Превод
Вера Паунова

Издателство ИБИС
София

СЪДЪРЖАНИЕ

Татко мой (новела за Бела и Зейдист) Досиетата на Братството
Негово кралско височество Рот, син на Рот Рейдж, син на Торчър Зейдист, син на Агъни Дистройър, потомък на Рот, син на Рот Вишъс, син на Блъдлетър Фюри, син на Агъни
Съвети към начинаещи писатели
Представяне на поредицата Изрязани сцени
Просто за развлечение - избрани откъси Братята във форума „Късчета живот" - кратки истории
Киновечер
Рот и ножът за отваряне на писма В природата на Фюри
Интервюто, което никога не се състоя
Въпроси и отговори с Дж. Р. Уорд
Хронология на „Братството на черния кинжал" Азбуката на Древния език
Братята интервюират Дж. Р. Уорд
In memoriam

ISBN 978-619-157-033-1
Всички права са запазени. Сканирането и публикуването на тази книга в интернет, както и възпроизвеждането й под каквато и да било друга форма, без писменото съгласие на издателя, е нарушение на авторските права и се наказва от закона.

На братята

Благодарности

С признателност към:
  Кара Чезаре, без която Братството на черния кинжал никога нямаше да стигне толкова далеч. Във всичко, което правя, ти си шампионът, вярна поддръжничка и гросмайстор... и най-добре да спра с хвалебствените словоизлияния, иначе тази книга ще стане по-дълга и от книгата на Фюри.
  Всички в „Ню Американ Лайбръри" и най-вече: Клеър Зион, Кара Уелш и Леели Гелбман, Крейг Бърк и Джоди Рософ, Линдзи Нуи, невероятния Антъни и прекрасната Рейчъл Гранфийлд, която се справя така елегантно с моите десеткилограмови ръкописи.
Стив Акселрод - капитанът на моя кораб.
  Чудовищни благодарности на Несравнимата Сюзън Брокман (ще й подаря шарф с такъв надпис и бляскава корона), Кристин Фийхан (чийто паметник издигам, докато пиша това) и нейното невероятно семейство (Домини, Манда, Дениз и Браян), Сю Графтьн, известна повече като Мама Сю, Линда Франсис Лий, Лиса Гарднър и всичките ми останали приятели автори.
  Още веднъж - огромно благодаря на най-добрите зъболекарски екипи в света: д-р Скот А. Нортън и Кели Айхлер, заедно с Ким, Ребека и Кристал, както и д-р Дейвид Б. Фокс и Вики Стайн.
  ДЛБ - най-страхотното, обковано с метал момче. Прегръдки, мама.
   НТМ, който стои зад идеята за този пътеводител, и който свърши толкова много работа по него... и чиято доброта отстъпва единствено на търпеливостта и чувството му за хумор.
Д-р Джесика Андерсен - моя довереница и спаринг партньор.
   ЛеЕла Скот - вече имаш твърде много прякори, за да ги изброявам всичките. Затова ще се задоволя с най-важния - Найдобрата.
Както и майката на Кейли, която все още е моят идол. Както винаги - на мама, съпруга ми и Бу.


ЕЛА ИЗГЛЕЖДА ДОБРЕ.
 В кухнята на Братството, Зейдист взе нож от барплота, стисна една маруля и започна да забива острието в нея на интервали от около два сантиметра.
* Така е.
   Той харесваше доктор Джейн. По дяволите - беше й длъжник. Ала въпреки това трябваше да положи усилие да не забрави добрите обноски - би било адски просташко да среже жената, която не само бе шелан на неговия брат Вишъс, но и благодарение на която любовта на живота му не бе издъхнала на родилната маса от загуба на кръв.
   * Възстанови се чудесно през последните два месеца. - Доктор Джейн го наблюдаваше от масата насреща му, а лекарската й чанта, като на доктор Маркъс Уелби от телевизионния сериал, почиваше до прозирната й ръка. - А Нала укрепва с всеки изминал ден. Невероятно, малките на вампирите растат толкова по-бързо от човешките бебета. Когнитивното й развитие е сравнимо с това на деветмесечно бебе.
   * И двете се справят отлично.
   Той продължи да разрязва марулята, ръката му отново и отново се спускаше надолу и потъваше дълбоко в нея. От другата страна на ножа, листата се диплеха като къдрави, зелени ленти, сякаш приветстваха освобождението си.
* А как се чувстваш ти като баща...
* По дяволите!
   Зи изпусна ножа и като изруга, вдигна ръката, с която държеше марулята, към лицето си. Порязването беше дълбоко, чак до костта; алена кръв бързо изпълни раната и потече по кожата му.
Доктор Джейн се приближи.
* Добре, да отидем на мивката.

   Трябва да й се признае, че нито го докосна по ръката, нито го побутна по рамото, за да го накара да отиде на мивката - просто застана до него и посочи умивалника.
   Зейдист все още не обичаше да го докосва друг, освен Бела, макар да бе постигнал известен напредък. Сега вече, ако допирът е неочакван, първосигналната му реакция не бе да посегне към скритото си оръжие или пък да цапардоса онзи, който не се бе научил да си държи ръцете на мястото им.
   Когато стигнаха до умивалника, доктор Джейн отвъртя кранчето и топлата струя потече в порцелановата мивка.
* Под нея - нареди тя.
   Зи протегна ръка и потопи палеца си в горещата вода. Порязаното пареше дяволски, но той дори не трепна.
* Нека да отгатна. Бела те е помолила да говориш с мен.
* Не.
Той я стрелна с поглед, но доктор Джейн поклати глава.
* Просто прегледах и нея, и бебето. Това е всичко.
* Хубаво. Защото аз съм добре.
  * Знаех си, че ще го кажеш - доктор Джейн скръсти ръце пред гърдите си и прикова в него такъв поглед, че наЗи му се дощя да издигне тухлена стена между двамата. Нямаше никакво значение дали тялото й бе плътно или полупрозрачно, както в момента - да попаднеш под изпитателния й поглед бе като да те ударят с парен чук. Нищо чудно, че двамата с Ви се разбираха толкова добре.
  * Тя все пак спомена, че отказваш да пиеш от нея.
Зи сви рамене.
  * Нала повече от мен се нуждае от онова, което тялото на Бела може да й даде.
  * Само дето изобщо не е нужно да се избира между едното и другото. Бела е млада и здрава и има здравословен апетит. А и ти й даваш да пие от теб.
  * Разбира се. Всичко е за нея. За нея и за бебето.
Последва дълго мълчание. А после:
* Може би ще искаш да поговориш с Мери?
  * За какво? - Зи спря водата и изтръска длан над умивалника. - Само защото уважавам нуждите на своята шелан, смяташ, че се нуждая от психотерапевт? Дяволите да го вземат!
   Той рязко откъсна парче хартия от рулото, закачено под шкафовете на стената, и подсуши ръката си.
* За кого е салатата, Зи? - попита Джейн.
* 
Какво?
* Салатата. За кого е?
Зи издърпа кошчето за боклук и метна хартията в него.
* Бела. За Бела е. Виж, не се засягай, но...
* А ти кога се храни за последно?
 Зи вдигна ръце, сякаш искаше да каже: „В името на всичко свято - престани най-сетне!"
 * Достатъчно. Знам, че имаш добри намерения, но аз лесно се паля, а последното, от което и двамата се нуждаем, е Вишъс да ми се нахвърли, задето съм ти се озъбил. Разбирам какво се опитваш да...
 * Виж си ръката.
 Зи погледна надолу. От възглавничката на палеца му бликаше кръв и се стичаше по ръката му. Ако не носеше тениска с къс ръкав, в сгьвката на лакътя му вече щеше да се е образувало малко езерце, ала вместо това гадното нещо капеше по теракотения под.
 Гласът на доктор Джейн беше дразнещо спокоен, логиката й - обидно непоклатима.
 * Имаш опасна работа, в която трябва да можеш да разчиташ на тялото си, ако ти е мил живота. Не искаш да поговориш с Мери? Много добре. Ала трябва да направиш някои компромиси по отношение на физическото си състояние. Досега раната ти трябваше да се е затворила, а ето че все още кърви и бас държа, че ще продължи така поне още час. - Тя поклати глава. - Ето какво ти предлагам. Рот ме назначи за лекар на Братството. Ако продължиш да занемаряваш храненето и спането си, по начин, който ти пречи да си вършиш работата, ще ти забраня да излизаш на дежурства.
 Зи се загледа в лъскавите, червени капчици, които се процеждаха от раната. Струйката се стичаше над черната татуировка на кръвен роб, изрисувана около китката му преди близо двеста години. Същата опасваше и китката на другата му ръка, както и врата му.
 Той се пресегна и откъсна още едно парче хартия. Да избърше кръвта беше лесно, ала нищо не можеше да изтрие онова, с което онази извратена кучка, Господарката му, го беше белязала. Мастилото се бе запечатало в плътта му, поставено там, за да се знае, че той е вещ, чието предназначение е да бъде използвана, а не личност, родена, за да живее.

12	Д Ж . P. УОРД
  Без сам да знае защо, неволно се замисли за бебешката кожа на Нала, така невероятно гладка и съвършена.
  Всички коментираха колко е гладка. Бела. Братята. Всички шелани в къщата. Това бе едно от първите неща, които споменаваха, щом я вземеха на ръце. Това, и как била като пухена възглавничка - сякаш направена само за гушкане.
  * Някога опитвал ли си се да ги махнеш? - меко попита доктор Джейн.
  * Не могат да бъдат премахнати - рязко отвърна Зи и отпусна ръка. - В мастилото има сол. Вечни са.
  * Но опитвал ли си някога? В наши дни има лазери, които...
  * По-добре да се погрижа за това порязване, за да си довърша работата. - Той откъсна още една хартиена кърпа. - Ще ми трябва малко бинт и лепенка...
  * В чантата ми има. - Джейн понечи да отиде до масата. - Имам всичко...
  * Не, благодаря, сам ще се оправя.
Доктор Джейн прикова ясните си очи в него.
  * Не ме интересува колко си независим. Глупост обаче нямам намерение да търпя. Ясна ли съм? Онази пейка ей там те чака.
  Ако пред него беше един от братята, Зи щеше да оголи вампирските си зъби и да изръмжи. Ала не можеше да го стори с доктор Джейн. И то не само защото беше жена. Работата беше там, че нямаше причина да я напада. Тя просто даваше едно обективно, медицинско мнение.
  * Ясна ли съм? - повтори тя, без изобщо да се смущава от несъмнено свирепия му вид.
* Да, както кажеш.
* Много добре.
* Освен това той има кошмари... Господи, тези кошмари.
  Бела се наведе и пъхна мръсната пелена в кошчето. Докато се изправяше, извади нов памперс изпод тоалетната масичка, както и бебешките кърпички и пудра. След това улови глезените на Нала с една ръка, повдигна мъничкото дупенце на дъщеря си, забърса го с едно бързо движение, поръси малко пудра и й сложи чистата пелена.
От другия край на детската стая долетя тихият глас на Фюри:
* Кошмари, в които отново е кръвен роб?

П Ъ Т Е В О Д И Т Е Л ЗА П О С В Е Т Е Н И	13
 * Няма какво друго да е. - Бела пусна чистото дупенце на Нала и залепи пелената от двете страни. - Защото отказва да говори за тях.
 * Храни ли се? Пие ли от теб?
 Бела поклати глава, докато закопчаваше бодито на Нала. То беше пастеленорозово, с апликация на бял череп и две кръстосани кости.
* Почти не яде, а кръв изобщо не пие. Сякаш... И аз не знам,
в деня, в който Нала се роди, Зи изглеждаше така смаян, и съпричастен, и щастлив. А след това сякаш нещо в него изключи
и той се затвори в себе си. Почти толкова зле е, колкото в началото. - Тя се загледа в Нала, която си играеше с апликацията върху малките си гърдички. - Съжалявам, че те помолих да дойдеш... Просто не знам какво друго да сторя.
 * Радвам се, че го направи. Нали знаеш, че винаги можете да разчитате на мен, и двамата.
 Облегнала Нала на рамото си, Бела се обърна. Фюри се бе подпрял на кремавата стена на детската стая и масивното му тяло закриваше част от украсата от ръчно изрисувани зайчета, катерички и еленчета.
 * Не искам да те поставям в неловко положение. Нито да те откъсвам от Кормия, без да е необходимо.
 * Не си го направила - Фюри поклати глава и многоцветната му коса проблесна на светлината. - Ако съм мълчалив, то е защото се опитвам да реша как е най-добре да постъпя. Да говоря
с него невинаги е най-добрия подход.
 * Така е. Обаче на мен взеха да ми се изчерпват както идеите, така и търпението.
 Бела отиде и седна в люлеещия се стол, намествайки Нала в ръцете си. Искрящите жълти очи на дъщеря й се взираха в нея от ангелското й личице и в тях се четеше разпознаване. Тя отлично знаеше кой бе с нея... и кой отсъстваше. Това осъзнаване се бе появило преди около седмица. И бе променило всичко.
 * Той отказва да я вземе на ръце, Фюри. Не иска дори да я вдигне.
 * Сериозно ли говориш?
 Сълзите на Бела караха личицето на Нала да изглежда като набраздено пред очите й.
 * По дяволите, кога ще си отиде тази следродилна депресия. Разциврям се за щяло и нещяло.

   * Чакай малко! Нито веднъж ли? Не я е взимал от кошчето й, нито...
   * Отказва да я докосне. По дяволите, подай ми една шибана кърпичка!
   Когато кутията с кърпичките й бе подадена, Бела рязко издърпа една и я притисна към очите си.
   * Не съм на себе си. Единственото, за което мога да мисля, е как Нала прекарва целия си живот, недоумявайки защо баща й не я обича. - От очите й отново бликнаха сълзи и тя изруга тихичко. - О, това започва да става абсурдно!
   * Изобщо не е абсурдно - каза Фюри. - Ни най-малко.
   Той коленичи, придържайки кутията с кърпички така, че да й е подръка. Колкото и да бе нелепо, Бела забеляза, че върху кутията бе нарисувана алея с разлистени дървета и прекрасен черен път, който се губеше в далечината. От двете страни, храсти, отрупани с пурпурни цветове, караха дърветата да изглеждат така, сякаш бяха облечени с тюлени полички.
 Бела си представи как поема по черния път... и той я отвежда на място, където всичко бе много по-хубаво; 'отколкото тук. Взе си още една кърпичка.
   * Работата е там, че самата аз израснах без баща, но поне имах Ривендж. Не мога да си представя какво е баща ти да е жив, ала всъщност да е мъртъв за теб. - Нала изгука и като се прозя широко, изсумтя и разтърка личице с юмрук. - Погледни я. Толкова е невинна. И така добре отвръща на всяка проява на обич... искам да кажа... О, за бога, май ще трябва да си купя акции в някой завод за носни кърпички.
   И с отвращение си взе още една салфетка. За да не гледа Фюри, докато бърше сълзите си, тя огледа жизнерадостната стая, която преди раждането на Нала беше дрешник. Сега всичко в нея беше пригодено за малката - люлеещият се стол от борово дърво, който Фриц лично бе изработил, заедно с тоалетна масичка в същия стил, легълцето, което все още бе окичено с многоцветни панделки.
   Почувства се още по-зле, когато погледът й се спря върху библиотечката с всичките големи книги в нея. Тя и останалите братя четяха на Нала, те бяха тези, които я вземаха в скута си, разгръщаха лъскави корици и изричаха римуващи се думи.
   Никога баща й, въпреки че се бе научил да чете преди близо година.
    * 
Никога не я нарича своя дъщфя. Винаги казва „твоята". За него тя е моя, не наша.
Фюри издаде отвратен звук.
   * За твое сведение, в момента се боря с желанието да му дръпна един хубав бой.
   * Вината не е негова. Искам да кажа, след всичко, което е преживял... предполагам, че би трябвало да го очаквам - тя се прокашля. - Искам да кажа, че бременността не беше планирана и се питам... може би съжалява, че се е родила и таи негодувание към нея.
* Ти си чудото на неговия живот. Знаеш, че е така. Бела си взе още кърпички и поклати глава.
   * Ала вече не съм сама. И няма да я отгледам тук, ако той не е в състояние да приеме факта, че вече сме две... Ще го напусна.
   * Чакай малко, според мен избързваш...
   * Тя започва да разпознава хората около себе си, Фюри. Започва да разбира, когато я отблъскват. Той имаше три месеца, за да свикне с мисълта за нея, ала вместо да се подобрява, с течение на времето става още по-зле.
   Фюри изруга. Бела вдигна очи и срещна искрящия, жълт поглед на близнака на своя хелрен. Господи, същият лимоненожълт цвят блестеше и върху личицето на дъщеря й, така че просто бе невъзможно да погледне Нала и да не си помисли за баща й. И въпреки това...
   * Сериозно - каза тя, - какво ли ще бъде след една година? Няма нищо по-самотно от това да спиш до някой, който ти липсва така, сякаш си е отишъл. Или да имаш такъв баща.
   Нала протегна пухкава ръчичка и сграбчи една носна кърпичка.
* Не знаех, че си тук.
   Бела рязко погледна към вратата. Зейдист стоеше на прага, понесъл салата и кана с лимонада. Лявата му ръка беше превързана, а по лицето му ясно личеше, че няма никакво желание да го разпитват.
   Както се бе изправил в целия си ръст на прага на детската стая, той бе точно онзи вампир, в когото Бела се бе влюбила и за когото се бе омъжила - огромен мъж със съвсем късо подстригана коса, белег, който разсичаше лицето му, робски окови, татуирани около китките и врата му, и пиърсинги на зърната на гърдите, които прозираха под тясната черна тениска.

  Бела се замисли за първия път, когато го видя, докато налагаше една боксова круша в тренировъчната зала. Краката му бяха невероятно бързи, а юмручните му удари се сипеха толкова светкавично, запращайки крушата далеч напред, че очите не смогваха да ги проследят. А после, без да спира и за миг, бе извадил черна кама от канията, препасана през гърдите му, и бе забил острието й дълбоко в кожената плът на крушата, така че пълнежът й се бе посипал по пода като вътрешностите на някой лесър.
  Ала по-късно Бела бе открила, че той не е само свиреп воин. Ръцете му криеха и огромна нежност. А обезобразеното му лице, с разкривената горна устна, й се бе усмихвало и гледало с такава любов.
* Дойдох да се видя с Рот - каза Фюри и се изправи.
  Погледът на Зи се спря върху кутията със салфетки, която близнакът му държеше, а после се премести върху топката смачкани кърпички в ръката на Бела.
* Така ли?
  Той прекрачи прага и постави подноса върху скрина, където държаха дрешките на Нала, без нито за миг да погледне дъщеря си. Тя обаче веднага разбра, че баща й е в стаята - завъртя глава към него и протегна ръчички, а във все още нефокусирания й поглед се четеше молба.
Зи излезе обратно в коридора.
* Пожелавам ти приятна среща. Аз отивам на лов за лесъри.
* Ще те изпратя до вратата - каза Фюри.
  * Нямам време. До после. - Очите на Зи и Бела се срещнаха за миг. - Обичам те.
Бела притисна детето до сърцето си.
* И аз те обичам. Пази се.
Зи кимна и тръгна.

  Зейдист се събуди, обзет от паника. Опита се да успокои дишането си и да разбере къде се намира, ала очите не му помогнаха особено. Всичко тънеше в мрак... обгръщаше го плътна, студена тъмнина и колкото и да напрягаше очи, не

можеше да види абсолютно нищо. Възможно бе да се намира в спалня, насред някое поле... или в килия.
 Беше се събуждал по този начин безброй пъти. В продължение на цял век, прекаран като кръвен роб, Зейдист се бе будил, ослепял от ужас, чудейки се какво ли ще трябва да понесе и от чия ръка. А след като си бе възвърнал свободата? Кошмарите му причиняваха съвсем същото.
 И в двата случая паниката беше безполезна. Докато беше собственост на Господарката, да се тревожи за това кой, какво и къде, не му помагаше с нищо. Малтретирането беше неизбежно, независимо дали лежеше върху масата по гръб или по очи - използваха го, докато тя и нейните придружители не бъдеха задоволени, след което го оставяха да лежи унижен и лепкав, сам в своя затвор.
 Ами сега, с кошмарите? Да се буди, обзет от същата паника, в чийто плен беше и като роб, само подсилваше миналите ужаси, които подсъзнанието му упорито изплюваше на повърхността.
Или поне... мислеше си, че сънува.
 Сега вече го връхлетя истинска паника, докато се чудеше кой мрак го държи в плен. Дали беше мракът на килията? Или мракът на спалнята, която делеше с Бела? И сам не знаеше. Изглеждаха съвсем еднакви, когато не виждаше абсолютно нищо, а единственото, което чуваше, бяха ударите на сърцето си.
 Решение? Трябваше да се опита да размърда ръце и крака. Ако не бяха пристегнати с окови, значи за пореден път бе попаднал в менгемето на собствения си ум, миналото се бе пресегнало през гробищната пръст на спомените и го бе сграбчило в костеливите си ръце. Успееше ли да размърда ръце и крака, усетеше ли чисти чаршафи, всичко щеше да бъде наред.
Така. Да размърда ръце и крака.
Ръце. Крака. Трябваше да ги раздвижи.
Хайде.
О, Господи... проклятие, размърдайте се!
 Нито ръцете, нито краката му помръднаха и в парализата на тялото му истината го проряза като с хищни нокти. Намираше се във влажния мрак на килията, прикован по гръб върху коравата маса с тежки, метални белезници. Много скоро Господарката щеше да дойде със своите любовници и

те щяха да правят с него каквото си поискат, да омърсят кожата му, да осквернят самата му същност.
  Той простена, жалостивият звук отекна в гърдите му и се откъсна от устните му, сякаш облекчен да се изплъзне от него. Бела беше сънят, а кошмарът - действителността.
Бела беше само сън...
  Откъм скритото стълбище, идващо от спалнята на Господарката, отекнаха стъпки, звукът бързо се усилваше. А после към тях се присъединиха още.
  С животински ужас мускулите му се свиха, вкопчиха се в костите, в отчаян опит да се отскубнат от скверните окови на плътта, която много скоро щеше да бъде докосвана, завладяна, използвана. Пот изби по лицето му, а стомахът му се сви и в него се надигна жлъчка, запроправя си път по хранопровода към устата му...
Някой плачеше.
Не... скимтеше.
Детски плач долетя откъм ъгъла на килията.
  Той спря да се съпротивлява, чудейки се - какво ли правеше дете в място като това? Господарката нямаше деца, нито беше забременявала откакто го притежаваше...
  Не... чакай малко... той беше довел детето тук. Неговото дете плачеше в ъгъла... и Господарката щеше да го открие. Щеше да го открие и... 0, господи.
Вината беше негова. Той беше довел детето тук. Изведи го оттук. Изведи го...
  Зи сви ръце в юмруци, заби лакти в масата и извика на помощ цялата сила, която притежаваше. Сила, която идваше не само от тялото му, а бе родена от самата му воля. С мощен напън той...
  ...не направи абсолютно нищо. Оковите се впиха в китките и глезените му чак до костта, разкъсаха плътта и кръвта му се смеси с облялата го ледена пот.
  Вратата се отвори, бебето продължаваше да плаче, а той не можеше да го спаси. Господарката щеше...
  Обля го светлина и най-сетне го изтръгна от съня, Изтърси се от двойното легло, сякаш бе пометен от някой шевролет. Зае бойна поза - ръцете му бяха свити в юмруци пред гърдите, раменете му - изопнати като стоманени въжета, краката - готови за скок.
   
Съвсем бавно Бела се отдръпна от лампата, която бе запалила, сякаш се боеше да не го стресне.
  Зи се огледа наоколо. Както обикновено, нямаше никого, с когото да се бие, но за сметка на това беше успял да събуди всички. В ъгъла Нала плачеше в кошчето си, той бе изкарал акъла на своята шелан. Отново.
  Нямаше никаква Господарка. Нямаше ги и нейните приближени. Никаква килия и никакви белезници, приковаващи го към корава маса вместо легло.
Никакво дете, затворено в килията с него.
  Бела стана, отиде до кошчето и взе почервенялата, пищяща Нала на ръце. Дъщеря й обаче не искаше да бъде успокоена от нея. Протегнала пухкави ръчички към Зейдист, тя пищеше за баща си, а по личицето й се стичаха сълзи.
  Бела почака малко, сякаш се надяваше, че този път ще бъде различно, че той ще дойде при тях, ще вземе в прегръдките си и ще утеши детето, което толкова отчаяно се молеше за него.
  Зи заотстъпва, докато раменете му не се опряха в стената, и скръсти ръце пред гърдите си.
  Бела се обърна и като зашепна тихичко на дъщеричката си, отиде в детската стая. Вратата се затвори зад гърба й, приглушавайки хленченето на детето.
Зи се плъзна по стената и седна на пода.
- По дяволите!
  Потърка късо подстриганата си коса, а после сложи ръце на коленете си. След няколко секунди си даде сметка, че седи точно както някога в килията - облегнал гръб на ъгъла срещу вратата и вдигнал колене пред себе си, а голото му тяло бе разтърсвано от ледени тръпки.
  Погледът му се спря върху робските татуировки около китките му. Бяха толкова наситеночерни, толкова плътни, досущ като железните белезници, които някога носеше.
  След бог знае колко време вратата на детската стая се отвори и Бела се върна с детето. Нала отново бе заспала, ала Бела я постави в кошчето толкова внимателно, сякаш държеше бомба, която всеки момент можеше да избухне.
- Съжалявам - тихо каза Зи, потърквайки китките си.
  Бела си наметна халат и отиде до вратата, отвеждаща в коридора. С ръка върху бравата, тя се обърна и го погледна, а очите й бяха хладни.

* Вече не мога да кажа, че всичко е наред.
* Наистина съжалявам за сънищата...
  * Говоря за Нала. Не мога да кажа, че да я отбягваш по този начин е в реда на нещата... че вярвам, че всичко ще се оправи и ще проявя търпение. Истината е, че тя е толкова твое дете, колкото и мое и сърцето ми се къса, когато виждам как се отдръпваш от нея. Знам какво си преживял и не искам да бъда безсърдечна, но... сега за мен всичко е различно. Трябва да мисля какво е добро за нея. А баща, който отказва да я докосне, определено не е нещо добро.
  Зи разтвори юмруци и се взря в дланите си, опитвайки се да си представи как взема малката на ръце. Татуираните белезници му се сториха толкова огромни. Огромни... и заразни.
  Точната дума не беше „отказва", помисли си той. А „не може ".
  Работата беше там, че ако я вземеше на ръце, за да я успокои, ако си играеше с нея и й четеше, би означавало да й бъде баща, а неговата наследственост определено не беше нещо, с което би искал да обремени едно дете. Роднатадъщеря на Бела заслужаваше нещо по-добро.
  * Трябва да решиш какво искаш - каза Бела. - Ако не можеш да й бъдеш баща, ще те напусна. Знам, че звучи жестоко, но... трябва да мисля за това какво е най-добре за нея. Обичам те и винаги ще те обичам, ала вече не става въпрос за мен.
За миг Зи си помисли, че не е чул добре. Да го напусне?
Бела излезе в коридора със статуите.
  * Отивам да си взема нещо за хапване. Не се тревожи за нея, веднага се връщам.
И тя затвори беззвучно вратата след себе си.
  Когато два часа по-късно се спусна нощта, безшумното затваряне на вратата все още отекваше в главата на Зи. Застанал пред гардероба си, пълен с черни тениски, кожени панталони и тежки ботуши, той се опитваше да разгадае себе си, лутайки се из лабиринта на чувствата си.
  Естествено, че искаше да преодолее това отвратително отношение към дъщеря си. От само себе си се разбираше.
Ала просто не бе в състояние да го надмогне - онова, което му бяха причинили, може и да бе останало в миналото, ала бе дос

татъчно да сведе поглед към китките си, за да види, че все още е омърсен от преживяното... а не искаше Нала дори да се доближава до подобна мръсотия. В началото на връзката им с Бела имаше съшия проблем и спрямо нея. Вярно, беше успял да го надмогне, ала с Нала положението бе по-сериозно. Той беше физическото доказателство за жестокостта, която съществуваше в света, а не искаше дъщеря му да знае, че на земята има толкова злина, още по-малко пък - да я излага на нейните последствия.
Майната му.
  Какво, по дяволите, щеше да прави, когато тя станеше достатъчно голяма, за да го погледне в лицето и да го попита откъде е този белег и как е станал такъв, какъвто бе? Как щеше да постъпи, когато тя поискаше да узнае защо върху кожата му са татуирани белезници? Какво ли щеше да отговори чичо й Фюри, когато Нала го попиташе защо е без един крак?
  Зи нахлузи тениска и чифт кожени панталони, после препаса канията през гърдите си и отвори шкафа с пистолетите. Извади два четирийсеткалиброви зигзауера и ги провери набързо. Някога използваше деветмилиметрови пистолети... по дяволите, някога се биеше с голи ръце. Ала откакто Бела бе част от живота му, той бе станал по-предпазлив.
  Което, разбира се, беше другата част от проблема. Професията му бе да убива. Такава му беше работата. Нала трябваше да отрасне, тревожейки се за него всяка нощ. Нима би могло да е другояче? Бела се тревожеше.
Зи затвори шкафа и го заключи, а след това окачи двата пистолета на кръста си, провери камите и облече коженото си яке.
  След това погледна към кошчето, където Нала продължаваше да спи.
  Пистолети. Ножове. Метателни звезди. Исусе, детето трябваше да бъде заобиколено от дрънкалки и плюшени мечета.
  Всичко се свеждаше до това, че той просто не бе създаден да бъде баща. Ама никак. Биологията обаче му беше отредила тази роля против волята му и сега те всички бяха пленници на неговото минало. И колкото и непосилно да бе дори да си помисли за живот без Бела, просто не виждаше как би могъл да бъде бащата, който Нала заслужаваше.
  Неволно се смръщи, представяйки си тържеството, което щеше да бъде организирано в чест на Нала една година след преобразяването й, както повеляваше традицията за всички

жени вампири от глимерата. Също по традиция, дъщерята трябваше да изтанцува първия танц с баща си. Зи съвсем ясно си представи Нала в дълга алена рокля, многоцветната й коса - вдигната високо, с рубинена огърлица около шията... и себе си, с обезобразеното си лице и татуировките на кръвен роб, подаващи се изпод ръкавелите на смокинга му.
Страхотно. Чудесна картинка.
  Ругаейки, той отиде в банята, където Бела се приготвяше за вечерта. Възнамеряваше да й каже, че излиза, за да довърши започнатото предишната нощ, и че щом приключи, ще се прибере и тогава ще говорят. Ала когато погледна към нея, думите заседнаха в гърлото му.
  Обгърната в облака пара, останал след като си бе взела душ, Бела тъкмо се бършеше. Косата й бе увита в кърпа, оставяйки изящната й шия непокрита, млечнобелите й рамене потръпваха, докато подсушаваше гърба си с пухкавата хавлия. Гърдите й, полюшващи се лекичко, уловиха погледа на Зи и го накараха да се втвърди.
  По дяволите, докато я гледаше, можеше да мисли единствено за секс. Господи, толкова беше красива! Харесваше я, когато се бе закръглила по време на бременността, харесваше я и такава, каквато беше сега. След раждането на Нала тя бе отслабнала много бързо и коремът и отново бе стегнат както преди, хълбоците й също си бяха възвърнали изящните форми. Гърдите й обаче бяха наедрели, зърната им бяха по-наситено розови, хълмчетата им - по-големи.
  Пенисът му опъна кожения панталон, като престъпник, напиращ да избяга от затвора.
  Докато опитваше да се вземе в ръце, Зи си даде сметка, че двамата с Бела не бяха правили секс още отпреди раждането на Нала. Бела беше изкарала тежка бременност, а след това й трябваше време, за да се възстанови, пък и съвсем разбираемо беше погълната от грижите по бебето.
  Тя му липсваше. Желаеше я. Все още я смяташе за най-забележително сексапилната жена на света.
  Бела остави хавлията върху шкафа в банята, застана пред огледалото и се взря в себе си. Направи гримаса и като се приведе напред, докосна скулите, челюстта, брадичката си. След това се изправи смръщена, обърна се на една страна и глътна корема си.
Зи се прокашля, за да привлече вниманието й.
* 
Аз ще тръгвам.
При звука на гласа му Бела трескаво посегна към халата си. Бързо го надяна, завърза колана и вдигна реверите към гърлото си.
* Не знаех, че си тук.
* Ами... - Ерекцията му бързо спадна. - Тук съм.
* Излизаш ли? - попита Бела и свали кърпата от косата си. Дори не беше чула какво й казва, помисли си Зи.
* Да, излизам. Но както винаги можеш да се свържеш с мен...
* Не се тревожи за нас.
  Тя се наведе и започна да подсушава косата си. На Зи му се стори, че крайчето на хавлията плющи оглушително.
  Въпреки че стоеше само на три метра от него, не можеше да я Достигне. Не можеше да я попита защо се крие от него. Прекалено много се страхуваше да чуе отговора.
  * Приятна вечер - дрезгаво каза той; почака мъничко, молейки се тя да го погледне, да му се усмихне, да му прати въздушна целувка, преди да го пусне да отиде да се бие.
  * И на теб. - Бела отметна косата си назад и посегна към сешоара. - И се пази.
  * Обещавам.
  Бела включи сешоара и взе четката за коса, за да изглежда заета, докато Зи се обръщаше и излизаше от банята. Когато бе сигурна, че вече е тръгнал, заряза преструвката, изключи сешоара и го пусна върху мраморния плот.
  Сърцето я болеше до пръсване, повдигаше й се и докато се взираше в отражението си, й се прищя да хвърли нещо по огледалото.
  Двамата не бяха го правили от... господи, трябва да имаше поне четири-пет месеца, когато бе прокървила за първи път.
  Той вече не мислеше за нея по този начин. Не и откакто Нала бе дошла на бял свят. Сякаш раждането й бе изключило тази част от връзката им за него. Сега допирът му беше някак братски - нежен, съчувствен.
Никога - страстен.
  В началото Бела си мислеше, че е защото не е така слаба като преди, ала през последните четири седмици тялото й си бе възвърнало някогашната форма.
Или поне тя си мислеше така. Ами ако се заблуждаваше?

  Бела развърза халата, разтвори го и като се обърна на една страна, измери корема си с поглед. Докато растеше, по времето когато баща й бе още жив, бяха успели да й втълпят колко е важно за една жена от глимерата да бъде слаба и дори сега, когато него го нямаше, а оттогава бяха изминали толкова много години, строгите предупреждения да не допуска да надебелее, все още не я напускаха.
Бела отново се уви в халата и завърза колана.
  Да, тя искаше дъщеря й да има истински баща и това бе найголямата й грижа, ала и на нея Зи й липсваше.
  Беше забременяла толкова бързо, че така и не бяха успели да се насладят на новобрачния период, в който бяха само двамата и се опиваха от близостта си.
  Докато вземаше сешоара и отново го включваше, се опита да не брои дните, откакто Зи не я бе докосвал като мъж. Толкова отдавна не бе заравял големите си, топли ръце между чаршафите и не я бе събуждал с целувка по тила и твърда ерекция, притисната в ханша й.
  Е, вярно, че и тя самата не бе поемала инициативата. Но не можеше да е сигурна как ще реагира той, а най-малко се нуждаеше да бъде отблъсната, защото вече не го привлича. И без това като майка бе емоционална развалина. Да се провали и като жена бе повече, отколкото би могла да понесе.
  Когато косата й изсъхна, тя я среса набързо и отиде да провери какво прави Нала. Докато стоеше до кошчето и гледаше дъщеричката им, просто не можеше да повярва, че се бе стигнало до ултиматуми. От самото начало знаеше, че Зи няма да се съвземе току-така от всичко, на което го бяха подложили, ала нито за миг не й бе минавало през ум, че няма да успеят да се преборят с миналото му.
Бе смятала, че любовта им е способна да се справи с всичко. Ала може би не беше така.

ЪЩАТА СЕ ИЗДИГАШЕ ВСТРАНИ ОТ ЧЕРНИЯ ПЪТ И БЕ ОБГРАДЕ
на от избуяли храсталаци и неподдържани дървета с кафяви листа. Самата сграда беше същински миш-маш от най-различ

ни архитектурни стилове, обединявани единствено от нескопосаността, с която се бяха опитали, да ги наподобят - покривът беше в стил „Кейп Код"*, ала имаше само един етаж, като фермерска къща; колоните на предната веранда се стараеха да внушат усещане за колониален стил, но за сметка на това бе облицована с пластмаса, като евтина каравана; опитваше се да прилича на замък, ала притежаваше цялото благородство на пробит контейнер за боклук.
А, да, освен това беше боядисана в зелено. Ярко зелено.
  Най-вероятно беше построена преди двайсетина години от някой градски тип без никакъв вкус, решил да започне живота си наново и да се отдаде на градинарство. Сега обаче цялата къща беше порутена, с изключение на едно-единствено нещо - вратата бе направена от лъскава, чисто новичка неръждаема стомана, подсилена така, както се подсилваха вратите в психиатричните отделения или в затвора.
А прозорците бяха здраво заковани.
  Зи приклекна зад изгнилия скелет на спортна кола и зачака облаците да се сгъстят и да закрият луната, за да може да действа. От другата страна на обраслата в бурени морава и чакълената пътека, Рейдж се бе спотаил зад един дъб - единственото дърво, достатъчно голямо, за да скрие огромния здравеняк.
  Братството беше открило това място едва предишната вечер и то съвсем случайно. Зи бе в центъра и патрулираше под мостовете на Колдуел (любимото място на местните наркомани), когато видя двама главорези да изхвърлят човешко тяло в река Хъдсън. Цялата операция бе извършена бързо и професионално - пристигна невзрачен седан, от който слязоха двама мъже с черни суичъри, отидоха до багажника, хванаха тялото за ръцете и краката и го метнаха във водата.
Плис-пляс, нека се поокъпе.
  Зи се намираше на около десетина метра надолу по течението, така че когато мъртвецът мина покрай него, носен от водата, можа да види по разкривената му уста, че е човек. По принцип това не би предизвикало абсолютно никаква реакция от страна на Зи - изобщо не го вълнуваше, че някакъв си човек бе свършил като в сцена от „Кръстникът".
   * „Кейп Код" (водещ наименованието си от полуостров Кейп Код, популярна туристическа дестинация в Щатите) - типичен за Съединените щати архитектурен стил. - Бел. прев.

  Ала в този момент вятърът смени посоката си, довявайки сладникав полъх до ноздрите му.
  Имаше само две неща, които миришеха по този начин и ходеха на два крака - възрастните жени и враговете на неговата раса. И тъй като се съмняваше, че под качулките на суичърите се криеха две мили старици, решили да пуснат на свобода дремещия у тях Тони Сопрано*, това означаваше, че онези двамата бяха лесъри. От което ситуацията автоматично ставаше от първостепенна важност за Зи.
  В този миг, сякаш по поръчка, между двамата убийци избухна кавга. Докато те се разправяха и дори се блъснаха предизвикателно един-два пъти, Зи се материализира до най-близкия до колата им пилон. На регистрационната табелка на шевролета „Импала" пишеше 818 NPA и вътре нямаше други пътници, били те трупове или не.
  Само за миг Зи отново се материализира, този път върху покрива на склада, който се издигаше от едната страна на моста. От този наблюдателен пост той набра номера на Куин и зачака, брулен от поривите на вятъра с опрян до ухото телефон.
  Обикновено лесърите не убиваха хора. Първо, защото си беше губене на време - убийството на хора не им печелеше точки пред Омега и второ, защото създаваше ненужни главоболия, ако ги заловяха. При все това, ако някой тип видеше нещо, което не бе предназначено за неговите очи, лесърите без колебание го изпращаха на оня свят.
  Най-сетне шевролетът излезе изпод моста и като сви вдясно, пое към центъра на града. Зи каза нещо в слушалката и миг покъсно на мястото, от което беше излязъл шевролетът, се появи черен хамър.
Тази нощ Куин и Джон Матю не бяха дежурни и заедно с Блей
бяха отишли в „Зироу Сам", ала тези момчета бяха винаги готови
за бой. В мига, в който Зи позвъни, и тримата се втурнаха към
чисто новичката кола на Куин, паркирана на една пресечка оттам.
Следвайки указанията на Зи, момчетата настъпиха газта, за
да настигнат седана. Докато те го догонваха, Зи се материали
зираше от покрив на покрив, за да държи под око лесърите, чи
ято скапана кола се движеше по брега на реката. Което си беше
   * Герой от сериала „Семейство Сопрано", член на мафиотска ограниза* ция. - Бел. прев.

чиста проба късмет - ако бяха решили да тръгнат по магистралата, нищо чудно да им се бяха изшгьзнали.
  Куин си го биваше зад волана и щом се увери, че хамърът е по петите на седана, Зи престана да се прави на Спайдърмен и остави момчетата да си вършат работата. След около петнайсетина километра Рейдж пое преследването със своя понтиак, за да не усетят лесърите, че си имат опашка.
  Точно преди изгрев слънце, Рейдж ги бе проследил до това място, ала тъй като съвсем скоро щеше да се зазори, нямаше как да проникнат вътре.
 Тази вечер щяха да довършат започнатото. С гръм и трясък. И виж ти - шевролетът си стоеше паркиран най-чинно пред къщата.
  Когато облаците най-сетне си свършиха работата, Зи кимна на Холивуд и те се материализираха от двете страни на входната врата. Заслушаха се и ясно доловиха спорещи гласове - същите, които Зи бе чул предишната нощ край брега на Хъдсън. Очевидно лесърите все още се разбираха като куче и котка.
Три, две... едно...
  Рейдж изби вратата с ритник, толкова мощен, че тежкият му ботуш остави вдлъбнатина в метала.
  Двамата лесъри в коридора се обърнаха рязко, ала Зи не им остави време да реагират - куршумите на зигзауера ги улучиха в гърдите и ги повалиха.
  Рейдж се хвърли напред с ками в ръце, пронизвайки първо единия, а после и другия. Когато лумналата за миг светлина и разнеслият се пукот отшумяха, той скочи на крака и застина, неподвижен като скала.
Нито той, нито Зи помръдваха. Използвайки сетивата си, пресяваха тишината в търсене на признак за нечие присъствие.
  Стонът, който се надигна в безмълвието на къщата, долетя нейде отзад и Зи бързо се запъти натам с пистолет, готов за стрелба. В кухнята откри отворена врата, отвеждаща към мазето, и той се дематериализира вляво от нея. Бързо завъртане на главата и той надникна надолу по стълбите. В дъното, закачена на червено-черна жица, висеше електрическа крушка, ала на светлината й се виждаха единствено мръсните дъски на пода.
  С помощта на волята си Зи угаси крушката и докато Рейдж го покриваше с пистолета си от върха на стълбите, той избегна разнебитените стъпала, като се дематериализира в мрака.

  Щом се озова в мазето, усети пресен мирис на кръв, а нейде от лявата си страна долови потракване на зъби.
  Запали осветлението с помощта на волята си и... дъхът му секна.
  Върху една маса, завързан за ръцете и краката, лежеше мъжки цивилен вампир. Беше гол и покрит със синини и вместо да погледне към Зи, стисна очи, сякаш не бе в състояние да понесе гледката на онова, което го очакваше.
  За миг Зи остана като вцепенен. Това бе собственият му кошмар в наситено ярки цветове и реалността така се разми, че изведнъж самият той не бе сигурен дали бе жертвата, прикована върху масата, или онзи, който идваше да я спаси.
  * Зи? - обади се Рейдж от върха на стълбището. - Има ли нещо там?
Зи бързо дойде на себе си и се прокашля.
* Аз ще се заема.
И той отиде до цивилния вампир.
  - Не се бой - меко каза на Древния език, докато се приближаваше.
  Вампирът отвори очи и рязко повдигна глава. По лицето му се изписа първо недоверие, а после изумление.
- Не се бой.
  Зи на два пъти провери ъглите на мазето, острият му поглед проникна в мрака, търсейки следи от охранителна система, ала единственото, което видя, бяха бетонни стени и дървен под, както и стари тръби и жици, виещи се по тавана. Никакви фотоклетки, нито лъскави новички генератори.
  Бяха сами и никой не ги наблюдаваше, ала един господ знаеше докога ще е така.
* Рейдж, там горе още ли е чисто? - провикна се той.
* Да.
* Един цивилен.
  Зи огледа тялото на вампира. Беше бит и макар да не се виждаха отворени рани, не бе сигурно дали ще успее да се дематериализира.
* Обади се на момчетата, в случай че ни потрябва превоз.
* Вече го направих.
Зи пристъпи напред...
  Дъските на пода се строшиха, станаха на парчета точно под краката му.
   
Гравитацията го сграбчи с хищните си лапи и докато пропадаше безпомощно, единственото., за което можеше да мисли, беше Бела. В зависимост от това какво го очакваше на дъното, това може би беше...
  Приземи се върху нещо, което се строши при сблъсъка с него; късчета незнайно какво нарязаха кожените му панталони и ръцете му, преди да се разлетят във въздуха и да се впият в лицето и врата му. Продължаваше да стиска пистолета, защото така беше обучен, но и защото мощният прилив на болка го скова от глава до пети.
  На няколко пъти трябваше да си поеме дълбоко дъх, преди мозъкът му отново да се задейства и да прецени щетите.
  Бавно се надигна и около него се разнесе звън на стъкло, посипало се по каменен под. В кръга от светлина, идващ от мазето над него, Зи видя, че седи насред искрящо кристално море.
Беше паднал върху полилей с размерите на легло.
А левият му ботуш беше извит назад.
* Проклятие!
  Счупеният му крак запулсира от болка и той неволно си помисли, че ако не беше видял проклетата рана, може би все още нямаше да усеща нищо.
Лицето на Рейдж се показа в дупката над главата му.
* Добре ли си?
* Освободи цивилния.
* Ти добре ли си?
* Кракът ми е прецакан.
* Колко прецакан?
  * Ами виждам едновременно петата на ботуша си и капачката на коляното си. И освен това има голяма вероятност да повърна - той преглътна мъчително, опитвайки се да убеди тялото си, че не му се повдига. - Освободи цивилния, а после ще измислим как да изляза оттук. А, да, стъпвай само върху местата, където има забити гвоздеи в дъските, подът явно е съвсем разнебитен.
  Рейдж кимна и изчезна. Докато тежките стъпки над главата му посипваха Зи с облаци прах, той бръкна в якето си и извади джобно фенерче. То може и да бе не по-голямо от пръста му, но пък хвърляше светлина, мощна като фар на кола.
  Докато Зи обхождаше помещението с лъча от фенерчето, болката в крака му като че ли позаглъхна.

* Какво, по дяволите...?
  Сякаш бе попаднал в египетска гробница. Просторното помещение бе претъпкано с бляскави предмети - картини с маслени бои в позлатени рамки и сребърни канделабри, статуи, инкрустирани със скъпоценни камъни и купища сребърни прибори. Насреща му пък бяха струпани кутии, които най-вероятно бяха пълни с бижута, както и петнайсетина метални куфарчета - без съмнение натъпкани с пари.
  Очевидно беше попаднал в скривалището, където лесърите държаха онова, което бяха заграбили по време на нападенията си това лято. Всичко това някога бе принадлежало на глимерата, Зи дори разпозна лицата на някои от портретите.
  Тук бяха събрани немалко ценности. И я виж ти - вдясно от него, близо до пръстения под, започна да примигва червена светлинка. С падането си беше задействал алармената инсталация.
Рейдж отново надникна през дупката.
  * Цивилният е свободен, но не е в състояние да се дематериализира. Куин е на по-малко от половин миля оттук. Върху какво, по дяволите, си паднал?
  * Полилей. И това е само върхът на айсберга. Слушай, скоро ще си имаме компания. Това място се охранява, а аз задействах алармата.
  * Има ли стълба, водеща до теб?
  Зи избърса с опакото на окървавената си ръка студената, лепкава пот, избила по челото му от божа, и като обходи помещението с фенерчето си, поклати глава.
  * Не виждам, обаче все някак трябва да са вкарали заграбеното тук, а определено не са го направили през тавана.
  Рейдж рязко вдигна глава и се намръщи. Когато извади камата си от ножницата, тя сякаш издрънча от нетърпение.
  * Това е или Куин или лесър. Отдръпни се от светлината, докато аз се оправя с това.
  И той изчезна от дупката, ала този път стъпките му бяха тихи като на котка.
  Зи прибра пистолета си в кобура, тъй като нямаше друг избор, и разчисти част от натрошения кристал от пътя си. След това се подпря на ръце и с помощта на здравия си крак запълзя в мрака, насочвайки се към светлинката на алармената система. Настани се плътно до нея, тъй като това бе единственото място,

неотрупано с произведения на изкуството и сребро, и се облегна на стената.
  От горния етаж все така не долиташе никакъв звук и Зи разбра, че пристигналите не бяха Куин и момчетата. Но въпреки това не се чуваше и шум от битка.
И тогава положението тотално се сговни.
  „Стената", на която Зи се беше облегнал, се плъзна встрани и той се просна по гръб... право в краката на двама белокоси и адски вбесени лесъри.

А СИ МАЙКА В МНОГО ОТНОШЕНИЯ БЕШЕ ПРЕКРАСНО.
  Да държиш детето си на ръце и да го полюшваш, докато заспи, определено беше едно от тях. Както и да сгъваш дрешките му. Да го храниш. Да виждаш щастието и възторга, с които вдига очички към теб, когато се събуди.
  Бела се намести в люлеещия се стол, подпъхна одеялото под брадичката на дъщеря си и нежно я помилва по бузката.
  Не толкова приятен страничен ефект на майчинството беше несъмненото засилване на женската й интуиция.
  Докато си седеше на сигурно място в имението на Братството, Бела просто знаеше, че нещо не е наред. Въпреки че самата тя беше в пълна безопасност и се намираше в детска стая, сякаш извадена от статия, озаглавена „Тук живее съвършеното семейство", Бела имаше чувството, че в стаята става течение, носещо вонята на умрял скункс. Нала също бе усетила, че нещо не е наред. Неестествено тиха и неспокойна, тя бе вперила жълтите си очички нейде пред себе си, сякаш очакваше всеки миг да се разнесе оглушителен шум.
  Разбира се, интуицията (независимо дали се дължи на майчинство или не) има недостатъка да е разказ без думи и без хронология. Въпреки че те подготвя за лошите новини, тревогата идва без съществителни и глаголи, както и без дата и час. Затова, докато човек си седи, с неопределения ужас, залепнал за тила му като студен, мокър парцал, не му остава друго, освен да се мъчи да намери рационално обяснение. Може би е просто лошо храносмилане. Или нещо във въздуха.

А може би...
  По дяволите, може би онова, което я разяждаше отвътре, не беше никаква интуиция. Може би просто беше взела решение, което не й се нравеше особено.
  Да, това бе далеч по-вероятно. След като толкова дълго се бе измъчвала и надявала, и безпокоила, и търсила изход от проблема със Зи, се бе видяла принудена да бъде реалист. Беше поставила въпроса ребром... и така и не бе получила отговор. Нито „Искам двете с Нала да останете", нито дори „Ще се опитам да се променя".
  Единственото, което бе измъкнала от него, бе, че отива да се бие.
Което си беше един вид отговор, нали така?
  Бела се огледа наоколо, правейки на ум списък на нещата, които трябваше да вземе... а те не бяха кой знае колко - една чанта с най-най-необходимото за Нала, както и малко дрехи за нея. Можеше да си позволи ново кошче за пелени, нова люлка и нова маса за повиване в...
Но къде щеше да отиде?
  Най-лесното решение беше да се настани в една от къщите на брат си. Той имаше много и тя трябваше само да го помоли. Господи, каква ирония! След като бе положила толкова усилия, за да се откъсне от него, ето че сега обмисляше да се върне.
Не, не обмисляше. Беше го решила.
  Тя се наведе на една страна, извади мобилния си телефон от джоба на дънките и набра номера на Рив.
След две позвънявания, й отговори познат глас:
* Бела?
  От другата страна гърмеше музика, чуваше се говор и всякакви други звуци.
* Здравей.
* Ало? Бела? Задръж така докато отида в офиса си. След дълга, шумна пауза, врявата изведнъж утихна.
* Здрасти. Как я карате ти и твоето малко съкровище?
* Трябва ми място, където да се изнесем.
Гробовна тишина. А после брат й попита:
* За двама или за трима?
* Двама.
Още една дълга пауза.
* Искаш ли да убия онова глупаво копеле?
   
Студеният му, зъл тон я уплаши и й напомни, че любимият й брат не беше вампир, чийто гняв би искал да си навлечеш.
* За бога, не!
* Говори, сестричке. Кажи ми какво става.
  Смъртта е черен колет, който идва в най-различни форми и размери. Ала в мига, в който се озове на прага ти, няма нужда да го отваряш, нито дори да поглеждаш адреса на подателя, за да си сигурен кой го изпраща.
Защото вече знаеш.
  Докато се просваше по гръб в краката на двамата лесъри, Зи вече знаеше, че току-що му бяха връчили собствената му смъртна присъда и единственото, което му мина през ума, бе, че все още не е готов да я получи.
  Разбира се, това не беше пратка, която просто можеш да откажеш.
  Над него, облени от приглушена светлина, хвърляна незнайно от какво, двамата убийци се вцепениха, сякаш той бе последното нещо, което бяха очаквали да видят тук. А след това извадиха пистолетите си.
  В съзнанието на Зи не се появиха предсмъртни думи. Имаше само предсмъртен образ, който напълно засенчи двете дула, които го гледаха от заплашителна близост. В главата му изплува образът на Бела и Нала в люлеещия се стол - не от тази вечер, с носните кърпички, зачервените очи на Бела и навъсения Фюри. Образът беше отпреди две седмици и в него Бела се взираше в детето в прегръдките си с неизразима нежност. Сякаш усетила, че Зи стои на прага, тя беше вдигнала глава и за миг обичта, изписана върху лицето й, бе обгърнала и него.
  Двата изстрела най-сетне отекнаха, ала колкото и да бе странно, единствената болка, която Зи усети, бе от бученето на ушите си, причинено от силния звук. Последваха две глухи тупвания, които отекнаха насред крадените съкровища.
  Зи повдигна глава. Куин и Рейдж стояха на няколко крачки от мястото, където допреди секунда се намираха двамата лесъри, и тъкмо сваляха оръжията си. Блей и Джон Матю, с извадени пистолети, също бяха там.
- Добре ли си? - попита Рейдж.

Не. Голямо, шибано не.
* Да, добре съм.
  * Блей, идваш обратно в тунела с мен - нареди Рейдж. - Джон и Куин, вие останете с него.
  Зи отпусна глава на пода и заслуша как два чифта тежки ботуши се отдалечават. В последвалата призрачна тишина, Зи усети, че му се повдига, всеки сантиметър от тялото му се затърчи и когато вдигна ръце, за да хване лицето си, видя, че треперят като знамена, развявани от мощен вятър.
Джон го докосна по рамото и той подскочи.
* Добре съм... добре съм...
Джон въздъхна.
* Ще те измъкнем оттук.
  * Откъде... - Зи се прокашля. - Откъде да съм сигурен, че това се случва?
-Какво? Откъде да си сигурен, че...?
  Пръстите на Зи зашариха по челото му в опит да докоснат мястото, където двамата лесъри бяха опрели пистолетите си.
  * Откъде да съм сигурен, че това наистина се случва и че не... Откъде да знам, че не съм мъртъв?
  Джон погледна през рамо към Куин, сякаш нямаше представа какво да отговори и търсеше подкрепление. След това шумно се тупна по гърдите.
* Аз знам, че съм тук.
  Куин се наведе и също се тупна по гърдите, при което се разнесе глух звук.
* Както и аз.
  Зейдист отново отпусна глава на пода. Тялото му се гърчеше толкова отчаяно в собствената си кожа, че краката му сякаш танцуваха степ върху коравия под.
* Не знам дали... това наистина се случва... о, по дяволите...
  Джон се взираше в Зи, сякаш се опитваше да измери бързо нарастващата му тревога и да прецени как, по дяволите, да постъпи. После изведнъж се пресегна и подръпна обърнатия наопаки ботуш на Зи.
Зи рязко се надигна и изруга:
* Копеле!
  Ала всъщност не беше ядосан. Болката му подейства като пролетно почистване - сякаш някой бе взел голяма метла и с един замах бе измел паяжините на халюцинациите от ума му,

оставяйки след себе си пулсираща, кристална яснота. Беше жив. Напълно жив.
  В мига, в който осъзна това, мисълта му се насочи към Бела. И Нала. Трябваше да се свърже с тях. Обърна се на една страна, за да извади телефона си, ала от божата в крака му причерня.
  * По дяволите. Ще ми подадеш ли телефона? В задния ми джоб е.
  Джон внимателно го обърна на една страна, извади мобилния телефон и му го подаде.
  * И не мислиш, че ще успеете да го превъзмогнете? - попита Рив.
  В отговор Бела поклати глава, ала после си спомни, че брат й не може да я види.
  * Не, не мисля. Не и в близко бъдеще.
  * По дяволите. Е, аз винаги ще съм до теб, знаеш го, нали? Искаш ли да се преместиш при мамен?
  * Не. Искам да кажа, че нямам нищо против да ми идва на гости, но имам нужда от лично пространство.
  * Защото се надяваш, че той ще те потърси.
  * Няма да го стори. Този път е различно. Нала... промени всичко.
  Детето изгука и се намести още по-удобно в любимото си местенце между ръката и гърдите на Бела. Майка й подпря телефона на рамото си и погали пухкавата мека косичка, която бе започнала да й расте. Чупливата коса на Нала, когато израстеше, щеше да е многоцветна, смесица от руси, червени и кестеняви кичури, досущ каквато би била и косата на баща й, стига той да не я подстригваше тожова късо.
* Какво? - попита тя, когато Рив се засмя неловко.
  * След всички тези години, през които се мъчех да те задържа при себе си, ето че сега не ми се ще да напуснеш имението на Братството. Честно ти казвам, няма по-безопасно място от него... Все пак ми се намира едно сигурно местенце до Хъдсън. Не е кой знае какво, но една моя приятелка живее в съседство и двете къщи са свързани с подземен тунел. Тя ще се погрижи да си в безопасност.
  * Благодаря - смотолеви Бела, след като той й даде адреса. - Ще си събера багажа и ще помоля Фриц да ме откара там след час.

* Още сега ще се погрижа да заредят хладилника. Телефонът избръмча в ухото й - беше получила съобщение.
* Благодаря ти.
* Той знае ли?
   * З и го очаква. И не, няма да му забраня да вижда дъщеря си... стига да иска.
   * Ами ти?
   * Обичам го... ала напоследък изобщо не ми беше лесно.
   Разговорът приключи малко след това и когато свали телефона от ухото си, Бела видя, че е пристигнало съобщение от Зейдист, което гласеше:
   „ТОЛКОВА СЪЖАЛЯВАМ. ОБИЧАМ ТЕ. МОЛЯ ТЕ ПРОСТИ МИ... НЕ МОГА ДА ЖИВЕЯ БЕЗ ТЕБ."
Бела прехапа устни. И на свой ред изпрати съобщение.

И СЕ ВЗИРАШЕ В ТЕЛЕФОНА, МОЛЕЙКИ СЕ ЗА ОТГОВОР ОТ БЕЛА.
Би се обадил, ала гласът му трепереше прекалено силно, а не искаше да я уплаши. Пък и надали беше особено добра идея да се разчувства точно сега, когато беше със счупен крак и се намираше на вражеска територия.
Рейдж и Блей се върнаха от тунела.
   - .. .което обяснява защо не са влезли в къщата - тъкмо казваше Рейдж. - Входът към това скривалище е през навеса отвън. Първо са проверили алармената система и очевидно това, че някой е проникнал в къщата, не ги е разтревожило толкова.
Зи се прокашля и изграчи:
 * Алармата все още мига. Ако не я изключим, ще дойдат... Рейдж се прицели в червената светлинка, натисна спусъка и я направи на парченца.
 * Може би това ще помогне.
   * Страшен техничар си, Холивуд - промърмори Зи. - Истинска конкуренция на Бил Гейтс.
   * Все тая. Сега трябва да изведем теб и цивилния оттук...
   Телефонът на Зи избръмча и той отвори съобщението от Бела, затаил дъх. След като го прочете два пъти, стисна очи и затвори капачето на телефона. Господи... не!
    
Оттласна се от пръстения под и направи усилие да се изправи. Пронизващата болка в крака отвлече вниманието му от локвата кръв, която се бе събрала под него.
* Какво...
- ...по дяволите...
- .. .правиш?
  Джон изрече на езика на знаците онова, което другите се опитваха да кажат:
-Какво, по дяволите, правиш?
* Трябва да се прибера у дома.
  Само че да се дематериализира беше невъзможно, не и с този крак, от чието безжизнено полюшване му се повдигаше.
* Трябва да...
  Холивуд завря съвършено красивото си лице на сантиметри от физиономията на Зи.
* Просто се успокой. В шок си...
  Зи го сграбчи за рамото, за да го накара да замълчи, и заговори тихо. Когато свърши, Рейдж примига няколко пъти, преди да успее да отговори, също толкова тихо:
  * Работата е там, че имаш открита фрактура, братко. Обещавам ти, че ще те върнем у дома, но първо трябва да те види лекар. Съмнявам се, че животът ти е омръзнал чак толкова.
  Зи, на когото точно в този момент внезапно му се зави свят, нямаше как да отрече, че Рейдж е прав, обаче...
* Вкъщи. Искам...
  И тогава тялото му се свлече. Просто рухна, като къщичка от карти. Рейдж го улови и се обърна към момчетата:
  * Вие двамата - изведете го през тунела. Веднага. Аз ще ви прикривам.
  Зейдист изстена, когато момчетата го хванаха и го повлякоха, сякаш беше някоя прегазена сърна, намерена насред пътя. От зашеметяващата болка сърцето му биеше лудешки и целият трепереше, ала това беше добре. Нуждаеше се от подобно физическо изражение на чувствата, бушуващи в гърдите му.
  Тунелът беше дълъг около петдесетина метра и толкова нисък, че единствено някой хобит можеше да ходи в него изправен, така че малката им експедиция бе почти толкова забавна, колкото и да се родиш. Ниско наведени, Куин и Джон се опитваха да не го изпуснат - двама възрастни в детски макет. Докато тялото на Зи се полюшваше, а прецаканият крак го болеше

неистово, единственото, което го държеше в съзнание, бе съобщението от Бела:
  „СЪЖАЛЯВАМ. ОБИЧАМ ТЕ, НО ДВЕТЕ ТРЯБВА ДА СИ ТРЪГНЕМ. ЩЕ ТИ ДАМ АДРЕСА, КОГАТО ПО-КЪСНО ТАЗИ ВЕЧЕР СЕ НАСТАНИМ."
  Въздухът навън бе хладен и Зи вдиша дълбоко, с надеждата, че той ще успокои стомаха му. Отнесоха го право в хамъра и го настаниха на задната седалка, до цивилния, който беше припаднал. Джон, Блей и Куин се качиха и зачакаха.
  Най-сетне Рейдж изскочи от къщата и като вдигна първо три пръста, а после юмрук, се метна на седалката до шофьора. Докато той пишеше съобщение на телефона си, Куин натисна газта и за пореден път доказа, че има нещо между ушите си - беше проявил съобразителността да паркира в началото на алеята, така че сега не му оставаше нищо друго, освен да се изпари оттам без ненужно бавене.
Докато колата се носеше напред, Рейдж погледна часовника си.
* Четири, три, две...
  Къщата зад тях изригна с гръм и трясък, създавайки мощна ударна вълна...
  ...в същия миг, в който един миниван, пълен с лесъри, спря в края на алеята, препречвайки пътя към шосе 9.
  Бела отново провери двата сака, за да се увери, че е взела всичко, от което щеше да има нужда на първо време. В единия, този със зелените дръжки, бе сложила някои свои дрехи, както и зарядното за мобилния си телефон, четката за зъби и две хиляди долара в брой. В сака със сините дръжки беше прибрала дрешките на Нала, биберони и пелени, както и мокри кърпички, крем против подсичане, одеялца, плюшено мече и книжка „О, местата, където ще идеш" от Доктор Сюс.
  В нощ като тази заглавието на любимата книжка на Нала бе като ритник в слабините. Буквално.
* Влез - извика Бела, когато на вратата се почука.
  Мери, жената на Рейдж, надникна в детската стая. Лицето й бе изопнато, а сивите й очи гледаха мрачно, още преди да забележат пътните чанти на пода.
    * 
Рейдж ми прати съобщение. Зи е ранен. Знам, че възнамеряваш да се изнесеш и не е моя работа защо, но може би няма да е зле да изчакаш малко. От това, което Рейдж ми каза, Зи ще има отчаяна нужда да се нахрани.
Бела бавно се изправи.
* Колко... колко зле е пострадал? Какво...
   * Не знам нищо друго, освен това, че ще си дойдат възможно най-скоро.
   Мили... Боже! Точно от това се страхуваше открай време. Че Зи ще бъде ранен, докато е навън.
* Кога ще се приберат?
   * Рейдж не ми каза. Знам, че първо трябва да оставят един ранен цивилен в новата клиника на Хавърс, но тя така или иначе им е на път. Не съм сигурна дали Зи ще бъде лекуван там или тук.
   Бела затвори очи. Зейдист й беше изпратил съобщението след като са го ранили. Потърсил я бе, раздиран от болка... а тя го бе зашлевила с новината, че го изоставя сам с демоните му.
* Какво направих! - прошепна тя.
* Моля?
   Бела поклати глава, толкова на себе си, колкото и в отговор на Мери.
   Отиде до детското креватче и погледна дъщеря си. Нала спеше, надвита от пълното, всепоглъщащо изтощение на децата; малките й гърдички се надигаха равномерно, розовите й пръстчета бяха свити в юмручета, веждите й бяха сбърчени, сякаш се бе съсредоточила в това да порасне възможно най-бързо.
* Ще останеш ли с нея? - попита Бела.
* Разбира се.
* В хладилника има мляко.
* Ще бъда тук през цялото време. Няма да я оставя нито за миг.
   В края на алеята пред яркозелената къща, Зи усети как хамърът подскочи, когато Куин рязко натисна спирачките. Въпреки законите на физиката, мощният автомобил се закова на място, преди да е размазал предницата на минивана, изпречил се на пътя му.
   От прозорците на безличната кола, която повече би подхождала на някоя домакиня от предградията, отколкото на банда лесъри, се показаха дула на пистолети, сякаш тя беше дилижанс

в Дивия запад, и във въздуха засвириха куршуми. Те се удряха с дрънчене в стоманения корпус на хамъра и отскачаха от дебелите плексигласови прозорци.
  * Имам го само от две нощи - ругаеше Куин, - а копелетата вече се опитват да го надупчат като швейцарско сирене! Как ли пък не! Дръжте се!
  Той включи на задна скорост, отдръпна се на около пет метра и като даде на първа, яростно натисна газта. Извил волана наляво, той заобиколи минивана, обсипвайки и двете коли с дъжд от пръст.
  Докато подскачаха насам-натам, сякаш се намираха в лодка насред развълнувано море, Рейдж бръкна в якето си и извади ръчна граната. После открехна бронирания прозорец само толкова, колкото му бе необходимо, махна предпазителя със зъби
и метна гранатата навън. Като по поръчка, проклетото нещо отскочи от покрива на вражеската кола и се търкулна под нея.
Тримата лесъри изскочиха от минивана, сякаш гореше.
  Както и стана след десетина секунди - високи пламъци го обгърнаха и осветиха нощта.
  По дяволите! Ако Зи си мислеше, че влаченето през тунела беше лошо за крака му, то се оказа нищо в сравнение с цялото подскачане и друсане, докато се измъкнат от лесърите. Когато хамърът най-сетне излезе на шосе 9 (при което помете поне един от убийците), Зи почти бе изгубил съзнание.
* Проклятие, изпада в шок.
  Без особен интерес, Зи си даде сметка, че Рейдж се е обърнал и гледа не към цивилния вампир, а към него.
  * Нищо такова - промърмори той и забели очи. - Просто си почивам.
  Невероятните, сини като морето на Бахамите очи на Рейдж се присвиха.
* Открита. Фрактура. Копеле. В този момент кръвта ти изтича. Зи потърси очите на Куин в огледалото за обратно виждане.
* Ще извиняваш за тапицерията.
Куин поклати глава.
  * Не го мисли. Заради теб съм готов да направя колата си на нищо.
Рейдж сложи ръка на врата на Зи.
  * По дяволите, пребелял си като сняг и почти толкова топъл. Ще трябва да те лекуваме в клиниката.
  * У дома.

Рейдж понижи глас:
- Пратих съобщение на Мери да не я пуска да си тръгне. Неза
висимо колко време ще ни отнеме да се върнем в имението, Бела
все още ще е там. Няма да си отиде, преди да си се прибрал у дома. В хамъра се възцари кънтяща тишина, сякаш всички бяха по
гълнати от това да се преструват, че не са чули думите на Рейдж. Зи отвори уста, за да възрази.
Ала изгуби съзнание, преди да успее да измисли какво да каже.

СТАЯТА ЗА ЛЕЧЕНИЕ В ТРЕНИРОВЪЧНИЯ ЦЕНТЪР, БЕЛА КРАЧЕ
ше напред-назад, обикаляйки кушетката за прегледи с разтреперани крака, като непрекъснато спираше, за да си погледне часовника.
   Къде бяха? Какво още се беше объркало? Беше минал повече от час...
   О, Господи, нека Зейдист да е	! Моля те, нека го доведат жив.
   Напред-назад, напред-назад. Най-сетне Бела спря до болничното легло и плъзна поглед по него. Докосна меката повърхност и мислите й се насочиха към деня, когато бе лежала тук като пациент. Преди три месеца. За раждането на Нала.
Господи, какъв кошмар бе изживяла тогава.
   И, Господи, какъв кошмар изживяваше сега... чакайки да докарат нейния хелрен, облян в кръв и раздиран от болка. И това беше в най-добрия случай. В най-лошия щяха да докарат тяло, покрито с чаршаф... не, не можеше да понесе дори мисълта за това.
   За да не полудее, се замисли за раждането, за мига, в който и нейният живот, и този на Зи, се бяха променили завинаги. Като много други паметни събития, то беше очаквано, ала въпреки това пристигането му им подейства като шок. Бела беше в единайсетия месец от осемнайсетмесечната бременност, характерна за нейната раса.
Беше понеделник вечер - страхотно начало на седмицата!
   Беше й се прияло чили и Фриц побърза да й угоди. Забърка й особено пикантна доза, ала когато се появи в стаята й с димящата купа, Бела изведнъж установи, че не е в състояние да понесе

нито миризмата, нито вида на яденето. Обляна в пот и бореща се да не повърне, тя отиде да си вземе хладен душ. Докато се тътреше с мъка към банята, неволно се зачуди как, по дяволите, ще издържи малкото да едрее още седем месеца в корема й.
  Нала, очевидно, бе взела случайната мисъл на майка си присърце. За първи път от седмици се размърда сериозно и с един силен ритник накара водите й да изтекат.
  Когато вдигна халата си и видя локвичката, Бела за миг се зачуди дали не бе изгубила контрол над пикочния си мехур. А после й просветна. Въпреки че бе последвала съвета на доктор Джейн и не бе прочела вампирския вариант на „Какво да очакваме, когато очакваме дете", все пак знаеше достатъчно, за да е наясно, че изтекат ли ти водите, връщане назад няма.
  Десет минути по-късно вече лежеше на болничното легло, а доктор Джейн я преглеждаше - бързо, ала щателно. Заключението й беше, че макар тялото на Бела да не бе готово за това, Нала трябваше да бъде извадена. Сложиха й питоцин (лекарство, което често се прилагаше при човешките жени за предизвикване на раждане) и много скоро Бела разбра, че «ма разлика между обикновени болки и родилни болки.
  Обикновените болки привличаха вниманието ти. Родилните болки го обсебваха.
  Зейдист бе навън по работа на Братството и когато се прибра, така се шашна, че дори съвсем късо подстриганата му коса щръкна. В мига, в който прекрачи прага, той захвърли оръжията си (които образуваха купчинка с размерите на обемисто кресло) и се втурна при нея.
  Бела никога досега не го бе виждала толкова уплашен. Нито дори след някой от кошмарите за садистичната Господарка, чийто пленник бе някога. Очите му бяха станали черни, не от гняв, а от страх и така стискаше устни, че заприличаха на две тънки бели черти.
  Присъствието му й помогна да надвие болката. Освен това се нуждаеше от него. Доктор Джейн я бе посъветвала да не прибягва до епидурална упойка, тъй като при вампирите тя често водеше до обезпокоително ниско кръвно налягане. С други думи - никакво притъпяване на болката.
  Както и никакво местене в клиниката на Хавърс. След като питоцинът пришпори тялото й, всичко се разви твърде бързо, за да я местят където и да било... не че това имаше особено

значение, тъй като бездруго съвсем скоро щеше да се зазори. Което означаваше, че нямаше как да доведат лекаря на расата в тренировъчния център.
   Бела се върна към настоящето и оправи плоската възглавница върху леглото. Съвсем ясно си спомняше как бе стискала ръката на Зи толкова силно, че едва не строши костите му, докато се напъваше така, че чак зъбите я боляха, и имаше чувството, че я разкъсват надве.
А после жизнените й показатели се сринаха.
* Бела?
   Тя рязко се обърна. Рот стоеше на прага на стаята и внушителното му тяло изпълваше вратата. С дългата си до кръста черна коса, тъмните очила и черните кожени панталони, с безшумната си поява кралят бе като осъвременена версия на Мрачния жътвар.
* О, не! - простена тя и се улови за леглото. - Моля те...
* Не, всичко е наред. Той е добре. - Рот се приближи и я уло
ви за ръката, за да я подкрепи. - Положението му е стабилно.
* Стабилно?
   * Има открита фрактура на крака, поради което е изгубил известно количество кръв.
   „Известно количество" без съмнение означаваше „страшно много".
* Къде е?
   * На път към имението от клиниката на Хавърс. Знаех, че се тревожиш, затова дойдох да ти кажа.
   * Благодаря ти. Благодаря ти...
   Дори с проблемите, които имаха напоследък, мисълта да изгуби своя хелрен беше непоносима.
   * Хей, успокой се! - Рот обви силните си ръце около нея и нежно я подкрепи. - Остави треперенето да премине през теб. Така ще ти е по-лесно да дишаш, вярвай ми.
   Тя го послуша и отпусна напрегнатите си мускули. Тялото й потрепера от глава до пети и тя трябваше да се облегне на краля, за да се задържи на крака. Все пак, той се оказа прав. Макар и разтърсвана от спазми, Бела успя да поеме няколко глътки въздух.
   Когато най-сетне се посъвзе, тя се отдръпна. Погледът й попадна върху леглото и тя отново закрачи около него.
* Рот, може ли да те попитам нещо?

* Разбира се.
  Наложи й се да покрачи още малко напред-назад, докато успее да оформи въпроса си както трябва.
  * Ако Бет ти роди дете, ще го обичаш толкова, колкото обичаш нея, нали?
Кралят изглеждаше изненадан.
* Ъъъ...
* Съжалявам - поклати глава Бела. - Не е моя работа....
  * Не, не е това. Просто не съм сигурен какъв е отговорът. - Той вдигна ръка и свали тъмните очила от искрящите си, бледозелени очи. Макар и нефокусирани, погледът им беше поразителен. - Ето как стоят нещата... и мисля, че това важи за всички обвързани вампири. За един вампир неговата шелан е сърцето, което бие в гърдите му. Повече от това дори. Тя е неговото тяло, неговата кожа, неговият ум... всичко, което е бил някога и всичко, което ще бъде. Така че един вампир никога не може да изпита към другиго по-силни чувства от тези, които изпитва към своята жена Просто не е възможно и мисля, че в цялата тая работа има пръст еволюцията. Колкото по-силно обичаш нещо,»толкова пояростно го браниш, а да опазиш своята шелан жива на всяка цена, означава, че тя може да се грижи за децата ви, ако има такива. Което въобще не означава, че не обичаме децата си. Сещам се за Дариъс и Бет - той отчаяно държеше тя да е в безопасност. Ами Тор и Джон? И... така де, разбира се, че ги обичаме.
  Което звучеше разумно, но не я успокои особено, като се имаше предвид, че Зейдист не искаше дори да вземе дъщеря си на ръце...
Двукрилата врата се отвори и вкараха Зейдист на инвалидна количка. Беше облечен в болничен халат, навярно защото
в клиниката на Хавърс се бе наложило да му срежат дрехите,
и цялата кръв се бе отдръпнала от лицето му. Ръцете му бяха бинтовани, а кракът - гипсиран.
Освен това беше в безсъзнание.
Бела се втурна към него и взе ръката му в своята.
* Зейдист? Зейдист?
  Венозните системи и хапчетата невинаги бяха най-доброто лечение за ранените. Понякога единственото, от което се нуждаем, е докосването на онзи, когото обичаме, звукът на неговия

глас и знанието, че сме у дома - само това е достатъчно, за да ни върне от ръба.
  Зи отвори очи. Сапфиреносиният поглед, който срещна, извика сълзи в очите му. Бела се бе привела над него, гъстата й, махагонова коса бе паднала на едното й рамо, изваяното й лице бе изопнато от тревога.
* Здрасти - каза той, не беше в състояние да каже повече.
  Беше отказал каквито и да било обезболяващи в клиниката, защото замайващият им ефект винаги му напомняше за това как Господарката го упойваше, така че беше в пълно съзнание, докато доктор Джейн отваряше крака му и наместваше костта. Е, поне през по-голямата част. За известно време беше изгубил съзнание. Резултатът бе, че се чувстваше ужасно. Така и изглеждаше, без съмнение. А имаше толкова много да й каже.
  * Здравей - Бела го помилва по късо подстриганата коса. - Здравей...
  * Здравей...
  Преди съвсем да се размекне и да стане за смях, Зи се огледа наоколо, за да види кой още е в стаята. Рот говореше с Рейдж в ъгъла до джакузито, а Куин, Джон и Блей стояха пред стоманените шкафове с лекарства.
Свидетели. По дяволите. Трябваше да се стегне.
  Докато Зи примигваше енергично, стаята се фокусира пред погледа му и мислите му се насочиха към последния път, когато беше тук.
Раждането.
  * Ш-ш-ш... - прошепна Бела, изтълкувала погрешно потрепването му. - Просто затвори очи и се отпусни.
  Той се подчини, защото отново беше на ръба и то не само заради жестоката болка в ръцете и крака.
  Господи, онази нощ, в която Нала се роди... нощта, когато едва не изгуби своята шелан...
  Зи стисна клепачи - не искаше отново да преживява миналото... нито пък да се вглежда твърде задълбочено в настоящето. Грозеше го опасността да изгуби Бела. Отново.
* Обичам те... - прошепна той. - Моля те, не си отивай.
* Тук съм.
Да, само че докога?
Ужасът, който изпитваше в момента, го върна обратно в нощта на раждането. Беше на дежурство с Вишъс - двамата раз-

следваха отвличането на някакъв цивилен в центъра на града. Когато доктор Джейн му позвъни, той се отърва от Вишъс като от лош навик, дематериализира се в двора на имението, прекоси на бегом фоайето и се втурна в тунела. Всички - жени, мъже, догени, дори Рот - бързаха да отскочат от пътя му, за да не се превърнат в кегли за боулинг.
  Откри Бела в същата тази стая в тренировъчния център, лежаща върху същата болнична кушетка, на която лежеше той сега. Появи се насред поредната контракция и бе принуден да гледа как тялото й се сгърчва, сякаш нечии гигантски ръце я бяха заклещили в желязна хватка. Когато болката я поотпусна, тя си пое дълбоко дъх, а после го погледна и му се усмихна немощно. Протегна ръце към него и той начаса захвърли оръжията си върху покрития с линолеум под.
  - Ръцете! - излая доктор Джейн. - Измий си ръцете, преди да се приближиш.
  Зи кимна и отиде право при дълбоките умивалници, които се пускаха с педал. Насапуниса ръце и ги търка, докато кожата му не придоби розов цвят, след което ги избърса в една синя хирургична кърпа и се втурна при Бела.
  Дланите им едва се бяха докоснали, когато я връхлетя следващата контракция. Бела стисна ръката му толкова силно, че едва не я смаза, ала Зи не го беше грижа. Приковал погледа й в своя, докато тя се напрягаше, той би сторил всичко, за да облекчи болката й... в този момент на драго сърце би отрязал собствените си топки. Не можеше да повярва, че заради него тя трябва да понесе подобно мъчение.
  А после бе станало още по-зле. Контракциите бяха като набиращ скорост локомотив, а неговите релси - тялото на Бела. По-тежки, по-дълги, по начесто. По-тежки, по-дълги, по начесто. Зи недоумяваше как Бела издържа. И ето че дойде моментът, когато престана да ги издържа.
  Жизнените й показатели се сринаха. Пулс, кръвно налягане - всичко отиде по дяволите. Зи разбра колко сериозно е положението по това колко светкавично реагира доктор Джейн. Спомни си системите, които тя включи на Бела, и как Вишъс се приближи с... по дяволите, хирургични инструменти и кувьоз.
  Доктор Джейн си сложи нов чифт ръкавици, поглеждайки първо към Бела, а после към него.
   * 
Ще се наложи да извадим малката. Нейното състояние също не е добро.
  Кимане. Той бе кимнал от свое име, както и от името на Бела. Йод-повидонът, с който Вишъс намаза издутия корем на Бела, имаше ръждивооранжев цвят.
* Тя добре ли е? - отчаяно промълви Бела. - Детето ни... Доктор Джейн се наведе над нея.
* Погледни ме.
Погледите на двете жени се срещнаха.
  * Ще сторя всичко по силите си, за да спася и двете ви. От теб искам само да се успокоиш, това е твоята работа сега. Успокой се и ме остави да свърша онова, в което ме бива най-много. Дишай дълбоко.
  Зейдист си пое дъх заедно със своята шелан... а после видя как клепачите на Бела неочаквано потрепват и тя вперва странно съсредоточен поглед в тавана. Преди Зи да успее да я попита какво гледа, тя затвори очи.
  В продължение на един миг на неописуем ужас, Зи си помисли, че те никога вече няма да се отворят, а после тя каза:
* Направи всичко възможно, за да я спасиш.
  Думите и го смразиха - Бела очевидно не вярваше, че ще преживее раждането. И единственото, което имаше значение за нея, бе детето да оживее.
  * Моля те, не ме оставяй - простена той, докато доктор Джейн правеше първия разрез.
Ала Бела не го чу. Тя бе изгубила съзнание, сякаш бе в лод
ка, която се бе отвързала и отплавала към по-спокойни води. Нала се роди в шест часа и двайсет и четири минути сутринта.
* Живо ли е? - попита Зейдист.
  Макар че сега се срамуваше да си го признае, беше попитал единствено защото се ужасяваше от мисълта Бела да се съвземе и да трябва да научи, че детето й се е родило мъртво.
  Докато доктор Джейн зашиваше Бела, Вишъс побърза да постави балона за обдишване над устата и нослето на новороденото, а след това я сложи на системи и направи нещо с ръцете и краката й. В този миг той действаше също толкова бързо, колкото и неговата шелан.
* Жива ли е?
* Зейдист?
Той отвори очи и се върна в настоящето.

   * Искаш ли още обезболяващи? - попита Бела. - Изглеждаш сякаш страдаш от нетърпима болка.
   * Не мога да повярвам, че оживя. Беше толкова мъничка.
  Думите на Зи я объркаха, ала недоумението й трая само миг. Раждането... говореше за раждането. Тя помилва меката, къса коса на главата му, мъчейки се да го облекчи по някакъв начин.
* Да... да, наистина беше мъничка.
  Жълтите му очи обходиха останалите в стаята и той понижи глас.
* Мога ли да бъда откровен?
„По дяволите", помисли си Бела.
* Разбира се.
  * Интересуваше ме дали е жива единствено защото не исках да ти съобщят, че се е родила мъртва. Тя бе единственото, за което ти се тревожеше... и не можех да понеса да я загубиш.
Бела сбърчи чело.
* Имаш предвид накрая?
  * Да... каза, че искаш тя да се спаси. Това бяха последните ти думи.
Бела сложи ръка на бузата му.
  * Мислех, че умирам и не исках да те оставя съвсем сам. Аз... видях светлината на Небитието. Тя бе навсякъде и аз се къпех в нея. Тревожех се за теб... за това какво ще стане, ако умра.
  Лицето му пребледня още повече - доказателство, че има и по-блед цвят от бялото.
  * Така и подозирах. Господи, не мога да повярвам колко близо си била до смъртта.
Доктор Джейн се приближи до леглото.
  * Извинявайте, че ви прекъсвам. Искам само да проверя показателите му.
  * Разбира се.
  Докато гледаше как Джейн бързо преглежда Зи, Бела неволно се замисли как тези призрачни ръце бяха помогнали на дъщеря й да се появи на белия свят.
  * Добре - каза доктор Джейн най-сетне и преметна стетоскопа около врата си. - Това е добре. Положението му е стабилно, до около час би трябвало да е на крак.
  * Благодаря ти - прошепна Бела. Зи стори същото.
   * 
Няма за какво. Наистина. Така, а сега защо ние останалите не вземем да ви оставим насаме?
  Останалите започнаха да се разотиват, отправяйки пожелания за по-бързо оздравяване и предложения за помощ. Преди да излезе, Рот поспря и се обърна към Бела.
  Тя стисна рамото на Зи още по-силно, ала кралят само кимна и затвори вратата след себе си.
Бела се прокашля.
* Искаш ли да ти донеса нещо за...
* Трябва да поговорим.
* Може да почака...
  * Докато си тръгнеш от имението? - Зи поклати глава. - Не. Трябва да говорим сега.
  Бела придърпа един стол на колелца и седна; милваше го по рамото, тъй като не можеше да вземе бинтованите му ръце в своите.
  * Страх ме е. Ако не... ако не успеем да преодолеем тази пропаст...
  * Мен също.
  Думите им увиснаха в тишината на облицованата с плочки болнична стая и мислите на Бела отново се върнаха към деня на раждането и мига, в който се бе събудила след цезаровото сечение. Първото, което видя, бяха очите на Зейдист, приковани в лицето й с израз на безкрайна агония. Постепенно болката се разсея, отстъпвайки място първо на неверие, а после - на надежда.
* Покажете й детето - рязко каза той. - Бързо!
  Вишъс докара кувьоза до болничното легло и Бела за първи път съзря дъщеря им. Повличайки системата, забита в ръката й, тя се протегна и докосна плексигласовото стъкло. В мига, в който пръстите й се допряха до прозрачната преграда, детето обърна главичката си към нея.
Бела вдигна очи към Зейдист.
* Може ли да я наречем Нала?
Очите му се навлажниха.
* Да. Разбира се. Каквото поискаш.
  Той я целуна, даде й вената си, изобщо - направи абсолютно всичко, което би могло да се очаква от един внимателен, любящ хелрен.
Бела се върна към настоящето и поклати глава.
* Веднага след раждането изглеждаше толкова щастлив. Ли-

куваше заедно с останалите. Помогна да украсят кошчето й с панделки... Отиде при Фюри и му пя...
   * Защото ти оживя и не изгуби детето си. Най-големите ми страхове не се сбъднаха. - Зейдист повдигна ръка, сякаш искаше да разтърка очи, и се смръщи, когато си даде сметка, че няма да стане, не и с тези превръзки. - Радвах се заради теб.
   * Но след като ми даде да пия от теб, ти отиде до кувьоза и посегна към нея. Дори се усмихна, когато тя погледна към теб. По лицето ти се четеше обич, не само облекчение. Какво се промени? - Когато Зи се поколеба, тя каза: - Готова съм да ти дам още време, ако ти е нужно, но не искам да ме държиш настрана от онова, което се случва в теб. Какво стана?
   Зи се загледа в медицинското осветление над главата си и в стаята се възцари мълчание... толкова дълго, че Бела се запита дали не бяха стигнали до препятствие, което не са в състояние да преодолеят.
Ала тогава една сълза се търкулна от окото му.
* В съня ми тя е с мен.
Каза го толкова тихо, че Бела не бе сигурна дали е чула добре.
* Моля?
   * Съня, в който все още съм пленник на Господарката. Нала... тя е в килията. Чувам как плаче, докато Господарката идва за мен. Опитвам се да разкъсам оковите... за да я защитя... да я изведа оттам... да предотвратя онова, което предстои. Ала не съм в състояние да помръдна. Господарката всеки момент ще я открие. - Измъчените му очи погледнаха встрани. - Господарката всеки момент ще я открие и единствено аз съм виновен, че Нала е в килията.
   * О... обич моя... о, Зи! - Бела се изправи и го прегърна, предпазливо, но нежно. - О, господи... и се боиш, че Господарката ще я убие...
   * Не. - Зи се прокашля. После още веднъж. И още веднъж. Гърдите му ту се издигаха, ту се спускаха. - Тя смята... смята да накара Нала да гледа... онова, което ще правят с мен. Нала трябва да гледа...
   Зейдист се опита да овладее напиращите в гърдите му чувства, ала това беше обречена битка и той се разрида с отчаяните, разтърсващи хлипове, с които плачат мъжете.
* Тя... трябва да гледа... как баща й...
Единственото, което Бела можа да стори, бе да го прегърне

с всичка сила, напоявайки болничния му халат със сълзите си. Знаеше си, че онова, което го измъчва, трябва да е наистина страшно. Ала дори тя не бе предполагала, че е възможно да е толкова ужасно.
   * Обич моя - каза тя, когато той я прегърна и зарови лице в косата й. - Моя единствена любов...

ЕИДИСТ СЕ СЪБУДИ НАПЪЛНО ЕДВА В ПЕТ ЧАСА СЛЕДОБЕД НА
другия ден. Хубаво бе отново да е в собственото си легло. Далеч не толкова хубаво бе единият му крак да е гипсиран.
   Обърна се на една страна, отвори очи и погледна към Бела. Тя беше будна и също го гледаше.
* Как се чувстваш? - попита тя.
* Добре.
   Поне физически. Виж, за ума и чувствата си не беше толкова сигурен.
* Искаш ли нещо за хапване?
* Аха. След мъничко.
   Онова, което наистина искаше, бе да си лежи и да съзерцава очите на своята шелан.
Бела се излегна по гръб и впери поглед в тавана.
   * Радвам се, че поговорихме - каза той. Колкото и да ненавиждаше миналото си, Зи би сторил всичко, за да я задържи, и ако това означаваше да разговарят, той бе готов да дрънка, докато не остане без глас.
   * Аз също.
Зи се намръщи, усетил резервираността в гласа й.
* За какво мислиш?
След миг Бела попита тихичко:
* Все още ли ме искаш?
Зи трябваше да се ощипе - не беше възможно да го пита...
   * Мили боже, разбира се, че искам да бъдеш моя шелан. Дори мисълта, че можеш да ме изоставиш...
   * Сексуално, имам предвид.
   Той примига, мислейки си как се бе възбудил предишната нощ, само докато я гледаше как се бърше.

* Как може да не те искам!
Тя обърна глава към него.
   * Не пиеш от кръвта ми и не си ме докосвал по онзи начин... е, аз също не го правя, но...
   * Точно сега Нала най-много се нуждае от теб.
   * Ала ти също имаш нужда от мен... или поне от кръвта ми. - Тя кимна към гипсирания му крак. - Мислиш ли, че щеше да се счупи, ако се бе хранил както трябва? Най-вероятно не.
   * Не съм толкова сигурен. Пропаднах през пода... върху стъкло.
   * Стъкло?
   * Полилей.
   * Господи...
  Последва дълго мълчание и Зи се запита какво ли очаква Бела от него. Нима отваряше вратата за...
  При самата мисъл за секс тялото му се пробуди така мигновено, сякаш с всичка сила Бела бе ударила гонг.
Само дето тя не помръдна. Нито пък той.
  Мълчанието се проточи и Зи се замисли за това колко близо бяха до там, откъдето нямаше да има връщане назад. Ако не направеха нещо, за да възвърнат предишната си близост... Той се пресегна през чаршафите, улови ръката й и я притегли към тялото си.
  * Желая те - каза и сложи дланта й върху ерекцията си. Допирът й го накара да изстене и хълбоците му се повдигнаха, намествайки го в дланта й. - Господи... толкова ми липсваше.
  Тя като че ли остана изненадана и това го сконфузи. Спомни си Бела в банята. Когато бе спряла да се бърше и се бе загледала в отражението си, тя бе търсила недостатъци, които не съществуваха, осъзна твърде късно Зи. И се бе покрила не защото не искаше да привлича вниманието му, а защото бе сигурна, че вече го е изгубила.
  Той раздвижи ръката й нагоре-надолу по своята мъжественост.
* Жадувам отново да те докосна. Навсякъде.
Бела пропълзя до него под чаршафите.
* Наистина ли?
  * Как е възможно да не те желая! Та ти си най-съвършената жена, която някога съм виждал.
  * Дори и след...

Зи бурно долепи устните си до нейните.
  * Особено след. - Той се отдръпна назад, за да може Бела да надникне в очите му. - Ти си точно толкова красива, колкото и първия път, когато те видях в тренировъчната зала. Тогава накара сърцето ми да спре, то просто замръзна в гърдите ми. Караш го да спира и сега.
Бела запримигва трескаво и той пресуши сълзите й с целувки.
  * Бела, ако знаех, щях да кажа нещо... да направя нещо. Но наистина смятах, че знаеш, че за мен нищо не се е променило.
  * Откакто Нала се появи, всичко е различно. Ритъмът на нощите и дните ми. Тялото ми. Аз и ти. Затова предположих...
  * Докосни ме - простена той и се изви в ръката й. - Докосни мс и ще разбереш... о, Господи!
  Тя го почувства и още как. Обхвана го с две ръце и ги плъзна нагоре-надолу по цялата му твърда дължина.
* Харесва ли ти така? - прошепна тя.
  В отговор Зи можа единствено да кимне, простенвайки. Докато беше в ръцете й по този начин, обгърнат от нежните й длани, които го даряваха с наслада, мозъкът му вече даваше на късо.
  * Бела... - Той посегна към нея с превързаните си ръце, ала после спря. - Проклети бинтове...
  * Аз ще ги сваля. - Бела долепи устни до неговите. - И тогана ще можеш да сложиш ръцете си, където поискаш...
  * По дяволите!
  Зи свърши. Без никакво предупреждение. Ала вместо да се почувства разочарована, Бела се разсмя с дълбокия, гърлен смях на жена, която знае, че много скоро ще получи върховна наслада от своя мъж.
  Зейдист познаваше този звук. Звук, който обичаше. Който му липсваше. От който се нуждаеше...
  От другия край на стаята Нала издаде предупредителен хленч, който бързо прерасна в оглушителен, изправящ косата, „искам-си-моята-мамен" рев.
  Бела почувства как ерекцията на Зи спадна. Отлично знаеше, че не бе само защото току-що бе свършил. Той бе способен на поне четири или пет оргазма на нощ... и то в обикновена нощ, а не след като бе прекарал месеци наред във въздържание.
   * Толкова съжалявам. - Бела погледна през рамо към кошчето, раздирана от колебание за кого да се погрижи първо.

  Зейдист улови лицето й в бинтованите си длани и я обърна към себе си.
* Върви да се погрижиш за малката. Аз съм добре.
  В очите му нямаше и намек за укор. И никога не бе имало. Зейдист никога не бе ревнувал от Нала. Тъкмо обратното - от самото начало той бе жертвал собствените си нужди заради нея.
* Няма да се...
* Не се тревожи.
  Бела стана от леглото и отиде до кошчето. Нала протегна малките си ръчички и начаса се успокои... особено когато я гушнаха.
Така. Беше гладна, а пелената й беше мокра.
* Няма да се бавя.
* Не се тревожи.
  Зи се отпусна върху черните сатенени чаршафи; белязаното му лице вече не изглеждаше напрегнато от желание, а тялото му бе неподвижно и отпуснато. Бела се надяваше, че е заради оргазма. Но се боеше, че причината е, защото той не очакваше тя да се върне скоро.
  Бела изтича в детската стая, бързо смени пелената на Нала, след което се настани в люлеещия се стол и я нахрани. Докато държеше дъщеря си на ръце и се люлееше, осъзна колко вярно бе това, че родиш ли, всичко се променя.
Включително и представата ти за време.
  Онова, което Бела бе планирала като бързо, петнайсетинаминутно хранене, се превърна в двучасово хленчене, повръщане, още хленчене, хранене, повръщане, оригване, плакане, смяна на пелени, хленчене, истинско маратонско хранене.
  Когато Нала най-сетне се успокои, Бела отпусна глава на стола и се остави да бъде завладяна от познатото състояние на изтощение и задоволство. Майчинството наистина беше невероятно - преобразяващо и мъничко пристрастяващо. Май започваше да разбира защо някои жени съсредоточаваха цялото си съществуване върху децата си. Да ги закриляш и да се грижиш да не им липсва нищо бе като опиат. Пък и в ролята си на майка ставаш всемогъща. Ставаше ли въпрос за Нала - думата на Бела беше закон.
  Работата бе там, че й липсваше това да е жената на Зи. Липсваше й да се буди от милувките му, горещи и жадни. Липсваше й да усеща как кучешките му зъби потъват дълбоко в шията й.

Липсваше й гледката на белязаното му лице, след като бяха правили любов - зачервено и нежно, пълно с благоговение и обич.
Това, че бе толкова суров с всички останали, включително
и с братята, правеше нежността му към нея още по-специална. Открай време.
  Господи, този негов кошмар! Не би казала, че сънят променяше всичко между тях, но определено бе достатъчен, за да не го напусне, не и сега. Онова, в което не бе сигурна, бе, какво следва оттук нататък. На Зи му бе необходима повече помощ, отколкото тя бе в състояние да му даде. Нуждаеше се от професионална намеса, не просто изпълнената с обич подкрепа на своята шелан.
  Дали Мари не би могла да помогне? Бе работила в областта на психотерапията и именно тя го бе научила да чете и да пише. Зи за нищо на света нямаше да се открие пред някой непознат, но Мери...
  О, по дяволите! Зи за нищо на света не би говорил за миналото си с жената на Рейдж. Преживяното беше прекалено ужасяващо, болката - твърде дълбока. Освен това той ненавиждаше да се разчувства пред когото и да било.
  Бела се изправи и сложи Нала в по-малкото кошче в детската, в случай, макар и не особено вероятен, че Зи все още е в леглото, гол и в настроение.
  Но той не беше. Беше в банята и ако се съдеше по бръмченето и шуртенето на вода, които идваха оттам, очевидно се подстригваше под душа. Върху нощното шкафче лежаха ножица и превръзките, които допреди малко бяха около ръцете му - Бела би дала всичко да го бе направила тя вместо него. Не се съмняваше, че той бе чакал и чакал, докато най-сетне се бе отказал - не само от секса, но и от помощта й. Не ще да му
е било никак лесно да се справи с ножицата, при положение че само горната част на пръстите му не беше бинтована... но като се имаше предвид колко бе часът, не му оставаше друго, освен да свали превръзките сам или да отиде на дежурство, без да си вземе душ.
  Бела приседна на леглото и оправи цепката на халата си, така че краката й да са покрити. Това се бе превърнало в нещо като ритуал, осъзна тя внезапно - да го чака да излезе от банята. Когато Зи свършеше да се къпе и излезеше, увит в кърпа, двамата не разменяха нито дума, докато той се обличаше в дрешника. А

когато той слезеше за Първото хранене, тя си вземаше душ и се обличаше, също така насаме.
  Господи, чувстваше се толкова малка в сравнение с проблемите, които имаха, с нуждите на дъщеря си и с това, че се нуждаеше нейният хелрен да й бъде любовник, а не любезен съквартирант.
Почукването на вратата я накара да подскочи.
* Да?
* Доктор Джейн е.
* Влез.
Джейн подаде глава през вратата.
   * Здрасти. Той тук ли е? Исках да му сваля превръзките, но виждам, че сте го направили и без моята помощ.
  Бела не се и опита да поправи погрешното заключение на доктор Джейн.
  * Той всеки момент ще излезе от банята. Може ли да се свали и гипсът?
  * Така мисля. Защо не му кажеш да слезе в лечебницата, когато е готов? Аз пак работя върху разширяването й, така че ще се мотая там и ще се правя на строител.
  * Ще му кажа.
  Последва дълга пауза, през която се чуваше единствено бръмченето на самобръсначката и шуртенето на душа. Доктор Джейн се навъси.
* Добре ли си, Бела?
Насилвайки се да се усмихне, Бела вдигна отбранително ръце.
  * В съвършено здраве съм. Не се нуждая от преглед. Ни наймалко.
  * В това не се съмнявам - усмихна се Джейн, а после погледна към вратата на банята. - Слушай... защо не отидеш да му насапунисаш гърба... ако разбираш какво искам да ти кажа?
  * Ще почакам.
Ново мълчание.
  * Мога ли да си напъхам носа в личните ти работи и да ти дам един съвет?
  * Е, ти си си го завирала и в още по-лични работи - смигна Бела.
  * Говоря сериозно.
  * Давай.
  * Преместете кошчето на Нала в детската стая и дръжте вра

тата затворена през по-голямата частрт времето, когато тя спи. Вземете си бейбифон, за да я чувате.-- Доктор Джейн обходи спалнята с поглед. - Това е стаята, която споделяш със своя съпруг... трябва да бъдеш нещо повече от майка, а той има нужда да бъдеш само негова поне за малко всеки ден. На Нала нищо няма да й стане, пък и е важно да свиква да спи сама.
  Бела погледна към кошчето. Мисълта да го премести в съседната стая й се стори странно и необяснимо ужасяваща. Сякаш искаха от нея да захвърли дъщеря си на вълците. Само дето ако искаше нещо повече от съквартирант, двамата със Зейдист се нуждаеха от лично пространство и то не такова, което се измерва в метри.
* Може и да се окаже добра идея.
  * Работила съм с много хора с новородени деца. Лекарите обичат да се възпроизвеждат. Какво да ти кажа - след появата на първото винаги има период на приспособяване. Което не означава, че нещо в брака не е наред, просто трябва да се установят нови граници.
  * Благодаря ти... наистина, оценявам го.
Доктор Джейн кимна.
* Винаги съм на твое разположение, ако ти потрябвам.
  Когато вратата се затвори след нея, Бела отиде до кошчето и приглади пъстроцветните сатенени панделки, които висяха от преградата. Докато гладките ленти се плъзгаха между пръстите й, тя се замисли за церемонията по вричането и всичката любов, която бяха споделили. В тази къща Нала винаги щеше да бъде обожавана, защитена, обградена с грижи. За миг я обзе паника, когато освободи спирачките на легълцето и го забута към детската стая... ала знаеше, че ще го преодолее. Нямаше друг избор. И щеше да купи бейбифон още сега.
  Сложи кошчето до другото, онова, в което Нала не спеше така добре. Дори и сега беше сбърчила челце и мърдаше ръце и крака - сигурен знак, че скоро ще се събуди.
  * Ш-ш-шт, мамен е тук - Бела я взе на ръце и я сложи в кошчето, което предпочиташе.
  Малката изсумтя и като изгука доволно, се сгуши удобно и протегнала ръчичка между решетките, сграбчи червено-черната панделка от Рот и Бет. Обещаващо - дълбоко дишане и пълно коремче означаваха сладък, дълъг сън. Нала очевидно не се чувстваше така, сякаш са я изхвърлили на улицата.

   Бела се върна в спалнята. Откъм банята не се чуваше шум и когато подаде глава през вратата, усети влагата, останала във въздуха, и мириса на кедров шампоан.
Беше излязъл.
* Преместила си кошчето?
   Тя се обърна. Зи стоеше на прага на дрешника, обут в черни, кожени панталони и с риза в ръка. Гърдите му, със знака на Братството и пиърсингите на зърната, проблясваха на светлината, която идваше иззад него.
   Бела хвърли поглед към мястото, където досега бе спала Нала.
   * Ами, това е... така де, нашето лично пространство. А тя, ъъъ, ще е добре в детската стая.
   * Сигурна ли си, че нямаш нищо против?
   Ако това означаваше, че може да бъде с него като негова шелан?
   * Нала ще е добре там. Все пак е в съседната стая, ако й потрябвам. Пък и вече започна да спи по доста часове наведнъж, така че... да, сигурна съм.
   * Наистина ли?
Бела вдигна поглед към него.
* Напълно.
   Зи захвърли ризата, дематериализира се до нея и само дето не я събори върху леглото. Мирисът на обвързването му бе по-мощен от всякога, когато устните му се впиха в нейните, а тежкото му, кораво тяло я притисна към матрака. Ръцете му не се церемониха особено с нощницата й, разкъсвайки я, докато се опитваха да я разтворят. Дрезгаво ръмжене се откъсна от устните му при вида на голите й гърди.
   * О, да... - простена тя, също толкова нетърпелива, колкото и той.
   Пъхна ръце между телата им и счупи един от ноктите си, докато разкопчаваше ципа на панталона му.
   Нов животински звук се откъсна от гърдите на Зи, когато ерекцията му се озова в ръката й. Той се изви назад и едва не съдра кожените си панталони, докато се мъчеше да ги свали над гипса. След кратка борба се отказа и с едно „майната му" ги остави около коленете си.
След това отново се хвърли отгоре й, довърши разкъсването на нощницата й и разтвори бедрата й. Ала изведнъж спря и вър

ху лицето му се появи тревога, заплашваща да измести напълно страстта. Той отвори уста - очевидно се канеше да я попита дали наистина няма нищо против...
   * Не казвай нищо, просто ме вземи - прекъсна го Бела и като сложи ръка на тила му, го притегли към устните си.
   Зи изрева и потъна в сърцевината й като експлозив, който се взриви в тялото й сред дъжд от искри и запали кръвта й. Тя с всичка сила стисна хълбоците му, които се движеха ритмично и мощно, и не след дълго и той стигна там, където тя вече бе, свършвайки с мощна конвулсия, която го разтърси от глава до пети.
   В мига, в който спазъмът отмина, Зи отметна глава назад, оголи кучешките си зъби и изсъска като голяма котка. Бела се отпусна на възглавницата и обърна глава на една страна, предлагайки му шията си, така че той...
   Когато зъбите му се впиха във вената й с всичка сила, Бела получи нов оргазъм. Докато пиеше от кръвта й, Зи отново проникна в нея. Беше дори по-добър, отколкото тя си спомняше - тялото му бушуваше отгоре й, кожата му бе толкова гладка, а мирисът на обвързването му я обгръщаше в пелена от специалното му плътно ухание.
   Когато Зи най-сетне се нахрани и свърши за господ знае кой път, тялото му се отпусна и той нежно я близна по врата, за да затвори раната. Протяжните, сластни ласки на езика му я накараха отново да го пожелае и сякаш прочел мислите й, той се претърколи по гръб, придърпвайки я със себе си, така че телата им да не се отделят нито за миг.
   * Накарай ме да свърша - нареди той, без да откъсва поглед от наедрелите й гърди.
   Бела улови гърдите си в ръце, подръпвайки зърната си, докато се движеше по твърдата му дължина бавно и изкусително. Зи застена, а ръцете му се вкопчиха в коленете й и това я накара да се почувства по-красива, отколкото и най-прекрасните думи, които би могъл да изрече.
* Господи... толкова ми липсваше! - каза той.
* И ти на мен.
   Бела положи ръце на раменете му и като се приведе над него, залюля бедра.
* Господи, Бела... пий от мен...
Бела последва поканата му още преди той да я бе изрекъл докрай и го стори не по-нежно от него. Вкусът му беше забележи-

телен и още по-плътен отпреди. От раждането насам, всеки път, когато се хранеше от него, всичко беше някак... благовъзпитано, ала сега беше първично, не просто засищане на физическа нужда, а истински коктейл от власт и секс.
* Обичам те - промълви той, докато тя пиеше.
Правиха любов още четири пъти.
Веднъж в леглото.
Два пъти на пода, на път към банята.
Веднъж под душа.
  След това се увиха в пухкави, бели хавлии и се покатериха обратно в леглото.
Бела се сгуши в него и той я целуна по челото.
  * Е, разрешихме ли най-сетне въпроса дали все още ме привличаш?
  Тя се засмя и прокара пръсти по коравите му гърди и надолу по стегнатия корем. Готова бе да се закълне, че усеща как мускулите му заякват под ръката й, укрепвайки от кръвта, с която тя го бе нахранила. Това, че той черпи сили от нея, я изпълваше с гордост... и я караше да го чувства неизмеримо*близък.
  Колко мъдро бе постъпила Скрайб Върджин, създавайки раса, която се хранеше от себе си.
  * Е? Разрешихме ли го? - Зи се претърколи отгоре й, а по белязаното му лице се разля самодоволна усмивка. - Или имаш нужда от още доказателства?
Бела плъзна пръсти по силните му ръце.
* Не, мисля, че вече... Зи!
  * Какво? - попита провлачено той, докато отново се наместваше между бедрата й. - Съжалявам. По-силно е от мен. Все още съм гладен. - Той нежно долепи устни до нейните. - М-м-м... - Устните му се спуснаха по врата й и той я гризна лекичко по вената, сякаш за да каже „благодаря". - М-м-м... моя - изръмжа.
  Така бавно, така нежно... устните му се спускаха все по-надолу и по-надолу, към гърдите й, където спряха.
  * Чувствителни ли са? - попита и нежно отърка нос във връхчето на зърното й, а после прокара език по него.
  * Да... - Бела потрепера, когато той духна струйка въздух там, където допреди малко се намираше езикът му.
  * Така и изглеждат. Червени, набъбнали и красиви. Толкова бе внимателен с гърдите й, докато ги милваше и ги целуваше нежно.
    
Когато Зи продължи надолу към корема й, Бела отново започна да се възбужда. Той вдигна глава и я дари с усмивка.
   * Липсваха ли ти целувките ми, моя шелан? Онези, с които обичах да те обсипвам между бедрата?
   * Да - с мъка успя да изрече тя, разтърсвана от нетърпение.
   Ако се съдеше по еротичната усмивка, която играеше върху устните му и по лукавия пламък в жълтите му очи, той отново се бе превърнал в мъж, който си бе наумил нещо и разполагаше с цялото време на света, за да го осъществи.
Зи се надигна на колене.
   * Разтвори крака за мен. Нека ти се полюбувам... о, господи... да! - Той облиза устни, сякаш за да ги подготви, за онова, което се канеше да направи. - Точно това имах предвид.
   И като се наведе, така че широките му плещи се обтегнаха, той й се нахвърли като котарак на купичка мляко, докато тя, досущ като някоя ерос, се отдаде напълно на топлите му, влажни устни.
   * Искам да го направя бавно - промълви той, с уста до сърцевината й, когато тя простена името му. - Искам да удължа удоволствието си, колкото се може повече.
   Това нямаше да е проблем, помисли си Бела. За него тя беше като езеро без дъно...
   Езикът му се плъзна в нея, бързо, разпалващо проникване, а после отново подхвана сладостните си, бавни милувки. Бела плъзна поглед надолу по тялото си и видя, че той я гледа с искрящи, лимоненожълти очи... и сякаш бе чакал именно това - погледите им да се срещнат - Зи се заигра с връхчето й.
   Гледката на езика му, играещ си с нежната й плът, отново я доведе до върха.
  * Зейдист... - простена тя, улавяйки главата му между дланите си, докато хълбоците й тръпнеха неудържимо.
   Нямаше нищо по-прекрасно от това да бъде между краката на своята шелан. И не беше само заради вкуса, но и заради звуците, аромата и начина, по който тя го гледаше, наклонила глава на една страна, полуразтворила розови устни. Беше и заради усещането от допира на устните му върху топлата й, нежна сърцевина, която я правеше жена. Заради доверието, което му оказваше, допускайки го толкова близо до себе си. Заради това колко личен, специален, чувствен беше целият акт...
Нещо, което би могъл да прави до края на вечността.

