Ева Фьолер
   Гондолата на времето
   (книга 1 от „Пътуване във времето“)
   На дъщеря ми Клара
   You must remember this
   A kiss is just a kiss
   A sigh is just a sigh
   The fundamental things apply
   As time goes by.Herman Hupfeld

   Пролог
   Венеция, 1499
   Здр*в*те!
   Първо най-важното:
   Казвам се Ана. Опитах цели три пъти да напиша пълното си име и рождената си дата, но не се получи.
   И без това не знам дали ще успея да напиша още нещо. Само първите изречения ми отнеха почти час, а никое от тях не се запази. Разбира се, това се дължи на факта,  че бяхневнимателна. Трябва да се съобразявам какви думи и числа използвам,  защото, когато не са подходящи, не може да бъдат изписани. Или се променят, докато не придобиятсъвсем различно значение.
   А и самата хартия. Върху нея почеркът ми изглежда странно чужд. А това не улеснява писането ми. Налага се да използвам пергамент, защото е по-издръжлив, но накрая петната са толкова много, че не може да се преброят. И мастилото смърди като гнила отрова. Перото изобщо не искам да го споменавам, както и звука, който издава при писане.Невероятно, че по този начин хората са успявали да напишат цели книги!
   Времето ме притиска! Скривалището ми не е сигурно, всеки момент може да ме открият. А дали и след това ще успея да се добера до пособия е съмнително.
   Веднага щом завърша писмото, смятам да го скрия и ще се моля да бъде намерено от един мъж от Далечния север. И макар всичко това да звучи откачено, за съжаление, няма друг начин. По-точно не мога да се изразя. Ще увия писмото във восъчна кърпа и ще се надявам да не мухляса.
   Чувам стъпки и трябва да приключвам.
   Дано по-късно да успея да напиша повече.

   1ЧАСТ

   Венеция, 2009
   Както обикновено, вечеряхме в ресторанта до хотела. Според майка ми в цяла Венеция няма по-вкусна паста. На мен ресторантът ми харесваше, защото беше в обхвата на безжичната интернет връзка на хотела и между антипастото* и основното ядене можех свободно да сърфирам.
   *Предястие, на италиански. — Бел. прев.
   — Знаеш ли, от време на време можеш да показваш малко повече интерес, когато баща ти разказва за работата си — рече майка ми, когато след предястието татко излезе да телефонира за кратко. — Професията му е много важна за него!
   — Но аз показвам интерес. Винаги го слушам какво говори!
   — И през това време си играеш с телефона под масата.
   — Това не е телефон, а айпод — отвърнах вяло.
   Мама беше права, не бях особено въодушевена от разказите на татко за работата му. Може би се дължеше на факта, че толкова често ми се налагаше да ги слушам. Баща ми е чудесен човек и в неговата област световно признат учен. Но когато в продължение на десет дни единствената тема на масата се свежда до прашасали монети, мухлясали керамични съдове и фрагменти от стенописи, на единайсетата вечер човек не е особено впечатлен.
   Понякога баща ми откриваше и страховити неща, или поне знаеше подробности за тях. Например преди няколко години на един остров във Венецианската лагуна археолози са открили масови гробове със стотици мъртъвци, които са били заровени там по време на една от големите чумни епидемии през XV век. Още по-зловещо беше, когато татко разказа за друга венецианска находка от същия период, направена едва преди няколко месеца. Ставаше дума за скелета на жена, която била прободена с кол във врата.
   — Колко жестоко! — бе възкликнала мама изумено.
   — Също като при вампирите — допълних аз.
   За моя изненада, татко кимна.
   — Напълно е възможно. Това суеверие е било разпространено още по времето на Ренесанса. Според него мъртъвците са излизали от гробовете си, за да се хранят с умрелите от чума.
   — Леле! — възкликнах впечатлена.
   — Предполага се, че жената е починала от чума и чрез кола е трябвало да бъде предотвратено да се превърне в привидение. Затова я наричат жената вампир.
   Това беше една наистина интересна археологическа история — истинска сензация. Но обикновено историите на баща ми бяха толкова вълнуващи, колкото и късните новини, които само те подсещат, че е време за лягане.
   Малко след като мама ме помоли да се отнасям с по-голямо внимание към работата на баща ми, той се върна от телефонния си разговор и отново седна на масата.
   — Един колега от Рейкявик е съобщил за изключително интересна находка.
   Всъщност сега беше моментът да се вслушам в забележката на майка ми. Така че отвърнах любезно:
   — О, и в Рейкявик ли има археолози? Това струва ли си изобщо? Имам предвид копаенето. Не изскачат ли гейзери от земята веднага щом започнеш да ровиш?
   И още докато говорех, отново започнах да ръчкам по айпода си. Ванеса ми бе написала по айсикю:Ще убия тази мръсница!
   — Ние сме международен екип — обясни баща ми. — Колегата, за когото говоря, работи на терена заедно с мен. Находката е открита във фундамента на палацо* „Тасини“, който в момента проучваме.
   * Palazzo (ит.) — благороднически дом. — Бел. прев.
   Това не беше и наполовина толкова интересно, колкото съобщението на Ванеса.
   Сериозна грешка. Защо само не бях слушала по-внимателно баща ми!
   Но вместо това прочетох тъпото съобщение от Ванеса и така до съзнанието ми достигна едва една трета от думите му. Дори и по-малко.
   — ...странен документ, писмо, каза господин (неразбираемо исландско име, нещо от сорта на Бярнигноки), с възможни анахронични* елементи.
   *Анахронизъм — погрешно свързване на явления или предмета от една епоха с друга, в която те не се срещат. Нещо противоречиво на времето си. — Бел. прев.
   Ванеса:Не мога да повярвам, че само седмица след като ме заряза, този задник е посмял да отиде на кино с оная тъпа кифла!
   — ...но само пасажи от началото на документа е можело да бъдат разчетени. Останалото трябва първо да бъде реставрирано... по-голямата част се е разпаднала... във всекислучай господин Бярнигноки е на мнение, че става дума за фалшификат. Ще оставя документа за изследване в тукашния университет, имат няколко наистина много добри експерти. Още утре ще го изпратя.
   — Защо да е фалшификат? — попита майка ми.
   — Заради възможния анахронизъм.
   Анахронизъм! Ама моля ви се?! На кой би му се сторило интересно това? Е, да, разбира се, можех да попитам какво означава думата, но при въпроси от този род родителите ми винаги ме поглеждаха, сякаш е невъзможно да съм тяхна дъщеря, а някой, който погрешка е станал член на семейството. Баща ми беше професор, а майка ми имаше докторскастепен, докато аз тъкмо бях повторила единайсети клас, с оценки не по-добри от миналогодишните. Особено по математика.
   Ванеса:Още днес ще кача в интернет албум със снимки, озаглавен: Да се откажеш от бившия. И ще публикувам и онази негова снимка, която ти направи в автобуса по време на екскурзията до Париж. Онази, на която дреме с отворена уста. А може и другата, която направи на миналия ми рожден ден, как повръща в розите.
   — ...според господин Бярнигноки може и да става дума за шега на някой от екипа, може би на някой от студентите. Защото изглежда, сякаш писмото започва с думата „здравейте“.
   Ванеса:Или онази снимка от последния купон, на която казваш, че прилича досущ на Ам Гъл.
   — Ехо! — рече майка ми изумено.
   — Точно така, ехо! — каза и баща ми.
   Бързо погледнах нагоре.
   — През цялото време ви слушам, честно.
   — Не мога да повярвам — възмути се майка ми, клатейки глава.
   Явно имаше предвид мен, а не това, което разказваше баща ми, затова бързо изключих айпода.
   В този момент келнерът донесе вечерята и Бярнигноки и Ам Гъл бяха забравени.
   На следващата сутрин слязох за закуска цял час по-късно от родителите ми. Все пак бях във ваканция. Още преди да пристигнем тук, бях обявила, че няма да ставам преди девет часа. И тъй като родителите ми трябваше да работят, им беше все едно дали ще си поспивам до по-късно.
   Пълничкият тип, който преди три дни пристигна в хотела с родителите си, влезе в залата за закуска и скришом се огледа. Когато ме видя, се изчерви и бързо погледна встрани. Точно както и другите сутрини, само че този път беше без родителите си.
   Наведох се над тоста си и се престорих, че не съм го видяла. Но за мой ужас, той все пак се приближи до масата ми и дълбоко си пое въздух.
   — Здравей, аз съм Матиас — избълва той. — Мястото свободно ли е? Мога ли да закуся заедно с теб?
   Бях толкова сащисана, че неволно кимнах. Едва след като въздъхна и се пльосна на стола срещу мен, ми стана ясно какво означава това. Той искаше компанията ми. Само това ми липсваше!
   — Отдавна ли си тук? — попита той.
   — От две минути — отвърнах.
   — Имам предвид от кога си в хотела.
   — От десет дни.
   — Тук си с родителите ти, нали?
   Когато кимнах, той продължи:
   — Аз също.
   — Знам. Видях ви заедно на рецепцията, докато се регистрирахте. А и да се храните. Те скоро ли ще слязат на закуска? — С надежда погледнах към вратата. Когато родителите му се появяха, щеше да се разсее и това да ми даде възможност бързо да изчезна.
   — Не, те вече закусиха. Днес имат делови срещи, затова съм сам. И през целия ден ще съм свободен. — Той ме погледна с надежда.
   Игнорирах думите му.
   — И какви срещи имат родителите ти? — попитах.
   — Ами най-вероятно скучни. Баща ми е куратор и се занимава с биеналето във Венеция. Майка ми го придружава, защото смята работата му за важна. И защото може да срещневажни хора. Тя харесва важните хора. Проучва всичко за тях в интернет.
   — Така ли? — рекох, гризейки без особено желание тоста ми.
   — Майка ми каза, че баща ти е един от водещите археолози в областта на средновековните църкви и дворци. А майка ти е доцентка по физика и тук взема участие в международен конгрес. И сте от Франкфурт.
   — Известно ми е.
   — Ъъъ... разбира се.
   Известно време помълчахме. Изядох си сандвича, преглъщайки го с чай, като обмислях с какво елегантно извинение бих могла да се изпаря.
   Но някак си не се получаваше. Може би защото ми беше жал за него. Той носеше скъпи дрехи и модерни кецове, но това не променяше факта, че изглеждаше като дебел загубеняк. Матиас бе три месеца по-малък от мен и родом от Мюнхен, където ходеше на училище. Също като мен беше в лятна ваканция и бе дошъл във Венеция с родителите си, надявайки се, че ще е по-интересно, отколкото да кисне със седмици вкъщи под командването на леля си.
   — А пък аз щях да съм с баба ми — обясних му. — За което нямах никакво желание.
   — Значи, на практика имаме обща съдба. С какво се занимаваш тук, във Венеция, през деня, докато родителите ти работят?
   — С нищо конкретно.
   Това отговаряше на самата истина. Вече бях обиколила всички известни забележителности с майка ми и баща ми, защото през почивните дни програмата ни бе запълнена с култура. През седмицата обикалях сама.
   Просто се размотавах без конкретна посока и се возех наоколо с обществените лодки. Или пък се разхождах, наблюдавах безбройните туристи и се оглеждах за интересни магазини.
   — А какво ще правиш днес? — попита Матиас.
   — Ами... исках да подремна малко, защото през нощта не спах добре — послъгах.
   — А след това?
   — Все още не знам. — Едва го бях изрекла и вече съжалявах. Върху лицето на Матиас буквално бе изписано как премисля какво бихме могли да предприемем заедно. Затова бързо добавих. — Вероятно ще обиколя магазините за обувки.
   Купуването на обувки бе чисто женско занимание. Никой нормален седемнайсетгодишен тип нямаше да отиде с момиче да пазарува обувки.
   — Мога да те придружа — рече той. — Обичам да купувам обувки!
   Потръпнах.
   — Е, добре — отвърнах с неохота. — Тогава да се срещнем след час в лобито на хотела и от там отиваме на шопинг.
* * *

   Човек винаги се нуждае от обувки, затова нямаше да ми коства кой знае какви усилия. Дори напротив. Още повече че във Венеция наистина имаше чудно хубави магазини с модели, които у дома не се срещат на всеки ъгъл. Но за съжаление, и цените не са като в магазините на всеки ъгъл. С други думи — трябва дълбоко да се бръкнеш, за да си купиш обувки във Венеция. Но пък имах на разположение почти всичките пари, които бях получила за рождения ми ден от двете баби, леля, чичо и разбира се, от родителите ми. Беше се събрала доста прилична сума. Откакто преди две години бях започнала да искам пари вместо подаръци за рождените ми дни и Коледа, можех да си позволя и по-скъпипридобивки, като например новия айпод, който наскоро си бях купила. Или както сега нови обувки.
   Когато излязох от асансьора в лобито, Матиас вече стоеше до изхода с несигурно изражение върху лицето, сякаш се страхуваше, че може да съм размислила. Когато ме видя, блестяща усмивка озари лицето му и се показаха изненадващо белите му зъби.
   — Ето те и теб.
   Хотелът се намираше на Сестире Дорсодуро, което не беше далеч от Канале Гранде. Тръгнахме по посока на Галерия Академия. Моторни лодки бръмчаха покрай нас и разпенваха водата. Лятната жега тегнеше над каналите и образуваше светли точици върху вълните. От двете страни на брега изисканите стари благороднически домове образуваха величествен декор за оживлението, което цареше върху водата.
   — О, я виж! — извиках. — Червена гондола!
   Матиас проточи врат.
   — Наистина ли? Къде? Мислех, че във Венеция всички гондоли трябва да са черни.
   Същото ни бе обяснено и на нас с родителите ми още при първата ни обиколка на града, която, разбира се, включваше и разходка с гондола. Навремето венецианските гондоли били във всякакви цветове, ни бе разказал екскурзоводът. Докато през 1633 година парламентът на града не прогласувал закон, според който всички гондоли трябвало дабъдат боядисани в черно. Този закон беше в сила и до днес.
   Защо тогава по Канале Гранде плаваше червена гондола?
   За миг си помислих, че съм се объркала, но тогава и Матиас я забеляза.
   — Ама че работа, ето я там! — извика той.
   Гондолата се носеше покрай нас насред Канале Гранде, управлявана от гондолиер, който стоеше на кърмата и с две ръце прокарваше дългото весло през водата.
   Когато гондолата се приближи, установих, че гондолиерът изглежда също толкова странно, колкото и лодката му. За разлика от другите гондолиери във Венеция, той не носеше типичното облекло, състоящо се от плоска шапка с панделка, раирана блуза и тъмни панталони, а нещо като тюрбан, бяла широка блуза, тясно елече със златна обшивкаи шарени панталони до коленете, които разкриваха костеливите му глезени. Той беше съсухрен и висок, по моя преценка над седемдесетгодишен, и беше истинско чудо, че въобще можеше да гребе с това темпо. Особено след като виждаше само с едното око: другото беше покрито като на пират с черна превръзка. Но странното бе, че той ми изглеждаше смътно познат, макар и да нямах представа къде го бях виждала.
   — Що за изрод! — възкликна Матиас.
   — Със сигурност се упражнява за събота — казах аз. Току-що си спомних, че предстоеше Регата Сторика*, събитие във Венеция, което се провеждаше всяка година в първата неделя на септември и привличаше както местни хора, така и туристи. Много лодки стартираха на това историческо пътешествие по Канале Гранде, издокарани като отпреди стотици години. Майка ми вече беше обявила, че и ние ще го гледаме.
   * Regata Storica (ит.) — историческа регата — Бел.прев.
   — Точно така — каза Матиас. — Регата Сторика. И ти ли ще ходиш?
   Когато потвърдих, веднага добави, че и той иска да я види. Неволно се запитах дали през следващите две седмици от сутрин до вечер ще ми виси на врата.
   — Всъщност не искам обувки — казах му.
   — Ами?
   — Не знам. Може би ... — Без значение, важното е нещо, което ще купя набързо, за да мога да се върна обратно в хотела. Не беше само Матиас виновен, че изведнъж загубих желание за нови обувки. Всъщност той си беше съвсем наред, общителен и дружелюбен и дори от време на време пускаше по някоя и друга шега, с която ме разсмиваше. Но преди малко, при вида на червената гондола, почувствах онзи странен сърбеж по врата ми. И още не можех да се отърва от него. Изпитвах необходимостта да се скрия някъде.
   Минахме по малка уличка, която не си спомнях, въпреки че бях обходила няколко пъти и при това обстойно района около „Сан Марко“.
   Една старинна и изрисувана табела, закачена над вратата на малко магазинче, привлече вниманието ми.
   — Това е магазин за маски — казах аз. — Странно. Последния път когато минавах оттук, не го видях.
   — Искаш да си купиш маска ли? Вместо обувките?
   — Ами... Да, защо не.
   И стана така, че започнах да се ровя в мъничкото, претъпкано с маски и стари костюми, магазинче. Миризма на прах се разнесе из въздуха, сякаш в продължение на години всичко това е било тук, без изобщо някой да го е интересувало. Овехтели пелерини, окъсани пухени боа, уникални бродирани кадифени сака. И маски. Един куп маски. Имаше типичните венециански маски, които хората си слагаха за карнавала, някои с дълги като клюн носове, други целите позлатени, бели и черни домина, които покриваха само горната част на лицето. Други пък изобразяваха митични същества и животни.
   — Котката — каза един стържещ глас.
   Обърнах се и видях от тъмнината в дъното на магазина да излиза възрастна жена. С приведената си фигура и с тънката сива коса, стегната в кок, ми се стори позната, но нямах представа къде я бях виждала. Изглежда, това ми се случваше често във Венеция. Първо, гондолиерът, а сега и тази стара жена.
   Може да се каже, че почти нямаше зъби, а лицето й бе сбръчкано като древен пергамент. Ръцете й бяха изкривени от подагра, но се движеше изненадващо пъргаво, докато вземаше една маска от поставката й и ми я подаваше.
   — Вземи котката, дете.
   Беше красива маска, покрита с черно кадифе, по кантовете й бяха пришити златни нишки, които наподобяваха коса. Около отворите за очите имаше прикачени малки перлички, а под нослето бяха зашити автентично изглеждащи мустаци. Маската можеше да се прикрепи към лицето с копринени панделки. Пробвах я и с изненада установих, че приляга много добре. Не ми убиваше и не се смъкваше, стоеше перфектно, сякаш беше направена специално за мен.
   Изглеждаше скъпа. Най-вероятно струваше цяло състояние. Исках да я върна на старицата, но Матиас ме изпревари.
   — Колко струва? — попита той старата жена на италиански. Обръщайки се към мен с шепнещ глас добави: — Всичко е въпрос на договаряне.
   — Какво може да плати момичето? — попита старицата.
   — Пет евро — отговори Матиас веднага.
   — Десет — поправих го аз и колебливо добавих: — Може и двайсет. — Със сигурност маската ги заслужаваше. Освен това бях спестила пари от обувките.
   — Двайсет евро става — рече старицата с дружелюбен глас.
   — За двайсет евро си е истинска далавера — изсъска Матиас, когато забеляза колебанието ми.
   Борех се със съвестта ми. Магазинчето изглеждаше така, сякаш от дълго време не бе продавано нищо тук. Може би старицата толкова се надяваше да се отърве от даден предмет, че би се съгласила на всякаква цена, колкото и ниска да бе тя. Искаше ми се да й бях дала още пет евро, но тя грабна двайсетачката, която бях изровила, и изчезна безшумно в задната стаичка.
   С Матиас изчакахме известно време, мислейки, че ще се върне с торбичка или може би за да ни донесе касова бележка, но тя така и не се появи.
   — Това е очевидно — каза Матиас. — Двайсет евро без касова бележка, се равняват на трийсет с касова, поне от счетоводна гледна точка, както винаги казва майка ми.
   Неохотно го последвах на улицата, където внимателно пъхнах маската в чантата ми.
   По пътя към хотела оставих Матиас да ме почерпи със сандвич, но настоях аз да платя напитките. Седнахме на един нисък зид и наблюдавахме минаващите туристи, докато се наслаждавахме на трамецините* ни и пиехме леденостудена лимонада.
   *Типични италиански сандвичи с триъгълна форма — Бел.прев.
   — Ама че хубаво — заяви Матиас.
   — Да, много е вкусно — казах разсеяно. Глупавият сърбеж отново започна.
   — Всъщност знаеш ли вече каква искаш да станеш? — попита Матиас — Имам предвид след училище.
   — Не, нямам представа. Важното е да няма нищо общо с математиката. А ти?
   — Още от малък искам да стана зъболекар — изчерви се той. — Чета всичко, свързано със стоматологията.
   Погледнах го озадачена.
   — Наистина ли? За да те приемат в тази специалност, трябва да си много добър в училище!
   Той се изчерви още повече.
   — Ъъъ... да, моят среден успех до известна степен е добър. — Взря се в устата ми. — Имаш много хубави зъби.
   — Хм, налагаше се да нося една глупава шина цели две години.
   — Аз също. Трябва да се радваме. Правилното ортодонтско лечение води до запазване на зъбите за цял живот.
   — Няма що! — Не го намирах за особено вълнуващо, на мен стоматологичният му ентусиазъм ми звучеше доста откачено. Та кой би имал желание да носи шина?
   Мислите ми се рееха. Зад нас се издигаше църква, която вече бях посетила, но се опитвах да си спомня името й. През последната седмица и половина бях обиколила твърде много базилики, всички толкова впечатляващи и претъпкани с изкуство, че от него буквално можех да се гътна.
   — Била ли си в църквата „Санто Стефано“? — попита ме Матиас.
   Кимнах, все още разсеяно. „Санто Стефано“, точно така. Църквата с наклонената кула и странния покрив, която отвътре приличаше на преобърнат корабен корпус. Очевидно Матиас имаше по-добра памет от моята.
   Потърках врата си, защото сърбежът се засили.
   — Какво ти е, да не те ужили нещо?
   — Не, това е един вид алергия.
   Какво друго можех да кажа?Вратът ми ме сърби, когато наближава опасност?Веднага ще си помисли, че съм превъртяла, и то с право. Имаше защо да не го споделям с никого. С изключение на моите родители, никой не знаеше за това и от нас тримата двама бяха убедени, че не съм с всичкия си.
   Майка ми, като учен, заяви, че по всяка вероятност, граничеща със сигурност, става въпрос за интермитентно разстройство на познавателната способност. Баща ми обаче бе на мнение, че има повече неща между небето и земята, отколкото човек може да си обясни с рационалността си.
   За щастие, не се бе случвало повече от четири пъти. Първия път почувствах сърбежа на десетгодишна възраст в басейна, когато исках да се изкача до дъската за скачане от трите метра. Изведнъж разбрах, че там горе ме грози опасност. Затова останах долу и видях как едно друго дете се покатери и падна във водата заедно с натрошената дъска. За мое безкрайно облекчение, никой не пострада, нито детето, нито хората във водата, всички се отървахме само с ужаса.
   Втория път — бях на дванайсет години — баща ми трябваше да ме закара до една моя приятелка, която ме беше поканила на рождения си ден. Фучах наоколо заради моя силен сърбеж, докато баща ми не ми заяви раздразнено да взема автобуса. Това и направих, въпреки че с него много се заобикаляше. По-късно научих, че на краткия път, по който щяхме да минем с колата, е станала ужасна тежка катастрофа, с няколко загинали — точно по същото време, по което и ние щяхме да сме там.
   Две години по-късно се случи за трети път, точно на четиридесетия рожден ден на мама. Тя искаше голямо тържество и беше поканила сумата хора, мислеше, че ще бъде много хубаво, ако баща ми украси дървото в предния двор с гирлянд от фенери. И така той взе стълбата от гаража и я подпря на дървото.
   Почесах си сърбящия врат и казах разтревожена:
   — Не се качвай! Ще се случи нещо лошо, знам го!
   Той се засмя и отвърна, че ще внимава. Резултатът беше, че рожденият ден на мама приключи в Спешното отделение, където гипсираха крака на татко и го информираха, че етретият пациент за деня, паднал от стълба.
   От страх, че следващия път пак няма да бъда взета на сериозно — искрено се надявах да няма следващ път — разказах на родителите ми за сърбежа. Те ме потупаха по рамото и казаха, че не трябва да придавам голямо значение на подобен род неща.
   Слава богу, не стана най-лошото, когато преди една година, няколко дни след шестнайсетия ми рожден ден, се случи за четвърти път. Искахме да хапнем навън и татко направи резервация в любимия ни ресторант.
   Точно преди да тръгнем, започна сърбежът.
   — По-добре да не ходим там — казах аз.
   Татко беше очарован, но и малко притеснен.
   — Отново ли?
   Кимнах мълчаливо.
   Мама се ядоса.
   — Това е добра възможност Ана да се убеди, както и ние, че е нещо като самовнушение. Научно недоказуемо.
   — Нито пък е феномен на така нареченото самореализиращо се пророчество — допълни татко.
   — Хм. Зависи от това, дали се прилага двувалентна, или поликонтекстурална логика. Въпреки че — не. — Мама поклати категорично глава. — Да вървим.
   — Не искам — казах упорито. От притеснение, че могат да тръгнат и без мен, грабнах ключовете на колата и ги хвърлих в тоалетната.
   — Имам резервен ключ — заяви мама.
   — Тогава ще легна на пътя.
   И така се приключи с ходенето ни на ресторант. Два часа по-късно мама се обади в заведението и попита дали не са се случили странни неща, като например пожар или въоръжен грабеж с взети заложници, след което озадачено бе уверена, че всичко е наред. Мама се усмихна леко и каза, че това е доказателството.
   На следващата сутрин татко тръгна на работа. По-конкретно, тойискашеда отиде на работа, но след по-малко от три минути се върна и съобщи за една локва, която бил видял на алеята, докато изкарвал колата на заден ход. Локвата била от спирачната течност. Предната вечер не би я забелязал заради тъмнината.
   — Два, три пъти натискане на спирачките — каза механикът, когото бяхме извикали, прокарвайки пръст по гърлото си — и всичко щеше да приключи.
   Оттогава не ме беше сърбяло. До днес.
   Но защо този път сърбежът се появипросто така,без връзка с някакви планове или намерения? Нито исках да се кача в червената гондола, нито планирах нещо друго. Най-вероятно заплахата бе от по-общ характер. Земетресение? Потоп на века?
   — Може би си алергична към слънцето — каза Матиас.
   — Може — съгласих се с по-доброто логично обяснение. Изведнъж сандвичът престана да ми се услажда, въпреки че обожавах този типично италиански триъгълен бял хляб, от който всеки ден изяждах най-малко по един. Дъвчех и преглъщах бързо, а майонезата се разтече по пръстите ми, когато набутах и последното парче в устата си само за да приключа най-сетне с яденето. Внезапно се почувствах така, сякаш нещо ме принуждаваше да изчезна възможно най-бързо. Но не само от този кампо*, на който двамата с Матиас бяхме организирали нашия малък пикник, а най-добре направо от града.
   *Във Венеция и други градове замества думата "площад" — Бел.прев.
   Разтревожена от този странен порив, се огледах.
   В този момент го видях за първи път.
* * *

   Когато се приближи, той привлече вниманието на всички, не само моето. Това не се дължеше на външния му вид — добре де, изглеждаше страхотно, без съмнение — ами на факта, че щеше да се сбие с един друг тип.
   И двамата бяха приблизително на една и съща възраст, около двайсетте, и си викаха един на друг с цяло гърло. А когато се разгорещиха още повече, започнаха да се блъскат.
   Този, от когото не можех да откъсна очи, беше облечен небрежно, почти раздърпано, с опърпани дънки, мръсни маратонки и черна тениска, на която с големи букви пишеше:Аз съм истински победител.Косата му беше тъмна и чуплива и една идея по-дълга, а невероятната белота на зъбите му можеше да се види дори от няколко метра разстояние. Изведнъж ми хрумна, че с дрехите си този венецианец не водеше класацията, но същото определено не важеше за зъбите му.
   Другият беше малко по-нисък, но за сметка на това по-набит. Изглеждаше по-агресивен. Още повече, когато изведнъж извади нож.
   Една жена го видя и изпищя от ужас. Тогава го забелязаха и други, чиито възбудени гласове се превърнаха в шумотевица. Задържах дъха си, докато все повече минувачи спираха и гледаха втренчено.
   Двамата типове крещяха непрестанно, докато по-набитият не замахна с ножа си и не пристъпи заплашително към къдравия, който от своя страна не направи крачка назад, аразпери ръце, сякаш искаше да предизвика противника си да се пробва още веднъж.
   — По дяволите! — рече Матиас уплашено. — Този ще го намушка! Трябва да извикаме полиция!
   Набитият размаха отново ножа, а това, което последва, се случи толкова бързо, че едва разбрах какво става. За миг венецианецът сграбчи ръката на другия и я усука, прикоето ножът изхвръкна и изписа висока дъга във въздуха. Едновременно с това скочи и ритна набития в коляното, от което той се присви със стенание и падна, ругаейки, на тротоара.
   Къдравият определено заслужаваше надписа на тениската си. Той вдигна глава и се поогледа за миг, но беше уверен в победата си. Погледите ни се срещнаха и аз отново задържах дъха си. Очите му бяха почти нереално сини и ако човек не внимаваше, можеше да потъне в тях за цяла вечност. Изведнъж сърбежът на врата ми толкова се усили, че вече не можех да издържам.
   — Познаваш ли този тип? — прошепна Матиас. — Защо те зяпа така?
   Може би защото и аз го зяпах? Не можех да продумам нито дума.
   Тогава всичко свърши. Венецианецът вдигна ножа на противника си, затвори острието му и се отдалечи.
* * *

   Майката на Матиас беше грациозна, висока, скандинавско руса красавица със светлосини очи и кожа като порцелан. Когато я видях за първи път, си помислих, че прилича на някоя филмова звезда. Не знаех точно на коя, но при всички положения на някоя известна. Нито един разумен човек не би си помислил, че Матиас може да е неин син. В най-добрия случай би минал за някой, който й носи багажа. Преди три дни, когато семейство Таселхоф се настани в хотела, той се тътреше зад майка си, тежко натоварен. В дясната си ръка носеше нейната козметична чанта, в лявата — куфара й, а под мишница — една пътна чанта. Всичките изработени от скъпа, тюркоазена на цвят кожа, в тон с костюма на госпожа Таселхоф.
   След тях във фоайето влезе господин Таселхоф с останалата част от багажа и веднага стана ясно, че той е бащата на Матиас. Изглеждаше точно като сина си, само малко по-голям и малко по-дебел, и с очила.
   Той каза бавно:
   — Ние резервирали стая, per favore. Двой-на ста-я. С допъл-нител-но лег-ло. You capito?
   — На кое име, моля? — попита рецепционистката на перфектен немски език.
   — Ъъъ... Ох... Хмм... Да. На името на съпрузите Хайнрих Таселхоф и техния син.
   Госпожа Таселхоф се усмихна, сякаш бе напълно нормално да не се споменава името й, след като бе част от семейство Хайнрих Таселхоф.
   Междувременно разбрах, че се казва Юлиане, защото в рамките на три дни по някакъв начин бе успяла да завърже разговор с моите родители. Една вечер тя и съпругът й ги срещнали случайно в бара на хотела и след няколко чаши червено вино за секунда установили колко много общи интереси имат, и веднага преминали на „ти“.
   Юлиане Таселхоф замъкна майка ми на Венецианското биенале, а баща ми показа на Хайнрих Таселхоф разкопките на палацо „Тасини“. Аз нямах никакво желание за претъпкани художествени изложби или древни руини. Размотаването с Матиас ми се стори по-малкото зло, така че заедно си запълвахме времето. Вървяхме нагоре-надолу из града или обикаляхме с вапоретите* през каналите. Веднъж пътувахме с лодка до Бурано, а на връщане посетихме Мурано. С това се запълни един цял ден от ваканцията ми, без да видя нещо по-вълнуващо от много цветни къщи (на Бурано) и много цветно стъкло (на Мурано).
   *Лодка ферибот. — Бел. прев.
   По-късно щях ужасно да съжалявам, че вместо това не придружих татко или поне не се информирах за откритието на господин Бярнигноки. Баща ми спомена накратко, че е изпратил старинния документ в лабораторията, за да провери автентичността му.
   — Представи си — каза той, — очевидно е написан от жена, която има същото име като твоето!
   — Ана? — попитах глуповато.
   Той кимна.
   — Но както казах, не е ясно дали е автентичен. Заради някои ръкописни орнаменти, които на пръв поглед индикират за анахронизъм.
   Разбрах само бла-бла и пропуснах да попитам за подробности.
   Моята липса на интерес отчасти бе свързана с факта, че не можех да забравя венецианеца. Постоянно мислех за него. Какви сини очи имаше. Колко ловко се движеше. Как мегледаше!
   Поне от тогава сърбежът не се повтори, за което бях благодарна. И за това, че очевидно бе фалшива тревога — нищо лошо не се случи. Междувременно започвах все повече да се съгласявам с теорията на майка ми за интермитентно разстройство на познавателната способност. Преведено на разговорен език, означавашеот време на време превръщане в заплес.Но бях готова да приема този факт, стига само да не се повтаря.
   Тогава дойде неделята, денят на Регата Сторика. От този момент нататък всичко излезе извън контрол. В истинския смисъл на думата.
* * *

   Хайнрих и Юлиане бяха на мнение, че е добра идея да закусим заедно, преди да тръгнем за събитието. Родителите ми се съгласиха и така се срещнахме в неделя в убийствено ранен час в залата за закуска. Бях толкова уморена, че можех да спя още в продължение на часове, но Юлиане Таселхоф обясни, че ако не заемем навреме хубави места на брега на Канале Гранде, в най-добрия случай сме щели да видим флагчетата на мачтите, но нито една от лодките, да не говорим за великолепните костюми на хората в тях.
   По принцип, спомена тя, сме можели да наблюдаваме представлението от ложата на един благороднически дом, който се намира директно на канала. Именно там живеел един партньор по голф на Хайнрих, на когото би доставило удоволствие да ни приеме в стилния си дом. Но за съжаление, бил извън града.
   — Много важен човек в европейската политика — каза госпожа Таселхоф.
   — И банкер — добави господин Таселхоф. — Играе голф с невероятен хендикап*.
   * Handicap (англ.) — думата има няколко значения. 1. недъг; 2. хендикап в голфа е броят допълнителни удари, които са позволени на всеки играч. — Бел. ред.
   — Той инвалид ли е? — попитах аз.
   Матиас изпръхтя в чая си.
   Татко потисна кашлицата си.
   Госпожа Таселхоф ме погледна снизходително.
   — По хендикапа се измерва способността на голф играча. С изключение на професионалните играчи, на практика всеки има такъв.
   — Най-вероятно затова всички карат онези електрически колички на игрището — казах аз. — Но със сигурност е по-добре така, отколкото придвижването с помощта на патерици или инвалидни колички по тревата.
   Матиас се изкикоти.
   — Матиас, не е хубаво да се присмиваш на другите само защото не разбират от голф — скастри го госпожа Таселхоф.
   — Мамо, аз се засмях само защото Ана се пошегува — казва Матиас.
   — Ти откъде знаеш? — смъмри го майка му.
   — Да, откъде? — попитах. — Може би по природа съм глупава. Разказах ли ви вече, че повторих последния клас?
   — Това се дължеше на твоя безпрецедентен мързел — каза мама. — И на твоята нелепа дискалкулия.
   — Оо, не наричаха ли така разстройството в усвояването на смятането? — попита госпожа Таселхоф състрадателно. — Какъв ужас.
   — Мога да живея с това — отговорих. — Три по математика не е истински хендикап, поне не дотолкова, че да ми трябва голф количка.
   — Всъщност имах предвид теб — каза госпожа Таселхоф на майка ми. — За теб трябва да е ужасно. Мили боже, да си експерт в областта на физиката, а детето ти...
   Баща ми ме защити:
   — Ана го е наследила от мен. И аз не можех да смятам добре. За малко и аз да повторя една година.
   — Матиас прескочи един клас и отиде в по-горен — похвали се госпожа Таселхоф. — Догодина ще държи матура и ще следва стоматология.
   — Мамо! — каза Матиас смутен.
   — Всеки човек има специални умения — отбеляза господин Таселхоф категорично. — Един разбира от едно, друг от друго.
   Госпожа Таселхоф сложи ръката си върху неговата.
   — Много си прав, Хайнрих. Да се радваме, че Матиас е така изключително надарен. Не може всеки да е толкова интелигентен като него.
   Татко не можеше да остави нещата така.
   — Ана пише прекрасни есета — каза той. — Тя има талант за писане. И за смешни истории. Чувството й за хумор е невероятно.
   — Татко! — Този пътазсе смутих. След малко ще разкаже и че съм спечелила купа по гимнастика.
   — А и Ана изглежда страхотно — заяви Матиас, като че ли това бе някакво убедително основание за моите трудности, свързани с математиката. — Като близначка на Майли.
   — Благодаря — отговорих.
   — Коя Майли? — попита госпожа Таселхоф.
   — Майли Сайръс — поясни Матиас.
   — Коя е тя?
   — Певица. Играе главната роля в „Хана Монтана“.
   — Къде?
   — Това е сериал. Дават го по „Дисни Ченъл“.
   Ясно си личеше, че нито неговите, нито моите родители имат представа коя е Майли или Хана, но никой не искаше да си го признае.
   — Външният вид често бива надценяван — заяви госпожа Таселхоф.
   Съпругът й си глътна корема и добави:
   — Права си, скъпа.
   След като вече всичко бе казано, тръгнахме към Регата Сторика.
   Госпожа Таселхоф не бе преувеличила, като казваше, че е почти невъзможно да се стигне до канала. От двете му страни хората се препираха за най-хубавите места. На балконите и лоджиите на сградите вече ликуваха многобройни зрители. Някои имаха прозорливостта да резервират маса в един от ресторантите на първа линия, други имаха добър изглед от лодките си, които бяха акостирали до стените на кейовете. Навсякъде цареше блъсканица и изглеждаше почти безнадеждно да се види водата.
   — Закъсняхме — оплака се госпожа Таселхоф.
   — Глупости — възрази съпругът й. — Парадът на лодките започва чак след половин час!
   — Да, но тук е толкова пренаселено! Няма да можем да видим нищо!
   Обърнахме се и тръгнахме на зигзаг през няколко улички, за да излезем на друго място на брега, но и там кеят беше вече пренаселен.
   — Колко досадно — каза мама.
   — Ето там отпред, на площадката на кея — посочи татко. — Там има места.
   — Каква щастлива случайност! — извика госпожа Таселхоф.
   Видях как мама се намръщи.
   — Не мисля, че на зрителите им е позволено да стоят там. В противен случай местата вече щяха да са заети.
   — Случайно да виждаш забранителна табела или бариера? — попита госпожа Таселхоф.
   Уверена в собствената си победа, тя си проправи път през тълпата. Представляваше открояващо се цветно петно в розовия си костюм, който бе облякла днес.
   Наистина, една широка ивица при кея беше празна, като че ли я бяха запазили специално за нас. Хората дори се отдръпваха встрани, за да ни пуснат да минем, когато се запътихме натам.
   — Та това е като истинско място в ложа — радваше се господин Таселхоф.
   — Да, наистина — съгласи се баща ми.
   — Наистина не е за вярване — каза мама, раздразнена. Тя се огледа, сякаш очакваше, че във всеки един момент ще се появят карабинери или други органи на реда, за да ни изгонят, тъй като може би това бяха местата на пожарните лодки.
   Известно време просто си стояхме там и докато родителите ми си приказваха със семейство Таселхоф, аз се поогледах наоколо. Навсякъде беше претъпкано с хора, които гледаха с очакване към канала.
   От интернет разбрах, че Регата Сторика е много повече от обикновен туристически спектакъл. Именно за венецианците това събитие бе от особено значение, тъй като представляваше гвоздеят на този така популярен за тях спорт — гребането.
   Преди реалното състезание обаче щеше да се състои исторически парад с лодки, с много гондоли и яхти, които щяха да преминат в тържествено шествие през Канале Гранде. Всички лодки щяха да бъдат украсени до най-малкия детайл, а гондолиерите и хората, които се возеха в тях, щяха да са облечени в костюми в стил петнайсети век.
   Предната вечер, с моя айпод бях попаднала в Гугъл на няколко снимки с репортажи и затова приблизително знаех какво ме очаква.
   — Най-великолепният кораб е „Бучинторо“ — извика госпожа Таселхоф, заглушавайки глъчката. Това е златната тържествена галера* на дожите**.
   *Голям гребен кораб от Средновековието. — Бел. прев.
   **Дож е титла, която са носели държавните глави на някогашните градове държави Венеция и Генуа. — Бел. прев.
   — Наистина си много добре осведомена — рече мама.
   — Прочела съм всичко, каквото трябва да се знае за Венеция. Когато се посещават нови места, е хубаво човек да се информира за тях. Можете да ме питате каквото искате за историята и културата. — Тя посочи към канала. — Вижте, задават се първите лодки! Между другото, тези подпори на носовата част на гондолата ги е имало и преди петстотин години. Както може да се види, наблюдавайки по-внимателно, те се състоят от шест части. Всяка част представлява определен район от Венеция. Една шеста, да бъдем точни. Всъщност има шест венециански квартала, затова се наричат Сестиере. Това са „Сан Марко“, „Сан Поло“, „Канареджо“, „Дорсодуро“, „Санта Кроче“, „Кастело“ и „Джудека“.
   — Интересно! — рече мама.
   Малко след това я чух да казва тихо на татко:
   — Тази жена започва да ме дразни.
   — Едва сега? — попита той.
   — Чувам ви — обадих се аз.
   — Това беше поверително — смъмри ме мама, с право. — И това с голф количката не беше никак забавно. Не трябва да се правят шеги с инвалиди.
   — Аз пък го намерих за много забавно — каза татко.
   — Виждам първите лодки! — извика госпожа Таселхоф, възхитена.
   От устието на Канале Гранде се приближаваха автентично украсените лодки и от далеч се виждаше колко са пъстри.
   — Виж, там е червената гондола — каза Матиас.
   Наистина, тя се приближаваше. На греблото отново стоеше едноокият старец, облечен както преди няколко дни. Гондолата се движеше малко на разстояние от другите, по-близо до стената на кея. За моя изненада, тя зави доста неочаквано. С няколко силни тласъка на греблото едноокият старец я избута към площадката на кея, където стояхмение.
   — Но какво прави той? — попита мама.
   — Нямам представа — отговори татко.
   Гондолата се опря в стълбите на кея.
   Жестикулирайки, старецът махна към нас.
   — Изглежда, иска да се качим в гондолата — каза госпожа Таселхоф.
   — На мен по-скоро ми се струва, че иска да ни изпъди от тези места — възрази мама.
   — Не мисля така — отговори госпожа Таселхоф.
   — При всички положения иска нещо — каза мама.
   — Вероятно сто и петдесет евро в аванс — предположи господин Таселхоф.
   Старецът ни разбра и поклати глава. Той махна отново, този път по-нетърпеливо. Да ни прогони ли се опитваше? Може би е от пожарната? Никъде не виждах пожарогасители, но червеният цвят пасваше идеално.
   Изведнъж на кея стана блъсканица. Хората се бутаха все повече и около мен настъпи истински хаос.
   — Ние дойдохме тук първи — възмути се господин Таселхоф.
   Госпожа Таселхоф взе решение:
   — Трябва да се качим в гондолата, преди другите да са ни изпреварили. Ще дадем на стареца някое и друго евро и готово.
   — Sorry!
   Някой от тълпата си проправи път напред и избута зрителите встрани. Очевидно с грубото си поведение и с блъскане беше предизвикал суматохата. Не можех да видя кой е, но за това пък го чувах много добре. Ругаеше ядосано на италиански, защото не се придвижваше достатъчно бързо. Тогава той извика над главите на зрителите нещо на стареца в гондолата, който от своя страна му отговори. Звучеше като предизвикателство.
   Госпожа Таселхоф направи голяма крачка напред и се качи в гондолата.
   — Който превари, той завари! — Тя вдигна поглед към нас. — Хайде, какво чакате! По-добро място от това няма да намерим през целия ни живот!
   Господин Таселхоф и Матиас я последваха послушно в гондолата и седнаха. Междувременно нахалникът в тълпата, на когото видях само тъмната коса, избута встрани последните зрители, които все още стояха на пътя му. За съжаление, това бяхме аз и моите родители.
   Татко започна да роптае, защото мама едва не падна, ала все пак успя да я задържи в последния момент. Но аз самата загубих равновесие и полетях към водата. С плясък паднах в канала и потънах като камък.
* * *

   Водата не беше много студена, поне не по-студена от тази в басейните, но след непоносимите летни горещини бе истински шок за организма. Да оставим настрана факта, чебе абсолютна клоака. Все някъде венецианците трябваше да изхвърлят отпадъчните си води и така на разположение се оказваха каналите, които в крайна сметка се намираха точно пред входната им врата, в буквалния смисъл на думата.
   Изплувах на повърхността и шумно си поех въздух.
   — Ана! — чух да вика майка ми. — О, боже, тя падна във водата!
   Нищо не виждах, косата ми висеше като сноп водорасли пред очите. О, боже, може би това наистина са водорасли! Вонящи, зелени, токсични канални водорасли!
   Нечии ръце ме сграбчиха и ме измъкнаха от водата, заедно с чантата ми, която стисках здраво. В края на краищата в нея беше новият ми айпод. Надявах се, че не беше пострадал!
   Набързо махнах водораслите от очите ми и за мое щастие, открих, че е била само косата ми. След това забелязах, че се намирам в червената гондола, в която се бях проснала като изхвърлена на брега риба. Над мен видях уплашеното лице на Матиас, който ме гледаше през рамо:
   — Добре ли си, Ана?
   — Вие сте виновен за това, хулиган такъв! — чух да вика госпожа Таселхоф. — Ако не бяхте блъскали така хората, това нямаше да се случили! При това видяхте, че вече сме наели гондолата!
   При стеклите се обстоятелства не бих казала „наели“, по-подходящо би било „превзели“.
   — В края на краищата той спаси Ана — отбеляза Матиас.
   Той? Кой? Надигнах се и започнах да се оглеждам наоколо с премрежен поглед. Първо видях парада на историческите лодки, които минаваха покрай нас. След това погледът ми се спря на стария гондолиер, чието единствено око ме гледаше неразбиращо. Горе на кея забелязах в тълпата облекчените лица на родителите ми.
   И тогава се обърнах към моя спасител, който ме гледаше ядосано.
   Беше Победителя.
* * *

   Старият гондолиер му каза нещо, което звучеше като предупреждение.
   — Трябва веднага да слезете — обърна се Победителя към мен на английски. Изглеждаше нервен.
   — Просто забравете — отвърна госпожа Таселхоф. — Ние дойдохме първи. Ако някой трябва да слезе, това сте вие!
   — Може да останете, но не и момичето!
   — Няма проблем, аз така или иначе, нямам желание да се возя в гондола — обясних. Английският ми не е главозамайващ, но се надявах, че Победителя ме разбра. Сега забелязах, че все още носеше затъкнат в колана си ножа, който прибра при схватката с другия тип. Той даваше да се разбере, че не толерира никакво възражение.
   Беше облечен също като стария гондолиер, само че изглеждаше много по-добре от него. В тесния клин прасците му изглеждаха много мускулести, а червената бродирана копринена одежда му стоеше превъзходно. Обувките изглеждаха малко глупаво с острата си като клюн форма, но се вписваха много добре с останалата част от костюма. Точно като шапката, която беше поставил на седалката до него.
   Всичко това видях с крайчеца на окото си, докато се приготвях да се измъкна от гондолата. Обаче не беше толкова лесно, защото всичко, което носех, включително и чантата ми, беше подгизнало до последното влакно. Имах чувството, че тежа два пъти повече от обичайното. Когато направих крачка към стълбите, се разминах на косъм да не цопна отново в канала. Победителя ме задържа отзад за колана на панталона ми и ме спаси от едно повторно къпане в клоаката. През това време от кея татко се наведе напред с протегнати ръце, за да ми помогне да стъпя на брега. За части от секундата, преди да докосна пръстите му, чух Победителя да казва нещо от сорта на тропо тарди*, което на италиански вероятно означаваше „тромава камила“.
   * Troppo tardi (ит.) — твърде късно. — Бел. прев.
   След това, за моя безкрайна изненада, нещо между мен и кея започна да трепти. В началото приличаше на проблясък, който изглеждаше така, сякаш някой го прожектираше във въздуха, но след това феноменът стана плосък, сякаш между мен и хората на кея се образува пласт от чиста ослепителна светлина, която ставаше все по-плътна.
   Баща ми и хората около него придобиха неясни очертания и едновременно с това бяха забулени от светлината, докато накрая съвсем не изчезнаха от погледа ми.
   — Какво се случва тук? — викаше госпожа Таселхоф зад гърба ми. — Помощ! Хайнрих направи нещо!
   Ако Хайнрих правеше нещо, значи, то не помагаше. Госпожа Таселхоф отново извика проглушително за помощ, а после изведнъж замлъкна.
   Исках да кажа нещо, но гласните ми струни бяха като сковани от лед. Опитах се да протегна ръце, но тялото ми беше парализирано. Обгърна ме студенина, не можех да дишам. Около мен всичко започна да вибрира и да се движи. Бях разтърсена и разклатена, сякаш лодката се издигаше и в същото време пропадаше, макар че бе невъзможно да се случват и двете неща по едно и също време.
   Удавила съм се, помислих си. Всъщност никой не ме беше спасил и лежах мъртва на жабунясалото дъно на Канале Гранде. Това, което чувствах сега, бяха, така да се каже, последните конвулсии на клетата ми аура, преди да изчезне завинаги в нирваната.
   Ослепителната светлина ме обгърна изцяло и в следващия момент съвсем неочаквано експлодира, придружена от оглушителен трясък. След това целият свят потъна в абсолютна тъмнина.
   * * *
   Когато дойдох на себе си, не виждах нищо, но затова пък усещах много добре. Чувствах се като нарязана, добре сдъвкана и изплюта. От главата до петите ме болеше всичко. Най-лошо бе главоболието, сякаш отвътре някой удряше с чук или може би с кирка по слепоочията ми.
   Изпъшках, за да привлека нечие внимание, и в същото време се опитах да разбера къде се намирам и защо лежа по гръб върху този твърд като скала под.
   Наистина лежах върху камък, установих веднага след това. Пръстите ми напипаха неравен паваж. Мръсен паваж. Това, което докоснах, кучешко изпражнение ли беше? Всъщност да, мирише отвратително!
   Но това не беше най-лошото. Бях гола! Дори бельото ми го нямаше! Веднага се опитах да изкрещя за помощ, но от гърлото ми не излезе и звук.
   — Какво да правя с момичето, когато се събуди? — тихо попита мъжки глас. — Със сигурност скоро ще дойде на себе си.
   — Същото като с другите — гласеше отговорът, също толкова тих. Та това беше гласът на Победителя! — Погрижи се да се облече и да се прибере вкъщи. След като дойде с нас, трябва да има дом тук.
   — Сигурен ли си? — попита първият мъж. — Все пак тя не беше предвидена. — Въпреки че шепнеше, се чуваше, че бе ядосан.
   — Имаш ли друго предложение?
   — Да, ти да се погрижиш за нея. Ти доведе нежелания товар.
   — Трябва незабавно да тръгна и ти го знаеш. Още тази вечер ще видят сметката на Тревизан и ако аз не ги спра, няма кой друг. Братята Малипиеро дебнат с отрова и кинжал на всеки ъгъл!
   — Е, добре, тръгвай тогава, след като нямаш друг избор — каза първият мъж, примирявайки се.
   Стъпките се отдалечиха, а след това най-накрая видях първия проблясък светлина — едно одеяло бе отдръпнато от лицето ми. По-точно, един груб чувал, който някой бе хвърлил върху мен и по този начин бе закрил очите ми.
   На слабата трепкаща светлина на фенера видях надвесено над мен лице, което не изглеждаше достойно за доверие. Най-малкото, при тази рошава брада то имаше нужда от едно щателно бръснене. Притежателят му беше млад, най-много в началото на двайсетте, и ясно му личеше, че не му беше до мен.
   Мислите ми препускаха лудо. Бяха ме отвлекли. Бяха ме нокаутирали с наркотици и съблекли гола. И може би дори са правили по-лоши неща с мен. Къде беше полицията, когато човек спешно се нуждаеше от нея?
   — Стой далеч от мен или ще крещя — извиках.
   — Просто искам да ти помогна, неблагодарнице — каза брадатият.
   С усилие се надигнах, като стисках вонящия чувал пред тялото ми.
   — Как се озовах тук? Какво се случи? Къде са родителите ми? И нещата ми?
   Той ми подаде купчина дрехи.
   — Ето, облечи това. Заради благоприличието.
   Докато ми ги подаваше, той отмести поглед, но тъй като му нямах доверие, не го изпуснах от очи, докато хвърлях чувала настрана и вземах дрехите. Те бяха странни и не приличаха по нищо на дрехите, които бях носила досега. Една много широка и доста твърда риза, подобна на нощниците, които баба ми винаги обличаше. Другата част от облеклото беше кафява и почти толкова широка, но горнището се пристягаше с връзки. Всички тези парцали изглеждаха така, сякаш са част от гардероба на някоя историческа пиеса.
   Брадатият мъж също беше облечен старомодно. Облеклото му се състоеше от широка риза, дълга жилетка без ръкави и чорапогащи. Освен това носеше шапка, подобна на тази, която видях на лодката до Победителя. По-исторически не можеше да бъде. На колана му дори висеше къс меч.
   Дали и той беше участвал в Регата Сторика и оттам е задигнал женските дрехи, които ми даде?
   Нямаше значение, най-важното бе, че не трябваше да тичам гола и можех да се измъкна възможно най-бързо. Светкавично навлякох първо широката риза и след това подобната на рокля наметка. При тези обстоятелства се отказах да търся бикини и сутиен в купа. Поне за краката имаше островърхи обувки, подобни на онези, които носеше Победителя.
   Той всъщност къде отиде? Много бързаше да изчезне! Което ми даваше предимство, защото така трябваше да избягам само от един тип вместо от двама.
   Докато стягах връзките на дрехата, оглеждах обстановката и в същото време се подготвях за бягство. Трябва дълго време да съм била в безсъзнание, защото навън цареше нощ. Намирах се на една от онези изключително тесни типични венециански улички с криви къщи и изкривени фасади, които ги имаше на всяка крачка в града. Като се изключеше слабата светлина от свещта, която държеше брадатият, беше тъмно като в рог.
   — Как се казваш, момиче? — попита той, когато отново се обърна и ме погледна.
   — Съжалявам, но наистина трябва да се прибера вкъщи — казах, пристъпвайки бавно назад. — Ужасно е късно.
   — Можеш веднага да се прибереш, но трябва да знам името ти, а също и къде живееш.
   — Казвам се Хана Монтана.
   — А къде живееш?
   — На Дисни Ченъл. — Обърнах се да си ходя. — Е, ще тръгвам вече.
   — Чакай! — Прозвуча объркан. — Не искаш ли да знаеш какво се случи?
   Исках това повече от всичко, но и неустоимо исках да се върна в хотела. Алтернатива можеше да бъде да отида до най-близкия телефон, за да се обадя в полицията. Но брадатият много държеше да го попитам какво се бе случило, което и сторих само за да му угодя.
   — Какво всъщност се случи?
   — Е, казано накратко — звучеше, сякаш беше тренирал какво да каже, — нападнаха те крадци, пребиха те до припадък и откраднаха дрехите ти. Когато ме видяха, те оставиха и избягаха. Може да се каже, че аз те спасих.
   — Да, ясно. Чудесно. — Направих физиономия на благодарност. — Лека нощ.
   Отдалечих се бавно и спокойно, докато не се изгубих от погледа на брадатия. Тогава се затичах с все сила и точно след няколко крачки се заковах на място, като ударена от гръм.
* * *

   Пред мен беше Канале Гранде, познах го веднага. В цяла Венеция имаше само един канал с тази големина, обграден и от двете страни с толкова много помпозни къщи.
   Но вместо уличните лампи на брега видях само няколко запалени факли. Факли! И надлъж, и нашир нито следа от вапоретите, които обикновено пърпореха по Канале Гранде. Къде бяха всички моторни лодки? Също така можех да се закълна, че нещо с къщите не беше наред, въпреки че не разбирах какво бе то. Спирките на водния транспорт, изглежда, също бяха потънали вдън земя.
   Изведнъж се усъмних, че това не беше Канале Гранде. Може би имаше още един канал, който изглеждаше по същия начин, но ми беше убягнал при досегашните скитания.
   И тогава видях мъж и жена да излизат от един палацо. В първия момент исках да ги заговоря, но не можах да продумам и дума. Двамата бяха облечени така, сякаш са изскочили от исторически филм. Заедно се качиха в една гондола. В предната част на лодката беше закрепен фенер, който приличаше на фенера на брадатия. Гондолиерът също беше облечен старомодно. Докато той подготвяше греблото, двойката се настани на седалката.
   Дали Регата Сторика продължаваше и през нощта? Това нова концепция ли беше? Всичко в старовремски стил, без електрическо осветление, без моторни лодки, без нормални дрехи? Или ставаше въпрос за филм, като току-що бяха заснели една сцена, и всеки момент щяха да светнат прожекторите, режисьорът да изръмжи: „Стоп!“, и преди следващия кадър да изпрати гримьорския екип на снимачната площадка?
   Аз чаках и чаках, но така и не се появи екипът, работещ по филма. Вместо това дойде друга гондола, след нея още една, но и в двете седяха хора, облечени в исторически дрехи. Миг по-късно на отсрещния бряг видях трима мъже. Те носеха копия, шлемове и нещо като рицарски брони.
   Усетих как започнах да треперя и колко много ме болеше главата. Въпреки това се опитах да се концентрирам. Щях да измисля някакво логично обяснение за всичко това!
   Нямаше много обяснения. Доколкото можех да преценя, бяха най-много четири. Или бях мъртва и сега се намирах в чистилището, или бях дрогирана, или това бе филм, или се бях побъркала.
   Подскочих. Зад мен се беше появил брадатият мъж.
   — Все още си тук, Хана. Страхуваш се да се прибереш сама вкъщи ли?
   Лицето му изразяваше искрено съчувствие. По принцип той не приличаше на някой, от когото човек трябва да се страхува. По-рано беше ядосан, защото по някаква незнайна причина ме намираше за досадна, но сега изглеждаше искрено загрижен.
   Поех си въздух.
   — Искам да знам само едно нещо: мъртва ли съм? Да предположим, че е така — тогава нямаше да усещам всичко толкова истинско, нали?
   Той сбърчи вежди.
   — Ти си жива и здрава. Защо питаш, Хана?
   — Хм... тук, в този момент, филм ли се снима? — зададох следващия си въпрос.
   Всъщност исках да задам. Вместо това обаче от устата ми излезе съвсем различен въпрос, а именно:
   — Тук, в този момент, театрална пиеса ли се изнася?
   Отчаяна, затворих уста. Защо не можах да произнеса думата „филм“? Опитах отново, този път по-енергично:
   — Театрална пиеса — чух се да казвам. — Театрална пиеса. — Най-малко десет пъти един след друг. Без значеше колко много се опитвах да я произнеса, думата „филм“ не можеше да излезе от устата ми.
   Изведнъж брадатият мъж застана нащрек.
   — Кажи ми какво си спомняш от това, което се е случило, преди да дойдеш на себе си.
   Неразбиращо се втренчих в него. Не беше ли с всичкия си?
   — Всъщност си спомням всичко — отвърнах предпазливо. — Паднах във водата, а след това онзи тип ме издърпа в червената гондола на едноокия стар гондолиер. И тогава се чу гръм, дойдох на себе си, при това гола.
   — Боже мой! Ти си запазила спомените си!
   Какво очакваше той? Че дрогата, която ме беше повалила, щеше да действа вечно?
   — Не помня крадците — отговорих.
   Той въздъхна:
   — Нямаше крадци. Себастиано ги измисли.
   — Кой е пък този?
   — Мъжът, който те доведе.
   — Този Сабастиано ли си присвои вещите ми заедно с огледалото ми? — попитах аз.
   Огледало? Изпъшках шумно. Защо казах „огледало“? Исках да кажа „айпод“!
   — Огледало — повторих ужасена. — Огледало!
   Брадатият мъж въздъхна.
   — Недей да опитваш.
   — Какво ми направихте? — извиках обвинително. — Защо не мога да кажа „огледало“? Разбира се, че не искам да кажа „огледало“, а огледало!
   — Каквото и да искаш да кажеш, не можеш да го произнесеш, защото това ще е анахронизъм.
   Това вече го бях чувала днес!
   — Анахро... Какво по дяволите е това? — извиках ужасена.
   — Нещо, което не се вписва в това време.
   Втренчих се в него смаяна.
   — В това време?
   — От твоята гледна точка, това е миналото.
   Не можех да се сдържа, трябваше да се изсмея на глас. Но не беше ни най-малко смешно. Дори и в моите уши смехът ми звучеше психарски.
   — Шшт, не вдигай толкова много шум! — смъмри ме брадатият. — Накрая ще ни заловят пазачите!
   Решително си поех въздух.
   — Искам да знам какво наистина се случва тук!
   — Точно това ти обясних преди малко.
   — Не вярвам на нито една дума.
   Брадатият отново въздъхна.
   — Ела. Ще те заведа на едно място, където можеш да останеш за известно време.
* * *

   Изгледах го. Към кого другиго можех да се обърна? Не го познавах, но той познаваше човека, който ме домъкна тук. Все пак беше някакво начало, откъдето да се тръгне, за да се изясни ситуацията.
   А изясняване на ситуацията действително бе нужно. Никъде не можеше да се види електрическо осветление, нито в къщите, нито по улиците или по площадите. Нито една моторница по кейовете. Хората, които от време на време срещахме по пътя си, бяха облечени в старинни дрехи. Повечето от тях държаха фенери, а други факли. Всичко изглеждаше напълно реално. Дори можех да помириша смолата на факлите.
   Значи, трябва да съм се побъркала, защото само лудите можеха да си въобразяват неща, които им изглеждат абсолютно реални. Започна с едно безобидно сърбене на врата и се разрасна до пълна психоза.
   Когато се приберях у дома, не биваше да разказвам на никого за тази безумна история. Ванеса щеше да попита с какво съм се надрусала, а майка ми щеше да ме завлече при училищния психолог и да му докладва за моите периодични когнитивни разстройства. Който с измамно нежната си усмивка щеше да попита:
   — Била ли си подложена на необичаен стрес в последно време, Ана? Вероятно знаеш, че пътуването във времето е невъзможно, нали?
   Не, разбира се, че е невъзможно. До толкова ми стигаше акълът. Най-добре да започна да приемам всичко, което виждах тук, за илюзия. Например този начумерен венецианец. След като ми каза, че се намирам в миналото, млъкна, а тъй като той съществуваше само в моето въображение, не смятах за необходимо да говоря с него.
   Въпреки това го последвах, защото едно неприятно предчувствие ми подсказа, че нямаше да постигна много, ако останех просто на едно място.
   С бърза крачка той ме поведе през улици и мостове и аз подтичвах след него като хипнотизирана овца.
   — Къде отиваме? — изтърсих по някое време. Може би той бе един приятелски настроен дух мираж и можеше да ми помогне да се освободя от тази въображаема ситуация, ако го попитах учтиво.
   Не последва отговор.
   — Ти всъщност имаш ли си име? — попитах.
   — Бартоломео.
   Подсъзнанието ми притежаваше наистина много голямо въображение. Дори даваше имена на фантоми. Реших да съкратя името Бартоломео на Барт*, защото се връзваше много добре с шубраците, с които бе покрито лицето му.
   *На немски Bart означава „брада“. — Бел. ред.
   Тъкмо се чудех още колко дълго ще трябва да тичам посред нощ в това душевно състояние, когато той се спря в една малка уличка.
   — Пристигнахме.
* * *

   Бяхме спрели пред една тясна двуетажна къщичка, на която вторият етаж беше издаден малко над първия, както при всички къщи на тази улица. Прозорците бяха малки и неосветени.
   Барт нетърпеливо зачука по вратата, докато не му отвориха. Връхлетя ме пронизваща смрад на билки, дим и на застоял въздух. Като за халюцинация миришеше удивително реално.
   Една жена с подобна на палатка дълга до земята риза, под която се друсаха месата й, застана пред мен. Държеше свещ, която осветяваше двойната й брадичка. Трудно можеха да се определят годините й. Нямаше бръчки по лицето, за тях беше твърде дебела.
   Възмутена, тя погледна първо Барт, а след това и мен.
   — Без съмнение, вас ви е изпратил дяволът! — каза тя.
   — Защо веднага предполагате най-лошото?
   — Защото ви личи, че не ми носите добри новини. Или мога да се надявам, че сте дошли да отведете безполезното момиче?
   — Не, водя ви още някого. Едно бедно, бездомно момиче.
   — Както вече казах, дяволът ви е изпратил!
   — Ни най-малко, мона* Матилда! И не говорете толкова високо, ако обичате. Ще събудите целия квартал.
   *Обръщение към жена във Венеция. — Бел. прев.
   Барт ме бутна в къщата, при което жената реагира с недоволство:
   — Ако искате същото както предния път, ще стана доста шумна! Това е малко домакинство и имаме ограничен бюджет, а и без това живеем доста натясно!
   — Ще бъдете добре възнаградена за вашето безпокойство.
   Погледът на дебелата жена стана плачевен.
   — Трябваше да е само за няколко дни! А от колко време вече ни подяжда до последната трохичка!
   — Вие не изглеждате така, сякаш гладувате. Напротив.
   — Обиждате ме, въпреки саможертвите, които правя? От пет години давам на нахалното момиче храна и подслон.
   Подслон? Нахално хлапе? Пет години?
   Слушах разговора и недоумявах. Само между другото забелязах, че двамата си говореха превзето на „вие“, сякаш бяха цяла група. Вероятно това беше характерната за този период — или този сън — учтивост. Като изключим това, и двамата говореха на перфектен немски. Доказателство, че всичко бе плод на моето въображение.
   — Вие преувеличавате безкрайно много — каза Барт. — Този път няма да е за по-дълго от две седмици. — Той опипа кесийката, която носеше на колана си, и извади няколкомонети. — Това трябва да е достатъчно.
   Въпреки негодуванието си, дебеланата грабна парите.
   — Един момент — казах учтиво. — Не се нуждая от подслон. Още днес ще се прибера вкъщи. Веднага щом Себастиано...
   — Себастиано! — възкликна ужасено дебеланата и се хвана за сърцето. — Ако този нехранимайко има пръст в тази работа, само зло може да ни сполети!
   — Себастиано! — чух развълнуван глас да идва от стълбите, които се намираха в задната част на стаята и водеха нагоре. Миг по-късно по тях слезе едно момиче и се спря пред нас с въпросително изражение на лицето. Най-вероятно това беше нахалното момиче.
   Ако тя наистина ядеше и последния залък на дебеланата, то нищо не й се лепеше. Под нощницата беше нежна като елф.
   Разочарование се изписа върху лицето й, когато видя, че Себастиано не беше с нас. Обърна се към Барт.
   — Къде е той? Защо не дойде с теб? — Тогава ме погледна. — Коя е тя? Какво прави тук?
   — Тя беше... отхвърлена и сега е без дом.
   — Искаш да кажеш, подобно на мен?
   — Може да се каже.
   — Ооо! — Очите на момичето станаха кръгли като топчета.
   — Един момент — казах аз. — Искаш да кажеш, че със Себастиано ти също си... И ти ли си мислиш, че си...
   Исках да кажа „пътувала във времето“, но от устата ми не излезе дори подменена дума. Пробвах още няколко пъти, но нищо не постигнах, само това, че стоях като няма с отворена уста.
   — Небето да се смили над нас — каза дебеланата. — Страда от същото като Клариса! Как да се сложи край на всичко това!
   — Аз ще се погрижа за нея — рече момичето и хвърли на Барт един пронизващ поглед. — При едно условие, Бартоломео.
   Той въздъхна, знаеше, че го изнудва.
   — И какво е то?
   — Себастиано да дойде тук, и то още утре сутринта.
   Барт въздъхна отново.
   — Ще дам най-доброто от себе си.
   — Тогава се погрижи най-доброто да е достатъчно добро. — Изведнъж момичето се обърна към мен. — Ти как се казваш?
   — Ана — отвърнах изненадано.
   — Мислех, че името ти е Хана — каза неодобрително Барт.
   Не му отговорих. Някой, който бе толкова пестелив с даването на информация като него, не трябваше да се оплаква само заради една-единствена буква разлика.
   Обърнах се към момичето:
   — Благодаря ти за отзивчивостта. Но не мисля, че трябва да се грижиш за мен, защото всъщност това е само един вид халюцинация...
   Тя ме прекъсна.
   — Аз съм Клариса. Съдбата ни направи сестри. Добре дошла в новия ти дом. Ела с мен горе и ще ти покажа нашата стаичка.
   Не можеше и дума да става за това. Хванах Барт за ръкава, когато той понечи да си ходи. За халюцинация го почувствах обезпокоително истински.
   — В никакъв случай не ме оставяй тук! Искам да се прибера вкъщи!
   Клариса се намеси:
   — И аз искам. От доста дълго време. Но какво от това?
   Дебелата жената стана нетърпелива.
   — Престанете с разправиите! Ще събудите Джакопо! А сега вземи новото нахално момиче в стаята си и се погрижи за тишина, че да могат почтените хора да продължат да спят! — Тя се обърна към стълбите и се качи нагоре. Стъпалата скърцаха жално под тежестта й.
   Барт освободи ръкава си от моята ръка и се обърна да си ходи.
   Аз все още нямах намерение да остана тук. Бързо се изпречих на пътя му.
   — Трябва да ме вземеш със себе си! Заведи ме при Себастиано!
   — И дума да не става. — Тонът му не търпеше възражение. — Тази вечер ще бъдеш само една допълнителна опасност за него!
   Нямах представа какво имаше предвид, но изражението му ми подсказа, че възражението е безполезно. Бях толкова объркана, че го оставих да ме избута настрани. Той изчезна в тъмнината, без да се сбогува, а на мен не ми остана нищо друго, освен да последвам нагоре Клариса.
* * *

