бях усетила единствено аз.
 	-Да експериментален – гласът на директора беше глух и съвършено безстрастен, - засега е привързана към мен, но това е прекалено неудобно.
 	-Съвършено съм съгласен с вас – Еллохар стана, - но все пак, аз настоявам на поставяне на защитни заклинания по примера на моята школа.
 	-Аз обмислих вашето предложение – лорд-директорът се отдалечи на крачка от мен и веднага ми стана по-леко да дишам, - но се отказах от използвания от вас модел – прекалено е жестоко по отношение на заобикалящите, не ви ли се струва?
 	-За едно нещо сте прав – съгласи се светлокосият, - моите адепти на първо място ги защитава тяхната собствена репутация, на второ – самите те и едва третата степен на защита се състои от конкретните охранителни заклинания. Във вашата ситуация е необходимо да се измисли нещо за предупреждаване на тези, които ще рискуват да причинят вреда на адепт на академията.
 	-Именно!
 	-Някак сте неразговорчив днес, приятелю – магистър Еллохар се приближи към бившия си ученик (впрочем, сред всички присъстващи единствено на мен ми беше известен този факт) и попита:
 	-Кьехаата?
 

 	-Агхеера – на този, абсолютно неразбираем за нас език, отговори лорд-директорът, след което се обърна и се запъти към вратата.
 	Магистър Еллохар невъзмутимо закрачи след него, но минавайки покрай мен спря, намигна ми и ме посъветва:
 	-Настоятелно ви препоръчвам да се подмажете на директора и да го уговорите да свали това нещо от вас. Иначе, мила, няма защо да се страхувате, че ще се омъжите някога, опасност от какъвто и да било личен живот също не ви грози.
 	-В смисъл? – стана ми ясно, че от директора на Школата за изкуството на смъртта се боя значително по-малко, отколкото от нашия собствен директор.
 	-В смисъл, че Тьер е избрал крайно проблематичен вид защита, реагираща даже и на невинна приятелска прегръдка. Вие нали не искате, всеки вкусил вашите устни, в буквалния смисъл да пада в краката ви, сразен далеч не от страст? Между другото, на поклонниците ви им предстои да падат мъртви.
 	В процеса на постъпване на нова информация очите ми се разширяваха все повече и повече, гърлото ми се свиваше и когато зададох следващия въпрос от него излезе нещо като полузадушен писък:
 	-А той какво, няма ли сам да го свали?
 	Невъзмутимо ми отговориха:
 	-Виждате ли, скъпа, да се слага защита винаги е по-лесно, отколкото да се сваля. Именно затова е прието да се експериментира върху затворници. Понякога експериментират върху адептите, изключени от учебното заведение, във вашия случай, мога да отбележа, че на вас просто не ви е провървяло. Всичко най-тъмно, адепти.
 	И магистърът напусна аудиторията. Едва след него се затвори вратата и Ригра прошепна:
 	-Директор Тьер експериментира върху адептите...
 	-Които му изпращат за наказание... – допълни Елброт.
 	-Така, какво стана там с влиянието върху магическия фон от проклятията седмо ниво? – обърна се Логер към магистър Тесме.
 	И аз бях забравена. От всички... освен от самата себе си! И как трябваше да живея отсега нататък?!
 	-Да – гласът на магистъра като че ли идваше от далеч, - абсолютно верни изводи, адепт Логер. Но все пак има възможност тези колебания да бъдат скрити и ние ще поговорим за това на следващата лекция.
 	Когато всички се заточиха към изхода, аз също вървях, механично слагайки единия крак пред другия, а някъде в главата ми камбана биеше заупокой по целия ми личен живот.
 	Не искам да си кривя душата, аз никога особено не се бях замисляла за него, държавните чиновници от нашето ниво обикновено даже нямат такъв или пък личният им живот постоянно се прекъсва от безкрайните командировки, но все пак... Поне на мъничка порция щастие не можех ли да разчитам?!
 	-Дея – Яна вървеше до мен, а аз не бях забелязала, - аз съм сигурна, че нещата не са толкова страшни.
 	-Всичко е много по-лошо – „поддържа“ ме Ригра, - смърт ти се пише на теб, сервитьорке!
 	И аз се вбесих:
 	-Разкарай ми се от главата, Ригра!
 	Дакене се спря, след това вдигна ръка и пръстенът на показалеца й засвети, след което тази гадина преспокойно заяви:
 	-Наясно си какво значи това, нали, Риате?
 	Всички бяха наясно! Току що Дакене просто изкопира отпечатъка на моята аура и го прати на братчетата си... накратко, имах си голям проблем! Например, миналия път, тези две аристократични копелета, просто ме пребиха пред вратата на академията, продължавайки при това благожелателно да се усмихват... И аз вече си представях картината, на която лежах и пъшках, натъпкана в ледената киша, когато неочаквано се намеси Логер:
 	-Обичам месна чорба с тмин!
 	Ние едновременно учудено го погледнахме, защото месната чорба с тмин се приготвяше изключително като погребална гозба!
 	-Ама те не до смърт – Ригра си оправи небрежно яката, - просто любезно, ще поставят на мястото им някои възгордели се.
 	-Ама аз не говоря за нея, Дакене – парира Логер, - аз говоря за братята ти. Вярно казват, че момичешката памет за нищо не я бива, ама чак пък до такава степен! Върху нея нали експеримент са поставили, и братчетата ти, само да се пробват - и край! Чорба с тмин.
 	И на мен започна да ми се струва, че нещата не са чак толкова лоши.
 	-А знаеш ли, Ригра – аз се обърнах към пребледняващата адептка, - отдавна искам да ти кажа...
 	Но кой знае защо, не казах нищо. Стоях, спомнях си всичките преглътнати обиди и мълчах. Прекалено дълбоко се беше вкоренило у мен правилото, обяснено ми още от баба: „Мълчанието е злато, Дейка, запомни това!“. И аз мълчах, практически винаги и във всяка ситуация... не си премълчах само пред директор Тьер – първо в кабинета му, после, когато видях, че в списъка на двойкарите го няма моето име. И всъщност, списъкът на двойкарите стана преломен момент в съзнанието ми – това беше моя победа. Моята лична голяма победа.
 	-Желая ти да изпиташ всичко това, което по твоя милост са изпитвали другите – беше всичко, което казах на Ригра. 
 	След това ние с Яна си тръгнахме, а Логер след нас се изказа:
 	-Това проклятие ли беше?
 	-По-скоро пожелание – опроверга теорията му Джаг.
 	-Ние пак ще си поговорим с теб, евтина сервитьорка такава! – закрещя след мен Ригра.
 	„Няма да моля директора да сваля защитата“ – отмъстително си помислих аз.
 	Ние вървяхме към столовата, когато над цялата академия се разнесе гласът на лорд-директора: „Адепти, всички да се съберат незабавно в Тъмната зала!“
 	-Тьер вече започва безумно да ме плаши – прошепна Яна.
 	-Нали сутринта ни обещаха занятия по самоотбрана – припомних си аз, - но сега най-вероятно, ще обявят за преминаването на академията във военен режим.
 	-Как така? – не разбра бившата ми съседка.
 	-Сега ще ни се изясни – тъжно отговорих аз и ние се запътихме към главната подземна зала на академията, която се използваше изключително рядко и беше в състояние да побере всички адепти наведнъж.
 	Слизайки в тълпата от същите такива озадачени и удивени като нас, ние с Яна мълчахме. Мълчахме и докато се блъскахме слизайки по дългото живо стълбище, само моето „апчхи“ нарушаваше угнетяващото безмълвие на предчувстващите неприятности адепти. На петото ми „апчхи“ стълбището не издържа и грубовато се изказа:
 	-Ходят тука всякакви с... инфекции, ама че… хайде побързайте, отрова не се намери за вас, болнавите!
 	Казват, че духът, вселен в тази стълба, пред това е бил на една домакинка на преклонна възраст с неприятен и сприхав характер, която така омръзнала на директора, че той вселил нейната същност в стълбище, водещо в най-изоставените части на подземията на академията. Но той явно не си бил направил добре сметката – следващата война го принудила да създаде допълнителни зали под учебния корпус за осигуряване на безопасността, и само някоя жива стълба, мислеща и разсъждаваща, би могла да стане непреодолима преграда за евентуалните нападатели. И така, духът на портиерката получил своят звезден час – стълбището било разширено, заредено с допълнителна магическа енергия и даже десетина бойни заклинания и сега това беше жива, извиваща се, боеспособна стълба с повишено злобоотделяне.
 	-Стига сте си влачили краката, вижда се, че не са ви у дома стълбите – това го каза вече не на мен, а на някого по-нагоре, но всички започнаха да крачат значително по-внимателно.
 	-Ох, кога всички ще вземете да пукнете... – продължаваше да мърмори стълбата, и веднага след това: - Ей, ти, косматият, не се навеждай през перилата – ще се изтърсиш и ще трябва да те ловя, отгоре на всичкото! Върви си мирно по пътя, умъртвие ходещо!
 	-Защо веднага „умъртвие“? – възмути се адептът.
 	-Давай, давай дрънкай ми още на главата! – тросна се стълбата.
 	Адептът си замълча, а ние се захихикахме.
 	-И накъде си се повлякла ти, заразната? – отново заврънка стълбата. – Хич мозък си нямаш, полуумна девойка!
 	Не успях да отговоря, но от мястото на което стоях израсна отклонение на стълбището, тясно такова, но с висок парапет и на мен ми заявиха ултимативно:
 	-Я марш оттук при лекарите!
 	На жалките ми опити да възразя, че там директорът сигурно чака, стълбата с натъртване заплаши:
 	-Ей сега ще те хвърля долу! В свободен полет! Заминавай, на кого говоря!
 	Наложи се да вървя, че иначе тя стълбата беше такава, че може и да те хвърли, а дали да те лови или не сама си решаваше. Веднъж Ригра така я хвърли и я хвана на косъм от земята, а след това даже я подържа във висящо положение два-три часа, за назидание, така да се каже.
 	Така че, аз припряно преминах по новопоявилия се израстък, а по-нататък не се наложи дори да вървя – стълбата може и да мърмореше, но беше грижовна – сама ме издигна, и то така стремително, че когато ме донесе до върха, аз, здраво вкопчена в парапета, трябваше да изчакам да ми премине пристъпа на световъртеж.
 	-Хич не се грижиш за себе си, Дейка – междувременно се възмущаваше духът на починалата домакинка, - погледни се – недоспиване четвърта година поред, толкова си кльощава, че не е ясно на какво само животът ти се държи, на лицето ти - само едни очи са останали! А тук и тази напаст – новият директор... Не слушай портиера гоблин, нашият директор не си пада по кожа и кости. По ходещи скелети – също. Ох, Дейка, какъв мъж изпускаш!
 	Аз кимнах, защото със стълбата винаги беше по-добре да се съгласяваш, жизнено важно беше, така да се каже. Пък и страшно ми се въртеше свят, но в момента, когато ми се стори, че мога да стоя права и сама, казах на стълбата „благодаря“ и минах през вратата...
 	И защо ли? Точно се озовах в хола, откъдето през проход в стената се стигаше до нашата жива и говореща, когато видях идващия магистър Тьер, до когото вървеше и лорд Еллохар. И никого другиго нямаше в хола, всички вече бяха слезли...
 	А мен ме забелязаха веднага, разбира се.
 	И погледът на лорд-директорът стана такъв... ами такъв... Абе стълбата и тя не беше толкова страшна и аз направих крачка назад, за да чуя раздразнено съскащото:
 	-Я марш оттук, на кого говоря!
 	Това беше откъм стълбата, а от другата страна се раздаде:
 	-Адептка Риате, как да разбирам това? – от магистър Тьер. – Беше обявен общ сбор!
 	Ето ти и положение между два огъня! Навеждайки глава под взискателния поглед на черните очи аз прошепнах:
 	-Зная, но...
 	-Но какво? – изиска отговор лорд-директорът.
 	Наведох глава още по-ниско и съвсем вяло отговорих:
 	-Но мен стълбата не ме пуска...
 	И двамата директора се спряха като вкопани. Едновременно спряха. След това директорът на Школата за Изкуството на Смъртта озадачено ме погледна, а след това прихна::
 	-От толкова години работя с адепти, но такова глупаво оправдание чувам за първи път. Момиче, а вие не можахте ли да измислите нещо по-умно!?
 	В друго време аз бих премълчала. Крещящата несправедливост беше често явление в нелекия ми живот, но кой знае защо, сега постъпих по друг начин:
 	-Нищо не съм си измислила, магистър Еллохар! – и цялата тази фраза я изстрелях гледайки вече не в пода, а в лицето на самия лорд.
 	Магистърът ме измери с откровено лош поглед и ни осведоми за заключението си:
 	-Не ви достигна въображение нито за първото, нито за второто оправдание. Мила девойко, ще ви дам един добър съвет – мълчанието е злато. Във вашия случай е и, доколкото разбирам, гаранция за оцеляване!...
 	-Достатъчно! – неочаквано рязко го прекъсна лорд Тьер.
 	Но аз не исках да мълча:
 	-Аз не лъжа!
 	Магистърът не пропусна да ме подкачи:
 	-Да, вие само лекичко се опитахте да ни преметнете.
 	От възмущение аз поех дълбоко въздух и почти изкрещях:
 	-Стълбата е жива!
 	На това лордът реагира със скептична усмивка и грациозно се насочи се към входа в подземието. Демонстративно се приближи към стълбището, започна да слиза. Пет стъпала по-надолу се обърна към мен, плесна с ръце, типа „вижте, нищо живо няма“ и ми отправи подигравателен поглед. А стълбището наистина мълчеше!
 	В този момент не издържах аз, и приближавайки се към парапета, почуках с кокалчетата на пръстите си по потъмнялото дърво и се възмутих:
 	-И още дълго ли ще мълчите, уважаема?
 	В отговор – тишина. Впрочем, не беше тихо чак кой знае колко дълго време, магистър Еллохар не пропусна да ме подкачи:
 	-Мило момиче, а вие случайно да не сте болна? Треска? Бълнуване? Халюцинации?
 	В този момент проклятието за остро разстройство, повече от всякога беше готово да се откъсне от езика ми, но силата на волята, тренирана години наред, ми позволи да се сдържа и този път. И можех само да прогарям с яростен поглед гърба на магистъра, който продължаваше да слиза надолу. Но да си сдържам обидата към стълбата, нямах никакво намерение:
 	-Това е подло! – упрекнах аз дърворезбата на перилата.
 	-За сметка на това, помага за оцеляването – с шепот ми отговори стълбата. – Ти Дейка, си още млада и глупава, и изобщо – намерила си с кого да спориш! На този магистър знаеш ли какво му е нивото на бойната магия? Те и отстъпниците, като го видят сами се закопават в земята, а аз съм само дух... и ми се живее.
 	Аз застинах изненадана, а същият този магистър Еллохар, слязъл вече на поне трийсет стъпала, спокойно се обърна, след което се облакъти на перилата и гледайки ме, на висок глас похвали стълбата:
 	-Съвършено правилна жизнена позиция, уважаема Аера Тимовна, само едно нещо не ми харесва – не учите вие младите на народна мъдрост. Съвсем не ги учите. Срамота е, а сте такъв уважаван дух!
 	-Ох – промълви смутената стълба, - ама аз, какво да правя аз, не ме слушат, ама хич, от година на година все по-безмозъчни идиоти ми пращат, магистър Еллохар. Не само мен, всички верни духове попитайте, всички ще ви кажат, развалила се е младежта, съвсем не е както преди.
 	-То си е така – магистърът продължаваше да гледа към мен и да се усмихва все по-широко, - а вие, адептка, би трябвало да усвоите две неизменни правила – или още от началото трябва да мълчите, или доказвайте твърдението си докрай. Не се отбивайте от пътя, ако веднъж сте стъпила на него. Между другото, катастрофално не ви достига увереност в себе си. И да, Тьер, това нейното не са просто румени бузки, малката наистина е болна. Аера Тимовна е постъпила правилно, като я е изпратила при лекарите.
 	И след това, магистърът, вече значително по-бързо заслиза надолу по стълбата, услужливо извила се така, че максимално да скъси разстоянието. Но с това моите трудности не свършиха... по-скоро едва сега започнаха, защото магистър Тьер не се захвана да дразни и без това разстроената си адептка, а както винаги безцеремонно нареди:
 	-Адептка Риате, марш веднага в моя дом! – започна със заповед и завърши с изискването: - Отговаряйте веднага, къде сте успяла така да се простудите?!
 	Реших да си спомня житейската мъдрост, пропагандирана от директора на школата, в която учат и как да отнемаш живота, и си замълчах. За щастие магистърът не настоя:
 	-В моя дом! Веднага! – с леден тон повтори той заповедта си. - В останалите здания на академията ще се провеждат ремонтни работи и не е безопасно да се намирате тук! Вървете,... Дея!
 	Нещо във всичко това ме накара да се разтревожа, но тук аз пак изтърсих едно „апчхи“, и докато изваждах носната кърпичка и си изтривах носа, се позамотах. А когато вдигнах глава лорд-директорът вече го нямаше.
 	Тогава у мен се зароди нещо подобно на бунт, тъй като изобщо не ми беше харесала заповедта на директора! Освен това, аз и сама бях в състояние да платя за услугите на лекаря - така или иначе, всички адепти от Академията на проклятията предпочитаха да се обръщат към градските ескулапи, те взимаха по-евтино, а лекуваха по-добре.
 	Кихайки и триейки вече страшно сополивия си нос, аз изтичах в общежитието, мигом си облякох палтото, сложих си ръкавиците и преобута в груби, но топли ботуши и ограбила собствените си спестявания, се запътих към града. Едва ли имах много време – академическите събрания рядко продължаваха повече от един час.
 	Претичвайки през безлюдния двор, което изглеждаше някак непривично по обяд, аз стигнах до вратата, кихнах пак, и учудвайки се от отсъствието на гоблина-портиер, с труд отворих масивната врата. Напускайки територията на академията се обърнах и старателно придърпах крилото на вратата... Странно щракване подозрително порази слуха ми. Тук ключалки изобщо нямаше! Все още без да разбирам случващото се, дръпнах още веднъж вратата и замаяно проследих как масивната дървена ръчка в ръцете ми, се превръща в изящно извита метална брава. Пък и самата врата, без да бърза, се трансформира в двукрила врата от скъпо червено дърво, а за капак на всички метаморфози, зад гърба ми прозвуча недоволният глас на лорд-директора:
 	-Аз вас къде ви изпратих, адептка?
 	„Имам треска и бълнувам“ – си прецених аз, обърнах се и озадачено загледах как скучният ардамски пейзаж се сменя с уютната и скъпа обстановка в гостната на Лорд Тьер. И кошмарът беше някакъв странен, тъй като образът на магистъра се оказа определено полупрозрачен, леко трептящ и тъмен!
 	-Майчице – простенах аз, свличайки се на пода и чувствайки с гърба си рисунката на дърворезбата на вратата.
 	Разгневено-насмешливото изражение на лицето на директорския призрак се измени моментално и сега проекцията беше видимо разтревожена.
 	-Дея! –той полетя към седналата на пода мен и повтори своето –Дея...
 	Изви се адски пламък!
 	Когато във все по-контрастно проявяващата се гостна се появи контрастният и материален лорд-директор, аз окончателно реших че бълнувам! Моята халюцинация, придобила формата и чертите на лорд Тьер, обхвана с шепи лицето ми и се вгледа в очите, а аз си спомних, че вече няколко седмици не съм припадала сутрин. Сега не беше точно сутрин, разбира се, но моментът явно беше подходящ...
 	И тук кошмарът ми просъска:
 	-До какво състояние сте се докарала, адептка?!
 	-А вие самият защо не се опитате да си вземете всички предмети за полугодието в дванайсетдневен срок, че да ви видя тогава! – кой знае защо избухнах аз.
 	-Треска – произнесе своето умозаключение кошмарът ми и дърпайки ме за ръката, неочаквано нежно прошепна: - Хайде, ставай, доброто ми момиче, сега ще пием горчиво лекарство и ще нанкаме в топло меко креватче.
 	-Какво креватче? – изправяйки се, тъй като нямах друг избор при неговата сила, промълвих аз.
 	-Моето креватче – невъзмутимо поясни магистърът... и аз започнах да падам обратно.
 	Притегляйки ме към себе си, лорд-директорът ме взе на ръце и ме понесе някъде навътре в дома с думите:
 	-Хайде сега, всичко ще е наред, какво се изплаши… Да, лекарството е горчиво, но за сметка на това - ефикасно и проверено с годините, а след лекарството ще ти дам бонбонка. Ти нали обичаш бонбонки? Всички красиви момичета ги обичат. Так-а-а, а сега послушно си лягаме и не воюваме със собствения си директор... мен, между другото, там ме чакат. И не само адептите, за съжаление, а и такива индивиди, на които, ако не им стигне търпението да ме дочакат, притежават достатъчно наглост, че да вземат да обезпокоят моя дом с появата на неканени гости.
 	Не знам там, но на някой тук явно не му липсваше наглост!
 	-Слушайте – аз направих плах опит да се изтръгна, веднага когато ме сложиха на леглото, - аз съм напълно в състояние да стигна до лекарите, там също има проверени лекарства, честна дума, и дори са сладки!
 	Черните очи на члена на ордена на Безсмъртните пламнаха в огън, след което изгубих всякакво желание да споря, затова пък, у магистъра се появи желание да командва:
 	-Лягай! – и аз се изтегнах на копринената покривка, изплашено гледайки в очите му, тъй като кой можеше по-добре от мен да знае на какво са способни Безсмъртните. Но на лорд Тьер му беше достатъчно да забележи моя страх и изражението на лицето му веднага се смекчи, а след това с неочаквано добра усмивка, той тихо отбеляза: - В аптеката с лекарството не дават бонбони. И докато аз все още с недоверие го гледах, магистърът добави: - А може би искаш тортичка?
 	Мълча.
 	-Пастичка?
 	Продължавам потресено да мълча.
 	-Оказва се, че сте глезена, адептка Риате – разстроено произнесе лорд-директорът, след което все така дружелюбно уговаряйки ме протегна ръка към крака ми, - сега ще се съблечем, нали?
 	-Не! – троснах се аз.
 	-А аз казах – да! – кресна той.
 	Дръпване. Палтото ми остана без копчета, а лорд-директорът застина и неочаквано виновно изпъшка:
 	-После ще ги зашия.
 	Поне да бях припаднала! Защо този проклет припадък поне веднъж не се случи в подходящия момент, поне...
 	-Не, няма да ги зашия – започвайки да развързва връзките на ботушките, съобщи лорд Тьер, - не умея, ако трябва да съм откровен.
 	И в този момент аз изрецитирах народната истина:
 	-Ако не можеш – не се захващай!
 	-Да – мрачно взирайки се в мен, произнесе лорд Тьер, - във вашия случай, адептка, мълчанието наистина е злато.
 	Аз отговорих с напълно съгласно „апчхи“.
 	Директорът се усмихна, свали ми първо обувките, а след това и...
 	-Недейте! – извиках аз, опитвайки се да скоча от леглото, за да не позволя на лорд Тьер да ми смъкне чорапите.
 	Но в следващия миг аз бях готова сама тутакси да се съблека, само и само да не виждам суровата ярост, която обезобрази лицето на директора. А след това стана ясно как лорд-директорът е получил званието Първи меч на империята – той се движеше мълниеносно! Аз едва успях да усетя как с една ръка ме сграбчи и ме вдигна за шията, а когато отново ме пусна на леглото, от дрехите на мен беше останала само долната риза!
 	-Роклята няма да я шия! – тросна се вбесеният мъж на изплашената и разтреперана мен. – Така или иначе, от днес ви се въвежда нова униформа!
 	С крайчеца на окото проследих бавното падане на изпокъсания плат на роклята и чорапите и дълбоко съжалих, че не припаднах навреме. Изнасилване в безсъзнание при тъмните не се практикува, ние не сме светли.
 	-Под одеялото! – изкомандва магистърът.
 	И аз дори незабавно се подчиних, криейки голите си крака.
 	-Добро момиче – изрази одобрение лорд-директорът и се плъзна към високия шкаф, омотан с видимата черна паяжина на едни от най-силните охранителни заклинания.
 	Обръщайки се, лорд Тьер вече отброяваше дозата на лекарството, стичащо се в сребърната лъжичка отдолу:
 	-За мен – двайсет капки, за вас... – бърз преценяващ поглед, - са достатъчни и шест. Отваряйте уста, адептка.
 	Отворих. Съжалих моментално, когато горчивата гадна течност се плъзна по цялото ми гърло. Може и действително да бяха само шест капки, но според усещанията ми беше цяло шише. Аз рязко седнах, кашляйки.
 	-Леко, спокойно – лорд Тьер седна на края на леглото, придържайки ме за раменете, - знам че не е приятно, но трябва да изтърпите.
 	Не можех да му отговоря – лепкавата гадост като че ли беше запълнила не само устата, а и цялото ми гърло.
 	-Ш-ш-ш – продължи да ме успокоява. – Не е това, което сте свикнала да получавате от лекарите, адептка, но без съмнение е по-ефикасно. А сега, заспивайте.
 	И мен внимателно ме сложиха да легна, след това ме завиха с одеялото и се изправиха да си вървят. И никакъв бонбон! Впрочем, аз така или иначе нямаше да успея да го изям,тъй като потънах в сън мигновено, слушайки унесена отдалечаващия се говор на магистър Тьер:
 	-Дара, почисти тук.
 	И въпрос без грам емоции:
 	-Пълна илюзия?
 	-Надскочи себе си!
 	Не успях да чуя нищо повече – потънах в сън, също толкова лепкав като странното лекарство, топъл като леглото на лорд-директора и толкова черен като очите му...
 	-...не, тук има нещо, все пак... – замислен мъжки глас ме накара да трепна и да се събудя.
 	-Например? – кокетно му отговори женски глас, при това, аз бях напълно сигурна, че гласът принадлежеше на този същия възроден дух на смъртта.
 	-Всичко е идеално – продължаваше мъжкият глас, - и аз дори бих повярвал, но...тук има мирис на момиче, а ти, прелест моя, независимо от изумителната прилика с живите, все пак си само „почти , а не съвсем момиче. Миризмата, Дара, ето какво си пренебрегнала. И тук у мен възниква съмнение – тези възпитателни нотки в гласа веднага издадоха говорещия – магистър Еллохар, - така че, ето и въпроса ми към теб, Дара: кого крие тук Тьер?
 	-„Крие“ – с насмешка повтори духът на смъртта.
 	-Добре – покорно се съгласи специалистът по същата тази смърт. – Нека бъде „къта“?
 	Диалогът им излизаше интригуващ и стана още по-занимателен след насмешливия въпрос на Дара:
 	-А вие наистина ли мислите, че лорд Тьер ще вземе да „къта“ нещо в собствения си дом, на територията на собствената си академия?
 	Тихо, гневно и заплашително ръмжане, което съвсем не съответстваше на образа на директора на Школата за изкуството на смъртта, но и него го прекъсна спокойният и леко саркастичен глас на Дара:
 	-Лорд Еллохар, да започнем с това, че моментът с моето убиване отдавна не е актуален в нашите отношения и вие не се справихте даже тогава, когато аз бях уязвима, няма и сега да подействат заплахите ви. Що се касае до вашите подозрения – те са безпочвени.
 	-А да лъжеш, ти така и не се научи – замислено проточи магистърът.
 	-Та така, да уведомя ли лорд Тьер за вашето посещение? Мислех си, че цените приятелските ви отношения - пародирайки замисления тона на Еллохар, проточи Дара.
 	Тишина.
 	Предпазливо отворих очи и видях магистъра и полупрозрачния възроден дух, застанали на вратата на спалнята и то така, че Дара беше преградила пътя. Но независимо от явното противопоставяне, границите на позволеното не престъпваше нито един от двамата.
 	-Дай ми дума – втренчено взирайки де в духа и вече съвършено без топли нотки в гласа, започна магистър Еллохар, - че този път ти ще го предпазиш от... необмислени постъпки. Защото аз наистина ценя нашите дружески отношения и именно затова гарантирах за него пред императора!
 	-У мен отсъстват чувството за дълг и справедливост, безполезно е и да се опитате да пробудите съвестта ми! – отговори Дара.
 	Магистърът заръмжа, но се сдържа, изсъсквайки само:
 	-Ти си готова да защитаваш Тьер до последно, без значение какви ще са последиците за теб!
 	И на мен изведнъж ми стана много интересно да чуя нейните думи, и до мен долетя:
 	-Тьер е достоен за такава преданост! Повече от достоен!
 	В следващият момент на лицето на магистъра разцъфна доволна и лукава усмивка, обръщайки глава, той внимателно погледна към мен, но с някакъв разфокусиран поглед, като че ли се взираше през тялото ми и почти изпя:
 	-Аха, значи това е нещо лично и не е свързано с тъмни елфийки.
 	Фигурата на възродения дух потъмня.
 	-Е, аз така си и мислех – лордът беше явно повече от доволен от себе си. – Ллалие е в Ардам, Дара. Тя се втурна насам, зарязвайки кронпринца преди четиринайсет денонощия. И тя е уверена в действията си, тъй като дори не си е оставила възможност за отстъпление. Разбираш ли мисълта ми?
 	Не знам дали Дара разбираше, но аз пресметнах дните, и се оказа, че преди четиринайсет денонощия аз ... бях проклела лорд-директора!
 	 
 	-Преди четиринайсет денонощия се е случило нещо, което е дало увереност на Ллалие в Риан! И тя е долетяла тук... за него! – продължи лорд Еллохар. – Тази гадина не е от онези, които са готови да рискуват неоправдано! Тя не рискува, Дара, тя е уверена в силите си. И на нея и трябва Тьер. А сега още веднъж ще те попитам: Появявало ли се е ли е тук това тъмноелфийско нищожество?
 	И духът на смъртта даде ясен и уверен отговор:
 	-Не!
 	Кръгом, и напускайки спалнята, лорд Еллохар промърмори:
 	-Можеше и веднага да ми кажеш, така и така, магистър, тук има друго момиче и моят обожаем господар, най-накрая престана да вижда под всяка фуста десетина змийски глави. И аз бих разбрал всичко, Дара, но не, илюзии ми създава тя! Нямаш ли си друга работа? Що не идеш да възпитаваш местните адепти, че емоциите им, след последните новини, се колебаят от безумна паника, до не по-малко безумна истерия?!
 	-Но, магистър, вие знаете, че не можех да ви кажа! – възмутеният дух на смъртта полетя след него.
 	-Естествено, че зная – невъзмутимо отговори магистърът, - иначе нямаше да се церемоня с теб, Даричка.
 	-Не смейте да ме наричате така!
 	-Както искам, така ще те наричам, досадница такава... възродена...
 	Останалото се сля в мърморене и аз нищо повече не чух, а след това неочаквано пак заспах, преди да събера сили да стана или да кажа нещо.
 	 
 	Прохладна длан внимателно докосна бузата ми... трепна, мигом покри челото ми, след това леко грапавата длан бе сменена от също толкова прохладни устни.
 	-Ти гориш цялата! – разтревожен глас ме накара да изплувам от водовъртежа неспокойни сънища и да отворя очи. Завръщането ми на този свят, магистърът съпроводи с не по-малко разтревоженото: - И погледът ти е мътен.
 	-В-в-вие... – опитах се да кажа аз, но така и не успях да изговоря цялата фраза.
 	-Донесох бонбони – печално ми съобщи лорд-директорът, - но ти няма да ги ядеш, мила.
 	Това беше несправедливо, защото ми се ядеше.
 	-Бонбоните са за здравите – измъчено добави той, - за болните – бульон. Но като имаме предвид състоянието ти... Лошо, адептка, много лошо, за каква Бездна сте си докарала здравето до такова състояние! Често ли сте стигала до хронифициране на болестите?
 	Аз премълчах, пък и нямах сили за разговори.
 	-Трябва да свалим температурата – междувременно продължаваше лорд Тьер, - аз сега ще те съблека, после ще те разтрия, а ти не... ме ядосвай с безполезни опити за съпротивление!
 	Какво ти съпротивление – аз не можех дори да говоря! А ми се искаше, даже много, особено, когато магистърът отново отиде към шкафчето с опасното съдържание и се върна със същата сребърна лъжичка, но с друго шишенце, от което капеше нещо лепкаво и златисто.
 	-Отваряме устичката – ми заповядаха, в процеса на преброяването на капките, а след като свършиха, споделиха с мен нова информация: - Това нещо ще е по-приятно от предишното, но има друг проблем – предизвиква краткотрайни проблеми с паметта...
 	И неочаквано лорд Тьер трепна и замря, после погледът му се плъзна по мен, а на устните му затрептя странна загадъчна усмивка, от която ми се прииска да се завия презглава с одеялото и да мисля само за едно нещо – че просто ми се е сторило!
 	-Я да прибавим още няколко – проговори директорът, усмихвайки се все по-широко, - така да се каже, за да сме сигурни в ефекта.
 	И той добави още шест!
 	С ужас гледах магистъра, след това лъжичката, опитах се да се извърна, но в следващия момент сладко – горчивата лепкава течност се озова в устата ми, лордът светкавично ме притисна, запуши носа ми и се наложи да преглътна, чувствайки как по бузите ми се стичат сълзи! Като че ли не ми беше ясно какво щеше да се случи сега! Или не разбирах, от къде на къде господин директорът ме лекува лично в собственото си легло! С директор Енер този въпрос го бяхме решили по начин изгоден и за двете страни – аз му носех пиене от таверната, а той си затваряше очите, ако имах някакви проблеми с ученето и понякога се застъпваше за мен пред професорите. А този аристократ, за своите обеди благоволява сам да си плаща...
 	-Без сълзи! – резкият крясък на лорд Тьер предизвика още по-голям поток отчаяние, но директорът това вече не го интересуваше – той постави лекарството на място, а след това изобщо излезе от спалнята.
 	А аз лежах, гледах в тавана и си обмислях какво да правя! Какво щях да правя сега?!
 	Прозвучаха тежките стъпки на лорд Тьер, след това на вратата изникна и самият той, носещ леген с вода, над който се кълбеше пара. Аромат на билки веднага запълни пространството на спалнята и остана да витае във въздуха, когато легенът бе поставен на стол, който магистърът притегли по-близо до леглото и след това отново излезе.
 	Когато се върна, в ръцете му имаше купчина белоснежни чаршафи и покривка от сребриста вълна на скарх, която не протича.
 	-Така – промърмори магистърът, разстилайки покривката, - сега бързичко ще те вдигнем на крака, и по-тежки случаи сме имали – той ме погледна крадешком, - въпреки, че май не, такива слаби и измъчени от неправилния начин на живот, още не съм изправял на крака.
 	И отново излезе и се върна с глинена купа, над която също се издигаше пара, но нея, покривайки я с чинийка, я сложи на нощното шкафче, след това припряно свали жилетката си и разкопчавайки ги, нави ръкавите на ризата. И след това, лордът заобиколи леглото и тръгна към мен.
 	-Така, адептка, започваме да се лекуваме – весело ми съобщи той, разгръщайки одеялото и потапяйки ме в някакъв студен ад и не по-малко ледено отчаяние, - знам, че зъзнеш – вече без усмивка произнесе той, - но треската вече е прекалено силна, трябва да се вземат мерки.
 	 И накланяйки се, лорд Тьер без усилие ме подхвана на ръце и ме премести на същата тази непропускаща покривка, застлана отгоре с белоснежен чаршаф. А след това с рязко движение свали ризата ми и всичкото бельо. Това се случи така бързо, че не успях даже да се възмутя, но след това, осъзнавайки в какъв вид лежа пред него на белия чаршаф, даже гласът ми се върна:
 	-Какво си...
 	-Ако започнете да крещите, ще ви прегракне гласът –покривайки с ръка устата ми и спирайки възмущението ми, просъска лорд Тьер. – Освен това, тук няма никого, който би могъл да ви чуе, а лично на мен вашите стонове са ми напълно безразлични!
 	Аз накъсано изхлипах и просто затворих очи, нямаше друг начин, пък и не ми достигаха сили, за да изразя пълното си несъгласие със ситуацията...
 	Ръката на лорда се плъзна от устните ми, погали бузата и ме остави да мръзна и да се смущавам, а освен това, и да страдам от чувството на пълно безсилие.
 	-Прекратете да се тормозите заради някакви си там морални принципи – неочаквано меко произнесе магистър Тьер, - на мен в живота ми се е налагало много неща да видя, даже при раждане веднъж помагах.
 	Аз разтворих очи, невярващо гледайки директора, той се усмихна и продължи, мокрейки междувременно кърпа в легена:
 	-Това се случи в Дарман, ние се движехме след отстъпващата войска на противника, занимавайки се... – той се подсмихна, и този път не особено весело, - това е като обстрел на патици. Например, представи си, лети си ятото – мократа кърпа легна на гърдите ми и магистърът започна внимателно да разтрива кожата, - глупавият ловец ще убие водача и ятото изпоплашено ще се разлети, а умният ще започне от последната патица. И ще ги сваля една след друга, и то така, че останалите нищо няма да заподозрат. Водачът ще загине последен. Приблизително така действахме и ние – вражеската войска се движеше към нашата, а ние вървяхме отзад и методично съкращавахме числеността й.
 	Кърпата отново се върна в легена, бе намокрена и изстискана, и този път бе разположена на корема ми...
 	И най-удивителното беше, че там, където магистърът я слагаше, вече не се чувстваше студ, а само странна побоцкваща топлина.
 	-Така си се придвижвахме – внимателно разтривайки с пръсти, продължи лорд Тьер, - и се натъкнахме на селце върколаци в гората...
 	Пръстите му замряха, дишането му се накъса и след миг с рязко обръщане на главата, директорът откъсна очи от мен и се взря в... шкафа. Няколко секунди, и с дрезгав глас той продължи:
 	-Върколаците се оказаха от нестабилните, склонни към...
 	Пръстите му отново се върнаха към масажирането, но веднага се спряха.
 	-Бездна – просъска лорд Тьер, - това е сто пъти по-лошо, отколкото с онази елфийка!
 	Той от място се втурна към вратата и стремително изскочи от спалнята.
 	Откровено казано, аз страшно се зарадвах, и в момента, когато крачките на магистъра затихнаха някъде навътре в тази доста голяма къща, аз се опитах да стана. И да му се чудиш, това даже се получи, и замотана в един от чаршафите, аз залитайки, се изправих. Успях да се порадвам на тази малка победа точно до момента, в който се хлопна входната врата и се чуха бързите стъпки и плашещия вик на върналия се магистър:
 	-Легнете, на кого казах да не става!
 	Аз седнах. На пода. А в момента, в който лорд-директорът тръгна към мен, посивял от гняв, изплашено се замолих:
 	-Моля ви, хайде аз сама да си се лекувам! Не, наистина, аз преди съвсем успешно си се справях, аз...
 	Рязко дръпване, и мен ме вдигнаха на крака, трясък на раздрания чаршаф, и на разголената мен, ми завързаха ръцете с парче от загиналото тъкачно изделие! Всичко, което последва, се случи със страшна скорост – този път лорд Тьер просто намокри целия чаршаф, омота ме до шията и блъсвайки ме на кревата, въпреки всичко ме попридържа, а след това ме сложи да легна.
 	-Вие още в началото определете какво ще правите, адептка – изсъска магистърът, - или се съпротивлявайте, или се подчинявайте. Старайте се да се придържате към една постоянна линия на поведение!
 	В процеса на гневната реч, мен бързо, малко грубо и кой знае защо, продължавайки да хипнотизират с поглед шкафа, ме разтриваха. След това, обръщайки ме по корем, лордът извърши същите манипулации на гърба и всичко, което се намираше... по надолу.
 	-Така, с това свършихме – мен ме върнаха в изходно положение, покриха ме отгоре с още един чаршаф, след което една влажна длан легна върху челото, друга се докосна до шията, покривайки с пръсти пулсиращата жилка и няколко секунди, притворил очи, лорд Тьер се заслуша в нещо. Изводът беше следният: 
 	- Температурата е спаднала, сърцебиенето е учестено. Странно.
 	-Няма нищо странно – простенах аз с върналия се глас.
 	Тьер престана да разглежда шкафа, втренчено ме заизучава и втрещено попита:
 	-Възбуда?
 	Изплашено се опитах да отпълзя по-далече.
 	-А-а-а – разочаровано проточи магистърът, - жалко. Така, сега пием бульона и заспиваме.
 	Той стана, взе купата, махна чинийката от нея, върна се обратно и слагайки ме да седна, поднесе купата към устните ми.
 	-Аз... и сама мога – простенах аз.
 	-Ами сама пий – невъзмутимо се съгласи директорът.
 	Наложи се да пия. Бульонът се оказа гъст, с подправки, но абсолютно безсолен.
 	Гледайки изкривената ми физиономия, лордът неочаквано се смили:
 	-После ще ти дам бонбонка.
 	Покорно изпих половината, повече не бях в състояние да погълна.
 	-Това е количество като за дете! – възмути се директорът, когато започнах да извръщам глава от упорито поднасяната купа. - Хайде, още една глътчица, Дея!
 	Когато преподавателите ме наричаха по име, това... ме нервираше. Но след обвинителния ми поглед последва жестоко изискване:
 	-Още три глътки!
 	Да бях пила веднага, щеше да е една.
 	Покорно направих три глътки и купата веднага я махнаха, а лордът ме сложи обратно да легна. Лежах си в мокрия чаршаф със затворени очи, защото да гледам към директора след всичко това, ме беше някак срам, и с ужас си мислех: а сега какво ще става? А после чух:
 	-Отваряме уста, получаваме бонбонка.
 	Отворих, получих. Ментовата бонбона никога не е била от любимите ми, но в този случай, беше много на място.
 	-Полежи засега – прозвуча гласът на магистъра, - аз трябва да се приготвям, а ти - да изчакаш да подейства лекарството.
 	И той отново излезе.
 	Досмуквайки бонбоната, аз почувствах, че бавно потъвам в тъмния вир на сънищата, и се опитвах да стоя будна само заради това, че бонбоната още не се беше разтопила цялата, а не изпитвах желание да се задавя.
 	-Дояде ли я? – запита глас от висините. – Дея, ти не спиш още, аз чувам дишането ти.
 	-Не – прошепнах аз.
 	-Тогава, дай я тук – безцеремонно нареди лорд Тьер.
 	Аз решително я догризах, без намерение да давам на някого използваната бонбона. Изотгоре се разсмяха и съобщиха:
 	-Дай сега да те преместим.
 	След това директорът започна... да размотава моя чаршаф. Спомних си, че под него няма нищо, опитах се да се противопоставя... не се получи. Сваляйки от мен мократа тъкан, магистърът ме изтри до сухо, почти до червено търкайки кожата, и внимателно развързвайки ръцете ми, отново ме сложи да легна и ме зави.
 	-А сега, нанкай – заповядаха на сънната мен и...
 	Нежно, едва доловимо докосване с устни до устните ми, след което лорд Тьер се изправи и излезе от спалнята, и съдейки по плисъка, изнесе и легена с водата. А на мен тутакси ми се отщя да спя... напълно. Отваряйки очи, аз няколко мига гледах тавана, след това се опитах да стана, но... в началото всичко се завъртя наоколо и стаята, като че ли, затанцува валс, а веднага след като се отпуснах на възглавницата, цялото ми тяло като че ли започна да се поклаща върху топли нежни вълни, приспивайки ме...
 	 
