Пролог Древната страна, 1731г. Светлина от огън, идваща от плитката яма, полази влажните стени на пещерата, твърдият камък оживяваше от пъплещите сенки. Отвън се вихреше жестока снежна буря, а воят на острия вятър отекваше в гърлото на подслона, пригласяйки на женските родилни писъци, идващи от сламеника. - Момче е, – изпъшка тя между контракциите. – Момче! Над легналото й напъващо се тяло, като тегнещо проклятие, братът от Братството на Черния кинжал Харм, изобщо не го беше грижа за болката й. - Съвсем скоро ще разберем. - Ще се обвържеш с мен. Обеща ми... Думите й секнаха и лицето й се изкриви грозно, докато от вътрешността й се очертаваше излизащото на бял свят негово чедо, и докато той присъстваше там, по лицето на Харм се четеше колко непривлекателна беше в раждането си една аристократка. Не беше била такава, когато за първи път я срещна и прелъсти. Тогава тя беше прилична и облечена в сатен, подходяща да износи неговото потомство, с ароматна кожа и блестяща, обемна коса. Сега? Беше просто животно, потно и лепкаво – и защо това траеше толкова дълго? Процесът го отегчаваше, беше обиден, че се налагаше да бъде до нея. Това беше женска задача, а не работа на воин като него. Но нямаше да се обвърже с нея, освен ако не се наложеше. Ако това беше синът, за когото се молеше? Тогава да, щеше да признае малкото с нужната церемония и да даде на тази жена статуса, който заслужаваше. Ако не? Щеше да си тръгне и тя нямаше да каже нищо, защото в очите на нейното общество, тя беше омърсена, невинността и чистотата й бяха погубени, след като вече бе оплодена. Харм наистина беше решил, че му е време да се задоми. След векове развратност и поквара, възрастта вече влияеше и той се замисляше за първи път за наследството, което ще остави след себе си. За момента имаше изоставени копелета, произлезли от слабините му, за които не знаеше, не го беше грижа и не значеха нищо за него – и за всичкото това време това беше нещо, което за него беше приемливо – да не отговаря пред никого и за нищо. Сега обаче... искаше семейство. А освен това го имаше и проблемът му с дълговете от облози, нещо, от което бащата на тази жена лесно можеше да го отърве – но все пак, ако не беше момче, нямаше да се обвърже с нея. Нито беше луд, нито мислеше да се чука за нищо. Освен това, имаше безброй жени от глимера, които ламтяха за статуса, който идваше след обвързване с член на Братството на Черния кинжал. Харм нямаше намерение да се обвърже, докато не видеше мъжко поколение от самото начало. - О, я се стегни, - отсече той, когато писъците й отново отекнаха и ушите му запищяха. – Мълчи. Както за всичко останало обаче, тя не се подчини. - Идва...! Синът ти идва на бял свят! Робата, с която беше облечена, се беше усукала нагоре до увисналите й гърди от въртенето й, ръцете й – свити в юмруци, изпънатият й и кръгъл корем бе изложен безсрамно на показ, а слабите й бледи бедра бяха широко разтворени. Това, което излизаше от нея, беше отвратително - онова, което трябваше да е нежното и прекрасно място, поемащо мъжкото достойнство и семенната течност, изхвърлена от удоволствие, сега беше ужасно подуто и изкривено. Не, никога повече нямаше да проникне в нея. Син или не, гледката пред очите му сега беше нещо, което не беше способен да забрави. За щастие, обвързването по изгода беше нещо често срещано сред висшето общество – не че щеше да го е грижа, ако не бяха част от това общество. Нейните нужди далеч не му бяха важни. - Той е пред теб! – изкрещя тя, главата й се килна назад и пръстите й задраскаха по земята под нея. – Синът ти... идва! Харм се смръщи и после ококори очи и измести стойката си. Тя не го лъжеше. В действителност нещо се показваше от нея... беше... Отвратително. Ужасно, уродливо... Краче. Беше краче? - Вземи сина си от тялото ми, - заповяда тя между напъните. – Извади го от мен и го вземи до сърцето си, за да усетиш, че е твоя плът и кръв! Заедно с оръжията си и бойните принадлежности, опасани около тялото му, Харм падна на колене, когато и второто краче се показа. - Издърпай го! Издърпай го! – рукна кръв и жената отново запищя, но бебето не помръдна от нея. – Помогни ми! Не може да излезе! Харм остана настрана от точещата се бъркотия и се зачуди колко ли жени беше забременил и които са минали през това. Дали винаги беше така неприятно, или тя просто беше слаба? Вярно беше, че трябваше да я бе оставил сама да се справи с това, но не й вярваше. Единственият начин да бъде сигурен, че неговото малко е мъжко, бе да присъства на раждането. В противен случай, никога не би се изненадал, ако тя замени далеч по-нежеланата дъщеря с искания мъжки наследник – заченат от нечие чуждо мъжество. Това беше договорено нещо в крайна сметка и той много добре знаеше как такива неща се подправяха с намеса. Звукът, който в следващия момент излезе от гърлото на жената с такава сила и продължителност, направо му спря мислите. След това тя започна да пъшка, мръсните и окървавени ръце на жената сграбчваха появяващото се измежду бедрата й и го дърпаха навън, теснотата между краката й се разширяваше. И точно когато той си помисли, че тя със сигурност умира, когато си мислеше дали ще трябва да погребе и двамата - и бързо реши, че не, тъй като горските животни биха изяли останките им с охота – детето изскочи напред, сякаш преодолявайки някаква пречка. И ето го и него. Харм се наведе напред. – Моят син! Без да му мисли, той протегна ръце и го хвана за хлъзгавите мънички глезени. Беше живо, малкото риташе със сила, бореше се срещу затвора на родилния канал, от който излизаше. - Ела, синко, - заповяда Харм, докато го дърпаше. Жената се сгърчи в агония, но той не й обърна внимание. Ръцете, малки, перфектно оформени ръчички, се появиха след това, заедно с кръглото коремче и гърдите, които дори още неразвити, изглеждаха обещаващо широки. - Воин! Той е воин! – Сърцето на Харм заби силно, триумфът отекваше в ушите му. – Синът ми ще носи моето име! Ще бъде известен като Харм, както аз преди него! Жената надигна глава, вените на врата й бяха изпъкнали като груби въжета под твърде бледата й кожа. - Ще се обвържеш с мен, - каза грубо тя. – Закълни се... закълни се в честта си или ще го задържа в себе си, докато не посинее и не пристъпи в Небитието. Харм се усмихна студено, оголвайки кучешките си зъби. След това извади от ножницата му един от кинжалите си, закрепени на гърдите му. Насочи острия му връх надолу и го постави в долната част на корема й. - Ще те разпоря като добитък, за да го освободя с най-огромно желание, нала. - И кой ще храни скъпоценния ти син? Семето ти не ще оцелее без да ме има да му помагам. Харм се замисли за бясната буря отвън. За това колко бяха далеч от вампирските убежища. За това колко малко знаеше за нуждите на новородените. - Ще се обвържеш с мен, както обеща, - простена тя. – Закълни се! Очите й бяха кръвясали и обезумели, дългата й коса – потна и заплетена, тялото й не бе вече нищо, от което можеше да се възбуди. Но логиката й го хвана натясно. Да загуби онова, което искаше, за да не изпълни точно уговорката, която така или иначе бе подготвен да сключи, само защото тя я представяше като нещо, което бе нейната воля, не бе мъдро решение. - Заклевам се, - промърмори той. След тези думи, тя отново се отпусна и да, сега той щеше да й помогне, в ритъм с напъните й. - Идва... той идва... Новороденото излезе от утробата й, заедно с него родилни течности, и когато Харм хвана сина си в ръце, знаеше, че неочакваната радост, която бе толкова... Очите му се присвиха, когато погледна лицето. Мислейки, че по него има мембрана или някаква слуз, покриваща като маска малкото, той протегна ръка надолу към чертите на лицето, което беше смесица между неговото и това на жената. Обаче... не се промени. - Що за проклятие е това? – каза той настойчиво. – Що за... проклятие! Глава 1 Планините на Колдуел, Ню Йорк, наши дни Братството на Черния кинжал го държеше жив, за да може да го убие. Като се вземат предвид околосветските занимания на Кор, които бяха изпълнени с насилие до дупка в най-добрия случай и отвратителна поквара – в най-лошия, това изглеждаше като край, който си заслужаваше да получи. Беше роден насред зимна нощ, по време на паметна снежна виелица. Вътре в дълбините на една влажна и мръсна пещера, докато снежни ветрове са се вихрили над Древната страна; жената, която го бе износила, бе крещяла и кървяла, за да даде на брата от Братството на Черния кинжал Харм сина, който бе очаквал от нея. Бе отчаяно желан син. Докато не се бе появил напълно на този свят. И това бе началото на неговата история,... която в крайна сметка го докара дотук. В друга пещера. В навечерието на друга декемврийска нощ. И както при раждането му, вятърът виеше в поздрав към него, макар че този път беше завръщането му в съзнание, а не появата му като независим живот, което го изкара на повърхността. Както и новородено, той имаше минимален контрол над тялото си. Беше неспособен да мръдне и това пак щеше да е така, дори да ги нямаше стоманените вериги и решетки, които бяха опасали гърдите, бедрата и краката му. Лъскави машини, в контраст с ръждясалото обкръжение, писукаха зад главата му – наблюдаваха дишането му, сърдечния ритъм, кръвното налягане. С „лекотата‖ на несмазан механизъм, мозъкът му започна да функционира нормално в черепа и когато мислите му най-после се навързаха и оформиха в рационални епизоди, той си припомни събитията, които го доведоха дотук, него, водачът на шайката копелета, попаднал в плен на враговете си: атака в гръб, разтърсващо падане, удар или нещо такова, което го бе пратило на легло и с животоподдържащи системи. Оставен на несъществуващата милост на братята. Беше се пробуждал веднъж или два пъти, докато бе в плен, оглеждаше тези, които го бяха затворили и къде се намираха в този подземен коридор, който бе изпълнен по рафтовете си с различни урни с неясно съдържание. Завръщането в съзнание никога не траеше особено дълго обаче, а връзката в мозъка му оставаше нестабилна за какъвто и да е период от време. Това събуждане обаче беше различно. Можеше да усети промяната в главата си. Каквото и да беше ранено, най-после се бе излекувало, и той се бе завърнал от замъгления пейзаж на полу-живот, полу-смърт и беше останал в страната на живите. - ... за което наистина се тревожа, е Тор. Краят на изречението, произнесено от мъж, нахлу в ухото на Кор като серия от вибрации, чийто смисъл сякаш се забави и докато думите настигнаха произнесеното, той отвори очи. Две тежко въоръжени фигури в черно бяха обърнати с гръб към него и той отново затвори очи, за да не издаде, че е буден. Самоличностите им обаче той напълно разпозна. - Мне, той е добре, - чу се тих драскащ звук и след това се разнесе мириса на тютюн. – Ако се подхлъзне, аз ще съм там. Дълбокият глас, който пръв бе проговори, сякаш стана сух. - Ще си там, за да удържиш нашия брат... или да му помогнеш да убие това парче месо? Вишъс се засмя като сериен убиец. - Толкова малко ме познаваш, мамка му. Цяло чудо е, че не сме свързани при други обстоятелства, помисли си Кор. Тези мъже бяха толкова кръвожадни, колкото и той. Но такъв съюз нямаше да има никога. Братството и копелетата бяха от двете противоположни страни в кралството на Рот, като линията, която ги разделяше, бе куршумът, който Кор бе пратил във врата на законния водач на вампирската раса. И цената на тази измяна щеше да стане ясна тук и съвсем скоро. Разбира се, иронията се състоеше в това, че някаква изравнителна сила от доста време насам се намесваше в съдбата му и бе отклонила амбициите и фокуса му далеч, далеч от трона. Не че Братството знаеше нещо по въпроса – а и не биха се интересували. Освен че споделяха апетит за война, той и Братството имаха още една основна обща черта: прошката беше за слабите, опрощаването на действията на жалките бе нещо, което притежаваха жените, но не и воините. Дори и да узнаеха, че той вече не таи омраза към Рот, никога не биха го освободили от това, което напълно си беше заслужил. И имайки предвид всичко, което бе станало, той не се чувстваше зле или ядосан от това, което му предстоеше. Такава бе природата на войната. Обаче се натъжаваше – нещо, което не бе познато за него. Някъде в паметта му, образ се появи в главата му и му спря дъха. Беше образ на висока и слаба жена в бяла роба, свещена Избраница на Скрайб Върджин. Русата й коса се спускаше надолу по раменете й и се вееше чак до бедрата й от нежния бриз, очите й бяха с цвят на нефрит, а усмивката – благословия, която не бе заслужил с нищо. Избраницата Лейла бе онова, което бе променило всичко за него – бе превърнала Братството от мишена в нещо, което можеше да преживее, от враг – в съществуващ редом с него обитател на света. За кратката година и половина, през която Кор я познаваше, тя бе променила черната му душа повече от всеки друг преди това, бе го накарала да се промени повече, отколкото той смяташе, че бе възможно за толкова малко време. Дистройър, братът на Вишъс, отново заговори. - Всъщност нямам нищо против Тор да го разкъса на парчета. Заслужил си е това право. Вишъс изруга. - Всички сме го заслужили. Ще е трудно да се погрижим да остане нещо накрая, с което да се разправи. И тук беше въпросът, помисли си Кор със затворени очи. Единственият възможен начин да се измъкне от този смъртоносен сценарий, беше да разкрие любовта си към жената, която не беше негова, никога не беше била и нямаше и да бъде. Но нямаше да пожертва Избраницата Лейла за нищо и никого. Дори не и за да се спаси. Глава 2 Тумбестата кристална чаша бе толкова чиста, толкова лъсната от сапунени петна, прах и други остатъци, че беше като въздуха и водата в самата чаша: напълно невидима. Наполовина пълна, зачуди се Лейла. Или наполовина празна? Докато седеше на мека табуретка между двете мивки със златен обков, пред златното огледало с форма на листо, което отразяваше дълбоката вана зад нея, тя се загледа в повърхността на течността. Линията на водата се вдлъбваше, после съвсем леко нагоре по вътрешността на чашата, сякаш по-амбициозните молекули търсеха начин да преценят ограниченията си и да избягат. Тя уважаваше това усилие, и в същото време тъжеше за безсмислеността му. Много добре знаеше какво беше да имаш желанието да се освободиш от онова, което те държеше без да го желаеш. От векове тя беше като водата в чашата – налята без нейно знание, още от нейното раждане, в ролята на служеща на Скрайб Върджин. Заедно със сестрите си отдавна изпълняваше задълженията си на Избраница в Светилището, боготвореше майката на расата, записваше събитията на вампирските поколения, в очакване на нов Примейл, който да бъде назначен, за да може да забременее и да роди още избраници и братя. Но сега всичко това беше свършено и отшумяло. Като се наведе над чашата, тя се вгледа във водата отблизо. Беше обучена в ерос, а не скрайб, но много добре знаеше как може да надникне във виждащите сфери и да види историята. В храма на Скрайб Върджин избраниците имаха за задача да записват историите и събитията на расата с часове, да гледат как пред тях се разкриват раждания и смърт, любов и обвързване, войни и мирни времена, слаби ръце със свещени пера обрисуваха детайлите и следяха историята на всичко. Но нямаше какво да види. Не и тук, на земята. А горе нямаше повече свидетели. В крайна сметка нов Примейл се беше появил. Но вместо да си ляга с жените и да продължава принципа на размножаване на Скрайб Върджин, той беше направил нещо безпрецедентно и бе освободил всички тях. Братът от Братството на Черния кинжал Фюри бе прекършил характерния образец, беше престъпил традицията и връзките, и откакто го бе направил, избраниците, които бяха определени за такива от самото си раждане, приеха свободата си. Вече не бяха живи представителки на остаряла традиция, бяха личности, които сами определяха какво харесват и какво – не, потапяха се в реалността на живота и търсеха и откриваха своите собствени съдби, а не служеха на чужди. Като го беше направил, той бе сложил началото на смъртта на безсмъртните. Вече нямаше Скрайб Върджин. Нейният роден син, братът от Братството Вишъс, я беше търсил в Светилището, но тя си беше отишла, последното й послание се носеше във вятъра само за неговите очи. Беше казала, че има наум един наследник. Никой не знаеше кой беше това. Като се облегна назад, Лейла погледна бялата роба, която носеше. Не беше от свещения вид, с който се обличаше през всички тези години. Не, тази беше от място, наречено Потъри Барн и Куин й я беше купил миналата седмица. Зимата се задаваше студена, и той се смяташе, че майката на детето му трябва да се облича топло, и че винаги трябва да бъде обгрижвана. Ръката на Лейла се плъзна по сега плоския й корем. След като беше родила дъщеря си, Лирик, и сина си, Рампейдж, се чувстваше странно през всички тези месеци да няма нищо в утробата си... Мърморещи гласове, ниски и дълбоки, се чуваха от затворената врата. Беше дошла от спалнята си, за да ползва тоалетната. Беше се забавила след като изми ръцете си. Куин и Блей, както винаги, бяха с малките. Държаха ги. Гукаха им. Всяка вечер трябваше да се подготвя да вижда любовта не между тях и малките... а между двамата мъже. Разбира се, бащите разкриваха еклива и искряща връзка един с друг, и въпреки че беше красиво, сиянието от това я караше да се чувства още по-празно студена в собственото си съществуване. Като избърса потеклата сълза, тя си каза да се стегне. Не можеше да се върне в спалнята с плувнали очи и зачервен нос и бузи. Сега трябваше да е радостно време за 5-членното им семейство. Сега, след като близнаците бяха оцелели критичното раждане, Лейла също, всички трябваше да пируват, че бяха добре и в безопасност. Сега трябваше да се живее щастлив живот. Вместо това тя все още беше тъжна като невидимата вода в чашата, опитваща се да се измъкне. Но този път затворът го създаваше тя, а не лошият късмет на потеклото й. Определението за измяна, поне според речниците, беше „действие на предателство към някого или нещо‖... Почукването по затворената врата беше леко. - Лейла? Тя подсмъркна и проговори с фалцет. - Здравей! Гласът на Блей продължаваше да бъде тих. - Добре ли си там вътре? - О, да, разбира се. Реших да си направя някои процедури за лицето. След мъничко ще изляза. Тя се изправи на крака, приведе се и наплиска бузите си. После разтри челото и брадичката си с кърпа, така че червенината да бъде по-равномерна по кожата й. Затегна колана на роклята си, изправи рамене и излезе през вратата, молейки се да запази самообладание достатъчно дълго до Последното хранене. Но можеше да си отдъхне. Като отвори вратата, Блей и Куин дори не гледаха към нея. Бяха се надвесили над бебешката люлка на Лирик. - ... очите на Лейла, - каза Блей като малката се протегна и сграбчи единия му пръст. – Определено. - Има и косата на своята мамен. Виж как се подава русото, нали? Любовта им към малката беше пламенна, грееше на лицата им, затопляше гласовете им, правеше движенията им по-леки във всичко, което правеха с грижа към нея. И все пак Лейла се фокусира не върху това. Погледът й се спря върху широката длан на Куин, докато се движише нагоре-надолу по гърба на Блей. Свързващата ги милувка беше несъзнателна, сякаш просто се предлагаше и приемаше нещо, което не беше нищо, и в същото време беше всичко. И като виждаше това от другия край на стаята, отново й се наложи да примигва бързо. Понякога нежността и любовта могат да бъдат също толкова трудни за гледане като насилието. Понякога, когато си от външната страна и надникваш вътре, когато виждаш двама души в синхрон един с друг, е като сцена от хорър филм, като нещо, от което ти се иска да извърнеш поглед, нещо, което да забравиш, да прогониш спомена за него – особено когато скоро ще си легнеш и ще се изправиш пред часове самота в мрака. Да знае, че никога нямаше да има тази специална любов с някого, беше... Куин я погледна от другия край на стаята. - О, привет. Той се изправи и се усмихна, но не се заблуди. Очите му пробягаха по нея като че й създаваха криминален профил – макар че може би това не беше така. Може би просто параноята й я караше да мисли така. Съвсем й беше писнало да води двоен живот. И все пак, по жестока ирония на съдбата, която сякаш обича най-много да се забавлява така, да освободи това, което й беше на сърце, щеше да й струва живота. А как би могла да остави малките си? - ... наред ли е? Лейла? Когато Куин се смръщи срещу нея, тя поклати глава с престорена усмивка. - О, много съм добре, - беше предположила, че я е попитал как е. – Наистина съм добре. Като се чудеше как да докаже лъжата, тя се приближи към бебешките легла. Рампейдж или накратко Рамп, се бореше с нуждата от сън, сестра му изгука и той извърна глава и ръчичката му се протегна. Странно как дори на тази крехка възраст той сякаш осъзнаваше задълженията си и искаше да я защити. Беше заради начина на размножаване. Куин беше член на аристокрацията, резултатът от поколения селектирани обвързвания, въпреки „дефекта‖ си да има различни очи – едно синьо и едно зелено, му се отплащаше, въпреки презрението на глимерата и собственото му семейство, почитаемостта на неговото кръвно потекло не можеше да се отрече. Също не можеше да се отрече и ефекта на присъствието му. Висок близо два метра, тялото му беше извито от страхотни мускули, плътта му беше заякнала и от тренировки, и от истински битки с огнестрелни оръжия, които бяха толкова смъртоносни, колкото и пищовите и камите, с които се биеше. Беше първият член на Братството на Черния кинжал, който бе приет заради заслуги, а не заради достигане на определената възраст, и все пак не беше разочарование за традицията. Той никога не разочароваше никого. Всъщност Куин беше красив мъж по един по-скоро суров начин: лицето му беше ъгловато поради факта, че почти нямаше мазнини по тялото си, а различните му очи гледаха изпод тъмни вежди. Черната му коса беше късо подстригана наскоро, почти бръсната в долната част, а горната – зализана назад, и в резултат на това вратът му изглеждаше още по-плътен. Имаше металносиви пиърсинги по ушите и сълза на аструкс нотрум под окото му от времето, когато беше защитник на Джон Матю, и хващаше окото където и да отидеше. Може би защото хора, вампири и човекоподобни се тревожеха на какво може да е способен, ако нещо не му се хареса. Блей, от друга страна, беше пълната му противоположност, толкова привлекателен, колкото Куин пораждаше желание да го избегнеш в тъмна уличка. Блейлок, син на Рок, имаше червена коса и кожа, чийто цвят беше една идея по-светъл от този на останалите от вида. Беше също толкова едър, но когато си около него, първото впечатление от него беше за интелигентност и добро сърце, а не за мускули. Все пак никой не можеше да оспорва колко невероятен беше на бойното поле. Лейла беше слушала истории, макар и никога от него самия, тъй като не беше такъв, че да се хвали, да създава излишна драма или да привлича вниманието към себе си. Тя ги обичаше и двамата с цялото си сърце. И изолацията, която почувства, беше изцяло предизвикана от нея самата. - Погледни, - рече Куин и кимна към малките. – Имаме си две мъничета, готови за сън – е, едно и половина. Той се усмихна, обаче това не я заблуди. Очите му продължаваха да оглеждат лицето й в търсене на знак какво точно се опитваше тя да скрие. За да затрудни още проучването му, тя се отдръпна. - Добре си спят, слава на Скрайб... ъ, на съдбата. - Ще дойдеш ли довечера с нас за Последното хранене? – попита той спокойно. Блей се изправи. - Фриц каза, че ще ти приготви каквото поискаш. - Той винаги е толкова мил, - тя отиде до леглото отсреща и демонстративно легна на възглавниците. – Всъщност огладнях към два часът и слязох до кухнята, и хапнах овесена каша и препечена филийка. Кафе. Портокалов сок. Закуска и обяд наведнъж. Нали знаете, понякога като имам усещането, че превъртам всичко от нощта и започвам наново от средата. Жалко, че това можеше да се направи само в преносен смисъл. Макар че... дали наистина би избрала да не среща Кор? Да, помисли си тя. Би предпочела никога да не беше узнавала за съществуването му. Любовта на живота й, нейният Блей, нейната половина от сърцето и душата й... беше я предал. И чувствата й към този мъж бяха като отворена рана, в която бактериите на предателството навлизаха и се разпространяваха. И така, сега беше тук, в този собствен затвор, измъчвана от факта, че имаше отношения с врага; първо, защото беше измамена... и впоследствие защото искаше да бъде с Кор. Бяха се разделили зле обаче, като той бе приключил тайните им срещи, когато го бе накарала да признае чувствата си. И оттогава нещата бяха тръгнали от зле към трагични, когато Братството го бяха заловили и отвели под страж. В началото не можеше да разбере нищо за състоянието му. Но после беше успяла да се пренесе, както могат избраниците, беше се пренесла при него и го бе видяла на ръба на смъртта в един каменен коридор, пълен с урни в различни форми и цветове. Нямаше какво да направи. Не и ако не си признаеше чувствата и не се разкриеше –и дори да го направеше, нямаше да го спаси. Така че оставаше тук, заклещена като дух, обладаващ заплетено кълбо от чувства, скрепено от отровния бръшлян на вината и разкаянието, който никога нямаше да бъде свободен. - ... нали? Имам предвид... – докато Блей продължаваше да й говори за едно или друго, на нея й се наложи да се насили да не вдигне ръце към очите си. - ... накрая вечер си тук с децата. Което не значи, че не обичаш да си с тях. Махнете се, опитваше се да им внуши тя. Моля ви, просто се махнете и ме оставете. Не че не ги искаше покрай децата или че по някакъв начин криеше кои са бащите на Лирик и Рамп. Просто имаше нужда да подиша, и всеки път, когато някой от двамата я гледаше, както сега, това ставаше почти невъзможно. - Звучи ли ти добре, - попита Куин. – Лейла? - О, да, разбира се, - нямаше представа с какво се съгласява, но се увери, че се усмихва. - Просто сега ще си почина малко. Бяха будни през повечето време от деня. - Ще ми се да ни позволяваш да ти помагаме повече, - смръщи се Блей. – На една минута разстояние сме. - И двамата се биете през повечето нощи. Имате нужда от сън. - Ти също си от значение обаче. Лейла премести поглед на детските легла и като си спомни как държеше децата в ръце и ги хранеше, се почувства дори по-зле. Заслужаваха мамен, която да е по-добра от нея, която да не се самоусложнява и самонатоварва с решения, които никога не бе трябвало да взима, такава, която да не се вълнува от слабостта си към мъж, когото никога не бе трябвало да доближава... и още по- малко да обича. - Изобщо не съм от значение в сравнение с тях, - прошепна тя сковано. – Те са всичко. Блей я доближи и взе ръката й, сините му очи бяха изпълнени с топлина. - Не, ти също си много важна. А всяка мамен има нужда от време за себе си. За какво? Да мисли за нещата, за които съжалява? Не, благодаря, помисли си тя. - Тогава ще си отида в гроба без тях и ще се наслаждавам на собствената си компания, - тя осъзна колко мрачно прозвуча това, и побърза да го замаже. – Освен това, съвсем скоро ще пораснат. Ще стане преди ние тримата да се усетим. Продължи някакъв разговор за това, но тя не чу и частица от него заради писъците в главата си. Но после най-накрая я оставиха на спокойствие, когато двойката си тръгна. Фактът, че толкова се радваше да вижда как си отиват, беше поредното тъжно нещо, което таеше. Като стана от леглото, тя се върна към люлките, очите й отново се пълнеха със сълзи. Като бършеше бузите си отново и отново, тя извади носна кърпа от скрития си джоб и си издуха носа. Малките бяха заспали, очите им бяха затворени, личицата – обърнати едно към друго, сякаш си говореха чрез телепатия в съня. Перфектни малки ръчички и малки крачета, закръглени и здрави коремчета, увити с памучни пелени. Бяха толкова добри бебета, усмихнати и засмени, когато бяха будни, спокойни и с вид на ангели, когато спяха. Рампейдж бързо наддаваше тегло, по-бързо от Лирик, но тя изглеждаше по- сърцата от него, по-малко се противеше, когато я преобличаха или къпеха, очите й оглеждаха по-осъзнато. Докато сълзи капеха от лицето на Лейла и падаха по килима, тя се чудеше колко още можеше да издържи на това. Преди да се усети, че изобщо се движи, беше отишла до домашния телефон и набираше 4-цифрен номер. Догенът, когото повика, се появи веднага и Лейла сложи маската си за пред обществото, усмихвайки се на прислугата с ведрост, която не чувстваше. - Благодаря ти, че ще се грижиш за моите съкровища, - каза тя на Древния език. Прислугата отвърна с радостни думи и искрящи очи, и само толкова Лейла можеше да изтърпи от двете или три секунди разговор. После излезе от стаята и вървеше толкова бързо, че краката й сякаш се плъзгаха по коридора със статуите. Когато стигна до вратите в самия край на коридора, тя ги отвори широко и влезе в крилото на прислугата. Като всички имения с тези размери и особености, домът на Братството се нуждаеше от невероятна подкрепа от страна на прислуги, и стаите на догените се редяха по много коридори, разделени на възраст, пол и пост, които заформяха цялата им група. В лабиринта от коридори Лейла реши накъде да поеме без определена мисъл, просто искаше да намери стая, която не беше на никого – и откри една такава през три врати от един завой. Като влезе в голото пространство, тя отиде до прозореца, открехна го и затвори очи. Сърцето й биеше лудо и главата й се въртеше, но дишаше дълбоко и усети студения свеж въздух... ... и се пренесе като дух през малкия процеп, който беше създала, превръщайки се в едно с нощта, клетките й подскачаха напред и се отправиха надалеч от имението на Братството. Както обикновено, свободата беше временна. Но бе толкова отчаяна, че я прие като задушаващ се кислород. Глава 3 Куин беше партньор на мъж. И не в смисъла като боец или приятел. Да, със сигурност преди да се установи с Блей, му харесваше да се чука и с жени. Но все пак, стандартът му за избор на сексуални партньори беше толкова ниско поставен, че дори прахосмукачки и понякога ауспуси бяха кандидати. Но без овце. #стандарти Но не можеше да се каже, че жените някога са го увличали или че някога е бил изключително заинтересован от някоя. Не че им имаше нещо или че не ги уважаваше, както всяко друго живо и дишащо нещо на света. Просто не бяха неговото питие, така да се каже. Във вечери като тази обаче, съжаляваше, че нямаше много опит. Само защото се беше чукал с жени, не значеше, че беше подготвен по някакъв начин да се справи с това, което сега му предстоеше. Като стигнаха до края на главното стълбище с Блей, той се спря и погледна партньора си. В далечината, идващи през милиарди стаи до фоайето, се чуваха дълбоки мъжки гласове, думкаща музика и звънтящи чаши, които обявяваха, че турнирът по пул и билярд на Братството вече беше във вихъра си. Куин се усмихна, надявайки се да изглежда спокоен. - Хей, ще се видим там, нали? Трябва да сляза до долу да се срещна с доктор Джейн заради рамото ми, за около десет минути. Няма да се бавя. - Разбира се. Искаш ли да дойда с теб? За секунда Куин просто сякаш се изгуби, вглеждайки се в него. Блейлок, син на Рок, беше всичко, което той не беше: Блей беше със съвършено тяло, изваяно сякаш от Микеланджело, лице, за което си струва да умреш, и червена коса, която беше плътна и бляскава, вързана на опашка; беше умен, но и освободен, което беше различното; и беше стабилен и някого, на когото можеш да разчиташ, като мощна планина, точно мъжът, който никога не трепваше. По всички критерии, в сравнение с Блей, Куин беше като пластмасова подложка за порцеланова купа, като останала част от нещо в сравнение с перфектния комплект, пукнатината в средата в сравнение с нещо, което никога не беше чупено. Но поради някаква причина Блей бе избрал него. В разрез с всичко, лошият син, от който се беше отрекло семейството на Откривателите, секс-приятелят с различни очи, непостоянният, враждебен и грубоват самотник... някак беше попаднал на Чаровния принц и дявол да го вземе, това беше достатъчно да повярваш в Господ. Блей беше причината той сега да е жив, да има дом, който никога не бе имал, той беше светлината, която огряваше света му. - Куин? – ясните сини очи придобиха някак смръщен вид. – Добре ли си? - Извинявай, - той се наведе и притисна устни до врата на мъжа. – Разсеян. Но е заради теб, нали знаеш? Като Куин се отдръпна, Блей се беше изчервил... и възбудил. И този аромат беше разсейване, което не можеше лесно да бъде преборено. Обаче имаше истински проблем, с който трябваше да се справи. - Кажи на братята, че няма да се бавя, - Куин кимна в посока към претъпканата стая. – И че ще ги размажа. - Както винаги. Дори Бъч не може да ти се опре. Думите му бяха нежни и в тях се чуваше обожание, което караше Куин да се чувства благословен. Като се предаде на поривите си, Куин отново се приближи и прошепна в ухото му. - Ще трябва добре да се заредиш на Последното хранене. Смятам да те държа зает цял ден. С бързо близване по врата, което възнамеряваше да продължи по- късно, Куин бързо тръгна преди да стане напълно неспособен да си тръгне от приятеля си. Като се отправи към основата на стълбището, той мина покрай скритата врата и влезе надолу в тунелния проход, който свързваше частите на сградата. Подземният тренировъчен център на Братството се намираше на около четвърт миля от имението и подземният проход, който ги свързваше, беше дълъг, масивен и просторен тунел, осветен от флуоресцентни таванни панели. Докато потропваше, стъпките му отекваха наоколо сякаш кубинките му одобряваха с аплодиране това, което смяташе да направи. Не беше сигурен, че са прави обаче. Нямаше си никаква представа какво правеше тук. Вратата в края на килера се отвори без звук след като въведе кода, а после тръгна покрай наредени по рафтове бележници, хартия за принтери, химикалки и други канцеларски глупости. Навътре в офиса имаше обичайните бюро, стол и компютър, както и вехти мебели за кабинети, като нито една не му отнемаше вниманието, докато преминаваше през стъклената врата и тръгна по коридора надолу. С големи и нетърпеливи крачки той мина покрай всякакви професионални кътчета, от огромен фитнес и стая с тежести, достойна за тренировки на Дуейн Джонсън, до стаите с лични шкафчета и първите класни стаи. Медицинската част от тренировъчния център имаше няколко места за лечение и терапия, операционна и няколко стaи за пациенти. Там доктор Джейн, шелан на Ви, и доктор Мани Манело, партньорът на Пейн, се грижеха за всякакви рани от битки, както и за домашни инциденти и дори бременности и раждания на Малкия Рот , както и на Нала, Лирик и Рaмпейдж. Почука на първата врата, пред която спря и не се наложи да чака повече от един удар на сърцето. - Влез! – извика от вътрешната страна Джейн. Добрата докторка беше с лекарска престилка и чехли, както си седеше пред компютъра в дъното на добре оборудваната клинична стая, пръстите й шареха по клавишите, докато обновяваше нечие медицинско досие, главата й беше приведена, късата руса коса стърчеше нагоре, като че беше прокарвала пръсти през нея от часове. - Един момент... – тя натисна силно Enter и се изправи със завъртане на стола. – О, ето те и теб, татенце. Как си? - Нали знаеш, радвам се на любовта. - Тези твои бебчета са прекрасни. А аз дори не харесвам децата. Усмивката й беше приятна като ябълков пай. Тревисто-зелените й очи, от друга страна, бяха остри като че те сканираха. - Благодарение на теб се чувстват страхотно. Ииии тишина. Като замря разговорът, той се заразхожда напред- назад, тъй като не можеше да стои на едно място, започна да разглежда лъскавия и лишен от каквито и да е петънца кабинет, изучаваше празните носилки под операционните лампи, и затягаше кожените колани на болничното легло. Джейн седеше спокойно на малкия си стол, като го остави на мира да се рови наоколо в собствената си глава. И когато телефонът й зазвъня, тя остави да се включи гласова поща, без дори да види кой я търсеше. - Може би греша, - рече той най-накрая. – Нали знаеш, какво ли пък разбирам аз. Доктор Джейн се усмихна. - Всъщност мисля, че си много умен мъж. - Не и за такива неща, - той се прокашля, каза си, че е по-добре да се свършва с това... макар че докторката изглежда не бързаше, той самият се дразнеше. – Виж... обичам Лейла. - Разбира се, че я обичаш. - И искам най-доброто за нея. Тя е майка на децата ми. Искам да кажа... след Блей тя е най-добрият ми спътник заради тези деца. - Абсолютно. Скръсти ръце и спря да крачи напред-назад, изправи се лице в лице срещу добрата лекарка. - Не казвам, че разбирам от жени. Имам предвид, настроенията им и други глупости. Само че... Лейла често плаче. Опитва се да го скрие от мен и Блей, но... всеки път като отидем да я видим, намирам носни кърпички на топка в кошчето и очите й все са плувнали, а бузите – зачервени. Усмихва се, но така и не изглежда истински. Очите й... направо са трагични, мамка му. И... не знам какво да правя, просто знам, че това не е правилно. Джейн кимна. - Как е с децата? - Страхотна, доколкото виждам. Напълно им се посвещава и те са щастливи. Всъщност, единствено я виждам в състояние, близко до щастие, когато ги държи. – Той се прокашля. – Така че предполагам се чудя... питам се... както и да е, но могат ли бременните жени, след като вече не са бременни... могат ли да... Боже, направо можеше да спечели всички награди по себеизразяване в момента. И термините, които използваше? Още малко и щяха да му дадат докторска степен, както на нея. По дяволите. Но поне Джейн изглежда разгада какво пораждаше тази негова тирада. - Мисля, че имаш предвид следродилна депресия, - след като той кимна, тя продължи. – И мога да ти кажа, че не е нещо нетипично за вампирите и не е здравословно. Говорила съм си и преди с Хавърс за това и наистина се радвам, че повдигаш въпроса. Понякога новите майки дори не разбират, че това се превръща в проблем. - Има ли някакво изследване... или... не знам. - Има няколко начина да се определи случващото се и поведението е един от основните. Мога и да си поговоря с нея и да й направя кръвни изследвания, за да проверя хормоните й. И да, има много неща, които можем да направим и да й окажем подкрепа. - Не искам Лейла да си мисли, че го правя зад гърба й или нещо такова. - Напълно те разбирам. И си мислех така или иначе да се кача, за да я видя как е и как са малките. Мога да кажа, че е просто обикновен преглед. Не е нужно изобщо да споменавам нещо или да повдигам въпроса. - Страхотна си. След като беше приключил тук, предположи, че е време да се върне при партньора си и турнира по билярд. Но по някаква причина не можеше. - Вината не е твоя, - каза Джейн. - Забременя от мен. Ами ако... – добре, вярно, че беше лекар, но все пак не искаше да казва думата сперма пред нея. Което беше откачено. – Ами ако моята част от гена е причината... Вратата се отвори широко и Мани показа глава. - Ей, готова ли... о, извинявайте. - Почти приключихме, - усмихна се Джейн. – И не си ни виждал заедно. - Разбрано, - Мани потупа по касата на вратата. – Ако мога да помогна с него, кажете ми. И той изчезна сякаш изобщо не се беше появявал. Джейн стана и се приближи. Беше по-ниска от Куин, и далеч по-слаба от почти сто и четиридест килограмовия мъж. Но сякаш стоеше над него, авторитетът в гласа и очите й беше точно това, от което се нуждаеше, за да се успокои. Тя го докосна по ръката, погледът й беше целенасочен. - Вината не е твоя. Това е нещо естествено и се случва след някои бременности. - Но забременя от мен. - Да, но това се дължи на бушуването на нейните хормони след раждането, така че никой не е виновен. Освен това постъпи правилно, че дойде при мен и можеш много да й помогнеш като просто поговориш с нея и й дадеш време и пространство, тя ще се обърне към теб накрая. И честно казано, вече бях забелязала, че не идва на храненията. Мисля, че трябва да я окуражим да се присъедини към останалите, за да знае, че всички сме до нея. - Добре. Да. Джейн се намръщи. - Може ли да ти дам един съвет? - Да, моля те. Тя стисна ръката му. - Не се чувствай отговорен за нещо, върху което нямаш контрол. Това води само до стрес, който те кара да се чувстваш ненормално нещастен. Знам, че е много по-лесно да се каже, отколкото да се направи, но опитай да го запомниш, нали? Видях как беше до нея през всеки етап на бременността. Няма нещо, което да не си направил или да не би направил за нея, и си чудесен баща. Предстоят само хубави неща, обещавам ти. Куин въздъхна тежко. - Да. Макар притеснението му да продължаваше да упорства, той си напомни, че докато Лейла беше бременна, Джейн беше спечелила доверието му. Лечителката му беше помогнала да извърви толкова много път и никога не го беше разочаровала, никога не го беше подвеждала, лъгала или давала лош съвет. - Всичко ще бъде наред, - обеща тя. За нещастие, както се оказа впоследствие, добрата докторка грешеше. Но все пак тя нямаше контрол над съдбата. Нито пък той самият. Глава 4 Детето беше като неуспешен опит. Беше мутирала и грозна версия на чертите на Харм, горната устна сякаш беше нарисувана грешно, като на заек. Харм пусна бебето насред мръсния под на пещерата и то не издаде и звук, когато падна, ръцете и краката му едва се движеха, плътта му беше сиво-синкава, пъпната връв все още го свързваше с жената. Щеше да умре, както би трябвало да се случва с всички грешки на размножаването и природата – и това не биваше да поражда възмущение. Но фактът, че Харм беше измамен пораждаше. Беше пропилял тези осемнадесет месеца, тези безброй часове, както и момента на надежда и щастие за това нездраво чудовище. И какво знаеше със сигурност? Че вината не беше негова. - Какво си износила? – попита той настоятелно жената. - Син! – изкрещя тя в отговор и с болка. – Родих ти... - Проклятие, - Харм се изправи в цял ръст. – Утробата ти е нечиста. Покварила е дара на моето семе и е създала това... - Твоят син... - Виж го сама! Виж със собствените си очи! Това извращение! Жената се изпъна и повдигна глава. - Той е идеален, той е... Харм подмести новороденото с крак, с което детето раздвижи малките си бели дробове и изрева слабо. - Дори ти не можеш да отречеш какво виждаш! Зачервените й очи се впиха в детето и после се разшириха. - То е... - Това е твое дело, - заяви той. Липсата й на аргумент беше като неизбежно обезглавяване – дефектът наистина не можеше да се отрече. После тя простена сякаш все още раждаше, кървавите й пръсти се впиваха в студената земя, краката й затрепериха и се разтвориха по-широко. В последвалите напъни нещо се подаде и Харм си помисли, че може би има още едно дете. Разбира се, сърцето му се изпълни с надежда, като се молеше първото дете да е дубле, прокълнатият от двама близнаци. Уви, не, беше просто някаква конвулсия, може би стомахът или червата. А новороденото заплака, гърдите му се движеха нагоре-надолу с все по-малко ефект. - Ще умреш тук, както и той, - рече Харм без капка загриженост. - Няма да... - Вътрешностите излизат. - Детето е... – промълви тя. – Детето.. - Е извращение на природата срещу волята на Скрайб Върджин. Жената млъкна и се отпусна, сякаш беше безвъзвратно прокудена, и Харм зачака последния пристъп, в който душата й щеше да напусне тялото. Само че тя продължаваше да диша и да го гледа в очите... и да съществува. Що за измама беше това? Мисълта, че нямаше да отиде в Дънд беше направо като обида. - Ти направи това, - изплю той. - Откъде знаеш, че твоето семе не е било... Харм опря крак във врата й и го натисна, с което спря думите й. Гневна вълна накара тялото на воина да търси убийствено действие, единственото, което го спря да й прекърши врата, беше мисълта, че това можеше да доведе до наказание, редом с неща, които преди беше правил. Тя трябва да си плати, помисли си той внезапно. Да, вината беше нейна и заради това, че го разочарова, жената трябваше да се покае. Като заговори, той оголи зъбите си. - Ще те оставя да живееш, както и да отгледаш това чудовище и да те виждат с него. Това е твоето проклятие, задето ти ме прокле така – вечно да бъде до теб, като амулет на прокълната, и ако разбера, че това нещо е умряло, ще те заловя и ще те нарежа на парчета. После ще убия и сестра ти, всичките й деца и родителите ти. - Каквато е волята ти! Харм се приведе, напрежението бе предизвикало руменина по лицето му и биеше познато в главата му. - Чу думата ми. Знаеш каква е волята ми. Ако ме предизвикаш, е на твоя отговорност. Тя се отдръпна назад от страх, а той отстъпи и погледна към подобието на новородено, към жалката жена, целият този ужасяващ резултат – и замахна с ръка във въздуха, сякаш за да ги изтрие от живота си. Вихрушката навън виеше, а огънят гаснеше, когато той се запъти към коженото си палто. - И оскверни сина ми, - каза той, като завъртя тежките кожи около раменете си. – Наказанието ти е да го отгледаш като прокламация за провала си. - Ти не си кралят, - контрира го тя със слаб глас. – За да нареждаш на някого. - Това е дейност, която ще се отрази на обществото и братята ми, - той насочи пръст в посока на ревящото новородено. – С това до теб, никой друг няма да легне с теб и да страда като мен. - Не можеш да ми наредиш това! - О, но мога и ще го направя. Тя беше разглезена и непокорна жена по природа, а точно това го беше привлякло у нея в началото – беше я научил какви са грешните й похвати и това му беше задържало интереса известно време. Разбира се, имаше един случай, когато се беше опитала да доминира над него. Един път и после нито веднъж повече. - Не ме тествай, жено. Правила си го и преди и можеш да си спомниш последиците. Тя пребледня и той кимна към нея. - Да. Това. Почти я беше убил в нощта, когато се беше наложило да й покаже, че ще бъде с когото си поиска, където и когато си иска, и тя нямаше разрешение да си ляга с друг, докато дори бегло я свързваха с него. Малко след това тя беше решила, че единственият й шанс да има власт над него, беше, ако го дари със сина, който желаеше, а в същото време той беше започнал да мисли за наследници. Уви, беше се провалила в това начинание. - Мразя те, - простена тя. Харм се усмихна. - Чувството е взаимно. И отново ще ти кажа, че е най-добре да си сигурна, че това нещо ще оживее. Ако разбера, че си го убила, ще те накажа със собствената ти смърт и тази на целия ти род. И с тези думи, той се изплю два пъти в краката й, веднъж за нея и веднъж за детето. И после с бърза крачка си тръгна, докато тя продължаваше да го вика, а забравеното новородено стенеше в студа. Навън бурята продължаваше да се усилва, вихрушки сняг го заслепяваха като ято птици, събиращи се, за да разкрият после пейзажа. Долу, в долината, планините се издигаха покрай бреговете на дълбоко езеро, снежните вихрушки над замръзналата му вода бяха като вълните в топлите месеци. Всичко беше тъмно и застинало, лишено от живот, но той отричаше да намери някакво предзнаменование в това, което бе видял. Ръцете го сърбяха да хване кинжалите си и враждебност обземаше вътрешния му глас, но си каза, че не бива да се съсредоточава в станалото. Щеше да си намери друга. Някъде имаше женска, която щеше да му даде наследниците, които заслужаваше и искаше. И той щеше да я намери и да я напълни със спермата си. Щеше да има подходящ син. И нямаше да се примири с друго. Глава 5 Докато Тор приближаваше входа на свещената пещера на Братството, той се вмъкна във влажния интериор, и щом веднъж влезе вътре, миризмата на мръсотия и далечният мирис на огън подразниха синусите му. Очите му привикнаха незабавно и когато продължи, усмири тропота на ботушите си. Не искаше да бъде чут, въпреки че присъствието му щеше да бъде забелязано веднага. Портите бяха далеч навътре и бяха направени от стари железни решетки, дебели колкото предмишница на воин и високи като дървета, около тях бе увита стоманена мрежа, за да предотврати дематериализиране. Факли съскаха и мъждукаха от всяка страна и отвъд той можеше да види началото на огромния коридор, който водеше дори по-навътре в земята. Спирайки пред масивна бариера, той извади бакърен ключ и не изпита никакви угризения за това, че го бе откраднал от шкафа на орнаментното бюро на Рот. Щеше да се извини за кражбата по-късно. Както и за това, което предстоеше да направи. Отключвайки механизма, той отвори масивната тежка врата, пристъпи вътре и заключи всичко след себе си. Като вървеше напред, той следваше естествената пътека, която бе разширена с изсичане и груба сила, и след това изградена с дървени полици. Върху редицата дъски, хиляди и хиляди урни осигуряваха площадка за игри на сенки и светлини. Всички урни бяха с различни форми и размери, и идваха от различни епохи, от древността до модерни времена, но това, което се намираше във всяка една, бе едно и също - сърцето на лесър. След започването на войната с Обществото на лесърите, още в Древната страна, Братството маркираше убийствата на враговете, взимайки урните на жертвите им и довеждайки ги тук, за да ги добавят в колекцията. Наполовина трофей, наполовина "майната ти, Омега", това беше наследство. Гордост. Очакване. И вероятно не беше нищо повече. Убийците бяха толкова малко и далеч между улиците на Колдуел и някъде другаде, че скоро щеше да им дойде краят. Тор не изпитваше никаква радост от това постижение. Но това вероятно се дължеше на тазвечершната ужасна годишнина. Беше трудно да изпита нещо друго освен загубата на неговата Уелси на днешния ден, който щеше да бъде нейният рожден ден. След като зави по лек завой, той спря. Нагоре сцената беше като нещо, излязло от някой филм, който не можеше да реши дали бе Индиана Джоунс, Анатомията на Грей или Матрицата. В средата на старинните каменни стени и сурово осветените факли, и различните прашни урни, обемна и писукаща медицинска апаратура бе свързана към тяло на носилка. А до затворника? Двама масивни мъжки вампири, покрити от глава до пети с черна кожа и черни оръжия. Бъч и Ви бяха неразделни членове на Братството, бившето човешко ченге и синът на майката на расата, доброто католическо момче и сексуалния девиант, пристрастеният към дрехите и царят на технологиите, обединени от общата отдаденост към Бостън Ред Сокс и взаимен респект и привързаност, каквато не знае никакви граници. Ви подскочи от присъствието на Тор пръв, братът се завъртя толкова бързо, че пепел се разхвърча от ръчно свитата му цигара. - О, по дяволите, не! Няма начин, мамка му! Изчезваш оттук! Мнението, въпреки децибелите му, бе лесно за игнориране, тъй като Тор се съсредоточи върху парчето месо върху носилката. Там лежеше Кор, тръбички излизаха и влизаха в него, сякаш беше двигател на кола, която се готвят да подкарат, дишането му бе нормално... почакай, не нормално. Ви пристъпи към Тор, приближавайки се все повече и повече. И ти да видиш, братът бе извадил малкото си пищовче М-4 и дулото на четворката сочеше директно към лицето на Тор. - Наистина го имам предвид, братко. Тор погледна зад масивното рамо към затворника им. И осъзна, че се усмихва сурово. - Буден е. - Не, не е... - Дишането му току-що се промени. - Тор посочи към гърдите му. - Виж. Бъч се намръщи и отиде към пленника. - Виж ти, виж ти, виж ти. Събуди се, шибаняко. Ви се извърна. - Кучи син. Но оръжието не се помръдна, нито пък Тор. Колкото и да искаше Кор, щеше да му пробие дупка в гърлото, ако направеше още една крачка. Ви беше най-малко сантиментален от братята и бе толкова търпелив, колкото гърмяща змия. В същия момент очите на Кор примигнаха и се отвориха. На мъждивата светлина на факлите, изглеждаха черни, но Тор си спомняше, че бяха сини. Не че му пукаше. Ви навря лицето си пред пътя му, диамантените му очи бяха като кинжали. - Това няма да бъде подаръкът за рождения ден на мъртвата ти шелан. Тор дръпна горната си устна и оголи зъби. - Майната ти. - Няма да стане. Наричай ме както си искаш, но не. Знаеш как ще протекат нещата и още не ти е дошъл редът. Бъч се озъби на пленника им. - Чакахме те да се присъединиш към партито. Да ти донеса нещо за пиене? Може би малко смесени ядки, преди да те сложим в правилната позиция? Няма нужда да ти показваме шибания изход. Няма да се тревожиш за това. - Да вървим, Тор. - каза Ви. - Веднага. Тор оголи зъби, но не срещу брат си. - Ти.. копеле, ще те убия... - Не, няма да правиш това. - Ви закачи ръката си около бицепса на Тор и още малко щеше да го подхване да играят на „сол и пипер‖. - Вън... - Ти не си Господ... - Нито пък ти и точно затова си тръгваш. Някъде назад в ума си, Тор осъзнаваше, че проклетият плъх имаше право. Не беше и наполовина рационален... и послепис, майната му на Ви, че помнеше каква вечер беше. Неговата любима шелан, първата му любов, щеше да бъде на двеста двадесет и шест. И щеше да има две годишно в ръцете си. Но съдбата не му даде това. - Не ме карай да те застрелям, - грубо рече Ви. - Хайде, братко. Моля те. Фактът, че думата "моля" излезе от устата на Вишъс, бе нещото, което свърши работа. Проклетото нещо бе точно толкова шокиращо, че обезоръжи Тор от гнева и лудостта му. - Хайде, Тор. Този път Тор позволи на себе си да бъде изведен, грандиозният му план издиша, прекалено тихите последици на лудостта му го накараха да потрепери в кожата си. Какво, по дяволите, правеше? Какво, по дяволите? Да, той бе заслужил правото си да убие Кор чрез кралска прокламация, но само ако Рот му позволи да го направи. А това категорично не се бе случило все още. Това можеше да бъде каша от измяна. Говорейки за смяна на позициите. Един мъртъв предател за друг, дишащ. Когато достигнаха решетките, които Тор бе отключил, за да влезе, Ви свали облечената си в ръкавица ръка от него. - Ключът. Тор не поглеждаше брата, докато изваждаше нещото от джоба на коженото си яке и му го подаде. След известно скърцане и потропване, пътят пред него се отвори и Тор тръгна напред без да го подканят, с ръце до бедрата си, кубинките му се влачеха в прахоляка, а главата му бе наведена. След като чу поредната серия скърцане на метал с метал, осъзна, че бе заключен сам навън. Но след това Ви се оказа до него от другата му страна. - Обещавам ти, - каза братът. - Ти и само ти ще го убиеш. Щеше ли да бъде достатъчно, Тор се зачуди. Нещо някога щеше ли да бъде достатъчно? Преди да излязат на входа на пещерата, Тор спря. - Понякога... животът просто не е справедлив. - Не, не е. - Мразя това. По дяволите, мразя това. Минавам през... периоди, не само нощем, но и седмици, понякога дори месец или два... когато забравям всичко. Но гадостите винаги се завръщат и след известно време, не можеш да издържаш повече. Просто не можеш. - Удари едната страна на главата си с юмрук. - "То" е един червей вътре в мен и знам, че да убия Кор няма да ме разсее за повече от десет минути. Но във вечер като тази, ще приема дори това. Чу се съскащ звук от запалването на цигарата на Ви. - Не знам какво да кажа, братко мой. Бих ти казал да се помолиш за това, но горе няма кой да те чуе. - Не съм сигурен, че майка ти някога е слушала. Без да се обиждаш. - Не се. - Ви изсумтя. - Повярвай ми. Тор се фокусира върху пътя за излизане и докато се опитваше да си поеме въздух, бе странно изтощен. - Изморих се да водя една и съща борба. Откакто Уелси беше... убита... чувствам се сякаш мой крайник така и не е излекуван, и не мога да понеса болката дори секунда. Нито една проклета секунда повече. Дори просто да мигрира на друго място, ще бъде по-добре. Последва дълго мълчание помежду им, като само воя на зимния вятър прекъсваше тишината в пещерата. Накрая, Ви изруга. - Ще ми се да знаех какво може да ти помогне, братко. Имам предвид, ако имаш нужда от успокояваща прегръдка... вероятно мога да платя на някого да ти даде една. Тор поклати глава, като горната му устна се изви в усмивка. - Това е почти забавно. - Мда, почти съм лекомислен, - Ви изсумтя отново. - Или е това, или да те застрелям, а никак не ми се попълват всички документации на Сакстън, нали разбираш? - Разбирам гледната ти точка. - Тор потърка лицето си. - Напълно... Диамантените очи на Ви се завъртяха нагоре. - Просто знай, че съжалявам. Не заслужаваш нищо от това. - Една тежка ръка се озова на рамото на Тор и го стисна. - Ако можех да отнема болката ти, щях. Докато Тор премигваше бързо, си помисли, че бе хубаво нещо, че Ви не си падаше по прегръдките или щеше сериозно да се разпадне в този момент. Такова разпадане, от което мъжът не се съвземаше после цял. И все пак, беше ли напълно цял сега? Глава 6 Пет-акровата поляна се разстилаше през празната селска местност като изрисувана от художник с изключително проницателни очи, всички хълмчета и долчинки отговаряха на принципите на перфектната симетрия. И на върха на нежно поръсеното със сняг възвишение, като корона на главата на добродушен владетел, огромно кленово дърво разпростираше клоните си в такава прекрасна форма, че дори безжалостното зимно оголване не отнемаше от красотата му. Лейла се беше дематериализирала в центъра на поляната от имението и тръгна към дървото пеш, домашните й пантофи далеч не бяха подходящи за замръзналата земя, студът хапеше през дрехата й, а косата й се вееше свободно, плитката й се беше развалила, и се рееше наоколо. Когато достигна хълма, тя погледна надолу към корените, които държаха огромния дънер на земята. Беше тук, помисли си тя. Тук, при клена, когато дойде за пръв път при Кор, извикана от онзи, когото смяташе за боец от войната, онзи, когото беше хранила в клиниката на Братството... онзи, който не й беше описан от Братството като врага, който всъщност беше. Когато мъжът я беше повикал, за да пие от кръвта й, тя не си беше и помисляла да направи нещо друго, различно от свещения й дълг. Затова беше дошла тук... и бе изгубила част от себе си. Кор беше на ръба на смъртта, ранен и слаб, и тя все пак виждаше силата му, дори в това окаяно състояние. И как би могла да не види? Той беше огромен мъж, с дебел врат и широки гърди, силни ръце, мощно тяло. Беше опитал да откаже да пие от вената й, защото – искаше й се да вярва – я виждаше като невинна в конфликта между Шайката на копелетата и Братството на Черния кинжал, и искаше тя да стои настрана от това. Накрая обаче той се беше предал, като с това и двамата бяха попаднали под непреклонното влияние на биологичната нужда, която не можеше да се обясни. Като си пое дълбоко дъх, тя се вгледа в дървото, взря се през голите му клони към нощното небе отвъд тях. След като истинската същност на Кор беше излязла наяве, тя беше признала на Рот и Братството какво бе сторила, като със сълзи на очи търсеше тяхната прошка – и с официално изявление от страна на краля и мъжете, които му служеха вярно, тя беше помилвана за това, че е помогнала с готовност на врага, вместо да бъде наказана. Впоследствие се оказа лошо, че я помилваха, защото след това се беше връщала при Кор. Бе разговаряла с него. И се беше привързала към него. Да, беше имало известна принуда от негова страна тогава, но наистина, дори да не беше така? Тя щеше пак да иска да е с него. И по-лошо? Когато нещата между двама им окончателно приключиха, той беше онзи, който сложи край на срещите им. Не тя. Всъщност тя би продължила да се вижда с него и сега – и болката от тази загуба беше също толкова изяждаща, колкото и вината. И това беше преди Братството да го залови. Тя знаеше точно къде го държат, защото го беше виждала ранен в онази пещера... и знаеше какво му бяха замислили братята за момента, в който се събуди. Само да имаше как да го спаси. Никога не беше бил жесток с нея, никога не я беше наранявал... и никога не беше бил с нея сексуално, въпреки желанието, което имаше в него. Беше търпелив и мил... поне преди да се разделят. Обаче все пак се бе опитал да убие Рот. И тази измяна беше наказуема със смърт... - Лейла? Като се завъртя, тя стъпи накриво и падна настрани – едва успя да се задържи за твърдия ствол на клена. Болка запари по дланта й и тя се опита да се отърси от нея. - Куин! – ахна тя. Бащата на децата й пристъпи напред. - Нарани ли се? С тиха ругатня тя избърса драскотините, като махна и малките дървесни парченца, забити в кожата й. Прескъпа Скрайб Върджин, болеше си. - Не, не, нищо ми няма. - Ето, - той извади нещо от джоба на коженото си яке. – Дай да видя. Тя потрепери, докато Куин преглеждаше ръката й и я увиваше с черна превръзка. - Мисля, че ще живееш. Дали?, помисли си тя. Не съм особено сигурна. - Замръзваш тук. - Така ли? Куин свали якето си и като го преметна през раменете й, тя бе изцяло погълната от големината и топлината на дрехата. - Ела, да се връщаме в имението. Трепериш като... - Не мога повече, - избълва тя. – Просто не мога. - Знам, - тя подскочи изненадано и той поклати глава. – Знам какво не е наред. Да се приберем и ще поговорим за това. Всичко ще се оправи, обещавам. За момент тя не можеше да диша. Как можеше да е разбрал? Как можеше да не й е ядосан? - Откъде... – сълзите се появиха бързо и емоциите надделяха над всичко. – Съжалявам. Толкова съжалявам... не трябваше да става така... Не беше сигурна дали той бе разтворил ръце в знак на покана или тя се беше хвърлила на гърдите му, но Куин я притисна към себе си, опазвайки я от вятъра. - Всичко е наред, - той образуваше големи кръгове по гърба й с длан, докато я успокояваше. – Просто трябва да поговорим. Можем да направим някои неща, да направим някои крачки. Тя извърна лице настрани и погледна към поляната. - Чувствам се толкова ужасно. - Защо? Това е нещо, което не можеш да контролираш. Не си го искала. Тя се отдръпна. - Кълна ти се, че не съм. И никога не искам и за секунда да мислиш, че бих поставила живота на Лирик или Рампейдж в опасност... - Шегуваш ли се? Сериозно, Лейла, та ти обичаш тези деца повече от всичко. - Така е. Кълна ти се в това. И обичам теб и Блей, и краля, и Братството. Вие сте моето семейство, всичко, което имам. - Лейла, чуй ме. Не си сама, разбираш ли? И както казах, има неща, които можем да направим... - Наистина ли? Наистина? - Да. Всъщност за това говорех преди да дойда тук. Не искам да мислиш, че съм те предал по някакъв... - О, Куин! Аз съм предателката! Аз съм... - Спри. Не си – и ще се справим с това заедно. Всички ние. Лейла закри лицето си с ръце, едната с превръзка, и другата – гола. И после, за пръв път от сякаш цяла вечност, тя издиша напълно, блажено спокойствие замести ужасното бреме, което носеше. - Трябва да кажа това, - тя вдигна поглед към него. – Моля те, знай, че съжаление и тъга ме ядяха отвътре. Кълна се, че никога не съм искала да се случва нищо такова. Бях толкова самотна, борех се с вината... - Вината е ненужна, - той избърса с палци сълзите под очите й. – Просто трябва да пуснеш това, защото няма как да спреш това, което чувстваш. - Не мога, наистина не мога – и Кор не е зъл, не е толкова лош, колкото мислиш, че е. Кълна се. Винаги се е отнасял с мен грижовно и мило и знам, че няма да нарани отново Рот. Просто го знам... - Какво? – Куин се намръщи и поклати глава. – За какво говориш? - Моля те, не го убивайте. Както и ти каза, има начин нещата да се оправят. Може би може да го пуснете и... Куин не се отдръпна, а по-скоро я отблъсна от себе си. И в следващия момент сякаш се затрудняваше да намери думите. - Лейла, - каза той бавно. – Знам, че не те чувам правилно и се опитвам... може ли... Като видя възможност да се защити, Лейла побърза да заговори. - Никога не ме е наранявал. През всички нощи, когато ходех при него, нито веднъж не ме е наранил. Намери ни една къщурка, за да съм в безопасност и винаги бяхме само двамата. Никога не съм виждала никого от копелетата... Думите й заглъхнаха, когато видя как изражението му премина от объркано... в леденостудена отдръпнатост, която му придаваше вид на напълно непознат. Когато Куин заговори, гласът му беше равен. - Срещала си се с Кор? - Чувствах се ужасно... - Откога? – прекъсна я той. Но не я остави да отговори. – Виждаше ли се с него, докато носеше децата ми? По собствено желание и умишлено ли се обвърза с врага, докато шибаните ми деца са били в утробата ти? – преди да успее да му отговори, той вдигна предупредително показалец. – И искам хубаво да си помислиш за отговора си. Няма да има връщане назад от него и по-добре да е истината. Ако разбера, че си ме излъгала, ще те убия. Докато сърцето на Лейла биеше бясно в гърдите й и паниката я замайваше, единствената й мисъл беше... Така или иначе ще ме убиеш. Глава 7 Има моменти в живота, в които фокусът на вниманието ти така се стеснява, че цялото ти съзнание се обзема от един единствен човек. На Куин този феномен му беше доста познат: случваше му се всеки път, когато останеше сам с Блей. Когато държеше малкото си. Когато се биеше с врага и се опитваше да се подсигури, че ще се прибере вкъщи невредим, без рани или травми. И сега се случваше отново. Застанал до основата на дърво, излязло като от Хари Потър, на върха на хълма насред простиращата се поляна и сред зимния вятър, Куин виждаше единствено дясното око на Лейла. Можеше да преброи точно колко тъмно руси мигли имаше, да проследи перфектния кръг на зеницата й, да измери всяка зелена резка в ириса й. Наоколо можеше да избухва ядрена бомба, да лети космически кораб, редица клоуни да танцуват до него... и той нямаше да види, чуе или обърне внимание на абсолютно нищо друго. Е, това не беше изцяло вярно. Бегло отчиташе един ръмжащ звук в главата си, нещо, което беше като кръстоска между мотор на джет и онези фойерверки, които свистяха като духа Банши и излитаха в небето в непрестанни кръгове, докато не паднат. - Отговори ми, - каза той с глас, който съвсем не звучеше като неговия. Беше я последвал тук на това усамотено място, когато бе усетил, че е извън имението – и беше дошъл да говори с нея за следродилната депресия. Беше запланувал да я върне у дома, да я успокои пред камината, да й помогне да се наслади на това, за което доста се беше потрудила да се появи на бял свят. Как, по дяволите, бяха стигнали до темата за Кор и това, че тя се беше срещала с него? Нямаше никаква шибана идея. Но вече нямаше неразбрани неща. И нямаше връщане назад. Широко отворените очи и тихата паника на Лейла му издаваха, че колкото и да се надяваше всичко това да беше плод на неразбрани думи по един невероятен и забавен начин, случаят не беше такъв. - Бях в безопасност, - прошепна тя. – Той никога не ме е наранявал. - По дяволите, занасяш... Той се спря точно в този миг. Спря всички тези глупости, както по филмите спират детонаторите на бомба. Преди да направи или каже нещо, за което ще съжалява, той пристъпи назад и разтвори пръстите си, за да не ги свива в юмруци. - Куин, кълна ти се, никога не съм била в опасност... - Била ли си с него, - когато тя не отговори, той повтори през стиснати зъби. – Била ли си? - Никога не ме е наранявал. - Добре, това е като да кажеш, че никога не си била хапана, докато си ползвала кобра за шал. Отново и отново. Защото е било често, нали. Отговори ми! - Съжалявам, Куин... – тя изглеждаше сякаш се опитва да се събере, възпираше излизащите сълзи. Изправи рамене. И начинът, по който очите й го молеха да разбере, го докараха почти до насилие. – О, прескъпа Скрайб Върджин... - Стига с молитвите! Няма никого тук! – съвсем не можеше да се контролира. Тотално си изпускаше нервите... – И за какво, по дяволите, искаш прошка! Съзнателно и умишлено си изложила малките ми на риск, защото си искала... – той отскочи назад. – Исусе Христе, правила ли си секс с него? Чука ли се с него, докато децата ми бяха в утробата ти? - Не! Никога не съм била с него по този начин! - Лъжкиня, - извика той. – Ти си една лъжлива уличница... - Всичко друго съм, но не и девственица! И ти много добре го знаеше! Освен това, не ме искаш. Защо те е грижа? - Искаш да ми кажеш, че само си го целувала, - когато тя не отговори, той се изсмя грубо. – Не си прави труда да го отричаш. Виждам го по лицето ти. И си права, не те искам, никога не съм те искал, но не го извъртай. Не ревнувам, просто съм погнусен. Влюбен съм в мъж, който си струва, и трябваше да бъда с теб, защото ми трябваше инкубатор за сина ми и дъщеря ми. Това и фактът, че ми се хвърли в периода ти на нужда, бяха единствените причини, поради които изобщо легнах с теб. Лицето на Лейла стана мъртво бледо и това му доставяше удоволствие, макар и фактът да го правеше задник. Искаше да я нарани вътрешно, там, където ще я заболи, защото колкото и ядосан да беше, никога не би могъл да удари жена. И това беше единствената причина тя още да стои права. Тези малки, тези скъпоценни невинни бебета, бяха водени в леговището на звяр, в присъствието на врага, изложожени на опасност, заради която можеше да напълни гащите, ако знаеше какво се случваше в онези моменти. - Имаш ли изобщо представа на какво е способен? – попита Куин мрачно. – На какви зверства? Наръга собствения си шибан лейтенант в корема, просто за да го прати в нашите ръце. А още в Древната страна? Избивал е вампири, хора, лесъри, всичко, което се е изпречвало на пътя му, понякога по време на война, понякога просто за удоволствие. Бил е дясната ръка на Блъдлетър. Имаш ли някаква идея какво е направил през живота си на тази земя? Имам предвид, явно пет пари не даваш, че гръмна Рот във врата – очевидно това нищо не значи за теб. Копелето можеше да те изнасили хиляди пъти, да те разпори и да те зареже на слънцето – и то с моите деца вътре в теб! Шегуваш ли се с това, мамка му? Колкото повече Куин мислеше за риска, който тя беше поемала, толкова повече бучеше главата му. Обичните му малки сега можеше и да не съществуват заради лошата преценка на тази жена, която поне по биологични причини, трябваше да ги отгледа, докато могат сами да дишат. Беше ги изложила на риск, излагайки самата себе си на такъв – и то без явна мисъл за последствията или как той, техният баща, можеше да гледа на тази катастрофа. Яростта му, която се основаваше на любовта към тези малки, беше неописуема. Неоспорима. Неуморима. - И двамата ги искахме, - каза тя сурово. – Когато легнахме заедно, и двамата искахме... С равен глас той я прекъсна. - Да, и съжалявам за това. За тях щеше да е по-добре да не се бяха раждали, отколкото да са наполовина твои. Лейла се протегна, за да се хване отново за дървото – с ръката, която той беше превързал, и сякаш го удари внезапната нужда да махне превръзката от дланта й. И после да я изгори. - Направих най-доброто, на което съм способна – рече тя. Той се изсмя на това, смя се докато гърлото не го заболя. - Имаш предвид докато спеше с Кор? Или докато застрашаваше живота на децата ми? Изведнъж тя отвърна на гнева му със своя. - Ти си имаш онзи, когото обичаш! Лежиш до него всеки ден и ще изградиш семейство с него! Животът ти има цел и смисъл, който не се основава на това само да служиш на другите, докато аз нямам нищо! Прекарвах всичките си дни и нощи в служба на божество, което вече не го е грижа за расата, която създаде, и сега съм мамен на две деца, които обичам с цялото си сърце, но които не са мои. Какво имам в живота си? Нищо! - За това си права, - каза той с плътен глас. – Защото повече няма да бъдеш майка на моите деца. Тази работа вече не е твоя. Тя подскочи възмутено. - Какво говориш? Аз съм тяхната мамен. Аз... - Вече не си. Секунда тишина и после гласът й сякаш експлодира от тялото й. - Не можеш... не можеш да вземеш Лирик и Рамп... не можеш да ми ги отнемеш! Аз съм тяхната мамен! Имам правото... - Не, нямаш. Ти си се обвързала с врага ни. Извършила си измяна. И ще си късметлийка, ако оживееш след това – не че ми пука дали ще живееш или ще умреш. Единствено ме е грижа повече никога да не видиш тези деца... Промяната в нея беше толкова внезапна, колкото и цялостна. Изведнъж Лейла от гневна стана мълчалива като студен камък. И промяната беше толкова внезапна, че той се зачуди дали не е получила удар. Но в следващия момент горната й устна се изви над острите кучешки зъби. Звукът, който дойде от нея, беше нещо, което буквално накара космите по врата му да настръхнат в знак на предупреждение. Гласът й, когато заговори, беше като смъртоносно острие на кинжал. - Не ти препоръчвам да опитваш да ме спреш да виждам сина ми и дъщеря ми. Куин на свой ред оголи зъби. - Само гледай. Тялото й се изви в приведена стойка и изсъскването, което излезе от устата й, беше като от пепелянка. Само че не се спусна към него, за да сграбчи лицето му и да го разкъса. Вместо това се изправи и се дематериализира. И имаше само едно място, където щеше да отиде. - О, по дяволите, не, - извика той в студеното и неприветливо зимно пространство. – Щом искаш война, ще си я получиш, дявол те взел! Глава 8 Лейла погледна нагоре към тримата мъже и трепереше толкова силно, че й беше трудно да не се просне на пода. Какво й даваше малкото сила, която имаше? Лирик и Рамп бяха в скута й, гънките на робата й ги обгръщаха и защитаваха от студа в стаята, плачът им беше спрял... засега. Като погледна краля, й се прииска да изтрие сълзите от очите си, но нямаше и за секунда да пусне малките. - Срещала се е с Кор, - заяви Куин, дъхът му излизаше на бели облачета. – Зад гърба ни. През цялото време, докато беше бременна. Искам да й се отнеме правото да вижда децата ми и я искам вън от този дом. Дали ще бъде осъдена на смърт или прокудена... това реши ти. Жестокото и в същото време аристократично лице на Рот се извърна към брата. - Благодаря, че ми изясни ролята ми в това, задник. И ако говорим за изгонването на някого, в момента обмислям дали това да не бъдеш ти, а не тя. - Да те видим, ако ти разбереш, че Бет е спала с водача на шайката копелета, докато е... - Внимавай, - изръмжа Рот. – Вървиш по тънко въже, от което си на косъм да паднеш. Всъщност, изчезвай. Искам да говоря с Лейла насаме. - Няма да оставя децата си. Кралят погледна към Блей. - Изкарай го оттук. Ако трябва и с някаква хватка... - Имам права! – изкрещя Куин. – Имам... Рот пристъпи напред. - Имаш това, което ти дам! Аз съм ти господар, шибаняко, така че млъкни, по дяволите, излез от стаята и ще се разправям с теб, когато сметна, че съм готов, мамка му. Разбирам какво ти е в главата. И бих могъл да го уважавам, ако не се държеше сякаш светът е твой. Но точно сега, единствената ми грижа са децата ти, защото очевидно не са ти в ума в момента... - Как, по дяволите, можеш да го кажеш... - Защото току-що насочи пистолет към тяхната мамен! До Куин, Блей изглеждаше сякаш е видял смъртта отблизо, изражението му беше едновременно ужасено и печално, ръцете му трепереха, докато ги прокарваше през червената си коса отново и отново. - Аз съм кралят, това е моят дом. Изведи го, Блей... това е заповед. Блей каза нещо на Куин, което не се чу. После Куин излезе от спалнята, кубинките му стъпкваха с хрущящ звук заледения килим. Докато вървеше, Блей го следваше като бодигард. Само че Блей по-скоро щеше да защитава други от него. Когато останаха сами с Рот, Лейла си пое дълбоко въздух, от което я заболя. - Позволявате ли да оставя бебетата в люлките, господарю? - Да, да. Направи каквото е нужно. Краката й сякаш нямаха кости и сега, когато яростта й беше изчезнала, тя се страхуваше, че не е достатъчно силна да се изправи и да държи и двете малки в ръцете си едновременно. Беше трудно да реши кое от двете да остави нежно настрани и накрая внимателно остави Рамп на ориенталския килим. Като хвана Лирик с две ръце, тя с мъка се изправи на крака и се приведе над креватчетата. След като остави Лирик в мекото й легло, тя се върна и взе Рамп, който вече беше започнал да недоволства от отсъствието на сестра си. Като затъкна одеялата им добре, за да ги топлят, тя се обърна и се изправи лице в лице с краля. - Може ли да седна? – прошепна тя. - Да, по-добре да го направиш. - Има нещо пред краката ви, господарю. Ако решите да влезете навътре. Той пренебрегна опита й да му помогне с насоки в непознатата стая. - Ще ми кажеш ли какво, по дяволите, става тук? Куин не помнеше абсолютно нищо. Като отиде в стаята на втория етаж в крайната част на имението, той се опита парче по парче да сглоби серията от събития, защото така имаше нещо друго за правене и нямаше да закрещи: последният момент, който си спомняше кристално ясно, беше как почти потроши входната врата, за да влезе в къщата. Всичко, от този миг нататък до сегашния, в който кръстосваше около меките дивани и малките масички, му беше като празна страница. И колкото повече се мъчеше да си спомни, толкова по-неуловима всъщност ставаше липсващата част, сякаш преследването караше жертвата да става все по-бърза. Да го вземат мътните, не можеше да мисли тук. Не можеше... Бегло осъзнаваше, че Блей го наблюдава. После мъжът заговори. Но Куин можеше само да продължава да крачи наоколо, напред-назад, желанието да защити малките си беше като земно притегляне и сякаш изискваше цялата му концентрация. Какво, по дяволите, щеше да прави Рот? Със сигурност кралят нямаше да позволи Лейла... Сякаш отникъде, Блей застана пред него, лицето му беше като от камък и непоклатимо. - Не мога повече. - Какво? - Да бъда в една стая с теб, нито минута повече. Куин примигна. - Тогава си тръгвай. Не съм въоръжен, помниш ли? Освен това има петдесет милиона братски мускули, които се мотаят пред шибаната спалня. Иначе щеше все още да е там. С малките си. - Точно така, - промърмори Блей. – Отивам си вкъщи да проверя моята мамен. След като думите се извисиха в напрегнатия въздух между тях, на Куин му отне известно време преди пихтиестият му в момента мозък да ги разбере. Вкъщи...? Мамен... А, да. Глезенът й. - Добре. Да. Блей остана на място. И после с нисък глас рече: - Изобщо ще ти пука ли дали ще се прибера преди изгрев? След като настъпи кратка пауза, мъжът отстъпи назад, поклати глава и се отправи към изхода. Куин видя как той си тръгва – и част от него знаеше, че трябваше да го викне, да отвърне някак... да го спре. Но дори по-голяма част от него беше все още в онази спалня, опитваща се да възвърне епизодите от това бяло петно, което го обсебваше. Божичко... наистина ли беше стрелял в имението? С малките си в стаята... - Куин. Той насочи погледа си към другия край на стаята. Блей стоеше на прага, очите му бяха присвити, а челюстта му – стисната здраво. Мъжът се прокашля. - Просто за да сме наясно, никога няма да мога да забравя това, което ми каза. Както и образа ти как държиш онзи пистолет в ръка. - Поне един от нас няма, - промърмори Куин. - Моля? - Не помня нищо. - Това е измъкване, по дяволите, - Блей насочи пръст в посока на Куин. – Нямаш право да изтриваш подобно нещо от главата си и да твърдиш, че не помниш. - Няма да споря за това с теб. - Тогава нямаме какво толкова да си кажем. След като Блей просто продължи да го гледа, Куин поклати глава. - Виж, не искам да звучи неуважително, но животът на децата ми е единственото, за което мисля в момента. Лейла не е тази, която си мислех, че е и тя... - За твоя информация, ти току-що ми каза, че не съм родител, - гласът на Блей беше скован, сякаш се опитваше да не издава болката си с него. – Погледна ме в очите и ми каза, че тези деца и майка им не са моя работа. Като отдалечено ехо, някъде дълбоко в съзнанието на Куин, нещо се събуди насред все още парещия му гняв. Но беше връзка, за която в момента не можеше да се държи. Искаше само да се върне в онази спалня, да вземе сина си и дъщеря си и да си тръгне. Не му пукаше къде ще отиде... Блей изруга. - Не ме чакай. Няма да се върна. И в следващия момент Куин остана сам. Фантастично. Сега и връзката му също навлезе в лайната. Като се наклони настрани, Куин погледна през отворената врата, но по-скоро с идеята да види дали все още имаше братя в коридора със статуите. Да, бойците бяха като наредени наоколо... но хайде стига, дали някой от тях щеше да си тръгне? Дори Рот да им наредеше да се махнат? Сигурно щяха да спят пред шибаната спалня, защитавайки жената, която не го заслужава... В следващия момент Куин осъзна, че в ръцете си държи лампа и обърната ориенталска ваза, сякаш беше питчър от Главната лига по бейзбол. И ти да видиш – очевидно беше решил да се фрасне с нея: стоеше пред едно от антикварните огледала, отражението му се изкривяваше в старото стъкло. Приличаше на чудовище, като някаква версия на себе си, която беше минала през машина за наденички, през кошмарни неща, лицето му беше като свит юмрук, чертите му бяха смазани така, че почти ги разпознаваше. Като се вглеждаше в себе си, осъзна без съмнение, че ако запратеше нанякъде лампата, щеше да потроши цялата стая, да разкъса картините по стените, да разбие прозорците, да сграбчи пламтящите трупчета от камината и да ги разхвърля по диваните и да ги подпали с пламъците. И нямаше да се спре с това. Нямаше да се спре, докато някой не го спреше или с вериги, или с куршум или два. Странно, но очите му се спряха на кабела, люлеещ се от основата на лампата – като кафява опашка на нервно куче, молещо за прошка и милост за нещо, което си нямаше представа, че е направило. Цялото тяло на Куин потрепери и остави вазата и лампата с копринения абажур на пода. Точно като се изправяше, видя прозорец и преди да премисли, беше до него, отвори го и затвори очи. Но не можеше да се дематериализира. Не му идваше наум къде да отиде, той... Не, почакай... имаше си посока. Имаше си дестинация, мамка му. Изведнъж той се успокои и се съсредоточи, и след като изчезна като призрак от имението, му се прииска да беше направил нещата по- спокойно. Ако беше, може би възмездието му щеше да стане очевидно по-рано. Докато си връщаше формата, ароматът на вечнозелени растения се усети плътно в зимния въздух, а вятърът свистеше през боровите клони и дърветата сякаш пищяха. Пещерата, до която беше дошъл, имаше вход, който бе скрит от заоблени речни камъни, но ако знаеш какво търсиш, нямаше проблем да го откриеш. Вътре закрачи бързо към големите порти на Гробницата и след като огромната гранитна порта се отвори настрани, той беше напълно спокоен и застана пред железните решетки, леката усмивка на лицето му беше като маскировка на ръждясала ограда. - Тук съм да помогна, - извика той и разклати стария метал. – Като шибана таблетка Алка Зелцер. Талцид. Фамотидин. Схващаш, нали. Молеше се поне веднъж новините да не пътуваха бързо из Братството. Молеше се братът, който беше на смяна, да не си беше погледнал телефона или може би всички в имението да бяха все още толкова потресени от шибаната драма, че да не мислеха да съобщят на този, който беше на пост тук... Фюри слезе със запалена факла по коридора с рафтовете, звукът от кубинките му по каменния под отекваше сред урните с лесъри. - О, здрасти, - каза братът. – Как я караш? На оранжевата подскачаща светлина не се четеше подозрение или тревога по лицето му, очите му не бяха присвити съмнително. Ръцете му не се насочиха към телефона, за да извикат подкрепление. Нямаше напрежение в тялото на воина, което би издало, че е готов да брани позицията си, дори портите да останеха затворени. - Супер, - отвърна Куин като се опитваше да не се фокусира върху това колко му отнемаше на брата да се приближи до него. – Като изключим факта, че ще покривам Ласитър за днес. Фюри се спря пред портата и застана с ръце на кръста. Което накара Куин да изпита желанието да закрещи. - Нека позная, - рече другият брат. – Маратон на „Златните момичета‖. - По-лошо. Ретроспекция на „Мод‖. Беа Артър очевидо е секси. Е, ще ме пуснеш ли? Примейлът се захвана с медния ключ. - Между другото, той е буден. Сърцето на Куин заби лудо. - Кор? Сякаш щяха да говорят за другиго. - Не говори много, но е в съзнание. Никакви разпити, все още. Ви трябваше да разкара Тор и после Бъч си тръгна, когато дойдох. – Фюри отвори вратата и се отдръпна настрани. – И знаеш правилата. Трябва да има двама от нас при него, а аз не мога да остана. Трябва да се срещна с Кормия. Имаш ли компания или ще чакаме да падне нощта, за да започнем забавлението и игрите? Каква ирония, наистина. Всички се тревожеха Тор да не се разбунтува и да си осигури отмъщението прекалено рано. Но не това щеше да е проблемът, нали така? Куин въздъхна и се постара да не влиза твърде бързо навътре. - Блей щеше да идва с мен, но отиде да види своята мамен. Като си размениха местата, Фюри му подаде ключа, който почти тръгна да прибира в джоба си. - О, извинявай... това ще ти трябва. Да, чух за падането й. Как е глезенът й? Куин беше толкова разсеян от това, което му беше в ръката, че беше загубил дирята на разговора. За какво, по дяволите, говореха... - По-добре, - чу се Куин как отговаря, докато затваряше и оставяше ключа обратно на ключалката. – Както и да е, той щеше да осигури някой да покрие смяната. - Бих останал, ако можех. Куин наблюдаваше сякаш отдалеч, докато натискаше дръжката с орнаменти, дръпна резето, за да могат зъбците на ключалката да се срещнат и да заключат... - Куин? Той се отърси и се постара да докара приятно изражение – нещо, с което чертите му по принцип не бяха запознати, независимо от кризата, която в момента му се случваше. - Да? - Добре ли си? Нещо не изглеждаш наред. Като подхвана с актьорски маниер, той прокара ръка през косата си и после повдигна кожените си панталони, извъртя рамото си... и му се прииска да даде пет на тази си част от тялото, защото се чу очакваното изпукване на костта! - Да ти кажа честно, като си въртя ръката ме убива, - пресегна се и замасажира мястото, цяло представление. – Доктор Джейн мисли, че може да се наложи да го оперира, за да почисти раменната ямка. Но не се притеснявай, лека хронична болка, не е остра и не съм на никакви лекарства. Ако нещо стане с онова парче месо там, - той кимна зад себе си, - ще се справя. Фюри изруга. - Познато. Не се тревожа за теб. Знам, че можеш да си свършиш работата. Искаш ли да намина покрай имението и да проверя дали Зи не може да дойде. - Не, Блей ще намери някого. Но благодаря. В името на всичко несвято, можеха ли просто да спрат да говорят, по дяволите. Всеки момент телефонът му щеше да светне със съобщение или обаждане, което да го информира, че при никакви обстоятелства Куин не бива да доближава и на сто метра затворника им... - Чао, - Фюри се обърна и вдигна ръка. – Късмет с него. - На него ще му е нужен, да го вземат мътните, - прошепна Куин към отдалечаващия се гръб на брата. Глава 9 Заради слепотата си, Рот беше едновременно по-изолиран и по- свързан със света от тези, които виждаха: беше изолиран заради липсата на визуални образи на заобикалящия го свят, което означаваше, че вечно се луташе в галактика от мрак, и свързан, защото всички останали негови сетива се бяха изострили в постоянното му лично тъмно небе, чиито звезди бяха информацията, която сам откриваше. Затова когато се изправи срещу Лейла и тя му разказа цялата история, той улови и проследи всички нюанси, от промените на аромата й и тона на гласа й до всяко дребно движение, което правеше, до промяната във въздушното напрежение помежду им, когато настроението й варираше между гняв и тъга, разкаяние и вина. - Значи Кор е открил убежището ни, - заключи Рот, - проследявайки по кръвта ти. Така ли е успял? Чу се леко проскърцване, когато леглото се размести под смяната на тежестта й. - Да, - потвърди меко тя. – Позволих му да пие от кръвта ми. - Да, през първата вечер. Когато Троу те е подмамил да излезеш на онова поле. Или се е случвало отново след това? - Случи се отново. - Кръвта ти е била в него, - повтори Рот. – И е проследил следата до тук. - Обеща, че ако продължа да се виждам с него, няма да нападне убежището. Казвах си, че така предпазвам всички ни, но истината е, че... имах нужда да го виждам. Исках да го виждам. Беше ужасно, да бъда на кръстопът между сърцето и семейството ми. Беше... ужасно. По дяволите, помисли си Рот. Нямаше да има лесен начин за това. - Извършила си измяна. - Така е. Рот много се беше трудил да промени доста от ограниченията и наказанията на Древните закони, като забрани неща като кръвното робство и слугуването с договор, и беше съставил основни процеси за нарушенията от страна на цивилните. Но единственото, към което все още се придържаше, беше предателството спрямо короната да продължи да се наказва със смърт. - Моля, - прошепна тя, - не ми отнемайте малките. Не ме изпращайте в Небитието. Не можеше да се каже, че е враг на обществото им. Но беше извършила много сериозно престъпление – и Боже, главата му пулсираше. - Защо си имала нужда да се виждаш с Кор? – попита той. - Влюбих се в него, - гласът на Избраницата беше равен и безжизнен. – Нямах контрол над това. Винаги беше толкова мил с мен. Толкова мил. Никога не ми се е нахвърлял, а когато аз го направих, той ме отблъсна, макар че беше очевидно, че... не му беше безразлично. Изглежда искаше да бъде до мен. - И си сигурна, че не те е лъгал. - За какво? - Че знае къде се намираме. - Не, не лъжеше. Видях го в имението. Срещнах се с него... в имението, - сега тя заговори по-бързо, лека нотка на умоляване се прокрадваше в гласа й. – Така че има чест у него – можеше да атакува, но избра да не го прави. Спази думата си, дори след като ми каза да си вървя и никога повече да не се срещаме. Рот се намръщи. - Искаш да кажеш, че той е приключил нещата между вас двамата? - Да. Изгони ме и изостави къщичката, в която се срещахме. - Има ли някаква причина да го направи? Последва дълга пауза. - Притиснах го за чувствата му към мен. Знаех, че има и... но да, тогава ме изгони. - Преди колко време беше това? - Беше преди да бъде заловен. И зная защо приключи нещата между нас. Не искаше да бъде уязвим заради мен. Рот отново се намръщи и скръсти ръце пред гърдите си. - Хайде, Лейла, не бъди наивна. Дори веднъж ли не помисли, че може да е събрал най-после достатъчно бойци и да е решил да организира атаката си? - Извинете? Не разбрах. - Кор усилено е работил с глимерата, за да събере съюзници срещу мен. Преди и след като ме застреля във врата, - тя ахна и по принцип би се спрял дотук. Но реалността беше пренебрегвана от нея на собствен риск. – Ако ще събираш такова войнство, са ти нужни месеци и месеци наблюдение и планиране. Ще ти е нужна добре въоръжена армия. Ще са ти нужни боеприпаси и екипировка. И искаш да ми кажеш, че не ти е хрумвало, дори за секунда, че е продължил да те използва, за да си спечели време? И че може би те е разкарал, защото най-после е бил готов за атаката? Гласът й стана рязък. - След като ми каза да си върви, бях объркана и разстроена, но си го помислих. Зная, че това, което той изпитва към мен, е истинско. Виждала съм го в очите му. Виждала съм чувствата. - Не бъди романтична, става ли? Не и когато става дума за война. Това копеле е хладнокръвен убиец и те е използвал. За него си като всички останали. Просто инструмент, с който да вземе това, което иска. Свали си розовите очила, жено, и виж реалността. Последва дълго мълчание и той буквално можеше да я чуе как мисли усилено. И после с нисък глас тя попита: - Като оставим всичко това настрана... какво ще правите с мен? Глава 10 Докато Лейла чакаше Рот да обяви наказанието й, усещаше, че не може да преглъща заради страха, срама и разкаянието. В същото време устата й беше толкова пресъхнала, че нищо не можеше да мине надолу по гърлото й така или иначе. Не можеше да стои на едно място, но и не беше способна да стане от леглото, и тя извърна поглед от суровата фигура на своя крал – само за да види дупките от куршуми в стените високо в ъгъла. Усети как й се повдига, парещо и бушуващо усещане. След като гневът й беше отминал, не можеше да проумее яростта си от преди това, но нямаше съмнение какво я беше породило на емоционално ниво. Както и при Куин. Прескъпа Скрайб Върджин, нямаше да повърне. - Няма да те убивам, - обяви Рот. Лейла въздъхна и се отпусна. - О, благодаря ви, господарю... - Но не можеш да останеш тук. Тя се поизправи и сърцето й заби бясно. - Ами малките? - Ще измислим някакви посещения или... Като се изправи като светкавица, тя обхвана с ръце гърлото си сякаш някой я задушаваше. - Не можете да ме отделите от тях! Изражението на краля, така аристократично, така заповядващо, изразяваше разбиране, но нищо повече. - Не можеш да останеш тук повече. Кор няма да оживее това, което ще му сторим, но Троу е пил от кръвта ти и макар че е минало известно време, просто не е безопасно. Смятахме, че мисът е достатъно силен да ни скрие, но изглежда не е така и това води до риск за безопасността в катастрофални мащаби. Лейла се запрепъва напред и падна на колене в краката на Рот, скръстила ръце като за молитва. - Кълна ви се, никога не съм искала нищо от това да се случи. Моля ви, умолявам ви, не ми отнемайте децата. Всичко друго ще спазвам, кълна се! Тя знаеше, че навън в коридора братята отново се бяха приближили и слушаха от дискретно разстояние, но не я беше грижа, че виждаха как се разпада. Рот обаче не мислеше така. Той стрелна сляп поглед през рамо. - Назад... всичко е наред тук, - извика той. Не, не е, помисли си тя. Изобщо не сме наред тук. Чу се кратка безредица и в следващия момент в коридора не остана никой, който тя да може да види, и Рот върна вниманието си към нея, дълбокото му въздъхване разшири ноздрите му. - Мога да подуша чувствата ти. Знам, че не лъжеш за това, което казваш и това, в което вярваш. Но има моменти, когато намеренията нямат значение и това е от тези моменти. Трябва да си вървиш сега... - Малките ми! - ... или ще наредя да те изгонят. Сълзите й закапаха и й се прииска да заплаче, но нямаше как да спори. Той беше прав. Кор я беше намерил и я беше проследил до дома й, и кой можеше да каже дали Троу нямаше да направи същото? Макар че беше дала на мъжа да пие от кръвта й само веднъж, след като кръвта й беше толкова чиста, ефектът на проследяването можеше да се запази с години, десетилетия, може би дори по-дълго. Защо не беше помислила за това? Защо не бяха помислили и те? - Заличавате ли родителските ми права? – попита тя с дрезгав глас. Ужасът от това да изгуби бебетата си беше толкова преизпълващ, че едва можеше да го опише. Дори в най-лошите си кошмари не си беше помисляла, че може да се стигне до това. Нито веднъж не беше се замисляла, че последиците могат да бъдат толкова унищожителни. Но все пак, когато човек се втурваше презглава срещу стена, беше трудно да се преценят с точност предстоящите наранявания – особено когато си насред поредната маневра, с която да се опитваш да избегнеш крайния удар. Съдбата я беше докарала дотук. Но също така и нейните собствени избори. Нямаше и шанс за преговори. - Не, - рече Рот отсечено. – Няма да те лиша от това. На Куин това няма да му хареса, но не е мой проблем. Лейла затвори очи, сълзите й изскочиха от очите и се плъзнаха по миглите й. - Милостта ви няма граници. - Глупости. И сега трябва да си вървиш. Имам няколко имота, които са безопасни и ще ти уредя транспорт. Започни да опаковаш багаж. - Но кой ще остане с тях? – тя се изви около креватчетата. – Малките ми... о, прескъпа Скрайб Върджин... - Куин ще остане с тях. И след това ще се уговорим как да ги виждаш, - кралят се прокашля. – Така... така трябва да бъде. Трябва да мисля за другите малки тук – по дяволите, в момента се чудя дали няма да се наложи да евакуирам всеки в тази къща. Защо още не са атакували, за Бога, нямам никаква шибана представа. Като си представи, че няма да спи до Лирик и Рамп, че няма да ги храни през деня, че няма тя да е тази, която да ги преоблича и успокоява, и къпе, сякаш не можеше да диша. - Но само аз знам от какво имат нужда и аз... - Вземи си довиждане и после Фриц ще... - Какво, по дяволите, е станало тук? Рот се завъртя, а Лейла подсмъркна и вдигна поглед. Примейлът беше застанал пред потрошената врата, веждите на Фюри бяха сключени ниско над жълтите му очи, тялото му беше опасано с оръжия и носеше мириса на природата отвън. - Добре ли си, Лейла? – попита той загрижено като влезе и пристъпи покрай Рот. – Пресвета Скрайб Върджин, какво... това дупки от куршум ли са? Кой, по дяволите, е стрелял тук! Децата добре ли са? - Куин е човекът с палавия пръст, - Рот скръсти ръце на гърдите си и поклати глава. – Малките са добре, но тя трябва да си върви. Може би може да помогнеш да излезе оттук? Фюри се завъртя към водача си, разноцветната му коса се разклати над широките му рамене. - За какво става дума? Кралят набързо разказа историята за нея и Кор – и не използва думи като предателство, измяна или наказуемо със смърт, но не беше и необходимо. Всичко това и още много беше вече очевидно, макар че Рот на разказа всичко. Фюри го прекъсна преди да е успял да приключи. - Значи за това е дошъл! - Кор я е използвал, да... - Не! Куин! Мамка му! – Фюри стрелна два пръста към устата си и свирна толкова силно, че Лейла покри ушите си. После заговори бързо. – Куин точно дойде в светото светилище! Каза ми, че ще замести Ласитър за днес и по дяволите, каза, че чака подкрепление. Не изглеждаше добре, затова реших, че напът за Главното убежище ще мина оттук и ще се уверя, че когото и Блей да е намерил да покрие смяната, ще дойде веднага... - Не! – изкрещя Лейла. – Не бива да остава сам с... - Ще убие Кор, - рече Рот. – По дяволите... Зейдист, близнакът на Фюри, се вмъкна през вратата, докато премяташе кобура през гърдите си. - Какво? Рот изруга. - Ще го убие, по дяволите. Вие двамата, тръгвайте веднага! Аз ще взема Вишъс! След като братята и кралят бързо изхвърчаха навън, Лейла побърза след тях в коридора. Макар че не можеше да направи нищо – и не биваше да прави нищо – тя беше въвлечена в този кошмар. Както и всички те. Глава 11 Обратно в имението на Братството, през четири врати от стаята, в която се бе разиграла драмата с оръжието, Тор лежеше по гръб на леглото си, напълно облечен. Вперил поглед в балдахина над него, той се опитваше да се убеди, че си почива – спор, който загуби. От твърдите като скала бедра през потрепващите пръсти до въртящите се наляво-надясно очи, той беше спокоен колкото високо напрежение. Притворил клепачи, единственото, което виждаше, бе размахваното оръжие четиридесети калибър и летящите из имението куршуми. Целият свят изглежда бе изпуснат от контрол... - Донесох ти чай. Преди да се усети, Тор се пресегна за оръжието, закрепено с каишка под ръката му. Но в мига, в който усети аромата на жена си и чу нейния глас, той свали ръка и насочи вниманието си към Есен. Обичната му шелан стоеше пред него, държеше чашата му Йети в ръце, очите ѝ бяха тъжни и сериозни. - Ела, - каза той и се протегна да я хване за ръката. – Ти си, от което имам нужда. Придърпа я да седне до него, благодари ѝ за чая и отмести настрана чашата с Ърл Грей. И тогава с трепет на облекчение, той я притегли към гърдите си, обви ръце около нея и я притисна към сърцето си. - Кофти нощ, - каза той, заровен в ароматната ѝ коса. – Много лоша нощ. - Да. Радвам се, че никой не пострада – а и нали е рождения ден на Уелси. Наистина е много, много лоша нощ. Тор отмести Есен назад, така че да вижда лицето ѝ. След убийството на бременната му спътница от врага, той бе убеден, че никога повече няма да обича. И как би могъл, след такава трагедия? Но неговата мила, търпелива и настоятелна жена, застанала сега пред него, го накара да отвори сърцето и душата си, давайки му живот, когато той бе мъртъв, върна светлината в постоянния му мрак, върна му препитанието, когато гладуваше. - Как може да си такава? – чудеше се той, а пръстите му следваха извивките на скулите ѝ. - Каква? – Тя се пресегна и приглади бялата ивица коса, появила се отпред на главата му веднага щом бе научил за смъртта на Уелси. - Никога не възрази срещу нея или… - Трудно му беше да признае пред нея, че продължава да е привързан към мъртвата си любима. Не искаше тя да се чувства незначителна. – Или срещу моите чувства към нея. - Защо да го правя? Кормия никога не се почувства разочарована, че нейния любим няма крак. Нито пък Бет отхвърли Рот заради слепотата му. Обичам те такъв, какъвто си, а не такъв, какъвто би бил, ако не беше обичал друга, ако не беше изгубил друга, ако не бе лишен от шанса да станеш баща. - Може да си само ти, - прошепна той и се наведе да притисне устни към нейните. – Ти си единствената, с която бих могъл да бъда. Усмивката ѝ бе като сърцето ѝ: отворена, невинна, приемаща. - Колко удобно, защото и аз изпитвам същото към теб. Тор я целуна по-настойчиво, но после се отдръпна – и тя разбра защо спира, точно както винаги го разбираше: той не би могъл да си легне с нея точно тази вечер или този ден. Не и до полунощ. Не и докато не минеше рождения ден на Уелси. - Не знам къде щях да съм без теб. – Тор поклати глава, сещайки се с какво настроение бе отишъл в пещерата да убие Кор. – Искам да кажа… Есен погали бръчките между веждите му, а той се върна назад във времето, когато Ласитър се беше появил насред гората с торба, пълна с хамбургери от МакДоналдс и с настояване Тор да се върне обратно при братята си. Падналият ангел отказваше да чуе каквито и да било причини – май тогава се започна – и двамцата се дотътриха до имението с клатушкане. Тор беше на прага на смъртта, оцелявал само на еленска кръв и каквото друго намери през цялото време, което бе прекарал сам в гората, а то не бе много. Спомни си, че тогава имаше план: с течение на месеците беше опитал да се самоубие чрез изтощение, защото нямаше желание да провери градските легенди за самоубийците, които не отиват в Небитието. Гладуването, според неговия размътен мозък, беше смърт, различна от куршум в главата. Но съдбата му бе друга. Както и връщането му в къщата с онзи паднал ангел не се оказа точно неговото спасение. Не, той дължеше това на жената тук. Тя и само тя му помогна, любовта им го върна от ада. С Есен шансовете му да остане на земята се увеличиха, и въпреки че все още имаше кошмарни нощи… имаше и доста добри. Той отново се фокусира върху нея. - Твоята любов ме промени. Господи, сякаш Ласитър бе знаел как ще се стекат обстоятелствата, сякаш бе усетил, че е правилното време Тор да се завърне и да възкръсне… Тор се намръщи, усетил промяната в своята жена. - Есен? Какво има? - Извинявай. Просто се чудя… какво ще се случи с Лейла? Преди да успее да отговори, някой заблъска по вратата – а този вид настояване означаваше само едно: спешно мобилизиране. Да не би шайката копелета да атакуваха? Тор внимателно отмести Есен и скочи от леглото, грабнал канията на кинжала. - Какво става? – излая той. – Къде отиваме? Вратата се отвори с трясък и се показа Фюри в ужасяващ вид. - Куин е долу в Гробницата, сам с Кор. Тор замръзна за стотна от секундата, пресмятайки, и стигна до заключението, че ще му отнемат възможността да убие проклетия задник. - Да го вземат дяволите, той е мой, не на Куин… - Ти оставаш тук. Трябва някой да наглежда Рот. Всички останали отиваме там. Тор изскърца със зъби, защото го оставяха да търка пейката, но не беше изненадан. А и да охраняваш краля не се броеше за понижаване в длъжност. - Дръж ме в течение. - Винаги. С проклятие братът се обърна и тръгна с останалите, като се присъедини към онова, което се превърна в гора от кубинки, тропаща по коридора със статуите. - Върви, - каза му Есен. – Потърси Рот. Ще се почувстваш полезен. Той погледна през рамо. - Познаваш ме отлично, нали? Красивата му спътница поклати русата си глава. - Все още криеш тайни и си пленителен. Внезапна похот разпали кръвта му и Тор изпусна гърлено мъркане. - В полунощ. Моя си, жено. Древната ѝ усмивка се задържа на устните: - Нямам търпение. Миг по-късно Тор се озова в коридора – и се почувства като затворен в клетка, въпреки че имението имаше незнайно колко стаи. Но когато отиде до отворената врата на кабинета на Рот, кралят едва не мина като валяк през него. - …шибани тъпотии, махам се оттук. – Рот затръшна двойната врата зад себе си и тръгна към върха на голямото стълбище. – Да го вземат дяволите, аз съм брат, позволено ми е да съм там… - Господарю, не може да отидете в Гробницата. Докато Джордж, кучето-водач на краля, скимтеше от затворения кабинет, последният чистокръвен вампир на земята заслиза по стълбите с тежки стъпки. - Рот. – Тор хукна да бяга след него, без да се притеснява, че му повишава тон. – Спри. Не, наистина. Спри. Мда, той бе точно толкова убедителен колкото някой задник със сигнални знаменца и две счупени ръце: той нямаше да скочи пред своя владетел. Нямаше да се пресегне, да го сграбчи и да принуди краля да остане вътре. И най-накрая, нямаше да попречи на владетеля да тръгне към Гробницата. Където беше Куин. Където беше Кор. Защото, все пак, щом охраняваше краля, трябваше да ходи навсякъде с него, нали? И ако съвсем случайно станеше така, че го заведеше където е проклетото копеле? Тогава вината нямаше да е негова. Освен това, ако вземеше предвид настроението на Рот, всеки довод, че трябва да останат вътре, щеше да бъде напразно хабене на въздух. Кралят винаги имаше право – освен когато нямаше. И когато чернокосият кучи син с големите очила решеше да направи или не нещо, тогава никой, абсолютно никой не можеше да промени мнението му. С изключение може би на Бет – но дори и това не беше сигурно. Когато двамата с Рот тръгнаха през фоайето и пресякоха мозайката, изобразяваща разцъфнало ябълково дърво, Тор каза с отегчен глас: - Сериозно. Остави другите да се оправят. Спри! Рот не се поколеба и не се препъна. Макар да не виждаше, той познаваше толкова добре имението, че можеше да предвиди колко стъпки му остават, посоката, дори височината, на която се намираше огромната брава на вратата, към която се пресягаше. Ако продължаваха със същата скорост, щяха да се озоват в тази пещера на северната страна на планината за наносекунда. Освен ако… входът на вестибюла се отвори, нахлу студен въздух и Тор пое дълбоко дъх. И на мига съзнанието му се проясни. „Почакай малко―, помисли си той. „Какви по дяволите ги върша?