   Стаичката беше мъничка, едва малко по-голяма от леглото, разположено в нея.
   — Това твоето легло ли е? — попитах любезно.
   — Вече е и твое — каза Клариса.
   Исках да предложа да спя на дивана, но след това ми стана ясно, че такова нещо със сигурност нямаше. Не и в тази стая. Като мебели до леглото имаше сандък за дрехи, едно ниско столче и маса, върху която лежаха няколко вещи за лична хигиена: гребен, малко огледалце и купичка с нещо изтъркано, за което предположих, че е сапун.
   А под масата имаше... Наложи ми се да погледна два пъти, но наистина това беше гърне. Освен недоумение, гледката предизвика още нещо у мен — изведнъж осъзнах, че отчаяно се нуждаех от тоалетна. Можеше ли това човек да си го въобрази?
   — Мислиш, че си въобразяваш всичко, нали? — попита Клариса.
   Кимнах с изненада.
   — Това си мислех и аз в началото.
   — Това ще рече...
   — Не е сън. И не е халюцинация. Всичко това е реално. Един реален свят. Истинското минало. И няма връщане назад, поне за мен.
   Изведнъж ми стана много лошо и за малко щях да използвам гърнето, за да повърна в него. Но къркоренето на червата ми надмина желанието ми за повръщане. За съжаление, в стресови ситуации бях склонна да получавам разстройство. Трябваше да отида до тоалетната, и то веднага.
   Прокашлях се.
   — Има ли тоалетна в къщата?
   Тоест исках да кажа „тоалетна“, но произнесох „нужник“.
   — Ще те заведа, така следващият път ще знаеш къде е — каза Клариса. Тя мина напред със свещта и аз я последвах. Голямата стая на приземния етаж, която не разгледах подробно при пристигането ми, беше разделена по средата с тезгях, на който бяха наредени най-различни предмети. Видях везна, хартия и перо за писане и свещник. По стените имаше рафтове до тавана, на които бяха наредени чаши, буркани и глинени съдове с всякакви размери, а до тях чували, кутии и други джунджурии. От една от гредите на тавана висяха сушени растения.
   — Това магазин за подправки ли е?
   — За билки — обясни Клариса. — Това е магазинът на Матилда. Аз съм нейна помощничка. — После отвори една врата, която водеше в стая с нисък, изцапан със сажди таван. — Нашата кухня.
   В единия ъгъл видях тухлено огнище, над което се полюшваше гърне, захванато за верига. До него на стената имаше подобаваща посуда. По средата на стаята имаше маса с няколко стола около нея. Стаята беше уютна, въпреки че всичко беше толкова примитивно.
   През една друга врата Клариса ме отведе навън. На светлината на свещта видях двор, чиито стени бяха покрити с бръшлян. От едната страна имаше барака за дърва, а до нея малка постройка.
   — Нужникът — каза Клариса, сочейки постройката, и ми подаде учтиво свещта.
   Влязох вътре и веднага съжалих. Смърдеше отвратително и ми напомни за историите на баба от нейното детство, които разказваше на всеки семеен празник. Една от тях беше за селския нужник, с който бе отраснала. Не пропускаше да спомене, че до ден днешен си спомня вонята, сякаш й беше останала в носа. Сега знаех какво е имала предвид. И освен това вече със сигурност знаех, че наистина се намирам в миналото. Дори и най-развихреното подсъзнание не можеше да измисли такъв зверски мирис при гледката на една широка дървена греда с дупка по средата, голяма колкото задник.
   Това буквално ме довърши. Връхлетя ме най-страшното разстройство на всички времена. Бързо поставих свещта на земята, вдигнах дрехите си нагоре, размахах с ръка, за да изгоня няколко тлъсти мухи, и клекнах над ужасно вонящата дупка. Оставаше ми само да се надявам, че ще се върна в моето време преди следващото ми ходене до тоалетна, дори и само защото никъде не видях тоалетна хартия. Имаше само една дървена купа, а в нея листа от някакво растение. Изглеждаха меки и в крайна сметка използвах тях.
   — Можеш да ме питаш за всичко — каза Клариса, когато отново излязох навън. — Но трябва да говорим тихо. Не можем да произнасяме думите, когато някой непросветен ни слуша. Това е един вид бариера, която не може да се преодолее.
   Трябваше да си поема дълбоко въздух, за да преодолея задушаването.
   — В коя година се намираме? — попитах след това.
   — Хиляда четиристотин деветдесет и девета.
   — Божичко! — прошепнах шокирана.
   — Аз идвам от хиляда седемстотин деветдесет и трета. А ти?
   Исках да й кажа, но не се получи. Безпомощно погледнах Клариса, която поклати глава от отчаяние.
   — Ти идваш от моето бъдеще, затова не можеш да я произнесеш. Няма нужда да се опитваш. Всичко, което искаш да ми разкажеш за твоето време, ще заседне на гърлото ти. Кой е майчиният ти език?
   — Немски. Ти го говориш много добре, точно като Бартоломео и Матилда, без акцент. — Объркана, млъкнах за момент. — Всъщност го намирам за доста странно.
   — Аз не говоря немски — каза Клариса. — Аз съм от Франция и говоря само френски.
   Погледнах я невярващо.
   — Но тогава защо...
   — Защо всички се разбираме? Аз теб, ти мен и Бартоломео и всички останали, които ще срещнеш тук? Това е в природата на нещата. Пътуващите във времето се нагаждат, всеки от тях разбира езика на другия, а самият той говори така, че всички останали да го разбират. Получава се от само себе си.
   Не знаех какво да си мисля. Когато някой пътуваше във времето, междугалактически преводач ли му имплантираха? Невероятно, но при всички положения смислено и практично. Жалко че този метод не го прилагаха при нас в училище. Щеше да ми е от полза по латински и английски.
   За малко разговорът ни спря. Замислих се какво знам за Франция през XVIII век. Знаех толкова, колкото да подготвя съчинението ми по история точно на тази тема, а именно— нищо. Или, чакай малко — Френската революция! Тя не беше ли горе-долу по това време?
   Опитах късмета си:
   — Чувала ли си за Мария-Антоанета?
   Клариса трепна.
   — Че кой не я знае, клетата убита кралица.
   — Ами... когато ти изчезна, вече бяха ли я...?
   — Обезглавили? — Клариса кимна потиснато. — Видях я как умира и пролях горчиви сълзи.
   — Ъъъ... наскоро гледах театрална пиеса за нея с една актриса. — Всъщност исках да кажа един филм с Кирстен Дънст, но думите автоматично се замениха с „театрална пиеса“. Което веднага ме доведе до следващия ми въпрос. — Кой всъщност е направил така нещата? Искам да кажа, това нещо с говора и бариерата?
   Тя сви рамене.
   — Нямам представа. Но за сметка на това мога да ти обясня как функционира: който идва от бъдещето, говори от само себе си езика на това време. И никой не може да изрече нещо, което ще причини хаос във времето.
   — Какво имаш предвид под хаос? — попитах я.
   — Хаос във времето настъпва, когато се разкрият знания от бъдещето, защото тогава някой би могъл да ги използва, за да промени хода на събитията.
   — А ако просто го напишеш?
   — Става по-лошо. Ръката, която държи перото, е като парализирана. Ако искаш да напишеш някоя издайническа дума, тя или се променя, или не може да бъде изписана.
   — При писане думите на италиански ли биват превеждани?
   Клариса кимна.
   — Мисля, че да. Но човек не го забелязва, точно както при говора. И горко ти, ако искаш да напишеш нещо, в което се съдържат указания! От години се опитвам да съчиня писмо до майка ми, в което да й разкажа какво ми се е случило, но не успявам да напиша и половин ред. — Тя ме погледна с надежда. — Ти можеш да опиташ! Със сигурност можеш да пишеш добре.
   — Да се пише добре, е нещо съвсем различно. Да речем, че успея — как смяташ да направиш така, че майка ти да получи писмото след триста години? Искам да кажа, че на пощата през петнайсети век вероятно й трябва изключително дълго време, за да пристигне, но със сигурност не чак толкова дълго.
   Клариса дори не забеляза, че се опитах да разведря обстановката с шега. Обезсърчена, тя сви рамене.
   — Всичко е толкова трудно. В продължение на цели пет години съм при Матилда, но тя няма представа какво се случва. Колко пъти съм се опитвала да й обясня, но всеки път не се получава, започвам да заеквам или не мога да произнеса думите. Тя си мисли, че като дете съм била изоставена и имам неизлечимо заболяване на нервите. — Клариса изсумтя горчиво. — Дори с Бартоломео не мога да говоря за моето време, въпреки че знае много добре, че идвам от бъдещето.
   — Ето, можеш да говориш с мен за това — успокоих я. — Поне докато съм тук.
   — Надявам се да останеш за по-дълго време — каза пламенно Клариса.
   — По-добре да не оставам.
   — И аз отначало си мислех, че ще са само няколко дни, а вече станаха години!
   Какъв кошмар! На мен това със сигурност нямаше да ми се случи!
   — А Себастиано? — попитах я. — Каква е неговата роля във всичко това? Всъщност той от коя година идва?
   — Той е пътешественик във времето.
   — Но ние също!
   — Не, не като него. Били сме взети случайно, а той се движи по собствена воля от тук до там и обратно.
   — А ти как се озова тук? С една червена гондола ли?
   — Не, при мен беше каруца.
   — Червена ли?
   — Ако е била, то е от кръвта на многото невинни хора. Беше каруцата, с която превозваха осъдените на смърт чрез гилотина.
   Стомахът ми се преобърна.
   — Искаш да кажеш, че ти... — Не можах да довърша изречението, но това не се дължеше на блокадата, ами на факта, че бе толкова чудовищно.
   Клариса кимна и го произнесе.
   — Бях на път за ешафода.
* * *

   Безброй въпроси горяха в душата ми, но това с ешафода ме остави безмълвна. Тихо последвах Клариса обратно към спалнята и след като си свалих робата, легнах на леглото до нея. Матракът бе толкова мек, сякаш лежах в пух, а при всяко движение изпукваше и скърцаше. Лек аромат на лавандула лъхна от завивките. Освен него се разнесе и доста остра миризма на канал, което със сигурност се дължеше на моето принудително къпане в Канале Гранде. Дали трябваше да си измия косата преди идването на Себастиано? Спомних си, че не видях в къщата баня, най-вероятно в този век не са знаели какво е това.
   Но това беше друга тема. Нямаше да остана тук толкова дълго, че да се притеснявам за подобен род неща. Утре по това време отново щях да спя при моите родители в хотела, след един дълъг и горещ душ.
   Всичко ще се нареди, помислих си, уморена. При това се опитах да не си напомням, че родителите ми все още не са родени. Дори и моите баби и прабаби, и всички предишни поколения, от които произхождах. Всъщност и мен не трябва да ме има. Аз съм нещо като бродещ анахронизъм.
   Тази тревожна мисъл ме придружи в съня ми.
* * *

   Изплаши ме камбанен звън. В първия момент се зачудих защо съм си свалила от нета такава странна музика за събуждане. В следващия момент си спомних откачения ми сън, в който се озовах в миналото с една червена гондола.
   — По дяволите! — промърморих, като разбрах, че това не е сън.
   Тъкмо се развиделяваше. Клариса вече беше станала и обличаше една кафява одежда. Приличаше на дрехата, която ми беше дал Барт вчера вечерта. Очевидно това бе модататук. Само обувките й бяха различни; тя нахлузи едни дървени налъми, които изглеждаха много по-неудобни от меките кожени обувки, които получих от Барт.
   Барт... Съвсем скоро щеше да се появи със Себастиано и дотогава определено трябваше да съм готова за тръгване.
   Един поглед в малкото огледалце ми подсказа, че приличам на госпожата с гълъбите от „Сам вкъщи“. Ужасена грабнах гребена, опитвайки се да разплета възлите, но нямах голям успех.
   — Има ли начин да си измия косата?
   Клариса се засмя.
   — Този век може и да е в миналото, но едно трябва да се отбележи: по отношение на хигиената е много по-напред от моето време. Тук се мият значително по-често, отколкото след триста години.
   — Ясно. — Наистина разбирах, тъй като някъде бях чела, че по времето на рококо, епохата от която идваше Клариса, основно са се освежавали с парфюми и пудра, защото сасмятали, че честото миене е нездравословно. Започнел ли някой да се вмирисва, си е изсипвал един галон тоалетна вода.
   — С какво се миеш? — попитах я.
   — С това. — Клариса измъкна изпод леглото един голям глинен леген. — В слънчеви дни като този се мия на двора, като вземам с мен една дървена кофа с топла вода. По-късно можем да стоплим вода, ако искаш. Тогава можем да си измием косите една на друга, така ще ни е по-лесно. — Тя закачливо сграбчи дългите си руси къдрици. — Така ще сме красиви, в случай че Себастиано наистина дойде.
   — Защо да не дойде? — попитах, неспособна да прикрия безпокойството, което ме обзе от думите на Клариса.
   Тя повдигна рамене.
   — Той е един много зает мъж.
   — Мъж? Та той на колко години е?
   — Двайсет и една, точно колкото мен.
   — Ооо! — Мислех, че е доста по-малка, и изведнъж се почувствах като неопитна в нейните очи с моите седемнайсет и половина.
   Любопитно я наблюдавах.
   — Защо не се върна у дома?
   Изражението й стана мрачно.
   — Просто не се получи.
   — Защо?
   — Само ако знаех — отговори Клариса. — Какво ли не бих дала, за да разбера!
   Неспокойно грабнах робата си и я навлякох.
   — Повече от един път ли си опитвала? Искам да кажа, да се върнеш?
   — Ти как мислиш? — отвърна тя.
   Хрумна ми нещо.
   — Да предположим, че един ден успееш. Тогава ще бъдеш ли върната отново в каруцата? На същата възраст? И... хм, на път за ешафода?
   — Моля се това да не се случи.
   — Защо въобще си била осъдена на смърт? — попитах я.
   — Защото имам благородническа титла. — Клариса вдигна брадичката си и въпреки своя външен вид изглеждаше аристократично. — Аз съм графиня Дьо Сент Кларис Перду, трета братовчедка на клетия дофин. — Тя замълча. — Мога да изрека всичко пред теб — каза с щастлива усмивка. — Дори истинското си име! О, колко се радвам, че си тук!
   Зачудих се дали трябва да се обръщам към нея с „Ваше Величество“ или нещо подобно, но след като бяхме спали в едно легло, ми се стори тъпо.
   — Кой е дофин? — попитах я.
   — Синът на краля, който бе хвърлен в затвора, въпреки че е още дете. Всъщност сега той е кралят, след жестокото убийство на баща му. Аз бях там и плаках до забрава.
   Точно така, съпругът на Мария-Антоанета също бе обезглавен. Преглътнах. Горката Клариса, видяла е реки от кръв и самата тя е щяла да стане жертва на гилотината!
   — Ако мога с нещо да ти помогна преди моето заминаване... — казах, обхваната от състрадание.
   — Разбира се. Трябва да донесем вода — каза Клариса бодро. — И в магазина ни чака работа.
* * *

   Когато слязохме долу, бяхме посрещнати от киселия и мрачен поглед на Матилда. Тя седеше на масата в кухнята и режеше един грамаден сушен салам на парчета, които буташе едно по едно в устата си. С нея на масата седеше един съсухрен дребен човечец, който можеше да бъде забелязан само при повторен поглед, защото Матилда, с нейната обемиста фигура беше застанала пред него. Най-вероятно това бе нейният съпруг Джакопо. Когато ме видя, той ми се усмихна дружелюбно.
   — Ето те — каза той. — Още едно бедно подхвърлено дете! Второ слънце в нашата скромна колиба! Как ти е името, малко слънчице?
   — Ана — отговорих поласкано.
   — Как?
   — Ана.
   Той постави ръката си зад ухото и ме погледна въпросително.
   — Ана, за бога — извика Матилда.
   Трепнах, но въпреки това им пожелах добро утро и им благодарих за подслона.
   — Време е някой да донесе вода — каза намусено Матилда.
   — Ние вече сме на път — прошепна Клариса. Забързано се качи горе, донесе две шапчици от твърдо хасе и ми захлупи едната на главата.
   — Такъв е обичаят — поясни тя.
   Хвана ме под ръка, задърпа ме през магазинчето и излязохме на улицата.
   — Не трябва ли да остана тук? — попитах. — Ами ако Себастиано дойде, за да ме вземе?
   — Няма, бъди спокойна. Преди малко удари прим*. Никога не е идвал преди нон**. Дотогава и двете ще сме си измили косите.
   *Утринна камбана, около 6 часът. — Бел. прев.
   **Следобедна камбана, около 15 часът. — Бел. прев.
   Нямах друг избор, освен да й се доверя, въпреки че нямах никаква представа какво означаваха прим и нон.
   Криволичихме по разни улички, минахме по няколко малки моста, повървяхме известно време по протежението на канала и накрая след един свод стигнахме до площада на църква. Даже не се опитах да запомня пътя, защото нямаше да остана тук за дълго.
   Дори и на най-големия глупак щеше да му стане ясно, оглеждайки се наоколо на дневна светлина, че това бе миналото. Само някои от улиците бяха павирани, настилката на други се състоеше от здраво закрепени глинени плочи. Прозорците на много от къщите не бяха от стъкло, а покрити само с напоени с восък кърпи или животински кожи.
   А хората! Знаех, че е невъзпитано да се взира човек в непознати, но не можех да се въздържа. Всички, които пресичаха пътя ни, бяха облечени като в древните картини на Белини, които успях да разгледам в музея.
   И без познания по история, лесно можеше да се види кои имаха пари и кои не: дрехите на бедните хора бяха износени, някои направо дрипави, докато облагодетелстваните бяха спретнато облечени, а някои дори изискано и скъпо. Едните минаваха покрай нас с груби одежди и налъми, а другите в кадифе и коприна. Тук-там играеха мръсни и босидеца.
   Подобни различия имаше и в къщите. Изкривени и мърляви колиби стояха до новопостроени и богато украсени палацо със стенописи и мраморни балкони.
   Същото важеше и за лодките: цветно боядисаните гондоли, тапицирани с искрящи тъкани, се поклащаха наравно с прогнилите.
   — Тук няма квартал на бедните — отговори на въпроса ми Клариса. — Съвсем различно е от Париж. Във Венеция бедните и богатите съжителстват съвместно. Тук на никой няма да му дойде на ума да подпали дворците на богатите в името на революцията, защото това ще разруши и жилищата на бедните.
   Отправихме се към чешмата, която се намираше в средата на площада с църквата. Около нея се бяха събрали жени, за да си налеят вода, но за повечето от тях, изглежда, това бе добра възможност да си побъбрят. Дърдорене и смях отекна около нас.
   Клариса пълнеше ведрото и едновременно с това бърбореше с някои жени. Забелязах как ме оглеждат любопитни погледи и се зарадвах, когато тръгнахме обратно. Заедно носехме тежкото ведро, така бе по-лесно, но след известно време й го взех, в края на краищата бях много по-едра и по-силна от нежната Клариса.
   — Всеки ден ли трябва да носиш вода? — попитах я.
   — Все някой трябва да го прави. Матилда достатъчно се труди, освен това сутрин след ставане трябва да се погрижи и за боклука.
   — Както преди малко със салама?
   Клариса се изкикоти и кимна.
   — Джакопо също не може да носи вода, защото му е останал само половината от десния крак.
   — О, боже — казах със състрадание.
   — Другата половина е загубил по време на война срещу турците. Един озверял турчин му го е отсякъл с ятагана си.
   Представих си го с подробности, в резултат на което ми стана лошо.
   — Но за сметка на това чува отлично — довери ми Клариса. — Само се преструва на глух, за да не отговаря на постоянните заяждания на Матилда. Но ти не трябва да го издаваш, защото в противен случай той ще го отнесе и ще ни се разсърди.
   — За няколко часа ще мога да запазя тайната му за себе си — обещах аз.
   Клариса ме погледна, сякаш искаше да ми възрази, но след това остана безмълвна.
   Направих път на един човек, който водеше с въже една коза, а след няколко метра за малко да падна в канала от ужас, защото там седеше просяк, който протегна към мен покритата си с гниещи рани ръка.
   — Един благотворителен дар, красива млада госпожице!
   Безпомощно се спрях.
   — Нямам пари, но мога да ви предложа глътка вода.
   — А ракия имаш ли?
   — За съжаление, не.
   — Е, добре, тогава ще взема водата. — Той се усмихна пресметливо и ме погали по бузата с другата си ръка, която изобщо не беше осакатена.
   — Ти, мило дете, ела по-близо, така ще ми бъде по-лесно да отпия.
   Клариса избълва ругатни срещу просяка, които ме накараха да почервенея от срам, и забързано тръгнах. Дано Себастиано не ме принуди да го чакам дълго!
* * *

   Закуската се състоеше от една чаша студена вода, няколко парчета от сушения салам и една дървена купичка с неопределима, леко солена гъста каша, за която Клариса каза, че е от просо.
   Саламът не миришеше лошо, но не посмях да го опитам. В него можеше да има какво ли не, включително и салмонела. Знаех много добре, че този салам никога не беше виждал хладилник отвътре. Също се съмнявах, че преди Матилда да го накълца на толкова дребни парченца, си беше измила ръцете. Кашата все пак изглеждаше готвена и с малко усилие ставаше за ядене.
   Матилда нямаше нищо против, че избягвам част от храната. Още преди да си изям кашата, омете моята порция салам.
   Накрая двете с Клариса се погрижихме за миенето на посудата: в едно корито изтъркахме с четка чиниите, дъската и приборите (които се състояха от дървени лъжици и остри обикновени ножове, вилици никъде не видях) и след това ги прибрахме в нишата на стената до зоната за готвене.
   След това Клариса ми показа как премита с метлата от клони кухнята и магазинчето, как в двете спални оправя леглата, как излива гърнетата в най-близкия канал (през това време се държах на безопасно разстояние) и как събира различните капани за мишки в къщата и на двора. В един от тях имаше умряла мишка, при гледката на която за малко да върна кашата. Най ми допадаше носенето на дърва за огнището от дървения навес, а също и да се науча как се пали огнището с помощта на прахан, кремък и огниво. На синджира над огъня бе окачен огромният железен котел, в който затоплихме вода, за да си измием косите.
   Джакопо през цялото време седеше на масата в кухнята и дялкаше едно парче дърво. От време на време поглеждаше към нас и се усмихваше дружелюбно.
   Настроението на Матилда също се бе подобрило значително и тя влезе в ролята си на добра билкарка. Няколко клиенти влязоха в магазина и докато двете с Клариса се трудихме в кухнята, подочух техните разговори.
   — Срещу сърдечната болка на съпруга ти имам нова рецепта: магданоз, накиснат в оцет, мед и вино. Много е ефикасна, пробвах я на Джакопо!
   Видях как Джакопо нервно завъртя очи и се престори, че ще повърне.
   — При сърдечни заболявания, предизвикани от тъга обаче, препоръчвам отвара от здравец, джоджен и седефче.
   — Хм, баща ти все още ли страда от воднянка? Добрият съвет струва скъпо. — Настъпи мълчание за размисъл. — За последно може да опита още един лек —дъвченето на карамфил. Обаче ще помогне само ако яде много от него, така че няма да излезе евтино. Но за теб нищо не е прекалено скъпо, когато се отнася за стария ти баща, нали? Така си и помислих!
   Продаваше една след друга най-различни билкови тинктури — срещу сърцебиене, безсъние, парене на пикочния мехур и кашлица. Освен тях — и кремове против бръчки, екзема, сърбеж, ревматизъм, нощно изпотяване и импотентност.
   Разговорът с последния клиент се проведе шепнешком иззад тезгяха, но тъй като там се помещаваше вратата на кухнята, която беше открехната, успяхме да чуем всяка дума.
   — Ако разтвориш този прах в загрято вино и прикриеш вкуса му с една супена лъжица мед, той ще е в състояние да го прави цяла нощ като разгонен бик! Казвам ти, действа всеки път! Така моят Джакопо се преобразява в похотлив сластолюбец!
   Джакопо остави с измъчено лице резбарския нож и удари челото си в кухненската маса, а аз едва овладях пристъпа ми на смях.
   Водата ни се стопли. Изляхме я в две дървени кофи и я смесихме със студена вода. След което ги завлякохме на двора, а Клариса се върна за чисти ленени кърпи и сапун, който миришеше изненадващо хубаво. Каза, че сама го е направила от поташ и лой. Не исках да знам това чак с такива подробности, но имаше и екстракт от лавандула, което поне ми говореше нещо.
   Миенето на косата се оказа много трудна работа. В едната кофа се накисваше и се втриваше сапунът, а от втората кофа се изливаше чиста вода върху главата, докато не се изплакнеше пяната. Бях коленичила пред кофата, докато Клариса изсипваше вода върху косата ми. С ленената кърпа я подсуших, но въпреки това изглеждах, все едно съм се разхождала под дъжда.
   После повторих същата процедура с Клариса, която имаше малко по-дълга коса от моята. Седнахме на слънце и взаимно се разресвахме, докато Клариса ми разказваше с какви трудности се сблъскват някои венецианки, за да имат красива коса.
   — Преди всичко искат да са руси — каза тя. — Много от тях си я топят в лимонов сок, за да им изсветлее. Някои си я изсветляват на слънцето, а за да си предпазят лицето,си слагат шапки с широка козирка, като изрязват дъното, така че да си изкарат косата.
   — Мили боже, каква разправия — отговорих, честно казано, шокирана. Какви пари само можеха да се изкарат тук с „Лореал“!
   — Сигурно в твоето време изрусяването е по-лесно — предположи Клариса.
   Отворих уста, но не излезе и гък. Вместо това се опитах да кимна, но дори и това не стана.
   — Опитай се да мигнеш, ако искаш да кажеш да — предложи Клариса.
   Аз наистина положих усилия, но напразно.
   Клариса въздъхна.
   — Винаги така се получава. Нищо не може да се направи.
   По нейно предложение се съблякохме голи и си измихме телата със сапунената вода. Отново и отново се уверявах, че вратата на кухнята е затворена и че стените около двора бяха достатъчно високи. Освен това си представях, че съм в обществена баня за момичета, което ми помогна да се справя със срама.
   — Беше ли гола, когато дойде в това време? — исках да знам, докато отново се обличахме.
   Клариса потвърди и разказа как се е случило. Както в един момент седяла в каруцата, така в следващия се появила ярката светлина, последвана от взрива и тъмнината. Когато дошла в съзнание, Бартоломео й дал чисти дрехи и я завел при Матилда и Джакопо.
   — Точно както при мен — казах замислено. — Изглеждаше така, сякаш Бартоломео е подготвен. Обаче не очакваше, че ще си спомням всичко. Той не беше на себе си заради това.
   — Също както при мен — каза Клариса нетърпеливо.
   — Явно често се случва да идват хора от други времена — предположих аз. — Но не всички си спомнят какво им се е случило. Дали са много тези, които са се озовали тук по този начин?
   — Можем да попитаме Себастиано — предложи Клариса.
   Вратата на кухнята се отвори и Джакопо си показа главата навън.
   — Посещение за дамите! — извика той.
   Клариса се развълнува.
   — Той е тук!
   Тя изтича в къщата, а аз я последвах толкова бързо, колкото ме държаха краката.
* * *

   В магазинчето се блъснах в нея, защото се бе спряла и не мърдаше, като закована.
   — Не е дошъл! — извика тя обвинително.
   — Не, за съжаление, не — каза Бартоломео.
   Той стоеше в средата на стаята, подозрително наблюдаван от Матилда, която беше застанала зад щанда като женски бодигард. До Барт имаше двама клиенти, които го гледаха с интерес, и това увеличаваше неудобството му. Пристъпваше от крак на крак и се виждаше, че в този момент би желал да е някъде другаде.
   — Ти ми обеща! — изкрещя Кпариса.
   Изплашена, видях сълзите в очите й. Стана ми жал за нея, но това бе нищо в сравнение с моята собствена паника.
   — Къде е той? — попитах го. — Ти каза, че ще дойде днес, за да ме вземе!
   — Не съм казвал такова нещо — поправи ме Барт. — Аз казах, че ще дам най-доброто от себе си, за да го доведа днес тук.
   Очевидно бе, че най-доброто не е било достатьчно добро, щом Себастиано не се появи. Затова пък Барт се беше постарал с външния си вид. В сравнение с вчера вечерта изглеждаше доста по-добре. Беше облечен с бяла риза, хубаво изгладена жилетка и много тесни чорапогащи, които подчертаваха стегнатите му крака. Освен това се беше обръснал. На дневна светлина и без брадата, която приличаше на избуял храсталак, изглеждаше наистина добре.
   Видях го как погледна Клариса с крайчеца на окото си и не ми убягна червенината, която се появи по бузите му.
   Аха, помислих си аз. Той си пада по нея! А тя си изревава очите, защото Себастиано не се бил появил!
   Междувременно наистина й потекоха сълзи по бузите.
   — Аз толкова се надявах, че този път ще дойде! — изхлипа тя.
   — Не бъди тъжна — каза притеснено Барт. — Ти имаш мен! Аз ще се грижа за теб, ако искаш! По всяко време можеш да говориш с мен!
   — Случайно да можеш това, което той може? — попита Клариса през сълзи.
   — Не. Но ако ти помага да говориш за това, аз съм насреща.
   Плачейки шумно, тя поклати глава и избяга обратно на двора.
   — Всеки път когато дойдете, има неприятности! — оплака се Матилда. — Може би ще е по-добре да стоите настрана! — Веднага се поправи. — Разбира се, докато не дойде време за плащането за подслона и храната на тези две гладни гърла.
   Бартоломео наведе глава и се обърна да си върви.
   — Чакай малко — казах аз. — Сега какво ще стане с мен?
   — Ще трябва да изчакаш Себастиано — отсече той.
   — Въпреки че никой не знае дали някога ще се появи, така ли?
   Барт сви рамене и тръгна към вратата.
   Това не можеше да бъде истина! Настигнах го тъкмо когато излизаше на улицата.
   — Чакай малко! Според теб сега какво трябва да правя?
   Матилда ме чу и веднага предложи:
   — Можеш да изтъркаш тенджерите.
   — С удоволствие — излъгах. — Само ще отида... да донеса прясна вода.
   Бързо грабнах ведрото и избягах навън, за да се лепна за Барт като сянка.
* * *

   Той ускори крачка, като гледаше упорито право напред. Това ме устройваше, защото така можех да го следвам, без да ме забележи. От време на време, когато завиваше или прекосяваше някой голям площад, аз се притисках предпазливо към входовете или арките на къщите, за да не ме мерне с крайчеца на окото си.
   Положението стана критично при преминаването на моста „Риалто“. Или поне предположих, че е мостът „Риалто“, тъй като на обичайното й място видях Фондако дей Тедески, германската търговска къща, където по мое време се помещаваше централната поща. Поне това си спомнях от разглеждането на забележителностите. Обаче мостът изглеждаше съвсем различно, този бе изцяло дървен, от което стигнах до извода, че е бил наново построен някъде през периода между сега и по-натам във времето.
   От двете страни на канала цареше неописуема блъсканица. Очевидно беше пазарен ден, тъй като бяха изградени щандове, на които се продаваше всичко — от селскостопански продукти, дрехи и домашни потреби до топла и прясно приготвена храна. От вкусния аромат на скара ми потече слюнката, или поне докато не ме лъхна отвратителна смрад. Точно под моста бе спряла една по-голяма лодка, от която няколко мъже изливаха бъчви със слузести отпадъци, включително и няколко умрели плъха. Вероятно това беше местната фирма за извозване на боклука.
   Миг по-късно спрях и потиснах една ругатня. Бях се разсеяла! Барт беше изчезнал! Но само след няколко ужасяващи секунди отново го забелязах. Той се бе запътил към площад „Сан Марко“ и аз го последвах крадешком, потна, задъхана и с биещо сърце.
   През цялото време се молех да не спре изведнъж на някой от каналите и да се качи в някоя гондола; в такъв случай моето тайно преследване щеше да приключи. Но за мое голямо облекчение това не се случи. Маршрутът му свърши в една малка уличка точно зад базиликата. Той се спря пред магазин, над чиято врата беше окачена табела. Изглеждаше точно като в бъдещето, когато бях дошла тук с Матиас, само че сега, благодарение на моите вътрешни принудителни преводачески умения, можах да прочета какво пишеше на нея: Маски и костюми.
   Изчаках неподвижно в началото на уличката и видях как Барт влезе в магазина и затвори вратата зад себе си. Внимателно разгледах сградата. За разлика от последното ми посещение, нямаше витрина с изложена стока, само изрисуваната табела, а за тези, които не можеха да четат, над чукчето на вратата беше прикована една маска.
   Невероятно колко дълго се бе запазил този магазин! Дори по-дълго и от кафенето „Флориан“ на площада, което е, откакто свят светува. Венецианците си ги биваше със спазването на традицията! Само какво небивало съвпадение, че Барт имаше работа тук!
   Колебливо спрях пред вратата, неуверена дали трябва да почукам, или просто да вляза, за да подложа Барт на разпит. Накрая избрах учтивия вариант и почуках с чукчето на вратата, което изобразяваше лъвска глава.
   Изчаках малко и след това почуках отново. Когато вече започнах да се притеснявам, че никой няма да ми отвори, защото Барт и всички останали се бяха измъкнали отдавна през задната врата, чух стъпки. В следващия миг вратата се открехна и аз се изправих очи в очи с човека, който ме бе извадил от Канале Гранде в червената гондола и мебе отвел със себе си в миналото.
   Себастиано видимо се стресна, когато ме съзря. Да го видя как потрепна, беше балсам за моята душа.
   — Хубаво, че те заварвам вкъщи — казах небрежно. Със сигурност щеше да има още по-голям ефект, ако не трябваше да държа огромната дървена кофа.
   — Кой е там? — прозвуча гласът на Барт отвътре.
   — Познай до три пъти — отвърна Себастиано. — По-често трябва да поглеждаш назад, приятелю.
   Бях на път да направя някой груб коментар, но ми хрумна, че ще е по-добре да остана в добри отношения с този тип. В края на краищата той имаше господство над машината на времето, ако правилно бях разбрала.
   — Наистина не бих искала да притеснявам никого — поясних аз. — Всъщност просто исках да се отбия. И да те попитам дали имаш съвсем мъничко време за мен. — Вдигнах пръст. — Само една минутка, за да... обсъдим цялата процедура. Сещаш се.
   Барт се появи зад Себастиано и застана в рамката на вратата. Когато ме видя, се слиса.
   — Проклятие! — каза той. — Аз съм виновен.
   — Всичко е наред — заяви Себастиано и излезе на улицата. — Аз ще я върна обратно.
   — Ооо, супер — отговорих с облекчение.
   Най-после! Връщах се у дома! Друго не ме интересуваше. Утре всичко щеше да е просто един лош сън. Ще кажа на Ванеса по айсикю, че съм паднала в канала и от вонящата вода съм получила странни халюцинации. Веднага щом всичко това ми се махнеше от главата, самата аз щях да си повярвам, че съм си въобразила цялата история.
   Погледнах крадешком Себастиано. За разлика от Барт, той не се беше наконтил и обръснал. Разбира се, не му е трябвало да впечатли някого. Носеше същите избелели чорапогащи като предния ден. Освен това беше с широка риза и кожени островърхи обувки. Косата му висеше до раменете в разбъркани къдрици, а с тридневната си брада изглеждаше опасен, като при боя с ножа. Един бърз поглед към колана му ми показа, че все още носи заграбената кама.
   Прокашлях се.
   — Не ти се сърдя, че ме бутна в канала — казах му. — Защото веднага ме издърпа обратно. Може да се каже, че така почти изкупи греха си. Добре де, след това по някакъв начин ме довлече тук без мое съгласие, ако мога така да се изразя, но предполагам, че е станала грешка. Ето защо не съм ти ядосана. Е, аз бях гола и уплашена до смърт, а типросто изчезна и остави Барт да ме зареже в онзи билкарски магазин. Но допускам, че не си го направил с лошо чувство. Поради това, просто мисля да забравя за случилото се. Казвам си: забрави, Ана, станалото — станало. Стига да те върне обратно, и всичко ще е наред.
   Аз говорех ли, говорех, думите ми се лееха като водопад, въпреки че едно изречение би било достатъчно, за да стигна до същината, но не можех да се спра. Бях развълнувана от факта, че можех да кажа каквото исках, без думите ми да се трансформират или да не мога да ги изрека.
   — Айпод — казах аз. — Мобилен телефон. Компютър. Кино. Пуканки. Кока-кола. „Момичетата Гилмор“. — Кикотех се възхитено и не можех да се спра. — Лейди Гага. „Уондърбра“.
   Тогава разбрах, че настроението на Себастиано не е най-доброто. По-конкретно, той изглеждаше много ядосан.
   Отново се прокашлях и се опитах да придобия сериозно изражение.
   — УНИЦЕФ — продължих аз. — „Уърлд Уайлдлайф Фанд“. „Грийнпийс“. — Замълчах тактично за няколко секунди, след което любезно продължих нататък. — Ти нещо като специален таен агент ли си, или?
   Ядосаното му изражение отстъпи място на голяма усмивка, което предизвика у мен странно усещане в областта на стомаха. Изведнъж той заприлича на Орландо Блум в ролята на Уил Търнър, но няколко години по-млад от него.
   — Със сигурност имаш ужасно много работа с цялото това пътуване във времето — продължих аз. — Опасни действия в борбата срещу злото и така нататък. С какво точно се занимаваш?
   Усмивката му се стопи.
   — Нищо не мога да ти кажа.
   — Разбирам — отговорих аз. — Забраната.
   — Какво?
   — Ами блокирането. За това, че не може да се каже нищо на хора, които произхождат от по-ранни епохи. Както при мен и Клариса. Значи, ти идваш от моето бъдеще. — Намирахвсичко това за невероятно вълнуващо. С удоволствие бих го разпитала дали в даден момент щяха да измислят уреди за научаване на чужди езици. Или шоколад, от който се слабее, без да се появяват пъпки. Или дали човечеството е постигнало световен мир. — Предполагам, че Барт е нещо като твой регионален асистент — добавих аз. — Всъщност той е хвърлил око на Клариса. Това ти го казвам, в случай че не си го забелязал. Всъщност би било добре, ако той можеше да се грижи за нея. Тя води при тази Матилда ужасно скучен живот, особено като се има предвид, че е с благородническа кръв. Добре де, щяла е да свърши на гилотината, ако в последния момент не е станало това с пътуването във времето...
   — Какво, за бога ти е разказала? — прекъсна ме Себастиано намръщен.
   Несигурна, срещнах погледа му.
   — Е, всичко от момента, в който е седнала в каруцата на екзекуцията, чиито колела се търкаляли към гилотината...
   — При удобен случай можеш да я попиташ как е било наистина — каза той.
   — Какво значи това, че ме е метнала ли?
   Себастиано сви рамене.
   — Това с нея трябва да се разбереш.
   Реших да не се занимавам. Така или иначе, съвсем скоро щях да съм далеч от тук.
   Бяхме стигнали до Канале Гранде. В подножието на моста „Риалто“ спрях и се взрях по протежението на брега.
   — Но къде е червената гондола?
   — Няма я.
   — Тук ли ще я чакаме?
   — Няма да дойде днес.
   Погледнах го втренчено.
   — Какво? Кога ще дойде?
   — Едва при следващата фаза на луната. Така че, след две седмици, тогава е новолуние.
   — Това означава ли, че трябва да остана тук още две седмици? — попитах ужасена.
   Той повдигна рамене и не отговори.
   — Но ти искаше да ме върнеш — изтърсих аз.
   — В магазина за билки. Там си в безопасност, за момента там е твоето място.
   Идеше ми да изкрещя силно от разочарование. Или поне да бутна този мним Орландо в канала, така че да изпита на собствен гръб, какво е усещането.
   Вместо това хвърлих с гняв глупавата кофа във водата.
   — Искаш да кажеш, че сега съм заклещена тук за две седмици?
   Той отново повдигна рамене, очевидно това бе универсалният му отговор на всички въпроси.
   Стегнах се, защото с ярост до никъде нямаше да стигна. Колкото и да ме вбесяваше — този тип бе отговорен за моето връщане. Само щях да си навредя, ако му крещях или ако го бутнех в канала.
   Напрегнати, продължихме по пътя си. Себастиано вървеше на метър разстояние от мен, може би беше прочел мислите ми. Междувременно бях склонна да си мисля, че е способен на всичко.
   Следващият въпрос ми заседна на езика, не можах да го изрека. Причина за това не беше моят гняв, а неочакваният слушател.
   — Вашето ведро! — извика едно момче зад мен. — Мадона*, загубихте си ведрото!
   *Обръщение към дама. — Бел. прев.
   Едно дрипаво дребосъче, може би на шест или седем години дойде при нас, препъвайки се. Носеше капещата кофа с две ръце, протегнати пред себе си.
   — Заповядайте!
   Изпъстреното му с лунички лице изразяваше надежда. Искаше ми се да му дам нещо, задето ми бе донесъл кофата, но при тези обстоятелства можех само да го възнаградя с усмивка и дружелюбни благодарности.
   Себастиано беше щедър. От кесията, която носеше в непосредствена близост до камата на колана си, извади една монета и я подаде на дребосъчето.
   — Ето, за твоето старание.
   Момченцето му благодари с беззъба усмивка и се стрелна като вихрушка.
   Загрижена, го проследих с поглед. В моето време сега щеше да е на училище или на детска градина. Или на детската площадка, придружено от майка си.
   — Та той дори нямаше обувки — казах аз. — И видя ли колко беше слабичък?
   — Така е в това време — отговори Себастиано студено. — На това му се вика бедност. Често хората тук не притежават повече от това, което носят на гърба си.
   — Но трябва да се направи нещо по въпроса — настоях. — Най-вече хората с пари трябва да са по-щедри!
   Той ме погледна изкъсо, след което бръкна повторно в кесията си и ми подаде една шепа монети. Озадачено огледах странно изглеждащите монети.
   — Какво да правя с тях?
   — Ти също притежаваш само това, което носиш на гърба си, така че приех лично твоя апел за щедрост.
   — О — казах, раздвоена от желанието да хвърля парите в краката му и осъзнаването, че нямаше да ми навреди да имам малко пари в брой. Веднага след това разумът триумфира над гордостта. Всъщност не друг, а Себастиано ме въвлече в тази ситуация. По принцип това не беше благотворителност, а само една малка заслужена възможност за оцеляване. Никой не можеше да знае дали няма да имам спешна нужда от пари.
   — Много благодаря — казах величествено. — Разбира се, ще ти ги върна веднага след като се прибера у дома. Тоест най-късно след две седмици.
   Мълчаливо извървяхме останалата част от пътя. Усещах как ме завладява страхът. Какво щях да правя, ако с мен се случеше същото както с Клариса и не можех да се върна?Ами ако това, което до този момент ми се струваше примитивно, но вълнуващо приключение, се окажеше ужасяващо сериозно? Не, заклех се на себе си, дори нямаше да мисля за това!
   За да изглежда разходката ми поне наполовина достоверна пред Матилда, донесох вода от чешмата, където бяхме сутринта с Клариса. Отново от всички страни се бяха втренчили в мен, но най-малко толкова любопитни погледи гледаха и Себастиано.
   Когато пристигнахме пред магазина на Матилда, от учтивост попитах Себастиано дали иска да влезе с мен, но както можеше да се очаква, той отказа.
   — Матилда не е благоприятно настроена към мен, мисли, че Клариса е нещастна заради мен. А Клариса... — Той замълча. — Отново ще настъпят безкрайни спорове.
   — Защо?
   — Заради живота й в момента. — Той сви рамене. — Но тя трябва да го преодолее, аз нищо не мога да променя, дори и да не й се вярва.
   Една клиентка излезе от билковия магазин. През отворената врата Матилда ме заговори.
   — Защо стоиш там и бездействаш? — извика тя.
   — Идвам! — извиках в отговор.
   — Ще се върна отново за смяната на лунната фаза, точно за третото биене на камбаните* — каза Себастиано на тръгване. — Преди това не ме търси, ще съм в движение. — Миг по-късно той изчезна зад ъгъла.
   * 9часът сутринта. — Бел. прев.
   Обещах на Матилда да изтъркам тенджерите, но преди това тръгнах да търся Клариса. Тя беше в бараката на двора, където на плота със свита от яд уста претегляше смленибилки.
   — Къде беше? — искаше да знае тя.
   — Да донеса вода.
   — Забави се. Да не се изгуби?
   — Не, проследих Бартоломео, защото исках да говоря с него.
   — И хвана ли го? Можа ли да говориш с него? Какво откри?
   — Себастиано ще дойде тук след две седмици, защото тогава е смяната на лунната фаза. По-рано, така или иначе, не мога да се върна. — Погледнах я въпросително. — Ти знаеше ли?
   Тя сви рамене.
   — Да, разбира се. Възможността да се пътува е свързана по някакъв начин с приливите и отливите.
   — Защо не ми каза? Наистина си мислех, че днес ще се върна у дома! Защо ме остави да вярвам в това?
   — От загриженост. Ти беше толкова разстроена. Не исках да стане по-лошо.
   Мотивите й ми се сториха малко измислени, но ги приех. За сметка на това пък подлежеше на изясняване една друга тема. Но не знаех как да я подхвана, без тя веднага да разбере кой ме бе навел на тези мисли. Себастиано ми спомена, че не ми е казала цялата истина покрай нейното пътуване във времето, а аз бях твърдо решена да науча повече.
   Докато обмислях как да формулирам подходящо въпроса, я наблюдавах как работи. Върху плота бяха наредени няколко уреда. Досещах се за функцията на някои, за други можех само да гадая.
   — За какво служи това нещо? — Посочих една голяма стъклена топка с множество издатини.
   — Това е аламбик. Използваме го за дестилиране.
   — Искаш да кажеш за варене на ракия?
   — Не. — Клариса се изкиска за кратко и с облекчение установих, че отново е в добро настроение. — Използваме го при правенето на парфюми, но принципът е един и същ.
   Тя ми показа различните видове пособия. Имаше измервателни стъкленици и чаши за примесване, епруветки, нож за кълцане и хоросан за смилане на подправки, мелнички, дъски, шпатули и лъжици с най-различни размери, везна и няколко пясъчни часовника. Над работната дъска, също както и в залата за продажба от тавана висяха връзки с билки с всякакви аромати. На отсрещната стена имаше голяма полица, претъпкана с торби, кутии, буркани и бутилки. Част от тях бяха готови продукти, а останалите — запаси, обясни Клариса. Заедно с Матилда тя произвеждаше всичко, свързано със здравето и красотата. През цялата година са имали много работа, не само с продажбите, но и с процеса на производство. Пътували с лодка до сушата, за да събират плодовете на някои растения или да закупят от търговци екзотични подправки и редки минерали. Една част от растенията за лекарствата и козметиката се преработвали докато са още пресни, а друга, след като се изсушат, трябвало да се смелят, сварят, направят на пюре или да се дестилират. Мазнините трябвало да се разтопят и пречистят, парфюмните есенции да се смесят, подправките и минералите да се претеглят в много малки количества.
   Клариса с готовност ме поведе към различните продукти и ми обясни всеки един детайл.
   — Струва ми се, че правиш това с удоволствие — казах аз.
   — Права си, но какво те кара да мислиш така?
   — Защото си от благородно семейство. Със сигурност не е обичайно за теб да се трепеш от работа и по цял ден да те командват.
   Лека руменина изби по бузите й.
   — Честната работа все още никого не е убила.
   — За разлика от Френската революция. — Поколебах се за момент. Току-що ми стана ясно кое в нейната история бе нелепо. Реших да действам без заобикалки. — Едно нещо ми се струва странно. Как може да изчезнеш от каруца в Париж и да се появиш във Венеция?
   Гузната съвест се изписа на лицето й. Изстрелът ми на сляпо беше уцелил право в десетката.
   — Ти не си била в Париж, когато се е случило — казах право в лицето й. — А тук във Венеция. Също като мен.
   Клариса дори не се опита да го отрече.
   — В крайна сметка ти от Франция ли си? — попитах я.
   — Да, от там съм — каза тя обидено. — И също така имам благороднически произход!
   — Наистина ли си видяла как кралят и Мария-Антоанета са били екзекутирани?
   Смутена, тя избягна погледа ми.
   — Вече бях избягала от Париж — призна Клариса. — Якобинците избиваха хората наред, като обвинение често бе достатъчно благородното потекло и хубавата къща.
   — Обесвали са ги на уличнитефенери— промърморих. Една малка, незначителна подробност от часа по история, която изведнъж си припомних.
   — Точно така, такива бяха те. Или щяха да станат, в случая. Избягах във Венеция с приятели преди кръвопролитията. Един от тях имаше роднини тук и бяхме приети любезно, въпреки че по мое време французите не бяха добре дошли във Венеция. Бяхме взели достатъчно злато със себе си, за да водим един прекрасен живот. Тук бяхме на сигурномясто, далеч от революцията. Отпразнувахме много балове с маски и живеехме за деня! Ах, Венецианският карнавал по мое време беше един безкраен празник!
   Понечих да й кажа, че е нямало още дълго време да се весели, защото скоро след това Наполеон щеше да нахлуе във Венеция и да я превземе в името на Франция. Поне спорединформацията в пътеводителя. За точната година не можех да се сетя, не умеех да помня цифри, независимо дали бе свързано с математиката, или с историята. Но беше хиляда седемстотин деветдесет и нещо си, това си го спомнях. И също така, че Наполеон щеше да премахне карнавала, но автоматичната блокада ми попречи да говоря за това.
   — Ще бъда откровена с теб — каза тихо Клариса, с наведена от срам глава. — Когато това се случи, аз празнувах карнавала тук в града. През цялата нощ.
   — Ама че работа — отговорих озадачено. — Разкажи ми!
   Била на бал с маски, точно както почти всяка вечер по време на карнавалния сезон. Заедно с приятелите й и няколко музиканти се качили в една лодка, за да продължат празненството си по вода.
   — Плавахме с една богато украсено ладия по Канале Гранде. Пищни многоцветни фойерверки на площада осветяваха небето над целия град. Навсякъде свиреше музика, а ние се смеехме, пеехме и се шегувахме, радвахме се на живота. Бях облечена в прекрасна рокля, цялата украсена с дантела от Бурано. Това е остров, който принадлежи към Венеция и е много известен със своята уникална дантела — добави тя.
   — Знам, била съм там. Продължавай!
   — Освен това носех перука, както беше модата по това време, отрупана с най-прекрасните декорации. Фризьорът дори беше вградил в нея една клетка с малка птичка.
   — Истинска ли? — попитах невярващо.
   — Разбира се. Тя непрекъснато чуруликаше, беше голям моден успех! — Клариса замълча. — Изглеждаш толкова отчуждено. Сърдиш ли ми се, задето те излъгах.
   — Не, това е заради птичката — казах честно. — Никога не измъчвай животно за забавление. Защо го направи всъщност? Искам да кажа, да ме излъжеш.
   Тя ме погледна с разкаяние.
   — Защото не исках да си помислиш нещо лошо за мен.
   — Какво например?
   — Че съм упаднала и пристрастена към забавленията, че безразсъдно съм избягала, отдавайки се на разгулен живот, докато у дома Тюйлери е опустошен, а роднините ми саотвеждани на ешафода заради монархистките си убеждения.
   — Какво друго си можела да направиш? Да останеш и от съчувствие да те обезглавят заедно с тях?
   — Това е вярно — призна тя. — И все пак е егоистично и позорно за мен.
   — Разкажи ми как се озова на червената гондола — помолих я.
   — Това беше глупава грешка. Паднах от ладията в канала. Перуката ми за миг се напои с толкова много вода, че едва не се удавих, а тъй като бе прикачена за моята коса, не можах да я сваля сама.
   — Птичката удави ли се?
   — Не, тя успя да отлети, защото някой ме сграбчи за косата, или по-точно за перуката, и ме извади от водата.
   — Нека позная. Този някой беше Себастиано.
   — Не, друг беше. Той седеше в червената гондола, а на кърмата бе един едноок старец.
   — Не мога да повярвам. Той беше и при мен!
   Всичко останало бе протекло също като при мен.
   Мъжът, който я бил изтеглил в червената гондола, станал нервен и заръчал на стареца веднага да гребе към брега, за да може Клариса да слезе.
   — Гондолата потегли, но преди да успея да сляза, се появи нещо като гръмотевична буря — продължи разказа си Клариса. — Първоначално си помислих, че един от фойерверките е гръмнал пред мен, тези сребърни светкавици и ослепителен блясък бяха навсякъде. Тогава се чу силен взрив и стана тъмно. — Примирена, тя сложи край на историята. — Когато дойдох на себе си, беше тъмно. Бях гола, красивата ми рокля бе изчезнала и всичко останало заедно с нея.
   Другото вече го знаех. Оттогава тя живееше тук, защото връщането нещо не се получава.
   Матилда нахълта в бараката и каза, че е дошло време за обяд, но при условие че ние, мързеливите същества, се захванем най-накрая с готвенето.
* * *

   Следващите две седмици минаха по-бързо, отколкото се опасявах първоначално. Нямах време да се отдавам на болезнени мисли, защото Матилда държеше двете ни с Кларисапостоянно заети.
   Винаги ставахме по първи петли, въпреки че с удоволствие бих поспала още малко. Матилда беше един неуморим диктатор. С течение на времето никой не се осмеляваше да отвори уста срещу властното й поведение, защото колкото повече й противоречеше човек, толкова повече тя се ядосваше и ни обиждаше, без да спира.
   В бараката, която беше един вид работилница, имаше страшно много работа. Клариса ми обясни най-важните процеси и под неин надзор помагах във всичко — от сортирането и пакетирането на пресни билки до смилането на подправки и почистването и пълненето на бурканчета. Освен това от нея научих как се затварят стъклени и глинени съдове с восъчна кърпа, как от сухи цветя, масла и други съставки се прави сапун и как от мед, градински чай и мащерка се приготвя сироп за кашлица.
   Стояхме в непоносимата жега на бараката, където се трудехме час след час, а работата не намаляваше. Само след няколко дни вече се чудех как Клариса е успявала да върши сама цялата работа преди появяването ми.
   При това Матилда не стоеше мързеливо със скръстени ръце. Ако не седеше в кухнята, за да се тъпче с храна, беше почти през целия ден в магазина. Понякога Клариса трябваше да поеме продажбите, тогава Матилда си слагаше шапчицата, с която излизаше, и се отправяше към различни търговци, от които поръчваше първични суровини като масла, говежда лой, оцет или минерали. Поради липсата на място не можеше да съхранява големи запаси. Но и без това не можеше да произвежда значителни количества стока, тъй като голяма част от нея би се развалила. Особено мехлемите и кремовете гранясваха бързо в летните горещини.
   Клариса ме въведе и в работата, която трябваше да се върши в къщата. С мишките, които сновяха в ъглите, беше невъзможно да свикна, но с течение на времето стигнах дотам, да не викам силно всеки път когато нещо космато ми изскочеше насреща, докато мета с огромната метла.
   Мръсните дрехи се носеха за пране и гладене. Една вдовица от квартала вършеше това досадно задължение, истински лукс за нас, както ми каза Клариса. През първите две години след пристигането й това било нейно задължение, но след това Матилда осъзнала, че би могла да увеличи печалбата си, ако обучи Клариса в занаята, вместо от сутрин до вечер да не й дава мира с пране и гладене.
   Матилда вероятно се надяваше да се превърна в кухненска фея, но съвсем скоро й стана ясно, че зад печката съм най-големият провал на всички времена. На два пъти се опитах да сготвя каша от просо. Първия път резултатът наподобяваше ронлива купчинка цимент, а втория път — бях я оставила за по-дълго време над огъня — ронлива купчинка въглища. Оттогава се опитвах да се измъкна от готвенето, доколкото можех.
   На всичкото отгоре просто не можех да се сприятеля с някои продукти, като например мъртвите пилета, които първо трябваше да бъдат оскубани, а след това изкормени. Или с рибите, които имаха очи, перки и люспи.
   Понякога си мислех, че Матилда с удоволствие би ме изгонила, защото бях толкова безнадеждно нескопосана в кухнята. И въпреки че не криеше гнева си от недоразвития ми готварски талант, тя се ограничаваше до обичайното си пенявене и се задоволяваше с добре изпълнените други мои задължения. Може би се утешаваше с мисълта за парите, които Барт й беше дал за моето приютяване.
   Макар самата аз да не можех да готвя, яденето бе странно на вкус и ако гладът не ме принуждаваше да го преглъщам с мъка, с удоволствие бих се отказала от него.
   Обикновено за закуска имаше каша, от време на време нещо като палачинки, но също толкова безвкусни. За обяд често се сервираше паста, с почти същата консистенция като кашата на закуска. Зеленчуците бяха предимно леща или боб, които се готвеха на гъста яхния с риба, бекон или наденички. Изглежда, най-важното беше човек да се засити. Вкусът идваше на второ място.
   Ето защо по време на моите случайни разходки си позволявах по един допълнителен залък под формата на ябълка или пресен хляб. Това бяха храни, в които имах най-много доверие. Из целия град гъмжеше от амбулантни търговци на храна, които продаваха от щандове или от лодките си.
   Само при мисълта, че шоколадът щеше да бъде измислен след около четиристотин години, можех да се разплача от съжаление към бедните хора от XV век.
   Но всичко това беше нищо в сравнение с мизерията, която преобладаваше в областта на здравеопазването. В магазина за билки почти ежедневно идваха пациенти или техни роднини и състрадателните им истории, които за толкова кратко време чух, ме шокираха дълбоко. Хората постоянно бяха с единия крак в гроба. Отравяне на кръвта, суха кашлица, диария или просто силна коремна болка — понякога отнемаше само няколко дни, докато някой от семейството на болния не се върнеше, за да ни съобщи през сълзи, че молитвите и лекарствата не бяха помогнали.
   Едва ли някой от тези хора щеше да умре през двайсет и първи век, но тук нямаше нито пеницилин, нито пък правеха операция на апандисита.
   Притесненията ми нараснаха, когато научих колко често умираха жените по време и след раждане. Два пъти за една седмица в магазина при Матилда дойдоха опечалени близки, които плачеха от скръб. За моя изненада, в подобни ситуации Матилда се държеше много по-различно от обикновено, не беше навъсена, нито сопната, ами доста състрадателна. Веднъж дори прегърна една плачеща жена, която бе загубила двамата си синове при последната чумна епидемия, а дъщеря й бе починала по време на раждане.
   Клариса ми разказа за чумата.
   — Заразата постоянно се появява в града. Някои години са много тежки, тогава навсякъде цари страх. Болните ги карат на острова на прокълнатите, където повечето от тях умират.
   Ужасена, си спомних масовия гроб на острова на чумата, за който баща ми ми беше разказал. Слава богу, скоро щях да се върна у дома!
   Като се изключат всички безбройни примитивни ограничения, до следващата фаза на луната дните протекоха в монотонност, работа и пак работа, която биваше прекъсванасамо за извършването на някои покупки и доставки, като например дневното ходене за вода до чешмата и седмичното пазаруване на големия пазар на „Риалто“.
   На два пъти се скатах и отидох до магазина с маските зад базиликата, но вратата беше заключена и на моето почукване никой не отвори.
   На всеки няколко дни двете с Клариса си миехме косите на двора и поливахме голите си тела със сапунената вода, а след това се подсушавахме с ленени кърпи и сядахме на слънце. Един път заспах и сънувах, че лежа някъде на плажа. Но постепенно започна да захладнява и ритуалите по къпането станаха значително по-кратки и по-неприятни.
   Въпреки всяческите ми опити да се поддържам чиста доколкото ми бе възможно, защото беше достатъчно мъчително за мен да се разхождам в едни и същи дрехи денонощно, не след дълго започвах да излъчвам съответната неприятна миризма. При все това не ми беше утеха, че моите съквартиранти не миришеха по-приятно; особено от Матилда се разнасяше доста остра миризма. По това тя не се различаваше от повечето други хора, които в това столетие до този момент се бяха изпречили на пътя ми. Без душ гел, без перална машина, без дезодорант и без казанче за водата в тоалетната, миналото смърдеше в буквалния смисъл на думата.
   В началото постоянно си задържах дъха, но след няколко дни се научих геройски да търпя вонята, а през втората седмица я усещах само мимоходом.
   Клариса ми зае една от нейните фусти, за да дам моята за пране, но истински чиста никога не се почувствах. На няколко пъти понечвах да си купя дрехи за смяна, но послеси казвах, че не си заслужава за малкото дни, които ми оставаха. Бях решила при моето заминаване да оставя парите от Себастиано на Клариса, защото не можех да ги взема с мен. Тя обаче можеше да си изпълни някое желание с тях. Матилда я държеше изкъсо, а що се отнася до джобните пари — не й даваше, само един път в годината й купува нови дрехи или обувки, но само ако старите са напълно износени. В сравнение с предишния си живот, когато е била в състояние да се облича в кадифе, коприна и дантела, тук живееше като Пепеляшка. Но всеки път когато се опитвах да я заговоря за това, ставаше странно сдържана. Подозирах, че не иска да си спомня за хубавите и луксозни времена, защото тогава животът й тук ще й се струва още по-тъжен.
   За да разбера стойността на монетите, които ми даде Себастиано, в магазина на няколко пъти се бутнах в Матилда, като се преструвах, че съм се съсредоточила върху метенето, а всъщност гледах какви пари се търкалят по тезгяха. При следващия удал се случай попитах Клариса за различните монети и научих какво може да си купи човек с едно солдо, с една лира трон или марчело. Най-ценен от всички беше дукатът, тъй като бе от злато. Така разбрах, че Себастиано ми бе дал цяло състояние само от златни и сребърни монети, които бяха достатъчни да изкупя целия билков магазин. Клариса щеше да е в състояние да си купи цял сандък, пълен с нови дрехи и обувки.
   С изключение на няколко дребни сребърни монети, скрих парите под дюшека на леглото ни. Най-късно в деня на смяната на лунната фаза щяха да преминат в нейно владение.
   Понякога, преди да настъпи часът за лягане, сядах до Джакопо на масата в кухнята и го наблюдавах, докато дялкаше дървото. Ръцете му бяха почти толкова изкривени и напукани като парчето, което обработваше под светлината на газовата лампа, но това, което се получаваше, беше неподвластна на времето красота. Той дялкаше фигури на светци, които след това полираше и мажеше с восък, докато не светнеха като старо злато. Когато бяха готови, ги слагаше на масата и разказваше кого изобразяват. Наред с другите, надупчения със стрели свети Себастиан, свети Кристофър с бебето Исус на раменете си и разбира се, светеца и покровител на Венеция, Марко, яздещ лъв.
   На всеки няколко дни Джакопо си окачваше една табла, в която поставяше дялканите си произведения на изкуството и закуцукваше с патерици до площада, където ги предлагаше. Обикновено продаваше всичко много бързо, тъй като хората от този век бяха изключително набожни. За повечето почитането на светците бе важна част от ежедневието.
   Също така и за Клариса, Матилда и Джакопо религията играеше важна роля. Те се молеха преди всяко хранене и ходеха на църква всяка неделя. И така, за да не ги дразня, послушно ги придружавах. Не можех да се оправдая с факта, че съм протестантка, особено след като не бях сигурна дали Лутер* вече е роден.
   *Мартин Лутер поставя началото на протестантството. — Бел. ред.
   Малката тухлена църква беше препълнена, стояхме близо един до друг и едва можехме да се движим. Въпреки че повечето хора носеха най-хубавите и най-чистите си дрехи, за малко да припадна от вонята на тълпата. Свещеникът проведе литургията с нещо като песнопение. Намирах латинската литургия за необичайна и смущаваща, но се утешавах с факта, че чрез моето присъствие подкрепям международния ойку-мен** още преди да бъде измислен. Така прекарах и двете неделни литургии в очакване на предстоящатасмяна на лунната фаза.
   **Движение, имащо за цел обединяването и сътрудничеството между отделните християнски църкви. — Бел. ред.
   И ето че най-сетне моментът настъпи. Двете седмици се бяха изнизали.
* * *