 	Аз подскочих, като че ли ме бяха разтърсили. Седнах, отворих очи, огледах се. Не се досетих веднага къде се намирам, и едва след секунда дойде приятното осъзнаване – това е новата ми спалня. И съдейки по всичко, беше вечер... А аз защо бях в леглото?!
 	Скачайки от кревата, се спуснах към прозореца и с облекчение въздъхнах, виждайки клонящото към залез слънце. Значи не всичко беше загубено.
 	Със закъснение си спомних, че май се бях разболяла, но сега се чувствах просто... чудесно. А след това ми стана не толкова чудесно – със сигурност си спомнях, че се бях запътила към града, за да стигна до лекаря преди обедната почивка, а след това?
 	-Дея? – Ян настойчиво чукаше на вратата, - Дея, събуди ли се?
 	-Д-да... – прошепнах аз, неясно защо, докосвайки устни с ръка... струваше ми се, че усещам лека и нежна целувка, като докосването на топъл летен ветрец.
 	Тимянна нахлу в гостната ми, оттам решително закрачи към спалнята, и влизайки, озадачено застина:
 	-Дея, ама ти си оздравяла!
 	Не, нещо определено се беше случило, нещо което изобщо не успявах да си спомня, в края на краищата, как можех да не помня как съм се върнала в академията и съм легнала да спя и...
 	-Дей! – настояваше за внимание Яна.
 	Обръщайки се към нея, така и замръзнах – бившата ми съседка беше наконтена в тъмно синя мъжка риза с емблема - тъмен облак, зачеркнат от светкавица и в черни прилепнали панталони!
 	-Новата ни униформа – поясни Яна, забелязвайки недоумението, с което я разглеждах, - повече никакви рокли и поли, в шкафа има три комплекта ежедневна униформа, два за физически упражнения, а също така връхни дрехи – лятна, зимна и есенна. Зимното палто ще те докара просто до пълен възторг! А, да, как ти се струва емблемата?
 	Именно от нея не откъсвах очи. Преди емблемата на Академията на проклятията беше черен кръг със сребрист, ясно очертан кант. Значките на академията вечно забравяхме да ги закачаме, пък и те изглеждаха върху дрехата като... доста голямо копче. А новият символ на академията изобразяваше именно облаче, пресечено със синя ярка мълния.
 	-А освен това, обявиха конкурс за най-добър девиз на академията! – забърбори щастливата Ян. – И имаме нови предмети, Дей! И нова специализация! Премахнаха досегашния единствен избор – експерт по проклятията, сега имаме възможност да избираме специализацията – следовател-криминалист, служба за вътрешен контрол или военен следовател! Аз ще запиша военен! Вече реших със сигурност! Представяш ли си – цяла армия мъже във военна униформа... м-м-м! Това не ти е кабинетна работа до края на живота! Това е свобода! Истинска свобода!
 	В главата ми шумеше, кой знае защо се появи видение на летящо ято патици...
 	-Ти нещо бавно схващаш – произнесе сентенцията си Яна и отново се увлече с възторженото повествование: - Полага ни се и стипендия! Всички наши, които работеха, припнаха да се уволняват, представяш ли си?
 	В този миг в коридора се чу рязка заповед:
 	-Всички на построяване!
 	Гласът беше, трябва да отбележа, женски. Ян мигом се стегна цялата и с полушепот съобщи:
 	-Това ни е кураторът, капитан Ардан. Бързо се обличай, събери си косата и на построяване. Ако закъснееш, ще правиш лицеви опори. Бързо, Дея!
 	Тя вече се беше запътила към гардероба, избра ми комплект униформа, хвърли го на леглото, по същия начин извади ботуши, също ги метна, а аз едва в този момент разбрах, че бях спала само по нощница, без бельо.
 	-Между другото - Яна също ме изгледа странно, - какво си облякла? На всички в академията нощниците ни са светло сини, без бродерия и дантела, затова пък топли и приятни на допир. Дея, мърдай, де!
 	Аз мърдах. Свикнала да се приготвям за броени минути, се спуснах към банята, измих се, изучавайки лицето си в огледалото се изумих от преобразяването си – нямах и намек за тъмни кръгове под очите. А до тази сутрин си бяха все там. Винаги. Тръсвайки глава, прогоних мислите, на които нито им беше нито мястото, нито времето и изтичах в спалнята. Бързо се облякох, неволно забелязвайки, че новата форма е много удобна, и особено ботушите.
 	-Чудесна е, нали? – Янка все още очакваше от мен някакъв израз на възхищение. – Можеш да не вярваш, но ние всички пищяхме от възторг, когато видяхме новите неща. А после, давай да мерим нощниците и зимните палта, и изневиделица се чу спешен сигнал за построяване... а ние бяхме по нощници и със закопчани отгоре им палта!
 	Аз замаяно спрях да се обличам, гледайки я учудено и Яна продължи:
 	-Половината от нас така излязоха... само ботушите бяха обули на бос крак.
 	Внезапно се разнесе силен звън на часовник. Яна се втурна към вратата:
 	-Съобщиха ни, че засега ще е така – сигнал за построяване, четири минути за подготовка, и след това още един и трийсет секунди, за да стигнем до мястото на построяването. А след месец ще са вече само тези трийсет секунди. Бегом!
 	Ние изтичахме в коридора, в движение обличайки мундирите, дълги до средата на бедрото. Моят на мен ми го подхвърли Яна, своят го взе от масичката в гостната. И ние се понесохме по коридора на първия жилищен етаж, стремително слязохме по стълбите и едва успяхме да влезем в строя на същите такива стегнати в новите униформи, удивено-възторжени адептки. Всички, оглеждайки се, оценяваха на кой как му стои форменото облекло, но когато пред неравния строй се появи тъмна фигура, всички изпълниха равнение на средата.
 	Висока, тъмнокоса и слаба жена в черна дреха със символиката на Школата на Смъртта на мундира внимателно ни оглеждаше със абсолютно червени очи. След миг се произнесе:
 	-Тук са с една повече. Кассио!
 	Възроден дух, като едва различим призрак, се появи пред своята повелителка. Интересно ми беше, например, че Дара е по-ярка, почти като жива, а значи е и стотици пъти по-силна от този Кассио.
 	Впрочем, аз престанах да обмислям това в момента, когато духът долетя пред мен, вглеждайки се в лицето ми, а след това се върна и докладва:
 	-Адептка Риате, уволнение по здравословни причини! Лично разпореждане на лорд-директора.
 	Жената реагира с леко кимване и се обърна към мен:
 	-Адептка Риате, излезте от строя!
 	Излязох. Както обикновено беше прието да се върви, но капитан Ардан се намръщи, явно недоволна от нещо. След това поиска:
 	-Данните!
 	Аз понечих да отговоря, но както се оказа, въпросът беше към Кассио:
 	-Двайсет години. Успеваемост – намалена във връзка с работа през нощта. И ... другите данни са засекретени.
 	Удивено гледах духа, той – своята господарка, а капитан Ардан – мен. И нещо в този поглед не ми харесваше, но след миг дамата хладно произнесе:
 	-Прибирайте се в стаята си, адептка. Вечерята ще ви я донесат, програмата за занятията утре, също. Както разбирам, именно вие сте това момиче, което не го пуснала... стълбата – на мен страшно не ми хареса тона на нашата кураторка. – Вървете, адептка!
 	Поклоних се и се запътих към вратата, когато бях спряна от леденото:
 	-Стой! Обърни се и произнеси: „Разрешете да вървя, капитан Ардан!“.
 	Трепвайки от крясъка, аз се върнах на предишното си място и промърморих:
 	- Разрешете да вървя, капитан Ардан...
 	-Вървете – мрачно разреши тя.
 	И аз закрачих към общежитието, отидох на жилищния етаж и замрях пред вратата със своето име. Не знам защо, имах усещането, че сега ще вляза не в собствената си стая, а...
 	Отворих, влязох, все пак бяха моите стаи! Без изменения. Не беше града, и не беше ... дома на директора. Замислено пристъпвайки към спалнята, все си мислех, откъде в мислите ми беше възникнал дома на директора... Не, аз бях ходила там преди, в началото, сигурно поне пет пъти, за наказание - да мия подовете и да сгъвам спалното бельо, след това, когато вече се бях споразумяла с предишния директор, наминавах да му оставя напитки от таверната и честичко ми се налагаше до седя с него, докато господинът се жалеше от своя живот. На мен често хората ми доверяваха различни тайни от собствения си живот, знаейки добре, че ще съхраня каквато и да било лична информация. И не една вечер, ние просто седяхме с предишния директор, аз – на чашка чай, той – с ликьор или с нещо по-силничко в ръката... Но сега, защо ли си спомних тази разкошна двуетажна вила, която беше резиденция и на новия директор?
 	В този момент, някой се опита да отвори вратата. Чух удар, а след това задърпаха бравата...
 	-Адептка Риате – леденият глас на нашата кураторка ме накара да потръпна, - отворете вратата.
 	Аз веднага се подчиних. Приближих се, отворих и чух:
 	-Разрешете да вляза!
 	Много ми се искаше да кажа „не“, виждайки изкривеното от ярост лице на капитан Ардан, но... прошепнах:
 	-Влезте...
 	Защитата на вратата избухна в червено, но дамата стремително влетя, отстранявайки ме от траекторията си. С ритник затвори вратата, а след това... На тесните и ръце имаше ръкавици, които кураторката започна припряно да сваля...
 	-Аз няма да търпя – просъска капитанът, - директорската постелка да има привилегии! Не ми пука с кого спите, Риате, но на полигона ще се потите наравно с другите!
 	Стана ми страшно и отдръпвайки се от разгневената лейди, с ужас търсех изход от ситуацията... и не го намирах, този изход!
 	-Ще си мълчим ли? – гадно усмихвайки се, попита капитан Ардан. – Е, какво пък, Риате, можеш да продължаваш да си мълчиш... във всеки случай, аз предпочитам сама да наблюдавам!
 	Безпардонно дръпване, и ледени пръсти стиснаха слепоочията ми... мрак напълни очите ми. Студ, задгробен, смъртоносен, плашещ, сковаващ цялото тяло, и насмешливият глас на капитана:
 	-Така, с какво да започнем, Риате? С най-пикантното – ти и Тьер в леглото!
 	Студът проникваше все по-навътре в главата ми, гърлото започна да ме дращи, но нищо друго не се случваше.
 	-Нищо не разбирам – внезапно промърмори дамата, - никакви спомени на тази тема... Какво, избягваме леглото? Не, това е странно, Тьер не е хлапак, че да натиска любовниците си по ъглите... да опитаме по друг начин – ти в леглото на лорд Тьер.
 	Тъмнината се отдръпна и аз видях себе си в дома на директора! В спалнята, където сега имаше друга, по-разкошна обстановка..
 	-Аха – възтържествува капитан Ардан, - и с какво сте се занимавали там?
 	Още едно странно видение, в което аз лежа омотана до уши и лорд Тьер ми дава да пия от някаква купа...
 	-Това са някакви извращения! – пускайки главата ми, кураторката отстъпи на няколко крачки, спря, замислено потропвайки с ток, след това рязко се обърна – Ти изобщо спомняше ли си това, което току що видя?
 	Аз отрицателно поклатих глава, в ужас не толкова от това, което току що се беше случило, колкото от това, че… аз наистина бях лежала в леглото на лорд Тьер!
 	-Гавра! – изсъска капитан Ардан. – Пълна подигравка! Не, аз не мога да работя така!
 	Тя решително застана на едно коляно, извади нож, надраска някакъв знак на пода, след това, порязвайки пръста си, напои светещия символ с кръв... той почервеня, запулсира, увеличи се, и след миг от пода изникна високата фигура на белокосия магистър Еллохар.
 	Директорът на Школата на изкуството на смъртта се намръщи, гледайки подчинената си и уморено попита:
 	-Какво има пак, Брая?
 	Капитан Ардан, без изобщо да се смути, посочи към мен и изсъска:
 	-Как да го разбирам това, магистър? Как ще заповядате да го разбирам, а?
 	Сивите очи уморено ме огледаха, на устните на магистъра цъфна усмивка и той весело ме приветства:
 	-Привет, жертва на експеримента!
 	-Тъмни нощи, магистър Еллохар – изпелтечих аз, потресена от всички тези събития.
 	Мълниеносно завъртане и капитан Ардан объркано впери очи в мен, след това се обърна към директора и изписка:
 	-Вие се познавате? Значи сте знаел, че Тьер си има любовница?!
 	-Кой? – заинтригувано попита магистър Еллохар. – Този чувал тракащи кокали? Брая, мила моя, първо, Тьер не е любител на момичета, които с вида си напомнят прясно изкопано зомби. Второ, аз те изпратих тук, за да подобриш нивото на физическата подготовка на адептките в най-кратки срокове, а не да предприемаш пореден опит да привлечеш вниманието на Риан. И последно, ти явно имаш много лошо мнение за прекия си началник, след като можеш да предположиш, че може да го заинтересува тази порция вечно тресящо се изпоплашено желе. Малката се бои даже от собствената си сянка.
 	-Какво говорите?! – ехидно попита капитанът. – Сигурен ли сте в това, милорд? Я погледнете по-внимателно!
 	Мен ме погледнаха, аз жалко се усмихнах в отговор. А капитанът го довърши:
 	-Току що използвах „Ръката на смъртта“, магистър, всяка друга на нейно място би се въргаляла в безсъзнание или би треперила от ужас, а вашето „тресящо се желе“ реагира адекватно и дори се опитва да се усмихва. Страхливка? Това не важи за нея! А сега, доколкото се отнася до избора на Тьер – вашата малка приятелка е била в леглото му преди по-малко от три часа!
 	Аз прехвърлих поглед от разгневената кураторка към магистъра и с ужас проследих как се вкаменява лицето му. И капитанът млъкна, а след това изплашено отстъпи назад, посървайки под вледеняващия поглед на директора.
 	-Какво сте направила? – спокойно попита магистър Еллохар.
 	Капитанът направи още една крачка назад, едва ли не с молба гледайки лорда.
 	-Вие самата осъзнавате ли какво сте направила? – просъска магистърът.
 	Дамата като че ли си беше глътнала езика. Директор Еллохар мрачно спомена Бездната, изхъмка и с ледено спокойствие произнесе:
 	-Това – кимване към мен, - е просто не съвсем успешен експеримент на Тьер. И фактът, че я е лекувал в собствения си креват, означава само, че се е опасявал как защитата, поставена на адептката, ще реагира на магическото вмешателство в нейната аура, което, както знаете, използват лекарите при диагностициране на заболяването. Мозъка, капитан Ардан, трябвало е да използвате мозъка си за решаването на този въпрос, а не смесица от безпочвена неправомерна ревност, арогантност и глупост, накуп със забранена магия.
 	Тя кимна, но съдейки по напрегнатата й поза, тази мека забележка беше само началото. Така се и оказа:
 	-А сега, живо се връщай в родната алма-матер – проръмжа Еллохар, - и се моли на Бездната Тьер да не научи за твоята грешка. Наясно си как той се отнася към подчинените си, без значение дали са офицери или адепти.
 	-Но как ще... – простена дамата.
 	-Вие изгубихте доверието ми – върна се към официалния тон магистърът, - за изпълнението на поставената мисия, в Академията на проклятията ще пристигне лейди Верис. Вън!
 	Капитанът печално кимна и пристъпи към същия този нарисуван от нея символ, за да изчезне в кълбо син пламък. Ние с магистър Еллохар останахме в гостната ми сами и това доведе до нещо непредвидено:
 	-Чисто ей така, за информация, ти наясно ли си колко такива дами като теб е отрязал Тьер?
 	-В смисъл „убил“? – удивено попитах аз.
 	-Дори така, а? – сивите очи втренчено ме разглеждаха – Оказва се, че ти даже не си „за“... Ей, адептка, ти имаш ли си приятел?
 	-Не... – честно отговорих аз.
 	-Това е добре – лорд Еллохар весело се усмихна, - не мисля, че той някак би попречил, просто щеше да ми е жал за момчето.
 	И аз, естествено се възмутих:
 	-Ама аз си нямам никого!
 	Пристъпвайки към символа за преместване, директорът на смъртоносното училище се ухили и загадъчно отговори:
 	-А за това ти си в голяма грешка, мила.
 	Избухна син пламък и аз останах сама.
 	За кратко. Не бях успяла да се успокоя напълно, когато синият пламък отново освети гостната, изплювайки обратно магистър Еллохар.
 	-Не че се съмнявам в Тьер – лордът стремително се приближи към мен, - но изключително при случай на непредвидени обстоятелства – дългите му пръсти хванаха дланта ми и след това, внимателно докосвайки ме, магистърът завърза на китката ми червен конец, закрепи възела и повдигайки главата ми, за да може да погледне в очите ми от височината на собствения си ръст, поясни: - Ако имаш нужда от мен, стискаш възела. Само него и викаш мен. Ясно ли е?
 	Кимнах, което не беше нито лесно, нито удобно в това положение.
 	-А теб си те бива – лордът се поухили, - пази се, малката!
 	Когато той отново изчезна, надрасканият на пода знак потъмня , запали се и се изпари безследно. След миг това пак си беше просто обикновен под, от ново, покрито с лак дърво.
 	Постоях няколко минути, замислено гледайки в дъските, и когато прецених, че достатъчно съм ги съзерцавала, започнах да действам. Като начало бе решено да се оправя с текущите проблеми. Излизайки от апартамента си, аз се насочих към дъното на коридора, търсейки вратата на най-лоялната от преподавателките. Намерих името на лейди Орис, професорката по Любовни проклятия върху деветата врата от моята и плахо почуках.
 	-Кой е? – с приятен мелодичен глас попитаха иззад вратата.
 	-Адептка Риате – леко заеквайки, обадих се аз.
 	-А, Дейка, влез мила.
 	Неуверено влизайки, аз затворих вратата и се огледах – гостната приличаше много на моята, но аз не се реших да се задълбочавам в разглеждането, тъй като от вратата на кабинета вече излизаше лейди Орис.
 	-Ти как си, мила? – започна тя още в крачка. – Изглеждаш добре, значи се ходила при лекарите в града, нали? 
 	Аз кимнах и неволно се усмихнах.
 	-Радвам се, че лорд Тьер стана директор – преподавателката се усмихна мечтателно, - истински стопанин, за рекордни срокове вкара всичко в ред, трябва и за лекарите на академията да му съобщим, отдавна е време да бъдат уволнени тези шарлатани. Ти какво искаше?
 	Лейди Орис, стройна блондинка на средна възраст, беше една от най-красивите жени, които бях виждала, и една от най-отзивчивите. И затова, започнах без предисловия:
 	-Може ли един нескромен въпрос, вие знаете ли размера на определената ни стипендия?
 	-Работно момиче – ме подкачи с усмивка преподавателката, - ела, ще идем да видим.
 	Докато слизахме на долния етаж, лейди Орис весело заобяснява това, което аз вече знаех от разговора между директора и професор Седр. След това ме осведомиха, че заниманията ни вече ще бъдат цял ден, а не само до четири следобед, както беше досега, затова пък почивните дни се освобождаваха напълно, и аз веднага прецених, че мога да работя в таверната в свободните дни.
 	След като стигнахме до учебния отдел, лейди Орис ми нареди да почакам пред вратата, а тя влезе при приятелката си лейди Никки, секретарката по учебната част. Върна се само след две-три минути, подаде ми свитък и бързичко зашепна:
 	-Дръж, това ти е програмата до пролетната сесия. Стипендията е три сребърни монети, не е толкова малко, по принцип.
 	Пресметнах, че това е малко по-малко от това, което изкарвах в таверната, от друга страна, пролетно време надницата ми падаше до седем медни монети за нощ, така че, горе-долу беше еднакво. Това ме ободри.
 	-Днес си освободена от занятия – продължи лейди Орис, - реши си проблемите с работата, вече няма да можеш да я съвместяваш с ученето. Пък и е забранено с указ на директора. Това е, мила, отивай и бъди внимателна в града.
 	-Благодаря – казах искрено и си тръгнах.
 	Претичвайки в старото си наметало през двора на академията аз изпитах странно усещане и кой знае защо се боях да отворя портата. За щастие, гоблинът бдеше на поста си:
 	-Бързаш да се уволняваш ли? – весело се поинтересува той. – Моите съболезнования на Бурдус.
 	-Това пък защо? – сдържано погледнах портиера. – Сервитьорки много, бързо ще ми намерят замяна.
 	-Абе, то не е точно така, Дейка – гоблинът зацъка важно с език, - преди ти да започнеш там работа, сервитьорките през ден се сменяха, а ти почти четири години изкара.
 	Просто другите явно са имали избор, а аз... единственото, което умеех добре беше да си трая и да прислужвам.
 	-Хайде, заминавай – Жловис открехна малката вратичка с такъв вид, като че ли току що беше отворил огромен портал, - връщай се по-бързо, сега правилата са по-строги, въвеждаме комендантски час.
 	-И от колко часа? – веднага попитах аз.
 	-Днес – от десет, а после ще е от седем вечерта, върви, Дейка, по-живо.
 	И аз се разбързах. Слънцето беше залязло, сумракът се сгъстяваше и пълзеше по града, студът сковаваше с дребни дантели мръсните локвички. В Ардам зимата винаги беше такава – влажна и мръсна, а при нас всичко беше различно – бели преспи скриваха пътищата и къщите, преобразявайки всичко в подобие на детска приказка. Затова пък, в столицата на Приграничието нямаше как да срещнеш посред града гризъл или друг подобен смъртно опасен нечист звяр, който от глад е влязъл в човешките поселища.
 	Бодро крачейки по улиците на Ардам, аз завих в пресечката, хващайки напряко за таверната и спрях. Там, сред варелите с въглища, които вечер караха по домовете по поръчка, стояха тролове. Бавно и предпазливо, стараейки се да не правя резки движения, отстъпих обратно. Удаде ми се да се махна от пресечката незабелязана! Успокоявайки дишането си и стараейки се да не мисля за нищо лошо, тръгнах по по-дългия път, разсъждавайки какво ли могат да правят троли-наемници в града. От троловете аз се опасявах, наистина ме беше страх. Прекалено избухливи, прекалено агресивни, продажни и убедени, че доблестната смърт – това е смърт в бой, а старостта е за слабаците и страхливците, троловете имаха навика първо да направят нещо, а после да се опитват да обмислят последиците. Най-често екзекутираните престъпници бяха тролове, а и в затворническите килии преобладаващото мнозинство беше от тяхната раса, но троловете са наполовина неживи и на мястото на едни веднага плъзваха други.
 	Стигайки до таверната, припряно влязох през незабележимата вратичка и за миг притворих очи, веднага, щом ароматът на крем с канела ме връхлетя като сладко благоухаещо торнадо.
 	-Да, да, любимият ти – уточни Тоби.
 	Радостното озъбване на нашия готвач беше именно това, от което така се нуждаех през целия този объркан ден.
 	-Здравей, Тоби – без да се замислям се приближих и прегърнах могъщия му гръб.
 	До гърдите нямаше как да стигна, тъй като даже говорейки с мен, той едновременно с дясната ръка бъркаше крема, а с лявата държеше лъжица със сос, който опитваше, но и него се налагаше да го бърка.
 	-Дошла си да се уволняваш – досети се изведнъж Тоби, и правият до този момент гръб се попрегърби.
 	-Имаме нови правила – заоправдавах се аз.
 	-Жалко – посърна готвачът, но веднага се изправи и бодро добави: - Затова пък, ще можеш да си отспиваш, и няма да ти се налага да общуваш с всякаква сган, ще се почувстваш човек, в края на краищата.
 	А, да... човек.
 	-Тоби – аз се отлепих от него, свалих си палтото и седнах до масата, - ето сега, обясни ми, защо му е на зрял, успешен мъж да помага на обикновено, на никому ненужно момиче?
 	Известно време той още се занимава с крема, а аз знаех, че е по-добре да не го разсейвам. Но веднага след като ароматната субстанция придоби орехов оттенък, Тоби я свали от огъня, постави я на парна баня, намали огъня под соса, провери месото и изключи чорбата. И чак тогава, се обърна към мен, скръсти ръце на гърдите и подхвана:
 	-Да, знаем ние всичко, Дейка – на мен такова начало на разговора съвсем не ми хареса, - лорд Шейдер заради теб тук години наред идваше, все зяпаше и се облизваше. Но не искаше да си разваля отношенията с Бурдус, и не те закачаше. А вчера ти защо седна при него? Тук признаваш или не, и ти имаш вина, Дей. Жалко, мен ме нямаше, аз бързо щях да ти вкарам ум в главата. И след това, ти защо тръгна с него?
 	 -А ти откъде знаеш? – учудих се аз.
 	-Ами това е новината на деня – Тоби криво се усмихна. – Всички си разправят един на друг, как Дейка-сервитьорката не могла да каже „не“ на лорда, и той с нея не се церемонил. Трябваше да го разкараш, веднага да го разкараш, Дея! Той преди да дойде тук, в таверната на почтения върколак Арус така се натряскал, че едва успял да стане и да си тръгне, но тук дошъл да вечеря. Теб да те види! И къде е гледала Сел?!
 	Но мен все още друго ме притесняваше:
 	-А как всички са научили?
 	-Как, как – Тоби се обърна към печката, разбърка соса, - там на някаква вдовица не и се спало, видяла Шейдер до стената да чака някого, там стражар излязъл да се освежи и също го засякъл, един гоблин също забелязал някого до стената, а после отишъл да докладва на вашия Жловис, и така се подредила цялостната картинка. В едно нещо ти е провървяло – вашият нов директор, истински мъжага, ей, веднага се намесил.
 	Аз трепнах, но Тоби не умееше да вижда с гърба си, затова не забеляза нищо и продължи:
 	-Половината град се стече да гледа дуела им. Но гледахме, разбира се, внимателно, от далече, така че магистрите да не забележат. Той Шейд, сам по себе си е опасен, ама този вашият – той е от Безсмъртните, такъв, в началото на улицата като го видиш, по другата ще свиеш.
 	И чак сега аз си спомних за дуела! „По залез. Паркът на Черния дракон!“
 	-О, Бездна! – простенах аз.
 	-Какво сега? – Тоби се обърна. – Абе, жив е твоят Шейдер, жив е!
 	-Кой го е еня за него?! – изплъзна се неочаквано от устата ми, а после се секнах под учудения му поглед и тихо попитах. – Какво стана с нашия директор?
 	`Готвачът няколко пъти смутено премигна, след това изключи соса и така, с лъжицата в ръце седна срещу мен, разглеждайки ме учудено.
 	-Дейка, ама ти какво? Ти... само не този вашият, Дей, ами че той е Безсмъртен! Ти изобщо наясно ли си, че той е Първи меч на империята, а? Самата кронпринцеса се увъртала около него - и нищо! Не-е-е, забрави, малката. Дори не си го помисляй!
 	-Аз и не си го мисля! – кой знае защо пак извиках аз. – Просто... просто... това стана заради мен, Тоби!
 	-Ти пък какво общо имаш? – той пак се озъби в усмивка. – Вашият директор, Дей, е отговорен човек, и щом са го упълномощили да прави нещо, ще даде всичко от себе си. Ти ще видиш, вашата Академия на проклятията ще стане най-престижното учебно заведение в империята, гарантирам ти. А и към адептите, след този дуел, ще има вече съвсем друго отношение – никой няма да смее и пръст да ви пипне. Така че, дуелът беше по-скоро показателен, и щом лорд Шейдер загуби, и даже предимството му не му даде никакви шансове, останалите няма и да се пробват.
 	-Тоест, лорд Тьер победи? – веднага уточних аз.
 	-А как иначе – Тоби кимна усмихвайки се, - той от самото начало така започна боя, че Шейд нямаше никаква възможност да отговори. Жалко, че всичко това беше без магия, аз бих позяпал и магически дуел с удоволствие, но и така не можеше поглед да откъснеш! Директорът, вашият, с мечовете е страхотен, Шейдер, явно отдавна не се беше упражнявал и започна веднага да губи.
 	-А какво преимущество е получил?
 	-А, това там, ами-и-и, в разгара на сражението вашият директор взе че застина като истукан. А неговият приятел, белокос и такъв висок, трепна и се изпари както си стоеше, обгърнат от син пламък. Но Шейдер не се захвана да си изяснява причините, а нанесе удар. Тогава и вашият директор се освести и с два удара завърши дуела. А след това белокосият се върна, но всичко вече беше приключило. Вашият, въпреки че го бяха нанизали на меча като пиле на шиш, си тръгна сам. Пеша си тръгна, но залиташе, все пак де.
 	Аз престанах да дишам. Веднага си спомних момента с капитан Ардан и се досетих, че лорд Тьер беше сбъркал много, експериментирайки с моята защита.
 	-Тоби – изправих се пъргаво, - Тоби, аз с Бурдус другия път ще поговоря. Ти му кажи, че ще мога през почивните дни да работя, а аз... ще се връщам сега.
 	Челюстта на готвача ни с огромни кучешки зъби, увисна, а очите му се разшириха.
 	-Не ме гледай така, просто това всичко заради мен се случи! А той е ранен... там... сега.
 	Тоби отрицателно поклати глава и замислено изпухтя:
 	-Той е от ордена на Безсмъртните, тяхната регенерация е като на демоните почти, така, че не го грози смърт. А това... – готвачът се усмихна, - но ще огладнее. Почти зверски. Сега ще направим всичко както си му е редът, Дея!
 	Обратно към академията аз се носех с огромна чанта на рамото. Наистина ми беше тежко да я нося, но ме сгряваше мисълта, че това не беше бульон без сол, първо, и беше възможност да се отблагодаря на лорд-директора без последствия, второ.
 	И може би, след това, когато ще е сит и доволен, щях да мога да го попитам, какво е било онова проклятие.
 	Над Ардам вече се беше сгъстила мъглива нощ, светлината на фенерите беше съвсем мътна и не помагаше кой знае колко на бързащите към вкъщи хора и нехора да избягват цопвания в едва покритите с ледена коричка локви. Но нито това, нито тъпата болка в гърба от тежестта на чантата можеха да ми развалят настроението.
 	На един дъх дотичах до академията и зачуках нервно по портата.
 	-Кой се е домъкнал пък сега?! – разнесе се недоволният глас на Жловис, след това изскърца вратичката и тонът се промени напълно. – О, Дейка, много бързо?
 	-Да – издишах аз, вмъквайки се в процепа, - тъмна нощ, Жловис.
 	-И това е всичко? – възмути се гоблинът.
 	-Това е – задъхано казах аз, устремявайки се не към общежитието.
 	-Де-е-ей? – подозрително се разнесе след мен.
 	Но аз не слушах и нямах намерение да отговарям. Заобикаляйки по пътечката административните здания на академията, аз се запътих към директорския дом, който стоеше самотно насред стария парк.
 	На вратата аз чуках дълго и настойчиво, но никой не се отзова, а и не бързаха да ми отварят. С тежка въздишка стоварих чантата на прага, минах зад колоната, протегнах се и с радост установих, че мога да напипам ключа върху мраморния орнамент на капитела. Именно този ключ аз използвах, когато донасях напитки на предишния директор и беше чудесно, че нашият нов ръководител до този момент не беше разбрал за него.
 	Вратата покорно се отвори, със стон вдигайки чантата, аз влязох в тъмното помещение. Събух се до вратата, свалих си палтото и го закачих на закачалката. След това, стараейки се да не пъшкам под тежестта на храната, в тъмнината се приближих към масата, стоварих чантата отгоре и крачейки опипом в мрака, се отправих към спалнята. Между другото, само там гореше светлина. Мъждукаща, едва забележима в тесния процеп под вратата. Приближавайки се крадешком към вратата, отново почуках. В отговор – тишина. Въздъхвайки дълбоко, аз решително отворих вратата и влязох.
 	Лорд Тьер беше там!
 	Напълно облечен и даже с ботуши, бледен, с тъмни кръгове под затворените очи, със заострени черти на лицето и тежко, чуващо се даже от разстояние петнайсет крачки, дишане. И защо не се бе обърнал към лекарите?! Бездна, та той почти...
 	 Аз се завтекох към леглото, без вече дори да мисля за собствените си действия, нито за смущението, нито за това, че сега отчетливо си спомнях това легло, нито, че лорд Тьер лежеше на същото това място, където следобед бях лежала аз.
 	Но в момента, когато приближавайки посегнах да докосна лицето му, магистърът дойде на себе си моментално. Рязко движение, и ръката ми беше хваната за китката, така и неуспяла да го допре, след това бавно, мъчително се отвориха очите. Замъгления поглед на лорд-директора неразбиращо се плъзна по мен, а след това се чу глухото:
 	-Дея?
 	-Добре е, че ме помните – аз се опитах да се усмихна и взех, че изтърсих, - сега има надежда, че няма да ме убиете... Не исках да кажа това.
 	Лорд Тьер пусна ръката ми, затвори очи и заповяда:
 	-Вън!
 	-Да, лорд-директор – покорно отговорих аз, вглеждайки се в петното алена кръв, заляло някога белоснежния чаршаф. – Веднага излизам.
 	Отидох в съседната стая, намерих свещи, запалих ги, след това като по навик пристъпих към простия шкаф до далечната стена, взех ножица, бинт, спирт и мехлем за лекуване на рани и се върнах в спалнята. Лорд-директорът се намираше във все същото граничещо с безсъзнанието състояние, затова, без да поискам мнението му, пристъпих към разрязването на ризата му. 
 	Затова пък, той поиска обяснение за действията ми:
 	-Аз ви наредих да изчезвате! – изсъска магистърът.
 	-А аз така и направих – невъзмутимо отговорих, продължавайки да режа ризата му, - но вие не ми забранихте да се върна.
 	-Адептка Риате... – той започна да се изправя.
 	-Обещавам ви, след това ще я изпера и ще я закърпя – спокойно го уверих аз. - И за разлика от вас, аз умея да го правя!
 	И лордът се отпусна, смаяно гледайки ме с черни, замъглени от болка очи. Но след миг, когато почти бях стигнала до раната, с леден глас ме уведоми:
 	-Адептка Риате, аз не понасям, когато игнорират заповедите ми! А също така, не мога да търпя, когато настойчиво е безцеремонно се опитват да ми помогнат, без да съм помолил изрично!
 	Прекъсвайки рязането, аз уверено го погледнах и честно отвърнах:
 	-Не съм игнорирала вашата заповед! Вие казахте да изляза и аз излязох, просто след това се върнах. А колкото до помощта, аз също не ви бях молила да ме лекувате, но вие проигнорирахте моето мнение! А сега, лежете мирно и не се опитвайте да ми пречите, иначе... ще ви прокълна – сурово обещах аз.
 	Повече не ми се противопоставяха. В абсолютно мълчание завърших да режа елементите на директорското облекло и се вкочаних, обезсърчена от размерите на раната. Мечът наистина го беше пронизал целия, оставяйки разкъсана кървяща рана на корема... Да, аз помнех това, което ми беше казал Тоби за регенерацията на членовете на ордена на Безсмъртните, и въпреки това си беше... страшно.
 	-Ще се затвори след около час – глухо произнесе магистърът.
 	Внимателно оглеждайки прореза, аз неуверено отговорих:
 	-Тук има парченца плат, мръсотия, някакви клончета или части от храсти...
 	-Възможно е – все така задавено промърмори той, - Шейдер вдигна меча си от земята.
 	И аз отново излязох, за да взема пинсета и да почистя раната – прецених, че така тя ще зарасте значително по-бързо. При поредното ми влизане в спалнята, магистърът отново лежеше със затворени очи, и дори така беше по-добре. Но в момента, когато аз обработих инструментите със спирт, той отново заговори:
 	-Какво правите?
 	-Все още нищо – аз намотах няколко тампона от бинт – ще ви боли малко, но пък след това ще ви дам...
 	-Бонбонче? – той някак успя и да се подсмихне.
 	-Нещо доста по-засищащо – отговорих аз и пристъпих.
 	Когато вадех малките натрошени остатъци от изсъхнали през зимата храсти, лордът мълчеше и даже не трепваше, но в момента, когато подръпнах парченце заклещен в раната плат, мъчително застена. И аз бих се спряла, знаейки че причинявам болка, но не биваше.
 	-Потърпете, моля ви – започнах да го уговарям, - аз ей сегичка ще свърша, много бързо и внимателно, а след това, ще го намажем с мехлем и болката ще мине бързо.
 	-Не може с мехлем –изпъшка лорд Тьер.
 	След тези думи, ръцете ми ситно-ситно затрепериха. Едно е да знаеш, че ще можеш да облекчиш болката веднага, когато приключиш, а друго е...
 	-Така или иначе, раната трябва да се почисти – прошепнах аз, и стараейки се наистина да правя всичко много бързо и акуратно, продължих започнатата работа.
 	Свърших за не повече от десет минути, но към края лорд-директорът просто глухо и почти непрекъснато стенеше, а аз нищо друго не можех да направя за него. Веднъж се опитах да спомена за лекар, но ми отговори с „не“ през зъби, и аз повече не попитах.
 	Когато свърших, внимателно обтрих краищата на раната със спирт, а след това чух:
 	-Поседи с мен.
 	Това беше неочаквано и приятно. След като изнесох остатъците от бинта и окървавените тампони, аз изплакнах ръцете си и връщайки се, седнах на леглото от другата страна. Оттук почти не виждах раната и така замрях, обгърнала колене с ръце. Ни след дълго се уморих да седя в тази поза и се наместих полулегнала, опирайки се на гърба на леглото и стараейки се да се движа внимателно, за да не обезпокоя магистъра.
 	Приблизително след час кръвта напълно спря и краищата на раната започнаха да се свиват, а лорд Тьер, най накрая се отпусна и престана да прилича на опъната струна. Някъде след още един час, на мястото на страшното нараняване беше останала само тънката ивица на оздравяващия белег, но съдейки по скоростта на регенерацията, в най-скоро време и от нея нямаше да остане следа.
 	Почти веднага лорд Тьер отвори очи. Тъй като в този момент аз крадешком разглеждах лицето му с почти безметежни вече черти - явно вече нямаше нужда да стиска зъби, опитвайки се да изтърпи болката, то тази промяна в състоянието му ме накара неволно да трепна. Няколко минути директорът трескаво се взира в тавана. След това накъсано въздъхна и бавно обърна глава към мен. В момента, когато погледите ни се срещнаха, аз вежливо поздравих:
 	-Тъмни нощи, лорд-директор.
 	И стиснатите устни бавно се разтегнаха в иронична усмивка, а след това лорд-директорът произнесе:
 	-А аз си мислех, че ... бълнувам от треската. Жалко.
 	Да. 
 	Всъщност, дори плесница би ме оскърбила по-малко. Но коя бях аз, че да се обиждам. И стараейки се да удържа възпитаната усмивка на устните си, внимателно слязох от леглото, и без да гледам магистъра, сдържано съобщих:
 	-Казаха ми, че след регенерацията, ще изпитвате силен глад. Ще ви приготвя всичко на масата в трапезарията, в града има малко готвачи, които могат да се сравняват с Тоби.
 	След това побързах да си тръгна, все така без да гледам към директора. След мен се донесе въпрос:
 	-Вие много уверено се ориентирате из тази къща. И преди ли сте идвала тук?
 	Спирайки вече при вратата, аз мълчаливо кимнах, а след това поясних:
 	-Неведнъж. Поради тази причина знаех и за съществуването на резервен ключ и мястото, на което стои. Тъмна нощ, лорд-директор.
 	Да си кажа правичката, аз бях много благодарна на своята предишна работа на сервитьорка – именно там се бях научила бързичко и правилно да сервирам масата, дори и ръцете да треперят, а погледът да е мътен от сълзи. И именно там си бях дала сметка, че сервитьорката няма нито свое мнение, нито право на глас, нито повод да се обижда. И приключвайки с подреждането на масата, аз вече бях съвършено спокойна, наистина, коя бях аз, че да смея да негодувам заради думите на лорда. Предишният директор не беше аристократ, той можеше да си позволи да побъбри с някоя адептка от ниското съсловие, а лорд Тьер е съвсем друго нещо.
 	Безшумно изнизвайки се от къщата, аз не завих към академията, а към тесния проход между старите, скърцащи от нощния вятър дървета и бавно затътрих крака по изоставената, полуобрасла пътечка.
 	Не зная колко дълго вървях така, но скоро чух как хлопна входната врата на къщата, а след това над целия парк се разнесе вик „Дея!“
 	Мълчешком се насочих към малкото поточе, което си пробиваше път между корените на дърветата и сядайки, отпуснах надолу ръце, докосвайки ледената вода. Знаех със сигурност, че тук никой няма да ме намери, даже с помощта на издирващо заклинание, и аз често бях идвала тук и преди. Просто, за да поседя в тишината, далеч от всички...
 	Седях. Дълго. До момента, в който окончателно се заледиха мокрите ми крака, докато в гърдите ми не стана хладно и пусто. А след това, през безлюдния двор, покрай спящите корпуси, аз стигнах и до нашето общежитие. Стараейки се да стъпвам тихо, се запътих към стаята, спрях пред вратата, след това с шепот произнесох името си и влязох.
 	Горещият душ ме накара да се сгрея, а топлото легло – просто да забравя за всичко. Радвах се само за едно нещо – едва ли след всичко това лорд Тьер ще ми заповяда да му стана любовница, а значи всичко беше наред, и дори прекрасно... може би.
 	Сутринта започна с тревожния рев на непознат духов инструмент. Опасявах се, че това нещо май така щеше да ни буди постоянно. Почти веднага след рева се раздаде заповед за бойно построяване в спортно облекло. Преобличайки се бързо, аз сплетох косата си и се затичах, вливайки се в тълпата от също такива бързащи и припрени момичета. Янка ме догони на ъгъла, тичешком ме попита как вървят нещата, аз просто й кимнах в отговор, всичко е наред, значи, въпреки, че не ми се искаше да я лъжа.
 	На бойното построяване имаше само адептки, но съдейки по виковете, адептите също се наслаждаваха на сутрешното развлечение, само че от другата страна на корпуса и на тях вече им беше весело. И ние се разведрихме, когато се чу:
 	-Равнение на средата!
 	Пред нас се изправи висока, чернокоса жена в черен костюм със символиката на Школата за Изкуството на Смъртта.
 	-Казвам се капитан Верис – мрачно произнесе тя, зорко оглеждайки редиците ни с жълти, с яркочервени зеници, очи, - нямаме много време на разположение, за да повишим равнището на вашата физическа подготовка. Ще започнем с бягане. Който се умори, може да продължи ходом за известно време и да си възстанови дишането, но дистанцията от десет обиколки трябва да я минат всички. На старт, марш!
 	И ние бегом навлязохме в живота на новата Академия на проклятията, без изобщо да предполагаме, какво може да ни очаква в бъдеще. А в бъдещето, ако се вярва на програмата имаше – теоретическа част, която се преподаваше преди обяд, след това – поредната порция физически упражнения и практическа част. Но най-забавното си го изясних вечерта, намествайки се пред учебниците, след учудващо вкусната вечеря, въпреки че преди беше нереално да се храниш в столовата. Та така, след няколко часа прекарани над учебниците, аз разбрах нещо странно и интригуващо – да учиш е много приятно. А да си пишеш домашните е лесно и даже интересно, когато имаш време за това. А аз сега имах време, и когато приключих със задачата по Теория на престъплението, на вратата почука Яна с думите:
 	-Да ти помогна ли с домашното?
 	-Влизай – дадох разрешение за допуск, след което се отвори вратата, но когато Яна влезе, честно и отговорих: - Аз вече всичко написах.
 	Тимянна застина, а след това недоверчиво се поинтересува:
 	-А задачата по Смъртоносни проклятия?
 	Мълчешком преместих към нея вече затворената тетрадка, в която най-накрая всичко беше красиво и акуратно написано.
 	-Голяма работа си! – изтърси Ян, сядайки до мен и започвайки безсрамно да преписва моята домашна.
 	Аз нямах нищо против, точно обратното, беше ми приятно, че най-накрая някой преписва от мен, а не аз от някого. И останалото време до вечерното построяване, аз използвах , за да преговоря изучения днес материал, а също така и да прочета няколко параграфа от това, което ни предстоеше тепърва да вземем.
 	На следващия ден тетрадките ми се украсиха с потресаващи забележки: „Блестящо“, „Отлично“, „Великолепно“, и най-приятното – от магистъра по Смъртоносни проклятия: „Вие приятно ме изненадахте, адептка Риате!“
 	И докато гледах дълго този надпис, се чувствах като в приказка. В най-хубавата от приказките, защото това си беше реалността.
 	-Какво става, Риате, зубрачка ли стана? – Ригра се приближи и седна на чина ми, игнорирайки факта, че със своето... бедро мачка тетрадката ми.
 	-Стани веднага, - неочаквано грубо избухнах аз.
 	Демонстративно вдигайки ръце, тя подчертано бавно се смъкна от чина, а след това извиси глас, така че я чуха в цялата аудитория:
 	-Знай си мястото, сервитьорке!
 	Аз хлопнах учебника, който четях до нейната поява и неочаквано предизвикателно се поинтересувах:
 	-И къде, според теб, ми е мястото?!
 	Ригра явно не очакваше подобно нещо. Обаче се опомни бързо и обръщайки се подигравателно избълва:
 	-Да разнасяш воняща храна на вонящи пияници в някоя воняща клоака!
 	Сигурно преди време бих си замълчала, а сега безстрастно отбелязах:
 	-Гадина си ти. Дребнава, безпринципна и злобна гадина.
 	В аудиторията стана тихо, а аз отново се зачетох в учебника, без да обръщам внимание на застиналата с отворена уста Ригра. Беше ми омръзнало мълчешком да преглъщам обидите й. Просто ми беше омръзнало!
 	-Мръсна слугиня! – изсъска вбесената Ригра.
 	Аз затворих учебника, станах, приближих се плътно до вече достатъчно вбесилата ме адептка Дакене и бавно, отсечено и ясно предупредих:
 	-Още една дума, и ще те ударя. Просто заради това, че ми е омръзнало постоянно да сдържам това желание. И ще те ударя по лицето, Ригра, така че да остане синина, а окото ти да отече. И след това, ти две седмици няма да искаш да се гледаш в огледалото, за да не виждаш как мястото на удара първо почервенява и се подува, после синее, а след това, синината се сменя с отвратително жълто с лилави жилки.
 	Тя направи крачка назад, след това още една, и в крайна сметка с вопли „капитан Верис!“ изтича навън.
 	-Не очаквах такова нещо от теб – каза Яна, когато се върна обратно на чина.
 	-И аз не го очаквах от себе си – признах аз, връщайки се към четенето.
 	Не че можах да прочета много. Не след дълго в коридора се разнесе усилена с магия заповед:
 	-Адептка Риате, в кабинета на куратора Верис.
 	Като че ли не знаех, че в каквато и да било ситуация, е по-добре да си замълчиш, ама не! Вървейки по пустеещите след звънеца коридори, аз първо се замислих как щях да се оправдавам. Но след това... ами не, нямаше да се оправдавам! Омръзнало ми беше от Ригра! Бях изтърпяла четири години тормоз от нея, но вече ми беше писнало! И аз...
 	Смътно сияние и пред мен се материализира възроденият дух на смъртта. Дара изглеждаше почти жива и материална, и гласът й прозвуча като обикновен женски:
 	-Адептка Риате, в кабинета на директора, незабавно!
 	Аз спрях, наведох поглед, а след това:
 	-Няма да ида! – вдигнах глава и се взрях право в ярко алените очи на духа. – Не съм направила нищо, за което да ме наказва лично директорът. Въпросите с дребното нарушаване на дисциплината ги разглежда кураторът на нашето отделение, ако тя го намери за необходимо, ще ме изпрати лично!
 	Дара ме изслуша, без да ме прекъсва, след това се усмихна и вече не така официално, бих казала, даже любезно, уточни:
 	-Това е по личен въпрос.
 	За миг замрях, след това усетих как се изчервява цялото ми лице, ядосах се вече на себе си, и много по-грубо, отколкото би ми се искало, изтърсих:
 	-А лични отношения с лорд-директора аз нямам и никога няма да имам! Желая ви тъмни дни, Дара!
 	И заобикаляйки възродения дух, аз продължих да марширувам към кабинета на нашия куратор.
 	Почуках, и без да чакам разрешение да вляза, се втурнах в декорирания с черно дърво кабинет на лейди Верис, само за да се вцепеня на прага.
 	-Двайсет и шест, двайсет и седем, двайсет и осем... – меланхолично отброяваше удостоилата ме с леко кимване капитан Верис, наблюдавайки как прикляква вече почервенялата от напрягане Ригра. – Двайсет и девет, трийсет, трийсет и едно, трийсет и две, трийсет и три, и за сега стига толкова.
 	Дакене не се удържа на крака и се свлече на пода.
 	-А, това е добра идея – възрадва се от действията й лейди Верис, - ето от това положение, ще направите още десет лицеви опори. Започвайте, адептка!
 	И след всичко това, вече без да брои на глас, то всъщност, още нямаше какво да се брои, лейди Верис се обърна към мен и приветливо произнесе:
 	-Адептка Риате, вашите успехи много ме радват. Такъв скок в успеваемостта, дори не очаквах! И само едно нещо не ми е ясно, защо преди вашите оценки са били едва ли не под средното?
 	Не ми се искаше да отговарям в присъствието на Ригра, и капитанът, колкото и да бе учудващо, ме разбра.
 	-Дакене, стига сте оплаквала съдбата си на пода, тренирайте, ще си отработите наказанието след седмица в двоен размер, сега сте свободна.
 	Ригра се изправи с пъшкане, гледайки в пода измърмори „Разрешете да вървя“, и получила разрешение излезе тежко, внимателно затваряйки вратата след себе си. А лейди Верис, усмихвайки се мило, ми посочи стола и поиска:
 	-Хайде, удовлетворете любопитството ми.
 	Аз се приближих, седнах, и независимо от това, че нямах желание да споделям подробностите от живота си, честно отговорих:
 	-Нощем аз работех и почти никога не ми оставаше време за подготовка на домашната работа.
 	Очаквах какъвто и да било коментар, но не и:
 	-Трудно ли ви беше? – удивено погледнах лейди Верис, а тя се усмихна и продължи. – Работата на сервитьорката не е никак лесна, цяла нощ на крак, шум, до сутринта ръцете не си ги чувстваш, главата ти се пръска, а въпреки това, вие упорито сте учила, а и работата не сте си зарязала. Честно казано, Риате, вие ме впечатлихте – работа, учене... сметка в банката на гномите.
 	Аз трепнах, сърцето ми заби двойно по-бързо, а кураторът, сякаш без да забелязва напрежението ми, продължи:
 	-И сумата в сметката е съвсем прилична... за четири години.
 	Сега бледнеещата мен ме гледаха с лека насмешка, а след това капитанът вече окончателно ме закова:
 	-За младо момиче с перспектива за държавна работа и обезпечение, това е доста много, за откупуването на ипотеката на къща... недостатъчно.
 	Мълчах и чаках продължението на този „мил“ разговор, без да се опитвам да гадая, откъде моят куратор има конфиденциални данни. Лейди Верис, като че ли прочете мислите ми, но продължавайки добродушно да се усмихва, произнесе:
 	-Баща ми е член на групата съсобственици на банка „ЗлатоГор“. Така се получи, че аз съм родена в едно от най-богатите семейства на Сумрачните лесове, но... – Лейди Верис се ухили така, че се видяха дългите й кучешки зъби, - перспективата да се омъжа заради добруването на семейството някак си никога не ме е впечатлявала. И в един прекрасен ден аз избягах от клана, а тъй като нямах никакви документи, нахлух в дома на магистър Еллохар и настоях да ме приеме в школата. Моята наглост ми костваше два силни удара по шията и доста отрезвяващото осъзнаване, че някакъв си там маг се оказа доста по-силен от върколак от управляващото семейство, но той... той ме взе в школата. И от този момент, аз сама нося отговорност за живота си, за собствения си избор и за собствените си грешки. Нито за миг не съм се разкайвала, и съм сигурна, че няма да съжалявам и в бъдеще. Но, за какво ти разказвам всичко това, Риате - през живота си съм виждала много девойки, но ти си втората или третата, която наистина предизвиква уважение и на която ми се иска да помогна. И когато прехвърлях спестяванията си в Ардамското отделение на банката и разбрах, че една адептка има сметка там, аз се заинтересувах. Разбираш, че връзките ми дадоха възможност да уточня както сумата пари, така и за погасяване на какво отиват лихвите.
 	Мен ме гледаха настойчиво, но аз въпреки това си замълчах, и тогава кураторът изведнъж се наведе напред и припряно заговори:
 	-Ама, Риате, това е пладнешки грабеж с тези лихви! Недвижимо имущество в столицата би струвало по-малко!
 	Тогава не се сдържах и отвърнах:
 	-Зная – и под разтревожения поглед на лейди Верис се осмелих да продължа: - Но договора не съм го сключвала аз, и сега нищо не може да се промени... защото или ние плащаме за къщата, или...
 	-Ти отиваш в робство за дългове – завърши вместо мен капитан Верис.
 	Аз трепнах и кимнах.
 	-Умно момиче, досетила си се и си влязла в Академията на проклятията – похвали ме капитанът. - Назначените на държавна работа не подлежат на отчуждение в полза на частни лица. Това е правилна и мъдра постъпка, Риате, но що се отнася до къщата... за тези години щеше да ти е по-лесно да събереш пари за нова.
 	Аз всичко това го разбирах, но в същото време:
 	-Но през тези четири години те трябваше все някъде да живеят…
 	Лейди Верис тежко въздъхна и честно си призна:
 	-Никога не съм имала проблеми с парите, затова и ми е трудно да разбера, ако трябва да съм честна.
 	След кратко мълчание, тя вдигна глава и доброжелателно произнесе:
 	-Така, аз имам предложение: ти взимаш кредит в банката и погасяваш цялата ипотека!
 	Аз скептично погледнах капитана и усмихвайки се констатирах:
 	-Да, вижда се, че вие никога не сте имала проблеми с парите. На мен никой няма да ми даде кредит, Лейди Верис.
 	Тя ми намигна и с хитра усмивка произнесе:
 	-Без поръчител – наистина няма да ти даде, но ако аз се застъпя и с практиката се заеме един от доверените банкови служители на баща ми, докато ти завършиш академията, ние ще сме приключили с тази работа. Какво ще кажеш?
 	Аз се замислих. От една страна, много ми се искаше да кажа „Благодаря“ и да се доверя на капитана, а от друга... аз бях свикнала да разчитам само на себе си, така ми беше по-лесно.
 	-Не ми се иска да ви натоварвам – честно отговорих аз на куратора.
 	-А на мен много ми се иска да ти помогна, Дея – капитанът стана, обиколи бюрото и, присядайки на ръба му, се наведе към мен. – Не отхвърляй предложението ми, моля те. Ще ми бъде приятно да знам, че съм помогнала на достоен човек, на теб, без съмнение, ще ти стане по-спокойно, ако знаеш, че вашият местен аристократ няма да може повече, откровено казано, да ви мами с тези лихви. А той ви мами, Дея, и дори в този момент ти му плащаш с четирийсет и седем процента повече, отколкото би трябвало, разбираш ли?
 	Аз побелях, откровено казано, без да осъзнавам за какво точно говори тя.
 	-Виждаш ли, ти дори не го знаеше – Верис разпери ръце. - Честно казано, аз вече се свързах с довереното лице на баща ми, защото мен ме вбесяват такива нечестни хора. И така, чакам само твоето решение.
 	И аз казах това, което никога не бих дръзнала да кажа преди:
 	-Ще ви бъда извънредно задължена, ако успеете да ми помогнете.
 	-Умница – капитан Верис се върна на мястото си, издърпа чекмеджето на бюрото, извади от там медна пластинка с написан адрес и ми я подаде. – Мастер Байо Кин, добър човек и много умен, между другото, той ще ти хареса. Вече съм те записала за девет часа сутринта в първия ти почивен ден, моето пълномощно за всичките ти банкови операции вече е при него. Тъй като аз не разбирам добре тези подробности, ще поговориш с него, ще обсъдите както самия кредитен заем, така и схемата за изплащане. За неговия хонорар не се притеснявай, Байо работи за баща ми, а твоят проблем е изключително моя лична молба. Това е всичко, Риате, свободна си.
 	Но аз седях, без да мога да осмисля напълно случилото се и без да мога да намеря правилните думи на благодарност, но лейди Верис реши и това за мен:
 	-Хайде, върви, ще ми благодариш след това, когато всичко се получи. Ние двечките ще отпразнуваме това в най-скъпата ресторация на Ардам. Бягай оттук сега, имате лекции.
 	-Благодаря – искрено казах аз, припряно ставайки и вече без да се сдържам възкликнах: - Много ви благодаря!
 	По коридорите на академията аз просто летях, неспособна до скрия щастливата си усмивка. И почти бях стигнала до нужната ми врата, когато отпред се материализира... за съжаление, все същият възроден дух на смъртта.
 	-Аз разбирам всичко – старателно потискайки усмивката си, произнесе Дара, - дори искрено и изцяло поддържам вашата позиция, адептка Риате, но проблемът е в това, че аз, все пак, се подчинявам на лорд Тьер, а той ми даде нареждане... съжалявам, наистина.
 	Изви се адски пламък!
 	Когато алените езици угаснаха, аз се намерих стояща на килима, даже не в кабинета на директора, а в дома му!
 	-Каква е тази история с дълговото робството? – гласът на директора ме накара да потреперя.
 	Не се заех да изяснявам откъде има сведения за робството, тъй като и така си беше ясно, че Дара му е продемонстрирала всичко, както и тогава, в аудиторията. Когато очите ми посвикнаха с полумрака, аз забелязах магистъра, застанал до стената в по-тъмната половина на стаята. При това, аз можех да виждам само скръстените на гърдите му ръце и тялото надолу, а лицето се криеше в сянката.
 	-Слушам ви! – пришпори ме лорд Тьер. – Разбираемо, ясно и подробно.
 	Разбираемо, ясно и подробно аз умеех само да мълча, което и приложих на практика. Пък и гледах все надолу към килима, до момента, в който магистърът ме заплаши с леден глас:
 	-Вие вече успяхте да изпитате действието на“Ръката на смъртта“, адептка Риате. Имайте предвид, че в използването на забранени магически техники аз съм стигнал много по-напред от капитан Ардан, и дори няма да ми се наложи да задавам въпроси, за да прегледам всичките ви спомени!
 	Заплахата беше ефикасна, но не до такава степен, че да започна да си разказвам и майчиното мляко.
 	-Извинете, лорд-директор, но това са мои лични проблеми, с които аз лично ще се справя! – решително казах аз.
 	Крачка. Той пристъпи напред от полумрака, меко и плавно като сянка, а не като човек, и аз побързах да отстъпя назад и вече не толкова решително запелтечих:
 	-Какво ви интересува изобщо някаква си там адептка на академията? И какво значение имат личните ми неприятности? И как вие...
 	След това си спомних, че около него и самата кронпринцеса се е „увъртала”, както беше отбелязал Тоби и си помислих – дали пък не ми се бе сторило? Не, наистина, откъде накъде аз изобщо бях решила, че интересувам лорд Тьер в качеството на любовница? Та той не бе направил нищо такова, което да потвърди подобни съмнения. И дори фактът, че ме беше лекувал сам, напълно убедително го обясни лорд Еллохар и...
 	Крачка. Още една плашещо плавна крачка, но аз нямах намерение да се предавам:
 	-Знаете ли, лорд-директор, струва ми се, че нямате право да се интересувате от подробностите от личния ми живот!
 	-А вие знаете ли – глухо произнесе магистърът, - че сега аз разбирам защо бяхте готова абсолютно на всичко, само и само да не се окажете в списъците на изключените от академията. Действително достойна причина.
 	 Аз с подозрение се вторачих в сянката на директора, от една страна ми беше приятно, че е променил мнението си и е признал причината за достойна, от друга – сега лорд Тьер знаеше, че за мен е жизнено необходимо да завърша академията. А това вече не ми харесваше. Изобщо.
 	-Въпрос – гласът на магистъра сега като че ли ме обгръщаше от всички страни, - предишният директор знаеше ли за това?
 	Започна се!
 	-Никой не знаеше – глухо отговорих аз, вече предчувствайки неприятните последици от разговора.
 	Тих, много доволен от нещо смях. Аз започнах да нервнича.
 	-Прекрасно – отзова се лорд Тьер и пристъпи на светло.
 	Първата ми реакция беше да закрещя! Защото лицето на магистъра сега беше лице на истински Безсмъртен – от очите като криви лъчи пълзяха черни подути вени!
 	-Майчице! – простенах аз, без да мога да помръдна от страх.
 	Той се усмихна, без изобщо да се впечатлява от състоянието на собственото си лице... но моята реакция откровено го развесели.
 	-Страх ли ви е? – подхвърли лордът.
 	Мен ме тресяха дребни нервни тръпки и ми беше невъзможно да отговоря.
 	-Последствия от регенерацията – явно забавлявайки се, обясни магистърът, - за непосветените е ужасно зрелище и затова, когато сме извън територията на ордена, ние не демонстрираме това състояние.
 	А, ето защо лорд-директорът не се беше появявал два дни, а всички се учудваха защо той не контролираше сутрешните изтезания на обитателите на академията.
 	Гледайки ме, магистърът се подсмихна, направи още една крачка и приближавайки се плътно до мен, напомни:
 	-Все още настоявам за отговор! Слушам ви внимателно!
 	Последният път, когато той внимателно ме слушаше, аз го... проклех.
 	-Лорд-директор – отново погледнах в ужасяващото лице, - а вие нали планирахте да свалите проклятието, което... ами...
 	-Сега не съм в необходимото състояние – иронично ми отговори той. 
 	Предпазливо се поинтересувах:
 	-Тогава, може би аз ще успея да намеря начин? За съжаление, не успях да открия това проклятие в списъка на достъпните, но ако вие ми дадете допуск на преподавателско ниво, аз...
 	-Не! И аз чакам разказа ви, адептка!
 	Така значи, лорд Тьер можеше да казва „Не“, аз нямах право. И без значение, че бях много благодарна на капитан Верис за предложената помощ, в този конкретен момент, можех да мисля само за едно нещо – по-добре това да си беше останало моя тайна и занапред.
 	-Не ме питайте за това, моля ви.
 	Магистърът мълчаливо ме гледа в течение на няколко дълги минути, а след това мрачно каза:
 	-Отивай си.
 	Внимателно заобикаляйки напрегнатия, и в същото време, като че ли вкаменен лорд Тьер, аз незабавно напуснах гостната на дома му, след това бързичко претичах през изоставения парк и скоро се озовах в академията. На лекцията все пак отидох, независимо, че бях закъсняла за началото, но за щастие това бяха Любовни проклятия, и лейди Орис ме пусна, като само весело ме заплаши с пръст.
 	Докато вървях между чиновете, сядах на мястото си и вадех учебните принадлежности, не се вслушвах в думите на лейди Орис, мислейки си за възможността, която ми беше обещала капитан Верис, но изведнъж преподавателката произнесе:
 	-Сред любовните проклятия особено място заемат, така наречените, Проклятия на страстта. Често разликата е само в една дума, произнесена с низходяща интонация и с проникващ енергетичен поток – „гьете“.
 	Сърцето ми замря, за сметка на това пък, в главата ми удряше като с чук по наковалня фразата: „Гьете лумиа нгесе“! а лейди Орис междувременно продължаваше:
 	-Но това важи само когато се касае за проклятия до девето ниво, а на десето, към тази дума се добавя „лумиа“, която стабилизира проклятието на равнище аура, правейки го практически несваляемо.
 	На мен ми се вледениха ръцете. Проклятие на страстта! Бездна! И пренебрегвайки навика си да си мълча, аз стремително протегнах ръка нагоре, привличайки вниманието на лейди Орис.
 	-Да, Риате – тя весело се усмихна, - нима най-накрая дочаках въпрос и от теб?
 	-Да – аз подскочих, - а думата „нгесе“, тя какво означава?
 	И за първи път през четирите години, през които познавах тази мила жена, лейди Орис затрепка с мигли, намръщи чело и промърмори:
 	-„Нгесе”? Не зная... Освен това, за първи път го чувам. Странно...
 	Аз разочаровано се свлякох на стола, а преподавателката все още размишляваше. След това замислено произнесе:
 	-Не, не зная. Това е странно. А откъде изобщо ви се пръкна в главата, Риате?
 	-Чух го от един пиян маг – максимално честно отговорих аз.
 	-В съчетание с?... – заразпитва Орис.
 	-„Гьете лумиа нгесе”, именно в този ред.
 	Тръсвайки глава лейди Орис изпухтя и поясни:
 	-„Гьете лумиа“ не се употребяват заедно, обикновено едното стои в началото на проклятието, а второто – в края, като стабилизатор, а това, което казвате вие е някаква безсмислица. Когато се намират едно до друго, те се произнасят в един и същи енергиен ключ, и вероятно влизат в противоречие, изключват се взаимно. Да не би пък този маг да е бил прекалено пиян или просто да се е пошегувал, такива неща често се случват. Освен това, Проклятията на страстта се отнасят към забранените от закона магически въздействия и най-често се наказват със смърт, за разлика от Любовните проклятия, за които се полага само глоба.
 	На мен изведнъж ми стана много, много зле...
 	-Извинете, лейди Орис – Логер вдигна ръка, и след кимването й, зададе въпрос, - защо Проклятията на страстта се наказват толкова строго?
 	-На тях е невъзможно да им се съпротивляваш – много спокойно отговори лейди Орис, - те предизвикват повишена агресивност у прокълнатия, което често води до много неприятно последствия.
 	-Например? – продължаваше да разпитва Логер.
 	-Убийство – безметежно усмихвайки се измърка лейди Орис. Да, тя винаги беше мила, дори когато говореше за подобни неща. – Ако прокълнатият е мъж, понякога се наблюдава масово насилие над обекти, външно сходни с тази, която го е проклела. Работата е там, че Проклятията на страстта често будят онова тъмно, тайно, животинско, което се крие във всеки от нас.
 	Струваше ми се, че ще припадна, и не от изтощение, а заради шока. Или ще изпадна в истерика, което също бе напълно възможно... или още нещо такова! Защото, съдейки по всичко, аз бях произнесла проклятие, за което ми се полагаше смъртна присъда, но както се оказа и това не беше най-страшното – убийствата на приличащи на мен момичета, изглежда също бяха моя вина! И проблемите с възможното ми робство и с изключването от академията сега ми се сториха просто незначителни! По-добре да си бях мълчала! Най-добре щеше да бъде изобщо да не бях отваряла уста! Мълчанието е злато, Дея, колко време животът те учи, а ти все не можеш да се научиш!
 	-Простете, лейди Орис – този път любопитството се събуди у Ригра, - а такива проклятия за страст, на тях може ли да им се намали действието, да се погасят, ако... е-е-е, вие разбирате, ако тази страст се удовлетвори.
 	Аз задържах дъх.
 	-Теоретически – да – преподавателката се усмихна, - но за практиката не отговарям.
 	Щеше да ми се наложи да стана любовница на лорд Тьер! Спомних си лицето му – не това привлекателно-прекрасното, а онова, с последствията от регенерацията, и потръпнах от ужас. От друга страна, нали думите са една до друга и се изключват взаимно, така че може и да не е имало никакво Проклятие на страстта? Но колкото и да ми се искаше да вярвам в това, по-честно би било да погледна проблема в очите.
 	-Лейди Орис – аз пак вдигнах ръка и изчаквайки разрешение запитах, - последен въпрос, а прокълнатият със страст агресивен ли е?
 	-Повече от всякога – преподавателката се върна към дъската и започна да изписва подточките, коментирайки междувременно. – И така, записваме: Опашката на Грай. Днес ние ще разгледаме това изключително интересно проклятие от шесто ниво, което със своето действие напомня донякъде Проклятията на страстта.
 	Но аз не слушах. В ушите ми като набат звучеше пълното с ярост „Вън!“, което практически изрева лорд-директорът, след като аз... го проклех.
 	Обмислях това цял ден, поради тази причина се спънах на построяването и едва не станах причина за падането на няколко адептки на стълбището. Но когато започнаха практическите занятия, за размишления не остана време:
 	-Имаме тройно убийство! Взимайте си тефтерите и се стройте в коридора! – възвести връхлетелият в аудиторията не много висок, червенокос и жълтоок полувърколак, отнасящ се към редкия клан на василиските, който явно беше нашият нов преподавател по въведения наскоро курс „Смъртоубийства“.
 	Всъщност, убийствата със смъртен изход в нашата част на Тъмната империя бяха рядкост, и обикновено стражата – както Нощната, така и Дневната имаха работа с трупове, които напираха да станат и да се евакуират към границата, замезвайки пътьом с роднини и съседи. А, например, смъртоубийството се срещаше доста по-рядко.
 	-Много женски имате в групата – полувасилискът се намръщи, - надявам се в следващите набори да дават предпочитания на адептите от мъжки пол. Е, хайде, стадо Тьеровски овце, след мен!
 	Порталът на прехода се отвори неочаквано в пода и изглеждаше като блестяща, спускаща се към недрата на земята стълба.
 	-Живо, хайде, имам само два часа време, след това роднините ще започнат подготовка за погребението. Току виж ни заляла вълна некромантия, и тогава няма да търсим следи от престъплението, а начини за убиване на умъртвията с помощта на ученически тефтер. По бързичко, де!
 	Ето ви ги и практическите занятия. У всички нас се появи едно-единствено спонтанно желание – да избягаме и по-надалеч. Но на василиските такива не им минават – ще те вкаменят при опита за бягство, а след това ще чакаш да ги загризе съвестта. И в две стройни колони, опитвайки се да не хлипаме и да не вием от страх, ние заслизахме по стълбата, водеща към ревящ жълт пламък. Да се слиза под земята беше неуютно и страшно, да се минава през ярко пламтящите огнени езици – още по-страшно, но беше късно да отстъпваме.
 	Излязохме от огромна камина и се скупчихме в хола, оглеждайки се учудено. Това беше замък, едно от планинските владения на тези нехора, които и след войната рискуваха да живеят в планините на Приграничието и имаха достатъчно многочислен гарнизон, за да отблъскват атаките на разбушувалите се нечисти.
 	-Символиката е на клана на Идващите в съня – поразен произнесе Логер, - изглежда сме в родовия им замък.
 	Новият ни преподавател излезе последен от камината и с усмивка отбеляза:
 	-Съвършено вярно, адепт. А сега да започнем инструктажа – василискът застана пред нас и заговори: - Аз се казвам майстор Окено и съм старши следовател на Ардам. За да отпаднат веднага излишните въпроси, ще ви кажа, че моят стаж като следовател е деветдесет и седем години. Виждал съм много неща и трябва да ви призная едно – вие, експертите по проклятията сте най-жалката пародия на специалисти, с която някога съм се сблъсквал и аз никога не бих се заел с вашето обучение, още по-малко бих ви водил на практически занятия, но... лорд Тьер не е човек, на когото можеш да откажеш. Запомнете, това е вашето първо занятие, ако се издъните, ще стане и последно. Не обичам да си губя времето с неудачници. Всичко ли е ясно?
 	-Да, майстор... – с неохота отговорихме ние.
 	-„Да, майстор старши следовател!“ – поправи ни той и продължи: - И така, имаме си три трупа. Убийствата са станали през нощта. Ще ви кажа честно – престъплението вече е разкрито, убийцата е намерена. Можете да си побъбрите с нея, ако слезете на двора и се приближите към затворническата каруца. Труповете се намират в замъка, вашата задача е да намерите убитите, да изясните начина на убийство и да ми докладвате. Работите по двойки! Това е всичко, кученца, фъс!
 	Аз мълчешком хванах Тимянна за ръката и я повлякох към изхода.
 	-Къде тръгнахте? – веднага ни извика следователят. – Като за начало, поне да бяхте видели труповете! Ох, тези женски, и каква е ползата от вас?! Заминавайте.
 	Ние излязохме. Яна не беше много доволна от моето решение, но протестът, дори да го имаше, си го изразяваше безмълвно, което не можеше да не ме радва.
 	При тежката двукрила порта, която водеше към замъка се намираха няколко войници от Нощната стража, което се отгатваше от емблемата с озъбен вълк на фона на третата луна върху униформите им. Всички млади мъже внимателно ни огледаха, след това видяха емблемата на академията, а после един от тях весело попита:
 	-Момичета, вие кой курс сте?
 	-Четвърти – Яна беше поласкана от вниманието, тя се заусмихва и кокетно си оправи косата.
 	-Ммм, адептки – възторжено проточи офицер с ярко жълта коса и тъмна кожа, които издаваха неговите тъмноелфийски корени, - и какво правите тук?
 	-Имаме практическо занятие – отсечено отговорих аз.
 	-Търсим причината за убийството – Яна не искаше да си мълчи, - нещо като полева практика, така да се каже.
 	Стражите се спогледаха и се разсмяха, след това единият от тях, строен и тъмнокос, прегръщайки Яна през раменете, проникновено прошепна, като че ли случайно докосвайки с устни вече зачервената и бузка.
 	-Няма какво да се изяснява, сладур. Дъщерята на лорда разбрала от някъде, че татенцето оставя семейния артефакт в наследство на най-големия син и се вбесила. Убила стража, който охранявал родовата съкровищница, прислужницата, която случайно се появила в момента на престъплението, а след това, използвайки артефакта – и своето татенце. Но не успяла да избяга – на вратата я пресрещнали нашите, когато получили сигнала. Това е цялата история, малката. А ти довечера какво ще правиш?
 	-Имаме комендантски час – намръщено произнесох аз, хванах Яна за ръката и дръпвайки, практически я измъкнах от обятията на стража. – И времето на практическото занятие е ограничено, между другото!
 	Нощните стражи престанаха да се зъбят, и този, със златната коса, усмихвайки се криво, попита:
 	-А ти да не си Дея, случайно?
 	Аз трепнах и моментално се изпари цялото дружелюбие на стражите.
 	-И какво, значи заради тази?.. – мълчаливият до този момент мъж със сиво-зелена коса присви змийските си очи. – Хайде, сега намерила да се прави на скромна! Половината град я е натискал по ъглите в таверната, а на лорда лицето нещо не и харесало?!
 	И четиримата заедно направиха крачка към мен. Яна се стресна, но не ме изостави:
 	-Господа – промълви тя, - ама вие какво, не...
 	-Разкарай се оттук – просъска същият този, чернокосият, който до преди минута безсрамно флиртуваше с нея, - а ние тук с Дея сервитьорката ще си поговорим. Може би даже мирно...
 	Тъй като все още държах Яна за ръка, я довлякох до вратата, отворих тежкото крило, избутах приятелката си на двора и хлопвайки вратата, се обърнах към стражите. Те посрещнаха моите действия със злокобно мълчание, но аз нямах никакво намерение сега да си държа устата затворена.
 	-Ако половината град ме е натискал по ъглите, аз щях да работя не в таверната на Бурдус, а в заведението на майчица Ллорс! – стражите се спогледаха. Просто това наистина беше така, заведението на майстор Бурдус беше прилично място, на нас ни беше забранено дори да кокетничим с клиентите. А аз продължих: - Колкото до лорд Шейдер... имаше един период, когато аз останах а работя в „Зъб на дракон“ заради него – ето сега ме гледаха учудено, но на мен вече ми беше безразлично, защото и по-нататък имах намерение да говоря истината. – Искрено съжалявам за две неща – че лорд Шейдер се оказа не чак толкова благороден, колкото си мислех и си позволи при попълзновенията си да не се притеснява от мнението на някаква си там сервитьорка, и че директорът в този момент се връщаше в академията и съпротивлението ми стана очевидно за него. Съжалявам, че се състоя този дуел, в който пострадаха и двамата. Съжалявам изобщо, че всичко това се случи. Много по-спокойно е да се живее, когато никой не те забелязва! Но както и да е, още по-неприятно ми е, че четирима стражи са готови да се разправят със сервитьорка, на която не и е провървяло и някой не е пожелал да чуе нейното „не“! Сериозно, офицери, сравнете себе си и мен... аз дори на ръст съм по ниска с една глава от всеки от вас, да не говорим за физическата сила.
 	И след това, аз отворих вратата и просто излязох на двора. Студеният вятър охлади горящото ми лице... навярно, аз цялата се бях изчервила от притеснение, но пък поне си казах всичко и ми олекна. Изплашената Яна ме чакаше на същото място до вратата, но на въпросителния й поглед аз отговорих:
 	-Няма значение.
 	И ние тръгнахме към затворническата каруца, още отдалеч разглеждайки я учудено – каруцата беше жива. А такива се използваха само за превозване на магически надарени престъпници, тъй като поглъщаха всеки енергиен изблик.
 	-Нещо не си спомням кланът на Идващите в съня да се отличава с особено големи магически способности – промърмори Яна, потривайки раменете си с ръце, тъй като в планините зимата е много по-студена.
 	-И аз също не помня... – наложи се да призная и аз.
 	Кланът на Идващите в съня беше, естествено, вампирски, но те се хранеха не с кръв, а с енергия. Най-често използваха слаба ментална магия, предизвикваха кошмарни сънища, промъкваха се нощем и се наслаждаваха на коктейла от отрицателни човешки емоции. Именно човешки, енергията на останалите разумни, именно този клан не използваше по чисто идейни съображения.
 	-И убийствата не са техен профил – спомни си Яна.
 	-Да – съгласих се аз, - странно.
 	Когато се приближихме, каруцата ни погледна с ярко алени очи, които веднага се затвориха и изчезнаха на фона на черната обшивка, а скриптящ глас съобщи:
 	-За кратко и изключително от уважение към лорд Тьер.
 	Черната кожа се отметна, откривайки решетка от кости и свилата се зад нея крехка вампирка с ярки червени очи. Девойката мрачно ни изгледа и простена:
 	-Изчезвайте.
 	Вампирките и така обикновено са бледи, но тази се отличаваше с някакво болезнена белота, а също така и с пълно безразличие... Абсолютно и пълно. И аз и Яна сме чистокръвни хора, затова навремето заживяхме в една стая, защото вампирите обикновено, дори неволно и мимоходом, но обикновено се опитват да си откраднат малко енергия... а това момиче – не.
 	-Слушайте – аз се преместих по-близо, - вие...
 	-Ти вземи се отдръпни – меланхолично заяви каруцата, - тая идиотка тука, явно се е забъркала с троловете, и от тях е прихванала... срамна болест. Само да я откарам до килията и заминавам на основно чистене, не ми се ще да ми се лепне и на мен някаква зараза.
 	И нещо ме прободе, нещо, което не съответстваше на ситуацията... пък и поведението на вампирката... И тук в ярък спомен избухна картинката от последния урок по Смъртоносни проклятия!
 	-А каква интимна болест има – старателно припомняйки си лекцията на магистър Тесме, попитах аз.
 	-Тази, с която се сдобиваш при безразборни връзки – захихика каруцата. – Нали ти казах, че тази девица се е мотаела с троловете. Обикновено именно те я разнасят тая гадост.
 	-А лекарят прегледа ли я?
 	-Да, беше тук, още тази сутрин, той й постави диагнозата.
 	Аз още веднъж погледнах в очите на вампирката – те бяха ясни, никакъв мътен поглед! Тази смела, почти невероятна теория се нуждаеше от потвърждение. 
 	Някъде горе на входа се отвори вратата, и младият полудроу се насочи към нас, а аз си спомних една стара истина – вампирките са много лесно възбудими! Всички! А този клан – особено, би трябвало веднага да реагира на енергийния изблик!
 	Нищо не подозиращият страж се приближи към мен, леко отмести Яна с рамо, вклинявайки се между нас и наведен, тихо каза:
 	-Знаеш ли, аз съм от тези родове дроу, които усещат веднага истината. Ти не лъжеше, наистина, не излъга и с една дума. Та исках да ти кажа, извинявай, и ако мога с нещо да помогна...
 	-Събличай се – нагло усмихвайки се, поисках аз.
 	Аристократичното лице на младия дроу се удължи, след това мъжът премигна и попита отново:
 	-Какво?
 	-Събличайте се, офицер – разкопчавайки собствения си мундир, повторих аз, - и то веднага!
 	Той шокирано ме гледа още известно време, но в момента, в който започнах да си разкопчавам ризата, след като бях приключила с мундира, той промърмори нещо и с едно движение свали наметалото си, хвърли го на вцепенената Яна, след това нататък полетяха и пуловера и тънката белоснежна риза. И полуголият дроу, великолепен като целия му подземен род, ни се представи в цялата си красота. Аз се усмихнах, спирайки разкопчаването на собствената си риза на равнището на шията, плавно пристъпих към офицера, меко докоснах мускулестата му гръд, след това го погалих с двете си ръце надолу, до самия колан. Яна, която беше започнала задъхано да диша още щом дроу се съблече, тихо извика, офицерът от Нощната стража започна да диша дълбоко и тежко, а аз... аз хвърлих поглед към вампирката и изликувах – девойката не реагираше! Изобщо! Никак! Пълното и абсолютно безразличие към телесната възбуда можеше да означава две неща – или това е предизвикано от последния стадий на Любовното поветрие, но тогава устните и вече щяха да са черни, или ние си имахме работа с проклятието Целувка на смъртта.
 	-Това е проклятие! – уверено заявих аз, съвършено забравяйки за дроу. – Яна, погледни я, никаква реакция и очите й са ясни, тоест, ние си имаме работа със смъртоносно проклятие със забавено действие!
 	-Целувката на смъртта – прошепна Тимянна, и хвърляйки дрехите на вцепенения дроу, се спусна към каруцата и жадно разглеждайки вампирката, забърбори: - Точно така! Очите са ясни, липса на интерес към физическото привличане, тя даже енергийния изблик от мен и от офицера не погълна!
 	-Но, ако е било използвано проклятие от седмо ниво, би трябвало да се измени магическия фон, - изпитвайки невероятен ентусиазъм, продължих да разсъждавам аз.
 	 И в този момент дроу като че ли се оживи, изпухтя, намъкна ризата и пуловера, а след това, завързвайки шнуровете на наметалото си, леко обидено се обади:
 	-Именно на промяна в магическия фон беше реагирал охранителният кристал, заради това ние дойдохме.
 	-И какво точно видяхте? – осведоми се Яна.
 	Стражът се замисли, приглади разрошилата се след преобличането коса и започна да си припомня:
 	-Тази беше седнала на прага, без вече да й пука за нищо, лорд Аешесси беше убит, един от охраната беше със счупена шия, а прислужницата я бяха изпили до сухо, артефактът беше изчезнал.
 	-Стоп – това вече бях аз, - прислужницата са я изпили, а предполагаемата убийца не е много добре, или поне гледайки я, човек не би казал, че през последните пет дни се е хранила с каквото и да било!
 	В този момент се отзова вампирката:
 	-Не ми се искаше, и сега не искам... нищо не искам...
 