Когато от устните на неговата шелан се откъсна най-невероятният стон и екстазът завладя тялото й, Зейдист проникна
в нея, за да почувства спазмите на оргазма й по протежение на своята мъжественост.
  * Ти си всичко за мен - прошепна той в ухото й, докато свършваше в нея.
Докато си отдъхваха след това, Зи плъзна поглед по гърдите
и корема й, мислейки си колко невероятно бе тялото й в сравнение с неговото. Извивките и женската му сила бяха създали ново същество и му бяха дарили най-сигурното място на света, за да може алхимията на тяхното сливане да сътвори нов живот.
Тяхното сливане.
* Нала... - прошепна той. - Нала има...
Зи усети как Бела се напрегна.
* Какво има?
* Нала има моите очи. Нали?
  Гласът на неговата шелан стана мек и предпазлив, сякаш не искаше да го уплаши.
* Да, така е.
  Зи положи ръка на корема й и започна да описва бавни кръгове по опънатата кожа, както тя бе правила безброй пъти, докато беше бременна. Обзе го срам от самия себе си... срам, задето нито веднъж не бе докоснал корема й. Толкова се тревожеше за раждането, че в неговите очи закръглянето на корема й не бе повод за радост, а заплаха за живота и на двамата.
* Съжалявам - неочаквано каза той.
* За какво?
  * Задето те оставих да се справиш с всичко това съвсем сама. Не само през последните три месеца, но и преди това. Докато беше бременна.
  * Ти ме подкрепяше през цялото...
* Но не и Нала, а тя беше част от теб. Все още е част от теб. Бела повдигна глава.
* Тя е част и от теб.
Зи си представи яркожълтите очи на детето.
* Понякога си мисля, че може би прилича мъничко и на мен.
  * Тя ти е одрала кожата. Има твоята брадичка и твоите вежди. А косата й... - в гласа на Бела се промъкнаха развълнувани нотки, сякаш изгаряше от нетърпение да обсъди надълго и нашироко и най-малките подробности от външността на Нала и от

кого ги бе наследила. - Косата й ще бъде досущ като твоята и тази на Фюри. Ами ръцете, забелязал ли си ръцете й? Показалчетата й са по-дълги от средния пръст, точно като твоите.
* Сериозно?
  Човече, какъв баща бе, та не знаеше всичко това! Е, отговорът на този въпрос всъщност беше съвсем лесен - никакъв баща, ето какъв.
Бела му протегна ръка.
  * Нека си вземем душ, а после ела с мен. Ще те запозная с дъщеря ти.
Зи си пое дълбоко дъх. И кимна.
* Страшно бих се радвал.

ОКАТО ПРЕКРАЧВАШЕ ПРАГА НА ДЕТСКАТА СТАЯ, ЗИ НЕВОЛНО
провери дали ризата му е добре загащена в панталоните. Човече, страшно харесваше миризмата на тази стая. Невинност с дъх на лимон, така я наричаше в мислите си. Уханна като цвете, ала не и задушаващо сладникава. Свежа.
  Бела го улови за ръка и го поведе към легълцето. Обградена от сатенени панделки, които бяха по-големи от нея, Нала се бе сгушила на една страна, свила ръчички и крачета до себе си, и стискаше очи, сякаш най-усърдно се трудеше върху съня си.
  В мига, в който Зи надникна над ръба на кошчето, тя се размърда. Издаде тих звук. В съня си, тя протегна ръчичка. Не към майка си, а към него.
* Какво иска? - попита той като пълен глупак.
* Иска да я докоснеш.
Когато той не помръдна, Бела прошепна:
 * Често го прави, докато спи... явно усеща кой е наблизо и й е приятно да я погалят.
  Не можеше да не отдаде заслуженото на Бела - тя не се опита да го принуди да направи каквото и да било. Нала обаче не беше никак доволна. Малката й ръчичка все така се протягаше към него.
Зи избърса длан в ризата си, а после и в крачола на панталона си. Докато протягаше ръка към кошчето, пръстите му трепе-

реха. В крайна сметка Нала бе тази, която осъществи връзката между двамата - тя улови палеца му и го стисна с такава сила, че Зи усети как го изпълва чиста, неподправена гордост.
  * Силна е - отбеляза той, а от гласа му буквално бликаше одобрение.
До него Бела издаде тихичък звук.
  * Нала? - прошепна Зи и се приведе над легълцето. Дъщеря му сви малките си устни и още по-здраво се вкопчи в палеца му. - Ама как стиска само! - Зи нежно прокара показалец по китката й. - Мека... господи, толкова е мека...
Клепачите на Нала се повдигнаха. И когато Зи срещна очите й, които имаха същия златен цвят като неговите, сърцето му спря.
* Здравей...
  Нала примига и разклати пръста му. И го преобрази - всичко спря, когато тя докосна не само ръката, но и сърцето му.
  * Ти си точно като твоята мамен - прошепна той. - И двете карате всичко друго в света да изчезне.
Нала, която продължаваше да полюшва ръката му, изгука.
  * Ама как стиска само... - повтори Зи и погледна към Бела. - Толкова е...
  По лицето на Бела се стичаха сълзи, тя бе обвила ръце около тялото си, сякаш се боеше, че ще се пръсне на късчета.
Нещо отново го жегна в сърцето, ала по друга причина.
  * Ела, любима - каза той и като протегна свободната си ръка, притисна своята шелан до себе си. - Ела при своя мъж.
  Бела зарови лице в гърдите му и вплете пръсти в неговите. Докато стоеше така, сякаш слян в едно с дъщеря си и със своята шелан, Зи се чувстваше хиляда метра висок, по-бърз от поршето си и по-силен от цяла армия.
  Сърцето му заби с нова решителност. Те му принадлежаха, нему и на никого другиго, и той трябваше да се грижи за тях. Едната бе сърцето му, другата бе частица от него и те го правеха цял, изпълвайки пустотата, която дори не бе подозирал, че носи в себе си.
  Нала вдигна поглед към родителите си и от пухкавите й устенца се откъсна най-прелестният звук на света, сякаш искаше да каже: „Не е ли просто прекрасно как всичко най-сетне се нареди както трябва?"
  Ала тогава дъщеря му протегна другата си ръка... и докосна робските татуировки около китката му.

Зи се вцепени. То беше по-силно от него.
* Тя не знае какво представляват —прошепна Бела. Зи с мъка си пое дъх.
  * Ала един ден ще разбере. Един ден ще научи точно какво представляват.
  Преди да отиде на преглед при доктор Джейн, Зи прекара още време с двете си дами. Поръча нещо за хапване за Бела и докато й го приготвяха, той за първи път видя как тя кърми дъщеря му. Нала заспа дълбоко веднага след това, съвсем като по поръчка, тъй като точно в този момент пристигна Фриц с храната. Зи собственоръчно нахрани Бела, подбирайки с огромно удоволствие най-добрите парченца от пилешките гърди с броколи и домашно изпечен хляб, които догенът беше приготвил.
  Когато чинията се изпразни, а чашата с вино бе изпита, той избърса устата на Бела с бродираната кърпичка. Очите й се затваряха, затова той я зави грижливо, целуна я, взе подноса и десния си ботуш и излезе.
  Когато затвори вратата след себе си и чу тихото й изщракване, Зи почувства как го облива тихо задоволство. Двете жени в живота му бяха нахранени и спяха в безопасност. Беше изпълнил задълженията си както трябва.
Задълженията? По-скоро - целта на живота му.
  Хвърли поглед към вратата на детската стая и се зачуди дали мъжките вампири се обвързваха с децата си. Беше чувал, че се обвързват единствено със своите шелани... ала ето че започваше да изпитва неимоверно силни закрилнически чувства и към Нала. А все още дори не я беше вдигал на ръце. Само още две седмици прекарани с нея и той щеше да е по-опасен от водородна бомба, решеше ли, че я грози каквато и да било опасност.
  Това ли бе да си баща? Нямаше как да знае. Никой от Братството не бе родител, а нямаше кого другиго да попита.
  Той се запъти към стълбите, куцукайки по коридора със статуите - ботуш, гипс, ботуш, гипс... и през цялото време не откъсваше поглед от китките си.
  Когато слезе на долния етаж, остави празните съдове в кухнята, благодари на Фриц и пое през тунела, отвеждащ в тренировъчния център. Ако на доктор Джейн й бе омръзнало да го чака, сам щеше да свали гипса.

   Когато мина от съблекалнята в кабинета й, до ушите му достигна пронизителният вой на циркуляр, който го отведе в тренировъчната зала. Докато отиваше натам, Зи се оглеждаше наоколо, любопитен да види как върви изграждането на новата клиника на Джейн. Трите кабинета за прегледи, в които трябваше да се превърне една от залите, щяха да бъдат пригодени така, че да могат да се използват и като операционни, и като болнични стаи. Цялото оборудване щеше да бъде последен модел - доктор Джейн бе решила да инвестира в скенер за компютърна томография, дигитален рентгенов апарат, ултразвук и цял куп високотехнологични хирургични инструменти, както и в софтуер за водене на медицински архиви. С лечебница, оборудвана като напълно функционално спешно отделение, целта бе да се избегне необходимостта да използват клиниката на Хавърс.
   Което би било по-безопасно за всички. Благодарение на Ви, имението на Братството беше обвито в мис, ала същото не можеше да се каже за клиниката на Хавърс... което бе станало болезнено очевидно при нападението над клиниката през лятото. И понеже никога не се знаеше дали братята няма да бъдат проследени, разумно бе да извършват колкото се може повече от дейностите си зад стените на имението.
   Зи открехна металната врата на тренировъчната зала и се закова на място. Я виж ти! У доктор Джейн определено се криеше един вътрешен дизайнер.
   Когато го докараха тук предишната нощ, всичко си беше постарому. А ето че сега, по-малко от двайсет и четири часа по-късно, в бетонната стена насреща му зееше огромна дупка. От другата й страна се виждаше залата, която щеше да бъде превърната в лечебница. Доктор Джейн стоеше пред дупката, стиснала в ръце (единствената плътна част от тялото й) летва, която тъкмо пъхаше в циркуляра.
   Когато го забеляза, тя побърза да приключи с летвата и изключи машината.
   * Здрасти! - извика тя, когато виенето най-сетне затихна. - Готов ли си да ти махнем гипса?
   * Аха. А доколкото видях, теб те бива с трионите.
   * И още как! - Джейн се усмихна широко и махна към дупка
та в стената. - Е, какво ще кажеш за декораторските ми умения?
* Не си губиш времето.
    * 
Какво да ти кажа, всичко е въпрос на подходящия инструмент.
   * Готов съм за следващата летва - провикна се Ви от другата зала.
   * И тя е готова.
  Ви се появи, препасал колан за инструменти, в който бяха втъкнати един чук и няколко длета.
  * Здрасти, Зи! Как е кракът ти? - подхвърли той, докато отиваше при своята шелан.
  * Ще е още по-добре, когато доктор Джейн махне тая гадост от него. - Зи кимна към стената. - Човече, ама вие изобщо не си губите времето, а?
  * Аха. Тази вечер трябва да свършим със скелето. Доктор Джейн подаде летвата на мъжа си и го целуна набързо; от допира лицето й също стана плътно.
  * Веднага се връщам. Само да му сваля гипса.
   * Не се тревожи - каза Ви и кимна на Зейдист. - Изглеждаш добре. Радвам се.
   * Жена ти страшно я бива.
   * Така си е.
   * Добре, момчета, достатъчно с хвалебствията - усмихна се Джейн и отново целуна своя хелрен. - Хайде, Зи, да вървим.
  Когато тя се обърна, Ви плъзна поглед по тялото й... което без съмнение означаваше, че щом Зи им се махнеше от главата, Ви щеше да „поработи" и над нещо друго, освен над новата клиника.
  Когато доктор Джейн и Зи отидоха в лечебницата, той седна на кушетката, без да чака покана.
  * Мислех, че може да ти хрумне да използваш циркуляра, за да го свалиш.
  * А, не, в семейството ти вече има един без крак. Двама ще бъде малко прекалено - каза тя с мила усмивка. - Някаква болка?
  * Н е .
Доктор Джейн докара портативен рентген.
* Вдигни си крака. Точно така. Благодаря.
  Зи взе оловната престилка, с която тя се върна, и сам си я сложи.
* Може ли да те попитам нещо? - каза той.
* Аха. Нека обаче първо да свърша с това.
Тя настрои уреда и след миг кратко бръмчене изпълни стаята. Джейн погледна към един екран и отново се обърна към Зи:

* Завърти се на една страна, ако обичаш.
  Той се подчини и тя нагласи крака му. Ново бръмчене и още едно поглеждане към монитора.
  * Добре, можеш да седнеш. Кракът ти изглежда отлично, така че смятам да махна този чудесно поставен гипс.
  Тя му подаде едно одеяло и се обърна, докато той си сваляше панталоните. След това донесе трионче от неръждаема стомана и се залови за работа.
  * Е, какво искаше да ме попиташ? - каза тя, надвивайки шума на триона.
  Зи потърка татуировката около лявата си китка, а после протегна ръка към нея.
* Наистина ли мислиш, че е възможно да се махнат?
  Джейн спря за миг, без да изключва триона; очевидно обмисляше отговора си, не само от медицинска, но и от човешка гледна точка. След това издаде кратък звук, нещо подобно на „хм" и бързо довърши разрязването на гипса.
  * Искаш ли да почистиш крака си? - попита тя, докато вземаше влажна хавлиена кърпа.
  * Да. Благодаря.
  След като Зи се избърса набързо, тя му подаде нещо, с което да се подсуши.
  * Имаш ли нещо против да погледна кожата по-отблизо? - попита тя и кимна към китката му.
Зи поклати глава и тя се наведе над ръката му.
  * Лазерното премахване на татуировки е много популярно при хората. Не разполагам с необходимата техника, но с твоя помощ имам идея как бихме могли да го направим. И кой би могъл да го стори.
Зи се загледа в татуировките си на кръвен роб и си представи малката ръчичка на дъщеря си върху наситеночерното мастило.
* Мисля... да, мисля, че искам да опитам.
  Бела се събуди в голямото легло, което делеше със своя хелрен, и се протегна блажено. Чувстваше се така, сякаш токущо се бе върнала от едномесечна ваканция. Тялото й бе отпочинало и силно... и я наболяваше точно там, където трябва. И въпреки душа, който си беше взела по-рано, мирисът на Зи все още лъхаше от нея, което бе просто прекрасно.
  
Ако се съдеше по часовника на нощното шкафче, беше спала непробудно близо два часа. Тя стана, наметна си халат и си изми зъбите. Бързо надникване, за да види как е Нала, и нещо за хапване, й звучеше като отлична идея. Тъкмо отиваше към детската стая, когато Зи влезе в спалнята.
Лицето й грейна в усмивка, която не можеше да потисне.
* Махнали са ти гипса.
* М-м-м... ела тука, моя шелан.
 Той се приближи, обви ръце около нея и я приведе назад, така че тя трябваше да се улови за него, за да се задържи изправена. След това я целуна, бавно и продължително, притискайки долната половина на тялото си и огромната си ерекция към бедрата й.
* Липсваше ми - прошепна той във врата й.
* Нали само преди два часа...
 Езикът му в устата й я накара да замълчи, също като ръцете му, които в крайна сметка се озоваха върху ханша й. Той я отнесе до един от прозорците, сложи я върху перваза, разкопча се и...
* О, господи... - простена Бела с усмивка.
 Ето това беше мъжът, когото познаваше и обичаше. Винаги копнеещ за нея. Жадуващ за близостта й. Когато той започна да се движи бавно в нея, мислите на Бела се върнаха назад, към началото, когато той най-сетне я бе допуснал до себе си. Беше останала наистина учудена от това как непрекъснато търсеше близостта й - докато се хранеха, докато бяха заедно с братята в имението, докато спяха денем. Сякаш се опитваше да навакса векове, през които бе лишен от топъл, изпълнен с обич контакт.
 Бела обви ръце около врата му и допря буза до ухото му, наслаждавайки се на мекия допир на късо подстриганата му коса, която я милваше при всяко негово движение.
 * Ще се нуждая... от помощта ти - каза Зи, докато ту потъваше в нея, ту отново се отдръпваше.
 * Каквото поискаш... само не спирай...
 * И през ум... не ми... - Зи така и не можа да довърши, тъй като сексът бе единственото, за което бе в състояние да мисли в този момент. - О, господи... Бела!
 Когато свършиха, той се отдръпна лекичко, а лимоненожълтите му очи искряха като шампанско.
 * А, между другото - здрасти. Забравих да го кажа, когато влязох.

  * Мисля, че ме поздрави съвсем подобаващо. - Тя го целуна по устата. - Спомена нещо за помощ?
  * Не искаш ли първо да се пооправиш малко? - провлачено попита той, а блясъкът в жълтите му очи красноречиво говореше, че от „пооправянето", което има предвид, външният й вид едва ли ще стане по-спретнат.
Както и се оказа.
  Когато и двамата най-сетне се наситиха един на друг и след като си взе душ за трети път този ден, Бела се уви в хавлиения халат и се зае да си суши косата.
* Е, от каква помощ се нуждаеш?
  Зи се облегна на мраморния плот до умивалниците и потърка късоподстриганата си коса, а по лицето му се изписа крайно сериозно изражение.
  Бела прекъсна онова, което правеше. Докато Зи мълчеше, тя направи няколко крачки назад и се настани на ръба на джакузито, за да му даде лично пространство, а после зачака, като свиваше и разпускаше юмруци в скута си.
  Без сама да знае защо, докато Зи подреждаше мислите си, Бела внезапно си даде сметка колко много бяха преживели в тази баня. Именно тук го бе заварила да повръща, след като я възбуди за първи път на онова парти. А след това... след като я спаси от лесърите, я изкъпа в същата тази вана. А под душа в другия ъгъл тя за първи път пи от кръвта му.
  Мислите й се върнаха към онзи труден период от живота им, непосредствено след отвличането, когато тя все още се съвземаше, а той се бореше с привличането, което изпитваше към нея. Хвърли поглед надясно и си спомни как го бе открила на плочките, обливан от студената струя на душа, да търка китките си, убеден, че е нечист и неспособен да я нахрани.
  Беше проявил огромна храброст. Да превъзмогне онова, което му бяха причинили, за да й се довери, изискваше забележително мъжество.
  Когато отново погледна към Зи, видя, че той се взира в китките си.
* Решил си да ги махнеш, нали? - каза тя.
  Бегла усмивка пробяга по устните му, повдигайки крайчеца на белега, който прорязваше лицето му.
* Толкова добре ме познаваш.
* Как ще го направиш?

Когато Зи й обясни, тя кимна.
* Отличен план. А аз ще дойда с теб.
Той вдигна поглед към нея.
* Добре. Благодаря ти. Не мисля, че мога да го направя без теб. Бела се изправи и отиде при него.
* Не се тревожи за това.

АМО Е Д И Н ЧОВЕК В БОЛНИЦАТА „СВ. ФРАНСИС" ИМАШЕ ТЮ
хубав кабинет от доктор Томас Уолкот Франклин III.
   Ставаше ли въпрос за разпределение на административни блага, йерархията се определяше от приходите, които съответният лекар осигуряваше, а като завеждащ дерматологичното отделение, Т.У. се нареждаше само зад едно друго отделение.
   Разбира се, отделението му носеше такива печалби само защото той се бе „продал", както се изразяваха някои в академичните среди. Под негово ръководство отделението лекуваше не само всякакви наранявания, изгаряния и ракови образувания, както и хронични кожни заболявания като псориазис, екземи и акне, но разполагаше и с цял сектор, който се занимаваше единствено с козметични процедури.
   Лифтинг на лице. Повдигане на вежди. Уголемяване на бюст. Липосукции. Ботокс. Корекция на устни. И десетки други подобрения. Болницата осигуряваше частно медицинско обслужване в академична среда, нещо, което страшно допадаше на заможните им пациенти. Повечето от тях идваха от Ню Йорк - в началото защото искаха да получат първокласно, ала анонимно лечение, далеч от прекалено „сплотените" среди на пластичните хирурзи в Манхатън, а по-късно, колкото и да бе странно, защото го смятаха за въпрос на престиж. Беше адски модерно да те „пипнат" в Колдуел и благодарение на тази мода единствено шефът на сектор „Хирургия", Мани Манело, имаше по-хубава гледка от прозореца в кабинета си.
   Е, в личната баня на Манело дори душът беше мраморен, а не само плотовете и стените, но да не издребняваме.
Т.У. харесваше гледката от своя прозорец. Харесваше кабинета си. И обичаше работата си. Което беше добре, тъй като

работният му ден започваше в седем сутринта и свършваше в - той си погледна часовника - седем вечерта.
  Тази вечер обаче вече трябваше да си е тръгнал. Всеки понеделник в седем часа вечерта той играеше ракетбол в кънтри клуба на Колдуел... затова сега и сам не бе сигурен как така се бе съгласил да прегледа някого по това време. И все пак го бе сторил и бе наредил на секретарката си да му намери заместник на корта в клуба, само дето за нищо на света не можеше да си спомни нито защо го бе сторил, нито кого щеше да преглежда.
  Той извади списъка с пациентите от джоба на лекарската си престилка и поклати глава. Срещу седем часа беше написано името „Б. Нала", а до него - „лазерна манипулация". Боже, изобщо не си спомняше нито кой си бе записал този час, нито как го бе сторил, нито дори кой бе насочил пациента към него... ала нищо не можеше да бъде включено в задачите му за деня без негово разрешение.
  Значи трябва да беше някоя важна особа. Или пък пациент на някоя важна особа.
Той май наистина работеше твърде много.
  Т.У. влезе в електронните регистри на болницата и отново потърси Б. Нала. Най-близкото име, което откри, беше Белинда Налда. Печатна грешка? Нищо чудно. Само че секретарката му си бе тръгнала в шест часа и би било доста невъзпитано да я прекъсне, докато вечеря със семейството си, за да й поиска обяснение.
  Т.У. стана, оправи вратовръзката си и закопча бялата престилка, след което си взе нещо, над което да поработи на долния етаж, докато чакаше Б. Нала или Налда да се появи.
  Докато минаваше покрай кабинетите и стаите за прегледи, които се намираха на последния етаж на отделението, той си помисли колко различно беше това място от частната клиника на долния етаж. Като нощта и деня. Всичко тук имаше подчертано болничен вид - обикновени, тъмни килими, кремави стени, безлични кремави врати. Окачените по стените снимки имаха невзрачни стоманени рамки, а растения почти липсваха.
  А долният етаж? Условията бяха като в суперлуксозен спа комплекс с униформен портиер и осигуряваха онова обслужване, с което адски заможните бяха свикнали: във всички стаи имаше широкоекранни телевизори, DVD-плейъри, меки дивани и столове, миниатюрни хладилници, пълни със сокове, направе

ни от най-редки плодове, безжичен интернет, както и възможност да се поръча храна от ресторант. Клиниката имаше дори двустранно споразумение с хотел „Стилуел", петзвездната гранддама на луксозните хотели в щата, така че пациентите им можеха да пренощуват в него след полученото лечение.
   Дали не прекаляваха? Със сигурност. Дали пациентите им си плащаха за това? Абсолютно. Истината бе, че парите, които федералното правителство им изплащаше, намаляваха, застрахователите все по-често отказваха напълно оправдани медицински процедури, а Т.У. се нуждаеше от пари, за да изпълнява мисията си.
Начинът да го стори, бе да привличат богати пациенти.
   Работата бе там, че той имаше две изисквания към лекарите и сестрите, които работеха за него. Първо, те трябваше да предлагат най-добрата медицинска грижа на света и да го правят с отзивчивост и съчувствие. И второ - никога да не отпращат пациент. При никакви обстоятелства. Особено когато ставаше въпрос за пациенти с изгаряния.
   Независимо колко скъпо или колко продължително беше лечението на тези пациенти, той никога не казваше „не". Особено ако пострадалият беше дете.
   Може би мнозина щяха да кажат, че се е продал? Нека си говорят. Той не разгласяваше наляво и надясно онова, което вършеше в безплатната част на клиниката си и слабо се вълнуваше, че колегите му от друга градове може да го смятат за алчен печалбар.
   Когато стигна до асансьорите, протегна лявата си ръка, онази с белега, липсващото кутре и кожата на петна, и натисна бутона за слизане.
   Готов бе да направи всичко необходимо, за да осигури помощ за хората, които се нуждаеха от нея. Някой бе сторил същото за него и това напълно бе променило живота му.
   Когато слезе на първия етаж, сви надясно и прекоси коридора, отвеждащ до махагоновата врата на козметичната клиника. Изисканият надпис върху матираното стъкло съдържаше както неговото име, така и имената на още седмина негови колеги. Нищо в надписа не подсказваше какъв вид медицина се практикува зад вратата. От това мястото придобиваше вид на недостъпен за простосмъртните клуб, нещо, което определено се харесваше на пациентите му, както Т.У. знаеше лично от тях.

  Използвайки картата си, той отвори вратата и влезе. Приемната зала тънеше в сумрак и то не защото осветлението се приглушаваше след края на официалното работно време. Ярката светлина не подхождаше на хората, минали една определена възраст, независимо дали бяха в пред- или следоперативен период, пък и успокояващата атмосфера още повече засилваше впечатлението за луксозен спа комплекс, което клиниката се опитваше да внуши. Плочките на пода имаха мек, пясъчен цвят, стените бяха боядисани в успокояващо тъмночервено, а в средата на помещението проблясваше фонтан, направен от кремави, бели и жълтокафяви камъни.
  * Марсия? - повика той, произнасяйки името по европейски, вместо обикновеното американско Марша.
  * Здравейте, доктор Франклин - разнесе се напевен глас откъм кабинета в дъното на помещението.
  Когато Марсия се появи иззад ъгъла, Т.У. пъхна лявата си ръка в джоба. Както обикновено, тя изглеждаше като слязла от страниците на модно списание с безупречната си прическа и ушития по поръчка черен костюм.
  * Пациентът ви все още не е дошъл - каза тя с ведра усмивка. - Но съм подготвила втората зала за лазерни манипулации.
  Четирийсетгодишна и изкусно пипната, където трябва, Марсия бе омъжена за един от пластичните хирурзи и беше, поне доколкото Т.У. знаеше, единствената жена на света, освен Ава Гарднър, която можеше да си позволи да носи кървавочервено червило и въпреки това да изглежда изискано. Обличаше се само в „Шанел" и бе назначена и получаваше чудесна заплата, за да служи като свидетелство от плът и кръв за забележителните умения на лекарския персонал.
  Това, че имаше аристократичен френски акцент, бе допълнителен бонус. Особено с новобогаташите.
  * Благодаря ти - каза Т.У. - Да се надяваме, че пациентът скоро ще се появи, за да можеш да си тръгнеш.
  * Значи няма да имате нужда да ви асистирам?
  Това бе другото прекрасно качество на Марсия. Тя не служеше единствено за украса, а беше и полезна, напълно квалифицирана медицинска сестра, винаги готова да помогне.
  * Благодаря ти за предложението, но няма да е необходимо. Просто изпрати пациента в кабинета, а аз ще се погрижа за останалото.
* 
Дори за регистрирането?
Т.У. се усмихна.
* Сигурен съм, че искаш да се прибереш у дома при Филип.
* A, oui*, днес имаме годишнина от сватбата.
Т.У. й намигна.
* И аз чух нещо такова.
   Бузите й порозовяха едва забележимо, което бе едно от многото очарователни неща у нея. Може да бе забележително елегантна, ала освен това бе и напълно непресторена.
   * Съпругът ми каза да го чакам пред входа. Каза, че имал изненада за мен.
   * Знам каква е. Страшно ще ти хареса.
 Коя жена не би харесала чифт обици от „Хари Уинстън"**? Марсия вдигна ръка пред устата си, скривайки усмивката и внезапното си смущение.
* Той ме глези прекалено.
   За миг Т.У. почувства угризение на съвестта - кога за последен път беше направил подарък на жена си просто ей така? Трябва да беше... хмм, да, волвото, което й купи миналата година.
Леле!
  * Ти го заслужаваш - каза той дрезгаво, като кой знае защо си мислеше за това колко дни в седмицата жена му вечеряше сама. - Така че, върви си у дома и празнувай.
  * Така и ще направя, доктор Франклин. Merci millefois. * * *-Марсия кимна и отиде до регистратурата, която всъщност представляваше старинна маса с телефон, скрит в едно странично чекмедже, и лаптоп, до който се получаваше достъп, като се отвори махагонов панел. - Само ще изляза от системата и ще изчакам да посрещна пациента ви.
  * Приятна вечер.
   Докато се отдалечаваше, оставяйки Марсия, засияла от радост, Т.У. извади осакатената си ръка от джоба. Винаги я криеше от нея, наследство от тийнейджърските години. Всъщност беше нелепо - той беше щастливо женен, а и Марсия въобще не го привличаше, така че не би трябвало да има никакво значение.
* Да (фр.). - Бел. прев.
    ** „Хари Уинстьн" - изключително луксозна американска бижутерска марка. - Бел. прев.
*** Много ви благодаря (фр.). - Бел. прев.

Ала белезите оставят следи вътре в нас и досущ като кожа, която не се е излекувала както трябва, от време на време усещаме грапавите им ръбове.
   Трите лазера в клиниката се използваха за премахване на разширени вени по краката, рождени петна и различни кожни дефекти, лазерен пилинг, както и за премахването на маркиращите татуировки, поставяни на онкоболни пациенти по време на лъчетерапията им.
   Б. Нала можеше да се нуждае от която и да било от тези манипулации... но ако трябваше да отгатне, Т.У. би заложил на лазерен пилинг. Изглеждаше логично - след края на работното време, в луксозната клиника, а и това загадъчно име. Несъмнено ставаше въпрос за някой изключително заможен пациент, който особено държеше да остане анонимен.
   Е, нямаше как - трябваше да се съобразяват с прищевките на кокошките, които им снасяха златни яйца.
   Т.У. отиде във втората зала за лазерни манипулации, която предпочиташе, без сам да знае защо, настани се зад махагоновото бюро и влезе в компютърната система, за да провери какви пациенти имаше записани за сутринта. След това се зачете в дерматоложките доклади, които си бе взел.
   Докато минутите течаха, започна да го обзема раздразнение от тези богаташи, с техните претенции и самомнителната им увереност, че светът се върти около тях. Е, да, някои от тях бяха свестни, а и всички те допринасяха той да може да си върши работата, обаче от време на време му се искаше някой да им набие в главите, че не са центърът на вселената...
   Висока, стройна жена се появи на прага и той се вцепени. Дрехите й бяха съвсем обикновени (бяла риза, втъкната в чифт прилепнали по тялото сини дънки), ала обувките й с червени подметки бяха от Кристиан Лубутен*, а чантата, преметната през рамото й - от „Прада".
   Тя бе точно неговият тип частен пациент и то не само защото носеше аксесоари на стойност поне три хиляди долара. Тя беше неописуемо красива, с тъмнокестенява коса, сапфиреносини очи и лице, за каквото останалите клиентки бяха готови да платят цяло състояние, за да притежават.
    * Кристиан Лубутен - френски дизайнер на обувки, известни с характерните си червени подметки. - Бел. прев.
    
Т.У. бавно се надигна, пъхвайки лявата си ръка дълбоко в джоба.
* Белинда? Белинда Налда?
   За разлика от повечето жени от нейната класа (която Т.У. би определил като толкова висока, че въздухът там трябва да бе разреден), тя не влезе в стаята така, сякаш всичко наоколо й принадлежи. Вместо това направи само една крачка и спря близо до вратата.
* Всъщност името ми е Бела.
   Гласът й едва не накара очите му да изскочат. Плътен, леко дрезгав... ала топъл.
* Аз, ъъъ... - Т.У. се прокашля. - Аз съм доктор Франклин.
   Той протегна здравата си ръка и тя я стисна. Докато се здрависваха, той си даде сметка, че я зяпа и то съвсем не професионално, ала това беше по-силно от него. Беше виждал немалко красиви жени през живота си, ала никоя не можеше да се сравнява с нея. Тя сякаш идваше от друга планета.
   * Моля... моля, влезте и седнете - при тези думи той кимна към тапицирания с коприна стол до бюрото. - Ще ми трябва медицинската ви история, а после...
   * Няма да лекувате мен, а моя хел... моя съпруг. - Тя си пое дълбоко дъх и хвърли поглед през рамо. - Скъпи?
   Т.У. рязко отстъпи назад и така силно се блъсна в стената, че картината с маслени бои до него подскочи. Първата му мисъл при вида на онзи, който прекрачи прага, бе, че може би няма да е зле да се поприближи до телефона, за да може да повика охраната, ако се наложи.
   Мъжът имаше прорязано от белег лице и черните очи на сериен убиец, а когато влезе, изпълни цялата стая. Беше толкова едър, че спокойно можеше да мине за боксьор тежка категория или дори за двама такива, ала взреше ли се в теб, веднага ти ставаше ясно, че това е най-малкият ти проблем. Защото той бе мъртъв отвътре. Напълно безчувствен. Което го правеше способен на всичко.
 Т.У. бе готов да се закълне, че температурата в стаята се понижи осезаемо, когато мъжът се приближи и застана до жена си. Тя проговори, тихо и спокойно.
- Дойдохме, за да премахнем татуировките му.
Т.У. преглътна мъчително и си каза, че трябва да се стегне. Добре, може би този главорез беше чисто и просто някоя

пънк-рок звезда. Неговите музикални вкусове клоняха повече към джаза, така че не можеше да очаква да разпознае този тип в кожени панталони, черно поло и пиърсинг на ухото. Това обаче би обяснило доста неща. Включително и това защо жена му бе като извадена от модно списание. Повечето певци имаха красиви жени, нали така?
  Да... единственият проблем с тази теория беше погледът на черните очи. Това не беше изкуствено поддържан грубиянски имидж, целящ да продава албуми, а истинска свирепост. Истинско зло.
* Докторе? - каза жената. - Някакъв проблем ли има?
  Т.У. преглътна още веднъж и за миг му се прииска да не бе отпратил Марсия. От друга страна - първо се спасяваха жените и децата, нали така? Най-вероятно за нея бе по-сигурно да не е тук.
* Докторе?
  Той продължаваше да се взира в огромния тип... който стоеше, без да помръдва, като се изключи това, че дишаше. По дяволите, ако този тип имаше такова намерение, отдавна да е направил кабинета на пух и прах. А какво правеше той? Стоеше си там.
И си стоеше.
И... си стоеше.
  Най-сетне Т.У. се прокашля и реши, че ако щеше да става нещо лошо, вече да се е случило.
* Не, няма проблем. Просто ще поседна.
  Той се настани на стола зад бюрото и се наведе, за да отвори хладилния шкаф, в който имаше най-различни марки газирана вода.
* Да ви предложа нещо за пиене?
  Когато и двамата отказаха, той си отвори бутилка „Перие" с лимон и изпи половината на един дъх, сякаш беше скоч.
* Така. Ще ми трябва медицинската ви история.
  Съпругата седна, а мъжът остана да се извисява над нея, без да откъсва очи от Т.У. Странното бе, че се държаха за ръце и Т.У. остана с впечатлението, че по някакъв начин жената бе неговата опора.
  Повиквайки на помощ лекарската си подготовка, той извади скъпата си химикалка и започна да задава обичайните въпроси. Отговаряше му съпругата - никакви алергии, никакви предишни операции, никакви здравословни проблеми.
* 
Ъъъ... къде са татуировките?
Моля те, господи, само да не са пбд кръста.
  * Около китките и врата му. - Тя погледна мъжа си с искрящи очи. - Покажи му ги, скъпи.
  Мъжът вдигна единия си ръкав и Т.У. се намръщи, обзет от професионално любопитство. Черната ивица бе невероятно плътна и макар че не бе специалист по татуировките, спокойно можеше да каже, че никога досега не бе виждал толкова дълбоко оцветяване.
  * Доста са тъмни - каза той и се приведе напред. Някакъв вътрешен глас му подсказа да не докосва мъжа, освен ако не се налага, и той го послуша. - Невероятно тъмни.
  Бяха почти като окови, помисли си той. После отново се облегна в стола си.
  * Не съм сигурен дали сте подходящ кандидат за лазерно премахване. Мастилото изглежда толкова плътно, че ще са необходими многократни процедури, за да постигнем дори частично избелване. И то в най-добрия случай.
  * И все пак ще опитате, нали? - каза жената. - Моля ви!
  Т.У. повдигна вежди. „Моля" не беше дума, която влизаше в речника на по-голямата част от пациентите на този етаж. Тонът й също бе крайно необичаен за това място - в него се долавяше тихото отчаяние, което можеше да се чуе от роднините на пациенти, лекувани на последния етаж, онези, чиито заболявания засягаха целия им живот, а не само отражението им в огледалото.
  * Мога да опитам - отвърна той, като прекрасно си даваше сметка, че с този тон тя би могла да го убеди да изяде и собствените си крака. След това погледна към съпруга. - Ще ви помоля да си свалите полото и да седнете на леглото за прегледи.
Съпругата стисна масивната длан в своите.
* Всичко ще бъде наред.
  Съпругът обърна към нея лицето си с изпъкнали скули и сурова челюст и видимо почерпи сили от очите й. След миг той отиде до масата за прегледи, седна върху нея и свали полото си.
Т.У. стана от стола, заобиколи бюрото...
  ...и се вцепени. Гърбът на пациента беше покрит с белези. Белези, които изглеждаха като оставени от камшик. През цялата си медицинска кариера не беше виждал нищо, което дори да наподобява тези белези... и бе сигурен, че са резултат от някакво мъчение.

* Татуировките ми, докторе - каза съпругът с неприятен
тон. - Ако не бъркам, трябва да огледате татуировките ми. Докато Т.У. примигваше насреща му, той поклати глава.
* Нищо няма да се получи...
Жената побърза да отиде при него.
* Напротив, ще се получи. Ще...
* Да потърсим някой друг.
   Т.У. се приближи, заставайки между съпруга и вратата. След това преднамерено бавно извади лявата ръка от джоба си.
   Погледът на черните очи се спусна надолу и се спря върху обезцветената кожа и обезобразеното кутре. След това отново се вдигна нагоре, пълен с изненада; черните очи се присвиха, сякаш мъжът се питаше докъде ли стига изгореното.
   * Чак до рамото и надолу по гърба ми - каза Т.У. - Пожар, когато бях на десет. Не можах да изляза от стаята си. Бях в съзнание, докато пламъците ме обгръщаха... през цялото време. След това прекарах осем седмици в болница. Направиха ми седемнайсет операции.
   За миг се възцари тишина, сякаш съпругът обмисляше какво означава всичко това: „Ако си бил в съзнание, несъмнено си усетил миризмата на горящата си плът и си почувствал всяко жегване на болката. А и после в болницата... операциите... "
   Изведнъж мъжът се отпусна, напрежението напусна тялото му, сякаш някой бе отворил предпазен клапан.
   Т.У. безброй пъти бе виждал същата реакция у пациентите си с изгаряния. Ако лекарят ти знае какво изпитваш, не защото го е научил в медицинското училище, а защото го е преживял, няма как да не се почувстваш по-сигурен в ръцете му, сякаш и двамата членувате в един и същи ексклузивен и суров клуб.
   * Е, може ли да направите нещо, докторе? - попита мъжът и сложи ръце на бедрата си.
   * Имате ли нещо против да ви докосна?
   Прорязаната от белег устна на мъжа се повдигна едва забележимо, сякаш току-що бе добавил още една червена точка в актива на Т.У.
* Н е .
   Т.У. нарочно използва и двете си ръце, докато разглеждаше китките на пациента, за да може той по-добре да види белезите на своя лекар и още повече да се отпусне.

Когато свърши, отстъпи назад.
  * Не съм сигурен какво ще се получи, но да опитаме... - Т.У. вдигна поглед и така и не довърши изречението. Очите на мъжа... вече не бяха черни. А жълти.
  * Не се тревожете за очите ми, докторе.
   Като от нищото, в ума на Т.У. изплува увереността, че онова, което бе видял, е напълно нормално. Точно така. Напълно нормално.
   * Та какво казвах... а, да, нека опитаме с лазера. - Той се обърна към съпругата. - Искате ли да си вземете стол и да го държите за ръката? Мисля, че така ще е по-спокоен. Ще започна с една от китките и да видим какво ще стане.
   * Трябва ли да легна? - мрачно попита пациентът. - Защото не мисля, че... да, не мисля, че изгарям от желание.
   * Няма да е необходимо. Може да останете седнал дори когато стигнем до врата. За него дори ще ви дам огледало, за да виждате какво се случва. През цялото време ще ви обяснявам точно какво правя и какво най-вероятно ще изпитате. Поискате ли, винаги можем да прекъснем. Само ми кажете и веднага ще спра. Това е вашето тяло и вие командвате.
   Последва миг мълчание, в който и мъжът, и жената се взираха в него, а след това съпругата каза със задавен глас:
* Доктор Франклин, вие сте истинско съкровище.
   Пациентът притежава невероятна търпимост към божата, помисли си Т.У. час по-късно, докато с едно настъпване на педала изпрати поредния тънък червен лъч върху оцветената с мастило масивна китка. Невероятна търпимост. Всеки лъч беше като удар с ластик, което не бе нещо особено, ако го направят единдва пъти. Ала след две-три минути изложени на подобни удари, повечето пациенти настояваха да си починат. А този тип? Дори не трепна. Нито веднъж. Затова и Т.У. продължи...
   Разбира се, с пиърсингите на зърната и на ухото, както и всичките белези, той очевидно бе познал немалко болка в живота си - не само по своя воля, но и против нея.
   За съжаление, татуировките се оказаха напълно устойчиви към лазера.
   Т.У. изруга тихичко и разтърси дясната си ръка, която бе започнала да се уморява.

  * Няма нищо, докторе - меко каза пациентът. - Направихте каквото можахте.
  * Просто не разбирам - Т.У. махна защитните очила и хвърли поглед на машината. За миг се зачуди дали пък не е повредена. Но нали с очите си бе видял лъчите на лазера. - Няма абсолютно никаква промяна в оцветяването.
  * Наистина, докторе, всичко е наред. - Пациентът също махна предпазните си очила и по устните му за миг пробяга усмивка. - Оценявам, че го взехте толкова на сериозно.
  * По дяволите! - Т.У. се облегна в стола си и яростно се взря в мастилото.
  Дошли незнайно откъде, думите сами изскочиха от устата му, макар и да не бяха особено професионални: - Не сте си ги направили по собствено желание, нали?
  Съпругата се размърда неспокойно, сякаш се тревожеше какъв ще е отговорът, ала съпругът само поклати глава.
* Не, докторе, не беше по мое желание.
  * По дяволите! - Т.У. скръсти ръце и запрехвърля през ума си всичко, което знаеше за човешката кожа. - Просто не разбирам защо... и се опитвам да измисля друго решение. Не смятам, че с химическо премахване ще получим по-добри резултати. Така де, след като лазерът не постигна абсолютно нищо.
Съпругът прокара необичайно елегантни пръсти по китката си.
* Може ли да ги изрежем?
Жената поклати глава.
* Не смятам, че е добра идея.
  * Съпругата ви има право - съгласи се Т.У. и като се приведе напред, леко натисна китката му. - Кожата ви притежава чудесна еластичност, но като се има предвид че още нямате и трийсет години, това си е в реда на нещата. Искам да кажа, че ще трябва да ги изрежем на ленти и след това да зашием кожата. А и определено не го препоръчвам за врата - рискът да засегнем някоя артерия е прекалено голям.
  * Ами ако белезите не са проблем?
  Т.У. нямаше намерение да дискутира този въпрос - като се имаше предвид на какво приличаше гърбът на пациента, белези определено щяха да останат.
* Не мога да ви го препоръчам.
Последва дълго мълчание - Т.У. се опитваше да измисли нещо, а те не искаха да го притесняват. Когато изчерпа всички

възможни алтернативи в главата си, той вдигна поглед към тях. Изумително красивата жена стоеше до страховития си съпруг - едната й ръка почиваше върху рамото му, а другата нежно го милваше по обезобразения гръб.
  Очевидно бе, че въпреки белезите той не й бе по-малко скъп - в нейните очи той бе цялостен и красив, независимо от състоянието на кожата му.
Т.У. се замисли за своята жена. Която бе съвсем същата.
* Някакви други идеи, докторе? - попита съпругът.
  * Толкова съжалявам. - Той се огледа наоколо; ненавиждаше обзелото го чувство на безпомощност. Като лекар той бе обучен да направи нещо. Като човек със сърце трябваше да направи нещо. - Толкова много съжалявам.
По устните на съпруга отново пробяга усмивка.
* Лекувате много случаи на изгаряния, нали?
  * Това ми е специалността. Работя предимно с деца. Нали разбирате, заради...
  * Да, разбирам. Бас държа, че сте много добър с тях.
  * Как бих могъл да не съм?
  Пациентът се приведе напред и положи огромната си длан върху рамото му.
  * Ние ще си вървим, докторе. Но моята шелан ще остави онова, което ви дължим, на бюрото ей там.
  Т.У. хвърли поглед към съпругата, която бе извадила чековата си книжка, и поклати глава.
 * Защо не оставим нещата така? Нали в крайна сметка не можах да направя нищо за вас.
 * А, не, ами времето, което ви отнехме? Ще си платим. Т.У. изруга един-два пъти, първо - тихичко, ала след това и на глас:
 * По дяволите!
 * Докторе? Погледнете ме.
   Т.У. вдигна поглед към пациента. Човече, тези жълти очи бяха направо хипнотизиращи.
* Леле! Имате невероятни очи.
   Пациентът се усмихна по-широко отпреди, разкривайки зъби, които... не бяха нормални.
  * Благодаря ви, докторе. А сега ме чуйте. Сигурно понякога ще сънувате онова, което се случи днес. Искам да запомните едно - тръгвам си оттук доволен.

Т.У. се намръщи.
* Защо да сънувам...
  * Просто помнете, че не съм разстроен заради това, което стана. Доколкото ви познавам, това най-много ще ви терзае.
  * Все още не разбирам, защо ще съ...
  Т.У. примига и се огледа наоколо. Седеше на малкия въртящ се стол, който използваше, когато лекуваше пациенти, до леглото за прегледи имаше още един стол, а в ръката си държеше предпазни очила... само че в стаята нямаше никой друг.
  Странно. Би могъл да се закълне, че допреди малко разговаряше с невероятна...
  Главата го заболя и докато разтъркваше слепоочията си, изведнъж се почувства страшно изморен... изморен и странно потиснат, сякаш се бе провалил в нещо важно.
Освен това беше и разтревожен. Разтревожен заради един м...
  Главоболието му се засили и като простена, Т.У. се изправи и отиде до бюрото. Там имаше плик, най-обикновен кремав плик, върху който с полегат почерк бе написано „В знак на благодарност към д-р Т.У. Франклин, да се употреби по негово усмотрение за подпомагане на доброто дело на неговото отделение".
Той го отвори и отвътре извади чек.
И зяпна.
  Сто хиляди долара. На името на дерматологичното отделение на болница „Св. Франсис".
  Подписът бе на някой си Фриц Пърлматър, но нямаше адрес, само дискретен надпис в горния ляв ъгъл - „Национална банка Колдуел, частна клиентска група".
Сто хиляди долара.
За миг в ума му се появиха образите на покрит с белези мъж и невероятно красива жена, ала главоболието бързо ги прогони.
  Т.У. взе чека и го пъхна в джоба на ризата си, а после изключи лазерната машина и компютъра и се отправи към задния изход на клиниката, гасейки осветлението по пътя си.
  Докато се прибираше у дома, се замисли за жена си, за това как бе изглеждал, когато тя го видя за първи път след пожара, преди всички тези години. Беше само на единайсет и му бе дошла на свиждане с родителите си. Имаше чувството, че ще умре от срам, когато тя застана на прага - по това време вече си

падаше тайничко по нея, а ето че тя трябваше да го види в това състояние, в болнично легло и покрит с бинтове.
   Тя му се усмихна, взе здравата му ръка в своята и му каза, че независимо как изглежда, все още иска да бъдат приятели.
   И наистина го мислеше. Впоследствие го бе доказвала безброй пъти. Дори искаше да бъдат нещо повече от приятели.
   Понякога, помисли си Т.У., най-доброто лечение е знанието, че онзи, когото обичаме, не го е грижа как изглеждаме.
   Докато шофираше, мина покрай бижутерски магазин, затворен за през нощта, покрай цветарски магазин и накрая покрай антиквариата, който знаеше, че жена му обича да посещава.
   Беше го дарила с три деца. Близо двайсетгодишен брак. И достатъчно лично пространство, за да изгради кариерата си.
   В замяна той й бе дал безброй самотни нощи. Вечери, споделени единствено с децата. Почивки, които продължаваха само ден-два и всъщност бяха част от дерматоложки конференции.
Както и едно волво.
   Отне му двайсет минути, докато открие супермаркет, който бе отворен двайсет и четири часа, и той се втурна в магазина, макар да нямаше работно време, за което да се тревожи.
   Отделът за цветя се намираше вляво от автоматичната врата. При вида на всички тези рози, хризантеми и лилии, първият порив на Т.У. бе да докара лексуса си до входа и да напълни багажника с цветя. Както и задната седалка.
   В крайна сметка избра едно-единствено цвете и през целия път до дома го държа много грижливо между палеца и показалеца си.
   Паркира колата в гаража, ала не мина през кухнята. Вместо това отиде до входната врата и натисна звънеца.
   Познатото, обичано лице на жена му надникна през един от високите, тесни прозорци, които обграждаха входа на къщата им в колониален стил. Видимо озадачена, тя отвори вратата.
* Ключът ли си...
Т.У. протегна цветето, което стискаше в изгорената си ръка.
   Беше най-обикновена маргаритка. Точно такава, каквато тя му носеше всяка седмица в болницата. В продължение на два месеца.
   * Не ти казвам „благодаря" толкова често, колкото заслужаваш - промълви той. - Нито пък „обичам те". Нито, че все още си толкова красива, колкото и в деня, когато се ожених за теб.

Ръката на жена му затрепери, докато поемаше цветето.
* Т.У.... добре ли си?
   * Господи... фактът, че ме питаш нещо такова, само защото ти нося цвете... - Той поклати глава и я претегли в прегръдките си. - Толкова съжалявам.
   Подрастващата им дъщеря мина покрай тях и завъртя очи към тавана, преди да поеме по стълбите.
* Намерете си стая!
   Т.У. се отдръпна лекичко и прибра един кичур от прошарената коса на жена си зад ухото й.
   * Мисля, че няма да е зле да последваме съвета й, какво ще кажеш? А, и между другото, за годишнината ни ще отидем на почивка... и този път няма да е на конференция.
Жена му се усмихна, а после направо грейна.
* Какво се е случило с теб?
   * Тази вечер в кабинета ми дойде един пациент с жена си... - Т.У. трепна и разтърка слепоочията си. - Тоест... какво казвах?
   * Какво ще кажеш да вечеряме? - рече жена му и се притисна в него. - А после ще видим какво може да се направи по въпроса със стаята.
   Т.У. затвори вратата и още по-здраво прегърна жена си. Докато вървяха по коридора, отвеждащ в кухнята, той я целуна.
* Звучи чудесно. Просто чудесно.

БРАТНО В ИМЕНИЕТО НА БРАТСТВОТО, ЗИ СТОЕШЕ ДО ЕДИН
от прозорците в спалнята им с Бела, зареял поглед към градината, която се простираше отвъд терасата. Китката му пареше от лазера, ала болката не бе особено силна.
   * Изобщо не съм учуден от случилото се - каза той. - Е, като се изключи това, че докторът ми хареса.
Бела се приближи зад него и обви ръце около кръста му.
* Добър човек беше, така е.
   Докато стояха прегърнати, въздухът в стаята сякаш натежа от неизречения въпрос: „А сега какво?" За съжаление, Зи нямаше отговор. Беше разчитал, че най-сетне ще се отърве от татуировките и сякаш по някакъв начин това щеше да оправи всичко.

Все едно белезите по лицето му не си стояха.
   Откъм детската стая се чу как Нала изхълца и след това се разплака.
   * Току-що я нахраних и препових - Бела се отдръпна от него. - Не съм сигурна какво...
   * Нека аз да отида - каза Зи с усилие. - Да видим дали няма да успея...
Бела повдигна вежди, ала после кимна.
* Добре. Ще те чакам тук.
* Няма Да я изпусна. Обещавам ти.
   * Знам, че няма да го направиш. Само не забравяй да придържаш главичката й.
   * Добре.
   Когато влезе в детската стая, Зи имаше чувството, че отива да се изправи невъоръжен срещу цяла армия лесъри.
Сякаш усетила присъствието му, Нала изсумтя тихичко.
* Аз съм, баща ти. Татко.
Как ли щеше да го нарича?
   Той се приближи и се загледа в дъщеря си. Беше облечена в боди с логото на „Ред Сокс", без съмнение подарък от Ви и/или Бъч, и долната й устничка трепереше.
* Защо плачеш, мъничката ми? - нежно попита той.
   Когато Нала протегна ръчички към него, той хвърли поглед към вратата. Бела не стоеше на прага. За щастие, тъй като Зи не искаше никой да види колко е непохватен, докато посяга към легълцето...
   Нала пасна съвършено в ръцете му - дупенцето й в едната му длан, а другата крепеше главичката й. Докато я повдигаше от легълцето, си помисли, че тя е учудващо силна и топла, и...
   Нала се улови за полото му и се претегли към него - настояваше да е възможно най-близо до баща си... и Зи установи, че да се подчини е учудващо лесно. Когато я взе до гърдите си, тя моментално се притисна до него и се намести удобно.
   Колко естествено му се струваше да я държи в ръцете си. Също както и да отиде до люлеещия се стол, да се настани в него и да залюлее и двамата.
   Докато се взираше в миглите й, в пухкавите й бузки, в здравата хватка, с която стискаше полото му, Зи си даде сметка колко силно се нуждае тя от него... и то не само от закрилата му. Нуждаеше се и от неговата обич.

  * Виждам, че се разбирате чудесно - тихичко се обади Бела от прага.
Зи вдигна поглед.
* Изглежда, че ме харесва.
* Как би могла да не те харесва!
Той отново сведе поглед към дъщеря си и след малко каза:
  * Страхотно би било, ако можех да ги махна. Татуировките, де. Но дори и тогава, тя пак ще задава въпроси за лицето ми.
  * Тя ще те обича независимо от тях. Вече те обича.
  Зи прокара показалец по ръчичката на Нала, погалвайки я, когато тя се сгуши още по-близо до сърцето му и започна да играе на пляс-пляс ръчички с опакото на свободната му ръка.
Зи сам не знаеше откъде дойдоха следващите му думи:
* Ти почти не говори с мен за отвличането.
* Аз... ъъъ... не исках да те разстройвам.
  * Често ли се случва да ми спестяваш неща, които се боиш, че ще ме разстроят?
  * Не.
  * Сигурна ли си?
  * Зейдист, ако го правя, то е защото...
  * Какъв мъж съм, ако не можеш да разчиташ на мен в миг на нужда.
  * Винаги мога да разчитам на теб. Освен това поговорихме за отвличането, малко.
  * Малко.
  Господи, чувстваше се отвратително заради всичко, което бе принудена да преживее сама, само защото той беше толкова прецакан в главата.
  И все пак, когато Бела отново заговори, гласът й бе твърд и уверен:
  * Когато става въпрос за отвличането, предпочитам да не знаеш всяка подробност. Не защото се боя, че не си в състояние да го понесеш, а защото не искам да дам на онова копеле повече власт над живота ми, отколкото вече има. - Тя поклати глава. - Отказвам да допусна той да те разстрои, не и ако мога да го избегна. За нищо на света... И щях да постъпя по същия начин, независимо дали си бил травмиран в миналото или не.
  Зи издаде неопределен звук, в знак, че я е чул, ала не беше съгласен с нея. Защото искаше да й даде всичко, от което тя се нуждае. Нищо друго не би било достатъчно добро за нея. А ето

че миналото му се бе намесило в живота им. И все още го правеше. Господи, как само се бе държал с Нала...
* Мога ли да ти кажа нещо под секрет?
* Разбира се.
* Мери иска бебе.
Зи вдигна поглед.
* Сериозно? Това е страхотно...
* Но създадено по естествен път.
* О !
   * Да. Тя не може да има деца, така че Рейдж ще трябва да сподели ложето на една от Избраниците.
Зи поклати глава.
   * Никога няма да го направи. За нищо на света не би легнал с друга, освен с Мери.
   * И тя това казва. Ала ако не го стори, тя никога няма да държи частица от него в прегръдките си.
  Да, защото ин витро оплождането не действаше при вампирите.
* По дяволите.
   * Все още не е говорила с Рейдж за това, защото иска първо да изясни собствените си чувства. Споделя с мен, защото иска да сложи ред в обърканите си чувства, без да го измъчва ненужно. Има дни, в които толкова отчаяно иска дете, че й се струва, че може да го приеме, ала друг път не е в състояние да понесе дори мисълта за това и тогава започва да обмисля възможността за осиновяване. Опитвам се да ти кажа, че не можеш да се справиш с всичко, което те измъчва, с помощта на своя партньор. А и не бива. Ти беше до мен след това. До мен си и сега. Никога не съм го поставяла под съмнение. Но това не означава, че трябва да ти разкажа всичко до последната грозна подробност. Изцелението е многопластов процес.
  Зи опита да си представи как споделя с Бела абсолютно всичко, което бе изстрадал от ръцете на Господарката... Не... за нищо на света не би сломил сърцето й с разказа за ужасите, които беше преживял.
* Разговаря ли с някого? - попита той.
 * Да, в клиниката на Хавърс. А после и с Мери. - Последва пауза. - И се върнах... там, където ме държеше в плен. Зи рязко вдигна очи и ги впи в нейните.
 * Върнала си се?

Бела кимна.
* Трябваше да го сторя.
* Не си ми казала.
По дяволите, върнала се е там? Без него?
  * Трябваше да го направя. Заради себе си. Трябваше също така да го сторя сама, а не исках да спорим. Предупредих Рот, преди да изляза, и му се обадих веднага щом се прибрах.
  * По дяволите... ще ми се да бях знаел. Имам чувството, че съм бил ужасен хелрен.
  * Ни най-малко. Особено когато държиш дъщеря си по този начин.
Последва дълго мълчание.
  * Виж - каза Бела най-сетне, - не знам дали от това ще ти олекне, но никога не съм изпитвала чувството, че има неща, за които не мога да говоря с теб. Никога не съм се съмнявала, че ще имаш силата да ме подкрепиш. Ала само защото сме обвързани, не означава, че съм престанала да бъда отделна личност.
  * Знам... - Зи се замисли за миг. - Аз не исках да се връщам там, където... В онзи замък. Ако не бях научил, че*е затворила друг мъж в килията... никога нямаше да се върна.
  А днес беше и невъзможно. Онова място в Древната страна, където го бяха държали като пленник, отдавна бе продадено и в крайна сметка бе станало собственост на Националния тръст*.
  * Почувства ли се по-добре след като отиде да видиш мястото, където беше държана в плен? - попита той изведнъж.
  * Да, защото Вишъс го беше изпепелил. Това определено ми помогна веднъж завинаги да превъзмогна спомена.
  Зи разсеяно поглади закръгленото коремче на Нала, докато се взираше в своята шелан.
* Чудя се защо досега не сме говорили за това.
Бела се усмихна и кимна към Нала.
* Защото имахме други неща, за които да мислим.
  * Мога ли да бъда откровен? Глупакът в мен държи нито за миг да не се съмняваш, че ако бе поискала да те придружа, щях да го направя без никакво колебание и щях да бъда до теб през цялото време.
  * Разбира се, че го знам. Въпреки това исках да отида сама.
   * Британска организация за съхраняване на исторически или природни обекти с национално значение. - Бел. ред.

Не мога да го обясня... просто трябваше да го направя. Да си докажа, че съм достатъчно смела.
  Нала погледна към майка си и протегна ръчички към нея, като в същото време изгука настоятелно.
  * Мисля, че иска нещо, което само ти можеш да й дадеш - засмя се Зи и се надигна от люлеещия се стол.
  Двамата с Бела се срещнаха в средата на стаята. Докато си подаваха Нала, Зи целуна своята шелан и за миг останаха така - държейки дъщеричката си между себе си.
* Ще изляза за малко - каза той. - Няма да се бавя.
* Пази се.
* Обещавам. Нали трябва да се грижа за двете си момичета.
  Зейдист се въоръжи и се дематериализира в една горичка на запад от града. Сечището се намираше на около петдесетина крачки от мястото, където стоеше, близо до един поток, ала вместо празно пространство между боровете, в мислите си Зи видя едноетажна постройка с шперплатови стени и ламаринен покрив.
  Образът в съзнанието му бе толкова реален, колкото дърветата наоколо и звездите над главата му - постройката беше издигната набързо от Обществото на лесърите и нямаше никакви претенции за векуване. Онова, което се бе разиграло вътре обаче, бе от нещата, които никога не могат да бъдат заличени.
Той се приближи до сечището, а прашенето на клонките под краката му звучеше като тихото припукване на огън в камината.
  Само че мислите на Зи изобщо не бяха изпълнени с покой и топлина.
  Близо до вратата на изпепелената сега постройка някога имаше душ кабина и кофа, върху която бе поставена тоалетна чиния. В продължение на шест седмици Бела се бе къпала в миниатюрното пространство и Зи знаеше, че не е била сама. Онова копеле я беше гледало. Вероятно й беше помагало.
  По дяволите, само при мисълта за това го обземаше желание отново да преследва и открие кучия син. Само че Бела се бе погрижила той да си получи заслуженото, нали така? Именно тя го беше застреляла в главата, докато копелето стоеше пред нея, запленено от извратената си любов...
Проклятие.

  Зи тръсна глава и си представи, че отново се намира в основната стая на онова място. Върху нестабилни дървени рафтове на стената вляво бяха подредени най-различни инструменти за мъчения - длета, ножове, ръчни триони... още не бе забравил как проблясваха в сумрака.
  Имаше и огнеупорен шкаф - същият, чиито врати бе строшил. Както и маса за аутопсии от неръждаема стомана с пресни петна от кръв по нея.
Маса, която той бе захвърлил в ъгъла като боклук.
  Прекрасно помнеше как бе нахлул в постройката. Търсеше Бела от седмици, от деня, в който онзи лесър бе проникнал в къщата й и я беше отвлякъл. Всички я смятаха за мъртва, ала той бе отказал да го повярва, измъчван от желанието да я освободи... желание, което тогава не разбираше, ала на което не можеше да не се подчини.
  Най-сетне късметът им бе сработил - един цивилен вампир бе успял да избяга от „центъра за въздействие", както лесърите наричаха тези места, и бе запомнил пътя, като се бе дематериализирал на всеки двеста метра. Използвайки картата, която цивилният бе начертал за Братството, Зи бе дошъл, за да открие своята жена.
  Вместо това бе открил кръг обгорена земя досами вратата. Първата му мисъл бе, че е Бела, оставена да изгори на слънцето. Коленичил, той бе докоснал изпепелената земя с ръка и изведнъж бе почувствал как очите му се замъгляват, без сам да знае защо.
  Сълзи. В очите му имаше сълзи. Толкова време бе минало, откакто бе плакал за последен път, че дори не бе разпознал усещането.
  Зи се върна към настоящето, събра сили и продължи напред през поляната, обрасла с ниски бурени. Обикновено след като Вишъс използваше ръката си някъде, там не оставаше нищо, освен пепел и късчета метал. Така беше и тук и тъй като гората вече бе започнала да си възвръща изгубеното, много скоро просеката щеше да изчезне напълно.
  Ала трите тръби, забити в земята, бяха оцелели. И щяха да си останат там, независимо колко борови фиданки израснеха около тях.
  Зи коленичи, извади джобното си фенерче и насочи лъча му към дупката, където някога бе затворена Бела. Сега тя бе до половината пълна с борови иглички и вода.
  
Откриха я през декември и Зи не можеше дори да си представи какъв студ трябва да я бе обгръщал там... студ, мрак и задушаващата прегръдка на грапавия метал.
 Той за малко не бе пропуснал този скрит в земята затвор. След като бе запратил масата за аутопсии в стената, беше чул тихо изскимтяване и именно то го бе довело дотук, до тези три тръби. Когато вдигна металния капак, закриващ онази, от която бе дошъл звукът, си помисли, че я е открил.
 Само дето се бе заблудил. Когато издърпа въжетата, подаващи се от дупката, бе извадил цивилен вампир, който трепереше като дете.
В съседната тръба Бела бе изпаднала в безсъзнание.
 Докато я освобождаваше, Зи беше прострелян в крака, благодарение на охранителната система, която Рейдж не бе обезвредил напълно. Дори и с куршум в крака, той не бе усетил нищо, когато коленичи и бавно задърпа въжетата. Първото, което видя, беше махагоновочерната коса на своята любима и главозамайващо облекчение го обгърна като топъл облак. И тогава видя лицето й.
Клепачите й бяха зашити.
 Зи се изправи на крака. Цялото му тяло негодуваше срещу този спомен, стомахът му се бунтуваше, гърлото му се бе свило. След като я откри, се бе грижил за нея. Къпал я бе. Даде й да пие от него, макар мисълта, че й позволява да пие нечистата гадост, която течеше във вените му, го бе докарала до ръба на истерията.
 Освен това й бе помогнал в периода й на нужда. В резултат на което се бе появила Нала.
А в замяна? В замяна Бела му бе дала целия свят.
 Зейдист хвърли един последен поглед наоколо, виждайки не пейзажа, а истината. Бела може и да бе по-дребна от него, да тежеше поне петдесет килограма по-малко, да не владееше никакви бойни изкуства и да не можеше да стреля с пистолет... ала въпреки това бе по-силна от него.
Беше се преборила с онова, което й бяха причинили.
 Можеше ли миналото наистина да е такова, запита се той и се огледа наоколо. Постройка в съзнанието, която можеш просто да изгориш и така да се освободиш от него?
 Той прокара подметката на ботуша си по земята. Бурените, покарали през пръстта, бяха като зелени мустачки, израснали особено нагъсто там, където слънчевите лъчи бяха най-силни.

От пепелта се зараждаше нов живот.
   Зи извади телефона си и написа съобщение, каквото никога не бе предполагал, че ще напише.
   Отне му четири опита, докато остане доволен. Когато натисна бутона за изпращане, по някакъв начин вече знаеше, че токущо е променил хода на живота си.
   А това можеш да направиш, нали така, помисли си той, докато прибираше телефона в джоба си. Можеш да избереш да поемеш по един път, вместо по друг. Невинаги, разбира се. Понякога съдбата чисто и просто те откарва до избраната от нея цел и те стоварва там, без да търпи възражения.
   Ала понякога получаваш възможност да избереш адреса. И ако имаш поне малко мозък в главата си, независимо колко е трудно или колко странно ти се струва, прекрачваш прага.
И откриваш себе си.

АС ПО-КЪСНО ЗЕЙДИСТ БЕШЕ В ИМЕНИЕТО НА БРАТСТВОТО,
приседнал пред старовремската пещ, която гореше в мазето. Тя бе същинска реликва от началото на миналия век, ала работеше толкова добре, че нямаше никаква нужда да я сменяват.
   Освен това поддържането на огъня изискваше усилия, а догените обичаха редовните задължения. Колкото повече работа, толкова по-добре.
   Големият търбух на желязната пещ имаше малко прозорче, направено от огнеупорно, дебело цял пръст стъкло, зад което танцуваха пламъци, лениви и горещи.
* Зейдист?
   Той потърка лице, но не се обърна по посока на познатия женски глас. Част от него все още не можеше да повярва, че наистина ще го направи, и желанието да избяга се засили.
Той се прокашля.
* Здрасти.
   * Здрасти. - Последва пауза, а след това Мери каза: - Празният стол до теб за мен ли е?
Сега вече Зи се обърна. Мери стоеше до стълбите на мазето, облечена както обикновено в поло и спортен панталон. На

лявата си китка носеше огромен златен „Ролекс", а на ушите си имаше мънички перлени обици.
* Да - отвърна той. - Да, за теб е... благодаря, че дойде.
   Докато Мери се приближаваше, мокасините й изшумоляха по циментовия под. Тя се настани на градинския стол така, че да е с лице към Зи, а не към огъня.
Той прокара ръка по ниско подстриганата си коса.
   Докато тишината се стелеше в стаята, клапанът за изпускане на пара извистя... на горния етаж някой пусна съдомиялната... телефонът в кухнята иззвъня.
   Най-сетне, понеже се чувстваше като пълен глупак, задето не казва нищо, Зи вдигна едната си китка.
   * Трябва да се упражнявам какво ще кажа на Нала, когато ме попита за това тук... Просто... трябва да имам подготвен отговор. Нещо, което да е... подходящо, нали разбираш?
Мери кимна бавно.
* Да, разбирам.
   Зи отново се обърна към пещта и си спомни как бе изгорил черепа на Господарката в нея. Внезапно осъзна, че постъпката му бе същата, като онова, което Вишъс бе сторил с постройката, където Бела бе държана в плен. Той нямаше как да изпепели цял замък... но все пак бе успял да постигне свое собствено пречистване чрез огън.
Онова, което не бе сторил, бе другата част от целебния процес. След още една пауза Мери се обади:
* Зейдист?
* Да?
* Какво представляват тези татуировки?
   Той се намръщи и й хвърли бърз поглед, мислейки си „Все едно не знае!" От друга страна... е, нали някога беше човек. Може би наистина не знаеше.
* Робски татуировки. Аз бях... роб.
* Болеше ли, когато ти ги направиха?
* Да.
* Онзи, който ти ги направи ли наряза лицето ти така?
* Не, това го стори хелренът на моята господарка. Тя... тату
ировките са ми от нея. А белезите по лицето - от мъжа й.
* Колко дълго беше роб?
* Сто години.
* Как успя да се освободиш?

* Фюри. Фюри ме спаси. Така изгуби крака си.
* Нараняваха ли те, докато беше роб?
Зи преглътна мъчително.
* Да.
* Мислиш ли още за това?
Д а
~ -	-
  Той сведе поглед към ръцете си, които незнайно защо бяха започнали да го болят. А, ето защо - беше ги свил в юмруци и ги стискаше толкова силно, че пръстите му бяха на път да се счупят.
* Робството все още ли съществува?
  * Не. Рот го обяви за незаконно. Като подарък за обвързването ми с Бела.
  * Какъв роб беше?
  Зейдист затвори очи. А, да - въпросът, на който не искаше да отговаря.
Известно време цялата сила на волята му бе съсредоточена върху това да не си тръгне. После, с измамливо спокоен глас, каза:
* Кръвен роб. Една жена ме използваше, за да пие от кръвта ми.
  Тишината, последвала тези думи, легна на плещите му като осезаем товар.
* Зейдист? Мога ли да сложа ръка на гърба ти?
   Явно беше кимнал, защото Мери внимателно постави нежната си ръка върху гърба му и описа лек, бавен кръг.
* Това са правилните отговори - каза тя. - Всички до един.
  Зи премигна няколко пъти, тъй като огънят в прозорчето на пещта изведнъж се бе замъглил.
* Така ли мислиш? - дрезгаво попита той.
* Не мисля. Знам го.

Шест месеца по-късно...
* За какво е цялата тази врява, съкровище?
   Бела влезе в детската стая и завари Нала да стои в кошчето, стиснала с всичка сила пръчките на преградата. Цялото зачервено, малкото й личице се бе разкривило от плач. Всич

ко бе запратено на пода - възглавницата, плюшените играчки, одеялото.
  * Светът ти май пак е тръгнал да свършва - каза Бела, докато вземаше пищящата си дъщеричка на ръце и оглеждаше играчките. - Да не би да те обидиха с нещо?
От вниманието сълзите на Нала потекоха още по-силно.
  * Хайде сега, опитай да си поемеш дъх... така ще можеш да плачеш още по-силно... Добре, току-що те нахраних и знам, че не си гладна. Не си се и подмокрила. - Нова доза рев. - Май се сещам за какво е всичко това...
Бела си погледна часовника.
* Виж, може да опитаме, но не знам дали все още не е рано.
  Тя се наведе, за да вдигне любимото розово одеялце на Нала от пода, уви я в него и се отправи към вратата. Нала се поуспокои, когато излязоха от детската стая и поеха по коридора със статуите и надолу по внушителното стълбище. Прекосяването на тунела, отвеждащ в тренировъчния център, също мина относително спокойно, но когато стигнаха и откриха, че кабинетът е празен, плачът избухна с нова сила.
* Почакай малко, нека да видим дали...
  Отвън, в коридора, група претранси излязоха от съблекалнята и се насочиха към паркинга на центъра. Хубаво бе да ги види и то не само защото това означаваше, че Нала най-вероятно ще получи онова, което иска - след нападенията над глимерата, обучението на бъдещите войници беше преустановено. Ала ето че Братството отново се бе заловило за работа със следващото поколение... само дето този път не всички бяха аристократи.
  Бела влезе в тренировъчната зала през задната врата и усети как пламна при гледката, разкрила се пред очите й. Зейдист беше там и здравата налагаше един боксов чувал, който от юмруците му сега висеше под доста странен ъгъл. Голото му до кръста тяло изглеждаше поразително под светлината на лампите - мускулите му изпъкваха като стоманени въжета, пиърсингите на гърдите му проблясваха и дори за нетренираното око на Бела бе очевидно, че бойните му умения са невероятни.
  Встрани от него един от учениците стоеше като вкаменен, стиснал горнище на анцуг в малката си ръка, неспособен да откъсне поглед от Зейдист. По лицето му се четеше смесица от страх и благоговение, очите му бяха широко отворени, челюстта му - увиснала.

  В мига, в който писъците на Нала огласиха просторната зала, Зи се обърна.
  * Съжалявам, че те безпокоя - каза Бела, надвиквайки воплите й. - Но тя иска при татко си.
  Чертите на Зи омекнаха и лицето му грейна от неподправена обич, свирепата съсредоточеност си отиде от очите му, заменена от онова, което Бела наричаше бащински поглед. Той ги посрещна в средата на залата, целувайки Бела по устните, преди да вземе момиченцето на ръце.
  Нала мигновено се намести в прегръдките му, обви ръчички около врата му и се сгуши до силните му гърди.
  Зи погледна към ученика в другия край на залата и каза с плътния си глас:
* Автобусът ще пристигне скоро, синко. По-добре побързай. Когато хелренът й се обърна към нея, Бела почувства как
ръката му се обвива около кръста й и я притегля в гореща пре
гръдка. Докато отново я целуваше по устните, той прошепна:
* Трябва да си взема душ. Искаш ли да ми помогнеш?
* И още как!
Тримата си тръгнаха от тренировъчната зала и се върнаха в имението. По средата на пътя Нала заспа, така че щом стигнаха
в спалнята си, те отидоха в детската стая, сложиха я в кошчето й
и се насладиха на един изключително горещ душ... и то не само заради температурата на водата.
  Когато свършиха, Нала се бе събудила, тъкмо навреме за да й почетат.
  Докато Бела сушеше косата си с една кърпа, Зи взе Нала от кошчето и двамата, баща и дъщеря, се настаниха в голямото легло. Бела излезе миг по-късно от банята и се загледа в тях, облегната на вратата. Двамата се бяха сгушили толкова близо един до друг, че сякаш бяха едно цяло. Зи носеше синьо-зелено карирано долнище на пижама и потник, а Нала бе облечена в бледорозово боди, върху което с бели букви пишеше „Момиченцето на татко".
   * „О, местата, където ще идеш" - прочете Зи от книгата в скута си. - От Доктор Сюс.
  И той зачете на глас, а Нала от време на време потупваше страниците с малката си ръчичка.
Това се бе превърнало в нещо като традиция. В края на всяка нощ, след като Зи се върнеше от патрул или от часовете, кои

то водеше, обикновено си вземаше душ, докато Бела нахрани Нала, след което баща и дъщеря се покатерваха в леглото и той й четеше на глас, докато тя заспи.
  След което много внимателно я отнасяше в стаята й... и се връщаше, за да може мамен и татко да се позабавляват, както го наричаше.
  И четенето на глас, и това как бе свикнал да гушка Нала, бяха истинско чудо, за което принос имаше и Мери. Двамата със Зи се срещаха веднъж седмично при пещта в мазето. Бяха казали на Бела за срещите си, понякога Зи дори й разказваше някои от нещата, за които разговаряха, но като цяло онова, което обсъждаха, си оставаше между тях. Въпреки това Бела знаеше, че голяма част от разказите трябва да са наистина ужасни - знаеше го, защото често пъти след срещите със Зи Мери се затваряше
в спалнята си с Рейдж и дълго не излизаше оттам. Ала резултат определено имаше - Зи бе започнал да се отпуска по един нов, различен начин.
  Това се забелязваше особено ясно, когато беше с Нала. Сега, когато тя посегнеше към китките му, той не ги отдръпваше, а я оставяше да докосва и целува татуировките му. Оставяше я да се катери по покрития му с белези гръб и да потрива личице в неговото. Освен това бе добавил името й върху кожата си, написано с любов под това на Бела.
Личеше си и по това, че кошмарите му бяха спрели. От месеци насам не се бе изправял в леглото ужасен и плувнал в пот.
  Личеше си дори в усмивката му - по-честа и по-широка, откогато и да било.
Внезапно гледката на Зи, прегърнал дъщеря им, се замъгли
и сякаш усетил сълзите й, Зи вдигна очи към нея. Продължи да чете, ала на челото му се появи разтревожена бръчка.
  Бела му изпрати въздушна целувка и в отговор той потупа леглото до себе си.
  * „Така че... си върви по пътя!'''' - завърши той, докато Бела се сгушваше до него.
  Нала изгука доволно и докосна корицата на книгата, която той бе затворил.
* Добре ли си? - прошепна Зи в ухото на Бела.
  В отговор тя сложи ръка на бузата му и долепи устни до неговите.
* Повече от добре.

100	Л Ж . P. У О Р Д

Докато се целуваха, Нала отново потупа по книжката.
* Сигурна ли си? - настоя Зи.
* О, да.
  Нала сграбчи книжката и Зи се ухили широко, подръпвайки я нежно.
  * Хей, какви ги вършиш, дребосъче? Още ли искаш? Е, ама ти вече прекаляваш ... о, не... не и треперещата устна... о, не! - Нала се изкикоти. - Страхотно! Искаш още и знаеш, че ще го получиш като направиш номера с устната. Човече, ама ти наистина въртиш баща си на малкия си пръст, а?
  Нала изгука доволно, когато татко й отвори книжката и отново зачете с дълбокия си глас.
* „Поздравления! Днес е твоят ден..."
  Бела затвори очи, положи глава на рамото на своя хелрен и се заслуша.
  От всички места, където е била някога, това бе най-прекрасното. Точно тук. С тях двамата.
  Знаеше, че и Зейдист изпитва същото. Знаеше го заради начина, по който ръцете му я търсеха между чаршафите, когато бяха сами и заради всичките часове, които прекарваше с Нала. Знаеше го, защото отново бе започнал да пее и да се боричка с останалите братя, не по време на тренировките, а просто така, на шега. Четеше го в новата му усмивка, усмивка, която не бе виждала преди, и която нямаше търпение отново да види.
То грееше в очите и в сърцето му.
  Той беше... щастлив от живота. И с всеки изминал ден ставаше все по-щастлив.
  Сякаш прочел мислите й, Зи взе ръката й в силната си длан и лекичко я стисна.
  Да, той изпитваше съвсем същото. Това бе и неговото любимо място.
  Заслушана в историята, Бела се остави на съня да я унесе, също като Нала, сигурна, че всичко е такова, каквото трябва да бъде.
  Техният мъж се бе върнал при тях... и никога нямаше да ги изостави.


       Негово кралско височество Рот, син на Рот Възраст: 343 години
Приет 6 Братството: Това е дълга история...
Ръст: 2,07 м
Тегло: 124 кг
Цвят на косата: Черна, права, дълга до кръста
Цвят на очите: Светлозелен
Специфични физически белези: Татуировки на двете ръце, описващи кралското му потекло; знакът на Братството върху левия гръден мускул; името ЕЛИЗАБЕТ, вдълбано на Древния език на гърба му.
Забележка: Има слабо зрение - очите му са свръхчувствителни към светлината, по всяка вероятност заради чистокръвното му потекло. Винаги носи тъмни очила.
Предпочитано оръжие: хира шурикен (метателни звезди)
Описание: Висок два метра, Рот беше чист ужас, облечен в кожа. Косата му, дълга и черна, растеше V-образно над челото му. Плътни тъмни очила скриваха очите му, които никой не беше виждал. Раменете му бяха два пъти по-широки, отколкото на повечето мъже. Слице, което беше едновременно аристократично и брутално, той изглеждаше като крал, какъвто бе по рождение, и воин, какъвто го беше
направила съдбата.	(„Тъмна любов", стр. 13)
Обвързан с: Елизабет Ан Рандъл
Лични въпроси (отговорите са дадени от Рот):
Последният филм, който гледа: „Кюфтета" (по вина на Рейдж) Последната книга, която прочете: „Лека нощ, луна" от Маргарет Уайз Браун (на Нала)
Последният сериал, който гледа: „Офисът" (любимият ми сериал)

Последната игра, която игра: МОНОПОЛИ
Най-големият ти страх: Смъртта
Най-голямата ти любов: Бет
Любим ц и т а т : „Управлявай със сърцето и с юмрука си." Боксерки или слипове: Боксерки, черни
Часовник: браююв
Кола: Бет ме кара със своето ауди, или пък пътувам с Фриц Колко е часът, докато попълваш този въпросник: Два следобед Къде си: В кабинета си
С какво си облечен: Черен кожен панталон, черна тениска от „Хейнс", ботуши
Какви дрехи има в гардероба т и : Още като изброените по-горе, плюс черен костюм от „Брукс Брадърс"*, както и бели дрехи за посещенията при Скрайб Върджин
Какво бе последното нещо, което яде: Сандвич с агнешко, при-готвен от Бет
Разкажи ни последния си сън: Не ви влиза в работата
„Кока-кола" или „Пепси": „Кока-кола"
Одри Хепбърн или Мерилин Монро: Бет Рандъл
Кърк или Пикар**: Кърк
Американски футбол или бейзбол: Ръгби
Най-сексапилното у една жена: Шията на моята шелан
Какво най-много харесваш у Бет: ВСИЧКО. Да, това май е точно казано
Първото, което й каза: „Реших, че трябва пак да опитаме." И какво mu отговори т я : „Кой си ти?"
Най-романтичното нещо, което си направил за нея: Ще трябва да попитате Бет
Какво би променил у нея: Само това, че бих я срещнал няколко века по-рано
Най-добър приятел (ако не се брои т в о я т а шелан): Изгубих го преди около три години. Няма какво повече да кажа Кога плака за последен път: Не ви влиза в работата
Кога се смя за последен път: Преди около двайсетина минути,
докато гледах как Нала „открива" пръстите на краката си
   * „Брук Брадърс" - най-старата верига за мъжко облекло в САЩ. - Бел. прев.
   ** Капитан Джеймс Т. Кърк и капитан Жан-Люк Пикар - персонажи от „Стар Трек"; кой от двамата е по-добър капитан е често водена дискусия между феновете на поредицата. - Бел. прев.

Интервю на Дж. P. с Рот
   Ето как стоят нещата с краля. Може да го интервюирате, ала само ако той определи правилата. Което прекрасно го описва. Той страшно държи да определя правилата, но предполагам, че когато си последният чистокръвен вампир на земята и крал на своята раса, и... е, когато си толкова едър и имаш поглед, който може да среже стъкло с лекотата на диамант, светът е място, където командваш, а не се опитваш да се промъкнеш незабелязано.
   Споменах ли, че в момента нося непромокаем гащеризон и съм нагазила до кръста в леденостуден поток в планината Адирондак?
Да, риболовът е новото хоби на краля.
   В тази мразовита ноемврийска нощ двамата с Рот сме застанали насред ленивите (и вледеняващи) води на малка рекичка. Аз нося дебел клин, но съм готова да се обзаложа, че същото не може да се каже и за него - Рот не е от онези, които се плашат от малко студ. Все пак се съгласи да обуе гигантски непромокаем гащеризон, пригоден от Фриц, така че да стане на чифт крака, всеки от които е широк горе-долу колкото моите рамене. Застанала съм от едната му страна - пред или зад него бих била в обсега на въдицата му, а като се има предвид, че трябваше да го тормозя седмици наред, докато се съгласи на това интервю, не искам да рискувам непредвидено пътуване до спешното отделение за изваждане на рибарска кукичка от някоя част на тялото ми.
   Трябва да отбележа, че Рот изглежда отпаднал. Което не му пречи по скалата „Дяволски сексапилен" да превъзхожда 99,9 % от всички мъже, които съм виждала някога, но да си го кажем честно - кой може да се мери с тип с дълга до кръста черна коса, растяща V-образно над челото му и плътни тъмни очила? Да не говорим за татуировките по ръцете, зелените очи и...
   Да се разберем, никога не съм мерила широкия му гръб. Нито веднъж. Нито пък масивните му плещи. Или пък плочките на корема му.
О, я не ме гледайте така!
Както и да е, докъде бяхме стигнали? А, да, потокът. Риболов.
Двамата с краля се намираме на около километър от хижа
та на Ривендж в планината Адирондак, близо до щатския парк
Блак Снейк. Рот стои на петнайсетина крачки от мен и ритмич-

но размахва дясната си ръка напред-назад, придърпвайки тънката като паяжина корда към себе си, само за да я остави да бъде понесена от течението миг по-късно. Водата ромоли като звънчета, полюшвани от нежен полъх, докато бълбука покрай гладките сиво-кафяви камъни, а вятърът шумоли в клоните на боровете, които се издигат от двете страни на потока. Свежият прохладен въздух ме кара да се сетя със задоволство за ароматните червени ябълки в раницата, която взехме със себе си - тези сочни, тръпчиви приятелчета се връзват чудесно с подобно есенно време.
   А, да, пропуснах да отбележа и още нещо важно - Рот е препасал два четирийсеткалиброви пистолета под мишниците си, а в джобовете си носи метателни звезди. Пистолетите и сама виждам. За звездите научих от него.
Аж. P.: Мога ли да бъда откровена с теб?
Pom: Не те съветвам да опитваш нещо друго. Защото ще го усетя по миризмата ти.
Дж. P.: Имаш право. Ъъъ... Учудвам се, че имаш търпение за това. Да ходиш на риба, искам да кажа.
Pom: (свива рамене) Не е въпрос на търпение. Действа ми успокояващо. И не, нямам намерение да се захвана с йога. Рейдж е по тая част.
Аж. P.: Той още ли практикува йога?
Pom: Аха, все още се усуква в един милион безумни пози. Зак
левам се, това копеле сякаш е направено от гума.
Аж. P.: Като стана дума за Рейдж и Мери, вярно ли е това, което чувам?
Pom: Осиновяването? Аха. Когато Нала се роди, нещо в тях
      сякаш прещрака и те си казаха: „И ние искаме бебе". Аж. P.: Колко време ще отнеме? И откъде ще го вземат?
Pom: Ще научиш, когато го направят. Но няма да стане веднага. Аж. P.: Е, радвам се за тях. (За известно време се възцарява
мълчание; Рот издърпва въдицата си и мята кукичката в
друга част на потока.) Ами ти искаш ли...
Pom: Не. Все още не съм готов за деца. След всичко, което Бела трябваше да преживее... (Той поклаща глава.) Не., И преди да си ме попитала, Бет е съгласна с мен. Макар да мисля, че след време и тя ще поиска дете. Да се надяваме, че няма да е много скоро. Все пак, тя все още не е

минала през първия си период на нужда, така че още е рано да го мисля.
Дж. P.: Предполагам, че искаш да сменя темата?
Pom: Ти решаваш. Можеш да ме попиташ каквото си искаш. Което не значи, че ще ти отговоря. (Поглежда ме през рамо и ми се усмихва.) Но нали си ме знаеш.
Дж. P.: (смеейки се) Да, наясно съм как стоят нещата. Е, добре, нека те попитам за тази история с Фюри и Избраниците. Какво мислиш за промените, които той трябваше да направи?
Pom: Човече... страшно ме впечатли. Сериозно. И не само заради онова със Скрайб Върджин. Имаше един период, в който наистина си мислех, че ще го изгубим.
Дж. P.: (мислейки си за Фюри и хероина) Така си е.
Pom: Да. (Нова пауза, през която го гледам как размахва ръка, ту напред, ту назад. Кордата издава много приятен звук, докато просвистява в свежия горски въздух, все едно диша.) Да. Както и да е, ето защо сме тук, в хижата на Рив. С Бет идваме на всеки две седмици, за да се срещнем с Фюри и Директрис и да проверим дали с Избраниците всичко е наред. Исусе, можеш ли да си представиш колко интензивен е този преход за тях? От пълно уединение до свободата да познаят свят, за който само са чели.
Дж. P.: Не, май не мога.
Pom: Фюри е просто фантастичен в общуването с тях, сякаш само за една нощ те се превърнаха в негови дъщери. А и те го обичат. Той е съвършеният Примейл, а Кормия им е като по-голяма сестра. Тъй като е имала повече време да се пригоди, тя много им помага. Наистина се радвам, че нещата се развиха така.
Дж. P.: Като заговорихме за родители и деца, как е животът в имението след раждането на Нала?
Pom: Честно? Това хлапе е истинска дива. До един ни върти на малкия си пръст. Оня ден работех на бюрото си, а Бела се разхождаше из имението с нея... прави го, защото напоследък Нала спи само ако е в движение. Както и да е, Бела се появи в кабинета ми и започна да обикаля напред-назад. Нала беше сложила глава на рамото на майка си и спеше като къпана... между другото, това

хлапе има мигли по-дълги от ръката ти. Та значи Бела най-сетне решава да поседне на дивана и да си почине за мъничко... точно две секунди по-късно - не се майтапя! - Нала отваря очи и започва да негодува.
Лж. P.: Горката!
Pom: Говориш за Бела, нали?
Лж. P.: Аха!
Pom: (през смях) И тогава аз взех Нала на ръце. Бела ми дава да го правя. (Изрича го с неприкрита гордост.) Започнах да я разхождам наоколо без да я изпусна.
Дж. P.: (прикривайки усмивката си) Разбира се, че не си я изпуснал.
Pom: И тя отново заспа. (Той ми хвърля сериозен поглед през рамо.) Нали знаеш, че децата заспиват само ако ти имат доверие и се чувстват в безопасност.
Дж. P.: (меко) Всеки би се чувствал в безопасност с теб.
Pom: (извръщайки бързо поглед) Та така. Хлапето е истинско
съкровище. Зи все още се чувства малко неловко с нея...
мисля, че е понеже се бои да не я счупи, а*не защото не
я обича. Рейдж я държи като чувал с картофи и я мъкне
навсякъде, където му щукне, което страшно й харесва.
На Фюри му идва отвътре. Както и на Бъч.
Дж. P.: Ами Вишъс?
Pom: Хм. Мисля, че се притеснява от нея. Но пък й направи кама. (Рот се засмива.) Опасен тип. Що за смахнато копеле прави кама за едно бебе?
Дж. P.: Но се обзалагам, че е прекрасна.
Pom: И още как! Инкрустира... (Кралят млъква за малко и подръпва въдицата, сякаш мисли, че нещо се е уловило.) Инкрустира дръжката с диаманти. Три дена работи над нея. Казва, че е за времето, когато започне да ходи по срещи.
Дж. P.: (през смях) Бас държа.
Pom: Ама може и труда му да е напразен. Зейдист казва, че тя няма да ходи по срещи. Никога.
Дж. P.: Хубава работа!
Pom: Аха. Малкото момиченце на Зи? Искаш да я изведеш на среща? Едва ли.
Дж. P.: Мисля да пасувам.
Pom: И аз така бих направил. Харесвам си топките там, където са, ако нямаш нищо против.

Дж. P.: (след нова пауза) Може ли да попитам за Тор? Pom: Предполагах, че ще го направиш.
Дж. P.: (изчаква да види дали ще каже още нещо) Е, питам те за него.
Pom: (подразнен) Виж, какво искаш да ти кажа? Отиде в гората, за да умре. Ласитър го върна обратно при онези, които ежедневно му напомнят за мъртвата му шелан. Нуждае се от кръв и, разбира се, отказва да пие. Не че го виня - той е изнемощял и гневен, и иска единствено да умре. Това мога да ти кажа за него.
Дж. P.: (давайки си сметка, че е добре да не задълбава повече) Какво е усещането Ласитър да е наблизо?
Pom: (той се изсмива рязко) Този ангел си го бива. Не ме дразни чак толкова и мисля, че той го знае. Веднъж го простреляха заради мен.
Дж. P.: Чух за това. Имаш ли чувството, че си му задължен? Pom: Да.
Дж. P.: Двамата с Ви не се погаждат особено.
Pom: Така е. (засмива се) Това си струва да се види. Когато са в една стая, е като да гледаш два питбула, затворени в една клетка. И преди да си ме попитала - не, не знам всички подробности и нямам намерение да си навирам носа.
Дж. P.: Като заговорихме за подробности... за глимерата...
Pom: По дяволите, защо държиш да съсипеш една чудесна вечер?
Дж. P.: Исках само да те попитам какво мислиш за назначението на Ривендж за лийдайър на Съвета на принцепсите.
Pom: (през гръмогласен смях) Е, след този въпрос няма как да ти се сърдя. Човече, ама че беше забавно. На кого, по дяволите, би му минало през ума, че може да се случи нещо такова? Един симпат! Начело на група тесногръди, изпълнени с предразсъдъци копелета. А те и представа си нямат за истинската му същност. Освен това Рив е на моя страна в зараждащото се гражданско неподчинение, което се опитват да ми спретнат след всички тези нападения на лесъри. А току-що си избраха за лидер някой, според когото аристократите са също толкова налудничави и вредни за расата, за колкото ги смятам и аз.
Дж. P.: Ала имаш ли му доверие?

Pom: Дотолкова, доколкото мога да имам доверие на някой, който не е Бет или член на Братството.
Дж. P.: Значи това, че е наполовина симпат...
Pom: Чакай малко. Той е симпат. Това, че кръвта му е смесена, е без значение. Имаш ли дори малко от тази гадост във вените си, значи си симпат. Точно затова създадоха онази колония там на север. Те са опасни.
Дж. P.: Ето защо те попитах дали му имаш доверие. Мислех, че те всички са социопати.
Pom: Така е, и той също е такъв. Работата е там, че със симпатите едно е абсолютно сигурно - винаги можеш да разчиташ, че се ръководят единствено от личния си интерес. Рив обича сестра си, а тя е омъжена за един от братята. Следователно Рив никога няма да стори нещо, с което да навреди на тях или на мен. И това важи във всичко.
Дж. P.: Смяташ ли, че глимерата представлява заплаха за теб като крал?
Pom: Виж сега, ще бъда съвсем откровен. Не ги харесвам и никога не съм ги харесвал, но това не означава, че ги искам мъртви. В момента те са разпокъсани, далеч от Колдуел и в редиците им цари хаос. Колкото по-дълго продължава това, толкова по-добре за мен, защото ми дава възможността да взема здраво юздите в ръце и да се опитам да покажа на расата си как да се справим. Докато имам солидна подкрепа сред цивилните вампири, всичко ще е наред. А и няма какво да се залъгваме - глимерата открай време е ексклузивно, затворено общество, така че обикновените вампири не изпитват особена преданост към тях.
Дж. P.: Как виждаш бъдещето?
Pom: Различно. Фюри е абсолютно прав - ако искаме да оцелеем, трябва да се адаптираме. Старите правила чисто и просто ни убиват. Вече забраних робството със закон. В момента променям правилата за войниците и Братството. Избраниците бяха освободени. Но все още има поне сто неща, които трябва да премисля, преправя, променя.
Дж. P.: Като стана дума за Братството... означава ли това, че Блей и Куин могат да станат част от него?
Pom: При положение че се сдобият с достатъчно опит и успеят да достигнат това ниво. Летвата за влизане в Братството ще бъде поставена изключително високо, що се отнася до уме

ния. Вече няма да се влиза с това каква кръв тече във вените ти, а с това как се биеш. Смятам да премахна и други ограничения. Например фактът, че Куин е личен телохранител на Джон в миналото би го дисквалифицирал, но не и днес.
Дж. P.: Учудвам се, че допускаш него и Блей в имението. Учудва ме и ме радва.
Pom: (след миг мълчание) Ами... Дариъс построи това място, а той обичаше къщата му да е пълна. Тези момчета си ги бива, а и Куин направи много за Джон. Така че всичко е наред. Работата е там, че трябваше да прекъснем тренировъчната програма за известно време, Бог знае докога. Когато си тръгнаха от Колдуел членовете на глимерата си прибраха синовете, които им бяха останали, пък и ние бездруго сме твърде заети с тази война. Необходими са ми бойци, а Блей и Куин са добри воини. Всъщност - отлични воини. Така че ще имаме нужда от тях. (Дълго мълчание.)
Дж. P.: Щастлив ли си? Искам да кажа, знам, че в момента положението не е розово, но по-щастлив ли си сега, отколкото преди две години?
  Внезапно кордата на въдицата се опъва и Рот насочва цялото си внимание към изваждането на онова, което се оказва иресноводна пъстърва. Рибата е лъскава и се хлъзга в големите ръце на краля, така че той едва не я изпуска, докато се опитва да извади кукичката от зиналата уста.
Дж. P.: Красива е.
Pom: Пък е и борец. (Той се навежда и внимателно слага рибата във водата.) Питаш ме дали съм щастлив? Да видим... като свърша тук, ще се прибера в топъл дом, в който ме очаква моята шелан. Ще хапнем (стига Лайла да не е подпалила кухнята), а после с Бет ще отидем в леглото. Ще правим любов цял час, може би и по-дълго, след което ще заспя, докато главата й почива върху гърдите ми. (Той пуска пъстървата и проследява с поглед как тя се отдалечава в ленивите води на потока.) Готова ли си да вървим?
Дж. P.: Да. И съм ти благодарна за отделеното време.
Pom: За нищо. Само дето възнамеряваш да се върнеш в Колдуел и да интервюираш и останалите, нали?

Аж. P.: Такъв е планът, да.
Pom: (поклащайки глава) Не, тази вечер ще останеш тук. Ще си тръгнеш утре следобед. Пътят е дълъг, а наоколо има диви животни.
Дж. P.: (понеже с краля не се спори) Добре. Така ще направя. Pom: Чудесно.
   Двамата изгазваме до брега на потока. Рот излиза пръв и ми подава ръка. Аз я поемам и той ме издърпва, след което взема раницата, отваря я и ми я подава.
Pom: Искаш ли ябълка? Дж. P.: О, с удоволствие.
   Бъркам в раницата и я изваждам. Червено-зеленият плод проблясва на лунната светлина и когато впивам зъби в него, изпращява звучно. Сокът се стича по ръката ми, докато двамата с Рот вървим през гората, а непромокаемите ни гащеризони плющят около краката ни.
Дж. P.: (когато излизаме от гората и пред себе си виждаме меката светлина, струяща от хижата на Рив) Рот?
Pom: Да?
Дж. P.: Благодаря ти.
Pom: Ябълката си е твоя.
Дж. P.: Нямах предвид ябълката.
Pom: (след моментна пауза) Знам. Знам, чала.
   Той ме прегръща - кратка, но силна прегръдка, след която продължаваме да крачим един до друг към топлата, гостоприемна къща.
„ТЪМНА ЛЮБОВ"
Персонажи:
Рот, наследник на престола на вампирите Бет Рандъл, репортер в местния вестник Дариъс, син на Марклон, син на Хоръсман Тормент, син на Харм

Уелесандра, кръвна дъщеря на Реликс, обвързана с воина от Братството на черния кинжал Тормент
Рейдж, син на Торчър
Зейдист, син на Агъни
Фюри, син на Агъни
Скрайб Върджин
Мариса, кръвна дъщеря на Уолън
Хавърс, кръвен син на Уолън
Фриц (Пърлматър), невероятен иконом
Господин Х(авиер), главен лесър
Били Ридъл, син на сенатор Уилям Ридъл
Чери Пай, истинско име Мери Мълкейхи
Бъч 0'Нийл, детектив от отдел „Убийства" в полицейското управление на Колдуел
Хосе де ла Крус, детектив от отдел „Убийства" в полицейското управление на Колдуел
Дик, редактор в „Колдуел Куриър Джърнъл", шеф на Бет Дъг, интернист в болницата
Безименен рус мъж, съучастник на Били Ридъл в опита за изнасилване на Бет
Изгубилия (безименен младеж, когото господин X. извежда заедно с Били)
Аби, барманка в „Макграйдърс"
Бу, черна котка
Важни места (всички са в Колдуел, щата Ню Йорк, освен ако изрично не е упоменато нещо друго):
Бар „Скриймърс" на Трейд Стрийт
Офисът на „Колдуел Куриър Джърнъл" на Трейд Стрийт Апартаментът на Бет - 1Б, 1188 Ред Авеню
Полицейското управление на Колдуел на Трейд Стрийт (на шест пресечки от „Колдуел Куриър Джърнъл")
Домът на Дариъс - 816, Уолъс Авеню
Колдуелската академия за бойни изкуства (срещу „Дънкин Донътс")
Фермата на господин X., встрани от Шосе 22
Клиниката на Хавърс - адресът се пази в тайна
Бар „Макграйдърс" на Трейд Стрийт
„Зироу Сам" (ъгъла на Трейд Стрийт и Десета улица)

Резюме
  В първата книга от поредицата, Рот, невъзцарил се крал на вампирите и последният чистокръвен вампир на земята, с неохота се нагърбва да помогне на една жена полувампир да премине през преобразяването си. Бет Рандъл дори не подозира за вампирското си потекло и се съпротивлява както срещу истината за себе си, така и срещу привличането, което изпитва към чернокосия непознат, който се появява в живота й.
  Първо изречение: „Дариъс огледа клуба и полуголите тела на претъпкания дансинг."
  Последно изречение: „Моля ви, господа - каза икономът. - Никакво хвърляне на ленените салфетки. Някой иска ли праскови?"
Издадена: септември 2005 г. *
Обем: 393 стр.
Първа чернова написана: септември-ноември 2004 г.
Коментари на авторката
  „Тъмна любов" си остава книгата, с която се гордея наймного. Според мен ритъмът, с който се развива действието, е точно какъвто трябва да бъде и именно в тази книга открих своя глас. Разбира се, написването й здравата ми взе страха, защото беше огромна промяна за мен като автор. Огромна. Никога дотогава не бях използвала няколко различни гледни точки и сюжетни линии, нито пък бях писала поредица, да не говорим пък за създаването на цял нов свят. Представа си нямах какво правя, когато ставаше дума за... ами, май за почти всичко в историята. Въпреки че „Тъмна любов" беше петата ми издадена книга, тя бе толкова различна от написаните преди нея, че беше като да започна от начало.
А и преди това по никакъв начин не можех да се нарека експерт.
Първите ми четири книги бяха съвременни любовни рома
ни. Издадени под името Джесика Бърд, те бяха плод на години
страстно четене на книгите на „Арлекин". Както и на факта, че
съм писателка по рождение. То е част от природата ми, нещо,
* Отнася се за американското издание. - Бел. ред.

което трябва да правя, ако искам да бъда щастлива... и да запазя здравия си разсъдък. Но това е друга сага.
   Книгите на Джесика Бърд написах с удоволствие, ала договорът ми не беше подновен... което означаваше, че вече нямам издател. Знаех, че трябва да променя посоката, ако исках да имам работа, затова се пробвах в няколко различни жанра. Опитах идея за любовен съспенс, но материалът не беше достатъчно добър. Обмислях да се захвана с чиклит... само че това не бяха книгите, които самата аз чета, може би защото тази тема не е по моята част. Мина ми през ума да продължа да пиша съвременни любовни романи и да се опитам да си намеря друг издател, макар да ми беше ясно, че е малко вероятно това да се случи.
   И тогава, в най-мрачния ми час, когато в мозъка ми нямаше нищо особено свежо и интересно, ако не се брои настойчивата мисъл, че ако не се преоткрия като писател, с мен е свършено... тогава се появи Рот. Въпреки че открай време бях фен на хорър жанра, и през ум не ми беше минавало да се пробвам в писането на паранормални любовни романи. А ето че изведнъж цял тон мъжки вампири изпълниха главата ми и братята занапираха да излязат така, сякаш бяха заключени в горяща къща.
   Добре. Да видим сега. Хорър + любовна история + еротика + фентъзи + хип-хоп. Добавете известна доза кожени дрехи и „Татуировки в Маями", разбъркайте с бейзболна бухалка и железен лост, поръсете малко талк и го поднесете върху горещо канапе от Света-Дево-Марийо-това-трябва-да-сработи-иначеще-работя-като-адвокат-до-края-на-дните-си.
Никакъв проблем.
   „По дяволите - помня, че си помислих, - защо не пия алкохол? Или поне да ядях шоколад!"
   С което стигаме до първото ми правило за всеки писател: искате ли да оцелеете, никога не забравяйте за PR-a и тук не говоря за пиар.
   Постоянство и Разнообразие/Промяна. Ако ръкописите ви не се продават, ако не получавате добри отзиви от агенти и издатели, опитайте нещо друго - нов глас, нов поджанр или дори нов жанр. Не се отказвайте. Опитвайте отново и отново. Търсете нови възможности, които ви се струват интересни. Поемете по нов път.
Единствено това ме спаси.
Което не означава, че моето собствено преоткриване беше за-

бавно. Когато се залових с историята за Рот и пробните глави, бях изпълнена с необикновено вдъхновение, ала едновременно с това не знаех откъде да започна. Всичко, което имах, бе истинска бъркотия от идеи в главата си, изгарящата паника, че никой няма да разбере поредицата, още по-малко пък ще я купи, както и почти пълната увереност, че просто няма как да се справя с нещо толкова сложно и взаимосвързано като света на Братството.
  Усещането беше горе-долу като да се опиташ да подкараш самолет, когато едва се справяш и с карането на колело.
  Докато се взирах в празния монитор на компютъра пред себе си, осъзнах, че трябва да потисна притесненията си, и понеже да си напъхам главата в някое менгеме не беше приложимо на практика, сключих сделка със себе си - ще напиша историята, която се върти в главата ми, точно така, както я виждам, и ще го направя за себе си и за никой друг. Няма да допусна да ми се пречкат мисли от рода на „това не можеш да направиш", „това е против правилата" или пък „по-добре заложи на сигурното". Онова, което виждах в ума си, щеше да се пренесе върху белия лист.
Правило номер две? Пишете без страх.
  Вземете идеята си и я пресъздайте възможно най-точно. Когато по-късно редактирате, винаги е по-лесно да направите крачка назад, отколкото да се опитате да стигнете по-далеч, пък и смятам, че колкото по-дръзки сте в първата чернова, толкова по-вероятно е да останете верни на идеята в главата си.
  Така че, да, такъв беше планът и от взетото решение определено се почувствах много по-добре. Само дето изведнъж изникна проблем.
Как щях да се справя с осъществяването на плана?
  При всичко, което виждах в ума си, многобройните гледни точки и сюжетни линии, ето че не знаех как да оформя историята. След известно време крачене напред-назад в опит да успокоя надигащата се паника, в крайна сметка прибегнах до юридическото си образование. Докато следва право, човек учи, като прави съкратени, ала въпреки това обемисти изложения на материала, преподаден в часовете. Докато сложите всичко на мястото му, установявате, че сте усвоили материала, така че ползата всъщност идва от самия процес, а не толкова от крайния резултат.
  Умението да нахвърлям планове беше и продължава да е най-важният инструмент, който използвам в писането си.
Преди поредицата за Братството започвах с подробно резю

ме на историята, за да дам на издателя,си представа какво се опитвам да направя. По-голямата част от измислянето правех, докато пишех самия роман... което беше адски неефективно и мъничко опасно. Например, случваше се да поставя някой герой или героиня в емоционални състояния, които просто не ставаха, или пък да объркам мотивацията и вътрешните им конфликти, или пък да изгубя инерцията на книгата... понякога - всичко това едновременно. Вярно, в крайна сметка успявах да оправя положението, но в процеса изхвърлях купища страници и създавах ненужни главоболия на редактора си. На всичкото отгоре, заради цялата тази борба, невинаги правех най-добрия избор, тъй като мозъкът ми отказваше да действа насред цялата тази бъркотия и липса на яснота.
   Третото ми най-важно правило е следствие от второто и е принципът, залегнал в основата на всичко, което правя като автор: Бъдете господар на работата си.
И не си мислете, че ще ви бъде лесно.
   Не разчитайте на редактора, на агента си или на своя партньор критик да забележат и решат проблемите ви със сюжета, героите, темпото, контекста, номерирането на страниците или който и да било от хилядите проблеми, които ще срещнете, когато пишете книга. Развивайте уменията си на критик с всички книги, които четете, както добрите, така и лошите. Запитайте се кое става и кое - не? Запознайте се с основните наръчници по писане на книги, като „Сюжетът" от Робърт Маккий, „Как да напишем първия си успешен роман" от Доналд Маас и „Дневникът на писателя" от Кристофър Воуглър. Говорете с други писатели за техните книги и за това как те пишат.
   След това, когато се върнете към вашите произведения, подходете към тях сякаш сте обучаващ офицер в армията, който има насреща си цяла рота недисциплинирани, мързеливи мърлячи. За мен да бъда мила към малкия, чувствителен човек на изкуството в себе си и да го поя със сладък нектар от хвалебствия, е най-сигурният начин книгите ми да станат скучни и посредствени. Дисциплина и точна преценка на силните и слабите ми страни като писател са единственото, което действа при мен. Егото никога не е било мой приятел.
   Но да се върна на „Тъмна любов" и планирането на книгата. Образите в главата ми бяха толкова ясни и настойчиви, че ми отне само две седмици да нахвърлям в основни линии сюжета и

законите, на които се подчиняваше този нов свят (както и първите шейсет и девет страници от книгата). Разбира се, през тези две седмици почти не спах, нито почивах. Бях напълно повлечена от инерцията на всичко това и изобщо не исках да забавям темпото.
И до днес не искам.
А когато най-сетне извадих на бял свят всичко, което виждах
в главата си... установих, че нахвърляната в най-общи линии история е дълга цели четирийсет и четири страници. Бях поразена. Рекордът ми дотогава? Не повече от десет страници.
  Притеснявах се обаче, че когато агентът ми се опита да продаде идеята ми, издателствата няма да я прочетат докрай. Ако вече имате издадена книга, обикновено продавате следващите на доверие, с три примерни глави и резюме на историята, ала аЗ имах чувството, че им предавам... ами, цялата книга. Разбира се, това си имаше и положителна страна. Вече знаех какво искам да направя и как ще се развие всеки от героите ми. В процеса на работа бях свършила всичкото измисляне и пренареждане и установих, че да променя няколко абзаца в-резюмето
е неимоверно по-лесно от това да изтрия цели глави и да поставя съвършено нови на тяхно място, докато пиша самата книга.
  За щастие, предложението за поредицата беше купено (от най-невероятната редакторка, с която съм работила някога) - знаех, че съм си осигурила написването на поне три книги. Бях страшно развълнувана, ала едновременно с това и ужасена, защото не бях сигурна дали ще се справя. Разбира се, веднага си казах, че прекрасното ми гигантско резюме е моят спасител. Докато имах него, всичко щеше да е наред. Трябваше само да седна пред клавиатурата.
Как ли пък не!
  Написването на книгата се оказа далеч по-сложно, отколкото си бях представяла, по ред причини.
  За мен едно от най-големите предизвикателства на „Тъмна любов" бе как да се справя с различните сюжетни линии и гледни точки. В книгата, поне според мен, има три основни сюжетни линии: тази на Рот и Бет, тази на господин X. и Били Ридъл, и тази на Бъч. Всяка от тях разкрива различен аспект от света на вампирите и дава на читателя възможност да надникне в него, да научи повече за тяхната раса, за тайната им война с Обществото на лесърите и за съществуването им, незабелязвано от

хората. Което не е никак малко. И за да се усложни още повече положението, тези сюжетни линии са представени на читателя от името на поне осем различни герои.
   Толкова много неща, с които да се оправям и за които да мисля.
 Толкова много неща, които да развивам от глава на глава. Правило номер четири? Сюжетните линии са като акули - престанат ли да се движат, умират.
   При толкова много неща, които се случват, да се постигне подходящото темпо е от решаващо значение. Ако исках да успея като писател, трябваше да се погрижа сюжетните линии да се развиват - докато се опитвах да покажа как Рот и Бет постепенно се сближават, както физически, така и емоционално, трябваше да държа под око и разследването на Бъч и Хосе де ла Крус, което въведе Бъч в света на Братството и едновременно
с това държеше читателя в течение на гнусните деяния на господин X. В същото време трябваше да представя и останалите братя, да обрисувам в общи линии войната им с лесърите, както
и да разпъна червения килим за Скрайб Върджин и да опиша света от Другата страна.
   И трябваше да го сторя, без от това да пострада свързаността между сцените, като много внимавах чувствата да си останат реалистични и добре обрисувани, без обаче да затъвам в мелодрама.
   Ето ви още един пример. Бъч щеше да бъде приет в Братството и това щеше да стане благодарение на връзката му с Рот. Освен това щеше да се събере с Мариса. Чудесно. Супер. Само така. Само че има един малък проблем - как да преплета неговите сцени с любовната история на Бет и Рот, като в същото време разкажа на читателя за господин X. и Обществото на лесърите, без книгата да стане накъсана и неразбираема.
Освен това отделните сюжетни линии трябваше да достигнат кулминационната си точка (в емоционалния смисъл на думата)
в правилната последователност. Историята на Бет и Рот трябваше да има най-динамичният завършек... и ако се съдеше по образите в главата ми, те определено щяха да го получат. Ала сюжетните линии на Бъч и на господин X. и Били Ридъл също трябваше да получат своята развръзка... но само по начин, от който да не пострада драмата на Бет и Рот.
Дупка. В мозъка.