   В нощта преди дългоочаквания ден бях толкова развълнувана, че почти не затворих очи. Клариса също спа зле. Беше потисната, тъй като аз си тръгвах, докато тя самата нямаше изгледи да се върне скороу дома. Настроението й не се подобри дори когато на сутринта й дадох парите. Напротив, когато разбра, че ги имам от Себастиано, бе извън кожата си от гняв, защото ги беше дал на мен, а не на нея.
   Гневът й утихна, но настроението й продължаваше да е потиснато.
   — Страшно ще ми липсваш — каза тя.
   — И ти на мен — отговорих и това беше самата истина.
   Със сигурност нямаше да ми липсва нищо друго, нито къщата, нито Матилда, нито всичко примитивно тук. Но Клариса, да. Тя беше истинска приятелка. Поделяхме си всичко, не само усилната работа, ризите, гърнето и леглото, но и съдбата, която ни бе приковала в миналото. Това ни сплоти, а дори не ни беше възможно на прощаване да си кажем,довиждане“ или „не си тръгвам завинаги“.
   Беше завинаги — веднага щом червената гондола ме върне обратно. От географска гледна точка бях на ръка разстояние. Но повече от петстотин години в бъдещето — не беше точно зад ъгъла.
   — Толкова ми е мъчно за теб, че трябва да търпиш всичко това! — уверих Клариса. — Но някой ден ще се получи и при теб! Тогава ще се прибереш вкъщи и всичко ще бъде наред. — Много ми се искаше да я предупредя за Наполеон, който със сигурност нямаше да се отнесе много мило с бежанците от Френската революция като Клариса, но бариерата ми попречи. Вместо това ми хрумна друга идея. — Знаеш ли, мисля, че няма да е лошо, ако междувременно станеш по-близка с Бартоломео. Той е много мило момче и ти му допадаш. Защо не излезете заедно?
   — Ще видим — отвърна тя колебливо.
   От трескавото очакване не можех да преглътна нито залък от кашата на закуска. Матилда ме погледна подозрително.
   — Лицето ти е цялото червено. Да не вдигнеш температура?
   — Няма, всичко е наред. Явно вчера съм стояла прекалено дълго на слънцето.
   Не издадох нищо за моето предстоящо заминаване. Клариса ме посъветва просто да изчезна тихомълком.
   — Така ще е по-добре. Матилда ужасно ще се разстрои. Знаеш ли, тя те харесва.
   — Имаш предвид като безплатна помощничка?
   — Не, като човек.
   Не споделях това впечатление, но Клариса познаваше Матилда по-дълго от мен, затова не възразих.
   През времето до третото биене на камбаните — вече знаех, че това са три часа след първото биене, значи, около девет часа сутринта — се направих, че помагам на Клариса в бараката. Когато най-сетне дойде дългоочакваният камбанен звън, прегърнах припряно Клариса.
   — Сбогом — казах в движение. — Пожелавам ти цялото щастие на света и съвсем скоро да се върнеш в твоето време!
   После хукнах навън, минавайки през кухнята и магазинчето, където стоеше Матилда. Мъчех се да не гледам надясно или наляво, в противен случай можех да се разплача, особено ако видех Джакопо на масата в кухнята как дялка новата си фигура на светец.
   Отвън, на няколко крачки от входната врата стоеше Себастиано. Той погледна над рамото ми зад мен и поклати със съжаление глава.
   — Знаеш, че не можеш да дойдеш с мен.
   Обърнах се и за мое учудване, видях Клариса, която ни гледаше твърдоглаво.
   — Мое право е да опитам отново! Не изстрадах ли достатъчно?
   — Ако беше така, щеше да го разбереш. Сега се върни в къщата! Изчакай, докато не дойде твоето време! — Той се обърна към мен. — Ти върви. Аз ще те настигна.
   Колебливо тръгнах. През рамо видях как Клариса се опита да ме последва, но Себастиано й препречи пътя и я хвана здраво.
   — Съжалявам — каза той.
   — Мразя те! — извика тя гневно.
   — Върни се в къщата — добави той, бутайки я към билковия магазин.
   Тя му се отскубна.
   — Мразя те! — повтори Клариса, преди да се обърне рязко.
   Себастиано изчака, докато тя не изчезна в къщата, след това дойде при мен.
   — Готова ли си? — попита ме.
   Кимнах мълчаливо.
   Той тръгна бързо напред, а аз се мъчех да не изоставам.
   — Защо не може да дойде с нас? — попитах го. — Само да опита! Защо не я пуснеш да се качи с нас на лодката?
   — Не мога да говоря за това.
   Както винаги ограничението в комуникацията ме дразнеше, но какво можех да направя? Докато подтичвах до него, реших да уточня поне едно нещо.
   — Знаеш ли, парите, които ми даде, бяха твърде много, поне според това, което успях да установя. Сега трябва да се споразумеем за обменния курс, така че да знам колко имам да ти връщам, когато се прибера у дома. Какво ще кажеш?
   — Всичко ли успя да похарчиш?
   — Ами да...
   — Оставила си ги на Клариса!
   Трепнах от раздразнения му поглед.
   — Помислих си, че е справедливо! — защитих се. — Виси от години тук, робува като луда и дори няма нещо прилично за обличане! Не заслужава всичко това! На никого нищо не е сторила!
   — Най-вероятно все още не ти е разказал цялата истина.
   — Напротив, разказа ми я — затапих го. — Каза ми, че не са я карали към ешафода, избягала е от Париж преди това.
   Себастиано поклати глава.
   — Просто забрави.
   — Защо трябва да забравя? Защо да не направим трудния й живот малко по-лесен?
   — Може би защото тя самата има вина за всичко това.
   — Просто защото е паднала случайно във водата? Я чакай малко! — Замълчах. — Или имаш нещо друго предвид?
   — Не мога да говоря за това.
   Аха, ето я отново. Глупавата бариера. Но от сега нататък това нямаше да има значение, защото след малко щях да направя едно дълго пътуване от петстотин и десет години напред в бъдещето.
   Бяхме стигнали до Канале Гранде. По диагонал, от другата страна на брега се намираше най-красивият палацо на Венеция — ,,Ка’ д’Оро“, или поне така щеше да се наричав бъдещето и щеше да е музей. Да го видя пред мен по времето на тази историческа епоха, точно на същото място като в бъдещето, но с няколко стотин години по-нов, беше като многообещаваща връзка с моето време, правилното време. Времето на смартфоните и фейсбук. Чао, каша и нужник!
   Изпълнена с надежда, гледах канала. Повърхността на водата блестеше като златна под слънчевите лъчи, всичко бе толкова тихо и спокойно. Тишината бе почти осезаема, тъй като следващата моторна лодка беше буквално на цяла вечност разстояние. Само гондолите оставяха своята диря, колоритна вместо черна, защото законът срещу луксавсе още не беше приет. Скоро всичко това тук наистина щеше да бъде минало. Щях да съм в състояние да гледам от друга, по-добра страна на нещата. А именно в ретроспекция.
   Тогава видях червената гондола. Идваше от един страничен канал и бързо се приближаваше. Едноокият старец стоеше в задната част и енергично прокарваше греблото през водата. Той присви здравото си око, когато ме видя. Безброй бръчки се изписаха върху лицето му, докато ми се хилеше.
   — Струва ми се, че някой няма търпение — каза той с дрезгав глас.
   Отново имах чувството, че го познавам от някъде, но тогава Себастиано ме побутна, за да се кача в лодката.
   — Не ни остава много време!
   Побързах да стъпя на борда. Себастиано скочи след мен с елегантен скок и аз отново се възхитих на пъргавината му. Въпреки напрежението, което спираше дъха ми, забелязах колко сини бяха очите му. Усетих хубавата му миризма, когато ме настани на пейката и седна до мен. Не на дезодорант или шампоан, или нещо подобно. Просто на... хубаво.
   Чаках да потеглим, но нищо не се случваше. Старецът бе прибрал греблото и държеше главата си наведена. Той промърмори нещо, което не можах да разбера.
   — Сега — каза Себастиано.
   Тогава видях сребърното трепкане да се издига от ръба на гондолата. Първо като тънка ярка линия, след това подобно на завеса от ослепителна светлина, която се издигаше нагоре, стигайки все по-високо, докато не изпълни цялото ми зрително поле. Задържах дъха си в очакване на взрива. През главата ми минаха несвързани въпроси, например дали щях да се озова гола в бъдещето. Щях ли при приземяването да си върна чантата, по възможност заедно с айпода? Дали щях да си спомням всичко? Особено последният въпрос предизвика у мен притеснение и за части от секундата, преди яркостта да заличи всичко друго, ми се искаше да кажа на Себастиано, че се радвам, задето съм го срещнала. Въпреки всичко.
   Но за това нямах повече време. Ослепителната светлина избухна с оглушителен трясък. След това всичко се потопи в дълбока черна тъмнина.
   2ЧАСТ
   Венеция, 1499
   Също както последния път, когато дойдох на себе си, беше паднала нощта. Лежах по гръб, но сега нямах чувал върху лицето, а можех да видя звездното небе над мен. И не бях гола, както установих след бързо опипване. Казах си, че бе логично да съм с дрехи. Нещата, които се донасяха от миналото в бъдещето, не бяха анахронизъм, а просто антики. Разбира се, не можеха да минат за автентични, тъй като не бяха достатъчно стари. Или по-скоро не изглеждаха толкова стари, колкото бяха.
   Мислите ми прескачаха объркано, едва постепенно съзнанието ми се избистри дотолкова, че да мога да говоря отново.
   — Ехо? — попитах с писклив глас. — Има ли някой?
   — Аз съм тук — каза Себастиано, застанал до мен.
   Усетих ръката му на рамото ми, след което ме изправи в седнало положение.
   — Всичко наред ли е? — попита той.
   — Сега да. В началото си помислих, че съм гола. Да не си въобразиш, че съм много срамежлива, просто не се познаваме толкова добре.
   — Всъщност ние изобщо не се познаваме — съгласи се Себастиано. — Ако това ще те утеши — първият път не гледах. Или да кажем, много за кратко, след това дойде Бартоломео с чувала.
   Огледах се наоколо. Бяхме се приземили в една доста тъмна уличка. Всъщност изглеждаше точно като последния път. Някои места във Венеция очевидно не се бяха променили дори за повече от петстотин години.
   С помощта на Себастиано се изправих.
   — Много мило, че ме доведе тук. Ако бързаш, най-вероятно ще мога да намеря и сама пътя към хотела.
   Тайно се надявах, че ще ме придружи. Беше наистина доста тъмно. Само от открехнатия прозорец на една от къщите се процеждаше трепкаща светлинна, но беше достатъчна, за да видя, че на това място уличката бе от глина.
   — О, боже мой! — извиках аз. — Нещо се е объркало! Тук, този участък от уличката! Не е настилка, а глупава глина! Ние сме останали тук!
   — Знам. Не съм сляп.
   От уплаха започнах да треперя и преди да се усетя, се разплаках. Плачех и треперех неконтролируемо сякаш бе люта зима, въпреки че не ми беше студено.
   Себастиано стоеше с отпуснати ръце пред мен и ме гледаше безпомощно, което не ми помогна ни най-малко. Накрая, той въздъхна и ме взе в прегръдките си и така започнах да хлипам във врата му. Сподавени хълцания се издигаха от гърдите ми и се приземяваха мокри под ухото му. Прегръдката му ми се отрази добре. Шокът бавно премина, почувствах се така, сякаш силата и топлината на неговото тяло проникнаха в мен. Постепенно треперенето намаля и накрая напълно изчезна. Въпреки това плаках още известновреме, навлажнявайки яката на ризата му, докато най-накрая не ми дойде твърде много дори и на мен самата.
   Колебливо се отдръпнах и изтрих очи с ръкавите си.
   — Къде е гондолата? Не може ли просто да опитаме отново?
   Той поклати глава.
   — Свърши се. Гондолата я няма. Прозорецът във времето отново е затворен.
   — Но как можа това да се случи?
   — Шшт, не толкова силно! Тук по това време винаги има пазачи!
   С това той нямаше предвид карабинерите, а типовете с шлем, броня и копие, на които точно преди две седмици имах възможността да се възхищавам.
   — Себастиано, аз искам да се прибера вкъщи! Няма до края на живота ми да ходя в онази ужасна тоалетна и да се разхождам без бельо! — Прошепнах, защото чух стъпки в тъмното. — Родителите ми със сигурност вече са обезумели от притеснение за мен. Повярвай ми, ще преобърнат небето и земята, ако не се върна!
   — Щеше да се върнеш през същия прозорец, през който изчезна. Дори в собствените ти дрехи. Родителите ти нямаше да забележат, че те е нямало.
   — Това означава ли, че има и други прозорци? — поисках да узная.
   — За това не мога да говоря.
   Ако в този момент бяхме по-близо до канала, щях да го бутна в него.
   — Ако има други прозорци, искам да ги използвам —настоях аз. — Обзалагам се, че и ти го правиш.
   — Това е нещо съвсем различно.
   — Аха! Значи, ги има! Другите прозорци!
   Не получих отговор, но не се отказах.
   — Мястото, на което се приземих преди малко, е същото като миналия път, нали? Прозорците във времето на фиксирани места ли са? Качване в гондолата при канала, излизане на уличката? Не се ли страхувате, че случайно някой може да ви види и да ви обвини в магьосничество?
   — Не функционира така — каза Себастиано нетърпеливо. — Основните прозорци може да бъдат видени само от посветените. — Той ме хвана за ръката. — Хайде. Не може да останем тук.
   Повлече ме със себе си и повървяхме известно време.
   — Чакай малко. — Спрях се. Бяхме стигнали до друга уличка, която беше малко по-светла, защото на стената на една къща гореше факла. — Всъщност къде отиваме? Ако мислиш, че можеш да ме паркираш отново при Матилда, а след това да избягаш, не си познал! Искам да отида точно там, където си отседнал и ти. И ако се опиташ да ме метнеш и да изчезнеш, ще остана на пост пред магазина за маски дотогава, докато не се появиш отново.
   — Кой ти каза, че ходя още там?
   — Хващам се на бас, че мястото е нещо като централа. Дори само защото магазинът изглежда по същия начин както и след петстотин години.
   Той изглеждаше разтревожен.
   — От къде знаеш това?
   — Защото от там си купих една маска.
   — Кога?
   — В бъдещето, разбира се.
   — О, по дяволите! — Той простена, сякаш го бяха настъпили с остро токче.
   Имах чувството, че очакваше подробности.
   — Всъщност исках да си купя обувки, но някак си с Матиас се озовахме в магазина за маски. Между другото, Матиас е дебелото момче, което заедно с родителите си се намираше на гондолата, когато се отвори прозорецът във времето. — Намръщих се. — Всъщност е странно, че не дойдоха тук с нас, а се случи само на мен. Те наистина извадиха голям късмет, нали?
   — Хм. Маската у теб ли беше, когато настъпи преминаването?
   Аз потвърдих.
   — Беше в чантата ми, която, естествено, вече я няма заедно с айпода ми, с джобните ми пари за цял месец и с моя „Сенси“. — Казах последното с огромна горчивина, защото шансовете да се върна възможно най-скоро при чантата ми и всичко, което ми беше скъпо, бяха значително по-малки, отколкото преди час. Въпреки това в никакъв случай не исках да мисля, че можеше да ми се случи същото като на Клариса. Дори само да си го представех и щях да рухна с истерични писъци. Тогава по неволя щяха да ме затворят в някоя лудница. Нямах представа къде тук има такава, но така или иначе, предпочитах да не знам.
   — Какво е „Сенси“? — искаше да узнае Себастиано.
   Очевидно имаше неща в бъдещето, за които дори и той не знаеше.
   — Парфюм — казах аз. — Какво не е наред с маската? Каква роля има в цялата тази история?
   — Не мога да ти кажа нищо за това.
   — Аха — рекох мрачно.
   Себастиано се взря напрегнато в тъмнината.
   — Трябва да продължим. Нощта има очи и уши.
   — Но тук няма никого — казах, след като се ослушах.
   — Точно в това е опасността. Човек си мисли, че е в безопасност, и веднага след това му опират кама в гърлото.
   Изтръпнах, но след това разбрах какво искаше да постигне с думите си.
   — Искаш да ме сплашиш. Но няма да стане. Примири се, че ще трябва да ме вземеш със себе си. Без значение колко килъри ще ти се наложи да убиеш през това време.
   — Както изглежда, май ще трябва.
   — Да се бориш с убийци?
   — Не, да те взема. За убийците ще се погрижа по-късно.
   Изкикотих се. Предвид сериозността на моята ситуация, не вярвах, че толкова скоро ще съм в състояние отново да се смея на някоя шега, без значение колко добра бе тя. Това, че изобщо не беше шега, щях да разбера едва по-късно.
* * *

   Бързахме в нощта като две сенки, но този път ми беше много по-лесно да не изоставам, отколкото преди две седмици. Междувременно бях разтъпкала обувките ми, а и познавах по-добре района. Но преди всичко твърдо бях решена да не позволя да ми се измъкне. Не бях сигурна дали можех да се доверя на Себастиано. Той следваше планове, за които нищо не знаех, и имаше работа, която, меко казано, беше много съмнителна. Но той знаеше как се пътува във времето, а аз исках да разбера всичко по въпроса, така че щях да се лепна за него като дъвка.
   — Къде ме водиш?
   — Не се притеснявай, не е при Матилда. Тази вечер ще спим при една позната, а утре... ще видим. Тепърва ще реша. Трябва да е място, където ще те държат по-добре под око.
   — Мисля, че преувеличаваш. Всички ме смятат за много разумна за възрастта ми. — После добавих: — Е, добре де, изпратих имейл на Венеса, че трябва да залепи на мотора на бившия й стикер с надпис: Внимание,алкохолик зад кормилото!— Помислих за миг. — Ако трябва да сме точни, все още не съм го направила. Чак след петстотин години.
   — Не става дума за някакви бъдещи лудории, ами причината поради която си тук.
   — Това означава ли, че има такава? Мислех, че е глупав инцидент!
   На това се надявах през цялото време.
   — Но маската доказва точно обратното. Ти си дошла тук поради конкретна причина.
   — Какво означава това? — Саркастично вдигнах ръка. — Чакай. Обзалагам се, че не можеш да говориш за това.
   — Точно обратното. Дори трябва да говоря за това. Ти си тук, за да предотвратиш дадено събитие.
   — Наистина ли? — Бях изумена. — Да знаеш случайно кое?
   — Не, но от него ще се реши бъдещето. От това ще зависи животът ти, защото, ако сбъркаш, няма да можеш да се върнеш. Или по-лошо, ще умреш.
   * * *
   Отне ми известно време да преглътна шока от тази информация. Въпреки това, имах около хиляда въпроса, включително и защо щях да умра, ако направех нещо погрешно, но за мое съжаление, Себастиано каза, че не може да говори за това. Освен това, щяло да бъде по-добре, ако не говорим толкова много.
   — Защото навсякъде дебнат опасности? — попитах колебливо.
   — Не, защото съм адски уморен и искам единствено да си легна. Не спах не само тази, но и предната нощ.
   Това веднага ме наведе на нови въпроси, като например дали предната нощ не е успял да си легне заради спешно патрулиране във времето.
   Минахме през града, насочвайки се на изток. Забелязах това, защото тук небето ставаше по-светло, тъй като слънцето бавно изгряваше. По някое време достигнахме целтаси. Себастиано спря пред една голяма къща и почука с чукчето на вратата.
   Погледнах нагоре към фасадата. В мъждивата светлина на зората можеше да се забележат само очертанията, но бе достатъчно, за да се види, че беше един доста луксозен дом.
   — Но това е палацо — казах аз.
   — В това време така се нарича само дворецът на дожите. — Себастиано отново почука с чукчето.
   Вратата се отвори със скърцане и пред нас се появи едноокият от червената гондола. Той носеше фенер, който придаваше демонично изображение на лицето му с превръзката на окото.
   — А така — рече той. — Май някой не е успял да се прибере вкъщи.
   — При първото си преминаване е носела маска със себе си — каза Себастиано, сякаш това обясняваше всичко.
   — Аз съм Ана — представих се.
   — Знам — отговори едноокият. — Моето име е Хосе Маринеро де ла Ембаркацион. Можеш да ме наричаш Хосе.
   Стори ми се практично, защото останалото, така или иначе, не го запомних.
   Хосе се отправи с фенера към един ограден двор с външно стълбище. От трептенето на пламъка на свещта сянката на съсухрената му фигура се отразяваше на стената като на някой великан.
   Стълбището водеше до балкон. След като стигна горе, Хосе отвори една врата. Влязохме в стая, чиито размери можех само да гадая поради оскъдното осветление. При всички положения беше огромна, особено сравнена с ниската стаичка, където прекарах последните две седмици.
   Наскоро (или в далечното бъдеще, зависи от гледната точка) посетих заедно с родителите ми ,,Ка’ д’Оро“ и сега си спомних някои неща, които научих там за изграждането на типичните венециански палацо. Повечето къщи на аристократи, които датираха от този период, са построени на подобен принцип. На приземния етаж на сградата има водна стая с излаз към канала; в някои къщи дори е можело да се влезе с гондола. Водният салон често граничи с междинен етаж, на които са разположени кухнята, складовотои пералното помещение.
   Първият етаж включва величествена жилищна площ с голяма церемониална зала, наричана портего, която се простира по цялата дълбочина на къщата. От двете страни на тази зала са разположени покоите, в които собствениците са спели, ядели или гощавали гостите си.
   В един такъв портего се намирах в момента. Отдясно и отляво имаше врати. Хосе отвори една и освети стаята, към която водеше.
   — Мисля, че е приемливо за младата дама — каза той.
   Надникнах в тъмните дълбини на помещението, а Себастиано запали една свещ във фенер и ми го подаде. — Да се наспиш добре — каза той. — Утре пак ще говорим. Или по-скоро, днес. При всички положения, по-късно.
   — Невероятно — извиках аз. — Това да не е легло с балдахин?
* * *

   Всъщност наистина беше легло с балдахин. При вида му внезапно осъзнах колко съм уморена. Въпреки това, погледнах във всеки ъгъл, дали не се криеше опасност. Зловещите намеци на Себастиано за наемни убийци съвсем не се оказаха безрезултатни. Комбинацията от тъмнина и самота допълнително ме изнервяше.
   Но освен ценните мебели в стаята нямаше нищо. Вратата можеше да бъде затворена с резе отвътре, което веднага направих, преди да се съблека и пропълзя в леглото. В случая трябва да се разбира буквално, като казвам, че завивките бяха толкова меки и пухкави като пухените в бъдещето. Матракът също беше мек и удобен, а лененото спалнобельо бе гладко. От никъде не изскачаше бодяща слама, боцкащи материи или вълна, миришеща на застояло. С балдахина над мен — на светлината на свещта можах да видя, че бе от бродирана коприна — се чувствах като Спящата красавица. Готова за стогодишен сън.
   Преди да заспя, почувствах прилив на гузна съвест. Клетата Клариса! Докато лежах тук в дамаска и пух, тя трябваше да се задоволи с едно боцкащо одеяло и след около час — не оставаше повече време до изгрев-слънце — да изпразни гърнетата, да отиде за вода, да сготви овесената каша, а след това в летните горещини цял ден да стои в бараката и да обработва билки. А аз дори не бях там, за да й помогна.
   Чудех се дали от солидарност да не се отбия при Клариса по-късно през деня, веднага щом възвърнех физическата си форма и разучех новата обстановка. Може би щеше да се почувства по-добре, ако научеше, че все още съм тук. Със сигурност щеше да й е утеха, че не само тя бе прикована в този век.
   Несъмнено щеше да иска да узнае къде точно съм отседнала. И навярно нямаше да й се понрави толкова. Особено когато чуеше, че съм спала в огромна стая с балдахиново легло, с огледала с позлатени рамки и лакирани мебели. И нощно гърне, което не само имаше капак, но беше вградено в кресло с висока облегалка, което от своя страна бе дискретно скрито зад един параван. Изглежда, в този век не навсякъде се живееше толкова неуютно, колкото у Матилда.
   Слабият звън на корабна камбана, която се чуваше от някъде, ме придружи в съня.
* * *

   Събудих се посред бял ден. Капаците на прозорците бяха затворени, но слънчевите лъчи проникваха в стаята през процепите.
   За няколко секунди в просъница си помислих, че съм си вкъщи. Татко пееше под душа, а мама всеки момент щеше да нахлуе в стаята ми и шумно да обяви, че училищният автобус ще дойде точно след пет минути. Тогава наистина трябваше да стана. Въпреки че мама обичаше да преувеличава и автобусът идваше едва след петнайсет минути, пак нямах достатъчно време да се приготвя за тръгване. Точно поради тази причина си вземах душ и си миех косата вечер, защото знаех, че след като стана, имах време само колкото да се облека и да си измия зъбите.
   Суматохата сутрин при Матилда беше подобна, само че без звъна на будилника, ами с далечния сутрешен камбанен звън, който долиташе от всички околни камбанарии и събуждаше всяка жива човешка душа. Ако до минута не скочехме с Клариса от леглото, можехме да бъдем сигурни, че Матилда щеше да се втурне в стаята и с нейните крясъци да ни вдигне на крака.
   След това трябваше бързо да се облечем и срешем, защото работата ни чакаше. Такива подробности, като миенето на зъби, заедно с останалата част от личната хигиена, трябваше да се отложат за по-късен час.
   Все пак в този век миенето на зъбите се практикуваше, като за тази цел се използваха влакнести парченца дърво и листа от мента, ако, разбира се, на човек му останеше време за това. Най-вероятно на много хора то не стигаше, защото веднага след като отвореха устата си, се разкриваше кариозен ужас. Зъболекари не съществуваха, тяхната работа я вършеха бръснарите. Но те биваха посещавани едва когато беше вече твърде късно, защото специалността им бе ваденето на зъби. Клариса ми описа как протичаттези интервенции. Двама мъже държаха жертвата, докато бръснарят я измъчваше с клещите.
   Вече се бях запознала с някои от тези пациенти. Отначало си купуваха лекарства против зъбобол от билковия магазин, а като не им помогнеха, по принуда тичаха при бръснаря. След това маршируваха обратно до магазина с ужасно подути бузи, защото имаха нужда от противовъзпалителни средства.
   Докато размишлявах върху зъбната хигиена през този век, отново задрямах. Хубаво бе, когато на човек не му се налагаше да скача веднага от леглото, след като се събуди.
   По някое време се обади една от човешките ми нужди. Използвах гърнето и реших възможно най-бързо да разбера, къде се намира нужникът. Тъкмо бях взела това решение, когато на вратата се почука и в стаята влезе жена, направи пред мен реверанс, взе гърнето от стола и изчезна с него. Объркана, спрях и се загледах след нея. Миг по-късно дойде друга жена, облечена като първата с престилка и шапчица. Тя отвори кепенците на прозорците и започна да оправя завивката. Докато все още беше заета с това, другата жена се върна с поднос, който сложи на лакираната маса пред камината.
   — Вашата закуска, мадона — каза тя учтиво.
   — Ъъъ... благодаря — отвърнах с недоумение. Един бърз поглед към чинията показа, че носът ми не ме беше излъгал. Бъркани яйца с пържена шунка! А до тях на една дъска бе поставен пресен бял хляб, от който все още излизаше пара. Освен това имаше кашкавал, маслини и купичка с мед.
   Жената дръпна за мен един от столовете и ми направи реверанс.
   — Дали всичко е според вашите желания, мадона?
   Исках да й кажа, че може да ме нарича Ана и че бях свикнала сама да изхвърлям гърнето си, но останах толкова поразена, че не можах да издам никакъв звук. Вместо това кимнах и се отпуснах на стола. Изведнъж осъзнах колко бях гладна. Нямаше нужда да ме подканват два пъти, особено след като по всичко личеше, че лакомствата бяха приготвени само за мен.
   Взех лъжицата — вилици не бях виждала през този век — и загребах от яйцето. Беше много вкусно. Междувременно отхапах от хляба, на който средата беше чудесно пухкава, а коричката хрупкава. Дори сиренето беше толкова вкусно като от деликатесен магазин. Въздъхвайки от наслада, глътнах няколко маслини и накрая короновах закуската, топейки останалия хляб в меда, като изядох всичко до последната троха.
   За пиене имаше нещо като шприц в скъпа стъклена чаша. Според мен и обикновена вода би свършила същата работа. От Клариса знаех, че господарите още на закуска правели вкуса на водата по-фин, смесвайки я с вино. Не беше по моя вкус, но бях твърде жадна, за да я оставя.
   Жените се върнаха и донесоха чисти дрехи и вода за миене. Едната положи одеждите, готови за обличане, а другата изсипа топлата вода от стомната в голяма купа, после подреди сапуна, гребена и чистите ленени кърпи. След това и двете застанаха мирни в готовност.
   Веднага разбрах какво искаха.
   Изкашлях се.
   — В момента нямам пари — казах със съжаление. —Но след малко ще се срещна с някого, който е платежоспособен, и тогава ще ви се отплатя, обещавам.
   Двете се спогледаха и се изкикотиха, след което едната прошепна с дружелюбен глас:
   — Но моля ви се, мадона. Ние сме тук, за да ви помогнем с миенето, ресането и обличането.
   Недоразумението ме смути, но още по-голям срам бих брала, ако оставех двете жени да ми помогнат в обличането, сякаш съм малко дете. Така че учтиво, но твърдо отказах предложението.
   Двете изглеждаха леко объркани, но след това се оттеглиха без възражения. Чух ги да се кискат отвън и тъй като исках да разбера какво смешно имаше, се втурнах към вратата и се заслушах.
   — На някои от новите им отнема известно време — каза едната.
   — Да, но бързо се научават да обичат лукса — отговори другата. — Само една малка компенсация, за това, какво трябва да изтърпяват от мъжете.
   — Не е чак толкова лошо. Ако бяхме млади и красиви, щяхме да го изтърпим с радост.
   — Ти може би, но аз със сигурност не. На мен избавлението на душата и здравето са ми по-ценни.
   Жените се отдалечиха и гласовете им заглъхнаха.
   С недоумение отидох до купата с вода и съблякох ризата си. Водата беше приятно топла, а сапунът ухаеше поне толкова хубаво, колкото скъпия вид, който Матилда продаваше на заможните клиенти, но съзнанието ми беше заето единствено с въпроса къде бях попаднала. През времето между събуждането и ставането си бях въобразила, че съм си у дома и трябва да тръгвам за училище. Но сега тази фантазия приключи.
   Тук, така или иначе, никой не ходеше на училище, защото нямаше такова — за двете седмици престой вече се бях осведомила по въпроса. Истинските богаташи наемаха частен учител, но само за момчетата.
   Обикновено момичетата на моята възраст вече бяха омъжени, дори бяха станали майки или пък работеха някъде като слугини, прислужнички и помощнички. Много биваха изпращани в манастир, независимо от волята им.
   За професионално обучение момичетата през този век можеха само да си мечтаят. С малко късмет, жените можеха да управляват собствен магазин, като Матилда. Но това беше изключение.
   Въпреки това имаше една разпространена и добре платена женска професия. Бях виждала жени, които изкарваха парите си по този начин в магазина на Матилда. Често купуваха ароматни масла, белила, с които се гримираха, или билкови смеси, с чиято помощ трябваше да им дойде цикълът.
   Клариса ми беше казала, че във Венеция те са толкова много, че човек не може да брои до толкова. Някои от тях живеели ден за ден направо на улицата, но други водели истински луксозен начин на живот в благороднически къщи със слуги, скъпи дрехи и всякакви удобства.
   Така мислите ми се завъртяха в кръг и се върнаха към първоначалния ми въпрос. Къде бях попаднала?
   Приключих с миенето и ресането и огледах приготвените дрехи. Фустата бе от най-фин снежнобял памук. Горната дреха, гамура*, бе ушита от небесносиньо кадифе, а деколтето бе поръбено с брокат. В допълнение имаше копринени чорапи, които се връзваха с панделка над коляното. Жените дори ми бяха донесли нови обувки, подобни на пантофки, които бяха прекалено хубави, за да се ходи с тях.
   *Дамско европейско облекло, характерно за Късното средновековие и Ренесанса. — Бел. прев.
   Внимателно положих всичко на леглото и нахлузих старите си дрехи, защото изведнъж разбрах къде се намирам. Без съмнение това бе къща на куртизанки. С други думи, публичен дом.
* * *

   Изпълнена със съжаление, хвърлих един последен поглед към величественото балдахиново легло и красивата рокля, и се отправих да търся Себастиано. След като ме беше довел тук, бе негова задача да ме настани някъде другаде. Сам каза, че ще пренощуваме тук само една вечер.
   През деня голямата церемониална зала беше още по-величествена, отколкото през нощта. Стените бяха покрити с лъскава кожа, навсякъде висяха ценни огледала и кристални полилеи със свещи. Подът представляваше полирана мозайка, която блестеше под слънчевите лъчи, които озаряваха залата.
   От една от стаите за покои, граничеща с портегото, чух женски гласове придружени със смях. Когато понечих да застана до отворената врата, се появи високо и красиво като картина момиче. Всъщност тя приличаше на фея с дългата си до кръста тъмна коса, която блестеше като коприна, и носеше подобна дреха на тази, която жените ми бяха донесли.
   Когато ме видя, се усмихна.
   — Ах, ти трябва да си клетата изоставена малка Ана! Хареса ли ти храната? Остана ли доволна от обслужването на прислужниците?
   Кимнах мълчаливо.
   — Не носиш роклята, която избрах за теб.
   — Аз... ъъ, не ми стана.
   — Колко жалко. Себастиано ми каза, че имаш моята структура, но си само малко по-ниска. Подкъсиха я специално за теб. — Тя ме погледна изпитателно. — Не ти ли хареса?
   Отчаяно се опитах да й обясня, че съм попаднала тук случайно и затова не се нуждая от нова рокля, но освен пелтечене, от устата ми не излезе нищо друго.
   Накрая младата жена взе думата.
   — Забравих да ти се представя. Казвам се Мариета.
   — Приятно ми е — казах изненадано. — Това твоята къща ли е?
   — Разбира се. — Тя се усмихна слънчево. — Въпреки че е само обед, ако търсиш ранна забава, лесно можеш да се присъединиш към нас и нашите гости. — Приканвайки ме, тя посочи помещението, от което беше дошла.
   — Ъъъ... Всъщност аз трябва да говоря със Себастиано. Той станал ли е?
   — Ще го намериш долу във водната зала. Току-що се върна от покупки. — Дари ме с още една слънчева усмивка. — А ако имаш нужда от нещо, просто позвъни. Навсякъде в къщата има въжета със звънци.
   — Благодаря много.
   По пътя към стълбите срещнах двама много елегантни мъже, приблизително на възрастта на Себастиано. Тяхното настроение беше весело, а по миризмата на алкохолната диря, която оставяха след себе си, се разбираше, че бяха закусили на по чашка.
   При вида на единия ужасно се уплаших, защото го познах — това беше едрият тип, който в бъдещето нападна с нож Себастиано!
   — Виж ти, нова кукличка! — каза той.
   — Дявол да го вземе, и при това хубава — съгласи се другият. — Мариета нищо не ни каза за нея!
   Якият мъж протегна ръка и ме хвана за рамото.
   — Защо да не отпразнуваме подобаващо пристигането ти?
   Гледах го като зашеметена. Умът ми казваше, че трябва да бягам толкова бързо от този човек, колкото сили имах, но краката ми бяха като заковани.
   — Пусни я! — Мариета стоеше на вратата на стаята. Слънчевата й усмивка смекчи острия й тон. — Тя не е на разположение.
   — Тогава какво прави тук? — попита едрият мъж през зъби, галейки през това време ръката ми.
   — Тя е моята малка братовчедка и е дошла само на гости.
   Двамата мъже се засмяха. Едрият дръпна косата ми, но ме пусна неохотно, когато в този момент аз се отдръпнах.
   — Ако някога ти доскучае, малке братовчедке, попитай за братята Джовани и Алвизе Малипиеро! — Той ми намигна и се потупа в гърдите. — Аз съм Алвизе, а този там е братми Джовани.
   В добро настроение, те се оттеглиха с Мариета, която ми хвърли още един извинителен поглед през рамо, преди да изчезне с двамата мъже в стаята си. Побързах да стигна до стълбите.
* * *

   До приземния етаж на къщата можеше да се стигне през една врата на вътрешния двор. За разлика от господарския горен етаж, тук долу помещенията бяха много по-ниски и малки, подобни на тези при Матилда. Миришеше на готвено и гореща сапунена вода.
   В коридора се изпречих на пътя на една камериерка, която ме упъти как да стигна до водната зала. Продължих припряно, все още доста разстроена от срещата с двамата мъже. Как беше дошъл Алвизе тук от бъдещето?
   Минах покрай пералното помещение, което беше изпълнено с облаци пара, а след това покрай кухнята, където също имаше пара, но от котлите, които висяха над огъня. Около плота и масите стояха няколко жени и приготвяха храна.
   При други обстоятелства, бих спряла за кратко, за да благодаря за вкусната закуска, но сега не можех да се бавя с това. Току-що се бях сетила, къде съм чувала името Малипиеро: когато дойдох в съзнание след пристигането ми в миналото, чух Себастиано да го произнася.Братята Малипиеро дебнат с отрова и кинжал на всеки ъгъл!
   Човек можеше да усети по миризмата, че водната зала беше само на няколко крачки разстояние. Удари ме в носа смрад на загнило и канал.
   Тогава чух гласа на едноокия гондолиер Хосе и от думите му замръзнах на място от уплаха.
   — Значи, днес ще заведеш момичето в манастира?
   — Възможно най-бързо — потвърди Себастиано.
   — Ще поиска обяснение. Както и за всичко останало.
   — Няма проблем. В краен случай ще се позова на бариерата. — Себастиано се засмя сякаш на много добър виц.
   — Каква бариера? — искаше да знае Хосе.
   — Тази за анахроничните изказвания, която пречи дори и на нея самата. Убедена е, че не мога да говоря с нея за някои неща, защото идвам от нейното бъдеще.
   Старецът се разсмя.
   — Какъв умел лъжец си само!
   — Та аз дори не съм я лъгал, просто на въпросите й отговарях, че не мога да говоря за това. Обяснението тя сама си го съчини.
   — За което можеш да си благодарен — каза Хосе. — Бог знае, че най-лошото нещо у жените е тяхното любопитство.
   Стоях в коридора със стиснати юмруци и бях бясна.
   — През това време аз ще разбера какво са намислили Малипиеро — продължи Хосе. — Със сигурност се задава сблъсък, и то тези дни. Най-късно тази вечер ще знам повече. Ще се видим скоро, моето момче.
   — До скоро, Хосе.
   Чух стържене, а след това плискането на водата, сякаш от тръгването на лодка. Предпазливо надникнах през открехнатата врата на водната зала. Голямата порта на канала бе отворена и видях как Хосе потегли с гондолата.
   Себастиано тръгна в моята посока. Бързо отстъпих назад, но беше твърде късно. Той вече ме бе видял.
   — Не искам да ходя в манастир! — нападнах го, преди да е успял да каже нещо. — Не искам да остана в това време. И също така не искам да предотвратявам някакво си събитие. Но преди всичко не искам да имам нищо общо с подлите Малипиеро! — замълчах. — Между другото, и двамата са тук в къщата. Дошли са, за да празнуват с Мариета. Преди малко им се изпречих на пътя.
   — Те са... Дявол да го вземе!
   — Точно така. Крайно време е за някои обяснения. — Изгледах го предизвикателно. — И само не ми казвай, че не можеш да говориш за това!
* * *

   — Не тук — каза той. — Където има един подслушван, може бързо да се появят и други.
   Усетих как се изчервих, но гневът ми превишаваше многократно срама.
   Последвах Себастиано до кея пред къщата, където бяха вързани няколко гондоли. Той ми помогна да се кача в една от тях и отвърза въжето. Докато закрепяше греблото в държача, ме погледна мрачно.
   — Какво казаха Малипиеро? — попита той.
   Седнах на пейката и свих рамене.
   — Те си помислиха, че съм някоя нова... Е, нещо такова. Във всеки случай искаха да празнувам с тях. Преди всичко онзи Алвизе, от когото взе ножа. Истински гадняр.
   Себастиано изглеждаше притеснен.
   — Той позна ли те?
   — Не мисля. Поне по нищо не му пролича. Сега можеш ли да ми обясниш какво означава всичко това?
   — След малко. Нека първо да потеглим.
   Себастиано избута гондолата от кея и започна да гребе. Не ми убягна колко добре се справяше. С леко разтворени крака и застанал с лице към носа, той маневрираше с дългото гребло във водата. Мигновено набрахме скорост и потеглихме по-бързо. Гондолата се плъзна по Канале Гранде и покрай великолепните палацо на XV век. Изглеждаха много по-различно, отколкото в бъдещето, фасадите не бяха бежови или охра, както по мое време, ами с големи цветни стенописи. Над покривите стърчаха безброй комини, които приличаха на обърнати конуси.
   Бяхме плавали достатъчно дълго. Вече никой не можеше да ни чуе и аз изтърсих най-важния въпрос.
   — Тази Мариета, тя такава ли е...
   Себастиано повдигна вежда.
   — Куртизанка?
   Кимнах, изчервена. Той също кимна.
   — Ясно — рекох подчертано невъзмутимо.
   Себастиано се усмихна.
   — Проблем ли имаш с това?
   — Защо мислиш така? Аз нямам абсолютно нищо против малцинствата! — Замълчах. — Въпреки че не може да става и дума за малцинство. Чух, че са с хиляди.
   Себастиано се засмя.
   — Не съм ги броил. Всъщност куртизанките тук са по-уважавани, отколкото в бъдещето, много от тях са приети напълно от обществото. Може да се каже, че те са супермоделите на XV век. Мариета например е истинска звезда.
   Зададох следващия важен въпрос.
   — Откъде я познаваш?
   Той повдигна рамене.
   — При моята работа човек се запознава с много хора. Тя е една добра стара приятелка и е винаги много отзивчива.
   Изобщо не я намирах за стара, но повече ме интересуваше какво точно имаше предвид с „отзивчива“ и „приятелка“. Но в ухото ми все още кънтеше предубеждението на Хосе за женското любопитство. Ако продължах да разпитвам Себастиано за Мариета, само щях да потвърдя това мнение, а аз не исках да покажа тази моя слабост.
   Но това не значи, че не мога да се осведомя за факти, които биха ми помогнаха да се върна у дома.
   — От коя година идваш? — попитах го.
   — От същата, както и ти.
   Вече подозирах това от разговора му преди малко с Хосе. И все пак бях малко разочарована. — Щеше да бъде невероятно вълнуващо, ако идваше от моето бъдеще.
   — Какво ще кажеш за бариерата? Тя не важи за теб, или?
   — Интерпретирала си отново нещата погрешно — обясни Себастиано. — И за мен тя важи точно както за теб. Това е един вид основен физически закон за пътуващите във времето.
   — Но ти можеш да ми кажеш всичко! — казах победоносно. — Защото ние сме от едно и също време!
   — Бих могъл — призна той.
   — Тогава го направи най-сетне! Искам да знам всичко! Как попадна на тази работа. На кого принадлежи червената гондола и къде е тя сега. И каква е твоята мисия тук.
   — Може да ти навреди, ако знаеш прекалено много. Колкото по-малко си наясно, толкова по-малко информация можеш да издадеш в случай на опасност.
   — Така или иначе, не мога заради бариерата.
   — Аз говоря за трети лица, които идват от нашето време. Може да те заловят и да изкопчат от теб всичко, което искат да знаят.
   Обля ме студена вълна, защото изведнъж си спомних как преди малко ме гледаше Алвизе. Как блестяха очите му, когато погали ръката ми. И как в бъдещето се бе нахвърлил с камата срещу Себастиано.
   — Под трети лица имаш предвид Малипиеро, нали? — попитах го. — Този Алвизе, той беше в бъдещето. Така че трябва и той да е от там. Или могат хора, които произхождат от миналото, да пътуват в бъдещето?
   — Доколкото знам, не могат. Алвизе идва от нашето време.
   — Какви сметки за уреждане имаш с него? И какво точно е намислил да върши тук?
   — С него ще се занимаваме, когато му дойде времето. В момента е по-добре, ако не знаеш твърде много за Малипиеро.
   Исках да възразя, но реших да не го правя, а вместо това временно да премина към другите въпроси.
   — В кой град си роден?
   — Във Венеция — каза той, усмихвайки се. — Аз живея и съм студент тук.
   — О! — възкликнах, доста изненадана за това по-скоро обикновено обстоятелство. — Какво учиш?
   — История. Специалност „Италианският ренесанс“.
   За някой с хоби пътуване във времето бе съвсем естествено.
   — И колко често пътуваш назад във времето?
   — Два или три пъти в годината. Понякога за една седмица, понякога и за две, но рядко за повече.
   — В такъв случай за теб това е само един вид... работа през ваканцията?
   Той отново се усмихна.
   — Може да се каже.
   — Как става? Искам да кажа, когато използваш тези... прозорци във времето, винаги ли се връщаш обратно точно в същия миг, в който преди това си изчезнал?
   — Не, междувремено времето си върви, както в бъдещето, така и в миналото.
   — Но ти ми беше казал, че ще се върна отново в бъдещето, точно във времето когато изчезнах!
   — Това действа само с гондолата и само при смяна на лунната фаза. И за съжаление, не се получава винаги.
   — Какво искаш да кажеш?
   — Случва се пътуващите просто да изчезнат.
   Хлад премина през мен. Дали това се беше случило с Таселхоф? Преглътнах мъчително и реших да отложа за по-късно този въпрос.
   — С други думи, не е нужно винаги да се използва гондолата?
   — Не, по-скоро е рядкост.
   — Как тогава пътуваш във времето?
   — Има портали, през които минавам.
   — Къде са те?
   — По-добре ще е, ако не знаеш, и бездруго не можеш да ги използваш.
   — Искаш да кажеш, че не мога да мина през тях?
   — Точно така.
   — Откъде знаеш?
   Той вдигна рамене.
   — Не можеш сама. А само след определена специална процедура...
   — Какво значи „специална процедура“? Гълтат се няколко хапчета? Имплантира се чип в мозъка за пътуване във времето? Или някакъв си гуру ти прави хипноза?
   — Нищо подобно. Не ме питай, не съм упълномощен да ти кажа.
   — Задължен си да пазиш професионална тайна ли?
   — Точно така. А през цялото време съм на ръба да я наруша. По-добре да говорим за нещо друго, Ана.
   — Чакай. Само още няколко кратички въпросчета. Кой е едноокият Хосе и от къде е?
   — От Испания.
   — От коя година?
   — Не знам, той не може да ми каже.
   — Искаш да кажеш... — Задържах дъха си. — Той е от бъдещето? От нашето бъдеще?
   — Предполагам, че е така.
   — Той ли ръководи цялата тази... операция?
   Себастиано не ми отговори. Беше завил по един страничен канал, на чийто бряг седяха хора, които можеха да ни чуят. С ясен жест ми показа, че бариерата му пречи да ми даде допълнителни обяснения.
   Той спря гондолата до кея и уви въжето й около един от стърчащите от водата набити колове.
   Слязохме и тръгнахме към една впечатляваща група архитектурни постройки, която се състоеше от църква с извити като дъга фасади, намираща се в непосредствена близост до втора църква с камбанария и още няколко други тухлени сгради. По-голямата базилика изглеждаше чисто нова, но въпреки това ми беше смътно позната. Тогава си спомних, че я бях посетила заедно с родителите ми по време на обиколката ни из града. Навремето тук се е намирал — значи сега — един бенедиктински манастир.
   — „Свети Захария“ — казах аз.
   — Точно така — потвърди Себастиано. — Най-благородният женски манастир във Венеция.
   — Не искам да ставам монахиня — заявих категорично.
   Себастиано се засмя.
   — Така и предположих. Затова се разбрахме с игуменката, че ще бъдеш настанена тук само като гост.
   — Тя знае ли?
   — Не. — Той сниши гласа си и се увери, че никой не ни чува. — Тук никой нищо не знае и ще си остане така. Ти си моята братовчедка от Рим и си тук само на посещение.
   — Мислех, че съм братовчедка на Мариета.
   Той повдигна вежди.
   — Всички ние сме едно голямо семейство.
   Още безброй въпроси напираха в мен. Като например как е попаднал на тази работа и в какво точно се състоеше тя.
   Но за момента трябваше да ги запазя за себе си, защото портата на манастира се отвори незабавно след почукването на Себастиано. Една закръглена монахиня в черна роба попита какво ще обичаме, на което Себастиано отговори учтиво, че води братовчедка си от Рим, чието настаняване вече бил уговорил с игуменката. Очевидно монахинята беше информирана. Тя ни въведе в един двор, който бе заобиколен от колонада*. Множество монахини стояха там, някои от които носеха черни одежди на монашеския орден, а други за моя изненада бяха облечени в обикновени, ежедневни облекла. Част от тях бяха още деца, най-много на десет или единайсет. Любопитни погледи ни проследиха попът към вътрешността на постройката, повечето от които бяха ясно отправени към Себастиано.
   *Две успоредни редици от колони с общ покрив, използвани като място за разходка или минаване. — Бел. прев.
   Няколко монахини толкова се прехласнаха по него, сякаш бяха Бела, а той Едуард. По необясними за мен причини, исках да го скрия от тях, но вместо това изместих погледа си в друга посока и се престорих, че не забелязвам ентусиазираното им суетене.
   — Тук е нашият дормиторий* — каза монахинята, която ни поведе през един коридор с множество врати.
   *Спалното помещение на монахините в католическия манастир. — Бел. ред.
   — Някои от нашите спални са запазени за посетители, често ни посещават дами от други области — обясни монахинята, която ни беше представена като сестра Джустина. След което ми каза някои правила, касаещи престоя ми тук. Не бяха позволени нощни празненства, никакви посещения на мъже, с изключение на братовчед ми, никакви домашни любимци и никаква силна музика. — Ние не сме ценители нито на шумната музика с лира, нито на кучешкия лай.
   Уверих сестра Джустина, че нямам куче или лира и не възнамерявам да празнувам посред нощ или по друго време. Искаше да знае къде е багажът ми, при което хвърлих един безпомощен поглед към Себастиано. Той бързо обясни, че все още се намира на борда на кораба, с който бях пристигнала, и че ще го донесе по-късно.
   Сестра Джустина ми посочи една стая, която трябваше да деля с друга посетителка, вдовицата на един неаполитански търговец.
   — Горката мона Доротея — каза сестра Джустина. — Нейният съпруг е починал тук, във Венеция, по времето на едно делово плаване, на което тя го е придружавала. Сега чака свои роднини, които да дойдат и да я отведат.
   — Къде е мона Доротея сега? — попитах аз.
   — Тя отиде на изповед, а след това искаше да се помоли в базиликата „Сан Марко“ — отговори сестра Джустина. — Но най-късно за вечернята трябва да се върне.
   — Доста е хубаво тук, нали? — попита ме Себастиано.
   Огледах стаята. Беше просторна, почти два пъти по-голяма от тази на Клариса. И обзавеждането не беше толкова оскъдно. В допълнение към двете легла имаше маса с нискостолче без облегалка, полица и един голям дрешник. Над вратата висеше голям изсечен дървен кръст, а на отсрещната стена — огледало. Пред него имаше нещо като тоалетна масичка, върху която бяха разпръснати различни принадлежности като гребен, флаконче с парфюм, кутийка за бижута с инкрустации и други дрънкулки. Неизбежното гърне се намираше зад един параван.
   Не можеше да убегне от погледа ми, че новата ми съквартирантка не беше много подредена. Навсякъде из стаята бяха захвърлени дрехи и обувки, а в легена още стоеше мръсната вода. Освен това мона Доротея не се придържаше към забраната за домашни любимци, защото имаше птица. Пред тесния прозорец в една клетка бе затворен пъстър папагал, който ме наблюдаваше с наклонена глава.
   Себастиано каза, че се налага да тръгва, при което ме обзе тиха паника.
   — Кога ще се върнеш? — попитах го.
   — Възможно най-скоро. Най-късно утре вечерта.
   — Къде ще си през това време?
   — Трябва да се погрижа за текущите си задължения.
   Сестра Джустина и някои от другите монахини се намираха на крачка разстояние от нас и не можех да не забележа, че всички те бяха наострили уши. За съжаление, Себастиано не би издал нищо по-конкретно за тези свои текущи задължения.
   Така че аз се опитах да го подпитам със заобикалки.
   — С други думи, трябва отново да... пътуваш?
   Той кимна.
   — У дома ли?
   Отново кимна.
   Не можех да възпра сълзите, които напираха в очите ми. Той се връщаше обратно в нашето време, а аз бях заседнала тук! Толкова е несправедливо! Защо той можеше, а аз не?
   — Кажи ми само едно — прошепнах в ухото му, докато се преструвах, че прегръщам за довиждане моя верен братовчед. — Не мога ли и аз да получа тази... специална процедура?
   — Не — отвърна фалшивият ми братовчед също толкова тихо. Дъхът му ме гъделичкаше в слепоочието. — Извършват я само... вкъщи.
   — Може ли поне да известиш родителите ми, че съм добре?
   — Не мога. Ще ти обясня следващия път.
   Изведнъж разбрах, че престорената прощална прегръдка се бе превърнала в истинска. Себастиано ме стискаше изненадващо силно. Неговият чист мъжествен аромат изпълни ноздрите ми и ме смути, както и преди. Объркващо ми се стори и това, колко дребна изглеждах, когато бях толкова близо до него. Той беше почти една глава по-висок от мен. Моите очи бяха на нивото на устните му.
   После той ме пусна и отстъпи крачка назад.
   — Багажът ти ще бъде доставен от един пратеник.
   — Кой багаж?
   — Мариета ще ти приготви някои неща.
   Не знах дали да смятам това за добра идея. Разбира се, тя имаше изискан вкус, не можеше да й се отрече. Но ако по молба на Себастиано тя приготвеше някои неща за клетата изоставена и малка Ана, би довело до известна интимност между тях двамата. За голяма моя изненада, това ме обезпокои.
   — Ще се видим — каза Себастиано.
   — До скоро — отвърнах аз.
   Исках да кажа още нещо, може би нещо смешно, за да не изглеждам толкова мрачна и безпомощна, но бях останала без думи.
   После вратата се затвори зад гърба му и аз останах сама.
* * *

   За да бъда по-точна, сама сред монахини. Тъкмо Себастиано си беше отишъл и от всички страни ме приближиха жителки на манастира, за да се запознаят с мен. И да ме попитат как се казва братовчед ми, на колко години е, къде живее и кога ще се върне.
   Бях заобиколена и разпитвана от всички страни. Така се запознах с Ореола, Имелда, Беата и още няколко други момичета на моята възраст. Повечето живееха от доста дълго време в манастира, някои бяха дошли тук на седемгодишна възраст.
   Спомних си какво бяхме узнали за женския манастир с родителите ми от пътеводителя за Венеция. Според него той е бил един вид съхраняваща институция за жени от заможни семейства. Само най-големите дъщери е можело да се омъжват. Причина за това са били гибелно високите зестри, които са се очаквали от булките от заможни семейства.Да се купи място в манастира, е било по-евтино. Ето защо всички втори, трети и следващи дъщери са ставали монахини и до края на дните си са гниели в молитви зад манастирските стени.
   В хода на разговора с момичетата обаче установих, че животът в обителта не бе чак толкова лош. Например никой не се възмущаваше, ако монахините се гримираха или носеха хубави рокли в стаите си; само в обществото не трябваше да ги виждат така издокарани.
   Тази интересна новина научих, докато за пореден път заедно с Ореола, Беата и Имелда преминавахме аркадата. Те ми издадоха и други пикантни подробности. Понякога през нощта се провеждали тържества с музика, танци и вино и не след дълго отново щяло да се проведе едно такова тържество. От време на време на веселбите идвали и мъже итогава ставало наистина забавно.
   Беата ми сподели шепнешком, че смятали да празнуват идната вечер в стаята на Доротея.
   — Но това е и моята стая — казах с учудване.
   — Именно — прошепна Ореола. — И двете не сте монахини и игуменката може лесно да си затвори едното око.
   — Или и двете — изкиска се Беата.
   Беше ми трудно да осмисля тази информация. Оказа се, че в този век имаше далеч по-лоши неща от монахинския живот.
   — Мислиш ли, че братовчед ти Себастиано ще може да дойде? — попита ме Имелда.
   — За съжаление, му се налага да замине по работа.
   Момичетата ми показаха и другите помещения в манастира. Минахме през стопанската част, където в кухнята и помещението за пране се трудеха множество прислужнички, през залата за хранене и най-накрая през скрипторията, която представляваше зала за писане и библиотека с изненадващо много книги. Както вече знаех от Клариса, книгите по това време бяха ценна рядкост, защото книгопечатането съществуваше сравнително отскоро и поради това повечето томове трябваше да бъдат старателно изработени на ръка, често от специално обучени в калиграфията монаси.
   След като разгледах всичко, излязохме отново навън, за да посетим нужника, а след това зеленчуковата и билковата градина, докато не се появи сестра Джустина и не ни нареди да се приберем по стаите си. Всички монахини трябваше да облекат одеждите си, а всички светски гости и прислужници да сложат шапчиците си. Миг по-късно научих причината: някои официални величия бяха обявили посещението си в манастира. Щяха да се хранят с игуменката, а след това заедно да присъстват на литургията в църквата „Свети Захария“.
   — Трябва да направим добро впечатление — каза ми Ореола, докато вървяхме към дормитория. — В противен случай високопоставените господа може да си помислят, че в манастира не цари достатъчен ред и дисциплина. Тогава отново ще въведат нови закони, за да ни забранят и малкото удоволствия, които имаме!
   Научих, че това вече се е случвало. Така наред с другите неща имаше закон, който забранява на мъжете да бродят нощем в женските манастири.
   — Като че ли някой се придържа към него — заяви Ореола.
   Постепенно останах с впечатлението, че през тази епоха в женските манастири ставаха всевъзможни неща. Докато за външния свят се създаваше добро впечатление, очевидно вътре между стените имаше много забавления.
   Малко по-късно на портата на манастира един пратеник остави сандък. Две запъхтени прислужници го довлякоха в стаята на мона Доротея с обяснението, че това е моят багаж.
   Не бях изненадана да видя камара от дрехи от добрата стара приятелка на Себастиано, включително и една малка торбичка с монети. Нямаше чак толкова много златни, колкото последния път, но все пак. Дори роклята, която не облякох днес, беше сред дрехите, както и няколко други много красиви рокли и фусти.
   Тъкмо бях приключила с огледа на всички неща, когато една жена нахлу в стаята. При вида й папагала веднага избухна в ентусиазирани крясъци.
   — Мона Доротея, скъпа моя! — изкрещя той — Мона Доротея, красота моя!
   — Аз съм Доротея — представи ми се напълно излишно жената. — А ти трябва да си Ана, новата ми съквартирантка! — На папагала каза: — Замълчи, Полидоро!
   Огледах я крадешком. Не приличаше на скърбяща вдовица. Преди всичко не предполагах, че ще е толкова млада и красива. По-скоро очаквах една измъчена дама на средна възраст, изпита и безцветна.
   Доротея беше най-много на двайсет. И в цветово отношение чудесно подхождаше на папагала си. Беше облечена в светлосиня рокля, със смарагдовозелена шапчица и червени обувки. Косите й също бяха червени. Когато свали шапчицата си, те се разпръснаха по раменете й в медени къдрици.
   — Ако се питаш защо не нося черно, шивачката все още не е приключила с шиенето на траурните ми дрехи — каза Доротея. При думата „черно“ тя се намръщи, очевидно да облече черна рокля, за нея беше по-лошо и от смъртта на съпруга й.
   Въпреки това аз й изказах съболезнованията си, които тя прие с небрежно свиване на раменете.
   — Дойде му времето — каза тя. — Тадео беше стар като света, можеше да ми бъде дядо.
   — Божичко! — възкликнах ужасена. — Принудиха ли те да се омъжиш за него?
   Тя се засмя.
   — Къде ти. Той беше богат като Крез. Старците с пари често изглеждат по-млади, отколкото са в действителност. Поне в началото. След време обаче богатството не им помага много. Накрая той се нуждаеше от пелени, въпреки всичките си дукати.
   Смаяна, я погледнах, но очевидно тя беше превъзмогнала стреса, защото само след миг скочи с възторжени възгласи към отворения сандък, за да разгледа новите ми дрехи. На свой ред тя издърпа нейния напред и започна да вади една след друга рокли и да ми ги показва.
   Бяха наистина прекрасни одежди и аксесоари. Постепенно окото ми се обигра и вече знаех каква бе модата тук.
   — Какво ще кажеш за това? — попита тя, като покри с жълт копринен шал раменете си. — Купих го току-що! — Завъртя се, докато роклята й не политна, а шалът не се развя около нея.
   — Мона Доротея, мила моя — извика Полидоро. — Мона Доротея, красота моя!
   — Шалът наистина е много хубав — казах аз.
   Доротея въздъхна.
   — О, толкова е жалко, може би никога няма да мога да го нося, защото ще се изисква от мен да нося черно до края на живота ми. През следващите няколко дни ще дойдат да ме вземат.
   — Твоите роднини?
   Тя кимна.
   — Моята стара като света зълва и нейният също толкова стар мъж ще ме принудят да живея в още по-старата къща на моя престар и междувременно мъртъв съпруг.
   — Не искам да се върна в Неапол! — изпищя пламенно Полидоро. — Не искам да се върна в Неапол!
   — Полидоро често прихваща някои думи, които не са предназначени за чужди уши — извини се Доротея.
   Това ме наведе на една идея. Когато малко след това Доротея отиде до нужника, аз се изправих пред клетка на папагала.
   — Здравей, Полидоро, казвам се Ана и идвам от бъдещето — казах аз. Или по-скоро исках да кажа. Вместо това прозвуча следното: — Здравей, Полидоро, казвам се Ана и идвам от далече. — След това отново опитах с думата „айпод“, която незабавно се превърна в „огледало“.
   Дотук с желанието ми да надхитря бариерата.
* * *

   След обща молитва, вечерята на обитателите на манастира се състоя в залата за хранене и беше изненадващо добра, толкова вкусна и обилна, колкото закуската в къщата на куртизанката. Тук се хранеха наистина превъзходно.
   Най-вероятно този лукс имаше връзка с факта, че монахините идваха от заможни семейства. Техните родители е трябвало да платят много пари за място в манастира, така че за тях е било важно дъщерите им да се чувстват добре.
   Чудех се защо не бяха настанили Клариса тук, щеше да й е много по-лесно, отколкото с Матилда. Клариса... Все още имах чувството, че не знаех всичко за нея. От една страна, заради неясните намеци на Себастиано, а от друга — нейните странни думи при заминаването ми. „Не изстрадах ли достатъчно?“ Какво имаше предвид? Преди няколко часа можех да попитам Себастиано, но толкова много други проблеми ми се въртяха в главата, че напълно забравих.
   Доротея се върна от нужника и заяви, че е крайно време да се нагласим за празника. Изслушах я, без да възразя, макар че не бях на вълна празнична атмосфера. Вместо това бих предпочела да седна на спокойствие в някой ъгъл и да помисля върху всичко. Или бих си легнала и бих си отпочинала хубаво. Въпреки че бях спала до обяд, вече се чувствах уморена. Нищо чудно, след всичко, което трябваше да изтърпя в последно време.
   Не исках да развалям удоволствието на другите, щеше да бъде неблагодарно от моя страна. В края на краищата Доротея ме посрещна любезно и дори ми предложи червените си обувки, въпреки че в замяна взе набраната ми фуста. Нямах нищо против, дори когато червените й обувки престанаха да представляват интерес за мен, защото ми бяха най-малко два номера по-малки.
   Доротея подреди нещата си, като просто премести цялата бъркотия зад паравана, включително и клетката с папагала. После седна пред огледалото и се развихри. Очерта очите си с въглен и си сложи руж повече от необходимото, прибра с фиби част от къдриците си, които се спуснаха по раменете й като водопад, след което покри главата си с испанска мантила* и накрая ме попита как изглежда. Уверих я, че е прекрасна, вследствие на което тя доволно развя едно ветрило с ресни пред лицето си.
   *Дълъг дантелен шал. — Бел. ред.
   — Днес наистина съм красива — отбеляза тя, което подтикна Полидоро да закрещи от възторг, въпреки че беше в клетката зад паравана и не можеше да я види. След като изграчи най-малко десет пъти: „Мона Доротея, моя красавице“, хвърлих жълтия шал върху клетката и така го накарах да млъкне. Това даде възможност на Доротея да се разприказва още повече. Разказа ми всякакви подробности за мъжа си Тадео, за космите му в носа, за лошия му дъх, за подаграта му и безкрайната му нужда да уринира. Освен това наблегна на факта, как понякога неопитните хора изключително надценяват стойността на парите, особено във връзка с брака.
   — Нека моята съдба ти служи за поука — посъветва ме тя. — По-добре се омъжи за беден, но красив младеж, отколкото за богат, но много стар дядка.
   Обещах й да си спомня за съвета й, в случай че някой ден започнех да кроя планове да се омъжвам.
   — Да не си помислиш, че съм непочтителна — продължи Доротея. — Аз съм изключително благодарна на Тадео и винаги ще почитам паметта му. В края на краищата той ми остави цялото си състояние. Така ще мога да живея достойно като вдовица, без нищо да ми липсва.
   Сякаш с това сама си даде знак, защото извади изпод леглото си кана с вино. Наля две чаши догоре и ми подаде едната. После вдигна наздравица за мен, а след това за себе си, поглеждайки се в огледалото.
   — За теб, скъпи Тадео.
   Въпреки че само леко отпих, усетих как тежкото виното ме удари веднага в главата. Доротея изпразни чашата си на няколко смели глътки и тръгна, тананикайки си, към ъглите, за да запали нови свещи.
   — Ще дойдат, щом навън напълно се стъмни — издаде ми тя съучастнически, докато се ръсеше обилно с парфюм.
   Кихнах от внезапната упояваща миризма на рози.
   — Но кой? Другите монахини ли?
   — Те, естествено, също. Както и мъжете. С тях веселбата ще стане наистина забавна.
   — Но как ще влязат?
   — Под прикритието на нощта ще хвърлят въжена стълба на оградата при градината с билки. След това ще се промъкнат в дормиторията.
   — Не се ли страхувате, че игуменката ще разбере?
   — Ах, самата тя обича да празнува от време на време. Само Джустина е малко по-чувствителна, но в повечето случаи може да се уреди.
   Отпих още малко от виното, в резултат на което се почувствах напълно готова за леглото. Точно когато се чудех дали да не си вдигна краката за малко, Доротея, слухтейки, надигна глава.
   — Мисля, че чувам стъпки!
   Миг по-късно се почука и пристигнаха първите гости — Ореола и Беата. Кикотейки се, те влязоха, оставиха Доротея да им сипе вино и започнаха да говорят за хора, които никога не бях чувала. Не след дълго, на вратата отново се почука.
   Доротея скочи и отново бързо провери грима си в огледалото. Аз също се надигнах и застанах неподвижно с препускащ пулс. Не защото бях толкова развълнувана от предстоящото веселие, а защото изведнъж започна да ме сърби вратът. Усещането бе като за червена степен на тревога.
   Тогава чух тих мъжки глас от другата страна на вратата и вече знаех защо.
* * *

   Вратата се отвори и останалите гости влязоха. Разбира се, те не ме видяха, защото се измъкнах с огромен скок и се скрих зад паравана. Гледайки внимателно през един процеп на тапицерията, разпознах Имелда, след която се мъкнеха тримата мъже. Двама от типовете ги познавах. Бяха Алвизе и Джовани Малипиеро, третият очевидно бе добъртехен приятел.
   Всички бяха в отлично настроение. Джовани веднага започна да се натиска с Беата, а тя се кикотеше от удоволствие. Алвизе сграбчи страстно Доротея за поздрав и буквално я задуши с изгарящи целувки. Нищо чудно, че нямаше вид на скърбяща вдовица. Изглежда, Алвизе бе нейният любовник. Със сигурност ходеше да се моли и изповядва толкова често само, за да се среща с него. Разбира се, ако не е по магазините.
   Третият мъж си наля вино и започна да флиртува с Имелда. Тези двамата трябваше първо да се поопознаят, но дори и сега това беше по-скоро някаква формалност, която щеше да продължи най-много няколко минути.
   Ореола също си наля вино и започна да се оглежда наоколо.
   — Къде е Ана? — попита тя. — Точно преди малко беше тук.
   Тя погледна зад паравана, а аз светкавично седнах на гърнето, което, за щастие, беше празно и чисто.
   Ореола веднага схвана ситуацията.
   — Аа — каза тя безразлично, преди да се върне при останалите и да се присъедини към празните им приказки. На преден план бе хуленето на различните венециански благороднически фамилии.
   Тогава чух Алвизе да казва нещо, което привлече вниманието ми.
   — Разбира се, че утре ще отидем на празненството на Тревизан. С него имаме да уреждаме спешна работа. — Начинът, по който Алвизе произнесе думата „работа“, последвана от лукавата му усмивка, никак не звучеше като работа, ами по-скоро... коварно?
   — Ох, каква скука — измърмори Доротея — Когато се празнува, трябва да има танци, песни и веселие! Бих жертвала няколко сантиметра от косата си, за да отида и аз.
   — Нашата работа с Тревизан не е скучна. По-скоро... неизбежна. — Този път смехът на Алвизе наистина прозвуча подло. Усетих студени тръпки да преминават през гърба ми, докато вратът ми продължаваше здраво да ме сърби. Внимателно се взрях в пролуката, за да виждам по-добре.
   — Доротея, прекрасна моя, ако непременно искаш да дойдеш, ще го уредя — каза Алвизе и докосна закачливо къдриците й. — Дори и без да режеш разкошната си огнена коса.
   Тя бутна ръката му.
   — Не се шегувай с мен!
   — Недей така, никога не бих го направил. — Той се ухили. — Защо просто не дойдеш с нас?
   — Но какво ще кажат хората! — рече Доротея колебливо. — Аз съм вдовица отскоро!
   — Никой няма да те познае. Сложи си някоя маска, така правят повечето.
   — Но сега не е карнавалният сезон — възрази Ореола. — Не е ли забранено да се носят маски?
   — Агънце такова — каза Джовани. — Никой не спазва тези забрани. Освен това празненството ще се проведе на закрито, на кого ще му пречи?
   Доротея плесна с ръце.
   — О, това би било прекрасно! От години не съм ходила на тържество. — Тя се замисли. — Последно на моята сватба. На която бяха само старци, от които едва ли някой имашесобствени зъби.
   — Зъби няма да ти липсват — обеща й Алвизе, смеейки се. За доказателство гризна ухото на Доротея, което изтръгна от нея приглушен писък.
   Почесах енергично врата си, но от това сърбежът стана по-силен. Току-що се сетих къде бях чула името Тревизан. Себастиано го спомена в нощта на пристигането ми, когато дойдох на себе си след припадъка.
   Още тази вечер ще видят сметката на Тревизан и ако аз не ги спра, няма кой друг? Братята Малипиеро дебнат с отрова и кинжал на всеки ъгъл!
   Това не оставяше на въображението много възможности за интерпретация. Алвизе щеше да види сметката на Тревизан с отрова или с нож. С други думи, той планираше убийството на Тревизан, и то утре по време на тържеството!
   Просто чудесно, помислих си разстроена. Какво, по дяволите, ще правя сега?
   — Всъщност къде е Ана? — попита Доротея.
   Ореола се изкашля многозначително и през пролуката видях как направи дискретен жест към мен, с което искаше да каже: Ана е в клозета. За съжаление, не всички я разбраха.
   Алвизе, който беше седнал до Доротея на леглото, стана и се опита да надникне зад паравана.
   — Тази Ана толкова ли е невинна, че се крие от мъжките погледи?
   — Ако мъжките погледи са толкова дръзки, колкото твоите, е чиста самоотбрана — поясни брат му, при което двамата с Алвизе избухнаха в бурен смях, което прозвуча по-скоро като цвилене.
   За момент се надявах, че просто ще забравят за мен, но Алвизе не ми достави това удоволствие. Той се приближи. Още две стъпки и щеше да ме види. Още една. Половин.
   — Я виж ти — каза той. — Кой бил тук?
   — Една птица. — Така държах клетката пред мен, че главата и раменете ми се скриваха зад нея. — Папагалът никак не е добре. Ще го изведа навън на чист въздух.
   Преди някой да успее да ме спре, аз вече се бях шмугнала покрай Алвизе и си проправях път към вратата през блъсканицата в стаята. Навън в коридора, ритнах с крак вратата зад мен.
   — Размина ми се на косъм — казах на Полидоро.
   — Не искам да се върна в Неапол — изграчи той сънливо.
   — Не се притеснявай. Отиваме за малко в градината.
* * *

   По пътя към градината оставих клетката под аркадата, където със сигурност щеше да го намери някой ранобуден и да го върне на Доротея.
   — Бъди тих — предупредих Полидоро.
   После се въоръжих с една лоена свещ и се промъкнах билковата градина. Там, покрай стената, се спънах няколко пъти. Вместо свещ бих предпочела приличен фенер; мина цяла вечност, докато намеря въжената стълба.
   Изкачих се по нея и горе установих, че стълбата бе закрепена с куки към стената. Беше прекалено високо да скоча, да не говорим, че по-късно трябваше да се върна по някакъв начин, затова издърпах стълбата, закачих куките наобратно и я преметнах от външната страна на стената. Ако Алвизе и останалата част от бандата му отново искаха да се изкачат по стената, преди да съм се върнала, бяха загубени, но това не беше мой проблем.
   С тази обемиста роба не беше никак лесно да се справя с катеренето и в същото време да пазя свещта, но успях някак си, без да си счупя врата, да подпаля роклята или да привлека вниманието на някого.
   След това наистина стана трудно. Нямах пари и затова не се осмелих да се кача в някоя гондола. Може би бих посмяла с твърдението, че ще платя на края на пътуването. Нокакво щях да правя, ако там не ми отворят вратата, защото е почивен ден, или всички спят, или ако никой не иска да ми даде пари назаем?
   Затова тръгнах пеша, което ми отне доста повече време, отколкото пътуването с гондола, защото първо трябваше да мина по моста „Риалто“ и след това през „Сан Паоло“. Многото улици без изход и редиците от къщи, които изглеждаха еднакво, се оказаха допълнителна пречка за мен. Постоянно се губех, докато отново не съзрях Канале Гранде — единствената надеждна ориентировъчна точка, а заради запалените факли по протежението му бе значително по-светло, отколкото в уличките. Когато най-накрая стигнах до къщата на куртизанката, бях обляна в пот, въпреки хладния нощен въздух. На моето почукване веднага ми отвори прислужницата, която сутринта ми беше донесла закуската.
   Попитах за Себастиано и за мое голямо огорчение, научих, че не се знаеше нищо за неговото местонахождението. Бил заминал още по светло заедно с едноокия и моментът на неговото завръщане бил неизвестен.
   Попитах за Мариета, какво друго ми оставаше да направя? Може би тя знаеше повече.
   — По-добре изчакайте тук, докато известя за вас господарката — каза прислужницата. — Горе тъкмо... ами празнуват
   Можех да си представя. Вероятно не беше разрешено за непълнолетни.
   Нетърпеливо зачаках в двора, докато прислужницата отиде да извика Мариета. От горния етаж се чуваха звуците на флейта и гласове, прекъсвани от време на време от бурен мъжки смях и кикот на жени.
   Мариета слезе по стълбите, сякаш беше кралицата на феите. Покрита с бяла копринена одежда и с разпуснати коси, тя приличаше на Арвен от „Властелинът на пръстените“.
   — Мили боже — каза тя. — Какво правиш тук посред нощ? Как преодоля стените на манастира?
   — Ами случайно имаше окачена стълба... Знаеш ли кога ще се върне Себастиано?
   — Никой не знае. Защо си тук?
   — Трябва спешно да говоря с него.
   — Той ще се разгневи, когато разбере, че си избягала от манастира. Мислеше, че там ще си на сигурно място.
   — Ами под „сигурно“ се има нещо друго предвид — азах аз. — Всъщност там се навъртат същите типове като тук.
   — Ах — каза Мариета объркана. — Кого си видяла, който днес е бил тук? Изчакай, мога да се досетя. Братята Малипиеро.
   Когато кимнах, тя изцъка ядосано с език.
   — Тези двамата имат любовници навсякъде, сред куртизанките и сред монахините. Чух, че Алвизе се е заиграл с една млада вдовица, която живее като гост в женския манастир.
   — Мона Доротея, моята съквартирантка. Тази вечер той дойде да я посети заедно с брат си и още един мъж. Трябваше да бъде едно забавно празненство. Още преди да започне, аз изчезнах.
   Мариета ме погледна любопитно.
   — Затова ли избяга? Защото го считаш за неприлично?
   — Не. Този Алвизе каза нещо, което Себастиано непременно трябва да узнае.
   — Е, както казах, за съжаление, той не е тук и нямам представа кога ще се върне. — Изгледа ме въпросително. — За какво се отнася? Най-добре просто ми го кажи, а аз ще гопредам на Себастиано веднага щом се върне.
   При дадените обстоятелства това бе разумно предложение. В края на краищата тя беше неговата добра стара приятелка. От друга страна... Може би не бе само добра стара приятелка на Себастиано, но и на братята Малипиеро. Те бяха редовни клиенти тук.
   Чувствах се раздвоена, нямах представа дали мога да й се доверя. Накрая предпазливостта надделя.
   — Най-добре да му го кажа лично.
   Мариета се усмихна принудено.
   — Както искаш. Когато се появи, ще изпратя пратеник. А сега е време да се върнеш в манастира. С удоволствие бих ти предложила покрив над главата за през нощта, но би имала големи неприятности, ако до утре сутринта не си се върнала. Ще изпратят стражи да те търсят, в края на краищата ти си клето създание без майка, което е било поверено на манастира.
   Намусено, слушах думите й и от това се почувствах като Бамби. Тъпо беше, че дори не можех да я поправя. Майка ми не беше мъртва, но и все още не беше родена. Бая време имаше до тогава.
   Едно трябваше да се признае на Мариета: беше отлична домакиня. По нейно нареждане прислужницата ми донесе хляб с шунка и неизбежната чаша с разредено вино. След като излапах всичко, Мариета се погрижи за моето връщане, осигурявайки ми превозно средство: един слуга ме закара с гондола до манастира. А когато ме остави на кея, дори ми даде свещ, тъй като моята отдавна бе изгоряла.
   Малко след това имаше един страшничък момент — докато се приближавах към манастира, двама мускулести пазачи, въоръжени с копия и шлемове, изникнаха зад ъгъла. Едвауспях да се скрия под една арка на входна врата и да скрия свещта зад гърба си. За мое облекчение, те измаршируваха покрай мен, без да ме забележат.
   Пъргаво се втурнах към стената и мястото от което висеше въжената стълба. Почувствах безгранично облекчение, че тя все още беше там, в противен случай трябваше да приложа план Б, който имаше само един малък недостатък — трябваше тепърва да го измисля.
   До сутрешната камбана не ми оставаше много време. На изток се бе появила на хоризонта бледа ивица и трябваше да побързам да премина от другата страна на стената. При катеренето сведох глава и се опитах да се направя на невидима. Независимо от това ми се струваше, че ме наблюдават от всички страни.
   Горе издърпах стълбата, а след слизането ми от другата страна я скрих в градината между няколко боровинкови храста, след което взех на бегом останалата част от пътя до основната сграда.
   Клетката на папагала бе изчезнала. Предпазливо долепих ухо към вратата на стаята на Доротея и се заслушах, но нищо не се чуваше. Следователно можех да предположа, че празненството бе свършило. Отне известно време, докато вратата се отвори след моето внимателно почукване. Сънена, Доротея надникна навън. Гримът върху лицето й се бе размазал, не си бе направила труда да се разгримира след партито.
   — Ето те и теб — каза тя и ме пусна да вляза. — Къде беше през цялото това време?
   — О, забравих нещо важно в къщата, в която бях отседнала преди.
   — В коя къща си била преди?
   — Не знам — излъгах я. — Намира се някъде на Канале Гранде, но не мога да ти кажа къде точно. Не съм от тук и не се ориентирам.
   — Точно така, ти беше от Рим. — Тя се върна в леглото. — Права си. Нужни са седмици, за да се оправи човек тук, но въпреки това, когато свикне с града, не му се връща обратно. — Замечтана тя погледна към тавана. — С Алвизе никога не настъпват скучни моменти.
   Можех да се подпиша под това без колебание. Всяка секунда човек трябваше да е нащрек заради него.
   Свалих си обувките и се строполих върху леглото.
   — От дълго време ли сте заедно?
   Неловкостта й бе очевидна, но гласът й прозвуча предизвикателно.
   — Бях толкова самотна и потисната. А той изглежда толкова добре, че всяка жена се разтапя, като го види.
   Това определено бе въпрос на лично мнение. Да не говорим за смеха му, който по-скоро приличаше на цвилене.
   — При това той винаги е толкова забавен — продължи Доротея. — Много ми помогна да преодолея мъката ми.
   Този измислен аргумент оставих без коментар, но едно нещо трябваше непременно да уточня.
   — Често ли те посещава тук? Искам да кажа, да... хм, празнувате? — Ако е така, трябва бързо да си намеря друг подслон, защото не можеше да се крия всеки път от този тип. Беше ме видял при Мариета и със сигурност щеше да задава глупави въпроси, бе твърде рисковано за мен. Само при мисълта за ножа, който висеше на колана му, се изнервях.
   За мое облекчение, Доротея каза:
   — Не, ние винаги се срещаме у тях. Днес беше изключение. Имаше проблем и празненството бързо приключи. Трябваше да подкупим сестра Джустина с моя втори по хубост копринен шал и с цяла бадемова торта, за да изведе мъжете през портата. Стълбата беше изчезнала.
   Сметнах, че ще е по-добре да не споменавам, че временно я бях спуснала от другата страна на стената, за да си подсигуря връщането.
   — Защо празненството свърши толкова бързо?
   — Полидоро вдигна ужасен шум под аркадата. — Гласът на Доротея звучеше обвинително. — Защо трябваше да вземаш горката птица навън с теб?
   — Клетката случайно ми беше под ръка, за да си я сложа пред лицето. Не обичам, когато непознати мъже ме зяпат отблизо.
   — Алвизе не е такъв — заяви Доротея, но прозвуча неубедително. — Лека нощ — каза накрая, малко по-снизходително. — Сладки сънища.
   Не се нуждаех от втора покана. Бях толкова капнала от умора, че не можех да помръдна. Докато преброя до две, и бях заспала.
* * *