 	Ние с Яна се спогледахме и едновременно изтърсихме:
 	-Тя е под действието на проклятие!
 	Дроу отрицателно поклати глава и възрази:
 	-Абе болна си е тя, гният й всички женски органи, там на нея вече... всичко й е черно.
 	-А вие видяхте ли? – веднага реагира Яна.
 	-Защо ми трябва да гледам? – офицерът се усмихна, - нямам никакво желание да гледам такива неща, лекарят потвърди диагнозата и точка. Какъв смисъл има да спорим с експерта?
 	Но аз виждах смисъл и то отчетливо, а освен това възникна и още един въпрос: - А този лекар ваш ли е или...?
 	-Беше лекарят на клана – дроу наклони глава към лявото рамо, - той извърши прегледа, докладва на старши следователя Окено и се прибра.
 	Ние с Яна се спогледахме, чувствайки невероятен подем по пътя към разгадаването на тайната и тя пак се обърна към стража:
 	-А той беше ли вампир?
 	-Да – отзова се той, - някакъв чичко, който изглеждаше доста по-млад от възрастта си, забавен такъв...
 	-ТОВА Е БИЛ ТОЙ! – заедно изкрещяхме с Яна.
 	Дроу се разсмя, и отгоре на всичкото се кикоти дълго и подигравателно, само че ние бяхме специалисти по проклятията и нямахме никакво съмнение в правотата си.
 	-Добре – аз благоволих да кимна, - да допуснем, че ще изглеждаме смешно, но имаме пълното право да поговорим с този доктор! Той къде е?
 	Присвивайки рамене, стражът с насмешка каза:
 	-Да вървим, ще ви съпроводя, госпожи следователки.
 	Ние бяхме готови не просто да вървим, ние бихме се и затичали с удоволствие и сграбчвайки офицера за ръцете, направо го затеглихме, за да върви по-бързо. За сметка на това дроу ни дразнеше най-безсрамно, но дружелюбно:
 	-На другата страна, момичета. Стига сте ме дърпали, между другото, как сте там със свободното време довечера?
 	-Ще ти отделя време – пъхтеше бутащата го в гърба почервеняла Янка, - една вечер в почивен ден, само стига да мърдаш по-бързо!
 	-Без проблем! – съгласи се офицерът, подхвана ни и двете през кръста и затича нагоре по стръмното странично стълбище и чак на последния етаж се спря пред малка врата. А оставяйки ни на пода весело ни заприпира: 
 	-Влизайте, девойки! Не стойте на прага на престъплението на века!
 	И с тези думи радушно разтвори вратата... И тук веселието свърши...
 	Ние с Янка го видяхме първи и изплашено застинахме. Дроу отначало учудено ни изгледа, после бързо надзърна вътре и изруга. Защото там, върху черно-червения килим се въргаляше труп. При това, не просто труп, а започващо да се размърдва умъртвие... След час, а може би дори по-малко, този труп би закрачил бодро към гората, банално скачайки от крепостната стена и отнасяйки със себе си всички следи на извършеното престъпление.
 	-Него са го изпили – произнесе очевидното офицерът, - изпили са го и след това са използвали едно от низшите заклинания на некромантията... много ефективно... Момичета, слизайте надолу.
 	-Но кой е убиецът тогава? – тъжно попита Яна.
 	-Този, който е наложил на момичето проклятието Целувката на смъртта – прошепнах аз.
 	И дроу веднага добави:
 	-След това, този някой, вероятно е убил лорда, на лекаря не биха му стигнали силите да се справи с главата на клана, то затова подозрението веднага падна върху дъщерята. Но пък, лекарят е можел да убие прислужницата, която навярно е станала случаен свидетел.
 	-Но защо е било всичко това? – аз трепнах, когато умъртвието предприе поредния опит да се изправи.
 	-Артефактът – изумено изфуча офицерът, - аз не чувствам артефакта. Току що са го изнесли извън пределите на замъка! Момичета, живо слизайте долу!
 	Да слезем бързо сами ние не успяхме – появиха се два върколака от грифоните, взеха ни на ръце и летейки ни спуснаха надолу, освобождавайки тясното стълбище за тичащия по него отряд на Нощната стража. Но ние така и не разбрахме какво още се случи там – много внимателно, двамата сътрудници на Дневната стража ни отнесоха в замъка през разтворените прозорци и ни пуснаха на пода точно пред майстор старши следователя Окено и цялата ни група.
 	Полувасилискът известно време постоя с притворени очи, тоест, общуваше по менталната връзка със своите подчинени, не след дълго, отвори едните клепачи, след това вторите, хвърли към нас с Янка дълъг внимателен поглед и глухо призна:
 	-Не бях прав. За мен ще бъде чест да обучавам адептите на Академията на проклятията. Имате благодарността ми, момичета, похвала и за двойката Логер-Дакене. Сега всички сте свободни.
 	Огънят в камината ярко се разгоря и ние покорно тръгнахме към портала за преместване, учудено споглеждайки се с Логер и Ригра.
 	А след това, претичвайки през пламъка и изкачвайки се по блестящата стълба към нашата родна аудитория, ние с Янка любопитно потърсихме отговор по повод на благодарностите.
 	-Аз погледнах водата – покорно произнесе Ригра, - и намерих пресни кристали на проклятия. Така се досетих.
 	-А аз прегледах счупената шия на стража, а там в гърлото му беше се заклещила костилка от вишня. 
 	Цялата ни група се беше вторачила в изпълнения със собствена важност адепт, при това го гледахме с неразбиране.
 	-Абе, изненадал се е той, изненадал се е и се задавил! – ядоса се Логер. – Разбира те ли, бил е силно учуден, виждайки убиеца си, а ако това е била господарката на клана, от къде на къде ще се учудва, а? Не, той определено не е познавал убиеца си... – и Логер леко посърна, - то, честно казано, майстор старшият следовател каза, че костилката е само косвено доказателство и стражът можел да се задави и при други обстоятелства. Нищо де, а вие какво намерихте?
 	Ние с Яна се спогледахме и заедно изстреляхме:
 	-Вампирката е прокълната с Целувката на смъртта!
 	Хареса ни да се чувстваме герои! Първо ни поздравяваше цялата група, след това дойде кураторът Верис, със сияещ поглед огледа всички и каза, че ние сме страхотни и не сме посрамили честта на академията. След това ни дадоха за пример всички преподаватели и особено приятно беше, когато влезе магистър Тесме и призна, че дори не се е съмнявал в нас и преди, просто ни била липсвала увереност, за да докажем своята гледна точка!
 	Когато се връщахме с Яна след вечерните упражнения, ни чакаше гоблинът – портиер с два букета черни рози с червени стъбла и два пакета.
 	-Романтиката на суровите оперативни делници – промърмори недоволният Жловис, - тези от Нощната стража се натискаха да влязат при вас, а аз – „Не може, комендантски час!“, и те ме изпратиха да ви ги донеса. И ето ви загадка: малко ли й беше на Дейка един Нощен страж, а?
 	- Не злобей – с мек тон каза кураторът Верис, момичетата днес са ни героини и страшно помогнаха на стражите. И е много приятно, че господа офицерите не само са признали заслугите им, а и са решили да им се отблагодарят – това го каза ласкаво и на гоблина, а на нас с команден тон: - Риате, Никерс, взимайте цветята и марш в стаите си! Живо!
 	Ние не се инатихме. Взехме всичко и се затътрихме към общежитието. Колкото до „живо“, то за всички нас беше неосъществимо след вечерната разходка – ние се придвижвахме почти пълзешком след упражненията. И това сега, когато още не бяха ни въвели бойна подготовка, а после какво щеше да става?!
 	-Ти си на първия етаж – проточи Яна, - завиждам ти... аз до третия трябва да допълзя...
 	-Ще се довлека до стаята, ще се просна на пода и там ще заспя – споделих аз плановете си за вечерта.
 	-Как ви мразя - стенеше някъде отзад Ригра, - вас двете ви мразя, ако не сте разбрали...
 	-Абе разбрахме ние, всичко разбрахме – отзовах се аз.
 	До стаята стигнах клатушкайки се, уморено се опитах да се възрадвам, че живея на първия етаж, заслушвайки се в оплакванията на качващите се по стълбите адептки. Не, аз не страдах от злорадство, но когато чух дългия стон на Ригра, се почувствах почти щастлива.
 	Затова пък, влизайки в стаята си, се домъкнах до диванчето, стоварих се върху него, замислих се и жално се провикнах:
 	-Дара...
 	Аз за това го кроях още от обяд, бях предположила, че щом възроденият дух постоянно контролира всичко, то може и..., тоест има шанс... мъничък... Такъв мъничък-премъничък шанс...
 	Пространството пред вратата затрептя и се замъгли, след миг, ухиленият дух на смъртта, иронично се поинтересува:
 	-Как минават геройските делници, Риате?
 	Да си кажа правичката, на човек, или дори на орк, вампир или върколак, аз не бих казала нещо подобно, но имайки предвид онзи разговор между Дара и магистър Еллохар, пък и нашият сблъсък днес в коридора, когато тя призна, че ме разбира, като цяло...
 	-Аз... проклех директора – признах си аз пред духа на смъртта. – И може би ... неговата агресия,... а в града загиват момичета, които приличат на мен и...
 	Дара озадачено вдигна призрачната си вежда, кой знае защо хвърли бърз поглед към огледалото, след това долетя по-наблизо и се поинтересува:
 	-Тези идеи ти се пръкнаха в главата след лекцията по Любовни проклятия, така ли?
 	-Ами... да – прошепнах аз.
 	Неодобрително поклащайки глава, Дара отново погледна в огледалото, и понижавайки глас, разби теорията ми на пух и прах:
 	-Ти, малката, изобщо не познаваш Тьер. А когато го опознаеш, ще осъзнаеш колко си била неправа.
 	Може и да не съм права, но... но все пак, но.
 	-Дара – аз седнах по-прилично, - тоест лорд-директорът не изпитва към мен страст, желание или нещо от този род, така ли?
 	Възроденият дух на смъртта изучаващо ме изгледа, а след това се разкикоти. Смя се дълго, а след това, успокоявайки се, вече сериозно каза:
 	-Извинявай, ти, разбира се не си глупаво момиче, доказа го нагледно в последните няколко дни на обучение, но би могла и да забележиш, че освен теб в леглото на Тьер не се подвизават други девойки. Освен това, присъствието в момента на регенерацията – това е много... интимно за членовете на ордена на Безсмъртните, Дея. Тьер изгони даже мен, а на теб ти разреши да останеш.
 	-Не ми е разрешавал – промърморих аз.
 	Дара се усмихна, хвърли още един поглед към огледалото и прошепна:
 	-Когато той „не разрешава“, предприема действия. Помисли си за това.
 	То какво излизаше, че мен са можели просто да ме изритат? Би било грубо... въпреки, че и така се беше получило грубо.
 	-А той и сега е съвсем сам там – провокативно изведнъж проточи Дара, - и днес седи затворен, не иска да плаши адептите и преподавателите... Съвсем... сам...
 	И духът на смъртта се изпари.
 	Не, в този момент, аз нямах никакво намерение да ходя при директора! Изобщо не ми мина през ум. Дори си написах всички домашни, отидох на вечеря в столовата, влязох да си взема душ. Чак доста по-късно, когато отварях пакета с подаръка от „жестоко съблазнения от вашата невъзмутимост и покорения от вашата мъдрост и следователски усет, Нощен страж Юрао Найтес“, както гласеше бележката, аз изведнъж си помислих – защо са ми на мен самата толкова сладкиши? Яна си има нейни, а лорд Тьер трети ден седи като затворник... И не че просто ей така си седи, а защото не иска да плаши адептите...
 	След десетина минути, в тъмна рокля, омотана в шал и зимно палто, аз се прокрадвах по мрачните коридори. За щастие, не срещнах никого по пътя – нито на двора, нито при входа на парка, обаче в самия парк...
 	-Риате, ти къде така? – на незабележимата пътечка пристъпи огромна черна... котка, не много по-малка от теле.
 	-Извинете... – аз изплашено отстъпих.
 	Върколакът, а аз се досещах за нейната личност, нямаше намерение да приема извинения. Меко преграждайки ми пътя, котката се намести седнала пред мен, и вдъхвайки дълбоко въздух през носа зацъка с език:
 	-Та къде отиваш? Аз бих могла някак да го разбера, ако беше облякла красиво долно бельо, напръскана със скъп парфюм, но така... Обикновена рокля от груб плат, без грим, без прическа, пък и с пастички от друг ухажор! Дея, Дея, майка ти на нищо ли не те е научила?
 	-Аз не отивам да го съблазнявам! – троснато осведомих капитан Верис.
 	-Това вече ми стана ясно – котката се изправи и грациозно се протегна, - и това, че нищо няма да се получи – също. Но имай предвид, в единайсет трябва да си в леглото, иначе лично ще посетя Тьер и ще му кажа какво мисля за мотаещите се по нощите адептки! – грациозен скок в храстите и мъркащо: - И да знаеш, Тьер не понася жалост към себе си, даже под формата на толкова рядкото в наше време съчувствие.
 	Аз почаках няколко минути, вслушвайки се в шума на старите дървета, след това ускорих крачка – нощта съвсем не беше лятна.
 	Стигайки до къщата, обиколих колоната и повдигайки се на пръсти, се опитах да намеря ключа.
 	-Няма го там! – умореният глас на магистър Тьер ме накара да трепна и аз едва не изпуснах пакета.
 	Оглеждайки се, видях, че полуголият лорд-директор, без грам да му пука от доста студеното време, стои на първото стъпало към верандата.
 	В този момент, в парка се чу трясък, след това шум от чупещи се клони и най-накрая тътена от падането на дърво. На светлината на изгряващата луна си пролича как лордът забележимо се намръщи... Така-а-а, май вече знаех кой е виновникът за незаконното изсичане на дърветата.
 	-Жалко... – кой знае защо казах аз, - винаги съм обичала този парк. 
 	-И поточето – намръщено произнесе магистърът.
 	Защо ли го каза?
 	-Студено е – гледайки разсъблечения директор, намекнах аз.
 	-Измръзнала ли си? – неправилно ме разбра лорд Тьер. – Влизай, не е заключено.
 	Заобикаляйки колоната, стигнах до вратата и отворих. Наистина не беше затворено, а аз търсех ключ...
 	Докато си свалях палтото и се събувах, магистърът някак нерешително все още стоеше на прага, но в момента, в който неуверено се огледах, напрегнато влезе. Затвори вратата, също събу ботушите си и се спря. Аз също не знаех какво да кажа и изтърсих първото, което ми дойде на ум:
 	-Хайде да пием чай!
 	Лорд Тьер, кой знае защо тежко се облегна с гръб на вратата, скръсти ръце на гърдите, замислено ме погледна, и внесе свое предложение:
 	-Вино?! Аз имам превъзходно елфийско.
 	-Аз не пия – честно си признах аз.
 	-А аз не пия чай толкова късно – май че и той беше честен.
 	Няколко минути мълчахме и аз огласих своето предложение:
 	-Добре, вие ще пиете вино, а аз чай!
 	-Може – от позата на магистъра бавно се оттичаше напрежението и даже дишането му стана по-свободно, - тогава обаче, аз ще пия сливовица.
 	-А защо не вино? – позволих си до полюбопитствам.
 	-Такова вино си заслужава да го пиеш в приятна компания, а не сам – лорд Тьер се усмихна, - елате, мен ме чака вечеря, но съм почти сигурен, че тя няма да е толкова вкусна, като тази с която ме нагостихте вие.
 	-Знаете ли – аз свих рамене и се реших на компромис, - тогава аз няма да откажа глътка от вашето вино.
 	-А пък аз с удоволствие ще ни направя чай с десерта – явно и той умееше да прави отстъпки.
 	И аз се усмихнах, магистърът кой знае защо – също.
 	-Елате – той посочи с ръка към трапезарията, - по-точно, отивайте вие, а аз ей сега ще се преоблека.
 	След думите му, моят поглед неволно се стрелна към гърдите и корема на магистъра , и аз с радост забелязах, че там не е останал дори белег.
 	-Добре, че всичко вече е зараснало – казах аз, осъзнавайки как изглежда отстрани подчертаното ми внимание към тялото на магистъра и, да... аз се смутих.
 	-Това е ваша заслуга – леко дрезгаво отговори лорд Тьер, - ако не бяхте обработила раната, процесът на регенерация щеше да продължи през цялата нощ.
 	Влизайки в столовата, не се сдържах и смених сервиза. Просто изисканият порцелан със сини елфийски вензели изобщо не подхождаше на говеждото с червен сос, даже изглеждаше безумно, а например, белоснежните квадратни чинии, бяха съвсем друго нещо. Избрах и други чаши за вино – по-големи и с високо тънко столче...
 	Когато почти привършвах със сервирането, откъм вратата се чу невярващото:
 	-Как го правите?
 	-Правя какво? – сменяйки салфетките с розови цветенца с бели класически, попитах аз.
 	-Тази вечеря преди час не предизвикваше никакъв апетит, но вие направихте някакво чудо с подреждането на масата, и аз разбрах колко съм гладен.
 	Аз се смутих и се изчервих, сигурно станах по-червена от соса, но ми беше приятно, много...
 	-Мен Тоби на всичко ме е учил – признах си, заобикаляйки масата и сядайки на своето място.
 	-Не зная кой е бил учителят, но успехите на ученичката впечатляват – лордът ме заобиколи и ми придържа стола, като на истинска дама.
 	В следващият момент в ръцете му се появи бутилка с вино и магистърът напълни нашите чаши. А когато зае мястото си отсреща и с грациозен жест повдигна чашата с вино, аз за момент спрях да дишам – лорд Тьер, в черна копринена риза, с разпусната по раменете черна коса и с едва забележими проблясъци в черните очи...
 	-Предлагам тост – по устните му се плъзна омайна усмивка, - за чудесната вечер, за прекрасното момиче и за вашия безусловен успех в днешното разследване, скъпа адептка Риате.
 	В гърдите ми нещо потрепна и веднага ми стана много топло и някак странно, и аз дори не можах веднага да отговоря, но се стегнах, и стараейки се да говоря също така спокойно и сдържано, произнесох тост:
 	-За вашето оздравяване, за тази дивна вечер... и за... вашето щастие, за което вие несъмнено сте достоен, лорд Тьер...
 	Не се получи особено разбираемо, но кой знае защо, магистърът беше на друго мнение: 
 	- Прекрасен тост – и вдигайки чашата, наведнъж пресуши половината.
 	А аз наистина пиех вино за първи път в живота си, и проблемът не беше в това, че не бях имала възможност... Бях имала и неведнъж, но както съвършено вярно каза лорд-директорът – виното трябва да го пиеш в приятна компания. И притваряйки очи аз направих първата глътка... Сладко, леко тръпчиво, с едва уловим мускусен привкус и удивителна финална нотка на горски плодове... Аз самата не забелязах как направих втора глътка, а след това още една. И когато върнах чашата на масата, се оказа, че и аз съм изпила едва ли не половината.
 	-Да, удивително вино – признах аз, опитвайки се до си фокусирам погледа на лорд Тьер.
 	Получи се с усилие... и не заради опиянението, което ме беше обхванало, а по-скоро заради неговата усмивка.
 	-Не, вие се удивителна – тихо отвърна магистърът, след това отново напълни чашите ни и пристъпи към вечерята си.
 	Той ядеше доста бързо, което не беше за учудване, като се имаше предвид образованието и военното му минало, но заедно с това, беше трудно да не забележиш аристократичността на движенията му. И откровено казано, отпивайки от виното мъ-ъ-ънички глътчици, аз не откъсвах поглед от директора.
 	-Вие абсолютно нищо не хапвате – забеляза той след малко.
 	-Пъ-ъ-ърво, аз вече съм вечеряла – поради някаква причина, думите излизаха с усилие, - вто-о-оро, чакам десерта.
 	Лорд Тьер се усмихна и кимна, явно нямаше желание да спори. Но едва той приключи с ястието и аз се опитах да стана, за да махна посудата и да сложа на масата моите сладкиши и пая, който бяха донесли за директора, магистърът скочи, решително натисна рамото ми, принуждавайки ме отново да седна и припряно произнесе:
 	-Аз сам. Позволете ми поне веднъж да се погрижа за вас!
 	-А-а-а вие вече сте се грижил з-з-за мен – спомних си аз.
 	-В такъв случай, позволете ми великодушно, да се погрижа за вас отново – развеселено усмихвайки се, настоя лорд Тьер.
 	И аз не можах да откажа.
 	Само да знаех в какво щеше да се превърне този му опит!
 	Не, фактът, че лордът никога досега не беше отсервирал масата, може би само в полеви условия, ми се изясни още когато той замислено се загледа в масата, опитвайки се да се реши какво да изнесе първо. И къде! Започнах тихичко да хихикам още тогава. След като ми хвърли недоволен поглед, магистърът започна да трупа чиниите в салатиерата, а отгоре се опита да постави сосиерата, почти пълна, между другото...
 	-Не!... – изплашено се опитах да я спася аз.
 	-Хванах я – смутено ми съобщиха, вдигайки уловения, явно близо до самия под, съд и изтръсквайки соса от ръкава. – Моята любима риза – съкрушено измърмори лорд Тьер.
 	-Ще ви я изпера – предложих аз.
 	Бърз поглед и не по-малко съкрушено:
 	-Най-добре просто да я изхвърля.
 	-Но аз пера добре! – обидено възразих аз.
 	-А аз отлично изхвърлям – магистърът се оживи, - мога да го продемонстрирам.
 	Изви се адски пламък... чувайки грохота, който се долетя от другата страна на портала, чиниите едва ли преживяха собственото си преместване. Беше ми жал за сервиза, а после ми стана жал и за тези, върху които всичко това се беше сгромолясало, защото от онази страна изреваха:
 	-Е-е-е! Воняща Бездна! Е-е-е! Ай!
 	Порталът беше мигновено затворен, а смутеният лорд Тьер в измазаната със сос риза, това беше... Аз самоотвержено се опитах да не се разкикотя, но в резултат на напъването, избухнах в такъв смях, че едва не паднах от стола. За щастие, с момичетата директорът се справяше значително по-добре, отколкото с посудата и мен успяха да ме придържат, невъзмутимо наблюдавайки моята криза на смях.
 	-Да, стига, аз няма повече – но аз отново се изхилих, - а вие това, къде отворихте портала?
 	-Струва ми се, някъде на територията на гоблините или троловете, не ми се задълбочавах в тези подробности, докато построявах пътя.
 	Представих си гоблините... или троловете, на главите на които като дар от небето се стоварват мръсни чинии ... и сос!
 	В крайна сметка, аз плачех от смях, някак си неусетно преместена от стола на коляното на приклекналия в процеса на подхващането на бренното ми тяло лорд Тьер. Но когато той, загадъчно усмихвайки се, се опита да стане, държейки ме на ръце, веднага ми се отщя да се смея.
 	-Простете – аз внимателно се изхлузих от ръцете му... разбирайки, че полата на дрехата ми вече е безнадеждно изцапана. – Наистина не знам какво ми става, но само като си представя... тези нещастни, върху които се е стоварила мръсната посуда... ха-ха!
 	Лордът отново ме подкрепи, а аз обезсилена от кикот, чух едва разбираемото:
 	-Имате удивителен смях, Дея.
 	Сепнато вдигайки глава, аз замрях, доловила погледа му – топъл, нежен и такъв пленителен с леко едва забележимо сияние... ставащо все по-ярко, когато магистърът започна да се накланя към устните ми...
 	-Струва ми се, че трябва да си тръгвам – прошепнах аз омагьосана.
 	-Ами десертът? – напомни ми лорд Тьер и отдръпвайки се, ме сложи да седна на стола.
 	А след това той наистина се опита да ми направи чай. За целта донесе заваръчен чайник, порцеланов, със сини елфийски монограми, разположи го на масата и замислено се вторачи в него. Аз в този момент пак се опитвах да не се смея, получаваше се засега, но с усилие. Но когато лорд Тьер сипа чаената смес в чайника, а после наля вътре студена вода от гарафата, аз разбрах, че неминуемо ще погина млада... от смях.
 	-Лорд-директор, знаете ли, по-голямата част от тъмните, които познавам, заваряват чая с гореща вода и...
 	-За горещата вода аз знам – леко раздразнено отговори магистърът и протегна ръка към чайничето.
 	Адски пламък се изви около нещастното порцеланово изделие, за секунда нагрявайки го до червено, а когато огънят изчезна, на масата остана нещо обгоряло, кипящо, съскащо и неприятно миришещо. Този път аз не се разсмях, но нямаше начин поне да не се усмихна, гледайки обезкураженото лице на лорд Тьер.
 	-На мен ми хареса виното, наистина – казах аз, - и добре ще подхожда към сладкишите.
 	-Аз имам и една бутилчица златисто – смутено и колебливо произнесе магистърът.
 	-Не, хайде да се ограничим със започнатата бутилка – припряно отговорих аз, а колкото до масата...
 	В този момент, покривката беше безжалостно събрана, заедно с обгорелия чайник, но бутилката с вино лордът я спаси, а след това се изви адски пламък и импровизираният вързоп полетя някъде нататък...
 	И всичко би било наред, но от това там някъде се раздаде:
 	-Ама вие какво, подигравате ли се?!
 	Бамц. Хряс... и порталът веднага се затвори.
 	-Дребните неща от живота – стараейки се да изглежда невъзмутим, възвести лорд Тьер, - а къде тук има други съдове?
 	Аз ридаех от смях, отпуснала глава на опрените на масата ръце. Просто ридаех, безсилна да се сдържам, нито дори да се изправя на стола. Но когато се насмях, станах, като,откровено казано, неконтролируемо се клатушках, получих в качеството на опора ръката на магистъра и се почувствах доста по-уверено, показвайки в посока на вградения в стената шкаф със съдове.
 	-Аз сам – решително произнесе лорд Тьер, грижливо ме намести на стола, и сваляйки в движение ризата си, се приближи към шкафа. Отвори и се поинтересува:
 	-На нас сега какво ще ни трябва?
 	-Две чаши... ик – аз запуших уста с ръка, магистърът се обърна и топло ми се усмихна, и усмивката му ми даде сили да продължа. – Голяма чиния за пая, голяма чиния за пастичките, десертни чинийки, лъжички... ик!
 	-Така, значи две чаши, две чинии, един нож – съкрати моя списък лорд Тьер, но аз не се реших да възразявам.
 	Когато съдовете бяха сложени на масата, магистърът ме остави сама, доверявайки ми да разопаковам пакетите с пастите и пая, а самият той отиде да се преоблича.
 	Върна се почти веднага, закопчавайки ризата в движение, но по-важното бе, че се върна в момента, когато аз взимах ножа, за да прережа канапа на пакета.
 	-А ей тази работа ще я свърша аз сам! – ръката ми меко я прихванаха и от неочакваното докосване аз изпуснах ножа на масата, а дланта ми така си и остана в ръката на лорда. – Просто сега не е желателно да си имате работа с остри и режещи предмети – с извиняващ се тон произнесе лорд Тьер.
 	След това внимателно повдигна ръката ми, едва осезаемо я докосна с устни и върна изстиналата ми длан на коленете. Пулсът ми започна бавно да се нормализира след като беше спрял, когато той ме докосна.
 	-Странен пай – разрязвайки опаковката, забеляза лорд Тьер.
 	Опитах се да фокусирам поглед върху сладкарското изделие и бях принудена да се съглася:
 	-Действително е странен... – пресягайки се през масата, направих това, което не бях правила от дете – чопнах в пая с пръст и с учудване се втренчих в жълто-лилавия плодов пълнеж. Помирисвайки, стигнах до обезпокоителни изводи: - Вълча ягода – след това почовърках още и намерих, - семена на татул...
 	-И? – заинтересува се от паузата магистърът.
 	-А къде е вашата любима риза? – тихо попитах аз. – Надявам се, не сте я изхвърлил?
 	Без излишни коментари ме донесе изцапаната дреха и с учудване проследи как аз, събирайки малко сос, просто го опитах. Сосът се оказа леко кисел и с привкус на блатна трева, тази същата, която е леко сладникава, и много популярна сред желаещите да се поотпуснат...
 	-Лорд Тьер – опиянението се разсейваше стремително, - а къде си бяхте поръчал вечерята?
 	Самият той също вече беше започнал нещо да подозира, а затова, вместо да ми отговори, с рязък зъл глас произнесе:
 	-Дара!
 	Възроденият дух на смъртта не се появи веднага, и кой знае защо се материализира в гостната, тоест в съседната стая, и от там, през затворената врата, тя се поинтересува:
 	-Да не би пък да ми разрешавате да вляза?
 	 Аз се изчервих. Лордът с досада се намръщи и проръмжа:
 	-Налага се!
 	Вратата внимателно се отвори, духът влетя в трапезарията, внимателно ме изгледа, и тя с досадена, се намръщи по-изразително и от директора и уморено запита:
 	-Какво?
 	Аз срамежливо мълчах, магистърът обаче беше непоклатим, съсредоточен и зъл:
 	-Провери пая и, да – той посочи към ризата, която още държах в скута си, - и соса от ръкава, също! Изброй ми компонентите!
 	Досадата й се смени с учудване, а след това и с тревога. Затваряйки очи, духът пристъпи към проверката, изстрелвайки издирваща мрежа из цялото пространство на къщата. След няколко мига излезе със заключението:
 	-Подправките са напълно допустими за кулинарията, затова и заклинанието за безопасност ги е пропуснало. Поотделно не представляват заплаха, особено за вас, но в комбинация всички заедно, предизвикват разконцентриране на вниманието, възбуда, отслабване на контрола на съзнанието и намаляване на зрението. Време на действие – приблизително до зори. Но вие не сте изял пая, а останалото? – Дара с учудване огледа масата и отново попита: - Та къде е останалото?
 	Избухна адски пламък.
 	Дара се метна в портала, върна се почти веднага, застина, слисано хапейки устни, а след това погледна към магистъра и промърмори:
 	-Надявам се да не се стигне до политически конфликт... – намръщи се и се поинтересува: - А да ви кажа честно, много ми е интересно, колко съсредоточено трябва да сте мислил за спалнята, че да отворите преход в спалнята на наследния принц на гоблините?!
 	С удивление се вторачих в почервеняващия лорд Тьер... неописуемо зрелище! Магистърът улови моя зашеметен поглед, а след това се протегна към масата, хвана пая заедно с чинията и го захвърли там, където беше изхвърлил и всичко останало... От там се разнесе вопъл:
 	-Гадини безсъвестни, тук току що изчистиха! Аз ще мога ли нормално да поспя?! Как в името на вонящата Бездна, тези боклуци минават през защитата на двореца?!
 	Нервно движение и порталът бе затворен! Духът на смъртта бавно се свличаше на пода, съхранявайки безметежното изражение на призрачното си лице... смехът й се разнесе вече оттам, тоест от пода. Оглушителен и неудържим.
 	Но на мен нещо вече не ми беше до смях, стана ми тъжно, че някакъв пай и нечии коварни планове развалиха такава удивителна вечер. И разбира се, започнах да се чудя, чии са тези планове и на кого му е притрябвал невменяемия Тьер и...
 	На вратата се почука. Дара престана да се смее и да хлипа и ставайки, меланхолично съобщи:
 	-Портиерът Жловис, господине.
 	-Да се разкара в преизподнята! – просъска ядосаният магистър.
 	-Аз също ли натам да се отправя? – безгрижно се поинтересува духът на смъртта.
 	-Желателно! – лордът изглеждаше вбесен от цялата тази ситуация.
 	-Е, аз също трябва да си вървя – аз станах от стола и се зарадвах, че отново мога да стоя без да се клатушкам. – Вече е късно, вие след раняването трябва да спите повече и... Тъмна нощ, лорд-директор.
 	За първи път виждах, как на мъж от огорчение му се прегърбват раменете, а на лицето се появява такова едно обидено-покрусено изражение. Но фактът си беше факт, наистина трябваше да се връщам в общежитието, и дори трябваше вече да съм се прибрала. Защото приятелско пиене на чай не се получи, а излезе нещо удивително, потресаващо, много романтично и изобщо... даващо надежда на това, на което по принцип беше глупаво да се надявам.
 	В този момент магистърът произнесе:
 	-А десертът?
 	Аз погледнах към сладкишите, нещо вече не ми се искаше особено да ги ям.
 	-Следващият път – с извиняващ се тон въздъхнах аз.
 	-Например, утре – като че ли без да се обръща към никого конкретно, предложи Дара.
 	Аз си спомних, че утре е първият ми почивен ден, а аз имах планове да поработя, така че:
 	-Утре аз... а-а... вечерта съм заета. Тъмна нощ, лорд-директор, тъмни дни, Дара – и аз напуснах височайшето събрание.
 	Докато излизах от трапезарията, там беше тихо, но в момента, когато затворих вратата:
 	-Аз нещо не разбрах! – ръмжането на лорд Тьер ме накара да трепна.
 	-Тя ви чува – тихо отговори Дара, - изглежда, че нощният страж е успял да й направи впечатление.
 	Тишина, а след това насмешлива реплика от възродения дух:
 	-В Ардам и така не достигат сътрудници на Нощната стража, господине.
 	Лорд-директорът не отговори нищо и аз се разбързах към вратата, за да не бъда хваната, че подслушвам.
 	Но едва протегнах ръце към ботушите, чух бързите стъпки на магистъра и неговото:
 	-Ще ви изпратя.
 	-Ем-м – аз приключих с обуването, изправих се, смутено погледнах към директора и честно си признах: - знаете ли, не си струва. Наистина. Вие трябва вече да си почивате, а на мен не ми се иска да започнат да пускат слухове, така че...
 	И тук иззад вратата се чу:
 	-Лорд-директор, имате гости, казват, че ги очаквате. Това е дама! И даже е красива... комай. И ето ви една загадка: защо преди вие сам ходехте при такива...дами през нощта, а сега – те при вас се мъкнат?
 	Лорд Тьер изруга, аз стоях и не знаех къде да гледам от смущение, а Жловис продължаваше да настоява:
 	-Та какво да я правя тая? Между другото, там е студено, а дамата явно е с тънки чорапи, на нея там, да знаете, всичко може да й измръзне, и ето ви още една загадка: какво ще правите с дамата, ако вече не може да се заемете с... нищо?
 	Аз не издържах, и хващайки палтото си, излетях през вратата. Сблъсках се с неподготвения за подобно нападение гоблин, чух потресеното „Дейка?“, и без да отговарям нищо на Жловис, се спуснах по стъпалата надолу и се втурнах към общежитието.
 	Отзад се чу:
 	-Охо, кой би могъл да си помисли! Ето например загадка… – това от Жловис.
 	И:
 	-Дея! – това пък от лорд-директора, но мен вече нищо не можеше да ме спре.
 	По-точно, аз така си мислех, а... изви се адски пламък, аз не успях да отскоча и за миг се озовах... в собствената си стая.
 	Докато стоях и се опитвах да си успокоя дишането на вратата ми се почука и аз чух гласа на Лейди Верис:
 	-Риате, там ли сте?
 	-Влезте – позволих аз и вратата тутакси се отвори.
 	Кураторът влезе, заинтригувано разглеждайки ме. А аз с учудване зяпах мръсните й боси крака, изцапаните длани и черния халат, облечен явно на голо, черните разпуснати коси…
 	-Току що се върнах – усмихвайки се, обясни капитан Верис, - паркът ви е забележителен. Как мина при теб?
 	-Току що се върнах – кой знае защо, се почувствах много разстроена.
 	-Чакаха ли те там? – блясвайки с очи, полюбопитства кураторът.
 	-Не чакаха мен... – през зъби признах това, за което даже не исках да си спомням.
 	-Наистина ли? – лейди Верис изглеждаше обезкуражена. – Странно... въпреки, че е напълно в духа на Тьер.
 	-Наистина ли? – попитах аз.
 	-Тьер ненавижда, когато се опитват да го съблазнят. Желаещи в живота му е имало предостатъчно, при това много настойчиви и от ненужното внимание Риан се е научил да се отървава майсторски... Обикновено, намира слабото място и удря по него. Ето, и твоето го е намерил – лейди Верис тъжно се усмихна.
 	-А какво е слабото ми място? – не можах да не попитам.
 	-Неувереност в себе си – капитанът се усмихна, оголвайки кучешките си зъби. – Забрави го, малката. Лягай си да спиш и изхвърли всички мисли за Тьер от главата си. Сериозно. Тъмни сънища.
 	-И на вас – промълвих аз, смъквайки палтото от раменете си.
 	Но вече на вратата, лейди Верис се обърна и попита:
 	-Виж, разбирам, че ти е неприятно и те боли, но любопитството така ме яде отвътре! А кого чакаше Тьер?
 	Да, нищо приятно нямаше в това да обсъждаме случилото се, но и не можех да си замълча:
 	-Някаква продажна ... дама – аз наведох глава, опитвайки се да скрия сълзите си.
 	А кураторът отсече:
 	-Не може да бъде!
 	Тръсвайки глава, като че ли, за да прогони някакви неприятни мисли, лейди Верис се върна, дори затвори вратата, и вече без да скрива своята подозрителност, се поинтересува отново:
 	-Риате, ти сигурна ли си?!
 	Аз вече в нищо не бях сигурна, но все пак измрънках:
 	-Той, Жловис каза, че е дошла една дама...
 	-Дошла?! – очите на капитана станаха кръгли. – Скъпа моя, ние с Тьер не се разбирахме особено през годините на обучение – мен безкрайно ме вбесяваше неговия стремеж във всичко да достига най-добрия резултат... изпреварвайки ме на завоите, него – моите безразборни връзки. Но това, което му признавам на Риан е, че винаги е бил много избирателен по отношение на жените. Тоест, никога не се е свързвал с продажни. А също така, и неговото почтително отношение към тях. Та Тьер никога не би накарал жена да идва при него през нощта, пеша! Като минимум – би й наел максимално комфортна карета, а като максимум – би я пренесъл през портал. Но това, че някаква си там продажна сама дошла, това... – в този момент лейди Верис стремително пребледня и промълви, - това е, за което ме предупреди магистър Еллохар... Това...
 	И халатът падна на пода, а гъвкавата котка, подхващайки с лапа вратата, се устреми нанякъде, виквайки ми накрая:
 	-Риате, лягай си! – и вече не на мен, носейки се по коридора: - Дара, блокирай всички изходи от общежитията!
 	Уви, колкото и да се опитвах след това да отворя вратата, тя не се поддаваше. И се наложи да се смиря със затворническата си участ.
 	И когато се събличах, и когато стоях под топлите струи вода, и изтривайки се с кърпата, аз през цялото време мислех, мислех, мислех... Ако лорд-директорът наистина никого не беше канил при себе си, тогава кой бе посмял да се яви? Та нали членовете на ордена на Безсмъртните винаги предизвикват страх, и при такива хора без покана не се ходи, но... Но си спомних целият този коктейл от треви и подправки, който бяха изпратили вместо вечеря на лорд Тьер и можех да предположа, че в полуневменяемо състояние, той би могъл и да приеме посетителката... Ето, например Жловис не беше лейди Верис и той не знаеше за отношението на Тьер към жените, а при нашия предишен директор, необременени с морални ценности девойки се мъкнеха едва ли не всяка нощ.
 	И аз не издържах:
 	-Дара!
 	В отговор – тишина. Повиках я още няколко пъти и пак не дочаках отговор. И едва когато решително станах от леглото и тръгнах към гардероба, за да се облека и да отида да разбера какво става, дори да се наложи да счупя прозореца, над главата ми се чу:
 	-Риате, лягай си да спиш. С лорд Тьер всичко е прекрасно – вбесен е, разочарован е и тормози всички попаднали му минувачи, които поне нещо биха могли да кажат за опиталата си да проникне на територията на академията жена. Вероятно ще пострада още едно дърво в парка, тъй като стълбът на тренировъчното поле е накълцан, но всичко останало е просто чудесно.
 	-Благодаря – унило отговорих аз.
 	-Спи сега – насмешливо изпръхтя Дара и пак настъпи тишина.
 	Аз заспах призори...
 	 