― Едно беше да тръгнеше на своя глава, но съвсем друго да се провали в работата си като лична охрана и да позволи на краля да изпадне в ситуация, която застрашава живота му. Освен това, беше си абсолютна глупост да иска да убие Кор задето бе стрелял по Рот, като в същото време позволяваше на краля да налети на най-вероятно организирана засада. Шайката копелета бяха станали непредвидими. Ами ако нещо се объркаше там долу с подивелия Куин и Кор някак си успее да се освободи? Щеше ли да намери момчетата си? Или да атакува Братството? Докато Рот пресичаше на автопилот през вестибюла и се канеше да излезе в нощта, Тор отново се върна към задачата си. Скочи отпред, изблъска ръцете му, удари своя владетел по гърдите. Втренчен в черните очила, той каза: - Чакай малко. Не мога да те пусна в Гробницата. Колкото и да ми се иска да намеря шибано извинение, за да сляза там и да се оправя с шибания задник Кор по моя си начин, няма да мога да го понеса, ако… И, сбогом. Без да продума или да се поколебае, Рот подскочи и изчезна. Което доказваше, че Тор бе съвсем прав и кралят наистина правеше каквото си иска – и наистина глупав задето не завърза с корабни въжета за главното стълбище краля. - По дяволите! – Тор измърмори и извади от кобурите им двата пистолета четиридесети калибър. Неговото собствено дематериализиране прекъсна потока ругатни, течащи безразборно през безполезния му мозък. Миг по-късно прие форма сред гъстата гора, точно до мястото, откъдето бе принудително изхвърлен само час по-рано. О… Господи. Кръв. Насред порива на вятъра той усети кръвта на Кор. Кучият му син бе навън? Какво по дяволите? Миризмата не се разнасяше от далечината, не се усещаше като да идва нараняване вътре в пещерата. Не, тя се носеше долу в краката му, сред окапалите борови иглички и пръстта. Следа. Бягство. Въпреки че инстинкта му да проследи мъжа почти надделя, Рот беше по-важният. Завъртя се на пети и изтича до владетеля. - Господарю! – Тор огледа околностите, търсейки да забележи някакво движение. – Какво по дяволите ти става? Трябва да се махнеш оттук! Рот не му обърна внимание и тръгна към пещерата, където гласовете на останалите братя отекваха и така му осигуряваха ориентир. Тор мислеше как да спре воина, но по-добре да го направеше в пещерата с братята до себе си, отколкото тук на открито, където се чувстваха като мишени. Със сигурност щяха да се поговорят сериозно след това. Супер нощ за цялото домакинство. За бога. Миризмата на кръв се усещаше по-силно, и наистина през гърдите си усети пробождане от ревност. Куин определено беше спипал копелето. Но нещо не беше както трябва, ама изобщо. Имаше следа от боси крака и кръв, водеща извън пещерата, а и Куин също кървеше. И тази миризма се усещаше силно. Дали братът още беше жив? Дали Кор някак бе успял да го надвие и да отмъкне ключа за портата? Но как изобщо беше възможно? Кор бе полуумрял на кушетката. Тор и кралят навлизаха все по-дълбоко в пещерата, светлината, разпръсвана от факлите до портата, ги водеше напред и двамата с Рот се озоваха при другите – а Тор се изправи пред ситуация толкова неочаквана, колкото и необяснима. Куин се намираше във вътрешността на светая светих, седнал на каменния под, подпрял лакти на коленете си. Кървеше от няколко места и дишаше накъсано, което предполагаше, че има начупени ребра. Дрехите му бяха раздърпани и изпоцапани с кръв, неговата и вероятно на Кор, а кокалчетата на ръцете му бяха ожулени. Но не това беше най-странното. Ключът на портата беше от външната страна. Поставен сякаш нарочно на покрития с пръст под. Трима от братята му стояха около нещото, сякаш можеше да избухне пред тях, а около тях всички разговаряха трескаво. Обаче всички разговори приключиха, щом групата усети присъствието на Рот. - Какво по дяволите! – каза някой. - Исусе, Мария и Йосиф! – Добре, това беше Бъч. – Какво по дяволите? Още братя се включиха във възгласите, но кралят не обърна никакво внимание. - Какво гледам? Някой веднага да ми каже какво гледам! В последвалото затишие Тор зачака някой от първите отзовали се , така да се каже, да проговори. Обаче май на никой не му стискаше. Добре, мамка му, помисли си Тор. - Куин е в съзнание, кървящ и заключен в Гробницата. Ключът – Тор поклати глава към портата – е от нашата страна на ключалката. Куин, Кор при теб ли е или не? Нямаше смисъл да пита, защото следата от кръв, водеща към гората, говореше сама по себе си. Куин отпусна глава и разтри тъмната си коса, като дланите му описваха бавно кръгове по вече прилепналата коса. - Избяга. Последвалите възгласи включваха само една дума. Сякаш върху краката на всеки от братята бе изтървано пиано и всеки един от тях едновременно използва „Проклятие― като обезболяващо. Усещането за неотложни действия извади Тор от състоянието на шок. Той се извърна, извади телефона си, включи фенерчето и огледа наоколо. Беше лесно да открие разпилените кървави следи и той ги проследи до входа на пещерата. Кор явно се влачеше, а не ходеше нормално, координацията му очевидно бе нарушена от месеца, прекаран в легнало положение, както и от нараняванията, които бе получил при сблъсъка си с Куин. Тор навлезе в гъстата гора, коленичи и завъртя в кръг фенерчето. Зад гърба му се чуваше сериозна разправия между Рот и воините на Братството, дълбоките гласове отекваха наоколо, благодарение на скалните стени, но той не им обърна внимание. Тръгна напред, изключи фенера и отново пусна телефона в задния си джоб. Не беше взел връхна дреха със себе си, когато напусна имението, но ниската нощна температура не го притесняваше. Беше твърде зает да се прави на хрътка, душейки въздуха. Кор се придвижваше на запад. Тор хукна, но не твърде бързо. Вятърът духаше от различни посоки и му беше трудно да улови следата. И изведнъж тя изчезна. Направи няколко кръгчета, за да може отново да открие кървавата диря… и отново я изгуби. - О, проклето копеле, - изсъска в мрака. Как по дяволите слабото, ранено лайно бе успяло да се дематериализира, Тор никога нямаше да може да си обясни. Но нямаше как да не се съгласи с фактите: единственото възможно обяснение на внезапно изчезналата следа беше, че копелето някак бе намерило сили да се изправи. Ако Тор не мразеше кучия син с такава страст… почти можеше да изпита уважение към копелето. Глава 12 Беше правилно решение Куин да гледа през железните решетки, за да вижда братята си – не че искаше да ги вижда. Но непробиваемата врата като начин да бъде отделен от всичко живо и дишащо, белязано от инцидента, изглеждаше най-безобидно. Сега не беше добра компания. Ясно се виждаше, че и те не му се радваха много. Когато седна върху голия каменен под на пещерата и опря гръб на една секция с рафтове, изпълнени с урни, останали недокоснати, той гледаше как воините от Братството дебнат и се зъбят от другата страна на желязото, как крачеха напред-назад и се блъскаха един в друг, докато му крещяха. Добрите новини – и то само отчасти добри, предполагаше той – бяха, че шумът от цялата драма намаляваше, и може би беше някакъв номер на вселената или просто кръвното му налягане падаше, но той сякаш оглуша за света около него. Още по-добре. Той вече беше експерт по псуване. Дори и най- изобретателните им псувни нямаше на какво ново да го научат. Освен това, като се имаше предвид, че той бе темата на разговорите, течащи в момента, наистина нямаше нужда да ги чува. Достатъчно, че сам се бичуваше мислено. Отпусна глава и затвори очи. Оказа се недобра идея. Тялото отстрани го болеше адски, и сега, като нямаше нещо, което да го разсейва, болката стана непоносима за нула време. Сигурно имаше нещо счупено. Може би имаше разкъсване на черния дроб или на бъбрека, или… Когато стомахът му се присви от усилващото се гадене, той отвори очи и погледна в противоположната посока на зоологическата клетка, в която беше осъден да стои. Ако трябваше да се говори за опустошено място… Осакатеното болнично легло, почупеното медицинско оборудване, всички потрошени буркани и мазните черни сърца на каменния под… сякаш през пещерата беше минал ураган. Второто място, което потрошаваше. Ако се броеше стрелбата в спалнята на Лейла. Въпреки че, за сегашната бъркотия наистина съжаляваше. За другата? Да, и за нея също съжаляваше, но нямаше да отстъпи от строгите правила относно нея и децата му. Простена и изпъна единия си крак, а после другия. По кожените му панталони имаше кръв, също и на кубинките. Както и по кокалчетата на двете му ръце. Вероятно щеше да се нуждае от преглед при доктора, но не искаше… Внезапната тишина привлече вниманието му и той извърна поглед към портата. Супер. Шибано фантастично. Кралят стоеше точно пред желязната решетка, с вид на яростно същество от ада, обуто с кубинки. И очевидно, искаше едно към едно подробно описание: Вишъс беше се приближил и пъхаше ключа в катинара от другата страна, механизмът стържеше шумно от натиска и след малко вратата се отвори. Рот единствен влезна, и после двамата останаха заключени заедно. Дали го правеха, за да предпазят Куин от атаката на другите братя? Или за да го спрат, ако реши да бяга от това, което кралят бе намислил за него? Толкова много избори. Когато Рот се приближи и спря, Куин отмести погледа си, макар мъжът пред него да бе сляп. - Сега ли ще ме уволниш от Братството? По дяволите, тези кубинки наистина са огромни, помисли си той разсеяно. От неговата гледна точка „око срещу ботуш―, изглеждаха с размерите на гуми за Субару. - Наистина ми писва да се срещаме така, - отсече Рот. - Ставаме двама. - Искаш ли да ми кажеш какво стана? - Не особено. - Нека го кажа по друг начин, шибан кучи син. Ще ми разкажеш какво стана или ще те държа заключен тук, докато не ти щръкнат кокалите от глад. - Знаеш ли, маниакалните диети не продължават дълго. - Продължават, ако приемаш оловни добавки. Куин забеляза кобура под огромната лява ръка на Рот. Въпреки че зъркелите на краля бяха неизползваеми, можеше да се обзаложи, че би го прострелял където си поиска като се ориентира само по слух. - Знаеш ли какво, - каза Рот. – Ще ти помогна. Може да прескочиш обясненията защо си сметнал за добра идея да дойдеш тук долу и да атакуваш затворника без мое разрешение. И сам мога да се досетя. Защо не ми кажеш как успя да те затвори вътре? Куин разтри лицето си. Движението накара стомахът му да се превърти – а и страдаше от главоболие. Сигурно имаше мозъчно сътресение. Хаштаг: Всеки миг щеше да припадне. Той прочисти гърло. - Когато Фюри тръгна, той ми даде ключа, за да влезна при Кор, и аз го направих. Това беше част от новия протокол. Когато за пръв път Кор беше задържан, този, който го пазеше, биваше заключван от външната страна. С времето обаче промениха процедурата от практична гледна точка, заради различните смени и медицинските процедури, и даването на лекарства. И да, може би бяха се поотпуснали, след като цял месец копелето лежеше неподвижно на болничното легло като скапано произведение на изкуството. - И? – Рот изръмжа. - Разсеях се. И забравих да извадя проклетия ключ от бравата. - Разсея се. От какво? Планове да потрошиш всичко това? – Докато кралят се движеше покрай счупените урни, сякаш ги виждаше, стана ясно, че вонята стигаше до ноздрите му. Плюс това, наблюдателите от другата страна не спираха да мърморят и да псуват. – Какво по дяволите, Куин? Сериозно, да не би да изгуби проклетия си разсъдък? - Да, мисля, че е така. – Кратка шега. Хаха. – Или това беше риторичен въпрос, чийто отговор не очакваше? Хей, защо не спрем да говорим за Кор, за да ми кажеш какво смяташ да правиш с неговата жена, Лейла? Сега наистина искаше да повърне. В последвалата тишина Рот кръстоса ръце на гърдите си, бицепсите му бяха толкова широки, че пред него Скалата изглеждаше като Моливко. - Точно сега не мисля да прекратя родителските ѝ права. Куин остро го погледна и трябваше да преглътне, защото главата му бучеше. - Чакай, какво? Тя ни предаде, като помогна и съдейства на нашия враг… - А ти допусна придобивка на Братството да се измъкне, защото си изгубил проклетия си разсъдък. Така че нека не говорим за измяна, става ли. Само ще те стисна още по-здраво за топките, повярвай ми. Трудно е да се спори с фактите, помисли си Куин. От друга страна чувствата му надделяваха над логиката. - Просто ми кажи, че ще я разкараш от къщата, - настояваше той. –И че децата ми ще останат с мен. Само това ме интересува. За секунда Куин си спомни безсмислиците, които Кор говореше точно преди да избяга. Сипеше ругатни по адрес на Лейла. Говореше за любов. Че вече не искал парче от Рот. Да, сякаш вярваше на нещо от казаното. Кралят се взираше в него зад тъмните очила. - Какво смятам да направя или да не правя не ти влиза в работата. Чакай малко. Имаше ли дори и най-малка вероятност… - Ти сериозно ли? – Куин се опита да стане, но не успя. И макар да ръмжеше и да се давеше, продължи да говори, въпреки че му се гадеше. – Тя изгуби правата си! Тя нахрани врага! - Ако е чак такъв враг, защо Кор е оставил ключа? - Какво? Рот насочи показалеца си към вратата. - Кор те е заключил, но е пуснал ключа на земята. Защо му е да го прави? - Откъде да знам, по дяволите? - Да, а сега не можем да го попитаме, нали? – отсече Рот. Куин поклати глава. - Той остава наш враг. Винаги ще бъде шибаният ни враг. Пет пари не давам какво казва. Катранено черните вежди на Рот се свъсиха над ръба на тъмните очила. - И какво точно ти каза? - Нищо. Не каза нищо. – Куин оголи зъбите си. – И не се тревожи. Ще го върна. Ще проследя копелето и ще… - Как ли пък не. Отстранявам те от активна длъжност от този момент. - Какво?! – Сега Куин се изправи, макар да имаше усещането, че ще повърне като в Екзорсист направо върху краля. – Това са глупости! - Извън релси си, и няма да го търпя. Сега бъди добър малък социопат и си затвори плювалника, за да те отведат в лечебницата. В гръмотевично яростен гняв, нажежената до бяло ярост се появи на повърхността и отново навлезе в главата на Куин – съзнанието му седна нз задните редове, наблюдавайки сипещия се адски огън, а той едва осъзнаваше, че устата му се движи сякаш крещи на краля. Но нямаше представа какво казва. - Знаеш ли какво? – Рот го отряза с отегчен тон. – Приключихме тук, ти и аз. Това беше последното, което Куин чу. Що се отнася до последното, което видя… Огромният юмрук на краля, полетял по посока на челюстта му. Привидяха му се фойерверки и после светлината угасна, всичко изчезна, краката му се подкосиха, тялото му се свлече като кегла за боулинг на пода. Каква беше последната му мисъл, преди да изпадне в безсъзнание, докато се свличаше към земята? Две мозъчни сътресения едно след друго щяха да свършат чудеса за психичното му здраве. Да, точно от такива проблеми се нуждаеше в момента. Глава 13 Когато нощта се спусна на следващата вечер, Куин така и не разбра, че слънчевите лъчи се скриха зад западния хоризонт. От една страна, той беше дълбоко под земята в клиниката на тренировъчния център, така че промяната в голямото огнено кълбо, чиято смяна се поемаше от луната, беше нещо, което не можеше да види през прозореца. От друга – беше на такива медикаменти, от които си забравяш собственото име, какво остава пък за това кое време е. Но основната причина да пропусне залеза? Дори с всички гадни неща в живота си, той имаше най-добрата шибана халюцинация на света. Наистина най-добрата. Съзнателната част на мозъка му – която сега беше на задната седалка и толкова далеч от кормилото, че можеше да бъде направо в багажника – беше съвсем наясно, че това, което мислеше, че вижда в болничната стая, със сигурност не се случваше наистина. Но там беше работата. Беше толкова надрусан, че събитията от предишната вечер, както и болката от операцията, която му бяха направили преди шест часа, бяха изгубени във временната му амнезия – а това значеше и че беше невероятно възбуден. И не бе изненада. Фактът, че беше пълен задник с невероятно силно желание за секс се беше доказал през времето. И ей, като се вземе предвид как се беше държал предната вечер, имаше още доста неща, заради които да се чувства разочарован от себе си. Така че да, докато лежеше в болничното легло, разни тръбички и кабелчета го опасваха или излизаха от него, беше като шибан двойник на Кор, виждаше как Блей седи на стол в ъгъла, в онзи стол, който беше в цвят кремава пшеница и имаше странични заоблени облегалки и ниска задна облегалка. Ципът му бе отворен и членът му се показваше... и дланта на Блей го бе обхванала, вените по мускулестата му предмишница се издуваха, докато се задоволяваше. - Искаш ли го? – попита въображаемият Блей с дълбок глас. Куин изпъшка и прехапа долната си устна и ти да видиш, като завъртя бедра, почти не усети болката от разреза, който му бяха направили. - Да, по дяволите, да, искам го. Нереалният Блей се смъкна надолу в стола, така че да може да разтвори краката си дори още повече. И като го направи, черните му дънки, които бяха прилепнали по едрите му бедрени мускули, се смъкнаха и ципът се отвори напълно. И... о, да, докато воинът лъскаше, гърдите му се стегнаха заедно с рамото, докато движеше ръка, бавно нагоре-надолу. С трудно преглъщане, на Куин му се прииска продупченият му с пиърсинг език да обходи главичката му, ствола на пениса му. Искаше му се да се реваншира за това, което бе излязло необмислено от устата му, когато се беше разгневил и сексът не бе лошо лекарство, никак даже. И всъщност неприсъстващият Блей щеше да му го даде. Реещ се в своето малко море от илюзии, Куин усети лъжливото облекчение от прошката, която всъщност я нямаше в истинския живот. Само че, по дяволите, като вземеше предвид какъв щеше да бъде остатъкът от живота му, щеше да се възползва от тази възможност. В тази малка фантазия щеше да скочи на влака на Блей и щеше да се моли някак да можеше да преведе това на реалния Блей, когато опиатите излязат от организма му. - Какво ще ми направиш? – почти прошепна Блей. – Къде искаш да поиграеш с езика си? Да, стига приказки. С рязко движение Куин седна, тъй като така трябваше да се направи, когато имаш големи планове: имаше сериозното намерение да прекоси болничната стая, да падне на колене и да се заеме с Блей, когато направо не пресъхне. И това щеше да е само прелюдията на секса за сдобряване, на който щяха да се наслаждават през следващите дванайсет или петнайсет часа. Така че, по дяволите, да, той скочи във вертикално положение – но само толкова. Стомахът му сякаш дръпна иглата на граната, за която не знаеше и експлозията се издигна чак до дробовете му, болката отново го хвърли в легнало положение, от което му се догади. И по дяволите, тази болка като от изстрел на снайперист бе ужасно проясняваща, изтри нереалния Блей с невероятно надървения му член от стаята... Като чу как някой крещи, той покри устата си с ръка, за да провери дали всъщност бе той или не. Не. Устните му бяха затворени. Куин се смръщи и погледна към затворената врата. Какво беше... кой крещеше така? Не можеше да е Кор. Ако Братството някак бе успяло да го залови отново, никога не биха върнали копелето обратно тук. Както и да е. Не беше негов проблем. Като погледна наляво, Куин прецени разстоянието между себе си и домашния телефон, който беше на масичката до леглото. Около почти два метра. Може би два метра и половина. Ако беше голф играч, щеше да се обърне с гръб към вятъра и да използва помощта му. Той започна да се накланя и с изохкване протегна ръка колкото можеше. Доста близко до целта. Още малко. Иии... почти. След няколко неуспешни опита и няколко докосвания с върховете на пръстите си, той най-после успя да хване слушалката. Дори успя да го вземе на гърдите си без да изпусне проклетото нещо. Да го вдигне и опре до ухото си също бе фасулска работа. Но, о, по дяволите и набирането. Трябваше да махне интерфейса... ъ, интервенозната система. Направи бъркотия, но необходима, отворът на системата протече на пода, а кръвта му се стече от мястото, където тръбичката беше забодена от вътрешната страна на ръката му. На кого му пукаше. Щеше да забърше после с парцал... когато можеше да се изправи без да припадне. За миг, докато гледаше дванадесетте бутона на телефона в малките сбити квадратчета, не можа да си спомни цифрите. Но отчаянието проясни паметта му повече, отколкото можеше за това му състояние и той си спомни по-скоро движението на пръста, а не как бяха подредени числата в номера. Едно позвъняване. Две. Три... - Ало? – рече женски глас. Глава 14 - Сериозно. Всичко, което смятам да направя, е да си взема душ и след това да се взирам през прозореца още малко. Това е. Когато Вишъс не каза нищо, Лейла се обърна в стола, където стоеше през последния един час. Той също стоеше там, където бе стоял досега, в спретнатата кухня с нея, подпрял се на гранитния плот до печката, пушейки мълчаливо. Убежището, в което бяха от предния ден, бе прекрасно имение, което беше достатъчно малко да се почувстваш уютно, но и достатъчно голямо за едно малко семейство. Всичко в него бе направено в разновидност на бледо сивото, с внимателно подбрани акценти на маслено жълто и освежаващо синьо – та вместо да бъде мрачно, се усещаше слънчево, свежо и модерно. При други обстоятелства тя щеше да обикне всичко в дома. Но както стояха нещата, се чувстваше като в затвор. - Хайде де, Вишъс. Наистина ли мислиш, че ще се появя на вратата на имението и ще настоявам да ме пуснат? И не е като да имам ключ или нещо такова. – Когато той отново не отговори, тя завъртя очи. – Или пък не, притесняваш се, че си търся друга възможност да вбеся нашия крал. Понеже виждаш как това е в моя полза в момента. Вишъс прехвърли тежестта си от едната кубинка върху другата. Облечен в черна кожа, впита тениска без ръкави и около двайсет и два килограма оръжия и ножове, той беше като видение на погрешното място в тази перфектно представена къща. Или може би бе правилното място. Той със сигурност беше предвестник на гибел от последната вечер насам – и като неин съквартирант в момента, той бе точно толкова забавен, колкото и сегашното й настроение. Лейла кимна към телефона в покритата му с черна ръкавица ръка. - Иди на срещата си. За това беше съобщението, нали. - Грубо е да четеш умовете на хората, - промърмори той. - Не съм в черепа ти. Изражението ти прави очевидно, че искаш да отидеш и че се чувстваш заклещен тук с мен. Не се нуждая от бавачка. Никъде няма да ходя. Кралят държи малките ми под покрива си, и ако не играя по неговите правила, никога повече няма да ги видя. Ако мислиш, че се опитвам да го заблудя по някакъв начин, си изгубил проклетия си ум. Докато се извръщаше към прозореца, тя беше наясно, че ругаеше и не й пукаше. Притесняваше се за Лирик и Рамп, и нямаше да спи или да яде. - Ще изпратя някой друг. – Чу се щракащ звук, сякаш Вишъс отговряше на съобщението. – Може би Ласитър. - Предпочитам да бъда сама. - Тя се завъртя наоколо отново. – Започвам да се изморявам да плача пред публика. Вишъс отпусна ръката си. Дали защото бе изпратил това, което беше написал, или защото се съгласяваше с нея, тя не знаеше – а и не я интересуваше. Научена безпомощност, помисли си тя. Не се ли наричаше така? Беше чувала Мариса и Мери да използват този термин, когато се отнасяше за блокиране на мозъка при жертвите на домашно насилие. Макар че в нейния случай, тя не беше насилвана. Сама си беше докарала това положение на безпомощност. Върна се отново към това да се вглежда в нощта, като се намести така, че да вижда през плъзгащите се врати зад масата. От другата страна на широките стъклени врати имаше веранда и на светлината на охранителните системи, тя успя да види оскъдно натрупалия сняг и лед и да проследи пътечката от замръзнали кафяви листа, които сякаш танцуваха брейк по замръзналата земя. През деня, когато не спеше долу в мазето, беше пуснала местните обедни новини. Явно наближаваше неочаквана ранна буря към Колдуел и съвсем ясно тя можеше да чуе как от камионите хората ръсеха сол по пътя, за да не се заледи. Може би човешките деца щяха да бъдат пуснати от училище, когато бурята удари и това я накара да провери къщите от другата страна на оградата. Не можеше да види много от домовете, само лек блясък на светлини на вторите им етажи и си представяше всякакви човешки малки, сгушени в леглата си, докато родителите им гледат малко телевизия, преди да се оттеглят за през нощта. Как им завиждаше. И в този ред на мисли, Боже, надяваше се Ви да си тръгне. Щеше да полудее, заклещена в намръщеното му присъствие - макар че идеята Ласитър да го замести, бе достатъчна да я направи склонна към самоубийство. - Добре, - промърмори Вишъс. – Ще се върна, щом разбера нещо. - Моля те, не изпращай онзи ангел. - Мне. Това ще направи наказанието ти жестоко и необикновено. Тя изпусна дъха, който задържаше. - Благодаря ти. Братът се поколеба. - Лейла. Слушай... - С риск да те вбеся и теб, няма нещо, което би могъл да кажеш, което да направи това по-добре или по-зле. Точно така разбираш, че се намираш в Ада, между другото. Болка и липсата на надежда е всичко, което можеш да видиш. Звукът от тежките ботуши на Вишъс по плочките бе силен в тихата малка кухня, и по някаква причина се сети за любовта на брата Тормент към филмите за Годзила. Точно предишната вечер бе слязла долу, за да се разтъпче и завари Тор, проснат на дивана в билярдната зала, Есен беше заспала върху него, а Годзила срещу Мотра се разиграваше върху големия екран над камината. Беше си помислила, че нещата тогава са сложни. А сега? Искаше й се да може да се върне обратно в тихите нощи, когато всичко, което имаше в ума си, бе вина и себеобвиняване. Когато Ви спря пред нея, раменете й се стегнаха, докато не почувства болка в основата на черепа си. - Да, - извика тя. - Ще включа системата за сигурност, след като си тръгнеш. И знам как да боравя с дистанционните. Показа ми по-рано, макар че мога да те уверя, че в момента грам не ме интересува „Игра на тронове‖. Беше неествествено за нея да се държи като кучка, но беше паднала в заешката дупка на говора си, изгубена и далечна от тази, която обичайно беше. - Кор е избягал. Снощи. Лейла подскочи толкова рязко, че за малко да падне от стола. И преди да успееше да попита, братът рече: - Никой не е убит. Но е заключил Куин в Гробницата – където го държахме ние. И е оставил ключа. Сърцето на Лейла заби лудо, но преди да успее да каже нещо или дори да събере мислите си, Вишъс повдигна вежда. - Още ли се чувстваш в безопасност сама? Измери го с твърд поглед. - Наистина ли се безпокоиш за това? - Ти оставаш член на семейството. - Аха. Ясно. – Кръстоса ръцете си пред гърдите. – Е, той няма да се върне за мен, ако за това се тревожиш. Той приключи с мен. Буквално няма нищо, което би могло да накара този мъж да се доближи до мен – по което си приличат с Куин, иронично. Вишъс не отговори. Той просто се извисяваше над нея, ледените му очи проследяваха всяка част от тялото й, вълнението й, самото й дишане. Беше като да си на сцена пред милиони хора. С театрални светлини, изгарящи ретините ти. Точно за каквото бе в настроение. - Не мислиш, че Кор би искал да узнае къде се намираш? – Въпросът беше изречен с толкова равен тон, че бе невъзможно да прецениш дали беше реално запитване или реторично. Каквото и да бе, тя знаеше отговра. - Мне. Никакъв шанс. Тя се извърна и върна вниманието си върху мрака отвън през плъзгащите се врати. Сърцето й биеше бързо в гърдите, но беше твърдо решена да опита да запази това за себе си. - Все още го обичаш, - каза Ви отдалечено. – Нали? - Има ли значение? Вишъс запали още една ръчно-свита цигара и закрачи наоколо, върна се до печката, където беше стоял. После отиде до вратата на мазето. Накрая се върна до масата, където тя седеше. С нисък глас, той каза: - Не съм сигурен точно колко знаеш за мен и Джейн, но веднъж трябваше да залича спомените й за мен. Обстоятелствата не са важни, и съдбата имаше други идеи, слава на шибания Бог... но знам какво е да не можеш да бъдеш с онзи, когото обичаш. Също знам какво е нищо във връзката ви да няма смисъл за друг, освен двама ви. Имам предвид, влюбих се в проклет човек и след това тя умря. И сега съм влюбен в дух и не в метафоричния смисъл. Това нещо с Кор? Знам, че щеше да избереш друг път, ако можеше. Докато Лейла гледаше брата, можеше да усети как очите й изскачат. От всички неща, които Вишъс можеше да й каже? Щеше да бъде по- малко изненадана, ако й бе казал, че купува в акции на Епъл. - Почакай.... какво? – изтърси тя. - Понякога тъпотиите на сърцето нямат никакъв смисъл. И в края на краищата, Кор не те е наранил, нали. Виждала си го за колко време? Никога не те е тероризирал или онези малки. Мразя шибаняка, не ме разбирай погрешно, и ти наистина се обвърза с врага. Но проклет да бъде, със сигурност не се е държал като такъв, поне не и когато е опирало до теб – и така и не ни нападна, нали така. През цялото това време, знаел е къде се намираме, но шайката копелета така и не се появиха на наша територия. Не казвам, че бих седнал и бих изпил по питие с проклетия кучин син или че ти не си сбъркала. Но хубавото нещо на това да мислиш логично е, че можеш да прецениш едновременно миналото и настоящето с яснота – а аз съм доста рационален мъж. Очите на Лейла започнаха да се пълнят със сълзи. И след това с пречупен глас, тя прошепна: - Мразех се през цялото време. Но... го обичах. И боя се, винаги ще го обичам. Диамантените очи на Вишъс се завъртяха надолу и изглежда сякаш се спряха върху кубинките му. После протегна ръка и хвана чашата, която използваше вместо пепелник. Тръсна ръчно свитата цигара над чашата и сви рамене. - Не избираме в кого да се влюбим, а да опиташ да спреш чувствата си е чиста рецепта за провал. Не си направила нищо лошо като си го обикнала, така е. За това никой не може да те вини, защото е такова, каквото е – и достатъчно страда. Освен това, както казах... той никога не те е наранил, нали. Така че трябва да има нещо у него, което да е добро. - Гледах в очите му, - тя заподсмърча и избърза бузите си с опакото на ръката си. – Виждах истината в тях и тази истина беше, че никога не би ме наранил, нито пък някого, когото обичам. А що се отнася до това защо приключиха нещата между нас? И той не искаше да ме обича, както аз не исках да го обичам. Беше готова да говори още, жадна за неочакваното облекчение, което идваше от това някой да те разбира. Но изведнъж съчувствието на Ви се изпари, непроницаемата маска, която обикновено носеше, отново се намести на лицето му, вратата към този разговор се затвори сякаш никога не бе отваряна. - Ето, - братът остави телефона си на масата. – Паролата за отключване е 10-10. Не знам колко ще му трябва на Рот, за да реши какъв график на посещения да направи, но може да се сетиш, че ще останеш тук известно време. Обади ми се, ако имаш нужда от нас. Другият ми телефон е записан с име „Ви‖ в списъка с контакти. Лейла се пресегна и взе телефона. Още беше топъл от него. - Благодаря ти, - каза меко тя, като вдигна телефона. – И не само за това. - Все тая, - промърмори той. – Странно как наказанията могат да бъдат под всякаква форма. Майка ми също беше така изобретателна. Глава 15 Сградата на Застрахователна Компания Колдуел (ЗКК) имаше около седемдесет етажа и се намираше в зоната на сградите в сферата на финансите, беше като забележителност сред другите лъскави, но по- ниски небостъргачи. Според плочата отпред беше построена през хиляда деветстотин двадесет и седма година и да, в сравнение с останалите си модерни съседи беше като бляскава и важна стара госпожа в компанията на по-зле изглеждащи леки жени. С различни водоливници, които бележеха трите различни нива в сградата, както и с корона от гравирани орнаменти и фрази на латински в най-горната част, ЗКК беше като паметник на величие и дълголетие за града. Зайфър се материализира на покрива на сградата, вятърът духна косата му право в лицето му и очите му се насълзиха от студенината. Далеч надолу светлините на града блещукаха навън като околоземен ореол, който река Хъдсън разделяше. Един по един останалите от шайката копелета се присъединиха: Балтазар, лудият, Сайфън, шпионинът, и Син, който стоеше малко настрана, чакайки като източник на злото някой да се спъне в щастливата си съдба. Всички те му бяха толкова познати, тези мъже, с които се беше бил рамо до рамо повече от двеста години. Нямаше нещо, което да не споделяха: кръвопролитията си – техните собствени и на техните врагове; женски – вампири или хора; местата, на които живееха и тук, и в Древната страна. - Значи ще е утре, - каза Балтазар срещу вятъра. - Да, - Зайфър проследи магистралата надолу с поглед, забеляза жълтите светлини на фаровете на прииждащите коли и червените – на отдалечаващите се. – Утре вечер тръгваме. Много от тях бях тук, в Новия свят, но от съвсем скоро и не бяха постигнали нищо от онова, което бяха, когато бяха пътували през океана. Основно идваха, за да търсят убийци, тъй като числеността на врага в Древната страна беше намаляла почти до нулева, а тероризирането на човеците беше забавно само до известна степен. Но при пристигането си бяха открили подобно намаляло общество и тук. Обаче амбициите им скоро се разраснаха. Кор беше искал да е крал и бяха заформили нужните съюзи с аристократите от глимера, които искаха Съветът да има повече власт. Ударът им беше провал. Макар че бяха успели да застрелят Рот във врата, кралят не само оживя след опита им за покушение, но и се бе въздигнал още по- силен – и това беше поставило шайката копелета в критично неудобно положение. И също така принципите се бяха променили, поне за Кор. В момента, в който Избраницата Лейла се беше появила в живота на техния водач, за него изглежда нищо друго нямаше значение – и на това всъщност се гледаше като на голяма изгода за цялата им група. Дълго време характерът на Кор се свързваше с жестокост, която всяваше страх и респективно, уважение. Но след появата на тази жена? Твърдите черти на воина така бяха омекнали, че с него стана много по-лесно да се разправя човек, а в резултат на това копелетата станаха много по-дейни, тъй като не им беше нужно непрекъснато да следят в какво настроение беше Кор. Само дето водачът им беше заловен или убит. До тази нощ те не знаеха кое от двете бе станало и Кор не беше видян повече от тях. Бог им беше свидетел, че бяха опитали да го открият, независимо дали ще намерят трупа му или самия него жив, и да сложат край на търсенето беше трудно. Но след като нямаха причина да продължат, а Братството продължаваше да ги преследва, по-добре за тях беше да се върнат там, откъдето бяха дошли. Внезапно Зайфър се сети за Троу и се намръщи. Още един от тях бяха изгубили. Троу, техният втори главнокомандващ за всички решения и дейности, бе изритан от групата, когато амбициите му за трона се бяха показали като по-силни от тези на Кор. Това несъответствие в целите ги беше разделило и впоследствие мъжът, който така или иначе нямаше място сред тях, си беше тръгнал, оставяйки нищо повече от просто краткотрайна следа в тяхната история. И наистина, Троу, бивш аристократ, който някога беше подиграван и повикан в задължителна служба заради неплатен дълг, но който се беше доказал през времето, си беше отишъл от техните редици, вероятно убит от лесъри или други от групата, с която беше заговорничил. Или може би беше оживял и бе сред онези със синята кръв, приет отново под техния плащ и кроящ наново схеми. Никой не го беше грижа за неговата загуба на фона на тази на Кор. Защото наистина, докато Зайфър наблюдаваше отвисоко града, му изглеждаше немислимо, че щяха да си тръгнат без двамата, с които бяха пристигнали по тези брегове, които бяха партньори във всички начинания. Но имаше една всеизвестна истина, която владееше както живите, така и мъртвите: съдбата следва своята собствена посока, и с избори, и с предпочитания, и с предчувствия, в девет от десет случая последиците не зависеха от това. - Нашата цел сега е... – той не довърши изречението. Балтазар изруга. - Ще намерим друг, приятелю. И ще го направим там, където ни е мястото. Да, помисли си Зайфър, така щеше да бъде. Обратно в Древната страна имаха замък, който притежаваха, с догени, които обработваха земите му, осигуряваха препитание и произвеждаха, както и продаваха на околните селца. Суеверните човеци в областта стояха далеч от тях. Имаше жени, които можеха да вкарат в леглата си. Може би можеха да намерят и убийци в крайна сметка... Боже, звучеше прекалено ужасно, по дяволите. Стъпка назад вместо напред. Но все пак не можеха да останат тук. Първото правило на конфликта гласеше, че ако искаш да живееш, не атакуваш по-силен враг, а Братството, ръководено от краля си, разполагаше с невероятни финансови ресурси, сгради и въоръжение. Когато имаше възможност да свалят Рот, нещата бяха други. Но сега копелетата разполагаха само с четирима бойци, без определен водач и без цел. Не. Това не беше на добре. - Утре значи, - каза Балтазар. – Утре тръгваме. - Да. На Зайфър обаче наистина много му се искаше да могат да върнат тялото на Кор с тях. - Ще потърсим за последно, - обяви той срещу вятъра. – Тази вечер, като наша последна, ще посветим на това да открием водача си. Щяха да направят още един опит – и дори резултатът да не се очакваше да е по-различен от резултатите от предните опити, усилието щеше да им помогне да се примирят колективно с мисълта, че изоставят мъртвите си. - Тогава да вървим, - рече Балтазар. Един по един те се дематериализираха в студения мрак. Глава 16 Ресторантът на Салваторе беше видно място не само за центъра на Колдуел, но и за цялото Източно крайбрежие, сцена за хранене, връщаща назад във времето от дните на Рат пак, когато обичайните неща бяха обеди, придружавани от три мартинита и Дон Дрейпърс, който умееше да се облича. В тази модерна ера много неща се бяха променили за външния свят... но не много неща се бяха променили под покрива на ресторанта. Червените грапави тапети във фоайето още си бяха на мястото, както и останалата част от декора на „Кръстникът‖, всичката гравирана дървесина и ленените тапицерии. Покрай няколкото маси и задния бар, местата за сядане бяха точно както си бяха в нощта на откриването едно време, а сервитьорите и сервитьорките още носеха смокинги и официални дрехи. А менюто? Само най-добрата и автентична италианска кухня от Западна Сицилия, рецептите се приготвяха точно както трябваше и както винаги бяха приготвяни. Имаше няколко обновления, но всичките бяха в огромната кухня. Бяха й добавени два входа, което си беше нещо голямо – след като трето поколение клиенти бяха идвали и опитвали ястията и бяха решили, че са вкусни. Е, имаше още нещо, което беше различно. Ай Ем седна зад бюрото в офиса си, вдигна телефона и взе последната си поръчка за месо в един и същ момент. - Вини, как я караш? – каза той, като килна глава настрани, за да захване слушалката до ухото си. – Да... добре. Добре съм. Да... не, трябва ми повече телешко месо. Искам от другия доставчик. Качеството е... Управителят му се показа през вратата. - Тя е тук. Добър опит, възпитана. Ще свърши работа. Ай Ем покри микрофона на слушалката. - Покани я да влезе. Докато месарят и той продължиха да обсъждат поръчката, Ай Ем се замисли за времето, когато беше взел мястото. Човеците, с които беше сключил сделката, го бяха помислили за афроамериканец, какъвто не беше; всъщност бе сянка и беше свикнал в света на хората да го определят като от тази раса. И за черен да поеме такова историческо и много важно място, символ на италианското, беше голям шок за всички, от кухненския екип до редовните клиенти и доставчиците. Но Салваторе Трети му бе дал своята благословия след като Ай Ем му беше приготвил дяволски вкусно гато ди патате, паста ала Норма и капоната – после беше сервирал на стареца най-добрите каноли, които някога беше ял. Не че Сал Трети имаше избор. Дълговете от залози, които имаше към Рив, означаваха, че трябваше да се откаже от онова, което обичаше, а Рив в замяна беше предал мястото в ръцете на Ай Ем като награда за добре свършената работа. Но все пак като нов собственик Ай Ем искаше да продължи нещата – а също така и италианските редовни посетители да продължават да идват – и подкрепата от страна на Сал Трети му беше подсигурила и двете. Особено след като Ай Ем бе оставил хейтърите да сеят омраза и си беше спечелил всеки един от застаряващите италианци, като ги беше прелъстил с босилек и фузили. Мястото процъфтяваше и беше уважавано, и всичко беше чудесно. Беше и намерил своята спътница в живота,... която също така беше и кралицата на Съ'Хийб. Така че животът му трябваше да е перфектен. Не беше. Нещата с брат му Трез направо го убиваха. Беше толкова трудно да виждаш един истински мъж, свален на колене от съдбата, душата му беше като погребана от загубата, за която Ай Ем дори не можеше да си помисли без да му се догади... - Извинявай, какво? – Ай Ем върна обратно вниманието си. – Да, извинявай, това звучи добре. Благодаря ти, човече – а, чакай, какво? О, да, мога да го направя. Колко ти трябват? Мне, няма да ми плащаш. Иначе ще се обидя. Ще ти донеса маникотите като подарък за теб и майка ти. Ще ги приемеш, ще хапнеш. Ай Ем се усмихваше като затвори телефона. Старите италианци доста приличаха на сенките: бяха затворени за външни хора, горди с традициите си, подозрителни към хора, които не познаваха. Но като се сближиш с тях? Като се докажеш и те приемат? Бяха толкова лоялни и щедри, че сякаш изобщо нямаха общо с човешката раса. Всъщност за него истинските италианци бяха станали като отделен вид, нямащ нищо общо с другите плъхове без опашки на света. Тези маникоти? Щеше да ги сготви за майката на Вини, госпожа Джиуфрида, и щеше да й ги занесе лично. А после като дойде поръчката му месо? Щеше да има допълнителни пържоли или наденица, или пък хубаво парче безплатно говеждо месо. Работата беше там, че така или иначе щеше да направи маникотите, дори да не очакваше поръчка – защото госпожа Джиуфрида беше обичната първа поръчка в петък вечер всеки месец и винаги си поръчваше паста кон ле сарде. А ако си мил с майката на Вини? Мъжът щеше да дава мило и драго за теб до края на дните си. Беше страхотна договорка и... Изведнъж Ай Ем замръзна като статуя, всичко в него застина. И странно, като се има предвид кой стоеше на вратата на офиса му, не беше подходящо да се пробва да се държи като че му предстоеше арестуване. Жената вампир, застанала между касата и вратата, беше висока и изваяна, тялото й беше облечено със свободни черни панталони и черен пуловер с обло деколте. Черната й начупена коса беше прибрана с шнола и не носеше грим – не че имаше някаква нужда от помощ от продуктите на Мейбълийн. Беше зашеметяващо красива, с перфектни устни и очи, които бяха като на героите от аниметата, и розови бузи, понеже беше дошла от студа навън – или може би защото беше нервна за интервюто за работа като сервитьорка. Обаче отделните черти на външността й или тоалета й не бяха това, което го шокира. Беше всичко, взето заедно – нещото, което му спря дъха. Ай Ем бавно се изправи, сякаш ако се помръднеше прекалено бързо главата му ще гръмне. - Селена? – прошепна той. Само че това не можеше да е истина... нали? Красивите вежди на жената срещу него подскочиха нагоре. - Ъм... не? Казвам се Териса? Приятелите ми ме наричат Трис? Изведнъж светът се завъртя около оста си и Ай Ем се строполи обратно на стола си. Жената пристъпи напред сякаш се разтревожи дали нямаше да има нужда да му окаже първа помощ, но после се спря, като че не знаеше какво да прави. Значи ставаха двама, които не знаят. - Добре ли сте? – попита тя. С глас, който звучеше абсолютно, напълно, невероятно точно като този на мъртвата шелан на брат му. Глава 17 По-късно, изтощен от спомена за напускането на дойката, Кор падна на студената, твърда земя пред къщурката. Нямаше повече въздух в дробовете си, за да крещи, нямаше повече енергия да се бори с веригата, която го държеше затворник, нямаше повече импулс да ругае срещу това, че бе изоставен. Докато вцепеняващо примирение започна да се настанява в гърдите му, то доведе охлаждане по тялото му. Не... това беше вятърът. Без усилие температурата му бе източена от декемврийското мразовито вилнеене и той знаеше, че трябва да потърси подслон или да издъхне. Като събра плаща си от земята, той издърпа намърсената му тежест около себе си и за миг позволи на тялото си да потрепери. После стана на крака, протегна се, доколкото му позволяваше веригата и погледна зад ъгъла на сламената колиба. Вратата все още беше отворена и на него му се стори, че можеше да усети топлина, излъчваща се от вътрешността й – но това беше лъжа, по-скоро резултат от някакъв спомен, а не от реалността, тъй като огънят отдавна беше замрял. Очите му пробягаха по хоризонта. През чашкодряни и едри борови стволове той видя, че зората скоро наближаваше, блясъкът й се сливаше с изтока и прогонваше мрака. Малко очакваше топлината от появата на слънцето, но и не се тревожеше всъщност от това. Като претранс нямаше защо да се тревожи, че може да бъде погълнат от дневната светлина. Гладът и жаждата обаче бяха безпокойства, на които трябваше да обърне внимание, ако искаше да оцелее. Без никаква складирана мазнина под кожата си и с пресъхнало гърло нямаше да издържи дълго, особено в зимния климат. Кор направи последен опит да премахне кожения нашийник около врата си и с охота му се наложи да прекрати тези усилия. Беше опитвал толкова много пъти да се освободи, че кръв течеше от раните, които си беше направил от сграбчването и допълнителното дърпане бе твърде болезнено. Никой от селото нямаше да му помогне. Никой не бе го правил преди... Движеща се сянка отклони погледа му от наближаващата светлина от изток и го накара да се взре в гъстите малинови храсти пред него. Каквото и да бе помръднало, замръзна веднага щом той се обърна към него. Но след това се появи втора сянка от друга страна. Вълци. Прескъпа Скрайб Върджин... вълците го бяха открили. Със сърце, което биеше бясно, Кор се озърна паникьосано наоколо. Беше ги чакал да дойдат за него и вероятно сега го обграждаха, след като най-после беше потънал в тишина. Напразно той затърси някакво оръжие, нещо, което можеше да използва, за да се защити... Камъкът, който хвана погледа му, бе на едно протягане разстояние, ако се наведеше към веригата, но тежеше повече, отколкото можеше да понесе, когато се опита да го повдигне от земята. Сумтейки, протягайки се, използвайки и последната си сила, той го взе... Раздразнено ръмжене долетя ниско и тихо от храстите, и той имаше чувството, че вълците си играят с него, като го уведомяваха, че може би може да потича и да им предостави малко забавление преди да го погълнат за закуска. Обезумял от страх, той отстъпи назад... Клонка изпращя под тежестта на едно от животните. И след това още една. Нямаше никакъв шанс да стигне до вратата и да се заключи вътре, нямаше шанс да се покатери върху покрива или... Като се обърна, той погледна към мръсния прозорец. Докато вълците приближаваха, пръхтящата им агресия отекваше по-високо, Кор стисна зъби и вдигна камъка над главата си. С прилив на сила, която не знаеше, че притежава, той хвърли камъка толкова силно, колкото можа към единственото стъкло. Стъкълца се разбиха и той се изви назад, като протегна ръка, за да се предпази от парчетата. Нямаше повече време да мисли. Възбудени от сблъсъка, хищниците, които го дебнеха, скочиха за атака, всичките с жълти очи и оголени зъби и огромни, връхлитащи тела. Кор скочи толкова високо, колкото можа, хвана се за долната рамка на прозореца и се метна в колибата – и точно, когато се приземи на някаква твърда купчина на крачка от сламеника, вълците се забиха във външната страна на стената с тъп удар и задраскаха, щракащите им челюсти съскаха срещу трика му за бягство, ръмженето им сега беше раздразнено. Вратата все още зееше отворена. Като стана с напън на колене, той запълзя по голия под, разбутвайки мръсни чаши и прибори... Веригата достигна своя край преди той да достигне целта си и се оказа издърпан назад, краката му продължаваха напред, макар че горната част на тялото му се спря като поразена. И точно тогава водачът на глутницата се появи пред отворената врата. Лунният ловец беше с размерите на малък кон, а зъбите му бяха като преплетени кинжали. Устата му беше оголила зъбите и пяна се стичаше надолу и образуваше локвички пред предните му лапи, от което другите два вълка изглеждаха като малки кутрета до него. Усмихваше се. Усмихваше му се. Кор хвърли поглед към вратата, която бе подпряна косо в къщурката. После се мръдна толкова бързо, че дори не знаеше, че е взел решението да действа. Той се метна по очи, опря кървящите си длани в пода и изви краката си в кръг... като докопа едва-едва с едно движение панелите на вратата. Вратата се затръшна и недодяланото резе изщрака на място в същата секунда, в която масивният вълк скочи напред във въздуха. Животното удари дървените летви толкова силно, че те се разтресоха срещу грубите, железни решетки, които ги държаха на място. Но устояха. Устояха здраво. Треперейки в ужас, Кор се сви, притиснал коленете към гърдите си. Като вдигна кървящите си ръце към главата и покри ушите си, започна да ридае, звуците на вълците отекваха силно в черепа му... И точно тогава духът се появи. Тя пристъпи към него през стената на колибата, излезе от солидната повърхност с лекота, както хората прекосяват въздух. Кор примига през сълзи, забелязал бялата роба и дългата руса коса... и лицето, което бе красиво като сън. Мълчаливо образът се понесе и застана пред него, но той не се страхуваше. Как би могло нещо толкова прекрасно да го нарани? После осъзна, че вълците ги нямаше. Сякаш ги беше прогонила. В безопасност съм, помисли си той. С нея и само с нея съм в безопасност... И шибаният Оскар отива при...? Вишъс зае форма в гората на известно разстояние от Лейла и едва се стърпя да не запали една цигара, свита на ръка. Беше останал в посока на вятъра при всяко разстояние, което тя изминаваше на пресекулки, а и тя бе толкова разсеяна, че се съмняваше, че би забелязала някаква светлинка от запалката му или от крайчеца на цигарата му... но не. Бяха стигнали толкова далеч... и бяха толкова близо да приключат с това, нали. Избраницата беше на около тридесет метра пред него, бялата й роба изпъкваше в гората като фар. И ти да видиш, нещо беше грабнало вниманието й и тя напредваше бавно към каквото и да беше това, главата й бе приведена надолу, сякаш се беше фокусирала върху земята. Той се усмихна. Най-старият трик на света. Трябва ти човек, от когото искаш нещо, прокрадваш се в чувствата им през мозъка им, подръпваш някой и друг лост и намираш шибаното копеле, което търсиш, защото споменатата жена те води право при него: Кор избягва и изчезва. Кръвта на Лейла е във вените му. Чувства се виновна, сама и уплашена, чужда жертва на обстоятелствата. Работата на Ви? Да предложи предполагаемо съчувствено рамо, привидно да предложи малко разбиране и да й предостави план, така че когато тя излезе на верандата на убежището и долови ехото на собствената си кръв някъде навън по света, да последва инстинкта си и да отиде да помогне на мъжа, когото обича. Дали Ви със сигурност знаеше, че тя ще тръгне и ще стои в снега и ще души въздуха? Не, но се досещаше, предвид това колко задушаваща изглеждаше в кухнята. Дали й беше дал мобилния си с надеждата, че ще го вземе в джоба си и ще го отнесе където и да отидеше, така че да може да я проследи чрез джипиеса? Да. Беше ли разочарован, че не го взе? Да. Дали не обърна внимание, понеже като брат, който не може да пие от жена си, беше пил от вената на Лейла преди бременността й, за да оцелее, и защото ако се концентрираше, можеше да я проследи? Да. Беше ли я последвал тук? Хаштаг разплата. Не, не беше сигурен дали Кор дори е жив. Точно както и не беше на сто процента сигурен, че Избраницата наистина ще излезе навън и ще го усети. Но си струваше риска да изпробва тези зарове. И изглежда беше хвърлил две шестици. Пред него Лейла спря. И бавно падна на колене. Бинго. Вишъс се дематериализира по-близо, като се скри зад ствола на един дъб. И като съсредоточи вниманието си върху жената, той пъхна ръка в коженото си яке и я обви около четиридесет милиметровия си пистолет. Тя се привеждаше към нещо, което изглеждаше като снежен насип – и Ви също се приведе покрай дървото... което не му помогна особено да види по-добре... Не беше снежен насип. Не. Движеше се, по дяволите. Хей, хей, ти да видиш: под снежната покривка имаше полумъртъв гол мъж, вихрушките го бяха насипали отстрани, докато вятърът беше духал срещу свитото му тяло. Като се намръщи, Ви погледна нагоре и прецени небето. Как, по дяволите, Кор беше оцелял на дневната светлина? И все пак, плътните облаци дали бяха с нещо по-различни от кадифените черни завеси по прозорците? Всеки здравомислещ вампир би потърсил покрив и четири стени да се скрие през деня, но ако си вече на ръба на смъртта, без съмнение просто лежиш там, където си паднал, и се молиш някой, който и да е, да те спаси. И очевидно Кор беше направил така. Но лотарията не е приключила, помисли си Вишъс и се дематериализира още по-близо, готов да изскочи и да поеме контрол над нещата. И точно тогава успя да зърне лицето на Кор. Сиво. Беше сиво. Но очите на воина бяха отворени и гледаха Лейла сякаш беше видение... чудо, дошло от Другата страна. Той плачеше. Сълзи се стичаха по хлътналата му кожа и като се протегна да я докосне, ръката му се строполи. Лейла улови ръката му и я доближи до сърцето си. Със задавен глас тя прошепна: - Ти си жив... Кор опита да отвърне, но се чу само дрезгав звук. И това изглежда я пробуди. - Трябва да те спася... - Не, - произнесе той твърдо. – Остави ме. Върви... - Няма да умреш тук. - Остави ме, - Лейла опита да говори, но Кор не й позволи, гласът му беше тънък и слаб. – Сега съм щастлив... ще отнеса спомена за теб със себе си... в Дънд... Лейла зарида над мъжа и се метна над покритото му със сняг тяло. - Не, можем да те спасим, аз мога да те спася... Все едно, помисли си Ви. Време е да си свърши работата. Това, което наблюдаваше в момента, бяха просто прочувствени глупости, незначителни за истинските проблеми, които бяха налице – които не се и променяха особено, защото и двамата сякаш бяха Кейт и Лео насред шибания потъващ кораб. Човече, добре че беше тук, за да свърши работата, защото всеки друг от братята му можеше да бъде понесен от ставащото тук. Той обаче беше по-твърд от тях и не, не беше ядосан на Лейла, нито се чувстваше отмъстителен или дори враждебен спрямо Кор. По дяволите, в сегашното състояние на копелето беше пълна загуба на време да мразиш някакво си парче лед. Не, той просто щеше да оправи кашата на Куин от Гробницата, където някак Кор беше надделял над брата и беше заключил вътре глупака: Ви щеше да прати Лейла обратно в убежището и после щеше да се оправи с Кор като с куче, тук и сега. ‗Щото наистина, стига с тези глупости. Един куршум в мозъка му и цялата похабена енергия и внимание щяха да приключат за Братството. Да, със сигурност щяха да имат възможността да измъчват копелето, ако можеха да го докарат отново в някакво живо състояние, благодарение на поредното чудо на медицината. Но шайката копелета не бяха тъпи. Имаха един месец да се прегрупират, да си намерят ново убежище и да се отдалечат от изчезналия си водач. Кор не си заслужаваше да бъде проследяван от спасителна мисия, а що се отнасяше до Тор и правото му да го убие? Братът така или иначе вече беше на ръба на лудостта. Да отстрани Кор просто щеше да го довлачи още по-надолу, а не да го издигне от положението, в което беше сега. Освен това, войната отиваше към кризисна точка. Обществото на лесърите се разпадаше, но Омега нямаше да ходи никъде, не и докато не го замени някой насила – и това беше работа на Бъч, поне според пророчеството на Унищожителя: след всички тези години битки, краят наближаваше и Братството трябваше да се върне към основната си функция – да елиминира истинския враг на расата. Което беше в противовес с това да те следи самоволна група за поддържане на реда, които бяха кастрирани така или иначе. Ви вземаше главно решение в този момент за това. Наистина беше време да разкара всичко. Като вдигна дулото на оръжието си, той излезе иззад дървото. Глава 18 Лейла легна върху студеното голо тяло на Кор в отчаянието си да го стопли, да го изкара от горите, да му даде храна и вода. Как въобще беше жив? Как беше издържал дори час на тези условия, какво остава за почти цял ден? Прескъпа Скрайб Върджин, беше толкова изстинал, че вече дори не трепереше, тялото му, ръцете и краката бяха замръзнали и неподвижни като на статуя, а брадясалото му лице бе изкривено от страдание. - Трябва да се махаме оттук, - каза тя тревожно. – Може да пиеш от кръвта ми и след като сме в безопасност, ние... не знам, ще говориш с тях или... Внезапно си спомни как Вишъс й бе казал, че Кор беше оставил ключа за портата, когато бе избягал от Гробницата. Със сигурност това означаваше нещо, нали? Ако беше с намерението да нарани някого или да си отмъсти, щеше да го вземе със себе си, нали? И Братството трябваше да знае това, трябваше да го разчете като знак за мир,... нали? - Трябва да... - Лейла, - гласът на Кор беше настоятелен. – Лейла, погледни ме... Тя поклати глава като се изправи от него и седна. - Няма време! Замръзваш до смърт... - Шшш, - тъмносините му очи омекнаха. – В душата ми е топло след като ти си пред мен. Това е всичко, от което имам нужда. - Моля те, пий от кръвта ми? Моля те... - Това е хубав начин да умра, в твоите ръце. Със сигурност по-добра смърт от тази, която заслужавам, - и наопаки на всичко логично, посивелите му устни се усмихнаха. - И има нещо, което трябва да ти кажа... - Няма да умреш, няма да го допусна... - Обичам те. Дъхът на Лейла секна. - Какво...? От умираща усмивката му се превърна в изпълнена с желание. Или може би по-скоро боготворяща беше правилната дума. - Обичам те с цялото си черно и мъртво сърце, моя любима. Не заслужавам земята под краката ти, нито аромата ти в ноздрите ми и никога не бих могъл да заслужа дара на твоята кръв, но аз... благодарен съм за промяната, която породи у мен. Ти ме спаси и единственото по-голямо от любовта ми към теб е благодарността ми. Той говореше бързо на Древния език, сякаш знаеше, че времето им изтича. - Аз съм в мир със себе си, Лейла, и те обичам, - Кор се протегна и доближи едва подвижната си ръка към лицето й. После погали бузата й и тя ахна от студенината на кожата му. – И сега мога да си отида... - Не, моля те, не... - Мога да си отида. Тази негова усмивка щеше да я преследва до края на живота й: трябваше да изпитва мъчителна болка и все пак целият беше облян от мир, който сякаш и струеше от него. А тя? При нея беше обратното. В нея нямаше мир и покой. Ако той оживееше, им предстоеше страхотна битка. А ако умреше? Вземаше част от нея в Небитието заедно със себе си. - Кор, моля те... - Така е по-добре. - Не, не, не е, не ме оставяй... - Трябва да ме пуснеш, - тонът му стана суров. – Оттук нататък ще продължиш с гордо вдигната глава, знаейки, че си била уважавана и обожавана, макар и от мен. Трябва да ме пуснеш и да живееш живота си със своите малки и да намериш някой достоен за теб. - Не говори така! – Лейла избърса сълзите от бузите си с нетърпеливо движение. – И можем да поправим това. - Не, не можем. Трябва да ме пуснеш и да излезеш от тази гора, да се пречистиш от греховете, които донесох в живота ти. Вината беше и е изцяло моя, Лейла. Ти никога не си направила нищо лошо и трябва да разбереш, че ще си по-добре и в безопасност без мен. Тя още веднъж се наведе напред и отметна твърдата му коса от челото. Като се присети за гнева на Куин и проблемите с децата им, й беше трудно да оспори думите му. Колкото и да я убиваше това, че щеше да го загуби, беше невъзможно да отрече хаоса, който Кор беше внесъл в живота й. - Закълни ми се, че ще продължиш напред, - настоя той. – Не бих могъл да умра спокойно, ако не обещаеш. Тя обхвана лицето си с ръце. - Чувствам се сякаш се чупя наполовина. - Не, не, това е щастлива нощ. От толкова време исках да си призная истината, но нямаше правилен момент. Първоначално, защото го отричах, после – защото се борех с това и те отпратих от себе си. Сега, когато си отивам от този свят, аз съм свободен – и по-важното, ти също. Нямаше да имаме щастлив край, Лейла, любов моя. Но за теб ще има. Братството ще ти прости, защото са справедливи и честни, и знаят, че аз съм злото, а не ти. Ще продължиш и ще бъдеш мамен, както ти е писано да бъдеш, и ще откриеш мъж, който е достоен за теб, обещавам ти. Но аз съм пречка за съдбата ти, нещо, което трябва да бъде подминато и оставено назад. Ще продължиш напред, любов моя, а аз ще бдя над теб. Лейла отвори уста, за да заговори, но в същия момент той се закашля леко, простена и потрепери. - Кор? Той си пое дълбоко въздух и клепачите му се притвориха. - Обичам те... Гласът му заглъхна и сякаш цялата сила на живота му изчезна от него изведнъж, тялото му сякаш се изравни, енергията му – похабена напълно. Главата му падна назад в снега, тя дори не беше осъзнала, че я е надигнал. После последва още един от тези поемания на дъха, съпътствани с треперене, и светлината в очите му избледня дори повече. Но той остана спокоен. Изглеждаше... Счупването на клон точно пред нея я накара да вдигне глава и да ахне. Застанал пред тях с широко разкрачени крака и оръжие в ръка... беше братът Вишъс. И лицето му беше толкова безизразно и спокойно, сякаш беше екзекутор с маска. Кор се чувстваше сякаш е под вода. Вече отслабналото му физическо състояние беше така повлияно от студа и останалите неща, че сякаш се налагаше да плува към не особено сигурна повърхност срещу силното течение, за да остане в съзнание... и нямаше да издържи особено дълго. Думите му към Лейла бяха важното нещо, което му даде сила, но след като бяха изречени, той бързо чезнеше. Но прекрасното й лице. О, това красиво нейно лице. Беше толкова щастлив, че не беше правил любов с нея. Щеше да бъде егоистично от негова страна, момент на страст, който щеше да я остави опозорена до края на живота й. По-добре да продължи чиста с мъжа, който щеше наистина да я направи своя. Макар че, прескъпа Скрайб Върджин, направо го убиваше да мисли за това. Но уви, обичаше я достатъчно, че да я пусне и да й желае най- доброто, което животът може да й даде... и фактът, че ясно можеше да види това, беше най-доброто и най-милото нещо, което някога беше правил, предположи той. Може би единственото добро и мило нещо. - Обичам те, - прошепна той. Искаше му се това да прозвучи по-силно, но белите му дробове не успяваха да се преборят за въздух и затова, за да пести силите си и да има малко повече време, той спря да опитва да говори и се задоволи с това просто да я гледа. Странно беше как успяваше да свърже идването й в гората с минали спомени, мозъкът му ловко я правеше негова спасителка в това ужасяващо припомняне на миналото. И все пак, независимо дали в истинския живот или в някакъв измислен спомен, тя беше богиня и чудо – и разбира се, дори негова спасителка, въпреки факта, че нямаше да оживее след това. И беше голям късметлия да има... Очите й на мига се преместиха върху нещо, което грабна вниманието й и после я уплаши, той на момента се съвзе от появилата се цел, тялото му реагираше, както на всеки обвързан мъж, плътта му се приготви да защитава и пази, дори това, което се появеше, да беше просто нежен подскачащ елен. Това беше реакцията му, но инстинктите му опитваха да мобилизират нещо, което вече не можеше да се движи. Той обаче успя да обърна главата си съвсем леко и премести поглед. Премести го достатъчно, че да види своя убиец - убиец, ако приемем, че природата не си свършеше работата по-бързо от Вишъс. И като се вземе предвид оръжието, шансовете бяха на страната на брата. С периферното си зрение Кор видя как Лейла вдигна ръце във въздуха и бавно се изправи на крака. - Вишъс, моля те, недей... Кор успя да заговори още веднъж. - Не пред нея. Не го прави пред нея, ако имаш някакво достойнство. Отпрати я и после се разправяй с мен. Лейла отново падна до него и разтвори ръце като щит над него. - Той е добър мъж. Моля те, умолявам те... С невероятни усилия и болка, от които почти припадна, Кор се извърна, за да срещне диамантените очи на брата и докато двамата продължиха да се гледат един друг, Лейла не спираше да умолява за живот, който не заслужаваше спасение. - Спри, любов моя, - рече й Кор. – И сега си върви. Аз се примирих и той ще направи онова, което ще донесе мир на Братството. Виновен съм по обвинението в измяна и това ще премахне петното, което донесох в твоя живот и в техния. Смъртта ми ще те освободи, любов моя. Приеми този дар, който съдбата донесе и за двама ни. Лейла отново избърса очи. - Моля те, Вишъс. Каза ми, че разбираш. Каза... - Само не пред нея, - настоя Кор. – Последното желание на един осъден на смърт. И възможност да се докажеш като по-добър мъж от мен. Гласът на Вишъс беше силен като гръм в сравнение със слабия глас на Кор. - Вече знам, че съм по-добър от теб, задник, - братът погледна към Лейла. – Махни се оттук. Веднага. - Вишъс, умолявам те... - Лейла. Няма да те моля втори път. Много добре знаеш какво може да загубиш и ти предлагам да помислиш за малките си. Имаш си достатъчно проблеми и сега. Кор затвори печално очи. - Толкова съжалявам, любов моя. Че изобщо те въвлякох в това. В живота му бяха присъствали само две важни жени: неговата мамен, която го беше изоставяла всеки път,... и тази Избраница, която беше наранил толкова пъти, че не можеше да преброи. И за двете той беше проклятие, както се виждаше. - Вишъс, моля те, - помоли се Лейла. – Ти ми каза, че той не е зъл. Каза, че... - Излъгах, - промърмори братът. – Излъгах, по дяволите! Така че сега си върви. Веднага. Глава 19 Трез дойде в съзнание, само за да се озове зяпнал нагоре към равния таван, боядисан в бяло. Чакай... не бяха ли всички тавани равни по принцип? Не съвсем, предположи той. Не и онези набраздените, които хората от седемдесетте харесваха, онези, дето приличаха на стари сварени белтъци. А все пак имаше и тавани в пещерите, помисли той... по-скоро на издутини и вдлъбнатини. В театрите често имаше различни нива на издигане на таваните, които правеха по-добра акустика... Чакай, какъв беше въпросът? Като запримигва, усети пулсиращо главоболие в задната част на черепа си... Лицето на брат му, познато му колкото неговото собствено, се появи пред погледа му и прекъсна темата за таваните. - Как си? – попита Ай Ем. - Какво стана? Защо... – Трез се изправи, за да седне... но после спря бръщолевенето си, когато задната част на главата му запулсира здраво. – Мамицата му, това боли. Да, и болката в мястото, където пистолетът му се беше забил в долната част на гръбнака му. Наистина трябваше да започне да го държи под ръката си, по дяволите. Но все пак кога за последно му се беше случвало нещо подобно, което да му се отрази така, както сега? - Добре ли си? – попита настоятелно Ай Ем. - Не, не съм добре, по дяволите, - добре, поне знаеше, че частта от мозъка му, която отговаряше за ругатните, все още си работеше нормално. – Не знам какво ме удари. Дойдох от ъгъла и... Точно когато си спомни жената пред вратата на офиса на Ай Ем, той се изправи рязко и завъртя глава... и тя беше там, стоеше до стената на ниския коридор, беше се обгърнала с ръце, а лицето й бе напрегнато. Напрегнатото лице на Селена. - Остави ни, - заяви рязко Трез. Тя се поклони леко. - Да, разбира се, аз... - Не ти. Той. Ай Ем се изпречи пред него, така че Трез не можеше да я вижда. - Слушай, трябва да... - Изчезни оттук! – Трез изкрещя, от което жената подскочи и може би това бе единственото, което можеше да го успокои поне малко. – Просто... нека говоря с нея. Жената... неговата Селена... вдигна ръце във въздуха. - Наистина трябва да си вървя, вече се чувствам достатъчно зле така или иначе. Трез затвори очи и се унесе. Гласът й. Този глас. Беше нещото, което го преследваше денем и нощем, същата височина на гласа и интонация, леката дрезгавина... - Отново ли ще припадне? – попита тя. - Не, - промърмори Ай Ем. – Освен ако не го ударя с тиган, разбира се. Което в момента е доста изкушаващо. Трез отвори очи отново, защото изведнъж го обхвана параноя. - Това сън ли е? Сънувам ли? Жената запремества поглед между двамата братя, сякаш се молеше Ай Ем да може да отговори на този въпрос. - Просто искам да говоря с теб, - рече й Трез. - Изчакай за момент в кухнята, - каза й Ай Ем. И преди Трез да успее отново да подпали, мъжът го прекъсна. – Ще говори с теб, но само ако тя иска. Няма да я карам насила и каквото и да стане след това, първо ще ме изслушаш. Жената погледна за последно Трез и после кимна и се отдалечи. - Коя е тя? – попита Трез с нестабилен глас. – Откъде се появи? - Това не е Селена, - Ай Ем се изправи и започна да крачи наоколо. Направи малко повече от три крачки, после се завъртя и се върна две крачки към Трез. – Това не е твоята любима. - Селена е... - Не, не и според автобиографията й... – Ай Ем седна в офиса, наведе се над бюрото си и взе лист хартия. – Казва се Териса и тъкмо се е нанесла в Колдуел. Търси си работа като сервитьорка, докато успее да се установи. Докато брат му държеше листа към него, Трез се загледа към хартията и се зачуди дали можеше да си спомни как се чете. - Не разбирам, - промърмори той. – Тя изглежда точно като Селена. И гласът й... Взе биографията й и очите му зашариха наоколо, сякаш играеше пейнтбол с думите – уцелваше само някои. Детройт, Мичиган. Трийсет и четири години. Беше работила няколко неща през годините, малко в сферата на информационните технологии, малко като сервитьорка. Не се споменаваше рода й, но нямаше нужда да го вписва, ако кандидатстваше и за човешка работа. Очевидно обаче беше цивилна, а не член на глимера, защото аристократите не позволяваха необвързаните им дъщери да се пробват като сервитьорки. О, Боже... ами ако беше обвързана? - Тя не е Селена, - лицето на Ай Ем беше мрачно. – Не ме интересува на кого прилича, мъртвата ти жена не се е върнала при теб. Териса стоеше в шумната кухня и се чудеше дали да не си тръгне. Беше намерила работата в една затворена Фейсбук група само за вампири и беше изпратила автобиографията си. Беше кандидатствала и за още две други позиции, едната в човешки колцентър на нощни смени, а другата – за анализ на данни, което можеше да прави от вкъщи. От трите работата като сервитьорка й беше първият избор, защото в колцентъра нямаше сигурна заплата, а анализирането на данни щеше да бъде трудно, защото квартирата, в която беше и която бе всичко, което можеше да си позволи, нямаше безжичен интернет. Та там едва имаше течаща вода, за Бога. Зяпнала в пода, тя се замисли за огромния мъж, който бе припаднал точно пред нея, свлякъл се на мястото, където стоеше. Невероятно. И докато тази драма със сигурност щеше да накара собственика на ресторанта да я запомни, определено не беше нещото, което щеше да й осигури работата. Не и ако той не търсеше хора, които да карат другите да губят съзнание. Смръщена, тя си представи мъжа, който се беше сгромолясал, лицето му, очите му... тялото му. Беше наистина изключителен. Но странното и откачено привличане към мъж, който не може да стои на краката си, не беше това, за което беше дошла. Работа. Имаше нужда от работа, за да може спестяванията й, колкото и малко да бяха, да не изчезнат преди края на месеца. Нямаше връщане назад към мястото, от което идваше. Нямаше да се върне в Мичиган... Собственикът се появи иззад ъгъла и си пое дълбоко въздух. - Така, слушай. - Не искам да създавам неприятности или нещо такова, - макар че нямаше представа какво точно беше направила. – Мога, нали знаете, просто да си тръгна. Собственикът отклони поглед, изглежда наблюдаваше как готвачите приготвят божествени вкусотии по печките. - Вината не е твоя. Брат ми... той преживя доста. - Много съжалявам. Собственикът се почеса по главата, почти избръснатата му коса не се помръдна дори малко. Той беше сянка, точно като брат си – е, да, с тези красиви черти на сенките и тъмната кожа. Но тя искаше другия. Чакай. Не го искаше. - Той ще се оправи ли? – попита изведнъж тя. – Изглежда сякаш има нужда от лекар. - Имаме частен, при когото може да отиде. Териса вдигна вежди. - О. - Просто изглеждаш като... Мъжът, за когото говореха, влезе в кухнята. Боже, беше толкова едър, раменете му бяха масивни и мускулести, гърдите – силни, а краката му бяха дълги и здрави. Красив? Да. В смисъл, наистина добре изглеждащ, с тези устни, особено долната, и лицето с тъмен цвят на кожата. Беше облечен с бели спортни панталони, сива копринена риза и черно сако и изглеждаше... изтупан и секси – боже, мокасините му бяха толкова хубави, че сигурно струваха повече от целия й наем. За половин година. Очите му обаче бяха онова, което наистина грабна вниманието й. Бяха тъмни като нощта, но горещи като огън – и я гледаше сякаш беше единственото съществуващо нещо на този свят,... в което изобщо нямаше логика. Не изглеждаше зле, но не беше красавица и не беше издокарана или нещо такова. - Може ли просто... да поговорим за секунда? – попита той. Не беше настоятелен. Изобщо. Всъщност се усещаше болка в гласа му, от която звучеше сякаш зависи от нейната милост по някакъв начин. - А... едната ти зеница е по-разширена, - Териса посочи лявото му око. – Мисля, че имаш повече нужда от лекар, отколкото да говориш с някой незначителен. - Добре. Ще ме заведеш ли до Хавърс? - Кой е той? - Лечителят ни в Колдуел. Териса примигна. - Нямам кола. - Може да вземем неговата, - мъжът кимна към брат си и протегна ръка към него. – Дай ключовете. Собственикът на ресторанта завъртя очи. - Не, аз ще те откарам... - Няма проблеми, - усети се как изрича Териса. – Нямам планове за вечерта и по някакъв странен начин се чувствам отговорна за това. По-късно щеше да се чуди защо се беше намесила. В крайна сметка този мъж можеше да е някакъв престъпник, който дебне по документи следващата си жертва, можеше да е попаднала на някакъв психически нестабилен в град, в който не познаваше никого и нямаше към кого да се обърне, ако нещо се случеше. Но инстинктите й подсказваха, че не е в опасност. Разбира се, оказа се, че това предположение беше грешно, макар че той не представляваше никаква физическа заплаха за нея. Не, други щети от друг тип щеше да й нанесе накрая. Понякога обаче, за да може съдбата да проработи, трябваше да се увери, че се хвърляш на сляпо в нещата. Иначе сменяш посоката и натискаш спирачките... и избягваш от съдбата си като от чума. - Чудесно, - каза мъжът с нисък глас. – Това е просто чудесно. Глава 20 Вишъс стоеше до Лейла и Кор и вече губеше шибаното си търпение. Което беше общо взето като крадец да си изгуби скрупулите – нямаше кой знае какво да се губи. Но както и да е. - Лейла, - каза заповеднически той, - изчезвай оттук, по дяволите. Веднага. От мястото, на което лежеше в гората, Кор, неговият враг, рече: - Остави ме, любов моя. - И то наистина, - Ви не можеше да повярва, че е на едно мнение с легналия на земята шибаняк. – Върни се в убежището. Той ще знае колко далеч си стигнала и ще го попитам. - Моля те, пощади го, - каза Лейла като се изправи. – Моля те... Ви вдигна пистолета си нетърпеливо. - Тревожи се за децата си, жено. Не за него. Накрая Лейла направи това, което трябваше – защото дълбоко в себе си беше истинска жена: с последен дълъг поглед към копелето, което обичаше, тя кимна веднъж и затвори очи. Мина известно време преди да се дематериализира, но това се и очакваше. Чувствата бяха много силни. Поне в двама от присъстващите. Ви? Беше си супер, много благодаря. Когато Избраницата изчезна, Ви се съсредоточи върху боклука в краката му. - Тя махна ли се? Кор затвори очи. - Да, вече е далеч. Уважи желанието ти. - Ако ме лъжеш, само тя ще пострада от това. - Истината е единственото, което имам в момента. - Е, богато копеле си. Вишъс клекна, ботушите и коженото му яке проскърцаха в студа. - Готов съм, - каза Кор. Ви оголи острите си зъби. - Не ми дреме какъв си, задник такъв. И не ми трябва позволението ти, за да ти пръсна главата с куршум. - Да, прав си, - мъжът спокойно срещна погледа на Ви. – Ти командваш тук. Със свободната си ръка Ви извади една ръчно свита цигара и я пъхна между зъбите си. И имаше намерението да я запали. И наистина го направи. Да... просто щеше да запали и после да пусне шибаното олово в главата на Кор и той да издъхне. Да. Аха... Да. Няколко секунди по-късно – по дяволите, може би по-добре да ги мереше в години – той остави настрана оръжието и махна обшитата с оловни нишки ръкавица, пръст по пръст от ръката си. Проблясъкът от неговото проклятие беше толкова ярък, че сякаш пред Кор бе изправен в близък план господин Демил като от „Сънсет булевард‖, и първата мисъл на Ви беше, по дяволитеее, по-добре да побърза, ако искаше да убие шибаняка. На фона на копелето актьорът Винсънт Прайс изглеждаше като хлапе от реклама за тен. Като грабна смъртоносното си приятелче, Ви запали цигарата със среден пръст и вдиша. Какво, по дяволите, правеше тук? Или не правеше по-скоро. Ехо?, искаше му се да каже на топките си. Вярно, имаше само една, но обикновено агресията не беше проблем за него. И все пак ето го тук, обзет от това, че не застрелваше Кор в черепа. Лошо, лошо, лошо... това беше лошо. И после стана по-лошо. Без да си позволява да мисли за това, което правеше, той се надвеси над голия умиращ мъж и нареди на енергията си да излезе от него и да се влее в Кор. В отговор на това вълни от жега запулсираха над тялото, което беше почти труп, снегът не толкова се стопи, колкото се оттегли от тялото като хартия, накъдряща се от пламъци. Кор простена, когато изкривеното му тяло започна да потъва в калта, която се бе образувала от жегата, замръзналата досега повърхност на гората сякаш разцъфваше от пролетта. После копелето започна да трепери. Кръвта му започна да тече по- скоростно, последните му часове започнаха да се увеличават, скованата му кожа се съживи така, че сигурно беше болезнено колкото да ти я свалят с ръждясало острие. Заслушан в стенанията и зяпнал бавните въртящи се движения под себе си, Ви се сети за мухите по подпрозоречните дъски. Не съвсем оригинална асоциация, но по дяволите, беше много точна. - В-в-вишъс... - Какво? Очите на Кор бяха кръвясали и влажни, когато го погледнаха. - Искам да... знаеш... - Какво? Мина известно време преди копелето да заговори отново. - Тя не беше виновна. Аз поемам цялата отговорност. Тя никога не е била инициаторът, просто жертвата. - Същински шибан джентълмен си, а? - Как иначе някоя като нея би доближила мъж като мен. - Добър довод. - И накрая я пуснах. Прогоних я от себе си. Ви забучи цигарата в снега. - Значи да те номинирам за Нобелова награда за мир. Доволен? - Трябваше да я пусна, - промърмори мъжът. – Единственият начин... трябваше да я пусна. Вишъс се смръщи. После поклати глава. Но не защото не се съгласяваше с шибания боклук. Опитваше се да пропъди един спомен от ума си. Опитваше... и все се проваляше. Беше спомен от сякаш минал живот. Той и Джейн бяха в кухнята в апартаментчето й, той бе пред кухненската печка, а тя се подпираше на кухненския плот. Споменът беше толкова кристално ясен, че Ви можеше да чуе звука от докосването на метал с метал, докато разбъркваше с тефлонова бъркалка в тефлоновата тенджерка, горещият шоколад вътре ставаше все по-ухаен, докато топлината го трансформираше. Когато достигна желаната температура, той бе напълнил чаша и я беше подал на Джейн и се беше вгледал в очите й, докато тя държеше това, което й бе приготвил. После беше изтрил краткотрайната й памет, като й бе отнел знанието за това, че са били някога заедно. Всичко беше изчезнало. Сексът, който бяха правили. Връзката им. Отношенията им. Изтрито сякаш никога не беше съществувало. Поне за нея. А за него? Всичко беше останало като залепнало и той не би искал да е другояче. Беше се подготвил да се нарами с липсата, с годините без нея, с разделянето един от друг, от което той щеше да гасне впоследствие така или иначе. Нямаше друг начин за двама им на този етап. Тя беше човек с живот. Той беше от вид, който нейният дори не знаеше, че съществува, и бе въвлечена във война, която само можеше да я убие. Разбира се, после, понеже майка му беше страшна работа и съдбата има извратено чувство за хумор, пред двама им имаше дори по- трудни изпитания, с които да се справят... Макар че се бореше, умът му отказваше това да бъде пренебрегнато: изведнъж кухненската сцена се замени с още по-ужасна. Джейн, застреляна, кървяща и умираща в ръцете му. И после се видя в резултат на това как лежи в леглото си, превиващ се като Кор в момента, искащ самият той да умре. Внезапно Вишъс изпита нуждата да извърне поглед от копелето. И би си тръгнал, ако можеше. Вместо това, той стисна зъби и пъхна ръка в якето си с ръката, която не можеше да превръща коли от потрошени таратайки в модерни произведения на изкуството. Със зверски усилия, той пропъди спомените и чувствата си, изгони тези неканени посетители от ума си с любезността на лъжливите фирми за чистене точно преди да затворят. Чао-чао. Чувствата нямаха място в цялостния план на нещата. Наистина нямаха. Нито пък спомените от миналото. Лейла стоеше във всекидневната на красивата малка къщурка и бе застанала пред огромен часовник-лице, закрепен за стената за декорация. С черни ръце със завъртулки, които бяха големи колкото нейните, и с числа с наклонен шрифт като от роман на Дикенс, беше едновременно смешен и елегантен, както и функционален. Вече не плачеше. Обаче бузите й бяха влажни и горещи, комбинацията от сълзи и триене заедно със студа сякаш беше смъкнала най-горния слой на кожата й. И гърлото я болеше. И пръстите й, всеки един, сякаш имаха собствен пулс заради ефекта на измръзването. Вишъс беше извадил коза в играта и беше прав, както обикновено. Ако искаше да бъде до Лирика и Рамп, последното, което щеше да е в нейна полза, бе възпрепятстването на екзекуцията на Кор. Особено ако направеше нещо лудо... като да се хвърли пред куршум, предназначен за него. Основното обаче беше, че винаги щеше да избере малките си пред всеки друг, дори пред себе си, и дори пред Кор. Но, о, болката от загубата на този мъж... Беше наистина преобразуваща, агонията в гърдите й, това емоционално бреме, от което се чувстваше сякаш тя самата натежаваше и което затрудняваше движенията й... Първоначално звукът от звънящия телефон едва се чуваше. Само като затихна в кухнята и после внезапно започна да звъни отново, тя се смръщи и погледна към отворената врата. Мобилният, който Вишъс й беше оставил, отново спря. После веднага започна да звъни за пореден път. Може би някой се опитваше да се свърже с него, за да може да я заведе да види малките? Втурна се покрай масата и погледна екрана. Светеше... с името на Вишъс. Обаждаше се на себе си? Невъзможно. В този момент той пускаше куршум в главата на... Очите й се напълниха със сълзи и й залютяха, затова покри лице с ръце. Дали братът щеше да се отнесе с уважение към трупа на Кор? Не можеше да понесе да си помисли друго... Звъненето спря. И когато след това не започна отново, тя се обърна. Сигурно беше без да иска, може би някой бутон се беше натиснал в джоба му при смяна на положението му или нещо... Звънът отново започна за трети път. Или беше четвърти? Като се обърна със завъртане, Лейла се намръщи и се пресегна да вдигне телефона. Като прие обаждането, тя отвори уста да каже: - Мили Боже, - контрира я Вишъс преди да успее да изрече нещо. – Доста време ти отне. Лейла подскочи. - Аз... съжалявам? - Изчезвай оттам. - Моля? - Чу ме. Върни се в гората. Лейла започна да се задъхва, комбинацията от ужас и тъга я задушаваше. - Как можеш да си толкова жесток. Не мога да понеса да го видя мъртъв... - Тогава по-добре тръгни оттам, по дяволите, и го нахрани. Трябва да го измъкнем от тази гора. - Какво?! - Чу ме, по дяволите. Сега се дематериализирай обратно тук преди да си променя шибаното мнение. Връзката прекъсна толкова рязко, че тя се зачуди дали не беше хвърлил телефона, от който й беше позвънил. Или може би го беше гръмнал. Сърцето й заби лудо, главата й се замая и тя свали телефона от ухото си и просто го зяпна. И после го метна на масата. Изхвърча през плъзгащите се врати преди телефонът да спре да се клатушка по дървената повърхност. Като се дематериализира и после върна формата си точно където беше стояла до Кор, тя завари Вишъс на около пет крачки от другия мъж, пушеше толкова разпалено, че сякаш ръчно свитата цигара между зъбите му беше единственият източник на въздух. През това време Кор беше преобразен от някакъв източник на топлина, снегът върху него и отстрани се беше стопил, земята под него беше кална и размекната, кожата му вече не беше сива, а почервеняла. Беше жив. И като забеляза присъствието й, той помръдна леко глава и премести поглед. - Лейла...? - Какво... защо... – запъна се тя. Вишъс махна с ръка във въздуха, но когато заговори, беше с уморен глас. - Не се обиждай, но млъкни, по дяволите, и двамата млъкнете, става ли? Никакви въпроси. Ти – просто му дай да пие от кръвта ти. А ти – пий и то по-бързо. Ще се върна след около двайсет минути и двамата по-добре да сте готови за път. И с този лек полъх на оптимизъм братът изчезна като вдън земя. Лейла примигна и се зачуди дали не сънуваше. И после бързо се втурна да действа. Да се молим Вишъс да обича да кара бързо, помисли си тя и падна на колене. Не си направи труда да говори с Кор. Нави ръкава на робата си и оголи китката си, проби вената си със собствените си зъби и после постави източника на сила и храна пред устните на Кор. Но той отказваше да ги разтвори. Дори след като източникът на жива сила, от която отчаяно имаше нужда, навлажни устните му, той отказа да пие. Мълчаливо я погледна и поклати глава. Напомни й за първия път, когато го беше срещнала под кленовото дърво на поляната. И тогава беше опитал да откаже. - Не се сърди, - промърмори тя, - обаче пий, по дяволите. Нямаше представа защо Вишъс беше решил да пощади живота на своя враг. Но нямаше да спори за това, което изглежда се случваше, нито да взема за даденост отмяната на смъртната му присъда. По дяволите, братът можеше отново да си промени решението и да се върне с оръжие в ръка. Или с кинжал. Или с подкрепление. Когато Кор продължи да отказва да пие, тя се пресегна със свободната си ръка и запуши здраво носа му. - Ако ме обичаш, сега ще се спасиш. Недей да оставяш смъртта ти да тежи на моята съвест. Докато той лежеше и изглежда възнамеряваше да се задуши, тя започна да мъдри начини как да му отвори устата. Само че точно тогава той си пое малко въздух... и това беше достатъчно. Капка или две бяха попаднали в устата му, защото простена по различен начин, тялото му се изви, краката му се забиха в земята сякаш огромната нужда го беше заляла. И после изсъска като хищник... ... и я захапа толкова здраво, че й се наложи да стисне зъби да не изругае. Сега започна да пие, с големи глътки направо я изцеждаше, така че тя трябваше много да внимава. Имаше голяма вероятност иначе да я убие неволно, гладът му беше способен да надвие всеки друг инстинкт в него, включително този да я защитава и пази. Мила Скрайб Върджин, искаше й се да знае какво беше замислил Вишъс за тях, но понякога в живота беше по-добре да не гледаш много напред. Всичко, което сега трябваше да направи както трябва, беше да нахрани Кор и да го пази на топло, докато Вишъс се върне с някакво превозно средство. А после? Не знаеше. Тя отметна косата на Кор от челото му, срещна полуделите му очи и сякаш я повали внезапната нужда да се помоли. Поддала се на този рефлекс, тя започна да рецитира четиристишия, които знаеше от зараждането си в Светилището, древни, свещени думи преминаваха през ума й, ритъмът на Древния език сякаш заформи удар като от барабан, който кънтеше в средата на гръдта й. Жалко, че тук нямаше кой да ги чуе. Но какво значение имаше? Вишъс беше единственият спасител, който тя и Кор имаха... и Бог й беше свидетел, щеше да се възползва от това, което получеше. Глава 21 - О, забравих, - измърмори Трез. – Колата на Ай Ем е блокирана. Докато стоеше до входа за служители на ресторанта на Сал, той се намръщи при вида на БМВ-то М6 и се опита да измисли как ли ще продължи това с ходенето при Хавърс… Жената, заради която припадна, издърпа връзката с ключове от ръцете му. - Няма проблем. Майстор съм на съединителя. Трез изключи алармата на колата, отвори шофьорската врата и се плъзна в кожената седалка така, сякаш бе свикнала със спортните коли. - Е, хайде де. Не мога сама да те набутам на предната седалка. Сам трябва да се справиш с тая работа. Усмихваше се лековато, но не просташки. Всъщност, нищо свързано с нея не беше просто, нито начина, по който се движеше, нито звученето на гласа ѝ, нито факта, че изпълваше черните панталони перфектно. Точно както Селена би се държала. О, да, и предупреждението на Ай Ем продължаваше да човърка мозъка му: "Мъртвата ти жена не се е върнала при теб." Ругаейки, Трез заобиколи багажника на седана. Като се настани вътре, погледна към жената. Господи, профилът ѝ беше… - Ъ, може ли да си затвориш вратата? Точно този модел има блокировка на задвижването. Няма да мога да потегля, докато не я затвориш – плюс това, да си признаем, време е да измъкнем колата от тук. Трез се изчерви и дръпна вратата за дръжката. После се опита да изглежда възможно най-спокоен, докато тя запали колата, насочи отоплението надолу и включи на задна. С перфектно изпълнено движение колата се освободи от капана, и те потеглиха към основната част на паркинга, а след това щяха да се влеят в движението по четирилентовия път пред тях. - Ще се наложи да ми кажеш къде отиваме. Докато говореше, изглеждаше толкова красива в прасковения отблясък от таблото, правият ѝ нос, плътните устни, силната челюст, всички черти, които той се бе опитвал да пресъздаде в три де форма от две де спомените си. Проговори, без да мисли. Без да има намерение да говори. - Липсваше ми… Гласът му прегракна в мига, в който тя го простреля с шокиран поглед. - Извинявай. Какво? По дяволите, какво излезе току-що от устата му? - А… да, леле, наистина започнах да говоря съвсем несвързано. – Той ѝ се усмихна извинително, но съвсем искрено. – Май наистина имам нужда от лекар. Стигнаха изхода на паркинга и тя отново се усмихна. - Добре, най-същественият въпрос е – трябват ли ти Гугъл карти? Или навигатора на колата? Или знаеш накъде отиваме. Трез се улови, че отново се взира в лицето ѝ и когато образа ѝ се замъгли, се наложи да избърше очите си с бързо движение, надявайки се тя да не забележи. - Ти наистина си ранен, - измърмори тя. – Трябва ли да викаме линейка? И тогава тя го докосна. Отново простичкото нещо се оказа съвсем не толкова просто: тя леко постави топлата си, мека длан върху неговата ръка, отпусната на бедрото му и това движение предизвика тежест в гърдите му, като инфаркт. - Трябва да ти кажа да тръгваш – каза той прегракнало. - Да, съгласна съм. Наляво или надясно? Затворил очи, той си напомни, че трябва да се стегне и да послуша думите на брат си. Тази жена, която и да бе тя, не беше Селена. И бе изключително нечестно спрямо нея, а и спрямо неговата скръб, да се намеси в живота на някой непознат само заради някаква случайност. Тя имаше лек детройтски акцент, за бога, а Селена никога не бе говорила с акцент. А и Селена никога не беше носила косата си така, нито пък бе имала такива дрехи… - Как каза, че ти е името? – попита жената. – Искаш ли да се обадя на брат ти? Ало? Ти да не би… отново да припадна? Когато той най-накрая проговори, думите излизаха бързо и разбъркано от устата му – и също толкова неумело отвори вратата и изскочи от колата: - Съжалявам. Трябва да тръгвам. Съжалявам. Съжалявам. Препъна се във вратата, остави я отворена, стъпи назад върху хлъзгавия лед с петите си… И се строполи като пълен идиот за втори път в нейно присъствие, приземявайки се на една страна. Поне този път остана в съзнание. „Олеле―, припяваше си егото му. „Бебешки стъпки, тъп шибаняк, бебешки стъпки.