   Сутрешната камбана на манастирската църква в съседство ме събуди. Струваше ми се, че не бях спала повече от две минути. В интерес на истината, може би бяха два часа, но това не ме накара да се чувствам по-добре. Във всеки случай ми беше невъзможно да стана.
   — Не искам да ставам — изграчи Полидоро зад паравана. Тази птица говореше от дъното на душата ми.
   Когато видях, че Доротея продължава да си лежи, и аз направих същото. Докато не дойде някой да ни изрита от леглата, нямаше причина да се бърза.
   За секунда заспах отново, но спокойствието ми не трая дълго. Малко след това се почука и сестра Джустина влезе.
   — Сутрешната молитва ще започне всеки момент —каза тя.
   — Аз ще отида в късния следобед на вечерната литургия в базиликата — промърмори Доротея.
   Джустина я погледна с неодобрение.
   — Винаги така казвате, но на мен ми се струва, че често ходите на друго място.
   — Какво ви е грижа? — измърмори Доротея. — Аз съм гост тук и плащам добре. Не ви ли стига хубавият шал от снощи? Какво още искате? — Тя замълча. — Е, добре. Седефената брошка. В замяна очаквам до края на седмицата спокойствие и да излизам толкова често, колкото си искам. Също и вечерите.
   Сестра Джустина взе брошката без възражения, но вместо да си тръгне, се обърна към мен:
   — Ами ти, дете мое? Няма ли да отидеш на сутрешната литургия, както правят всички благочестиви жени в този манастир?
   — Не се чувствам добре — промърморих аз.
   — Когато се помолиш, бързо ще ти мине. — Тя се спря и зачака до леглото ми.
   Вече бях схванала принципа. Сънено се изправих и се разрових в сандъка за дрехи, който беше под леглото ми, при краката. Накрая намерих кесийката и извадих малка сребърна монета, която сестра Джустина прибра, без да каже нито дума. След това се оттегли и ни остави да спим.
   На обедния камбанен звън, сънят ни определено приключи. Полидоро започна да грачи, а Доротея обясни как трябвало да побърза, тъй като за вечерното празненство при Тревизан трябвало да си купи маска. Когато чух това, изведнъж се разсъних. Празненството!
   Дали Себастиано щеше да се върне навреме, за да попречи на убийствените планове на Алвизе?
   Който и да беше този Тревизан, трябваше да е важен човек, в противен случай Себастиано нямаше да полага толкова усилия, за да го защитава.
   След миг си представих всякакви гадости: Алвизе бе примамил Себастиано в бъдещето, където го бе въвлякъл отново в бой с ками, но този път побеждаваше. Себастиано лежеше тежко ранен в една болница в бъдещето, докато тук бедствието набираше скорост!
   Фантазиите ми ставаха все по-мрачни. Не мина много време и вече бях убедена, че животът на Тревизан не струваше и пукната пара. Всичките усилия на Себастиано да го спаси щяха да са напразни.
   — Знаеш ли кой всъщност е Тревизан? — попитах Доротея, когато се върнахме в нашата стая след обяда.
   — Масимо Тревизан е много уважаван член на Съвета на десетте. Мнозина го виждат като следващия прокуратор или може би следващия дож. Алвизе смята, че Тревизан се стреми към пост в Савио дел коледжо*. Тоест иска да стане един от най-висшите и важни съветници на дожите, които са само няколко. Според Алвизе това са хората с реална власт. Дожът няма много думата, неговата роля е по-скоро представителна. Савите решават реалната съдба на Републиката, във Великия съвет те определят посоката и казват на дожа какво да прави. — Доротея продължи в захлас. — Масимо Тревизан е не само адски богат, но и много добре изглеждащ мъж. Неговите празненства са изключително популярни. Какво ли не биха дали жителите на половин Венеция, за да бъдат поканени. Толкова е мило от страна на Алвизе, че ще ме вземе със себе си!
   *Съвет на стaрейшините — един от най-старите конституционни органи на държавата Венеция, създаден през 1380 г., за да се ограничат правомощията на дожа. — Бел. прев.
   Аха. Постепенно започвах да придобивам представа. Значи, ставаше въпрос за политически борби. Алвизе искаше да отстрани Тревизан, за да може някой друг да заеме управляващия пост. А може би той самият?
   — Алвизе също ли е в политиката? — попитах аз.
   — Той не, а баща му, който също е в Съвета на десетте. Доколкото знам, и на него му се иска да стане савио дел коледжо.
   С това и последните неясноти ми се разясниха.
   — Трябва да отида на изповед, а след това на литургия — каза Доротея.
   — А къде отиваш в действителност? — попитах я.
   — Естествено, да си купя маска.
   — И аз ще дойда с теб.
   — Да се изповядаш? — попита Доротея колебливо.
   — Не, да си купя маска.
   — И за какво ти е нужна маска?
   — Харесват ми и винаги съм искала да имам.
* * *

   В интерес на истината, ми стигаше тази, която бе виновна за всичките беди, които ми се струпаха, и сега гниеше в бъдещето на дъното на Канале Гранде в моята чанта. Заедно с моя айпод.
   — Знам един хубав магазин за маски — казах аз.
   — Аз също — отвърна Доротея. — Съвсем наблизо е, точно зад базиликата.
   Получи се добре, защото не трябваше да я убеждавам да ме придружава. Тайно се надявах да срещна там поне Барт, с когото да проведа, така да се каже, един много сериозен разговор.
   Заедно с Доротея тръгнахме в ранния следобед, следвани от младеж със замечтан поглед, на име Ернесто, който обикновено работеше като портиер и клисар в „Свети Захария“. Доротея ми обясни, че не е редно младите жени с благородническо потекло да се разхождат сами. Из целия град имало джебчии и друга подобна измет, а понякога и търговците на роби безчинствали, като хвърляли око предимно на хубави момичета със светли коси.
   — Те отвличат бедните създания на мръсните си кораби и след това ги продават в харема на някой османски страховит владетел — каза Доротея. Изглеждаше толкова сериозно, че бе невъзможно да си помисли човек, че се шегува. Междувременно бях чула много страховити истории за османците, с които Венеция била, малко или много, в постоянна война. Клариса твърдеше, че на заловените венецианци им дерели кожата на живо или, почти толкова лошо, ги кастрирали и ги принуждавали да слугуват като евнуси. Тъй като знаех много малко за това време, ми беше трудно да определя колко от това беше истина и колко само легенда. Въпреки това изпитвах значителен респект към османците и всеки път когато видех хора с чалма и шалвари, ги заобикалях отдалеч.
   Като обикновена прислужница се разхождах през деня съвсем свободно, без някой да ме притеснява, но високопоставените дами като Доротея можеха да излизат само забулени и с придружител.
   И така, аз се разхождах, покрита с шал, с бъбривата Доротея по уличките, докато Ернесто се влачеше три крачки зад нас, нахлузил дървеното си сабо, и същевременно се взираше вглъбено в краката си. Със сигурност, ако се беше появил османски ловец на момичета, Ернесто не би го забелязал. А и Доротея бе подсилила душевното му отсъствие с няколко монети.
   — Давам му ги, за да не вижда нищо, да не чува нищо и да не разказва нищо — обясни ми тя.
   Когато бяхме само на една пряка от магазина с маските, видях трима души да вървят насреща ни. При вида им изпаднах в състояние на шок и дъхът ми спря. Не бяха османци,но ужасът ми не можеше да бъде по-голям.
   Доротея се спря.
   — Какво има, Ана?
   Борех се със заплашващото ме замъгляване на съзнанието и отворих широко очи, за да видя тримата по-добре. Може би се бях припознала и те само приличаха на моите познати.
   Но такова объркване бе напълно изключено. Това бяха съпрузите Таселхоф заедно със сина им Матиас.
* * *

   Юлиане носеше брокатена одежда и също като мен копринен воал пред лицето, под който чертите й само се загатваха. Въпреки това веднага я познах, дори и само защото бепридружена от намусения си съпруг Хайнрих. Също като жена си той беше помпозно облечен, а от едната му страна висеше къс меч. Със сигурност нямаше да може да изплашиникого с него. Вече бях наясно по въпроса с мечовете; през тази епоха почти всички мъже, които държаха на репутацията си, носеха такъв със себе си. На практика мечът бе блекберито на миналото. На мъжете им беше нужен, да се чувстват важни.
   Зад Хайнрих видях така характерната дундеста фигура на Матиас. Той се тътреше зад родителите си и изглеждаше, сякаш му харесва да се намира петстотин години назад във времето. Изисканото му историческо облекло прикриваше наднорменото му тегло точно толкова зле, колкото и дрехите му в бъдещето.
   Бях се втренчила в него, сякаш бе привидение, и изчаквах да видя дали ще ме забележи. Когато бе само на две крачки от мен, понечих да го заговоря.
   — Матиас, какво правиш тук?! — исках да кажа, но се чу само едно неартикулирано грачене.
   Доротея се наведе към мен.
   — Ана? Дрехата ли ти е прекалено тясна? Или е от слънцето?
   Междувременно Таселхоф ни подминаха, без да ме удостоят с поглед. Разбира се, аз имах воал, как можеха да ме познаят? Набързо го махнах от лицето ми, но Таселхоф вече бяха завили зад ъгъла. Непосредствено преди да изчезнат от погледа ми, чух Юлиане да казва на Хайнрих:
   — С новите ми рокля и маска определено ще направя впечатление на празненството на Тревизан.
   Най-накрая възвърнах самообладанието си. Отскубнах се от Доротея и се затичах след Таселхоф. Те бяха на следващата площадка на кея и точно се качваха в една гондола.
   Спонтанно сложих ръката си на рамото на Матиас.
   — Матиас! — възкликнах аз.
   Тоест това исках да извикам. Но вместо това казах Матео.
   — Матиас Таселхоф! — опитах отново, но вместо това от устата ми излезе Матео Тасини.
   — Да? — Той ме погледна озадачено. — Познаваме ли се?
   — Разбира се! — погледнах го настойчиво. — Аз съм Ана! Заедно купихме маската! И заедно седнахме в червената гондола!
   Той се намръщи.
   — Прости ми, момиче, но аз не си спомням да съм те виждал някога.
   — Какво иска момичето от теб? — Юлиане Таселхоф се обърна и ме погледна пронизващо. — Пази си кесията, Матео.
   — Да, майко — каза послушно той.
   Бях възмутена. Тя в какво ме обвиняваше?! И защо Таселхоф се правеха, че не ме познават?
   Миг по-късно ме обзе отчаяние, защото осъзнах, че те наистина не ме познаха. Това арогантно поведение дори и един артистичен талант като Юлиане Таселхоф не можеше да го изиграе. А Матиас изглеждаше наистина объркан, като човек, който никога не ме беше виждал.
   Хайнрих изглеждаше също толкова изненадан, нямаше никаква представа какво се случва.
   — Може би на момичето не му понася слънцето — предположи той.
   — Но ние се познаваме от приюта! — извиках аз. Всъщност исках да кажа хотела, но това нямаше значение, защото и тримата ме погледнаха така, сякаш не бях наред.
   Очевидно страдаха от колективна загуба на паметта.
   Търсех точните думи, за да им обясня коя бях и откъде се познавахме, но Доротея ме беше последвала и сега стоеше до мен, така че бариерата не ми позволи да говоря за пътуването във времето. Но дори и нея да я нямаше, сигурно пак нямаше да се получи. Семейство Таселхоф не само се бяха върнали назад във времето, но и бяха мутирали в хора от миналото.
   Бяха се трансформирали в благородническо семейство от XV век и се държаха така, сякаш винаги са живели тук. Юлиане Таселхоф, наричана още Тасини, надменно остави Хайнрих да й помогне да се качи в гондолата, а Матиас ги последва тромаво. Докато се отпускаше на пейката, той ме погледна крадешком.
   Безнадеждно търсех признаци на осъзнаване в очите му, но изражението му не издаваше нищо повече от обърканост.
   Лодкарят оттласна гондолата от стълбите на площадката на кея и потопи греблото във водата. Малко по-късно гондолата заедно с Таселхоф изчезна зад следващия завой на канала.
   — Познаваш ли тези хора? — Доротея ме погледна с любопитство.
   — О, явно съм се объркала. Мислех, че съм ги срещала преди. В... Рим.
   — Чух я да казва, че и те възнамеряват да отидат на празненството. — Доротея изсумтя презрително. — Надута жена. Трябва да бъдем внимателни при избора на маски, да купим други модели.
   Аз все още бях замаяна от тази неочаквана среща и не бях в състояние да мисля трезво. Разсеяно следвах Доротея и дойдох на себе си чак когато влязох в магазина за маски след нея и изведнъж се оказах очи в очи с Барт.
   — Ти си тук! — запелтечих, прималяла от облекчение.
   Барт не изглеждаше особено доволен да ме види, а по-скоро сякаш току-що бе захапал лимон.
   — Още някой, когото познаваш от Рим? — попита Доротея притеснено.
   — Не, ние наистина се познаваме — отвърнах.
   — Какво търсиш тук? — попита ме Барт.
   — Оо, това не звучи много дружелюбно — изкоментира Доротея. — Сигурна ли си, че познаваш този тип?
   — Трябва да говоря с теб — казах припряно на Барт.
   — Вече сигурно си осъзнала, че не мога да ти помогна.
   — Щом говорите така на една жена, тя внимателно трябва да си помисли дали няма да й е по-добре с някой друг — рече Доротея.
   Барт й хвърли гневен поглед, но тя се извърна равнодушно и започна да тършува по рафтовете и закачалките за маски и костюми.
   Зад Доротея нещо помръдна, една фигура мина безшумно покрай нея и аз замръзнах. Това беше същата стара жена, която ми беше продала котешката маска в бъдещето. Онемяла, видях как тя изчезна в една задна стаичка. Инстинктивно понечих да я последвам, но Барт ме хвана за ръката и ме издърпа навън през вратата на магазина.
   — Старицата — казах, когато вече бяхме на улицата. — Тя е тази, която... — Блокирах, но не защото не знаех какво искам да кажа, а заради тъпото слухтене на Ернесто, който се намираше само на няколко крачки от нас и по този начин задейства бариерата.
   Извадих една монета от кесията ми и го помолих да се отдалечи, което той стори с охота.
   — Познавам старицата — прошепнах аз. — От моето време. Коя е тя и какво прави тук?
   Барт сви рамене. Храсталакът на лицето му отново беше пораснал и доскоро обръснатия, добре изглеждащ мъж трудно можеше да се познае. От това стигнах до заключението, че не беше виждал Клариса. Ако се привеждаше в приличен вид заради някого, то беше заради нея.
   Понечих да се върна в магазина и Барт ме сграбчи за рамото.
   — Какво си намислила?
   — Да потърся старата. Със сигурност ще може да ми обясни всичко и да ми каже как да се върна обратно.
   — Междувременно трябва вече да си разбрала, че имаш работа за вършене тук.
   Погледнах го подозрително.
   — Чул си, че със завръщането ми не се е получило? И това за маската на котката?
   Той кимна с неохота.
   — Кой говори с теб за това? Себастиано ли?
   — Не.
   — Кой тогава? Испанският гондолиер Хосе Еди-кой-си?
   Барт поклати глава. Ядоса ме безкрайно, защото трябваше да му тегля всяка дума с ченгел, а като се изключеха Себастиано и Хосе, възможностите доста се стесняваха, или поне на мен не ми бяха известни други.
   — Просто ми кажи!
   — Аз бях — чу се стържещ глас от горе. На първия етаж един прозорец се бе отворил и старата жена гледаше надолу към нас. — Момчето има право, не може да ти помогне. Той е само един пратеник, не е закрилник или пазител.
   После сбръчканото й лице се скри.
   — Чакайте! — извиках отчаяно. — Трябва спешно да говоря със Себастиано! Кога ще се върне?
   — Не хленчи, а по-добре действай — прозвуча отново гласът. — Вземи това и отиди на празненството. — Нещо полетя отгоре и в първия момент отскочих настрани, за да не ме удари. Но старицата не бе хвърлила нещо по мен, ами просто бе пуснала един предмет от прозореца. Протегнах ръка и го улових, преди да се е приземил на паветата. Дории без да го разглеждам отблизо, знаех какво е. Котешката маска.
* * *

   Прозорецът отново се затвори и Барт ми каза, че мога да викам колкото си искам, но старицата няма да се появи отново.
   Нямах намерение да викам, защото бях прекалено объркана. Безмълвно се загледах в маската и се питах дали бе същата като тази, която бях купила в бъдещето. Според менизглеждаше по същия начин, с фината бродерия от перли около отвора за очите и устата и нежните мустаци от златни нишки. Стоеше в ръката ми топла и мека точно както първия път и сякаш един вътрешен глас ми нашепваше да я сложа и да се оставя да бъда изненадана от това, което предстоеше да се случи.
   Тогава изведнъж се върнах към реалността. Маската можеше да почака. На твърде много важни въпроси трябваше да получа отговори! Независимо дали Барт беше само пратеник, или не, щях да го разпитвам, докато не разбера какво се случваше тук!
   — Искам да се споразумеем — казах му. — Ако ми кажеш всичко, което знаеш, ще се опитам да убедя Клариса да излезе с теб.
   Изумен, той се втренчи в мен. Както изглежда, очакваше всичко, само не и такова предложение.
   — Малко разнообразие ще й се отрази добре — казах му. — А това, че ти я харесваш, вече го разбрах.
   Барт направи ядосана гримаса, но забелязах и червенината по бузите му.
   — Какво искаш от мен? — попита ме той.
   Тонът му беше доста груб, но не му обърнах внимание.
   — Как се казва старицата?
   — Надали ще ти е от полза, ако разбереш името й, но както искаш. Знам я като мона Есперанца.
   Наистина не ми вършеше работа, но сметнах, че да се знае името на някого, е по-добре, отколкото нищо да не се знае за него.
   — Нищо повече не мога да ти кажа за нея — изрече Барт, преди да продължа с разпита си. — Тя ме праща от време на време по поръчки. Или й помагам тук, в магазина.
   — Дали тя... прави същото като Себастиано?
   Барт сви рамене. Явно неговата общителност отново намаля.
   — Какво ли имаше предвид, като каза, че трябва да действам? — чудех се на глас. — И какво трябва да направя на празненството? Искам да кажа, освен да отида.
   Последва повторно свиване на рамене. Обърнах маската в ръцете си и подхванах друг важен въпрос.
   — Когато дойдох в съзнание, напълно забрави да ми споменеш една подробност. Например, че не съм дошла тук съвсем сама.
   Изведнъж той стана бдителен.
   — Какво искаш да кажеш?
   — Не се прави на незнаещ! — казах ядосано. — Хората, които седяха с мен в гондолата, преди малко бяха тук, за да си купят маска. Всъщност те трябваше да ме познаят, но някой им е промил мозъците.
   Той въздъхна.
   — Не е така. Всъщност всички които пристигат тук се държат като тях. Не знаят къде и кои са били преди това. Обличат се, прибират се вкъщи и продължават да живеят както преди.
   — Чакай малко — казах невярващо. — Какво имаш предвид вкъщи? Дом, който имат тук?
   Барт кимна.
   — И всичко останало. Къща, пари, работа, понякога прислуга и дори семейство. Появяват се изведнъж от нищото, но става така, сякаш винаги са били тук. Никой не усеща промяната, дори и аз, който знам за това.
   Гледах го с втренчен поглед. Той или беше необичайно надарен и с богато въображение лъжец, или казваше истината. Реших временно да му вярвам, защото досега не ми беше дал усещането да е творческа личност. След като помислих малко, дори открих логически връзки. Когато се събудих след пристигането ми в миналото, историята с разбойниците, която се опита да ми пробута, ми се стори толкова репетирана, сякаш я беше разказвал много пъти. Например на Таселхоф, които очевидно са се събудили преди мен и напълно необременени от спомени за бъдещето, бяха тръгнали без колебания към новия си живот, който се бе появил от нищото и ги очакваше.
   — Кой друг освен мен и семейство Тасини е довлякъл Себастиано тук? — Разбира се, опитах се да кажа Таселхоф, но не успях.
   — Общо една дузина, най-много.
   — И всеки път стоиш готов със запас от дрехи? И с историята за разбойниците? И питаш всеки един къде живее и как се казва, преди да го пуснеш да си ходи?
   — Това е предпазна мярка, за да знаем кой е и каква роля може да има в цялата история.
   — Не се и съмнявам. В противен случай бихте изгубили контрол над ситуацията.
   — Няма причина за подигравки. Това е работа на по-висши сили, всичко има смисъл и цел, дори ако ние не я разбираме.
   — Искаш да кажеш, че тези хора се пренасят в един минал живот и това е за добро?
   — Бог знае.
   Осъзнах, че не напредвам, и смених темата.
   — Къде живеят Тасини? — попитах го.
   — За тях ти си непозната — парира ме Барт. — Всеки опит да им напомниш за себе си, ще ти донесе само неприятности.
   — Не се притеснявай, ще стоя настрана. Искам просто да знам, защото се интересувам от съдбата им.
   — Те живеят в къща на Кампо дей Мори, но скоро ще се преместят в един палацо на Канале Гранде, не много далеч от „Риалто“. Това не е тайна, тъй като го казват на всички. Строителните работи вече са започнали.
   Една лампичка ми светна, не можех да мисля за нищо друго освен за това, колко нетърпимо снобарски се държеше винаги Юлиане Таселхоф. Като че ли в бъдещето е предчувствала, че в миналото ще е горд собственик на палацо в най-хубавия квартал на Венеция. По-точно е била. О, по дяволите, в тази каша човек дори не можеше да използва правилните времена.
   — И ти ли ще отидеш на празненството? — попитах го.
   Той кимна мрачно.
   — Мона Есперанца така иска.
   — Може би ще е по-добре, ако се обръснеш — предложих му. — Защото ще попитам Клариса дали ще иска да дойде с мен.
   — Защо?
   Засмях се.
   — Това беше уговорката ни, забрави ли? Разбира се, не мога да гарантирам, че ще дойде, много малко време остава до довечера. Но аз веднага ще тръгна към нея, за да я попитам дали има желание да отидем заедно.
   С това уцелих право в десетката, защото в знак на отговор той се усмихна. Само малко, и то с единия край на устата си, но като се имаше предвид, че винаги се държеше като вечния недоволник, това си беше цяло постижение.
   Доротея излезе от магазина и размаха една сребърна маска, закриваща половината лице.
   — Намерих една! — Тя погледна надменно към Барт. — Ти ли си отговорен за продажбите, момче?
   Усмивката му се стопи.
   — Ако се налага — каза намусено Барт. Неохотно, той се върна с Доротея в магазина, за да прибере парите за избраната от нея маска.
   Аз останах на уличката и погледнах нагоре към фасадата на къщата. Може би старата Есперанца ме наблюдаваше от там. Но прозорецът беше затворен и тя не се виждаше.
* * *

   Доротея беше доста въодушевена, защото бе намерила толкова красива маска. Заяви, че не иска да си разваля доброто настроение, като се върне веднага в манастира. Вместо това искаше да се отбие при един добър познат, който случайно живееше много наблизо.
   — Много добре — казах. — През това време и аз мога да посетя една добра приятелка.
   Нейният добър приятел най-вероятно не беше никой друг освен Алвизе, докато моята беше Клариса. Непременно исках да дойде с мен на тържеството. Не само, за да направяуслуга на Барт, но и защото се надявах на морална и всякакъв друг вид подкрепа от нейна страна. Четири очи виждаха по-добре от две. На очите на Доротея не можех да разчитам, те бяха склонни да се приковат във всяко едно огледало. Без да броим факта, че в никакъв случай не исках да се изпречвам на пътя на нейния любовник.
   Когато видях познатата тухлена къщичка в кривата и тясна уличка, у мен почти се надигнаха носталгични чувства. Изведнъж нямах търпение да видя отново Клариса и да се възползвам от случая да поздравя Матилда и стария Джакопо. Дори не бих отказала порция каша само, за да седна с тях на масата.
   Както обикновено в магазинчето зад тезгяха седеше Матилда във властна поза. Като ме видя, изпусна една торбичка с билки. Устата й се отвори от изненада, но не успя да си глътне езика.
   — Явно сме се превърнали в изтънчена дама, така ли? — извика тя.
   Двама клиенти, които бяха в магазина, ме погледнаха с любопитство. Често ги бях засичала когато ходех за вода, ето защо не им убягна, че съм много по-добре облечена, отколкото през последните седмици.
   — Ако си дошла с подвита опашка, защото си искаш работата на помощничка, нека ти кажа нещо: само един мъдър и добър човек ще се замисли дали да си губи времето в мислене по въпроса.
   — Ами аз всъщност исках ...
   — И тъй като аз съм такъв човек, мога да се замисля дали евентуално още веднъж да не проявя милост и да те приема отново. При условие че сериозно съжаляваш за неизвинимото си изчезване. — Тя посочи метлата в ъгъла. — Трябва спешно да се помете, можеш да започнеш веднага.
   От кухнята миришеше на изгоряло и се чу дрънчене, като че ли нещо падна на земята. В следващия миг в магазина дотича Клариса с изцапана престилка, зачервени бузи и разрошена коса.
   — Ана! — изкрещя тя. Без да обръща внимание на присъстващите жени, тя се хвърли на врата ми и ме притисна силно към себе си. Аз също я прегърнах от сърце и осъзнах колко много ми е липсвала, въпреки че си бях тръгнала оттук само преди два дни. — Ти отново си тук! — прошепна тя в косата ми.
   — Всъщност не съм си тръгвала — отвърнах тихо.
   Клариса леко се отдръпна назад и ме погледна в лицето. Тогава ме придърпа към вратата на кухнята.
   — Ела, да идем вътре, там можем да поговорим.
   — Тука трябва да се помете! — извика Матилда зад нас, но не прозвуча твърде яростно.
   В кухнята Джакопо седеше на масата и дялкаше нова фигура на светец. Когато ме видя, той се усмихна от ухо до ухо.
   — Я виж ти, малкото слънце! Какъв блясък в нашата барака!
   Възхищавах се на дърворезбата на статуята на света Маргарета, докато Клариса снемаше от огъня един къкрещ казан и го сложи на тезгяха.
   — И без това прегоря — каза тя.
   — Какво трябваше да бъде?
   — Ястие, което никога не сме изпробвали — каза тя лаконично, преди да отвори задната врата. — Риба в коричка от подправки. Направих грешката да мисля, че бихме могли да сготвим нещо по-различно от макарони, овесена каша или буца от задушени зеленчуци.
   Спомних си за вкусните гозби, на които се насладих при Мариета и в манастира, и незабавно ме обзе гузна съвест.
   — Знаеш ли, не може да се готви просто така, човек първо трябва да се научи. — С това казах една от баналните истини, които знаех от баба ми. — И ако няма кой да ти покаже, просто не се научаваш.
   Клариса въздъхна.
   — Колко си права. Матилда разбира от билкарство, но в готвенето хич я няма. Следователно същото важи и за мен. От време на време се опитвам, но нищо не се получава. Не съм истински гастроном, отвикнала съм през последните пет години. Но от време на време си спомням за вкусните блюда.
   Загрижена се взрях в слабата й фигура. Изглеждаше така, сякаш за няколкото дни, през които ме е нямало, е отслабнала. Въпреки че нямаше накъде повече да слабее. След моето изчезване тя е трябвало отново да работи за двама, може би това е причината.
   Крайно време бе да й се даде възможност да се позабавлява както подобава. И да си похапне на партито на този Тревизан толкова деликатеси, колкото иска. Доротея вече ми бе разказала в захлас какво сервират богатите патриции на тържествата си. Ако и половината от това е вярно, на гостите ще са им необходими часове само за да разгледат блюдата.
   Седнахме на слънце на две празни бъчви. Тишината на следобедния ден бе изпълнила двора, нищо не се чуваше, освен както винаги при хубаво време бръмченето на мухите, които кръжаха около тоалетната. Миришеше на клоака, но беше поносимо, защото свежият билков аромат от бараката се наслагваше върху неприятните изпарения.
   Накрая Клариса наруши мълчанието.
   — Какво се обърка при твоето завръщане?
   — Качихме се в гондолата, Себастиано и аз. Този старият гребец Хосе също беше там. След това се появиха светлината и взривът, точно както при първото пътуване, и миг по-късно припаднах, също като първия път. Но не се получи. Когато дойдох на себе си, лежах на същата улица както при последната фаза на луната, а Себастиано седеше до мен.
   — Къде те заведе след това?
   Усетих как се изчервих.
   — В една къща на куртизанка. — След което бързо добавих. — Беше само за една вечер, всичко бе много благоприлично, имах самостоятелна стая.
   — В къщата на Мариета ли?
   Кимнах изненадана.
   — Познаваш ли я?
   — Срещали сме се. — Прозвуча сякаш не искаше да говори за това. — Какво се случи след това?
   — Вчера Себастиано ме заведе в манастира „Свети Захария“.
   — „Свети Захария“! — Клариса се засмя невярващо. — Само най-доброто за теб, нали?
   — Съжалявам, ако ти...
   — Както и да е — прекъсна ме тя. — Просто завиждам, това е всичко.
   Наблюдавах я внимателно.
   — Клариса, не искаш ли най-накрая да ми кажеш какво наистина става с теб?
   Тя се напрегна.
   — Какво намекваш?
   — Ти криеш нещо от мен!
   — Не знам за какво говориш.
   — Напротив. Какво означава например: „Не изстрадах ли достатъчно?“. Достатъчно за какво?
   Тя стисна устни, след това ненадейно очите й се напълниха със сълзи и отпусна глава.
   — Ако узнаеш истината, ще ме намразиш!
   — Няма! Просто опитай и ми разкажи всичко!
   Тя поклати упорито глава и погледна към земята.
   — Клариса, със сигурност ще се почувстваш по-добре, ако поговориш за това! Помага, когато човек си излее мъката!
   — Е, добре — въздъхна тя. — И без това няма да ме оставиш на мира, докато не разбереш. Направих много голяма грешка, за която сега си плащам, като не мога да мръдна оттук и изнемогвам от работа като най-нискостояща слугиня. Да избягам далеч от това наказание, би било безсмислено, защото тогава те никога няма да ме върнат в моето време.
   Бях шокирана от нейните мрачни думи и въпреки това не разбрах почти нищо. Звучеше толкова мистериозно, но трябваше да разбуля мрака.
   — Кого имаш предвид под „те“?
   — Ами старите.
   — Кои стари?
   — Тези, които контролират всичко и дават заповеди.
   — Кои са тези стари? — Замълчах и се замислих. — Чакай. Да не се казват случайно мона Есперанца и Хосе Еди-кой-си?
   — Гондолиерът Хосе Маринеро де ла Ембаркацион. Да, те са двама от старите. Тяхната дума е закон, техните заповеди трябва да се изпълняват, в противен случай санкциите са ужасни.
   Мислех за маската, която прибрах в джоба на полата ми. „Вземи това и отиди на празненството.“
   — Има ли и други стари? — попитах я.
   Тя просто сви рамене, сякаш не знаеше отговора.
   — Какви техни заповеди не си изпълнила? — поисках да узнам.
   — О, това беше наистина един глупав пропуск. — Клариса отново въздъхна толкова дълбоко, сякаш трябваше да понесе тежестта на целия свят на раменете си. —Трябва да започна разказа си малко по-отдалеч. Когато навремето се озовах в тази епоха, също като теб трябваше да се върна у дома при първата фаза на луната. И не се получи, отново точно както при теб. После се оказа, че имам да свърша една задача тук.
   — Една задача? — повторих разтревожено.
   Тя кимна.
   — Тогава ми обясниха, че съм била предопределена да предотвратя едно събитие, което щяло да има тежки последици за бъдещето.
   Това ми беше много добре познато.
   — Обяснили са ти? Но кой?
   — Мъжът, който ме извади от канала и отплава с червената гондола.
   — Познавам ли го?
   — Не, той отдавна си замина.
   — Случайно да си носела маска, когато си паднала във водата? — попитах развълнувано.
   Клариса сбърчи вежди и се замисли.
   — Сега, като ме питаш... Точно така. Аз обаче я бях сложила в моята помпадур*, защото не се връзваше на прическата ми с кафеза и птичката.
   *Дамска чанта, кръстена на мадам Дьо Помпадур. — Бел. прев.
   — Маска на котка ли беше?
   — Да, затова не си я сложих. Котка и птичка, сещаш се. Не си пасват. Откъде знаеш каква беше маската?
   — Ще ти обясня по-късно. От къде я взе? Да не би от една стара жена?
   — Точно така — каза Клариса учудена.
   — Виждала ли си някога мона Есперанца?
   — Не, чувала съм само името й. Досега съм виждал само испанския гондолиер. Защо ми задаваш всички тези въпроси?
   — Ами просто така. И какво събитие трябваше да предотвратиш?
   — Само ако знаех! — рече Клариса. — Никой не ми каза.
   Бях възмутена.
   — Но как може да те наказват за нещо, за което не си била наясно?!
   Обезсърчена, тя сви рамене.
   — Не ме питай. Знам само, че навремето трябваше да отида на едно важно празненство, но аз не го направих, защото имах мигрена.
   — О! — възкликнах. Мислите ми препускаха, защото ситуацията на Клариса навремето много приличаше на моята сега. Оставаше само и аз да получа мигрена и до края на живота си да заседна наказана в това време, без душ и дезодорант! — Значи, на това празненство се е случило нещо, което е трябвало да предотвратиш?
   Тя сви рамене.
   — Нямам представа, може да е било така, а може и да не е. Никой нищо не ми каза. Съобщиха ми само, че съм направила сериозна грешка, като не съм отишла.
   Не стоеше под въпрос, че трябва непременно да отида на това празненство, на всяка цена. Щях да предотвратя въпросното събитие, каквото и да беше то, а след това най-накрая да се завърна у дома. Добре, че не страдам от главоболие!
   Поех си дълбоко дъх.
   — Наистина се радвам, че си поговорихме за това.
   — Защо?
   — Защото тази вечер аз също трябва да отида на едно празненство. И исках да те помоля да дойдеш с мен.
* * *

   Клариса каза, че за нейно съжаление, не би могла да ме придружи. Дори и да искала, било невъзможно, защото няма какво да облече.
   — Това не е проблем — казах й. — Имам цял сандък, пълен с дрехи, ще намерим рокля и за теб. Може малко да ти е големичка, но ще стегнем повече връзките в горната част.
   — Матилда няма да ме пусне.
   — И защо не? Ти се трепеш от работа всеки ден от сутрин до вечер без почивка. Защо да не може един път малко да се позабавляваш? При това няма да излезеш сама. Като благоприлична дама ще съм с теб.
   — Ти си момиче и си само на седемнайсет, това не се брои.
   — Бартоломео също ще дойде, подсигурени сме откъм мъжка закрила.
   — Ах! — въздъхна Клариса.
   — И мона Доротея също ще дойде. — Не ми беше трудно да изфабрикувам нужните ми аргументи. — Тя е уважавана вдовица, която е отседнала в „Свети Захария“ и делим с нея една стая.
   Същото разказах и на Матилда, когато директно я попитах дали ще пусне Клариса да дойде с мен и мона Доротея на празненството на месер* Тревизан.
   *Венецианско обръщение към господин. — Бел. прев.
   Матилда веднага заяви, че това не подлежи на дискусия, при което й предложих да идвам да чистя всеки ден до окончателното ми отпътуване от терц* до вечернята.
   * 9часът сутринта. — Бел. прев.
   — Къде ще пътуваш и кога? — попита ме тя.
   — В... Рим. Междувременно открих, че имам братовчед там. Ще отпътувам след дванайсет дни. — Поне се надявах, че този път щеше да се получи, защото тогава бе следващатасмяна на лунната фаза.
   Матилда не изглеждаше убедена.
   — От пет години нося отговорност за това дръзко, безполезно създание. Никой не може да ме укори, че не вземам на сериозно задълженията ми като нейна господарка. За празненствата на богаташите не се чува нищо добро. Там господства необуздана жажда за забавления и поквара. Не е място за достойни млади жени.
   На заден план се чу едно пресипнало покашляне.
   — Остави ги да вървят — каза Джакопо, който стана от кухненската маса и докуцука в магазина. — Те са млади и от време на време е хубаво да се позабавляват. Може да умрат от скука само с нас. Заслужила е малко разнообразие.
   Матилда се обърна към него слисана.
   — Ти си чул за какво си говорихме? Какво е станало с ушите ти?
   — Някои дни са по-добре от обикновено — заяви Джакопо. — Трябва да е от вятъра. Днес сутринта като бях на пиаца, духаше много силно.
   Матилда помърмори още малко, но след това за наше облекчение се съгласи да пусне Клариса, но при условие че се върнеше у дома до полунощ.
   Джакопо също имаше правила за добро поведение, които каза на Клариса на четири очи в кухнята, докато аз бързо преметох магазина под зоркото око на Матилда.
   Миг по-късно тръгнахме към „Свети Захария“, защото трябваше да се приготвим. Очаквах, че Клариса ще покаже повече ентусиазъм, но изглеждаше по-скоро скептична, отколкото щастлива. Ако се съдеше по това, което самата тя бе казала, а именно че е била истинска кралица на купона, всъщност би трябвало да очаква с нетърпение да е отново сред хора и да се развихри както подобава. Но тя беше странна и вглъбена в себе си, сякаш предпочиташе да не идва.
   По пътя към манастира се опитах да разбера дали познава други пътуващи във времето, които подобно на Таселхоф са се озовали тук без спомени от бъдещето, но не знаеше много за това. Била чувала, че от време на време идвали хора от други епохи, но не познавала никой друг освен мен.
   — Цялата тази работа става все по-загадъчна — казах аз. — Само да се появи отново Себастиано, ще държа да ми обясни всичко. И ако случайно отново ни се кръстосат пътищата с Хосе или мона Есперанца, ще разпитам и тях. Мисля, че не е редно да те завлекат в чуждо време и да те държат в неведение за важни неща. Да те оставят да гниеш тукпет години без някаква основателна причина, го намирам за недопустимо!
   Очаквах Клариса да се присъедини към моето възмущение, но тя просто изглеждаше задълбочена в мислите си.
   На портата на манастира сестра Джустина ни пусна да влезем, но веднага се оплака, че съм довела гост без предупреждение, което ми струва още една монета.
   — Но без силна музика и мъже в стаята! — извика тя след нас.
   В стаята ни с Доротея ни посрещна оглушителното грачене на папагала.
   — Красавице моя, красавице моя! — пищеше Полидоро. Той се клатеше напред-назад на пръчката в кафеза и гледаше Доротея, която седеше на стола пред огледалото и се рисуваше с цветовете на войната.
   — Ето те и теб — каза тя през рамо. — И си довела гостенка!
   — Това е приятелката ми Клариса — представих я. — Ще дойде на празненството. Както и аз.
   — О, но това е чудесно! — Доротея грейна в огледалото. — Няма да съм сама, когато на Алвизе му се наложи да проведе скучните си разговори.
   — Алвизе? — попита Клариса.
   — Алвизе Малипиеро — уточни Доротея. — Един мой познат.
   За момент ми се стори, че Клариса се изплаши, но след това Доротея ме разсея, като скочи изведнъж и измъкна сандъците ни с дрехи. Тя настоя двете с Клариса да пробваме най-различни неща, без да се интересува на кой принадлежаха. Така забелязах, че беше взела един чифт от моите копринени чорапи, и като я огледах по-внимателно, видях, че носеше лента за коса, която до тази сутрин стоеше в моя сандък за дрехи. В замяна щедро даде на Клариса червените си обувки и една брошка от слонова кост и настоя аз да си сложа нейния жълт копринен шал.
   Следващия час прекарахме в разкрасителни приготовления за празненството. Клариса облече една червена копринена рокля, която Мариета ми бе сложила в багажа, а аз взех синята, която предния ден толкова много ми беше харесала. Когато се погледнах в огледалото, установих, че беше същият цвят като очите ми.
   Полидоро ни обсипваше с комплименти, докато най-накрая не дойде Ореола от съседната стая, за да се оплаче от данданията, при което Доротея хвърли един чаршаф върху кафеза. В замяна Ореола се съгласи да даде на Клариса една маска.
   Докато се обличахме, си правихме прически една на друга и се гримирахме с гримовете на Доротея, настроението ни значително се подобри. Разказахме си всякакви смешни истории, свързани с първото ни гримиране, при което междугалактическият преводач трансформира думите, които използвах, като „спирала” „руж“ и „пудра“ във „въглен“, „помада“ и „белило“. Това ме разсмя и ми помогна да не мисля за притесненията ми и за братята Малипиеро, нито за факта, че трябваше да предотвратя значимо събитие, без да знам кое е то.
   Най-накрая настъпи дългоочакваният час. Удари комплет*, знак, че е време да тръгваме. Преди това обаче Клариса извади от торбичката си едно малко стъклено шишенце и докосна леко китките ни с парфюменото масло, от което се разнесе упойващ аромат.
   *Вечерна литургия, 20 часът. — Бел. прев.
   — Божествено! — Доротея помириса ръката си. — Какво е това?
   — Мое собствено творение — каза Клариса. — Ароматна смес от зокум и тубероза с нотка карамфил. Може да си вземеш малко, преди да се върнеш в Неапол.
   Под кърпата, която бе метнала Доротея на кафеза, Полидоро заграчи в знак на протест.
   — Не искам да се върна в Неапол.
   — Върни се в съня си, мой верен приятелю — каза Доротея. — Все още сме във Венеция и докато напуснем града, може да се случат още много неща.
* * *

   Страховете ми, че няма да ни пуснат, бързо се изпариха във въздуха. Когато слязохме от гондолата пред огромния палацо на патриций Тревизан, веднага бяхме посрещнати от двама униформени слуги, на които Доротея снобски заяви, че е контеса Доротея и е тук по покана на Алвизе Малипиеро, а ние, двете момичета, сме нейните придворни дами.
   Двамата прислужници без колебание взеха това за чиста монета и ни съпроводиха до страничния вход на сградата. Там чакаха други слуги, които ни отведоха по стълбитенагоре до първия етаж, пиано нобиле*, господарския горен етаж с голямата зала. Само че в този случай залата не беше просто голяма, а огромна. Като цяло всичко тук бе един размер по-голямо, отколкото в палацото на Мариета. Дори колонадата, която водеше от стълбите до портегото, беше огромна, висока, претрупана с архитектурни украсиарка, под която стъпките кънтяха на лъснатата като огледало подова мозайка.
   *Благороднически етаж. — Бел. прев.
   А после се разкри гледката към голямата зала и успях само да извикам наум: Уау!
   Първото впечатление бе пищен разкош. По стените горяха безброй свещи в блестящи кристални полилеи. Светлината се отразяваше хилядократно в множество огледала с тежки златни рамки, сякаш бяха направени за кралски замък. Сравнението не беше преувеличено. Баща ми ми беше разказал колко заможни са били някои от старите венециански патрициански семейства, буквално колкото крале.
   Посрещна ни глъчка, въпреки че в залата имаше по-малко хора, отколкото очаквах. В действителност след бърз оглед във всички посоки установих, че ние бяхме сред първите посетители. Тук-там се бяха заформили малки групички от гости, които си говореха, долавяше се празничната атмосфера, но определено празненството все още бе далеч от връхната си точка. В противоположния ъгъл на портегото няколко музиканти настройваха инструментите си. Разпознах една флейта и един спинет, както и нещо, което приличаше на цигулка, но имаше още два или три инструмента, които никога не бях виждала.
   — Подранили сме — прошепна ми Клариса. Заедно с мен и Доротея тя беше застанала близо до колонадата и се оглеждаше подозрително.
   — Но имахме късмет с влизането — отговорих й, също шепнешком. — Беше добра идея Доротея да ни представи за нейните придворни дами.
   — Само в кралския двор има придворни дами — каза Клариса. — Във Венеция няма.
   — Какво от това. Важното е, че й повярваха.
   — Не са повярвали на нито една нейна дума, ами са я сметнали за това, което е.
   — Вдовица? — попитах объркано.
   — Така ли изглежда една вдовица? А ние като две почтени дами?
   Тя посочи към огледалото, което висеше на стената само на няколко крачки от нас. Много добре можехме да се огледаме и трите. Видях отражението ни и се наложи да преглътна. Клариса беше права. Доротея не приличаше на вдовица, камо ли на скърбяща. Една наскоро овдовяла жена не би прикрила половината си лице с блестяща сребърна маска. И не би сложила рокля с бонбонен цвят и с деколте, от което гърдите й можеха всеки момента да изскочат. А що се отнасяше до косата й, също не беше типичната прическа за една вдовица. Доротея бе вдигнала високо множество кичури, които наподобяваха кула, в която Полидоро можеше да си свие гнездо.
   Що се отнасяше до мен и Клариса, двете изглеждахме една идея по-скромни, но се дължеше единствено на факта, че не се бяхме гримирали толкова силно и прическите ни не биеха толкова много на очи. Клариса бе сплела косата си с копринени панделки, които образуваха нещо като корона от плитки. Беше оставила спуснати само няколко къдрици, които придаваха на деликатно й лице сладко изражение. А моите коси бяха разпуснати, лъскави и сресани, прибрани назад с две шноли на слепоочията. Така сресана, можех да отида дори на училище. Само роклята ми не беше като на ученичка. Не забелязах това в манастира, защото огледалото на Доротея беше малко. В сравнение с него, в тези царски огледала фигурата изпъкваше почти в цял ръст. Най-добре се виждаше точно тази част, заради която можеше лесно да се разбере какво имаше предвид Клариса преди малко. Деколтето ми беше изключително дълбоко, въпреки че в манастира ми се стори доста приемливо. Но тъй като се гледах отгоре, бях забелязала само прекрасния блясък на синята коприна, а не голата ми кожа. Гледайки се сега в огледалото от два метра разстояние, придобих съвсем различна представа за себе си. Роклята — или по-скоро аз в роклята — беше направо забранена гледка, със здраво стегнат корсет и изхвръкнали напред гърди. Къде, по дяволите, беше жълтият шал? А, да, вярно, дадох го на един от лакеите, който вземаше пелерините и връхните дрехи на гостите.
   Набързо придърпах няколко кичура коса, с които закрих голите истини с надеждата, че така бях по-дискретна. Също така се утешавах с факта, че тук никой не ме познаваше, в края на краищата идвах от много далеч.
   И бях маскирана! Чувствах се добре, носейки котешката маска. Наистина ми се стори, сякаш беше същата, която бях купила в бъдещето, тъй като ми прилепна също толкова добре на лицето както другата, мека и кадифена, почти като втора кожа.
   В огледалото изглеждах толкова мистериозно, една очарователна непозната, излязла от някой филм. Изведнъж се почувствах наистина като във филм. В някой, за който ми бяха отредили ролята, без да са ме питали. Сега играех независимо дали ми харесваше, или не. За съжаление, не знаех сценария и за това нямах представа дали ще има добър, или лош край. Не можех да попитам и режисьора поради същата причина, не знаех кой е той. А Себастиано, който вероятно беше нещо като асистент-режисьор, се беше изпарил в други времена.
   Изпълниха ме противоречиви чувства. Да стоя тук в тази огромна и великолепна зала, петстотин години преди моето време, заобиколена от хора, които отдавна са се билипревърнали в пепел, когато съм се родила, бе едно доста обезпокояващо чувство.
   Изведнъж толкова силно закопнях за дома, че очите ми се напълниха със сълзи. Липсваха ми моите родители! Нашата къща, приятелите ми, дори и училището! Ако не ме бяха отвлекли в миналото, сега ваканцията щеше да е свършила. Какво ли не бих дала в този момент да съм на училище! Добре де, дори и в часа по математика!
   — Ето го, идва! — Ентусиазираните думи на Доротея ме откъснаха от мислите ми.
   Обзе ме чувство на страх, когато проследих погледа й и видях Алвизе да изкачва стълбите. Толкова се бе изтупал, сякаш искаше да спечели наградата на годината за облекло през ренесанса. Жълт жакет върху снежнобяла риза, лъскави зелени, плътно прилепнали копринени чорапогащи и остри обувки от естествена кожа. На шапката му се полюшваха фазанови пера, едното от които висеше толкова близо пред лицето му, че при други обстоятелства със сигурност щях да го сметна за много смешно. Но в този момент не ми беше до смях, защото вратът ми отново започна да ме сърби.
   Алвизе бе придружаван от брат си Джовани, който беше облечен по подобен начин, но не се набиваше чак толкова много на очи. До тях двамата вървеше мъж, когото не бях виждала преди. Той толкова много приличаше на Алвизе и Джовани, че можеше да бъде само техният баща. Особено Алвизе му беше одрал кожата, със същите ръбести, леко грубовати черти и дебели черни вежди. Дори коварният му поглед беше същия. Единствено дрехите му не бяха толкова екстравагантни. От главата до петите беше облечен в черно. Само масивната верижка с герб от благородно сребро проблясваше на гърдите му.
   Значи, това беше въпросният съветник на Десетте, който се стремеше към по-висока длъжност, и синовете му, особено Алвизе, трябваше да му помогнат, като разкарат от пътя му нашия домакин, месер Тревизан, който със сигурност щеше да се появи тук съвсем скоро.
   — Алвизе, ето те и теб! — Доротея се втурна към Алвизе и спря пред него с радостна усмивка. Учтиво му се поклони, а след това и на баща му. — Няма ли да ме представиш?
   — Разбира се. Татко, това е мона Доротея, прекрасна вдовица, която в момента е отседнала в манастира „Свети Захария“. Доротея, баща ми, Пиетро Малипиеро. Моят брат Джовани вече го познаваш.
   Разбира се, помислих си аз. Той също беше на партито в манастира. Недоверчиво гледах към мъжете, докато Доротея сваляше маската си и закачливо забърбори първо за красивата си рокля, след това за красивата верижка с герба на месер Малипиеро и накрая за красивия палацо на нашия домакин Тревизан.
   — В Неапол аз също имам една много хубава къща — каза тя. — И най-вече многобройна прислуга.
   Стреснах се, когато тя се обърна рязко към мен и Клариса.
   — Тук, във Венеция, имам само тези две камериерки. — Тя ни се усмихна любезно. Аз застанах мирно като прикована, докато Клариса ядосано изсумтя до мен.
   — Хубави камериерки — каза Алвизе и се загледа в двете ни с Клариса. Радвах се, че бях с маска. В очите му имаше блясък, който не ми хареса.
   — Защо не присъстваха на нашето малко тържество в стаята ти? — попита той.
   — О, но те бяха. Или поне Ана, тя беше зад паравана. Това е момичето с котешката маска.
   Очите на Алвизе се присвиха, докато се взираше в мен.
   — Любопитно — рече той.
   Неговият брат Джовани го дръпна за ръкава и му каза:
   — Ела, нека се огледаме за Тревизан.
   — Имаш право. Нека намерим Тревизан и да го приветстваме.
   В ушите ми прозвуча така, сякаш вместо „приветстваме“ имаше предвид „да убием“. И наистина, сърбежът по врата ми се засили, особено когато Алвизе мина толкова близо до мен, че с върха на меча си докосна роклята ми. Той ме погледна през рамо и се ухили като акула, преди да захапе плячката си.
   Клариса ме докосна по ръката.
   — Отивам да потърся нужника — каза тя.
   Аз само кимнах разсеяно и едва разбрах кога изчезна по колонадата.
   Докато Алвизе и Джовани се отдалечаваха от залата, чух с половин ухо разговора между Доротея и месир Малипиеро.
   — Изглеждате много млад за Съвета на десетте —каза Доротея.
   — Аз съм почти на петдесет.
   — Е, значи, сте много млад! — потвърди Доротея. Изглежда, не се притесняваше ни най-малкото от факта, че той бе достатъчно възрастен, за да й бъде баща. Но със стари мъже, особено богати, тя имаше опит.
   — Преди шест месеца дойдох във Венеция с моя съпруг — съобщи тя, без да са я питали. — Той искаше да завърти тук търговия с вълна. За съжаление, почина малко след пристигането ни. Оттогава съм отседнала в манастира и чакам пристигането на роднини, които искат да ме върнат обратно в Неапол. При моите имоти. Въпреки че не съм сигурна дали това е и моето желание. Венеция има толкова много какво да предложи! — рече тя и хвърли на Малипиеро умозрителен поглед от горе до долу. Беше очевидно, че е впечатлена от него.
   Междувременно Алвизе и Джовани напуснаха залата през една от страничните врати. Реших да ги последвам. По-добре, ако ги държах под око. Все някой трябваше да се погрижи да не реализират убийствените си планове.
   Стаята, в която влязоха, гъмжеше от хора, което най-вероятно се дължеше на факта, че тук беше храната. Помещението представляваше нещо средно между спалня и трапезария. От едната страна на стаята имаше голямо легло с балдахин, а от другата — огромна маса за хранене, на която със сигурност можеха да се настанят четирийсет души. Спомних си от обиколките и разглеждането на различни палацо в моето време, че в миналото такова мултифункционално разпределение на стаите не е било необичайно. Не е имало утвърдена трапезария, ами са местели масите където са искали, а понякога дори и в спалнята. Което всъщност е било доста удобно, особено за декадентските благородници, които по този начин са си спестявали ходенето. Само няколко крачки са ги делели от съня и яденето. И когато на сутринта са идвали гости, са можеш да останат в леглото и в същото време са заповядваш да сервират храната.
   През една задна врата постоянно прелитаха слуги и мъкнеха пълни чинии и плата, с които отрупваха масата. Миришеше на печено и тежко вино. Освен това във въздуха се долавяше уханието на екзотични подправки, за това време олицетворение на богатството. Който през петнайсети век е притежавал няколко торбички черен пипер, се е смятал за заможен. Бахарът, канелата и шафранът се претегляха в злато. Това, което в бъдещето хората можеха да си купят във всеки един супермаркет за няколко евро, в миналото е трябвало да бъде докарано от Ориента по вода и е било подобаващо скъпо. Корабите са пътували по цели месеци, а пътешествията са били много опасни. Саламът с къри още не беше измислен, но дори и да беше, едва ли някой можеше да си го позволи.
   В съседната зала оркестърът засвири музика, която ми звучеше странно поради непознатите за мен инструменти.
   Първите гости се настаниха на масата и отрупаха с храна чиниите си. Все повече хора се стичаха от колонадата в голямата зала. Постепенно партито започна и слугите едва успяваха да разливат вино по чашите. На мен също ми подадоха една чаша. Докато отпивах, предпазливо се бях стаила до вратата и наблюдавах Малипиеро.
   Алвизе и Джовани бяха застанали до един висок, широкоплещест мъж на около четирийсет, който приличаше малко на Харисън Форд в старинен костюм. Очите му блестяха предприемчиво, а усмивката му беше симпатична.
   Докато разговаряха, братята Малипиеро стояха с гръб към мен. Заради музиката не можех да чуя за какво си приказваха. Алвизе жестикулираше по време на разговора, безда обърне внимание, че виното му в чашата се разливаше.
   Неволно се приближих няколко крачки към него и чух края на последното му изречение.
   — ...ще слезеш с нас, Тревизан? Със сигурност няма да трае дълго.
   Аха. Значи, този беше Тревизан. Човекът, когото братята Малипиеро бяха набелязали.
   — Вие наистина ли очаквате да огледам новата ви лодка, преди да съм поздравил гостите си? — рече усмихнато Тревизан.
   — Е, не е само заради новата лодка, ами заради подаръка, който е в нея. Подарък за вас от нашето семейство, така да се каже. Баща ми изгаря от нетърпение да го видите. Аз и моят брат също.
   Тревизан повдигна вежди.
   — Не можахте ли да го донесете?
   — Невъзможно. Трябва да слезете с нас във водната зала. Лодката се намира точно там.
   — Сега ме заинтригувахте. Вие наистина владеете изкуството да убеждавате. — Тревизан сложи ръка на рамото на Алвизе. — Е, добре, ще дойда с вас да го видя. Дори и само за да изкажа както подобава благодарностите ми на вашия баща.
   Разтревожена, видях как той напусна заедно с двамата братя стаята през задната врата.
   Клариса се появи зад мен.
   — Нужникът е истински лукс — каза тя. — Дори има памучни кърпи за избърсване. И една купичка с лавандулова вода. Трябва непременно да го видиш.
   — Разбира се — отвърнах разсеяно, вече на половината път до задната врата.
   — Хей, нужникът е в другата посока! — извика тя след мен.
   — Ще го намеря! — рекох през рамо. Докато вървях, оставих чашата си на масата. При това за малко да бутна един слуга, който носеше тежък поднос с месо. Той успя да ме заобиколи, но поля със сос жакета на един гост. На свой ред гостът скочи от масата и се развика на клетия слуга. Веднага се намесих и поех вината, след което мъжът се обърна към мен с много по-дружелюбен тон.
   — Какво сладко котенце! Искаш ли да ми изчистиш соса от жакета?
   — Няма проблем, само набързо ще изтичам да взема парцал. — Втурнах се към задната врата. Озовах се на стълбище, което бе значително по-тясно и по-ниско от това, по което бях дошла преди малко. Стълбата се виеше надолу с тесни стъпала. На два пъти трябваше да се прилепя до стената, за да се размина с прислужниците, които изкарваха от кухнята още храна. Накрая стигнах до коридора, който водеше покрай кухнята, складовото и пералното помещение и стигаше до водната зала.
   Тук миришеше на плесен, а музиката звучеше приглушено, сякаш идваше от мили разстояние. Беше толкова тъмно, че почти нищо не се виждаше. Една оскъдна лоена свещ догаряше на стената, така че можеше да освети само следващите няколко метра. От водната зала се чуваха мъжки гласове. Налучквайки пътя, се приближих до входа и наострих уши.
   — Е, къде е подаръкът? — чух звучния глас на Тревизан.
   — Тук отпред, точно пред вратата — каза Алвизе. — Трябва да дойдете малко по-близо до водата.
   Имах чувството, че мога да чуя мислите му:Достатъчно близо, за да ти забия нож в гърба и да те хвърля в канала.
   Вратът ме сърбеше жестоко, но героично потиснах желанието да се почеша. Вместо това се втурнах през глава и се появих изневиделица във водната зала с веещи се поли.
   — Къде тук е нужникът? — успях да извикам.
   Тримата мъже се втренчиха в мен. Тревизан стоеше близо до ръба на откритата водна галерия. Още една крачка и Алвизе можеше съвсем лесно да го блъсне. След като го пронижеше с меча си.
   — Мили боже — засмя се Тревизан. — Нужникът е при голямото стълбище. Позволете един от лакеите да ви покаже пътя.
   Въоръжих се с целия си кураж и пристъпих по-близо.
   — Всъщност това може малко да почака. След като вече съм тук, бих искала първо да ви приветствам. Добър вечер, месер Тревизан, и благодаря за поканата.
   Казах всичко това с неловко заекване, но постигнах целта си. Докато стоях тук, Алвизе не би могъл да осъществи коварния си план.
   — Добър вечер — каза Тревизан слисан и леко се поклони. — За съжаление, не знам ...
   — О, аз нося маска, няма как да ме познаете. — Засмях се превзето и помахах с ръка сякаш с въображаемо ветрило.
   — Това не е ли камериерката на Доротея? — попита Джовани.
   — Това е част от моята маскировка — рекох възможно най-арогантно.
   — Тя не изглежда като прислужница — отговори Тревизан усмихнат.
   — Не, не е — каза Алвизе сопнато. В погледа му отново се улавяше онзи зловещ блясък. Плашеше ме, защото сърбежът във врата ми не спираше. Опасността все още не беше избегната.
   Тревизан се взря към водната порта.
   — Е, най-накрая ще ми кажете ли къде е подаръкът ми, за да мога да ви благодаря и да се върна при моите гости.
   Алвизе ме погледна с присвити очи.
   — Странно — каза той. — Бях инструктирал нашия гондолиер да докара лодката точно пред водната порта, за да не се налага да я търсим дълго. Глупаво момче, със сигурност си е пийнал повечко.
   Тревизан кимна учтиво, но се видя, че търпението му бе изчерпано. Той се обърна да си ходи.
   — Господа, може да ми поднесете подаръка по-късно. Няма значение дали ще се зарадвам сега или след час. — Пътьом ме дари с усмивка. — Пожелавам ви една забавна вечер, малка писано! — И тогава изчезна през вратата.
   Исках да го последвам, но не бях достатъчно бърза. Алвизе скочи на пътя ми.
   — Не така, котенце. Още не си приключила тук. — Лицето му беше изкривено от омраза. Мъждукащата светлина от свещта на стената му придаваше изражение на демон, макар че не бях сигурна дали той наистина не изглежда така, заради отвратителния си характер.
   — Стой на входа и внимавай някой да не дойде — заповяда Алвизе на брат си.
   Джовани кимна и изчезна.
   Сърбежът по врата ми се превърна в парене. Алвизе застана пред мен и се втренчи в лицето ми.
   — Малката Ана — каза той с копринено нежен глас. — Какво си мислиш, че се осмеляваш да заставаш на пътя ми?
   — Ъъъ... нищо — запелтечих аз.
   — Повечето жени не могат да мислят — съгласи се той с мен. — Те просто не са в състояние за това. Но ако ми вредят поради липсата им на акъл, това не ми харесва.
   Опитах се да отскоча встрани и бързо да го заобиколя, без да го изпускам от поглед, но той протегна ръка и ме сграбчи за косата. Грубо напълни шепата си с къдрици и потози начин ме задържа на място. Толкова ме заболя, че очите ми се напълниха със сълзи.
   Алвизе ме дръпна към себе си, толкова близо, че можех да почувствам неговото тялото до моето. Подуших, че е пил вино, както и че е използвал скъп сапун. Дрехите му също миришеха хубаво, цяла рядкост, в тази епоха без душ и топла вода, където ароматната чистота бе непостижим лукс за повечето хора. Но цялата външна чистота не можеше да прикрие гарвановочерната му душа.
   Изведнъж той пусна косата ми и обхвана светкавично с две ръце врата ми. Палците му натискаха ларинкса ми, а пръстите му се забиваха болезнено във врата ми.
   Загубих ценни секунди, докато осъзная чудовищната истина, че той всъщност искаше да ме убие. Когато това ми стана ясно, ми причерня пред очите. В курса по самозащитав нашето училище не ни бяха казали, че при душене се припада толкова бързо. И че толкова боли. За сметка на това бяхме тренирали как бързо и ефективно да се освободимот смъртоносна хватка. За щастие, не трябваше да мисля много за научената техника. Въпреки бързо нарастващото ми замайване, изглежда, тялото ми само знаеше какво даправи.
   С отчаяно усилие промуших ръцете си между нашите тела и със замах ударих предмишниците на Алвизе, при което хватката му се разхлаби. Когато внезапно дръпнах лактите си надолу, ръцете му принудително пуснаха врата ми. Едно тежко вдишване и аз отново можех да дишам. След това последва ударът с коляното, който бяхме тренирали стотици пъти. Краката му се подкосиха и той нададе яростна ругатня. За да го тръшна окончателно на тепиха, трябваше да му прасна два юмрука като чук в лицето. Но някак си не се получи, бе по-скоро като половинчато бутане. Във всеки случай не беше достатъчно, за да го извадя от строя. Бях се провалила точно поради причината, за която нашата учителка по физическо ни предупреждаваше.
   В ушите ми кънтяха думите й:
   — Повечето момичета и жени имат угризения да ударят с пълна сила. Дори тогава, когато животът им зависи от това, да обезвредят нападателя си. Те се страхуват да не го наранят. Освен това са възпитавани никога да не решават конфликтите с насилие. Но ако сбъркат, са мъртви. Затова е по-добре да преодолеете насадената ви загриженост и да удряте наистина брутално!
   Ето ме сега, не можех да нанеса брутален удар. Още докато това осъзнаване проникваше в мозъка ми, Алвизе отново се изправи на крака. Лицето му се изкриви в гримаса наотмъщение, докато вадеше късия си меч.
   — Какво става? — попита Джовани от коридора.
   — Почти съм готов с кучката — каза Алвизе.
   Опитах се да си спомня какво бяхме учили в случай на нападение с меч и дали правилата за нападение с нож бяха приложими в тази ситуация, но в съзнанието ми беше зейнала голяма дупка.
   Всичко свърши, смъртта ми бе въпрос само на няколко мига.
   — Кажи на света довиждане — присмя се Алвизе.
   Той пристъпи напред с меча и аз затворих очи, защото не исках лицето му да бъде последното нещо, което щях да видя в края на моя живот.
   3ЧАСТ
   Венеция, 1499
   — Трябва да е тук — чух женски глас, който идваше от канала. — Вижте, водната порта е отворена и вътре има хора, можем тях да попитаме.
   Смъртоносният удар с меча не последва. Отново отвори очи и видях Алвизе ядосано да прибира оръжието си.
   Гласът стана по-висок.
   — Добри хора, това ли е къщата на уважаемия месер Тревизан? Ние сме поканени на неговото тържество.
   Никога не бих си представила, че един ден щях толкова много да се зарадвам при появата на Юлиане Таселхоф. О, „да се радвам“ не беше точния израз. Искаше ми се да ликувам от въодушевление!
   Набързо отстъпих няколко крачки от Алвизе.
   — Да, на правилното място сте — извиках аз. Прозвуча като пресипнало грачене, следствие на душенето, но със следващите ми думи възвърнах частично гласа си. — Семейството Тасини, нали така? Заповядайте тук, във водната зала, мога да ви придружа до портегото и да ви представя на домакина!
   През цялото време не изпусках Алвизе от поглед, но той вероятно бе разбрал, че нощта на дългите ножове бе приключила. Без да каже и дума, се оттегли в коридора при брат си. Стъпките на двамата се отдалечаваха с приятно за ушите ми темпо.
   Сърцето ми биеше като лудо от целия адреналин, който бе освободил тялото ми. Няколко пъти вдишах дълбоко, за да дойда на себе си. С омекнали колене отидох до стълбите, които водеха надолу от галерията към водата. Пред портата се поклащаше гондолата на Таселхоф, наричани още Тасини. Юлиане и съпругът й Хайнрих, изтупани като за държавен прием, бяха видимо изненадани да ме видят тук.
   — Това не е ли обърканото девойче от днес следобед? — попита Юлиане мъжа си. — Познах я въпреки маската й.
   — Имаш право, Джулия. Тя е. Какво ли търси тук?
   Матиас стана от задната седалка и заедно с гондолиера помогна на майка си да слезе.
   — Не трябва да говорите за нея, сякаш не присъства.
   Матиас имаше право, но аз бях безкрайно облекчена и благодарна, така че Юлиане и Хайнрих можеха да говорят каквото си поискат. Те ми спасиха живота, затова им мислехсамо доброто.
   С едно движение вдигнах маската нагоре към косата си, защото ми се стори невъзпитано да крия лицето си от тях.
   — Признавам, че бях малко объркана, но се дължеше на горещината — казах, все още треперейки. — Веднага след като си тръгнахте, осъзнах, че съм се припознала.
   — Как ти беше името? — попита ме Матиас със срамежлива усмивка.
   Поех си дълбоко въздух.
   — Ана. А ти си Матео Тасини, нали така?
   — Ти си запомнила! — Той засия срещу мен.
   — Може би се дължи на усещането, че те познавам от цяла вечност.
   За миг Матиас онемя.
   — О! — възкликна, изчервявайки се. — Това... ме радва.
   Потиснах гузната ми съвест и му се увесих на ръката като дългогодишен приятел. В момента той и родителите му бяха единствената застраховка живот, която имах. Докато бях с тях, не трябваше да се притеснявам, че на следващия ъгъл можеха да ме ликвидират. Освен това все още се чувствах слаба от преживяната уплаха, така че се радвах да се придържам за ръката на Матиас още известно време.
   — Тази котешка маска... струва ми се, че съм я виждал и преди — каза замислено Матиас на път към стълбите.
   Изненадах се.
   — Наистина ли? Кога?
   — Трябва да е било много отдавна, иначе щях да си спомня.
   Сетих се за глупавата бариера и дори не се опитах да му кажа, че е било само преди няколко седмици. Поне от моя гледна точка.
   — Вероятно много хора се разхождат с такива котешки маски — казах вместо това.
   Той сякаш размишляваше.
   — Всъщност струва ми се, че съм те виждал и преди.
   — Да, така е. Днес следобед.
   — Не, преди това.
   Матиас се спря и се увери, че родителите му бяха избързали напред и не можеха да ни чуят.
   — Докато седяхме в лодката, изведнъж ме обзе чувството, че вече съм те срещал. Казах го на родителите ми, но те не искаха и да чуят за това.
   Това ме смая и едновременно зарадва. Явно тоталната забрава не работеше винаги. В мен напираше желанието да му разкажа всичко, но когато отворих уста, както можеше да се очаква, не излезе нито думичка.
   Разочарована трябваше да отбележа, че бариерата все още работеше безотказно.
   — Ти си толкова мълчалива — каза той.
   — О, това е заблуда. — Смених темата. — Исках да те попитам с какво се занимава семейството ти.
   — Баща ми се занимава с търговия на антики, това е една много доходна работа.
   Бях изумена, че Хайнрих Таселхоф практикуваше подобна професия, както в стария си живот. Някои неща въпреки всичко оставаха у хората, които биваха транспортирани против волята им в миналото. Като имената. Юлиане бе станала Джулия, Хайнрих бе станал Енрико, а Матиас — Матео.
   — Майка ми се занимава много с астрология — продължи Матиас. — Нейните предсказания често са невероятно точни. Майка ми успя да познае дори за дожаресата*.
   *Съпругата на дожа. — Бел. прев.
   Това беше също толкова невероятно. Дори и при нея бяха останали следи от стария живот. В бъдещето Юлиане се хвалеше с това, колко добре познава историята на Венеция.Тези несъзнателни спомени можеше да ги улавя тук, в миналото, и да продава хороскопи на хората. При което прогнозите й не идваха от звездите, а от дълбините на нейното подсъзнание.
   Дали Таселхоф можеха да си спомнят всичко чрез хипноза? В моето време бях чувала, че хипнотизирани хора изпадали в транс и така си спомняли за минал живот. Някои дори са имали повече от един. Чисто теоретично това би могло да проработи и в обратната посока. Защо някой в миналото да не може да си спомни живота си в бъдещето? Особено в този конкретен случай това не беше шарлатанство, а бруталната реалност.
   Разбира се, трябваше ни някой професионалист, който да разбира нещо от хипноза. Самата аз нямах никаква представа, с изключение на това, което бях гледала по телевизията. Сега ще изпаднеш в дълбок сън, но въпреки това ще можеш да чуваш гласа ми...
   — ...сега започват строителните работи по нашата нова къща — каза Матиас и прекъсна мислите ми. — Ще е много по-голяма от старата и ще има великолепна фасада.
   — Това звучи вълнуващо — отговорих учтиво, но разсеяно. По филмите хипнозите биваха прекратявани с изречения като: „Сега ще броя на обратно до десет, събуждаш се на нула и се чувстваш свободен и безгрижен“...
   — За архитект баща ми успя да ангажира изключителния Мауро Кодуси. А за стенописите на външната мазилка баща ми иска да наеме най-добрите художници. До година по това време палацо „Тасини“ трябва вече да е готов.
   Бяхме изкачили стълбите и стигнахме до колонадата. Родителите на Матиас вече се бяха смесили с останалите гости. Нервно извих врат от страх, че ще видя Алвизе да се навърта наоколо. Налагаше се да предвидя възможността той все още да е тук. Може би чакаше втора удобна възможност да нападне от засада Тревизан. Или мен.
   — Майка казва, че със сигурност ще бъде най-красивата къща в целия град — рече Матиас.
   — Това е чудесно — отвърнах разсеяно. Засега никъде не виждах Алвизе, брат му или баща му.
   — Обичам да гледам как вървят строителните работи — рече Матиас. — Първо теренът трябва да се прегради с диги, за да се отстрани водата. След това се забиват хилядидъбови подпорни колове в дъното на лагуната, за да се изградят основите. Може би искаш да видиш. С удоволствие ще ти покажа всичко.
   — Какво да видя? — Внимателно се огледах наоколо. Междувременно голямата зала се бе препълнила и нямаше почти никакво свободно пространство. Музикантите свиреха танцувална музика, която забавляваше гостите. Във всеки случай те подскачаха по доста забавен начин в едната част на залата.
   — Строителството на палацо „Тасини“.
   Отговорът на Матиас задвижи няколко зъбни колела дълбоко в мозъка ми и странното беше, че започнах да си мисля за исландски гейзери. Тогава ми спря дъхът. В тълпата се появи едно познато лице.
   Себастиано се беше завърнал.
* * *

