Какво ще направиш, ако сродната ти душа се окаже крадец? Ще я откраднеш, разбира се… Седемнадесетгодишната Феникс е отгледана от Общността, банда престъпници със свръхестествени сили. Цял живот Феникс е принудена да използва собствената си дарба – умението да манипулира времето, за да краде. Най-новата й цел е Айвс Бенедикт, американски студент на посещение в Лондон. Но той се оказва много повече от поредната жертва. Айвс е нейната сродната душа, липсващата й половина, нейната съдба. За да бъдат заедно, Феникс трябва да се откъсне от Общността и от суровия контрол на лидера й. Това поставя и двамата в смъртна опасност. Защото Общността притежава миналото на Феникс и е готово на всичко да има и нейното бъдеще. Феникс не се е доверявала никому досега, но ще трябва да повери живота си на Айвс. Дали ще съумее да стори това и да спаси момчето, което обича… и самата себе си? Научете от втората книга в новата поредица „Саванти”, част от кампанията BRAVO ПРЕПОРЪЧВА Феникс На Рейчъл Пиърсън Първа глава Момчето изглеждаше идеална мишена. Стоеше най-отзад в група, която разглеждаше Олимпийския стадион в Лондон. Беше съсредоточил вниманието си върху строителните машини, които пъплеха нагоре по огромната рампа към входа за атлетите, и не забелязваше, че крадецът го наблюдава. Стадионът беше почти готов и приличаше на гигантска супена чиния, забучена в метален гевгир върху зелена покривка за маса. Оставаше да се направи само художественото оформление и да се сложат финалните щрихи, преди хора от целия свят да пристигнат за Игрите. Други от Общността работеха на строежа и ме бяха научили как да се промъквам през засилената охрана. Бях идвала тук два пъти, защото туристи като тези студенти бяха лесни жертви за обиране. Имах достатъчно време да огледам жертвата и нямаше много хора, които да попречат на приближаването ми. Ако плячката беше богата, можех да си почивам до края на деня, да отида в любимото си свърталище в местната библиотека и да не се тревожа за последиците, ако се прибера с празни ръце. Приклекнала зад спрял багер, аз изучавах мишената. Сигурно трябваше да обера това момче - никой друг не беше толкова висок и не приличаше повече на снимката, която ми бяха показали. Той имаше гарвановочерна коса, слънчев загар на кожата, самоуверена поза и такъв вид, сякаш не би му липсвал мобилният телефон или портфейлът. Вероятно имаше застраховка или родители, които да вземат мерки и незабавно да компенсират загубата му. Това ме накара да се почувствам по-добре, защото не крадях по своя воля, а го правех, за да оцелявам. Не виждах добре лицето му, но той имаше разсеяния вид на човек, чиито мисли често са другаде - пристъпваше от крак на крак и не гледаше къде вървят останалите, докато екскурзоводката сочеше особеностите на Олимпийския парк. Приех това като добър знак, защото мечтателите бяха отлични мишени и реагираха твърде бавно на обир. Момчето носеше дълги до коленете сивокафяви панталони и тениска с надпис „Рикънридж рафтинг в разпенена река” на широките му рамене. Изглежда, спортуваше, затова трябваше да внимавам. Вероятно нямаше да мога да избягам, ако той хукнеше да ме гони. Стегнах връзките на овехтелите си кецове, надявайки се, че ще издържат. Къде ли държеше ценностите си? Отместих се малко и видях, че на рамото му е преметната раница. Сигурно бяха там. Измъкнах се от скривалището си. Надявах се, че се сливам с тълпата със срязаните си джинси и тениска без ръкави - най-хубавите ми и най- нови дрехи, които миналата седмица бях откраднала от „Топ Шоп”. Един от недостатъците ми беше, че за да направя успешен удар, трябваше да работя близо до взетата на прицел група. Това беше най-рискованата част. Бях се подготвила, като носех платнена торба, която бях отмъкнала от бутик в Ковънт Гардън, каквито купуват туристите като сувенир, с надпис London Calling, изрисуван с художествени графити. Бях убедена, че мога да мина за богата посетителка като тях, ако възприемеха оръфаните ми кецове за умишлено модно изявление, но не бях сигурна дали изглеждам достатъчно интелигентна за тяхната група. Според източника ми те бяха от Лондонския университет и участваха в конференция, организирана от факултета по екология или някакво друго научно нещо. Бях ходила на училище много малко и се образовах с неофициални уроци от другите в Общността и онова, което четях в библиотеките, затова не можех да говоря по темата, ако някой ме предизвикаше. Разпуснах косата си, пуснах два дълги черни кичура пред лицето си, за да се скрия по-добре от камерата за наблюдение на стената на десетина метра от мен, и се приближих до две момичета, които стояха на метър от мишената ми. Те бяха облечени с къси панталони и тениски без ръкави като мен, въпреки че бледото лице на русокосата издаваше, че това лято тя е прекарала повече време на затворено от мен. Другата имаше три обеци на ухото, които се надявах, че правят моите пет малко по- незабележими. Те ме погледнаха и после се усмихнаха предпазливо. - Здравейте. Съжалявам, че закъснях - прошепнах. Бяха ме инструктирали, че те не се познават много добре, тъй като бяха пристигнали за конференцията едва снощи. - Пропуснах ли нещо интересно? Момичето с обеците ми се ухили. - Ако харесваш ливади с диви цветя. Засадили са мястото с плевели, поне така би ги нарекъл дядо ми. - Тя имаше акцент от дълбокия американски Юг, преливащ от захар и магнолия. Косата и беше сплетена на стегнати, прилепнали за главата плитки, които ме накараха да изтръпна от болка само като ги гледах. Русокосата се наведе към мен. - Не я слушай. Интересно е. - Тя също имаше акцент - може би скандинавски. - Използват мембрана от лек полимер за покрива. Играх си с формулата в лабораторията миналия семестър. Ще бъде любопитно да се види дали ще издържи. - Да, това наистина е… страхотно. - Те вече ме уплашиха. Очевидно бяха гениални и пак изглеждаха добре. Екскурзоводката се придвижи и ние тръгнахме нагоре по рампата на самия стадион. Въпреки причината да съм тук, не можах да не изпитам вълнение, че вървя по пътя на Олимпийския огън. Не че някога съм присъствала на запалването му. Мечтите ми да спортувам така и не се сбъднаха. Освен ако Олимпийският комитет не решеше да пощурее и да въведе медал за крадци. Тогава може би щях да имам шанс. Познавах въодушевлението от успешния обир, елегантното промъкване и ловко бягство. И за това се изискват същите умения като да обикаляш стадиона по писта, нали? Да, аз бях златен медалист в моята дисциплина. Докато жизнерадостната екскурзоводка размахваше чадъра си, за да ни насърчи да я следваме, ние навлязохме в огромното овално пространство на стадиона. Еха. Не бях отивала толкова далеч по време на предишните си посещения там. В главата си чух отзвука на въодушевените тълпи. Редици празни места, изпълнени със сенки, чакаха зрителите. Не бях разбрала, че бъдещето също крие своите презраци, така като го прави миналото, но сега ясно можех да ги усетя. Енергията се носеше на вълни във времето дори в това спокойно юлско утро в сряда. Напомних си да се съсредоточа върху работата и се промъкнах по- близо до момчето. Сега го видях в профил. Той имаше лице, каквото виждаш в списанията за момичета, до манекенки, прелестни като него. Природата го беше надарила щедро - изящно изваян нос, небрежно подстригана мастиленочерна коса, която изглеждаше добре, колкото и да беше разрошена, черни вежди и невероятно красиви скули. Не виждах очите му, защото носеше слънчеви очила, но се обзалагах, че са големи, изпълнени с чувства и шоколаденокафяви. О, да, той беше прекалено хубав, за да е истински, и аз го мразех заради това. Хванах се, че го гледам гневно, и се изненадах от реакцията си към него. Защо реагирах така? Обикновено не изпитвах нищо към жертвите си, освен лека вина, че съм избрала точно тях. Винаги се опитвах да избирам хора, на които загубата няма да се отрази чувствително. Бях нещо като Робин Худ. Доставяше ми удоволствие да надхитря богатите мишени, но не исках никой да страда от обирите ми. Шерифът на Нотингам имаше придобити нечестно данъци, а тези хора имаха застраховка от мултинационални компании и всъщност те ограбваха бедните. Аз не бях като тях и не обирах вдовици и сираци, нали? Те получаваха компенсации. Поне така си мислех, докато планирах джебчийските си удари. Задачата ми сега беше малко по-различна, защото действах по заповед. Рядко ме караха да крада от определена мишена, но изпитах облекчение, когато видях, че момчето изглежда така, сякаш е осигурено до шията. Нито той, нито аз бяхме избрали това, затова нямаше смисъл да се настройвам срещу него. Не го беше заслужил с нищо - просто си стоеше там, спретнат, чист и съсредоточен, докато аз бях безнадеждно бедствие. Екскурзоводката остроумно обясняваше как седалките са направени така, че да могат да се махат. Сякаш ми пукаше за Олимпийското наследство. Не бях убедена, че ще видя следващия месец, още по-малко идните десет години. По маршрута за летище „Хийтроу” избуча самолет, който остави бяла диря в лятното небе. Момчето погледна нагоре и аз пристъпих към действие. Възползвах се от достъпа до мисловните им схеми, които се въртяха като красиви калейдоскопи и непрекъснато се променяха, и после… Спрях времето. Е, не съвсем, но такова чувство имам, когато упражнявам моята дарба. Всъщност замразявам възприятията, за да не забележи никой, че времето минава. Затова са ми необходими малки групи в затворени места. Други може да забележат какво става, ако група хора изведнъж застинат в една поза като восъчните фигури в музея на Мадам Тюсо. Това е малко като да те приспят с упойка и после отново да се събудиш, или поне така ми казаха, когато изпробвах способностите си пред другите в Общността - нещо като мой дом, въпреки че по-често ми приличаше на зоологическа градина. Всички в Общността сме саванти - хора със свръхсетивни възприятия и способности. Савантите съществуват само защото от време на време се ражда човешко същество с дарба. Едно особено измерение в мозъка им дава възможност да правят неща, за които другите могат само да мечтаят. Някои от нас могат да премесват предмети със силата на ума си - това се нарича телекинеза. Познавам няколко, които могат да ти кажат дали говориш с мислите си - телепатия. Има и един човек, който може да обърква мислите в главата ти и да те принуждава да правиш каквото той иска. Начините, по които се развиват способностите на савантите, са много и различни, но никой не притежава дарба като моята. Предпочитам да е така, защото се чувствам изключителна. Малката група от десетина студенти и екскурзоводката замръзнаха на местата си. Ръката на скандинавското момиче спря в косата и, а едно азиатско момче застина с отворена уста, докато кихаше. Вижте ме само. Мога дори да лекувам настинки. Бързо претършувах раницата на мишената и попаднах на злато. Той имаше айпад и айфон. Това беше прекрасна новина, защото и двете се скриват лесно и струват скъпо на черния пазар, почти колкото в магазина. Почувствах познатата тръпка на победа и трябваше да устоя на изкушението да направя снимка на студентите, както стоят неподвижно - осемнайсетгодишни, заловени да си играят на живи статуи. Опитът ми подсказа, че ще платя за победоносното си ликуване със съкрушително главоболие, ако ги задържа така повече от двайсет- трийсет секунди. Натъпках плячката в голямата си платнена торба и нагласих раницата на раменете на момчето точно както си беше. Добра съм в детайлите. Сега обаче стоях твърде близо, почти го бях прегърнала, и видях очите му под слънчевите му очила. Сърцето ми спря, когато съзрях изражението му. Не беше безизразният, изцъклен поглед, който обикновено имаха жертвите ми. Това момче някак съзнаваше какво става и очите му блестяха от гняв. Той не можеше да се бори с дарбата ми, нали? Досега никой не го беше правил. Нито дори най- силните саванти в Общността бяха успявали да отблъснат атаката ми на замразяване. Бързо смених фокуса, за да се възползвам от способностите си и да проверя каква е мисловната му схема с моето шесто чувство. Мога да виждам мозъчните вълни на хората, нещо като ореол около слънцето, или по-скоро, все едно човекът стои пред вечно променящия се калейдоскоп на душата си. Можеш да разбереш много неща от цветовете и схемите, дори да зърнеш мислите. Мислите на това момче не бяха спрели в последната точка, преди да нанеса удара си, което би изглеждало като абстрактен ореол от сини оттенъци, преплетени с цифри и букви. Мозъкът му все още работеше, по-бавно, но определено беше буден. Короната се промени в червения спектър и сега сред пламъците се рееше моето лице. Да му се не види. Зарязах опита си да дръпна докрай ципа на раницата му и хукнах към изхода на стадиона. Усещах как силата ми да ги държа неподвижни се изплъзва като пясък, който изтича от дъното на скъсан чувал, много по- бързо от обикновено. Нещо в мен крещеше, че това не може да се случва, защото бях изключително добра. Дарбата ми да сковавам умове беше едно от нещата, които бяха останали абсолютно надеждни през всичките други безумия, които представляваше моят живот. Уплаших се до смърт, че тази способност вече не ми се удава. Ако беше така, с мен беше свършено. Левият ми кец шляпна петата ми, докато бягах от стадиона. Проклетата връзка се беше скъсала. Отправих се към багера, зад който първоначално се бях скрила. Ако стигнех дотам, щях да се измъкна и да легна на тревата на ливадата с диви цветя. Оттам щях да допълзя по корем до подземния бетонен канал, през който бях влязла в стадиона. Подметката ми се подхлъзна върху неравност на земята и аз изгубих кеца до рампата, но бях твърде паникьосана, за да го взема. Никога не правя такива грешки. Когато крада, винаги влизам и излизам, без да оставям следи. Стигнах до багера. Сърцето ми думкаше в гърдите като гърмящи през усилвател басови звуци. Връзката прекъсна и аз разбрах, че останалите студенти отново ще бъдат в съзнание. Но дали момчето беше успяло да отблъсне вцепеняващата ми атака и да ме проследи? Шумът на строежа продължаваше без прекъсване. Не се чуха викове или изсвирвания. Надзърнах иззад колелото на багера. Момчето стоеше на върха на рампата и оглеждаше Олимпийския парк. Не вдигаше врява, не настояваше да ме търсят и не се обаждаше на полицията, а само гледаше. Това ме уплаши още повече. Не беше нормално. Нямах време да разсъждавам. Тръгнах сред високите треви и намерих пътеката, която вече бях направила в ливадата и която трябваше да ме отведе на безопасно място. В тази част на строежа имаше по-малко камери за наблюдение и няколко скришни места, ако ги знаеш къде са, затова биха ме открили по-трудно. Все още можех да се измъкна. Легнах по корем, прехвърлих торбата отстрани на тялото си и за момент се отпуснах на земята. Адреналинът все още тътнеше във вените ми като влакче на метрото. Догади ми се. Бях възмутена от себе си заради непрофесионалната си паника и ужасена от случилото се, но нямах време да мисля за това. Трябваше да стигна до улицата и да се отърва от откраднатите вещи. Това ми напомни, че все още притежавам две много ценни неща, и аз докоснах чантата си. Беше топла, не, направо гореща. Бръкнах вътре, за да проверя какво не е наред. Глупава постъпка. Телефонът и таблетът избухнаха в пламъци. Облях се в пот, издърпах ръката си и хвърлих торбата. Пръстите ми пареха адски и цялата ми ръка сякаш беше обгорена. Помъчих се да не обръщам внимание на болката. Не можех да видя колко лошо е положението, защото сега цялата торба гореше и изпращаше към небето димен сигнал, показваш точно къде е крадецът. Запрепъвах се и хукнах слепешката към оградата, охкайки от болка. Трябваше да потопя във вода ръката си. Вече не ми пукаше дали някой ще ме види. Трябваше да се измъкна оттам. Повече с късмет, отколкото по правилна преценка, аз намерих бетонния канал и пролуката в оградата. Промъкнах се през телта. Косата ми се закачи и се наложи да я дръпна силно, за да се освободя. Това добави още едно нараняване към нарастващия ми списък. И после, куцайки и притискайки ръката си до гърдите, аз се отправих по незастроените площи към гара Стратфорд, за да се скрия сред тълпите на перона. Втора глава - Тони, Тони, отвори ми! - Заудрях със здравия си юмрук по очуканата аварийна врата на Общността, която имаше напречна греда отвътре, и затова трябваше да чакам някой да се смили над мен и да ме пусне да вляза. Както предполагах, Тони беше единственият дежурен толкова рано през деня. Другите вече бяха навън и „събираха” богатства за Общността. Чух го, че тътри крака. Осакатеният му крак се влачеше на всяка крачка. Той отмести гредата и отвори. Долната част на вратата изстърга по напуканата бетонна настилка. - Фей, защо се прибираш толкова рано? - Тони се отдръпна, за да ми направи място да мина, и после затвори вратата. - Къде е торбата ти? Скри ли я някъде? Тони беше дребно човече с прошарена коса, кожа с бронзов загар и очи като на горско птиче, което вечно е нащрек за някой хищник, и беше нещо като най- добрият ми приятел в Общността. Преди две години той беше загубил спор с камион, който се опитвал да отмъкне на отбивка близо до Уолтъмстоу, без да знае, че шофьорът спи в кабината. Мъжът потеглил, когато чул, че Тони отключва вратата с помощта на телекинетичните си способности, без да поглежда каква е причината. Тони попаднал пред колелата и едва не загинал. Оттогава можеше да използва само едната си ръка и единия крак. Другите бяха премазани и така и не заздравяха добре, въпреки всичко, което аз се помъчих да направя за него. На членовете на Общността не беше разрешено да използват услугите на Спешна помощ. Ние трябваше да „летим под радара”, както се изразява нашият водач. - Не трябваше да се връщаш. - Тони колебливо стоеше на входа, без да реши дали да ме изрита навън, или да ми позволи да вляза. - Ранена съм. Той погледна нервно през рамо. - Но вървиш. Знаеш правилата, Фей. Беше ми омръзнало да се боря сама и очите ми се напълниха със сълзи, които не можех да си позволя да пролея. - Знам проклетите правила, Тони. Торбата ми се запали. И се изгорих. - Вдигнах дланта си, където имаше голям мехур. Поне веднъж исках малко съчувствие, а не само да ми заповядват да изпълнявам задълженията си. - Много ме боли. - Да, изглежда неприятно. - Раменете му се прегърбиха пораженски за миг, докато мислеше за последиците, и после се изправиха. - Не трябва да те пускам вътре, но какво пък? Ела с мен да видя раната ти. - Благодаря, Тони. Страхотен си. - Добротата му помагаше повече, отколкото той предполагаше. Тони пренебрежително махна с ръка. - И двамата знаем, че това няма да е краят на историята. Само почакай Командира да чуе. - Той безпомощно повдигна рамене. - Но първо нека се справим с нараняването ти. Очаквам, че и двамата ще съжаляваме. Избърсах сълзите с опакото на ръката си. - Съжалявам. - Да, да. - С гръб към мен, Тони направи пренебрежителен жест с пръсти, знак на предизвикателност към предстоящите неприятности. - Всички съжаляваме - непрекъснато. - Той затътри крака по вонящия коридор, който беше отчасти мазе, отчасти сервизен тунел. Общността се беше нанесла незаконно в празен общински комплекс, предвиден за събаряне. Мисля, че местните власти хранеха надежди, че олимпийското строителство ще погълне този грозен жилищен квартал, но рецесията беше попарила тези мечти. Те бяха опразнили ниските блокове, като мислеха, че обитателите, живеещи от социални помощи, ще бъдат изместени от плащащи данъци градски работници, но булдозерите така и не бяха дошли и красивите апартаменти, които щяха да заменят бетонните кутии, все още не бяха построени. Преди шест месеца ние се бяхме вмъкнали и настанили вътре малката си колония. Не беше толкова лошо като на някои от местата, където бяхме живели, защото все още имаше вода, въпреки че електричеството беше прекъснато. С един-два добре пласирани подкупа полицията беше убедена да си затвори очите, когато влязохме без разрешение в закованите с дъски апартаменти. Пазачите ни скоро уплашиха и прогониха кварталните гамени, които смятаха да използват сградата за търговия с наркотици. Ако в блока ставаха лоши неща, водачът ни държеше да се облагодетелства. Ето защо ни оставиха на мира. Ние бяхме група от шейсет саванти и един властен Пророк, пчели работнички и царица майка. - Влез тук. - Тони ме заведе в малката като шкаф стая, която му бяха дали. Той беше принуден от нараняването си да се откаже от активна дейност и му беше разрешено да остане само заради „доброто” сърце на нашия водач. И добротата се ограничи само с тази дупка. За разлика от Тони, на мен ми бяха дали хубава стая в апартамент на последния етаж - нещо като награда. И тъй като бях най-добрата в занаята, аз никога не бях разочаровала Пророка - до днес. - Лошо ли е положението? - попитах и протегнах ръка към мръсния прозорец. Виждах белия мехур в средата на дланта си и ярко зачервената кожа на ръката си до лакътя. Тони въздъхна. - Вероятно трябваше да отидеш в „Бърза помощ”, Фей. - Знаеш, че не мога. Той извади тубичка с мехлем от пътническата си чанта, сложена на дюшека. Никой от нас не беше разопаковал багажа си, защото винаги трябваше да бъдем готови бързо да се изнесем оттук. Тони изцеди малко мехлем върху кожата ми и ме погледна с премрежени очи. - Не, и ако искаш да се върнеш. - Аз… Знаеш, че няма къде другаде да отида. - Проверяваше ли ме? Пророка често подлагаше на тест лоялността ни, като ни настройваше един срещу друг, и всички съзнавахме, че сред нас има шпиони. - Така ли? Младо момиче като теб би трябвало да си намери по-добър живот от този. - Той прерови чантата си и извади ролка прозрачно домакинско фолио - нашият еквивалент на хирургична превръзка. Живеехме като войници на вражеска територия, имахме най- необходимото и си помагахме сами. - Трябва да пазиш раната чиста. Прехапах устни от болка, докато Тони увиваше фолиото около изгорената ми ръка, и гледах как мехлемът се процежда между раната и превръзката. - Има ли нещо друго, Тони? Не съм живяла извън Общността. Пророка казва, че хората като нас не са добре дошли навън. Той изсумтя. - Да, той знае всичко. Пророка наистина знаеше всичко, откакто го помнех. - А ти защо остана? - Ако Тони ме проверяваше, можех поне да му върна услугата. - Няма къде другаде да отида, нито имам пари. Не съм тук законно. Ако ме върнат у дома, ще бъда низвергнат бивш крадец на коли в Албания, без средства за издръжка. И не заразях семейството си в добро положение. Вероятно ще ме застрелят веднага щом ме видят. Повечето от хората в Общността бяхме като Тони, скитници без родина. Това беше само видимата част на капана, в който бяхме хванати. - И аз не живея законно. Нямам свидетелство за раждане, нищо. Дори не съм сигурна къде съм родена. - Аз бях там. - Той откъсна фолиото. - Мисля, че бяхме в Нюкасъл. - Толкова далеч на север? - Не знаех, че Тони е с нас от толкова отдавна, и се зарадвах, че съм запълнила малка част от празнотите в спомените си. - Помниш ли майка ми? Той повдигна рамене. - Да, навремето тя беше една от компаньонките на Пророка. Беше хубава. Ти малко приличаш на нея. Нямаш ли никакви спомени за нея? - Имам, но не оттогава, а от по- късно, когато тя вече не беше добре. - Майка ми умря от рак, когато аз бях на осем, след като една година се бори с болестта, и аз си спомнях ясно само една болезнено слаба жена, която пламенно ме прегръщаше. За щастие, бях достатъчно голяма, за да поема събираческите и задължения, затова запазихме покрива над главите си през последните дни на заболяването и. Въпреки че беше обречена да умре, тя не можеше да отиде в болница. Пророка не и разреши. Той ми каза, че лекарите няма да помогнат, след като неговите лечителски способности не са успели да премахнат тумора. Тогава му повярвах, но девет години по- късно и много по-наясно с методите му, вече се съмнявах. Лечителските му способности не ми се виждаха нещо много повече от превъзходство на духа над материята. Мама доказа, че не може да си внушаваш, че си по- добре и да не обръщаш внимание на болката, както ни казва да правим Пророка, когато тялото ти престане да функционира. - Това трябва да свърши работа. - Тони пусна в чантата си медицинските запаси. - Ще ми кажеш ли как получи изгарянето? Преглътнах и кимнах. По-късно трябваше да кажа на Пророка, затова можеше да проверя как ще възприеме историята един приятел. - Бях на стадиона, на който снощи ми заповядаха да отида. Тони седна на дюшека. Вече знаеше тази част от историята, тъй като обикновено присъства на срещите, когато разпределят задълженията ни. Колонията ни живееше близо до район в източен Лондон, който обхващаше финансовите богатства на Сити и новите олимпийски строежи в Лий Вали, изсмуквайки пари като паразит върху здрав организъм. - Всичко вървеше добре. Задигнах айфон и айпад от раницата му. Страхотна, безпроблемна кражба. Тони подсвирна одобрително. - Почти се бях измъкнала, когато те… избухнаха в пламъци. Той поклати глава. - Фей, тези неща не се взривяват току-така. Показах му ръката си за доказателство. - Вече го правят. Момчето сякаш беше сложило в тях фойерверки. Предполагам, че ги е заредил с взрив или нещо подобно. - Хрумна ми идея. Боже, мислиш ли, че може да е бил терорист, който е планирал атентат? - Щом са обгорели само пръстите ти, тогава не. Прилича по-скоро на електрически огън, отколкото на бомба. - Тони се намръщи. И аз свъсих чело. - Чела съм за преносими компютри, които избухнали в пламъци преди няколко години. Нещо не било наред с батериите. - Да, но да се взривят веднага щом си ги откраднала - това не е случайно. И аз бях стигнала до същия извод. Тони се почеса по брадичката. Пръстите му драскаха наболата брада. - Но той не би трябвало дори да знае, че си ги взела, ако все още си била на обекта. - Беше проницателен. Знаеше как действа дарбата ми и беше забелязал най- странното нещо в разказа ми. Свих се до дюшека, грохнала от умора. - Знам. И това ме уплаши. Той съзнаваше какво правя, кълна се. Видях лицето си в мислите му, докато крадях от него. Той не беше напълно вцепенен и отблъскваше атаката ми да го вцепеня. - Фей! - Тони стана, най-после разтърсен като мен от последователността на събитията. - Не можеш да кажеш това на Пророка! Той ще те убие, ако мисли, че някой знае коя си. Гърлото ми пресъхна. - Пророка… няма да го направи, нали? Тони се изсмя задавено. - Какво мислиш, че стана с Мич миналата година, след като го арестуваха и освободиха под гаранция? Не исках да слушам това. - Мич отиде в Испания със задача за Пророка. - Испания? Така ли му викат? Той отиде в плитък гроб в гората Епинг. Пророка много му се ядоса. Увих здравата си ръка около кръста си и се облегнах на стената, която беше студена и влажна под голите ми рамене. Чувствах ужаса, който съществуваше под повърхността на живота ми с Пророка, но исках още малко да се преструвам, че не го знам. Боях се, че страхът ще ми отнеме и малкото независимост и гордост, които бях съумяла да запазя в Общността. Тони въздъхна, като видя изражението ми. - Фей, можеш да се измъкнеш от Общността само по два начина - да умреш или да изчезнеш. - Мислех, че можем да напуснем, ако намерим сродната си душа - нашата друга половина - промълвих. Тони изкриви лице в гримаса. - Кой ти разправя тези врели- некипели? Майка ми, но нямаше да му кажа. Тя беше продължила да се надява, че ще бъде спасена от този ад на земята, ако срещне идеалния си партньор в някой от градовете, през които минаваме. Според нея всеки от нас с дарба имаше взаимно допълващ се двойник, заченат по същото време като нас някъде по света. Родени през няколко дни или седмици, животът ни представляваше търсене на саванта, който да ни допълни. Надеждата, че ще срещна сродната си душа, беше историята, която стопляше детството ми. Мама ми шепнеше, че някъде има красив принц само за мен, който ме чака, и че ако първо тя намери своя принц, тогава ще напуснем Общността и аз ще имам баща, който да ме обича като родна дъщеря. Не знам коя от двете истории желаех повече. Но после майка ми умря. Заедно с нея постепенно умря и мечтата ми да намеря сродната си душа - изключителен човек, който да ме обича и да се грижи за мен, във връзка, по- силна от всяко друго романтично увлечение. Всъщност, като се замислех, това беше твърде хубаво, за да е истина. - Вече не вярвам, че съществува такова нещо - каза Тони, отразявайки като ехо мислите ми, и сви в юмрук здравата си ръка. - Твърде жестоко е да се надяваш да се случи. Дори да намериш сродната си душа, Пророка никога няма да те пусне. Затворих очи, унасяйки се за последен път в приятната мечта, че може да имам живот извън Общността и някого, с когото да бъда вечно. Савантите без сродни души никога не се обвързваха с друг. Не можеха. Сменяха партньорите си един след друг, както беше правила майка ми. Не исках такова съществуване, но това ме чакаше, за да живея. Детинско беше да вярвам, че някой чака да ме спаси. Трябваше да се откажа от тази мечта. - Имаш две възможности за избор, Фей - смърт или изчезване - продължи Тони. - Много те моля, помисли за втората. Не искам да бъда тук, когато Пророка избере първата за теб. - Той се приближи до мен и сложи осакатената си ръка на лицето ми, с пръсти, свити към дланта. - Ти заслужаваш по-добър живот от този. И не му казвай онова, което сподели с мен. - Той ще разбере. Винаги разбира. - Това беше причината да ни ръководи - Пророка надушваше лъжата от сто крачки. Дарбите му бяха силни. Той можеше да отключва и изключва механизми с мисълта си, да манипулира електричеството и да прониква в ума ти, да променя съзнанието ти и да те кара да правиш каквото иска, дори да се самоубиеш, ако това е желанието му. Мич вероятно сам беше изкопал гроба си и после се бе хвърлил в него по заповед на Пророка. Нашият водач беше проницателен познавач на характери и разбираше нелоялните мисли още преди да си имал възможността да пристъпиш към действие. Имахме причина за готовността си да му служим. Тони спусна ръката си. - Пророка ще си направи труда да провери само ако не ти повярва, затова измисли убедителна история. Упражнявай се да си изграждаш защитни щитове. - Няма да мога да си изградя щит срещу него. - Страхувах се да опитам нещо толкова предизвикателно. - Пророка те харесва. Няма да търси грешки, ако не му покажеш никакви. Трябва ти друга история. - Тони потърка чело. - Сетих се. Кажи му, че групата не се е появила. Ако скриеш раната си, може да твърдиш, че е имало промяна в плана. Аз ще поговоря с Шон. Днес той е на обект, но ще си мълчи, ако утре компенсираш загубата. Шон беше вътрешният ни човек и работеше в охраната на Олимпийския стадион. - И какво съм правила цял ден? Тони започна да крачи из тясната си стая. - Ами… ходила си да търсиш други мишени, когато групата не е дошла. Нали са на конференция в колежа „Куин Мери”? Кимнах. - И си измислила кога да ги обереш утре, за да вземеш плячка за два дни. На Пророка ще му потекат лигите за всичките онези преносими компютри, чужда валута и телефони. Ще ти даде един ден да се докажеш пред него. Докоснах ръката си над изгарянето. Кожата ми беше настръхнала. - Но Пророка искаше да обера определена мишена, а онова момче ме видя. Ще си търся белята, ако отново се опитам да го ограбя. - Да, ще трябва да направиш нещо и по този въпрос. - Тони вече не гледаше мен, а напуканата мазилка над главата ми. - Какво да направя? - Погрижи се онова момче да не мисли, че крадеш от него, като му подхвърлиш нещо по- голямо, за което да се тревожи. - Какво? - Използвай въображението си, Фей. Замрази го и го бутни надолу по стълби. Направи така, че да получи мозъчно сътресение, или го удари с чук по ръката. Измисли нещо. Засега си използвала само дарбата си да крадеш, но със сигурност не си толкова тъпа, че да не съзнаваш, че тя ти дава много повече възможности! - Но той ще пострада! - Печелиш първото място - възмутено рече Тони. - Не ти казвам да го убиваш. Само му дай нещо, с което да се занимава. Ако е зает с лекари, той няма да се тревожи за случая с взривилия се айпад, нали? Принуди го да се прибере у дома. - Не… мога. Тони отвори вратата. Търпението му се изчерпи. - Забравяш, че ти ме въвлече в това, Фей. Когато те пуснах да се върнеш без плячка за Пророка. Погрижи се всичко да свърши добре и утре да се върнем към нормалния си живот. Или това, или изчезни, така че да не се отрази на мен по някакъв начин. - Той направо ме изхвърляше, уплашен от факта колко много правила нарушихме току-що. - Скрий се някъде и измисли история, която да разкажеш. Аз не мога да ти помогна да вземеш тези решения. Това зависи от теб. Току-що се бях натъкнала на една от онези прегради по пътя на истинското приятелство, които са част от живота в Общността. Казах му довиждане и благодарих. Всички ние се опитвахме да оцеляваме и чувството за лоялност един към друг стигаше дотук. Замолих се да имам късмет и надявайки се да не срещна никого, забързах нагоре по стълбите към стаята си. Светлината и миризмата ставаха по-приятни, колкото по-нависоко се качваш. Имах малка стая в апартамент на петия етаж. Останалата част от това ниво беше заета от Пророка и малката му група телохранители и любимци. Те бяха единствените други хора, които вероятно бяха тук по това време, но се надявах, че имат работа и не обикалят по стълбищата. Жилището на Пророка беше луксозно и имаше генератор, който беше монтиран пред моята врата, затова прекарвах нощите си под акомпанимента на монотонното бръмчене на мотора и дизеловите изпарения. Нямах нищо против, защото звукът заглушаваше шума на купоните му. На тези увеселения ставаха лоши неща и засега бях успяла да се скатая от тях. Запитах се още колко дълго ще ги отбягвам, защото бях забелязала, че напоследък Пророка ме гледа странно. Тъй като бях едно от малкото деца, израснали в Общността, дългата сянка на детството ме пазеше, но вече бях на седемнайсет и беше започнала да избледнява. Не исках да бъда измъкната на светло, за да бъда употребена и захвърлена, както Пророка беше правил с толкова много други жени. Като майка ми. Стигнах до стаята си, без да ме забележи никой. Влязох вътре и сложих тънката верига на вратата, не защото би спряла някого, а защото така се чувствах по-добре. Изкуството да живееш в Общността беше в това да се възползваш от малките отстъпки, които ни правеше Пророка. Уединението беше най- високо ценената. Апартаментът се използваше като склад за крадени вещи - електроника, каси вино, пакетирани кашони с кожени якета. Миришеше на универсален магазин, а не на дом. Бяха ми дали стая и дори легло - определен знак на благосклонност, когато повечето спяха на дюшеци на пода. Единствените други обитатели на Общността, които имаха тази привилегия, бяха телохранителите и двама младежи, Еднорог и Дракон. Странни имена, но пък и аз се наричах Феникс, затова какво бих могла да кажа? Те бяха близки на Пророка, затова специалното отношение към тях беше логично. Моите привилегии бяха по-трудно обясними, но предполагах, че водачът ни смята дарбата ми за полезна и уникална. Разбира се, ако все още я владеех. На Пророка нямаше да му хареса, ако разбереше, че има изключение за силата ми. Преди кражбата негласно се поздравявах, че съм златен медалист, а сега се чувствах като бегач, финиширал на позорното последно място. Каквото и друго да бях сторила на момчето, трябваше да се погрижа никой друг да не научава, че той успя да ми се противопостави. Трета глава Девет часът през нощта - най- омразното за мен време на денонощието. В студ и пек Общността се събираше на разбита от вандали детска площадка в центъра на жилищния комплекс, за да докладва на Пророка. Той се появяваше на балкона над нас като папата на Великден и ни гледаше, докато хората му взимаха плячката от всеки от нас. След това обявяваше програмата за следващия ден и накрая, ако всичко минеше добре, се разотивахме или обратно в стаите си, или пак по задачи. Ако всичко беше наред. Ако ли не, тогава завеждаха нарушителя в стаята на Пророка, за да говори с него. Знаех, че по всяка вероятност ми предстои точно това. Липсата на плячка, която да предам, определено изискваше личното му внимание. Подготвих се за срещата, като облякох блуза с дълги ръкави, за да прикрия изгарянето си, и увих бинт около дланта си, все едно съм се порязала - често срещан риск при влизане с взлом, затова едва ли някой щеше да се учуди. Погледнах се в парчето огледало, окачено над умивалника в банята. На фона на слънчевия загар на кожата ми тъмносините ми очи изглеждаха по- светли от обикновено. Преди седмица бях подстригала сама дългата си до раменете коса, която сега падаше на неравни кичури около лицето ми. Изглеждаше сравнително добре, след като и бях клъцнала краищата с ножичката си за нокти. Без грим и с редицата малки, скромни обеци на ушите, изглеждах по-малка от седемнайсет, което се надявах, че е в моя полза. Будилникът на нощното ми шкафче иззвъня и ме предупреди, че до проверката остава само една минута. Изскочих от стаята си и се присъединих към другите, които тичаха надолу по стълбите към детската площадка. Никой не говореше. Напрежението в този момент беше твърде голямо. След като оцелеехме от изпитанието, тогава преставахме да говорим. Вмъкнах се на обичайното си място до въртележката, седнах на ръба и зачоплих лака на ноктите си. Тони се спотайваше до люлките и както винаги, гледаше да не се набива на очи. Точно в девет часа, по идея на Пророка, светнаха прожекторите и прогониха мрака. На последния етаж се отвори врата и до перилата се приближи нашият водач, облечен в бял костюм. Никой не знаеше истинското име на Пророка. Черната му коса беше пригладена назад, под лицето му висеше тройна брадичка и дебелите му пръсти бяха отрупани с пръстени. Имаше такъв вид, сякаш всеки момент щеше да получи сърдечен удар, но за жалост никога нищо не го болеше. Понякога си фантазирах как той се строполява на земята. Щяхме ли да се разпръснем като затворници, които бягат по време на почивка, или веднага щеше да го замести някой друг тиранин? От две години Пророка гласеше Дракон и Еднорог за лидерската позиция и се забавляваше със съперничеството помежду им. Ако някой от нас го наследеше, това щеше да бъде единият от тях. Дарбата на Дракон беше да премества предмети със силата на ума си. Веднъж го бях видяла да премества кола. Еднорог можеше да състарява нещата - плодовете узряваха, растенията разцъфваха и умираха, такива неща. От двамата предпочитах да ме нападне Дракон - да ме запрати в другия край на стаята беше много по- привлекателно, отколкото да загубя години от живота си. Хората на Пророка навлязоха между нас, за да съберат плячката. Те се обличаха в черни тениски и кожени якета и панталони - контрастиращи на белия костюм на Пророка. Бях приковала очи в ноктите на ръцете си, чоплех синия лак и се надявах да стане чудо и да ме подминат. Имах достатъчно време да мисля и да изпадна в депресия. Какъв ни беше проблемът на нас, савантите? Защо с тези дарби бяхме принудени да живеем такъв скапан живот? Бях гледала достатъчно много телевизия и знаех, че повечето хора на моите години имат семейства, ходят на училище и живеят нормално в домове на хубави улици. Защо аз бях тук в тази дупка? Много бих искала да бъда някъде, където хората под покрива на къщата са повече от плъховете. Да бъдем саванти означаваше, че сме изтеглили дългата клечка от генетичната лотария, тъй като по приумица на природата ни беше дадено повече, но някак бе станало така, че сме двойно прокълнати. Първо, ние бяхме разделени от обикновения свят с дарба, за която другите не трябваше да знаят, или щяха да ни направят дисекция в лаборатория, или да ни убият от страх. Второ, ние бяхме обречени да бъдем сами, тъй като съдбата ни беше отредила партньор, който вероятно никога нямаше да срещнем. Бяхме като комплект „Лего”, на който половината части са разпръснати в другия край на света. - Е, Фей, какво имаш днес? Страхотно, лошият ми късмет продължаваше. Пред мен беше спрял Еднорог. Той беше висок и гърчав и с огромен нос и ми напомняше на разтеглен Мистър Бийн с благия характер на Хитлер. Еднорог обичаше да налага наказания на по- слабите членове на Общността и всички гледахме да стоим далеч от него. - О, здравей, Еднорог. Групата не дойде на обекта днес, но разбрах, че утре ще бъдат в колежа, затова смятам да ги обера тогава. - Дали думите ми прозвучаха смислено, както се надявах? Той се почеса по гърбицата на подобния си на клюн нос. - Искаш да кажеш, че не носиш нищо? Не беше необходимо да вдигам глава, за да разбера, че разговорът ни вече привлича вниманието на другите. Паузата в събирането на плячката никога не беше добра новина. - Не, но утре очаквам богат улов. - О, Феникс, знаеш, че това не устройва Пророка. - Гласът му беше изпълнен с подигравателно съжаление. Отлющих голямо парче син лак от нокътя си. - Мислех, че… няма проблем. Само веднъж. Само този път. Еднорог ме дръпна за лакътя - слава Богу, за здравия. - Хайде. Да отидем да кажем на Пророка. Никой не ме погледна в очите, докато той ме влачеше по площадката. Позорът има свое силово поле на отблъскване. - Как влезе тук? - студено попита Еднорог и отвори с ритник високата до кръста порта. Не исках да създавам неприятности на единствения си приятел. - Накарах насила Тони да ми отвори. Той не искаше да ме пусне да вляза, но аз му казах за плана си за утре. - Можеше да откраднеш нещо друго за компенсация и да си спестиш главоболието. - Еднорог ме бутна нагоре по стълбите. Поклатих глава, сякаш се изненадах от тази идея. - Мислех, че трябва да изпълняваме възложените ни задачи, а не да действаме на своя глава. - Това беше едно от правилата в Общността. - Да, но понякога играеш по правилата, а друг път малко излизаш от пистата, схващаш ли намека ми? - Той ме блъсна в гърба, тъй като не вървях достатъчно бързо за дългите му крака. - Ако имах твоята дарба, по цял ден щях да пътувам с метрото и да замразявам пътници в тунелите. Не знам защо Пророка иска да прахосва дарбата ти за дребни риби като туристите на онзи обект. - Той се закашля, защото осъзна, че думите му са прозвучали твърде бунтовнически. - Но съм убеден, че има причини. По стълбите се чуха стъпки, които ни настигнаха. - Хей, Еднорог, къде водиш Фей? - попита Дракон, пухтейки от непривичното физическо упражнение. Той беше червенокос и с лунички и изглеждаше по- дружелюбно настроен, отколкото всъщност беше - добродушен на вид ръгбист, но с прякор на отровна змия. - Тя не е донесла нищо. - Еднорог се наслади на мига на съобщаването на клюката. - Какво? - Нищо. Нула. Празно. - Фей, да не си се побъркала? Наведох глава, опитвайки се да изглеждам като смутено хлапе. - Днес на обекта не дойде никой, затова реших да свърша работата утре. Разбира се, ако Пророка все още иска този групов удар. Еднорог ме бутна да вървя. - Да, иска да откраднеш нещата на онзи, за когото ти каза. - Но аз пак мога да отмъкна много неща от тях. Всеки има поне лаптоп. И чужда валута. Той повдигна рамене. - Все едно. Оправдавай се пред Пророка, не пред нас. Дракон го задържа. - Говорим за Фей. Ами ако той я накара да се самонакаже? Изненадах се, че Дракон изпитва съчувствие към мен. Вярно, бяхме израснали заедно, но това ни правеше по-скоро като раци в чувал, които се бият един с друг и не са съюзници. - Проблемът не е наш. - Еднорог ме бутна да вървя по-бързо към балкона на петия етаж. - Съмнявам се, че той ще отиде толкова далеч с нея. Все пак кръвта се брои за нещо. Кръв? - Прав си. - Дракон въздъхна облекчено. - Досега Пророка не се е отървавал от никого от нас децата. Заковах се на място и се завъртях с лице към тях. - Деца? Спрях толкова внезапно, че Еднорог се блъсна в мен и ме събори на пода. Той се спъна в тялото ми и стъпи върху ръката ми. - Върви, проклета идиотко! Влошаваш нещата, като го караш да чака. Притиснах ръце до гърдите си - сега и двете бяха ранени, но шокът притъпи болката. - Ти каза „деца”. - Не исках да ставам, без първо да получа отговори. - Е, и? Не ми казвай, че не си подозирала. Пророка не задържа деца в Общността освен ако не мисли, че са негови. Господи! - Ще повърна. - Прегърбих се на колене да повърна, но от устата ми не излезе друго освен жлъчна киселина. Не бях яла нищо от вчера. Дракон ме сграбчи за ризата и ме дръпна да се изправя. - Съвземи се, Фей. Пророка е твоят баща и ти си наследила способностите си от него, затова трябва да си му благодарна. - Той не ми я баща. - Мама винаги казваше, че татко е прекрасен мъж, в когото се е влюбила по време на романтична почивка в Гърция, преди да се включи в Общността. Той бил висок, с тъмносини очи като мен, и красив - идеалният мъж, но не и савант, нито нейната сродна душа. Дракон ме разтърси. - Изобщо не ми пука кой мислиш, че е баща ти, но не искам да те виждам да се самонараняваш, затова престани да се държиш като глупачка и направи каквото трябва. Обясни на Пророка как стоят нещата, вместо да получаваш нервна криза на пода. Думите му бяха груби, но разумни. Каквато и да беше истината, засега трябваше да я забравя и да се справя с нея по-късно, както много неща от живота тук. - Добре, добре, дайте ми минутка. - Поех си дълбоко дъх. Едно разумно момиче би трябвало да се помъчи да се възползва от новината, а не да превърта. - Тогава, ако вие сте… Сешате се, нали… Това ви прави мои братя? Еднорог изсумтя. - Полубратя, но това е само биологично съвпадение, затова не го превръщай в нещо повече. - Да, и виждала ли си как се държат малките птичета в гнездото? - ухили се Дракон, показвайки неравните си зъби. - Ще те изхвърлим, ако ни пречиш. - Той ме плесна по гърба и аз тръгнах, препъвайки се. Ясно, моите вероятни братя не се интересуваха много от бъдещето ми, главно защото ако с мен се случеше нещо, то можеше да се случи и на тях. Почти нищо не се беше променило. Стигнахме до покоите на Пророка и застанахме пред вратата. Другите саванти все още бяха събрани долу на детската площадка и Пророка ги приковаваше с поглед, който беше по- болезнен, отколкото да гледаш право в прожекторите. Той чу стъпките ни и се обърна към нас. Светлосините му очи, малки скъпоценни камъни на лъскавото му лице, се спряха на мен. Мигновено почувствах убождането от търсенето му на извинения в ума ми. За да се отбранявам, аз напълних съзнанието си с вълнение от току-що научената новина, че Пророка може би е мой баща - нещо, което би трябвало да е достатъчно, за да отклони дори неговото внимание. Той прекъсна контакта, като се усмихна леко, както прави Дракула, преди да впие зъби в нечия вена. - Еднорог, раздай програмата за утре. - Пророка говореше шепнешком, сякаш постоянно го душеха. - Дракон, доведи вътре Феникс. Единственото място в жилищния комплекс, където се вършеше работа, беше този апартамент. Хората на Пророка бяха съборили две стени, напълно пренебрегвайки строителните изисквания, за да разширят пространството. На пода имаше лакиран дъбов паркет, който бяхме откраднали от магазин от веригата „Направи си сам”, и бяхме наредили, преди Пророка да се нанесе там. Пред големия телевизор в единия край на стаята бяха наредени три огромни кожени дивана. Настоящите гаджета на Пророка се бяха излегнали като украса на възглавниците и пиеха невероятни на вид коктейли. Винаги ми се е струвало странно, че Пророка се преструва, че е в мансарда в Манхатън, когато всъщност бяхме в скапания Майл Енд [Квартал в източен Лондон - Бел. ред.]