― Жената изскочи от колата и на един дъх стигна до него, но тогава се подхлъзна, пързулна се и когато се стовари право върху него, на Трез му се прииска да изкрещи. Не го направи. Не. Когато тя падна върху него… той обви ръце около нея и я целуна, мамка му. Териса не го очакваше. Изобщо. Тя изгуби равновесие и се отпусна върху гърдите му, и единствената ѝ мисъл беше колко време ще ѝ отнеме отново да се изправи на крака и да изтича до ресторанта, за да намери брат му. Защото, ехо, двама вампири нямаше как да се обадят на деветстотин и единайсет. Последното, от което се нуждаеха, бяха човешките лекари да се появят и да го отведат в човешката болница – където щяха да го приемат и настанят, и като се знаеше какъв им е късмета, щеше да избухне в пламъци, когато слънцето нахлуеше през прозореца до болничното му легло. Само че цялата идея с викането на брат му не се осъществи. Докато се оттласкваше от гърдите му и се опитваше да вдигне глава, и двамата застинаха. Погледите им се срещнаха, притаиха дъх – и той плъзна ръката си по талията ѝ, с другата я хвана за тила… и я придърпа към устните си. Меки. Устните му бяха толкова меки, треперещи под нейните, сякаш несигурен какво прави или все едно завладян от нещо величествено. А тялото му съвсем не беше отпаднало. Под нея то изглеждаше голямо и с твърди мускули, и тя можеше да усети силата, излъчвана от него. Едва когато той подаде език, облизвайки я леко в опит да си пробие път навътре, Териса се откъсна от него. Тя не стигна много далеч. Не искаше. Господи… очите му бяха удивителни, и вече не изглеждаха черни. Искряха в необикновено маслено зелено с толкова силна светлина, че тя притвори очи. - Съжалявам, - прошепна той. – Трябваше да го направя. – Мъжът се намръщи и тръсна глава. – Имам предвид, не трябваше да го правя. Териса оглеждаше чертите му, учудена от появата на странната топка в стомаха ѝ, тялото ѝ застана нащрек и в същото време странно се отпусна. - Имаш ли мъж? – попита той с груб глас. - Не. – Тя се загледа в устните му. – Не, нямам. Той притвори очи и облекчението, изписано на лицето му, бе истинска изненада. - Слава Богу. Териса се усмихна. - Значи ти си струваш. – После обаче се намръщи. – А ти имаш ли си някоя? - Не, аз не… Крясъкът на клаксон накара и двамата да извърнат глави. Един мерцедес беше отбил зад тях и шофьорът тъкмо излизаше от колата. - Добре ли сте? – попита мъжът. - Съвсем наред - отговори той. – Съжаляваме. Ъ, да, той не беше неин, че да отговаря вместо нея. - Да, добре сме - повтори тя. За да оправдае думите си, които някак си ѝ прозвучаха като лъжа, Териса го хвана за ръката и му помогна да се изправи на крака. – Всичко е наред. Благодаря. Тя придружи мъжа до пасажерското място и му помогна да се настани. После заобиколи колата, седна зад волана, натисна педала на газта и от паркинга потегли надясно, защото бе много по-лесно, отколкото да пресече четирите платна в натовареното движение. - Наистина трябва да вървя - каза той, вперил поглед напред. - При доктора, знам. Та накъде отиваме? Мога за обърна, ако трябва. - Слушай, ще се оправя. Винаги се оправям. Моля те, може ли да отбиеш? Тя му хвърли един поглед и мили Боже, той бе напрегнат, пръстите му се забиваха в бедрата и стискаше здраво челюсти. Той беше инициатор за целувката, но очевидно съжаляваше. - Моля те, отбий - измърмори той. - Добре, добре. Но няма… не виждам нищо. Ресторантът се намираше в началото на редица магазини за разпродажби, но решението ѝ да завие надясно ги беше отвело в противоположна посока: сега навлизаха в пространство без отбивки и с много дървета, нещо като път с голям наклон, вливащ се в някаква магистрала, и това пространство изглеждаше празно, с недовършените строежи от двете страни на пътя. Намръщено тя се приведе над волана. На хоризонта, в далечината се виждаше нещо, което излизаше от земята… строителни кранове, може би. Или… тя не беше съвсем сигурна какво е. Каквото и да беше, паркингът все още се намираше след следващия завой. Наистина богатите се радваха на изобилие. Тротоарите от двете страни на пътя бяха толкова широки, че можеха да поберат стотици и стотици коли. Да не би да беше някакъв конгресен център? Тя обаче не виждаше никакви хотели или големи сгради. Само мрак. Когато включи мигача, мъжът до нея се скова. - Не тук, - каза той дрезгаво. – О, Господи… където и да е, но не тук. - Извинявай, какво? - Продължавай. Натискайки газта отново, тя подмина мястото, което се оказа увеселителен парк. Разбира се. Това, което ѝ изглеждаше като строителни кранове всъщност бяха скоростни влакчета и високоскоростни въртележки, а съоръженията не бяха осветени, защото бе зима и целият увеселителен парк бе затворен до края на сезона. Продължи, подминавайки сладоледения щанд на Марта, обозначен с гигантски петел. И той беше затворен за зимния сезон, но тя си представяще опашките пред дузината прозорци, хлапетата, тичащи наоколо с размекнати фунийки и стичащ се по ръцете сладолед, отпочиналите родители, хвърлящи по един поглед на малките дечица. Лятната фантазия беше реалност за някои хора. За нея също, но само за кратко. - Тук, - каза той, сочейки петела. – Завий тук. - Малко по-нататък. Не ѝ се спираше до сладоледения магазин, както на него не му се спираше до увеселителния парк. Може би все пак имаха нещо общо. Депресираните, обединявайте се. Магазинът за сувенири, който наближиха след малко, имаше много прозорци и много малки нещица, наредени на изложба до стъклата – снежни топки, чашки за шотове, тениски и бира, настанени удобно като малки войници, очакващи да бъдат извикани на предните редици на семейните забавления. Паркингът на магазина бе като малкото братче на големия, който подминаха, но и той беше празен и имаше достатъчно място. След като спря БМВ-то, Териса изключи от скорост и дръпна ръчната спирачка. Най-после бяха на едно мнение с мъжа до нея. Настрана от нуждата да се погрижи за здравето му, май беше време всеки да поеме по пътя си. В сегашното си душевно състояние, тя беше като вакуум, търсещ развлечение, чувстваше се куха и съсипана отвътре и само на външен вид изглеждаше цяла. Беше дошла в Колдуел в търсене на ново начало, в търсене на себе си, бягайки от всичко предишно, от лъжите и измамите, от лицемерието. Интересно как когато откриеш, че не си този, за когото се мислиш, вземаш решение да се преместиш на осемстотин километра от семейството си. Но да живееш сам си има и хубави черти. Например, ако не се самозалъгваш, бързо намираш точното си място. Е, има си и лоши черти. Добиваш склонност да запълваш празнината, която чувстваш, с други неща – и да, нямаше нужда от психиатър, който да ѝ каже, че е лоша идея да се забърква в това, което се случваше с този мъж. Той беше секси, и то много, но щеше да ѝ дойде в повече, защото точно сега беше неспособна да се защити. - Можеш ли да се дематериализираш вкъщи? – попита той. - Да, абсолютно. Обаче още се тревожа за главата ти. И докато говореше, тя откопча колана и отвори вратата. Той направи същото и двамата излязоха навън. Мъжът заобиколи и двамата застанаха пред колата, точно между фаровете – и докато се взираха един в друг, тя се намръщи, усетила как я полазват тръпки. - Аз ще се погрижа за нея - каза той. – Вече се чувствам много по- добре. Загледана в огромния му ръст, тя примигна и се опита да си припомни какво ѝ говори той. О, да, за главата си. Той определено вече пазеше равновесие, а и вампирите се лекуваха много бързо. Речта му не беше забавена, и тези очи, които блестяха в маслинено, сега изглеждаха с еднакви размери. Освен това, нямаше да се наложи да шофира надалеч, за да стигне отново до ресторанта на брат си. Тя не беше изминала и два километра. - Безопасно ли е? – попита той. – Да се прибираш сама, имам предвид. - Да. – Тя вирна брадичка и се насили да се усмихне. – Съвсем безопасно. - Трябва да те изпратя. Ти къде… Като се сети за целувката, тя вдигна ръка. - Не, предпочитам да се прибера сама. Така е по-добре. Той наклони глава. - Абсолютно. - Е… - Тя подаде ръка. – Беше супер странно да те срещна. Произнесе думите с искрена усмивка. Двадесет и четири часа в Колдуел и мъжете около нея припадаха, практикуваше уменията си да разпитва, и караше скъпи коли. Като обмислеше добре нещата – да, можеше и да е по-зле. - Удоволствието беше мое, - каза тихо той. Тя имаше чувството, че той иска да я прегърне, защото не пое ръката ѝ за сбогуване, но не искаше отново да се допира до тялото му. Щеше да ѝ се наложи да забрави за целувката. Нямаше нужда от още причини, за да си докара амнезия. - Ами, сбогом. – Тя отстъпи назад. – Ъ… живи и здрави. И тогава се дематериализира. Докато пътуваше разпиляна на молекули, тя бе удивена как някой, който никога преди не си срещал, може да ти направи такова силно впечатление. Шантаво. Сериозно, луда работа. Глава 22 И все пак той не я уби. Макар Кор да умираше от глад, Лейла почувства как пуска китката ѝ точно когато бе започнала да усеща ефекта от храненето му, кръвното ѝ налягане беше започнало да пада, а главата ѝ леко се замая. Усещаше, че му струва много да се отдръпне. Зъбите му бяха напълно издължени и той се бореше със себе си, мускулите от двете страни на врата му стояха опънати под кожата, ръцете и краката му потъваха в размекнатата, кална земя под голото му тяло. Той беше и много, напълно… изцяло възбуден. В ситуации като тази - на живот и смърт - лесно пренебрегваше голотата му. А и оттук погледнато, все още им оставаше малко, преди да излязат от гората – на косъм, както би казал Ви. Но отпуснала се за стотна от секундата, тя нямаше как да не забележи точно колко мъж бе той. Кор действително бе страхотен. Обаче не биваше да задържа вниманието си върху дебелата му възбуда. Зад тях започнаха да проблясват светлини, после се чу бученето на мощен двигател и трошенето на дървета. Лейла скочи на крака и застана между Кор и каквото приближаваше… Рейндж роувърът преминаваше през гората като засилен бик и спря само на сантиметри, преди да я изравни със земята. И когато вратата на шофьора се отвори, сърцето на Лейла се качи в гърлото. Обаче оттам се подаде Вишъс. Добре, както и предполагаше, братът бе по-доброто решение, и това не беше далеч от истината. Вишъс определено изглеждаше вбесен, със свъсени вежди, с разрошена черна коса, сякаш беше прокарал ръка през нея, а татуировките на слепоочието му и козята брадичка го правеха още по-зловещ. - Свърши ли? – настоятелно попита братът. Отказа да я погледне, затова тя кимна и същевременно отговори: - Да. - Ще го откарам в… - Не, аз ще го направя. - Не си достатъчно силна… Тя се наведе, пъхна едната си ръка под гърба на Кор и другата под бедрата му, калта се стичаше в ръкавите ѝ и стигаше чак до лактите. Изобщо не обръщаше внимание – точно както не обърна внимание на начина, по който той се сгуши в обятията ѝ, а от устата му излизаха накъсано възражения, докато тя го вдигаше от земята. - Отвори вратата – изкомандва тя Ви. След първоначалния шок, братът изпълни нареждането, правейки ѝ място да настани вътре Кор. Беше си цяла мъка - чехлите ѝ потъваха в снега, клоните на дърветата сякаш нарочно сграбчваха Кор, калта се стичаше отпред по робата ѝ и тя нямаше да успее, ако той не беше загубил толкова много килограми. Обаче как само го гледаше. Кор беше неин и само тя можеше да му помогне. Да го набута на задната седалка бе сложна и неудобна работа, и той ѝ помогна, като издърпа долната част на тялото си и го намести по дължина на седалката. Тя искаше да се настани до него, но дори и изнемощял, той си оставаше много висок и за нея нямаше място. Тя обаче нямаше намерение да го остави гол. Съблече робата си, покри го с нея, подпъхна плата възможно най-добре под него и чак тогава се качи отпред в колата. Останала само по клин и размъкнат корсаж, студът я застигна и тя затрепери, затваряйки вратата. - Закопчай колана, - Ви измърмори. – Ще друса. Бъзикаш се, помисли си тя, докато дърпаше колана през гърдите си. Очакваше братът да кара бързо. Не предполагаше обаче, че ще настъпи газта до дупка и че ще се понесат през шубрака, с фарове осветяващи дънерите и големите клони на дърветата миг преди да го подминат, и че SUV-то ще поема удар след удар, докато подскача и се разбива, и лети, носейки се към пътя. Който съвсем спокойно можеше да се окаже и края на земята. Обърна се назад, за да провери Кор и се опита да улови погледа му – което си беше трудно, защото тя подскачаше нагоре-надолу и се клатеше настрани, но и Кор се движеше по същия начин, а тялото му се подмяташе и блъскаше в задната седалка. Той правеше всичко възможно, за да се закрепи, с една ръка държеше здраво облегалката на нейната седалка, единият крак подпираше вратата, а всичко останало се тресеше като бъркани яйца в тиган. Когато погледите им най-после се срещнаха, и двамата беззвучно зададоха въпроса "Добре ли си?"… и едновременно отговориха с "Нямам представа." Краят на трошащото зъби пътуване дойде толкова внезапно, както и започна. Рейндж роувърът изскочи от дърветата сякаш някой захвърли твърде тежко наметало, гумите му изсвириха на асфалта и зави рязко надясно, за да влезе най-накрая в пътя. Поне на това се надяваше тя. И наистина, когато поеха с още по-висока скорост, всичко бе много по- тихо, по-цивилизовано. Което само подчерта колко тежко дишаха всички. Извърна се отново и се опита да погледне назад, но със затъмнените прозорци не се виждаше почти нищо. Можеше само да си представи колко клонаци бяха завлекли след себе си – и междувременно Кор беше припаднал на седалката, тялото му беше отпуснато, дишаше накъсано. Но беше жив и вдигнал палеца си в знак, че е добре. Когато отново насочи вниманието си напред, виждаше само алфалта, белите линии отстрани и двете жълти линии в средата. О, чакай… имаше знак за изскачащи на пътя елени, плоска черна форма на животно и неговите рога върху отразяващ знак във формата на диамант с цвета на глухарче. Не говореха. Не беше необходимо. Отначало тя нямаше представа къде отиват – и нямаше намерение да пита. Но после Ви зави няколко пъти и поеха отново към града. Вероятно отново отиваха в убежището. Беше права. Около двадесет минути по-късно, той влезе в гаража на защитената къща и всички зачакаха по местата си, докато вратите се затъркаляха обратно надолу. Вишъс слезе пръв и за стотна от секундата Лейла го последва, за да се погрижи за Кор. Отвори вратата откъм главата му, подхвана го за ръката и му помогна, докато той се опитваше да се измъкне навън и в същото време да прикрива голотата си с калната роба. Когато той се изправи на крака, тя придърпа дългите ръкави, завърза ги около кръста му и завъртя белия плат така, че само част от бедрото и прасеца му останаха открити. - Облегни се на мен – настоя, като се пъхна под мишницата му и уви ръка около гърба му. Вишъс вече бе влязъл в къщата, но остави вратата отворена за тях, като я подпря със стопера на теракотения под. - Ще те отведа долу – каза тя. – Там има две спални и място за сядане. Кор се отпусна тежко на нея, особено когато заизкачваха трите ниски стъпала към къщата. А през това време тя обмисляше варианти как по-лесно да се придвижат и стигна до извода, че няма идея как ще успее да го замъкне надолу чак до мазето. - Къде сме? – попита той грубо. - Това е защитено жилище. - На Братството? - Да. Вишъс беше в кухнята, подпрян на плота и вече палеше цигара, когато те минаха покрай него и той ги изгледа. Въпреки това пак им беше помогнал, защото вратата пред тях трябваше да се отвори широко и осветлението да се включи, за да могат безопасно да стигнат под земята. Човече, това стълбище беше адски тясно. Кор реши проблема с тесния проход като я пусна, разчитайки само на парапета. Когато стигна долу, той се засили към дивана, разположен пред големия телевизор. Стовари се върху него така тежко, че тя не беше сигурна кое изпъшка по-силно – той или възглавниците. На облегалката на фотьойла в червено и черно стоеше сгънато одеяло в същите цветове и тя го грабна, махна мръсната роба от кръста му и я замени с по-чистата завивка. За миг спря и си пое дъх. И после пак задейства. - Ще ти донеса някаква храна. Когато той не ѝ отговори, а просто потъна още по-дълбоко в дивана, тя се зачуди дали пътуването до града не бе поправило онова, което майката природа не бе успяла да направи и онова, което Ви бе отказал да извърши. Но не… той все още дишаше. Лейла бързо взе стълбите и когато влезе в кухнята, тихо затвори вратата. Имаше някои неща, които двамата с Вишъс трябваше да си кажат – обаче очевидно на него изобщо не му се говореше. Той изглеждаше напълно уравновесен, вперил поглед в горещия край на цигарата, челото му бе отпуснато, изражението му така застинало, сякаш не беше той, а рисуван анимационен герой. Тя се приближи и сложи ръка върху дланта му: - Вишъс, благодаря… - Не ме докосвай! – Той се дръпна рязко. – Не ме докосвай, по дяволите! Очите му горяха гневно, когато завря цигарата си в нея. - Не изкривявай ситуацията. Не сме забъркани „заедно― в тия лайна. Ние не сме кохортата на Кор. Не се връзвам на тая романтична фантазия, която изживяваш. Това, което ще направя, е да те оставя тук с един убиец и един телефон. Ако все още си жива, за да приемеш обаждането за децата ти по-късно, чудесно, значи печелиш от лотарията. Ако пък той реши да те заколи и да се обади на приятелчетата си да дойдат и да се позабавляват с трупа ти? Съжалявам, но не е мой проблем. И в двата случая, пет пари не давам. Нали го искаше? Е, получи го. Ви си проправи път до масата и вдигна оставения телефон. После мина през плъзгащата врата и потъна в мрака. След миг Лейла отиде до вратата и дръпна резето. После се обърна и започна да търси из шкафовете с надеждата да открие консерва супа. Първото, което направи Трез, когато се върна в ресторанта, бе да отиде в офиса на Ай Ем и да прерови бъркотията на бюрото. Не му отне много, преди да открие онова, което търсеше. Автобиографията на жената беше най-отгоре и той провери горния колонтитул. Дали щеше да дръзне? Отговорът на този въпрос дойде, когато той върна листа хартия на купчината със сметки и заявки, а после се измъкна през задния вход на „При Сал― като престъпник. Дематериализира се към не толкова готината част на града, в къщата със стаи под наем, и му се прииска да изкрещи. Проклетата сграда бе на три етажа, дълга колкото жилищен блок, и имаше поне половин дузина заковани прозорци. През седемдесетте фасадната боя най- вероятно е била чисто бяла, но сега изглеждаше като препикано жълта, и двойката, която тъкмо излизаше през металната двойна врата изглеждаха като бездомници с мръсните си дрехи и мазни коси. Изобщо правилно ли беше прочел адреса? Мамка му. Да, това бе мястото. Тя не биваше да живее тук, в това гнездо на мърляви хора. За бога, наистина ли оставаше над земята с едничката защита на завесите, застанали между нея и слънцето? Какво по дяволите си мислеше тя? Докато Трез пресичаше улицата, тревожно си помисли, че едва ли е неин избор. Когато стигна до входа, той надникна през премрежените стъкла. Трудно можеше да види нещо ясно, защото проклетите прозорци не бяха мити сигурно двайсет години, но в другия край изглежда се намираше фоайето с високо разположени абажури, с килим, който можеше да мине за плочки заради шарките си, и стена с накачени пощенски кутии, на половината от които вратичките бяха счупени или висяха като езиците на мъртви животни. Сградата беше като точен еквивалент на дебело черво – мрачна, без прозорци, с кафява мръсотия, покрила стените. - Искаш ли да влезеш? Човекът, вонящ на стар алкохол и цигари, го избута от прага, отвори вратата с магнитна карта и му направи път. Докато размишляваше дали да влезне или не, Трез си помисли, че би било най-добре за двама им с Териса, ако просто остави нещата така. Да я пусне да си иде. Но въпреки това влезе. В далечния ъгъл имаше двама надрусани, които люлееха глави, сякаш тъкмо се бяха боцнали, и кръвясалите им очи се впериха в него с видимата липса на живец, характерна за зависимите от хероин. Вече не изпитваха блаженство. Получаваха го само в началото на връзката си с опиатите, когато все още гледаха през розови очила. Асансьорът не работеше, накъсаната предпазна лента бе завързана на няколко места по затворените му врати, а ръкописната бележка бе залепена накриво с лейкопласт за стената. Гледката го подсети за Отис от Теория за големия взрив – и бе готов да се обзаложи, че лошото момче на сградата бе още по-окаяно. Имаше само едно стълбище, тясно и вонящо на урина. И когато стигна третия етаж, шумовете, които чуваше, не звучаха по-оптимистично и безгрижно от цялата картина: крясъци, магарешка кашлица, силна музика от басови усилватели, блъсъци, сякаш някой удряше главата си в стената непрекъснато. Исусе Христе. На последния етаж той се огледа наляво и надясно. Нямаше смисъл да отбелязва, че липсваше малката метална табелка, която да каже на хората кои апартаменти в коя посока са. И да, разбира се – точно през него, на височината на погледа му, на напуканата стена имаше голямо оголено петно, най-вероятно изчоплено от някой. Защото със сигурност може да го използваш повторно. Например като поднос за вечеря. Или като масичка, на която да дозираш наркотиците си. Тя бе отседнала в триста и девет, която се оказа по коридора вляво. По дяволите, мразеше номера на апартамента ѝ. Не харесваше тройки и деветки в последователност. Четиристотин и две беше хубаво число. Осемстотин и четири също, както и двеста двайсет и четири. Обичаше числата, които се делят на две. Не харесваше тройки, петици или деветки. И седмица ставаше, помисли си, приближавайки нейната врата, но само защото сбора на две седмици бе равен на четиринадесет. Тринадесет сякаш не съществуваше за него. - Това момиче ли търсите? Трез се извърна. В отсрещния край на коридора един тип с тениска без ръкави и безброй татуировки се бе опрял на вратата, сякаш мястото му принадлежеше, като истински крал на отрепките. Той имаше провиснали мустаци, торбички под очите с размерите на плетени чували и носеше „одеколон― с аромат на крека, който пушеше. - Ти да не си ѝ сводник или какво? – Човекът наклони глава и многозначително се почеса по врата. – Каква ѝ е цената? Тя е свежо парче… Трез намали разстоянието между тях, сграбчи типа за лицето и го натъпка обратно в собствената му бърлога на саморазрушението. Когато Трез затвори вратата зад себе си с ритник, тоя, дето си го просеше замаха с ръце, сякаш щеше да полети, а зад него се мярна съквартиранта му, седнал на дивана. Трез използва свободната си ръка, за да извади пистолета и да го насочи към другия тип в стаята. - Затваряй си плювалника. Наркоманът просто вдигна ръце високо и сви рамене, все едно малтретирането на хора и ваденето на пистолет Глок бяха част от ежедневието му – и той наистина нямаше намерение да се забърква в чуждите лайна. Трез избута онзи с мръсното предложение към стената, продължавайки да притиска лицето му с длан. - Няма да я доближаваш. Ако посмееш, ще взема всичките ти наркотици и ще ги изсипя в тоалетната пред теб. А после ще те отвлека и ще те зарежа в районната болница, където ще те задържат против волята ти, докато съдът не реши в кой рехабилитационен център да те прати. Чуваш ли ме? Ебавай се с нея и ще станеш част от системата – и следващият път, когато ще успееш да се надрусаш, ще е чак след три нещастни месеца. В крайна сметка, някой като тази отрепка не можеше да бъде заплашен с оръжие. За бога, та те вече бяха мъртъвци. Не, заплахата трябваше да включва и трето лице, което щеше да се погрижи да останат „чисти―. И не, Трез не чувстваше като свое задължение да помогне на тия плъхове без опашки. Да се самоубиваш с химикали беше право, дадено от бога и на двата вида, и той нямаше намерение да се намесва в зависимостите на някой друг. Обаче беше повече от щастлив, ако можеше да използва нечия слабост като предимство. Той хвърли поглед към седящия на дивана, за да се увери, че кучият син също чува предупреждението. - Наблюдавам апартамента ѝ. Знам къде е всяка една секунда. – Усмихна се леко, за да не видят зъбите му. – Ако вие двамата или някой от обитателите я доближи, ще разбера. После отново насочи внимание към онзи, когото държеше, и толкова силно стисна лицето му, че мустаците на задника се сляха в едно с веждите му, като мъпет, чийто кукловод е получил спазъм на ръката. Когато най-накрая Трез го пусна, лицето на копелето изглеждаше като маска за Хелоуин, подуто и обезобразено, а мустаците му стояха на една страна като чифт счупени очила. Трез отново погледна многозначително към дивана. - Да. Разбира се, - каза човекът. – Схванахме. Тя е забранена зона. Глава 23 Рано или късно, когато някой краде, за да оцелее, се случва да открадне от грешното място. И Кор беше допуснал тази грешка на двайсет и шест години, в гъстите гори на триста и шейсет локена от къщурката, която първо неговата дойка, а след дълги колебания, и той самия беше напуснал. Съдба, както по-късно беше предположил. Това, което първоначално привлече вниманието му, докато се движеше съвсем сам в нощта, бе ароматът на телешко варено. И наистина, толкова дълго беше свикнал да търси препитание, да се крие в сенките постоянно с такова умение, че си мислеше, че е единствения оцелял. Така беше най-добре. Никога не свършваше добре, когато нечии очи го забележеха. Наистина, когато наближи трансформацията му, той се надяваше, че дефектът му магически ще се оправи. Че някак промяната ще зашие разцепената му горна устна, сякаш неговото развитие изискваше още един последен тласък на растеж, преди тялото му да придобие нормалния си вид. Уви, не се получи. Устата му си остана същата, изкривена. Съсипана. Грозна. Така че, да, бе най-мъдро да се крие в сенките, и когато се бе прикрил зад якия дънер на един дъб, той предположи, че блясъкът от огъня навътре в гората е възможен източник на храна и припаси. Около пукащите пламъци той видя хора – мъже – които пируваха покрай менящата се оранжева светлина. Имаше и коне, завързани отстрани. Огънят беше голям. Очевидно не ги интересуваше дали ще ги забележат, което предполагаше, че са бойци и най-вероятно тежко въоръжени. И те бяха от неговия вид. Усещаше аромата им в смесицата от дим, конска плът и миризмата на медовина и жена. Докато планираше как да се приближи, беше благодарен за тежките облаци, скриващи луната и правещи сенките още по-дълбоки и катранено черни. Със сигурност, ако успееше да остане извън обсега на светлините, все едно се беше загънал с невидимо наметало. Приближавайки, той се замисли за къщурката, в която беше живял през първите си две десетилетия. Когато дойката му го изостави, и той си тръгна и откри сиропиталището, споменато от слугата. Но не се задържа дълго там, защото мисълта, че баща му може да се завърне, го принуди отново да намери къщурката. През годините той отново беше изчезвал за кратко, най-вече през зимните месеци, когато вълците бяха гладни; но винаги се връщаше отново. Баща му така и не се върна. А после дойде време за промяната му. В селото имаше курва, която редовно обслужваше мъже от всякакъв вид, но заради грозотата му се наложи да замени къщурката и всичко в нея, за да пие от вената ѝ. Когато на следващата вечер си тръгна от мястото с ужасните малинови и къпинови трънаци и настъпващата гора с нейните вълци, той погледна за последен път през рамо. Дойката му така и не се завърна, за да го нагледа, и той не се надяваше да я види отново. А и бе крайно време да спре да си въобразява, че баща му ще дойде тук да го търси. И така Кор, оставил единствения си подслон в ръцете на друг, се озова истински безпомощен в света. Взе със себе си само едно: каишката, която стоеше вързана около врата му, докато не беше използвал брадва, за да се освободи от хватката ѝ. Часове наред беше рязал кожата, защото младежките му ръце тогава нямаха силата да действат по-ефикасно. Но дойката му бе оставила съвсем малко вода и храна, така че му се наложи да се освободи. За щастие, сред природно заложените му умения бяха и преследването и убиването. Както и краденето, очевидно. Отначало го ненавиждаше. И никога не вземаше повече от необходимото, било то храна, дрехи или материали от подслоните. Удивително какво беше способен да пожертва всеки по отношение на морала, станеше ли въпрос за оцеляване. Беше също невероятно как бе успял да изобрети методи за криене от слънцето в гората сред дърветата и за дебнене на дивите животни… и как винаги намираше начин да плати на курвите за използването на вените им. Горите в Древната страна станаха негово убежище, негов дом, и той остана там, избягвайки контакти с други същества. Което означаваше, че гледаше да не се сблъсква с лесърите, които кръстосваха боровете и пещерите, и избягваше вампирите бойци, които ги преследваха, влизаха в бой с тях и ги изтребваха. Не доближаваше и бойния лагер. Не беше място за всеки. Дори и той, който се опитваше да се откъсне от всичко, бе чувал разкази за покварата, която цари там, и за жестокостта на воина, който управлява лагера. Възвърнал концентрацията си, той затвори очи… и се дематериализира сред гъстите клони на дървото. После се прехвърли на следващото и продължи така, като маймуна, далеч от земята. Когато някой свикне да не очаква помощ от никъде, се приспособява да следи за собствената си безопасност, а вампирите и хората имаха обща черта – притесняваха се повече за това, което виждат насреща си, отколкото за това, което може би висеше над главите им. Малко по-напред, на около десетина метра напред и толкова нагоре, той спря и огледа внимателно импровизирания лагер. Вампирите бяха бойци, добре въоръжени, с широки рамене, но бяха пияни и си подаваха една човешка жена като обща собственост. Жената имаше желание, смееше се и бе на разположение на всеки, като дойдеше реда му, и Кор се опита да си представи как участва в подобен разврат. Не. Не се интересуваше от секс, поне не от такъв тип. Именно, беше останал девствен, защото курвите винаги искаха далеч повече за онова между бедрата им – и освен това, той не се интересуваше от толкова „добре изорани― градинки. Насочил поглед към завързаните коне, той си помисли, че може да ги нападне оттам. Въпреки че нямаше да открадне жребец, независимо колко ценна стока бе на пазара, защото не искаше да носи отговорност за друго живо същество. Достатъчно трудно бе да поддържа себе си жив и нахранен. От друга страна, можеше да използва оръжията. Носеше три кинжала и един пистолет, който не използваше. Беше марка Къмбърсъм, и наистина беше трудно да успява да намери патрони, за да го зареди. А и не целеше добре: той можеше да хвърли нож с по-голяма точност. И въпреки това му се струваше разумно да има поне един пистолет. Може би щеше да успее да отмъкне поне още един хубав кинжал, или пък да наточи най-тъпия от своите. Да открадне малко месо. Да задигне мях с вода. Да, щяха да са му от полза. Кор се дематериализира на земята и приклекна зад един бор. Конете едва се осветяваха от лагерния огън, главата на петнистия се люлееше отпуснато, седлата им натоварени с всичко най-необходимо и всякакви припаси. Той не издаваше звук, придвижвайки се между подраста, а двойните кожени мокасини омекотяваха теглото му и приглушаваха всеки шум. Конете наостриха уши и извърнаха дебелите си вратове, усетили присъствието му, единият оглеждаше наоколо. Той не се разтревожи. Отдавна се беше научил да се разпилява в нощта дори по принуда, а и без това бойците бяха заети с друго. Кор бързо и сигурно претършува седлото на дорестия кон, който имаше поне два метра и половина, надигайки тежките кожени парчета, ровейки в дисагите и торбите. Откри дрехи, зърно, опушено месо. Взе месото, пъхна го под наметалото си, и тръгна към следващия жребец. Нямаше оръжия, но имаше женски дрехи с миризма на кръв по тях, натъпкани в конопения чувал. Чудеше се дали жената бе оцеляла след разгонените мъже. Едва ли… Сбиването около огъня започна без предупреждение, всичко си беше наред, докато двама от мъжете не скочиха и не се вкопчиха един в друг, стискайки се за гушите, танцувайки в кръг, всеки в опит да подчини насила другия. И после нещо се подпали, края на нечие палто попадна сред откритите пламъци и избухна в жълто-оранжева горещина. Войникът не се интересуваше, нито противникът му. Обаче конете се подплашиха и когато този, който Кор се канеше да претършува, се сепна и дръпна, ръката му остана заклещена в дисагите, а въртенето и силното дърпане го приклещиха в капан. И при всяко завъртане на дорестия кон се въртеше и той. И всички го зяпаха. В лагера настъпи внезапна промяна, жената бе оставена настрани, спора между побратимите забравен, а натрапникът стана обща цел. И въпреки това Кор остана закачен за подскачащия кон, танцувайки около острите му копита, опитвайки се да освободи ръката си. Войниците решиха проблема вместо него. Кор беше обърнат с краката нагоре и това беше достатъчно, за да извие китката му в друга посока. Изведнъж ръката му се освободи, и то точно навреме. Беше нацелен в лицето с юмрук с размерите на речен камък, но поне ударът го запрати далеч от разпенения жребец. За съжаление се озова на пътя на друг от бойците, и Кор осъзна, че трябва да вдигне бързо гарда, иначе ще го надвият. Имаше малка надежда, че ще успее, обаче мъжете бяха експерти по конфликтите, и ударите и ритниците летяха толкова бързо, че не успяваше да го избегне или да контрира, и удар след удар оставаше без дъх. Всъщност той имаше опит в боя с юмруци отпреди. Но срещу хора и обикновени вампири. Сега бе изправен пред съвсем различен противник. Ударите продължаваха да валят по главата и корема му, нанасяни по- бързо, отколкото можеше да парира, по-силни, отколкото можеше да понесе, и го подмятаха наоколо като жената по-рано, от един воин към друг, после към трети. От носа и устата му хвърчеше кръв, и зрението му се замъгли, когато се завъртя в опит да предпази важните органи и черепа си. - Проклет обикновен крадец! - Копеле! Един юмрук го запрати настрана и той можеше да се закълне, че нещо в него се пръсна. И в този момент коленете му се подкосиха и той се строполи в калта и листата. - Намушкай го! - Не сме приключили – чу се ръмжене. Ботушът го подметна под ребрата и той полетя чак до огъня. Беше толкова зашеметен, че остана да лежи по гръб, където се беше приземил, неспособен да събере мислите си, че да покрие поне лицето си или да се свие на топка. Прескъпа Скрайб Върджин, той щеше да умре. Най-вероятно в пламъците, които вече пърлеха рамото, ръката и бедрото му през дрехите. Един от войниците, който имаше гъста брада и вонеше на умряла коза, се наведе над него и се усмихна, разкривайки огромните си зъби. - И ти си помисли, че може да вземеш от нас. От нас? Сграбчи наметалото на Кор за яките и повдигна рязко тялото му от земята. - От нас!? Войникът го зашлеви толкова силно с шамар, сякаш го бяха цапардосали с талпа. - Знаеш ли какво правим с крадците? Други се бяха събрали в полукръг, а Кор се замисли за вълците в гората, отдавна, когато още живееше с дойката си. Глутница смъртоносни хищници, също като тези мъже. Ужасна сила, която да те залови и да си играе с теб. Бърз път към Небитието. - А, знаеш ли? – Боецът го разтърси силно като парцалена кукла и тежко го пусна. – Нека ти кажа. Първо ще отрежем ръцете ти, а след това… Кор не смееше да извърне поглед от надвесеното над него лице. Но с периферното си зрения мярна един дънер, който беше наполовина в огъня и наполовина стърчеше. Като приближи ръката си сантиметър по сантиметър, той го хвана и изчака точно момента, в който мъжа погледна назад към съратниците си с жестока усмивка. Бърз като светкавица, Кор завъртя дънера силно и уцели войника в главата, събаряйки го в безсъзнание на една страна. За миг всички стояха шокирани, и Кор осъзна, че трябва да действа пъргаво. Като стискаше оръжието си, той издърпа един от кинжалите, закачени на гърдите на жертвата му и скочи на крака. Сега вече атакува. От устата му не се изтръгна кръвожаден боен вик. Не пръхтеше. Не ръмжеше. Нямаше особен спомен какво точно се бе случило. Всичко, което осъзнаваше и знаеше е, че нещо вътре в него се беше отприщило. Каквото и да бе, и преди го бе усещал бегло, като някакъв енергиен източник, захранващ тялото и ума му, различен от гнева и страха. И докато се надигаше в него, внезапно тялото му взе превес над ума, действайки независимо, предвиждайки по-добре от съзнанието му къде да се прицели, какво да направи, как да се движи. Чувствата му също се отделиха от съзнанието, издигайки се на по- високо ниво на точност, и сега чуваше по-добре и засичаше кога някой се кани да скочи зад гърба му, виждаше по-ясно идващия отляво, а миризмите го предупреждаваха, че се подготвя атака отдясно. Насред всичко това умът му беше напълно излишен. И в същото време свободен да преценява и да започне да усъвършенства изпълнението си. Както и да е, пак щеше да загуби. Имаше твърде много специалисти в боя: дори и да ги повалеше, не оставаха задълго на земята, и бе лесно да се пресметне, че бързината му ще бъде надвита от тяхната многочисленост. Решението за неравенството се появи също толкова внезапно, колкото и горящия дънер. Отначало не осъзнаваше какво проблесна и улови погледа му. Но после забеляза, че от другата страна на огъня има нещо като огромно острие… оръжие, по-голямо от всяко друго, което беше виждал, и то стоеше подпряно на масивната скала. Точно когато един от мъжете се канеше да скочи върху него, Кор хукна и скочи право над пламъците, от които наметалото го предпази, и се приземи толкова координирано, както и скочи. Придвижвайки се към огромното извито острие, той го хвана за дръжката и… Беше коса. Като използваните за косене на нивите, с острие, закрепено към дървена супер структура с кожени връзки толкова силно, както костите обгръщаха костния мозък. Нямаше време да оглежда много приставките му. Но се оказа, че всъщност не са му нужни. Подхванал оръжието, сграбчи дървения чеп, служещ за дръжка и… нападна всеки поотделно. Отначало му се смееха и му се подиграваха. Но когато преряза почти наполовина първия, тактиката се смени. Извадиха пистолети, куршумите се изпразваха с много шум и малко точност, а оловото летеше покрай него. А после войниците бързо се разбраха и застанаха във формация за атака. Нямаше значение. Един по един той ги изби, отървавайки ги от ръце, крака, разпаряйки стомасите им, кръвта хвърчеше навсякъде в тъмната нощ, покривайки го целия като нов чифт дрехи. Накрая остана един боец – брадатия, когото беше ударил с дънера по главата. И когато мъжът осъзна, че неговите братя са или избити, или на прага на смъртта, той си плю на петите и хукна колкото може през гората. Мокасините на Кор не издаваха звук, докато преследваше кървящия войник с бърза крачка, и той и раненият мъж си пробиваха път през храстите и дърветата, кръстосвайки напред-назад, като воинът правеше опити да се добере до конете. И Кор беше ранен и кървеше, но по някаква причина не усещаше нараняванията. Едновременно се чувстваше изтръпнал и изпълнен с енергия. И тогава настъпи краят. Мъжът се озова лице в лице с един камък, който не можа да изкачи, нито пък можеше да заобиколи заради стръмната скала. Кор бе наясно, че трябва да довърши работата. И го болеше. - Вземи каквото искаш, - боецът дишаше тежко и се изплю настрани. – Просто вземи каквото искаш. Имам въоръжение. Конете струват много. Пощади ме и аз ще те оставя да вземеш каквото искаш. На Кор му се искаше нещата да приключат по този начин и за двамата. Обаче беше наясно, че ако оставеше боеца жив, щеше да сложи мишена на гърба си. Този свидетел трябваше да бъде премахнат, да не би да потърси подкрепление и да тръгне след онзи, покосил побратимите му. - Просто вземи… - Прости за стореното. И тогава Кор приклекна на пети, стрелна се напред и завъртя оръжието в кръг, прерязвайки ръката, която мъжът бе вдигнал да се защити, и посече чисто врата му. През останалите си нощи Кор щеше да си припомня гледката на превъртащата се във въздуха и падаща глава, и леещата се кръв от отворените вени по червеното като вино гърло. Задуха вятър и тялото се свлече като неодушевен предмет, в какъвто се беше превърнало, и внезапно косата натежа в ръцете на Кор и той едва я удържаше. Фермерското сечиво, превърнало се в оръжие, падна в краката му, а от острието му капеше кръв. Кор опита да поеме дъх с горящите си дробове, и като отправи поглед към небесата, куража и мисълта за предназначението му го напуснаха и от очите му текнаха топли сълзи. О, как миризмата на пролятата от него кръв се смесваше със земните аромати на трева и мъх и лишеи… Той не разбра какво го удари. В един момент бе погълнат от скръбта заради стореното. В следващия миг лежеше проснат по гръб… … закован на място от най-ужасяващия вампир, който беше виждал някога. Огромни, толкова огромни бяха рамената му, че Кор вече не виждаше небето. И лицето беше немислимо злобно, с черти изкривени в лукава усмивка, която обещаваше първо страдания, а после смърт. А очите… бездушни, изпълнени със студена пресметливост и гореща омраза. Сигурно е вълкът водач на глутницата, помисли си Кор. Също като онзи, който беше идвал до отворената врата на къщурката нощем преди толкова много нощи. - Гледай ти, - чу глас, дълбок като гръмотевица и остър като хиляда кинжала. – И като си помисля, че мен наричат Блъдлетър… С въздишка Кор се изправи и седна. За част от секундата не знаеше къде се намира и изглеждаше като изпаднал в паника. Бяха изчезнали стените на пещерата, редиците урни, болничното легло и охраната му от Братството. На тяхно място… огромният екран на телевизор, в момента тъмен като черна дупка в космоса. Поклати глава и си припомни всичко… как Вишъс ненадейно промени мнението си, как Лейла се върна при тях в гората, величественият дар от вената на Избраницата. А после ужасното пътуване през боровата гора към хлъзгавия път, който ги отведе в предградията в тази крайградска къща. Лейла беше горе. Чуваше стъпките ѝ над главата си. И му се струваше, че Вишъс си е отишъл. Свали крака от кожения диван и забеляза калната следа, която беше оставил от стълбите по бледосивия килим чак до мястото, където се беше сгромолясал. На дивана също имаше борови иглички и кал… както и по цялата бяла роба на Лейла, метната на облегалката на стола. Дрехата, която я разкрасяваше, бе съсипана, изцапана с кръв и мръсотия от гората. Малко от неговия живот в нейния, нали? Стисна зъби, изправи се и се загледа в плиткия коридор. Имаше две отворени врати и като се наклони напред, забеляза двете спални. Избра тази, в която не се усещаше аромата на Лейла, и използва светлината от коридора, за да мине покрай леглото с кралски размери към банята, която… О, затоплен под. Затоплен мраморен под. След толкова страдания, първо от раната на главата и множеството удари, които беше получил, а после и онези мразовити двадесет и четири часа в гората, Кор залитна, усетил приятната топлина, разливаща се от босите му крака нагоре по тялото. Затворил очи, той се полюшваше в мрака, и всички инстинкти му крещяха да легне долу на пода и да си почине. Обаче после се сети за цялата бъркотия, която беше оставил след себе си в къщата – всичката тази кал и мръсотия. С възвърнато внимание, той включи осветлението от ключа до вратата на банята – и веднага изруга и засенчи лицето си с ръка. Когато очите му се приспособиха, предпочете да не се оглежда в огледалото над мивката, но това бе неизбежно, особено когато свали ръката си. - Прескъпо небитие – прошепна той. Мъжът отсреща беше почти неразпознаваем. Мършавото, бледо, брадясало лице, изпъкналите ребра и хлътналия корем, провисналата под челюстта му кожа, гърдите му, ръцете му. Косата му бе разчорлена, пораснала на странни кичури, и изглежда всяка пора от тялото му бе пропита с кръв и мръсотия. Обичайно, когато някой се поддържаше чист, едно бързо забърсване с мокра кърпа и много сапун на мивката щеше да го освежи. Но в неговото състояние? Нуждаеше се от автомивка. Или от промишлен маркуч. При мисълта, че Лейла го е видяла така, той потръпна и извърна гръб на отражението си, пристъпвайки в стъклената душ кабина. Горещата вода потече бързо, но преди да се пъхне под нея, той отвори няколко шкафчета и чекмеджета. Откри желаните четка и паста за зъби, както и сапун, шампоан и балсам. Взе още самобръсначка и пяна за бръснене и ги сложи на етажерката до него. Простичкото миене на зъбите едва не го разплака. Отдавна устата му не беше имала свеж дъх. А после бръсненето… да се отърве от дразнещата растителност по бузите, челюстта и брадичката го накара да се почувства толкова благодарен на компанията, произвела самобръсначката. Последва шампоан. Изми се два пъти и остави балсама да подейства, докато търкаше тялото си със сапун. Не можеше изцяло да достигне гърба си, но се постара. Когато най-после излезе, по огледалото имаше дебел като вълнено одеяло слой кондензирана вода. Предимство, определено, като се имаше предвид как ненавиждаше отражението си. Докато се сушеше се зачуди къде може да намери някакви дрехи – естествено, намери ги в гардероба в спалнята: черни синтетични панталони, достатъчно дълги за краката му, с връзки, които да ги закрепят сигурно на отслабналия му кръст и бедра. Черната тениска бе достатъчно широка, за да побере костите на раменете ми, но увисна като чувал на тялото му. Намери и пуловер с надпис отпред. Не откри никакви обувки, но и това беше повече, отколкото се беше надявал. Като излезе от спалнята, предположи, че ще трябва да се качи горе. Но не се наложи. Избраницата Лейла седеше на тапицирания фотьойл до дивана, на ниската масичка пред телевизора имаше поднос с димяща супа, чиния крекери и висока чаша студен чай. Очите ѝ се взряха в неговите, но не се задържаха дълго. Огледаха го целия, сякаш беше изненадана, че бе намерил сили да се изкъпе и да се облече. - Донесох ти храна, - каза меко тя. – Сигурно си гладен. - Аха. Обаче усети, че не може да помръдне. Беше планирал да се сбогува с нея горе в кухнята. Не можеше да остане тук с нея. Колкото и да му се искаше. - Ела да седнеш. – Тя посочи мястото, където беше лежал допреди малко. Разбира се, че ще разтреби бъркотията, а калта, която беше оставил, бе забърсана с някаква гъба или хартиена кърпа. – Трябва да хапнеш нещо. - Ще вървя. Лейла приведе глава и в същия миг светлите кичури в русата ѝ коса уловиха отблясъците от абажура над главите им. - Знам. Но преди да си тръгнеш… В съзнанието си той чу гласа ѝ да казва „Люби ме―. - Моля те, изяж го, - прошепна тя. Глава 24 Вишъс беше в отвратително настроение, когато се върна обратно в имението на Братството, и голяма част от него искаше да отиде в Дупката и да отвори бутилка Сива гъска. Или шест. Може би дванадесет. Но когато възвърна формата си в двора и застана на студения вятър до фонтана, изпразнен от водата и покрит за зимата, знаеше, че колкото и да иска да избегне ситуацията, в която доброволно се постави, не можеше да избяга от кашата, която сам забърка. Пристъпи напред, стигна големите каменни стъпала пред главния вход на имението и провери гаргойлите, кацнали толкова високо на покрива. Какво ли не би дал да се превърне в едно от тези неподвижни копелета, да няма какво да прави и за какво да се тревожи, а само да си стои там горе и от време на време някой гълъб да цвъка по главата му. Всъщност това вероятно е гадно. Както и да е. Отворил вратата, той пристъпи във вестибюла и навря муцуна в охранителната камера. Когато Фриц отвори и го поздрави весело, както винаги правеше, на Вишъс му коства много, за да не си го изкара на бедния доген. Тръгна нагоре по голямото стълбище. Вземаше стъпалата по три наведнъж. И после се появи пред затворената двойна врата на кабинета на Рот. От другата страна чуваше гласове и разговорът беше доста разгорещен, но колкото и да съжаляваше, това, което имаше да докладва, беше от първостепенно значение и можеше да бъде изместено само ако настъпи края на света. Той почука силно и не дочака отговора. Рот вдигна рязко глава зад древното бюро, използвано някога от баща му, и въпреки че слепите очи бяха скрити зад тъмните очила, Ви усети втренчения поглед. - Имаш нужда да ти набутам в гърлото копие от "Емили пост" ли? – отсече кралят. – Тук не се влиза без покана, задник. Сакстън, кралският адвокат и експерт по Древните закони, погледна иззад лакътя на Рот. И пред двамата имаше купища документи. Както и няколко древни текста. Сакстън не каза нищо, но съдейки по това, че типично перфектно оформената му коса сега бе разрошена, най- доброто предположение бе, че се опитвахат да разрешат попечителския спор между Куин и Лейла. И да, кралицата седеше на едно от онези дълги и тесни френски канапета до огъня, с ръце, кръстосани на гърдите и дълбоки като речно корито бръчки в средата на свъсеното чело. - Трябва ми минута насаме, - Ви каза с нисък глас на Рот. - Тогава може да се върнеш, когато, по дяволите, ти кажа. - Не може да чака. Рот се облегна на масивния резбован трон, принадлежал някога на баща му, и на неговия баща, и на неговия. - Искаш ли да ми кажеш за какво става въпрос? - Не мога. Съжалявам. За момент настъпи тишина в елегантната бледо синя стая, после Рот прочисти гърло и погледна по посока на своята шелан. - Лийлан? Би ли ни извинила за момент? Тя се изправи. - Не мисля, че има какво повече да се каже. Ще разделиш поравно попечителството и Лейла ще вземе децата довечера по залез слънце. Толкова съм щастлива, когато постигаме съгласие. Наистина намаля напрежението. С това тя излезе от кабинета с високо вдигната глава и изправени рамене, докато от другата страна на бюрото кралят отпусна глава в ръцете си, сякаш черепът му пулсираше. - Не че не съм съгласен с нея – измърмори той, след затворената с трясък врата. – Просто не искам повече никакви шибани оръжия да се размятат и да стрелят в проклетата ми къща. Последните думи бяха изречени с много по-силен глас. Но после кралят отпусна ръце и погледна към Ви. - Може ли адвокатът му да остане? - Не, не може. - Супер. Какво ли още ме чака? Сакстън започна да събира документите и книжата си, но кралят го спря. - Не. Ще се върнеш веднага след разговора. Изчакай отвън. - Разбира се. Господарю. Сакстън се поклони, макар кралят да не можеше да го види, но това беше неговият начин – винаги изискан, винаги почтителен. И когато мина край Ви, който ги прекъсна в най-неподходящия момент, той отново се поклони. Добро същество. Вероятно все още беше влюбен в Блей. Но нямаше как да му помогне. В този ред на мисли, Ви си припомни разговора с Лейла в защитеното жилище и неговите собствени спомени за всичките му щастливи мигове, които го заляха в гората. Човече, наистина беше уморен от цялата тая романтика, истинска любов и други глупости. - Е? – Рот го подкани настоятелно. Ви изчака, докато двойната врата не се затвори от ново. - Знам къде е Кор. Лейла седеше на тапицирания фотьойл срещу Кор, а той поглъщаше цялата супа, всичките крекери, а после и цялата замръзнала пица пеперони, която тя беше метнала във фурната, преди да донесе подноса с храната тук долу, в мазето. Той не говореше и докато двамата мълчаха, тя усети, че го гледа, сякаш ще го погълне и в същото време му се извиняваше с поглед. Пресвета Скрайб Върджин, беше изгубил толкова килограми и макар да умираше от глад, пак използваше сребърните прибори в прецизна точност – дори режеше пицата с нож и я ядеше с вилица. Често попиваше устните си със салфетка, дъвчеше със затворена уста и не ядеше като прасе, макар да поглъщаше калориите с доста бързо темпо. Когато той най-накрая се нахрани, тя каза: - Има малко ментов сладолед с шоколадови парченца. Почти половин галон. Горе, сещаш се… в хладилника. Ясно че го държаха в хладилника, а не на лавиците с книги. Той просто поклати глава, сгъна салфетката си и се облегна назад на дивана. Стомахът му видимо бе издут и той издиша, за да освободи място за храната в стомаха си – а и въздухът определено не беше толкова желан колкото пицата. - Благодаря ти – каза тихо той. Погледите им се срещнаха и тя осъзна, че са сами… и за миг тя си представи, че това е техният дом, а малките спят горе, и двамата щяха да се насладят на малкото време насаме. - Трябва да вървя. – Каза и се изправи, вземайки подноса. – Аз… трябва да си тръгна. Лейла се изправи на крака и обви ръце около тялото си. - Добре. Очакваше, че ще го последва нагоре по стълбите. И после какво? Е, можеше да се прегърнат задълго, а после да си кажат сбогом, а това щеше почти да я убие…. Кор остави подноса долу. Когато заобиколи масата и протегна ръце, тя се хвърли в обятията му. Притисната в тялото му, тя го прегръщаше с всички сили. Не ѝ харесваше да усеща костите му и стопените му мускули, но когато извърна глава и допря ухо до гърдите му, сърцето му все така биеше силно. Могъщо. Ръцете му, толкова големи, толкова нежни, галеха гърба ѝ. - За теб е по-безопасно – каза той, допрял устни в косата ѝ. Тя се отдръпна и вдигна поглед. - Целуни ме. Веднъж, преди да си отидеш. Кор затвори очи, сякаш го болеше. Но после придърпа лицето ѝ с ръце и почти приближи устните си до нейните. Застанал на един дъх разстояните, той прошепна на Древния език: - Сърцето ми винаги ще бъде твое. Където и да отида, то ще бъде с теб, в мрак и светлина, от мига, в който се събудя до мига, в който заспивам. Винаги… с теб. Целувката беше като падащ сняг, тиха и мека, но много, много гореща. И когато тя се облегна на него, ръцете му се плъзнаха около кръста ѝ и бедрата му се повдигнаха към нейните. На мига се възбуди – усещаше твърдия му член, опрян в корема ѝ – и тя осъзна, че го иска от толкова дълго, че чак се просълзи. Мечти. Бе имала толкова много мечти, ситуации, които бе разигравала в съзнанието си – как най-после той ще дойде при нея, ще я разсъблече, ще я положи под себе си, ще проникне дълбоко в нея. Беше имала безброй фантазии, всяка следваща по-невъзможна от предишната, как се любят на земята в имението, в банята, на задната седалка на колата, под дървото на тяхната поляна. Нейният сексуален живот не съществуваше в действителност. Но във фантазиите ѝ процъфтяваше. Но не беше писано да се случи. Кор се откъсна от прегръдката, въпреки че тя усещаше как се бори с инстинкта си да я бележи. Естествено от него се разнасяше онзи аромат на тъмни подправки, докосващ носа ѝ, който я възбуди още повече наред с ерекцията му, тялото му, ръцете му, устата му. - Не мога да те имам – каза той с прегракнал глас. – Вече ти донесох достатъчно беди. - Може да е единственият ни шанс – чу се как го умолява. – Знам… знам, че няма да се върнеш при мен. Когато поклати глава, изглеждаше невъзможно тъжен. - Не ни е писано да сме заедно. - Кой го казва? В отчаяните си опити тя го сграбчи за тила и го придърпа към устата си – и го целуна с цялата си страст, езикът й проникна в устата му и той изпъшка, тялото ѝ се изви към него, бедрата ѝ се разделиха, така че той да се настани още по-близо до сърцевината ѝ. - Лейла – стенеше той. – О, съдба… това не е редно…. Разбира се, той имаше право. Това изобщо не беше редно, по сметките на целия свят. Но тук и сега, в тази празна къща, беше… Изведнъж той я отдели от себе си – и тъкмо когато беше готова да възрази, чу стъпките над главите им. Два чифта. Много, много тежки стъпки. - Вишъс – прошепна тя. Безплътният глас на брата прозвуча надолу по стъпалата. - Да, и доведох приятел. Лейла застана пред Кор, без да се замисли. Но той я придърпа зад себе си и защитникът в него категорично отказа да ѝ позволи да стои отпред. По стълбите първо слезе братът, извадил и двете си оръжия, и отначало тя не можа да види кой е зад него. Но само едни крака бяха толкова дълги. Само едни гърди толкова широки. Само един мъжки вампир на света имаше черна коса, която падаше до бедрата му. Кралят беше дошъл. И когато Рот взе последното стъпало към подземието, той застопори ботушите си на място и вдиша дълбоко, а ноздрите му се разшириха. Прескъпа Скрайб Върджин, огромният мъж и черните очила, които не позволяваха очите му да се виждат, наистина го караха да изглежда като абсолютен убиец. Тя така или иначе предполагаше, че е такъв. - Леле, леле, романтика във въздуха – измърмори той. – Колко иронично! Глава 25 Докато Кор зяпаше лицето на предишния си враг, той не изпита никаква враждебност към мъжа. Никакъв гняв, никаква алчност за трона на краля. Никаква агресия към целта. - Е, - каза Рот с глас, който едновременно подхождаше и на аристократ, и на воин, какъвто и бе самият той, - последният път, когато ме погледна в очите, се оказах с куршум във врата. Отстрани братът Вишъс изруга шепнешком и запали цигара. Беше очевидно, че това посещение не беше нещо, което се нравеше на воина, но не бе трудно да си представи, че ако Слепият крал си науми нещо, нямаше какво да го спре. - Трябва ли да поднеса извинение? – попита Кор. – Какво е уместното в такива ситуации? - Главата ти на копие, - промърмори Ви. – И топките ти – в моя джоб. От начина, по който Рот поклати глава в посока на брата, можеше да си представи как извърта очи зад тъмните си слънчеви очила. После кралят отново върна вниманието си. - Не мисля, че има някакъв начин да се върне за нещо като опит за убийство. Кор кимна. - Вярвам, че сте прав. И следователно това ни оставя в какво положение? Рот се обърна в посока към Лейла. - Бих помолил да ни оставиш, но имам усещането, че няма да го сториш. - Предпочитам да остана, - рече Избраницата, - благодаря ви. - Хубаво, - устните на Рот се стиснаха от неодобрение, но реши да не насилва нещата. - Е, Кор, водач на шайката копелета, предател, убиец, дрън-дрън – доста титли могат да се изредят за теб, ако не знаеш – имаш ли нещо против да ме уведомиш какви са ти плановете? - Предполагам, че това зависи вас, нали? - Ти да видиш, той имал мозък, - Рот се засмя студено. – Всъщност, нека изчакаме с това. Ще ти задам няколко въпроса, ако нямаш против? Чудесно. Благодаря, че си така сговорчив. Кор почти се усмихна леко. Кралят беше мъж в толкова много отношения. - Какви са намеренията ти за трона ми? Когато Рот заговори, ноздрите му се разшириха и Кор предположи, че Слепият крал си има някакъв начин да усеща истината. За щастие нямаше какво да крие от него. - Никакви. - Ти да видиш. А твоите момчета? - Шайката ми служи по всякакви начини. Следваха ме навсякъде, както в буквален, така и в преносен смисъл. Винаги. - Минало време. Изритаха ли те? - Смятат, че съм мъртъв. - Можеш ли да ги откриеш за мен? Кор се намръщи. - А сега аз ще ви попитам, какви са вашите намерения? Рот отново се усмихна, разкривайки удължените си зъби. - Няма да им се размине, само защото планираното убийство е било твоя идея. Измяната е като настинка. Кихаш веднъж към приятелите си и си ги заразил. - Не знам къде са. И това е истината. Ноздрите на краля отново се разшириха. - Но можеш да ги откриеш. - Няма да са там, където бяхме преди. Ще са си тръгнали, вероятно обратно към Древната страна. - Отбягваш въпроса ми. Можеш ли да ги намериш? Кор стрелна поглед към Лейла. Тя го гледаше внимателно, зелените й очи бяха широко отворени. Мразеше да я разочарова, наистина мразеше, но нямаше да предаде бойците си. Дори заради нея. - Не, няма да ги преследвам заради вас. Няма да застана срещу своите побратими. Можете да ме убиете, тук и сега, ако желаете. Можете да ме измъчвате за информация, която никога няма да издам, защото не знам къде се намират. Можете да ме изложите навън на слънцето. Но няма да ви отведа при тях, за да можете вие да ги отведете към смъртта им. Не са невинни, това е вярно. Обаче не са атакували вас или вашите воини. Нали така? - Може би не са много добри в работата си. Опитаха се да ме убият, помниш ли? – Кралят удари с юмрук сърцето си. – Още бие. - Не представляват заплаха за вас. Силни са, но тази амбиция беше изцяло моя. Доволни бяха с векове да убиват и чукат в Древната страна, така че няма причина да мисля, че това няма да се възобнови в мое отсъствие. Като осъзна колко прям беше, очите му се стрелнаха към Лейла и му се прииска да не беше се проявявал толкова открит. Обаче тя изглежда не се трогна от думите му. След малко Рот рече замислено: - Какво смяташ, че ще стане след тази нощ? - Извинете? Кралят сви рамене. - Да речем, че пощадя живота ти и те освободя... – Лейла ахна и могъщия мъж й хвърли поглед. – Не се самозабравяй, жено. Има още много път да извървим до това. Избраницата сведе глава примирено. Но очите й останаха прехласнати, горящи от оптимизъм, който Кор обаче не споделяше. - Да речем, че те освободя, - продължи Рот. – Какво ще правиш? Сега Кор упорито отказваше да погледне към своята жена. - Наистина добре знам, че Древната страна е благоприятна по това време на годината. Доста повече от Колдуел. Имам имот там и честен източник на финансови средства. Бих искал да се върна там, откъдето дойдох. Рот дълго се взираше невиждащо в него и Кор срещна този втренчен поглед, макар че очите зад стъклата не можеха да го видят. Никой не помръдна в тишината. Не беше сигурен дали някой изобщо дишаше. И тъгата, която струеше от Лейла, беше осезаема. Но все пак тя не оспори нищо. Знаеше, помисли си Кор, тя знаеше точно колко трудна беше ситуацията. - И аз съм го чувал, - каза Рот накрая. – За Древната страна. Хубаво място. Особено ако имаш защитено местенце, където да се настаниш и където човеците ще те оставят на спокойствие. Кор наведе глава. - Да. Точно така. - Не прощавам и не забравям и едно шибано нещо, - Рот поклати глава. – Това не ми е в природата. Но тази жена тук – той посочи Лейла – е минала през повече от достатъчно заради теб. Нямам нужда да си доказвам властта на никого и нямам намерението да съсипя всяка нощ от живота й, просто за да се покажа като решителен отмъстителен задник. Всичко, което каза сега, е истина и докато се разкараш от Колдуел, по дяволите, смятам, че и двамата можем да си живеем с тази договорка. Кор кимна. - Да, наистина. – той прочисти гърло. – И ако ще донесе по-дълъг мир, бих искал да кажа, че съжалявам за действията си срещу вас. Съжалявам за това. Таях много гняв у себе си и резултатът от това беше разрушителен. Нещата са... различни... вече. Той погледна към Избраницата и после бързо извърна поглед от нея. - Аз съм... – Кор пое дълбоко въздух. – Не съм какъвто бях преди. Рот кимна. - Любовта на една добра жена и всичко това. Познато ми е и на мен самия. - И приключихме ли? – прекъсна ги Вишъс сякаш не одобряваше общо взето нищо. - Не, - каза Рот без да отмества поглед от Кор. – Преди да затвърдим всички тези глупости, ще направиш нещо за мен, тук и сега. Кралят посочи килима в краката си. - На колене, копеле. Разбира се, Кор трябваше да си тръгне, помисли си Лейла, докато се опитваше да запази спокойствие. Не можеше да остане в Колдуел. Другите братя може и да приемеха помилването на Рот на пръв поглед, но на бойното боле ставаха какви ли не неща. Нямаше как да бъде сигурно, че насред разгорещена битка някой от воините на краля нямаше да се озове в позиция на несъответствие с това подобряване на отношенията. Особено Куин. И Тор. Само че нямаше да губи време да мисли за това. Когато кралят посочи пода пред себе си, сърцето й подскочи до гърлото и тя притеснено погледна към Вишъс. Рот всячески даваше вид, че това бе среща за помирение, споразумение да се живее и да се позволи да се живее, провъзгласено доброжелателно от него. Но Вишъс я бе заблуждавал и преди, беше докарал двойна игра, в която първоначално беше омекнал, но все пак с охота би се върнал към стария път. Дали кинжал или меч нямаше да посече главата на Кор? Да го убие на място? - На каква цена? – Кор попита краля. - Коленичи и ще разбереш. Кор погледна Вишъс. После върна погледа си върху Рот. И все пак остана там, където си беше. Рот се усмихна по ужасяващ начин, като убиец, който се кани да нанесе удар. - Е? И имай предвид, че аз държа всички карти. - Поклоних се веднъж и само веднъж на другиго. И това почти ми коства живота. - Е, ако не го направиш сега, ще ти коства живота наистина. При тези думи се чу звук от триене на метал в метал и Лейла с шок видя, че Вишъс беше извадил единия от кинжалите си, който беше прясно наточен, дръжката беше до гърдите му. - Прибери го, - скастри го Рот. – Това или ще бъде изцяло по негова воля, или не... - Той не заслужава... Рот оголи остри зъби срещу брата и изсъска. - Качвай се горе. Веднага се качвай горе, по дяволите. Това е заповед. Яростта по лицето на Вишъс бе толкова голяма, че сякаш татуировките по слепоочието му се движеха. Но после направи каквото му бе наредено, което накара Лейла да се замисли за властта, която Рот имаше над Братството. В края на краищата дори собственият син на Скрайб Върджин се подчиняваше на заповедите на краля. Макар че беше очевидно, че Вишъс не бе доволен: звукът от кубинките му, изкачващи се по стълбището, бе като гръм и когато стигна до първия етаж, той затръшна толкова силно вратата, че тя усети как зъбите й изтракаха от удара. - Забавляваше ли се да налагаш волята си, когато беше начело? – промърмори Рот на Кор. - Винаги. Колкото по-силен е воинът... - Толкова по-твърдоглав. - ... толкова по-твърдоглав. Когато и двамата довършиха изречението с едни и същи думи и с еднакво уморен глас, тя се изненада. И все пак и двамата се изправяха пред еднакви проблеми, нали, и двамата водачи на мъже, които бяха високо ценени що се отнасяше до сложните неща... и ужасно опасни – до лошите. Докато Вишъс крачеше напред-назад точно над главите им, отзвукът от крачките му звучеше като безгласов протест срещу това, което очевидно щеше да се стори от тези на долния етаж в подземието и Кор затвори очи за колкото време можа. И после... бавно падна на двете си колена. Поради някаква причина очите й се насълзиха, когато го видя така. Но все пак да видиш как един горд мъж се подчинява, дори и при тези обстоятелства, си беше емоционална гледка. Рот мълчаливо протегна ръка, тази, на която носеше огромен черен диамант, който символизираше неговия статус. На Древния език, той заяви: - Закълни ми се във вярност от тази нощ насетне, закълни се, че няма да признаваш на света никого другиго освен мен и само мен. Ръката на Кор потрепери, когато той я протегна напред. Хвана дланта на Рот, целуна пръстена и после го допря до челото си, докато се покланяше. - От днес насетне, аз се заклевам във вярност на вас и само вас, да служа на вас и никого другиго. И двамата мъже си поеха дълбоко въздух. И после Рот постави ръка на главата на Кор в знак на благословия. Като погледна нагоре, кралят срещна погледа на Лейла със слепите си очи. - Трябва да се гордееш със своя мъж. Това не е дребно нещо за един воин. Тя избърса сълзите от очите си. - Така е. Рот обърна ръката си с дланта нагоре, предлагайки на Кор помощ, за да стане на крака. И Кор... след миг... прие помощта. Когато двамата воини застанаха очи в очи, Рот каза: - Сега накарай всеки един от твоите бойци да направи същото и сте свободни всички да се върнете в Древната страна. Но трябва всички те да се закълнат, разбираш, нали? - А ако вече са се върнали и преминали през океана? - Тогава ще ги доведеш обратно при мен. Така ще бъде. Братството, което ми служи, ще трябва да има повод да се съгласи и това е единственият начин да мога да ги спра да ви преследват, по дяволите. Кор потри лице. - Да. Добре тогава. - Ще останеш тук, докато търсиш твоите момчета. Тук ще е мястото ни за срещи. Ще кажа на Ви да ти осигури телефон, който да използваш, за да поддържаме връзка. Ако приемем, че воините ти все още са от тази страна на океана, ще ни се обадиш, когато сте готови и ще го направим един по един, точно тук. Ако се появят някакви промени в уговорката ни, ще бъдат считани за прояви на агресия и с тях ще се разправям по подходящия начин. Нали разбираш? - Да. - Искам да бъда милостив, но няма да бъда мекушав като женичка. Ще елиминирам всякакви заплахи срещу мен, потвърди, че разбираш това. - Да. - Добре. Значи сме готови, - Рот поклати глава печално. - И по дяволите, мислиш, че ти си имаш проблеми? Поне няма да ти се наложи да се прибереш у дома с цялата тази история. Кралят посочи тавана и Вишъс направи изключително тежка стъпка сякаш знаеше, че говорят за него. Точно когато Рот се обръщаше да върви, Кор проговори. - Господарю... Кралят погледна през рамо. - Знаеш ли, харесва ми как звучи. - Разбира се, - Кор се прокашля. – Относно заплахите към вас. Бих искал да ви обърна внимание на един определен индивид, от когото би било мъдро да се пазите. Рот повдигна една вежда над ръба на очилата си. - Казвай. Глава 26 Жертвата също беше в мисълта му. Както и красотата, жертвата беше въпрос на лична, субективна преценка, анализ на загубите и печалбите, който нямаше правилен отговор, просто компас, който се върти около варианта на посоката север за всеки човек. Троу, роден и после изоставен син на Троу, придърпа хубавото си кашмирено палто по-плътно по жилавото си тяло, докато крачеше надолу по разнебитения тротоар. Кварталът – ако изобщо човек можеше да каже така на неравните пътища и шибаните малки магазинчета – беше по-разрушено място от всяко друго, на което някой някога би могъл да поиска да създаде дом. Но за него жертвата да гледа подобно разрушение и разнебитеност си струваше това, което го очакваше. Което се надяваше, че го очакваше. Общо взето не можеше да повярва, че в момента се е заел със сегашното си начинание. Изглеждаше... нетипично... за джентълмен от неговия калибър. Но животът бе поел в доста посоки, които той самият не би предположил или избрал по своя воля, така че по-скоро бе свикнал с подобни изненади – макар че предполагаше, че дори с тези поличби, възможностите все още ги имаше. Тъй като дори аристократ, който бе пратен на задължителна служба в шайката копелета, бе станал боец, бе опитал да се докопа до короната и после бе освободен от тази група разбойници, за да се грижи за собствените си богати амбиции сам... само за да успее на косъм да се отърве от това да изгори жив, когато неговата любима бе убита за това, че държеше кръвен роб в мазето си. Луда работа, наистина. И странната му събда беше оказала голям ефект върху него. Имаше време, когато се водеше от общоприетите принципи на лоялността и благоприличието, когато се смяташе за мъж, достоен за елитното общество. Но после му се беше наложило да разчита на Кор, за да отмъсти за обида, с която в миналото трябваше да се справи сам. Веднъж попаднал в кръга воини на Кор, след като бе надживял мъката си по начин, който не само изненада онези копелета, но и него самия, той бе започнал да научава, че човек може да разчита единствено на самия себе си. Амбицията, някога презирана от него като ефект на новите богаташи, беше взела връх и беше достигнала кулминация в онова покушение срещу Слепия крал, което почти беше приключило успешно. Обаче Кор беше загубил желанието си за това. И Троу бе открил, че той не беше го изгубил. Рот може и да се радваше на гласувано доверие от страна на населението и да бе отрязал Съвета на глимера, но Троу все още вярваше до мозъка на костите си, че съществува далеч по-добър владетел на расата. Самият той. Така че да, щеше да продължава сам, да намира вратички и да ги отваря, за да постигне резултата, който искаше. Или в тазвечерното му начинание? Да си създаде вратичка. Той се спря и се огледа. Във въздуха се носеше обещание за силен сняг, нощта беше влажна и студена едновременно, облаците се сгъстяваха толкова много, че нощният таван сякаш падаше все по- ниско и по-ниско към земята. Номерата на улица като тази трудно можеха да се разпознаят, тъй като това не беше от местата в Колдуел, където хората се грижеха добре за домовете си. Тук по-скоро щяха да влязат взлом при съседите си и да откраднат, отколкото да поискат назаем чаша захар или гаечен ключ. И така, имаше няколко знака по улицата и дори уличните обозначения бяха махнати в някои пресечки. Но крайната му точка трябваше да е някъде тук... Да. Там. Точно отсреща на улицата. Троу присви очи. И после ги завъртя. Не можеше да повярва, че всъщност имаше светеща табела на прозореца с надпис „ясновидец‖. Точно до задължителната табела с разтворена длан, която също светеше. В лилаво. Като изчака една кола да мине и после му се наложи да стъпи с велурената си обувка в една снежна пряспа, за да стигне до тротоара, той реши, че да, жертвите, които се бе наложило да направи, бяха ужасни, но и нужни, неща, които трябваше да търпи само докато му се налагаше. Например не търпеше да живее на гърба на богати жени, както живееше откакто се бе махнал от шайката копелета. Но дори парите, които беше успял да събере през последните двеста години, не можеха да го издържат според стандарта на живот, който заслужаваше. Не, това изискваше капитал от милиони долари, не, стотици милиони долари. Обаче трябваха жертви. Определено се беше превърнал донякъде в курва, чукаше тези жени в замяна на подслон, временна квартира и нужните дрехи, които бяха достойни за уважаваното наследство на кръвта му. Но щеше да ги вземе след беднотията всички тези години при Кор. Щеше да е прекалено хубаво, ако никога повече не видеше евтин разтегателен диван с празни кутии пица по него. Както бяха нещата сега, сексът беше ниска цена за това, което получаваше в замяна – а и освен това, всичко щеше да си струва, когато той стане онзи на трона. Като достигна отсрещната страна на пътя, той прескочи снежна пряспа и изтупа с тропот обувките си от полепналия сняг. - Обаче ясновидец, - промърмори той. – Човешки ясновидец. Като стигна вратата, която бе боядисана в лилаво, той почти се върна обратно. Цялото това нещо започваше да изглежда като една безвкусна шега. Как иначе можеше да се обясни присъствието му тук... Тримата мъже, които завиха след ъгъла до него, обявиха пристигането си по три различни начина. Първият си дръпна от цигарата, която пушеше този в средата. После последва кашлицата на онзи отляво. Но беше пичът вдясно, който наистина направи нещата. Мъжът се спря като поразен. После се усмихна, разкривайки позлатен преден зъб. - Да не си се изгубил? - Не, благодаря ви, - Троу се обърна отново към вратата и натисна дръжката. Беше заключено. Тримата мъже се приближиха и Боже, никога ли не бяха чували за афтършейв? Одеколон? Разбира се, изглежда дори шампоанът можеше да е непознато нещо за веселяшката група. Троу отстъпи встрани от прага, за да може да надзърне през прозорците. Беше тъмно. Трябваше да се обади за час, реши той. Нещо като при бръснар. Или счетоводител... - Искаш да узнаеш бъдещето си ли? Това бе казано толкова близо до ухото му и когато Троу се обърна, той откри, че триото се беше приближило, тримата се бяха разстлали като колие около него. - Затова ли си тук? – този със златния зъб отново се ухили. – Да не си суеверен или нещо такова? Очите на Троу пробляснаха по тях. Онзи с цигарата я изгаси, макар че беше само наполовина изпушена. А този, който почти имаше хронична обструктивна белодробна болест, бе спрял да кашля. После този с четиринайсет каратовия зъб плъзна ръка в коженото си яке. Троу отново завъртя очи. - Вървете си, господа. Не съм за вас. Водачът им, който говореше, отметна глава назад и се засмя. - Господа? Да не си англичанин или нещо такова? Ей, той е британче. Познаваш ли Хю Грант? Или онзи, дето се прави на американец в „Доктор Хаус‖? Как му беше името... задник. На думата „задник‖ мъжът извади нещо, което изглежда беше хубав джобен нож. - Давай кинтите. Или ще те нарежа. Троу не можеше да повярва. Любимите му обувки бяха съсипани, беше поставен в ситуация да се разправя с човеци и стоеше пред място, по-подходящо за вземане на крек, отколкото за някаква легална работа. Определено това беше последният път, в който приемаше сладкодумни съвети по време на пиянство от глимера. Без по-скоро блудкавото мнение на тази жена за така наречения ясновидец, в този момент той щеше да е от правилната страна на пътя, далеч през града, пиещ шери. - Господа, ще ви го кажа само веднъж. Не съм хапка за вас. Вървете си. Джобният нож се озова пред лицето му, толкова близо, че носът му беше в опасност от подрязване. - Давай си шибаните пари или шибаният ти... Ох, хора. Троу оголи дългите си зъби, вдигна в ръцете си двама от мъжете... и изръмжа към тях сякаш възнамеряваше да им разкъса гърлата и на тримата. Отстъплението беше по-скоро забавно да се гледа и малко го развесели: тези трима глупаци определено бяха погледнали смъртта в очите и бяха решили, че идиотските им социални умения са нужни на някое друго място. Всъщност едва ли можеха да демонстрират по- добро и абсолютно отстъпление, дори умишлено да си го бяха поставили за цел. Бягаха, бягаха, бягаха, проправиха си път зад ъгъла, откъдето бяха дошли. Когато Троу отново се изправи пред вратата, той се смръщи. Беше отворена около сантиметър, сякаш някой бе дошъл и открехнал. Като я бутна, той изобщо не се изненада, че завари потъмнена лампа над главата си и стълби, боядисани в лилаво пред себе си. - Ехо? – извика той. Чуха се стъпки по стълбите, после пресичащи етажа над главата му. - Ехо, - повтори той. После промърмори, - Тази умишлена мистерия наистина ли е необходима. Като влезе вътре, той стъпи с крака по черната изтривалака, за да се отърве отново от снега по обувките си. После продължи към присъствието на който беше пред него, като вземаше по две от ниските стъпала наведнъж. - Ииии отново лилаво, - каза той тихо и задъхано, когато се качи на площадката горе и продължи към единствената врата на втория етаж. Поне знаеше, че е достигнал крайната си дестинация. В квадрата в средата на вратата имаше изображение на длан, черното очертание на пръстите и линиите на живота беше направено с лека ръка, нищо стилизирано както трябва, нито дори нарисувано от художник. Мили Боже, това беше абсурдно. Откъде тази пияна жена щеше да знае как да се свърже с Омега? Чрез човешки портал, без съмнение. И все пак, дори съмнявайки се, той знаеше, че щеше да продължи тази среща до вероятната задънена улица. Проблемът му, разбира се, беше, че търсеше път към властта и не намираше никаква. Не искаше да вярва, че глимера наистина беше една изгубена кауза, както изглеждаше. В крайна сметка, ако не можеха да му предоставят позицията, от която да изземе ролята на Рот, откъде другаде щеше да вземе запаси, да наеме воини или други такива неща? Хората не бяха особена помощ. И той продължаваше да вярва, че е най-добре тази друга нахлуваща раса да не знае за съществуването на вампирите. Бяха подчинили всичко останало на прищявките си и оцеляването си, включително и самата планета, благодарение на която живееха. Не, хората бяха кошер, който не биваше да се разклаща. Тогава какво му оставаше? Братството беше друг въпрос. Шайката копелета вече не беше вариант. И му оставаше само още една възможност, която да изпробва. Омега. Злият. Ужасният противовес на Скрайб Върджин... Вратата се отвори със скърцане сякаш в къща, обитавана от духове. Като се прокашля, той си помисли: ако е гарга, да е рошава. Или в неговия случай, дано си струва съсипаните му обувки Ферагамос, които бяха около хиляда и петстотин долара. - Ехо? – каза той. Когато не чу отговор, той се приведе леко. - Ехо? Приемате ли... – каква беше правилната дума? Клиенти? Откачалки? Наивни загубеняци? – Имате ли време да поговорим за малко? Отиде напред и постави ръка върху касата на вратата и веднага се намръщи, когато я дръпна рязко и я разклати. Сякаш беше усетил леко електричество по дланта си. - Ехо? – повтори той отново. С ругатня Троу влезе в тъмната стая... и моментално се отдръпна от миризмата. Пачули. Боже, как мразеше пачули. Ах, да, тамян гореше там на масичката, пълна с камъчета и мъниста. Запалени свещи в ъглите. Огромни ивици плат в различни цветове и с различни принтове висяха от тавана. И естествено, тя си имаше малък трон и кръгла масичка пред него... и кристална топка. Това беше прекалено. - Всъщност, мисля, че съм сбъркал мястото, - той се обърна. – Ако ме извините... Звукът, който се чу от мястото отсреща, бе достатъчно силен, че да му докара звън в ушите и да го накара да подскочи на място. Като се завъртя обратно, той попита: - Госпожо? Добре ли сте? Когато не чу отговор, той се почувства поразен от преизпълващо параноично чувство. Като се заоглежда наоколо, той си помисли... махай се. Веднага. Изчезвай от това място. Нищо не беше наред тук. Точно в този момент вратата, през която беше влязъл, се затръшна и изглежда се заключи сама. Троу се втурна, хвана дръжката и опита отново да я отвори, завъртайки топката напред и назад. Не се помръдна и не се мръднаха и пантите, когато се опита да избие вратата от касата. Той удряше с юмрук, докато го заболя... Троу замръзна, косъмчетата по врата му настръхнаха. Като погледна през рамо, той се подготви за нещо, което не знаеше какво е. Обаче имаше нещо в стаята с него... и не беше от този свят. Глава 27 В клуб „сЕнКи‖, докато Трез стоеше в края на дансинга, очите му се предполагаше, че са впити в тълпата пред него. Но всъщност той не виждаше нищо. Не виждаше лилавите прескачащи лазерни лъчи, нито облаците дим от машините. И със сигурност не и хората, които бяха притиснати един в друг като лъжички в посребрено чекмедже. Решението да си тръгне, когато всъщност му хрумна, следваше целия дух на нощта: дойде изневиделица и той беше безсилен да не се подчини. Като отиде до бара, той завари Хекс със скръстени ръце и присвити очи, загледана в няколко пича, които настояваха за по още едно, въпреки че отдавна бяха достигнали нормалните лимити... и вероятно бяха и надрусани. - Чудесен момент нацели, - промърмори тя на фона на кънтящата музика и секса. - Знаеш колко ти допада да ме гледаш как омитам пода с човеци. - Всъщност трябва да вървя. Може и да не се върна тази вечер, става ли? - Да, разбира се. Отдавна ти казвам да си починеш малко. - Звънни ми, ако имаш нужда от мен, окей? - Винаги. Нетипично за него, Трез постави ръка на рамото й и леко го стисна – и ако това я учуди, Хекс добре го прикри. После, когато той се обърна... Главнокомандващата охраната го хвана за ръката и го спря. - Искаш ли някой да дойде с теб? - Моля? Металносивите й очи огледаха лицето му и съсредоточеността в тях го накара да се почувства сякаш тя можеше да види в душата му. Шибани симпати. Заради тях интуицията беше гадно нещо, поне що се отнасяше до разгадаване настроението на отсрещния. - Доста са ти паднали бушоните, Трез. Хайде стига. - Какво? В следващия момент тя го хвана здраво за ръката и го поведе отзад, където проститутките се преобличаха и където се приемаха доставки. - Честно, добре съм. Въпреки че протестираше, тя почти го изтика през задната врата на клуба и в следващия момент телефонът й се озова в ръката й и пишеше съобщение. Трез вдигна ръце, когато събра две и две. - Недей да тревожиш Ай Ем... Хекс, сериозно, няма нужда да... Брат му буквално се материализира само секунда след като Хекс свали надолу телефона си, облечен в шефската си престилка и шапка, с кърпа в ръка. - Добре, това е абсурдно, - Трез се прокашля така, че гласът му да звучи по-убедително. – Напълно съм способен да стигна сам там, където трябва да отида. - И къде е това? – настоятелно попита Ай Ем. – До едно място, даващо стаи под наем в другия край на града? Може би на третия етаж? Как беше номерът на апартамента... и не ми казвай, че не си видял автобиографията. - Искате ли да ми обясните за какво, по дяволите, говорите, момчета? – Хекс заотмества поглед между двамата. – И може би да ми обясните защо мъж, който бе почти мъртъв от тъга през последните месеци, внезапно носи във въздуха аромата на обвързването си? - Не, - отсече Трез. – Няма нужда да ти обясняваме всичко това. Бърз поглед към брат му и Трез се зачуди дали щеше да се наложи да се сборичкат. Но Ай Ем просто поклати глава. - Дълга история, - промърмори готвачът. – Хайде, Трез, да те заведем у дома. - Мога да се дематериализирам. - Но ще го направиш ли, това е въпросът. - Нямаш време за това – рече Трез, когато мъжът се запъти към БМВ- то на Трез. Което да, беше същото като модел и година като на брат му. Бяха направили добра сделка за красавиците, така че кой да ги съди. И о, по дяволите, Ай Ем някак бе успял да се сети да донесе проклетия ключ. Сякаш го беше планирал, може би дори заедно с Хекс. Бележка наум: да си го вземе обратно от него. И ако не можеше, тогава да си купи нова шибана кола. - Хайде, - рече Ай Ем. – Да вървим. Докато другите двама го зяпаха сякаш му бе поникнал рог по средата на челото, Трез се замисли дали да не се дематериализира сам, като остави Ай Ем без някого, когото да закара, а Хекс – с теориите й за психично здраве и „бушоните‖ му, каквото и да значеше това. Но нещо в дъното на подсъзнанието му сякаш бе съгласно с тях. Колкото и да не искаше да си го признае. Така че да, какъвто беше добър идиот, той се вмъкна насила и дори си сложи колана – и Ай Ем също не изгуби време, докато ги докара до северната част и се отправи извън града с бясна скорост. - Ходил си до апартамента й, нали? Макар че главата на Трез бе започнала да тупти, той пусна радио Сириус ЕксЕм. Кид Инк пееше „Мръсотии‖ и Трез затвори очи и се замисли за онази целувка. Шибаният си ум ли беше изгубил? Неговата шелан бе мъртва от няма и три месеца и той се натискаше с някаква непозната? И точно това го тревожеше, причината да си тръгне от клуба. Да бъде около всички тези хора, мляскащи се пред лицето му и чукащи се в специалните тоалетни, които беше направил именно за това, бяха разтеглили станалото с Териса като билборд във Вегас – и вината, която се покачваше у него, свиваше стомаха му сякаш имаше хранително натравяне. Гадеше му се и се чувстваше като подут, замаян и слаб. Ай Ем надвика радиото. - Нали? Като извърна глава, Трез загледа колите в бавната лента, които подминаваха с брат му, като че проклетите автомобили бяха паркирани там. - Да, така е. Живее в бунище. Там не е безопасно. Ще я наемеш, нали? - Не, няма да я наема, по дяволите. Трез премести фокуса си от отсрещния нощен трафик към жилищните сгради, които се бяха сгушили нагъсто покрай магистралата, където градът минаваше от централна част в покрайнини. В безброй прозорци той видя хора, минаващи от стая в стая или седящи на дивани, или четящи в леглата си. Точно сега би си сменил мястото с всеки от тях, дори и да бяха хора. - Не й прецаквай възможността заради мен, - Трез разтри очи и примига, за да изчезнат точките пред очите му от търкането. Шибаното нощно каране винаги го смазваше. – Не е честно. Боже, не можеше да повярва, че беше целунал друга жена. Когато беше с Териса, когато тя беше срещу тялото му и гледаше в очите му, беше лесно да се убеди, че това беше преродената Селена. Но с разстоянието и времето идваше логиката: тя беше просто непозната, която приличаше много на любимата, която бе изгубил. По дяволите. Беше допрял устните си в тези на друга жена. Трез погледна брат си в опит да спре да мисли за това, което беше направил. - Сериозен съм, Ай Ем. Ако е квалифицирана, дай й работата. Трябва да се махне от онова ужасно място, в което живее... и няма да я притеснявам. Няма да се върна там. - Е, не бих искал и да не идваш в ресторанта заради нея. Трез върна погледа си върху пътя отпред, но фаровете на отсрещните коли караха очите му да се насълзяват. Като отново потри очи, усети как стомахът му се преобръща. - Хей, ще ми направиш ли една услуга? Ай Ем погледна към него. - Да, каквото и да е. От какво имаш нужда? - Отбий. - Какво... - Веднага, по дяволите. Ай Ем кривна волана и се заби в банкета, и преди колата дори да спре, Трез вече отваряше вратата си... което задейства защитната система и гумите напълно спряха. Точно както беше казала онази жена. Като се наведе навън колкото можа, Трез повърна малкото количество от стомаха си, което всъщност не беше нищо друго освен стомашен сок. И докато повръщаше, усети как идва още един прилив, изруга и осъзна, че петната пред очите му се заформяха в едно огромно. Мигрена. Тъпа, шибана мигрена. - Главоболие? – попита Ай Ем, докато камион Семи ги подминаваше с ръмжащ звук. Не беше безопасно, помисли си Трез, когато студът навлезе в купето на БМВ-то. Трябваше да спрат в някоя отбивка... Отговори на въпроса на брат си с още една серия повръщане и после се отпусна тежко в седалката. Без видима причина погледна към белите си спортни панталони и забеляза следи от одраскване от момента, когато бе припаднал на земята. Точно затова не се носи бяло. - Какво мога да направя? – попита Ай Ем. - Нищо, - той затвори вратата. – Да продължаваме. Ще опитам да го задържа... но може ли да спрем отоплението? Не помнеше много от пътуването обратно до имението, прекара времето си в наблюдаване на еволюцията на голямото петно от малки светещи точици в средата на гледката му до разпростирането му – сякаш разтвори криле и полетя към периферията на зрението му. Но в следващия момент брат му му помагаше да излезе от колата и го изпращаше като инвалид нагоре към входната врата на имението. След като влязоха вътре във фоайето, неговите цветни колони, позлатени листа и проклети кристални свещници му бяха достатъчни, за да му се догади отново. - Мисля, че ще... Фриц, догенът иконом, му поднесе хартиена торба точно в този момент. Хартиена торба. Като от болница, светлозелена хартиена торба. Докато Трез се превиваше на две и задържаше отвора пред устата си, той си помисли няколко неща: първо - кой, по дяволите, кръжеше наоколо с хартиени торби под ръка; второ - какво още, по дяволите, носеше този мъж в пингвинския си костюм; и трето - защо трябваше да бъде такова дразнещо зелено? Ако ще правиш нещо, в което хората да повръщат, защо, по дяволите, ти трябва да го правиш в цвят на грахова супа? Веселяшко жълто може би. Хубаво и спретнато бяло. Макар че като вземеше предвид вида на панталоните си... Когато Трез най-после се изправи, проклетата наковалня, настанила се в половината му глава, започна да бумти и мислите му започнаха да се заплитат в странното усещане, което идваше от мигрените му. - Ще ми помогнеш ли да се кача до горе? – промърмори той без да се обръща към някого. Не беше изненада, че Ай Ем пое нещата и го качи до стаята, в която оставаше откакто Рейдж, Мери и Бити се бяха преместили в големите апартаменти на третия етаж. През стаята. На леглото. Право по гръб. Както и обикновено, изправянето на крака само леко отлагаше предстоящия ужас, беше само кратък миг, в който стомахът му се успокояваше и главата му ставаше по-лека... и после нещата се завръщаха стократно по-зле. Поне Ай Ем знаеше точно от какво той се нуждаеше. Една по една обувките на Трез бяха махнати, но брат му знаеше, че чорапите трябва да останат, защото Трез имаше невероятно слабо кръвооросяване и му ставаше студено при главоболия. После колана и спортните панталони бяха свалени, а одеялото – затъкнато около него. Спортното сако и ризата останах. За да ги свали, щеше да бъде нужно твърде много движене на тялото му насам-натам и вероятно щеше да предизвика още повръщане. Което е точно това, от което нямаш нужда, когато главата ти пулсира. После последва дърпането на завесите, въпреки че навън нямаше луна тази нощ. Поставянето на хартиената торба за еднократна употреба до леглото му. И неизбежното спадане на матрака, когато Ай Ем се отпусна до него. Боже, бяха правили това толкова много пъти. - Обещай ми, - каза Трез в мрака от затворените си клепачи, - че ще я наемеш. Няма да я преследвам, обещавам. Всъщност не искам да я виждам никога повече. Беше прекалено отговорен, че да направи отново нещо глупаво... Когато вкусът й се завърна в устата му, той простена от болката в сърцето си. - Ще ми се да си пиеш лекарствата за тези неща, - Ай Ем изруга тихо. – Мразя да те гледам как страдаш така. - Ще мине. Винаги минава. Наеми я, Ай Ем. И няма да я притеснявам. Той почака нещо да му бъде отвърнато от брат му, някакъв отговор или аргумент, и когато не чу нищо, той отвори очите си – само за да трепне и да се сепне. Макар че единствената светлина в стаята идваше от почти затворената врата към коридора, шибаното нещо дразнеше прекалено чувствителните му очи. - Знам, че не е Селена, - промърмори той. - Повярвай ми. Много добре знам, че тя не е моята жена. По дяволите, последствията от тази целувка бяха точно шибаната му мигрена. Разкаянието буквално му беше взривило главата: вината беше като инсулт. Доктор Джейн може би трябваше да изпише медицински журнал за него. - Не я наказвай за грешка, която е моя. Поне това искаше да каже. Не беше напълно сигурен какво излезе от устата му. - Просто си почивай, - рече Ай Ем. – Ще викна Мани да се качи и да те види. - Не го занимавай, - или нещо подобно по смисъл. – Но ти можеш да направиш нещо за мен. - Какво е това нещо? Трез се насили да си отвори очите и надигна глава, въпреки че му се виеше свят. - Доведи ми Ласитър. Доведи падналия ангел тук. - Сега, ако не възразяваш, ще разменя няколко думи с Избраницата на горния етаж. Когато Рот го каза, Лейла не се заблуди. От тона му ставаше ясно, че изобщо не иска позволението на Кор да разговаря с един от собствените си подчинени. Ако гласът на краля беше още малко по-сух, щеше да остави прахоляк по всички мебели. Но и тя също наистина искаше да разговаря с него насаме и когато Рот посочи стълбите, тя кимна. С кратък поглед към Кор, тя забърза нагоре по стълбището, отвори вратата горе и се изправи очи в очи с Вишъс. Нямаше нужда да се тревожи. Братът отказваше да я погледне от мястото, където стоеше до масата. Едва вдигна чашата, която използваше за пепелник и излезе през плъзгащата се стъклена врата. Кралят се качи по-бавно и тя се почувства зле задето не му помогна. - Господарю, - каза тя, - има маса отдясно на около четири метра... - Добре, - Рот затвори вратата към мазето. – Ще имаш нужда да седнеш. Вишъс отвън ли е? Мога да подуш свежия въздух. - А... – Лейла преглътна с усилие. – Да, той е на верандата. Искате ли... да го извикам ли? - Не. Това е между теб и мен. - Разбира се, - тя се поклони, въпреки че не можеше да я види. - И да, мисля, че наистина ще трябва да седна. - Добро решение. Кралят остана точно където беше, съвсем близо до вратата, която току-що бе затворил... и за момент тя опита да си представи какво би било да живееш без никакво зрение. Пред него можеше да зее яма, можеше да има пръснати кабърчета по пода или... един Господ знае какво. И все пак, като огледа челюстта му, със сигурност изглеждаше способен да се справи с какви ли не неща. И как му завиждаше за това. - Е, седни тогава, окей. Откъде знаеше?, зачуди се тя, докато той се придвижи и седна в един от четирите стола. - Да, господарю? Рот продължи да говори със спокоен и равен глас, изреждаше редица изречения, пълни с думи, които при други обстоятелства, тя с лекота щеше да разбере. В този случай обаче – нищо кой знае какво след „Малките ти са...