 	Първият ни почивен ден започна с построяване. И сигурно аз бях единствената от цялата тълпа адептки, която нямаше търпение то да започне, аз, всъщност, исках да видя лейди Верис. Почти час чаках облечена сигнала, а след това стоях пред врата нетърпелива да разбера кога най-накрая изходите ще бъдат разблокирани. 
 	Но уви, капитанът упорито извръщаше поглед, а след тренировката, направо се опита да се измъкне, фактически игнорирайки ме.
 	Да, ама не!
 	Не успях да догоня лейди Верис по пътя до общежитието, но в самото общежитие:
 	-Капитан Верис! – за десети път настоявах, отчаяно разтърсвайки дръжката на вратата на преподавателската стая. Останалите дами от професорския състав учудено ме гледаха, но не се намесваха. – Капитан Верис, или вие ще ми отворите, или аз... аз... ще разбия вратата!
 	Минаващата покрай мен лейди Орис трепна и изплашено възкликна:
 	-Адептка Риате, мила, не очаквах от вас такова нещо!
 	-Аз сама от себе си не очаквах – простенах аз, притискайки се с чело към все още затворената врата, - и ако не ми отворят, аз.. ще вляза през прозореца!
 	Иззад непреодолимата преграда се разнесе меланхоличното:
 	-Там има решетка.
 	И аз избухнах:
 	-Знаете ли, капитан Верис, дори да нямате нищо да ми кажете, имайте смелостта да ми го кажете в лицето!
 	Тишина. След това вратата се отвори, аз едва не се изтърколих в чуждата стая по инерция, всъщност, мен направо ме „изтърколиха“ навътре, хващайки ме за рамото и практически вмъквайки ме в стаята. След това лейди Верис затвори вратата, скръсти ръце на гърдите си и враждебно се поинтересува:
 	-Ти самата разбра ли какво каза? Какво значи „дори да нямате нищо да ми кажете, имайте смелостта да ми го кажете в лицето“?
 	Но заплашителният тон на върколака изобщо не ме впечатли, тъй като ме вълнуваше нещо съвсем друго:
 	-Кой беше дошъл вчера, лейди Верис? И защо не искате да разговаряте с мен?
 	Укоризнено клатейки глава, капитанът изведнъж тежко въздъхна и тъжно си призна:
 	-Защото ми забраниха, Дея. 
 	След това признание на мен не ми останаха думи... а Верис продължи:
 	-Аз много уважавам Тьер, Риате, и против неговата воля няма да тръгна никога.
 	-З-з-защо? – тихо попитах аз.
 	Свивайки рамене, тя честно ми отговори:
 	-Защото ако аз бих помолила Тьер за нещо подобно, той би постъпил по същия начин – усмихвайки се, тя продължи. – Единственото, за което те моля – не напускай академията и изобщо, старай се по-малко да ходиш по града, там за теб... не е безопасно.
 	И лейди Верис с красноречив жест отвори вратата и на мен не ми оставаше нищо друго, освен да си тръгна. Вратата зад гърба ми с грохот се трясна.
 	Унило крачейки по коридора, аз, откровено казано, правех планове да се преоблека и да отида до Бурдус, за да поработя тези почивни дни в таверната, но плановете ми ги измени идващият насреща ми Жловис.
 	-Дейка! – разкрещя се той така, че да го чуе цялото общежитие. – Имаш посещение!
 	-Дама с тънки чорапи? – язвително попитах аз.
 	-А, не – гоблинът продемонстрира вулгарна усмивчица, - дроу с тънка риза. Ти така ли ще идеш или ще се преоблечеш за срещата?
 	-Ще се преоблека – троснах се аз, завивайки към стаята си.
 	В гостната няколко минути стоях и коригирах плановете за днешния ден. По идея, днес трябваше да се среща с банковия служител, за когото ми беше казала лейди Верис, но сега, на нейната помощ ... нямаше възможност да разчитам, за съжаление. И аз реших да проведа деня с полза за себе си, ...и да разбера нещо за вчерашната лейди от Юрао.
 	 В края на краищата, ако лорд Тьер вчера е разпитвал минувачите, значи в Нощната стража вече знаят за това!
 	И обличайки тъмна, почти черна рокля, подарена от майка ми за празника на Убиението, аз разпуснах косата си, сложих си празничните бели ръкавици, шапка и зимното палто се и запътих към вратата. Обух си ботушите, които ни бяха дали заедно с униформата, тъй като те бяха сто пъти по-удобни и елегантни от моите зимни боти.
 	Когато излязох на двора, практически се загубих в тълпа от същите такива радостно възбудени адептки, бързащи да се позабавляват в столицата на Приграничието. И колкото и да ми се струваше, че съм се сляла с момичетата, достатъчно беше да изляза от вратата, за да ме познаят и да ме извикат веднага:
 	-Дея! – великолепният златокос дроу, в черно и възседнал гартах, изглеждаше все така блестящо.
 	Аз спрях, махнах с ръка в знак на приветствие и тръгнах към него, пътьом вдигайки яката на палтото – денят беше доста мразовит.
 	-Радвам се да ви видя – Юрао скочи от гущера и протегна ръка.
 	С любезна усмивка се здрависах с него и все така вежливо отговорих: 
 	-И аз много се радвам да ви видя, наистина... Но не очаквах, ако трябва да съм откровена.
 	Блясвайки с острите си зъби, дроу с достойнство се поклони и честно си призна:
 	-Лично аз бих ви навестил довечера, но работата е там, прекрасна адептке, че един човек много държи да ви види. Дори още по-точно – нужна ми е вашата помощ.
 	-Интригуващо – промълвих аз.
 	Юрао виновно разпери ръце и оглеждайки се, си призна:
 	-Въпрос на чест, милейди. И аз обещах да помогна, а тя вярва само на вас.
 	Това вече беше сериозно – „въпросът на чест” за дроу беше горе-долу същото като въпрос на живот и смърт за човека. Такива думи не се хвърляха на вятъра.
 	-И къде отиваме? – вече мислено съгласила се, попитах аз.
 	-В гарнизона на Нощната стража – отговори щастливият Юрао, обгръщайки талията ми и вдигайки ме върху летящия гущер.
 	След това не ми оставаше нищо друго, освен да с държа здраво, когато гартахът се затича, отблъсна се и излетя...
 	-Вие сте първото момиче, което не се разпищя в момента на излитането – Юрао трябваше почти да крещи, за да мога да чуя думите му през воя на вятъра и шума на крилете.
 	Аз не отговорих, взирайки се в губещия се под нас Ардам... удивително зрелище.
 	 