  Лекарството? Правило номер пет, което произлиза директно от правило номер три (бъдете господар на работата си): Не си жалете потта.
  След като написах първата чернова, препрочитах цялата книга отново и отново, и отново, и отново. След което изчаках да мине една седмица и я прочетох още веднъж. Прекарах часове в пренареждане на отделни откъси и глави, в шлифоване на повествованието и диалога, за да съм сигурна, че книгата не казва, а показва.
  И дори когато прочетох коректурите (което е последният етап от процеса на издаване), пак открих неща, които бих искала да променя. Книгата има своите силни и слаби страни, също както и останалите, ала докато пишех „Тъмна любов" научих страшно много. Нещо, от което определено щях да имам нужда за следващите книги от поредицата.
  Ала стига технически подробности, нека се върнем на Краля и Бет...
  Рот бе първият от братята, който се появи в главата ми, и именно той ме въведе в света на Братството на черния кинжал. Онова, което най-много харесвам у него, се съдържа в едно изречение в началото на „Тъмна любов":
   С лице, което беше едновременно аристократично и брутално, той изглеждаше като крал, какъвто бе по рождение, и воин, какъвто го беше направила съдбата.
(„Тъмна любов", стр. 13)
  Обожавам тази комбинация (аристократ по рождение, който в същото време е и воин) и съм убедена, че той е съвършеният водач за вампирите - силен, безмилостен, когато се налага, надарен както със здрав разум, така и със страст. Трябваше само да си отвори очите и да види, че може да застане начело на своята раса.
И Бет бе тази, която му помогна да го стори.
  Бет беше и все още е съвършената партньорка за Рот. Тя е решителна, сърдечна и не се бои да отстоява своето пред него. Динамиката помежду им е показана съвършено в една от любимите ми техни сцени. Двамата разговарят за това какво мисли той за начина, по който родителите му са били убити пред очите му. Рот се обвинява, че не ги е спасил, макар тогава да е бил просто слабоват претранс, така че не е можел да стори кой знае

какво. На Бет й кипва и най-безцеремонно му се накарва, задето е толкова строг към себе си... нещо, което той определено има нужда да чуе, макар и очевидно да не е готов да го приеме. Страшно ми харесва това, че тя не се бои да каже какво мисли, дори в неговото изключително внушително присъствие. А Рот, въпреки че не е съгласен с нея, я обиква още по-силно. Когато гневът й отшумява, следва неловка сцена:
    О, по дяволите. Оплеска всичко. Той разкри душата си пред нея, а тя му крещи и го кара да се срамува. Идеалният начин да насърчи близостта им, няма що.
* Рот, извинявай, не трябваше...
Той я прекъсна. Лицето и гласът му бяха твърди като камък.
* Никой никога не ми е говорил като теб.
Мамка му.
* Наистина съжалявам. Не мога да разбера защо...
   Рот я придърпа към себе си и я прегърна силно. Отново й заговори на Древния език. Когато я пусна, завърши монолога си с нещо, което й прозвуча като лийлан.
* Това да не е „кучка" на вампирски?
(„Тъмна любов", стр. 238)
  Работата е там, че за Рот силата е от първостепенно значение и това, че Бет може да отстоява своето, ги прави равни. Уважението му към нея е също толкова важно, колкото и любовта му, а тя заслужава и двете.
  Друга от любимите ми сцени в книгата е, когато Бет излиза от подземната спалня на Рот в къщата на Дариъс, след като току-що е преминала през своето преобразяване. Не е сигурна как Рот ще се държи с нея пред братята и когато влиза в трапезарията, където са се събрали останалите воини, е готова да бъде по-сдържана. Оказва се, че Рот няма нищо против публичните демонстрации на обич и я прегръща пред смаяните погледи на цялото Братство, никой от които досега не го е виждал с жена. След като им обяснява на Древния език какво означава тя за него, той излиза от стаята, за да й донесе бекона и шоколада, за които тя умира, а братята я поздравят по много специален начин:
Чу се висок, стържещ звук от петте стола, които се дръпнаха назад. Мъжете се изправиха едновременно. И тръгнаха към нея.

   Тя погледна в лицата на двамата, които познаваше, но изражението им не я окуражи.
След това видя ножовете им.
С метално свистене пет черни кинжала напуснаха ножниците си.
   Тя трескаво отскочи назад и се опита да се предпази с ръце. Блъсна се в стената и тъкмо щеше да изкрещи, за да извика Рот, когато мъжете коленичиха в кръг около нея. Като че ли го бяха репетирали, всички в синхрон забиха кинжалите си в пода и сведоха глави. Звукът от забилата се в дървото стомана прозвуча едновременно като обет и боен вик.
Дръжките на кинжалите вибрираха.
Рап музиката продължаваше да кънти.
Изглежда, че чакаха тя да реагира по някакъв начин.
* Ммм. Благодаря ви - каза Бет.
   Мъжете вдигнаха глави. На изсечените им като с длето лица беше изписана дълбока почит. Дори лицето на вампира с белега показваше уважение.
Рот се появи с пластмасова бутилка шоколадов сироп.
   * Беконът ще пристигне всеки момент - усмихна се той. - Ей, те определено те харесаха.
   * Слава богу - прошепна тя, гледайки към кинжалите.
(„Тъмна любов", стр. 272)
   Тук братята поздравяват новата си кралица, макар Бет да не подозира каква роля ще играе за в бъдеще. Така че тази нощ всъщност тя минава през две преобразявания - превръща се във вампир, а след това е приета в затворения свят на Братството и на Рот и то като негова лийлан.
   Една от най-еротичните сцени в книгата? Ако не броим първия път, когато са заедно, смятам, че е когато имат среща в къщата на Дариъс. Вечерта не започва добре (не на последно място понеже Рот се сдърпва с Тор, при което Тор му излиза с култовото „Между другото, имаш готин костюм..."). Все пак, времето, което двамата прекарват заедно, завършва с... ами с това как Рот й обяснява колко много обича праскови. От мрачна и напрегната, атмосферата става чувствена:
    Бет се наведе напред, отвори уста и пое с устни цялата ягода. Ноздрите на Рот се разшириха, докато я наблюдаваше как я захапва. Няколко капки от сладкия сок потекоха по брадичката й и дъхът му секна.
    * 
Искам да го избърша - прошепна той. Пресегна се и хвана брадичката й. След това взе салфетката си.
Тя постави ръката си върху неговата.
* Направи го с устните си.
В помещението се разнесе нисък гръден звук.
 Рот се наведе към нея и наклони главата си на една страна. Когато отвори устата си и езикът му се показа, тя зърна кучешките му зъби. Той облиза сока и се отдръпна.
   Погледна я. Тя отвърна на погледа му. Пламъкът на свещите затрептя.
* Ела с мен - каза той и й подаде ръката си.
(„Тъмна любов", стр. 196)
  Най-трогателната сцена? За мен това е сцената в клиниката на Хавърс в края на книгата. Рот все още е крайно немощен, след като е бил прострелян в стомаха. Той току-що е излязъл от кома и Бет отчаяно се опитва да го разбере, защото той е превъзбуден и разстроен, и му е трудно да говори. Тя го пита дали се нуждае от лекар, от нещо за хапване или за пиене, от кръв, ала не от това има нужда той:
Очите му се спряха на сплетените им ръце и отново се върнаха
към лицето й. Пак погледна към ръцете им, после към лицето й.
* Искаш мен? - прошепна тя. - Имаш нужда от мен? Той стисна ръката й и не я пусна.
* О, Рот... Твоя съм. Заедно сме, любов моя.
   Сълзите бликнаха от очите му, гърдите му се тресяха от хлипането, дишането му беше неравномерно и мъчително. Тя взе лицето му в ръцете си, опитвайки се да го успокои.
   * Няма нищо. Никъде няма да ходя. Няма да те оставя. Обещавам ти. О, любов моя...
   Накрая той се поуспокои. Сълзите намаляха. От устата му излязоха хриптящи звуци.
* Какво казваш? - Тя се наведе към него.
* Исках да... те спася.
* Направи го, Рот, спаси ме.
Устните му потрепериха.
* Обичам... те.
Тя го целуна леко по устата.
* И аз те обичам.
* Ти. Върви. Спи. Сега.
След това затвори очи от изтощение.

   Погледът й се премрежи. Тя постави ръка на устата си и на лицето й трепна усмивка. Нейният прекрасен воин се беше завърнал. И се опитваше да й дава нареждания от болничното си легло.
(„Тъмна любов", стр. 352)
Смятам, че това казва всичко. Затова мисля да спра дотук.
  „Тъмна любов" беше стартовата площадка за всички братя, не само за Рот и Бет. Още тогава бях съвсем наясно какво очаква и седмината от Братството, както и кой друг ще се присъедини към редиците им. Както и при всички други книги, и в „Тъмна любов" бе положено началото на сюжетни линии, които щяха да чакат години, докато видят бял свят. Това не се дължеше на някаква проява на гениалност от моя страна, а защото в главата ми бяха изникнали сцени, времето за които щеше да настъпи доста по-късно.
  Както казах, книгата с историята на Рот е тази, с която наймного се гордея. Тя бе съвършено ново начало и то такова, което за първи път в живота ми отговаряше напълно на онова, което виждах в ума си. Наистина ще остана изумена,,ако някога отново направя нещо такова и се справя толкова успешно, колкото първия път. Рот представляваше кардинална промяна на тематиката, звученето и начина на разказване, която постави на сериозно изпитание писателската ми техника... и се роди по време, когато на практика бях останала без работа.
  Изпитвам огромна благодарност към Рот, задето реши да се отбие и доведе и братята със себе си. Книгата му е посветена на него... и то напълно основателно.

Рейдж, син на Торчьр
известен още като Холивуд
Възраст: 165 години
Влиза В Братството: 1898 г.
Ръст: 2,05 м
Тегло: 126 кг
Цвят на косата: Руса
Цвят на очите: Ярко синьозелени
Специфични физически Белези: Многоцветна татуировка на дракон, изрисувана върху целия му гръб; знакът на Братството върху левия гръден мускул; името МЕРИ МАДОНА, вдълбано на Древния език върху раменете и гърба му.
Забележка: В него се крие звяр, който излиза на повърхността, когато Рейдж е под напрежение. Това е наказание, наложено от Скрайб Върджин, което той избира да задържи завинаги, за да спаси Мери. Сега Рейдж е в състояние да упражнява известен контрол над другото си аз, което е укротено от неговата шелан.
Предпочитано оръжие: неговият звяр
Описание: У него имаше нещо... животинско. Просто не при
личаше на другите хора. Движеше се като хищник. Раме
нете му се издаваха напред при всяка крачка, въртеше гла
ва наляво-надясно с изучаващ поглед. Тя имаше недотам
приятното чувство, че ако той поиска, може да очисти
  всички в ресторанта с голи ръце. („Вечна любов", стр. 80) Обвързан с: Мери Мадона Лус
Лични въпроси (отговорите са дадени от Рейдж)
Последният филм, който гледа: „ЕДИТ Пиаф: Животът в розово" (по вина на Мери - настояваше, че е наложително, за да балансира маратона от филми на Бил Мъри)
Последна книга, която прочете: „Прегладнялата гъсеница" от Ерик Карл (на Нала)
Любимо телевизионно предаване: „Flavor of Love", „Rock of
Love", както и почти всичко по кулинарния канал... П.П. Искам „Ню Йорк" да се върне и да направи още един сезон.

 Последното телевизионно предаване, което гледа: „Talk Soup" Последната игра, която игра: По-добре да не знаете Най-големият ти страх: Че мога да изгубя Мери
Най-голямата ти любов: Мери
Любим ц и т а т : „Mangia bene!"*
Боксерки или слипове: ВСИЧКО, което на Мери й харесва да събува! Часовник: златен „Ролекс"
Кола: Наситенолилав понтиак „GTO"
Колко е часът, докато попълваш този въпросник: Шест следобед. Къде си: В леглото си, гол
С какво си облечен: Виж по-горе
Какви дрехи има в гардероба т и : Доста черни неща, кожени дрехи за битките, бели за посещенията при Скрайб Върджин. И една-единствена хавайска риза, която Мери се опитва да ме накара да нося. Добре де, не е хавайска риза, обаче е синя, а честно да ви кажа, когато става дума за дрехи, цветовете ме карат да се изприщвам.
Какво бе последното нещо, което яде: палачинки (пет броя) с
масло и кленов сироп; кана кафе; шест наденички; две порции картофени крокети; една купа ягоди; канелена кифличка с топено сирене; разрязан на две розов грейпфрут (изядох и двете половинки); както и три кроасана с череши. И усещам, че още съм гладен.
Разкажи ни последния си сън: Да кажем, че се обърнах в леглото и го приложих на практика преди около половин час (ухилва се широко)
„Кока-кола" или „Пепси": „Кока-кола"
Одри Хепбърн или Мерилин Монро: Мерилин Монро, предпола
гам. Макар че въпросът е безсмислен и то не защото и двете са мъртви. За мен никоя не може да се сравнява с Мери.
Кърк или Пикар: Кърк - донжуанът на космоса. Как да не му се възхищавам за това!
Американски футбол или бейзбол: Футбол, защото е контактен спорт
Най-сексапилното у една жена: Зависи от настроението ми... мисля, че съм всеяден. Което означава, че обичам да си гризвам... от всичко.
Какво най-много харесваш у Мери: Гласът й. Това, че е достатъч
* Храни се добре (ит.). - Бел. прев.

но само да се сгуши до мен в леглото и да ми заговори, за да се почувствам спокоен.
Първото, което й каза: „Коя си ти?"
И какво mu отговори т я : „Казвам се... Мери. Тук съм с приятел."
Последният подарък, който й направи: Миналата вечер й подарих
една-единствена бяла роза. Тя беше във възторг. Виждате ли, тя не е по големите, показни жестове, моята Мери Мадона. Имам предвид... добре де, преди церемонията по обвързването й купих годежен пръстен, понеже тя не е от нашата раса, а знам, че така е прието при хората. Диамантен пръстен, разбира се - само най-доброто за моята Мери. Цели седем карата. D. Безупречен.* Фриц го избра за мен в Диамантения район на Манхатън. Когато й го подарих, Мери ми благодари много мило и възпитано и оттогава пръстенът си стои в чекмеджето й. Какво носи на пръста си ли? Обикновена златна халка. Ви изработи по една и за двама ни, защото, както ви казах, Мери не е от нашата раса и искаше да носим венчални халки след церемонията. Най-интересното е, че преди да се сдобия с венчална халка, изобщо не виждах какъв е смисълът от нея. Така де, ние, вампирите, вдълбаваме имената на своите жени в кожата си, за да покажем, че сме обвързани. Ала готиното на халката е това, че всички я виждат дори когато си напълно облечен. Аз винаги си нося моята... освен когато се бия.
Най-романтичното нещо, което си направил за нея: тя като че ЛИ
наистина хареса розата. Сериозно ви казвам, от начина, по който ми се усмихна, се почувствах висок поне три метра.
Най-романтичното нещо, което тя е направила за теб: Начи
нът, по който ми благодари за розата.
Какво би променил у нея: Нищо, с изключение на вкуса й за филми! МИЛИ БОЖЕ! Честна дума, тази жена би изгледала всичко, което й попадне, стига да е със субтитри. Опитвам се да почна да харесвам филмите, по които тя си пада, честна дума... ама никак не е лесно. Но разбирам какво има предвид. След като изгледам нещо, което тя харесва, имам нужда да си оправя вкуса в устата с малка доза Брус Уилис или пък като още веднъж си пусна „Суперяки".
   * Различни характеристики на диамантите - „D" означава напълно безцветен диамант и е най-високата възможна характеристика по тази скала; същото важи и за характеристиката „безупречен", която се отнася до чистотата или прозрачността на диаманта. - Бел. прев.

Най-добър приятел (ако не се брои т в о я т а шелан): Бъч/Ви
Кога за последен п ъ т плака: Този следобед. Имах чувството, че „Едит Пиаф: Животът в розово" никога няма да свърши.
Кога за последен път се смя: Докато ядях. Бъч ни направи палачинки и само да бяхте зърнали отнякъде лицето на Фриц при вида на бъркотията, която Бъч беше оставил след себе си. Страшно го бива пред печката (макар да не може да се мери с Ви), обаче момчето изобщо не знае какво означава да почистваш след себе си. В кухнята не просто цареше бъркотия... тя сякаш беше осквернена или нещо такова. Е, ние тримата помогнахме с разтребването, заедно с няколко догена, които, след като Фриц се съвзе от първоначалния си шок, си прекараха страхотно. Догените обожават да чистят така, както аз обожавам да ям.
Интервю наДж. P. с Рейдж
  На другия ден след интервюто ми с Рот в онзи поток, си тръгнах от къщата на Ривендж към пет часа следобед. Бях доволна, че останах да пренощувам там. Рот, Бет, Фюри и Кормия, както и Избраниците, се оказаха чудесна компания и след като си бъбрихме часове наред, спах като къпана... доказателство, че както обикновено кралят беше прав: интервютата ми с останалите братя щяха да са по-сполучливи, тъй като нямаше да съм полумъртва заради пътуването.
  Връщането от Адирондак до Колдуел беше прелестно. Северното шосе е едно от любимите ми пътища, с начина, по който прекосява планината, където прекарвах летата си като дете. Листата току-що бяха преминали есенната си кулминация и назъбените върхари от двете страни на пътя, по който карах, все още се къпеха в алени, златисти и зелени багри, които искряха като скъпоценни камъни под лъчите на залязващото слънце.
  Докато се носех напред във взетата под наем кола, си мислех колко различни бяха братята днес, в сравнение с онова, което бяха преди три есени, когато започнаха техните истории. Искам да кажа... понесоха толкова загуби, но и спечелиха много. Преживяха възходи и падения. Припомних си онази първа среща в „Тъмна любов", когато са във всекидневната на Дариъс малко след смъртта му, а след това ги видях как излизат от гората, за

да си върнат Фюри в края на „Свещена любов". Толкова много промени - както за добро, така и за лошо.
  Срещам се с Фриц на паркинга на хотел „Мариот" в Олбъни. Той ме очаква с мерцедес „S550" и след като заключвам взетия под наем форд, се настанявам на задната седалка на луксозната кола и икономът подкарва на юг. Пътуването продължава поне един час, през който установявам, че Фриц е доста приказлив
и също така, че гласът му наистина ми харесва - с лек акцент, като този на Мариса, и с жизнерадостен ритъм, като концерт от Моцарт.
  Разбирам, че приближаваме имението, когато той вдига преградата между предните и задните седалки, така че трябва да продължим разговора си с помощта на звуковата уредба в колата.
  Когато най-сетне спираме пред имението, вече е започнало да се стъмва. За щастие дворът е осветен, така че когато Фриц отново сваля преградата, виждам всичко съвсем ясно. Той паркира между аудито на Бет и стоманеносивото порше „9 11 Карера" на Зи. От другата страна на поршето е паркиран черен хамър, който не разпознавам и по който няма нито един сантиметър хром - даже джантите са черни. И без Фриц да ми казва се досещам, че трябва да е на Куин. Колата си я бива и без съмнение е страшно полезна в битките, обаче е истинска срамота, че оставя въглероден отпечатък голям колкото този на динозавър.
  Фриц потвърждава неизреченото ми предположение за това чий е хамърът и докато минаваме покрай него, забелязвам вдлъбнатина върху чисто новия капак... вдлъбнатина с размерите на човешко тяло. Бързо подушване и ето че усещам сладкия дъх на бебешка пудра. Това ми напомня, че „момчетата" вече са воини и без сама да знам защо, ме обзема лека носталгия.
  Фриц ме въвежда в имението, взема палтото ми и ме осведомява къде се намира всеки от обитателите... или поне къде са били, когато е излязъл, за да ме докара. Мери е в Дупката с Ви
и Мариса и заедно работят върху създаването на база данни за „Убежище". Бъч, Куин и Блей са на стрелбището в тренировъчния център. Джон е в стаята на Тор и му прави компания. Рейдж
е на горния етаж и се е проснал безжизнено до цяла опаковка „Алка Зелцер".
Ясно - звярът го е навестил.
Икономът иска да знае с кого бих желала да се видя първо и аз го питам дали според него Рейдж е в състояние да говори. Фриц

кима и ме уведомява, че Холивуд очаквал с нетърпение интервюто, за да се поразсее, така че се запътваме към горния етаж.
  Когато стигаме до вратата на Рейдж, Фриц си тръгва и трябва сама да почукам.
Рейдж: (приглушено) Да? Дж. P.: Аз съм.
Рейдж: О, слава богу! Влизай.
  Отварям вратата и виждам, че мракът, който цари в стаята, е толкова непрогледен, че начаса поглъща ивицата светлина, идваща от коридора. Преди още да съм прекрачила прага, върху писалището и една масичка до леглото пламват свещи.
Рейдж: Не искаме да се препънеш в нещо. Дж. P.: Благодаря...
  Човече, Рейдж не изглежда никак добре. Наистина се е проснал безжизнено на леглото с една камара „Алка Зеяцер" до себе си. Гол е, но се е завил до кръста с един чаршаф и докато го гледам, си спомням, че той е най-тежкият от братята. Наистина е огромен, дори изтегнат върху легло, което сякаш е с размерите на олимпийски басейн. Ала наистина не е добре. Затворил е морскосините си очи, устата му е полуотворена, а коремът - издут, сякаш е глътнал балон.
Дж. P.: Значи звярът те навести, а?
Рейдж: Аха... миналата нощ, преда съмване. (Той простенва, докато се опитва да се обърне.)
Дж. P.: Сигурен ли си, че искаш да го направим точно сега? Рейдж: Аха. Трябва да си отвлека вниманието с нещо, а не мога
да гледам телевизия. Хей, ще ми подадеш ли малко „Алка
Зелцер"? Изпих шест преди Мери да излезе преда около
      половин час, но ефектът им не трае много дълго. Дж. P.: Разбира се.
  Обзета от облекчение, че мога да сторя нещо за него, се запътвам към четирите опаковки, които лежат до кана с вода и една чаша. Напълвам чашата, отварям три пликчета и пускам подобните на тебешир таблетки в нея.

Дж. P.: (докато гледа как таблетките цопват във водата и започват да се разтварят) Може би трябва да вземеш нещо по-силно?
Рейдж: Доктор Джейн опита с „Прилосек". Не ми помогна особено.
  Когато се обръщам към него, той повдига глава и аз поднасям чашата към устните му. Докато Рейдж отпива бавно, усещам прилив на угризения, задето си мисля колко страхотно изглежда. Той наистина е най-красивият мъж, бил той човек или вампир, когото някога съм виждала... почти ти се приисква да докоснеш лицето му, за да се увериш, че е от плът и кръв, а не е излязъл изпод четката на някой художник, решил да пресъздаде абсолютното мъжко великолепие. Скулите му са като връх Еверест, линията на челюстта му е права като стрела, устните - плътни и меки. Русите му кичури са се разпилели във всички посоки върху възглавницата, а уханието му е просто невероятно.
  Докато отдръпвам празната чаша от устните му, той отваря очи. И аз си припомням, че искрящият им синьозелен поглед е по-изумителен дори от съвършените черти на лицето му.
Рейдж: (засмива се тихичко) Изчерви се.
Дж. P.: Няма такова нещо.
Рейдж: (изтананиквайки го тържествуващо) Изчерви се! Изчерви се!
Дж. P.: Как е възможно да ми се иска да те ударя, когато си толкова зле?
Рейдж: (ухилва се широко) О, колко мило!
Дж. P.: (през смях, тъй като не може да се въздържи - той е просто очарователен) Я чакай, аз мислех, че след като те посети звярът, зрението ти силно отслабва.
Рейдж: Така е, ама бузите ти направо ПЛАМТЯТ. Но стига сме говорили за теб, нека се върнем на мен. (Той изпърхва с невероятно дългите си мигли.) Е, какво искаш да знаеш? На какви парливи въпроси трябва да отговоря?
Дж. P.: (отново през смях) Ти си единственият от братята, на когото му харесва да го интервюират.
Рейдж: Радвам се, че съм успял да се отлича от тази мизерна банда глупаци.
Дж. P.: Какво се случи? (присяда на ръба на леглото)

Рейдж: Бях получил информация за местонахождението на центъра за въздействие на един лесър и отидох да я проверя. Е, да кажем, че намерих онова, което търсех, че и нещо повече.
Дж. P.: (преглъщайки) Много ли бяха?
Рейдж: Ами... Достатъчно. Разменихме си малко олово и един от куршумите ме уцели на крайно неподходящо място. Дж. P.: Къде те раниха?
Рейдж: (повдига чаршафа, разкривайки превръзка около едното си бедро) Сега двамата със звяра се разбираме доста по-добре и на него хич не му харесва, когато някой се опитва да ме надупчи, (засмива се) Но Куин, Джон Матю и Блей дойдоха в ролята на подкрепления... както направиха и миналата седмица за нас със Зи. Човече... (отново се засмива) тези тримата останаха леко стъписани при вида на другото ми аз.
Дж. P.: Какво мислят момчетата за звяра?
Рейдж: Когато приех обичайния си вид и дойдох на себе си, те се бяха скупчили около мен и изглеждаха така, сякаш току-що ги беше прегазил автобус. Бяха пребледнели като боксерки и горе-долу толкова здраво се държаха на крака, (засмива се) Предполагам, че звярът се е погрижил за подкреплението от убийци, което беше повикано (потърква си корема). Не ще да са били никак малко.
Дж. P.: Значи все още трябва да се възстановяваш след това? (Рейдж ми хвърля поглед, с който сякаш иска да каже „Много ясно!" и отново си потърква корема.) Добре, това беше глупав въпрос. Сега по-лесно ли ти е от преди? Да се справяш със звяра, имам предвид?
Рейдж: Ами... и да, и не. Вече не му се съпротивлявам, когато излиза на повърхността и това като че ли съкращава времето, в което после се чувствам отвратително. Но все още до известна степен ме мъчи... особено ако, как да го кажа... звярът е похапнал. Хубавото е, че вече не се тревожа толкова, че проклетото нещо може да превърне братята ми или момчетата в следобедна закуска. Странно... откакто Мери се появи, звярът е някак си повече в хармония с хората. Не знам дали в това има някакъв смисъл. Сякаш когато се обвърза с нея, това му позволи да ги дели на приятели и врагове, а не да гледа на тях просто като на храна, ако ме разбираш.

Дж. P.: Трябва да е голямо облекчение.
Рейдж: Човече, преди непрекъснато се тревожех за това. Така че - да, сега е много по-добре в доста отношения. Сериозно ти казвам! Ако беше както преди, сега още да съм в безсъзнание, нали се сещаш - хардкор съвземане. А сега? До три часа ще съм на крака. Все още ще ме свива стомахът, но поне тези нечовешки болки вече не траят толкова дълго. (Поклаща глава.) Едно обаче ще ти кажа - даже и да не беше станало по-лесно да се справям със звяра, пак нямаше да съжалявам.
Дж. P.: Наистина ли?
Рейдж: Нали си върнах моята Мери. Така че ако звярът трябва да ме разкъсва надве, за да излезе, стига след това да мога да се закърпя достатъчно, за да съм с нея, нямам нищо против.
Дж. P.: Това беше наистина красиво.
Рейдж: Също като нея.
Дж. P.: Като заговорихме за това... Чувам, че вие двамата...
Рейдж: Мислим за бебе? (засмива се) Да, така е. Да не повярваш. Работата е там, че не знам точно как да го направим. Може пък да изскочи някоя възможност, кой знае. Все още само говорим за това.
Дж. P.: (тъй като не иска да прекалява) Е, смятам, че двамата ще бъдете страхотни родители.
Рейдж: Знаеш ли какво? И аз мисля така. Все още има някои неща, за които трябва да се погрижим. Между нас да си остане... Мери е...
Дж.Р.: Какво?
Рейдж: (поклаща глава) Не, твърде лично е. Както и да е, би било страхотно, ако стане, но и да не стане, не мисля, че ще изгубя чак толкова - нали все още имам нея. Така де, я виж Тор.
Дж. P.: Той никак не е добре, нали?
Рейдж: Никак. И ако трябва да съм откровен, това се отразява на всички ни. Работата е там, че няма как да не се поставим на неговото място, защото е наш брат. Съвършено ясно е какво му е и ни боли, задето той се измъчва така. И няма как да не се замисля за себе си. Да живея без Мери... (Очите му се затварят и той стисва устни.) Да... Какво друго искаш да ме питаш?

   В последвалата тишина се замислям за това какво ли преживяват шеланите всяка нощ, когато мъжете им излязат да се бият. Но и обратната страна на медала е също тъжна. Без техните жени за братята няма живот и това трябва да е също толкова ужасяващо за тези силни воини. До известна степен, Рейдж няма защо да се тревожи, че може да изгуби Мери, ала сигурно никак не е лесно да знаеш, че най-близките ти нямат твоя късмет.
   Преди да успея да задам още някой безсмислен, лековат въпрос, като например дали с Ви все още продължават да си погаждат номера, на вратата се почуква. Още преди тя да се отвори, от гърдите на Рейдж се откъсва подобен на мъркане звук, така че изобщо не се изненадвам, когато виждам Мери да прекрачва прага. Както обикновено, тя е облечена много семпло, в панталони с цвят каки и поло, ала при вида й Рейдж се оживява така, сякаш тя е Мис Америка, облечена в блестяща рокля. Появата й сякаш отключва нещо в него. Той наистина я гледа, насочвайки цялото си внимание към нея. Той флиртува с всички, ала с Мери е наистина сериозен, което още веднъж ме кара да осъзная, че тя е специалното изключение, а всички останали - правилото.
   А, да, и още нещо - въздухът буквално натежава от аромата на обвързването му. Споменах ли вече, че ухае невероятно?
   Двете с Мери си казваме „здравей" и аз си давам сметка, че трима са много, когато Рейдж се надига от леглото и протяга ръце към нея. Тя се изгубва в обятията му и двамата остават така. Разменям няколко любезности с Мери и се обръщам, за да си вървя.
   Рейдж тихичко ме повиква и аз хвърлям поглед през рамо. Той ме поглежда над главата й и по устните му пробягва тъжна усмивка. Все едно причината да я притиска толкова силно до гърдите си е, че сякаш е спечелил от лотарията с шелан като Мери и недоумява защо точно той е извадил такъв невиждан късмет. Аз кимвам веднъж... и ги оставям сами.

„ВЕЧНА ЛЮБОВ"
Персонажи:
Рейдж
Мери Мадона Лус
Джон Матю, известен още като Терър (прероденият Дариъс) Зейдист
Фюри
Бела
Рот и Бет
Скрайб Върджин
Господин X., главен лесър
Господин 0(рмънд)
Господин Е., когото обесват на едно дърво
Кейт, жена вампир, с която Вишъс изкарва бърза орална интерлюдия в „Едноокия"
Д-р Сюзън Делакроче, онкологът на Мери
Ронда Кнут, изпълнителен директор на горещата линия „Предотвратяване на самоубийствата"
Нан, Стюарт, Лола и Бил, доброволци, работещи на горещата линия „Предотвратяване на самоубийствата"
Амбър, сервитьорката в „Ти Джи Ай Фрайдейз"
Важни места (всички са в Колдуел, щата Ню Йорк, освен ако изрично не е упоменато нещо друго):
Офисът на горещата линия „Предотвратяване на самоубийствата" на Десета улица
„Едноокия", бар в покрайнините на Колдуел, недалеч от шосе 22 „Ти Джи Ай Фрайдейз" на площад Лукас
Къщата на Мери, преустроен хамбар, граничещ с имението на Бела, точният адрес се пази в тайна
Къщата на Бела, намираща се на частен път близо до шосе 22 Домът на Тор и Уелси
Апартаментът на Джон
Тренировъчният център на Братството, под имението на Дариъс (сега собственост на Бет), точният адрес се пази в тайна Хижата на господин X. извън Колдуел
Центърът за въздействие на лесърите, на изток от планината Биг Ноч, на около половин час път с кола от центъра на Колдуел

Резюме
  Рейдж, най-опасният член на Братството, се влюбва в умираща човешка жена... единствената, която може да укроти и звяра в него, и сърцето му.
Първо изречение: „Ах, по дяволите, Ви, убиваш ме." Последно изречение: „И се потопи в насладите на любовта." Издадена: март 2006 г.
Обем: 441 стр.
Първа чернова написана: декември 2004 г. - август 2005 г.
Коментари на авторката
  Съвършените мъже никога не са ми били особено интересни. Нали се сещате кои имам предвид? Най-популярните момчета в колежа. Страхотните типове с ослепителните усмивки, гръмогласния смях и прекомерната сексуална самоувереност (сякаш
в тесните си боксерки на „Калвин Клайн" имат гранатомет). Е, винаги съм била напълно равнодушна към подобни хубавци.
  Докато пишех „Тъмна любов", Рейдж ми се струваше един от тези красиви мъже, за които не бих дала и пукната пара. Със своето непрестанно перчене, безграничната си самоувереност и безбройните си похождения изобщо не можех да си го представя като герой. В крайна сметка, какво развитие би могъл да има той
в своята история? Страхотен тип среща момиче. Страхотният тип получава момичето. Ъъъ... страхотният тип остава с момичето и продължава да е с нея, а след това тя остава за още по-дълго, защото, exoool, той е господин Самото съвършенство и на нея й харесва да прави секс на запалена лампа.
  Щях да съм приключила още след втората глава. Най-вече - от отвращение. Искам да кажа, какво точно ще представлява техният хепиенд? Тя монтира огледала над брачното им легло, а той... е, той вече си е щастлив, защото е съвършен.
  Истината бе, че бях разочарована, задето Рейдж е вторият в поредицата.
  Открих потенциала на неговата история когато бях написала около три четвърти от „Тъмна любов". Осъзнах го по време на сцената в една от подземните стаи в къщата на Дариъс, когато Бет му дава няколко таблетки „Алка Зелцер" и го утешава, до

като той се възстановява след поредната поява на звяра. Докато пишех тези страници, започнах да вижд*ам картини от книгата на Холивуд: видях Рейдж и звяра и колко трудно му бе да живее с проклятието. Видях, че всичкият секс, който правеше, не означава нищо за него, просто начин да запази самоконтрол. Видях го да обиква Мери и да се жертва за нея.
Той не беше съвършен. Той страдаше. Бореше се.
   Докато нахвърлях основните моменти от неговата история, Рейдж не само ми бе станал интересен, но и ме накара да го заобичам. Това, че животът му изобщо не беше раят на всеки плейбой, само го правеше още по-привлекателен.
   С което стигаме до правило номер шест: Конфликтът е кралят на всяко произведение.
   Едно от нещата, които според мен се получиха във „Вечна любов", са конфликтите. Мери и Рейдж трябва да превъзмогнат страшно много, за да бъдат заедно: да се изправят срещу болестта й; да се справят с факта, че тя е човек, а той - не; да приемат звяра и онова, което Рейдж трябва да прави, за да го държи под контрол, както и да преживеят нейното навлизане в света на Братството. Всеки път, когато преодоляваха някое от тези препятствия, и двамата ставаха по-силни.
   Да вземем например връщането на левкемията на Мери. В края на книгата, когато става ясно, че не й остава много време, Рейдж отива при Скрайб Върджин, за да измоли живота на жената, която обича. Скрайб Върджин обмисля молбата му и му предлага сломяващо сърцето решение. Казва му, че ще промени съдбата й и ще я спаси от смъртта. Ала в замяна, за да запази равновесието във вселената, Рейдж трябва да носи проклятието на звяра до края на дните си, а също и да се откаже от Мери. На всичкото отгоре тя няма да си спомня нито него, нито цялата обич, която са споделили:
Гласът му трепереше.
* Изтръгвате живота от мен.
   * Това е целта - каза тя с невероятно нежен глас. - Ин и Ян, боецо. Твоят живот в преносен смисъл за нейния в буквален. Трябва да се запази равновесието, трябва да се правят жертви, за да се получават дарове. Ако спася жената заради теб, трябва да има голям залог от твоя страна. Ин и Ян.
(„Вечна любов", стр. 369)

   На това му се казва вътрешен конфликт! Той има възможност да спаси живота на Мери, ала трябва да заплати неимоверно висока цена.
   За една книга конфликтът е като микроскоп. Когато е насочен към някой персонаж, читателят вижда какво се крие под външния му вид. Научаваме дали е силен или слаб, дали остава верен на принципите си, дали е герой или злодей.
   В разговора между Скрайб Върджин и Рейдж за заболяването на Мери, конфликтът на Рейдж е както външен, тъй като му е наложен от трето лице (а именно - Скрайб Върджин под формата на нейното предложение), така и вътрешен, тъй като трябва да се изправи срещу въпроса колко силно иска да се отърве от звяра и колко голяма е любовта му към Мери. Той доказва, че е герой, защото жертва собственото си щастие заради доброто на онази, която обича. Може да се каже, че това е кулминацията на неговото преобразяване - от егоцентричния тип, какъвто е в началото, до отдадения другиму, състрадателен вампир, в който се е превърнал.
Разбирате ли сега защо го заобичах?
   Конфликтът е от жизненоважно значение във всяка история. За мен преодоляването му е като шахматна дъска, по която персонажите в една книга се движат. Онова, което правят и местата, които достигат, за да го разрешат, са също толкова важни, колкото и онова, което ги е поставило в тежката ситуация, в която се намират.
   Правило номер седем: Ако конфликтът е кралят на едно произведение, то правдоподобната изненада - неговата кралица.
   За един автор правдоподобната изненада е най-важният ход на шахматната дъска. Много неща са изненадващи, ала без предварително зададен контекст, който да ги подкрепи, те не са правдоподобни. За да направите една развръзка наистина достоверна, се нуждаете от двете неща - наистина силен конфликт и неочаквана, ала правдоподобна изненада.
   Да вземем за пример края на „Вечна любов". Когато Рейдж приема сделката, която Скрайб Върджин му предлага, за да спаси живота на Мери, между него и неговата шелан всичко е приключено. Завинаги. Ала въпреки това любимата му се завръща при него (благодарение на блестящите умения на Фриц зад волана... кой да предполага, че у догена се криел автомобилен състезател?), не само излекувана, но и запазила напъл

но спомена за Рейдж и за всичко, което двамата са преживели. Страхотно! Върхът! Само дето според споразумението между Рейдж и Скрайб Върджин това не би трябвало да е възможно.
  Здравей, правдоподобна изненада! Оказва се, че жертвата, необходима за спасението на Мери, вече е направена. Когато отива при Мери, за да я спаси от съдбата й, Скрайб Върджин открива, че заради досегашното си лечение Мери не може да има деца. За Скрайб Върджин тази загуба е достатъчно голяма, за да уравновеси даряването на вечен живот. Както самата тя казва:
   - Съжалявам, че способността ти да дадеш живот е била отнета от теб. Винаги ме е поддържала радостта от моето творение и съм много натъжена от това, че никога няма да държиш в ръцете си плът от твоята плът, че никога няма да видиш очите си да те гледат от нечие друго лице, че никога няма да смесиш собствената си природа с тази на мъжа, когото обичаш. Това, което си
изгубила, е достатъчна жертва.	л ю ^ % с т р т _ Ш )
  Кой би могъл да предположи, че безплодието на Мери е онова, благодарение на което героят и героинята в края на краищата ще останат заедно? Не и аз... ала тогава - изненада! И точно това я прави правдоподобна. Фактът, че Мери не може да има деца, е споменат на два пъти по-рано в книгата, а Скрайб Върджин винаги е държала на равновесието. Нейните дарове винаги се заплащат (спомнете си какво се случва с Дариъс в края на „Тъмна любов", например) и читателят е наясно, че ще има цена - досега винаги е било така.
  Както казах, развръзката изненада и мен... и ме изпълни с огромно облекчение. Когато стигнах до сцената между Рейдж и Скрайб Върджин, докато пишех плана на „Вечна любов", ми се прииска да си ударя главата в монитора. Така де, нали все пак пишех паранормален ЛЮБОВЕН роман. А в един любовен роман раздялата е приемлива само ако предполага зарязването на особено гадна свекърва или тъща. Обзе ме паника, понеже не ми беше ясно как двамата ще получат своя хепиенд.
  Ала ето че той е факт, благодарение на правдоподобната изненада.
  Силни конфликти и решения, които са едновременно удовлетворяващи, но и изненадващи, са това, от което се нуждае една книга. Проблемът, поне за мен, е че докато не запиша на

хартия сцените, които виждам в главата си, никога не съм сигурна дали и двете неща ще се появят. Ако трябва да съм откровена, нямам никаква представа откъде идват идеите ми и с всяка история имам чувството, че едвам успявам да я завършва. В края на всяка книга ми иде да възкликна „Алилуя", защото никога не съм сигурна, дали магията ще се получи или не. Изпитвам огромно щастие и благодарност, когато това стане, но не приемам за даденост, че и следващия път ще е така.
  Още няколко неща за книгата на Рейдж. След като нахвърлих основните моменти и се залових да пиша за него, усетих, че нещо не е наред. Тонът като че ли бе различен от този в историята на Рот. Атмосферата бе някак... повече Рейдж и по-малко Рот.
  За мен това бе леко притеснително. Предполагам, че бях очаквала усещането от писането на всички книги от поредицата да е еднакво, ала с течение на времето научих, че частите от една поредица не бива да бъдат съвършено еднакви. Близки по контекст - разбира се. Същите герои - абсолютно. Ала всяка история притежава свой собствен ритъм, темпо и атмосфера. В тази на Рот имаше нещо рязко, насечено, с жив ритъм и изчистен диалог. Тази на Рейдж ми се стори някак по-мека и по-романтична, също така по-смешна и с повече секс. Книгата на Зи бе мрачна от край до край. По тон тази на Бъч се доближаваше повече до книгата на Рот, със същото усещане за нещо рязко, както и с повече информация за света на вампирите като цяло. Атмосферата в книгата на Ви е елегантна и изчистена, с лек привкус на опасност. Тази на Фюри е романтична, емоционална и топла.
  С което стигаме до правило номер осем: Вслушвайте се във вътрешния си глас.
  Не знам откъде идват идеите ми. Образите в главата ми винаги са били там и именно те командват. Не исках книгата на Рейдж да е втора, ала стана точно така. Смятах, че тонът на книгата ще е съвсем същият, като този на Рот, ала не стана така. Не знаех как Рейдж и Мери могат да бъдат заедно в продължение на векове, при положение че той е вампир, а тя - не. Ала ето че то се случи. (П.П. Исках също така написването на „Вечна любов" да е по-лесно, защото вече бях прекарала девет месеца, подреждайки света на вампирите. Само че то се оказа точно толкова трудно, макар и по различен начин. Повече за това - по-късно.)
Все пак всичко мина добре и продължава да върви добре, защото оставям онова, което е в главата ми, да ръководи не

щата. Дори когато се изгубя, имам вяра в историите... най-вече защото нямам друг избор. Онова, което"ми се разкрива, винаги е безкрайно по-добро от онова, което се опитвам да конструирам съзнателно.
  Ето един пример за това как послушах вътрешния си глас, докато пишех книгата на Рейдж. Когато започнах, Вишъс, онзи, който получава видения за бъдещето, изведнъж се появи и обяви, че жената, която му е отредена, е девица. Когато го видях, си помислих „Хм... това няма да е никак лесно, при положение че Мери вече е била с друг мъж, преди да срещне Холивуд. " Ала след това си рекох „Добре, Ви го каза, така че - отива в книгата. " И ето че след това през цялата книга Ви непрекъснато намекваше, че името на Мери има особено значение. Нямах никаква представа за какво, по дяволите, говори, ала продължавах да го виждам в главата си, все с това име на уста. „Е, добре, " казах си най-сетне, „ включи го в книгата, пък ако нищо не излезе от това, винаги можеш да го махнеш. "
  Едва когато стигнах до края на книгата, всичко ми стана ясно. Мери и Рейдж тъкмо се прегръщат в спалнята му, след като са се събрали:
Тя вдигна глава.
   * Знаеш ли, мама винаги ми казваше, че ще бъда спасена, независимо дали вярвам в Бог или не. Беше сигурна, че божията милост няма да ме изостави заради името, с което ме е кръстила. Често повтаряше, че всеки път, когато някой ме вика или пише името ми, или си мисли за мен, аз ще бъда защитена.
   * Името ти?
   * Мария. Нарекла ме е на Дева Мария.
(„Вечна любов", стр. 379)
  Спомням си как избухнах в смях, когато го написах. Винтьс никога не греши! А сега нека ви дам един пример за момент, в който изобщо не беше лесно да остана вярна на онова, което виждах в главата си.
  Докато нахвърлях основните моменти от историята на Рейдж (което ми отне петдесет и осем страници), видях сцена, която напълно противоречеше на едно от най-важните неписани правила в любовната литература. В почти всички любовни романи, след като е срещнал героинята и е бил с нея, героят никога не е

интимен с друга. Има логика. В крайна сметка кой здравомислещ би се влюбил в някой, който скача от легло в легло?
   Само че Рейдж отиде и прави секс с друга жена, след като е бил с Мери. Двамата все още не са правили любов, ала привличането е налице, също както и обвързването, поне от негова страна. Проблемът е в звяра. За да държи проклятието под контрол поне до известна степен, той е принуден да изразходва излишната си енергия с битки и секс, използвайки ги като отдушници за освобождаване от напрежението. В нощта на „изневярата", той се намира в кофти ситуация. Близостта на Мери го наелектризира заради силното привличане, което изпитва към нея, и когато се опитва, но не успява да намери с кого да се сбие, положението е на път да излезе от контрол. Рейдж ненавижда онова, което прави, ненавижда и себе си заради проклятието си и е напълно очевидно, че случилото се е продиктувано единствено от обстоятелствата и че той няма друг избор. С други думи, в случая не става въпрос за донжуан без особен морал, който иска само да се позабавлява.
   Сцената, в която Рейдж се връща в стаята, бе мъчителна за написване. И до днес си го представям, приседнал на ръба на леглото, след като си е взел душ. С хавлия около кръста, той е навел глава, напълно съсипан, хванат като в капан между проклятието и любовта си към Мери. Ситуацията не е лесна за никого и създава дяволски сложен конфликт между двамата. Заедно, те успяват да го превъзмогнат, ала ми беше ясно, че тази част от историята е нещо, което не всички читатели ще могат да приемат. Което е напълно разбираемо. Ето защо трябваше да пипам много внимателно.
   Когато започнах да пиша поредицата за Братството, нямах намерение да се превръщам в подстрекател, който нарушава установените практики и все още не целя това. От друга страна, както казах, бях се заклела да остана вярна на онова, което виждах в главата си - мой ръководен принцип и до днес. Трудността за мен е как да пресъздам онова, което е в главата ми, без да засегна жанра, който уважавам толкова много. Винаги е въпрос на крехко равновесие и е онова, на което с редакторката ми посвещаваме най-много усилия, докато полираме черновата. Понякога, като в случая на Рейдж, смятам, че съм се справила добре, стигайки почти до края, но без да прекрачвам границата. Друг път... ми се ще резултатът да беше по-добър. Но за това ще говорим по-късно.
   
Като заговорихме за полиране на черновата... нещичко за Бъч. Първоначално историята за ченгето и Мариса трябваше да бъде част от „Вечна любов". Двамата щяха да се влюбят, а той щеше да бъде приет в Братството, след като го превърнеха във вампир и толкова. Когато започнах да нахвърлям бележки за Рейдж, с удоволствие пишех и за Бъч и Мариса, тъй като смятах, че имат чудесна химия и в главата си виждах голям брой наистина добри сцени между двамата.
  Ала след като бях написала около двеста страници, си дадох сметка, че имам проблем. Бъч и Мариса се бореха за място с Рейдж и Мари до такава степен, че всъщност вече пишех не една, а две книги.
Ченгето не беше второстепенна сюжетна линия.
  Ала идеята да махна тези сцени от книгата ме ужасяваше, тъй като се боях, че от това ще пострада дълбочината на целия свят. Притеснявах се също така, че може да ги изгубя завинаги, а те бяха страхотни - по това време не бях сигурна колко от книгите за Братството ще издам, а определено исках историята на Бъч и Мариса да види бял свят. И накрая - аз наистина, наистина, харесвах онова, което бях написала. Ама наистина го харесвах. Да махна тези страници за мен бе като да понижа качеството на материала.
  Само че книгата не се получаваше. Независимо колко го увъртах и шикалкавех, и си търсех оправдания, тя просто не се получаваше.
  Да си припомним правило номер три: Бъдете господар на работата си.
  Ако сте наясно, че нещо не пасва, независимо колко го харесвате, отървете се от него. Не чакайте редакторът да ви каже онова, което дълбоко в себе си вече знаете... и вземете трудните решения, защото това е правилният избор за книгата, върху която работите.
Не казвам, че е лесно.
  Макар да знаех, че историята на Рейдж е на път да изгуби фокуса си, не можех да се накарам да направя нужните съкращения и това продължи седмици наред. Онова, което най-сетне наклони везните, бе твърдото ми убеждение, че прецаквам цялата книга... убеждение, което не само не си отиваше, ами все повече се засилваше. Така че най-сетне стиснах зъби, реших да престана да се лигавя и като си плюх на ръцете, се залових за

работа. Изрязах голяма част от ръкописа, направих го на кайма, което здравата ме уплаши, защото, както винаги, крайният срок бе надвиснал над главата ми - знаех, че ако изтърбуша книгата, няма да успея да оправя нещата и да вкарам достатъчно от Рейдж навреме (което би довело до най-различни усложнения в плановете на издателя ми).
  Но когато отново сглобих материала на Рейдж и го прочетох, веднага си дадох сметка, че съм постъпила правилно. Фокусът бе там, където трябваше да е и всичко си пасваше.
  С което искам да ви кажа - вслушвайте се в гласа на вътрешния си редактор. Само защото смятате, че нещо е страхотно, не му позволявайте да провали историята, която пишете. Аз се старая никога да не го забравям, защото в книгите за Братството има толкова много трогателни моменти, че винаги ме грози опасността да се отклоня от основните истории. А балансирането на сюжетните линии си остава все така трудно.
  Така, да видим, коя е любимата ми сцена във „Вечна любов"? Трудно е да се каже, но ако трябва да избирам... мисля, че ще се спра на онази с луната, втората, след като Мери е скъсала с Рейдж, тръгнала си е от имението на Братството и се е пренесла при Бела. Случва се точно след като Рейдж отива да се види с Мери в къщата на Бела и те провеждат неизбежния „всичко, между нас е свършено" разговор. Рейдж я оставя в спалнята на горния етаж и си тръгва. Той е напълно съсипан и няма никаква представа какво да прави. Огромна, пълна луна е надвиснала в небето и когато я поглежда, той очевидно си мисли за втората им среща в парка.
   Вместо това спря на място. Над главата му луната тъкмо се издигаше над линията, очертана от върховете на дърветата. Беше пълна - огромен диск, излъчващ бледа светлина в студеното, безоблачно небе. Той наклони глава, вдигна ръка, така че лунният блясък да попадне в свитата му шепа и внимателно задържа илюзорното видение.
   Смътно дочу шум от силно тропане, който идваше от къщата на Бела. Равномерно повтарящи се удари.
Шумът се засили и Рейдж погледна назад.
   Входната врата се отвори. Мери излезе тичешком от къщата и скочи от верандата, за да не губи време по стъпалата. Втурна се боса по заскрежената трева, хвърли се към него и увисна на врата му с две ръце. Притисна го толкова силно, че гръбнакът му изпука.
    
Хълцаше. Ридаеше. Плачеше толкова силно, че цялото й тяло се тресеше.
Той не попита нищо, само я прегърна.
   * Не съм добре - каза дрезгаво тя, като едва си поемаше дъх. - Рейдж... не съм добре.
Той затвори очи и я притисна силно.
(„Вечна любов", стр. 272)
  Смятам, че това е страхотна сцена, защото е покъртително да го видим как повтаря нещо, което тя е сторила в едно пощастливо време. И тогава Мери излиза от къщата и се хвърля в прегръдките му, което бележи повратен момент в живота й. Тя най-сетне допуска някого до себе си и своята болест.
 Най-еротичната сцена? Ъъъ... тази в леглото. Нали се сещате... с оковите. Е, абзацът малко по-долу ще ви я припомни. Това е точно преди нея, когато Рейдж е в Дупката, търсейки нещо, с което да се върже за леглото.
Рейдж кимна.
* Искам само Мери. Сега дори не мога да се възбудя от друга.
* Ама че работа - промърмори под носа си Вишъс.
* Какво лошо има в моногамията? - попита Бъч, седна и от
вори бирата. - Искам да кажа, че Мери е страхотна. Жена ти е
добър човек.
Ви поклати глава.
   * Помниш ли какво видя в онова сечище, ченге? Ще ти хареса ли това нещо да е близо до любимата жена?
   Бъч остави кутийката бира, без да отпие. Очите му обходиха тялото на Рейдж, после промърмори:
* Ще ни трябват купища стомана.
(„Вечна любов", стр. 336)
 А това ми напомня за някои от любимите ми изречения в книгата. Случва се сравнително рано, когато Ви и Бъч се крият в кадилака, докато звярът на Рейдж се разправя с цял куп лесъри в едно поле.
   Съвсем скоро в сечището вече нямаше нито един лесър. Чудовището отново нададе мощен рев и се огледа наоколо - като че ли търсеше още някого, когото да погълне. Не видя други убийци и погледът му се спря върху кадилака.

* Може ли да влезе в колата? - запита Бъч.
* Стига да поиска. За щастие, в момента едва ли е много гладен.
   * Да... а какво щс стане, ако в стомаха му има място и за десерт? - измърмори под носа си Бъч.
(„Вечна любов", стр. 46)
  Друга сцена, която обичам, е когато става ясно, че звярът е опасен за всички, с изключение на Мери. Последната схватка с убийците тъкмо се е разиграла в нейната къща и звярът току-що е видял сметката на лесърите. След касапницата той се приближава до нея:
   Без предупреждение звярът се извъртя на другата страна и я събори на земята с опашката си. Скочи във въздуха към къщата и разби един прозорец с горната част на тялото си.
   Един лесър бе измъкнат навън в нощта и яростният рев на чудовището секна, когато го стисна в челюстите си.
   Мери се сви на кълбо, пазейки се от шиповете на опашката. Затвори очи и закри ушите си, за да спре мляскащите звуци и ужасната гледка, която представляваше убийството.
   След няколко минути усети, че нещо побутва тялото й. Създанието я буташе с муцуна.
Тя се претърколи и погледна нагоре в белите му очи.
   * Добре съм. Но ще трябва да се погрижим за маниерите ти по време на хранене.
   Той замърка, простря се на земята до нея и отпусна глава между предните си лапи.
(„Вечна любов", стр. 354)
  Мери е пленила сърцата и на двамата и сега и Рейдж, и звярът са й безрезервно предани. А както Мери казва - тя обича звяра, защото е сладък и малко прилича на Годзила.
  От сцените на Рейдж, Мери и звяра в книгите след „Вечна любов" е видно, че Рейдж и другото му „аз" вече се спогаждат малко по-добре. Звярът никога няма да става за придружител на дебютантски бал (маниерите му на хранене определено не са се подобрили), но той вече не е толкова неконтролируем, както някога. Рейдж е по-щастлив и по-спокоен. Мери е осъществена като личност и живее живота си. Всичко е както трябва да бъде.
  Което ме навежда на една последна мисъл. След всяка от книгите за братята, те и техните шелани продължават да живеят, да се променят и да се развиват, както става с всички хора с течение на времето. Ще ми се да можех да покажа какво се

случва с тях, срещу какви нови предизвикателства се изправят и колко са се задълбочили връзките им. „Късчетата живот", които пускам от време на време във форума, ми дават възможност да публикувам тези нови сцени и за мен е истинско облекчение да видя, че всички продължават напред. Точно като нас.
 Е, това беше за Рейдж... а сега - повече за любимеца ми сред братята, Зи.
Зейдист, син на Агъни
Възраст: 230 години
Влиза 6 Братството: 1932 г.
Ръст: 2,01 м
Тегло: между 120 кг и 125 кг
Цвят на косата: Многоцветна, остригана до кожата
Ивят на очите: ЖЪЛТИ, когато е спокоен; черни, когато е разгневен
Специфични физически белези: Татуировки на кръвен роб около врата и китките му; белег, прорязващ лицето му от челото до устата, изкривявайки горната му устна; многобройни белези по гърба; пиърсинги на зърната на гърдите (направени от самия него); масивен пиърсинг на лявото ухо; знакът на Братството на левия гръден мускул; имената БЕЛА и НАЛА, вдълбани на Древния език върху плещите му.
Забележка: Вече може да чете, след дълги години неграмотност. Има еднояйчен близнак, Фюри.
Предпочитано оръжие: два четирийсеткалиброви зигзауера. Някога - ръцете му.
Описание: Зейдист коленичи над един от лесърите. Белязаното му лице бе изкривено в гримаса на омраза, завинаги обезобразената му горна устна бе дръпната назад и оголила кучешките му зъби, по-дълги от тези на тигър. С бръснатата си глава и хлътналите скули приличаше на самата смърт и като нея, работеше еднакво добре и в студа. Само по черно поло и свободни черни панталони, той носеше повече оръжия по себе си, отколкото дрехи. Кръстосаните ножници, отличителна черта на Братството на черния кинжал, бяха пристегнати отпред на гърдите му, а още два ножа бяха привързани към бедрата му. Носеше също и колан, в

който бяха затъкнати два пистолета „Зиг Зауер". Не че някога използваше деветмилиметровите пистолети. Когато убиваше, предпочиташе да го прави с ръцете си. Всъщност това бяха единствените моменти, когато въобще се доближаваше до някого.	(..Пробудена любов", стр. 12)
Обвързан с: Бела
Лични въпроси (отговорите са дадени от Зейдист)
Последният филм, който гледа: „Кюфтета" (Много ти благодаря, Рейдж!)
Последната книга, която прочете: „Местата, където ще идеш" от Доктор Сюс (на малкото ми момиченце)
Любим сериал: Не бих казал, че имам такъв.
Последният сериал, който гледа: „Семейство Симпсън" (който доста харесвам)
Последната игра, която игра: Монополи с Рот
Най-големият ти страх: Да не се събудя и да открия, че всичко е било само един сън
Най-голямата ти любов: Бела
Боксерки или слипове: непопълнено
Часовник: „Таймекс" - за мен функционалността е най-важна Кола: порше „91 1 Kapepa", тъмносиво - както казах, за мен функционалността е най-важна
Колко е часът, докато попълваш този въпросник: Полунощ (днес
не съм дежурен)
Къде си: В офиса в тренировъчния център
С какво си облечен: непопълнено
Какви дрехи има в гардероба т и : непопълнено
Какво бе последното нещо, което яде: Зелена ябълка
Разкажи ни последния си сън: непопълнено
„Кока-кола" или „Пепси": „Кока-кола"
Одри Хепбърн или Мерилин Монро: О, я стига! Това е нелепо. Кърк или Пикар: Кой?
Американски футбол или бейзбол: Спортовете ме отегчават Най-сексапилното у една жена: Това не засяга НИКОЙ друг, освен Бела.
Първото, което й каза: „Не знам какво правиш тук. Освен че ми проваляш тренировката."

И какво mu отговори т я : „Съжалявам. Не знаех..."
Последният подарък, който й направи: Част от мен иска да се
престори, че е било някакъв предмет или нещо такова. Ала мисля, че последният и най-хубав подарък, който съм и правил някога, е когато се стегнах и започнах да се държа като истински баща с Нала.
Какво най-много харесваш у Бела: ВСИЧКО. Всеки сантиметър от
кожата й, всеки кичур от косата й, всички надежди и мечти в
очите й и безграничната любов в прекрасното й сърце.
Кога за последен път се смя: Когато Бела ме погъделичка преди
десетина минути
Кога за последен път плака: Това не засяга никой друг, освен Бела.
Интервю на Дж. Р. със Зи
  След като излизам от стаята на Рейдж, се спирам за миг в коридора и се заслушвам в шумовете на имението. Откъм билярдната зала на долния етаж се носи нещо на Ти-Пейн* и потракване на билярдни топки. От другата страна на фоайето, в трапезарията, догени раздигат масата след Първото хранене; приглушените им гласове звучат адски жизнерадостно, от което се досещам, че сигурно има доста съдове и прибори за миене. Зад мен, през вратата на кабинета на Рот, чувам как той и Бет обсъждат...
Зи:	Здравей.
Д ж . P.: (обръщам се рязко) Здрасти... Зи:	Нямах намерение да те стресна.
  На живо Зейдист е адски внушителен. Сега е наистина едър, много различен от вампира, който беше преди да срещне Бела. Ако сложа длан на гърдите му? Тя може и да покрие един от мускулите му, но не е много сигурно. Ала не само тялото, лицето му също се е изпълнило и белегът, макар и все още да се забелязва от пръв поглед, вече не бие чак толкова на очи, защото бузите му не са така хлътнали. Облечен е в ниско изрязани дън
* Американски рап изпълнител. - Бел. прев.

ки (на „Sevens", ако не греша) и черна тениска с надпис „ТЕАМ PUNISHMENT". Носи тежки ботуши, в кобурите под двете му мишници има по един зигзауер.
Аж. P.: А аз нямах намерение да подскоча така.
Зи:	Искаш да ме интервюираш?
Аж. P.: Ако не възразяваш.
Зи:	(свива рамене) Все ми е тая. Стига да мога да избирам на какво да отговарям.
Аж. P.: Разбира се, че ще можеш. (Поглеждам през парапета.) Може да го направим в библ...
Зи:	Да вървим.
  Когато мъж като Зи каже , Да вървим", се подчинявате по две причини: първо, той няма да ви нарани, и второ, няма да допусне някой друг да го направи. Така че няма никаква причина да не го последвате, както няма и причина да го питате „къде". Вярно, той няма да ви нарани, но наистина ли искате да го дразните? Не.
  Слизаме с бърза крачка по внушителното стълбище и когато стигаме до фоайето, минаваме по изобразеното на пода ябълково дърво и се отправяме към вестибюла. Догените в трапезарията вдигат очи и макар да са облечени в черно-бели униформи на икономи, усмивките им са ведри като слънчев ден. Двамата със Зи им помахваме, докато минаваме.
  Зи задържа двойната врата на вестибюла отворена, за да мога да мина.
  Когато се озоваваме в двора, аз си поемам дълбоко дъх. Есенният въздух в щата Ню Йорк е като леденостудена газирана вода - бълбукайки щастливо, той изпълва синусите и дробовете ти. Обожавам го.
Зи:	(Изваждайки ключовете на колата от джоба си.) Помиелих, че може да се поразходим с колата.
Аж. P.: Страхотна идея. (Следвам го до оловносивото порше „911 Карера".) Тази кола е...
Зи:	Всъщност единственото, което притежавам. (Отваря ми вратата и изчаква да се настаня на мястото до шофьора.)
Докато Зи заобикаля колата и сяда зад волана, аз се опитвам да сдържа вълнението си. Поршетата може и да са луксозни,.

спортни коли, ала произлизат от състезателни коли и това си личи. Контролното табло не е отрупано с куп ненужни джаджи. Никакви меки седалки. Никакво натруфено оформление. Всичко тук е високо функционално и мощно.
Това наистина е идеалната кола за него.
  Зи запалва двигателя и съвършено калибрираните вибрации, които идват откъм мотора отзад, не оставят никакво съмнение за броя на конете, които се крият там. Докато лъкатуши из чакълестия двор, ловко заобикаляйки фонтана, в който заради наближаващата зима вече няма вода, той се справя безупречно със съединителя и скоростния лост.
  Минаваме през портата и поемаме надолу по склона на планината (която и да е тя), където се намира имението. Всичко ми е като в мъгла заради защитния слой мис. Постепенно пътят става равен, ала сега пред нас се изпречват завой след завой. Когато местността наоколо най-сетне идва на фокус, виждам, че се движим по един от многобройните пътища, които пресичат шосе 22. Зи завива наляво и натиска газта. Поршето подскача от нетърпение при настоятелната му команда и гумите му се захващат в асфалта, сякаш имат метални шипове, а двигателят работи не с бензин, а със самолетно гориво. Докато хвърчим напред, чувствам натиск в стомаха ми и се вкопчвам в дръжката на вратата, ала не от страх, че ще се разбием... въпреки че Зи не е пуснал фаровете, а и контролното табло също не свети. Не, в тази безлунна нощ сякаш съществуват само пътят и поршето и аз имам чувството, че летя. Стиснала съм дръжката на вратата единствено в опит да се противопоставя на безтегловността.
  Ала после си давам сметка, че не искам нищо да ме задържа, и я пускам.
Дж. P.: Това ми напомня за Мери и Рейдж.
Зи:	(без да отмества поглед от пътя) Защо?
Дж. P.: Защото една нощ, докато се влюбваха, той я изведе на разходка с колата си.
Зи:	Така ли?
Дж. P.: Аха.
Зи:	Романтично копеле си е той.
Колата се носи по пътя, но би могло и да е из вселената, и макар да не виждам завоите и възвишенията, знам, че той ги виж-

да. Сравнението с живота е неизбежно - всеки от нас, настанен в седалката на съдбата си, се носи по път, който не вижда, каран от някой, който го вижда.
Дж. P.: Отиваме някъде.
Зи:	(засмива се тихичко) Нима?
Дж. P.: Не си от тези, които карат безцелно.
Зи:	Може да съм обърнал нова страница.
Дж. P.: Не, това ти е вродено и не е нещо, което има нужда от промяна.
Зи:	(поглеждайки ме) И къде мислиш, че отиваме?
Дж. P.: За мен няма значение. Знам, че ще ни отведеш дотам и
обратно, без да ни се случи нищо лошо, знам също така,
че пътуването ще си струва.
Зи:	Да се надяваме.
  Възцарява се тишина, което не ме изненадва. Зи не е някой, на когото можеш да задаваш въпроси току-така. С него просто си седиш и му даваш възможност да говори, а той може да го стори, може и да не го стори.
  Следващият що-годе голям град след Колдуел е на поне половин час от мостовете в центъра, ала от имението на Братството са едва дванайсетина минути. Докато навлизаме в покрайнините му, Зи включва фаровете, за да не нарушава закона. Минаваме покрай бензиностанция на „Ексон", магазин за сладолед на „Стюартс" и „Макдоналдс", както и куп местни магазинчета и заведения, които не са част от никоя верига. Всеки паркинг, покрай който минаваме, е осветен така, сякаш е изваден от картина на Едуард Хопър* - езерца от светлина, замръзнали около паркирани коли, машини за лед и контейнери за боклук. Правят ми впечатление жиците, проточили се между телефонните стълбове и светофарите, които висят над всяко кръстовище. Това са невроните, изграждащи мозъка на града, помислям си аз.
  Мълчанието не е неловко. Най-сетне се озоваваме пред „Таргет" **.
Зи вкарва поршето на паркинга и намира едно усамотено местенце, встрани от шестте коли, спрели до входа. Докато
* Едуард Хопър - американски художник от двайсети век. - Бел. прев. ** Американска верига магазини; името й означава мишена. - Бел. прев.

приближаваме мястото, което си е харесал, масивната улична лампа над нас угасва... вероятно защото той го е направил със силата на съзнанието си.
  Слизаме от колата и докато вървим към карамелената на цвят сграда, с нарисуваната в червено мишена, Зи е толкова близо до мен, колкото надали ще бъде друг път. Той е на около две крачки вдясно и заради внушителните му размери имам чувството, че е едва ли не отгоре ми. Прави го, за да ме пази и аз го приемам като жест на доброжелателство, а не на агресия. Стъпките ни по студения паваж звучат като два коренно различни гласа. Моите са Шърли Темпъл, неговите - Джеймс Ърл Джоунс*.
  Когато влизаме в магазина, веднага ми става ясно, че пазачът не ни харесва. Псевдо-ченгето се надига иззад прозрачната стена, която отделя сектора за хранителни стоки, и слага ръка на газовия си спрей. Зи не му обръща никакво внимание. Или поне така предполагам. Той все още върви зад мен и не виждам лицето му.
Дж. P.: Кой раздел?
Зи:	Вляво. Почакай, трябва ми количка.
  След като взема една, се отправяме към... бебешкия отдел. Когато стигаме до рафтовете с бебешки дрешки и миниатюрни чорапки, Зи минава пред мен. Пипа дрешките с огромна нежност, сякаш вече са на пухкавото телце на Нала. Сам пълни количката. Не ме пита какво мисля за нещата, които купува, но това не е проява на неуважение към мен. Той просто знае какво иска. Купува малки ризки и гащички в най-различни цветове. Миниатюрни обувчици. Чифт ръкавички с един пръст, които изглеждат като направени за кукла. След това се отправяме към играчките. Кубчета. Книжки. Меки плюшени играчки.
Зи:	Сега е ред на секцията за автомобили аксесоари, а после — музика и филми. Както и - книги.
Той бута количката, а аз го следвам. Купува препарат за полиране на автомобили и куп меки кърпи. След това - последния
   * Шърли Темпъл - американска актриса, известна най-вече с детските си роли; Джеймс Ърл Джоунс - американски актьор със специфичен, нисък глас, озвучава Дарт Вейдър в „Междузвездни войни". - Бел. прев.

диск на Фло-Рида*. И една готварска книга на Ина Гартен. Докато минаваме през отдела с хранителни продукти, взема цял плик с близалки. Спираме за малко в раздела за мъжки дрехи и той избира две бейзболни шапки с надпис „Татуировки в Маями". От раздела за канцеларски материали взема прекрасна бяла хартия и кутия цветни моливи, а от този за дамски аксесоари - наситеночервен плетен шал. След това спираме за малко пред витрина със сребърни верижки, от които висят различни талисмани. Зи избира една, на която е закачено малко сърце от кварц, и много внимателно го поставя върху купчинката детски ризки.
  Мислех си, че докосва бебешките дрешки толкова нежно, именно защото са бебешки дрешки, но всъщност той се отнася със същото уважение към всички стоки. Има вид на безмилостен убиец и изражението му е също толкова мрачно, колкото и черните му очи, ала ръцете му никога не са груби. Ако вдигне нещо от рафта, а след това реши, че не го иска, го оставя там, откъдето го е взел. А ако намери пуловер, натъпкан зад останалите, или пък книга, поставена от друг клиент на погрешната лавица, или пък риза, която виси на една страна на закачалката, той ги оправя.
Зи има добро сърце. По душа е досущ като Фюри.
  Отиваме да платим и двайсетинагодишният младеж на касата поглежда Зи сякаш воинът е бог. Докато гледам как маркират покупките му една по една, си давам сметка, че Зи ме е довел тук не само за да напазарува, а и за да ми каже нещо. Нещата, които е купил, са неговото интервю и с тях той ми казва колко много обича Нала и Бела, и братята. И колко е благодарен.
Дж. P.: (меко) Червеният шал е за Бет, нали?
Зи:	(свива рамене и изважда черен портфейл) Аха.
  Да... защото подаръкът за Бет е равносилен на подарък за Рот. И съм готова да се обзаложа, че препаратът за полиране на автомобили е за трите момчета - за да се погрижат за хамъра на Куин. Ала не виждам нищо за...
Зи:	Няма какво да му купя. Няма нищо, което да иска, и всеки подарък би го накарал да се почувства още по-зле.
* Американски рап изпълнител. - Бел. прев.

Тор. Господи, Тор...
  След като Зи плаща с черна карта на „Американ Експрес", отново минаваме покрай пазача, който се взира в червено-белите торби, сякаш има рентгеново зрение, а в тях се крият пистолети... въпреки че в магазина не се продават пищови.
  Когато излизаме навън, помагам на Зи да сложи покупките на миниатюрната задна седалка на поршето. Те заплашват да прелеят, така че в крайна сметка част от тях се озовават в краката и скута му.
  Мълчим през целия обратен път, чак докато стигаме до защитния мис, който огражда имението. Всичко наоколо ми отново се размива и аз поглеждам към Зи.
Дж. P.: Благодаря ти, че ме взе със себе си.
  Последвалата пауза е толкова дълга, че преставам да очаквам отговор, ала тогава Зи превключва на по-ниска предавка, тъй като сме стигнали портите на имението.
Зи:	(хвърля ми поглед и кима веднъж) Благодаря ти, че дой
де с мен.
„ПРОБУДЕНА ЛЮБОВ"
Персонажи: Зейдист
Бела
Фюри
Джон Матю Ривендж
Господин О. Господин X. Господин У(стед)
Уелси
Тор
Сарел, братовчедка на Уелси
Леш, син на Ибекс
Куин, син на Лохстронг
Блейлок, син на Рок
Катрония (Господарката на Зи от времето, когато е кръвен роб)

Важни места (всички са в Колдуел, щата Ню Йорк, освен ако изрично не е упоменато нещо друго):
Имението на Братството, точният адрес се пази в тайна Къщата на Бела, намираща се на частен път близо до шосе 22 Центърът за въздействие на Обществото на лесърите, на изток
от планината Биг Ноч, на около трийсет минути с кола от
центъра
Къщата на Тор и Уелси
Семейната къща на Ривендж
„Зироу Сам" (на ъгъла на Трейд Стрийт и Десета улица) Резюме
  Зейдист, бивш кръвен роб и най-страховитият член на Братството на черния кинжал, открива любовта, когато спасява красива аристократка от лапите на обсебен и жесток лесър.
Първо изречение: „По дяволите, Зейдист! Не скачай..."
Последно изречение: ,аЗела... И Нала."
Издадена: септември 2006 г.
Обем: 434 стр.
Първа чернова написана: ноември 2005 г. - март 2006 г.
Коментари на авторката
  Мисля, че със Зи ще започна с нещо от „Тъмна любов". Това е от началото на книгата, когато Рот е събрал Братството след като Дариъс е убит от главния лесър, господин X. Зейдист се появява на сцената по следния начин:
Входната врата се отвори и Зейдист влезе в къщата. Рот го изгледа гневно.
   * Много мило, че все пак се появи, Зи. Жените ли те задържаха тази вечер?
   * Я се разкарай. - Зейдист се отправи към ъгъла и застана отделно от другите.
(„Тъмна любов", стр. 39)
Когато за първи път видях Зейдист да влиза в къщата по този начин, предположих, че той ще бъде един от антагонистите. Ня

маше как да не е. От него се излъчваше твърде много „върви на майната си", за да бъде герой. А след това той съвсем влоши първоначалното ми впечатление със сцената, в която Бет се събужда и го вижда до себе си:
Мъжът, надвесил се над нея, беше с черни, безжизнени очи. Неравен белег прорязваше жестокото му лице от горе до долу. Косата му беше много къса и явно беше обръсната. Дългите
му бели кучешки зъби бяха оголени...
* Красив съм, нали?
   Студеният му поглед беше като кошмар, тъмна бездна без никаква надежда за спасение, същински ад.
   Белегът не е най-лошото, помисли си Бет. Най-страшното нещо бяха очите му. Гледаше я така, сякаш й взимаше мярка за ковчег. Или искаше да я изнасили.
   Бет се отдръпна и започна да се оглежда за нещо, което би могла да използва като оръжие.
* Какво? Не ме ли харесваш?
Тя погледна към вратата и той се разсмя.
   * Въобразяваш си, че ще успееш да избягаш? - каза той и измъкна ризата от кожените си панталони. След това посегна към ципа. - Адски съм сигурен, че няма да можеш.
(„Тъмна любов", стр. 218-219)
  О, да, определено няма да е герой. Работата е там, че гласовете в главата ми настойчиво крещяха, че той ще получи собствена книга и свой собствен хепиенд.
  Страхотно. Направо фантастично. За пореден (но не и последен) път в писането на тази поредица, си помислих: „Майтапиш се! И как точно ще стане това?"
  Ала докато завършах „Тъмна любов", вече бях прелъстена... и твърдо решена да напиша историята на Зи. За мен повратната точка бяха две сцени в „Тъмна любов". Първата от тях е когато Бет се сблъсква със Зейдист в килера, докато се приготвят за церемонията по нейното обвързване. Тогава научаваме, че той изобщо няма намерение да я нарани и че не обича да го докосват. Другата е веднага след церемонията. Клетвите са изречени, името на Бет е вдълбано върху гърба на Рот и Братството възпява новата двойка:

   Но изведнъж прозвуча висок, изпълнен с тъга призив и един глас се отдели от другите, извисявайки се все повече. Тенорът беше толкова ясен, толкова чист, че предизвикваше тръпки по кожата и томителен копнеж в гърдите. Мелодичните звуци на прослава взривиха тавана и превърнаха стаята в катедрала...
Белязаният, бездушният имаше глас на ангел.
(„Тъмна любов", стр. 318)
   Докато завърша „Тъмна любов", вече толкова силно исках да пиша за Зи, че за първи и единствен път (поне до този момент) редът на писане на книгите не беше продиктуван от онова, което виждах в главата си. Зи трябваше да е последният от поредицата, финалната от десетте книги (които включваха Рот, Рейдж, Бъч, Ви, Фюри, Ривендж, Пейн, Джон Матю и Тормент). Работата е там, че когато продадох поредицата за Братството, първоначалният договор беше само за три книги. По онова време паранормалната литература беше станала страшно популярна, ала вече се обсъждаше кога пазарът ще достигне връхната си точка и интересът ще започне да спада. Не бях ригурна, че ще имам възможността да напиша всичките.
Истинска оптимистка, нали?
   Подходих към бъдещето именно с тази нагласа и когато завърших „Тъмна любов" и се залових с „Вечна любов", си дадох сметка, че ако историята на Зейдист не види бял свят, никога няма да си го простя. Така че го преместих напред.
   Написването на неговата история беше мъчително, неведнъж не издържах и трябваше да ставам и да се махам от компютъра. Ала той се получи точно такъв, какъвто го виждах в главата си и го обичам повече от всеки друг герой, за когото някога съм писала. Ала не ми беше никак лесно. Зи си беше чиста проба социопат. Трудното бе в това да го представя по начин, който да е верен на неговата същност, ала едновременно с това да поражда достатъчно съчувствие и симпатия, за да могат читателите да видят у него онова, което аз виждах и да разберат защо Бела се влюбва в него.
   Две неща бяха от ключово значение за постигането на това. Едното бе реакцията му на отвличането на Бела, а другото - миналото му като кръвен роб и сексуалните последици от това робство. Спечелването на читателските симпатии към Зи е класическа ситуация на показване, а не на казване. Книгата започ

ва с твърдата решимост на Зи да спаси Бела. Много героично, а алтруизмът му е напълно разбираем, въпреки че е в разрез с природата му - ясно е, че той вижда нейното положение, пречупено през погледа на собственото си пленничество и мъченията, на които е бил подложен. Може и да не е успял да помогне на себе си, но проклет да е, ако не помогне на Бела. След като я спасява от лесъра, той се отнася с нея с огромна нежност. Бела се превръща в катализатора, благодарение на който в държанието му се появява нещо топло и закрилническо и отношенията му с нея балансират другите му, по-садистични и мазохистични сцени.
   Освен това имаме и сексуалната страна на нещата. Чрез ретроспективните сцени, които показват Зи докато все още е пленник на Господарката, читателят и сам може да види, че Зи е превърнат в чудовището, което е сега, а не се е родил такъв. Сексуалните трудности между него и Бела, които виждаме за първи път във „Вечна любов", са доказателство, че той не се е освободил от понесената травма, а продължава да е неин пленник и тя все още влияе върху мъжката му същност. Поне докато Бела не се появява в живота му.
   Съществуваше съвсем реалната възможност отстрани Зи да не изглежда като герой и помня, че докато редакторката ми четеше ръкописа за първи път, бях доста нервна, тъй като не бях сигурна дали съм се справила. Ала тя страшно го хареса, също както и читателите. И също като мен, макар и да си признавам, че не съм го препрочитала, откакто за последно проверих коректурите... неговата книга е единствената, която не съм отваряла, когато я получих вече издадена.
   Мисля, че ще мине доста време, преди да я прочета. Ако изобщо го направя някога.
   Няколко думи за процеса на редактиране и издаване. Много хора, както все още непубликувани автори, така и читатели, ме питат какви са различните етапи от процеса на издаване на една книга и колко дълго отнема всеки от тях. При мен обикновено са девет месеца.
   След като довърша подробно разписания сюжет на книгата, което ми отнема най-малко месец, го изпращам на редакторката си, за да го прочете. След като го обсъдим, се залавям за работа - вземам онова, което е в резюмето и го подплатявам с повествование, диалог и описания. Обикновено написвам половината книга, след което се връщам назад, прочитам готовия материал и го ре-

дактирам. Това препрочитане е жизненоважно за мен. В книгите за Братството се случват толкова много неща, че не искам да рискувам да изгубя нишката на всички сюжетни линии и развитието на всички персонажи. Когато приключа, отново се залавям за писане и довършвам цялата книга. Този процес по правило ми отнема около четири месеца, в които пиша по седем дни в седмицата.
  Обикновено на този етап си вземам една седмица почивка и оставям ръкописа да отлежава, докато аз се занимавам с други неща. Тази пауза е наистина важна, за да мога след това да прочета написаното със свеж поглед... Убедена съм, че книгите ми не биха се получили добре, ако не си дам тази почивка. Когато отново се заловя за книгата, обикновено следват около шест седмици къртовски труд - намествам сцените в най-подходящата последователност, преценявам къде да започва и свършва всяка глава и как да придам нюанси на чувствата на персонажите ми. А след това още две седмици за шлифоване, шлифоване и пак шлифоване.
  По това време вече ми се мержелее пред очите и ми се вие свят, защото колкото повече се приближавам до края, толкова по-дълги стават работните ми дни - в двете седмици, преди да предам готовия ръкопис, много често работя между четиринайсет и шестнайсет часа на ден. Когато дойде вечерта на четвъртъка, в който изтича крайният срок за изпращане на ръкописа (това става винаги в четвъртък, за да може ръкописите да пристигнат в петък), разпечатвам цялата книга, качвам се в колата си напълно зомбирана и облечена в стар анцуг, и отивам в „Кинко" в другия край на града, откъдето го изпращам на редакторката си с „Федекс". Обикновено готовият ръкопис тежи близо четири килограма и изпращането му ми струва сто долара.
  След като редакторката ми прочете материала, двете с нея, обсъждаме нещата, които според нас са се получили и онези, които биха могли да станат още по-добри. Говорим също така за нещата, които биха могли да се окажат малко прекалени за читателите, било то в сексуално отношение, или когато става дума за насилие. Онова, което харесвам най-много у редакторката си, е че ми позволява да остана вярна на визията си, без да ме командва. Между нас съществува сътрудничество, мотивирано от общата ни цел: онова, което е в главата ми, да види бял свят и то така, че да произведе възможно най-добрия ефект - всякакви промени или добавки са единствено по мой избор.
   
След срещата с редакторката си, се прибирам и преработвам ръкописа - стягам го, избирам най-точните думи, ако се налага - засилвам някои моменти. По това време главите вече са уточнени, както и порядъкът на всички сцени, намерена е точната динамика на действието, както и на чувствата на персонажите, така че става дума единствено за дребни промени. Както и за поправки в самия текст. Аз съм изключително строга, когато става въпрос за думите, диалога и потока на речта,
и преглеждам всяка дума в ръкописите си, отново и отново. И никога не оставам напълно доволна.
  Този етап обикновено ми отнема около шест седмици и ръкописът набъбва с всяка успешно премината фаза. Първата чернова обикновено е около петстотин страници, двойна разредка, шрифт Times New Roman, 12 пункта. (По някаква причина не мога да пиша на Courier, макар че доста автори го използват - този шрифт никак не пасва на гласа ми.) Докато привърша редактирането на текста, ръкописът обикновено се е разраснал до около шестстотин страници.
Когато приключа с поправките, отново отскачам до „Кинко"
в раздърпания си анцуг, сякаш излязла от „Нощта на живите мъртви". Обикновено с редакторката ми правим само една коректура на ръкописа, не защото съм някакъв гений или чудотворец, а защото съм наистина критична по отношение на работата си и му разказвам играта, преди да й го покажа.
  После идва ред на стиловата редакция. След като редакторката ми прочете книгата и я одобри за публикуване, ръкописът отива при стилов редактор/коректор, който я проверява за изпуснати думи, граматични неточности, изписването на различните търговски марки, проблеми в последователността между сцените, както и в хронологията.
  Май трябва да си призная, че не съм най-приятният автор за стилово редактиране и коригиране. В книгите си използвам доста жаргон. Лично аз намирам така наречения „разговорен език" за доста по-интересен и уместен от „правилния английски"; той
е страстен и въздействащ по начин, по който префърцунените, старовремски фрази никога не могат да бъдат. Много съм благодарна на стиловата редакторка, която обикновено използваме, задето не се опитва да ме набие с „The Chicago Manual of Style" („библията" на правилната граматика).
Когато ръкописът се връща от нея, аз отново го преглеждам,

160	ДЖ, Р. У О Р Д	П Ъ Т Е В О Д И Т Е Л З А П О С В Е Т Е Н И	161

отговарям на всички питания, написани в полетата отстрани, приемам или отхвърлям всякакви добавки или премахвания на думи и оправям всички подробности, които са се появили при обсъждането на текста с редакторката ми. Обикновено ръкописите ми са доста изчистени, ала аз все пак успявам да открия неща, които не ми харесват. Когато чета нещо, написано от мен, то е като да прокарам ръка по парче плат, което трябва да е съвършено гладко. Всяка неравност адски ме дразни, затова отново и отново променям думите, докато престана да усещам каквато и да било грапавина.
  След като изпратя стилово и граматически редактирания ръкопис обратно, идва ред на коректурите. Коректурите са разпечатка на това, което ще представлява книгата. Ако отворите някоя книга на която и да е страница - коректурите са точно копие на лявата и дясната страна на това, което виждате. Аз преглеждам целия текст и в този вид и винаги намирам неща, които ме дразнят и които искам да променя. Никога не съм напълно доволна.
  Е, това е моят процес и трябва да ви кажа, че със •Зейдист ми беше още по-трудно, тъй като имаше сцени, които изобщо не исках да напиша, още по-малко пък - да редактирам. Дори при съставянето на този сборник, за което прекарах толкова време, ровейки се в другите книги и избирайки пасажи за досиетата... просто не съм в състояние да направя същото със Зи.
  Което е доста странно, защото от всички мъже, за които съм писала, били те вампири или хора, той ми е любим. Без никакви изключения. Ала в неговата история има толкова много неща, които са чисто и просто мъчителни.
  Кои сцени ме разстройват? И досега ги виждам в главата си толкова ясно, че няма нужда да отварям, Дробудена любов", за да си ги спомня. Една от най-трудните сцени за написване е, когато пазачите, на които Зи, до вчера момче в кухнята, доскоро е поднасял бира, го отвеждат в килията, в която ще прекара следващите сто години. Току-що е бил изнасилен от Господарката за първи път и е толкова невинен, наранен и изпълнен с ужас. Никой от мъжете не иска да го погледне, нито да го докосне, никой не се смилява над него. Те всички го смятат за нечист, въпреки че е жертва. Докато той крачи по коридора с мокро от сълзи лице и с тяло, по което все още има остатъци от мехлема, с който Господарката го е намазала, имах чувството, че сърцето ми ще се пръсне от болка.

Просто ужасно.
  Друга сцена, която едва не ме уби, е когато Бела го открива да се търка ожесточено на пода в банята, защото иска да бъде достатъчно чист, за да й даде да пие от кръвта си. Разранил е кожата си, ала колкото и сапун да използва, колкото и яростно да се търка, той се чувства все така неизразимо мръсен.
  Или пък сцената, когато я принуждава да му причини болка, за да свърши сексуално.
  Ала в книгата има сцени, които не искам да прочета отново, макар и да не се отнасят до Зи.
  Още докато започвах книгата знаех, че смъртта на Уелси ще бъде тежък удар за читателите. Тя бе трудна и за мен. Разплаках се, докато пишех сцената, в която Тор е в тренировъчния център с Джон Матю и звъни у дома си, надявайки се Уелси да вдигне, молейки се тя да е добре. Тъкмо когато той набира номера за втори път, братята се появяват на вратата на офиса. Гласът на Уелси се разнася от високоговорителя на телефона, когато обаждането е пренасочено към гласовата поща, а Тор научава, че тя е била убита.
  Някои от читателите ми, както и други автори, ми казаха, че е било доста смело от моя страна да убия един от главните си герои. Други пък останаха сериозно разочаровани от творческия ми избор. Ала макар да уважавам и двете гледни точки, не смятам, че в случая ставаше дума за проява на смелост, нито пък за какъвто и да било избор от моя страна. То просто се случи. От самото начало знаех, че Уелси ще бъде убита; учуди ме единствено това, че се случи толкова рано. Мислех, че ще бъде по-късно, ала работата е там, че сцените, които виждам, невинаги идват в хронологичен ред, така че понякога не знам точно кога ще се случи нещо.
  Иска ми се само да добавя, че онези, на които им беше трудно да приемат смъртта й, по-лесно свикнаха с нея, след като им обясних, че тя не беше проява на пресметлива мелодраматичност от моя страна и че написването на тази сцена ме съсипа. Смятам, че когато работите с персонажи, към които читателите изпитват силна привързаност, и тези персонажи бъдат сполетяни от нещо лошо, е редно да покажете, че далеч не сте безразлични, че вие също сте съкрушени, разтревожени и тъжни. Така е много помалко вероятно читателите ви да се почувстват манипулирани.
Още няколко неща за Зи...

Бела трябваше да получи повече време в книгата.
  В историите за Братството героините ми невинаги получават достатъчно време и страници и аз знам защо. Една от слабостите ми като писател (и тя си проличава в поредицата за Братството) е, че навлизам толкова навътре в живота и мислите на своите герои, че героините ми винаги са изложени на опасността да бъдат засенчени.
Защото хубавото на братята е, че ги виждам толкова ясно. Лошото им е, че ги виждам толкова ясно.
  Да избера какво да включа в книгата и къде да спра не е никак лесно и то не само що се отнася до живота на братята. Цялата поредица непрекъснато се развива в главата ми - във войната настъпват промени; разногласията между Рот и глимерата стават все по-сериозни; нови предизвикателства изникват в предипшите връзки на братята и биват преодолени. Нищо в този свят не е статично и невинаги съм сигурна кое да оставя настрани.
  Да се върнем на Бела, която е отличен пример за това. Ще ми се да бях посветила повече време, за да покажа емоционалните и психологически последици от пленничеството й при господин О. Вярно, че те се споменават, ала можеше да им отделя повече внимание. Вярно, в края на книгата тя получава съмнителното удовлетворение да убие своя мъчител, но ми се струва, че бих могла малко по-подробно да покажа на читателите как тя превъзмогва отвличането си, за да знаят какво изпитва и как се справя.
  Що се отнася до любовната история, Бела е съвършена за Зейдист... мисля, че тя е единствената жена, която виждах да се докосва до най-съкровената му същност (а той е единственият мъжки вампир, достатъчно силен, за да спечели уважението й... имам предвид, ехо, Ривендж й е брат!).
  С две думи - те са невероятна двойка. Спомням си как се срещат за първи път във „Вечна любов". Зи здравата налага боксовата круша в тренировъчната зала, когато Бела без да иска го прекъсва. Тя начаса е привлечена от него, докато го на* блюдава в гръб; дори когато той се обръща и тя вижда белязаното му лице и получава доза от гадното му отношение, все още е привлечена от него.
  Че между тях започва да се заражда нещо, проличава в края на книгата. На партито, което Рейдж дава за своята Мери в имението на Братството, Бела протяга ръка и докосва косата на

Фюри от любопитство. Зи, който ги наблюдава от сенките, се приближава до нея:
   Заля я гореща вълна и тя си представи как той гледа надолу към нея, докато телата им се сливат, а лицето му е на сантиметри от нейното. Фантазията я накара да вдигне ръка. Искаше да плъзне пръст по този белег, да стигне до устата му. Само за да разбере какво е чувството да го докосне.
   Зейдист избегна допира с рязко отдръпване. Очите му светнаха, сякаш от отвращение. Но изражението веднага изчезна от лицето му.
Каза със студен, безизразен глас:
- Внимавай, момиче. Аз хапя.
(„Вечна любов", стр. 303)
 Фюри идва при тях и ги разделя. Отвеждайки Бела настрани, гой казва нещо, което е напълно вярно, поне преди тя да се появи в живота на Зи:
   Близнакът ми не е просто наранен. Той е унищожен. Разбираш ли разликата? Когато някой е наранен, има възможност нещата да се оправят. Ако е унищожен? Всичко, което можеш да направиш, е да чакаш, докато дойде време да го погребеш.
(„Вечна любов", стр. 303)
 По-късно същата вечер Бела проследява Зи до спалнята му. Посещението й не свършва, както тя се надява, а именно с тях двамата в леглото му. Вместо това тя научава нещо за закоравелия воин, от когото е привлечена толкова силно. Тази сцена се разиграва след като той едва не я обладава, когато спира в последния момент и се претъркулва на пода в банята:
   Господи, тялото му бе толкова окаяно. Стомахът му бе хлътнал. Тазовите кости изпъкваха под кожата. Сигурно наистина пие само от хора, помисли си тя. И изобщо не яде достатъчно. Загледа се в татуираните ивици, покриващи китките и врата му. И в белезите.
Унищожен. Не наранен.
   Макар че в този момент се срамуваше да го признае, тъмната му страна наистина бе онова, което я привличаше най-силно. Бе толкова различно, напълно противоположно на всичко, което бе научила от живота. То го правеше опасен. Вълнуващ. Секси. Но

164	Д Ж . P. У О Р Д
онова беше въображаемо. Това, което виждаше сега, беше истинско.
   Той страдаше. И в това нямаше нищо привлекателно или вълнуващо.
(„Вечна любов", стр. 319)
   Както казах и преди, отвличането на Бела е едно от нещата, които стават причина двамата да се съберат, защото то кара Зи да се открие емоционално пред нея по начин, по който иначе не би го сторил. Въпреки това смятам, че и без него Бела би успяла да докосне сърцето му, защото тя е надарена с невероятна сила и състрадание. Ала освен това е и реалист и напуска връзката, когато към края на тяхната книга Зи я отблъсква. Раздялата им, както и други сили в живота му, карат Зи да направи няколко съществени промени.
   Трябва да кажа, че за мен епилогът на „Пробудена любов" прави края на книгата наистина страхотен. Зи отново тренира в залата, където Бела го вижда за първи път, но когато тя се появява, за да може Нала да види татко си, веднага усещате колко дълъг път са извървели двамата оттогава. Честно, когато Зи се обръща с Нала на ръце и смигва на ученика... (въздишка)
   Ала ето как стоят нещата - за мен действителността в тази поредица е, че животът на тези персонажи не спира само защото книгата им е завършена. И именно това се опитва да покаже и новелата, включена в този пътеводител. Логично е, че на Зи ще му е трудно да се сближи с дъщеря си и аз наистина оценявам възможността да споделя тази част от развитието му като мъж, хелрен и баща.
   И като заговорихме за семейства... Фюри. Не можем да говорим за Зи, без да споменем Фюри. Той пробуди интереса ми още в онази сцена от „Вечна любов", в която се връща, след като е пребил брат си по негово собствено настояване. Празният поглед на очите му, когато излиза от тунела, водещ до тренировъчния център, се запечата в съзнанието ми и оттогава нямах търпение да видя какво ще стане с него и как ще се влюби. А после, в „Пробудена любов" той стига дори по-далеч, за да помогне на своя близнак. Мисля, че сцената, в която Фюри белязва лицето си, красноречиво показва същинските размери на неговия проблем, както психологически, така и емоционален. Целият му живот е обсебен от отвличането и робството на

П Ъ Т Е В О Д И Т Е Л З А П О С В Е Т Е Н И	165
неговия близнак, ала когато най-сетне го освобождава, това не спасява нито него, нито Зи от страданията им. Когато Фюри си обръсва главата и обезобразява лицето си, за да заеме мястото на близнака си в ръцете на лесъра, отвлякъл Бела, той се превръща във физическо въплъщение на Зейдист.
   Към Фюри ще се върна по-късно, ала той бе едва ли не твърде героичен - на анти-героичния образ на Зи той противопоставя характер, който е самопожертвувателен до гибелна степен.
   И накрая... Ривендж... о, Рив. Възможността да го покажа на читателя бе една от най-големите радости в писането на тази книга. Той беше и си остава такъв опасен тип, че още тогава изгарях от нетърпение да се заловя с неговата книга.
Ала Рив е важен и по друга причина.
   Именно с него, в „Пробудена любов", за първи път нарочно се опитах да скрия самоличността на един от героите си.
   Преподобния, собственик на нощен клуб и наркопласьор, и Ривендж, аристократичният, властен брат на Бела, са една и съща личност, ала ми се щеше читателят да го научи едва в края на книгата, когато Зи и Бела отиват в къщата на майка й. Постигнах го като показвах Рив най-вече през очите на останалите персонажи, а ако нещо бе разказано от негова гледна точка, много внимавах той да не направи някое разкритие, с помощта на което читателят да направи връзка между двамата. Беше, както би се изразил Бъч, дяволски трудно. Наложи ми се буквално да прегледам всяка дума в пасажите, където участваше и той, за да съм сигурна, че с нищо не съм се издала и че той е представен достоверно и в двете си превъплъщения.
   Добре, май говорих предостатъчно за Зейдист и за неговата книга. Както винаги, Бъч също иска внимание, а тепърва ни предстоят Вишъс и Фюри.
   Мисля да завърша с това, че все още съм влюбена в Зи и винаги ще бъда.
Което казва всичко.

Дистройър, потомък на Pom, син на Pom
известен още като Бъч 0'Нийл
   - Във вените ти тече от моята кръв, ченге - каза Рот и все така широко усмихнат, си сложи очилата. - Аз си мислех, че си цар само на това, да се забъркваш в големи каши, но ти си имал и царска кръв.	(„Споделена любов", стр. 318)
Възраст: 38 години
Влиза В Братството: 2007 г.
Ръст: 2,04 м
Тегло: 118 кг
Цвят на косата: кестеняв
Цвят на очите: лешникови
Специфични физически белези: Черна татуировка в основата на кръста, изобразяваща редица от пресечени напряко черти; знакът на Братството върху левия гръден мускул; името МАРИСА, вдълбано на Древния език на гърба му; кутрето на дясната му ръка е осакатено при преобразяването; белег на корема.
Забележка: Бъч е Унищожителят от пророчеството на Обществото на лесърите. След отвличането му от убийците и онова, което му причинява Омега, той е в състояние да поглъща лесърите като ги вдишва, което, противно на обичайния метод на убиване чрез пронизване, не им позволява да се върнат при техния господар и по този начин заплашва самото съществуване на Омега.
Предпочитано оръжие: Остър, духовит сарказъм. (Притиснат за истински отговор, посочва четирийсеткалибров глок.)
Описание: Бъч се завъртя пред голямото огледало и се почувства като гей, но не можа да се въздържи. Черният костюм на тънко райе му стоеше добре. Снежнобялата риза с отворена яка подчертаваше тена му. Мокасините „Ферагамо ", които намери в една кутия, бяха добре лъснати. Почти съм красив, помисли си той. Но ако го погледнеше по-отблизо, тя щеше да види кръвясалите му очи. Четирите часа сън и уискито, които беше изпил, си личаха. („Тъм
на любов", стр. 301)
    
Загледана в лешниковите му очи, Мариса отметна гъстата тъмна коса от челото му и прокара пръсти по веждите му. Проследи неравната извивка на многократно чупения му нос. Лекичко докосна нащърбения му зъб.
   * Малко съм поочукан, а? - подхвърли Бъч. - Но знаеш ли, с някоя и друга пластична операция и една-две коронки, мога да изглеждам не по-зле от Рейдж.
   Мариса хвърли поглед към статуетката на бюрото и се замисли за живота си. И за живота на Бъч. После поклати глава и се наведе напред, за да го целуне.
* Не бих променила нищо в теб. Нищичко.
(„Споделена любов", стр. 440)
Обвързан с: Мариса, кръвна дъщеря на Уолън
Лични въпроси (отговорите са дадени от Бъч)
Последният филм, който гледа: „Scrooged" с БИЛ Мъри, страхотно коледно филмче.
Последната книга, която прочете: „Зелени яйца и шунка" от Доктор Сюс, на Нала.
Любимо телевизионно предаване или сериал: стари епизоди на „Коломбо" или каквото и да било по ESPN*.
Последният сериал, който гледа: „Убийство по учебник" от първия сезон на „Коломбо" - този епизод е режисиран от Стивън Спилбърг. Страхотен е. Толкова пъти съм го гледал, че го знам наизуст.
Последната игра, която игра: Джаги с Ви
Най-големият т и страх: Да не съм онзи, КОЙТО Мариса вярва, че съм.
Най-голямата ти любов: Мариса.
Любим ц и т а т : „Лошите дела, също като красотата, са в очите на гледащия."
Боксерки или слипове: тесни боксерки на „Емпорио Армани"
Часовник: Имам доста - четирийсет и девет при последното преброяване. Става ли дума за часовници, определено си падам по висшата мода. В момента нося „Golden Tourbillon Panoramique" на „Корум"**.
* ESPN - американски спортен канал. - Бел. прев.
** Марка луксозни швейцарски часовници. - Бел. прев.

Кола: Черен кадилак „Ескалейд". Първоначално беше на Ви, но сега е на двама ни.
Колко е часът, докато попълваш този въпросник: Два през нощта.
Къде си: в Дупката, на един от кожените дивани. Пуснал съм спортните новини на ESPN. Както и Лудакрис. Ви ми наднича през рамото. Шибаният му преписвач отказва да ми повярва, когато му казвам, че моите отговори няма да му помогнат да издържи теста... Ох!
С какво си облечен: дънки на „Дизел", бяла риза на „Вютон", черен кашмирен пуловер на Брунело Кучинели* и одеколон „Аква ди Парма". А, да - и мокасини на „Гучи". Коланът е на „Мартин Дингман" . * *
Какви дрехи има в гардероба т и : Гардероби, в множествено число. Пристрастен съм към дрехите - по-забавно е от това да се наливам със скоч, както правех преди, пък и изглеждам подобре... ама е дяволски скъпо. Имам официални неща на „Том Форд", „Гучи", „Вютон", „Ермес", „Дзеня", „Марк Джейкъбс", „Прада", „Изая", „Канали" - всички класици. Ежедневните и спортни облекла са от най-различни диздйнери, като „Пал Дзилери", „Етро", „Дизел", „Найк", „Ралф Лорен". Както казах - пристрастен съм, не съм сноб. Когато става дума за плетени пуловери - само „Лохкарон ъф Скотланд ". Двамата с Фюри си разменяме мнения по тази тема... а и си съперничим. Фриц ни помага да си ги набавяме. Той отива в Манхатън и купува цял куп дрехи - неща, които сме си поръчали или пък такива, които според него ще ни харесат. Той ги преправя, ако не са ни по мярка. Когато става дума за ръчно шити ризи и ежедневни панталони, работим с няколко магазина и сме им дали мерки, които да използват. Вижте какво, ако това, че съм добре облечен, ме прави метросексуален, така да бъде. Обаче единият ми преден зъб все още е нащърбен и всяка вечер отивам да се бия с опасни убийци. Това е.
Какво бе последното нещо, което яде: палачинки с масло и кленов сироп и чаша кафе. С Рейдж. Когато се храня с него, винаги се чувствам като някакъв слабак, но той е в състояние да изяде глутница вълци... и да се върне за допълнително.
   * Брунело Кучинели - италиански дизайнер, прочут с кашмирените си облекла. - Бел. прев.
   ** „Мартин Дингман" - американска компания, производител на кожени изделия. - Бел. прев.

Разкажи ни последния си сън: Имаше дълъг, тъмен тунел и влак, който влизаше в него. Отново и отново. Сами си направете сметката.
„Кока-кола" или „Пепси": „Лагавулин"*. Какво? Това е течност в бутилка, какво искате от мен? Добре де... Кола.
Одри Хепбърн или Мерилин Монро: Определено предпочитам изтънчеността пред външния блясък. Одри и само Одри. П.П. Мариса е дори по-елегантна от нея, а това не е шега работа.
Кърк или Пикар: Кърк. Абсолютно.
Американски футбол или бейзбол: Доживотен фен съм на „Ред Сокс". Мисля, че това казва всичко.
Най-сексапилното у една жена: Няма да е особено благоприлично да го напиша. Използвайте шибания си мозък.
Какво най-много харесваш у Мариса: Обожавам кожата, а също и косата й, както и начина, по който кръстосва крака в коляното и сплита ръце. Обожавам акцента й и светлосините й очи, и това, че е най-благовъзпитаната дама, която може да си представите, и въпреки това ме кара... Ъъъ, както и да е. Тя притежава съвършен стил и невероятно изтънчен вкус и когато се събужда, ухае прекрасно. Ала не е само това... тя винаги ме е обичала такъв, какъвто съм и никога не е искала да ме променя. Което я прави истински ангел.
Първото, което й каза: „Не... Не отивай там... Нищо няма да ти направя."
И какво mu отговори т я : „Как мога да съм сигурна?"
Последният подарък, който й направи: Офис СТОЛ. Преди два дни. Онзи, КОЙТО имаше преди това, скърцаше при всяко завъртане и освен това нямаше опора за кръста. Затова я заведох в един магазин за мебели, накарах я да изпробва един куп столове и й купих онзи, който най-много си хареса.
Най-романтичното нещо, което си направил за нея: Не знам. Не мисля, че ме бива особено по тези романтични глупости. Исусе... Нямам идея.
Най-романтичното нещо, което тя е направила ва теб: Това, че всеки ден ме събужда с усмивка. Вкусовете ми са доста скъпички, ала и най-малката нейна усмивка е безценна.
Какво би променил у нея: Понякога ми се искаше да не е толкова отдадена на работата си. Нямам предвид като време, а като
Марка уиски. - Бел. ред.

напрежение, на което сама се подлага, мъчейки се да спаси всеки, който отиде в „Убежището". Напомня ми за времето, когато работех в отдел „Убийства". Невинаги изходът е такъв, какъвто ти се иска. Тя ми задава много въпроси за случаите, които съм разследвал и как съм се справял със семействата на жертвите. Между това, което тя прави сега, и онова, с което се занимавах някога, има доста общи неща и това ни сближава.
Най-добър приятел (ако не се брои т в о я т а шелан): Вишъс, a по
сле Рейдж. Също и Фюри.
Кога плака за последен път: Аз не плача. Никога.
Кога се смя за последен път: Преди малко, докато Ви сменяше пелената на Нала. Знам, че ще отнеса някой удар заради това, обаче, дяволите да го вземат, беше толкова... Ох!
Моето интервю с Бъч
  След като двамата със Зейдист се прибираме от посещението в „Таргет", му помагам да внесе торбите с покупки в имението. Тъкмо сме приключили, когато Бъч излиза от вратата под стълбището. Облечен е в черен пуловер на „Izod", под който носи бяла риза и съвършено ушит черен панталон. Обувките му са на „Tod's"*. Черни, обути на бос крак. Преметнал е брезентова чанта през рамо, а по лицето му играе широка усмивка.
Бъч: Аз съм на ред!
Зи:	(като бръква в една от торбите и изважда една от шапките с надпис „Татуировки в Маями") За теб е.
Бъч: Хей, бива си я. (Взема шапката и я нахлупва.) Благодаря, човече.
Зи:	Имам една и за твоето приятелче.
Бъч: Което всъщност е още един подарък за мен, защото така няма да ни се налага да се караме за тази. (Обръща се към мен.) Готова ли си?
Аж. P.: Абсолютно. Къде...
Бъч: Отзад. (Махва с ръка към библиотеката.) Оттук.
   * „Izod" - американски производител пи спортно-елегантно мъжко облекло; „Tod's Group" - италиански производител на обувки. - Бел. прев.
   
Усмихвам се за довиждане на Зи и той ми отвръща със същото, от което обезобразената му устни, потръпва, а очите му проблясват в жълто. За секунда се замислям колко щастливи са Бела и Нала, а след това последвам Бъч в една от любимите ми стаи в имението. Стените на библиотеката са отрупани с книги, единствените места, където няма рафтове, са прозорците, вратите и камината. Тук-таме са окачени картини с маслени бои, които придават на мястото атмосфера на старо английско имение.
Бъч: (през рамо) Бас държа, че не можеш да отгатнеш къде отиваме.
Аж. P.: Определено не е в библиотеката.
Бъч: (отива до един от френските прозорци и го отваря) Абсолютно си права. Да излизаме.
Аж. P.: Какво има в чантата?
Бъч: (отправя ми една от характерните си усмивки, онази, която напълно засенчва чупения му нос и нащърбения преден зъб и го превръща в най-привлекателния мъж на земята) Не е пневматично оръдие за изстрелване на картофи.
Аж. P.: Защо ли това не ме успокоява особено? (прекрачвам френския прозорец и спирам)
Бъч: (гордо) Позволи ми да ти представя Една.
Аж. P.: Аз... не знаех, че можеш да направиш подобно нещо с количка за голф.
 Една е най-обикновена количка за голф, само дето е преминала през най-основно преобразяване и сега изглежда като слязла от страниците на някое списание за луксозни автомобили. Украсена е със знака на кадилак и решетка, копираща тази на колата на Бъч. Боядисана е в черно, има двайсет и четири инчови колела, хромирана броня, кожени седалки и изобщо няма да се изненадам, ако открия, че притежава свръхмощен двигател. Ами да, ако беше възможно да налеете нитроглицерин в електрически двигател, щях да се оглеждам за такъв бутон по контролното й табло.
Бъч: Не е ли просто върхът? (оставя брезентовата чанта на задната седалка и се настанява зад хромирания волан) Целта ми беше да докарам нещо в стил Елвис Пресли.

Дж. P.: Е, успял си. (Качвам се до него и с учудване усещам, че дупето ми се загрява.) Отоплени седалки?
Бъч: Иска ли питане! Само почакай да чуеш звуковата уредба.
  Кание Уест отеква над парка и ние се понасяме през неравната морава, минавайки покрай цветни лехи, подготвени за наближаващата зима. Докато летим нанякъде, аз сграбчвам ръба на покрива и избухвам в смях. Да се носиш с бясна скорост в количка за голф няма как да не събуди шестгодишното дете в теб и аз просто не съм в състояние да потисна лудешкия кикот, докато подскачаме по моравата. А фактът, че всичко това се случва под съпровода на Кание Уест, който пее за сладкия живот, прави цялото преживяване чисто и просто перфектно.
Бъч: (надвиквайки гръмкия бас) Знаеш ли кое му е готиното
да караш това чудо нощем? Аж. P.: (крещейки в отговор) Кое?!
Бъч: (посочвайки зъбите си) Никакви буболечки!
  Сърни се разбягват панически от пътя ни, размахали опашки, под които проблясват белите им дупета. Също като Зи, Бъч не е пуснал фаровете, но като се има предвид колко силно ехти Кание, не мисля, че съществува опасност някое от тези прекрасни животни да се изпречи на пътя ни.
  Най-сетне Бъч намалява скоростта, точно когато достигаме първите дървета на гората. Кание замлъква и тишината на нощта ни посреща, като домакин, приветстващ ни с добре дошли на партито му. Бъч взема чантата и двамата се отдалечаваме на около двайсетина стъпки от Една по посока на имението.
  Бъч оставя сака на земята, разкопчава ципа и бръква вътре. Изважда няколко тънки метални парчета и започва да ги сглобява.
Аж. P.: Имаш ли нужда от помощ? (Макар че нямам никаква представа какво прави.)
Бъч: Само минутка.
  Когато свършва, се оказва, че е построил причудлива на вид платформа. Основата й е на около една стъпка от земята и поддържа метална пръчка, висока около две стъпки.