‖ не успя да попие в ума й. - ... от време на време нощем и денем, като ще следим графика на смените. Така е честно и по равно и смятам, че уравновесява интересите на всички. Фриц ще бъде отговорен да те придружава до... - Извинете ме, - тя сякаш се задави. – Бихте ли... моля ви, може ли да повторите това, което казахте току-що? Лицето на краля сякаш омекна. - Искам да взимаш децата си от време на време за някоя и друга нощ и ден. Става ли? С Куин ще си поделите попечителството по равно и ще бъдеш отговорна за вземането на всички решения, които ще доведат до техния добър живот. Лейла замига бързо, осъзнавайки, че всяка част от тялото й трепери. - Значи не съм лишена от правата си. - Не, не си. - О, господарю, благодаря ви, - тя покри устните си с длан. И после заговори през ръката си. – Нямаше да мога да живея без тях. - Знам. Разбирам това, повярвай ми. И Светилището ще осигури безопасност. Лейла подскочи. - Извинете, какво? - Ще ги водиш в Светилището и ще оставаш с тях в личните покои на Скрайб Върджин – по дяволите, тя не ги използва повече. Това е най- безопасното място за трима ви, защото дори не е на планетата и Фюри и Кормия ме увериха, че лесно ще можеш да пътуваш като Избраница с децата си – само трябва да ги държиш здраво и си готова, - Рот поклати глава. – Куин ще удари със задник тавана от шок, когато му го кажа, но няма как да оспори как са децата, ако са там горе. А когато не са с теб... си свободна да ходиш където искаш, да бъдеш с когото искаш и можеш да използваш това място като свой дом. Последва пауза и Лейла се изчерви. Защото Рот много добре знаеше какво щеше тя да иска да прави и с кого. Поне докато Кор не тръгне към Древната страна. - Да, - каза тя бавно. – Да, да, разбира се. - Само едно условие – трябва да ги връщаш обратно, когато е време Куин да ги вземе. Точно както и той ще трябва да ги води при теб, когато е твой ред. Графикът трябва да бъде уважаван и от двама ви. - Напълно. Те имат нужда от баща си. Важна фигура е в техния живот. Не желая да правя нищо, за да преча на това. И Рот беше прав. Сега, когато изцяло беше помилвана по обвиненията си в измяна, основният аргумент на Куин за това да не вижда децата щеше да бъде, че тя не може да бъде в къщата на Братството с тях и нямаше друго място, друго убежище, нямаше някакъв подслон или постройка, дори да беше опасана от охрана от стотици Вишъсовци, нямаше такова място, което да се доближи до защитеността, която имението предлагаше. Решението? Да не е на тази планета. Все пак бе имало едно нахлуване в Светилището преди около двадесет и пет години. И беше удар, направен от недоволстващи в глимерата, които вече не бяха сред живите. Тя и Лирика и Рамп щяха да са щастливи и добре и там. Всичките цветя и зелената трева, мраморните фонтани, храмовете. Щеше да има много неща, които да изучават, докато растат и се движат все повече иповече. - Идеално е, - каза тя. – Идеално е, господарю. - Ще си вървя у дома и ще говоря с Куин. Ще го пусна в смяна от утре, когато се свечери. Може да дойдеш до имението тогава и да вземеш децата. Лейла сведе глава. - Това е... толкова време за чакане. - Така ще бъде. Куин е много нестабилен и не искам да си там, когато го запознаем с графика на посещения или когато дойдеш и вземеш децата. Така че това нацелване на момента е всичко, което имаме. Но ще кажа на Бет да ти изпрати още снимки. - Снимки? - Да, не ги ли получаваш на телефона си? - Не си взех телефона с мен... тя ги снима ли? - Всички ги снимат. Има някаква група и си в нея... или поне така ми казаха. Жените искаха да не пропускаш абсолютно нищо. - Толкова са... – Лейла си пое дълбок, подготвящ я дъх.- Много е мило от тяхна страна. - Знаят през какво минаваш. Или поне имат някаква представа и са направо ужасени, по дяволите. Лейла постави ръце на лицето си. Сякаш това някак щеше да й помогне да се държи. - Ела тук. Като кралят й махна да го приближи, тя скочи от стола си и се затича към него. Да прегърне Рот беше като да прегърне огромно пиано, всичко беше прекалено твърдо и голямо, за да успее да го обгърне. Обаче кралят я задържа в отговор, потупвайки я по гърба. - Ще ми направиш ли една услуга? Тя заподсмърча и погледна нагоре към твърдата му брадичка. - Каквото и да е. - Внимавай с Кор. Дори да не те убие физически, той все пак може да съсипе живота ти. Лейла успя само да поклати глава. - Той вече го направи, господарю. Щетите, боя се, вече са нанесени. Глава 28 Докато Троу търсеше в опасаното с платове помещение на ясновидеца, в офиса със запалени свещи или стаята, или както някой изобщо би го нарекъл, чуваше единствено барабанния шум на сърцето си. Изглеждаше сякаш е сам, но инстинктът му подсказваше друго. Като пъхна ръка в палтото си, той напипа дръжката на пистолета си и се сети за тримата мъже, които бе уплашил надолу по улицата. Предпочиташе да се изправи пред нещо по-неекзотично като трима разбойници и джобен нож. Като заоглежда наоколо, той затърси източника на шума, който беше чул, нещото, което бе включило инстинктите му, нещо... Мили Боже, какво беше това? Нищо не се движеше в пространството. Абсолютно... нищо. С някакъв трик... или нещо, което не знаеше какво е,... пламъците на свещите замряха на място сякаш бяха на снимка, не се топеше восък, не се виждаха трепканията на златните езичета пламък, не се издигаха тънки струи дим във въздуха. С усещането за абсолютна заплаха, той вдигна ръка, дръпна ръкава си и погледна часовника си Одемар Пиге. Стрелките, които функционираха чудесно, когато излезе от сегашното си жилище, вече не обикаляха циферблата. Започна да ходи – просто за да си докаже, че може – и отиде до прозореца, дръпна пердето и погледна към улицата. Нямаше минаващи коли. Но все пак и нямаше как да се видят... Отсреща на пътя, от другата страна на тази, където се намираше, имаше двама души, които седяха в овехтели фотьойли и гледаха телевизия. Главите им бяха обърнати лице в лице и единият поднасяше бутилка бира към устата си. Не се движеха. Нито се движеше рекламата на КФС на екрана. - Прескъпа Скрайб Върджин... – той затвори очи и се завъртя с гръб към стената. – Що за лудост е това? Той се замисли за това, което жената, която го бе пратила тук, му беше казала. Ясновидец извън града. Вещица. Човешка вещица, която има достъп до портали от другата страна. Разговорът бе започнал около масата, обградена от женски от висшето общество, всички те бърбореха за „проблемите‖ си и решенията за ужасни неща като подове, които лъщяха твърде светло или бяха прекалено тъмни, прекалено несъвместими и за чантите Биркин, чиито подплати се скъсваха и о, какво още... за невнимателните любовници и хелрени, които не можеха да разберат моралния смисъл, който идваше от новата колекция пролет-лято на Шанел. В някакъв момент една от жените беше подхванала темата за ясновидци и четящи карти Таро и как й било помогнато от някаква местна жена. Как било зловещо колко точна била човешката вещица. И как накрая спряла, защото „нещо не изглеждало наред‖. И кой да знае, че това ще се окаже правилно заключение. Вероятно единственото, което милото момиче бе познало. Като се стегна за някаква атака, Троу зачака някакво подобие на дух да се появи от тъмния ъгъл или прилеп да закръжи около главата му, или зомби да се завлачи иззад него. И ако бяха последните две, това оръжие можеше и да се окаже полезно срещу тях. Когато нищо не се случи, той започна да се чувства глупаво. Поне докато не погледна свещите отсреща. - Ще ме пуснеш, - каза той на застиналия въздух. – Ще си вървя и повече няма да те притеснявам. Нямаше представа на кого говори. И когато не получи отговор, той се надъха и пристъпи напред към кръглата масичка. Като я приближи, той устоя да не погледне в кристалната топка, погледна през рамо... Драскащ звук, сякаш от нокти по дървена повърхност, привлече погледа му наляво. Имаше нещо на пода. Приближи се внимателно, държейки пистолета нагоре – и разпозна контурите на нещото едва когато го приближи. Книга. На пода имаше книга, която изглежда беше доста стара и със захабена кожена корица и дебели страници с твърди ръбове. Като коленичи, той се намръщи. Около предмета имаше обгорена следа, сякаш присъствието на книгата докарваше топлина, достатъчна да прогори дървените дъски под нея. Това ли беше звукът, който бе чул?, зачуди се той. Дали пристигането му от самолета на съществуването бе обявено с този силен ударен звук? Той се протегна и докосна корицата... С просвистяване той отдръпна ръката си и както бе направил до вратата, когато опитваше да влезе, той разтресе дланта си в опит да се отърве от неприятното гъделичкащо усещане... Книгата се разтвори без предупреждение и Троу политна назад, падайки на задника си. Облаче прах се надигна от пергаментовите страници и той присви очи. Мастилото изписваше листовете хоризонтално и беше пълно със знаци, но не бяха на език, който той можеше да разпознае. Той се приведе... и ахна. Каквото и да беше написано, се променяше, чертичките и точките на мастилото се местеха наоколо, докато... текстът се оказа на Древния език. Да, това беше майчиният език. И абзаците изглежда бяха за... Троу вдигна поглед. Огледа наоколо. После, действайки по импулса, който изглежда беше силен, колкото и инстинктът му за оцеляване, той затвори книгата и я взе. Усещането като от токов удар вече не беше неприятно. Наистина изглежда книгата бе жива в ръката му и одобряваше хватката му, както котка би се увивала и мъркала около ръката на стопанина си. И точно тогава се случи. Изведнъж зазвуча отдалечена сирена и когато погледна към прозорците, пламъците на свещите по ъглите на стаята започнаха да се движат още веднъж. Вратата, през която бе влязъл, се открехна със скърцане. Тази врата, която беше заключена... сега бе отворена. Троу хвана книгата до гърдите си и се засили към изхода, тичаше сякаш от това зависеше животът му. И нямаше да спре, докато не бъде пак долу на улицата в кишата и студа. За миг страхът го преследваше като хищник, но това не продължи дълго. Подкрепен от книгата, опряна срещу сърцето му, той се усети, че се усмихваше, когато се дематериализира извън квартала. Глава 29 След като кралят си тръгна, Лейла се върна обратно в мазето на къщичката и не се изненада, че завари Кор на крака и крачещ, докато я чакаше да се върне. - Значи си тръгнаха? – попита той. - Да. Тръгнаха си. - Тук има ли някаква охранителна система? Има ли някакви оръжия в къщата? - Контролното табло на охранителната система е горе в кухнята и Ви ми каза как се включва. - И включи ли я? Не беше настоятелен, но бе особено напрегнат, сякаш единственото, което можеше да ги отдели от... вълци или нещо друго... бе възможността да се заключат и да се обградят с оръжия в очакване на атака. - Не съм. Кор се усмихна сякаш искаше да направи усилие да не изглежда неприятен, но очите му бяха всичко друго, но не и спокойни. - Как се включва алармата? - Аз... ах, ще ти покажа. Имаше чувството, че той няма да е доволен, докато не разбере как работи това нещо и не го включи сам. И беше права. Той настоя да вкара кода и да натисне бутоните. После очевидно беше време да се проверят всяка една врата и всеки един прозорец в къщата. Лейла го следваше където и да отиваше - една след друга, всяка стая и баня, проверяваше ключалките на прозорците и резетата, които бяха по частите на прозорците, които се отваряха нагоре, така че да не могат да бъдат помръднати дори на сантиметър или два. После последва оглед на всяка ключалка на всяка врата. И той провери дори вратите на гаража, макар че настоя тя да остане вътре, защото навън бе студено. Като отново влязоха в кухнята, той кимна, докато настройваше алармата. - Къщата е добре защитена. - Вишъс се занимава с тези неща. - Добре си върши работата. Кор отиде до кухненската печка и започна да отваря шкафчетата. - Тези трябва да свършат работа. Един по един той извади всички ножове, които успя да намери: сатър, назъбен нож, два по-малки и един за обезкостяване. Като ги постави в кърпа, той ги уви във вързоп и после протегна ръка към нея. - Слизаме долу. Лейла също се протегна и потрепери, когато дланите им се докоснаха. Когато заслизаха надолу, тялото й се отпусна. Стигнаха дъното на стълбите и той се спря и се вгледа в нея. Тя му даде малко време, за да говори. И когато не каза нищо, тя прошепна: - Да, моля те. Той затвори очи и се унесе. После главата му клюмна. - Сигурна ли си? - Не съм била по-сигурна през целия си живот. Той отвори очи. - Ще бъда нежен с теб. Беше й на езика да му каже да не се въздържа: всъщност последното, което тя искаше от него, бе да задържа нещо, защото това спокойно можеше да е единственият път, в който ще са заедно. Но мозъкът й спря да работи. Защото Кор я придърпваше към тялото си. Със свободната си ръка, онази, в която не държеше всички онези ножове, той погали бузата й и после прокара палец през долната й устна. В следващия момент устните му бяха опряни в нейните, притискащи се, милващи. Целувката беше мека като дихание и това беше дразнещо. Тя искаше още... и все пак, когато опита да го получи, той леко се дръпна назад, запазвайки контрол. Когато най-после прекъсна целувката, той погали с длан косата й. - Може ли да вляза в спалнята ти, любима? Очите му бяха толкова красиви, бляскави и горещи, дълбокото тъмносиньо бе станало почти черно от страстта, която изпитваше към нея. И за нея неговото лице беше красиво, всичко беше силно, мускулесто и мощно, дефектът на горната му устна не беше нещо, което тя забелязваше или за което постоянно мислеше. Всъщност целият той я привличаше, силата му и уязвимостта му, дивашката му природа и усилията за любезност, които правеше, воинът у него и защитникът, който излизаше наяве за нея. - Да, - прошепна тя. - Бих те занесъл на ръце, но не съм толкова силен, поне сега. Той взе ръката й и заедно влязоха в спалнята, в която бе опитвала да спи през деня. И я виж ти, въпреки липсата на почивка, тя се чувстваше толкова будна и жива, че почти беше болезнено. Кор светна лампата на бюрото и затвори вратата. После я поведе към леглото, като се наведе, за да затъкне вързопа с ножовете точно под пружината. Седнаха и тя усети, че се изчервява. Той се усмихна. - Притеснението ти ме погубва, любима. Погледни ръцете ми. Той ги протегна към нея и силното треперене беше съчетано с изпъкнали вени, които обрамчваха предмишниците и китките му. - Мечтаех си да те докосна, - промърмори той. – Толкова много пъти съм... - Тогава ме докосни сега. Той изглежда се вцепени и тя хвана раменете му и поднесе устните му към своите... и о, мила Скрайб Върджин, когато тя не се възпря, той също не го направи. Кор имаше вкус на секс и отчаяние и не мина много време преди ръцете му да станат по-груби и ръмженето му да наруши тишината в притъмнената спалня. Наистина вече не внимаваше с нея и като я повдигна, тялото му избута нейното към възглавниците, коляното му се провря между краката й, разтваряйки ги широко... Той спря внезапно и се дръпна назад. - Лейла... любов моя, аз съм на ръба на... - Вземи ме. Бързо, о, просто ме вземи... вече чаках достатъчно дълго. Кор оголи острите си зъби и изсъска, очите му пробляснаха с цел, която може и да не беше свята, но поне в нейните очи беше точно това, което се нуждаеше да й даде. - Нека те видя, искам да видя тялото ти, - той простена, докато прокарваше ръка надолу по кръста й. Лейла се изви, когато той издърпа долната част на ежедневната й риза и започна да я отмества от корема й и нагоре към... Кор ахна, когато гърдите й се оголиха. - О, прекрасната ми любима. Замръзнал от гледката на стегнатите й зърна, тя довърши нещата като отметна горната си дреха през глава и я метна без да я е грижа къде. Като отново легна на възглавниците, Кор се изправи на колене, разтворил бедрата й със своите собствени. Ръцете му сега наистина трепереха, докато прокарваше върховете на пръстите си по ключицата й и надолу към гърдите й. - Дори в сънищата ми не беше толкова поразителна, колкото си сега. Втренчените му с благоговение очи оглеждаха голата й кожа и Лейла осъзна, че да се чувстваш красив няма нищо общо с истинския външен вид. Това беше състояние на ума – и нищо не докарваше жена до такива мисли повече от това мъжът, когото тя желае, да я гледа както Кор я гледаше сега. - Благодаря ти, - прошепна тя. - Аз трябва да ти благодаря, защото твоята плът е дар за мен. Надвесен над нея, Кор изглеждаше огромен, дори след сериозната загуба на тегло, раменете му бяха толкова широки, ръцете му така изпълваха тениската. И като се приведе, за да допре устни до врата й, това, което той носеше се опъна, някъде там се чу тихо разкъсване. Сърцето й биеше лудо, топлина препускаше през вените й, Лейла отново се изви, докато той движеше бедрата си напред и назад, докосвайки кожата й. През това време ръцете му – тези невероятни ръце, обхващаха гърдите й, после зърната й, той ги целуваше, засмукваше първо едното и после другото с устни. В отговор на това тялото й му се отдаваше сякаш обезсилено и без кости, първата й вълна от нетърпеливост малко се успокои, когато се замая от усещането. Докато се наслаждаваше на гърдите й, тя се замисли леко, че в определен начин беше завършена. Обучена на ерос, като Избраница, чиято единствена цел е да задоволява Примейла и да износва малките му, тя бе достигнала своята зрелост и бе встъпила в длъжността си във време, когато всъщност нямаше на кого да служи: предишният Примейл го бе сполетял трагичен край и нов още не бе посочен. И затова тя чакаше... докато Фюри бе издигнат в тази позиция. Той обаче имаше своя спътница и не си лягаше с друга. И така, тя трябваше да чака още, животът беше поел в различна посока, когато Фюри я беше освободил заедно със сестрите й от Светилището, като бе позволил на Избраниците да слязат на земята свободни. Но за нея нямаше любов. Нито секс. Само кратка страст с Куин, която тя после осъзна, че беше само измислица в сравнение с онова, което мъжът споделяше със своя истински партньор Блей. И все пак двамата не бяха заедно и изглеждаха обречени да живеят разделени животите си. Затова, когато бе дошъл периодът й на нужда, тя беше помолила Куин да облекчи желанието й, не защото я обичаше, а защото и той самият беше изгубен като нея по онова време: през тези ужасни часове на нейното страдание, те си бяха легнали заедно само за да може тя да зачене и това се бе случило. Бегло помнеше самите моменти, а и не искаше да си ги спомня. Особено като се имаше предвид как стояха нещата между нея и Куин в момента. Затова, въпреки че беше родила, тя почти беше девственица, любовният допир не й беше познат, допирът на милувка... от сексуален партньор, когото тя обича и който също я обича. - Толкова се радвам, че си ти, - каза тя, докато наблюдаваше как езикът му обхожда зърното й. Очите на Кор проблеснаха срещу нейните и като потъмняха от себеомраза, на нея й се прииска да му спести чувството. - Не, - тя постави върховете на пръстите си върху неговите устни, с което го накара да замълчи, когато понечи да заговори. – Това решавам аз, не зависи от теб да съдиш за това. И моля те... не спирай. Кор поклати глава. Но после се придвижи към основата на краката й, устните му докосваха все по-надолу, докато пръстите му се провряха покрай еластичната тъкан на клина й. - Сигурна ли си? – попита той с дрезгав глас. – Няма връщане назад след като го сваля. - Не спирай. Никога. Той прехапа долната си устна с острите си зъби. - Моята жена... После смъкна клина заедно с бикините й, събличайки я гола пред горещия му поглед. О, как очите му шареха навсякъде, навсякъде по краката й и гладкото място между тях, по долната част на корема й... и отново нагоре към гърдите й. Ароматът на обвързването му стана толкова наситен, че беше всичко, която тя можеше да подуши. Кор внимателно се изтегна върху нея, постави отгоре й тежестта си, правеше бавни движения. И усещането на твърдата издутина под плътните панталони я накара да повдигне бедрата си и да се опре силно в него. Когато я целуна отново и езикът му влезе в устата й, за да срещне нейния, тя впи нокти в гърба му. Не можеше да издържи и миг повече, вътрешността я болеше за него, тялото й пареше от близостта и от това, че все пак не се бяха слели. - Сега, - замоли се тя. – Моля те... Едната му ръка изчезна между двама им и тя простена, когато топлата му длан се плъзна надолу между бедрата й. И после я докосна в центъра на цялата й горещина. Беше толкова готова за него и все пак облекчението, което се разля по нея, бе едновременно неочаквано и изненадващо, удоволствието рикошираше по цялата й вътрешност, сякаш се носеше по леглото, макар че стоеше на място. Той й помогна да улови вълните на усещането и после долната част на тялото му се повдигна от нейното. Последваха няколко движения, смъкващи нещо надолу по краката му и тя се развълнува от това, че ще усети голата му кожа върху своята, че ще усети мъжеството му без да има какво да им попречи. Само че когато тазът му се озова отново върху нейния, той още носеше бельото си. Но членът му беше отвън. И очите й се затвориха, когато главата му се доближи до нейната. - Опитвам се да го карам бавно, - каза той през стиснати зъби. - Не е нужно. С тези думи тя свали ръцете си надолу, напипа дебелия му твърд член и го поднесе точно към правилното място. Като леко се повдигна на матрака, тя се измести нагоре... Той се плъзна в нея и сливането беше перфектно. Сякаш си у дома и в цялата вселена едновременно, тя беше толкова превъзбудена, че сълзи се плъзнаха от очите й, защото знаеше, че и той го усещаше: Кор получи оргазъм в секундата, в която напълно беше в нея, войнственото му тяло започна да се изпразва в нея... и все пак той се отдръпна, главата му се вдигна и на лицето му се изписа тревожност, макар че тялото му бе облекчено. - Нараних ли те? – каза той ужасено. - Какво? - Плачеш! - Какво... о, не, не, не... – тя взе лицето му в ръце и го целуна. – Не... не от болка. Никога. Тя отново го целуна и опита да възстанови ритъма, който се бе зародил между телата им. Но той не. - Защо плачеш? – попита той настоятелно като се отдръпна от нея. Лейла изтри очите си нетърпеливо. - Защото... не мислех, че някога ще те имам по този начин. Не мислех... не мислех, че това ще ни се случи и просто съм толкова благодарна. Беше толкова дълго, това чакане, тази болка. Кор се надигна на лакти. - И за мен беше същото, - прошепна той. – През целия си живот съм научил, че мечтите не се сбъдват. Само кошмарите можеш да откриеш и в истинския живот. Дори не се и надявах на това. Светлина като че обладана от духове се появи в очите му и тя се зачуди какви ли ужасни неща е видял през трудния си живот. Какво му бяха сторили тези ужасни неща. Тази устна едва ли беше дефект, който се носи с лекота. Като опита да довърши както трябва това, което бяха започнали, Лейла се насили да остави подобни мисли настрана и се съсредоточи върху долната част на тениската му. Но когато се опита да я дръпне нагоре, той я спря и отмести ръката й. - Няма ли да се присъединиш? – попита тя. Той мълчаливо поклати глава и преди да успее да го попита, той отново започна да я целува, бедрата му се задвижиха, членът му се заплъзга навътре и навън в нея. Усещанията отново я заляха, изпълниха я с горещина и почуда и тя си позволи да се изгуби в тях. Беше място, където й се искаше да останат заедно завинаги. Обаче знаеше, че не бива да се стреми към това. Съдбата изглежда им бе дала отсрочка, кратък период време преди да му се наложи да се върне там, откъдето бе дошъл... и въпреки че й се искаше да е благодарна за това, в сърцето си тя просто ламтеше за още. Любовта беше като живота, предположи тя. Независимо с колко си благословен, когато свърши, никога не ти се струва достатъчно. Глава 30 Ви пристигна обратно в имението с краля и просто вече му беше писнало от всички. Включително от него самия. Но когато двамата се дематериализираха един до друг до фонтана, той осъзна, че работата му като лична охрана нямаше да приключи, докато не доведе големия, лош и наистина наперен шеф до вестибюла и после фоайето. Тогава и само тогава щеше да е свободен да напусне кораба и да се натряска. С малко късмет онези две бутилки „Сива гъска‖, които Фриц беше купил, щяха да са си още там, където бяха оставени, иначе казано под тезгяха в тясната кухня на Пит. След нощ като днешната дори нямаше да му трябва лед. Или чаша. - Поздравления, - рече Рот. Ви хвана здраво ръката, която беше почти колкото неговото бедро, и започна да ги насочва напред. - За какво? - Имаш още една възможност да бъдеш разумен тази вечер. - Винаги съм разумен. - Сигурен съм, че в собствената ти глава тези думи са истина. - Стъпка нагоре, - промърмори Ви, когато стигнаха каменните стълбища. – И сега какво ще правим? И дано да е добро, между другото. Имам среща с една бутилка водка. Когато кралят започна да се изкачва, но остана мълчалив, на Ви му се прииска да оголи зъби и да изсъска. Вместо това той настоя: - Кажи ми. Стигнаха до външната врата на вестибюла и кралят спря и се обърна към него. - Готов съм да говоря с Куин. Възможността ти е да те застрелят, защото идваш с мен, за да говоря с него. - Това не е възможност да се покажа като разумен. На това му се казва да си мишена. - Домат, домати. Все едно и също. - Заклевам се, не спирам да печеля от лотарията покрай теб, - Ви отвори вратата към вестибюла. – Всяка шибана вечер, нали? Рот направи задължителните процедури пред охранителната камера, намери повърхността й с ръка и после намести лицето си пред нея. - Със сигурност си едно късметлийско копеле. Фриц отвори портите широко и светлината от великолепното фоайе беше достатъчна, че да накара Ви да замига, докато ретините му се приспособят. - Господарю! – възкликна догенът. – Господарю! О, хубаво е, че се прибрахте у дома преди бурята! Бихте ли желали да ви донеса нещо за пиене? Усмивката на Фриц беше като на куче от породата басет, с бръчки и ентусиазъм, а и икономът имаше кучешката липса на представа за времето, радваше се сякаш двамата не ги беше имало пет години, а не само час. - Какво ще кажеш за няколко бронежилетки, - измъмри Ви под нос. - Но разбира се! Бихте предпочели тези на Пойнт Блек Алфа Елит или случаят е по-скоро като за бомба и ще са нужни изкусните жилетки на Параклийт? Сякаш ставаше дума да се избере бяла вратовръзка и фрак пред стандартния смокинг. Няма как да не го обичаш този тип, помисли си Ви гневно. - Беше шега, мой човек, - Вишъс постави една цигара между устните си и заговори с нея, докато си извади запалка. – Поне се надявам да е шега. - Всичко за вас двамата! О, и господарю, позволих си да пусна Джордж да се изходи преди петнадесет минути. - Благодаря ти, Фриц. Дали си... - И го нахраних. Дадох му снощните остатъци от филето, но преди това ги затоплих и му ги сервирах със свежи цели моркови, мачкана тиква и зелен фасул. Всичко беше органично, разбира се. - Обичаш това куче, а? Догенът се поклони толкова ниско, че беше цяло чудо как рошавите му сиви вежди не забърсаха пода. - Така е. О, наистина е така. - Добър мъж, добър мъж си ти. Рот изглеждаше сякаш искаше да потупа иконома по рамото или може би да вдигне длан за поздрав, но не го направи. Въпреки че беше крал, имаше някои неща, които не може да правиш в тази позиция и едно от тях бе да се сближаваш със стар слуга като Фриц. Горкият човечец изригваше от срам като гъбовиден облак. Вместо това Рот тръгна напред сякаш притежаваше мястото и Ви го настигна. - Три стъпала, - рече Ви, когато ги наближиха. Слепият крал стъпи на най-долното стъпало от главното стълбище с координацията на степ танцьор, удари право в центъра и го знаеше, когато стигна до най-горното. Първо спряха в кабинета му, където отвори двойните врати и го нападна Джордж, който очевидно не бе очаквал да види господаря си повече. - Хайде, момче, обратно на работа. Води. Джордж изприпка от бюрото и дойде веднага до повода си, който Рот сложи толкова бързо, че човек би могъл да се закълне, че вижда. И така, куче и стопанин отново се обединиха и се запътиха към коридора със статуите. Заедно с Ви зад тях. Без съмнение изглеждаше като лошия в някой филм на Дисни. По дяволите, дори той не искаше да е наблизо до това мрачно настроение, което струеше от него. Но разбира се, където и да отидеш, там те следва и настроението и всички тези глупости. Когато стигнаха до стаята, в която бяха малките, Рот почука веднъж и после отвори вратата. Насред блясъка от нощна светлина във формата на луна и звезди, бе лесно да се различи Куин на леглото с двете му деца, завити добре и на сигурно от двете му страни. Но братът не спеше. - Хей, - каза меко той. - Време е да поговорим, - обяви кралят, а Джордж се паркира седнал до него. - Имаш ли нещо против да излезем в коридора? - Не. Куин кимна и бавно се изправи. После запремества поглед между двете спящи бебета... сякаш не можеше да реши кое да постави в легълцето му първо. - Ви, можеш ли да ми помогнеш? За момент Вишъс не можа да разбере на кого говори той, макар че в изречението присъстваше неговото име. Но после главата на Рот се обърна към него сякаш и кралят очакваше отговор. Добре, защо не можеше просто да си пие в момента? Със сигурност и да дундурка тези акащи машини беше по-добро от това да избягва куршуми. Нали? Ви погледна към близнетата, пристрастени към млякото. Добре, може би „гу-гу – га-га‖ срещу Глок беше по-скоро петдесет на петдесет. - Ви? – попита Куин. - Да. Разбира се, - с удовооооолствие ще пренеса ДНК-то ти, по дяволите. И може би след това може да се редуваме да си правим прически. – Какво да направя? Веждите на Куин подскочиха, когато Ви се приближи до леглото. - Вземи Рамп и го занеси ей там. Главата. Подпирай главата... - Трябва да подпираш главата му, - добави Куин. Видя ли?, каза си Ви. Щеше да се оправи. Само че тогава Ви осъзна, че държеше цигара в ръка. - Дай ми цигарата, - заяви с отегчен тон Рот. – Какво, по дяволите, Ви... не можеш да носиш това нещо покрай едно малко. Куин се изправи на крака с Лирика, а Ви подаде цигарата си сякаш беше последната му глътка живот. После протегна здравата си ръка, както и тази, обвита в черна кожа, към сина на брат му. Човече... сякаш като от болест, имаше пълното усещане, че е нередно да взима на ръце нещо, по-скъпоценно от торба кучешка храна с псувня на уста, но знаеше, че интелектуално нищо нямаше да се случи на детето. По дяволите, топлината, която излъчваше, нямаше да превърне Рамп в еквивалента на кренвиршка или нещо такова. Не, наистина. Нали? По дяволите... Малко. Топло. Силно. Такова се усещаше. И беше абсолютно странно да осъзнае... че взимаше на ръце малко извън болнична сграда за пръв път в живота си. Не че ги отбягваше; просто така и не се интересуваше от тези миризливи ревящи малки копеленца. Дори съвсем малко... Без предупреждение Рамп отвори очи, точно когато Ви го оставяше в люлката до сестра му. Ви отскочи назад. Добре, уоу, тези очи наистина са адски напрегнати, много съсредоточени и леко враждебни – сякаш детето знаеше, че това малко щастливо преместване беше мноооооого повече от задълженията на Вишъс и беше нещо, което да се санкционира от страна на всеки себеуважаващ се родител. - Успокой се, мой човек, - промърмори Ви, докато поглеждаше какво правеше таткото над другата люлка – после Ви последва примера му и издърпа завивката, както направи Куин. – Всичко е наред. Добре си, окей? Куин погледна натам. - Вече е воин, нали? Вече може да се види. Ви се изправи обратно, кръстоса ръце и продължи да гледа към малкото вампирче. И я виж ти. Това малко бебешко копеленце го гледаше враждебно в отговор. Вишъс започна да се усмихва. Не можеше да се сдържи. Трябваше да се възхищаваш на такава сила – и очевидно това идваше с размножаването. Как иначе ще се обясни защо нещо, което бе едва на малко повече от месец, беше готово да се нахвърли върху порасналия му тежко въоръжен и наистина докачлив задник. - Мой човек, - каза Ви и повдигна ръка. – Дай пет. Рамп не разбираше нищо от даването на пет, но сграбчи каквото му беше пред лицето и о, как стискаше здраво. Ви се засмя с цяло гърло. - Да, може да се биеш с мен, когато пораснеш. И скоро ще си достатъчно голям да държиш кинжал... ще ти направя един. Сам ще го изкова. Ще бъдеш точно като татко си, здрав боец. Точно като него... Вишъс си намери партньор в мусенето в лицето на Рамп и Куин се усети, че го е зяпнал. Поради много причини. Първо, фактът, че Ви изглеждаше омагьосан от Рамп по всички възможни начини... е, човек беше по-вероятно да види Господ отблизо, преди мъж като Ви да охка и ахка над дете. Второ, Рамп също се радваше в отговор, първоначално враждебният отговор на малкото човече се превърна в успокоение на телцето му, изражението му и тези пъстри бебешки очи се изпълниха с привързаност. Нещо като един тигър да срещне друг в дивата природа и двамата да решат да се сдружат, вместо да се бият за надмощие. Но основната причина, поради която Куин не можеше да извърне поглед? Като премести главата си, той погледна нагоре към ъгъла. Към дупките от куршуми в тавана. Ще бъдеш точно като татко си. Точно като него. Куин трепна и заразтрива слепоочията си. - Готови ли сме? Рот и Джордж се обърнаха. - Вратата. Като излязоха, Куин се зачуди дали Ви щеше да остане и да постои при децата. Нали се сещате, може би да прочете някоя приказка за лека нощ. Да се отпусне със зайчето Пат. Такива глупости. Но Вишъс също дойде, така че тримата с голдън ретривъра на краля излязоха в коридора. Точно преди някой да каже нещо, Зейдист излезе от вратата на своята стая в края на коридора. Братът ги погледна, поклати глава и веднаааага влезе обратно. Да, всички знаеха за какво иде реч. - Та, ето как ще го бъде, - каза Рот без никакви встъпителни думи. – По равно. И тя ще ги води в Светилището, когато е нейното време. Започвате от утре по залез, когато ти излизаш на бойното поле. Това не подлежи на преговори, нито зависи от теб и твоето позволение. Това е кралски декрет и очаквам да се държиш като мъж, а не като психично болен. Куин отново постави ръце от двете страни на главата си. Сякаш допълнителното масажиране щеше да помогне не мозъка му да заработи. Или нещо такова. - Светилището? – попита той. - Може да пътува като Избраница, както и те, - Рот подаде на Ви цигарата му. – Скрайб Върджин вече не използва мястото, така че има къде да спят, когато имат нужда. - Точно занесох няколко канарчета горе, - Ви се развесели, докато вдишваше. – И може да се обзаложим, че на децата ще им харесат. Тези цвъркащи малки гадини са цветни и звучат приятно. Нали знаеш, сетивните развития са показали добри резултати от... Братът подскочи и после погледна раздразнено, докато и Куин, и Рот го зяпаха сякаш се беше преоблякъл от кожените си дрехи в розова рокля и домашни пантофи. - Какво? Просто казвам, - Ви завъртя очи. – Не ми пука, нали знаете. Изобщо. - Обратно на въпроса за посещенията, - продължи Рот. – Предполагам, че най-голямото ти притеснение Лейла да ги изкарва оттук е безопасността, а няма по-добро място да бъде с тях, тъй като не може да бъде тук. Куин кръстоса ръце и зяпна килима. После закрачи надолу-нагоре, подминаваше мраморните статуи, изваяни от хора, познати като гърци и римляни. Мъжете бяха силни и в различни пози, празните им ръце стискаха копия, които отдавна бяха изгубени с времето... и оръжията не бяха единствените неща, които липсваха. Някои имаха крайници, които свършваха до лакътя или коляното, поради злополука или нещо друго, лишавайки ги от нещото, което им трябваше, за да са завършени. Една от статуите дори нямаше глава. Естествено, той се замисли за онази значима част от него, която наскоро бе изгубил. Неговият Блей. И сега... малките му? Куин се обърна и се върна бавно, а Ви изгаси ръчно свитата си цигара в подметката на кубинката си и натика филтъра в задния джоб на кожените си панталони. После братът скришом плъзна ръката си, която нямаше ръкавица, по дръжката на четиридесет милиметровия, затъкнат под ръката му. Добър ход, помисли си Куин, защото наистина се ядосваше. Всъщност, дори само представянето как Избраницата взима децата му където и да било, караше онзи бял гняв да вибрира в основата на черепа му. Само че тогава чу гласа на Ви в главата си. Ще бъдеш точно като татко си. Докато думите кънтяха и кънтяха в черепа му, той се почувства заклещен между този, който беше... и този, като когото трябваше да се държи. И накрая споменът за дупките от куршуми надви. Като погледна към Вишъс, той каза сурово: - Може да си задържиш оръжието където си е. - Отгръщаш нова страница? – провлачи Ви без да отмества ръката си. – И то за толкова кратко време. Значи или си се уморил, или чакаш по- добра възможност. Куин фокусира погледа си върху затворената врата към стаята на малките си, сякаш виждаше през нея и отвъд. Представи си милите неща като нощната светлина, малките люлки с панделките по тях и малките букви с наклонен шрифт „Р‖на леглото на Рамп и „Л‖ – на това на Лирика. - Нито едно от двете, - чу се сам да казва след малко. Макар че беше изморен до степен, че се чувстваше като зомби. - Значи приемаш условията ми, - отвърна Рот приканващо. - Не искам да виждам Лейла, - Куин поклати глава. – Никога повече. Аз и тя приключихме. И искам лично да говоря с Амалия, Директрис. Искам изцяло да се уверя, че могат да отиват горе и после обратно и да са добре. Също така, ако Лейла опита да ги задържи там... - Няма. - Откъде знаеш?- попита Куин горчиво. - Каза ми колко е важно ти да ги виждаш. - И й повярва? Рот докосна носа си. - Мислиш ли, че не бих разбрал, ако лъже? И хайде стига, по дяволите. Тя не е източникът на цялото зло по света. - Това ще да е Омега, - включи се сухо Ви. – В случай, че си забравил. - Значи готово, - Куин не си направи труда да спори по въпроса за Избраницата с тях. - Трябва ли да подписваме нещо? Кралят поклати глава. - Не и ако не настояваш. Всички знаем как ще бъде. - Да. Предполагам е така. След като Рот, Джордж и Ви си тръгнаха, Куин остана където си беше, зяпнал статуите. Почти беше решен да отиде до вратата на Зи и да каже на брата, че брегът е чист. Но накрая просто се върна в спалнята. Бързо погледна часовника и разбра, че след около час щеше да е време за хранене. Фриц и другият доген наистина много гордо се отнасяха със задачата бързо и по график да носят мляко с перфектната температура. Да храни и двамата едновременно щеше да е трудно, осъзна той. Боже... Блей обожаваше да ги храни с шишето. Обичаше да сменя памперси, дори онези, от които ти се насълзяват очите. Куин отново се върна при легълцата и си помисли за това как Лейла ще отвежда малките някъде. Буквално не можеше да си го представи... и всяка кост в тялото му, всеки бащин инстинкт, който имаше, крещеше да спре тази лудост. Не го беше грижа, че тя ги беше родила. Не даваше и пет пари какво казваше кралят. И изобщо не се съгласяваше с основното заключение, че предателката в бяла рокля има каквото и да е право дори да бъде в същия щат, в който са малките. Какво пък оставаше да ги води някъде далеч от него. Като погледна надолу към Лирика, той се намръщи. В малкото момиченце имаше толкова много от Лейла, формата на лицето й, малките ръчички... Ръцете бяха наистина странни. Като малки копия на нейните. Емоциите го завзеха и той извърна поглед от нея. И се фокусира върху Рамп. Глава 31 С настъпването на утрото, поне според цифровия часовник на нощното шкафче, Кор усети как цялото му тяло потръпна от отшумяващата болка. И само като се замислеше къде беше преди по-малко от двадесет и четири часа. Ако някой ангел бе дошъл при него и му бе съобщил, че само след една смяна на деня и нощта, от изправен пред дверите на смъртта ще стигне до леглото на своята любима в защитеното жилище на Братството… Би отговорил, че подобна съдба за него е невъзможна. Дори и да му бе съобщено от самата Скрайб Върджин. Той погледна Лейла. Неговата жена спеше на гърдите му, разпростряла се върху него като най-хубавото одеяло, притежавано от някого. А какво най-много му харесваше в този момент, настрана от факта, че и двамата бяха напълно сексуално заситени? Тя спеше дълбоко. Избраницата Лейла лежеше в пълен покой, с напълно отпуснато тяло, дишаше равномерно, а клепачите ѝ бяха натежали, сякаш от много, много дълго време не беше си почивала както трябва. Естествено, качеството на съня ѝ имаше голямо значение за него по ред причини, най-важната от които – тя вероятно нямаше да спи толкова спокойно, ако нямаше вяра, че той ще се погрижи за нея. Че ще я пази. Че ще я защити от всякаква опасност. Като обвързан мъж, безопасността на неговата жена бе върховната му цел, нейното доверие – най-голямата му гордост, нейното благополучие стоеше над всеки и всичко. Да ѝ служи беше най-висша цел на съществуването му, и с голяма тъга той осъзна, че няма да изпълнява задълго тази работа. Рот с право поиска шайката копелета да се закълнат пред черния му диамант, преди да бъдат прокудени с кралски декрет в Древната страна. Бойците на Кор по принцип бяха скупщина крадци и ренегати – и ако Кор ги изкомандваше да се закълнат във вярност на Слепия крал? Те щяха да го направят, и щяха да спазят думата си не заради клетвата, положена пред Рот. А заради лоялността им към Кор. Само за него биха дали живота си. Братството обаче нямаше да се върже. Не, те щяха да бъдат убедени, само ако положеха клетва – и дори тогава постигнатият с посредничество мир щеше да е крехък. И отново шайката копелета трябваше да напусне Новия свят. Но как да ги открие? Колдуел беше голям град, за да се опитваш да кръстосаш пътя си с някой, който не желае да бъде намерен. А да се опиташ да откриеш група мъже, които подчиняват дните и нощите си на това да бъдат скрити и да останат такива? Почти невъзможно. И това при условие, че вече сами не бяха решили да се върнат оттатък океана. Въздишайки леко, Лейла се отърка в него и премести глава на ръката му. В опит да я успокои, той погали бавно гърба ѝ с длан. Знаеше, че трябва да затвори очи и да последва примера ѝ, но нямаше шанс да се получи. За щастие беше свикнал да действа без сън. Излегнат в тъмното с любовта си, Кор отново се дивеше как бе успяла да го промени. И пак мислите му го върнаха към миналото. Трудно беше да не се пита какво би се случило, ако не беше решил да ограби групата бойци точно в онази гора, в точно онази нощ. Още по-трудно бе да не съжалява за единственото решение, отвело го до всичко останало. Защото злото го бе намерило… Блъдлетър. Пресвета Скрайб Върджин, си бе помислил Кор, вперил поглед в страховития мъжки вампир, който се появи в гората от нищото и го хвърли на земята. Наистина изглеждаше така, сякаш Кор се бе опитал да открадне, но после трябваше да убие… една ескадрила от мъжете на Блъдлетър. И затова го чакаше смърт. - Нямаш ли какво да кажеш? – настоятелно го попита великият воин, надвесен над Кор. – Нито извинение за това, което ми отне? Вятърът вече духаше остро, Блъдлетър отстъпи встрани от Кор и отиде да вдигне отсечената глава за косата, като я размяташе така, че кръвта течеше от разрязания врат. - Имаш ли някаква представа колко време отнема, за да тренираш един от тези? – Тонът му беше по-скоро раздразнен. – Години. А ти, за една нощ – само в един двубой – ме ограби от огромната инвестиция, на която посветих шибаното си време и енергия. С това той хвърли черепа настрани и Кор потръпна, когато главата се търкулна през ниската растителност. - Ти, - Блъдлетър посочи към него, - трябва да ме компенсираш. - Не. За миг Блъдлетър изглеждаше стъписан. Но после се усмихна широко. - Какво каза? - Няма да има никаква отплата. – Кор се изправи на крака. – Никаква. Блъдлетър отметна глава назад и се засмя, звукът се разнесе в нощта и отнякъде излетя бухал, а в далечината притича елен. - Ти да не си побъркан? Да не би лудостта да ти дава сила? Кор бавно тръгна настрани и отново взе косата в ръце. Дланите му се потяха и оръжието се хлъзгаше, но той го държеше с цялата си сила. - Знам кой си – каза меко Кор. - Аха. Не думай. – Продължаваше да се хили с отвратителната, кръвожадна усмивка, докато поривите на вятъра развяваха дългата, сплетена на плитки брада. – Предпочитам да слушам за постиженията си от устата на другите, преди да ги убия и да изчукам безжизненото им тяло. Кажи ми, това ли си чувал за мен? – Блъдлетър пристъпи крачка напред. – Това ли? Това ли те ужасява толкова? Обещавам ти, няма да почувстваш нищо. Освен ако не реша, че те искам, докато още дишаш. Тогава… тогава ще познаеш болката от обладаването, гарантирам ти. Сякаш тялото на Кор бе контролирано от чисто зло, демон от плът и кръв, пуснат на земята да измъчва и изтезава иначе чистите души. - Ти и твоите дружки също сте крадци – Кор следеше всяко потрепване на тялото, от извиването на ръцете до преместването на тежестта от единия крак на другия. – Вие сте мъчители на жени и нарушители на законите, и не служите на истинския крал. - Мислиш си, че Рот ще дойде да те търси? Наистина ли? – Блъдлетър демонстративно огледа празната гора. – Мислиш си, че твоят благосклонен владетел ще се появи тук и ще се намеси на твоя страна, и ще те спаси от мен? Лоялността ти е похвална, предполагам – но не е щит срещу това. Звукът от удара на металните оръжия прозвуча като писък в нощта - острието, извадено от Блъдлетър, бе почти толкова дълго колкото косата. - Все още се кълнеш във вярност, така ли? – провлечено рече Блъдлетър. – Наясно ли си, че кралят никакъв го няма. Че след убийството на родителите му той изчезна? Така че, не, не мисля, че той ще те спаси. – Ръмженето се усилваше. – Нито пък някой друг. - Сам ще се спася. В този момент облаците изгубиха битката с вятъра, тежкото наметало се разтвори и осигури процеп, през който блестящата лунна светлина засия в нощното небе, ярка като дневна светлина, каквато Кор не бе виждал от преди трансформацията си. Блъдлетър отскочи. А после наклони глава на една страна. Настъпи дълъг миг на мълчание, през който потрепваха само боровите клонки и ниските треви. И после Блъдлетър… прибра кинжала в канията. Кор обаче не остави оръжието си. Не беше много наясно какво се случва, но знаеше, че човек не трябва да се доверява на врага си – а се беше изправил срещу страховития воин с действията си. - Тогава ела с мен. Отначало Кор не схвана думите. После пък не можа да ги разбере. Поклати глава. - По-скоро ще ида в гроба, преди да тръгна където и да е с теб. И двете са равносилни. - Не, ще дойдеш с мен. И ще те науча на изкуството на войната и ще ми служиш, редом с мен. - Що ми е да го правя… - Това е съдбата ти. - Не ме познаваш. - Знам точно кой си. – Блъдлетър кимна към обезглавеното тяло. – Всичко е по-ясно и разбираемо сега. Кор се намръщи заради внезапното раздвижване във вените, което нямаше нищо общо със страха. - Какви лъжи говориш? - Лицето ти те издава. Мислех си, че си слух, дребна клюка. Но не, не и с ръката, родена за кинжал, и с тази устна. Ела с мен и ще те обуча, и ще се изправиш срещу Обществото на лесърите… - Аз съм… обикновен крадец. Не воин. - Не познавам крадец, който би направил това, което ти направи току- що. Ти също го осъзнаваш. Отричай колкото искаш, но си създаден за това, изгубеният за света, сега вече намерен. Кор тръсна глава. - Няма да тръгна с теб, не… не, няма да… - Ти си мой син… Сега Кор свали косата. Очите му се напълниха със сълзи, той примигна да ги пропъди, решен да не показва никакви признаци на слабост. - Трябва да дойдеш с мен, - повтори Блъдлетър. – И аз ще те науча на всички тънкости на войната. Ще те каля като стомана в огъня и ти няма да ме разочароваш. - Все още срещаш ли моята майка? – попита Кор – Къде е тя? - Тя не те иска. Никога не те е искала. Вярно е, помисли Кор. Същото му казваше и дойката. - Значи сега ще дойдеш с мен и аз ще постеля пътя към съдбата ти. Ще ме наследиш… ако обучението не те убие. Кор се върна към настоящето и отвори клепачи – не беше наясно, че ги е затворил. Блъдлетър имаше право за някои неща, а за други не. Тренировките във военния лагер бяха много по-зле, отколкото Кор някога си бе представял, бойците там се биеха един с друг за остатъците храна и вода, а също и когато бяха изправяни на арената един срещу друг за спорта или в състезание. Бе брутално съществуване, нощ след нощ, седмица след седмица, месец след месец… през петте години… случваше се точно онова, което беше обещал Блъдлетър. Кор бе изкован като жива стомана, изцяло освободен от състрадание и емоции, сякаш никога не бяха съществували, жестокостите се наслояваха върху него, докато природата му не беше напълно потисната, първо от всичко, което бе видял, а после и от собствените му действия. Садизмът можеше да стане част от всеки. Той бе живото доказателство. Садизмът бе и заразен, защото той причиняваше на Троу това, което беше направил с него Блъдлетър, подчинявайки бившия аристократ с гневни побои, предизвикателства и обиди. Ефектът беше сходен: Троу се беше издигнал след изпитанията, но също се бе озлобил. Така си беше. Макар че, за разлика от Кор, Троу изглежда не постигаше успехите заради намесата на някаква благословена сила, а амбициите му оставаха необуздани. Или поне така изглеждаше преди отвличането на Кор – и едва ли можеше да се предположи, че с течение на времето наклонностите или стремежите му се бяха променили. Ето защо Кор с мъка предупреди Рот за вампира. Кор погали рамото на Лейла и отново се зачуди на ефекта ѝ върху него, на способността ѝ да проникне през бронята на агресията и недружелюбието и да достигне истинския мъж вътре в него. Онзи, с когото отдавна бе изгубил връзка. Тя му действаше като презареждане, като обратен механизъм, който го връщаше отново в дните, преди съдбата му да го сблъска с Блъдлетър. Видението на ужасяващия воин се появи в съзнанието му толкова ясно, все едно го беше видял предната нощ, всичко от тежкото чело до онези пронизващи очи, изпъкналата челюст и дебелия врат, плътността и широтата на масивното му тяло. Гигантско същество сред огромните, природна сила, готова да засрами едновременно горещата ярост на летните гръмотевични бури и експлозивната, ледена природа на зимните виелици. Той също бе и лъжец. Който и да е бащата на Кор, със сигурност не беше той. Истинският наследник на Блъдлетър му го каза. Кор размърда глава на меката възглавница, опитвайки се да отърси съзнанието си от мислите. Толкова дълго беше желал да узнае кои са родителите му, а това вероятно важеше за всички сираци по света: дори и да не го искаха, дори и да не беше писано да има вземане-даване с тях, все пак копнееше да научи кои са те. Трудно за обяснение, но той винаги бе имал усещането, че докато обикаля по земята, гравитацията не го задържаше достатъчно здраво и тялото му притежаваше съществена безтегловност, а погледнато назад, това го предразположи да попадне под идеологията на Блъдлетър, основана на разрушение, хаос и смърт. Когато нямаш собствен компас, се водиш по чуждите. А в неговият случай най-лошото, най-злото, което би могъл да си представи, го привлече в прегръдката си. Господи, той имаше угризения. Блъдлетър говореше за военно обучение, но стана пределно ясно, че служеше предимно на собствената си кръвожадност, отколкото в защита на видовете – и въпреки това Кор се съгласяваше с всичко; веднъж вкусил от бащината гордост, колкото и изкривено да се проявяваше тя, одобрението стана неговия опиат, противоотрова срещу дупката в сърцето му. С изключение на това, че цялата история с родителското покровителство се оказа химера. Лъжа, която се разкри по най- неочаквания начин. След смъртта на вампира, Кор бе почувствал, че го изоставят за трети път: първият бе при раждането му, вторият – когато жената, уж негова дойка, или нещо друго, го заряза. А третият път бе когато Блъдлетър съчини лъжата, несъмнено измислена, за да подсигури пристигането на Кор във военния лагер, но и тя се разпадна, защото истината идваше от неоспорим източник. Родната сестра на Ви, Пейн, бе убила истинския им баща Блъдлетър. А с това бе убила и лъжата. Няма проблем, мислеше си Кор. С откриването на любовта търсенето му спираше. Приключваше с преследването на семейство, което не съществуваше и което не го желаеше. Нямаше да търси външни източници, за да запълнят вътрешната му празнота. Вече нямаше да се съобразява с ничия ценностна система, освен със своята. И нямаше да се опитва да намери това, което не съществува. Защото беше открил предназначението си… и се чувстваше добре. Усещането да си цял беше хубаво. Беше хубаво да се отдаде, без съмнение и колебание, на жената, която си струва, и която обичаше с всичко, което имаше в себе си. Кор се намръщи. Но, съдба, как щеше да напусне Лейла? Съдбата си е съдба, и каквото и подобрение да бе постигнал, колкото и гладко да течеше животът му сега… не можеше да заличи миналото си, нито пък сметките, които трябваше да заплати за всичко сторено. Нищо не можеше да го замени. В действителност, той щеше да стане още по-недостоен за нея. Дори и великият Сляп крал да не го бе обрекъл на депортиране, той сам щеше да го пожелае. Просто трябваше да се възползват от малкото време заедно, което им оставаше. И да наваксат за един цял живот. Глава 32 На следващата вечер, щом нощта се спусна над Колдуел, Блей опита да се измъкне на задната веранда за първата си цигара, веднага след като се събуди. Всичко си беше на мястото. Държеше чашата Йети, пълна с кафе от Дънкин Донътс, направено от неговата мамен от малките кубчета, които може да поръчаш онлайн, до него – пакетът Дънхил, който щеше да му се наложи да разпредели, тъй като му бяха останали само шест цигари, а на гърба си носеше дебело зимно яке марка „Патагония―, напълнено с толкова гъши пух, колкото не можеше да се намери във всичките възглавници в къщата. Да, планът бе добър. Кофеинът и никотинът бяха жизненоважни за мисията, особено ако не си спал повече от петнайсет минути за целия ден и не искаш да отхапеш главите на всички наоколо. Проблемът? Когато опита да отвори вратата на верандата, трябваше да включи и раменете си в усилието. Насреща му валеше обилно сняг. Потръпвайки, той изруга и затвори вратата. - Проклятие, навън е зле… Трясъкът от кухнята беше силен и включваше нещо, което звучеше като тиган от неръждаема стомана или тава за печене, поне що се съдеше по издадения звук, наподобяващ цимбал. - Мамо? – извика той. Забравяйки за „химичното― си разсънване, той изтича в другата стая… и намери майка си на плочките пред фурната с извит под необичаен ъгъл глезен, рулото с орехи, което се беше канила да пъхне във фурната, се търкаляше на пода, а тиганът бе на метър от нея. Блей заряза кафето и пакета цигари на плота и коленичи до нея. - Мамен? Удари ли си главата? Какво стана? Лирика се изправи с гримаса, повдигайки тялото си на лакти. - Просто исках да го сложа, преди баща ти да слезе за Първото хранене. - Главата, удари ли си главата? – Докато отместваше настрани косата ѝ, се молеше да не открие кръв. – Колко пръста показвам? Тя избута ръката му. - Блей, добре съм. За бога, не съм си ударила главата! Той седна. Жената носеше стандартните дънки за майки, черешово- червения си пуловер и чисто бяло поло, което я караше да изглежда като кръстоска между Дядо Коледа и г-жа Тейлър от „Ремонтирай къщата―. И изглеждаше добре – следеше го с поглед, цветът ѝ беше нормален, под въздействието повече на срама, отколкото от травмата. - Блей, просто се подхлъзнах на плетената постелка. Добре съм. - Добре, защото това означава, че мога да ти се развикам. Къде по дяволите е ботушът ти? Защо не е на крака ти? Внезапно майка му се престори на замаяна, запърха с мигли и протегна ръце напред, сякаш не виждаше. - Десет пръста ли са? Дванадесет? Когато той я изгледа ядосано, тя му намигна игриво. - Това нещо с ботуша ме кара да се чувствам непохватна, а кухнята е толкова тясна. Щях да го сложа веднага щом забъркам яйцата. - Подхлъзна ли се или глезенът ти отказа? Когато тя не отговори, Блей предположи, че е второто и посегна към крака ѝ. В мига, в който направи опит да свали чехъла, който бе обула, тя изсъска и пребледня като платно. - Добре съм, - каза тя стегнато. Той се загледа в тънките ѝ устни и в треперещите ѝ ръце. - Мисля, че отново си изкълчила глезена си. А може и да си счупила нещо, не знам. - Ще се оправя. - Знаеш ли, тези три думи не са ми любими. Куин винаги ги казва, когато… - Той прекъсна изречението по средата и нарочно игнорира начина, по който го гледаше майка му. – Можеш ли да се дематериализираш? Защото съм убеден, че доктор Джейн ще иска да те погледне. Не, Мани. Той се оправя с костите. - О, това не е необходимо. - Защо не оставим татко да реши. – В очите ѝ заблестяха искри и той се засмя. – Може да постъпиш разумно и да се съгласиш с мен без възражения. Лирика изглеждаше раздразнена, но той знаеше, че е успял да я убеди. Откакто ги бяха нападнали, баща му се държеше свръхзащитнически към партньорката си. Изпадаше в истерия за абсурдни неща – порязване с хартия, кожички около ноктите, порязан пръст – а когато преди няколко нощи Лирика се спъна в прага на вратата, отивайки да вземе вестника, той почти изгуби ума си. А това нараняване бе по-зле от предишното. - Можеш ли да се дематериализираш? – попита Блей. - Наистина ли мислиш, че е необходимо? - Може сама да си отговориш. Защо не опиташ да се изправиш? Майка му погледна крака си. - Иска ми се да бях обула проклетия ботуш. - На мен също. Тя се намръщи. - Как да стигна до клиниката на тренировъчния център? Дори и да мога да се дематериализирам, не знам къде точно се намира. - Може да се доближим и да ги накараме да ни вземат. – Блей се изправи и погледна към тавана. Чуваше как горе баща му ходи напред-назад и се облича. – Как мислиш, по-добре ли ще е да отидем, без той да знае? - Може да му пратим съобщение. Да му кажем, че веднага се връщаме. Кажи му… че отиваме до магазина. Майка му не обичаше да лъже, но още по-малко обичаше да разстройва своя хелрен. И в този рядък случай Блей трябваше да я подкрепи. Баща му щеше да се ядоса много. - Да вървим. – Блей извади телефона и започна да пише съобщение на доктор Джейн. - Знаеш ли зеленчуковия пазар на път №9? Този, който е разположен в плевнята? Само че докато говореше, той се сети как бе опитал да отвори вратата на верандата и се зачуди какво по дяволите си мисли. Майка му трябваше да се дематериализира някъде на топло и сухо с този глезен. Плевнята беше неотопляема и най-вероятно заключена. Беше по-добре от гората, но все пак… Наистина какво си мислеше? Той свали надолу телефона с наполовина написаното съобщение и загледа своята мамен. Тя бе затворила очи и отпуснала глава на плочките – а ръката на стомаха ѝ бе свита в юмрук. Другата потръпваше на пода до нея, оформените ѝ нокти потропваха като танцьори на степ. - Не можеш да се дематериализираш, - вцепенено каза той. – Няма начин. - Разбира се, че мога. Но отричането бе едва изречено. Тогава баща му влезе в кухнята, вратовръзката почти затегната около врата му, с все още мокра коса, сресана в прическа, която Кен би носил, а всеки кичур беше внимателно подреден и все едно замръзнал на място. - … видео конференция с моя клиент и... Лирика! О, господи, Лирика! – Баща му изтича до майка му, а Бей погледна към вратата, която водеше към гаража. Родителите му започнаха да спорят, но той мигновено ги прекъсна. - Тате, зарадвай ме, като ми кажеш, че любимата ти кола е четири по четири. Обратно в имението на Братството, Куин вършеше нещо немислимо: бе напълнил един черен сак с бутилки, изкуствено мляко и дестилирана вода. Памперси. Кърпи. Крем против подсичане. Дрънкалки и биберони. Разбира се, цялото подреждане на сака беше сред обичайните занимания. Обикновено екипировката му включваше нещо от рода на Смит и Уесън, Глок или Берета, все неща, които вървяха с куршуми и лазерни мерници, а не с памперси и столчета за кола. От друга страна беше много странно, че подреждаше багажа на децата си, които щяха да напуснат къщата. Без него. Бяха толкова малки. И той наистина не искаше да са покрай жената. Той вече отказваше да нарича Лейла тяхната мамен, макар да го правеше само наум. Но така било писано. Той отиде в Светилището с Амалия, помощницата на Избраницата, и тя го разведе из пасторалния пейзаж, показвайки му отразяващото езеро и храмовете, спалните помещения, личните покои на Скрайб Върджин. Показа му и къде Лейла щеше да остане с децата. Не можеше да се заяде за нищо. Тук бе дори по-безопасно, отколкото в имението, по дяволите, а Амалия го увери, че децата му ще могат без проблем да идват и да се връщат. А когато я притисна, тя му гарантира, че лично ще му върне малките. Ако Лейла създава проблеми. Лекото почукване на вратата на спалнята го накара да вдигне глава от сака. - Да. Бет влезе и този път се държеше много по-умерено. В крайна сметка получи онова, което искаше. - Изглежда си приготвил всичко. Той отново погледна към опакованото. - Да. Настъпи мълчание. - Всичко ще е наред, Куин. Гордея се с теб, че... - Не се засягай, но ти си с детето си по двадесет и четири часа в денонощието – защото онзи, от когото имаш дете, не е лъжец и предател. Затова ме извини, ако твоята представа за „всичко ще е наред― и моята се разминават леко. – Той се отдръпна от леглото. – Не ми е позволено да имам моето „наред― – тогава моите деца ще остават тук, в тази стая, докато аз излизам да воювам. Моето „наред― не е да съм на бойното поле, защитавайки расата ни, докато мислите ми са дали Лейла ще ги върне, когато трябва или не. И моето „наред― със сигурност включва прекъсването на всякакъв контакт между тях и жената. Нямам нужда да се гордееш с мен и нямам нужда от скапаните ти притеснения. Единственото, което искам от теб, е да се грижиш за двамата, докато не съм в къщата. Бет кръстоса ръце на гърдите си и бавно поклати глава. - Какво е станало с теб? Думите бяха изречени толкова тихо, очевидно предназначени само за нея. - Сериозно! Наистина ли ме питаш това? Куин се извърна и отиде до плетените детски люлки. Погледна Лирика и после внимателно се загледа в Рамп, пъхайки биберона обратно в устата му. - Бъди смел там, момчето ми. – Куин приглади назад гъстата черна косица. – Ще се видим след двадесет и четири часа. Нищо работа, нали? Грешка. Беше толкова трудно да извърне поглед. Гърдите му горяха от болка, която се просмукваше в ДНК-то му, особено когато очите му се спряха още веднъж върху Лирика. Искаше да се доближи до нея, но просто не можеше да погледне лицето ѝ. Точно сега не можеше да го гледа. Докато минаваше покрай Бет, той държеше погледа си право напред. Нямаше си доверие и затова дори не отвори уста за едно „довиждане―. Без съмнение можеше да свърши, като връхлети на кралицата, а това на никого нямаше да помогне. Грабвайки оръжията си и коженото яке от стола, той излезе и тихо затвори вратата след себе си. Не знаеше точно кога ще дойде Лейла – със сигурност след залез, но слънцето отдавна залезе. Сигурно щеше да пристигне всеки момент... - Готов ли си за срещата? Погледна през рамо. Зи излизаше от своята стая, въоръжен и готов за битка, от него висеше всякакъв метал, жълтите му очи проницателни и присвити. Белегът на лицето му, онзи, който минаваше през бузата му и разкъсваше горната му устна, накара Куин да се сети за изкривената муцуна на Кор. - Имаме среща? – попита Куин, докато търсеше телефона си из коженото яке. Често проверяваше проклетото нещо, единствено за да види дали Блей не му е звънял или писал. Или пък му е пратил снимка. Проклета емотикона. Нищо. И май не беше обръщал внимание на другите повиквания. Е, гледай ти. Групово съобщение за събрание на Братството в кабинета на Рот. Точно в този час. - Изглежда имаме, - измърмори, пъхна телефона обратно в якето и последва Зи. Двамата не си говореха, докато вървяха към кабинета, и на Куин не му пречеше. А когато влязоха за срещата, той продължи да държи главата си наведена и застана възможно най-далеч от огъня. Последното нещо, от което се нуждаеше, бе да преживее отново колосалния провал отпреди две нощи. Всички знаеха фактите и останалото, и всички му бяха дали съвет, докато стоеше заключен в Гробницата. Нямаше причина да не могат колективно да причислят случката към приятните моменти, прекарани заедно. И все пак, цялата история с изпразването на пълнителя в къщата още не беше отшумяла. И винаги можеше да се повтори. А може би имаше трета врата, която нямаше нищо общо с него. Рот седеше зад резбованото бюро на трона, на който дълги години беше седял баща му. Вишъс беше до него, държащ запалена цигара в покритата с ръкавица ръка, а леденият му поглед обхождаше събралите се. Бъч седеше до Рейдж на дивана – крехката френска антика изглеждаше, сякаш не може да понесе повече тежест. Зи се бе настанил с Фюри до рафтовете с книги. И Рив беше там. Когато Джон Матю пристигна, се огледа и забелязвайки Куин, се приближи до него. Не изписа нищо с ръце, просто се облегна на стената и пъхна ръце в джобовете на кожените панталони. Куин извърна поглед към приятеля си. - Ти и аз трябва да сме заедно тази вечер. Джон кимна и извади ръце отвън. - Не мисля, че ще ходим някъде. - Няма да ме пуснат на бойното поле? - Не, снежната буря. Рекордни валежи. Нечувано за това време от годината. Куин отпусна глава назад и тя се удари в гипса зад него. Извади просто страшен късмет. Нямаше начин да остане цялата нощ в къщата, докато децата му бяха при онази жена, Блей не му говореше, а братята му още бяха вбесени заради бягството на Кор от Гробницата. Майната му, помисли си той. Не беше в затвор. Не се налагаше да... Рот заговори от трона си. - Нека да приключваме. Куин кръстоса ръце на гърдите си и се приготви да слуша отново колко е ужасен. - Знаем къде е Кор, - заяви кралят. – И той ще доведе копелетата при мен. На мига стаята избухна в разговори и ругатни, братята тропаха с ботуши, всеки скочил на крака – а Куин изглеждаше вцепенен от шока. Да не би мъжът отново да бе задържан? Със сигурност някой би му съобщил... Той си спомни за бъркотията, която направи в Гробницата и реши… не, Братството засега почти не се занимаваше с него и Кор. - Той е мой! – изкрещя Тор над врявата. – Аз ще го убия! Може да се поспори, помисли Куин, но не го изрече на глас. Който пръв го открие, той ще го убие и т.н. Ако се добереше до копелето пръв, щеше да го унищожи и да вървят по дяволите... - Не, не е – Рот се надигна от трона. – Не е ничий, никой няма да го убива. Когато думите на краля бяха осъзнати, всички млъкнаха, но Ви пристъпи зад Тор, сякаш бе готов да хване брата за гърлото. Чакай… какво казваш?, помисли си Куин. - Разбрахте ме, - нареди кралят. – Никой няма да го убива. А после, за да даде тежест на заповедта си, Рот погледна първо към Тор, а след това право към Куин. Глава 33 В защитеното жилище на Братството, Кор беше под душа, с лице обърнато към течащата вода, а тялото му възвръщаше предишните си сили с всяка минута. Щом падна нощта, той бе оставил Лейла заспала в леглото, което деляха, и беше отишъл горе в кухнята, където беше открил всякакви източници на калории и се готвеше да ги изяде. За него нямаше значение, че комбинациите не бяха вкусни: портокалов сок с ментов сладолед и парченца шоколад, чили направо от консервата, без да си прави труда да го претопли, цял хляб с цяло масло, всевъзможни студени мезета и нарязани сирена, и двете пици от фризера. Които му се наложи да изпече във фурната, защото не можеше да ги сдъвче замръзнали. Щеше да му се наложи да попълни запасите, макар да не знаеше как. Никога не беше държал парите на групата си и нямаше достъп до никакви банкови сметки или финансови източници. А и вече не беше крадец. Троу винаги бе контролирал парите им. Сред тях неговото лице беше най-подходящо, когато се налагаше някой да общува с човешкия свят... Кор подуши присъствието на Лейла в мига, в който тя се появи през отворената врата на банята, и когато той се извърна към нея и я погледна, едва не падна на колене. Тя бе великолепно гола, висока, с розови зърна на гърдите и приятно заоблен ханш, с дълги крака и перфектно изваяни интимни части, разголени само и единствено за него. Членът му веднага се втвърди. Но той се прикри. Въпреки че бяха правили любов през целия ден, той обгърна члена си по цялата му дължина и го притисна към корема си с две ръце. Тя закрачи безшумно по мраморния под, отвори стъклената врата и се присъедини към него. Погледът ѝ се спря надолу към онова, което той държеше. - Защо не ми се покажеш? През цялата нощ бе останал с дрехите, дърпайки само долнището си надолу, за да проникне в нея, а после отново го опасваше, докато я държеше в обятията си след това. - Кор? – прошепна тя, а парата излизаше на вълни покрай нея и кожата ѝ блещукаше от капчиците влага. – Защо не искаш да те видя? Поклащайки глава, той предпочиташе да не отговаря. За него беше мъчително да обясни с думи колко му е тежко, че тя ще види част от плътта му. Тя не изглеждаше притеснена от дефекта му, сякаш не го забелязваше, и определено не го считаше за малоценен заради дефекта – и все пак дрехите бяха маска, която предпочиташе да носи в нейно присъствие. Беше различно, когато се опитваше да я отблъсне, когато търсеше как да я предизвика с грозотата си с надеждата тя да си тръгне и да спре мъчението и за двамата. Ала сега… През целия си живот бе отхвърлян. И нищо от това нямаше да има значение, ако просто си беше тръгнала... Лейла се отпусна на колене с изяществото на лунната светлина, спускаща се от небето. Първоначалният му инстинкт бе да я вдигне, защото не му харесваше да е коленичила на твърдия под. Но когато се наведе към нея, тя го спря. Облегна се на ръцете му. Изплези език… и бавно облиза средния пръст на дясната му ръка. Езикът ѝ бе хлъзгав, хлъзгав като водата, и мек, мек като кадифе. И той се отпусна рязко върху стената на душ-кабината. Лейла обхождаше с поглед тялото му нагоре, докато повтаряше движението – и после засмука пръста му в устата си. Езикът ѝ се въртеше, по- горещ, точно като във вътрешността ѝ… - Лейла, - примоли се той. Един по един тя всмукваше пръстите му, откъсвайки ги от ерекцията му, карайки го да се чувства толкова слаб, че ръцете му сами пуснаха члена му, не защото той искаше, а защото още не си бяха върнали силите, за да направят нещо друго. Освободен от принудителната хватка, членът му стърчеше напред, а водата от душа караше величествената дължина да блести. Съдба, той искаше тя да направи точно това, което се кани, копнееше да почувства устните ѝ върху главичката му, после по ствола, искаше да усети засмукването и... - Мамка му, - изстена, когато устата ѝ го обгърна. Тя не го пое целия. Насочи вниманието си към върха му, дразнеше го, отдръпваше се, после пак леко го поемаше – и точно когато той си мислеше, че ще изгуби разсъдъка си, тя изплезваше език и обикаляше главичката, бавно, о, толкова бавно. И през цялото време зелените ѝ очи гледаха право нагоре към него, водата падаше върху нея, стичаше се по зърната ѝ, надолу към корема ѝ, изчезвайки между разкрачените ѝ бедра. Налагаше се Кор да се хване за каквото намери, само за да остане на крака, дланите му се плъзгаха надолу по стъклото, но успяха да се спрат на мраморната стена. - О, господи, Лейла… - Трябваше да затвори очи. – Твърде много… Тя обаче не спря. Най-накрая го засмука, поемайки го целия, въпреки че стигаше чак до гърлото ѝ. Той трябваше да погледне. И в мига, в който видя устните ѝ, разтеглени широко около подутината му, той започна да се изхвърля. - Аз съм… о, майната му… Макар да се опита да я отблъсне назад, само в случай, че тя не бе наясно какво се случва, тя не го пусна. Тя откри ритъма на засмукване и поемането на неговите оргазми в устата си, а ръцете ѝ се наместиха между краката му и хванаха топките му. Кор свърши на задника си, буквално. Мускулите на бедрата му отказаха и той направи всичко по силите си да не падне на една страна и да я смачка. Тя продължи да му доставя удоволствие, като се намести заедно с него, карайки го да се освободи още веднъж след първия път, краката му стояха широко отворени, за да я улеснят, ръцете му се плъзнаха по мократа ѝ коса, главата и вратът му бяха притиснати в ъгъла на душа. Когато най-накрая приключи, тя се изправи и облиза устни. Междувременно той успяваше само да си поеме дъх и да я гледа втренчено, черепът му се люлееше отпуснато на гръбнака, ръцете му висяха безжизнени, а душът го пръскаше с топъл дъжд, все едно беше скала в гората. - Искам да направя същото за теб, - каза той гърлено. Тя седна на пети и се усмихна. - Искаш ли? Той кимна. Като пълен задник. - Изглеждаш малко изморен, боецо, - измърмори тя. – Да не би да те изтощих? Кор тъкмо щеше да отрече, когато тя се отпусна назад, намести рамене в отдалечения ъгъл, имитирайки позата му. Затворила очи, тя вдигна нагоре колене и после ги разтвори, разкривайки пред него зашеметяваща гледка. - Какво ще ми направиш? – провлачено попита тя. – Ще ме целунеш ли тук? Тя прокара елегантната си ръка отстрани на гърлото. И когато той кимна като дърво, тя се усмихна. - А тук…? Сега пръстите ѝ бяха на ключицата и той кимна отново. - А какво ще кажеш за… точно тук? Докато тя потриваше едното си зърно, той стисна толкова силно зъби, че чак челюстта му изпука. - Ами тук, боецо? Искаш ли да ме целунеш тук? Тя дразнеше собственото си зърно, стискайки го толкова силно, че сама да изсъска, а после го потриваше, сякаш да го успокои. А после другата ѝ ръка се спусна към корема. - Ами… тук? – прошепна тя, търкайки се чак до цепката. Усилващо ръмжене се разнесе и Кор каза с нисък глас: - Да. Точно там. - Какво ще направиш с устата си? – Един пръст проследи външната част на слабините ѝ. – Или… не, ще използваш езика си, нали, боецо? Езикът ти… Тя въздъхна, когато се докосна, очите ѝ се взираха в неговите, когато наклони глава настрани, а усещането очевидно вземаше надмощие над тялото ѝ. - Ще пъхнеш език тук... Кор се нахвърли върху нея, движейки се толкова бързо, че сам не осъзнаваше решението си да ѝ се качи. И беше груб, избутвайки ръката ѝ от пътя си, притискайки уста към слабините ѝ, вземайки онова, което искаше, онова, с което го беше дразнила. Сега тя размахваше ръце, за да се задържи в някакво подобие на физическото си тяло. Но той не притежаваше нищо от това. Той я просна по гръб на плочките, пъхна дланите си от вътрешната страна на бедрата ѝ и я отвори като пеперуда, прониквайки дълбоко с езика си, поглъщайки я. Тя свърши силно срещу лицето му, ръцете ѝ се провираха във влажната му коса, дърпаха я, докато не го заболеше. Не че му пукаше. Единствено се интересуваше как да проникне в нея, да я накара да изрича името му, да я бележи с устните и езика си. Но не беше достатъчно. Дори когато се освободи и се надигна от плочките, раменете ѝ се дръпнаха назад, гърдите ѝ се повдигнаха, водата по кожата ѝ караше плътта ѝ да блещука на слабата светлина, но на него не му стигаше. Кор я притисна и напъха члена си дълбоко, пръстите му сграбчиха таза ѝ и я придържаха, когато той се раздвижи. Сега гърдите ѝ подскачаха насам-натам, зъбите ѝ тракаха, а ръцете ѝ се мятаха. Но очите й бяха като огън, докато животното в него покоряваше животното в нея. Той се отдръпна в последния момент, надигна се над нея, раменете му спираха водата от душа. Сграбчил ерекцията си, той бе още по- брутален със себе си, отколкото някога бе с нея, движейки силно ръка по члена си, докато не свърши. И докато не я покри. Това беше маркировката на обвързания мъж, практика, която щеше да предупреждава всеки чужд мъж, осмелил се да я доближи, че трябва да внимава много. Че тя бе на някой друг. Не нечия собственост. А нещо много по-ценно, и другите не можеха да си играят с нея. По времето, когато Кор приключи с нея, водата от душа беше започнала да изстива – не че на Лейла ѝ направи впечатление. Между бедрата ѝ стоеше нейният воин, вършейки онова, което всеки мъж правеше, когато предявяваше правата си над жена, древен инстинкт, вкоренен във видовете, осигуряващ продължаване на рода. Беше сурово и красиво, първобитно и все пак добре приемано в модерния свят. Поне в нейния модерен свят. Когато най-после се отпусна върху нея, тя обви ръце около хлъзгавите рамене и затвори очи, усмихвайки се. - Тежа много, - промърмори той до шията ѝ. Преди да успее да го спре или да му каже, че не ѝ пука, че опашката я болеше, и че предполага, че след няколко дни ще има някоя и друга синина, той я надигаше и се изправи на крака, държейки я, сякаш бе от стъкло. Извън душа, той взе пухена бяла хавлия и я уви с нея. После взе друга и попи лицето ѝ с нея, преди да мине зад гърба ѝ. С нежни притискания той прокара хавлиения плат по цялата дължина на косата ѝ, извивайки краищата, попивайки повечето от водата. През цялото време тя го наблюдаваше в огледалото, запомняйки малките детайли от изражението му, тялото му, все още мократа му коса, напиращата му сила. Лицето му ѝ бе особено свидно: свирепите черти се бяха смекчили, и тя имаше усещането, че няма да му хареса, ако види, че е уязвим. - Ще бъдеш ли в безопасност тази вечер? – попита с нисък глас. – Когато отидеш в онази къща? А после в Светилището? - Да. Обещавам ти. Няма да ме наранят. - И никой друг не е добре дошъл там, прав ли съм? Никой не може да стигне до теб? - Не, на всеки освен на Избраниците трябва да бъде разрешен достъп. Не съм сигурна как работи, но винаги е било така. Само сестрите ми и Примейла могат да влизат и излизат когато си поискат. - Добре. Това е добре. - А ти къде ще отидеш? Докато изчакваше отговора му, сърцето ѝ биеше по-бързо, защото не харесваше мисълта той да се движи сам из Колдуел – а също и защото се страхуваше от предстоящата нощ. Колкото по-скоро намереше хората си, толкова по-скоро щеше да я напусне. Кор не отговори и тишината между тях натежа. - Та, ще остана там и през деня. – Тя го каза, въпреки че вече му беше обяснила какви са плановете. – Но падне ли нощта, ще се върна в тази къща. - А аз ще бъда тук, за да те посрещна. Тя въздъхна облекчено, а Кор остави настрана хавлията и взе четката. Започвайки от самите връхчета, той продължи да се грижи за косата ѝ, внимателно разресвайки вълните. - Ще ми липсваш, - прошепна тя срещу наведената му глава. Изглеждаше съвсем неприятно, че мъжът, толкова закален от войната, щеше да я чака така, четката толкова малка в ръцете му, раменете му толкова големи зад нея, грубото му лице облечено в този невероятно любезен образ. - Това е само за едно денонощие. – Той се премести към темето ѝ, привидно очарован от начина, по който черните власинки минаваха през златистата ѝ коса. – Ще сме заедно, преди да се усетим. Лейла кимна, само защото усети, че душевното ѝ равновесие бе жизненоважно за него – и искаше да се преструва, че е добре, само заради него. Но в мислите ѝ не беше тяхната предстояща двадесет и четири часова раздяла. А онова, което щеше да продължи до края на живота им. Затворила очи, тя се опита да не мисли за това. Сърцето ѝ тъкмо беше спокойно. Нямаше причина да бърза да се връща към тъгата. - Обичам те, - каза тя. Кор спря, очите му срещнаха нейните в огледалото. - Какво? Тя се обърна и го погледна. Прескъпа Скрайб Върджин, никога нямаше да се измори от лицето му, от тялото му, от мириса му. Повдигайки се на пръсти, тя сложи ръце около врата му, гърдите ѝ се отъркаха в неговите и тя усети позната топлина да се настанява между краката ѝ. - Обичам те, - повтори тя. Клепачите му се затвориха и той сякаш се олюля. Но после свали ръцете ѝ от врата си и ги пусна надолу. - Шшшшш… - Той я целуна, а после още веднъж. – Трябва да вървя, и ти също. Глава 34 Докато стоеше в обзаведения във френски стил кабинет на Рот и слушаше помията по адрес на Кор, Тор си каза, че ще се държи на положение. Просто ще отговаря на всичко с „Няма проблем, шефе.―, ще кима, когато е нужно и може би един-два пъти ще вдигне рамене. Все едно пускането на известния престъпник на свобода от страна на Рот, само защото копелето целуна пръстена, който лично за него нищо не значеше, не беше голяма работа. Супер сделка, удостоверена при нотариус. О, и разбира се, да, сигурно довеждането на шайката копелета, за да направят същото, беше съвсем разумна идея. Да, това наистина ще намали риска. Защото Кор и момчетата му едва ли щяха да се сетят да планират нападение. Не. Защо ли им е да го правят? - …всеки, и наистина имам предвид всеки – Рот извърна глава по посока на Тор и после обърна слънчевите си очила към Куин – трябва да е съгласен с това. След клетвите те ще заминат за Древната страна и с това приключваме с тях. Всъщност Тор си помисли, че е по-добре още сега да налапа дулото на някоя пушка. По-ефикасно, отколкото да чака мозъкът му да експлодира заради решението, върху което навсякъде с големи букви бе напечатано „ГЛУПАВА ИДЕЯ―. Рот замълча и стаята потъна в тишина – което показваше, че поне няколко души стоят твърдо зад мнението си – и Тор извърна очи към Куин. Погледът на братът беше забит в пода, сякаш подробно изследваше структурната цялост на връзките на ботушите си. Тор отново погледна към Рот. Кралят бе адски сериозен по отношение на глупавия си план, стиснал челюст, излъчващ предупреждение „Не се ебавай с мен!―. И да, макар другите братя да не харесваха идеята, щяха да се съгласят с цялата тъпотия, не защото бяха слабохарактерни, а защото знаеха, че Рот няма да отстъпи – а и вземаха твърде сериозно ролите си на лични охранители. Така че щяха да направят и невъзможното, за да опазят жив мъжа. Дори когато той отидеше в някоя от тайните къщи в очакване на шайката копелета да паднат на коляно като групичка човешки бъдещи младоженци. Бедата беше, че клетвите, давани от мъже без чест, бяха просто напразно изречени думи. - Добре, - измърмори Рот. – Радвам се, че всички ме подкрепяте. Няколко от братята се покашляха и се раздвижиха. Ви отново запали, а Бъч извади големия кръст, който носеше, потривайки символа на вярата си между пръстите си. Сякаш се молеше наум. Умен тип. Тогава, след като всичко изглеждаше наред, Рот продължи с обичайната работа, дрънкайки глупости за графика за смените, кога ще направи новата поръчка на оръжия, и какво ще прави с тренировъчната програма. - А сега за бурята. – Рот поклати глава. – Навън е адско време. Отменям всичко за тази вечер. На това му се вика снежен ден, задници. Всички шепнеха в съгласие. После събранието се разпусна. Тор искаше пръв да излезе от стаята, задушаван от гняв, но се сдържа, застана някъде по средата, влачейки се както обикновено към изхода. Не говореше, защото в момента нямаше доверие на устата си, макар да се преструваше, че е съгласен с плановете на останалите. Турнир по билярд. Покер. Питиета. Направи си сам мелба бар. Последното по идея на Рейдж. Тор изчака… докато най-накрая не му се отвори възможност. Куин излезе последен от кабинета с вид на професионален борец, търсещ сцена за изява. Пристъпвайки навън, Тор застана на пътя му, така че раменете им се удариха. Куин го изгледа, а Тор впери поглед в разноцветните му очи. После с мек глас каза: - В гаража. След десет минути. Куин изглеждаше изненадан, повдигайки вежди. Но бързо се свести. Кимването му бе почти незабележимо. След което всеки тръгна в своята посока. Надолу по коридора, далеч от цялата радостна глъчка в кабинета, Трез се събуди в стаята си и му стана ясно, че не бива да прави резки движения или да се вълнува прекалено много, че стомахът му най- после бе като спокойно море. Истинското изпитание щеше да дойде, когато се опита да седне, а след дванадесетте часа по гръб той се чувстваше като недоубито животно на пътя и не бързаше да изкушава съдбата и да се изправя. Но не можеше завинаги да остане така. Докато бавно вдигаше тялото си от матрака, се опита да не насочва твърде много вниманието си към определена част от тялото или главата. Гадаенето на чаени листа, за да разбере как това щеше да... - Какво, по дяволите? Трез се отдръпна толкова бързо и толкова рязко, че удари черепа си в таблата на спалнята и за миг си припомни как беше минал деня. Някой стоеше в стаята, на стола отсреща... - Шегуваш се, нали? – Той изруга и разтри отзад главата си. – Сериозно? Бъзикаш ли се с мен? Отсреща, като някакво скапано плашило, имаше чифт сини джинси, тениската на ангела от концерта на Нирвана, някакъв скапан пуловер и чифт маратонки Найк, които бяха натъпкани с бог знае какво. Главата на – ъ, Ласитър – беше направена от найлонова торба, пълна с картофи, а жълто-черната коса бе изработена от чорапи до коляното – вероятно на Бъч – и парцали за чистене на пода, внимателно забучени на място. Около врата му имаше ръкописен надпис „Шефът беше тук.―. - Копеле. Пуснал крака отстрани на леглото, Трез даде време на сърцето си да се успокои и да свали кръвното налягане под двеста, а после отиде в банята. Добрите новини бяха, че мигрената му почти отшумяваше, наковалнята в дясната част на главата му я нямаше и стомахът му къркореше от глад. След душа и бръсненето, и обличането на чисти дрехи, бе готов да прави каквото трябва, т.