 	Започнахме да се снишаваме, веднага щом прелетяхме над края на града и аз жадно заразглеждах Тъмната крепост, която се виждаше и от покрива на нашата академия, но само от покрива. Всъщност цитаделата на Нощната стража не отстъпваше по размер на Академията на проклятията. Но, все пак, това си беше именно крепост.
 	-Нашите се упражняват – подвикна дроу, посочвайки към настланата с черен камък площадка в центъра на крепостта, - съдейки по темпа, това е някъде двайсетата обиколка.
 	Аз подсвирнах, тъй като и две не бих издържала, честно казано.
 	-Дръжте се по-здраво, сега ще се приземим – предупреди Юрао.
 	Приземяването беше... неприятно. Отначало гущерът докосна площадката за приземяване, след това се затича, намалявайки скоростта, и се закова на самия край на крепостната стена... а тя беше висока поне сто и петдесет метра и аз нямах никакво желание да падам от нея!
 	-Сега вече бях на ръба да закрещя от ужас – признах си аз пред офицера.
 	Но когато се обърнах и видях досадената му физиономия, разбрах, че той нарочно се е приземил така!
 	-Ама, вижте какво!
 	-А вие сте много хладнокръвна – без изобщо да се смущава от собственото си поведение с възхищение проточи дроу, - аз така понякога инспекторите ги возя и може да не вярвате, но те врещят! Даже опитните и побелели мъже, а вие... Дея, вие ме изненадвате.
 	-Вие мен също! – аз скръстих ръце на гърдите. – И не мога да твърдя, че това е приятна изненада!
 	-Аз бих ви удържал при всички случаи, освен това, при падане от такава височина, гущерът просто би полетял, но не би се сгромолясал долу!
 	-Повече няма да летя с вас! – без да скривам гнева си, казах аз и скочих от гущера.
 	-Дея, не исках да ви обидя – офицерът също се озова на земята, освободи сбруята и закрачи след мен, - Дея, вие така или иначе, не знаете накъде да вървите.
 	Разбира се, Юрао имаше право, и затова аз спрях преди да стигна до стълбището, водещо от площадката за приземяване надолу в крепостта. Дроу ме догони и ми показа посоката мълчешком. Ние тръгнахме нататък, накъдето аз и така се бях запътила.
 	Към края на каменната стълба, той все пак не издържа:
 	-Ама вие наистина ли се разсърдихте?
 	-Не ми е много приятно, честна дума – отговорих аз, озъртайки се из легендарната пригранична Тъмна крепост.
 	Фактически това беше аванпостът за защита на Ардам и цялото Приграничие – оттук излитаха отрядите, патрулиращи над поселищата, тук докарваха престъпниците, дори в случай на масирано нападение на неживи, тази, изглеждаща така непристъпна, крепост трябваше да поеме върху себе си първия удар.
 	-Мога ли да загладя вината си? – попита Юрао.
 	-Аха – усмихнах се аз, - почвайте да разказвате по какъв повод ме доведохте тук.
 	-Това ще ви го обясни началството – дроу ми намигна, - старшият следовател и главата на гарнизона вече чакат, и между другото, там ще бъде и лорд Шейдер.
 	Аз спрях. Вече нямах абсолютно никакво желание да отивам където и да било. Сериозно обмислях дали да се обърна и да поискам да ме върнат в академията, но в този момент вратата на централната сграда на крепостта се отвори и на прага се показа лорд Шейдер с превързана ръка, видя ни и силно извика:
 	-Дея! Безкрайно съм щастлив да ви видя! Качвайте се, вече ви чакат.
 	В същия момент, патрулите на Нощната стража, със сбруя в ръцете строени за излитане, а там имаше не по-малко от петдесет офицери, като един се завъртяха към мен. Наложи се да вървя напред, старателно разглеждайки тъмния, павиран с черен камък двор под краката си.
 	В мълчание прекосявайки двора, аз се качих по стълбите и едва се изравних с лорд Шейдер, когато бях хваната за ръката, а след това Шейд се наклони и я докосна с устни, все едно аз бях благородна дама.
 	-Наистина се радвам да ви видя – изправяйки се и вглеждайки се в лицето ми, произнесе той, - а вие... сте се разхубавила, Дея.
 	-Благодаря – аз с нервно движение издърпах ръката си от неговата, - радвам се, че оздравявате.
 	-А да ме видите? – светкавично се поинтересува Шейд.
 	-Много се радвам да ви видя – съхранявайки спокойствие, отговорих аз.
 	-Лъже – невъзмутимо съобщи, застаналият зад гърба ми дроу, - при това, нагло.
 	Аз се смутих, лорд Шейдер с каменно лице убиваше с поглед над главата ми колегата си, подчертано стараейки се да се сдържа. Юрао не млъкна:
 	-За това, че оздравяваш, не излъга, а колкото до това, че те вижда – не е така. Обидчива е.
 	-Кажете ми нещо, офицер – аз се обърнах към него, - а вас наскоро да са ви проклинали? Не?! Сега ще поправим тази грешка!
 	Стражът бавно отстъпи, взирайки се в лицето ми и опитвайки се да разбере – аз сериозна ли съм или това е такъв някакъв черен хумор, но в крайна сметка взе правилно решение:
 	-Аз имам още толкова работа, а вие вървете, чакат ви.
 	И избяга!
 	Страшно ми се искаше да го прокълна! Поне с най-мъничкото проклятие от първо ниво.
 	-Да вървим, Дея – лордът учтиво отвори вратата пред мен, - нас действително ни чакат.
 	Но когато преполовихме сивия проход с високи, но тесни и заковани с решетки прозорци, Шейд неочаквано се спря, обърна ме към себе си, и гледайки под краката си, глухо произнесе:
 	-В този мръсен град, аз досега имах една радост – да дойда през нощта в заведението на Бурдус и тайничко да ви наблюдавам. Как се движите, как ловко заобикаляте всички с подноса, как понякога се усмихвате... Знаете ли, вие винаги сте била моят малък личен лъч щастие и дори в най-скапаната смяна, аз си казвах: „Потърпи още малко, скоро това ще свърши и ти ще я видиш.“ А един ден аз дойдох, а... вас ви нямаше, Дея. Сел и три други момичета, защото на ваше място Бурдус винаги взимаше три, а и те не се справяха, бяха там, а вас ви нямаше. До този момент даже не бях подозирал какъв удар за мен би могло да бъде това - да дойда и да не ви видя. В същата вечер разбрах, че си имате проблеми в академията и спешно си взимате сесията, и с ума си аз разбирах, че това не е за дълго, но страхът да ви изгубя си остана. А след това започнаха тези убийства. Когато първия път ни извикаха, виждайки в мръсния безистен трупа на преобърнато по корем момиче с коси с цвят на зряла вишня, аз няколко минути стоях над тялото и не можех да накарам себе си да пристъпя към огледа на местопрестъплението. Страхувах се, че това сте вие, Дея. И страхът да ви изгубя стана почти панически. А след това втори труп, трети... още шест такива млади тъмнооки, светлокожи девойки със вишневи коси... и всеки път, гледайки поредното изтерзано тяло, аз се страхувах, че това може да сте вие. И в онази сутрин, аз просто не можах да се сдържа, не исках да ви пускам, и желанието да ви прегърна, просто да ви почувствам до мен... Аз зная, че постъпката ми много ме принизи във вашите очи и разбирам, че ви обидих... Всъщност, вие сте много ранима, Дея, и осъзнаването за това колко силно съм ви оскърбил ме гнети постоянно. Но ако успеете някога да ми простите, бих бил благодарен и за призрака на надеждата да получа възможност да завоювам вашата благосклонност.
 	Странно, но в този момент аз можех да мисля само за едно – за мръсната рана с разкъсани краища от гърдите до корема и за думите на лорд-директора: „Всичко е възможно, Шейдер вдигна меча си от земята.“ Но Мерос чакаше моя отговор, и аз предпазливо отбелязах:
 	-Струва ми се, че сега не е нито времето, нито мястото за подобен разговор.
 	И чух глухо: „Права сте“ – в отговор.
 	Ние стигнахме до края на коридора, а след това завихме, за да се спуснем по страничното стълбище до подземията. След още петдесетина крачки, лордът учтиво отвори пред мен желязна врата. Бавно, с подозрение надникнах, и опасенията ми се потвърдиха, в момента, когато видях едно умъртвие! Такова едно, съвсем бодричко умъртвие, отчаяно хвърлящо се към железните пръти на решетката. Хипнотизирана от плашещото зрелище, аз не забелязах веднага другите присъстващи, а им обърнах внимание едва когато старшият следовател реши да ме извади от вцепенението:
 	-Адептка Риате, радвам се да ви видя.
 	-И аз, майстор старши следовател Окено – без да откъсвам поглед от опитващия се да гризе желязото зомби, отговорих аз, - а за какво ви е този съвсем жив покойник?
 	Обърнах глава към следователя. Той не беше сам тук – майсторът седеше зад широка маса, до него се беше разположил масивен, явно изключително силен мъж, в когото се забелязваше кръв на степни орки. Но най-интересната личност от присъстващите тук беше вампирката. Същата тази, която благодарение на нашата намеса вчера бе оправдана. И само тя се изправи, поклони се и се представи:
 	-Гарра Аешесси, глава на клана на Идващите в съня и ваша длъжница, Дея Риате.
 	-Приятно ми е – аз също се поклоних в отговор, но не знаех какво да кажа след това.
 	-Вие сте тук по моя молба – вампирката отново седна и ми посочи стола до себе си, - и моля за извинение за тавтологията, но имам лична молба към вас.
 	Аз с опасение приседнах на стола и доста неприязнено реагирах на факта, че Шейдер седна близо до мен. Прекалено близо за страничен човек, като че ли искаше да подчертае нещо с това. Аз успях да се възмутя на глас, когато вампирката произнесе:
 	-Офицер, ако пожелая, даже вашата аура не би могла да защити девойката от мен. Госпожа Дея е чистокръвен човек, и не е нужно аз да ви обяснявам, колко са беззащитни хората, но... това момиче е последният човек в Ардам на когото бих навредила. Не смущавайте вашата възлюбена, отдръпнете се, това не и харесва.
 	Беше очевидно, че след това изказване Лейди Аешесси веднага много ще ми допадне, а например, отговора на лорд Шейдер Мерос – не:
 	-Милейди глава на клана Идващите в съня, ако бяхте проявили по-голяма наблюдателност, щяхте да забележите моята аура и да осъзнаете едно нещо – маг от моето равнище ще ви унищожи за миг, и нека не ви заблуждава факта, че в този момент аз съм просто офицер от Нощната стража!
 	Вампирката присви червените си очи, рязко се изправи и се обърна към мен:
 	-Мога ли да поговоря с вас насаме?
 	-Да, разбира се – аз също се изправих.
 	Заедно мълчешком напуснахме кабинета, където умъртвието продължаваше да гризе решетката и излязохме в коридора. В момента, в който аз притворих вратата, лейди Аешесси се обърна и без дори да направи опит да говори по-тихо, изръмжа:
 	-Как са ми омръзнали тези тъпоглави самодоволни самци с примеси на всички видове тъмна кръв в империята!
 	-И наистина ли няма нито един чистокръвен? – дадох воля на любопитството си.
 	-Нито един – вампирката уморено въздъхна, - в цялата крепост – нито един. Всъщност, не си заслужава да се учудваме, на чистокръвните им е много по-трудно да оцеляват.
 	А след това, показвайки с ръка към една от вратите, дамата подхвърли:
 	-Елате, тук има празно помещение – и първа тръгна да проверява дали е свободно на практика.
 	Зад вратата наистина нямаше жива душа – само няколко бюра с някакви папки, на които нито аз, нито вампирката обърнахме внимание, насочвайки се към тясната пейка до стената. И веднага след като седнахме, лейди Аешесси свали ръкавиците от тесните си ръце и заразказва:
 	-Знаете ли, първоначално аз исках да се обърна към лорд Тьер – нещо ме боцна в гърдите, при споменаването на името на директора, - но след това... лорд Тьер много ми помогна вчера.
 	-Как? – удивена попитах аз.
 	-Вчера мен ме откараха в Тъмната крепост и извикаха експерт за потвърждаване на вашето предположение, госпожо Дея. За огромен мой късмет, магистър Тесме не се яви сам, а съпроводен от главата на Академията на проклятията. Първият потвърди наличието на проклятието Целувка на смъртта, а лорд Тьер го свали.
 	Ама че работа! Аз в пълно изумление се взирах във вампирката, тя не по-малко учудено гледаше мен, и накрая попита:
 	-Вие не знаехте ли?
 	-Откъде?!
 	Лейди Аешесси замислено произнесе:
 	-Не само е прекрасен, но и скромен – мечта, а не мъж. И знаете ли какво ме порази повече от всичко? Той дойде по собствена инициатива, просто за да помогне! Отказа се от каквато и да било награда! От моята благодарност. От клетвата за вярност, която би му предложил целият мой клан! За нашата користна империя, бих казала, че това е безпрецедентен случай!
 	Да, аз нямах думи. Вампирката продължи:
 	-Само че сега не става дума за това, тъй като отново се нуждая от помощ и да ми помогнете ще можете само вие, госпожа Дея.
 	Очите й изведнъж се напълниха със сълзи, при това кървави, и вампирката прошепна:
 	-Всички тези убийства, гибелта на баща ми, просто всичко случило се е просто прикритие за кражба – гласът и стана още по-тих, - неизвестният е похитил този единствен артефакт, който нашият клан толкова старателно държеше в тайна.
 	-Артефактът на силата на клана? – попитах аз. – Него не го ли намериха вчера в гората?
 	Вампирката разкопча яката на ярко алената си рокля, извади кърваво червен медальон и тежко въздъхвайки, поясни:
 	-Този наистина го намериха в гората, завързан на шията на диво животно, което ранили и го оставили да избяга. Лорд Найтес го намери, същият онзи, когото вие вчера толкова безцеремонно съблазнявахте, но това няма значение – Кървавата сълза не би могъл да я използва никой, освен главата на клана, тоест мен, а...
 	-Почакайте – позволих си да я прекъсна, - доколкото зная, вие имате брат, на когото, както разбрах, и бил завещан артефактът.
 	-Не този – вампирката се усмихна, - проблемът е там, че Еурон никога не е бил достатъчно силен, за да наследи клана, но ... аз много обичам брат си и изобщо не ми се иска той да загине на някой дуел... Разбирате ли, госпожа Риате, моето семейство пазеше и един от артефактите на Метаморфите... Още по-точно, това беше артефактът на рода на Призрачните сенки...
 	И ето, аз си седях тук в празния кабинет, слушах спасената вчера вампирка и осъзнавах нещо страшно – че кланът на Идващите в съня преди време е унищожил някога процъфтяващия род на Метаморфите и е пазил това престъпление в тайна повече от триста години! И сега ми стана ясно защо лейди Аешесси се е обърнала именно към мен, а не е съобщила на Нощната стража – тя просто не е искала да стане известно за престъплението на клана й!
 	-Не ме гледайте така – внезапно помоли момичето, - когато това се е случило, аз дори не съм била родена, но сега, като глава на клана, съм длъжна да се грижа за честта му! Аз с искрено удоволствие бих забравила за този артефакт, ако не беше брат ми! Разбирате ли, амулетът позволява да се скрие личността така, че и най-силните магове не могат да разберат кой е пред тях! Амулетът скрива аурата, мириса, променя жестикулацията, прави неуловимо поведението. Аз не искам нищо лошо, но...брат ми, той е най-близкия ми човек, последният, който остана от семейството ми, госпожо Дея, аз не мога да го загубя.
 	Признавам си, в този момент не си мислех за вампирката и нейния проблем, аз изведнъж се сетих за онази… дама, която вчера искаше да се срещне с лорд Тьер... и можеше ли да предположим, че някой бе взел артефакта, единствено с цел да го използва същата нощ?
 	-А можете ли да ми кажете, как изглежда този артефакт? – с неочаквано прегракнал глас се поинтересувах аз.
 	Лейди Аешесси разцъфна и започна припряно да обяснява:
 	-Това е пръстен от почернено сребро с виолетов елипсовиден брилянт.
 	Представих си го и печално отбелязах:
 	-Такива има много.
 	-Да – съгласи се вампирката, - но само този не се отразява в огледало!
 	А това вече беше много интересно.
 	-Кажете, а кой още знае за тази особеност на артефакта?
 	-Само Юрао – увери ме лейди Аешесси, - до вчера го знаехме единствено аз и баща ми, сега го знаете и вие. И ви моля, даже ви умолявам, да водите това разследване заедно с офицер Найтес.
 	Аха, ето за какъв „дълг на честта” беше споменал златокосият дроу – за него честта на клана изобщо не е нещо маловажно, ето защо вампирката се бе обърнала към него, но аз за какво й бях нужна? От друга страна, ако открием престъпника, вероятно ще намерим и тази „дама”, която се беше опитала да проникне в къщата на лорд-директора… И аз направих това, за което никога преди това не ми беше стигало смелост:
 	-Ще се постарая да ви помогна, лейди Аешесси, но честно казано, засега не си представям много добре, как именно.
 	-Юрао казва, че вие можете да забележите това, на което той няма да обърне внимание, и затова шансовете му с вас се увеличават многократно. Освен това, вие сте единствената, на която аз съм готова да се доверя, освен младия дроу. В неговото умение да държи на думата си съм уверена, във вас също.
 	-Но… защо аз? – на мен наистина ми беше трудно да разбера това.
 	-Вие сте благороден човек – изправяйки се, произнесе вампирката, - и вие наистина сте прекрасен следовател, в което имах възможността да се убедя вчера. И знаете ли, доколкото ми е известно, Юрао, след края на службата си има намерение да отвори собствена агенция като независим следовател, струва ми се, че вие с него бихте били отличен отбор.
 	След тази фраза, моето настроение стремително падна, тъй като частните разследвания по никакъв начин не се вписваха в моето бъдеще, при никакви обстоятелства. А това си беше жалко. Тогава лейди Аешесси ме окуражи:
 	-В случай, че успешно се справите с поръчката, вашето възнаграждение ще бъде в размер на дванайсет златни монети, ако ви устройва тази сума.
 	-Повече от достатъчна е! – припряно отговорих аз, без дори да вярвам на толкова щедро предложение.
 	В главата ми прехвръкна безумната мисъл, че ще са достатъчни три такива поръчки и аз ще мога да откупя ипотеката на дома ни!
 	-Вие излъчвате неописуема гама от емоции – замислено проговори лейди Аешесси, - от унило безразличие, до невероятен духовен подем. Вие сте невероятна, наистина.
 	Аз премълчах.
 	Когато излязохме в коридора, оказа се , че там стои облегнатият до прозореца дроу, който се поклони на вампирката, а мен ме попита:
 	-Съгласихте ли се?
 	-Да – без да си кривя душата, отговорих аз.
 	-Прекрасно – Юрао ми протегна ръка, - поздравления, партньор! Хайде, излитаме, че времето не чака! Както разбрах, ти само през почивните дни си свободна?
 	В този момент, аз почувствах, че съм на прага на нещо вълшебно, удивително и невероятно интересно!
 	 
 	Но след четири часа лутане из гората, аз разбрах, че работата на следователя не е за мен! Аз съм издръжлива, но не съм в състояние да бродя между дърветата и да търся следи едва ли не под всеки храст. Роклята ми се скъса на няколко места, ръкавиците вече отдавна не бяха бели, а косата се наложи да я събера, защото все се опитваше да се заплете в някой храст или клон. Освен това , поне шест пъти върху нас се нахвърляха умъртвия в различна степен на разлагане, два пъти – вълци, а един път едва не ни нападна върколак, но виждайки лукавата усмивчица на дроу, мигновено отстъпи. Останалите не бяха толкова умни, и в резултат се простиха кой с живота, а кой с неговото подобие. Всъщност, Юрао се чувстваше в гората превъзходно, седемдесетметровите борове не го плашеха, кръвожадните храсти, които през зимата обикновено спяха , а сега кой знае защо бяха будни, сами се плашеха от него и като ни видеха се закопаваха в земята… Наистина, няколко пъти се опитаха да ме докопат с корените, заради което се налагаше да ги тъпча с токчета по чувствителните израстъци.
 	 Но когато се озовахме на малка полянка сред зловещия Сумрачен лес и сварихме четири умъртвия над тялото на един несполучил ловец, аз не издържах:
 	-Стига толкова – изкрещях по време на разправата на стража със нещастните недообядвали. – Не мога повече така!
 	-А? – озърна се дроу, преобръщайки с крак трупа на един зомби и навеждайки се над жертвата. – Странно…
 	Истерията ми се прекрати и заобикаляйки мърдащите се пробудени мъртъвци, също се наведох над недоядения. В началото ми прилоша, на после:
 	-Това е трол!
 	-При това, наемник – уточни Юрао.
 	Тежката обица в разръфаното ухо потвърждаваше предположението му. И можеше да е без значение, но:
 	-Откога троловете – наемници бродят по горите и то без бойни доспехи? – замислено почеса главата си дроу. – И откога такива типове се оставят да бъдат изядени?
 	В следващия миг стражът вдигна ръка и към едно настойчиво умъртвие, което пълзеше към нас от храстите, полетя ярко синьо огнено кълбо… Зомбито изгоря заедно с храста, а Юрао започна внимателно да оглежда трупа. Но в момента, когато обърна главата на трола, от разкъсаното гърло потече червена течност… Аз стремително се отдалечих, обърнах с настрани и започнах да дишам дълбоко, надявайки се че поне от мен нищо няма да потече. А дроу взе, че се провикна:
 	-Не, това не е кръв, това е вечерята му…
 	Аз повърнах.
 	И докато се гърчех на ръце и колене върху попарените от студа сухи листа, дроу меланхолично изпепели още три умъртвия, явно привлечени от звуците, след това се приближи, помогна ми да стана, подаде ми носна кърпичка и отбеляза:
 	-Изглежда, че ти и тролът еднакво вино сте пили с вечерята. Съдейки по миризмата и цвета, все едно е от една бутилка. Ти вчера какво пи?
 	„Имам превъзходно елфийско” – спомних си думите на лорд-директора и в главата ми нещо прещрака:
 	-Това е елфийско вино – и внимателно изтривайки устните си, продължих да обяснявам. – Това е много скъпо елфийско вино, а такова в Ардам има само на две места – в лавката на уважаемия гном Гровас и в най-скъпата ресторация на столицата – „Златният феникс”!
 	За скътаното у лорд Тьер аз си замълчах, тъй като в неговата невинност бях уверена напълно.
 	-Охо – Юрао с уважение кимна, - не е зле, но откъде са тези сведения?
 	-Офицер, аз като сервитьорка четири години съм работила, кой друг по-добре от мен може да знае какво, къде, и с какво качество сервират на клиентите в Ардам?
 	-Да-а-а, ти си безценно съкровище, партньор - изхили се дроу, - сега вече знам към кого да се обръщам, когато избирам място да похапна. А сега сериозно – собственика на „Златния феникс” ще го разпитам аз, но гномът няма да издаде клиентите си.
 	-На стражата – не – аз се усмихнах, - а на мен, като на стара позната и работник на майстор Бурдус, всичко ще разкаже.
 	Да се измъкнем от гората си беше истинско щастие, аз даже не се опитах да скрия радостта си, когато се качихме на летящия гущер, и в крайна сметка Юрао се опечали:
 	-Лошо е, че ти изобщо не можеш да се защитаваш, в гори и планини не бива да те водя със себе си.
 	-Да-а-а, не бива – съгласих се аз доволна, - хайде ти следващия път без мен, а?
 	-Да, но без теб аз там щях да се мотая още два дни, търсейки този, който вчера е излязъл от замъка на вампирския клан, взимайки нужния му артефакт, а нас ни накара да търчим след артефакта на клана. И разбираш ли къде е проблемът – ако не бяхте се появили вие и не бяхте определили наличието на смъртоносно проклятие, щяхме да изгубим ценно време, а това щеше да е достатъчно на умъртвието на лекаря, да тръгне по зова на престъпника и за се отдалечи. Ние, разбира се, бихме забелязали изчезването на лекаря, но някъде привечер, бихме се втурнали да го търсим, него и артефакта, и бихме се натъкнали на следите на животното, докато умъртвието на лекаря щеше вече да се е закопало. И готово, никакви следи от престъплението нямаше да останат, разбираш ли?
 	Аз не разбирах съвсем и тогава дроу поясни:
 	-Някой, достатъчно силен, че безстрашно да броди по Сумрачния лес, е изнесъл артефакта на клана, вързал го е на умъртвие на мечка и я е подгонил със зов към границата на Тъмната империя. А ако умъртвието беше прекосило границата, всичко щеше да е загубено, нямаше да можем да го хванем там и щяхме да решим, че лекарят е избягал с артефакта, а за това, че за престъплението е виновен някой трети, нямаше изобщо да предположим. Някой много находчиво покрива следите на престъплението. И с този трол също не са чисти нещата – захвърлили са го в гората, ако не го бяхме намерили сега, след два-три часа него просто щяха да са го оглозгали!
 	-А сега няма ли да го оглозгат? – попитах аз.
 	-Не, аз наложих стазис на полянката и пратих съобщение на старшия следовател, сега трупа ще го откарат при маговете и ще го изследват. Защото това е странна смърт за един трол, Дей. Ако го бях намерил в някоя канавка, в пълно бойно снаряжение и със стърчащ от гърба му нож, не бих се изненадал. Пък и не би имало нужда от следствие – за своите троловете отмъщават сами, но така… Някой е искал да скрие смъртта му и от сънародниците му, което е … съвсем странно.
 	-Някой го е страх от отмъщението на троловете? – допуснах аз.
 	-Да – Юрао насочи гущера към града. – Делото става все по-интересно.
 	Приземяването този път беше много по-меко и спокойно, явно дроу вече не се опитваше да ме плаши. А след това, оставяйки гущера при хана на уважаемия Аббис, ние се насочихме по централната улица към лавката за вино на майстор Гровас.
 	Съботата почти беше изтекла, по улиците сновяха тълпи народ, в очакване на нощни развлечения, но пред Юрао всички се отдръпваха, и аз за първи път вървях, без да се опасявам, че някой ще се блъсне в мен или ще ме закачи с рамо. Преди такива неща постоянно се случваха.
 	-Оттук можем да скъсим пътя – предложих аз, посочвайки към познатия ми тъмен безистен.
 	-Риате, а как така, прилично момиче е наясно с прекия път? И често ли се шляеш по съмнителни улички? – язвителността на дроу, сигурно му беше в кръвта.
 	-Честичко – не скрих истината аз, а след това също подхвърлих иронично, - и защото нощните стражи прекалено често се скитат по горите, понякога е по-безопасно да свърнеш в съмнителна тъмна пряка, отколкото да вървиш по централната улица!
 	-Опа-а – подсвирна Юрао, - оказва се, че Дейка сервитьорката не е толкова безобидна, колкото изглежда.
 	Аз свих рамене, всъщност, той първи беше започнал.
 	-А аз гората я обичам повече – призна си дроу, - но тъмните улички, все пак не са безопасно място за едно момиче – с тези думи, той зави в същата тази тъмна уличка, а аз – след него.
 	Минавайки напряко през тесните пресечки, ние излязохме на втората от големите улици на Ардам и след около двеста крачки, достигнахме винната лавка. но когато се приближихме, аз застинах, стъписано разглеждайки надписа „Забранено за женски!”, надраскан с неравен почерк под табелата. 
 	-Е-е-е…Риате, и отдавна ли гномите си имат проблеми с женския пол? – се поинтересува дроу.
 	-И аз бих искала да зная – промърморих и смело пристъпих към вратата.
 	-Ей, стой, там са написали, че…
 	Но аз вече влизах… за да спра веднага след като отворих вратата, защото зад нея стоеше шкафообразен полуорк, и аз му бях някъде до кръста. И същото това чудовище сънливо изръмжа:
 	-Женските навън!
 	Аз направих крачка назад и без да искам, настъпих Юрао по крака. Дроу преструвайки се изви, въпреки че не го бях настъпила силно, а след това се развиках аз:
 	-Майстор Гровас, майстор Гровас, това съм аз, Дея!
 	Можех и още да покрещя, но вече чувах забързани крачки, след това полуорка го отместиха и гномът, оглеждайки ме от глава до пети, с облекчение въздъхна и заповяда:
 	-Добдо, пусни я.
 	-Ама, тя е женска! – с глух бас запротестира полуоркът.
 	-Каква женска е тя – гномът досадено махна с ръка, - това е Дейка.
 	 