   Толкова много ми олекна, че чак ми премаля.
   — Извини ме — казах на Матиас. — Спешно трябва да поздравя някого, когото познавам.
   — Но...
   — Със сигурност искам да видя строежа на вашата нова къща — извиках през рамо, запътила се вече към Себастиано.
   Когато видях кой стоеше до него, стана още по-належащо да побързам. Красивата като фея Мариета му се беше лепнала, сякаш са двойка. Носеше рокля от коприна в блестящо синьо, с която изглеждаше като супермодел.
   Когато ги достигнах, се притесних. Не можех да кажа нито дума. Може би защото бях останала без дъх от бързане да стигна при тях. Или се дължеше на факта, че двамата изглеждаха страхотно. Най-вече Себастиано. Той беше облякъл тъмнозелен жакет без бродерия, но така плътно прилепнал, че се зачудих дали раменете му винаги са били толкова широки.
   — Изоставеното сираче — каза Мариета. Изглеждаше изненадана да ме види тук. — Дали от манастира са я пуснали без придружител? Или е избягала? — Тя ме огледа от горедо долу. — Тази рокля не е ли прекалено изрязана за това дете? Може би не трябваше да я слагам при другите неща в сандъка. Какво ще кажеш, Себастиано?
   Отново някой говореше за мен, сякаш не присъствах. Положението се утежняваше и от факта, че тя беше една глава по-висока от мен и буквално ме гледаше от високо. А това, че ми беше дала роклята, не улесни ситуацията. До високата куртизанка се чувствах като Пепеляшка.
   Изкашлях се и се опитах да си придам весело изражение.
   — Не е дошла сама на празненството.
   — Кой? — попита Мариета озадачено.
   — Изоставеното сираче. То е тук с придружител.
   Изражението й малко ме помири с нетърпимата ситуация. Както и усмивката на Себастиано. Но веселото му настроение почти веднага се изпари. Той се намръщи, поглеждайки към гърдите ми.
   — Деколтето на роклята е прекалено дълбоко.
   Устоях на желанието да си сложа ръката отпред и вместо това повдигнах дръзко брадичка. Роклята не беше чак толкова предизвикателна, като тази на Мариета. Равни права за всички!
   Себастиано присви очи и се загледа внимателно.
   — Какво по дяволите... — Направи две големи крачки и се озова при мен. Мариета едва не загуби равновесие, той така рязко се отдръпна от нея.
   Застанал плътно пред мен, Себастиано хвана брадичката ми и я повдигна внимателно. Погледът му се спря на врата ми. Гняв се четеше в очите му, когато я пусна и вместо това ме хвана за ръката. Без да каже и дума, ме затегли през тълпата.
   — И без това исках да говоря с теб насаме — казах, препъвайки се зад него и внимавайки да не блъсна някого.
   Видях Барт и Клариса застанали до една колона. Барт много ми хареса, беше се обръснал и изтупал. Беше очевидно, че Барт ухажваше Клариса, на която й харесваше, защотосе усмихваше, което се случваше доста рядко. Помислих си, че това беше добър знак.
   Защо да не се получи нещо между тях двамата? Клариса беше повече от заслужила малко развлечение. Бях горда от себе си, че я убедих да дойде.
   — Виж, там са Бартоломео и Клариса — казах на Себастиано. Махнах им, но те не ме забелязаха, защото бяха потънали в разговор. Минавайки покрай тях, нямах възможност да им се обадя, тъй като Себастиано ме дърпаше за ръката.
   — Аз и доброволно ще дойда с теб — рекох му. — Спокойно можеш да ме пуснеш.
   Той не отговори. Със стиснати от ярост устни, ме прекара през колонадата и в дъното й ме избута в една ниша. Хвана ме за раменете и ме обърна с лице към себе си.
   — Това Алвизе ли го направи? — попита ме той.
   Кимнах.
   — Кога?
   — Преди десетина минути.
   — По дяволите! — изруга той. Дори ми се стори, че чух тихо скърцане със зъби. Необяснимо защо, това веднага подобри настроението ми.
   — Ритнах го в коляното — информирах го. — Същото, в което и ти го ритна, когато ти се нахвърли с ножа. Всъщност трябваше да му забия едно кроше в лицето, но тогава се появиха Таселхоф и Алвизе избяга.
   Случката със сабята му я спестих, беше вече отживелица.
   Щастлива, аз добавих:
   — Мисля, че успях Себастиано! Предотвратих лошото събитие и затова при следващата смяна на лунната фаза мога да се върна. — Триумфиращо продължих: — Аз спасих Тревизан! Алвизе и брат му го бяха примамили във водната зала, уж искаха да му покажат един подарък. Аз ги последвах и стигнах точно навреме. В противен случай гарантирано щяха да го очистят!
   Себастиано ме гледаше замислено.
   — Ти си доста смела, знаеш ли?
   — Щях да се подмокря от страх — възразих. — Определено те пак ще опитат. Трябва да го предупредим. Ако узнае, може да си спаси кожата от семейство Малипиеро.
   Себастиано поклати глава.
   — Това е забранено знание, защото идва от бъдещето. Няма начин да му кажем. Можем само да се опитаме да го пазим. — Той се намръщи ядосано. — И теб също. Сега Алвизе знае на коя страна си.
   — Ще стоя на разстояние от него. Защо не се върна по-рано?
   — Понякога нещата просто не се случват по начина, по който бихме искали. — Гласът му звучеше изтощено и изведнъж забелязах колко е блед. Стори ми се дори, че кракатаму не го държаха. Не беше пил, щях да го надуша. Навярно беше уморен, но това само по себе си не обясняваше тази отпадналост.
   — Какво не е наред с теб? — попитах изплашена.
   — Нищо особено. Просто съм зверски уморен.
   Един пиян гост идваше към нас, залитайки, и на разминаване се удари в Себастиано. Той се сви и извика сподавено. Пияният продължи напред, препъвайки се, без да се извини.
   Себастиано, по-блед отколкото преди малко, притисна с ръка дясната страна на торса си. Когато я свали, видях тъмни петна по жакета му.
   — Ти си ранен! — казах ужасена.
   — Глупавата превръзка се е разхлабила.
   — Трябва незабавно да отидеш на лекар!
   — Никакъв лекар. Тук раните заздравяват най-добре, като не допускаш никой до тях.
   — Разбира се, имах предвид истински лекар!
   — За съжаление, трябва да откажа.
   — Това означава ли, че не можеш да се върнеш?
   — За момента не.
   — Какво искаш да кажеш?
   — Ще ти обясня по-късно. Хайде, да тръгваме.
   На стълбите стана още по-явно колко зле се чувстваше. При всяка стъпка изпитваше болка и въпреки че се опитваше, не можеше да потисне стоновете си. Притесних се, че еранен сериозно. Не защото това щеше да му попречи да ме върне в бъдещето. Просто се страхувах за него.
   — Къде отиваме? — попитах го.
   — Нуждая се от почивка, а ти трябва да се скриеш. Не можеш да се върнеш в манастира, Бартоломео ми разказа, че Доротея си е избрала за любовник точно Алвизе. Близо до нея вече не си в безопасност. Хосе уреди една стая, където можем да се подслоним за известно време.
   — Ти с Хосе ли беше заминал? Той не можеше ли да се грижи по-добре за теб? Но как въобще те раниха? Инцидент ли беше?
   Себастиано простена.
   — Толкова много въпроси. Можем ли да говорим за това по-късно?
   Изгарях от любопитство, но така или иначе, той нямаше да може да ми разкаже много, защото долу в къщата имаше хора. Един слуга подаде на Себастиано наметалото му, а на мен шала. Навън се качихме в една гондола и Себастиано посочи адреса на гондолиера. Той седна сковано на пейката, очевидно опитвайки се да прикрие болката. Страхът ми растеше, защото знаех колко бързо можеше да умре човек от безобидни наранявания в този век. Дори най-малката отворена рана можеше да бъде смъртоносна. Нямаше нитоваксина против тетанус, нито стерилни превръзки. Само за двете седмици, прекарани в билковия магазин на Матилда, дойдоха две жени, които току-що бяха загубили свой близък от отравяне на кръвта. Нищо и никой не бе в състояние да им помогне.
   Седях мълчаливо до Себастиано, докато гондолиерът управляваше лодката по канала. От двете страни на брега се издигаха тъмните контури на палацо на фона на нощното небе, осветени само тук-там от факлите на кея или свещите по прозорците. Беше една приказно красива гледка. Черните блестящи води на Канале Гранде, спокойният пейзажоколо нас — всичко това можеше да бъде един чудесен и романтичен фон за любовен филм. Но за романтика сега не можеше да се мисли, ситуацията беше твърде сериозна.
   Въпреки това си давах сметка за реакцията ми от близостта на Себастиано. Той седеше толкова близо до мен, че рамото му докосваше моето и можех да усетя топлината на тялото му. Чувството беше уникално, пронизваше ме цялата. За да му се насладя още повече, изпитах желание да се притисна силно в него.
   Разбрах, че правя точно това, когато чух стоновете му.
   Бързо се отдалечих от него.
   — Съжалявам!
   — За нищо.
   През останалата част от пътуването седях неподвижна в неловко мълчание.
* * *

   Къщата, пред която спря гондолата, по думите на Себастиано принадлежеше на една вдовица, чийто мъж е бил майстор на въжета. Беше малка и се намираше на един тесен страничен канал в квартала „Кастело“, близо до „Арсенал“*. Себастиано се разплати с гондолиера и ме остави да му помогна да слезе.
   *Венецианска корабостроителница. — Бел. прев.
   — Ти си моята съпруга — каза Себастиано, докато завърташе ключа в скърцащата брава.
   — Аз съм какво? — попитах озадачено.
   — Жена ми. В случай че хазайката попита. Но не се притеснявай, няма да делиш леглото с мен, аз ще спя на пода.
   Вътре в къщата беше тъмно като в пещера.
   — Изчакай тук — рече Себастиано. Проклинайки, той се запрепъва в тъмнината. След това го чух да шумоли. След известно време запали малък пламък и аз отново можех да го видя, с малка свещичка в ръка.
   Той ми махна.
   — Ето оттук се отива нагоре.
   Както в дома на Матилда, така и тук се стигаше на горния етаж по едно скърцащо и тясно стълбище, което приличаше по-скоро на стълба. Едва успяхме да изкачим няколко стъпала, когато една от вратите на приземния етаж се отвори и се появи жена с посивяла коса.
   — Вие ли сте месер Себастиано?
   — Да, аз съм, мона Фаустина.
   — И кого сте довели? — Мона Фаустина се втренчи в мен зловещо. Със същия поглед ме гледаше често и Матилда. Това беше погледът надявам-се-да-не-яде-твърде-много.
   — Аз съм жена му, но ще ям навън — представих се.
   Мона Фаустина се оттегли в стаята си, без да каже нито дума, и тресна вратата след себе си.
   Последвах Себастиано нагоре, където се озовахме в нещо като таванско помещение. Тук не изглеждаше особено уютно. Стълбището свършваше точно по средата на стаята и ако човек не внимаваше, можеше да си удари главата в гредите на тавана. Леглото се състоеше от паянтова дървена конструкция и чувал със слама, който служеше за матрак. Имаше също няколко сандъка и това беше цялото обзавеждане.
   — Тук има ли мишки? — Подозрително надзърнах в прашните ъгли на стаята.
   — Все още не съм видял, но съм идвал тук само веднъж, за да си оставя нещата и да се преоблека.
   Себастиано коленичи пред един от сандъците и го отвори. В светлината на свещта се виждаше колко болнаво блед бе той.
   — Тук някъде трябва да има нещо като превързочни материали. Мариета сложи и чист лен в багажа. — Той залитна и седна на петите си, при което за малко да изпусне свещта.
   Скочих напред и му я взех от ръката.
   — Остави на мен. Мястото ти е в леглото.
   Без да обръщам внимание на възраженията му, му помогнах да се изправи и настоях веднага да си легне. Той се свлече със стон върху сламата и се опита сам да разкопчае жакета си. Сложих свещта до рамката на леглото и избутах ръцете му.
   — Стой мирен — рекох. — Аз ще се погрижа за това.
   Разкопчах жакета и скъсах ризата му. Въпреки лошото осветление видях много кръв. Отчасти засъхнала, отчасти прясна и лъскава, тя бе напоила оскъдната ленена превръзка, която се бе разместила от удара с пияния. Помогнах на Себастиано да се надигне, за да сваля жакета и ризата му. Така хлабавата превръзка се размести още повече и откри кървавия разрез под десните му ребра. Когато видях раната, си поех шумно въздух. Вероятно трябваше да се зашие, но това надхвърляше моите умения. Една порядъчна превръзка трябваше да свърши работа, това бе всичко, което можех да направя. Плахо посегнах, за да махна парчето ленен плат, но после се спрях.
   — Тук има ли ракия?
   — Искаш да си пийнеш за кураж ли?
   Колко характерно за него. Този тип лежеше пред мен полумъртъв и всичко, което му идваше на ума, бе да пуска шеги, които дори не бяха толкова смешни. Въпреки това не можах да потисна кикота си.
   — Искам да си дезинфекцирам ръцете. Сещаш се. Бацили. Гангрена. Отравяне на кръвта.
   — Не е нужно да правиш всичко това — каза изтощен Себастиано. Клепачите му бяха натежали, а погледът му бе мътен. — Донеси ми от сандъка едно чисто парче лен, с останалото ще се справя сам.
   — И дума да не става, аз ще се погрижа. Наистина съм добра. — Това си беше чиста лъжа. В действителност на курса по първа помощ за шофьорската книжка бях научила самокак се превързват несъществуващи рани. Истински наранявания все още не ми бяха попадали пред очите. Поне не такива, които кървяха толкова много.
   — За съжаление... няма ракия — промърмори Себастиано. — Мона Фаустина трябва да има. Но... със сигурност ще я даде само срещу пари в брой. — Гласът му отслабваше все повече.
   Ужасена, видях как очите му се затвориха.
   — Дръж се! — извиках. — Не можеш да умреш сега!
   — Просто съм... уморен. — Думите му едва се разбираха. — От завчера... не съм спал.
   Той беше просто уморен, слава богу! Поех си дълбоко въздух. Но все пак трябваше да се превърже. Не исках аз да съм виновна, ако раната се замърси и инфектира.
   Решително дръпнах кесията му от колана и взех няколко монети.
   С парите и със свещта в ръка слязох долу, където хванах мона Фаустина да подслушва под стълбите. Когато ме видя, се втурна към печката и се засуети.
   — Преди малко ме обзе неочакван глад — каза тя.
   — А мен ме обзе неочаквана жажда. — Подадох й парите. — Имате ли ракия? Но трябва да е много силна. И малко мед би било добре.
   Тя грабна монетите от ръката ми, без да ги брои. От едно глинено гърне загреба лъжица мед и я сложи в малка купичка, след което, мърморейки, извади една стомна, от която се разнесе остра миризма на твърд алкохол.
   — Да не я изпиете всичката — извика тя след мен, докато се качвах бързо нагоре.
   Себастиано вече беше потънал в дълбок сън. Аз дезинфекцирах ръцете си с ракията и след това почистих кожата около раната с една ленена кърпа, която предварително бях напоила обилно с алкохола. Себастиано простена кратко, но не се събуди. За мое облекчение, раната вече не кървеше. Наведох се със свещта, за да я огледам по-отблизо.Ръбовете й бяха гладки и прави, като че ли някой го бе наръгал с нож. Алвизе? Дали имаше пръст в тази работа? Изглежда, този тип беше навсякъде!
   При лечението на раната ми бяха от полза не само знанията от курса по първа помощ, но и тези, които бях научила от Матилда и Клариса. Например, че медът подпомага заздравяването на тъканите.
   Намазах с мед едно парче ленен плат, щедро изсипах отгоре ракия и го наложих като компрес върху раната. След това се заех с превръзката. Това изискваше усилия, защото трябваше отново да надигна Себастиано. С много убеждения той се остави да го изправя в полуседнало положение, въпреки настояването му да го оставя най-накрая да поспи.
   Тъй като се налагаше многократно да омотая превръзката около тялото му, бях застанала твърде близо до него. Опитах се да се съсредоточа върху раната и превръзката и да не обръщам внимание на факта колко гладка и загоряла от слънцето бе кожата му и колко мускулесто бе тялото му.
   — Сега ще направя по един възел и от двете страни — казах по-скоро на себе си, за да си напомня, че извършвах медицински процедури.
   — Ти наистина си смела — прошепна той.
   — Аз? Глупости. Аз съм страхливка. Трябваше да ме видиш, когато с меча си Алвизе... — Спрях, защото исках да му спестя инцидента с меча.
   Но Себастиано и без това не чу думите ми.
   — Какво? — прошепна той, вече почти заспал.
   — Не беше толкова трагично — излъгах. — Тасини се появиха навреме.
   Исках да кажа „Таселхоф“, но глупавата бариера се задейства. Значи, мона Фаустина отново бе наострила уши и ни чуваше. Което ми попречи да задам веднага на Себастиано всички въпроси, които все още чакаха отговора си.
   Но така или иначе, той не можеше да говори много. Промърмори само няколко едва разбираеми думи, от които ми стана ясно, че следващия път ще убие Алвизе. Тогава той отново заспа.
   Съзерцавах колебливо дървения под. Той изглеждаше твърд. И прашен. Но какво друго ми оставаше? Веднъж, в един календар, бях прочела следната мъдрост: „Извитият лакът за възглавница, в това лежи блаженството“. От кого беше? Конфуций? Във всеки случай от някой, който бе изпитал на собствен гръб лишението и затова го е знаел.
   С помощта на шала на Доротея и наметалото на Себастиано си направих временно легло на скърцащия под. С пелерината се завих. От меката вълна все още се долавяше уханието на Себастиано, тази неопределима и обезпокоителена смесица на мъж и приключения. Това ми помогна да не мисля, че все още ме болеше гърлото. Да го вземат дяволитеАлвизе!
   Заслушах се в регулярните вдишвания на Себастиано.
   И утре също е ден, помислих си.
   Въпреки това ми отне много време, докато заспя.
* * *

   Сънувах странен сън, в който бях на четири годинки. Гледах моите ръчички и пухкави краченца, докато седях в тревата и скубех полските цветя. С пъстрия букет, който мама бе набрала, тя сплете венец и ми го сложи на главата.
   — Ти си принцеса и това е твоята корона — каза ми с усмивка.
   Изпълнена с ентусиазъм, исках да си направя повече корони. Така щях да имам резервни и нямаше да е от значение, ако загубех една от тях.
   Но не можех да захвана едно за друго цветята. Стъблата се пречупваха в ръчичките ми и се противопоставяха на несръчните ми опити да ги вплета едно в друго. Деликатните цветчета се разпадаха между пръстите ми. Започнах да плача по-скоро от гняв, отколкото от разочарование, но от това цветята не се превърнаха във венец.
   През воала от сълзи успях да видя две фигури, които идваха към мен. Първоначално си помислих, че са родителите ми, но после забелязах, че бяха възрастни. Една жена и един мъж. Жената имаше сива коса и сбръчкано лице, а мъжът носеше върху едното си око черна превръзка, като пиратите на моя плеймобил.
   Двамата се спряха пред мен. Слисана и малко засрамена, спрях да плача и вдигнах очи към тях.
   — Мисля, че това е тя — каза старият мъж.
   — Не съм сигурна — отговори старицата. — Не ми прилича на особено смела. Не виждаш ли как реве?
   Не исках да говорят така за мен. Бързо изтрих очите си с ръце. За съжаление, това се оказа грешка, защото по пръстите ми беше полепнал сок от цветята. Едно от растенията трябва да е било луково, защото гореше като огън в очите ми.
   Мъжът и жената се засмяха. Смутена, спрях да си търкам очите. Изведнъж ме обзе страх. Зачудих се как по възможност незабележимо да се изправя и да избягам бързо при моите родители. Не можеше да са далеч, точно преди малко бях чула мама да казва на татко:
   — Тук е добро място за пикник.
   Сега си спомних, че бе абсолютно забранено да се говори с непознати, а тази старица и този старец никога преди това не ги бях виждала.
   Внимателно се опитах да се отдалеча от тях, като се плъзнах назад върху дупето ми. За моя почуда, старицата направи крачка напред и се наведе над мен.
   — Не се страхувай — каза тя.
   Така постигна точно обратното.
   — Не ми е позволено да говоря с теб — отговорих, сега наистина изплашена.
   — Ана? — извика майка ми.
   — Мамо! — изкрещях толкова силно, колкото можах. Почувствах облекчение. Възрастната жена нищо не можеше да ми направи. Мама щеше ме вземе и да ме предпази от нея.
   Старицата протегна ръка и докосна врата ми. Пръстът й беше странно кокалест и горещ и аз изпищях, треперейки.
* * *

   Простенвайки, рязко се надигнах и се огледах. За секунда си помислих, че ще заваря двамата да стоят до мен, но разбира се, нямаше никого. Не бях на четири, а на седемнайсет и лежах на твърдия под на тавана на мона Фаустина. На няколко крачки от мен на леглото спеше Себастиано, заслушах се и чух равномерното му дишане.
   Какъв откачен сън!
   Но след това мислите ми се върнаха назад във времето. Не беше сън. Това наистина се беше случило!
   Изведнъж си спомних, сякаш беше вчера. Старецът бе Хосе, а старицата Есперанца. Сега разбрах защо двамата ми се сториха толкова познати. Вече ги бях срещала като дете и напълно бях забравила за това. Затворих очи и се пренесох мисловно в деня, в който се случи всичко.
   Седях във високата трева, слънцето грееше и птиците чуруликаха. Между краката ми лежаха смачканите цветя, а пръстите ми се бяха оцветили в зелено като тревата около мен.
   Мястото, на което старицата бе докоснала врата ми, пареше почти толкова, колкото очите ми. Не ме болеше, само гореше и тъкмо когато се зачудих дали отново да се разплача заради това, отшумя, превръщайки се в слаб сърбеж.
   — Вече имаш дарба — каза старицата.
   — Използвай я добре — добави едноокият старец.
   — Ана, къде си? — чух мама да вика.
   Двамата старци се отдалечиха и изчезнаха зад група дървета, докато аз седях мълчаливо и не разбирах какво точно се бе случило с мен.
   Няколко минути по-късно се появи мама и ме вдигна. Увих ръце около врата й и се гушнах в нея. Сега започнах да плача, но този път не от гняв, а защото бях толкова объркана и в същото време облекчена.
   — Имаше една стара ве-вещица — изхлипах аз. — И един плеймобил пират!
   — Съкровище, имаш твърде голямо въображение. — Мама докосна главата ми. — О, небеса, имаш температура!
   И така, в онзи ден не стана нищо с пикника и венците от цветя. Родителите ми бързо ме експедираха в леглото. Лекарят диагностицира треска и нареди почивка. А аз бях убедена, че съм си въобразила случката, а след това всичко лесно потъна в забрава. Бях само на четири.
   Бавно отворих отново очи и погледнах пода в полумрака. Ето, значи, как стояха нещата! Моите когнитивни разстройства се дължаха на забравената среща с тези двама стари особняци. Някак си те са ме... обработили. Подобно на хората, които твърдяха, че са били отвлечени от извънземни и са им имплантирали чип. Инстинктивно докоснах врата си, но напипах само гладка и топла кожа, нямаше и следа от чуждо тяло. Дори не ме сърбеше, поне за момента.
   Изпитвах болка, но това се дължеше на синините, които бях получила от задушаващата хватка на Алвизе. Останалата част от тялото също ме болеше, сякаш валяк бе минал отгоре ми, което от своя страна се дължеше на неудобното място за спане на твърдия под. Какъв ти лакът, какво ти блаженство.
   Стенейки, се измъкнах изпод наметалото на Себастиано и се огледах.
   През капандурата на покрива, която вместо със стъкло бе покрита със свински пикочен мехур, се прокрадваше слаба светлина. Във всеки случай достатъчна, за да видя едно нещо: никакво гърне надлъж и нашир.
   До сутрешната камбана не оставаше много време. Най-добре да приключа с неотложното ходене до нужника. Стълбите скърцаха под краката ми, както и задната врата, когато я отворих, но това не подмами мона Фаустина да напусне своите покои. След нощното слухтене вероятно трябваше да си навакса съня.
   Навън беше хладно, а земята мокра. През нощта навярно бе валяло. Треперейки, се насилих да изляза навън. Както при билковия магазин, така и тук, зад къщата имаше малък двор, където се намираше нужникът. Този, доколкото изобщо бе възможно, беше още по-отвратителен и от онзи на Матилда. Истински нужник на ужасите. Докато бързах да сисвърша малката работа, задържах дъха си и отправих молитва да не се налага още дълго да търпя всичко това.
   В кухнята задигнах една чаша с вода и я взех с мен нагоре. Себастиано ме чу и се събуди. Извика от болка, когато се обърна на една страна и се облегна на лакът.
   — Вече си станала.
   — Имах кошмар. — Подадох му чашата. — Ето вода, сигурно си жаден.
   Изчаках да се напие, след което аз самата отпих няколко глътки.
   — Все още ли те боли много? — попитах го.
   — Почти не — каза той, но скованата му поза го издаде.
   — Да донеса ли нещо за закуска?
   — За мен не, благодаря.
   Можех да хапна няколко залъка, но тъй като не бях много гладна, реших да изчакам мона Фаустина да стане.
   — А сега какво следва? — попитах аз.
   — Този следобед трябва да отида до Двореца на дожите.
   Гласът му звучеше по-скоро изтощено, а той самият не изглеждаше особено готов за действие.
   — Най-добре да полежиш няколко дни — казах му.
   — Няма време. Трябва да предотвратя една важна среща между Малипиеро и Съвета на десетте.
   — Искаш да кажеш, че те отново ще се опитат да убият Тревизан?
   — Не, не и публично. Но днешният ден е ден за вземане на решения. Важни решения. Те ще се погрижат Тревизан да не получи нужния брой гласове. Което от своя страна ще доведе до заграбването им на властта.
   Изтощен, Себастиано наклони глава назад.
   — А какво ще стане с мен? — Не исках да хленча, но гласът ми прозвуча като на ридаещо момиченце. — Мога ли да направя нещо? Искам да кажа, да предотвратя още някое събитие или нещо такова?
   — По всичко изглежда, че ти изпълни твоята задача. Просто трябва да изчакаш до следващата смяна на лунната фаза.
   — Кошмарът, който сънувах, всъщност изобщо не беше кошмар — изтърсих аз. — Двамата старци, Хосе и Есперанца, те през цялото време ми изглеждаха познати, а сега знам защо. Вече съм ги срещала, когато бях малка. Тази Есперанца ме докосна. Тя пипна с пръст врата ми, а след това ми каза, че имам дарба. Нощес ги сънувах и си спомних всичко.
   — Каква дарба?
   — Сърбеж.
   Той се разсмя.
   — Не думай.
   — Това е един вид прогнозен сърбеж, случва се единствено когато наближава реална опасност. Всеки път когато го получа, се случва нещо лошо.
   Това му даде повод да се замисли.
   — Хм, може да ни е от полза, докато все още си тук.
   Седнах с кръстосани крака до леглото, защото ми изглеждаше глупаво да стоя през цялото време с наведена глава и да гледам от високо Себастиано.
   — Мога ли да ти бъда полезна с нещо? — попитах го. — Искам да кажа, ако искаш да знаеш например къде е нужникът...
   — Благодаря, но предпочитам канала, когато му дойде времето. На мъжете им е малко по-лесно.
   Прокашлях се.
   — Тогава нека най-накрая да поговорим за нещата, свързани с пътуването във времето. Имам толкова много въпроси. А и мона Фаустина още спи, така че не може да ни чуе.
   — Тогава питай.
   — Как попадна на тази работа?
   — Чрез Хосе. Той работи при нас в университета и е нещо като надзирател на архива. Поради тази причина винаги е в крак с историята, така да се каже. Заговорихме се и той ме попита дали искам да видя няколко исторически находки, които току-що бяха пристигнали в археологическия архив. Разбира се, аз се съгласих.
   Веднага ме завладяха най-смелите предположения.
   — Както при мен ли беше? От докосването му с кокалестите и студени пръсти си станал пътешественик във времето?
   — Искаш да кажеш като хората, които ги отвличат извънземни и им имплантират чип в мозъка?
   — Точно така — казах нетърпеливо. — И ти ли си на мнение, че може да са извънземни?
   Себастиано се усмихна леко и после сви рамене.
   — В крайна сметка човек не може да бъде сигурен на сто процента. При всички положения, Хосе и Есперанца не са от нашето време и не са от всички изминали времена, от което можем да си направим извода, че идват от бъдещето.
   — Или от някоя далечна галактика — настоях аз.
   — Както и да е. Във всеки случай Хосе е пазител. Точно както Есперанца.
   — Пазител?
   — В нашия клуб има три групи. Пазители, закрилници и пратеници.
   — Бартоломео е пратеник — казах радостно, защото бях в състояние да приложа собствените си знания. — Пратениците не могат да пътуват във времето, само пазителите и закрилниците. Ти си закрилник, нали? — Когато той кимна, попитах: — Какво точно правят пазителите?
   — Те дават необходимите наставления. Освен това координират всичко и съпровождат при преминаването.
   — Какво имаш предвид под „съпровождат“?
   — Те присъстват на всяко преминаване. Без пазител, закрилникът не може да премине през портала.
   Намръщих се.
   — Замислял ли си се, че яко ще загазиш, ако случайно нещо се случи с Хосе или старата Есперанца?
   — Това е риск, който трябва да поема, след като веднъж съм се решил на това приключение — призна той.
   — Още не си ми разказал за специалната процедура, чрез която си станал пътешественик във времето.
   — Погледнах в едно огледало.
   — Какво огледало? — попитах озадачена.
   — Едно много невзрачно и старо. Беше между един куп вехтории в историческия архив на факултета. Хосе го извади от калъфа и аз погледнах в него. Това, което видях, ме шокира.
   — О, боже, моля те, не ми казвай, че Хосе те е превърнал в извънземно! — помолих го, изплашена.
   — Не ме е превърнал в извънземно — заяви Себастиано с готовност и отново се усмихна. След това стана сериозен. — Но видях нещо в огледалото, което никак не ми хареса. А именно какво щеше да стане с Венеция, ако се допусне да се случат някои събития.
   — Искаш да кажеш в миналото, значи, в това време? Става въпрос за Алвизе, нали?
   Себастиано кимна.
   — Той ще премахне Тревизан като единствен и сериозен политически опонент. Тогава ще се издигне със съдействието на баща си до владетел на Републиката. Ще заграби властта, което ще му позволи да взема решения от голяма важност, без участието на Съвета. Дипломацията, с помощта на която Венеция ще оцелее при предстоящите военни конфликти през следващия век, ще бъде елиминирана. Алвизе ще се стреми Венеция да се превърне в световна сила, да има водеща роля в колонизацията на новите континенти, подобно на Испания и Англия. Освен това след по-малко от сто години ще се стигне до унищожителна война срещу съюзилите се испанци, британци и французи, вследствие на която цяла Венеция ще потъне в развалини и пепел. Градът ще бъде напълно разрушен. Няколко години по-късно ще има само необитаеми острови, обрасли с блатна трева и руини.
   Затаила дъх, слушах внимателно обясненията му и клатех ядосано глава.
   — Няма да се стигне дотам, защото иначе града нямаше да го има в наши дни! Та аз самата видях, че всичко все още си стои! Никой няма да опожари Венеция, дори и самият Наполеон!
   — Това е състоянието на нещата в момента. Но при следващото ми пътуване в наши дни тези промени биха могли вече да са настъпили. Едно бъдеще, в което Венеция е унищожена. Никой няма да си спомня за досегашния ход на историята. Просто няма да я има, също като града.
   — Искаш да кажеш, че спомените на всички хора по света ще се променят? Както се случи със семейство Таселхоф?
   — Със сигурност. Това е принципът.
   — Но ние помним! Защо нашата памет не се нагажда с промените?
   — Ако не си спомняхме първоначалния развой, нямаше да можем да се намесим, за да го запазим — обясни Себастиано. — Ето защо ние помним, за да бъдем в състояние да направим това, което трябва да направим.
   — Свързано ли е с факта, че старците по някакъв начин... имат специално отношение към нас?
   — Предполагам.
   Бавно кимнах, защото всичко това звучеше разбираемо. Естествено, абсолютно странно и откачено, но логично.
   Едно нещо обаче не ми стана ясно.
   — Аз каква съм? Пазител, закрилник или пратеник? — Разсъждавайки, се спрях. — Всъщност нито едно от трите, нали? Има ли дума за някой като мен?
   — Поне аз не знам. Може би си нещо като жокер. Ще попитам Хосе.
   — А Алвизе? Той към коя категория принадлежи?
   Себастиано отвори уста, но нищо не можа да каже. От долу се чу някакво стъргане. Мона Фаустина се бе наспала и отново надаваше ухо.
   — Мисля, че сега една закуска би ми се отразила много добре — казах аз. — Имаш ли още дребни монети?
* * *

   След едно парче хляб и още една чаша вода, бях горе-долу сита, но не станах по-мъдра. За краткото време, през което мона Фаустина беше в тоалетната и не можеше да ни чуе, не успях да задам кой знае колко много въпроси на Себастиано.
   По думите на Себастиано огледалото показваше само поредица от картини на различни събития, но за съжаление, без дата. Човек трябваше сам да предвиди периода, в който щяха да настъпят критичните ситуации, и да ги спре навреме. Както в случая смъртта на Тревизан. Или въпросната среща в Двореца на дожите, на която влиятелни мъже щяха да подкрепят Алвизе и така той да подготви завземането на властта.
   Алвизе очевидно бе особен случай. Себастиано не можа да ми разкаже много за него, защото, когато стана наистина вълнуващо, мона Фаустина се бе върнала в къщата и бе заела своя подслушвателен пост на стълбите. Но поне успях да науча, че първоначално той е бил трансплантиран в миналото точно като семейство Таселхоф. Случило се е преди пет години. Себастиано знаеше това само от слухове, защото не той самият, а неговият предшественик, момче, на име Джанкарло, е докарал Алвизе в миналото с червената гондола. Така Алвизе се е сдобил с новото си семейство, а именно брат му Джовани и баща му Пиетро Малипиеро. За разлика от всички останали трансплантирани, изведнъж той е възвърнал паметта си и веднага е започнал да крои пъклени планове.
   Себастиано тепърва трябваше да ми разкаже защо се бе възвърнала паметта на Алвизе и как така успяваше да се разхожда напред-назад във времето. Само трябваше да изчакаме следващия път, когато мона Фаустина отидеше в нужника.
   В никакъв случай не можехме да останем в тази воняща малка таванска стаичка. Още преди обед, заради ниските греди, стана адски горещо, направо непоносимо. След нашия разговор Себастиано отново заспа, но се въртеше неспокойно и стенеше всеки път, когато местеше раненото си тяло. От време на време кашляше. На челото му избиха капки пот и не след дълго ризата му се намокри. Той мърмореше неразбираеми и откъслечни фрази, но не се събуди.
   По някое време сметнах, че бе спал достатъчно дълго, и леко разтърсих рамото му.
   — Себастиано? Вече е обед. Не трябва ли да... предприемем нещо?
   Вместо да отговори, той изстена как би поспал още няколко часа. Загрижена, сложих ръка на челото му — и се изплаших, когато усетих топлината под пръстите ми. Нямах представа от гледане на болни, но че имаше висока температура, би забелязал дори и най-глупавият човек.
   — Имаш температура — казах абсолютно ненужно.
   — Остави ме да поспя още малко, става ли?
   Притеснението ми отстъпи място на паниката. Висока температура можеше да означава всичко. Например, че раната му се е възпалила и той е близо до смъртта.
   Непременно трябваше да отиде на лекар! Разбира се, истински, не при някой от шарлатаните в този век, които наричат себе си лекари и които най-вече се отличават с това, че пускат на хората да им изтече кръвта.
   Нямах избор. Трябваше да го оставя сам, за да извикам помощ.
   * * *
   Мона Фаустина изгледа подозрително, когато й казах, че съпругът ми се нуждае от още малко сън и не бива да бъде обезпокояван.
   — Той се върна от тежко пътуване — обясних аз, което беше самата истина. След това тръгнах. С парите, които взех от кесията на Себастиано, наех гондола. Гондолиерът ме огледа от главата до петите и когато очите му се спряха на деколтето ми, осъзнах, че все още бях облечена с балната рокля от предната вечер и на всичкото отгоре нямах воал на лицето. Все пак носех копринения жълт шал на Доротея. Покрих раменете си с него и го завързах здраво.
   При Двореца на дожите помолих гондолиера да спре, подадох му няколко монети и му казах да изчака.
   На пиаца „Сан Марко“ цареше оживление. Хората се тълпяха около две високи колони. С ужас видях какво бе възбудило техния интерес. Между колоните тъкмо водеха един завързан мъж, бутнаха го грубо на земята и с главата напред го завлачиха до един дръвник. Това, че щеше да бъде обезглавен, го разбрах едва когато видях палача с огромния меч. Хората наоколо викаха и се смееха, сякаш предстоящата екзекуция беше една първокласна пиеса. Някои дори си бяха донесли храна и напитки, за да им мине по-бързо времето, докато чакат.
   Потресена, аз се извърнах и си проправих път през тълпата. Бързо минах покрай Двореца на дожите, след това покрай базиликата и по тясната уличка се запътих към магазина за маски. Чуках продължително на вратата, но никой не ми отвори. Можех и да си спестя идването.
   Когато се върнах на кея, екзекуцията вече беше приключила. Хората бяха започнали да се разотиват.
   Погледнах само за секунда и видях няколко мъже да стоварват останките на осъдения в една количка, след което се опитах да гледам в друга посока. Миришеше на кръв и смърт. Стомахът ми се преобърна и за малко хлябът от закуската ми да види бял свят.
   Гондолиерът ме закара до дома на Мариета, но и тук нямах късмет. Нито Хосе, нито куртизанката бяха в къщата. Обясних на прислужницата, която ми отвори вратата, къде трябва да отиде едноокият старец, веднага щом се появи отново.
   — Трябва да е незабавно, защото за Себастиано е въпрос на живот и смърт — помолих я аз. И за да не си помисли някой, че преувеличавам, обясних по-конкретно. — Той има висока темпрература.
   Прислужницата кимна впечатлена и обеща да предаде на господарката или испанеца.
   Бързо се качих обратно в гондолата и помолих да бъда закарана до кея, който бе най-близо до билковия магазин. Отново дадох на гондолиера малко пари и го помолих да изчака. Последната отсечка щях да я извървя пеша. Минавайки по уличките, ме следваха любопитни погледи заради външния ми вид.
   Матилда вдигна вежди почти до линията на косата си, когато влязох в магазина.
   — Закъсня. Разбрахме се, че ще започваш работа в терц.
   Изведнъж се сетих, че с нея се бяхме уговорили да идвам всеки ден и да помагам. Как можах да забравя!
   Ами за малко да ме убият. Това беше добро извинение за моята разсеяност. А и трябваше да се грижа за пътуващ във времето болен с температура, от чието здраве зависеше дали някога щях да се върна у дома. При тези обстоятелства, ако някой все още бе в състояние да мисли за метене и чистене, трябваше да има желязна памет, но от неръждаема стомана. Моята бе по-скоро като степана вълна.
   — Но как си се облякла само? — попита Матилда, невярваща на очите си. — Така ли смяташ да работиш?
   — Всъщност дойдох да взема нещо за температура — отвърнах честно. За да продължа с лъжата: — Съквартирантката ми в манастира е болна. — Бързо добавих още една: — Грижих се за нея през цялото време и забравих да се преоблека.
   — А какво ще стане с работата?
   — Ще се върна възможно най-бързо. След като й дам лекарството. — Това също беше лъжа. Или поне не беше цялата истина. Не можех да работя тук, докато не разбера какво ще стане със Себастиано. Той се нуждаеше от моята помощ повече, отколкото Матилда или Клариса.
   Клариса се появи в магазина. От сияещия й външен вид от предната нощ не беше останала и следа. Косата й бе сплетена както обикновено в стегната плитка, а върху кафявата си рокля носеше същата лекьосана престилка, която използваше винаги по време на работа в бараката.
   Изглеждаше така, сякаш беше всичко друго, но не и развълнувана да ме види.
   Прокашлях се и се извиних.
   — Знам, че закъснях, но... се случи нещо. Мога ли да говоря с теб?
   Неохотно, тя вдигна рамене.
   — Ела с мен отзад.
   Шмугнах се покрай Матилда и се опитах да не обръщам внимание на хокането й, когато последвах Клариса. Както обикновено, в кухнята стария Джакопо седеше на масата с дърворезба в ръцете.
   — Виж ти — каза той с приятелска усмивка, когато ме видя. — Малкото слънце! И каква хубава дреха!
   — Нямах време да се преоблека.
   — Трябва да е била бурна вечер — каза той и ми намигна.
   — Не точно. Беше по-скоро... нерадостна. Трябваше да се грижа за болната ми съквартирантка.
   — Надявам се скоро да се почувства по-добре — рече той съчувствено.
   — Дойдох, за да й взема лек за температурата.
   — Клариса ще ти приготви нещо — каза Джакопо.
   Клариса слушаше с упорито наведена глава.
   — Със сигурност ще помогне много на твоята съквартирантка — продължи Джакопо. — Клариса, какво чакаш?
   Тя го слушаше с наведена от инат глава.
   — Клариса — рече той загрижено, но с гневна нотка в гласа. — Такава не те познавам! Не искаш ли да помогнеш на Ана?
   Клариса сви рамене, но после като че ли размисли. С извърнато лице тя каза:
   — Ела с мен.
   Отвори задната врата и аз я последвах през двора към бараката с билки. Както винаги, до нужника бръмчаха тлъсти мухи и ми напомниха как щях да цъфна и вържа, ако не направех всичко, което е по силите ми, за да си заслужа обратното пътуване в двайсет и първи век.
   — Сърдиш ли ми се? — попитах объркано, защото каменното изражение на Клариса не стана по-меко.
   — Има ли причина да ти се сърдя? — рече дръзко тя.
   — Добре де. Вчера набързо изчезнах от празненството... Но Барт беше при теб. Поне добре ли се забавлявахте? Изпрати ли те до вкъщи?
   Тя не отговори, вместо това влезе в бараката и започна да прави нещо върху работната маса. Объркана, я последвах.
   — Какво съм ти направила?
   — По-добре замълчи! — тросна се тя. — Така поне няма да се налага да слушам глупостите ти!
   Никога не я бях виждала толкова враждебна. Сметнах, че ще е по-добре да не казвам нищо повече.
   С приведени рамене тя забърка една билкова смес върху лист хартия, който сгъна внимателно и бутна в ръката ми.
   — Това трябва да се попари с вряла вода — каза тя безизразно. — Той трябва да изпие всичко наведнъж. Не е никак лошо на вкус, ако се добави захар или мед.
   — Клариса, какво ти става? — изтърсих аз. — С какво те обидих? Кажи ми, за да мога да ти се извиня!
   — Ти да се извиниш? Ти, перфектната, всезнаещата, всичко можещата, всичко разбиращата Ана от бъдещето? — Клариса се изсмя презрително. — Какво можеш да сбъркаш! Та ти си съвсем различна от мен! Никога няма да допуснеш такава грешка като моята! Ти никога няма да живееш с чувство за вина, че заради теб е умрял един добър мъж!
   — Каква вина? И какъв мъж?
   — Замълчи. — Тя ми обърна гръб. Раменете й трепнаха и се разплака.
   Плахо протегнах към нея ръка, но тя грубо ме отблъсна и изсъска, че трябвало най-накрая да изчезвам.
   Потресена, аз заотстъпвах.
   В кухнята Джакопо ме погледна с усмивка.
   — Взе ли лекарството?
   Кимнах и минах покрай него с наведена глава, прекосих магазина и излязох на улицата.
   Разгневена, Матилда викна по мен да не съм си и помисляла да идвам със закъснение втори път, защото имало много работа да се върши.
   Бях твърде объркана, за да й отговоря. Сломена, се запътих обратно към кея.
* * *

   Мърморейки, мона Фаустина сложи да заври вода, след като я помолих за това. Както можеше да се очаква, ми поиска пари, задето й казах да добави в отварата захар или мед. Разбира се, че й дадох.
   Себастиано не беше толкова отпаднал, колкото преди да изляза; дори бе полубуден, но температурата му не беше спаднала. Дано средството му помогне!
   Смених превръзката на Себастиано и веднага разбрах, че раната се е инфектирала. Човек не трябва да е лекар, за да забележи, че зачервената, опъната кожа около ранатане вещае нищо добро.
   — Не изглежда никак добре — казах изплашено. — Незабавно трябва да отидеш на лекар.
   — Знам. — Замълча, защото трябваше да се изкашля. Не звучеше никак добре. — Но тук няма лекари. Поне няма такъв, при който бих отишъл доброволно.
   Казах му, че се бях опитала да издиря двамата пазители.
   — Бях в магазина за маски, но за съжаление, без резултат. Есперанца не беше там. Опитах късмета си и в куртизанската къща, но никой не знаеше къде е Хосе. Затова оставих съобщение за него веднага да дойде тук, след като се върне. Където и да се скита сега.
   Премълчах разговора с Клариса, въпреки че изгарях от любопитство да разбера за чия смърт се обвиняваше. Себастиано не изглеждаше така, сякаш бе в състояние да се впусне в продължителни обяснения. Блед и със затворени очи, той лежеше по гръб. Очевидно бе, че го болеше.
   — Защо правиш всичко това за мен? — промърмори той.
   — Е, нали съм ти жена. Забрави ли?
   Ъгълчетата на устните му се изкривиха в лека усмивка.
   — Знаеш ли какво харесвам най-много у теб?
   — Определено не е голямата ми уста. Така че ще заложа на дългата ми златиста коса.
   Той се засмя и изкриви лицето си от болка.
   — По дяволите, ще трябва да престанеш с това! — нареди ми той.
   — С кое?
   — Да се шегуваш. Когато се смея, ме боли зверски!
   — Ами аз всъщност си мислех, че смехът е най-доброто лекарство. Но с дупка в корема може би не е толкова забавно. Знам как беше, когато ми извадиха апендикса. Бях на седем, но все още много добре си спомням. Преди всичко колко много болеше, когато се засмеех. Но не можех да се спра. Татко идваше в болницата и ми разказваше най-тъпитевицове.
   — Значи, чувството ти за хумор е от него?
   — Възможно е. Във всеки случай той разбира хумора ми дори ако на другите не им е смешно. — Сетих се за хендикапа и количките за голф и усетих как в гърлото ми засяда бучка. Дали някога с татко отново ще се смеем заедно на някой виц?
   — Аз също го разбирам — каза Себастиано.
   — Кого? Баща ми?
   — Твоя хумор. И това е качеството, което имах предвид преди малко. Което харесвам в теб.
   Той обърна лицето си към мен и ме погледна. Трепнах леко, когато внезапно се протегна и хвана една от къдриците ми.
   — Твоите дълги златисти коси също не са лоши.
   — Значи, изяснихме и този въпрос — казах с дрезгав глас.
   — Да, хубаво е, че поговорихме за това. — Тонът му беше скован, но в погледа му имаше нещо въпросително. Стана ми горещо.
   — Искаше да ми разкажеш как се сдоби с тази дупка в корема — казах аз.
   Себастиано саркастично повдигна вежда.
   — Искал ли съм?
   — Определено — казах решително.
   — Можеш да се досетиш.
   — Алвизе — рекох аз.
   Себастиано кимна примирено.
   — Когато се върнах в бъдещето, той вече беше там и ме чакаше. С камата си.
   — Всъщност как успява този тип да скача насам-натам във времето?
   — Трябва да има помощник, но не знаем кой е той. Също така трябва да има портал, който използва, но все още не ни е известно къде се намира. Но едно нещо е сигурно: искана всяка цена да ме отстрани от пътя си.
   Мен също, помислих си ужасена. В този момент почти усетих ръцете на Алвизе отново да се впиват в гърлото ми.
   — Досега все съм бил късметлия, но следващия път може да улучи по-добре — каза Себастиано. — Той е дяволски бърз с ножа.
   — Не бива да говориш така. Трябва да мислиш позитивно! Следващия път може ти да го сгащиш! Ти също си бърз. Лично се уверих в това! — Смених темата. —Лекарството! Най-вероятно вече е готово. Чакай, бързо ще го взема!
   Слязох долу, но не можах да видя мона Фаустина. Затова пък задната врата бе отворена и от нужника се разнасяха звуци на силна диария. Когато чух това, стомахът ми започна да къркори и ми се прииска да заблъскам по вратата на тоалетната, за да подканя мона Фаустина да побърза. В този век определено бях твърде стресирана!
   След като няколко пъти си поех дълбоко въздух, вътрешностите ми отново се отпуснаха. Бях се научила да държа нещата под контрол, като си представях, че вземам таблетка имодиум. Въображаемото хапче действаше почти толкова добре колкото и истинското, ако достатъчно бързо си го представех. Понякога трябваше да си втълпя, че вземам дори втора таблетка, но и това невинаги помагаше. Но този път се получи. Почувствах изключително облекчение, защото, ако зависеше от мен, не исках никога повече да ми се налага да използвам ужасяващия нужник на мона Фаустина.
   В непосредствена близост до печката от една кана излизаше пара и във въздуха се разнасяше аромат на билков чай с мед, което означаваше, че отварата бе готова. Тъкмо исках да я занеса горе, когато видях Себастиано да слиза по стълбите. Беше се опитал да се среши. Освен това си беше наметнал жакета и носеше обувките си в едната ръка, а с другата се подпираше на стената. Лицето му бе бледо и потно.
   Бързо поставих каната обратно и се втурнах към него.
   — Какво си намислил?
   — Нали ти казах, че трябва да отида до Двореца на дожите. Крайно време е. Преди малко камбаната удари нон. След малко ще се съберат за съвещанието.
   — Кои?
   — Малипиеро, Тревизан и другите съветници от Десетте. На тази среща ще се реши ходът на бъдещето. Погрешното бъдеще.
   — И как мислиш да ги спреш?
   — Да съботирам съвещанието.
   — Но аз си мислех, че трябваше само да се спаси животът на Тревизан!
   — Това е едно от нещата. Но също така трябва да се предотврати Малипиеро да привлекат Съвета на десетте на тяхна страна.
   С треперещи ръце той закопча жакета си, после седна на стълбите, за да си обуе обувките. Клекнах до него и му помогнах, защото със сигурност му беше трудно да се наведе напред.
   Загрижена, го погледнах.
   — Не можеш да обикаляш наоколо в това състояние, Себастиано!
   Той отново се изкашля и когато свърши, каза:
   — Мога и трябва.
   — А ако Хосе дойде през това време?
   — Той знае къде да ме намери.
   — Но ти още не си изпил отварата против треска!
   — Нямам време. По-късно ще я изпия, обещавам.
   — Ще дойда с теб — казах и веднага се наложи да глътна още една въображаема таблетка против диария от страх от Алвизе.
   — Не мога да изисквам това от теб, Ана. — Той се изправи с усилие. — Ще се справя и сам.
   — Ако това е шега, знай, че не е смешно. Изчакай ме за момент. — Взех жълтия шал от горе и след това напуснах къщата с него.
* * *

   Следобедната горещина беше покрила града, но от време на време полъхваше морски бриз, който носеше със себе си миризма на сол и риба. На Рива дели Скиавони бяха акостирали безброй кораби, които се поклащаха от вълните. Високите мачти, незнайни на брой, стърчаха в синьото небе, а тук-там се вееха платна, издувани от вятъра. Древните лодки разкриваха красива и в същото време тревожна гледка, защото показаха съвсем ясно, че това бе миналото.
   Себастиано ходеше изправен до мен и като цяло изглеждаше спокоен, но пристъпваше с усилие и му се налагаше да спира, за да кашля. Най-вероятно в момента развиваше бронхит. Капките пот, избили по челото му, и изкривеното му лице показваха колко много трябваше да се стегне, за да прикрие болките си от лошата рана. Той не се възпротиви, когато го подхванах и внимателно го подкрепих. По същата причина, така предполагах междувременно (или по-скоро: надявах се да е така!), се беше увесил на Мариета предната вечер.
   — Мълчалива си — каза той, докато вървяхме по кея към Двореца на дожите.
   — Ами просто си мисля.
   — За Алвизе?
   — За него също.
   — И за какво друго?
   Прескочих една мъртва риба, която се изплъзна от бъчвата на моряк, с който се разминахме.
   За кратко се подвуомих дали да кажа на Себастиано основната причина за моята замисленост. Накрая просто го направих.
   — Когато взех лекарството против треска от Клариса, тя намекна странни неща. Че е виновна за смъртта на един добър мъж.
   Лицето на Себастиано доби мрачно изражение.
   — Значи, най-накрая тя изплю камъчето?
   — Не точно. Казах ти, че само намекна. Какво искаше да каже с това?
   — Преди да започна, тази работа я вършеше едно друго момче, както вече споменах.
   Спомнях си.
   — Джанкарло, нали?
   Себастиано кимна.
   — Едно приятно момче, два семестъра по-напред от мен. Току-що се бях записал в университета, когато се запознахме. Няколко пъти ходихме на мач и от време на време се срещахме на по бира. Той ми каза за своята добре платена работа през ваканциите и че ще има нужда от колега. Помолих го да ми разкаже повече, след което ме запозна с Хосе.
   — Какво се е случило с Джанкарло?
   — Той умря няколко седмици по-късно. Клариса беше виновна.
   Преглътнах.
   — Какво се случи?
   — Освен за тази епоха той отговаряше и за края на осемнайсети век — времето на Клариса. Той я доведе тук и започнаха афера. Беше луд по нея, но единственото, за коетотя мислеше, е как да се върне у дома. Джанкарло се опитваше веднъж на две седмици, при всяка смяна на лунната фаза, но не ставаше. И тя като теб имаше котешка маска, така че трябваше да изпълни определена задача. Накрая Есперанца я изпрати на едно празненство, но Клариса не поиска да отиде.
   — Но тя не е отишла, защото е имала мигрена — възмутих се аз.
   — Ако твърди така, значи, лъже — каза Себастиано.
   Звучеше изморен, но категоричен. Неохотно аз му повярвах, защото не можеше да се отрече, че Клариса ме бе излъгала повече от веднъж.
   — Не искаше да отиде, защото малко преди това с Джанкарло се бяха скарали. Глупав спор поради незначителна причина. Ревнуваше го.
   — От кого?
   — От Мариета.
   — Мариета? — повторих изумена.
   Себастиано кимна.
   — Клариса живееше с нея в къщата. Но не като... сещаш се. Съвсем почтено, в една стая на тавана. Можеше да отиде и в манастира, но твърдеше, че там й е скучно.
   — Навярно не е знаела, че монахините също организират партита — промърморих аз.
   — Моля?
   — А, нищо. Тя и Джанкарло са се скарали. А след това какво се случи?
   — Тя отказа да изпълни нареждането на Есперанца...
   — Чакай малко. Клариса познава старата Есперанца?
   — Разбира се.
   За още едно нещо Клариса не ми беше казала истината!
   — И така тя не отиде — продължи Себастиано. — Пред портата стоеше охрана с дълги копия и за момент нервно се зачудих дали изобщо щяха да ни пуснат. Но за пореден пътСебастиано успя да ме изненада. С впечатляваща увереност той извади от кесията си официално изглеждащ лист хартия и го подаде на един от пазачите.
   От своя страна пазачът го подаде на един друг, може би защото можеше да чете по-добре. След задълбочено изучаване на съдържанието, часовоят върна листа хартия на Себастиано и заповяда на своя колега да пусне благородния господин и съпругата му.
   — На хартийката пише ли, че съм ти жена? — прошепнах, докато минавахме през арката.
   Себастиано направи заговорническа гримаса.
   — Човек трябва да бъде подготвен за всякакви изненади. В края на краищата аз съм нещо като таен агент. Подходящата жена направо е задължителна.
   Думите му ме накараха да се почувствам опасна. Почти като едно от момичетата на Бонд.
   — Жалко, че нямаш лиценз за убиване. Тогава щяхме да имаме много по-малко неприятности с Алвизе.
   — Понякога сериозно съм се замислял над това. Но ще е признак за лош вкус. Тогава къде би била разликата между доброто и злото?
   Разбирах това, макар и да събуждаше смесени чувства в мен. Ако не внимаваше, благородните му възгледи щяха да го убият някой ден.
   — Но самозащита със сигурност е позволена — казах му. — Следващия път трябва истински да се отбраняваш, ако разбираш какво искам да кажа.
   — Ще видим какво може да се направи по въпроса.
   Миг по-късно закачките ни приключиха, защото в подножието на голямата стълба в двора на Двореца на дожите ни спряха други двама въоръжени мъже, на които Себастиано отново трябваше да покаже npoпуска си.
   През това време аз се огледах с любопитство. Двете големи статуи, които по мое време красяха стълбището, ги нямаше, а също и дворът изглеждаше по-голям и по-малко преграден, отколкото в бъдещето.
   Себастиано се затрудняваше при изкачването на стълбите. На всяка крачка стенеше тихо, а след един пристъп на кашлица се принуди да застане на едно място.
   Аз плътно го следвах и го придържах.
   — Сигурен ли си, че искаш да стигнеш до края?
   Вместо да отговори, той стисна зъби и стъпало след стъпало, стигнахме до първия етаж. Там отново спряхме, за да може малко да си почине.
   Хвърлих един поглед във всички посоки, едва ли бяхме направили впечатление на хората, които крачеха наоколо. Видях няколко длъжностни лица, облечени в шарени тоги и шапки, които подчертаваха още повече достойните им маниери. Други, по-просто облечени, се кланяха на минаващите покрай тях типове в тоги, като най-вероятно бяха техни подчинени.
   През тази епоха Дворецът на дожите беше правителствено и административно седалище на Венеция, с безброй институции и множество чиновници и политици, поне това е, което успях да науча от обиколката ни на забележителностите. Освен това дожът също живееше тук, а покоите му се намираха на втория етаж.
   Развълнувана, се чудех дали щях да успея да го видя. Истинския дож!
   — Ако все още се оглеждаш за дожа — в момента не е тук, а на вилата си на сушата.
   — През цялото време имах съмнения, че можеш да четеш мисли — казах аз.
   — Де да можех. — Себастиано се усмихна малко тъжно. — Тогава щях да знам, кога Алвизе ще предприеме следващите си мошеничества.
   — Е, да, но ти знаеш, че ще дойде на събранието, което ти трябва да предотвратиш — казах успокоително. — Това само по себе си е много ценно.
   — Щеше да е още по-ценно, ако имах добър план.
   Погледнах го втренчено.
   — Не ми казвай, че нямаш! Тогава какво правим тук?
   — Отиваме до проклетата заседателната зала — изръмжа Себастиано, пое си дълбоко въздух и тръгна.
   — И после? Ще чакаш да ти дойде вдъхновението, когато стигнем там? — Отначало вървях до него, а след това пред него на заден ход, за да мога по-добре да го виждам. Заради раната си той не можеше да избърза напред, което ме улесняваше да бъда една крачка пред него и да го гледам настойчиво в очите. — Слушай, Себастиано, така или иначе, цялата работа е една глупава идея! Нека да се върнем при мона Фаустина и да изчакаме да се появи Хосе. Той трябва първо да те заведе при някой свестен лекар! Определено е по-добре, отколкото да се шляем наоколо без план.
   — Не съм казал, че нямам никакъв план — възпротиви се Себастиано. — Признавам, би могъл да бъде и по-добър, но със сигурност можеше да е и по-лош. — Той направи гримаса, изразяваща едновременно и болка, и нетърпение. — Когато спреш да се въртиш около мен като пумпал, ще ти обясня.
   С угризение на съвестта забелязах колко много го мъчеше болезнената рана. Бързо сграбчих отново ръката му, за да го подкрепя и облекча болката. Той искаше, както веднага след това шепнешком ми обясни, да задейства противопожарната аларма. Можеше да се очаква, че повечето политици веднага ще избягат навън, особено след последния опустошителен пожар в Двореца на дожите, който не е бил много отдавна. Венецианците не се страхували почти от нищо толкова много, колкото от пожар. Така внезапно щяха да закрият събранието, преди да са успели да гласуват дори и само едно заявление. Може би по-късно някои щяха да се върнат, но със сигурност не всички. С това плановете на Малипиеро щяха да се осуетят.
   Въпреки че Себастиано не бе доволен от плана си, аз го намерих за много добър. Предимството на пожарната аларма беше, че в цялата суматоха, която можеше да се очаква,ние щяхме да се измъкнем незабелязано.
   Стигнахме стълбище, което водеше до втория етаж.
   Себастиано изкачваше стълбите, стенейки, и пристъпите му на кашлица зачестиха. Видимо останал без сили от болката, се подпираше на мен повече, отколкото преди. Притесненията ми се увеличиха значително. Ами ако хаосът след фалшивата аларма се окажеше подходящ за една малка схватка с ножове? В това състояние Себастиано нямаше даможе да се отбранява при внезапно нападение.
   Стигнахме едно преддверие с великолепни стенописи, което водеше към няколко масивни дървени врати. Пред една от тях стояха двама отегчени прислужници, които ни изгледаха учудено, когато Себастиано ги попита дали тук щеше да се състои заседанието на Съвета на десетте.
   — Но заседанието вече е започнало, господарю — каза единият от двамата.
   — Дори вече трябва да е към своя край — добави другият.
   Имаше право. В следващия миг голямата врата се отвори и съветниците излязоха на групи от залата. Разговаряха помежду си оживено и изглежда, бяха в добро настроение.
   Между тях се появи някой, когото познавах, и бе в значително по-лошо настроение от всички останали. Това беше Тревизан. Изглеждаше разочарован и притеснен. Никой не разговаряше с него, сякаш стоеше съзнателно на разстояние от другите съветници — или те от него.
   Когато мина покрай нас, той се огледа. Лицето му придоби изненадан израз и леко се усмихна.
   — Я виж ти. Малката писана. И младият месер Себастиано. Приемете моите поздрави!
   — Месер Тревизан. — Себастиано леко се поклони. Опита да се овладее, но недоумението му беше изписано на лицето. — Днешното заседание на Съвета на десетте свърши ли вече? Мислех, че тепърва предстои да започне! Не говорихме ли вчера за това, че началото му е в нон?
   Тревизан се намръщи.
   — Така ли съм казал? А, да, правилно. Аз самият мислех, че ще се проведе в следобедните часове. Това бе съобщено на моя секретар, но тази сутрин той дойде при мен и ми съобщи, че е станала грешка. Срещата била насрочена за един час преди секст*. И продължи точно допреди малко. — Тревизан поклати потиснат глава. — И не протече в моя полза. Не е лесно да се убедят членовете на Съвета на десетте, но в този случай за Малипиеро беше като детска игра. Пиеро изказа блестящи аргументи и речта му бе, трябва да призная, убедителна в най-висока степен. След това даде думата на сина си Алвизе, което на свой ред заличи и последните съмнения на всички присъстващи.
   *Приблизително 12 часът. — Бел. прев.
   — Само не и вашите — изтърсих аз.
   Тревизан сви рамене.
   — Как мога да подкрепя изпращането на нова флота на експедиция, когато тук ни липсват средства за засилване на морската търговия и срещу вражеските сили? Но аз не събрах достатъчно гласове. Венеция веднага ще започне строителството на океански плавателни съдове, за да открие неизвестни земи отвъд моретата. Опитах се да призова гласа на разума, но никой не искаше да ме изслуша. Може би все още имам възможност да се обърна към савите и да свикам извънредно заседание веднага след завръщанетона дожа. Ще направя всичко възможно. — Свивайки рамене, добави: — Речта на Алвизе Малипиеро беше в действителност пророческа и вдъхновяваща. Той я нарече: Завладяване на Новия свят, преди някой друг да го е сторил. — Клатейки глава, Тревизан заключи: — Тези Малипиеро са неизмеримо харизматични. Особено младият Алвизе. А, ето ги,идват. Победители отвсякъде.
   Към горчивото му изражение се примеси нотка на неохотно възхищение, когато семейство Малипиеро се появиха на вратата на заседателната зала сред тълпа от съветници. Признаването и ентусиазмът на мъжете бяха почти осезаеми. Всеки искаше да говори с Малипиеро, да ги потупа по рамото, да ги похвали, да им зададе въпроси. Вниманието на всички бе насочено към тях.
   Нашето също. Не можех да направя нищо друго, освен да се взирам в Алвизе, и когато погледнах набързо към Себастиано, забелязах, че и той правеше същото.
   Алвизе привличаше вниманието към себе си като магнит, докато важно крачеше заедно с баща си и брат си в преддверието, заобиколен от одобрително усмихнати политици,които не можеха да дочакат да приложи в действие своите планове. Защото вярваха на всяка негова дума.
   Алвизе също си вярваше, както разбрах веднага след това. Той вярваше във Венеция като световна доминираща колониална сила с такъв плам, че щеше да направи всичко възможно, дори да мине през трупове, ако бе необходимо. Но не знаеше ли, че в крайна сметка амбициозните му планове щяха да доведат до пълното унищожение на града?
   Знаеше, отговорих си мълчаливо на въпроса. Разбира се, че знаеше. Като пътешественик във времето е погледнал в огледалото. Това, че така безцеремонно преследваше целите си, навеждаше само на един извод: той беше абсолютно безразличен към това, което щеше да се случи след сто години. Интересуваше се единствено от това, което щеше да се случи по време на собствения му живот. Той искаше да бъде могъщ човек. Може би дори най-могъщият на света.
   Една крачка преди стълбите, той се спря и се обърна към нас. Въпреки че бяхме останали на заден план, той ни видя. За части от секундата погледите ни се срещнаха. Очите му бяха като тъмен лед. Устните му оформиха дума, която бе толкова лесно разбираема, сякаш я изговори на глас.
   Скоро!
* * *