Бъч: (отива при чантата) Най-важното е траекторията. (Връща се при платформата и я измерва с нивелир. Прави някаква промяна.) Ще започнем с нещо по-малко. (Отново отива до чантата и този път изважда...)
Аж. P.: Господи, това е страхотно!
Бъч: (грейнал) Сам я направих. (Донася ракетата.)
  Ракетата е дълга около две стъпки от заострения връх до широкия край и е разделена на три части. Цялата бяла, тя е украсена отстрани с логото на „Ред Сокс" и има флуоресцентен връх, без съмнение за да можем да проследим пътя й, както и по-лесно да я открием в тъмното.
Аж. P.: Не знаех, че си падаш по това.
Бъч: Когато бях малък, обичах да сглобявам модели. Не само на ракети, но и на самолети и коли. Работата е там, че някои хора обичат да четат, аз обаче страдам от лека форма на дислексия, така че никога не можех да се отпусна, докато чета - прекалено голямо усилие бе да накарам буквите да се подредят, както трябва. А моделите са начин да накарам мозъка ми да си почине, когато съм буден. (Отправя ми лукава усмивка.) Освен това така правя нещо с ръцете си, а знаеш колко ми харесва това. (Отнася ракетата до платформата и я поставя във вертикалния процеп. Наглася още нещо.) Ще ми донесеш ли жиците за запалване? Двете кълба, завързани с шнур?
Аж. P.: (отивам до чантата) Мили... Боже! Та тук има още три ракети!
Бъч: Не съм мързелувал. Ето, вземи фенерчето, предполагам,
че ще ти трябва. Казах на Ви да изключи фотосензорно
то охранително осветление в тази част на парка.
Аж. P.: (улавям фенерчето, което той ми подхвърля и откривам
     жиците) Искаш ли и кутията с бутона за активиране? Бъч: Да, но я остави там. Когато стартираме това нещо, опре
делено не искам да сме твърде близо.
Аж. P.: (донасям му жиците и когато той посяга да ги вземе, забелязвам осакатеното кутре на дясната му ръка) Може ли да те попитам нещо?
Бъч: И още как. Нали в това е целият смисъл на интервютата? Аж. P.: Има ли нещо от предишния ти живот, което ти липсва?

Бъч: (поколебава се за миг, докато размотава жиците) Първата ми реакция е да кажа „не". Имам предвид, че това е първият отговор, който изниква в главата ми. (Отново се залавя да размотава жиците, след което взема ракетата и ги закача за долния й край) А и истината е, че никога не съм бил пощастлив, отколкото съм сега. Но това не означава, че не ми се иска да можех да направя някои от нещата, които правех преди. Да отида да погледам „Ред Сокс" в някой неделен следобед. Да усетя слънцето върху лицето си, докато в ръката си държа ледена бира. Това определено бяха готини моменти.
Аж. P.: Ами семейството ти?
Бъч: (гърлото му като че ли се свива; гласът му става по-напрегнат) Не знам. Предполагам, че ми липсва следващото поколение... имам предвид, че би ми се искало да разбера как изглеждат децата на Джойс и какво ще стане с тях, когато пораснат. Другите също. Ще ми се да можех да ходя да виждам мама от време на време... но не искам още повече да задълбочавам деменцията й, а мисля, че последното ми посещение не й се отрази много добре, (отново поставя ракетата върху платформата) Ала все още ходя на гроба на Джейни.
Аж. P.: Наистина ли?
Бъч: Аха.
Аж. P.: (Давам му възможност да каже още нещо, ако иска. Той не го прави.) Учуди ли се, че в крайна сметка се озова тук? При братята, имам предвид?
Бъч: Какво ще кажеш да се поотдалечим от този летец, а? (Докато се връщаме при чантата, той опъва жиците през ниската трева.) Дали се учудих? И да, и не. Доста от нещата в живота ми, много преди да срещна братята, ме изненадваха. Това, че се превърнах във вампир? Че се бия с неживи убийци? В крайна сметка, защо това да е по-шокиращо от факта, че някак си успях да преживея всички самоунищожителни гадости, които си причинявах, преди да вляза в Братството?
Аж. P.: Мисля, че те разбирам. (След кратка пауза.) Ами...
Бъч: По тона ти, който само дето не казва „О, боже, мога ли да му задам този въпрос или не?", се досещам, че искаш да ме питаш за Омега и малкото му хирургическо присаждане, нали?

Аж. P.: Ами... да.
Бъч: (намествайки шапката си с логото на „Татуировки в Маями") Не знам как точно ще прозвучи... но в някои отношения за мен това е като да имам рак, който не може да бъде опериран. Все още усещам онова, което той сложи вътре в мен. Знам точно къде се намира в тялото ми и то е нещо скверно, нещо зло. (Поставя ръка върху стомаха си.) Искам да го извадя, ала знам, че ако това стане (в случай че изобщо е възможно), няма да мога да правя онова, което правя сега. Така че... се справям някак си.
Аж. P.: Последиците станаха ли малко по-лесни? След като вдишаш...
Бъч: (поклаща глава) Не.
Аж. P.: Е... като оставим това настрана... (сменям темата, защото той очевидно се чувства неловко) кое най-много те изненада, откакто навлезе в техния свят?
Бъч: (коленичи пред механизма за пускане) Ама че сериозни
въпроси задаваш, жено. (Вдига поглед към мен и се ус
      михва.) Мислех, че цялата тази работа ще е по-забавна. Аж. P.: Съжалявам. Не исках да те накарам...
Бъч: Няма нищо. Какво ще кажеш да изстреляме едва-две ракети, преди отново да се заемем с инквизицията? Ще ти позволя да натиснеш бут-т-т-т-тона....
  Готова съм да се обзаложа, че в този момент повдига многозначително вежди, но не мога да видя заради ниско нахлупената бейзболна шапка. Въпреки това се усмихвам, защото... е, има моменти, в които не можеш да не го сториш.
Бъч: Хайде, знаеш, че искаш да го направиш.
Аж. P.: (коленича) Е, как точно действа?
Бъч: Значи, принципът е следният... (Вдига една синя кутия.) Вътре има четири алкални батерии. Когато завъртя ключа за запалване, тази светлина (показва внезапно засиялата жълта светлина) ни казва, че сме готови. Издърпваме ключа (издърпва го) и когато натиснеш ей тук (показва един червен бутон), жиците отнасят напрежението до запалителя на ракетата и после - бум! Поради което сме оставили около пет метра кабел между нас и нея. Готова ли си? Добре. Време е за предстартовото броене. Три...

Аж. P.: (когато той не продължава) Какво? Нещо не е наред ли? Бъч: Трябва да кажеш две.
Аж. P.: О, извинявай. Две.
Бъч: Не, сега трябва да започнем отначало. Три...
Аж. P.: Две...
Бъч: Едно... Огън!
   Аз натискам бут-т-т-т-тона. Миг по-късно изскача искра, нещо проблясва ослепително и въздухът се изпълва с такова жужене и свистене, сякаш някой е пуснал сто таблетки „Алка Зелцер" в гигантска чаша. Ракетата се издига в есенното небе и зад яркия й връх се проточва диря от светлина и дим. Траекторията й е съвършена и я отнася право към центъра на имението. Спускането е също така гладко и на около триста стъпки от земята малкият парашут се разтваря. Двамата с Бъч гледаме как ракетата забавя скорост, поклащайки се като опашката на лениво куче. В светлината от прозорците на библиотеката виждам, че се приземява в една леха с рози.
Бъч: (тихичко) Ви.
Аж. P.: Моля?
Бъч: Попита ме какво най-много ме изненада. Отговорът е Ви. (Изважда още една ракета от чантата. Тази е много по-голяма и е украсена с логото на „Лагавулин".) Това нещо тук е друга категория. Ще се издигне двойно по-нависоко от първата ръкета, но аз съм подготвен. (Изважда бинокъл.) Зрението ми, включително и през нощта, е много по-добро, отколкото докато бях човек, ала все още не мога да се меря с братята, така че ще имам нужда от това. Обичам да гледам, когато парашутът се отваря.
Аж. P.: (отчаяно ми се иска да го помоля да обясни какво е имал предвид с това за Ви, но уважавам личното му пространство) Колко време ти отнема да ги направиш?
Бъч: Около седмица. Фюри ги оцветява. (Отива до платформата и наглася ракетата.) Ще ми окаже ли дамата честта?
   Отново броим отзад напред, като този път сме в пълен синхрон. Изправяме се на крака и докато проследяваме с поглед издигащата се в небето ракета, усещам, че Бъч се кани да каже нещо.

Бъч: Влюбен съм в Мариса. Ала без Ви нямаше да съм жив и то не само заради лечителските му способности.
Аж. P.: (поглеждам го) И това е, което те изненада най-много?
Бъч: (насочва бинокъла към ракетата) Работата е там, че отношенията ми с Ви не пасват в никакви спретнати схеми, а и не е нужно... макар че понякога ми се ще да беше така. Имам чувството, че тогава връзката ни би станала някак по-слаба, не толкова важна, ако можех да й лепна етикет от рода на „най-добри приятели", „братя" или нещо такова. Достатъчно трудно е да си така уязвим дори заради един човек, като например жена си. Ала когато на света има още някой и той се бие с лесъри... Виждаш ли, боя се да не изгубя някой от двамата и това е мъчително. Понякога Ви излиза сам и аз не мога да го придружа, затова непрекъснато си проверявам телефона, докато той не се прибере у дома здрав и невредим. Неведнъж с Джейн сме прекарвали цялата нощ на дивана в Дупката, вперили празни погледи пред себе си. (Замълчава за миг.) Истински трън в задника, ако трябва да съм откровен. Но се нуждая и от двамата, за да съм щастлив.
   Бъч отива да извади още една ракета и най-подробно ми обяснява как е направена. Тази е горе-долу с размерите на предишната, само че е черна, украсена със сребърни ивици. Заемаме се да я изстреляме и той отново е забавен, очарователен и неблагопристоен. Трудно е да повярваш, че само преди няколко секунди е споделил нещо толкова лично. Приемам, че сме приключили със сериозните разговори за тази нощ, ала след като изстрелваме третата ракета, той се връща на темата за Вишъс... сякаш обляното в светлина издигане на ракетата и плавното й спускане след разтварянето на парашута създават някаква специална атмосфера за споделяне.
Бъч: Между другото, изобщо не става въпрос за някакво гнусно кръвосмешение.
Аж. P.: (с широко отворени очи) Моля?
Бъч: Това, че двамата с Ви сме толкова близки. Искам да кажа, че бяхме толкова близки още преди Омега... е, нали се сещаш, да направи онази гадост с мен. Вярно, Вишъс е син на Скрайб Върджин, а аз съм... онова, което

съм, благодарение на нейния брат, ала в това няма нищо извратено.
Дж. P.: Изобщо не съм си го и помислила.
Бъч: Добре тогава. А, и още нещо - страшно харесвам доктор Джейн. Тя е кораво момиче. Човече... (разсмива се високо), когато се налага, тя е в състояние да го навре в миша дупка. Отстрани е страшно забавно... макар че той обикновено се държи прилично, когато тя е наоколо, което е малко разочароващо.
Дж. P.: Ами Мариса? Как се справя тя с това, че трябва да дели къщата с още един съквартирант?
Бъч: Двете с Джейн се разбират страхотно, а и Джейн страшно й помага. Тя пое прегледите в „Убежището". Много по-добре е да го прави лекар жена. Сестрите, които Хавърс изпращаше, бяха свестни... ала с Джейн е по-лесно, пък и тя има по-сериозна медицинска подготовка от тях.
Дж. P.: Мариса и Хавърс виждат ли се често?
Бъч: Няма причина да го правят. Той е просто някакъв си лекар (поглежда ме). Семейството се състои от хора, които сам избираш, а не непременно от онези, с които си израснал. (Обръща се към сака.)
  Бъч се заема с последната ракета, която ми харесва най-много от всички. Тя е най-голямата и „носи" униформата на Дейвид Ортис* и има надпис Big Papi отстрани. Отново броим отзад напред, аз натискам бутона... и с бръмчене и свистене произведението на Бъч се устремява към небето. Докато гледам как светещият й връх се издига, виждам, че тя ще стигне наистина високо. Във връхната точка на своя полет тя се превръща в единствената звезда в облачното нощно небе.
Бъч: (меко) Красиво е, нали? Дж. P.: Прекрасно е.
Бъч: Знаеш ли защо ги правя? Дж.Р.: Защо?
Бъч: Обичам да гледам как летят.
    * Дейвид Ортис - американски бейзболист от отбора на „Ред Сокс" с прякор Big Papi. - Бел прев.
   
Застанали един до друг, гледаме как малкият парашут се разтваря и ракетата бавно се спуска в 'една от розовите лехи. Докато тя се носи към земята, поклащайки се лекичко, проблясващият й връх ни показва къде се намира спрямо къщата...
и аз изведнъж осъзнавам защо Бъч обича да ги насочва към имението. С охранителното осветление навсякъде из парка, той
с лекота би могъл да ги намери където и да паднат. Ала Бъч обича дома си... и иска да изпрати моделите, над които работи
в продължение на часове, обратно към мястото, което обича
и където с цялото си същество иска да бъде. След като толкова дълго е живял без семейство и място, което да нарече дом, той най-сетне е открил своя парашут, плавно приземяване след изпепеляващо стремглаво издигане... и този парашут са всички живеещи в имението.
Бъч: (широко ухилен) По дяволите, нямаше да е зле да имаме още една, нали?
Дж. P.: (иска ми се да го прегърна) И още как, Бъч. И още как.
„СПОДЕЛЕНА ЛЮБОВ"
Персонажи: Бъч 0'Нийл Мариса
Вишъс
Скрайб Върджин
Омега
Господин X. Ван Дийн
Рот и Бет
Зейдист
Ривендж
Джон Матю Блейлок
Куин
Хекс
Леш
Айбекс, баща на Леш и лийдайър на глимерата
Хавърс

Хосе де ла Крус
Майка и дъщеря
Джойс (0'Нийл) и Майк Рафърти Одел 0'Нийл
Важни места (всички са в Колдуел, щата Ню Йорк, освен ако изрично не е упоменато нещо друго):
Имението на Братството, точният адрес се пази в тайна Гробницата, на територията на имението
Клиниката на Хавърс, точният адрес се пази в тайна Тренировъчният център на Братството, на територията на имението
„Зироу Сам" (на ъгъла на Трейд Стрийт и Десета улица) „Комодор", луксозна сграда с апартаменти
Спалнята на Блейлок
Къщата на Айбекс/Леш
„Убежище", точният адрес се пази в тайна
Резюме
   Бъч 0'Нийл открива истинското си предопределение като вампир и член на Братството, след като се влюбва в Мариса, красива аристократка.
   Първо изречение: „Искаш ли да чуеш каква еротична фантазия имам?"
   Последно изречение: „В крайна сметка, семейството беше хлябът на живота. Ни повече, ни по-малко."
Издадена: март 2007 г.
Обем: 455 стр.
Първа чернова написана: март 2006 г. - септември 2006 г.
Коментари
   Бъч 0'Нийл ме спечели от мига, в който го видях за първи път в „Тъмна любов", докато разследваше местопрестъплението, където бе взривена колата на Дариъс. Това описание е направено от гледната точка на Бет и онова, което най-много ми хареса у него, е как дъвче дъвката си.
    * 
Е, Рандъл, какво става? - Бъч пъхна парче дъвка в устата си и смачка станиола на малка твърда топчица. Челюстите му заработиха нервно, той като че не дъвчеше, а смилаше дъвката.
(„Тъмна любов", стр. 34)
   Агресията на Бъч е осезаема и според мен това е секси. А възхищението ми към него се засили още повече, когато той арестува Били Ридъл, младежът, който напада Бет на връщане от офиса й. В тази сцена Били, който твърди, че Бет „го е искала", лежи по очи на пода в болничната стая, а Бъч му чете правата, докато му слага белезници:
   * Знаеш ли кой е баща ми? - извика Били, който като че вече се беше съвзел. - Ще нареди да ти вземат значката!
   * Ако нямаш пари за адвокат, ще ти бъде осигурен служебен. Разбра ли какви са правата ти?
   * Мамка ти!
   Бъч обхвана с длан тила на момчето и натисна счупения му нос в линолеума.
* Наясно ли си с правата си?
Били изстена и кимна, оставяйки кърваво петно на пода.
   * Добре. А сега да приключим и с писмената работа. Обичам да спазвам полицейските процедури.
(„Тъмна любов", стр. 45)
   Бъч 0'Нийл определено е точно от мъжете, които харесвам - корав и опасен тип, който, макар че невинаги следва правилата, има свой собствен кодекс на честта.
   Освен това и той е фен на „Ред Сокс", така че какво повече да кажа.
   Героите в книгите за Братството не са съвършени. Ама ни най-малко. Рот, например, едва не убива Бъч в „Тъмна любов", Рейдж е пристрастен към секса, Зи е женомразец и социопат, а Фюри има проблем с наркотиците. Работата е там, че освен тези недостатъци, те имат и качества на герои и именно това ги прави привлекателни.
   Аз пиша за алфа мъжкари. Винаги съм го правила. Ала братята са АЛФА мъжкари, ако разбирате какво имам предвид. Може би донякъде това се дължи на ревностното прилагане на правило номер две {Пишете без страх), толкова ревностно, че всичко в книгите за Братството е доведено до крайност, вклю-

чително героите и техните действия. Ала основната причина е
в правило осем (Вслушвайте се във вътрешния си глас). В главата ми братята са прекалени, суперагресивни и, според мен, напълно неустоими.
   Бъч пасва страхотно на останалите герои в поредицата - има ужасяващо минало, превърнало го в мъжа, който е днес и също като братята е сложна смесица от недостатъци и качества. Що се отнася до детството му, част от подробностите излизат наяве
в сцената, в която той най-сетне споделя малка част от миналото си с Мариса („Споделена любов", стр. 320-322). От самото начало е ясно, че именно отвличането и убийството на сестра му го е тласнало по пътя към самоунищожението и че е толкова опасно ченге именно заради вината, която смята, че има за това престъпление. Когато разказва на Мариса за употребата на наркотици и насилието в живота си, както и че винаги се е чувствал изолиран от всички край себе си, това разкрива колко важни са братята и техният свят за него като личност - единствено в имението за първи път се чувства на мястото си и определено не иска завинаги да остане в периферията да света на Братството като аутсайдер. (Ако се замислите за Джон и Бет, в това отношение Бъч доста си прилича с тях. И тримата винаги са усещали, че има нещо, което ги отделя от другите около тях, макар и да нямат никаква представа защо е така.)
   Когато ставаше дума за мотивацията му като персонаж, бях наясно, че нуждата да принадлежи някъде и да остане верен на вътрешното си „аз", за чиято истинска същност може само да гадае, е от огромно значение за Бъч. А от гледна точка на историята, знаех две неща за него: това, че ще се събере с Мариса, и това, че съдбата му е неразривно свързана с тази на Ви. За мен Мариса бе съвършената героиня за Бъч - изтънчена, невероятно красива, истинска дама... жена, която той може да постави на пиедестал и да боготвори. Що се отнася до Бъч и Ви... ще се върна на това малко по-късно.
   Както споменах по-рано, първоначално любовната история между Бъч и Мариса трябваше да бъде важна сюжетна линия във „Вечна любов", ала те изискваха толкова много внимание, че трябваше да изрежа сцените им и да ги сложа настрани. Когато приключих с първата чернова на „Пробудена любов", се чух с редакторката си, за да обсъдим коя ще бъде следващата книга. На мен ми се искаше да пиша за Бъч, ала тя смяташе, че

е по-добре да продължа с братята и аз се съгласих, което означаваше, че на ред беше Вишъс (защото по това време Тор го нямаше, Джон Матю все още не бе преминал преобразяването си, а книгата на Фюри не можеше да дойде веднага след като Бела е родила).
   Проблемът бе в това, че когато започнах да нахвърлям историята на Ви, си дадох сметка за нещо, което знаех още от „Тъмна любов" - че няма как да напиша книгата на Ви преди тази на Бъч. Връзката на Ви с ченгето и чувствата му към него в крайна сметка са онова, което го кара да се отвори емоционално, така че да може да се влюби. Освен това, за да е в състояние да допусне някой друг до себе си, първо трябваше да приеме чувствата си към Бъч, а не виждах как това ще се случи в еднаединствена книга и то по две причини. Първо, аз винаги се стремя да показвам, а не да казвам, така че книгата на Ви щеше да е пълна със сцени между него и Бъч, особено в началото, което би било опасно, тъй като при подобен сюжет съществува сериозна опасност от диспропорционалност (с други думи, твърде много сцени между Бъч и Ви, Ви и Бъч, Вишъс и Бъч... заменени изведнъж от сцени между жена и Вишъс, Вишъс и жена, Ви и жена). Освен това, ако Бъч не е романтично обвързан, Вишъс няма да е в състояние да се откаже от него дотолкова, че да открие любовта с някой друг... За да може Ви наистина да се обвърже със своята героиня, Бъч трябваше да е щастлив и отдаден на Мариса.
   Въпреки това се опитах първо да напиша книгата за Ви. Направих всичко по силите си.
Ала планът на книгата му просто не се получаваше.
   След около две седмици, в които си блъсках главата, найсетне последвах правило номер осем (за вътрешния глас) и се обадих на редакторката си, за да й кажа, че имаме проблем. Когато й обясних какво ме притеснява, тя ме разбра и се съгласи. Което е една от милионите причини да я боготворя - тя е наясно с това как стоят нещата между мен и братята.
   Така че - на ред беше Бъч. С всичките неочаквани обрати в историята му.
   Когато започнах да нахвърлям плана на книгата му, нямах никаква представа за Пророчеството за унищожителя, нито за променящата всичко роля, която ченгето щеше да изиграе във войната с Обществото на лесърите. Мислех, че движещата сила

в книгата где бъде семейната регресия и предизвиканото преобразяване на Бъч.
Да, ама не.
   След като взех вече написаните сцени за това как той и Мариса се влюбват един в друг, и нахвърлих останалите неща, които виждах в главата си, стана ясно, че нещо липсва. Книгата просто не беше толкова голяма, колкото чувствах, че е.
Заблъсках си главата. Тревожех се. Пак си блъсках главата... и тогава изведнъж видях как Омега си отрязва пръста и го слага
в корема на Бъч.
   Всъщност, не само го видях, но и чух хрущенето, когато Омега отряза собствената си плът.
Гадост.
   След като се настроих на тази честота, изведнъж ме заля същински порой от сцени. Докато следвах развитието на историята, с огромен интерес видях как вече написаните сцени на книгата се преобразиха. Например, отдавна знаех, че Бъч ще бъде отвлечен от лесърите, бях видяла как се събира с Мариса в клиниката, ала ето че изведнъж той се намираше под карантина, а последиците бяха много по-сериозни. С други думи, промените не бяха толкова в самото съдържание на книгата, колкото в последиците от случващото се с Бъч върху света на вампирите.
   Основната тема в книгата е преобразяването на Бъч и страшно ми харесва симетрията в неговата история. Той е преобразен както от добри, така и от зли сили - първо, когато Омега опитва да се разправи с него, а после когато вампирската му природа
е извикана на повърхността. Сякаш Обществото на лесърите и Братството на черния кинжал се борят за контрол над съдбата и душата му и в началото не е ясно кой ще надделее. За известно време след като Бъч излиза от карантината, нито той, нито братята са сигурни дали не е бил превърнат в лесър и какво точно прави, когато ги поглъща.
   Онова, което най-много ми харесва в ролята на Бъч в света на вампирите, е как той се превръща в един от основните играчи във войната, давайки на расата превъзходство над врага, тъй като уменията му заплашват самото съществуване на Омега. Братята от векове избиват лесъри, ала Бъч накърнява физическата цялост на Омега всеки път, когато се разправи с някой от убийците. Смятам, че това е прекрасен завършек за ченгето, понеже го превръща в пълноправен участник в борбата за спа

сение на расата, макар кръвта му да не е толкова чиста, колкото тази на останалите братя.
 Но Бъч не е единственият, който се променя. Мариса също претърпява преобразяване - от почти отшелническото, строго контролирано съществуване на аристократка, тя се превръща в жена със свой собствен живот.
 Мисля, че от всичките ми героини, Мариса е тази, с която най-много се идентифицирам, навярно защото и аз идвам от средите на консервативния елит и трябваше да разчупя не един и два шаблона, както и да разочаровам немалко очаквания, за да остана вярна на себе си. Сцената й в „Споделена любов" (онази, която започва на стр. 17), където тя получава пристъп на паника по време на партито на брат си, ясно показва отпечатъка, оставен върху нея от живота й в глимерата. Тя толкова дълго потиска огромна част от себе си и понася товари, наложени й от някой друг, че е на ръба на силите си.
 Често ме питат дали в книгите ми има част от мен и дали в тях описвам хора, които познавам в реалния живот. Отговорът и на двата въпроса е „не". Аз съм много дискретен човек и държа да не смесвам личния си живот с писането си. Освен това никак не ми е приятна мисълта някой от семейството или приятелите ми да се почувства използван. При все това, някои от нещата, които се случват в книгите, определено са ми известни от личен опит. Например, като човек, който е получавал пристъпи на паника, нямаше как да остана безучастна към случилото се с Мариса в онази баня. Сцената не е написана, за да разкрие част от мен, ала изпитах към героинята си същото съпричастие, което изпитвате, когато разговаряте с някой, с когото сте преминали през едно и също изпитание.
 Истинската повратна точка за Мариса като личност настъпва, когато тя изгаря всичките си дрехи в задния двор на имението. Мисля, че това е страхотен начин за нея да символизира скъсването си с традициите:
   Отне й цели двайсет минути, докато изнесе и последната в задния двор, като не забрави да добави корсетите и шаловете. Когато най-сетне свърши, дрехите й бяха струпани на камара в двора, призрачни под лунната светлина, приглушени отблясъци от един живот, към който тя никога нямаше да се върне, живот на привилегии... ограничения... и позлатени унижения.

186	дж. i>. УОРД	П Ъ Т Е В О Д И Т К А З А П О С В Е Т Е Н И	187

   Тя издърпа един розов шал и се върна в гаража. Вдигна тенекията с бензин от пода, взе кибритената кутийка и без да се колебае, отиде до купчината от коприна и сатен, поля ги с бистрата сладникава течност, застана с лице към вятъра и драсна една клечка.
Запали шала в ръката си. И го хвърли върху дрехите.
   Експлозията, която последва, беше по-силна, отколкото Мариса очакваше. Огромно огнено кълбо опърли лицето й и я запрати назад.
   Оранжевите пламъци се развихриха, гъст черен пушек се издигна над този огнен ад и Мариса изпищя.
(„Споделена любов", стр. 266-267)
  Толкова ясно виждах всичко - огънят, поглъщащ скъпите й рокли, и нея, тичаща около него. Това е нагледно изобразяване на вътрешната промяна, която преживява, разчистване на миналото в подготовка да продължи напред.
  А тя наистина се взема в ръце и продължава напред. Една от любимите ми сцени в цялата поредица е как Мариса зашлевя плесница на брат си и на целия Съвет на принцепсите, когато те гласуват предложението за задължителна изолация на всички необвързани жени от аристокрацията (започва на стр. 419). Мариса се изправя на крака и обявява, че тъй като е по-възрастна от Хавърс, именно тя е глава на техния род; в правото си на първородна, тя гласува за отхвърляне на предложението и по този начин слага край на обсъждането и на самото ограничение. Колко различна е тази Мариса от онази в банята в дома на Хавърс - не само че не е под контрола на глимерата, ами обратното - тя самата упражнява контрол над тях.
  Доволна съм и от това къде се озовава тя в крайна сметка. Тя е идеалният избор за ръководител на „Убежището" и по този начин наистина помага на своята раса. Освен това е хубаво, че след всички мъчителни години, двамата с Рот работят заедно - така той най-сетне има възможност да й докаже, че наистина я уважава.
  И още нещо. Когато става дума за жените в поредицата, важно е как в края на „Споделена любов", всички шелани се събират в офиса на Мариса и Бет им подарява малките статуетки. Това разкрива за шеланите нещо, което дотогава не бях успяла да включа в книгите - че също като братята, и между тях съществува много специална връзка.
Но да се върнем на Бъч. В края на книгата, когато го въвеж

дат в Братството, става ясно, че въпреки новата си роля, сякаш не е цялостен:
   Рот се прокашля и въпреки това, когато проговори, гласът му беше необичайно дрезгав:
   - Ти си първият, когото въвеждаме в Братството от седемдесет и пет години насам. Ти... ти си достоен за кръвта, която споделяме, Бъч.
   Бъч наведе глава и се разрида открито, но не от щастие, както сигурно предположиха другите.
Плачеше заради празнотата, която усещаше.
   Защото, колкото и прекрасно да беше всичко това, той се чувстваше празен.
   Без жена, с която да сподели живота си, той бе като решето, през което изтичаха всички събития. Не беше в състояние да задържи дори въздуха.
Живееше, но всъщност не беше жив.
(„Споделена любов", стр. 436)
   Без Мариса той е нищо и това важи за всички братя. Когато се обвържат, техните шелани ги допълват и разрушаването на такава връзка води до срив, който е непоправим (в момента мисля за Тор). За щастие на Бъч, в края на книгата двамата с Мариса успяват да се справят с проблемите си и да се съберат.
   И като стана дума за обвързване, да поговорим за секс. Бъч ме караше да се червя. Неведнъж.
   Може би защото от всички братя той е този, който говори най-много, докато прави любов. Или пък е заради начина, по който се отнасяше с Мариса и нейната девственост. Или пък е защото, ако трябва да съм съвсем откровена, смятам, че той е дяволски секси. Каквато и да е причината, мисля, че от всички написани досега книги от поредицата неговата е най-еротична.
   Така че е логично да говоря за секс именно когато обсъждам него.
   От време на време ми задават въпроса как се чувствам от това, че пиша „секси" книги и дали го правя заради нарастващото търсене на еротична литература. Вярно е, че през последните пет години любовните романи стават все по-сексуални, а еротичният пазар се разрасна значително. Когато започнах да пиша за братята, много от сега популярните издания тъкмо започваха да набират скорост и не след дълго доста издателства

в Ню Йорк също излязоха със свои по-горещи поредици. Пазарът изживяваше преход... което беше добре дошло за мен.
  От самото начало знаех, че книгите за братята ще бъдат много по-еротични от предишните ми любовни романи. Наясно бях също така, че те ще отведат читателя до места, където другите ми книги не бяха стигали (с други думи, пристрастеността на Рейдж към секса, сексуалните дисфункции на Зи, предпочитанията на Ви). При все това не мога да кажа, че целта ми бе изключително еротичния пазар. Просто братята са много сексуални, а сцените им с техните жени - чувствени. Оставайки вярна на правило номер осем (да, онова за вътрешния глас), аз пиша това, което виждам в ума си. Дали понякога ми минава през главата: „ О, Господи, не мога да повярвам, че току-що написах това? " Да! Работата е там, че сексуалните сцени са следствие от чувствата на героите, поради което, независимо колко са откровени, никога нямам чувството, че са излишни и че присъстват единствено, за да направят книгата по-пикантна.
  Да вземем за пример сцената, в която Рейдж е прикован към леглото си... или когато Зи дава на Бела онова, което,й е необходимо, докато е в периода си на нужда... или пък Бъч и Мариса на задната седалка на кадилака, когато тя най-сетне пие от кръвта му. Всички тези сцени са невероятно еротични, ала след тях динамиката в отношенията между героите се променя, било то за добро или за лошо. Мисля, че това е една от разликите между любовните романи и чистата еротика. При любовните романи сексът влияе на емоционалната връзка между героите и я тласка напред. При еротиката фокусът е върху самия сексуален акт или сексуалното познание.
  Дали мисля, че търсенето на „гореща" литература ще остане все така голямо? Изобщо не бих се учудила. Да се предсказва каквото и да било е опасен спорт, ала апетитът към книги с повече страст изглежда доста постоянен. Сигурна съм, че популярността на различните поджанрове в любовната литература ще се увеличава и спада, и че тепърва ще се появяват нови поджанрове, за които не сме и предполагали. Ала смятам, че цялостната тенденция за повишена сексуалност ще се запази.
  И като стана дума за сексуалност... трябва да кажем нещо и за Бъч и Ви.
Но откъде да започна...
За първи път усетих, че във връзката им ще има сексуален

елемент, в „Тъмна любов", когато двамата прекараха целия ден в стаята за гости на Дариъс. Имаше нещо толкова интимно в това как се бяха изтегнали в леглата, пиеха и си приказваха. А след това се преместиха да живеят в Дупката и станаха неразделни. Ако трябва да съм откровена, от самото начало бях наясно с чувствата на Ви към Бъч, както и че Бъч дори не подозира за тях, ала предпочетох да запазя тази динамика за себе си. Не бях сигурна какво да направя с нея. Нито пък как ще я приемат читателите.
  Понякога ми се случва. Имам цели сюжетни линии, които се развиват в света на Братството, ала не стават част от книгите. Не ги включвам поради най-различни причини. Най-често го правя от съображения за главния фокус и дължината на книгата. Новелата за Зи, Бела и Нала, която е включена в този сборник, например, е в главата ми от около осемнайсет месеца, но просто нямаше как да я вместя в която и да било от книгите.
  Ала понякога изоставям някоя сюжетна линия, защото не съм сигурна как да се справя с нея. Докато пишех първите три книги, имаше доста сцени между Бъч и Ви (както описани на хартия, така и все още в главата ми) и аз бях запленена от тях. През цялото време си мислех: „Добре, кога най-сетне на Бъч ще му просветне какво става с неговия съквартирант и как ли ще реагира, когато разбере какво изпитва Ви към него? "
  Докато удрях по клавишите, в ума ми непрестанно се въртяха едни и същи въпроси: „ Трябва ли тази част от отношенията им да види бял свят? И ако да - кога? " Най-сетне реших да се престраша. В крайна сметка, при написването на първите три книги вече бях нагазила в някои доста опасни води и всичко мина добре... но най-важното бе, че историята заслужаваше тази честност.
  Що се отнася до въпроса „кога" - „Споделена любов" беше логичният избор.
  Когато Бъч е отвлечен в началото на книгата, безапелационната решителност, с която Ви се заема със спасяването му, напомня за начина, по който Зи се хвърля да търси Бела в „Пробудена любов". Работата е там, че тази обсебеност може да бъде обяснена и с това, че Бъч е най-добрият му приятел. Да, трябваше недвусмислено да покажа, че що се отнася до Ви, чувствата му надхвърлят тези на обикновеното приятелство. Сцената, в

която той отива да лекува Бъч, който все още е под карантина, и го залавя с Мариса, е моментът, в който читателят научава за чувствата на Ви и то - през неговите очи.
   Бъч се завъртя и положи Мариса на леглото, така че сега той беше отгоре. От движението връзките на болничната му нощница се скъсаха и тя се разтвори, разкривайки мускулестото му тяло. Татуировката в основата на кръста му заподскача, когато бедрата му си запроправяха път през полите на Мариса, опитвайки се да стигнат до целта си. Докато ерекцията му, без съмнение корава като камък, се стремеше към нея, дългите й, елегантни ръце се обвиха около него и пръстите й се впиха в голия му таз.
   Тя заби нокти в кожата му и Бъч повдигна глава, несъмнено за да простене от удоволствие. Ви съвсем ясно си представи звука, макар да не го чу... Изпълни го странен копнеж, появил се сякаш от нищото. По дяволите. Какво точно от сцената, която се разиграваше пред него, искаше за себе си?
(„Споделена любов", стр. 111)
  От описанието става съвсем ясно кого желае той... и това определено не е Мариса. Трябва да призная, че бях малко притеснена. Вече бях намеквала за „неконвенционалните интереси" на Ви, ала те винаги се свеждаха до БДСМ, а не до това, че е бил с мъже. А ето го сега - един от основните герои в поредицата... изпитващ привличане към друг от основните герои.
  Бъч не е бисексуален. Никога не си е падал по мъже. Той е, ако бъда наистина принудена да го определя, Ви-сексуален, така да се каже. В отношенията му с Вишъс има нещо, което прекрачва границата, както от негова страна, така и от страна на Ви. За чест на ченгето, това не му изкарва акъла, нито го кара да побегне. Той е с Мариса и й е изцяло отдаден, а това с Ви не кара никого да се чувства неудобно, защото всеки уважава границите на другия.
  Не мога да не отбележа, че сцената с въвеждането на Бъч в Братството, когато Ви го ухапва, е невъобразимо еротична:
   Без дори да се замисли, Бъч вирна брадичка, сякаш му се предлагаше... сякаш... о, по дяволите! Той си нареди да не мисли за това, стъписан от чувствата, надигнали се Бог знае откъде.
Като на забавен каданс, Ви сведе чернокосата си глава и Бъч усети копринения допир на козята му брадичка върху гърлото си.

С възхитителна точност зъбите на Ви докоснаха вената, която идваше от сърцето на Бъч, и бавно и неумолимо разкъсаха кожата му. Гърдите им се допряха.
   Бъч затвори очи и се остави да бъде завладян от онова, което се случваше - топлината на телата им, така близо едно до друго, начина, по който косата на Ви милваше лицето му, допирът на силната мъжка ръка, която се плъзна около кръста му. Инстинктивно Бъч пусна двете дръжки, сложи ръце върху стегнатите хълбоци на Ви и го привлече към себе си. Спазъм пробяга по едно от плътно притиснатите тела... или пък... по дяволите, май и двамата потръпнаха конвулсивно.
После всичко свърши. За да не се повтори никога повече. („Споделена любов", стр. 433)
  Както вече споменах, не бях сигурна как ще реагират читателите на това с Бъч и Ви и след излизането на книгата останах наистина изненадана. За мое изумление, читателите искаха още за тях двамата! Невероятната подкрепа от страна на почитателите на поредицата е доказателство за липсата им на предразсъдъци и аз съм им искрено признателна за това. Също така съм благодарна на новатори като Сюзън Брокман - благодарение на нейната Джулс Касиди днес герои като Блей също могат да получат своя хепиенд, а братя като Ви биват приети такива, каквито са.
А сега още няколко мисли за „Споделена любов"...
Бъч не само ме караше да се червя, при него за първи път в кариерата ми на писател получих пристъп на творческо безсилие.
И то не защото той беше гол през цялото време.
  С напредването на поредицата книгите ставаха все по-дълги и аз започвах да се тревожа. Ами ако тази тенденция се запазеше? Щях да започна да предавам истински тухли. Проблемът като че ли бе в това, че светът на вампирите, който бях създала, бе започнал да развива свой собствен сюжет (нещо, което бе особено вярно за историята на Бъч), така че събитията в книгите вече не се отнасяха единствено за главните герои и героини.
  За мен, като автор, фактът, че имам свободата да разкажа повече за Омега и Скрайб Върджин и войната с Обществото на лесърите, е част от нещата, които харесвам в тази поредица. Ала по-голям не означава непременно по-добър. Двете с редакторката ми винаги проверяваме темпото на книгите, за да се уверим, че по страниците няма ненужен баласт. Изпитвам чувство на задоволство, когато не открием такъв... ала определено

е стряскащо да гледаш как мъничките номера в горния ъгъл стават все по-големи и по-големи.
  Както и да е, когато се заех да напиша първата чернова на „Споделена любов", реших да бъда рационална с оглед сложността на сюжета. Реших да обединя голяма част от сцените, за да намаля броя на страниците.
Дотук добре.
  Вярно, на теория това звучеше страхотно, ала на братята изобщо не им хареса. Докато се опитвах да наместя сцените в началото и да ги слея, гласовете в главата ми замлъкнаха. Това бе най-смущаващото усещане. Възцари се мъртвешка тишина и аз се изправих срещу най-големия си страх - тъй като нямам никаква представа откъде идват идеите ми, нито как правя онова, което правя, нито пък каква е причината за нещата, които се случват в света на вампирите, непрекъснато се боя, че един ден братята ще си съберат камите и кожените дрехи и ще ме оставят без нищо.
  Четири дни. Тази мъртва зона продължи четири дни. И понеже понякога проявявам забележителна глупост, не можах веднага да разбера на какво се дължи проблемът. Най-сетне, когато вече бях на път да полудея от тишината, ми просветна... „Хм, не мислиш ли, че малко попрекаляваш с разместването на сцените, за да спестиш няколко страници? "
  В мига, в който престанах да се тревожа за обема на книгата, братята се завърнаха и всичко тръгна като по вода. Извод? Доброто старо правило номер осем винаги надделява над всички други съображения и притеснения, които бих могла да имам. Всяка история си има своите специфични изисквания що се отнася до темпо, описания, диалог... или обем. Най-доброто, което може да направите, е да останете верни на онова, което виждате. Не казвам, че когато дойде време за поправки в черновата, трябва да сте неотстъпчиви, ни най-малко. Ала в тази първа чернова бъдете брутално честни - по-късно ще се тревожите какво да изхвърлите.
  Но да сменим темата... доста хора искат да знаят повече за бащата на Бъч и най-вече дали той ще изиграе някаква роля. по-нататък в поредицата. Отговорът е, че и аз не знам. Виждам път, който би могъл да отведе до някои доста интересни семейни отношения, но това само времето ще покаже. В едно обаче съм сигурна - бащата на Бъч трябва да е бил полувампир. Той

или е преминал през преобразяването, но дори и след него е бил в състояние да понася слънчевата светлина (като Бет) или промяната въобще не е настъпила и той е продължил да живее като агресивен човек.
  Другият въпрос, който често ми задават за миналото на Бъч, се отнася до семейството му и дали той отново ще се свърже с тях. Отговорът на този въпрос ми е известен - не. Той се сбогува с майка си, а братята и сестрите му го изолират от години. Единственият, който му липсва от предишния му живот, е Хосе де ла Крус... макар нещо да ми подсказва, че нещата между двамата все още не са приключили.
  И последно - от всичките книги мъжката част от читателите ми като че ли най-много харесва тази на Бъч и това не ме изненадва особено. Той има немалко добри бойни сцени, а и в нея светът е развит повече, отколкото в някои от другите, където любовната история заема по-централно място. Някои дори казват, че страшно им харесва идеята в тях да е скрита голяма сила, която е в състояние да разтърси света и да им даде неочаквано могъщество - точно както става с Бъч след намесата на Омега.
Освен това според тях Мариса е страшно секси.
Е, това имах да кажа за Бъч. А сега идва ред на Ви. (въздиша)
Вишъс, син на Блъдлетър
- Вишъс, ще спреш ли да се хилиш така? Започваш да ме пла-Ш И Ш '	(„Освободена любов", стр. 409)
Възраст: 304 години
Присъединява се към Братството: 1739 г.
Ръст: 2,01 м
Тегло: 118 КГ
ЦВят на косата: Черен
Цвят на очите: Бели, с тъмносин ореол около ирисите
Специфични физически белези: знакът на Братството върху левия гръден мускул; татуировка на дясното слепоочие; татуировки по бедрата и слабините; името ДЖЕЙН, вдълбано на Древния език на гърба му. Частично кастриран. Неизменно носи черна ръкавица на дясната си ръка. Козя брадичка.

Забележка: Син на Скрайб Върджин, носи светлината й в дясната си ръка, което превръща ръката му в източник на могъща енергия, способна да причини огромна разруха. Вижда в бъдещето. Притежава лечителни способности.
Предпочитано оръжие: Дясната му ръка.
Описание: Тя много хареса Ви, след като поговори с него на партито. Той притежаваше онзи вид интелигентност, която при вампирите обикновено изместваше всяко умение за социално общуване. Но при този воин двете неща вървяха в комплект. Той беше привлекателен, силен, знаеше всичко, беше от онези мъже, които те карат да мечтаеш за бебета само за да запазиш тяхната ДНК в генната банка. Чудеше се защо носи онази черна кожена ръкавица. И защо има татуировки отстрани на лицето. Може би щеше да попита за тези неща в	някой	удобен	момент.	(,3ечна любов", стр. 327)
Обвързан с: доктор Джейн Уиткъм
Лични въпроси (отговорите са дадени от Вишъс)
Последният филм, който гледа: „Flicka" с Дакота Фанинг Последната книга, която прочете: „Тайната на стария часовник" от Каролин Кийн
Любимо телевизионно предаване или сериал: „Златните момичета" Последният сериал, който гледа: „Тпе Young and the Restless"* Последната игра, която игра: Това малко прасенце...** Най-големият ти страх: Да съм сам в ТЪМНОТО
Най-голямата ти любов: Плетенето
Любим ц и т а т : „Самолетът! Самолетът!"***
Боксерки или слипове: БИКИНИ
Часовник: дамски „Сейко"
Кола: Нямам кола... карам скутер „Веспа"
Колко е часът, докато попълваш този въпросник: 1:16 ч. през нощта
   * „The Young and the Restless" - американска сапунена опера, започнала излъчването си през 1973 г. - Бел. прев.
   ** Детска игра с пръстите на краката, в която се рецитира стихче със същото име. - Бел. прев.
   *** Началната фраза на американския фантастичен сериал „Островът на фантазиите", излъчван през седемдесетте години на миналия век. - Бел. прев.

Къде си: В банята
С какво си облечен: сапунени мехури, които миришат на кокос и ванилия
Какви дрехи има в гардероба mu: С щамповани цветя и никакви райета (защото си падам малко „хипи"), пантофки 5 1-ви номер, както и цяло чекмедже с оформящо тялото бельо
Какво бе последното нещо, което яде: палачинки с масло и кле
нов сироп и чаша кафе. Цяла кутия трюфели от натурален шоколад „Линд". Мисля, че периодът ми на нужда наближава. Тогава винаги ми се отваря страшен апетит.
Разкажи ни последния си сън: Бях насред една поляна с ДИВИ цве
тя и тичах - не, палувах - с един еднорог, който имаше розова грива и опашка. Имах крила на фея и магическа пръчка и където минех, оставях след себе си облачета от вълшебен прашец.
„Кока-кола" или „Пепси": Оранжада
Одри Хепбърн или Мерилин Монро: Одри, защото искам да съм точно като нея
Кърк или Пикар: Райкър*. Козите брадички са ТОЛКОВА привлекателни
Американски футбол или бейзбол: Не си падам особено по спор
та. Единственото, за което си мисля, докато гледам спорт, е какво пране ще падне, когато свърши мачът - всички тези отвратителни петна от трева и пръстта, набита в дрехите. Ужас!
Най-сексапилното у една жена: Чекмеджето й за бельо
Какво най-много харесваш у Джейн: Това как ми лакира ноктите
Най-добър приятел (ако не се брои т в о я т а шелан): Рейдж. Опре
делено Рейдж. Той е най-силният и най-умен вампир, КОГОТО някога съм срещал. Направо го боготворя. Всъщност, възнамерявам да създам религия, посветена на него, защо целият свят трябва да узнае колко е съвършен.
Кога плака за последен път: Вчера. Онзи гадняр Бъч ми скри иглите за плетене. Свих се на кълбо в леглото си и ридах ЧАСОВЕ наред.
Кога се смя за последен път: Вчера, когато...
Тук отговорът е задраскан, а отдолу е написано:
* Капитан Уилям Райкър - герой от „Стар Трек". - Бел. прев.

  Всъщност беше преди десет минути, когато дръпнах един хубав бой на Рейдж, задето отговаря вместо мен! Ама че идиот. Ето ви истинските ми отговори. А, и между другото, Дакота Фанинг не участва във „Flicka"... и го знам, защото прочетох обложката, не защото съм гледал шибания филм.
Последният филм, който гледа: „Нашивки" (страхотен е; Рейдж е пълен идиот, но разбира от филми)
Последната книга, която прочете: „Скромният червей" от Ричард Скари, на Нала
Любимо телевизионно предаване или сериал: „От местопрестъп
лението" (Jlac Вегас, разбира се) или „Доктор Хаус", ако става въпрос за нещо игрално. Иначе - спортните новини на ESPN.
Последният сериал, който гледа: Някакъв скапан епизод на „Коломбо", заедно с Бъч (всъщност, епизодът си го биваше, ама не му го казвайте)
Последната игра, която игра: Закачи опашката на магарето... познайте кой беше магарето?
Най-големият ти страх: Вече нямам такъв. Преживях найужасното нещо, което можеше да ми се случи, така че вече няма защо да се тревожа за него.
Най-голямата ти любов: Защо изобщо питате?
Любим ц и т а т : „Рейдж е шибан идиот."
Боксерки или слипове: Нищо
Часовник: черен „Nike Sport"
Кола: Черен кадилак „Ескалейд", който деля с ченгето
Колко е часът, докато попълваш този въпросник: 9:42 ч. сутринта Къде си: В Дупката, пред компютъра.
С какво си облечен: Кожена маска, наустник, каиши, латексова униформа, белезници и няколко метални щипки, чието стратегическо разположение ще ви опиша само ако ме помолите учтиво. Майтапя се. Черна тениска и анцуг.
Какви дрехи има в гардероба т и : Кожени панталони, ризи, тежки ботуши и оръжия.
Какво бе последното нещо, което яде: Преди малко отхапах главата на Рейдж, това брои ли се?
Разкажи ни последния си сън: Беше за Ривендж. Така че не ви влиза в работата, прав ли съм?
„Кока-кола" или „Пепси": „Кола".

Одри Хепбърн или Мерилин Монро: Нито едната, нито другата. Кърк или Пикар: И двамата.
Американски футбол или бейзбол: Бейзбол.
Най-сексапилното у една жена: Мога да ви кажа кое е най-сексапилното у Джейн - хватката й.
Какво най-много харесваш у Джейн: Ума Й.
Първото, което тя ти каза: „Ще ме убиете ли?"
И какво й отговори т и : „Не."
Последният подарък, който й направи: Не беше нищо особено. Най-романтичното нещо, което си направил за нея: Аз не съм
по романтиката, блудкава е.
Най-романтичното нещо, което тя е направила за теб: Не знам.
Както ви казах, не съм по романтиката. По дяволите... е, предполагам, че е онова, което тя направи с нещо, което изработих за нея, макар че не беше кой знае какво. Просто една огърлица от златни брънки... виждате ли, по някаква причина тя харесва името ми. Начина, по който се изписва. Така че взех буквите от Древния език и ги превърнах в брънки за огърлица долу в работилницата си. Исках огърлицата да е фина, за да няма Джейн усещането, че носи примка на врата си, но в същото време буквите трябваше да се четат... човече, отне ми сума ти време докато докарам и теглото, и дизайна както трябва. В крайна сметка трябваше да напиша името си два пъти и проклетото нещо пак не беше достатъчно дълго. Затова добавих нейното име - на Древния език - по средата... така тя е заобиколена от мен. Както и да е. Тя никога не я сваля от врата си. Все тая.
Би ли променил нещо у нея: Да, но то е ЛИЧНО.
Най-добър приятел (ако не се брои т в о я т а шелан): Бъч, a след
това онзи задник Рейдж. Освен това се разбирам добре и с Рот, когато не искаме да се убием един друг.
Кога плака за последен път: Да бе, все едно ще ви кажа.
Кога се смя за последен път: Не знам, да ступам Рейдж преди малко беше доста забавно... определено ме развесели.
Моето интервю с Вишъс
  На поляната до гората двамата с Бъч прибираме всичко в чантата и с помощта на Една се връщаме в имението, където прекарваме около петнайсет минути в събиране на ракетите от

198	ЛЖ. Р, У О Р Д	П Ъ Т Е В О Д И Т К Л З А П О С В Е Т Е Н И	199

градината с розите. След като откриваме и четирите и откачаме парашутите, влизаме в библиотеката и Бъч ме прегръща. Мирише хубаво.
Бъч: Той те очаква в мазето.
Аж. P.: Не бих казала, че изгарям от нетърпение.
Бъч: (подсмихва се) Нито пък той. Но погледни го от друг ъгъл - би могло да е и по-лошо. Ами ако трябваше да напишеш още една книга за него?
Дж. P.: (разсмивам се) Абсолютно си прав.
   Излизам от библиотеката, прекосявам фоайето и влизам в трапезарията, която вече е почистена. В кухнята от другата страна на летящата врата невероятният иконом Фриц и още двама догени лъскат сребърните прибори. Спирам, за да си побъбря с тях и много скоро се виждам принудена да отблъсквам настойчиви предложения да хапна и пийна нещо. Без особен успех. Докато слизам към мазето, в ръцете си държа чаша кафе
и домашно опечена кифличка със стафиди, увита в платнена салфетка. Кифличката е прекрасна, а кафето е точно каквото го обичам - страшно горещо, с мъничко захар.
Спирам в подножието на стълбището, отвеждащо в мазето,
и се оглеждам наоколо. Помещението е огромно - просторно, празно място, в което тук-таме се виждат складови отделения
и тръби. Нямам представа къде може да е Ви и се ослушвам с надеждата нещо да ме упъти. В началото единственото, което чувам, е звукът на старовремска пещ с въглища, ала след това долавям някакъв тътен.
Не е рап, а ритмични удари на метал върху метал.
   Проследявам звука чак до другия край на мазето. Отнема ми поне пет минути, докато стигна и по пътя довършвам кифлата и кафето. Докато вървя, се опитвам да измисля какво да го питам. Двамата с него не се спогаждаме много добре, затова предполагам, че интервюто ще бъде кратко и не особено приятно.
   Свивам зад последния ъгъл и спирам. Облечен с дебели кожени панталони и тясна тениска, Ви се е настанил на солиден, но нисък дървен стол. Върху наковалнята пред него, застопорена с помощта на клещи, почива наситеночервен кинжал, а той удря по върха му с тъп чук, който стиска в искрящата си дясна ръка. Между устните му се подава ръчно свита цигара и аз до

лавям сладкия дъх на турски тютюн, острия мирис на нагорещен метал и тъмни подправки.
Вишъс: (без да вдига поглед) Добре дошла в моята работилница. Дж. P.: Значи това е мястото, където изработваш кинжалите...
   Подобната на пещ стая е с размери шест на шест метра и варосани стени, също като останалата част от мазето. Навсякъде горят черни свещи, а до наковалнята има старовремски пиринчен съд, пълен с блещукащ пясък. Зад Ви има солидна дъбова маса, върху която са подредени голям брой кинжали в различен стадий на изработка - някои са просто остриета, други вече имат и дръжки.
   Ви се обръща и забива нагорещения до червено метал в пясъка и аз не мога да не забележа колко е силен. Плещите му са изтъкани от мускули, също както и ръцете му.
   Докато чака, той изпуска струйка дим между устните си и изтръсква цигарата в един черен пепелник.
   Чувствам се неловко край него. Както винаги. И това ме натъжава.
Ви:	(без да ме поглежда) Е, виждам, че си оцеляла при пускането на ракети с ченгето, а?
Дж.Р.: Да.
   Взирам се в него, докато той изважда острието от пясъка и го избърсва с дебел парцал. Парчето метал е с неравномерна форма и дебелина - очевидно тепърва ще се превръща в оръжие. Ви го накланя на една страна, за да го огледа и когато се смръщва, татуировките на слепоочието се приближават до окото му. Той оставя чука и стисва острието в сияещата си ръка. Изригват лъчи, които изтръгват сенки от мъждаливата светлина, пръскана от свещите. Съскащ звук изпълва въздуха.
   Когато Ви сваля ръка, острието е придобило ярък оранжев цвят. Поставя го върху наковалнята и започва да удря горещия метал с чука, отново и отново. Звън на метал отеква в ушите ми.
Дж. P.: (когато той спира за миг, за да огледа острието) За кого я правиш?
Ви:	За Тор. Искам кинжалите му да са готови.

200	А Ж. V. УОРД	П Ъ Т Е В О Д И Т Е Л ЗА П О С В Е Т Е Н И	201

Аж. P.: Значи той отново ще се бие?
Ви:	Аха. Все още не го знае, но е така. Аж. P.: Сигурно се радваш, че се завърна.
Ви:	Да.
  ВИШЪС ОТНОВО стисва раждащото се оръжие в сияещата си ръка, а след това продължава с чука. След известно време пак забива парчето метал в пясъка и довършва цигарата си.
  Докато той натиска угарката в пепелника, ме обзема усещането, че се натрапвам, както и че не правя онова, заради което съм тук. Продължаваме да мълчим и аз прехвърлям в ума си всички въпроси, които бих могла да му задам... като например как приема това, че Джейн е призрак. Тревожи ли се, че не може да има деца? Как са нещата между него и майка му? Как се справя с това да е предан някому? Липсва ли му БДСМ? Или все още го практикува с Джейн? Ами Бъч? Променила ли се е тяхната връзка?
  Ала прекрасно си давам сметка, че няма да получа отговор и че мълчанието, което ще последва въпросите ми, ще става все по-плътно и по-плътно.
  Наблюдавам как работи, като ту нагорещява метала, ту отново го удря с тежкия чук, докато най-сетне очевидно остава доволен и слага кинжала върху дъбовата маса. За момент си помислям, че може би интервюто най-сетне ще започне... но той просто се изправя и отива в един от ъглите, където са струпани парчета метал. Давам си сметка, че се кани да започне ново оръжие.
Аж. P.: Е, аз май най-добре да си вървя. Ви:	Аха.
Дж. P.: (примигвам учестено) Пази се. Ви:	Аха. Ти също.
  Тръгвам си от работилницата, съпроводена от силно съскане, когато десницата му се сключва около метала. Вървя побавно, отколкото на идване, навярно защото се надявам, че той ще размисли и ще ме повика обратно и поне... всъщност, какво очаквам да направи? Нищо. На мен може и да ми се иска между нас да съществуват по-топли отношения, но не и на него.
  Докато бродя из мазето, стиснала в ръка празната чаша и смачканата салфетка, си давам сметка, че съм ужасно потисната. Вярно, връзките изискват усилие. Но за да можеш да рабо

тиш върху една връзка, тя трябва да съществува. Нещата между нас с Ви не потръгнаха от самото начало и започвам да осъзнавам, че това никога няма да се промени. И то не защото не го харесвам. Ни най-малко.
  За мен Ви е като диамант. Може да бъдете поразени и запленени от него и да ви се иска да го съзерцавате с часове, ала той никога няма да се отвори за вас и да ви посрещне топло. Също като Ви, диамантът съществува не за да бъде искрящ и красив, нито заради онзи, който ще го купи, за да го сложи на нечий пръст - тези функции са просто страничен резултат от невероятния натиск, оказан върху неговите молекули. Целият този блясък - както на диаманта, така и на Ви - идва от тяхната твърдост.
  И също като диаманта, Ви ще го има дълго след като ние сме си отишли от този свят.
„ОСВОБОДЕНА ЛЮБОВ"
Персонажи:
Вишъс
Д-р Джейн Уиткъм
Фюри
Джон Матю
Рот и Бет
Бъч и Мариса
Зейдист и Бела
Кормия
Директрис
Амалия (която става новата Директрис на Избраниците) Лайла
Куин Блейлок
Ривендж
Хекс
Д-р Мани Манело
Скрайб Върджин
Пейн Блъдлетър
Грод, войник във военния лагер

Важни места (всички са в Колдуел, щата Ню Йорк, освен ако изрично не е упоменато нещо друго):
Болница „Св. Франсис"
Имението на Братството, точният адрес се пази в тайна Гробницата
„Зироу Сам" (на ъгъла на Трейд Стрийт и Десета улица) Апартаментът на Джейн
„Комодор"
Другата страна (светилището на Избраниците)
Резюме
  Вишъс, син на Скрайб Върджин, се влюбва в д-р Джейн Уиткъм, човешка жена и хирургът, спасил живота му, след като той е прострелян от един лесър.
Първо изречение: „Изобщо не се чувствам добре в това." Последно изречение: „Без нито дума повече той се демате
риализира обратно в живота, който му беше даден. Животът,
воден от него. И за първи път беше благодарен, че се е родил." Издадена: септември 2007 г.
Обем: 502 страници
Първа чернова написана: юли 2006 г. - април 2007 г.
Коментари на авторката
Господи, откъде да започна!
  Вишъс беше, без никакво изключение, най-ужасното писателско преживяване през целия ми живот. Да запиша историята му върху белия лист бе истинско мъчение. За първи (и засега единствен) път през главата ми минаваха мисли като „Не искам да се залавям за работа. "
Причините са сложни и тук ще споделя три от тях.
  На първо място, в главата ми всеки от братята е отделна личност и всеки притежава свой собствен начин да изрази себе си и своята история - Рот е много властен и безцеремонен и с него винаги трябва да препускам, за да не изостана. Рейдж е истински комик - дори когато събитията вземат сериозен обрат, винаги намира по нещо забавно. Зейдист е сдържан и подозрителен, но двамата винаги сме се разбирали добре. Бъч е истинско удоволствие... примесено с голяма доза приказки за секс.
   
Ви? Вишъс е и винаги е бил (извинете ме за прямотата) гадно копеле. Резервирано, гадно копеле,-което никога не сваля гарда и което не ме харесва.
  Написването на историята му беше истински кошмар. Всяка дума излизаше с неимоверно усилие, особено в първата чернова - през по-голямата част от времето имах чувството, че се опитвам да изчегьртам изреченията от някоя скала, използвайки единствено чукче-играчка и вилица за салата.
  Виждате ли, за мен написването на първата чернова се състои от две части. Образите, които виждам в главата си, ръководят историята, но освен това докато пиша, трябва да чувам, да долавям и да усещам миризмите на онова, което се случва. Което обикновено означава, че нахлузвам ботушите на братята или елегантните обувки на техните шелани и преглеждам сцените сякаш самата аз ги преживявам, виждайки събитията през погледа на персонажа, от чиято гледна точка са описани. За да го сторя, отново и отново разигравам сцените в главата си, отзад напред и отпред назад, както бихте направили с някое DVD, а след това записвам, записвам, записвам, докато не почувствам, че съм уловила и най-малката подробност.
  Ала Вишъс не ми даде почти нищо, с което да работя, защото просто не можех да погледна през неговите очи. Със сцените, описани от нечия друга гледна точка, нямах проблем, ала неговите? Ни-щи-чко. Можех да наблюдавам, но само отдалеч и тъй като голяма част от събитията в книгата са описани от неговата гледна точка, ми идваше да си заблъскам главата в клавиатурата.
  Вижте... знам, че е художествена измислица. Знам, че всичко е плод на въображението ми. Само че, ако щете вярвайте, не мога ли наистина да погледна през нечии очи, имам чувството, че си измислям... и усещането изобщо не е приятно. Честна дума, не съм толкова умна - никога няма да се получи както трябва, ако просто гадая. За да станат нещата добре, трябва да съм в състояние да се поставя на мястото на героите си и това, че вратата, отвеждаща към най-съкровената същност на Ви, се захлопна под носа ми, бе причината за голяма част от нещастието ми.
  Ала в края на краищата успях да намеря изход. Повече за това - малко по-късно.
  Втората причина, поради която написването на „Освободена любов" беше толкова трудно, бе съдържанието й. И по-точно това, че част от него ме изпълваше с тревога - просто не бях

204	Л Ж. Р. УОРД	П Ъ Т Е В О Д И Т Е Л ЗА П О С В Е Т Е Н И	205

сигурна дали пазарът ще го приеме. Тревожех се най-вече за две неща - бисексуалността и БДСМ са теми, от които мнозина се чувстват неловко, дори когато става дума само за второстепенни сюжетни линии, какво остава пък, когато се отнасят до главния герой. Ала това не бе всичко. В допълнение, Ви бе частично кастриран и след първия спечелен двубой в бойния лагер бе обладал насила друг мъж.
  Работата е там, че сложната сексуална природа на Ви влияе върху много аспекти на живота му, включително и в отношенията му с Бъч и Джейн. За да го обрисувам реалистично, трябваше да покажа всички негови страни.
  В първата чернова на „Освободена любов" действах толкова консервативно, че в резултат се получи нещо плоско и безжизнено. Сцената с доминирането, преди Ви да остави Джейн да си отиде, засегнах много леко, а за него и Бъч не включих абсолютно нищо.
  По този начин най-безцеремонно наруших собственото си правило номер две (Пишете без страх). И, каква изненада - резултатът бе нещо толкова привлекателно, колкото разложена риба върху кея през лятото - тягостно и отблъскващо. В продължение на една седмица си блъсках главата и шикалкавех, като само човърках сцените с Джон Матю и Фюри. Дълбоко в себе си знаех, че трябва да рискувам и да прекрача някои граници, но бях изтощена и изгубила всякакво вдъхновение след безуспешните усилия да изкопча от Ви гледната му точка.
  Онова, което ме накара да си размърдам задника и да се върна в играта, беше един разговор с редакторката ми. Двете обсъдихме какво ме тревожи и тя ме посъветва да го направя, да напиша всичко черно на бяло, пък да видим как ще се получи.
  Както обикновено, оказа се права. Всъщност, съветът, който ми даде тогава, бе същият, който ми дава още от дните на „Тъмна любов" - „Отиди докрай, стигни толкова далече, колкото трябва, а пък крайната преценка ще направим след това."
  Когато се върнах към ръкописа, бях твърдо решена да дам пълна газ... и с изненада установих, че всъщност съм променила съществено само три сцени. Две от тях бяха между Бъч и Ви (окончателната, поправена версия започва съответно на стр. 201), а след това добавих и сцената с Ви във военния лагер (онази, която започва на стр. 273).
Останалата част от промените и добавките бяха незначител

ни, ала въпреки това те изцяло преобразиха отношенията между Бъч и Ви - поредното доказателство, че понякога с малко се стига далеч. Да вземем за пример началните страници на тринайсета глава. Бъч е в леглото с Ви, който го лекува, след като ченгето се е разправило с един лесър по неговия си начин. Ако прочетете втория, третия, четвъртия и петия абзац на първата ми чернова, ще забележите, че Ви признава пред себе си, че се нуждае от утехата на нечие топло тяло до себе си. Никъде не се споменава специално тялото на Бъч, нито пък се загатва за нещо сексуално. Става дума единствено за утеха.
   След посещението на майка си и прострелването копнееше за нечия близост, трябваха му ръце, които да отвърнат на прегръдката му. Да почувства туптенето на друго сърце срещу своето.
   Прекара твърде дълго време, странейки от всички, за да не ги застрашава с ръката си. Свалянето на гарда пред единствения, на когото имаше пълно доверие, предизвика парене в очите му.
(„Освободена любов", стр. 134)
Във втората чернова добавих следните два абзаца:
   Бъч се изтегна в леглото на Вишъс. Ви се срамуваше да си го признае, но беше прекарал много дни във фантазии какво ли би било. Какво щеше да е усещането. Миризмата. Сега, когато беше реалност, той се радваше, че трябва да се концентрира върху задачата да излекува Бъч. Подозираше, че иначе чувството би било толкова мощно, че щеше да му се наложи да се отдръпне.
(„Освободена любов", стр. 134)
   Бъч се размърда и краката му докоснаха тези на Ви през завивките. С чувство на угризение Ви си спомни за всичките пъти, когато си представяше себе си и Бъч, как лежат както сега, как... е, лекуването не беше и половината.
(„Освободена любов", стр. 135)
  Далеч по-откровено описание на онова, което наистина се случва. Много по-добре. Можех да отида и по-далеч, ала и това бе достатъчно, дотолкова, че трябваше да добавя следващите няколко изречения, за да поясня за читателите, че сега Джейн е онази, която Ви желае.
Ето как стоят нещата с писането - за мен книгите са като ко-

раби, поели на презокеанско плаване. Малки, едва забележими промени могат да окажат огромен ефект върху тяхната траектория и посока. Единственият начин всичко да се получи точно както искате е постоянно препрочитане, за да се уверите, че онова, което е на страницата, ще отведе читателя там, където трябва. След като направих тези промени (имаше още доста места, където коригирах това-онова, като например сцената с кинжала в началото на книгата, в която Бъч повдига брадичката на Вишъс с оръжието, което той току-що е изработил за него), да пиша от гледната точка на Ви изведнъж стана много по-лесно.
  Какъв е изводът? За мен цялата тази бъркотия е още един пример за ефективността на правило номер осем - веднага щом послушах вътрешния си глас, писането ми потръгна както преди.
  Що се отнася до сцената във военния лагер, където Ви губи девствеността си като обладава друг мъж? Боже, нямах представа какво ще си помислят читателите за Вишъс след нея. Работата е там, че той няма избор, а и това е нещо обичайно за лагера - в подобни ръкопашни двубои загубилият по правило бива сексуално доминиран от победителя. Ключът към проблема, реших аз, бе да осигуря колкото се може повече контекст... както и да покажа решението, което Ви взема веднага след това - никога вече да не прави подобно нещо.
  Редакторката ми прочете новия материал и за мое облекчение заяви, че според нея става. Въпреки това притеснението ми относно реакцията на читателите, си оставаше. Като автор не мога да не мисля за читателските отзиви. Тревожа се, защото ако хората не купуват онова, което пиша, ще остана без работа. От друга страна, не мога да пиша, за да угодя на читателите, защото всъщност не упражнявам кой знае каква власт над историите си. Най-доброто, което мога да сторя, е да подхождам с внимание, деликатност и такт към по-щекотливите моменти. Май би могло да се каже, че живея според мотото: „Важното не е какво правиш, а как го правиш."
  Ала най-интересното е, че негативната реакция, предизвикана от книгата на Ви, се оказа плод на нещо съвсем различно. С което стигаме до Джейн.
  Третата причина толкова да се измъча с написването на тази книга бе, че в началото не разбрах Джейн правилно. Признавам си, че покрай тревогата ми заради Ви, връзката му с Джейн се получи някак безжизнена, въпреки че в първата чернова имаше

доста сцени между тях двамата. Проблемът бе там, че първоначално тя ми се стори студена и напълно отдадена на науката, така че изведнъж се оказах с двама неприветливи, резервирани герои, общуването между които е горе-долу толкова забавно за писане и четене, колкото и съдържанието на консерва със супа.
  Ала редакторката ми се справи с това. Джейн беше лекарка, не просто безстрастна бяла престилка. Тя бе грижовна, състрадателна жена, много повече от обикновено хранилище на медицински знания и умения. Когато отново се залових с ръкописа, вече разбирах Джейн много по-добре и връзката между тях с Ви потръгна, отразявайки онова, което виждах в главата си.
  Тук ми се иска да спомена, че първата сцена между Вишъс и Джейн ми се яви през 2005 г., докато пишех „Пробудена любов". Тъкмо бях излязла да потичам, когато изведнъж видях Ви да стои пред някаква печка и да разбърква горещ шоколад. Наблюдавах го как излива съдържанието на тенджерката в порцеланова чаша и я подава на жена, която знаеше, че той ще я напусне. След това видях и нея, изправена до прозореца в кухнята си, да се взира във Ви, който стоеше в сенките, хвърляни от една улична лампа.
  Това, разбира се, се превърна в сбогуването, което започва на стр. 306 от тяхната книга.
  Когато сцените от историите на братята ми се явяват, това не става в хронологически ред. Например, картини от бъдещето на Тор и онова, което в крайна сметка щеше да стане с него, видях още преди смъртта на Уелси да е описана черно на бяло. Така че сцената с топлия шоколад в „Освободена любов" ме остави да се чудя как, по дяволите, Джейн и Ви ще се съберат накрая. Работата е там, че тя бе човек и аз го знаех, но исках двамата да получат онова, което и другите имаха - поне седемосем века заедно. Само че Джейн не беше вампир, поради което нямах никаква представа как точно ще стане това... още повече, че тя щеше да бъде простреляна, което вече знаех, тъй като бях надникнала във виденията на Ви и за разлика от него бях наясно какво означават.
  Докато нахвърлях първоначалния план на „Освободена любов", през цялото време се чудех как двамата ще получат своя хепиенд и наистина се тревожех. Ами ако такъв нямаше? Но после стигнах до края... и видях Джейн да застава на прага на Ви като призрак.

  Бях едновременно облекчена и развълнувана. „Страхотно ", помислих си, „Значи и те ще получат достатъчно време заедно!"
  За съжаление, не всички читатели го приеха така и за част от това виня себе си.
  Обикновено когато завърша някоя книга, макар да ми се иска да имам възможност да пооправя това или онова изречение (понеже никога не съм напълно доволна), знам, че самите сцени и развитието на сюжетните линии са железни. Също така съм повече или по-малко сигурна, че съм осигурила достатъчно контекст, за да могат читателите без проблем да видят къде започва всичко, какво се случва и как завършва.
  И понеже самата аз изпитвах искрено облекчение за бъдещето на Джейн и Ви, след като проблемът с краткотрайността на живота й беше решен, приех едва ли не за даденост, че и читателите ще го приемат по същия начин. Грешката ми бе, че подцених колко сериозно предизвикателство за установените традиции в любовната литература е превръщането й в призрак и въобще не предположих, че това може да бъде такъв проблем, в какъвто се превърна за някои от читателите. Неведнъж съм премисляла това разминаване и реших, че част от причината са многобройните хорър и фентъзи книги, които самата аз съм прочела... и понеже разрешението на проблема беше напълно приемливо за света на Братството и даваше възможност героят и героинята да бъдат щастливи, аз просто приех за даденост, че е окей.
  Ала ето как стоят нещата - дори да си бях дала сметка, че онова, което правя, няма да се хареса на някои хора, пак нямаше да променя края на книгата, защото всичко друго би било лъжа и измъкване по лесния начин. Не пиша, за да угодя на пазара и никога не съм го правила - историите в главата ми се разпореждат и дори самата аз невинаги виждам изпълнено онова, което искам да се случи. Все пак, ако трябваше да напиша книгата отново, бих добавила още десетина страници в края й, показвайки малко от живота и щастието на Ви и Джейн, та читателите веднъж завинаги да разберат, че за тях двамата всичко се е наредило прекрасно.
  Какво мисля аз ли? Поредицата неведнъж е нагазвала в опасни води, но винаги много съм внимавала как и защо се е случвало това. Наистина се старая да уважавам жанра, който постави началото на кариерата ми и който открай време е един от лю

бимите ми... така че всички книги за Братството ще си останат преди всичко любовни романи.
  И като стана дума за това... Ви и Джейн като двойка. Господи, те наистина бяха страшно секси. Не ме накараха да се изчервявам толкова, колкото Бъч, макар че не съм сигурна дали е защото ченгето ме отведе до ново ниво или просто защото знаех, че от Ви може да очаквам всичко и бях подготвена.
  Сцената, в която Ви е в леглото и Джейн го мие с гъбата, е наистина еротична. И я видях толкова ясно. Особено частта, в която тя се погрижва за едно, ъъъ, много специално място:
   ...тогава той издаде тих гърлен стон и главата му се отметна назад, а синьо-черната му коса се разпиля по черната възглавница. Бедрата му се вдигнаха нагоре, мускулите на корема се стегнаха, а татуировките по слабините му се разпънаха и отново се свиха.
* По-бързо, Джейн. По-бързо, направи го за мен.
(„Освободена любов", стр. 173)
  Преди появата на Джейн, Ви никога не е смесвал секса с чувствата. Всъщност, ако не се брои Бъч (и до известна степен останалите братя), в живота му няма място за чувства и това е напълно обяснимо. Престоят във военния лагер сериозно накърнява способността му да се привързва и това личностно разстройство му остава и след преобразяването и възмъжаването му и се отразява на всичките му връзки. Въпросът е какво прави Джейн - а и Бъч - различни?
  Смятам, че те доста си приличат - като за начало и двамата имат остър език, който не прощава никому. Вземете например тази кратка словесна схватка, която е една от любимите ми в цялата поредица:
   * Не искам да се приближаваш до ръката ми дори когато е с ръкавица.
   * Защо е...
* Не ми се говори за това, така че въобще не питай. Яснооо.
* Това едва не уби една от медицинските ми сестри, знаеш ли?
   * Не съм изненадан. - Той се загледа в ръкавицата. - Бих я отрязал, ако можех.
   * Не те съветвам.

   * Естествено, че не. Ти не знаеш какво означава да живееш с този кошмар...
   * Не, исках да кажа, че ако бях на твое място, бих помолила
някой друг да го направи. Шансът за успех би бил по-голям. Последва миг тишина, после пациентът избухна в смях.
* Умница.
(„Освободена любов", стр. 166-167)
  Освен това смятам, че Ви си пада по Джейн, защото тя не е някоя слаба жена, която знае само да се суети. Сцената, в която я отвличат от болницата, го доказва по най-категоричен начин, особено когато Рейдж я мята на рамо и Фюри се опитва да я успокои, използвайки силата на ума си:
   * Трябва да се справиш с нея, братко - изсумтя Рейдж. - Не ми се ще да я нараня, но Ви каза, че я иска с нас.
   * Не бяхме предвидили отвличане.
   * Късно е да го обсъждаме. Ще я накараш ли да загуби съзнание? - изсумтя Рейдж отново и прехвърли хватка от устата й към ръката, с която се опитваше да го удари.
Гласът й прозвуча силно и ясно.
* Бог ми е свидител, че...
Фюри я хвана за брадичката и повдигна главата й.
* Отпусни се - нареди той. - Спокойно.
   Закова поглед в нейния и се опита да я доведе до състояние на покой... покой... покой...
   * Майната ти! - изруга тя. - Няма да ви оставя да убиете пациента ми!
(„Освободена любов", стр. 106)
  В този момент Джейн ми напомня на Бъч в „Тъмна любов", след като завежда Бет в къщата на Дариъс и се изправя срещу братята. Макар че те определено имат числено превъзходство, той си остава боец. Също като Джейн.
  Освен това вярвам, че и Джейн, и Бъч са тласкани от нуждата да правят добро. Тя е хирург, а той ченге - и двамата са замесени от тестото, от което се правят героите и Ви не може да не ги уважава.
  И накрая, подозирам, че са замесени и феромони. Смятам, че това важи за всички братя - те, пък и всички мъже, които съм виждала досега, като че ли реагират мигновено и необратимо,

когато се озоват близо до своята партньорка. Което ме навежда на мисълта, че инстинктите им играят съществена роля в процеса на обвързване.
  Но да се върнем на Ви и Джейн. Поне за мен, една от найемоционално въздействащите сцени е когато Ви позволява на Джейн да го доминира в апартамента му в „Комодор", точно преди да се раздели с нея. За него да се остави на нечия милост в сексуално отношение, с оглед на онова, което са му причинили
в нощта на преобразяването му, когато е частично кастриран,
е най-недвусмисленото доказателство за доверие и привързаност, което може да даде някому. В сцената, която започва на стр. 300, той за първи път в живота си приема да бъде беззащитен. Като претранс в бойния лагер той е уязвим по стечение на обстоятелствата, затова целият му по-нататъшен живот е доминиран от твърдата решимост никога вече да не допусне някой друг да има власт над него. Ала ето че доброволно се оставя в ръцете на Джейн. Това е обяснение в любов, което далеч надхвърля обикновените думи.
  И още веднъж - именно това имах предвид, когато говорих за сексуалните сцени по-рано. Да, сцената между тях е невероятно еротична, но също така е от изключително значение за развитието им като персонажи.
А сега няколко думи за Скрайб Върджин и Ви.
  На това му се казва семейни проблеми! Когато Ви за първи път се появи на сцената в „Тъмна любов", знаех, че ръката с ръкавицата е важна, ала нямах никаква представа нито колко, нито по каква причина. Всъщност, докато пишех първите две книги, даже аз не подозирах, че Вишъс е син на Скрайб Върджин. Просто когато видя нещо особено ясно, го включвам в книгите, дори и да не знам как точно се вмества в цялата история.
  Едва когато се заех с „Пробудена любов", всичко си дойде на мястото - бяла светлина означава Скрайб Върджин. Ви притежава бяла светлина. Следователно Ви е свързан със Скрайб Върджин. Смятам, че това беше страхотен обрат и страшно се гордея със себе си, задето успях да се въздържа да не издам нещо за него в интернет форумите или докато се срещах с почитателите си и подписвах книги. Честно казано, след като веднъж ми просветна за произхода на Ви, останах доста учудена, че никой друг не се бе досетил за връзката между двамата. (Мисля, че май се натъкнах на едно-две предположения из форуми-

212	ДЖ. P. У О Р Д	П Ъ Т Е В О Д И Т Е Л З А П О С В Е Т Е Н И	213

те, които донякъде се доближаваха до истината, но успях да ги отклоня от следата с типично адвокатски увъртания.)
  В „Освободена любов" на Ви и майка му им е доста трудно да намерят общ език, което е напълно разбираемо с оглед на онова, което тя не му е казала и на бездействието й към всичко, което той е трябвало да изтърпи. Ала в крайна сметка нещата си идват на мястото и любимата сцена на мнозина е онази, в която Вишъс отива да се види с майка си:
* Какво сте донесли? - прошепна тя.
   * Малък подарък. Нищо особено. - Той отиде до бялото дърво с белите цветове и отвори ръцете си. От тях излетя папагалче и кацна на един клон, все едно знаеше, че това е новият му дом. Яркожълтата птичка заподскача по белите клони. Малките й крачета се вкопчваха в някой от тях, а после подскачаха на друг. Клъвна едно цветче, изчурулика... вдигна крак и почеса врата си.
   Ви сложи ръце на кръста си и запресмята колко място има сред цветовете на дървото. Щеше да се наложи да донесе още доста птички.
Гласът на Избраницата прозвуча, преливащ от емоции.
* Тя се отказа от птичките заради вас.
* Да, и затова й нося нова.
* Но жертвата...
* Вече е направена. Намиращото се на това дърво е подарък. -
Той погледна през рамо. - Ще го отрупам с птички, независимо
дали й харесва, или не. Сама ще реши какво да прави с тях. В очите на Избраницата проблесна благодарност.
* Ще ги задържи. И те ще я избавят от самотата й.
Ви пое дълбоко въздух.
* Добре. Защото...
   Спря по средата на изречението и Избраницата произнесе нежно:
* Не е нужно да го казвате.
Той прочисти гърло.
* Ще й предадеш ли, че са от мен?
   * Не е нужно. Кой друг освен синът й би проявил такава доброта?
   Ви погледна назад към самотната жълта птичка насред бялото дърво. Представи си клоните отново запълнени като преди.
* Истина е - отговори.
(„Освободена любов", стр. 459-460)
   
Скрайб Върджин не е сред най-харесваните персонажи в поредицата. Лично аз я уважавам и това, че тя се отказа от единствената си радост (своите птици), за да изкупи дара, който дава на сина си (завръщането на Джейн), наистина ме трогна. Неведнъж са ме питали защо тя просто не оправи всичко, като например случилото се с Уелси и Тор (дори Джон Матю задава същия въпрос), но работата е там, че тя не е свободен агент в създадения от нея свят. Провидението все така има последната дума, а то е в ръцете на нейния баща.
  В края на „Освободена любов" Ви и майка му донякъде се сдобряват, ала тепърва предстои да видим какво ще се случи, когато се появи Пейн, неговата близначка. Някак не ми се вярва, че Ви ще остане особено възхитен от начина, по който са се отнесли със сестра му... нито пък от факта, че майка му никога не му е споменавала за нея.
Е, толкова за „Освободена любов".
  Казват, че в кариерата на всеки писател има по една-две книги, които са истинско мъчение и за мен книгата на Вишъс бе точно това. Историята на всеки от братята е предизвикателство по свой собствен, уникален начин и написването им е истински ТРУД. Аз се мъча пред компютъра всеки ден, но винаги има по нещо мъничко, което да компенсира - като например особено добър диалог, страхотно описание или наистина сполучлив завършек на някоя глава. С Ви тази компенсация определено се забави доста. Едва когато книгата беше готова, можах да се облегна назад и да си кажа: „Добре, получи се. Наистина се получи."
  Гордея се с „Освободена любов" и смятам, че е добра книга... ала съм искрено благодарна, че братът, който дойде след нея, се оказа верен на природата си - истински джентълмен.
Защото ако трябваше да пиша за някой друг като Ви... не мисля, че бих се справила с подобно изпитание толкова скоро.

Фюри, син на Агъни
- Аз съм силата на расата. Аз съм Примейлът. И аз ще отсъдя!
(„Свещена любов", стр. 433)
Възраст: 230 години
Влиза В Братството: 1932 г.
Ръст: 2,01 м
Тегло: 125-130 кг
ивят на косато: Многоцветна
ИВят на очите: ЖЪЛТИ
Специфични физически белези: Звездовиден знак на Братството върху левия гръден мускул; името КОРМИЛ, вдълбано на Древния език на гърба му.
Предпочитано оръжие: Кинжал.
Описание: Фюри прокара длан по скандално красивата си коса. Тя се спускаше по раменете му, цялата на руси, червени и кафяви вълни. Бе неустоимо привлекателен и без нея, но с тази грива беше... Добре, де, този брат бе красавец. Не че Бъч изпитваше предпочитания към собствения си пол, но този мъжкар изглеждаше доста по-добре от много жени. И бе облечен по-елегантно от повечето дами, когато не бе в бойните си одежди. Бе добре, че се биеше като жестоко копеле, защото иначе щяха да го сметнат за женчо.	(„Пробудена любов", стр. 50)
   Докато чакаше, Фюри отлично осъзнаваше, че е част от безкрайна въртележка. Въртеше се като върха на свредел, окопавайки се все по-дълбоко в земята. Колкото по-надолу достигаше, в толкова по-богата жила от отровата проникваше. Онази, оплитаща живота му като паяк и примамваща го още по-дълбоко. Източникът й беше неговата цел, а консумацията - финална дестинация, и достигането на всяко по-ниско ниво беше неговото злокобно насърчение.
(„Свещена любов", стр. 72)
Обвързан с: Избраницата Кормия

Лични въпроси, отговорени от Фюри
Последният филм, който гледа: „Какво стана с Боб?" с Бил Мъри Последната книга, която прочете: „Хортън чува Кой" от Доктор Сюс (на Нала)
Любимо телевизионно предаване или сериал: Не мога да се сетя за такова... да си призная, не си падам особено по телевизията
Последното предаване, което гледа: „Разгръщане" по Фуд Че
нъл, заедно с Избраниците - те страшно обичат да гледат как се правят най-различни неща. Мисля, че този епизод беше за картофите.
Последната игра, която игра: Джин руми с Лайла и Селена Най-големият т и страх: Да не разочаровам хората, КОИТО обичам Най-голямата ти любов: Кормия
Любим ц и т а т : „Героите не се раждат, те се създават." Боксерки или слипове: Зависи от кройката на панталона ми Часовник: Златен „Танк" на „Картие"
Кола: сребристо тъмносиво БМВ М5
Колко е часът, докато попълваш този въпросник: Десет часа ве
черта
Къде си: В къщата на Ривендж в Адирондак
С какво си облечен: спортно-елегантен кремав панталон на „Канали", бяла риза на „Пинк" с лимоненожълти копчета за ръкавели (подарък от моята шелан), черен колан на „Ермес", черни мокасини на „Ермес" (без лого, заради логото на колана), не нося чорапи.
Какви дрехи има В гардероба mu: С КОЛКО време разполагате?
Като цяло харесвам италианските дизайнери. Често нося „Гучи". Разбира се, имам и неща на „Прада", както и класическите „Армани" и „Валентино". Също така „Дзеня" и „Канали". Ала освен това имам и „Изая", марка, която според мен тепърва ще става все по-популярна, макар че поръчването е малко сложно. Както и „Том Форд", който за щастие отново е в играта. Понякога имам и английски фази и тогава е ред на „Дънхил" и „Акваскутум". Боя се, че нямам кой знае колко френски неща... не, почакайте... към края на тази седмица ще ми доставят някои неща на „Диор". Художникът в мен обожава красивите дрехи. Харесва ми как стоят и силуетът, който оформят. Не виждам причина да не бъдем изискани, когато имаме тази възможност. Между другото,

направо не е за вярване, че с Бъч имаме еднакви вкусове. Това доста ни сближава.
Какво бе последното нещо, което яде: Кифличка с червени боровинки и сметана.
Разкажи ни последния си сън: Пазарувах. И то не дрехи. Бях в някакъв супермаркет и бутах количка, пълна с прах за пране и омекотител. Разхождах се напред-назад между рафтовете, търсейки касата. Беше наистина странно усещане. А най-интересното е, че когато се събудих, Лайла искаше да й покажа как да използва пералнята. (За съжаление, урокът не протече много добре. Обичам Лайла, обаче никак не я бива в домакинстването. За сметка на това притежава други забележителни способности, на които всички се възхищаваме.)
„Кока-кола" или „Пепси": Нито едното, нито другото. Не обичам газирани напитки.
Одри Хепбърн или Мерилин Монро: Одри. Без съмнение. Кърк или Пикар: Пикар.
Американски футбол или бейзбол: НИТО едното, нито другото.
Не си падам по спорта. По-добре ме попитайте .Леонардо
или Микеланджело. И отговорът би бил Микеланджело. Най-сексапилното у една жена: Смятам да се въздържа. Неловко
ми е да отговарям на подобни въпроси.
Какво най-много харесваш у Кормия: Начина, по който ме гледа. Най-романтичното нещо, което си направил за нея: Ще трябва да
 попитате Кормия. Ала много държа всеки ден да правя по нещичко само за нея. Може да бъде какво ли не - да се уверя, че има достатъчно от любимата си паста за зъби, да я изведа на урок по кормуване, да открия съвършеното ястребово перо в гората и да й го донеса или пък да я изненадам с някое красиво речно камъче, което съм намерил. Дребните жестове имат значение... особено при положение че тя едва сега започва да свиква с идеята да притежава неща, които са нейни и само нейни. И знаете ли какво... моята шелан не си пада по скъпи бижута и дрехи. Харесва й да носи моите ризи и не обича да се гласи, така че май аз съм момичето в двойката. Не мога да не й отдам заслуженото - наистина има слабост към обикновените неща... като това перо. Беше просто очарована. То е от червеноопашат ястреб и го намерих, докато се разхождах една нощ. Когато се прибрах вкъщи, дезинфектирах връхчето му и й го подарих. Тя много обича цветните неща.

Hau-романтичното нещо, което тя е направила за теб: Радвам
се, че ме попитахте. Ястребовото перо - Кормия го занесе на Фриц и с негова помощ го превърна в перо за писане. За мен. Писецът е изработен от сребро и злато. И в този момент се намира в една поставка на бюрото ми. Използвам го, за да подписвам разни сметки и какво ли не, както и за да я рисувам. Това навярно е най-прекрасното нещо, което някой някога ми е подарявал.
Би ли променил нещо у нея: Не. Нищо.
Най-добър приятел (ако не се брои т в о я т а шелан): Моят близ
нак, Зи.
Кога плака за последен път: Предпочитам да го запазя в тайна, ако не възразявате.
Кога се смя за последен път: Не много отдавна. С Кормия. Ала беше лично.
Интервю на Дж. P. с Фюри
 След пародията на интервю с Ви, аз се качвам в кухнята, за да върна чашата и салфетката на Фриц и неговите помощници и да им благодаря. Научавам, че Фюри е пристигнал и ме очаква в библиотеката, така че се запътвам натам.
 Когато прекрачвам величествения праг на помещението, заварвам близнака на Зи с лице към рафтовете с книги. Облечен е в разкошен черен костюм на тънко райе и контрастът между вълнистата му, многоцветна коса и тъмната, съвършено ушита вълна, е поразителен. При звука на стъпките ми той се обръща. Носи бледорозова риза с бяла яка и ръкавели, а вратовръзката му е на „Ферагамо" и е украсена със съвсем ситни червени и розови... птици, мисля, че десенът е на птици.
Фюри: (сбръчвайки вежди) Какво не е наред?
Аж. P.: А, нищо. (Нарочно се оглеждам наоколо, за да избегна жълтите му очи.) Господи, обожавам тази стая. Всички тези книги...
Фюри: Какво се е случило?
Отивам до един от тапицираните с коприна дивани и се настанявам с лице към огъня. Потънала в меката прегръдка на въз-

218	дж. p. УОРД	П Ъ Т Е В О Д И Т Е Л ЗА П О С В Е Т Е Н И	219

главниците и заслушана в пращенето на кедровите цепеници, неволно се замислям за зимни неща, като сипещ се сняг и легла с балдахин, отрупани с топли завивки и пухени възглавници.
  Фюри се присъединява към мен, като грижливо повдига панталона си в коленете, преди да седне. Когато кръстосва крака, го прави по европейски маниер - коляно върху коляно, не глезен върху коляно. Скръства ръце в скута си, при което масивният диамантен пръстен на малкия му пръст проблясва... и аз неволно се сещам за Ви.
Фюри: Нека да позная... интервюто с високия, мрачен и леден тип не е минало особено добре.
Аж. P.: Не че се учудвам, (опитвам се да се отърся от преживяното) Е, кажи ми, какво мислят Избраниците за тази страна?
Фюри: (присвивайки очи) Ако не искаш да говорим за него, така да бъде.
Аж. P.: Оценявам загрижеността ти, ала наистина - нищо не може да се направи. Добре съм.
Фюри: (след продължителна пауза) Добре... Избраниците се чувстват учудващо добре. Само пет от тях все още не са идвали на посещение тук. Онова, което правят, зависи от характера и предпочитанията им. Обикновено в къщата има между шест и десет... Слушаш ли ме?
Аж. P.: Между шест и десет избраници. Характер. Предпочитания.
Фюри: (изправяйки се) Ела.
Аж.Р.: Къде?
Фюри: (протяга ръка) Имай ми доверие.
  Също като Зи (а и като всички други от Братството), Фюри вдъхва такова доверие, че аз слагам ръка в неговата и той ми помага да се изправя. Надявам се, че не отиваме при Ви и изпитвам истинско облекчение, когато вместо към кухнята, се насочваме към голямото стълбище. Изненадвам се, когато той ме отвежда в някогашната си стая и първата ми мисъл е, че мирише на червен дим и смесица от кафе и шоколад.
Фюри: (спира на прага и се смръщва) Всъщност... май е по-добре да отидем в съседната спалня за гости.
   
Очевидно той също е усетил миризмата и аз на драго сърце се съгласявам да му помогна да избегне нещо, което несъмнено събужда много спомени у него. Излизаме в коридора и отиваме в стаята, където отсядаше Кормия, докато бе в имението. Стаята
е просторна и прекрасна, също като тази на Фюри и на всички останали. Дариъс е имал невероятен вкус, казвам си аз, докато оглеждам пищните копринени завеси, извадените като от музей скринове в стил „Чипъндейл" и прекрасните пейзажи. Леглото
е не толкова място за спане, колкото великолепно убежище, в което да се сгушиш - с балдахин и купища червени сатенени завивки, точно като леглото, чийто образ извика в съзнанието ми огънят в библиотеката.
Фюри: (сваля сакото си) Да седнем тук. (посочва пода) Аж. P.: (настанявам се на пода по турски) Какво ще...
Фюри: (сяда срещу мен и протяга ръце) Дай ми ръцете си и зат
вори очи.
Аж.Р.: (подчинявам се) Какво ще...
Усещането, което последва, е като потапяне в гореща вана...
с тази разлика, че по-скоро сякаш аз съм се превърнала в течност; аз съм водата и се изливам някъде. Обзема ме паника и започвам да...
Фюри: (гласът му идва от много далеч) Не отваряй очи. Още не.
След цяла вечност изпитвам чувството, че отново се вплътнявам и ставам цяла... а после долавям нова миризма - на цветя
и слънчеви лъчи. Иззад затворените си клепачи долавям неочакван източник на светлина и изведнъж усещам, че седя на нещо меко, различно от мъхестия персийски килим, с който е застлан пода.
Фюри: (отдръпвайки ръце) Добре, вече можеш да отвориш очи.
  Правя го... и оставам без дъх. Примигвам няколко пъти, ала не защото съм дезориентирана, а от кристалната яснота.
  Когато бях малка всяка година прекарвах лятото край едно езеро в Адирондак. Двете с майка ми отивахме там в края на юни и оставахме до началото на септември, а баща ми идваше

през уикендите, както и за две седмици в края на юли и началото на август. Тези лета бяха най-щастливото време в живота ми, макар да си давам сметка, че част от ореола, който ги обгръща
в спомените ми, се дължи на носталгията и на това колко простичко е всичко, когато си малък. Ала каквато и да е причината, тогава цветовете като че ли бяха по-ярки, динята, изядена в горещ летен ден - по-сочна и по-сладка, сънят бе по-дълбок и идваше по-лесно, никой не умираше и нищо не се променяше.
От това място ме делят много години - дори и едно пътуване
 в планината вече не оказва същото лечебно влияние върху мен. Само че... в момента съм именно там. Намирам се насред поляна, застлана с килим от висока трева и детелини, пъстри пеперуди прехвърчат от цвят на цвят, сякаш опиянени от сладкия им сок. Червенокрил кос надава своя зов и полита към няколко високи дървета. А недалеч от там има... червена къща с пилон отпред и цяла редица нацъфтели люляци. Тъмнозелено волво от осемдесетте е паркирано встрани от къщата, а на терасата, направена от светъл камък, са подредени ракитени мебели. Сандъчетата за цветя са същите, в които майка ми всяка година насаждаше бели петунии (за да си подхождат с белите ръбове на преустроения в къща хамбар), в саксиите на верандата има червени мушката и синя лобелия.
   Виждам и езерото от другата страна на къщата. Насред тъмносините води, които проблясват под лъчите на слънцето, се издига остров Одел, докъдето отивах с лодка, заедно с приятелите и кучето ми, за да поплуваме или просто да си направим пикник. Обръщам глава и виждам планината, която се издига отвъд поляната, същата планина, в която са погребани цели поколения от моето семейство. А когато поглеждам зад себе си, от другата страна на поляната виждам бялата къща на прачичо ми, къщата на най-добрите ми приятели, както и викторианската свещеническа къща на братовчед ми.
Дж. P.: Откъде знаеш за това място?
Фюри: Не знам. Но то е в главата ти.
Дж. P.: (поглеждам към преустроения хамбар) Господи, имам чувството, че майка ми е вътре и приготвя вечерята, а татко ще пристигне съвсем скоро. Искам да кажа, наистина ли... кучето ми живо ли е?
Фюри: Да. Това им е хубавото на спомените. Те не се променят и никога не изчезват. И дори ако не можеш да си

припомниш всички подробности, пътеките, които те са прокарали в мозъка ти, завинаги остават с теб. Те са вечността за смъртните.
Дж. P.: (след известна пауза) Предполага се, че трябва да ти задам един куп въпроси.
Фюри: (свива рамене) Така е, но сметнах, че този отговор ще ти се хареса.
Дж. P.: (усмихвам се тъжно) И какъв е той?
Фюри: (слага ръка на рамото ми) Да, всичко това все още е тук. И ти можеш да се завърнеш по всяко време, когато ти се прииска. Винаги.
   Зареяла поглед към картината на своето детство, се замислям... „По дяволите. Съвсем в стила на Фюри. " Напълно съм сразена от добротата и вниманието му.
Копеле. Великолепно, великолепно копеле.
   Точно това е истинската му природа. Той знае от какво се нуждаете, по-добре и от вас самите. И освен това е преобърнал интервюто надолу с главата, така че сега то е за мен, не за него. Което също е напълно в стила му.
Дж. P.: Бас държа, че правиш страхотни подаръци за рожден ден. Онези, които са така добре избрани, че направо да ти стане страшно.
Фюри: (през смях) Мисля, че се справям някак.
Дж. P.: А сигурно те бива и в опаковането, нали?
Фюри: Всъщност, когато става въпрос за връзване на панделки, никой не може да се мери със Зи.
Дж. P.: Кой от близките ти би направил нещо подобно (махвам с ръка наоколо) за теб?
Фюри: Мнозина. Кормия. Братята. Избраниците. А и... аз самият. Точно както когато се излекувах. (Прави пауза.) Знам, че ще прозвучи адски лигаво, ала това, че се отказах от наркотиците, е подаръкът, който направих сам на себе си. Да вземем теб за пример - радваш се, че си тук, но в същото време ти е страшно трудно, нали? (Аз кимвам.) Е, възстановяването понякога ужасно боли, чувстваш се самотен и нещастен, ала дори и в най-тежките моменти съм благодарен, че го има и че го изживявам. (По устните му пробягва лека усмивка.) Същото важи и за Кормия. Да

изостави стриктните традиции на Избраниците бе истинско предизвикателство за нея. Никак не е лесно напълно да промениш целия си живот. Двамата с нея... това наистина ни свързва. Аз променям начина, по който живях през последните двеста години... като наркоман, нали се сещаш, и откривам кой съм в действителност. Тя трябва да се справи с нещо доста подобно. Така че с нея заедно посрещаме спадовете и възходите в този процес.
Аж. P.: Вярно ли е, че Кормия ще поеме дизайна на новия клуб на Ривендж?
Фюри: Аха. Вече е готова. Строителните работи започнаха. А Рот й възложи да проектира нова сграда за „Убежището". Тя е във възторг. Купих й програма за компютърно проектиране и й показах как да я използва... ала тя предпочита да прави всичко на хартия. Има си кабинет в къщата на Рив, с чертожно бюро, но без стол - чертае права. Купих й всички книги за архитектура, които успях да намеря, и тя ги изчете от кора до кора.
Дж. P.: Смяташ ли, че останалите Избраници ще се обвържат? Фюри: (свъсва чело) Да... макар че ВСИЧКИ мъже, които се на
въртат около тях, ще трябва първо да се разправят е мен. Дж. P.: (през смях) Ти май ще си също толкова суров, колкото и
Зи с бъдещите ухажори на Нала, а?
Фюри: Те са моите жени. Всяка една от тях. Кормия е моята ше
лан и аз я обичам по по-дълбок, много различен начин,
      но все още съм отговорен за бъдещето на останалите. Дж. P.: Нещо ми подсказва, че ще се справиш невероятно. Фюри: Ще ВИДИМ. Надявам се да е така. В едно обаче съм сигу
рен - когато става дума за техните хелрени, ще предпо
чета характера пред потеклото.
  Възцарява се дълго мълчание, ала в него няма нищо неловко. Аз се изтягам по гръб в тревата и се заглеждам в небето. Синевата буквално грее, а белотата на пухкавите облачета е заслепяващо ярка. Незнайно защо това ми напомня на току-що изпрани дрехи - може би защото всичко е така искрящо чисто, слънцето е така топло и всичко ухае толкова прекрасно...
  „Да - казвам си, - това са цветовете от моите спомени... " Цветовете от детството ми, станали още по-ярки от чудото и вълнението на това, че отново им се наслаждавам.

Дж. P.: Благодаря ти, че ме доведе тук.
Фюри: Нищо не съм направил. Ти си таЗи, която искаше да дойде тук. А и пътуването си струваше.
Аж. P.: Напълно съм съгласна.
  Въпросите, които бих могла да му задам, отлитат от ума ми и се понасят към ясното небе над нас. По прошумоляването до мен разбирам, че той също се е излегнал по гръб. Двамата се изтягаме в тревата, с ръце под главата и кръстосани глезени.
  Когато най-сетне се връщаме в имението и в стаята, в която бяхме, разговаряме за разни незначителни неща. Знам, че Фюри ми дава възможност да дойда на себе си и оценявам загрижеността му.
  Когато идва време да си вървя, двамата отиваме в кабинета в дъното на коридора. Сбогувам се с Рот и Бет, а Фюри остава, за да поговори с краля и кралицата. Докато слизам по внушителното стълбище, до ушите ми отново достигат гласовете на догените в кухнята. Тъкмо подреждат масата за Последното хранене на братята и техните шелани.
  Фриц идва при мен, отваря вратата на вестибюла и ме повежда към мерцедеса. Преди да вляза в луксозната кола, вдигам очи към суровата сива фасада. От почти всички прозорци струи светлина - доказателство, че въпреки мрачния си, неприветлив вид, имението крие живот и радост.
  Настанявам се на задната седалка и докато Фриц затваря вратата, забелязвам черна кожена торбичка. Когато икономът сяда зад волана, го питам какво е това и той отговаря, че е подарък за мен. Отварям уста, за да му благодаря, но той поклаща глава и казва, че не е от него.
  Преградата между нас се вдига и аз вземам торбичката, развързвам я и изсипвам съдържанието й върху дланта си.
  Отвътре изпада малка кама с черно острие, все още топла от огнището. Изработката е зашеметяваща... Всяка подробност, от дръжката до острия като бръснач връх, е изпипана до съвършенство. Миниатюрното оръжие буквално грее... очевидно е, че в него е вложено много старание и че онзи, който го е създал, наистина го е било грижа за крайния резултат.
  Стисвам подаръка си в шепа, тъкмо когато мерцедесът потегля и ние поемаме надолу по склона на планината, обратно към „истинския свят".

Важни места (всички са в Колдуел, щата Ню Йорк, освен ако изрично не е упоменато нещо друго):
Имението на Братството, точният адрес се пази в тайна Другата страна (светилището на Избраниците)
Клиниката на Хавърс, точният адрес се пази в тайна
„Зироу Сам" (на ъгъла на Трейд Стрийт и Десета улица) „Скриймърс"
Колдуелската „Галерия"
Планинска хижа в щатския парк „Блак Снейк", планината Адирондак
Къщата на Ривендж в Адирондак
Селската къща, в която се е родил Леш, на „Бас Понд Лейн" Къщата на родителите на Леш
Къщата на родителите на Блейлок
Полицейският участък на Колдуел
Резюме
   Фюри открива любовта и побеждава както зависимостта си от наркотиците, така и ограничаващите обществени и духовни норми на своята раса.
   Първо изречение: „В действителност времето не се губеше безвъзвратно във вечността."
   Последно изречение: ,JIe те обичам вечно невинаги трябва да се каже гласно, за да се разбере."
Издадена: юни 2008 г.
Обем: 534 страници
Първа чернова написана: декември 2007 г. - март 2008 г.
Коментари на авторката
   Обожавам Фюри. Той беше същинска сбъдната мечта за написване. А както вече споменах, определено се нуждаех от някой като него.
   И като заговорихме за това - няколко думи за дневния ми режим на работа.
   Той е неизменен. Пиша седем дни в седмицата и това не търпи никакви извинения и компромиси: болнични, празници, ваканции - задникът ми е върху стола пред компютъра. Правя го

226	ЛЖ . P. УОРД	П Ъ Т Е В О Д И Т Е Л ЗА П О С В Е Т Е Н И	227

вече от десет години, през които мисля, че съм пропуснала само три дни и то по повече от уважителни причини. Ставала съм в четири и половина сутринта в хотелски стаи в Манхатън, за да пиша. Писала съм след стоматологична операция. Оставала съм си вкъщи, докато навън грее слънце.
   Опитвам се да кажа, че писането е приоритет за мен и държа на всички около мен да им е ясно, че времето ми за писане не подлежи на обсъждане. Не че съм някакъв супергерой, просто съм изключително дисциплинирана и освен това имам нужда да пиша. Не го ли правя, усещането е същото като при спортистите, ако не тренират - ставам неспокойна и не ме свърта на едно място.
   Дали резултатът всеки път е бил блестяща проза? Ни наймалко. Като всички останали, и аз имам дни, в които написаното от мен изобщо не струва. Но аз не се отказвам и го преработвам, отново и отново, докато не се получи точно както искам. Нерядко това е бавен и досаден процес. Когато пиша първата чернова, резултатът обикновено е между шест и десет страници на ден. При първото редактиране отмятам по не повече от десет страници дневно. След това - по петнайсет. После - по двайсет. След като редакторката ми прочете ръкописа, го преглеждам отново и отново, като на ден се справям с не повече от двайсет и пет страници. Когато дойде време да прегледам стилово редактирания ръкопис мога да стигна и до четирийсет страници. Коректура? Трудно ми е да мина петдесет-седемдесет и пет страници на ден.
   Работата е там, че аз не пиша бързо, затова пък пиша по-дълго време. С други думи, работя повече часове на ден.
   Обикновено денят ми започва към осем часа, когато сядам пред компютъра на горния етаж. Пиша около два часа, след което правя почивка за чаша кафе (понякога използвам това време, за да си проверя електронната поща на долния етаж), а после се връщам за още два часа пред компютъра. След това отивам да потичам, а когато се върна, се заемам с редактиране и различни други задачи. Всичко това се променя драстично, когато гоня срокове - тогава не ставам от компютъра за друго, освен за да потичам.
   Нямам интернет на компютъра, на който пиша, и настойчиво ви съветвам, ако имате възможност, да разграничите двете неща и да държите електронната поща и интернет далеч от машината, на която работите. Виждате ли, когато пиша използвам определена част на мозъка ми и ако прекъсна работа, за да се

занимая с нещо друго, може да се окаже адски трудно да се настроя на същата вълна, на която съм била, преди за известно време да се превърна в бизнес дама.
   Никой не влиза в кабинета ми с изключение на кучето ми (което винаги е добре дошло) и на съпруга ми (който обикновено е добре дошъл). Никъде не го описвам и никъде няма снимки от него. Ще кажа само, че е изключително изчистено и добре осветено място. Мисля, че държа толкова много на това пространство, защото е далеч по-лесно да се съсредоточа върху онова, което виждам в главата си, когато изключа външния свят. Освен това, както вече споменах, по природа съм наистина дискретна, а писането е нещо лично за мен и събужда защитническите ми инстинкти.
   Освен с агента и редакторката ми (както и всички забележителни хора в издателството), работя с цял куп невероятни хора. Личната ми асистентка се грижи всичко да върви гладко и ме държи здраво стъпила на земята, като изобщо не се впечатлява от нищо, свързано с Дж. Р. Уорд и ме харесва заради самата мен (или поне през по-голямата част от времето, понякога направо я побърквам и тя не напуска само защото обича кучето ми). Помощникът ми в проучванията е ходеща енциклопедия за Братството и е в състояние да открие и най-забутаните факти и похвати с впечатляваща лекота, като освен това е безкрайно търпелив с мен и е сред най-милите хора, които съм срещала някога. Имам също така и един двуметров съветник с фетиш към желязото... понеже всеки, който пише за вампири, се нуждае от такъв... както и жена, която дори бременна в шестия месец, е готова да влачи чанти из хотелски лобита, да ходи по конференции и да се грижи влаковете да се движат по разписание.
   С партньорката ми по критика, Джесика Андерсен (която пише невероятни паранормални романи) се запознахме преди осем години и оттогава сме преживели много възходи и спадове (спадовете са онова, което наричаме несретнически период). Тя пише истории, движени от сюжета, докато при мен персонажите определят всичко, така че когато става дума за писане, между нас няма нищо общо... което е една от причините, поради която си пасваме толкова добре. Наричам я моята партньорка по критика, ала тъй като не обичам да споделям написаното от мен, тя е по-скоро нещо като мозъчен тръст. Съветвам се с нея и по доста бизнес въпроси и тя винаги ми е от голяма помощ.