. Ефектът беше почти толкова убедителен, колкото да продадеш на пазара краден дизайнерски ролекс за петдесет кинта. Пророка обичаше фантазиите си и тази беше евтин вариант, нещо доближаващо се до живота, който гледаше на телевизионния екран. Той пльосна дебелия си задник в средата на средния диван. Мястото вече беше вдлъбнато по очертанията му, тъй като седеше там през по- голямата част на деня. Пророка размаха пръсти - знак, че трябва да се приближа. - Феникс, обясни. Застанах пред него, като спрях до пухкавия бял килим, защото се страхувах, че ще го изцапам, ако стъпя върху него, и ще засиля желанието на Пророка да ме накаже. Историята ми прозвуча неубедително дори в моите уши, докато отново я разказвах забързано. Дракон стоеше зад Пророка и съдейки по мрачното му изражение, не мислеше, че нещата се развиват добре. Бях стигнала до жалкия завършек, когато Пророка вдигна пръст. - Видя ли момчето, от което ти казах да откраднеш? Предишния ден ми бяха дали снимка на мишената, копие от фотографията в паспорта му. - Да, от разстояние. Лесно го забелязах. Видях го… - опитвах се да измисля правдоподобно място, - да влиза в зала за лекции заедно с другите. Той е висок. - И мислиш, че можеш да свършиш работата утре? Да вземеш ценностите му, както те помолих? Не, защото нещата му вече бяха купчина разтопени интегрални платки. - Сигурна съм. „Сериозно!” Пророка беше превключил на телепатия. Мразех да усещам, че се промъква в съзнанието ми. „Да, сигурна съм.” Отговорих по същия начин, опитвайки се да съсредоточа мислите си върху думата „татко”. Той се усмихна отново и ми направи знак да се приближа още. Приех го като покана да изцапам килима с краката си. Пророка посочи място непосредствено пред него и зачака. Сега пък какво искаше? Погледнах Дракон, който ми правеше знаци да коленича. Коленете ми се огънаха и аз се спуснах на пода в краката на Пророка. Отрупаната му с пръстени ръка погали главата ми. - Много приличаш на Сейди, когато тя беше на твоите години. Скоро ще трябва да ти намеря партньор в Общността - някой достоен да се свърже с моята кръв. По гърба ми полазиха ледени тръпки. Не исках да го чувам да си спомня за майка ми, нито плановете му за бъдещето ми. - Питах се кога ще осъзнаеш връзката си с мен. Майка ти напълни главата ти с куп лъжи и ти отне повече време да се вразумиш. Мисля, че е крайно време да се присъединиш към Еднорог и Дракон като част от династията ми. - Той млъкна. Явно очакваше да запълня паузата с разточителни благодарности, когато всъщност ми се искаше да избягам на километър в противоположната посока. - Аз… ами… не знам какво да кажа. - Това поне беше вярно. Пророка хвана брадичката ми и я стисна прекалено силно. - Вземи нещата на американското момче, Феникс. Трябват ми. И после ще се погрижим за бъдещето ти. Все още ли имах бъдеще? - Ще го направя, обещавам. Той ме пусна и аз погрешно изтълкувах това като сигнал да стана. - Почакай. Наказанието ти. Отново паднах на колене. В стаята настъпи тишина. Жените на диваните не смееха да помръднат. Ледът вече не потракваше в чашите с коктейлите им. В мозъка ми се промъкна червейче, което започна да изписва със слуз посланието си в съзнанието ми. „Няма да ядеш и да пиеш, докато не изпълниш задачата. Няма да можеш.” Пророка изговаряше думите, докато ги запечатваше в ума ми по телепатичен път. Дракон изпусна затаения си дъх, очевидно опасявайки се от нещо далеч по-лошо. Жените се отпуснаха. Едната си взе маслина от стъклената масичка. Пророка ме пусна. - Разбра ли, Феникс? Кимнах, допряла ръка до гърлото си. Вече чувствах отвращение от мисълта да изпия нещо, внушена в съзнанието ми от дарбата му. - Тогава утре по-добре започни рано. Не би искала да пропуснеш закуската, нали? - Пророка се засмя и грамадните гънки на корема му се разтресоха като малък остров, на който става земетресение. - Тръгвай, цвете мое. - Той погледна тъмния екран зад мен и телевизорът се включи. Изправих се и бързо излязох от стаята, оставяйки Пророка заобиколен от приятелите му. Не беше необходимо да съм гений, за да се досетя, че онези, които нямаха кръвна връзка, се състезаваха за позиция, за да спечелят шанса да бъдат партньорът, който Пророка щеше да избере за мен, още един съперник, за когото трябваше да се тревожат Еднорог и Дракон. Моите двама „братя” нямаше да бъдат приятели в тази схема. Тони се спотайваше в сенките на площадката на стълбището, осмелил се да се качи на петия етаж, когато трябваше да си стои в мазето. - Наред ли е всичко, Фей? Кимнах, въпреки че трябваше да поклатя глава, ако бях искрена. Нямах ДНК-та на онзи зъл човек, нали? - Каза ли му за мен? - Аха, ето защо беше дошъл. - Еднорог знае, но не вдигна шум. Не казах нищо на Пророка, защото той не повдигна въпроса. Тони се почеса по брадичката и кимна доволно. - Добре. Всичко е уредено и с Шон. Той няма да каже какво е станало на обекта. Само се погрижи утре да се върнеш с богата плячка. - Добре. Той се усмихна. - Поне веднъж печели малкият човек, а? Не бих го нарекла така, но оставих Тони да се радва на въображаемата си победа. - Да. - Лека нощ. - Той ми махна с ръка за довиждане и затътри крака надолу по стълбите. Не можах да си наложа да отговоря. Нощта изобщо не беше лека. Щях да огладнея и да ожаднея, но нямаше да мога да хапна и да пия нищо. Отвратителното разкритие за баща ми обаче щеше да ме лиши от сън. Ако имах звезда, на която да си пожелая нещо, щях да поискам да не се бях раждала. Готвех се да се оттегля в апартамента си, когато изневиделица се появи Еднорог. Дръпна ме, притисна ме до стената и ме стисна за гърлото. - За какво говореше Тони? - Че не са ме наказали много строго… и че са ми дали втори шанс - отвърнах, твърде ужасена, за да се съпротивлявам. Това се превръщаше във втория най-лош ден в живота ми. Първият беше, когато почина мама. Еднорог се наведе и ме сграбчи още по-силно. - Пророка все още ли иска да обереш онова момче? - Да. - Затворих очи от болка. Имаше ли сантиметър от тялото ми, който тази вечер щеше да завърши без болка? - Защо? Откъде можех да знам? Но Еднорог, всъщност, не говореше на мен и въпросът му остана без отговор. - Тони те е пуснал да влезеш. Вече му бях казала това. - Да. - Държиш ли на Тони? Подвеждащ въпрос. Отговорих, като повдигнах рамене. - Знам, че държиш. Ако искаш Тони да не се забърква в това, донеси първо на мен онова, което откраднеш от момчето. Преди да го занесеш на Пророка. Правилата не бяха такива. Трябваше да предаваме всичко публично на събирането, а не да разменяме неща зад гърба на Пророка. Изражението ми сигурно подсказа на Еднорог, че не съм доволна от предложението. Той отново ме стисна за гърлото, засилвайки болката. - Толкова малко ли означава Тони за теб? Мислех, че ти е приятел. - Еднорог произнесе думата така, сякаш беше синоним на „хлебарка”. - Добре, ще намеря първо теб. Само не прави нищо на Тони, чу ли? Той вдигна ръка и се усмихна. - Сякаш бих му направил нещо. Четвърта глава Проникването в двора на колежа „Куин Мери” беше много по-лесно, отколкото очаквах. Бях на годините на студентите и бях положила усилия да изглеждам като една от тях, екипирана с няколко брошури от фоайето, затова никой не се усъмни в мен, когато минах през вратите. - Мога ли да ти помогна с нещо? - попита жената на рецепцията, когато се приближих до нея. Надявах се, че тя няма да забележи сенките под очите ми, нито безпокойството ми, и и се усмихнах. Пред нея по азбучен ред бяха наредени папки и пластмасови пропуски. Плъзнах поглед по колекцията и се спрях на „Ан Питърс”. Хвърлих поглед през рамо, за да се уверя, че зад мен няма никой, който може да ме издаде. - Здравейте. Аз съм Ан Питърс. Жената също ми се усмихна сърдечно и ми даде пропуска и материалите за конференцията, без да пророни нито дума повече. Пък и от друга страна, кой нормален човек би отишъл непоканен на лекция на тема „Моделиране на климатичните промени”? Сподавих смеха си, като си представих група зубрачи, които дефилират по подиума на модно ревю, издокарани с дъждобрани и слънчеви очила. - Първата сесия започва чак след час, но може да отидеш в кафенето или да разгледаш изложбата в библиотеката на колежа. - Добре. Благодаря. - Харесвах библиотеките. Те бяха убежище за мен. Пъхнах под мишница материалите и забързах в посоката, която ми показа жената. Надявах се, че тя няма да запомни, че съм взела пропуска на Ан Питърс, и че ще припише липсата му на грешка, но за всеки случай промених външността си. Вмъкнах се в тоалетната и завързах косата си с отвратителен кафяв шал. След това си сложих любимите очила със стъкла без диоптър и с дебели черни рамки, които ми придаваха ученолюбив вид. Бях се погрижила да изглеждам съвсем различно от предишния ден, като бях облякла бяла риза с дълги ръкави, плетена вълнена жилетка и старомодна пола. Бях махнала обеците си и обувките с дебели подметки допълваха катастрофалния за модата ми вид. Обърнах с гръб пропуска, защото не исках да срещна истинската Ан Питърс с нейното име на врата ми като албатрос. На празното място написах „Уенди Бари”, първото име, което ми хрумна. Погледнах се в огледалото. Можеше да мина за съвсем друг човек - Уенди, грозната сестра на Пепеляшка, която е загубила пантофката си. Трябваше да се простя с грима си. Махнах очилата, пуснах водата в умивалника, измих се и избърсах лицето си с хавлиена кърпа. Изглеждах уморена и уязвима без спирала за мигли и очна линия. Не бях спала от двайсет и четири часа и от дванайсет часа не бях слагала в устата си нищо освен глътка вода. Ако не изпълнех бързо задачата, нямаше да бъда във форма да опитам отново. Знаех, че Пророка ще бъде разочарован от мен. Мишената не беше имала време да си купи нови айпад и айфон и днес можех да свия само портфейла и паспорта му - ако ми провървеше. Увереността ми беше разклатена. Не можех да забравя, че вчера момчето оказа съпротива. Сега той знаеше какво да очаква и може би нямаше да успея да го замразя във времето за няколко секунди. Ако обаче не откраднех нещо от него, щях да умра от жажда, и затова се съсредоточих върху изпълнението на мисията. Поех си дълбоко дъх, за да успокоя опънатите си нерви, погледнах картата най-отгоре на програмата на конференцията и се отправих към библиотеката. Нямах намерение да разглеждам изложбата, но реших, че това ще бъде най-доброто и не толкова очебийно място, откъдето да шпионирам участниците в конференцията. Намерих тихо кътче в отдела за закони за опазване на околната среда, извадих книга от лавицата и я подпрях пред себе си - преграда срещу останалия свят. Имах добра видимост и виждах вътрешния двор, където в ранното утро кафетерията въртеше добър бизнес с кафета и кроасани, както и изложбата, на която трябваше да отидат всички. Стомахът ми къркореше и ми казваше, че съм гладна, но бариерата в гърлото ми ме предупреждаваше да не ям. Докато гледах как студентите се събират на слънчевата светлина, аз се зачудих какво ли би било да имам такива възможности - пътувания, приятелства, образование. Двете момичета, с които бях говорила на стадиона, пресякоха полезрението ми като газели в африканската савана, слаби и елегантни. В сравнение с мен, те бяха като че ли друг вид - по-висши същества, които не съзнаваха какъв късмет имат. Имаше и няколко слона - тромави момчета, които не знаеха какво да правят с крайниците си, нито как да крепят в ръцете си купищата си книги. Те не ме плашеха толкова много. Ниско азиатско момче наперено крачеше из тълпата, същинска блатна птица в гьол, кълвейки вкусни мръвки тук-там. И после дойде леопардът. Вмъкна се сред тях с плавните движения на голямата котка. Раменете му се набраздиха вълнообразно, когато свали раницата от гърба си. Изпуснах дъха, който не съзнавах, че съм затаила. Мишената ми. Той седна до газелите и прие залък кроасан от русокосата. Те бъбреха и се смееха, чувствайки се напълно удобно в компанията си. Как се сприятеляваха толкова бързо хората? Не знаеха ли, че не трябва да имаш доверие на никого? Гледах отстрани и им завиждах за непринуденото общуване, но и изпитвах подозрения. Никой от познатите ми не се държеше така. Тримата изпиха кафетата си, станаха и тръгнаха към мен. Леопардът спря за миг да каже нещо на блатната птица. Свих се зад книгата. Щеше да бъде идеално, ако влезеха тук, защото можех да свърша работата тихомълком. Надникнах над книгата и видях, че момчето е оставило раницата си при азиатеца. Притесних се, тъй като той сякаш го беше направил нарочно, за да попречи на намеренията ми. Високото момче не улесняваше нещата за мен. Те разговаряха, докато влизаха, и гласовете им се разнесоха в смълчаната атмосфера на библиотеката. Вече бях забелязала, че там няма читатели, след като е свършил семестърът. Студентите бяха във ваканция и никой от участниците в конференцията не показваше голям интерес да влезе вътре и да се скрие от слънчевата светлина. Трите ми мишени започнаха да обикалят таблата с експонатите. - Айвс, обади ли се на родителите си за айпада ти? - попита чернокосата газела и докосна ръката му. Айвс. Значи така се казваше. Като Ив Сен Лоран, модния дизайнер, само произнесено по английски, а не по френски.[На английски език името Айвс се изписва Yves - Бел. ред.] - Да, снощи. Но няма проблем, Джоу. Айпадът беше безплатен. Дадоха ми го от „Апъл” да го изпробвам, модел от следващото поколение. - Айвс имаше страхотен глас, същински горещ шоколад. Можех да го слушам часове наред, дори да четеше телефонния указател. - Еха. - Тя го погледна с обожание. Изпитах странното желание да я зашлевя, за да я изтръгна от унеса на обожание. - Трябваше да бъде тайна. - Айвс се премести една крачка встрани, малко смутен от подчертаното внимание. - Тъй като беше унищожен, а не откраднат, фирмата няма да се притесни особено много, както ако крадецът беше избягал с него. Може да се ядосат, но не и на мен. Това поне обясняваше защо Пророка настояваше да има вещите на момчето. Новите модели на всички продукти на „Апъл” сигурно струваха цяло състояние. Скандинавското момиче спря пред снимка на топящите се айсберги. - Крадлата беше много гадна. Защо е избягала с нещата ти и после ги е изгорила? От чиста злоба. Айвс повдигна рамене. - Не се знае защо някой би го направил. Вероятно е била дрогирана. Никога. Имах достатъчно проблеми и без да добавям пристрастяване към купчината. Джоу се намръщи. - Но тя беше много ловка. Изобщо не я видях кога отмъкна нещата ти. А ти, Ингрид? - И аз не забелязах. Всичко беше много странно. Хей, вижте това. - Тя ги задърпа към таблото в отсрещния край. Щом те се обърнаха с гръб към мен, аз се възползвах и станах, надявайки се да задигна раницата му, докато той още е вътре. Разходих се на слънчевата светлина и огледах кафенето, за да видя дали е подходящо за някой от ударите ми. Не ми отне много време да преценя, че там има твърде много хора и към кафенето гледат прозорците на стотици кабинети. Щеше ли да проработи старомодният метод „приближи се и грабни”? Азиатецът беше пъхнал слушалки в ушите си, бе отметнал назад глава, за да се наслаждава на слънцето, и седеше върху раницата като кокошка върху яйце. Представих си врявата, която щеше да ме преследва, пък и бях твърде далеч от изхода, за да бъда сигурна, че ще избягам от колежа. Трябваше да изчакам, докато те отидат на по-тясно място. Прелистих програмата и забелязах, че в единайсет часа имат семинар в „малките стаи”. Не бях имала възможност да уча в колеж, но съдейки по филмите, които бях гледала, предполагах, че семинарите са по- малобройни от лекциите. Дарбата ми действаше най-много върху трийсетина души наведнъж и семинарът ми се видя най-добрият ми шанс. Уверена, че маскировката ми няма да позволи на никого да ме свърже с крадлата от предишния ден, аз последвах участниците в конференцията и изслушах уводната лекция. Да седиш на последния ред беше все едно да седиш на горния етаж на автобус и да гледаш хората долу - не чуваш за какво, всъщност, си говорят, но се наслаждаваш на удоволствието да си пъхаш носа в живота им. Двамата преподаватели отпред говореха въодушевено и показваха диапозитиви като измамници, привличащи тълпа със сладкодумните си приказки. Нямаше да се изненадам, ако завършеха, като ни поканят да купим имоти в Тенерифе, но те приключиха, без да ни продадат нищо. Според мен това беше пропусната възможност, защото всеки член на Общността досега би накарал студентите да се бръкнат дълбоко в портфейлите. Публиката се изниза от стаята, обсъждайки в кои групи ще продължат. - Аз отивам в „Научни доказателства” - оживено заяви газелата Джоу. - А вие? Ингрид? - Аз мисля да се включа във „Влиянието на човека”. - Ингрид насочи изпълнените си с надежда очи към Айвс, който беше сменил слънчевите си очила със сладки очила без рамки. „Сладки?” Стегни се, Феникс. - Аз отивам във „Влияние върху екосистемите”, затова ще се видим по-късно. - Той зави по коридора вляво. Двете момичета изглеждаха разстроени от погрешните си предположения. Едва не се изсмях. Те бяха толкова прозрачни в желанието си да преследват най- готиното момче на конференцията. Айвс, от своя страна, изглежда, не съжаляваше, че временно се е освободил от очевидните им опити да си го присвоят като романтична връзка за конференцията. Стигнах до извода, че той не е сигурен как да се справя с такива безочливи сигнали на женски интерес. Горкият хубавец, подсмихнах се подигравателно, докато вървях след него. Ние от групата „Влияние върху екосистемите”, в която току-що се бях записала, заехме местата си в малка стая в една от по-старите сгради на територията на колежа. Седнах зад мишената до прозореца. Намирахме се на първия етаж с балкон, който гледаше към моравата и бяла часовникова кула - малко шик на Майл Енд Роуд. От другата страна на ниския бял зид се виждаше моят свят - коли, таксита и пешеходци. Не можех да предприема нищо, докато не се съберяха всички, в случай че ме прекъснеха, затова бавно броях студентите, които влизаха, и се разтревожих, когато станахме двайсет и пет. По гърба ми започна да се стича пот. Трябваше да дойде и лектор, а вече наближавахме максимума за способностите ми. И после Айвс реши да се държи любезно. Обърна се и се усмихна. Вероятно ме смяташе за безопасна, тъй като все още не бях поискала телефонния му номер като всяко друго момиче, което той срещаше. - Здравей… - Той погледна пропуска ми. - Уенди. Пристигнала си днес, нали? - Нежният му, изпълнен с чувство глас ме накара да изпитам желание да мъркам като доволна котка. - Да - гласът ми беше като шепот - вината, обаче, не беше моя, не бях била нищо от цяла вечност. - Роднини ли сте? - Моля? Айвс посочи с молив името ми. - С Дж. М. Бари, автора на „Питър Пан и Уенди”. Той знаеше това? Гениалният учен знаеше, че книгата е публикувана за пръв път с двете имена в заглавието? Мислех, че само отрепки като мен, които висят в тъмните ъгли на обществените библиотеки, се интересуват от такива тайнствени неща. Трябваше обаче да му отговоря. Не можех да продължавам да го зяпам с отворена уста като риба на сухо. - Ами… не. Макар че бих искала. - От кое училище идваш? - Сега той ме гледаше така, сякаш мислеше, че се познаваме, но не може да си спомни коя съм. Изтърсих първото, за което се сетих. - Нюкасъл… Девическата гимназия. - Нюкасъл. Това е в северна Англия, нали? - Да, недалеч от границата с Шотландия. - Не съм ходил там. Изпитах облекчение. Така както не ми вървеше, можеше да се окаже, че той има близки в родното ми място. - И учиш в колеж пак някъде там? - попита Айвс. - Ами… да. - Помъчих се да измисля място, което той няма да знае. - В Абърдийн. - Чудесно. Те имат страхотен факултет по геонауки, който прави най-новите неща в технологиите за екстракцията на нефт. Прочете ли последния им доклад за складирането на въглеродния двуокис? Не. - Да, разбира се. Затова се записах тук. Викат ми Мис Геонаука… Атракцията на нефта е много интересна. - Млъкни, Фей. Айвс ме погледна недоверчиво. - Искаш да кажеш екстракция. - Съжалявам. Неволна грешка. Екстракция. Той все още изпитваше съмнения. - Какво учиш? - Геонауки. - Пфу, нямаше да ме хване по този начин. - Да, но трябва да имаш по-тясна специалност. Нима? - Ами, като начало мислех да се съсредоточа върху геонауката. - Това прозвуча тъпо. - Искам да кажа, географията. - Това ли означаваше геонаука? Не знаех. Айвс, изглежда, остана доволен от отговора ми. Имах чувството, че съм избегнала удар с кола в последната минута. В главата ми отекваше изсвирването на спирачките. - Наесен ще уча екология в Бъркли, но и аз ще се включа в програмата по география. Оказва се, че между нас има много общи неща. - Той се обърна напред, защото в стаята влезе преподавателката. Наистина ли между нас имаше много общи неща? - Много интересно. Бъркли. Айвс ме погледна през рамо. - Калифорния. Съдейки по очакването в очите му, предположих, че би трябвало да знам това. - Абсолютно. Чувала съм го, разбира се. Затвърдих убеждението му, че Уенди е пълна идиотка, която изобщо не трябва да учи география, тъй като не знае къде се намира Бъркли. Лекторката, млада индийка, застана пред групата и вдигна ръка, хипнотизирайки ме с подрънкващите си гривни. Не носех такива неща, защото ми пречеха да крада. - Здравейте. Аз съм доктор Шарма. Не мога да ви опиша колко съм доволна, че много от вас са избрали този учебен предмет. Аз обаче никак не бях доволна, защото бях преброила, че в стаята сме трийсет и двама души. Не се бях опитвала да вцепенявам толкова много наведнъж. - Вие всички сте избрани, защото сте най-добрите студенти от вашите колежи и училища - нашите най- ярки звезди, които се надяваме, че ще блестят поне през следващите две десетилетия, и, както знаете, влиянието върху екосистемите ще бъде полето за действие на всеки учен с новаторски идеи. А сега, да започнем, като направим схема и научим малко повече един за друг. А, не. Трябваше да спра това, преди тя да стигне до мен. Затворих очи и проникнах в мисловните им схеми. Повечето се въртяха в спокойно синьо и зелено, с проблясващи образи на планини и реки. Две момичета си представяха ливади, в които се рее лицето на Айвс. Моята мишена беше забита в черно-бяла зона и вчерашната ми външност се пресичаше с днешната. По дяволите, Айвс се досещаше какво става и подозрението накъсваше черно-бялото с оранжеви пламъци. - Момичето отзад. Извинявай, но не знам как се казваш. Добре ли си? Отворих очи и видях, че доктор Шарма говори на мен. Внимателно събраните схеми се разпръснаха като овце, които бягат от стадото. Кимнах. - Хубаво, защото обикновено изпращам студентите си да спят, след като съм говорила известно време, а не преди да съм започнала. Присъстващите се засмяха учтиво. - Да… съжалявам - колебливо отговорих аз. - Тогава да започваме ли? Може би студентът пред теб би искал да се представи? Айвс се изтръгна от мислите си. - Да, доктор Шарма, с удоволствие. Искаше ми се да го слушам, но трябваше да си свърша работата. Напрегнах съзнанието си, за да събера нишките на мислите им, да ги завъртя и после… Стоп. Случи се, но само за секунда. Някой усилено се дърпаше и се мъчеше да се измъкне от капана ми. Не беше необходимо да се оглеждам наоколо, за да разбера кой е. Нямах време да претърсвам нещата му. Грабнах раницата му и побягнах, спъвайки се в протегнатите крака на момчето от другата страна на пътеката. „Как можа?” Негодуването проряза съзнанието ми като шило за разбиване на лед. Блъснах се във вратата и се хванах за главата. Телепатичното съобщение отекваше в цялото ми тяло. Не бях изпитвала такова преживяване дотогава. Айвс сякаш беше открил личната ми радиостанция и пееше с пълно гърло песен, специално написана за мен, толкова примамлива и натрапчива, че не можех да я изключа. Исках да отговоря, чувствах, че копнея да реагирам, но как бих могла да го направя? Все пак крадях от него, нали? Връзката ми с мисловните схеми на присъстващите в стаята се разпадна и всички се стреснаха, дойдоха на себе си и ме видяха, че съм приклекнала до вратата. - Как… - Доктор Шарма озадачено въртеше глава между стола ми и вратата. За сетивата и изглеждаше така, сякаш съм прескочила разстоянието като супергерой. Айвс не гледаше с широко отворени очи като останалите. Без да губи време, той скочи и хукна след мен. Сепнах се, излетях от стаята и побягнах по коридора. Какво се беше случило? Не можех да го надбягам, затова трябваше да направя нещо, което той не може. Втурнах се в празна учебна стая и се отправих към прозореца. Бяхме на първия етаж. Моят свят беше само на петдесетина метра разстояние, ако успеех да скоча долу, без да навехна глезена си. Отворих прозореца, преметнах на рамото си раницата на Айвс и излязох на балкона. Ала не бях достатъчно бърза. Ръката му хвана прасеца ми. „Коя си ти? Какво искаш от мен?” Мисловното му говорене ме накара да се разтреперя. Не можех да се съсредоточа и да накарам мозъка си да работи. „Махни се! Остави ме на мира!” Айвс се вцепени, а после стисна крака ми и се опита да ме издърпа обратно в стаята. „Как го правиш? Ти… си различна. Говори ми пак.” „Чупката.” Той имаше наглостта да се изсмее. Държането му се промени от гняв в странна оживеност. „Ти си! Знаех си, че си ти!” Нямах представа за кого ме мисли, но не смятах да остана, за да разбера. Странната интимност на мислите ни ме уплаши. Ритнах силно и благодарих на Уенди и дебелите подметки на обувките и, когато уцелих стомаха му, но проклетият янки не искаше да ме пусне. „Не, няма да стане, Уенди.” Той ме събори на пода до прозореца и реши проблема ми да се боря, като седна на гърба ми. - Аз ще взема това, благодаря. Айвс свали раницата от рамото ми и я хвърли далеч от обсега ми. Това не беше хубаво. Миришеше на полиция и затвор. Лежах неподвижно, победена за момента. Мрачно осъзнах, че тъй като не съм изпълнила задачата, няма да издържа дълго в килията и вероятно ще умра до края на утрешния ден, ако не мога да пия вода. - Моля те, позволи ми да открадна нещо от теб. - Думите ми прозвучаха жалко, но бях принудена да прося. - После ще говорим за това. - Айвс нежно сложи ръка на главата ми. Той показваше много по- силно присъствие на духа от мен. - Кой би си помислил, че сродната ми душа ще се окаже крадец? Вцепених се. Сродна душа? Айвс сигурно се шегуваше. Това беше приказка, измислица. - Знаеш какво означава това, нали? - Той прокара пръсти по врата ми, разпращайки тръпки по гърба ми. Тялото ми го разпозна, макар умът ми да крещеше да се махна оттам. - Мислех, че може би не знаеш. Сродната душа на брат ми не знаеше. Савант ли си? Чух шум в коридора. Останалите от групата бяха тръгнали да търсят двамата блудни членове. Кимнах. Някой се приближаваше до стаята. - Ако те пусна, ще им кажем ли, че всичко е било шега? Отново кимнах. Смятах да скоча през прозореца веднага щом той ме пуснеше. - Но трябва да обещаеш да не направиш някоя глупост като например да се опиташ да избягаш от мен. По дяволите. - Добре. Поне ако представехме всичко за номер, щях да спечеля малко време. Айвс хвана ръката ми и напипа превръзката. - Аз ли го направих? Не отговорих. - Извинявай. Не можех да ти позволя да вземеш онези неща. Не бяха мои. Но признавам, че изгубих контрол. Трябва да овладявам чувствата си, иначе дарбата ми се изплъзва от управление. Ти наистина ме ядоса вчера. И не му беше доставило огромно удоволствие да запали огън в ръцете ми? Бях видяла мисловните му схеми и знаех, че му беше харесало да надхитри лукавата крадла. Айвс ме хвана за лакътя и ми помогна да се изправя. В същия миг вратата се отвори с трясък. - Какво става тук? - Доктор Шарма застана на прага. Изглеждаше вбесена. Айвс покровителствено пристъпи пред мен. - Моля, приемете извиненията ни, докторе. Уенди и аз сме стари приятели и си правим номера. Тя ме дразни, като взима раницата ми. - Той повдигна рамене. - Започна още в началното училище, като ми крадеше кексчетата, а сега премина на цели раници. Знам, че е инфантилно. - Разочарована съм от вас двамата. Конференцията не е за деца, а за млади зрели хора. Дръжте се подобаващо за възрастта си. Айвс усети, че се олюлявам, и ме хвана през кръста. - Абсолютно. Разбрахме ви отлично. Моля, приемете извиненията ни. - Тогава се върнете на семинара, за да поработим. - Тя се врътна и широкото и тюркоазено сако се развя. - Не мога да се върна там - изсъсках, когато Айвс ме дръпна да вървя. - Можеш В дванайсет има почивка. Тогава ще си изясним нещата. - Нямам представа за какво говорите. Той се ухили. Положението очевидно му се виждаше забавно, а не кошмарът, който преживявах аз. - Да, предположих, госпожице Геонаука. В полезрението ми се появиха черни ъгли. Разтърсих глава. - Добре ли си? Не, не бях добре. Крадла. Сродна душа. Бъркотия. Бях толкова жадна, че не можех да разсъждавам трезво. Облизах напуканите си устни. Айвс ме заведе в стаята за семинара и отвърна със смях на подмятанията за внезапното си излизане. Раздаде извинения като великодушен лорд, който щедро пръска златни монети на бедняците, а после ме дръпна да седна до него, без да пуска ръката ми. - Имаш ли белезници? - прошепна той, очаквайки да споделя шегата. Сложих глава на масата, когато доктор Шарма започна лекцията си. За щастие, тя се беше отказала от идеята всеки от участниците да се представи след обезпокоителната демонстрация на повишено настроение. Пред носа ми се появи шише с вода. „Пий.” „Не мога.” „Защо? Дори не съм го отворил.” „Моля те, позволи ми да открадна нещо от теб.” Без да откъсва очи от мен, Айвс сложи бутилката в раницата си и после ми кимна. „Това е моята вода. Каквото и да правиш, не ми я взимай.” Протегнах ръка и грабнах шишето. Отвъртях капачката и изпих една глътка. Почувствах се чудесно и затова пресуших бутилката. Айвс поклати глава, докато ме наблюдаваше. „Странна си.” Смачках празното шише. „А ти не си ли?” Пета глава Айвс не стана до края на семинара, докато не излязоха всички останали, и затова и аз седях на мястото си. Доктор Шарма първа напусна стаята, след като подхвърли, че панините в столовата не са лоши, ако отидем рано. Седяхме мълчаливо и гледахме как другите от групата се изнизват през вратата. Мислите им бяха насочени към обяда. Моите също. Освен всичко друго бях и гладна. И много уморена. Току- що бях открила, че приказката е истина. Сродните души наистина съществуваха - и Айвс беше моята сродна душа. Винаги се бях представяла, че откритието ще ме въодушеви изумително, като да спечеля от Националната лотария, но вместо това се чувствах празна и тъжна. Знаех, че не мога да имам Айвс, дори да го искам повече от всичко друго в живота си. Аз бях като хлапе без пукната стотинка в джоба, допряло нос до витрината на магазин за бонбони. Трябваше да се примиря с фактите - аз бях престъпничка, която никога не беше ходила на училище, а Айвс беше отличникът на класа и всичко в него беше стабилно, почтено и кристално чисто. Той живееше в Съединените щати, а аз - в лесно забравяща се поредица от нелегални жилища. Айвс беше свестен и порядъчен човек и имаше бъдеще, а аз бях обвързана с Общността с връзка, която трудно можеше да бъде прекъсната, и наскоро открит евентуален баща, който беше впил нокти в мен. Пророка знаеше всичко и нямаше да е лесно да му кажа: „Напускам”. Тони може и да ми беше казал да изчезна, но аз нямах абсолютно никаква представа как да го направя. Да остана близо до последната мишена, която ми бяха заповядали да обера, би било невероятно глупаво. Всеки, който ме търсеше, би започнал от последната ми задача, и това би завело Пророка право при Айвс. Аз не го заслужавах и не можех да го въвлека в неприятностите си. - Да започнем ли с имената си? - тихо попита Айвс и хвана ранената ми ръка. - Аз съм Айвс Бенедикт от Рикънридж, Колорадо. - Той млъкна, но аз не запълних паузата. - Намира се в Америка, в Скалистите планини. - Айвс спря, но аз пак не казах нищо. - Общо сме седем братя. Аз съм шестият по ред. Малкият ми брат Зед намери сродната си душа преди няколко месеца. Звучеше приятно. Голямо семейство. Братя. Животът му беше хубав. Радвах се за него. Айвс можеше да се върне при всичко това. - А ти? Уенди ли е истинското ти име? Махнах пропуска от врата си. Вече нямаше смисъл да се представям за друга. Не виждах думите, които бях написала, защото зрението ми се замъгли от сълзи. - Хей, хей, какво има? - Той сложи главата ми на рамото си и аз се почувствах много добре. - Не разбираш ли, че да те намеря, е най- хубавото нещо, което ми се е случвало? Не се ли радваш поне мъничко, че това съм аз? Беше мило от негова страна да си помисли, че съм разстроена, защото сродната ми душа се оказа най- милото и красиво момче, което бях виждала. Харесваше ми факта, че той не съзнава колко привлекателен е за момичетата и че не приема без доказателства, че аз го намирам за съвършен. Нямаше да е толкова болезнено, ако се беше оказал безличен, пъпчив смотаняк. - Виж, знам, че ти е трудно да възприемеш всичко това, но има време. Съзнавам, че се показах като зубрач и те поправих за екстракцията на петрола и така нататък. Сякаш това имаше някакво значение. Не ми пукаше дали той се подиграва с мен. Заслужих си го, защото се преструвах, че съм като него и другите студенти. Ръката му погали врата ми. - Признавам, че не започнахме по най-най-добрия начин. Засмях се задавено. - Имаш предвид, че откраднах нещата ти. Айвс не престана да прокарва пръсти по чувствителната кожа на врата ми. - Да, но те заболя, когато ги взривих. Много съжалявам. Какво каза лекарят? Не можех да се предам на тази слабост. Трябваше да се изправя на крака, иначе никога нямаше да си тръгна. Блъснах го в гърдите, станах и избърсах очи с превръзката си. - Всичко е наред. Айвс хвана китката ми и забеляза фолиото. - Не си ходила на лекар, нали? - Тонът му стана мрачен. Мисловната му схема придоби червен и оранжев оттенък. Запалената ми торба се завъртя в пламъците като шиш кебап над огън, а Айвс избълва ругатни, които беше твърде учтив да изрече на глас. - Хората като мен не ходят на лекар. - Опитах се да издърпам ръката си. - Сега вече го правят. - Той стана и ме дръпна със себе си. За жалост за плановете ми за бягство неговата стеснителност и несигурност към момичетата изчезна, когато Айвс трябваше да проведе спасителна мисия. - Хайде, ще намеря къде е най-близкият медицински кабинет. Никога няма да си простя, ако ти остане белег. - Няма да дойда. Не мога. Айвс се обърна с лице към мен. Мускул на челюстта му потрепна, докато се мъчеше да овладее гнева си. Запитах се дали няма да ме запали. Беше ме предупредил, че дарбата му се изплъзва от контрол, когато се ядоса. - Уенди, не прави грешка. Готов съм да ти простя, че се опита да откраднеш от мен - два пъти, нали? Но ако не отидеш на лекар, тогава няма да имам друг избор освен да те предам на полицията и да ги оставя да се погрижат да получиш квалифицирана медицинска помощ. Чуй го само! Какви дълги и сложни думи, подчертаващи още повече колко по-добре образован от мен е. Блъснах назад стола си. - Махни се от мен, по дяволите. Ти не знаеш нищо за мен и за живота ми, а вече ме командваш! Айвс насочи пръст към гърдите ми и застрашително се извиси над мен - разгневен млад мъж, висок метър и осемдесет. Би трябвало да се уплаша, но инстинктът ми подсказа, че той няма да ме нарани. Нещо щеше да изгори, но този път нямаше да е ръката ми. - Дълбоко грешиш. Знам най- важното за теб. Ти си моята сродна душа. Този факт е на първо, второ и трето място в живота ми. Ами в твоя? Закрих с ръце лицето си. Искаше ми се да изкрещя от безсилие. - Отивай си! Сигурно го вбесих, защото от него се излъчваше гняв като пара от прегрял радиатор на кола. Купчината учебни материали на масата до дясната му ръка започна да пуши. - Не мога да си тръгна. Постъпваш глупаво и безразсъдно със здравето си. - Той забеляза огъня и бързо го угаси с учебник от раницата си. - По дяволите, виж какво ме накара да направя! - Аз ли? Ти имаш дарбата да палиш пожари, не аз. Айвс си пое дълбоко дъх и очевидно реши, че в момента словесната престрелка няма да доведе доникъде. - Виж, трябва да бъдем заедно. Знаеш, че това е задължително за сродните души. Мислиш ли, че ми е приятно, че моята сродна душа е крадла, която използва дарбата си, за да обира хората? - Трепнах, но той не видя, защото беше твърде зает да демонстрира разочарованието си от съдбата си. - Не, по дяволите! Мечтаех за този момент, но си представях лунна светлина и рози, а не ритник в стомаха и обгорени вещи на стойност хиляда долара! Затова най-малкото, което можеш да направиш, е да отидеш да те прегледат, след като ти казвам, че трябва! Не беше необходимо да го прогърми военен оркестър или Айвс да ми крещи. Разбира се, че той ме презираше. Самата аз се презирах. Не трябваше да допускам добротата му да ме заблуди да мисля нещо друго. Събрах