   — Тревизан със сигурност ще успее да издейства отмяна — казах за успокоение, докато слизах по стълбите заедно със Себастиано. Тревизан се бе сбогувал с нас след нашия кратък разговор, защото го чакаше спешна работа. — Най-малкото е още жив, това е най-важната предпоставка да си дойде всичко на мястото!
   Себастиано не отвърна на моя изпълнен с надежда коментар. Той бе толкова отслабнал, че въпреки помощта ми се затрудняваше да мести единия си крак пред другия. Когато разбра, че е закъснял, новината го довърши, така да се каже. Преди това той се крепеше на краката си с желязна воля, но сега бе изразходил всичките си запаси.
   Бях преметнала ръката му през рамо, за да мога да го придържам по-добре, но когато най-накрая през арката излязохме на кея, аз едва бях в състояние да го държи в изправено положение. Отново и отново го разтърсваха пристъпи на кашлица. Лицето му беше сиво и изпито, а от моята страна тялото му гореше като истинска фурна.
   — Мисля, че имаш висока температура — казах, притеснена. — А тази кашлица звучи доста зле.
   Това като че ли не го притесни. Нещо друго го измъчваше повече.
   — На връщане трябва да внимаваме никой да не ни проследи — прошепна той със слаб глас.
   — Може да се окаже, че няма да имаме този проблем. Не знам дали в твоето състояние ще успееш да издържиш пътя обратно.
   — Гондола — промълви той. — И тогава обърни внимание дали някой ни следи.
   Помогнах на Себастиано да се качи в първата свободна гондола и докато той се отпускаше, останал без сили, на пейката, аз помолих гондолиера да ни откара в Канареджо,което беше противоположната посока на нашата дестинация. Не мина много време, докато разбера кой ни следваше: братът на Алвизе, Джовани Малипиеро, лично се бе лепнал за нас. Беше седнал в гондола, която се движеше на не много голямо разстояние зад нас, добре открояващ се със слънчогледовожълтия си жакет.
   Сега просто трябваше да измисля как можехме да му се изплъзнем.
   Заблъсках си мозъка за всевъзможни начини за бягство, заимствани предимно от различни филми с луди преследвания, но за съжаление, тук не можехме да дадем мръсна газ на следващия ъгъл, да завъртим рязко волана и да продължим бягството си в изправено положение на две пушещи гуми.
   — Какво бихте направили, ако искате да се отървете от един преследвач? — попитах гондолиера.
   Той ми намигна.
   — Имате предвид жълтото конте на няколко гондолни дължини зад нас?
   — Да — отговорих, изненадана.
   — Ревнив съперник?
   Кимнах и после смело добавих:
   — Той нарани съпруга ми с нож.
   — Ах, разбирам, оттам идва неговата слабост. — Той хвърли на Себастиано един състрадателен поглед, преди да ми каже: — Може да ви се помогне. Оставете това на мен.
   Малко по-късно той свирна силно и махна с ръка на един човек в сал, който доплава в непосредствена близост до нас. После мъжът веднага премести сала си зад нашата гондола и по този начин блокира пътя на преследвача ни. Водачът на сала се престори, че точно в този момент искаше да пресече канала.
   Проклятията на Джовани се разнасяха зад нас, докато не свихме по един тесен свързващ канал и веднага след това заплавахме по следващото възможно отклонение. Маневрата проработи, отървахме се от него.
   — А сега къде наистина искате да отидете? — попита гондолиерът.
   Казах му и му благодарих сърдечно за подкрепата.
   Той се усмихна дружелюбно.
   — На такава хубава двойка винаги с удоволствие.
   Думите му все още отекваха в ушите ми, докато помагах на Себастиано да слезе от гондолата и да влезе в къщата на вдовицата Фаустина. По пътя към портата той се подпря толкова силно на мен, че едва не се сринах под тежестта му. Той се облегна, кашляйки, на стената, докато аз бърках в кесията му за ключа и отключвах вратата. Мълчаливо се надявах, че мона Фаустина няма да ни издебне точно в този момент, защото любопитството й беше последното, от което имахме нужда. Когато влязохме в главното помещение на приземния етаж, нямаше и следа от нея.
   С голяма мъка успях да кача Себастиано нагоре по стълбите, след което той се отпусна на леглото и припадна. Останала без дъх от ужас и от преживяното напрежение, аз застанах пред него на колене, хванах ръката му и опипах китката му за пулс. В първия миг си помислих, че е мъртъв, внезапно бе умрял от изтощение и треска, но след това той, хриптейки, си пое въздух.
   За известно време останах с него и дишах дълбоко, докато галопиращото ми сърцебиене не се успокои. След това отидох да взема каната с билковата отвара.
* * *

   За моя изненада, намерих каната, но не и отварата. Мона Фаустина най-вероятно я бе изхвърлила. Или... Със зараждащо се подозрение, аз подуших различните дървени чаши и намерих в една от тях остатък от лекарството.
   Тази стара вещица! Изпила е всичко! Ще й кажа какво мисля, нека само да се върне!
   Отново застанах на пост до леглото на Себастиано и зачаках. Той спеше. Може би просто имаше нужда от почивка, за да се възстанови. Във всеки случай това бе по-здравословно, отколкото да се разхожда наоколо и да си играе на ченге във времето.
   Още по-здравословно, разбира се, щеше да бъде да се потърси лекарска помощ.
   От време на време се будеше и казваше със слаб глас, че е жаден, и аз му давах вода. Веднъж каза, че му се ходи до тоалетната, с което ме постави пред дилема. Бе напълно изключено да отиде до нужника в това състояние. А и втори път не би могъл да изкачи стръмните стълби, дори и с моя помощ.
   Бързо слязох долу и се запътих право към стаята на мона Фаустина, защото подозирах, че гърнето е там, където голяма част от хората в този век го държаха — под леглото.
   Когато влязох в стаята, ме лъхна миризма на мухъл и застояло. Капаците на прозорците бяха затворени, но през пукнатините им влизаше достатъчно дневна светлина, за да видя очертанията на леглото.
   Исках да се наведа за гърнето, когато видях фигура в леглото. Стресната отскочих назад.
   — Мона Фаустина! — изписках аз. — Вие сте си у дома!
   Вместо да отговори, тя само изхърка тихо.
   — Мона Фаустина? — казах малко по-високо.
   Отново не ми отговори. Сънят й беше изключително дълбок. Очевидно не беше прекарала много добра нощ.
   Реших, че е напълно в реда на нещата, ако ми услужи с нощното гърне. В края на краищата тя също, без да пита, си беше подсладила душата с билковата отвара.
   Въпреки че Себастиано беше слаб като малко дете и едва стоеше без помощ в седнало положение, ме помоли да го оставя сам, докато ходеше по малка нужда. Което в случая означаваше да го изчакам долу, докато свърши.
   От цялото това изкачване на стълби и тичане напред-назад, бях безнадеждно потна и рошава. Чувствах зъбите си, сякаш по тях беше полепнал мъх, косата ми бе мазна и сплъстена, а под мишниците имах потни петна, големи и влажни колкото езеро.
   Единственият светъл лъч на хоризонта беше, че в края на следващата седмица щях да си бъда отново у дома. Бях предотвратила ужасното събитие и по този начин си спечелих билета за връщане.
   Въздишайки, от стаята на мона Фаустина взех назаем още гребен, сапун и леген и през следващия четвърт час се опитах, поне малко от малко да приведа в приличен вид лицето и косата си, за да смея отново да се появя сред хора.
   Но след това ми хрумна, че преди да се среша, бях забравила да прегледам гребена за въшки. Сега можех само да се надявам, че е нямало. Този страх в никакъв случай не беше пресилен. Междувременно бях научила, че хората в това време редовно бяха нападани от паразити и продажбите на препарати против въшки в магазина на Матилда бяха зашеметяващо високи.
   След това върнах обратно тоалетните принадлежности в спалнята на мона Фаустина. Тя така хъркаше, че не усети присъствието ми. Дълбокият й сън можеше само да ме радва — така за известно време нямаше да ни ходи по нервите.
   Тъкмо исках да се кача отново горе, когато на входната врата се почука.
   Пулсът ми веднага се ускори на сто и осемдесет. Предпазливо надникнах през прозорчето до вратата, но през грубото и дебело стъкло виждах само очертанията на човешка фигура, но не и кой беше.
   — Има ли някой вкъщи? — извика един глас отвън.
   Веднага го познах. Беше Мариета!
   Бързо се втурнах към вратата и я отключих.
   — Ана, клетото ми дете! — рече Мариета за поздрав. Тя отметна воала си назад и ме погледна така грижовно от висините, приблизително метър и осемдесет, че на мига се почувствах като малко дете.
   Както и при предишните ни срещи тя изглеждаше съвършено със старателно прибраните си къдрици, лекия грим и ненадминатата свежа елегантност. Веднага усетих как моите потни петна се разраснаха.
   Опитах се да погледна през рамото й.
   — Къде е Хосе?
   — За съжаление, той още не се е върнал. Никой никога не знае колко дълго ще траят пътуванията му на сушата.
   Аха, значи, той не криеше пътуванията си. Но какво друго би могъл да каже? Сега ще отскоча до бъдещето?
   Това, че Мариета не знаеше нищо и следователно не беше една от посветените, ме успокои. С което обаче все още не ставаше ясно как бе станала добрата стара приятелка на Себастиано. И също така колко добро беше това приятелство.
   — Стопанката не си ли е вкъщи? — попита Мариета, като влезе. Носеше голяма кошница с дръжка, която държеше толкова грациозно, сякаш беше най-яката чанта „Кели“.
   — Тя спи. — Посочих към стаята на мона Фаустина, чиято врата все още беше отворена.
   — Наистина ли? — Мариета сбърчи вежди. — Да не е глуха?
   — Не, напротив.
   — Тогава сънят й е доста дълбок. Къде е Себастиано?
   — Горе, на таванското помещение. — Минах напред и изпитах задоволство от факта, че на Мариета не й беше толкова лесно, колкото на мен, да се качи по стръмните стълби.Понякога имаше предимства да не си чак толкова висок.
   Горе тя сложи кошницата на земята и се втурна към Себастиано.
   — Скъпи мой! Чух, че имаш треска! Това е ужасно!
   — Не е толкова страшно — промърмори той. — Хубаво е, че си тук. Какво щях да правя без теб!
   — Недей така. За какво са приятелите? Сега нека да видя дали мога да ти помогна!
   Всъщност можеше, за оказване на първа помощ играеше в по-висша лига от мен. Без повече приказки свали превръзката и прегледа раната му, след което взе от кошницата една кутийка и намаза мястото със зеленикава гъста каша, накрая го превърза умело и сръчно с чиста кърпа. При това успя лесно да мести насам-натам Себастиано, докато накрая го превърза за пример.
   Тогава ми подаде една ленена торбичка.
   — Вътре има доказано лекарство против треска. Изсипи го във вряла вода, това трябва да облекчи страданията му!
   Още една точка за нея, защото моето така трудно набавено лекарство против треска, за съжаление, го беше изпил някой друг.
   Направих всичко, което тя ми нареди, защото в края на краищата беше в мой интерес Себастиано да оздравее бързо. Така че преварих вода за лекарството против треска, изпразних гърнето и накрая качих кофа със студена вода, за да можеше Мариета да му направи компреси на прасците за понижаване на температурата.
   — Това е изпитан лек против треска — обясни тя, докато ми показваше как се поставя компресът. Гледах внимателно, въпреки че ме сърбяха пръстите, да я бутна от леглото, защото не ми хареса как сложи ръката си на бедрото на Себастиано по време на процедурата.
   Междувременно вече си бях обяснила защо изпитвах тези неконтролируеми пристъпи, когато Мариета се появеше в обкръжението на Себастиано — аз ревнувах. Това не ми се беше случвало никога. От което можех да си направя следния извод: бях хлътнала по Себастиано.
   „Ти си луда! — каза уплашено вътрешният ми глас. — Не може да се влюбиш в човек, който прескача напред-назад във времето и постоянно се замесва в бой с ножове!“
   Не само че можех, но вече бях, при това тотално и безнадеждно.
   — Ама че работа — измърморих.
   — Какво? — попита Мариета.
   — Нищо. — Изтощена, се отпуснах до нея на дървения под. Себастиано отново бе заспал и дишаше тежко и дълбоко.
   — От много време ли го познаваш? — попитах я.
   — От четири години. — Мариета се усмихна. — Тогава беше още момче. Но невероятно бърз боец. Знаеш ли, той ми спаси живота.
   — Наистина ли? — попитах втрещено.
   Тя кимна.
   — Тогава къщата, в която живея, не беше моя, а принадлежеше на моята леля. Живеех при нея, защото родителите ми бяха починали преди много години. Леля ми се грижеше за мен.
   Под „грижеше“ най-вероятно имаше предвид, че при леля си бе научила всичко, което трябваше да знае една успешна куртизанка. Моето предположение се потвърди със следващите думи на Мариета.
   — За едно момиче във Венеция няма много възможности, ако иска да бъде независимо и да живее в благоденствие — призна тя. — Животът, който аз избрах, се счита за позорен, но има и по-лоши неща. Аз се чувствах много добре при леля.
   Кимнах и изведнъж ме обзе гузна съвест, защото си представих колко окаяна бих се чувствала на нейно място без родители, без образование, без възможност за намиране на работа. И без социалната система, която при нужда те изправяше на крака.
   — Един ден двете с леля излязохме на разходка с гондола. Имах нова рокля, слънцето грееше, бях безкрайно щастлива. Тогава онзи тип скочи изведнъж в гондолата и намушка леля. Един ревнивец... Познат, както се оказа по-късно. Той не можеше да понесе, че леля ми допускаше и други мъже до себе си. Исках да й помогна, но тогава се нахвърли и върху мен. Той вече беше замахнал да ме прониже, когато Себастиано скочи от кея при нас и го обезоръжи. — Мариета въздъхна. — Той ме спаси, но за леля беше твърде късно. Тя почина в ръцете ми.
   — Съжалявам — казах ужасена.
   — Оттогава съм му длъжница и съм благодарна за всяка възможност, която ми се удава, да му помогна.
   Искаше ми се да узная с подробности какви бяха тези възможности, но не посмях да попитам. Така че останах да клеча мълчаливо на пода, докато по някое време Мариета не се изправи и каза, че й се налага да си върви, защото много скоро щели да пристигнат първите гости за вечерното й празненство.
   Всъщност навън беше вече тъмно. Изведнъж осъзнах колко бях уморена.
   — О, преди да забравя, тук има една чиста фуста за теб. — Тя извади от кошницата чисто бяла, дълга до пода риза и ми я подаде. — Утре ще наредя да донесат сандъка ти отманастира.
   — Но никой не трябва да научи къде ще бъде отнесен — казах аз.
   — Клетото ми дете, знам, че това тук е тайно скривалище — отговори Мариета снизходително. — И това, какъв кръвожаден престъпник е Алвизе, междувременно също научих. Ще внимавам, не се притеснявай.
   — Кога ще дойдеш пак?
   Мразех се заради безпомощния тон в гласа ми, но по-лош бе моят страх, един бог знаеше още колко време щях да вися тук горе и да треперя за живота на Себастиано.
   — Утре рано сутринта ще дойда или аз или Хосе. През нощта ще трябва ти да се грижиш за Себастиано и когато температурата му се качи да му налагаш студени компреси.
   Обещах й, че ще го правя, и я изпратих до долу.
   На прага отново й благодарих за помощта, а след това залостих вратата след нея и се заслушах към съседната стая, от където идваше хъркането на мона Фаустина. При този шум се почувствах още по-уморена. Изкачих се по стълбите и както предната нощ, си направих едно временно легло на пода. Малко по-късно вече спях дълбоко.
* * *

   Както и се надявах, успях да се събудя при първите нощни камбани. Беше само едва доловим звън, но преди да заспя, си бях казала, че на всяка цена трябва да се събудя и при най-малкия шум, за да се погрижи за Себастиано. Очевидно моята вътрешна заповед бе проработила, защото при първия слаб камбанен звън скочих на крака. Изохках силно, защото лежането на твърдия под не ми се бе отразило добре. Цялото ми тяло беше схванато и едва успях да се изправя. Бавно отпуснах мускулите и раздвижих главата си, докато не се почувствах отново сравнително подвижна. След това отидох до леглото на Себастиано и се наведох над него. Този път не се наложи да проверя пулса му, за да се уверя, че още е жив. Той дишаше толкова дълбоко, че нямаше място за съмнение. Въпреки това, не бе ясно дали щеше да издържи още дълго, защото всеки път когато си поемеше въздух, нещо разтърсваше гърдите му, сякаш бяха обитавани от извънземно, което правеше последните си издихания. Внимателно сложих ръката си на челото му — и изпъшках от ужас. Той и преди това имаше висока температура, но сега беше като включен на максимална степен радиатор. Най-малкото. Буквално гореше!
   Трескаво зачовърках огнивото, докато най-накрая не запалих една свещ, а след това побързах да донеса студена вода от вън, за да мога да наложа компресите на Себастиано. От мона Фаустина нямаше и следа; ако беше ставала, не я бях усетила. Някъде далеч в съзнанието ми се прокрадна мисълта, че имаше нещо странно в това, но не й отдадох голямо значение, защото имах достатъчно други проблеми. От онези, наистина сериозните.
   Себастиано се събуди и се разкашля, когато го отвих, за да му наложа компреса. Той не беше на себе си, изрече само няколко несвързани думи. Когато напоих ленените парчета плат със студената вода и увих с тях прасците му, той започна да размахва отбранително ръце и да крещи, сякаш исках да му сторя нещо.
   — Остави ме или ще те убия — крещеше той. След това получи друг пристъп на кашлица.
   Озадачена, аз се втренчих в него. На светлината на свещта лицето му изглеждаше тъмночервено, а очите му се въртяха бясно на всички страни, докато накрая не се видя само бялото в тях.
   — Трябва да вървя — изпъшка той. — Трябва... трябва да го спра!
   Той бе в плен на фантазиите си, породени от високата температура, многократно прекъсвани от кашлицата и мърморенето на безсмислени проклятия, докато аз с треперещи ръце увивах компресите около краката му, след което седнах до него. Очите ме боляха, защото го наблюдавах напрегнато, загрижена да не пропусна и най-малката промяна в състоянието му. В моментите, когато бе малко по-спокоен, му давах да пие от билковата отвара на Мариета и накрая избърсвах лицето и врата му, защото половината се разтичаше.
   Хващах ръката му и го успокоявах, когато гласът му звучеше неспокойно, и му казвах да не се вълнува, когато се ядосваше. Той кашляше отново и отново, докато не можешеповече да диша, а на мен ми се искаше да тичам, обзета от паника, и да викам с цяло гърло за помощ.
   По някое време удариха вторите нощни камбани, толкова тихо както първите, но на мен ми прозвучаха почти като погребален звън. Неволно сключих ръце и започнах да се моля със затворени очи.
   — Мили Боже, нека оздравее. Не за да ме върне у дома, наистина не е заради това. Ами защото е толкова млад. И защото трябва да спаси Венеция. И защото няма да е честно, ако победи Алвизе. И защото... защото се влюбих в него.
   — Наистина ли?
   Отворих очи. Себастиано беше престанал да се мята в леглото и да говори неразбрано. Той гледаше право в мен, а погледът му беше ясен.
   — Ъъъ... — запънах се аз. — Ами... Това, което казах току-що... Знаеш ли, може да е от нервите.
   — Така ли?
   — Не знам. — Преглътнах, а после си поех дълбоко въздух. — Не. Не е от нерви. Имам предвид, че всъщност са нервите. Това, което искам да кажа, е, че съм кълбо от нерви.
   В дясното ъгълче на устата му трепна едва забележима усмивка.
   — Хубаво — каза той.
   — Какво му е хубавото? — попитах, докато мнително наблюдавах лицето му за още доказателства, че намира любовното ми признание за смешно.
   — Че поговорихме за това.
   — Ти...
   Той ме хвана за ръката и я стисна.
   — Това беше шега. Хубаво е, че го каза. Сега не трябва да се притеснявам дали отвръщаш на чувствата ми.
   — О! — казах немощно, завладяна от противоречиви чувства. Бях на върха на щастието си и в същото време бях изпълнена от страх за него, че чак дъхът ми спираше.
   — Това всъщност би трябвало да бъде моментът, в който се целуваме — каза той с пресипнал глас. — Но се опасявам, че при тази кашлица няма да се получи.
   Сякаш за да докаже казаното, изпадна в още един пристъп на задушаване.
   Не знаех какво да кажа. Може би имаше пневмония, а от това можеше да се умре! Прилоша ми от страх.
   Малко след това той пак заспа, но сънят му беше неспокоен. Компресите значително бяха понижили температурата му, вече не фантазираше и не размахваше ръце наоколо. Но не му достигаше въздух и отново, и отново кашляше.
   Тази нощ повече не посмях да мигна. Напълно будна, седнах на пода до леглото и зачаках утрото.
* * *

   Тъкмо се развиделяваше, когато чух шум, който идваше от долу. Отначало си помислих, че Мариета се е върнала, но тогава безпогрешно познах гласа на мона Фаустина, която бълваше всякакви проклятия. Звучеше съвсем безпомощно и така по принуда изправих изтерзаното ми тялото във вертикално положение и слязох по стълбите. Мона Фаустина седеше на ръба на леглото, при което краката й се поклащаха, и проклинаше под носа си. Косата й стърчеше във всички посоки като сива вълна, а по нощницата й имаше големи мръсни петна. В стаята миришеше на повръщано.
   — Лошо ми е — каза тя напълно излишно. — Трябва да е било отрова.
   Бях шокирана.
   — За какво говорите?
   — За билковата отвара, която донесохте.
   — Беше определена за мъжа ми!
   Тя се втренчи в мен.
   — Тогава сте искали да го отровите!
   — Глупости. Беше лекарство! Нали ви казах!
   — Точно затова си пийнах от него. Само една малка пълна чашка. — Тя посочи с палец и показалец количеството.
   — Но вие не сте болна!
   — Напротив, бях. Имах газове и диария. Затова си помислих, че лекарството може би ще ми помогне.
   Спомних си, че вчера тя бе окупирала нужника, озвучавайки го оглушително. Поне това с газовете и диарията беше вярно. Само количеството, което уж бе изпила, беше, меко казано, посмалено. От билковата отвара нямаше и помен.
   — Веднага щом я вкусих, се замаях и ме налегна голяма умора. Ръцете и краката вече не ме слушаха и така с моята несръчност разсипах останалата част от отварата. — Тяме погледна предизвикателно. — Радвайте се, в противен случай мъжът ви щеше да го изпие и сега най-вероятно щеше да е мъртъв.
   Леденостудена вълна премина през гърба ми, защото усетих, че тя казваше истината. Клариса... не, това бе невъзможно! Никога не би направила такова нещо!
   ,Джанкарло също й тежи на съвестта“, обади се един строг глас в главата ми.
   Но аз не исках да го слушам. Беше твърде ужасно, за да я обвиня в подобно нещо. Тя не беше такава!
   „Ами, ако е?“, попита ме гласът безпощадно.
   Изведнъж си спомних какво ми беше казала: Той трябва да изпие всичко наведнъж. Не е никак лошо на вкус, ако се добави захар или мед.
   Той...?! Как би могла да знае, че ставаше въпрос за него? Бях казала на Джакопо, че съквартирантката ми е болна, а Клариса стоеше до него. Разбира се, имах намерение да йкажа истината, веднага щом Джакопо не можеше да ни чуе, но за това не ми се удаде възможност, тъй като тя се държа адски враждебно.
   „Тя е била враждебна, защото е планирала убийството на Себастиано!“, каза гласът.
   „Но откъде Клариса е знаела, че той е този, който е болен?“, опровергах се сама.
   Защото Алвизе й е казал.
   — Вечно ли смятате да се взирате в пространството, вместо да помогнете на една умираща стара жена? — изсумтя мона Фаустина. Като се изключеше нейната физическа отпадналост, си беше все същата.
   Погрижих се за нея, защото се чувствах гузна, въпреки че не бях виновна, задето бе пила от онази гадост. В същото време бях благодарна, че стана така, защото бе разляла останалата част. Една малка чашка беше достатъчна, за да я извади от строя. Само още няколко глътки и може би никога нямаше да може да се изправи.
   Не смеех и да си помисля какво би се случило, ако бях дала отварата на Себастиано. Отново ме обля студена вълна.
   Помогнах на мона Фаустина да отиде до нужника, след което й донесох леген с вода за миене и накрая избърсах с парцал повръщаното по пода. След като й подадох чиста риза от сандъка за дрехи, и й помогнах да разреши безнадеждно сплетената си коса, можах отново да изтичам до горе и да проверя Себастиано.
   Той бе буден, но не в пълно съзнание. Температурата му бе скочила до астрономически висоти и той отчаяно се нуждаеше от нови компреси. Но подозирах, че те нямаше да му помогнат задълго, защото шумът в дробовете му се беше влошил. Звучеше така, сякаш си поемаше въздух през вода. След това получи нов пристъп на кашлица, която го разтърси толкова силно, че от нея изпадна в безсъзнание. Само мъчителното му дишане доказваше, че е още жив.
   Отчаяно погледнах надолу към него. Той скоро щеше да умре, не се нуждаех от лекар, за да разбера това. Не можех да сдържа сълзите си, макар че трябваше да съм силна. Нямаше си никой тук, който да е силен за него.
   Точно когато започнах да ридая от скръб и страх, се почука силно на вратата. Буквално прелетях надолу по стълбите и дръпнах толкова силно резето на вратата, че си счупих един нокът. След това отново изхлипах шумно, но този път от облекчение.
   Отвън стояха Барт и Хосе.
* * *

   — Дойдохме възможно най-бързо — каза задъхано Барт.
   — Къде е той? — попита Хосе, докато минаваше покрай мен, за да влезе в къщата.
   — Горе. — Притеснението ми се превърна в ярост. — За бързане със сигурност не може да става и дума. Та вие знаехте, че е ранен! Защо не можахте да дойдете по-рано?
   — Понякога обстоятелствата ни възпрепятстват — отвърна Хосе по същия лаконичен и загадъчен начин, с който Себастиано вече много пъти ме беше вбесявал. Но вече не беше толкова лесно да ме затапят. Отворих уста, за да го нападна с въпроса дали онова, което имаше да урежда в бъдещето или в което и да било друго време, не беше в състояние да изчака един ден, но не можах да продумам.
   Причината бе бариерата, защото миг по-късно мона Фаустина се провикна от спалнята си.
   — Кой дойде?
   — Никой.
   — Чувам гласовете на двама непознати мъже!
   — Това са само бащата и братът на моят съпруг — излъгах аз.
   Хосе се ухили бегло и намигна със здравото си око, след което се качи пъргаво по стълбите като маймуна, следван от Барт, на който му личеше колко е притеснен.
   — Какво търсят тези мъже тук? — извика мона Фаустина, мрънкайки.
   — Да заведат клетият ми съпруг в болница — извиках в отговор, качвайки се нагоре.
   Под покрива едва имаше място за всички нас. Призрачна сива светлина бе изпълнила ниската малка стая, в която остро миришеше на болест и пот.
   — Спешно е — каза Хосе, след като набързо прегледа Себастиано.
   Исках да продължа да го заливам с упреци. За това, че бе дошъл толкова късно. За това, че бе въвлякъл Себастиано в цялата тази история с пътуването във времето. За това, че изчезваше и се появяваше така дяволски потайно, както му изнасяше. И най-накрая за това, че толкова ме бе уплашил като малка. Сега си спомних, че никога повече не пожелах да си играя с моите плеймобил пирати. И когато настоях да се изхвърлят, а майка възрази с твърдението, че това са глупости, набързо метнах фигурките в тоалетната. Странно, че го бях забравила!
   С тупкащо от тревога сърце наблюдавах как Барт се наведе над Себастиано, как го повдигна леко и го преметна на рамо като чувал с брашно. Той беше много нежен и внимателен, а и осъзнавах, че няма по-добър начин да се смъкне човек в безсъзнание по тези стръмни стълби. Но въпреки това отново избухнах в сълзи, когато видях главата и ръцете на Себастиано да висят отпуснати зад гърба на Барт.
   — Трябва да отида до нужника — изплака мона Фаустина.
   Отидох в спалнята и й тикнах гърнето в ръцете, а след това последвах мъжете навън.
   — Ще се погрижим за него — каза ми Хосе. Той чакаше на каменния бордюр на брега, докато Барт внимателно поставяше в гондолата изпадналия в безсъзнание Себастиано.
   — Бих искала да се убедя в това със собствените си очи.
   — Не е нужно да идваш с нас. Може да стане опасно.
   — Не ми пука. — Качих се след Барт в гондолата. Трябваше да използват сила, за да ме накарат да сляза.
   Хосе направи гримаса, но за щастие, не се опита да спори с мен.
   Затова пък се намеси Барт.
   — Ще е по-добре, ако останеш тук. Биха могли да ни хванат по време на това, което ще последва.
   — Не ме е страх.
   Думите ми отговаряха на истината само отчасти, защото бях уплашена до смърт. Но не от това, което щеше да последва — дори и да звучеше плашещо и загадъчно — а от факта, че Хосе нямаше да успее да заведе Себастиано навреме на лекар.
   Хосе пое греблото, закачи го и подкара гондолата. Както обикновено, той гребеше бързо и умело, така че скоро доостигнахме целта ни — най-близкия кей до Кампо Санто Стефано.
   Барт преметна Себастиано през рамо и се качи на брега. Следвах го по петите, докато Хосе връзваше гондолата, а после ни подмина, за да поведе колоната, в която се движехме.
   Все още нямаше хора по улиците, но нощният мрак видимо се разсейваше. Скоро слънцето щеше да се издигне над хоризонта, въпреки че лъчите му трудно щяха да пробият мъглата, която като воал се беше спуснала над къщите и канала. Църквата „Санто Стефано“ се извисяваше в сивотата като грамадна сянка, която с приближаването ни се превръщаше в масивен камък. Това бе църквата, чийто покрив отвътре приличаше на преобърнат корпус на кораб.
   Сега си спомних, че дори и в този век кулата беше крива, макар и не толкова силно наклонена както по мое време. Също така си спомних как на това място седяхме с МатиасТаселхоф и си хапвахме трамецини. Точно тук за първи път видях Себастиано. Беше се случило само преди няколко седмици, но ми се струваше, сякаш бяха минали години, въпреки че реално погледнато, това все още не се беше случило.
   Хосе бутна портата на църквата, която поддаде на напъна му и изскърца. Този звук ме върна обратно към действителността. Хосе задържа вратата и пусна Барт да мине първи. Без колебания той понесе Себастиано към олтара, но след това се спря до една колона и го положи внимателно на пода.
   Застинах и почесах врата си. Бе започнал да ме сърби.
   — След малко ще се случи нещо — казах притеснено на Хосе.
   Той ме погледна и забеляза как потърквам врата си, след което се огледа разтревожено. Тогава едновременно се обърнахме към олтара, откъдето се чуваше шум. Вратата към съседната сакристия* се отвори.
   *Помещение в религиозните храмове, в което се съхраняват богослужебни съдове и където свещениците се преобличат преди служба. — Бел. ред.
   — Има ли някой? — чу се дрезгав мъжки глас.
   Барт се изправи тревожно. Хосе се втурна към Себастиано и се наведе над него. Стресната, забелязах тънката линия от бяла светлина, която започваше приблизително от средата на колоната и слизаше надолу, където сякаш образуваше вълна.
   — Трябва да отвлечете вниманието на мъжа — каза тихо Хосе, докато светлинната линия се увиваше около него и Себастиано, сякаш телата им се очертаваха с бял лазеренпоказалец. — Прозорецът е нестабилен. Ако той дойде насам и го види, порталът ще изчезне и всичко ще бъде напразно!
   Двамата с Барт реагирахме веднага. Сякаш се бяхме наговорили, защото в същия момент се втурнахме към сакристията. Барт бе по-бърз от мен, тъй като имаше по-дълги крака и със сигурност бе по-добрият бегач. Пред нас се появи един монах. Неговата зейнала от изненада уста заформи тъмен овал върху лицето му. Барт се хвърли върху него ипрез отворената врата го избута обратно в сакристията. Монахът нададе вик на протест.
   С крайчеца на окото си видях зад мен бели отблясъци, но не се обърнах, ами скочих напред и хлопнах вратата на сакристията. Вътре се изтрополи множество пъти, а след това чух монахът да ругае високо.
   Задържах дъха си и се обърнах към колоната, но ярката светлина беше изчезнала. Бързо изтичах до мястото, където Барт беше оставил Себастиано. Бавно издишах, докато обикалях колоната притеснено, опасявайки се, че той все още лежеше там, защото порталът се е затворил преждевременно. Светлината беше изгаснала прекалено бързо, освен това не чухдруг трясък освен този на затварящата се врата.
   Но на въпросното място нямаше никого. Както Себастиано, така и Хосе бяха изчезнали. Те бяха успели. Този път им се размина на косъм!
   Силният сърбеж премина в леко парене, все още неприятно, но търпимо.
   Въздъхнах от облекчение, докато се обръщах отново към сакристията. Внимателно отворих вратата — и се отдръпнах. Барт се беше сбил с монаха и лежеше по корем на земята, а от раната на челото му течеше кръв. Наведен над него стоеше противникът му, една набита и силна фигура в тъмно расо. Монахът стискаше в юмрук оръжието, с което беповалил Барт на земята — масивен свещник. Свещите бяха паднали и се търкаляха по пода и когато се приближих, едва не се подхлъзнах на една.
   Барт изстена и се помести, при което за мой ужас, монахът му нанесе още един удар. След това се обърна агресивно към мен, все още стиснал свещника в ръка. Когато направи крачка напред, аз отстъпих.
   — Мога да обясня всичко — казах, заеквайки.
   Но той, изглежда, не се впечатли.
   — Долни крадци! — изръмжа и замахна да ме удари със свещника.
   Аз се завъртях на пети и побягнах.
* * *

   Скрих се наблизо под една арка, откъдето можех да наблюдавам, готова веднага да побегна, но монахът дори не се опита да ме последва. Разтреперана, се притиснах към стената, взирайки се във вратата на църквата. След известно време излезе един човек в расо и отново застанах в готовност да побягна, но се оказа друг монах. Той забързано прекоси площада, но не тръгна в моята посока, а изчезна в насрещната уличка.
   Дълго време нищо не се случи. Започнах да си гриза ноктите от нерви. Появяваха се все повече хора и прекосяваха площада. Работници, продавачки на пазара, рибари — замного хора във Венеция денят започваше рано. Страхът да бъда открита нарастваше, но несигурността около съдбата на Барт ме принуди да стисна зъби и да остана, докато не разбера какво се случваше с него.
   След това монахът, който по-рано бе напуснал църквата, се появи отново, следван от три въоръжени лица. Всички влязоха вътре и не след дълго отново излязоха. Двама от тях мъкнеха Барт. С наведена глава и завързани на гърба ръце, той по-скоро се препъваше, отколкото ходеше.
   Издишах дълбоко. Слава богу, все още беше жив! Сега само трябваше да разбера къде го отвеждат.
   Моят план да следвам мъжете колкото е възможно по-незабелязано се провали още в зародиш. Монахът, който бе повалил Барт, изведнъж се появи на вратата и проследи с поглед и с доволно изражение на лицето оттеглящите се пазачи и техния затворник. Светкавично бързо се скрих обратно под арката и реших като за начало да не предизвиквам повече съдбата. С преследването на охраната, така или иначе, щях да разбера очевидното — щяха да го затворят в затвора, а аз знаех къде се намираше той. Килиите бяха разположени в подземието на Двореца на дожите.
   Без повече приказки аз изчезнах в уличката и се отправих към магазина за маски.
* * *

   Моята надежда, че ще намеря там старата Есперанца, се изпари набързо. Магазинът изглеждаше пуст, дори табелата я нямаше. Изглеждаше така, сякаш бе изоставен. В мен се надигна тягостно чувство, което постепенно се превърна в гняв. Дали тези старци изпитваха нещо като отговорност към своите хора? Каква полза имаше Барт от това, че всеки път беше на разположение и скачаше в готовност, когато Есперанца му дадеше нареждания? Веднага щом ситуацията станеше напечена, тя просто изчезваше!
   Хосе не беше много по-добър от нея. Постоянно пътуваше във времето, а когато наистина ти бе необходим, никакъв го нямаше. Себастиано щеше за малко да умре, размина мусе на косъм!
   От сенките на една арка се отдели женска фигура и се приближи.
   — Слава на небесата! — извика Клариса, която пристъпваше с протегнати към мен ръце. — Чакам тук от изгрев-слънце, защото толкова силно се надявах, че ще дойдеш! Непременно трябва да говоря с теб!
   Стегнах се, изпълнена с враждебност. Инстинктивно отстъпих крачка назад, когато дойде още по-близо и накрая застана пред мен, останала без дъх.
   — Какво искаш? — отсякох аз. — Може би да се извиниш, че искаше да убиеш Себастиано? — Когато понечи да каже нещо, аз вдигнах ръка. — Не си и помисляй да ме лъжеш! Лекарството беше отровно! А ти знаеше много добре, че е за Себастиано! Сама се издаде! Ти каза: той трябва да изпие всичко наведнъж! Не бях споменала и дума, че той се нуждае от лекарството! Ти откъде знаеше?
   — Защото Алвизе ми каза.
   Напълно обезоръжена от тази неочаквана изповед, се втренчих в нея. Тя отвърна на погледа ми с кървясали очи. Личеше си, че е плакала.
   — Той дойде при мен и каза, че в бъдещето е пронизал Себастиано с камата си. Допусна, че може да се отбиеш, за да вземеш някои лекарства. И ми нареди да сложа отрова.
   Устата ми зейна, като чух тези непристойни думи. Да бъде подстрекавана да участва в заговор за убийство, бе едно нещо. Съвсем друго, да участва доброволно!
   — Разбира се, че не го направих — заяви Клариса.
   — Лъжеш — обвиних я. — Той щеше вече да е мъртъв, ако хазайката не бе изпила лекарството погрешка! Тя изпи само една чашка и спа цяло денонощие!
   — Тя дребна и слаба ли е?
   — Какво общо има това?
   — Ако е голяма и силна като Себастиано, щеше спокойно да изпие всичко, без да й подейства така. Беше точно премерено. Една доза за голям и силен човек, която да го повали в дълбок сън за цяло денонощие.
   Нямах думи. Вярно беше, мона Фаустина бе дребна и слаба, дори бих могла да я вдигна с една ръка. Думите на Клариса звучаха така, сякаш можеше и да са истина. Но след като ме бе лъгала толкова често, вече й нямах доверие.
   — Ако го беше изпил Себастиано, щеше да му помогне! — продължи Клариса нетърпеливо. — Не беше само лекарство за сън, а и срещу темпрература.
   — Сега всякакви можеш да ми ги разказваш — казах аз.
   — Но това е истината! Никога не бих изпълнила коварната молба на Алвизе, въпреки че ми обеща звезди от небето!
   — Какво ти обеща? — попитах любопитно против волята ми.
   — Че ще ме върне в моето време.
   — И ти повярва на тази глупост?
   — Как мога да съм сигурна, че той действително не може да го направи? — Тя сви рамене. — Да не му вярвам, няма да ме върне у дома. Но да подкрепя убийствения му план, изобщо не можеше да става и дума. В края на краищата имам нещо като съвест. Със сигурност си спомняш, че отначало дори не исках да ти дам лекарството.
   — И защо все пак го направи?
   — Защото Джакопо не ме остави на мира. И защото накрая реших да отстоявам пред Алвизе, че наистина съм ти дала отрова, но не е подействала, вероятно защото Себастиано не я е изпил цялата. Разбира се, нямаше да мога да твърдя това, ако не ти я бях дала. Така че смесих приспивателно с билките против температура, за да изглежда пред Алвизе, сякаш съм в играта. — Тя ме погледна триумфално. — Сега увери ли се, че мисля доброто на Себастиано?
   Нямаше да се оставя да ме пързулнат толкова лесно.
   — Искаш да кажеш, най-доброто за теб.
   Клариса се изчерви.
   — Престъпление ли е, че искам да се прибера вкъщи?
   Не отговорих на този глупав въпрос.
   — Всъщност Алвизе как те намери? — попитах я.
   Тя отново вдигна рамене.
   — Предполагам, че е разбрал от Доротея коя съм, какво правя и къде живея. Вчера преди обед изведнъж се появи на вратата.
   Нещо в това твърдение ме притесни, но не можех да кажа какво точно. Освен това тя изглеждаше, сякаш я мъчеха угризения на съвестта.
   — Знам, че трябваше да го отпратя незабавно — каза тя с наведена глава. — Но той ме заплаши, че може да ме накара и по друг начин. Нещо в него ме плашеше.
   С това тя казваше истината.
   — Как е Себастиано сега? — попита тя плахо.
   Подозрително се вгледах в лицето й за следи, по които да разбера дали смиреният тон на гласа й не беше престорен.
   — Нямам представа — казах искрено. — Той... замина.
   — О!
   — Всъщност, ако все още те интересува как е Барт, преди малко го пребиха и арестуваха.
   — О, боже! — Тя пребледня от ужас и определено беше искрена. — Какво се е случило?
   Разказах й, след което стигнах до заключението:
   — Предполагам, че е задържан в Двореца на дожите. Доколкото ми е известно, там е подземната тъмница. Сега, разбира се, изниква въпросът как ще го измъкнем.
   Клариса прехапа долната си устна.
   — Ако си мислиш да го освободиш през някоя мрачна и мъглива нощ, трябва да ти кажа, че тази задача е безнадеждна. Трябва да се намесят авторитети, колкото по-могъщи са те, толкова по-добре. И не трябва да се губи време, защото в противен случай го грози много лошо наказание.
   Спомних си за обезглавяването между колоните на пиацата и изведнъж усетих горчив вкус в устата. Не биха отрязали веднага главата на Барт, но може би ръката. Така се наказваха крадците тук.
   — Хосе замина със Себастиано — казах аз. — И старата Есперанца също я няма.
   — Нямах предвид такъв вид авторитет, ами мъже от правителствените среди. Някой от Съвета на десетте или прокуратор.
   О, чудесно! Такива познавах толкова много.
   — Мога да помоля за помощ Тревизан. Но какво да му кажа?
   — Някоя убедителна лъжа, разбира се — рече Клариса.
   Логично. С това тя се справяше отлично, ето защо веднага измисли какво да кажа на Тревизан.
   — Например можеш да кажеш, че двамата с Бартоломео просто сте отишли там, за да се помолите, когато изведнъж онзи човек е излязъл от сакристията...
   — Искаш да кажеш, онзи монах.
   — Е, за съжаление, не сте могли да го разпознаете в тъмнината. На вас ви се е сторил опасен, бил е с тъмни одежди и сте предположили, че е искал да открадне нещо от сакристията. Затова сте решили да го заключите вътре, а след това да извикате помощ. — Тя преброи на пръсти доказателствата. — Защо ще му е на Бартоломео да го избута към сакристията, освен ако не е искал да го задържи там? И защо си тръшнала вратата след тях, ако не поради същата причина? Намерили ли са у Бартоломео крадени вещи или приготвени, с които е смятал да избяга?
   Не можех да не се възхитя от аргументите й. Ако имаше клуб на най-изобретателните лъжци, Клариса трябваше да участва в ръководството му.
   — Докато ти говориш с Тревизан, аз ще помоля Джакопо за помощ. Той познава много хора от институциите, а някои от тях са му задължени още от войната.
   — Дълбоко оценявам това — казах с благодарност. Изведнъж вече нямаше значение колко пъти ме бе лъгала. Важното беше, че щеше да ми помогне да изкараме Барт от затвора. Че искаше да го направи, не подлежеше на дискусия. Изражението на лицето й показваше колко е притеснена. Явно Барт й беше слабото място това бе сигурно.
   — Трябва непременно да се преоблечеш, преди да отидеш при Тревизан. — Клариса сбърчи нос. — И може би малко да се позамиеш.
   — Смяташ ли, че не знам колко спешно се нуждая от една баня? — казах обидено.
   — Искаш ли да ти дам чиста фуста?
   Раздразнено поклатих глава.
   — Имам още една. — Да се надяваме, че не е твърде дълга. Но тогава ми хрумна, че нито една от дрехите, които Мариета ми бе дала, не беше дълга. Едва сега ми стана ясно, че бе наредила да подкъсят всичко специално за мен. Част от ревността ми се превърна в благодарност. Можеше да се разчита на подкрепата на тази жена! Ако имах късмет, моят сандък с дрехи вече щеше да е взет от манастира и да ме чака при мона Фаустина. Тогава можех веднага да се преоблека, без да губя ценно време, и да се съсредоточа върху усилията ми за освобождаването на Барт.
   В мислите си вече представях аргументите си пред Тревизан — или по-точно тези на Клариса — и за малко да забравя да изясня един много важен въпрос.
   — Всъщност защо вчера ми беше толкова ядосана? И не ме лъжи! Веднага ще те хвана!
   Това не беше вярно, но по този начин ми се искаше да я накарам най-накрая спонтанно да каже истината.
   — Много ли ми се сърдиш? — Тя ме погледна с широко отворени очи. — Бях ужасно потисната. И страшно ти завиждах!
   — Но за какво?
   — Алвизе ми каза, че си изпълнила задачата си и при следващата смяна на лунната фаза ще можеш да се върнеш вкъщи.
   — Той... какво? — Челюстта ми увисна.
   Клариса сви рамене.
   — Той ми каза: „Храбрата малка Ана изпълни своята задача и може да се върне вкъщи при следващата смяна на лунната фаза“. Точно това бяха думите му.
   И това ако не е върхът! Не мога да повярвам, че е знаел за задачата ми! И че използваше това си знание, за да унижи Клариса по толкова циничен и самодоволен начин! Бешенепоносимо, колко нахален и коварен бе този човек!
   — А дали ти каза в какво се състоеше задачата ми и как е разбрал за нея?
   Клариса поклати глава.
   — Попитах го, но той бързаше и не ми обясни. Каза само, че трябва да се подготви за една важна реч на една важна среща. Искаше вчера да говори пред Съвета на десетте в Двореца на дожите.
   О, да, той искаше и го направи! И за да не му се изпречи никой на пътя, Себастиано трябваше да погълне отрова и така да гледа репичките откъм корените. И за още по-сигурно, Алвизе беше обявил погрешен час. Той мислеше за всичко и знаеше всичко.
   Този коравосърдечен престъпник! За малко да извикам от ярост. Вместо това се задоволих само със скърцане на зъби.
   Клариса ми се усмихна плахо.
   — Отново ли сме приятелки? — Не изчака отговора ми, а вместо това добави с делови тон: — Не трябва да губим ценно време. Веднага ще тръгна, за да говоря с Джакопо, а ти трябва бързо да се измиеш и преоблечеш, за да посетиш Тревизан! — Тя се обърна да си ходи, като ми кимна съучастнически през рамо. — Дръж ме в течение!
   Миг по-късно тя се скри зад ъгъла. Загледах се в място, където бе изчезнала, и се чудех как винаги успяваше да ме придърпа на своя страна, въпреки че лъжеше като дъртациганка. Ако беше Пинокио, носът й щеше да е дълъг от Венеция до Париж и обратно.
   А да не забравяме и историята с Джанкарло.
   Само един господ знае защо не я попитах за това. А хем си го мислех — как можех да забравя нещо толкова ужасно? — но някакъв необясним страх ме бе спрял да повдигна въпроса. Когато спомена смъртта му, гласът й звучеше толкова отчаян и изпълнен с болка. Всеки опит да разбера повече със сигурност би отворил болезнени рани, а аз не исках да я нараня.
   Изтощена от безсънната нощ и от многото обикаляне се запътих към дома мона Фаустина.
* * *

   Там ме очакваха една добра и една лоша новина. Добрата бе, че сандъкът с дрехите ми наистина бе пристигнал. А лошата — мона Фаустина искаше да увеличи наема със задна дата, защото според нея от нас със съпруга ми беше видяла само вражда, неразположение и други страдания.
   Веднага трябваше да й отнема илюзиите.
   — За съжаление, съпругът ми държи всичките ни пари. Но мога да ви уверя, че той ще плати всичките ни дългове веднага щом оздравее. Което със сигурност няма да отнеме по-дълго от седмица.
   — Сигурна ли сте, че нямате пари? — попита мона Фаустина.
   — Напълно.
   Тя стисна устни от яд, но не каза нищо повече.
   От сутринта си беше възвърнала силите. Отново бе на крака и се суетеше из кухнята, очевидно за да закуси.
   Изгладняла, аз погледнах към дървената дъска със сиренето и хляба, които бе поставила на видно място на масата. Не можех да си спомня кога се бях хранила за последенпът, толкова много време бе минало от тогава. Бих могла да си купя нещо, пекарните в града бяха навсякъде. Но за съжаление, при преминаването си в бъдещето Себастиано действително бе взел всичките пари със себе си. Жалко, че не се бях сетила да взема кесията, която бе закачена на колана му.
   Чак сега ми хрумна, че притежавах мои собствени пари за черни дни. Погледът ми се спря върху сандъка, който беше паркиран под стълбите. Според думите на мона Фаустина двама служители на манастира го доставили малко след като съм излязла. Не се съмнявах, че тя вече бе прегледала съдържанието му, включително го бе проверила и за пари. Сега ми стана ясно какво я бе вдъхновило да увеличи наема.
   Бързо замъкнах сандъка на тавана, проверих вещите си и преброих монетите. Щяха да ми стигнат, за да свържа двата края, дори и с увеличението на наема, до следващата смяна на лунната фаза, може би и няколко дни отгоре. Въпреки че нямах намерение да наливам в гърлото на мона Фаустина повече, отколкото бе необходимо, защото и бездруго искаше пари за всяка допълнителна услуга.
   Миг по-късно вече бях олекнала откъм монети, защото имах нужда от вода за миене. Вследствие на което признах на мона Фаустина, че бях намерила няколко солди*. Но тъй като бе напълно възможно съпругът ми също да има разходи в болницата, аз трябваше да бъда много пестелива.
   *Пари (ит.). — Бел. прев.
   Пазарихме се с нея до кръв. След известно време се споразумяхме и си дадох сметка, че смело бях отстояла позицията си, особено след като получих бонус филия хляб съссирене.
   Мърморейки, тя ми подаде кана с прясна вода и дори ми позволи да използвам огледалото й. Хавлиени кърпи, сапун и гребен взех от сандъка на Себастиано, който стоеше изоставен на таванската стая и ми напомни, че вече ни деляха няколко стотин години. Затворих очи и си представих как той лежи в спешното отделение. Обзе ме чувство на страх, защото бе доста лесно да си изфантазирам всичко цветно.
   — Губим го — извика някой.
   Една лекарка му сложи респираторна маска, а друга зареди дефибрилатора на двеста.
   — Отдръпнете се! — извика тя, преди да освободи тока в тялото на Себастиано. Той трепна силно и на екрана се появи назъбена линия.
   — Имаме пулс! — каза лекарката.
   — Добре се справи, Изи — рече другата.
   Едва сега забелязах, че двете приличаха на Изи и Мередит от „Анатомията на Грей“.
   О, чудесно, помислих си иронично. Няма проблем, ако пропусна няколко епизода. Аз просто ще си ги измисля.
   Както и да е, във всеки случай за Себастиано щяха да се погрижат компетентни медицински лица в двайсет и първи век. Щяха да му включат системи и да го натъпчат с антибиотици, и след седмица щеше да е като нов. Не исках да си представям нищо друго. Той просто трябваше да оздравее!
   Набързо се позамих, бе една досадна и в същото време импровизирана процедура, защото за да станех наистина чиста, трябваше да изразходя много повече вода. С малкотоколичество на разположение успях само да понамокря няколко спешно нуждаещи се от измиване части на тялото ми и с това се приключи. Какво ли не бих дала за моя дезодорант!
   Косата ми, която също се нуждаеше от старателно миене, трябваше да почака по-добри времена. Сресах я доколкото можах и я сплетох в стегната плитка, която вързах с единствената копринена панделка, оцеляла след акцията по размяната с Доротея.
   След това си сложих чисти чорапи и чистата фуста. От двете рокли избрах по-дискретната и я завързах внимателно на гърдите. С воал на лицето и шал на раменете завърших тоалета ми и бях готова за излизане. Преди да тръгна, прикрепих кесийката с парите за колана ми, така че предприемчивата ми хазайката да не се почувства изкушена.
   На вратата поех дълбоко въздух и се стегнах. След това тръгнах.
* * *

   На дневна светлина палацото изглеждаше още по-внушително и прекрасно от вечерта на бала. Фасадата бе изрисувана с цветни стенописи, предимно библейски сцени, които се харесваха на хората по това време. Мраморни лъвски глави украсяваха первазите на прозорците. А една гондола, тапицирана в кадифе, се поклащаше на кея. Всичко беше от най-доброто.
   Надявах се да заваря Тревизан в по-добро настроение, отколкото предишния ден. Благоразположението на духа повишаваше отзивчивостта. Но преди всичко се надявах да го открия у дома.
   В погледа на слугата, който отвори вратата при моето почукване, долових следа от снизхождение. Може би трябваше да облека роклята от фина коприна, вместо простата памучна роба. Но за тези разсъждения бе твърде късно.
   Отместих воала и обясних, че трябва да говоря с месер Тревизан по спешен въпрос. Когато прислужникът ме попита за името ми, се замислих. До този момент не бях представена официално на Тревизан. Той ме познаваше само като малката писана!
   Естествено трудно можех да обясня това на слугата. Той щеше да изпадне в истеричен пристъп на смях, в края на краищата не бях жената котка.
   — Аз съм Ана, месер Тревизан е информиран — казах величествено. — Срещнахме се вчера пред заседателната зала в Двореца на дожите и с братовчед ми Себастиано разговаряхме с месер Тревизан.
   Тази информация удовлетвори слугата. Той ми нареди да изчакам и изчезна по стълбите. След известно време се върна и ме помоли да го последвам.
   Без блясъка от светлината на свещите голямата зала на пиано нобиле изглеждаше много по-семпла, отколкото по време на празненството. Когато минах покрай голямото огледало, се огледах за миг. Нямаше и следа от сияйната ренесансова красота, която в нощта на бала ме гледаше от огледалото. Изглеждах бледа и недоспала. За съжаление, без коректор за сенки под очите в този век не можех да направя нищо друго, освен добре да се наспя.
   Слугата ме въведе в една от стаите, граничещи с портегото.
   — Господарят ми ще дойде всеки момент — каза той.
   Благодарих и се огледах наоколо. По всяка вероятност това беше работна стая. До прозореца имаше бюро с мастилница и хартия. Върху една по-голяма маса пред камината бяха разгърнати книги голям формат и свитъци документи. По стените имаше лавици с десетки книги, видно доказателство за богатството на Тревизан. С книгите беше катос подправките. Тъй като в тази епоха те бяха много редки и скъпи, малцина можеха да си ги позволят. Само с моята поредица за Хари Потър бих била великолепна партия заженитба тук, а ако прибавех и „Здрач“ романите, желаещите кандидати трябваше да се редят на опашка. Тъкмо се наслаждавах на представата, че с няколко книги и една пиперница щях да стана най-желаната мадама във Венеция, когато погледът ми се спря на големия дървен глобус, който се открояваше на една малка масичка и изглеждаше много ценен. Континентите бяха инкрустирани в дървото, но дърводелецът бе проявил голяма творческа свобода: Северна и Южна Америка бяха сплескани и представляваха нещо като дълга и тънка тръбичка. За сметка на това пък Африка бе огромна, особено южната част. В сравнение с нея Азия бе доста незначителна. И въпреки че сравнително рядко внимавах в час по география, бях сигурна, че никога не съм виждала Арктика с такава странна форма. Антарктида липсваше напълно, но може би дървеният материал не е достигнал.
   — Континентите са моделирани според най-новите кадастрални карти — каза Тревизан зад гърба ми. Той бе влязъл в стаята и гордо сочеше глобуса.
   — Да, наистина е много... хубав. И всичко това без... — Щях да кажа сателити и GPS, но от устата ми не излезе дори и резервна дума.
   Но изглежда, това не притесни Тревизан. Олекна ми. За щастие, той беше в добро настроение!
   — Какво ви води при мен, малка писано? Как е скъпият господин братовчед? Между другото, смятам, че Себастиано е един проницателен млад мъж. Ценя изключително много нашите разговори за политика и преценката му е важна за мен. Фактът, че той споделя моето отрицателно становище във връзка с неотдавнашното решение на Съвета за корабостроенето и търговията с чужбина, ме насърчава да продължа да отстоявам каузата си и да не се предавам преждевременно.
   — Той е болен — изтърсих аз.
   Тревизан стана сериозен.
   — Надявам се, че не е нещо сериозно.
   — Постъпи в болница. — Очевидно Тревизан забеляза отчаянието ми, защото дойде при мен и взе състрадателно ръцете ми.
   — В коя? Ще му изпратя най-добрия лекар!
   „Там вече се грижат за него Изи и Мередит“ определено щеше да бъде грешен отговор. Затова реших да се придържам към истината, най-малкото тази, която бих могла да изрека.
   — Не знам къде е. Един добър приятел го отведе. Със сигурност той скоро ще се върне и тогава ще разбера.
   — Дръжте ме в течение, за да мога да изпратя лекар.
   Кимнах и след това поднесох основната причина за моето идване с надеждата, че ще прозвучи правдоподобно. Ако бях наполовина толкова добра, колкото Клариса, не трябваше да имам никакви проблеми. Но знаех, че трябваше още много да уча в това отношение, така че по време на разказа ми не гледах Тревизан директно в очите, ами наблюдавах маркуча на земното кълбо, изобразяващ Америка.
   Разказах, че тази сутрин приятел на братовчед ми ме беше придружил до църквата, за да се помоля. Там се бяхме усъмнили в една тъмна, подозрително изглеждаща фигура исме решили сами да се справим с крадеца.
   — Приятелят на моя братовчед блъсна мъжа в сакристията и аз бързо хлопнах вратата, с идеята да викнем стражите. Но след това вратата отново се отвори и с ужас видях,че приятелят на братовчед ми е повален на земята. С един свещник.
   — От крадеца? — попита Тревизан.
   — Ъъъ... Всъщност оказа се, че не е крадец, ами монах. И че сме допуснали... грешка.
   Опитах се да прикрия неловкостта си, като придам повече трагичност на следващите ми думи. Това не беше никак трудно, защото монахът наистина се държа много мръснишки.
   — Той удари още веднъж клетият Бартоломео, въпреки че вече лежеше в безсъзнание на пода. След това се нахвърли със свещника и върху мен.
   С това спечелих допълнителни точки. Лицето на Тревизан доби мрачен израз.
   — Той е искал да ви удари? Едно безпомощно и крехко момиче? В църквата?
   — Със свещника — потвърдих аз. — Едва успях да избягам. И сега съм тук.
   — И искате монахът да бъде наказан за неговото непокорно и брутално поведение?
   — Всъщност не — казах стъписано. — Просто искам да освободят Бартоломео от затвора. Монахът извика стражата да го арестува и отведе.
   — Кажете ми имената му и още днес Бартоломео ще напусне затвора.
   Въздъхнах с облекчение и се усмихнах лъчезарно на Тревизан.
   — Моля за фамилното име на вашия приятел Бартоломео — напомни ми той.
   О, по дяволите! Трябваше да се досетя, че ще ме попита за това!
   — В момента не се сещам — заекнах аз. — Бартоломео е много добър приятел на братовчед ми, както ви казах. И съм убедена, че съм чувала фамилията му много пъти, но паметта ми... — Преглътнах. — Той е почти на годините на моя братовчед Себастиано и е сравнително зле обръснат. Понякога създава впечатление на сърдит, със сигурност и втози момент. И е облечен със син жакет.
   — Това ще бъде достатьчно, за да го освободят — измърмори Тревизан. — Още преди камбаната на вечернята той ще е свободен, обещавам ви. Аз, така или иначе, ви дължа една лична услуга.
   — Ъм... наистина ли? — попитах с недоумение.
   Той кимна.
   — В навечерието на бала, спомняте ли си как нахълтахте във водната зала точно когато бях там с братята Малипиеро?
   Кимнах. Как бих могла да забравя! В края на краищата по този начин спасих живота му.
   — Вие ме спасихте — продължи той.
   Но как би могъл да знае това?! Напълно изненадана, аз се втренчих в него.
   — От ужасната съдба да стана длъжник на Малипиеро — допълни Тревизан. — Заради някакъв си глупав подарък, с който искаха да оставят впечатление у другите, че са свързани с мен. Въпреки че всъщност предпочитат да падна мъртъв.
   — Разбирам. — Смехът ми прозвуча малко неуверено. — Най-вероятно е бил подарък, от който, така или иначе, нямате нужда.
   — Гондола — каза той. — Както и да е, Пиеро Малипиеро го спомена вчера преди заседанието. На което аз отговорих, че вече притежавам две и че бездруго бих могъл да седя само в една от тях.
   — Отхвърлили сте подаръка?
   Тревизан кимна.
   — Това е яко — казах аз. Бариерата превърна думата в „непоклатимо“, което намерих за суперяко.
   Чудех се дали да му кажа нещо забранено, като го информирам, че това с падането мъртъв не са празни приказки, а самата истина. Струваше си да опитам, помислих си аз.
   — Семейство Малипиеро наистина искат да ви видят мъртъв.
   Готово. Казах го. И бариерата не ме възпрепятства!
   Погледът на Тревизан стана тревожен.
   — Какво ви води към това предположение, малка писано?
   Ръката на Алвизе беше на меча му, исках да кажа. Но не успях. Значи, тази информация беше заключена. Затова пък вторият опит бе успешен.
   — Видях го в очите му. — Това не беше нищо повече от самата истина.
   — Също така той иска да убие мен и Себастиано.
   Още един неуспешен опит, не можах да го изрека.
   Но следващите думи излязоха гладко от устата ми.
   — Не трябва да се доверявате на Малипиеро. Алвизе е особено опасен. Той е способен на всичко.
   Тревизан кимна.
   — Точно на това мнение съм и аз, малка писано. А фактът, че сте разпознали кръвожадността в очите на Алвизе, ме убеждава повече, отколкото можете да си представите. Защото и аз видях същото в очите му. Той иска смъртта ми.
   От думите му ме обля студена вълна. Звучеше някак си... пророчески.
   — Трябва да се пазите! — помолих го настоятелно. — Той не трябва да спечели надмощие. Това би било пагубно за бъдещето на Венеция!
   Можах да кажа дори това. Защото просто изричах истина, за която Тревизан вече сам се бе досетил.
   — Ще се пазя — обеща Тревизан и се усмихна. — Мога ли да ви предложа нещо освежително? Може би чаша вино? Струва ми се, че имате нужда от малко кураж.
   Отказах предложението с благодарност, макар че ако си пийнех малко, би ми помогнало по-лесно да понеса безпокойството, свързано със Себастиано. Вероятно с глътка вино дори бих забравила, че дезодорантът ми е на половин хилядолетие далеч от мен.
   С удоволствие бих останала още малко тук, в тази уютна стая, тъй като бащинското поведение на Тревизан, неговата побеляла косата и милата му усмивка ми напомняха зататко, който ужасно ми липсваше. Но трябваше да известя Клариса, че щяха да освободят Барт, за да не се разкарва напразно Джакопо с осакатения си крак.
   След като още веднъж и най-сърдечно благодарих на Тревизан, се сбогувахме. Слугата ме съпроводи навън.
* * *

   Отвън постоях малко на слънце и си припомних събитията, настъпили до този момент. Досега все още не бях успяла да помисля върху всичко, което се бе случило след бала. Премеждията се бяха стоварили с такава скорост върху мен, че не ми бе останало време за това.
   Бяха се случили както ужасяващи, така и хубави неща. Например Себастиано... Чувството да си влюбен бе прекрасно! Няколкото целувки, с които за последните две години можех да се похваля, бяха по-скоро купонджийски прищевки. Истински влюбена не се бях чувствала от много дълго време. Последният път беше преди повече от две години. Въпреки че и дума не можеше да става за сравнение, защото онзи тип от дванайсети клас го обожавах само от разстояние. Той никога не ме удостои с поглед. Докато случващото се между Себастиано и мен бе съвсем различно нещо. Все пак за малко да се целунем, което го намирах за много вълнуващо.
   По-малко вълнуващо беше всичко останало, и най-вече че ни разделяха петстотин години и че нямах представа кога щеше да се върне. Но все пак успяхме да го спасим от най-лошото и да го върнем навреме в бъдещето. Този път Хосе щеше да остане с него и да държи настрана Алвизе и ножа му, поне така ми обеща, докато пътувахме към „Санто Стефано“ с лодката.
   Сега оставаше само да чакам и да се надявам, че Себастиано и Хосе щяха да се върнат скоро. Тогава най-накрая щях да успея да се завърна у дома.
   У дома... Мислех за мама и татко и моите приятели, за училището, за баба, за новия филм, който така исках да изгледам.
   И тогава мислите ми отново се върнаха към Себастиано. Какво щеше да стане с нас, когато се върнех у дома? За първи път ми мина през ума, че щеше да е доста трудно. Като се започне с езиковата бариера.
   Тук, в миналото, имахме междугалактически преводач (трябваше непременно да попитам Себастиано как точно се казваше това нещо), но в наши дни той говореше италиански, а аз немски. А, да, и английски, което все пак е по-добре от нищо. А всичко останало със сигурност можеше да се научи. Бих могла да се запиша на езиков курс във Венецияза през ваканцията!
   Потънала в мисли, аз тръгнах. Не бях стигнала много далеч, когато чух гласа на Клариса. Тя ме чакаше в края на тясна уличка пред арката на една входна врата. Радвайки се да й кажа добрите новини, аз се забързах към нея.
   — Ще го освободят! Още днес!
   Облекчение се изписа върху лицето й. Но долових и нещо друго. И тогава, когато бях само на три крачки от нея, разбрах какво бе то.
   Тя беше уплашена.
   В следващия миг видях защо. В сянката на арката някой стоеше зад нея, достатъчно близо, за да опира в гърба й върха на меча си.
   Беше Джовани Малипиеро, който се смееше подигравателно.
   — Ти се справи добре, Клариса. Какво щяхме да правим без теб.
   — Бягай! — извика тя. — Ана, бягай!
   За да може Джовани да я наръга с меча без свидетели?
   — Остави я веднага на мира! — казах му, при което се опитах да си придам възможно най-решителен вид, за да скрия истината, а именно че щях да припадна от страх. — Горко ти, ако й падне само един косъм от главата! Тогава ще свидетелствам срещу теб и ще свършиш точно като човека днес на пиацата. — За да няма недоразумения какво имам предвид, добавих: — Като този, на когото му отрязаха главата.
   — Не се притеснявай, малката Клариса ще ни върши още добра работа, точно както и Тревизан — рече Джовани. — Защото тя е хитра и иска да живее. За разлика от теб.
   Той определено беше прав. Колко бях глупава, разбрах в следващия момент.
   Зад мен някой стисна гърлото ми с предмишницата си. Бях притисната към тяло, което ме повлече назад по паважа.
   Не можех да извикам, защото мускулестата мъжка ръка ми спираше притока на въздух. Когато ме завлече до ъгъла, можах да видя с крайчеца на окото си, че Клариса се опита да ме последва, но Джовани я дръпна грубо за косата обратно под арката на вратата.
   Мъжът зад мен ме теглеше със себе си, все още с увита около врата ми ръка. Не можех да го видя, но бих разпознала миризмата му по всяко време сред хиляди други. Смес отвино, скъп сапун и чисти дрехи. Петите ми се влачеха по земята, а пръстите ми бяха вкопчени в твърдата му ръка, точно под моята брадичка. Дърпах се с всичка сила, но той не охлаби хватката си. Натискът върху гърлото ми беше толкова силен, че не можех да дишам.
   Чух гласове и зърнах, че вдясно от мен, от една къща излязоха хора. Видях, че и те ме забелязаха, но в следващия момент Алвизе ме повлече по една много тясна уличка, където спря рязко и ме избута до един зид. Заклещена между твърдия камък и неподдаващия натиск на тялото му, аз си охлузих носа в тухлите, напразно опитвайки се да си поема глътка въздух. Вече знаех какво е усещането при задушаване и в момента то беше почти същото.
   Секундите, през които Алвизе стоеше неподвижен и ме притискаше към стената, ми се сториха безкрайни. Гласовете на хората се приближаваха, но след това отново се отдалечиха, очевидно бяха отминали уличката и продължили по своя път.
   Най-вероятно липсата на кислород водеше до загубата на умствения ми капацитет. Защото през цялото време имах идиотската мисъл, че непременно трябва да си спомня една песен. Песен, чийто текст съдържаше решението на моя проблем. Луда работа, какво ли не си мислеше човек, когато е уплашен до смърт!
   Веднага щом гласовете затихнаха, Алвизе ме завлече обратно на уличката, която бяхме напуснали преди малко. От там продължихме до следващия ъгъл. Захватът му останаздрав и усещането, че всеки момент ще се задуша, не намаля.
   „Той не иска да те убие — говореше вътрешният ми глас. — В противен случай отдавна да го е сторил!“
   Но какво беше намислил?
   Получих отговора веднага след това. Стигнахме до един много малък канал и кей, където ни чакаше лодка. На руля седеше един започнал да оплешивява недодялан човек. Той вдигна един стар чувал и въже.
   — Искаш ли, преди да я отведеш при твоя господар, да я покриеш, след това да я вържеш и да й запушиш устата? — попита той шепнешком Алвизе.
   — Не говори глупости — отговори Алвизе също толкова тихо. — За по-бързо ще я ударя с юмрук, за да изпадне в безсъзнание.
   Забелязах как Алвизе се огледа зад мен, сякаш за да се убеди, че не гледаха към нас прекалено много любопитни погледи.
   Песента! Вече знаех за коя ставаше въпрос! Тя беше от филма „Мис таен агент“ и в действителност не беше песен. Това бе просто абревиатура на упражнение за самозащита. Дори в курса ни бяхме учили как да го приложим при задушаваща ни задна хватка.
   „С“ като „слънчев сплит“. „О“ като „обувка“. „Н“ като „нос“. „Г“ като „гениталии“. С-О-Н-Г.*
   * Song (нем.) — песен. — Бел. прев.
   „Престани да изброяваш буквите от азбуката — казах си. — Удряй!“
   В същото време видях как Алвизе вдигна свободната си ръка за удар.
   Аз бях малко по-бърза. Замахнах и го изръгах с лакът в ребрата. После го изритах силно с пета по крака. Фраснах го със страшна сила с юмрук по носа (не, този път не се поколебах) и със сигурност щях да му забия едно коляно в слабините, ако все още се държеше на краката си. Но той ме пусна веднага след „Н“ и падна в канала, размахвайкиръце. Още докато падаше, видях как кръв шурна от носа му.
   — Истински дявол — каза смаяно типът в лодката.
   Нямах намерение да чакам, за да видя какво предстоеше да се случи. С развети фусти, аз се завъртях на пети и със скоростта на светлината оставих зад гърба си мястото на случката.
   За жалост, успях да направя само две крачки и се натъкнах на Джовани Малипиеро. Той ме сграбчи още докато тичах и ме бутна в лодката, където в следващия момент ми метнаха чувала върху главата. Внезапно всичко около мен потъна в мрак.
   — Така трябваше да направим още в самото начало — каза типът в лодката, докато омотаваше тялото ми с въже и едновременно с това се опитваше да ми запуши устата. Лененият плат на чувала допря кожата на лицето ми, а след това и зъбите ми. Миришеше отвратително на риба.
   Мятах се на всички страни, докато не успях да извърна лицето си.
   До мен чух плясък и ругатня, от което стигнах до извода, че Алвизе току-що бе излязъл от канала и се бе покатерил в лодката.
   — Кучка — изръмжа той. — Затова сега ще те заболи особено много.
   Вече бях поела дълбоко въздух, за да издам най-силния писък в живота ми, но за съжаление, не се получи. Един силен удар ме уцели отстрани по главата. Усетих как паднахна една страна, а червени кръгове се завъртяха пред очите ми. После всичко потъна в дълбок мрак.
* * *

   Когато се събудих, ми беше лошо. Едва успях да се завъртя на една страна, преди да повърна. След това се помъчих да се надигна, за да се преборя с по-нататъшните пристъпи на гадене. Поех си дълбоко въздух, докато гаденето не изчезна, и забелязах, че се чувствам по-добре, когато не се движа прекалено бързо.
   Където и да се намирах, беше тъмно и влажно. Долових бълбукането на вода наблизо. Постепенно очите ми се адаптираха към сумрака и осъзнах, че не беше съвсем тъмно — от едно място, извън моя затвор, се прокрадваше слаба светлинка.
   Тя ми помогна да идентифицирам контурите на заобикалящите ме предмети, първоначално виждах само черни сенки, а след това постепенно започнах да разпознавам подробностите. Грубата тухлена стена, на която се бях облегнала. Каменната пейка от дясната ми страна. Железните перила пред мен. Дъгообразната повърхност, която се очертаваше на фона на тъмнината, и накрая блестящата черна вода на канала.
   Помещението, в което се намирах, ми изглеждаше познато. С мъка се изправих на крака и се задържах здраво за парапета. Внимателно докоснах болезненото място на главата ми, но с изключение на една огромна цицина, нямах други наранявания.
   Вторачих се в тъмнината, опитвайки да се съсредоточа. Бях идвала тук! В навечерието на бала! Това беше водната зала в къщата на Тревизан.
* * *

   Не бях под ключ, никой не ме спря, когато напуснах водната зала през най-близкия изход. Препъвайки се и с бучене в главата, след много лутане стигнах приземния етаж на къщата, където една изплашена прислужница се изпречи на пътя ми. Нейният силен писък алармира слугата, който ме беше пуснал да вляза същия ден. С трепкаща свещ дотича при нас и застана пред мен.
   Озадачен, той ме огледа от главата до петите и аз предположих, че приличам на всичко друго, но не и на някоя, която заслужава да й се гласува доверие.
   Накрая той ме позна.
   — Та това сте вие!
   — Трябва да говоря с месер Тревизан.
   „Отново?“ — издаде го възмутеният му поглед, но той преглътна негативния си коментар и каза учтиво:
   — Господарят ми бе повикан по важна работа.
   — Кога? — изтърсих аз.
   — Малко след вашето тръгване.
   — Искате да кажете, че е отишъл в затвора, за да уреди важната работа там?
   — Това не ми е известно. Пристигна вестоносец с послание, след което моят господар тръгна веднага. Къде, за съжаление, не зная, не зная също и кога ще се върне.
   „Алвизе“, помислих си зашеметена. Той имаше пръст в тази работа! Фалшиво съобщение до Тревизан, за да го примами в капан.
   Но защо ме бе изоставил тук?
   Защото е знаел, че Тревизан не си е у дома, а и скоро няма да се върне. И защото е сметнал за забавно да стигна сама до този извод. Напълно отговаряше на откаченото му чувство за хумор. Със сигурност злорадстваше някъде, представяйки си ме как тичам от водната зала в къщата, изпълнена с надежда, и питам за Тревизан, само за да науча миг по-късно, че тук няма никой, който може да ми помогне. И как накрая, плачеща, се препъвам в нощта, защото не знам по кой път да поема.
   Точно това и направих.
   Докато се влачех, обляна в сълзи, едва успявах да мисля. Трябваше да си почина. В най-добрия случай петстотин години, най-малко.
   Въпреки че по пътя към Кастело многократно ми прилошаваше и често се губех заради тъмнината, някак си успях да стигна до целта си. На два пъти ми се наложи да надхитря пияни мъже, които търсеха нощни развлечения. Вторият дори стана агресивен и успях да го възпра от по-нататъшна натрапчивост единствено с ритник в коляното.
   По-скоро мъртва, отколкото жива, стигнах къщата на мона Фаустина. Там едва успях да извадя ключа от кесията, завързана за колана ми, толкова силно трепереха пръстите ми. Вътре ме посрещна мона Фаустина с вдигната точилка, която пусна след дълъг оглед.
   — Та това сте вие! Изглеждате ужасно. И мръсна. Ако искате да се измиете...
   — Утре — прошепнах аз.
   — Или може би малко ракийка?
   — Не сега.
   Изглеждаше обидена, че отказах услугите й.
   — Почакайте — казах, преди да успее да изчезне отново в спалнята си. — Имате ли нещо за писане?
   — Имате предвид хартия, мастило и перо?
   Кимнах, което не се отрази добре на болящата ме глава.
   — Трябва първо да забъркам мастилото и да подостря перото. И хартия... Хм, не повече от един-два листа, определено не са останали повече. И малко пергамент, но той е по-скъп от хартията. Но за това пък е по-устойчив. Всичко е останало от покойния ми съпруг, бог да го прости. — Тя наклони глава. — Трябва да знаете, че държа много на тях. Искам да кажа, на нещата за писане. Вие сигурно разбирате, че е един много ценен спомен!
   Разбирах. За пазарлъци нямах сила. Платих й това, което поиска, и изчаках, докато изрови пособията за писане. Накрая се довлякох до стълбите и с последни сили се изкачих по тях.
   Горе се отпуснах върху паянтовото леглото и си поех дълбоко въздух, докато стаята не престана да се върти около мен. Крайно време беше за една равносметка. Оказа се опустошителна. Дори и да не вземех под внимание, че бях останала съвсем самичка в миналото.
   Тревизан беше изчезнал.
   Барт лежеше в затвора.
   А Клариса беше... Не исках да мисля за това. Със сигурност не я бяха пуснали да си ходи просто така. Къде ли я бяха завлекли?
   Това, че бях жива и се разхождах свободно наоколо, трябваше да има и друга причина освен злорадството на Алвизе, както вече ми бе станало ясно. С това той преследваше определена цел, тъй като всичко, което правеше, беше внимателно планирано. Но засега плановете му оставаха загадка. Главата ме болеше прекалено много, за да мисля върху това.
   Утре, казах си аз. Утре, в ранни зори ще оставя съобщения. Едно на Матилда и Джакопо, за да научат защо Клариса е изчезнала. И едно за Тревизан, за да го предупредя. Акослучайно се появеше.
   А третото ще го напиша върху пергамент. Това съобщение трябваше да се запази дълго. Много дълго...
   Защо всъщност? Преди малко знаех причината. Но главоболието ми се влоши още повече, твърде много, за да мога да мисля. Дали имах мозъчно сътресение? Можеше ли да се умре от това?
   У дома, сега щях да съм в спешното отделение с Изи и Мередит. И те щяха да ме заведат при Дерек Шепърд, защото като невролог той отговаря за нараняванията на главата.
   — Скенер и пълна кръвна картина — чух да казва доктор Макдрийми със звучен глас.
   Скоро щеше да ми бие една инжекция за болката. След това отново щях да съм с бистър ум и в състояние да напиша третото съобщение.
   Или щеше да е по-добре преди това да си почина малко.
   Утре, помислих си аз отново. Утре също е ден.
   Когато се събудих, слънчевите лъчи ме огряваха. Бяха само няколко тънички лъча, които бяха намерили пътя си през малките дупки в покривалото на прозореца и спуканите керемиди, но бяха достатъчни, за да потопят цялата стая в разсеяна и прашна светлина.
   Когато се надигнах, главата ми ужасно забуча. Подутината имаше размерите на среден домат, а и на пипане я чувствах така, и в същото време адски болеше.
   Измъчих се, докато стана от леглото и отида до нужника. Мона Фаустина беше излязла, което бе добре дошло, защото не бях в настроение за разговори. На връщане си взех парче хляб и чаша вода. Сметнах, че е редно да бъдат включени във високата цена, която платих за пособията за писане.
   След като хапнах и пийнах, разгънах пергамента върху сандъка на Себастиано и потопих перото в мастилницата. Някъде призори, стресната от объркани кошмари, точно преди отново да задряма, изведнъж се бях сетила какво исках да напиша в третото съобщение.
   Както при всяко писмо най-горе стоеше датата: Венеция, 1499.
   След това дойде ред на съдържанието на писмото, за което трябваше първо да загрея, най-вече за да свикна с цапаницата и със стъргането на перото.
   В горната част на листа първо започнах да рисувам завъртулки, които впоследствие придобиха формата на букви. Между тях рисувах звездички и после пак нови завъртулки. Всички тях, без особено да се концентрирам.
   Тогава дойде ред на истинското послание, за мое раздразнение, напредвах бавно и постоянно започвах отначало. Накрая прочетох това, което бях написала.