е да се отправи към "сЕнКи" и да види какво става. Вместо това взе мобилния и набра брат си. Ай Ем отговори при първото позвъняване. - Как се чувстваш? – попита го. - Жив съм. - Това е добре. - Е? - Е какво? – Трез очевидно не се досещаше, затова Ай Ем започна да псува наред. – Трез, сериозно, остави тая работа, става ли? - Няма да стане. Би ли наел жената, ако обичаш? Настъпи тягостно мълчание – от което Трез заключи, че Ай Ем се надява да му проблесне. Но на Трез не му пукаше. Щеше да изчака и щеше да стане на неговата, и Териса щеше да получи работата в „При Сал―. - Хубаво, - измърмори АйЕм. – Ще ѝ дам работата. Доволен ли си сега? Не, даже не беше близо до доволен. - Да. Мерси, човече. Постъпваш правилно. - Дали? Не съм сигурен как осигуряването на връзка с жената ще помогне на който и да е от нас. Трез затвори очи и си спомни допира на устните на Териса, вкуса ѝ, ароматът ѝ, проникващ през студения въздух право в носа му… в душата му. Пристъп на гадене изгони всичко от съзнанието му. - Ще се оправя. Няма да я притеснявам. - Да бе. Вярно. След като затвори, Трез хвърли поглед към подобието на ангел в ъгъла. - Ласитър, - каза той на глас. – Хайде, знам, че си някъде тук. Той очакваше ангела да се появи зад вратата. Да изскочи от гардероба. Да изпълзи изпод леглото. Той винаги беше наоколо, без значение дали го искаш или не. Трябваше да се досети. Десет минути по-късно и никакъв ангел. Пасваше идеално – един път щеше да поиска копелето да се появи, а шибаняка щеше да се изпари като привидение. Облечен в чисто сако, Трез излезе от стаята и отново извади телефона на път към голямото стълбище. Изпрати съобщение на Хекс, докато слизаше, и се учуди, че веднага получи отговор. Обикновено тя би проверявала напитките в... О, вярно. Снежната буря, клубът е затворен, никой няма да излезе из града. Във фоайето той пресече изработеното от мозайка изображение на разцъфнало ябълково дърво и се запъти към стаята за билярд – където около три четвърти от братята обикаляха с щеки и напитки в ръце. Бъч се приближи. Бившето човешко ченге бе изтупан както винаги. - Ще се присъединиш ли? Искаш ли питие? Преди да отговори, Хекс се измъкна иззад бара. - Да, аз реших да затворим. Охраната ми звъняха и казаха, че не могат да дойдат от другия край на града, сервитьорите също. Няма и работещи момичета. Появиха се единствено доставчика на алкохол и диджея, макар че последния беше наоколо, само защото предната вечер се отряза яко и се наложи да пренощува отзад. Трез отказа питието на Бъч и се обърна към Хекс. - Не мисля, че някога сме били затворени в четвъртък вечер. - Има си първи път за всичко. - Наистина ли е натрупал толкова сняг? - Виж сам. Когато тя кимна към един от осемте прозореца, извисяващи се от пода до тавана, Трез използва това като извинение да прекъсне разговора и се опита елегантно да се измъкне от стаята и от къщата като цяло. Не че не обичаше братята. След мигрената бе свръхчувствителен и цялото това говорене и смях, и удрянето на билярдните топки, и Джей Коул и Кендрик Ламар, му идваха в повече. Избирайки прозорец близо до арката във фоайето, той дръпна завесата и погледна към двора – по-точно към малкото, което се виждаше. Снегът валеше толкова обилно, че едва можеше да види на две крачки отвъд стените на имението, и очевидно валеше така от известно време. На охранителните светлини изглеждаше сякаш върху всичко бе метнато тежко бяло покривало – на покрива на Дупката, върху огромните борове в планината, върху колите, паркирани от другия край на фонтана, затрупани с трийсет сантиметра от онова, което се сипеше от небесата... Първоначално фигурата не се забелязваше, с бялата си роба и качулка, почти неразличима от снежния пейзаж. Но после той разпозна някаква промяна в поривите на снега, въртящият се водопад се движеше около фигурата. А тя се взираше в него. Той замръзна и главата му остана без кръв. - Селена? – прошепна. – Това ти... - По това време на годината не бива да има такива бури, - измърмори Хекс, застанала до него. Трез подскочи толкова високо, че почти удари тавана. И веднага отново погледна през прозореца. Фигурата я нямаше. - Трез? В този момент звънеца в антрето звънна. Трез се обърна и избяга от стаята за билярд, стигна до тежката врата, отвори я... Избраницата Лейла се обърна към него, бялата качулка, скрила главата ѝ, сега падаше от русата ѝ коса, а от бялата ѝ роба се сипеше сняг. - Позволено ми е да съм тук, - каза тя, вдигайки ръце нагоре, сякаш очакваше той да насочи оръжие към нея. – Имам разрешение. Питай краля. Трез се сви в собствената си кожа и за секунда затвори очи. - Не, да, не… разбира се. Влизай. Направи ѝ път, без да разбира защо тя се държеше толкова отбранително – или защо би излязла навън в такава нощ. Но не се замисли особено. Бе прекалено разсеян от факта, че когато я видя отвън… той веднага предположи, че е Селена, завърнала се от мъртвите и дошла да го види. Което беше откачено. Наистина пълна лудост. Не съм сигурен как осигуряването на връзка с жената ще помогне на който и да е от нас. - О, я млъквай, - измърмори той. - Извинявай, какво каза? – попита Избраницата Лейла. - По дяволите, съжалявам. – Той разтърка лицето си. – Говоря си сам. Да, защото изобщо не полудяваше. Ама изобщо. За бога, трябваше да се стегне, преди тотално да се побърка. Глава 35 Когато Лейла влезе в имението и огледа фоайето, тя се зачуди колко бързо онова, което бе неин дом, сега ѝ се струваше чуждо: след цялото прекарано време в имота на Братството, познаваше всички стаи и изкачвания, хората и ритъма на къщата, също както познаваше всичко в Светилището. Сега обаче, когато Трез я остави и тя заразглежда блестящото фоайе с разноцветните колони и пукащия огън, и потрепващите кристални свещници, ѝ се стори, че стои в музей или дворец, който никога досега не е посещавала. Все пак, думата дом подсказва, че си добре дошъл. А тя вече не беше. - Хей! Ти си тук! Когато Бет изникна от всекидневната и я прегърна силно, Лейла се зарадва да види поне едно усмихнато лице. - Получи ли снимките? – попита кралицата. - Телефонът ми не беше с мен, но нямам търпение да ги видя. Всъщност Лейла искаше да каже, че няма търпение да види децата си. Не се интересуваше от снимки, искаше ги тук и сега – само че не искаше да бъде груба и определено нямаше да се качи на втория етаж без покана. Един господ знаеше къде е Куин... Като по команда, сякаш вселената бепе решена да ги събере на едно място, Куин се появи на върха на голямото стълбище. И пресвета Скрайб Върджин, бе облечен за война, с тяло покрито с черна кожа, с препасани на гърдите и около кръста оръжия, жилестото му лице излъчваше агресия. Мигновено той погледна към нея и присви очи, сякаш оглеждаше мишена. И после заслиза по покритите с червен килим стъпала, сякаш бе на мисия. Бет веднага настръхна, а Лейла отстъпи, в случай, че той реши да атакува, и гърбът ѝ опря резбованото дърво на вътрешната врата на антрето. Но вместо да се спусне към нея, Куин просто продължи напред към трапезарията, ботушите му удряха силно по пода. Дори когато замина, сякаш остави горящи следи, а яростта му се усещаше като тежка миризма. Това не е добре за малките, помисли си Лейла, прокарвайки треперещата си ръка през косата. Двамата трябваше да направят нещо за разрива в отношенията им, но се страхуваше, че макар да си представяше как Куин ще омекне с времето, това няма да се случи. - Хайде, - каза тихо Бет. – Да вървим горе. Лейла кимна и тръгна след кралицата. Не ѝ убягна факта, че я придружават до втория етаж, но с всяко стъпало сърцето ѝ подскачаше в очакване да види Рамп и Лирика. И в същото време се изпълваше с тъга. Когато чувството на отчуждение я застигна, тя си припомни една друга ера от живота си, която приключи, преди да е започнала: не беше осъзнала, че дори и насред вината и тревогите заради Кор, тя беше щастлива тук с малките – и бе очаквала да ги отгледа с Нала, М. Р. и Бити. И сега беше свършило. Но, напомни си тя, бе ѝ останала възможността поне да вижда малките си. Защото преди решението на Рот и дума не можеше да става за това. Стигнаха горе и Лейла спря при вида на затворените врати на кабинета на Рот, и трябваше да се съвземе, преди да продължи напред по коридора със статуите. По средата на коридора тя отново се спря, но този път защото Бет трябваше да отвори вратата на стаята, която Лейла някога бе считала за своя – и за част от секундата тя бегло забеляза, че на пода има сгънато парче плат, изцапано с петна боя, лежащо до няколко кутии боя, кофа с хоросан и няколко четки. Стомахът ѝ се сви, предполагайки за какво са. Дупките от куршуми в стената. Но когато ги подмина, тя изтича до люлките. - Моите любими! Моите любими! – Очите ѝ се напълниха със сълзи и отначало не можеше да фокусира погледа си, а главата ѝ се обръщаше ту към едното, ту към другото дете. – Мамен е тук! Параноята я караше да си мисли, че вече са я забравили, или може би са се разгневили, макар и толкова малки, че ги е изоставила по собствена воля – което не би направила. Нямаше място за тревоги. Чули гласа ѝ, отвориха очи и започнаха да мятат ръчички. Навеждайки се, тя развърза косата си и я остави да се спусне първо около Лирика, а след това около Рамп. Докато малките гукаха и реагираха на аромата и гласа ѝ, тя усети прилив на радост, гърдите ѝ се изпълниха с любов, всичките ѝ тревоги за кратко отстъпиха място на щастието, непомрачено от светската суета. - Толкова са щастливи да видят своята мамен. Лейла погледна през рамо, чувайки гласа на жената. - Кормия! Наистина беше много доволна да види другата Избраница, и двете се прегърнаха силно. После се разделиха и Бет проговори. - Подготвили сме всичко в Светилището. Кормия кимна. - Тъкмо ходих да занеса провизии в личните покои и вярвам, че ще откриеш всичко необходимо. Чудех се дали искаш да ти помогна и да отнеса едното дете дотам, за да не ти се налага да преминаваш два пъти? - О, това би било чудесно. Благодаря ти. – Лейла започна да приглажда бялата си роба, и това, че разчиташе на добротата на другите жени, я накара да се просълзи. – Аз… ах, аз съм много благодарна за помощта ви. Може би ще вземеш Рамп? - Разбира се! Кормия взе сина ѝ, а Лейла вдигна Лирика и притисна топлото, жизнено бебе към сърцето си. - Тръгваме ли? Точно преди да се дематериализира с другата Избраница, тя се загледа в другия край на стаята… към дупките от куршуми, толкова близо до тавана. Беше готова да се обзаложи, че ще са изчезнали до нейното завръщане след двадесет и четири часа. Обаче нямаше да ги забрави. Затваряйки очи, тя се опита да си спомни последния път, когато бе посещавала Светилището. О, да. Беше преди месец… когато беше открила кой е бащата на Кор. И сега усети аромата му по себе си. Куин прекоси трапезарията бесен, но не се изненада: Рот беше върнал свободата на Кор, а и Лейла бе прекарала известно време навън, така че да, разбира се, двамата са се срещнали. И са се чукали цял ден. Междувременно децата ѝ бяха тук, без майка си. - Надявам се да си прекараш адски страхотно, сладурче, - мърмореше той, устремен напред. Вратата към гаража бе в най-задната част на къщата, от другата страна на малкото антре за мръсни обувки, и той трябваше да избегне всички догени в кухнята, за да стигне дотам. Беше на средата на пътя, когато... я виж ти, Тор се появи на стълбите за персонала. Не се погледнаха. И двамата продължиха нататък, пристъпвайки в крак, и влязоха в малката стая, пълна с резервни якета, зимни ботуши, шапки и ръкавици. От другата страна Тор отвори вратата към неотопления, голям колкото хамбар гараж и после я затвори след тях. Въздухът бе студен и сух и леко миришеше на торове и газ. И когато фотоклетките задействаха осветлението, насреща им изникна бетон и съвършена подредба, кутиите със семена за птиците и каменната сол стояха като опънати по конец, косачките бяха паркирани в редица, копачи, мотики и лопати висяха от лавиците. Високо горе рафтовете бяха направени от старо дърво, здрави като планината, върху която бе построена къщата, а отсреща шестнадесет ковчега бяха подредени един върху друг, сякаш бяха просто контейнери за пренасяне на багаж. Фактът, че Тор крачеше право напред и спря до тях, говореше сам по себе си. Когато братът заговори, гласът му бе тих, но дълбок като най-ниската точка на ада. - Нямам намерение да оставя нещата така. Нямаше смисъл да го заявява. Куин бавно поклати глава. - Нито пък аз. - Не знам кога Рот се превърна в шибаняк от зет-поколението. – Тор крачеше напред-назад. – Но може би трябва да слезе от трона и да започне да споделя снапчатове как всеки трябва да прости и да продължи. Да си надене заешка муцуна и да организира обединяваща медитация. Това е лудост. Братът спря и сложи ръка на един от ковчезите, стисна здраво зъби и чак бузите му хлътнаха. Тор поклати глава. - Понякога трябва да се погрижиш за краля, въпреки че той не иска. - Съгласен съм. - Понякога някой друг трябва да вземе нещата в ръце. - Абсолютно съм съгласен. Тъмносините очи на Тор погледнаха нагоре. - Бойното поле е много опасно място. Куин сви ръце в юмруци. - Хората постоянно се нараняват. - Лесъри. Човеци. Могат да нанесат много поражения дори и на трениран боец. Когато Куин кимна, той осъзна, че макар двамата да подхождаха към проблема от две напълно противоположни гледни точки, имаха обща цел. Кор щеше да умре там, докато уж търсеше момчетата си. Без значение дали от куршума на Куин или на Тор, копелето щеше да падне. - Това като състезание ли ще е, - прекъсна го Куин. – Все едно, който пръв залови копелето, получава наградата да го очисти? - Не. Ще работим заедно и остава само между нас. Който го хване, ще го представи като храна за консумация от всички. Тор протегна ръка и Куин я стисна без колебание. - Дадено. Другият брат кимна, когато пуснаха ръце и се отдръпнаха. - Да вървим тогава, - каза Тор. – Той ще търси войниците си, въпреки че вали ужасно, защото ще иска да събере войската си възможно най- скоро. Ще го намерим някъде на бойното поле тази вечер. С изработен план двамата се върнаха в малкото антре и се облякоха с бели дебели якета. Имаха намерение да излязат от имението през страничната врата, която водеше към отдалечената градина. Или поне се опитаха. В секундата, в която отвориха, и двамата бяха блъснати в лицата от такава суграшица и сняг, която би накарала по- слабите смъртни да потърсят някоя камина и горещ пунш. Сега обаче не беше време за удобства. Щяха да се погрижат за ситуацията и да запазят решението за себе си. Никой не биваше да узнава нищо за това. Глава 36 Кор изчака и когато усети, че Лейла се е дематериализирала напълно, далеч от убежището, той тръгна на мисия да изследва малката къща, бързо преравяйки шкафове, чекмеджета и всички възможни скривалища в спалните. Предполагаше, че ако братята понякога оставаха тук, вероятно държат оръжия там, където спят – но в крайна сметка не откри нищо. Колко разочароващо. Обаче пък намери подходящи връхни дрехи. Имаше гардероб с палта до вратата към гаража, и там откри ватирано яке и зимни панталони, достатъчно големи да му станат, както и чифт скиорски ръкавици и кепе. За съжаление всички дрехи бяха черни и в снега щеше да се отличава като искра в непрогледен мрак – но на подарен кон зъбите не се гледат. Там обаче имаше и нещо друго, което да компенсира евентуално издайническия външен вид. След като се облече, той отиде в гаража при Рейндж Роувъра, с който се бяха измъкнали от гората предната нощ. Колата изглеждаше като минала през солена баня – големи бели линии минаваха от двете ѝ страни и по предната броня и капака. Нямаше ключове, което не го изненада. Вишъс трябва да ги беше взел със себе си. Обаче возилото бе отключено и онова, което се надяваше да намери, се оказа в задната част: от спешната кутия той взе три червени сигнални ракети, пъхна ги в подплатата и ги обезопаси, като затвори ципа на пухеното яке. После се върна обратно, активира алармената система и бързо излезе през плъзгащата се врата на кухнята. Не очакваше Лейла да се върне през нощта, но в случай че се върнеше, искаше къщата да е поне отчасти подсигурена. Освен това нямаше смисъл да заключва мястото, ако решеше да се върне и да прекара деня тук. Не беше сигурен, че ще стане точно така. На верандата времето го връхлетя зверски, снегът падаше на тежки парцали, разнасяни от бурните ветрове, сякаш имаше буря в бурята. Видимостта бе ограничена и той бе готов да се обзаложи, че навън ще има много малко хора. Нещата се подреждаха в негова полза. Затваряйки очи, той се дематериализира… …и прие отново форма в квартал на около двадесет километра югозападно. Когато отново влезе в плътското си тяло, той се озова в задънената улица между двуетажни колониални къщи, доста по-скъпи от убежището, но далеч от статута на имението. Навсякъде светеха много лампи – от всекидневните, спалните, гаражите или в короните на самите дървета, но с гъсто сипещите се снежинки проблясъците бяха изолирани и не осветяваха надалеч. Наведен срещу поривите на вятъра, той извървя останалия път, тежките му ботуши разритваха пухкавия сняг от пътя, а слухът му ту се засилваше, ту отслабваше в зависимост от посоката на поривите. Търсеше определен имот, който беше назад, и също като в другите къщи, и там светеха лампи. Спрял отпред, той гледаше през прозореца как върлинестия мъж, на не повече от петнайсет- шестнайсет години, мина през всекидневната и каза нещо на човешката жена на средна възраст, която стоеше през запалената камина и говореше по телефона. Кор тръгна по пътеката, която съвсем не беше пътека, защото снегът валеше с такава интензивност, че никой нямаше намерение да измете или изрине, преди да я спряла бурята. Когато стигна входната врата, на която бе окачен венец от вечнозелени клонки, той се протегна и завъртя месинговата брава. Беше отключено, така че той отвори вратата и влезе направо. Във всекидневната всичко се случи на забавен кадър. Младият мъж погледна през рамо и отскочи назад ужасен. По-възрастната жена скочи на крака, разливайки топлата напитка от голямата чаша. Кор затвори вратата, а синът се скри зад майката. Страхливец. И все пак изпита някакво усещане, на което нямаше време да се наслади, когато майката избута момчето далеч по-назад, макар да беше по-високо от нея и може би дори малко по-силно. - Кк.. ккакво искате? – попита тя. Кичур кафява коса се спусна на лицето ѝ и тя го духна от очите си; ръцете ѝ бяха твърде заети да държат сина ѝ в относителна безопасност. - Има… - Гласът ѝ звучеше като писукане. – Чантата ми е на плота в кухнята. Вземете каквото искате, има… Имам бижута, горе. Просто, моля ви… не ни наранявайте. Кор сякаш забеляза поруменелите ѝ бузи и треперещата ѝ форма от далечно разстояние. После се огледа. Мебелировката беше сменена, откакто той и копелетата се бяха подслонили под този покрив, диванът със седалки беше изчезнал, както и постоянните купчини кутии от пица и брезентови мешки, оръжия и муниции, ботуши и ножове. - Не съм дошъл за парите ти, - каза с нисък глас Кор. Тя затвори очи за миг и лицето ѝ пребледня. - Нито съм дошъл за вас. – Кор вдигна ръка, защото знаеше, че и двамата ще се загледат в нея. – Не съм осквернител на жени и деца. Погледите на хората се заковаха във вдигнатата ръка и той влезе в мозъците им, замразявайки всички други процеси освен мигането и дишането. Междувременно, долу на пода мобилният телефон, изпуснат от майката, все още бе на линия, и паникьосаният глас, излизащ от малкия говорител, искаше някой да отговори. Можеше да се предположи, че разговорът с вампир нямаше да успокои страховете им. Оставяйки хората с вечерните им упражнения, Кор затропа с ботуши на постелката, за да свали повечето сняг, и тръгна нагоре по стълбите, вземайки по две стъпала едновременно. Горе се вмъкна в основната спалня, която бе елегантно декорирана в бели и сини нюанси. Нямаше ги вече ужасните къдрици и волани. Бяха изчезнали и розовите пъпки, изпъстряли розовата баня. Колкото и дразнещ окото да беше едно време, той не отдели време, за да оцени подобренията в декора. Отправи се напред към високия, тесен гардероб до душа, където можеха да се държат хавлиите, ако бе имал някакви, когато живееше тук... Разбира се, сега рафтовете бяха препълнени с прецизно нагънати, снежнобели хавлиени кърпи. Паднал на колене, той издърпа почистващите препарати от дъното, откривайки покрития с плочки под, който, слава богу, собственикът беше оставил същия. Панелът, изработен преди, бе с размери тридесет на тридесет сантиметра и се намираше най-отзад, затова се наложи да свали ръкавиците си и да намери крайчеца, за да го отвори с пръсти. После протегна ръце и ги потопи в скривалището. Двата полуавтоматични пистолета четиридесети калибър бяха точно там, където ги бе оставил. Както и кутията с патрони. Кор върна всичко на мястото му в горната част на тайното отделение, само защото така щеше да се наложи да чисти по-малко мозъците на човеците долу. Излезе от банята, мина покрай леглото и се спря на прага. Погледна назад и се сети за времето, което той и неговите хора бяха прекарали в къщата. И се изненада колко много му се прииска да ги види отново. Слизането му отне много малко време и той отново се озова на първия етаж с майката и сина. Те все още стояха един до друг, жената все още предпазваше онова, което обичаше, защитавайки го със собственото си тяло, с тялото, с което го бе довела на този свят. Той отново се разрови в мозъците им. - Чули сте шум. Излезли сте навън да проверите. Не сте открили нищо. Когато сте се върнали, мокрите ви ботуши са направили малка локва на постелката. Странна нощ. Вероятно заради вятъра. Добре че нямаше нищо сериозно. Кор се дематериализира навън и остана там за миг, наблюдавайки ги как се събуждат, загледани един в друг, опитващи се да разберат защо се държат за ръце. После майката вдигна ръка и разтри слепоочието си, сякаш я болеше главата, а младият мъж се огледа и изпука врата си. И двамата погледнаха към вратата. Когато жената се наведе и вдигна телефона, Кор отново пое на път. Светилището наистина бе свято място на мира и спокойствието, и когато Лейла седна навън до фонтана на Скрайб Върджин с двете си малки, пое дълбоко дъх. Тримата седяха на меко, дебело одеяло, температурата беше идеална, вятърът нежен и топъл като водата в банята. Над главите им млечнобялото небе бе ярко, но не заслепяващо, а белият мрамор в градината блестеше сякаш отвътре. Лирика и Рамп се държаха като шампиони по време на пътуването, и Кормия, усетила, че Лейла иска малко лично време с тях, беше отпътувала веднага щом близнаците се настаниха тук до блещукащата вода и цъфтящото дърво, изпълнено с нови птичи песни. Седнала на пети, тя клатушкаше едно жълто лале над едното бебе, след това над другото… и пак го залюляваше над първото. - Не е ли красиво? Лале… това е лале. И наистина, листенцата бяха ярки като зелената трева и като синята вода тук; имаше нещо сияйно и мистериозно в техните цветове – приличаха на скъпоценни камъни. Може би беше свързано със светлината тук, която идваше от никъде и не падаше под определен ъгъл – а може би работеше някаква свещена магия. Забавно. Можеше да усети, че безценните ѝ малки събират сили от енергията тук, бузките им поруменяваха, от очите им струеше здраве, движеха се по-координирано. Ами да, помисли си тя. Във вените им течеше нейната кръв. Дори и Рамп, който зловещо приличаше на Куин, бе неин син. Избраниците винаги се чувстваха по-добре, когато се връщаха тук да презаредят. Така че може би това бе хубаво... Странното усещане, че я наблюдават, я накара да се извърне. Но под колонадата нямаше никой, нито под покритата с арки пътека, водеща към покоите на Скрайб Върджин. Наистина нямаше никой. Тя си спомни когато нещата бяха толкова различни, когато Избраниците раждаха и отглеждаха следващото поколение Избраници и Братя тук, и служеха на Скрайб Върджин, и се придържаха към нейния график на почитание и почивка, и празненства. Имаше и радост, и щастие, и усещане за крайната цел, и удовлетворение – въпреки саможертвите. И никаква следа от цветове. Никъде. Лейла протегна ръка и погали меката бузка на Лирика. Макар и все още да почиташе Скрайб Върджин и традициите, толкова ценени и уважавани, тя се радваше, че дъщеря ѝ няма да бъде принудена да изпълнява роля, от която нямаше измъкване и чиято цел беше само да обслужва другите. Да, колкото и да ѝ липсваха старите порядки и миналите дни, и колкото и да се натъжаваше, че това изумително място е толкова празно и безжизнено, не съжаляваше. Тя бе от поколението, познало както службата, така и свободата, постигната с цената на немалко пречки и трагедии. Но поне сега знаеше коя е като личност, и имаше собствени желания, нерегламентирани от някой друг. Имаше и две деца, които щяха да бъдат свободни да избират с кого искат да бъдат и къде искат да живеят. Винаги беше по-добре да следваш собствения си неравен път, отколкото гладката, но неудобна пътека, отъпкана от някой друг. Първият бе по-тежък, но изпълнен с живот. Вторият бе като живата смърт… само без да осъзнаваш, че умираш, защото през цялото време си в кома. Глава 37 На излизане от тренировъчния център Вишъс тръгна по подземния тунел, наближи вратата, водеща към имението… и я подмина. Къщата на колела, уместно наречена Дупката, където двамата с Бъч оставаха със своите шелани, бе на около двеста метра по-нагоре, и подземният ѝ вход бе съвсем същият като на голямата къща, с всякакви ключалки и кодове, пречещи на хората, които не бива да влизат или излизат, да влизат или излизат. Набирайки правилната последователност на клавиатурата, езикът на ключалката се освободи и насреща му се показа скъпият му дом. Оформлението не беше кой знае какво, всекидневна в предната част с тясна кухня от едната страна и къс коридор, водещ към двете спални, разположени една до друга. Той и Джейн обитаваха първата, Бъч, Мариса и гардеробът на ченгето спяха във втората – макар да нямаше достатъчно място за всичките проклети дрехи. В тесния коридор имаше подвижни щандове, претъпкани с костюми и блузи на закачалки. А също и ред обувки на дъсчения под, които, доколкото можеше да каже Ви, бяха един и същ модел мокасини, само че от различна кожа и цвят с различни аксесоари. Копелето беше привикнало към точно определен тип обувки. Все пак, колко по-различни мъжки обувки могат да се създадат? Ви затвори вратата и се спря до стелажите с Канали и Том Форд. Беше тихо, Мариса работеше в Убежището, Бъч играеше билярд в голямата къща, а Джейн… Ви изпсува и отиде в кухнята. Бутилките със Сива гъска бяха точно на мястото си, под плота до дълбокото чекмедже, в което Бъч държеше снаксовете Фритос, Златна рибка с пармезан и Милано. Това бяха единствените снаксове, които ядеше. Странно, досега на Ви не му беше хрумвало, но Бъч си падаше по рутината. Харесваше точно определени неща и не се интересуваше от новостите. Кучият му син сигурно щеше да припадне, ако някой му предложи торба с гевреци. И забравете за крекерите с много семена или хрупкавите сухари. Ченгето принадлежеше на старата школа и макар Ви никога да не го казваше, това беше една от причините да обича най-добрия си приятел. Когато си на няколко века, научаваш, че колкото повече се променят нещата, толкова повече остават същите. Да, може да изгубиш много време и да пробваш различни вкусове, опитвайки се да пресъздадеш нова версия на онова, което вече ти харесва, но това е крайно неефективно: има, и то буквално, точно определено количество щастие, което могат да ти донесат снаксовете или бързата храна. Да пробваш с неохота боклуците, които не ти допадат особено, само за да се върнеш към онова, което първоначално ти е харесало, си беше чисто човешко занимание. По дяволите, беше запечатано в цялата им култура – от модата, която беше просто реакция, петнайсет минутна слава на въртележката на грозотата от сезон на сезон, до привидното разнообразие на еднаквите забавления, та чак до технологиите с всички планирани остарели и ненужни иновации. Чиято кулминация бе изказването на Епъл, че е истинска „смелост― да махнат жака за слушалки от глупавия си мобилен телефон. Да, „постиженията― си бяха направо за орден „Пурпурно сърце―. Или за връчвания от президента Медал на свободата. Може би щяха да се изтипосат и на пощенска марка, веднага щом купят американското правителство. Отваряйки шкафа, Ви извади ниска чаша, напълни я с лед и допълни до ръба с водка. Искате смелост?, помисли си той. Защо не вземете сами да се махнете, хора. Ето това е план. Не че беше огорчен или вкиснат. Не. Седна на бюрото си пред многото компютри, отпусна се в стола, който наричаше „дворец на задника си― и включи един по един всичките компютри. Отдавна не беше имал нощ само за себе си, и докато проверяваше охранителните камери и следеше множеството имоти на Братството в и извън Колдуел, той си припомни защо. Последното нещо на света, което искаше, бе да стои тук като пълен загубеняк със своите Леново и чашата Сива гъска, съвсем сам, докато другите си вършеха техните неща. Но мозъкът му още беше разбъркан от цялата работа около Кор. А и беше адски изморен – но не искаше да спи. Трябваше да се нахрани – но нямаше намерение да пие от нечия вена. Трябваше да яде – но не беше гладен. Искаше да се напие – а това не се случваше достатъчно бързо. Отпусна се в стола и се фокусира върху вкарването на алкохола в кръвоносната си система, отпивайки големи глътки, които изгаряха гърлото му и се бушуваха в стомаха му. Започна да напредва по-бързо към целта си и се замисли за Джейн, която точно сега беше в клиниката си. Как когато беше отишъл да я види, тя беше потънала до колене в тежка работа, Асейл крещеше в неговата стая, Мани я питаше за нещо, Елена дойде при нея с проблем относно някакво поръчано лекарство. Ви бе стоял в периферията, възхищавайки се на волята ѝ. На отдадеността. На страстта. Господи, Асейл. Тези писъци ги биваше, напомняха, че пристрастяването към дрогата не е шега работа. Вярно, тръгваш по пътя на опиатите само за да се задържиш в собствения си живот. Но докато се осъзнаеш, и си в облицована стая – буквално – в усмирителна риза, защото само си опитал да издереш лицето си с нокти. Между другото, време беше за още водка. Пресягайки се през бюрото, той взе бутилката и си напълни отново чашата. Ледът се беше стопил, ала след тази доза вече нямаше да му пука дали питието е със стайна температура. Поне Асейл се грижеше Джейн да работи, а тя със сигурност му предлагаше най-добрите грижи по време на детоксикацията. Въпросът бе дали психозата му щеше да изчезне. Бе минал цял месец, откакто мъжът за последно бе натъпкал носа си с белия прах, но можеше да се окаже, че от него е останала само празна черупка. Понякога се случваше след сблъсъка между вампирите и кокаина. Разбира се, бившият дилър едва ли беше чувал за това, когато бе започнал да употребява твърде много от онзи боклук. Но в живота често се случваше да танцуваш с дявола, без да си наясно, че точно той ти е партньор. И няма как да разбереш, преди да стане твърде късно. Така работеше съдбата. И проклятията също. Ви отпи поредната глътка от течното вцепенение и усети как отново мисли за горещия шоколад, който сервираше на Джейн в началото. По-точно… отдавна, в началото на края. Винаги беше предполагал, че краят на връзката им ще настъпи, когато той умре. Но като стоеше тук в празната къща, опитвайки се да си припомни кога за последно бяха прекарали няколко значими часа заедно… той се зачуди. Бива си го отмъщението, помисли си той. Когато той и братята му бяха навън да се бият за расата, те не мислеха за партньорите си и жените, които удържаха крепостта вкъщи. Те просто се опитваха да си вършат работата и да останат живи. Същото важеше и за клиниката. Джейн сега не мислеше за него. Тя работеше с Мани, за да спаси каквото бе останало от мозъка на Асейл. Помагаше на Лукас, брата на Куин, да върне подвижността и душевното си здраве след ужасните наранявания на ръцете, нанесени от Обществото на лесърите. Всяка нощ тя се справяше с всевъзможни травми – от хронични до сериозни, от нуждаещи се само от лепенка до застрашаващи живота – с неуморна концентрация и отдаденост на пациентите. Не че не го разбираше. Не че не я обичаше. Мамка му, тя бе умна. И корава. И вероятно единствената жена, която бе срещал и счел за равна с него – и не, това не беше женомразко изказване. Той не смяташе за свои равни и повечето мъже. Така се случва, когато си син на божество, предположи той. Абсолютно не можеше да си представи да е с някой друг освен с Джейн. Бедата беше, че той беше посветен на войната. А тя на своята работа. И в началото, когато всичко бе ново и свежо, и устремът да бъдат заедно бе като сърбеж, който трябва да се почеше или иначе ще полудеят, те успяваха да намерят време. Сега обаче? Не толкова. Въпреки това е добре, помисли си той, наведе се напред и отново насочи вниманието си към редицата монитори. Никой от двамата нямаше да ходи никъде. Просто… той започваше да се тревожи, че същото се отнася и за връзката им. Внезапният образ на Лейла, закрила с тялото си Кор, предпазваща умиращата му плът с всичко, което има, се появи в главата му и не искаше да си тръгне. Исусе, в този момент тя би застанала на пътя на куршум заради копелето. Тъп ход, със сигурност, за който би съжалила в мига, в който помисли за децата си… но в тази стотна от секундата, тя беше водена от любовта. И Кор, в замяна, наистина го мислеше, когато започна да се моли да я отведат, преди да го убият. Копелето беше съвсем сериозно… и влюбено до уши. Ви се намръщи, осъзнал, че двамата с кучият син имат нещо общо. И двамата бяха минали през военния лагер на Блъдлетър. Можеше да се обзаложи, че са изгубили дори девствеността си по един и същ начин. Така че, да, може би трябваше да си направят татуировки „Най-добри приятели― или нещо от сорта. - По дяволите... Продължи със Сивата гъска… и после пак допълни чашата. Насили се да не мисли толкова и да се фокусира върху екраните пред него, върху всичките външни и вътрешни кадри от различните стаи, било то в Къщата за аудиенции, малката къща, в която Лейла и Кор бяха свили любовното си гнезденце, другите три къщи в Колдуел, на които бяха собственици, ресторантът „При Сал―, или имението и неговите околности. Само имението проявяваше признаци на живот. Другите места бяха затворени заради „Снежния армагедон―, както го наричаха репортерите. Докато гледаше братята си как играят билярд и се смеят, той забеляза, че шеланите на повечето бяха до тях. Жените в домакинството имаха собствен, отделен живот, но в нощ като тази, когато мъжете им почиваха от войната, те бяха наредили сред приоритетите си да прекарат повече време с любимите си мъже. - Да, а аз съм тук с гъската, - измърмори той и отпи глътка. – Не е толкова зле... За съжаление съзнанието му се инатеше и оставаше неприемливо ясно. А това означаваше, че всичко би задействало мислите му, че чувствата му получаваха неприемливо много време за обмисляне. Ако изобщо се появяха на радара му. Защото той мразеше чувствата. Опитвайки се да ангажира сивото си вещество с нещо, каквото и да било, той включи интернета и реши да разгледа няколко човешки сайта за обсъждане на новини. Винаги го разсмиваха. Глупостите, за които се припираха кучите му синове, бяха просто невероятни – и винаги завършваха с крещене един на друг през компютрите. Истината бе представена в нюанси. Властваше истерията. След прескачането между CNN.com, Фокс нюз и TMZ.com, той реши да гледа няколко видеа от Имението на МакКейми, което беше едно от абсолютно любимите му неща, и което, както обикновено, малко го развеселяваше. И след около половин час гледане, в долния край на монитора се появи съобщение, известяващо за нова входяща поща. Намръщен, той отвори своя Outlook акаунт. Я виж ти, я виж ти, добрият стар Проклет Преследвач беше публикувал нещо ново. Ви се усмихна и погълна още една сериозна доза от гъската, докато отваряше страницата на блога, който следеше през последния месец. Бе сред новите на паранормална тематика, воден от един тип, който изглеждаше като кръстоска между разследващ репортер и вманиачен по вампирите. Т.е. човек, който беше твърдо решен да докаже съществуването на вампири. Бяха толкова забавни за гледане, докато изкривяваха и извъртаха думите в своя изпълнен с лъжи лексикон, повтаряйки всякакви глупости, които хората използваха, за да митологизират онова, което вече съществуваше сред тях. Хубави времена, наистина хубави. Като стана въпрос за клипове в ютюб. Имаше само около сто хиляди откъса, звукови файлове и монолози в интернет платформата, за които се твърди, че показват истински вампири, които вампирясват във вампирското си облекло. И карат вамп-мобили... Добре, имаше вероятност алкохолът да действаше. Но Проклетият Преследвач беше различен, и затова Ви бе маркирал нелишените от смисъл брътвежи на мръсника. Той всъщност имаше добри попадения. Онзи някак се беше сдобил с видео от сблъсъка в Девическото училище Браунсуик, в което Обществото на лесърите и Братството бяха танцували под лунната светлина, така казано. Беше типичният треперещ запис с телефон, но имаше достатъчно, за да се предположи, че нещо голямо и от друг свят може да се случва в изоставените кампуси. За щастие, Омега бе направил основно почистване след битката, и онова, което показваше записа, не беше нещо, което да не може да се фалшифицира на нечий компютър. Кръвта на лесърите по земята, в крайна сметка, изглеждаше като сенки, хвърляни в тревата, или като черна боя или старо моторно масло. Добре че през екраните не можеше да се подуши, иначе смрадта щеше да накара хората да повръщат. И разбира се, самият факт, че на земята нямаше видими следи, опровергаваше твърденията, а и малкият склад, изяден от звяра на Рейдж, така или иначе щеше да рухне, както и много от сградите там. Въпреки това, тоя, дето се криеше зад не особено умния псевдоним, попадна в полезрението на Ви. Той публикуваше много препратки към други клипове в ютюб, повечето от които бяха дрънканици на други хора, които се кълняха, че са имали контакт с истински вампири, или отново онези раздрусани, снимани през нощта клипове на боеве или движещи се фигури, влизащи или излизащи през вратите, загърнати в плащове. И все пак – клипът от изоставеното училище правеше впечатление – а също и факта, че онзи тип владееше добре граматиката, не пишеше постоянно с главни букви и не слагаше по сто удивителни след всяко изречение, и изобщо от статиите му лъхаше на професионализъм. Расата не се нуждаеше от подобно внимание. Нелепи хора с изкуствени резци и с черепи, набучени на кол? Чудесно. Ви можеше да се справи с милиони от тях. Обаче досетливите, от типа Мълдър и Скъли, които изглежда системно разглеждаха в интернет и „преобръщаха леглото―, изолирайки онези няколко важни случая, когато наистина се е случило нещо? Новините не бяха добри за вида, който искаше да остане скрит пред погледите на хората. - Още един клип… - Ви мърмореше, докато разглеждаше новата публикация. – Какво имаме тази вечер, Проклети? Избрал си грешния сезон за празнуване на Хелоуин. Ви подмина писанията, които насочваха към съдържанието на клипа, и просто натисна връзката. Отначало не беше сигурен какво гледа – е, да, черно-бял охранителен запис от паркинг през нощта. Една кола влезе и обърна… паркира, но не изключи двигателя, съдейки по кондензираната влага на задното стъкло. Ви отпи отново от чашата и опипа бюрото си за цигара. Без късмет. Имаше нужда да... - Охо, привет, господин Латимър. Когато и двете врати се отвориха, той разпозна мъжа, излязъл от дясната врата. Беше Трез. И, я виж ти… от мястото зад волана слезе жена, с тъмна коса и цивилни дрехи. Беше невъзможно да се види лицето ѝ, защото гледаше надолу, сякаш се опитваше да не се хлъзне на леда, но тялото ѝ си го биваше. Може би горкият кучи син утешаваше мъката си по старомодния начин. Трез обиколи колата и двамата се срещнаха отпред. Поговориха минута... - По дяволите. Ви поклати глава и стисна гърбицата на носа си. После натисна бутон „пауза―, върна малко назад и пусна повторение. Жената просто подскочи и изчезна, дематериализирайки се във въздуха. А после Трез се качи зад волана и потегли, сякаш нищо не се беше случило. Ви скролна надолу и прочете публикуваното местонахождение от Проклетия: местен магазин за сувенири срещу историческия град, който беше, ако паметта не го лъжеше, на по-малко от километър от ресторанта „При Сал―. Видеото бе собственост на магазина, разбира се, но собственикът го бе препратил на Проклетия с разрешение за публикуване. Не бяха се свързали с органите на властта, и имаше изявление от собственика, с пълни цитати, все едно във вестникарска статия, че „Нищо по записа не е променяно.― Вишъс изгледа още два-три пъти клипа и си каза, че трябва да се успокои. Какво, по дяволите, можеха да направят с това? Да отидат в местната станция на СиБиЕс и да ги накарат да излъчат видеото, за да ги изобличат? Всъщност не доказваше нищо – освен че сексът бе ефективно краткотрайно обезболяващо, когато ставаше въпрос за периодите на скърбене. Никой нямаше да повярва, че видеото не е манипулирано. Нямаше проблем. Но Проклетия започваше да се бърка, където не му е работа: два пъти за един месец някакъв си човечец бе успял да публикува клипове, които в действителност показваха какво се случва. Да, онези с теориите за конспирация наистина уцелваха. А когато го правеха няколко път подред, трябваше да бъдат задържани, нали? Глава 38 Следващото място, на което Кор се дематериализира, бе необитаемо. Естествено, малката лятна вила и голямата фермерска къща зад нея бяха доста извън Колдуел, и когато той прие отново форма сред бръснещия сняг, не се изненада, че не се виждаха светлини, не гореше огън, не се забелязваха човешки фигури през нито един от прозорците. С приведено тяло той подмина вилата и навлезе сред дърветата, които, слава богу, предлагаха завет от бурния вятър. Той бе закупил двете сгради и земята, на която бяха построени, за него и Лейла. Разбира се, имаше някакви фантазии – които не смееше да изрече на глас дори пред себе си, – че двамата ще се подслонят в малката къщичка с целия ѝ чар и удобство, а неговите мъже щяха да живеят закътано във фермерската къща от другата страна на пътя. Действително тя го беше посещавала тук няколко пъти, още като беше бременна и несравнимо красива, и той едва се удържаше да не изрази чувствата, които не биваше дори да чувства, а още по-малко да говори за тях. А после тя му призна, че изпитва влечение към него, и му предостави смазващо точна картина как се е превърнала в неговата най-голяма слабост. В онзи момент той я бе отпратил. Наговори ѝ жестоки неща, които не мислеше, защото смяташе, че само така тя ще го остави сам. Изобщо не се държа като воин. По-скоро като страхливец пред нея. Но тогава не виждаше никакво бъдеще пред тях, а и се тревожеше за безопасността ѝ, защото тя бе в напреднала бременност, а най-много се ужасяваше, че тя го разчита като отворена книга. Ужасяваше се от властта, която беше придобила над него. И така тя си тръгна. А той беше заловен. А сега живееха в окото на бурята, в онова мъничко спокойно местенце, което щеше да рухне в мига, в който откриеше каквото търси. Първият етаж на фермерската къща бе закован отвсякъде, всички стъкла бяха покрити с шперплат, който бе закрепен на място с пирони, с радост заковани от неговите копелета. Обаче предната врата бе отключена, и когато той я отвори широко, тя изскърца толкова шумно, че заглуши дори безмилостното ръмжене на бурята. Нарочно бяха оставили несмазани пантите – действаха като най- евтината алармена система. Очите му се приспособиха към мрака. В стаите нямаше нищо освен гол под и паяжини, но бойците му никога не се бяха интересували от цивилизованите декорации. Щом някой оцелееше във военния лагер на Блъдлетър, то той не се нуждаеше дори от покрив над главата си. Достатъчно бе, че не чувстваш постоянно опрения кинжал в гърлото си. Извадил сигналната ракета от вътрешния джоб на якето си, той махна капачката и я запали, и съскащата червена светлина озари голям кръг около него Кор обиколи стаите на долния етаж, стъпките му отекваха в празната, студена къща. Докато напредваше, той държеше ракетата настрани, проверявайки всички стени, подпори и участъци от пода. Отне му три обиколки, три пъти мина от салона към библиотеката, трапезарията, кухнята от четиридесетте години и банята, преди да го забележи. Нямаше как да не се усмихне, когато се наведе в ъгъла на салона. Онова, на което се спря погледа му, бе драскотина по дъските на пода, която лесно се пропускаше – и самият той почти не ѝ обърна внимание. Но когато я огледа отблизо, забеляза, че сочи ясно към източното съединение на стените и купчината прах, пръчки и листа. Купчината боклуци не будеше подозрение – изглеждаше сякаш някой беше грабнал метлата с идеята да почисти, но не бе открил лопатка и бе изгубил интерес. Насочвайки ракетата надолу към пода, той изчетка боклуците и забеляза съобщението, оставено за него. - Добро момче, - измърмори, загледан в резките, издълбани в пода. На неопитното око те изглеждаха като произволни черти и пробождания. За него… беше карта на Колдуел, съставена едновременно по предварително одобрена пространствена ориентация, която не показваше север, и поредица от символи, разпознаваеми само от шайката копелета. Кор не се беше научил да чете. Това умение не му трябваше в Древната страна, нито във войната, но всички го караха да мисли, че е непълноценен, защото не владее четенето. Но той бе брилянтен в ориентирането и притежаваше фотографска памет, която беше развил в резултат на стремежа си да си припомни най-много детайли, когато се налага да покаже или опише нещо. Не си направи труда да търси оръжия. Не беше скрил никакви, а и те биха взели всяко налично оръжие с тях. На излизане през скърцащата врата, той загаси сигналната ракета, като я заби в снега и после затвори очи, дематериализирайки се… …и приемайки форма във ветровития тунел. Поривите бяха толкова брутални, че се наложи да се обърне и дори с гръб към вятъра, пак му беше трудно да устои. Но това получаваш, когато си на около сто етажа над уличното ниво на Колдуел, на върха на сградата на колдуелската Застрахователна компания. Придвижи се с усърдие, прикри се зад отворите на климатичната система, големи колкото линейки, и оттам опита да се ориентира къде е изток, за да разчете по правилен начин инструкциите. Бързо осъзна, че има очевиден проблем. С толкова много сняг, той не можеше да види достатъчно добре мрежата от улици, за да намери мястото: макар да имаше осветени забележителности, които му даваха представа за разположението на града, от високо нямаше да може да открие нищо. Единствената му възможност бе да се спусне на земята и да продължи оттам. Имаше и добри новини. Войниците му щяха да са на закрито в нощ като тази. Подобно на хората, дори убийците не биха се впуснали навън в тази виелица. Въпреки че копелетата му не се притесняваха много от студа. Ако все още бяха в Колдуел, щеше да ги открие още тази вечер. Глава 39 - Какво има в книгата? Женският глас, идващ зад гърба на Троу, бе като на капризно дете, макар да излизаше от чувствените устни на тридесет и шест годишната жена-вампир с естествени гърди размер двойно Д, с толкова плосък корем, че можеше да се използва за поднос за сервиране и с крака, достатъчно дълги, за да ги увие два пъти около него. Обикновено би се зарадвал на прекъсване от нейна страна. - Троу! Няма да ме пренебрегваш. Не и тази вечер. Надигна се от древния том, който бе донесъл вкъщи от онзи медиум, гърбът му изпука и с досада усети, че вратът му е толкова вдървен, че не можеше да завърти глава. Вместо това се наложи да обърне цялото си тяло, за да я погледне. - Уча, - чу се да казва. Странно, помисли си. Стори му се, че несъзнателно изрича тези определени думи. Обаче бяха верни. Той наистина изучаваше написаното на пергамента цял ден и цяла... наистина ли бе настъпила нощта? Имаше чувството, че тъкмо е седнал. - Извинявай. – Покашля се. – Но колко е часът? - Девет! Обеща ми, че ще излезем. Да, сега си спомни. Беше го направил, за да я разкара и тя да се върне в леглото на своя хелрен преди зазоряване, за да може да остане насаме с книгата. Или Книгата, както бе започнал да я нарича. Тя очевидно беше взела думите му на сериозно и вече бе облечена в разголения си, скъп тоалет на Роберто Кавали, съдейки по животинската шарка. И носеше толкова златни бижута от Булгари, че всеки от осемдесетте години можеше да подаде жалба в полицията. - Е? – настояваше тя. – Кога най-после ще се приготвиш? Троу се огледа и в него се породи странно раздразнение, когато видя, че е облечен с панталони, тениска и обувки. - Облечен съм. - Със същите дрехи, които носеше и снощи! - Ами да. Троу поклати леко глава и се огледа наоколо. Разпозна гостната и почувства облекчение. Да, тук бе отседнал, откакто онзи пожар унищожи имението на хелрена на бившата му любовница. Бе прекарал месец в апартамента в морско синьо и махагон, с огромното, покрито с балдахин легло, с картините с изрисувани ловни сцени, с високия скрин и писалището. Беше се преместил тук и за кратко бе установил сексуална връзка с тази страдаща от липса на секс жена, точно както бе постъпвал и с предишните си любовници: тази например беше обвързана с по- възрастен мъж, който не можеше да я обслужва в леглото – и така Троу, като джентълмен от добра кръвна линия, бе приветстван в този дом, държаха се с уважение към него и му осигуряваха подслон за неопределено време. Определено знаеха, че не бива да разпитват как е свършил при шайката копелета. Или пък бяха наясно, но имаха ниски очаквания. Във всеки случай, неписаното споразумение бе, че докато се грижи за шелана, може да разчита нуждите му от стая, храна и дрехи винаги да бъдат посрещнати, и в този случай – което не важеше за предишния – подозираше, че нейният партньор знае и одобрява. Вероятно по-възрастният мъж бе наясно, че тя ще тръгне по чуждо, и се страхуваше да не го напусне окончателно. В глимерата това се считаше за срам, който никой не би искал да понесе малко преди смъртното си ложе. - Да не си полудял? – попита го, свила вежди. Той се извърна бавно. Седеше на писалището между двата дълги прозореца с техните кралски завеси и стари матирани стъкла. Имението бе огромно и просторно, пълно с антики и мебели, твърде стари и изискани за вкуса на настоящата домакиня. И някой би заподозрял, че тя предпочита да живее в Комодор, в апартамент с изглед към реката, пълен с бели кожени дивани и репродукции на Мейпълторп. Обаче обичаше секса. И я биваше... - Троу. Сериозно, какъв е проблемът? Какво го беше попитала преди това? О, да. А той се бе завъртял в тази посока, за да се огледа в огледалните горни вратички на бюрото. Макар старото оловно покритие на огледалата да бе надраскано и на петна, отразяваше достатъчно, за да потвърди, че той изглеждаше по същия начин както преди да отиде в бърлогата на онзи медиум. Все още с гъста руса коса, с класически изваяната челюст, и с гъстите мигли над очите, които използваше доста успешно сред жените. Обаче не се чувстваше по същия начин. Нещо се беше променило. Когато през тялото му се разнесе вълна на безпокойство, той сложи длан върху отворената книга и веднага се успокои, сякаш книгата бе наркотик. Действаше като червен дим. Или по-скоро като много чаши качествено порто. За какво си говореха? - Каквото и да е, излизам без теб. – Тя се завъртя с неодобрение, а високите ѝ токчета се забиваха с все сила в килима, докато излизаше. – Ако мислиш да се обличаш просто, няма да... Троу примигна и разтърка очи. Огледа се, изправи се и пак бързо седна, защото мускулите на краката му се схванаха. При втория опит успя да се задържи изправен и тръгна, макар че се влачеше по ориенталския килим към вратата, през която любовницата му току-що бе излязла. Отвори я, за да мине, и наистина нямаше представа какво ще ѝ каже, ала нямаше смисъл да спорят. Той наистина се нуждаеше от нея, покрива над главата му и храната в стомаха му бяха необходими, за да може свободно да преследва истинските си амбиции. Хвана се за богато украсената колона в апартамента, наведе се към фино обзаведения коридор и се огледа наляво-надясно. Нямаше и следа от нея, затова той отиде четири врати по-нататък и почука тихо. Когато не получи отговор, той отново се огледа, за да се увери, че наоколо няма никого, а после влезе в нейните будоари, обзаведени в праскова и сметана. Имаше няколко светнати лампи. Няколко съчетания дрехи лежаха пръснати по леглото. Усещаше се полъх от парфюма ѝ. - Кора? – извика я. – Кора, скъпа, извини ме. Отиде до огромната баня в бяло и кремаво. Пред стола за гримиране и фризиране имаше всякакви пудри на Шанел, тубички, бурканчета и четки, разпръснати по плота. Но нямаше и следа от Кора. Троу остави нещата, както ги бе намерил, и се върна в стаята си. Тъкмо затваряше вратата, когато погледа му се спря върху часовника на бюрото и той замръзна. Десет часа. Всъщност минаваше десет. Троу се намръщи и се запъти към позлатения шедьовър. Но близостта не променяше факта, че стрелките показваха десет. Обаче нали Кора тъкмо му бе казала, че е девет. Троу погледна към Книгата. В недрата на съзнанието си той осъзна, че е странно как след толкова часове четене – господи, наистина ли бяха минали двадесет и четири часа – така и не бе успял да прочете повече от първата страница... Троу усети измамното чувство на световъртеж да дразни ума му с усещането, че земята се върти около него. Препъвайки се към бюрото, той отново седна в твърдия стол, стисна коленете си заедно, главата му се наклони, очите му се заковаха в книгата. Странно, не осъзнаваше, че дава някакви съзнателни инструкции на тялото си да застане точно в тази поза... Чакай, какво правеше той... Защо беше... Мислите се появяваха и напускаха съзнанието му, движеха се като облаци по чистото небе, нищо не оставаше в ума му, нищо не го привличаше. Имаше някакви съмнения, че е изпразнен, че части от него са източени, ала се затрудняваше да каже какво точно си бе тръгнало от него или къде бе отишло. За миг го връхлетя страх и той откъсна поглед от книгата. Разтри очи толкова силно, че се просълзи, и осъзна, че нямаше представа какво е чел. След всичките часове, прекарани пред отворената книга… той нямаше идея какво бе отпечатано на страниците. Трябваше да затвори корицата и да я изгори. Да, това щеше да направи. Щеше да отклонява погледа си, да не поглежда страниците и да затръшне корицата. След което щеше да хване адската книга и да я отнесе долу. В библиотеката имаше постоянно горяща камина и той щеше да… Очите на Троу се върнаха към листите и мастилото, досущ като двойка кучета, повикани от господаря си, тичащи през глава. Той се загледа в символите, в текста. Отвори устата си. Затвори я. Опита се да си спомни защо изобщо беше отишъл при медиума. Когато страхът му се усили наново, той се опита да се концентрира върху това да се освободи – и наистина си припомни онези сънища, които човек имаше от време на време, докато е буден, но е хванат в капан в нечие чуждо сковано тяло, и надигащата се паника му пречи да се събуди. Обикновено беше достатъчно човек да размърда ръка или крак, за да се измъкне от примката, и той усети, че само ако имаше някаква солидна, твърда представа, за която да се хване, би избегнал смъртната опасност, от която в противен случай не би могъл да избяга. Защо беше посетил медиума… какво го беше подтикнало… каква беше целта му… И тогава го осени. С глас, който не звучеше като неговия, той каза: - Трябва ми армия. Трябва ми армия, с която да победя краля. Нещо като мълния блесна над главата му и през него премина електричество, което му донесе яснота и цел, заличавайки предишното му объркване. - Търся начин да победя краля и да поема властта както над моя вид, така и над хората. Искам да съм лорд и господар на цялата земя и нейните обитатели. Изведнъж страниците започнаха да се разгръщат, сухата пепелява миризма нахлуваше в ноздрите му и той бе готов да кихне. Когато дивият устрем на страниците спря, той усети как се навежда, сякаш някаква невидима ръка на врата му натискаше тялото му. Внезапно думите придобиха смисъл. И Троу избухна в смях. Глава 40 Куин се движеше през падащия сняг сякаш беше едно с бурята, яростта му си съперничеше с виещия вятър, а бялото му облекло се сливаше с натрупаните преспи по улиците в центъра на града. До него Тор изглеждаше по същия начин, хищник, приел формата на пейзажа, който вече не изглеждаше градски, а по-скоро арктичен. Поривите на снежинките, дебели като димни гранати, се вихреха около тях и затрудняваха придвижването им по следващата пресечка, безлюдна, без движещи се коли. Беше толкова студено, че снегът се усещаше лек и пухкав, но се сипеше така, че сантиметрите се трупаха бързо върху земята и бяха вече повече от тридесет. И продължаваше да вали. Молеше се да види някое копеле, което и да е. Но най-вече онова, което търсеха. Това бе най-добрата възможност да заловят Кор в уединена среда, където можеха да нагласят покушението да изглежда като засада от врага… където можеха подходящо да се погрижат за нещата. А кучият син определено бе навън в търсене на хората си, независимо от бурята. Куин пристъпваше с мъка, плътните му мускули горяха, зъбите му тракаха от студа, но топлината, отделяна от тялото му, го караше да иска да разкопчае бялото си яке. Дълбоко в мислите си осъзнаваше, че държи да извърши предателството не само заради отмъщението на копелето, което по право му се падаше, но и заради всичко вкъщи, от което се опитваше да избяга: Блей си беше отишъл, Лейла и децата, разногласията му с Рот. Оставането тук цяла нощ и ловуването бяха много по-приемливи, отколкото да бъде затворен в къщата – особено като вземеше предвид, че цял ден беше прекарал заключен под покрива в мисли за предстоящата вечер. По дяволите, та той полудяваше от... Отпред, през гъстия като мъгла сняг, се разкри черна фигура с размерите на вампирски воин, а после се скри сред внезапно връхлетялата снежна вихрушка на около двадесет метра от мястото на срещата. Каквото и да беше това, имаше огромни размери и нямаше място на улицата. А и беше спряло, веднага щом ги забеляза, защото вятърът брулеше в гърбовете им и очевидно носеше миризмата им към него. В този миг, сякаш нещата бяха предрешени, поривите на снега услужливо се отдръпнаха… и отнесоха специфичния аромат „Здравей, казвам се…― до тях. - Кор, - прошепна Куин, пъхна ръка в панталона Гор-Текс и стисна здраво приклада на оръжието четиридесети калибър. - Точно навреме. – И Тор извади оръжието си. – Перфектно. Всичко ще свърши, преди да е започнало. Кор им остави време да приближат, и Куин беше адски убеден, че копелето знае кой върви срещу него. По-близо… по-близък обхват… Сърцето на Куин заби лудо, той кипеше от вълнение и емоциите му бушуваха, но главата и тялото му останаха неподвижни, ръката му не помръдваше, отпусната до тялото. По-близо… Точно когато вдигна оръжието, телефонът му иззвъня във вътрешния джоб, вибрацията привлече вниманието му, но не го отклони от целта. Двамата с Тор дръпнаха спусъците едновременно – точно когато Кор, който съвсем не беше пълен идиот, залегна на земята. С бушуващата буря, ситуацията беше като с яйцето и кокошката и не се знаеше кое е първото – дали първо той успя да се наведе, или куршумите го повалиха. Телефонът му продължаваше да звъни, но Куин и Тор хукнаха да бягат към мястото, където допреди малко стоеше копелето и където бе паднал, или където се беше прикрил, и същевременно продължиха да стрелят през сипещия се сняг. - Кучи син. – Куин се изплю, когато стигнаха мястото, където забелязаха Кор. Шибанякът беше изчезнал. И нямаше следи от кръв. Наистина ли бяха пропуснали, без да го улучат нито веднъж? Двамата с Тор се огледаха и тогава братът каза: - На покрива. На мига двамата се изпариха от алеята и се появиха на покрива на десететажната офис-сграда, намираща се точно пред мястото, където се бе разиграла стрелбата. Нищо. Видимостта бе толкова малка, че не можеха да видят дори улицата под тях, а миризмата на Кор не се усещаше никъде. С ревящия в ушите му вятър, проникващ дори през дебелата, ниско нахлузена шапка и с насълзени от студа очи, Куин се изпълни с разочарование до мозъка на костите си. - Не може да е отишъл далеч! – провикна се през виелицата. - Да се разделим. Аз ще отида... - Кучи син! – Куин усети телефона му да звъни втори път. – Кой по дяволите ми звъни! Той свали ципа на якето си и пъхна ръка вътре. Извади проклетата машинка и... И веднага отговори на обаждането. - Блей? Блей? Не чуваше нищо и посочи с пръст към алеята долу. Той кимна и Куин се опита да се фокусира, а секунда по-късно се дематериализира на мястото, където бе стоял преди малко. Като закри другото си ухо със свободната си ръка, той повтори: - Блей? Гласът на партньора му се чуваше слабо от другата страна на прекъсващата линия. - …помощ. - Какво? - … северният път? На изхода… - Чакай, какво? - …двадесет и шест… - Блей? И тогава една дума се чу силно и ясно. - Инцидент. - Идвам! – Куин погледна Тор. – Веднага! Искаше да не прекъсва връзката, но имаше вероятност снега да повреди телефона му, а можеше да му потрябва. Тор заговори: - Да се разделим. Аз ще поема на север... - Не, не. Блей е в беда. Трябва да вървя! За част от секундата двамата срещнаха погледи. За Куин нямаше съмнение къде трябва да отиде. Любовта срещу отмъщението. Щеше да избере любовта. По дяволите, чувстваше се ужасно, че Блей е претърпял инцидент… ала поне му се беше обадил: Блей се беше обадил, когато е важно, и по дяволите, да, Куин щеше да отиде там, където е сърцето му. Дори и Кор да кървеше от рана в гърдите и да се нуждаеше само от още един куршум, за да бъде изпратен в Небитието. Куин пак щеше да офейка. Тор обаче бе друга история. Кор виждаше двамата братя от скритото място на покрива на сградата срещу мястото, където стояха Куин и Тор: дори облечени в бели якета, вятърът разнасяше и въртеше снежинките около телата им и очертаваше линиите им. Много пъти през целия му живот Кор можеше да се закълне, че съществува някаква сила, решена да го опази жив. И тази вечер бе такава. И двете оръжия бяха насочени срещу него, и двете стреляха едновременно, сякаш братята споделяха един ум – или поне еднакво действащи пръсти на спусъка. И все пак, по някакъв начин дори не му потрябва бронежилетката, с която се беше опасал още в ранчото, преди да се мушне в черната шуба. Вятърът беше виновен. Или по скоро трябваше да му благодари. Макар да носеше идеалните дрехи, които го превръщаха в мишена, а и те двамата бяха на не повече от петдесет метра разстояние, куршумите отидоха някъде другаде. И той не се забави дори с един удар на сърцето си, за да се дематериализира. Благодареше на съдбата, че в критични ситуации ставаше по- съсредоточен, вместо обратното, а и бе предположил правилно, че следващата им стъпка ще е да се качат право на покрива на сградата пред тях. Затова се насочи към по-ниското здание зад мястото, откъдето се бяха опитали да го застрелят. Обаче предимството му нямаше да продължи дълго. Щяха да се разделят, за да го открият и да довършат работата. А този опит за покушение означаваше едно от двете: двамата или се противопоставяха на краля, или Рот беше излъгал за собствените си намерения и цялото Братство бе навън, заето с издирването му. Кралят изглеждаше искрен, но кой би могъл да знае със сигурност? И кой би се осмелил да спори с четиридесети калибър… Когато Тор и Куин се дематериализираха, Кор клекна долу и сам се изпари, защото на теория движещата се мишена бе по-трудна за уцелване. Прие форма три пресечки на запад в един апартамент. Когато възвърна солидната си форма, той потърси местонахождението си пред картата от дъските във фермата. Беше близо, толкова близо до мястото, което бе отбелязано. И нямаше по-добро място, където да бъде, освен при бойците си, особено сега, щом го преследваха. Пътувайки от покрив на покрив, той си спомни дните си в короните на дърветата, много преди Блъдлетър да го намери в онази гора. Всъщност, може би трябваше още веднъж да се върне към уменията си на крадец, в зависимост от развитието на бъдещите събития. Имаше малко боеприпаси и никакви пари – този проблем изискваше решение. Но засега не биваше да се увлича. В тази връзка той се трансформира долу в уличката, тясна и тъмна като вътрешността на черепа му. Вятърът не достигаше до пролуката, образувана между тухлените сгради, а снегът бе навят на големи преспи в двата ѝ края, като по средата улицата оставаше чиста. Той се притаи от едната страна, приклекна и забърза покрай входните врати и някой случаен контейнер за боклуци. Той знаеше, че е открил правилния вход, когато забеляза трите дълбоки белега от пробождане в горния десен край на бравата на вратата – и когато се опита да разбие старата метална топка, той изобщо не очакваше тя да се завърти. Но се случи. Хвърли поглед наляво и надясно, после погледна нагоре, а след това провря рамене през панелите и вмъкна тялото си вътре. Затвори вратата, без да проговори. Мирисът му щеше да съобщи за присъствието му – точно както различните аромати погалиха носа му и му съобщиха, че неговите хора са били тук съвсем наскоро, само преди няколко часа. Тук бяха отседнали. Прозорците бяха заковани, вратата затворена, и той реши да рискува и да запали втората светеща ракета. И когато червената, пърхаща светлина изригна от края, той придвижи бавно пръчката. Намираше се в кухнята на изоставен ресторант, имаше всякакви прибори и стари тигани, кашони, и пластмасови кофи, покрити с дебел слой прах. Имаше следи от присъствието на хората му – до стената имаше разчистено място за спане и почивка на огромните тела. Усмихна се при вида на кутиите от „Домино―. Винаги бяха харесвали техните пици. Когато премина през цялата кухня, продължи към предната част на ресторанта, само за да открие, че и тя я закована, разхвърляна и празна, затова реши да се върне обратно към вратата, през която бе влязъл. И отново се измъкна навън сред бушуващата буря. Глава 41 Беше добър план. И както при всички добри планове, които накрая се прецакват, нещата започнаха добре: Блей беше хванал волана на новото Волво на баща си, който се возеше до него и майка му на задната седалка срещу вратата с ранения й крак, поставен върху седалката. Мда, разбира се, бяха се позабавлявали на излизане от алеята, но стигнаха до главния път и дори до Северозападния без никакви проблеми. Сега, естествено, магистралата бе затворена, но тъй като бе щатът Ню Йорк, хората бяха теглили по една на това и бяха направили няколко паралелни пътя, които минаваха точно по средата на двете платна по посока север. Всичко, което трябваше да направиш, бе да си пробиеш път към тях и да задържиш стабилно темпо, докато предното стъкло се превръща в това, което Хан Соло вижда всеки път, когато Хилядолетния сокол се впуска във времеви скок. Така че, да, всичко беше добре в началото. Слушаха олд скуул Гарисън Кейлър и припяваха заедно неговата версия на „Кажи ми защо‖ и почти бяха успели да забравят факта, че бяха поели към дългите изходи, онези, при които нямаше начин да отбиеш след десет или петнадесет, или дори двадесет мили след това. Обратът за лошо дойде без предивестие или учтиво съобщение, че може би трябваше да се обадят на Хюстън, че имат проблем. Караха със скромните тридесет и пет мили в час, наближаваха възвишението,... когато Волвотo удари заледен участък, който не се съгласи с нито една от гумите на колата, нито с антибуксуващата система, нито със системата четири по четири. За миг се справяха добре и в следващия, на забавен кадър, направиха пирует... и се приземиха в канавка. Буквално... проклета канавка. И се завъртяха назад. Добрите новини, Блей предположи, бяха, че той беше успял да забави достатъчно, че въздушните възглавници да не се активират и да подпрат него и баща му в лицето. Лошите новини? Канавката бе по- скоро като гигантско дере, способно да погълне цели шведски автомобили. Първото нещо, което Блей направи бе да провери майка си, на която й се беше наложило да не слага предпазния колан. - Как сме отзад? Опитваше се да звучи небрежно и не си пое дъх, докато майка му не вдигна палци нагоре. - Е, това беше вълнуващо. И аз съм си добре. И докато баща му и неговата мамен започнаха да бърборят нервно, той погледна нагоре, нагоре, където беше магистралата. След това изключи двигателя. Имаше добър шанс ауспухът да е натъпкан със сняг и ако нагревателят продължаваше да работи, щяха да се събудят мъртви много преди да бъдат изпепелени на сутринта от слънцето. - Някакъв шанс да се дематериализираш? - попита той своята мамен. - О, разбира се, абсолютно. Не е проблем. Десет минути на затваряне на очите и концентрация от нейна страна по-късно, стана ясно, че е загубена кауза... и нямаше нужда да се казва, че нито той, нито баща му щяха да напуснат колата без нея. Ииииии ето как той се озова позвънявайки на Куин. Е, това решение бе отнело известно време. И с него, идващ на помощ възможно най-бързо, Блей седна с ръцете си на волана, независимо от факта, че не отиваха никъде и се чудеше дали не трябваше да се обади на Джон Матю вместо това. Или може би на захаросано-шибаната-фея. - Всичко това ще се оправи, - каза неговата мамен иззад гърба му. - Куин скоро ще бъде тук. Докато Блей се втренчи в огледалото за обратно виждане, той забеляза начина, по който тя закопча анорака си. - Да. По дяволите, трябваше да повика Джейн в къщата на родителите си. Но си мислеше за Асейл и всеки друг, който наистина беше ранен. Беше се почувствал, че ще бъде егоистично да отнеме който и да е от докторите или Елена от клиниката. Освен това, Мани, като човек, не можеше да се дематериализира. Не, беше по-добре, че се обади на Куин. Особено имайки предвид факта, че се опитваше да успокои родителите си за това, че той беше прекарал една, и сега две, нощи у дома... и изобщо не беше споменал близнаците. Той беше наясно, че не заблуждаваше нито един от тях, но въобще не беше готов да говори за ситуацията: О, да, помните ли онези деца, които харесахте толкова много? Да, мамо, включително онова, което беше кръстено на теб? Ами, те няма да... От навяващия сняг се появи призрак. Огромен призрак, който носеше зимна шапка. - О, ето го и него, - рече майка му отзад. И облекчението й беше това нещо, което Блей не можеше да си позволи да признае, че чувства в себе си. Само че, да, той се радваше, че братът бе тук. Хайде де, та това бе неговата мамен. Трябваше да я заведе в имението — и знаеше, че дори виелица нямаше да може да спре Куин да дойде да ги вземе. Да, очевидно границата не бяха бурни ветрове или непрогледния сняг. Задължението за смяна на памперсите бе това, което ги разделяше. - Останете тук, - обяви Блей като отиде да отвори вратата си. Искаше да излезе триумфално, като равен пред равен, който просто временно беше задминат заради провал на пътя Бриджстоун. Но шибаната врата беше заклещена. Накрая се наложи да се дематериализира през двуинчовата пукнатина в прозореца. По дяволите, студено е, помисли си, когато вятърът започна да се блъска в лицето му. - Тя е ранена, - изкрещя той във вихъра. Куин просто гледаше към него, тези очи, озъртащи се през пространството, което ги разделяше, чудейки се, умолявайки се. Но после мъжът се отърси от това. - Заради този инцидент? - Не, преди това! Тя се подхлъзна и отново нарани глезена си. Не носеше гипсовата си обувка. Опитвах се да ги закарам в тренировъчния център. - Трябваше да ми се обадиш преди това... Аз щях да... От бурята изникна друга фигура. Тор. Куин се стресна от присъствието, после се обърна и изглеждаше изненадан. След това облекчен. - Тя може ли да се дематериализира? - изкрещя Куин като промени фокуса си. - Не! И няма да я изоставим! Куин кимна. - Трябва да вървя и да взема Хамъра. Викаха напред-назад, свиваха ръцете си една в друга, обгръщаха телата си... и странно, Блей си помисли, че изглеждаше много като общуването през събитията, които се случиха около Лейла и децата. Тази буря бе избухнала между тях, разтърсвайки и двамата, създавайки емоционална вихрушка, която правеше пейзажа на връзката им непрогледен - и лошото време щеше да продължи още. В действителност той се страхуваше, че никога нямаше да спре. - Ще остана с тях! - каза Блей. Тор проговори. - Отивам до вкъщи и ще донеса одеяла! И след това ще се върна, за да помогна. Блей трябваше да обърне главата си, за да разкара снега от очите си. - Благодаря ви! Когато почувства ръката на Куин на рамото си, той подскочи, но не се отдръпна от допира. - Веднага се връщам, окей? – каза братът. – Не се тревожи за нищо! За секунда Блей просто се втренчи в тези разноцветни очи. Нещо в погледа им, така загрижени и напрегнати, направи болката в центъра на гърдите му толкова силна, като в първия момент, в който бе създадена. Но това не беше всичко, което почувства. Тялото му все още искаше мъжа. Тялото му все още бе готово... за още от Куин. По дяволите. Без други думи Куин изчезна, както и Тор. Блей остана там в бурята за един удар на сърцето или два по-дълго, като се завъртя наоколо, така че да може да гледа към магистралата. О, я виж ти. Бяха успели да пробият през мантинелата. Преди да се върне вътре в колата, той заобиколи пред капака, падна на коленете си и извади швейцарския си нож. Ръцете му бяха без ръкавици, затова той действаше бързо, махна двете болтчета, които държаха регистрационния номер за бронята и го измъкна. После отново си проправи път през вятъра към задната част на колата и направи същото нещо със задния номер, като пъхна и двете във вътрешния джоб на палтото си. Демателиаизирайки се в колата, той се усмихна на родителите си. - Връщат се веднага. Няма да има проблем. Неговата мамен кимна и се усмихна. - Те са най-добрите. - Аха. - Той посочи към жабката. – Татко, я кажи, би ли... - Вече го направих. Неговият старец му даде талона и застрахователните документи, и двете, от които Ви беше фалшифицирал, и Блей прибра и тях във вътрешността на връхната си дреха. Регистрационните номера бяха заличени веднага щом се появеше случай – когато си вампир в човешки свят и колата ти се потроши, в много случаи просто я оставяш зарязана, защото просто не си струва спасяването. За Бога, щеше да мине ден или два преди някой дори да може стигне до седана, може би дори по-дълго, така че бе най-добре просто да го отпише. Като се загледа през прозореца, Блей почувства надигаща се тревожност, която нямаше нищо общо със състоянието на майка му или виелицата. Не можеш да се върнеш назад, каза на себе си. Само напред. - Наистина ще ми липсва тази кола, - промърмори майка му. – Тъкмо бях свикнала. - Ще си вземем друга, скъпа, - каза татко му. – И ще можеш да я избереш. Мда, твърде жалко, че не можеш просто отидеш в нещо като магазин „МаксВръзки‖ и да си купиш нова версия на това, което си потрошил, нещо, което може би има нови технологични подобрения или по-добро окачване за партньора ти. Но животът не работеше така. Глава 42 Зад волана на своя Хамър Куин имаше чувството, че му отне месец да се върне там, където Волвото бе затънало встрани от магистралата. Той предположи обаче, като показателят на километрите на магистралата, който бе чакал цяла вечност, най-после се появи, че трябва да бъде благодарен, че може да се измъкне оттук като цяло. Вторият му джип обаче бе адски здрав, назъбените му гуми бяха подсилени с чифтове вериги Кинг Конг, огромното междуосие и лесно постигащата се висока скорост бяха точно от каквото се нуждаеш в нощ като тази. Когато спасяваш любовта на живота си и родителите му насред виелицата. Но дори със здравината на превозното средство, видимостта беше никаква и трябваше да изключи фаровете за сметка на светлините за паркиране, веднага след като набра скорост по Северозападния път: С пронизващите си очи все пак осветлението бе достатъчно и така се виждаше проблемът, който имаше с покритието върху шибаните ксенонови фарове от снежинките, които се удряха в тях. Като подмина маркерите на пътя, той насочи Хамъра извън централния път и към банкета. Като се изкриви, въпреки че това не подобри остротата на зрението му, той се опита да определи къде точно беше потеглил от отсрещната страна на пътя, откъм северната част на магистралата. Измина около три метра така преди да реши „майната му‖. Извивайки волана наляво, той пресече рязко през средата, премина в насрещното движение, - което бе несъществуващо, поне в момента - и пое надолу по Северозапад, движейки се по грешния път. Като грабна фенера отстрани на страничното си огледало, той го използва, за да освети с мощния лъч обстановката отстрани. Намери Волвото на около триста и петдесет метра нагоре и имаше нещо в това да види големия автомобил извън магистрала под ъгъл, около шест фута надолу от съсипания път, което го накара да поиска да повърне. Вместо да продължи нататък по същия лош път обаче, той наби спирачки, спря двигателя и отвори вратата си. Волвото беше загубило контрол в основата на един хълм, решетката му бе право срещу снега по такъв начин, че вратата на шофьора не можеше да се отвори. Но Блей и семейството му бяха използвали другата страна, той и баща му бяха излезли и помагаха на неговата мамен да слезе от задната седалка. Лирика правеше гримаси от болка, докато я пренасяха, но не се оплакваше. Опитваше се да се усмихне. - Здравей, Куин, - извика тя в бурята, докато той слизаше по наклона към тях. Само дотолкова можеше с говоренето. Движението очевидно я убиваше и на Куин му се искаше да може да помогне. Междувременно, Тор също стоеше наблизо, с одеялото, което бе донесъл и термос в ръцете си. Куин беше шокиран, че братът се беше появил на мястото и човече, беше добре да се знае, че той държеше нещата в ръце, докато Хамъра бъде довлечен тук. - Аз ще я поема, - обяви таткото на Блей, както всеки обвързан мъж би. И от уважение към него, всички стояха назад, докато мъжът държеше своята спътница в ръцете си. След това Блей тръгна зад баща си, подбутвайки родителите си нагоре по наклона към Хамъра, докато Тор сканираше бурята за врагове и Куин се завтече напред, обърна джипа и отвори задната врата. Господи, не позволявай на някой човек да се появи. Особено не и в кола на Централното Полицейско Отделение или такава на щатската полиция. Отново отне векове преди Лирика да бъде на безопасно в задната част на превозното средство, и Куин си пое дълбоко въздух. Ала все още им оставаше да стигнат здрави до имението. Блей седна отпред до него, а баща му заобиколи и седна с Лирика, а Тор се приближи. Куин свали прозореца си. - Благодаря ти... благодаря ти толкова много. Братът подаде одеялото и термоса. - Това е горещ шоколад. Фриц очевидно го държи в готовност за вечери като тази. - Връщаш ли се обратно в центъра? Тор погледна към навяващия сняг. - Ще отидем заедно, на това се съгласихме. Куин измъкна ръката си навън. - Амин, братко. След като се здрависаха, Тор отстъпи назад. - Ще ви последвам у дома. - Не е нужно. Но се радвам, че ще го направиш. Тор кимна веднъж и след това удари леко с юмрук по капака. - Карай внимателно. Куин вдигна прозореца си и настъпи газта... предпазливо. Хамърът бе оборудван за всякакъв вид терен, включително и шибани пътища на шибан сняг, ала нямаше да рискува с неговите ценни товари - и освен това влияеше фактът, че майката на Блей изсъска, когато джипът се качи на снежния път. След като потеглиха, майката и бащата на Блей се заговориха тихо отзад, подкрепа бе предложена и приета, мърморенето звучеше нежно и интимно. Като се замислиш, точно обратното на това, което се случваше отпред в автомобила. Куин погледна към Блей. Мъжът се беше втренчил през предното стъкло, лицето му бе безучастно. - Та, ще ни закарам директно в тренировъчния център, - каза Куин. Това беше много тъпо изявление, разбира се. Сякаш щеше да ги спусне като Дядо Коледа надолу по комина или нещо такова? - Страхотно, - Блей прочисти гърлото си и след това разкопча анорака си. - Значи Братство беше на бойното поле тази вечер? - Какво? - И все пак Рот е изпратил всички навън в тази буря? - Когато Куин продължи да изглежда объркан, Блей каза: - Ти и Тор говорехте за бойното поле? - О, да. Не. Всички са вън от смяна. - И вие какво правихте в центъра? - О, нищо. Блей премести погледа си от предното стъкло. - Лични дела на Братството, а. Е, мога да подуша барута върху теб. Когато Хамърът пристигна в тренировъчния център, спирайки пред подсилената врата в центъра на гаража, Блей бе първият, който скочи от джипа. Пътуването към имението беше белязано със серия от неудобни разговорни спирания и нови начала между него и Куин до момента, в който беше несигурна работа дали обтегнатото мълчание бе по-добро от постоянно прочистващи се гърла. И междувременно, отзад родителите му слушаха всичко, въпреки че се преструваха, че бърборят помежду си. Няма такова усещане като разголването на спада на връзката ти пред мама и татко. Беше почти толкова забавно колкото счупен глезен. Точно когато Блей отваряше вратата на майка си, доктор Манело излезе с болнична носилка, човешкият мъж се усмихваше приятно, но също така оглеждаше като орел, както всеки лекар и хирург прави, когато се срещне с пациент. - Как сме, приятели? - Каза човекът, докато Лирика се бореше да се свободи от предпазния колан на Хамъра. - Радвам се, че сте успели да стигнете цели. Майката на Блей наклони глава и се усмихна на лечителя, като се облегна на своя хелрен. - О, бях глупава. - Не си си инжектирала наркотици. - Не, не съм. - Тя завъртя очи. - Просто се опитвах да приготвя Първото хранене. И така. Доктор Манело стисна длани с бащата на Блей и след това постави ръката си на рамото на Лирика. - Е, не се притеснявай, ще се погрижа много добре за теб. По някаква причина това простичко изявление, заедно с пълната увереност, която мъжът носеше като аура, дадена от самия Бог, накара Блей да погледне встрани и да примига бързо. - Добре ли си? - Куин попита тихо. Блей се стегна и игнорира коментара, тъй като майка му бе внимателно поставена върху носилката и доктор Манело направи един бърз преглед, сякаш не можеше да се възпре. - Кога ще се прибереш вкъщи? - Куин прошепна. Когато Блей не отговори, мъжът го притисна. - Моля те... върни се. Блей пристъпи към болничната носилка. - Мамен, трябва ли ти одеяло? Не? Окей, аз ще затворя вратата. Той умишлено държеше нещата отворени и застана отстрани, докато всички се подредиха в една линия и навлязоха в тренировъчния център. След като се увери, че е затворил добре зад тях, той се присъедини към похода надолу по дългия бетонен коридор, минавайки през учебните стаи и стаята за почивка, която новобранците използваха. Като всичко останало в Колдуел, нещата бяха затворени тази вечер, нямаше ученици наоколо, всички бяха разпуснати. Точно както... е, писъците... прескъпа вече-не Скрайб Върджин, писъците. - Какво е това? - попита майката на Блей. - Умира ли някой? Доктор Манело просто поклати глава. Въпреки че вампирското здравеопазване нямаше Хипократова клетва, лекарят никога не говореше за пациентите си, дори и когато информацията бе от брат към брат - и Блей винаги се възхищаваше на човека за това. На доктор Джейн също. По дяволите, в имението всеки клонеше да знае работите на всички останали. И когато нещата вървяха добре? Това беше добре. Но когато не бяха? Спретнатото уединение на любящото, грижовно, псуващо домакинство понякога можеше да ти дойде в повече. - Та, кога можем да видим тези малки? - попита бащата на Блей, като поглеждаше през рамото си към Куин. - Не съм държал моите внучета от десет нощи. Мина твърде много време. И знам, че тяхната прамамен би се възползвала от малко ободряване, нали, любов моя? Като Блей преглътна една ругатня, той се погрижи да не поглежда в посока към Куин. Но поне знаеше, че може да разчита на мъжа да се изпари от... - Абсолютно. Можем ли да изчакаме до утре вечер, все пак? Защото бих искал да ги доведа до къщата ви и да посетят вашия дом както трябва. Моля, помисли си Блей. Ти шегуваш ли се с мен, по дяволите? Като изгледа мъжа кръвнишки, майката на Блей изпълни тишината с щастливо ахване. Като се обърна на носилката, тя погледна нагоре към Куин. - Наистина? Братът безгрижно игнорира Блей, тъй като всички те влязоха в стаята за прегледи. - Мда. Знам, че сте искали да дойдем и да ви видим и мисля, че сега би било чудесно. Невероятно. Направо невероятно, по дяволите. Но той трябваше да отдаде на мъжа кредит за добре изиграната карта. Лирика желаеше да се суети и да пече и да прави снимки на децата в собствения си дом от известно време насам, макар че никога не бе обелвала и дума за това, тъй като не искаше да бъде прекалено настоятелна. Подходът й бе далеч по-фин, нищо повече от няколко пуснати намека тук и там за възможно оставане с преспиване, когато пораснат доста повече, както и за посещения по време на фестивалите, когато пораснат достатъчно, филмови вечери, когато пораснат достатъчно. Обаче копнежът присъстваше в гласа й. Когато майката на Блей протегна ръка и стисна предмишницата на Куин, Асейл избра точно този момент да изкрещи отново - което, я виж ти, беше точно това, което Блей правеше в собствената си глава. - Добре, да видим какво имаме тук. Когато доктор Манело проговори, Блей се зачуди какво, по дяволите, тръгваше да прави докторът... и тогава си спомни, о, да, те се намираха в стая за прегледи. След като бяха катастрофирали на магистралата. В средата на най-ужасната в началото на декември снежна буря, която някога бе отчетена. За Бога, той наистина просто искаше да фрасне Куин с нещо. С шкаф, пълен с медицински материали, или може би с онова бюро там. - Ще трябва да направим една рентгенова снимка. И после ще... Тъй като лекарят започна да говори, таткото на Блей стана целият сериозен и фокусиран, и Блей също искаше това. Вместо това, чакаше Куин да погледне нагоре. И тогава той изговори само с устни „Вън, в коридора. Веднага‖. Съобщението доставено, Блей погледна към родителите си. - Просто ще си поговорим за секунда, веднага се връщаме. Мразеше начина, по който майка му го погледна одобрително, сякаш очакваше, че какъвто и да бе проблемът, щеше да се оправи навреме и семейството да стане като картина на Норман Рокуел до свечеряване утре. Това беше подарък, който нямаше да й подари за Коледа. В секундата, в която Куин се присъедини към него в коридора, Блей се пресегна и дръпна вратата и затвори зад тях. И след като се увери, че нямаше никой друг наоколо, той подхвана тирадата: - Ти шегуваш ли се с мен, мамка му? - Каза той след затишие. - Няма да идваш утре вечер. Куин просто сви рамене. - Родителите ти искат да видят... - Да, онези две малки, които ти се увери да знам, че не са мои деца. Така че не, няма да доведеш сина ти и дъщеря ти в къщата на родителите ми, просто за извинение да ме видиш. Няма да ти позволя да направиш това. - Блей, прекаляваш... - Казва го задникът, който искаше да пусне куршум в главата на майката на децата му. Докато тя стоеше над люлките им. - Той размаха ръцете си. - Куин, не може да си толкова покъртително себичен. Мъжът се приведе напред на бедрата си. - Не знам колко пъти мога да кажа, че съжалявам. - Нито пък аз, но извиненията няма да го направят по-добре. Последва пауза от мълчание и след това Куин пристъпи назад, отдалечено изражение се разля по лицето му. - Значи това е тогава, - каза той. - Захвърляш цялата ни връзка заради един коментар. - Не беше коментар. Беше откровение. Такова, каквото го беше убило на място. По дяволите, би имал по- добър шанс за оцеляване, ако бе онзи, към когото Куин стреляше. Куин кръстоса ръце пред гърдите си по начин, който направи бицепсите му толкова големи, че издуха дори отпуснатите ръкави на белия анорак. - Спомняш ли си... - мъжът прочисти гърлото си. - Помниш ли преди време, преди един милион години, когато дойде в къщата ми след като баща ми... знаеш, след като той се отрече от мен? Блей погледна надолу към бетонния под между тях. - Имаше много такива нощи. Коя? - Добре тогава. Но ти винаги си бил там за мен, знаеш. Промъкваше се, играехме на плейстейшъна и разпускахме. Ти беше моето спасение. Ти си единствената причина да съм жив в момента. Причината тези деца дори да съществуват. Блей започна да клати глава. - Не прави това. Не използвай миналото да се опитваш да ме накараш да се чувствам виновен. - Ти винаги ми казваше, че баща ми грешеше да ме мрази. Каза, че не можеш да разбереш защо той... - Виж, платих си дълговете ми с теб, - отсече Блей. - Окей? Платих си шибаните ми дългове. Аз бях този, който ти целуваше задника, твоето лекарство, твоята подсигуряваща мрежа. И искаш ли да знаеш защо? Не беше, защото си толкова специален. Беше защото ти беше уличница, която не можех да имам и приех безразборността ти, защото мислех, че не съм достатъчен... и това ме накара да искам да ти се докажа отново и отново. И няма да го правя повече. Ти ме отблъскваше през цялото това време, когато чукаше други хора, но това ще го подмина, защото нямах топките да се разкрия и да ти кажа как се чувствах тогава. Но когато ме отблъсна в онази спалня? Ти знаеше колко много те обичам. Няма да се върна към това... - Това, което щях да кажа, - излая Куин, - беше, че ти винаги ми казваше, че съжаляваш, че той не можа да ми прости за нещо, което не можех да променя... - Точно така... нямаш вина за своето ДНК. Какво общо има това с нас, по дяволите? Искаш да кажеш, че не си отговорен за това, което излиза от устата ти? - Блей поклати глава и закрачи наоколо. - Или още по-добре, че не е твоя вината да ме отрежеш от живота на тези деца? - Току-що поканих себе си и тези деца в къщата на твоите родители утре вечер, помниш ли. Така че очевидно не те отрязвам. - Брадичката на Куин се вдигна. - И моето мнение е, че не схващам как някой, който е привърженик към значението на прошката, отказва да приеме извинението ми. Без да се замисли, Блей се протегна към сакото си и извади кутията Дънхил. И докато запалваше една, той промърмори. - Да, пуша отново. Не, няма нищо общо с теб. И когато говорех за баща ти, беше за цвета на очите, за бога. Не съм ти казвал да се откажеш от смисъла на това, което смяташ, че са децата ти, по дяволите. Това беше моят живот, Куин. Тези деца... бяха бъдещето ми, каквото щеше да остане след мен, когато съм мъртъв и изчезнал. Те щяха да бъдат... - Когато гласът му се пречупи, той си пое дълбоко въздух. - Щяха да носят традициите на семейството ми. Те бяха крайъгълни камъни и щастие и цялост, каквито дори ти не можеш да ми дадеш. Това е нищо в сравнение с генетичния инцидент, който е довел до това да имаш едно синьо око и едно зелено. - Все тая, Блей, - Куин каза мрачно, потърквайки лицето си. - Този дефект беше целият ми живот и ти го знаеш. Дефектът ми в къщата на родителите ми беше целият ми шибан живот. Бях откъснат от всичко... - Хубаво, значи знаеш как се чувствам. Когато погледите им се срещнаха, Куин поклати глава. - Ти си точно толкова зле, колкото баща ми беше, знаеш ли го? Наистина си. Блей набучи горящата цигара в мъжа. - Майната ти. За това. Сериозно. Куин се втренчи през напрегнатия въздух за момент. След това каза: - Какво става тук. Искам да кажа, наистина, искаш просто да ни прецакаш ли? Искаш да се върнеш при Сакстън или може би да чукаш някой друг? Искаш да си играеш по начина, по който аз го правех преди ли? За това ли го правиш? - Защо правя... почакай, сякаш заемам тази позиция като стратегия за изход? Мислиш си, че може би това е импровизирана трибуна да докажа някаква произволна гледна точка? Наистина вярваш, че си играя ли? - Той поклати главата си сякаш недоверието го замая. - И не, не искам да бъда като теб. Ти и аз не сме еднакви и никога не сме били. - И точно затова се сработваме, - внезапно, гласът на Куин стана тънък. - Ти си моят дом, Блей. Винаги си бил. Дори с Лирика и Рамп в живота ми, аз съм изгубен без теб и да, може да се вбесявам в средата на разговори като този, но все още съм достатъчно мъж да призная, че съм едно нищо, ако не си с мен. - Той прочисти гърлото си. - И само да си наясно, ще се боря за теб, за нас, затова ще те попитам отново. Какво ще отнеме? Кръв? Защото каквото и да трябва да направя, за да си те върна обратно, ще го направя. Когато Асейл нададе друг писък, Блей затвори очите си, изтощение идваше през него като смъртна плащаница. - Да, разбира се, хубаво, - промърмори той. - Кръв. Ще отнеме кръв. Сега, ако ме извиниш, ще отида да наглеждам майка ми. - Ще дойда с малките утре вечер в къщата на родителите ти. - Няма да бъда там. - Това е твое решение. И аз ще го уважа. Но имам предвид това, което казах. Без значение какво е необходимо, ще докажа, че те обичам и имам нужда от теб и те искам... и че тези деца са твои. С това, братът се обърна и мина разстоянието надолу по бетонния коридор, главата му високо, раменете му назад, дори стъпките му... - Синко? Блей подскочи и се обърна към баща си. - Как е тя? Рентгенът направен ли е? - Пита за теб. Доктор Манело казва, че може би трябва да оперират. Мамка му. - Разбира се. - Той сложи ръката си около раменете на баща си. - Хайде, нека разрешим това заедно... - Ти и Куин добре ли сте? - Прекрасно. Просто супер, - каза той като бутна и отвори вратата на стаята за прегледи. – Няма защо да се притесняваш. Нека просто се съсредоточим върху мама, окей? Глава 43 Троу отдавна беше чувал, че човек може да направи бомба от обикновени домакински материали. Този някой доста лесно може да създаде високо експлозивна единица с нищо повече от неща, които могат да бъдат намерени в повечето кухни. Все пак, въпреки че това бе вярно, докато той продължи надолу по тържественото стълбище в имението на хелрена на любовницата си, той почти се разочарова от повсеместния характер на това, което търсеше. Обаче с книгата си под мишница и приветстваната яснота на целта в съзнанието си, той каза на себе си, че вярата му ще бъде възнаградена, намерението му - изпълнено, целта му – постигната. Дори ако това изглеждаше малко в разрез с очакванията. Поне сега беше фокусиран. Такава странна работа беше предишното объркване, помисли си той, като слезе до първия етаж на фоайето, пукащият огън в мраморното огнище предлагаше топлина и светлина, кристалният полилей примигваше сякаш истински диаманти бяха нанизани от тавана. Спирайки се, той погледна отвъд хола и одобри копринените дивани и свещниците, завесите, които висяха около дългите, тесни прозорци, диамантено-подобните цветове, избрани от някой с много добро око и много дълбок джоб. На противоположната страна на главното открито пространство, както бе традиция, блестеше със сила и отличителност кабинетът на първия мъж, дървената ламперия и обвързаните с кожа книги, широкото бюро с кожена повърхност и стол в допълнение, стъклените прозорци придаваха такова впечатление на аристократично обграждение, че чувство на носталгия затопли центъра на гърдите му. Бяха минали толкова много години, откакто бе живял така, толкова много места, в които бе живял през това време. И освен това, имаше безграничност и вулгарност, смърт и кръв, секс от всякакъв вид. Не беше животът, който виждаше за себе си, и разбира се, колкото и когато се почувстваше вързан за шайката копелета и техния лидер, толкова сега той вярваше, че времето му с тях не беше нищо, освен лош сън, избледняваща буря, която бе преминала през съдбата му по пътя към опустошаването на живота на някое друго бедно копеле. Ето къде принадлежеше. В действителност, от всички места, на които беше бил в Новия свят, това имение му прилягаше най-добре. Не беше най-голямото от тези на приятелките му жени, но бе уредено с най-доброто от стандарта, какъвто самият той би избрал за своята обител... Това, което скоро щеше избере за своята обител, коригира себе си той, когато превземе расата... - Няма да се задържиш с нея. Троу се завъртя на тока си. Хелренът на къщата, възрастен вампир на около осемстотин години, се появи промъквайки се от главната баня, която бе извън библиотеката, звукът на използвана тоалетна обяви присъствието му повече, отколкото дъхът му или изтъняващият му глас. - Моля, - промърмори Троу, въпреки че беше чул много добре. - Тя няма да се задържи по-дълго с теб, отколкото с другите. Ще се върнеш обратно на улиците до Нова Година. Троу се усмихна, особено, след като забеляза бастуна, от който се нуждаеше мъжът, за да ходи. За миг той се забавлява с идеята, че нещото се измъква изпод хватката на артритната му ръка, и мъжът губи баланс, стоварвайки се на твърдия мраморен под. - Мисля, че изключително много подценявате привлекателността ми, стари човече, - Троу прехвърли Книгата, като я хвана до гърдите си. Странно, но сякаш го гъделичкаше срещу сърцето. – Но това не е тема за любезен разговор, нали така? Сива коса, рошави вежди, снопчета косми израстваха от ушите... о, унижението на старостта, помисли си Троу. И неизбежната неспособност за ерекция и секс. Все пак Виагра можеше да помогне само донякъде. Дори членът да можеше да се втвърди от медикаментите, останалата част от тялото му беше толкова апетитна, колкото изгнило заклано животно, какво друго можеше да направи една млада жена, освен да си намери привлекателен любовник? - Тя излезе, нали знаеш, - рече мъжът с треперещия си глас. Защо ли нямаше говорен еквивалент на бастуна, зачуди се внезапно Троу. Някакъв малък говорител, който да изговаря думите му по-ясно? Може би и с настройки на баса и силата на звука. - Да, няма я – каза Троу с усмивка. – Изпратих я да намери някоя друга жена, за да можем тримата да си поиграем с една играчка. И преди сме го правили... и тя ще се върне и ще ми донесе каквото искам. Когато мъжът заекна, макар и шокиран, Троу се приведе напред и изговори думите си шептейки, сякаш той и хелренът говореха нещо тайно. - Вярвам, че ще откриете, че това ще се случва редовно оттук насетне. Трябва да разберете, мили господине, че не съм като другите, с които се е забавлявала в миналото. Аз й казвам какво да прави и тя го прави. Което по-скоро различава и мен от вас, нали така? Старият мъж се взе в ръце и размаха бастуна. - Ще видиш. И преди е правила така. Аз съм този, без когото не може да живее, защото я издържам. Ти, като скитник, измамник и изпаднал аристократ, със сигурност не можеш. Е, замисли се Троу, може би беше сгрешил за флегматичната природа на точно този мъж. Обаче беше без значение. Троу наклони глава. - Вярвайте в каквото желаете. Но това никога не променя реалността, нали? Приятна вечер. Той се отправи към килера на иконома, а хелренът каза с малко повече сила: - Използваш местата на слугите, а. Доста подходящо. Преди беше член на глимера, но това вече не важи... и не е така откакто кръвното ти семейство те премахна от имота си и от завещанието си. Колко жалко. Освен ако не гледаш на това от тяхната гледна точка. Позорът трябва да се елиминира или застрашава всички. Троу спря. И бавно се обърна. Като присви очи, той усети как познатият гняв се извива в корема му, като пепелянка, готова да нападне. - Внимавайте, стари човече. Още веднъж ще ви кажа, но повече не – не съм като останалите. - Ти си жиголо. Продаваш тялото си за храна и подслон като всяка една обикновена уличница. Хубавите дрехи не променят смрадта от плътта, на която са сложени. Троу бегло усещаше как Книгата става гореща пред гърдите му. И почувства изкушението да отприщи гнева си както никога досега. Ала после си спомни защо беше слязъл долу. И какво щеше да прави горе в спалнята, когато вземеше каквото му е нужно. И отново се усмихна. - Късметлия сте, че имам нужда от вас. - И по-добре да го запомниш. Както и тя. - Ще го запомним, обещавам. Особено когато вашата шелан идва при мен, - Троу продължи, оставяйки хелрена да прави каквото щеше през останалата част на нощта – и о, какъв купон щеше да бъде. Поради двигателните си проблеми той прекарваше повечето нощи в задната библиотека, която водеше към солариума, изопнат като статуя, чиято основа се е счупила. За да може, когато дойде времето... да го намерят лесно. През това време трябваше да отиде в килера и да събере нужните съставки. Да намери помещението с безбройните рафтове и редици консерви, кашони и буркани беше достатъчно лесно. Но да намери точно онова, което му трябваше, щеше да му отнеме известно време и концентрация: като прецени обхвата на нещата, които се бяха закупили за консумация на цялото домакинство, той се удиви. Но нещо му подсказваше да не пита никого от слугите. Книгата, по-късно би си помислил той. Да. Книгата му говореше без думи, като животно, с което човек може да комуникира чрез серии от погледи и движения, недоловими и означаващи нещо само за двамата, които ги използваха. Като отвори книгата точно пред месарския щанд, Троу се усмихна, когато страниците сами се разлистиха на правилното място. И после тръгна да събира каквото беше написано там. Беше си гаден бъркоч, определено. Ангостура битер. Винен оцет. Джинджифил. Женско биле, черно. Кала. Шафран. Сусамови семена. И след това му трябваше черен восък. И... моторно масло? От кола? За миг той се подразни на усилието, което щеше да отнеме, за да събере нужното, старият му начин беше да чака на готово и да подвива крак, покланяйки привилегированата си глава. Само че Книгата разлисти страници сякаш в знак на неодобрение. - Да, - таза й той. – Ще последвам всяка стъпка. Взе една кошница от натрупаните до вратата, сякаш тук наистина беше някакъв магазин, той пое към рафтовете и започна да взима каквото беше отбелязано. О, и една медна тенджера. Щеше да намери една от кухнята, надяваше се той. Да, това си беше буквално бъркоч. И все пак трудно можеше да се каже, че от тези неща може да направиш нещо военно и може би това можеше и да не проработи... Книгата разлисти отново страници, сякаш беше раздразнено куче. Троу й се усмихна. - Не бъди толкова докачлива. Имам своята вяра и вярата си има мен. Странен начин да отбележи това, но припевът изникна в ума му и изскочи с мърморене от устните му. - Имам своята вяра и вярата си има мен. Имам своята вяра, вярата си има мен, вярата си има мен, вярата си има мен... Глава 44 Зайфър поведе шайката копелета обратно до мястото, където търсеха подслон точно преди да настъпи зората. Виелицата беше толкова силна и се вихреше толкова дълго време, че плановете им за пътуването към Новия свят не само бяха провалени – заедно с тези на много човеци, но и Колдуел и покрайнините му се бяха превърнали в снежни призрачни градове, без коли по пътищата, без пешеходци по тротоарите. Предната нощ се бяха опитали да намерят Кор, като бяха решили търсенето да бъде за последно. Но след като се озоваха заклещени на Източното Крайбрежие, тъй като обратният им полет над Атлантика беше забавен, те се впуснаха още веднъж, и със сигурност този път за последно, да открият водача си. И както и преди, не откриха нищо. Дали заради бурята или... О, кого заблуждаваш, помисли си Зайфър, докато завиваше зад ъгъла на уличката, която му беше станала доста позната. Кор положително и със сигурност си беше отишъл, най-вероятно в гроба. Наистина трябваше да се откажат от това, особено сега, когато всички бяха не само раздразнени, но и умиращи от студ. Най-добре беше да си починат, защото при следващото падане на нощта утре, щеше да им се наложи да водят друга битка, да намерят друг полет или може би дори друг път да се завърнат у дома. Нещото, което очакваше с нетърпение? Да се завърнат в замъците. Изоставеният ресторант, в който сега оставаха, беше по-добър от някои места, на които бяха лагерували през вековете, но не можеше да се сравнява с добре стоплените каменни стени в Древната страна. Все пак обаче бяха направили възможно най-доброто с мястото, което сега обитаваха, бяха направили тунел към сградата в съседство, за да има допълнителен път за бягство и наблюдаваха останалите празни бизнес сгради в случай, че хората някак се съживят в този изоставен квартал. Да, щеше да се радва да си тръгне, въпреки че все още оплакваше онзи, когото бяха оставили. Зайфър пръв стигна вратата и както им беше процедурата, той застана от едната страна и пазеше своите другари-воини, докато отворят вратата и влязат вътре – не че имаше от какво да ги пази. Да можеха бури като тази в момента да се случват постоянно, помисли си той, че хората да биват накарани да се прибират по домовете си всяка вечер. Син влезе последен през отворената врата и после Зайфър провери още веднъж заснежената уличка и пустите, оклюмали сгради отсреща. После и той също изчезна във вътрешността, където не беше по- топло, но бе значително по-неветровито, отколкото на улиците. Беше облекчение да не те навява сняг в очите и да не ти заглушава слуха. Звукът от изтупването на снега от краката на всички и тръскането на шапки и ръкавици му напомни на тежко стъпващо стадо, придружено от птици. Не че всъщност някога беше виждал подобно нещо, но си представи, че вероятно... - Нещо понамирисва. - Някой е бил тук. Когато всички веднага регистрираха присъствието на натрапника, веднага заеха отбранителна позиция, присвиха крака и взеха оръжията си. Но не беше... - Барут? – каза един от тях. – Може би огън... И в този момент вратата точно зад него се отвори... И миризмата, която влезе заедно със студа, спря всичко. Миризмата... и размерът на мъжа, който изпълни мястото пред вратата... и аурата на сила, която го придружаваше... Вратата се затвори бавно. И все пак никой не помръдна. Гласът, онзи, който Зайфър се беше отказал от надеждата, че ще чуе някога пак, проговори ясно. - Без поздрав за водача ви? Толкова дълго ли ме нямаше? Зайфър направи крачка напред в тъмнината. И после още една. После с трепереща ръка извади от палтото си фенерче и го включи. Беше Кор. По-слаба, отколкото по-стара версия на Кор, но беше воинът. Зайфър се пресегна и докосна едрото му рамо. После, да, докосна и лицето му. - Ти си жив, - ахна той. - Да, - прошепна Кор в отговор. – Едва. Но да. Не знаеше кой посегна пръв, той или водачът му. Но ръцете им се обвиха и гърди до гърди, те застанаха заедно, настоящето се събра с миналото, което винаги беше включвало мъжа, който сега стоеше като чудо пред него. - Братко мой, мислех, че тази нощ никога няма да настъпи, - Зайфър затвори очи.