разпердушиненото си достойнство и станах. - Погрижих се за изгарянето си, доколкото можах. Не се тревожи за това. Тонът ми беше безизразен, докато умът ми мислеше какво ще се случи по-нататък. Щях да се сбогувам, да се измъкна по някакъв начин, да се върна в Общността и да докладвам, че в мишената е имало само шише вода, след като ценностите му са пострадали при странен инцидент. Това би трябвало да мине. Щях да изтърпя наказанието си и после… Въображението ми не можеше да си представи какво ще стане след това. Пророка щеше или да ме убие, или да ме даде на някой от поддръжниците си в нещо като уреден брак. Нямаше да възразя, нямаше да пророня нито дума. Така никой нямаше да разбере, че съм открила сродната си душа. Това беше единственият начин да предпазя Айвс от неприятности. Той щеше да се върне в Съединените щати и да стане преуспял учен, вероятно не толкова щастлив, колкото би бил, ако аз се бях оказала газела, а не ровещ в боклуците плъх, но поне животът му щеше да си заслужава да се изживее. Той скръсти ръце на гърдите си и застана между мен и вратата. - Не става, Уенди. Аз взривих вещите си и те нараних, затова аз трябва да разчистя бъркотията. - Не съм твоя бъркотия, че да ме разчистваш. Той се усмихна мрачно. - Точно това си. Промених мнението си. Айвс не беше мил, а гаден. - Е, благодаря. Беше ми приятно да се запознаем. А сега трябва да тръгвам. - Отправих се към изхода. - Не можеш да си тръгнеш. Спрях и се вгледах в противопожарните инструкции на вратата. - И какво ще направиш? Ще ме повалиш на пода? А, забравих. Ти вече го направи. Вратата се отвори, преди да посегна към дръжката. Отстъпих крачка назад. Джоу и Ингрид подадоха глави в стаята. - Айвс, защо се бавиш? - попита Джоу. Изражението и се вкисна, като ме видя. - О, здравей. Извинявайте. Прекъсваме ли нещо? Айвс взе раницата си и я преметна на рамото си. - Уенди е изгорила ръката си. Предлагах и да я заведа на лекар, за да я превържат както трябва. Ингрид сбърчи нос, като видя, че сама съм се погрижила за раната си. - Изглежда болезнено. Горката. Искаш ли да дойдем и ние? В мисловните и схеми съзрях, че присъствието ми е желано колкото на трето куче в борба за кокал. Айвс отговори, без да ми даде възможност да си отворя устата. - Не е необходимо. Само кажете на организаторите на конференцията къде сме отишли, ако попитат. До скоро. - Той хвана ръката ми и ме изведе от стаята. Вече ме дразнеше сериозно. Възраженията ми не бяха нищо повече от снежинки, разтапящи се в неговия океан на непреклонност. Бях ранена - той знаеше лек. Бях неговата сродна душа - той изискваше да му се подчинявам. Дали всичките в семейството му бяха такива арогантни кретени или бях изтеглила късата клечка? Стигнахме до рецепцията. Вървях с него, без да се съпротивлявам само защото най-после ме водеше към изхода. Вече планирах бягството си. - Извинете. - Айвс насочи неустоимата си, искрена усмивка към жената на рецепцията. - Приятелката ми се изгори вчера и мисля, че трябва да я прегледа лекар. Има ли болница наблизо? Жената, която беше твърде възрастна за него и би трябвало да е по-зряла и разумна, докато намери списъка с телефонните номера за спешни случаи. - Кралската лондонска болница в Уайтчапъл. Има спирка на метрото. - Тя се изкикоти. - Или може да вървите, ако тя се чувства достатъчно добре. - Жената описа голям кръг върху карта от купчината за раздаване на студентите. Нямаше да се учудя, ако беше написала и телефонния си номер. Айвс се изчерви, смутен от прекалено отзивчивата и реакция. - Благодаря. Ще вземем такси. - Той пак ме измъкна от сградата. Изчаках да излезем навън и го блъснах настрана от мен. - „Няма”. - Айвс прехапа устни, за да прикрие усмивката си, към която нямах намерение да се присъединявам. - Виж, Уенди, какво ще ти навреди отиването до спешно отделение? Не е необходимо да плащаш, затова не може да е заради пари или проблеми със здравното осигуряване. Погледнах с копнеж потока от коли, отправил се на изток, извън града, далеч от Айвс. Бях толкова близо до бягството. - Не съм глупава. Не мога да отида на лекар. Той отчаяно прокара пръсти през косата си. - Уенди, защо имам чувството, че се готвиш да ме поръсиш с вълшебния си прашец и да отлетиш от мен? Поклатих глава и сложих ръце на кръста си. Айвс грешеше. Той ми предлагаше вълшебен прашец. Той беше Питър Пан, който искаше да ме отнесе в приказната страна на сродните души и вечното щастие. Само че беше закъснял. Снощи се наложи да порасна и сега знаех, че такива мечти не съществуват и реалността е по-скоро да живееш с пиратите наемници на капитан Хук, отколкото да си играеш на щастливо семейство в къщичка на дърво. Айвс повдигна с пръст брадичката ми. - Уенди, кажи нещо. Позволи ми да ти помогна. Извинявай за нещата, които казах в стаята, но се ядосах. Държа се като кретен, когато дарбата ми излезе от контрол. Попитай братята ми. Вбесявам се, че след толкова много години на дисциплина и практика, не владея напълно чувствата си. - Той се усмихна мрачно. - Предполагам, че няма да ми позволиш да ми се размине, защото днес е денят, когато срещнах сродната си душа? Кимнах. Не исках да реагирам на търпеливия му, убедителен тон, но не можах да се сдържа. Всичко в мен жадуваше да протегна ръце към това момче, въпреки предупреждението на здравия ми разум. - Уенди, не понасям да гледам как те боли, когато мога да направя нещо. Аз пък вече не понасях да ме нарича с това фалшиво име. - Фей. Казвам се Фей. Айвс се усмихна и кафявите му очи се стоплиха за пръв път, откакто излязохме от учебната стая. - Само Фей? - Съкратено от Феникс. - Имаш ли други имена? Не го използвах, но предположих, че мога да възприема фамилното име на майка ми. Не исках да прозвуча толкова окаяна, че да нямам фамилия. - Кориган. - Е, Феникс Кориган, алергия към болници ли имаш? - Той премести тежестта си на другия крак, очаквайки отговор. Обяснението беше хубаво и аз кимнах. - А към частни клиники? - Също. Отбой ли биеше Айвс? От мен се искаше само една малка отстъпка и той изведнъж се вразуми? Айвс извади телефона си. - Имам идея. Не мърдай. - Той набра номер и допря телефона до ухото си. Напрегнах тяло, готова да хукна, ако е необходимо. - Хей, Хавиер, имаш ли минутка? Къде си? Имам малък проблем. Може ли да се срещнем в апартамента след половин час? Добре. Да, знам, че съм досаден. Кажи и, че ще и се обадиш по-късно. Да. Но повярвай, ще искаш да видиш нещо. - Айвс приключи разговора и се ухили. - Проблемът е решен. - С кого говори? - Потърках рамене, изпитвайки подозрения, че ме наблюдават. Огледах се наоколо. Не видях никого, но имаше много места, където да се скриеш - входове, автобусни спирки… Тони? Той сигурно се тревожеше, че не съм изпълнила задачата. Еднорог или Дракон ли ме проверяваха? Не бях заслужила доверието на Пророка с моя провал вчера, затова допусках, че днес ме е поставил под наблюдение. - С брат ми Хавиер. Той е в Лондон с мен. - Хавиер? - Положих усилия да се съсредоточа върху онова, което ми говореше Айвс. - Да. Мама и татко ни кръстиха с имена от първата почти до последната буква в азбуката, но не последователно като например Алън, Бен, Винсънт и така нататък, защото са решили, че ще е скучно, а в разбъркан ред. Те са такива, искат да бъдат различни. - Той млъкна, тъй като осъзна, че се отклонява от темата. - Хавиер е лечител, но не традиционен. Ще те заведа при него. Няма да ходиш на истински лекар. - Айвс спря на бордюра и вдигна ръка. Към нас веднага се приближи такси. Това момче беше голям късметлия. - Закарайте ни до Барбикан, моля. Окуражена, аз се качих в таксито, без да протестирам. Познавах добре Барбикан - бетонен лабиринт от изложбени зали, пешеходни алеи, тунели и луксозни апартаменти, благоприятен за обиране на джобовете на посетители на късни театрални представления и концерти. Ако се погрижеха за изгарянето ми, имах голям шанс да избягам от Айвс там. Той протегна крака в широкото пространство пред задната седалка. Не се бях возила в такси. Чувството беше за нещо упадъчно, което правят само богатите. Покрай нас премина велосипедист с лимоновожълти къси панталони, стрелкайки се в потока от коли като камък, подскачащ по море. - Ядосах малко Хавиер - продължи Айвс, поддържайки разговор, в който аз очевидно не исках да участвам. - Цяла сутрин е бъбрил с една екскурзоводка в „Глоуб Тиътър” и сега ще трябва да я зареже точно когато нещата изглеждали обещаващи. - Не е трябвало да го прави - не и заради мен. - Как няма да го направи! Ти си моя и това означава, че си член на семейството ни. Нашата потребност е по-голяма от неговата. - Айвс сложи ръка на раменете ми. Нещо в мен леко се пропука и оттам изтече копнеж за топлината му. Опитах се да не му обръщам внимание и не помръднах, опряла гръб в седалката. - Ти нямаш ли братя или сестри? За Айвс всичко беше лесно. Взимаш някоя съвършено непозната и я наричаш една от вътрешния си кръг само защото по приумица на природата си пасваме на някакво генетично ниво. Единствените неща, които той знаеше за мен, бяха лоши, но аз пак заслужавах помощ. Затворих се в себе си като морска актиния, която отказва да се покаже, подтиквана от настойчивите му въпроси. - Иска ми се Скай да беше тук - измърмори под носа си той и погледна през стъклото към колите, които бавно и мъчително навлизаха в лондонското Сити. - Тя сигурно щеше да помогне. Бях се заклела да не говоря, но любопитството ми (или беше ревност?) надделя. - Коя е Скай? Айвс ме притисна до себе си, като се надяваше, че ще се отпусна на него, но аз седях като вкаменена. - Сродната душа на най-малкия ми брат. Тя е англичанка. - О! - Вероятно беше една от онези хубавелки с розови бузки, които виждах на Ливърпул Стрийт да отиват на музикални фестивали с гумени ботуши, раници и джинсови къси панталони и изглеждат непоносимо доволни, че са млади и живи. С един поглед Скай щеше да разбере каква съм измет. - Тя умее да разчита чувствата на хората. Има страхотна интуиция. И животът и не е бил лек. Мисля, че Скай ще те разбере по-добре от всеки от нас. Е, да. - Но тя не е тук, така ли? - Не. Отиде на почивка със Зед и родителите си. Аха, Скай имаше родители, значи беше възпитана в дом, докато аз бях дива и неопитомена. Таксито спря пред един от входовете на центъра Барбикан. Шофьорът вдигна ръка. - Пристигнахме. Шест и четирийсет. Айвс извади десет лири от портфейла си и му ги даде, без да си прави труда да взима рестото. - Ще ми разкажеш ли нещо за себе си, Фей? Искам да знам какъв е произходът ти. Не можех да повярвам, че Айвс слиза от таксито, без да изчака да му върнат рестото. Блъснах го назад и пъхнах ръка в тясната пролука, за да взема монетите. Шофьорът изсумтя възмутено, когато сложих парите на дланта на Айвс. - Не можеш да му дадеш три и шейсет бакшиш. Айвс върна парите в пластмасовия поднос. - Мога. Остави ги, Фей. Не са много. Все още мърморейки недоволно от безгрижното прахосване на пари, аз стъпих, препъвайки се, на улицата. Покрай мен профучаваха коли. Шумът отекваше в тунела, затова Айвс едва ли щеше да чуе понататъшните ми възражения. Разногласието ни за бакшиша подчертаваше колко сме различни. Какво правех с него? „Ела с мен.” Айвс протегна ръка, очаквайки да я хвана. Писна ми да ме командва и да ме влачи насам-натам. „Води ме, Господарю.” Той повдигна вежда на иронията ми. „Радвам се, че видя светлината. Искам само най-доброто за теб.” „Господин Арогантен, може би?” „Не искам да бъде така.” Айвс поклати глава, казвайки си да отстъпи. „Желанието ми е да постъпя правилно, но изглежда, непрекъснато греша.” „Тогава ме пусни да си вървя.” „Това би било трагедия. Дай ми шанс. Моля те.” Несигурността му с момичетата се завърна. Той вече не приемаше без доказателства съгласието ми и това повече от всичко ме караше да бъда по- милостива. „Добре. Докато се погрижат за ръката ми. След това изчезвам.” Айвс извади ключ от джоба на якето си и ме поведе по стъпалата на кулата „Шекспир”, висок, грубоват, заострен небостъргач. Прилоша ми, като погледнах нагоре, сякаш цялото нещо щеше да се срути върху нас. Айвс повика асансьора и пъхна ключа в процепа за пребиваващите там, за да се качим на двайсетия етаж. - Мислех, че живееш в Америка. - Взех апартамента назаем от приятел на един от братята ми. - Той неспокойно почукваше с пръст по стената, докато проблясваха номерата на етажите. - От кого? Уилбър? Уолт? Айвс се усмихна. - Виктор. Но почти позна. Имам брат на име Уил. Ще ти хареса. - Ако някога имам деца, въпреки че това няма да стане, ще ги кръстя с обикновени имена, така че никой да не трепне, когато ги проверяват в училище или… си взимат карта за библиотеката. Той се засмя малко смутено. - Да, разбирам какво имаш предвид. Тъпаците в първи клас ми се подиграваха, че имам момичешко име. Викаха ми Айви. Мама и татко са заимствали имена от прадедите си от целия свят за синовете си - повечето семейства на саванти са международни - и е трябвало да страдат заради това. Сигурно са те закачали заради името Феникс в училище, а после си се чувствала страхотно, че си различна. Повдигнах рамене. - Не знам. Не съм ходила на училище. Разнесе се звън като в края на рунд на боксов мач и вратите се отвориха. - Как… Но в Англия трябва да ходиш на училище, нали? Не е ли задължително? - Айвс ме поведе по застлания с килим коридор. - Хмм. - Ето колко знаеше той за онези от нас на отдалечени места на географската карта. - Но ти знаеш разни неща. Чела си „Питър Пан”. - „И Уенди”. Не съм казала, че не съм ходила на уроци. Можеш да научиш много, ако искаш. - Ако жадуваш за знания и отчаяно искаш да се присъединиш към нормалния свят. Преди да умре, мама ме научи на основните неща. След това, ако свършех работата си за деня, отивах в детския отдел на градската библиотека, използвах дарбата си да замразя във времето служителките, за да се вмъкна вътре, и прочитах всички книги на лавиците. Напоследък влизам в отдела за възрастни, без никой да поставя под съмнение правото ми да бъда там. По този начин напълних главата си с голямо количество хаотични знания. - Предполагам, че можеш. - Айвс пъхна ключа в ключалката на последната врата в коридора и влязохме. Апартаментът беше едно от онези места, целите в бяло, които изглеждат добре в списанията, но сигурно беше ужасно да живееш там - бял килим, бели мебели, черни осветителни тела с африканска дърворезба и скъпа музикална уредба. - Хей, Хавиер, дойдохме! Фактът, че той знаеше, че брат му вече е там, предполагаше, че е разтоварял с него телепатично, откакто бяхме влезли в обхвата му. Хавиер излезе от стаята вдясно, бършейки ръцете си с черна хавлия. Приликата с брат му беше очевидна, макар че имаше по-дълга коса, до раменете, сресана небрежно като на сърфист, от спретнатата, късо подстригана коса на Айвс. Освен това беше по-слаб, по-висок и с дълги крака като леопард. Изобщо не приличаше на зубрач, но аз не допуснах грешката да подценя интелигентността му. Почувствах, че съм притисната между двама много умни и страховити саванти. - Здравей, Фей. Вече съм тук. Доведи пациентката, сестро. - Казал си му за мен? - изсъсках и отказах да вляза в банята, докато не разберях точно в какво се забърквам. - Само името ти и че си се изгорила в един от огньовете ми. - Айвс нежно ме бутна по гърба. - Не исках да го разсейвам с останалото, докато не види ръката ти. Нека не караме доктора да чака. Хавиер беше сложил високо столче пред умивалника, за да седна. Айвс застана до рамото ми, а брат му внимателно надигна ръкава ми и махна превръзката. Не каза нищо няколко минути, докато обръщаше ръката ми насам-натам и оглеждаше грозния жълто-бял мехур на дланта ми. - Мислех, че си пораснал и вече не си играеш с огъня, Айвс. - Не ми го натяквай. Знаеш, че се опитвам. - Айвс отново започна да се ядосва. - Това нещо трябва да се лекува в болница. - Хавиер погледна гневно брат си. - Тя не иска да ходи на лекар. Гневният поглед се насочи към мен. - Голяма си глупачка, да знаеш. Мога да ти помогна, но не виждам колко дълбоко е изгарянето. Боли ли те? - Докосването му беше успокояващо. Прехапах устни и кимнах. - Не ме разбирай погрешно, но така е добре. - Хавиер ми намигна, омекотявайки забележката за глупачката. - Ако е дълбоко, тогава липсата на болка е сигнал за опасност. - Той сложи ръката си върху моята. Не вярвах на действията му и потърсих мисловните му схеми. Видях, че се променят в успокояващо синьо. В мислите му съзрях ръката си - пласт по пласт, кост, нерви, мускули и кожа, досущ илюстрация в „Анатомията на Грей”. Хавиер наистина се опитваше да ме излекува. Запитах се какво ли ще ми струва това. Айвс се движеше безшумно зад нас. Измънка, че ще ни донесе нещо за пиене и ще направи сандвичи, и отиде в кухнята. Спокойствието след суматохата през последните двайсет и четири часа беше желан оазис. Почувствах, че напрежението ми размотава пипалата си около мен, все едно изваждам боядисана тениска от прането и откривам нови шарки на повърхността и. Имах сродна душа. Бях изпаднала в такава паника, че съм я намерила, че бях престанала да разсъждавам. Държах се като болен от чума човек, който се мъчи да се изолира от здравите хора. Вероятно все още беше правилно да постъпя така, но трябваше да го обмисля по-бавно и да реша кой е най-добрият следващ ход. Бях прекарала с Айвс само час и нещо, но вече се чувствах добре с него и той ми липсваше, въпреки че беше в кухнята. Дразнеше ме страшно много, но това някак ми харесваше. Между нас прелитаха искри на привличане, макар че си крещяхме. Може би още повече тогава. - По-добре ли се чувстваш? - Хавиер пусна ръката ми. Мехурът беше спаднал и се бе сплескал върху новата кожа, която се образуваше отдолу. Зачервяването беше избледняло. Свих пръсти и установих, че болката, която изпитвах от вчера, е преминала. - Изумително. - Щастлив съм, че ти помогнах. - Хавиер извади марля от комплект за първа помощ. - Ще я сложа върху мехура, но мисля, че останалата част на ръката ти е добре. - Той залепи с пластир марлята, изправи се и потърка слепоочията си. - Добре ли си, докторе? Хавиер се засмя. - Неприятно главоболие. Получавам го, когато насилвам дарбата си. - И аз. - Думите се отрониха от устата ми, преди да осъзная какво казвам. Хавиер не изглеждаше изненадан, че и аз съм савант. - Какво умееш да правиш? Очевидно не умееш да гасиш огън. Престорих се, че разглеждам новата си превръзка. - Това-онова. - Тя спира времето - или го забавя. - Айвс беше застанал на вратата, за да види дали сме приключили. - Чудесно. - Хавиер изхвърли старата превръзка в кошчето за отпадъци. - И полезно. - Да, това и позволява да бъде един от най-способните крадци, които съм виждал в действие. - Млъкни! - изсъсках, вбесена, че издава тайната ми. - А, да, Фей е и моята сродна душа. Обядът е сервиран. - Айвс хвърли бомбата и се върна в кухнята. Хавиер онемя от почуда и се втренчи в мен, сякаш току-що се бях появила от катастрофирала на Земята летяща чиния. - Фей, Хавиер, побързайте или ще изям всичко - извика Айвс от кухнята. Хавиер непохватно ме потупа по рамото. - Моите съболезнования. Той може и да се държи като тъпак понякога, но е добрият в семейството ни, затова, повярвай ми, можеше да е и по-лошо. Шеста глава Казах, че се нуждая от минута усамотение, заключих вратата след Хавиер и после седнах на пода и допрях глава до коленете си. Дори гладът нямаше да ме изкара оттук. Ако притежавах дарбата на Айвс, щях да взривя чинията със сандвичите в лицето му. Моята дарба, обаче, не му въздействаше напълно и не ми предоставяше достатъчно време да избягам. На вратата се почука. - Фей, добре ли си? - попита Айвс. Леко ударих глава в дървената ламперия зад мен. - Виж, извинявай, че го изтърсих ей така, но споделям всичко с братята си. Много сме близки. Трябваше да помисля как ще реагираш. Да, трябваше. - Той няма да има нищо против, щом и на мен не ми пука - за краденето. Браво на него. Боже, всичко това ми писна. Айвс явно не беше изгладил острите ъгли в общуването с момичетата, ако мислеше, че това жалко извинение ще оправи киселото ми настроение. Под вратата се промъкна пламъче, завъртя се и образува малко огнено кълбо. Дали Айвс се опитваше да ме изгори? Извиках и се дръпнах назад, но после видях, че килимът дори не е опърлен. - За теб - промълви Айвс. Кълбото започна да се върти по- бързо и сетне се раздели на три сфери - огненожълта, нажежена до бяло и синя като газов котлон - три малки планети, които се въртяха една около друга. Изведнъж лумнаха и оформиха разцъфнали цветя. Спряха в краката ми като водни лилии в езеро и след това изчезнаха, оставяйки само слаб мирис на пушек. Нямаше нищо изгорено, нито дори следа от сажди на пода, където бяха. Бях поразена. Никой не ми беше подарявал цветя. Бяха страхотни. Не ми беше хрумвало да създам нещо красиво с дарбата си, но Айвс сигурно бе прекарал много време, за да усъвършенства способностите си и да го направи. - Излез, когато си готова - каза той и се върна в кухнята. Седях там още няколко минути и прокарвах пръсти по килима пред мен. Да стоя заключена в тоалетната на Айвс, всъщност, не беше добър план, защото все някога трябваше да изляза. Колкото по-дълго отлагах, толкова по-трудно щеше да бъде. Безшумно отворих вратата и се измъкнах в коридора. Входът на кухнята беше диагонално срещу тоалетната. Чух, че момчетата разговарят, но не можеха да ме видят. Не изпитвах угризения да подслушвам. Трябваше да знам какво мислят за мен, преди да реша какъв да бъде следващият ми ход. - Мога само да кажа, че след години безупречен живот, когато си навличаш неприятности, го правиш много добре, братко. - Хавиер си наля чаша вода от голямата бутилка върху хладилника с размерите на космически кораб. В чашата му изтракаха кубчета лед, придружени от шумното бръмчене на някаква машина в грамадната врата. - Ако беше Зед, Трейс или Виктор, щях да разбера, но ти? - Ние не избираме сродните си души. - Гласът на Айвс се чуваше по- отдалеч. Вероятно беше в далечния край на стаята. - Сигурен ли си, че е тя? Фей не изглежда като вероятна твоя партньорка. Не е като Зед и Скай. - Я стига - Отначало и между тях сякаш нямаше нищо общо, но постепенно свикнаха един с друг. - Тонът на Айвс беше двойно по- отбранителен. - И с нас ще стане така. - Надяваш се. Не казваш, че си сигурен. Не се обиждай, но не си излизал с много момичета и си помислих, че може би се забъркваш в нещо. - Чу се гръм и Хавиер изруга, докато гасеше пламъците. - По дяволите, току-що взриви поничката ми! - Не се бъркай, Хавиер! Не съм шампион по серийни гаджета като теб, но знам какво чувствам, когато видя някое момиче, и те уверявам, че този път е съвсем различно - съвършено друга орбита. Когато Фей ми отговори телепатично, нещо изщрака и си дойде на мястото. Нещо повече, центърът на гравитацията ми се измести към нея. Знаеш как е. - Не знам. Още не съм намерил моята сродна душа. - Извинявай. - Вратата на бюфета се затвори с трясък. - Няма проблем, не се обиждам. Хей, мисля, че днес може да ми провърви. Тя е… не е онова, което очаквах. Странна е на външен вид - смешни очила и бабешки дрехи. Стори ми се, че между нас има някаква химия, като между сродни души. - Предполагам. - На пода изскърца стол. - Фей не изглеждаше така вчера. Всъщност, не знам какъв е истинският и вид. Мисля, че съм влюбен до ушите. Тя има проблем. Не иска да ми разкаже за себе си. Досега научих само името и и факта, че не е ходила на училище. - И че е професионален крадец. Не забравяй тази избирателна информация. Ако си спомняш другата причина да сме тук, не мислиш ли, че е странно, че тя се е прицелила в теб като мишена? Друга причина? Долепих се до стената. - Да, знам. Трябва да я попитаме за това. Ще го сторя, но в момента всичко е много сложно. Тя няма доверие в мен. В колко часа се връща Виктор от срещата си в Скотланд Ярд? - В шест. Имаш пет часа да разбереш дали тя е риск за сигурността ни, или не, а после ще я предадем на него да провери. - Това няма да и хареса. Правилно. Определено не и хареса. Тя е решила да избяга при първото споменаване за полиция. Запромъквах се назад, надявайки се, че килимът ще заглуши звука на стъпките ми. Вратата на апартамента беше заключена и залостена. Можех да отворя всички ключалки, освен най-горната, която беше твърде високо за мен. Огледах се наоколо, търсейки нещо, върху което да стъпя, но в художествено обзаведения апартамент нямаше нормални мебели, само стъклени лавици, прикрепени за стената. - Отиваш ли някъде? - Айвс се появи на входа на кухнята, наблюдавайки все по-отчаяните ми опити да достигна най-горното резе. Той нямаше право да ме държи в плен. - Да. У дома. - Подскочих и пръстите ми докоснаха резето, но не го помръднаха. Айвс спокойно се приближи до мен. - И къде е това у дома? Не ми каза. - Точно така. Не ти казах. - Ритнах вратата, оставяйки следа върху лакираната повърхност. - Още не си обядвала. - Айвс протегна ръка над главата ми и дръпна резето. - Не съм гладна. - Не можех да повярвам, че той ме пуска да си вървя. „Лъжеш.” „Какво? Сега пък четеш мисли?” Сбърчих нос от презрение. Аз притежавах тази дарба. Айвс нямаше представа какво си мисля, иначе нямаше да е толкова спокоен. „Не. Усещам енергията и твоята е на опасно ниско ниво. Всеки има различна и уникална енергийна сигнатура. Твоята показва, че нямаш бензин в резервоара. Кога яде за последен път?” Повдигнах рамене. Преди цяла вечност. - Ще си взема нещо по пътя. Той се обърна и се върна в кухнята, подхвърляйки през рамо: - Нямаш ключ за асансьора. - Тогава ще сляза по стълбите. - Двайсет етажа - много благодаря. - И за стълбите ти трябва ключ, освен ако не искаш да задействаш противопожарните аларми - извика Айвс. Отидох в кухнята и протегнах ръка към двете момчета, които седяха до плота. - Бихте ли ми дали ключа, моля? Айвс сложи сандвич в ръката ми. - Яж. Стомахът ми се разбърка при вида на розовата шунка. - Вегетарианка съм. Хавиер върна сандвича в чинията с едно движение на ръката и Айвс го замени с друг - със сирене и домат. - Моля те, изяж го. Възмутена от манипулациите им, аз отидох до прозореца, подпрях се на радиатора и започнах да отхапвам малки залъци от сандвича. За щастие, братята ме оставиха на мира, докато го ям. Не че бях поласкана. Те се държаха като пазачи в зоологическа градина с опасен звяр, когото повече не искаха да предизвикват. Ядосах се и им обърнах гръб. Добре че главата ми не се замайваше от височини, защото гледката беше зашеметяваща. Виждах всичко чак до Олимпийския стадион и парка за посетители, които изглеждаха красиви отвисоко - зелена и бяла кръпка в уморената градска джунгла на източен Лондон и виещите се като змии лиани на улици и железопътни линии. Ако се вгледах внимателно, можех да съзра жилищния комплекс, в който живеехме в момента - купчина мравуняци с цвят на бисквита. Колебаех се дали да го нарека дом, но трябваше да се върна там. Довърших сандвича и избърсах ръцете си. - Ще се върнеш ли на конференцията? Айвс поклати глава. - В момента имам да се занимавам с по-важни неща. - Джоу и Ингрид ще бъдат разочаровани. - Джоу и Ингрид? - засмя се Хавиер. - А аз си мислех, че конференциите са за момчета, които изглеждат като Мозъчко от „Буревестниците” [Британски научно-популярен сериал, излъчван през 80-те години на ХХ в. - Бел. ред.]. Не съм те разбрал, братко. Трябваше да внимавам повече в час. - Между красотата и интелигентността няма взаимна връзка - отвърна Айвс. - О, какви дълги думи. - Хавиер го замери със солена бисквита. - Извинявай, но тъпак като мен се нуждае от превод. Айвс завъртя очи. - И хубавите момичета може да са умни. Всъщност, често е така. - Тогава защо не го каза още първия път? Каква глупост. Двамата се закачаха, сякаш не се случваше нищо необикновено. Ехо, в стаята с вас има непозната. - Още един сандвич? - Айвс ми предложи чинията. - Не, нахраних се. - Още си гладна. - Само… - Вдигнах ръце. - Само ме остави на мира. Трябва да си вървя. Айвс погледна брат си. - Направи ни кафе. Фей и аз трябва да поговорим. Ще бъдем в дневната. - Не, Фей и аз няма да поговорим. Фей си тръгва. Ключът, моля. - Свих шепа и размърдах пръсти, правейки им знак да ми го дадат. - Може би предпочиташ чай? - спокойно предложи Хавиер. - Начукай си го. - Приближих се до плота и изсипах съдържанието на подноса, търсейки ключа. - Преди да претършуваш апартамента, Фей, мисля, че трябва да знаеш, че всеки от нас има ключ, който е в джоба му. - Айвс отново ме изостави и тръгна към дневната. - Ако обиждаш някого, предпочитам да е брат ми - рече Хавиер, докато пълнеше с вода чайника. Те си играеха с мен и това ми беше страшно неприятно. Кипнах от гняв и закрачих след Айвс. Веднага щом влязох в дневната и напълних с въздух белите си дробове, за да му се разкрещя, той скочи върху мен иззад вратата, събори ме на дивана и прикова ръцете ми отстрани с тялото си. Някаква предателска частица в мен искаше да увия ръце около врата му и да го придърпам към себе си за целувка, но възмутеното мнозинство ми крещеше да избягам. Айвс потуши бунта ми с елементарния метод на отпускане на цялата си тежест върху мен. - Добре, това, изглежда, е единственият начин да те накарам да ме изслушаш и нямам нищо против. Затворих очи, но вече бях видяла мисловната му схема, която сигурно се равняваше на моята по пламенност. В мислите си Айвс не пробваше някакъв странен ход на сваляне, а логично разсъждаваше, че това е най-бързият начин да сложи край на опитите ми да избягам. Фактът, че контактът с тялото ми се превръща в нещо друго, го изненада. Той се надигна на лакти, смутен, но решителен. - Или ще пиеш кафе с мен като цивилизован човек, или ще го направим по трудния начин. - Труден начин? - Не се сдържах и се свих от страх. Тъй като живеех с Пророка, имах богат опит какво означава това. Знаех, че Айвс е твърде добър, за да е реален. Раздразниш ли някого достатъчно силно, показва се чудовището. - Моля те… Ще говоря с теб. Не ме наранявай. Напрежението напусна тялото му и той допря чело до моето. - Няма да те нараня, Фей. Дори не си го помисляй. - Той се дръпна от мен и ми позволи да седна. - Исках да кажа, че ще изчакаме Виктор да се върне. Той е вторият най-голям син в семейството ми и умее да изтръгва отговори от хората. Това е дарбата му. Но никой от нас няма да те нарани. Искаме само да ти помогнем. Превих се на две, като прегърнах краката си. - Да, добре. Айвс прокара пръсти през косата си. Започвах да осъзнавам, че този жест е характерен за него, когато търпението му се изчерпи. Притисках го прекалено силно. - Извинявай - промълвих. Той махна очилата си и се почеса по носа. Без очилата да подсилват интелектуалния му вид, Айвс изглеждаше уязвим и по-млад - малко като мен, когато съм без грим. - Виж, знам, че правя грешки с теб, но като не ми казваш нищо, просто няма как да ги избегна. Искам да ми имаш доверие. Очевидно идваш от трудна среда. Няма ли да споделиш поне малко какво става? А родителите ти? Ще бъдат ли проблем? Не знаят ли за сродните души? Зачоплих показал се конец в ужасната си пола. - Мама почина преди девет години. - Съжалявам. - Той се прокашля, за да изчисти гърлото си. - Тогава с кого живееш сега? С баща си? Изсмях се дрезгаво. - Може би - отговорих, без да добавям нищо повече. - Фей… - Добре, добре. Живея с група саванти. Не се задържаме дълго никъде. - Кой се грижи за теб? Имам предвид след като майка ти е починала. - Шегуваш ли се? - Хората не прибираха чужди хлапета с моя жизнен опит. - Сама се грижа за себе си. Успях да запазя мястото си с уменията си. - Какво означава „да запазя мястото си”? - Трябва да нося онова, което ми казват да взема. Нещо като наем. Айвс хвана ръката ми, но аз я дръпнах. - Мисля, че схващам картината, Оливър. Е, кой е вашият Фейджин [Герой от романа на Чарлс Дикенс „Оливър Туист” - Бел. ред.]? Изсумтях, като чух сравнението с „Оливър Туист”. Ние съвсем не бяхме банда весели, пеещи сираци. - По-скоро Бил Сайкс [Също герой от „Оливър Туист”, един от най-лошите персонажи, създадени от Дикенс. - Бел. ред.]. - По дяволите, наистина ли го казах? - Значи се страхуваш от някого. Той те кара да крадеш за него, така ли? Да - и не. Разбира се, че се страхувах. Не си спомнях нито един ден, без да съм живяла в страх от Пророка, но и не бях наивният Оливър, стъписан, когато вижда как приятелите му отмъкват носна кърпа. Знаех какво правя, когато крадях, и много често изпитвах удоволствие. Това би шокирало Айвс до мозъка на костите. - Айвс, приеми, че моят свят не е като твоя. Няма да ме разбереш. - Не, и ако не ми разкажеш. Влезе Хавиер, носейки поднос с две големи чаши кафе, мляко и захар. - Ще бъда в кухнята, ако ви потрябвам - измърмори той по-скоро заради брат си, отколкото заради мен. - Благодаря, Хавиер. - Айвс ми подаде чаша и после млякото. Налях си, докато кафето придоби цвят на карамел, и после си сложих малко захар. Щом енергийните ми нива бяха ниски, трябваше бързо да ги повиша, за да запазя разсъдъка си. - Фей, искам да знам защо избра мен и вчера, и днес. Може да е важно. - Нали ти се извиних? Ти беше само задача, нищо лично. - Каква задача? Щеше ли да ми навреди, ако обяснях как беше уредено? Не, и ако не споменавах имена. - Показаха ми твоя снимка и ми казаха да взема ценностите ти. Предполагам, че някой е искал твоя айпад от следващото поколение. Той присви очи и предпазливостта му изчезна. Сега вече се държеше изцяло делово. - Откъде знаеш, че е такъв? Айпадът изглеждаше същия като обичайния модел. - Чух те да го казваш на Джоу сутринта. Ако е било тайна, не трябваше да си отваряш устата на публично място. - Не е тайна - поне вече не е, когато от айпада остана само една интересна модернистична скулптура на измъчена технология „Апъл”. - Той посочи сиво парче метал, което загрозяваше шкафа от светло дърво. Опа. - Бих казала, че ще ти го платя, но не мога. Нямам толкова много пари. - По-скоро нямах никакви пари, ако не оберях някого. - Може да ми платиш, като отговориш на въпросите ми. Отпих глътка кафе, обмисляйки възможностите си за избор. - Трябва ли да го правим сега? Уморена съм и не обичам да говоря за себе си. - Никога нямаше да се досетя - иронично се усмихна той. О, Боже, колко беше красив - лице като на ядосан ангел, Свети Михаил, който убива змея, лъскава черна коса и очи, блестящи от интелигентност и любопитство. Очилата без рамки засилваха правилната представа, че Айвс е момче, което не трябва да бъде подценявано. - Съжалявам. - Обземаше ме изтощение. Прозях се и се опитах да пресметна с колко време разполагам. Братът на име Виктор щеше да се върне в шест. Можех да поспя два часа, да дам няколко неясни отговора и да се измъкна, преди той да дойде. Дарбата ми щеше да бъде по- силна, ако не бях капнала от умора, и трябваше да взема ключа и да избягам. - Имаш ли нещо против, ако полегна за малко? Пак може да ми задаваш въпроси. - А аз ще ги проспя. - Моля, заповядай. - Айвс изглеждаше доволен да продължи разпита в по-отпусната атмосфера. Вероятно се надяваше, че така ще получи повече отговори. Оставих кафето си на подноса и вдигнах крака на дивана. Айвс сложи възглавница на коленете си. - Така ще ти бъде по-удобно - каза той и потупа възглавницата. Това ми се видя приятно. Махнах очилата си и се извъртях, за да сложа главата си на възглавницата. - Питай. Айвс се засмя и възглавницата се разтресе под лицето ми. - Не беше необходимо да ми го казваш. Ще го приема като покана да бъда по-съобразителен. Три пожара за два дни. Ти си ад за самоконтрола ми. - Той не ме попита нищо, само ме остави да лежа там, сложил ръка върху косата ми. Айвс измъкна няколко кичура изпод шала ми. Писна ми да ме дърпа за косата и махнах шала. - Така по-добре ли е? - Той прокара пръсти през неравните ми къдрици. - Хмм. - Знаеш ли, че косата ти е много мека? Това прозвуча приятно. - Но трябва да дадеш под съд фризьорката си. Усмихнах се. - Ще и го кажа, когато се събудя. Седма глава Часът беше четири следобед, когато изплувах от обятията на съня. Айвс не беше помръднал. Седеше, сложил ръка на рамото ми, и четеше дебела книга за климатичните промени, разтворена върху разперената му длан като паднал на земята тлъст гълъб с увиснали крила. Сигурно му беше неудобно да седи толкова дълго в тази поза. Лежах неподвижно и гледах страниците, които той четеше, без да знае, че съм будна. Харесвах пръстите му - дълги и със слънчев загар отгоре, с черни косъмчета чак до китката, и после светла длан, набраздена с линии. Беше хубаво, че знам такива дребни детайли за него, как сухожилията му изпъкват, докато внимателно прелиства страницата, за да не ме безпокои, и белега на ръката му. Ако свиех юмрук, бях сигурна, че той ще го обвие с много по-голямата си длан, но за разлика от Дракон, мисълта, че Айвс е по-едър и по- силен от мен, не ме плашеше. Вече бях убедена, че Айвс не би ме наранил съзнателно. Фактът, че ме беше оставил да спя, когато искаше да ме разпитва, доказваше това. Още по-изумително беше, че му имах достатъчно доверие, за да забравя предпазливостта. Зачудих се дали моята изменническа ДНК не взима връх над разсъдливостта ми в присъствието на сродната ми душа. Помръднах глава и усетих влажното петно под разтворените ми устни. Нима ми бяха текли лигите насън? Колко унизително. - Събуди ли се, Спяща красавице? - Айвс остави книгата върху стъклената масичка за кафе, притискайки снимката на полярни мечки върху прозрачната повърхност. Побързах да се надигна и да избърша устните си. - Благодаря. Нуждаех се от сън. Той стана и се протегна, за да прогони схващането на краката си. - Готова ли си за още едно питие? Сода? Последвах го в кухнята като от космически кораб със стоманеносиви секции. Въздухът ухаеше на кафе и тръпчив лимонов спрей. Хавиер пишеше нещо на компютърна клавиатура и само ми се усмихна за миг, а после се върна към задачата си. - С какъв аромат е „содата”? - Знаех содата само като препарат за почистване на канали или нещо, което използваш при печене на тестени изделия, но за американците явно имаше и друго предназначение. - Това е безалкохолна газирана напитка. - Айвс извади голяма бутилка лимонада. - Или предпочиташ сок? - Да, портокалов, ако има. - Нещо за ядене? Поклатих глава. Айвс сложи два сока и пакет бисквити на поднос и ме заведе обратно на дивана. Бях свикнала сама да взимам решения и се почувствах повече от жалка, докато се влачех след него, но засега можех само да чакам, за да разбера какво е намислил. Айвс отвори пакета и ми предложи бисквита. Решителността ми да не ям се изпари. Бисквитите бяха шоколадови и не се сдържах и си взех една. Айвс все още не казваше нищо. Седеше, пиеше лимонадата си и гледаше през прозореца гларусите, които обикаляха около кулата. Мълчанието му започваше да ме изнервя. Беше ли размислил, докато спях? Беше ли все пак решил да избере „трудния начин”? - Е… какво искаш да знаеш? - Защо дойде пак днес би било добро начало - отвърна той. - Знаела си, че нещата ми са обгорени, но пак ме проследи и отново се опита да откраднеш от мен. В това няма логика, ако си искала новата технология на „Апъл”, както твърдиш. Преглътнах и кимнах. Трябваше да му кажа достатъчно, за да задоволя любопитството му, без да издам нищо важно. - Да, разбирам, че ти се вижда странно. Проблемът е, че… не казах на моя Фейджин, както ти го нарече, че таблетът експлодира. Той нямаше да ми повярва или щеше да ме накаже… мен и… един човек, на когото държа. Айвс смръщи чело и присви очи от подозрителност. - И кой е човекът, на когото държиш? Сега пък ревнуваше той. Това ми се видя странно окуражително. - Един човек от моята група, който се държи добре с мен. Той беше жестоко осакатен и аз му помогнах да се възстанови. Отидох при него, когато някой трябваше да превърже ръката ми. - Избърсах облегалката за ръце на дивана с пискюла на голяма копринена възглавница. - Не е необходимо да се тревожиш за него. Айвс се ухили. - Толкова ли съм прозрачен? Е, добре, ами твоят Фейджин? Притиснах възглавницата до гърдите си. - Той не е добър човек. Айвс въздъхна. - Предположих. - Много е властен. Трябва да го приемеш сериозно. - Видях, че Айвс не проумява това. Никой не „проумяваше” Пророка, докато нямаше нещастието пътищата им да се пресекат. - Все едно, той настояваше да открадна нещо от теб, но не каза точно какво иска. Когато не успях първия път, помисли, че днес ще ми провърви и ще открадна нещо от теб - паспорта или портфейла ти, и той ще остане доволен. Не знаех, че айпадът и телефонът са необикновени. Чух го едва когато ти каза на Ингрид и Джоу. Айвс потърка брадичката си, размишлявайки върху думите ми. - Но защо ще иска да дойдеш пак при мен? Ако си ме мислела за обикновен турист, ти можеше да откраднеш всякакви неща с дарбата си и да кажеш, че са мои. Кой щеше да разбере? - Да, мина ми през ума, но Пророка… - Кой? По дяволите. В очите ми бликнаха горещи сълзи. Мислех, че ще мога да се справя с играта на въпроси и отговори, без да се запъна, а се провалих почти веднага. Станах, грабнах очилата си от масата и ги пъхнах в джоба си. - Не мога да го направя, Айвс. Съжалявам. Ще пострадат твърде много хора, пък и вече имам достатъчно неприятности. - О, Боже, Пророка щеше да ме убие, ако разбереше, че съм споменала за него пред някого извън Общността. - Седни, Фей. - Не. Трябва да тръгвам. Пусни ме да си вървя! - Заобиколих го и се насочих към вратата. - Хавиер! - извика Айвс. - Тук съм. - Проклетият му брат беше в коридора и препречваше пътя ми към изхода. Айвс ме забута към кухнята. - Никъде няма да ходиш. Мислех, че си го разбрала. Стоях между тях като човек, заклещен на половината разстояние по опъната над земята жица, без да мога да тръгна наникъде. - Не, ти не разбираш. Той ще ме нарани. Айвс протегна ръка към мен. - Фей, няма да позволя на никого да те нарани. Бях заела поза за бягство до масичката за кафе. Отражението ми в огледалото на стената показваше, че приличам на побъркана фея с щръкнала във всички посоки коса. Нищо чудно, че не ме приемаха сериозно. - Ти не познаваш Пророка. Не е толкова лесно. Ако не бях откраднала водата ти днес, щях да съм мъртва. Той направи така, че да не мога да