  Двамата ми асистенти се грижат за интернет форумите на Дж. Р. Уорд, както и за Yahoo! групата за Братството на черния кинжал, като работят с огромен екип модератори доброволци, повечето от които са с братята от самото начало. Модераторите ни са невероятни и аз съм им страшно благодарна за всичко, което правят, и то само защото харесват книгите.
  Всичко е плод на задружен труд и аз никога не бих разполагала с времето и личното пространство, от които се нуждая, за да пиша, без помощта на тези хора.
  Обикновено денят ми приключва около девет часа вечерта, когато с мъжа ми най-сетне имаме възможност да прекараме известно време заедно, преди да потънем в сън, само за да се събудим на другата сутрин и всичко да започне отначало. Истината е, че съм малко скучновата. През по-голямата част от времето живея в собствен свят - писането поглъща живота ми и това самотно съществуване ме подхранва така, както нищо друго досега. Най-щастлива съм, когато съм пред компютъра, сама с кучето в краката ми. Винаги е било така.
  Лично аз вярвам, че писателите се раждат, а не се .създават, но това не важи само за писането на книги. Смятам, че е вярно и за спортистите и математиците, за музикантите и художниците, както и за милионите други занимания, на които хората се посвещават. Също така смятам, че най-хубавото нещо в живота ми (ако не се брои това, че имам майка като моята) е, че открих своята ниша и имам възможността да се издържам, правейки това, което обичам (съпругът ми изигра огромна роля в издаването на книгите ми, за което съм му страшна благодарна).
  А сега, преди съвсем да съм се размекнала от признателност, да поговорим за Фюри.
  Винаги съм гледала на Фюри като на герой. Още от самото начало. Знаех също така, че неговата книга ще бъде за зависимостта му от наркотиците... което нямаше да бъде никак лесно. Ако трябва да съм честна, доста се притеснявах заради това с хероина. Спомням си, че когато видях Фюри, изгубил съзнание до тоалетната чиния в онази баня, си помислих: „ О, Господи, не... не мога да го напиша. Как ще го възприемат като герой, след като го видят да взима свръхдоза хероин? " А и проблемът не беше само това, че се друса.
Работата е там, че героите невинаги постъпват правилно. Дори ако се разплачат или преживеят емоционален срив, при

чините, довели ги до това, обикновено са толкова съкрушителни, че ние им прощаваме временното рухване. Ала пристрастеността на Фюри към червения дим и проявата на типичната за всички наркомани нужда да прикрие навика си (с цялото лъгане, което я съпровожда) наистина ме безпокоеше - ако не успеех да го представя както трябва, читателите щяха да го сметнат за слаб, вместо за раздиран от страдание.
   Един герой може да бъде раздиран от страдание. Но не и слабохарактерен.
   Смятам, че е напълно разбираемо защо на Фюри му е толкова трудно. Като се има предвид всичко, преживяно покрай Зейдист, както и сложната смесица от угризения, тъга и страх, с които той живее толкова отдавна, червеният дим е начин да излекува чувствата си. Първата стъпка към обрисуването му в предизвикваща съчувствие светлина, бе да покажа на читателите Магьосника, за да придобият те представа какво точно се опитва да потисне Фюри с безкрайните цигари с червен дим. И тук, също както случилото се с Ви във военния лагер, всичко се свежда до контекста.
   Магьосникът е гласът в главата на Фюри, който го тласка към наркотиците:
   В съзнанието му Магьосникът се явяваше в образа на зъл дух, застанал насред обширна сива пустош, осеяна с черепи и кости. С изрядния си британски акцент негодникът не допускаше Фюри да забрави никой от провалите си. Неспирното мърморене го караше да пуши отново и отново само за да не отвори шкафа с оръжията си и да не захапе дулото на някое от тях.
   Ти не го спаси. Не спаси и тях. Заради теб над тях надвисна проклятие. Вината е твоя... Вината е твоя...
(„Свещена любов", стр. 16-17)
   Следващото, което трябваше да покажа, бе как Фюри започва да осъзнава, че е пристрастен. За да може наистина да бъде герой, той трябва да се пребори със зависимостта си, а първата стъпка към това е да си дадеш сметка, че имаш проблем. Моментът, в който за първи път му просветва, е когато двамата с един лесър си търсят усамотено местенце в центъра на Колдуел, където да се разправят, и прекъсват сделката на един наркодилър. Когато става ясно, че тя няма да се състои, отчаяният купувач

230	Аж , p. УОРД	П Ъ Т Е В О Д И Т Е Л ЗА П О С В Е Т Е Н И	231

се нахвърля върху продавача и го убива, задигайки всичката му стока, преди да се изниже:
   Неприкритата радост върху лицето на наркомана беше смразяваща.
   Очевидно се беше качил на бързия влак за големия купон и фактът, че беше безплатно, представляваше само малка част от вълнението. Големият му възторг идеше от неочаквано изобилния запас.
   Фюри познаваше този сладостен като оргазъм порив. Изпитваше го всеки път, когато се заключеше в спалнята си с голяма торба, пълна с червен дим и нов пакет цигарени хартийки.
(„Свещена любов", стр. 53)
  Да види себе си в непознатия наркоман е началото за Фюри. Ала преди да започнат да се подобряват, нещата се влошават още повече:
- Все още ли съм един от братята?
   Кралят се загледа в кинжала и това даде на Фюри отговора от три думи - само по име.
(„Свещена любов", стр. 88)
  Изригването на Фюри от Братството не е само заради пристрастеността му към наркотиците, а и заради другия му начин да се справя с чувствата си - като измъчва лесъри, преди да ги убие.
  Първоначално смятах, че Зейдист е онзи, който го прави. Дори намекнах за това във форума. Оказа се обаче, че греша. Фюри бе този, който ги накълцваше на парчета, преди да ги прониже в гърдите... което е адски брутално.
  Интересното е, че когато видях тези сцени, си помислих, че някой така добър и грижовен като Фюри не може да е способен на нещо толкова долно и жестоко, като това да изтезава жертвите си. Ала работата е там (и смятам, че до известна степен това е една от основните идеи в книгата на Фюри), че дори когато някой се облича добре, има добро потекло и изглежда съвсем нормален, в действителност може да е напълно неуравновесен.
  И като заговорихме за потекло - няколко думи за Кормия. Приликите между нея и Мариса са повече от очевидни. Те не само са жени с високо положение, задъхващи се под товара на онова, което обществото очаква от тях, но и двете успяват да

се преобразят, превръщайки се в двигателната сила не само зад собственото си освобождаване, но и зад това на много други (Мариса го прави с гласуването си по време на заседанието на Съвета на принцепсите и с работата си в „Убежището", а Кормия - като помага на Фюри да освободи Избраниците).
   Смятам, че Фюри и Кормия са добра двойка по много причини и ми се струва, че тя прекрасно обобщава своята гледна точка в следващия абзац:
   Той беше въплъщение на всичко, смятано от нея за стойностно. Винаги се интересуваше от останалите, а не от себе си. Когато сядаха на масата за обяд, той единствен проявяваше загриженост към всички, питаше за наранявания и стомашни проблеми, за тревоги - малки и големи. Никога не търсеше внимание за себе си. Не насочваше разговора към нищо, свързано с него самия. Беше безкрайно отзивчив.
   Ако имаше трудна задача за изпълнение, винаги бе готов да я поеме. Ако трябваше нещо да се свърши, настояваше той да се захване. Ако Фриц носеше прекалено тежък поднос, Примейлът пръв скачаше от стола си, за да му предложи помощ. От всичко чуто на масата беше разбрала, че е защитник на расата, учител за начинаещите и добър приятел на всички.
   С безкористните си добродетели той беше пример за Избраниците, съвършеният Прймейл. И някак сред секундите, часовете, дните и месеците от престоя й тук, тя се беше отклонила от пътеката на задълженията си, за да се озове в гъстите дебри на желанието. Сега искаше да бъде с него. Нямаше никакво трябва, налага се, задължена е.
(„Свещена любов , стр. 27)
   Разбира се, това е в пълен разрез с ролята й на Първа избраница, която според традицията, трябва да дели Примейла със своите сестри. Този сблъсък между възпитанието, което е получила, и истинската й същност, както и онова, което иска, е в основата на нейната борба - не само романтична, но и личностна.
   Що се отнася до Фюри, смятам, че освен инстинктивното обвързване, любовта му към Кормия се дължи и на непоклатимата й подкрепа. Тя е пълна с разбиране и невероятно предана, а двамата наистина преживяват много заедно. На всичко отгоре тя изиграва ключова роля в борбата му с наркотиците... но повече за това - малко по-късно.
Затъващ все по-дълбоко в черния ад на своята зависимост,

232	ЛЖ. P. УОРД	П Ъ Т Е В О Д И Т Е Л ЗА П О С В Е Т Е Н И	233

Фюри стига дъното, след като обладава Кормия. Сцената, в която той отнема девствеността й, бе трудна за написване, защото знаех, че трябва много да внимавам с това, което виждам, за да не остане у читателя никакво съмнение - Кормия жадува онова, което се случва, ала Фюри, в своето нетърпение, наистина вярва, че й е причинил болка.
В изнасилването няма нищо еротично. Точка по въпроса.
   Погрешната представа на Фюри за стореното от него го тласка право в лапите на Магьосника. Веднъж той вече се е разминал на косъм (в „Пробудена любов"), така че с оглед на пристрастеността му и емоционалната му нестабилност, като че ли е неизбежно да не се върне към хероина. А това наистина ме съкруши:
   Този боклук определено не беше като червения дим. Нямаше плавно отпускане, нито учтиво почукване по вратата, преди наркотикът да нахлуе в мозъка. Това беше като пушечен залп с мощен откат и докато повръщаше, той си напомни, че получава тъкмо това, което беше пожелал.
   Някъде от дълбините на съзнанието си смътно долови смеха на Магьосника. Самодоволният кикот не спря дори когато хероинът превзе останалата част от съзнанието и тялото му.
   Взе да губи съзнание още докато повръщаше и осъзна, че е бил измамен. Вместо да убие Магьосника, остана само с пустошта и нейния господар.
Добрея свърши, приятел... Отлично.
(„Свещена любов", стр. 387)
  Оцеляването на Фюри е истинско чудо. Не ми се мисли какво би станало, ако Блей не бе отседнал в имението и ако той, Куин и Джон не бяха влезли в спалнята за гости.
  Това е мигът, в който Фюри достига дъното. За своя чест, той не остава там за дълго. Първата значима крачка е изборът, който прави на следващия ден. Той отива да довърши церемонията по встъпването му в ролята на Примейл, ала вместо да легне с Лайла, присяда на стъпалата във вестибюла на храма и взема решение да престане да се друса.
   Магьосникът започваше да се ядосва, а тялото на Фюри беше като в шейкър. Той опъна крака, легна на хладния мраморен под в преддверието и се приготви за пътуване в нищото.

- По дяволите - рече, като се остави на течението. - Това ще
е гадно.	(Свещена любов", стр. 412)
   Това, от своя страна, води до най-важната (поне според мен) сцена между Кормия и Фюри като двойка - онази, в която тя му помага да преживее халюцинациите по време на детоксикацията. Като го развежда из обраслата градина на родителите му и му нарежда да я разчисти (сцената, която започва на стр. 421), Кормия постъпва като истински герой, оставайки силна, когато нейният мъж не е в състояние да го стори, напътствайки го, когато той се нуждае да бъде воден.
   Символиката на бръшляна - когато Фюри си спомня как той обгръща статуите в градината на родителите му, и когато самият той го използва, за да заличи една от рисунките си - е очевидна. Миналото го е задушавало през цялото време и страшно ми харесва това, че докато халюцинира, той освобождава не само статуите, но и самия себе си... и дори успява да види родителите си в едно по-щастливо място.
   След детоксикацията, Фюри най-сетне притежава трезвата мисъл и предприемчивостта, необходими за да преустрои законите, на които се подчиняват Избраниците... за което е крайно време. Страшно ми харесва частта, в която той е изпълнен с решимост:
   След като цял живот бе наблюдавала развитието на историята в купа с вода, Кормия осъзна, докато гледаше сваления медальон, че за пръв път вижда историята да се твори пред очите й, на живо.
Нищо никога вече нямаше да е същото.
   С този символ на поста му, люлеещ се под стиснатия му юмрук, Фюри обяви с плътен и суров глас:
- Аз съм силата на расата. Аз съм Примейлът. И аз ще отсъдя!
(„Свещена любов", 433)
   Героичната му природа най-сетне се проявява... и то по найзабележителен начин, когато той отива да се срещне със Скрайб Върджин.
   Няколко думи за този сблъсък. Мисля, че докато разговаря със Скрайб Върджин, той напипва истинския проблем, що се отнася до расата, която тя е създала и която обича. Отношението й е твърде закрилническо и тя трябва, както изтъква Фюри,

да има вяра в собственото си творение. Традициите на вампирската раса са толкова пагубни за оцеляването им, колкото и войната с лесърите. Нещата трябва да се променят - Братството трябва да разшири средите, от които набира новите си членове, така че в него да могат да влязат повече воини, а Избраниците трябва и заслужават да бъдат освободени.
  Няколко думи за социалните и религиозни ограничения при вампирите. В началото на поредицата имаше хора, които критикуваха книгите, твърдейки, че светът им е доминиран от мъжете и прекалено шовинистичен. Ала точно това бе целта.
  Правило номер четири: Сюжетните линии са като акули. Ако не се движат, те умират.
  Поредицата трябваше да започне в свят, където много неща се нуждаят от промяна, иначе в него не би имало никаква борба, никакви конфликти, никакво развитие и никакво подобрение. Дори след подобренията, извършени в „Свещена любов", все още много аспекти от света на вампирите се нуждаят от промяна и съществуват много места, където могат да избуят нови конфликти - както ще видим и в „Отмъстена любов", книгата на Ривендж.
Симпат, работещ с братята? Истинско буре с барут!
  Работата е там, че когато сюжетните линии напредват, на игрището трябва да има само правдоподобни играчи. Винаги. За мен, например, най-въздействащата сцена в книгата на Фюри е, когато той си тръгва от срещата със Скрайб Върджин, след като е освободил Избраниците. Тук той се завръща в Светилището:
Когато отвори вратата, той замръзна.
Тревата беше зелена.
   Тревата беше зелена, небето беше синьо... нарцисите бяха жълти, а розите преливаха в дъга от багри. Сградите бяха червени, кремави, тъмносини...
   Избраниците излизаха от стаите си, подхванали цветните си роби, и се озъртаха в почуда и вълнение.
   Кормия излезе от Храма на Примейла. Прекрасното й лице беше стъписано при гледката насреща й. Като го видя, притисна ръце до устата си и очите й бързо замигаха.
   С вик подхвана разкошната си бледолилава роба и изтича към него със сълзи, рукнали по страните й.
   Той я хвана, като скочи към него, и задържа топлото й тяло притиснато до своето.
    
- Обичам те - задавено изрече тя. - Обичам те, обичам те... Обичам те.
   В този миг, когато светът му се трансформираше, а неговата шелан беше в обятията му, той почувства нещо, което никога не би си въобразил, че е възможно.
Най-после се усети герой, какъвто винаги бе искал да бъде.
(„Свещена любов", стр. 440-441)
  Ще бъда откровена - на това място се разциврих като малко дете. Това е възможно най-съвършеният момент за Фюри... и той не би бил възможен, ако светът нямаше огромен недостатък, който трябва да бъде поправен.
  И като стана въпрос за неща, които трябва да бъдат поправени, няколко думи за Фюри и Зи. Връзката между близнаците нямаше как да не бъде засегната, а между тях определено имаше доста неща за изясняване. Фюри е изпълнен с потиснато разочарование и гняв и в един момент те най-сетне избиват на повърхността (имам предвид сблъсъка между двамата, който започва на стр. 253). Иска ми се да кажа, че липсата на благодарност от страна на Зи се дължи по-скоро на болката му в момента (предизвикана от тревогата му за Бела и нейната бременност), отколкото на някаква дълбоко вкоренена неприязън за това, че е бил спасен. В края на краищата, никак не е лесно да си благодарен за това, че си жив, когато целият ти свят заплашва да рухне.
  Ала Фюри се нуждае от признателността на брат си, нуждае се да я чуе изречена на глас. Една от най-покъртителните сцени в поредицата (при написването на която буквално ридаех) е срещата между двамата братя след раждането на Нала. Фюри вече е поел по пътя към пълно възстановяване и е приел променената си роля на Примейл... а Бела и Нала са преживели раждането, така че Зи също е в много по-добро състояние. Въпреки това двамата си остават отчуждени. Поне докато Зейдист не идва в къщата на Рив в планината, пеейки Пучини:
   Фюри се изправи и сякаш гласът на близнака му, а не собствените му крака го бяха вдигнали от креслото. Това беше благодарността, останала неизречена. Така изразяваше признателност за спасяването си и уважение към изживения дотук живот. Беше ликуващият химн на горд баща, комуто липсваха думи да изрази своите чувства пред брат си и можеше да се изкаже единствено чрез музиката.
(„Свещена любов", стр. 472)

  Ако се вгледате в книгата, ще забележите как на няколко места подхвърлям, че има неща, които могат да бъдат разбрани и без думи. Имам предвид сцени между Джон и Кормия, Фюри и Рот, Фюри и Кормия. Исках те да доведат до този момент, в който чувствата на Зи са твърде сложни и дълбоки за думи, затова той пее, за да ги изрази. И онова, което той се опитва да каже, бива посрещнато по съвсем същия начин, по който е поднесено - величественото „благодаря ти", изречено в песен, е скрепено с прегръдката на онзи, за когото е предназначено. Съвършено.
  Идеята за това, че понякога не са нужни думи, се появява и в самия край на книгата. В тази сцена Фюри притиска Кормия до сърцето си, след като подхвърля, че церемонията по обвързването им може да се проведе в имението на Братството:
   Нататък думите му потънаха сред ръкопляскане и одобрителни възгласи от страна на Братството. Но Кормия схвана същественото. Никога не беше виждал на лицето на жена по-красива и широка усмивка от нейната, докато бе вперила очи в него. Очевидно беше схванала какво имаше предвид той.
   Ще те обичам вечно невинаги трябва да се каже гласно, за да се разбере.
(„Свещена любов", стр. 474)
Това като че ли казва всичко за Фюри и Кормия.
А сега - няколко думи за Джон Матю и Леш.
  Едно от нещата, които особено харесвах у Джон Матю (който е прероденият Дариъс) е това, че в по-ранните книги можех да въвеждам някои аспекти от света на вампирите през неговите очи. Тъй като той не знае абсолютно нищо за тях, всичко, което е ново за читателя, е ново и за него. Освен това той придава чудесна свързаност на книгите - гледните точки се променят с всяка история и досега, щом веднъж приключа с една двойка герои, не се връщам на нея, ако не се броят късчетата живот, които обаче не са част от основната история (макар да ми се струва, че това може и да се промени в книгата на Рив - вече виждам, че Рот най-вероятно ще се завърне и то още как). Джон е константата в поредицата, като в същото време непрекъснато се развива.
  Докато се подготвям за неговата книга (която като нищо може да последва тази на Ривендж), исках да покажа на читателите как точно действа времето, що се отнася до Омега и Скрайб Върджин, като по този начин изпреваря въпросите, кои

то сигурно ще предизвика прераждането на Дариъс. За постигането на тази цел Леш, като син на Омега (нещо, което знам много отдавна), бе най-подходящият начин. Към края на „Споделена любов" Омега казва на Бъч: „Ти си същинско вдъхновение, синко. Добре ще сториш, ако потърсиш своята плът и кръв. Семействата трябва да бъдат заедно." (стр. 420). Омега има предвид това как Бъч променя динамиката на войната. Тъй като в известен смисъл Омега наистина е „създал" Бъч и сега
е оставен на неговата милост, той си дава сметка, че трябва да стори нещо, за да отвърне на заплахата, която ченгето представлява за неговото оцеляване. И ето какво прави той - след събитията в „Споделена любов" Омега се връща назад във времето
и създава Леш с една жена вампир. Леш не съществува преди времето между „Споделена любов" и „Свещена любов" (това разстояние от няколко месеца отразява провалилите се опити на Омега да създаде потомство, които не са описани), ала в началото на книгата на Фюри той вече е създаден, когато Омега се връща в осемдесетте години.
  От което, разбира се, за мен като автор веднага възникна проблем. Да въведа изключително важен персонаж като Леш, като обясня защо изведнъж всички го познават, просто нямаше да се получи - това би изисквало твърде дълго изложение. С други думи, трябваше да разчупя правилата на абсолютното време, което е различно от заменяемото време, което Скрайб Върджин и Омега могат да променят, когато поискат. Абсолютното време е провидението, което е в сферата на влияние на бащата на Скрайб Върджин и Омега. Тази абсолютна истина
и време в света на вампирите отразяват кулминацията от изборите, правени от играчите в тази вселена и книгите трябва да се развиват в него, в противен случай би се получила една голяма каша (или по-точно, един отегчителен низ от обяснения и ретроспекции).
  Ето защо Леш присъства от деня, в който Джон Матю го среща за първи път в автобуса. Което, в абсолютното време, е именно това, което се случва.
  В същото абсолютно време се разиграва и историята на Джон Матю/Дариъс. Когато Дариъс намира смъртта си в „Тъмна любов" и отива при Скрайб Върджин в Небитието, Джон Матю не съществува. Ала след като Дариъс и Скрайб Върджин сключват сделка, тя се връща назад във времето и оставя бебето

238	Л Ж . Н. У О Р Д

Джон Матю/Дариъс в тоалетната на автогарата. Оттук нататък Джон Матю израства далеч от света на вампирите... докато съдбата не го среща с Бела във „Вечна любов" (когато Дариъс е вече мъртъв). Технически погледнато, за известно време Джон Матю и Дариъс съществуват едновременно, ала между тях няма никакъв контакт.
Сюрреалистично. Ала готино.
  Както и да е... бих могла да продължа до безкрай, но май ще е по-добре да спра тук. Заговоря ли за братята и техния свят, придобивам неизчерпаем запас от ентусиазъм, сякаш съм играчка, която някой е навил.
  Е, това е що се отнася до „Свещена любов"... и поредицата дотук.
  На част от мен й е трудно да повярва, че вече съм написала цели шест книги. Всичко е като в мъгла - странно, невероятно и понякога ужасяващо пътуване, което ме отведе на места (както като писател, така и като личност), за които дори не бях подозирала.
  Толкова съм благодарна за това. Дори за наистина трудните моменти (а такива имаше).
На ред е Ривендж.
  И ако си мислите, че първите шест братя бяха фантастични... само почакайте да видите него.

Съвети и често задавани въпроси
 Тъй като тази част е за писатели, смятам да започна, като повторя осемте си правила в прегледна редичка:
1. Постоянство и разнообразие/промяна
2. Пишете без страх
3. Бъдете господар на работата си
4. Сюжетните линии са като акули
5. Не си жалете потта
6. Конфликтът е кралят на всяко произведение
7. Ако конфликтът е кралят на едно произведение, то правдоподобната изненада е неговата кралица
8. Вслушвайте се във вътрешния си глас
 Писането не е лека работа, а книгоиздаването е бизнес, в който не е никак лесно да пробиете и да оцелеете, да не говорим пък за това да преуспеете. Ала всъщност колко неща в живота са лесни? Да си майка е трудно, също както и да си учител, атлет, счетоводител или ученик. Опитвам се да кажа, че не съм много сигурна дали писането е по-страшно, сърцераздирателно и вълнуващо, отколкото всяка друга професия. За сметка на това съм напълно сигурна, че осемте ми правила ме доведоха дотук... и се надявам, че и занапред ще ме подкрепят през възходите и спадовете на онова, което правя.
 Много автори, както издадени, така и все още неиздадени, са идвали при мен за съвет. Винаги се чувствам поласкана, ала в същото време никога не съм сигурна как точно да опиша процеса си на работа, нито защо досега той действа (и никога не приемам за даденост, че ще продължи да действа и занапред). Все пак обикновено им давам по няколко напътствия за всеки един от етапите на процеса. Те са изброени по-долу, но преди да продължа с тях, държа да изтъкна нещо наистина важно - това са съвети за хора, които искат книгите им да бъдат пуб-

ликувани. НЕ е задължително да пишете единствено с цел да бъдете издадени. Години наред аз пишех само за себе си и това напълно ме задоволяваше. Така че онова, което ще изложа на следващите страници, е предназначено изключително за хора, които са си поставили специфична цел... и държа да отбележа, че издадената книга е едно много особено животно, а не квинтесенцията на всичко.
  Май е време да престана, но смятам, че е важно да знаете - пишете ли, вие сте автор. Точка по въпроса. Не се нуждаете от издател или читатели, за да придобият усилията ви стойност. Да видят произведенията си по книжарниците е само един от пътищата, по които някои хора решават да поемат, ала далеч не е единственият. Да събирате историята на своето семейство за следващото поколение, да записвате мислите си в дневник или пък да нахвърляте описанието на някоя буря просто защото ви харесва как светкавиците раздират черното небе - всичко това се брои и има значение. Така, съвети за онези, които искат да издадат книгите си:
  1. Завършете поне една книга. Дори и да не го харесвате или да мислите, че не е достатъчно добър, доведете един от проектите си до края. Дисциплината е от жизненоважно значение за успешното издаване на една книга и независимо колко примамливи може да ви се струват останалите идеи в главата ви, стигнете до последната страница на поне един от своите проекти. Ако усетите, че в главата ви има твърде много други персонажи и идеи, които ви разсейват, запишете ги на друго място и ги запазете за по-късно. Научете се да довършвате онова, което сте започнали. Писането може да върви страшно бавно. Може да напредвате едва-едва, с миниатюрни стъпки, които ви побъркват. С всяка от книгите за братята, особено при процеса на редактиране, ме е обземало желанието да изкрещя, убедена, че работя над най-дългата книга писана някога и че НИКОГА няма да я завърша. Ала това е просто част от процеса.
  2. Открийте други писатели. Аз се присъединих към „Американски писатели на любовна литература" (www.rwanational.org) след като завърших първия си годен за издаване проект; всички писатели, с които съм се сприятелила, съм срещнала чрез RWA. Из цялата страна се състоят срещи на местните клонове, има най

различни състезания, в които може да включите творбите си, регионални конференции, както и ежемесе*чно списание, пълно с купища полезна информация. Освен това всяка година се провежда голям национален конгрес, на който не само може да се свържете с други писатели, но и да се запознаете с издатели и агенти, както и да посетите курсове, водени от специалисти. На уебсайта на RWA има невероятни количества полезна информация, отнасяща се както до процеса на писане, така и до бизнес аспектите му, с две думи - всичко, свързано с писането на любовни романи. Ако искате да бъдете публикувани, горещо ви препоръчвам да се присъедините, но RWA не е единствената подобна група. А ако искате да издадете книга в друг жанр, съществуват доста организации с нестопанска цел, които се стремят да свържат писатели, творящи в един и същи стил (като мистерии, ужаси или научна фантастика).
 3. Не пишете, за да у годите на пазара, но имайте стратегия. Когато става дума за поджанрове (като паранормален, съспенс или исторически любовни романи), ако има нещо, което е популярно и което издателите се надпреварват да купуват, нищо не пречи и вие да си опитате късмета, ако онова, което се търси, е нещо, чието писане наистина ви се удава. Братята и аз сме пример за това. И обратно - възможно е да ви се иска да напишете нещо, което да не се продава много добре. В такъв случай, ако целта ви е да си намерите издател, няма да е зле да разгледате останалите си идеи и да видите дали те не са в жанр, за който има по-голямо търсене. ПРИ ВСЕ ТОВА, ако пишете нещо, което наистина ви е по сърце, ентусиазмът ви ще си проличи и това ще направи четенето на книгата ви много по-приятно... а пък пазарът се променя. Онова, което е популярно днес, след година може да бъде заменено с нещо съвсем различно. Запазете отхвърлените си ръкописи - никога не се знае кога може да ги предложите на някой друг или пък под различна форма.
 4. Пишете книгите си за вас самите и едва след това вижте къде биха се пласирали. Добра идея е да знаете какво точно търсят различните издателства - така щом довършите проекта си, ще можете да го изпратите на подходящото място. Например, надали бихте искали да изпратите средновековен любовен роман на редактор, който търси паранормални любовни романи (ще се върна на това как да откриете кой какво търси

малко по-късно). Хубавото на това да имате добър агент е, че той ще знае точно на чие бюро да сложи произведението ви. Някои редактори предпочитат по-мрачни творби, други си падат по комедии - винаги е по-лесно, ако редакторът и авторът си пасват в това отношение. Ако все още не сте си намерили агент и предлагате творбите си без помощта на такъв, попитайте други писатели, чийто материал е подобен на вашия, с кого работят (както казах, след малко ще поговоря повече за търсенето на агент/издател).
   5. Серия или отделно заглавие - личен избор. Съществуват два различни пътя, които си заслужава да бъдат проучени, когато става въпрос за издаването на любовна литература и в случая нямам предвид поджанровете. Двете основни опции са серия или самостоятелно заглавие. Сериите (каквито са книгите, издавани в поредици като Silhouette Special Editions и Harlequin Intrigues) са сравнително кратки истории, които отговарят на точно зададени от издателството изисквания, що се отнася до съдържание и дължина. Самостоятелните заглавия са по-дълги, независими произведения. И двете си имат своите плюсове и минуси. За да се свържете с някой редактор на романи от типа серия, не ви е нужен агент, докато за да продадете самостоятелно заглавие обикновено имате нужда от някой, който да ви представя. Ето защо сериите са чудесна възможност да пробиете (цяла КАМАРА суперуспешни автори, като Елизабет Лоуъл, Сюзън Брокман, Лиза Гарднър и Джейн Ан Кренц, са започнали именно по този начин). Освен това сериите могат да ви помогнат побързо да откриете най-подходящото за вас място на пазара, защото изискванията, на които трябва да отговарят, са съвсем ясни - има серии, посветени на съспенс, паранормални или хумористични романи, с две думи - всичко, за което може да се сетите. Винаги съветвам авторите да погледнат www.eharlequin.com за списък с различните серии и специфичните им изисквания.
   В Eharl, както го наричаме, има и страшно полезни съвети за писане.
   Самата аз започнах отзад напред - първо писах самостоятелни заглавия, а после се залових със сериите и продължих да пиша съвременни любовни романи, докато братята назря

ваха в главата ми. Страшно ми харесва да пиша за серии (в Silhouette Special Editions под името Джесика Бърд), които ми помагат да си отдъхна от книгите за Братството. Леки и бързи, те са като нещо, което човек хапва между основните ястия, за да си прочисти небцето. Държа да отбележа обаче, че писането им не е особено по-лесно само защото са пократки - добре свършената работа е трудна, независимо от броя на страниците.
   Що се отнася до пазара на самостоятелни заглавия, в сравнение със сериите, конкуренцията там е доста по-голяма и, както споменах, най-често налага намирането на агент. Въпреки това при самостоятелните заглавия имате по-голяма свобода, що се отнася до дължината на книгата, съдържанието и сюжетните линии, както и възможността да спечелите повече пари... макар че и рискът е по-голям. Предполага се, че ако книгите ви не се продават, издателството ще се откаже от вас по-бързо, отколкото ако пишете за серия.
   Изборът зависи от това докъде сте стигнали в писането и какъв тип истории предпочитате да създавате. Пък и в крайна сметка, никъде не е казано, че не може да правите и двете. Опитайте със самостоятелно заглавие или започнете със серия - най-важното е да откриете какво наистина ви харесва и къде материалът ви би паснал най-добре.
   6. Няколко думи за електронните издания. Аз всъщност не знам чак толкова за електронните издания, затова обикновено насочвам хората, дошли за съвет при мен, към някой от приятелите ми, които са издавали книгите си по този начин и поради това знаят от личен опит кои варианти са добри, когато става дума за подкрепа на автора и бизнес етика. Смятам, че електронните издания представляват прекрасна възможност за професионална реализация и са чудесен начин да изкарате името си на пазара доста по-бързо, отколкото би било възможно иначе. Смятам също така, че книги, които издателствата биха определили като твърде противоречиви или пикантни, биха намерили възможност за разпространение. Но все пак авторите трябва да бъдат предпазливи и да се обръщат към вече утвърдени компании, а да се потърси нечие независимо мнение преди подписването на какъвто и да било договор е повече от разумно (и уместно във ВСЯКО бизнес начинание).

  7. Желателно е да имате агент. От редакторите, които познавам, чувам, че купчините ръкописи, които получават, през последните години са нараснали неимоверно. Не съм съвсем сигурна защо - може да се дължи на настъплението на компютрите, кой знае. Ала този феномен, заедно със свиването, което издателският сектор преживява в момента, означава, че редакторите напълно обяснимо са по-натоварени и по-предпазливи отвсякога.
  И именно тук е мястото на агентите. Редакторите, които познавам, използват агентите за пресяване на купищата ръкописи и разчитат на техните препоръки, когато трябва да решат на кои материали да отделят внимание и евентуално да купят. Добрият агент има връзки с редактори на всички нива във всички издателски къщи и знае точно къде да представи всеки един ръкопис. В добавка към това, той може да гарантира за проекта ви със своята репутация, като по този начин му придадае още по-голяма представителност.
  Не е нужно агентът да ви бъде приятел и така е дори по-добре. Той трябва да ви казва неща, които не ви се иска да чуете, да ви държи в течение на това докъде сте сигнали в своята кариера и накъде вървите. Всеки агент е различен, точно както и всеки автор е различен. Някои държат да имат думата, когато става въпрос за съдържанието на книгите, други залагат най-вече на правилното рекламиране; някои са от типа душеприказчици, докато други са същински булдози. Ключът е да откриете типа връзка, която ще сработи във вашия случай. И не забравяйте - това е връзка като всички останали. Бъдете професионални и откровени със своя агент и очаквайте същото от него. И никога, никога не застрелвайте пратеника, донесъл ви лошата новина. Ако агентът ви си върши работата както трябва, ще ви се налага да чувате неща, които не са ви по вкуса и които ще ви се иска да са различни. Важното е заедно да решавате проблемите и да направите така, че книгите ви да достигнат до възможно най-много хора.
  8. Как да си намеря агент или издател? Най-добрият съвет, който мога да ви предложа, е да си намерите последното издание на „Writer's Market". Този ежегоден справочник е невероятен източник на информация за това какво точно търсят агентите и издателите. Информацията е групирана както по агенти, така и по издателства и включва имена, адреси и обяснения кой

агент какви автори би искал да представлява и какви книги търси всяко издателство. RWA също публикува ежегодни бюлетини за това кои агенти и издателства са насочени специално към любовната литература (още една голяма полза от това да си член). Ако познавате вече издадени автори, няма да ви навреди да поразпитате кой ги представлява и кой публикува книгите им, харесват ли агента и редакторите си и какви са наблюденията им досега. Ако имате повече късмет, някой би могъл дори да покаже ръкописите ви на своя агент, което може да е страшно полезно... макар че това е нещо, което е добре да ви предложат, а не сами да си поискате.
  Възможно е да са ви необходими няколко опита, докато се сдобиете с агент или издател - просто трябва да упорствате и да се променяте, докато не се получи. А що се отнася до агентите - ако не успеете да си намерите такъв, който да се съгласи да ви представлява, не се отчайвайте, защото има и издатели, които не изискват авторите им непременно да имат агенти.
  9. Ако се свържете с няколко издателства, не го дръжте в тайна. Вярно е, че да изпратите ръкописа си на няколко различни агента или издателства може да съкрати продължителността на целия процес, но освен това може да ви постави в неловка ситуация, ако повече от един от тях поиска да ви представлява/публикува. Ако все пак решите да си опитате късмета на няколко места едновременно, непременно ги уведомете от самото начало... и се погрижете да не изпратите работата си на агенти или издатели, които нямат тази практика.
  10. Бъдете професионалисти. И то във всяко едно отношение. Погрижете се ръкописите, които предавате, да са проверени за печатни грешки, както и подобаващо оформени (Times New Roman 12 или Courier 10, двойна разредка, бели полета 25 мм) и подвързани. Когато говорите с някого, бъдете любезни и кратки. Ако имате среща с агент или редактор отидете подходящо облечени. Бъдете точни - ако обещаете някому, че ще предадете нещо до определена дата, оставете си малък резерв от време за непредвидени забавяния и предайте готовия материал на обещаната дата. Изпращайте писма, за да изразите благодарността си. Говорете хубави неща за другите или си дръжте устата затворена. Вярно, това са все елементарни правила, но

въпреки това са важни. С повечко късмет може да направите кариера в бранша, така че е най-добре да започнете да градите доброто си име от първия ден.
   11. Не предавайте твърде рано. Това е СТРАШНО важно за мен. Говоря за ръкописите ви. Да довършите онова, върху което работите, и да го изпратите на някой агент/издател възможно най-бързо звучи ужасно примамливо... или поне така беше при мен. Само че първо впечатление може да направите само един-единствен път, а без съмнение ще останете изненадани от недостатъците, които ще откриете в работата си, ако я прегледате отново, на свежа глава. Мое неотменно правило беше (а и до днес е) да се ЗАСТАВЯ да задържа онова, върху което работя, докато не успея да го прочета още веднъж от край до край. Беше неимоверно трудно, защото естествено изгарях от нетърпение да разбера какво ще каже агентът или редакторът и дали книгата ще бъде купена. Ала нито веднъж не съжалих, че съм изчакала.
  Ето ви един чудесен пример. Първата ми издадена книга, „Leaping Hearts", не е книгата, с която започнах сътрудничеството с първата си агентка. Написах я, докато се опитвах да намеря някой да ме представлява. Знаех, че „Leaping Hearts" е много по-добра от онова, което бях разпратила, затова казах на тогавашната си агентка да изчака, докато й предам новия си материал. В крайна сметка забавих с около два месеца „Leaping Hearts", който по-късно бе публикуван, за да съм сигурна, че всичко е както го искам. Ала това бе правилният избор и агентката ми бе съгласна с мен. „Leaping Hearts" беше далеч по-силна книга и бе закупена много бързо.
  Въпросът е в това, че ми е в кръвта да изпреварвам крайните срокове, но прибързаната работа винаги си личи. Не казвам, че трябва да се вманиачавате дотам, че да редактирате ръкописа си, докато у него не остане и искрица живот. Въпреки това съществува един период, в който ръкописът узрява, и с течение на времето ще научите колко дълго трае той при вас и от колко редакции се нуждае.
   12. Реклама. След като вече сте продали своя книга на някое издателство и сте извървели целия път, отвеждащ до момента, в който творбата ви вижда бял свят, добре е да обмислите различните възможности за реклама.
    
Разговаряла съм с множество автори, агенти и редактори за рекламата, понеже като всички останали и аз все още се опитвам да разбера какво действа и какво - не. И знаете ли каква е единодушната присъда? (И имайте предвид, че това е след разговори с изключително успешни автори и влиятелни издателства.)
Никой. Няма. Представа.
   Изглежда не съществува никаква ясна връзка между онова, което един автор прави за популяризирането на своите книги, и техните продажби. При все това има неща, които може да сторите, за да подпомогнете усилията, които издателят ви влага във вашата книга.
   а) Създайте си нещо като ваша лична запазена марка и организирайте рекламните си кампании около нея. Запитайте се какви книги пишете и създайте точно определение. Например Дж. Р. Уорд - това са тъмни еротични паранормални романи и във всичко, което правя за популяризирането на книгите си, винаги се усеща тъмна, еротична, паранормална атмосфера.
   б) На всяка цена си създайте интернет сайт, който отразява вашата „запазена марка", както и електронен адрес, на който читателите могат да се свържат с вас и от който можете да им отговаряте.
   в) Помислете за интерактивен форум. Независимо дали става въпрос за интернет форум, Yahoo! група или блог (поддържан от вас или заедно с други), бъдете активни, сърдечни и пълни с ентусиазъм за работата си.
   г) Предложете бюлетин. Аз съм малко назад с материала в това отношение, тъй като си направих такъв съвсем наскоро, но поне имах форумите и Yahoo! групата си, с чиято помощ можех предварително да съобщавам на читателите си за предстоящите си заглавия и обществени появи. За добро или лошо, първите две седмици след издаването на дадено самостоятелно заглавие решават всичко, така че колкото повече хора знаят, че ваша книга ще се появи по книжарниците, толкова по-вероятно е да я купят през тези решаващи първи четиринайсет дни.
   д) Гостувайте в други блогове/интернет форуми/Yahoo! групи. Поддържайте връзка с приятелите си и вижте кой е съгласен да ви покани на своя сайт за еднодневно гостуване в дните около излизането на книгата ви. Проведете конкурс, за да увеличите посещаемостта на сайта или пък говорете за нещо интересно, свързано с вас или книгите ви.

  е) Раздаване на автографи и конференции. Посещавайте ги и бъдете отзивчиви.
  ж) Рекламни продукти. Разделители за отбелязване на страниците, химикалки и други дребни подаръчета могат да напомнят на читателите и продавачите на книги за вас.
  Всички изброени по-горе тактики със сигурност са полезни... ала също така крадат от времето ви. За мен писането винаги е на първо място, така че трябваше да се науча да не се чувствам виновна за всички неща, които не правя на рекламния фронт. В крайна сметка, първо трябва да напишете най-доброто, на което сте способни... и едва след това да се тревожите как да го рекламирате. Неведнъж ми се е налагало да се отказвам от различни дейности, за да мога да пиша. Което изобщо не е лесно и познавам доста автори, които се борят с този проблем. Ако искате да продължат да ви издават, книгите ви трябва да се продават, ала има доста неща, върху които ние, авторите, нямаме контрол и понякога промотирането ни се струва единственото, което можем да сторим, за да увеличим продажбите си.
А сега... най-най-важният съвет, който съм получавала някога.
  Златното правило - винаги прави най-доброто, на което си способен. Тази простичка наглед истина ме преобрази и освен това бе подарък, който дойде в най-подходящия момент. Ако погледнете благодарностите в книгите ми, ще откриете, че във всяка една от тях благодаря на „несравнимата Сюзън Брокман". За което си има дяволски добра причина.
  Представете си следното. През юли на далечната 2006 г. отидох на националния конгрес на RWA в Атланта, Джорджия. „Тъмна любов" беше издадена през септември, 2005 г. и за изненада на всички три седмици след излизането си бе стигнала до разширения списък с бестселъри на „Ню Йорк Таймс". Което бе адски странно по ред причини.
  „Вечна любов" излезе през март 2006 г. и бе дори по-успешна, задържайки се още по-дълго в списъка на „Ню Йорк Таймс" и реализирайки невероятни продажби. Читателите очевидно започваха да се увличат по братята, издателят ми беше страшно въодушевен, агентката ми беше във възторг, „Тъмна любов" бе номинирана за RITA за най-добър паранормален любовен роман...
А аз... бях на път да получа нервно разстройство.
   
Виждате ли, само година по-рано мислех, че никога вече няма да издам друга книга.
  Когато отидох в Атланта, не знаех на кой свят съм. Нямах представа защо братята като че ли бяха успели да пробият на пазара, нямах никакъв контрол над това дали поредицата ще продължи да се продава добре, а на всичко отгоре въобще не ми беше лесно да се превърна от себе си (най-обикновена раздърпана писателка по боксерки и пантофи) в Дж. Р. Уорд (детето чудо, така да се каже).
  Така. Няколко години по-рано бях имала големия късмет да се запозная със Сюз Брокман чрез клона на RWA в Ню Ингланд. Както повечето хора, които познавам, аз също изпитвах благоговение пред нея и нейния успех. Освен това бях и страхотна нейна почитателка, тъй като я четях от дълги години.
На всичкото отгоре тя беше (и все още е) адски свестен човек.
  За мой късмет Сюз се съгласи да си поговорим насаме по време на конгреса в Атланта и двете с майка ми се срещнахме с нея на едно закътано местенце в огромното лоби на хотела. Страшно исках да направя добро впечатление и да не покажа колко безпомощна и уплашена се чувствам. А аз наистина бях ужасена. В някои отношения ми е по-трудно да се справя с добрите, отколкото с лошите новини, защото им вярвам по-малко... а тъкмо в онзи момент бях доведена до ръба от съмнения в себе си, страх и объркване.
  И така, двете със Сюз сме потънали в разговор, тя ми дава цял куп страхотни бизнес съвети и какво ли не... а през цялото време част от мен не спира да повтаря: „Дръж се, гледай да не се изложиш..."
Почти успях. Докато тя не ме съкруши с добротата си.
  Към края на срещата Сюз бръква в малката платнена торбичка, която носи със себе си, изважда една книга. Навежда се напред и преспокойно, сякаш не е нищо особено, казва:
  - А, да, донесох ти предварителен екземпляр от новата си книга.
  Погледнах надолу към онова, което ми подаваше. До денднешен помня точно как изглеждаше: лъскава, бяла корица, украсена със ситен, червен десен, заглавието - изписано с големи черни букви, а под него - нейното име.
Посегнах и внимателно взех книгата от ръката й.
Работата е там, че чета Сюз от години. За мен тя е като Ели-

забет Лоуъл. Тя е авторката, с чиито книги се сгушвах в леглото и четях, докато не започнех да виждам двойно от умора... и въпреки това продължавах да чета. Тя е авторката, пред която по различните конференции съм виждала опашки от по сто човека, чакащи в продължение на часове, за да се срещнат с нея. Тя е златният стандарт за страхотно отношение към читателите си. И най-вече - тя е авторката на книгата, след чието прочитане часове наред ходих из апартамента, обляна в сълзи, защото бях убедена, че никога няма да бъда толкова добра, колкото е тя дори в най-лошите си дни.
  И тогава се сринах. Взех проклетия предварителен екземпляр, притиснах го до гърдите си като спасителен пояс и се разревах.
Пред. Сюз. Брокман.
И пред майка ми.
  На третия етаж в лобито на хотела в Атланта... тоест - на обществено място.
И до днес ми става лошо като се сетя.
  Сюз, разбира се, излезе с чест от положението и най-дюбезно ме изслуша, докато аз ломотех през сълзи за това как съм на ръба, как не съм сигурна дали и занапред ще съумея да поддържам същото качество на писане и да се вмествам в сроковете и как се измъчвам, че не правя най-доброто, което някой автор днес, в миналото или в бъдещето, би могъл да направи с възможностите, които аз съм получила.
  Сюз ме остави да се изприказвам и когато най-сетне се изчерпах, като хамстер, изразходил цялата си енергия на малката си въртележка, тя ме погледна и аз начаса разбрах, че е наясно точно как се чувствам. Прекрасно знаеше какво е да искаш да си съвършен и да си вършиш работата идеално, така че някак си да заслужиш успеха, който си получил. И тогава тя сподели с мен нещо, което бе научила с течение на времето - че ако се стремиш към пълно съвършенство, неизменно ще се провалиш... и че „перфектно" просто не може да ти служи за мерило, защото по този начин много бързо ще се изхабиш.
  Единственото, което можеш да направиш, е да сториш найдоброто, на което си способен.
  Когато бях по-млада, особено докато адвокатствах, едва не се убих, мъчейки се да бъда съвършена; бях тръгнала по същия път и с писането. Ала Сюз ми отвори очите и аз си казах,

че ако нещо действа при нея, то определено ще е достатъчно добро и за мен.
  (Бележка: Помолих я да прочете тази част, преди книгата да бъде изпратена в печатницата, за да съм сигурна, че няма нищо против да бъде спомената... и тя каза, че съветът, който ми даде тогава, е от типа „предай нататък", и че самата тя го е получила от прекрасната писателка на „Арлекин", Пат Уайт, която пък го прочела в книга, наречена „Четирите споразумения" от Дон Мигел Руис. А сега аз, на свой ред, го „предавам нататък". Готино,нали?)
  Та значи ето как стоят нещата с издателския бизнес... не се измъчвайте ненужно. Правете най-доброто, на което сте способни. Истинският живот неизбежно ще се отрази на качеството или количеството на написаното от вас... или на ентусиазма ви... или пък на вярата в мечтите ви... или на успеха ви. Никога не го забравяйте и си подсигурете добра подкрепа, било то от страна на приятелите ви или на други писатели, на семейството или пък на кучето ви... и помнете, че за всяко нещо, било то някаква професия, бизнес или успеха като цяло, има единствено насоки, но не и неизменни правила. Когато давам съвети, винаги изтъквам, че онова, което е сработило при мен, може и да не е най-подходящото за някой друг и че в крайна сметка абсолютна сигурност не съществува и всичко са само предположения. В което няма нищо лошо.
Защото чудеса се случват.
Всеки ден.
  Работата е там, че ако се криете, те няма как да ви намерят. Така че, моля ви, рискувайте и вижте докъде ще стигнете. И не бъдете твърде сурови със себе си. В края на краищата, единственото, което можем да сторим, е да вярваме в себе си и да се трудим здраво... останалото зависи от съдбата.
А, и още нещо - бъдете благодарни.
Аз със сигурност съм.

П Ъ Т Е В О Д И Т Е Л ЗА П О С В Е Т Е Н И	253

  Мнозина автори, на които тепърва предстои да бъдат публикувани, искат да знаят повече за писмата, в които представят себе си и своя проект пред агенти и/или издатели. В „Writer's Market" може да откриете добри модели на подобни писма. С няколко думи, ето какво трябва да знаете - вместете се на една страница, опишете проекта си кратко и ясно, ала с ентусиазъм
и избройте всички свои постижения (например вече издадени книги, конкурси, които сте печелили, както и членства в различни професионални организации, напр. RWA). Също така включете всяка лична информация, свързана с ръкописа, който представяте (например, че сте педиатрична медицинска сестра и вашата героиня също е педиатрична медицинска сестра).
  В общи линии, представянията са нещо като резюме на книгата ви, и трябва да показват, а не да казват. Изпращат се и първите три глави от ръкописа ви.
По-долу следва представянето на Братството, което предадох чрез агентката си (първите три глави можете да прочетете
в самата „Тъмна любов", ако желаете). Нека ви кажа направо - представянето ми е прекалено дълго, така че ако смятате да последвате моя пример, препоръчвам ви да напишете една пълна версия за себе си и след това да я посъкратите за агенти/редактори. Сама си измислих формата - дотогава не бях виждала нечие предложение, затова съсредоточих вниманието си върху онова, което аз бих искала да науча за поредицата, ако бях редактор. Държа да отбележа, че според мен този формат пасва особено добре на паранормалните романи - ще забележите, че съм включила правилата на света, както и кратко описание на всички основни герои и тяхната роля не само в книгата, но и като цяло в обществото на вампирите.
Лично на мен ми е страшно интересно да се върна назад
и да видя всички промени, които междувременно настъпиха
в съдържанието. В по-голямата си част съществуващите несъответствия се дължат на погрешно разтълкуване на онова,

което бях видяла или пък на това, че по-късно в съзнанието ми изникнаха повече сцени, които промениха значението на първоначалните. На няколко места обаче разликите произтичат от това, че в представите ми не виждах всичко подредено
и пролуките запълвах с неща, които си измислях. Например, първия път, когато видях Фюри и Зи, не знаех, че са близнаци, всъщност - не знаех почти нищо за тях. Вместо да оставя нещата така, аз им измислих история, която ми се стори подобаващо драматична. Истината обаче излезе наяве, когато се заех да напиша първата книга.
  Същото важи и за края на „Тъмна любов". Докато пишех резюмето, сцените в главата ми пресъхнаха в момента, в който Рот се озова в болницата, след като бе прострелян. Това обаче не ми изглеждаше най-подходящият завършек на книгата, макар да бе всичко, с което разполагах. Опитах се да измисля още - и успях да включа няколко нови сцени - но през цялото време усещах, че не това се бе случило в действителност. За щастие сцените си дойдоха на мястото по време на писането
и братята останаха заедно, все още в Колдуел, в имението на Дариъс.
  Ще забележите, че въобще не споменавам Омега - това е, защото той не ми беше ясен. Или поне докато не се залових с първата чернова! Тогава вече знаех предостатъчно.
  Ще забележите също така, особено във въвеждащата част, че говоря за това как съм „дала" на Рот слабост или как съм „изградила" ситуацията, която довежда жена в живота му. Разбира се, нещата изобщо не се развиваха така... ала тогава изпитвах напълно разбираема неохота да обясня на редакторите, че тези вампири са в главата ми и ми казват какво да правя! Реших, че е добра идея да представя историята така, сякаш поне на теория имах контрол над материала. Дори и това да нямаше нищо общо с истината.
  А и никога не използвах думата „ута-шелан" в поредицата. Вместо това избрах просто шелан.
  И още нещо - очакваният брой думи? Ни-и-и-и-и-ищо общо с крайния резултат.
  И накрая - текстът, който следва, е взет едно към едно от моя компютър и няма да бъде редактиран заедно с останалата част от този пътеводител. Материалът, който виждате, е точно копие на онова, което изпратих на издателствата, с грешките и всичко останало. Целта му е да покаже, че макар да направих всичко по

254	ЛЖ . P. У О Р Д	П Ъ Т Е В О Д И Т Е Л З Л П О С В Е Т Е Н И	255

силите си, за да изчистя и последната грешка, такива има - макар че това не е никак желателно. Все пак книгата ми бе купена въз основа на резюмето. С това не се опитвам да насърчавам небрежността, а още веднъж да покажа, че никой не е съвършен.
„ Тъмна любов" от Дж. Р. Уорд,
самостоятелно заглавие, приблизително 100 000 думи
  Един добре изграден свят на вампири може да съдържа всички елементи на любовната литература: горещ секс, високи залози и силни чувства могат да се слеят в една уникална съвременна атмосфера. За да има успех подобна книга, правилата на света трябва да бъдат ясно очертани и непроменливи и да бъдат такива, че да насърчават героични дела и саможертва в името на любовта. Контрастите са от ключово значение и трябва да играят важна роля в сюжета: сила и слабост, добро и зло, вярност и предателство, любов и омраза, загуба и единение - всички тези съществени движещи сили трябва да присъстват. Героите трябва да са свръхмъже, изправени срещу достойни врагове. Героините трябва да са силни и интелигентни.
  А, да - споменах ли, че трябва да има фантастичен секс, в продължение на дълги, страстни нощи? Да, това като че ли се включва в категорията горещ секс.
  При планирането на тази книга започнах с герой воин, който трябва да бъде излекуван с помощта на любовта. Рот е четиристотингодишен вампир, последен от рода си и единственият чистокръвен вампир, останал на земята. Надарен с невероятна физическа сила, той излъчва опасност и сексапил и е почти сляп. Що се отнася до последното - смятам, че е важно да му дам някаква слабост. Слепотата го принуждава да разчита на тези около него и е в ярък контраст с физическата му мощ във всяко друго отношение. Лошото зрение обаче не му пречи да се бие.
  От мига, в който преминава през своето преобразяване, Рот води война с общество от ловци на вампири, използващи черна магия. Вампирите в тази поредица се раждат без характерните белези на своята раса - дълги кучешки зъби, изключителна сила, дълголетие, непоносимост към слънчевата светлина и нуждата да пият кръв. Всичко това те придобиват малко след двайсет и

петия си рожден ден, когато преживяват мъчително физическо преобразяване. За да поддържат живота си, те не пият от хора, а се нуждаят от кръвта на вампир от противоположния пол.
  Преди да се преобрази, Рот е хилав, болнав и слаб. Заради лошото си здраве и зрение, той не успява да спаси родителите си, когато те биват нападнати от ловци на вампири. Този контраст между някогашната му немощиост и невероятната сила, която притежава сега, е в основата на вътрешния му конфликт. Това, че не успява да защити онези, които обича, е провал, за който Рот и до ден-днешен не може да си прости. Жаждата за отмъщение и самоомразата му са обсебили душата му, затваряйки я за всякаква обич и топлота.
  Няма съмнение, че Рот е опасен, но въпреки това заслужава да бъде спасен от емоционално празното си съществуване. Проблемът е, че за да се осъществи това спасение, той трябва да разбере, че е в състояние да се грижи за някого и че заслужава да бъде обичан. Тъй като той избягва всякакви по-близки отношения, трябваше да създам ситуация, в която да е принуден да допусне жена в живота си.
  Бет Рандъл, героинята, е силна, интелигентна и красива. Наполовина човек, наполовина вампир, тя е дъщеря на Дариъс, един от малката групичка воини на Рот. Когато баща й е убит от враговете на тяхната раса, на Рот не му остава друг избор, освен да се нагърби с отговорността за Бет и да й помогне да премине през трансформацията си. Докато е с нея и я подкрепя, Рот е принуден отново да преживее преобразяването си и смъртта на своите родители. Бет му помага да види случилото се в друга, по-правилна светлина и той най-сетне разбира, че онова, което смята за провал, всъщност не е резултат от безчестие или слабост от негова страна. Това му помага да се отърси от товара на самоомразата си и изцерява емоционалните му рани, в резултат на което той най-сетне е способен да обича страстно и всеотдайно Бет.
  Що се отнася до Бет, когато за първи път се запознаваме с нея в началото на книгата, животът й е също така самотен и пуст като този на Рот. Израснала по приемни домове, тя не знае нищо за родителите си и няма абсолютно никаква семейна подкрепа. И дори не подозира, че е наполовина вампир. Когато Рот се появява в живота й, тя попада в един съвършено нов свят, в който открива не само любовта, но и се сдобива със семейство. С помощта на Рот тя най-сетне получава онази връзка с роди-

256	ЛЖ. I'. УОРД	П Ъ Т Е В О Д И Т Е Л ЗА П О С В Е Т Е Н И	257

тел, която винаги с искала. Както и огромна доза вълнуващи преживявания и страст.
  Втората любовна история в книгата е тази между Мариса, жената или така наречената шелан на Рот (поне на теория) и закоравял детектив от отдел „Убийства". Мариса обича Рот от векове, ала той никога не я е допускал до себе си - нито емоционално, нито физически. Мариса е нежна душа, самотна и копнееща за деня, в който Рот най-сетне ще осъзнае колко много може да му предложи тя. Мариса не е лесен персонаж за обрисуване. Не бива да изглежда безволева, защото това е скучно, но в същото време трябва да контрастира с мрачната заплаха, излъчваща се от Рот, а несъвместимостта им трябва да бъде съвсем достоверна.
  С напредването на повествованието, Мариса си дава сметка, че Рот никога няма да я обикне и това й дава свободата да открие своята сродна душа в лицето на детектив Бъч 0'Нийл. Бъч е добър човек, който, също като Рот, може да стигне опасно близо до лудостта, когато даде воля на гнева си. Ежедневието му е тягостна поредица от смърт и канцеларщина и от години той бавно губи душата си, образно казано. Когато среща Мариса, вътрешната й чистота му вдъхва нови сили и възкресява отдавна изгубената му надежда за обич и по-добър живот. Той открива също така, че светът на вампирите е по-съвместим с неговия темперамент. Усложненията, породени от това, че той е човек, а Мариса - вампир, ще бъдат разрешени само частично в края на книгата. Бъдещето им ще остане неясно.
  Няколко думи за враговете на Рот. До голяма степен, повечето вампири (с изключение на героите) искат единствено да бъдат оставени на мира и да живеят сред хората, без да бъдат разкрити. Те са систематично преследвани от Средновековието насам, поради невежество и липса на разбиране, що се отнася до нуждата им да пият кръв. Членовете на така нареченото Общество на лесърите са подлагали вампирите на ужасяващи жестокости, като едва не са ги заличили от лицето на земята. Избрана група от воини вампири, най-могъщият сред които е Рот, имат за задача да опазят расата.
  Тази група воини (или братя) предлага възможността за създаването на цяла поредица. Всеки от шестимата има някакво слабо място. Те са изгубили семействата си, били са предадени от приятели и любими, страдали са и са понесли много болка. Те се бият за своята раса, изправяйки се умело и безстрашно срещу

врага, но в края на нощта до един се прибират сами у дома. Начинът, по който любовта укротява и най-страховития мъж, изваждайки на повърхността грижовността и топлотата, които се крият дълбоко в него, е един от универсалните гфинципи в любовната литература. Всеки от тези мъже се нуждае от спасение и заслужава любовта, която единствена може да го изцели.
  Историята се разиграва в голям град в щата Ню Йорк, разположен на река Хъдсън. Началото на юли е и навън е горещо, гръмотевични бури често връхлитат града, раздирайки нощите с ослепителни светкавици и тътнещи гръмотевици. Сцените на закрито се разиграват на урбанистичен и до голяма степен суров фон - дене клубове, апартаменти, полицейския участък, ресторант за бързо хранене, академия за бойни изкуства. Контрастът идва от мястото, където живее Рот. Стаята, в която спи, се намира в пищно имение. Фонът, на който се разиграват сцените на открито, е също така неприветлив - тъмни задни улички, паркинги, мрачни терени под мостовете. Смятам, че безрадостните тонове на декора в книгата контрастират рязко с любовта и нейната топлота, утеха и светлина и ги карат да изпъкват още по-ярко.
  Още веднъж - мисля, че любовните истории за вампири са съвършената смесица от фентъзи и романтика. Темата е достатъчно гъвкава, за да позволи представянето на магии и различни ритуали в съвременна обстановка, ала е също така универсална и вечна. За мен е истинско удоволствие да работя върху този проект и съм изключително въодушевена от героите и техния живот.
  А, да - споменах ли, че вампирите са чисто и просто дяволски секси?
Благодаря ви за отделеното време.
ОСНОВНИ ПЕРСОНАЖИ Бет Рандъл
  Бет Рандъл скоро ще навърши двайсет и пет години и не е доволна от живота си. Израснала по приемни семейства, тя не знае нищичко за родителите си. Успяла е да научи единствено, че майка й е умряла при раждането й. Тази липса на каквато и да било информация й тежи, тя се чувства без всякаква опора в живота и се пита дали изобщо някога ще узнае коя е. И къде е нейното място.

258	Л Ж . Р. УОРД
  Работата й като репортер е отдушник на разочарованието от безуспешните й издирвания и й дава удовлетворението да открива отговорите, търсени от други хора. Тя отговаря за полицейската хроника в „Колдуел Куриър Джърнъл" и прекарва доста време с ченгетата в участъка. Няколко от тях са я канили на среща, но тя никога не е проявявала особен интерес. Като цяло, мъжете я намират за невероятно привлекателна, ала тя не изпитва нищо към никого от тях. Понякога се пита дали не е лесбийка, защото сексът с мъже не я влече кой знае колко. От друга страна, жените също не я привличат.
  Замисли ли се за живота си след десет години, изобщо не си представя как нещо може да се промени. Вижда се как продължава да ходи на все същата безперспективна работа, ден след ден, а вечер се прибира при котката си. Копнее за семейство, за обич, за човешка близост, ала не усеща нищо общо с хората, които я заобикалят.
  По-късно, сънят й започва да става неспокоен, през цялото време е гладна, но изобщо не напълнява, макар че непрекъснато яде. Не може да се отърве от усещането, че ще й се случи нещо лошо, а това, че няма с кого да поговори, още повече засилва самотата й.
Рот
  Рот е роден през седемнайсети век в семейство, което го обожава. Баща му е главата на тяхната раса и уважаван лидер. Майка му е мила и състрадателна. Раждането на Рот е отбелязано с тържества по целия свят, тъй като бременностите при вампирите са рядкост и често завършват с помятане. Расата изпитва облекчение, че традициите им ще бъдат продължени и след смъртта на баща му и свързва надеждите и мечтите си с бъдещето на Рот като техен глава.
  Ала като дете Рот е хилав и често боледува, като тийнейджър си остава все така слабоват и това поражда тревоги, че може да не доживее до двайсет и петата си годишнина, когато преобразяването най-сетне ще укрепи тялото му. Очите му са повод за особено голяма тревога, тъй като зрението му е слабо от съвсем ранна възраст. Родителите му и техните слуги непрекъснато бдят над него и въпреки здравословните си проблеми, той израства, вярвайки, че светът е сигурно, почтено място.
В нощта на клането никой не е подготвен за нападението. В

П Ъ Т Е В О Д И Т Е Л ЗА П О С В Е Т Е Н И	259
Европа вампирите живеят с хората §ез почти никакви проблеми чак до Късното средновековие. Обществото на хората е раздирано от противоречия и войни, комуникацията между тях - възпрепятствана от географията и езиковите бариери, така че на вампирите не им е особено трудно да останат незабелязани. Религиозното и интелектуално развитие на човешката култура през седемнайсети век слага край на това мирно съществувание. По същото време се полагат основите на тайно общество, чиято цел е изтребването на вампирите.
  Родителите на Рот са измъчвани и убити пред очите му, а той оцелява само защото баща му го принуждава да се скрие в един тайник и го заключва там, мигове преди нападателите да нахлуят. Рот с ужас наблюдава жестоката смърт на родителите си и когато прислужниците го освобождават на следващия ден, той ги погребва според обичая на своята раса и се заклева да отмъсти. Жалък обет. С недоразвитото си тяло, той прекрасно знае, че не е никакъв воин. По време на жалейния период отвсякъде се стичат вампири, за да му отдадат почест като последния чистокръвен вампир и нов водач на расата им, което го кара да презира себе си и своята слабост още по-силно.
  Рот тръгва на път сам и в продължение на три години обикаля из Европа, опитвайки се да открие хората, убили семейството му. Няма никакви пари, тъй като захвърля всичките си материални притежания, а с жалкото си хилаво тяло не може да припечели нищо дори и с работа. Неведнъж е бит, ограбван, заплашван и захвърлян полумъртъв от хората, които среща по пътя си. Все някак успява да оцелее, като се храни с остатъци и разложени животински трупове, докато най-сетне се хваща на работа като прислужник.
  Когато преобразяването му настъпва, той е напълно неподготвен - в желанието си да го закрилят, родителите му не са му казали какво да очаква. След като пие от кръвта на жената вампир, която се материализира пред него, той се издължава с петнайсет сантиметра, мускулите му се наливат и заякват и той най-сетне придобива физическата сила, от която се нуждае, за да осъществи отмъщението си.
  Рот прекарва следващите четиристотин години, като преследва членове на тайното общество и сам е преследван от тях. Той презира хората както заради жестокостта им към него преди промяната му, така и заради факта, че именно от тяхната

раса се създава обществото на ловците на вампири. Той води живот на воин - не притежава почти нищо, освен оръжията си, и не е близък с никого, освен с останалите братя.
   Мариса, онази, която идва при него в нощта на преобразяването му, е избрана от родителите му за негова партньорка, ала в сърцето му няма любов, която да й отдаде. Двамата се срещат единствено когато някой от тях има нужда от кръв и Рот си дава сметка, че връзката им бавно я убива. Молил я е да си намери друг, но тя отказва и предаността й го кара да се чувства неловко, защото знае, че не я е заслужил.
   Останалите братя в малката му групичка са вампири, които е срещнал през вековете. Те обикновено се бият сами, но когато се налага, споделят информация и координират стратегията си. Рот е наясно, че те гледат на него като на свой водач, заради потеклото и воинската му сила, ала изобщо не иска това положение, нито тяхното преклонение. Той предпочита жилото на омразата пред каквато и да било топлота и се вижда не като герой, бранещ расата си, а като някой, който просто убива време, докато смъртта не го дари с покой.
Мариса
   Мариса е жената на Рот, или неговата шелан, ала деликатната й природа я прави напълно неподходяща за него. Тъй като между нея и Рот не съществува връзката, която повечето вампири имат със своите партньорки, тя живее с брат си. Всецяло отдадена на Рот, тя се надява, че един ден той ще престане да воюва и ще открие, че я обича. Тя е девствена, никога не е била целувана и е изолирана от обществото. Никой от останалите мъжки вампири не иска да се доближи до нея от уважение към Рот, а жените я съжаляват. Мариса има чувството, че живее в сенките и гледа как животът на другите си тече, докато за нея времето сякаш е спряло, вкаменено в сковаващата прегръдка на надеждата й.
Брайън „Бъч" 0'Нийл
   Бъч е детектив от отдел „Убийства", чието силно развито чувство за справедливост и ревностното желание да брани правата на жертвите понякога го кара да избухва неконтролируемо. Той е безмилостен с престъпниците, защитава невинните и не позволява да го правят на глупак. Бъч е добър човек, ала води

суров живот и е изгубил вярата си в хората. Работата е всичко, което има, никога не е бил женен, нито е имал значима връзка с жена. Ужасно е самотен и понякога си мисли, че не би имал нищо против, ако го убият при изпълнение на служебния дълг.
Хавърс
   Братът на Мариса, Хавърс, е лекар, отдаден на това да лекува своята раса. Тъй като родителите им са мъртви, а останалите им братя и сестри са умрели преди много години, покосени от болест, срещаща се единствено сред тяхната раса, Хавърс открай време се грижи за Мариса. Преди една година неговата шелан умира при раждане (синът им се появява на света мъртъв) и сега Хавърс има чувството, че Мариса е единственото, останало му на този свят. Той е състрадателен по природа и болката, която Мариса понася във връзката си с Рот, го разстройва дълбоко. Ще му се тя да си намери мъж, който наистина да я обича.
Братята
   Дариъс, Тормент, Рейдж, Вишъс, Зейдист и Фюри са група воини, които дълбоко почитат Рот. Те са смъртоносни бойци, посветили живота си на това да бранят своята раса; останалите вампири ги уважават и мъничко се боят от тях. Преди двайсет и пет години Дариъс има връзка с човешка жена, която умира при раждането на детето им. Той вече е изгубил двама сина, убити от враговете на тяхната раса, и се бои, че наполовина човешката му дъщеря, Бет, няма да преживее своето преобразяване. Тормент е единственият, който има ута-шелан, първа и единствена жена, и непрекъснато се безпокои за безопасността на семейството си. Лицето на Зейдист е прорязано от белег, наследство от мъченията, на които е подложен, след като е предаден от собствения си брат. Рейдж има невъздържан характер, способен е да избухне всеки момент и страшно обича жените. Вишъс е стратегът на групата; невероятно умен, той е преследван от мрачни видения, които често се сбъдват. Преди петдесет години Фюри губи децата си и своята ута-шелан от ръката на враговете си; след като е ранен в битка, единият му крак е заменен с протеза.
   Забележка относно имената. Английските думи rage, fury, vicious, sadist, torment и wrath произхождат от традиционни за вампири воини имена.

262	Л Ж . Р. У о Р д	П Ъ Т Е В О Д И Т К Л А А П О С В Е Т Е Н И	263

Обществото на лесърите
  Обществото на лесърите е напълно самостоятелна, самоиздържаща се група от ловци на вампири, която е извън закона. Членовете на това общество, така наречените лесъри, са хора, продали душите си в замяна на сто години безнаказано убиване. Те са свирепи социопати, бездушни убийци, чието минало е изпълнено с насилие или психиатрични заболявания. Те убиват за удоволствие и обичат да измъчват жертвите си. Тъй като смъртността в редиците им е висока, непрекъснато се търсят нови членове. Местата, където се набират, често са школи по бойни или други спортове, тъй като Обществото предпочита физически силните членове. В тази книга една академия за бойни изкуства им служи прекрасно както за тренировки, така и за намирането на нови членове.
  Лесърите могат да се движат свободно и през деня. В някои случаи се бият помежду си за територия. След въвеждането си в Обществото те стават по-силни и достигат стогодишна възраст, без да остареят. Освен това са импотентни и миришат на бебешка пудра.
Джо Хавиер, наричан господин X.
  Господин X. е многообещаващ лидер на лесърите. Започва да тренира бойни изкуства докато е тийнейджър, а след като е превърнат в лесър, преминава военна подготовка в специален отряд, преди да се върне в Обществото. Той въвежда най-съвременни технологии в Обществото и допринася, за да достигне нови висоти на жестокост.
ПРАВИЛА НА СВЕТА
* Вампирите са напълно различен биологичен вид от хората;
* Те живеят много по-дълго от хората, ала не са безсмъртни;
* На около двайсет и петгодишна възраст се „преобразяват",
което означава, че трябва да пият кръв от вампир от проти
воположния пол, за да оцелеят;
* Могат да пият и човешка кръв, ала силата, която тя им дава, не трае дълго;
* След преобразяването са чувствителни към светлината, слънцето ги ослепява и изгаря;
* 
Вампирите могат да се дематериализират, когато си поискат, но само ако се намират в добра форма;
* Когато се дематериализират, не могат да вземат други със себе си;
* Вампирите могат да разчитат чуждите емоции;
* Вампирите могат да усещат къде се намират техните партньори;
* Вампирите оздравяват бързо, но могат да бъдат убити, ако са твърде тежко ранени;
* Създават поколение много рядко, понякога - и с хора;
* Всичко изброено по-горе, важи и за полувампирите, стига да преживеят преобразяването.
СЮЖЕТ
  Дариъс, един от братята, моли Рот да се срещнат в „Скриймърс", бар в центъра на града. Той знае, че Рот надали ще помогне на получовешката му дъщеря да премине през своето преобразяване, но е отчаян. Обича дъщеря си, а с Рот тя би имала по-голям шанс да оцелее, защото кръвта му е чиста. Докато чака Рот да се появи, Дариъс мисли за дъщеря си и за това колко силно се надява да й бъде спестена агонията на преобразяването и вампирския живот.
  В същото време недалеч от там дъщеря му, Бет Рандъл, се прибира от работата си в местния вестник, намиращ се на Трейд Стрийт. Тя минава покрай бара, в който се намира баща й. Потънала в мисли за самотната вечер, която я очаква, тя не забелязва, че след нея вървят двама колежани. Когато те я настигат
и започват да й подхвърлят неприлични забележки, Бет не се разтревожва особено, ала тогава един от тях я сграбчва и я завлича в близката задна уличка. Тя се съпротивлява, ала в крайна сметка двамата успяват да я притиснат до стената зад един контейнер за боклук. Докато единият държи ръцете й, другият разкъсва блузата й и започва да я опипва. Макар и ужасена, Бет се насилва да се престори, че е готова да прави секс с нападателя си. Когато той сваля гарда за малко, тя го удря там, където най-много боли, а когато той се превива надве, забива коляно
в носа му. Приятелят му е толкова слисан, че не й попречва да избяга. Тя се прибира вкъщи тичешком.

264	ЛЖ, 1>. УОРД	П Ъ Т Е В О Д И Т Е Л ЗА П О С В Е Т Е Н И	265

   Обратно в „Скриймърс", Рот най-сетне се появява. Докато си проправя път към масата на Дариъс, хората се препъват в бързината да се отдръпнат от пътя му. Той сяда срещу Дариъс и зачаква другия вампир да заговори. След като изслушва молбата му, категорично отказва да я изпълни. Ненавижда се, задето е принуден да каже „не" на един от своите братя воини, но не иска да има нищо общо с преобразяването на жена, в чиито вени тече и човешка кръв. Това би изисквало състрадание, на каквото той просто не е способен.
   Рот си тръгва от бара, тъй като има среща с Мариса, своята шелан или съпруга. За разлика от повечето вампири, той няма сексуална връзка с нея, те просто пият един от друг, когато се нуждаят от кръв. Тъй като е напълно отдаден на войната с враговете на расата им, в живота му няма място за друго. Хавърс, братът на Мариса, с когото тя живее, не одобрява връзката, създадена от родителите на Рот преди четири века. За да не му се налага да си има вземане-даване с брат й, Рот често се среща с Мариса в една стая в къщата на Дариъс.
   Докато отива към една неосветена уличка, за да се дематериализира, Рот усеща, че го следят. Оказва се член на Обществото на лесърите, група хора, продали душите си, за да се превърнат в убийци на вампири. Той го примамва в сенките и прерязва гърлото му с метателна звезда, каквато се използва в някои бойни изкуства. После взема портфейла и мобилния му телефон и го пронизва в сърцето, от което лесърът се разпада. След това се дематериализира в гостната на Дариъс. Мариса идва при него и пие от кръвта му. Динамиката на отношенията им е показана съвсем ясно в тази сцена. Мариса е много привързана към Рот и се надява един ден той да се обърне към нея и да осъзнае, че любовта й е онова, което липсва на студеното му воинско съществувание. Нейната преданост и всеотдайност го измъчват и той се ненавижда заради всичко, което не може да й даде. Преди да успее да я върне в къщата на брат й, на вратата се почуква - икономът на Дариъс. Дариъс е убит пред „Скриймърс" от заложена в колата му бомба. Рот обуздава гнева си, за да получи повече информация и нарежда на Фриц да събере останалите братя. Преди да излезе от стаята, икономът му дава писмо от Дариъс. Когато остава сам, Рот дава воля на жаждата си за мъст, така че около него се развихря черен водовъртеж от ярост.
    
Когато се прибира у дома, Бет взема четирийсет и пет минутен душ и си дава сметка, че макар нервите, й да са на ръба, тялото й вече се възстановява. И освен това умира от глад. Хапва и докато седи с котката в скута си, мислейки си, че трябва да съобщи в полицията за случилото се, телефонът иззвънява. Обажда се детектив Хосе де ла Крус, полицай, който я е взел под крилото си. Той й казва, че пред един бар в центъра е избухнала бомба и я предупреждава да бъде внимателна, когато дойде, защото случаят е поет от Железния, или с други думи - детектива от отдел „Убийства" Бъч 0'Нийл. Макар да се опитва, Бет не е в състояние да говори за случилото се, тъй като се бои, че няма да издържи и ще рухне. Казва на Хосе, че тази вечер не може да отиде на местопрестъплението и го уверява, че всичко е наред, когато той се разтревожва за нея. След като затваря, тя решава, че все пак ще е добре да съобщи за инцидента и излиза, вземайки спрей за самозащита.
   Братята се събират в къщата на Дариъс. Рот е принуден да даде на някой от тях портфейла и телефона, които е взел от лесъра, тъй като зрението му е твърде слабо, за да ги разгледа както трябва. В портфейла откриват шофьорска книжка, а в мобилния телефон има запаметени прозвънени номера, които един от братята обещава да провери. Братята очакват Рот да ги поведе и за първи път това не го подразва. Той заявява, че ще си отмъстят като предприемат редица атаки. Обикновено избягват мащабни акции срещу лесърите, защото подобно клане би привлякло вниманието на полицията. Ала смъртта на Дариъс не може да остане ненаказана. Ето защо първата им задача сега е да открият найблизкия център за набиране и подготовка на лесъри и да избият всички. Тези центрове често се местят и обикновено се крият зад фасадата на някаква законна дейност в света на хората.
   След като братята си тръгват, Рот изважда плика от Дариъс и го отваря. Отвътре изпадат лист хартия и снимка, на която като че ли има тъмнокоса жена. Рот повиква Фриц, за да му прочете писмото. Дариъс оставя къщата, Фриц и човешката си дъщеря на грижите на Рот. Рот изругава.
   В центъра на града, Бет пристига на мястото, където е избухнала бомбата, и се опитва да намери Хосе. Не е тук в качеството си на репортер, а за да съобщи за случилото се с нея, така че нападателите й да не могат да наранят някоя друга жена. Хосе го няма, но Бъч 0'Нийл се приближава, подразнен, че е дошла на

266	ЛЖ. 1>. УОРД	П Ъ Т Е В О Д И Т Е Л З А П О С В Е Т Е Н И	267

местопрестъплението. Когато вижда разцепената й устна, той я придърпва в един тих ъгъл и настоява да узнае какво е станало с лицето й. Бет започва да увърта и моли да говори с Хосе. Не й се иска отново да преживее травмата от нападението с някого като Железния 0'Нийл. Бъч обаче я притиска и не отстъпва, докато тя не заплашва, че ще напише статия за грубите му похвати за водене на разпит. Той я оставя и тя се прибира в апартамента си с такси.
  Около час по-късно, Бет тъкмо се приготвя да си ляга, когато котката й започва да се държи странно - крачи напред-назад пред стъклената плъзгаща се врата, която води до жалкия заден двор. Почукване на входната врата отвлича вниманието й. Тя поглежда през шпионката и простенва. Отвън стои Бъч 0'Нийл. Бет отваря вратата и той нахлува в апартамента й, оглежда се и сяда. Порано тази вечер му е попаднал доклад за някакъв тип, открит в една от пресечките на Трейд Стрийт, облян в кръв. Сглобявайки парченцата от мозайката, той се досеща, че Бет е била нападната на връщане от работа, и е дошъл, за да й помогне.
  Отвън, в задния двор, Рот наблюдава, спотаен в сенките. Когато Бет отваря плъзгащата се врата, за да проветри, той долавя уханието й и е запленен. Освен това надушва, че преобразяването й бързо наближава. От мястото си Рот чува разговора й с полицая.
  След като Бет му разказва за нападението, Бъч си тръгва и отива в спешното отделение на местната болница. Открива нападателя й, облечен точно както Бет го е описала, и разказва играта на младия Били Ридъл. В края на срещата им Били лежи на пода в болничната стая, забил нос в линолеума. Бъч го арестува.
  След като ченгето си тръгва от апартамента на Бет, Рот влиза в жилището. Уплахата й е толкова силна, че той е принуден да изтрие спомена за себе си от ума й, за да може да опита отново. Рано на следващата сутрин Бет се събужда от онова, което смята за ужасен кошмар, благодарна, че тази отвратителна нощ най-сетне е свършила.
  Рот се връща в стаята за гости в къщата на Дариъс. Взема си душ, избръсва се и изважда черна мраморна плоча. След като посипва отгоре й необработени диаманти с размера на речни камъчета, той коленичи върху тях гол, за да изпълни ритуала на смъртта в чест на Дариъс. Трябва да остане така през целия ден, без да помръдва, мислейки за доблестния воин, напуснал

този свят. Преди да изпадне в транс, Рот се зарича не само да защитава Бет, но и да й помогне по време на преобразяването.
  След като оставя Били Ридъл в ареста, Бъч си тръгва от участъка и се отправя към мизерния си апартамент. По пътя среща проститутка на име Чери Пай, редовна „гостенка" в участъковия арест. Двамата разменят няколко думи и всеки продължава по пътя си. Подчинявайки се на внезапен импулс, Бъч се връща обратно в района, където се намира „Скриймърс" и спира пред друг бар. Една жена излиза оттам, качва се в колата му и двамата отиват до реката, където паркират под моста на Хъдсън. Докато жената прави секс с него, Бъч гледа към реката, мислейки си колко са красиви слънчевите лъчи, огряващи водата. Когато жената го пита дали я обича, той отвръща да, разбира се. Жената изобщо не я е грижа, че това е лъжа и Бъч го знае, което го кара още посилно да почувства какво безнадеждно съществуване води.
  В следващата сцена виждаме лесъра, заложил бомбата под колата на Дариъс. Господин X. е инструктор по бойни изкуства и работи в един тренировъчен център в града. Според него, ако искат да спечелят войната срещу вампирите, лесърите трябва да използват похвати на специалните части, затова публикува подробности за взривяването на Дариъс на тайния уебсайт на Обществото. Доброто настроение не го напуска през целия ден. Продължава да се усмихва и когато пристигат учениците му за урока по кунг-фу в четири часа. Тъкмо се кани да им каже да започнат да тренират по двойки, когато някой се появява със закъснение - Били Ридъл. Носът му е превързан и той не може да вземе участие в тренировката. Господин X. го оставя да ръководи загрявката на групата.
  Към края на деня Бет отива в участъка. Бъч й казва, че нападателят й е пуснат под гаранция. Той е открил, има криминално минало като непълнолетен и е син на влиятелен бизнесмен. Бет му казва, че ако се стигне до дело, тя ще свидетелства срещу него. Бъч я пита как е, ала тя отклонява проявата му на загриженост, като задава въпроси за вчерашния взрив. В отговор Бъч я пита дали е вечеряла. Тя му казва, че няма да вечеря с него и той излиза от офиса, подхвърляйки нещо за подробности около взривената кола. В крайна сметка Бет го последва.
  В другия край на града, в къщата на Дариъс, Рот тъкмо се кани да излезе, когато Мариса се материализира в стаята му. Усетила е болката му от загубата на Дариъс и идва, за да се опи-

та да облекчи страданието му. Напълно погълнат от желанието да отмъсти за смъртта на Дариъс и от желанието да отиде при Бет, за да говори с нея за преобразяването й, Рот я отпраща. Отива до апартамента на Бет и докато я чака в сенките, мислите му се връщат към собственото му преобразяване. Тази ретроспекция е важна, защото разкрива един от основните му вътрешни конфликти. Преди преобразяването си той е болнав и немощен, неспособен да защити родителите си, които биват убити пред очите му от лесъри. След смъртта им той се отправя на път съвсем сам, неспособен да понесе почитта, която останалите вампири му отдават, единствено заради случайността, че се е родил в чистокръвно семейство. След преобразяването си той се превръща в същинска канара от физическа мощ и поема по пътя на войнството. Ала това ще бъде студен и тежък път.
  Бет се прибира от вечерята с Бъч, която, за нейна изненада, се оказва доста приятна. Докато тя се преоблича за лягане, за нейно раздразнение котаракът й отново започва да се разхожда пред стъклената врата и да мърка. Бет тъкмо се кани да си легне, когато Рот влиза в къщата. Този път той пуши наркотик, който притежава успокоителни свойства, и когато издишва дима, Бет открива, че не може да избяга от него. Тялото й отказва да помръдне. И тогава тя си дава сметка, че всъщност не иска да бяга. Той се приближава до нея и Бет усеща, че я залива вълна от еротично желание. В крайна сметка двамата правят любов... възпламеняваща, разтърсваща любов. Важна забележка: това, което Рот пуши, не е афродизиак, а най-обикновено успокоително и читателят го знае. Смятам, че би било адски непривлекателно от негова страна да я съблазни с някакъв секс-наркотик и да се възползва от нея.
  В другата част на града господин X. излиза в нощта. Среща се с Чери Пай и двамата отиват в една тъмна уличка, за да правят секс. Тя се приближава до него и той й прерязва гърлото. Планът му е да залови вампир, използвайки кръвта й като примамка. И наистина - много скоро се появява един вампир, макар и цивилен, а не воин. Господин X. изпраща упойваща стреличка в тялото му, но тя няма никакъв ефект и вампирът го напада. По време на битката господин X. използва метателна звезда. В крайна сметка успява да надвие вампира, ала е разочарован, че планът му се е провалил.
В същото време в подземната лаборатория на едно друго

имение братът на Мариса, Хавърс, вдига глава от изследванията си на вампирска кръв. Големият часовник в ъгъла е започнал да бие. Време е за хранене и Хавърс отива в стаята на сестра си. Открива я зареяла празен поглед в нощта и мъката й кара сърцето му да се свие. Мариса му е невероятно скъпа, особено след смъртта на неговата шелан. Хавърс смята, че деликатна природа като нейната се нуждае от цивилен партньор, който да се грижи за нея, а не просто да я използва заради кръвта й. Моли я да слезе и да хапне с него, ала тя отказва. Хавърс се досеща, че е била при Рот, въпреки че е пила от него едва предишната вечер. Пита я защо си причинява това и тя го уверява, че всичко е наред. Хавърс възразява, че Рот изобщо не я уважава и навярно я кара да пие от него в някоя забутана уличка. Това не е вярно, отрича Мариса и му казва, че обикновено се срещат в къщата на Дариъс, тъй като Рот отсяда там. Няма причина да продължаваш да си причиняваш това, заявява той. Мариса не отговаря и Хавърс си тръгва, усещайки особено силно собствената си самота, докато за кой ли път се настанява съвсем сам на отрупаната с храна маса.
  В апартамента си Бет се размърдва, усетила нещо меко върху лицето си. Това е Рот, който прокарва пръсти по чертите й, отчаяно копнеещ да може да я види. Казва й, че е красива и за първи път това не я отблъсква. Телефонът на Рот иззвънява и той става от леглото. Обажда се един от братята. В паметта на телефона, който Рот е намерил у убития предишната нощ лесър, има номерата на най-различни организации. Братята възнамеряват да ги проверят и искат Рот да дойде, в случай че открият място, където биха могли да се събират лесъри, и адът се отприщи.
  Рот започва да се облича. Бет го наблюдава и остава изненадана, когато котаракът й Бу скача в ръцете му и започва да мърка. Нисък звук се откъсва от гърдите на този опасен на вид мъж, когато той измърква в отговор. Бет го пита как се казва. Той й дава името и телефонния си номер, карайки я да го повтори, докато го запомни. Казва й, че сега трябва да си върви, и че не е сигурен дали ще успее да дойде отново тази вечер и настоява тя да му се обади, ако усети, че я следят или ако се почувства уплашена по каквато и да било причина. Рот пуска Бу на пода и препасва през гърдите си две черни кании. На Бет внезапно й просветва - очевидно Рот е изпратен от момчетата в участъка, за да я пази. Тя го пита дали Бъч го е изпратил. Рот се прибли-

270	ЛЖ. I". УОРД	П Ъ Т Е В О Д И Т Е Л ЗА П О С В Е Т Е Н И	271

жава и сяда до нея. За миг се поколебава дали да не й каже, че е тук по молба на баща й, ала трябва да се срещне с братята и точно сега няма време да подхване този разговор. Дава й адреса на Дариъс и тя се съгласява да се отбие там на сутринта. Рот си казва, че ще могат да поговорят в стаята за гости и тогава ще има достатъчно време, за да отговори на всичките й въпроси.
  След като той си тръгва, Бет заспива, сладостно задоволена. Когато се събужда на сутринта и излиза на слънце, очите я болят. Казва си, че трябва да е нещо като махмурлук от онова, което Рот е пушил предишната вечер в къщата й. Тя отива в офиса си, понеже е твърде рано за срещата й с Рот. Обажда й се Хосе. Някаква проститутка е убита в една задна уличка. Когато Бет пристига в участъка, Бъч вече е там и й казва, че в уличката, където е убита проститутката, са намерили метателна звезда, подобна на онази, открита край взривената кола. Навярно става дума за война за територия между сводници, предполага той. Двамата разговарят още малко и той отново я кани на вечеря. Бет отказва, но му благодари, че е изпратил приятеля си у тях. Бъч я пита какво, по дяволите, има предвид.
  Бет си тръгва, силно разтревожена за последствията от случилото се предишната нощ. Правила е секс с напълно непознат. Непознат, който изглежда като наемен убиец. Друго би било, ако зад това стоеше Бъч или някой от ченгетата. Изведнъж мисълта да отиде на някакъв адрес, за да се срещне с този мъж, й се вижда направо безумна. Когато нощта започва да се спуска, тя се обажда на Бъч и го пита дали все още иска да вечерят заедно. Не й се ще да е сама - да отиде на ресторант с него е подобре, отколкото да си стои вкъщи и да се стряска от всеки шум.
  В къщата на Дариъс, Рот цял ден крачи напред-назад из стаята си в очакване на Бет. А нервите му са на предела още преди тя да му върже тенекия. Предишната нощ са проучили няколко места, в това число един манастир, гимназия, академия за бойни изкуства и месарски цех, ала не са забелязали нищо подозрително в никое от тях. Претършували са и апартамента на лесъра, но без никакъв резултат.
  В мига, в който слънцето залязва, Рот излиза от къщата и тръгва по следите на Бет. Докато я търси из града, усеща, че е изморен, ала не обръща никакво внимание на това, завладян от желанието да я открие. В крайна сметка отива да я чака, спотаен в сенките зад къщата й. Когато Бъч паркира пред сградата, Рот до

лавя присъствието й и се приближава до колата. Бъч се навежда да целуне Бет в същия миг, в който Рот надниква вътре. Дори и с лошото си зрение той разбира какво става. Първият му инстинкт
е да изтръгне вратата, да извлече мъжа навън и да впие зъби в него. Все пак успява да се овладее и остава скрит в сенките. Ревността и желанието за притежание са нещо, което досега не е изпитвал, и дълбочината на чувствата му изненадва и него самия.
 Бет не изпитва влечение към Бъч и му го казва. Тя слиза от колата, пресича улицата и отива до входната врата. Бъч изчаква, за да се увери, че тя е в безопасност, ала тъкмо когато се кани да си тръгне, забелязва един огромен мъж да се отправя към задния двор. Бъч слиза от колата и го последва.
 Когато Бет влиза в апартамента си, Рот отива до задната врата, но преди да успее да влезе, Бъч се прицелва в него и му заповядва да не мърда. Рот се обръща към Бъч в мига, в който Бет отваря вратата и изтичва навън.
 Бъч настоява Рот да се обърне с лице към стената, да сложи ръце на нея и да разтвори крака. За миг Рот се замисля дали просто да не го убие, но не иска да уплаши Бет. Освен това дори той не може да оцелее след куршум, изстрелян от упор в главата му. Под погледа на Бет, Бъч претърсва Рот и започва да вади оръжие след оръжие - ками, ножове и метателни звезди затрупват масата за пикник. Бъч се опитва да каже на Бет да се прибере, ала тя отказва да се махне. Той пита защо, по дяволите, Рот следи Бет. Рот отвръща, че просто е излязъл да се поразходи. Бъч го притиска до стената, извива ръцете му зад гърба и му слага белезници. Рот пита за какво го арестува. Незаконно притежание на оръжие, навлизане в чужда собственост, а може би и убийство, отговаря Бъч и му казва, че метателни звезди като неговите са открити на местопрестъплението на две убийства.
Докато Бъч води Рот към колата си, Бет се пита дали Рот
е убил проститутката, след като си е тръгнал от апартамента й предишната нощ. Просто не е в състояние да проумее как е възможно някой да има две толкова различни страни. Та той е толкова нежен с нея, когато я взема в прегръдките си, след като са правили любов. Тя изтичва пред двамата мъже и настоява да говори с Рот. Бъч й казва да се прибере и да заключи вратите и продължава да дърпа Рот към колата си. Подтичвайки до тях, Бет пита Рот защо е дошъл при нея. Той я поглежда и казва, че
е бил изпратен от баща й. Бет се заковава на място поразена.

  Бъч напъхва Рот на задната седалка и потегля към участъка, без да откъсва очи от него в огледалото за обратно виждане - нещо му нашепва, че дори и с белезници, мъжът е смъртоносно опасен. Паркира зад участъка и помага на Рот да слезе от колата. Рот отстъпва назад в сенките. Бъч се опитва да го издърпа напред, но в този миг Рот разкъсва белезниците, сякаш са направени от канап, а след това сграбчва Бъч, повдига го от земята и го притиска към стената. За първи път, откакто е мъж, Бъч е обзет от абсолютната увереност, че е настъпил последният му час. И каква ирония - от мястото, където ще го убият, може да види прозореца на кабинета си.
  Рот е изкушен да довърши ченгето, ала у него има нещо интригуващо - той не е така уплашен, както биха били повечето хора. Вместо това е примирен, сякаш иска да умре и Рот вижда частица от себе си у него. Казва му, че няма да нарани Бет. Тъкмо обратното - дошъл е, за да я спаси. В този момент Бет изскача от едно такси и се втурва към тях. Тя казва на Рот да пусне Бъч и ченгето се строполява на земята, замаяно.
  Бет е твърдо решена да научи повече за баща си и кара Рот да се махне от участъка преди Бъч да се е съвзел. Тя спира едно такси и Рот казва на шофьора да ги откара в квартала, където се намира къщата на Дариъс. Таксито ги оставя на няколко пресечки от истинския адрес и двамата отиват пеша до къщата. Фриц, икономът, ги посреща на вратата.
  Рот я въвежда в дневната и надолу към стаята за гости. Бет е уплашена, но твърдо решена да научи повече за баща си. Спалнята на Рот е странно място със зловещи черни стени и свещи, ала въпреки това Бет не смята, че Рот представлява заплаха за нея.
  Преди да успее да го попита каквото и да било, той я залива с куп необичайни въпроси. Дали напоследък не изпитва по-силен глад от обикновено. Дали очите й не са станали по-чувствителни към светлината. Дали не изпитва необясними неразположения. И дали предните й зъби не са изтръпнали. Бет смята, че той е луд и иска да знае какво общо има всичко това с баща й.
  Рот сваля якето си и го мята на леглото. Прави няколко крачки напред-назад, преди да я улови за ръката и да я сложи да седне на дивана. Казва й, че името на баща й е Дариъс и че наскоро е загинал. Бет отвръща, че доколкото тя е чувала, баща й е умрял преди тя да се роди. Рот поклаща глава и обяснява, че години наред се е бил рамо до рамо с Дариъс и че той много я е

обичал. Защо тогава, пита Бет, след като любовта му към нея е била толкова силна, никога не е дошъл да я види. Вместо отговор, Рот приглажда косата й назад. Много скоро ще се разболееш, меко казва той. Ще се разболееш и ще имаш нужда от мен.
 Бет изгубва нишката на думите му. Той продължава да й обяснява как щял да й помогне да преживее някаква болест, ала единственото, което я интересува, е баща й. Кой е бил той, настоява да узнае тя. Беше такъв, какъвто съм и аз, отвръща Рот. Той взема лицето й между дланите си. И бавно отваря уста.
 При вида на дългите му кучешки зъби Бет ужасено го отблъсква от себе си и се втурва към вратата. Той я оставя да си тръгне, дематериализирайки се пред къщата в мига, в който тя изскача през входната врата. Смаяна от неочакваната му поява, тя побягва отчаяно. Рот я оставя да тича, тласкана от страха си, ала я следва неотлъчно. Когато тя най-сетне рухва от изтощение, той я вдига от земята и я държи в прегръдките си, докато тя ридае и непрекъснато повтаря, че не му вярва. Просто не може да му повярва.
 Обратно в участъка, Бъч се довлича до вратата и начаса обявява Рот и Бет за издирване. След това се връща в апартамента на Бет, но тя не е там. Отива в центъра, ала никъде не я открива и отново се връща в апартамента й.
 Рот отнася Бет в стаята си и я притиска в обятията си. Тя е като вцепенена, ала постепенно умът й се прояснява достатъчно, за да може да се обърне и да го погледне. Той я целува по устните - иска единствено да я успокои, но пламъкът между тях отново лумва. Тласкана от лудостта на онова, което той й е казал, Бет отприщва гнева си върху тялото му и двамата правят любов с всепоглъщаща страст. Докато прониква в нея, Рот оголва кучешките си зъби и едва не ги впива във врата й. Стига опасно близо до това да пие от нея - нещо, което не бива да прави, защото тя още не е преминала през преобразяването си. Усетил, че отчаяно жадува да вкуси кръвта й и че умората му се засилва, той си дава сметка, че скоро ще трябва да се срещне с Мариса.
 На следващата сутрин Бъч отива в управлението и е повикан в кабинета на участъковия капитан, където му казват, че временно е отстранен от служба, заради онова, което е сторил на Били Ридъл. Бъч отвръща, че на хлапака дори му е било малко. След това оставя значката и пистолета си в участъка и си тръгва, твърдо решен да продължи да търси Бет. Обажда се на

Хосе, който си е у дома, и му разказва какво се е случило. Пита го дали е научил нещо за метателните звезди, намерени на двете местопрестъпления. Хосе отвръща, че според него поне едно от оръжията е закупено от местната академия по бойни изкуства. Бъч решава да се отбие в нея и да провери.
   Обратно в имението Бет се събужда в прегръдките на Рот. Той е буден и я държи в обятията си от часове. Тя внимателно пита какъв е бил баща й. Рот отговаря, че Дариъс е бил храбър и силен, точно такъв, какъвто трябва да бъде един воин. Тя го пита срещу кого се борят и той й разказва за Обществото на лесърите и гоненията им на вампири. Казва й за нейните полубратя, убити от лесъри. Бет пита кого е загубил той и Рот й разказва за ужасната смърт на родителите си. Тя го помилва по лицето и прошепва, че съжалява. Болката му е очевидна, също както и самоомразата му. Когато научава, че той вини себе си, Бет му помага да осъзнае, че е бил напълно безсилен - слабоват и на всичкото отгоре - заключен от баща си. Никой в неговото положение, настоява тя, не би могъл да предотврати смъртта им. Никой.
   На вратата се почуква. Рот се намята с един халат, слага си тъмните очила и отваря. Бу, нейният котарак, се втурва в стаята и се хвърля в ръцете й. Бет се разсмива и го прегръща. Докато е спала, Рот е помолил иконома да вземе Бу от апартамента й.
   Докато Рот благодари на иконома, погледът му се спира върху вратата на Дариъс. Когато двамата остават сами, той й казва, че иска да й покаже нещо и я издърпва от леглото. Те излизат в коридора и отиват в спалнята на баща й. Бет прекрачва прага и остава поразена при вида на десетките нейни снимки от най-различни периоди от живота й. Те са из цялата стая, всички до една - поставени в прекрасни рамки. (По-късно открива, че до една са направени от Фриц.) Намира и снимка на майка си. Докато тя разглежда стаята на баща си, Рот, който я чака до вратата, внезапно осъзнава, че иска да я направи своя ута-шелан - своя единствена жена. Своя съпруга. А после изведнъж го осенява мисълта, че тя може и да не преживее преобразяването. Изпълва го вледеняващ ужас.
   Бет е изключително трогната както от очевидното обожание на баща си, така и от тихата подкрепа на Рот, докато тя разглежда стаята. Той отговаря на въпросите й и всяко късче информация е безценен дар за Бет. Открива един дневник, ала той е написан на непознат език, затова тя моли Рот да се при

ближи. Когато вдига дневника към лицето му обаче, осъзнава, че той изобщо не гледа към него. Бет оставя книгата, посяга към лицето му и бавно сваля очилата. Досега Рот е бил без очила само когато наоколо е било тъмно. На светлината от лампата Бет вижда, че зениците на светлите млечнозелени ириси са миниатюрни, нефокусирани точици. Ти си сляп, прошепва Бет. Рот изпитва инстинктивен срам от своя недъг и се опитва да отмести ръцете й. Бои се тя да не реши, че не е в състояние да я защити и я уверява, че и така може да се грижи за нея. По някаква причина изобщо не се съмнявам в това, прошепва тя, докато го целува.
   В друга част на града Бъч пристига в академията за бойни изкуства тъкмо в мига, в който Били Ридъл си тръгва оттам. Бъч влиза вътре и разговаря с един от инструкторите, мъж на име Джо Хавиър. Бъч не може да го определи точно, ала нещо в този тип не е както трябва. Хавиър отговаря на въпросите му за метателните звезди, а после нехайно пита кого търси Бъч. Никой по-специално, отвръща ченгето и го пита има ли нещо против да купи една от звездите. Не са за продан, отвръща мъжът, но ще ти подаря една. Бъч я взема и я прибира в джоба си. След това си тръгва и отива до офиса на местния вестник, за да провери дали Бет се е появила. Никой не я е виждал.
   По-късно същия ден Бет си тръгва от имението, защото трябва да отиде на работа. Отбива се в апартамента си, преоблича се и слиза в центъра. Когато пристига в офиса, редакторът й настоява да знае къде е била. Пропуснала е два крайни срока и той я заплашва с уволнение. Бет сяда на бюрото си и написва две статии, но не може да престане да мисли за Рот. Колкото и фантастично да звучи историята, която й е разказал, тя й се струва правдоподобна. Обяснява защо през целия си живот се е чувствала различна от хората около себе си. И защо винаги й се е струвало, че някой бди над нея.
   Когато слънцето залязва, Рот се обажда на Мариса и й казва да дойде. Тя пристига, доволна, че я е потърсил, тъй като очевидно не се чувства добре. Рот обаче е напълно погълнат от мисълта за Бет. Безпокои се, че е сама нейде в града, не може да престане да мисли за нощта, когато са правили любов, а предстоящото й преобразяване го ужасява. Мариса му предлага китката си, но когато затваря очи, Рот вижда лицето на Бет. Залян от спомена за страстта им, той впива зъби във врата на Мариса.

  Мариса е изумена, когато той започва да пие от сънната й артерия. Тялото му, когато я привлича към себе си, е напълно възбудено. Именно това Мариса очаква открай време. Тя се вкопчва в раменете му и прониква в ума му, ала там открива яркия образ на друга жена и това разбива сърцето й. Този път надеждата й умира завинаги. Сега вече е сигурна, че той никога няма да я обикне. Докато Рот пие, по бузата на Мариса се стича една сълза.
  Далеч оттам господин X. излиза в нощта в търсене на друга проститутка, която да използва като примамка за вампири. Този път е взел със себе си мрежа, изработена от сребърни нишки. Убива жертвата си в една задна уличка и я оставя, обляна в кръв. Когато се появява един вампир, господин X. го впримчва в мрежата, след което се приближава и изстрелва няколко упойващи стрелички в него. Вампирът губи съзнание и господин X. го издърпва в колата си и се отправя към къщата си извън града.
  Бет отива в апартамента си, за да си вземе малко дрехи и да провери съобщенията на телефонния си секретар. Бъч е звънял няколко пъти, а в службата са й казали, че я е търсил и там. Тя позвънява на мобилния му телефон и той й казва да не мърда от къщата и че пътува към нея. Докато го чака, Бет усеща, че започва да й се повдига. Взема няколко хапчета против киселини, ала те не помагат и неприятното усещане още повече се засилва.
  Рот приключва с Мариса и когато се отдръпва, тя му казва, че го освобождава от техния обет. Рот взема ръцете й в своите и й казва, че съжалява. Мариса тихо отвръща, че са били неподходяща двойка от самото начало. Рот се заклева, че винаги ще я защитава, но тя му казва, че ще намери някой друг, който да го стори, и се дематериализира.
  Рот се качва на горния етаж, където се събират останалите братя. Докато той е бил с Бет предишната нощ, те са наблюдавали академията за бойни изкуства. Забелязали са постоянен поток от лесъри и смятат, че това е центърът на операциите им.
  В същото време Бъч пристига в апартамента на Бет и натиска копчето на домофона. Когато тя не му отговаря, той отива в задния двор и през плъзгащата се стъклена врата я вижда да лежи на пода, свита на кълбо. Той строшава един прозорец с дръжката на пистолета си и влиза. Бет се гърчи от божа. Бъч понечва да се обади за линейка, ала Бет го спира. Пръстите й се впиват в ръката му и тя притегля лицето му към своето. Казва

му, че ако иска тя да оживее, трябва да я отведе при Рот. Изведнъж всичко му се изяснява. Рот я е пристрастил към хероина и сега тя е в абстиненция. Закара ли я в спешното отделение, тя може и да умре, ако не получи наркотика, от който се нуждае. Бъч я отнася до колата си на ръце и подкарва като луд към къщата на Дариъс.
  Рот и братята са в гостната, когато чуват някой да блъска по вратата и с извадени оръжия отиват да проверят кой е. Рот отваря вратата и Бъч нахлува вътре с Бет на ръце. Пред изумените погледи на братята Рот я взема в прегръдките си така, сякаш е най-скъпото нещо на света, и се изгубва в гостната.
  В друга част на града Мариса се е прибрала в стаята си и се е свила на кълбо в леглото си. Когато брат й се качва при нея малко по-късно, с намерението да я изведе на партито, на което отива, с ужас вижда пресните рани по врата и синините по бледата й кожа. Обзет от ярост към Рот, той отива в лабораторията си, убеден, че трябва да стори нещо.
  Обратно в къщата на Дариъс Рот нежно полага Бет върху леглото в спалнята си. Тя страда и с трепереща ръка той изважда камата си. Поднася я към китката си, ала после спира - иска да я държи в прегръдките си, докато тя пие. Порязва се лекичко по врата и я взема в обятията си. Докато тя пие от него, той я люлее лекичко напред-назад, нашепвайки древни молитви, които дотогава смята, че отдавна е забравил.
  На горния етаж братята бавно обикалят около Бъч. Той е страшно разтревожен за Бет, уморен от това да се занимава с наркопласьори и техните жертви, обезверен по отношение на работата си. Когато един от братята спира пред него, Бъч дава воля на гнева си и поваля по-едрия от него мъж. Само за секунди Бъч се озовава прикован по гръб към пода, а нечий лакът е на път да му строши трахеята. Типът, който е седнал върху гърдите му, се усмихва сухо и подхвърля на останалите, че Бъч май му харесва. Тъкмо когато Бъч е на път да изгуби съзнание, един от тях пристъпва напред и издърпва мъжа.
  Борейки се за въздух, Бъч вдига поглед към своя спасител. Лицето, надвесило се над него, е прорязано от белег и има найсмъртоносните очи, които Бъч е виждал някога. Е, това е, казва си Бъч. Сега вече наистина ще се умира. Ала вместо да го убие, мъжът отсича, че ще изчакат Рот, преди да решат какво да правят. В този миг в стаята се появява иконом, облечен в черна

ливрея и с поднос с ордьоври в ръце. Бъч не вярва на очите си. Мъжът обикаля малката групичка със сребърния поднос и им казва, че ако възнамеряват да убиват някого, биха ли били така добри да го сторят в задния двор.
   В спалнята на долния етаж Бет е спряла да пие и Рот я държи в прегръдките си, докато тя е в плен на болката. В един момент той е убеден, че Бет издъхва, ала тя оживява. Два часа преди изгрев слънце агонията най-сетне отшумява и Бет потъва в сън.
  На горния етаж братята са свалили якето на Бъч и претърсват джобовете му. Когато откриват метателната звезда, един от тях го пита дали владее бойни изкуства. Не, отвръща Бъч. За какво тогава ти е това, идва следващият въпрос. На един приятел е, отговаря Бъч. Те му задават няколко въпроса за местната академия за бойни изкуства. Колкото и да е налудничаво, Бъч едва не си помисля, че те търсят същото, което и той - мъжа, заложил бомбата под онази кола и убиващ проститутки. Икономът ги прекъсва, за да оповести, че вечерята е сервирана. Докато останалите мъже се отправят към вратата, онзи с белега изостава малко и казва на Бъч, че е свободен да се опита да избяга - входната врата не е заключена. Ала ако го стори, той ще го намери и ще го убие като куче насред улицата. Останал сам в гостната, Бъч обмисля възможностите пред себе си. Тревожи се за Бет и решава, че въпреки предизвикателството на Белязания, няма да си тръгне.
  В спалнята си в друга част на града Мариса се върти неспокойно в леглото си. Чувства се ужасно странно. Отнема й известно време, докато разбере, че е ядосана. Не, повече от ядосана. Бясна. Тя отмята чаршафите и се дематериализира. Предполагайки, че Рот ще се прибере скоро, тя се появява в гостната на Дариъс. Уморена е вечно да се крие, когато е с Рот, и се надява, че когато той се върне, останалите братя ще са с него. Иска да каже пред всички онова, което си е наумила.
  Бъч кръстосва гостната, като от време на време поспира пред една или друга антика, мислейки си, че наркодилърите определено имат твърде много пари, когато изведнъж пред него изниква някаква жена. Дъхът му секва. Тя е така неземно красива, че той едва не забравя да диша. Има деликатно лице, яркозелени очи и същински водопад от руси къдрици, разпилени по гърба й. Облечена е в ефирна бяла рокля. Инстинктивно, тласкан от импулса да я защити, той поглежда към коридора и си помисля, че трябва да я отведе оттук. Не е в състояние да си представи

какво прави едно толкова изящно създание при група недодялани главорези като тези. Тя е толкова чиста, казва си той. Толкова съвършено чиста.
  Мариса се изненадва при вида на Бъч. Та той е човек. В къщата на Рот. И я е зяпнал така, сякаш вижда призрак. Той се прокашля и й протяга ръка, после обаче я отдръпва и енергично изтрива длан в дънките си. След това отново я протяга и се представя като Бъч 0'Нийл. Мариса се поколебава дали да поеме ръката му, ала вместо това прави стъпка назад. Мъжът отпуска ръка, но продължава да се взира в нея. Какво гледаш, пита тя, и придърпва роклята си в опит да се прикрие. Навярно е усетил, че тя е вампир, и се отвращава от нея. Бузите му пламват и той се засмива неловко. Извинява й се и казва, че сигурно
й е дошло до гуша да я зяпат. Тя поклаща глава. Никой мъж не ме поглежда, прошепва на глас, а наум добавя, че това е една от най-тежките последици от „връзката" й с Рот. Никой мъж и много малко жени са се осмелявали дори да срещнат погледа
й от страх пред онова, което Рот би могъл да стори. Господи, само ако знаеха колко нежелана бе всъщност.
  Човекът прави крачка към нея. Не мога да повярвам, че мъжете не те зяпат, казва той. Усмихва й се и Мариса си помисля колко топли са очите му. Чувала е толкова истории за хората. Как ненавиждат расата й и биха изгорили и последния вампир на клада, стига да можеха. Ала този човек не изглежда агресивен, поне не към нея. Как се казваш, пита той. Тя му отговаря и той иска да знае дали живее в тази къща. Тя поклаща глава.
  Бъч не е в състояние да откъсне очи от нея. Дава си сметка, че се държи като истински задник, но толкова му се иска да протегне ръка и да я докосне, просто за да се убеди, че е истинска. Имаш ли нещо против... той не довършва. Какво, настоява тя. Може ли да докосна косата ти, прошепва той. Мариса изглежда шокирана, ала после по лицето й се изписва решимост и тя прави крачка към него. Харесва му как ухае тя. Като чист въздух. Мариса навежда лекичко глава и един дълъг кичур от косата й пада напред. Бъч улавя копринените нишки между пръстите си. Мека, помисля си той. Толкова мека.
  Мариса затваря очи, когато ръката му става малко по-дръзка. Усеща допира на пръстите му върху бузата си и инстинктивно обръща лице, така че да се докосне до дланта му. Става й горещо, времето като че ли започва да тече по-бавно.