- Бях изгубил надежда. - Аз също, - каза Кор сурово. – Аз също. Когато Зайфър се отдръпна, Балтазар се приближи, както и останалите. Един по един си размениха прегръдки, тежки потупвания по раменете. Дори да се появяваха сълзи в очите, не се проляха, но нито един глас не бе способен на каквито и да е думи... дори Син се приближи за кратка прегръдка, най-лошият от тях все пак бе афектиран и безмълвен. Мисиите им да опитат да намерят Кор жив се бяха превърнали в неизговорено решение, че може би ако поне могат да разберат какво се бе случило или може би да успеят някак да открият останките му, може би щяха да успеят да живеят в мир с това. Но отдавна бяха изгубили надежда, че това събиране може да се случи на всички тях заедно, това значимо завръщане бе дар, за който не бяха посмели да мечтаят. - Братството ли беше? – попита настоятелно Балтазар. – Те ли те плениха? - Да. Моментално се появиха враждебни ръмжащи звуци, които изпълниха студения застоял въздух, сякаш глутница вълци се бе съживила и сред тях се разнесе обещанието за болка в отговор на стореното зло. - Не, - каза Кор. – По-сложно е от това. Кор се беше скрил на отсрещната улица, беше гледал входа на изоставения ресторант в очакване да види как някой от воините му се появява в празното пространство преди зазоряване. Беше предпочел да изкара нощните часове така, вместо вътре в мръсното място, като се има предвид, че Куин и Тор, вероятно и други, бяха на лов: боеше се да не попадне в капан и да бъде убит. И така, той се беше промъкнал в една пресечка, която предоставяше видимост и само стъкло, през което да се дематериализира, ако чуеше дори само свистенето на вятъра, което да не му хареса. Времето минаваше, мислите му често препускаха към Лейла, което беше приятно, тъй като образите на голото й тяло в ума му затопляха тялото му и го държаха нащрек през необичайната му умора. Зората наближаваше все повече и повече и той нямаше ясен план какво да прави, когато настъпи, единствено знаеше, че нямаше да се завърне в къщурката. Поне с изгряването на слънцето нямаше да му се налага да се тревожи за това, че братята го търсят. Проблемите с дневната светлина важаха с еднаква сила за всички тях. Само че тогава пристигнаха воините му, приеха форма от нищото в бурята, като видения, появяващи се на гробища, огромните им тела се пръкваха насред падащия сняг един по един. Беше толкова радостен да ги види, че бе отворил уста да ги извика от позицията си до един прозорец. Обаче годините опит по време на война го накараха да замълчи преди да издаде и един звук за поздрав. Беше му коствало всичко, за да изчака известно време, само за да се увери, че никой не ги беше последвал. И след като беше влязъл в убежището им, неуверен дали е добре дошъл, притеснен, че властната структура, която някога беше създал и насилствено наложил, бе довела до необратим бунт. Вместо това го приветстваха като брат. Като някого, чията предполагаема смърт, бе горчиво оплаквана. О, как му се искаше да останат още малко в това настроение на приятелство, в това емоционално събиране. Но разполагаше с малко време и колкото по-дълго беше с тях, толкова по-малко бяха в безопасност. - Значи избяга от Братството, - заключи някой с гордост. – Колко от тях уби? Той си спомни как Куин се опитваше да разбие онези порти в пещерата. - Не съм убил никого от тях. И не съм свободен. - Какво значи това? – попита Зайфър. На светлината от фенерчето в стабилната ръка на мъжа, Кор скръсти ръце пред гърдите си и изгледа всеки един от копелетата в очите. - Дадох клетва пред Слепия крал. Заклех се във вярност на трона. Тишината, която настъпи след това, беше очаквана. - Бил си принуден значи?- рече Зайфър. – В замяна на свободата си си се врекъл на Рот? - Не, врекох се по собствено желание. Балтазар поклати глава. - Значи заради Избраницата. - Не, значи заради краля. – Кор говореше бавно и ясно, разчитайки на дългите години, през които бяха оцелявали заедно на бойното поле, да придадат тежест на изявлението му. – Отидох при Рот, син на Рот, по собствена свободна воля, независимо от Избраницата Лейла, и не за да поправя предишните си действия. - Сам си се подчинил? – попита Зайфър. - Да. И казвам на всички ви, кралят очаква клетви за вярност и от ваша страна. - Това твоя заповед ли е? – попита Зайфър. - Не, - Кор отново срещна погледите на своите воини. – Очаква ги в замяна на помилване от смъртна присъда. Ще освободи всеки един от вас и ще опрости измяната и ще осигури безопасно завръщане за всички ви в Древната страна, ако отидете при него и му се вречете във вярност. - Но ти не ни заповядваш да го направим? - Ще се бия рамо до рамо с всеки от вас, докато умра. Но никога не бих ви накарал насила да сведете глави пред някого. Твърде много ви уважавам за подобно нещо, а и освен това подозирам, че Рот го знае. За човек с такава слепота... вижда нещата доста ясно. Последва бърборене в групата. И после един дълбок глас рече: - Какво са ти направили. Беше Син и не беше въпрос. - Държаха ме жив. - Предател при тях, - рече копелето като пристъпи напред. – Предател при краля им и са те държали жив? - Бях ранен. Прибраха ме и ме поддържаха жив. Зайфър поклати глава. - Рот не се слави като някой със слабости, точно както и ти. В това няма смисъл. - Това е истината, - Кор вдигна двете си ръце нагоре, сякаш питайки небесата. – Казвам ви това, което стана. Раниха ме в битката, те ме прибраха и се увериха, че ще оживея, - за да могат да го измъчват, вярно. Но ако искаше мир между Братството и копелетата, щеше да подмине това. – Избягах и сега идвам при вас. - В това няма смисъл, - повтори и Син с ниския си зъл глас. – Избягал си, но тогава как си се врекъл във вярност на Рот? Бил си държан на място на Братството, за което кралят не е знаел? - Детайлите не са важни. - Разбира се, че са. И не разбирам тази клетва. Не е в същността ти да си подчинен на друг. Кор се усмихна студено. - Не мисля, че сме те чували да говориш толкова много в скоро време, Син. - Ако изобщо някога има нужда от разговор, това е случаят. И отново ти казвам, в това няма смисъл и не разбирам защо си навел глава пред друг. - Мисленето ми се промени. - Или пенисът ти. Преди Кор да премисли, той фрасна Син в лицето, въпреки че другият боец беше значително по-тежък от него. Като оголи зъбите си, Кор заяви. - Не прекрачвай границите. В момента съм в настроение за равенство за всички, но само дотук. Двамата останаха лице в лице, гърди срещу гърди за известно време, останалите се отдръпнаха назад щом конфликтът се отприщи. - Заради жена значи, - изръмжа Син. - Заради любовта на живота ми. И го запомни добре, копеле. Когато Кор заговори, мирисът на обвързването му се разнесе и това улови вниманието на другия мъж, веждите на Син скочиха нагоре, подскачането му назад беше леко, но забележимо за тези, които го познаваха добре... а Кор го познаваше. След миг главата на Син леко се наклони, но неопровержимо. - Моите извинения. - Приемам ги. И тя няма нищо общо с това, - бандата си пое дълбоко въздух, като агресията им се уталожи, но Кор не им остави време да се успокоят. – Както казах, в замяна на клетвите ви, Рот ще ви освободи от наказанието, но трябва да се върнете в Древната страна. Както и аз. Зайфър леко се засмя. - Именно там планирахме да бъдем в момента. Точно бяхме решили да се махнем, но после тази снежна буря? Възпря ни сякаш тази среща е била предопределена от Скрайб Върджин. - Наистина съдбовно. Събралите се замълчаха и Кор им даде известно време да го огледат и да помислят за това, което бе казал. Но не можеше да се мотае тук още много. Веднъж вече го бяха гръмнали за тази вечер. Не искаше да доведе братята при тях. - Е, това е на масата, - каза. – И ви оставям да обмислите. Ако изберете да не се подчините, има сериозна възможност да сте повече в безопасност, ако се върнете в Майчината страна. Но това е начин на живот, от който аз лично съм уморен. Няма да спрете никога да поглеждате през рамо или да се страхувате да не сбъркате, защото Рот ще дойде за вас. Ще отнеме време, тъй като има други неща, които изискват вниманието му засега. Накрая обаче отмъщението му ще се стовари върху ви. Той е мъж, подкрепящ мира, но не е слабохарактерен. - Почакай, - прекъсна го Балтазар. – Ако ти си с краля, тогава защо не е безопасно да сме около теб? Предполагам, че затова си тръгваш. Кор се поколеба и после реши, че им дължи истината. - Има някои от Братството, които не приемат клетвата ми. - Значи бащата на малките на Избраницата, - каза един от воините. Кор остави това без коментар, тъй като беше едновременно логично заключение, а и ничия работа. Никога не беше отричал, че Избраницата Лейла носи малки, но никога и не беше го обсъждал... и със сигурност нямаше да обсъжда личния си живот сега или някога изобщо с когото и да било. Кор се върна към изхода. - Оставям ви засега. Имате много да обсъждате помежду си. Ще ви намеря след двадесет и четири часа, на нашето място за срещи. И тогава ще ми дадете отговорите си. Той подозираше, че всички вече знаят какво ще правят. Но имаше нужда от време, за да се увери, че ако ги заведе при Рот, неговите воини ще бъдат в безопасност. - Къде ще отидеш? – попита Зайфър. - Ще се видим в четири сутринта утре. - Кор се обърна. И после преди да отвори да излезе, той погледна през рамо. – Мислех, че никога повече няма да ви видя. Гласът му се пречупи и той не можеше да направи нищо. И това беше доказателство колко много се беше променил. Не беше, че бе станал нов мъж, отбеляза той сам, докато излизаше и отново се озова насред студа и снега. Не, беше повече това, че беше ограничил онзи, който беше в началото, трансформира се обратно към мъжа, чиито амбиции и жестокост бяха изчезнали. И откри, че завръщането към това беше добре дошло, както и да види тези воини, които бяха единственото семейство, което някога бе имал, единствените, които го приемаха, когато и кръвни роднини, и непознати му бяха обърнали гръб. Снегът заудря лицето му и вятърът проби през връхната дреха, която бе взел назаем, и той се замоли да успее да донесе истински мир с краля, който беше целял да свали от трона, за да могат воините му да бъдат в безопасност. Ако не можеше да бъде с жената, която притежаваше сърцето и душата му? То поне да се погрижи за воините, които му служеха вярно толкова дълго време. Имаше много, за което да се реваншира. Глава 45 На следващата вечер Лейла се събуди и веднага скочи към малките… ала нямаше нужда от тревоги. Рамп и Лирика бяха точно до нея на издигнатите легла в личните покои на Скрайб Върджин, прекрасните им мигли бяха отпуснати надолу, дълбокото им дишане и израженията на концентрация бяха доказателство за това какви усилия се изискваха, за да растеш голям и силен. Тя се изтегна обратно по гръб и имаше усещането, че нощта настъпва долу на земята. Винаги беше така, преобръщането на смяната на деня и нощта, на сезоните, всичко това се отразяваше и горе в Светилището. Като се движеше внимателно, за да не безпокои малките си, тя стана и се вгледа в тези сладки личица. Беше прекрасно време, този личен антракт, който бе получила, всеки миг бе напоен с аромат, всяко докосване и усмивка, всяка прегръдка и милувка, това бяха неща, с които изпълваше сърцето си. Как щеше да ги остави? Щеше да е толкова трудно, щеше отново да разрани това, което бе заздравяло през тези тихи, трогателни часове. За да избегне сълзите, тя се отдалечи и пристъпи към мраморния под. Мисълта, че беше спала в личните покои на Скрайб Върджин с малките си беше почти прекалено странна, за да я осмисли, но от друга страна, тя не беше могла да си представи и нощ, в която майката на расата я няма, както и график на посещения за нея и Куин. Уви, промяната обаче идва отгоре ти, когато реши и понякога единственото, което можеш да направиш, е да се предадеш и да вземеш най-доброто от нея. А и освен това покоите бяха възможно най-приветливи, леглата бяха толкова меки, бели мраморни подове, стени, кабинети, стаи за релакс… Лейла се смръщи. Отсреща вратата на дрешника бе съвсем леко отворена. Странно. Големите врати с мраморни каси и с почти невидимите си дръжки бяха плътно затворени, когато бе дошла тук да си почине. Като тръгна натам се чувстваше нервна без някаква причина. Скрайб Върджин нямаше да се крие там или нещо такова. Като прокара пръсти по дръжката, тя отвори вратата без да знае какво да очаква. - О… боже. Клин със зебров принт. Черно кожено яке. Ботуши големи колкото глава, розово шалче с пера, сини дънки, тениска „Ханес‖ в бяло и черно… - Опитах се да не те будя. Настроението на Лейла се обърна на сто и осемдесет градуса от мъжкия глас и тя закри с ръка устните си, за да не събуди малките. Когато видя кой беше обаче, тя отпусна ръката си и се намръщи объркана… и после изпадна в шок. Не, не можеше да бъде… Ласитър, падналият ангел, се усмихна и пристъпи към нея, косата му в русо и черно се люшкаше надолу до бедрата му, златните му пиърсинги и вериги го караха да блести. Или може би в момента си блестеше без някаква причина. Лейла се прокашля и възможните заключения се заразгръщаха пред нея едно след друго. - Ти ли си… тя ли… тя ли е… какво… - Знам, че заекваш просто защото си толкова развълнувана, - каза той, - от което направо онемяваш. Лейла поклати глава… после бързо кимна, за да не го обиди. - Просто… имам предвид… ти? - Да, аз. Скрайб Върджин избра мен, мен, мен, - той заподскача като шестгодишно дете с близалка в ръка и нови обувки. Само че после престана с преструвките и стана убийствено сериозен, вгледа се в очите й с твърдо изражение. – Още не съм казал на никого и ти също не бива да казваш. Реших просто, че щом ще оставаш тук с хлапетата, рано или късно ще разбереш, защото се нанасям. Тя погледна към леглото с тревога, но той вдигна длани нагоре. - О, няма да съм тук, когато и ти си тук. Знам, че искаш лично пространство и уважавам това. Искам и да ти помогна. Преживяла си нещо, нали? Състраданието и разбирането от страна на Ласитър бяха нещо толкова неочаквано, че тя се просълзи. - О, прескъпа Скрайб Върджин, толкова съм… - тя се спря, тъй като осъзна, че това обръщение вече не важеше. – Ъм…. - Да, не съм девица и мразя да пиша*. Така че ще трябва да използваш друго обръщение. Мислех си за нещо като Великият възвишен Пуба** , но вярвам, че човеците вече си имат такъв, по дяволите. - А…, - запъна се тя, беше толкова шокирана, че не можеше да измисли какво да каже. – Е, сигурна съм, че ще измислиш нещо. Един Господ знае какво ще е. - А относно покоите, - каза тя, - не бих искала да ти създавам неудобство. Ще се преместим в общите спални помещения… - Мне, аз няма да спя тук. Просто облякох някакви дрехи, за да видя какво е усещането, това е. Това повишение е нещо, с което и аз трябва да свикна… нали знаеш, да опитам да разбера какви сили имам, - той се приведе заговорнически напред. – Например, какви неща могат да ми се разминат. Ей! Знаеше ли, че мога да създавам сняг? - Какво? - Сняг, - той направи жест, демонстрирайки как нещо пада с пръстите си. – Мога да създам купища сняг. И знаеш ли какво е дори още по- забавно? Да гледам как човешките учени се опитват да разберат защо се е случила онази буря долу. Ще започнат да говорят за климатични промени и странни неща във времето, но трябваше да помогна на твоето момче. - На Кор? Съжалявам… не разбирам. - Дълга история. Както и да е, как я караш ти? Как са децата? Сякаш нищо друго не се случваше. - Прости ми, ъ, ъм… - Да опитаме с Ваше Превъзходителство. Лейла примигна. - Добре. Простете ми, Ваше Превъзходителство, но как помогна на Кор? - Трябваше да задържа воините му на северното крайбрежие. И здравеееееей сееееевероизток. - Значи ги е намерил! - Да знаеш, излиза, че съдбата си е доста работа за някой като мен, - той сви рамене. - Кой да знае, че отнема толкова усилия, за да можеш да дадеш шанс на хората да имат свободна воля. Сякаш светът е една огромна дъска за шах за всеки един, за когото отговарям. Така че един вид играя стотици хиляди игри на шах наведнъж. - Ехааа. - Знам, нали? Слава на Бога за ХРНВ*** ! – той се ухили… и после се намръщи. – Всъщност, мисля, че това е по-скоро благодарение на мен. Лейла нямаше как да не се усмихна. - Със сигурност ще бъде голяма промяна, Ваше Превъзходителство. Ласитър сви рамене. - Не, това е странно. Да опитаме с Благородство. Трябва да е нещо, от което да се чувствам добре тук. - Добре, Ваше Благородство. Той изпука врата си. - Мне. И това не. Ще трябва да поработим върху това нещо с титлата… ох! – падналият ангел… ъ, главата на всичко… ъм… подскочи сякаш нещо го беше смушкало отстрани. – Добре, е, трябва да тръгвам. Ти се грижи за себе си и знаеш какво трябва да направиш после. - Така ли? - Да. Имаш да изиграеш карта, трябва да направиш ход, както се казва. Знаеш какъв. И помни, - той постави показалец пред устните си, - шшшшшшт. Новата ми работа е нашата малка тайна, докато не ти кажа друго. - О, но разбира се… - До скив! И с това Ласитър се издигна и изчезна, блестящи искрици западаха и се приземиха на пода… и точно в този момент Кормия се появи пред отворената врата на личните покои. - Как са всички тук? – попита жената. А, беше си тръгнал, така че не го беше видяла, помисли си Лейла. Тя се отърси и се взе в ръце. - О, ъ, много добре. Наистина много добре, благодаря. Другата Избраница отиде към малките. - Здравейте, милички. Събуждате ли се? О, привет. Лейла скришом се приближи и затвори вратата на дрешника, така че зебровият принт да не се вижда… и после се опита да се усмихне, сякаш не знаеше какво е направила, нито какво е чула. - Много са добре. Държа ги според графика, разбира се. Нека само да събера боклуците и ще се отправим обратно надолу. Тя отиде към чувала, в който беше събрала използваните памперси, стегна го и го метна на рамо. После се приближи към леглото. - Сигурна съм, че Куин ще се вълнува да ги види. Знам аз как бях, когато… както и да е, радвам се, че дойде отново да помогнеш с пътуването. Благодаря ти. Очите на Кормия бяха тъжни, но гласът й бе равен и сравнително весел. - Разбира се! Кой от двамата предпочиташ да вземеш? - Рамп, тъй като взех Лирика като се качвахме, - като отметна чувала, така че да виси зад нея, тя хвана сина си. – Трябва да си разделям времето. Честното трябва да бъде честно все пак. Тя погледна към Кормия, докато взимаше Лирика. Не можеше да се сдържи. Не че Избраницата не знаеше какво прави, но… беше нещо, което само една мамен прави. Майчино задължение, както Бет би го определила. - Нещо вълнуващо? – попита Кормия, докато взимаше Лирика в ръце. – Хммм? Някакви новости? - Не, - промърмори Лейла. – Нищо. *Игра на думи с името Скрайб Върджин на англ. език **Пуба – човек, който държи няколко властни позиции, които му дават големи бюрократични правомощия ***ХРНВ - Хиперкинетично разстройство с нарушение на вниманието - Получих работата, полуууучиииих рааботааатааааа…. Териса продължаваше да си говори сама на себе си пред огледалото, докато си слагаше грим по очите и докато си изправяше косата. Щеше да я изправи, за да я отдръпне от лицето си и да изглежда спретната, но ако се успокоеше преди това, през цялото време се чувстваше сякаш снайперист я гръмва в темето. Странно, винаги беше смятала, че е наследила тези странни вълни от майка си. Оказваше се, че това далеч не беше така. Сякаш впуснала магическата пръчка в действие, тя провери на два пъти дали не беше прекалила с фон дьо тена и ружа. После кимна сама на себе си. - Можеш да се справиш. Като отиде да изгаси лампата, една хлебарка пропълзя пред станалата на петна вана и трябваше да се спре, за да не я настъпи – все още не си беше обула обувки. Щеше да е много отвратително. - Нямам търпение да се разкарам от тази дупка. Като влезе в спалнята/дневната/кухнята, което звучеше доста по- добре, отколкото беше в действителност, тя взе палтото си, мобилния си и чантичката си, и съвсем импулсивно, един шал. Пред вратата тя се спря за миг, наклони глава и изрече кратка молитва към Скрайб Върджин за закрила. И то не по време на работата или докато стигаше до работата. Молитвата беше да успее да слезе надолу по стълбището и да излезе на улицата цяла. Доста тъжно е да знаеш, че си на по-безопасно място в някоя тъмна лоша част на града, а не в собствената сграда, в която живееш. Но поне имаше добре отработена схема: за седмицата и половина, откакто се беше нанесла с куфара, раницата и седемстотинте долара в брой, тя си беше съставила процедура на излизане. Първо? Допираш ухо до вратата. Като затвори очи, тя се концентрира върху това, което ставаше в коридора. Изглежда нищо нетипично. Просто нормалното всекидневно крещене, силна музика и приглушени трясъци. - Чудесно! Сега към стъпка две. Тя отмести палчето на резето, придвижи заключващия механизъм хоризонтално от край до край и измъкна веригата от резето. После се изстреля и затвори бързо. Беше на кантар дали беше в по-голяма опасност като излиза в коридора или като се налага да се прибере в стаята. Със сигурност като жена вампир беше доста по-силна от повечето мъже-хора. Но нещото, за което винаги се тревожеше, беше какво щеше да стане, ако някой от тях дойде към нея с пистолет. С нож вероятно щеше да се справи като ги надвие силово, но куршумът беше… Перфектно. Шибано. Нацелване на момента. Сякаш я беше чакал, откачалникът отсреща излезе точно когато и тя. В сравнение с нея, той бе доста по-разточителен в излизането си, не бързаше, защото от една страна, беше надрусан здраво, от друга – тя имаше усещането от ограничения контакт с него, че той един вид ръководеше мястото. И със сигурност всеки път я гледаше сякаш беше ястие, което да се изяде. Откачалка. Като се подготви за мазните реплики, които й отправяше, тя… - О, по дяволите! – промърмори той като я видя. После се обърна бързо обратно и започна да човърка дръжката. Сякаш се опитваше да влезе обратно в апартамента си. Териса погледна надолу и нагоре по коридора. Нямаше друг наоколо. Може би имаше някаква халюцинация или нещо такова? Каквото и да беше, със сигурност нямаше да го пита дали е добре… или пък да се възпротивява на това, че внезапно той изглежда искаше да я отбягва. Като се забърза, тя тръгна по стълбите, сякаш препускаше надолу по тях. Знаеше, че вероятно трябва просто да се дематериализира, ала всички прозорци в сградата бяха покрити със стоманени мрежи и нито един не беше отворен. И макар че беше почти сигурно, че бетонът или тухлите, или от каквото, по дяволите, бяха направени стените, не беше подкрепено с нищо друго, тя не можеше да поеме този риск. Беше чувала ужасни истории за това какво се случва с вампири, които са опитали да налучкат през какво ще се дематериализират. И след като беше сам-самичка на света, това беше още един риск, който не можеше да си позволи да поеме. Териса беше преполовила стълбите и тъкмо завиваше, когато двама мъже, които се качваха, се спряха на етажната площадка, на която и тя слизаше. Разпозна ги от лобито и сведе поглед, пъхна ръце в джобовете на палтото си, за да придърпа чантичката си по-близо до тялото си… И двамата подскочиха назад и се удариха един в друг, като се опряха в стената до стълбите, така че тя да може да мине покрай тях. Когато нещо подобно се случи и като излизаше през главния вход, друг мъж, който беше виждала наоколо, умишлено се отмести от пътя й, тя реши, че може би има някаква заразителна болест, която само другите видове можеха да усетят? И все пак… по дяволите, може би всички те бяха разбрали, че е вампир? Нямаше представа с какво можеше да се е издала, но защо иначе тези мъже биха се държали с нея сякаш е запалена пръчка динамит? Защото, хайде, със сигурност всички бяха на наркотици, но всеобща психоза спрямо жени с тъмна коса не беше нещо нормално. Все пак, защо да се чуди, щом като това я пазеше в безопасност? Освен ако, разбира се, не беше свързано с вида й, в който случай можеше да е в сериозна беда. Но от друга страна, колко можеше да се вярва на хора в такива състояния? Пристрастените към наркотици често имаха халюцинации, нали? Навън й се наложи да спре за момент. Добре, уоу. Сняг. Навсякъде… сняг. Трябваше да е натрупал поне три стъпки навсякъде, а вятърът, от който не беше могла да заспи, го бе насипал на едри преспи. Тя тръгна отново и изобщо не се изненада, че предната алея не беше почистена. Това, което я накара да се замисли, беше, че обувките й Мерълс, които бяха водоустойчиви и удобни, бяха само до глезените. Тази вечер на мода щяха да бъдат мокрите чорапи, опасяваше се тя. Когато излезе на тротоара, откри, че улиците също не бяха почистени, разбира се. Погледна наляво и надясно, зачуди се дали просто да не му тегли майната и да се дематериализира пред всички, но размисли. Слънцето беше залязло, но бе съвсем леко тъмно, околният блясък на града се отразяваше навсякъде и сякаш се увеличаваше, благодарение на бялата пудра, посипана наоколо. Със сигурност щеше да бъде забелязана, затова й трябваше по- закрито място. Повървя две пресечки надолу, загърна се в палтото си и наистина не й се хареса усещането по ушите й от студа. Поне вратът й беше на топло и ръцете й бяха в дълбоките меки джобове. Зави наляво и влезе в една уличка, която беше по-тъмна от тази от другата страна, и затвори очи и… … се дематериализира при задния вход на ресторанта „При Сал‖. Прие обратно формата си и видя как дойдоха няколко коли и паркираха пред входа. Един човешки мъж и после две човешки жени излязоха от автомобилите си, не говореха много, тъй като бързаха към вратата на персонала, тъй като или закъсняваха, или им беше студено. А може би и двете. Териса последва примера им, хвана тежката врата преди да се е затворила напълно и после изтупа заснежените си обувки на изтривалката отвън. - Хей. Когато вдигна поглед, засече очите на учудващо привлекателен мъж- човек. Имаше тъмно руса коса, очи, сини като флумастер Меджик Маркер и челюст, която беше доста квадратна. - Ти ли си новото попълнение? – попита той. - Да, аз съм. Една сравнително голяма ръка се протегна към нея. - Аз съм Емил. - Териса. Трис. - И ти имаш акцент. Като мен. Е, не френски като моя. Тя се усмихна. - Не, не съм от Франция. Нямаше ли подобен скеч в СиЕнЕл, който се развиваше по този начин?, замисли се тя. Може би тя беше вампир, а той беше извънземно. - Ела, да влизаме към стаичката за персонала? – той посочи пътя пред себе си. – Нали? Тя кимна и влезе вътре с него, размотавайки шала си и разкопчавайки палтото. - И преди съм работила като сервитьорка. Обаче все пак ми е нервно. - Ензо, фронт мениджъра? Говори ли с него? Той е много добър. Много. Ще ти даде шанс. - Получих копие на менюто. Цял ден го учих. Влязоха в кухнята и имаше място с шкафчета, където хората си оставяха личните неща, тя се огледа наоколо към хората, които се тълпяха вътре. Мъжете и жените изглеждаха в началото на двайсетте си години, очевидно опитвайки се да започнат живота си и да станат независими от семействата си, което беше точно каквото и тя се опитваше да направи. Няколко от тях я погледнаха, но всички бяха най-вече съсредоточени в това да се подготвят да сервират. Фронт мениджърът, Ензо Анджелини, влезе и я представи на всички. - Добре, тук сте. Всички, това е Териса. Териса, ще научиш имената в движение. Ела с мен да ти разпишем документите и да ти дам униформата. Имаше нещо успокоително в това да попаднеш в рутината и в серия от еднакви процедури. След като беше напуснала дома, всичко беше без никакви ограничения, но и доста леко и някак даващо усещането на безсмислено лутане без карта. Това щеше да е хубаво нещо. Единственото не толкова приятно, което се случваше? Не можеше да пропъди от главата си мисълта за мъжа от предната вечер. Образът му се въртеше като лош махмурлук без изобщо да е пила, главата й туптеше, стомахът й се преобръщаше при спомена за онази целувка. Беше твърдо решен да я остави на мира. И това все пак звучеше като добър план. Беше странно обаче, да ти липсва някой, когото не познаваш, напълно непознат. И сърцето я болеше малко при мисълта, че никога повече нямаше да го види. Както и да е обаче. Може би просто беше от хормоните й. Или от тъгата по всичко, откакто беше напуснала Мичиган, нахлуваше на други места в съзнанието й. Мда, това беше. Защото как иначе беше възможно да тъжиш за някого, когото си видял за не повече от двадесет минути? Глава 46 Веднага щом Куин влезе в спалнята на близнаците, беше напълно готов да остане насаме с малките си и да ги приготви за гостуване у родителите на Блей,... но Кормия беше до леглата им и ги приготвяше. Добрите новини? Поне Лейла не беше наоколо, макар че можеше да усети мириса й във въздуха... и тази оскърбителна миризма ставаше по-силна като се приближи до леглата и успя да я подуши върху самите деца. Той игнорира шелана на Фюри, моментално влезе в банята и постави двете сини ванички под двойната мивка и пусна горещата вода да тече. Когато излезе, Кормия го гледаше с директност, която не му се нравеше. - Искаш ли да ти помогна с къпането им? – попита тя. Сякаш не можеше да го направи и сам. - Благодаря, но не. Избраницата се поколеба, все още застанала точно между двете легла. - Слушай, знам, че това е наистина трудно точно в момента. Всъщност, не знаеш, помисли си той. - Но, - продължи жената, - Лейла много се радваше, че е с тях и сега виждаш, че са се сбогували. Каквото и да беше, децата му все още дишаха. Поне това беше вярно. - Наистина мисля, че... Куин вдигна ръка. - Благодаря ти много за помощта и загрижеността. Имам предвид, наистина, просто си страхотна. Не мога да изразя колко съм благодарен. Той я хвана за лакътя нежно, но решително и я поведе към вратата. - Имам предвид, наистина, просто невероятно. Веднага щом тя пристъпи в коридора със статуите, той тресна вратата и я заключи, и после изцяло се захвана с къпането, като се увери, че водата е правилната температура, изкъпа първо Рамп, защото със сина му беше по-лесно да се справи по доста параграфи и после бързо насапуниса и изми Лирика. Когато сложи и двамата в леглата, чистички и порозовели, той си помисли, по дяволите, трябваше да ги облече за вълнуващото пътуване извън имението. Влезе в дрешника, където имаше два скрина един до друг. Отвори шкафчетата и заровичка през всички мънички дрешки, мъничките тениски, панталонки и полички. За миг се зачуди колко ли отнема да изпереш всички тези неща, да ги сгънеш и да се увериш, че всичко е на точното място, всичко розово от едната страна, всичко в цвят каки и тъмносиньо – от другата. Лейла обичаше да облича Лирика в хубави неща. Затова облече на дъщеря си едни миниатюрни сини дънки и червена тениска-поло на братчето й. После облече Рамп в най-малкия костюм с папионка, който някой някога бе виждал. Погледна часовника с мисълта, че и той може да се изкъпе... но дявол да го вземе, времето летеше. Беше планирал да е в къщата на родителите на Блей доста преди Първото хранене да започне. А както се развиваха нещата сега? Щеше да извади късмет, ако успееше да заведе там децата преди да са започнали. А все още не беше им обул малките обувчици и после малките връхни дрешки – и по дяволите, щеше да хвърчи напред-назад по стотици пъти, за да ги сложи и двамата в столчетата. Най-после и двете деца бяха с чисти памперси, напълно облечени, настанени, с ръкавички и шапки и така ги беше закопчал, сякаш имаше опасност да изхвърчат от подплатените седалки. Погледна леглото и всъщност реши, че може би има нужда от дрямка. И хайде стига, нощната му работа беше да се бие с лесъри. Които се опитваха да го убият. Не беше сякаш за сравнение работа на шибано бюро. - Добре, - каза той на двете личица, които го зяпаха. – Готови? Да вървим... И точно в този момент, воня, която беше микс от миризлива бомба, умрял гущер и някакъв гниещ плод, се въздигна и го удари здраво в синусите. Мили Боже. Беше от онези неща, от които очите ти се насълзяват, а носът ти те заплашва, че ще си събере багажа и ще те зареже само с две черни дупки насред лицето ти. - Шегуваш ли се? За част от секундата той се поколеба дали просто да не тръгне така. В крайна сметка можеше просто да свали прозорците на Хамъра, да надуе парното и с допълнителния кислород можеше и да успее да стигне до другата част на града. Но не можеше да представи на майката на Блей подобно нещо. Вече си имаше счупен глезен. Малко от този зелен облак на смъртта и със сигурност щеше да е способна да изхвърчи на единия си крак през стената. Като се наведе надолу му стана напълно ясно, че Рамп беше пуснал зверската бомба. Куин трябваше да си признае, че донякъде го уважаваше за усилието, като мъж към мъж, докато разкопчаваше закопчалките и взимаше детето. Да, без женчовски неща от сина му. Момчето си пусна бомбата както си му е редът. Ъм... буквално. Да. Обратно на масата за преобуване. Отново с копчето и ципа на миниатюрните панталонки, от което ръцете на Куин направо се схванаха. И тогава... - О.... ехаа, - промърмори Куин като му се наложи да извърне глава за малко свеж въздух. Кой да знае, че може да видиш Господ дори без да напускаш планетата? И за почистването щяха да са му нужни багер и защитен костюм. През това време Рамп просто си лежеше там, посягаше към него с малки юмручета сякаш очакваше да му дадат пет или нещо такова. Като се вземеха предвид неповлияните му фокус и координация, човек можеше само да стигне до заключението, че макар малките на вампирите да се развиваха много по-бързо в началните периоди от човешките бебета, очевидно осезанието им за мирис се появяваше доста по-късно. В противен случай хлапето нямаше да се усмихва. Куин се захвана с лепенките на памперсите и му се наложи да разтърси глава. - Голям трън в гащите си, да знаеш... Почукване на вратата му даде повод да извърне глава настрани и да поеме дълбоко въздух. - Да? Сакстън, адвокат на краля и братовчед на Куин, подаде идеалната си руса глава през вратата. - Нося онези документи, които... Подскачането му назад би било смешно, ако Куин вече не беше затънал до лакти в бебешко ако. Адвокатът се прокашля. Или може би това беше звук на потиснат порив на повръщане. - Прескъпа Скрайб Върджин, с какво ги храниш? - Мляко „Енфамил‖. - И това законно ли е? - До известна степен да. Макар че в зависимост от това как го приемаш, очевидно може да се използва за военни цели. - Със сигурност, - мъжът поклати глава сякаш се опитваше да накара мозъка си да постави по-назад в приоритетите си повръщането. – Ъ, нося това, което поиска. - Супер. Благодаря. Ще го оставиш ли в столчето на Рамп? Не, чакай... всъщност, в чантата с памперсите. Както виждаш, ръцете ми са доста заети тук. - Да, вярвам, че никой в тази къща не би искал вниманието ти да бъде отклонено. Всъщност никой от тук до източното крайбрежие. Куин измъкна мръсния памперс изпод дупето на сина си и започна да вади кърпи от кутията сякаш възнамеряваше да си прави парашут от тях и се зачуди какво щеше да прави с пелената. Може би да я изгори в задния двор? Вероятно пламъците щяха да са зелени. Майната й на тази теория, трябваше да изгаси лампите и да види дали свети в мрака. - Куин. - Да, мой човек? Когато мъжът не каза нищо повече, Куин хвърли поглед през рамо към невероятно добре облечения адвокат с папионка. - Какво? - Сигурен ли си? За това? - Да, напълно съм сигурен, че памперсът трябва да се смени. И благодаря, много помогна. Наистина, супер. Просто наистина супер. Вероятно това му беше новият начин за сбогуване. Слава на това, което истински чувстваше и мислеше, но така прекратяваше разговорите и караше хората да си тръгват и да се отдалечават от него. И все пак, работеше. Сакстън не остана още много и в следващия момент Куин отново закопчаваше сина си в столчето, размяташе кърпи през рамо и вдигаше комплектите бебешки устройства. Веднага ги остави обратно долу. Отвори вратата, която Сакстън току- що бе затворил зад себе си. И отново започна цялото изнасяне от стаята. И беше доста трудно да отвориш шибаната врата, когато нямаш свободна ръка. Докато вървеше покрай мраморните статуи, почувства една трайна умора и реши, че причината можеше да е една от хиляда. Не беше спал цял ден, умът му бе погълнат от мисли за Блей, гняв към Лейла и притеснение за това какво, по дяволите, правеха Рамп и Лирика. Плюс нещата с Кор. А освен това и Бебешката Олимпиада по приготвяне на децата за излизането сега. По дяволите, може би имаше и предварителна депресия от вероятността да се наложи да слага проклетите столчета на стойките на задните седалки на Хамъра. Беше тичал здраво преди свечеряване и почти си беше загубил ума в опитите да изравни пластмасовите глупости с местата, на които трябваше да паснат... и това беше без всъщност да слага Рамп и Лирика в столчетата. Защо тези идиоти хората, които бяха направили тези неща, не бяха ги създали така, че двете неща да си паснат без да се превръщат в проблем като за Шерлок Холмс. Човек би си помислил, че щом тези плъхове без опашки могат да сложат някой шибаняк в скафандър и да го пратят на Луната, ще могат да направят така, че родителите да нямат нужда да се борят със седалки в колите си. Беше толкова просто. Като стигна главното стълбище, остави ума си да продължи да странства в различни посоки, като позволи на сивото си вещество да си губи времето с всякакви мрънкания за детските оборудвания. Беше по-добре от това да се тревожи дали Блей щеше да е при родителите си или не. Или да се тревожи дали щяха да преминат през това. Или не. Много по-добре. Лейла прие обратно форма на задната веранда на къщичката, с което задейства детекторите за движение и се включиха светлините и я осветиха. Обаче нямаше проблем. Никой от хората нямаше да я види как пристига от нищото, защото се беше дематериализирала в дълбоките сенки до оградата. Като се отправи към плъзгащите се стъклени врати, тя премина през дебелия хрускащ сняг, тъгата от оставянето на малките и тревогата й, че Куин може да направи нещо откачено като това да ги отвлече, се замениха с притеснение за това дали Кор щеше да я чака или не. Умът й беше толкова разпилян, че едва бе успяла да се дематериализира и не можеше да го усети наоколо. На клавиатурата до дръжката тя въведе кода, чу как ключалката щраква и отвори вратата. Поздрави я топлина, но и тишина. Беше оставила лампата над печката светната, както и тази във всекидневната при входната врата. Всичко изглеждаше наред... не, чакай, кошчето за боклук беше празно. - Кор? Тя затвори стъклената врата и се ослуша. Пое си дълбоко въздух. Пронизващо разочарование сякаш я ужили в гърдите, когато не получи отговори и не успя да го подуши. Беше любопитна кой бе изпразнил кухненското кошче и мина през стаята и провери хладилника. Беше напълно презареден... и можеше да се обзаложи, че спалнята долу също беше освежена. Очевидно догени бяха идвали да почистят след като Кор бе излязъл през нощта. И освен това мъжът очевидно не беше прекарал деня под този покрив. Тя седна до кръглата маса, постави ръце на полирания плот и разтвори широко пръстите си. После ги сви. И ги разтвори широко още веднъж. Беше предположила, че той ще е тук, когато тя се върне. Не бяха ли го планирали така? Може би бе само от нейна страна. Не можеше да си спомни. О, Боже, ами ако беше убит през предната нощ или ден? Но не, параноята говореше... нали? Или... беше открил воините си? Дали вече се бяха заклели пред Рот и дали бяха потеглили без Кор да се сбогува? Заслушана в тишината на къщата, която не се нарушаваше от нищо друго освен свистенето на топлия въздух през вентилацията и падащите от време на време ледени кубчета във фризера, сърцето й биеше едновременно от тъга и страх. И после, докато времето минаваше, тя се зашемети от факта, че точно като къщичката и нейният живот бе толкова много празен. Без малките, за които да се грижи, без Кор, на когото да се наслаждава, какво имаше тя? Като се вземеше предвид, че той щеше да си тръгне много скоро, – ако приемеше, че вече не беше, – а също и че имаше съвсем малък шанс да се върне да живее някога отново в имението, тя осъзна, че беше време да намери нещо за себе си, нещо, което не беше обвързано с това да бъде мамен или нечия партньорка. Когато беше изпълнявала длъжността си на Избраница, имаше толкова много неща, които да занимават ума й и да запълват времето й, всякакви задължения, които да изпълнява. Тук, в света навън обаче? В ерата след Скрайб Върджин? Със свободата идваше и задължението за себеоткриване, предположи тя. Все пак, как може да правиш избори, ако нямаш представа кой си? Различни етикети нямаше да го направят, титли като „мамен‖ или „шелан‖ не могат наистина да ти помогнат. Трябва да дълбаеш в себе си и да откриеш как да запълниш часовете си с копнежи, които са значими за теб самия, като личност, като индивид. Жалко, че това, което би трябвало да изглежда като приключение в изследване и просветление, й се струваше товар. Стомахът й издаде остър звук и тя погледна към вратата на хладилника. Вътре имаше всякакви неща, но малко я интересуваха достатъчно, че дори да прекоси разстоянието, камо ли да извади тенджери и тигани. А храна за вкъщи? Беше чувала за това, но нямаше пари в брой, нито кредитни карти, нито пък интерес да се занимава с човеци... Чук, чук, чук... Лейла подскочи и се обърна към плъзгащата се врата. И после се усмихна. Широко. Усмихна се адски широко. Като се изправи от стола, тя отключи и отвори стъклената врата, и погледна нагоре, доста нагоре към лицето, което се бе загнездило в ума й през последните двадесет и четири часа. - Ти се върна, - въздъхна тя, когато Кор влезе вътре и затвори двама им заедно. Очите му се впиха в устните й. - Къде другаде да ида? Лейла се изкушаваше да го накара да се закълне, че няма да замине за Древната страна без да се сбогуват както трябва, ала сега, когато беше пред нея, не искаше да помрачава дори секунда от времето им заедно с мисли за раздялата, която предстоеше. Тя се повдигна на пръсти, наклони се напред, докато загуби равновесие, сигурна, че той ще я хване – и той я хвана, ръцете му бяха стабилни и силни около нея. - Кажи ми, - каза той преди да я целуне, - малките добре ли са? Добре ли са и двамата? А ти? За миг тя затвори очи. Мисълта, че той питаше за наследниците на мъж, който не го уважаваше като такъв, бе толкова мило и благородно нещо. - Лейла? – той се отдръпна назад. – Всичко наред ли е? Тя примигна бързо. - Да, да, много добре. Прекарахме прекрасна нощ и прекрасен ден. Те са невероятна гледка. Истинска благословия. За малко тя се наслади на фантазията за това как той се среща с Лирика и Рамп, как ги държи и как ги опознава. Ала това никога нямаше да се случи и не само защото Кор щеше да се връща в Древната страна. - А ти? – попита тя. – Добре ли си? - Вече съм. Устните му намериха нейните, ръцете му се обвиха около нея и той я вдигна, задържайки топлината й до силното си тяло. Като впиха устните си, той я премести до стената и повдигна краката й от земята. Със стон тя обви крака около кръста му, наклони глава настрана... и не спря да го целува. Цялата й тревожност, цялата й загриженост и притеснението й за него, за малките, за Куин... целият й стрес просто изхвърча през прозореца и вкусът и ароматът му станаха единственото, което знаеше. След съвсем малко време Кор се отдръпна назад, горещите му очи шареха по косата й, по раменете й. Виждаше я гола, помисли си тя, докато я гледаше. Спомняше си точно как изглеждаше без нищо друго освен голата си кожа и страстта като облекло... - Кога яде за последно? – попита той. Доооообре, значи може би си мислеше за други неща. - Не знам, - тя премести ръцете си от раменете му към основата на врата му. – Целуни ме отново... о, целуни ме... - Сега ще те нахраним. И с тези думи той я постави в един стол сякаш тежеше колкото кукла. И точно когато тя понечи да изтъкне, че щяха да имат време за цялото това нещо с калориите след като правят любов, той разкопча черното яке, което носеше. Което беше движение в правилната посока... - Това бронежилетка ли е? – попита тя настоятелно. Той погледна надолу към гърдите си. - Да. Тя затвори очи за миг и не само от облекчението, че той носеше това. Беше и защото й се искаше тази война да не съществуваше. Никой от неговите редици да не се беше опитвал да застреля Рот. Да нямаше причина на него да му се налага да се тревожи за това, че пистолети и ножове или други видове оръжия можеха да се насочат срещу него. - Какво ти се яде? – попита той като остави якето настрана и започна да разкопчава бронежилетката. – И имай предвид, че не съм голям готвач. Обаче искам да ти предоставя нещо доста изискано. Принцепс или бедняк, готвач или не, помисли си тя, не ми пука. Особено ако продължаваш да събличаш... - Чакай, ранен ли си? – каза тя и се изправи. - Какво? - Ранен си. Докато махаше жилетката от себе си, тя посочи засъхналата кръв отстрани. И преди той да успее да я скрие, тя посегна точно там, повдигна тениската... и ахна на раната. - Бил си прострелян, - все пак, какво друго можеше да направи такава рана? Със сигурност не и нож. – Какво стана? Той сви рамене. - Не съм усетил. Тя избута ръцете му, когато той се опита да се покрие с нещо. - Долу в банята. Веднага. Хайде. Когато той не й се стори готов да се подчини на заповедта, тя хвана ръката му и го задърпа със себе си, като го накара да слезе към мазето и да влезе в спалнята, която деляха. В банята тя пусна топлата вода на мивката, извади сапун и кърпа, и после започна да сваля тениската му. - Лейла... - Кор, - промърмори тя, имитирайки уморения му тон. – И да, няма да те карам да ходиш при Хавърс да те види или доктор Джейн. Така че в замяна на добрата ми природа, ще ме оставиш да ти почистя раната. - Заздравяла е. - Дали? – тя намокри кърпата и сложи малко сапун. – Затова ли кърви наново сега, когато си свали бронежилетката? Сега сваляй тениската или отивам да взема ножици. Кор започна да мърмори, но поне направи каквото му се каза – и после изохка, когато тя започна нежно да трие по горещата и разранена плът. Когато можеше да види по-добре, тя видя, че явно куршумът само го беше закачил, бе одрал тялото му покрай страничните панели на бронежилетката, които нямаха защитни тъкани, защото бе тичал или скачал през това време. После жилетката се беше наместила и запечатала раната, с което сякаш я бе вързала до момента, в който не беше свалена. Или поне това беше нейното по-скоро неекспертно заключение. - Та, какво стана? – попита тя, докато изплакваше кърпата и започна да я разтрива, за да махне сапуна. – Е? Когато вдигна поглед от това, с което се занимаваше, пред очите й се разкри жестоката гледка на стоманената челюст на Кор, както беше стиснал зъби. Както обикновено, беше скръстил ръце на гърдите си, същинска картинка на неодобрение. - Намери ли твоите момчета? – настоя тя. - Не, - изстреля той. – Не ги намерих. Е, поне не е бил някой от тях, ядосан за това, че се е заклел на краля. - Лесъри ли бяха? След дълъг момент, в който тя започна да се чуди дали щеше да се наложи да изтръгне обяснението от него с ченгел, той неохотно кимна. Лейла затвори очи. - Мразя тази война. Наистина. Мила Скрайб... ъм, Мили Сто-процента-сигурно-не-Върджин Ласитър, мразеше да си мисли какво би могло да стане там в онази буря, ако го бяха застреляли другаде, като например в главата... - Добре съм, - каза нежно той. Тя се съсредоточи върху него и осъзна, че беше отпуснал ръцете си и я гледаше с мекота в очите. - Не плачи, любов моя. - Плача ли? – прошепна тя. - Да, - с нежност той избърса бузите й с палците си. - Никога не плачи за мен. Той я подкани да се изправи и да я прегърне. - Освен това, аз съм си съвсем добре. Виж ме тук и сега. И с тези думи той я целуна дълго и бавно, устните му я дразнеха и завладяваха, езикът му бе нежен и груб, и скоро тя се разтапяше, всичките мисли за обгрижването на раната напуснаха главата й. Което несъмнено беше и планът му... и все пак не можеше да не се предаде. - Ти си великият заличител, - каза тя срещу устните му. - Моля? Тя поклати глава и се притисна дори по-силно към него... и после изруга тихо, когато той се отмести и отдалечи. - Храна, - обяви той. – Веднага. Когато тя понечи да запротестира, той вдигна вежда. - Аз те оставих да се погрижиш за мен. Така че сега аз ще се погрижа за теб. И с това той сграбчи ръката й и я поведе обратно по стълбите. Минаха покрай леглото и тя промърмори: - Нали осъзнаваш, че това е легло ей там. Еееееей там. - И ще ни очаква, когато приключим с храненето ти, любима моя. Глава 47 Когато Куин спря Хамъра на алеята пред къщата на родителите на Блей, той огледа всички прозорци на къщата. Доста от тях светеха и той затърси точно едно голямо тяло да се движи наоколо, едно огромно, красиво изваяно... Предната врата беше отворена и със сигурност неговата мамен беше излязла с патериците и гипса, изглеждаща решена и целеустремена да слезе по пътечката, въпреки че беше заледена и заснежена. Паникьосан Куин се пресегна към дръжката на вратата, готов да се дематериализира на пътя й, за да я спре, но в следващия момент таткото на Блей изтича отвътре и каза нещо. За миг Куин просто наблюдаваше израженията им, докато спореха, загрижеността и любовта, която имаха един към друг, превърнаха конфликта в преговори между две разумни страни. Нещо, върху което трябва да се работи, помисли си той. - Готови ли сте? – попита той като хвърли поглед в огледалото за задно виждане. – Време е да се запознаете с вашите прамамен и дядо. Той спря двигателя и излезе, като помаха към верандата. - Добър вечер на всички! - Толкова се вълнувам! – извика Лирика. - Сготвила е, - рече бащата на Блей, клатейки глава. – Готви, въпреки че докторът й каза да не стъпва на крака и че малките още са на мляко. - Но трябва да нахраня нашия Куин! – Лирика определено преливаше от ентусиазъм, подскачаше нагоре-надолу в собствената си кожа. – И освен това, така къщата ще ухае приятно за малките. Със сигурност ще оценят аромата на канела и подправки във въздуха. А може би няма, помисли си Куин, докато заобикаляше, за да вземе първо Рамп. Беше доста вероятно обонянието на сина му да е повредено. След като се пребори със седалката, той освободи столчето и със здрава крачка пое с момчето по алеята. - Искате ли едно хлапе? – каза той на бащата на Блей. - О, нямаш си идея колко, - отвърна мъжът като пое товара. Точно когато Куин се канеше да се обърне, той видя израженията им, докато гледаха надолу към малкото... и почти се просълзи. Двамата по- възрастни вампири бяха изпълнени с любов, очите им блестяха, мигаха, лицата и на двама им поруменяха. Това го накара да се замисли за това, което Блей беше казал, да не ги измъчва с деца, които не са техните. Е, беше поправил това. Като се опита да го направи скришом, той се наведе леко на една страна и погледна към главния коридор. Нямаше Блей. И Блей не слизаше по стълбите. Нито се показваше от задната част на къщата. И Куин беше прекалено объркан, за да успее да долови аромата на мъжа. Хмм, как да си оформи въпроса... - Блей тук ли е? След като устата му се отвори и сричките излязоха, родителите на мъжа замръзнаха. Бащата на Блей се смръщи и погледна към голямата Лирика. - На задната веранда е. Къде иначе ще бъде? Лирика, от друга страна, очевидно знаеше какво става. - Защо не отидеш да го повикаш? – после погледна към своя хелрен. – Скъпи, вземи Лирика от този огромен пластмасов кошмар, става ли? Бащата на Блей се втурна в задължението си и на Куин му се прииска да прегърне тази жена. И го направи... и фактът, че тя прие с охота прегръдката му, му даде надежда. - Хайде сега, - прошепна тя в ухото му. – Двамата ще оправите каквото има. Ние ще гледаме малките. Когато Куин се изправи, нещо от това, което чувстваше, изглежда си бе проличало в изражението му, защото тя се протегна и погали лицето му. - Обичам те, макар и изборът ти на автомобили да ме отблъсква. Това харчи, колко, може би към сто и четиридесет литра на сто километра? На магистралата? Бащата на Блей се намеси като се върна с малката Лирика: - Но ни закара безопасно в тренировъчния център снощи. А твоята Приус? Това нещо дори от алеята няма да може да излезе. Сякаш мъжът усети, че малко е прекалил и Рок смигна на Куин, усмихна се с обич на своята шелан и влезе с бодра крачка в къщата с двете столчета сякаш го преследваше живо копие на Майка Джоунс*. - Вие двамата говорете спокойно, - каза майката на Блей. – Ще прочета няколко статии за климатичните промени на малките. Може би ще успея да ги заинтересовам с иновациите на Бил Гейтс. Или конференциите TED**. Куин й помогна да влезе обратно в къщата, въпреки че тя опита да се възпротиви на ръката, която хвана лакътя й, и беше права: канелата и подправките наистина ухаеха невероятно и топлината от огъня във всекидневната бе перфектна в студените нощи, и всичко сякаш блестеше от любов. Като се подготви, той мина през кухнята и отиде до вратата към верандата отзад. Преди да я отвори, той се увери, че яката на ризата му беше както трябва и че вълненото му палто беше, нали, както трябваше да бъде. Също така провери набързо дали няма останал крем против подсичане „Деситин‖ някъде по себе си. И после... През стъклото в горната част на вратата видя как Блей стои на студа, само по пуловер, загледан в снежния пейзаж и замръзналото езеро. Мъжът дръпна от цигарата си, краят й светна в оранжево и после облак дим се извиси над червената му коса. Изглеждаше величествено в сдържаността си, раменете му бяха изправени, очите присвити към някоя отдалечена точка, краката му бяха изпънати на иначе празната веранда. Нещо подсказа на Куин да почука преди да излезе. Когато го направи, Блей не се обърна. Просто сякаш леко сви рамене. Тези, които се молеха, нямаха право на избор, помисли си Куин, докато отваряше вратата и излезе в ранната зимна нощ. И по дяволите, беше повече от готов да се моли. * Майка Джоунс – Мари Харис Джоунс, видна американска труженичка и обществена организаторка ** TED – Technology, Entertainment and Design - световна поредица от конференции, популяризираща идеи, ценни за разпространяване - Още препечени филийки? Кор зададе въпроса си от другата страна на масата и Лейла поклати глава, избърса устни със салфетка и се облегна. - Знаеш ли, мисля, че съм доста доволна, благодаря ти. – В превод: погълнах две препечени филийки, две яйца и голяма чаша чай „Ърл Грей‖. Сега може ли да приключваме и да слезем долу да правим любов? - Ще ти отрежа още една. Какво ще кажеш за още чай? Докато той ставаше от масата, тя можеше да познае от начина, по който държеше раменете си и от неодобрението на лицето му, че някак беше разбрал, че е излъгала за това, че се е нахранила – и че нямаше намерението да бъде отклонен от целта да я нахрани както трябва. - Да, моля. Тонът й беше по-близо до „майната му на това‖, отколкото до „благодаря ти, че приготвяш още чай за мен‖, ала това беше ефектът от сексуалното раздразнение за една жена. - Какво ще кажеш да го вземем и да слезем долу? – предложи тя, мислейки, че така ще са по-близо до леглото, което щяха да разпердушинят после. – Всъщност, направо слизам долу. При тостера Кор сложи още две филийки от белия хляб „Пепърбридж фарм‖ и натисна бутончето надолу. - Ще ти донеса всичко. Отивай и си седни, чашата остави на мен. Като се отправи към вратата на мазето, тя се спря и погледна през рамо. Кухнята в сиво и бяло беше малка и Кор сякаш изпълваше като великан малкото джуджешко пространство, както немска овчарка би изпълвала кукленска къщичка. И беше толкова нелепо този воин да се привежда над тостер и внимателно да наблюдава как се пекат филийки. Не недопечена, нито твърде препечена. После следваше намазването с масло. Той се зае със разстилането на мекото масло върху хрупкавата хлебна повърхност със сериозността и вниманието на сърдечен хирург. Беше точно както винаги си бе мечтала, че ще се отнася с нея мъжът, който тя обича – и нямаше значение дали беше Първото или Последното хранене, ден или нощ, зима или лято. Съсредоточеността и загрижеността на Кор показваха, че тя просто значеше нещо за него. Че го е грижа. Че я виждаше. След като цял живот беше била една от многото за божество, беше рядък дар да бъде единствена за някой смъртен. Но, по дяволите, защо не можеха в момента да правят секс? Долу в мазето тя намали светлините и пусна телевизора, надявайки се да намери някой от романтичните филми, които Бет и Мариса обичаха да гледат. Новини. Новини. Реклами. Реклами... О, това беше добро. „Докато ти спеше‖. Къде беше Кор обаче? Най-после, след време, което й се стори като сто години, тя го чу да слиза надолу постълбите. - Включих охранителната система, - каза той. Тя заглуши звука на опитващата се да вкара коледно дръвче през прозореца в апартамента си Сандра Бълок, и опита да застане така, че роклята й да се разпилее като от някое модно списание по дивана. Тази роба беше толкова досадна. Когато догенът беше почиствал къщата, й беше донесъл няколко от униформите на Избраница, без да знае, че тя вече не ги носеше. Жалко, че не беше донесъл бельо. С тези свободни кройки, поглъщащи извивките на тялото й, едва ли беше като от списание за красота. Макар че мъжът й изглежда наистина я предпочиташе гола. Когато не я тъпчеше с храна, това беше... - Оу, - каза тя, когато погледна подноса, който той носеше със себе си. Кор можеше направо да вземе надолу кухненската маса. Беше препекъл остатъка от хляба, беше забъркал още яйца и бе направил цял чайник с горещ чай. Беше донесъл и мляко, макар че тя не си слагаше, и канчето с меда, което обичаше. - Е, това е... просто прекрасно, - каза тя, когато той постави всичко на ниската масичка. Като седна до нея, той взе една филийка от купчинката и започна да я маже с масло. - Мога и сама, - промърмори тя. – Би трябвало аз да те обслужвам. И после сваляй панталоните, помисли си тя, като погледна огромните му бедра, които направо издуваха черните панталони, които носеше. И също така начинът, по който крайчецът на ръкава на тениската му се опитваше да обхване бицепса му. И сянката на порасналата брада, която затъмняваше челюстта му. Като заби нокти в коленете си, тя погледна устните му. - Кор. - Мхмм? – попита той, докато разстилаше с математическа точност маслото по филийката с нож. - Стига с храната. - Почти съм готов. А аз съм напълно готова, помисли си тя. Като седна по-напред, Лейла се опита да се разсее като си налее малко чай, ала каузата беше изгубена. Забеляза обаче, че реверите на робата й се бяха разхлабили. Вземи го, давай. Като вдигна ръце към панделката на кръста си, тя развърза възела и дръпна двете й части настрани, разкривайки полупрозрачната долна рокля, която бе традиционното бельо на Избраниците. Добре, и това трябваше да се махне... и я виж ти, докато изхлузваше малките перлени копчета от илиците, те с лекота следваха движенията й, сякаш бяха решени да й се притекат на помощ в това начинание. Като последва примера им, тя свали всичко, което я покриваше и се излегна върху робата си. А той продължаваше да се занимава със скапаната филийка. Когато той седна леко назад и се вгледа в намазаната с масло филия, с която тъкмо приключи, тя си помисли, че макар цялата работа с това обвързан мъж да храни своята жена да си имаше еволюционни предимства, ситуацията беше просто абсурдна. Какво щеше да прави после? Да вземе линия и да мери дали навсякъде е равно? - Знаеш ли какво ще върви на филийката? – попита той, като прокара върха на ножа отново. Мда, понеже имаше един милиметър в левия горен ъгъл, който не беше съвсем равен. - Какво? - Мед, - промърмори той. – Мисля, че наистина ще е вкусно. Лейла погледна към канчето с мед. - Мисля, че си прав, - тя се протегна, взе го и изви гръб. – Медът върви с много неща. Като нави специалната лъжичка, тя я извади и я задържа над гърдите си и докато медът се извиваше и падаше, зърното й се покри със сладост. Гъделичкащото усещане я накара да прехапе устни и после още от бляскавата лепкава течност се стече по кожата й като река, която се спусна надолу към корема й. - Кор...? - Да... Когато погледна към нея, после отново... и изпусна филийката на подноса. Което си беше облекчение, наистина, защото ако не можеше да спечели в битка с въглехидратите за вниманието му, то беше в сериозна беда. Тъмносините му очи веднага се разгорещиха и много, много съсредоточено проследиха меда, докосващ възбуждащо едната й гърда капка по капка, стичайки се надолу, надолу... надолу. - Чудя се, - каза тя с дрезгав глас, - дали медът е по-сладък от мен? С тези думи тя вдигна едното си коляно нагоре и му предостави кратка гледка на слабините си. Мъжът й изтика подноса настрани толкова бързо, сякаш чинията на него беше казала нещо лошо за воините му. Усилващото се ръмжене, излизащо от него, беше по-приемливо, както и гледката на удължаващите му се за секунди кучешки зъби. В следващия момент се беше хвърлил върху нея, големите му ръце я обрамчиха отстрани, невероятната му сила едва се държеше, докато езикът му се насочи към зърното й... да улови една капка мед. Със стон топлите му и влажни устни я уловиха и засмукаха, облизаха и целунаха. Главата на Лейла се отпусна назад, но я извърна настрани, за да наблюдава огромния мъж. Усещанията бяха толкова еротични, че усещаше как оргазмът й наближава, ала не искаше с това да се свършва. Бе нетърпелива, за да го има и сега искаше да спаси всяка секунда, която имаха заедно. - Кор,... погледни ме. Очите му се преместиха към нейните и тя задържа лъжичката над устата си и остави остатъкът от меда да се приземи на езика й. После я засмука и извади... отново засмука и извади от устните си... - Ще ме погубиш, жено, - изруга Кор. С пъргаво движение той взе лъжичката от нея и я върна в канчето, точно когато тялото й стана като това, което бе разляла по себе си, костите й сякаш се стопяваха, мускулите й бяха като разтопен восък. Краката й се разтвориха още повече, той целуна силно устните й, допирът между двама им се затрудняваше от лепкавостта, а твърдото му мъжество й се представяше през панталоните му. Това не продължи. С груби ръце той извади члена си и в следващия момент беше вътре в нея, тласкащ, докато я целуваше, телата им намераха ритъм, който бе толкова груб, че самият диван се клатушкаше и удряше в стената. По-силно, по-бързо, по-дълбоко, докато вече не можеха да държат устните си едни в други. Като се пресегна, тя се хвана за едрите му рамене, мускулите под гладката му кожа бяха като бушуващ океан... Удоволствието се появи като светкавица, но и я накара да се почувства цяла... после и той усети облекчението, свършвайки в нея. И Кор не спря. Нито забави темпото. Глава 48 Сърцето на Блей сякаш затанцува степ, когато вратата на верандата се отвори зад него и покрай перилата се разнесе мирисът на неговия любим. Едно от хубавите неща на пушенето беше, че ти предоставяше нещо, с което да занимаваш ръцете си. Лошото беше, че когато решиш да тръснеш като че си зает, ако ръцете ти треперят, си личи много. - Здрасти. Блей се прокашля леко. - Привет. - Радвам се, че си тук, - пауза. – Не мислех, че ще те заваря, - за миг Блей просто искаше да изкрещи „Нито пък аз, шибаняко!‖. Но това по- скоро беше изявление, което бе най-добре да запази са себе си, ако искаше да изглежда силен, да бъде силен... да остане силен. Боже, защо Куин трябваше да мирише толкова добре? - Доведох Рамп, - промърмори Куин. - Това беше планът ти, - смръщи се. – Къде е Лирика... - О, и тя е тук. Да. Лек повей дойде от юг и Блей си представи балерина, която се върти на равни обороти насред синеещия снежен пейзаж. Вече нямаше листа, които да се въртят заедно с нея, всичко бе покрито с бяло одеяло, ала в крайните части на имота боровите дървета, огънати от тежестта на това, което бе паднало върху им, сякаш се облекчиха, когато снегът се отърси от тях. С периферното си зрение през прозорците зад Куин той видя как родителите му се движат сред жълтеещата уютна светлина на кухнята. Неговата мамен бе настояла да готви цели шест часа, вълнението и щастието й я изпълваха с живот след тежките ден и нощ. Радостта й беше толкова голяма, че беше трудно да си спомни, че се беше наложило да й сложат упойка и да наместят костта. Че имаше шевове под гипса. Че щеше да се наложи да се върне на следващата нощ при доктор Манело, за да я прегледа. Поне Фриц бе успял да ги докара обратно с вана със затъмнени стъкла, макар че беше ден, когато Лирика бе изписана от клиниката. Родителите му много искаха да се върнат у дома след премеждието и Блей със сигурност не бе пожелал да спори по този въпрос... - Имам нещо за теб, - каза Куин. Мъжът се пресегна към палтото си, но Блей поклати глава и забучи наполовина изпушената си цигара в пепелника. - Да влезем вътре? Студено ми е. Не изчака за съгласие и не го и интересуваше дори да имаше такова. Като пристъпи обратно към къщата, го удари топла стена от миризми, които му напомняха за семейство и му се доповръща. Особено когато Куин го последва в кухнята, присъствието му не избледняваше, въпреки че не беше пред очите на Блей. Може би дори се усилваше. - С какво мога да помогна? – Блей попита с усмивка майка си. По-възрастната Лирика седеше на стол пред газовата печка и пържеше бекон, яйца и филийки. - Може да поздравиш децата си, - каза тя през рамо. – И да подредиш масата. Като преглътна зародилата се болка в гърдите си, сякаш някой го беше фраснал там, Блей остави пакета Дънхил до домашния телефон, отиде да измие ръцете си... и се опита да се приготви да види малките. Мне, помисли си той като избърса ръце. Не можеше да погледне все още към столчетата. Трябваше първо някак да се вземе в ръце или щеше със сигурност да се срине. Да се прави на зает покрай шкафчето, където стояха сребърните прибори. Да се прави на зает, слагайки червено-белите салфетки. Да се прави на зает като изкарва четири чинии. На островчето, което заемаше целия център на кухнята, Куин и баща му говореха за война, за човешките политици, за футболните плейофи на Националния шампионат на спортна лига и за началото на квалификациите по баскетбол. Очите на Куин гледаха Блей през цялото време. И мъжът си беше умен. Знаеше, че ако каже нещо за това Блей да отиде да види малките, които бяха заспали в столчетата до масата, щеше да се провали. По дяволите, помисли си накрая Блей. Не можеше да продължава да отбягва децата. Като се подготви, хвана една купчина салфетки, вилици и ножове, и още други неща и се показа. Опита се да не поглежда. И се провали. В момента, в който очите му пробягаха по малките, той бе обезоръжен: всички онези лекции за това как трябваше да остане незаинтересована трета страна за тях, за да не бъде отново наранен, изхвърчаха през прозореца. Сякаш усетили присъствието му, двамата се събудиха, погледнаха го и веднага направиха онези детски въртеливи движения с ръчички и крачета, малките им ангелски личица бяха като анимирани, нежни гукащи звуци излизаха от устите им. Очевидно го разпознаха. Може би дори им беше липсвал. Като бавно остави каквото, по дяволите, носеше – можеше да носи прибори за хранене, подложки за хранене, или дори фурна или лопата за сняг, или телевизор – той се наведе. Отвори уста, за да заговори, ала нищо не се чу. Гърлото му бе сковано. Затова трябваше да разчита на комуникацията чрез допир. Което си беше добре. И те също не можеха да говорят. Първо отиде при Лирика, погали бузката й и погъделичка мекото й вратле. И можеше да се закълне, че тя се изкиска. - Как е моето момиче? – прошепна той с пречупен глас. Но после осъзна какво притежателно местоимение беше използвал... и стисна очи. Не са моите деца, поправи се сам той. Това не са моите деца. Да, Куин определено отново беше хванал семейния влак. Само че колко щеше да трае? Кога ли щеше пак да се разгневи за това с Лейла и отново да излезе от релси? Разумно беше да поеме удара веднъж, да остави раната да заздравее добре, така че болката да не се повтаря отново... и никога да не поглежда назад. В този ред на мисли той се съсредоточи върху Рамп. Какъв шишко, какво малко яко човече. Блей силно вярваше, че това нещо с ролите на пола беше пълна глупост и че ако Лирика искаше да бъде здравенячка като Пейн или Хекс, той определено щеше да я подкрепи. Както и обратното, ако Рамп решеше да бъде лекар или адвокат и да стои далеч от бойното поле, това също беше нещо, което щеше да приеме. Но човече, бяха толкова видимо различни – макар че беше важно това да не ги определя. Той вярваше, че беше изключително важно децата да бъдат свободни да... По дяволите. Пак го правеше. Забравяше къде бяха границите. Звукът от удрящите се вилици и ножове избистри главата му. Куин беше започнал да подрежда чиниите, сгъваше много хубаво салфеките и после слагаше сребърните прибори, главата му бе наклонена, а лицето – навъсено. Блей се прокашля. - Мога и аз да го направя. - Няма проблем. Захванах се. В този момент Рамп пусна една миризлива бомба, която беше достатъчна, че да насълзи очите на голям мъж. - О... уоу. - Мда, - рече Куин. – Трябваше да го помиришеш точно преди да дойдем тук. Затова и закъснях. Ще ми направиш ли услуга – би ли го погледнал? Може би ще имаме късмет и ще са само газове. Блей стисна зъби. Беше му на върха на езика да каже на мъжа да си го направи сам, но това беше невъзпитано. Освен това, дълбоко в сърцето си той искаше да подържи малкия, а и родителите му бяха там, наблюдаваха го, макар че се опитваха да не го правят. Когато всичко сякаш замръзна на място, той внезапно се почувства сякаш целият му живот и разбирането му за семейство се определяха от този момент... и беше странно как животът ти се стоварваше по този начин. Караш си така, изграждаш връзки или ги разрушаваш, продължаваш напред или се връщаш назад към различни взаимоотношения, пускаш се по гребена на вълната на чувствата си или тези на другите,... ала през повечето време се усещаше по-скоро като безкрайна гора, непрестанен танц на избори и решения, стъпки напред, стъпки назад, повече като лека следа, а не ясна маркировка, повече напосоки, отколкото с компас. Само че внезапно камерата щракваше толкова бързо, че сякаш замахнал камшик, и се явяваш принуден да гледаш всичко и окей, уооу, е, ето ме тук. И всичко това заради дете, което се беше наакало в гащите и някой трябваше да се погрижи за това. Куин се приближи и застана точно пред Блей. С глас, който едва се държеше, мъжът каза: - Липсваш ми. Липсваш и на тях. - Аз съм чичо, - чу се Блей. – Ясно? Просто чичо. С треперещи ръце той махна коланите на столчето и вдигна Рамп. Като държеше здраво дупето на бебето, той приближи нос точно там и вдиша дълбоко. - Хюстън, чисто е, - каза твърдо той. – Повтарям, беше газов облак. Няма щети на бойното поле. Като премести сина на Куин в ръката си, свита като люлка, Блей седна и се заигра да се крие зад ръцете си. - Кой е гладен? – попита майка му радостно. Сякаш беше решила, че всичко ще е наред, просто защото държеше детето. - Виж какви рефлекси, - отбеляза баща му, докато ръцете на Рамп се движеха от едната страна към другата с удивителна точност. – Куин, това е твое хлапе, а. - Да, - намеси се Блей. – Наистина е негово. Лейла загуби бройката на това колко пъти бяха правили любов. Два пъти на дивана. После под душа. Още три пъти в леглото? Докато лежеше до мъжа, галейки силното му рамо, усещайки дъха му във врата си, тя се усмихна в тъмнината. Ненаситността беше актив, който човек придобиваше, когато имаше любов в живота си. И Кор беше много, много ненаситен мъж. Бедрата от вътрешната страна я боляха. Вътрешността й пулсираше от триенето. И ароматът му беше по цялото й тяло, отвътре и отвън. Нищо не би променила. Е, може би едно нещо... - Какво те тревожи? – попита той като надигна глава. - Моля? - Какво има? Не биваше да се изненадва, че той може да усети настроението й, дори наполовина заспал и в абсолютна тъмнина. Беше невероятно в тон с нея, при това не само в сексуално отношение. - Лейла, - настоя той. - Просто не искам да заминаваш, - прошепна тя. – Не мога да понеса мисълта да не... Тя остави гласът й да заглъхне, а главата му се наклони отново обратно и я целуна отстрани по врата. Когато той не каза нищо, тя не се изненада. Какви думи можеше да се кажат? Тя имаше малките и колкото и да обичаше Кор, нямаше да ги отведе в Древната страна. Те се нуждаеха от баща си. А и Куин никога не би позволил това така или иначе. - Не мисли за това, любима моя. Беше толкова прав. Имаше целия остатък от живота си, за да й липсва. Защо да започва от сега, когато още беше с нея? - Знам толкова малко за теб, - промърмори тя. – Как си израснал. Къде си пътувал. Как си се озовал тук. - Няма нищо за разказване. - Или не искаш аз да знам? Мълчанието му отговори на този въпрос. Ала не беше и сякаш тя не може да си извади заключенията от нещата, които бе чела за него в Светилището. Разбира се, тъгата й от жестокостта, която той беше показвал, бе истинска болка, която минаваше през душата й – особено като си помислеше за Рамп. Мисълта, че един родител можеше да реши да обърне гръб на едно невинно малко, само защото има дефект по рождение? Беше непоносимо за мислене, но все пак не можеше да се спре. - Нямаме още много време, - каза тя нежно, макар че току-що си беше обещала да не мисли постоянно за раздялата. – Веднага щом намериш своите воини, ще ги заведеш при Рот и те ще положат клетвите си... и после ще заминеш. Трябва да живея цял живот в тези нощи, които сега имаме. - Ще продължиш. - И ти също, - парира го тя. – Просто не заедно. Затова те моля да ме допуснеш. Докато имаме времето... не пести нито доброто, нито лошото, за да те познавам целия. - Ако не искаш да губим време, тогава да не говорим. Само че когато опита да я целуне, тя го задържа далеч. - Не се страхувам от миналото ти. Гласът му падна. - А би трябвало. - Мен никога не си наранявал. - Това не е вярно и го знаеш. Като си спомни как я бе отпратил, той седна, светна лампата и отви краката си от завивките. Обаче не излезе. Искаше й се да го докосне, да прокара нежно ръка по гръбнака му, да го облекчи, когато зарови лице в ръцете си. Но знаеше, че това няма да проработи. - Усещам разкаянието ти, - прошепна тя. Кор мълча дълго време и накрая каза: - Човек може да бъде въвлечен в посоки, които... – внезапно той поклати глава. – Не, сторих каквото сторих. Никой не ме е накарал насила за нищо от това. Последвах един зъл мъж и действах лошо, и сега държа себе си отговорен за всичко това. - Разкажи ми, - настоя тя. - Не. - Ще те обичам така или иначе. Кор се стегна и после бавно се обърна към нея. Лицето му беше помрачено от тежки сенки... и това беше нищо в сравнение със сянката в очите му. - Не знаеш какво говориш. - Обичам те, - тя постави ръка върху неговата и задържа погледа си, предизвиквайки го да отрече това, което тя изпитва. – Чуваш ли? Обичам те. Той поклати глава и извърна поглед. - Не ме познаваш. - Тогава ми помогни да те опозная. - И да поема риска да ме изхвърлиш? Казваш, че искаш да се радваме на времето, което имаме заедно. Гарантирам, че това няма да се случи, ако ме опознаеш по-добре, отколкото в момента. - Никога не бих те изхвърлила. - Моята мамен вече го направи. Защо ти да си по-различна? – той отново поклати глава. – Може би е знаела по какъв път ще поема. Може би... не е било заради устната ми. Лейла добре знаеше, че трябваше да стъпва внимателно. - Майка ти те е изоставила? - Бях поверен на една дойка... някоя... докато и тя не ме изостави. - Ами баща ти? – попита тя сковано. Макар че знаеше малко за него. - Мислех, че е Блъдлетър. Този мъж ми беше казал, че е моят баща, но по-късно научих, че не е така. - Никога ли не си... опитвал да откриеш кой е баща ти? Кор стегна ръце и после ги изви силно. - Започнах да вярвам, че биологията е далеч по-малко показателна за семейството от избора. Моите мъже, моите воини, те ме избраха. Избраха да ме последват. Те са моето семейство. Двама души, които са ме заченали и родили, а после са ме изоставили, когато не съм бил способен да оцелея сам? Нямам нужда да научавам кои са, нито къде са. Истински страх прониза сърцето на Лейла, когато си го представи като новородено, а после като малко момче, неспособно да се защити, а накрая си го представи като претранс, който изживява промяната без ничия помощ. - Как изобщо си оцелял? – попита тя задъхано. - Направих каквото трябваше. И се бих. Винаги съм бил добър в битките. Това е единственото наследство, което родителите ми са ми дали и което има някаква стойност. - Как промяната ти... как успя да се справиш след промяната? – това бе откровен въпрос, тъй като не беше включен към описаното в книгите. - Дадох на проститутката, която ми служеше, мястото, в което живеех. Трябваше да й плащам, иначе не ми даваше да пия от вената й. Изглеждаше добра сделка, животът ми за подслона ми. Реших, че мога да си намеря друго място, където да живея, и го направих. Лейла седна и придърпа завивките към брадичката си. - Не бих могла да причиня това на едно малко. Просто не бих могла. - И именно затова си стойностна жена, - той сви рамене. – Освен това, аз съм бил провал от раждането си. Напълно съм сигурен, че и двамата са предпочитали да съм умрял в утробата й или по време на раждането... вероятно дори ако това е можело да убие моята мамен. По-добре да имаш мъртво малко, отколкото да докараш нещо като мен на бял свят. - Това не е правилно. - Това е животът и ти много добре го знаеш. - И после си отишъл във военния лагер. Кор я погледна, изражението му бе сурово. - Твърдо решена си да изкопчиш това от мен, нали? - Не е нужно да криеш от мен. - Тогава искаш ли да узнаеш как загубих девствеността си? – контрира я той. – А? Тя затвори очи за кратко. - Да. - О, почакай. Може би трябва да бъда по-конкретен. Искаш ли да знаеш кога чуках жена за пръв път... или кога правих секс за пръв път? Защото не е едно и също. Първото ми костваше десеторно повече, отколкото струва в момента проститутка в Древната страна, а първото нещо, което тя направи след това, беше да изтича към реката и да се отмие от мен. Всъщност дори се зачудих дали нямаше намерение да се удави, толкова много стоеше под водата. Лейла примигна, за да прогони сълзите. - А... другото? Лицето му потъмня от гняв. - Чука ме един воин. Защото загубих битка с него. Кървях с часове след това. Тя затвори очи и осъзна, че изговаря молитва беззвучно. - Още ли ме искаш? – провлачи той. - Да, - тя отвори очите си и го погледна. – За мен не си омърсен. И не си по-малко мъж. Усмивката на лицето му я уплаши, защото беше студена и далечна. - Правил съм го на други, между другото. Когато ги побеждавах. Тъгата, която тя изпита беше толкова дълбока и всепоглъщаща, че беше отвъд плач и сълзи. Той отново я отблъскваше, предизвикваше я да си тръгне, за да не му казва той да си отиде. И преди го беше правил, а и какво друго може да се очаква от мъж, който цял живот е бил напускан. - Все още ли искаш това? Все още ли обичаш това? – когато тя не отвърна, той посочи лицето си, а после и тялото си, сякаш принадлежаха на другиго. – Е, жено, какво ще кажеш? Глава 49 Вишъс излезе от имението на Братството и не каза на никого къде отива. Не че криеше нещо, просто Бъч беше на бойното поле с Рейдж, Джон Матю и Тор, Рот беше в къщата за аудиенции с Фюри и Зи, и така нататък, и така нататък. О, и Джейн беше долу в клиниката. Което беше добре. Така че да, нямаше на кого да каже и никой не знаеше къде се намира. Всичко беше наред. Снежната буря от предната нощ беше оставила сериозни проблеми, които трябваше да се почистят на сутринта и Ви се дематериализира в покрайнините на центъра на Колдуел и видя всичко, което очакваше: имаше известен прогрес в почистването, но всъщност все още имаше тонове сняг, които покриваха паркирани коли и жилищни блокове, по главните пътища имаше изчистени само по две платна, алеите бяха непроходими, а тротоарите – непочистени. Мястото, пред което отново прие форма, беше триетажна сграда във викториански стил, която беше разделена на три апартамента. Светлините бяха пуснати и на трите етажа и вътре хората си почиваха, релаксираха след работа. Или... както беше в апартамента, от който се интересуваше, се друсаха. Като смени позицията си горе на покрива на сградата на отсрещната улица, той запали една ръчно свита цигара и загледа. И зачака. Точно този човек, когото чакаше, все още не се беше прибрал у дома и той го знаеше, защото беше проучил доста добре стария проклет „подпалвач‖. Оказа се, че „той‖ е жена. Една госпожа Джо Ърли, която също така работеше и в Колдуел Куриър Журнал. Фактът, че беше жена, донякъде го впечатли всъщност. Бе предположил, че яснотата на гласа и безчувственото излагане на фактите в онзи блог издават мъжки пръсти, които са го изписали, но хайде стига. Нима и неговата шелан не беше същата? Джейн беше толкова твърда, колкото и той и доста по-здравомислеща от него. Като например, беше доста убеден, че Джейн не се паникьосва за положението на връзката им. Не, тя си вършеше работата и спасяваше животи. Той беше този, който се вживяваше в Доктор Фил и прочее глупости... Доооообре, да опитаме да не обръщаме всичко сякаш се отнася до нас, а, помисли си той. Докато пушеше и се опитваше да разсее ума си от връзката си, сивото му вещество наистина го отведе в друга посока. Твърде жалко, че не беше голямо подобрение. Като се има предвид, че искаше малко спокойствие. Докато беше седял на бюрото си през деня и беше гледал клипове в ютюб, страници във Фейсбук и Инстаграм за вампири, видяни от хора, и се беше изкушил от един стар имейл адрес, такъв, който бе зарязал веднага щом доктор Джейн бе дошла в живота му. Е, всъщност беше спрял да го използва общо взето след като бе срещнал Бъч. Потребителското име, което беше псевдоним и джи-мейл акаунтът, с който беше свързано, беше такова, с което се беше регистрирал в сайтове, където потребители се молеха за някое секси парче, както сред расата, така и извън нея. Едно време за него винаги имаше доброволци. Жени и мъже, мъже и жени, всички от които си търсеха определено изживяване – и Ви си имаше рутина, която следваше с тях. Първо се срещаха по клубовете или според профилите, които разглеждаше, избираше си най- привлекателните... или онези, които смяташе, че щяха да направят шоу. После ги водеше в пентхауса си на покрива и си играеше с тях, докато не се оттегчеше. Когато приключеше, ги изритваше. Някои от тях виждаше повече от веднъж. Ала по-голямата част прекратяваха след един път. Имаше само трима редовни. Тогава всичко беше за изпускане на напрежението, за да укроти тъмната си страна, да изключи черния ключ на помислите си. Днес той влезе в акаунта. Около обяд. Точно след като беше получил съобщение от Джейн, която го уведомяваше, че майката на Блей е понесла добре операцията, но е поискала да се прибере у дома, така че Джейн трябваше да остане в клиниката и да опита да разубеди жената от това решение. Краткото послание беше дошло около два часа по-късно след като му беше казала, че е приключила в спешното и е напът към Дупката – само трябваше да се увери, че възрастната Лирика ще излезе от упойката. Което бе последвало след съобщението, в което говореше за Асейл. В акаунта имаше почти двеста имейла. И той прочете всеки един от тях. Някои бяха кратки, нищо повече от жизнени статуси с тук-там някоя снимка като прикачен файл. Други бяха дълги и бърборещи, изблици на съзнанието им за нещата, които искаха да им направи. Имаше и двама потребители, които му се молеха да премисли, да се свърже отново с тях, отново да повтори. И изречения, започващи с телефонни номера. Както и гневни тиради за това как не може просто да ги забрави, не, не можеше, нямаше да го приемат, щяха да го намерят и да го накарат да осъзнае как е точният за тях... Беше като археологична разкопка в останките на град, който той някога бе построил, в който беше създал своя резиденция и където беше властвал. Долу на отъпканата заснежена уличка, една Хонда отби пред жилищния блок. Който и да беше вътре, поговори за малко и после вратата откъм пасажерската седалка се отвори и слаба червенокоса жена слезе. - Ще говорим утре значи? – каза тя към колата. – Добре. Да. Залавям се... да, ще го публикувам на сайта на СиСиДжей още утре. Дик може да го духа. С едно последно помахване тя затвори вратата и заобиколи облата задница на колата. Като протегна ръце настрани за баланс, тя мина през заснежения тротоар и по отпечатъците от стъпки, които много хора бяха използвали, после се изкачи по пътечката и провери пощенската кутия отдясно на двете врати. Малко след това я видя как минава през стаята на втория етаж и говори с мъжете, които си предаваха един бонг, докато седяха на дивана пред телевизора. Изглеждаше побесняла, помисли си Ви, когато сложи ръка на кръста си и размаха купчината хартии, които изглежда бяха сметки, към тях. После излезе с тежка стъпка към спалнята и затвори вратата. Той извърна поглед, когато тя започна да се съблича, но нямаше защо да се притеснява. Както се оказа, тя просто свали палтото си и останалото довърши в банята, която имаше замъглен прозорец. Накрая се озова на бюрото си пред своя настолен компютър на Епъл и влезе в интернет. Ви запали още една цигара и се замисли дали просто да не я гръмне в главата, но после реши, че просто беше раздразнителен. Като оставим настрана клиповете и глупостите, които публикуваше тя, една бърза справка по миналото й не издаде никакви червени лампички. Беше осиновена от някакви богаташи. Работеше от вкъщи за СиСиДжей сайт. Преди като рецепционистка в компания за недвижими имоти. Доста бляскаво резюме