ям и да пия, докато не изпълня задачата. Той… прави някакви неща със съзнанието ти и те принуждава да се подчиняваш. Ако ме хване с теб, може да ми заповяда да те убия… или да скоча от някой мост… и аз ще го направя. Айвс трепна. Вече не беше толкова уверен, че има отговор за всичко. Той погледна брат си, търсейки насърчение. - Казах на Виктор да дойде колкото може по-скоро - потвърди Хавиер. Двамата използваха телепатия и ме изолираха. - Престани! Как мислиш, че се чувствам, като знам, че говориш зад гърба ми? - Грабнах купчина списания и ги запокитих към Айвс, мятайки ги като фризбита. - Успокой се, Фей. Свободна си от този Пророк. Оставаш при мен. - Айвс изстреля снарядите си със спокоен тон, който в момента само ме настърви. Сега не беше моментът да бъда хладнокръвен и разумен! - Остави това. Ами Тони? - Замерих го с възглавница. Айвс я хвана. - Тони? - Приятелят ми! Не можеш да спасиш и него, нали? Ако не се върна до девет, той ще пострада, а аз обещах да изпълня моята част от сделката. О, Боже! - Силите ме напускаха. Прегърбих се и тръгнах към вратата. - Хавиер? - Айвс се втурна след мен. - Заемам се. - Хавиер сложи топлата си ръка на гърба ми и ме изпълни с успокояващото си докосване. - Тя е изтощена и няма сили, Айвс. Трябва да бъдем много внимателни с нея. Тя няма да може да издържи още дълго. Напрегната е и допълнителният натиск може да я сломи. - Трябва да се върна - прошепнах. - Не. - Айвс ме притисна до гърдите си и ме повдигна. - Твоят Фейджин може и да е силен, но трима Бенедикт далеч превъзхождат един Фейджин. Ти, Феникс Кориган, ще си легнеш да се наспиш и ще ни оставиш ние да се справим с проблема. Когато дойде Виктор, ще му кажеш къде да намери Тони и ще измислим нещо, за да не пострада. - Мисля, че ни трябват Скай и Зед - измърмори Хавиер. - Да, нека проверим дали могат да прекъснат почивката си. Мама и татко също. - Айвс ме сложи на леглото и изхлузи обувките ми. Хавиер се усмихна сухо. - Защо не доведем тук цялото племе? Страхотна идея. Повикай и Трейс, Уил и Уриел, като си започнал. - Тя е моята сродна душа, Хавиер. Нищо не е твърде много. - Той ме покри с одеяло. - Да, знам, братко. Не исках да те ядосвам. Идеята за мама и татко е добра. Ще трябва сериозно да поработим върху документи, за да измъкнем Фей оттук. Те решаваха живота ми, сякаш аз нямах капчица здрав разум. Държаха се с мен като с човек, който постъпва в охраняемо отделение на клиника за психично болни. После сигурно щяха да нарязват храната ми и да ме хранят с лъжица. Отметнах одеялото. - Ти не разбираш. Те ще се досетят, че съм с теб. Не мога да остана. Айвс ме зави отново. - Не се тревожи за това, Фей. Ще се погрижим никой да не разбере къде си. Те не ми оставяха избор, задушавайки ме с добронамерена, но невъзможна загриженост. Не исках да мисля какво ще се случи след девет часа. Трябваше да ги замразя във времето, но имах по-голям шанс да избягам, ако те смятаха да ме оставят сама. Трябваше да си мислят, че съдействам. Хванах ръката на Айвс. - Обещаваш ли? - Да. - Добре, ще си почина. - Сгуших се под одеялото и се опитах да изглеждам като добро момиченце, което не планира бягство. - Благодаря. - Айвс дръпна завесите и в стаята настъпи здрач. - Довери ни се, Фей. Ние ще оправим всичко. Доверие? В Общността се бях научила да нямам доверие на никого. Двамата Бенедикт излязоха от стаята. Преброих до триста, но те не се върнаха. Вярваха, че ще лежа повече, отколкото трябваше. Не можех да чакам още дълго, загадъчният Виктор се прибираше. Той беше един от фамилията Бенедикт, с когото нямах намерение да се запознавам. Нахлузих обувките си, отидох на пръсти до вратата и я открехнах. Те разговаряха тихо в кухнята. Идеално. Промъкнах се до входа, надникнах и проникнах в мисловните им схеми. Далеч от дразнителя на присъствието ми, Айвс се беше променил в спокойна, по-абстрактна плетеница от сиво, зелено и синьо като филигран на бръшлян върху мраморна колона. Внушителният му интелект обмисляше възможности как да ми набави паспорт, да ме вземе със себе си, когато тръгне за Съединените щати, и какво да направи, когато отидем там. Не изпитваше абсолютно никакво съмнение в бъдещето ни заедно. Де да беше така. Мисловната схема на Хавиер беше по-променлива, поток от глупави мисли и образи - скиорски писти, планини, хубавото момиче в „Глоуб тиътър” - всичките на фона на прозорец с цветовете на дъгата. Действах бавно и полека, все едно се вмъкваш в тесни джинси, сантиметър по сантиметър. Дрямката на дивана беше възстановила донякъде обичайните ми сили. Без да съзнават, че са обект на потайна атака, двамата братя замръзнаха във времето. Не можех да рискувам да наруша деликатното равновесие, като пребъркам джобовете им, и се отправих към външната врата. Айвс я беше оставил незаключена, затова се измъкнах навън, без да се бавя повече. Леко отпуснах хватката си върху съзнанията им. Ако ми провървеше, те дори нямаше да забележат онези няколко секунди на разсеяност. Придадох си вид, сякаш имам причина да съм тук, и тръгнах към асансьорите. Предположих, че стълбите са наблизо. Щом задействах алармата, когато отворех аварийната врата без ключ, щях да известя заминаването си, но се надявах, че ще имам достатъчно голяма преднина, за да ги надбягам. Планът ми беше да викам асансьорите на долните етажи, през които тичам, така че да се забавят, докато стигнат до двайсетия етаж. Братята можеше да изберат моя маршрут, но дотогава аз щях да се изгубя в бетонния лабиринт на Барбикан. Бях убедена, че на собствен терен като този, е невъзможно да ме надхитрят. Докато минавах покрай единия асансьор, вратите иззвъняха и се отвориха. От кабинката излезе висок мъж с елегантен костюм, дълга, но гладко прибрана на опашка коса и проницателни сиви очи. Той сигурно беше третият брат. Почувствах затопляне в стомаха. От водораслите беше изплувала акула сред стадата дребни рибки. Лепнах неразгадаема усмивка на лицето си и благодарих на щастливата си звезда, че той не знае как изглеждам. - Искате ли да задържа вратата на асансьора? - учтиво попита той и пъхна пръсти в пролуката между вратите. - Не, благодаря. Отивам при приятелката си - безгрижно отговорих аз и посочих по-нататък в коридора. Той тръгна, оставяйки вратите да се затворят, и пъхна ключа в задния си джоб. За един безумен миг се запитах дали ми стиска да го замразя, но тъй като не знаех колко силни са способностите му, не можех да рискувам. Оставих го да си върви и закрачих целенасочено, оглеждайки входа на стълбището, докато минавах. Виктор влезе в апартамента и затвори вратата. Сега или никога. Втурнах се обратно, блъснах металния лост, за да отворя аварийната врата, и изскочих през нея толкова бързо, че алармата започна да звъни едва когато тежката врата се затвори с трясък. Стълбището беше грозно сиво пространство, което миришеше на бетонни паркинги, съвсем различно от луксозния коридор. Стигнах до по-долния етаж и натиснах копчето на асансьора. Чух бръмченето, когато кабинката, която беше използвал Виктор, започна да се движи. След това повиках всички асансьори. Два етажа по-долу повторих тактиката на забавяне. Само за това имах време. Братята Бенедикт нямаше да губят ценни секунди да чакат асансьорите, когато разберяха, че съм избягала по стълбите. Имах съвсем малко време, докато те измислеха план да ме заловят. Двайсет етажа е страшно дълъг път. До единайсетия вече не бях в състояние да се съсредоточа върху стъпалата, които се бяха превърнали в абстрактни линии, и едва не се спънах. Звуците на преследване не помогнаха на концентрацията ми. Братята Бенедикт не викаха и не вдигаха шум, а неумолимо се спускаха надолу по стълбите като военен взвод на тренировка за годност. Разбира се, помага, ако приятелите ти разговарят чрез телепатия. „Фей, прекрати това безумие!” Значи Айвс беше решил да се опита да се свърже с мен. Очаквах, че ще го направи по-рано, но предполагах, че той и братята му са били твърде заети да планират как да ме пресрещнат. Разчитах, че те не са помислили, че знам за подземния гараж под първото ниво. Докато единият чакаше да ме хване във фоайето, след като беше успял да се качи на някой от асансьорите, аз щях да се измъкна покрай него на долния етаж. Първи етаж. Подземен етаж. Блъснах вратата, спънах се в прага и влязох в тъмния лабиринт на паркинга. Завих рязко наляво и побягнах към центъра Барбикан. Знаех, че ще ме забележат много по- трудно в тълпата, отколкото на безлюдните тротоари покрай задръстените с коли улици. Пешеходните алеи към художествените комплекси се изпълваха с хора, които отиваха да вечерят в ресторантите, преди да започнат вечерните представления. Гладки правоъгълни езера отразяваха очертанията на сградите наоколо. Водата беше леко набраздена от няколко оптимистични патици, които плаваха на повърхността. Вмъкнах се пред голяма група германски туристи и забавих крачка. Бягането само щеше да привлече внимание към мен. Дишах учестено и се опитвах да се държа нормално. Улових една жена с червена рокля да ме гледа с любопитство, докато се разхождаше, хванала под ръка съпруга си. Усмихнах и се глуповато и размахах ръка, за да охладя лицето си. - Знаете ли колко е часът? Тревожа се, че закъснявам. Тя разбра защо бързам и погледна часовника си. - Пет и половина. - Благодаря. Да, закъснявам. - Усмихнах и се на раздяла и хукнах покрай квадратните бетонни саксии, преливащи от летни цветя. Айвс ми беше подарил огнени цветя. Никой преди него не се беше сещал да го направи. „Фей, моля те, кажи ни къде си! Не ти се сърдим. Искаме само да ти помогнем.” Нямаше да отговоря, защото той можеше да усети накъде съм се отправила от някоя моя блуждаеща мисъл. „Фей, моля те! Не опитвай това.” Центърът Барбикан отговаряше на името си и приличаше на съвременна крепост от кафявосив бетон. Изглеждаше толкова окаян, че не разбирах как се е измъкнал безнаказано архитектът, който го е проектирал. Големите градове бяха достатъчно отчайващи и без сгради, които те хвърлят в дълбока, неизлечима депресия. Интериорът беше по-свестен - просторни фоайета за смесване с мишените и дискретни кътчета, където да провериш какво си задигнал от някоя дамска чанта. Всичко беше организирано много добре за хората с моята професия. Бях чувала посетители да отбелязват, че театрите и концертните зали са превъзходни, но онези като мен не ходеха там, за да видят тези места. За нас цялата драма се случваше извън сцената. „Фей, не се отказвай от нас, преди дори да сме имали шанс!” Молбите на Айвс ставаха все по-отчаяни. Съзрях табелка за дамски тоалетни, слязох по стълбите и влязох вътре. Убежището вероятно не беше много хитро, но се съмнявах, че ще нахлуят тук освен ако не са сигурни, че съм там. Застанах пред умивалника и се втренчих в отражението си, откъдето ме гледаше раздърпано момиче с обезумели очи. Необходимо ми беше сериозно преобразяване, ако не исках хората да се обръщат след мен. Бях заразяла чантата си в апартамента на братята Бенедикт, затова трябваше да направя всичко възможно със сапун, кърпи за ръце и пръстите си. Пригладих косата си и наплисках с вода лицето си. После си спомних, че нося очна линия и гланц за устни - едно от предимствата на размъкнатите дрехи са широките, безформени джобове. Гримирах се и заприличах повече на себе си. След това влязох в едната кабинка, смъкнах ципа на полата си, изхлузих я и останах по къси панталони. Разкопчах бялата си риза и я завързах под гърдите си. Имах чувството, че съм цирков артист, който изпълнява номер „бърза промяна” - та да, смотаната Уенди вече я няма, сега пред вас е елегантната Феникс, възкръснала от пепелта. Навих полата и я пъхнах под мишница. Смятах да я изхвърля в първия контейнер за боклук, който видя. Отново се погледнах в огледалото и останах доволна от преобразяването си. В тоалетната влязоха две възрастни жени, които се намръщиха на разголения ми стомах. Да, бях се издокарала както трябва. „Фей, знаем, че си в центъра Барбикан.” Как бяха разбрали? Или само предполагаха и се надяваха, че ще се издам? Въпросите се смесиха със съмненията ми и се завъртяха в главата ми. Имах ли друг избор? Чувствах, че да оставя сродната си душа, дори това да беше за негово добро, беше като да отрежат ръката ми. „Виж, престани да ни мотаеш насам-натам и нека се срещнем. Стоя до магазина на приземния етаж.” Да, да, а братята му дебнеха на другите изходи. Не бях вчерашна. „Да те моля ли искаш?” Айвс се ядосваше. Не можех да го обвиня. Бях го засегнала там, където беше уязвим - увереността му във взаимоотношенията с момичетата - и съжалявах за това. Той беше съвършен и не трябваше да се срамува. Но Айвс не можеше да бъде мой. „Не можеш ли да ми дадеш само един малък шанс?” Съжалявам, няма да стане. Не и в моя свят. Единственият му шанс беше да стои далеч от мен, за да не го заразя с живота си. Погледнах се за последен път в огледалото. Можех да го направя. Излязох от дамската тоалетна, отправих се към изхода на приземния етаж и изпратих едно последно пожелание. „Бъди щастлив, Айвс.” Голяма грешка. Изведнъж се заковах на място. Айвс стоеше със скръстени на гърдите ръце, а братята му бяха от другата страна, точно срещу тоалетните. Той ме беше подвел да мисля, че е на горното ниво. „Хубава си. Харесвам новия ти вид.” Тонът му обаче загатваше, че изобщо не му харесва. Звучеше така, сякаш трябваше да бъде завързан и да му дадат успокоителни. „Как ме откри?” „Спомняш ли си за уникалната енергийна сигнатура?” Обмислих набързо възможностите си за избор. Ако се върнех и ги изчаках да си тръгнат, те щяха да нахлуят при мен. Ако отидех с тях, Пророка щеше да нарани Тони довечера и после да ме погне. Ако използвах дарбата си върху братята Бенедикт, те знаеха как да се съпротивляват, пък и наоколо имаше твърде много хора. Четвъртата възможност за избор беше да вдигна шум. Те не можеха да задърпат едно момиче на публично място, ако крещя и ритам. Въпреки че не обичах да привличам внимание към себе си, моментът ми се струваше подходящ да започна да се уча да го правя. „Дори не си го помисляй или Виктор ще ти въздейства с дарбата си” - предупреди ме Айвс, който сигурно беше отгатнал намеренията ми, съдейки по тайните ми погледи из фоайето. И после се появи пета възможност, каквато никой от нас не очакваше. Иззад братята Бенедикт излязоха Еднорог и Дракон и бързо ги подминаха, преди да ги забележат. - Фей, радвам се да те видя! - с престорена дружелюбност каза Еднорог. - Помислих си, че ще закъснеем за концерта. Хайде, идвай. - Той ме хвана за едната ръка, а Дракон - за другата. Сега, след като вече се беше случило, не бях сигурна дали искам това спасение. - Кои сте вие, по дяволите? - опита да се намеси Айвс, но Виктор го задържа с красноречив поглед. Шумното спречкване в Барбикан не вещаеше нищо добро за никого от нас. - Ние сме нейните братя. - Еднорог стисна болезнено ръката ми. - Няма да я видиш повече. Извинявай, ако леките и пръсти са те притеснили. Тя ще бъде наказана за това. - Еднорог очевидно мислеше, че става дума за объркала се кражба. В това имаше логика. Защо иначе трима американци биха ме преследвали из Барбикан? Той измъкна полата изпод мишницата ми и я тръсна. - Нещата не са в нея, затова предлагам да провериш в дамската тоалетна. Вероятно ги е скрила там. Дракон изви ръката ми зад гърба. - Сбогувай се с приятелите си, Фей. За съжаление, тя не може да остане да си играете. Не казах нищо. - Хайде, сбогувай се! - Чао. - Боже, беше ми писнало от заядливи мъже. Златната гривна на китката на Дракона започна да блести от горещина. - Какво става? - Той пусна ръката ми и изхлузи гривната, която се разтопи и се превърна в сплескан диск върху плочките. Айвс го погледна предизвикателно. - Никой не наранява Фей. Грешка. Всички постоянно го правеха. Но Айвс сбърка като разкри, че е савант, и това тласна сблъсъка в ново измерение. Дракон изпрати поглед-стрела към скулптурата от метал и стъкло, надвиснала малко зад братята Бенедикт, която разпръсквайки болтове, се наклони застрашително над тях, притеглена от силата му. - Айвс! - изпищях. Тримата Бенедикт се хвърлиха встрани от пътя и. Скулптурата се разби на земята и се сплеска като изхвърлена на брега медуза, превръщайки се в бъркотия от отломки и тел. Последвалата суматоха от писъци и длъжностни лица, които се втурнаха към мястото на произшествието, ни позволи да се измъкнем. Еднорог и Дракон изскочиха от входа на подземната улица, преди братята Бенедикт да имат време да се изправят на краката си. Еднорог вдигна ръка и едно такси се отдели от редицата и спря пред нас. Изпитах неистово желание да се изсмея като луда. Второто ми возене на такси беше последвало много бързо след първото. Боже, какъв вълнуващ живот водех. „Айвс, добре ли си?” Трябваше да знам. „Да, само няколко драскотини. - В гласа му прозвуча облекчение, че се интересувам. - А ти добре ли си, Фей? Кои са тези хора?” „Братята ми, може би. - Таксито потегли и аз се свих в ъгъла на задната седалка и допрях глава до стъклото. - Сбогом, Айвс. Беше ми приятно, че се запознахме. Съжалявам, че не излезе нищо.” Осма глава Не беше необходимо да ми казват, че съм загазила здраво. Дракон и Еднорог предпочетоха да не го споменават пред шофьора на таксито, но кипяха от гняв. Реакцията им може би отчасти се дължеше на адреналина след стълкновението, но аз знаех, че съм сгафила и съм ги обидила, когато бях предупредила братята Бенедикт, осуетявайки атаката на Дракон. Членовете на Общността трябваше да се поддържат един друг, а аз се бях показала нелоялна към тях. Само се надявах, че те няма да повдигнат голям въпрос заради факта, че Айвс знае името ми и ме защити. Страхувах се да мисля какво биха направили, ако чуеха, че съм открила сродната си душа. Електронният часовник на таблото на таксито показваше, че часът още е шест, когато слязохме на улица, далеч от временния ни дом. Толкова рано? Днес бях преживяла толкова много, че имах чувството, че е най-малко полунощ. Потреперих. Беше ми ужасно студено по късите панталони. Еднорог беше изпуснал полата ми по време на схватката. Това не беше загуба за модата, но в джобовете имаше няколко неща, които бих искала да задържа. От друга страна, в момента изчезналата пола беше най-малкият ми проблем. Вятърът подгони по улицата вестник, който се уви около краката ми. Изритах го. - В стаята си ли се връщам? - попитах, без да се надявам на отговор. - Шегуваш ли се? - подигравателно каза Еднорог. Това бяха първите думи, които си разменихме, откакто слязохме от таксито. - О, Фей, Фей. - Дракон отново ме хвана за ръката. - Защо го направи? Зачудих се какво по-точно има предвид. Защото са ме хванали? Защото съм предупредила братята Бенедикт? Защото не съм изпълнила задачата? - След като разговаря с теб снощи, Пророка разбра, че става нещо странно, и ни изпрати да те държим под око. И добре, че го направихме. - Сухожилията на врата му изпъкнаха от гняв, когато той стисна зъби. - Ти прекара пет часа в компанията на нашите врагове. Защо бяха врагове? За мен Айвс беше започнал като поредната мишена за обир. - Питаме се какво си им казала. - Той използва дарбата си, за да отвори аварийната врата, без да чака Тони да се отзове на почукване. - Нищо не съм им казала! Избягах веднага щом можах. Те бяха трима, в случай, че не си забелязал, Дракон! От входовете бързо се отдръпнаха глави, докато минавахме. Никой не искаше да бъде нарочен, че е твърде любопитен. - Трима души, които сега знаят всички за нас. Трима саванти. Три проблема. А може би и повече, ако кажат на други. - Нямаше какво да им кажа! - Усещах, че възраженията ми отекват като викове в дълбоко пространство - в празнотата на сърцето на Дракон, където няма какво да разнесе звука. Еднорог беше още по-лош. Душата му беше пълна със злоба и жестокост. Ако не те харесваше, беше все едно да си мишка в лапите на отмъстителна улична котка. - Да, да, обясни го на Пророка. - Дракон ме бутна да вървя нагоре по стълбите. Стигнахме до петия етаж. Вече проклинах решението си. Трябваше да се възползвам от шанса си с Айвс. Връщането ми не спаси Тони и само щеше да влоши нещата много повече. „Фей, чувствам, че си разстроена. Кажи ми нещо.” Айвс отново се опитваше да ме намери. Телепатичното му съобщение беше слабо, защото не знаеше точно накъде да го насочи. Не можех да отговоря. Някои телепати могат да подслушват разговорите на други и да ги блокират, ако се помъчат. Една от компаньонките на Пророка, жена на име Касия, притежаваше тези дарби и винаги беше близо до него. Последното, което исках, беше Айвс и братята му да се хвърлят в битка, която няма да спечелят. Еднорог влезе в покоите на Пророка, а аз и Дракон застанахме на балкона. Сигурно така се чувстваха хората, които чакаха да бъдат екзекутирани. Разяждаше ме странна паника, докато търсех възможности за избор, макар да знаех, че няма да се измъкна. Гласът на Айвс шепнеше молби, но аз не трябваше да му обръщам внимание. Еднорог се върна твърде бързо и кимна, за да ни даде знак, че може да влезем. Разтревожих се, като видях, че повечето приятели на Пророка се разотиват. Останаха само най- приближените - двама главорези и Касия. Огледах я набързо, надявайки се, че ще намеря съюзник в нейно лице. Бях водила няколко дружески разговора с нея през последните месеци. Тя беше изрусена блондинка на трийсет и няколко години с преждевременно състарена кожа на страстна пушачка, и не беше лоша, просто бе под силното въздействие на Пророка. Често се питах дали използва дарбата си, за да накара компаньонките си да го обожават. Трябва да бе наясно, че всяка нормална жена би се отвратила от него. Всички мълчаха, докато се приближавахме към трона на Пророка. Коленете ми трепереха - нещо, което бях сигурна, че са забелязали, защото едва се държах на краката си. Изтегнат на дивана, Пророка се обърна към мен. Черните му очички бяха злобни като копчета на лицето на кукла за вуду магия и също толкова човешки. Той все още не питаше нищо. Не издържах на напрежението и тихо изхленчих от нещастие, но бързо сподавих стоновете си. Пророка вдигна пръст. Бях повдигната и оставена да падна по гръб на пода, а въображаемият удар в стомаха, нанесен ми от Дракон, изкара въздуха от белите ми дробове. - Ти ни предаде. Свих се и сложих ръце на главата си, за да се предпазя. - Не, не, не съм. Следващата атака на Дракон ме запрати на пода, въртейки се като топка за скуош. В тялото ми пламна болка. - Казала си на братята Бенедикт за нас и сега Мрежата на савантите знае за клетката ни. - Нищо не съм им казала. Избягах веднага щом можах, но бях уморена и безсилна и трябваше да си почина, преди да се опитам да се измъкна. Оправданията ми изчезнаха като дъждовни капки, които падат върху напукана, суха земя. В Общността никога не ме изслушваха, дори не ме чуваха. Бях само инструмент, който използваха. Пророка се обърна към Еднорог. - Тя имаше ли нещо в себе си? Еднорог разпери ръце. - Нищо. Опитваше се да им се изплъзне в центъра Барбикан, когато я намерихме. Ако е успяла да открадне нещо, сигурно го е изхвърлила. Пророка отмести поглед към мен. - Открадна ли? - Не. Опитах се, но те имат предпазен механизъм, нещо като самоунищожение. Имаше айфон и айпад, но бяха унищожени. - Жалко. - Пророка гледаше намръщено и потропваше с пръсти по корема си. - За теб. Свих се още повече. - Какво ще правим сега, сър? - попита Дракон, вероятно за да го разсея от мислите веднага да ми наложи наказание. В дълбините на сърцето му може би все още проблясваше някакво братско съчувствие като светлината на умираща звезда. - И какво става? Еднорог и аз се чудехме защо искате тя да обере точно тези хора. Пророка завъртя златния пръстен на дебелия си пръст. - Предполагам, че няма да навреди, да знаете. Наскоро вниманието ми беше привлечено от Мрежата на савантите. Те са ядосали някои други саванти, мои делови партньори. - Каква е тази Мрежа? - Еднорог ми се намръщи, когато се помъчих да изпълзя от полезрението на Пророка. Легнах неподвижно. Пророка обсъди на ум дали е готов да сподели информацията. Обикновено я пазеше за себе си, защото съзнаваше, че му дава допълнителна власт над нас. Този път той реши да направи изключение. - Това е международна организация, не много сплотена, група глупаци, които злоупотребяват с дарбите си за „добри” каузи, както ги определят. Еднорог се ухили подигравателно, а Дракон се изсмя, но за мен новината беше добре дошла. Имаше добри саванти? И не беше необходимо дарбите да се използват непочтено, както правехме ние с нашите? Беше окуражаващо да знам това, макар че едва ли би ми помогнало. - Те се опитват да разбият дейността на онези от нас, които искат да бъдат свободни, за да упражняват способностите си както намерят за добре. Ако разкажат на властите твърде много за нашите методи, ловните ни полета значително ще намалеят и някои от нас дори ще останат без работа. - Пророка махна с ръка към мен. - Феникс беше изпратена да вземе вещите на онзи, който отговаря за комуникациите, но ме разочарова. Разчитах на дарбата и да вземе информацията, която е необходима на колегите ни, за да елиминират заплахата за бизнеса си. - Каква информация? - попита Еднорог. - Имената, адресите и всякакви ценни разузнавателни данни за хората от Мрежата на савантите се съхраняваха в таблета на онзи савант и сега Феникс ни казва, че всичко е овъглено. Информацията беше нашата разменна монета и сега я нямаме. Мрежа на саванти? Досещах се за какво говори Пророка - група в интернет на хора с дарби като нашите, но защо искаше да знае за тях? Разбирах, че вижда Мрежата като заплаха, но Пророка обикновено се интересуваше от приходите от дребни кражби и бързо спечелени пари. Борбата с Мрежата на савантите беше съвсем друга категория. Той би ни преместил, ако мислеше, че властите са ни надушили. Беше ли разширил хоризонтите си и сега продаваше информация в някаква форма на савантски шпионаж? Или вече беше замесен, а аз не знаех? Фактът, че говореха така свободно пред мен, не ми убягна. Това не беше добър знак. Не показваше, че ми имат доверие, а по-скоро, че знаят, че няма да мога да споделя с никого онова, което научавам. Дракон скръсти ръце на гърдите си и застана над мен като надзирател в затвор, готов да ме срита, ако помръдна. - Преследваха я трима. Има ли и други? Пророка кимна. - Още много. Този филиал унищожи бизнес империята на Кели в Лас Вегас миналата година. Доколкото знаем, те са в центъра на американските операции на Мрежата на савантите. - Простете, сър - спокойно каза Еднорог, - но вие говорите за „нас”. Не съм съвсем сигурен кого имате предвид. Пророка го погледна гневно. Главата му хлътна по-дълбоко в тройната брадичка. - Ще ви кажа, когато съм готов, нито минута по-рано. Еднорог мигновено отстъпи. - Разбира се, сър. Пророка извади пура от кутия на странична масичка и запали края. - Разбирам те добре, Еднорог. Като съществото, на което те кръстих, ти имаш само една цел и ще наръгаш всеки с рога си, за да постигнеш своето. Ти искаш да управляваш и тайно ме презираш. - Не, сър. - Еднорог пребледня. - Само съм любопитен. Пророка се изсмя жлъчно и избълва пушек от пурата. - Нямам нищо против безмилостната ти жажда за власт, сине мой, стига да не пристъпиш към осъществяване на желанието си да ме свалиш от престола. - Той се наведе напред и диванът изскърца от движението. - Нека ти кажа, че няма да можеш да го направиш. Засадил съм достатъчно семена на лоялност в мозъците на всички вас и всяка стъпка срещу мен би означавала самоубийство. Разбира се. Всички знаехме, че бягството от него е невъзможно. - Ако - когато - някой от вас заеме мястото ми, аз ще го поканя. Трябва да знаете, че извън моята организация съществува свят на други саванти, с който много скоро ще ви запозная, но по моите условия и когато аз реша. Ясно ли е? Уплашен, Еднорог кимна. - Напълно, сър. - А сега, Феникс. - Пророка дръпна от пурата си. О, Боже, той отново насочваше вниманието си към мен. - Опасявам се, че ти не ни каза всичко. - Силата му си пробиваше път в съзнанието ми, но аз бях толкова ужасена, че в главата ми не преминаваха никакви мисли освен страх. Той нямаше да научи нищо по този начин. - Тя прекара целия следобед с тях - припряно каза Еднорог, опитвайки се да докаже съмнителната си лоялност, като клюкарства за мен. Пророка издуха облак от пушек. - И искаш да повярваме, че не си им казала нищо? Дракон ме дръпна да застана на колене. - Отговори на Пророка. Замислих се какви безопасни неща да му кажа. - Те ми дадоха нещо за ядене и се погрижиха за изгарянето, което получих, когато електрониката избухна в пламъци. - Показах зачервената си длан. - Единият от тях е лечител. - Лечител! - изсумтя Пророка. - Тогава не е голяма заплаха. И какво друго се случи? - Той… те ме оставиха да поспя. И после избягах. Еднорог протегна ръка и тръгна към мен. - Тя ни губи времето. Нека използвам дарбата си и да развържа езика и. - Не! - Пророка накара Еднорог да спре. - Феникс има и друга употреба. Младостта и е част от полезността и за мен. Не искам да я карам да говори по този начин. Леко въздъхнах от облекчение. Прибързано. - Доведи Тони. Забелязах, че между двамата има някаква привързаност. Може би тя ще говори, за да спаси приятеля си. - Моля ви, няма какво повече да ви кажа! Но Еднорог вече беше излязъл. Пророка не обърна внимание на отчаяните ми молби и се втренчи в телевизора, сякаш не се случваше нищо необикновено. Свих се до стената и закрих с ръце главата си, за да не го чувам как хруска шепа фъстъци. По телевизията даваха някакво шоу за таланти с режисираното му напрежение и фалшиви емоции. Съдии с лица като от изкуствена кожа даваха оценки на онези, които бяха достатъчно глупави да се подложат на мъчението. Пророка беше техен дебел вариант и манипулираше бъдещето на другите с думи и наказания за неуспех, не изгонване, а болка и смърт. Тони затътри крака в стаята. Разтревожените му черни очи се стрелкаха ту към мен, ту към Пророка. - Викали сте ме, сър. Пророка изключи телевизора насред изпълнението на някаква танцова трупа. - Да, Тони. Нуждая се от помощта ти. Тони разбираемо се изненада от думите му и се усмихна плахо. - Разбира се. Каквото кажете. Знаете, че съм ви предан. - На Феникс и е трудно да ни каже всичко, което трябва да знаем. Искаме да я убедим да размисли. Тони нямаше представа, че Пророка си играе с него, и ми отправи колеблива, подканваща усмивка. - Хайде, Фей, знаеш, че не може да не се подчиниш на Пророка. Трябва да му кажеш всичко, което знаеш. Забих нокти в коленете си. - Казах му, Тони, но той не ми вярва. Той потърка осакатената си ръка със здравата. - Разбирам. Тогава не съм сигурен какво можем да направим. И после, за част от секундата, атмосферата в стаята се промени и премина в червения спектър. Пророка изпрати на Еднорог мълчалива заповед. Младият мъж сграбчи Тони за врата. - На колко години си, Тони? - попита Пророка, докато приятелят ми трепереше в лапите на Еднорог. - Мисля, че на петдесет и осем, сър. - Тони насочи към мен изпълнените си с безнадеждност очи. - Моля ви, недейте! - прошепнах. - Би ли дал живота си за мен? - продължи Пророка. - Разбира се - отвърна Тони. - Добре. Искам десет години. Еднорог се усмихна лакомо, затвори очи и упражни дарбата си върху Тони. Видях как над жертвата му пада тъмносива плащаница. Косата на Тони загуби цвета си и побеля, кожата му се набразди от още бръчки и тялото му се прегърби, когато костите му се огънаха от артрит. О, Боже! - Фей! - стъписано промълви Тони. - Помогни ми! Изправих се, възнамерявайки да прекъсна връзката със сила, но Дракон ме блъсна на пода, като завъртя пръст. - Кажи ни това, което искаме да знаем - провлачено каза Пророка. Съзнанието ми започна да бучи от гняв. Имах чувството, че ме разкъсват на две. Еднорог убиваше Тони. Нямах избор. - Добре, добре, моля те, спри! - изкрещях пискливо. - Мога да ви кажа само още едно нещо. Но моля те, умолявам те, престани да го нараняваш! Еднорог вдигна ръка. Тони се свлече на пода, като дишаше тежко. Преглътнах. - Причината братята Бенедикт да ме поканят при тях е, че аз съм сродната душа на Айвс. Настъпи пълна тишина. Какво направих? - Имаш сродна душа? - недоверчиво попита Дракон. И той като мен вероятно се беше съмнявал, че сродните души съществуват. Кимнах. Цялото ми тяло трепереше, сякаш бях затворена в индустриален фризер, който ме смразяваше до мозъка на костите. Пророка леко се заклати на дивана и рамката изскърца. - Интересно. В това има… възможности. Забравена до този момент, Касия сложи на рамото ми изящните си пръсти с нокти, лакирани в аленочервено. - Вярно е. Усещам, че той се опитва да я намери. Досега не обръщах внимание на това, защото не бях сигурна какво усещам, но той вече е организирал издирване. Пророка ме погледна. - Тя отговори ли? Касия ме погледна състрадателно. - Не. Блокира го. Той забарабани с пръсти по дебелите си устни. - Любопитно. Това, изглежда, подкрепя твърдението и, че е лоялна на нас. Може би я осъдих твърде сурово. - Пророка забеляза, че Тони лежи в краката му. - Изведете го и се погрижете за него. Той се справи добре. Клепачите на Тони потрепнаха и той отвори очи, докато го вдигаха двама от пазачите на Пророка. - Съжалявам - промълвих. Уморените му очи отново се затвориха, без да ми дадат прошка. - Кажи ни, Феникс, какво е да имаш сродна душа? - Пророка изглеждаше искрено заинтригуван. Той потупа възглавницата на дивана до себе си. - Ела и разкажи всичко на татко. Искаше ми се да беше продължил да ме изтезава. Отдавна нямах избор и затова се преместих на мястото, което Пророка посочи. - Какво ли? - Страшно? Ужасно? Прекрасно? - Особено. - Би ли направила всичко, за да бъде в безопасност сродната ти душа? Този въпрос беше много по- опасен. - Аз… предполагам. Не знам. Запознах се с него едва сутринта. Пророка замислено поглади устни. - Той харесва ли те? Засмях се задавено. - Да ме харесва? Как би могъл? Аз се опитах да го обера и избягах от него. Мисля, че вече му е писнало от мен. Той с наведе и ме погали по лицето. - Подценяваш се, Феникс. Приличаш на майка си и имаш интересна дарба. Той още не се е отказал от теб. Бих искала Айвс да се е отказал от мен. Не ми харесваше посоката, в която отиваше разговорът. - Ти не успя да вземеш информацията, но се питам какво би дал той, за да те задържи? Дали би пожертвал Мрежата на савантите, ако знае, че това е единственият начин да спаси сродната си душа? Интересна дилема. - Пророка облиза устни, пресмятайки какво ще придобие от човешкото нещастие с експеримента си да ме използва като стръв. Много се съмнявах, че Айвс ще изложи на риск семейството и приятелите си заради мен. След като вече ме познаваше, той сигурно знаеше, че аз не си заслужавам, въпреки връзката на сродни души между нас. Според легендата сродната душа даваше на саванта завършеност и цялост, чувство на удовлетвореност и нова сила на дарбата му, но Айвс едва ли можеше да се надява за това, когато аз бях такова бедствие. Присъствието на Пророка в живота ми беше като да съм израснала в сянката на дефектния ядрен реактор в Чернобил. Години наред щях да живея с пораженията от радиацията. Пророка ми предложи фъстъци, но тъй като купата беше между краката му, предпочитах да ям скорпиони. - Мисля да те взема със себе си тази вечер - замислено каза той. - Облечи се, за да излезем, скъпа моя. Ти и аз трябва да се срещнем с едни приятели. Те с нетърпение ще искат да чуят за нашата интересна ситуация. - Ще излизаме? - Не бях чувала Пророка да е дръзнал да напусне гнусната си мансарда, но от друга страна, не смеех да следя движенията му. - Да. Хотел „Уолдорф”. Касия, погрижи се Феникс да е подходящо издокарана, за да смая хората. Може да използваш бижутата. - Той и хвърли ключ, който извади от горния си джоб. Касия го улови във въздуха. - Трябва да дойдеш с мен, за да съм сигурен, че няма да изтече информация. - Може ли и аз да си сложа нещо от сейфа? - попита с надежда Касия, галейки ключа в пръстите си. Пророка въздъхна. Не му беше приятно, че някое от богатствата му ще напусне трезора. - Предполагам, че трябва. Но дъщеря ми ще вземе диамантите. За теб нищо повече от перли, Касия. Тя му отправи сияйна усмивка. - Благодаря. Ела с мен, Феникс. - Тя се намръщи, като видя охлузените ми колене и избелели къси панталони. - Виждам, че ще имам работа. Девета глава За пръв път през живота си бях издокарана и щях да изляза някъде. Ако не бях толкова разстроена заради Тони, преживяването може би щеше да ми достави удоволствие. Касия и аз имахме богат избор от тоалети, тъй като в апартамента на Пророка имаше стаи, пълни с дизайнерски дрехи, обувки и бижута, които не бяха използвани, защото компаньонките му обикновено носеха евтини имитации на истинските неща. Бях още по- озадачена от манталитета му да се обгражда с евтини боклуци, когато лесно можеше да си позволи повече. Предполагах, че Пророка е скъперник, доволен да притежава, без да се наслаждава, характер, изпитващ влечение към мизерията на улицата, вместо да се стреми към шикозните части на града като Уест Енд, накъдето сега се бяхме отправили. За вечерта беше наета дълга бяла лимузина. Шофьорът беше разумен и не сподели с нас какво мисли, като взима от западнал жилищен квартал малката ни група, състояща се от Пророка, Касия, Дракон, Еднорог и мен. Пророка беше облечен с обичайния си бял костюм, а Дракон и Еднорог - с черни смокинги. Касия беше намерила бяла рокля с мъниста за коктейли с подходящо на цвят болеро, на фона на което перлите и изпъкваха повече. Беше се престарала с козметиката и продуктите за коса и накрая бе заприличала на Мардж Симпсън [Героиня от американския анимационен ситком „Семейство Симпсън”. - Бел. ред.]