   Здр*в*те!
   Първо най-важното:
   Казвам се Ана. Опитах цели три пъти да напиша пълното си име и рождената си дата, но не се получи.
   И без това не знам дали ще успея да напиша още нещо. Само първите изречения ми отнеха почти час, а никое от тях не се запази. Разбира се, това се дължи на факта,  че бяхневнимателна. Трябва да се съобразявам какви думи и числа използвам,  защото, когато не са подходящи, не може да бъдат изписани. Или се променят, докато не придобиятсъвсем различно значение.
   А и самата хартия. Върху нея почеркът ми изглежда странно чужд. А това не улеснява писането ми. Налага се да използвам пергамент, защото е по-издръжлив, но накрая петната са толкова много, че не може да се преброят. И мастилото смърди като гнила отрова. Перото изобщо не искам да го споменавам, както и звука, който издава при писане.Невероятно, че по този начин хората са успявали да напишат цели книги!
   Времето ме притиска! Скривалището ми не е сигурно, всеки момент може да ме открият. А дали и след това ще успея да се добера до пособия е съмнително.
   Веднага щом завърша писмото, смятам да го скрия и ще се моля да бъде намерено от един мъж от Далечния север. И макар всичко това да звучи откачено, за съжаление, няма друг начин. По-точно не мога да се изразя. Ще увия писмото във восъчна кърпа и ще се надявам да не мухляса.
   Чувам стъпки и трябва да приключвам.
   Дано по-късно да успея да напиша повече.
   4ЧАСТ
   Венеция, 1499 и 2009

   Оставих перото и се втурнах към стълбите, където се спрях и се заслушах напрегнато. Възможно беше на вратата да е мона Фаустина, която преди това бях чула отвън. Но може и да беше някой друг. Когато написах, че моето скривалище не е сигурно, не преувеличавах. Предната нощ бях допуснала грешката да не обърна внимание за евентуални преследвачи. Възможно беше Алвизе да ме е проследил.
   След това въздъхнах с облекчение, защото чух отдолу мона Фаустина да мърмори недоволно сама на себе си.
   — Да си добър човек, като даваш на младите подслон и храна, а те така да ти се отблагодаряват! Много работа за без пари! По цял ден само шетане и метене, готвене и чистене, пране и пазаруване... — Нейното нареждане стана по-тихо, сякаш бе влязла в килера, за да подреди покупките. Дали бе донесла и пресен хляб? Стомахът ми веднага изкъркори, но се въздържах. Вместо да си купя прескъпо парче хляб от мона Фаустина, можех да си взема нещо от сергията на най-близкия пазар.
   Без да се колебая, отново клекнах пред сандъка, който използвах като импровизирано бюро, и се съсредоточих върху писмото. Досега не бях написала нещо, което наистина да е от значение. Крайно време беше след хленченето да премина към фактите.
   Ако това писмо бъде намерено, то трябва незабавно да бъде предадено на пазителя на находките в университета.
   Спрях се и погледнах изречението с радост и изумление, че бях успяла да го напиша. А това, че бях вмъкнала думата „пазител“, ми се стори голямо постижение. Само се чудех дали щеше да ми е от полза, защото не можех да бъда по-конкретна. Веднага осъзнах това при следващото изречение, когато се опитах да напиша името Тревизан. Всеки път когато го изпишех, буквите изчезваха и оставаха само няколко петна. Това че бях успяла да се подпиша, вероятно се дължеше на факта, че името ми бе често срещано.
   Накрая пробвах с увъртания, което се получи добре.
   „Пратеникът седи в затвора. Благородникът е примамен с хитрина. Злодеят е отвлякъл французойката. Аз съм при скъперничката и се страхувам за живота на приятелите ми. Върни се и ги спаси!“
   Накрая на няколко пъти се опитах да напиша отдолу цялото си име, но дори и първата буква от фамилията ми не се задържа вурху пергамента. Разочарована, исках да нарисувам лице с усмивка до името ми, но и това се оказа провал. Накрая се отказах. Докато отново преглеждах готовото писмо, ме обзеха съмнения дали това начинание действително ще ми е от помощ. Въздъхнах и най-накрая го сгънах. Трябваше да рискувам.
   Мона Фаустина ми поиска цяло състояние за едно парче восъчна кърпа, въпреки че в нея бе увита рибата, която донесе от пазара.
   — Тази е любимата ми восъчна кърпа — обясни ми тя. — Определено в нея вече съм пренесла стотици риби.
   Това се усещаше по миризмата, но не можех да бъда придирчива. Все пак успях да я спазаря за една десета от цената, която ми беше поискала, и бях доста горда от себе си.След пазарлъка се качих нагоре по стълбите с миризливата ми плячка и внимателно увих в нея писмото. Накрая го загънах и в една от ленените превръзки на Себастиано изавързах здраво пакета с единствената копринена панделка за коса, която ми бе останала от Доротея.
   Както бях планирала, съчиних една бележка за Матилда и Джакопо и една за Тревизан. Сгънах ги плътно и залепих краищата им, както капнах няколко капки восък върху тях.
   Накрая се приготвих за излизане, което се ограничаваше до това, да се среша, да се наметна с шала и да си скрия лицето с воала. В никакъв случай не бих могла да рискувам да попадна право в ръцете на някой от бандата на Алвизе.
   Когато излязох от къщата, се огледах на всички страни и само след като се убедих, че никой не ме дебне, тръгнах. Кръстосвах уличките, като не избирах най-прекия път, ами заобикалях с идеята някой да не ме проследи.
   Беше някъде към обед. Слънцето грееше високо и ставаше все по-топло, но не смеех да си сваля воала, въпреки че се потях като в сауна и виждах леко замъглено.
   Градът бе пълен с хора. Беше почти като в бъдещето, само че не се разхождаха туристи, ами истинските венецианци.
   Колкото повече наближавах целта си, толкова по-предпазлива ставах. Все по-често се оглеждах, защото, ако Алвизе или някой от неговите хора искаше да ме причака някъде, най-вероятно щеше да е тук. На безопасно разстояние от палацо „Тревизан“, най-накрая спрях в една крива уличка и извадих приготвеното послание от чантата ми. Меланхолично си мислех колко по-лесно би било всичко, ако имаше мобилни телефони. Тогава просто бих изпратила на Тревизан съобщение. Но при тези обстоятелства не ми оставаше нищо друго, освен да чакам, докато не се появеше подходящ пратеник. За щастие, такъв се появи съвсем скоро. Беше момче на около девет или десет години — възраст,в която момчетата все още можеха да бъдат добри и нямаха опит в маменето на момичета.
   Махнах му с ръка.
   — Искаш ли да спечелиш две солди? — попитах, без да си разбулвам лицето.
   Когато той кимна, му подадох съобщението.
   — Ето, вземи това и го занеси в отсрещния палацо с лъвските глави по фасадата. Посланието е предназначено за стопанина на къщата, месер Тревизан, но можеш да го предадеш и на слугата. — Дадох му едно солдо. — Ще получиш още едно, когато изпълниш задачата.
   Момчето изтича на секундата и след известно време се върна.
   — Направих всичко така, както ми казахте. Господаря го нямаше, така че дадох бележката на слугата.
   Подадох му втората монета и му благодарих.
   Той ме погледна с надежда.
   — Мога ли да направя нещо друго за вас, мадона? Може би да предам още една бележка?
   — Ами всъщност имам още една, но къщата, в която трябва да се занесе, е малко далеч.
   — Познавам всяко кътче на Венеция — похвали се момчето. Личеше си с какво удоволствие си беше изработил парите.
   — Знаеш ли къде е билковият магазин на мона Матилда? — попитах го.
   Момчето се усмихна с облекчение.
   — Това е лесно. Оттам винаги купуваме лекарството на дядо срещу лошата му кашлица. Ходил съм там няколко пъти.
   — Добре. Тогава можеш да дойдеш с мен, защото, така или иначе, трябва да отида до там. Твоята работа ще бъде да се оглеждаш на всички страни, за да видиш дали някой не ме следва.
   Момчето ми се ухили доволно.
   — Имам добро зрение.
   — Аз обикновено също, ако не нося това нещо.
   Посочих булото.
   Той вдигна рамене.
   — Благородните жени не може да се разхождат в града без воал.
   За него изглеждаше напълно нормално, докато аз се чудех още колко дълго щеше да се задържи тази мода. Двеста години? Триста? При всички случаи еманципацията щеше още дълго да почака.
   Момчето се оглеждаше във всички посоки и спираше на всеки ъгъл и пред всеки мост, за да оглежда района. Веднага се почувствах малко по-сигурна. Въпреки това, като наближихме билковия магазин, станах предпазлива. Когато стигнахме до площада с чешмата, спрях и дадох на момчето едно солдо.
   — Ето половината. Аз ще те чакам тук.
   Той се стрелна с усмивка и се върна малко по-късно.
   — Задачата е изпълнена.
   — На кого даде бележката?
   — На мона Матилда, продавачката на билки.
   — Сигурен ли си? — попитах колебливо. — Съобщението гласеше, че трябва да дойде тук, при чешмата.
   Намръщено, момчето се огледа.
   — Ами ето я, идва! Просто бях по-бърз, защото не съм толкова дебел колкото нея.
   Наистина, ей там зад ъгъла се носеше мона Матилда с развети поли и с изненадваща за нейната пълнота скорост.
   Момчето вдигна ръка и аз му подадох току-що заработеното солдо.
   — Мога да разнеса още бележки — каза той с искрящ поглед. Помислих за момент и след това кимнах бавно. — Имам още едно съобщение.
   — О, добре!
   — Всъщност как се казваш? — попитах го.
   — Джино.
   — Хубаво име. Аз съм Ана. Джино, ти си добро и отзивчиво момче. Можеш да ми помогнеш с предаването на последното съобщение. Но първо трябва да говоря насаме с мона Матилда. Дотогава ме изчакай при ъгъла и наблюдавай, ако някой се загледа по мен.
   Той кимна нетърпеливо и изтича до следващия ъгъл, където се спря и започна да оглежда зорко наоколо.
   Мона Матилда се приближи и се изправи, задъхана, пред мен.
   — О, небеса — възкликна гневно тя, като притисна едната си ръка върху люлеещите й се гърди. В другата държеше смачканата бележка. Шапчицата й бе застанала накриво, а лицето й бе покрито с пот. — Какво означава всичко това? — тросна се тя. — Къде е това неблагодарно и невъзпитано създание?
   — Не знам — отговорих.
   Тя размаха бележката.
   — Пишеш, че е отвлечена! От кого и къде?
   Можех да отговоря на въпроса от кого, но вече се провалих в опита си да го напиша. Въпреки това направих опит да произнеса името на Алвизе. За съжаление, останах с отворена уста, от която не излезе нито звук.
   — Само това липсва сега! — възкликна мона Матилда.
   Наведох глава, тъй като забелязах, че някои от хората, които бяха дошли за вода, ни хвърляха любопитни погледи.
   — Не мога да ви кажа. Иска ми се да можех, но не мога!
   — Какво да правя сега? — попита мона Матилда.
   С изненада видях, че очите й се напълниха със сълзи. Изчезването на Клариса я бе разчувствало повече, отколкото човек можеше да си представи заради нейните постоянни крясъци.
   Тя забеляза състраданието ми и се стегна.
   — Многото работа няма да се свърши от само себе си. Докато Клариса я няма, всичко ще си остане недовършено. Не обеща ли, че ще идваш да помагаш всеки ден, ти, некадърнице?
   С грубия си тон вече не можеше да ме заблуди. Бях видяла отчаянието в очите й. Разбира се, без къртовския труд на Клариса беше закъсала, но повече се страхуваше от това, да не се случи нещо лошо на момичето.
   — За съжаление, не мога да спазя обещанието си. Има хора, които са по петите ми, и трябва да внимавам да не ме намерят. Поради тази причина ви извиках тук, вместо аз дадойда в билковия магазин.
   — Хора? Какви хора? — Мона Матилда ме погледна подозрително. — Тези, които са отвлекли Клариса?
   Когато кимнах, тя извика от негодувание.
   — В какви нечестиви истории си я забъркала?
   Тъкмо се канех да се защитя, че не съм виновна, когато чух как зад мен някой силно изсвири с уста. Завъртях се и видях Джино бурно да сочи с пръст. Разтревожена, се обърнах по посоката, която ми показваше. В първия момент, през булото, успях да видя само една фигура, която се беше запътила към мен. Сърцето ми спря и се наканих да събера полите си, за да хукна с всички сили. Но не Алвизе се приближаваше, а старият Джакопо, подпирайки се на патериците си. Заради недъга му бе отнело много повече време,отколкото на мона Матилда да дойде при мен.
   — Жено, защо не ме изчака. Аз съм също толкова притеснен за момичето, колкото и ти! — Той се обърна към мен. — Какво е станало?
   — Нападнаха ни. Принудиха Клариса да отвлече вниманието ми и така първо хванаха мен. Когато поиска да ми помогне, хванаха и нея. Покриха ме с един чувал и ме пребиха до безсъзнание. Когато дойдох на себе си, нея я нямаше.
   Джакопо се намръщи.
   — И кой е отговорен за всичко това?
   Не се опитах да отговоря, защото, така или иначе, нямаше да мога да произнеса и думичка. Не можех дори да обясня, че знам кой е, но не мога да говоря за това. Така че просто вдигнах със съжаление рамене.
   — Как можем да помогнем? — попита Джакопо. — Като отново дойдеш при нас? По всяко време си добре дошла, знай това!
   Мона Матилда кимна настойчиво. Ако случайно в полезрението й имаше метла, със сигурност веднага щеше да ми я тикне в ръцете.
   — Не, това би било твърде опасно — казах аз. — При вас могат да ме открият.
   Джакопо кимна сериозно.
   — Разбирам. Имаш ли поне сигурно убежище?
   Поклатих глава.
   — Ако ни кажеш къде се намира, можем да те снабдим с всичко, от което имаш нужда!
   О, да! Това със снабдяването звучеше добре! Можеха да ми донесат сапун! И билки, за да си направя чай. Също така лавандула, която да сложа през нощта между потните ми дрехи! Тъкмо отворих уста, за да обясня къде се намира къщата на мона Фаустина, и отново я затворих. Не защото не можах да изрека адреса — бариерата нямаше нищо общо — а защото тази информация би изложила не само мен, но и други хора на опасност. За Алвизе и хората му щеше да е лесно тайно да проследят мона Матилда или Джакопо от билковия магазин до къщата на мона Фаустина. А след това за него нямаше да представлява проблем да разчисти от пътя си няколко досадни укриватели.
   — Може да помогнете по друг начин. Бартоломео бе хвърлен в затвора и трябва да бъде освободен. — После набързо добавих: — Той бе арестуван без причина! Невинен е. Стана недоразумение.
   Мона Матилда изсумтя.
   — Недоразумение! Който иска да вярва, но не и аз! Винаги съм знаела, че ще свърши зле!
   — Млъкни — скастри я Джакопо, после ме попита. — Къде са го арестували?
   — В... — Не можах да кажа, но този път бариерата бе виновна. Аха. Забранена информация. Най-вероятно защото в църквата „Санто Стефано“ имаше портал за пътуване във времето. Замаскирах заекването ми с прокашляне и веднага продължих. — Най-важното е бързо да го освободят. Може би той ще може да помогне да намерим Клариса. — Мислех това напълно сериозно, защото в ситуацията, в която се намирахме, всяка една възможност, дори и минимална, беше от значение. Освен Барт, тук не познавах никого, който да е наясно с тази заплетена история. Следователно той бе единственият, който може би имаше някаква представа как бихме могли да спасим Клариса. Ако приемем, че тя все още е жива... Само при мисълта, че случаят би могло да не е такъв, изтръпнах. — Клариса каза, че имате добри връзки с важни служители. Искаше да ви попита дали бихте гиизползвали за освобождаването на Бартоломео.
   — Ако това е желанието и на двете ви, да видите младия мъж на свобода, ще направя всичко, което е по силите ми. — Джакопо бръкна в кесията, закрепена на колана му, извади една от своите малки издялани фигурки на светци и ми я подаде. — Ето, ще ти донесе късмет. Трябва винаги да я носиш с теб.
   Разчувствана, аз погледнах подаръка. Ако не се лъжех, това беше свети Себастиано. Това, че той бе съименник на мъжа, чието завръщане очаквах с такова нетърпение, счетох за добра поличба. Освен това свети Себастиано помагаше срещу чумата, така че нямаше да навреди, ако е с мен.
   Благодарна, аз прибрах малката дърворезба в кесийката ми и се усмихнах дружелюбно на Джакопо. Дори мона Матилда да се държеше понякога като старшина по време на служба, съпругът й бе истински добряк. Изведнъж разбрах какво бе накарало Клариса да остане при тях. С принудителния си престой, двеста години преди нейното време, наистина би могла да попадне на много по-лошо място.
   — По всяко време можеш да ни изпратиш съобщение, ако имаш нужда от помощ — каза Джакопо. — Не се колебай да се свържеш с нас, ако си в беда!
   Благодарих и след това се запътих към мястото, където ме чакаше Джино. Оттам махнах още веднъж на мона Матилда и стария Джакопо, преди да се отправя заедно с момчетодо следващата ми цел.
* * *

   Джино се оказа истинска шестица от тотото. Той знаеше къде точно се намира палацо „Тасини“, или по-точно, бъдещият палацо „Тасини“, защото все още не беше завършено строителството му. Знаех само, че строителната площадка е в близост до моста „Риалто“ и най-вероятно щях да започна да го търся там. През този век нямаше номера на къщите. За да се обясни дадено място, се използваха описания като „срещу църквата на еди-кой си светец“ или „в края на улицата на обущаря“, при което бе препоръчително към улицата на обущаря да се добави и най-близката църква, защото имаше много улици с обущари.
   Въпреки това Джино наистина познаваше всяко кътче, не беше преувеличил.
   — Наскоро ходих да разгледам строителната площадка на новия палацо „Тасини“ — каза той. — С удоволствие наблюдавам как вървят строителните работи, защото намирам за вълнуващо изграждането на нови къщи във водата.
   Спомних си, че и Матео бе направил подобно изказване. Изведнъж и мен ме заинтригува. Каю успяваха хората в това време да строят къщи във водата, а също и такива, които дори и след петстотин години бяха здрави като скали? Бях любопитна да разбера това.
   Джино ме преведе през лабиринта от улички от „Сан Паоло“ до „Риалто“. По площадите и мостовете цареше обичайната навалица, навсякъде се разхождаха хора. Междувременно ми се струваше съвсем нормално да виждам как всички тези хора със старомодни облекла извършваха ежедневните си домакински дейности. Усещането за нещо чуждо и непознато, което беше толкова силно и обезпокоително в началото, започна значително да намалява. Това, че не ехтеше шумът от бръмченето на моторните лодки, вече почти не ми правеше впечатление. В бъдещето също нямаше коли в града, поради това разликата не беше толкова голяма. Само през нощта, когато се стъмнеше, се виждаше ясно,че съм в миналото. Липсата на електрическо осветление изискваше повече време за свикване. На практика факлите и фенерите не бяха същото като уличното осветление и осветените витрини.
   — Ей там е — каза Джино. Той се спря в подножието на дървения мост „Риалто“.
   И наистина, в близост до началото на моста множество работници бяха заети с полагането на основите. Очарована, аз се загледах в строителната площадка. Така бяха отклонили водата, че да не я залива. Наоколо бяха струпани дървени трупи, пръст и камъни, които образуваха висока стена и в така създадената яма мъжете работеха по сградата. Стотици стълбове стърчаха от калната земя във въздуха. Между тях бяха положени напречните греди, които поддържаха зидарията. Наредените тухли вече достигаха над нивото на водата. В широк отвор откъм канала можеше да се види къде щеше да се намира портата за към водната зала.
   Двама работници се бяха захванали с изграждането на задната стена на бъдещата водна зала, а другите мъже от бригадата — с шпакловката и замазката на външните стени.
   Разгледах всичко много внимателно, докато най-накрая погледът ми не се спря на задната стена на водната зала.
   — Там съобщението би било на сигурно място — казах разсеяно.
   — Да го занеса ли на един от тези мъже? — попита Джино.
   — Ами... Всъщност съобщението е за... по-късно. — Мислех си колко удобно би било сега всички строителни работници да отидат на обяд, така че да имам възможност да скрия на спокойствие моето увито във восъчна кърпа пакетче. Трудно си представях как ще сляза от насипа по една от стълбите в ямата и ще кажа: — Съжалявам, момчета, но трябва да намеря подходящо местенце, където да мушна едно писмо, нека не ви притеснява моето присъствие по време на работа.
   Напрегнато мислех как незабелязано да скрия писмото, въпреки всичките тези типове, които се мотаеха наоколо. Решението всъщност бе доста просто: беше невъзможно.
   Обезсърчена, се загледах в рова и въздъхнах. Нямаше да се предам толкова бързо! Трябваше да има все някакъв начин! В края на краищата господин Бярнигноки е намерил писмото в бъдещето, нали така?
   Докато разсъждавах върху тази дилема, Джино се обади.
   — Да го направя или не? — попита той. Безпокойството, че последният дял от възнаграждението ще му се изплъзне между пръстите, бе очевидно.
   — Работата е там — казах колебливо, докато му показвах пакета. — Трябва да скрия съобщението в строежа. При това така, че там... да се запази.
   — Съобщение, което никой не трябва да получи? — Покритото с лунички лице на Джино се изкриви недоверчиво.
   Не и през следващите петстотин и десет години, исках да кажа, но очевидно това попадаше под забраната на бариерата, защото не успях да го изговоря.
   — Ах! — възкликна Джино. — Сега разбирам! Това е един вид защитна магия, нали? Чувал съм за това от хора, които правят такива неща. При строежа на нова къща принасят вжертва животни и ги погребват в основите. — Той огледа пакета. — Умряло животно ли има вътре?
   — Не, само едно писмо. — Благодарна за предположението му, добавих: — Ъм, това е един вид писмо със защитна магия.
   — Което трябва да се зарови?
   — Да, но така, че да не го намокри вода, в противен случай няма да подейства. То трябва да се запази толкова дълго, колкото и къщата.
   — Тогава трябва да се зазида в някоя стена — разсъждаваше Джино.
   — Точно така — съгласих се. — Мислех си на задната стена на водната зала. Ако по някакъв начин успеем... — Погледнах го внимателно. — Ще ти дам два пъти повече от това, което вече имаш, ако ти хрумне добра идея как можем да го направим.
   — Наистина ли? — Той ме изгледа доволно. — Нищо по-лесно от това. Дайте на мен. — Взе пакета от ръката ми и се стрелна напред. Смаяна, го проследих с поглед как се изкачи на строежа от ръба на стената и отиде при един от работниците. Той заговори мъжа и от време на време поглеждаше към мен. Работникът проследи погледа му, а аз устоях на желанието да се скрия, но човекът беше просто любопитен. Джино му даде пакета и веднага след това мъжът замахна с мистрията (или каквото там се използваше по това време в строителството) и замаза моето послание в току-що наредения ред тухли.
   Джино изскочи пъргаво от ямата на строежа и засия срещу мен.
   — Готово.
   Не можех да повярвам, че стана толкова лесно.
   — Какво му каза?
   — Ами истината. Това, че носите закрилно писмо за къщата, което трябва да се замаже в стената.
   — И той просто го направи?
   — Е, преди това му казах, че ще му дадете едно солдо. Аз вече му дадох парите. — Усмивката на Джино леко се изкриви. — И му казах, че писмото е благословено от епископа. Само за да не си помисли, че е магьосническо.
   — Ти си умно момче — казах с възхищение, докато изваждах няколко монети. — Ето, за разходите ти и за твоето усилие. — Тъй като разреши проблема ми толкова елегантно, му дадох много повече, отколкото се бяхме договорили. Той отново засия и аз се зарадвах, че бе толкова доволен. — Джино, ти си страхотен пич! — Думите ми се трансформираха в „отличен другар“, но няма да издребнявам.
   Той се потупа по гърдите.
   — Ще ви помагам винаги когато имате нужда от мен, мадона.
   Изведнъж почувствах необходимост да го защитя. Или поне да го стисна силно в обятията си и да му кажа какъв страхотен смелчага е той. Трудно можех да му обясня, че сее родил в гадно и назадничаво време, без училище и детски надбавки.
   Спонтанно отметнах булото си и му се усмихнах. Тогава го попитах къде живее. Само в случай че действително отново се нуждаех от неговата помощ.
   — В третата къща на бояджийската улица, зад църквата „Мадона дел Орто“ — каза той, преди да се сбогува с мен с приятелско помахване. Наблюдавах го, докато не изчезна зад ъгъла на най-близките къщи.
   Преди да си тръгна, погледнах отново към строителната площадка. Стената беше пораснала с още един ред тухли, а пакетчето — безопасно скътано до следващото хилядолетие. Поне дотогава, докато господин Бярнигноки не го намереше.
   Изведнъж започна да ме сърби вратът. Най-добре бързо да си обирам крушите, преди някой да ме е разпознал. Освен това сметнах, че бях направила един куп неща само за един ден и заслужавах малко почивка, но най-вече прилична храна. Бързо се извърнах от строителната площадка и понечих да си тръгна, когато се блъснах в някого, който винаги се намираше там, където най-малко го очаквах. Шокът ме удари в крайниците и ме парализира, така че не можах да направя и крачка встрани.
   Алвизе Малипиеро беше застанал пред мен и ме гледаше втренчено. Наругах се, задето бях забравила отново да си спусна воала, тогава може би щеше просто да ме подмине.
   — Виж ти — каза бавно той. — Струва ми се, че отново си във форма.
   Преглътнах и си поех дълбоко въздух, за да мога да изкрещя силно, в случай че му дойдеше на ума да ми стори нещо пред всички.
   Но той просто стоеше и ме гледаше с тези безмилостни тъмни очи, които можеха да превърнат в парче лед всяко живо същество, стига да се взираха в него достатъчно дълго. Във всеки случай преди малко изпитвах страшна жега, а сега изведнъж почувствах ръцете и краката ми вкочанени от студ. Разбира се, беше от страх, но това не го правеше по-малко реално.
   Независимо от това, към страха ми се примеси чувство на удовлетвореност, когато забелязах, че моят С.О.Н.Г не го е подминал, без да остави следи. Носът му беше подут и червен, а в ноздрите му дори беше останала засъхнала кръв.
   — Сигурно вече си се запитала защо се събуди здрава и права — каза Алвизе с приветлив глас. След като не отговорих, той продължи, пак толкова разговорливо. — Разбира се, че не е станала грешка, както можеш да се досетиш. Обстоятелствата го изискваха, така че трябваше да те пощадя. Въпреки моето мнение, че трябваше просто да те хвърлим в канала. С чувала върху главата.
   Преодолях вцепенението си. Стори ми се, сякаш искаше да сподели защо не се беше възползвал от възможността. Нямаше да навреди да получа информация за врага, а ако самият враг искаше да ми я предостави, още по-добре. Беше ми ясно, че трябваше да има причина за поведението му, и изгарях от нетърпение да разбера каква бе тя.
   — Какви обстоятелства? — изтърсих.
   — Предполага се, че все още имаме нужда от теб, както и от Тревизан за отстраняването на един важен проблем.
   — Кой го казва? Така нареченият ти господар?
   Той се втренчи в мен.
   — Аз сам съм си господар!
   — Така ли? А кой тогава реши, че трябва да помогна при отстраняването на проблема? Като оставим факта, че нямам никакво желание за това, ти и твоят господар трябва дълго да чакате. — Трябваше да прозвучи спокойно, но гласът ми трепереше.
   Алвизе го забеляза и се засмя.
   — Ама че глупачка. Да не си въобразяваш, че можеш да повлияеш на каквото и да било? Ти все още си жива, защото ще помогнеш при убийството на някого.
   Втрещена, аз го погледнах втренчено.
   — Ти не си с всичкия си! Сериозно ли смяташ, че ще направя такова нещо?!
   — Когато му дойде времето, ще го направиш, така е предсказано.
   — От кого? — попитах небрежно с надеждата, че ще се издаде погрешка. Себастиано беше казал, че трябва да има някой, който помага на Алвизе при пътуванията му във времето. Трябваше да е някой пазител, защото само те бяха в състояние да правят това и да знаят какво щеше да се случи в бъдещето, включително и настъпилите промени, защото те можеха да ги видят в магическите си огледала.
   — Вероятно много ти се иска да узнаеш, нали? — каза Алвизе и презрително поклати глава. — Ще го разбереш миг преди смъртта си. Може би.
   Едва когато направи крачка към мен, забелязах, че беше извадил камата си. Преди да успея да отстъпя, той ме достига и застана толкова близо, че жакетът му докосна края на булото ми. До ноздрите ми отново достигна мирисът на сапун, чиста вълна и кедрово дърво. Искаше ми се да направя огромна крачка назад, за да избягам от тази отвратителна миризма, но тогава щях да падна в канала.
   За момент сериозно обмислях да предпочета бульона от водорасли пред това, да продължа разговора с Алвизе, но той ме държеше здраво, бе хванал краищата на шала, който бях наметнала върху раменете ми. Ножът му се плъзна между гънките на тъканта и стигна чак до гърлото ми.
   — Сам каза, че имаш нужда от мен. — Мразех се заради несигурния тон в гласа ми, но нищо не можех да направя. Трескаво погледнах от ляво надясно. Имаше много хора на брега на канала, включително и мъжете на строежа, но никой не ни обръщаше внимание. Алвизе умело криеше ножа.
   — Разбира се, че ми трябваш. Но за това пък никой не е определил как трябва да изглеждаш. Например мога да разкрася още повече хубавото ти личице с някой и друг белег. Тогава пак ще си жива. — Усещах върха на камата му да се врязва под брадичката ми. —Въпреки че съм склонен на преговори. Да речем, че няма да те порежа, ако ми кажеш през кой портал мина Себастиано последния път. Или къде скри маската.
   — Загубих я — рекох аз.
   В същото време чух гневен глас, който ми звучеше много познат.
   — Ах, ето те и теб! Веднага щом се загледам за момент по някой търговски щанд, вече си изчезнал.
   Това беше Доротея. Не можех да я видя, защото беше застанала зад Алвизе, но тя се появи точно като по поръчка, за да ме спаси.
   — Доротея, радвам се, че си тук! — казах с тъничък гласец.
   В следващия миг тя се премести в полезрението ми. Червените й къдрици се поклащаха под финия й копринен воал — жълтото очевидно бе любимият й цвят — а ароматът, с който Клариса ни бе напарфюмирала за празненството на Тревизан, се носеше около нея. По всичко личеше, че си го бе набавила.
   — Какво правиш, за бога? — попита тя Алвизе.
   — Само ще й срежа лицето — рече Алвизе равнодушно. — Не желае да ми каже това, което искам да знам. Но аз трябва да разбера, защото е важно. Изчакай малко встрани, където няма да ни чуваш, в противен случай нищо няма да може да ми каже.
   С това той имаше предвид бариерата! Аз изпъшках.
   — Доротея... — казах умолително.
   — Да не си се побъркал? — скастри го тя. — Само да си я порязал! — Пристъпи към него и ме погледна с неодобрение. — Кръвта ще съсипе красивия ми шал! През цялото време си го исках обратно. — С едно целеустремено движение сграбчи шала, с който бях увила раменете си, и го издърпа. Миг по-късно се отмести. — Така, сега вече можеш да правиш, каквото си си наумил. Но може би ще е по-добре под онази арка ей там, защото тук всеки ще те види, а аз ще чакам на моста.
   — Доротея! — простенах ужасена, но тя вече беше избързала напред.
   Алвизе ме повлече към арката.
   — Сега сме само ние двамата. — Ножът се заби в кожата ми. — Говори, кучко!
   — Знаех, че ще дойдеш да видиш строежа! — Това беше ентусиазираният глас на Матиас Таселхоф, известен още като Матео Тасини.
   Ножът изчезна още преди да ме е наранил. Алвизе ме пусна бързо и отстъпи крачка назад. Зад него се появи едрата фигура на Матиас. Той стоеше в уличката пред арката и оглеждаше Алвизе с недоумение.
   — Каква работа имате с Ана, Малипиеро?
   — Той тъкмо се канеше да си върви — казах незабавно. Гласът ми трепереше, а аз едва се удържах на краката си, защото коленете ми се разтрепериха от облекчение.
   — Така е. — Алвизе се усмихна по задължение. — По-късно пак ще си поговорим. — Той се обърна и се отдалечи с големи крачки.
   — Какво искаше този човек от теб? — попита Матиас намръщено. — Не беше ли и на празника на Тревизан? Струва ми се, че и във водната зала те беше обезпокоил, или греша?
   — „Обезпокоил“ не е точната дума.
   — Коя би била по-подходяща?
   „Да ме убие“, помислих си. Но не можех да го изрека заради бариерата.
   — Той само... ме ядоса — отговорих. — Със своя... грубоват маниер. Ако се чудиш какво мисля за него: не го понасям. — Поне това можех да кажа.
   — Откъде го познаваш?
   — Ами това е дълга история... А ти откъде го познаваш?
   — Той ми е съсед.
   Загубих ума и дума.
   — Искаш да кажеш, че живее тук?
   — Не, в непосредствена близост до старата ни къща при Кампо дей Мори. Може да се каже, че и аз не го понасям. Този мъж често ми изглежда зловещо, но не знам защо. — Елегантно ми подаде ръка, за да мога като истинска дама да се облегна на него.
   Не се колебах дълго да го хвана под ръка, дори и само за да се подпра на него. След нападението на Алвизе се чувствах доста отпаднала и слушах Матео само с половин ухо, който така подробно ми обясняваше напредъка в изграждането на новата им къща. Все още усещах върха на металното острие. Дори и ужасът от безпощадното поведение наДоротея утихваше бавно. Едновременно с това размишлявах как бих могла да изпадна в ситуация, в която против волята ми щях да помогна за убийството на Тревизан. Това, че ставаше въпрос за него, не подлежеше на съмнение. Разбира се, никога не бих извършила доброволно такова ужасно престъпление, ето защо ми беше трудно да измисля какви обстоятелства биха могли да ме принудят да го направя. Никакви, заклех се. Дори и с цената на живота ми! И сега, когато вече го знаех, щях още повече да внимавам дане се стигне до това. Най-добрият начин беше въобще да не се доближавам до Тревизан. Дори и само за да се изключи възможността, че от невнимание можеше да се спъне в крака ми и да си счупи врата, падайки по стълбите. Или да предотвратя да се развълнува прекалено от приказките ми, които биха му причинили сърдечен удар. Всичко бе възможно при тези странни пътувания във времето.
   — ...нужда малко да се подкрепиш? — достигна до съзнанието ми гласът на Матиас.
   — Моля?
   — Чувствам лек глад — каза той възпитано. — Попитах дали и ти имаш нужда малко да се подкрепиш. В такъв случай можем да си вземем нещо от онзи готвач на улицата, много вкусно готви.
   — О, с удоволствие. — При появата на Алвизе гладът ми напълно бе преминал, но всяко едно разсейване от преживяното беше добре дошло.
   Все още увиснала на ръката на Матиас, отидох заедно с него до една будка, където уличен готвач бе измайсторил малък грил, от който във въздуха се разнасяше миризмата на много вкусно печено пиле. Към него имаше пресен бял хляб.
   Слисана, слушах как Матиас нареждаше на продавача да нареже филийките хляб на триъгълници и да сложи по средата месото. Поднесоха ми резултата върху дървена дъска.Приличаше на оригинално трамецино. Точно като онова, което заедно с Матиас ядяхме в бъдещето на Кампо Санто Стефано.
   — Много е яко — казах аз (а се трансформира в „много интересно“).
   — Мисля, че така е по-вкусно — рече Матиас и замислено добави: — И аз не знам защо, но така го предпочитам. През цялото време очаквах с нетърпение момента, в който да дойда тук с теб и да ни сервират сандвичите по този начин. Дори и на другите да им се вижда странно.
   Той плати на търговеца, след което седнахме на бордюра около чешмата и хапнахме нашите трамецини точно така, както щяхме да направим след петстотин и десет години. Както бяхме направили. О, по дяволите!
   — Аз също смятам, че така е много по-вкусно — съгласих аз. — А нека другите го намират за странно!
   — Понякога ми идват още по-странни идеи — довери ми се Матиас. — Например аз си мия зъбите най-малко три пъти на ден. Това е нещо като вътрешна принуда, особено когато съм ял сладко.
   — О, това е нормално. Аз също го правя. Освен ако не забравя или нямам време.
   — Наистина ли? — Той се замисли. — Е, майка ми също, но освен нея не познавам никой друг, който да го прави.
   — Във всеки случай може да е само за добро. Срещу дупки по зъбите и други такива. — Всъщност исках да кажа „кариес“, но беше същото.
   — Знаеш ли, моята мечта е всички хора да си почистват редовно зъбите. Аз съм на мнение, че голяма част от клетия живот на хората идва от развалените им зъби. Ако се грижеха за тях, щяха да бъдат много по-здрави.
   Това ме срази. По всичко личеше, че беше запазил любовта си към стоматологията. Само че не можеше да стане зъболекар, защото тук тази работа се вършеше от бръснаря, който не беше нищо повече от един вид тенекеджия в наши дни.
   Седяхме мълчаливо и гледахме към Канале Гранде, където в колоритна последователност покрай нас минаваха лодки, салове и гондоли. Беше светъл и слънчев ден с приятно мек въздух. Хлябът бе вкусен и хрупкав, а пилето — овкусено с различни подправки. Ако обстоятелствата не бяха толкова страшни, бих се чувствала направо комфортно.
   Приятната обстановка бе неочаквано нарушена, когато един женски глас извика Матиас.
   — Матео! Какво правиш?
   Дори не трябваше да се обръщам, за да разбера кой зададе този въпрос. Мрънкащата и всезнаеща интонация не можеше да се сбърка. И наистина, в следващия момент към нас се втурна Юлиане Таселхоф, известна още като Джулия Тасини, и погледна сина си укорително.
   — Трябваше да контролираш мъжете на строежа, а не да седиш мързеливо на слънце! — Тя ме погледна така, сякаш бях примамила Матиас с някакви мръснишки номера. — Товане е ли момичето, на което мислите му са малко объркани? Как й беше името? Ана?
   — Майко, моля те — каза Матиас, смутен, и продължи с малко по-решителен тон: — Виждаш, че мъжете работят усърдно. Не им харесва, когато някой постоянно ги гледа в ръцете.
   Може би той таеше надежда, че майка му ще се махне, но тя остана на мястото си и не ни изпусна от поглед. Желанието ми за трамецини се изпари във въздуха. Изправих се иси изтупах роклята от праха.
   — Трябва да тръгвам. Беше ми приятно да те видя, Матео. Може би ще се срещнем отново някой ден.
   Казах това просто между другото, защото знаех, че се сбогувам завинаги. Изведнъж усетих как очите ми се напълниха със сълзи. Бързо наместих булото пред лицето ми, така че никой да не разбереше чувствата ми. Матиас Таселхоф беше единствената връзка с моето време. Бяхме родени през една и съща година и въпреки че не можеше да си спомни за мен или бившия си живот, го чувствах като спасителен пояс.
   — Поздравете вашия скъп съпруг — казах учтиво на Юлиане Таселхоф. — Късмет в новия дом и нека издържи с целия си блясък в продължение на векове.
   Това пожелание, естествено, бе егоистично, но защо и Таселхоф да не се възползваха от него? Дори заради Матиас, на който желаех от сърце наистина хубав живот. Спонтанно му казах:
   — Това със зъбите, не позволявай да те разубедят. Аз съм на същото мнение като теб: миенето никога не е достатъчно. Особено вечер!
   С тези думи аз рязко се обърнах и тръгнах с бърза крачка.
* * *

   Следващите дни се изнизаха монотонно и без произшествия. Най-вълнуващото нещо, което преживях, бяха пазарлъците с мона Фаустина. За всяко парче сапун, чиста кърпа или мижава и спаружена ябълка тя изискваше луди пари. Направих всичко възможно, за да смъкна цените, но трябваше да се храня и мия, така че спестяванията ми бързо привършваха. До следващата смяна на лунната фаза трябваше да ми стигнат, но ако Себастиано не се появеше дотогава, положението изглеждаше трагично.
   От страх да не се натъкна отново на Алвизе, не смеех да си покажа носа навън. Бях убедена, че държеше под око местата, където имаше вероятност да ме засече. На всеки два дни ходех до магазина с маски, плътно забулена, но той изглеждаше изоставен и вратата беше залостена.
   През повечето време висях в задушното таванско помещение на мона Фаустина и чаках завръщането на Себастиано.
   Често си мислех за Барт и се притеснявах за това, което беше принуден да изтърпи в затвора. След всичко, което бях чула досега, с хората зад решетките не се отнасяха много внимателно. На „Амнести Интернешънъл“ би се отворило ужасно много работа тук.
   Но повече се притеснявах за Клариса. Понякога се съмнявах, че все още е жива. Тогава се чувствах толкова зле, че се свивах в леглото и плачех.
   Освен това ужасно съжалявах и мен самата. Мисълта, че най-вероятно щях да остана тук като в капан за по-дълго време, ме потискаше. След няколко дни вече не знаех кое миришеше по-лошо: дрехите ми или аз самата. И все се питах дали някога щях да успея да свикна с вонята. Но отговорът беше и си оставаше „Не!“.
   Накрая мизерните хигиенни условия вече нямаха значение, тъй като смяната на лунната фаза наближаваше, а този, който още се баваше, беше Себастиано. Сега вече не се страхувах, че може да дойде твърде късно, ами че нямаше да успее да пребори болестта. Той никога нямаше да се върне, Хосе и Есперанца също и аз щях да остана тук завинаги!
   Все по-често плачех и в моето униние престанах дори да се пазаря с мона Фаустина за парче хляб и сирене или чисти кърпи, в резултат на което ядях малко и престанах дасе мия.
   Накрая останаха само три дни до смяната на лунната фаза, после два, а след това един. И тогава дойде времето, когато трябваше да си тръгна. Стана вечер и аз започнах да броя часовете. Не знаех точно кога щеше да настъпи моментът, но че щеше да се случи тази нощ, нямаше никакво съмнение. Изчислявах отново и отново и със сигурност не се бях объркала.
   Но това вече нямаше значение, защото трябваше да прекарам предстоящите две седмици до следващата лунна фаза отново тук, както през отминалите кошмарни дни. А след това най-вероятно и всичките останали до края на живота ми.
   Плаках отчаяно, докато не заспах.
* * *

   Сънувах откачен сън, в който Себастиано почука на вратата на мона Фаустина. Тя му отвори и помърмори малко, защото я бе измъкнал от леглото посред нощ, но след това тонът й се смекчи и дори стигна дотам, да твърди, че бе любимият й наемател, дори и само заради неговата щедрост.
   И между другото, спомена също, че жена му е много по-различна от него, дори може да се каже, че е стисната.
   Насън съпругата чуваше всяка дума, но не ми пукаше, че мона Фаустина ме смяташе за скъперница. В замяна аз пък си мислех, че тя е алчна, което се допълваше много добре. Значи, нямаше причина да се ядосва човек.
   В съня ми Себастиано се изкачи нагоре по стълбите.
   — Върнах се — каза той.
   В този момент се събудих и се изправих, и нададох силен вик, когато видях Себастиано да стои до леглото ми. Той държеше свещ в ръката си, която осветяваше лицето му отдолу.
   — Ти се върна! — запелтечих.
   — Точно това казах.
   Не можах да спра сълзите си и се разплаках.
   — Липсвах ли ти? — попита той.
   — Само не си въобразявай прекалено много — изхлипах аз.
   Той повдигна вежди.
   — Тогава да си ходя?
   — Да не си посмял!
   Изпълзях от леглото, за да го погледна по-отблизо. На светлината на свещта лицето му беше малко бледо, но с изключение на това от болестта му нямаше и следа. Очите му бяха толкова сини както винаги, а усмивката му бе възвърнала отново провокативната си нотка. Матиас би се зарадвал на блестящите му бели зъби, а уникалното му атрактивно лице изглеждаше така, както на първата ни среща: като на един победител. Не се нуждаеше от тениска, на която да го пише, той просто беше такъв.
   — Ти изглеждаш... здрав — казах аз. Прозвуча глупаво и неловко.
   — Нищо чудно. Натъпкаха ме с хапчета и инжекции.
   Отдолу се чу затварянето на задната врата. Мона Фаустина изчезна в нужника, така че можехме да си кажем няколко приказки, необезпокоявани. Стана като по поръчка, защото изгарях от нетърпение да науча какво се бе случило през това време.
   — В болница ли беше? — попитах го.
   Той кимна.
   — Осем дни, от които първите два в реанимацията.
   — О! — възкликнах, стресната. — Какво точно ти имаше?
   — Пневмония. Всъщност искаха да ме задържат още няколко дни за наблюдение, но аз избягах.
   В мен нещо се разтопи.
   — О! Заради мен ли? За да не седя тук още две седмици?
   — Ами... по-точно заради писмото ти.
   — Ти си го прочел? — попитах невярващо.
   Себастиано кимна.
   — Хосе ми показа едно копие в болницата. Някой бе изпратил писмото в нашия факултет и поискал експертиза за автентичност.
   Бях въодушевена.
   — Значи, наистина се получи! — Разказах му как бе станало всичко, при което той поклати глава и каза, че никой не може да ми стъпи и на малкия пръст.
   Развълнувана, го прекъснах.
   — Значи, знаеш какво се случи с Клариса и Барт! И това, че Тревизан изчезна!
   — Затова се върнах по-рано. Двамата с Хосе незабавно ще се погрижим.
   — А преди това ще ме върнеш обратно, защото точно сега е подходящият момент, нали? — попитах аз, а после добавих: — Тази нощ се сменя лунната фаза. Изчислих го с точност и искам най-накрая да се прибера у дома.
   Той се намръщи.
   — Хм... разбира се. След като го искаш. Червената гондола се намира във водната зала на къщата на Мариета. Хосе също е там. — Погледът му се смекчи. — Всъщност това с писмото бе брилянтна идея. Ти си едно забележително момиче, Ана.
   Чувствах се много забележителна, в смисъл забележително мръсна. Но изглежда, това ни най-малко не смущаваше Себастиано. Той ме хвана за раменете и дълго ме съзерцава.
   — Ана, много се радвам да те видя отново. — Погледите ни се срещнаха. Изведнъж дишането ми стана трудно. Той стоеше твърде близо до мен.
   — Нямам чисти дрехи — казах отчаяно. — Може да се каже, че съм останала без пукната пара и смърдя до небесата.
   Вместо да отговори, той ме притегли към себе си и ме целуна. Когато усетих устните му върху моите, ми мина през ума, че сигурно всеки момент щеше да припадне от миризмата на тялото ми. Но не стана нищо подобно, вместо това той ме целуваше все по-настойчиво и аз спрях да мисля, и отвърнах на целувките му, изпълнена със страст.
   Най-вероятно в следващия момент щяхме да се озовем в леглото, когато чухме мона Фаустина да се обажда от долу:
   — Желаете ли да хапнете нещо? Купих пресен салам! Мога да ви заделя едно парченце на специална цена!
   Себастиано се отдръпна колебливо от мен и викна през рамо:
   — Ще се погрижим сами, благодаря! Освен това ще отпътуваме веднага!
   Издишах дълбоко. Почувствах как коленете ми се разтрепериха.
   — Това са най-хубавите думи, които някога си ми казвал.
   Той се усмихна.
   — Наистина ли? А пък аз си мислех, че са думите, с които ти направих комплимент за златистата ти коса.
   Засмях се, въпреки че коленете ми още трепереха от целувката. Светкавично навлякох по-малко мръсната роба над фустата и скочих в обувките ми. Бързо се отказах от опита да се среша, защото косата ми беше прекалено сплъстена. Утре сутрин щях да я измия поне пет пъти с шампоан и след това да й сложа двойна доза балсам. Така бързо щяхда забравя в какво състояние бе през последните няколко седмици.
   — Ето, готова съм — казах аз. — От мен да мине, можем да вървим! — Изгледах го малко неуверено. — Ти ще дойдеш с мен, нали?
   — Разбира се. Аз те доведох тук и аз ще те върна обратно.
   Олекна ми.
   — Тогава всичко е наред.
   Наистина вярвах в това. В същото време отказвах да мисля как щяха да се развият нещата между мен и Себастиано след завръщането ми. Все някак щяха да се получат. Със сигурност. Но преди това имаше по-важни неща за вършене. Например да си взема душ. И да закуся в хотела с мама и татко. Тост с нутела, кифлички с мармалад, какао. Сок от портокал. И след това шоколад и сладолед, докато не ми стане лошо!
   Себастиано огледа таванското помещение.
   — Ще оставим всички неща тук, няма да имаш нужда от тях.
   — Чакай. — Набързо изрових маската от сандъка ми. — Ще я взема с мен. — Мушнах я в кесията на колана ми, където съхранявах оставащите ми няколко монети и малката фигурка на светец от Джакопо.
   — Ще я загубиш по пътя за връщане — рече Себастиано.
   — Тъкмо няма да попадне в лапите на Алвизе.
   — Как се сети за това сега?
   — Той искаше да знае къде съм я скрила.
   Себастиано се обърна към мен.
   — Какво? Ти си го видяла? Кога?
   Първо се ослушах, а след това разказах шепнешком за срещата ми с Алвизе и Доротея на строителната площадка на палацо „Тасини”.
   Себастиано ме слушаше мълчаливо. Изражението му ставаше все по-мрачно. Когато приключих, той изглеждаше толкова разярен, че почти ме хвана страх от него.
   — Един ден този тип ще си мечтае да не се е раждал — каза Себастиано. — Лично ще се погрижа за това. — Гласът му бе спокоен, но в същото време можеше да се улови смъртоносната му решителност. Ако в този момент Алвизе случайно беше наблизо, със сигурност щяха да се хвърлят в жесток бой.
   Мисълта ме плашеше, защото съсем наскоро Себастиано се бе запознал отблизо с камата на Алвизе. Но от друга страна, ми харесваше, че искаше да се справи с него заради мен. Терминът закрилник придоби едно ново и реално значение за мен.
   Във всеки случай, аз вече не се страхувах и това ме правеше щастлива. И разбира се, фактът, че най-накрая щях да се прибера у дома.
   Мона Фаустина ни чакаше с обвинително изражение и обясни, че всъщност трябва да платим наем и за следващата седмица, защото новината за нашето заминаване й е дошла изневиделица.
   — Щях да потърся нови наематели, ако знаех, че ще се изнесете!
   — Ще платим само за един допълнителен ден, при това от учтивост — отговорих й. — И за това ще искаме едно порядъчно парче сирене. От прясното, не това от миналата седмица. И хляб, естествено. — Забелязах озадачения поглед на Себастиано и се изкашлях. — Не съм вечеряла.
   — Искате да ме съсипете! — вайкаше се мона Фаустина, но това не й попречи да ни приготви поисканото и накрая да сграбчи сръчно монетите, които Себастиано й подаде. — Какво ще стане с нещата ви, няма ли да ги вземете? — искаше да знае тя.
   — Няма да ни трябват повече — заяви Себастиано.
   Тогава сбогуването на мона Фаустина стана далеч по-любезно, отколкото можеше да се очаква при нормални обстоятелства. Дори ми се стори, че забелязах една едва забележима усмивка, преди да си тръгнем.
   — Едно нещо е сигурно — заявих на улицата, докато си отхапвах от хляба със сиренето. — Тази жена умее страхотно да преговаря.
   — Ти също — каза Себастиано, усмихвайки се.
   — В тези времена самотните жени нямат друг избор. — Всъщност го казах на шега, но докато го изговарях, осъзнах колко вярно беше.
   Себастиано също отхапа от хляба със сиренето, след това отново аз и докато стигнем до площадката на кея, изядохме всичко.
   Качихме се в гондолата, която бе закотвил там. Остави свещта в определеното за това място и закрепи дългото весло в дьржача, премести се в задната част на лодката и я отблъсна от кея. Докато управляваше гондолата с ловки движения през нощния лабиринт от канали, аз седях на пейката и поглеждах крадешком към него. Той не се виждаше особено добре, защото свещта се намираше в другия край на лодката. Светлината която достигаше до нас от факлите и фенерите, които горяха по бреговете на каналите, също бе слаба. Въпреки това не ми убягна нито един детайл от външността му. Мрачното изражение на лицето му, мощният силует на раменете му, очертанията на краката му. Дори забелязах слабия блясък в очите му и се почудих какво ли си мисли, докато отново и отново прокарваше греблото през водата и се взираше над главата ми в мрака.
   Дали си мислеше за това, как щеше да измъкне Барт от затвора и да разбере какво се е случило с Тревизан и Клариса? Как щеше да надхитри Алвизе и веднъж завинаги да го победи?
   На мястото на Себастиано постоянно бих си мислила за това и бих си нацапала гащите от страх. Но аз не бях на негово място, бях само едно момиче, което случайно бе попаднало в миналото. Бях изпълнила моята задача от хода на историята и спасила един мъж, рискувайки собствения си живот. Бях преживяла достатъчно. Следователно бях заслужила завръщането ми у дома и вече нямах нищо общо с цялата тази работа.
   Само се чудех откъде идваше това странно чувство, сякаш ме глождеше гузна съвест. Въпреки че бе невъзможно, тъй като наистина не можех да намеря основателна причина за това. Нито една. Решително изправих рамене и погледнах право напред, докато не наближихме къщата на куртизанката.
   Себастиано завърза гондолата за един от стърчащите от водата колове. Качих се на кея и изчаках, докато той не дойде при мен. Мълчахме, не казахме нито дума дори и когато го последвах до портата. Себастиано почука по-силно, отколкото бе необходимо. Мариета лично ни отвори вратата.
   — Ето ви и вас най-накрая! — Независимо от късния час, тя беше сияйно красива. И най-вече миришеше хубаво. Ни най-малко на мръсно. За поздрав ме прегърна и ме целуна по бузата. Въпреки това не сбърчи нос, а точно това очаквах да направи. — Наредих да ти подготвят ваната и ти приготвих чисти дрехи.
   — Това наистина е супермегаяко! — извиках с възторг, но прозвуча по-скоро като „Каква неизмерима благодат!“, но дори и така идваше от дъното на душата ми. После колебливо погледнах към Себастиано. — Искам да кажа, не знам дали...
   — Разполагаме с достатъчно време — прекъсна ме той.
   — И няма чужди мъже в къщата — каза Мариета. —Тази вечер не са предвидени празненства.
   — О, това е... това не беше необходимо — рекох аз.
   — Не е заради теб — информира ме Себастиано. — А само защото е неделя.
   — Моите момичета и аз имаме свободен ден, защото така е редно — добави Мариета.
   Кимнах смутено. Не исках да знам такива подробности.
   Една прислужница ме заведе до първия етаж и до същата стая с балдахиновото легло, където бях отседнала предишния път. След мизерните седмици, прекарани на таванската стая на мона Фаустина, останах напълно зашеметена от целия този лукс. В камината гореше уютен огън, а пред него стоеше голяма вана, от която излизаше пара и чийто съблазнителен ориенталски аромат се носеше насреща ми. Само някой, който особено много държеше на мен, можеше да напарфюмира така водата.
   Прислужницата предложи да ми помогне да се съблека и измия, но както вече бях обяснила предния път, можех да се справя и сама. След като излезе от стаята, аз заключихс резето и се съблякох със светкавична бързина. Потните и мръсни дрехи хвърлих на пода и се потопих в коритото, издавайки стон на наслада, защото водата беше приятно гореща, но и най-вече защото усещането й върху кожата ми бе така прекрасно. Ако през изминалата седмица неуморно си мечтаех за един душ, сега разбрах, че една горещавана никак не беше за пренебрегване. Всъщност беше дори повече от великолепно. В действителност по-добре от самия душ.
   С въздишка се потопих още по-надолу във ваната и за известно време се наслаждавах единствено на топлината и уханието.
   До коритото беше поставена малка масичка с чисти кърпи и сапунерка. Сапунът миришеше на пролетни цветя и се разпени многообещаващо, когато го разтърках върху кожата ми и си втрих едно цяло парче в косата. Без съмнение, след това щях да се чувствам толкова чиста, колкото не се бях усещала от много отдавна.
   Няколко пъти се потопих цялата във водата и измих пяната от мен, а след това повторих процедурата още два пъти, защото беше истинско благоденствие. В същото време осъзнах едно нещо: никога вече нямаше да гледам на миенето на косата като на неприятна необходимост, която отхвърлях по време на ежедневния си душ, а като на привилегия. Със следващите ми джобни пари мислех да си купя десет различни шампоана и да ги използвам всичките един след друг. Щеше да ми отнеме часове, но и да бъде истинска наслада.
   Останах още известно време в междувременно помътнялата вода и си мечтаех за дома. След което водата започна да изстива и постепенно мечтите ми се затъмниха от мрачни мисли. Като например, че щях да се върна с родителите ми в Германия и никога вече нямаше да видя Себастиано. Наистина болеше, като си го представих, и затова прогоних мисълта. Разсеях се, като изскочих от ваната и се изсуших набързо с една от приготвените кърпи. Върху един скрин намерих още принадлежности свързани с хигиената, сред тях гребен и различни шишенца. В едно от тях имаше нещо като лосион за тяло, във всеки случай на това миришеше, така че щедро намазах ръцете си с него. С гребена разресах косата си, която след измиването беше чиста, но за съжаление, се беше оплела още повече, затова ми отне доста време. После си вързах опашка и се сетих как заедно с Клариса миехме косите си.
   Веднага ме загриза съвестта, защото се бях насладила на банята, без да се замисля как се чувстваше тя в момента. Алвизе беше споменал, че тепърва трябваше да му върши добра работа, точно като Тревизан. Какви ли пъклени планове бе замислил? Със сигурност такива, които не предвещаваха добър край за тях.
   Изведнъж се разбързах да се облека. Трябваше да има начин да се срази Алвизе! И преди всичко да се освободят Клариса, Барт и Тревизан!
   Изпълнена с изгарящото желание да споделя всичко това със Себастиано, замалко да навлека миризливите дрехи, които бях хвърлила на пода, преди да се изкъпя. Точно навреме забелязах чистите, които бяха положени върху леглото. Ухаеща бяла фуста с тoчната дължина за мен, към нея синя копринена роба, бродирана със злато дантела и фини чорапи, които се закрепваха с панделки над коляното.
   За разлика от първия ми престой в тази стая, този път нямах съмнения дали да облека дрехите. Мръсните оставих да лежат на пода. Взех само колана, защото на него все още беше закачена чантичката ми.
   Погледнах се за кратко в огледалото. Установих, че модата на Ренесанса наистина не беше никак зле. В тези дрехи една жена можеше да изглежда много красива. В началото всичко ми се струваше много старомодно, но междувременно кройката на падащите на вълни копринени одежди в комбинация с белите фусти бе започнала да ми харесва. Въпреки това съвсем скоро всичко щеше да свърши. Още утре щях да се разхождам с дънки и тениска и когато кажех „айпод“ щеше да прозвучи точно така, независимо кой ме слушаше в момента.
   След още един последен поглед в огледалото с позлатената рамка аз излязох от стаята и се впуснах в търсене на Себастиано. Не се налагаше да се чудя дълго къде можеше да бъде, защото, докато прекосявах портегото, чух гласа му. Той идваше от една от другите стаи, които граничеха с голямата зала. Вратата беше открехната, така че можех да чуя какво казва. Неволно спрях и се заслушах.
   — Само ако знаехме какво е намислил да прави с тях!
   — Във всеки случай, той все още се нуждае и от двамата, иначе нямаше да ги държи живи.
   Това беше гласът на Хосе.
   — Трябва да освободим Клариса възможно най-бързо! Защо да чакаме, когато можем да го направим веднага?
   Това беше Барт! Той бе излязъл от затвора!
   Без да се колебая, отворих вратата и се втурнах в стаята.
   — Бартоломео! Ти отново си тук!
   Барт ме погледна и ми се усмихна. Заедно със Себастиано и Хосе седеше пред камината. На пръв поглед изглеждаше, че времето, прекарано в затвора, не му се беше отразило зле, но когато го огледах по-внимателно, видях, че бе отслабнал значително. Очевидно в затвора не му бяха давали особено много храна. След това забелязах подутинатана челото му, вероятно резултат от нападението със свещника. Над веждата имаше разкъсна рана във всички възможни цветове, която тепърва заздравяваше. Но като изключим това, изглеждаше добре. Той дори се беше избръснал гладко, което оцених като добър знак.
   Усмихнах му се лъчезарно.
   — Значи, старият Джакопо е успял!
   — Джакопо? — попита Барт.
   Себастиано се изкашля, след което каза кисело:
   — Не искам да съм дребнав, но той дължи свободата си на мен.
   Погледнах го учудено.
   — Наистина ли? Как успя?
   — С достатъчно златни монети тук почти всичко е възможно — каза Хосе. — За наше щастие, имаме много от тях на разположение. Все за нещо трябва да е от полза надзираването на исторически ценности. — Той се ухили и намигна със здравото си око. — Между другото, моите уважения за съобщението. Изумих се, когато го видях.
   — Какво съобщение? — искаше да узнае Барт.
   Отворих уста да му обясня, но не излезе нито стон.
   — Не мога да ти кажа — рекох смутено.
   — Бариерата — поясни Себастиано.
   Барт погледна ядосано за миг, но после сви примирено рамене.
   — На мен никой нищо не ми казва. Както и да е. Мисля, че е опасно да продължаваме да седим тук и да чакаме, докато Тревизан и Клариса са в лапите на Малипиеро. Знаем къде ги държи в плен, така че трябва да...
   — Вие знаете? — извиках невярващо. — Къде са те?
   — В една къща на Джудека*.
   *Остров, който се намира южно от историческия център на Венеция. — Бел. прев.
   — Тогава защо не...
   Себастиано ме прекъсна.
   — Междувременно вече узнахме часа на решението. Дотогава трябва да чакаме, преди това не можем да направим нищо.
   — Кога е? — попитах аз.
   — На разсъмване — заяви Себастиано. — Разполагаме с достатъчно време преди това да те върнем обратно. Веднага след това ще се отправим с гондолата към Джудека.
   — Но Малипиеро няма да се оставят да бъдат хванати натясно толкова лесно — възразих аз. — Те със сигурност са поставили патрули!
   — В часа на решението това няма значение — каза Хосе.
   — Какво трябва да значи това? — попитах. Стана ми зле при мисълта, че Себастиано трябваше да се изправи срещу вражески сили, подкрепен само от едноокия стар испанеци Барт, който все още бе слаб заради престоя си в затвора.
   — В часа на решението присъстват единствено тези, за които предварително се знае — отговори Хосе на въпроса ми.
   Ако това трябваше да бъде някакво обяснение, аз не го разбрах.
   — Така е — добави Себастиано, който най-вероятно бе забелязал, че нищо не бях разбрала. — Важното е само да сме в точното време на точното място. Съдбата ни показа, че ние трябва да бъдем там. След това всичко останало само ще се нареди. Ще успеем или ще се провалим.
   Под „съдба“ той имаше предвид „огледало“, разбрах го от колебанието в гласа му, което идваше от бариерата заради присъствието на Барт.
   — Но няма да е лошо да наемете няколко силни мъже, които да ви подкрепят, ако се стигне до битка!
   Хосе поклати глава.
   — Няма да ни придружават непознати.
   Невярваща, гледах ту Хосе, ту Себастиано. Не схващаха ли, че по този начин котката сама си отхапва опашката? Тъпото огледало им беше показало, че щяха да се осмелят да отидат в бърлогата на лъва сами, и следователно те се придържаха към това! Ама че глупост! Защо не можеха просто да го игнорират и да го направят по различен начин?
   — Няма да стане — каза Себастиано, наблюдавайки ме. Не за първи път отгатваше какво ми се върти в главата. Навярно мислите ми лесно се четяха по лицето ми.
   — Все пак може да се опита — казах упорито.
   Хосе се изкикоти. Сбръчканото му от старост лице придоби хитро изражение.
   — Мнозина и безброй пъти са се опитвали да действат в противоречие с изискванията на съдбата. Нека един много стар човек ти каже, че това не става, скъпо дете.
   — След като сте толкова умен, защо тогава не знаете какъв ще е краят?
   — Защото времето след часа на решението е забулено в тъмнина — отговори загадъчно той.
   — Едва след това ще се покаже изходът — допълни Себастиано.
   — Ти може да умреш!
   — Приел съм го.
   „Но не и аз!“ — искаше ми се да извикам. Вместо това се отпуснах в един свободен фотьойл и се загледах в огъня. Настъпи мълчание.
   Само за да кажа нещо, изтърсих следващия си въпрос.
   — Колко е часът?
   — Преди малко удари матутин — рече Барт.
   С други думи, беше малко след един часа през нощта.
   — Ако искаш, можеш да поспиш един час — предложи Себастиано. — Или да хапнеш нещо.
   — Не съм уморена. И не съм гладна.
   — Но аз съм. — Хосе се надигна. — Ако носът ми не ме е заблудил, е останало печено от вечерята. Ще отида да проверя в кухнята.
   Барт също се изправи.
   — Аз също бих хапнал няколко хапки. В затвора храната не ставаше за ядене. — Той ми намигна. — Ще се видим по-късно. Разбира се, ще се сбогуваме, преди да потеглиш.
   Той излезе от стаята заедно с Хосе, а двамата със Себастиано останахме сами.
* * *