 	-И ето така – не пропусна да се намеси язвително дроу, - на двайсетата година от живота, си даваш сметка, че даже не си жена.
 	Настъпих го повторно по крака, този път нарочно!
 	Когато влязохме в лавката, аз не забелязах нищо странно. Всичко си беше както винаги – бутилките в равни редички бяха строени на рафтовете, бъчвичките се кипреха по-ниско, а близо до вратата се намираше най-евтиното, наливно вино, в големи дъбови бурета, а аромат на спирт и подправки витаеше във въздуха… Всичко беше както винаги, нямаше ги само двамата племенници на майстор Гровас, които мигом изтичваха да посрещнат клиента, секунда след като звъннеше камбанката на вратата. Те бяха много вежливи и приятни гноми, които пъргаво се носеха по лавката с тесни стълбички и ги опираха до рафтовете, за да вземат нужната на клиента бутилка, или чевръсто пълнеха меховете на тези, които не можеха да си позволят да купуват вино в бутилки… и те еднакво радушно се отнасяха към всички клиенти… А сега ги нямаше и затова лавката изглеждаше празна и изоставена.
 	-Няма ги тях, няма ги – забелязвайки погледа ми, тъжно произнесе майстор Гровас, - няма ги моите момчета…
 	Забелязах, колко остарял изглеждаше този винаги спретнат гном.
 	-Те нали… са живи – питам с примряло сърце.
 	-Живи са – майстор Гровас уморено се прегърби. - А ти защо си дошла, Дея? Беше ли вече днес при Бурдус? Чакаше те.
 	Да, трябваше задължително да намина.
 	-Аз дойдох по работа – нетърпеливо започнах аз, опасявайки се, че Гровас сега просто ще ме изгони, че да не харча парите на приятеля му, така де, времето е пари и в този ред на мисли…
 	Но почтеният гном днес сам на себе си не приличаше, и махвайки ми с ръка, се отправи към склада, а от там към малкия си кабинет. Аз побързах да го последвам, дроу тръгна след мен, но аз го спрях, защото прекрасно разбирах, че в негово присъствие майсторът и дума няма да обели.
 	Влизайки в светлия кабинет на гнома, аз приседнах по навик до бюрото, срещу работното място на Гровас. Гномът все се притесняваше заради ниския си ръст, и затова столовете за посетителите бяха нисички, а неговият собствен – грамаден, така че, веднага, когато седнеше зад бюрото, Гровас ставаше по-висок от всички, които идваха при него. Но днес той се затътри към една мъничка врата и на мен ми се наложи да стана и да отида с него. Сега за първи път се оказах в дома и в кухнята на уважаемия майстор Гровас, който се насочи към печката и попита:
 	-Ще пиеш ли чай?
 	-Хайде аз да го направя – предложих аз.
 	-Давай – гномът уморено седна до масата.
 	В кухничката аз бързо се ориентирах, стоплих водата на печката и някакви бонбони намерих на рафтчето.
 	-Виж там, няма ли нещо за ядене – изведнъж помоли Гровас.
 	Едва тогава забелязах, че госпожа Гровас я няма у дома, и съдейки по състоянието на кухнята, я нямаше поне от снощи. Всяка вечер жената на гнома задължително слагаше в пещта гъста месна яхния, знам го със сигурност, тъй като по това време майстор Гровас винаги бързаше да се прибере в къщи. В печката наистина се намери казан с месо, а по-навътре и гърне с каша. Затопляйки всичко това на котлоните, аз погледнах във фурната и извадих от там хляб… Странно, какво се бе случило, че почтената гномка да зареже всичко в печката, само загасявайки огъня?
 	Сложих масата за себе си и за Гровас, решавайки да обядвам заедно с него, а дроу – нека сам да се погрижи а себе си, не беше дете. Сръчно подреждайки приборите, аз седнах и се усмихнах, забелязвайки усмивката на гнома.
 	-Добро момиче си ти, Дея – с тежка въздишка каза Гровас, - те и момчетата винаги казваха, че си мила и вежлива, и когато дотичаш с поръчка от Бурдус, никога не повишаваш глас, не ги обиждаш, а търпеливо изчакваш… Горките ми момчета…
 	-А какво се е случило, все пак? – не се сдържах аз.
 	Гномът, вместо да отговори, започна да се храни. Аз също. Когато приключихме с обяда, вече по-спокойният Гровас си призна:
 	-Не бях ял от вчера на обед. А сега, разказвай, момиченце, как така си се забъркала с този нощен страж, а? Малко ли ти бяха проблемите с Шейдер?
 	Е това е, ситият гном е досаден гном. Но аз не се обидих и честно, е почти честно, разказах всичко:
 	-На нас ни измениха програмата на обучение, майсторе. И сега вече имаме практически занятия. Вчера бяхме в един замък, а днес с уважаемия офицер летяхме да оглеждаме околностите. И намерихме трупа на един трол.
 	Гномът заинтересувано сплете пръсти.
 	-Тролът беше мъртъв отдавна – продължих аз, - и даже порядъчно оръфан от умъртвията… - аз се запънах, досещайки се, че не е много добре да разказвам всички тези подробности след солидния обяд.
 	-Ти продължавай, продължавай – ободри ме Гровас, - имам здрав стомах аз.
 	-Той моят май не е много здрав – признах си аз. – Та така, в стомаха на трола имаше вино – аз отново се запънах и почти шепнешком завърших , - елфийско…
 	Майстор Гровас пребледня!
 	След това скочи от стола и започна да мери с крачки малката кухня, накрая спря и с яростна гримаса на лицето заразказва:
 	-Вчера към обяд в моята лавка се появи „лейди”! Ама каква лейди може да е тя? При мен в кабинета дотича Никлас – това беше по-големият племенник на гнома, - и каза: „Чичо, там влезе такава красива жена! Трябва да я видиш! Стройна, очищата - грамадни, кожата – бяла!” А аз какво? Стар глупак, измърморих нещо и се зарових отново във фактурите… защо ми беше да гледам някакво си лейди? Моята госпожа Гровас е най-хубавата на света, не ща да ги гледам другите… глупак съм аз, глупак! Стар глупак, при това! Опомних се, когато чух смях, такъв, злобен смях… и после чух как хлопна вратата… И като чух този смях, всичко ми се стегна в гърдите! И моята госпожа Гровас също беше чула и първа се завтече в лавката… А там… Дея, моите момчета, вече са младежи, почти мъже, това го знам, но да знаех в какво ще се превърне порастването им… В мъка, Дея!
 	-Какво се е случило там? – изтръпвайки попитах аз.
 	-Убиваха се един друг, простена почтения гном. – убиваха се… Като обладани от … единият - с нож, другият - със счупена бутилка… И заради какво – заради някаква си жена! Тя им казала: ”Който победи, този ще го целуна.” И като ги прихванало! Наистина смъртен бой беше, Дейка, двама братя, еднокръвни… като обладани! А тази, взела елфийското вино, златна монета на тезгяха хвърлила и си тръгнала!
 	Гномът плачеше, докато разказваше. Наистина плачеше. А аз попитах:
 	-Вие тази жена видяхте ли я?
 	-Не – майсторът се върна седна до масата и простена, - не я видях… Аз се втурнах в лавката, когато зад тази злодейка вече се беше затръшнала вратата… Пък и не ми беше до нея, момчетата се опитвах спася, аз единия го държах, а госпожа Гровас – другия…
 	Ние помълчахме, а после гномът продължи:
 	-Откараха ги и двамата при лекарите, за живота на Никлас не се боят, а ще могат ли да спасят Милор, не зная. Ние с госпожа Гровас цяла нощ бяхме там, сутринта аз се върнах в лавката, трябва да се работи, все пак… Ама като си помисля, защо ми е всичко това, Дея?! Бездната на нас с госпожа Гровас свои деца не ни даде, и взехме от мънички племенниците в нашия дом. Като родни синове са ми, като родни… Ако нещо се случи с тях, не ми трябва тази лавка… нищо не ми трябва… Само да оживеят и двамата!
 	Усещайки, че и аз плача, се стегнах, изтрих сълзите си и веднага попитах:
 	-А Нощната стража защо не извикахте, майстор Гровас?
 	-А какво да им кажа? – гномът разпери ръце. – Че племенниците ми не са можали да си поделят вниманието на една дама и се сбили? Тя влязла, купила вино, заплатила дори и си тръгнала! Това е! Преди да излезе от лавката, нищо още не се беше случило, то после, след като си беше тръгнала, момчетата се нахвърлили един върху друг… А ако не бяхме дошли навреме, щяха да се изпотрепят, щяха да се изпозаколят един-друг!
 	И тук аз осъзнах очевидното:
 	-Никой нищо не би разбрал! – в същия момент скочих. – Никой е би се досетил! Ама че гадост! Майстор Гровас, а може ли тази „лейди” – а аз имах съмнения, че това можеше изобщо да не е жена, - да им е направила някакво заклинание?
 	Но Гровас отрицателно поклати глава и уморено отговори:
 	-Ти звънчето на вратата виждала ли си го? Това е сигнален амулет, Дея, ако е направила заклинание, щял е да се измени магическият фон, и след няколко минути, щеше да дотърчи патрул на Нощната стража. А така… не е имало магия, Дея, момчетата сами са се нахвърлили един срещу друг… Сами…
 	Аз много се съмнявах, тъй като можеше да не се използва заклинание, а проклятие! И ако това е било проклятие до седмо ниво, магическият фон е щял да си остане същият!
 	-Майстор Гровас, дайте да отидем да огледам лавката – предложих аз.
 	-И какво ще намериш там, Дейка – скептично се поинтересува гномът.
 	-Ами, аз не съм само сервитьорка, аз съм освен това и адептка на Академията на проклятията. Елате.
 	Гномът потресено кимна, а когато аз се заех да разтребвам масата, заповяда:
 	-Остави, другото е по-важно. И ако е било проклятие, то може момчетата и да не са… сами…
 	-Сигурна съм в това! Аз вече четири години ги познавам, не могат ей така, без нищо да се сбият, изобщо не могат!
 	-Хайде, по бързо! – пришпори ме възпрелият духом гном.
 	Но когато се озовахме в лавката, намерихме там освен дроу и полуорка, също така лейди Верис и лорд Тьер! На нашата поява лорд-директорът реагира с бавно скръстване на ръце пред гърдите, като при това сурово впери поглед в офицер Юрао. А лейди Верис, мило усмихвайки се, извести с приятно гласче:
 	-Нали ви казах, че е тук! За какво ни е магия, ако човек има добро обоняние, а моят нос никога не ме е лъгал… - и посървайки веднага, добави, - освен вчера.
 	Ох, Бездна!
 	Аз неволно погледнах към дроу, той улови погледа ми, разбра, че нещо зная, но се върна към разговора, който явно бяхме прекъснали с появяването си:
 	-А-а-а, тази адептка Риате? Да бяхте казали веднага, че имено тя ви е нужна, а аз си мислех, че търсите някоя друга!
 	Очите на лорд Тьер започнаха да тъмнеят. Юрао явно веднага си спомни с кого си има работа и… се ската зад гърба ми. Според мен абсолютно безсмислено, защото аз съм много по-ниска, а значи няма кой знае как да се скриеш. Затова пък, в същия тази момент за гостоприемството си спомни майстор Гровас:
 	-Магистър Тьер, безкрайно се радвам да ви видя… - погледът на гнома се метна към вратата, а след това собственикът на лавката с пресипнал глас попита:
 	-А къде е… Добдо?
 	Лейди Верис изпръхтя, а лорд Тьер спокойно отбеляза:
 	-Тя не е „женска”.
 	На всички изведнъж ни стана много жал за полуорка, но в този момент магистърът се осведоми:
 	-И как така тук без проблем са пуснали адептката Риате, щом като вашето заведение се придържа към такива строги правила по отношение на лицата от женски пол?
 	-Ама това е Дейка – стъписано запелтечи гномът, - каква жена е тя?
 	Дроу зад гърба ми прошепна:
 	-А сега вече лошо му се пише…
 	Но майстор Гровас беше прекалено разстроен, за да забележи изражението на лорд Тьер и тъжно се обърна към мен:
 	-Ще огледаш ли?
 	Аз кимнах и предпазливо, покрай стената, отидох зад тезгяха, тъй като знаех със сигурност, че там и двамата племенници на майстор Гровас пиеха чай със звяр трева, за да не се отпускат и имах надежда, че сега две чашки сиротно чакат стопаните си.
 	Изви се адски пламък! Точно на пътя ми. Погледнах към лорд Тьер, към стиснатите му устни, напрегнатите ръце и предположих, че сега ми предстои да чуя традиционното „Вън!”. Може би само с добавката „Заминавай в академията!” откровено казано, беше си ме страх, но да си тръгна ей така, без да съм проверила теорията си…
 	-Господин директор, днес е почивен ден и дори не е още вечер! – избухнах аз.
 	-Каква е смела, а? – подсмихна се лейди Верис.
 	А магистърът глухо съобщи:
 	-Комендантският час встъпи в сила преди девет минути!
 	Това беше странно. Ние се бяхме запътили към лавката на Гровас около четири следобед, половин час да бяхме вървели, дори и половин час да бяхме обядвали… сега по никакъв начин не можеше да е седем вечерта!
 	Подозренията ми ги потвърди лейди Верис:
 	-Нови правила, комендантският час е от пет вечерта.
 	А, тогава ясно, но от друга страна – какви бяха тези почивни дни, ако са въведени такива ограничения.
 	-А при вас правилата са сурови – замислено произнесе Юрао и фактически ме спаси, - ти изясни ли всичко, което трябваше?
 	-Да – да обяснявам всичко в присъствието на лорд-директора не ми се искаше, - просто трябва да проверя нещо, което подозирам.
 	-Много време ли ще отнеме? – отново попита дроу.
 	-Не, няколко минути, не повече…
 	-Добре, проверявай – и обръщайки се към лорд Тьер тържествено произнесе: - Надявам се, че ръководството на Академията на проклятията ще признае, че помощта, оказана на Нощната стража е допустим повод за нарушаване на административния ред на споменатото учебно заведение?
 	Адският пламък изгасна. Магистър Тьер се отдалечи към прозореца, явно давайки ми пълна свобода на действията, но в същото време нагледно демонстрирайки, че по никакъв начин не одобрява същите тези действия.
 	В момента, в който той се обърна с гръб, офицер Юрао прекоси лавката и се присъедини към мен. Аз, хващайки го за ревера на мундира, го вмъкнах зад тезгяха и го накарах да застане така, че гърба му да ме прикрива от заинтересувано надничащата лейди Верис и прошепнах:
 	-Нашият заподозрян е бил тук вчера.
 	Златистите очи се ококориха, а аз продължих:
 	-Маскирал се е като благородна дама. Купил е пет бутилки елфийско вино, а после насъскал младите гноми един срещу друг и аз имам усещането, че си имаме работа с едно от Проклятията на страстта.
 	И тъй като Юрао потресено мълчеше, реших да добавя още нещо към казаното:
 	-Ако майстор Гровас и почтената му жена не бяха стигнали навреме, гномите биха се изпотрепали и край… Разбираш ли? Ако не беше трупът в гората, когото ти намери съвсем случайно, никой дори не би свързал тези две произшествия. Гномите биха се убили един-друг, без да успеят да разкажат нищо за „дамата”, посетила лавката.
 	-Никакви следи! – простена дроу. – Това е работа на един и същи индивид! И ще ти кажа още нещо – от около две седмици в града имаме вълна от убийства и самоубийства и аз започвам да се съмнявам, че ние наказваме истинските виновници…
 	Аз пребледнях, Юрао не изглеждаше по-добре.
 	И тук се чу гласът на магистър Тьер:
 	-Мастер Гровас, къде са вашите племенници?!
 	Ние с офицера стреснато се спогледахме.
 	-Той не би могъл да чуе, нали? – прошепнах аз.
 	-Не, по идея – Юрао се огледа, - не, не би могъл, стои далеч, може просто да е забелязал отсъствието им. Проверявай си теорията.
 	Аз се наведох зад тезгяха, с облекчение видях същите тези две чашки от чай, но когато взех първата, едва не я изпуснах, чувайки изръмжаването на лорд Тьер:
 	-Майстор Гровас, чакам отговора ви!
 	Изпоплашеният гном започна бързо и припряно да разказва, как вчера, любимите му племенници изсипали отгоре си стелаж. Върху тях се посипали бутилки, порязали юношите и сега и двамата били при лекаря, и самият той много се надявал на тяхното скорошно оздравяване. Под звуците на бърборенето на гнома, аз бързо огледах водата през кристала, който ние, проклятийниците носим на ръката, закачен на гривна.
 	Юрао също слушаше гнома, след това прихна и прошепна:
 	-Лъже и не го е срам.
 	-А какво, истината ли да му каже? – възмутих се аз. – Проклятието е било слабо, няма никакви доказателства, а двама братя едва не са се изпозаклали един-друг…
 	И тогава открих нещо, от което едва не ми се изправи косата – това не беше Проклятие на страстта. Това беше нещо много по-лошо, много, много по-лошо!
 	-О, Бездна – простенах аз, - това е Смъртоносно проклятие…
 	Смъртоносно!
 	-Какво? – Юрао приклекна до мен. – А кое конкретно?
 	Аз се вгледах отново в кристалите и изпъшках:
 	-Берсерк…
 	В следващата секунда ме хванаха за яката, с едно движение ме прехвърлиха през тезгяха и след това фактически ме метнаха в пращящия адски пламък. Аз дори успях да се опомня, едва когато се оказах в собствената си стая! А палтото ми, шапката и ръкавиците останаха там, в кухнята на майстор Гровас!
 	Хвърлих се към вратата, рязко я отворих и излязох… В коридора се мотаеха преподавателки и адептки, всички щастливи, доволни и планиращи весело да проведат вечерта, и затова полека-лека се насочваха към столовата… Около мен течеше студентският живот, весел и безгрижен, а навън в града бродеше някакъв маниак и убиваше всички наред! А мен ме бяха натирили тук!
 	-Така не е честно! – беше ми обидно до сълзи. – Това въобще не е справедливо! Това…
 	 В края на коридора се появи Янка. Щастлива, с огромен букет цветя, усмихната и цъфтяща, гордо крачеща под прицела на завистливите погледи.
 	-Гледай - викна Тимянна още докато прекосяваше коридора, - това е от Карст, онзи тъмнокосия от Нощната стража! Ние днес ходихме в една ресторация, представяш ли си!
 	Янка беше във възторг и беше готова да сподели подробностите на своето щастие с целия свят, а аз…
 	-Аз също имах среща – едва ли не ридаейки, казах аз, - в гората,… с умъртвията!
 	Всички наоколо се засмяха, решили, че това е такава шега, а аз си влязох в стаята.
 	Вечерта започна унило. После всички се събрахме в столовата на женското общежитие, няколко адептки попяха, а след това се разпяха и преподавателките. Там, в кръга на съученичките разбрах, че повечето бяха планирали нещо друго за тази вечер, но в четири часа било обявено, че всички адепти и преподаватели трябва да бъдат в академията най-късно в пет. Във връзка с какво бяха предприети такива нечувани мерки никой не знаеше, ходеха слухове, че градът е залят от вълна странни убийства.
 	Ужасно потискаща вечер!
 	Около осем часа се върнах в стаите си. Тръгнах си от столовата една от първите, по пътя отскочих до библиотеката и взех „Големия имперски регистър на проклятията”.
 	И след бърз душ, аз се разположих на леглото с решението да се посветя на занимателното четиво. Като начало, намерих информацията по проклятието „Берсерк”, след това се позамислих и отделих внимание на едно странно пояснение в края на параграфа – „Влияе на аурата на проклинащия”. Това определено ме напрегна, тъй като проклятието „Целувката на смъртта” също не е съвсем безвредно. Тях обикновено не ги броят даже, когато има съмнение за използване на проклятие, защото и за проклинащия не са безопасни. И възниква един въпрос – нима този, който толкова безразсъдно пръска заклинания, не осъзнава, че съсипва и собствения си живот… Или не го съсипва? Естествено, заинтересувах се и от друг въпрос – колко силна трябва да е аурата, че произнасянето на проклятия да не й нанася вреда? Справочникът не даваше никаква информация по този повод, но аз със сигурност знаех кой може да разполага с подобна информация – магистър Тесме! Само че в мъжкото общежитие никой нямаше да ме пусне и значи щеше се наложи да чакам до сутринта!
 	Неочаквано някой почука на вратата. Поглеждайки часовника си се учудих, че е почти полунощ – определено беше късничко за посещения.
 	На вратата почукаха отново и то настойчиво.
 	-Влезте – неволно автоматично казах аз.
 	Вратата се отвори, влезе лорд-директорът, спря на вратата и заповяда:
 	-Бъдете така любезна, адептка Риате, облечете си халата и излезте в гостната.
 	Едва след това осъзнах, че седя на леглото с голи крака и само по нощница. Почервеняла от смущение, аз се смъкнах от кревата, облякох си халата и излязох. Лордът ме очакваше стоейки до прозореца и хипнотизирайки черното стъкло с неприязнен поглед. Достатъчно беше да се появя, за да ми бъде заповядано с глух глас:
 	-Седнете.
 	Едва не седнах на пода, но тъй като това вече го бяхме минавали, все пак се дотътрих до дивана и приседнах на самия ръб.
 	-Краката също, вие сте боса.
 	Да, в бързината бях забравила за пантофите. Вдигнах краката си на дивана и се омотах с халата така, че да скрия всичко и изплашено се вторачих в магистъра. Лорд Тьер не ме гледаше, а фиксираше прозореца с все същото сурово изражение.
 	След това той, натъртвайки на всяка дума, каза:
 	-Никакви частни разследвания с дроу. Никаква работа в почивните дни в таверната „Зъб на дракон”. Да напускате територията на академията имате право само придружавана от лейди Верис или по време на практическите занятия. Това е.
 	Нещо вкоренено дълбоко вътре ме караше да си трая. Караше ме настойчиво, но аз сигурно вече се бях изменила. И затова се опитах да възразя:
 	-Простете, лорд-директор, но почивните дни са време, с което адептите могат да разполагат по свое усмотрение…
 	Магистърът бавно се обърна от прозореца към мен. Бавно, мрачно и някак заплашително. И може би си струваше наистина да си замълча, но:
 	-Но аз съм права!
 	Крачка. Към мен. Аз се свих на дивана, но все пак продължих с безразсъдна смелост:
 	-На другите адептки не им поставяте такива изисквания!
 	Още една крачка с каменно, като че ли безжизнено лице и само очите святкаха.
 	Аз съвсем се сгуших, страшно си беше, а като се сетих, че лорд-директорът е и Безсмъртен… Но в този момент си спомних, че бяхме попаднали на следите на същия този убиец и изстрелях на един дъх:
 	-Вие нямате право да ми забраните да се срещам с офицера от Нощната стража! Това е част от моя личен живот и в почивните дни имам пълното право да ходя на срещи!
 	Лорд Тьер спря. Блещукането в черните очи се прекрати и те се запълниха с безпросветен мрак, а в следващата секунда се чу:
 	-Искате ли аз да ви организирам наситен личен живот?
 	Наситен животът ми беше станал в момента, когато произнесох проклятието. Но никога не бих го казала на лорд-директора и затова отпуснах глава, старателно разглеждайки рисунката на халата.
 	-И защо сега мълчите? – насмешливо се поинтересува магистърът. – Или с мълчанието си изразявате съгласие?
 	-Не – сепнато изписках аз, но все пак не се осмелих да вдигна глава.
 	-А защо веднага „не”, Дея? – тонът на лорд Тьер стана язвителен, но в следващия миг той вече почти ръмжеше: - Защо само на мен вие винаги ми казвате безпрекословно „не”?!
 	Изви се адски пламък. Когато огънят изчезна, лорд Тьер вече го нямаше в гостната.
 	Аз още дълго време седях все там на дивана, прегърнала коленете си с ръце и тъжно втренчена в пода. След това с усилие станах и се запътих да си лягам, нищо друго не ми оставаше
 	Но когато прекрачих прага на спалнята, смътно сияние ознаменува появата на Дара. При това, възроденият дух на смъртта, стремително сграбчвайки ме за ръката, ме дръпна навътре и затвори вратата. А след това зафуча и засъска:
 	-Ти съвест имаш ли, адептка?!
 	Какво общо имаше моята съвест? Но аз не успях и дума да обеля, когато духът на смъртта се нахвърли върху мен с обвинения:
 	-На теб Верис в прав текст ти каза да не напускаш академията, а ти?! Ти поне разбираш ли, че Тьер целия град обърна да те търси, теб, безсъвестната! Той цяла нощ и така не беше спал и си беше легнал чак призори, когато се изясни, че ти просто ей така си излязла, игнорирайки предупреждението! Ти… ти… - очите на духа на смъртта горяха по-ярко и тя изръмжа не по-лошо от магистъра, - поне честно да му беше казала, че не изпитваш никакви чувства към стража! Поне на това способна ли си?
 	И тя се изпари.
 	Унило погледнах към леглото и осъзнах, че ако в това състояние сега си легна, до сутринта със сигурност няма да заспя… отново. Реших да последвам съвета на духа на смъртта, затова набързо си обух чорапи, облякох се, наметнах си палтото със символиката на академията и тръгнах към вратата.
 	Но когато се приближих към огледалото, за да си оправя яката… се изви адски пламък! В следващата секунда ме погълна огнен вихър, а когато той стихна, се изясни, че се намирам в малката гостна в дома на лорд-директора. Самият той, с бутилка вино седеше пред камината, и в светлината на пламъците, лицето му, изкривено в яростна гримаса беше повече от плашещо.
 	-Аз не мога да разбера едно нещо – просъска лорд Тьер, накъде се бяхте запътила посред нощ?
 	Преглъщайки, честно отговорих:
 	-Към вас…
 	Бутилката падна от ръката на магистъра, но той я улови преди да е долетяла до пода. Подхвана я, стисна я и я остави отново на облегалката, след това смаяно ме погледна и недоверчиво глухо попита:
 	-Наистина ли?
 	Аз се смутих. Някак не ми беше приятно да си признавам пред директора, че имах намерение да дойда при него през нощта… сама… без покана. Когато Дара ме обвиняваше, такава постъпка ми се беше сторила правилна, а сега…
 	-Ще пиете ли чай? – неочаквано предложи лорд Тьер.
 	-Да – мигновено се съгласих аз. – А вино има ли?
 	По все още напрегнатото лице на магистъра се плъзна усмивка и той отговори:
 	-Има – замисли се и добави, - а десерт, за съжаление няма.
 	Аз си разкопчах палтото, и припомняйки си какво можеше да се намери в кухнята на директорската къща, се поинтересувах:
 	-А вие обичате ли палачинки? Тук в кухнята трябва да има всичко необходимо и аз много бързо ще ги приготвя.
 	Лорд Тьер изумено повдигна вежда, и тогава аз го просветих по повод моите познания за директорския дом:
 	-В академията адептките, които могат добре да готвят не са толкова много, и обикновено трудовата повинност за дребни нарушения включваше приготвянето на обяд или вечеря, а също така и почистване на къщата.
 	Лицето на магистъра все още беше застинало в искрено изумление, а след това той ласкаво попита:
 	-А вечерята в столовата не устройваше ли господин бившия директор?
 	Весело усмихвайки се безгрижно отговорих:
 	-Можете да ми вярвате, доскоро тя никого не устройваше, аз предпочитах да ям в „Зъб на дракон” и нещо от храната си взимах за вкъщи, останалите се хранеха кой където намери.
 	-Сега не готвят лошо – отбеляза директорът.
 	-Бих казала, даже добре – спомняйки си вечерята, бях принудена да призная аз. – Та какво решихте за палачинките?
 	И тогава ми направиха признание:
 	-Аз не съм вечерял.
 	Дадох си сметка, че при Тоби по това време едва ли е останало нещо свястно, пък и самият той сигурно вече си беше тръгнал от таверната, но за това, например в нашата столова, със сигурност можеше да се намери нещо вкусно, и приближавайки се към директора, попитах:
 	-Ще ме пренесете ли в столовата? По-бързо ще стане така.
 	Магистърът незабавно се изправи, след това бавно се приближи, внимателно ме хвана за ръката… 
 	Изви се адски пламък.
 	Никога досега не бях влизала в кухнята на академическата столова, и затова за минута се спрях в средата и се замислих къде какво би могло да се намери.
 	-Не е ли за предпочитане някоя ресторация? – предложи лорд Тьер.
 	-Вие знаете ли кое време е? – върнах го на земята аз. – Навсякъде вече всичко вкусно са излапали и най-много да ни сипят пиене. Сега ще направим така, вие сядате и гледате да не влезе някой, а аз приготвям нещо набързо.
 	-Не ми се иска да ви притеснявам – намръщвайки се леко, произнесе магистърът.
 	Аз се усмихнах и честно си признах:
 	-А на мен ми се иска да ви приготвя нещо. Не ме лишавайте от това удоволствие.
 	Черните очи се присвиха и ми беше зададен нескромен въпрос:
 	-Ами срещата с офицер Найтес?!
 	-Срещата? – аз прихнах. – Четири часа и половина бродене по бъкащата от неупокоени мъртъвци гора и ровенето във вътрешностите на един мъртъв трол, за да разберем с какво се е хранил, едва ли би могло да се нарече именно среща.
 	Директорът се намръщи, а след това изтърси:
 	-Тогава, обяснете ми, в името на Бездната, защо отидохте с него?
 	-Шегувате ли се? – аз се насочих към шкафа, намерих престилка и си я вързах. – Та това беше първото приключение в живота ми! Интрига с убийства в клановия вампирски замък, търсене на следите на престъпника в гората, начало на увлекателно разследване! Вие не стойте, лорд Тьер, седнете ей там на този стол в края, а аз сега бързичко ще приготвя всичко.
 	 В каменния шкаф намерих студено говеждо и кайма, в килера – зеленчуци, гъби и брашно. Докато се топлеше водата и се пържеха гъбите, дребно нарязах говеждото, след това бързо приготвих сос и под пълния с изумление поглед на магистъра го излях в кипящата вода. Там изсипах и дребно нарязаното месо и всичко това го покрих с капак. След това набързо направих кюфтенца, което беше лесно, като се има предвид, че каймата вече беше готова и докато те се пържеха, изпекох дванайсет палачинки. Нямаше смисъл да готвя още нещо, едва ли след засищащото първо и второ, лордът щеше да отдели много внимание на десерта.
 	Когато сложих всичко на масата и предложих на лорд Тьер да се върнем в дома му, той бавно погледна към часовника и глухо произнесе:
 	-Седемнайсет минути.
 	-Опит – аз мило се усмихнах, - хайде по-бързо, че всичко ще изстине.
 	-Аз ще го подгрея, ако има нужда – увери ме магистърът, ставайки.
 	-О, не, вашето незабравимо греене на вода в непригодения за тази цел заварник, аз ще помня докато съм жива.
 	Нищо не ми отговориха, но се приближиха, издърпаха от ръцете ми не много леките тенджери и почти веднага се изви адски пламък, за да ни пренесе в трапезарията на директорския дом. А лорд Тьер попита:
 	-Какъв сервиз да донеса?
 	-Аз сама ще се справя – уверих магистъра.
 	-А аз бих искал да ви помогна. Не ме лишавайте от това удоволствие.
 	Аз не исках да го лишавам и затова помолих:
 	-Просто стойте за малко тук и подръжте засега всичко това – и аз го натоварих освен с тенджерите и с няколко чинии.
 	Взех нова покривка, на мястото на тази, която вчера беше пожертвана в полза на гоблините и я постлах. От шкафа с посудата взех скромен сервиз със зеленикав орнамент и стоварвайки го на масата, освободих най-накрая стоящия неподвижно лорд Тьер от товара му, давайки му разпореждане:
 	-Изберете чаши и донесете вино.
 	-А свещи? – внесе неочаквано предложение магистърът.
 	-М-м-може и свещи – съгласих се аз.
 	Със свещите лорд-директорът се върна бързо, запали ги и ги сложи на масата, която аз почти бях приключила да сервирам. Виното го избира по-дълго но, когато влезе в трапезарията, стана ясно, че времето е било оползотворено и за къпане и преобличане, дори косата му беше още влажна.
 	-Златисто вино – слагайки бутилката на масата, обяви лорд Тьер, - такова вино със сигурност няма никой друг в Ардам.
 	-А вие откъде го имате? – зададох аз нескромен въпрос, сядайки.
 	-Подариха ми го – загадъчно отговори магистърът, - преди … поне седемнайсет години.
 	На мен ми стана неловко и аз се обадих:
 	-Знаете ли, струва ми се, че виното, което сте пазил седемнайсет години не си заслужава да бъде отворено ей така, без никакъв повод… Може още от елфийското да имате?
 	Тих смях и съвсем загадъчно:
 	-Повярвайте, аз не напразно съм чакал толкова години и поводът е повече от подходящ. И както вече ви казах, хубавото вино трябва да се пие в приятна компания, а по-приятна компания от вашата, трудно мога да си представя.
 	Нещо такова много топло, искрящо от радост и надежда растеше в гърдите ми, когато гледах невъзмутимо пълнещия чашите ни лорд Тьер. И именно в този момент, аз изведнъж разбрах какво е това щастие…
 	-За тази чудесна вечер – вдигайки чаша, произнесе магистърът.
 	-Нощ – с усмивка го поправих аз.
 	-За прекрасната нощ – мигновено се коригира той. 
 	Аз скрих усмивката си зад чашата, вдишах аромата на виното… леко мускусен, с необикновен мирис, а на вкус златистото вино беше като напълнено със златна слънчева светлина и сладко, безкрайно сладко, но без изобщо да е тежко. А освен това, аз не можех да престана да се наслаждавам на вкуса му и на малки глътки, радвайки се на всяка от тях, допих всичко докрай. Когато оставих чашата на масата, забелязах, че и директорът е изпразнил своята и сега със загадъчна усмивка ме наблюдава.
 	-Зная, че една дама не бива да изпива всичко наведнъж, но то се оказа прекалено вкусно, невероятно, сладко… удивително – признах си аз.
 	Лорд Тьер се изправи, отново напълни чашите, а след това с коварна усмивка произнесе:
 	-Трябва да ви призная, че това не е съвсем обикновено вино.
 	И започна да се храни. А пък докато мъжът се храни, не бива да бъде разсейван, това го знаех от дете. Затова и мълчах, въпреки, че ми бях заинтригувана до безумие.
 	-Никога не съм ял нищо по-вкусно – неочаквано ми призна магистърът, държейки лъжицата с гъбения сос с месо.
 	-Рецепта на Тоби – аз отново сръбнах от виното. – В моето семейство готвеха по друг начин – винаги засищащо, но не винаги особено вкусно. Всъщност, вкуса никога не беше приоритет, и в началото, когато започнах да работя у майстор Бурдус, никак не можех да разбера, защо Тоби се тресе над всяко ястие. Постоянно опитва, изпробва различни подправки, коригира времето за приготвяне… И когато го попитах за това, нашият забележителен готвач започна да ме учи да готвя, да избирам продуктите, правилно да съчетавам ястията.
 	-Вие сте научила много неща в „Зъб на дракон”? – поддържа разговора магистъра, пристъпвайки към второто.
 	-Много – съгласих се аз, отново отпивайки от виното, - на първо място да си мълча, когато не ме питат. Освен това се научих да съм незабележима и навярно, да определям от пръв поглед какви са хората.
 	Лорд Тьер престана да яде, заинтригувано гледайки към мен, след това вдигна чашата и напрегнато разглеждайки виното срещу трептящата светлина на свещта, произнесе:
 	-Да, съгласен съм, нищо не казва толкова много за човека, колкото това как се държи на масата, поведението му в момент, когато не предполага, че някой го наблюдава – след това, с хитра усмивка ми зададе директен въпрос: - А какво можете да кажете за мен?
 	Аз се смутих и това ме накара да си допия виното, без особено да го искам. Забелязах погледа му и се смутих още повече, но все пак отговорих:
 	-Вие сте много сдържан, имате непоколебими убеждения и не обичате да губите време.
 	Леко повдигната вежда, някакво странно изражение и внимателното:
 	-Съгласен съм… по всички точки. Това всичко ли е?
 	Аз се смутих окончателно, и гледайки собствените си длани, едва чуто добавих:
 	-Вие сте много добър, отговорен и благороден…
 	И тишина. Боязливо хвърляйки поглед към директора, видях стъписаното изражение на лицето му и си спомних, че:
 	-Аз сигурно трябва да си тръгвам. Късно е вече…
 	Но магистърът мълчеше. Все пак, когато започнах да се изправям се раздаде прегракналото:
 	-Седнете!
 	Но той тутакси се опита да заглади тона си, дори се усмихна и със съвсем друга интонация подхвана:
 	-Беше вече късно, когато дойдохте… В смисъл, останете още малко с мен… Моля ви. Вино?
 	И без да дочака разрешението ми, допълни чашата ми догоре. След това се изправи и излезе. Не бях успяла както трябва да се упрекна за излишното бърборене, когато магистърът се върна, сложи на масата пред мен кутия бонбони и обясни:
 	-Това са същите тези, които ви бях обещал, когато бяхте болна. Надявам се да ви харесат.
 	-Благодаря – но все пак моментът беше неловък.
 	Лорд Тьер се върна на мястото си и отново започна да се храни. Аз мълчаливо развих една бонбона, изядох я, почти без да усещам вкуса, протегнах ръка към още една. Директорът бързо приключи с второто и трябваше да се приберат празните съдове, за да се сложи десерта, но в момента, когато се опитах да стана, магистърът решително произнесе:
 	-Аз сам, само седете!
 	-На мен не ми е трудно – опитах се да обясня аз.
 	-На мен също – бодро съобщи лорд Тьер.
 	Изви се адски пламък!
 	-О, не – простенах аз, съжалявайки единствено за съдовете.
 	-Ами, за да не им се струва, че животът е приказка – извести магистърът, изпращайки мръсните чинии по вече познатия ми маршрут.
 	Бух… бамц… дзин!
 	А след това пълното с ярост:
 

 	-Чуй ме АПе, аз ще те намеря, разбра ли? Ще те намеря, кълна се в Бездната, и ще ти се прииска обратно в утробата на майка си да се свреш, чу ли ме? АПе, ти сам се издаде, разбра го, нали? Аз теб…
 	С най-невъзмутимо изражение на лицето, лорд Тьер затвори портала и озадачено запита:
 	-Кой е „АПе”?
 	И ако аз до този момент сдържах смеха си, то след това…
 	-Хм – гледайки ме с усмивка, произнесе магистърът, - заради този смях, съм готов да пожертвам в полза на гоблинското кралство още някой и друг сервиз.
 	Кикотих се дълго, но тук в главата ми се промъкна една идея по повод на гоблина:
 	-„АП” – това е Академията на проклятията, на покривката имаше монограми!
 	-Е, какво пък – вдигайки чашата си, каза лорд Тьер, - нека, докато могат, да се радват на живота всички „АПе” в Тъмната империя, да не пострадат зъбите им и ребрата и… А всъщност, жал ще ми е за невинно убитите, и затова ще направим така…
 	Изви се адски пламък!
 	Магистърът весело ми намигна и на висок глас се поинтересува:
 	-Гоб, а десерт искаш ли? Аз още не съм го ял, честна дума.
 	И тук аз се възмутих:
 	-Не, ама аз за вас се старах!
 	В следващата секунда се случи нещо страшно – от адския пламък се показа огромна, сива, покрита с къса козина ръка!
 	Аз изпищях, скочих и... се хвърлих към директора… А лорд Тьер, който вече беше започнал да се изправя, неочаквано отново се тръшна на стола, прегръщайки ме силно. И някак престана да ме вълнува промушващият се към нас гоблин и… и всичко останало също. Аз стоях, стреснато притиснала ръце към гърдите си и гледах магистъра, а той ме държеше през кръста и черните му очи бяха толкова близко и…
 	-Тьер, да те погълне Бездната дано! – изръмжа чудовището, наполовина измъкнало се от огъня.
 	Ние не реагирахме. Аз изобщо се боях да дишам, а магистърът дишаше едва забележимо и не откъсваше очи от мен, а освен това, аз някак много силно усещах докосванията му, ярко някак…
 	-Е-е-ей – продължаваше да ръмжи и да негодува гоблинът, - Тьер, ти съвест имаш ли?!
 	Директорът нищо не отговори и гоблинът възвести диагнозата:
 	-Ясно, нямаш съвест. А какво такова вино пием тук? – ние заедно обърнахме глави и се вторачихме в пришълеца. А принцът на гоблините взе бутилката, погледна я, помириса гърлото, остави я обратно и с насмешка изгъргори: - Всичко ми е ясно, чакам покана за сватбата. А това… ти, когато следващият път мислиш за спалнята, то добре, че аз не съм злопаметен, а ако това бяха елфите? – пауза, в течение на която гоблинът от кралския род ни гледаше със своите огромни червеникави очи.
 	След това изпръхтя и с думите „Тук няма с кого да се говори” изчезна в адския пламък. Огънят тутакси изгасна, а аз останах да стоя в обятията на лорд-директора и дори се боях да погледна към него. След това си спомних че:
 	-Е, сега наистина е време да си вървя, и десерта опитах и…
 	-Дея – тих, едва доловим глас, - погледни ме.
 	Бавно, много бавно завъртях глава и се срещнах с погледа на мъждукащите тъмни вирове… И като че ли те ме отнасяха в същата онази Бездна… и аз дори не разбрах как стана така, че устните на лорд Тьер внимателно се докоснаха до моите. Но нямах никакво желание да прекъсна този допир…
 	На вратата се почука!
 	Аз трепнах, а лорд Тьер ме прегърна още по-силно и с тих стон отново ме целуна…
 	На вратата почукаха по-настойчиво!
 	Ние ги проигнорирахме. Аз откровено казано се топях и се замайвах от всяко негово докосване, а лорд Тьер ме прегръщаше силно, но неговите целувки, в тях имаше толкова нежност…
 	И в този момент иззад вратата се разнесе:
 	-Лорд Риан Тьер, в името на Императора, отворете!
 	Магистърът замря. След това получих още една бърза целувка и директорът се изправи, сложи ме да седна на място и с думите „Дея, почакайте ме тук, ако обичате”, тръгна да отвори на офицерите от Нощната стража. А вратата между трапезарията и гостната я затвори, отделяйки ме от неочакваните посетители.
 	За щастие, къщата не беше от новите, и затова отчетливо чувах, как лорд Тьер пусна стражите, как спокойно се поинтересува за целта на посещението им и как…
 	-Лорд Риан Тьер, в името на Императора, вие сте арестуван по обвинение в убийството на Тара Дакено!
 	И нещо дълбоко вътре в мен падна и се счупи… след това разбрах, че не е било вътре, а аз неволно съм покрила лицето си с ръце, блъскайки с лакът чашата с вино, и тя е паднала на пода с трясък.
 	В гостната веднага се разнесе гласът на лорд Шейд:
 	-Кой е там?
 	 И прекалено припреният отговор на магистъра:
 	-Никого няма! Абсолютно! – и последва въпрос, зададен с леден тон: - Аз изобщо не разполагам със свободно време, за да изслушвам вашите смехотворни обвинения в убийство на човек, когото дори не познавам, но все пак ми е интересно, как сте стигали до идеята за моето участие в това престъпление?
 	Аз със замряло сърце чаках продължението и то последва:
 	-Преди около половин час, в покрайнините на Ардам беше извършено убийство – прозвуча отново гласът на лорд Шейд, който тържествуващо добави: - Вас ви разпознаха дванайсет човека, деветима тролове, седем вампира и родителите на жертвата!
 	Аз махнах ръце от лицето си, в странно вцепенение осъзнавайки невероятния факт – лорд Тьер през това време беше с мен! С мен! И не би могъл да извърши никакво убийство! Той… отговори:
 	-Това е много интригуващо, лорд Мерос, и още по-забавен е фактът, че приблизително от полунощ насам аз се намирам на територията на академията и не съм я напускал.
 	Тишина, а след това гласът на дроу:
 	-Някой може ли да потвърди думите ви? Вие не сте сам, нали така? – и аз разбрах, че Юрао се опитва да помогне, наистина иска да помогне!
 	 Но Тьер невъзмутимо отговори:
 	-Аз бях съвсем сам!
 	В този момент, аз се спуснахстремглаво от стола към вратата, претичах през цялата гостна, почти крещейки:
 	-През цялата нощ лорд Тьер беше с мен!
 	В гостната се намираха четиринайсет Нощни стражи. В пълно бойно снаряжение, с проблясваща защита върху доспехите, а това означаваше, че са готови за съпротива от страна на арестувания. И всички те някак се усмихнаха накриво, когато ме видяха, но се изказа само един непознат ми полутрол:
 	-Само влюбена адептка, готова на всичко, за да отърве любовника си, ни липсваше! Между другото, момичето много прилича на убитата, забелязвате ли?
 	И тук се вбеси лорд Шейдер. Изваждайки меча си, го допря до гърлото на подчинения си и изкрещя:
 	-Затвори си плювалника, ясно ли е! Той не й е любовник, разбра ли?!
 	Офицерът вдигна ръце и примирително промърмори:
 	-Да, разбрах, всичко разбрах, успокой се. Но тя все пак нещо тук прави, а виж колко е часът, скоро слънцето ще изгрее!
 	 И всички отново ме погледнаха, а лорд Шейдер изкрещя:
 	-Защо лъжеш, Дея? Той е убиец, разбираш ли? Той е убил всички онези момичета! Той е болен, Дея! И е убивал изключително и само стройни, тъмнооки девойки с вишневи коси. Такива като теб! Той и теб те е довел тук сигурно, за да те убие!
 	Намръщвайки се от крясъка му, след който ми идваше да си потъркам ушите, честно казах:
 	-Лорд-директорът беше с мен след полунощ. Първо в моята стая в общежитието, после в столовата на академията, а после в този дом. Той никъде не е ходил и преди половин час не би могъл да убие никого.
 	В гостната стана тихо и всички ме гледаха. И в тези погледи нямаше нищо приятно, само презрение и осъждане. В този момент Шейдер изруга с лек звън вкара меча си в ножницата, приближи се към мен, хвана ме за раменете и осезаемо тръсвайки ме изрева:
 	-Защо лъжеш, Дея?
 	И ледената заповед на лорд Тьер:
 	-Отдръпнете се от нея незабавно!
 	Но Шейд го игнорира и вече едва сдържайки яростта си, закрещя:
 	-Ти нали разбираш, че думите ти могат да бъдат проверени много лесно, Дея? Всеки един лекар, при прегледа веднага ще каже, че ти си девственица!
 	В следващия миг лорд Шейдер отлетя към стената. Падна на пода с грохот, изруга, удряйки с юмрук по земята и веднага се изправи. Но на мен не ми беше дадено да видя нищо повече – лорд Тьер ме завъртя с лице към себе си, хвана лицето ми с длани и гледайки в очите, меко заповяда:
 	-Върни се обратно на масата.
 	-Но…
 	Черните очи се присвиха и вече без меки нотки в гласа, магистърът произнесе:
 	-Аз казах, върни се обратно. И моля те, почакай ме няколко минути.
 	-Но…
 	-Неясно ли се изразих, Риате?! – от този вик аз трепнах.
 	Но не можех просто така да се обърна и да си тръгна. Не можех да го оставя ей така сам с Нощните стражи и техните безпочвени обвинения. Не можех да стоя на страна, когато искат да го арестуват, аз… едва чуто прошепнах:
 	-Аз не мога… - лицето на лорд Тьер се вкамени, но аз все пак продължих, - не мога ей така да си тръгна, знаейки, че ще ви арестуват по обвинение в престъпление, което не сте извършил…
 	Погледът на магистъра леко се смекчи и той неочаквано каза:
 	-Постарай се да разбереш едно нещо, Дея. Ако някой от стражите още веднъж те оскърби с дума или дори само с поглед, то тогава мен наистина ще могат да ме обвинят в убийство, което съм извършил! Върни се на масата, ако обичаш, аз ще дойда след няколко минути.
 	И аз послушно се обърнах и мълчешком оставих зад гърба си събралите се. Но влизайки в трапезарията, аз затворих вратата и останах да стоя зад нея, без да мога да направя дори крачка.
 	А в гостната прозвуча потресеният глас на Юрао:
 	-Адептката Риате каза истината, нямаше лъжа в нито една дума.
 	И изръмжаването на Шейдер:
 	-Между тях нищо не е имало!
 	-Аз да не би да споря с това? – невъзмутимо потвърди дроу, а след това добави, - явно някои хора умеят да чуват „не” –то…
 	-Достатъчно! – леденият тон на лорд-директора пресече всички разговори. А след това се раздаде: - Както вече казах, аз не съм извършвал това убийство, но… - пауза и насмешливо, - даже да бях убил, и те не само едно нещастно момиче, а петдесет и да го бях направил посред бял ден на централния площад пред очите на целия град, вие… - многозначителна пауза, - не само че нямаше да имате право да ме арестувате, а даже и да ми предявите обвинение!
 	Аз замрях, стражите също пазеха потресено мълчание, а лорд Тьер продължи:
 	-Моята титлата ми дава пълна неприкосновеност. Да ме съди, като аристократ и наследник на престола, има право само императорът. Но, имайки предвид заслугите ми пред Империята и лично пред императорското семейство, даже такава постъпка като унищожаването на цялото Приграничие би ми била простена. Но всъщност важно е съвсем друго – аз като верен слуга на Империята, никога не бих извършил подобно престъпление. Императорът прекрасно го знае и именно в заради това, аз се ползвам от такова височайше доверие .
 	И тишина. Аз едва дишах, бавно осмисляйки казаното, стражите също мълчаха, явно и те осъзнавайки, че са сбъркали адреса и въобще, че ще е най-добре да го забравят завинаги, а лорд Тьер язвително се сбогува:
 	-Светли дни, господа стражи. Надявам се дневната светлина да ви позволи да търсите по-добре и да прекратите да предявявате обвинения на невинните… Втори случай за две денонощия, струва ми се, че е прекалено. Довиждане!
 	Входната врата се отвори, след това се чу тропота на излизащите стражи, а накрая гласа на Юрао:
 	-Лорд Тьер, моля за извинение, мога ли да кажа две думи на адептката Риате? Буквално за минутка. Слушайте, та вие не сте тиранин в края на краищата, проявете благородство, уверен съм, че момичето ще го оцени. Буквално две думи, гарантирам, че няма да допускам оскърбления или докосвания!
 	В този момент, аз не издържах, промуших глава във вратата и се присъединих към молбата с жалостивото:
 	-Може ли, моля ви? Аз бързичко!
 	В гостната бяха останали само лорд Тьер, демонстративно скръстил ръце пред гърдите си и дроу, стоящ при вратата. Под жалния ми поглед, магистърът с нежелание кимна, аз изтичах при Юрао, който ловко ме пропусна пред себе си и затвори вратата. Моментално стана студено.
 	-Надявам се, за това да не ми откъснат главата – офицерът свали собствения си топъл плащ, омота ме, наклони се и зашептя:
 	-Дръж това писмо, аз исках още вечерта да ти го предам, но вашият Жловис ми каза, че е забранено лично на теб да се предава каквото и да било, а след това се опита да ми зададе няколко поведенчески гатанки на тема теб и директора. Аз тогава не повярвах, а се оказа, че е трябвало! Но това не е важно, писмото после ще си го прочетеш, аз ето какво исках да ти кажа…
 	-Амулетът – да аз вече се бях досетила, - някой е натопил лорд-директора!
 	-Да – съгласи се Юрао, - и аз все пак не мога да разбера защо. Разбираш ли, ние си имаме работа с някого много коварен, а аз сега осъзнавам, че той прекрасно е знаел, че няма да можем да арестуваме вашия Тьер, или не е знаел? Ако е знаел, защо му е било всичко това?
 	В този момент някакво движение в храстите отвлече вниманието ми. Докато напрегнато се вглеждах в тъмнината, Юрао замислено произнесе: 
 	-А и Шейдер днес е някакъв странен. Когато се върнах в Тъмната крепост, ми налетя, поиска да му кажа къде си, а когато разбра, че си в академията, се успокои. Но въпреки това беше все като на тръни, никога не го бях виждал такъв. А да вика така и да губи самообладание… безпокои се за теб, Дея.
 	-От къде на къде? – в храстите вече никой не се движеше и аз насочих цялото си внимание към Юрао.
 	-Това е хубав въпрос, Дея – замисли си той отново. – Разбираш ли, аз Шейд го знам от много години, но такъв никога не съм го виждал. Той ужасно се страхува за теб, а там, в гостната, за момент бях сигурен, че ще се нахвърли върху магистъра, но Шейд, в момента в който разбра, че той не е убивал никого, някак отведнъж се успокои. И сега първи си тръгна, като че ли знаеше, че си в сигурни ръце… Разбираш ли?
 	Аз свих рамене в недоумение, а Юрао добави:
 	-Шейдер знае кой е убиецът, Дея, уверен съм в това. И Тьер го знае. И днес в лавката на гнома, Тьер по някакъв начин чу разговора ни и не ти попречи докато ти не потвърди подозренията му. Ти знаеш ли той след това накъде се завтече? Към лекарите. Вдигна на крака момчетата, свали проклятието, а след това ги разпитва надълго и нашироко, каква е била тази дама. На мен после ми разказа госпожа Гровас.
 	-Ами, ако всички така добре се познават помежду си… - аз се позамислих и добавих: - значи, натопявайки лорд Тьер, убиецът е знаел, че вие ще дойдете тук и е бил сигурен, че няма да можете да арестувате лорд-директора! И значи…
 	Вратата се разтвори.
 	-Дея, влизай в къщата! – изкомандва магистърът.
 	И тъй като аз все още стоях, обмисляйки и опитвайки се да хвана някаква изплъзваща ми се мисъл, то просто не успях да реагирам. За сметка на това, реагира лорд Тьер. Хвана ме за ръката, вмъкна ме в гостната, след това, сваляйки от мен плаща го метна на Юрао. 
 	-Вие пак всичко чухте! – разгневено викна дроу.
 	-Да – не започна да увърта директорът, а мигновено зададе въпрос:
 	-Колко офицера дойдоха да ме арестуват?
 	Стражът се замисли, намръщи се едва-едва и неуверено произнесе:
 	-Четиринайсет… целият патрул.
 	Лорд Тьер повиси глас и запита:
 	-Дара, колко стража са били допуснати на територията на академията?
 	-Четиринайсет – чу се отговор без намек на емоция.
 	-Колко са си тръгнали?
 	-Дванайсет.
 	Пауза.
 	Дроу измъкна меча си. Лорд Тьер стремително ме завъртя с лице към себе си, неочаквано ме целуна и мигновено отдръпвайки се нареди:
 	-Не смей да излизаш от стаята!
 	 Изви се адски пламък! Когато огнените езици утихнаха, аз се озовах в собствената си спалня. И едва тогава осъзнах очевидното – убиецът беше натопил лорд Тьер, само за да може да проникне на територията на Академията но проклятията. Но защо?! Защо му беше необходимо всичко това? И какво би могло да потрябва на маг, владеещ прекрасно изкуството на проклятията в нашата академия?! А най-интересното е, че директорът май наистина знаеше с кого си има работа!
 	-Дара! – напрегнато повиках аз. – Дара, може ли, само за минутка?
 	Тишина. Аз почаках още малко и после не издържах:
 	-Знаеш ли, когато ти искаше, аз те изслушах и при Тьер отидох и всичко си признах!
 	Мъждукащото сияние във въздуха изтъка образа на възродения дух пред мен, и Дара заинтригувано попита:
 	-Така ли? И какво се случи между вас?
 	-Като че ли ти не знаеш?! –троснах се аз.
 	-Уви – призна си тази сводница, - на мен ми е забранено. А много ми любопитно. Така че, какво стана?
 	И изведнъж изражението й се промени напълно, и вече с друг, напълно бездушен глас:
 	-Извинявай, нямам време.
 	След което тя се накани да изчезне, с което лично аз категорично не бях съгласна, и изстрелях много бързо:
 	-Нужен ми е един учебник!
 	Духът престана да изчезва и попита:
 	-През нощта? Трябва да спиш, адептка!
 	-Услуга за услуга – настоях аз, - на мен просто ми е нужен един учебник и няма да те тревожа повече, кълна се!
 	-Гр-р-р… Какъв учебник?
 	И аз за първи път се реших да наруша правилата на Академията на проклятията и скромно навеждайки очи, подхванах:
 	-В кабинета на магистър Тесме, там има такъв черен шкаф, на най-горния рафт има книга… тя е с такъв сребърен обков…
 	-Сега – раздразнено ме прекъсна духът на смъртта.
 	„Само да се получи!” – мислено се замолих аз. Защото на нас, адептите ни беше забранено дори само да гледаме към тази книга. Магистърът така и беше казал – „Тази книга ще я предам на този, който ще остане в академията след мен”. Така че имаше повод да се притеснявам дали Дара щеше да успее да я вземе.
 	Но по-трудно се оказа да не изпискам ликувайки, когато огромният фолиант падна на леглото ми, а възроденият дух на смъртта измърмори:
 	-Ето, учи, адептка. Най-важното, от стаята не излизай.
 	И Дара изчезна. Чувствах как на лицето ми бавно пропълзява щастлива усмивка, а ръцете ми направо потреперваха от нетърпение. Отворих книгата с известно опасение, но само след няколко минути, забравих за всичко на света, потъвайки в записките, които магистър Тесме беше правил в течение на целия си живот.
 	И първото, което го беше интересувало – аурите, на които не вреди произнасянето на проклятия! Преглеждайки съдържанието на книгата, намерих „Гасене на рикошета” и отворих на посочената седемстотин и дванайсета страница. Изненадано видях схематична рисунка, изобразяваща тъмни елфи и под тях – надпис:
 	„С определено учудване подходих към изследването и изясняването на едно предположение, което преди ми се струваше малко вероятно. Но по пътя на опитите ми се удаде да докажа, че аурите на някои тъмно елфийски родове са способни да гасят рикошета от проклятията дори и на най-високото тринайсето ниво. Неочакван се оказа и фактът, че самите жители на подземните империи винаги са знаели за способностите на някои свои сънародници, в следствие на което шест аристократични рода били почти напълно унищожени още преди осемстотин години. Странно беше да осъзная, че „ Нощта на голямата кръв”, която и досега е повод за траур и се отбелязва всяка година е следствие от добре обмислено решение на властите, а не е била просто акт на терор, както е заявено в официалната история.”
 	Тук написаното прекъсваше. По-надолу имаше още нещо, но думите се оказаха изтрити, а магистър Тесме, не беше този човек, който би се впуснал в откровения. И аз реших да разплета всичко сама, опитвайки се да съпоставя фактите:
 	Лорд Еллохар беше споменал тъмната елфийка Ллалие, която може да навреди на лорд Тьер.
 	Лорд Шейдер… лорд Шейдер някога е бил придворен и му предричали главозамайваща кариера, по това време той имал намерението да се ожени за дъщерята на тъмна елфийка. Да, моето предположение се основава на клюки, но все пак… отново се срещаме с тъмната елфийка.
 	В Ардам действа някой, сеещ проклятия наляво и надясно, без да се опасява при това от каквито и да било последствия за себе си лично… а такава особеност свързват пак с тъмните елфи.
 	И последно: Кой знае защо, аз не бях сигурна, че дамата проклела с „Берсерк” двамата млади гноми и другата, която се беше появила в академията вчера, са един и същи човек!
 	При това именно „дама”, а не мъж, който просто се е маскирал, благодарение на откраднатия от вампирите артефакт!
 	Тоест, съществува вероятност,че действа една жена!
 	А по-точно – тъмна елфийка.
 	А след това си спомних за писмото на Юрао, бръкнах в джоба, намерих свитъка, разгърнах го и прочетох почти същите неща, които той вече ми беше казал, с едно малко допълнение: „Тьер заповядал на госпожа Гровас за известно време да изведе племенниците си от Ардам. И именно и заповядал, почтената госпожа е убедена, че той се бои, че при още една среща с тази „дама”, гномите няма да оцелеят. Когато почтената го попитала защо е така уверен, че тя ще се появи отново, вашият директор отговорил: „Тази гадина е свикнала да довежда всичко да край”.
 	Прочитайки посланието няколко пъти, бях принудена да се съглася с предположението на Юрао – Тьер я познаваше.
 	А след това си спомних както за убийствата на тъмнооките момичета с вишневи коси, така и за думите на лорд Еллохар: „Преди четиринайсет денонощия се е случило нещо, което е дало увереност на Ллалие, че може да получи Риан! И тя е дошла тук заради него! А тази гадина не е от тези, които рискуват неоправдано! Тя не рискува, Дара, тя е уверена в собствените си сили. И на нея и трябва Тьер. А сега, още веднъж те питам: Било ли е тук това тъмноелфийско нищожество?” И това той го беше казал четиринайсет денонощия след като аз произнесох онова проклятие.
 	Проклятието! Това същото проклятие десето ниво, което аз бях научила, но нямах представа какво именно представлява. Но ако моето предположение, направено на лекцията по Любовни проклятия беше вярно и това бе Проклятие на страстта… то какво общо имаше тъмната елфийка?!
 	И аз отново се зарових в книгата, написана от самия магистър Тесме, при това с неговия не особено четлив почерк. Търсех „Проклятия на страстта”, но там нямаше нищо подобно. Смъртоносни проклятия, Родови проклятия… След това погледът ми се спря на нещо, аз се зачетох и разбрах, че ме е привлякло заглавието „Свързващи проклятия”. Това беше нещо ново за мен, не бях го чувала за всички четири години на обучение, и темата ме заинтересува. Отваряйки на хиляда триста четирийсет и седма страница, аз трепнах, когато видях нарисуваното от магистъра изображение – мъж и жена, разделени от пространство, но свързани с нишка, която като спирала ги омотава и двамата.
 	А след това, на места с усилие заради нечетливия почерк, аз прочетох:
 	„Изключително рядък вид проклятия, с който съм се сблъсквал само два пъти. Ниво – максимално – тринайсето. Изисква провеждането на ритуал и огромни енергийни резерви. Свързващото проклятие е пряко последствие от неразделена страст или да кажем – любов. Проклинащият, когато не е успял да се сдобие с взаимност, извършва ритуала над безсъзнателното тяло на своя възлюбен, принася в жертва три живота, използва кръвта на своя обект на страстта и свързва аурата му със своята. В същност, този ритуал свързва две същности в една. Въпреки това, ако обектът на страстта притежава желязна сила на волята, той е способен да преодолее влечението към проклинащия. В този случай, връзката се съхранява, но значително отслабвайки зависимостта си от проклятието, прокълнатият може да избегне съюза.”
 	И отдолу отново изтрит текст, а отгоре му - надпис: „Свързващото проклятие става все по-силно с течение на времето, но може да бъде притъпено от естествено породила се страст, впрочем, не бива да пренебрегваме и така наречените „Проклятия на страстта”.
 	Сърцето ми заби три пъти по-бързо, но аз все пак дочетох и последния абзац:
 	„Съществува предположение, че унищожавайки новата любов на своя обект на страстта, и по този начин отслабвайки волята му и силата му за съпротивление, проклинащият може да постигне желаното – тоест пълното подчинение на прокълнатия пред Свързващото проклятие.”
 	Отдолу беше три пъти подчертано „Да се провери теорията” и това е!
 	И аз разбрах всичко.
 	Стана ми кристално ясно! Аз бях проклела лорд Тьер със Проклятие на страстта десето ниво! Забранено проклятие, между другото!
 	Сега осъзнах откъде у магистъра се беше взело това повишено внимание към моята скромна персона… и въпреки, че сега той се сдържаше, тогава в кабинета му, дори само рева му „Вън!” беше ужасяващ! И после яростното кълцане на тренировъчния стълб… това просто беше израз на повишената агресия, която се явяваше последствие на проклятието… А сега, магистърът ме пазеше, опасявайки се от въздействието върху себе си на свързващото проклятие…
 	Като че ли всичко беше логично, но от друга страна – защо бяха необходими тези убийства на момичета? И трупът на трола… когото определено искаха да скрият? Трупът на трола изобщо не се вписваше в картината по никакъв начин! И освен това… ако тази тъмна елфийка се бе опитвала да проникне на територията на академията вечерта, когато ние с директора бяхме пили червеното елфийско вино, кой тогава беше напил и убил трола? И още нещо – Шейдер беше казал: „Всички три момичета са били доста хубавички преди да се позабавляват с тях, а след това да ги удушат.” Съмнявах се, че тъмната елфийка би могла да се „забавлява” с момичетата, имайки пред вид, че тя също е жена, в края на краищата!
 	Нещо не се връзваше!
 	С тези мисли и тревоги заспах, прегръщайки ръкописния фолиант.
 	 