. На мен ми заповядаха да облека виолетова копринена рокля, скроена да подчертава слабата ми фигура. Беше достатъчно дълга, за да покрива охлузените ми колене, и с голи рамене, за да се вижда по-добре дългия низ от диаманти на врата ми. Касия изцъка неодобрително с език и сръчно оправи скапаната ми прическа с ножици, а после приглади с пръсти косата ми, за да се виждат обеците с формата на капки, комплект с огърлицата. Тя извади другите ми обеци и ги замени с дискретните капчици, за да изглеждам по-класически. С чифт изящни сребристи сандали, аз се чувствах достойна за мястото си в лимузината. Тесните улици на Ист Енд отстъпиха пред небостъргачите на Сити, огромни каньони, пълни с изпарения от уличното движение и работещи до късно банкери и акционери. - С кого ще се срещнем тази вечер, сър? - попита Еднорог, като внимаваше да не го притиска твърде много с въпроси след пляскането по ръката по-рано. - Със съюзници - онези от нас, с дарби, които се изправят срещу Мрежата на савантите. - Пророка се беше разплул на задната седалка, където беше останало място само за Касия до него. Той се вгледа в мен, докато седях срещу тях. - Изглеждаш много елегантна, Феникс. Доволен съм. Касия се напери от загатнатата похвала за уменията и. - Направих всичко възможно с нея. - Благодаря - отвърнах задавено. - Идваш на срещата, но не искам да говориш освен ако не те попитат нещо. - Пророка се закашля хриптейки. - Ясно ли е? - Да, сър. - Прокарах пръсти по гладкия плат на роклята си, възхищавайки се на мекотата. Не бях докосвала такова нещо. Пророка се усмихна. - Виждам, че обичаш малките удоволствия в живота. Ако правиш каквото ти казвам, мога да ти обещая много повече такива неща за в бъдеще. Той ме бъркаше с някого. Може и да харесвах хубавите неща, но Пророка не можеше да ме купи толкова лесно. Бих носила платнен чувал и бих си посипала косите с пепел, ако това означаваше да избягам от него. - Благодаря, сър. Пророка потупа корема си с тлъстите си пръсти. - Може би тази вечер трябва да ме наричаш „татко”. Така ще създадеш правилното впечатление. Предпочитах да вляза във вана с живи змии. Еднорог и Дракон не се сдържаха и се спогледаха разтревожено от тази отстъпка. - Само Феникс - предупреди ги Пророка. - Една дъщеря може да си позволи такива волности. Синовете ми ще продължат да се държат със страх и уважение към мен. Няма да се срамя пред хората. С кого щяхме да се срещаме, че дори Пророка изпитваше страхопочитание към тях? Не го бях виждала да се съмнява в облика си досега, но от друга страна, не го бях виждала и извън Общността. За него това вероятно беше среща на дребни деспоти в границите на Общото събрание на Организацията на обединените нации, всичките строени, за да измерят кой е най- големият нарушител на човешките права. Лимузината спря пред „Уолдорф” и униформен портиер изтича да отвори вратата. Дракон слезе пръв, за да огледа обстановката, а сетне помогна на Пророка да се измъкне от колата. Аз бях последна. Пригладих роклята си и тръгнах към елегантното преддверие. Не можех да откъсна очи от красивия хотел. Харесаха ми редиците светли прозорци на величествената сграда, висока седем етажа, бдителният, чевръст персонал, който се грижеше за всяко желание на гостите още преди да са си го помислили. Тишината и шикът - пълна противоположност на мястото, откъдето бяхме започнали пътуването си. Лицето на портиера беше безизразно, когато се отдръпна, за да направи път на огромното туловище на Пророка, въпреки че съзрях проблясък на интерес в очите му, когато видя огърлицата ми. Диамантите бяха великолепни. Надявах се, че притежателката им няма да вечеря в Уест Енд днес. - Какво мога да направя за Вас, сър? - попита дежурният портиер във фоайето. - Имам резервация за ресторанта на името на господин Лондон - отривисто отвърна Пророка. - Разбира се, сър. Останалите от компанията ви вече пристигнаха. - Портиерът ни поведе към ресторанта и ни предаде на оберкелнера. - Господин Лондон. С елегантни движения оберкелнерът ни заведе до маса в частна трапезария в задната част на ресторанта. Минахме покрай посетители, седнали около маси с бели покривки, свещи, цветя и сребърни прибори. Всичко излъчваше атмосфера на привилегированост. В ъгъла седяха мъж и жена, хванали се за ръце. Мъжът нежно галеше пръстите и. Нещо като тъга напълни със сълзи очите ми. „Айвс.” „Фей, къде си?” Свързах се с него, без да искам. Касия ме погледна стреснато. Леко поклатих глава и блокирах връзката, която бях установила. Тя кимна в знак, че разбира, че съм поправила грешката си. Влязохме в трапезарията и видях шестима души, седнали около масата. Телохранителите им стояха до стената зад тях. Всички станаха учтиво, за да стиснат ръката на Пророка. - Господа, надявам се, че не съм закъснял. - Пророка се беше задъхал леко, след като бе вървял от колата дотук - истински маратон за човек, който прекарва дните си излегнал се на диван. Мъжът с червеникава коса начело на масата поклати глава. - Не, господин Лондон, току-що си поръчахме питиета. Аз съм господин Ню Йорк. Пророка се усмихна малко колебливо. Не се почувства удобно, когато разбра, че те са имали възможност да го обсъдят, преди да дойде. - Приятно ми е най-после да се запознаем лично. Другите измънкаха имената си, докато Пророка обикаляше и се ръкуваше с тях. Москва, Пекин, Куала Лумпур, Сидни, Мексико Сити. Не бяха имена на хора, а на градове. Пророка направи знак на Касия, Дракон и Еднорог да застанат при телохранителите и после ме представи. - Дъщеря ми Феникс. Господин Ню Йорк стисна ръката ми. - Очарован съм. Почувствах как дарбата му ме докосва като хладен бриз, докато се опитва да прецени силата ми. Изчистих съзнанието си от всички мисли, защото не знаех как действат способностите му. Да си водач на саванти изискваше известен контрол над умовете им, затова предположих, че всички в стаята притежават такива умения. Озадачен, но не и разочарован, той пусна ръката ми и изщрака с пръсти, за да повика сервитьора. - Още един стол за госпожица Лондон, може би между баща и и мен. Господин Ню Йорк явно се беше определил за водач на групата. Огледах лицата на останалите присъстващи. Никой не възрази, но и не изглеждаха много доволни от подредбата. Той реши да се пошегува със създалото се положение. - Господа, извинявам се, че монополизирах най-красивата гостенка на вечерта. Единственото ми оправдание е възхищението ми от красивите жени. Двама сервитьори донесоха допълнителен стол и прибори. Настаних се и другите ме изчакаха и седнаха след мен - старомодна галантност, която не ме заблуди, че изобщо им пука за присъствието ми сред тях. Те съзнаваха, че ги гледат непознати, и правеха всичко възможно да се държат учтиво. Господин Ню Йорк направи знак на персонала да започне да взима поръчките ни. Втренчих се в дългия списък с предложения в менюто, без да мога да разбера заврънкулките на почерка. Тук разпокъсаното ми образование ми изневери. Опитът ми с ресторантите се ограничаваше само със заведенията за бързо хранене. - Феникс. Хубаво име. - Господин Ню Йорк затвори менюто. Вече беше направил избора си. - Благодаря, сър. - Наричай ме Джим. - Той ми намигна. Погледът му се задържа върху диамантите на шията ми. - Ти си любимката на татко, нали? Обзалагам се, че го въртиш на малкия си пръст. Потреперих, съзнавайки, че Пророка слуша. - Не, сър. Господин Лондон държи всички ни под строг контрол. - А, това се среща рядко - послушна дъщеря. Може да дойдеш да дадеш уроци на моите момичета, поне да внимават със сметките си в „Блумингдейлс”. - Той се засмя на собствената си шега. Сервитьорът се наведе над рамото му. - Яйца от пъдпъдъци и агнешка плешка. - Отличен избор, сър - раболепно измънка сервитьорът. - Госпожице? Думите танцуваха пред очите ми. Имаше толкова много непознати термини. - Има ли вегетариански ястия? - прошепнах. Сервитьорът поомекна и посочи къдраво изписано „В”, под което бяха изброени вегетарианските ястия. Понякога съм много тъпа. - Вегетариански? Какви ги вършите, Лондон? Оставяте дъщеря си без протеини - упрекна го господин Ню Йорк. - Аз инвестирам в първокачествени говежди стада в Аржентина и ми е трудно да не приема като лична обида онези, които не ядат месо. Пророка се намръщи. - Дъщеря ми ще яде пастет от гъши дроб и бифтек „Ангъс”. Сервитьорът стоеше до мен и смело ми даваше време да сменя поръчката. - Госпожице? - Аз… Поръчвам си това, което той каза. - Впих нокти в дланите си, оставяйки следи с форма на полумесец. - И как предпочитате говеждото? - вежливо попита сервитьорът. - Леко недопечено - отговори вместо мен Пророка. - Щом ще караме дъщеря ми да яде месо, нека бъде приготвено по най-добрия начин, а не сухо като парче от стар кожен ботуш. Сервитьорите се оттеглиха и в трапезарията не останаха външни хора на срещата ни. - Е, господин Лондон, взехте ли информацията, която ни обещахте? - попита мъж, който седеше малко по- нататък от нас, господин Сидни, ако си спомнях правилно. Пророка отпи глътка газирана вода от голяма чаша. - Не. Беше манипулирана. Електрониката избухна в пламъци, когато агентът ми я открадна. Около масата премина вълна на разочарование. - Разбирам. Предполагам, че щях да остана разочарован, ако нашите врагове се бяха компрометирали толкова лесно. - Господин Ню Йорк, господин Москва и господин Пекин се спогледаха. Видях, че те не изпитват голямо уважение към домакина си. - Но кажете ни, Лондон, защо сте дошли тогава? Мислех, че сте разбрали, че тази информация е цената на членството ви в нашата организация. Пророка се облегна назад и столът изскърца от тежестта му. - Защото имам по-добро предложение. Преди някой да каже нещо, сервитьорите се върнаха с ордьоврите. Пред мен сложиха чиния със светлорозово кафяв пастет, от който като крила стърчаха две тънки като дантела бисквити със сирене. Не си направих труда да взема нож и вилица, защото пастетът очевидно беше от животински произход. - Пастетът от гъши дроб е изумително ястие - разговорливо отбеляза господин Ню Йорк, докато сервитьорите сновяха около нас и пълнеха с вино чашите на мъжете. - Хранят насила гъските, така че черният им дроб да придобие кадифена структура. - Доставяше му удоволствие да гледа как лицето ми леко позеленява, докато отмествам встрани чинията. Сервитьорът връхлетя неочаквано. - Госпожицата не харесва ли ордьовъра? Да ви донеса ли супа от аспержи? - Глупости - измърмори Пророка. - Тя го обожава, нали, Феникс? Взех си от салатата, преди той да ме принуди да хапна от пастета. Представих си гъските, които са умрели, за да осигурят пастета. Претърпял поражение, сервитьорът се оттегли от битката, отвеждайки със себе си останалите от персонала. Сигурно им беше наредено да оставят господата на мира между необходимите задължения да донасят, отнасят и наливат. Грамадният телохранител най-близо до вратата застана пред нея, за да не позволява на никого да влезе. - Господин Лондон, ще ни бъде много интересно да чуем какво мислите, че е по-добро от информацията. - Господин Пекин, висок китаец с тясно лице и твърди като речни камъчета очи, подкани Пророка да продължи. - Съдбата ни е поднесла подарък, начин да разгромим Мрежата на савантите отвътре. - Пророка набоде една мида с вилицата си, намаза с масло белия ръб и я потопи в соса. - Продължавайте. - Господин Ню Йорк замислено разклати чашата си с вино с цвят на слама. - Идентифицирах сродната душа на шестия син на семейство Бенедикт. - Сродна душа? Рядко удоволствие. Това наистина ще бъде полезно. Къде е тя? - Очите на американеца се стрелнаха към мен. Пророка не отговори, само ме погледна, потвърждавайки предположението му. - Тя? Дъщеря ви? - Господин Ню Йорк започна да се кикоти. - Е, това е върхът! - Иронията е превъзходна. - Господин Сидни вдигна чашата си за наздравица към мен. - Както казах, ще предложа нещо по-добро и ето я нея. - Пророка се наслади на момента на победата си, получавайки поздравленията на новите си съюзници. Това беше билетът му да се включи в компанията им. Господин Москва се прокашля, за да изчисти гърлото си, слагайки край на тура за овации на Пророка. - Въпросът е как ще я използваме? - Той се втренчи изпитателно в мен. Светлозелените очи на четвъртитото му, бледо лице блестяха подозрително. - Тя лоялна ли е? - Всичките ми хора са лоялни - заяви Пророка. - Трябва да бъдат или ще умрат. Изявлението му беше посрещнато с всеобщо одобрение. - Какво смятате да правите с нея? - попита господин Ню Йорк за пръв път отнасяйки се с Пророка като с равен. - Ще поискам тайна среща с момчето и ще видя колко информация ще ми предаде срещу нейната безопасност. Господин Ню Йорк се усмихна недоверчиво и потупа ръката ми. - Но той няма да повярва, че вие ще нараните собствената си плът и кръв. - Мислите ли? - Изражението на Пророка беше ледено. - Съмнявате ли се, че съм способен на това - и повече, за да се погрижа бизнесът ни да функционира без тяхната намеса? Дракон. Ножът за бифтека ми подскочи във въздуха и после се стрелна към голата ми ръка, оставяйки плитка порезна рана. Придвижи се бавно нагоре към лакътя ми и прокара линия на огнена болка. Знаех, че не трябва да мърдам, защото може да пререже гърлото ми, но не можах да сдържа сълзите, които бликнаха в очите ми. Господин Ню Йорк пропъди ножа, който отлетя в ъгъла, и застана неподвижно. - Достатъчно, доказахте идеята си. Допрях кърпата за хранене до раната. Белият лен се обагри в кръв. Блъснах назад стола си и станах. - Извинете ме. Пророка ми махна с ръка да изляза. Закрих раната си с кърпата и хукнах да търся убежище. - Добре ли сте, госпожице? - Моят сервитьор ме хвана на вратата. - Да, да, само малка злополука. - Сърцето ми блъскаше в гърдите и знаех, че очите ми са обезумели. - Къде е… Той разбра какво имам предвид. - През онези врати, госпожице. Скрих се в луксозната тоалетна. Дебели хавлии за ръце в плетена ракитова кошница, поставена върху мраморен плот, автоматични кранове, които се включваха, като размахаш ръка пред тях, красиво подредени цветя, колекция от най- качествените тоалетни принадлежности - всичко беше толкова съвършено, че изпитах безразсъдно желание никога да не излизам оттам и да не се връщам в моя мърляв свят. Струваше ми се, че прекарвах много време да се крия на такива места. Приближих се до умивалника, пуснах вода върху раната и я натърках със сапун, за да я почистя. Беше повърхностна, но щипеше. Удоволствието ми в началото на вечерта изтече в канала заедно с оцветената с кръв вода. Може и да бях издокарана за една нощ, но си оставах само инструмент за Пророка, който сега ме превръщаше в средство за унищожението на Айвс. Не можех да понеса мисълта, че ще бъда използвана, за да го нараня. Касия влезе, застана до мен, скръсти ръце на гърдите си и се намръщи, като видя капките вода, с които бях опръскала роклята си. - Изпратиха ме да видя дали си добре. - Добре съм - излъгах, без да поглеждам очите и в огледалото. - Не беше необходимо Дракон да го прави. - Кесия хвана китката ми и огледа раната. - Разваля вида ти. Мислиш ли, че отново ще започне да кърви? Запитах се дали тя се тревожи за мен, или за бялата си рокля. - Не мисля. - Може би е най-добре да я оставиш така. Превръзката ще бие на очи. - И ще разваля вида ми - повторих думите и. Тя стисна пръстите ми. - Важно е да доставиш удоволствие на Пророка и да не го разочароваш пред деловите му партньори. Той трябваше да помисли за това, преди да заповяда на Дракон да ме пореже пред тях. - Защо си с него, Касия? - изтърсих, без да се замисля. Тя беше добра жена. Какво правеше с тази сган? Касия ми се усмихна в огледалото. Очите и горяха, сякаш имаше треска. - Пророка е прекрасен човек. Ще го разбереш с течение на времето. Разбирах, че той е втълпил тази мисъл в съзнанието и. Тя беше достойна за съжаление, защото не съзнаваше, че е пленница, каквато бях и аз, макар и поради други причини. От двата аз бих избрала моя вид робство. Подсуших ръката си и се запитах дали майка ми също бе изпитвала това фалшиво доверие в Пророка. Не я помнех достатъчно добре, за да знам какво всъщност е мислела, но нямах спомени да е казвала лоша дума за него. Преди да умре, тя ми беше внушила, че трябва да остана в Общността. Говореше така, сякаш това е единственият дом, отворен за мен. И аз и вярвах, защото смятах, че мама знае най-добре. Поредната фалшива вяра, този път втълпена ми неволно от човек, който бях сигурна, че ме обича. Хвърлих изцапаната хавлия в кошчето и си помислих, че тя беше единствената, която ме обичаше. Дори Айвс никога нямаше да ме обича истински, защото му бях натрапена по силата на съдбата или генетиката. Признавам, че си падах по него, по добротата, интелигентността и красотата му (колко съм повърхностна), но какво би намерил той в мен, което да обикне? Касия размаха ръка пред лицето ми и ме изтръгна от унеса. - Ехо. Слез на земята, Фей. - Идвам. - Погледнах за последен път елегантното момиче в огледалото, белязано с драскотина на ръката. Все едно не бях аз. Но от друга страна, знаех ли каква съм всъщност? Десета глава В колата по пътя за дома аз се държах настрана от анализа на срещата, в който се впуснаха Пророка и двамата му синове. Те бяха доволни от сделката и поздравяваха нашия водач, че е изненадал другите в неблагоприятна за него ситуация, включвайки мен като изненадващ звезден играч в отбора му. Изключих ги и се замислих за разхищението на храната в чинията ми. Не ядох нищо друго освен салата, зеленчуци от гарнитурата и малки кръгли хлебчета. Сервитьорът поддържаше запасите ми от тях, затова не бях гладна. Мъжете явно бяха решили да пропуснат десерта и да преминат направо към бренди и кафе. Ако не знаех, че са престъпници, бих ги осъдила заради пренебрежението им към най-хубавата част от всяко ядене. Успях да свия два ръчно направени шоколадови бонбона с латето си, но какъв беше смисълът да вечеряш за пръв път през живота си в петзвезден ресторант и да хапнеш твърде малко, за да оцениш преживяването. Знаех, че мисля нарочно за такива незначителни неща, за да избегна най-важния въпрос на вечерта. Пророка беше обещал да ме използва като стръв за Айвс и аз не бързах да разбера в каква форма ще се изрази това. Върнахме се в нашия „не-мил роден дом” и аз последвах Пророка до петия етаж, надявайки се, че това ще бъде краят на вечерта, но не извадих късмет. - Феникс, ела да поговорим - задъхано каза той от горната площадка на стълбището и избърса изпотеното си чело с червена копринена носна кърпа. Придворните му го чакаха в дневната. Всички жени загукаха възхитено за елегантния му вид. - Дами, дайте ни минутка - обяви Пророка и им направи знак да излязат. Докато ги гледах как се изнизват, без да възразят, аз осъзнах, че той е създал група жени роботи, които да обслужват всяка негова потребност. Как ги наричаха? Да, Степфордски съпруги. Това беше гадно. Пророка се пльосна на любимото си място на дивана. - Сигурен съм, че разбираш какво искам от теб. Повдигнах рамене и увих ръце около кръста си. - Аз… така мисля. - Ще уредиш среща с твоята сродна душа. Кажи му да дойде, без да предупреждава братята си. Той трябва да бъде сам или ще стане лошо за теб, ясно ли е? Заплахи, заплахи и още заплахи. - Да, разбирам. Къде да се срещнем? Пророка потърка лице. Надявах се, че това е началото на мъчителен зъбобол. - На Моста на хилядолетието. Така ще видим дали наистина е дошъл сам. Висящият пешеходен мост над Темза между художествената галерия „Тейт Модърн” и катедралата „Сент Пол” беше добър избор за тайна среща. - И после какво? - Заведи го в „Тейт”. Ще се срещнем в „Турбинната зала”. - Вие… ще бъдете там? - не можах да прикрия потреперването си. - Разбира се. Имам работа с твоя младеж. Няма да го водиш тук. - Той се премести и се оригна. - Това ме подсеща, че той ще те притиска да му кажеш за какво става дума. Не трябва да казваш какво си чула тази вечер. За него срещата ще бъде само със сродната му душа. Той ще повярва, щом легендата за сродните души е истина. Кимнах, придавайки си вид, че съм съгласна, защото не знаех какво друго да направя, когато съзнанието ми беше толкова объркано. Пророка ми направи знак да се приближа и хвана порязаната ми ръка. „Няма да му казваш какво си чула тази вечер.” Затворих очи. Догади ми се, когато силата му омърси ума ми, унищожавайки свободната ми воля по този въпрос. Той пусна ръката ми. - Добро момиче. А сега, отиди да поспиш. Свържи се със своята сродна душа утре сутринта и не му давай много време до срещата. Не искам той да има възможност да прави контра планове. Не, не искаме, нали? - Ще кажа на Касия да следи какво говориш, затова не си и помисляй да ме измамиш. - Не бих се осмелила - измънках искрено. - Лека нощ, Феникс. А, и остави диамантите на Касия. Изпитвайки облекчение, че Пророка ме освободи, аз сложих огърлицата и обеците в ръката на Касия и бързо излязох, преди някой друг да поиска нещо от мен. Не бях забравила за опита на Еднорог да се наложи над Пророка, като ме накара да покажа първо на него какво съм откраднала. Отмъкнатите вещи се оказаха нула, но не вярвах нито за миг, че Еднорог се е отказал да крои планове за лична изгода, ако измислеше начин да го направи, без да премине някоя от границите на лоялност към Пророка. За щастие, Пророка заповяда на Дракон и на Еднорог да останат да обсъдят какво ще правят утре, ако Айвс се съгласи да се срещне с мен. Не бях поканена в този вътрешен кръг и единствената ми възможност за избор беше да се прибера в стаята си и да реша как поточно да предпазя Айвс от тази гнусна бъркотия. Съблякох красивата рокля, закачих я на кукичката зад вратата и нахлузих пижамата си. Лежах един час, но сънят ми убягваше. Станах и крачих из стаята като мишка, която припка в лабиринт в научна лаборатория, до три часа, когато изтощението ме накара да се сгуша под одеялото. Тревожех се и за Тони, но се страхувах да отида да го видя. Контактите с приятеля ми само бяха влошили нещата за него и предполагах, че той няма да ми е благодарен, че насочвам още внимание към него. Наистина ли станах причина Тони да остарее с десет години, или бях спряла процеса, преди от него да бъде взето толкова много? Силата на Еднорог беше необратима. Досега никой не беше намерил решение как да остане млад, иначе Пророка щеше да бутилира еликсира и да го продава от години. Еднорог можеше само да ускорява естествените процеси и да състарява мишените си. И какво щях да правя с Айвс? Трябваше да си уредя среща с него. Ако не го направех доброволно, Пророка щеше да ме принуди. Но вероятно можех да предупредя някак Айвс какво става, когато се срещнехме? Разбира се, щяха да обвинят мен, ако той не дойдеше на срещата в „Тейт Модърн”, но това беше по-добре, отколкото да позволя на Пророка да припари до него. Сигурно бях заспала накрая, защото когато се събудих, утрото вече беше настъпило. Малкото птици, които се осмеляваха да дойдат в нашата част на града, оживено поздравяваха зората. Изкъпах се набързо със студена вода, защото в апартамента ми нямаше топла, и се облякох, превръщайки всяка дреха в психологично оръжие, за да се защитавам през деня. Риза - трябваше да предупредя Айвс. Джинси - трябваше някак да понеса наказанието, че не съм успяла да изпълня желанието на Пророка. Обувки - не трябваше да позволявам да нараняват повече Тони. Накрая се почувствах готова да направя първия си ход, седнах с кръстосани крака на пода и се свързах с Айвс. Седем и половина. Ако уредях да се срещнем след час, тълпите от отиващи на работа хора по моста щяха да ни скрият. Това щеше да затрудни Дракон и Еднорог да проследят движенията ни - нещо, за което Пророка не беше помислил, когато предложи мястото на срещата. „Айвс. Здравей. Аз съм.” „Фей? Къде си, по дяволите”? Той отговори на първото ми повикване. Сигурно се беше ослушвал през цялото време. „Добро утро и на теб.” Усмихнах се, усещайки гнева и безпокойството му, примесени с облекчение, че съм се свързала с него. „Нищо не е добро, докато не те видя.” Отлично. Той ми подаде репликата. „Хубаво. Да се срещнем в осем и половина на Моста на хилядолетието. Знаеш ли къде е?” „Не, но ще го намеря. Само ми кажи добре ли си?” Уместен въпрос. „Нека да се срещнем. Тогава ще говорим.” „Фей!” „И ела сам. Не замесвай братята си или няма да ме видиш.” Прекъснах връзката. Сега той може би имаше представа в каква посока се намирам, но се съмнявах дали притежава телепатичните способности да определи местоположението ми. „Дракон, направих каквото ми наредиха.” Не ми харесваше да използвам този метод на общуване с хората в Общността, защото им предоставях достъп до съзнанието си, но реших, че разговорът с Дракон по този начин е по-малкото зло. Можех да изляза, без да ги видя тази сутрин. „Кога?” Мислите му в главата ми бяха като стъпкване с тежка машина в сравнение с лекото като пеперуда докосване на Айвс. „В осем и половина. Казах му да дойде сам.” „Господи, Фей, не си ни оставила много време да отидем там преди вас.” „Пророка каза да не му давам много време, за да не предупреди някого.” „Това не се отнасяше за нас! Пък и „Тейт Модърн” няма да е отворена. Помисли ли за това?” Не. Но хей, умници. Не му го бях казала, разбира се. „Съжалявам, не помислих!” „Да, ти никога не мислиш. Но стореното - сторено. Ще бъдем на позиция. Пророка може да дойде в „Тейт Модърн”, когато отворят в десет. Това ще му даде повече време.” „Тръгвам. Не искам да закъснявам.” „Как е ръката ти?” Долових самодоволната усмивка във въпроса му. „Била е и по-добре.” „Не го забравяй. Може и да си мислиш, че си момиченцето на татко, но това не означава нищо.” Не беше необходимо Дракон да ревнува. Не хранех илюзии за моето значение. „Не се тревожи, Дракон, диамантите и без това нямаше да ти подхождат.” Прекъснах връзката, доволна, че поне веднъж съм имала последната дума. Вярно, Дракон можеше да ме нарани, но той вече не ме плашеше, не и като брат си и Пророка. Суетата ме накара да се отбия в банята и да си сложа малко гланц за устни и спирала за мигли. Определено изглеждах по-добре, отколкото когато се представих за Уенди. Може би този път Айвс нямаше да се срамува да го виждат с мен на публично място? Хубаво беше да си мисля така. Изскочих навън и се метнах на автобус за „Сейнт Пол”. Не беше далеч, но се качих на горния етаж и седнах най-отпред, над шофьора. Това те кара да се чувствах, че контролираш автобуса. Наложи се да споделя седалката с ученик, който слушаше музика на телефона си толкова силно, че чувах текста на песните. Абсурдността на слушалки без заглушители ме накара да се засмея и затананиках, докато ученикът започна да ме поглежда кръвнишки. Проблемът си беше негов. Ако не искаше да споделям песните му, тогава трябваше да инвестира в по-качествени слушалки. Момчето извади късмет, че не свих мобилния му телефон. Обикновено бих го направила само за да видя как ще реагира, когато звукът неочаквано спре и той се зачуди какво е станало. Признавам, че беше странно да съм в такова добро настроение, когато всичко в живота ми беше страшно. Можех да обясня този факт единствено с реакция към мисълта, че след няколко минути отново ще видя Айвс, моята сродна душа. Не беше необходимо да крада чужди вещи, за да ми се повиши настроението, защото можех да си открадна малко щастие, като си представя, че нещата са различни. Слязох от автобуса в сянката на голямата катедрала. Белите стени се издигаха от тесните улици като скали от изцапани захарни бонбони. Куполът не се виждаше толкова отблизо, но знаех, че е над мен, поставен върху катедралата като един от похлупаците, които използваха сервитьорите в „Уолдорф”, за да покрият чиниите с ястията, докато ги носят на масата. Представих си как от небето се протяга божия ръка и го повдига със замах, разкривайки туристите и гробниците вътре. Слънцето грееше над Темза, докато слизах по Хълма на свети Петър. Звукът на уличното движение се смесваше с виковете на момчетата в двора на училището вдясно до пешеходния мост. Носех се срещу течението, докато отиващите на работа бързо пъплеха нагоре по хълма към Сити, прииждайки от железопътните гари на Южния бряг на реката. Беше вълнуващо да съм сред толкова много хора и поне за малко да се почувствам част от оживлението в Лондон. Представих си, че имам нормална причина да бъда там, може би работа в някое от кафенетата на Южния бряг, нормален живот с приятели и евтин апартамент някъде в предградията. Някои може би ще си помислят, че този избор на живот е скучен, но за мен независимостта звучеше като рай. Нямах часовник и затова спрях измъчена на вид жена, която бързаше на север, една от малцината, които не бяха заети да говорят по мобилните си телефони. Без да забавя крачка, тя отривисто ме уведоми, че е осем и петнайсет. Идеално. Имах много време да заема позиция. Реших, че средата на моста ще бъде най-доброто място, защото ще ми даде възможност да се оглеждам за неприятности и от двете посоки. Говорех сериозно, когато казах, че ще избягам от срещата, ако Айвс доведе братята си. Стъпих на моста и се полюбувах на подпорите с форма на катапулт, мислейки си, че ако божията ръка е приключила с обслужването на катедралата, може да вземе някоя от тях и да изстреля гюле срещу Кент. Разтърсих глава, за да прогоня абсурдните си фантазии, и се зачудих дали някой друг вижда разни неща като мен. Дали Айвс щеше да разбере начина, по който работеше съзнанието ми? - Фей? Едва не изскочих от кожата си от лекото докосване по рамото ми. Завъртях се и, разбира се, видях Айвс. Той беше дошъл тук преди мен и ме чакаше в засада в началото на моста. Въпреки всичките ми кроежи, аз бях забравила, че Айвс също ще прави планове през краткото време, което му бях отпуснала. - Айвс, ти дойде. - Притиснах длан до сърцето си, което блъскаше в гърдите ми. - Ти не ми остави голям избор. - Той погледна зад мен. Слънчевата светлина целуна кожата му и превърна в златист загара му. Айвс ме караше да се чувствам като простосмъртна, посетена от полубог в древногръцка легенда. И доколкото си спомнях, никоя не завършваше добре за човека. - Сама ли си? Кимнах. Наистина бях сама - донякъде. - А ти? Лицето му не можа да прикрие мимолетното намръщване на раздразнение, че се съмнявам в него. - Ти ме помоли да дойда сам и аз го направих. Трябва да се научиш да ми имаш доверие. Тръгнах, повеждайки го към средата на моста, далеч от опасностите, които дебнеха край оживеното начало. Всеки можеше да се крие там. - А ти трябва да бъдеш по- подозрителен. Не всеки може да си позволи да бъде доверчив. Айвс остави думите ми без коментар и ме настигна. - Е, на какво дължа удоволствието да ме повикаш тази сутрин? Простих му иронията, защото до този момент срещите ни не бяха обещаващи. - Днес не искам да открадна нищо от теб, ако питаш за това. - Пъхнах ръце в джобовете си. - Мога ли да се надявам, че се срещаме, защото най-после си осъзнала, че сродните души трябва да бъдат заедно? Стигнахме до средата на моста. Наведох се над перилата и се втренчих в мътните зеленикави води на Темза. На плинта на подпората на моста се беше закачила оранжева найлонова торбичка, която се развяваше вълнообразно като отровно водорасло. Айвс застана до мен, но не гледаше реката, а лицето ми. - Фей? Не исках да отговарям на въпроса му. Единственото ми желание беше да постоя няколко откраднати минути с моята сродна душа и да се наслаждавам на слънчевата светлина и на спокойствието и щастието, които изпитвах, когато бях с него, въпреки всичко, изпречило се между нас. - Знаеш ли, Айвс, ти наистина си прекрасен човек. - Защо винаги говориш така, сякаш се сбогуваме? Защото беше така. - И имаш чудесно семейство, доколкото видях. Всичко с теб ще бъде наред. Той скръсти ръце на гърдите си. - Какво се опитваш да ми кажеш? - Мисля, че ако бъдеш с мен, това ще бъде лошо за теб. Айвс повдигна рамене. - Сродните души не могат да бъдат лоши един за друг. Те са един за друг. Не сме цялостни, когато сме разделени. - Въпросът е там, че аз съм израснала сред… - започнах да чопля боята, - сред лоши хора и не мога да се измъкна от тях. - Аз ще те измъкна. - Стиснатите му устни показаха, че той няма да се задоволи с по-малко. - Нашият водач ни контролира. - Почувствах, че по гърба ми запълзяха нервни тръпки, но засега не бях нарушила никое от правилата, определени от Пророка. Беше ми забранено да кажа само какво съм чула снощи. - Опитах се да ти кажа какво означава това и за нещата, които се случват там, откъдето идвам. Моят приятел… пострада вместо мен, защото ме видяха с теб. Сковаността изчезна от позата му. Той се приближи до мен и сложи ръка на раменете ми. - Съжалявам, Фей. Той добре ли е? - Не знам. - Гласът ми прозвуча тънко дори в собствените ми уши. - И после, вчера се запознах с едни нови… „съюзници” на нашия водач. Не мога да ти кажа какво говориха, но не беше добро за теб. - Болка като от бормашина в черепа ми ме предупреди да млъкна. Поех си дълбоко дъх. - Това е всичко, което мога да ти кажа. - Фей? - Тонът му беше нежен. Вдигнах глава и го погледнах. Искаше ми се да потъна в топлите му кафяви очи. Айвс погали с пръст лицето ми. - Не е необходимо да се грижиш за всички нас. Тревожиш се за приятеля си, за мен. Кога ще позволиш на някого да се грижи за теб? Преглътнах. Бях на път да се разплача. Никой не ме беше поставял на първо място. Не го очаквах. - И мисля, че не разбираш как стоят нещата между сродните души. - Пръстите му прокарваха огнени дири по свръхчувствителната ми кожа, проследявайки линията на челюстта ми и мястото зад ухото. - Знаеш теорията, но не си я виждала на практика. Родителите ми са сродни души и от няколко месеца наблюдавам брат си Зед и неговата сродна душа Скай заедно. Прости ми, но аз знам повече от теб по въпроса. - Така ли? - Защо гласът ми беше толкова дрезгав? - Да. - Айвс се наведе над мен. Усетих, че леко трепери, сякаш не е сигурен дали няма отново да го отблъсна. Той не съзнаваше, че аз също съм запленена от магнетичното привличане между нас. - Виждам, че няма да ми повярваш, докато не ти покажа. - Айвс се усмихна свенливо. - Няма ли? - Не. - Той плъзна ръце до кръста ми и ме придърпа към себе си, докато телата ни се докоснаха. Смелостта му нарастваше, тъй като аз не давах знаци, че го обезкуражавам. - Знаеш ли, Уенди беше симпатична въпреки бабешките си дрехи и забавното си отношение към геонауката, но наистина харесвам Фей. Тя е красива, решителна и грижовна. Вчера сгреших, като казах, че съм разочарован, че сродната ми душа е крадла. Не помислих, че трябва да го правиш, за да оцелееш, и искам да знаеш, че никога не можеш да ме разочароваш. - Усещах дъха му на лицето си. Клепачите ми потрепнаха и се затвориха, когато устните му нежно започнаха да изследват устата ми, обсипвайки с целувки всяко ъгълче. - Спокойно, няма да те ухапя - прошепна той, галейки лицето ми. Разтворих устни и отвърнах на целувката. Езикът му ме погъделичка и после се промъкна, за да милва устата ми. Почувствах, че коленете ми се огъват. Щях да се свлека на земята, ако не беше силната му ръката, с която ме притискаше плътно до себе си. Усетих, че дланта му се изпотява, докато пръстите му внимателно докосваха стегнатите ми мускули, и нежно ме убеждаваше да му се доверя. Не се бях чувствала толкова ценна за някого през живота си - и толкова уважавана. А мислех, че Айвс няма опит с момичетата. Не можех да греша повече. Беше невероятен. Той прекъсна целувката. Събудих се от хубавия сън, когато Айвс допря чело до моето. Един възрастен минувач ни се усмихна снизходително и ми напомни, че сме сред тълпа. - Ех, младост, любов… - прошепна мъжът на спътницата си и погали ръката и. - Спомняш ли си как беше? Те отминаха, опрели с обич глави един о друг. Айвс им се ухили, а после отново се обърна към мен с типично мъжка усмивка на задоволство. - Сега разбра ли? - попита той. Не бях сигурна. Бях се подпалила и не можех да угася пламъците. Тялото ми искреше от нова енергия, сякаш след като месеци наред батериите ми се изтощаваха, сега най-после бях свързана с мрежата. Прокарах пръсти по устните си. - А аз мислех, че не знаеш много за момичетата. Айвс се намръщи. - Защо? Сбърках ли? Изсмях се, потрепервайки. - Не. Но брат ти каза… - А, чула си го, нали? - Той се засмя и махна кичур коса от лицето си. - Няма да претендирам за неговия богат опит, но и аз съм целувал момичета. Фактът, че и други момичета може да са получавали подобни целувки от него, ме подразни и аз понечих да се дръпна, това обаче само го развесели още повече. - Недей. Това беше преди да те познавам. С теб съм напълно различен. Нуждая се от теб като от кислород. Никоя целувка не ми е въздействала като тази. Направо ме изстреля в космоса. - Той се ухили и аз не можах да не се усмихна. - Първата целувка от много, надявам се. Виж, Фей, нямаме друг избор освен да бъдем заедно. Трябва само да решим как да отстраним препятствията. - Айвс изруга под носа си. - Не го казах правилно. Имах предвид, че искам да бъда с теб не само защото сме сродни души. Знам, че си мислиш, че ще бъда добре без теб. Това може и да е било така миналата седмица, преди да те срещна, но не и днес. Ако поне малко държиш на мен, трябва да ми дадеш шанс да докажа, че мога да ти помогна. - Никой не може да ми помогне - рекох, но бях започнала да се надявам и да се моля, че греша. - Не е вярно. Позволи ми поне да опитам. Единайсета глава Стояхме така няколко минути, ръцете му увити около мен, притиснали ме до него, а пръстите му вплетени в косата ми и галейки врата ми. Напрежението, насъбрало се в мен, започна да отслабва. Не можех да отрека думите му, защото и аз чувствах същото. С него вече не бях отчаяна и самотна. Твърде често преживявах живота като сърдечноболен пациент, който е претърпял операция и е останал с болезнена дупка в гърдите. В обятията на Айвс усещах, че тази празнота е запълнена и че съм обичана и цяла. Как бих могла да си помисля да се откажа от това, ако съществуваше и най-малката вероятност, че имаме бъдеще заедно? - Сега по-добре ли се чувстваш? - попита той, разчитайки вярно езика на тялото ми. - Да, много по-добре. Прокарах пръсти по гърдите му. - Изпратиха ме при теб. Аз съм стръв. Той не се дръпна. - Продължавай. Мисловният вирус на Пророка ми попречи да кажа какво знам за Мрежата на савантите и заплахата за мен. - Водачът ни иска да говори с теб. Той ще бъде в „Тейт Модърн”. - Посочих подобната на фабрика сграда в южния край на моста. - Няма да бъде сам. - Защо иска да ме види? - Не мога да ти кажа. - Не можеш или не искаш? Айвс беше проницателен. - Не мога. - Какво ще стане, ако ми кажеш? Можех ли да му кажа това? Пророка не ми беше заповядал да мълча за способностите му. И през ум не му беше минало, че искам да споделя това с Айвс. - Ще ме заболи. Много. Айвс ме целуна по косата. - Добре, разбирам. Срещали сме хора като него - онези, които правят извратени, изчанчени неща на мозъка като някакъв компютърен вирус. Не искам да те боли. Колко време имаме? - Около час. Галерията отваря в десет. - Закусвала ли си? Предстоеше ни среща с Пророка, а Айвс мислеше за закуска? - Ами… не. Но не трябва ли да измислим някакъв план? - Може да планираме, докато ядем. - Той отстъпи крачка назад, но не пусна ръката ми и ме задърпа към южния край на моста. - Хайде. - Какво? - Запрепъвах се след него, без да знам дали да плача, или да се смея. - Сродната ми душа ще бъде само с мен за един час и смятам да се възползвам максимално от това. Намерихме малко кафене на крайбрежната улица и седнахме край една от металните маси. Чадърите в червено и бяло плющяха на лекия ветрец и се диплеха като знаменца на тържество. На уличната лампа беше кацнал гларус - господар на всичко, което наблюдаваше с черните си като въглени очи. - Какво искаш? - Айвс разгърна ламинираното меню. - Кафе, кафе и пак кафе. Чай, чай и още един вид чай. Кифлички. О, трябва да хапнеш кифлички, това е типично английско. - Изражението му доволно като на човек, който открива злато. Усмихнах се, опитвайки се да овладея хаотичните си мисли, въпреки цялото това говорене за кифлички. - Добре, ще си взема чай и кифла със стафиди. Айвс ми намигна. - Аз също. В момента изживявам една от мечтите си. - Той остави менюто на масата и го затисна със захарницата. - Мечтаеш за кифли със стафиди? - подразних го. Айвс хвана ръката ми и целуна кокалчетата на пръстите ми. - Не, мечтая сродната ми душа да бъде само с мен, някъде на слънчева светлина. Не знаех, че това ще се случи в Лондон, но нямам нищо против. - Е, душко, какво да бъде? - Стресна ни по майчински добродушна сервитьорка, която неочаквано връхлетя върху нас с умения на нинджа. Айвс пусна ръката ми и бързо каза поръчката. - Искате ли сладко? - попита тя. - Или сте достатъчно сладки? Айвс и се усмихна глуповато и отговори, че искаме сладко. Видя ми се симпатично как обожанието на жените от всички възрасти го смущава толкова лесно. - Американците определено ми харесват - обърна се сервитьорката към мен. - Винаги са учтиви. Когато тя се отдалечи, аз докоснах лицето на Айвс. - Изчерви се. Какво има между теб и по-възрастните жени? Всичките флиртуват с теб. Той потупа с ръката ми по кожата си. - Така ли? Не съм забелязал. Интересува ме само едно момиче, което искам да флиртува с мен. Засмях се. - Добър отговор. - Радвам се, че не съм загубил способностите си. - Айвс погледна часовника си. - Добре, Фей, имаш един час да ми разкажеш всичко за себе си. Дръпнах ръката си, засрамена от мизерния си живот. - Какво например? - Знам, че има много неща, които не можеш да ми кажеш, но не знам почти нищо за теб. Сигурно можеш да споделиш нещо за себе си. Вегетарианка си. Защо? Обичаш да четеш. Имаш ли любим писател? Какво те кара да се смееш? А да плачеш? Кои епизоди на „Междузвездни войни” предпочиташ - новите или старите? Каква музика слушаш? Вдигнах ръка, изпитвайки облекчение, че никой от тези въпроси не е свързан със същината на положението ми. - Добре, добре, схванах посланието. Ами… не одобрявам убийството на животни и затова не ги ям. И това ме разплаква. Той кимна. - Разбирам. - Харесвам всякакви писатели. Никой никога не ми е казвал какво да чета, затова предполагам, че списъкът ми е малко странен. Грабвам каквато книга ми попадне от лавиците в библиотеката. - И какво грабна теб? - Айзък Азимов и Джейн Остин. Айвс почука с показалец по брадичката си. Очите му заискряха. - Интересно. „Гордост и предразсъдъци” в космоса - има потенциал. Спряхме да говорим, защото сервитьорката дойде с поръчката ни. Когато тя замина, ние продължихме. - Уила Кейтър, Агата Кристи, Джордж Елиът. Толкова са много, че ще ми отнеме цял час да ги изброя. - Нямам нищо против. - Той разряза на две кифлата и я намаза с конфитюра от ягоди от малкото бурканче, което донесе сервитьорката. - Яж. Послушно отхапах залък от половината кифла, която ми подаде Айвс. - Знаеш ли, ще ми достави голямо удоволствие да те храня. Хавиер мисли, че не се храниш редовно. - Той отхапа от същото място, където бях отхапала аз, без да откъсва очи от мен. Видя ми се много мило, че флиртува с мен. Никой не го беше правил досега. Смених темата, защото не ми хареса напомнянето откъде идвам. - Не съм ги гледала. - Изгуби ме. - „Междузвездни войни”. Не са ги давали в кината, в които съм имала възможност да се вмъкна без билет. Айвс завъртя очи с престорен ужас. - О, това е нещо, което бързо ще оправим - пуканки и киновечер. - Той изведнъж се смути. - Не че съм почитател на „Междузвездни войни”. Изкикотих се. - Не ти вярвам. Бас ловя, че ходиш издокаран като някой герой от филма на онези специални събирания. - По-добре да скрия светлинния си меч, преди да дойдеш в дома ми, иначе доверието в мен ще бъде разрушено. - Късно е. Разобличен си. Какъв беше последният ти въпрос? - Музика. - А, да. Не знам. Нямам на какво да слушам музика. Айвс остави чашата с чая си. - Не си ли… се сдобила с МП3 плейър или айпод? - Не задържам нещата, които крада, освен по някоя дреха от време на време. Не ни е разрешено. Той докосна ръката ми - жест, с който да покаже, че разбира, но едва ли беше така. Щеше ли господин Почтен да разбере, че ми харесва, че съм добър крадец? - Но чувам разни неща в магазините. Не съм съвсем невежа по отношение на музиката - добавих аз с престорена ведрост. - А ти? Айвс разбърка чая си. - Моят ненаучен подход за „Междузвездни войни” е, че новите филми са най-хубавите, защото харесвам специалните ефекти. Актьорското майсторство не ме интересува. Така и не можах да възприема прическата на принцеса Лея и подобните на мечета същества в първите три филма, макар да признавам, че Харисън Форд е як. - Айвс изброяваше отговорите, като размахваше чаената лъжичка. - Ям месо, но с удоволствие бих се опитал да стана вегетарианец заради теб, пък и това ще бъде по-добре за околната среда. Чета предимно научна литература. Любимият ми роман е „Името ми е Ашер Лев” от Хаим Поток. - Брей, много си учен. - Зарадвах се, че не съм признала за слабостта си към популярната романтична литература. Той се засмя. - Страхотна история. Много дълбока. Но харесвам и хубавите криминални романи и научната фантастика. А от музиката харесвам главно класическата, но и много други стилове. - Кои? - Например R’n’B, песни като „Милиардер” - страхотен текст, много смешен. - Айвс изпя първите няколко реда с дрезгав глас. Усмихнах се. - Ти, милиардер? - Не го разбирай буквално. Но, хей, не мислиш ли, че от мен може да стане много добър певец? - Съжалявам, че трябва да ти кажа. Имаш външността, но нямаш глас. - Потупах го утешително по ръката. - Разби на пух и прах мечтата ми да стана звезда. Ще се задоволя да бъда скромен учен, еколог. Изкикотих се. - Светът на онази гео не знам си каква наука ще бъде много по-богата, като има теб. - И всички други ще въздъхнат облекчено. - Ти го каза. Засмяхме се заедно. Не можех да повярвам, че прекарваме един час обикновен живот и че Айвс е успял да го направи прекрасен. Забравих за опасностите, надвиснали над нас, наслаждавайки се на компанията му, без мисли за вчера или утре, които да развалят момента. - Ами семейството ти? - попитах и отпих от чая си. - Скоро ще се запознаеш с тях, обещавам. - Той направи гримаса, когато отпи от чая си. - Трябва да призная, че е силничък дори за мен. - Трябваше да си поръчаш кафе. - Но щом съм в Лондон… - В днешно време лондончани пият и кафе. Всички ни недей вини, „Роузи Лий” си пийни. Айвс се засмя гръмогласно. - Какви ги говориш? - Говоря като кореняк лондончанин, от източната част на града, в жаргон в рими. Той обви в шепа врата ми и прокара палец по носа ми. - С нетърпение