   Мариса е объркана от промяната в себе си и мъничко уплашена от вниманието на този мъж. Ала това й харесва. Харесва й как той я гледа.
   Далеч от там, в къщата си, Хавърс е прекарал цялата нощ, крачейки из градината. Знае как да премахне Рот от живота на сестра си, ала начинът е в разрез с принципите му и с отдадеността му на расата като лечител. Изпълнен с колебания, той се качва в спалнята й. Когато открива, че тя отново е излязла, найсетне взема решение. Дематериализира се и се появява в една мизерна част на града. Със своите скъпи дрехи той изглежда съвсем не на място сред кожените дрехи и вериги наоколо, докато кръстосва улиците.
   След като Бет потъва в сън, Рот я оставя, за да говори с братята. Когато отмества картината и влиза в гостната, вижда Бъч и Мариса, застанали съвсем близо един до друг. Привличането, което долавя между тях, го изумява. Привличане, което се излъчва и от двамата. Преди да успее да каже нещо, откъм трапезарията се появява Рейдж с кинжал в ръка. Насочил се е към Бъч, тъй като очевидно е видял същото, което и Рот, но смята, че Мариса все още е негова шелан. Властният глас на Рот сепва и тримата. Рот забелязва с одобрение, че Бъч инстинктивно прикрива Мариса с тялото си. Рейдж се усмихва и подхвърля камата си на Рот - очевидно смята, че той иска собственоръчно да убие човека.
Спокойно, Рейдж, тихо казва Рот. И ни остави.
   Бъч вдига поглед към по-едрия от него мъж - сега се тревожи не само за Бет, но и за русата жена зад гърба си. Долавя някакво движение и си дава сметка, че тя се опитва да застане между него и наркодилъра. Сякаш може да го защити. Бъч понечва да се възпротиви, ала в този миг тя заговаря с остър тон на някакъв непознат език. Двамата с наркодилъра си разменят няколко думи и най-неочаквано дилърът се усмихва. След това се приближава и целува Мариса по бузата. А после, с едно мълниеносно движение, посяга покрай нея и сграбчва Бъч за гърлото. Иззад тъмните очила погледът му се впива в Бъч и го пронизва сякаш е рентгенов лъч. Мариса се опитва да го отблъсне, но не успява дори да го помръдне. Тънка усмивка извива устните му. Тя е заинтригувана от теб, прошепва той в ухото на Бъч. Аз нямам нищо против, ала нараниш ли я, ще... Бъч го прекъсва - омръзнало му е да го заплашват, че ще го убият. Да,

да, знам, също така тихо отговаря той. Ще ми откъснеш главата и ще ме оставиш да умра на улицата. Устните на дилъра се отварят в широка усмивка и Бъч се намръщва. Нещо не е наред със зъбите му, помисля си той.
   Бет се размърдва. Цялата се е схванала. Протяга ръка към Рот и когато не го открива, отваря очи. Зрението й си е наред. Надига се и свежда поглед към тялото си. На външен вид си е същото. Прави няколко танцови стъпки. И функционира както преди. Намята си черен халат, който мирише на Рот, и отива на горния етаж. Докато изкачва стълбището, си дава сметка, че изобщо не се е задъхала от усилието. Което е плюс. Може би това да си вампир има и своите добри страни.
   Когато стига на горния етаж, й отнема около минута, докато разбере как да отвори тайната врата. Прекрачва прага и се озовава в гостната, в която открива Бъч и една невероятно красива русокоса жена. Двамата са седнали на дивана и при появата й вдигат очи. Бъч отива при нея и я прегръща. Бет усеща, че русата жена я наблюдава изпитателно, сякаш се опитва да я прецени. Ала в погледа й няма враждебност. Само любопитство и нещо, което странно наподобява страхопочитание. Бъч ги представя една на друга и когато Бет го пита къде е Рот, той отвръща, че е в трапезарията.
   Бет тръгва по коридора, но забавя крачка при вида на групичката страховито изглеждащи мъже, насядали около маса, отрупана с порцелан. Сцената е направо нелепа. Всички тези смъртоносни на вид типове, облечени в кожени дрехи, които похапват със сребърни прибори. И тогава забелязва Рот. Той седи начело на масата. В мига, в който я зърва на прага, се втурва към нея. Взема я в прегръдките си и нежно я целува. Бет смътно осъзнава, че всички разговори са секнали и че останалите мъже се взират в тях. Рот тихичко я пита как се чувства и на Бет й отнема известно време, докато го успокои, че всичко е наред. Пита я дали е гладна и тя отвръща, че колкото и да е странно, направо умира за шоколад и бекон. Рот се усмихва и казва, че ще й донесе и двете от кухнята. Освобождава я от прегръдките си и като че ли едва тогава се сеща, че трябва да я представи на останалите. Рот посочва един по един мъжете около масата и й казва имената им, а след това им я представя. След името й добавя дума, която Бет не разбира, и отива в кухнята.
Бет го проследява с поглед. Изведнъж в стаята се разнася си-

282	Л Ж . I». УОРД	ПЪТЕВОДИТР. Л ЗА П О С В Е Т Е Н И	283

лен шум - мъжете отместват столовете си назад и като един се изправят. В ръцете им се появяват кинжали и те решително се насочват към нея. Изпаднала в ужас, Бет отстъпва назад. Тъкмо когато се кани да извика Рот на помощ, мъжете я заобикалят и падат на едно коляно. Навели глави в знак на почит, те като един забиват камите си в пода с такава сила, че дръжките им потреперват, а остриетата им проблясват на светлината на свещите. Ъъъ, радвам се да се запознаем, смотолевя тя. При звука на гласа й мъжете повдигат глави. Върху суровите им лица се чете дълбока почит, в очите им грее обожание.
  В опасната част на града Хавърс усеща, че скоро ще се съмне и се тревожи да не се разколебае, когато един лесър найсетне тръгва по петите му. Тъкмо когато убиецът се кани да го нападне, Хавърс го спира, като му предлага информация за истински вампир воин. Лесърът се поколебава. Хавърс напълно основателно изтъква, че самият той е дребна риба, но ако лесърът иска да залови истински вампир, нека повика подкрепление и да отиде на това място - и Хавърс му дава адреса на Дариъс, където Мариса се среща с Рот.
  В същото време в гостната на Дариъс Бъч и Мариса все още разговарят. Трябва да си вървя, казва тя изведнъж. Защо, пита Бъч. И къде? Кога ще те видя отново? Мариса отговаря, че не знае. Може ли да обядват заедно? Или пък да вечерят? Какво ще правиш утре вечер, пита той. Мариса се усмихва лекичко. Малко е странно да я преследват по този начин. Но й харесва. Обмисля различните места, където биха могли да се срещнат, и установява, че колкото и да е чудно, й се струва най-добре да се види с човека в къщата на Дариъс. Тя казва на Бъч, че ще се срещне с него на следващата вечер и той предлага да я откара вкъщи. Тя отвръща, че не е необходимо. Изправя се и, забравила, че той е човек, се дематериализира пред очите му.
  Бъч скача от дивана и се оглежда на всички страни. Втурва се напред, ала там, където тя е стояла допреди миг, сега има само въздух. Той стиска глава в ръцете си - явно полудява. В този миг Рот и Бет се появяват на прага. Бъч се обръща рязко, заеквайки. Бет му се усмихва и като пристъпва напред, взема ръката му в своята. Бъч, трябва да ти кажа нещо...
  Слънцето изгрява и господин X. отваря академията за бойни изкуства. Все още не е напреднал със залавянето на вампири толкова, колкото му се иска. Онзи, когото е заловил предиш

ната нощ, е умрял твърде бързо. Господин X. влиза в интернет
и открива съобщение, адресирано до нето. То е от господин К.
и той му позвънява. Когато поставя телефонната слушалка на мястото й, господин X. е широко ухилен. В този миг Били Ридъл влиза в кабинета му. Били казва, че е обмислил предложението му и приема. Господин X. се изправя и слага ръка на рамото му. Тъкмо навреме, казва той. Няма да откажа малко помощ с една нова задача. Били пита дали тази нощ ще отидат на лов, ала господин X. поклаща глава. Тази вечер ще трябва да те посветим, синко. Чак след това ще тръгнеш на лов.
  Следобед на същия ден Бет се събужда в обятията на Рот и открива, че той я гледа с изключително сериозно изражение. Какво не е наред, пита тя. Той я целува нежно и й казва, че
я обича. Иска да бъде неин защитник. Нейният воин. Иска да бъде с нея до края на живота им. Бет обвива ръце около него и отвръща, че тя иска съвсем същото. Той се усмихва широко и й съобщава, че церемонията ще се състои още тази нощ, веднага след залез слънце. Ще се оженим ли, пита Бет. Рот кимва и казва, че Уелси, жената на Тормент, ще се погрижи за роклята. Бет му казва, че го обича и двамата правят любов.
  Същата нощ братята се събират в къщата. Бет се запознава с Уелси, невероятна червенокоса красавица, и начаса я харесва. Мариса се появява и на Бет й се струва забавно как Железният от пръв поглед е хлътнал по деликатната блондинка. Рот решава, че церемонията ще се състои в неговата стая и братята му помагат да махне всички мебели. Бет и Уелси помагат на Фриц да приготви храната и Бет е изненадана колко естествено й се струва всичко това. Сякаш мястото й е именно сред тях, макар обичаите им да са малко странни. Когато внася печеното в трапезарията, тя вижда Фриц да изсипва голям пакет сол в сребърна купа. Кани се да го попита за какво е тази сол, но в този миг Уелси казва, че е време да се преоблече. Мъжете вече са готови на долния етаж.
  Бет си слага дълга бяла рокля и последва Уелси по стълбите, отвеждащи под земята. Когато влиза в стаята, вижда Рот, облечен в черна сатенена роба и панталон. Застанали в редица, братята носят дрехи подобни на неговите, а в украсените им със скъпоценни камъни колани са втъкнати страховити на вид кинжали. Бъч и Мариса също са тук, както и икономът Фриц. Рот й се усмихва иззад тъмните си очила. Тормент пристъпва към

нея. Доколкото е възможно, ще го направим на английски, за да разбираш какво става. Бет кимва. Тор повиква Рот и той пристъпва напред. Този мъж те моли да го приемеш за свой хелрен, казва Тормент. Ще го приемеш ли, ако смяташ, че е достоен? Да, отвръща Бет и се усмихва на Рот. Тормент се обръща към Рот. Тази жена те приема. Ще докажеш ли, че си достоен за нея? Да, отговаря Рот. Би ли се пожертвал за нея? Да, повтаря Рот. Ще я браниш ли от онези, които биха се опитали да й сторят зло? Да, за трети път казва Рот. Усмихнат, Тормент отстъпва назад. Рот взема Бет в прегръдките си я целува. Бет обвива ръце около него - струва й се, че най-сетне се е завърнала у дома.
  Ала тогава Рот отстъпва назад. Развързва колана на робата си и я сваля, разкривайки голите си гърди. Уелси се приближава до Бет и улавя ръката й в своята. Всичко ще бъде наред, прошепва тя. Просто дишай заедно с мен и не се тревожи. Бет уплашено се оглежда наоколо, докато Рот си маха тъмните очила и коленичи пред своите воини. Фриц побутва напред малка масичка, върху която има кана и сребърната купа, която Бет го е видяла да пълни на горния етаж.
  Тормент застава пред Рот. Как е името на твоята шелан? Името й е Елизабет, отвръща Рот. Тормент изважда кинжала от ножницата и се навежда над голия му гръб. Бет ахва и се хвърля напред, ала Уелси я задържа. Омъжваш се за воин, прошепва Уелси. При тях е така. Но това е ужасно, възкликва Бет. Не искам той да... Уелси я прекъсва. Остави го да докаже честта си пред своите братя, напрегнато прошепва тя. Той ти отдава тялото си. Сега то ти принадлежи. Бет продължава да се съпротивлява, повтаряйки, че не е нужно да го прави, за да се докаже пред нея. Ала това е неговата същност, казва Уелси. Обичаш ли го? Да, отвръща Бет, затваряйки очи. Тогава трябва да приемеш неговите обичаи, казва Уелси.
  Един по един мъжете на Рот пристъпват напред и му задават същия въпрос, преди да извадят кинжалите си и да се наведат над гърба му. Когато свършват, Тормент взема купата със сол и я изсипва в каната. След това облива гърба на Рот с тази течност и подсушава кожата му със снежнобяла кърпа. Тормент навива кърпата и я прибира в богато украсена кутия, преди да застане пред Рот. Изправи се, господарю мой, казва той. Рот се изправя и Бет вижда нещо изписано на плещите му. Тормент подава кутията на Рот и казва, предай това на своята шелан като

символ на силата и храбростта ти, за да знае, че си достоен за нея и че сега тя владее тялото ти.
  Рот се обръща и прекосява стаята. Бет разтревожено се взира в лицето му. Той изглежда съвсем добре. Всъщност, направо грее от любов, а бледозелените му незрящи очи искрят. Той коленичи пред нея, навежда глава и й подава кутията. Приемаш ли ме за свой съпруг, пита той. Бет поема кутията с треперещи ръце. Залива я огромно облекчение, когато той се изправя и я взема в обятията си. Тя го прегръща с все сила, докато останалите избухват във възторжени възгласи и ръкопляскания. Може ли да не го повтаряме, прошепва тя. Рот се засмива и й казва, че е най-добре да се подготви за времето, когато ще им се родят деца.
  Празненството продължава през цялата нощ, така че Бъч и Мариса най-сетне могат да си поприказват. Малко преди зазоряване те са на горния етаж и се оглеждат. Мариса се обръща и казва, че трябва да си върви. Вече се чувства по-спокойна с човека и смята, че той е страшно привлекателен. Бъч бавно се приближава до нея. Изглежда ужасно сериозен. През цялата нощ Мариса усеща, че той полага големи усилия да я накара да се чувства удобно. Промяната в него я заинтригува. Какво не е наред, пита тя. Искам да те целуна, отвръща той дрезгаво. Мариса долавя както желанието, така и опитите му да го обуздае. Неспокойна, но не и уплашена, тя пристъпва към него и той нежно слага ръце на раменете й. Устните му са меки и гальовни, когато се докосват до нейните. Мариса затваря очи и се притиска в него. Нисък звук, подобен на доволно ръмжене, се откъсва от гърдите му. Целувката му става по-настойчива, езикът му се плъзва в устата й и погалва нейния. Топлите му ръце сега са около кръста й, сърцето му бие до нейното в силен, забързан ритъм; тялото му се вълнува, ала той се контролира. Бъч се отдръпва и очите му обхождат лицето й, сякаш се безпокои да не би да прекалява. Това добре ли беше, пита той меко. Мариса се усмихва. Беше прекрасно, отвръща тя. Никоя жена не би могла да си пожелае по-добра първа целувка. Очите на Бъч се разширяват от изненада. Мариса докосва лицето му. Да го направим отново, казва тя и го притегля към себе си.
  Бет и Рот прекарват следващия ден в сън, след като мебелите са върнати обратно в стаята. Когато слънцето залязва, Рот и братята разговарят с Бъч и той им разказва малкото, което знае

за академията за бойни изкуства. Взето е решение братята да отидат заедно, да проникнат вътре и да осъществят атака. По молба на Рот, Бъч се съгласява да остане в къщата с Бет и да я пази. Рот казва на Бет, че излиза по работа. Не иска да я тревожи, но тя не е вчерашна. Докато мъжете се въоръжават, Бет се опитва да го задържи вкъщи. Какво може да е толкова важно, иска да знае тя. Става въпрос за смъртта на баща ти, отвръща Рот. Трябва да открием кой стои зад нея. Баща ти заслужава да бъде отмъстен. Макар и притеснена, Бет най-сетне го пуска.
  В предградията господин Хавърс и Били, наричан сега господин P., излизат от хижата на господин X. Господин К. не се появява, защото е бил убит от друг лесър в битка за територия. Планът им е да се скрият край къщата на Дариъс и да я държат под наблюдение, докато легендарният вампир воин, който живее там, се прибере по изгрев слънце. Господин X. си е донесъл мрежата и упойващите стрели. Каква ирония, мисли си той, че отива в къщата на вампира, който е вдигнал във въздуха. А той бе предполагал, че тъй като собственикът на къщата е убит, никой друг вампир няма да иска да живее там, понеже мястото не е безопасно. Когато пристигат, те оглеждат къщата. Усещат, че воините ги няма, но вътре има поне една жена.
  Мариса се материализира в къщата и двамата с Бъч правят компания на Бет. Бет започва да се чувства излишна и ги моли да се качат на горния етаж - няма защо да се тревожат за нея. Бъч обмисля предложението й и след като проверява прозорците и вратите и активира алармената система, той приема, но единствено при условие, че двамата с Мариса ще бъдат в дневната насреща. Само толкова е готов да отстъпи. Бет се свива на дивана в гостната.
  Господин Р. насочва бинокъла си към къщата и вижда Бет. Този път на кучката няма да й се размине, казва той на господин X. Искам да я пребия като псе. Господин X. спира изпитателен поглед върху него и предлага промяна в плановете. Какво ще кажеш да ти падне в ръцете още сега, пита той господин Р.
  Бет чува нещо да се удря в прозореца. Приближава се и поглежда навън, но там няма никой. Миг по-късно силен взрив разтърсва къщата и тя е запратена към стената. Бъч се втурва в стаята в същия миг, в който двама мъже нахлуват през дупката, където допреди малко е бил прозорецът. Единият от тях найспокойно го прострелва. Другият е Били Ридъл.
  
Рот и братята се бият с лесърите в академията за бойни изкуства, когато ужасяващо чувство стяга гърдите му. При първата открила се възможност, той напуска битката и се дематериализира в къщата. Там го очаква истински хаос. Бъч е на земята, алармената система пищи, Мариса е изпаднала в истерия, а Бет я няма.
 Господин X. и господин Р. пристигат в хижата заедно с Бет, която е с вързани ръце и крака. Господин X. е доволен от неочаквания развой на събитията. Това, че пленницата им е жена, предлага нови възможности за мъчения. А и воинът ще дойде за нея. Тя очевидно му е жена или сестра. Така или иначе те ще спечелят. Двама на цената на един. Вкарват Бет в хижата.
 Тъй като Бет е пила от кръвта му, Рот е в състояние да долови къде се намира тя и се материализира пред хижата. Изкъртва вратата и се вкопчва в яростна схватка с двамата лесъри. Бет успява да се освободи от въжетата и с физическа сила, каквато не е притежавала преди, се нахвърля върху Били Ридъл. Тръшва го на земята и когато Рот й подхвърля един кинжал, тя пронизва Били, който начаса се разпада. Макар че успява да надвие господин X., Рот е тежко ранен. Бет се втурва към него. Изважда телефона му и трескаво набира номера на Бъч, надявайки се някой да го чуе.
 Отговаря й Мариса. Когато научава какво се е случило с Рот, Мариса, която вече е повикала брат си, за да се погрижи за раната на Бъч, настоява лечителят да отиде при Рот. Когато брат й отказва да срещне погледа й, я осенява грозното подозрение, че той има нещо общо с нападението. Обзета от ярост, тя му се опълчва и настоява той да помогне на Рот. Хавърс, който от самото начало е измъчван от угризения за това, което е сторил, признава вината си и се дематериализира в хижата. Ясно е, че Рот е на границата между живота и смъртта, единствената му надежда е да пие кръв. Хавърс започва да навива ръкава си, когато Бет го изтласква настрани. Използвай китката си, казва й Хавърс. Рот пие от Бет и положението му се стабилизира достатъчно, за да бъде пренесен до колата. Трябва да бъде откаран с кола, защото е твърде немощен, за да се дематериализира. Да останат в къщата на Дариъс е прекалено опасно, а скоро ще съмне. Решават да отидат у Хавърс. С помощта на Бет, Хавърс го отнася в лабораторията си.
 След цял ден, изпълнен с тревожно чакане, Рот най-сетне се съвзема. Докато Бет плаче, обвила ръце около него, той за първи път изпитва омраза към воинския си живот. Сега, когато Бет е

288	ЛЖ. I'. УОРД

негова жена, не му се иска тя да е изложена на подобно насилие. Двамата все още са в прегръдките си, когато Хавърс се появява в болничната стая заедно с Мариса. С измъчен вид лекарят признава какво е сторил и казва, че Рот може да си отмъсти, като го убие ритуално. Ала Рот отказва - сега те са квит, заради онова, което Рот е причинявал на Мариса през всички тези години.
  Когато братята се появяват в клиниката на Хавърс, Рот и Бет приемат поканата да отидат в дома на Тормент и Уелси, докато Рот се възстанови. Той все още е твърде слаб, за да се дематериализира, така че Бет, Бъч и Мариса решават да го откарат на запад. Докато се носят по магистралата, Бет се усмихва на своя съпруг вампир - мечтала си е за приключения и ето че мечтата й се е сбъднала и то как само.
Епилог
  Месец по-късно, в ранчото на Тормент и Уелси в Колорадо, братята са се събрали в тактическата стая и се готвят да излязат на лов за лесъри. Рот е поел ролята си на техен лидер, както и тази на водач на расата. Вампирите са започналила идват при него, молейки го да разреши споровете им и да благослови децата им - традиционни задължения, изоставени след смъртта на баща му. Бет привиква с ролята на ута-шелан на предводителя на расата. Бъч и Мариса са щастливи, ала се борят с последиците от това, че Бъч е смъртен.
  Докато братята се приготвят да излязат, Рот се смръщва, виждайки Бет да препасва един кинжал. Какво правиш, пита той. Идвам с теб, отвръща тя. Защо, иска да знае той. За да се бия, отговаря тя. Как ли пък не, възразява Рот. Забранявам ти да воюваш. Бет вирва брадичка. Моля? Забраняваш ми, повтаря тя. Докато двамата се приготвят за сблъсък, братята бързо се изнизват от стаята.
  От другата страна на вратата до ушите им достигат приглушени сърдити гласове. Е, кой ще спечели, пита Тормент. Братята се обзалагат. Вратата се отваря. Рот излиза със свирепо изражение и си навлича коженото яке. Миг по-късно се появява и Бет, въоръжена с кинжал и два пистолета. Усмихва се. Братята избухват в смях. Рот прегръща Бет и я целува. Не ми изглеждате изненадани, подхвърля той на братята. Аха, отвръща Тормент. Всички заложихме на нея.
Заедно, Рот и Бет изчезват в нощта.
  
Огромната част от онова, което виждам в главата си, използвам в книгите... поради което те са толкова дълги! И в повечето от случаите, когато извадя нещо, го използвам в друга книга. Все пак има сцени, от които е трябвало напълно да се откажа и по-долу следват няколко от тях, съпроводени с коментари.
 Следващата сцена изрязах от началото на „Пробудена любов " поради проблем с дължината на книгата. Наистина харесвам тази сцена и ми се ще да я бях развила по-нататък, тъй като тя беше началото на цяла второстепенна сюжетна линия, засягаща учениците. Препрочитайки я сега, отново си давам сметка колко далеч е стигнал Джон - в момента, в който се разиграва тази сцена, той току-що се е срещнал с братята и все още има да научи толкова много неща за техния свят.
З
АСТАНАЛ В ТРЕНИРОВЪЧНАТА ЗАЛА РАМО ДО РАМО С ОСТАНА-лите ученици в очакване на команда да заемат следващата джиу джицу позиция, Джон бе напълно изтощен. Мозъкът му отказваше да действа от преумора, цялото тяло го болеше. Имаше чувството, че са го пребили и захвърлили да умре.
Добре де, това беше попресилено. Но не кой знае колко.
 Урокът бе започнал както обикновено в четири часа, ала трябваше да наваксат времето, което бяха изгубили предишната нощ. Така че вместо да приключат в десет часа, те продължаваха да тренират, макар вече да беше два часът през нощта.
 Останалите ученици също изглеждаха уморени, но на Джон му бе дяволски ясно, че никой не е чак толкова изцеден. По някаква причина съучениците му се справяха с тренировките по-добре от него.
 По някаква причина? Исусе, разбира се, че знаеше защо. Не само че бе принуден да работи по-здраво върху всичко, защото беше некадърник, без никакво чувство за координация, ами след онзи кошмар с посещението при психиатъра и „връщането

към миналото му", не можеше да спи, така че бе изморен още преди тренировката да е започнала.
   Застанал пред тях, Тор измерваше редицата им със суров поглед. Облечен в черен анцуг и тясна тениска, с военната си подстрижка и пронизващи сини очи той приличаше досущ на тренировъчен офицер в казарма. Джон се опита да изпъчи рамене, ала гръбнакът му отказа да се подчини. Беше останал без капчица гориво.
   - Достатъчно за днес - излая Тор. Раменете на учениците се отпуснаха безжизнено и той се намръщи. - Някакви контузии, за които не знам? - Когато никой не отговори, той погледна часовника, закачен в стоманена клетка на бетонната стена. - Не забравяйте, че за разлика от обикновено, утре започваме в дванайсет на обяд и ще продължим до осем вечерта. А сега - под душовете. Автобусът ще ви чака след петнайсет минути. Джон, може ли да поговорим за малко?
   Останалите затътриха изтощените си задници към съблекалните, ала Джон остана на мястото си. И изрече една бърза молитва.
   Пътуването с автобуса до и от тренировъчния център беше истински ад. Ако имаше особено добър ден, никой от останалите ученици не разговаряше с него. В лошите дни... можеше само да си мечтае никой да не разговаря с него. Така че, макар да бе проява на страхливост, част от него се надяваше Тор да му каже, че може да остане и да работи в офиса или нещо такова.
   Тор изчака, докато стоманената врата в другата част на покритата със сини тепихи зала се затвори, преди да се превърне от строг офицер в баща. Положи ръка върху рамото на Джон и меко попита:
* Как си, синко?
   Джон кимна отсечено, макар че изцеденият му вид казваше всичко.
   * Слушай, тази вечер Братството закъсня с излизането навън, така че сега трябва да отивам на патрул и нямам никакво време. Обаче по-рано днес говорих с Бъч и той каза, че ако искаш да прекараш известно време с него, той няма нищо против. Можеш да си вземеш душ в Дупката, ако предпочиташ, а пък той ще те откара вкъщи.
Очите на Джон замалко да изскочат. Да прекара известно време с Бъч? Който беше... дяволски готин? Човече... на това

му се казваше сбъднат сън. Едва преди два дена Бъч им бе преподал адски як урок по криминалистика, след който всички ученици бяха решили, че искат да станат полицаи, разследващи убийства, досущ като него.
   Да прекара известно време... и на всичкото отгоре да си спести пътуването с „Хадес* Експрес"?
Тор се усмихна.
* Да разбирам ли, че си съгласен?
Джон кимна. И продължи да кима.
* Нали знаеш как да стигнеш до Дупката?
* Кодът същият ли е?- попита Джон на езика на знаците.
   * Аха. - Тор го стисна за рамото и силната му длан вдъхна топлина и подкрепа на Джон. - Пази се, синко.
   Джон отиде в съблекалнята и за първи път не се поколеба, когато прекрачи в горещия, влажен лабиринт от метални шкафчета и социална йерархия. Както обикновено, докато отиваше към деветнайсети номер, внимаваше да не срещне ничий поглед.
   Интересно - и шкафчето му, и той самият бяха в дъното и най-отдолу.
   Когато Джон извади спортния си сак и го метна през рамо, Блейлок, единият от двамата ученици, които не го замеряха с обиди, се намръщи.
   * Няма ли да се преоблечеш за автобуса? - попита той, докато бършеше главата си с кърпа.
   Джон не можа да сдържи усмивката си, когато поклати глава и се извърна.
   Което, разбира се, означаваше, че Леш трябва да се изпречи на пътя му.
  * Май си е наумил да тръгне по петите на братята. - Русокосият тип демонстративно си сложи огромния диамантен часовник, който беше „от „Джейкъб и Ко", нали се сещате". - Бас държа, че ще им лъска кинжалите. С какво ще го направиш, Джон?
   Желанието да го тръшне на пода бе толкова силно, че Джон вдигна глава. Ала не биваше да се сдърпа с този задник, не и когато отиваше в Дупката, а на всичкото отгоре щеше да пропусне и прибирането с автобуса. Той се обърна и се запъти към изхода на съблекалнята по заобиколния път, минавайки между
   * Хадес - царството на мъртвите в древногръцката митология. - Бел. прев.

292	ДЖ. P. УОРД	П Ъ Т Е В О Д И Т Е Л ЗА П О С В Е Т Е Н И	293

цял един допълнителен ред от пейки и шкафчета, за да избегне разправията с Леш.
  - Приятно изкарване, Джони - извика Леш след него. - О, и не забравяй да минеш през стаята с тренировъчно оборудване. Ще ти трябват наколенки.
  Сподирян от гръмкия смях, който избухна в съблекалнята, Джон бутна вратата и отиде в кабинета на Тор... като си мислеше, че би дал всичко, ако можеше Леш да разбере какво е непрекъснато да се заяждат с теб.
Или с юмруци да те принудят да се подчиниш на някого.
  Да прекоси офиса на Тор и да прекрачи в подземния тунел бе като да излезе на слънце - обзе го главозамайващо облекчение. Вярно, предстояха му едва десет часа свобода, ала в подходящата обстановка, това си бе цяла вечност.
  А да прекара известно време с Бъч бе точно това, от което се нуждаеше в момента.
  Джон бързо крачеше към основната сграда и поспря, когато стигна стълбището, отвеждащо във фоайето. Тор му бе казал, че оттам до Дупката има около сто и петдесет метра, така че Джон продължи. Когато пред него се появи друго стълбище, го обзе облекчение - тунелът бе сух и осветен, макар и слабо, но въпреки това не му харесваше да върви през него сам.
  Заставайки така, че охранителната камера да го улови, той натисна звънеца и устоя на порива да помаха като идиот.
  * Здрасти, мой човек - кристално ясен, гласът на Бъч долетя по интеркома. - Радвам се, че си тук.
  Ключалката изщрака и Джон бързо изкачи стълбите. Бъч го очакваше на вратата в горния край, наметнал домашен халат, издържан в черно и златно.
  Ченгето имаше най-страхотните дрехи, които Джон бе виждал някога. Беше провел урока, облечен в костюм на ситно райе, който изглеждаше като взет от някое модно списание.
  * Можеш да използваш моята баня, за да си вземеш душ, защото съквартирантът ми, който днес не е дежурен, се е отдал на грижи за козята си брадичка.
  * Я стига, ченге - разнесе се нисък глас.
  * Да не би да си измислям? Ти страдаш от натраплива мания за поддържане на бради. - Бъч хвърли поглед през рамо. - Слушай, Джей-мен, канех се да прескоча до града. Ти навит ли си?
На Джон страшно му хареса, когато Бъч го нарече Джей-мен.

А още повече му хареса да го поканят да отиде където и да било с някого като него.
Той кимна и Бъч се усмихна.
* Супер. Ще си правя нова татуировка. Ти имаш ли? Джон поклати глава.
* Може и ти да си направиш една.
 Татуировка. С Бъч? Човече, очертаваше се страхотна нощ. Той кимна още веднъж и Бъч се усмихна, а после се огледа наоколо.
* Май не си идвал досега в нашата бърлога, а Джон?
   Джон поклати глава и ченгето го разведе набързо из Дупката, която, много скоро разбра Джон, бе истинско ергенско свърталище. Нямаше много мебели, но за сметка на това бе пълно със спортни сакове и бутилки скоч и водка. Джагите бяха страхотни, също както и внушителният широкоекранен телевизор и същинската армия от компютри в дневната. Мястото дори миришеше готино - на дим от скъпи цигари, кожени дрехи и афтършейв.
Бъч го поведе по коридора.
* Това е спалнята на Ви.
   Джон хвърли поглед през отворената врата и видя огромно легло без табла, с черни чаршафи. Навсякъде бяха разхвърляни оръжия и дебели книги, сякаш някоя библиотека беше превзета от цял ескадрон морски пехотинци.
* А тази е моята.
   Джон прекрачи прага на по-малка стая... потънала в море от мъжки дрехи. Костюми и ризи висяха от подвижни закачалки. Навсякъде се виждаха вратовръзки и обувки, а върху писалището трябва да имаше поне петдесет чифта копчета за ръкавели. Беше като да попаднеш в магазин за облекло. Невероятно скъп магазин за облекло.
   * Стаята е на твое разположение. В банята има чиста кърпа. - Бъч взе от нощното шкафче тумбеста кристална чаша, пълна с уиски, и я поднесе към устните си. - И си помисли за татуировката. Мястото, където ходя, е страшно добро. Ще те нарисуват както трябва.
   * Развращаваме младото поколение, а, ченге?
   Джон погледна към вратата. На прага бе застанал огромен мъж с козя брадичка и татуировки по лицето. Носеше кожени панталони и черна тениска, на едната си ръка имаше ръкавица,

а диамантенобелите, като на хъски, очи бяха обградени от наситеносин ореол.
  Докато се взираше в новодошлия, в главата на Джон изникна едно име - Айнщайн. От този тип се излъчваше интелигентност - тя направо струеше от очите му, тези пронизващи, ледени очи.
* Това е съквартирантът ми, Вишъс. Ви, запознай се с Джон.
  * Как я караш? Доста съм слушал за теб - новодошлият му протегна ръка и Джон я стисна.
  * А що се отнася до татуировката - обади се Бъч, - той е пълнолетен. Нали така? На двайсет и няколко.
  * По-добре да почака. - Ви се обърна към Джон и продължи на езика на знаците. Безгрешно. - Ако си направиш татуировка при някой човек, тя ще се разкриви след преобразяването ти. А след около месец-два напълно ще изчезне. Но ако изчакаш малко, ще ти татуирам каквото си поискаш. И ще го направя така, че да остане.
  Джон можа само да примигне няколко пъти. Най-сетне пусна сака си на пода и отговори също така безмълвно: .
* Леле! Ти глух ли си?
  * Не. Обаче Тор ми спомена, че общуваш по този начин, така че преди една-две нощи научих езика на знаците. Реших, че рано или късно ще се срещнем.
  Сякаш научаването на цял един език не изискваше никакво усилие.
* Хей, май ме забравихте!
* Просто му давам някой и друг полезен съвет.
Джон подсвирна, за да привлече вниманието на Ви.
* Ще попиташ ли Бъч какво смята да си татуира?
* Добър въпрос. Ченге, какво ще си нарисуваш този път?
Пилето Туити на задника?
  * Ще добавя нещо към една от старите си татуировки. - Бъч отиде до дрешника и го отвори, като в същото време свали халата си, оставайки само по тесни черни боксерки. - Така, какво да облека...
  Джон се опита да не го зяпа, но не успя. Ченгето имаше страшно тяло. Широки рамене. Релефно очертани мускули на гърба. Яки ръце. Не беше толкова едър колкото вампир като Тор, например, ала без съмнение беше един от най-внушителните мъже, които Джон бе виждал някога.
    
А в основата на кръста му имаше татуировка. Направена с черно мастило, геометричната рисунка заемаше доста място. Беше низ от черти, които... да, които отброяваха нещо. Групирани по четири и пресечени по диагонал от друга черта. Пет такива групички и една самотна черта. Общо - двайсет и шест.
Ви посочи към сака на Джон.
  * Хей, човече, чантата ти тече. Да нямаш шампоан или нещо подобно в нея?
   Джон поклати глава и се смръщи, видял петното в единия ъгъл. Приближи се и разкопча ципа. По дрехите му имаше нещо... нещо бяло и лепкаво на вид...
* Какво, по дяволите, е това? - попита Ви.
Мили боже, дали някой не беше...
   Бъч бутна Джон настрани, бръкна в сака и поднесе пръсти към носа си.
* Балсам. Балсам за коса.
* По-добре е от онова, което аз си помислих - промърмори Ви. Лешниковите очи на Бъч се вдигнаха към Джон.
   * Твой ли е, Джей-мен? - Джон поклати глава. - Да нямаш проблеми в училище, за които не си ни казал? - попита Бъч.
   Лицето му беше мрачно, сякаш се канеше да открие кой тормози Джон и да го смаже от бой. За миг Джон си поигра с прекрасната мисъл как Бъч забива юмрук в лицето на Леш, а после го заключва в шкафчето му.
   Само че нямаше намерение да остави някой друг да решава проблемите му вместо него.
   Той поклати глава. Бъч присви очи и погледна към Ви, който кимна веднъж.
   Миг след това Бъч се ухили, давайки си вид, че нищо не е станало.
   * Ще кажа на Фриц да почисти дрехите ти. И не се тревожи, ще ти намерим нещо, което да облечеш тази нощ. Няма проблем.
   Джон, когото престореното безгрижие на Бъч въобще не можеше да заблуди, погледна към Ви.
   * Кажи му, че не е нищо сериозно. Нищо, с което да не мога да се справя.
Ви се усмихна.
* Той вече го знае, нали, ченге?
   * Не е нищо сериозно и той сам ще се оправи? Да, знам, Джей-мен.

* Мислех, че не разбираш езика на знаците?
Бъч поклати глава.
   * Съжалявам, ама този език още не го владея. Обаче разбирам от задници. Както казах - не се тревожи за нищо.
   И той продължи да се усмихва широко, с най-доволно изражение на лицето. Сякаш щеше да му е забавно да открие какво точно става.
   Джон погледна към Ви за помощ, ала вампирът скръсти ръце пред гърдите си и отново кимна на Бъч. Очевидно напълно подкрепяше плана му.
Какъвто и да беше той.
Мамка му!
   Следващата сцена не може да се нарече точно „ изрязана ", ала докато редактирах „Пробудена любов ", тя претърпя големи промени, главно защото нещо в атмосферата не ми харесваше. (В книгата сцената започва на стр. 317). В крайна сметка реших, че сцената по-долу е твърде сурова за сбогуването между Зи и Бела, ала сега ми се ще да се бях доверила на онова, което виждах в главата си. Мисля, че сцената в книгата е добра, ала тази е още по-добра:
Б
ЕЛА СИ СЪБРА НЕЩАТА ЗА ПО-МАЛКО ОТ ДВЕ МИНУТИ. НЕ бяха кой знае колко, а и малкото, което имаше, бе преместила от стаята на Зи предишната нощ. Фриц щеше да дойде всеки момент за вещите й и да ги откара у Хавърс и Мариса, а след час тя щеше да се дематериализира в къщата им, където щеше да я чака Ривендж. Заедно с охрана.
   Отиде в тънещата в полумрак баня, запали осветлението над умивалника и още веднъж провери дали е взела всичко. Преди да излезе, погледна отражението си в огледалото.
Господи, беше остаряла.
   Под ярката светлина тя повдигна косата от шията си и се завъртя ту на едната, ту на другата страна, опитвайки се да зърне истинското си „аз". Когато най-сетне се отказа, бог знае след колко време, и пусна косата си...
   Зейдист изникна в сумрака зад нея, материализирайки се от нищото и правейки тъмнината още по-тъмна с оръжията си, черните дрехи и настроението си.
    
Или пък бе стоял там през цялото време и едва сега бе решил да й се покаже.
   Бела залитна и удари бедрото си в мраморната стена. Изруга и докато разтриваше натъртеното място, прехвърли през ума си всички думи, които знаеше, търсейки най-подходящата, за да му каже да върви по дяволите.
   И тогава долови аромата му. Мирисът на обвързване беше силен.
   Зи продължаваше да мълчи, ала всъщност нямаше нужда да казва каквото и да било. Тя усещаше погледа му. Виждаше златистото сияние на очите му в ъгъла, където стоеше той.
Знаеше защо я гледа по този начин. И не можеше да повярва.
   Бела продължи да отстъпва, докато не се блъсна във вратата на душкабината.
* Какво искаш?
   Лош избор на думи, помисли си, когато той излезе от сенките.
При вида на тялото му, челюстта й увисна.
   * Искам да правим секс - гърлено каза той. И очевидно беше напълно готов.
   * Мислиш ли... Исусе, да не мислиш, че ще легна с теб сега? Ти си откачен.
   * Не, по-скоро психопат. Поне ако питаш докторите.
   Докато сваляше ножницата си, вратата зад него се затвори, а ключалката изщрака. Защото той го бе направил със силата на ума си.
* Ще се наложи да ме насилиш.
* Не, няма.
Ръцете му посегнаха към кобура, окачен на кръста му.
   Бела се взря в онова, което изпъваше кожените му панталони. И го пожела.
   Господи, копнееше той да я притисне към пода и да не й остави никакъв избор. По този начин щеше да я освободи от всякакво чувство за вина заради онова, което се канеше да направи и щеше да й даде още едно основание да го мрази. Тя можеше да...
Зи пристъпи напред и спря точно пред нея. В напрегнатата тишина между тях гърдите му ту се повдигаха, ту се спускаха.
   * Съжалявам, че съм такова копеле. И нямаше да се опитвам , да те натрапя на Фюри, ако не мислех, че така ще е най-добре и за двама ви.

  * Извиняваш се само защото в този миг искаш да бъдеш с мен, нали?
  * Да. Ала онова, което казах, е вярно.
  * Значи ако в момента не беше издул панталона, щеше да ме оставиш да си отида ей така?
  * Приеми го като нашето сбогуване, Бела. Последния ни път.
  Тя затвори очи и долови горещината, която се излъчваше от него. И не се стресна, когато той я докосна. Когато пръстите му се сключиха около гърлото й и наклониха главата й назад, устните й се отвориха. Не можеше да не го направи.
Или поне тя си казваше, че е така.
  Езикът на Зи проникна в устата й в същия миг, в който хълбоците му се притиснаха в нейните. Докато се целуваха, в стаята отекна звук от разкъсване на плат - ризата й, когато той я раздра надве.
  * Зейдист - дрезгаво прошепна Бела, когато той посегна към копчето на дънките й. - Спри.
  * Н е .
  Устата му се спусна към гърдите й, а панталонът й тупна на пода, когато Зи я вдигна и я отнесе до мраморния плот. Нисък звук, подобен на мъркане, излезе от гърлото му, когато той разтвори краката й с глава и коленичи пред нея, вперил очи в найинтимната част от тялото й.
Така че прекрасно знаеше точно колко е възбудена.
  Бела сложи ръка между него и мястото, към което се бе насочил.
* Зейдист, ако го направиш, никога няма да ти простя.
* Ще го преживея. - Той с лекота отмести ръцете й, стискайки
китките й. - Ако това означава да бъда с теб един последен път.
* Защо, по дяволите, изобщо те е грижа?
  Той придърпа ръцете й и ги обърна с дланите нагоре. Погледна към тях и поклати глава.
  * Фюри не е пил от теб, нали? Нямаш белези нито по врата, нито по китките.
  * Все още не е късно.
  * Той каза, че не си могла да го понесеш.
Страхотно, това бе последното, което й се искаше Зи да научи.
  * И това е наказанието ми? - горчиво каза тя. - Ще ме принудиш...
Със стихиен устрем устата на Зи намери сърцевината й. Бела

очакваше устните му да са ненаситни и властни, ала мекото им докосване бе толкова ласкаво, че извика сълзи в очите й. Когато Зи пусна ръцете й, по бузите й потекоха сълзи и тя зарови пръсти в косата му, притегляйки го още по-близо до себе си.
  Очите му не се откъсваха от нея, докато тя достигна върха под допира на езика му; гледаха я така, сякаш се опитваха да съхранят скъпоценен спомен.
* Нека те отнеса в леглото.
  Тя кимна. Зи плъзна влажните си устни по тялото й и се спря на шията й. Кучешките му зъби я одраскаха и за миг в гърдите на Бела припламна надежда. Може би най-сетне щеше да пие...
  Ала тогава той я взе на ръце и накара вратата да се отвори... и цялата страст се отцеди от тялото на Бела. Тя си тръгваше. И той нямаше да я спре.
Нито пък щеше да пие от нея.
Зи начаса усети промяната, настъпила у нея.
* Къде отиде?
  * Тук съм - прошепна Бела, докато той я полагаше върху леглото. - Никъде няма да ходя.
  Зи поспря надвесен над нея, сякаш бе застанал на ръба на пропаст. Ала после свали ципа на панталона си, освобождавайки огромната си ерекция. Когато я покри с тялото си, с панталони, смъкнати около бедрата, Бела извърна глава на една страна.
Ръцете му отметнаха косата от лицето й.
* Бела?
   * Направи го и ме остави да си вървя. - Тя разтвори широко крака, за да може той да се намести, и когато ерекцията му се докосна до сърцевината й, той простена и потръпна конвулсивно. Ала не продължи. Бела затвори очи.
   * Бела...
   * Бих ти помогнала да проникнеш в мен, но и двамата знаем, че не понасяш да те докосвам. Или предпочиташ да застана на четири крака? Така е по-анонимно. Дори няма да си сигурен какво точно чукаш.
   * Не говори така.
   * И защо не? По дяволите, та ти дори дрехите си не си свалил. Което ме кара да се питам защо изобщо да го правим. Сега, когато знаеш как да се погрижиш за себе си, въобще не се нуждаеш от жена - гласът й изневери. - И определено не се нуждаеш от мен.

   Последва дълго мълчание, нарушено най-сетне от съскащ звук. И тогава той я ухапа.
   Зъбите на Зейдист потънаха дълбоко в шията й и първата глътка от кръвта на Бела го накара до потрепери. Прекрасната; гъста течност изпълни устата му, а когато преглътна, тя се стече в гърлото му като милувка.
Не можеше да спре.
   Когато реши да впие зъби във вената й, си каза, че ще отпие една-единствена глътка, ала започнал веднъж, установи, че не е в състояние да се откъсне от нея. Вместо това я взе в обятията си и я изви на една страна, така че да може да се притисне възможно най-плътно до нея.
   Бела се сгуши в него и Зи бе сигурен, че отново плаче, защото дишането й бе накъсано.
   Милвайки голия й гръб, той придърпа хълбоците й към своите, защото искаше да я утеши, докато пиеше от нея. Тя като че ли наистина се отпусна. Ала не и той. Членът му крещеше, готов да изригне.
- Вземи ме - простена тя. - Моля те.
Да, помисли си той. Да!
   Само че - о, господи! - не бе в състояние да престане да пие, за да проникне в нея. Силата, вливаща се в него, бе като наркотик, а реакцията на тялото му беше невероятна. Докато се хранеше, почувства как мускулите му се стягат и образуват стоманена плетеница над бързо заякващото скеле на костите му. Клетките му поглъщаха хранителните вещества, от които ги бе лишавал вече цял век, и веднага ги вкарваха в употреба.
   Боейки се, че може да вземе твърде много и така да я убие, Зи най-сетне се насили да се отдръпне от шията й, но тя го сграбчи за тила и придърпа главата му към себе си. Той се съпротивлява на изкушението в продължение на един дълъг миг, ала после изръмжа - нисък, силен звук, откъснал се сякаш от гърдите на огромен звяр. Повдигна я грубо и я завъртя, след което впи настойчиво зъби от другата страна на врата й. Сега беше отгоре й, приковавайки я под себе си, а мирисът на обвързването му струеше на вълни от него. Беше се превърнал в хищник, надвесил се над плячката си, мускулите на ръцете му изпъкваха, докато се подпираше над нея, бедрата му - разтворени над нейните.
Когато приключи, той отметна глава назад, пое си дълбоко дъх и нададе такъв рев, че прозорците издрънчаха. Тялото му

потръпваше от онази мощ, която познаваше някога, и то само от скверното принудително хранене от-Господарката.
  Зейдист погледна надолу. Бела кървеше от двете рани, които й бе оставил, ала очите й грееха, а от тялото й се излъчваше аромат, който не можеше да бъде сбъркан - мирисът на женска възбуда. Той близна шията й от двете страни, а после я целуна, прониквайки в устата й, покорявайки, вземайки онова, което му принадлежеше... белязвайки я не само с мириса, но и с волята си.
  Беше опиянен от нея и жаден за още. Беше като зейнала черна яма, която трябваше да бъде напълнена. Той бе пресъхнал кладенец, а тя - живителната вода.
  Зи се надигна и смъкна ризата си. Сведе поглед към зърната на гърдите си и като пъхна кутретата си в халките, които висяха от тях, ги подръпна.
- Искам да ме смучеш - каза той. - Както преди. Направи го.
  Бела седна и положи ръце върху корема му. Зи се отпусна по гръб, а тя се отпусна върху гърдите му и сложи устни точно там, където той искаше. Когато тя взе една от халките в устата си, Зейдист отново нададе вик, без ни най-малко да го е грижа кой може да го чуе.
  Възнамеряваше да е толкова шумен, колкото си иска. По дяволите, възнамеряваше да изкърти вратата с виковете си.
  Докато Бела смучеше зърната му, той се измъкна от кожените си панталони, а после посегна надолу и взе члена си в ръка. Искаше да почувства устата й там, ала колкото и да бе обезумял, нямаше да я принуди да го стори.
  Само че Бела знаеше точно какво иска той. Ръката й отмести неговата и подхвана ритъм, който едва не го уби. Тя се плъзгаше нагоре-надолу по твърдия му член, а езикът й нито за миг не преставаше да милва зърното му и да го подръпва. Властта й над него беше абсолютна, докарваше го почти до полуда и Зи не можеше да се насити на това усещане, на усилието, с което си поемаше дъх, на обливащата го пот, на агонията от това, че едновременно копнееше да свърши и му се искаше тя никога да не спира.
  - О, да, нала.... - Той зарови пръсти в косата й, като се задъхваше. - Точно така.
  И тогава тя се плъзна по гърдите му надолу към корема. В очакване на онова, което предстоеше, Зи прехапа долната си устна толкова силно, че вкуси собствената си кръв.

* Съгласен ли си? - попита тя.
  * Ако ти нямаш нищо против... - преди той да успее да довърши, тя го покри с устни. - Бела!
  Устата й беше великолепна. Влажна и топла. Ала той нямаше да издържи повече от трийсет секунди по този начин. Надигна се и се опита да отмести главата й от скута си, но тя не му позволи.
* Ще свърша... - простена той. - Господи... Бела, спри, ще... Ала тя не го послуша и той...
  Първият спазъм едва не го прекърши, когато го запрати обратно на леглото. Вторият накара хълбоците му да подскочат високо, така че той проникна още по-дълбоко в устата й. Третият го запрати в рая.
  Веднага щом се съвзе, той я придърпа към себе си и устата му се сля с нейната. Усети мириса на обвързването си върху устните и езика й и това му хареса. Изпълни го с невероятна наслада.
Зи претърколи Бела върху леглото.
* Твой ред е. Отново.
* Добре ли си? - попита Зейдист по-късно.
  Бела отвори очи. Той лежеше до нея, облегнал глава върху свитата си ръка.
  Господи, вратът я болеше, наболяваше я и вътре в нея. Ала хедонистичният пир, който той бе отприщил, си струваше мимолетното неудобство. Зейдист я бе любил бурно, така, както тя открай време бе копняла.
* Бела?
* Да. Добре съм.
 * Каза, че не искаш да отмъстя за теб. Все още ли го мислиш? Бела закри гърдите си с ръце. Щеше й се действителността да не се бе завърнала толкова бързо.
* Не мога да понеса мисълта да пострадаш заради мен. Когато Зи не отговори, тя се пресегна и докосна ръката му.
* Зейдист? За какво мислиш?
  Мълчанието се проточи толкова дълго, че накрая Бела не издържа.
* Говори см...
* Обичам те.
* 
Какво...? - ахна тя.
* Чу ме. И нямам намерение да го повторя.
  Той се изправи, грабна кожените си панталони и ги нахлузи. След това отиде в банята. Върна се миг по-късно, напълно въоръжен, с ками на гърдите и пистолет на кръста.
 * Ето как стоят нещата, Бела. Аз няма да се откажа да преследвам лесъра, който ти причини всички онези неща. Нито пък копелетата, с които работи. Просто не мога. Така че дори да бях самото съвършенство, като Фюри, дори да имах шибаното му възпитание и да не знаех, че семейството ти би се потресло само ако ме види, пак нямаше да мога да бъда с теб.
 * Но ти...
 * Войната е в кръвта ми, нала, така че дори и миналото ми да не ме беше превърнало в развалината, която съм сега, пак щях да имам нужда да съм на бойното поле. Ако остана с теб, ти ще искаш да съм различен от това, което съм, а аз не мога да се превърна в онзи хелрен, от когото се нуждаеш. Рано или късно истинската ми същност ще застане между нас.
Бела потърка очи.
  * Ако приема логиката ти, защо тогава смяташ, че трябва да бъда с Фюри?
  * Защото близнакът ми няма да издържи още дълго. Започва да се уморява. Донякъде и аз съм виновен за това, но мисля, че би се случило и без мен. Харесва му да преподава. Мога да си го представя как се отдава единствено на подготовката на новите попълнения, нещо, от което определено ще имаме нужда. Това би бил добър живот за теб.
Бела ядосано свали ръце и го изгледа гневно.
  * Кога най-сетне ще престанеш да ми обясняваш кое е добро за мен и кое не е. Теориите ти за бъдещето ми изобщо не ме вълнуват.
  * Имаш право.
  Тя продължаваше да го гледа, очите й се спряха върху белега, обезобразяващ лицето му.
  Не, поправи се тя, не обезобразяващ. За нея той винаги щеше да си остане красив. Красив и страховит...
  Да го изтръгне от сърцето си щеше да бъде също толкова трудно, колкото и да преживее пленничеството си.
  * Никога няма да срещна друг като теб - промълви тя. - За мен... ти винаги ще си останеш единственият.

   Това, осъзна тя изведнъж, бяха прощалните й думи. Сбогуването й с него.
   Зи се приближи и коленичи до леглото, навел искрящите си жълти очи към пода. След миг взе ръката й в своята. До ушите й достигна металически звън... и Бела почувства как той поставя една от камите си в ръката й. Оръжието беше толкова тежко, че тя едва успя да го удържи с една ръка. Очите й се спряха върху, черното острие, отразяващо светлината като езеро, ширнало се под нощното небе.
   * Искам да ме бележиш. - Зи посочи гърдите си, точно над звездовидния знак на Братството. - Тук.
   Привеждайки се бързо, той посегна към нощното шкафче и взе малкото съдче със сол, което бе придружавало храната й.
* И го направи така, че да ми остане завинаги.
   Бела се поколеба само за миг. Да, помисли си тя... искаше да остави трайна следа върху него, нещо мъничко, което да му напомня за нея, докато е жив.
   Тя се намести и се подпря със свободната си ръка на дясното му рамо. Жестокото оръжие засия още по-ярко между пръстите й, когато тя го поднесе към кожата на Зи. Той потръпна, когато острието потъна в плътта му, от раната бликна кръв и се стече по изваяния му корем.
   Когато свърши, Бела остави кинжала настрани, близна дланта си и я посипа със сол. След това притисна ръка към резките, които бе направила над сърцето му.
   Двамата впиха очи един в друг, докато буквата Б на Древния език, която тя бе вдълбала, завинаги се запечатваше в плътта му.
   Следващата сцена е взета от материала за Бъч и Мариса, който преместих от „Вечна любов" в „Споделена любов". Разсъжденията ми бяха, че поради обичайните проблеми с дължината и темпото, това посещение на Бъч при семейството му толкова рано в повествованието, не е добра идея. В книгата на Бъч бездруго вече се случваха доста неща, така че да оставя тази сцена (и евентуално дори да я развия) щеше ненужно да отвлече вниманието, особено като се има предвид начина, по който историята на семейство О 'Нийл е приключена в края на книгата.
    
При все това сцената е страхотна за четене. Не забравяйте, че е писана в началото на историята на Рейдж, когато Бъч все още свиква със света на Братята... и неговите ограничения:
Б
ЪЧ УЛОВИ ПОЛЕТЯЛОТО КЪМ НЕГО ДИСТАНЦИОННО, БЕЗ И З - общо да се повдигне от дивана, върху който се бе излегнал. Тялото му се чувстваше невероятно удобно - главата му почиваше върху меката странична облегалка, а върху изпружените си крака бе метнал пухкаво одеяло на „Ред Сокс". Тъй като беше около седем сутринта, щорите бяха спуснати, така че в Дупката бе тъмно като посред нощ.
   * Смяташ да си лягаш ли? - попита той, когато Ви се изправи. - Точно по средата на „Шон от мъртвите"? Как ще издържиш напрежението от неизвестността?
Вишъс се протегна.
* Знаеш ли, ти спиш по-малко и от мен.
* Това е защото хъркаш така, че се чува чак през стената. Очите на Ви се присвиха.
   * Като стана дума за шум, през последните дни си станал съвсем тих. Искаш ли да ми кажеш какво става?
   Бъч вдигна чашата с уиски от пода, закрепи я върху корема си и посегна към бутилката „Лагавулин" на малката масичка. Докато си наливаше още пиячка, гледаше как златистокафявата струя проблясва на синьо-сивкавото сияние от телевизора.
По дяволите, напоследък здравата се наливаше.
* Говори, ченге.
* Миналото ме намери.
Вишъс потърка главата си така, че косата му щръкна.
* В смисъл?
   * Сестра ми е оставила съобщение на гласовата поща на стария ми номер. Ще кръщават бебето й. Цялото семейство ще бъде там.
   * И ти искаш да отидеш?
   Бъч повдигна глава и отпи голяма глътка. Скочът трябваше да изгори вътрешностите му, но вместо това се изля като балсам по добре познатия си път.
* Може би.
   Само дето нямаше никаква идея как ще им обясни какво се бе случило с него.

  Нали разбирате, уволниха ме от полицията. И тогава срещнах тези вампири. И сега май живея с тях. Освен това съм влюбен в жена от тяхната раса, ама от това нищо няма да излезе. Дали съм щастлив? Е, това е първата почивка, която съм имал през живота си, ако не друго. Пък и дрехите са по-готини.
* Ви, човече, защо точно аз? Защо ме оставяте да живея с вас?
  Ви се наведе и взе една ръчно свита цигара от малката купчинка, която бе оставил до дивана. Златната му запалка изсъска, преди от нея да изскочи малко пламъче.
  Загледан пред себе си, той издуха струйка дим, която обгърна профила му в прозрачна мъгла. Мъгла, която имаше съвсем същия цвят като светлината от телевизора, помисли си Бъч разсеяно. Синьо-сивкава.
* Искаш да си тръгнеш ли, ченге?
  На това му се викаше добър въпрос. Обаждането на сестра му му бе напомнило, че това тук не може да продължи дълго. Тази странна интермедия при Братството не можеше да бъде за цял живот.
  Ала какво означаваше това за него? И за тях? Знаеше твърде много за братята. Къде живеят, как протичат дните и нощите им. Кои са жените им, ако имаха такива.
Самият факт, че съществуват.
* Не ми отговори, Ви. Защо съм тук?
* Трябва да бъдеш с нас.
* Кой го казва?
Ви сви рамене и отново си дръпна от цигарата.
* А з .
* И Рейдж каза същото. Ще ме светнеш ли защо?
  * Виждам те в сънищата си, ченге. Това е всичко, което ще ти кажа.
  Което не бе особено окуражително. Защото беше чувал стоновете, придружаващи онова, което се явяваше на Ви, когато заспеше. И те определено не бяха от нещата, които можеха да те накарат да очакваш бъдещето, изпълнен с оптимизъм.
Бъч отпи още една голяма глътка от чашата си.
  * А ако поискам да си тръгна? Какво ще стане тогава? Така де, сега спомените ми са дълготрайни и не можете да ги изтриете. Нали?
  Треперливата светлина от телевизора играеше по изсечените черти на Вишъс.
   * 
Ще ме погледнеш ли, Ви? - Когато суровият профил не помръдна, Бъч взе чашата си в ръка и се надигна. - Кажи ми, ако реша да си тръгна, кой от вас ще ме убие?
Ви докосна основата на носа си и затвори очи.
* По дяволите, Бъч.
  * Ти, нали? Ти ще го направиш. - Бъч пресуши чашата и се взря в дъното й. После отново вдигна очи към съквартиранта си. - Знаеш ли, ще помогне, ако ме погледнеш.
   Леденобелите очи на Ви се обърнаха към него. И в тях проблесна съжаление.
  * Това ще те убие, нали? - промълви Бъч. - Да ми видиш сметката.
  * Наистина ще ме убие - Вишъс се прокашля. - Ти си ми приятел.
  * Е, каква ще е цената?
Ви се намръщи.
* Цената?
  * Да отида на кръщенето на племенника си - Бъч се ухили. - Крак? Не, ръка. Крак и ръка?
Вишъс поклати глава.
* Мамка му, ченге. Изобщо не е смешно.
* О, я стига. Смешно е. Поне мъничко.
Ви се изсмя.
* Ти не си наред, знаеш ли?
   * Аха, знам. - Бъч остави чашата си обратно на пода. - Слушай, Ви, никъде няма да ходя. В смисъл - няма да изчезна. Поне засега. Няма нищо, което да ме очаква, пък и никога не съм се чувствал на мястото си в онзи свят. Ала следващата неделя, призори, смятам да отскоча до Бостън. Ще се върна същата вечер. Ако имаш възражения, проблемът си е твой.
Ви издуха нова струйка дим.
* Ще ми липсваш.
   * Е, недей да рониш сълзи сега. Няма да ме има само дванайсет часа. - Ви сведе поглед и Бъч изведнъж стана сериозен. - Освен ако... нямаме проблем?
   След дълго мълчание, Ви се изправи и отиде при компютрите си. Взе нещо от бюрото.
   Бъч инстинктивно улови предмета, полетял към него. Ключове. Ключовете на кадилака.
* Шофирай внимателно, ченге. - По устните на Ви пробяга

усмивка. - И не предавай много поздрави на семейството си от мен.
Бъч се разсмя.
* Няма да ми е особено трудно.
Сега бе ред на Ви да придобие мрачно изражение.
   * Ако в неделя вечерта не си тук, ще те намеря, където и да си. И то не за да те върна обратно. Ясен ли съм?
   В последвалата тишина, Бъч осъзна, че е настъпил мигът, в който трябваше да избере. Да остане завинаги в света на Братството. Или да се превърне в храна за рибите.
Той кимна.
* Ще се върна. Не се тревожи.
   Следващата сцена е от „ Свещена любов ". Първоначално това трябваше да е сцената, разиграла се по време на срещата на Фюри и Кормия, когато той се връща от спасителната операция след нападението над клиниката на Хавърс. Вместо това тя се превърна в сцената, където двамата поемат по коридора със статуите, преди Фюри да си вземе душ, а Кормия да пие от него... все неща, които развиват отношенията между двамата повече, отколкото онова, което следва по-долу. Това е проблемът с образите, които виждам в главата си - видях онова, което следва по-долу, да се разиграва... ала едновременно с това видях и всички сцени, които са в книгата. Да наместя всичко, което се случва, и да реша кое е по-важно за историята, за да не пострада нейният ритъм, е винаги въпрос на субективна преценка.
Ф
ЮРИ ОСТАВИ ФРИЦ ДА РАЗТРЕБВА КАБИНЕТА НА РОТ. ПО-ДО-бре, че кралят го нямаше. Лидерът на Братството трябваше да научи за случилото се от някой от братята.
   Фюри се отправи към стаята си и откри Кормия в коридора, с ръка върху шията си и вид, като че го очаква. Или пък на него му се искаше да е така.
  * Ваша светлост - поклони се тя, ала Фюри бе прекалено уморен, за да й направи забележка за прекомерната формалност.
  * Здрасти - поздрави той и влезе в стаята си, оставяйки вратата отворена, защото не искаше тя да си помисли, че не му се

разговаря с нея, независимо колко бе изтощен. Ако искаше да му каже нещо, щеше да го последва, ако не - щеше да се прибере в нейната стая.
   Отиде до леглото и още докато присядаше на ръба, посегна към запалката си и една ръчно свита цигара. Запали я и си помисли, че след нощ като тази за нищо на света нямаше да намали червения дим. Та нали именно заради това го пушеше.
   Тъкмо когато всмукна за първи път и димът изпълни дробовете му, Кормия се появи на прага.
* Ваша светлост?
   Фюри се загледа в блещукащото връхче на цигарата. Побезопасно бе да държи очите си встрани от стройното й тяло, обвито в дълга рокля.
* Да?
* Джейн каза, че Бела е добре. Реших, че ще искате да знаете. Сега вече Фюри я погледна през рамо.
* Благодаря ти.
* Молих се за нея.
Той изпусна струйка дим.
* Нима?
* Така бе редно. Тя е... прекрасна.
   * Ти си изключително мила, Кормия. - Фюри отново впери поглед в крайчето на цигарата. Тази вечер беше страшно напрегнат. Същинско буре с барут и дори червеният дим не помагаше особено. - Наистина.
Стомахът му изкъркори.
* Да ви приготвя ли нещичко за хапване, Ваша светлост?
   * Няма нужда - отвърна той, въпреки че къркоренето се засили, сякаш стомахът му бе въодушевен от мисълта за храна. - Но все пак ти благодаря.
   * Както желаете. Спокоен сън.
   * И на теб.
Миг преди вратата да се затвори зад гърба й, той я повика:
* Кормия?
* Да?
   * Искам да ти благодаря още веднъж. Задето си се молила за Бела.
   В отговор Кормия издаде някакъв неопределен звук и вратата хлопна зад гърба й.
Макар да се нуждаеше от душ, Фюри опъна крака върху ма-

трака и се излегна върху възглавниците. Продължи да пуши и постепенно, за негово облекчение, раменете му се отпуснаха, мускулите на бедрата му - също, и престана да му се струва, че вместо пръсти има хищни нокти.
  Затвори очи и се остави на течението. В съзнанието му се заредиха образи, първоначално забързано, ала постепенно все по-бавно. Видя труповете в клиниката, битката и спешната евакуация. После се върна в имението, търсейки Рот...
 Образът на Кормия, приведена над розите, нахлу в главата му. Изруга и си сви нова цигара, след което пак се отпусна на възглавниците.
Господи, толкова бе красива на светлината от терасата.
  А после отново я видя, застанала на прага на стаята му. Одеждите обгръщаха нежното й тяло и подчертаваха линията на гърдите й.
  В бурен пристъп на лудост, той си представи как вместо да я остави да си тръгне от стаята му, я улавя за ръка и я придърпва вътре. Представи си как нежно я довежда до леглото и я полага там, където сега лежеше той. Златистите кичури на косата й щяха да се разпилеят по възглавниците, устните й - полуотворени, точно както в кинозалата.
  Естествено, първо трябваше да си вземе душ. Разбираше се от само себе си. Не можеше да очаква тя да приеме мъж, който не само часове наред беше пренасял кашони с бинтове, но и се беше бил с лесъри.
  Бла-бла-бла... да превъртим напред, когато той се търка под топлата вода.
  Щеше да се върне в спалнята, облечен в бяла роба, и щеше да приседне на леглото до нея. За да я успокои, всъщност - за да успокои и двамата, щеше да започне, като я помилва нежно по лицето, по шията, по косата. А когато тя отметнеше глава назад, за да му направи място, щеше да долепи устни до нейните. В същото време ръката му щеше да разтвори двете половини на робата й и да се заеме с колана. Щеше да го разхлаби бавно, съвсем бавно, та тя да не се почувства неловко, че Фюри ще види гърдите й, корема... всичко.
Устните му вкусваха всеки сантиметър от тялото й.
  Ето какво се случи във фантазията му. Всеки сантиметър. Устните, езикът му... нито едно местенце от тялото й не беше пренебрегнато.
    
Образите бяха толкова ярки, че ръката му трябваше да потърси болезненото място между бедрата му. Възнамеряваше просто да намести члена си в панталона, ала докоснал го веднъж, всяка мисъл да спре дотам се изпари... това бе единственото що-годе приятно усещане, което бе изпитвал от дълго време насам.
   Преди да осъзнае какво прави, сложи цигарата в устата си, разкопча ципа на панталона и улови пениса си в ръка.
   Което определено бе в разрез с правилата на самоналоженото му въздържание. В крайна сметка нямаше особен смисъл да се лишава от секс, ако това не включваше и самозадоволяването. Единственият път през живота си, когато го бе направил, бе докато Бела беше в своя период на нужда, но то бе биологична потребност, която нямаше нищо общо с удоволствието - трябваше или да се облекчи, или да полудее. Онези оргазми бяха така празни, както и банята, в която си ги достави.
Ала този път беше различно.
   Представи си, че е там, където копнееше да бъде... с глава между краката на Кормия... и тялото му направо обезумя, кожата му така се нагорещи, че човек спокойно можеше да сложи кана с вода върху корема му и тя щеше да кипне. Нещата напълно излязоха от контрол, когато си представи как езикът му си проправя път през сърцевината й и достига сладкия й туптящ център.
   О, господи... галеше се. Не можеше да се престори, че не го прави. Нито пък да спре.
   Фюри извади цигарата от устата си, угаси я в един пепелник и простена, докато отпускаше глава върху възглавниците и разтваряше крака. Не искаше да мисли какво не бива да прави. Искаше просто мъничко спокойствие и щастие, едно-едничко късче радост... само този миг на топлина. Беше гледал отстрани как братята откриват любовта и се обвързват телом и духом, и искрено им бе пожелавал да са щастливи... като през цялото време си даваше сметка, че самият той не може да се надява на същото. И в продължение на дълги години нямаше нищо против. Ала ето че сега всичко се беше променило.
Вече искаше някои неща... За себе си.
   В удоволствието му започна да се промъква тревога, като мастилено петно, разливащо се върху бяла кърпа.
Спря го, като се съсредоточи върху образа на Кормия в гла-

312	Д Ж . P. УОРД	П Ъ Т Е В О Д И Т Е Л З А П О С В Е Т Е Н И	313

вата си. Представи си как я задоволява, едновременно с неж ност и мощ, представи си тялото й...
- О, да... - стонът му огласи неподвижния въздух в стаята.
  Щеше да открадне този миг за себе си, а на гузната си съвест възрази, че си го е заслужил след всичката тежка работа, която бе свършил.
Беше сам. Никой никога нямаше да научи.
  Крепейки внимателно чашата с мляко и чинията, отрупана с хляб и месо, Кормия вдигна ръка, за да почука на вратата на Примейла. Щеше й се сандвичът да се бе получил малко по-добре. Фриц й бе показал как се прави и неговият със сигурност нямаше да е толкова безформен, ала Кормия не искаше да губи време и освен това държеше да го направи сама.
  Точно преди кокалчетата й да се докоснат до дървото, до ушите й достигна стон, сякаш някой страдаше. А после - още един.
  Разтревожена за Примейла, тя натисна бравата и прекрачи прага...
  Чинията със сандвича се изплъзна от ръката й и издрънча на пода. Погледът на Кормия се спря върху леглото, а вратата зад гърба й се затвори сама.
  Фюри се бе излегнал върху възглавниците, така че възхитителната му многоцветна коса се бе разпиляла около него. Черната му риза бе вдигната до гърдите, панталонът - разкопчан и смъкнат до средата на бедрата му. С едната си ръка бе обгърнала мъжествеността си. Докато тази ръка се движеше яростно нагоре-надолу, другата почиваше върху внушителната торбичка отдолу.
  Още един стон се откъсна от отворената му уста, а после той прехапа долната си устна и кучешките му зъби пробиха пухкавата плът.
  Ръката му ускори ритъма си, дишането му стана още по-тежко, изглеждаше така, сякаш е на ръба на нещо грандиозно. Беше повече от нередно да гледа, ала Кормия не би могла да си тръгне, дори ако животът й зависеше от това.
  Ноздрите му потръпнаха и се разшириха, сякаш се опитваха да доловят някаква миризма. От гърдите му се откъсна ръмжене, мощен спазъм разтърси тялото му, мускулите на стомаха му се напрегнаха, вените на бедрата му се издуха. Перленобя

ла струя изригна от него и в същия миг искрящите му жълти очи се отвориха и се спряха върху Кормия. Видът й като че ли му причини още по-голяма болка, защото той изруга дрезгаво и хълбоците му рязко подскочиха. Още една струя се изля от него - изглеждаше така, сякаш никога няма да спре, вратът му - изопнат от напрежение, бузите му - пламнали.
   Само че той не изпитваше болка, нали така, помисли си Кормия. Очите му не се откъсваха от нея, сякаш именно тя поддържаше огъня му и той не искаше онова, което се случваше, да спре.
Това бе кулминацията на сексуалния акт.
   Каза й го собственото й тяло. Защото всеки път щом Примейлът потръпнеше конвулсивно, всеки път щом от устните му се отронеше стон, всеки път, щом ръката му се спуснеше от върха до основата на члена му, в гърдите й се разгаряше огън, а нещо между краката й като че ли овлажняваше.
   Най-сетне всичко свърши и Фюри застина. Изцеден до капка. Заситен.
   В последвалата тишина Кормия усети влагата от вътрешната страна на бедрата си, докато гледаше онова, което бе обляло и стомаха, и ръката, и възбудата на Фюри.
   Каква възхитителна бъркотия бе сексът, помисли си Кормия и си представи какво ли би било онова, което го бе окъпало, да се излее в нея.
   Докато в главата й бушуваше буря, тя си даде сметка, че Примейлът се взира в нея в замаяно объркване, сякаш не бе сигурен дали сънува, или тя наистина е в стаята му.
   Кормия пристъпи напред - след онова, което се бе случило току-що и с плътния му мирис, натежал във въздуха, тялото му бе единственото, което я интересуваше в този миг.
   Докато тя се приближаваше, очите му се промениха, сякаш най-сетне бе осъзнал, че тя наистина е тук. Изумление измести сънливото му задоволство.
   Кормия остави чашата с мляко до пепелника, погледна към стомаха му и ръката й инстинктивно се насочи натам.
   Той изсъска и рязко си пое дъх, когато тя го докосна. Онова върху него беше топло.
- Не е кръв - промълви тя.
   Главата му потръпна върху възглавниците, а по лицето му се изписа смайване, сякаш бе учуден от смелостта й.

  Кормия вдигна пръста си и осъзна, че онова, което бе излязло от него, бе източникът на наситеното ухание във въздуха... и тя го искаше, каквото и да бе то. Тя прокара пръст по долната си устна, а после я облиза с език.
* Кормия... - простена Фюри.
  Звукът на името и обгърна стаята в интимна, гореща прегръдка, която ги откъсна от останалия свят; времето сякаш спря, единственото, което съществуваше, бяха те двамата, заедно. Нямаше нищо друго, освен техните тела, спираща дъха простота насред сложността на начина, по който се бяха срещнали и събрали.
  * Нека захвърлим отредените ни роли - каза тя. - И оплетеното ни положение.
Лицето на Фюри се напрегна.
* Не можем да го направим.
* Разбира се, че можем.
* Кормия...
  Кормия остави робата си да се свлече на пода и това на бърза ръка сложи край на разговора.
  Ала когато понечи да се покатери върху леглото, Фюри поклати глава и я спря.
* Отидох да се видя с Директрис.
  Точно както изричайки името на Кормия, Фюри сякаш ги бе откъснал от останалия свят, така сега думите му се врязаха като нож в топлината и упойващите обещания за нещо прекрасно, които витаеха във въздуха.
* Решили сте да ме замените с друга, нали?
Той кимна бавно.
* Исках да ти кажа, но тогава се случи онова в клиниката.
  Кормия сведе поглед към лъскавия му член и внезапно стана нещо странно. Вместо да почувства, че се е провалила, думите му я изпълниха с... облекчение. Защото той я желаеше, въпреки че не беше нужно. Защото така онова, което тя жадуваше да се случи, ставаше много по-истинско. По-късно щеше да мисли за емоционалните последици, единственото, което искаше сега, бе да е с него. Мъж и жена. Две тела. Без никакви традиции, които да усложняват целия акт, или да му придават някакво по-възвишено значение.
  Тя сложи едното си коляно на дюшека и Фюри я сграбчи за китките, за да я възпре.
* 
Не разбираш ли какво означава това?
  * Разбирам. - Кормия сложи и другото си коляно на леглото. - Пуснете ме.
  * Не е нужно да го правиш.
   Тя безстрашно изгледа мъжествеността му, която почиваше върху корема му.
  * Нито пък вие. Ала го желаете, също като мен. Така че нека се възползваме от времето, което имаме. - Тя вдигна поглед към лицето му и срещна горещия му изпитателен поглед. За миг я обзе тъга. - Вие ще имате много други. А аз - единствено вас. Затова не ме отхвърляйте сега, преди... - сърцето ми да бъде разбито, отново и отново. - Преди да продължите напред.
   Вътрешната борба се четеше в очите му - доказателство за неговата почтеност. Ала Кормия знаеше какъв ще бъде изходът. И изобщо не се изненада, когато той отстъпи. Ръцете му вече не я възпираха, а вместо това я придърпаха към него.
   * Мили боже - прошепна той и като се надигна, улови лицето й между дланите си. - Ще ми трябва само минутка. Ти остани да си лежиш тук. Ей сега се връщам.
   Нежно я положи да легне, след което стана и отиде в банята, откъдето се разнесе шуртене на вода. Когато се върна, косата му се спускаше на влажни кичури по гърдите и раменете.
   Появи се гол - воин, в разцвета на силите си, а сексуалната нужда на великолепното му тяло - гордо изправена.
Той спря до леглото.
* Сигурна ли си?
* Да.
   Въпреки че й бяха казали, че ще боли, нямаше да се откаже. Не можеше да си обясни тази своя решимост, но знаеше, че тя ще й помогне да доведе започнатото докрай.
   Щеше да го има тук и сега, пък нека онова, което я очакваше после, да върви по дяволите.
   Протегна му ръка и когато той сложи длан в нейната, тя го привлече към себе си.
   Фюри се остави да бъде притеглен върху леглото, докато не се озова до поразително красивото голо тяло на Кормия. Костите й бяха така дребни в сравнение с неговите, тялото й - толкова крехко до огромните му мускули.
   Не би понесъл мисълта да я нарани. И нямаше търпение да проникне в нея.

316	дж. P. У О Р Д	П Ъ Т Е В О Д И Т Е Л ЗА П О С В Е Т Е Н И	317

  С трепереща ръка той отмести един рус кичур от челото й. Права бе, помисли си Фюри - така бе по-добре и за двамата. Защото го правеха по свой избор. А не по задължение, наложено му от ролята на Примейл.
Щеше да му бъде за първи път. Както и на нея.
  * Ще се погрижа за теб - каза той. И нямаше предвид просто тази вечер.
  Само че... по дяволите, нямаше никаква представа как да прави любов с жена. Сексът беше едно, ала правенето на любов - нещо съвсем различно, а той изведнъж почувства, че иска онова, което им предстои, да бъде нежно и съвършено. Щеше му се да бе имал десетки любовници, та Кормия да получи възможно най-доброто от него.
  Остави ръката си да се плъзне по шията й. Кожата й бе мека като неподвижния въздух и толкова съвършена, че дори не можеше да види порите й.
  Гърбът й се изви в дъга, розовите връхчета на гърдите й щръкнаха.
  Фюри овлажни устни и се приведе към ключицата й. Затвори очи и остана така, на милиметри от тялото й. Знаеше, че докосне ли го, връщане назад нямаше да има.
Кормия зарови пръсти в косата му.
* Няма ли да започнете, ваша светлост?
Очите му се отвориха и срещнаха нейните.
* Наричай ме Фюри.
Усмивката й бе като свенливо цвете на радостта.
* Фюри...
  Когато тя изрече името му, Фюри докосна кожата й с устни и вдъхна аромата й. Цялото му тяло потрепери, толкова отчаяно я желаеше, и той инстинктивно се притисна до нея. Кормия простена и отново се изви в дъга, а той впи устни в зърното й.
  Ноктите й се забиха в кожата на главата му и Фюри изръмжа, докато я смучеше и подръпваше. Ръката му се обви около другата й гърда и той се извъртя така, че възбудата му бе хваната в още по-тесен капан между телата им.
О, господи, щеше да...
Аха. Свърши. Отново.
Стенейки необуздано, Фюри се опита да спре. Само че Кормия не искаше той да спира... вместо да се отдръпне, тя се

притисна още по-плътно до него, движейки се с поривите на оргазма му.
* Харесва ми, когато правиш така - гърлено каза тя.
   Фюри трескаво потърси устните й. Тя като че ли нямаше нищо против, че той е нещастник, който току-що бе свършил преждевременно върху бедрата й, а това означаваше страшно много за него. Нямаше нужда да се преструва на силен. В този най-интимен миг, той можеше да бъде... самия себе си.
   * Може да се случи отново - простена той, без да откъсва устни от нейните.
   * Чудесно. Искам да го направиш навсякъде по тялото ми.
   И тогава той изръмжа гръмогласно, а инстинктът му за белязване се пробуди. Да, каза си Фюри. Щеше да го направи навсякъде по тялото й. Както и вътре в него.
   Ръката му се спусна към краката й и той се плъзна по нея, за да достигне до сърцевината й, която бе напоена с нектар, повлажна, отколкото ако току-що бе взела душ.
Кормия извика и разтвори крака.
   Устните на Фюри намериха съкровеното й място още преди той да си даде сметка какво прави. Нямаше значение, че му липсваше опит - копнееше да я вкуси, а това можеше да стане единствено ако устните му докоснеха...
   * О, сладка Кормия... - промълви той, допрял устни до нейния извор. Даваше си сметка, че пръстите му се впиват в бедрата й и ги разтварят твърде широко, но не можеше да се спре.
   Ала тя като че ли нямаше нищо против. Пръстите й се заровиха в косата му и тя го притисна към себе си, докато езикът му проникваше все по-дълбоко и по-дълбоко. Потри лице в нея, а после започна да смуче и да преглъща. Раздиран от жажда, той я утоляваше от нея, а сексуалното напрежение, което протичаше между тях, го отнасяше...
   Кормия бе на ръба на оргазма, когато телефонът иззвъня. На Фюри и през ум не му мина да се откъсне от нея, но по това как тя се напрегна и повдигна глава, за да срещне погледа му, почувства, че тя се отдалечава от върха. Беше неспокойна, развълнувана, тревожна.
   * Имай ми доверие - каза той, а после езикът му се превърна в копие и като повдигна ханша й, той потъна в нея.
Кормия изкрещя името му и се понесе на вълните на оргазма. И в този миг някой почука на вратата.

  Следващата сцена бе изрязана от „ Свещена любов ", защото всички смятаха, че трябва да бъде махната! Редакторката ми, асистентът ми по проучванията, партньорката ми по критика - всички до един настояваха, че не се нуждая от нея... и аз отстъпих, защото имаха право. Книгата на Фюри завършва наистина въздействащо - да добавя нещо, което се случва години по-късно, някак си разводнява целия ефект. Така че, ето го и непубликувания епилог:
Пет години по-късно...
 Х
ВАНАХ Я! - ИЗВИКА ФЮРИ НА БЕЛА, ДОКАТО ВДИГАШЕ гшеменницата си на ръце. Нала се изкикоти и зарови личице в косата му (нещо, което страшно обичаше да прави), стиснала го здраво с малките си ръчички.
  Бела се появи тичешком иззад ъгъла на библиотеката, но спря рязко, когато ги видя и сребристата й рокля се разпиля като ветрило около краката й. Диамантите около шията й сякаш горяха, също като тези, които носеше около китките и на ушите си.
* Слава богу - каза тя. - Кълна се, че е бърза като баща си.
* Изглеждаш невероятно - обади се Кормия иззад Фюри.
  * Благодаря. - Пръстите на Бела се заиграха с роклята. - Това не е обичайният ми стил, но...
  * Едва съумява да отдаде дължимото на красотата ти. - Зейдист се появи в библиотеката - същинска свирепа версия на Кари Грант*. Смокингът подчертаваше мъжествените очертания на тялото му и почти скриваше пистолета под рамото му. - Я да видим сега - той размаха пръст като си придаде суров вид. - Ще слушаш ли чичо си и леля си?
  Нала кимна сериозно, сякаш току-що се бе съгласила да поеме водачеството на континенталните Съединени щати.
* Да, татко.
Усмивката на Зи бе в състояние да озари цялата галактика.
* Това е моето момиче!
Нала се усмихна широко и протегна ръчички към него.
* Целувка, татко.
Зи я взе в прегръдките си и след малко тя посегна към майка си.
  * Кари Грант (1904-1986) - американска кинозвезда и секс символ. - Бел. прев.
    * 
Добре - каза Зейдист делово, след като подаде дъщеричката си на своята шелан. - Ще бъдем в операта до единайсет. След това ще вечеряме у Рот. Пейджърът, мобилният телефон и блекберито са у мен...
Фюри потупа близнака си по рамото.
* Поеми си дъх, братко. Дълбоко.
Зейдист направи най-доброто, което можа, за да се поуспокои.
   * Така. Знам, че ще се справите. Искам да кажа, знам, че всичко ще е наред... всичко ще е съвсем наред...
Фюри си погледна часовника.
   * А вие ще закъснеете. Ще имате късмет, ако успеете да стигнете преди началото на интермецото.
   * Толкова се вълнувам - каза Бела, докато подаваше Нала на Фюри. - „Селска чест" на Маскани. Ще бъде невероятно.
   * Стига само да успееш да изкараш таткото от къщи. - Фюри лекичко побутна своя близнак. - Върви. Прекарай вечерта със своята шелан. Та днес е годишнината ви, за бога.
   Бела и Зи излязоха от библиотеката около двайсет минути по-късно. Може би двайсет и пет.
Фюри поклати глава.
* На това му се казва страх от раздяла, а?
* Сякаш ти си много по-различен.
   Фюри се обърна. Кормия седеше на дивана, а синът им Агъни (или Аги, както му казваха всички), спеше в ръцете й. С пухкавото си юмруче стискаше палеца на майка си, както правеше винаги, когато потънеше в сън.
* Възразявам срещу това обвинение - засмя се той.
* Чичо, ще ми почетеш ли? - обади се Нала. - Моля те!
* Разбира се. Какво искаш да ти прочета?
Макар че знаеше отговора.
   Той приседна на дивана до Кормия, а Нала посочи книжката с приказки, която й бе направил.
* Онази за воина.
   * Я! Каква изненада! - Фюри намигна на Кормия. - Имаш предвид онази за воина и девойката?
* Не, чичо. Другата.
* За воина и кораба?
Нала се изкикоти.
* Не, чичо!
Фюри кимна тържествено сериозен.

* Така. Значи онази за воина и играта на пинакъл*? Личицето на Нала придоби объркано изражение.
* Какъв кокал?
  Кормия се засмя. Зелените й очи се взираха в него, толкова прелестни, че Фюри не бе в състояние да откъсне поглед от тях. За миг отново бе поразен от това, че синът им бе наследил очите на майка си, този невероятен цвят на пролетни листа.
Нала продължаваше да се мръщи объркано.
* Фюри, стига си я измъчвал.
  Фюри сложи племенницата си в скута си, целуна своята шелан и погали бузката на сина си. След това отвори книгата и зачете на Древния език.
  „Имало едно време един воин с крепка десница и храбро сърце, който в един ветровит ден окъснял в гората... "
  Аги отвори очи и издаде онзи звук, който малките деца издават, когато всичко им е наред, нещо като изпълнена със задоволство, бълбукаща въздишка. Фюри прекрасно знаеше какво означава, тъй като го беше чувал неведнъж - първо от Нала, а сега и от Аги. Издаваха го, когато коремчетата им бяха пълни, когато мама и татко бяха при тях, а гласът, който толкова обичаха, подхващаше приказка.
Фюри изгуби нишката на думите и Кормия улови ръката му.
  Тя винаги знаеше, помисли си Фюри. Винаги... Знаеше, че той мисли за родителите си и за своя брат, за миналото и за бъдещето, за надеждите, мечтите и страховете си.
  Кормия знаеше всяка негова мисъл и всяко негово чувство и никое от тях не бе в състояние да намали обичта й към него. Знаеше, че той се безпокои дали един ден няма да се върне към наркотиците, дори и след цялото това време. Знаеше също така, че е щастлив, задето синът им прилича на нея, защото го смяташе за знак, че каквато и биологична предразположеност към пристрастяване да имаше, не я бе предал на сина си. И най-вече знаеше, че все още се бори с непрестанния страх, че не прави достатъчно за близките си.
Знаеше всичко това и все пак го обичаше.
  Фюри целуна китката й и се загледа в следващото поколение. Надяваше се, че ги очакват само хубави неща, че нощите им, облени в лунна светлина, винаги ще бъдат ясни, че полъхът на
* Вид игра на карти. - Бел. прев.

вятъра винаги ще бъде нежен и че най-съкровената любов на сърцата им ще бъде дарена на достойни партньори, които ще им отвърнат със същото.
  Знаеше също така, че няма да им е лесно и че ги очакват предизвикателства, каквито не можеше дори да си представи.
  Ала той имаше вяра в онова, което виждаше в очите им. Защото във вените им течеше борбена кръв - наследили я бяха от родителите си. И именно това, а не лесният живот, щеше да им помогне да се справят с всичко, което съдбата им изпратеше.
Фюри се прокашля.
И продължи да им чете.
  Това са само няколко примера за сцени, които е трябвало да изрежа. Сигурно сте забелязали, че нито една от тях не е от „ Тъмна любов " - това е, защото ръкописът на Рот от самото начало бе страшно стегнат; единствената сцена, която извадих, е сцената, публикувана на уебсайта ми (www.jrward.com). Няма много и от „Вечна любов ", защото почти целият материал за Бъч и Мариса използвах в „ Споделена любов ". Ръкописът на „ Освободена любов " бе също така стегнат.
  В старите ми файлове има още няколко подобни сцени. Толкова забавно ми бе отново да ги прочета, че кой знае дали някой ден няма да го повторя и да видя какво друго ще открия!

  Едно от най-страхотните неща на писането за Братята е как ме разсмиват. Най-редовно се случва да работя на компютъра на горния етаж и да се заливам от смях. На Бъч винаги може да се разчита да изръси нещо убийствено, Рейдж и Вишъс никога не му остават длъжни, а стане ли дума за това да се държиш като задник, Куин достойно отсрамва следващото поколение.
  По-долу следват някои от най-най-любимите ми моменти от книгите, онези, от които съм избухвала в толкова гръмогласен смях, че кучето започваше да ме гледа странно.
„ТЪМНА ЛЮБОВ"
Рот го изгледа гневно.
  * Много мило, че все пак се появи, Зи. Жените ли те задържаха тази вечер?
  * Я се разкарай. - Зейдист се отправи към ъгъла и застана отделно от другите.
(стр. 39)
Рот беше слисан.
При това не беше от вампирите, които можеш да смаеш лесно. Мамка му.
  Тази жена получовек беше най-горещото нещо, което бе срещал някога. А му се беше случвало да го порази мълния единдва пъти.
(стр. 71)
   
Рот го потупа по рамото. В общи линии кучият му син беше свестен.
* Простено и забравено.
* Чувствай се свободен да ме цапардосаш, когато поискаш.
* Ще го направя, повярвай ми.
(стр. 90)
  Бог му е свидетел, че Омега винаги беше отворен за нови инициативи и предложения. Но когато ставаше въпрос за лоялност, малко риталин* щеше да му е от полза.
(стр. 91)
  Мъжът бръкна под якето на Рот и започна да вади оръжията му. Три метателни звезди, автоматичен нож, пистолет, верига.
  * Господи Исусе - промърмори ченгето, като пусна стоманената верига на земята при другите неща. - Имаш ли документ за самоличност? Или с тези тринайсет килограма оръжия, които си скрил, не ти остана място за портфейла?
(стр. 114)
  Подчинявайки се на един внезапен инстинкт, тя заобиколи тичешком сградата.
  Бъч вървеше към колата си, все едно носеше взривоопасен товар. Тя се втурна след тях.
* Почакай. Искам да му задам един въпрос.
  * Да не искаш да го питаш кой номер обувки носи, а? - сопна се Бъч.
  * Четирийсет и пети - отвърна Рот провлечено.
  * Ще го запомня, за да ти купя подарък за Коледа, задник такъв.
(стр. 116)

  Ако сексът беше храна, Рейдж щеше да страда от затлъстяване.
(стр. 87)	* Стимулант, предписван в случаи на дефицит на концентрация на вниманието и хиперактивност. - Бел. прев.

   * Не, благодаря - Рейдж се изсмя. - Както знаеш от личен опит, много съм добър в шиенето. Кажи сега коя е приятелката ти?
   * Бет Рандъл, това е Рейдж. Мой партньор. Рейдж, това е Бет и не си пада по кинозвезди, ясно?
   * Пределно ясно - Рейдж се наведе настрани, опитвайки се да погледне зад Рот. - Приятно ми е да се запознаем, Бет.
   * Сигурен ли сте, че не се налага да отидете в болница? - попита тя със слаб глас.
   * He-е. Просто има много кръв. Е, когато можеш да използваш дебелото си черво вместо колан, тогава вече наистина се налага да потърсиш помощ от професионалист.
(стр. 132)
* Имаш ли кабелна? - Тор посочи с глава към телевизора. Тя му подхвърли дистанционното.
  * Имам, разбира се. Доколкото си спомням, тази вечер има маратон на „Годзила" по Ти Би Ес.
  * Страхотно - каза вампирът и изпъна краката си напред. - Аз съм на страната на чудовището.
Тя му се усмихна.
* Аз също.
(стр. 163)
   * Оставих ти аспирин и чаша вода до телефона. Реших, че няма да успееш да стигнеш до кафеварката. Глътни три хапчета, изключи телефона и поспи. Ако изскочи нещо интересно, ще дойда да те взема.
   * Обичам те, сладурче.
   * Тогава ми купи палто от норка и обици за годишнината.
   * Имаш ги.
(стр. 164)
Една ръка, тежка като наковалня, се стовари върху рамото му.
* Какво ще кажеш да останеш за вечеря?
  Бъч вдигна поглед. Видя мъж с бейзболна шапка и някакви белези - може би татуировка? - по лицето.
    * 
А какво ще кажеш ти да бъдеш вечерята? - попита друг с вид на манекен.
(стр. 248)
   Повдигна рамене и пристъпи, освобождавайки се от тежката ръка върху рамото си.
   * Кажете ми нещо, момчета - каза той провлечено. - Тази кожа за да се надървяте ли я носите? Имам предвид, всички ли сте меки китки?
Бъч се залепи за вратата с такава сила, че зъбите му изтракаха. Манекенът завря перфектното си лице в това на Бъч.
* На твое място щях да внимавам какво говоря.
  * Защо да си правя труда, като ти внимаваш вместо мен. Е, какво, няма ли да ме целунеш?
  Типът нададе ужасен рев. Бъч не беше чувал подобно нещо никога през живота си.
 * Добре, добре - каза този, който изглеждаше най-нормален, и пристъпи напред. - Остави го, Рейдж. Хайде. Успокой се. Мина минута, преди манекенът да го пусне.
 * Точно така. Сега всичко е наред - каза господин Нормален
и потупа своя побратим по гърба. После се обърна към Бъч. - Направи си услуга и млъкни, по дяволите.
Бъч повдигна рамене.
  * Блондина не може да си свали ръцете от мен. Не съм виновен аз.
  Манекенът се нахвърли отново върху Бъч. Господин Нормален завъртя очи, но този път не го спря.
  Първото кроше се стовари върху челюстта на Бъч и главата му отскочи на една страна. Усетил болката, Бъч даде воля на гнева си. Страхът за Бет, накитилата омраза към тези отрепки
и притесненията покрай работата му изригнаха навън. Той се нахвърли на по-едрия мъж и го повали на пода.
Мъжът се изненада, защото не очакваше, че противникът му
е толкова бърз и силен. Бъч се възползва от колебанието му, улучи Блондина в устата и след това го сграбчи за гърлото.
  Секунда по-късно Бъч лежеше проснат на земята, а мъжът седеше върху гърдите му като паркирана кола.
  Сграбчи с ръка лицето на Бъч и го стисна така, че той остана без дъх. Бореше се за всяка глътка въздух.

326	Д Ж . P. УОРД
   * Може би ще намеря жена ти и ще я изчукам няколко пъти - каза противникът на Бъч. - Какво ще кажеш?
   * Нямам жена.
   * Тогава ще се позабавлявам с приятелката ти.
Бъч успя да си поеме дъх.
* Нямам и приятелка.
* Щом жените не си падат по теб, защо реши, че аз си падам?
* Исках да те ядосам.
 Необикновените електриковосини очи се присвиха. Сигурно е с контактни лещи, помисли си Бъч. Невъзможно е човек да има такива очи.
* И защо искаше да ме ядосаш? - попита Блондина.
  * Ако те бях нападнал пръв - Бъч вкара още малко въздух в белите си дробове, - твоите момчета нямаше да ни оставят да се бием. Щяха да ме убият, преди да мога да ти фрасна един.
  Блондина поотпусна хватката си и се разсмя. Взе му портфейла, ключовете и мобилния телефон.
  * Ей, да знаете, че май харесвам този глупак - провлечено каза той.
Някой се прокашля, опитвайки се да привлече вниманието. Блондина скочи на крака и Бъч се обърна задъхан.
Когато вдигна поглед нагоре, беше убеден, че халюцинира. В хола стоеше дребен възрастен човек, облечен с ливрея.
Държеше сребърен поднос.
  * Извинете ме, господа. Вечерята ще бъде сервирана след около петнайсет минути.
  * Ей, това да не са спаначените палачинки, които толкова много обичам? - попита Блондина и посегна към подноса.
  * Да, сър.
  * При това съвсем топли.
  Другите мъже наобиколиха иконома и изпразниха подноса, използвайки коктейлни салфетки. Като че ли не искаха нищо да падне на пода.
Какво е това, за бога?
* Мога ли да ви помоля за една услуга? - запита икономът. Господин Нормален кимна енергично.
  * Донеси ни още един поднос от тези и ще убием когото поискаш.
  Да, всъщност този тип все пак не беше съвсем нормален. Изглежда такъв само в сравнение с другите.

Икономът се усмихна, сякаш развълнуван от тези думи.
 * Ако ще убивате този човек, ще бъдете ли така любезни да го направите в задния двор?
 * Няма проблем - каза господин Нормален и налапа още една палачинка. - По дяволите, Рейдж, прав си. Страхотни са.
(стр. 249-250)
* И какво направи с лесъра? - попита мъжки глас.
  * Запалих цигарата му с рязаната пушка - отговори му друг мъж. - Не слезе за закуска, загряваш ли?
(стр. 270)
  * Тор, успокой се. Аз съм жена, плача на сватби. Влиза в работната ми характеристика.
(стр. 312)
  * За щастие няма да ти се наложи. А сега ми отговори на един въпрос. Каква е вашата дума за съпруг?
  * Хелрен. Краткият вариант е хел*.
Тя се засмя тихо.
* Голям майтап.	(стр. 329)
Рейдж кимна.
  * Мястото е достатъчно голямо. Можем да живеем всички заедно, без да се избием.
  * Това зависи повече от устата ти, отколкото от етажното разпределение - отбеляза Фюри с усмивка.
(стр. 367)
   * Да - каза Рейдж. - Единственото, което искам, е една свястна жена. Но предполагам, че докато я намеря, ще трябва да се задоволя с количеството вместо с качеството. Животът е адски гаден, нали?
(стр. 370)
* Hell (англ.) - Ад. - Бел. прев.

„ВЕЧНА ЛЮБОВ"
* Добре, голямо момче, вече можеш да си легнеш. О, да. Легло. Леглото е нещо хубаво.
* Виж кой е тук. Сестра Вишъс.
(стр. 51)
* Кажи го тогава.
* Какво?
* Нищо. Кажи „нищо". Отново и отново. Хайде.
  Тя настръхна и мирисът на страха се смени с миризмата на остра подправка, подобна на свежия джоджен в градината. Вече беше много ядосана.
  * Кажи го! - заповяда й той, защото искаше отново да усети въздействието, което тя имаше над него.
  * Добре. Нищо. Нищо. - Засмя се рязко и неочаквано. Звукът се вряза чак до костите му и се разля изгарящ-по гръбнака му. - Нищо, нищо. Ни-що. Нииииииииищо. Ето, достатъчно ли е това? Ще ме пуснеш ли сега?
* Н е .
  Тя отново започна да се съпротивлява и телата им се потъркаха възбуждащо едно в друго. И той усети промяната в мига, в който тревогата и раздразнението й се превърнаха в гореща страст. Подушваше възбудата й - прекрасен аромат, изпълващ въздуха - и тялото му незабавно отговори на повика й.
Стана твърд като диамант.
  * Говори ми, Мери. - Бедрата му, притиснати в нейните, започнаха бавно да описват кръгове. Ерекцията му се галеше в корема й, с което увеличаваше болката, предизвикана от нуждата му. И нейната горещина.
  След миг напрежението й се стопи, възбудата му я накара да омекне, да стане податлива. Дланите й го обхванаха през кръста. А после бавно се плъзнаха надолу - като че ли не беше сигурна защо откликва по този начин.
  Той изви тяло в дъга и се притисна в нея - за да й покаже, че одобрява ласките й и да я окуражи да го докосва. Дланите й го погалиха по гърба и в гърлото му заклокочи ниско ръмжене. Наведе глава, доближи ухото си до устните й. Канеше се

да я помоли да каже нещо като например „чувствен", „шепот" или „ягода".
По дяволите, всяка дума би свършила добра работа.
(стр. 64-65)
  * Господи! Можеш да създаваш големи проблеми, знаеш ли? Не контролираш импулсите си и действаш единствено според собствените си желания. Страхотна комбинация.
(стр. 74)
   * Добре, да видим какво има тук - каза той и разтвори своето. - Ще взема „Пилешки гърди Алфредо". Нарязани и леко сурови. И чийзбургер, също леко суров. Двойна порция пържени картофи. И начос. Да, начос, с всякакъв вид сос. Двойна порция.
   Мери можеше единствено да го гледа втренчено как затваря менюто.
Сервитьорката изглеждаше леко смутена.
* Всичко това за вас и сестра ви ли е?
   Като че ли семейните задължения бяха единствената причина мъж като него да излезе с жена като нея. О, господи...
   * Не, това е за мен. И тя не ми е сестра, аз съм на среща с нея. Мери?
   * Аз... ще взема само салата „Цезар". Може да я донесете след неговата поръчка.
(стр. 8S)
* Влизаш във форма, ченге.
 * О, хайде сега! - усмихна се Бъч. - Не позволявай на ОНЗИ душ, който взехме заедно, да замъглява разсъдъка ти. Рейдж му подхвърли хавлия.
 * Само отбелязвам, че биреното ти коремче се е стопило.
 * То беше от скоча. И не ми липсва.
(стр. 110)
   * Въпросната представителка на нежния пол ме изхвърли от дома си рано тази сутрин, след като нарани сериозно егото ми.

* Какво оръжие използва?
* Неласкаво сравнение между мен и бездомно куче.
* О! - Бъч започна да усуква тениската в другата посока. - И
ти естествено умираш от желание да я видиш отново.
* Да.
* Достоен си за съжаление.
* Знам.
  * Но при мен е дори по-зле. - Ченгето поклати глава. - Снощи... отидох с колата до къщата на брата на Мариса. Дори не знам как стигнах дотам с кадилака. Искам да кажа, последното, от което имах нужда, беше да се натъкна на нея, усещаш ли накъде отиват нещата?
  * Нека позная. Висял си там с надеждата да я зърнеш...
  * В храстите, Рейдж. Седях в храстите. Под прозореца на спалнята й.
  * О! Това е...
  * Да. В стария си живот можех да се арестувам за тормоз. Виж, хайде да сменим темата.
(стр. 111)
  Един поглед към колекцията й от филми беше достатъчен да разбере, че е в беда. Имаше множество чужди заглавия и само няколко американски, сред които две романтични класики - „Незабравима любов" с Кари Грант и „Казабланка".
  Абсолютно нищо от Сам Рейми или Роджър Корман.* Нима не беше чувала за „Злите мъртви"?
(стр. 138)
  Пълна колекция от комедийните серии на „Остин Пауърс". „Пришълецът". „Челюсти". И трите филма „Голо оръжие".„Годзила", „Годзила", „Годзила"... до края на рафта бяха само филми с Годзила. Погледна на долния ред. „Петък, тринайсети", „Хелоуин", „Кошмари на Елм Стрийт". Е, поне не беше се снабдил и с продълженията им. И пълната колекция на „Злите мъртви".
  Беше истинско чудо, че Рейдж още не е ослепял от цялата тази попкултура.
(стр. 182)
* Американски режисьори, майстори на филмите на ужасите. - Бел. ред.

Тя се усмихна леко.
* Ти си манипулатор.
  * Предпочитам да мисля за себе си като за умел стратег, който внимателно планира крайния резултат.
(стр. 218)
Смехът на Фюри долетя откъм робата вдясно.
  * Само ти можеш да се опиташ да превърнеш това събитие в парти.
  * По дяволите, нали всички отдавна искахте да ми го върнете за някои мои издънки. Това е щастливият ви ден. - Потупа Фюри по бедрото. - Хайде, братко, на теб от години ти правя подмятания, че страниш от жените. А теб, Рот, така те вбесих преди два месеца, че заби кинжала си в стената. Ви, та ти онзи ден ме заплаши, че ще ме пребиеш. Не помниш ли? Когато ти казах какво мисля за идиотската ти козя брадичка.
Ви се засмя.
   * Трябваше да направя нещо, за да ти затворя устата. След като си пуснах брада, при всяка наша среща ме питаше дали не съм си разменял френски целувки с някой ауспух.
   * Да, и все още съм убеден, че правиш френска любов на моя понтиак, копеле.
(стр. 222)
   Той повдигна едната си вежда, после продължи да гледа втренчено брат си.
* Аз съм злият, в случай че не си се досетила сама.
* Исках да чуя името ти.
* Всъщност злото ми идва отвътре. А името ми е Зейдист.
(стр. 240)
Той въздъхна дълбоко.
* Господи, обичам те. Наистина, наистина те обичам. После се усмихна.
   Тя се засмя силно и внезапният звук накара всички глави да се обърнат.

  Дръжката на черешата беше завързана спретнато около единия от кучешките му зъби.
(стр. 309-310)
  Нямаше как да не се говори за мъжки вампир, който изглежда толкова опасен. Така беше и с брат й. От години слушаше да си шепне какво ли не за Ривендж, но всичко бе лъжа.
(стр. 310)
  * Господи, спаси ме от герои - промърмори тя. - Махайте се, по дяволите!
  Най-после привлече вниманието им. Двамата братя спряха да се движат.
(стр. 353)
  * 
Казах ти, нямам нищо против него. - Засмя се тя. - Той е толкова сладък, прилича малко на Годзила. И ще го приема като добра сделка - давам едно, получавам две.
(стр. 380)
„ПРОБУДЕНА ЛЮБОВ"
 Другият беше зад бюрото и бе необикновено неудобен и грозен - кожено чудовище в зеления цвят на авокадото и с оръфани краища, хлътнала седалка и крака, които придаваха ново значение на думата „здрави ".
Тор постави длан на високата му облегалка.
 * Можеш ли да повярваш, че Уелси ме кара да се отърва от това?
Джон кимна и изписа: „Да, мога. "
(стр. 76)



Тя поклати глава и се наведе да вдигне една риза от пода.
* Ти си най-сладкият главорез, когото някога съм познавала.
(стр. 362)
Тя отметна косата си назад и се засмя.
* Значи зрението ти се е оправило.
* Както и други неща. Ела тук, Мери. Искам да те целуна.
  * О, разбира се. Искаш да се извиниш, че си такъв грубиян, като ме подмамваш с тялото си.
  * Ще използвам всички средства.
  Той отхвърли чаршафите и одеялото от себе си и плъзна ръка по гърдите си, а после по корема. И по-надолу. Очите й се разшириха, когато той хвана ерекцията си в ръка. Докато той се галеше, ароматът на възбудата й разцъфна в стаята като букет.
  * Ела тук, Мери. - Той изви бедра. - Не съм сигурен дали го правя както трябва. Толкова по-хубаво е, когато ти ме докосваш.
  * Ти си непоправим.
  * Само искам малко напътствие.
  * Като че ли ти трябва - промърмори тя, като събличаше пуловера си.
(стр. 362)
   * 
Е, а аз не мога да чета. Значи, ние с теб сме идеалната двойка.
Джон започна да пише бързо в бележника си. Показа написаното на Фюри, а мъжът с празния черен поглед смръщи вежди.
* Какво написа малкият?
  * Казва, че всичко е наред. Той е добър слушател. А ти можеш да говориш.
(стр. 95)
  Той сграбчи ръката й, изтръгна химикалката от пръстите й и изпъна дланта й.
„Искам да говоря с теб", написа.
  И тогава погледна право в очите й и направи най-удивителната и смела постъпка в живота си.
Усмихна й се.
(стр. 120)
  Джон кимна и хвърли поглед на дванайсетте момчета, които седяха по двойки и бяха втренчили очи в него.

  „01 Не бих нарекъл това приятелско посрещане, момче' та ", помисли си той.
(стр. 135)
  След миг Блейлок реши да покаже учтивите си обноски и представи останалите. Всички имаха странни имена. Русият бе Леш. А що за име пък бе това?
(стр. 137)
  * Това местенце е просто „превъзходно" - каза ченгето, докато оглеждаше един мъж, облечен в розов костюм и гримиран
в подходящи тонове. - Предпочитам да си имам работа с наркомани и бели боклуци и да пия бира, пред тази псевдокултура на двайсети век.
(стр. 151)
  * Просто искам да съм сигурен, че нуждите ти са задоволени. Дяволски важно е клиентът да е доволен. - Приближи се дори още повече и кимна по посока на скритата в палтото ръка на Фюри. - Държиш пистолет, нали? Страхуваш ли се от мен?
  * Просто искам да съм сигурен, че ще мога да се погрижа за теб.
  * О, така ли?
  * Да. В случай че имаш нужда от изкуствено дишане „Глок"
в уста.
(стр. 152)
  Жената, която беше прекъснала разговора им с Преподобния, очевидно имаше голяма уста и... Господи. Бъч вероятно бе споделил новината с Вишъс. Двамата бяха като стара женена двойка - между тях нямаше тайни. Ви, на свой ред, щеше да предаде клюката на Рейдж. А щом веднъж Рейдж узнаеше, новината със сигурност щеше бързо да се разпространи, все едно
е съобщена по Ройтерс.
(стр. 172)

Погледите им се срещнаха.
* Искаш ли да ме целунеш? - прошепна тя.
Джон ококори очи. Беше изненадан."
* Защото аз бих искала. - Облиза леко устни. - Наистина.
„О... Шансът на живота ти, сега и тук", помисли си той. „Не припадай. " Един припадък сега щеше да е крайно неуместен.
  Джон бързо започна да си спомня всички филми, които бе гледал... Но това не му помогна. Бе почитател на филмите на ужасите и си представи Годзила, чудовището, което стъпква Токио под краката си, и акулата убиец от филма „Челюсти". Голяма помощ.
(стр. 204)
  Той бе зает с определянето на смените и организирането на борбата с лесърите, опитваше се да превърне четирима свободолюбиви воини като Ви, Фюри, Рейдж и Зи във войници. Нищо чудно, че винаги изглеждаше така, сякаш го мъчи силно главоболие.
(стр. 208)
  Фюри запали ръчно свита цигара и изгледа шестнайсетте флакона лак за коса, строени в редица върху холната масичка на Бъч и Ви.
  * Какво ще правите с всичкия този лак? Да не искате да ни обгазите?
Бъч вдигна пластмасовата тръба, в която пробиваше дупка.
  * Приспособление за изстрелване на картофи. Голямо забавление.
  * Моля?
  * Никога ли не си ходил на летен лагер?
  * Плетенето на кошници и дърворезбата са за хората. Не се обиждай, но ние учим младежите си на доста по-полезни неща.
  * Ха! Не може да се каже, че си живял, ако не си участвал в среднощни лудории. Ето как става - слагаш картофа в този край, пълниш тръбата с лака...
  * И го изстрелваш - намеси се Ви от спалнята си. След малко влезе при тях, загърнат в халат, подсушавайки косата си с хавлиена кърпа. - Вдига страхотен шум.

* Страхотен шум - повтори като ехо Бъч.
Фюри погледна към брата.
* Ви, правил ли си го и преди?
* Да, снощи. Обаче приспособлението заяде.
Бъч изруга.
  * Картофът беше прекалено голям, сорт „Айдахо". Днес ще използваме онези с червената кора. Ще бъде наистина страхотно. Разбира се, невинаги успяваме да им дадем желаната траектория...
  * Много прилича на голфа - каза Ви и метна кърпата си на един стол. Сложи ръкавица на дясната си ръка, за да скрие свещените татуировки, които се простираха по дланта и цялата му китка до върха на пръстите. - Искам да кажа, трябва да мислиш за замаха, движението и траекторията...
Бъч закима енергично.
* Да, точно като голфа е. Вятърът играе голяма роля...
* Огромна.
  Фюри продължи да пуши, докато те двамата довършваха изреченията, започнати от другия, което продължи още около две минути. След известно време се почувства длъжен да спомене:
  * Вие двамата прекарвате прекалено много време заедно, ако ме разбирате правилно...
Ви поклати глава и каза на ченгето:
* Фюри никога не е ценял подобен род неща.
* Тогава наша цел ще бъде неговата стая.
* Вярно. Тя има изглед към градината...
  * Така няма да ни се наложи да се промъкваме край автомобилите, паркирани във вътрешния двор. Отлично.
(стр. 242-243)
Тор се засмя тихо.
  * Да, аз също не умея да изразявам чувствата си... О! По дяволите, Уелси, какво има?
(стр. 254)
  Остави бутилката на масата до себе си и вдигна облечената си в ръкавица ръка.
* Все пак това нещо все още свети като лампа. И макар вече

да нямам видения, предполагам, че все още съм наред. Е... доколкото изобщо съм наред.
(стр. 280)
Фюри облече набързо някакъв анцуг.
* Искаш ли храна? Ще отида до кухнята.
Очите на Бъч изразиха блаженство.
  * Наистина ли ще я донесеш чак дотук? Искаш да кажеш, че няма да ми се наложи да помръдна?
  * Ще ми дължиш услуга, но да, готов съм да направя това за теб.
  * Ти си бог.
Фюри облече набързо тениска.
* Какво искаш?
  * Каквото има в кухнята. По дяволите, направи ми услуга и довлечи целия хладилник тук. Умирам от глад.
(стр. 286)
* За какво ти е тази превръзка тогава?
* Кара задника ми да изглежда по-малък.
(стр. 313)
  Фюри лежеше в огромно легло, свързан с толкова много апарати, че самият той приличаше на машина.
Обърна глава към него.
* Защо си станал, Зи?
  * За да създам главоболия на персонала. - Затвори вратата и се приближи до леглото. - Всъщност реагират наистина бързо.
(стр. 364)
  Не последва отговор. И Зи отново хвърли поглед на близнака си. Точно навреме, за да види сълзата, която се бе търкулнала по бузата му.
* О... по дяволите - измърмори той.
  * Да. Точно казано. - Втора сълза се откъсна от окото на Фюри. - По дяволите. Плача.