 	Сутринта започна с построяване. Освен това аз изпуснах събуждането и много дълго виках Дара, за да върне книгата на място, но духът на смъртта не отговори на призива ми. Наложи се набързо да покрия фолианта с възглавницата и одеялото и в крайна сметка дотичах на построяването последна.
 	Наложи се да тичам към строя през цялото тренировъчно поле, под втренчените погледи на всички адептки и ехидната усмивчица на капитан Верис. Изобщо, денят не започна особено добре.
 	Но продължението му беше още по-лошо, защото когато се върнах в общежитието, ние всички съзряхме развълнувания магистър Тесме, който отчаяно жестикулирайки, апелираше за помощта на лорд-директора и сред възклицанията се чуваше:
 	-Вие не можете да разберете, това е изключително ценен материал, трудът на целия ми живот! Нищо подобно не съществува в цялата Империя, и ако тази книга попадне в лоши ръце…
 	След това патетично заявление, лорд Тьер едва забележимо се усмихна и безстрастно отговори:
 	-Магистър Тесме, беше извършен опит за проникване на територията на академията, това е вярно, но учебните корпуси са под защита, и повярвайте ми, мога само искрено съчувствам на този, който би рискувал да влезе вътре. Уверен съм, че книгата ще бъде намерена в най-скоро време.
 	-Вие не разбирате! – ако не го бях чула, никога не бих повярвала, че Тесме е в състояние да избухне така: - Тя беше защитена и от мен! И нищо не е подействало! Книгата просто е изчезнала!
 	В този момент, аз се изкачвах по стълбището към общежитието, в тълпата от също такива адептки, които наострили уши се стараеха да не се забележи, че гледат към лорд-директора, въпреки че точно това правеха. И аз го гледах… до момента в който не забелязах втренчения поглед на магистър Тьер. Скоростта ми на движение, като че ли се удвои от само себе си и аз почти се затичах по стълбите.
 	И втурвайки се в своята стая, аз си свалих обувките, хвърлих се към спалнята, и влизайки, отново повиках:
 	-Дара! Моля те! Къде си се дянала!
 	Учтиво почукване на вратата. Не на входната, а именно на вратата на спалнята.
 	Тоест, някой вече бе влязъл в стаите ми и това почукване беше едва ли не провокация.
 	-Кой е там? – изплашено попитах аз.
 	-Риате, облечена ли сте? – насмешливо се поинтересува лорд-директорът.
 	-Не! – припряно извиках аз. – Една минута!
 	Хвърляйки се към леглото, отметнах одеялото и установих, че доказателството за моето престъпление против Академията на проклятията въобще и срещу магистър Тесме в частност, все още беше на моето легло!
 	Отново почукване и проточено иронично:
 	-Де-е-ея…
 	-Обличам се! – високо и : - Дара, Даричка, моля те… - шепнешком.
 	Зад вратата се чу тих смях, след което личното ми пространство беше нарушено от влезлия лорд-директор. Аз едва успях да покрия фолианта с одеялото и да се престоря, че си оправям леглото.
 	-Знаете ли, Дея – на устните на магистъра имаше някаква фантастична пакостлива усмивка, - между „обличам се” и „оправям леглото” има съществена разлика, не ви ли се струва?
 	-Не – аз стремително наведох очи, стараейки се въобще да не го зяпам, защото Тьер си имаше проклятие, а аз - просто обикновено ранимо човешко сърце.
 	Но лорд-директорът сега го интересуваше само едно нещо:
 	-Дея, къде е книгата?
 	-Коя? – аз трескаво разглеждах десена на килима.
 	-Аз би трябвало да питам „коя”? – след това благ смях и развеселено: - Дара не ми съобщи каква именно книга „за четене в леглото преди сън” ви е донесла.
 	А аз не я бях издавала! А тя… предателка! И се наложи да изваждам тежкия фолиант, за да го предам на лорд-директора, все така старателно криейки очи. Да, да се краде е лошо, но още по-ужасно е, когато те хванат.
 	Но взимайки книгата, лорд Тьер ловко впримчи пръстите ми със своите, след това, хвърляйки фолианта обратно на леглото, хвана и двете ми длани, внимателно ме придърпа към себе си, и в следващия миг ме прегърна.
 	И веднага ми секна дъхът, а магистърът, нежно докосвайки с устни косата ми, развеселено попита:
 	-Това да не би да беше акт на отмъщение към Тесме, защото изпита по Смъртоносни проклятия си го взе чак от седмия път?
 	И как тук да си кажеш истината? Аз реших да си замълча – да лъжа, сега ми беше прекалено хубаво, да говоря истината – също… И сърцето ми замираше и…
 	-Ще дойдеш ли тази нощ? – изведнъж попита лорд Тьер.
 	Аз си дадох сметка, че много ми се искаше, но… за съжаление, ситуацията си имаше и друга страна, и затова тихо отговорих:
 	-Не.
 	Прегръдката за миг се охлаби, след това стана много по-силна и прозвуча закономерния въпрос:
 	-Защо?
 	А аз дадох най-идиотския възможен отговор:
 	-Свърши ви елфийското вино.
 	-Логично – лека усмивка и интригуващо предложение, - обаче имам драконово.
 	-Така ли? – аз вдигнах глава и учудено погледнах в смеещите се черни очи. – Никога не съм пробвала.
 	-Значи имаш подходящ повод да дойдеш – усмивката на лорда стана по-широка и някак тържествуваща.
 	Опитах се да си спомня какво бях чувала за драконовото вино…
 	Струва ми се, Тоби казваше, че го поднасят с особени рибни ястия. И според мен, ставаше дума за морска риба…
 	-Няма да стане – изучавайки яката на магистъра, отговорих аз, - поне до лятото.
 	-Защо?
 	-Защото, ястие достойно за драконовото вино аз мога да приготвя най-рано лятото, през зимата в Ардам не докарват морска риба, - със увереност в знанията си произнесох аз и кой знае защо съкрушено въздъхнах.
 	Тогава лорд-директорът внесе неочаквано предложение:
 	-А ако аз все пак намеря морска риба?
 	-Аз ще се превърна в пияница – честно си признах аз.
 	Магистърът избухна в смях, а след това, все така смеейки се, каза:
 	-Ние имаме две недопити бутилки вино за две нощи. Едва ли, ако не допием още една, вие ще се пристрастите към алкохола.
 	-Към алкохола, може и да не се пристрастя… – тихо казах аз а за себе си добавих: „но към вас – със сигурност”.
 	И ми стана тъжно.
 	-Дея – внимателно докосвайки брадичката ми, магистърът ме накара да повдигна глава и да го погледна, - Дея, какво не е наред? Нещо не ви харесва? Вие… не искате ли да идвате? – тъмните му очи изгубиха мъждукането си и с вече глух глас, лорд-директорът попита: - Вие не желаете тези отношения, но се боите да ми откажете?
 	Аз наведох поглед и си замълчах, без веднага дори да разбера, че съм си прехапала устната от страх да не кажа нещо не на място. Аз действително не бях търсила тези отношения, но… вече не исках и да се отказвам от тях.
 	Изобщо не исках… вече ми беше все едно дали ще разберат в академията, но…
 	-Дея – изведнъж изстена лорд Тьер, - Дея…
 	Пусна ме, обърна се и се отдалечи към прозореца.
 	Аз, изтръпнала, обгърнах раменете си с ръце, чувствайки как става студено и в душата ми, тежко се отпуснах на леглото, гледайки само в килима и тихо казах:
 	-Нечестно е от моя страна, да се възползвам от вашето разположение и внимание… Защото, … защото аз се досещам какво е било действието на онова проклятие.
 	Изви се адски пламък.
 	И когато стана ясно, че него вече го няма в спалнята ми, аз заплаках.
 	Доста по-късно, хлипайки и опитвайки да се успокоя, аз разбрах, че заедно с магистъра е изчезнал и фолианта на Тесме, но това вече нямаше никакво значение.
 	 
 	Докъм обяд аз плаках и се самосъжалявах, изпрах си дрехите и се готвих за предстоящите утре лекции, а в столовата при тъжната и унила мен, седнаха Янка и Дана. Дана беше вече на пети курс, но не беше се сдружила с никого от адептите в своя поток и най-често общуваше с Яна…, а сега, когато и аз имах свободно време - и с мен.
 	-Хайде да се разходим по магазините – още веднага предложи Тимянна.
 	-Дайте да вървим, че утре, пък и в следващите дни няма да имаме такава възможност – поддържа я Данаилла.
 	Аз си затраях. Не можех да кажа, че не е желателно да излизам, защото някаква си там тъмна елфийка мечтае да ме сграбчи за гушата, опитвайки се да сломи несломимата воля на лорд Тьер…
 	-Дей, ти плачеш ли? – възкликна Яна.
 	-Нещо ми влезе в окото – нагло излъгах аз, - момичета, нямам нито желание, нито сили да се шляя по лавките… ама хич…
 	В този момент Янка започна да се озърта, а после се премести по-близо до мен, и прошепна:
 	-Теб там те чакат като… като топъл хляб – и в ръката ми беше мушната бележка.
 	Аз размотах малкото парченце пергамент под масата, зачетох се и едва не го изпуснах. Тъй като Юрао беше написал невероятното:
 	„Днес на разсъмване, със съдействието на лорд Тьер, недалеч от Академията на проклятията, беше заловена лейди Ллалие Норт Енегро, принадлежаща към народността на тъмните елфи. Предявени са й три обвинения в убийство, две – в опит за убийство, а също така ще отговаря за използването на забранени проклятия. Случаят е приключен. Аз бих го отпразнувал, между другото. Юрао.”
 	Аз се замислих, извадих бележник, откъснах едно листче и бързо надрасках с молив: „Струва ми се, че убиецът не е тази елфийка.” – и предадох бележката на заинтересувано следящата действията ми Янка.
 	-Ще я занесеш ли? – помолих аз.
 	-Ей сегичка – отзова се Тимянна и излетя от столовата.
 	Когато запъхтяна се върна, в столовата нямаше вече никого, освен нас с Дана, но Янка поясни причината за закъснението си:
 	-Ти си имаше молив в джоба, а ние две-три лавки обиколихме, докато намерим самописно перо. Дръж! Бележката гласеше: „Откачи ли? И Шейдер, и Тьер са уверени във вината й, при това единодушно!”
 	„ А трупът на трола откъде е? – започнах да пиша под неговите думи. – А убийствата на девойките, приличащи на мен? Помисли си сам, елфийката, явно е свързана с проклятие с лорд Тьер, и тя без съмнение е знаела, че аз, това съм аз, а този, който е убивал момичетата, най-вероятно е имал само словесно описание на портрета ми!”
 	Сграбчвайки бележката, Янка се понесе отново на среща с несъмнено харесалия й дроу. Дана само се кикотеше, предполагайки, че си пишем един на друг някаква романтична безсмислица.
 	Този път Тимянна се върна по-бързо и аз прочетох:
 	„Виж какво, партньор, ти явно знаеш нещо повече от мен, но в твоята идея има нещо вярно. Добре, днес ще поговоря с двама-трима познати тролове, ще разбера не е ли имало в последно време някакви странни поръчки, и не е ли изчезвал някой от техните момчета. Въпреки, че… виж, елфийката се стремеше да се озове на територията на академията целеустремено и упорито, а някой просто е убивал всички тъмнооки момичета с коси с цвят на зряла вишня. Да, вероятно ти си права.”
 	Когато Янка отново се втурна навън, този път вече без бележка, но с доволна усмивка на лицето и радостен блясък в очите, ние с Дана се запътихме да я чакаме в моята стая. И докато вървяхме по коридора, забелязахме идващите насреща лейди Верис и лейди Орис. Капитанът ме погледна, усмихна се и попита:
 	-Какво седиш в академията? Иди да се поразходиш, директорът свали ограниченията и комендантският час е в седем вечерта.
 	Аз не отидох, аз побягнах. Хващайки палтото и набързо намушвайки се в ботушите, претичах през целия двор. Изскачайки зад вратата, по чудо избегнах сблъсъка с Жловис и закрещях към дроу, който имаше намерение да излита:
 	-Идвам с теб!
 	Летящият гущер се възмути от поведението ми, Янка, кой знае защо – също, за сметка на това, предоволният Юрао се обърна, насочи гущера към мен и протегна ръка с думите:
 	-Партньор, ти ме радваш – а едва издърпал ме в седлото изпрати въздушна целувка на Янка и се сбогува своеобразно: - Довиждане, прелест моя!
 	На мен веднага ми простиха, личицето на Тимянна придоби цвят на червено цвекло и тя даже ни помаха с ръка, докато излитахме.
 	 
 	Вдигайки се над Ардам, Юрао рязко зави към предградията, при това към най-престижните им райони.
 	-Ще оставим гущера там – съобщи той, - след това ще ти сменим окраската и ще се помотаем по местата, на които се събират троловете.
 	-А няма ли да е добре още веднъж да огледаме гората? – предложих аз.
 	-Вече е следобед, там сега не е много безопасно.
 	И ние започнахме да се снишаваме. Приземихме се във величествен парк, който обкръжаваше старинно имение и аз едва не се строполих от удивление, когато излизащия от конюшнята гоблин изтърси:
 	-Днес сте подранил, млади господарю?
 	Отговорът ме порази още повече:
 	-Мен ме няма.
 	-Ясно, господарю – веднага реагира гоблинът, но взе гущера за юздите и изчезна в недрата на приземното помещение.
 	Дроу вече бързаше към къщата, пришпорвайки ме:
 	-Давай по-бързо, нямаме никакво време.
 	Досега не ми се беше случвало да влизам в дом на дроу и за първи път видях полудроу – полуелфийка.
 	-Юр, как така си идваш толкова рано? – девойката ни посрещна в хола, притискайки към гърди книга, с пръст пъхнат на нужната страница, явно нашата поява беше прекъснала увлекателно четиво. – И не си сам?
 	На въпросите, офицерът отговаряше своеобразно:
 	-Мен ме няма. Това е Дея, смени и бързичко цвета на косата, но без магия, цвета на очите…
 	-Без магия? – подкачи го момичето. – Мога да изчовъркам тези и да сложа други, искаш ли?
 	-Добре, очите ги остави. Само я преоблечи в нещо по-подходящо.
 	Девойката веднага се оживи, книгата беше забравена, и даже захвърлена грубо в съседната стая, след това, явно сестрата на дроу, заяви:
 	-Идвам с вас.
 	-Започва се! – просъска Юрао.
 	-Или идвам с вас, или… - тя се намръщи, сбръчка челце и уточни – идвам с вас!
 	-Само че, бързо! – съгласи се ядосаният дроу.
 	-Две минути – весело отговори момичето, втурна се към мен, хвана ме за ръката и ме затегли нагоре, както се изясни по-късно – в собствената си спалня.
 	Косата просто ми я намаза с нещо гадно, което след като беше измито, я остави катранено черна. Но да се тръшкам по този повод не се получи, Риая вече припряно разкопчаваше ризата ми, говорейки:
 	-Ние вече четири минути изгубихме напразно, давай по-бързо!
 	В резултат, аз, с влажна коса се намерих облечена в панталон, прилепнал като чорапи и вълнена рокля до коленете с два разреза отстрани. След това, за две минути Риая придаде на лицето ми тъмен оттенък, подчерта ми очите, правейки ги по-елфийски, намаза с черно червило устните ми, идеално повтаряйки собствения си грим.
 	-Така сега, ние сме нечистокръвни валлири - весело съобщи тя, протягайки ми черно наметало. – Давай да вървим, докато брат ми не е разбрал, че съм под домашен арест.
 	Ние напуснахме къщата през таен ход и когато вече се намирахме в тъмния проход, някъде от далеч прозвуча:
 	-Риая!
 	Юрао замря, и тъй като той вървеше отпред, аз се блъснах в него, но той като че ли изобщо не го забеляза, бавно се обърна към сестра си и заплашително попита:
 	-За какво този път?
 	Риая тропна с крак и заяви:
 	-Аз няма да се омъжа за василиск!
 	Сдържайки ръмжането си, офицерът гневно се поинтересува:
 	-Какво си направила със старши следователя?!
 	Охо! Не беше зле! Но по-нататък се оказа още по странно:
 	-В качеството си на статуя, хич даже не е лош – безгрижно отговори момичето.
 	-Аха, значи, докара го до нервен срив и му пъхна огледало пред очите?
 	-Ами, да…
 	-Значи, сам си е виновен, аз го предупреждавах за очилата – и стражът, весело подсвирквайки си закрачи напред.
 	Харесваше ми това семейство.
 	 
 	Трябваше доста път да изминем. Първо – по тунелите под града повече от час, после излязохме на повърхността в някакъв изоставен парк. Там Риая леко прескочи стената, мен ме пренесе Юрао и ние се насочихме към наемните коли.
 	-Разделяме се тук, и имай предвид, че Дея не може да се защитава – с шепот съобщи офицерът.
 	-Ясно ми е вече – Ри се усмихна и ме взе за ръката, - срещаме се в „Червеният бръмбар”?
 	-Не, хайде в „Мъртвеца”.
 	-Фу-у-у!
 	-А какво да се прави, нашата служба не винаги е приятна – невъзмутимо пропя Юрао и се отправи към по-изцапаните и невзрачни коли.
 	Появата ни беше посрещната с вяло оживление, все пак по това време нямаше много желаещи да излизат извън града, а по града да се возиш в тези коли беше забранено. Избирайки най-чистия каруцар, офицерът важно си приближи към него.
 	-Тримата до предградието – съобщи белокожият, тъмнокос и червеноок дроу, който сега беше почти неотличим от вампирското племе.
 	-За дамите – комфортни места? – полюбопитства каруцарят.
 	-Много им се иска – насмешливо и грубо отговори Юрао, оглеждайки ни от глава до пети с презрителен поглед.
 	След това се започна нещо неописуемо:
 	-Абе що не се разкараш в Бездната – изпръхтя Риая, - аз някой по-богат и по-щедър ще си намеря за тази вечер!
 	Каруцарите се разхилиха и разцвилиха, а след това в тълпата се чу:
 	-А какво, право е момичето, троловете днес празнуват, голяма далавера са извъртели!
 	-Ето, при тях и ще отидем – Ри се отправи към същия този каруцар, теглейки и мен след себе си. – Бързо като вятъра, миличък!
 	Каруцарят, който на своите четири крайника се дотърча до колата, впрягайки се извика:
 	-Дръжте се дамички!
 	 А ние едва успяхме да се качим!
 	 
 	Пътешествието беше главозамайващо, на няколко завоя, аз със сигурност бих се изсипала от колата, ако я нямаше дроу, която в края на краищата беше принудена да ме прегърне и да не ме пуска. Ние се носехме по извиващия се като змия път, наоколо виеха загубили разума си върколаци, изпращайки каруцата ни с светещи жълти гладни очи. След това каруцарят прегази някакво умъртвие, но не спря. Тези проклети кентаври, никога не спираха, и именно заради това работеха изключително на междуградските трасета. А отпред вече се показа Мъртвият град, в който съгласно договора с Нощната и Дневната стража, си живееха живота всички престъпни елементи, на които им беше забранено да си организират пиянски оргии в столицата на Приграничието. Но колата не спря на края на градчето, не, нас ни прекараха по улиците, намалявайки скоростта едва, когато бяхме близо до кръчмата, откъдето се чуваха викове на пияни хора и нехора, вопли и звън на счупени съдове.
 	Когато каруцарят спря, аз със шепот попитах Ри:
 	-А кой ще плати?
 	-То това оставаше, жените от нашата професия сами да плащат за себе си! – възмути се Риая. – Гледай и се учи.
 	И стройно краче, с опънати като чорап крачоли на панталона се облегна на ръба на колата, след това Ри високо извести:
 	-И кой ще се погрижи за прекрасните дами?
 	Чувствах, че май ще ми бъде весело. И предположението ми се потвърди, когато вратата на кръчмата се… не, тя не се разтвори, тя се откъсна от пантите и в очертанията й се появи огромен трол – наемник!
 	-Какви дами! – с гръмогласен вопъл той се приближи към нас. – Вие сте мои гостенки, малките!
 	-Както кажеш, мили – пропя Риая, протягайки му ръка с черни нокти.
 	Аз носех ръкавици.
 	Тролът реагира моментално, хвърли на каруцаря жълтица, която беше ловко хваната във въздуха и подхвна Ри. Аз бързо слязох сама, нямах ни най-малкото желание да бъда опипана! Но едва с облекчение почувствах опора под краката си, когато и мен тутакси ме сграбчиха, преметнаха ме през рамо, при това на другото рамо на трола пищеше от престорен възторг Риая, и в такова положение ни помъкнаха към кръчмата!
 	Не, все пак частните разследвания бяха сложна и не особено приятна работа!
 	Вътре беше шумно, мръсно, отвратително даже, сервитьорките тук явно не бързаха да бършат масите, а чистачки изобщо не се вястваха. За сметка на това, такова количество клиенти „Зъб на дракон” никога не беше виждал… да, оказваше се, че нашето заведение беше даже много порядъчно.
 	-Вижте кого донесох! – закрещя тролът.
 	-Гр-р-ра! – му отвърна пиян рев.
 	А след това, нас ни стовариха на масата и тръшвайки се на скамейката тролът, сграбчвайки халбата си, извика:
 	-Хубавици!
 	 И всички пиха, явно за нас. Но докато Ри стоеше гордо изпъчила гърди и кокетливо показвайки краче, на мен ми се искаше да свра под масата… А когато за нас изпразниха халбите за трети път, на трола му омръзна само да ни гледа, и нас, смъквайки ни от масата, ни сложиха на коленете… всяка на по едно.
 	-Красавици – облъхвайки ни с вонящи алкохолни пари, ръмжеше тролът, - обичам красивите. Аз съм Ррихар.
 	Ние се опитвахме смутено да се усмихваме и да не се мръщим при това, а в момента, когато тролът отново надигна дървената халба, Риая ми посочи с глава един от посетителите на заведението, прегърбено седнал в ъгъла, явно без да взема участие във веселието. Аз разбрах всичко и се опитах да стана.
 	Къде?! – изръмжа Ррихар.
 	-Тя веднага ще се върне – увери го Риая, погалвайки го по гнусната муцуна.
 	Мен ме пуснаха и аз, лавирайки между троловете, които бяха запълнили помещението, се приближих към този, който просто пиеше, не за да празнува, а за да забрави. Но когато почти стигнах до него, застинах за миг на място – именно този плосконос, с тежка сребърна обица в ухото, аз го бях срещала вече… В „Зъб на дракон”, в същата тази вечер, когато се случи онова с Шейдер.
 	-Дайте ми брага! – изгъргори тролът, долавяйки присъствието ми. След това вдигна глава, вгледа се и разочаровано издаде: - А, ти не си от тези. Разкарай се тогава! Днес искам само да се напия!
 	Но аз предпазливо заобиколих масата и мълчешком седнах срещу него, стараейки се да не правя излишни движения.
 	-Ти кво? Глуха ли си, ма!? – изрева тролът. – Махай се от тук, никаквице!
 	Не се помръднах даже, ами седях и си мислех – през онази вечер троловете действаха някак прекалено нагло, и когато ме бяха видели, този веднага беше казал „девица”, а те обикновено първо ще те почерпят, а чак след това ще се опитат да те склонят към определени действия. А този беше започнал да се закача с мен веднага…, а да не би да беше заради цвета на косата ми?
 	-Кво си се оцъклила? – тросна се чистокръвният трол.
 	Аз се усмихнах без да оголвам зъби, тъй като моите бяха съвсем обикновени, а не заострени, както би трябвало да бъдат, според образа ми и със съчувствие попитах:
 	-Вие… да не сте загубили някой близък човек!?
 	Бабам! Тролът трясна халбата на масата с такава сила, че тя се счупи и в мощната му лапа остана само дръжката, а след това, той изведнъж… заплака. Затресе се с цялото си могъщо тяло, и отпускайки глава на скръстените си върху масата ръце, горчиво и почти беззвучно зарида. Без сълзи, но така искрено! Аз много пъти бях виждала пияни сълзи, и знаех, че той сега ще започне да говори. И той наистина започна:
 	-Те се натряскват – между хлипанията започнаха да се чуват думи, - пият… Получиха си златото, а на мен кой ще ми върне брата?! Кой?!
 	-Той загинал ли е? – тихо попитах аз.
 	-Загина – тролът се удари в гърдите, - със сърцето си усещам, че е мъртъв! Със сърцето…
 	И той отново заплака. Аз пък забелязах влезлия дегизиран Юрао, който подмина нашата маса и седна наблизо. Аз мълчах, защото от опит знаех, че в такива моменти трябва просто да мълчиш. Мълчах, а тролът заразказва:
 	-На мен тази поръчка веднага ми замириса на гнило, въпреки че изглеждаше нищо работа. Какво толкова – търсим момичета, забавляваме се, ще ни се един по един, ще ни се всички заедно с тях, и ги караме при клиента. По-приятна работа – здраве му кажи! А след това – опа! – тези, с който сме се забавлявали, по града във вид на трупове ги намират, ту тук, ту там… Мърлява работа, да… аз веднага го казах на Нирк, а той все: златото, та златото, от такава работа само идиотите се отказват!
 	Проклятието за остро разстройство просто ми се въртеше на крайчеца на езика, но аз се стараех да се сдържам и мълчах, гледайки го съчувстващо. И тролът продължи:
 	-Той, клиентът, си беше гнил и в червата! Правеше се на мъж, а беше женска. После – тъмна елфийка… и също се преструваше. Нирк даже взе да се заглежда по нея, и в тая там пивница… дето беше със златен петел ли…
 	-„Златният феникс”? – подсказах аз.
 	-Аха, тоя петел ли, кокошка ли… той натам към нея се помъкна… с елфийско вино. Пет бутилки в ресторацията „Край пътя” купи и, хайде! Право към „Златната там …кокошка” се запъти!
 	Аз обаче сега си мислех за съвсем друго нещо - „Край пътя” беше сравнително малка ресторация, която се специализираше в приготвянето на качествена храна за тези, които не си готвят сами вкъщи… например като нашия директор! Но при тях никога не предлагаха толкова скъпи вина като елфийското! Никога! Просто нямаше откъде там да са се намерили чисто случайно цели пет бутилки! Освен да са били същите тези бутилки, които беше купила тъмната елфийка във винната лавка на майстор Гровас! И бихме могли дори да предположим, че към вечерята със специалните ефекти, е трябвало да има и вино с подобни добавки, но… него го видял и го купил горящият от страст трол. Обаче, той не горял от страст към истинската тъмна елфийка, която в този момент имала намерение на всяка цена да се озове на територията на Академията на проклятията, а към собствения си клиент!
 	-И какво се случи после? – забелязвайки, че паузата се удължи прекалено, попитах аз.
 	-Аз повече не го видях! – глухо отговори тролът.
 	Аз си давах ясна сметка само за едно нещо – нашият тайнствен убиец се намираше в хотела „Златният феникс”. И по всяка вероятност, тролът, без да си дава сметка, го беше накарал да пие от виното с добавените в него билки, клиентът беше изгубил контрол, разкрил се и му се наложило да отстрани свидетеля!
 	-Трябва да си вървя – казах аз, изправяйки се с намерението да отида при Юрао, и да му съобщя за собствените си подозрения.
 	Но в плановете ми се намеси тролът.
 	-Къде?! – изрева сприхаво тъпоносият. – Сядай тук, аз пари имам, разбра ли?!
 	-Да, разбрах, разбрах – изплашено отговорих аз, - но наистина трябва да си тръгвам…
 	Юрао вече беше станал и вървеше към нас, но в този момент се случи това, от което се боях – тролът подскочи, хвана ме за рамото, а втората му длан се понесе към лицето ми, за да ме удари по бузата…
 	Изви се адски пламък!
 	Ръката на трола се оказа хваната като в капан, стисната до хрущене на костите и извита така, че самият тъпонос ме пусна и изви от болка, падайки на колене. В този момент, към появилия се от пламъците магистър Тьер се хвърлиха приятелите на трола, и гледайки тази озверяла тълпа, аз най-подло и коварно произнесох:
 	-Таека акахаа махехере! – в името на Бездната, те си го бяха заслужили.
 	И изобщо не ми дожаля за тях, когато троловете хвърлиха оръжията си на пода и се свиха на две, държейки се за коремите. Проклятието за остро разстройство действа веднага, безжалостно и брутално, и да, е едно от забранените. И още един проблем – май трябваше да помисля първо и за миризмата…
 	Пък и за това, че е страшно глупаво да произнасям забранени проклятия в присъствието на лорд-директора. А магистърът бавно се обърна към мен и от височината на собствения си ръст, ме огледа повече от неодобрително.
 	-Адептка… - прегракналият глас на лорд Тьер се чуваше прекрасно в пълната тишина, която цареше в кръчмата, след като бях произнесла проклятието. – Аз съм поразен!
 	Не намерих сили да отговоря на собствения си лорд-директор и промълвих, обръщайки се към Юрао:
 	-Защо не ме поканите на вечеря в „Златният Феникс”?
 	Дроу всичко разбра отведнъж и ми намигна.
 	Изви се адски пламък!
 	 
 	Когато огънят затихна, аз се намерих в дома на директора, а самият той не се виждаше наоколо… След няколко минути в парка се разнесе жалостивото скърцане на падащо дърво, а след това, звука от, най-вероятно, неговото падане на земята… После, жертва на директорската ярост стана още едно дърво… и почти веднага се отвори вратата, пропускайки покрития с капчици пот лорд Тьер. Той стремително влезе, замря, и гледайки ме, неочаквано изръмжа:
 	-Какво още не ви достига, Дея?
 	Честно и откровено, в този момент ми липсваше само едно нещо:
 	-Знаете ли, винаги съм си мечтала да отида в „Златният Феникс”.
 	Черните очи на магистъра моментално се присвиха, след това той с хриптящ глас ме попита:
 	-Какво?
 	Да кажа, или да не кажа? Наистина много ми се искаше да му обясня всичко, но от друга страна, имаше ли смисъл? Във всеки случай, на ум ми се въртяха няколко въпроса, на които той би могъл да отговори:
 	-Бъдете така любезен, кажете ми, моля ви, кой вчера задържа лейди Ллалие на територията на академията?
 	От този въпрос не само очите , а и лицето на магистъра потъмня, след това той се обърна, хлопна вратата, и на мен ми се стори, че от подобно отношение тя трябваше не да се затвори, а да се срути, отново се обърна към мен, и без да скрива яростта си, отговори:
 	-Аз!
 	-Аха! – тържествуващо възкликнах аз. – А къде я намерихте? В какъв вид беше? И носеше ли тя едно такова симпатично пръстенче с лилав кристал?
 	 Бавно, без да откъсва поглед от мен, директорът дойде съвсем близко, леко се наведе и произнесе:
 	-Случаят е приключен, госпожо частен следовател! И аз ви бях забранил да имате нещо общо с офицер Найтес! И…
 	Гордо изпъчвайки гърди, даже леко повдигайки се на пръсти, за да се чувствам по-висока, аз смело казах:
 	-А вие не ми отговорихте на въпросите, лорд-директор!
 	-А длъжен ли съм, адептка Риате?!
 	-А какво пък толкова ще ви стане? – ядосах се и аз.
 	Крачка назад, и отдръпвайки се от мен, магистърът уморено ме посъветва:
 	-Идете да се измиете, адептка.
 	И все пак, в момента, когато стигнах до входната врата, чух тихото:
 	-Пръстенът не беше у нея. Беше го изгубила и го търсеше в замръзналата трева до стената…
 	Аз така и застинах. В главата ми се носеха хиляди предположения за това как елфийката би могла да изгуби пръстена. И все пак изказах едно от тях:
 	-А лейди Ллалие съобщи ли името на съучастника си?
 	Тъй като все още стоях с гръб към магистъра, не можех да видя израза на лицето му, въпреки, че много ми се искаше, когато той поизнесе:
 	-Тя нямаше съучастници… Знам го със сигурност, тъй като разпитът го проведох аз лично. Тя не излъга нито веднъж.
 	Аз се обърнах към лорд-директора, и стараейки се да не прозвучи прекалено самоуверено, казах:
 	-Много ми трябва този пръстен…
 	Подсмихване и замислено:
 	-Забавно, Юрао Найтес заяви приблизително същото нещо, когато го попитах защо лази в тревата и кишата.
 	Свивайки рамене, си признах:
 	-И на двамата ни трябва…
 	-И заради това, вие, в такъв вид, се помъкнахте в „Мъртвия град”? – озъби се магистърът.
 	Да му кажа, или да не му кажа… Реших да попитам:
 	-А какво ще стане с лейди Ллалие за нейните престъпления?
 	Неодобрително клатейки глава, магистърът тихо отговори:
 	-Смъртно наказание.
 	А някой, значи, щеше се отърве и щеше му остане и пръстена!
 	-Лорд Тьер – аз даже пристъпих към него, - моля ви, поканете ме на вечеря в „Златния феникс”… или просто ме пуснете да отида с офицер Найтес.
 	В отговор чух:
 	-Дара!
 	-Добре, добре, разбрах, отивам си в стаята и няма да си показвам носа от там… колко предсказуемо, несправедливо и жестоко!
 	И аз излязох от дома на лорд-директора, унило прекосих целия парк… след това се спрях, поразмислих и бързичко се насочих към портала на академията.
 	И не просто бързо, а много бързо, тоест направо побягнах. А дотичвайки, видях Жловис и припряно се замолих:
 	-Отваряй и по-бързо!
 	Но гоблинът – вратар изобщо не се разбърза, а напротив – застана широко разкрачен, непропорционално дългите ръце подпря на кръста и проточи:
 	-Та-а-ака значи, Дейка, нарушаваме дисциплината, значи, а? А какво ще стане, ако ей сега взема и повикам Дара?
 	-Жловис! – аз едва не заплаках от отчаяние. – Ама много те моля, страшно ми е необходимо, Жловис!
 	Гоблинът обаче, кой знае защо, в този момент се изпъна в стойка „мирно” без да гледа към мен.
 	-Десет минути за преобличане – прозвуча зад гърба ми гласът на лорд-директора.
 	Ликуващото ми „Ура!” бе последвано от рязък кръгом и аз побягнах да се приготвям… и се замислих, че с дрехите би могъл да възникне проблем. Но какво беше някакъв си проблем в сравнение с перспективата за предстоящата вечер!
 	 
 	-Ян, трябва ми рокля! – с тези думи се втурнах при приятелката ми.
 	Тя имаше рокля. Красива, тъмно червена, според мен, прекалено разголена, но и това бяха дреболии, важното беше, че имаше рокля.
 	-Аз с удоволствие бих.. – забелязвайки алчния ми поглед, промълви приятелката ми, - но, разбираш ли, тази вечер имам… среща.
 	-Я-я-ян – постарах се да не се усмихвам. – Първо, трябва да ти кажа, че той няма да дойде… - на личицето на Тимянна се появи крайно разстроено изражение и аз припряно добавих: - За сметка на това, аз вече знам къде живее, как се казва сестра му и изобщо, бих могла да ти помогна да завоюваш офицер Юрао Найтес!
 	С едно грациозно движение ми подадоха роклята.
 	-Няма да съжаляваш – уверих я аз, отваряйки вратата.
 	В отговор чух:
 	-А обувки, бижута, грим? Не ми казвай, че ще тръгнеш с тази прическа и с тази муцуна!
 	И аз се върнах, предупреждавайки:
 	-Имам само десет минути!
 	Странно беше усещането, да се гледам в огледалото и да виждам себе си, и не съвсем себе си едновременно. Ние измихме черната боя от косата, връщайки им естествения цвят, Яна ми подчерта очите с тънка черна линия, гримира ми миглите, и намаза устните ми с нещо тъмно червено в тон с роклята. Аз се отказах от украшенията, страхувах се, че те биха могли да попречат, ако трябва да ловим престъпника, пък и Яна щеше ми откъсне главата, ако ги изгубя, тя беше в състояние да го направи.
 	-А обувки?
 	Балансирайки на прекалено високите токчета, аз намерих аргумент за спасение:
 	-Зима е навън!
 	И тъй като Тимянна не можеше да обори този неоспорим факт, аз нахлузих същите ботушки, които ми беше дало семейството неуморими дроу и взех същият черен плащ.
 	-Дея, знаеш ли, а ти си красавица – замислено произнесе Яна и почти веднага добави: - Всъщност, която и да я гримираш, ефектът ще е същият. А с кого имаш среща, между другото?
 	-С престъпника! – издадох се аз.
 	Лицето на Тимянна стана такова, че аз бях уверена – в този момент, проклятието за остро разстройство беше готово да се откъсне от устните и.
 	-Тъмна вечер! – писнах аз и страхливо избягах.
 	Скрих се, естествено, в собствената си стая, логично надявайки се, че за пореден път адският пламък ще се появи именно там и ще ме пренесат в ресторацията, без да минавам през Жловис и неговите гатанки. Но когато нетърпеливо потропвайки с крака, крачех в гостната си, свалила наметалото, за да не се запаря, кой знае защо се появи Дара.
 	С мълчаливо очакване я загледах, а възроденият дух на смъртта със задгробен глас се поинтересува:
 	-Ти съвест имаш ли?
 	Хубав въпрос, но явно не на място. Аз зададох по-важен:
 	-А къде е лорд-директорът?
 	След като още веднъж ме измериха с поглед от главата до краката, унило ми съобщиха:
 	-Взима си душ!
 	-Какво? Аз вече стоя и го чакам, а той си взима душ? Защо толкова дълго?
 	Дара явно не очакваше подобна наглост от мен, и ми отговори нещо странно:
 	-Защото ти, Риате, нямаш съвест!
 	-Имам си аз съвест! А търпението ми никакво го няма. Къде е лорд Тьер?
 	Духът на смъртта се поколеба в прекия смисъл на думата, а след това Дара неочаквано изстена:
 	-О, Бездна, не ми беше така жал за него, дори по време на мъченията при Отстъпниците! И аз искам да видя това!
 	-Какво да видиш? – не ги разбирах аз тези възродени.
 	-О-о-ох, аз ще умра повторно, този път от любопитство – простена пак Дара и изчезна.
 	Аз останах да чакам по средата на гостната с изключително недоумяващо изражение на лицето. И дори не изликувах както трябва, когато все пак се изви адски пламък. Просто мълчешком пристъпих в огъня.
 	 