очаквам да ме научиш на всичко за тях. В Колорадо нямаме „Роузи Лий”. Изчервих се, защото се уплаших, че съм се показала като глупачка. - Не, не си. Остроумна си. Намръщих се. - Престани да четеш мислите в главата ми. - Не е необходимо. Беше изписано на лицето ти. - Айвс изяде последния залък от едната кифла и се залови да маже с масло втора. - Семейството ми. Имам шестима братя, както ти казах. Ти познаваш номер две и номер пет. - Харесва ли ви да ви наричат с числа? Той вдигна глава, заинтригуван, че му правя забележка за това. - Не. Всъщност го мразим, но така се обяснява по-лесно. Мисля, че всеки от нас иска да бъде такъв, какъвто е, не сравняван с другия. Това е естествено за големи семейства като моето. - Разбирам. За мен ти никога няма да бъдеш нищо друго освен Айвс, не номер шест. - Хубаво е да го знам. Знаех си, че има причина да те харесвам. - И двамата се усмихнахме. - Най- големият е Трейс. Той е ченге в Денвър и има дарбата да усеща историята на предметите, когато ги докосне. Трейс е страхотен следотърсач и никога не лъже, за разлика от някои други мои братя. Уриел най-много прилича на мен, защото обича ученето. Тих и замислен в сравнение с останалите. Той прави докторска дисертация по криминалистика и може да се свързва с миналото и да вижда картини оттогава. Не се сдържах и изсумтях иронично. - За миналото разбирам, но може ли някой наистина да вижда бъдещето? Онези, които познавам, са измамници, дори в света на савантите, не повече от гадатели цигани в каравана на панаир. Айвс пак ми предложи да отхапя от кифлата. - Но не познаваш майка ми и най- малкия ми брат Зед. И двамата виждат картини от онова, което предстои. Освен това имат свръхестествената дарба да разбират какво мислиш. - Той ми намига. - Ти също. - Малко. Не съм като тях. По- добър съм с енергията. - Айвс щракна с пръсти и на дланта му се появи пламъче. Плеснах го с ръка, за да го угася, преди някой да забележи. Айвс хвана пръстите ми и ме дръпна по-близо до него. - Уил умее да долавя опасностите, като баща ми. Той е спокоен и сговорчив, но е чудесно да го имаш на твоя страна, когато се стигне до сбиване. Долових обич в гласа му и предположих, че Айвс има слабост към този свой голям брат. - Късметлия си, че имаш толкова много братя, които обичаш. - Да. - Той разсеяно погали ръката ми. - Обичам ги всичките, въпреки че Зед и Хавиер могат да бъдат много досадни. Почувствах, че Айвс не го мисли сериозно. Очевидно беше много привързан към тях. - Те, изглежда, мислят, че не съм достатъчно мъжкар само защото предпочитам науката пред спорта и разговорите с момичета за книги и разни идеи. А аз мисля, че те са кретени и затова се спогаждаме прекрасно. - Но бихте направили всичко един за друг. - Иска ли питане. - Айвс повика сервитьорката, за да плати сметката. - При мен не е така. - Ти не си имала семейство много отдавна, Фей. От онова, което ми каза, ти си нямаш никого. - Изражението му стана решително. - Но това се промени вчера. Сега имаш голямо семейство от досадни братя, които да се грижат за теб, и една сестра, Скай, сродната душа на брат ми. И само почакай мама да научи, че си нямаш майка. Тя винаги е искала дъщеря и мисля, че ти идеално ще паснеш на това описание. Преди да се усетиш, ще те води да пазарувате и да правите разни момичешки неща. Усмихнах се тъжно. - Звучи прекрасно. - Ще бъде, ще видиш. - Айвс даде на сервитьорката джобчето със сметката заедно с банкнота от десет лири, пъхната вътре, и пак не изчака да му върне рестото. Този път не възразих. Станахме от масата и аз го хванах под ръка. Тръгнахме бавно по широкия тротоар на крайбрежната улица покрай Темза, като се дръпнахме встрани, за да направим път на един скейтбордист. - Имаш ли силни щитове? - попитах. Стана ми лошо, когато се отправихме към „Тейт Модърн”. - Разбира се. Когато живееш в семейство на саванти, които могат да четат мислите ти, развиваш щитовете си два пъти по-бързо. - Не позволявай нашият водач да проникне в съзнанието ти. Той го прави и си играе с ума ти. Не съм сигурна какво ми е внушил, но предполагам, че е взел предпазни мерки в случай, че някой от нас се обърне срещу него. - Добре. Ще се погрижа той да не влезе в съзнанието ми. Мога да ти помогна и с твоя щит, ако ми позволиш. Айвс говореше твърде самоуверено и това не ми хареса. Запитах се дали той съзнава, че неговите интелектуални способности, които са му помогнали да стане отличник на класа, са безполезни, ако живееш в моя свят. Наблюдавах как едно водно такси бавно плава към Гринуич, разпенва водата и оставя бяла диря. Бученето на града заглушаваше повечето други звуци и едва чувах бръмченето на мотора на лодката. - Как ще го направиш? - Мога да взема енергия от околната среда и да ти я дам, за да подсилиш щита си. - Така ли? Звучи гениално. Но защитата ми винаги е рухвала бързо, когато се изправя пред Пророка. - Този път няма да стане така. От малък се уча да контролирам дарбата си, за да не взривявам неща, които ме ядосват, и затова съм много добър да устоявам на натиск. - Освен когато си с мен. - Е, да. Работя по въпроса. Дай ми малко време. Познавам те само от един ден. Въздъхнах. - На Пророка няма да му хареса, ако се съпротивлявам. Може би ще бъде най-добре да не опитваш нищо днес, защото той ще намери начин да ме накаже, ако му се противопоставя публично. - Докоснах драскотината на ръката си, припомняйки си вчерашната демонстрация на сила. Движението ми привлече вниманието на Айвс към раната ми. - Той ли го направи? Повдигнах рамене. - Не директно. Не излъгах, когато казах, че нашият водач няма проблем да ни нарани, за да ни накара да се подчиним. Айвс се пребори с гнева си и го потуши, като си пое дълбоко дъх. - Добре. Няма да бързаме. Когато дойдат останалите от семейството ми, ще имаме подкрепления, за да ти помогнем да се съпротивляваш. Днес само ще видим какво иска да ми каже Пророка. - Няма да ти хареса. Той ме завъртя така, че гърбът ми да е до стената на крайбрежната улица и подпря брадичка на главата ми. - Сигурно. - Значи отиваме, изслушваш какво има да ти каже Пророка и си тръгваш. - Говорех, притиснала лице в гърдите му. Не исках да се отмествам, за да си поема дъх. - Да, само че с една малка поправка - двамата си тръгваме. - Той няма да позволи. - Ще видим. Страхувах се за него, моята симпатична, интелектуална сродна душа. Айвс не знаеше пред какво ще се изправи и аз трябваше да го предупредя да не подценява враговете си. Имах чувството, че водя моя красив леопард право към дулата на пушките на ловците. - Виж, ако е въпрос на избор дали да си тръгнеш без мен, или да се бориш, моля те, тръгни си. Аз ще се оправя някак. Айвс изглеждаше обиден, че аз не мисля, че той може да се изправи сам срещу тях. - Фей, не се опитвай да заставаш между мен и опасността. Няма да го позволя. - И какво ще направиш? Ще се удряш в гърдите като пещерен човек и ще размахваш тояга срещу всеки, който ме заплашва? Аз не съм безпомощна малка женичка, която трябва да защитаваш. Чертите на лицето му се втвърдиха. - Точно това си - моята малка женичка - и аз няма да ти позволя да се жертваш заради мен. - Същото важи и за теб, партньоре, само че трябва да заменя „Малка женичка” с „голям мъжага”. - Бяхме смешни и дълбоко в душата си подозирах, че и двамата го знаем. Дадох си минута, за да се успокоя. - Добре, добре, разбирам откъде идваш, защото това е същото място и за мен. Нека само да се споразумеем да не рискуваме един за друг, а да си споделим товара. - Аз имам по-широки рамене от теб. - И по-дебела глава. Престани да се перчиш, че си голям мъжага и разсъждавай трезво. Можем да отидем там само ако сме единни и се разберем как да действаме. Айвс укорително почука по носа ми. - Баща ми е индианец, знаеш ли? Мога да накарам ченгетата да те арестуват, че поддържаш расови стереотипи с твоето „голям мъжага”. Опа. - Не исках да обидя никого от вас. - Не съм се обидил. Но трябва да ме оставиш аз да водя шоуто. Ако и двамата се опитаме да командваме, накрая ще се препъваме един в друг в кръстосания огън. Това не ми харесваше, но виждах някаква логика в предложението му. Често ме сковаваше страх, когато трябваше да се разправям с Пророка. Може би в този случай той щеше да бъде много по-обективен. - Добре, ще те оставя да водиш, но само ако обещаеш, че няма да направиш някоя глупост и да се изложиш на опасност. Отиваме, чуваме каква е сделката и после се опитваме да си тръгнем заедно. Айвс ме прегърна. - Да, това е планът. Няма да притискам Пророка за последното, за да не пострадаме, но искам да знаеш, че основната ми цел ще бъде да те взема със себе си. Не се бъркай и ме остави аз да преговарям. Знам какви отстъпки съм готов да направя, за да те измъкна. Затворих очи за миг. - Имам лошо предчувствие. Той целуна клепачите ми един по един. - Довери ми се, Фей. Всичко ще бъде наред. - Братята ти не са някъде наблизо, нали? Като подкрепления? Айвс поклати глава. - Обещах, че ще дойда сам. Дори не им казах къде отивам. Жалко. Донякъде ми се искаше Айвс да не беше токова почтен. - Добре, да го направим. Аз трябваше да се погрижа да дойдеш сам, затова може би е по- добре, че те не знаят какво сме намислили. - Единствените, които може би знаят, са мама и Зед, но в момента те пътуват за Лондон. - Той се усмихна накриво. - Ако видят бъдещето, ще имам големи неприятности, когато самолетът им кацне. Притиснах се до него. - Не се тревожи. Аз ще те пазя от тях. - Виж, това ти го позволявам. Дванайсета глава Отвориха „Тейт Модър” и се отправихме към „Турбинната зала”. Изложбеното пространство беше огромно, същинска задна уличка в гигантски замък. Експозицията, подредена в момента, засилваше свръхестествената атмосфера - големи метални паяци, приклекнали с разкрачени крака на бетона, космически нашественици на плакат за ниско бюджетен, комерсиален филм от петдесетте години. Няколко бяха надвиснали над главите ни, сякаш се готвеха да се спуснат върху нас, а други, мънички, пъплеха по стените, за да изследват пукнатините в човешката отбрана. - Интересно - иронично подхвърли Айвс. Разходихме се из металната гора от паяшки крайници, за да убием време. - Какво кара твореца да прекара живота си, като прави такива неща? - попитах с леко истеричен смях. - Може би гони кошмари? - И ги предава на нас? - Фей? Обърнахме се предпазливо, когато чухме Дракон да произнася името ми. Той беше сам и стоеше до щипците на най-големия метален паяк. - Здравей… Дракон, това е Айвс. Двамата се втренчиха гневно един в друг. - Видяхме се вчера - рязко каза Айвс. - Да се надяваме, че днес модерното изкуство ще има по-добър ден. - Той погледна многозначително окачените паяци, напомняйки ни за съдбата на мобилната инсталация в Барбикан. Дракон се усмихна злорадо. - Не ми подсказвай идеи, друже. - Съмнявам се, че се нуждаеш от идеите ми, за да причиняваш безсмислена разруха, мой човек. Достатъчно демонстрация на сила. - Дракон, доведох го тук, както ми беше заповядано. Какво следва? Айвс ме беше прегърнал през кръста и ме стисна, за да ми напомни кой ръководи сблъсъка. Но ако той настояваше да се кара с Дракон още преди да сме започнали преговорите, тогава, естествено, че щях да се намеся. - Пророка е тук. - Дракон скръсти ръце на гърдите си и кимна към стената между главното помещение на художествената галерия и „Турбинната зала”. На няколко нива по-нагоре имаше прозорец, идеален наблюдателен пост, откъдето нашият водач можеше да ни гледа, както правеше в жилището ни. Разбира се, че той нямаше да застане близо до врага, защото беше страхлив, и винаги търсеше начини да ни накара да се чувстваме зависими. Айвс изкриви устни в подигравателна усмивка, като при вида на мъжа с бял костюм, който ни наблюдаваше. - Това ли е той? Почувствах се унизена, че съм му позволила да надзърне в живота ми. - Да. - Видях Еднорог до Пророка. Касия вероятно се спотайваше някъде наблизо, за да провери, че не използваме телепатия, за да се свържем с някого извън галерията, но бях забравила да предупредя Айвс за тази вероятност. - Как ще разговаряме? - попита Айвс. - С мегафон? „Кажи му, че ще говоря чрез теб.” Хлъцнах, когато Пророка натрапи съобщението в главата ми. - Аз. Той използва мен. Айвс състрадателно потърка гърба ми. - Добре, тогава да бъдем колкото е възможно по-кратки. Може да минем и без той да рови в главата ти. Питай го какво иска. „Подробностите за членовете на Мрежата на савантите.” - И какво ще прави с тях, че не се сещам? „Аз ще реша. Твоята сродна душа трябва само да ми ги предаде. Кажи му го.” Не можех да си представя, че Айвс ще се съгласи на подобна сделка. Положението беше безнадеждно. Айвс се замисли за сделката, която му предлагаха. - И после какво? Ще те пусне ли? Ще те освободи ли? Пророка се засмя на дързостта му. „Феникс ще остане при татко си.” Сърцето не ми даваше да кажа това на Айвс, затова не го изрекох и само поклатих глава. „Обясни на сродната си душа, че той трябва да остане в Мрежата и да ми предава информацията, която искам. Той ще шпионира за нас.” - И защо бих го направил? - попита Айвс. „Защото ако не го сториш, Феникс ще страда.” По негов знак Дракон изкара един миниатюрен паяк от скобата му на стената и паякът полетя към мен. С бърз рефлекс Айвс ме дръпна надолу и паякът премина над главата ми и се разби в отсрещната стена, оставяйки вдлъбнатина в бетона. - Забравяш, че ти не си единственият със способности. - Айвс се втренчи в Пророка, от чийто джоб започна да се вие пушек. Портфейлът му избухна в пламъци и двамата с Еднорог като обезумели се опитаха да угасят огъня. - Айвс, престани! - прошепнах. Той с нежелание угаси пламъците. - Прицелих се в сърцето му, но портфейлът беше най-близкото, което можах да намеря - обясни Айвс с лукава усмивка. Щяхме да си платим за това, но трябваше да призная, че зрелището стимулира остатъка от вероятно вече много краткия ни живот. „Кажи на твоя янки, че е по-добре да съобщи информацията или ти ще изгориш!” - пискливо заповяда в съзнанието ми Пророка. Гласът му беше като стържене на метал. - Той не е доволен - замазах истината пред Айвс. - Обзалагам се, че не се е изразил така. - Не. Аз съм заложница на твоето добро поведение, както очаквахме. - И ти си живяла с този натрапник в живота си? - учуди се Айвс. Отвращението му към Пророка беше очевидно. Със сигурност щеше да ме презре, ако разбереше, че този човек може би е мой баща. Надявах се никога да не научи. Вече имах предостатъчно черни точки. Дракон пристъпи към нас и се опита да ме издърпа от ръцете на Айвс. - Време е да си тръгваме. Както можеше да се предвиди, моята сродна душа не ме пусна. С блеснали от гняв очи Айвс ме изблъска назад и се изпречи на пътя на Дракон. - Ако я докоснеш, ще изпепеля всички косми на главата ти. - И щеше да го направи. Видях решителността в изражението му. - Отсега нататък тя остава с мен. - Няма да стане. Феникс принадлежи на Общността. - Феникс принадлежи на сродната си душа. - Виж, друже, досега се държах добре. Ние сме трима, а ти си един. Как точно мислиш, че ще излезеш оттук с нея? Айвс повдигна рамене. - Кажи на водача ви, че ако иска информацията, трябва да пусне Феникс да тръгне с мен, или няма да има сделка. Не вярвам, че няма да я нараните и не проявявам интерес към сделката, ако Феникс не е в безопасност. Ще го направя само заради нея. - Колко трогателно. Идва ми да повърна. - Дракон завъртя очи на предизвикателните приказки на Айвс. Исках да се намеся и да забраня на Айвс да обещава неща, които може да изложат на риск семейството му и Мрежата на савантите, но навреме си спомних, че му бях обещала той да води преговорите. Ужасих се, че Айвс се въвлича в трудна ситуация, в която няма да се оправи, но бях дала дума. Айвс остана непреклонен. - Сигурен съм, че не е извън способностите на вашия Пророк да инсталира предпазни мерки, за да и попречи да разкрие тайните ви, но моите интереси са защитени само когато я виждам. Без това, няма да преговаряме. Дракон сигурно докладваше какво говорим, защото Пророка бързо отправи контрапредложение. „Кажи му, че може да те вземе за четирийсет и осем часа и после трябва да ми предаде теб и информацията.” - Къде иска да се срещнем? „При Лондонското око.” Отстъпката на Пророка беше по- голяма, отколкото очаквах. Предадох посланието на Айвс. - Съгласен ли си? - Предложението поне щеше да ни даде време да решим какво да правим. - Ще приемем. - Айвс погледна часовника си. - Имаме време до десет часа в петък. „Но, Феникс, първо трябва да се качиш тук горе. Имам съобщение само за теб.” Това сигурно беше предпазната мярка. - Трябва да се кача при него. Иначе той няма да ме пусне. - Ще дойда с теб. - Не - намеси се Дракон. - Ние ще останем тук. - И после той смени тактиката и вместо да блъсне Айвс, използва дарбата си, за да ме издърпа от ръцете му. Айвс трябваше да ме пусне или да рискува да ме нарани. Олюлях се, но се хванах за крака на паяк, преди да падна. - Отивай горе, Фей. Аз ще забавлявам сродната ти душа. Не исках двамата да остават сами. Тревожех се, че Айвс ще се ядоса и ще запали нещо - вероятно Дракон. - Няма да се бавя. „Обади ми се, ако се нуждаеш от мен.” Айвс не изглеждаше щастлив, че ще ме изпусне от поглед. Не отговорих, защото се страхувах, че ни подслушват, но кимнах. Колкото по-бързо приключех, толкова по-добре. Хукнах нагоре по ескалатора към нивото, на което чакаше Пророка. Той беше завзел цялата ниша с прозореца, а Еднорог отклоняваше туристите, които искаха да споделят привилегированата гледка надолу към експонатите. Безупречният му костюм беше съсипан и на джоба на сакото зееше овъглена дупка. Прикрих злорадата си усмивка, която показваше какво удоволствие изпитвам от унижението, на което го беше подложил Айвс. Не си спомнях някой да е правил това с нашия водач. Пророка стоеше с гръб към мен и все още гледаше Айвс и Дракон, които обикаляха един около друг като две диви котки, готови да се разкъсат с нокти. - Значи това е сродната ти душа. Интересно. Той е глупав и безразсъден. Дошъл е тук заради теб. Връзката ви сигурно е силна, както твърди легендата, за да се изложи на такъв риск. И за какво? Заради момиче, което е срещнал преди един ден. Не можех да кажа много по този въпрос. - А за моите предпазни мерки, знам как да се погрижа той да удържи на обещанието си. Ела тук. - Пророка ми направи знак да се приближа. Бяхме на публично място и той не ме накара да коленича, а хвана ръката ми и сложи другата си ръка върху нея. Всеки, който ни гледаше, би си помислил, че Пророка е любящ баща, който гали ръката на дъщеря си, докато двамата разглеждат галерията. „Ако той се отметне от сделката да ни даде информацията, ако ни предаде на някого от Мрежата на савантите, ти ще го накажеш, като нараниш някого, когото той обича. И ще се върнеш при нас след четирийсет и осем часа. Нищо няма да те спре, дори ако трябва да се бориш до смърт, за да се върнеш.” Пророка пусна ръката ми и погали стъписаното ми лице. - Не изглеждай толкова ужасена, Феникс. Ако си лоялна към нас, с радост ще се съгласиш с тези неща, без да те принуждавам. Вярна ли си ни, или да размисля дали да те пусна да тръгнеш с него? Не, моля те. - Можеш да разчиташ на мен. - Добро момиче. Очаквам подробен доклад, когато се върнеш. Научи колкото можеш повече за Мрежата на савантите. А сега, тичай, преди сродната ти душа и Дракон да привлекат внимание към себе си. Виждам, че пазачите вече се събират, очаквайки неприятности. Кимнах на Еднорог и побягнах надолу по ескалатора. Стигнах до Айвс точно навреме. Той сигурно току-що беше обидил Дракон, защото последният замахваше да го удари. - Добре, готова съм! - обявих раздразнено и се намесих в схватката. Хванах ръката на Дракон и го прегърнах престорено дружелюбно, избутвайки го назад и далеч от Айвс. - Радвам се, че се разбирате толкова добре, но трябва да тръгваме. - Надигнах се на пръсти и доближих уста до ухото му - Пророка каза да се държиш добре. Не иска неприятности. Разтревожените пазачи, събрали се до главния вход, се успокоиха, когато се появих и разтървах двамата. Единият каза нещо по радиостанцията си. Вероятно отмени искането си да дойдат повече служители. Дракон ми го върна със смазваща мечешка прегръдка. - Кажи на твоя хубавец, че това между нас не е свършило. - До скоро. - Подадох ръка на Айвс. - Да се махаме оттук. Не беше необходимо да повтарям. Айвс отправи на Дракон един последен предизвикателен поглед и хвана протегнатата ми ръка. Незабавно се почувствах стотици пъти по-добре. Топлината му замени треперенето ми, останало от срещата на горното ниво. - Лошо ли е положението? - попита той, когато излязохме на слънчевата светлина през страничния изход. - Лошо - признах. - Можеш ли да ми кажеш? - Да. Мисля, че Пророка иска да знаеш. Ако се отметнеш от сделката, аз ще нараня някого, когото ти обичаш. Ако не ме върнеш, аз ще се боря до смърт, за да отида на срещата. Айвс изруга. Помнех колко се стараеше да бъде учтив с мен само преди един ден, макар и провокиран от повторните ми опити да го обера, и се зачудих как въздействам на сродната си душа. - Влияя ти лошо, нали? Айвс преметна ръка на рамото ми. А аз поех вече познатата ми тежест. - Не знам точно каква си, Фей, но определено побеснях от гняв два пъти там вътре. Всички хора, с които ти си израснала, се държат като чудовища. - Да, отгледана съм от вълци, признавам. Но не го забравяй. Не можеш да очакваш да се държа по- добре от тях, когато се стигне до критичен момент. Той поклати глава. - Не, ти изобщо не си като тях. Напротив, бях като тях и вероятно имахме едно и също покварено генетично наследство. - Много мило, че мислиш така, но се смятай за предупреден. Аз съм скапана сродна душа. - Ще приема този риск. - Айвс разтърси рамото ми. - Сега ти си на първо място за мен. Никакви чудовища няма да ни разделят. *** Върнахме се в апартамента на Айвс, без да решим големите проблеми, застрашително надвиснали над нас. Нямаше да му позволя да предаде семейството и приятелите си заради мен. Той отказваше да говори какво смята да прави. Разбирах го. Ако веднага заявеше, че няма намерение да изпълни сделката, тогава аз щях да нараня някого, а това нямаше да бъде най-доброто ми представяне пред родителите му. И все пак, той настояваше, че аз съм на първо място в решенията му и че няма да ме изостави. - Имай ми доверие, Фей. Ще измисля нещо - каза Айвс, когато се качихме в асансьора. Поклатих леко глава, втренчила очи в променящия се номер на етажа. - По-лесно е от стълбите, а? Изтръпнах. - Да. Съжалявам за това. Мислех, че трябва да се прибера у дома. - Разбрахме. - Сега смятам, че решението беше лошо. Той се усмихна. - Да, и аз мисля така. - Трябваше да изчезна. Да избягам. Тогава ти нямаше да си в това затруднение. Айвс се намръщи. - Това вече наистина щеше да е лошо решение. Слязохме на двайсетия етаж и се приближихме до входа на апартамента. Айвс пъхна ключа в ключалката, бутна тежката врата и отстъпи встрани, за да вляза първа. Посрещна ни купчина багаж. - О-хо. - Айвс ми се усмихна изтерзано. - Пристигнали ли са? - Да. Изумително бързо. Сигурно са взели първия самолет. - Току-що пристигнахме. - От най-близката врата излезе висок мъж на късна средна възраст и разпери ръце. Мислех, че се е отправил към сина си, но той се приближи до мен. Едва не се дръпнах назад, но ръката на Айвс на раменете ми не ми позволи да помръдна. Потънах в прегръдка, която имаше силата на Скалистите планини - камък, гора и река. И уханието му беше на гора - одеколон с мирис на бор. Айвс вече ми беше казал, че баща му, Сол Бенедикт, е роден и израснал в Колорадо. Той имаше гъстата черна прошарена със сиво коса на прадедите си и потъмняла кожа от повечето време, прекарано навън. Разбрах защо са толкова високи синовете му. Сол беше най-малко метър и осемдесет. - Намерил си я. Айвс се прокашля, за да изчисти гърлото си, завладян от чувства, като видя безспорната радост на баща си за него. - Да, татко, намерих я. - Чудесна новина, Айвс. Веднага щом Сол ме пусна, сред нас нахлу дребна жена, малко по- ниска от мен. Притисна ме до гърдите си и целуна косите на наведената ми глава. - Умният ми Айвс! - Извадих късмет, мамо. - Карла, остави горкото момиче да диша! - засмя се Сол. Тя се отдръпна от мен и после заби юмрук в стомаха на сина си. - Но къде беше, лошо момче? Братята ти се побъркаха. Не знаеха какво да правят, докато не се появихме ние. Зед им каза, че всичко ще бъде наред, и това беше единственото, което ги разубеди да не се обадят на полицията. - И аз те обичам, мамо - каза Айвс и отговори с прегръдка, за да се извини. - Значи сте знаели, че ще дойдем? Карла махна пренебрежително с ръка, сякаш този въпрос нямаше значение. - Да, да, той видя, че ще дойдеш тук с Феникс, каквото и да си направил, за да е вземеш. Семейните им взаимоотношения стоплиха сърцето ми и в същото време бяха мъчителни. Искаше ми се да се скрия някъде, за да се предпазя от необичайния за мен водовъртеж на чувства. В коридора излезе трети Бенедикт. Сигурно беше най-малкият син, Зед, защото държеше за ръката срамежливо русокосо момиче, а аз вече знаех, че той е единственият брат, който е намерил сродната си душа. - Хей, Айнщайн, виждам, че най- после си открил вълшебната формула. Хавиер изскочи след него. - Да, Фей е равна на Ти-Тя-На квадрат. Дълго го мислих. Харесва ли ти? Русокосото момиче изпъшка. - Скапано е, Хавиер. Не заслужава място дори в курабийка с късметче. - О, Скай, колко си жестока! Не знам как те търпи Зед. - Хавиер дръпна дългата и плитка. - Долу ръцете от моето момиче - изръмжа Зед и се престори, че се бие с брат си, за да го отблъсне от своята кикотеща се сродна душа. Айвс се засмя и аз се зачудих на внушителния, разрошен Зед пред мен. Някой се беше престарал с хубавата външност на това семейство. Сред тях нямаше нито един грозен изтърсак. Зед сложи край на боричкането им толкова внезапно, колкото беше започнало, и ме погледна, сякаш бях казала нещо. Засмя се и удари Хавиер по гърба. - Тя току-що се питаше дали аз съм грозният изтърсак в котилото. - Истината ще излезе наяве - ухили се Хавиер. Изчервих се. - Не съм! - промълвих и закрих с ръце лицето си. Как можеше Айвс да живее в семейство, където няколко от тях можеха да четат мислите ти? Скай го сръга в ребрата. - Млъкни, Зед. Караш я да се чувства неудобно. Цветовете и станаха розови и тъмночервени. - Извинявай, Феникс. - Зед ми се усмихна очарователно. Промених мнението си. Момичето не бе стеснително. Тя, изглежда, държеше под контрол своя великан и притежаваше обезпокоителната способност да разбира какво чувствам. Айвс ме дръпна да влезем в апартамента, пусна ръката ми, за да прегърне първо Скай и после Зед, и им благодари, че са дошли толкова бързо. Преплетох пръсти нервно. Тези неща не бяха лъжица за моите уста. - Ела в кухнята, Феникс - весело каза Карла. - Тъкмо закусвахме - или вече е обяд? Биологичният ми часовник се обърка. Виктор ме чакаше до кухненския плот. Осъзнах, че не съм се запознала с него както подобава. Сблъсъкът ни в Барбикан не можеше да се нарече запознаване. Той ми подаде ръка. - Феникс, аз съм Виктор, големият брат на Айвс. Как си? - Добре. - Гласът ми беше изчезнал заедно с увереността ми. Къде отиде Айвс? Това семейно изпитание беше твърде много за мен. До гърба ми се допря топла длан, която ме успокои, преди да разцъфнат семената на паниката. - Здравей, Виктор. Извинявай, че не ти казах къде отивам. Не можех. - Айвс срещна проницателния поглед на големия си брат. Виктор схвана посланието и кимна. - Добре. Разбирам. Но в бъдеще ще ти бъда признателен, ако ми оставиш бележка от сорта „Ще внимавам да не ме убият”. И, Айвс, не трябва да забравяш, че имаш склонност да поемаш повече, отколкото можеш да се справиш. Следващия път използвай подкрепления. Хавиер леко го плесна по главата. - Кучешки дъх. Това, изглежда, сложи край на оплакванията им, че са били оставени да се тревожат какво ще се случи с Айвс. Не бях сигурна дали аз щях да простя толкова лесно, ако бях на тяхно място. - И си довел Феникс. - Карла радостно плесна с ръце. - Това е прекрасно. - По-скоро съм дадена назаем - измънках. - Да, моя малка библиотечна книжке. - Айвс ме насочи към високо столче до кухненския плот, помогна ми да седна и после застана зад мен, докато останалите от семейството му се настаняваха. Бяхме прекъснали закуската им и изпити до половината чаши кафе чакаха до чинии с намазани с масло препечени филии. Помислих си, че трябва да се постарая да бъда дружелюбна и да запълня с учтив въпрос изпълнената с очакване пауза в разговора. - Мм… как мина полетът ви? - Много приятно. Виктор има куп полезни приятели. - Карла се усмихна на мрачния си син, единствената жена в света, която не се притесняваше от опасния му вид. - Имахме чудесни места в първа класа. Спах като бебе. Сол завъртя очи. - Само след като те убедих да вземеш приспивателно хапче. Тя се тревожеше за теб, Айвс. Умна жена. - Представям си. - Айвс наля кафе на мен и на себе си от кана с филтър. - Е, Феникс, разкажи ни как се запознахте. - Карла ме погледна с ясните си кафяви очи. С дългата си, черна, разпусната коса тя изглеждаше твърде млада, за да има седем големи синове. Задавих се с кафето. Айвс се намеси. - Мамо, Фей има трудно минало. Не и е лесно да говори за това. Карла се намръщи. Проверих мисловните и схеми и видях, тя търси в мен нещо, като куче, което души за наркотици. - Карла. - Скай почука с ножа по чашата си, за да отвлече вниманието и от мен. Британският и акцент се открояваше от американския акцент на другите. - Правиш онова нещо. Карла разтърси глава и унесеното и изражение се проясни. - Така ли? Съжалявам, сигурно съм по-уморена, отколкото мислех. Не ми обръщайте внимание. - Стори ми се страшно, когато за пръв път го направи с мен. Може би трябва да дадеш на Феникс малко пространство. Скай беше проницателна и умееше да разбира човешките характери. Или вероятно знаеше какво е ненадейно да се озовеш в това семейство. Тя ме погледна и ми кимна окуражително, казвайки ми без думи, че около масата имам най-малко един съюзник. - Мисля, че идеята е добра, Скай - избоботи Сол и с обич погледна сродната душа на сина си. - Дойдохме да помогнем на Айвс и Феникс, а не да я плашим. - Той нежно прокара пръсти по ръката на съпругата си. - И усещам, че заплахата не е преминала. Прав ли съм? Айвс кимна. Затворих очи, надявайки се, че ако не го видя да не се подчинява на Пророка, заповедите ми няма да се задействат. „Спри ме, ако нападна някой от тях” - помолих Айвс. „Няма да се отметна от сделката” - обеща той. Сол присви очи. - Усещам нещо и от теб, Айвс. Ти се показваш като заплаха за нас. Ще обясниш ли? Не, помислих си. - Как бих могъл да бъда заплаха? - невинно попита Айвс. Сол се поправи. - По-скоро риск. Айвс повдигна рамене, но в стаята настъпи неловко мълчание. - Какво става тук? - Зед бутна Скай от стола и, седна на пода и я дръпна да седне на коляното му. - Не можем да ви кажем. Никой от нас не може да направи нищо, за да ви помогне да разберете. Заявлението на Айвс не беше посрещнато с гняв, както очаквах, а пак с мълчание. И после семейството сякаш взе колективно решение да отложи разчистването на сметките. - Добре - провлачено каза Хавиер след няколко болезнени секунди. - Подай ми портокаловия сок. Зед махна с ръка и картонената кутия с портокаловия сок отлетя при брат му. - Е, Скай, ще ми покажеш ли старите си свърталища в Лондон? Семейство Бенедикт приеха заявлението на Айвс и смениха темата. Те бяха изумителни. Ако бях аз, щях да настоявам за отговори. „Те ми имат доверие - е, в повечето случаи - прошепна Айвс. - Иска ми се и ти да ми се довериш.” Потърках ръце в джинсите си. „Работя по въпроса” - признах, но не виждах как той може да балансира лоялността си към тях и обещанията си към мен. „Хубаво.” Останалите присъстващи в кухнята напълно съзнаваха, че разговаряме телепатично, но учтиво се престориха, че не забелязват. Айвс им се усмихна с обич. - А сега трябва да оставим всички да поспят. Карла ме потупа по ръката. - Не се тревожи, Феникс. Сега имаш семейство. Да не се тревожа беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Тринайсета глава Пристигането на толкова много членове на семейството на Айвс наложи реорганизация на местата за спане. Господин и госпожа Бенедикт се настаниха в стаята на Виктор, на мен и Скай дадоха двойното легло на Айвс, а момчетата трябваше да си поделят голямото легло на Хавиер и диваните в дневната. По предложение на Айвс аз последвах Скай, за да си починем няколко часа. Напрежението от последните дни ми се беше отразило и за мен това беше по-малко травмиращо, отколкото да седя в кухнята и да участвам в разговора. Ако Айвс се готвеше да каже истината, не исках да я чувам. Надявах се, че незнанието ще ме предпази да изпълня заповедта на Пророка. Скай изрита обувките си и легна от дясната страна на леглото. - Блаженство. Не можах да заспя през по-голямата част на полета. Всички бяхме твърде развълнувани от новината на Айвс. Застанах колебливо до другия край, чудейки се дали тя има нещо против, ако споделя двойното легло с нея, или да спя на пода. Скай потупа матрака. - Има достатъчно място. Защо не полегнеш? Внимателно развързах връзките на обувките си, изхлузих ги и се опънах на леглото. Скай се усмихна. - Айвс не каза много. Знаем, че сте се запознали на конференцията, но че ти имаш неприятности и си се забъркала с група лоши саванти. Каза, че му трябва помощ, за да те измъкне от страната. Сол и Виктор ще ти извадят паспорт. И Айвс мисли, че аз може би ще разбера повече за произхода ти, защото и аз съм англичанка. Съмнявах се. Колко души имаха съмнително минало като мен? Скай не се разколеба от мълчанието ми. - На колко години си, Фей? Трябва да си почти на осемнайсет, щом си сродната душа на Айвс. - Така ли? - Рожденият му ден е на първи юли. Не знаеш ли? Втренчих се в белия таван. Нямаше пукнатини като в стаята ми у дома. - Рождените дати нямат голямо значение там, откъдето идвам. Спомням си, че мама се суетеше около мен всяка година през лятото, но тя почина отдавна и не си спомням подробности, нито датата. - И аз не знам кога е рожденият ми ден. Родителите ми и аз избрахме деня на осиновяването ми, затова се изненадах, че вероятно съм по- малка, отколкото мислех. Странната и забележка разпали интереса ми. - Как се случи това? - Рожденият ден на Зед е на пети август. Поради връзката между сродните души и моят рожден ден трябва да е някъде тогава. - Тя се обърна на една страна, за да ме гледа. - Но запазих първи март като рождена дата, защото обичам да дразня Зед, че се среща с по-стара жена. А и родителите ми не биха разбрали, ако им кажа за връзката между сродните души и се опитам да променя датата. - Те не знаят ли? - Е, предполагам, че са усетили, че има нещо особено между Зед и мен, но не знам как да го обясня на хора, които не са саванти. Не се зарадвах много, когато Зед за пръв път ми разказа за савантите. - Усмивката и стана по-широка и аз разбрах, че в думите и се крие някаква история. - И какво направи? - Ударих го с пазарска чанта и му казах, че е кретен. - Опа. - А как се случи с теб и Айвс? Любов от пръв поглед? - Не. Откраднах нещата му и той ги взриви. Русите и вежди се повдигнаха от учудване. - Боже мой! Звучи вълнуващо. И после? Почувствах, че мога да и се доверя, без да я уплаша. Погледнах за миг калейдоскопа в съзнанието и видях, че дарбата и позволява подобно прозрение в хората, макар че тя виждаше настроения, а не мисли. Скай наблюдаваше цветовете ми и виждаше, че лицето ми е обкръжено от бледорозово и сиво като първото поруменяване на изгрева на слънцето над хоризонта. - Каква е лъжата? Тя схвана бързо. - Виждаш какво правя? Кимнах. - Напоследък не мога да се сдържа. Прекарвам много време със саванти и това включва радара ми за чувства. Имаш ли нещо против? Повдигнах рамене. - Аз виждам мисловните схеми, затова предполагам, че би трябвало да съм последната, която има нещо против. Скай прибра кичур от дългите си вълнисти коси от лицето си. - Жълта. - Моля? - Лъжата е жълта. Ти виждаш ли, когато хората лъжат? Замислих се. - Не съм сигурна. Виждам как мислят, затова, ако лъжат съзнателно, те може да се издадат, ако в съзнанието им преминават противоречиви образи. Твоят подход е по-пряк. - Това ли е дарбата ти? - Не. Аз… мога да замразя мислите ти. Имаш чувството, че времето е спряло за няколко секунди. Скай се замисли върху думите ми. - Страхотно. Щом си с Айвс, може да откриеш, че умееш още неща. Истина е, че сродните души се допълват взаимно. Аз намирам нови сили, когато работя със Зед. Телекинезата ми е много добра. Понякога го бия и това, естествено, му е много неприятно. - Не съм опитвала телекинеза. Мислиш ли, че мога да правя други неща? В Общността… - Млъкнах, разтревожена, че издавам твърде много информация за себе си. Скай ме погледна спокойно. - Продължавай. Мисли за мен като за приятелка. - Тя въздъхна, когато аз я погледнах озадачено. - Това означава, че няма да кажа на никого, нито дори на Айвс. Никога не бях имала истинска приятелка и щеше да бъде хубаво да имам - не че бях готова да приема предложението на Скай само след няколко минути разговор. Имах поведението и житейския опит на хлапе, израснало на улиците, и не можех да го направя лесно. - Там, откъдето идвам, се съсредоточаваме да усъвършенстваме основната си дарба. Не използваме много телепатия. Пророка… - Кой е Пророка? - Тя нави на пръста си кичур от косата си. - Нашият водач. Той използва телепатия, за да ни дава инструкции. Но не бих искала друг да влиза в главата ми. Смятам, че всички мислим така. - Струва ми се, че и него не го искаш в главата си. - Да, вярно е. - Опитах се да нормализирам дишането си. Само като говорех за Пророка изпадах в паника. Скай пусна кичура да се развие. - Съзнаваш, че той злоупотребява с теб, нали? Ти имаш право на лична свобода. Да натрапва гласа си в главата ти е също толкова лошо, колкото да държи някого затворник против волята му или да го бие. Засмях се. - Той прави и това. Тя докосна ръката ми. - Знам какво е. - Откъде? - прошепнах. Скай беше съвършена - миниатюрно същество като фея, мила и хубава, рееща се върху мехурче от любов над покварата на ежедневието. До нея аз се чувствах като грозно джудже, което води живот, ровейки в най- долните, кални и мръсни утайки на човечеството. - Виж, не съм такава, за каквато ме мислиш. Била съм изоставена като малка на бензиностанция след години на насилие - счупени кости, наранявания, какво ли не. Не можех да говоря много години и дори забравих името си. - Какво? Как така? - Истина е. Родителите ми ме спасиха първи, а после Зед довърши работата с помощта на семейството си. Мислех, че животът ми е бил труден, но сега виждам, че съм извадила повече късмет от теб. Откога си сама? Разбирането и отключи извор от чувства. Не се подчиних на заповедта на съзнанието си да не проявявам слабост и по лицето ми потекоха сълзи и покапаха по възглавницата. - Струва ми се, че винаги съм била сама. Мама се рррропитваше, но беше под контрола на Пророка. Не познавам друг живот, Скай. Тревожа се, че не съм подходяща за Айвс и че ще объркам живота му. Аз съм отрова. Тя разтърси раменете ми, укорявайки ме нежно. - Глупости. Всичко ти е наред. Истинско чудо е, че все още те е грижа за други хора. - Но Айвс… - Не се тревожи за него. Той е силна личност и е напълно способен да се грижи за себе си, въпреки онова, което говорят за него братята му. Не позволявай ученолюбивият му вид да те заблуди. В него гори огън. Спомних си за сблъсъка в „Тейт Модърн”. - Мисля, че го видях. - Довери му се. Айвс заслужава този шанс. Той ще оправи нещата. Може да разчиташ и на останалите от семейството. Исках да и вярвам, въпреки че не бях убедена. Усмихнах се и се сгуших на възглавницата. - Той е прелестен, нали? Скай се засмя. - Всичките са такива, най-вече Зед, разбира се. Не бях съгласна с последното. Категорично предпочитах моя лъскав леопард пред нейния тигър. - Много е изтощително, ако си ревнива - добави тя. Прехапах устни и се запитах как мога да искам да се засмея, след като толкова скоро бях плакала. Чувствата ми непрекъснато се променяха. - Айвс привлича по-възрастни жени. Всичките флиртуват с него. Скай се изкикоти. - О, Боже, не знаех. Няма да кажа на Зед. Той ще му се подиграва безмилостно. Как се държи Айвс в такива моменти? - Смущава се. Много е сладък. - Да, всичките ми приятели мислят, че той е… Вероятно няма да искаш да чуеш това. Но ми казаха - късметлийките, които са излизали с него, че Айвс е съвършен джентълмен. Не бях сигурна дали той се държи така с мен. Ядосвах го прекалено много, за да запази спокойствие. - И Зед ли привлича пуми - по- възрастни жени? Скай се засмя. - Не. Всичките минават на отсрещния тротоар на улицата, когато го видят, че идва. Той има страховито излъчване, когато не мисли. Всъщност това е забавно, защото способностите му не са смъртоносни като на Айвс. - Трябва да се пазиш от тихите води. - Да. - Тя се прозя. - Готова ли си да поспиш? Кимнах. Бях по-спокойна. - Добре. - Събуди ме в четири, ако станеш преди мен. Обещах да се обадя на родителите си, за да им кажа, че сме пристигнали и всичко е наред. Завиждах и, че има толкова много хора, които държат да знаят какво и се случва. - Недей - промълви Скай, която проницателно се досещаше или може би разгадаваше чувствата ми. - Ние държим на теб. Вече не си сама. И Карла ми беше казала същото. Проблемът беше, че ми бе трудно да преодолея обучението във възпитанието си. Първият урок на новия ми живот щеше да бъде да приема, че може би има някакви истина в твърдението им, че държат на мен. *** Събудих се след няколко часа и видях, че Скай все още спи. Дишаше тихо и миглите и се бяха извили върху бялата и кожа. Приличаше на принцеса от приказка, която чака своя принц да я събуди с целувка. Погледнах часовника на нощното шкафче и видях, че тя има няколко часа до телефонния си разговор, затова се измъкнах от леглото и излязох боса от спалнята. Надзърнах през отворената врата в стаята на Хавиер и видях, че Зед спи на голямото легло, прегърнал