* Добре, стегни се.
Фюри избърса лицето си с длани.
* Защо?
 * Защото... мисля, че ще се опитам да те прегърна. Фюри отпусна ръце до тялото си и го погледна с глупаво изражение на лицето.
  Макар да се чувстваше неловко, Зи с мъка премести тялото си по-близо до това на брат си.
  * Повдигни си главата, по дяволите. - Фюри изпъна врат. Зи плъзна ръката си под него и го прегърна с другата. И двамата замръзнаха в това неестествено за тях положение. - Знаеш ли, беше ми много по-лесно да сторя това, когато мръзнеше в каросерията на онзи пикал.
  * Ти ли беше?
  * А ти да не мислеше, че е бил Дядо Коледа?
(стр. 365-366)

Зад усмивката на Ви ясно се четяха респект и възхищение.
* Нека поне ти помогна да се изправиш.
* И сам мога.
  Бъч отново безуспешно се опита да се изправи и се отпусна на пода със стон. Не можеше дори да повдигне глава, без да му се завие свят. Но ако му дадяха достатъчно време... седмица или десетина дни...
* Хайде, ченге. Предай се и ме остави да ти помогна.
  Изведнъж Бъч почувства, че е прекалено уморен, за да спори. Докато и последната капчица сила се отцеждаше от тялото му, той усети, че Мариса го гледа. Дали изобщо беше възможно да изглежда по-немощен! По дяволите, пак добре, че задникът му не замръзваше.
  Което означаваше, че нощницата му не се беше разтворила. Слава на бога!
(стр. 93)


  -	Чуй, приятелю, направи ми услуга. Предупреди ме, преди отново да ми погодиш някой номер като този. Бих предпочел да имам право на избор. - Усмихна се леко. - Освен това ние все още не сме гаджета.
-	Нали знаеш, че лесърите те отвлякоха?
Бъч повдигна изранената си ръка.
-	А пък аз си мислех, че съм бил в някой спа център.
(стр. 94)

(стр. 373)
„СПОДЕЛЕНА ЛЮБОВ"
  Щом приключи, люспестият дракон се огледа наоколо и когато видя Ви, нададе ръмжене, което стигна чак до върха на скамейките и завърши със звучно пръхтене.
  * Свърши ли, здравеняко? - провикна се Ви. - Ако искаш, можеш да използваш страничната греда като клечка за зъби.
(стр. 33)
  * И още как. Обмислям дали да не навляза в строителния бизнес, та реших да поразгледам банята. Превъзходна работа са свършили с плочките. Трябва и ти да ги погледнеш.
  * Какво ще кажеш да те заведа в леглото?
  * Първо искам да хвърля едно око на тръбите.
   * 
0'кей - съгласи се Бъч, ала когато видя вампира да вдига ръката с ръкавицата, неволно се отдръпна. - Какво смяташ да правиш с това нещо?
  * Нали ми имаш доверие?
Бъч се изсмя дрезгаво.
  * Последния път, когато ме попита същото, се озовах с вампирски коктейл в ръка, забрави ли?
* И това ти спаси задника. Как мислиш, че те намерих? Аха, ето защо го бе направил.
* Е, действай тогава.
Въпреки това, когато Ви свали ръкавицата си, Бъч потръпна.
* Отпусни се, ченге. Няма да боли.
* Виждал съм те да изпепеляваш цяла къща с това чудо.
  * Не отричам. Но днес няма да минаваме на режим „подпалване".
(стр. 95-96)

Мариса отметна чаршафа. Господи, пенисът му беше...
* Станал е толкова... огромен.
Бъч се изсмя дрезгаво.
* Всеки мъж би искал да чуе точно това.
(стр. 124)
   * Когато жените те връзват за масата, лакират ли ти ноктите на краката? Или само те гримират?
Ви се разсмя гръмогласно, а Бъч добави:
* Чакай, сетих се... гъделичкат те под мишниците с перце, нали?
(стр. 157)
   Преди Бъч да разбере какво става, Ви сграбчи ръката му, наведе се и близна раната, която начаса се затвори.
Бъч рязко се отскубна от съквартиранта си.
* Боже, Ви! Ами ако кръвта ми е заразена?
* Нищо й няма. Абсо...
   Внезапно Вишъс се преви надве, нададе приглушен вик и се свлече на пода. Тялото му потръпваше конвулсивно, виждаше се само бялото на очите му.
* О, господи! - Бъч ужасено посегна към него.
   При което Ви сложи край на припадъка си и преспокойно отпи от чашата с водка.
   * Добре си, ченге. Вкусът й си беше съвсем наред. Е, като за човешка кръв, разбира се, а тя определено не е сред любимите ми питиета, ако ме разбираш.
   Бъч замахна и заби юмрук в рамото на вампира. Ви изруга и той го удари още веднъж.
Ви го изгледа свирепо и потри удареното място.
* Стига, ченге!
* Сам си го изпроси!
(стр. 198)
* Ви, знаеш, че те обичам като брат, нали?
* Аха.
   * Само опитай да й дадеш да пие от теб, и ще те разкъсам на парчета.
(стр. 222)
* 
Само това искам да чувам.
   Преподобния се настани на масата им, а аметистовите му очи обходиха залата. Изглеждаше добре с черния си костюм, черната копринена риза и тъмния гребен на косата, който се спускаше до тила му.
* Имам една малка новина за вас.
   * Да не се жениш? - Бъч пресуши половината от току-що донесения „Лагавулин". - Къде се регистрирахте за сватбени подаръци? В някой мебелен магазин?
   * По-скоро „Хеклер и Кох".
   Преподобния разтвори сакото си за миг, разкривайки дръжката на четирийсеткалибров пистолет.
* Симпатично пищовче имаш, вампире.
* Може да ти продупчи...
 * Тоя разговор прилича на игра на тенис - намеси се Ви. - А той винаги ме е отегчавал. Какво искаше да ни съобщиш? Рив погледна Бъч.
 * Страхотно го бива в общуването, нали?
 * Опитай да поживееш с него.
(стр. 223-224)
   Само че когато Ви положи длан на гърдите му, единственото, което Бъч усети, беше топла тежест. Бъч се намръщи. Това ли беше? Само това? Да изкарат акъла на Мариса за едното...
Сърдит, той погледна надолу.
О, това било грешната ръка.
(стр. 313-314)
   * Мариса - измърмори той и улови ръката й. - Не исках да те видя да пиеш толкова.
Не точно това се беше опитал да каже.
* Ъъъ... не ме виждаш аз да пия толкова много... искам. О, зарежи! Господи... в главата му беше истинска каша.
(стр. 317)
   Рот се ухили широко и ослепително белите му вампирски зъби проблеснаха.

* Как си... братовчеде?
Бъч се намръщи.
* Какво...
   * Във вените ти тече от моята кръв, ченге - каза Рот и все така широко усмихнат, си сложи очилата. - Аз си мислех, че си цар само на това, да се забъркваш в големи каши, но ти си бил имал царска кръв.
(стр. 318)
Той отново погледна към Скрайб Върджин.
* Знаете ли какво облекчение изпитах...
   Мариса ахна, а Ви пристъпи напред, запуши устата му с облечената си в ръкавица ръка и прошепна в ухото му:
   * Да не искаш да бъдеш изпържен като яйце, приятелю! Никакви въпроси...
   * Дръпни се, боецо - изплющя гласът на Скрайб Върджин. - Искам да чуя какво има да каже.
   * Внимавай - каза Ви на Бъч и свали ръка от устата му.
   * Съжалявам за въпросите - обърна се Бъч към черната фигура. - Просто... наистина се зарадвах, когато узнах какво тече във вените ми. И честно казано, даже и да загина днес, благодарен съм, че най-сетне знам кой съм.
Той улови ръката на Мариса и добави:
   * И кого обичам. Ако всички години, през които бродех изгубен, е трябвало да ме доведат до този момент, значи дните ми на този свят не са били пропилени.
Последва дълго мълчание. Най-сетне Скрайб Върджин каза:
* Съжаляваш ли, че се отказваш от човешкото си семейство?
* Не. Истинското ми семейство е тук, в тази стая и в този
дом. От какво друго се нуждая?
   Тихите проклятия, разнесли се в стаята, му подсказаха, че отново е задал въпрос.
* Ъъъ... съжалявам - добави той.
Изпод черните одежди се разнесе тих женствен смях.
* Безстрашен си, човеко.
  * Или просто глупав - отвърна Бъч и потърка лицето си, а челюстта на Рот направо увисна. - Знаете ли, наистина се опитвам. Честна дума. Да се държа почтително, имам предвид.
  * Дай ми ръката си, човеко.

Бъч протегна лявата си ръка, тази, която бе свободна.
* Нагоре с дланта - излая Рот и Бъч побърза да я обърне.
* Кажи ми, човеко, ако те помоля за ръката, с която държиш
своята жена, ще ми я дадеш ли?
* Да. Просто ще я хвана с другата.
Скрайб Върджин отново се изсмя тихичко и той подхвърли:
  * Знаете ли, че смехът ви звучи като чуруликане на птички. Приятно е.
От лявата му страна Вишъс зарови лице в ръцете си. Последва ново мълчание.
Най-сетне Бъч си пое дълбоко дъх:
* Май и това не ми е позволено да казвам.
 Скрайб Върджин бавно повдигна черния си воал. ИсусеХристе... при вида на онова, което се разкри пред очите му, Бъч още по-здраво стисна ръката на Мариса.
* Вие сте истински ангел - прошепна той.
Съвършените устни се извиха в усмивка.
* Не. Аз съм Аз.
* Красива сте.
   * Знам - каза Скрайб Върджин, после гласът й отново стана заповеднически. - Дай ми дясната си ръка, Бъч 0'Нийл, потомък на Рот, син на Рот.
   Бъч пусна Мариса, улови я с лявата си ръка, а дясната протегна напред. Когато Скрайб Върджин го докосна, той потръпна. Въпреки че костите му останаха невредими, в допира й имаше невероятно могъщество. Стига да поискаше, можеше да го превърне на пух и прах.
Тя се обърна към Мариса.
* Подай ми ръката си, дете мое.
   В мига, в който Мариса се подчини, Бъч усети как в тялото му нахлува гореща струя. За миг реши, че климатикът най-сетне е заработил както трябва, но после осъзна, че топлината се излъчва от тялото му.
   * Да. Вие сте прекрасна двойка - оповести Скрайб Върджин. - Имате разрешението ми да се обвържете до края на времето, което ви е отредено заедно.
Тя пусна ръцете им и се обърна към Рот:
   * Представянето им пред мен приключи. Ако човекът оцелее, ти ще довършиш церемонията веднага щом той се възстанови достатъчно.

Кралят сведе почтително глава.
* Така да бъде.
Скрайб Върджин се обърна към Бъч.
* Сега ще видим колко си силен.
   * Почакайте - каза Бъч, мислейки си за глимера. - Мариса вече е обвързана, нали? Искам да кажа, че дори ако умра, тя ще е имала партньор, нали така?
   * Играе си с огъня - промърмори Ви под носа си. - Играе си с шибания огън.
Скрайб Върджин изглеждаше направо изумена.
* Би трябвало да те убия още сега.
  * Съжалявам, но това е важно. Не искам Мариса да стане жертва на задължителната изолация. Искам тя да бъде моята вдовица, за да не се тревожи, че някой друг ще направлява живота й вместо нея.
  * Човеко, ти си потресаващо арогантен - изплющя гласът на Скрайб Върджин. - И изобщо не се покайваш за това, нали?
(стр. 342-344)
  Ви беше вече в коридора, когато чу странен звук. Начаса се обърна и се втурна обратно в банята.
* Какво? Какво...
* Оплешивявам!
Ви дръпна завесата на душа и се намръщи.
* Какви ги дрънкаш? Косата ти си е на мястото...
* Не по главата! По тялото, идиот такъв!
  Вишъс погледна надолу. Космите по краката и тялото на Бъч бяха започнали да падат и около канала на пода вече се бе натрупала купчинка тъмнокафяв мъх.
Ви избухна в смях.
  * Погледни го от хубавата му страна - сега поне няма да ти се налага да си бръснеш гърба, когато започнеш да остаряваш. Край на обезкосмяването за теб.
  Вишъс изобщо не се учуди, когато Бъч го замери с един сапун.
(стр. 370)
    
Хавърс се надигна от стола си и в същия миг Мариса рязко потропа по масата. Всички погледи се" насочиха към нея.
* Името е сгрешено.
   Очите на Председателя се разшириха и едва не изскочиха от орбитите си. Толкова бе слисан от прекъсването й, че просто гледаше занемял как Мариса се обръща към Хавърс с лека усмивка:
* Можеш да си седнеш, лечителю.
* Моля?!
Мариса се изправи.
   * Много време мина от последното гласуване след смъртта на бащата на Рот, цели векове. - Тя се облегна на масата и се наведе напред, приковала непреклонен поглед в лицето на Председателя. - Тогава моят баща беше жив и гласуваше от името на нашето семейство. Ето на какво се дължи объркването ви.
Председателят уплашено погледна към Хавърс.
* Навярно би могъл да обясниш на сестра си, че нарушава... Мариса го прекъсна:
   * Вече не съм негова сестра, поне според него. Макар да мисля - и смятам, всички ще се съгласите с мен, - че кръвните връзки са неотменими. Както и правата на първородството. - При тези думи по устните й пробяга хладна усмивка. - А по стечение на обстоятелствата аз съм родена единадесет години преди Хавърс. Което означава, че съм по-голямата от двама ни. Което пък на свой ред означава, че той може да си седне на мястото. Като най-възрастния представител на нашето семейство, само аз имам право да дам гласа си в подкрепа на искането. Или да не го сторя. А в този случай определено възнамерявам да не го дам.
   Думите й бяха последвани от невиждана суматоха. Истински хаос.
   Насред настъпилата неразбория Ривендж се разсмя и изръкопляска.
* По дяволите, момиче. Бива си те!
(стр. 414-415)
   Лумна бяла светлина и Омега изчезна. Също както и Скрайб Върджин.
   След тях остана само бръснещ вятър, който разпръсна облаците по небето така, както яростна ръка дърпа завеса.

Рейдж се прокашля.
  * Хмм... бас държа, че поне седмица няма да мога да мигна. Ами вие?
(стр. 420)
* 
Жаден съм.
  * Очевидно. - Бъч се протегна в сепарето. - Колко още смяташ да седиш тук и да се наливаш, Лорънс Арабски?
(стр. 56)



  * Да, това е твоето име - каза Рот. - От днес ти си воинът от Братството на черния кинжал Дистройър, потомък на Рот, син на Рот.
  * Но за нас винаги ще си останеш Бъч - обади се Рейдж. - Коравото копеле. Разтропаното копеле. Нахалното копеле. Според случая.
(стр. 435)
„ОСВОБОДЕНА ЛЮБОВ"
* Изобщо не се чувствам добре в това.
  Вишъс вдигна поглед от отрупаното си с компютри бюро. Бъч 0'Нийл стоеше изправен насред дневната, облечен в прилепнали кожени панталони и с изражение „Това шега ли е" на лицето.
* Не са ти по мярка ли?
  * Не в това е въпросът. Никого не искам да обидя, но приличам на някой от „Вилидж пийпъл" - Бъч разпери мускулестите си ръце. Светлината се отразяваше в голите му гърди. - Хайде, моля ти се!
  * Предвидени са за бой, не за модно ревю.
  * Също и шотландските поли, но да си ме виждал да развявам карета?
  * Слава богу, не. Твърде кривокрак си за тях.
Бъч придоби отегчено изражение.
* Що не ме целунеш отзад?
(стр. 21)
  Когато следващото мартини дойде, Фюри опита да си спомни дали беше петото. Или шестото? Не беше сигурен.
  * Човече, добре, че няма да се бием тази вечер - подхвърли Бъч. - Пиеш тази гадост като вода.
   
В следващия момент се появи огромен мъж с бръсната отстрани глава и перчем като на мохикан на темето. Ривендж беше облечен в идеално скроен черен костюм и държеше черен бастун в дясната си ръка. Докато вървеше бавно към масата на Братството, клиентите на заведението се отдръпваха и му правеха път отчасти от респект към едрия му ръст, отчасти от страх заради репутацията му. Всички знаеха кой е и на какво е способен: Рив беше от тези наркобарони, които проявяваха личен интерес към средството си за прехрана. Изпречиш ли му се на пътя, можеше да свършиш накълцан като от мелачка за боклук.
(стр. 57)
   * Хайде, издай тайната - подкани Блей. - Как беше преобразяването?
   * Зарежи го преобразяването, правих секс. - Блей и Джон се ококориха и Куин се засмя. - Да, вярно. Направих дебюта, така да се каже.
   * Не се занасяй - задъхано промълви Блей.
(стр. 59)
 * Крайно време е да спреш да се цупиш заради онова пневматично оръдие за изстрелване на картофи - заяви Бъч. Фюри направи гримаса и се облегна назад.
 * Счупихте ми стъклото.
 * Естествено. С Ви се целехме в него.
 * Два пъти.
 * Доказателство, че и двамата сме отлични стрелци.
(стр. 85-86)

348	ЛЖ. P. УОРД	П Ъ Т Е В О Д И Т Е Л ЗА П О С В Е Т Е Н И	349

* Как изглеждаше мъжът?
  * Жер ли? - Хлапакът се наклони към него. - „Жер" значи жертва, така му викат ченгетата. Чух ги.
  * Благодаря, че ме осветли - измърмори Фюри. - Е, как изглеждаше той?
(стр. 97)
  * Тази сценка не я ли разиграхме съвсем наскоро? - промърмори Ред Сокс на пациента. - Само дето аз бях в леглото. Да приемем, че сме квит, и да сложим край на тези глупости.
  Ледените, ясни очи се отместиха от нея и се насочиха към приятеля му. Все още беше намръщен.
* Изглеждаш ужасно.
* А ти си като Мис Америка.
(стр. 129)
  Проклинайки себе си и тях, тя извади ръка от джоба си, наведе се и взе шишенце с демерол от по-голямата торба.
* Няма спринцовки.
* Има. - Ред Сокс се приближи със стерилна опаковка в ръка. Когато тя посегна да я вземе, той стисна опаковката.
* Знам, че ще я използваш разумно.
  * Разумно? - Тя дръпна спринцовката от ръцете му. - Не, ще пробода окото му с нея. Защото на това са ме учили в медицинския институт.
(стр. 137)
  * Ти шегуваш ли се? Сякаш мога да забравя отвличането и смъртната заплаха и да си дам поръчката?
(стр. 140)
  Ви се облегна на възглавницата и заоглежда решителната линия на брадичката й.
* Свали си престилката.
* Моля?
* Свали я.
* 
Н е .
* Искам да я махнеш.
   * Тогава ти предлагам да затаиш дъх. За мен е без значение, но поне липсата на кислород ще накара времето да тече по-бързо за теб.
(стр. 153)
   * Каква точно е крайната ти задача? - Дано не е да купи чували, в които да сложи частите от тялото й.
   * Не те ли интересува какво съм аз?
   * Знаеш ли, освободи ме и ще ти задам цял куп въпроси за вида ти. Дотогава съм малко заета с мисълта как ще завърши хубавата ми кратка ваканция.
(стр. 158)
Тя намокри гъбата отново, изцеди я и се наведе, за да достиг
не другата му ръка. Щом приближи към китката, той я отдръпна.
* Не искам да се приближаваш до ръката ми дори когато е с
ръкавица.
* Защо е...
* Не ми се говори за това, така че въобще не питай. Яснооо.
* Това едва не уби една от медицинските ми сестри, знаеш ли?
   * Не съм изненадан. - Той се загледа в ръкавицата. - Бих я отрязал, ако можех.
   * Не те съветвам.
   * Естествено, че не. Ти не знаеш какво означава да живееш с този кошмар...
   * Не, исках да кажа, че ако бях на твое място, бих помолила
някой друг да го направи. Шансът за успех би бил по-голям. Последва миг тишина, после пациентът избухна в смях.
* Умница.
   Джейн прикри усмивката си, докато потапяше и изцеждаше гъбата отново и отново.
* Само споделям медицинското си мнение.
(стр. 166-167)

  * Май си търсиш гадже, Леш - изръмжа Куин. - Продължавай в този дух и ще си го получиш, приятелче.
(стр. 190)

Ви не можа да сдържи усмивката си.
* Не се занимавам със селскостопански животни.
* Не търпиш слама по кожените си дрехи ли?
* Нито пък вълна между зъбите.

(стр. 203-204)

Ред Сокс погледна към Джейн и пациента.
* Способностите ти да четеш мисли са се върнали?
* С нея ли? От време на време.
* Долавяш ли нещо от останалите?
* Н е .
Ред Сокс намести шапката си.
  * Кажи ми, ако доловиш нещо от мен, става ли? Има мисли, които искам да си останат лични, ако ме разбираш.
* Ясно. Въпреки че понякога не мога да се спра.
  * Именно заради това, когато съм около теб, ще мисля само за бейзбол.
  * Слава Богу, че не си фен на „Янкис".
  * Не произнасяй тази дума. В смесена компания сме.
. (стр. 192)
Пациентът се наведе към ухото й.
  * Не си те представям като главна мажоретка, но си права, че ще унищожим всичко, което само би те стреснало дори. - Изправи се като една гигантска маса от тестостерон в пантофи.
  Джейн го потупа по ръката и направи знак с показалец да се наведе отново към нея. Когато го направи, тя прошепна:
  * Страх ме е от мишки и паяци, но не е нужно да вадиш оръжието си и да отваряш дупка в стената, ако срещнем такива, разбрахме ли се? Капан или навит на руло вестник също вършат работа. А и после няма да има нужда от ремонт. Само казвам.
  Побутна го, за.да му покаже, че това е всичко, и се съсредоточи върху тунела пред себе си.
(стр. 193)
Бъч кимна с разбиране.
  * Както вече казах, приятелю, между нас всичко си остава постарому. Без значение кого оправяш. Въпреки че... ако хукнеш след овца, знам ли? Ще ми е трудно да го понеса.
   * 
Да. - Бъч тръгна към вратата, но се спря и погледна през рамо. - Ви?
Ви вдигна очи.
* Да?
  * След този задълбочен разговор мисля, че трябва да си наясно... - Бъч поклати сериозно глава. - Продължаваме да не сме гаджета.
(стр. 205)
  Изправен пред шкафчето си три часа по-късно, на Джон му се искаше Куин да затвори проклетата си уста. Въпреки че в помещението беше шумно заради блъскащите се метални врати, плющенето на дрехи и звуците от паднали обувки, той имаше чувството, че на устата на приятеля му е прикрепен мегафон.
* Огромен си. Направо грамадалище.
  * Това дори не е дума. - Джон напъха раницата в шкафчето, както правеше обикновено, и осъзна, че никоя от дрехите му за тренировки нямаше да му стане.
  * Кажи нещо, Блей.
Блей кимна и извади кимоното си.
  * Да, а ако натрупаш и маса, ще станеш с размерите на братята.
  * Грамадант.
  * Това също не е дума, загубеняко.
  * Добре де. Наистина, наистина, наистина голям. Така подобре ли е?
(стр. 286)
* Дойдох да проверя да не си умряла.
Джейн нямаше как да не се усмихне.
* Боже, Манело, не е нужно да си такъв романтик.

352	ДЖ. P. УОРД	П Ъ Т Е В О Д И Т Е Л ЗА П О С В Е Т Е Н И	353

* На нищо не приличаш.
* А сега и комплименти. Стига. Караш ме да се изчервявам.
(стр. 337-33 8)
  Ви примигна няколко пъти, ужасен от това, което се канеше да каже.
  * Боже, ще те провъзгласят за светец, знаеш ли? Винаги си ме подкрепял. Винаги. Дори когато аз...
  * Дори когато ти какво?
  * Знаеш.
  * Какво?
  * По дяволите. Дори когато бях влюбен в теб. Или някаква тъпотия от тоя род.
Бъч се хвана за гърдите.
  * Беше? Беше? Не мога да повярвам, че вече не проявяваш интерес. - Той закри театрално очите си със свивката на ръката си. - Мечтите ми за бъдещето ни са разбити...
  * Млъквай, ченге.
Бъч надникна изпод лакътя си.
  * Шегуваш ли се? Бях замислил фантастично риалити шоу. Щяха да го излъчат по VH 1. „Две ухапвания са по-добри от едно ". Щяхме да спечелим милиони.
(стр. 345-346)
* Знаеш, че съм прав.
* Майната ти, доктор Фил*.
  * Добре, радвам се, че сме на едно мнение. - Бъч се намръщи. - Хей, може пък да направя токшоу. След като няма да бъдеш моята първа дама. Мога да го нарека „Часът на 0'Нийл". Звучи добре, нали?
  * Първо, ти щеше да бъдеш дамата.
  * Забрави. Няма начин аз да съм ти отдолу.
  * И второ, не мисля, че на пазара се търси много твоят стил на психотерапия.
  * В голяма грешка си.
   * Фил Макгроу (род. 1950 г.) - американски психолог и водещ на токшоу. - Бел. прев.
* 
Бъч, току-що се пребихме един друт.
 * Ти започна. А и би било идеално заяанал „Спайк"*. Нещо средно между турнир по кеч и шоуто на Опра. Направо съм гений.
 * Продължавай да си го повтаряш.
(стр. 346)
 * Десет минути - прошепна Бъч в ухото на Мариса. - Може ли да прекарам десет минути с теб, преди да тръгнеш? Моля те, мила...
 Ви завъртя очи и почувства облекчение, задето се подразни от любовните им игрички. Поне тестостеронът му беше в изобилие.
* Мила... моля те.
Ви отпи от чашата си.
 * Мариса, пусни на горкия нещастник. Мрънкането му ми лази по нервите.
 * Няма да допуснем такова нещо. - Мариса събра документите си с усмивка на лицето и хвърли поглед към Бъч. - Десет минути. И по-добре ги засечи.
Бъч скочи от стола, все едно гореше.
* Не го ли правя винаги?
* Да.
Те се целунаха, а Ви изръмжа.
* Забавлявайте се, хлапета. Но някъде другаде.
(стр. 411)
„ СВЕЩЕНА ЛЮБОВ"
Трябвало. Могло. Щяло.
 Симпатична рима. Истината беше, че един от Черните ездачи от „Властелинът на пръстените" го тласкаше към червения дим така неумолимо, сякаш мръсникът го бе овързал и хвърлил в багажника на кола.
Всъщност, приятел, ти ще бъдеш предната броня.
(стр. 16)
  * Спайк - американски телевизионен канал, предназначен основно за мъжка публика. - Бел. прев.

   Изръмжа, плъзна ръка между краката си и обгърна с длан изключително твърдия си член. Както обикновено той беше причината за събуждането му. Будилник, толкова надежден, колкото и Биг Бен.
(стр. 29)
Гласът на Рейдж прогърмя:
   * Тази сбирщина от егоистични, предубедени безделници с мокасини...
   * Я по-кротко с мокасините - намеси се Бъч. - И аз нося такива.
- .. .паразитиращи късогледи копелета...
* Кажи си мнението направо, без заобикалки - обади се друг.
* Да си наврат тъпия бал в грозните задници.
Кралят се засмя тихо.
* Добре, че не си дипломат, Холивуд.
   * Трябва да ми позволиш да им изпратя съобщение. Или още по-добре звярът у мен да ги посети. Ще го накарам да* изравни мястото със земята. Пада им се на тия негодници, след като се отнесоха така с Мариса.
   * Знаеш ли - отбеляза Бъч, - винаги съм смятал, че имаш мозък в главата. Въпреки всичко, което другите говорят.
(стр. 43)
   На не повече от пет пресечки на изток, в личния си кабинет в „Зироу Сам", Ривендж, известен още като Преподобния, изруга. Мразеше онези, които не умееха да се владеят. Мразеше ги.
   Олюляващият се пред бюрото му човек току-що се беше подмокрил. Върху панталоните му се беше появило тъмносиньо кръгло петно.
Изглеждаше, сякаш някой го бе уцелил с мокра гъба.
(стр. 55)
* Косата ти е като на момиче - обяви господин Д.
   * А ти миришеш на пяна за вана. Аз поне мога да се подстрижа.
(стр. 65)

-Държа се идиотски, но не мога да ги приема.
  * В обор ли си отгледан? Не бъди грубиян, момчето ми. Това е подарък.
Блей поклати глава.
  * Вземи ги, Джон. Така или иначе ще загубиш този спор, а това ще ни спести театралниченето му.
  * Театралничене? - Куин скочи и зае позата на римски оратор. - Какво разбирате вий, младежо? На две магарета сламата не можете да разделите.
Блей се изчерви.
* Хайде стига...
   Куин се хвърли към Блей, вкопчи се в раменете му и се овеси с цялата си тежест.
   * Задръж ме. Обидата ти ме остави бездиханен. Аз съм като изтъкан.
   Блей изпъшка и се опита да задържи Куин да не се стовари на пода.
* Казва се истукан.
* Изтъкан звучи по-добре.
   Блей се мъчеше да не се усмихне, правеше опит да не покаже, че е във възторг, но очите му блестяха като сапфири, а страните му поруменяха. Като се смееше, без да издава звук, Джон седна на една от пейките, измъкна чифт бели чорапи и ги нахлузи под новите си стари джинси.
   * Сигурен ли си, Куин? Защото имам чувството, че ще ми бъдат по мярка и може да си промениш решението.
   Куин внезапно пусна Блей и изпъна дрехите си с рязко дръпване.
   * А сега ме обиждаш и на чест. - С лице към Джон той взе позиция за фехтовка.
   * Туше.
Блей се засмя.
* Това е ан гард, глупако.
Куин хвърли поглед през рамо.
* И ти ли, Баруте?
* Бруте.
   * Я бягай на батута, тъкмо е за перверзници като теб. - Куин се ухили широко, безкрайно горд, че е такъв гадняр. - Обуй проклетите маратонки и да приключваме с това, преди да се е наложило да включим Блей към апарат за командно дишане.

* Ти си за санаториум.
* Не, благодаря, обядвах обилно.
(стр. 118-119)
  Хекс му поднесе ръката си, без го погледне, защото знаеше колко е горд и иначе не би се облегнал на нея. А се налагаше. Беше отслабнал до крайност.
* Мразя, когато си права - измърмори той.
* Това обяснява защо толкова често избухваш.
(стр. 153)
  Въпреки изтощението, което го завладяваше, той поклати глава.
* Кажи ми.
* Н е трябва...
  * Кажи ми... или ще стана и ще започна да правя упражнения по пилатес.
  * Да бе. Винаги си казвал, че той е за женчовци.
  * Добре. Джиу джицу. Говори, преди да съм припаднал.
(стр. 211)
  * Разбрано. Чуй, искам да помогна на Хавърс. За него е прекалено тежко да организира сам новата клиника и да се грижи за пациентите. Това означава, че ще отсъствам в някои дни.
  * Вишъс съгласен ли е да поемеш такъв риск?
  * Решението не е негово и ти го казвам единствено от учтивост. - Жената се изсмя сухо. - Не ме гледай така. Вече съм мъртва. Лесърите не могат да ме убият отново.
  * Никак не е смешно.
  * Черният хумор е част от цената на това, да имаш лекар вкъщи. Приеми го.
Рот се изсмя.
* Толкова си вироглава. Нищо чудно, че Ви се влюби в теб.
(стр. 219)
    
Тайният вход към тунела за бягство се намираше в противоположния ъгъл и беше прикрит с лавици за книги, които се плъзгаха настрани. Само се протягаш, дръпваш копието на „Сър Гавин и Зеленият рицар" и щракваш ключалка, при което преградата се отваря и откриваш...
* Такъв кретен си!
   Куин подскочи като олимпийски състезател. Там, в тунела, седнал на шезлонг, сякаш събираше тен, беше Блей. В скута си държеше книга, на малка масичка до него бе поставен фенер с батерия, а краката му бяха завити с одеяло.
Той спокойно вдигна тост с чаша портокалов сок и отпи.
* Здравей.
* Какво правиш, по дяволите? Да не би да чакаш мен?
* Да.
* Какво беше онова в леглото?
   * Възглавници и одеялото ми за глава. Хубавичко се поразхладих тук. А и книгата си я бива. - Той размаха корицата на „Сезон в чистилището". - Харесвам Доминик Дън. Добър писател. Страхотни очила носи.
(стр. 247-248)
   Очакваше всеки момент иззад ъгъла да се появят озъбени добермани.
   Но вероятно кучетата още глозгаха костите на последния гост.
(стр. 257)
* Здравей - изписа Джон.
* Здравей.
Джон отстъпи назад, за да му направи път.
-Как си?
   * Ще ми се да бях пушач. - Защото така би отложил предстоящото с една цигара време.
   * Не искаш такова нещо. Ти мразиш цигарите.
   * Може и да преосмисля екстремното си отношение.
(стр. 257-25 8)

  Куин направи бърз преглед наум на възможните отговори: Не, разбира се, че не възнамерявах. Ножът действаше по своя воля. Аз всъщност се опитах да го спра... Не, само исках да го обръсна... Не, не допусках, че прерязването на югуларна вена може да доведе до смърт.
(стр. 259)
* Джон иска да останеш тук.
Куин мигом вдигна очи към краля.
* Какво?
* Чу ме.
   * По дяволите. Не можеш да допуснеш такова нещо. Няма начин да остана тук.
Черните вежди на краля се смръщиха.
* Моля?
  * Съжалявам. - Куин замълча, напомняйки си, че братът е крал, а това значеше, че може да прави каквото пожелае, например да преименува луната и слънцето, да обяви, че, трябва да бъде поздравяван с палци, заврени в задника... или да прибере под покрива си мърша като Куин.
  В света на вампирите думата крал беше еквивалент на неограничени правомощия.
(стр. 260-261)
  Куин погледна към приятеля си, без намерение да споделя, че ще отиде в затвора и след освобождаването си ще бъде предаден на семейството на Леш, за да бъде наказван до края на дните си.
* Не беше зле.
* Лъжеш.
* Не лъжа.
* Лицето ти е пепеляво.
* Ало, вчера претърпях операция.
* О, моля те. Какво става?
* Да ти кажа честно, нямам представа.
(стр. 262)
    * 
Виждам на лицето ти гримасата, която правиш, когато мислиш за своя мъж и искаш да го изриташ отзад, но в същото време да го прегърнеш толкова силно, че дъх да не може да си поеме.
(стр. 266)
   Но имение в стил „Тюдор", разположено в идеално поддържан двор, не изглеждаше добре с широко отворена входна врата. Все едно дебютантка да изложи на показ сутиена си поради проблеми с гардероба.
(стр. 274)
   * Благодаря - каза Куин, докато Ви нанасяше от същия мехлем като преди малко. Прясното мастило изпъкваше върху златистата кожа. - Много благодаря.
   * Още не си я видял. Може тук отзад да съм написал „малоумник".
 * Не. Никога не бих се усъмнил в теб. - Куин се ухили. Вишъс се усмихна леко, а суровото му татуирано лице излъчваше одобрение.
   * Ти не си страхливец. Страхливците биват прецакани. Стабилните получават заслуженото.
(стр. 285)
   Куин измъкна тънко яке от сака си и беше видно, че се опитваше да се овладее, докато го обличаше. Когато се обърна, характерната тарикатска усмивка се беше върнала на лицето му.
* Вашите желания са заповед за мен, принце мой.
* Не ме наричай така.
   На излизане Джон написа съобщение на Блей с надеждата, че той в крайна сметка ще се появи. Може би, ако бъдеше достатъчно тормозен, щеше да се предаде.
   * Как да те наричам? - попита Куин и се втурна да отвори вратата с театрален жест. - Би ли предпочел „мон сеньор"?
   * Ще престанеш ли?
   * Какво ще кажеш за доброто старо „господарю"? - Джон хвърли убийствен поглед през рамо и Куин повдигна рамене. -

Добре, тогава ще използвам „глупако". Сърди се на себе си, дадох ти право на избор.
(стр. 286-287)
   * Искаш ли да ти отворя вратата? - попита сухо Куин, докато изключваше двигателя.
Джон го погледна.
-Ако кажа „да ", ще го направиш ли?
* Н е .
* Тогава при всички случаи искам да ми отвориш вратата.
   * Майната ти. - Куин излезе от колата. - Съсипваш ми удоволствието.
Джон затвори вратата от своята страна и поклати глава.
* Радвам се, че си толкова манипулируемски.
* Няма такава дума.
   * Не знаех, че делиш леглото си с Даниъл Уебстьр*. Ало? Гигантът?
   Куин хвърли поглед към къщата. Можеше да чуе коментара на Блей: Искаш да кажеш речника Мериам- Уебстър.
* Няма значение.
(стр. 318-319)
* Дълго време не сме се виждали - подхвърли ангелът.
* Недостатъчно дълго.
* Гостоприемен както винаги.
   * Виж какво - рече Ривендж примижал, - не е зле да намалиш диско-осветлението.
   Искрящото сияние помръкна и Ласитър придоби нормален вид. Доколкото нормален може да е някой прекомерно пристрастен към пиърсинг и с амбициите да бъде златният стандарт на нечия национална валута.
   Трез затвори вратата и застана пред нея, като целият му вид говореше „Само да пипнеш моето момче и ще ти дам да се разбереш, пък ако ще и ангел да си".
   * Какво те води на мой терен? - попита Рив, като държеше чашата си с две ръце и се опитваше да абсорбира топлината й.
   * Даниъл Уебстър (1782-1852) - Американски политик, държавен секретар на САЩ. - Бел. ред.
* 
Имам проблем.
* Не мога да те превъзпитам, съжалявам.
   Ласитър се засмя и звукът отекна в къщата като църковни камбани.
* Не, благодаря, харесвам си се какъвто съм.
* Нито мога да променя склонността ти към халюцинации.
* Трябва да открия един адрес.
* Приличам ли ти на телефонен указател?
* Приличаш на сдъвкан и изплют.
   * Стига с твоите комплименти. - Рив допи кафето си. - Защо мислиш, че ще ти помогна?
(стр. 383)
   * Да му се не види - промълви Рот, когато онзи спря на двайсетина метра от тях.
Светещият се разсмя.
   * Я виж ти, добричкият крал Рот и бандата му веселяци. Кълна се, момчета, трябва да изнасяте представления по детски партита, толкова сте лъчезарни.
  * Чудесно - измърмори Рейдж, - никак не си е изгубил чувството за хумор.
  * Защо да не му го избия с юмруци? - изръмжа Вишъс.
  * Ако може с неговите собствени...
   Рот стрелна строго двамата, а те му отвърнаха с невинни учудени погледи.
Кралят поклати глава и се обърна към светещата фигура.
  * Отдавна не се бяхме виждали. И слава богу. Как си, дяволите да те вземат?
Преди мъжът да успее да отговори, Ви простена:
  * Ако пак трябва да изслушам онази глупост в стил Киану Рийвс от „Матрицата", че бил Нео, главата ми ще гръмне.
  * По-скоро е Неон, че ми прилича на светеща реклама.
(стр. 434-435)
   * Това е Ласитър, падналият ангел. При едно от последните му посещения на Земята в Централна Европа избухна епидемия от чума...
   * Вярно, но въобще не по моя вина...

362	Д Ж . P. УОРД

- .. .която изтреби две трети от човешкото население.
* Нека ти припомня, че вие не харесвате хората.
* Миришат лошо, като са мъртви.
* С всички вас, смъртните, е така.
(стр. 437)
* Как ни го начука тоя! - промълви Вишъс.
* Това ще го пропусна, благодаря - измърмори Ласитър.
(стр. 437)
   Противопожарната аларма на стълбището се включи с пронизителен вой, който те караше да искаш да си глух.
   Фюри се разсмя и се обърна настрани, като я притисна към гърдите си.
* Пет... четири... три... две...
* Прощааавайте! - извика Лейла от долната площадка.
  * Какво беше този път, Избранице? - провикна се той в отговор.
  * Бъркани яйца.
Фюри поклати глава и каза тихичко на Кормия.
* Аз пък си помислих, че са били препечените филии.
* Няма как. Тя счупи тостера вчера.
* Така ли?
Кормия кимна.
  * Опита се да пъхне парче пица в него. И сиренето направи белята.
  * Навсякъде ли потече?
  * Навсякъде.
  * Няма страшно, Лейла - извика той. - Може да почистиш тигана и да опиташ отново.
  * От този тиган май вече нищо не става.
Фюри понижи глас.
* Въобще нямам желание да питам.
* Тия неща не са ли метални?
* Би трябвало.
(стр. 468)


  Когато през септември 2005 г. започна приключението по издаването на тези книги, изобщо не подозирах колко популярни ще станат. Нито пък разбирах каквото и да било от интернет. Дори не знаех, че съществува нещо, наречено Yahoo! групи, че онлайн форумите са начин един автор да поддържа връзка с читателите си, нито пък, че блоговете и онлайн рецензиите са от такова значение.
  Едва след излизането на „Вечна любов" през март 2006 г. насочих усилията си към създаването на онова онлайн присъствие, което ми се щеше да имам. Създадох си Yahoo! група и направих интернет форум. Днес, три години по-късно, имаме хиляди читатели и на двете места и успяхме да създадем една наистина прекрасна общност.
  Естествено, от време на време братята също се появяват във форума и едно от най-страхотните неща на тези посещения е реакцията на читателите. Каквото и да се случва, Съкилийничките (както запалените членове на форума сами се нарекоха) веднага се включват и добавят своите коментари (и действия!). Не мога да ви кажа колко пъти съм се заливала от смях, не само заради братята, но и защото читателите с нищо не им отстъпват в щуротиите.
  По-долу следват само някои от любимите ми майтапчийски моменти и въобще не е изненадващо, че Рейдж е движещата сила зад повечето от тях. Имайте предвид, че когато се появят във форума, братята се намират там, докъдето съм стигнала в писането на историите им, а аз винаги съм поне с една книга напред от читателите. Така че когато останалите се закачат с Ви, че се е влюбил в Джейн, последната издадена книга в този момент е „Споделена любов". Освен това в повечето случаи, докато следвате действието, братята са на компютрите си, ала ще видите как понякога думите преминават в дела...
  И накрая - махнала съм повечето от коментарите на Съкилийничките и мъничко съм променила съдържанието, за да има смисъл дори извадено от контекста, но ако искате да се насладите на дискусиите в цялото им великолепие, можете да го сторите във форума на Братството на черния кинжал, който може да бъде открит на www.jnvardbdb.corn/forum/mdex.php

364	Д Ж . P. УОРД	П Ъ Т Е В О Д И Т Е Л ЗА П О С В Е Т Е Н И	365


страна, на него може и да му трябва нещо по-силно... нещо с малко повечко конски сили. Па не забравя: да кажа на Рот да увеличи издръжката на Ви, за да може да си купи електрическа косачка за това чудо, дето вирее по муцуната му.

Побре, успях да се логна. Не мислех, че ще стане. Окей, момчета, не трябваше ли вече да сте откъртили? Първото хранене е след три часа. Стига сте се прецаквали взаимно и вървете да поспите малко. Очаква ви дълга нощ.

При цялото ми неуважение, господарю... аз не спя много. Нали се сещаш... Бъч ме държи буден.
 Освен това си харесвам брадата. Пуснах си я преди... колко, трябва да има една година? Жените не се оплакват.

Ви, брат, и двамата знаем защо жените не се оплакват. Заради наустника, който им слагаш. Шегичка. Обаче Рот е прав. Отивам си в леглото.
При МЕРИ.
Мери...
О, колко обичам моята Мери.

Като стана дума за наустници... някога опитвал ли си да си сложиш такъв, Холивуд?
А, да, колкото и да мие неприятно да го кажа-приятно изкарване ствойта жена. Ше се видим на Първото хранене.
Рейдж	Топ 10 на нещата, които Вишъс прави, когато не се бие:

10. Взира се с празен поглед в пространството, като си мечтае да има някоя като Мери
9. Пие „Грей Гус"
8. Мисли си „Човече, де да можеше някой като Мери да се появи в живота ми"
7. Пие още „Грей Гус"
6. Пали ръчно свита цигара
5. Праска си върху лист хартия „Вишъс + (празно място) = вечна и неразделна любов"
4. Замерва Бъч с нещо
3. Чуди се дали някой ден ще има невероятното щастие и до него да спи някой като Мери »
2. Оформя проклетата си брада
1. Моли се на Скрайб Върджин един ден да го дари с истинска любов

 Струва ми се, че не съм пропуснал нищо. А, да, освен това ръмжи и гледа лошо... ©

Съкилийничка 1 Не мога да не усетя любовта между Братята... Не знам, Рейдж, чувала съм разни работи за... ъъъ... предпочитанията на Ви... не мислиш ли, че това може да уплаши доста жени?
Рот
Вишъс
Рейдж
Вишъс



Рейдж Честно казано, мисля, че му се налага да ги хипнотизира. Така де, нима някой, който е с всичкия си, би направил нещо такова доброволно? Особено пък с някого, дето има грозната мутра на Ви - и то с окосмяване около устата.
Какво да ви кажа... самобръсначките не са толкова скъпи. Ако само се поукроти малко с купуването на всякакви джаджи за компютрите си, сигурно би могъл да си позволи някоя и друга „Жилет". От друга

Бъч 0'Нийл За ваше сведение, Ви обича да си го върти пред жен...
Вишъс	Съжалявам, съобщението беше прекъснато, защото трябваше да му сритам задника.

366	Д Ж . P. УОРД	П Ъ Т Е В О Д И Т Е Л ЗА П О С В Е Т Е Н И	367


Здравейте, казвам се Ви.
(„Здравей, Ви")
Плета вече от 125 години,
(ахкане)
Това започва да се отразява на отношенията с близките ми - братята ми смятат, че съм женчо.
Отразява се и на здравето ми - излезе ми мазол на показалеца, джобовете ми са пълни с прежда и на всичкото отгоре мириша на вълна.
Не мога да се съсредоточа върху работата си - непрекъснато си представям лесърите, облечени в плетени пуловери и дебели чорапи.
(звуци, изразяващи съчувствие)
Тук съм, за да бъда с други като мен, които се опитват да не плетат.
Можете ли да ми помогнете?
(„С теб сме")
Благодаря ви (изважда ръчноплетена розова кърпичка, подсмръква)
(„Прегръщаме те, Ви")
Мамка му... Сериозно ли си постнал това?
Човече... ти просто си умираш да ме дразниш, нали? Имам само три думи за теб, братко.
Три думи? Добре... да видим.

Рейдж, ТОЛКОВА си секси?
Хмм...
Рейдж, ТОЛКОВА си умен?
Не, почакай!
Рейдж, ТОЛКОВА си прав?
Това е, нали... давай, спокойно можеш да ми го кажеш...
Първата започва с „В"
Сам се досети кои са останалите. Копеле.
Възмездието. Е.
Сладко.
Ауууууууууууууу
Как се уплашихххххххх...
Ше ми оплетеш ли едно одеяло, под което да се скрия?
Хммммммммм...
Хей, момчета, някой от вас да знае защо Ви току-що изхвърча оттук?
Понесъл флакон с пяна за бръснене?
И с вид сякаш някой се е изпикал върху кадилака му?

368	Д Ж . P. УОРД	П Ъ Т Е В О Д И Т Е Л ЗА П О С В Е Т Е Н И	369
Фюри	Хей... Ви току-що се отби в стаята ми. (в спалнята си) Тръгна си с една самобръсначка.
Бела	Шюри! Защо му я даде?!

Ами... носеше пяна за бръснене и каза, че трябвало да обръсне нещо...
Така де, откъде можех да знам!
LLie го настигна... (втурва се навън)
(втурва се към стълбите)
ВИШЪС!
ВИШЪС!
САМО ДА СИ ДОКОСНАЛ ХЕЛРЕНА МИ И,ЧЕТИРИТЕ ТИ ИГРАЧКИ ШЕ СЕ ОЗОВАТ НА ДВОРА! ПОД КОЛЕЛАТА НА КОЛАТА МИ!

Здравейте! Казвам се Рейдж... ©
Смятам да поставя началото на нова мода в окосмяването на лицето.
Да имдш само една вежда е ГОТИНО.
Да имаш само една вежда е СЕКСИ.
Да имащ само една вежда е страшно ИНТЕЛЕКТУАЛНО. Не губете време! Присъединете се към мен!
1.Той меобездвижи, шибаното копеле. Иначе щях да разкажа играта на тази негова брада.
А АКО БЕШЕ ТАКЪВ МЪЖКАР, НЯМАШЕ ДА MV СЕ НАЛАГА ДА МИ ПРИЛАГА НЯКАКВИ МАГИИ, ЗА ДА СЕ ДОКОПА ДО МЕН.
2. Косата ми израства СТРАШНО бързо. Ше си бъда КАКТО ПРЕДИ само след ден-два.
3. Дори да ми отнеме целия месец... Ви ще си получи заслуженото.
Рейдж! Какво е станало с веждата ти?
Ами че нея... я няма.
Да не би да ти се е отплеснала ръката, докато си се бръснал?
Ей... нека те попитам нещо...
Главата ти наред ли е? Нали не се е килнала на една страна от тежестта или нещо такова?
Смей се, смей се... след като се прибра на сигурно място в Дупката.
Ше ми платиш за това, момче. Когато най-малко очакваш, ще ти го върна.

Вишъс	Заплашваш ли ме, здравеняко?
Защото нали се сещаш, че може да изгубиш и ДРУГАТА си вежда... така де, стават злополуки...
(разсмива се толкова силно, че му е трудно да пише)

(опитва се да остане сериозен)
(не успява и започва да се хили с глас)
Братко! Как можа да ми причиниш това?! Сериозно ти казвам! Изглеждам като пълен идиот!
В този форум има доста жени, нали? Искам да кажа... има доста от НАС (за разлика от МЪЖЕТЕ, които имат НАЙ-СТРАННИТЕ представи за себеизразяване)... Единственото, което спасява тези двамата празноглавци от това да са абсолютно скучни, е как ВИНАГИ се разсмиват един друг... искам да кажа... няма да ПОВЯРВАТЕ колко често се случва нещо подобно. НАПЪЛНО СА ЛУПИ!
(отмества ръката на Рейдж от кръста си) Престани... пиша...
Па ви кажа ли какво направиха миналата седмица? (разсмива се, когато Рейдж заравя лице в шията й) Престани!
Е, да ви кажа ли...
Какво ще кажеш да го направим сега, Холивуд?
Па уредим тази работа? Защо не дойдеш в Пупката, братко, и да видим кой кого?
Ченгето ще ни е рефер.
Не точно сега, Ви.
С Мери съм и известно време ще бъда... зает. (проправя си път от шията на Мери към устните й)

(към Мери) Пай ми думата си, че ще си остане на мястото, (подръпва черна перука)
В косата си имаш достатъчно фиби, за да задействаш металните детектори на летището, (поклаща глава)
(пред спалнята на Мери и Рейдж, почуква на вратата) Господарю? Понесох ви онова, което ми поръчахте.
(плясва с ръце) Супер!
Нека веселбата да започне.
(целува Мери)
(облича си халат от черна коприна)
(изтичва до вратата)
(отваря я)
Оооооооо, да!
Точно това имах предвид!
(подава му огромен радиокасетофон) Готови сме да отидем в Пупката, господарю. (усмихва се) Колко забавно!

Рейдж	(потупва фриц по рамото) Само така! (излиза в коридора)
(пъхва два пръста в устата си и изсвирва) (извиква с цяло гърло) ПА ВЪРВИМ!

Рот	(В кабинета) (чува изсвирването) По дяволите!
(скача от писалището си)
(тичешком излиза от кабинета) (заковава се на място)
МИЛИ БОЖЕ! (избухва в смях)
Фюри	(в стаята си) (чува изсвирването)
(угася ръчно свитата цигара с червен дим)
(изтичва навън)
(заковава се на място)
ИСУСЕХРИСТЕ!
(избухва в смях при вида на Рейдж, надянал перука, която изглежда досущ като косата на Ви)
(провиква се) Ей, ЗИ!
Зейдист	(в билярдната) (чува изсвирването)
(чува Фюри да го вика)
(отива на бегом до подножието на стълбището) (гледа как Рейдж, Фюри и Рот слизат тичешком по стълбите) (опитва се да не се усмихне) (не успява) Адски си грозен като брюнет. Само това щети кажа. А и този халат. Какво, по дяволите, има отдолу? (Рейдж разтваря халата за миг)
БОЖЕ!
Рейдж	(надава рев към кухнята) ЧЕНГЕ, ГОТОВ ЛИ СИ?
Бъч 0'Нийл (показва се от кухнята с два водни пистолета в ръце, заредени и готови за стрелба)
 (вдига двата пистолета като Брус Уилис в „Умирай трудно" и надава култовия му вик)
Хип хип ура, гадно копеле!
Рейдж	(хвърля му сърдит поглед) Хей, това е моята реплика. Па се размърдаме!
(насочва се към тайната врата под стълбището, следван от Рот, Зи, Фюри и Бъч)


Вишъс	(в тренировъчния център, вдигайки тежести на ле
жанката)
(в ушите му звучи Notorious B.I.G.)
12... 13... 14...
(стиска зъби, гръдните му мускули се напрягат- кора
ви са като желязо)
Рейдж	(спира пред вратата на залата) (шепнешком) Готови?
Бъч 0'Нийл Да, обаче имаме ли...
Зейдист
V мен са, Фриц се погрижи.
Рейдж
(отваря вратата със замах)
Братко!
Какво става?
(ухилва се до ушите като някой откачен)
Вишъс
(внимателно връща тежестите на стойката им)
Какво по дяволите?...
Рейдж
Братя, дръжте го!
(поставя радиокасетофона на лежанката)
(надува го на макс)
(разнася се караоке версия на сладникава любовна
песен, към която Рейдж добавя стихове, които сам си
е измислил и в които се пее за... праскови)
Вишъс
Бъч 0'Нийл
НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ...
(подхвърля водните пистолети на Фюри)
(стиска главата на Ви в задушаваща хватка)
В чест на новото ти положение в живота...

Д Ж . P. У О Р Д
(сваля си халата, разкривайки черен потник, на който пише: "ВИШЪС МОГЪЩИЯ ПАДНА"
(обръща се, с халата около бедрата си)
"ЖЕНА МИ МЕ КОМАНДВА"
(крои смъртта на всичките братя и Съквартиранта си) (и тогава избухва в смях)
(продължавайки да се кълчоти като за световно) (и да си друса задника)

П Ъ Т Е В О Д И Т Е Л З А П О С В Е Т Е Н И	375
(примигва заради прасковения сок в очите му) (замисля се за своята жена)
(и решава, какво пък толкова, тя си струва всичко това)
(издърпва плода от устата на Ви)
Дяволите да го вземат, братко... миришеш като шибана праскова.
(усмихва се) Макар че... има една праскова, която харесвам. Но това не си ти.
(преглъща)
(поема си дъх)
(изсмуква парченца плод от кучешките си зъби) (вперва свиреп поглед в Рейдж)
О б и ч а м я .
О б и ч а м я .
Обичам я!

376	А Ж . P. У О Р Д	П Ъ Т Е В О Д И Т Е Л З А П О С В Е Т Е Н И	377
Вишъс
(поема си дълбоко дъх)
 (закрещява така, че жилите по врата му изпъкват и продължава, докато не преграква) О-О-О-О-О-О-ОБИ-И-И-И-И-ИЧА-А-А-А-АМ Я!!!!!!!!!!!



Това е битка, която не съжалявам, че изгубих, (плясва с ръка тила на Рейдж)
(задържа я там)
А сега... не се засягай... ама бих те посъветвал да си вземеш душ.
(ухилва се широко и сваля черната перука)
А, между другото - можеш да задържиш тениската. И анцуга.
(поклаща глава, докато братята и съквартирантът му се изнизват един по един)
(избърсва лицето си с ръка)
(близва я)
(помисля си... дяволски обичам праскови) (отправя се към Дупката)

(в Дупката) (отваря вратата на подземния тунел) (подушва въздуха...)
Какво, по дяволите... Мирише ми на...
(смръщва се)
(поема по коридора към спалнята си)
(посяга към ключа за осветлението до вратата) ГОСПОДИ!
(челюстта му увисва)
(цялата стая е боядисана в прасковено)
(чаршафите са с прасковен цвят) (килимът е с прасковен цвят) (завесите са с прасковен цвят) (абажурът е с прасковен цвят)
(отива до дрешника)
(отваря го)
Дево Мария, майко Божия!
(от закачалките висят ризи в прасковен цвят) (на вратата е закачено яке в прасковен цвят) (на пода има шибани ботуши в прасковен цвят)
(по лицето му се изписва ужас, докато посяга към вратичката на шкафа, където държи пистолетите си)


Вишъс
Рейдж
(отваря шкафа с пистолетите) НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ! Не и ГЛООООООООКОВЕТЕ!

(в Дупката)
(подава глава през вратата на спалнята му)
Хей, изглежда страхотно!
А, Ви... още нещо - това с „обичам жена си"? Получи се доста добре... обаче нали ти казах, че с него ще из-

378	А Ж . P. У О Р Д	П Ъ Т Е В О Д И Т Е Л ЗА П О С В Е Т Е Н И	379

купиш вината си само донякъде? (ухилва се)
(вперва диамантените си очи в Рейдж) И пистолетите ми...?
Боята е на водна основа, приятел. Да не вземеш сега да се тръшнеш на прасковения си килим!
(ухилва се още по-широко)
Нали ти е ясно, че това няма да ти се размине токутака? И че само вдига летвата още по-високо?
Не просто го знам... ами и на това разчитам, (разсмива се) Топката е у теб, братко.
Или пък не, както се случи,
(тръгва да излиза, като се смее)
(спира на прага и надниква обратно в стаята)
Нали знаеш, че се радвам за теб? Стрдшно се радвам... да, крайно време беше.
(поклаща глава)

Рейдж	Интересно... аз не съм като теб, не виждам в бъдещето или нещо такова.
Ала някак си знам, че наистина си случил на жена. До по-късно, братко.

Бъч 0'Нийл Може би просто си дебел. Така де, сега, когато си влюбен, сигурно по цял ден се размотаваш с глава в облаците и се тъпчеш с бонбони.
Хей, не ми ли се мерна цяла купчина опаковки от „Линд" край леглото ти?

Вишъс	Като стана дума за бонбони, защо не си признаеш какво направи за Мариса за Пеня на Свети Валентин.
Бъч 0'Нийл Не сменяй темата.
Защо го увърташ? Виж, няма нищо лошо в това да се излежаваш, да се взираш в тавана и да нагъваш шоколадови трюфели, докато вехнеш от желание жена ти да си дойде у дома.
При положение че си кученце, разбира се.
Хей, да отида ли на Pets.com* и да ти поръчам малко
* Pets (антл.) - домашни любимци. - Бел. прев.

380	Д Ж . P. У О Р Д	П Ъ Т Е В О Д И Т Е Л ЗА П О С В Е Т Е Н И	381
спрей против бълхи и нова каишка? Ше ти я избера в	Вишъс	Не се прави на глупак. розово-да подхожда на лака ти за нокти.

Вишъс	Имам само две думи за теб, копеле.
ГЛАНиОВА.
ХАРТИЯ.
Кажи ми, нали използва детските ножички, както те помолих?
Бъч 0'Нийл И аз имам две думи за теб. СИПНИ.
ЛОУПЪР*.
Вишъс	Ясно е, че лепилото, което си изгълтал, те е ударило в главата.
На Мариса харесаха ли й всички дантели, които налепи?
А, да... и имам предвид по тялото ти, не върху онази абсурдна картичка, която й направи.
Бъч 0'Нийл (накланя глава на една страна)
Как беше онази песен?
Ми-ми-ми-ми-ми-ми-ми
(започва да припява „Истински цветове") (фалшиво)

Бъч 0'Нийл Значи отричаш, че тази сутрин същата песен се чуваше и изпод душа ти?
Вишъс	Започва да ти се причува...
Рейдж (в спалнята си, на лаптопа) Знаеш ли... оня ден го видях да си драска нещо, докато решаваше кръстословицата в „Ню ИоркТаймс". Познай какво пишеше.
Вишъс	Рейдж е тьпоумно дрънкало. Ето. Тайната е разкрита.
Рейдж Е, имаше едно място, което гласеше нещо като „Рейдже толкова красив. Ше ми се да не бях такова грозно копеле и да бях поне наполовина толкова секси, колкото е той."
Но да не се отклоняваме.
Познай какво си драскаше?
Бъч 0'Нийл A3 НЕ СТРУВАМ. Не, почакай!
КЪДЕЕДЖЕИН?
Или пък още по-добре - ОШЕ КЪРПИЧКИ.
Защото циври като момиченце, когато нея я няма. ©

Вишъс	Изобщо не знам какви ги дрънкаш.

„ИСТИНСКИ ЦВЕТОВЕ"
Кълна се, това момче е обсебено от Лоупър.
Знаеш ли какво ще последва? Ше се отърве от Джей Зи и Тупак и ще се зареди с Вари Манилоу и „Би Джийс".
Край с „Джи-Юнит"*. Оттук нататък ще слуша само поп и диско.

Бъч 0'Нийл Значи отричаш, че снощи същата песен звуча и в ка
дилака?	Вишъс	Лоупър НЕ е диско!

Рейдж	0... не...
* Синди Лоупър - американска поп изпълнителка; песента й „Истински цветове" (с чието име е създаден фонд, както и ежегодно музикално турне)
се свързва с подкрепата на ЛГБТ общността. - Бел. прев.	* „Джи Юнит" - американска рап група. - Бел. прев.

По дяволите, не!
Не ми казвай, че го направи.
Не ми казвай, че току-що взе да защитаваш СИНДИ ЛОУПЪР.
ХАХАХАХАХАХАХАХАХА
Бъч 0'Нийл (започва да ридае)
Няма да го понеса. Просто няма да го понеса. Какво падение...
Ви? Къде отиваш?
Ей! Ви... по дяволите...
Вишъс	(в стаята на Бъч) (вдига червеното сърце, изрязано от гланцова хартия и старателно поръбено с дантела) (започва да чете думите, написани върху картичката с полегат почерк, красноречиво говорещ, че онзи, който я е изработил, е прекарал часове, опитвайки се да ги докара точно както трябва)
Моя най-скъпа Мариса,
Никоя купена картичка не Би могла да изкаже колко те обичам.
Нито лъскавите картички на „Холмарк" нито тези в Интернет
могат да изразят и половината от любовта ми. Тази картичка направих сам-самичък,
за да е достойна за този ден...
и ето какво ти казва моето сърце:
Обичам те, желая те, нуждая се от теб.
Винаги ще бъда твой.
Собич, Бъч
Вишъс	(в стаята на Бъч) (поглежда съквартиранта си) И точно ти ми се подиграваш за Лоупър?
Я стига! Много скоро като нищо ще започнеш да пишеш песнички за „Lifetime" и „Охудеп"*.

Ама сериозно ли? ХАХАХАХАХАХАХАХАХА... -
Мери Лус (от спалнята им) Рейдж... стига си се заяждал с тях, ако не искаш да им кажа какво направи за мен за Свети Валентин.
Рейдж	(млъква като риба)
(закашля се)
Този форум е разрешен и за непълнолетни, Мери.
Така че не можеш...
Вишъс	Точно навреме, Мери. Разказвай.
Бъч 0'Нийл 0, да! Това е направо ФАНТАСТИЧНО.
 (хвърля свиреп поглед на Ви) А сега си ми дай проклетата картичка.
Вишъс	(вдига я високо над главата си)
(втурва се по коридора) (обикаля джагите)
Не и докато не признаеш, че това е НАЙ-СКАПАНОТО захаросано писане на света. Кълна се, от това нещо направо капе сироп. Мисля, че ще изпадна в диабетна кома.
Е, Мери, разкажи ни за... AV!
Майната ти, ченге, (разтърква си рамото)
Бъч 0'Нийл (взема си картичката) (внимателно се уверява, че дантелата все още си е на мястото)
По-добре сам да си пиша сладникавите послания, отколкото да ги крада от шибаната СИНДИ ЛОУПЪР. Е, Мери, раздувай най-после.
Рейдж	Господи... някой да сложи край на мъките ми и да ме застреля.

Рейдж	Ти ли написа това, ченге?


Вишъс	С удоволствие.


   * Американски телевизионни канали, насочени към женската аудитория. - Бел. прев.
Бъч 0'Нийл Нека аз!

Вишъс
Мери Лус
Рейдж
Рот

Остави ме flq се оправя с това, ченге. Ти трябва да си пазиш скъпоценната картичка, Казанова.
Аз ще стрелям по-точно. Мери?
Нали знаете тубичките с глазура за сладкиши, които се продават в магазина?
Мери, моля те...
(от лаптопа в кабинета си) Млъквай, Холивуд. Това искам да го чуя.
Всъщност, ето кралското ми разпореждане - няма да си отваряш устата, докато тя не приключи с разказа си, ако не искаш да те обеся.

Вишъс	Но не съм си написал СЛАДУРЧЕ на задника.
Бъч 0'Нийл 0, БОЖЕ... ОБОЖЕ ОБОЖЕ ОБОЖЕ... Ше си умра от смях!
(плясва се по коленете)
(залива се от смях)

Бет Рандъл (иззад него, в кабинета му) Рот.
Сигурен ли си, че искаш разговорът да се насочи натам?
Рот	(промърморва под носа си) По дяволите. Слушай, лийлан, само защото Мери...
Бет Рандъл Добре тогава.
Мери, ти си първа. След това е мой ред.

Бет Рандъл Нощ като всяка друга?
Да не съм пропуснала нещо?
Доколкото си спомням, никога досега не си покривал леглото с листенца от рози.
Вишъс	(избухва в смях)
Мамка му... не ми казвай, че наистина си посипал леглото с листенца от рози, кралю.
Кажи ми, че не е вярно!



Бъч 0'Нийл Какви бяха? Розовички?
* „Girls Just Wanna Have Fun" - песен на Синди Лоупър. - Бел. прев.	И с аромат на нещо сладникаво, като лавандула..

386
Д Ж .	P.	У О Р Д

П Ъ Т Е В О Д И Т Е Л З А П О С В Е Т Е Н И	387


Бет Рандъл
И ми каза, че са страшно редки и си подхождат съ
Рот
По-полека, ченге. Или искаш да се окажеш разкъсан

вършено. Досущ като сърцата ни.

на парчета?



А свещите бяха черни.
Вишъс
Не се засягай, господарю... обаче май ще повърна.



Веднага след като престана да се хиля!
Вишъс
НАПЪЛНО одобрявам.

Ха-ха!
Рот
И ги използвахме единствено за осветление.
Бъч 0'Нийл
0, Боже! Колко СЛАДКО!



Случайно да си купил и еднакви халати с избродира
Бет Рандъл
Както и да е, той ме положи върху розовите цветчета,

ни сърца? Еднакви чорапи със сърца по тях? Еднакви

коленичи пред леглото и извади малка червена ку

памучни чорапогащници със сърца? Еднакви...

тийка.




Рот
Знаеш ли още какво е еднакво?




Вишъс
В която имаше...

Две насинени очи.

РЪЧНО ИЗРАБОТЕНА КАРТИЧКА, С ПАНТЕЛА ПО КРАИ



ЩАТА И ИЗКЛЮЧИТЕЛНО КАЛПАВ НАДПИС?
Дж. Р. Уорд Добре, сега вече наистина СТИГА!


Трябва да се връщам при Ви.


Бъч 0'Нийл	Майната ти.
ДОСТАТЪЧНО!
Диск с най-големите хитове на Синди Лоупър.





Рейдж
Бъч 0'Нийл НЕ.
Рот	ДА.
Това е заповед.
Бет Рандъл КАКТО И ДА Е! Та значи, той е на колене пред леглото, стиснал червената кутийка, на която пише „Картие". Отваря я и...
Рот	Чифт рубинени обици. Не е кой знае какво.
Казах й, че я обичам и дрън-дрън-дрън. 0'кей, да се връщаме...

Не мога да оставя последната дума да е на Ви. Аз съм кралят и аз командвам тук.
Не обръщай внимание на мърморенето на Ви да приключваш с книгата му. Влязла му е в главата тая муха, че историята му най-сетне трябва да види бял свят.
Нали го знаеш, че е уравновесен колкото повредена ръчна количка.
ДО СКОРО!
   Така че - да, когато се появят във форума, братята определено са точно такива, каквито изглеждат и в книгите... и тогава настава голям хилеж.

   Ласитър, падналият ангел, когото читателите срещнаха за първи път в „Свещена любов", всъщност се появи първо във форума. Беше толкова странно. Напълно в стила на братята, редовно се случва да правя нещо, което няма нищо общо с тях, когато изведнъж БУМ! - време за даунлоуд. С Ласитър стана точно така. Той от доста време се спотайваше в подсъзнанието ми и знаех само най-откъслечна информация за него. Ала ето че една вечер, докато отговарях на въпроси...
   Но по-добре вижте сами. И този път почти всички коментари на Съкилийничките липсват, направени са и някои промени, за да има съдържанието смисъл. Ето я грандиозната поява на Ласитър:


Ласитър	(от лаптоп, бог знае къде) Така значи... виждам, че най-сетне си се стегнал, вампире. Помниш ли ме?
Рот	(в кабинета си в имението) Мислех, че си мъртъв.
Ласитър	Само това ли имаш да ми кажеш?
Рот	Леле, косата ти е ТОЛКОВА различна.
Ласитър	Не можеш да ме видиш, така че откъде знаеш как изглежда, слепи кралю?

Рот	Две неща винаги ще бъдат верни за такива като теб. И второто е, че прическата ви никога не се променя. Е, къде си?
Ласитър	Мамка му, май си се сдобил с чувство за хумор. Какъв късмет за братята.
Чувам, че сега си имаш и кралица, вампире.
Рот	Не отговори на въпроса ми.
Ласитър	Разтревожи ли се, слепи кралю?
Рот	Страх те е да ми кажеш ли?
Ласитър	Точка за теб. Да кажем, че съм наблизо.
И искам и ти да го знаеш.
Рот	Направо няма да повярваш с какви топли чувства ме изпълва това.
Вишъс	(в Дупката) Господарю, на косъм съм да банна жалкия му задник.
Само кажи и ще го направя.

390	Д Ж . P. У О Р Д	П Ъ Т Е В О Д И Т Е Л ЗА П О С В Е Т Е Н И	391



0, Боже. Я виж ти кой бил тук. Как са ти татуировките?
По-кротко, Ви. Нали знаеш какво казват за враговете.
Вишъс, каква страст от леден тип като теб. Виждам, че не си ме забравил. Направо ми иде да заплача.
ДОСТАТЪЧНО. Ви, успокой топката, дяволите да го вземат.
А ти, Ласитър, какво търсиш тук? И то точно сега?
Просто исках да кажа „здрасти". И да те поздравя за възкачването ти на престола.
Тогава се обади в някоя цветарница и ми изпрати букет. Престани с тези простотии и се разкарай от форума ми.
И защо да го правя? Така или иначе няма да можеш да ги видиш.
Твърде дребнаво от твоя страна. Което ме навежда на една мисъл...

Една. Само една. А, да, м*ежду другото - да ти го начу
кам.
По дяволите, ама че е странно.
ХА-ХА
Е, Ласитър, по очарователната ти поява се досещам,
че ще искаш нещо от нас.
Освен ако не е прободна рана или счупена кост, не мисля, че сме изпълнени с желание да ти помогнем.
Поради което си се обрекъл на безбрачие, нали така? Рот, дяволите да го вземат, вампире... стебе винаги се караме. Открай време сме като куче и котка.
Искаш уважение? Защо първо не опиташ ти да проявиш малко уважение към другите?
Достатъчно!
Писна ми от тези драми. Фюри, Ви... Рейдж. Излезте от форума. ВЕДНАГА.
Знаете къде ви искам, така че си замъкнете задниците там. Шо се отнася до теб, Ласитър...

Вишъс	Нека го намеря, господарю. МОЛЯ ТЕ, нека го намеря и се разправя с него.
Рейдж	(в спалнята си) Боже, той е жив.
Ласитър	Да бе, само си представи.
 Е, как я караш, здравеняко? Не, чакай... нали си те знам. Колко жени оправи тази седмица, Рейдж?

Д Ж . P. У О Р Д
В И Ш Ъ С , изключи се от форума, по дяволите! Изобщо НЕ помагаш.
Да, разкарай се, светещ в тъмното...
По дяволите, ето че отново го правя.
Виж... исках само...
Може би по-късно. Сега не е моментът. Нито пък това е мястото.
Прав си.
И за двете. А сега, ако ме извиниш, имам работа с братята.
И ако ми позволиш - един съвет. Да си навлечеш гнева на Ви е като да се появиш в някое стрелбище с мишена на гърдите. Няма да е зле да се махнеш от там, където си сега. Защото дори да си скриеш IP адреса и да се спотайваш в интернет, той ще открие откъде си провел тази приятна малка сесийка. А когато това стане, силно се съмнявам, че дори аз ще успея да го спра.
Пък и вероятно няма да се постарая особено.

П Ъ Т Е В О Д И Т Е Л З А П О С В Е Т Е Н И	393
(в кабинета) Да не си мислите, че не знам, че още дрънкате?
Веднага си домъкнете задниците тук.
Бездруго съм в кофти настроение и ако ме накарате да ви чакам повече от минута и половина, ще строша нещо.

Ласитър	Което си е така, така си е, вампире.
Но ще се върна. Ако е рекла съдбата. Доскоро, слепи кралю.



396	Д Ж . P. УОРД	П Ъ Т Е В О Д И Т Е Л ЗА П О С В Е Т Е Н И	397
(поглежда към Рейдж)
Рот	Ченге...	Добре ли си? Май здравата те отблъснах.
Ченге?


Рейдж	Отивам там!
Рот	(алармата започва да вие като луда)


(Рот изхвърча на бегом от кабинета си)

Зейдист	(в основната сграда) (втурва се към Дупката)
Фюри	(хуква към подземния тунел, заедно с останалите братя)
Бъч 0'Нийл (грабва пожарогасителя) (отваря вратата на Ви с ритник) (насочва струята в стаята)

Да, добре съм. Аз... ъъъ, да. (посяга към него)
Не ме докосвай. Никой да не е посмял да ме докосне. Отивам в тренировъчната зала.
Аз... отивам в тренировъчната зала. Ше разчистя тая гадост, когато се върна.
(излиза от стаята и се отправя към тунела)


Рейдж
(нахлува в Дупката)
(връхлита в стаята на Ви)
(грабва първото, което му попада - пухена завивка) (хвърля се към Ви и го поваля на пода)

Зейдист	ДА ТИ ПРИЛИЧАМ НА ШИБАНА БАВАЧКА
ШЕ ТРЕНИРАМ
ТОВА НЯМА НИШООБШО С ТЕБ И С ИЗПЪРЖЕНИЯ ТИ ЗАДНИК


Рот	(заковава се на прага на стаята)
(оглежда се наоколо)
(вижда огромни обгорени петна по стените, тавана и пода, сякаш е имало експлозия)
(вижда как Рейдж е отхвърлен назад от Вишъс)
(Ви рязко се обръща, по лицето му е изписано свирепо изражение)
Ви... Ви, успокой се...
Бъч 0'Нийл (спира пожарогасителя) (заслушва се в капещия звук) (надушва дим)
Мили... Боже.

Вишъс	Искам да остана сам.
Зейдист	СМЕН ШЕ СИ САМ.
Вишъс	(вдига ръце в знак, че се предава)
(продължава през тунела)
(прекрасно си дава сметка, че Зи върви зад него. През целия път до тренировъчния център.)

Вишъс	(избърсва лице с искрящата си ръка)
(поглежда към братята)
(начаса си възвръща спокойния вид, дотолкова, че заприличва на робот)

Съкилийничка 1 Надзирателке*, уменията и талантът ти ме изу
мяват и изпълват с удивление и страхопочита
ние. Надявам се братята никога да не престанат
да говорят. Какво повече да кажа.
Дж. Р. Уорд Аз също...
Храня големи надежди за новите... Пжон и Блейлок, и Куин и... да, новите.
Съкилийничка 2 А твоята надежда вдъхва надежда и на нас, Надзирателке...
Жалко че тук не се вижда никаква машина на времето... Мамка му!
Дж.Р.Уорд ХАХАХА!
Съкилийничка 3 Нито пък Ласитър, ако смея да добавя!
Дж.Р.Уорд МмммммммммЛАСИТЪР
Ласитър	(от лаптопа си, бог знае къде) Позвънихте ли?
Дж. Р. Уорд О, господи, не... няма да го правим точно сег...
Леебра725 0, очертава се нещо страаааахотно администратор (грабва купа с пуканки)
на сайта
Вишъс	(в Дупката) Съжалявам, задник такъв, но тя е заета. ЧАО!
Ласитър	Заета, а? С теб?
    * Игра на думи с името на авторката (Ward) - на английски думата „warden" означава „надзирател". - Бел прев.

Ласитър	Ше ти покажа, че лъжеш.
Вишъс	Надявай си се. ЧАО.
Ласитър	0, мисля да поостана. Защо ти не се махнеш. Далеч, далеч оттук...
Дж. Р. Уорд Както казах, няма да го правим точно сега. Очите ми се затварят и трябва да...
Вишъс	Не се засягай, Чала, обаче никой не те пита. Ласитър, помниш ли гробницата?
Ласитър	Аха. И какво?
Вишъс	Ше те чакам там.
Рот (в кабинета) Здрасти, Ви. Помниш ли ме? Един от братята. И твой крал. Копелето, което може да те изпрати в принудителна отпуска.
Добре, виждам, чети привлякох вниманието.
А сега се разкарай от форума. И ела в кабинета ми. ВЕДНАГА.
Ласитър	Вишъс, ще бъда там. Час преди изгрев слънце.
Ако ти стиска, ще се появиш. Все пак шибаната идея беше твоя.
Рот	Ласитър, ти просто не знаеш кога да спреш, нали?
Ласитър	Имам нещо, което искаш, вампире.
Нещо, което ти липсва.
Така че се дръж любезно, задник такъв.
А и какво толкова? Боиш се, че скъпоценното ти кристално кълбо, тая шибана ОТКАЧАЛКА, може да пострада?

                                                              Рот	Не сега. Дж. P. Уорд Уморена съм... не може ли да отида да си лег...

Рот	Ше бъда там.
Час преди изгрев слънце.
И не се ебавай. Напълно съм способен да те убия само защото си ме отегчил до смърт.
Ласитър	Я виж ти... аудиенция с краля... какво ли да си облека?
Рот	Като се има предвид в какво настроение съм - железни доспехи.
И си направи услуга - ела въоръжен. Така може и да живееш по-дълго.
Ласитър	Нали познаваш расата ми. Оръжията ни са винаги у нас и винаги - скрити. Час преди зазоряване. Ше бъда там, вампире.
Ласитър	А, и още нещо - ако обичаш, остави ОТКАЧАЛКАТА вкъщи.
Двамата никак не се погаждаме.
ДО СКОРО.

Бет Рандъл Сега.
Рот	Какво?
Бет Рандъл Знам какъв е той. И ще се срещнеш с него без подкрепление само през трупа ми.
Точка по въпроса.
Рот	Исусе Христе, лийлан, какво по...
Дж. Р. Уорд Мога ли да си лягам вече? Трябва да ставам в шест...
Бет Рандъл Само. През. Трупа. Ми.
Е, кого ще вземеш със себе си?
Вишъс	Благодаря ти, че му наля малко здрав разум в...
Бет Рандъл Вишъс, не се бъркай. И не отивай в кабинета. Рот? Чакам да ми отговориш.
Зейдист	A3 ШЕ ОТИДА С НЕГО



Рот	Майната ти, Ви.
Той е задник, но и ти имаш пръст в цялата работа.
Тогава вземи Рейдж. Имаш нужда от подкрепление.
МОЛЯ?
Знаеш на какво е способен.
ДОМЪКНИ СИ ЗАДНИКА TVK! ВЕДНАГА!
Бет Рандъл (от лаптопа в спалнята им) Рот?

Бет Рандъл Напълно. Стига да е въоръжен до зъби.
Зейдист	КАКВО, ПО ДЯВОЛИТЕ?!
СЯКАШ СЪМ СЕ КАНЕЛ ДА ОТИДА ПО БАЛЕТНИ ПАНТОФКИ
Рот	(разсмива се)
(бутва очилата на челото си и разтърква очи) Е, добре. Майната му.
Бет, аз ти дадох нещо, което поиска.
Какво ще кажеш да дойдеш в кабинета и да ми дадеш нещо, което аз искам?

Бет Рандъл Какво ще кажеш да се помириш с Вишъс, а после да дойдеш при мен?
Рот	Ви?
Бързо, окажи малко братска помощ. Всичко наред ли е между нас?
 
ЛАСИТЪР 11 юли, 2006 г.
(в кабинета си, пише съобщение до Ласитър) Дай знак, когато прочетеш това.

Вишъс	Амиииииииии...
Рот	Ти си ЖЕСТОКО копеле. Хайде де.
Вишъс	Помоли ми се.
Бет Рандъл Вишъс, това е гадно.
А и това е моята реплика. Остави, Рот-идвам при теб.
Рот	(става от писалището, вперил поглед в двукрилата врата на кабинета си)
(сваля черната си тениска)
(събува си ботушите)
(разкопчава копчето на кожения си панталон)
Бет Рандъл (бутва вратата на кабинета)
Казвам ти, понякога Вишъс е истински...
ХЕЙ, КАКВО ВИЖДАМ! ОХО!
Рот	Здрасти.
(полюлява панталона в ръката си) (хвърля го на пода) Е, лийлан... какво ще кажеш да затвориш вратата? И да я заключиш?
Дж. Р. Уорд СЕГА ВЕЧЕ МОГА ЛИ ДА ОТИДА ДА СИ ЛЯГАМ? ИЗТОЩЕНА СЪМ.

Рот	(в кабинета) След случилото се предишната нощ съм ти длъжник, Ласитър.
Жив ли си? Хайде де, човече...
Вишъс	(в кабинета) Може би просто се ебава с нас.
Рот	Беше прострелян в гърдите. С куршум, който бе предназначен за мен.
Не смятам, че в момента му е до игрички.
По-скоро мисля, че всичките му усилия са насочени към това да диша.
Вишъс	Мога да го намеря, ако се наложи.
Рот	Страхотен план, няма що.
Вишъс	Аз съм най-добрият лекар, с когото разполагаме.
Рот	(След дълга пауза)
Върви и се погрижи за него, ако е жив. Ако не е - изгори тялото. Последното, от което имаме нужда, е тяло като неговото да се подмята наоколо.
И знаеш ли какво? Доброто ми приятелче Зейдист ще дойде с теб, за да се погрижи да не ти щукнат разни идеи и да довършиш копелето.
Зейдист	ТАМ СЪМ.
Вишъс	Добре. Тръгваме в полунощ.

406	Д Ж . P. У О Р Д	П Ъ Т Е В О Д И Т Е Л ЗА П О С В Е Т Е Н И	407


Вишъс
 Няма нищо. Така миришат, когато кървят. (повишава глас) Ласитър? Хей, задник, жив ли си?




Дж. Р. Уорд Фермерската къща е едноетажна сграда от началото на двайсети век. Обрасла в бурени, храсталаци
и дървета, тя тъне в зеленина, но това изобщо не й придава приветлив вид. Пълзящите растения са от онези, които денем задушават слънчевата светлина,
а нощем лунните лъчи се прецеждат едва-едва през тях и хвърлят страховити сенки по стените.
Има врата, два прозореца и тясна веранда. Няма коли. Гаражът е на път да рухне. Алеята, водеща от черния път до къщата, е затрупана с клони, откъртени от бурите, бушуващи през деня.
Вишъс	Да влизаме. Нали си извадил пистолета си?
Зейдист	НЕ, ТОВА В РЪКАТА МИ Е ОНАЯ МИ РАБОТА. ТИ КАК МИСЛИШ, ПО ДЯВОЛИТЕ?
Вишъс	Бих използвал мис, но така той веднага ще разбере, че сме тук.
Е, да го направим.
(Ви се приближава до къщата, стъпвайки безшумно по тревата, която все още е влажна от падналия дъжд. Във въздуха се носи мирис на борове, пръст и... още нещо.)
Зейдист	(поклаща глава, когато вратата се отваря със скърцане) (насочва цевта на зигзауера право напред) ПОЧАКАЙ! КАКВО, ПО ДЯВОЛИТЕ, Е ТОВА...

408	Д Ж . P. УОРД	П Ъ Т Е В О Д И Т Е Л З А П О С В Е Т Е Н И	409

(сваля оръжието си и се обръща към жената)
Ако го намериш, кажи му, че сме били тук. Не мога да го понасям... но ние плащаме дълговете си.
(извърта очи към тавана) Колкото и да е мъчително понякога.
Молете се утре небето да е ясно. Не знам дали отново ще го видя, но ако го направя, ще му предам онова, за което ме помолихте.
(гледа как тя си отива)
(поема си дълбоко дъх)
Вземи лаптопа, братко. Трудно мога да нося още нещо, с всички тези оръжия и лекарската чанта.

(жена)
 Същото може да се каже и за теб, вампире. Как е пострадал?
Зейдист	(вдига лаптопа) (докато го прави, без да иска докосва мишката, при което скрийнсейвърът се изключва) ЧАКАЙ МАЛКО.
КАКВО ПИШЕ TVK?
(обръща се към Ви)
Вишъс
По някаква незнайна причина се ост,ави да бъде прострелян вместо краля ни. Лесъри.



Не може да се отрече, че има свой собствен кодекс на честта. И се чувства длъжен да брани праведните.
0, да. Точно така. Ше му пратя подарък за Коледа. Знаеш ли къде е отишъл?
Не знам. Ако се съди по загубата на кръв... и това, че днес бе облачно, не ще да е много далеч. Нуждае се от слънце, за да оцелее, особено ако е ранен.

Зейдист ЕПИНСТВЕНАТА ПРИЧИНА ПОРАЛИ КОЯТО НЯКОЙ С НЕГОВАТА РАНА БИ СЕ МАХНАЛ ОТТУК, Е ЗАШОТО НЯМА ПРУГ ИЗБОР.
ВЕРОЯТНО НЯКОЙ ГО ПРЕСЛЕПВА.
А ТОЙ Е ДОСТАТЪЧНО УМЕН, ЗА ПА ПРИКРИЕ СЛЕПИТЕ СИ.
НЯМА ДА ГО НАМЕРИМ.

410	Д Ж . P. УОРД	П Ъ Т Е В О Д И Т Е Л ЗА П О С В Е Т Е Н И	411


дойдем, когато се стъмни. Имал е достъп до компютър, така че може да го е прочел и в проклетия форум. Може да е решил, че идвам, за да го убия.

Зейдист ИЛИ ИМА И ДРУГИ ВРАГОВЕ, КОИТО ИДВАТ ПО ТЪМНО. ЗАШО, ПО ДЯВОЛИТЕ, БИ СИ ПОМИСЛИЛ, ЧЕ ИСКАМЕ ДА ГО УБИЕМ СЛЕД ОНОВА, КОЕТО НАПРАВИ СНОШИ?
Рот
(в кабинета) Какво има? Какво стана?


Рот	Вишъс?	Вишъс	Двамата с него не сме първи дружки, ако ме разби
Зи?	раш.
Вижте, не знам къде е. Но тук няма да се върне.
Фюри
Фюри
Рейдж
(в кабинета) Звъня им на мобилните. Никой от двамата не отговаря.
Рот
Страхотно. Прекрасно. Направо превъзходно.
 Ше си седим и ще чакаме да видим дали ще се свърже с нас.
(присвива очи)
Ви... има ли нещо, което не ми казваш?

Вдигни... вдигни, по дяволите.



 (в кабинета) Да използваме координатите и да отидем там.
Майната му.
(насочва се към вратата на кабинета)




Вишъс
Натъкнахме се на една негова приятелка.
Една (*и з т р и т о от а д м и н и с т р а т о р **)


Вишъс (пред развалините на фермерската къща) (вдига телефона си) (чува гласа на Фюри) КАКВО? НИЩО НЕ ЧУВАМ?
(вдига очи, когато Рейдж се материализира пред него) Стига си ме зяпал така. Паднах в една локва. ДАЙ МЕ НА СЪД СЕГА, Холивуд...
НЕ, НЕ МЕ ПРЕГРЪЩАЙ!
(безмълвно благодари на Скрайб Върджин) Зи, добре ли си?
(в телефона на Ви) ДА.
ЦЯЛОТО ШИБАНО МЯСТО ХВРЪКНА ВЪВ ВЪЗДУХА. ИМАМ ЧУВСТВОТО, ЧЕ СА МЕ ПРАСНАЛИ ПО ГЛАВАТА.
Вие двамата ли бяхте набелязаната цел?

Сериозно?
Я виж ти.
Странна комбинация. Е, както казах, не ни остава друго, освен да чакаме.
А междувременно-обратно в нощта, момчета. Имате работа за вършене.
(обляга се в богато украсеното си кресло и вдига крака, обути в тежки ботуши, върху префърцуненото си писалище)
(скръства ръце)
(промърморва) Мамка му. Вече знам как ще прекарам остатъка от нощта.
(изправя се) (излиза от кабинета в лошо настроение.)

412	Д Ж . P. УОРД	П Ъ Т Е В О Д И Т Е Л ЗА П О С В Е Т Е Н И	413






Бъч 0'Нийл (в Дупката) Хей, Ви.
Какво правиш, по дяволите?
Вишъс
Нищо.

Бъч 0'Нийл Тогава закъде стягаш всичко това? И за какво ти е...
Вишъс	ЗАНИШО.
Млъкни, ченге, преди да...

(в имението) (изкачва се тичешком по стълбите) (почуква на затворената врата на кабинета) Рот?
Братко?


Рот
(в кабинета) Какво става, момчета?
Това, което чувам, изобщо не ми харесва.

Вишъс
(отваря вратата)
(вижда Рот да седи зад малкото си писалище, облечен в черна тениска и кожен панталон. Косата му, която вече е страшно дълга, е паднала пред рамото му) Хей, човече, сериозно ти казвам, нямаше да...

г
„


Вишъс
Всичко е наред. Нищо...






414	Д Ж . P. У О Р Д	П Ъ Т Е В О Д И Т Е Л ЗА П О С В Е Т Е Н И	415
Той е ранен. Умира. И го преследват. Щях да отида Рот	Шеше да го убиеш, нали? Тихо и незабелязано?	и да се погрижа за него, а след това да се разкарам.
И този път опитай да бъдеш честен. Може пък новото	Това е всичко.
усещане да ти хареса.
Рот	(бавно сяда зад бюрото)
Вишъс	(протяга ръка право напред) (посочва Ротс цигарата си)	(тишина)
Майната ти.		
Вишъс	Хайде де, господарю. Не се втелявай.

Вишъс	(дава си сметка, че току-що е казал на краля да върви
на майната си) Съжалявам.
Рот	Зарежи извиненията. Сякаш ме е грижа. Отговори на въпроса ми.
Вишъс	Ако имах намерение да го убия, защо ми еда вземам чанта за първа помощ?
Рот Знаеш ли, най-сериозно започва да ме обзема желание да ти прасна един. А държанието ти ОПРЕДЕЛЕНО помага.
Кого щеше да вземеш за подкрепление?

Рот	Доверие, Ви. Всичко се свежда до доверието. Трябваше да ми кажеш. Ако те бяха убили, как щяхме да разберем какво се е случило?
Разбирам основанията ти, но не ни правиш услуга, о'кей?
Вишъс	(навежда се и вдига ръкавицата си) (надява я на ръката си)
Значи отивам.
Рот	(не може да не се усмихне)
Знаеш ли как щеше да прозвучи доста по-добре-ако го беше задал като въпрос, задник такъв.
Да. Върви. По залез слънце... което е кога?

Вишъс	(всмуква от цигарата) (разкопчава коженото си яке,
разкривайки дръжката на един глок)	Вишъс	Петнайсет минути. Тръгвам след петнайсет минути. Капитан Девет милиметра...
Рот	(стоварва юмрук върху бюрото)
 Мислиш си, че всичко това е просто една шега, така ли?
Вишъс
(взира се подразнено в Рот)
(всмуква от цигарата)
 (вдига ръката с ръкавицата и я разкопчава с уста, а след това я маха с кучешките си зъби)
 (много бавно поднася запалената цигара към голата си сияеща длан)
(лумва светлина и изпепелява угарката само за миг) Мога да се грижа за себе си. Не исках никой друг да пострада, а тук е пълно с шибани герои.


(излиза от имението)
(оглежда небето) (намръщва се и примигва) (проверява пистолета си)
(дематериализира се някъде на север)
(материализира се до една от отбивките на магистрала 1-87 в Саратога Спрингс)
(от време на време чува как по магистралата профу-чават коли и вижда фаровете им да се появяват и да изчезват в нощта)
(оглежда малката горичка вдясно)
(поема през ниската трева и навлиза между дърветата)
(вдъхва аромата на влажна пръст и,гореща лятна нощ)
(вижда тънки дръвчета, чиито листа закриват небето) (тихичко казва)
Гадно копеле, линейката пристигна.
(протяга обляната си в светлина ръка)
(докосва гърдите си и долавя туптенето на сърцето си) (ръката му започва да пулсира в ритъма на сърцето му и сиянието й се разлива наоколо)
Хайде де... стига с тоя мис, здравеняко. Остави ме да те открия.
Вишъс	(внезапно всичко наоколо се превръща в съвършено
равно, бяло поле, дърветата и тревата изчезват)
(вижда Ласитър да лежи на земята на около петдесе
тина метра)

(затичва се натам, докато пейзажът наоколо си възвръща предишните очертания)
(забавя крачка)
Неприятелю мой...

Вишъс	(посяга към раницата)
Чуваш ли ме вече? Сега ще прегледам раната на гърдите ти.
Кимни, ако ме чуваш и разбираш.

(пред себе си вижда златисто сияние)
Знаеш ли, като се замисля, истинско чудо е, че не се разбираме по-добре.
Да...
Както и да е, да затворя ли раната? Или възнамеряваш да се разхождаш с тази огромна, гадна дупка, зейнала насред гърдите ти?
Не се засягай, обаче в момента си като излязъл изпод ръцете на Рик Бейкър. Досущ като в някоя сцена от „Американски върколак в Лондон"*.
(усмихва се) Никога досега не съм бил толкова щастлив, че съм този, който държи иглата, а не обратното. Дори когато правя татуировки,
(затваря раната с помощта на няколко умели шева - черният конец изпъква върху златистата кожа) (сега Ласитър дори не трепва - просто гледа Ви)

Вишъс	Да, трудно е сам да се оперираш.	Вишъс	(скъсва конеца със зъби) (прибира иглата)
(посяга към гърдите му с медицински щипци)	(сяда на петите си)
Ше боли като...	(тишина)

МАМКА MV!
Готово.
Добре, сега ти си на ред.
(* "И з т р и т о от администратор***********)
(отдръпва се назад и вдига ръка към очите си) (създава енергийно поле, за да се предпази)

Ласитър	(протяга ръка)
Вишъс	(поглежда я)
(приема протегнатата ръка и дланите им се докосват за миг)
(Ви се изправя) (слага чантата на гърба си)
Не е нужно да го казваш.


Вишъс
(сваля ръка)
    * Американски филм на ужасите от 1981 г., за който Рик Бейкър печели първия в историята на наградите „Оскар" за най-добър грим. - Бел. прев.

Ласитър	Честта ме задължава.
Ше се реванширам. Един ден.
Вишъс	(вдига глава)
(поглежда небето)
Както и да е... по думите на съквартиранта ми - не е като да сме станали гаджета или нещо такова. Ше кажа на останалите, че си жив.
ЧАО...
Ласитър	Ти виждаш бъдещето.
Значи знаеш кога, къде и защо.
Вишъс	Точно сега този канал има проблеми с излъчването.
Май ще трябва да приема твоята дума.
(свежда поглед към Ласитър)
Па, шибана ирония. Ето какво е.
Знаеш къде да ме откриеш.
 ПО СЛЕПВАЩИЯ ПЪТ. ^****************|КРАЙ|^****************^	*
  Ласитър и Ви определено имат общо минало, а един паднал ангел има много врагове. Ала той връща Тормент при братята, след като посреща куршума, предназначен за Рот, така че доста неща го свързват с Братството. Да следя какво се случва между него и братята в следващите книги (както и във форума, ако реши да се появи) ще бъде страхотно, уверявам ви!
  В повечето случаи появата на братята във форума е напълно неочаквана. Аз съм единствената, която влиза в него от тяхно име и обикновено нямам никаква представа кой ще се появи, какво ще се случи или кога ще настоят да бъдат чути. В няколко случая обаче знаех точно какво става. Когато Вишъс отива да търси Ласитър и го спасява, например, е един от тях, поради което надлежно предупредих Съкилийничките, че тази нощ ще се случи нещо.
  Онова, което следва, е друг случай, когато бях наясно какво става. Изпратих покана и казах, че братята ще се появят във форума, но не издадох, че става дума за церемонията по обвързването на Фюри и Кормия. Току-що бях завършила книгата

им и я бях изпратила на редакторката си и ми се искаше всички да споделят тяхната радост.
  Ала онова, което се случи, бе просто невероятно. Толкова много хора пишеха във форума, че сървърът не издържа. Което бе кофти, ала едновременно с това и страхотно. За щастие посетителите не се разотидоха, докато оправяхме сървъра и резултатът... е най-любимото ми нещо, случвало се във форума. До момента Церемонията, която се намира в подфорума на братята, е разгледана повече от двеста и петдесет хиляди пъти. Когато затворихме темата, в нея имаше повече от седемдесет страници с коментари и както може да видите, в Килията цареше празнично настроение, всички вдигаха наздравици за обвързването на двама достойни вампири.
  Да, това определено е най-любимата ми тема от над петстотин и петдесетте различни теми, които имаме досега. Обичам общността от читатели, от които се състои форумът на Братството, и ако прочетете оригиналната версия на Церемонията, сами ще видите колко са страхотни.
А сега, без повече размотаване - Фюри и Кормия...

А Ж . P. У О Р Д	П Ъ Т Е В О Д И Т Е Л ЗА П О С В Е Т Е Н И	423



(внася сребърна купа, пълна със сол, и кана с вода) (поставя ги върху ниска масичка)
(запалва черни свещи)
(излиза)
(оглежда се наоколо) (кима)
(взема короната)
(поставя я на главата си)
Това събужда спомени...
Нали?
(проверява камите на гърдите си)



Зейдист	Имам чувството, че трябва да ти дам някакъв съвет или нещо такова.
Обаче нищо не ми идва наум.
Фюри	Тук си и това е единственото, което има значение. Хм... ти мислеше ли за тях?
Нали се сещаш, когато двамата с Бела...
Зейдист Имаш предвид родителите ни? Повече започнах да си мисля за тях след раждането на Нала. Искам да кажа, че за церемонията най-важното бе ти и братята да сте до мен.
Семейството е там, където го откриеш.
А, и още нещо - ако искаш да запалиш, то си е съвсем в реда на нещата.
Фюри	Добре... обаче няма да пуша сега.
 (оглежда се за последен път в огледалото над писалището) (среща погледа на Зи)

Бет Рандъл (пристъпва в обятията на Рот) Спомняш ли си нашата церемония?
Рот	Как бих могъл да я забравя. (целува я)
Фриц	(уверява се, че останалите догени разнасят подноси
те с храна и напитки)
(тревожи се дали всичко ще е съвършено)


Рот	(вдига поглед и вижда ©юри на най-горното стъпало на стълбището)
Най-после, (намигва)
(извиква) Ше започваме ли?
(поглежда към библиотеката) (протяга ръка) Кормия?
Кормия	(излиза от библиотеката, облечена в златиста рокля с висока талия, украсена с перли)
(разпуснатата й коса пада по гърба й на руси вълни) (краката й са боси)
(вдига очи към стълбището и вижда Фюри; пламъчетата на стотина черни свещи осветяват гордото му лице и искрящите му жълти очи)
(вдига ръка към устата си)
(примигва няколко пъти, когато Зейдист започва да пее „Che Gelida Manina" от „Бохеми" на Пучини) (устните й оформят едно безмълвно ОБИЧАМ ТЕ)
Фриц (подава на Съкилийничките поднос ленени кърпички, върху които са избродирани инициалите на ©юри и Кормия и датата)
Фюри (вижда как Кормия пристъпва напред и застава до Рот) (чува как гласът на близнака му изпълва имението на Братството)
(помисля си, че в този миг животът е като кристал, огрян от свещ - отразява безкраен спектър от красива светлина в очите и сърцата на всички им)
(вижда как устните на Кормия оформят ОБИЧАМ ТЕ) (също така безмълвно отвръща: A3 ТЕ ОБИЧАМ ОШЕ ПОВЕЧЕ)
(дематериализира се във фоайето, защото не е в състояние да издържи дори само още един миг, в който не е до нея)

Скрайб Върджин (пристъпва напред в черни одежди)
(обръща се към Кормия)
Този мъж моли да го приемеш за свой хелрен, дъще. Ше го вземеш ли за свой съпруг, ако е достоен?
Кормия	(взира се дълбоко в очите на Фюри) (покланя се на Скрайб Върджин) Па, приемам го за свой съпруг.
Фриц (раздава още подноси с кърпички на догените, както и шишенца с амонячна сол, в случай че има припаднали)
(сам той попива очите си с кърпичка)
(толкова е щастлив)
Скрайб Върджин (кимва на Кормия)
(обръща се към Фюри) Боецо, тази жена те приема. Ше докажеш ли, че си достоен за нея? Би ли се пожертвал за нея? Ше я браниш ли от онези, които биха се опитали да й сторят зло?
Фюри	(кимва тържествено)
(ще му се вече да можеше да целуне своята шелан Кормия)
Па.
Скрайб Върджин (обръща се и към двамата)
Подайте ми ръцете си, деца.
(поема ръцете, които те й подават)
(усмихва се изпод одеждите си)
Прекрасен съюз. Приемам го.
(братята и техните шелани надават одобрителни викове)
(Нала пляска с ръчички в прегръдките на майка си)
Фриц	(занася на краля подноса, върху който почиват купата със сол и каната с вода)
(покланя се и му ги подава)

Д Ж . P. У о р д
Благодаря ти, Фриц. А сега, братя, елате, ако обичате.
(целува Кормия)
(за миг остава така, загледан в очите й)
(прави крачка назад и сваля бялата си роба, оставайки само по копринен панталон)
(пристъпва към краля и братята си)
(коленичи пред Рот и премества косата си на една страна, така че да оголи гърба си)
(взема черна лакирана кутийка)
(занася я на краля и му я подава с поклон)
(една сълза капва върху съвършено лъснатите му обувки)
Името й е Кормия.
(приготвя се за острието)
(понася болката със сила и издръжливост, любов изпълва цялото му тяло)

П Ъ Т Е В О Д И Т Е Л ЗА П О С В Е Т Е Н И	429
(гледа как Бела му помахва с ръчичката на Нала) (намигва им)
(пристъпя напред, изваждайки камата си)
Как е името на твоята шелан, братко?
(поглежда към Джейн и изпъва рамене, почувствал следите от онова, което му е сторила през деня) (отвръща на скришната й усмивка)
Името й е Кормия
(усеща как по гърба му се стича струйка кръв) (поглежда към Кормия; радва се, че Бет, Мери и Мариса са до нея и държат ръцете й, защото на Кормия като че ли й е прилошало мъничко)
(навежда глава и се приготвя за поредното порязване)

430	Д Ж . P. У О Р Д	П Ъ Т Е В О Д И Т Е Л З А П О С В Е Т Е Н И	431

Фюри
(преглъща мъчително)
(вперва поглед в мозайката на пода) Името й е Кормия
Ласитър	(гледа как Джон Матю помага на Тор да се върне при стола си)
(вдига очи към тавана)
(вижда образа на Уелси и неродения й син в облаците в картината с воините- и двамата гледат церемонията и Тор) (среща погледа на Уелси)
(кимва лекичко на Уелси, която хвърля един последен поглед към Тор и отново изчезва в Небитието)
Рейдж
(навежда се над гърба на Фюри) (вдълбава голямо И на Древния език)

Рот
(поглежда надясно, също както и всички останали във фоайето)


Рот
(изчаква, докато Тор седне) (полага усилие да се успокои) (поглежда към Бет)
(взема купата със солената вода) (излива я върху гърба на Фюри)
Джон Матю (пристъпва напред)
(здраво стиска ръката на онзи, който се държи за него, давайки му опората на своята сила)






Тормент
(пристъпва напред, като с усилие влачи крака, облягайки се на рамото на Джон Матю)
(косата му е дълга и рошава, с един бял кичур на челото) (приближава се към Фюри, прехапал долната си устна толкова силно, че тя започва да кърви)
(пита с тих, дрезгав глас)
Как е името на твоята шелан, братко?
Фюри
Рот
ССССССССССССССССССССССССС

(изважда бяла кърпа от черната лакирана кутия) (внимателно избърсва гърба на брата)
(сгъва кърпата и я прибира обратно в кутията) (обръща се към Фюри)
Изправи се, братко.








Тормент	(изважда камата си с трепереща ръка)

432	Д Ж . P. У О Р Д	П Ъ Т Е В О Д И Т Е Л ЗА П О С В Е Т Е Н И	433

(взема Кормия в прегръдките си, без дори да усеща парещата болка в раменете си)
(притиска я до гърдите си, докато братята запяват) (прошепва) Нямам търпение да останем сами... (целува я по врата, като лекичко я одрасква с кучешките си зъби)
(мирисът на обвързването му се усилва)
(подрежда в редица десет догени, облечени в празнични ливреи)
(уверява се, че в ръцете на всеки има сребърен поднос с „Пом Периньон '98" във високи кристални чаши)
(подрежда в редица още десет догени с подноси, върху които има най-различни плодови сокове и газирана вода в кристални чаши)
(повежда догените към фоайето)
(наглежда догените, които предлагат напитки на всички Съкилийнички, дошли на гости)
(взема си чаша и притегля Бет към себе си) (прошепва в ухото й) Нямам търпение да останем сами...
(на висок глас)
Моля всички да вдигнат чаши!

(обръща се към Фюри и Кормия, Братството и Съкилийничките)
Вдигам тост за обвързаната двойка.
(наПревния език)
Нека теглото им бъде леко,
а радостите им - изобилни,
нека съдбата благослови пътя им, слял се в едно,
и ги отведе в безброй мирни нощи и страстни дни. (повишава глас и се провиква)
ПА ПИЕМ В ЧЕСТ НА ОБВЪРЗАНИТЕ! В ЧЕСТ НА ОБВЪРЗАНИТЕ! В ЧЕСТ НА ОБВЪРЗАНИТЕ!
В ЧЕСТ НА ОБВЪРЗАНИТЕ!
(притегля Кормия към себе си)
(покланя се на братята и техните шелани, на Фриц и останалите догени, и на прекрасните Съкилийнички) А сега... ако ни извините....
(засмива се нежно, когато Кормия се изчервява) (двамата помахват и се покланят, а после се обръщат и поемат по грандиозното стълбище, хванати за ръце; златистата рокля на Кормия се стеле зад нея, върху голите плещи на Фюри се чете името КОРМИЯ, написано на Превния език)
(двамата се оттеглят в спалнята му)
(разнася се оперна музика, тържеството продължава,
а техният съвместен живот най-сетне започва наистина)
^************ |^КРАЙ^ ************

  „Късчета живот" са кратки истории с братята, които съм публикувала във форума. Ако го посещавате, ще ги разпознаете! Ако не - ето ги възпроизведени по-долу. Още веднъж - форумът може да бъде открит на адрес www.jrwardbdb.com/ forum/index.php.
Киновечер
(публикувано на 17 май 2006 г.)
   Тази първа история бе публикувана след написването на „Пробудена любов", когато тъкмо започвах работа върху „ Споделена любов ".
   Нещо, което често ме питат, е какво правят братята през свободното си време. Както и какво правят жените в имението. Ето защо реших да споделя това късче живот...
   Преди няколко дни братята си направиха киновечер и беше адски забавно! Всъщност, беше по-скоро киноден. Те всички се събраха в Дупката, в която, държа да отбележа, има само два кожени дивана, а на пода няма кой знае колко място за сядане. Представете си следната картина: Рот и Бет в единия ъгъл на дивана, Рейдж и Мери - в другия. Зи на пода с Бела в скута си. Бъч и Фюри на другия диван, а Ви - на един стол зад компютрите си. Пуснаха си първите две части на „Умирай трудно" и мястото съвсем заприлича на момчешко общежитие в някой колеж. С червения дим на Фюри и ръчно свитите цигари на Ви, стаята миришеше прекрасно. Бъч се наливаше със скоч (каква изненада!), Ви пиеше „Грей Гус", а Мери и Бела - шардоне. Рейдж пък бе заложил на минералната вода („Перие") - трябваше да си набави течности след тежка нощ с лесърите.
   По средата на първия филм някой заспа. И ще повярвате ли? Беше Рот! Той обикновено е страшно съсредоточен, но напоследък се преуморява. Работата е там, че се намираше сред

436	Д Ж . P. УОРД
своето семейство - братята и своята шелан - и те бяха в безопасност. Потъна в дълбок сън - главата му тупна върху облегалката на дивана, а косата му се разпиля върху гърдите (пуснал си я е страшно дълга, защото на Бет така й харесва). Бет му свали тъмните очила и го зави с едно одеяло... много мило, но това го поразбуди. В крайна сметка заспа отново, но чак след като се намести, този път - върху нея, избутвайки я до Рейдж. Тя само се засмя. Такова облекчение изпита да го види как се отпуска поне за малко. Всеки ден го гледа как се събужда и неспокойно кръстосва из спалнята. Това я убива, защото Рот вече почти не спи, а е започнал и да отслабва. Казано направо? Това с царуването го убиваше.
   Както и да е... Фриц непрекъснато носеше ордьоври... помните ли спаначените палачинки, които Рейдж толкова обича? Ометоха цели подноси от тях, както и куп други неща. Фриц беше толкова щастлив, тичайки напред-назад по тунела между имението и Дупката.
   Рейдж, естествено, държеше да крещи репликите заедно с героите. Разбира се, и сами се досещате коя му е любима - „Хип хип ура, гадно копеле". Ала някъде около средата на втория филм той зарови лице в шията на Мери. А после ръцете му се разшаваха. Мери се опита да го накара да престане... ала не особено настойчиво. Когато очите му припламнаха в бяло, двамата изчезнаха за известно време. Хм... ъъъ...
   КАКТО И ДА Е. Фюри не говореше. Напоследък е станал ужасно мълчалив. Тъжно мълчалив. Все гледа да е сам и този ден бе отишъл в Дупката не защото искаше, а защото чувстваше, че трябва да е там.
   Зи гледаше и двата филма за първи път. Беше напълно ПОГЪЛНАТ от тях. Представете си всички изненади, които го очакваха: когато господин Такаги е застрелян от Алан Рикман, когато тялото се появи в асансьора с онзи надпис върху ризата. Ами когато Маклейн е във вентилационната шахта? Или пък как жената на Маклейн използва тейзъра* си върху онзи тъп репортер? На Зи филмите СТРАШНО му харесаха... подскачаше точно където трябва, ругаеше срещу екрана, ръмжеше и викаше. Беше адски погълнат и през цялото време здраво стискаше Бела. Отместваше очи от екрана само за да се увери, че тя има

П Ъ Т Е В О Д И Т Е Л ЗА П О С В Е Т Е Н И	437
нещо за пийване. Както и за хапване. Или за да я попита дали й е удобно. „Да не ти е студено? Искаш ли още една завивка?"
   Ще ви кажа (макар че не би трябвало да го правя), че Бела имаше голям белег от ухапване върху врата си. Зи бе пил от нея около час преди да започнат филмите. Беше се прибрал вкъщи след нощ на воюване и бе почувствал този... порив... да се нахрани. В крайна сметка се бе присламчил към нея в банята. Тя току-що си бе взела душ и започна да му разказва за онлайн курса по творческо писане, в който се бе включила. Както и да е... той я гледаше в огледалото, докато тя бъбреше и си сушеше косата и... тя спря и го попита какво не е наред. Когато разбра какво става, тя се обърна и му се усмихна. Пусна кърпата, в която се бе загърнала. В началото Зи звучеше някак извинително. Сякаш се притесняваше, защото досега никога не бе поемал инициативата. Ала после тя се озова в ръцете му, той приближи уста към шията й и... е, двамата наистина се отдадоха на момента, (прокашля се) И то как... (изчервява се) ъъъ... КАКТО И ДА Е...
   Ви издържа до края... горе-долу. Ровеше се в интернет, макар че нямам никаква представа какво се опитваше да намери. От време на време някой му подвикваше да се махне от компютъра, но той не му обръщаше внимание, докато накрая Бъч не го замери с празна кутия от бира. (Кой пиеше бира ли? Бет... тя си пада по „Сам Адамс"*, нали помните?). В крайна сметка Ви се настани до Фюри и Бъч. Ергените, както ги наричат другите.
   Е, това беше тяхната киновечер (ден). На ред е маратон с „Пришълеца". И да, Рейдж ще настоява да изиграе на пода пред телевизора цялата сцена с излизането на пришълеца от стомаха, (въздъхва) Такъв е Холивуд, нали си го знаете?
Рот и ножът за отваряне на писма (публикувано на 23 юли 2006 г.)
   Тази история е направена както трябва и е доста дълга... обаче каква сцена между Бет и Рот накрая, а?
   Който е казал, че през юли не може да те затрупат преспи, не е наред с главата.