 	Както и предполагах, успях да избегна Жловис, но да се окажем в същия миг в „Златният феникс”, не се получи.
 	-Роклята е… интересна – прозвуча гласът на лорд Тьер в сумрака на наемната карета.
 	-А-а-а, аха – тъй като по време на пренасянето аз стоях, то сега бях принудена да седна набързо,защото зимата пътищата в Ардам не бяха особено равни.
 	Но едва се отпуснах на седалката, и ми стана студено и аз си спомних че наметалото все още го държа в ръце. Отново изправяйки се, припряно наметнах топлата тъкан, подплатена с каракул, завързах връзките…
 	В този момент, едното от колелата подскочи върху нещо, каретата се разклати и аз не се удържах на крака и се занесох напред… за да се окажа мигновено в ръцете на магистъра.
 	-Ох, простете – изстенах аз.
 	Лорд-директорът действително беше с още влажна коса, аз в момента на падането, хващайки се за плещите му, имах възможност да се докосна до нея. Удивително усещане, и много ми се искаше да се допра с пръсти, но плещите на магистъра под дланите ми като че ли се вкамениха и самият той се напрегна. Като че ли наистина присъстваше това Проклятие на страстта…
 	-Аз нали… не ви ударих силно? – опитвайки се да се отдръпна внимателно, попитах аз.
 	-Н-н-не – прозвуча тих накъсан глас.
 	В този момент се почувствах неловко – по време на падането, плащът благополучно се беше смъкнал, и сега усещах дъха на лорд Тьер в областта на прекалено дълбокото деколте… стана ми съвсем неудобно. Да не говорим за това, че се намирахме в полумрака на поклащащата се карета, заобиколени от проклетото Проклятие на страстта!
 	-Лорд-директор – измънках аз, опитвайки се да се откъсна от обятията му.
 	В отговор – тишина…
 	Минаха няколко напрегнати мига. След това лорд Тьер стана, изправи ме на крака, държейки ме за талията, после се наведе, вдигна наметалото, внимателно загърна раменете ми, завърза връзките. След това оправи качулката, бавно отстъпи крачка назад и вече имаше намерение да седне, когато каретата, да и се строшат дано и двете оси, отново се разклати.
 	Магистърът се удържа на крака, а аз пак паднах… отгоре му!
 	Моментално ме прегърнаха, държейки ме изправена, а след това чух тих, пълен с отчаяние стон:
 	-Аз не мога повече така!
 	В следващият миг лорд Тьер се наклони към устните ми, за да ме целуне изключително нежно и внимателно и да замре, като че ли опасявайки се от собствената си постъпка.
 	Сърцето ми прескочи удар, …още един, а след това, затворила очи, аз се протегнах към магистъра… струва ми се, без да мисля за нищо в този момент. Ръцете на лорд Тьер на талията ми се стегнаха, устните му няколко мига просто докосваха моите, без да предприемат никакви действия, а след това… А след това, едва доловимо „Дея” и прегръдката му стана почти болезнена, а лекото докосване на устните се смени с целувка, изпълнена със страст, огън, желание…
 	В следващия миг каретата спря.
 	-Господине, пристигнахме – развика се кочияшът.
 	-Не-е-е! – простенах аз, криейки лице на гърдите на магистъра.
 	-Още една обиколка на Ардам? – с пресипнал глас, веднага предложи лорд Тьер.
 	-Е-е-е, все пак, не… - печално отговорих, спомняйки си за целта на посещението ни в тази ресторация.
 	Опитах се да се отдръпна, но ме удържаха на място, и последва въпрос с хрипкав глас и едва доловимо ръмжане:
 	-А защо „не”, Дея?
 	-Честно? – аз тежко въздъхнах и си признах: - Защото докато ние с вас се возим по града, нашият престъпник може да избяга! – и неясно защо изведнъж добавих: - Но после на връщане…
 	-Приемам го за обещание! – припряно ме прекъсна лорд Тьер.
 	Докато аз, с помощта на магистъра слизах от каретата, все си мислех за това, че май току що определих среща на собствения си директор. Това беше странно, но кой знае защо, не изпитвах никакво чувство на съжаление. По-скоро точно обратното.
 	Класата на най-скъпата ресторация в Приграничието беше очевидна още от входа – това беше единственото място тук, където като охрана и портиери се използваха двама светли полуелфи – стройните, миловидни и изящни, но по сила, съпоставими със огромен трол, юноши ни се поклониха в приветствие и едновременно произнесоха:
 	-Тъмна вечер, лорд Тьер, тъмна вечер на вашата спътница.
 	Магистърът едва забележимо кимна и ме поведе по стълбището, покрито със златист килим. Още един портиер, този път гоблин, радушно разтвори пред нас вратата и аз влязох в разкошна, украсена с тюркоаз и злато зала.
 	-Предлагам отделен кабинет – произнесе лорд Тьер, сваляйки наметалото от раменете ми.
 	-Общата зала! – с шепот, но непреклонно, отговорих аз.
 	-Много, много жалко – при нас дотича почтеният полугном майстор Олитерри, - отделните кабинети са оборудвани с разтегателни дивани и там абсолютно никой няма да ви попречи!
 	Ние с лорд Тьер застинахме едновременно. Аз светкавично се изчервих, а лорд-директорът раздразнено се поинтересува:
 	-И защо досега не сте ме осведомил за тези „особености” на отделните кабинети?
 	Полугномът осъзна, че предложението му е било неуместно, пребледня и започна да заеква, отговаряйки:
 	-Ами, д-д-досега вие благоволявахте сам да в-вечеряте…
 	В този момент магистърът изтърси нещо, което аз най-малко очаквах:
 	-Дамата е моя годеница!
 	Цветът на лицето на майстор Олитерри претърпя интересни изменения от белоснежен до ярко ален, аз хвърлих пълен с недоумение поглед към лорд Тьер, а той невъзмутимо изкомандва:
 	-Най-хубавата маса, най-доброто вино и букет черни рози!
 	Магистърът стовари върху полугнома връхните ни дрехи, той бързичко ги предаде на слугата и веднага заситни пред нас, водейки ни към залата, бърборейки:
 	-Разбира се, разбира се, лорд Тьер, всичко ще бъде направено по най-добрия начин. Годеница – каква радостна новина. Приемете моите искрени поздравления!
 	Слушайки бърборенето му, многобройните посетители се обръщаха и ми хвърляха недоумяващи погледи, а на мен ми стана неудобно и неприятно. Кой знае защо, си помислих, че нямаше да е никак зле ако бях обула обувките, все пак, и да си бях сложила бижута, и…
 	-Заповядайте, лейди… – започна да говори полугномът.
 	-Риате – подсказа лорд Тьер, помагайки ми да седна и премествайки стола по-близо до масата.
 	Сигурно имах много объркан вид в този момент, но все пак забелязах едно нещо – наистина ни бяха дали най-хубавата маса и сега… нас ни виждаха всички!
 	-Дея, вие изглеждате великолепно – неочаквано произнесе магистърът.
 	-Наистина ли? Толкова ли е забележимо, че съм нервна, че вие решихте да ми осигурите морална подкрепа?
 	За мое учудване, лорд Тьер тихо се разсмя, и усмихвайки се каза:
 	-Повярвайте на един мъж, който има представа от женска красота – в тази зала няма нито една дама, която би могла да се сравни с вас.
 	Аз се смутих, изчервих се и се помъчих да гледам където и да е, само не и към магистъра… тъжно беше, че думите и чувствата му бяха просто резултат от проклятието… много беше тъжно…
 	В този момент забелязах двойка стройни полувърколаци, които внимателно внасяха в залата огромно огледало в позлатена рамка. И докато Юрао се беше маскирал доста сполучливо, да не се познае Риая по хулиганската и усмивка, беше просто невъзможно!
 	-И кого видяхте там? – поинтересува се лорд Тьер.
 	-Огледало – отговорих, без да разкривам самоличността на тези, които го носеха.
 	-Имате ли намерение да проверите думите ми?
 	-Не-е-е – тъжно усмихвайки се отговорих. – Нямам желание да се разочаровам. А така, може даже да повярва човек…
 	-В какво? – осезаемо напрегнатият тон ме накара да погледна към лорд-директора и за момент ми спря дъхът.
 	Безупречно-прекрасен, тайнствено-опасен, трогателно-нежен и ето така разбираш, че…
 	-Най-доброто вино за влюбените – пропя полугномът, явно решил да ни обслужва лично.
 	Ние мълчахме, докато прислугата носеше ястията, а собственикът на ресторацията ги подреждаше на масата. Печено прасенце, салата от ярки горски треви, морски дарове, разнообразни предястия и два високи празнични бокала, в които полугномът чевръсто наля виното. Вечерята наистина би била великолепна, ако за нея имаше подходящ повод, а така аз се чувствах странно. И в този момент, отгоре на всичкото донесоха и букет черни рози с дълги червени стъбла…
 	Романтика.
 	-Наистина, нямаше нужда – промълвих аз в момента, когато майстор Олитерри ни остави сами.
 	Магистърът отвърна със загадъчна усмивка, вдигна чашата си, принуждавайки ме да последвам примера му и произнесе:
 	-За това, днес да получа положителен отговор на най-важния въпрос, който един мъж може да зададе на своята избраница.
 	Ръката ми трепна, и аз бях принудена да оставя чашата на масата, за да не разлея виното, а след това, дълбоко въздъхвайки, честно попитах:
 	-Това шега ли е?
 	Лицето на магистъра от тайнствено-ликуващо се превърна в обидено-объркано, след което, той също сложи чашата си на масата и се поинтересува:
 	-Интересно ми е, защо абсолютно всички мои думи, вие възприемате с порядъчна доза недоверие? Всъщност, каква ти там доза! – и Тьер съкрушено добави: - Вие не вярвате и на една моя дума.
 	На мен също ми стана тъжно и аз тихо обясних позицията си:
 	-Ние и двамата знаем, че причината за всичко това е в проклятието…
 	Движение, и ръцете на лорд Тьер, със сключени пръсти, се отпуснаха на масата, погледът на мъждукащите очи беше насочен към мен, а лицето му отново беше безстрастно и непроницаемо, което веднага ми напомни, че пред мен е все пак член на ордена на Безсмъртните. И се започна:
 	-Аз безкрайно се радвам, че ние вечеряме не в моя дом, а в тази ресторация, така има шанс, че вие няма изведнъж да избягате и аз ще мога да обясня случилото се.
 	Смущавайки се, си помислих, че нямам никакво желание да обсъждам нашите отношения, но лордът имаше други планове:
 	-И така, проклятието – някак даже заплашително , произнесе той, - него действително го има и наистина се отнася към забранените от закона, само че има едно „но”…
 	Аз се заинтригувах, и след кратка пауза лорд-директорът уморено изрече:
 	-Аз не мога да бъда прокълнат, без моето желание за това… Имам достатъчно силна аура и желязна сила на волята, което ми позволява да неутрализирам всяко магическо въздействие. Абсолютно всяко. Не мога да кажа, че бях щастлив да се сдобия с Проклятие на страстта десето ниво от момиче, което дори не осъзнаваше какво точно прави, но… Но аз бих излъгал, ако кажа, че не го исках. Желаех го. И затова попаднах под влиянието на проклятието.
 	Задържайки дъх, аз слушах думите му и все пак никак… изобщо не можех да разбера съдържанието им. А магистърът добави:
 	-И онази моя ярост… аз бях ядосан на себе си, Дея, именно на себе си. Че не се бях сдържал, че бях го допуснал, че така и не можах да ви кажа онова, заради което ви бях извикал тогава в кабинета.
 	Ето го и моментът на истината. Леко наведена напред, попитах:
 	-А защо тогава ме извикахте в кабинета си?
 	Наистина ми беше интересно, би могъл просто да ме изключи с писмено уведомление и никакви проблеми, никакво проклятие, никакви неприятности с тъмната елфийка и тайнствения убиец! На мен щеше да ми е зле, но лорд Тьер щеше да се чувства просто отлично!
 	-Та защо? – продължих да настоявам аз.
 	За мое искрено учудване, лорд-директорът наведе очи, отново взе чашата в ръка, започна бавно да я върти, гледайки отблясъците светлина във виното. И на мен ми се искаше да получа отговор, но кой знае защо, също мълчах, гледайки как се прелива рубинената течност в неговия бокал.
 	-Дея – изведнъж заговори лорд Тьер, - кажете, истината винаги ли се възнаграждава по заслуги или във всяка ситуация е по-добре човек да си премълчи?
 	-Мен винаги са ме учили, че мълчанието е злато – свивайки рамене, отговорих аз. – И до известна степен, това е така, но… докато аз мълчах, животът ми спокойно и равномерно се търкаляше… към Бездната. А там, във вашия кабинет, аз не се сдържах, не си замълчах, и не мога да кажа, че сега съжалявам за това.
 	Отговор на думите ми стана загадъчна усмивка и лорд Тьер с лукав поглед произнесе:
 	-Аз съм повече от доволен от сегашното развитие на събитията и затова… ще си премълча по повод обсъжданото извикване в моя кабинет. Мога да кажа само едно – аз много се радвам, че всичко се случи така, както се случи.
 	-Как? – просто никак не можех да повярвам, че магистърът, знаейки за проклятието, му се радва…
 	Отново вдигайки чашата, лорд Тьер с усмивка поясни, гледайки в очите ми:
 	-Радвам се, че ви опознах такава, истинска. Безкрайно се радвам, че успях да се сдържа и не унищожих това вълшебно чувство, което се роди въпреки всичко. И съм щастлив да разбера, че не съм ви безразличен, Дея.
 	-Прекрасен тост – казах аз и сама се изненадах от думите си, но все пак с треперещи ръце вдигнах бокала.
 	Изпих виното на един дъх, без да ме е грижа за правилата на доброто държание, опитвайки се поне някак да успокоя нарастващото вътрешно безпокойство…
 	Аз просто треперех, а магистърът попита:
 	-Още вино?
 	-Да, ако обичате – аз отново старателно се опитвах да не се срещам с погледа на лорд Тьер.
 	-Дея – тихо повика той. – Дея, погледнете ме.
 	Аз продължавах усърдно да гледам където и да било, само не и към лорд-директора.
 	-Дея, предстои ни и обратен път в каретата…
 	Лоша беше тази идея, много лоша! Но в този момент си спомних неговите докосвания в наемния екипаж и промених мнението си – идеята беше хубава, много хубава, но да се продължава всичко това – това вече беше лошо…
 	Взимайки отново напълнената чаша, изплашено погледнах към магистъра, но не бях в състояние да кажа каквото и да било.
 	Лорд Тьер ме гледа в продължение на няколко дълги секунди, след това се протегна, взе бокала от ръката ми, което си беше много умно решение, тъй като пак ми трепереха ръцете, постави виното на масата и ме хвана за ръцете. Дланите ми веднага престанаха да треперят, а лорд-директорът тихо и нежно попита:
 	-Лейди Риате, ще се съгласите ли да станете моя жена?
 	Чувствах как бавно но упорито очите ми приемат идеално кръгла форма, как замира сърцето ми, как светът наоколо започва стремително да се върти и ми се струваше че ей сега ще загубя съзнание!
 	Спаси ме Юрао. Стражът в образа на върколак, с грацията на дива котка се приближи към нашата маса и нахално се осведоми:
 	-Не искате ли да купите огледало, а?
 	Откъсвайки шокирания си поглед от магистъра, аз също толкова невменяемо се вторачих в стража. Дроу се намръщи и вече шепнешком проговори:
 	-Ей, партньор?
 	Последвалите събития можех ги оправдая единствено със състоянието си на опиянение, защото гледайки Юрао, потресено прошепнах:
 	-Трябва спешно да ида при Тоби…
 	-Защо? – не разбра дроу.
 	-За да се посъветвам – гласът ми прекъсваше. – Трябва да ми обясни, за какво мисли един красив, зрял, безупречен мъж, правейки предложение на невзрачна адептка…
 	-Ха – Юрао хвърли пренебрежителен поглед към лорд-директора, - това и аз мога да ти го кажа. За какво си мисли ли? За спалнята и за теб в нея, в качеството на главно развлечение – аз пребледнях, а наглият офицер на Нощната стража, махвайки с ръка продължи: - Но това сега не е най-важното, партньор. Ти наясно ли си, че тази вечер от „Златният феникс” си тръгват шестима гости?
 	-Не…
 	-И с какво изобщо се занимаваш тук, Риате?! – възмущението на наглия върколак беше безпределно. – Ние работим над случай, а ти се разкисваш!
 	В този момент се намеси лорд-директорът, изръмжавайки заплашително:
 	-Офицер Найтес, повярвайте, вие никога е сте бил така близко до преждевременната си смърт!
 	Дроу много нагло се усмихна, наклони се към мен и проникновено попита:
 	-Първо предложение за ръката и сърцето в твоя живот? – аз кимнах, Юрао изхъмка и показа с ръка към придържащата огледалото и вече почервеняла от напрежение Риая и ме посъветва: - Иди да се учиш при професионалиста – двеста и четиридесет предложения е отхвърлила, тя е най-добрата в това.
 	Но тук вече аз не издържах:
 	-Иде…те, помогнете на сестра си, там вашата професионалистка умира под тежестта на неподемния товар, а аз,… на мен…
 	Аз отново погледнах към Риая и замрях – в залата на ресторацията влизаше дама. Изумително красива дама. По гърба й се спускаше ярко златиста коса, и блясъка на златото беше подчертан от черни кичури, черна рокля обгръщаше стройното й тяло, а дълбоко деколте подчертаваше красивата й гръд… Да, ето тя, например, беше най-прекрасната от дамите в тази зала, пък и в цял Ардам и дори в Приграничието. Дамата, освен това, явно принадлежеше към влиятелните лица в Империята, което се разбираше от висулката на медальона, но още по-очевидно, това ставаше от поведението на притичалия към нея полугном.
 	Олитерри непрестанно се кланяше, въртеше се около нея, и съдейки по лицето, бърбореше нещо непрестанно. А дамата огледа залата с прекрасни зелени очи, с мързеливо безразличие разглеждайки посетителите, точно до момента, в който погледът й не се спря на лорд Тьер. Самият магистър седеше с гръб към дамата, а аз имах възможност да се любувам на цялата гама емоции, които преобразяваха прекрасното лице.
 	-Кого видяхте там, освен двамата представители на семейство Найтес? – поинтересува се лорд Тьер.
 	В този момент зелените очи бавно смениха цвета си на ярко ален, прекрасните устни се свиха и дамата заповяда нещо. Полугномът пребледня, опита се нещо да възрази и получи удар по бузата, който го отхвърли на поне петнайсет крачки. Дамата веднага престана да ми харесва!
 	-Какво има там? – лорд-директорът се обърна при шума от падането на Олитерри и… застина. Аз видях, как се напрегнаха мускулите му, челюстта му се вкамени, и постепенно същото се случи с цялото му лице.
 	Прекрасната дама реагира съвършено по друг начин – очарователно се усмихна, дръпна рамене назад и грациозно закрачи към нас. След нея един прислужник бързаше със стол в ръце, а няколко сервитьори носеха прибори… изглежда, че дамата беше решила да се присъедини към нашата вечеря!
 	-Знаете ли – аз нервно смачках в ръце салфетката, която беше на коленете ми, - струва ми се, че е време да си тръгвам.
 	Магистърът стремително се обърна и неохотно призна:
 	-Да, вечерта е окончателно провалена.
 	В този момент, дамата стигна до нашата маса и кокетно възкликна:
 	-Риан, скъпи, каква среща!
 	В този момент изражението на лицето на „скъпия” беше такова, че веднага ставаше ясно – той безкрайно се „радва” на тази среща. Но сдържайки емоциите си, лорд Тьер стана, целуна ръката, която навряха под носа му, и покланяйки се, каза:
 	-Радвам се да ви видя, ваше…
 	-Не, не, не е нужно – сияеща усмивка, - аз тук съм инкогнито.
 	По лицето на лорд Тьер премина спазъм, който с голямо приближение би могъл да се приеме за усмивка, тъй като да се усмихва, магистърът явно не желаеше. А дамата демонстративно не желаеше да забелязва това.
 	-Скъпи мой Тьер, аз реших да ви уважа с присъствието си – все така усмихната, произнесе дамата и седна на донесения за нея стол, без да се опитва да се поинтересува от нашето мнение.
 	Интересно беше и как именно седна неканената гостенка – напълно обърната към магистъра и съвършено игнорирайки мен. Сигурно това би трябвало да ме обиди, и аз бих се оскърбила, може би, но… след като тя беше ударила нещастния Олитерри, дамата вече не се числеше сред хората, чието отношение беше важно за мен. И затова аз просто следях за развитието на събитията, при това,с определен интерес. За разлика от мен, лорд Тьер беше вбесен от поведението й и дори не се опитваше да скрие раздразнението си, започвайки с:
 	-Не бих искал да изглеждам неучтив, но… ние с годеницата ми имаме днес повод за специална вечеря, която с удоволствие бихме допълнили с бутилка хубаво вино, но не и с височайша компания!
 	Усмивката на дамата помръкна, след това, тя все пак ме удостои с неприязнен поглед, и отново посвети цялото си внимание на магистъра:
 	-Скъпи – пропя тя, покривайки с изящната си ръчичка ръката на лорд-директора – ти винаги си умеел да се шегуваш, но тази шега е просто безподобна!
 	-Скъпа – той рязко освободи ръката си, и вече без намек на учтивост, продължи, - с подобни неща не се шегуват!
 	Аз бавно отпих глътка вино, криейки усмивката си. Да, ситуацията ставаше все по-… оригинална, особено имайки пред вид факта, че дамата изобщо не желаеше да осъзнава, че тук на никого не беше приятно нейното присъствие.
 	-Тьер-р-р – усмивката и се превърна в озъбване, - не ме разсмивай. Ти, наследникът на един от най-влиятелните родове в Тъмната империя и някаква безродна скитница?!
 	И моята усмивка изчезна в същия момент… да, да удря по слабите места, дамата умееше.
 	Но както се изясни, лордът също:
 	-С-с-скъпа – заплашително гледайки в алените й очи, произнесе той, - ти никога не си умеела да приемаш пораженията с достойнство, ето и сега се принизи до банални оскърбления… а аз искрено се надявах, че вече не бих могъл да се отнасям към теб с по-малко уважение. Оказва се, че съм хранел напразни надежди!
 	Аз обаче си признах, не беше важно отношението на лорд Тьер към дамата, а това, че тя каза истината – лорд-директорът беше аристократ, приближен към императорското семейство, а аз? Семейството ми бе все още зависимо от местния лорд, баща ми беше обикновен ловец, а майка ми – дъщеря на селянин, а аз… Дея – сервитьорката… Сега, наистина, с перспективата да стана не просто кабинетен плъх! И аз бях много благодарна на лорд-директора за този шанс, шансът да променя всичко в живота си.
 	 И затова:
 	-Вече наистина е време да си вървя – казах аз ставайки от стола без да гледам към магистъра.
 	Дамата стремително се завъртя, арогантно и подигравателно ми се усмихна и каза с покровителствен тон:
 	-Да, момиченце, на теб ти е време… време ти е да си спомниш къде ти е мястото!
 	Смачканата салфетка полетя на масата, а моето самообладание – в Бездната! Като начало, аз демонстративно седнах обратно на стола си, а след това студено произнесох:
 	-Какво пък, след като настоявате, тогава ще поседя още малко… на място си!
 	И в този момент забелязах възторжения поглед на лорд-директора. Такъв един, изпълнен с обожание, възхищение и нежност, че радостта от собствената ми смелост, запълни сърцето ми.
 	Всичко развали „дамата”, която внимателно разглеждайки ме, изведнъж жлъчно се усмихна и язвително произнесе:
 	-Светла кожа, кафяви очи, коса с толкова редкия оттенък на зряла вишня… м-м-м… момиченце, а ти знаеш ли, че за използването на Проклятия на страстта наказанието е смърт?
 	Аз пребледнях, но съвсем не от намека на тази изключително странна дама, а от осъзнаването! Бавно, много бавно погледът ми се премести към меките и добре гледани ръце на неканената гостенка и видях, че сред почти целия десятък златни пръстени, които украсяваха тънките й пръстчета, дисонанс създава един мъжки пръстен от почернено сребро с ярък лилав кристал!
 	А след това, хвърлих поглед из залата, търсейки двамата върколаци с огледалото и видях, че вече не много учтиво, охраната ги кара да си тръгват. Наложи се да извикам през цялата ресторация:
 	-Скъпи, аз искам това огледало! – в този момент, магистърът пробождаше с яростен поглед дамата и не реагира веднага. Но това вече нямаше значение, аз имах цел и вървях към нея без да се оглеждам: – Уважаеми, домъкнете тук вашето огледало, искам да разгледам рамката, тя е позлатена, нали?
 	Юрао и Риая се спогледаха, усмихнаха се някак еднакво и понесоха отново огледалото към мен, измъквайки се от ръцете на охраната от полуелфи, чиито коси май бяха по-златисти от рамката на огледалото.
 	Пръхтейки и карайки се, те примъкнаха интериорния елемент до нашата маса, качиха се на възвишението (масата, нали беше най-хубавата!) и прекрасно играейки ролята си, Риая започна:
 	-Превъзходно огледало, милейди, ръчно изработено!
 	Нищо подобно – по цялата рамка се виждаха пукнатинки, самото огледало те правеше значително по-пълен, и изобщо, съдейки по качеството, това беше евтина гоблинска реплика. И тъй като лицата и на трима ни на масата се удължиха, Юрао реши да коригира лошото впечатление от огледалото:
 	-Госпожо, то прекрасно ще пасне на вашата спалня, ако го поставите срещу леглото!
 	-Защо? – не разбрах аз, отчаяно разглеждайки в отражението нашата неканена гостенка.
 	-Ха! – дроу не мирясваше, - Повярвайте на моя опит – вашият лорд със сигурност ще го оцени!
 	-Достатъчно, офицер, вие преминахте всякакви граници! – магистър Тьер рязко се изправи. Аз продължавах да наблюдавам дамата, която в този момент, любувайки се на своето отражение, вдигна ръка, оправи си косата… и на изящните й пръстчета в огледалото се отразиха четири пръстена… а петият, украсяващ палеца – не!
 	Семейство Найтес шокирано гледаха към дамата, после обърнаха погледи към мен и Риая изтърси:
 	-А ние търсехме мъж!
 	Това беше звездният ми час! И с мълчаливото одобрение на офицера на Нощната стража (Юрао просто потресено мълчеше, но мълчанието, все пак, е знак на съгласие), аз скочих и гръмогласно обявих:
 	-Милейди, вие сте арестувана по обвинение в убийството на трола Нирк, убийствата на жителки на Ардам, кражбата на семейния артефакт на клана на Идващите в съня и препятстване на следствието!
 	В залата на ресторацията „Златният феникс” се възцари мъртва тишина. 
 	Всички бяха шокирани както от ставащото, така и от моите думи. А аз се опитвах да си спомня какво там по-нататък казват Нощните стражи при задържане и се сетих:
 	-Вие имате право на защитник, а също така сте длъжна да свалите фалшивия облик.
 	С тези думи, аз хванах дамата за ръката и издърпах от палеца й заветното сребърно пръстенче на изтребения клан на Метаморфите!
 	И това беше най-голямата ми грешка… Защото веднага, щом дамата се лиши от вълшебството, което прикриваше нейната личност, на мястото на очарователната млада жена се оказа ослепително ярката червенокоса и червеноока:
 	-Кронпринцесата… - простена Юрао, изпускайки огледалото и падайки на едно коляно. 
 	И цялата зала коленичи, преди още да е затихнал грохотът от счупеното огледало. А единствената дъщеря на Императора бавно, без да откъсва от мен погледа на тъмно-червените си очи, стана и удължилите се нокти на ръцете й разпориха покривката на масата. Но преди тя да направи каквото и да било, прозвуча тихият заплашителен глас на магистър Тьер:
 	-Само ако я докоснеш, ще те унищожа, Алитерра!
 	Черните нокти вече режеха повърхността на масата, а нейно височество така и не беше откъснала пълния с ярост поглед от мен. И именно на мен ми каза:
 	-Тъпа селянка, аз имам право да убия всички тук и дори в този случай, никой няма да посмее да ме арестува!
 	Да, с това, че на аристократите всичко им е позволено, нещо трябваше да се направи…
 	Впрочем:
 	-Знаете ли – и аз като лорд Тьер говорех много тихо, - троловете са отмъстителни… и веднага, след като на някои им мине пристъпа на остро разстройство, аз непременно ще ги уведомя за истинската идентичност на виновника за смъртта на трола Нирк!
 	Но въпреки това, последната дума беше на лорд Тьер:
 	-Да, ти за мое огромно съжаление си паднала на самото дъно на Бездната… - и много спокойно, - Императорът ще бъде уведомен.
 	След тези думи, кронпринцесата пребледня и престана да дращи масата с нокти.
 	Изви се адски пламък!
 	Хвърляйки бърз поглед към лорд-директора, нейно императорско височество едва чуто произнесе „Благодаря” и ни напусна, пристъпвайки в яркия огън. А аз разбрах нещо невероятно – магистърът постъпваше благородно дори по отношение на враговете си. Но аз не считах, че дамата заслужаваше подобна милост:
 	-Аз все пак ще кажа на троловете! – честно си признах, вторачена в лорд Тьер.
 	-Троловете ли? Хм-м… - тъжна усмивка, - повярвай ми, никой не умее да наказва така, както Императора.
 	В този момент Юрао се съвзе от шока, стана и ми зададе главния въпрос:
 	-Артефактът?
 	В цялата тази ужасна ситуация имаше един важен положителен момент – ние бяхме изпълнили поръчката! И когато подхвърлих пръстена на дроу, той ловко го скри в джоба си, протегна ми ръка и тържествено ме поздрави:
 	-Да ни е честит първия разкрит случай, партньор!
 	-Да-а-а – стискайки ръката му въздъхнах аз, - на това аз му викам случай…
 	-Но ние се справихме! – Риая просто светеше от щастие. – Какво мислите, дали да не си отворим собствена кантора и да станем частни следователи?
 	Но в този момент се изправи лорд Тьер… Юрао моментално направи крачка назад и изсъска на сестра си:
 	-Не пришпорвай толкова дракона, Ри – а на мен, - до утре, партньор.
 	В момента, в който двойката маскирани като върколаци дроу избяга от морално пострадалата зала на ресторацията „Златният феникс”, магистърът отново седна, стараейки се да не гледа към издрания край на масата, взе чашата си с вино, гаврътна го наведнъж, и отправяйки ми втренчен поглед, попита:
 	-Твоето искане да вечеряме тук беше следствие от разговорите с троловете, така ли?
 	Сега вече и аз седнах, отпих от виното и започнах да разказвам.
 	За трупа, намерен в гората, за нашите с Юрао подозрения, за това, което аз бях изяснила. Лорд Тьер не ме прекъсна нито веднъж, само дето още в началото на моя разказ ни отдели от останалата част на залата с призрачен балдахин на тишината.
 	След това започнаха уточняващите въпроси:
 	-А главата на вампирския клан?
 	-Лейди Ллалие – търпеливо поясних аз. – Поради някаква причина, тя искаше да се окаже на територията на академията и да ме убие, вероятно знаейки, че когато ме отстрани, Свързващото проклятие ще ви накара… ами-и…
 	Тъмните очи помътняха. След това лека насмешлива усмивка изкриви красивите устни и лорд Тьер поясни:
 	-Свързващото проклятие предава най-ярките образи от прокълнатия на този, с когото той е свързан. В момента, в който ти произнесе Проклятието на страстта, Ллалие те е видяла и е чула твоето име. Аз го знаех и правех всичко възможно, за да те защитя. А когато започнаха убийствата, заподозрях Шейдер Мерос. Той, от своя страна, подозираше мен. И докато ние двамата търсехме усилено факти, потвърждаващи нашите взаимни подозрения, изпуснахме третия играч на дъската.
 	Моето учудване беше безпределно и аз тихо попитах:
 	-А какво общо има лорд Мерос?
 	Магистърът явно не искаше да говори за това, но все пак поясни:
 	-Ллалие никога не се гнусила да използва подли методи, преди много години, тя беше подчинила волята на Шейдер и го използваше като собствена марионетка. Но в момента, когато тя ни насъска един срещу друг, аз успях да сваля проклятието от Мерос и той заряза всичко в столицата и замина за Приграничието. Когато се сблъсках с него в Ардам, предположих, че отново се е намесила Ллалие… Глупава мисъл, защото още преди тя отново да го потърси тук в Ардам, лорд Мерос вече е бил покорен от една нежна сервитьорка от таверната „Зъб на дракон”… Той не си беше позволил да има каквито и да било отношения с теб, само защото се е опасявал от отмъщението на тъмната елфийка… - пауза и много тъжно. – Сега вече ти знаеш всичко.
 	Знаех, но нищо не ми беше ясно!
 	-Обяснете ми, какво общо има с всичко това кронпринцесата? – този момент изобщо не се връзваше с нищо.
 	Лорд Тьер тежко въздъхна и честно отговори:
 	-Както виждате, и в моя живот съм срещал хора, които не са разбирали думата „не” и не са били готови да се примирят с един отказ. Алитерра и Ллалие бяха приятелки, явно Ллали е съобщила накъде тръгва и защо и, много вероятно, е обявила, че победата й е в кърпа вързана, а… членовете на императорското семейство традиционно обичат да берат плодовете от чуждите победи…
 	Той замълча, аз също. По много причини ми беше тъжно и тягостно и ми се искаше да си тръгна, но:
 	-Само едно нещо не разбрах в цялата тази история – замислено произнесе лорд-директорът, пълнейки чашата си и доливайки догоре моята.
 	-И какво именно? – тихо попитах аз.
 	Неподвижен поглед на черните очи и с недоумение:
 	-Вие съгласихте ли се да станете моя жена или не?
 	Бездна, и къде е този адски пламък, когато е толкова нужен?!
 	 
 	Епилог


 	 
 	-Повече никакви преговори за заплащането ти без мен няма да провеждаш! – втълпяваше ми Юрао, придружавайки ме към ардамския клон на банка „ЗлатоГор”. – Как си можала да се съгласиш на някакви си жалки тринайсет монети?!
 	-Дванайсет… - измрънках аз.
 	-Още по-добре! – изрева моят партньор. – Жалки дванайсет златни монети за артефакта на цял един избит клан! Къде ти е бил мозъкът?
 	-Слушай – аз спрях, - ти нали уж си дроу, а не гном!
 	Юрао ми намигна със златистото си око и весело съобщи:
 	-За сметка на това, братовчедката на майка ми е женена за гном, а аз у тях всяко лято живеех.
 	-А-а-а, тогава ми е ясно… но бедната глава на клана на вампирите…
 	-Не е бедна, а богата! Какво са за лейди Аешесси някакви там шейсет златни монети, като се има предвид, че ти и живота й спаси изобщо. При това, забележи, именно ти!
 	Да, в това, че нашата кантора за частни разследвания ще има успех, аз се бях убедила още тази сутрин, когато слушах преразказа на събитията в изпълнение на Юрао Найтес. Осъзнах, че в лицето на дроу светът е загубил велик актьор, впрочем, той беше също така и прекрасен следовател.
 	Два часа аз с възторг слушах ода за нашите опасни и интересни приключения, за това, как злобен зомби едва не ми отгризал ръката… зарадвах се, че не бях си свалила ръкавиците. След това ми се изясни, че бях танцувала пред тълпа мръсни тролове, изкопчвайки нужните сведения, докато в същото време Юрао бил подлагал на мъчения същите тези нещастници. И най-накрая:
 	„А знаете ли вие, че този пръстен беше свален от ръката на самата кронпринцеса?! Разбирате ли как рискуваше госпожа Риате?”
 	 В резултат, след срещата с главата на клана на „Идващите в съня”, аз носех със себе си кесийка с цяло състояние – шейсет и девет жълтици. Хонорарът на дроу беше два пъти по-висок, но аз не възразявах – то опитай се да му възразиш на него!
 	-Това са подробностите от живота – продължаваше Юрао, отваряйки вратата и пускайки ме галантно пред себе си, - ти ми кажи, каква е тази работа с дълговото робство?
 	-Дълга история – прошепнах аз, намеквайки, че тук, все пак гноми щъкат насам-натам, а слухът им е просто за завиждане.
 	-Довечера ще ми разкажеш – невъзмутимо ме уведоми дроу.
 	-Довечера съм …заета – смутено отговорих аз.
 	Юрао спря, огледа ме от главата до петите и полюбопитства:
 	-Съгласи ли се?
 	-Имам такова намерение – изчервявайки се промълвих аз, приближавайки се към чиновника, който следеше моята сметка.
 	Майстор Олсо, виждайки ме, целият светна, огледа изпод очилата дроу и съобщи:
 	-Госпожо Риате, господин Злато помоли, ако дойдете, да ви отведа при него веднага – гномът се изхлузи от високия стол и заситни пред нас. – Много се радвам да ви видя.
 	Аз много се учудих. Откровено казано, гномите в банката бяха винаги приветливи и усмихнати, то работата им беше такава, но чак пък да ме водят в кабинета на началството? И то не просто началството, ами направо при шефа на ардамския клон, конкретно.
 	-Юрао, нещо ме е страх – честно си признах пред дроу, крачейки след гнома. 
 	Майстор Олсо ни поведе по тясно стълбище нагоре, а тук аз бях се качвала само като си отварях сметката, а внасянето на парите ставаше после само на първия етаж… Не ми харесваше всичко това.
 	-Аз съм с теб – напомни ми офицерът от Нощната стража, - да ни измамят, няма да ни измамят, във всеки случай, а ако опитат… аз казвах ли ти, че чичо ми ме оставяше аз да водя преговорите с лихварите?
 	-Не – ние завихме към служебните помещения.
 	-Е, сега ти го казвам и, повярвай, мен да ме излъжат не е реално!
 	Това беше така, вампирката се опита да му пробута една стара къща за сметка на половината от хонорара му… и в края на краищата му я подари ей така. Юрао тогава прие подаръка с вида на човек, който е получил трети чорап, който и да го вземеш, много не ти се иска, а и да не го вземеш – също. Едва по пътя към банката бях осведомена, че тази къща дроу я бил харесал отдавна, и цената й била космическа, а и мястото – много хубаво и че именно там щяла се настани нашата организация, където вече сме били на щат аз, Риая и Янка.
 	-Ето тук, госпожа Риате, насам – дуднеше гномът, докато ни водеше по коридора към високата двукрила врата с надпис „Глава на ардамския клон”.
 	Вратата пред нас се отвори сама, собственикът на банката явно не пестеше за магия, и ние влязохме в уютен кабинет. Зад високото бюро от черно дърво седеше като на трон дебел гном, явно господин Злато младши. Хвърляйки ни поглед над очилата със златни рамки, гномът веднага се разтопи в радушна усмивка и весело възкликна, като че ли не ме виждаше за първи път, а му бях като минимум роднина:
 	-Лейди Риате! Колко се радвам! Влизайте, разполагайте се!
 	-„Госпожа Риате” – поправих го аз, неловко сядайки на стола. Даже за гостите те бяха прекалено високи.
 	-Щом така ви е по-приятно – устните на гнома се разтегнаха в почти невъзможно широка от анатомична гледна точка усмивка, - тогава, разбира се, „госпожа Риате” – и продължи без никакъв преход и с абсолютно същите щастливи интонации. – А ние имаме новини за вас, свързани с вашата ипотека!
 	Сви ми се сърцето, подобието на вежлива усмивка на лицето ми се превърна в гримаса на панически ужас, но гномът побърза да ме успокои:
 	-Не, не се плашете, това са радостни новини!
 	Сега към паническия ужас се добави твърдата ми увереност – лихвите са се увеличили! Имайки пред вид факта, че Юрао ми беше гарантирал значителни доходи в бъдеще, заради откриването на нашата кантора, можех много да не се притеснявам, но все пак…
 	-Ето ви копие от вашата ипотека! – извести господин Злато младши. – Това е съдебното решение! Ето и иска от името на вашия уважаем лорд-директор! Тази сума е била преведена от лорд Нхао на вашата лична сметка. Можете да видите квитанцията за състоянието на сметката ви и намиращата се там сума. Ето, запознайте се!
 	 Аз гледах жълтите листове гербова хартия в свещен ужас. В крайна сметка се наложи Юрао да вземе нещата в свои ръце. Той ме погледна и поясни:
 	-Така-а-а, копие от ипотеката, аха, лорд Тьер първо я е откупил, плащайки необходимите сто и седем жълтици на лорда на вашите земи. Това е съдебно решение – уха-а-а, този лорд Нхао кой знае защо не е искал да взима парите… идиот някакъв. И какво са му направили парите?
 	-Не парите, аз – глухо казах аз.
 	-А-а-а, той е трябвало теб да получи вместо парите?
 	-Приблизително така…
 	Юрао ме измери с поглед, изхъмка и ме зарадва:
 	-Аз бих взел парите. Така, какво имаме още… аха, чрез съда, лорд Тьер го е принудил да приеме сумата за погасяване на задължението и по този начин го е изкупил. След това – копие от иска – лорд Тьер е подал исково заявление за накърняване честта и достойнството на адепт на Академията на проклятията. Сумата на иска, уха-а-а – дроу даже подсвирна. – Твоят Тьер е разорил вашия лорд на земята с осемстотин златни монети! И цялата сума, абсолютно цялата, без да се вадят съдебните разходи е на личната ти сметка! Риате, чуваш ли ме?
 	Аз нищо не чувах. Намирах се в странно вцепенение и не можех да повярвам в случващото се… защото… Защото това беше така… благородно от негова страна. Защото, ако лорд Тьер беше заплатил и просто беше изкупил ипотеката, аз бих работила от зори до здрач с Юрао, и не бих намерила покой, докато не му върна всички пари, а така…
 	-Струва ми се, че го обичам – честно си признах пред господин Злато младши.
 	-Разбирам ви – той широко се усмихна, - офицер от Нощната стража, такъв привлекателен млад полудроу…
 	-А той какво общо има? – аз се плъзнах от стола и стъпих на пода. – Аз обичам един удивителен и много тактичен човек, който ме разбира и щади моето самоуважение…
 	-Е, има и хора, които нямат с какво да се захванат – изпухтя Юрао.
 	-Да-а-а, а вие сте мечтателка, госпожо Риате – съгласи се с него гномът.
 	Аз не бях мечтателка, аз със сигурност знаех, сега напълно бях сигурна какъв е той – лорд-директорът Риан Тьер. 
 	И освен това, вече бях абсолютно убедена, че днес щях да му кажа „да”!
 	 
 	 
 	 
 	Край на първи урок