възглавница, сякаш чувства присъствието на Скай до него. Предположих, че е оставил вратата открехната, за да чуе, ако има проблеми в нашата стая. Окуражих се от това нормално ниво на подозрителност към непознатите. Той не знаеше дали няма да се обърна срещу сродната му душа, и аз одобрявах предпазните му мерки. Отидох на пръсти в кухнята и открих, че Айвс, Виктор и Хавиер работят на преносимите си компютри. - Здравейте. - Спрях на прага, питайки се дали съм добре дошла. - Фей. - Айвс изглеждаше искрено доволен, че ме вижда. - Гладна ли си? - Той махна похлупака от чиния със сандвичи, които беше приготвил за мен. - Всичките са вегетариански. - Благодаря. - Седнах на високото столче до него, като се стараех да не поглеждам екраните на компютрите им. Колкото по-малко знаех, толкова по-добре. Виктор затвори лаптопа си и разгърна тефтерче. - Докато ядеш, Феникс, би ли ми казала какво знаеш за родителите си? Сандвичът се превърна в дървени стърготини в устата ми. - Защо? - Искам да открия свидетелството ти за раждане, за да ти извадим паспорт. Без него ще бъде много трудно да те изведем от страната. Айвс ме сръга с лакът. - Нещо не е ли наред със сандвича? Мога да ти направя друг. Мисля, че имаме дори някакво отвратително нещо на име мармайт [Екстракт от мая, вторичен продукт, който се получава при варенето на пиво. Типично британско ястие. - Бел. ред.], което сме взели по настояване на Скай. Преглътнах. - Не. Сандвичът е чудесен. - Естествено, че им трябваха документи за мен, но кога ме бяха попитали дали искам да напусна страната? - И не пропускай да опиташ мармайт - това е храната на боговете. - Странни британски богове с кокни акцент, които пият „Роузи Лий”. - Да. - Взех си солена бисквита от купата в средата на плота. - Признавам, че сгреших. - Феникс? - търпеливо повтори Виктор, долавяйки уклончивостта ми да отговоря. - Наричай ме Фей, моля. Добре, ето какво знам. Родена съм в Нюкасъл. Майка ми се казва Сейди Кориган. Не знам кой е баща ми. - Исках да кажа, че не искам да знам. Ами ако в свидетелството ми за раждане пишеше, че е Пророка? От друга страна, обаче, аз не знаех истинското му име и може би никой друг не го знаеше. Пък и той едва ли би искал името му да е записано в официален документ. - Тя казваше, че баща ми е някой, с когото се запознала, когато била на почивка в Гърция. Един приятел от хората, с които живея, помни кога съм се родила. Не знам дали това е станало в болница. Не го попитах. Виктор ми кимна окуражително. - Чудесно. Ако има писмени данни, би трябвало да ги намеря от тази информация. Ще започнем с предположението, че си родена в месеца някъде около рождения ден на Айвс. Ако не открия нищо, ще разширя търсенето малко по-напред и по-назад от тази дата. За щастие, имаш необичайно име. - Хмм - смотолевих с неопределен тон. Айвс разтри врата ми. - Не попита какъв е планът. Повдигнах рамене. - Не е ли най-добре да не знам? Хавиер взе портокал от купата, подхвърли го във въздуха, накара го да застане неподвижно и после да обиколи масата и накрая го хвана. - Сега си част от нас, Фей. Ние включваме всички в процеса на взимане на решения. - Но това е опасно. Айвс не ви ли обясни? - Ами, опасно - засмя се Хавиер. - В нашето семейство ядем зли саванти на закуска. Виктор го перна по главата. - Престани да говориш глупости, Хавиер. Тя ще си помисли, че го приемаш несериозно, ако се правиш на клоун. - Успокой се, братко. Фей знае, че съм разумен по характер. - Знам ли? Той започна да бели портокала. - Не бъде толкова недоверчива. Ще подрониш самочувствието ми. - Съмнявам се, че самочувствието ти ще се подрони дори ако те прегази боклукчийски камион. Айвс ме прегърна. - Много се радвам, че толкова бързо преценяваш характерите. Определи го съвсем точно. - Да, направо го закла. - Хавиер се хвана за гърдите и се прекатури от стола си. - Аз никога не бих се съвзел от такава убийствена характеристика. На прага се появи господин Бенедикт. - Хавиер, не се ли държиш добре? Надявам се, че не дразниш Феникс. Хавиер скочи от пода, преструвайки се на обиден, но не успя. - Нима бих го направил някога? Братята му изсумтяха. - Добре, добре, може би понякога. Но трябваше да чуеш какво каза тя за мен. Господин Бенедикт поклати глава и се усмихна. - Сигурно си го заслужавал. - Той пристъпи напред, за да вземе кафето, което му наля Виктор. - Как си, Феникс? По-добре ли се чувстваш след почивката? - Да, благодаря - отвърнах срамежливо. Беше много странно да гледам баща с големи синове. Трудно ми беше да разбера взаимоотношенията им. Сол очевидно имаше авторитет пред всички, но примесен с обич и уважение. Ако можеше да се опише някой като пълна противоположност на Пророка в държането и отношението му към хората, това беше господин Бенедикт. - Айвс, защо не се разходите с Феникс няколко часа, докато ние работим по документите и? Излезте и се забавлявайте. Опознайте се. - Господин Бенедикт ни се усмихна весело. - Ще кажа на хората от конференцията да не те чакат. Спешен семеен случай. Айвс подскочи радостно. - Страхотна идея. Благодаря ти, че я предложи, татко. Бавно схванах, че Айвс иска да остави другите от семейството си, когато имахме да решаваме толкова много трудни въпроси и да се справяме с толкова много заплахи. - Но… - Никакво но, Фей. - Айвс ме дръпна да стана от стола. - Искам поне веднъж да се отпуснеш и да се забавляваш. Виктор бръкна в джоба си и извади бял плик. - Заповядай, вземи. Айвс учудено повдигна вежди. - Места на първия ред за „Злата вещица от запад”. Казват, че бил страхотен мюзикъл. Взех ги за мен… и една моя… колежка от Скотланд Ярд, но изглежда, няма да имаме време да ги използваме. - Стройната чернокоса детективка? - измърмори Хавиер. Виктор повдигна рамене. - Такъв е животът. - Малкият ни брат обърква любовния ни живот, докато подрежда своя - оплака се Хавиер и се усмихна добродушно. - Радвам се, че не съм единственият, който страда. Господин Бенедикт седна на освободения от мен стол. - Когато вие двамата срещнете сродните си души, ние ще търпим мъчения заради вас. Хавиер се протегна. - Страхотно. Бих искал да видя Айвс да търпи мъчения заради мен. Ще бъде голяма отплата. Господин Бенедикт примига, сякаш чу нещо, недоловимо за нас. - На твое място бих тръгнал, Айвс. Майка ти ще става и се съмнявам дали ще ви пусне да се измъкнете без още една инквизиция. Айвс преплете пръсти с моите. - Схванах намека ти. До скоро. Не стойте до късно да ни чакате. - Разбира се, че ще ви чакаме - извика след нас господин Бенедикт. Четиринайсета глава Айвс спря във фоайето на Шекспировата кула, за да потърси указания в пътеводителя на Лондон. Потропах с крак раздразнено, че семейство Бенедикт са решили бъдещето ми и после са организирали следобеда ми, без да ме попитат. Трябваше да направя нещо по въпроса. - Не ти трябва карта - рекох и я блъснах настрана. - Само ми кажи къде искаш да отидеш. Айвс се усмихна и прибра картата във вътрешния си джоб. - Забравих, че съм с местен жител. - Да, донякъде. - Вдигнах ципа на кафяво червеникавото яке с качулка, което взех назаем от Скай. Подхождаше на тениската, която ми беше дал Айвс първия ден - с надпис „Рикънридж рафтинг в разпенена река” на гърба. Не можех да твърдя, че съм коренячка лондончанка, какъвто Айвс очевидно беше в своето градче, но познавах града. В това отношение поне аз щях да ръководя нещата. Той погледна билетите. - Добре. Да видим колко си добра. Как да стигнем до театър „Аполо”? Много нощи крадях около гара „Виктория”, когато свършваха вечерните представления и хората излизаха от театрите. Зачудих се дали Айвс се е замислял как съм се сдобила със знанията си за града. - Трябва да отидем на „Виктория”. Той ми отвори вратата да мина първа и закачливо ми се поклони. - Мислех първо да хапнем нещо на „Пикадили”, но сега съм в твоите ръце. - Забележката му прозвуча като флиртуване. - Така ли? - Спрях и размахах пръсти. - Имаш ли ми доверие? Айвс хвана китките ми, притисна пръстите ми до устните си, засмя се и ме завлече в един ъгъл, скрит от асансьорите. - О, да. - Устните му нежно докоснаха пръстите ми един по един и разпратиха тръпки по ръцете ми, свързвайки се с гърба ми, и оттам с всеки нерв в тялото ми. - Айвс… - Той само докосваше връхчетата на пръстите ми, а аз вече се разтапях, останала без дъх. - Хмм? - Айвс не прекъсна нежната си атака. Шепотът му вибрираше по чувствителната ми кожа. Обърна ръката ми и целуна дланта. - Трябва ли… да правим това? - Определено трябва. - Той продължи от ръката към рамото ми и целуна челюстта ми. - Не мога да те целувам, когато братята ми са наоколо, затова трябва да стане тук. От часове умирам да те докосна. Това ме убива. - Да ме докоснеш? - Гласът ми представляваше слабо писукане. - Аха. Имаш бръчица от мръщене между веждите, знаеш ли? - Палецът му докосна мястото. - Сигурен знак, че се тревожиш за нещо. Искам да я изгладя с целувки. Задавих се. - Тревожа се за много неща! - Но не сега. Не тук. - Той се насочи към устните ми. - Днес имаш почивен ден от тревогите. Айвс допря устни до моите и аз не бях в състояние да мисля за нищо освен да се отдам на усещането, че моята сродна душа ме прегръща и гали. Нежното момче с огън в сърцето беше разбило защитата ми и ме бе накарало да си падна по него толкова силно, че съзнавах, че по всяка вероятност приземяването ще ме убие. Но падането беше чудесно. Не исках да мисля какво ще се случи, когато се изправим пред реалността. Ръцете му се плъзнаха от раменете към кръста ми. Отдръпнах се, за да сложа глава на гърдите му. - Изумително е. - Целувам добре, нали? - Не. - А кое? Опа, пак одрасках самочувствието му, а той наистина целуваше добре. Имах предвид, че ме прегръща - нещо, което от години не ми се бе случвало. - Разбира се, целувките ти са изумителни. Айвс разроши косата ми. - Кажи ми, че съм най-добрият в целуването, когото познаваш, и наранената ми суета може да се възстанови. Потупах го утешително по гърба. - Така е. Ти си единственото момче, с което съм се целувала. - Наистина ли? Слепи ли са английските момчета? - Той ме придърпа към себе си. - Не мисля. Просто не съм срещала свестни момчета и стоя надалеч от лошите. Пророка не позволява на момчетата да се приближат до мен - не и онези, които не одобрява. - Значи може да целувам ужасно, но ти не знаеш разликата? - Повярвай ми, ще я разбера. Ако някоя целувка ме накара да се почувствам по този начин, ще трябва да я забранят със закон. - Права си. Тогава нека нарушим правилата. - Айвс наклони назад брадичката ми, за да изследва възможностите. Най-после се откъснахме един от друг, все още прегърнати. - Тук ли ще стоим цял ден? - попитах. - Да. - Пръстите му преминаха през косата ми и я разрошиха. - На мен ми е добре. Пък и кой иска да гледа някакво старо наградено шоу? Щом той поставяше въпроса така… - Ами… аз? - Не бях ходила на театър и с нетърпение очаквах да гледам представление на живо. Айвс изпъшка. - Аз също. Да вървим тогава. Ще отложим за по-късно целувките. Усмихнах се. - Добре. Повлечени във водовъртежа на живота в големия град, ние се качихме на метрото, слязохме на „Пикадили”, сляхме се с тълпите, които прииждаха нагоре по ескалаторите, и излязохме на площада с емблематичната статуя на Купидон, заобиколен от сгради, украсени с проблясващи реклами. Айвс настоя да спрем, да отдаде почит на изстрелващия стрели бог и да обиколим постамента, докато застанем точно на огневата му линия. Намигна ми и се престори, че е улучен в сърцето. - Хайде, твой ред е. - Айвс ме зачака да направя като него. Погледнах нервно през рамо. Не бях щастлива, че ще ме видят да върша сантиментални щуротии. - Какво е това? Традиция? Очите му заблестяха. - Вече е традиция. Бързо притиснах ръка до сърцето си. - Сега доволен ли си? - Чувствах се глупаво. Той скръсти ръце на гърдите си. - Не. Привличахме вниманието на туристите на стъпалата. Двойка корейци направиха снимки на Айвс, който се олюлява драматично, преструвайки се, че е ранен от стрела, и изглеждаха много разочаровани от моето незадоволително изпълнение. - Може ли да тръгваме вече? - Не и докато не направиш както трябва сцената със стрелата на Купидон. - Айвс се наведе към мен. - Една от стрелите му е нищо в сравнение със силата на сродната ти душа. Осъзнах, че трябва да изиграя целия театър, за да се махнем оттам, направих се, че съм улучена от стрела, залитнах и се отпуснах в обятията на Айвс. Туристите изръкопляскаха. - А сега? Той сложи ръка на рамото ми. - Страхотно изпълнение. По- добро от моето. Да го направим ли пак? Задърпах го да върви. - Не, гламчо. Хайде да хапнем нещо преди представлението. - Какво е гламчо? - Провери в речника и ще видиш твоя снимка. - Опа. Усмихнах се самодоволно, но се запитах дали Айвс е вложил някакво значение в тъпата игра със стрелата на Купидон. Знаех, че съм се влюбила в него, но не хранех надежди, че той изпитва нещо по- силно към мен. Как би могъл? Разбирах, че връзката между сродните души може да направи физическата страна на връзката ни по-разпалена от обичайното, но такива предварително планирани инстинкти не бяха равни на любов. Най-много се страхувах, че той се преструва, че ме харесва, защото знае, че е предопределено да бъдем заедно и е твърде учтив, за да ме обиди. Нямаше да го понеса, ако беше така. Терзанията ми продължиха по време на вечерята и до вратата на театъра. Останах доволна, като видях, че макар някои хора да се бяха издокарали за вечерта, Айвс и аз сме незабележими с нашите неофициални дрехи, дори на най- скъпите места. Разпоредителката ни махна с ръка да влезем и после друга служителка принуди Айвс да изръси пет лири за програма, пълна с реклами. - Би трябвало да платят на теб да прочетеш това - прошепнах, докато се настанявахме на местата си. Айвс се въздържа от коментар за подмятането ми в стил Скрудж Макдък и се ограничи само със завъртане на очи. - За пет лири можеш да си купиш много неща. - Предизвикателно скръстих ръце на гърдите си, чувствайки се евтина. Представих си се като награда, която получават децата на играта „Улови патенце” на панаирите, която се счупва след пет минути, в сравнение с уникалните, ръчно изработени неща около мен, продавани в магазина за детски играчки „Хамлис”. Едно момиче през две места от мен беше съблякло коженото си палто и бе останало по тясна червена рокля и великолепни обувки от Никол Фари с остри като шила токчета. Тя оглеждаше Айвс и отмяташе коси с онзи жест „ела тук”, който аз никога не бях опитвала и знаех, че няма да опитам. Изглеждах я кръвнишки, окуражена, че Айвс не е забелязал, тъй като вниманието му беше насочено към списъка на актьорите. Беше много обидно, че тя ме намира за толкова безлична, че не ме смята за конкуренция. - Чел съм книгата, но не мога да си представя как са я превърнали в мюзикъл - каза Айвс, прелиствайки програмата. - Какво? - Отместих поглед от съперницата, определено тип Барби, инкрустирана с диаманти. - „Злата вещица от запад”. Това е преразказ на „Магьосникът от Оз” от гледната точка на Злата вещица от запад, нещо като поредица. - Естествено, че моят гений я беше чел, както и несъмнено всяка друга важна книга на света. - О! - Дори с моето непълноценно детство аз бях гледала филма - Дороти, пътя с жълтите павета и червените обувки. Дори бях чела оригиналните приказки от Л. Франк Баум, благодарение на навика си да вися в библиотеките. - Има ли още някоя гледна точка, от която да се разказва? Айвс сложи ръка на облегалката на стола ми и я остави да се плъзне на раменете ми. Повдигнах вежда и това го накара да отметне глава назад и да се засмее. - Хитър ход, а? - Не бих го нарекла точно хитър. Може би очевиден. - Ощипах палеца му. Това го накара да се засмее още по-силно. Видях, че Диамантената кукла изглежда раздразнена. Вероятно се чудеше защо такова готино момче излиза с такова заядливо момиче. Айвс разроши косата ми. - Нахакана си. Това ми харесва. Следващата ми хаплива забележка беше прекъсната от намаляването на осветлението. Айвс нежно стисна рамото ми, наведе се към мен и прошепна: - Забавлявай се. Отсега-нататък всичко ще бъде наред. *** Представлението свърши в десет и ние излязохме на улицата, когато мракът поглъщаше небето и неосветените задни алеи. Неоновите светлини на главните пътни артерии държаха настрана нощта и ни обливаха със студената слънчева светлина на комерсиалното двайсет и четири часово денонощие. Не можех да повярвам колко бързо е минало времето. Пъстрите цветове на декорите и костюмите, музиката на оркестъра, актьорите само на няколко метра от мен - всичко беше зашеметяващо. През цялото време седях на ръба на седалката и жадно поглъщах всеки нюанс на представлението. Искаше ми се да се разплача на несправедливостта, с която се отнесоха към Злата вещица. Тя наистина нямаше шанс в един свят, където розовата кожа и русата коса бяха критерий за красота. Ние, отрепките, нямахме шанс срещу диамантените Барбита. Изпитах желание да вървя, за да успокоя гнева си, и закрачих по Виктория Стрийт към осветената кула на Биг Бен. Преливах от чувства и исках да протестирам срещу неправдите в живота, както се беше опитала да направи вещицата. Айвс трябваше да подтичва, за да ме настигне, докато вървях напред, когато спря, за да размени няколко любезности с разпоредителката. - Фей, чакай! - Той ме сграбчи за якето. - Какво има? Аз мисля, че представлението беше страхотно, а ти? - Да, изключително. Но много съм ядосана как завърши. Айвс ме прегърна и ме притисна до себе си. - Животът е несправедлив дори в приказките. - Искам да цапардосам Магьосника. Айвс прехапа устни, отстъпвайки пред гнева от страна на измисления герой. - Знам какво имаш предвид. - Да си доверчив и неразбран е нещо, което мога да приема - не и в частта „доверчив” де. - Не можех и не исках да го понеса, ако Айвс ми се присмееше, а отчасти съзнавах, че съм смешна. - Имам предвид неудачниците. Той кимна и мъжествено не се подигра с вълнението ми. Не съзнаваше факта, че онова, което бях видяла на сцената, се беше преплело със съмненията и страховете ми като бръшлян върху рухнала стена. Ако ме подразнеше, върху него щеше да се стовари цялата ми мощ като пословичния един тон камъни. - Тя се опита да постъпи правилно, но правилното се оказа грешно - продължих, като сега мислех за моето положение, когато се опитвах да предпазя някого, когото обичах, и въвличах в опасност цяло семейство невинни непознати. Айвс ме дръпна да спра пред едно кафене. - Фей, твърде развълнувана си за човек, който би трябвало да е прекарал забавна вечер на мюзикъл. Искаш ли нещо за успокояване? Горещ шоколад? Скай твърди, че горещият шоколад винаги я успокоява. Блъснах го. Задушавах се от суетенето му около мен и непрекъснато да ми казва какво да правя. Не исках топло мляко и да ме завива в леглото, когато едва се сдържах да не се разкрещя и да не строша с камък някоя витрина. За късмет на Айвс не виждах мишени - Пророка или някой от савантите, с които се бях запознала предишната вечер, иначе щяха да ни арестуват. - Не, благодаря. Не искам да се успокоявам. Искам… - Дъхът ми излизаше на болезнени, накъсани експлозии. - Искам да бъда разбрана! Айвс вдигна ръце и направи крачка назад като укротител на лъвове, който отстъпва от замах на раздразнителна дива котка. - Добре, добре. Може ли да те разбера на някое не толкова публично място? - Не ми пука какво мислят другите. - Може би, но аз искам да се махнем от улицата. Привличахме любопитни погледи, докато нощни гуляйджии дочуваха спора ни - едностранна дискусия, в която хвърлях всичкия си гняв и чувства срещу спокойната му реакция, като море, което атакува вълнолом. Това, разбира се, ме накара да се почувствам още по-зле. Айвс стоеше пред мен и се оставяше да го засипвам с огън и жупел. Наругах го. Той трепна, но не помръдна. - Фей, моля те. Протегнах ръка към него. - Защо ми позволяваш да правя това? Току-що те наругах и вместо да ми отвърнеш като нормален човек и да ми кажеш да престана да се държа като кретен, ти само стоиш там като… като Нелсън Мандела. Той смутено прокара пръсти през косата си. - Искаш да… се карам с теб? Мислех, че искаш да те разбера. В момента Айвс не можеше да направи нищо. - Това не е разбиране, а толериране. Съжаление. Мразя го. - Добре. Ами… виж, нека да вървим и да поговорим. Свих ръце в юмруци. Изкушавах се да го ударя, но съзнавах, че всъщност искам да нараня себе си. Телефонът на Айвс иззвъня. Предоставяйки ми пространство, той го извади и отговори на обаждането. - Да, свърши. Беше… хубаво. Благодаря за билетите. - Айвс ме погледна. - Мисля, че и хареса, може би. Аха. Така ли? Добре. Да, получих съобщението. До скоро. - Той прибра мобилния си телефон обратно в джоба на якето си. Скръстих ръце на гърдите си, опитвайки да се изтласкам от настроението си като човек, отлепящ крака от локва лепкав катран. - Някой от братята ти ни проверява, а? - попитах хладно. - Ами, да. - Той погледна през рамо към кафенето. - Нуждая се от нещо за пиене. Ела с мен, ако искаш. Айвс влезе и се нареди на опашката пред касата. Позата му беше обидена и напрегната. Новата му тактика проработи и аз се почувствах задължена да го последвам. Къде другаде можех да отида? - Какво ще пиеш? - попита той. - Нещо без кофеин. - Бях достатъчно възбудена и без да добавям доза кофеин в кръвообращението си. Айвс поръча две кафета лате без кофеин и предложи аз да отида да намеря свободно сепаре. Вмъкнах се в едно в дъното на заведението, тъмен ъгъл, където можех да се отдам на унилото си настроение. Господи, бях ужасена. Айвс се беше опитал да ми подари една хубава вечер, а аз я развалях, като се впусках в хаотично паническо бягство, смазвайки го, докато преминавам. Пейката изскърца, когато той седна и бутна към мен висока чаша - предложение за помирение. - Благодаря. - Прокарах пръсти по топлата повърхност. - Трябва да те предупредя, че Зед те е видял да бягаш. Виктор ми се обади да ми каже да не се държа като тъпак. - Не беше ти. - Не можех да го погледна в очите. - Извинявай. Превъртях. - Знаеш, че представлението не е реално. Гневът ми пламна отново, като чух това. - Разбира се, че го знам! Не съм глупава! - Успокой се, Фей. - Но въпреки че е фантазия, „Злата вещица от запад” пресъздава вярно жизнения опит - поне моя. И най- добрите намерения се провалят. - И после се хвърлих с главата напред в онова, което всъщност ме безпокоеше. - Трябва да ми кажеш дали ще предадеш семейството си и Мрежата на савантите! Не издържам като не знам. Ръцете му стиснаха чашата и връхчетата на пръстите му побеляха. - Имай ми доверие. Айвс отбягваше прекия отговор. - Не мога да повярвам, че ще го направиш и затова се питам какво ще стане вдругиден. Аз няма да ги нараня. Не можеш да ме върнеш в онзи апартамент. - Смачках пакетче кафява захар, която се разсипа на масата. - Не можеш да причиняваш това на тях - или на мен. - Ако нямаш доверие на мен, тогава поне се довери на семейството ми, че ще направят всичко възможно. Разпръснах зрънцата захар с показалеца си. - И какво означава всичко възможно? - Да се грижат един за друг - и за нас. Айвс все още не разбираше. - Но това е слабостта им. Те не съзнават, че си довел змия в гнездото. Не искам да ги ухапя, но това ще се случи, и ти го знаеш. Казал си на Пророка, че ще изпълниш сделката, но не можеш да го направиш Няма да ти позволя да ги предадеш. Той изпи глътка кафе, овладявайки потреперването на коляното си в реакция на острите ми нападки. - Фей, ти всъщност не знаеш какво мога да направя аз - и семейството ми. Поех си дълбоко дъх, осъзнавайки, че само отлагам момента, в който ще го напусна. Ако наистина го обичах, а аз знаех, че го обичам, аз трябваше да направя избора вместо него. - Не, не знам. Но знам какво могат да направят тези хора, ако впият ноктите си във вас. Ти мислиш, че имаш предпазна мрежа - любящо семейство, домът ти в Съединените щати, но враговете ти са навсякъде. Ще ти вземат всичко. Влизаш в капан. - С отворени очи. - Отворени, затворени - няма значение. - Плъзнах се до края на пейката. - Виж, знам, че смяташ, че си измислил някакъв хитър изход от положението, но не си. Аз съм инструктирана да нараня семейството ти и после да се върна. Аз съм оръжието, което лошите използват срещу теб. Ти започна да решаваш съдбата ми, без да ме питаш. Не мисли, че не съм го забелязала. - Айвс изглеждаше малко засрамен, когато осъзна, че съм права, и това ми позволи да продължа речта си. - Опитвам се да пренебрегна очевидното. Прави каквито планове искаш, но аз не мога да остана с теб. Погледни ме - аз съм крадец, Айвс. Това дори ми харесва. - Видях, че изявлението ми го стъписа. Той си внушаваше, че аз по- скоро съм жертва, отколкото престъпник. - Но не задържаш нещата, които крадеш. Правиш го, защото си принудена. - Да, да, продължавай да си го повтаряш. Аз не съм добър човек. Харесва ми да крада, защото това е единственото, в което съм добра. Във всичко останало съм зле, включително взаимоотношенията с хората. - Почувствах, че нещо в мен се пропука. - Какъв смисъл има? Беше… чудесно да се запознаем, но по-добре да тръгвам. Излизах през вратата, когато Айвс ме настигна. - Пак ли бягаш? Мислех, че вече сме преминали този етап. - Тонът му беше раздразнен. Наскърбен. - Да, може би първата ми реакция е била правилната. - Продължих да вървя, отправяйки се по улица Уайтхол към площад „Трафалгар”. Айвс ме следваше. Минах през тълпите около фонтана, прекосих улицата пред Националната галерия и завих към Странд. Чувах стъпките на Айвс зад гърба си, но той не се опита да ме спре. - Госпожице, искате ли да видите менюто? - На пътя ми се изпречи сервитьор, на когото плащаха, за да привлича клиенти сред туристите. Прегърбих рамене. - Не, благодаря - отвърнах и продължих да вървя. Айвс ме последва. Стигнах до Странд и се опитах да се отърва от него, като се качих на автобус точно когато вратите се затваряха. Той провря рамене в пролуката и също се качи. - Трябва ли ти билет, мила? - попита шофьорът и почука с пръст по автомата. - Да, моля. - Нямах ни най-малка представа къде отива автобусът. - Коя е следващата спирка? Той ме изгледа учудено. - Крайбрежната улица. - Добре, устройва ме. - Бръкнах в джоба си да потърся монети. - Не е необходимо. Тя има карта. - Айвс показа картите за цялата градска мрежа, които си бяхме купили по-рано и които включваха пътуване с метрото и с автобусите. Шофьорът реши да не пита защо гледам гневно услужливия си спътник, поклати глава и потегли. Стоварих се на седалка близо до задната врата. Айвс седна зад мен. - Това е глупаво - измърморих под нос. - Да, така е. Радвам се, че го осъзна. - Той погали рамото ми, но аз станах и се преместих. Автобусът зави по крайбрежната улица и аз натиснах звънеца. Вратите се отвориха и аз изскочих навън. Айвс ме последва. Едва не изкрещях от безсилие и се втурнах в самоубийствен бяг по оживената улица, за да стигна до стената покрай Темза. Встрани от мен беше гранитната колона на „Иглата на Клеопатра”, а насреща - гара „Ватерло”. Тази отсечка от реката беше оживена и корабчета ресторанти пореха тъмните води. Остъклените каюти с вечерящи пътници преминаваха като крокодили с прозрачна кожа, напълнили търбусите си с плячка. Гуляйджиите не съзнаваха факта, че са погълнати цели. Отидох досами ръба и скочих на парапета. - Фей, какво правиш? - разтревожи се Айвс. Най-после беше загрял, че говоря сериозно. - Правя избор. Ако не отстъпиш, ще се хвърля. - Надникнах долу. Нямах намерение да се самоубивам, но и потапянето в калната вода нямаше да ми достави удоволствие. Целта ми беше да накарам Айвс да ме остави на мира. - Слез оттам! - Когато си тръгнеш Айвс изруга тихо, отмести очи от мен и вдигна ръце. - Добре, печелиш. Ще си тръгна. Дано животът ти е хубав. - Той се завъртя на пети, тръгна към метростанцията и изчезна от погледа ми. Внезапната ми победа ме стъписа. Това ли беше всичко? Толкова лесно ли се отказа Айвс? Разбира се, стана каквото исках, но той не се опита много настоятелно да ме убеди да остана с него. Почувствах се глупаво, застанала на парапета, скочих на земята, седнах на стъпалата на обелиска „Иглата на Клеопатра” и притиснах колене до гърдите си. Защо имах чувството, че победата ми, всъщност, е поражение? Петнайсета глава Над моста „Тауър” се разнесе гръмотевица. Появиха се буреносни облаци и заваля - не като леко женско подсмърчане, а силен поток от сълзи и ридания от небето, плач, без да те интересува как изглеждаш, с течащ нос и нещастно отворена уста. Чувството ми беше познато. Подгизнах за няколко минути. От качулката ми капеше вода върху ръкавите, мокреше раменете ми и се стичаше по тениската ми. Станах и краката ми в обувките изджвакаха. Увих ръце около себе си, потреперих и затворих очи. Мозъкът ми беше твърде премръзнал, за да измисли какъв да бъде следващият ми ход. Неочаквано ме сграбчиха две ръце и ме притиснаха до горещи, влажни гърди. - Как можа да си помислиш, че ще те оставя? - огорчено попита той. - Айвс. - Празнотата изведнъж се запълни и протестът се превърна в радостен вик. - Видях те, че седиш там. Ти наистина си помисли, че си тръгнах. Толкова ли ми нямаш доверие? - Той беше насъбрал много пара и сега най-после я изпускаше, давайки воля на гнева си. - И само как стоеше на парапета и заплашваше да се хвърлиш… Не мога да повярвам, че ми го каза! - Аз съм… - Не искам да слушам. Всеки път, щом отвориш уста, казваш някоя тъпотия, която ме ядосва, затова ще те накарам да млъкнеш по единствения начин, който знам. - Устните му се впиха в моите в гореща, принудителна целувка, подправена с гняв и отчаяние. Зад затворените ми очи избухнаха фойерверки, а в стомаха ми - искри. Усетих как мускулите на гърдите му се стегнаха, когато той ме премести под по-удобен ъгъл, и пръстите му се плъзнаха под мокрия плат на тениската ми, за да докоснат кръста ми. Реагирах на тази нова страна в него и пъхнах ръка под колана на джинсите му, за да докосна гърба му. Дланта ми се отпусна върху силните му мускули. Кожата му беше топла, съвършена. Айвс вдигна глава, за да си поеме дъх. - Да не си посмяла да кажеш още веднъж, че не принадлежим един на друг - предупреди ме той. - Имаме това - и много повече. Няма да ти позволя да го захвърлиш. Моля те, не ми позволявай, повтори като ехо съзнанието ми. Допрях ухо до гърдите му, търсейки утешителния ритъм на ударите на сърцето му. - Обещах, че ще се справя с проблема и ти трябва да ме оставиш да удържа на думата си. Поне веднъж в живота си се довери и разчитай на някого - пламенно прошепна той в косата ми. - Записал съм на флашка информацията, която иска Пророка. Ще отидем заедно на срещата вдругиден. Не забравяй, че дори да избягаш сега, и двамата пак трябва да сме там. Кимнах. - Никой няма да те нарани, ако се придържаш към плана ми. И това е обещание. - Но те ще вземат информацията и ще я използват, за да разбият мрежата ви от добри саванти. - Смяташ ли, че Мрежата на савантите няма защитни средства? Не сме новаци в играта, Фей. Отдавна се борим с тези хора. - Но Пророка се опитва да те направи като себе си. Той ще те накара да отключиш защитните механизми. Айвс повдигна рамене. - Ако един от нас премине на тъмната страна, това няма да разбие Мрежата. Тя е по-голяма и силна. - Но мен ме интересуваш ти. Той потрепери и потърка с длан кожата на гърба ми, опитвайки се да отвлече вниманието ми от факта, че ще отговори уклончиво. - Цялата си мокра. - Ти също. - Да си вървим у дома. Не помръднах. - Никой ли няма да пострада? Как ще го направиш? Айвс повдигна брадичката ми, за да ме погледне в очите, и избърса дъждовните капки от лицето ми. - Скай не ти ли каза, че твоята сродна душа е гений? Решавам проблеми, докато спя. Въздъхнах. Айвс нямаше да разкрие плана си пред мен - вероятно не можеше. Нямаше да ми каже как смята да съгласува предателството към семейството си с характера си, доколкото го познавах. Той криеше някакъв трик в ръкава си и аз трябваше да вярвам, че е достатъчно хитър, за да измъкне и двама ни от това заплетено положение. И все пак не можех да забравя думите на баща му - решението на Айвс да бъде с мен го е превърнало в заплаха. Дори гениите грешат, например злополучният избор на бръснар на Айнщайн. Но какво можех да направя? Сега вече бях закопчана с предпазния колан в колата му за пътуването. - Добре. Айвс учудено повдигна вежди. - Какво добре? - Да си вървим у дома. - Дръпнах се назад, за да кихна. Бързо. Замръзвам. Той се вгледа в потока коли по улицата и вдигна ръка. - Пак ли такси? - изпъшках, когато едно спря до тротоара. - Имаме карти за метрото. Айвс ми показа подгизналите карти. - Имахме карти. И ако си мислиш, че ще те кача на метрото с мокрите ти дрехи и всички пияници да те зяпат похотливо, пак ще се скараме. Опа. Скръстих ръце на гърдите си. - Прав си. Таксито е страхотна идея. Господи, треперех, но бурното спречкване на крайбрежната улица някак ме беше пречистило. Сгуших се на задната седалка в обятията на Айвс и сложих глава на гърдите му. Най-после започвах да вярвам, че той никога няма да ме пусне да си вървя, дори ако това означава и двамата да се лутаме в мрака. Сутринта Карла и Скай настояха да ме заведат да пазаруваме, за да си купя дрехи. Мокрите ми джинси се нуждаеха от изпиране и нито едната от двете нямаше панталони, които да са ми по мярка, тъй като бяха доста по-ниски от мен. Взех назаем от Скай долнище на анцуг, с което не изглеждах особено модна, защото завършваше много над глезените ми. По мое предложение се отправихме към новия мол близо до катедралата „Сейнт Пол”, без момчетата, за да се впуснем в сериозна пазарска терапия. Айвс ми беше дал сто лири за харчене. Каза, че може да му ги върна по-нататък, но само от честно спечелени пари. Той не беше забравил за признанието ми, че моят занаят ми доставя удоволствие, и очевидно беше решил да ме превъзпита. Докоснах портмонето, съдържащо новите банкноти в чантата на рамото ми, и се удивих, че имам толкова много пари и мога да ги похарча всичките за себе си. Гмурнахме се в търговския център и скоро открихме бутик, който всички харесахме. Огледах стойките с по-евтини джинси, надявайки се да намеря нещо, което да ми стане. Никога не бих си помислила да попитам, но щом видя, че предпочитам един чифт от тях, майката на Айвс настоя да видим и други размери на „гащите”, които бях избрала. Това накара Скай и мен да се изкикотим като малки деца, но Скай знаеше какъв е произходът ми, защото беше страдала в Съединените щати заради британския си английски. Продавачките намериха подходящия размер в склада и Скай взе блуза от стойката, за да ми прави компания в пробната. Намъкнах се в сивите джинси и излязох, за да се видя в голямото огледало в коридора. - Какво ще кажеш? Скай се любуваше на блузата си. - Беше импулсивно, но мисля да си я купя. Блузата и стоеше чудесно - ярко тюркоазена, която правеше очите и да блестят. - Вземи я. Тя огледа избора ми. - Страхотни са. Ти си слаба и тези джинси ще подчертават краката ти. Извих се и прочетох етикета. - Знаеш ли, никога не съм си купувала джинси. Скай започна да разкопчава блузата си. - Никога не си имала сиви джинси? Много са удобни. Вървят на всичко. И аз имам такива у дома. - Не, имах предвид, че никога не съм си купувала нищо от магазин. Това я накара да се закове на място. - Какво, никога? - Когато нямаш свои пари и можеш да замразиш продавачките, за да не забележат, че излизаш, какво друго можеш да направиш? - Влязох в кабинката и разкопчах джинсите, за да ги изхлузя. През пролуката в завесата зърнах втрещеното изражение на Скай в огледалото. - Не мога да ходя гола. - Но… - Скай поклати глава. - Да, знам, че не е честно към останалите купувачи. Крадците в магазините като мен са отрепки. Знам, че е егоистично, след като всички други плащат, но не се чувствам така. Твърде бързо се пристрастяваш към тръпката. - Сега вече наистина я шокирах. Може би не трябва да си прекалено искрен, когато се опитваш да си спечелиш приятел. - Надявам се, че никога повече няма да ти се наложи да крадеш. Съжалявам, Фей, но този начин на живот е скапан. - Да, но аз имам само него. - Искаш да кажеш, че имаше - усмихна се Скай. - Мисля, че вече не трябва да се тревожиш за пари. Навлякох взетото под наем долнище на анцуг и излязох с джинсите, преметнати на ръката ми. - Естествено, че ще се тревожа за пари. Нямам нищо и не възнамерявам да живея на гърба на семейство Бенедикт. Тя ме погледна с премрежени очи, докато се навеждаше да завърже маратонките си. - Тогава не знаеш, нали? - Очевидно не. - Прокарах пръсти през косата си, опитвайки се да и придам малко по-свестен вид. - Айвс е неприлично богат. - Искаш да кажеш семейство Бенедикт? Скай поклати глава. - Не. Само Айвс. - Как така? Тя върна блузата на закачалката. - Разбрала си, че той е умен, нали? - Да. Трудно е да не го забележиш. - Айвс изобрети приложение за сигурност за айфон. Свързано е с работата, която върши за Мрежата. Хората от „Апъл” го купиха. Приложението е ексцентрично и прави забавна защитата на информация. И сега Айвс е златната кокошка на колежа и стана неофициален консултант на „Апъл”. Искаше да подели парите с останалите от семейството, но всичките му казаха да изчезва. Затова парите са само негови. Той ги мрази. Аз го закачам, че харчи като куче, което се отърсва от водата, след като е скочило в езеро. - Тя потрепери престорено. - Бърр, отидоха още сто кинта! - Приятно е да имаш такъв проблем. Скай се усмихна. - Да. Предполагам, че е доволен, че сега има с кого да ги харчи. Приготви се да бъдеш засипана с долари. Надявам се, че няма да се чувстваш толкова виновна, че си купила джинси за негова сметка. Защипах джинсите на закачалката. - Ще му ги върна. Не съм… нали се сещаш… златотърсач или както там му викат. - Не сме си и помисляли, че си такава. В същия миг в пробната нахлу Карла, която носеше купчина дрехи, преметнати на ръката и. - Милички, имам нещо за вас. Не устоях! За моя изненада Скай пребледня и беззвучно оформи с устни: „О, не!” - Моят Айвс ще ти купи джинсите, но аз ще ви почерпя с по една хубава рокля. - Карла притисна ръце до гърдите си. - Нямам дъщери. Вие сте моите момичета. - Мм… благодаря - измънках, чувствайки се неудобно от ентусиазма и да ни притисне до майчинските си гърди. Тя ме погали по лицето. - След седем момчета вие ми правите тази услуга. Хайде, облечете ги! Съсредоточих вниманието си върху дрехите, които беше донесла Карла. О-хо. Скай и се усмихна мило. - Защо не почакаш навън, докато се преоблечем, за да те изненадаме с пълния ефект? Карла се поколеба. - И може би ще намериш нещо и за себе си? - добави Скай. Лицето на Карла засия. - Права си! Ще видя дали имат такава рокля в зелено. - Тя надигна завесата и изтърча навън, отново пренасяйки в магазина неустрашимата си енергия. - Мили Боже - изпъшка Скай. - Какво ли е избрала този път? - Тя пъхна ръка в дрехите и измъкна розова рокля с волани. - Как мислиш? За теб ли е, или за мен? Скай се изсмя истерично. - Кой… какво? - Почесах се по главата и се зачудих как Карла е успяла да намери нещо толкова ужасно. Приличаше на кръстоска между булчинска рокля и официален тоалет. За петгодишно момиченце. - Мислиш ли, че тя е вложила някаква ирония в това? Скай се намръщи. - В този бутик? Да. С ботуши от овча кожа може и да изглежда добре. Но не и на мен. На Кейт Мос може и да мине с този тоалет, но аз ще изглеждам сладка и осем годишна. Но нека ти кажа, че Карла не влага ирония в нищо. Тя иска всяко момиче да бъде облечено като принцеса от „Дисни”. Обикновено ходя да пазарувам с нея само когато дойде и майка ми, за да ме пази. Тя умее да разубеждава Карла да се откаже от най-лошия си избор на дрехи. Внимателно издърпах син вариант на същата рокля. - Е, и какво ще правим? Скай се скри зад завесата и започна да се преоблича в розовата рокля, досещайки се от изражението ми, че дори не бих си помислила да облека нещо с този цвят. - Може да обидим някого, който иска само да ни достави удоволствие, или да го преглътнем и да страдаме. Примирих се и съблякох тениската си. - Добра съм в това. Скай се изгуби в полата и започна да се кикоти. - Хрумна ми страхотна идея, Фей. Хайде да останем по тези рокли и да се покажем на момчетата. Да видим как ще реагират. Това ще ги постави натясно - ние, в рокли, избрани от майка им. Направо ще се побъркат, докато се мъчат да не обидят никого. - Сигурна ли си? - Да. Тъкмо бяхме вдигнали циповете на роклите си, когато Карла се върна, този път с празни ръце. - Боже мой, колко сте хубави! - ахна тя. Приличахме на отхвърлени кандидатки за прослушване за мюзикъла „Звукът на музиката”. - Ще трябва да ги купя. Направени са за вас! - Карла размаха кредитната си карта като вълшебна пръчица. - Колко жалко, че нямаше такава рокля в зелено за мен. Но пък тази мода е за млади момичета. Бих изглеждала глупаво. А ние не изглеждахме глупаво, така ли? - Карла, Фей току-що попита дали може да си отидем с роклите, защото анцугът ми и без това не и става. - Скай ме сръга с лакът, когато отворих уста да възразя. - Разбира се! Само ми дайте етикетите и новите гащи и аз ще платя всичко. Но преди да се приберем, ще трябва да ви купим обувки за роклите. Карла излезе, преди да успея да и връча парите, които ми беше дал Айвс. Скай започна да сгъва старите си дрехи. - Слава Богу, че всичките ми приятели живеят в западен Лондон. - Тази шегичка не е ли малко скъпа? - попитах и оправих сърцевидното деколте на роклята си. Скай се усмихна. - Не. И без това нямаше да се измъкнем оттук без някоя съмнителна рокля, а така ще се позабавляваме. Пък и - тя присви очи и се вгледа в мен - видът на принцеса от „Дисни” всъщност ти отива. Замерих я с анцуга. Когато наближихме апартамента, Скай ме дръпна назад и затвори очи. - Подготвям почвата - обясни тя. - Искам Зед и Айвс да бъдат сами. Карла влетя в кухнята, раздавайки целувки на големите Бенедикт, събрали се там, и ги засипа с приключенията ни по време на пазаруването. Телепатичното съобщение на Скай беше изпратило Зед и Айвс в дневната. Виждах ги в отражението от прозореца срещу вратата. Двамата седяха на дивана и се чудеха какво