от училище, ала като много от младите, не беше направила нищо с това. Освен ако не броим правилната употреба на граматика, докато говореше за вампири. Така че да, трябваше само да я заличи и можеше да се отправи към Дупката. Като си дръпна, после издиша дима и го загледа как се отдалечава в по-скоро застоялия въздух. В далечината чу сирена. Линейка, помисли си той. Това беше линейка. Над него, в кристално чистото, кадифено синьо небе само най-ярките звезди грееха заради осветлението в центъра, но самолетите се виждаха достатъчно добре, следите от тях формираха невидими концентрични кръгове около Националното летище на Колдуел. Сякаш Господ използваше някакъв маркер, за да огради градчето като нещо, което трябва да се запомни. След като гледа известно време човешката жена, той отново се зачуди защо просто не приключеше с това, за което бе дошъл тук. Да хакне сайта й и да вземе контрола над него, а после да изтрие съдържанието от ютюб, след което да се прибере у дома. Просто трябваше да го свърши, това е. Все пак интернетът беше като петриева чиния в лаборатория. Ако искаш да гледаш определена култура, просто й създаваш нужните условия и оставяш времето да си свърши работата: достатъчно количество приказки и разговори за вампири, подкрепени с достатъчно снимков материал, рано или късно щяха да се разпространят, защото хората обожаваха зловещите неща, особено ако си мислеха, че са секси. Досадно. И обратното, ако трябваше да убиеш една идея? Просто я караш да изчезне и след определено време, белият шум от човешката драма се заменяше с нещо друго. Способността на хората да бъдат разсейвани, като оставим настрани относително лесно заличаваната им смъртност, беше най-добрата им черта. Защото наистина, когато станеше дума за вампири, кой, по дяволите, имаше нужда Елън Дедженерс да интервюира Омега за любимите му празнични традиции или посмъртната книга за Леш да взриви Ню Йорк Таймс като бестселър, нали? Или по-лошо, и шегата настрана, шибаняците да излязат на лов за тяхната раса. Та тези плъхове без опашки не можеха да се разбират един с друг. Ако внезапно се озоват съжителстващи с друг вид на ниво, на което вампирите са рамо до рамо с тях? Можеше направо да се премахне съ- и –жителстването от речника. Така че да, щеше да се наложи да подреди тази малка бъркотия в нета, както и да си „поговори‖ с госпожа Джо Ърли: ако приемем, че цял живот бе любителка на вампири, подобно познание нямаше да може да се възвърне, но определено можеше да закърпи нещо в мозъка й и да я накара да се махне от блога си. Мда, помисли си той. Беше време да се появи като призрак в спалнята й, да открие какво се случваше в този неин череп и после да вкара виртуалната си бърсалка из целия интернет в действие. А-хааа. Дааааа. И все пак Ви остана на място, трупаше пепел на покрития със сняг покрив, сменяше тежестта на краката си, когато се измореше, разтягаше торса си от време на време. Причината, поради която не си тръгна, нямаше нищо общо с онази жена. Не, остана поради същата причина, поради която и беше излязъл. Когато обмисляш дали да изневериш на половинката си, на съвестта не й е леко. И не беше нещо, което искаш да направиш в дома, който делиш с нея. Глава 50 Докато Кор чакаше Лейла да му каже, че искаше да се махне, кръвта му кипеше във вените и главата му се замайваше от спомени. Никога не беше говорил с никого за това какво му беше причинявано или какво беше правил във военните лагери. Като цяло никой не беше и питал. Воините му или бяха правили това, или им го бяха причинявали и не беше тема за разговор сред групата или нещо, което събуждаше спомени за топли и щастливи усещания. И извън воините си Кор никога не беше попадал на някого, който да иска да го опознае. - Е, - настоя той. – Какво ще кажеш, жено. Не беше въпрос. Защото знаеше тя какво щеше да... Лейла го погледна право в очите и като заговори, гласът й беше абсолютно равен. - Казвам, че оцеляването е ужасно, понякога трагично пътешествие. И ако очакваш да изпитвам нещо различно от тъга и съжаление към теб, има много да чакаш. Кор бе този, който прекъсна погледите им. А когато мълчанието се разстла между тях, той нямаше никаква представа как се чувства. Изглеждаше обаче, когато погледна отдалеч ръцете си, че трепереше. - Някога чудил ли си се какво се е случило с родителите ти? – Попита тя. – Някога искал ли си да намериш брат или сестра може би? Или поне това си мислеше, че тя каза. Умът му не възприемаше нещата особено добре. - Извинявай, - промърмори той, - какво? Леглото се подмести изпод тежестта й, когато се премести и седна до него, краката й висяха, докато неговите опираха пода, тъй като бяха по-дълги. След миг той усети как нещо се метна на голите му рамене. Одеяло. Беше го завила с одеялото, което бе сгънато в основата на леглото. Ухаеше на нея. И беше топло, като нея. - Кор? Когато той не отвърна, тя обърна лицето му към нейното. Като я погледна, му се прииска да затвори очи. Беше прекалено прекрасна за него и миналото му. Тя беше всичко добро и той вече й беше отнел прекалено много: дома й, спокойствието с малките й, нейното... - Любовта е нещо между две души, - рече тя като постави ръка в средата на гърдите му. – Нашата любов е между моята душа и твоята. И нищо няма да промени това, нито твоето минало, нито нашето настояще... или каквото и бъдеще ни предстои разделени. Поне не и от моя страна. Той си пое дълбоко въздух. - Искам да ти повярвам. - Не съм тази, на която да вярваш или не. Това е законът на света. Размишлявай над това, ако искаш... или можеш просто да го приемеш като благословия, каквото е всъщност. - А ако е била права обаче? - Коя? Ако коя е била права? Кор извърна поглед и се зазяпа в босите им крака. - Дойката ми казваше, че съм прокълнат. Че съм зло. Когато... – той се спря там, не искаше да започва за побоищата. – Тя ми каза, че съм изгнил. Че лицето ми само показва гнилото вътре в мен. Че истинското загниване е отвътре. Лейла поклати глава. - Тогава е говорила за себе си. Казала ти е истината за себе си. Да кажеш такива неща на едно невинно малко? Да му набиеш това в ума и да го тероризираш така? Ако има друго определение за зло и гнило, не знам какво е. - Виждаш прекалено много добро в мен. - Но това е, което си ми показал. Винаги си бил добър с мен. Ръката й хвана неговата, която стискаше коляното му, и стисна дланта му в своята, и той се опита да разбере лоялността и добрината й. Разбира се, никога нямаше да може да разбере докъде се простираха варварствата му и може би така беше по-добре. Така щеше да я спаси от това да се чувства зле, че не го е преценила правилно. - Трябва да ти кажа нещо. Като чу напрежението в гласа й, той я погледна. - Какво? Сега, помисли си той, сега щеше да му каже да си върви. - Дължа ти извинение, - като го пусна, тя сключи ръце и изглежда се затрудняваше да намери думите. – Направих нещо, което може би не биваше... и определено трябваше да ти каже по-рано. И съвестта ми ме убива. - Какво има? Когато изглежда мъката й се усили, беше едновременно леко и като облекчение да превключи и да се съсредоточи върху това, което я тревожеше. - Лейла, няма нещо, с което да ме разстроиш. Тя забързано заговори, сричките препускаха, ала бяха отчетливи. - Горе в Светилището, където живеят Избраниците, има огромна библиотека за живота. И на тези рафтове, в томовете, се пазят подробности за мъже и жени от расата, текстовете са написани от свещените летописци, които са виждали в кристалните купи събитията, добрите и лошите, които някога са се случвали долу на земята. Там има цяла хроника на расата ни, битки и празненства, пирове и моменти на глад, тъга и радост... смърт и раждане. Тя направи пауза и той усети, че сърцето му заби по-бързо. - Продължавай. Лейла въздъхна. - Исках да разбера повече. За теб. - Видяла си писаното за мен. - Да. Кор отметна одеялото, с което го беше завила, и се изправи, като закрачи напред-назад. - Защо тогава ме питаш изобщо за миналото ми? Защо ме караш насила да говоря... - Не всичко е написано там. - Току-що каза, че е. - Не и чувствата. Не и мислите ти. И не знаех за... – тя се прокашля. – Знаех, че си отишъл във военен лагер, но какво точно се е случвало там, не е написано. Той се спря и се обърна към нея. Беше божествено гола, прекрасното й тяло беше изложено за очите му в топлата спалня, само дългата й прекрасна руса коса я покриваше. Беше нервна, но не се страхуваше и за пореден път той се зачуди защо, по дяволите, някоя като нея би имала нещо общо с мъж като него. Какво не й беше наред, зачуди се той. - И какво прочете за мен? – попита той настоятелно. - Знам кой е бил баща... - Спри. – Той протегна длан напред, пот изби по горната му устна и около веждите му. - Трябва да спреш тук. - Толкова съжалявам, - каза тя като се пресегна към захвърленото одеяло и го дръпна около себе си. – Трябваше да ти кажа. Аз просто... - Не съм ядосан. - Не си ли? Той поклати глава и наистина го мислеше. - Не. След миг той отиде до панталоните, които му се бе наложило да вземе назаем и ги сложи. После направи същото и с тениската, която бе носил, когато го бяха простреляли. Като извъртя ръба около себе си, той разгледа дупката в плата, където куршумът го беше пронизал и после погледна кожата си. Бе заздравяла. Резултатът от кръвта на Избраницата Лейла. - Знам какво ще попиташ, - каза той отдалечено. - Е, искаш ли да знаеш? Босите му крака отново закрачиха, като го отвеждаха от единия край на стаята към другия и обратно. - Знаеш ли, имах една фантазия... когато бях младеж. Е, няколко. Представях си ги, когато дойката ме оковаваше отвън през нощта... - Оковаваше? – попита слабо Лейла. - ... за да мине времето. Една от любимите ми беше да си представям кой е баща ми. Представях си, че е велик воин на жребец и как една вечер излиза от гората и ме взима на седлото си отзад. В далечните ми мечти той беше силен и горд с мен, и бяхме еднакви, търсещи само чест и доброто за расата. Велики воини, рамо до рамо. Усещаше как очите й се впиваха в него и не му харесваше. Чувстваше се достатъчно уязвим. Ала както трябва при ваденето на куршум, човек трябваше да довърши започнатото. - Това ме крепеше. До степен, когато дори след като се местех в различни сиропиталища, никога не можех да остана в тях, защото винаги се тревожех, че ще дойде в къщурката и няма да ме намери там. По-късно пътят ми се пресече с този на Блъдлетър и той ми каза тази лъжа, за да го последвам... Че е мой баща? Бях толкова отчаян, че промених себе си, за да пасна на този зъл мъж и допуснах една от най-големите грешки в живота си, - той поклати глава. – А когато разбрах лъжата? Почувствах се предаден, но и сякаш се завърнах там, където бях като дете. Бях живял цял живот с отхвърлянето от страна на родителите ми. Бяха имали век или два, за да премислят какво бяха сторили и да опитат да ме намерят, но бяха избрали да не го правят. Сега, да разбера имената им или какво се е случило с тях или къде живеят? Няма да промени нищо, нито за тях, нито за мен. Красивите очи на Лейла светеха от сълзи и той можеше да види как се опитва да бъде силна заради него. Прищя му се за пореден път да не я поставяше в такава позиция. - Не ти се гневя, - каза той като се приближи и коленичи пред нея. – Никога не бих. Той постави ръце на бедрата й и се насили да се усмихне. Искаше да я увери, да облекчи съвестта й и ума й, ала собствените му емоции бяха в невероятен катаклизъм. Разбира се, да разговаря с нея бе като да отвори своята кутия на Пандора за миналото си и всички образи препускаха през ума му, спомени от детството, после от военния лагер, както и след това с воините му, струпали се като нашественици пред порта, заплашвайки да му отнемат всичко за него самия. Именно затова миналото трябваше да си остане заровено, реши той и каквото беше дълго неразкрито, трябваше да си остане такова. Да изкара тези неща на бял свят не разрешаваше нищо и само създаваше бури, които отнемаше време да бъдат потушени. Добрите новини? Беше казал на момчетата си, че ще се срещнат в четири сутринта и това му даваше повод да приключи твърдо разговора. Така че какво като беше едва малко след два. Щеше да има нужда от малко време насаме, за да се събере. - Трябва да вървя. - Да откриеш воините си. Тя изглежда си пое подготвяща глътка въздух. - Ще си сложиш ли отново бронежилетката? За всеки случай, ако има още убийци? Кор отново се изправи и махна с ръка, за да я успокои. - Да, но не се тревожи. Сега почти не се намират. Не мога да си спомня последния път, когато видях един. Първото хранене с родителите на Блей, поне на пръв поглед, беше една перфектна сцена на закуска: имаше влюбена двойка, две прекрасни деца и двама възрастни родители в една кухня, която беше като от списание. Реалността обаче дори не се доближаваше до перфектна. Куин седна обратно в стола си, взе чашата с кафе и я застопори на корема си. Не беше добра идея, като се имаше предвид какво му беше отвътре. За да направи възрастната Лирика щастлива и за да уважи целия й труд, той беше излапал четири яйца, шест пържени филийки, три чаши кафе и един портокалов сок. О, и три замръзнали шоколадчета „Афтър ейт‖. Което беше пояснено в ментовата теория на Монти Пайтън. Така че да, беше напълно вероятно да експлодира насред прекрасната кухня с кленовите панели и дървения под, с медните тигани, окачени за декорация над кухненския остров. - Още пържени филийки? – попита го Лирика с усмивка. Когато протегна подноса към него, рефлексът му за провръщане отново се включи и почти върна всичката хубава храна, която тя беше сготвила, върху това, което бе останало. - Мисля, че ще си направя малко почивка преди това. Или по-скоро след години? - Определено си хапна, синко, - каза бащата на Блей, като се облегна. – Май отдавна не си хапвал добра храна? С какво ви храни Фриц там, кале и тофу? - О, нали знаеш, - всъщност ми беше малко трудно да се храня като се има предвид, че половинката ми се изнесе. – Работа, работа. - Работиш твърде много, - каза Лирика като намести адашката си в ръце. – Нали? Татко ти работи твърде много. Малката Лирика издаде гукащ звук, който беше съвсем навреме – сякаш целта на детето бе да разтопи сърцето на баба си. - Толкова прилича на Лейла, - Лирика погледна към своя хелрен. – Нали? Ще бъде толкова красива, когато порасне. Рок кимна и вдигна за наздравица чашата си към Куин и Блей. - Хубаво е, че знаете как да боравите с оръжия, момчета. Блей проговори. - Ще се научи да се защитава сама. Така че да може сама да се грижи за себе си и... Внезапно се спря и погледна през прозорците, а Куин промърмори. - Точно така. И ти ще я научиш. Нали, Блей? Когато мъжът не отговори, Лирика погледна към Куин. - Отнемам ти дъщеричката, нали? Цяла вечер не си я държал. Жената се приближи, за да му даде малката и когато Куин погледна тези черти, които бяха като ярък образ на нейната мамен, той подскочи... и бързо се съвзе. - Всъщност, няма проблеми. Но благодаря. Той се престори, че се навежда настрани и говори на Рамп, който беше в ръцете на таткото на Блей. - И теб също ще научим как да се биеш. Нали така, голямо момче? - Наистина ли ще го пуснете във войната? – попита Лирика. – Имам предвид, може би би могъл да намери друго поприще в света... - Той е син на Брат, - намеси се Блей и стана. – Така че ще бъде какъвто е баща му. Мъжът вдигна чинията си и тази на своята мамен и се отправи към мивката. - О, ето, Куин, вземи я, – каза жената. Куин поклати глава. - Имаш ли нещо против да я сложиш в столчето? Ще помогна с чиниите. - А ти, - промърмори бащата на Блей на майка му – трябва да си отпочинеш с този крак. Горе в леглото. Хайде. - Трябва да разтребя. - Не,- каза Блей твърдо. – Ти готвиш, аз чистя, помниш ли? - Слушай сина си, Лирика. Когато започна още един нежен и уважителен аргумен между двойката, Куин отчаяно се опита да срещне погледа на Блей, докато местеха подноси и чинии, вилици и чаши от кухненския остров. Но Блей не желаеше. Всъщност мъжът изглеждаше побеснял по някаква причина,... макар че добре го беше скрил, докато родителите му се готвеха да станат и да сложат Лирика да си легне. Майката на Блей прегърна Куин и той определено й отвърна. - Ще дойда пак скоро. - Дано. И да доведеш внучетата ми, благодаря много. Бащата на Блей я хвана в ръце. - Слизам след минутка да ви помогна, момчета. - Или, - каза Лирика, - може да погледаш малко телевизия с жена си. - Тази бъркотия трябва да се... - Те са големи мъже. Ще се погрижат за всичко. Хайде, има едно предаване за следващото масово изтребление, което исках да гледам с теб. - Точно каквото чаках, - каза бащата на Блей прибързано. Двамата се качиха по стълбите и Куин можеше да се закълне, че Лирика му кимна, сякаш казва „Ще се справиш. Не бързай...‖ - Ще ми кажеш ли какво, по дяволите, става тук? Куин подскочи и се спря, докато се връщаше към масата, за да вземе салфетките. - Моля? Блей се подпря на мивката и скръсти ръце. - Цяла вечер не я погледна. Не искаш да я докосваш. Какво, по дяволите, става? Като поклати глава, Куин каза: - Съжалявам, не разбирам... Блей изпъна пръст към люлките. - Лирика. - Не знам за какво говориш. - Глупости. Блей го стрелна гневно с поглед и Куин усети как умората му отново се разгръща. - Виж, няма да... - Знам, че не съм й родител, но... - О, Боже, не отново, - той отпусна глава назад към гръбнака си и се загледа в тавана. – Моля те, не отново... - ... няма да стоя тук и да ти позволявам да я игнорираш, защото прилича на Лейла и не можеш да понасяш Избраницата. Няма да стане, Куин. Не е честно спрямо дъщеря ти. На Куин му беше на езика да му каже, че не разбира, но да... не. Нямаше пак да поема по този път. Блей отново посочи към други край. - Тя е добро бебе и докато не се издъниш в следващите двадесет и пет години, ще се превърне в невероятна жена. И не ми пука дали съм в родилните им картони и дали имам права спрямо тях... - Не се обиждай, но стига с това. Вече няма ефект. Очите на Блей се присвиха сякаш се приготвяше да избухне и Куин посегна към чантата с памперсите и извади папка с документи на гранитния плот. Като ги подметна към мъжа, той рече: - Погрижих се за всичко това. - Моля? Като издиша бавно и дълго, Куин се завлече към масата и свлече теглото си на един стол. Като се заигра с една смачкана салфетка, той кимна към документите. - Просто ги прочети. Блей очевидно беше в настроение да спори, но изглежда нещо го заинтригува, някакво усещане или може би беше изражението на Куин. - Защо? – настоя той. - Ще видиш. Другият мъж взе документите и ги разлисти, а Куин проследи всеки един нюанс на това красиво познато лице, бръчиците по челото, свиващи се, после разпускащи се, както и тези покрай устните и челюстта му, цялостният шок и липсата на вяра замениха гнева. - Какво си направил? – попита Блей като вдигна поглед накрая. - Мисля, че общо взето се вижда. Блей отново го препрочете и Куин се вгледа в двете столчета, в децата в тях, в двата чифта очи, които започваха да се притварят. - Не мога да ти позволя да го направиш, - каза Блей накрая. - Твърде късно е. Това в края е печатът на краля. Блей отиде до масата и се строполи на стола, на който майка му бе седяла. - Това е... - Имаш моите родителски права. Сега вече законно си техен баща. - Куин, не биваше да го правиш. - Как ли пък не. Залагам всичко на думите си, - той посочи документите. – Обявявам себе си за некомпетентен и неподходящ... и я виж ти, като си извадил оръжие в спалнята на децата си, няма с какво да обориш този аргумент. А и Сакстън провери случая според закона. Предоставихме го на Рот и той го одобри. Не с охота, разбира се. Но в крайна сметка, какво можеше да направи кралят? Особено когато Куин бе изтъкнал целия смисъл. - Не мога да повярвам... – Блей поклати глава отново. – Какво каза Лейла за това? - Нищо. Това няма нищо общо с нея. - Тя е тяхна мамен. - И сега ти си техен баща. Ако искаш й кажи, ако не искаш – недей. Не ме интересува, - Блей се смръщи и Куин метна салфетката и седна по-напред. – Виж, аз ще съм им баща завинаги. Кръвта ми тече във вените им. Нищо и никой никога няма да промени това. Не се отричам от това, че съм ги създал, нито от това, че вечно ще бъда в живота им. Това, което правя, е да ти дам легално право на дума. Когато си изгубих шибания ум в онази проклета стая? Онова бяха чувствата, - той посочи отново към документите. – Това е реалността. Блей просто зяпаше документите. - Наистина не мога да повярвам, че си го направил. Куин стана на крака и започна да закопчава децата, първо Рамп. Когато се обърна към Лирика, той се постара да бъде бърз. Опита да не я гледа в лицето. Когато едно неспокойно чувство се прокрадна в него, той се отърси. - Трябва да ги оставя на Лейла при свечеряване утре. Трябва да съм на смяна, както и ти – проверих графика. Така че, освен ако не искаш да го смениш, ще се видим в имението утре вечер преди да излезем. Той се спря преди да вдигне столчетата. - Освен ако не искаш сега да дойдеш с мен. Когато Блей поклати глава, той не се изненада. - Добре, надявам се, че ще се видим утре. Ела по-рано, ако искаш да видиш децата си преди тя да ги вземе. Знаеше, че не бива да предполага, че Блей би искал да види и него. Като бързо вдигна близнаците, Куин се завъртя на пети и се отправи към изхода. Като пое надолу по коридора, той се надяваше, че Блей може да получи внезапен пристъп на някакво проникновение и да се затича след него пред къщата. Когато това не се случи, той отвори вратата и сам излезе навън. Глава 51 Закъсненията бяха неприемливи. Необясними. Недопустими. Троу се изтръгна от ръцете на любовницата си, готов да се разкрещи. Първо, не успя да намери всички съставки за заклинанието или каквото там правеше в килера предната нощ. Това означаваше, че трябва да излезе, ала първо да мине през къщата на хелрена Бентли – и после да отиде в града и да се опита да намери женско биле, шафран и черни свещи. Опитите му да открие тези свещи в два през нощта в Колдуел го подлудяваха. Обиколи три денонощни супермаркета и никъде нямаше от тях. После опита в СиВиЕс. Дори в два от магазините. Нищо. А после, когато се прибра, Малката Госпожица Тропни с Лубутен и Се Нацупи изпадна в пълна истерия. Почти бе готов да я напусне. Но наближаваше да се зазори, и освен това, все още се нуждаеше от проклетите свещи и моторното масло. А докато я гледаше как превръща разговор за връзката им в двучасово артистично изпълнение, осъзна, че ще му се наложи да я изчука три-четири пъти. А след това идваха плачът, безсмислените съжаленията и обвиненията. Последвани от обясненията в любов, на които той не се връзваше нито за миг. И когато успя да се измъкне и да открие доген, на когото да даде указанията, бе станало четири след обяд. Догенът не се върна преди шест, Първото хранене се проточи безкрайно дълго – и сега, най-накрая, след още един рунд секс, той бе свободен: тя лежеше неподвижно и щеше да остане така, защото ѝ бе сипал седем диазепама от предписаните ѝ, които държеше в шишенцето в банята. Хапчетата не се забелязваха в еспресото, което бе изпила по време на онова, което човеците наричаха закуска. Стана на крака и бързо обходи задимената спалня, намери копринения си халат, покри се и забърза към вратата. Навън в коридора стъпките му отекваха с очакване, което го обземаше само когато се приближава към нова любовница. И наистина, когато най-накрая се върна в собствените си покои, той се затича към леглото, хвърли възглавниците настрани и притисна книгата до сърцето си. Тя се затопли при допира и той се усмихна: - Да, мина много време. Да. Но ето ни тук. Нека сега да работим. Струваше му се правилно да не включва осветлението, защото имаше усещането, че върши нещо тайно, нещо свещено – а може би думите не бяха точни. Не се и опитваше да немри подходящите: смътно някъде дълбоко в съзнанието си, знаеше, че онова, с което се занимава, е чисто зло. И наистина, когато седна в най-южния ъгъл на спалнята и постави Книгата на килима, наоколо изглеждаше съвсем мрачно и пълно със сенки. И все пак той не се поколеба. Интересуваше се само от крайната си цел. - Имам вяра и вярата ми е на моя страна, - мърмореше той, докато Книгата сама се отвори и страниците започнаха да се прелистват бързо. – Имам вяра и вярата ми е с мен… Намерили търсеното, страниците започнаха да греят, сякаш за да помогнат на очите му да го забележат. - Колко мило от ваша страна, - каза той и погали широко отворената корица. Долу на пергамента се появиха символи на Древния език и той набързо прегледа задачата. Вярно, съставките. Трябваше му... Изпод леглото се чу тракане. А също и от гардероба. Нещата, които бе събрал от килера и пазара, кухнята и гаража, се преместиха по собствена воля върху ориенталския килим, купчината пакети с подправки, бутилката с червен винен оцет, пластмасовата бутилка от Кола, която той напълни с моторно масло от стария Ягуар, и всички други провизии се придвижваха, подскачайки към него. Черните свещи се движеха последни и на средата на пътя се измъкнаха от кутиите си и се търкулнаха към него като дънери, очевидно предпочитайки свободата пред ограничаването. Всичко се подреди в кръг около него, също като малки ученици, нетърпеливи да ги изпитат. - Е, колко удобно... Тракащ звук го накара да извърне глава. Нещо от чекмеджето на бюрото създаваше ужасен шум, остър, ра-та-та-та, като чукане. Намръщен, Троу стана и се приближи. Когато отвори въпросното чекмедже, видя един от кинжалите си, запазен от предишния му живот, който молеше да го извадят оттам. - И ти също. Хвана здраво дръжката и когато я почувства в ръката си, се замисли за колегите си бойци. Помисли си за Кор. Задействалата се тъга бе неочаквана, ала не и непозната. Когато за пръв път замисли плана да детронира Рот, остана зашеметен от собствената си смелост и почти се разубеди, че това е лудост. Но после се свърза с глимерата и намери подкрепа, отдаденост и ресурси да се бори срещу, да ги наречем подобренията, които правеше Слепият крал. Никое от което не служеше в полза на аристокрацията. Яхнал вълната на отчуждението и недоволството, допълнително манипулирайки настроенията така, че глимерата съвсем да попадне в капана на волята му, той се бе пристрастил към усещането за сила. Наистина, той се бе радвал и преди на подобна мощ, преди всичко да се разпадне след трагедията със сестра му и преди да попадне при Кор и шайката копелета. В Древната страна, преди съдбата да го събере с групата отцепници, той бе притежавал висок статут и се считаше за добра партия, а не за нечий слуга – и сега разбираше, че цялата му враждебност към Рот идваше от желанието му да се върне във висините, откъдето бе паднал. Предполагаше, че е малко прекомерно самонадеяно да се опитва да се качи на трона. Но не можеше да го винят, че иска да достигне звездите, нали? Отново насочил внимание към книгата си, Троу препрочете указанията. Два пъти. После взе медното хаванче и смачка подправките, оцета и маслото. Миризмата бе неприятна, ала трябваше да се направи – и когато приключи, взе една от свещите и я покри със сместа, уверявайки се, че всичко с изключение на фитила е намазано. После покри с длан останалото, обърна хаванчето и направи малка купчинка от изсипаното. Поставяйки свещта на малкия насип, който бе сътворил, той приключи, като издърпа назад килима, премествайки странната скулптура на голия под, а след това остави тънка ивица от сместа около творението си, на около петнадесет сантиметра от хаванчето. Бързо огледа направеното дотук, за да се увери, че всичко е точно. Следващата съставка бе кръв и той я осигури, като прекара острието на стоманения кинжал по дланта си. Изпита сладка болка и усети в ноздрите си аромата на червената кръв. Задържа раната над свещта и я остави да се стича във вдлъбнатината, като внимаваше да не намокри фитила. Трябваше му още кръв, която да размаже върху дъските на пода. Облиза дланта си, за да спре кървенето, взе златната запалка за цигари, отвори капачето и защрака с палеца си, докато не възпламени искрата от камъчето. После запали свещта. Пламъкът бе красив в идеалната си простота, прозрачната жълта светлина оформяше фигура като сълза на върха на фитила. Наистина хипнотизиращо. Троу се загледа за известно време и разпозна в жилестия му танц еротичните движения на жена. Гласът влезе в главата му, как, и той не разбра. „Чакам те, любов моя.― Разтресе се, потърка очи и усети как страхът му се подновява. Ала нямаше връщане назад, а и не искаше да изоставя ритуала си или там каквото беше. Щеше да си върне старото аз и положението, и щеше да управлява расата с армия, която щеше да следва единствено и само него. Наведе се и постави длан на ивицата от сместа. - Имам вяра и вярата ми е с мен... С решително пробождане той прекара острието на кинжала през дланта си, прободе плътта, преряза костите, забивайки го чак в дъските на пода. Задъхвайки се през болката, той стисна зъби, за да не извика, докато видението се зараждаше пред погледа му. Когато се съвзе, примигна и погледна към кинжала. После към пламъка. Погледна към… Не се случи нищо специално. Съвсем нищо. Почака още малко и започна да псува. Що за глупости бяха това? - Обеща ми, – развика се на Книгата. – Каза ми, че това ще… Троу не довърши изречението, защото нещо улови погледа му. Търсеше на погрешното място. Откри онова, което търсеше не до свещта, в пламъка, на дланта или върху ножа. Не, то се таеше в сянката, хвърляна от дръжката и острието на оръжието, осветени от пламъка: от черното петно върху дъските нещо вреше, надигаше се и приемаше форма. Троу съвсем забрави за миризмата и болката, докато гледаше как съществото се появява пред него, първоначално очертанията му течни като вода, с безформено и безлико тяло, прозрачно, надигащо се в хвърлените сенки, все по-голямо и по-голямо... Всъщност съществото бе сянка. И изглежда се взираше в него в очакване на заповед, на команда. Размерът му спря да се увеличава, когато стигна пропорциите на зрял мъж, и нежно се поклащаше наляво-надясно, по-скоро като пламъка на свещта, сякаш бе привързано към пода… привързано точно на мястото, на което върхът на кинжала бе пробол плътта на Троу. Троу направи гримаса, когато извади рязко ножа и издърпа ръката си назад. В отговор, съществото се издигна на една крачка от земята, като балон на невидима нишка. Той падна на задника си и просто остана там, втренчен. После хвана окървавеното острие на кинжала за върха… и го хвърли, така че острието първо да удари сянката. Чу се съскане и пращене, но ножът се приземи на пода, сякаш бе преминал през чистия въздух. Като се покашля, Троу изкомандва: - Вдигни кинжала. Сянката се завъртя и оръжието се вдигна от пода, хванато от нещо като ръка, излизаща от тялото на съществото. А после то просто зачака, сякаш се подготвяше за нова команда. - Намушкай възглавницата. Когато Троу посочи към леглото, нещото се придвижи със скоростта на светлината, толкова бързо, че погледа едва можеше да го проследи, тялото му се издължи и после се сви на две като гумена ластика. И прободе точно тази възглавница, върху която бе насочил вниманието си Троу, макар да имаше още осем възглавници, подредени до таблата на леглото. После съществото зачака до леглото, люлеейки се нежно като завързан балон. - Ела тук, - прошепна Троу. Покорството бе магическо. Силата неоспорима. Възможностите… - Армия. – Троу изрече думите с усмивка, която накара зъбите му да потръпнат. – Да, армия от тези ще свърши чудесна работа. Глава 52 Застанала в стаята на персонала в ресторанта „При Сал―, Териса бе изморена, но доволна от завършека на вечерта. Един часът след полунощ минаваше, масите ѝ бяха подредени за другия ден, бе събрала бакшишите и приготвила резервния смокинг, който се канеше да занесе вкъщи, и наистина бе щастлива от развоя на събитията. Обърка само три поръчки, но не много: една от гарнитурите бе неправилна, печеното телешко бе средно изпечено вместо полу- изпечено, и бе объркала семифредото с тирамису. Обслужи осем маси за четирима, една за шестима и три двойки. Което бе удивителна възможност за бакшиши. Ако продължаваше така, до средата на януари щеше да се изнесе от къщата със стаи под наем. Трябваше само да спестява за предварителната вноска и за наема за първия месец, за да си позволи нещо прилично и можеше да си тръгне – нямаше да похарчи много за пренасянето, защото притежаваше малко. - Така, готово е. Емил се доближи до нея и тя му се усмихна. - Да, и още съм на крака. - Добре се справи. – Той ѝ се усмихна в отговор. – Ще излизаме някъде. Искаш ли да дойдеш? - О, благодаря, но съм изтощена. Може би следващия път. Той взе нещата си от шкафчето, плетено палто и обикновен, но качествен шал. - Това е среща... искам да кажа, не е среща. Знаеш. Те кимна облекчено. - Знам. И това е чудесно. - Тогава до утре, Териса. Емил изрече името ѝ с онзи френски акцент и от устата му то звучеше екзотично, сластно. За минута тя се загледа в цвета на очите му. Толкова сини. - Готов ли си, Е? Човешката жена, която се показа на вратата, бе към края на двадесетте и в гласа ѝ звучеше остра нотка, която се усещаше и в погледа ѝ, и се излъчваше от тялото ѝ. Лиза? Лиса? Май така се казваше. Имаше тъмна коса, боядисана в стил омбре, тъмни очи със завидно дълги естествени мигли и крака, които караха чифта дънки, в които се бе преоблякла, да изглеждат като произведение на изкуството. Тя не проявяваше особен интерес към Териса, ала беше ясно кого гледаше. - Е? Емил кимна. - Готов. Чао, Териса. Лиза, Лиса или каквато там беше, се обърна. - Чао, Емил. Териса затвори шкафчето си и преметна през ръка резервната униформа. Все още носеше тази, с която бе сервирала и просто бе напъхала ежедневните си дрехи в раницата, защото бе твърде изморена да се преоблича. Искаше само да си легне и да затвори очи, защото знаеше едно за сервитьорската работа – следващата смяна ще дойде бързо, още преди краката ѝ да спрат да тупкат, ако не си почине добре. Нямаше как да не се възхити на човеците, които имаха сили да се забавляват. Обърна се към вратата и... Замря. - Ти си, - прошепна и се вгледа високо, много високо в лицето на мъжа, който не напускаше мислите ѝ от миналата вечер насам. Трез, Сянката, братът на собственика, опустошително привлекателната фантазия от плът и кръв, с която бе ангажирана, изпълваше пространството до вратата както никой човек не би могъл, широките му рамене заемаха цялото празно пространство, невероятната му височина издигаше главата му почти до върха на вратата. Беше облечен в тъмносив костюм, на фона на който изпъкваше тъмната му кожа и ослепително бялата риза, която искреше в синьо като сняг, огряван от луната. Лицето му бе много по-привлекателно, отколкото си спомняше. И тя се зачуди дали долната му устна е станала още по-мека, отколкото си спомняше. - Опитах се да стоя настрана, - каза той с нисък глас. – И успях за малко повече от двадесет и четири часа. Тя бавно пусна раницата на пейката. - Ами… здрасти. Трез се размърда и пъхна ръце в джобовете. - Яла ли си нещо? - Ъ, не. Искам да кажа, в началото на вечерта опитах ястията, но… не. - Искаш ли да хапнем набързо? - Да. Фактът, че не се поколеба да отговори, сигурно я караше да изглежда отчаяна. Обаче не ѝ пукаше много: когато умишлено пренебрегваш това, което е добро за теб, не искаш да отделяш много време за самонаблюдение. - Хайде. – Той кимна назад. – Взех моята кола. Докато минаваха през кухнята, тя държеше главата си наведена. Имаше усещането, че на брат му, собственикът на ресторанта, няма да му хареса – а и той готвеше точно там, на печката. И все пак, а изправен или наведен поглед, нямаше начин да останат незабелязани. Като стигнаха до задната врата за персонала, Трез я задържа отворена, за да мине, и тя не се изненада, когато видя същия модел БМВ, паркирано точно до изхода – просто в различен цвят. Не я изненада и отношението му – заобиколи, отвори ѝ вратата и ѝ помогна да се настани в колата. Когато и той седна, вътрешността на колата изведнъж ѝ се стори много тясна, но изобщо не възразяваше, защото, господи, това тяло… Той миришеше хубаво, ароматът на парфюма му или неговият собствен аромат дразнеше обонянието ѝ. - Къде искаш да отидем? – попита той като запали двигателя и включи на задна. Сателитното радио Сириус ЕксЕм излъчваше „Дъ хийт― и тя се усмихна. - Харесваме еднаква музика. - Дали? – попита той, докато завиваше през централната част на паркинга. - Мда. О, обичам Кент Джоунс. - Аз също. – Той спря на главния път, по който бяха тръгнали миналата вечер. – Ей, знам чудесна денонощна закусвалня. Не е нищо модерно... - Не съм от жените, които търсят модерното. Нямам нищо против обикновеното. - Не си обикновена. Странно как заявеното от облеченият по този начин мъж, изглеждащ толкова привлекателно, който умело управляваше автомобила си, я накара да се почувства, сякаш са ѝ връчили кроната на Мис Америка, Нобеловата награда за мир и ключовете за Бъкингамския дворец едновременно. Добре, може би преувеличаваше, ала сърцето ѝ внезапно запя и главата ѝ зашумя като чаша шампанско. - Та как беше първата ти вечер на новата работа? – попита той в опит да наруши мълчанието. Като се покашля, Териса тръгна да отговаря на въпроса, като започна от трите грешки, но с него бе толкова лесно да се разговаря, че скоро навлезе в по-дълбоки води. - Толкова се притеснявах, че не съм достатъчно добра. Наистина имах нужда от работата, а другите две обяви не предлагаха толкова добро заплащане. - Имаш ли нужда от аванс или нещо такова? Мога да ти заема... - Не, - отвърна рязко тя. – Все пак, благодаря. Сама съм се появила на това свят и сама ще се оправям с проблемите си. Той извърна рязко глава към нея и тя продължи: - Искам да кажа, не желая да съм в тежест на никого. О, глупости. Истината бе, че не би позволила да бъде уязвима пред никого и пред нищо. Но това би прозвучало твърде отбранително и странно, ако го вметнеше в сегашния разговор. - Какво ще кажеш за тая игра Сиракуза, - каза тя. – Проверявахме телефоните си в кухнята, докато чакахме поръчките. - О, боже, и аз бях залепен за телефона си. Онази защита на зоната е ненормална… И си пада по колежанските игри, помисли тя с удивление. Сериозно, този мъж беше като еднорог. Закусвалнята се оказа също толкова страхотна – предната част на заведението бе преработена мотриса, а задната – обикновен ресторант с маси. Носеше настроението на Ню Йорк със сервитьорки като онези в шоуто „Зайнфелд― преди години, носещи еднакви светли униформи, и с наперено отношение, сякаш си разбил домовете им и си се изходил на диваните в холовете им. Фантастично. - Ами, тук специалитетите са пайовете, кафето и картофените клинове, - каза Трез, щом седнаха в задната част точно до знака за изход. – И пържените картофки. Правят и прилични хамбургери. О, и чилито е страхотно. Отвори менюто и очите му зашариха. - Забравих, правят и жесток сандвич с червено месо. И печено телешко. Териса притисна менюто към гърдите си и просто се усмихна. - Да не би случайно да си пропуснал Първото хранене? Черните му очи се вгледаха в нейните. - Какво? О, ъ, да, тази вечер отварям. - Ресторант ли имаш? - Не, клуб. По-точно два. Тя наклони глава и кимна. - Виждам, личи си. Изглеждаш изтупан и изискан. Сервитьорката им се дотърколи до масата с две чаши вода, които буквално им подхвърли. - К'во искате за ядене? Трез погледна към нея: - Териса? - Сандвич с червено месо. Определено сандвича. Няма нужда да гледам менюто. - Пържени картофи или чипс, - нахално попита сервитьорката. - Пържени картофи, моля. Благодаря. Сервитьорката погледна към Трез. - Ти. Нито една от репликите на жената не прозвуча като въпрос. По-скоро бяха като думите на крадец, опрял пистолет в гърба ти, докато те кара да извадиш портфейла си. Трез сложи настрани менюто. - Чийзбургер. Американски. Средно изпечен. Пържени картофи. Два ябълкови пая, две коли и по още една кола преди десерта. Сметката, моля, в кеш, без ресто. Сервитьорката отмести погледа си към него. После кимна, сякаш наум го удряше с кокалчетата си по главата. - Ето за това говоря. Когато жената се отдалечи, Териса се засмя. - Определено знаеш как да се държиш с жените. - Или поне с човешките жени, които сервират в два през нощта и им остават още четири часа до края на смяната, преди да се приберат у дома. Те се заприказваха, поспряха, когато жената се върна с двете коли, и не изпуснаха нито миг, за да продължат, когато останаха сами. - О, да, винаги съм бил фен на колежанския футбол. Спартанци завинаги! Голям фен съм на Айзо. – Териса отпи малка глътка от колата си и се отпусна, простенвайки. Ох, ледената напитка, и сладостта, и мехурчетата. – Това наистина е най-хубавата кола, която някога съм пила. - Нощта беше дълга. Сигурно си жадна. – Той се усмихна. – Възприятието е всичко. Беше прав. Естествено, и фактът, че срещу нея на масата стоеше този удивителен мъж. - Как така не си обвързан, - изтърси тя. Очите му се ококориха и тя се сепна. По дяволите. Наистина ли го беше казала на глас? Внезапно тъмният поглед се премести, обхождайки вътрешността на ресторанта, пълен с празни маси и столове. Имаше само още две двойки в заведението, които стояха на бара в предната част, и Териса бе напълно убедена, че ако не бяха в полезрението им, той щеше да стане и да започне да крачи напред-назад. - Съжалявам, - промърмори тя. – Не е моя работа. - Ами, ъ, няма проблем. Да, може да се каже, че при мен любовта просто не се получава. - Не мога да си представя как някоя жена би те изоставила. – Потрепна, затвори очи и поклати глава. – Добре, сега ще спра да говоря. Само оплесквам нещата. Той седна и усмивката му се върна на мига. - Намирам откровеността ти за освежаваща. Какво ще кажеш за това? - Хей, имам идея. Обичам да разпитвам, така че може ли да отдадем дрънкането ми на това, че съм изтощена? Разбираш ли, предварително да ме извиниш за онова, което може да излезе от устата ми? Мисля, че и двамата ще се чувстваме по-добре така, когато приключим с вечерята. - Няма от какво да се срамуваш. - Почакай. Храната дори още не е пристигнала. - Харесва ми колко си откровена. - Сериозно? Значи имаш късмет с мен. Родителите ми винаги казваха… Тя не довърши изречението и той промърмори: - Какво? Териса сви рамене. - Ами, сещаш се, че нямам преграда на устата. - Те в Мичиган ли са? - Не. - Починали ли са? – попита той намръщено. Как да отговори на това. - Да, - отвърна. – Моята мамен и баща ми са мъртви. - О, господи, толкова съжалявам. – Той звучеше толкова искрено, устните му се присвиха, а погледа му се начумери. – Сигурно ти е много трудно. - Затова дойдох в Колдуел. - Ново начало? – Когато тя кимна, той направи движение, все едно се канеше да сложи ръцете си върху нейните. Ала после се спря. – Понякога е трудно да продължиш, когато ти си този, който остава тук на земята. - Нека говорим за нещо ободряващо. – Тя изпука врата си и се усмихна решително. – Нали разбираш, за всичко друго освен семейството и минали връзки, които са завършили зле. Той отвърна на усмивката ѝ. - Значи ни остават много възможности. - Не е ли просто. - Слушай, ще ми направиш ли услуга? - Разбира се. - Ще ми позволиш ли да ти потърся друго място за живеене, различно от къщата със стаите под наем? – Той вдигна ръце. – Знам, не е моя работа, но оная част от града е наистина опасна, и не твърдя, че не можеш да се грижиш за себе си. Очевидно е, че си интелигентна и напълно способна да се справяш с живота си. Но, искам да кажа, наистина ли искаш да живееш на толкова опасно място? - Сладък си. - Не съм сигурен, че повечето хора биха използвали точно това описание за мен. - Добре, какво биха казали? Да, тя опитваше да смени темата, но не защото бе ужасена от предложението му. По-скоро защото имаше силното предчувствие, че той ще се заеме с работата. - Добро отбягване. - Извинявай? – каза тя. - Много умел начин да ми кажеш да си гледам работата. В този миг сервитьорката пристигна и плъзна чиниите пред тях. По дяволите, помисли си Териса, като огледа сандвича с месо. Последният път, когато бе видяла толкова големи филии хляб, те се намираха в кутия. И между ръжените хлебчета сигурно имаше месо от поне половин крава. - Това е най-красивото нещо, което някога съм виждала, - каза тя. - Казах ти, - съгласи се Трез. Сервитьорката само изсумтя, но Териса си помисли, че са извадили късмет, защото можеше да изсипе чиниите с пържени картофи върху главите им. - Кажи ми, - заговори Трез, когато жената се отдалечи, - обичаш ли кетчуп? - Да, да. Той отви капачката на бутилка кетчуп Хенц и ѝ я подаде. Когато тя приключи, той започна да ръси своя чийзбургер със соса. - Да се върнем на предложението ми да ти помогна. Териса внимателно вдигна едната половина от сандвича. - Не знам. До средата на януари ще се изнеса оттам, стига да запазя работата си в „При Сал―. Не е кой знае колко време. - Виж, имам приятели, които разполагат с много имоти в целия град. И те са от нашия вид. Къщите се намират в добри квартали и се наблюдават от… да, наблюдателната техника е включена. Имат добри охранителни системи и като бонус в преддверието не висят наркомани. - Но колко ще струва нещо такова? – Тя поклати глава. – Нямам достатъчно спестявания за предплата и не бих могла да си позволя... Той махна с ръка. - Не се тревожи за това. - Съжалявам, но няма как. Сама се грижа за себе си, нали си спомняш? Миг по-късно Териса отвори широко уста и отхапа. О, да, намираше се в рая. Ръженият хляб бе мек като облак, но с аромат, който съперничеше на руския сос. Тя изстена и Трез кимна. - Добро е, нали? Радвам се, че ти харесва. Той задъвка хамбургера си и тя остана впечатлена от маниерите му. Не цапаше, не бързаше, използваше често салфетката. Успя да не разлее сос по сакото си, което бе адски впечатляващо. - Това коприна ли е? – каза тя, кимайки към гърдите му. - Костюма или ризата? - Ъм… и двете. - Да. - Ами, хубави са. И се обзалагам, че онова под ризата изглежда дори по-добре... Внезапно погледа му се сниши. - Не съм сигурен какво да отговоря. Териса свали сандвича си и го остави отстрани. - О, господи. - Няма проблем. – Очите му се загледаха в устата ѝ. – Не се тревожи. Оставяйки коричките от първата половина от сандвича, тя избърса ръце в хартиената салфетка. - Знаеш ли какво, мисля, че трябва да си вървя. - Не говори глупости. - Очевидно само това правя цяла вечер. - Слушай, - измърмори той. – Реванширай ми се. Остани в една от къщите на моите приятели, за да не се чувствам виновен, че може да ти се случи нещо лошо. - Защо да се чувстваш виновен? Не съм твоя грижа. - Всеки мъж – всеки човек, – който не протяга ръка, когато някой се нуждае, върши нещо нередно. - Ами гаранционния депозит, и първата и последна вноска от наема и... - Ще ти изготвят график. Сещаш се, за плащанията. – Той сви рамене. – Виж, счети го просто като членове на нашия вид, които се грижат един за друг. Трябва да се поддържаме. Като сметнем хората и лесърите, ние сме малобройни. Сервитьорката се върна, заменяйки старите напитки с нови и пусна две чинии с гигантски парчета ябълков пай пред тях. Обслужване на ниво. После взе старомодния си тефтер за записване на поръчките и откъсна сметката така, сякаш бе нагрубила майка ѝ. Тръшна я с написаното надолу на масата. - Паят е за сметка на заведението. – Кимна към униформата на Териса. – Работиш в „При Сал―? Веждите на Териса се повдигнаха учудено. - Да, там работя. - Професионална любезност. Лека. Жената закрачи с маршова стъпка, сякаш участваше в кампания за затваряне на кухнята. - Леле, - каза Териса. – Много мило от нейна страна. - Нямам проблем с хората, които са кисели, защото изкарват честно малкото си пари смяна след смяна. - Нито пък аз. И щях да ѝ благодаря... - Но се притесни, че ще насочи пистолет към главата си? Добра преценка. И двамата се умълчаха, а Териса се замисли, че трябва да се върне в онзи коптор. - Кога мога да се нанеса? – изтърси ей така. Трез се загледа в нея и се усмихна. - Нека проведа няколко телефонни разговора и ще ти кажа. Тя закри очи. - Благодаря ти. – А после отново погледна към него. – Но сама ще плащам за всичко. Не искам никакви отстъпки и намаления. Аз съм като всеки друг наемател, ясно? Предпочитам да остана в сегашната квартира и да бъда обрана, отколкото... Трез вдигна ръка пред себе си. - Разбрано. Напълно разбрано. Само ще се преместиш на място, където няма да се налага да доказваш независимостта си, като те намушкат. - Точно така. – Тя се пресегна и грабна сметката. – И в тази връзка, ще платя вечерята и ти любезно ще ми позволиш. Когато той отвори уста, тя престорено сложи ръка на сърцето си. - О, заповядай. Наистина, удоволствието е мое и е чудесен начин да се отплатя за щедростта ти. И да знаеш, може ли да кажа, харесвам сигурните мъже, които могат да позволят жените да им бъдат равни. Наистина е секси. Той затвори уста. Облегна се назад. После се наведе напред. - Леле, - възкликна по някое време. - Какво? Трез прочисти гърло и изправи отворената яка на ризата си. Която и без това си беше идеално изправена. - Чудесен чийзбургер. Ъх, да. Наистина… и картофките бяха хубави. Териса се засмя. - Почакай докато стигнеш до пая. Мисля, че и на двама ще ни хареса. Глава 53 В посоченият час, точно в четири през нощта, Кор прехвърли телесната си форма на върха на сградата на Застрахователна компания Колдуел. Когато прие отново солидна форма сред силните пориви на вятъра, разцепващи въздуха високо над града, той пое дълбоко дъх и го задържа. И като погледна през рамо, един по един се появиха неговите мъже: Зайфър, Балтазар, Сайфън и Син. Когато всички застанаха пред него, той усети миг на гордост, защото ги бе събрал и лично ги бе подбирал сред всички във военния лагер, докато избере най-добрите от най- добрите. Тази група бойци го бе следвала в безброй битки и заедно бяха надвили много престъпници, и нямаше как да се преброят жертвите им... Внезапно гледката на всички онези урни в пещерата на Братството изникна в съзнанието му. В интерес на истината, ако двете групи бяха работили заедно досега… Вероятно войната отдавна щеше да е приключила. Зайфър пристъпи напред, очевидно готов да направи някакво изявление от името на всички. - Каквото и да кажеш, - вятъра разнесе думите на Кор, - приемам и... Великият боец панда на колене и се загледа безмълвно в Кор. Вятърът продължаваше да се вихри около тях и косите на двамата се вееха в различни посоки, и макар да бяха облечени в зимни дрехи, Кор замига бързо. После бръкна под палтото си и измъкна ножа, който бе задигнал от кухнята на защитената къща и бе държал между гънките на черното яке, което носеше. Като хвана кинжала с ръка, свивайки юмрука си около двойното острие, той стисна здраво и издърпа бавно оръжието от хватката си, докато не потече кръв. Кор протегна кървящата си длан към своя войник и Зайфър наведе глава и отпи от шуртящата рана. После избърса уста с опакото на ръката си и се изправи на крака. След като се поклони, отстъпи назад. Един по един, всички мъже повториха клетвата за вярност, церемония, извършена преди толкова много години, далеч в горите на Древната страна. Последен се приближи Син, точно както по време на първата клетва – и след като участва и отново се изправи, се пресегна и свали нещо от гърба си. Когато Кор видя какво е, се вцепени. Но после прокара език по раната на дланта си, за да я затвори и се пресегна към онова, което му поднасяха. Беше неговата коса. Онази, която го бе защитила от мъжете на Блъдлетър в гората. Косата, която бе обявил за свое притежание и която бе използвал векове. Онази, която бе толкова важна част от него, колкото краката и ръцете му. - Къде я намери? – прошепна, докато приемаше своя дар. Все едно се завръщаше у дома. Зайфър погледна първо към другите и заговори: - В девическото училище Браунсуик. Беше единствената следа от теб, която открихме. Кор се наклони назад и завъртя голямото острие. Стар навик, който с радост си припомни, и усетил как се движи, водено от силата му… доказваше, че не само водата може да съществува в различни агрегатни състояния. Острието в правилни ръце може да бъде достатъчно твърдо и в същото време да се движи като течаща вода. След миг спря. - Никога повече няма да използвам това срещу Братството. Разбирате ли моята позиция? Зайфър хвърли поглед към групата. И после се провикна над бръснещия, леден вятър: - Готови сме да те следваме. И ако ти последваш Рот, тогава и ние ще последваме Рот. - Той очаква да му се закълнете във вярност. Да се закълнете в живота си, за да останете живи. - Ние следваме теб. Ако ти следваш Рот, и ние сме подготвени да следваме Рот. Кор погледна Балтазар. - А ти какво ще кажеш? - Същото, - отвърна мъжът. - А ти? – Кор попита следващия. В отговор получи кимване и попита следващия. Слепият крал не очакваше такова споразумение. - Ами ако това ви струва живота, - каза с висок глас Кор, - ако така се превърнете в ловна мишена, тогава какво ще кажете? - Ние сме бойци, - заговори Зайфър. – Живеем и умираме от кинжалите, а и вече сме преследвани. Нищо няма да се промени за нас, и ще продължим да сме верни на единствения истински водач, на когото служим. Вече сме се примирили с положението си по този въпрос. Но с останалите – не. Очевидно бяха обсъдили положението си донякъде и бяха стигнали до единна позиция, непоклатима, неподлежаща на промяна или преговори. Кор усети как сърцето му се извиси и последва инстинкта си да се поклони ниско. - Ще съобщя на краля и ще изчакаме неговия отговор. Цялата група му се поклони едновременно. - Утре в полунощ, - заяви Кор. – Ще ви съобщя крайното решение. - А после ще си идем у дома, - подхвана Зайфър. Още нещо, което не подлежеше на промяна. - Аха, - Кор извика сред воя на вятъра. – Отиваме си у дома. Лейла излезе от къщичката през плъзгащата се врата, спусна се в студа и се уви като пашкул в якето, взето от гардероба. Затвори очи, за да се дематериализира, а сърцето ѝ биеше лудо и усещаше почти сатанинска ярост. Прие форма на полуострова, който се врязваше в река Хъдсън, на около двадесет километра нагоре по течението от другата страна на водния път, далеч от мястото, където бе крачила наляво-надясно в продължение на цели два часа. Нейната цел беше малка ловна хижа, скромна и издръжлива като стара обувка, построена на брега с изглед към града. По-навътре в издадената над водата земя, стъкленото имение с огромни размери и елегантност стоеше като музейна експозиция на богатството, а блясъкът му достигаше навсякъде, защото слънцето се отразяваше и зареждаше соларните панели. Ала тази сграда не я интересуваше и не беше нейна работа. Само съдбата знаеше, че вече имаше достатъчно на главата си, с което да се разправя. Докато крачеше през снега към задната врата на хижата, крачките ѝ бяха първите, които затъпкваха девственото одеяло. Но в сградата имаше обитател и той отвори вратата още преди да е почукала. Огромното тяло на брат Тормент изглеждаше като силует на фона на светлината, струяща зад гърба му. - Хей! Каква изненада! Извинявай, че късно се свързах с теб, аз... - Кой от двама ви го направи? – озъби се тя. – Кой от двама ви го простреля? Братът спря да говори и тя не му даде шанс да обясни. Изблъска го настрани, за да влезе вътре на топло и бързо закрачи през малкото, бедно обзаведено пространство. Тя задържа погледа си върху него, докато той ги затвори заедно вътре и се облегна на вратата. - Е, - настоятелно повтори. – И не се опитвай да ме убеждаваш, че греша. Той каза, че е лесър, а после ми каза, че не е виждал такъв отпреди вие, гадни чудовища, да го отвлечете... - Чудовища? – изстреля Тор. – Ти ни наричаш чудовища? След като този боклук прониза с куршум краля ти? Лейла спря пред него и набута пръста си направо в лицето му, подчертавайки всяка дума. - Този „боклук― се отказа от възможността да прати задника ти надолу по реката. Така че внимавай как го наричаш. Тор издаде бедрата си напред и се наведе. - Не го изкарвай герой, Лейла. Не ти помогна преди, и съм адски убеден, че и сега няма да направи нещата по-лесни. - За твоя информация, още не съм чула да отричаш, че сте били вие. Куин с теб ли беше или ти реши сам да го погнеш – и преди да ми кажеш да бъда добра малка женичка и да си гледам моята работа, бях там, когато Кор коленичи и целуна пръстена на краля. Видях го да изрича клетвата и знам много добре, че Рот ви каза да се погрижите да е в безопасност. Но ти не го послуша, нали? Мислиш, че си по- важен от... - Не е твоя работа, Лейла. - Майната ти, друг път не е. Обичам го... Тор изпъна ръце пред него. - О! Вярно, вярно, ти се влюби в убиец и крадец, и предател, и внезапно цялото петно е почистено, всички малки подробности се изпариха, защото ти си падаш по него! Чудесно, добре е да знам, просто ще изтрия факта, че Рот почти умря пред мен, защото ти искаш да духаш на... Тя го зашлеви толкова силно, че усети паренето в ръката си чак до лакътя. И не почувства грам съжаление за стореното. - Ще ти напомня за позицията ми, - отсече тя. – Без значение дали ти харесва или не, аз съм Избраница и ти няма да се отнасяш с неуважение към мен. През годините служба си заслужих правото да се отнасят с мен по-добре. Тор сякаш не бе забелязал, че го е ударила. Просто отново се наведе напред и оголи зъби: - И може ли да ти напомня, че проклетата ми работа е да пазя краля. А твоят любовен живот не ме интересува нито за миг и в най-добрите ми вечери. Обаче когато е в противоречие със задълженията ми по опазването на живота на мъж със стойността на Рот… Ще срина теб и малките ти заблуди наравно със земята по-бързо от артериален кръвоизлив и ще реша проблема. - Ти – тя отново го сръга с пръст – ще бъдеш убитият, ако го убиеш, Куин също. Тя го чакаше да отрече намесата на Куин. Не се изненада, когато той не го направи. Тор просто сви рамене: - Имам изпълнителна заповед, която казва, че аз мога да го пратя в гроба. - Която очевидно беше отхвърлена. – Тя поклати глава и подпря ръце на кръста. – Не знам срещу какво си тръгнал, но очевидно няма нищо общо с Кор... - Друг път няма! - Глупости! Рот продължи напред. Рот почти не умря. Но ти се държиш за случилото се и затова трябва да има някаква скрита умисъл зад действията ти. Ако наистина беше заради Кор и стореното на Рот, отдавна щеше да си го превъзмогнал, също като краля. Тор ѝ се озъби: - Слушай ме, и то внимателно, защото ще го кажа само веднъж. Може и да си Избраница и може да се носиш наоколо в своята бяла роба и с поведението си на света вода ненапита, но не си участник в тази война. Никога не си била и няма да бъдеш. Така че се прибери у дома и седни на шибания си задник и яж скапаната си извара и суроватка, защото няма какво да кажеш, което да промени мнението ми или да промени бъдещите ми действия. Не си толкова важна за мен, жено, и още нещо по въпроса, тази роля, която според теб изисква уважение, не е от особена важност, когато става въпрос за оцеляването на расата. От вените ѝ изригна високо октанова ярост. - Ти шовинистично копеле! Есен знае ли как умееш да унижаваш? Или го криеш от нея, за да спи спокойно до теб през деня? - Наречи ме както искаш. Сложи му какъвто искаш етикет. Но от двама ни само един знае ясно за какво говори. Лейла примигна веднъж. После още веднъж, и още веднъж. Имаше някаква представа, че онова, което се кани да направи, не е добра идея. Но той намеси духането в спречкването им. - Знам каква беше първата ти шелан. – Кръвта се оттече от лицето му, но тя продължи. – Докато ме слагаш в някаква категория заради яйчниците ми, може да се замислиш, само за момент, как Уелси би реагирала, ако те чуе да говориш така на някоя жена. Съвсем убедена съм, че няма да бъде впечатлена. Когато думите потънаха в съзнанието му, братът сякаш се разду пред погледа ѝ, тялото му увеличи размера си, силата си и той заприлича на смъртоносно чудовище. Тор сви юмруци и като ги вдигна, лицето му приличаше на маската на чистото насилие. С треперещ глас каза: - Трябва да си тръгваш. Никога преди не съм удрял жена и няма да започна тази вечер. - Не ме е страх от теб. Не ме е страх от нищо. – Тя вдигна брадичка. – Когато стане въпрос да защитавам малките си и мъжа, когото обичам, ще дам живота си по пътя на тяхната съдба, и ако ме пребиеш до смърт заради това, ще възкръсна от мъртвите и ще те преследвам, докато не се побъркаш окончателно. Нищо не можеш да ми сториш, което да ме накара да се предам. Нищо. За миг братът изглеждаше толкова стъписан, че не можеше да говори. И тя предполагаше, че разбира защо. Ето я тук, изправена пред най- свирепия мъжки екземпляр сред всички видове, трениран убиец, който бе въоръжен и тежеше поне сто килограма повече от нея,… а тя дори не трепереше. Да, беше корава. Тази, която винаги се бе чувствала малко изгубена, бе намерила опората си и гласа си. И се оказа, че и двете са на лъвица. Тор поклати глава. - Ти си луда. Ти наистина си… напълно превъртяла, да знаеш. Готова си да жертваш малките си, семейството ти от Избраници, дома си, връзката си с Куин и Блей, краля си – всеки, който някога е бил до теб – всичко заради мъжа, извършил военопрестъпление, сигурно едно от най-обидните от всички престъпление, извършил през живота си. Ами добре, искаш да знаеш какво би казала моята Уелси за това? Ще ти кажа. Би казала, че си предателка и изменница, и че никога не бива да виждаш малките си, защото първото, което трябва да направиш за децата си, е да ги предпазваш от опасности. Е, беше се опитала да спори хипотетично, без да очаква подобен отговор. - Сега те предупреждавам, Тормент – трябва да се запиташ каква е истинската ти цел. - Лейла отново поклати глава. – Защото си станал отцепник. Искаш да говорим за предателство? Убедена съм, че Рот е казал на всички от Братството какво смята да прави с Кор и шайката копелета и какво се надява да постигне. А ти не следваш заповеди, нали? Това не те ли прави също предател? Струва ми се, че си такъв. Така че май трябва да си вземем еднакви гривни или нещо от сорта. - Майната ти, Лейла. Надявам се да се наслаждаваш на живота с онзи задник. Искам да кажа, само предполагам, че след цялото това позьорство в крайна сметка ще заминеш за Древната страна с него – ако живее достатъчно дълго, за да отпътува. Да, жени като теб оставят малките си и просто отпрашват с любовниците си. И знаеш ли какво? Без съмнение това ще бъде единствения път в живота ми, когато ще сметна, че е добра идея някой да изостави децата си. - Стой далеч от Кор. - Не си в позиция да раздаваш заповеди, жено. – Той се изсмя брутално. – Исусе Христе, не мога да повярвам, че всичко това е заради някой като него. Кой, по дяволите, е този боклук в крайна сметка... - Той е шибаният ти брат, – отсече тя. – Ето кой е. Глава 54 Има моменти е живота, когато може да станеш жертва на катастрофа, дори да не си зад волана. Или на пътя. Или в каквото и да било моторизирано превозно средство. Когато думите излязоха от устата на Лейла и навлязоха за обработване в мозъка на Тор, той усети зашеметяване и как изтърва всичко от контрол, и тогава, да, последва и шока от осъзнаването на онова, което тя бе казала току-що. Да, тя наистина го мислеше. Да… и все още го гледаше в очите. Той е шибаният ти брат. - Лъжеш, - чу се да казва. - Не лъжа. Има го в библиотеката в Светилището. Иди и прочети сам. - Чел съм моята книга. Никъде не се споменава брат... - Не е в книгата на баща ти. Кор е кръвен син на братът на Черния кинжал Харм. Точно както си и ти. Тор се препъна в стария диван, разположен пред студената камина и се строполи на възглавниците. - Не. - Както казах, иди там и прочети. И после осмисли факта, че не само се изправяш срещу директните заповеди на Рот, но и имаш намерението да убиеш най-близкия си кръвен роднина. Нямаше представа колко дълго бе седял там. Беше твърде зает да пресява фактите от стария си живот, преди да тръгне за Новия свят, за някакви откъслечни спомени и знаци, някаква улика… или.. нещо. - Как така не съм знаел? – Той поклати глава. – Как нещо такова е пазено в тайна? - Кор беше отхвърлен от своята мамен при раждането. Баща му, твоят баща, направи същото. - Заради устната му. - Да. От това, което разбирам, той е живял с дойка, която е ненавиждала лицето му и се е отнасяла зле с него, докато един ден не си тръгнала. – Замълча за момент. – Той ми разказа, че е бил връзван извън къщата с вериги, където оставал през нощта. Като куче. Тор затвори очи. И сякаш усетила смяната в настроението му, Лейла заговори с не толкова рязък и ядосан глас. - Той не знае за теб. Доколкото ми е известно, никой не знае. Тор я изгледа остро. - И ти го пазиш от него? - Не, той знае, че разполагам с информацията. Но каза, че не я иска. Че не променя миналото и няма да повлияе на бъдещето. - Това… не променя стореното от него. - Не, но се надявам да промени твоите намерения. Тор потъна в мълчание. И като се взираше в празното пространство, беше трудно емоциите му да се опишат точно с думи като шок, тъга, гняв, скръб. По дяволите, шокът наистина ли беше емоция? И мамка му, дори не можеше да разбере защо изпитва нещо. С Харм нямаха близката връзка, каквато имат синовете с бащите, тогава защо имаше значение откритието, че баща му има друг син? Ами Кор? С него нямаше никаква връзка. Освен официалното обявяване, че ще убие копелето. Лейла беше права – решението наистина бе анулирано. Вдигна глава и се загледа в Избраницата. Лейла бе вперила поглед в него от мястото си до вратата, лицето ѝ бе сдържано като портрет, макар очите ѝ да блестяха малко по-ярко в подкрепа на думите ѝ. От словесната им битка в стил нокаутирай-и-завлечи-навън. - Съжалявам, - каза той тихо. – За това, което се случи преди малко помежду ни. Тя рязко тръсна глава. - Няма да се извинявам за това кого обичам. Всъщност съм благодарна, че това е моята съдба. Ако бях хлътнала по някой друг, нямаше да съм принудена да бъда толкова силна – и няма нищо нередно на този или онзи свят в това да откриеш, че имаш собствена сила. Амин, помисли си той. - Направи това, което е редно, Тор, - продължи тя. – Чуваш ли ме? Оправи нещата и се погрижи Кор да не е нараненият. - Не мога да контролирам целия свят. - Не, но можеш да контролираш себе си. Този урок и аз самата го уча в момента. Лейла веднага се върна в къщичката. Когато влезе през плъзгащата се врата, тя затвори след себе си и се заслуша. Кор още не се беше върнал и още по-добре. Тя не искаше той да знае, че се е досетила кой го е прострелял, или че се бе опълчила на един от братята в негово име. А после и цялата история с разкритието на информацията за неговия баща. Прескъпа Скрайб Върджин... ъ... Твърде-пристрастен-към-секса- Ласитър... тя се надяваше Тор да държи устата си затворена. Но тя направи това, което сметна за добре, за да осигури временно примирие с брата. Мъж, който познаваше болката от загубата на своята шелан и неродено малко, нямаше да убие собствения си кръвен брат. Просто нямаше. Спусна се надолу в мазето и влезе в банята с мисълта да си вземе душ. Но се спря, когато видя отражението си в огледалото над мивката. Все още бе облечена с робата на Избраница, която бе облякла, след като Кор замина, а белите гънки ѝ бяха толкова познати, колкото собствените ѝ коса и тяло. Посегна към връзката, отвърза колана и разтвори предната част на робата, оставяйки я да падне от ръцете и раменете ѝ. Държеше робата пред себе си и се замисли за всичките години, прекарани в носенето на униформата. Дори когато Фюри освободи всички, тя продължи да използва повече роби, отколкото нормални дрехи. Бяха удобни, лесни за движене и действаха утешително, също както малките деца търсеха своята любима играчка или одеялца. Освен това бяха и символ. Не само на миналото на расата, ала и на нейното минало. Лейла внимателно сгъна дрехата, ръцете ѝ докосваха с уважение. После я постави на мраморния плот и отстъпи. В сърцето си знаеше, че не бива повече да облича роба. Щеше да има други сложни кройки, които да ѝ напомнят за робите: дълги рокли, дълги палта, дори и одеяло, увито около тялото и спуснато по краката. Ала тя вече не беше Избраница, не само защото самата Скрайб Върджин вече я нямаше. Работата бе такава, че когато служиш на друг, когато живееш живот, определен от някой друг… не може да се върнеш към ограниченията, щом веднъж откриеш кой си наистина. Тя беше мамен. Любовница. Горда жена, силна жена, жена, която различаваше правилното от грешното, семейството от непознати, доброто от злото. Бе преживяла две раждания и току-що се бе изправила срещу един от братята, и щеше да повали и краля, ако се наложеше. Беше склонна да греши и понякога се объркваше, а от време на време загазваше. Ала щеше да оцелее. Така правеха силните. Срещна погледа си в огледало и сякаш за пръв път забеляза лицето си. Бе прекарала всички онези години в Светилището в очакване да бъде призована в ролята си на ерос, цялото ѝ съществуване бе подчинено на друг и в същото време безпочвено, защото нямаше Примейл, когото да задоволи. А после се бе препъвала и кръстосвала земята, когато тя и сестрите ѝ бяха освободени, и с бавни крачки плахо настъпваше в непознатия модерен живот. Бе изживяла отчаяния си период на нужда с Куин, а после бе изпитала тревогите, докато малките растяха в нея – по същото време животът ѝ беше разделен на две между очакването и Кор. А после? Раждането, което почти я уби, а сега и агонията от разпадането на семейството ѝ… и предстоящата загуба на Кор. И въпреки това все още бе жива и тук. И гледаше отражението си в огледалото. И за пръв път през живота си изпита уважение към това, което виждаше. Поклони се на отражението си и каза нежно: - Приятно ми е да се запознаем. Глава 55 И чао-чао. Когато Вишъс изтри още едно видео в ютюб, си помисли, че е като да стреляш по риба във варел. И беше толкова лесно да хакне акаунтите, че можеше да получи безплатно пуканки и млечен шейк за усилията. Следващото. И следващото. И следващото. По някакъв начин той трябваше да благодари за ефикасността на действията си на Джо Ърли, позната като Проклетият преследвач. Разделът ѝ с линкове бе истинска съкровищница към различни публикации, направени от дузина човешки същества. Така че след като приключи с разчистването в ютюб-вселената, щеше да продължи с Инстаграм, а после и с Фейсбук. Малкият пясъчник на Зукърбърг бе съвсем леко по-сложен за хакване и също като другите две платформи разполагаше с многобройни акаунти, но щеше да се справи с тях. И със следващата. И със следващата. Човече, този потребител, vamp9120, бе събрал тежко по обем съдържание, водещо право към него. Ви наистина трябваше да стои над тези неща. Все пак бе зает да живее живота си, вместо да подсилва проблемите си чрез гледане на спорт и ровене в интернет. По сателитното радио зазвуча Бруно Марс и той превключи на канал Шейд45. Не че не смяташе, че 24К е магическо радио, но просто ритмичната клубна музика нямаше място в плейлиста му тази вечер. Джийзи и Банкрол Фреш бяха друга работа. Просто перфектно. И когато музиката зазвуча от говорителите, той отпи глътка от Сивата гъска с лед, и се замисли дали да не си почине, за да свие няколко цигари от турския тютюн. След това щеше да вземе още една бутилка от половин дузината, поръчани на Фриц. И после щеше да се върне тук към... - Какво, по дяволите? – излая той. Навеждайки се към екрана, той се намръщи на картината, която виждаше. - Чакай, спомням си това, нали? Да, говореше си сам. Така се случва, когато съквартиранта ти, който също като теб тази вечер не е на смяна, чука своята жена от другата страна на коридора, а ти като някакъв тъп задник седиш в офис стола си пред къщата. Върнал видеото назад, Ви се загледа в развоя на събитията. Клипът бе заснет от сравнително висока гледна точка на някоя сграда в центъра на града, сякаш задника с телефона се намираше на трети или четвърти етаж в някой апартамент. Фокусът бе върху улицата долу и върху фигурата, която се придвижваше напред. Към градушката от куршуми. Фигурата бе Тормент. Куршумите идваха от убиеца, който се бе строполил на ъгъла на улицата. Сцената си беше чисто самоубийство. Ви не беше присъствал лично и не беше станал свидетел на пълната глупост, ала със сигурност бе чул за случката от няколко бойци. Беше по времето, когато Тор бе изгубил разсъдъка си и се стремеше да покаже на всички колко силно е желанието му да умре. Да, той отвръщаше на огъня на лесъра, оръжието му насочено напред, от цевите летяха един след друг оловните куршуми… но той нямаше бронежилетка, нищо не покриваше него и дванадесетте жизненоважни органа, които можеха да бъдат улучени. За бога, той искаше да го прострелят, и единствения начин да постигне по-добър успех, бе сам да насочи собственото си оръжие към себе си и да дръпне спусъка. И все пак оцеля... - Чакай… какво е това? Внезапно Вишъс разтърка очите си. Приближи се още повече до монитора. Зачуди се дали видеото не е снимано на някой тревист хълм. Някой друг стреляше от сградата от другата страна на пътя. Да… горе на покрива се виждаше фигура и тя… ъхъ, тя се навеждаше право надолу и изстрелваше куп куршуми по убиеца, който се опитваше да застреля Тор. Не беше никой от братята със сигурност. Ви би могъл да разпознае собствените си другари в гъста мъгла на миля разстояние и дори в този случай бе лесно да ги разпознае, макар видеото да беше на снежинки. Освен това, нямаше начин човек от техните да се намира на друго място – той щеше да стои от дясната страна на брата. Та кой, по дяволите, беше там горе? Не беше човек. Нямаше начин онези плъхове без опашки да са замесени в подобна ситуация по такъв начин. В битката не участваха кучета, така че защо рискуваха да бъдат арестувани? По-вероятно бе да се обадят на деветстотин и единайсет и да изчезнат... Когато телефонът иззвъня, Ви подскочи. Мамка му, не си спомняше кога за последно се сепна така, и то заради телефонно позвъняване. Но имайки предвид какъв механизъм бе задвижил… Гледаше как ръката му се пресяга за телефона. Беше го оставил обърнат надолу на бюрото и сега трябваше да събере известна смелост, за да обърне екрана нагоре. Когато видя кой звъни, отново включи на вълна работа. - Господарю, - с облекчение отговори. – Какво мога да направя за вас? Рот премина направо към въпроса – още една причина да го харесва. - Трябваш ми. Сега. - Разбрано. Къде си? - След пет минути ще съм във фоайето. - Само кажи, че няма да ходим в Дисни Уърлд и съм там. - Не, няма време за ваканция. - Добре. Ви затвори и тъкмо се накани да изтрие видеото и да изключи компютрите, но нещо го накара да запази видеото, затова той го записа. Не е като да нямаше свободно място на харддиска. Проклет да е, но чувстваше такова облекчение, че ще се заеме с нещо. Както по-рано вечерта, не каза на никого, че излиза, но този път защото Бъч и Мариса бяха твърде заети със себе си. Но все пак прати съобщение на най-добрия си приятел, а после се замисли дали да не пише на Джейн. В крайна сметка прибра телефона, въоръжи се и тръгна. Кор затвори телефона в къщата и тъкмо се канеше да съблече заетото яке, когато Лейла се показа от мазето. В мига, в който видя напрежението, изписано на лицето ѝ, съжали. - Извинявай, – каза той. – Знам, че закъснях. Тя изглеждаше изненадана, но просто поклати глава, приближавайки се към него. - Радвам се, че се върна. Тревожех се. Погледа ѝ се вдигна нагоре и той намрази тъгата в очите ѝ, особено като знаеше, че той е причината – и не за пръв път, откакто я бе напуснал, се презираше заради положението, в което я поставяше. - Ела тук, – прошепна той и я придърпа към себе си. Гушна я към гърдите си, близо до сърцето, и отпусна брадичка на главата ѝ. Можеше да остане така завинаги, но трябваше да ѝ каже някои неща. - Любов моя, – започна той, - Рот е... Точно в този момент плъзгащата врата се отвори и в малката кухня нахлу студен въздух. Пръв прекрачи прага Слепият крал, а по петите му вървеше Вишъс. - Позвъня, - каза сухо Рот. – И здравей, Избранице. - Просто Лейла, моля. – Когато Лейла заговори, всички я погледнаха. - Какво? – попита кралят. - Аз съм просто Лейла, господарю, моля. Кралят сви рамене. - Както искаш. Така, Кор, имаш ли готов отговор? - Да. – Кор хвърли поглед към Вишъс, който следеше всяко негово движение с диамантените си очи. – И се страхувам, че няма да ти хареса. - Казаха не, а? Жалко. – Сега кралят погледна към брата. – Предполагам, това означава, че ще ходим на война. Това бе изтърсено ей така, сякаш нямаше да има последствия, и Кор трябваше да уважи поведението на краля. Войниците воюваха. За това бяха родени и обучени. Ако Братството сметнеше, че от конфликта с групата от петима войници има някаква конкретна полза, то трябваше да пенсионират кинжалите си. - Не, - прекъсна го Кор, - не казаха не. Но няма да ти се закълнат. Вишъс заговори с нисък, агресивен глас. - Какво, по дяволите, означава това? Кор се обърна към Рот. - Заклели са се във вярност към мен. А аз се заклех пред теб. Ще те следват, но само защото съм положил клетва за вярност. И няма да ги води друг, само аз. Така ще стане. - Не е достатъчно, – отсече брат Вишъс. – Дори наполовина, задник. Кор свали ръкавицата си и показа дланта си. - Положих кръвна клетва. И тези мъже биха дали живота си за теб, Рот. Но само под мое командване. - Тук си адски прав, – излая Вишъс. – Когато избием... - Достатъчно, – прекъсна ги рязко Рот. Настъпи напрегнато мълчание и Кор усещаше напрегнатото тяло на Лейла до себе си. Нямаше да се опитва да я накара да си върви. Защото тя нямаше да се отдалечи от него, също какво войниците му нямаше да го изоставят. Застанал пред краля, Кор погледна Рот право в очите, макар мъжът срещу него да бе сляп. Наистина нямаше какво да крие, нямаше да се сбие с него, без увъртания и скрити мотиви, които да задейства. И независимо от изхода тази вечер, всичко щеше да бъде наред. Не се страхуваше от смъртта; Блъдлетър го бе научил. Бе открил какво е любовта и тя стоеше до него. Макар да бе подготвен да продължат разговора по-спокойно, все пак съдбата не беше в негови ръце. Така че се чувстваше спокоен, когато свали и другата си ръкавица. Когато се пресегна да хване Лейла за ръката, изглеждаше подходящо да я държи с тази ръка, която не му служеше при битките с кинжали. - Ти го вярваш, – отбеляза Рот. – Искрено го вярваш. - Да. Минал съм през войни с моите бойци. Последваха ме отвъд океана... Рот кръстоса ръце пред гърдите си и Кор нямаше как да не се възхити на огромните му мускули. Беше грамаден и смъртоносен, и същевременно с много цивилизовано съзнание. Ще види логиката в цялата ситуация, мислеше си Кор. И наистина, миг по-късно кралят кимна веднъж. - Така да бъде, – каза Рот и кимна. – Устройва ме... - Ти да не би да се бъзикаш... Ръката на краля се стрелна толкова бързо, че нормално око не можеше да проследи движението, и макар да не виждаше, той прецени правилно разстоянието и стисна за гърлото боеца. Дори не погледна към Вишъс, вниманието му остана насочено към Кор. Вишъс не се опита да се защитава, въпреки че трудно поемаше въздух и устата му с оформената около нея козя брадичка зяпна. - Как да не ти хареса, когато хората знаят мястото си, – Рот заговори стегнато на Кор. - Когато разбират в кой момент трябва да държат затворени проклетите си усти. Кор се усмихна. Донякъде двамата с Рот си приличаха. - Аха, господарю, – измърмори той. Рот отпусна захвата си. - Както казах, за мен е достатъчно. Но, както виждаш, момчетата ми ще се нуждаят от солидни доказателства. – Кралят потупа отстрани носа си. – Мога да те подуша. Знам, че вярваш в това, и като изключим миналите ни спречквания, не смятам, че си пълен тъпанар – нито пък вярвам дори за миг, че би поставил мъжете си на пътя на смъртта. - Веднъж вече го направи, – Вишъс ги прекъсна подигравателно. – Тогава Троу се озова при нас. - Звучи така, сякаш се е отървал от подходящия. Кор кимна. - Аха. Затова ви предупредих за него. Рот наведе глава. - Високо ценим информацията. И ще се оправим с него, след като уредим нещата с твоите хора. - Няма да има проблем, нали? – Вишъс настоятелно попита Кор. - Не. – Вдигна рамене. – Този мъж тръгна по свой път, който е несъвместим с вашия, следователно и с моя. Как смятате да се справите с него зависи от вас. - Тогава е решено. – Рот се усмихна, разкривайки огромните си зъби. – Но както казвах, моите момчета ще се нуждаят от някакво доказателство. Така че ще извършим добрата стара церемония по заклеване със свидетели. - Мислех, че ще извършиш церемонията с всеки поотделно, – каза Вишъс с нисък глас, докато внимателно отстъпи назад, далеч от обхвата на краля. - Шайката копелета няма да ни нападнат. – Рот тръсна глава. – Няма да се случи. Той ги държи на вериги, усещам силата в него. Мъж като него не може да бъде толкова спокоен без причина, прав ли съм, Кор? - Да. Няма да вдигнат оръжие срещу никой от Братството. Ще ги събера утре в полунощ и ще ги доведа където пожелаеш. Обаче не може да стане по-рано, защото няма как да се свържа с тях преди това. Не поддържаме връзка заради тяхната безопасност, в случай, че – той изгледа Вишъс – нещата тръгнат накриво. Разбираш. Рот леко се усмихна. - Да. Разбирам те. Значи е уредено... - Ами твоята безопасност, Кор? – каза гневно Лейла. – Как ти ще си в безопасност? Кралят реши да отвърне и заговори нежно: - Той ще е добре, не се тревожи... Лейла заобиколи Кор. - Защо не му кажеш как беше прострелян снощи. И от кого. Когато жена му прекъсна владетеля, Кор нарочно не смени изражението си. - Казах ти, любов моя, беше лесър... - Не, не беше. – Погледът ѝ се насочи към Рот. – Те го простреляха снощи. - Не, – Кор ѝ се противопостави и стисна ръката ѝ, опитвайки се да я накара да замълчи. – Беше само един лесър. В другия край на тясната кухня веждите на Рот се свъсиха зад тъмните очила и ледена вълна прекоси въздуха. И тогава той каза: - Ще те попитам само веднъж и гледай да ми дадеш честен отговор. Някой от моите мъже ли вдигна оръжие срещу теб, дори след като положи клетва пред мен? Кор срещна слепия поглед на краля и се опита да изглежда уверено: - Не, не са те. В този момент вече толкова силно стискаше ръката на Лейла, че бе убеден, че ѝ причинява болка, затова отпусна хватката си. Ала продължи да се моли тя да замълчи. Ноздрите на Рот се разшириха. Отново наклони глава. - Така да бъде. Утре в полунощ. Ще се срещнем в центъра на града, на пресечката на Петнадесета и пазара. Има празен склад. Не може да го пропуснеш. - Ще бъдем там в дванадесет и петнадесет. Ще се срещнем точно в дванадесет и ще ни трябва малко време, за да дойдем при теб. Рот пристъпи напред и протегна във въздуха ръката, с която използваше кинжала. - Ти и твоите мъже имате думата ми. Обещай, че няма да бъдат заплаха за моите момчета, и никой няма да бъде наранен. Кор хвана предложената ръка и двамата си стиснаха ръцете. - До утре, – отвърна на краля на Древния език. - До утре, – повтори Рот. Когато Рот и Вишъс си тръгнаха, изнизвайки се през плъзгащата се врата, Кор само се надяваше, че даденото от краля обещание ще бъде спазено. - Ще те убият, – каза Лейла с мъртвешки глас. – Няма да доживееш края на срещата. Кор я погледна. Мразеше, когато по бледото ѝ лице се изписваше страх, а тялото ѝ се разтреперваше. В тишината на спокойната къща искаше да легне до нея. Искаше да узнае как е разкрила истината. Искаше… да остане завинаги с нея. Но съдбата вече бе отговорила на последното му желание. Пресегна се с мирната си ръка, не с бойната, и докосна нежната ѝ буза. Погали долната ѝ устна с палец. Потърка жизненоважната вена, която пулсираше на врата ѝ. - Той не може да гарантира безопасността ти. – Проклинайки в отчаяние, тя извърна лице към дланта му и целуна закоравялата от войната кожа. – Не и когато става дума за Тормент и Куин. И ти го знаеш много добре. - Как? – въздъхна той. – Как разбра? - Има ли значение? Предполагаше, че няма. - Защо не каза нещо? – умолително запита тя. - Защо не каза на Рот? - Защото в крайна сметка няма значение. Сигурността по време на конфликт е илюзия, за която може да само да се говори, но не и да бъде обещавана. И той, и аз го знаем. Ако на някой от тях му хрумне да разреши проблем, който не съществува като отделен, никой няма да може да го спре. Свободната воля е вселенска истина, също като гравитацията. - Но не е честно. Не е редно. - Ето защо трябва сам да се защитавам и да не очаквам някой друг да го направи, дори и Слепият крал. - Кор, трябва да... - Шшш – каза той като сложи показалеца си на устните ѝ. – Без повече разговори за война. Има много по-добри начини да прекараме времето си. Той я притисна към себе си, завъртя ханша й, за да усети колко е възбуден, макар че и сама можеше да подуши. - Позволи ми да вляза в теб, – каза и я целуна. – Нуждая се от теб сега. Тя не отговори веднага и той ѝ даде време да разграничи надеждата от реалността, вероятностите от фактите. Тя бе умна жена, не толкова опитна в битките, ала в никакъв случай наивна. И в края на нощта тя осъзна, че независимо дали той ще оживее или ще умре на следващата вечер, не им беше писано да имат общо бъдеще. Ако оцелееше, щеше да замине за Древната страна, а тя щеше да остане в Колдуел. А ако умреше? Ами, най-вероятно той щеше да свърши в Дънд. - Обичам те, – прошепна най-накрая тя и отметна назад глава, готова за още целувки. - Завинаги. Кор приглади назад русата ѝ коса. - Ти си повече, отколкото заслужавам и всичко, което някога съм искал. Тогава той я целуна страстно и се опита да забрави, че времето им изтичаше. Обаче беше трудно да не мисли. Знаеше, че и тя изпитва същото. Глава 56 Вишъс и Рот пристигнаха обратно в задния двор на Братството и Ви клатеше глава. О, щеше да бъде забавно. Мда, точно така, докато те изкормят жив. Кралят се завъртя и беше толкова бесен, че почти излизаше дим от ушите му. - Кажи на онзи шибаняк да се качи в кабинета ми. - Всички ли искаш или само... - Тормент. Веднага намери този шибаняк, по дяволите, и го доведи при мен! Какво си е мислел, дявол го взел? Рот се отдалечи и се отправи към каменните стълби пред входа на имението, очевидно толкова гневен, че бе забравил, че не вижда. И да, за секунда Ви се изкуши да остави Господин Характер да разбере по трудния начин, че все още е сляп. Той го предупреди обаче, като скочи и хвана ръката на краля. - Млъквай, по дяволите, - промърмори той преди Рот да успее да се измъкне от него. – И травма на главата ли искаш редом с всички тези глупости? Беше като да се сгушиш до сух лед, настроението на краля беше толкова лошо, че превръщаше въздуха около него в арктически студен. Но поне Ви успя да го придружи през вестибюла и после към другата страна на фоайето. Обаче знаеше, че и след това е по-добре да го държи. Като отпусна хватката си около големия бицепс, той извади резервния си телефон и набра номера на Тор, докато Рот обикаляше с гръм и трясък около мозайката с разцъфващо ябълково дърво, отпуснал се в спомени и броейки крачките си, докато стигаше до най-долното стъпало... Зазвуча звънене. И не само в ухото на Ви. Носеше се високо над фоайето. Вишъс свали телефона си, а Рот започна да качва стъпалата по две наведнъж. - Страхотен момент, - промърмори Ви и се втурна да го настигне. Със сигурност Тормент седеше в един от столовете пред кабинета на Рот, сякаш бе видял бъдещето и знаеше, че ще го сдъвчат задето бе стрелял по Кор. И очевидно мъжът не се чувстваше особено добре за нещата, макар че дали беше защото не се бе подчинил на пряка заповед или защото му предстоеше овикване, бе трудно да се каже. Във всеки случай главата на брата беше сведена, раменете му – изгърбени, тялото му бе нетипично сдържано. - Няма нужда да отговарям на обаждането ти, братко, - каза той като затвори телефона. – Тук съм. Рот оголи зъби и изсъска. - Влизай вътре. Няма да се разправяме публично. Тор стана на крака и се подчини на заповедта, а Ви не поиска разрешение да се присъедини към двама им. Влезе право след Рот, затвори вратите и се облегна, хванал дръжките здраво. Рот не загуби и секунда. - Изключвам те. Тор поклати глава. - Какво? - Изключвам те от Братството. Край. Махам те, в действие е от сега. Дооооооообре. Не трябваше да става така, помисли си Ви. Не, виждате ли, Тор беше лепилото, което държеше Братството заедно. Като изключим времето веднага след като Уелси бе убита, той винаги бе от тези, които са стабилни и сигурни, тихата сила, която даваше опора на хората. - А ти млъквай, по дяволите. На Ви му отне минута да осъзнае, че Рот се обръща към него. Нямаше време да отговори обаче, защото Тор подхвана. - Прав е, Ви. Не се подчиних на пряка заповед. Стрелях по Кор снощи, когато го видях в града. Трябва да има последствия. Рот изглежда се изненада от лесното възприемане. Тор просто сви рамене. - Не беше правилно. Беше в пълен противовес с твоето нареждане и с това, което се надяваше да постигнеш. Предполагам, че предателството ми е семейна черта. - Какво? – попита остро Ви. Братът махна с ръка. - Няма значение. С Есен ще се изнесем още утре. Освен ако не искате да си тръгнем тази нощ. Рот се смръщи. После отиде към бюрото си, заобикаляйки диваните и после намери трона. Като се приведе към мястото на баща си, той изглеждаше невероятно изтощен и обхвана с длани лице и заразстрива очите си. - Защо? – попита той. – Какво, по дяволите, е толкова важно относно Кор? Защо не можеш да оставиш тези глупости? - Сега ще го направя. Това е всичко, което има значение. Нямам... интерес да преследвам за убийство. - Какво се промени? Тор просто поклати глава. - Нищо значимо. В цялостната картинка. Нещо сякаш зазвъня в тила на Ви, но нямаше как да го изключи и човече, това определено беше досадно, по дяволите. Но беше изморен и не само защото тялото му бе уморено от липсата на сън. Рот се приведе напред. - Слушай ме. Войната се приключва, толкова сме близо до това да сложим край. Не искам да има разсейване. Не искам да бъдете група твърдоглави задници и да преследвате петима идиоти, просто защото някога е имало политически спор, който е изисквал главата ми на поднос. Кор знае къде живеем. И не е направил нищо. Отседнал е с Лейла през последните четиридесет и осем часа и мога да усетя връзката им. Също така е напълно отдаден на този посредствен мир и на това да се разкара от Колдуел. Вече не съществува конфликт и не само защото аз го казвам. - Знам, - Тор се приближи до огъня и се загледа в пламъците. – Аз, ъ, моята Уелси щеше да навърши двеста двадесет и шест години преди три нощи. Малкото ми, което носеше, щеше да е на две години и половина. Просто мисля, че това ме застигна. - По дяволите, - въздъхна кралят. – Бях забравил. Братът сви рамене. - Това не извинява действията ми. Това, което направих, не е достойно нито за теб, нито за мен. Но ще кажа нещо... – той се прокашля. – Търсех някакво отмъщение от известно време и го открих в една неподходяща цел. Истинската мишена на гнева ми е съдбата и това не е нещо, което можеш да наръгаш или гръмнеш. Просто е... в някои нощи е по-трудно за приемане, отколкото в други. Рот се облегна на трона си и остави главата му да се опре на високата гравирана облегалка. След миг той посочи вратата. - Оставете ме. И двамата. Черепът ми ще експлодира, по дяволите, и изобщо не искам да получавам сметката за химическото чистене на тениските ви. Тор се поклони ниско. - Както искаш, господарю. И с Есен ще тръгнем... - Без да се обиждаш, - промърмори Рот, - но спри да говориш, по дяволите, става ли? Просто ме остави. Ще ви видя утре вечер... и вземете останалите братя. Вървете. Вървете. Навън пред кабинета на краля Тор се спря, когато брат му Ви затвори вратата и го погледна със сурови очи. - За твоя информация, - рече мъжът, - Кор отрече. Тор се смръщи. - Извинявай, какво? Ви запали една ръчно свита цигара и издиша дима сякаш беше псувня. - Бях там, когато Рот го попита кой го е застрелял и той отказа да те предаде. Знаел ли е, че си бил ти? - Да. - Кой още беше там с теб?