* Тейзър - електрошоково оръжие. - Бел. прев.

* „Сам Адамс" - американска марка бира. - Бел. прев.

   Рот се облегна назад в трона си и се загледа в белите купчини пред себе си - молби, отправени към краля за намеса по найразлични граждански въпроси. Пълномощни на името на Фриц за банкови трансакции. Безкрайният поток от „полезни предложения" на глимерата... полезни единствено за самата глимера.
   Същинско чудо бе, че префърцуненото писалище не се бе строшило под тежестта им.
   Иззад гърба му се разнесе поредица от металически изщраквания и щорите се вдигнаха за през нощта с бръмчене. Заедно с вдигането на стоманата долетя и нисък тътен - предупреждение, че е на път да се развихри поредната лятна колдуелска буря.
   Рот се изправи в стола и взе лупата си. Проклетото нещо бе на път да се превърне в част от ръката му, а той го ненавиждаше. Първо, скапаният боклук не действаше особено - и с негова помощ не виждаше много по-добре. И освен това непрекъснато му напомняше, че целият му живот се бе превърнал в безкрайна чиновническа работа.
   Вярно, чиновническа работа с достойна цел,'значима и благородна, ала все пак...
   Рот разсеяно взе един нож за писма, украсен с кралския му печат, и закрепи връхчето му върху показалеца си, така че сребърното острие остана да стърчи във въздуха. За да направи играта още по-трудна, затвори очи и започна да движи ръката си напред-назад - така създаваше нестабилност, подлагаше се на изпитание и използваше останалите си сетива, а не слабото си зрение.
   Изведнъж изруга и отвори очи. Исусе, защо си губеше времето по този начин? Имаше да свърши цял куп неща, които не търпяха отлагане...
   През отворената двукрила врата на кабинета долетяха гласове и, удължавайки нетипичното за него размотаване, той метна ножа за писма върху хартиената преспа, която го чакаше, и излезе от кабинета. Подпря ръце върху позлатените перила на балкона и погледна надолу.
   Във фоайето под него Вишъс, Рейдж и Фюри се готвеха да излизат, разговаряйки, докато за последен път проверяваха оръжията си. Встрани от тях Зейдист се бе подпрял на една малахитова колона, кръстосал крака, обути в тежки ботуши. В ръката си държеше черен кинжал и го подхвърляше във въздуха,

улавяйки го отново и отново. Всеки път, когато политнеше във въздуха, острието хвърляше тъмносини отблясъци.
   По дяволите, кинжалите, които Ви изработваше, бяха фантастични. Остър като бръснач, прекрасно балансиран и с дръжка, направена така, че да пасне перфектно в ръката на Зи, кинжалът не бе просто технически съвършен, но и истинско произведение на изкуството - стоманена гаранция за оцеляването на расата.
   Както и едно прощално „майната ти" и „приятно завръщане при Омега" за лесърите.
   - Само така - каза Рейдж и се отправи към вратата. Движеше се по мозаечния под на фоайето с типичната си самоувереност и нетърпение. Очевидно изгаряше от желание за битка - желание, което много скоро щеше да се сбъдне и което без съмнение бе споделяно и от звяра в него.
   Вишъс го последва с хладнокръвна стъпка, излъчващ смъртоносно спокойствие. Фюри бе също толкова овладян, а накуцването му изобщо не се забелязваше, благодарение на новата протеза, която използваше.
   Зад тях Зейдист се отдръпна от колоната и прибра кинжала в ножницата си. Звукът от метал, плъзнал се по метал, отекна у Рот като доволна въздишка.
   Свирепите черни очи на Зи проследиха издигналия се във въздуха звук. В светлината, разливаща се над главата му, белегът се виждаше особено ясно, разкривената му горна устна като че се открояваше повече от обикновено.
* Добър вечер, господарю.
   Рот кимна на своя брат и си каза, че в лицето на воина, който стоеше там долу, Обществото на лесърите се изправяше срещу истински демон. Въпреки че Бела присъстваше в живота му, когато Зи се хвърлеше в битка, някогашната омраза се завръщаше. Обгърнат от гадна аура, която се просмукваше в плътта и костите му, неотделима от тялото му, го превръщаше в онова, което бе открай време - необуздан и див, способен на всичко.
   Макар че като се имаше предвид онова, което неговата шелан бе трябвало да понесе, Рот не можеше да го вини за убийствената ярост, бушуваща в гърдите му. Ни най-малко.
Зи отиде до вратата и спря.
* Тази вечер изглеждаш особено напрегнат.
* Ще ми мине.

   Усмивката, пробягала по лицето му, бе пропита с агресия, в нея нямаше и помен от веселие.
- Е, аз не мога да броя до десет много дълго. Ами ти?
Рот се намръщи, ала братът вече бе излязъл в нощта.
   Останал сам, Рот се върна в кабинета си. Настани се зад изящното писалище и ръката му отново намери ножа за отваряне на писма. Прокара пръст по тъпото острие и си каза, че би могъл да убие някого с него. Просто нямаше да е красива гледка.
   Рот хвана дръжката така, сякаш стискаше истинско оръжие, и го насочи напред, право към планината от хартия. Докато се движеше, татуировките по ръката му се опънаха, кристално ясно описание на кралското му потекло, написано с черно мастило. Не че той можеше да прочете този печат, потвърждаващ чистокръвието му.
   Исусе, какво, по дяволите, правеше тук, докато задникът му изгниваше върху трона?
 Как се бе стигнало до това братята му да воюват навън, докато той си седи тук с някакъв проклет нож за отваряне на писма. -Рот?
   Рот вдигна очи. Бет стоеше на прага, облечена в панталонки и впита тениска. Дългата й черна коса се бе разпиляла по гърба и тя ухаеше на нощни рози... нощни рози и мириса на обвързването му.
   Докато се взираше в нея, по някаква причина си спомни всички интензивни тренировки, на които се подлагаше в тренировъчната зала... всички онези безмилостни упражнения, отново и отново, като хамстер в малката си въртележка.
   Господи... чувстваше напрежение, което никоя бягаща пътека не можеше да прогони. Съществуват неща, които ти липсват дори да тренираш, докато потта започне да шурти като кръвта във вените ти.
   Да... размекваш се, без да се усетиш, от смъртоносна кама се превръщаш в украшение за бюро. Кастриран.
* Рот? Добре ли си?
Той кимна.
* Да, добре съм.
   Тъмносините й очи се присвиха и Рот си помисли, че цветът им е същият като отблясъците, хвърляни от камата на Зи - същото наситеносиньо на среднощно небе. Толкова красиви.
    
А интелигентността, която грееше в тях, не отстъпваше по острота на камата.
- Рот, кажи ми какво има.
   В центъра на Колдуел, на Десета улица, Зейдист тичаше по тротоара, бърз като вятъра, тих като привидение - облечен в кожа призрак, преследващ своята плячка. Беше открил първите си жертви за тази нощ, ала за момента беше в режим на незабелязано изчакване, докато не стигнеха до някое по-усамотено място.
   Никакви битки на обществено място за Братството. Освен ако не беше абсолютно наложително.
   А предстоящата схватка определено щеше да вдигне шум. Тримата лесъри пред него бяха в разцвета на силите си - вече загубили всякаква пигментация, готови за бой, те се движеха със смъртоносния ритъм на тежки тела по твърдата земя.
   Мамка му, трябваше да ги вкара в някоя затънтена глуха уличка.
   Докато четиримата крачеха напред, бурята над главите им протегна ръце и връхлетя върху нощта - светкавиците й раздираха небето, гръмотевиците й отекваха като яростни ругатни. Вятърът се втурна по улиците, а после се препъна и отмаля, отстъпвайки място на пориви, които ту се блъскаха в гърба на Зи, ту се отдръпваха.
Търпение, каза си той, ала изчакването бе същинско наказание.
   И тъкмо в този момент, досущ като дар от Скрайб Върджин, тримата свърнаха в една задна уличка. И се обърнаха, за да го посрещнат.
   А, значи не било дар свише или пък късмет. През цялото време бяха знаели, че той ги следва и се бяха оглеждали за някой тъмен ъгъл, където да си свършат работата.
„Е, добре, сега ще повалсуваме, мръсни копелета. "
   Зи извади кинжала си и се втурна напред - стартовият пистолет, даващ началото на битката, току-що бе гръмнал. Когато се приближи, лесърите отстъпиха назад, потъвайки още по-навътре в дългата улица, откривайки сенките, които им трябваха, за да скрият от хорските очи онова, което щеше да се случи.
   Зейдист си набеляза лесъра вдясно, защото беше най-едрият от тримата и защото имаше най-острия нож, така че неговото обезоръжаване представляваше тактическо предимство. И освен това бе нещо, което Зи просто нямаше търпение да направи.

  Устремът го понесе напред все по-бързо и по-бързо, докато тежките му ботуши вече едвам докосваха земята. Той се приближаваше като вятъра, помитащ неумолимо всичко по пътя си.
  Лесърите се приготвиха да го посрещнат, като размениха позициите си и приклекнаха за битка. Сега едрият тип беше в средата и малко по-напред от другарите си, застанали от двете му страни.
  В последния момент Зи се сви на кълбо и се преметна върху асфалта. След това скочи и замахна. Кинжалът му потъна в стомаха на едрия лесър и го разпори като възглавница. Човече, коремните кухини бяха мръсна работа, дори когато не се храниш, и убиецът рухна във водопад от черна кръв.
  За съжаление, докато се свличаше на земята, ножът му уцели Зи във врата.
  Зи усети как от порязаната вена потече кръв, ала нямаше време да мисли за раната си. Съсредоточи се върху другите двама убийци - извади и втория си кинжал и се превърна в двуръка резачка. Схватката бързо загрубя и когато върху рамото му зейна втора рана, Зи си помисли, че в края може йори да се наложи някой от братята да го прибере.
  Особено когато около гърлото му се уви краят на стоманена верига и се затегна като автомобилен крик. Силно подръпване и Зи се стовари върху тротоара толкова тежко, сякаш някой се бе блъснал в него с цялата си сила - въздухът излезе от дробовете му и си остана отвън, гръдният му кош отказваше да се отвори, въпреки всичките му усилия.
  Миг преди да изгуби съзнание, Зи си помисли за Бела и ужасът да я остави сама му подейства като електрически шок, точно това, от което се нуждаеше. Гърдите му рязко се повдигнаха и въздух изпълни дробовете му така устремно, че стигна чак до топките му. И тъкмо навреме.
  Когато двамата лесъри се нахвърлиха отгоре му, той се завъртя и някак си успя да скочи и да си възвърне равновесието. Доверявайки се на инстинкта и опита си, той кръстоса кинжали, а после ги разтвори нанасяйки удар на първия лесър и едва не го обезглави, а след това прониза другия в ухото, поваляйки го безчувствен на земята.
  Само дето в този миг изникнаха още четирима убийци - подкрепленията пристигнаха, свежи и готови да се заловят за работа.

Сега вече Зи наистина я загази.
   Той замени една от камите със зигзауера, въпреки че пистолетът щеше да вдигне шум. Освен това използването му щеше да накърни воинската му гордост. Тъкмо сваляше предпазителя, когато в дъното на улицата забеляза две бледозелени светлинки.
   Лесърите замръзнаха по местата - очевидно те също ги бяха забелязали.
Зи изруга. Главата си залагаше, че това беше някакъв нов вид ксенонови фарове и че бяха на път да се сдобият с публика.
   Само дето температурата на въздуха изведнъж спадна с няколко градуса. Просто ей така. Сякаш някой бе стоварил два тона сух лед и бе включил огромен вентилатор.
   Зейдист отметна глава назад и се разсмя, гръмко и продължително. Силата му се завърна, въпреки порязаното гърло и кървящото рамо. Заваля, ала това изобщо не охлади агресията, бушуваща в тялото му.
   Лесърите очевидно решиха, че е луд, но в този миг ярка светкавица превърна нощта в ден...
   ...и разкри Рот, застанал в другия край на улицата. Яките му като дъбови стволове крака бяха разкрачени, протегнатите му ръце бяха дебели като греди, а вятърът развяваше дългата му до кръста коса. Искрящите му очи бяха същински смъртоносен рев в нощта, острите му кучешки зъби се белееха отдалеч. В ръцете си държеше метателни звезди - неговата запазена марка, на хълбоците му почиваха две берети... а върху гърдите му, кръстосани с дръжките надолу, бяха ножовете, черните кинжали на Братството, оръжията, които не бе използвал от възкачването си на трона.
Кралят бе дошъл, за да посее смърт.
   Зейдист погледна към лесърите, един от които се обаждаше, за да повика още подкрепление.
   Човече, помисли си Зи, наистина бе готов да се завърне в играта.
   Двамата с Рот никога досега не се бяха били заедно, ала тази нощ щяха да го сторят. И щяха да победят.
   Много по-късно, в имението, Бет кръстосваше билярдната стая. Тази нощ тя бе превърнала това място в център на своята вселена - зеленият филц със своите дупки и пъстроцветни топки бе слънцето в нейната слънчева система и тя се въртеше около него, отново и отново...

   Господи. Не знаеше как Мери и Бела се справят... как издържаха, знаейки, че хелрените им са навън в злата нощ и се бият с нескончаем поток от врагове... врагове, чиито оръжия не само осакатяваха, но и убиваха.
   Когато Рот й каза какво иска да направи... не, какво се нуждае да направи, тя си бе наложила да не се разкрещи. Ала, господи, нали веднъж вече го бе видяла да лежи в болницата, а от него да излизат безброй тръбички и жици, ранен, умиращ, лутащ се между живота и нищото.
   Последното, което искаше, бе отново да преживее този кошмар.
   Вярно, Рот бе направил всичко по силите си, за да я успокои. Обеща и, че ще внимава. Напомни й, че е роден и обучен именно за това, и че преди да я срещне е воювал в продължение на триста години. И освен това я увери, че ще е само тази вечер.
   Само дето какво значение имаше всичко това? Тя не мислеше за трите века, през които се бе прибирал невредим по изгрев слънце. Тревожеше се единствено за тази нощ, когато можеше и да не си дойде. В крайна сметка той беше от плът и кръв и животът му имаше таймер, който можеше да стигне до нулата само за миг. Нужен бе просто един куршум в гърдите или в главата, или...
   Бет се огледа и си даде сметка, че е спряла. В което нямаше нищо странно. Очевидно краката й чисто и просто бяха залепнали за пода.
   Насилвайки се да продължи да обикаля, тя си напомни, че това бе истинската му същност. Рот беше воин. Тя не се бе омъжила за някакъв си женчо. Във вените му течеше кръвта на боец, а през последната година той бе станал едва ли не затворник в собствената си къща. Неизбежно бе един ден нещо да се пропука.
Но, господи, трябваше ли да излезе в нощта и да...
Големият часовник започна да бие. Пет удара.
Защо ги нямаше още...
   Вратата на вестибюла се отвори и Бет чу как Зейдист, Фюри, Вишъс и Рейдж влязоха. Плътните им гласове се гонеха във фоайето, думите им - забързани от енергията и силата им. Бяха възбудени от нещо, преливащи от въодушевление.
   Несъмнено, ако Рот бе ранен, те нямаше да се държат така. Нали? Нали?
   
Бет отиде до вратата... и трябваше да се подпре на касата, за да не падне. Зи беше ранен - впитото му поло беше подгизнало от кръв, а камите му бяха лъскави и мокри. Само че той сякаш не забелязваше. Лицето му грееше, а очите му горяха. Къде ти, той се държеше все едно го бе ухапало насекомо, а не сякаш имаше две грозни рани.
  Позамаяна, защото смяташе, че все на някого трябва да му прилошее вместо него, Бет проследи с поглед как четиримата се отправят към тайната врата под стълбището. Знаеше, че са се запътили право към стаята за първа помощ в тренировъчния център и се запита как ли би се почувствала Бела, ако види Зи в това състояние. Ала доколкото познаваше братята, това нямаше да се случи - обвързаните мъже винаги много внимаваха да превържат раните си и да се пооправят, преди да отидат при своите шелани.
  Преди братята да изчезнат в тунела, Бет пристъпи във фоайето, неспособна да издържа повече.
* Къде е той? - попита тя на висок глас.
  Четиримата спряха и надянаха безизразни маски, сякаш не искаха да я обидят с въодушевлението си.
 * Всеки момент ще се прибере - отвърна Фюри; жълтите му очи и усмивката му излъчваха доброта. - Всичко е наред. Вишъс се усмихна мрачно.
 * Повече от наред. Днес той отново е жив.
А после я оставиха сама.
  Тъкмо когато Бет бе на крачка от това да се вбеси, вратата на вестибюла се отвори и студеният вятър нахлу във фоайето сякаш някой разстилаше килим.
  Рот пристъпи в къщата и Бет го зяпна с широко отворени очи. Не го беше видяла преди да излезе, защото просто не бе в състояние да гледа, ала сега го виждаше.
Исусе Христе, виждаше го и още как!
  Нейният хелрен изглеждаше точно както през онази нощ, когато се появи в стария й апартамент - смъртоносна заплаха, облечена в черни кожени дрехи. Препасаните оръжия бяха толкова неделима част от тялото му, колкото мускулите под кожата му. В бойното си облекло той излъчваше неимоверна мощ, онази мощ, която трошеше кости, прерязваше гърла и окървавяваше лица. В дрехите си на воин той бе истински ужас, кошмар... ала въпреки това си оставаше мъжът, когото тя обичаше, и с

когото се бе обвързала, до когото спеше, който я хранеше, който я държеше в прегръдките си през деня, който й се бе отдал телом и духом.
  Рот завъртя глава, докато очите му я откриха, и заговори с някак променен глас, толкова гърлен, че тя едва успя да го познае.
  - Трябва да те чукам. Обичам те, но тази нощ трябва да те чукам.
  В главата на Бет имаше само една мисъл: Бягай. Бягай, защото той иска да го направиш. Бягай, защото той иска да те преследва. Бягай, защото мъничко се боиш от него и това адски те възбужда.
  Знаейки, че мирисът на възбудата й се излъчва от нея, Бет се втурна към стълбите с босите си крака, вземайки стъпалата с цялата бързина, на която бе способна. След броени секунди го чу зад себе си, тежките му ботуши думкаха като гръмотевици. Еротичната заплаха, която се излъчваше от него, я връхлетя и я остави без дъх - не защото бе уморена от усилието, а защото знаеше какво ще последва в мига, в който той я залови.
  Когато достигна втория етаж, тя се втурна по първия коридор, който видя, без да знае къде отива и без да я е грижа. С всяка крачка Рот я настигаше... усещаше го по петите си, като вълна, готова да я връхлети и да се разбие в нея, да я повлече със себе си и да я погълне.
Тя се втурна във всекидневната на втория етаж и...
  ...той я сграбчи за косата и за ръката, завъртя я, препъна я и тя полетя към пода.
  Миг преди Бет да докосне пода, Рот се извъртя така, че тялото му пое сблъсъка и омекоти падането й. Докато тя се бореше да се изправи, смътно си помисли, че лежи по гръб върху него, гърдите му бяха под раменете й, а ерекцията му - точно там, където трябваше да бъде.
А после напълно престана да мисли.
  Краката на Рот се раздвижиха, преплетоха се в нейните и като ги плениха, ги разтвориха широко. Ръката му се стрелна между бедрата й с груба настойчивост и тялото й се изви в дъга, а от гърлото й се откъсна вик, когато той откри точно колко бе възбудена. Бет престана да се съпротивлява и двукрилата врата на всекидневната се затвори с трясък, а после той я обърна, така че тя се озова легнала по очи на пода. Той я покри с тялото си,

задържайки я на място с начина, по който бе обкрачил бедрата й. Така отблизо, от него се излъчваше мирис на чиста пот, на обвързване, на кожени дрехи и на смъртта на техните врагове.
Бет едва не свърши.
   Дишайки тежко, също като нея, Рот се надигна и разкъса панталонките й, старият плат поддаде толкова лесно, сякаш го беше страх да не се подчини.
Исусе, Бет прекрасно го разбираше.
   Хладен въздух погали ханша й, когато Рот разкъса бикините й със зъби. Последва звук от сваляне на цип, а след това ръцете му наместиха хълбоците й и той потърси онова, което го очакваше, онова, което му принадлежеше.
Потъна в нея с неудържима мощ.
   Бет разпери ръце върху мраморния под, когато той нахлу в тялото й и тласъците му подхванаха бесен ритъм, сто и трийсет килограма секс, които я затискаха и разпъваха. Дланите й изскърцаха върху мрамора, когато я връхлетя първият от оргазмите.
   Той още не бе отминал, когато Рот сложи ръка под брадичката й и обърна лицето й към себе си. Ала ритъмът му бе толкова мощен, че не бе в състояние да я целуне...
Затова той изсъска и впи зъби във вената на врата й.
   Замръзна насред един от тласъците, когато започна да пие, вземайки от вената й с необуздана властност. Болката се завихри и я опари, примесена с последните спазми на оргазма... и й донесе нова вълна на удоволствие. А после той отново подхвана свирепия си ритъм, коремът му се търкаше в ханша й, хълбоците му се блъскаха в нейните, от гърдите му се откъсваше ръмжене на любовник...
И на звяр.
   Той изрева мощно, когато оргазмът го сграбчи, ерекцията му вилнееше в нея като живо същество, надарено със собствена воля. Мирисът на обвързване се усили още повече, докато той я изпълваше, тласъците му - горещи като жарава и гъсти като мед.
   В мига, в който свърши, той я обърна и се възправи между краката й. Все още не бе приключил с нея. Постави татуираната си ръка зад едното й коляно и като повдигна крака й, проникна в нея отпред. Мускулите на огромните му ръце се напрегнаха, докато се подпираше, а косата му падна напред, дълги черни

кичури се посипаха по гърдите му, оплитайки се в оръжията по тялото му.
  Кучешките му зъби бяха толкова дълги, че не можеше да затт вори уста, затова той я отвори още по-широко и се приготви отново да я ухапе. Бет потрепери, ала не от страх.
  Това бе суровата му същност, истината, скрита под дрехите, които носеше, и живота, който водеше. Това бе нейният мъж в най-чистия си концентриран образ - неудържима мощ.
И, господи, как само го обичаше!
Особено когато беше такъв.
  Рот я любеше необуздано, възбудата му бе твърда като желязо, зъбите му бяха впити в шията й. Тя бе всичко, от което той се нуждаеше, сега и завинаги - нежният пристан за неговата агресия, топлата й сърцевина, поела го в себе си, любовта, чийто пленник щеше да бъде до края на дните си.
  Той беше бурята, връхлитаща отгоре й, а тя - земята, надарена със силата, да поеме онова, което трябваше да се излее от него.
  Когато името му се отрони от устните й като химн на удоволствието, раздиращо тялото й, той се хвърли от ръба и се понесе заедно с нея. Оргазмът му се изстреля в нея... бум, бум, бум, бум...
  Откъсвайки се от вената й, той рухна върху нея и зарови лице в косата й, разтърсван от мощни конвулсии.
А после остана единствено отчаяното им дишане.
  Замаян, не на себе си, заситен, той повдигна първо глава, а после и ръката си.
  Впи зъби в собствената си китка и я поднесе към устните й. Докато тя пиеше тихичко, той я милваше нежно по косата и изведнъж усети как го обзема слабашко желание да заплаче.
  Когато тъмносините й очи се вдигнаха и срещнаха неговите, всичко изчезна. Телата им се дематериализираха. Стаята, в която бяха, престана да съществува. Времето спря.
И в тази празнота, в тази черна дупка, гърдите на Рот се отвориха, сякаш го бяха простреляли, жегна го пронизваща божа.
  И тогава той разбра, че едно сърце може да бъде разбито по много начини. Понякога е заради напрежението в живота, товара на отговорностите и рожденото право, които те стискат така, че не можеш да дишаш. Въпреки че с дробовете ти всичко си е наред.
  
Понякога е заради нехайната жестокост на съдбата, запратила те далеч от мястото, което си вярвал, че бъдещето ти е предопределило.
 Понякога е заради старостта в лицето на младостта. Или болестта в лицето на здравето.
 Ала понякога е просто защото поглеждаш в очите на онзи, когото обичаш, и благодарността, че той е част от живота ти, прелива... просто защото си му показал и най-потайните кътчета на душата си, а той не е побягнал уплашен, нито се е извърнал; приел те е, обичал те е, държал те е в прегръдките си, докато си бил в плен на страстта, или в лапите на страха... или пък разкъсван от двете едновременно.
 Рот затвори очи и се съсредоточи върху нежното подръпване на китката му. Господи, то беше в ритъма на сърцето му. В което нямаше нищо чудно.
 Защото тя бе неговото сърце. Сърцето в гърдите му и сърцето на неговия свят.
Рот отвори очи и се изгуби в среднощната тъма на очите й. - Обичам те, лийлан.
 В природата на Фюри (публикувано на 15 август 2006 г.)
 Тази история също е написана след „Пробудена любов", когато копнежът на Фюри по Бела е достигнал връхната си точка.
 През последния уикенд бях сама в къщата и крачех напредназад. Носех се по повърхността на всичко, което ме заобикаляше... без цел, блуждаеща. Не ме свърташе на едно място. Често ми се случва, защото съм вечно напрегната невротичка и непрекъснато прехвърлям безброй неща в главата си, докато не започне да ми се струва, че ще полудея.
 Изведнъж, сякаш осенена от вдъхновение свише, се качих в колата, отворих прозорците и надух музиката - понякога спасението има четири колела и мощен бас. Благословени да бъдат тези колесници на облекчението.
Потеглих тъкмо когато слънцето залязваше и отидох далеч, далеч от дома... отидох чак до река Охайо и подкарах по пътя,

който лъкатуши покрай брега й. Напоследък често го правя... просто за да се махна и да остана сама, единствено аз, колата, летният въздух и музиката. Клоните на дърветата бяха надвиснали над главата ми като покривало от зеленина, черна в спускащата се нощ, тунел, който следвах с отчаяната надежда, че ще ме отведе някъде другаде.
И ето, че се получи.
  Докато карах напред, слънцето - голям диск от лявата ми страна - се спускаше към хоризонта, сякаш придърпвано против волята си от невидима сила, на чието притегляне се съпротивляваше. Въздухът около мен бе адски влажен, гъст като облак и с мирис на... ами на лято. Сладката влажност полепваше по кожата ми и това ми харесваше.
  Докато бях на път, животът бе хубав. Безценен дар, а не товарът, в който се превръща понякога. Тук животът бе ярък и загадъчен, какъвто трябва да бъде.
Изведнъж усетих, че мисля за Фюри.
  Карах напред, сама, все по-надалеч от дома... а той ме следваше. Сякаш бе в колата до мен, подпрял лакът на отворения прозорец, с развявана от вятъра коса. Представих си жълтите му очи с цвета на залязващото слънце, греещи като него, топли като него, красиви като него.
  Разбира се, той не беше до мен - ако беше, отдавна да е лумнал в пламъци. Ала беше в главата ми, гледаше през моите очи и чуваше онова, което ме заобикаляше. Плъзна се в гърдите ми като призрак, прокрадна се в костите ми и завзе и волана, и скоростния лост, и педала за газта.
  И докато беше с мен, той ми разказа за онези, които нямат нищо. Онези, които не могат да имат нищо. Обречените на вечна невъзможност.
Неосъществените.
  Видях го да седи на масата в трапезарията. Насреща му беше Бела, от другата страна на порцелана, среброто и кристала, от другата страна на махагоновия вододел... от другата страна на милион километри, които никога нямаше да бъдат извървени. Той гледаше ръцете й. Гледаше как си нарязва месото, а след това взема вилицата в дясната си ръка, набожда парченце агнешко и го поднася към устата си. Гледаше ръцете й, защото това бе единствената поне донякъде приемлива възможност, която имаше.
    
Да жадуваш онова, което не можеш да притежаваш, е особен вид ад. Защото мозъкът започва да- се скита. Отвежда те там, където не искаш да бъдеш. Дразни те с вкусове, които езикът ти никога няма да почувства, извивки, които никога няма да познаеш, чувства, които никога няма да изразиш.
   Фюри е пленник на своята чест и на обичта към близнака си, пленник е на уважението си към Бела... роб на етичната си природа.
   Мисля, че му е още по-трудно, защото тя винаги е близо до него. Вижда я всеки ден. Знае, че всеки път, когато се прибере у дома по изгрев слънце, тя ще е там.
   И какво прави той? Лежи в голямото си легло, пуши цигарите, които го успокояват, и се моли това най-сетне да отмине. И като капак на всичко, за да влоши съвсем положението, той наистина се радва за Зи - в своя личен ад Фюри изпитва огромно облекчение от увереността, че Зи има бъдеще.
   Облекчение... да, облекчение. Ала понякога това избледнява. Фюри поглежда надолу към липсващия си крак и го обзема усещането, че е непълен и слаб, сакат и несъвършен. И причината не е само ампутацията, защото за нея той изобщо не съжалява. Онова, което го жегва болезнено в дните, когато къщата е притихнала, а Бела и Зи спят, прегърнати в брачното си легло... онова, което го жегва болезнено, е сексуалната му неопитност и непохватност и това, че от тази пустиня няма изход. Дори и да се откаже от обета си за въздържание, дори и да си намери някоя жена, да я метне по гръб и да я чука, докато се изтощи, какво точно ще излекува това? Един сексуален акт, лишен от нежност и истинска обич, няма да му помогне да се почувства по-добре. Тъкмо обратното, той само би увеличил страданието му, напомняйки му, че не това се случва между Зи и Бела.
   Не... Фюри е от другата страна на реката и гледа залеза. Неспособен да го докосне. Може единствено да гледа, но никога - да има.
   Затова, в своето неумение и жалкия си копнеж, в презряната си слабост, в окаяната нечистота на чувствата си... той съзерцава ръцете на Бела, докато тя се храни. Защото това е единственото, което може да стори.
   И така той продължава да очаква облекчение. Знаейки, че то няма да дойде скоро.
И се ненавижда.

452	д ж . р . УОРД	П Ъ Т Е В О Д И Т Е Л ЗА П О С В Е Т Е Н И	453

   Струва му се, че пропада все по-надолу и по-надолу, в яма, която сякаш няма дъно. Над главата му няма въже, под краката му няма спасителна мрежа, нищо, което да спре падането му. Единственото, което може да очаква, е силен сблъсък, разтърсващ удар, когато дъното най-сетне го посрещне.
   За Фюри природата на това да нямаш нищо, на това да не можеш да имаш нещо, на невъзможността и неосъществеността, го отвежда в места, по-мрачни от всичко, което той би могъл да предвиди. Навярно е вярвал, че ако някога Зи се излекува поне малко, неговото собствено страдание ще свърши.
   Ала е грешал. Защото усещането от изцелението на Зи е нещо, което Фюри би убил, за да притежава.
   Както и да е... ето какво открих преди няколко вечери в летния въздух край река Охайо... в раздираната от баса самота... където бяхме само аз, фаровете на колите, идващи насреща ми, и влажният повей на вятъра.
Някои разстояния никога не могат да бъдат преодолени.
Интервюто, което никога не се състоя (публикувано на 6 октомври 2007 г.)
   То бе написано веднага след излизането на „Освободена любов ".
   Миналата нощ се появих в имението на Братството, за да интервюирам Бъч и Вишъс, както се бяхме уговорили. Те ме накараха да ги чакам... което не би трябвало да ме изненада и не го стори. В крайна сметка интервюто не се състоя. Което също не бе никаква изненада...
   Фриц е този, който ме посреща на вратата на Дупката и както обикновено, започва да се суети около мен. Заклевам се, нищо не е в състояние по-лесно да разстрои един доген, отколкото това да няма какво да стори за вас. Той започва да става толкова неспокоен, че в крайна сметка му подавам дамската си чанта, горедолу с почти същото отчаяние, което бихте могли да очаквате от човек, притекъл се на помощ на някой, който се е задавил.
По принцип нямам навика да давам чантата си на други хора, дори и ако става въпрос за икономи, страдащи от неудържима

нужда да угаждат. Работата е там, че чантата ми е изработена от бледа кожа и върху каишката, която минава през лицевата й част, има мастилено петънце. Никой друг освен мен не забелязва този относително малък недостатък, но той ме дразни, откакто го направих, и ужасно ми се иска да го махна. (По дяволите, дори отидох в магазина на „Луи Вютон" и ги попитах могат ли да го изчистят, но те казаха, че не могат, понеже кожата била пореста и мастилото вече било попило в нея. Излишно е да ви казвам, че се утеших, като си напазарувах цял куп неща.)
   Когато подавам чантата на Фриц и го питам дали има някакъв начин петното да се изчисти, той грейва, сякаш е получил коледен подарък и енергично си тръгва. В мига, в който тежката врата, достойна за крепост и извадена сякаш от някой подземен зандан, се захлопва, си давам сметка, че единствената ми химикалка (същата, от която е петното) е останала в проклетата чанта.
   За щастие, Бъч и Ви не са от онези, които лесно можеш да забравиш, така че сигурно ще мога да си водя записки наум.
   Освен мен в Дупката няма никой друг. Джейн е в „Убежището" и прави прегледи, Мариса също е там и се занимава с административните си задачи. Три часът през нощта е - Бъч и Ви скоро трябва да се приберат от дежурство. Планът е двамата да си поговорят с мен и да си тръгна веднага щом приключа. Даването на интервюта не е сред приоритетите на Братството и аз ги разбирам. Имат твърде малко свободно време и освен това са под постоянен стрес.
   Поглеждам си часовника и усещам, че ми е трудно да не се безпокоя. Човече, не знам как техните шелани издържат да ги чакат да се приберат у дома. Безкрайните въпроси, започващи с „ами ако" сигурно са убийствени.
   Оглеждам се наоколо. Джагата е солидна и приветлива и изглежда свежа като маргаритка. Разбира се, тази е новата - предишната предаде богу дух по време на ожесточена схватка, включваща силиконови серпентини, пет-шест метра тиксо, два пистолета за пейнтбол и касета с размерите на малък автомобил. Или поне така чух от Рейдж. Който има голяма уста, но никога не лъже.
   В другия край на стаята, върху бюрото на Ви, четирите компютъра бучат тихо и приличат на групичка клюкарки, които са събрали глави и си разменят историйки за това кой къде е в имението и какво прави. Стерео уредбата зад тях е също

толкова модерна, колкото и компютрите - изглежда така, сякаш може да се използва и за мозъчно сканиране, ако се наложи. От нея се носи рап, макар и не така силно, както друг път. „Къртис" на Фифти Сент. Да, някак си знаех, че Ви едва ли си пада по Кание.
  Онова, което се вижда от кухнята, ме изненадва - мястото изглежда клинично чисто, върху плотовете няма чаши, шкафовете са затворени, безпорядъкът е сведен до минимум. Готова съм да се обзаложа, че в хладилника има и други неща, освен остатъци от мексиканска храна, поръчана от ресторант за бързо хранене, и пакетчета соев сос. По дяволите, виждам дори купа с плодове. Праскови. Естествено.
  Промяна, казвам си аз. Нещата тук са се променили. Личи си от пръв поглед и то не само защото до дивана има чифт черни обувки на високи токчета, а сред многобройните спортни списания се забелязват и медицински издания.
  Докато се оглеждам наоколо, мисълта ми се насочва към двамата мъже, които живеят тук със своите шелани. Припомням си доброто старо време от „Тъмна любов", когато Ви и Бъч прекараха нощта в гостната на горния етаж в къщата на Дариъс. Бъч пита Ви за ръката му и Ви начаса установява, че на Железния животът май му е дотегнал. Двамата си допадат от самото начало, просто ей така. Любимата ми част е, когато Рот се появява на следващата сутрин и подхвърля „Добре си гукате тук". Мисля, че си спомняте какъв е техният отговор, нали?
  И ето ни отново тук, две години по-късно, а те все още са заедно.
  От друга страна, ние, доживотните фенове на „Ред Сокс" сме адски лоялни.
Но всичко е толкова различно...
  Вратата на подземния тунел се отваря и Бъч прекрачва прага. Вони на лесър. Запушвам нос, защото от сладникавата миризма на бебешка пудра започва да ми се повдига.
* Интервюто се отменя - дрезгаво казва той.
* Ъъъ... добре, и без това нямам химикалка - смотолевям аз,
преценявайки колко мрачен изглежда и как преплита крака. Отправя се към банята, като се препъва и се блъска в стените. Страхотно. И какво да правя сега?
Изчаквам около една минута и поемам след него, защото... ами, в ситуация като тази, на човек му се иска да помогне, нали

така? Когато стигам до вратата на стаята му, зървам голия му гръб и побързвам да извърна поглед.
  * Имаш ли нужда от нещо? - питам го, чувствайки се като глупачка. Може и да пиша за братята, но нека си го признаем - в техния свят аз не съм нищо повече от призрак, наблюдател, но не и участник.
  * От Ви. Но той всеки момент ще дойде...
   Входната врата се отваря с гръм и трясък и аз се обръщам рязко, сякаш някой ме е дръпнал.
Мамка му...
   Защото ето как стоят нещата с Ви. Той не ме харесва. Никога не ме е харесвал. Като се има предвид, че е близо сто и четирийсеткилограмов вампир с ръка, която сее смърт, неволно си спомням всички пристъпи на паника, които съм имала през живота си. Те се завръщат до последния. Едновременно.
   Преглъщам мъчително. Ви е облечен в черни кожени дрехи, едното му рамо кърви и очевидно е в отвратително настроение. Хвърля поглед към мен и оголва зъби.
   * Майтапиш се! - Той само дето не съдира коженото си яке, докато го сваля, и го запраща в другия край на стаята. Кинжалите обаче маха доста по-внимателно. - Човече, тази нощ става все по-отвратителна и по-отвратителна.
   Държа си устата затворена. Така де, как да реагира човек на подобно посрещане? С изключение на това да се обеся в банята, едва ли има нещо, с което бих могла да му оправя настроението.
   Вишъс минава покрай мен с тежка стъпка и аз се залепям за стената като гоблен, опитвайки се да заема възможно наймалко място. Което не е особено трудно, защото имам фигура, която забележително наподобява дъска - дълга и без никакви заоблености.
   Между другото, държа да спомена, че Ви е огромен. ОГРОМЕН. Докато минава покрай мен, главата ми едва стига до рамото му, а от размера на тялото му започвам да се чувствам като петгодишно дете в море от възрастни.
   Той спира пред стаята на Бъч, а аз установявам, че съм неспособна да си тръгна, макар да знам, че трябва да го направя. Но просто не съм в състояние да го сторя. За щастие, Ви насочва цялото си внимание към ченгето.
Горкият Бъч.
- Какво си мислеше, че правиш, по дяволите? - излайва Ви.

Гласът на ченгето е дрезгав, но не и немощен.
   * Може ли да отложим този разговор с десетина минути? Ще повърна...
   * Не ти ли мина през ум, че убийците са въоръжени?
   * Знаеш ли, да играеш ролята на свадлива съпруга не помага особено...
   * Ако поне веднъж беше използвал мозъка си...
  „ Окей, време е да си вървя ", помислям си, докато двамата се разправят. От толкова много тестостерон във въздуха се замайвам. И то не по приятния начин.
  Поемам обратно по коридора, чудейки се какво ще правя с интервюто, което трябва да взема от тях, когато изведнъж си давам сметка... кървави отпечатъци от стъпки. Ви е оставил кървави следи. Трябва да е сериозно ранен, за да остави толкова много кръв по пода.
  Тъпо копеле. Арогантно, невъзможно, затворено в себе си копеле. Безразсъдно, твърдоглаво, саможиво копеле с гаден характер и...
  Споменах ли, че след отвратителното преживяване по написването на неговата книга, Ви не е сред любимците ми? Той определено не е единственият във връзката ни, който таи не особено топли чувства.
  Докато двамата с Бъч продължават да си ръмжат като двойка добермани, усещам, че ме обзема гняв. Отивам до якето на Ви и го вдигам с пъшкане. Проклетото нещо тежи почти колкото мен и, честно казано, нямам особено желание да знам какво има в него.
Така или иначе откривам, защото пребърквам джобовете му.
  Патрони за глока. Ловджийски нож, по който има лесърска кръв. Запалка от чисто злато. Малко черно тефтерче, което не прелиствам (защото, хей, да сте чували за спазване на личното пространство?). Ментови дъвки „Риглис". Швейцарско джобно ножче (вероятно защото ловджийският нож няма готина ножичка).
Мобилен телефон.
  Отварям капачето му и натискам J. Две секунди по-късно Джейн отговаря.
* Здрасти! Как е малкото ми кутренце?
  Да, тя го нарича кутренце. Никога не съм питала защо. Ви просто ще ме сръфа, а ми се струва прекалено нахално да попитам самата Джейн. Макар че Рейдж сигурно ще знае... хмм...
* Здравей, Джейн - казвам аз.
    * 
О, ти ли си! - Тя се засмива. Джейн има топъл смях, от онези, които те карат да си поемеш дълбоко дъх и да издишаш бавно, защото знаеш, че щом тя е тук, всичко ще бъде наред. - Как върви интервюто?
   * Никак. Мъжът ти е ранен, Бъч е извън строя, а аз имам чувството, че ако не се разкарам възможно най-бързо, твоят хелрен ще ми покаже вратата. С главата напред.
   * О, за бога! Понякога Ви може да бъде истински задник.
   * Ето защо посветих „Освободена любов" на теб.
   * Веднага идвам. Нека само кажа на Мариса.
   Когато затварям телефона, си давам сметка, че в Дупката е доста по-тихо отпреди... а откъм коридора идва светлина. Приближавам се на пръсти и замръзвам, когато стигам до вратата на Бъч.
   Двамата са в леглото. Заедно. Вишъс лежи, обвил ръце около Бъч и цялото му тяло сияе меко. Бъч е зачервен и диша бавно. Лечебната сила на Ви действа - личи си, защото миризмата на лесър постепенно отслабва.
   Леденобелите очи на Ви се отварят и се приковават в мен с нетрепвашия поглед на опасен хищник. Вдигам ръка към гърлото си.
   В този миг не мога да не се запитам защо ме мрази толкова. Заболява ме.
   В отговор гласът му отеква в главата ми: „ Знаеш защо. Прекрасно знаеш защо."
   Да, май наистина знам. Всъщност, забравете за това „май" - определено знам.
* Съжалявам - прошепвам.
   Той затваря очи. И точно в този миг Джейн се материализира до мен.
   Като призрак тя е почти същата, каквато беше и като човек. Заема същото място като преди, звучи и изглежда точно както преди... а когато ме прегръща, тялото й е също така топло и плътно, както преди да се случи онова, което и се случи.
* Скъпа... - обажда се провлачено Ви от леглото.
По дяволите, ама че еротичен звук.
   Джейн поглежда в спалнята и върху лицето й грейва спираща дъха усмивка. Джейн не е някоя страхотна красавица, но забележителният й ум си личи върху интелигентното й лице, а понеже аз си падам по умни хора, наистина я харесвам.

* Здравей, кутре - казва тя на Вишъс.
   Той й се усмихва. Споменавала ли съм го преди? Когато я види, той се усмихва. Истински. С всички останали само се подсмихва едва-едва. Ако е в настроение.
  * Чух, че си пострадал - казва Джейн и слага ръце на кръста си. Облечена е в лекарска престилка, а около врата си е преметнала стетоскоп. И двете изглеждат плътни. Останалата част от нея е някак неясна, освен ако не реши да вземе нещо, или да прегърне някого - в такъв случай цялата става осезаема.
  * Добре съм - изстрелва той в отговор.
  * Ранен е - възразяваме двамата с Бъч едновременно. Ви ме изглежда свирепо, а после успокоява Бъч, като прокарва ръка по гръбнака му.
  * Ще те чакам в нашата стая, когато приключиш - казва Джейн на своя хелрен. - Ще те прегледам.
  * Това вече е нещо - отвръща Ви с гърлено мъркане.
   Последвам Джейн по коридора, тъй като започвам да се чувствам като воайор, докато гледам Ви и Бъч заедно. (Тук ми се иска да вметна, че Джейн изобщо не се притеснява от близостта на двамата мъже, също както и Мариса. Което показва точно колко сигурни се чувстват двете жени. Колко сигурни и колко обичани.)
   * „Убежището" върви много добре - подхвърля Джейн, докато прекрачваме прага на претъпканата с книги спалня, която дели със своя мъж.
   Мястото би могло да мине за библиотека, ако не беше огромното двойно легло в средата. На Ви и Джейн им харесва така - нали и двамата четат страшно много.
   * Да, и аз така чух. - Вземам една книга от бюрото. Учебник по биохимия. На академично ниво. Може да е и на двамата. - Колко жени имате в момента?
   * Девет майки и петнайсет деца.
   Джейн започва да говори - ентусиазмът и отдадеността й си проличават в оживлението в гласа й. Оставям я да разказва, но я слушам само с половин ухо. Мисълта ми се връща към разговора ни отпреди три месеца, през юни.
   Ставаше дума за смъртта. За нейната смърт. Тогава я попитах дали е разочарована от случилото се. От това, че се е превърнала в призрак.
Усмивката, с която ме бе дарила, красноречиво казваше „ама

че въпрос!" и тя ми отговори нещо, което и досега не съм забравила. „Четирийсет години като човек или четиристотин, прекарани с него?", бе промълвила тя и поклатила глава. „Да, беше ми много трудно. Така де. Но трагедията ми подари живот с мъжа, когото обичам. От какво да съм разочарована?"
   Предполагам, че има право. Вярно е, има неща, които двамата не могат да имат. Ала когато се срещнаха, Джейн отдавна бе минала трийсетте, което означава, че биха имали две, наймного три десетилетия заедно, преди остаряването да впие зъби в нея. И това при положение че междувременно Джейн не станеше жертва на рак, сърдечен проблем или някое друго ужасно заболяване, което да я убие или осакати. Освен това тя вече бе изгубила сестра си и двамата си родители, както и безброй пациенти. След всичката смърт, на която е станала свидетел, мисля, че е хубаво, задето отсега нататък не трябва да се тревожи за това. Няма защо да се бои да не би Ви да срещне Мрачния жътвар - тя може да отиде в Небитието, когато си поиска, така че двамата винаги ще бъдат заедно. Винаги.
   Джейн има вечността. Заедно с мъжа, когото обича. Не е толкова зле, а?
   Освен това... ъъъ, доколкото разбирам, сексът все още е невероятен.
- Свали си дрехите - казва тя.
   Свеждам поглед към черните си дрехи, чудейки се дали не съм се изцапала. Но не, става въпрос за Вишъс. Той е приключил с Бъч.
   Отмествам се от пътя му, когато влиза в стаята и да, свеждам поглед, когато чувам шумоленето на дрехите, които сваля. Разсмива се гърлено и аз долавям мириса на обвързването му. Мога да се обзаложа, че в мига, в който си тръгна, те ще...
Ъъъ... да.
Страхотно, ето, че се изчервих.
   Джейн изругава и до слуха ми достига звук от отваряне на кутия. Вдигам очи. Оказва се комплект за първа помощ и след като приключва с почистването на огромна порезна рана върху бедрото на Вишъс, тя изважда игла и черен хирургически конец, както и спринцовка, за която съм почти сигурна, че съдържа лидокаин*.
* Локален анестетик. - Бел. прев.

  Това определено няма да го гледам. Обичам медицинските сериали по телевизията, но винаги си затварям очите, когато показват кръв... а понеже това се случва пред мен, всичко изглежда десет пъти по-реалистично. Или дори - хиляда пъти пореалистично.
Чувам как Ви изсъсква, а Джейн прошепва нещо.
  По дяволите. Трябва да погледна. Вдигам очи. Ръцете на Джейн са придобили плътност, докато зашиват раната на мъжа й с бърза прецизност, сякаш са го правили безброй пъти. Вишъс се взира в нея, а по устните му играе леко глупава усмивчица...
  * Не е глупава - намесва се той. - По устните ми изобщо не играе глупава усмивчица.
  Интересно, в присъствието на Джейн той е някак по-мек. Не че е точно мил с мен, но вече не ми се ще да съм облечена в доспехи.
  * Донякъде е - настоявам аз, докато Джейн се смее. - Обаче е леко глупава по начин, който казва „аз съм вампир воин, който яде лесъри за обяд". Опасен тип. Никой няма да* те вземе за слабак.
  * И добре ще направят - казва той и посяга към косата на Джейн със сияещата си ръка.
  Онова, което се случва, е наистина готино. В мига, в който светлината му докосне някоя част от тялото й, тя става осезаема и колкото по-дълго я докосва, толкова по-голяма става тази част. Ако двамата се гушкат на дивана (и да, той го прави с нея), цялото й тяло си възвръща някогашната плътност и остава така известно време след това. Неговата енергия я поддържа.
Което е някак романтично.
  Откъм коридора се разнася звук от отваряне и затваряне на врата, последван от приближаващи стъпки. Знам, че е Мариса, защото долавям мириса на океан... и защото чувам как Бъч изръмжава в еротично приветствие. Мариса спира и надниква в стаята на Ви и Джейн. Подстригала е косата си, така че сега тя й стига до под раменете, и е облечена в чудесен черен костюм на „Шанел", който ми се иска да имах в своя гардероб.
  Четиримата си приказваме мъничко, ала после Бъч започва да губи търпение и повиква своята шелан. Мариса се усмихва и си тръгва. Докато се отдалечава, тя си сваля сакото, навярно защото е наясно, че няма да остане с дрехите си още дълго.
    * 
Готово - казва Джейн и откъсва конеца. - Така е много по-добре.
   * Имам и още нещо, за което трябва да се погрижиш, нали така?
   * Нима? Да не би да е тази драскотина на рамото ти?
   * Н е .
   Когато Ви посяга към ръката й, аз се прокашлям и се отправям към вратата.
   * Радвам се, че всички са добре. Може би ще успеем да пренасрочим интервюто. Ами... пазете се. Ще се видим по-късно. Приятно...
   Казвам всички тези неща, защото се чувствам неловко. Сякаш се натрапвам. Джейн ми отвръща с няколко мили думи, докато Ви я придърпва към себе си. Затварям вратата на стаята им.
   Поемам по коридора и когато стигам във всекидневната, я оглеждам за последен път. Промяната е нещо хубаво, казвам си. И не само защото в този случай тя е направила Дупката да заприлича по-малко на момчешко общежитие и повече на дом. Харесвам настъпилата промяна, защото тези двама мъже са уседнали и са щастливи, а животът им е по-добър, благодарение на жените, с които са се обвързали. И освен това все още са заедно.
   Излизам в септемврийската нощ и обвивам ръце около тялото си. В Колдуел е студено - забравила съм, че в тази част на щата Ню Йорк застудява толкова рано. Изведнъж ми се приисква колата, която съм взела под наем, да имаше отопление на седалките.
   Тъкмо се настанявам зад волана, когато входната врата на имението се отваря и Фриц изхвърча навън. Прилича на джуджето от „Островът на фантазиите", както тича към мен, вдигнал чантата ми във въздуха, а виковете му „Чантата! Чантата!" се носят в мрака.
Излизам от седана.
* Благодаря ти, Фриц. Щях да забравя.
Догенът се покланя ниско и казва съкрушено:
   * Съжалявам. Толкова много съжалявам. Не можах да махна петното от мастило.
   Поемам чантата си от ръцете му и поглеждам каишката. Да, мъничкото синьо петънце си е там.
   * Няма нищо, Фриц. Наистина оценявам това, че се опита. Благодаря ти. Много ти благодаря.

  След като го утешавам още мъничко и отказвам предложената ми кошница с храна, той се прибира в къщата. Докато вратата се захлопва зад гърба му, аз се взирам в дефекта на чантата.
  Когато за първи път забелязах петното, исках да си купя нова чанта. Абсолютно. Обичам нещата да са идеални и бях толкова ядосана, че съм си съсипала чантата... в моите очи несъвършенството й я правеше по-малко ценна.
  Сега я оглеждам на лунната светлина, с всичките й малки вдлъбнатинки и недостатъци. Човече... имам я вече от две години. Бях с нея в Ню Йорк Сити, за да се срещна с агента и редакторката си. Взех я и когато отидох на почивка във Флорида, за да се видя с двете си най-добри приятелки. Беше с мен, когато давах автографи в Атланта, Чикаго и Далас. В нея са били двата ми мобилни телефона - онзи, който използвам за връзка с приятелите си в Щатите, и онзи, по който разговарям с тези, които живеят в чужбина. Слагала съм в нея бележки от банкови депозити и пътна помощ, от вечери в ресторант с мъжа ми и ходене на кино с майка ми и свекърва ми. Държала съм в нея снимки на хора, които обичам, ресто, което не съм искала, и визитките на хора, с които е трябвало да вляза във връзка. Заключвала я съм в колата си, докато съм се разхождала със своя ментор или съм отскачала до магазина за бутилирана вода и...
  Усмихвам се лекичко и я хвърлям на задната седалка на взетата под наем тойота „Приус", а после се настанявам зад волана, затварям вратата и пъхам ключа в стартера.
  Внезапно почукване по стъклото на тойотата ми изкарва акъла и едва не си изкълчвам врата, докато се обръщам по посока на звука. Оказва се Вишъс, с хавлия около кръста и превръзка на рамото. Дава ми знак, че иска да сваля стъклото.
  Подчинявам се. В колата нахлува студен повей - надявам се, че е просто вятърът, а не той.
  Ви прикляква и подпира масивните си ръце на вратата. Избягва да срещне погледа ми. Което ми дава възможност да разгледам татуировките на слепоочието му.
  * Тя те е накарала да дойдеш, нали? - казвам. - Да се извиниш, задето се държа като задник.
Мълчанието му означава „да".
Прокарвам ръка по волана.
  * Няма нищо лошо в това, че двамата с теб не се разбираме. Искам да кажа... така де, няма защо да ти е гадно.
* 
Не ми е гадно. - Последва пауза. - Обикновено.
Което означава, че в момента наистина му е гадно. Я виж ти. Сега пък аз не знам какво да кажа.
 Да, неловко. Адски неловко. Честно казано, изненадана съм, че остава тук, при мен и колата. Всеки момент очаквам да се върне в Дупката, при двамата души, в чиято компания се чувства спокоен. Виждате ли, Ви не е от онези, които лесно се сближават с когото и да било. Той е рационален, не емоционален.
 Докато минутите текат, решавам, че присъствието му тук, с мен, доказва, че по негов собствен начин, наистина го е грижа, задето отношенията между двама ни куцат. И му се иска да оправи нещата. Както и на мен.
* Хубава чанта - подхвърля той и кима към задната седалка. Прокашлям се.
* Има мастилено петно.
* Въобще не се забелязва.
* Обаче аз знам, че е там.
 * Значи трябва да престанеш да мислиш толкова. Чантата е наистина хубава.
 Той потупва капака на колата, вместо довиждане, и се изправя.
 Проследявам го с поглед, докато отива към Дупката. Върху гърба му, вдълбано в кожата с букви на Древния език, се чете името ДЖЕЙН.
 Поглеждам към чантата си и се замислям за всичко, което е съхранявала, и всички места, на които е била. И изведнъж започвам да я виждам в светлината на онова, което прави за мен, вместо на онова, което й липсва заради несъвършенството й.
 Запалвам двигателя и обръщам, като много внимавам да не закача лилавия понтиак на Рейдж, гигантския черен кадилак, лъскавото беемве на Фюри или поршето на Зи. Докато излизам от двора на имението, бръквам в чантата, изваждам мобилния си телефон и се обаждам у дома. Съпругът ми не вдига, защото спи. Кучето не отговаря, защо няма противопоставени палци (така че му е трудно да работи със слушалката).
 - Здравей, миличък. Интервюто не се получи, но все пак събрах материал за писане. Малко съм превъзбудена, затова мисля да карам до другия край на Манхатън. Най-вероятно ще катастрофирам посред бял ден в Пенсилвания. Обади ми се, когато станеш.

  Казвам на съпруга си, че го обичам и затварям. Връщам телефона обратно в чантата. Насочвам вниманието си към пътя пред себе си и се замислям за братята...
  В което няма нищо ново - аз непрекъснато мисля за тях. Започвам да се тревожа за Фюри.
  Просто ей така, молейки се това да накара мозъка ми да млъкне, се навеждам и пускам уредбата. Разсмивам се - онова, което се разнася, е „Тъкач на сънища".
  Надувам музиката толкова силно, колкото уредбата позволява, засилвам отоплението докрай, свалям прозорците и натискам газта. Електрическата кола прави, каквото може. Не е понтиакът на Рейдж, но за мен ефектът е също толкова добър. Внезапно усещам, че се наслаждавам на нощта, досущ като Мери, когато имаше нужда да избяга от себе си.
  Докато се нося в мрака, вземайки завоите на шосе 22, аз съм като птица, която отлита надалеч. И ми се иска разстоянието между Колдуел и реалността никога да не свърши.


Въпроси и отговори с Надзирателката
 Ако дойдете на някое от подписванията на книгите ми, ще откриете, че частта с въпросите и отговорите е най-приятната. Обсипват ме с купища въпроси за братята, за книгите, за онова, което предстои да се случи, и за онова, което вече е станало, за Бу, за ковчезите, дали шеланите понякога излизат само по женски, как, по дяволите, работи Джейн... На адвоката в мен това наистина му харесва, а читателите са адски УМНИ. Те не пропускат абсолютно нищо и аз страшно ги уважавам. Когато става дума за минали неща, отговарям без увъртания. Когато обаче заговорим за онова, което предстои да се случи, нали съм адвокат, винаги си меря думите. Без съмнение от време на време се случва да изтърва по нещичко и да разкрия някоя и друга тайна, ала през повечето време отговорът ми е „ЧЕТЕТЕ И ГДЕ ВИДИТЕ". Или пък отговарям точно това, което са ме попитали... и нито думичка повече.
Те винаги усещат кога се опитвам да хитрувам.
 Тъй като трябваше да спазя традицията за отговори и въпроси и в този пътеводител, съобщих във форума си и в Yahoo! групата си, че се нуждая от въпроси. И получих повече от три хиляди! След като ги изчетох до последния, избрах следните:
 Случвало ли се е, докато пишете, някой от героите да се разбунтува и да каже: „Не, няма да го направим по този начин"? Кой беше и как успяхте да го накарате да слуша? -Джилиан
 Трябва да призная, че когато видях този въпрос, не можах да не се засмея - ЩЕ МИ СЕ! Джилиан, надценяваш ме. Както казах в частта с досиетата на братята, аз нямам никакъв контрол над тях. Те правят, каквото правят в главата ми, а моята задача е просто да го запиша възможно най-достоверно. Не

знам откъде дойдоха, нито защо избраха мен, но в едно съм сигурна - ако си тръгнат, ще остана без нищо. Така че аз съм тази, която трябва да внимава и трябва да слуша, не те... ако можете да ме разберете.
  Откъде дойде вдъхновението за имената на братята? В повечето любовни романи за вампири, които съм чела, се използват старовремски или изискани имена, докато вашите са сурови, недвусмислени и не оставят никакво съмнение за какви мъже става дума. - Амбьр
  Всъщност братята сами се кръстиха - в началото и аз бях малко объркана. Когато Рот се появи в главата ми и започнах да нахвърлям „Тъмна любов", непрекъснато чувах останалите да го наричат Рот. „Рот", помислих си. „Що за име е това? Рот... Рот..."
  Братята и техните истории са винаги в главата ми, ала има две ситуации, когато контролът им е абсолютен - докато тичам и докато заспивам вечер. Дни наред гълтах километрите, взирах се в тавана в тъмното... а това име отекваше в главата ми, заедно с още цял куп неща, които се случиха в „Тъмна любов"... И изведнъж ми просветна, че не съм разбрала правилно, и че истинският правопис на името е друг. . .* В мига, в който това се изясни, имената на останалите братя също си дойдоха на мястото, както и правилното им изписване.
  Историята зад имената, както съм казвала и преди, е, че това са традиционни имена за Братството, давани единствено на потомци на неговите членове. С течението на времето имената, навлезли в английския език, макар и с променен правопис, и били свързани със силни или агресивни чувства. Смятам, че те подхождат чудесно на братята, защото, те не оставят никакво съмнение с какви мъже си имаме работа!
  Ако имахте възможността да се върнете назад и да пренапишете която си поискате част от вече издадените книги, бихте ли променили нещо? Има ли нещо извадено при редактирането на книгите, което бихте върнали? Има ли някой герой, на когото бихте искали да придадете
  * На английски има разлика в изписването на двете имена - Roth и Wrath (гняв). - Бел. прев.

повече дълбочина? Има ли нещо, за което съжалявате? - Флауьрлейди
  Ами аз никога не смятам, че книгите ми са толкова добри, колкото трябва да бъдат. Винаги ми се струва, че бих могла да се справя и по-добре. Ала аз просто съм си такава. Никога не съм доволна от себе си и от нещата, които правя - така че това не важи само за писането.
  Що се отнася до редактирането на книгите, аз съм единствената, която вади или добавя каквото и да било в тях. Обсъждам книгите с редакторката си, тя споделя своето мнение и двете разискваме това-онова, ала нищо не се променя, освен ако аз не го поискам и не го направя. Мания за контрол? И още как! (Друга моя отколешна черта.) Дали съжалявам за нещо? Не и в това отношение. Всеки мой избор е направен съзнателно и след сериозно обмисляне.
  Що се отнася до дълбочината на героите, отговорът м и е -не. Но само защото винаги се опитвам да изцедя и последната капка емоция, драма и патос от всяка от своите истории. Тук обаче има нещо, за което съжалявам. Както споменах, ще ми се да бях добавила още няколко страници в края на „Освободена любов", за да могат читателите да видят повече от онова, което бе в главата ми, що се отнася до това колко доволни са Ви и Джейн от завършека на своята история.
  Чудех се откъде ви хрумват някои от термините ви, като лийлан, хелрен, шелан? Вие ли си ги измислихте или са част от някакъв древен език, който сте проучили? - Бет
  Ако щете вярвайте, те дойдоха с историите. И продължават да го правят. Понякога чувам някаква дума от устата на братята или шеланите и я използвам. Докато пишех „Тъмна любов" не очаквах да изскочат толкова много от тях! Между другото, идеята за речника на термините беше на редакторката ми. След като прочете окончателния текст за Рот, тя ми каза, че трябва да съставя такъв речник. И беше права.
  Чудех се как успявате да не смесвате различните си стилове на писане? Май чух, че пишете под псевдоним, а съм чела и няколко други автори, които правят същото. Мис-

ля, че онова, което ми е любопитно, е как постигате това, различните ви герои да не се озоват в грешния жанр или да бъдат написани от „грешния" автор? - Ребека
   Вярно е, наистина пиша съвременни любовни романи под името Джесика Бърд и паранормални любовни романи под името Уорд. И знаете ли, никога не съм имала проблем със смесването на двете - може би заради начина, по който историите се появяват в главата ми. Просто когато сцените ми се явят, репликите са толкова ясни, а думите - толкова различни, че е невъзможно да бъдат объркани. Трябва да кажа, че гласът, който ми диктува, докато пиша, не е съвсем различен, макар че в книгите за Братството темпото е друго, а писането - по-сурово, защото и братята са такива.
   Харесва ми да пиша в двата толкова различни поджанра. Действа ми освежаващо да ги сменям. За мен те са като две различни пътеки, които никога не се кръстосват, така че не мога да следвам и двете едновременно. Истинска щастливка съм, че мога да правя и двете.
   Споменахте някакви ковчези в гаража. За какво служат и кой се грижи за тях? - Мерил
   Страхотен въпрос! Често ми го задават, под една или друга форма. А ако не са ковчезите, читателите ме питат за Бу или пък за други неща, които са показани, ала не и обяснени.
   Както казах, невинаги знам какво означава всичко в момента, в който го видя. Що се отнася до ковчезите, докато пишех „Споделена любов", видях Мариса да влиза в гаража заедно с Фриц... и те бяха там. Нямам абсолютно никаква идея какво има в тях, откъде са се взели и каква роля ще изиграят в бъдеще, но тъй като се е случвало и преди, знам, че когато видя нещо така ясно, както видях ковчезите, то ще се окаже наистина важно. Така че - нямам търпение да разбера каква е тяхната история!
   Какво е значението на урните на лесърите? Знам, че сърцата им биват извадени и поставени в керамична урна, но защо? Защо просто не ги унищожат? Защо ги пазят? Защо братята винаги държат да се доберат до урните и да ги поставят в Гробницата (в случай че има друга причина, освен

П Ъ Т Е В О Д И Т Е Л ЗА П О С В Е Т Е Н И	469
да ги държат като трофеи), и ако наистина служат единствено като трофеи, защо е толкова важно за другите лесъри да отидат в дома на убитите си другари и да приберат урните им, преди братята да са го сторили, и какво правят с тях, ако успеят да изпреварят братята? - Мърррмейд
   Радвам се, че ми зададе този въпрос, Мърррмейд, защото и аз много пъти съм се чудила. Винаги ми се е струвало странно, че лесърите си запазват урните след въвеждането им в Обществото... искам да кажа, Омега общо взето взема от тях всичко, което ги прави хора, нали така? Кръвта им я няма, сърцата им са извадени, не могат да се хранят, импотентни са... защо тогава им е да запазят нещо такова? А и след като се присъединят към Обществото, нямат никаква собственост (та те губят дори имената си!). Единственото логично обяснение, за което се сещам, е, че урните са един вид осезаемо напомняне за силата на Омега. В крайна сметка, ако някой е в състояние да замени кръвта ти със своята собствена, а след това да ти изтръгне сърцето, той със сигурност може да се върне и да те смачка като муха, ако не е доволен от теб. Освен това Омега е адски подмолен - той целенасочено създава ситуации, които обременяват лесърите му. Като ги принуждава да държат сърцата си при себе си, той си дава още нещо, за чието неизпълнение да ги наказва. Така че според мен останалите лесъри се опитват да приберат урните на убитите си другари, защото знаят, че ще трябва да кажат на Омега, ако някой изчезне... а това е разговор, който никой не иска да проведе. И още нещо - Обществото разполага с крипта, която се използва за съхраняване на различни артефакти, ала ако някоя урна бъде прибрана от убийците, преди братята да са я открили, сърцето бива предадено на Омега. Но е по-добре да не навлизаме в подробности за онова, което Злото прави с нея. Гадост.
   В цялата история на Братството, има ли брат, който (по липса на по-подходяща дума) да е изневерил на призванието си? - Тий1025
   Ако имаш предвид да е бил изхвърлен от Братството, да - Мърдър. Засега все още не знам много за него, но той определено е готов да излезе на сцената, така да се каже. За първи път

се споменава в „Свещена любов", но във форума ми има своето място вече от две години.
  Всеки от настоящите братя като че ли страда от загуба на някаква способност или от проклятие. Това само при тази група от братя ли е така или е нещо типично за Братството на черния кинжал (например свързано със Скрайб Върджин и нейната идея за равновесието)? -Лейсуинг
  Доколкото аз знам, не всички членове на Братството са имали някакъв проблем... макар че при настоящите братя определено е така. Рот не иска да предвожда расата заради миналото си. Рейдж имаше (има) звяра. Зейдист е социопат. Бъч не знаеше къде е мястото му в света. Вишъс имаше (има) ръката и виденията си. Фюри беше наркоман. Всеки от тези недостатъци е част от природата на братята и нерядко се корени в миналото им, така че не става въпрос за нещо като групово проклятие или товар, така да се каже... а звярът на Рейдж е единственият, който е непосредствено причинен от Скрайб Върджин. Останалите са просто стечение на обстоятелствата.
  От чисто професионално любопитство ми е интересно да науча дали братята си правят татуировки само като част от някой ритуал. Или понякога го правят и по естетически причини? - Синклер
  Здрасти, Син! В повечето случаи братята си правят татуировки, защото така се налага - тези по ръцете на Рот описват родословието му; Рейдж носи своя дракон на гърба си; Зи, за съжаление, носи татуировките на кръвен роб около китките
и врата си; Вишъс има предупредителни татуировки на слепоочието, ръката, слабините и бедрата си. Що се отнася до другите мъже, Рив има две червени звезди на гърдите си, както
и още няколко, които до една са ритуални. От друга страна, Куин има сълзата на лицето си (която е ритуална), както и датата на тила си (която пък не е). Мисля, че Куин тепърва ще увеличава колекцията си, а Джон и Блей скоро ще се сдобият
с първите си татуировки... макар че ще запазя в тайна дали са ритуални или не.
    
Надзирателке, става ясно, че по време на церемониите има череп и че той е принадлежал на първия брат. Ако мога да попитам... кой е той и как е станал първият брат? - Корт2130
   Добре, това е страхотен въпрос. Няма да отговоря, но ще ви кажа, че знам някои от детайлите. Нещо, което страшно ми се иска да направя един ден, ако е възможно, е да напиша история на Братството. Нямам предвид хронология, а историите на някогашните братя. Може би под формата на поредица „Късчета живот" или пък на цял роман... но би било наистина готино. От онова, което съм видяла, животът в началото не е бил никак лесен. Представете си какво трябва да е било за първия вампир воин да се натъкне на лесър, или какво се е случило по време на първото събиране на Братството, или пък какво е било да си част от програмата по създаването на братята. Мисля, че всичко това е страшно вълнуващо. Да се надяваме, че един ден ще имам възможност да го напиша!
   О, но все пак едно нещо мога да ви кажа - Рот е директен потомък на първия брат!
   Каква е процедурата по номинирането на някого за член на Братството? Случвало ли се е някой да откаже? - Даниел
   От онова, което съм видяла, то е съвсем като случилото се с Бъч. Настоящите членове на Братството са тези, които вземат решението. Има гарант (обикновено онзи, който е най-близък с кандидата) и именно той предлага името му за обсъждане на среща в Гробницата. Освен това е необходимо пълно единодушие - ако дори един от братята не го одобрява, кандидатът отпада. Без никакви обяснения и без повторна възможност. След това кралят, който от времето на прадядото на Рот неизменно е член на Братството, отнася името на Скрайб Върджин... така че да няма никакви изненади по време на церемонията.
   Досега съм видяла само един отказ. Да се надяваме, че някой ден ще мога да ви разкажа повече за това. Ала както Рот каза на Бъч - питат те само веднъж. Един-единствен път.

  Каква е историята на вещите в стъкления шкаф в храма на Избраниците (например, ветрилото и цигарето)? - Лисандьр
  От това, което съм видяла досега, става въпрос за вещи, оставени от посетители на предишните Примейли, или пък донесени от Избраниците, посетили Далечната страна. Няколко от тях (като пистолета, с който е прострелян Ви в началото на „Освободена любов") са изпуснати по време на онова нападение преди седемдесет и пет години.
  Знаем, че Фриц няма равен на себе си в кухнята, ала кое ястие смята за свой специалитет? - Мери
  Агнешко! Готвил го е за поколения от кралското семейство. И май се досещам какъв ще бъде следващият въпрос! Как тогава се е озовал на работа при Дариъс? А тази история определено си я бива... но е прекрасно, че отново е при Рот (и че по един специфичен начин все още е с Дариъс).
  От всички неща, на които враговете на братята биха могли да миришат... защо бебешка пудра? -Хейтрид
  ХА-ХА! Хейтрид, разбирам те! Но когато видях първия лесър... той миришеше именно на това. Толкова нелепо... и някак странно съвършено.


1618 г. Ражда се Дариъс
1641 г. Дариъс преминава през преобразяването си 1643 г. Дариъс е изпратен във военен лагер
1644 г. Ражда се Тормент
Дариъс напуска военния лагер
1665 г. Ражда се Рот
1669 г. Тормент преминава през преобразяването си и е обещан на първородната дъщеря на Принцепс Реликс
1671 г. Дариъс среща Тормент; девет месеца по-късно Тормент е въведен в Братството
1690 г. Рот преминава през преобразяването си 1704 г. Раждат се Вишъс и Пейн
1707 г. Вишъс отива във военния лагер
1729 г. Вишъс преминава през преобразяването си и напуска лагера (първо се скита, а след това се хваща на работа като главорез при един търговец)
1739 г. Вишъс среща Дариъс и Рот
1778 г. Раждат се Фюри и Зейдист Зейдист е отвлечен
1780 г. Зейдист е продаден в робство
1784 г. Ражда се Уелесандра
1802 г. Фюри и Зейдист преминават през преобразяването си 1809 г. Уелесандра преминава през преобразяването си 1814 г. Тормент и Уелси се обвързват


474	Д Ж . P. УОРД
1843 г. Ражда се Рейдж
1868 г. Рейдж преминава през преобразяването си
1898 г. Фюри спасява Зейдист от Господарката
Рейдж се присъединява към Братството, убива сова и е прокълнат от Скрайб Върджин със звяра
1917 г. Зейдист и Фюри срещат Рот
1932 г. Фюри е на смъртно легло - Зи се свързва с Дариъс, който се обръща към Рот с молба да изпълни последния ритуал (Фюри оживява)
1960 г. Ражда се Бъч 0'Нийл
1969 г. Ражда се Джейн Уиткъм
1975 г. Ражда се Мери Мадона Лус
1980 г. Ражда се Бет Рандъл
1983 г. Джон Матю се ражда на една автобусна гара 2005 г. Рот и Бет се обвързват
2006 г. Рейдж и Мери се обвързват Зейдист и Бела се обвързват Уелесандра е убита
2007 г. Бъч е въведен в Братството
Бъч и Мариса се обвързват
 Блей преминава през преобразяването си Куин преминава през преобразяването си Леш преминава през преобразяването си
Джон Матю преминава през преобразяването си Вишъс и Джейн се обвързват
Ражда се Нала





  Със съпруга ми се местим в нова къща. Което е страхотно. Всъщност тя е на почти сто години, но е нова за нас и за кучето ни. Майка ми и нейният бизнес партньор, заедно с техния екип, работят върху нея от около два месеца и почти са привършили. Предполагам, че ще се нанесем след някоя и друга седмица... когато ни очаква онзи прекрасен период, в който трябва да решим къде, по дяволите, да денем всичките си вещи.
  Около десет и половина вечерта е и аз обикалям от една празна стая в друга, проправяйки си път между машини за боядисване, кутии с боя и някое и друго магаре за рязане на дърва. Мястото ухае на парфюм „Латекс" и трябва да внимавам да не докосна някоя от стените, защото повечето от тях още не са изсъхнали. Дървените подове са застлани с найлон, а стъклата на прозорците са облепени с някакво лепкаво вещество, за да могат да бъдат боядисани рамките им.
  Страшничко е да бъда тук сама. Уличното осветление хвърля причудливи сенки в къщата, а тъмните ъгли изглеждат като място, от което всеки момент може да изскочи някой.
Както и става.
  Намирам се в трапезарията, когато точно пред мен от нищото изниква Рот. Аз изскимтявам уплашено и изведнъж заприличвам на Чарли Чаплин, размахала ръце като вятърни мелници, докато отскачам назад като танцьор на степ. Рейдж ме улавя точно преди да падна и в същия миг Бъч и Ви се материализират зад краля. Зи се появява последен, излизайки преспокойно от дневната, сякаш през цялото време е бил там.
Рейдж: (към мен) Добре ли си?
Бъч:	Трябва да я сложим да легне върху две магарета за рязане на дърва.
Аж. Р.: Никога ли не чукате...
Ви:	О, моля ти се.
Бъч: Какво ще кажете за кухненския плот?
Дж. P.: Добре съм!

Рейдж: На третия етаж има килими.
Дж. P.: Да не искаш да ми кажеш, че вече сте били там?
Бъч: Не. Ни най-малко. Ние? Да влезем в чужда собственост без разрешение? Аз гласувам за третия етаж.
Ви:	А защо не провесим задника й в някой дрешник? Дж.Р.: Моля?
Ви: (свива рамене) Целта е да не допуснем да се гътнеш от вълнение. Хайде де. Не утежнявай нещата допълнително.
Дж. P.: Няма да се...
Бъч: Третия етаж.
Рейдж: Третия етаж.
Дж. P.: (поглеждайки към Рот за помощ) Сериозно, аз... Pom: Третия етаж.
  Отправяме се към третия етаж насред истински хаос, приел формата на плътни мъжки гласове. Доколкото успявам да разбера, темата на спора им е какво се прави, когато някой припадне, и горещо се надявам да не се опитат да приложат методите си на лечение върху мен. Някак си не смятам, че студени душове, миризливи бомбички, стари епизоди на „Барни"* (очевидно дразнещото им въздействие има възстановителен ефект), изпити на екс чаши с „Лагавулин" (които биха могли единствено да ме нокаутират окончателно) или пък голи обиколки из квартала са сред приетите методи за лечение на хора, на които им се вие свят. Макар че идеята за една разходка до „Сакс" * * не звучи зле.
  Третият етаж на новата ни къща представлява голямо открито пространство - общо взето, нещо като обзаведено таванско помещение. По размери е почти колкото първия апартамент, в който живяхме със съпруга ми, ала в присъствието на братята мястото изведнъж ми се струва не по-голямо от кучешка колибка. Телата им са огромни и освен ако не са в средата на стаята, която има скосен таван, трябва да се навеждат, за да не си ударят главите.
  Рот е първият, който сяда, и си избира място до отсрещната стена. Останалите го наобикалят и в крайна сметка аз се оказвам седнала по турски срещу краля. От дясната ми страна се на
   * „Барни и приятели" - детска анимационна поредица, в която главният герой е лилав динозавър на име Барни. - Бел. прев.
   ** „Saks Fifth Avenue" - изключително луксозен магазин в Ню Йорк. - Бел. прев.

мира Зи. Те всички са облечени така, както биха слезли за някое от Храненията в имението: Рот носи впита тениска и кожени панталони; Фюри и Бъч - ушити по мярка спортно-елегантни костюми; Ви и Зейдист - анцузи и тесни тениски, а Рейдж - черна риза и тъмносини дънки.
Pom: Какво, по дяволите, се очаква да те питаме?
Дж. P.: Каквото...
Рейдж: Аз знам! (изважда от джоба си близалка с вкус на череша) Кого харесваш най-много? Мен, нали? Хайде де, знаеш, че е така. (Развива опаковката на близалката и я лапва.) Хайде деееее...
Бъч: Ако си ти, ще си тегля куршума.
Ви:	Не, това просто би означавало, че е сляпа.
Бъч:	(поклаща глава към мен) Горкичката.
Рейдж: Трябва да съм аз.
Ви:	Тя каза, че в началото не те е харесвала.
Рейдж: (размахвайки черешовата близалка, за да подсили думите си) Но аз я спечелих, което определено не може да се каже за теб, хубавецо.
Дж. P.: Никого не харесвам повече от останалите.
Pom: Добър отговор.
Рейдж: Тя просто се опитва да пощади чувствата ви. (Ухилва се, от което става невъзможно красив.) Толкова е любезна. Дж. P.: (умолително) Следващия въпрос?
Рейдж: (повдига вежди многозначително) Защо харесваш наймного мен?
Pom: Стига с бълнуванията, подхранващи егото ти, Холивуд. Ви:	Това му е в природата. А и при него не е временно със
       тояние, ами доживотна ваканция в света на мечтите. Бъч:	Така че направо не е за вярване, че отказва да носи ха
вайската риза, която Мери му подари.
Рейдж: (под носа си) Бих изгорил проклетото нещо, но е доста забавно да го събличам от нея.
Фюри: Абсолютно!
Бъч: И ти ли имаш хавайска риза? Майтапиш се!
Фюри: Не. Но обичам да свалям дрехите си от тялото на Кормия.
Бъч: Само така. (Двамата с Фюри удрят юмруци.)
Pom: Добре тогава, аз ще задам въпрос. (Останалите братя

начаса млъкват.) Защо, по дяволите, все още подскачаш, когато се появя пред теб? Адски е дразнещо. Сякаш ще ти сторя зло или нещо такова!
Рейдж: Страх я е, че не си ме взел със себе си и няма да ме види. Pom: Не ме карай да пробия някоя стена.
Рейдж: (отново се ухилва) Поне работниците все още не са приключили, така че ще могат да я ремонтират. (Пъхва нова черешова близалка в устата си.)
Бъч: Почакай, аз знам отговора. Страх я е да не й съобщиш, че Ви има брат, за когото ще трябва да пише.
Ви:	Говори каквото си щеш, ченге. Аз съм единствен и неповторим.
Бъч:	За нейно щастие, като се има предвид, че едва не я довърши...
Зи:	Аз знам защо.
  Всички глави, включително и моята, се обръщат към Зи. Както обикновено, когато присъства на някоя среща, той стои напълно неподвижен, ала погледът на жълтите му очи е проницателен като на хищник, следейки всяко движение на тези, които го заобикалят. На светлината на лампите, окачени по протежение на тавана, белегът му изпъква с особена дълбочина.
Pom: (към Зи) Е, защо се стряска?
Зи:	Защото, когато ти си наблизо, не е сигурна къде е действителността, (поглежда към мен) Не е ли така? Дж. P.: Така е.
  Внезапно си спомням, че Зи неведнъж е имал същия проблем... и това явно си проличава в погледа ми, защото той побързва да извърне очи.
Pom: (кима, сякаш за да каже „ами да, звучи логично") Добре, ясно.
Бъч: Аз имам въпрос. (Става сериозен... а след това заприличва на телевизионен водещ.) Ако беше дърво, какво би било то?
Рейдж: (насред смеха на останалите братя) Аз знам! Киселица*. Дава плод, но той е кисел.
* Дива ябълка. - Бел. ред.

480	Д Ж . P. УОРД
Bu:	Не, не дърво, а уличен стълб. Дърветата са твърде масивни.
Бъч:	(хвърля изпепеляващ поглед на своя съквартирант) Престани, Ви.
Ви:	Какво? Да не би да не е така?
Дж. P.: Аз харесвам диви ябълки.
Рейдж: (кимва ми одобрително) Знаех си, че ще се съгласиш с мен, вместо с тези дръвници.
Фюри: Какво ще кажете за холандски бряст? Те са високи и стройни.
Ви: И освен това са измрял вид. Аз поне обидих само фигурата й. Ти й даде заболяване*, от което листата й ще станат на петна.
Дж. P.: Благодаря ти, Фюри, това е прелестно.
Pom: Аз гласувам за дъб.
Ви: О, моля ти се! Това е най-обикновено приписване на собствените дървесни качества другиму. Ти си дъб и затова смяташ, че и с всички останали е така.
Pom: Не е вярно. Всички вие, задници, сте недорасли издънки.
Рейдж: Лично аз съм полски клен. Но с една малка разлика в името...
Бъч: (разсмива се на думите на Рейдж, а после се обръща към мен) Аз пък мисля, че е коледно дръвче. Защото си пада по лъскавите дрънкулки. (удря юмрук в моя)
Pom: Зи? Ти какво мислиш?
Зи:	Топола.
Рейдж: О, тези ги харесвам. Листата им шумолят много приятно, когато вятърът пуха в тях.
Бъч: Готино. Спомням си ги от детството си.
Фюри: Тополите са дружелюбни дървета. Не са наперени. Харесва ми.
Pom: Да го подложим на гласуване. Който е за топола, да каже „да", (е всички казват „да") Някой да не е съгласен? (тишина). Приема се. (поглежда ме) Ти си топола.
Иска ми се да отбележа, че нещата между мен и братята винаги се развиват по този начин. Те решават. Аз ги следвам. А,
   * Холандска брястова болест - гьбично заболяване по дърветата, предизвикваща масово изсъхване. - Бел. прев.

и между другото, обикновената топола е едно от най-най-любимите ми дървета.
Pom: Следващ въпрос. Любим цвят?
Рейдж: (вдига ръка) Аз знам! Яростно* червено
Бъч:	Яростно... (избухва в смях) Ти си безподобен задник,
знаеш ли го? Безподобен!
Рейдж: (кимва сериозно) Благодаря ти. Старая се да съм найдобрият във всичко, което правя.
Ви:	Трябва да го запишем в Анонимни задници.
Рейдж: Не съм много сигурен... не виждам членството в Анонимни плетачи да ти е помогнало особено.
Ви:	Това е, защото не плета.
Рейдж: (пресята се и стисва Бъч за рамото) Господи, тъжно е да гледаш как някой отказва да признае очевидното. Ви:	Слушай...
Pom: Моят любим цвят е черното.
Фюри: Не съм сигурен, че черното е цвят, господарю. Технически погледнато, той е сбор от всички цветове, така че... Pom: Черното е цвят. Точка по въпроса.
Бъч: Фюри, ако задникът те наболява, това е понеже току-що ти го сритаха по кралски.
Фюри: (прави физиономия) Май си прав.
Ви:	Аз харесвам синьото.
Рейдж: Разбира се, че го харесваш. Това е цветът на очите ми. Ви:	Както хубавичката синина, която след малко ще получиш.
Бъч: Аз съм привърженик на златното. Поне когато става дума за метал.
Ви:	А и ти отива.
Рейдж: Аз харесвам синьото, защото е любимият цвят на Ви.
Когато порасна, искам да стана точно като него.
Ви:	Тогава ще трябва да минеш на диета и да престанеш да
носиш повдигащи обувки.
Рейдж: Бас държа, че казваш същото на ВСИЧКИ момичета, с които излизаш, (поклаща глава) Освен това ги караш да се бръснат, нали?
   * Игра на думи с името на Рейдж, което на английски означава „ярост". - Бел. прев.

Bu:	По-добре, отколкото да трябва да ги изкарвам от обора, както правиш ти.
Дж. P.: Аз харесвам черно.
Pom: Точка за мен! Така, следващ въпрос...
Ви:	Какво ще кажете да направим нещата малко по-интересни?
Pom: (повдига вежди иззад тъмните си очила) Как по-точно? Ви:	(вперва поглед в мен) Истина или предизвикателство.
  Те изведнъж се умълчават и на мен ми става неловко... макар че не е заради тишината. Просто не съм никак убедена, че Ви ще играе честно... а ако се съди по напрежението в стаята, останалите братя очевидно споделят подозрението ми.
Ви:	Е, какво избираш?
  Ако избера истина, той ще ми зададе въпрос, чийто отговор ще бъде или невъзможен, или твърде личен. А ако се осмеля да опитам с предизвикателство... е, няма да ме убие с онова, което ще ме накара да направя. Почти съм сигурна, че останалите ще се погрижат да го преживея.
Дж. P.: Предизвикателство.
Ви:	Добре. Предизвиквам те да отговориш на въпроса ми. Рейдж: (намръщва се) Не се играе така.

Дж. P.: (почервенявайки като домат) Ъъъ, не, аз...
Рейдж: Какво? Да не би да искаш и малко Ви?
Дж. P.: Не, аз не мисля за вас по този...
Рейдж: ВИЖ... (потупва ме по коляното, сякаш иска да каже „всичко е наред, мила") няма нищо лошо да си пофантазираш. Полезно е. Точно заради това кожата на Бъч сияе така, а по дясната му ръка има косми - той също ме желае. Нали виждаш - свикнал съм с това.
Дж. P.: Аз не...
Бъч:	(през смях) Рейдж, друже, неприятно ми е да разбия
фантазиите ти, обаче въобще не си падам по теб.
Рейдж: (повдига вежди) Кой сега се нуждае от една игра на ис
тина или предизвикателство?
Ви: Знаеш ли, Холивуд, в учебниците по психиатрия грозната ти мутра се мъдри точно до „Нарцистично разстройство на личността".
Рейдж: Знам! Нали позирах за снимката. Много мило от тяхна страна да се обадят.
Ви:	(изсмива се) Ама че си идиот!
Pom: Храна, чала?
Дж. P.: Не съм голяма чревоугодница.
Ви:	Не думай.
Рейдж: Аз харесвам почти всичко.
Ви:	Още веднъж - не думай.
Рейдж: С изключение на маслини. Тях просто... пфу. Пфу за

Ви:	Истина или предизвикателство, нали така? Дадох и въз

маслините. Но сготвеното със зехтин е вкусно.
можност да избира. Тя предпочете предизвикателство.
Ви:
Какво облекчение. Цяла Италия се тревожеше за нацио
Pom:	Строго погледнато Ви е прав. Въпреки че той се прави

налната си икономика.
на задник.
Бъч:
Аз не си падам по морска храна.
Ви:	О, напълно съм сериозен.
Pom:
Господи, аз също.
Дж. P.: Добре, какъв е въпросът ти?
Фюри:
Нищо, в което има риба, не ми понася.
Ви:	Защо излъга?
Зи: И
на мен.

Ви:
Дори миризмата не ми харесва.



Въпросът изобщо не ме изненадва. Става въпрос за нещо
Рейдж:
Сега като се замисля... да, голямо пфу и за всичко, което
лично, само между него и мен, и той отлично знае отговора.

има перки или черупка. Е, с изключение на ядките, де.
Прави го само за да създава проблеми. Както и ще стане.

Обичам ядки.

Ви:
Да не повярваш.



Pom:	(намесвайки се, преди да успея да отговоря) Следващ
Бъч:
Страшно си падам по пържоли.
въпрос. Любима храна?
Pom:
Агнешко.
Рейдж: Сандвич с Рейдж и Бъч.
Фюри:
Агнешкото е възхитително.

Бъч:	0, да. С розмарин. Печено на скара, (поглажда си корема) Някой да е гладен?
Рейдж: Да, умирам от глад. (Тук всички завъртат очи нагоре.) Е, какво сега, нали раста!
Бъч: Което, като се има предвид колко голяма ти е станала вече главата...
Ви:	Надхвърля пределите на въображението.
Рейдж: Аз обичам всякакво месо.
Ви:	(разсмива се) Добре, тук вече ще се въздържа от коментар.
Рейдж: Което направо не е за вярване, (ухилва се)
Pom: Може ли да се върнем обратно на въпроса? Чала? Любима храна?
   Истината е, че не ми се иска да кажа нищо и съм разочарована, че вниманието отново е насочено към мен. Обожавам да гледам как братята се закачат. Сериозно, точно това е атмосферата, в която преминават дните ми. Аз съм сред тях, ала не със тях, ако в това има някакъв смисъл, и винаги съм запленена, чудейки се какво ли ще бъде следващото нещо, което ще направят.
Аж. P.: Зависи.
Рейдж: Добре, ОПИШИ НИ мелбата на мечтите си. Какво има отгоре й? О... и няма защо да се срамуваш. Знам, че ще си представиш как ти я поднасям, облечен единствено в препаска около кръста.
Ви:	И пантофки като на коледно джудже. Защото си страшно секси с малките им звънчета.
Рейдж: Виждаш ли? Наистина си падаш по мен. (отново се обръща към мен) Чала?
Аж. P.: Аз, ъъъ... не ям сладолед. Искам да кажа, обожавам го, но не мога да го ям.
Рейдж: (изглежда ме така, сякаш насред челото ми е пораснал рог) Защо?
Аж. P.: Проблеми със зъбите. Твърде е студен.
Рейдж: О, господа. Гадна работа... Така де, знаеш ли колко си падам по сладолед с вкус на кафе и залят с карамелов сироп?
Ви:	Ето нещо, за което сме на едно мнение. Никаква бита сметана и черешки за мен.

Рейдж: Да, в това отношение и аз съм пурист.
Фюри: Аз пък страшно обичам малиново сорбе. В някоя гореща лятна нощ.
Pom: „Rocky Road"*, (поклаща глава) Макар че това може да е и защото си мисля за живота като крал.
Бъч: Аз? Ментов с парченца шоколад.
Рейдж: Бива си го. Тези с парченца бисквити също не са за изхвърляне.
Зи:	Ние тъкмо дадохме на Нала да опита малко ванилов сладолед, (засмива се тихичко) Страшно й хареса.
   Тук всички произнасят едно разнежено „ооооо". След което се опитват да го прикрият, като се навъсват, сякаш трябва да докажат мъжествеността си.
Рейдж: (поглежда ме) Сериозно, виждала ли си това хлапе? Тя е... направо жестока.
Ви:	Което е неговият начин да каже, „Боже, това дете е наистина красиво".
Рейдж: Я стига, Ви. Тук си напълно съгласен с мен.
Ви:	(със съжаление) Така е. Човече... племенницата ми е
най-съвършеното дете на света, (удря юмрук в този на
Рейдж, а после се обръща към Бъч) Не е ли така?
Бъч: Повече от съвършена. Тя е в съвсем друга категория. Тя е... Pom: Вълшебна.
Фюри: Абсолютно вълшебна.
Аж. P.: Тя май съвсем ви е взела ума, така ли е, момчета? Рейдж: Тотално...
Фюри: Безусловно.
Бъч:	Взела ни е...
Ви:	...и последната капчица ум.
Pom: Напълно.
Зи: (поглежда ме, буквално сияе от гордост) Виждаш ли? Като за група агресивни, антисоциални перковци, не са толкова зле.
Pom: Хей... Чала отговори ли на въпроса за храната? (Оглушително „не" отеква в стаята.)
    * „Rocky Road" - шоколадов сладолед с ядки и желатинови бонбони; в свободен превод името му означава опасен, несигурен път. - Бел. прев.

Бъч: За сладоледа се въздържа, (поглежда ме) Защо не ни опишеш идеалния си сандвич? Между другото, можеш да ме използваш под каквато форма си поискаш, (ухилва се) Няма проблем.
Фюри: (опитвайки се да замаже репликата на Бъч) Или пък ядене. Кое е любимото ти ядене?
Дж. P.: Ами не знам. Всичко, което майка ми готви. Печено пиле. Лазаня...
Рейдж: Обожавам лазаня.
Фюри: И аз.
Ви:	Аз я харесвам с наденица.
Рейдж: Разбира се, че така я харесваш.
Pom: (изсвирва през зъби) Млъквайте, дами. Чала?
Дж. P.: Печено пиле с плънка от царевичен хляб, приготвено от майка ми.
Pom: Отличен избор. И много мъдро от твоя страна. Вече се канех да ги накарам отново да гласуват.
Рейдж: (навежда се заговорнически към мен) Нямаше да ти дадем риба. Така че няма за какво да се тревожиш. Дж. P.: Благодаря ти.
  Братята продължават да говорят и повече не ми задават кой знае какви въпроси, което е добре. Поразява ме това, колко много държат един на друг. Закачките им никога не прекрачват границата; дори Ви, който е повече от способен да разсече някого на две с острия си език, си мери думите. Докато гласовете им отекват из празната стая, аз затварям очи, мислейки си, че не искам никога да си тръгнат.
  Когато отново отварям очи, тях ги няма. Аз съм сама в новата си стара къща, седнала по турски на пода, и се взирам в празната стена, където само допреди миг виждах Рот толкова ясно. Тишината е ярък, тъжен контраст. Изправям се и усещам, че краката ми са се схванали. Отивам до стълбището и слагам ръка на парапета. Нямам представа колко дълго съм прекарала тук. Когато поглеждам към мястото, където седяхме, виждам единствено килим, застлан по целия под, осветяван от лампите на тавана.
  Угасям ги и поемам по стълбите. На площадката на втория етаж спирам. Все още не знам къде ще пиша, след като се нанесем... и това ме кара да се чувствам неспокойна. Има една стая с прекрасен изглед, но е малка...
   
Слизам на първия етаж и загасям още лампи, докато обикалям стая след стая. Преди да си тръгна от потъналата в мрак къща, спирам за миг в кабинета и поглеждам през фоайето и дневната към верандата - другият кандидат за кътчето ми за писане.
  Все още гледам натам, когато иззад ъгъла на улицата завива кола. Фаровете й осветяват прозорците над верандата... както и Зи, приседнал на парапета. Той посочва надолу няколко пъти.
   Ясно. Ще пиша на верандата. Вдигам ръка и му кимвам, за да знае, че съм го разбрала. Едно проблясване на жълтите му очи и той изчезва... ала аз вече не се чувствам така сама, въпреки че къщата е празна.
  Верандата ще бъде страхотно място за работа, казвам си, докато отивам към колата. Чисто и просто съвършено.

П Ъ Т Е В О Д И Т Е Л ЗА П О С В Е Т Е Н И	489

  Това, което следва, е последното интервю на Тор и Уелси. Проведох го в периода между „Вечна любов" и „Пробудена любов ". Публикувам го тук в памет на Уелси и на неродения им син.
  Декември в Колдуел, щата Ню Йорк, е гадно време, в което на човек не му се иска и носа си да покаже навън. Стъмва се в четири часа следобед, снегът се трупа така упорито, сякаш се подготвя за януарската си офанзива, а студът се просмуква дълбоко в основите и стените на къщите.
  Малко след Деня на благодарността пристигам в града, за да взема още няколко интервюта с братята. Както обикновено, Фриц ме посреща в Олбъни и два часа обикаляме с колата, преди да ме заведе в имението. Този път ни отнема ощетювече време, за да стигнем, ала не защото той полага по-големи усилия от обикновено да скрие точното местонахождение на имението. Трябва да си призная, че съм избрала първата буря за сезона за това пътуване. Докато двамата с иконома се носим напред, снегът яростно се блъска в стъклата на мерцедеса, но догенът не е разтревожен. Нито пък аз. Първо, тази кола е същински танк. Второ, както Фриц ми каза, Вишъс е сложил вериги и на четирите колела, така че ние си проправяме уверено път през бързо увеличаващата се снежна покривка - единственият седан насред снегорини, пикапи и джипове.
  Най-сетне пристигаме в имението и спираме пред внушителната каменна къща, където живеят братята. Докато слизам от колата, снежинки ме гьделичкат по носа и кацат върху миглите ми. Усещането е прекрасно, обаче веднага ми става страшно студено. Това не трае дълго - двамата с Фриц влизаме заедно във вестибюла и само гледката на невъобразимо красивото фоайе е достатъчна, за да ме сгрее. Догени се втурват към мен, сякаш ме грози опасност да измръзна до смърт. Донасят ми пантофи, които да обуя вместо ботушите си, топъл чай и кашмирена наметка. След като ми свалят дрехите като на дете, увиват ме в топлия шал и ми тикват горещия чай в ръцете, аз се отправям към стълбите.

Рот ме чака в кабинета си...
(изрязано)
  ...Тръгвам си от кабинета на Рот и се връщам във фоайето, където ме чака Фриц с якето и дебелите ми ботуши. Следващото интервю е с Тор и икономът ще ме откара до къщата му - очевидно тази нощ братът не е дежурен.
  Отново ме увиват в арктическите ми дрехи и аз се връщам в мерцедеса. Преградата се вдига и двамата с Фриц разговаряме по интеркома, свързващ предната и задната част на колата. Пътуването трае двайсетина минути и, човече, мерцедесът определено не се оставя снегът да го отклони от пътя му.
  Когато спираме и оставаме спрели, разбирам, че трябва да сме стигнали и си разкопчавам колана. Фриц ми отваря вратата и пред себе си виждам ниската, модерна къща, в която живеят Тор, Уелси и Джон Матю. Насред снега мястото изглежда страшно гостоприемно. От двата комина на покрива излизат тънки струйки дим, а прозорците хвърлят мека, жълта светлина върху покритата с плътна пелена от сняг земя. Докато се спускат от небето, снежинките улавят за миг топлите лъчи, преди да се присъединят към милионите си събратя, натрупани под прозорците.
  Уелси отваря задната врата, дава ми знак да вляза и Фриц ме придружава до прага. След като се покланя на Уелси, той се връща в мерцедеса и докато колата обръща, домакинята ми затваря вратата, оставяйки студения вятър навън.
Дж. P.: Ама че буря, а?
Уелси: Господи, да. Хайде, сваляй това палто.
  Отново ме разповиват, ала този път вниманието ми е така погълнато от уханието, което се носи откъм кухнята, че едва забелязвам как якето ми изчезва.
Дж. P.: Какво е това? (вдишвам дълбоко) Ммм...
Уелси: (окачва палтото и ми подава чифт пантофи) Сваляй ботушите.
Дж. P.: (свалям ботушите си и пъхвам крака в - ах, какво бла
женство - мека овча вълна) Мирише ми на джинджифил? Уелси: Достатъчно топло ли ти е само по пуловер? Искаш ли
още един? Не? Добре. Дай знак, ако размислиш, (влиза в
кухнята и отива до печката) За Джон е.

Аж. P.: (последвам я) Той вкъщи ли е? Да не са отменили часовете заради бурята?
Уелси: (повдигайки капака на една тенджера) Отмениха ги, но той така или иначе нямаше да може да отиде. Нека довърша това възможно най-бързо и после ще отидем при Тор.
Аж. P.: Джон добре ли е?
Уелси: Ще бъде. Седни. Искаш ли чай?
Аж. P.: Не, благодаря.
  Кухнята е обзаведена в сиво и черешовочервено, има две лъскави фурни, печка с шест котлона и мощен хладилник, издържани в същия цвят като шкафовете. До нишата на прозореца има маса, изработена от стъкло и желязо, и аз се настанявам на стола, който е най-близо до печката.
  Тази вечер Уелси е вдигнала косата си и докато разбърква ориза в тенджерката, изглежда като супермодел в реклама за луксозно кухненско обзавеждане. Под широкото черно поло, с което е облечена, коремът й е понаедрял в сравнение с последния път, когато я видях. Тя час по час слага ръка върху него и го поглажда. Сияе от здраве. Буквално сияе.
Уелси: Виж сега, ето как стоят нещата с вампирите. Вашите вируси не могат да ни заразят, но за сметка на това си имаме свои. А по това време на годината, също като във вашите училища, учениците прихващат разни неща един от друг. Снощи Джон започнаха да го болят мускулите и гърлото, а този следобед се събуди с температура. Горкичкият. (поклаща глава) Джон е... специално хлапе. Наистина специално. Много ми е приятно да е с мен у дома, но ми се иска тази вечер да си бе останал вкъщи по друга причина, (вдига поглед към мен) Знаеш ли, толкова е странно. Свикнала съм да бъда сама - не може да си омъжена за член на Братството и да не станеш независима. Но откакто Джон дойде да живее при нас, къщата ми се струва празна, когато него го няма. Докато се прибере от тренировъчния център, вече нямам търпение да го видя.
Аж. P.: Разбирам те.
Уелси: (отново си поглажда корема) Джон казва, че няма търпение малкото да се появи... иска да помага. Предполагам,

че докато е живял в сиропиталището, е обичал да се грижи за по-малките деца.
Дж. P.: Знаеш ли, не мога да не го кажа - изглеждаш страхотно.
Уелси: (завърта очи) Много си мила, но вече съм голяма като къща. Не мога дори да си представя на какво ще заприличам, докато дойде време да раждам. Както и да е... не се оплаквам. Малкото непрекъснато мърда, а аз се чувствам съвсем силна. Майка ми... справяше се добре с раждането. Имаше три деца, можеш ли да повярваш? Три. И то преди съвременната медицина. Та си мисля, че и аз съм като нея. А и при сестра ми всичко мина добре, (поглежда към тенджерката) Точно това напомням на Тор всеки път, когато се събуди посред ден. (изключва котлона и изважда черпак от едно чекмедже) Да се надяваме, че този път Джон ще хапне. Напоследък не се храни добре.
Дж. P.: Хей, какво ще кажеш за обвързването на Рейдж?
Уелси: (сипвайки ориз в една купичка) Господи, страшно харесвам Мери. Мисля, че е страхотно. Въпреки че Тор бе готов да убие Холивуд. Рейдж... не обича да му казват какво да прави. По дяволите, никой от тях не обича. Братята... те са като шест лъва. Не можеш да ги подкараш като стадо овце. Работата на Тор е да ги държи обединени, ала никак не му е лесно... особено като се има предвид какъв е Зи.
Дж. P.: Рот каза, че се бил развилнял.
Уелси: (поклаща глава и отива до хладилника) Бела... моля се за нея. Моля се всеки ден. Даваш ли си сметка, че са минали шест седмици? Шест седмици, (връща се с пластмасова кутия, която пъхва в микровълновата) Не мога да си представя онези лесъри какво... (прокашля се и натиска няколко копчета; разнасят се изпиуквания, последвани от бръмчене) Както и да е. Тор дори не се опитва да поговори разумно със Зи. Никой не го прави. Това отвличане като че ли... ами като че ли отключи нещо у него. Част от мен... знам, че ще прозвучи ужасно, но донякъде ми се иска Зи да открие тялото й. Иначе няма да успее да продължи напред и до Нова година ще е напълно полудял. И още по-опасен, отколкото е вече. (микровълновата спира и изпиуква)

Дж. P.: Не е ли... не съм сигурна коя е точната дума... не е ли изумително колко много го е грижа?
Уелси: (излива джинджифиловия сос върху ориза, слага кутията в съдомиялната, а после изважда салфетка и лъжица) Напълно изумително. В началото ми вдъхна надежда... нали се сещаш, че го е грижа за някого, за нещо. А сега? Сега се тревожа още повече. Не виждам как нещата могат да свършат добре. Ни най-малко. Хайде, да вървим в стаята на Джон.
  Двете с Уелси излизаме от кухнята, прекосяваме дългата всекидневна, която представлява прекрасна смесица от съвременна архитектура и старинно обзавеждане и картини, и поемаме по коридора, където се намират спалните. Тази на Джон е последната, преди голямата спалня на Тор и Уелси, която заема левия ъгъл на къщата. Когато се приближаваме, чувам...
Дж. P.: Това да не е...
Уелси: Аха. Маратон с филмите за Годзила. (бутва вратата и казва тихичко) Здравей. Как си днес?
  Стаята на Джон е издържана в тъмносиньо, а в изчистените линии на бюрото, таблата на леглото и писалището, се усеща нещо от Франк Лойд Райт*. На светлината, хвърляна от телевизора, виждам Джон в леглото, обърнат на една страна. Кожата му е бяла като чаршафите, само бузите му горят от треската. Очите му са затворени, а устата - полуотворена, при всяко поемане на дъх гърдите му просвирват. Тор се е настанил до него, облегнат на таблата. До огромното тяло на брата, Джон прилича на двегодишно дете. Ръката на Тор е протегната и Джон се е вкопчил в нея.
Тор: (кимва ми и изпраща въздушна целувка на своята шелан) Не е много добре. Мисля, че температурата му е още повисока. (Докато той казва това, от телевизора насреща ни Годзила надава мощен рев и започва да тъпче сградите... горе-долу същото, което вирусът прави в тялото на Джон.)
Уелси: (оставя купичката и се навежда през Тор) Джон?
  * Франк Лойд Райт - прочут архитект, смятан за най-великия американски архитект. - Бел. прев.
   
Джон отваря очи и се опитва да седне, ала Уелси поставя ръка на бузата му и му прошепва да остане легнал. Докато тя говори тихичко на Джон, Тор се привежда напред и обляга глава на рамото й. Давам си сметка, че е изтощен - без съмнение, от будуване и тревоги за Джон.
  Докато ги гледам заедно, искрено се радвам за Джон, но освен това съм и леко разтърсена. Трудно ми е да не си го представя в порутения тавански апартамент в онази пълна с плъхове сграда, болен и самичък. Въпросите, започващи с „ами ако", са твърде смущаващи. За да не се разстроя съвсем, насочвам вниманието си към Тор и Уелси и това, че двамата са го направили част от семейството си.
  След малко Уелси се настанява до Тор, който й прави място, като прибира крака, и слага свободната си ръка, онази, която Джон не държи, върху корема й.
Уелси: (поклащайки глава) Ще се обадя на Хавърс.
Тор: Мислиш ли, че трябва да го оставим в клиниката? Уелси: Те ще решат.
Тор: Сложил СЪМ вериги на рейндж роувъра. Само кажи и ще те откарам.
Уелси: (потупва крака му и се изправя) Ето защо се омъжих за теб.
  Уелси излиза, а аз оставам на прага, чувствайки се безполезна. Господи, колко много въпроси исках да задам на Тор, ала сега те до един ми се струват толкова маловажни.
Дж. P.: Май е най-добре да си вървя.
Тор: (разтърквайки очи) Да, така изглежда. Извинявай.
Дж. P.: Моля ти се... няма защо. Трябва да се погрижите за него. Тор: (свежда очи към Джон) Да, така е.
  Уелси се връща. Присъдата на лекаря е, че Джон трябва да постъпи в клиниката. Обадила се е и на Фриц, за да дойде да ме вземе, ала ще му отнеме време, затова ми казват да заключа къщата, когато си тръгна. Последвам Тор, понесъл Джон на ръце, по коридора, през всекидневната и обратно в кухнята. Вместо да го накарат да си сложи яке, Джон е увит в топла завивка, а на краката му нахлузват чифт пантофи като онези, които дадоха и на мен... само дето неговите са по-малки.

  Уелси се настанява на задната седалка на роувъра и си слага колана, а когато Тор поставя момчето до нея, тя взема главата му в скута си и го прегръща. Когато Тор затваря вратата, Уелси ме поглежда през прозореца. Отражението на гаражната стена зад мен засенчва лицето й и огненочервената й коса. Очите ни се срещат и тя вдига ръка. Аз правя същото.
Тор: (към мен) Нали няма проблем да те оставим? Знаеш как да се свържеш с мен.
Аж. P.: Добре съм.
Тор: Вземи си каквото поискаш от хладилника. Дистанционното за телевизора в кабинета е до стола ми.
Аж. P.: Добре. Карай внимателно и ме дръж в течение как е той. Тор: Обещавам.
  Тор слага голямата си длан на рамото ми за миг, а после се настанява зад волана и дава на заден вход. Веригите тракат върху циментовия под на гаража, докато не достигнат снега навън. След това единственото, което чувам, е ниското боботене на двигателя и хрущенето на милионите снежинки под гумите.
  Тор обръща колата и поема напред, задействайки гаражната врата с дистанционното. Докато тя се затваря, последното, което виждам, са задните фарове на роувъра, хвърлящи червена светлина върху преспите.
  Прибирам се в къщата. Затварям вратата след себе си. Ослушвам се.
Тишината е плашеща. Не защото ми се струва, че в къщата има някой, а защото онези, които би трябвало да са в нея, ги няма.
  Отивам във всекидневната, настанявам се на един от копринените дивани и зачаквам до прозореца, сякаш ако гледам как Фриц пристига, той ще дойде малко по-бързо. Обула съм си ботушите, а якето лежи в скута ми.
  Струва ми се, че минават години, преди мерцедесът найсетне да се появи на алеята. Изправям се, отивам до входната врата, както са ми казали, и прекрачвам прага. Докато се обръщам, за да заключа, хвърлям един последен поглед към печката, където Уелси готвеше преди около половин час. Тенджерката, в която беше оризът за Джон, си е там, където тя я е оставила, също както и черпакът.
   
Готова съм да се обзаложа, че в една обикновена нощ тези неща никога не биха били оставени така. Уелси е отлична домакиня.
  Давам знак на Фриц, че ми трябва една минутка, и изтичвам в кухнята. Измивам тенджерката и черпака и ги оставям да съхнат до мивката, защото не знам къде им е мястото. Отново излизам навън, ала този път завъртам ключа. Бърза проверка, за да се уверя, че наистина съм заключила, и поемам през снега към мерцедеса. Фриц излиза и ми отваря вратата. Миг преди да се настаня на кожената седалка, се обръщам към къщата. Светлината от прозорците вече не изглежда така гостоприемна... сега тя ми се струва някак тъжна. Къщата очаква обитателите й да се върнат, така че под покрива й отново да има не само неодушевени предмети. Без хора тя е просто музей, пълен с експонати.
  Сядам в мерцедеса и икономът подкарва в бурята. Шофира внимателно, така, както съм сигурна, че го е сторил и Тор.


Информация за предстоящи заглавия,
откъси от книгите и полезни Връзки м о ж е т е
да о т к р и е т е на нашия с а й т :
www.ibis-press.eu
Дж. Р. Уорд
БРАТСТВОТО НА ЧЕРНИЯ КИНЖАЛ
Пътеводител за посветени
Редактор
Любка Йосифова
Коректор
Милена Моллова
Технически редактор
Симеон Айтов
Американска. Първо издание Формат 60x90/16. Печ. коли 31
Цена 16,90 лв.
Издателство ИБИС
София, бул. „Искърско шосе" 19
Книжна борса „Болид", ет. 4, ст. 2
e-mail: office@ibis-press.eu
тел. 981 68 31
Предпечатна подготовка „Ибис"
Печатница „Симолини"
??

??

??

??