   Като предпазна мярка избягвах да гледам към Себастиано. Защото, ако го направех, неизбежно щях да погледна и към огромното легло, което стоеше до стената зад него, анямаше никакво съмнение какво се случва в тази стая, когато не беше неделя. Изведнъж дишането ми стана тежко.
   — Много си красива — рече Себастиано.
   — Ами... това е от къпането. — Все още гледах пода, беше по-безопасно.
   — Ана. — Себастиано стана от стола и дойде при мен. — Много ще ми липсваш, когато си заминеш. —Той клекна пред мен, докато лицето му не се изравни на височина с моето. — Мислиш ли, че можем да се срещнем отново?
   Разбира се, сега погледнах към него.
   — Да, при всички положения! — изтърсих, а гласът ми прозвуча толкова развълнувано, че се притесних. Но в този момент не можех да се преструвам, Себастиано беше твърде важен за мен. — Мога да ти дам мобилния ми номер, ако желаеш — казах припряно. — Също така имам профил и във фейсбук! — Спрях, защото ми се стори толкова странно да говоря за мобилни телефони и фейсбук в тази обстановка и в тази рокля, но в същото време си върнах едно мъничко парченце от моя обичаен свят, за който копнеех така силно.
   — Ще се намерим — каза той. Очите му блестяха в сюрреалистично синьо, а усмивката му ме хвърли в тотално чувство на обърканост. Не можех да мисля трезво. Само едно нещо знаех със сигурност: исках отново да ме целуне.
   Той се наведе напред и ме прегърна. Някак си изведнъж и двамата се озовахме във фотьойла, а Себастиано ме държеше здраво в обятията си. Мигновено всичките ми мисли се изпариха. И тогава изведнъж устните на Себастиано се долепиха до моите и той започна да ме целува страстно. Сърцето ми биеше лудо и с едно кътче на моето все още активно съзнание си зададох въпроса дали човек може да припадне от целувки — за няколко секунди сериозно се притесних, че може да загубя съзнание и така да пропусна най-хубавото — но продължих да отвръщам на целувките на Себастиано с убеждението, че никога досега не бях изживявала нещо толкова прекрасно.
   Имах чувството, че ще се пръсна от щастие. И точно когато си го мислех, се чу трясък, който дойде отдолу и беше толкова силен, че на секундата се отдръпнахме един от друг.
   — Какво... — заекнах аз.
   Себастиано изглеждаше обезпокоен.
   — Това беше един от аркебузите.
   — Какво е аркебуз?
   — Оръжие. Казах на Бартоломео да ги зареди.
   — Искали сте да вземете оръжие?
   — Няколко — рече Себастиано. — Освен тях и обичайните саби и ножове, аз ще нося също и арбалет. —Той се изправи и тръгна към вратата. — Ще отида да проверя.
   — Чакай. Означава ли това, че се подготвяте за битка?
   Той се спря на вратата.
   — Със сигурност. Или смяташ, че сме толкова наивни, да се появим там напълно невъоръжени и беззащитни, за да може Малипиеро да ни очисти?
   — Какво можех да си мисля, след като ми казахте, че не можете да вземете подкрепление с вас? — Погледнах го любопитно. — В огледалото ли видяхте, че ще се появите тамтримата? В часа на решението?
   Себастиано кимна и с чувство на безпокойство разбрах, че той е всичко друго, но не и уверен в победата. Преглътнах и преминах към въпроса, който ме вълнуваше най-много.
   — Огледалото щеше ли да ви покаже, ако се отнасяше за една чисто самоубийствена мисия?
   Преди да успее да ми отговори, ме връхлетя една друга страшна мисъл.
   — Алвизе и човекът, който управлява за него пътуването във времето, те със сигурост също имат огледало. Тогава ще знаят, че ще дойдете! А също и колко души сте и какво оръжие имате! Те знаят дори точния час! Просто трябва да заемат позиция и да чакат, докато не се появите!
   — Огледалото показа, че ще нахлуем необезпокоявани в къщата.
   Продължавах да не разбирам.
   — Но те също това трябва да са го видели! Или тяхното огледало показва различни неща от вашето?
   — Не точно — рече Себастиано. — То може да покаже просто различна гледна точка.
   — Значи, нещо като откъс, на който вашето пристигане не може да се види?
   Себастиано кимна.
   — Нещо такова.
   — Но чисто теоретично в къщата биха могли да ви нападнат от засада — настоях аз. — С една дузина тежко въоръжени убийци!
   — Това не може да стане — изрази несъгласието си Себастиано. — Защото те имат същото ограничение, както и ние: не могат да си осигурят допълнителна помощ, могат да разчитат само на тази, която е била показана в огледалото. Тази част от бъдещето е, така да се каже, сигурна. Моментът, в който съдбата може да се промени по непредвидим начин, идва след това.
   — В часа на решението — казах, макар че сега имах по-неясен поглед върху нещата, отколкото в началото. Не исках да мисля за това, как огледалото на Алвизе му бе показало цяла банда въоръжени съучастници, така че победата му да е сигурна.
   Себастиано бе на път да отвори вратата, когато Барт я бутна от външната страна. Лицето и ризата му бяха почернели от сажди, а очите и зъбите му изпъкваха в бяло върхучерния фон.
   — От кой некадърник набави барута? — попита той. — Грешен му е съставът. Аркебузът сам гръмна! Замалко да вдигна във въздуха цялата водна зала!
   — Трябва да има и друг прах — отговори Себастиано и се обърна към мен. — Ще сляза долу. Преди да тръгнем, ще те викна.
   Но аз вече се бях изправила и го последвах до вратата.
   — И аз ще дойда.
   — Ще е доста скучно.
   Неможешеда бъде скучно, когато той бе наблизо. Но не го казах, вместо това добавих:
   — Винаги съм искала да видя как се зареждат аркебузи.
* * *

   Действително гледката на зареждането на аркебузите не беше много вълнуваща. Това бяха недодялани оръжия с грубо изсечени дръжки и дълга желязна цев, а принадлежностите към тях бяха сходни на тези, които използвахме вкъщи за запалване на камината. Поне така разбрах колко бе сложно зареждането на пушка в петнайсети век, да не говорим за острия мирис на барут (миришеше подобно на китайските бомбички след запалването им). Като че ли в този век нищо не ставаше без неприятни миризми.
   Мъжете заредиха оръжията и прибраха всичко в един сандък. Докато се чудех дали Малипиеро също зареждат аркебузите си, се огледах наоколо. От галерията водеха стълби надолу. Една част от залата бе построена във водата, така че можеше да се влезе с лодка директно в къщата. Като надникнах през парапета на галерията, забелязах гондолата. Беше покрита с платнище, но на едно място се открояваше огненочервеният цвят на дървото.
   Може би беше само плод на въображението ми, но изведнъж почувствах необичайното вълшебство на тази лодка. Когато затворих очи, ми се стори, че вече виждам ярката светлина, в която този минал свят щеше да се разтвори и да изчезне пред очите ми.
   Беше време. Хосе слезе по стълбите до водния праг и дръпна платнището от гондолата.
   — Можем да тръгваме — обърна се дружелюбно към мен.
   Разбира се, думите му не бяха неочаквани, но въпреки това се чувствах съкрушена. Безпомощно погледнах към Бартоломео. Сега бе време да си кажем сбогом! Изведнъж почувствах силната потребност да заплача. Едва удържах сълзите си.
   Застанах пред Барт и наведох глава.
   — Довиждане — казах с тънък глас.
   — Най-вероятно няма — отговори той тихо, поколеба се за момент, но след това пристъпи напред и ме прегърна. — Ти си едно смело момиче. Никога няма да те забравя.
   — Аз също. — Сега вече се разплаках. — Благодаря за всичко — изхлипах аз.
   — Аз ти благодаря.
   — И поздрави Клариса от мен, чуваш ли? Кажи й, че винаги ще си мисля за нея! И че й пожелавам цялото щастие на земята! Пожелавам го и на двама ви!
   Той ме пусна и кимна с извърнато лице.
   — Хайде, вече е време да тръгваш.
   Набързо избърсах сълзите си и чак тогава забелязах, че по ръцете ми има следи от сажди. Красивата и чиста рокля също бях успяла да нацапам. Нямаше значение, на кой лиму пукаше за малко мръсотия.
   Себастиано и Хосе вече се бяха качили в гондолата.
   — Веднага след като я върнем, ще дойдем да те вземем — каза Себастиано.
   Хосе отблъсна гондолата от стълбите в посока към портата на залата. Докато Себастиано отключваше решетката, Мариета се появи в горната част на галерията.
   — Събудила съм се точно навреме! — извика тя. —Твърде студено е да се излиза без наметало!
   — Ще се оправя — викнах в отговор.
   Наистина беше студено, направо вълчи студ, но за краткото разстояние ми се стори прекалено да похабя хубавите дрехи. Бях се наметнала само с един шал, защото щях да се озова в моето време с моите собствени дрехи.
   Въпреки че се виждаше, че Мариета е станала току-що от леглото, тя беше красива, както винаги. Нощницата й бе от прозрачна коприна и с дългата си черна коса приличашепо-скоро на секси фея, но за първи път не ме притесняваше фактът, че изглеждаше страхотно.
   — Благодаря ти за всичко — рекох й на сбогуване. — Най-вече за красивите рокли!
   Гондолата се понесе бързо и плавно през вратата по канала и Бартоломео и Мариета изчезнаха от погледа ми. Героично потиснах едно последно хлипане и седнах с изпънати рамене на пейката.
   Междувременно Себастиано закачи фенера на носа на лодката, докато Хосе управляваше греблото в задния й край.
   Не говорихме много, защото нямахме време. Себастиано тъкмо бе седнал до мен, когато наближихме мястото, където бях паднала във водата и спасена по време на Регата Сторика. Поглеждайки назад, ми се струваше, че бяха изминали години, а в действителност бяха само четири седмици.
   — Почти стигнахме — каза Хосе. С черната си превръзка на окото на светлината на фенера той приличаше на герой, току-що изскочил от някоя легенда, за да ни прави компания.
   Ами ако наистина е така?— мина ми през ума. Може би той наистина идваше от една неизследвана досега ера, пълна с богове и митични същества. Точно както и старата Есперанца. Дали тя бе негова спътница от тази далечна и непозната епоха?
   Инстинктивно сложих ръка върху кесията на колана ми и усетих очертанията на котешката маска и малката фигурка на свети Себастиано.
   — Започва се — каза Себастиано, който седеше до мен, и ме прегърна, а аз се вкопчих в него. Изведнъж ужасно се уплаших. Ами ако не оцелееше през часа на решението и никога не го видех отново?
   — Не искам да се връщам — изтърсих аз.
   — Какво? — попита той.
   — Искам да остана тук. При теб. Да ме вземеш със себе си до Джудека. Можеш да ми покажеш как се стреля с аркебузата.
   Над гондолата се заформи сребърна линия.
   — Не! — извиках. — Позволи ми да дойда с теб! Вратът ми ще ме засърби, ако ни загрози опасност!
   — Не става, Ана. — Той опря челото си до моето. Думите му прозвучаха със съжаление, но това нищо не променяше. Сребърната линия бързо стана по-широка и се разля в ослепителна светлина. Ставаше студено и все по-студено. Всичко около мен започна да се люлее. Тъмните контури на къщите от двете страни на Канале Гранде се замъглиха. Светлината от факлите на брега бе погълната от сребърните отблясъци и накрая изчезна.
   Клатенето ставаше все по-силно, светлината беше навсякъде — и тогава дойде силният гръм. И едновременно с него светът потъна в тъмнина.
* * *

   Когато дойдох на себе си, не можех да повярвам на очите си. Очаквах всичко друго, но не и това. Според Себастиано трябваше да се появя посред бял ден във Венеция, по-точно казано, през 2009 година в деня на Регата Сторика. Или още по-точно: в същия миг, в който бе започнало пътуването ми в миналото.
   Но по всичко личеше, че нещо се беше объркало. От гондолата нямаше и помен, да не говорим за Хосе и Себастиано.
   Бях съвсем сама. И не само това: бях се озовала на място, напълно непознато за мен. Седях сред руини на нещо като сметище. Накъдето и да погледнех, виждах само пусти, разрушени каменни останки. Имаше още време до изгрев-слънце, но на хоризонта вече се вдигаха първите воали на зората, а също и залязващата пълна луна разпръскваше достатъчно светлина, за да видя цялата нищета около мен. Нищо друго освен руини докъдето ми стигаше погледът. Безлюдна пустош.
   В далечината нещо клокочеше, сякаш течеше вода, и когато се загледах, забелязах тук и там между останките да блестят на лунната светлина тъмни водни повърхности, покраищата на които растеше блатна трева.
   — Мили боже! — изпъшках. Изведнъж разбрах какво се бе случило.Намирахсе във Венеция, но не беше градът, който познавах. Това, което се опитвахме да предотвратим, вече се бе случило. Алвизе бе променил хода на историята. Той беше убил Тревизан и по този начин беше поставил основите на едно различно бъдеще. Бъдеще, в което Венеция бе срината до основи от враговете.
   Часът на решението бе донесъл победа на Алвизе. Себастиано... Може би не беше жив. Нито в миналото, нито другаде. И аз щях да срещна същата съдба. Все още помнех точните думи на Себастиано:Случва се пътуващите просто да изчезнат...
   Най-вероятно беше само въпрос на броени мигове, докато времето забележеше, че някой не се вписва в обстановката, ихоп,вече го няма. Завинаги.
   Толкова бързо се изправих, че си счупих един нокът. Като пренебрегнах това, се взрях в полумракa сякаш в следващия момент там някъде щеше да се отвори една дупка на времето и да ме погълне в нищото.
   Обзе ме паника. Дишането ми стана тежко от ледения въздух, който пронизваше дробовете ми. Бях на косъм от това, да не изкрещя от ужас. Но нямаше значение колко силно или колко време щях да викам за помощ — тук никой нямаше да ме чуе, защото лагуната беше пуста.
   От страх замалко да не забележа блещукащата наблизо светлина, която преди това я нямаше. Тя наистина бешемногоблизо. Объркана, се огледах, но ми бяха необходими няколко секунди да осъзная, че светлината идваше отмен.По-конкретно, от кесията на колана ми. Сякаш там вътре светеше лампа с бяла светлина. Изведнъж светлината си проби път навън и оформи ярка линия, която се издигна около мен и се разрасна в пространството.
   Котешката маска прави това!— ме прониза мисълта. Тънката линия ме обхвана изцяло и освен смразяващия студ усетих и познатото ми вече разклащане. Веднага след това последва взривът, а с него настъпи и тъмнината.
   Дойдох в съзнание, следователно не бях паднала в някоя черна дупка. Но вече не се намирах при руините — забелязах това на мига, още преди да се изправя. Беше малко по-светло, отколкото преди, така че веднага познах къде съм: на същата уличка, където вече два пъти се бях озовавала. Изглеждаше по същия начин както последния път, изключено бе да греша. Отново бях в миналото!
   Пътуването до ужасната алтернатива на бъдещето ми се стори като лош сън. Може би наистина беше такъв. Но тогава забелязах счупения ми нокът и праха от сипея, който бе полепнал по пръстите и роклята ми.
   Погледнах към чантичката ми, но тя изглеждаше напълно безобидно. Въпреки това съдържанието на тази обикновена на вид вещ бе спасило живота ми! Изпълни ме гореща благодарност. Какъв късмет, че бях взела маската! Това беше като втори шанс, знак от съдбата, че може би бих могла да повлияя на часа на решението!
   Ако времето тук бе продължило да тече нормално — а така си мислех, че бе станало, съдейки по това, което знаех — Себастиано и другите бяха на път за Джудека. Възможно бе дори вече да са пристигнали.
   Ако исках да предприема нещо срещу грозящото събитие, то трябваше да действам незабавно.
   Затичах се без колебание.
* * *

   Камбаните удариха прим, когато стигнах до къщата на куртизанките. Зората бе започнала да отстъпва място на дневната светлина. Обезумяла, заудрях по вратата и ми олекна, когато веднага след това я отвориха. В отговор на тревожните ми молби камериерката веднага изтича да повика Мариета.
   — Имам нужда от лодка и трябва да разбера къде се намира домът на Малипиеро в Джудека — казах, останала без дъх.
   Човек трябва да й го признае на Мариета, не си губеше времето в празни приказки и въпроси, вместо това на секундата изпрати лодкаря си при гондолата, която беше закотвена в предната част на къщата, а прислужницата да донесе две топли одежди, едната за нея, а другата за мен.
   — Наистина не знам как може да се разхождаш така в този студ — смъмри ме тя, докато гондолиерът потегляше и загреба бързо. — Защо въобще се върна? Нали Себастиано искаше да те качи на кораб, който да те отведе у дома!
   — Ами той това и направи, но корабът... не можа да отплава. И тогава разбрах, че Себастиано... че той е в опасност! — Не знаех колко можех да кажа, без бариерата да се намеси, така че просто си опитах късмета. — Малипиеро отвлякоха Тревизан и Клариса. Себастиано, Хосе и Бартоломео искат да ги освободят.
   — Знам — каза Мариета. — Дори им предложих да извикам няколко мъже за подкрепа, но те отказаха.
   Гледах я с объркан поглед.
   — А знаеш ли, че Алвизе... —иска да убие Тревизан и да промени бъдещето,така трябваше да продължи изречението, но не можех да го произнеса. Значи, беше запозната само отчасти. Тогава трябваше да бъда още по-благодарна, задето бе толкова отзивчива.
   Със сигурност щеше да бъде по-предпазлива с оказването на помощ, ако знаеше, че Алвизе би минал през трупове, дори и през нейния, ако е необходимо! Нямах право да я излагам на такава опасност.
   — Ако ми кажеш къде се намира къщата, мога и сама да отида — предложих й. — Нека просто твоят гондолиер ме остави там, не е нужно излишно да се безпокоиш.
   — Глупости — отсече Мариета. — Никога няма да те оставя без закрила. Познавам Алвизе. Знам колко безмилостен може да бъде. Той наскоро наряза лицето на едно от момичетата ми просто защото тя отказа да участва в садистичните му сексуални игрички. Оттогава му е забранено да пристъпва в къщата. Той не е враг единствено на Себастиано, а и мой.
   Това правеше нещата малко по-различни. Престанах да я спирам да идва. Определено нейното присъствие беше предимство за нас. Например ако се наложеше да се превързват рани.
   Гондолата се носеше по широкия воден път, който разделяше останалите райони на града от Джудека. Вятърът беше пронизващо студен, треперех въпреки топлото наметало. От време на време навяваше пръски вода в лицето ми, докато накрая изгубих чувствителността на замръзналите ми нос и бузи.
   Съвсем скоро в сивата мъгла пред нас видяхме брега, който за разлика от бъдещето не разкриваше гледка на свързани редици от къщи, а в непосредствена близост до сградите се намираха пасища и градини.
   — Ето там е — каза Мариета и посочи правоъгълен палацо, заобиколен от градина. На съседната поляна пасяха овце.
   На кея пред къщата имаше няколко гондоли, включително и червената.
   — Те вече са в къщата — казах с лудо биещо сърце, докато гондолиерът акостираше. Къщата изглеждаше тиха и пуста, а капаците на прозорците бяха затворени. Нито една светлинка от свещ не се виждаше навън през процепите. Никъде нямаше пазачи, около къщата цареше тишина. С изключение на блеенето на овцете и шума на вълните, нищо не се чуваше.
   — Тук нещо не е наред — каза Мариета и колебливо натисна дръжката на вратата. — Изглежда, сякаш няма никой. — За моя изненада, вратата веднага се отвори.
   Надникнахме в тъмна зала, от която водеха няколко врати.
   — Чакай — прошепнах, когато Мариета понечи да влезе в къщата. — Може да е капан! — Вслушах се за кратко в мен, но не усетих дори и най-малкия сърбеж. Въпреки това исках да се въоръжа. Огледах се наоколо, надявайки се да намеря нещо, което би било подходящо за самоотбрана. В края на съседната поляна с овцете имаше купчина с подострени колове за оградата. Без много да му мисля, отидох и грабнах два от тях. Единия подадох на Мариета. — Ето.
   — За какво ми е?
   — За всеки случай.
   Тя изгледа скептично острия кол.
   — Е, добре. Когато нещата станат напечени, няма да е проблем да ги изхвърлим, така ще можем да избягаме по-бързо. Аз залагам повече на мъжката подкрепа.
   Мариета махна на гондолиера да се присъедини към нас, което той направи с видимо колебание. Докато влизаше в залата, придружавайки ни, предпазливо се огледа. Явно се чувстваше точно толкова неудобно в собствената си кожа, колкото аз в моята. Поне се утешавах с факта, че сърбежът ще ме предупреди навреме, но веднага щом си го помислих, той стана толкова силен, че извиках и се хванах за врата.
   На пода в средата на залата се появи една блестяща бяла линия.
   — Бързо да се махаме! — извиках аз.
   До мен нещо изтропа, Мариета бе изпуснала дървения кол. С ужас видях как тя се строполи на пода и остана да лежи неподвижна. До нея гондолиерът падна като отсечено дърво и не помръдна.
   Линията от светлина за миг се разшири и заприлича на балон, а след това избухна в дъжд от искри. Всичко се случи толкова бързо, че едва успях да разбера какво става. Появиха се две фигури. Ярката светлина ме бе заслепила и не можах веднага да ги разпозная. Но след това чух познат глас и узнах, че единият от новодошлите е Алвизе.
   — Точни както винаги — каза той въодушевено.
   Сърбежът почти ме убиваше. Стиснала пръта с две ръцете, вървях назад към вратата и си изкарах акъла, когато тя се тръшна с трясък зад мен.
   — Не мърдай! — заповяда Доротея, която трябва да се бе промъкнала отвън. Бузите й бяха зачервени от студа и придобили почти същия цвят като къдриците й. Тя се облегна на вратата, държейки един аркебуз, който бе насочила към мен. — Алвизе ми показа как да го използвам — предупреди тя.
   Не се нуждаех от допълнителна покана, за да остана на място като вцепенена. След като вратата се затвори, в залата стана още по-тъмно, но можех да видя достатъчно, за да разпозная втория мъж, който пътуваше във времето с Алвизе. На патерици, той стоеше там и ми се усмихваше.
   — Джакопо! — възкликнах невярващо.
   Отне ми само част от секундата да осъзная кой в действителност бе той, въпреки че не можех да повярвам. Джакопо беше неизвестният старец. Лидерът на бандата. Как можах да си мисля, че той е един невинен и мил възрастен мъж? Прилоша ми, когато се сетих, че съм живяла в продължение на седмици под един покрив с предател.
   До мен се размърдаха, стенейки, Мариета и нейният гондолиер. За щастие, все още бяха живи!
   — Сега може да се покажете! — извика Алвизе.
   Една странична врата се отвори и нахлу останалата част от семейство Малипиеро. Братът на Алвизе и баща му, изглежда, само чакаха да бъдат извикани. И двамата бяха извадили мечовете си и гледаха особено зловещо.
   Алвизе посочи към Мариета и гондолиера.
   — Отведете ги при останалите и ги завържете. Ние след малко ще ви последваме.
   Изправиха Мариета и гондолиера на крака и ги избутаха грубо в съседната стая.
   Алвизе се усмихна на Доротея.
   — Остави ни сами, красавице моя.
   — Но аз предпочитам да...
   — Какво предпочиташ ти, не е от значение — прекъсна я Алвизе. — Махай се. И затвори вратата след себе си.
   Доротея изглеждаше възмутена, но се подчини и напусна залата. Докато минаваше покрай мен, ми хвърли един отровен поглед. Оръжието бе притиснала под мишница. Със свободната си ръка издърпа дървения ми кол и го отнесе в съседната стая, тръшкайки вратата след себе си.
   Продължих да стоя на място, сякаш съм закована. Вече не ми идваше на ума да бягам. Та къде бих могла да офейкам?
   Алвизе бе ухилен до уши.
   — Прав беше — каза той на Джакопо. — Един бърз скок във времето бе най-доброто решение, за да я примамим в къщата. Няма опасност надлъж и нашир, мисли си тя. Докато сърбежът я предупреди, вече е станало твърде късно. — Алвизе се обърна към мен. —Гениално, нали?
   — Да, страхотно — казах аз. — Къде е Себастиано?
   — Ще стигнем по-късно и до него, детето ми — рече Джакопо. — Първо искаме да обсъдим всичко необходимо с теб и е от съществено значение никой да не ни слуша, в противен случай човек остава без думи на неподходящите места, но ти това го знаеш. — Той ме погледна преценяващо. — Можеш ли да се досетиш защо си тук?
   Изпъчих гърди, опитвайки се да изглеждам смела, доколкото бе възможно, въпреки че се чувствах мизерно и трепереща от страх. Вратът ми ме сърбеше толкова силно, че очите ми се напълниха със сълзи.
   — Алвизе ми каза, че съм щяла да помогна при убийството на някого. Но за това може да почакате цяла вечност.
   Джакопо се засмя.
   — Може би точно това съм направил.
   Алвизе се намеси.
   — Стига толкова — каза той и посочи към колана ми. — Дай ми чантата си — поиска я властно.
   Когато не се подчиних веднага, той дойде с бързи крачки до мен. Отдръпнах се, но пак ме приближи и издърпа грубо чантичката от колана ми. Отстрани закопчалката и извади маската.
   — А, ето я! — каза той със страхопочитание. Очите му светнаха, сякаш всичките му рождени дни, включително и подаръците, бяха отложени до днешния ден. Накрая ме погледна триумфално. — За съжаление, твоят мозък с големината на грахово зърно никога няма да осъзнае какво съкровище си носела с теб! — Той потърка буза в маската, при което изглеждаше толкова ентусиазиран, че чак глупав.
   — Моят мозък с големината на грахово зърно прекрасно осъзнава, че се държиш като фетишист, който си пада по гума и за пръв път е облякъл водолазен костюм.
   Моят нахален отговор очевидно му развали настроението, защото ме изгледа с омраза. Въпреки това имах чувството, че трябваше да продължа в същия дух, защото изведнъж получих просветление защо се държеше така.
   — Знам за какво служи маската. С нея човек може да пътува във времето. И най-вече може да го прави сам, без помощта на старец.
   По физиономията на Алвизе можеше да се съди, че бях уцелила право в десетката. Ето защо беше толкова запленен от маската!
   — Случайно имаш право — рече той. — Човек може да прескача във времето с нея, когато и където си пожелае. Всеки може да го направи сам. Просто трябва да гопоиска.
   Това сигурно беше вярно, защото при мен проработи.
   — А сега да отидем в съседната стая, за да може тя да си свърши работата — предложи Джакопо.
   — Аз със сигурност никого няма да убивам! — извиках. В отчаянието си да отвлека вниманието им, попитах Алвизе: — Защо не взе маската по-рано? Например на празненството на Тревизан. Тогава я носех. Можеше много лесно да ми я вземеш. И сега отдавна щеше да си крал!
   — За съжаление, тогава не знаех нищо за силата на маската. — Алвизе се намръщи и се обърна към Джакопо. — Тя има право. Отдавна щях да съм взел властта. Защо не ми каза за нея по-рано?
   — Защото не принадлежи към предварително определения ход на събитията.
   — Откъде черпиш тази увереност? — В гласа на Алвизе се прокрадна нотка на раздразнение. Той мушна нервно маската в джоба на жакета си. — Имаш твърде много тайни от мен, старче. Защо научих едва сега за силата на маската? Защо през цялото време ме убеждаваше, че момичето задължително трябва да остане живо до днес?
   — Тя трябва да живее, защото огледалото показа, че ще помогне за убиването на врага.
   — То е казало натеб— поправи го Алвизе. — Аз не бях там, когато си видял това събитие в огледалото. Ти си стар, може би очите ти те лъжат.
   — Подлагаш на съмнение мощта на огледалото? — Изведнъж Джакопо изглеждаше много опасен, въпреки осакатения си крак и съсухрената си фигура.
   — Мога да убия всички онези идиоти там и без помощта на момичето. Отдавна да съм ги разчистил от пътя си, ако зависеше от мен. Организирахме това... събиране само защото каза, че огледалото ти го е показало. Но ако ме питаш, можехме да си го спестим и да се отървем от тях един по един на някое друго място. — Алвизе погледна стария втренчено. — За какво ми е притрябвало момичето? Вече нямам нужда от никого. Дори и от теб. И от огледалото. Това, което е важно за мен, сам го видях в него. Останалото не ме интересува.
   Джакопо сви рамене.
   — Тогава си в опасност, всичко се развива различно от планираното и властта, която почти си сграбчил, отново ще изчезне в далечината.
   Възползвах се от възможността и се придвижих бавно към вратата. Там лежеше дървеният кол, който бе хвърлила Мариета. Ако незабележимо го...
   Почти небрежно, Алвизе извади камата си, направи две големи крачки към мен и ме сграбчи, преди да мога да се наведа.
   — Не действай прибързано — каза Джакопо. — Не забравяй, че огледалото никога не е лъгало и винаги показва събитията, които ще се сбъднат с най-голяма вероятност. — Той погледна предупредително Алвизе. — Време е да изпълним предсказанието, за да протече всичко в наша полза.
   Алвизе не изглеждаше така, сякаш е доволен от резултата на разговора.
   — От мен да мине — каза хладнокръвно.
   Той рязко отвори вратата към съседната стая и ме повлече със себе си. Докато все още обмислях коя хватка за самозащита да приложа, очите ми се спряха на Себастиано исякаш разсъдъкът ми бе пометен от ураган.
   Той лежеше вързан на пода със запушена уста. На слепоочието му бе полепнала съсирена кръв и за един ужасен миг си помислих, че е мъртъв. Но след това видях, че той отвори очи и ме погледна изумено.
   Наблюдавайки ме, Алвизе каза предизвикателно на Джакопо:
   — И сега какво? Кой кого ще убива?
   Чак сега забелязах другите хора, които бяха в стаята. Погледът ми прескачаше от човек на човек. Мариета и гондолиерът бяха приковани до стената.
   До тях лежаха вързани с въжета един за друг и със запушени усти Хосе и Бартоломео. Тревизан седеше в ъгъла, също така със запушена уста и с вързани ръце и крака, а от бой лицето му бе придобило зелено-син цвят. Изглеждаше така, сякаш със седмици бе търпял лишения.
   Доротея се беше настанила удобно на един стол. В скута си бе поставила оръжието, а кола бе облегнала на стола. Ако се съдеше по изражението на лицето й, цялата тази ситуация й харесваше извънредно много.
   Бащата на Алвизе и брат му стояха до прозореца и ни гледаха с очакване.
   И накрая погледът ми се спря на Клариса. Като Доротея, и тя седеше на един стол и разбира се, не беше завързана. В края на краищата беше една от лошите. Въпреки това неизглеждаше особено доволна. Напротив, като че ли беше нещастна. Лицето й бе бледо, а дългата й руса коса се спускаше мръсна по раменете.
   Алвизе кимна на Джакопо.
   — Дай на Ана кинжала ти, за да започваме.
   — Ти си луд — казах аз.
   Джакопо действително ми тикна ножа си в ръката. Беше остър като скалпел.
   — Най-добре да започнеш с Тревизан — препоръча ми той.
   — Ти нали не мислиш сериозно, че ще го направи! — присмя се Алвизе.
   — Не думай. — Бързо отидох зад Тревизан и отрязах въжетата, с които бяха завързани ръцете му.
   Алвизе изрева от ярост.
   — Знаех си! За това ще умреш, и то ще си първа! — С извадена кама той се хвърли към мен, както и баща му, и брат му. Видях как пробляснаха мечовете им на светлината на свещите.
   Тревизан не можеше да ми помогне. Сега ръцете му бяха свободни, но той едва събра достатъчно сили, за да ги отмести от гърба си, да не говорим, че краката му все още бяха вързани. Въпреки това той се опита да ме предпази, хвърляйки се пред мен, когато тримата Малипиеро ми налетяха.
   Спасението дойде неочаквано от съвсем друга посока. Клариса бе скочила и застанала на пътя на Алвизе, което накара баща му и брат му да спрат за миг, наблюдавайки как Алвизе с почти небрежно движение я намушка. С вик тя се свлече в краката му.
   След това тримата отново се обърнаха към мен и Тревизан. Приготвих се за смъртта си и затворих очи, както и първия път, защото не исках Алвизе да е последното нещо, което виждаха очите ми, преди да умра.
   — Без прощални думи, малка писано? — присмя се той.
   — Напротив — възкликнах с плам. — Върви в ада!
   Стегнах се, но очакваният удар с камата не идваше.
   Объркана, аз пак отворих очи. Алвизе се беше вторачил в светлината, която идваше от джоба на жакета му и го озаряваше, сякаш беше жив фенер.
   — Какво...? — заекна той.
   — Време е да отидеш там, където момичето те изпрати — чух да казва Джакопо. — Да не си мислеше, че маската винаги помага на този, който я притежава? Не, тя служи само на онзи, на когото е дадена, но никога на този, който я е присвоил!
   — Помогни ми! — нареди му Алвизе. Гласът му звучеше заглушен, сякаш му изтегляха въздуха от белите дробове.
   Джакопо се облегна на патериците си и поклати глава.
   — Предсказанието се сбъдна. Момичето помогна да се убие врагът.Моятвраг. Ти! Тук и сега, така е било предопределено.
   — Не може да бъде — изпъшка Алвизе. — Ти, въшлив измамнико!
   — Измамникът си ти. Иска да се отърве от мен хлапакът му с хлапак, защото вече не съм му нужен, да не повярва човек! Но това бе грешка. Ужасна грешка. — Лaконично Джакопо добави: — Всичко най-хубаво в ада.
   Алвизе извика и се опита да бръкне в джоба си, но светлината ставаше все по-ярка и се разрастваше, докато не го обхвана напълно, замъглявайки тялото му.
   Накрая тя се сви, но не толкова бързо, колкото се бе увеличила. За момент ми се стори, че виждам Алвизе да се мята вътре в обвивката от светлина, сякаш за да се измъкне, но само миг по-късно тя се самовзриви със силен гръм и трясък и накрая остана едно... нищо.
   Запленена, гледах смаяно празното място, така че с известно закъснение забелязах, че той не бе единственият изчезнал вдън земя. От брат му и баща му също не беше останало нищо. Бях абсолютно сигурна, че не бяха излезли навън, това не би ми убягнало въпреки случилото се.
   — Къде са те? — попитах, заеквайки.
   — Другите Малипиеро? Където е и Алвизе — отговори доброволно Джакопо. — Когато Алвизе пристигна в този век, те дойдоха от нищото и станаха негово семейство. Тяхното съществуване свършва с неговото, такъв е законът на природата.
   — Той наистина ли е в ада? — попитах ужасено. —Азли го изпратих там?
   — Така изглежда. — Джакопо сви рамене. — Времето знае много пътища и много светове, а някои от тях са по-реални, отколкото някой би могъл да си представи.
   Изтръпнах, но се стегнах, когато чух Клариса да простенва, и бързо клекнах до нея. Кинжалът на Алвизе бе пробол рамото й, където вече се разрастваше голямо кърваво петно.
   — Ще оцелее — каза Джакопо. — Между другото, тя вече може да се върне в своето време, тъй като преди малко изпълни задачата си, като те спаси от смъртта. — Той се усмихна на Клариса почти нежно. — Не ти ли бях обещал, че скоро ще се прибереш у дома?
   Обърна се и закуцука до вратата с помощта на своите патерици. Там той се спря и ме погледна през рамо.
   — Сбогом, малко слънчице. Ще пробвам късмета си в друго време.
   — Но... — Шокирана от факта, че виновникът за цялата тази бъркотия искаше просто да изчезне, без да бъде подведен под отговорност, ме изправи на крака, но той вече бе излязъл от стаята.
   Себастиано, Хосе и Бартоломео привлякоха вниманието ми. Със стонове и гневни погледи ми дадоха да разбера, че искаха най-накрая да ги освободя. Клариса също стенешеот болка. Тревизан, Мариета, Доротея и гондолиерът пък охкаха, защото се съвземаха от припадъка. Дори не бях забелязала, че са изгубили съзнание.
   — Какво е станало с тях? — попитах аз.
   Клариса ми отговори:
   — Само посветените могат да видят преминаването. Всички останали губят съзнание.
   — Мислех, че прозорецът се разпада, когато някой гледа — възразих, защото твърде добре си спомнях как с Барт отчаяно се опитахме да затворим монаха в сакристията, за да не види портала на времето.
   — Не и ако е достатъчно силен. — Гласът й беше малко по-висок от шепот, а тя бе още по-бледа, отколкото преди.
   — Ти ми спаси живота — казах тихо.
   — И ти моя.
   В очите й видях отчаянието, с което бе живяла в продължение на години, непрекъснато разкъсвана между страха и надеждата. Вероятно Джакопо я е изнудвал, че ще се върне в своето време само ако прави онова, което той й нареди. Как не го изпратих заедно с Алвизе по дяволите!
   Първа освободих Мариета, така че да се погрижи за Клариса. С оказването на първа помощ се справяше по-добре от мен. След това прерязах въжетата, с които беше вързан Себастиано. Той изплю парчето плат, с което бяха запушили устата му, и започна да ругае.
   — Ти, вятърничава, луда, непредсказуема... — После спря да нарежда, взе ме в прегръдките си и ме целуна.
   У останалите, които все още бяха вързани и със запушена уста, това поведение предизвика възмутени реакции под формата на допълнителни стонове и тогава заедно със Себастиано побързахме да освободим Тревизан, гондолиера, а също Хосе и Барт.
   Допуснахме една груба грешка, като не обърнахме внимание на Доротея. Тя последна бе дошла в съзнание сигурно защото беше паднала от стола и си бе ударила главата. Във всеки случай имаше прилична подутина на челото, която преди това я нямаше. Тя се огледа неразбиращо.
   — Къде е Алвизе? Какво сте направили с него? — Гняв и подозрение изкривиха красивото й лице, когато се надигна и едновременно с това насочи оръжието си напред, готова за изстрел. — Никой да не мърда! — извика тя.
   — Махни това нещо, може всеки момент да гръмне — предупреди Себастиано.
   Доротея се обърна и го насочи към него. Някак си — било то умишлено или погрешка — трябва да бе натиснала спусъка, тъй като отекна оглушителен трясък. Куршумът се удари в стената на няколко сантиметра от главата на Себастиано и направи огромна дупка в мазилката. Пушек замъгли видимостта и в същото време се разнесе ужасна миризма на барут и сяра. Абсурдно, но ми заприлича на прощален поздрав за пътуването на Алвизе към ада.
   Когато димът се разсея, Мариета нададе ужасен писък. Проследих посоката на погледа й и видях Доротея да лежи на пода, но преди да установя дали това, което се разстилаше около главата й, бяха червените й къдрици, или кръв, Себастиано застана пред мен и скри лицето ми в гърдите си.
   — Не гледай.
   — Сега поне знам каква бе ползата от дървения кол — каза Мариета. Думите й прозвучаха безцеремонно, но гласът й трепереше. — Точно през врата. Не е за вярване. Паднала е точно върху върха. Но как е възможно това?
   — От удара на оръжието е отхвръкнала назад. С това шега не бива — каза Хосе и се наведе да вдигне жълтия шал, който стоеше захвърлен на земята, и го метна върху торсана Доротея. — Трябва веднага да я погребем, за да избегнем глупави въпроси.
   — Поне с този кол няма да се надигне от гроба и да се превърне в призрак — каза Бартоломео с нотка на сарказъм.
   От думите му ми светна една лампичка, имах чувството, че не разговарях за първи път по този въпрос, но след това странното чувство отстъпи място на безграничното изтощение, което изпразни главата ми и направи крайниците ми по-тежки.
   Само бегло дочух как мъжете дискутираха дали в къщата все още има съучастници на Малипиеро и така разбрах, също между другото, че Хосе бе убил в схватка плешивия, който бе захлупил чувала върху главата ми. Веднага след това други двама довереници на Малипиеро се били нахвърлили върху Хосе, опрели острите си мечове в гърдите му ипо този начин принудили Себастиано и Бартоломео да се предадат.
   — Тези страхливци със сигурност вече са избягали, без дори да се обърнат — каза Хосе.
   Въпреки това мъжете решиха да огледат наоколо като предпазна мярка. Гондолиерът предложи да отиде с тях като подкрепление. Също така взеха и бездиханното тяло на Доротея, а аз избягвах да гледам мястото, където бе лежала.
   Вместо това се настаних до Тревизан, който през цялото време седеше свит в ъгъла, без да каже и дума.
   — Всичко наред ли е? — попитах го.
   Той кимна. Въпреки тъмните кръгове под очите му и синините по лицето, той все още имаше онова излъчване на суверенитет и житейски опит, което го караше да изглежда толкова привлекателен.
   След като ме наблюдава мълчаливо известно време, каза:
   — Не знам какво се случи и защо изведнъж всички подред загубихме съзнание. Но не се съмнявам в едно нещо: вие сте най-смелото момиче, което някога съм срещал.
   Трудно устоях на импулса да се изсмея. Смело! Само ако знаеше колко близо бях да се изпусна в гащите от страх! Или по-точно, не в гащите, жените все още не носеха такива в това време. Още по-неудобно, ако действително ми се беше случило. Във всеки случай, наистина за малко да се изпусна.
   — Вие ми спасихте живота — каза Тревизан. — Ако мога да изпълня някое ваше желание, само ми кажете!
   — Вие вече го изпълнихте, като останахте жив. — Това си беше самата истина. Той бе единственият човек във Венеция, който можеше да успее да отмени пагубните решенияна Великия съвет, взети чрез лошото влияние на Алвизе. Бъдещето щеше да бъде такова, каквото го познавах, и когато се върна в собственото си време, нямаше да ме очаква сметище, а моите родители.
   Мариета превърза Клариса и малко след това мъжете се върнаха.
   — Вече може да тръгваме — заяви Себастиано.
   Барт взе Клариса в прегръдките си и я вдигна нежно. Тя стисна зъби от болка, но не издаде нито звук.
   — Какво си мислеше, че правиш — каза той нежно.
   Тя не му отговори, но погледът й се прикова в неговия, докато той я носеше към лодката.
   Себастиано се качи след тях в червената гондола и ми подаде ръка, за да ми помогне да го последвам. Хосе зае позиция на кърмата и прокара веслото през водата.
   Тревизан седна до Мариета в гондолата й, нейният лодкар щеше да ги върне обратно в града.
   Хосе гребеше бързо и енергично и червената гондола се понесе мигновено по водата. Слънцето беше изгряло и лъчите му образуваха блестящи отражения върху вълните, а вятърът духаше косата ми в лицето. Все още беше студено, но този път не мръзнех, защото Себастиано ме държеше в прегръдките си.
* * *

   И двамата прекарахме идните две седмици до следващата смяна на лунната фаза в къщата на Мариета. Тя отмени всички тържества не защото искаше да си осигури допълнителна почивка освен неделята, а защото си падна по Тревизан. И той също по нея. Още при първото им съвместно пътуване с гондолата между тях бяха пламнали искри, както тя ми довери. До този момент двамата почти не се познаваха, тъй като Тревизан не беше от хората, които посещаваха места за плътски удоволствия. Що се отнася до жените, той водеше доста порядъчен живот, въпреки че разполагаше с пълна свобода след кончината на жена му преди две години. Очевидно бе скърбял дълго за нея. Едва сега бе готов да се влюби отново. Което се бе случило веднага след като седнал с Мариета в гондолата й. Той я ухажваше по всички правила на изкуството, изпращаше й малки подаръци, канеше я на вечеря и й правеше комплименти. През деня тя буквално се носеше в облаците и всеки път когато станеше дума за Тревизан, очите й заблестяваха.
   Едва ли имаше друг освен мен, който така силно и от все сърце да се радваше за нея, защото нищо друго не би могло да ме убеди толкова категорично, че не тичаше след погрешния мъж — Себастиано.
   Той можеше да бъде подходящият само за една жена и това бях аз.
   А аз съм, не мога да го кажа по друг начин, луда по него. Въпреки това не минахме границата, макар че не би било никакъв проблем. Мариета не беше моралистка, а и никой нямаше да има нещо против, ако със Себастиано споделяхме едно легло.
   Не че не исках, дори напротив. А и неговите чувства не бяха по-различни от моите. Но и двамата бяхме наясно с възможните последствия. Контрацептивните методи в петнайсети век бяха направо смешни, разбрах това по време на работата ми в билковия магазин на Матилда. Затова решихме да изчакаме. Но това не ни попречи всяка вечер да се целуваме до припадък пред камината. Сякаш винаги сме принадлежали един на друг.
   Същото можеше да се каже за Клариса и Барт. След ужасните случки в Джудека двамата станаха двойка. Решиха да сключат брак и да поемат магазина за маски. Старата Есперанца бе изчезнала, дори Хосе не знаеше къде се намира.
   — Тази жена е като вятъра, придвижва се през вековете и един път е тук, а друг — там. Може и отново да я видим в това време, а може би не. Спокойно можете да вземете магазина, доколкото знам, тя би одобрила идеята.
   Клариса се радваше на промяната в живота си. Не можеше да остане повече при Матилда, тъй като тя вече не съществуваше. Беше потънала вдън земя, точно като Малипиеро. Дори билковият магазин не беше оцелял след изчезването на Джакопо. Там, където преди се намираше дрогерията, сега имаше шивашко ателие. Никой не можеше да си спомни Матилда, само ние, които идвахме от друго време, и Барт, който беше един от посветените. Матилда беше едно от онези допълнителни съществувания, които се създаваха за по-добрата интеграция на преселника във времето — освен тази, нямаше друга причина за нейното съществуване. Съдбата безмилостно я бе изтрила, когато причината за нейното присъствие бе отстранена.
   Клариса плака при нейното изчезване, защото въпреки грубото си отношение, Матилда държеше на нея.
   — Тя не знаеше нищо за всичко това, мога да се закълна — каза Клариса със сълзи на очи. Също така Клариса страдаше, защото е била зависима от Джакопо в продължение на толкова години. — Постоянно ми обещаваше, че скоро съм щяла да се върна в моето време. Държеше се мило и бе единствената ми надежда! Понякога му вярвах, понякога не. Беше ужасно, непрекъснато разкъсване ту напред, ту назад!
   Най-тежко е било през последните седмици, когато събитията са станали сериозни и не само Джакопо, но и Алвизе е започнал да оказва натиск върху Клариса, за да им помогне в осъществяването на целите им.
   — Накрая просто се престорих, че съм на тяхна страна, защото Алвизе ме заплаши, че ще ме убие. Но никога не съм искала да навредя на някого!
   Смятах, че бе изстрадала достатъчно и заслужаваше малко щастие. Ето защо се радвах, че реши да остане с Барт.
   — Сега, когато знам, че винаги мога да се върна в моето време и в Париж, вече не го искам — призна ми тя и замислено добави: — Странно, нали?
   Не мислех, че е странно, защото се чувствах почти по същия начин. Поне от време на време, например когато двамата със Себастиано седяхме пред камината и се прегръщахме. Разликата между мен и Клариса се състоеше в това, че аз можех да съм със Себастиано и в бъдещето, докато тя можеше да бъде с Барт само в неговото време. Затова не мепопита дали бих предпочела да остана тук, или да замина. Моят живот бе в бъдещето, въпреки че намерих тук прекрасни приятели, които много щяха да ми липсват. Това се отнасяше както за Клариса и Барт, така и за Мариета и Тревизан; борех се със сълзите всеки път когато се сетех, че никога повече няма да ги видя.
   Но още по-лошо би било, ако не видех отново родителите ми. Така пламенно копнеех за мама и татко, че от мисълта за тях направо ме болеше. Без училище или айпод и шоколад може би щях да издържа за по-дълго време, но не и без родителите ми.
   В деня преди смяната на лунната фаза се върнах в манастира, защото по необясними причини бях загрижена за съдбата на папагала на Доротея. Моят въпрос за Полидоро веднага бе разбран погрешно от сестра Джустина. Тя ми бутна клетката в ръцете и ми каза, че целият манастир ще се радва да го взема, защото неговото постоянно грачене не можело вече да се издържа. Само трябвало бързо да го отведа, в противен случай съм щяла да платя за това, че са го хранили в продължение на седмици.
   Не исках да споря и взех Полидоро. Нямах желание да остана по-дълго от необходимото в „Свети Захария“. Не само защото в двора отново се бяха събрали десетки млади монахини и флиртуваха със Себастиано, който ме чакаше при портата, но ме обременяваше и споменът за Доротея. Известно време я ненавиждах, но сега изпитвах единствено съжаление към нея. Бе я сполетял ужасен край само заради неподходящия човек, когото обичаше.
   — Сега какво ще правим с птицата? — рече Себастиано.
   Безпомощно гледах клетката.
   — Не беше особено умно да го взема, нали? — попитах отчаяно.
   Но проблемът се реши много бързо, защото Мариета остана очарована от Полидоро, особено след като веднага успя да повтори името й и я обсипа с комплименти. Само веднъж й казаМариета, красавице мояи спечели сърцето й.
   — Най-вероятно дълбоко в себе си ще си остана завинаги куртизанка — каза тя. — Във всеки случай, една малка и суетна част от мен. Голямата и по-мъдра част ще чака послушно предложението на Тревизан. Очаквам го още преди Коледа. Искате ли да се обзаложим?
   Никой не искаше.
   Тогава дойде последният ми ден във Венеция през 1499 година. Още предната нощ не можах да спя добре и с часове се разхождах напред-назад пред голямото балдахиново легло, а през деня бях още по-нервна. Към обяд със Себастиано за последен път се разходихме из града. Междувременно есента бе настъпила. Листата на малкото дървета тук бяха започнали да падат, а междувременно беше станало толкова студено, че човек можеше да види дъха си.
   Рибари, търговци, докери и моряци създаваха пъстрия безпорядък на Рива дели Скиавони и вършеха своята работа. Миришеше на море и дим. Двамата със Себастиано се разхождахме бавно по кея и гледахме плавателните съдове. Плющенето на платната се смесваше с рева на вятъра и шума на вълните.
   На връщане минахме с гондолата по Канале Гранде и покрай строежа на палацо „Тасини“. Междувременно стените вече се издигаха високо, първият етаж и мецанинът бяха готови. Неволно погледът ми се спря на мястото, където двамата с Матео хапвахме трамецини преди седмици. Не можех да повярвам на очите си, когато го видях да седи пак там. Държеше хляба с две ръце и си отхапа един залък. Исках да го извикам, да му махна и да му кажа, че ще се прибера у дома, обратно в нашето време. Но вместо това се разплаках.
   — Какво има? — попита Себастиано нежно. Той също бе видял Матео. — Искаш ли да говориш с него? Не каза ли, че вече сте се сбогували?
   Така беше, въпреки че последният опит да се върна не беше сполучлив. Но не това ме разплака.
   — Толкова е ужасно — казах през сълзи. — Той никога няма да може да стане зъболекар!
   — Може би тук ще му е по-добре.
   От една от уличките видях да се появява Юлиане Таселхоф. Огледа се и откри Матео. След което разгневено се запъти към него. Не можехме да чуем какво му каза, но по изражението на лицето му разбрахме, че не беше нещо мило.
   — Е, може и да не му е — предположи Себастиано, докато гондолата ни отминаваше. — Но поне благодарение на профилактиката му никога няма да получи кариес, това все пак е нещо в тази епоха.
   Останалата част от деня премина мъчително бавно, непрекъснато ми се плачеше, докато най-накрая не дойде време да си кажем сбогом. Първо се сбогувах с Мариета. Тя ми пожела всичко най-хубаво и ми каза никога да не излизам навън на студа без наметало.
   — Не се притеснявай, у дома имам пухено яке. — Очаквах, че междугалактическият преводач ще го превърне в някоя странна дума, но за моя изненада, прозвуча точно така,както го казах. Очевидно през този век вече бяха измислени пухените якета.
   — Време е да тръгвам, Полидоро — казах на папагала.
   — Не искам да се върна в Неапол — изкрещя той.
   — Не се притеснявай, можеш да останеш тук.
   Да си взема сбогом с Клариса, ми беше най-трудно. Прегърнахме се, плачейки.
   — Adieu*, моя скъпа приятелко — изхлипа тя.
   *Сбогом (фр.). — Бел. ред.
   Прегърнах я, но не много силно, защото раната все още я болеше. Косата й миришеше на сапун от люляк. Тя беше оборудвала една задна стаичка в магазина за маски и сега експериментираше с нови ароматни смеси.
   — Закълни ми се, че никога няма да ме забравиш! — прошепна тя, плачейки.
   Можех да й обещая това от цялото си сърце. Не само защото беше моя спасителка и аз ужасно много я харесвах, но и защото бе открила пред мен един нов хоризонт по отношение на хитруването. Ако някога имаше шампион в тази дисциплина, то той ще се казва Клариса. Вече бях перифразирала наум изразаЛъже като дърта циганкасЛъже като Клариса.Но това не й го казах, разбира се. Освен това вече не го смятах за чак толкова лошо, защото тя лъжеше само за да оцелее. Или поне повечето пъти.
   С Барт също се прегърнахме.
   — Бъди щастлива — рече простичко той.
   Кимнах, ридаейки, и се качих в червената гондола, където Себастиано вече ме чакаше.
   Беше тиха и новолунна нощ. Небето бе черно, с изключение на няколко звезди, които светеха като бляскави точки. Червената гондола се плъзна по тъмните води на канала към мястото, където се намираше прозорецът на времето.
   По думите на Себастиано това бе един специален прозорец, защото хората не можеха да го видят, когато бе в действие. Никой нямаше да припадне, въпреки че беше най-силният и голям прозорец във Венеция. Той бе свързан с червената гондола, на която е присъща огромна сила.
   Докато пътувахме до споменатия времеви прозорец, размишлявах над някои въпроси, които изведнъж ми изплуваха в съзнанието.
   — Само едно нещо искам да ми обясниш — казах на Себастиано. — Когато Хосе те върна в настоящето през прозореца на времето в „Санто Стефано“, времето беше продължило да тече, нали? Ти веднъж спомена, че когато се използва червената гондола по време на новолуние, човек може да се върне точно в момента на заминаването си.
   — Точно така — каза Себастиано.
   — Това значи, че когато се върна смъртно болен в настоящето, времето там бе продължило да тече. Тогава къде съм била аз? — Стигнах до същността. — Аз също би трябвало да бъда там, защото сега ще се върна в момента на моето тогавашно заминаване. По време на Регата Сторика. Това значи, че аз отдавна ще съм се прибрала, когато ти ще севърнеш болен седмици по-късно, нали? — Продължих възбудено. — Мога ли да те посетя в болницата? Но как ще стане това? Та аз през цялото време бях тук, в миналото! На две места ли ме има? Но ти сега си отново здрав! Как може след няколко седмици отново да си болен? — Завъртя ми се свят от всичките тези противоречия.
   — О, боже, сега тя откри сложността на парадоксите — каза Хосе.
   — Има ли нещо общо с физика или математика? — попитах тревожно.
   — За съжаление, да — рече Себастиано.
   — Обясни ми, въпреки това.
   — Много е сложно. Ако въобще, ще ти обясня по-късно.
   — Какво имаш предвид подпо-късно?
   — След петстотин и десет години. Пристигнахме. — Той ме прегърна. — Ще се видим в бъдещето, Ана.
   — Чакай! — казах уплашено, но вече беше започнало. — Ако не ме намериш във фейсбук, можеш да провериш също и в майспейс! — извиках отчаяно. — Изведнъж ми хрумна еднаужасяваща мисъл. — Какво да правя, ако не мога да си спомня за теб?
   — Това няма да се случи. Но ако все пак стане, аз ще ти опресня паметта.
   Едва успяхме да се целунем набързо за последно, защото клатенето стана толкова силно, че ни откъсна един от друг. Ярката светлина беше навсякъде, а леденият студ спря дъха ми. Заслепена, аз затворих очи и зачаках взрива.
   Довиждане минало— помислих си. —Тук беше ужасно. И прекрасно. Най-невероятната и вълнуваща ваканция, която някога съм имала.
   Тогава нощта избухна и аз се озовах в бездънната тъмнина.
* * *

   Мокра до кости, аз се наведох напред и протегнах ръка към баща ми. Той решително ме сграбчи и само след миг се озовах на кея, в обятията му.
   Всичко стана толкова бързо, че почти не разбрах какво се случи. Все още бях дезориентирана и ми отне няколко секунди, докато осъзная, че този път пътуването беше успешно. Времето буквално ме изплю точно в същия момент, в който ме бе погълнало и отнесло в миналото. Нито една секунда в повече не беше изтекла — седмиците, които бях преживяла, бяха само в паметта ми. На външен вид бях същата, както в началото на цялото това приключение. Подгизнала от падането ми в канала, със същите дрехи, които бях облякла в деня на Регата Сторика. Дори с едната си ръка стисках чантата ми. Всичко беше както трябваше да бъде. Само Таселхоф ги нямаше.
   — За бога! — извика майка ми, потресена. — Наред ли е всичко, Ана?
   Татко ме притисна към себе си.
   — Дете, този път се отърва с по-малкото зло!
   Пуснах го и се огледах. Червената гондола вече се отдалечаваше. Хосе гребеше енергично с греблото. Той се завъртя към мен и за момент затвори здравото си око, преди отново да се обърне, усмихнат, в посока на движението.
   Себастиано ме погледна. Дори и от разстояние виждах колко сини бяха очите му. Той вдигна ръка в безмълвен жест, с който ми каза всичко. А след това доплаваха следващите лодки и закриха видимостта ми.
   — А сега бързо обратно в хотела — каза мама. — Детето има нужда от един горещ душ.
   Застанах на пръсти, но червената гондола вече не се виждаше. По лицето ми потекоха сълзи, но никой не забеляза, защото, така или иначе, бях мокра от главата до петите.
   В хотела си вземах душ около час, докато не свърши топлата вода. Общо изхабих един душ гел, два шампоана от любимия ми и балсам и половина. Когато мама с изненада събра многото празни опаковки, й обясних, че водораслите бяха много упорити.
   Родителите ми ме изпратиха в леглото и настояха да си почина, а аз вече изгарях от нетърпение да вляза в интернет, за да се свържа със Себастиано. Така или иначе, днес нищо нямаше да стане, защото айподът ми не работеше. Не беше оцелял след къпането в канала.
   И маската беше изчезнала.
   Не беше възможно да е изпаднала от чантата, защото ципът беше затворен. Независимо от това, нея я нямаше. Дори не се опитах да разбера как е станало, просто реших засега да го класифицирам като магия. Вместо това се обърнах с друг въпрос към майка ми.
   — Какво можеш да ми кажеш за сложността на парадоксите?
   — Да нямаш температура? — Тя се приближи до леглото и сложи ръка на челото ми. — Хм, струва ми се доста топло. Може би трябва да извикаме лекар.
   Реших при първа възможност просто да го прочета в Уикипедия. Така или иначе, нямаше да мога да се концентрирам при по-обстойни обяснения. Налегна ме смъртна умора. Със сигурност се дължеше на факта, че не спах добре предната нощ. И вечерта преди нея. После се сетих, че това важеше само за времето в миналото, но не и за настоящето. Тук също ли бях спала малко? Опитах се да си спомня, но това ме умори още повече. И така аз престанах да мисля и се потопих в дълбок сън.
* * *

   Спах непробудно през останалата част от деня, през цялата нощ и до обяд на следващия ден. Според мама последният път, когато съм спала толкова много, е бил, когато съм била бебе.
   На закуска изядох десет препечени филийки хляб с нутела, изпих три чаши какао и за десерт си позволих един огромен сладолед, който си купих от близката будка. След това попитах баща ми дали мога да използвам неговия лаптоп, за да си проверя набързо имейла.
   Татко седеше на бюрото в хотелската стая и пишеше нещо в лаптопа си.
   — Почти съм готов, а след това можеш да го вземеш. Така или иначе, трябва да отида до университета, за да взема една експертиза.
   Пулсът ми се ускори, можех да чуя ударите на сърцето ми.
   — В университета?
   Татко кимна.
   — Спомняш ли си историческия документ, за който ви разказах на вечеря?
   Поех си дълбоко въздух.
   — Онзи, който господин Бярнигноки намери в руините на палацо „Тасини“? И след това ти изпрати в университета, за да проверят автентичността му в отдела по история?
   Татко изглеждаше изненадан.
   — Как добре си запомнила всичко! Според майка ти често се случва да не ме слушаш, но явно се лъже.
   — Искам да дойда с теб.
   — Къде? — попита татко с изумление.
   — В университета.
* * *

   Една секретарка ни помоли на английски да изчакаме в чакалнята. След известно време се върна и ни заведе до кабинета на професора, който ни поздрави дружелюбно.
   Последвалият разговор също се проведе на английски, с толкова много термини, от които нищо не разбрах. Но така или иначе, по английски винаги съм била пълна скръб.
   Сърцето ми се сви. Дали щеше да е много трудно да се разбираме със Себастиано?
   Тъкмо се чудех как най-тактично да попитам професора дали случайно познава асистент, на име Себастиано, когато след кратко почукване вратата се отвори и за моя голяма изненада, влезе Хосе. За първи път го видях облечен с дрехи от двайсет и първи век, една много необичайна гледка. Само превръзката на окото му беше същата.
   После дойде истинската изненада: след Хосе в стаята влезе Себастиано!
   За малко да скоча и да се втурна към него. Едва се овладях да се държа така, сякаш никога преди не сме се срещали.
   Професорът ни представи на английски.
   — Това е архиварят на нашия факултет, месер Хосе Маринеро де ла Ембаркацион, а този млад мъж е моят асистент, месер Себастиано Фоскари. Господа, това е уважаваният ми колега Йоханес Берг от Германия, а това е дъщеря му Ана.
   Последваха любезни ръкостискания, докато аз през цялото време стоях като вцепенена и си мислех колко добре изглеждаше Себастиано, как бях хлътнала по него и чеФоскарие едно наистина хубаво и благозвучно име. И че ще се побъркам, ако не го целуна на момента.
   Хосе постави на масата прозрачния калъф, в който се намираше документът. Веднага го разпознах — това бе писмото, което написах на тавана на мона Фаустина. С отворена уста слушах как мъжете събеседваха професионално. Разбира се, пак на английски. Разбрах само една малка част, но по всичко личеше, че не можеха да се споразумеят относно автентичността му, защото имаше точно толкова аргументи „за“, колкото и „против“.
   Разговорът много не ме интересуваше. Знаех, че документът е истински, в края на краищата го бях писала преди петстотин и десет години. Просто слушах гласа на Себастиано. Английският му имаше вълнуващ италиански акцент, звучеше невероятно секси и леко гърлено. Притесненията ми от евентуалните комуникационни проблеми буквално се изпариха, можех да го слушам с часове!
   По някое време, когато никой не гледаше, Себастиано ми хвърли поглед през рамо и ми намигна многозначително.
   Усмихнах се плахо.
   — Ще изляза за малко на чист въздух — казах неловко на английски.
   Зачаках в коридора. Не бяха минали и трийсет секунди, когато Себастиано дойде при мен.
   — Нали ти казах, че ще се намерим — рече той. — Между другото, твоят акцент направо ме влудява. — Хвана ме за ръката и ме поведе по коридора. Миг по-късно отвори една врата и ме въведе в празен кабинет.
   Затвори вратата след себе си и без колебание се хвърлихме в обятията си. Целуваше ме толкова страстно, че се почувствах като карамел в горещ тиган, а от време на време шепнеше пламенни думи на италиански в ухото ми. Почти нищо не разбирах, но това само увеличаваше ефекта. Разтапях се, когато ми говореше така. По този начин успях да получа една задълбочена представа за това, какво наистина означаваше понятиетолатино ловер.
   — Следващият месец ще се запиша за един семестър във Франкфурт — прошепна той в ухото ми.
   — О! — възкликнах тихо.
   — И така ще науча немски.
   — Моля те, недей.
   — Какво? Да не идвам във Франкфурт?
   — Напротив, разбира се, че искам да дойдеш. —Ухилих се щастливо. — Но не е нужно да учиш немски заради мен.
   Епилог
   Всъщност с това историята бе разказана докрай — или почти. Но онова, което се случи по-късно през деня, при всички положения заслужава да бъде споменато, затова бих искала да го разкажа тук.
   След като придружих татко обратно до хотела, прегледах електронната си поща, изпратих един куп имейли, включително и на Ванеса, която посъветвах да забрави глупавия Ам Гъл и най-добре да си хване за гадже някой италианец. Накрая отидох на разходка.
   Първата ми цел се превърна в истинско разочарование. Къщата на Мариета я нямаше. На нейно място се издигаше сграда на не повече от сто години. За сметка на това къщата на Тревизан бе чудесно запазена. Погледнах нагоре към фасадата и си представих как Мариета и Тревизан бяха прекарали тук до дълбока старост най-щастливите си години.
   На практика Себастиано можеше да провери за тях в архивите на града, но както вече говорихме за това, така може би щяхме да унищожим хубавите си илюзии. През изминалите векове хората са имали по-кратьк живот, отколкото днес.
   На път към следващата ми цел, забелязах рекламен плакат за изложба. Някаква подробност бе привлякла вниманието ми. Отне ми известно време, докато разбра, че това бе името.
   С удебелени букви стоеше черно на бяло:Матео Тасини.
   Като вцепенена се спрях и внимателно загледах плаката. Над името имаше нарисуван портрет. Трябваше да присвия очи и да се съсредоточа, но накрая се убедих: това трябваше да е Матиас Таселхоф! На портрета със сигурност бе три пъти по-стар, отколкото при последната ни среща, но това беше той!
   Трудно схванах смисъла на останалата част от текста. Доколкото разбрах, ставаше дума за историческа изложба. Постепенно всичко започна да ми се изяснява и се получи един приличен превод. Заглавието гласеше:Най-известният зъболекар за времето си.
   Отдолу, с малко по-дребен шрифт:Венецианският пионер на устната хигиена. Неговите творби, неговите инструменти, неговите анатомични рисунки и репродукции на челюсти и зъби.
   Матиас бе успял! Мечта му се бе сбъднала! Премигнах няколко пъти, за да прогоня сълзите, които напираха в очите ми. В наши дни стоматолозите можеха да са известни и признати колкото си искат, но след петстотин години никой човек не би организирал специална изложба за когото и да е от тях!
   Запомних времето и мястото. За нищо на света не исках да го пропусна. Себастиано ще си глътне езика, когато му разкажа!
   Изпълнена с радост, продължих напред, докато не стигнах последната ми цел за деня. Не знаех какво да очаквам, но със сигурност не мислех, че ще отворя вратата на магазина, ще вляза и ще заваря там старата Есперанца. Но точно това се случи.
   Стоеше насред всичките прашни костюми с прегърбено тяло и със сбръчкано като стар пергамент лице. Тя ме дари с една беззъба усмивка.
   С кокалестите си пръсти извади от раз една котешка маска от разбърканата прашна колекция и ми я подаде.
   — Приетата току-що, специално за теб — каза тя на перфектен немски. — Пробвай я спокойно. — После посочи едно старо и замъглено огледало в ъгъла, което виждах за първи път. — Там можеш да се огледаш. Знам, че изглежда замъглено, но не е. Това е едно специално огледало.
   — Ами... как да разбирам това? — попитах предпазливо.
   Тя ми намигна.
   — Правилно ме разбра. Има още много неща за вършене. И никога нямат край. Една работа води след себе си друга.
   Очевидно изпитвах влечение към опасността. Сложих си маската. Застана ми перфектно, но въпреки това отидох до огледалото, за да погледна в него.
   — Но ще мога най-рано през есенната ваканция — казах през рамо.
   Есперанца се усмихна.
   — Добре дошла в клуба!

Взято из Флибусты, http://flibusta.net/b/504314