- когато Тор не отговори веднага, братът се приведе и го посочи с цигарата. – Знаех си. И да кажеш на Куин да спре с глупостите или ще го направя аз. Не тая обич към Кор, не ми пука за него и шайката му копелета. Да мрат, да живеят, не ме интересува. Но Рот е прав. Цяло хилядолетие се бием, за да осъществим Пророчеството на Унищожителя за Омега и моментът узря. Вярно, няма нужда от разсейване. Стига с тези жалки глупости. - Не мога да контролирам Куин. Никой не може. Всички го видяхме преди няколко нощи, нали? - Този шибаняк. Трябва да се стегне. Ви погледна надолу по коридора, сякаш възнамеряваше да иде при мъжа, но Тор му се изпречи на пътя. - Аз ще говоря с него. Може да съм вън от Братството, но начинът ти на разправяне не струва. - Не съм чак толкова зле. - В сравнение с резачка за клони, вероятно не. Но в момента нямаме нужда от още някой, който да превърти. Всички са на път да откачат. Ви отново използва запалената си цигара като показалка. - Да оправиш тези глупости, Тор. Или ще го направя аз. - Ти си вторият човек, който ми казва това тази вечер. - Тогава се залавяй. И с тези думи Ви си тръгна и слезе по главното стълбище сякаш имаше някаква работа,... която включваше удушаването на някого, който го дразнеше. Когато Тор се увери, че наоколо нямаше никого, той отиде към коридора със статуите и закрачи надолу, подминавайки осакатените изображения на хора в бойни пози. Пред третата врата той почука леко и когато се чу отговорът, той отново се огледа в двете посоки. Като се вмъкна в спалнята на Куин – или по-скоро, тази, в която спеше Лейла, той затвори бързо вратата и почти я заключи. Куин беше над люлките на малките, правеше нещо с някаква бутилка. - Здравей, - каза той без да поглежда. - Трябва да поговорим. - Така ли? – братът вдигна поглед. – Уби ли го? - Не, но пък току-що ме изритаха от Братството. Куин се изправи и се обърна. - Какво? - Рот беше в пълното си право да го направи. - Чакай, значи Кор е изтичал като малък шибан страхливец при краля и... - Излъгал е. За теб и мен. Кор е отказал да ни издаде. Отказал е да каже на Рот какво сме направили. - Е, не е ли герой, шибанякът, - Куин се намръщи. – Но щом не ни е издал, кой тогава? - Лейла се е досетила. Дойде при мен... видяла е, че е бил прострелян и не му е повярвала, когато е казал, че са били убийци. Не отрекох пред нея. - А, да, светицата Избраница, - Куин отново насочи вниманието си към малките. – Доста е стриктна, а? Винаги готова да застане зад мъжа си. Колко жалко, че тази лоялност не е насочена и към нас. Тор поклати глава. - Не го прави, Куин. Аз може да съм изритан, но ти ще си там утре вечер. - Утре вечер? Какво ще има? - Братството и шайката копелета ще се срещнат. Ще го чуеш още утре след залез. Рот ще свика всички братя заедно и ще ви заведе, за да ви срещне с тях, за да бъдете свидетели на клетвите им с Кор. - Защо, по дяволите, да ми дреме за това? – братът занесе бутилката в банята и се върна, триейки ръце с кърпа. – Ако момчетата на Кор искат да се събират в кръг около копелето, не е моя грижа. Тор отново поклати глава и се почувства сякаш се беше качил на влака с главоболието на Рот: в рамките на около тридесет минути почти беше проявил насилие към жена за пръв път в живота си, беше открил отдавна изгубения си брат и го бяха изритали от Братството. Беше прекалено много информация за разбиране, прекалено много, за да я обработи. Всичко, което искаше, бе да намери Есен и да говори с нея, да й каже, че съжалява,... ала с любезността на шибаните му лоши решения, щеше да се наложи да си намерят друго място за живеене. Боже, това неговият живот ли беше? - Не го прави, - чу се сам как казва. – Моля те, аз го оставих. И ти също трябва да го направиш. - Не трябва да правя нищо, по дяволите, - братът посочи люлките. – Освен да се грижа за тях двамата и да опитам да убедя Блей да се прибере при мен и тях. Това е всичко, което дължа на когото и да е. - Включително Рот? Братството? Хората в тази къща? Куин замълча, а Тор посочи към ъгъла, където бяха дупките от куршуми, доказателствата за гнева на Куин очевидно бяха замазани и пребоядисани. - Всички си губят ума напоследък. И ето това става, когато емоциите се оставят на воля и логиката изхвърча през прозореца, а напрежението започне да ръководи нощта. Прав си, трябва да се грижиш за децата си. Така че го направи като не се докараш до гроба. Ако стреляш по Кор преди, по време или след срещата, много ще умрат. Може би повечето ще са копелетата, може би дори ще отстраниш Кор, но бронежилетките предпазват само торса и ако искаш да постъпиш правилно с двете си деца, дано се прибереш по изгрев. Защото ти гарантирам, че ще изгубим много и от нашите хора и една от жертвите много вероятно може да си ти. Куин отново се обърна към люлките и беше неуместно, напълно неподходящо, дори направо лошо, че водеха такъв разговор близо до такива невинни създания. - Това не са просто някакви си хора, - изтъкна Тор. – Няма да се срещнеш с братята в някой от кабинетите утре вечер и да си размятате някакви рапорти напред-назад. Отново ще го кажа, ще умрат хора, ако решиш да вземеш нещата в свои ръце. И ако това стане, ще ти се наложи да погледнеш тези две деца в очите някой ден, когато пораснат, и смъртта на всички със сигурност ще лежи на твоята съвест. Ще превърнеш баща им в убиец и ще поставиш Рот в ужасна позиция – отново, ако приемем, че оцелееш. Помисли си. Запитай се дали отмъщението си струва цената. Тор се обърна, за да си тръгне, но после се спря. - Някога почти станах баща. Беше задължение, което очаквах с нетърпение, за което се молех. Бих направил почти всичко, за да бъда, където си ти над тези две твои малки. Жертвата е относителна... и имаш много да губиш заради мъж, който няма значение за живота ти. Не бъди задник в това отношение, братко, просто недей. Глава 57 - Е, това по-скоро урежда нещата, нали? Троу стоеше над окървавеното легло, погледна към балона, както беше започнал да нарича сянката, и се усмихна. - Бива си те, а? Нещото помаха леко от мястото над килима и човек би предположил, че се радва на похвалата. Или може би не. Но едно нещо беше от значение: сянката не му беше отказала, когато й бе наредил да убие спътника на любовницата му и напълно осъществи задачата - нещото беше взело с охота кинжала, който Троу беше предоставил, беше го последвало надолу по коридора като куче стопанина си, а после, когато Троу отвори вратата и посочи към стария мъж, опрял се на рамката на леглото, смъртта бе настъпила по-бързо, отколкото един удар на сърцето. А това бе нещо, което хелренът вече не притежаваше. - Какво си направил! Зад него прозвуча крясък и Троу се завъртя в кадифените си чехли. - О, здравей, скъпа. Рано си станала. Преди любовницата му да отговори, Троу се спусна напред и я хвана за врата. Като започна да стиска, очите й се разшириха и талантливата й уста се отвори за писък без звук. Като я завлачи в спалнята, той ритна вратата и тя се затвори, докато жената посягаше към ръцете му и отваряше беззвучно уста като риба. Нещото се доближи отстрани сякаш беше любопитно и Троу отново му се усмихна. - О, колко мило от твоя страна. Но ще се справя. Като хвана лицето й, той направи бързо движение и прекърши врата й. После, за да избегне вдигането на шум, той бавно я положи на килима. Застанал над нея, забеляза, че тя носеше онази кукленска нощница, която той харесваше, тази с дантелената част и надиплената част, която едва прикриваше бикините й. - Каква срамота, наистина. Тя беше доста забавна. Троу изпъна копринения си халат. Единият му чехъл се беше изхлузил и за да поправи това, той прекрачи изстиващото тяло на жената и пъхна крак отново там, където трябваше. - Е, така е добре, - той погледна наоколо добре обзаведената спалня. – Знаеш ли, мисля, че ще се нанеса тук. Веднага щом се отървем от матрака. Само че после се сети за догените в къщата. Бяха поне четиринадесет. Щеше да отнеме време да елиминира групата и по-скоро щеше да е напразно. Добра прислуга се намираше доста трудно. А и освен това имаше задължения по сигурността и финансите, за които трябваше някой да се грижи. За щастие беше задействал кражбата на самоличност преди седмици, като се беше докопал до компютъра на хелрена долу, беше сложил проследяващи устройства на разни неща, беше си осигурил достъп до доста сметки, данни и разрешителни. За кратко обмисли варианта да даде изобр на персонала да остане. Но после погледна към бъркотията на леглото. Ако неговото сенчесто приятелче можеше да убива така? Беше логично предположение, че можеше да проработи и като шибана прахосмукачка. Щяха да са нужни повече обаче. Троу бе проверил в Книгата, за да разбере дали имаше начин за размножаване, който да се приложи към сянката, но изглежда ако Троу искаше армия, щеше да се наложи да ги направи един по един. По трудния начин. Много неудобно. А ръката му още се възстановяваше от прободната рана. Щяха да му бъдат нужни още припаси. И време. И... Уви, изглеждаше сурово, наистина, неблагодарно да се отчайва за нещо. Имаше пари. Имаше дом, който му харесваше. И имаше оръжие, по-добро от всеки пистолет, нож или юмрук. - Съдбата ми, - промърмори той в тихата стая – е в моите ръце. Троу вдигна длани,... ала когато почти ги потри една в друга, той се спря. Не искаше да се превръща в карикатура на злодей. Беше доста неподходящо. - Ела, - каза на балона. – Трябва да се преоблека и ти ще ми помогнеш. После трябва да излезем. Да изпробва играчката си срещу лесър щеше да бъде важно и нямаше причина да чака. Нещото се представяше достойно засега, но беше срещу почти напълно обездвижен и боледуващ от гериатрия. Ако ще се изправи срещу братята и бойците на Омега, или дори срещу шайката копелета, щеше да се наложи да се представи на много високо ниво. Точно когато Троу излезе в коридора, чу машината за полиране на пода долу. Ако някой от слугите намереше телата, щеше да настъпи хаос. И след като кралят приемаше на аудиенции хората в момента, Братството можеше да се надигне преди да е готов за тях и да провали всичко. За Бога, мразеше такива забавяния. Но един добър стратег разпознаваше, че има неща, които са нужни да стават последователно. Както при шаха, правеше се един ход, а чак после друг. - Хайде, - каза с отегчен глас на сянката. – Трябва първо да почистим къщата. И този път трябва да настоявам да го направиш по- внимателно. Не искам да съсипем някое от произведенията на изкуството или някоя мебел. А и освен това, каквато и бъркотия да направиш, ще трябва да си я почистваш. И с тези думи двамата се отправиха заедно към стълбите и към догена, който или която си вършеше работата на долния етаж. Розовият лист с предизвестие за освобождаване от длъжност, който щяха да им сервират, щеше да им причини голяма болка. Глава 58 Докато слънцето залязваше и мрак се спускаше над Колдуел, Лейла се размърда в леглото, което тя и Кор бяха използвали значително по време на деня. Опрян в гърба й, воинът се бе сгушил близо до кожата й, тялото му търсеше нейното, докато спяха. - Не мисли за това, любов моя, - промърмори той. Като се обърна в прегръдките му, тя започна да гали косата му. Лицето му. Раменете му. - Как винаги знаеш? Той не отговори на това, просто я целуна по врата. - Кажи ми нещо. - Какво? - Ако бях друг мъж, ако лицето ми беше различно, ако посоката на живота ми беше насочена към друг път, би ли... - Бих ли какво? Мина доста преди той да й отвърне. - Би ли се обвързала с мен както трябва? И би ли живяла под един покрив с мен... и да родиш моите малки и да ги отгледаш заедно с мен? Ако бях обущар или фермер, треньор на коне или пивовар, би ли останала до мен и би ли била моя шелан? Тя докосна горната му устна. - Аз съм твоя шелан сега. Той издиша и затвори очи. - Ще ми се всичко да бе различно. Ще ми се онази нощ, преди толкова много време, да бях избрал друг лагер, през който да мина, друга гора, която да прекося. - А на мен не. Защото ако не беше, каквото и да беше станало, никога нямаше да се срещнем. - Може би така щеше да е по-добре. - Не, - рече тя твърдо. – Всичко е както трябва да бъде. Като изключим частта, че той си тръгваше от нея. - Може би в бъдеще, - прошепна тя, - след като Лирика и Рамп пораснат и се грижат сами за себе си, мога да дойда да те намеря? След като преобразяванията им минат и... - Те винаги ще имат нужда от своята мамен. И твоят живот винаги ще бъде тук, в Новия свят. Въпреки че искаше да спори, знаеше, че той е прав. Щяха да минат десетилетия, докато малките са напълно независими и кой знае как щеше да се разие войната дотогава? Ако Рамп последваше стъпките на баща си и станеше Брат, Лейла нямаше да бъде спокойна, докато е на бойното поле, дори да е в Коулдуел. А през цял океан? Не можеше дори да си го представи. А ако и Лирика искаше да се бие? Имаше и жени в тренировъчната програма. Лирика преспокойно можеше да избере да вземе кинжала. Можеше да има две деца във войната. - Има доблест и в това да не се биеш за нещо, което не може да се промени, - каза той и я целуна по ключицата. – Остави го. Пусни ме, когато му дойде времето. - Но може би има друго решение, - макар че не можеше да си представи какво би могло да бъде то. – Ами ако... - Куин никога няма да се съгласи да бъда около малките ви. Дори Братството и кралят ви да приемат мен и моите момчета, бащата на сина и дъщеря ти никога не би ме допуснал в тяхно присъствие, а и ако не съм в живота ти, нещата между теб и него ще се успокоят. Или поне на това се надявам и за това се моля, че някой ден ще те приеме обратно в живота си. Но това никога няма да се случи, помисли си тя. Яростта на Куин не познаваше граници, нито имаше времеви диапазон. Някои неща, като мастило по пергамент, бяха незаличими. - Люби ме, - прошепна тя. С познат прилив на сила Кор се премести отгоре й, телата им бяха толкова привикнали едно с друго до момента, че членът му проникна в нея без да бъде нужно да се намества, просто се плъзна гладко. Когато той започна с тласъците, тя се замисли за секса, който бяха правили през деня. Обучението й като ерос бе излязло наяве по начини, които го бяха учудили, възбудили и изненадали – и той не се оплакваше. Ала в същото време не можеше да се каже, че времето беше радостно. И за двама им часовете таяха отчаяние, забързаност в докосванията и целувките, в проникването, сякаш някой бързаше да погълне, колкото може от една чиния преди да я отнесат. И все пак сега, когато Кор намери ритъма си и тя го подсили със своя собствен, това беше друг тип правене на любов. Дори не беше свързано със секса сам по себе си. Това беше моментът, в който душите им бяха най-близко до сливане, частите на телата им сякаш спомагаха сърцата им да се обединят. Точно преди тя да усети сладкогорчивото облекчение, прошепна в ухото му: - Ще се пазиш довечера, нали? Когато не й отвърна, тя не беше убедена дали беше защото бе започнал оргазмът му... или защото знаеше, че не може да й обещае подобно нещо и не искаше да я лъже. В Дупката Вишъс се облегна в мекия си стол и се зазяпа в картинката на компютъра. Комбинацията от пиксели, от светло и тъмно, сиво и зелено, тъмносиньо, беше заела, ооооо, осем часа, докато ги отдели и стигне до момента, в който можеше да различи добре толкова много от тях. А като погледна в лицето на мистериозния стрелец, онзи, който беше спасил живота на Тор в онази уличка преди известно време, можеше само да клати глава. - Твърде странно, по дяволите. Чертите бяха съвсем ясни сега, но да, тази осакатена горна устна на Кор беше нещото, което издаваше кой е. Без нея, можеше да се затрудниш да кажеш кой беше това, тъй като всички воини бяха с къса коса, смръщени чела и квадратни челюсти, които бяха често срещани като петачета в касичка. Общо взето неразличими. Но не, като добавиш тази заешка устна и получаваш предател. Който всъщност не беше съвсем предател, както се оказа... - Здрасти. Ви чу чуждия глас и бързо вдигна глава. Джейн стоеше пред него, престилката й беше намачкана, медицинските й чехли бяха опръскани с кръв, косата й стърчеше настрани сякаш се опитваше да избяга от мозъка й. Изглеждаше уморена, изстискана, сякаш прекарана през тръба. Той понечи да й каже нещо, но точно тогава телефонът му звънна. Когато видя кой му се обаждаше, почувства как кръвта му сякаш се изпари от главата му. - Може да вдигнеш, - каза тя с прозявка. – Ще почакам. Ви заглуши звъненето и чуваше единствено как сърцето му бие. - Не е нищо важно. Джейн отиде до кожената кушетка и се строполи при възглавниците в по-далечния край. - Не знам какво да правя с Асейл. Това е абсолютен психичен срив. Никога не съм виждала подобно нещо и не бих искала да виждам отново, - тя потри лицето си. – И не мога да му помогна. Не мога да го оправя. Ходих стотици пъти при Хавърс, претърсвах старите му случаи, говорих с него и колегите му. Мани се свърза и с хора от човешкия свят. Успяваме само да стигнем до задънени улици и това ме убива. Беше зяпнала пространството, докато говореше, очите й бяха унесени, сякаш отговаряше на разговори в главата си, търсеше непрекъснато за гледна точка или отговор, които можеше да е пропуснала. Тя замасажира без съмнения болящите я слепоочия. - Не мога да ти опиша колко е трудно. Да гледаш страданието и да не можеш да направиш нищо. Мобилният на Ви отново позвъня и той почти го заби в пода, като отново му изключи звука. - Сигурен ли си, че не искаш да вдигнеш? – попита Джейн. – Звучи спешно. - Какво мога да направя, за да ти помогна? – попита той. - Нищо. Просто ме остави да си легна. Не мога да си спомня кога последно си починах, - тя погледна към него. – Изглежда дори духовете имат нужда да презаредят. Дори като изрече думите, телесната й форма започна да изчезва, цветовете на устните и кожата й, дори дрехите, които покриваха безсмъртното й тяло, избледняха. Изчезваше право пред очите му. Тя каза и още няколко други неща, както и той, нищо разтърсващо света, всичко бе като изчислено, като например кога той щеше да излиза, кога тя щеше да се връща. И после тя стана на крака и закрачи към него. Той погледна нагоре, седнал още в стола си, видя как устните й се движат и заповяда на своите собствени да се усмихнат в отговор, въпреки че нямаше представа какво излезе от устата й. - Е? – настоя тя. - Какво? - Добре ли си? Изглеждаш странно. - Доста се струпа в момента. Нали знаеш, за войната. - Да, чух. Пейн и Мани си говореха за това. - По-добре си лягай преди да припаднеш. - Толкова си прав. Ала вместо да си тръгне, тя се протегна към него и прокара призрачната си ръка през косата му – и като го направи, той си помисли, че има причина да не обича хората да го докосват. И това беше вярно в толкова много варианти, освен в буквалния. - Обичам те, - каза тя. – Съжалявам, че напоследък не успяваме да прекараме много време заедно. - Няма значение. - Мисля, че има. Вишъс протегна облечената си в ръкавица ръка и отмести ръката й. Като се насили отново да се усмихне, той каза: - Ти си имаш своята работа. Аз имам моята. - Вярно е, и така не стигаме до никъде. Той ясно разбираше, че тя го каза уверено, по начин, подсказващ мисълта, че връзката-ни-е-стабилна, и като кимна, той също знаеше, че тя щеше да възприеме очевидното му потвърждение по същия начин. Обаче след като тя се оттегли надолу към спалнята им сама, той знаеше, че се съгласяваше с думите й по напълно различен начин. И това би трябвало да го натъжи. Ала той не чувстваше нищо. Глава 59 Когато някой започна да чука на вратата на Куин, той далеч не мислеше да стане от леглото и да отвори на този търсач на внимание. Имаше още един час преди да стане време за срещата в кабинета на Рот и преди почти сигурно да му сдъвчат задника там – също така може би да бъде изритан от Братството, както бе с Тор – и като оставим настрана, че бе успял да се изкъпе и облече, беше прекалено неспособен да прави каквото и да било друго. Като например да присъства на всеобща лекция. Или да прави каквото и да е друго, различно от дишане. Почукването стана по-силно. Той вдигна глава и оголи зъби, и понечи да изригне с едно „разкарай се‖... Ала вместо това стана на крака. Като се забърза, той отвори рязко вратата сякаш там стояха момичета скаути със списъци за отчети и бисквитки. В коридора стоеше Блей, изглеждащ толкова апетитно, че бе направо незаконно, тялото му бе обгърнато в кожа и оръжия, което и беше любимото негово облекло за Куин. Като изключим като беше чисто гол. - Нещо против да вляза? – попита той. - Да. Имам предвид, не, по дяволите, заповядай. Да, влез. Човече, ако беше малко по-внимателен и нежен, щеше да е като телена гъбичка. Блей затвори вратата и красивите му очи се озоваха върху люлките. - Искаш ли да ги видиш? – каза Куин, като пристъпи встрани, въпреки че не пречеше. - Да, искам. Блей отиде до там и въпреки че беше с лице в другата посока, Куин можеше да усети усимвката на лицето му, когато поздрави първо едното бебе, после другото. Ала когато отново се обърна, лицето му беше безизразно. Ето, че идва, помисли си Куин като отиде и седна на леглото. Отговорът за остатъка от живота му. И той знаеше, без да е наясно със специфичните детайли, че щеше да заболи. Блей бръкна във вътрешния джоб на коженото си яке. - Не желая това. Той извади документите, които Сакстън беше подготвил и сърцето на Куин направо спря. Нямаше особено какво да предложи, освен двете си проклети деца. Ако Лирика и Рамп не можеха да върнат мъжа наоколо, нищо не би могло... - Обичам те, - каза Блей. – И ти прощавам. За част от секундата Куин не можа да разшифрова сричките. И после, когато попи смисъла им, бе убеден, че не е чул правилно. - Ще го кажа отново. Обичам те... и ти прощавам. Куин се изправи и скъси разстоянието между тях със скорост, по- бърза от светлинната. Обаче го възпряха силни ръце преди да успее да целуне мъжа. - Почакай, - възпря го Блей. – Имам да кажа някои неща. - Каквото и да е, съгласен съм на всичко. Каквото и да е, всичко, вътре съм. - Добре. Тогава ще се сдобриш с Лейла. Куин направи крачка назад. После още една. Блей потупа документите със свободната си ръка. - Чу ме. Нямам нужда родителските права да ми бъдат дадени законно. Няма нужда да ми правиш подобни сцени – макар че оценявам чувството и честно казано, наистина ме убеди, че си сериозен за това, което каза. Но каза, че ще направиш всичко и те имам за мъж, който държи на думата си. Няма да се сдобриш с мен, докато не го направиш с Лейла. - Не знам дали мога да го направя, Блей, - Куин вдигна длани във въздуха. – Не се правя на задник. Просто... познавам се. И след като тя така ги изложи на опасност и лъга толкова време, за да го прикрие? Не мога да забравя това, дори заради теб. - Мисля, че трябва повече да се фокусираш върху това кой е Кор, отколкото върху това какво е направила тя. - Знам кой е. Това е проблемът. - Е, тъкмо говорих с Тор, който ми каза всичко... Куин вдигна ръце и закрачи наоколо. - О, хайде стига... - И наистина мисля, че трябва да премислиш нещата. - Няма да забравя какво се случи, Блей. Не мога. - Никой не те кара да го правиш. Докато Куин крачеше наоколо, реши, че тези разговори за копелето се превръщаха в омагьосан ден. Само че без Бил Мъри като във филма. Така че да, беше скапано. - Виж, не искам да споря с теб, - каза той като се спря и погледна през стаята към Блей. - Аз също. И не спорим, защото няма да го дискутирам повече. Сдобри се с Лейла или няма да се върна. - Какво, по дяволите, Блей... как може да превръщаш нещата между мен и теб в нещо, свързано с нея? - Превръщам ги в нещо, свързано с това семейство. С тях двамата, - той посочи към легълцата – и нас тримата. Ние сме семейство, но само ако останем заедно. Кръвта е нещо само до известна степен и след тези глупости, които са ти причинили родителите ти, ти би трябвало най-добре да знаеш. Ако не можем – ако ти не можеш да простиш, да обичаш и да продължиш напред, тогава аз и ти няма да се задържим, защото няма да стоя и да се преструвам, че се примирявам с това да се държиш негативно с дъщеря си, само защото прилича на своята мамен. Предизвика ме да ти простя за това, което направи – направих го. Сега аз очаквам да направиш същото спрямо Лейла. Блей се върна до вратата. - Обичам те с всичко, което имам и когато с Лейла ви се родиха децата? Ти ми даде цяло семейство. И си искам семейството обратно, цялото – и това включва Лейла. - Блей, моля те... - Това е моето условие. И ще го запазя. Ще се видим на бойното поле. Докато Кор се приготвяше да напусне къщичката точно преди полунощ, той остави своята шелан да провери коланите на бронежилетката му. Беше много стриктна, до степен, в която той имаше усещането, че ако можеше да се закопчае самата себе си за гърдите му, би го направила. Като улови ръцете й, той целуна пръстите й един по един. - Аз съм късметлия, да бъда така обгрижван. За Бога, мразеше тревогата й. Би направил всичко, за да я замени с радост – особено след като се опасяваше, че само й предстоеше още тъга. Ако оживееше след тази нощ, ако Братството се съгласеше с желанието на Рот, все пак пътят на тяхното пътешествие свършваше. - Боя се, че не мога да те пусна да си тръгнеш, - каза тя с разколебана усмивка. – Боя се... че не мога да понеса да си тръгнеш. Гласът й се пречупи и той затвори очи. - Ще се върна тук съвсем скоро. Той я целуна, за да не говорят повече за това и когато тя яростно отвърна на прегръдката му, той се опита да запомни всяка подробност на това как я чувстваше опряна в себе си и какъв вкус имаха устните й, и какво беше да усеща аромата й. Когато най-после се отдръпна, той се вгледа в светлите й зелени очи. Любимият му цвят, както се оказа. Кой да знае, че имаше любим? И после излезе и не погледна назад. Не смееше. Тръгна към плъзгащата се врата и можеше да надуши сълзите й, но все пак не се спря по пътя си. Вече нямаше как да спре нищо от това. Вратата не издаде звук, когато я отвори и мина през нея и той се постара да не се обръща, когато се извъртя, за да я затвори след себе си. Като продължи навън на блясъка от охранителните светлини на верандата, той отиде до далечния ъгъл на гаража. Там имаше една стара барака, достатъчно голяма, че да побере моторна косачка, и достатъчно висока, че да се събират вътре мотики и лопати. Като отвори нестабилната врата, пантите й издадоха скърцане в знак на протест. Той влезе в тъмнината, хвана косата и я метна на гърба си, като я закрепи с един обикновен възел с въже около гърдите си. Не искаше да я носи вътре в къщата при Лейла. Просто му се беше сторило неправилно. С ножовете и пистолетите, които вече имаше в себе си, той беше готов за война, независимо кой щеше да я донесе, дали лесър, дали брат. Затвори очи и се приготви да се дематериализира, за да се срещне с момчетата си и се помоли за две неща. Първо, да успееше да се върне тук и да види Лейла още веднъж преди да замине. И второ, Рот да има толкова контрол, колкото изглежда самият той смяташе, че има, над Братството. Странно как двете неща бяха пряко свързани. Глава 60 Тор седна сам в спалнята, която делеше с Есен и извади кинжал в ръцете си. Острието беше едновременно изработено и поддържано от Вишъс, оръжието беше постоянно остро, дръжката му перфектно пасваше в хватката на Тор. Беше немислимо да си представи, че никога повече няма да го развърти. Когато бе казал на своята шелан какво се беше случило и защо, тя се беше натъжила. Беше първият път, осъзна той, в който наистина я беше разочаровал... и като се има предвид, че все още беше само наполовина мъж заради нещата с Уелси? Това наистина значеше нещо. Поне двамата имаха къде да отидат. Хекс щеше да им даде да отседнат в хижата й през следващите няколко нощи – онази, в която той и Лейла бяха разговаряли. Тоооолкова се радваше да се върне там. Като завъртя ножа, той така изкриви черното острие, че светлината от лампата на нощното шкафче се отрази с малки отблясъци по острите краища. Беше се наканил да предложи на Ви да го полира малко... не че и на Тор му беше позволено да го прави. Братът така здраво се трудеше да поддържа оръжията, че се изнервяше много, ако някой опиташе да наточи острието си сам. Ала изглежда това беше под въпрос в момента... Добре, защо, по дяволите, шибаната песен на Саймън и Гарфънкел вървеше в шибаната му глава? Здравееееей, мраааак, стааари моойййй приятелюююю... - Начукай ми го. Трудно беше да се каже кое беше по-зле. Тази ужасна музика от шейсетте, която вървеше в мозъка му или фактът, че беше уволнен от единствената работа, която някога беше практикувал, която някога беше искал да върши, в която беше добър. Макар че, хайде стига, колко ли трудно е да работиш при фритюрника? Това можеше да очаква. И междувременно, красивата му жена беше долу в мазето с Фриц, опитвайки се да намери кашони за нещата им... Почукването на вратата му беше едно добре дошло разсейване. В този момент беше готов да свърши на Прозак и бонбони „Ем & Eмс‖, за да се справи с депресията, която го тресеше. - Влез? – може би беше доген с няколко кашона. – Ехо? Влез? Когато отговор не последва, той се смръщи и стана, за да отвори вратата. Беше обул кожените си панталони и кубинките, когато се обличаше, защото точно това и правеше. Може би сега трябваше да ги подмени с няколко жилетки и свободни старчески панталони в цвят каки, които се пристягаха на задника и стояха на мястото си, благодарение на тиранти. Да, понеже това беше доста секси... Отвори широко вратата и думите го предадоха. Там стоеше Рот, изглеждащ като крал, какъвто и беше, целият облечен в черно и обгърнат с колани. Зад него в полукръг Братството, Блей и Джон Матю стояха сякаш очакваха да започне война, всичките мъже бяха въоръжени и готови за битка. - Здравей, стари приятелю, – каза Рот и предложи ръката си. – Искаш ли да дойдеш на купона? Тор едва преглътна. - Какво, а... ъм... моля? Рот сви рамене. - Сакстън ми диша във врата с някакви правила и процедури на човешки ресурси. Очевидно в тези времена трябва да предупреждаваш хората преди да ги изриташ. Нали знаеш, да ги поканиш, да им предложиш преквалификация, да им избършеш задника, нали разбираш, такива неща. Преди да ги уволниш. Рейдж се подаде. - Освен това, нека си го кажем. Ти си най-разумният в групата. - Цял истински шибаняк, - добави някой.- А не наполовина като останалите от нас. - Четвърт, ако говорим за Рейдж... Холивуд се извъртя и стрелна с поглед Ви. - Добре, да ти го начукам... - С какво? Рот постави ръка на лицето си. - Исусе, вие ще спрете ли! – Смъквайки ръката си, той каза с изтощение. - Та, да поставим задника ти на изпитателен срок, какво ще кажеш? Чудесно. Много се радвам, че може да преминем нататък. Кралят го хвана и го дръпна в здравата си прегръдка. - Сега да вървим да оправим това нещо с Кор, окей? И Бет отиде да каже на Есен. Няма да има време да го направиш ти, трябва да вървим веднага. Зашеметен, но ставащ все по-малко объркан с всяка следваща секунда, Тор разтри очи и прегърна мъжки всеки от тях. Преди много, много време бе избран да се присъедини към Братството и нито веднъж не му беше хрумвало, дори при срещи със смъртта, че някога ще се озове в позиция да гледа отстрани. Но определено си беше заслужил това и още толкова много за това, което бе сторил. И въпреки че не можеше да съпостави тази принудителна почивка със загубата на любимата и сина си? Беше като напомняне, че съдбата не беше напълно жестока. С дрезгав глас той каза: - Да, добре. Да го направим. Последва всеобща радост и тежки потупвания по гърба. И да, искаше да отиде и да намери спътницата си и да говори с нея, но старият часовник долу в коридора започна да тиктака. Нямаше повече време. Беше полунощ. Братството и шайката копелета трябваше да опитат да сключат мир. И трябваше да отиде и да погледне брат си в очите. Ви прие обратно форма пред изоставения склад, подуши въздуха и остави инстинктите му да се надишат с количеството, което им беше нужно. Нормално. Между петнайсета и пазара беше добро място за тази историческа и потенциално опасна среща, реши той, старата, подобна на обор, сграда беше изоставена, с достатъчно потрошени прозорци, сякаш версия на отварящите се надолу за проветряване, че ако се наложеше да се оттеглят след като влязат, имаха пряк път до много изходи. Вървейки напред, от дясната му страна беше Рейдж, а от лявата – Бъч, и усещането, че беше възможно да се отправят към евентуален сблъсък, беше страхотно. Наистина искаше да се сбие с нещо и беше решил, че ако копелетата не излязат абсолютни задници, тогава след като всичко това приключи, той и братята му щяха да отидат и да си намерят няколко убийци. Или може би сам щеше да тръгне и да прави нещо друго. Което и да беше, знаеше, че не беше необходимо да се връща у дома за едни плътни шест часа и щеше определено да използва това време. По дяволите, наистина щеше да... Както и да е, помисли си той, като спря умствените си пристъпи. Нещо, за което не беше нужно да си гений като него, за да го знаеш, бе, че ако се впуснеш в битка разсеян, няма нужда да се тревожиш за нищо, защото ще се събудиш мъртъв на другата сутрин. Складът беше като клозет, голям четиридесет и пет хиляди квадратни метра, изоставена кошара, вътре нямаше нищо особено освен гниещите, ръждясали скелета и металният покрив, който беше като трошач на черепи за някой, който искаше да умре. Имаше доста врати и след като тримата минаха отстрани до сградата, която бяха избрали, и зачакаха сигнала да влязат, след като проверката вътре беше приключена от Фюри и Зи. С гръб, опрян в надупчената стена на сградата и с извадени и готови оръжия, Ви огледа мястото. Видимостта беше фантастична, нямаше дървета, които да пречат, нищо освен няколко изоставени сгради, отломки и наредени късове камъни, камъни и камъни, кварталът беше една похабена територия на индустриалната ера, която беше крепила тази част на града толкова дълго... Точно когато телефоните на всички зазвъняха, за да уведомят, че мястото е чисто, пет силуета се появиха, един по един, на празния паркинг отстреща на улицата. Ви извади телефона си и изпрати съобщение на всички: Виждаме ги. Наближават. Нямаше нужда да казва на Рейдж и Бъч какво, по дяволите, да правят и точно затова ги обичаше. Тримата просто закрачиха напред, пресякоха хрущящия сняг преди да прескочат пряспата на тротоара и да завървят по средата на пътя. Сякаш шайката копелета следваше същите принципи, и те, подобно на тях, се приближиха напред във формация, едрите им тела се движеха в унисон, оръжията им бяха извадени, но не бяха насочени, а Кор беше в средата. Двете групи се срещнаха по средата на пътя. Вишъс заговори пръв. - Добър вечер, момчета. Как я карате? Той не усети нито омраза, нито любов от бойците отсреща. Е, освен от мъжа в края – онзи в най-левия ъгъл излъчваше вибрации сякаш искаше да стане агресивен, но Ви остана с впечатлението, че това си му беше перманентно състояние и нямаше нищо конкретно общо със ситуацията. Ви не свали оръжията си, но не настоя те да се обезоръжат, макар че това адски много го изнервяше. Процедурата по сваляне на оръжията щеше да се състои вътре. - Готови сме да ви последваме, - каза Кор с ясно отчетлив глас. - Хубаво, - Ви срещна очите на всеки един от тях. – Ето как ще го направим, ясно? Ние ще ви придружим вътре. Ще се срещнете с всички и ще си направим малко парти с коктейли и ордьоври. После ще идем да гледаме едно представление и ще приключим нощта с пазар в Сакс и маникюр и педикюр. Звучи ли добре? Чудесно. Напред, копелета. Кор не се поколеба и Ви прие това като добър знак. А останалите го следваха по петите. Това той прие като още по-добър знак: ако тези момчета бяха готови да си покажат гърбовете, определено се виждаше доверието, което си имаха. Заставайки зад шайката копелета, Ви ги последва, отново прескочи пряспата, после мина през „поляната‖ от сняг и лед и отново стигна до вратата. Ви събра устни и свирна кратко. Веднага щом го направи, металната врата се отвори и Джон Матю я задържа широко отворена. Да поговорим за напрежение? Шайката копелета, като влязоха във ветровитото пространство, бяха спокойни, колкото затворници, отиващи към електрическия стол. Ала стояха на място, докато се озъртаха наоколо и никой не започна да стреля, а просто продължиха да вървят напред. Ви беше готов да се обзаложи, че и те набелязваха изходите, както бе направило Братството. Същите врати. Същите съборени греди. Същите потрошени прозорци. - Спрете тук, - каза им той. И те спряха. Време за шоу, помисли си Ви, като застана пред редицата. - Сега, господа, преди да повикаме краля, боя се, че трябва да ви помоля да се съблечете голи, - той посочи циментовия под. – Всичките ви оръжия долу. Ако се държите прилично, ще ви ги върнем. Ако не – ще кървите над тях. Глава 61 Сърцето на Тор биеше лудо, след като пристъпи от мястото, където стоеше срещу стената на склада. Трябваше да запази позицията си до западната врата, но не можеше да остане на място. Краката му го отнесоха неумолимо напред, очите му бяха върху Кор. - Къде отиваш? – Блей изсъска след него. - Малко по-близо. Стой там. Малко по-близо, ама друг път. Извървя целият път чак докъдето шайката копелета бяха подредени в центъра на пустия склад. Ви се обръщаше към тях, гласът на брата ехтеше през високия таван. - Точно там, - повтори той, докато кимаше към краката си. В задната част на съзнанието си, Тор знаеше, че това щеше да каже много. Ако копелетата възроптаеха срещу обезоръжаването или претърсването, тогава можеше да се обзаложи, че това беше засада като с Троянския кон. Но ако те... Един по един, всеки един от бойците на Кор спази заповедта, пускайки пистолети и ножове... и изритвайки ги в посока към Вишъс. Дори Кор свали огромната коса от гърба си и я предаде на Ви. - Искаш да помогнеш да ги претърсим ли? - Каза Ви. - Или дойде тук, за да ми дадеш друг слой блясък за устни? Отне момент да разбере, че Вишъс говореше на него. - Ще претърся. Когато братът кимна, и Бъч и Рейдж се втренчиха в копелетата сякаш мъжете бяха гранати с извадени зъбци, Тор отиде точно до Кор и го погледна в очите. Боже, защо не беше забелязал преди? Те бяха точно същия цвят като неговите. - Тор? - Ви каза рязко. - Какво правиш, мой човек? И тази челюст. Беше с неговата форма. Тъмната коса. Тази устна бе нещо разсейващо, което те кара да не помисляш за останалото, ала сега като се вглеждаше отвъд него? Тор усети тежка ръка върху рамото си. И след това гласът на Ви бе висок в ухото му. - Наистина предпочитам, ако някой прави нещо глупаво, да е един от тях. Нека не бъде някой от нас, нали? Кор отвърна на погледа му спокойно, без страх или агресия: той беше мъж, който бе покорен на съдбата си, без да се страхува от каквото и да беше пред него, и трябваше да уважаваш това. - Тор. Спомняш ли си цялото онова нещо с изпитателния срок? Тор кимна разсеяно, без наистина да чува нещо. Истината бе, че той се чудеше, откакто Уелси почина със сина му все още в утробата й, какво би било да поглежда в очите на кръвен роднина. Загубата на тази възможност бе още нещо, за което да скърби. Той никога не беше считал, че някоя нощ ще срещне взора на брат си. Кор заговори внимателно. - Какво ще направиш? Точно тогава Тор разбра, че не беше свалил пистолетите си. Но преди да можеше да поправи това, Ви каза: - Само да си наясно, ще те осведомя, че си жив днес заради него. Това привлече вниманието на Тор и той погледна към Вишъс. - Моля? - Намерих един видео клип на това копеле тук, защитавайки те от един лесър. Истинска класика. Гледах го на повторение с часове днес. - Почакай, какво? - Помниш ли, когато се опитваше да се превърнеш в мрежеста врата, хвърляйки се в дъжд от куршуми? Добри времена. - Ви завъртя очи. - Хей, имам една идея. Защо не го добавиш във Фейсбук и тогава можеш да очакваш деня, когато получиш пост за спомените си с него в добавка. Страхотно нещо. Направо като от шибания Халмарк. Сега или го обезоръжи, или се върни на шибаната си позиция. Тор знаеше точно за каква лудост говореше Ви, помнеше отлично момента, когато бе игнорирал собствената си смъртност и всички закони на физиката и беше излязъл пред огневата линия на врага. Мръщейки се, той каза на Кор: - Това вярно ли е? Когато копелето кимна веднъж, Тор издиша. - Защо? - Това не е важно сега, - отвърна копелето. - Не, това е всичко. Защо? Кор погледна към Ви, сякаш се опитваше да разбере дали братът щеше напълно да изгуби търпението си с всичко това. Твърде късно е за това, помисли си Тор. Но майната му, той можеше никога повече да не получи този шанс отново. - Защо? - настоя отново. - Бяхме врагове. Когато Кор накрая отговори, гласът му бе равен. - Ти беше толкова смел. Впусна се в тази престрелка без страх. Независимо от нашите позиции по онова време, не исках воин с такава смелост да бъде убит по този начин. В честен конфликт, да. Но не по този начин... Затова застрелях стрелеца. Тор примига и се замисли за всичко, което щеше да пропусне, ако беше умрял онази нощ. Есен. Възможност да бъде част от това посредничество за мир. Бъдещето. С ъгъла на окото си, той видя нещо да помръдва... Не, това беше просто Ласитър. Падналият ангел беше дошъл и това не беше изненада. Той беше като кварталния клюкар, който поглеждаше през оградата всеки път, когато се разиграваше драма. Тор оново върна вниманието си върху тези тъмносини очи, толкова наподобяващи неговите собствени. И тогава той снижи един от пистолетите си и пъхна другия обратно в кобура си. Протягайки ръката, с която използваше кинжала си, той предложи дланта си. Кор погледна към нея. След дълъг момент, копелето прие жеста... и двама братя стиснаха ръцете си за първи път. Въпреки че само един от тях го знаеше. От гледната точка на Куин в далечния ъгъл на склада, той наблюдаваше как нещата се развиват: как шайката копелета влизат в изоставената сграда, спират в средата, слушат Ви и се обезоръжават по негова команда. Всичко това бе планирано. Но после Тор пристъпи напред. Докато кубинките на брата си проправяха път към центъра, всички останали в цялото шибано място задържаха дъха си, но не и Куин. Братът нямаше да бъде глупак. От една страна не беше в природата му, а от друга, той имаше чест... - Я пак? – избълва Куин, когато Ви започна да говори и накрая завърши с това как Кор е спасил живота на Тор. О, той беше свидетел от първа ръка на този малък самоубийствен фарс, тази лудост. Това бе една от онези истории, за които Братството си говореше шепнешком, когато са пияни и е три следобед и никой друг не е наоколо, вход в каталога на миналото, което правеше толкова реална цената, която се плащаше за травмите от войната. Но какво, по дяволите? Как Ви се е сдобил със записа? От охранителната камера? Или от някой човек, случайно наблюдавал отстрани? Какво значение имаше... Когато една фигура се материализира от нищото точно до него, Куин почти дръпна спусъка, но русо-черната коса не можеше да се обърка. - Ти да не искаш да бъдеш гръмнат? - настоя Куин. С глас като на Дарт Вейдър, ангелът отвърна: - Оръжията ти са нищо срещу мен. - Дяволите да го вземат... Изведнъж лицето на Ласитър бе точно пред неговото и нямаше абсолютно никакви шегички в тези странно оцветени очи. - Приготви се. - За какво? В този момент Рот отново прие форма в центъра на склада, точно до Вишъс. И ето защо бяха избрали огромното празно пространство. Вземайки предвид слепотата на краля, нямаше какво да застане на пътя му, нищо, което да го спъне, нищо, което да го накара да се бори или да изглежда слаб, като се налага да разчита на братята да го доведат. Човече, помисли си Куин, докато оглеждаше огромните тела на копелетата. Не му харесваше да бъдат толкова близо до краля, дори да бяха обезоръжени. - Значи това наистина ще се случи, а? - Куин поклати глава към копелетата и Братството, стоейки толкова близо заедно. - Не смятах, че някога ще видя тази вечер, само това ще кажа. Когато Ласитър не отговори, той погледна натам. Падналият ангел беше изчезнал. Куин върна вниманието си и се заслуша, което не беше трудно. Гласът на Рот се разнесе като църковен орган. - Разбирам, че обетът, който сте дали, е към вашия лидер. Хубаво. Но той се закле във вярност на мен, което значи, че това обвързва всички ви. Има ли несъгласия? Един по един, копелетата изрекоха гръмко „не‖ и бе очевидно от начина, по който носът на Рот се разшири, че кралят тестваше техните миризми. - Много добре, - каза Рот. След това премина на Древния език. - По този начин заповядвам на това събиране, че те ще положат клетвата си пред лидера си в присъствието на краля, на когото той се врече. Продължете сега с подвито коляно, с наведена глава и вярно сърце. Без никакви разговори или колебание, един по един шайката копелета коленичи пред Кор, навеждайки главите си и целувайки кокалчетата на ръката му с кинжала. И през цялото време, Рот стоеше точно до тях, тествайки въздуха, търсейки, но очевидно без да намира каквито и да било уловки. Когато приключиха, Кор се обърна към Рот. Сърцето на Куин подскочи като погледна към лицето на мъжа. Въпреки че имаше доста разстояние между тях, той проследи чертите му, тези рамене, това тяло. Спомни си двама им, разменящи юмруци, борещи се в Гробницата. Помисли си за Лейла, бременна с Лирика и Рамп. И тогава чу гласа на Блей да му казва да се сдобри с Избраницата, така че да бъдат наред. Така че семейството им да бъде цяло. Така че на миналото да се гледа с логика, а не с емоция. С образа на малките си в съзнанието му, той наблюдаваше, докато Кор се наведе и подви коляно пред Рот. Рот извади черния диамант, символа на трона, пръстенът, който е бил на баща му и на бащата на баща му преди това. Пръстенът, който може би М. Р. ще носи някой ден. - Наведи главата си пред мен, - заповяда Рот на Древния език. - Вречи ми своите услуги от тази нощ нататък. Нека никога повече няма конфликт между нас. Куин пое дълбоко въздух. И после издиша, когато Кор наведе главата си, целуна камъка и каза, силно и ясно: - На теб аз вричам своя живот и своята кръв. Не ще има друг владетел над теб за мен, никога да няма конфликт между нас, докато гробът ми не прибере смъртната ми плът. Това е моята тържествена клетва. Куин затвори очите си и наведе собствената си глава. Точно когато лесърите влетяха през всяка една врата. Глава 62 Вратите на склада се отвориха в бърза последователност, бам! бам! бам! и убийците нахлуха, движейки се бързо. Беше най-лошият кошмар на Вишъс. И първото, което направи, бе да отиде към Рот. С голям скок той сграбчи краля и го покри с тялото си. Което беше като да задържиш див кон мирен на земята. - Ще останеш ли долу, по дяволите! – изсъска Вишъс, когато борбата започна. - Дай ми оръжие! Дай ми шибано оръжие! Изстрели. Псувни. Замахващи ножове. Всички контраатакуваха като братя, а копелетата се втурнаха към оръжията си, за да помогнат. - Не ме принуждавай да те нокаутирам! – изръмжа Ви като обгърна с ръце горната част на тялото на Рот и опита да премести тежестта си. – За бога! Като последва теорията, че не може да удържиш добър боец далеч от битката – дори животът на шибания глупак да зависеше от това, Рот всъщност провря краката си изпод двама им и се изправи, въпреки факта, че Ви беше обгърнал главата и врата му като шалче, извъртя тялото си с гръб и ритна с крака напред. Беше като затръшваща хватка от ада и общо взето се прекатури като джип над речно корито. Добрите новини? Изглежда щяха да тестват силата на шибаните клетви тази нощ – и изглежда удържаха на думата си: копелетата се биеха срещу убийците рамо до рамо с Братството и да, еха, бяха доста смъртоносни кучи синове. Но Ви нямаше намерение да остави безнаказано това превъртане на осморка. Имаше крал-идиот да опазва жив... Един куршум профуча точно покрай подскачащата му въртяща се глава, Вишъс го изпусна. - Ще се върнеш ли, по дяволите... - Простете, господарю. Ъъ? Ви погледна назад и видя как Кор се готвеше за скок точно до тях. - Но това не е безопасно за вас, - и с тези думи, главатарят на копелетата се метна на гърба на краля на всички вампири, хващайки бедрата на Рот в меча прегръдка и събаряйки мъжа долу на цимента. Което означаваше, че и Ви падна право с него... ... и се приземи толкова силно на главата си, че чу пукот и усети ужасяващо вцепенение, което се разля надолу по цялото му тяло. Със стон от болка, Ви усети как ръцете му се отпускат от собствената си хватка; въпреки че заповяда на мускулите си да останат стабилни, той ги почувства като безполезни на цимента. Лицето на Кор се появи над неговото. - Колко зле е? - Това ми е разплатата, - задъхано отвърна Ви – задето те ударих по главата в онова училище, нали? Кор се усмихна леко и после сведе глава, когато друг куршум профуча. - Онова ти ли беше, приятелю? - Да, аз бях. - Ах, значи имаш доста добри движения, по дяволите, – Кор стана сериозен. – Трябва да те преместя. - Рот? - Тормент го пое. Братът Тормент. - Хубаво, - Ви преглътна. – Слушай, скоро ще изгубя съзнание. Не ме мести. Може да имам счупен гръбнак и не бих искал допълнителни гръбначни повреди освен тези, които може би вече имам. Бореше се с вълната, която искаше да го вземе, зрението му ту се замъгляваше, ту проясняваше. - Кажи на Джейн,... че съжалявам. - Значи това е твоята спътница? - Да, другите ще знаят коя е. Просто й кажи,... не знам. Че я обичам, предполагам. Не знам. Невероятна вълна на тъга го отнесе в пълна чернота, звуците от битката, болката, леката паника, която дойде от мислите му „О, по дяволите, сега наистина го направих, попаднах в дълбоката празнота на нищото‖. Накрая Ви не толкова загуби волята да се бори,... колкото свали гарда си, за да оживее. Когато още една вълна от враговете им влезе през вратите, Куин свърши четвъртия си пълнител патрони... и когато полуавтоматичният му пистолет започна само да щрака вместо да стреля, той изруга и се заби до стената на склада. Изритвайки нещо празно, той зареди последния си пълнител и после се показа иззад вратата, която го покриваше, като си избра трима забързани убийци един след друг, гърчещите им се миризливи тела се трупаха като препятствия, заради които другите трябавше да забавят ход, за да ги преминат. Ала твърде скоро патроните му отново свършиха и той метна пистолета. Ставаше прекалено опасно за куршуми така или иначе, Братството се биеше наоколо заедно с копелетата, празнотата на склада вече беше проблем, тъй като сега нямаше къде да се прикрият... Отникъде изскочи острие на нож, но уцели точното място. Болното му рамо. Право в мускула. - Шибаняк... Точно когато се канеше да опита да метне напред убиеца, който не беше на мястото си, един от най-едрите, най-злите вампири, които някога беше виждал, се появи от нищото и заби лесъра в стената. И после... Оу. Божеееееееееееее. Като Джордж Такеи. Въпросното копеле оголи зъби и отхапа лицето на убиеца. Буквално, както Ханибал Лектър отхапа носа и голяма част от бузата до кост в онзи филм. И после като го изплю, заразкъсва каквото беше останало, докато не се появиха снежинки, валящи през черната кръв и тъкан. После мъжът захвърли нещото настрани, както човек хвърля остатъка от ябълка. Копелето се обърна към Куин, по брадичката му се стичаше чернота към гърдите и мъжът се усмихна сякаш беше спечелил Великото състезание на Нейтън. - Имаш ли нужда от помощ да измъкнеш този нож от плътта си? Изглеждаше абсурдно, че мъжът питаше нещо по толкова шокиращо цивилизован начин. Куин хвана дръжката, стисна зъби и издърпа острието от рамото си. От болката му се доповръща и той рече задавено: - Всъщност, щях да ти предложа едно хубаво вино кианти. - Какво? - Внимавай! Един убиец се задаваше иззад копелето и Куин се метна в действие, скочи и хвана ножа с доминиращата си ръка, която беше закрепена на това наистина адски болящо го рамо. За щастие можеше да борави с кинжала и с двете си ръце. Куин заби острието право в очната ямка на нападащия лесър и после го завъртя толкова здраво, че нещото се счупи и остана на място като че си беше у дома. Заедно с лесъра се приземиха здраво, точно когато рамото на Куин обяви, че му е достатъчно. Като се обърна и повърна, той го направи точно пред чифт огромни кубинки. Убиецът бе повдигнат от него и метнат като колело, сякаш шибаното лайно тежеше не повече от една проста гумена играчка. И после огромното жестоко копеле се наведе. - Ще те преместя в такъв случай, - каза той със забележим акцент. Куин беше метнат през рамо, което беше с размерите на къща, и после последва друсащото пътуване към един господ знае къде. Докато той и новият му най-добър приятел завинаги се залутаха, той успя добре да огледа какво ставаше, макар и с главата надолу. Братя, копелета си помагаха един на друг, работеха заедно, биеха се срещу общия враг. И ето го Кор, точно в средата... Сълзи запариха в очите на Куин, когато осъзна, че воинът, главатарят на копелетата, беше рамо до рамо не с кого да е другиго, а с единствения червенокос тук. Двамата се биеха гръб в гръб, движеха се бавно в кръг, разменяха удари и пробождания със стадото лесъри. Блей беше зашеметяващ, както винаги, а копелето не само не изоставаше. - Сега ще припадна, - каза Куин без да се обръща конкретно към никого. И като го каза, образът на любовта на живота му и мъжа, когото беше направил свой враг, избледня, приминавайки през границата между реалността и сънищата. Глава 63 Лейла крачеше около фонтана горе в личните покои на Скрайб Върджин – всъщност, на Ласитър, когато внезапно не беше сама и не само защото малките й бяха заспали под меките завивки под дървото, пълно с птици. Падналият ангел – сега властващо божество – се материализира от прозрачния въздух и първата й мисъл бе, че той бе носител на лоши вести. За цялото време, откакто го познаваше, никога не бе изглеждал толкова тъжен, кожата му – толкова бледа, почти сивкава, аурата му – така отслабнала, че беше просто бледо подобие на редовното си амплоа. Лейла изтича при него и едва успя, когато той падна на колене на белия мрамор. - Какво ти е? Ранен ли си? Дали беше отишъл на срещата между Братството и Копелетата? Дали нещо не се беше объркало... - Ласитър, - проплака тя като се строполи до него. – Ласитър... Той не отговори. Просто отпусна главата си в ръце и после се просна по очи на белия мраморен под, сякаш бе изгубил съзнание. Тя се огледа наоколо, чудейки се какво да прави. Може би да се обади на Амалия... Само че после той се завъртя по гръб и тя се зашемети от това, че видя сребърни сълзи да падат от очите му и да се плъзват като диаманти по камъка под него. - Не мога да го направя... не мога да върша тази работа... това не съм аз... - Какво става? – ахна тя ужасено. – Какво направи там долу? В отговор думите, които излязоха от него, бяха промърморени, толкова нечленоразделни, че й се наложи да се приведе по-близо, за да ги различи: - Войната трябва да свърши. И има само един начин Омега да бъде унищожен. Предсказано е. Пророчеството трябва да се сбъдне и това може да стане само по един начин. Когато очите му срещнаха нейните, от страха й стана студено. - Какво си направил? - Лесърите трябва да бъдат отстранени. Трябва да ги убият всичките и да отстранят и Омега. Войната трябва да свърши. - Какво си направил! - Те са мое семейство, - задави се падналият ангел като покри лице с ръцете си. – Те са мое семейство... Когато ужасяваща мисъл я осени, тя каза: - Кажи ми, че не си... - Убийците трябва да бъдат елиминирани. Всеки един от тях. Само тогава могат да тръгнат след Омега... Лейла падна внезапно и постави ръце на бузите си. Братята и копелетата на едно място. Клетва за вярност бе положена и приета. Така че ако Обществото на лесърите се появеше, двете други враждуващи страни да се бият заедно срещу общия си враг. - Ще умре ли някой от тях? – настоятелно попита тя. – Кой ще умре? - Не знам, - каза той с пречупен глас. – Това не мога да видя... - Защо ти трябваше да го правиш? – макар че вече беше споделил причината. – Защо? Очите й започнаха да се пълнят със сълзи и тя си помисли дали да не слезе на земята. Но не можеше да остави малките. - Защо сега? Ласитър спря да фъфли, очите му се фокусираха върху млечно бялото небе над тях... до степен, в която тя се зачуди дали той не можеше да види там какво ставаше долу. Като го остави така, тя се покатери до мястото, където Лирика и Рамп блажено спяха, напълно незапознати с това, което напълно можеше да променя животите им завинаги. Тя легна при тях на едно от меките одеяла, което беше сгънала, за да им е топло и удобно, и остави сълзите й да направят, каквото можеха. Би се молила. Ала спасителят на расата им не беше в състояние да слуша молби. Освен това, беше ясно, че той вече знаеше за какво ще го умолява тя... и споделяше страховете й. Беше очевидно и че от всички дарове, които можеше да даде и силите, които имаше, да подсигури, че нито един брат или копеле нямаше да падне в битка, бе невъзможно. Глава 64 Накрая битката в склада доказа, че войните в края на краищата бяха обект на същите правила за началото, средата и края, както и всичко останало на планетата. Предвестникът за края не беше тишината. Не, нищо не беше тихо в студената, създадена от човешка ръка пещера. Имаше прекалено много стонове и счупвания на циментовия под, бойното поле беше обсипано с тела, мърдащи се или не, въздухът беше плътно изпълнен с дим от оръжията и кръв. - Свърши ли? Когато Рот проговори, Тор разхлаби малко хватката си около краля. Но не съвсем. Държеше ръцете и краката си обвити около едрото тяло на другия мъж, двамата се бяха забили в един ъгъл, създаден, благодарение на единствените очертания на пространството в тази огромна гола сграда. Гърбът на краля беше опрян в стените, а Тор беше жив щит, защитаващ жизнените му органи, въпреки че Рот носеше бронежилетка. Невинаги правеха този трик все пак. А животът на Рот беше нещо, с което никой от тях не беше подготвен да си играе. - Е? – настоя Рот. – Не чувам повече борба. Главата на Тор бе извъртяна настрана и като се поизправи малко, вратът му изпука. Огледа наоколо и опита да идентифицира телата, но не различи нищо насред клането. Имаше двадесет и пет мъртви, може би повече, на цимента и навсякъде имаше черна и червена кръв. Наистина се страхуваше, че имаше жертви от Братството... От масата тела една самотна фигура се изправи. Беше покрита с кръв и се движеше трудно. И държеше оръжие. Но беше твърде задимено, за да се каже дали беше убиец, брат или копеле. - По дяволите, - въздъхна Тор. Не искаше да става да се бие и да остави Рот без защита, защото мъжът беше достатъчно глупав и вбесен на засадата, че спокойно можеше да стане и да опита отново да хване оръжията... Изсвирането, което отекна, беше като благословия. И Тор веднага свирна в отговор. Вишъс се завъртя в центъра на бойното поле и започна да накуцва към тях, походката му беше зле и едната му ръка висеше под ужасен ъгъл. Но той беше по-корав от всичко това, и решен да стигне до краля си... Не беше Вишъс. Когато фигурата дойде по-близо, Тор осъзна, че... беше Кор. Кор бе този, който идваше. Когато копелето беше в обсега им, бе напълно очевидно, че беше много лошо ранен, всякакви червени течности излизаха от раните, които изглежда бяха по всяка част на тялото му. - Трябва да изведем краля, - прошепна копелето с прегракнал глас. – Ще отида да разузная. - Чакай, - каза Тор и хвана мъжа за ръката. – Ранен си. - А ти си щитът на нашия крал. Твърде опасно е да бъде оставен така. Ако аз умра, няма да има значение. Ако той умре, цялата надежда на расата ни ще бъде погубена и Омега ще спечели. Тор зяпна в очите на кръвния си брат. - Ако успееш да излезеш, има подкрепление. На четири пресечки на запад оттук. Казано им е да не идват, освен ако не ги повикат. Не искахме да жертваме докторите. Кор кимна. - Ще се върна. И после с невероятна демонстрация на воля и сила, мъжът изчезна като дим във въздуха. Въпреки факта, че беше жестоко ранен. - Ще трябва да купим на този шибаняк златен часовник или нещо такова, - промърмори Рот. - Не получаваш ли това, когато се пенсионираш? - Мислиш ли, че отново ще се бие след всичко това? Тор зачака. И чакаше. И чакаше. И се опита да сдържа страха си, че хората, които обичаше, са мъртви или умират около него и той не се грижеше за нито един от тях. Каза си, че щом не чуваше куршуми или нещо от сорта, Кор може и да е успял да стигне... Звукът започна слабо, ръмжене в далечината. И после стана по- силно, и по-силно... и още по-силно, докато не се доближи толкова, че разтресе нестабилните стени на склада... Черният Мерцедес S600 изскочи насред пространството на около двадесет метра от мястото, където Тор и Рот се бяха вкопчили един в друг, отломки хвърчаха навсякъде, парчета метал удряха Тор по главата и раменете. Кор изскочи от задната седалка, Фриц свали прозореца до шофьорското място, сбръчканото му и увиснало лице бе изпълнено с тревога. - Господари мои, влизайте. Опасявам се, че човешката полиция скоро ще пристигне. Тор понечи да стане, но колената му не можеха да го задържат. Кор бе този, който хвана краля и само дето не го метна на задната седалка. - Започвам наистина да се изморявам да бъда обгрижван така, по дяволите! – изръмжа Рот. Тор беше следващият в списъка на Кор, копелето го хвана с удивителна сила и го подхвана. Но Тор нямаше да го позволи. Знаеше много добре какво следваше. Дръпвайки копелето за ръката, той се метна с него и изкрещя: - Настъпи газта, Фриц! Догенът със спортната кола удари здраво газта с крак и ускори, извъртя волана и със скърцащия звук на гумите, той ги завъртя така, че вратата сама се затвори. И после излязоха през друг изход, караха бързо и яростно, докато Мерцедесът изхвърча през външната стена на склада отново и се приземи в снега от далечната страна, сякаш беше откраднал нещо. Очите на Кор бяха широко отворени от шока, докато подскачаха на задната седалка. - Нямаше нужда да ме спасяваш. Тор се замисли за нещата за миг. И после реши – майната му. Кой знаеше колко бяха загинали там и дали Кор изобщо щеше да оживее, като се имаха предвид раните му? Както и дали Фриц щеше да успее да ги измъкне от центъра някъде на безопасно място? - Нямаше да изоставя брат си. Първоначално Кор беше решен да ре-интерпретира думите, които му бяха казани. Със сигурност имаше някакъв проблем с разбирането, макар че определено английският език си беше точен. - Извинявай... какво каза? Рот също се приведе напред, така че Тор беше притиснат като в сандвич между тях, и беше единственият, който седеше облегнат. - Да, - каза кралят, а двигателят изръмжа и те се размятаха наоколо. – Какво беше това? Братът погледна Кор право в очите. - Аз съм син на Харм. Както и ти. Братя сме по кръв. Сърцето на Кор започна да бие толкова силно, че главата го заболя. И после усети как очите му се впиват от самосебе си в лицето на Тор. - Очите, - каза братът. – Ще познаеш по очите. И не, аз също не го познавах особено. Знам само, че не е бил добър мъж. - Харм? – промърмори Рот. – Не, не беше. И това е всичко, което ще кажа по въпроса. Кор преглътна трудно. - Ти си... мой брат? И все пак, потвърждение наистина ли беше необходимо? Тормент беше прав, тези очи...бяха със същата форма и същия цвят като неговите собствени. - Да, - потвърди сурово Тор. – Аз съм твой кръвен роднина. Всякакви неща преминаха през ума на Кор, блясъци от образи, ехота от тъга, спомени на самота. Накрая, когато Мерцедесът достигна стабилна пътна скорост, която предполагаше, че са на магистралата, той успя само да сведе поглед и да се умълчи. Когато на човек му се предоставеше нещо, което беше едновременно тайно желано и невероятно неочаквано, когато внезапното откритие сякаш пробиваше дупка в живота на човек, често отговорът беше шок, подобен на този, когато човек е сериозно наранен. Или може би просто беше така. Сериозно ранен и губещ умствените си функции. Мълчаха през останалата част от пътуването, накъдето и да отиваха, и Кор прекарваше времето като гледаше през затъмнения прозорец, докато кървеше върху самия себе си, седалката и... брат си. По някое време по-късно, сякаш след цял живот, започнаха да спират и тръгват, спират и тръгват, спират и тръгват. И накрая спряха напълно. Рот веднага отвори вратата си, сякаш кралят знаеше, че където бяха, бе безопасно и Тор последва водача им от задната врата. Кор понечи да отвори своята врата... Ръката му се хлъзна като безполезна по дръжката. Дори и при втория опит. Тор му отвори и се приведе вътре. - Ще те излекуваме. Хайде. Братът – и кръвен брат – протегна ръката си и Кор заповяда на тялото си да се задвижи. Но то се бунтуваше. Изглежда имаше... Надигащо се замайване го накара да се почувства сякаш щеше да изгуби контрол над стомаха си, ала поклати глава, за да го разкара и настоя плътта му да му се подчини. И този път стана. Потрошеното му, набито, простреляно тяло успя да стане от задната седалка и да тръгне напред. За една крачка. Като се строполи, две силни ръце се сключиха около него и здрава хватка му попречи да се удари в пода на нещо, което изглежда беше гараж. Тормент лесно пое тежестта му. - Държа те, - чу се грубото му потвърждение. Със секващи серии непохватни движения, Кор се хвана за раменете на мъжа и леко се измести. Срещна очите на Тор и прошепна: - Моят брат.. - Да, - каза другият мъж прегракнало, напиращите сълзи правеха сините му очи да изглеждат като два сапфира. – Аз съм твой брат. Беше трудно да се каже кой кого прегърна, но внезапно и двамата се държаха един друг, воин за воина. Имаше много последици от тази нощ, които Кор беше очаквал, много непредвидени обстоятелства и възможности, че той, като всеки добър лидер, бе оценил и преценил. Ала да открие семейството си никога не беше присъствало в радара му. И макар че баща му не се беше оказал смелият воин на гърба на кон, който идва да го спаси,... родният му брат определено бе поел ролята с готовност. Глава 65 Когато Кормия се появи в двора, Лейла моментално стана на крака. - Кажи ми. Ласитър отдавна си беше тръгнал, изчезвайки в дъжд от златни искрици, оставяйки я сама с ужаса й. Избраницата беше като полудяла. - Трябва да тръгваш сега. Те се нуждаят от кръв и им дадох колкото можах. Аз ще остана с малките. Двете се прегърнаха и Лейла потегли, тръгна между двете царства забързано и прие форма пред имението, тъй като не можеше да влезе вътре заради стоманената мрежа. Не усети студа, докато тичаше нагоре по предните стълби, отвори широко тежката врата на коридора и се хвърли пред охранителната камера... и докато чакаше, й се искаше да закрещи. Бет отвори вратата. - О, слава богу, - възкликна кралицата и я прегърна силно. – Върви, веднага върви в тренировъчния център. Всички са там. Лейла тръгна и викна през рамо. - Някой умря ли? - Не още. Но, о... просто върви. Трябва да изчакам Рот и после отново да го заведа долу. Лейла мина през подземния тунел и после от другата страна в тренировъчния център за рекордно време,... ала веднага щом нахлу в коридора, тя се спря рязко. Миризмата на кръв беше поразителна, както и броят на мъжете долу на пода с различни по степен наранявания и рани. Не бяха само братя. Всъщност... това, което забеляза, бе, че всички воини на Кор бяха наредени рамо до рамо с Братството. Елена, медицинската сестра, и останалите Избраници се грижеха за тях. Докато Мани и Доктор Джейн без съмнение бяха в операционната. - Тук съм, - каза тя на никого конкретно и на всички едновременно. В ума си им крещеше, настояваше да знае какво се беше случило с Кор, тъй като не го виждаше и не можеше да го усети, а това я ужасяваше. Все пак отиде до първия ранен, на когото попадна, нави ръкава си и подаде китката си. Разпозна мъжа. Беше един от воините на Кор. Зайфър поклати глава към нея. - За мен е чест, свята Избранице. Но не мога да пия от вената ти. - Трябва, - каза тя. - Не мога. Ти си жената на моя лидер. По-скоро ще умра, отколкото да узная вкуса на кръвта ти. Една от сестрите й се появи. - Аз ще го нахраня. Иди при Рейдж. И Лейла го направи, предлагайки вената си на него. Когато братът получи това, от което имаше нужда и й благодари, тя отиде до следващия мъж. Но той беше копеле и също поклати глава и й отказа. - Не бих могъл да вкуся кръвта ти. Ти си жената на моя лидер. И така продължи по цялата редица, докато не се фокусира само върху Братството и дори не опита с другите. Толкова много рани, някои бяха толкова дълбоки, че можеше да види под тях и това я ужасяваше. И през цялото това време тя се тревожеше за Кор и се ужасяваше от това, което Ласитър бе направил и се молеше никой да не беше загинал. Тъкмо понечи да отиде към Фюри, който имаше нужда от още веднъж, тъй като раните му бяха толкова дълбоки, когато усети как някой здраво я хваща за лакътя. Тя погледна нагоре и лицето на Тор бе мрачно. - Кор има нужда от теб. Веднага. Лейла се изправи толкова бързо, че й причерня и Тор се наложи да й помогне надолу по коридора. - Щеше да се гордееш с него, - каза Тор, когато стигнаха до затворената врата на втората операционна. – Беше невъобразимо смел и точно той измъкна Рот от там. - Така ли? - Да. И той знае. За него и мен. Казах му, защото... защо не, по дяволите, след нощ като тази? Тор отвори и Лейла ахна. Кор лежеше на операционната маса, коремът му беше срязан, вътрешностите му се показваха... и все пак беше в съзнание. Той извърна глава и опита да се усмихне. - Любов моя. Гласът му беше толкова дрезгав и о, кожата му беше толкова бледа. И все пак опита да седне. Тонът на Мани беше остър. - Добре, така не става. Не и докато ти зашивам корема. - Не гледай, – заповяда й Кор. – Не гледай към тялото ми. В ярък проблясък, тя си спомни как той не искаше да си свали дрехите в нейно присъствие. Лейла се затича към него и протегна китката си към устните му. - Пий. Пий от мен. - Направихме го веднъж – той се смръщи и се закашля, - веднъж преди, когато умирах. Нали така. - Два пъти всъщност. И двата пъти беше по-студено, - каза тя през сълзи. – О, Боже, не ми умирай. Не тази нощ. Никога. - Ти си най-красивото нещо, което някога съм виждал – очите му бледнееха, светлината изчезваше. – Предоставял съм тялото си и на други, но с теб бях като девственик, защото душата ми не беше отдавана на никого. Само ти... само ти ме имаш... Една машина започна да писука. - Някой по-добре да започне да оказва първа помощ! Тор се приближи веднага и като сви заедно ръце, каза: - Обдишай за него! Обдишай за него! Макар че сърцето на Лейла биеше лудо без контрол и се чувстваше сякаш не можеше да стои на крака, тя сключи устните си с тези на Кор и издиша голямо количество кислород в белите му дробове. И после Тор започна масажите на гръдния му кош с ръце. - Обдишай! Сега! Тя отново се наведе надолу и издиша колкото можа. И все пак звуците продължаваха да писукат... - Отново! – извика Мани, докато окървавените му ръце в ръкавици работеха бързо с конците и иглата. Глава 66 Когато Куин се съвзе, за минута той си помисли, че отново се е върнал към началото на кошмара и че отново си представя как Блей седи на стола срещу него в болничната стая. - О, слава богу. - Какво? – измънка Куин. Блей скочи и се втурна към него, макар едната му ръка да бе с превръзка през рамото, а и куцаше, сякаш някой беше изтървал кутия с инструменти върху крака му. Куин тъкмо щеше да го попита дали е добре, когато красивите устни се долепиха до неговите и ароматът на обвързването нахлу в ноздрите му – и да, по дяволите, това беше много по-добре от фантазията… - Ауч! Куин изстена, ръцете му отново се отпуснаха на леглото и болката, нажежена до горещо и дълбока като океан, подпали цялата му дясна половина. Блей се отдръпна и се усмихна. - Погледни от добрата страна. Най-накрая рамото ти е наместено. Когато зашиха раната от ножа, решиха да прегледат и ставата и се погрижиха за ставната течност. На Куин му отне известно време, но отвърна на усмивката. - Две в едно. - Точно, с един куршум – два заека. Обаче после стана сериозен. - Изгубихме ли някого? - Не и от нашите хора, но има много наранявания за лекуване. Това си беше почти клане. - Ами техните. Копелетата? Блей погледна настрани. - Кор не е много добре. И ако мислиш да кажеш нещо по въпроса, по- добре недей. Точно той измъкна Тор и Рот. А Лейла е в коридора и храни хората, за твоя информация – и не искам да чувам коментари и за това. Случаят е спешен. Куин затвори очи. - Толкова се радвам, че ти оцеля, – прошепна Блей. – Щях да умра след теб, ако не беше оживял. Отворил очи, Куин изтърси: - Съжалявам. - За какво? - Не знам. – Той кимна към машините около леглото. – Това помпа за морфин ли е? - Аха. - Мисля, че дрънкам глупости. - Няма проблем. Дрънкай колкото си искаш. Блей седна предпазливо на ръба на леглото, а Куин усети, че взима ръката му в своята и в отговор леко я стисна. Останаха дълго така, загледани един в друг. И да, очите им се пълнеха със сълзи, а гърлата дращеха, ала сърцата им бяха пълни, толкова пълни. - Никога повече не искам да съм без теб – каза Куин. – Нищо не си струва, ако не си до мен. Усмивката на Блей бе прекалено скъпоценна. - Не мога да не се съглася. Мъжът отново се наведе и погали устните му веднъж. После още веднъж. - Ммм, знаеш ли за какво нямам търпение? – измърмори Куин. - Да пикаеш без катетър? - За секса за сдобряване. – Куин притвори очи. – Всъщност те искам още сега. Лицето на Блей се изчерви и подейства още по-възбуждащо на Куин, вързан към системата с опиум. - Тогава си почивай, – каза провлачено мъжът. – И приемай много течности. Имаш нужда. Вишъс повдигна клепачи и за миг се зачуди къде е. Белият таван над него не издаваше много и... Лицето на Джейн, точно над неговото, го изненада толкова силно, че той се дръпна и потъна във възглавниците. - Здравей – каза тя с треперещ глас. – Ти се върна. - Къде съм ходил… - Господи, гърлото го болеше. Дали не го бяха интубирали? – Какво се случи? И въпреки това, макар да попита, кървавата сцена в склада изникна в съзнанието му… как пада и удря главата си, а после легнал парализиран на пода, докато оръжията продължават да стрелят. Съдейки по болката по цялата долна част на тялото, той стигна до няколко заключения: първо, всъщност не беше парализиран, и второ, бе прострелян на няколко места, попаднал под кръстосания огън, и трето... - Почти те изгубихме, – каза Джейн, а горско зелените ѝ очи блещукаха от сълзите. – От два часа съм в тази стая и се моля да се свестиш. - Два часа? Тя кимна. - Веднага щом приключих с операцията, дойдох… - Тя се намръщи. – Какво не е наред? Боли ли те? Искаш ли малко морфин? - Защо…? Когато тя избърса с пръсти под очите му, той осъзна, че е заплакал – и в мига, в който го усети, той преглътна емоциите си и ги подчини. Без плакане. Не. Нямаше да го позволи. - Чакай, ще повикам Елена. Джейн прекоси стаята и се наведе през вратата по-бързо от удар на сърцето – което всъщност не говореше много. А когато я чу да настоява да му осигурят повече лекарства и после започна да отговаря на въпроси за състоянието на другите, всичките му болежки изчезнаха. С изключение на тази в гърдите. И точно тя нямаше да се повлияе от никакви медикаменти. Гледаше я как се накланя още повече и кима на някого, а след това излезе от стаята. Точно когато вратата се затваряше, тя погледна през рамо с очи, изпълнени с тревога. - Веднага се връщам. Не, помисли си той. Не мисля, че ще се върнеш. Както бе поискала, пет минути по-късно Елена пристигна забързана с шишенце и игла за системата. - Хей – каза тя с топла усмивка. – Джейн проверява няколко превръзки. Не искаше да я чакаш. - Всичко е наред и това не ми е нужно. - Тя каза, че имаш внезапни болки. Като изпъшка силно, Вишъс седна и пусна краката си да висят от леглото. Започна да сваля системата си и Елена подскочи. - Какво правиш? - Изписвам се. Но не се тревожи, няма да те питам за всичко, защото смятам, че до момента имам достатъчно тренинг. Сега искам малко уединение, ако нямаш нищо против. Освен ако не искаш да гледаш как си махам сам катетъра. - Какво ще кажеш да извикам Джейн? Жената тръгна към вратата, а той каза: - Там има повече пациенти, отколкото можете да приемете, и предполагам, че леглото ще ви трябва. А и жизнените ми показатели са стабилни, вече оздравявам, и някоя Избраница трябваше досега да е преминала и да ме нахрани. Наистина мисля, че е жизненоважно да разпределиш времето си правилно, вместо да го губиш в опити да ме разубедиш да си тръгна – или пък да притесняваш Джейн, когато има по-важни пациенти, които да преглежда. Точно по разписание Мани надникна през вратата. - Хей! Я виж ти – вече почти стоиш прав. Слушай, Елена, трябваш ми веднага. Ви хвърли на жената поглед в стил „Казах ти―. А после я чу как проклина и тръгна, и разбра, че е осъзнала неопровержимата му логика. Да извади катетъра бе гадна работа. Членът му не беше използван много в последно време и наистина не забеляза неуважението, с което най-после отново го докосна. Надигна се от леглото на крака, хвана болничната си пижама отзад и тръгна. Копелетата бяха в коридора и всички имаха наранявания. Не видя никой от братята си, ала долавяше стелещата се миризма на кръвта им и заключи, че са отишли в имението да се възстановяват. Или поне тези, които не лежаха в болничните легла. Не откриваше Джейн. Пристъпваше напред и кимаше на копелетата, ръкуваше се с подадените ръце и посрещаше с кокалчета стиснатите за поздрав юмруци, защото битката, в която се биха задружно, ги сближи много повече от всяка официална клетва или падане на коляно пред когото и да било. Странно, дивеше се той, така се кове стомана. Вземаш желязо, нагряваш го до червено и премахваш всички примеси. Това, което остане, е чистата, незамърсена сила. Както когато две групи бойци изоставят ненужния конфликт и се обединяват, за да създадат общ фронт срещу враговете и заедно са способни на много повече, отколкото биха постигнали поотделно. Продължаваше да се движи и му се стори, че чува гласа на Джейн зад гърба си. Чуваше го. Тя говореше с Мани и си разменяха информация. Ви си помисли за миг, че тя ще забележи, че си отива, и ще тръгне след него. Но тя не го направи. Ама разбира се, мислеше си той, докато куцаше покрай кабинета на път за тунела, не съм изненадан. Глава 67 - Събуди се, любов моя. Когато дълбокият глас погали слуха ѝ, очите на Лейла се отвориха и тя се изправи седнала в стола, за да застане очи в очи с Кор. - Ти си жив! – възкликна тя. После забеляза всичките кабели и тръбата на системата, разкачена и висяща от ръката му. – Защо, за бога, си станал от леглото... - Шшш – каза той. – Хайде. - Какво? - Тръгваме си. - Какв... Той кимна и се изправи. Бе покрит с превръзки, още облечен в болничната пижама и блед като призрак, ала погледът в очите му ѝ даваше да разбере, че няма да послуша нищо от това, което ще каже. Те наистина си тръгваха. - Къде отиваме? – попита тя, като стъпи на крака. - В къщата. Там ни чака кола. - Но не трябва ли да останеш тук, където има лекари... - Просто искам да съм насаме с теб. Ти си всичко, от което се нуждая. Докато се взираше в нея, по тялото ѝ се разля усещането за любов. - Не мога да повярвам, че си жив. - Заради теб е. Поради толкова много причини. Краткият спомен как двамата с Тор му оказват първа помощ я остави без думи. Но не отне способността ѝ да подхване под ръка мъжа си и да го поведе към вратата. Коридорът беше празен, само един доген с парцал и кофа, опитващ се да премахне кървавите петна, свидетелстваше за ранените. - Къде отидоха войниците ти? – попита тя, когато поеха към паркинга. – Колко дълго съм спала? - Часове, любов моя. И всички бяха прегледани и освободени. Утрото ще настъпи след тридесет минути. - Те ще бъдат ли добре? - Да. Всичките, както и всички братя. Медицинският персонал тук е невероятен. - О, благодаря ти Ла… - Тя спря. – Слава богу. Благодаря на съдбата. На всичко. Тогава забеляза една фигура, застанала в края на коридора точно до изхода, и когато наближиха осъзна, че е Тор. Когато най-накрая спряха пред брата, двамата мъже просто се загледаха един в друг. И тогава приликите им станаха ясно видими за нея. Същата височина, същата структура, същата челюст… и тези очи. - Благодаря, че спаси живота ми в онази уличка, – каза грубовато Тор. - И благодаря, че спаси моя на операционната маса, – с висок глас отвърна Кор. Двамата се усмихнаха леко и пак станаха сериозни. И тогава през нея премина студена вълна, която се засили, когато Кор отметна ръка и се подпря на брата. Когато мъжете се прегърнаха, тя осъзна с ужас… това беше. Това щеше да е последният ѝ ден заедно с Кор. Затова бе толкова решителен да напусне клиниката, и затова Тор им помагаше. И затова братът я погледна с такова състрадание, когато двамата мъже отпуснаха прегръдката и се разделиха. Тор отвори широко вратата и зачака отстрани. Никой не каза дума, когато тя и Кор тръгнаха към мерцедеса на Фриц. Дори и икономът изглеждаше печален, когато излезе от колата и дойде да им отвори вратата. Лейла се наведе и се плъзна в другия край на седалката, Кор я последва и Фриц затвори вратата. Кор свали до долу затъмнения прозорец и когато колата запали, той помаха с ръката, с която използваше кинжала – и Тор отвърна на жеста тъкмо като потегляха, а сбогуването изглеждаше завинаги, постоянно като мастилото в книгите на Свещената Скрайб Върджин в Светилището. Не трябва да е по този начин, тя крещеше наум. Може да измислим нещо. Някак ние можем… Ала тя знаеше, че води битка, изгубена още преди няколко нощи, когато Кор се бе заклел пред Рот и когато бяха уговорили споразумението, според което щяха да се завърнат в Древната страна. Вперила поглед в ръцете си, защото не смееше да го погледне в очите, тя прошепна: - Чух, че си бил много смел. - Не точно. - Така каза Тор. - Великодушно от негова страна. Но мога да ти кажа – моите мъже се биха с чест и без тях Братството щеше да е загубено. В това съм адски сигурен. Тя кимна и осъзна, че хапе устната си. - Любов моя, – прошепна той – не крий очите си от мен. - Ако те погледна и ще се срина. - Тогава ми позволи да бъда силен вместо теб, щом чувстваш, че ти не си. Ела тук. Независимо от нараняванията си, той я придърпа в скута си и уви ръце около нея. После я целуна по ключицата. И по врата… и по устните. Вече познатата топлина се усили и когато той я повдигна и я намести над бедрата си, тя разтвори бедра, за да го възседне и се зарадва, че стъклото е вдигнато и се радват на усамотение. С неудобни движения тя събу единия крачол на спортните панталони и отмести бикините си, докато той надигаше долния край на болничната си пижама. - Ще бъда внимателна, – каза тя, когато той направи физиономия заради болката. - Няма да усещам нищо освен теб. Кор изправи члена си с ръка и тя бавно се плъзна върху него. - Любов моя, – издиша той, а главата му се отпусна назад и очите му се затвориха. – Ох, караш ме да се чувствам цял. С болезнена нежност ръцете му се плъзнаха под блузата ѝ и обхванаха гърдите ѝ, а тя нагласи ритъма си към неговия, уловила с ръце облегалката за глава, притискайки устни към неговите. Когато колата спря и после пак потегли, минавайки през системата от врати, сладък и тъжен оргазъм разтърси тялото ѝ… и отнесе сърцето ѝ. Струваше ѝ се, че краят им е настъпил тъкмо когато започват заедно живота си. Глава 68 На следващата вечер, когато Лейла тръгна към горния етаж от мазето на къщичката, тя усещаше, че с всяка измината крачка остарява със сто години. Кор вече бе до печката и приготвяше яйца, бекон и отново бе приготвил цял хляб за препичане в тостера. Той я погледна. И начина, по който очите му огледаха още мократа ѝ коса и тениската, която бе облякла, и джинсите, намерени в гардероба, я накараха да осъзнае, че той се опитва да запамети всеки сантиметър от тялото ѝ. - Иска ми се да носех бална рокля, – каза тя с пресипнал глас. - Защо? – попита той. – Точно сега изглеждаш невероятно. Тя повдигна долния край на тениската и прочете щампованите букви. Слънчев Колдуел. - По-точно малко раздърпана. Кор бавно поклати глава. - Не гледам дрехите ти, никога не го правя и някоя скъпа рокля няма да го промени. Не виждам мокра коса, а усещам кичурите между пръстите си. Не виждам бледи бузи, а вкусвам устните ти в съзнанието си. Активираш всичките ми сетива едновременно, жено. Ти си много повече от всяка твоя черта, взета поотделно. Тя примигна да прогони сълзите и отиде до шкафа. Опитваше се да не губи контрол и каза: - Ще ни трябват ли чинии, вилици и ножове? Оказа се, че не се нуждаят от нищо от изброеното. След като приключи с приготвянето на храната, я сервираха на масата… но остана недокосната, изстина и изгуби аромата си. И тя разбра, че времето им изтича, когато той започна постоянно да поглежда часовника си. И тогава настъпи краят. - Трябва да вървя, – каза той дрезгаво. Погледите им се срещнаха, той се пресегна през масата и хвана ръката ѝ. Погледът му светеше, защото и той се бе разчувствал, тъмносините му очи грееха едновременно с любов и пропити с тъга. - Искам да запомниш нещо, – прошепна той. Лейла подсмъркна и се опита да бъде силна като него: - Какво? На Древният език, той каза: - Където и да ида, ти никога няма да си далеч от мен. Където и да спя, ти ще спиш до мен. Каквото ям, ще го споделям с теб и когато сънувам, отново ще бъдем заедно. Любов моя, ти никога няма да си отидеш от мен и аз няма да приема друга жена. До нощта, в която умра. На върха на езика ѝ бе да му каже, че е невъзможно. Но сякаш той знаеше, както обикновено, какво мисли тя и просто поклати глава. - Как бих могъл да бъда с друга вместо теб? Тя се изправи, разтреперана и разлюляна, и когато се доближи до него, той разтвори крака, за да може тя да застане между тях. Тя се наведе да го целуне за последен път и сълзите ѝ капнаха на бузите му. - Обичам… Не можа да каже последната дума. Гърлото ѝ се сви. Ръцете на Кор се придвижиха нагоре по тялото ѝ, докато не хвана лицето ѝ между дланите си. - Всичко си струваше. - Какво? – задави се тя. - Всичко преди този момент, в който съм обичан от теб. Макар че трябва да се разделим, мога да кажа, че това, което изпитвам към теб, дава смисъл на миналото ми. И тогава, след една последна целувка… той изчезна. Глава 69 Час по-късно Лейла отиде в имението на Братството. Чувстваше се олекнала, сякаш вътрешността ѝ бе изпразнена от жизненоважните органи – и предполагаше, че наистина е така. Вече не ѝ бе останало много. Странно как бе открила себе и как бе изгубила себе си за толкова кратко време. И все пак, докато изкачваше каменните стъпала на имението и приближаваше голямата врата, водеща към фоайето, знаеше, че сега говори скръбта ѝ. Или поне се надяваше да е така. Ами ако всяка нощ до края на живота ѝ щеше да е такава? Тя бе в света на болката. Буквално. Отвори вратата, показа лицето си пред монитора и зачака някой да отговори на повикването. Технически, тази нощ децата трябваше да са при Куин, но той още лежеше в болничното легло, така че Бет ѝ се обади около пет следобед и ѝ каза, че може да ги вземе, ако иска. Сякаш би отказала. Според това, което ѝ бяха казали, преди няколко часа Кормия бе върнала Рамп и Лирика от Светилището, така че сега трябваше да са на горния етаж – всички се бяха надявали, че досега Куин ще е много по-добре, но очевидно не бе оздравял напълно. Не беше попитала какви са нараняванията му. Наистина не беше нейна работа и това я натъжи. Но какво да се прави. - О, добър вечер, Избранице. Когато веселият глас на Фриц я поздрави, тя осъзна, че дори не бе забелязала, че той е отворил вратата. - Здравей, Фриц. Как си? - Много добре. Толкова съм щастлив, че всички са добре. - Да, – отвърна тя апатично. – Аз също. - Мога ли да направя нещо за вас? Ами, може да обърнеш самолета, на който лети сега любовта на живота ми и да ми го върнеш отново. Да направиш така, че да остане тук с мен. Да го накараш… Тя се окашля. - Не, благодаря. Само ще се кача горе да взема малките. Икономът се поклони ниско и Лейла закрачи бавно към голямото стълбище. Тъкмо вдигаше крак към първото стъпало, когато си спомни как преди малко се беше качила горе от мазето на малката чаровна къща – и се притесни дали това няма да е новата участ в живота ѝ. Да се разкъсва вътрешно всеки път, когато се изкачва по стълби. И въпреки това успя да продължи. В крайна сметка това трябва да направиш, макар сърцето ти да се къса. О, съдба, нямаше представа какво ще прави през нощите, в които Лирика и Рамп няма да са с нея, ала щеше да се наложи да измисли нещо. Оставена на сегашните си мисли, тя щеше да се поддаде на заслепяващата тъга по Кор... Тя спря по средата, когато на върха на стълбището се появи мъж. Като вдигна ръце в защита, тя каза на Блей: - Позволено ми е да ги взема. Бет ми каза. Не съм тук без разрешение. Сякаш бе изминала цяла вечност, откакто бе видяла мъжа за последно и не ѝ харесваше, че се налага да стоят на разстояние един от друг. Но как иначе щяха да процедират? О, господи, ами ако не ѝ дадеше малките? Ами ако Куин беше чул, че тя ще прекара извънредна нощ с децата и бе наредил от клиниката да не се случва? Тази вечер точно тя имаше нужда от дълбоко напомняне за какво точно трябва да живее... Преди Блей да успее да каже нещо, камбанките зазвъняха, оповестявайки пристигането на още някой в имението. Но Лейла не обърна особено внимание. И защо ли? Тя вече не живееше тук... Лейла се завъртя на пети. И замига пред невъзможното. Куин идваше откъм вестибюла… и Кор вървеше до него. Лейла примигна отново и разтърка очи, мозъкът ѝ бе неспособен да разбере какво вижда. Със сигурност Куин, от всички хора, не би могъл… не би… Почакай, защо мъжът ѝ не беше в самолета? Кор вдигна поглед към нея и направи крачка напред, и още една. Не виждаше нищо освен нея, цялото величие и цвят на фоайето изглежда бяха нищо за него. Майната им на защотата и как, помисли си Лейла и изригна, хукна към него надолу, и реши, че ако това е плод на въображението ѝ, поне сега щеше да разбере. А ако паднеше по очи на мозаечния под? Едва ли щеше да изпита по- голяма болка от сегашната. - Любов моя, – каза Кор, поемайки цялата ѝ тежест и вдигайки я от земята. Тя започна да плаче съвсем объркано, ала изпита някаква временна радост и погледна през рамо. Куин зяпаше двамата. После премести синьо-зеления си поглед към мястото, където стоеше Блей горе на върха на стълбището и се усмихна. Лейла се отдръпна от прегръдката на Кор. Приближи бащата на децата си, прочисти гърлото си и избърса лицето си. - Куин... - Съжалявам, – каза ѝ той с дрезгав глас. – Наистина съжалявам. Тя само стоеше и го гледаше шокирано. Като погледна отново Блей, Куин си пое дълбоко дъх: - Виж, направи всичко по силите си и беше трудно за всички. Съжалявам, че реагирах по този начин – и изобщо нямах право. Но просто аз… аз обичам децата ни и мисълта, че може да са в опасност… Ужасяваше ме до лудост. Знам, че прошката ти няма да дойде веднага и… Лейла скочи към него и уви ръце около бащата на децата си и когато го прегърна толкова силно, че едва дишаше, усети, че и той не може да диша. - И аз също съжалявам, о, господи, Куин. Толкова съжалявам… Обърканите, сълзливи извинения бяха най-хубавите, особено когато се приемаха с отворени сърца и от двете страни. Когато най-накрая се разделиха, тя се сгуши под ръката на Кор и Куин протегна ръка към него. - Както ти казах и в колата на идване, – заговори той – не че го искаш или имаш нужда от нея, но ви давам благословията си. Сто процента. Кор се усмихна и разтърси подадената ръка. - За твое успокоение, тази нощ се чувствам много по-удостоен от всяка друга нощ. - Чудесно. Наистина е чудесно. – Куин се наведе към Лейла. – Оказа се, че не е чак толкова лош. Иди че разбери. Тя се засмя и той потупа по рамото мъжа. - Е, хайде де, време е да се запознаеш с хлапетата. И да видиш къде ще отседнеш. Светът около Лейла се завъртя и тя погледна първо Куин, после Кор. - Чакай, какво… вие какво… - Ако двамата ще се обвържете подобаващо – братът вдигна показалеца си – и да ви кажа, че съм старомоден и искам майката на децата ми да е обвързана според традициите, той трябва да живее тук. В този миг камбанките отново зазвъняха и Фриц, който попиваше очите си с кърпичка, забърза към вратата. Икономът пусна Тор – което не беше изненада, а после всички копелета изпълниха фоайето. Всеки един от тях бе тук. Тя изгледа шокирано Куин и Кор. - И те ли идват? - Май вървят в комплект, – каза ухилено Куин. – Освен това чух, че не ги бива на билярд, а това е бонус. Донесете нещата си, момчета. Това е Фриц. Ще го заобичате, особено когато започне да глади чорапите ви. Лейла бе абсолютно зашеметена, когато бойците започнаха да мъкнат всякакви торби. И когато нагоре по стълбите я придружиха двама от тримата най-важни мъже в живота ѝ. Блей, третият, ѝ се усмихна и я прегърна силно. И тогава тримата минаха покрай кабинета на Рот и продължиха по коридора със статуите. Което я накара да попита: - И Рот е съгласен с това? Куин кимна, когато Блей отговори. - Повече бойци винаги е по-добре. И господ знае, че имаме стаи. Освен това Фриц ще е на седмото небе – ще готви повече, ще чисти след това повече. - И по дяволите, тези мъже са добри в битките. – Куин я погледна. – Миналата нощ щеше да се превърне в трагедия за учебниците по история, ако не бяха тези мъже. Кор не реагира на похвалата. Освен ако не се брои червения оттенък на бузите му. - Е, същото може да бъде казано за братята. Когато стигнаха до стаята с малките, Куин пристъпи и отвори вратата. Блей влезе пръв и Кор се поколеба… преди да пристъпи предпазливо прага. После и с другия крак. Сякаш се боеше, че под леглото може да има чудовище. Лейла погледна Куин. Взе ръката му в своята. - Благодаря ти. За това. Куин се поклони толкова ниско, че застана почти успоредно на пода. Когато отново се изправи, я целуна по челото и измърмори: - А аз ти благодаря за нашите деца. Лейла го стисна за ръката и после влезе. Кор се въртеше в средата на стаята и се взираше в люлките, сякаш бе ужасен. - Всичко е наред, – каза тя и го побутна. – Няма да те ухапят. Първо го отведе при Рамп и докато Кор гледаше с обожание малкото пеленаче, в отговор получи мръщене. Кор се изхили. - О, свещена съдба, какъв боец си имаме тук. Куин и Блей се приближиха, хванати за ръце, и Куин каза: - Нали? Точно това си мисля и аз. Той е жилаво хлапе, нали, Рамп? Освен това ака токсични отпадъци. По-късно ще разбереш. Веждите на Кор хвръкнаха до небесата. - Токсични…? - Така да се каже. Но почакай докато подушиш. Ще ти поникнат косми по гърдите, а вампирите нямат окосмение. - А това е Лирика, – каза Лейла. Кор се запъти с развеселено изражение към другата люлка, но когато погледна там, всичко се промени. Очите му се напълниха със сълзи и в същото време сълзите потекоха. Погледна нежно Лейла и каза: - Тя изглежда точно като теб. Кор се бореше с хладнокръвието си, а Блей и Куин се приближиха зад него. - Не е ли красива? – каза Куин с прегракнал глас. – Точно като нашата Лейла. Лейла гледаше как тримата огромни бойци се навеждат над мъничкото момиченце… и усещането за любов и пълнота я погълна. Изминаха труден, дълъг път, и често бе на ръба да изгуби всичко. И въпреки това. Ето ги тук, заедно, като семейство, свързано от кръвта… и по избор. В същия миг осъзна, че Ласитър седи на прага на спалнята. Допря показалеца си до устните и направи знак да запази тишина. После ѝ намигна и безшумно изчезна. Тя се усмихна на искрите, които се разпръснаха след него. - Този ангел може би е по-добре подготвен за работата, отколкото предполага. - Какво? – попита Кор. - Нищо, – измърмори тя, наведе се и го целуна. А може би бе всичко. Кой можеше да каже. - Искаш ли да я подържиш? – попита Куин. Кор се отдръпна, все едно някой го пита иска ли да държи нагорещен ръжен с голи ръце. После се свести, поклати глава, което бе мъжкия еквивалент на изтриването на сълзите, сякаш отбелязани завинаги на бузите му. - Не мисля, че съм готов за това. Тя изглежда… толкова деликатна. - Обаче е силна. Във вените ѝ тече кръвта на нейната мамен. – Куин погледна към Блей. – И има добри родители. И двамата са чудесни. Заедно ме в това, хора, трима бащи и една майка, две деца. И бам! Кор понижи глас: - Баща…? – Засмя се меко. – Както нямах семейство, и сега имам половинка, брат и… Куин кимна. - Син и дъщеря. Докато си хелрен на Лейла, ще си и техен баща. Усмивката на Кор го преобрази, толкова широка, че разпъна лицето му в нещо, което досега не бе виждала. - Син и дъщеря. - Точно така, – радостно прошепна Лейла. Но за миг радостното изражение на лицето му изчезна, устните му се свиха и свъси вежди, сякаш бе готов да атакува. - Никога няма да ходи на срещи. Не ми пука кой ще е той... - Точно! – Куин вдигна ръка за „дай пет―. – Ето за това говоря! - Я чакайте, – Блей ги прекъсна точно като плеснаха ръце. – Тя има пълното право да живее живота си както избере. - Да, хайде, – добави Лейла. – Този двоен стандарт е направо смешен. Ще ѝ бъде позволено да… Спорът започна и тя и Блей застанаха един до друг, а Куин и Кор се наместиха рамо до рамо, скръстили масивните си ръце на гърди. - Добър съм с оръжията, – каза Кор, сякаш слагайки край на спора. - А аз мога да си служа с лопатата, – добави Куин. – Никога няма да открият тялото. Двамата чукнаха юмруци и изглеждаха толкова сериозни, че Лейла завъртя очи. Ала после се усмихна. - Знаете ли какво? – заговори и на тримата. – Наистина вярвам… че всичко ще се нареди. Ще се справим, заедно, защото така правят семействата. Повдигна се на пръсти, целуна мъжа си и каза: - Любовта има свои начини да оправя нещата… дори когато дъщеря ти започне да излиза по срещи. - Което няма да стане, – Кор отвърна. – Никога. - Мой човек, – каза Куин в подкрепа. – Знаех, че ще те харесам... - О, за бога – Лейла измърмори, когато спорът се поднови, Блей започна да се смее, а Куин и Кор продължиха да се опознават. Ала се оказа, че е права. Всичко се нареди, както и трябва, и любовта триумфира над всички изпитания. И много, много години по-късно… Лирика наистина започна да излиза с някого. Само че това е друга история, за друго време.