искаме. Скай ми се ухили и ме хвана за китката. - Бъди сериозна. Така ще бъде по- трудно за тях - прошепна тя. И после влязохме в стаята. - Здравей, скъпи. Прекарахме си страхотно. Ходихме да пазаруваме с майка ти. - Скай пусна ръката ми и леко целуна челюстта на Зед, а после разпери ръце и се завъртя. - Какво ще кажеш? Аз се усмихнах срамежливо на Айвс. - Майка ти настоя да ни ги купи. Това е първата ми рокля. „Браво - чух гласа на Скай дълбоко в съзнанието си. Не беше нахлуване, а желан гост. - Продължавай в същия дух.” Намръщих се и погледнах лъскавия плат. - Не бях сигурна, но реших, че не ми стои лошо. С подходящи обувки - показах новите си сини пантофки. - Исках да изглеждам хубава. Айвс отвори широко уста. Чак ми стана жал за него. - Мм… Фей, не знам какво да кажа. Престорих се, че сияйният ми вид се помрачи. - Нима… мислиш, че изглеждам ужасно? - Гласът ми се извиси в убедително скръбно писукане. Той сложи ръце на раменете ми. - Не. Изглеждаш чудесно. Ти винаги изглеждаш чудесно, каквото и да облечеш. Зед се засмя. - Опа. Не трябваше да го казваш. - Имаш предвид, че с тази рокля не изглеждам различно от обикновено? - попитах и се намръщих озадачено. - Да, тоест не. Роклята ти стои прекрасно. Айвс погледна брат си, който разбиваше опитите му да бъде учтив. Бързо надникнах в мисловната схема на Айвс и видях лудешки водовъртеж от мисли, докато той се мъчеше да каже правилното нещо. Айвс мислеше, че роклята е абсолютно грозна. Скай отново насочи вниманието към себе си. - Е, Зед, тоалетът не е чли убийствен? - Определено е убийствен, миличка - престорено сериозно отговори той. - Хубаво, защото си купих още пет такива. Зед я грабна и я завъртя във въздуха. - Ти си ужасна, вбесяваща фея. Ако наистина имаш още от тези модни катастрофи в торбите си, на Коледа ще те закача на върха на елхата. Тя сбърчи нос. Краката и още висяха над пода. - Не се ли заблуди? Той целуна сбърчения и нос. - Нито за секунда. Познавам майка си. Познавам и теб. Фей, на теб ти повярвах. Айвс изглеждаше объркан. - Какво става тук? - Момичетата те занасят, братко. Свиквай с това. - Искате да кажете, че това е шега? - Айвс въздъхна облекчено. - Слава Богу. - Той наведе глава към мен. - Трябва да те сложат на капака на кутия бисквити с чадърче. Направих реверанс. - Благодаря, любезни господине. Хавиер избра точно този момент, за да влезе в стаята. Видя, че Скай и аз сме в обятията на братята му и посърна за миг, но после се усмихна, възвръщайки обичайното си добро настроение. - И двете изглеждате адски грозни - отбеляза той и отстъпи назад. - Извинявайте за намесата. Скай се отблъсна от Зед. - Хавиер, не излизай заради нас. Само се закачаме. - Хубаво. Продължавайте да се „закачате”. - Той затвори вратата и се върна в кухнята. - По дяволите - измърмори тя. Зед погали ръката и. - Няма му нищо. Айвс, как върви локаторът за саванти? Остават ни още петима братя, на които да намерим сродните души. - Работя по него. - Айвс ме пусна. - Почти съм написал програмата. Кажи ми, че имаш нещо друго, което да облечеш. Кимнах. - Да. Връщам се веднага. - Размина се на косъм, братко - чух Зед да прошепва на Айвс, докато излизах. Шестнайсета глава Час по-късно на вратата на моята взета назаем спалня се почука дискретно и на прага застана господин Бенедикт. След декадентско дълго къпане с гореща вода аз лакирах ноктите на краката си с помощта на Скай. Тя настоя да лакираме всеки един с различен цвят за по-забавно. Бяхме обградени от покупките си, които се бяха изсипали от торбите и разпилели като подаръци на парти за прощъпалник. - Преча ли ви? - учтиво попита той. Усетих, че това поведение не му е присъщо, след като е отгледал момчета. - Съвсем не. Почти изсъхнаха. - Почувствах се малко странно да ме хванат с вдигнати крака с нокти, лакирани във всички цветове на дъгата. И на господин Бенедикт очевидно му стана неудобно, че прекъсва момичешки занимания. Той отстъпи назад. - Ела в кухнята, когато си готова. - Звучи сериозно. - Скай прибра шишенцата лак в чантичката с гримовете си. - По-добре да дойда с теб за морална подкрепа. Успокоих се, че тя ще бъде до мен и отидох в кухнята. Айвс, господин Бенедикт и Виктор се бяха събрали около лаптопа. - Хей, Фей, добре ли си? - попита Айвс. И той си беше взел душ, съдейки по още влажната му, щръкнала коса. - Хмм - отвърнах, без да искам да се ангажирам с отговор, докато не разбера за какво става дума. Виктор вдигна глава, видя разноцветните ми нокти и се усмихна. - Виждам, че Скай вече ти влияе, а? Размърдах пръсти. - Ами… да. - Не изглеждай толкова уплашена, миличка. - Господин Бенедикт се усмихна сърдечно и ми направи знак да се приближа. Непринудената му употреба на гальовната дума ме трогна. Той знаеше, че съм превърнала сина му в рисков фактор за семейното щастие, но пак ме приемаше радушно. - Всичките сте толкова сериозни. Какво очаквате да си помисли Фей? - Скай ме заобиколи, за да погледне екрана на компютъра. - Аха, разбирам. - Какво има? - Опитах се да заема небрежна поза, облягайки се на плота, но очаквах всеки момент да бъда изстреляна оттам. Бяха ли открили кой е баща ми? Може би затова се държаха толкова сдържано. Айвс дори не ме беше погледнал в очите. - Мисля, че те намерихме в Националните архиви - обясни Виктор. - Виж. О, Боже, оказах се права. Положих усилия и изминах краткото разстояние до екрана, който показваше копие на пълното ми свидетелство за раждане. Името на майка ми беше изписано ясно, както и датата и мястото на раждането ми - втори юли в болница в Нюкасъл. В мястото за баща пишеше: „Неизвестен”. Айвс ме прегърна. - Съжалявам. Искаше ми се да бяхме открили повече за теб. Връхлетя ме облекчение като вихър в есенна гора, отвявайки страховете ми. Те се притесняваха, че ще се разстроя, защото нямам баща, а всъщност беше точно обратното. Тайната ми беше запазена. - Това не е важно. Всичко е наред. Виктор ме погледна проницателно. Мисля, че той разбра, че крия нещо. - Не бих казал, че не е важно. Оттук би трябвало да можеш да проследиш родословното дърво на майка си. Сега знаем датата ти на раждане. Може би имаш баби и дядовци, лели и чичовци. Кой знае? - Той натисна клавиша „Принтирай”. - Да, вярно - отвърнах, макар че в момента нямах желание да се занимавам с това. Впусках се в частно празненство, че официално нямам баща. - Хубавото е, че така по-лесно ще те измъкнем от страната, тъй като нямаш роднини, които да възразят. Ще говоря с познатите ми в Министерството на вътрешните работи, ще поискам да ми върнат някои услуги и ще видя дали ще мога да ти извадя паспорт въз основа на свидетелството ти за раждане. Скоро ще бъдеш пълнолетна, затова не би трябвало да се тревожат много. Ще ми трябва снимка. - Разбира се. Мисля, че на Ливърпул Стрийт има фотостудио, където правят такива снимки. - Опитах се да говоря с делови тон, загърбвайки въпроса с обърканото ми родословие. - По-добре я заведи веднага - каза Виктор на Айвс и попълни формуляра на екрана на компютъра. - Когато уредим нещата тук, няма да искаме да стоим дълго в Лондон. Би било хубаво да ме попитат дали искам да замина с тях. Това ми напомни за нещо. Спрях на вратата. - Между другото, лошите знаят данните от паспорта на Айвс. Видях копие на страницата със снимката. Така го разпознах първия ден. Не знам как са се сдобили с нея. Никой не каза. - Така ли? - Думите ми привлякоха интереса на Виктор. - Сигурно някой от тях работи в системата. Дали това означава, че знаят колко сме сега? Надявахме се, че не съзнават, че сме повикали подкрепления. - Може да идва от Съединените щати. Имам предвид копието на паспорта. - Допрях пръсти до челото си, защото зад лявото ми око се появи болка. - Видях един човек от Ню Йорк, който знаеше за вас. - Помъчих се да заблудя мозъка си, че не нарушавам никакви правила, и че казвам само какво съм видяла, а не какво съм чула. - Имаше и други - Москва, Пекин, Сидни. - Главата ме заболя от отмъщението на Пророка, но трябваше да кажа нещо на семейство Бенедикт колкото мога повече. Нямаше да понеса, ако бъдеха неподготвени. Те трябваше да се тревожат не само за Пророка. - Мисля, че се бяха събрали на някаква среща на върха. - Фей, млъкни. - Айвс извади хартиена кърпа и избърса лицето ми. - От носа ти потече кръв. Виктор ме погледна загрижено. - Признателен съм ти за това, което ни разказваш, Фей, но ние вече знам, че в момента в Лондон има група саванти престъпници. Затова сме тук. - Разбирам. - Това променяше нещата. Изведнъж си представих как падам между водно такси и защитната стена на Темза, повлечена в устрема на две неумолими сили. Савантите знаеха за съществуването на другата групировка. Аз бях единствената глупачка, която не съзнаваше това и беше притисната по средата. Айвс ме заведе да седна на стол, за да облегна глава на масата. - Не и казвай нищо повече, Виктор. Това не е в полза на никого от нас. Не бях сигурна дали е така. Неведението щеше да ме доведе до грешки, като например да си причиня мигрена и кървене от носа, за да им кажа нещо, което те вече знаят. Виктор стисна рамото ми, докато минаваше покрай мен. - Мисля, че днес може да пропуснем снимката. Трябва да си починеш. Кървенето беше спряло веднага след като бях престанала да издавам тайните на Пророка. - Всичко е наред. Тя ще бъде добре след малко. - Съгласен съм с Виктор. - Господин Бенедикт заговори, сякаш налагаше закона, добър съдия, който председателства над семейството. - Открихме те съвсем скоро, Фей, и от онова, което научих от Хавиер, трябва да се грижим за теб. Препоръчвам ти до края на деня да лежиш на дивана и да гледаш филми. Сигурен съм, че Айвс с удоволствие ще изпълнява всичките ти желания. Съдейки по думите му, аз подозирах, че те искат да ме предпазят от неприятности. Не можеше да не са забелязали, че всеки път, когато ме оставят, се опитвам да избягам. Надигнах се. Главата ми се въртеше, но реших да се подчиня. - Звучи чудесно. Мисля, че не съм си почивала нито един ден. - Успокой се. Ще се видим по- късно. - Господин Бенедикт спря, за да целуне за довиждане Скай - непринуден, бащински жест - и после се поколеба дали да направи същото и за мен. - Ще изпратя Зед, когато Хавиер поеме работата от него. Облегнах се на Айвс. - Къде отиват всички? Той повдигна рамене. - Мисля, че е най-добре да не питаме. Айвс беше прав. Семейство Бенедикт се бяха разделили на екипи и всеки имаше определена задача, едната от които беше да ме „узаконят”. Не исках да гадая какво ще правят другите. - Е, какво ще гледаме? Айвс ме взе на ръце, без да обръща внимание на писъците ми и на смеха на Скай, и ме сложи на канапето в дневната. - Само да не е „Магьосникът от Оз”, моля те. Няма да издържа на травмата да споря за правата на вещици със зелена кожа. Едва не се усмихнах, но все още бях твърде чувствителна за снощи, за да се отдалеча на необходимото разстояние и да видя, че държането ми беше смешно. Бях толкова напрегната емоционално, че ми беше неудобно да си спомням. Скай влезе и пусна дивиди на коленете ми. - „Десет неща, които мразя у теб” - класика. Айвс? Той извади диска и приклекна до видеото, за да го пусне. - Да? - Няма да ни разваляш удоволствието, като прекрояваш наново филма с остроумните си забележки за историята на кинематографията… - Никога не бих го направил, Скай. - Ами. И няма да ни казваш, че сюжетът прилича на „Укротяване на опърничавата” във всеки аспект - сценарият, героите и така нататък, и като капак на всичко да ни засипваш с рецензии на всички други филми по пиеси на Шекспир. - Значи не искаш да чуеш анализа ми на „Хамлет” и „Цар Лъв”. Скай скръсти ръце на гърдите си. - Не. Айвс въздъхна разочаровано. - Слушам, шефе. - Но ще ни направиш пуканки в микровълновата фурна. Той се изправи и отдаде чест, а после се наведе над мен и прошепна: - Тя е дребна, но опасна. Реших, че трябва да го знаеш, ако ще ставате приятелки. - Ние вече сме приятелки - заяви Скай. - И си се изпречил пред екрана. - Слушам, мадам. - Айвс изтърча в кухнята. - Ти се вместваш добре сред тях - отбелязах, вдигнах крака на канапето и ги завих с одеяло. Скай изсумтя. - Отначало не беше така. Караха ме да се подчинявам. Не и повярвах. - И все пак се държиш като член на семейството. Айвс те има за сестра. Сините и очи придобиха сериозно изражение. - Те наистина са моето семейство, Фей. А сега и ти си част от него. Ще ти отнеме известно време, но ще се приспособиш. - Хмм. Тя ощипа одеялото над пръстите на краката ми. - Ако съм научила нещо, това е, че биологичното семейство понякога може да е ад. Само онова, което сам си създадеш, ти дава дом и хора, които да обичаш - Точно преди да кажа нещо по въпроса, Скай отметна глава назад, засмя се на себе си и разпери ръце. - Чуй ме само! Толкова млада и толкова мъдра! Ще млъкна. Пусни филма и се приготви да се забавляваш. След това денят премина бързо. Хареса ми, че Айвс и Скай ме глезят и ми угаждат, докато другите членове на семейството влизаха и излизаха. Видяхме Зед за малко в късния следобед. Той игра карти с Айвс, а Скай и аз гледахме сълзлива класика. Момчетата се караха през по-голямата част от играта. Айвс обвиняваше Зед, че лъже, като използва усещането си за бъдещето, а Зед твърдеше, че това е справедливо, когато брат му има „проклет” компютър в главата си. Не стана ясно кой победи накрая. Мисля, че никой, защото двамата се сборичкаха на пода и картите се разхвърчаха навсякъде из стаята. Притесних се, че ще се наранят, но Скай се засмя и им каза да не вдигат шум. Айвс дойде при мен след схватката, разгорещен и разрошен. - Удари ли се? - попитах. Той се намести между мен и облегалката за ръце на канапето, така че аз почти седнах върху него. - Не, но Зед пострада. Разбих го. Зед го замери с възглавница. Айвс я спря със страхотен телекинетичен ход. Възглавницата падна от въздуха като прострелян гълъб. - Престанете, момчета. Играйте честно - престорено ги сгълча Скай. - Фей, изглеждаш мъничко разстроена. - Така ли се държат семействата? - попитах. - Много от тях - потвърди тя. - Съжалявам. - Не, не, харесва ми. - Харесва ти, че големият ми брат ме спуква от бой? - Зед докуцука до фотьойла. - Той е хулиган. Протестът беше силно подозрителен, идвайки от момче, което имаше такъв вид, сякаш можеше да вдигне миникупър с две ръце, без да се изпоти. Айвс направи дъжд от искри над главата на Зед, който ги прогони като рояк досадни комари. - Престани, Мозъчко, или ще кажа на Фей за другите ти съпруги. - Какво? - засмях се. Айвс изпъшка. Зед се ухили. Знаеше, че е намерил отличен начин да постави в неудобно положение брат си. - О, да. Айвс се е женил най- малко три пъти, и все за сладки момиченца. - В детската градина - изръмжа Айвс. - Да. Той беше неустоим. Бяха си го поделили - Мери-Джо играеше негова булка в понеделник, Черил - в сряда, а Моника - в петък. - Ще изгориш за това - измърмори Айвс. - А какво ставаше във вторник и четвъртък? - Мама го държеше у дома. Все пак нашият жребец трябваше да си почива. Скай седна на облегалката за ръце на креслото на Зед. - О, тази история ми харесва. Ами ти? Зед се усмихна самодоволно. - На мен не ми позволяваха да играя, защото бях твърде злобен и груб. Айвс винаги е бил джентълменът в семейството - идеален младоженец за деца под шест години. Мама вероятно има снимки някъде, които пази за истинския голям ден в живота му. Смятай се за предупредена, Фей. Усмихнах му се неспокойно. Нямах нищо против да се шегува, но Зед говореше така, сякаш женитбата ни беше предрешен въпрос, а не нещо, с което трябваше да се съглася. - Айвс не трябва да се тревожи. Не мога да взема двуженец, нали? - О, той е свободен човек. - Зед не забеляза неловкостта между Айвс и мен, породена от забележката му. - Разводите бяха жестоки - сълзи, счупени играчки. Това представлява Айвс. Мисля, че сега са приятели. Мери-Джо не ти ли беше партньорка по биология тази година? - Да, и отива да учи в Принстън. С гаджето си. - Айвс стана, давайки знак за смяна на темата. - Искаш ли да хапнеш нещо, Фей? - Да, моля. - Ще направя спагети за всички. Как ви звучи? - Страхотно. Аз ще бъда помощничка на готвача. Той хвана ръката ми и ме заведе в кухнята. - Може да ми помагаш, като седнеш на стола и ми правиш компания. Искам да ми обещаеш да не слушаш тъпите истории на брат ми. - Айвс смръщи чело и се поправи: - На братята ми. - Не съм сигурна, че мога да обещая такова нещо. - Не е честно. - Той извади тежка тенджера от бюфета и я сложи на печката. Имаше нещо невероятно секси в това да гледам как готви Айвс и леко намръщеното му чело от съсредоточаване, докато планираше атаката си върху вкусовите ни рецептори. Той не само сложи много спагети в тенджерата, както бих направила аз, но и приготви червен сос от нищо, като режеше и кълцаше, разтрошаваше и разбъркваше с такова внимание, каквото предполагам, че отдаваше на научните си експерименти. Готвеше така, сякаш съставяше нова формула, пробваше вкуса и ме питаше какво мисля за подправките и всичко това с експертно око, за да получи идеалният баланс. Позволи ми да настържа пармезана, но това бе единственото, което ми даде да направя в кухнята. А когато сервира, той не само сипа с черпак спагетите, но и ги поднесе с настъргано на ивички сирене и листенца босилек най-отгоре. - Вечерята е готова - престорено официално извести Айвс, преметнал кърпа на ръката си като сервитьор. Зед и Скай дойдоха при нас до плота. - Еха, обожавам как готви Айвс - въодушевено възкликна Скай. Трябваше да се съглася. Това беше най-вкусно приготвеното домашно ястие, което бях яла. - Предателка. - Зед наля на всички леденостудена вода. - Можеш ли да готвиш като него? - попитах. - Да. - Не - едновременно възразиха Айвс и Скай. - Истинските мъже не готвят, а пекат на скара - ухили се Зед. Знаеше, че доводът му е необорим. - Брат ми е толкова метросексуален. Всичките тези умения на градско момче. Тревожа се за него. - Тревожи се за себе си - присмя му се Скай. - Домакинството ни е точно петдесет на петдесет в готвенето и отказвам да се прехранвам с прегоряла пица. Когато се върнем у дома, ще те запиша на курс по готварство. Никакви целувки, докато не ми сготвиш прилично ядене. Айвс се ухили. - Отмъщението е мое. Зед изглеждаше притеснен за миг, но после се усмихна. - Няма да продължи дълго. - Той придърпа Скай и я целуна по устните. - Ето. Казах ти. - Правилото „Никакви целувки” започва, когато се приберем у дома и ти намеря курс - самодоволно каза Скай. - Чети дребния шрифт. Зед скръсти ръце на гърдите си и бутна настрана празната си чиния. - Няма да стане. - Ще видим. - Погледът на Скай обещаваше възмездие и двамата се гледаха в очите няколко секунди, през които между тях сякаш преминаваха искри. - Предизвикателството е прието, милейди. - Зед и се поклони с театрален замах. Докато ги гледах, аз имах чувството, че Скай може би няма толкова силна воля, колкото си мислех. От друга страна, обаче, тя вероятно нямаше нищо против да загуби. *** Виктор се прибра късно, много след като повечето членове на семейството си бяха легнали. Чух гласът му да отеква в кухнята, докато бях в банята, и се зачудих дали е постигнал някакъв напредък с набавянето на паспорта ми, или е разбрал какво смята да направи Айвс. Съдейки по гласа му, той сигурно беше открил нещо, от което да се оплаква, защото тонът му беше ядосан. Обикновено бих избягала в противоположната посока, когато чуя повишен тон, но другият участник в спора беше Айвс. Угасих лампата и зачаках вентилаторът да престане да бръмчи. Щом настъпи тишина, аз се промъкнах в коридора, за да подслушвам. Не изпитах угризения, че го правя, защото ако Айвс се нуждаеше от подкрепа, исках да бъда там. Ако ли не, беше най- добре той да не знае, че шпионирам брат му. Налагаше се да рискувам, тъй като досега неведението не ми беше послужило добре. Нямах пълно доверие на Виктор. Той беше свързан с правораздаването и сигурно ме презираше, въпреки че засега успяваше да го прикрива. Виктор стоеше с гръб към вратата и размахваше купчина документи към малкия си брат. - Виж, Айвс, аз ръководя операцията. Твоята работа е да изучаваш айсберги или каквото и да е там. Не мога да кажа на Скотланд Ярд, че собственото ми семейство действа зад гърба ми. Работил съм усилено, за да изградя връзките си, и с тяхната помощ сме на път да разбием тази групировка на саванти. - Да, знам, но това се промени, откакто срещнах Фей. - Айвс сигурно беше ядосан, защото накара свещта на масата да се разтопи супер бързо, с пламъци, високи трийсетина сантиметра, сякаш трябваше да направи нещо с разгорещените си чувства. Започвах да разбирам, че той има избор с дарбата си - или да овладее чувствата си, или да намери проводник и да ги изгори. Не го ли стореше, предполагам, че някой щеше да пострада. Виктор отчаяно крачеше напред- назад. - Тя е само една малка част от всичко това. Разбирам, че искаш да я спасиш - тя трябва да е приоритет за теб, но залогът е по-голям и ти го знаеш. Трябва да проведем операцията като по учебник. Не мога да позволя на един аматьор да прави каквото си иска. Така може да убият някого от нас. - Не излагам никого на опасност. - Глупости. Излагаш себе си на опасност и аз няма да го позволя. Може да мълчиш пред другите, но аз трябва да знам какъв е планът ти. Татко те предупреди - ти може да объркаш всичко и да съсипеш месеци работа на правораздавателните агенции по света. Не мога да проведа операцията, ако се препъваме един в друг. Кажи ми, по дяволите! Знаех, че трябва да се прибера в стаята си, защото може да чуя нещо, което няма да искам да бъда принудена да кажа на Пророка, но любопитството ме държеше прикована на място. Свещта вече представляваше локва от горещ восък. Айвс направи огнено кълбо върху дланта си. - Не мога. - Господи, не разбираш ли? Тук не става дума за твоята сродна душа, а за теб и арогантната ти самонадеяност, че ти, едно седемнайсетгодишно хлапе, можеш да надхитриш всички други. Приеми истината, братко, не можеш. Айвс упорито се втренчи в празното пространство. - Слушаш ли ме изобщо, или трябва да ти напомня какво се случи на Зед и Скай през есента? Ти ни каза, че охранителният периметър около дома ни не може да бъде нарушен и че си свършил ненадмината работа, но двама от главорезите на Кели пак успяха да преминат и да ги снимат. - Мислех, че няма да ми го припомниш. - Огненото кълбо на дланта на Айвс угасна. - И направих подобрения оттогава. Сега никой не може да проникне. - Чуй се само. Пак го правиш. Умен си, няма съмнение в това, но забравяш, че има и други умни хора. Те могат да те надхитрят. Айвс скръсти ръце на гърдите си. - Домът ни е в безопасност. Фей няма да пострада, докато е с мен. - Взимаш нейната страна вместо страната на семейството си? - Не става дума за различни страни. Сега Фей е част от семейството ни. Виктор удари с документите по плота, раздразнен от Айвс и от себе си. - Може би. Добре, знам го, но тя ни разделя. Айвс го погледна гневно, скочи и зае бойна поза. - Това не е вярно и не искам да чувам нито дума, че обвиняваш нея за ситуацията. Моят избор е отговорността - единствено моята. Мога да постигна добър резултат, ако ти си свършиш работата и ме оставиш аз да си свърша моята. - Искаш да ти се доверя, че мозъкът ти разсъждава като на онези, израснали на улиците, колкото е и интелигентен? - Предполагам. - Айвс, направо ме убиваш. Гледам те и се опитвам да се убедя, че знаеш какво правиш, но част от мен си мисли, че си глупав, когато в картинката се появи момиче. - Виктор въздъхна отчаяно. - Не искам да споря с теб. Искам да ти помогна. От всичките ми братя най-малко теб искам да въвлека в тази работа. - Защо? - Ти си твърде добър. Не виждаш лошото в хората, даваш им прекалено много доверие. Айвс поклати глава, без да отстъпва нито сантиметър. - Надявам се, че не говориш за Фей, защото ако е така, бързо ще разбереш колко лош мога да бъда. Виктор сигурно познаваше упорития му поглед и престана да блъска по заключената врата. - Тези са нейни. - Виктор рязко смени темата и сложи документите на плота. - Знаеш, че тя не ти казва всичко, нали? Айвс повдигна рамене и прелисти документите. - Мога да я накарам да ни разкаже всичко, като използвам дарбата си. - Не. - Отговорът на Айвс беше кратък и окончателен. - Не? Дори няма да си помислиш? - Твърде много хора са я обърквали през годините, Виктор. Ако и ние разбием доверието и заради личните си цели, никога няма да си я върнем. Тя ни каза каквото можеше. Видя я днес. Фей си причини главоболие и кръвотечение от носа, опитвайки се да ни предупреди срещу какво сме изправени. Виктор съблече сакото си и разхлаби вратовръзката си. - Не се съмнявам в добрите и намерения, но шестото ми чувство ми казва, че тя крие още неща, които може да каже, ако иска. Неща, които я безпокоят толкова силно, че отказва да мисли за тях. - Е, и? Тогава са лични и не са наша работа. - Мислиш ли? Високото ниво на тревожност сигурно ме издаде, защото погледът на Айвс се насочи към тъмния коридор. А, да, уникалната сигнатура. Бях забравила, че той е енергийна хрътка. - Още ли не спиш? - хладно попита Айвс. Сега имаше да се ядосва за още нещо - че съм подслушвала. Без желание излязох на светлината. Нямаше смисъл да крия факта, че съм слушала. - Не можех да заспя. Спорът ви беше твърде интересен. Аз бях темата, нали? - Да, ти. - Виктор седна, вероятно за да изглежда по-малко заплашителен, защото се беше изправил застрашително над мен, но аз видях погледа „Казах ти”, с който той стрелна Айвс, подчертавайки ненадеждността ми. - Съжалявам, че си чула, но трябваше да кажа мнението си. - Няма проблем. Няколко пъти казах на Айвс, че не трябва да излага на риск никого от вас заради мен. Аз не си заслужавам. - Не съм казал, че си по-малко важна от всеки от нас, Феникс - поправи ме Виктор, - а само, че трябва да помислим повече какво да направим с теб. Не бях сигурна дали има разлика. Всичко беше въпрос на приоритети, а аз не бях номер едно за него. - Естествено, че разбирам. Наистина. Сега Айвс изглеждаше ядосан и на двама ни - на мен, че толкова много подценявам стойността си, и на Виктор, защото е толкова настоятелен за достойнствата на операцията си. - Добре, Виктор, няма да ти досаждаме утре. Ти направи каквото трябваше, а ние ще отидем да разгледаме забележителностите на града. - Айвс бутна документите към мен. - Подпиши се тук, Фей. - Той видя недоверчивото ми изражение и въздъхна. - Това е само формуляр за паспорт, нищо повече. Утре беше срещата ни с Пророка. Нямаше ли Айвс да каже за това на брат си? - Но, Айвс… - Не сега, Фей. В момента съм ядосан и не искам отново да се караме. Подпиши проклетите документи. Не протестирах срещу документите и той го знаеше. Прехапах устни и се подписах. Беше странно - за пръв път подписвах нещо. Подписът ми изглеждаше разкривен и детински. Искаше ми се да се бях сетила да се поупражнявам. - Виж, Фей, не искам да мислиш, че не ми пука какво ще стане с теб. - Виктор прибра документите в кожената си чанта. - Но в момента трябва да балансирам много неща. Ако можеш да убедиш брат ми да ми се довери, ще бъде много по-лесно. Кимнах, макар да знаех, че няма да стигна доникъде с Айвс. - Разбира се, ще се опитам… Лека нощ. - Приятни сънища - отвърна Виктор. Едва ли щяха да бъдат приятни. Очаквах неспокойна нощ на мятане и въртене. Страхувах се от плановете на Айвс за утре. Както каза брат му, той беше свръхинтелигентен, но притежаваше ли и хитростта на хората, израснали на улиците? Двете не бяха едно и също и Айвс можеше да бъде подведен, като се мислеше за по-умен от останалите. Трябваше да измисля свой план, докато Айвс и Виктор бяха заети с техните. Седемнайсета глава Срещата ни на Лондонското око дойде твърде бързо. Въпреки напрежението, изминалите четирийсет и осем часа бяха оазис сред пустинята на живота ми и аз нямах желание да се връщам при Пророка, но имах ли избор? На закуска почувствах как заповедта да отида на срещата сръгва съзнанието ми като остен за добитък. Всеки път, когато се опитах да мисля за алтернативи, мозъкът ми правеше късо съединение и се озовавах на вратата, готова да тръгна. Само Айвс разбираше причината за странното ми поведение. Останалите от семейство Бенедикт бяха твърде учтиви, за да го коментират, но сигурно са ме помислили за най- грубия гост, когото са канили - и за жестока към Айвс. - Успокой се, Фей - прошепна той и ми позволи да отпусна глава на гърдите му, след като осуети поредната ми атака към вратата. - Всичко ще бъде наред. Не му вярвах. През нощта бях стигнала до извода, че единственият план, който има шанс за успех, е да попреча на Айвс да предаде информацията. Не можех да нападна Дракон, Еднорог или, пази Боже, Пророка, но Айвс не можеше да очаква да се обърна срещу него. Щях да открадна информацията от него веднага щом ми се предоставеше възможност и щях да се погрижа никой да не забележи. И ето ни, както знаех, че ще бъдем, в десет и петнайсет във ветровитото утро, на опашката пред Лондонското око. Бели вълнички пореха реката там, където вятърът вееше срещу течението, и гларусите се бореха да задържат позицията си, докато се носеха над главите ни. Трябваше да изчакам, докато се срещнем с Пророка, за да направя опита си. Не исках Айвс да прекрати срещата, ако твърде скоро осъзнаеше какво съм направила. Нямахме представа точно как Пророка ще избере да осъществи срещата, затова следвахме логиката и се наредихме да си купим билети за огромното виенско колело, от което се откриваха гледки към Уестминстър, Биг Бен и Парламента. Тъкмо наближихме касата, когато до нас се появиха Дракон и Еднорог. - Радваме се, че дойдохте - озъби се в усмивка Дракон. - Запазили сме частна кабинка за нашия купон. Те ни издърпаха от опашката и ни заведоха на ВИП входа. Отскубнах се от Еднорог. „Не му позволявай да те докосне - предупредих Айвс. - Той краде живот.” „Всичко е наред, миличка. Издигнал съм щитовете си.” „Погрижи се да работят на пълни обороти, перко.” Дракон и Еднорог ни прекараха през охраната и ние видяхме, че Пророка вече е в прозрачната кабинка. Вратите се затвориха зад нас и кабинката продължи бавното си издигане нагоре. - Отлично. Доволен съм, че дойдохте навреме. Но Фей се е погрижила за това, нали, скъпа моя? - Омразният глас на Пророка полази по мен като армия мравки, които покриват и изяждат плячката за минути. Измънках нещо и се притиснах до Айвс. Прокарах ръка по джоба на джинсите му, надявайки се, че той ще изтълкува това като жест на обич, а не проучване. Пълното завъртане на Лондонското око продължаваше трийсет минути, през които не можехме да избягаме никъде, нито да разчитаме на помощ. Сега разбрах защо Пророка е избрал такова публично място за срещата. Той искаше да бъде сигурен, че сме извън обсега на останалите от семейство Бенедикт и това беше хитър начин да отреже всички подстъпи, докато сме изолирани като риби в аквариум. И все пак, аз имах шанс. Вероятно щях да успея да ги замразя всичките, ако внимавах, но къде държеше флашката Айвс? Пророка ни направи знак да се приближим. Дракон и Еднорог вървяха от двете ни страни, когато тръгнахме. - Не се запознахме, както подобава, нали, господин Бенедикт? - Пророка потупа с пръст мястото на гърдите си, което Айвс беше запалил. Върху новото му бяло сако нямаше петънце, но споменът явно се беше запечатал в паметта му. Айвс успокоително докосна с пръсти рамото ми. - Не, не съм имал това удоволствие. - Знам много неща за вас. Вие сте истинско дете чудо, съдейки по онова, което ми казаха. - Кабинката се издигна над долните подпори, които крепяха виенското колело, и от всички страни се откриха панорамни гледки. Напускахме нещата, които ни свързваха със земята, и се отправихме към празното пространство. Догади ми се, а обикновено понасях добре височините. Сигурно беше от компанията. - Американските ми колеги ви наблюдават с особен интерес, откакто способностите ви на изобретател станаха публично достояние. А сега научавам, че вие сте и сродната душа на дъщеря ми. Очарователно! „Не, не го казвай!” - изкрещя вътрешният ми глас, но аз стоях неподвижно, закована на място от собствената си глупост. Не ми беше хрумнало, че Пророка ще иска да изтъква родството си с мен. Но защо пък не? Единствената реакция на Айвс беше да стисне по-силно рамото ми. - Тогава ще разберете какво означава тя за мен - спокойно каза той. - И очаквам, че и вие като мен искате само най-доброто за нея, тъй като сте и баща. „Кога щеше да ми кажеш?” - попита ме чрез телепатия Айвс. „Никога. - Срамувах се да го погледна в очите. - И той не ми е баща. Отказвам да го повярвам.” Пророка се усмихна. - Но предполагам, че възгледите ни кое е в неин интерес, са различни. Трябва да го разбереш, Айвс. Нали мога да те наричам Айвс? Айвс кимна предпазливо. - Феникс принадлежи на една много сплотена общност. Нейното семейство. Ние не позволяваме външни хора да разкъсват материята само за да си правят удоволствието. Дори сродни души. Сякаш му пукаше. Айвс обви с ръка кръста ми - собственически жест, изявяване на правото на собственост върху неговото момиче. - Но връзката между сродните души е уникална. Сигурно знаете това? Пророка се усмихна мазно. - Така твърдят легендите. Е, да видим колко струва тя за теб. Носиш ли информацията? Бяхме се устремили към криза. Трябваше да действа веднага. Никога не бях имала смелостта да се опитам да замразя Пророка и дързостта ми ме ужаси. Съсредоточих се и бързо проникнах в мисловните схеми на Айвс, Дракон и Еднорог. Вниманието им беше фокусирано в конфронтацията и никой от тях не мислеше за мен и, следователно, не беше подготвен за подмолния ми подход. А сега, Пророка. Докосването до съзнанието му беше като гмуркане в канал с отпадни води - гъст, вонящ и противен. Не можах да го уловя. Съзнанието му се изплъзна от контрола ми като олио, изтичащо през свити шепи. Пророка се усмихна, мрачно развеселен. „Остави ги на мира, Феникс. Какво точно се опитваш да постигнеш?” За него нямаше приемливо обяснение. Пуснах ги. Тримата отново започнаха да се движат, без да съзнават, че съм ги замразила във времето. „Ще си помисля за наказанието, скъпа моя. Приятно очакване.” Той нямаше да им каже какво бях направила. И после вече беше късно. Айвс не се поколеба, извади флашката и изкусително я разклати на верижката на показалеца си като кристал на хипнотизатор. - Всичко е тук. Какво ми купува? Той говореше на език, който Пророка разбираше. - Здравето и щастието и - за момента. Айвс беше настоял да рискуваме заедно на това самоубийствено спускане и наближавахме края. Ако Айвс дадеше информацията, нямаше връщане назад. Изнудването никога нямаше да свърши. Айвс сигурно беше достатъчно умен, за да съзнава това. Не си заслужаваше да купи безопасността ми за няколко дни за сметка на сигурността на семейството си. Той трябваше да се вразуми, преди да стане късно. - Айвс, забрави. - Опитах се да грабна флашката от пръстите му и да я счупя на две. Той я вдигна високо от мен. - Не се бъркай, Фей. - Айвс ме отдалечи на една ръка разстояние от себе си. Еднорог ми отправи поглед, който ме накара да се почувствам като личинка. Изненадах се, когато установих, че ми е останала някаква лоялност към Общността, иначе нямаше да ми пука какво мисли той за мен. - В края на краищата, тя не е толкова лоялна. Съмнявах се в нея. Айвс застана между нас. - Фей е лоялна на мен. Такива са сродните души. Но тя не съзнава, че играта се промени. Аз реших да стана изменник. Пророка се престори, че се интересува от гледката към Биг Бен, и се наслади на необичайната дума, която не се чуваше често в днешно време. - Изменник? - Изражението му ми напомни за крастава жаба, погълнала особено сочна голяма, синя муха. - Да. Вече не става въпрос за Фей, господин Пророк, макар да признавам, че тя беше катализаторът. След като я срещнах, осъзнах, че вие можете да ни предложите повече от Мрежата на савантите. - Усмивката на Айвс беше станала безочлива и самонадеяна - изражението на момче с повече арогантност, отколкото здрав разум. - Човек с моя ум може да спечели парите, които заслужава, като играе за добрите. - Всичките сигурно изглеждахме недоверчиви, защото той се опита да обясни. - Вижте, вероятно не представлява голям интерес за вас, но от известно време моето семейство ме тормози, пречи на стила ми и ми натяква грешките ми. Запознанството ми с Фей ме тласна да направя нещо по въпроса. - Айвс завъртя на пръста си флашката. - Искам това да бъде цената на приемането ми при вас. И ми давате Фей. - Той ме спомена, сякаш едва сега се сети за мен. Пророка се втренчи в Айвс, опитвайки се да пробие защитата му и да различи истината от лъжите. Айвс лъжеше, нали? Прегледах мисловния му пейзаж и открих само решителност да сключи сделка. Той не ни позволяваше да проникнем по- надълбоко и се съмнявах, че Пророка вижда нещо повече от мен. Накрая Пророка отметна назад глава и се засмя. - Добър опит, Бенедикт. Едва не ни заблуди, че си искрен. Но аз не мога да повярвам, че доброто момче от Мрежата на савантите толкова лесно се изкушава да предаде семейството си. - Проверете ме. - Айвс подхвърли флашката на Еднорог, хващайки го неподготвен. - Предполагам, че имате лаптоп? Еднорог кимна и извади малък компютър от дипломатическото си куфарче. Пъхна флашката и зачака информацията да се появи на екрана. Разтревожена и озадачена от внезапната промяна на посоката, аз крачех в моя ъгъл на кабината, оградена от Айвс и Дракон, в случай че отново се опитам да грабна флашката. Неусетно бях изпаднала в положение всички да се съюзят срещу мен. Четирима срещу един. Как се случи това? - На мен ми изглежда добре - потвърди Еднорог. - Саванти, изредени по държави и дарби. Познавам две британски имена. Верни са. Айвс погледна екрана. - Само не копирайте информацията от флашката. Еднорог изсумтя, показвайки, че няма намерение да се подчинява на това ограничение. - В момента проверявам за вируси. Айвс повдигна рамене. - Ти губиш. Пророка докосна брадичката си, обмисляйки отново подхода си. - Виждам, че си подкупен, Айвс. Мислех, че ще се опиташ да ни подхвърлиш фалшива информация, но ако и другите имена са истински, тогава трябва да призная, че те прецених погрешно. - Приписвате ми прекалено чисти мотиви, господин Пророк. Но нещата не са толкова сложни. Искам да спечеля пари и искам моето момиче. Вие можете да ми дадете и двете. Какво друго му трябва на един човек, за да бъде щастлив? Аз съм на седемнайсет - почти осемнайсет - и е крайно време да се отърва от бавачки, не мислите ли? - Разбираш, че не ти вярваме за това. - Пророка посочи екрана, на който Еднорог разглеждаше имената. - Ще трябва да се консултирам с моите делови партньори и те вероятно ще се срещнат с теб. Можеш ли да го направиш, без да разбере семейството ти? Твоята цена за нас е главно като източник на вътрешна информация. Не искаме те да се усъмнят в лоялността ти. - Добре. Семейството ми няма да повярва, че съм способен на това. Дори да ме видят, че разговарям с вас сега, те пак ще намерят невинна причина за това. „Айвс, не!” Заудрях мислено по бариерите му Той не ме допускаше в съзнанието си, така както бях направила аз, когато се срещнахме за пръв път. Не разбирах какво си мисли, че прави. Пророка кимна. - Да, убедителен си в твоята неподкупност. Виждам защо ти вярват. В такъв случай ще занесем информацията на партньорите ви, ще я проверим и после ще ти изпратим съобщение къде да се срещнем. - Чудесно. Ами Фей? - Айвс не ме гледаше, само подхвърли забележката, сякаш бях куче, което трябваше да си спомни да даде в приют, преди да замине на почивка. Пророка поклати глава. - Тя разкри, че не е лоялна, затова не мога да ти я дам. Има нещо дребно, за което Феникс трябва да се погрижи. Тя идва у дома с нас. - Тогава и аз ще дойда. Връзката между сродните души е странна. Ние сме програмирани да искаме да бъдем заедно дори ако партньорът ти е малко шантав. - Айвс ми намигна, сякаш това щеше да намали обидата. Дракон се изкикоти. Пророка се намръщи, преценявайки риска. - Можеш ли да го направиш, без да предупреждаваш твоите хора какво става? Айвс повдигна рамене. - Трябва само да им кажа, че съм решил да отида с Фей на туристическа обиколка. Родителите ми вярват във връзката между сродните души и ще очакват да искам Фей само за себе си за няколко дни. В момента те предпочитат да не им вися на главите. Това ще ни даде най-малко един ден, преди да започнат да ни търсят. Достатъчно ли е? - Би трябвало да е достатъчно. Прозрачната кабина се спускаше от другата страна на виенското колело. Пророка изчисли, че имаме само няколко минути да подпечатаме сделката, и все още не беше сигурен какво получава. - Искам гаранция, ако дойдеш с нас. Предпочитам действията ми да останат в тайна. - Разбира се. Така е разумно. - Айвс се протегна, сякаш се чувстваше напълно спокоен от развитието на събитията. Ластикът на боксерките му се видя над ниско смъкнатите му джинси и добре очертаните му мускули се раздвижиха вълнообразно. Съдейки по блясъка в очите му, аз предположих, че Пророка не одобрява показването на младежко тяло, което се перчи като паун до неговата дебела фигура на пуйка. - Щитовете ти са силни, Айвс. Мисля, че ако поставя предпазител в мозъка ти, няма да се задейства - поне за моите цели. Ясно е, че отново ще използвам Феникс, макар да е… Как го каза? А, да, фурнаджийска лопата, ненадеждна. Изменчива или не, тя е голяма част от мотивацията ти. Айвс пропъди мисълта за мен, като едва ме погледна. - Не, не е необходимо. Ще ви позволя да поставите предпазител в мозъка ми. Пророка забарабани със свитите си пръсти по устните си. - Не. Все още ти нямам доверие. Познавам съзнанието на Феникс, което е много податливо на допира ми. Ще използвам него, пък и въпросът е твърде важен, за да рискувам да експериментирам със савант с напълно развита сила, какъвто, усещам, че си ти. Феникс, ела тук! Вкопчих се в перилата в отсрещния край на кабината, треперейки от гняв. Как можа Айвс да ме обиди така? Не можех да повярвам. - Всичките сте луди! Айвс, престани веднага! Не искам да идваш с мен, не разбираш ли? Махай се! Дракон ме повдигна, така че гърбът ми беше обърнат към гърдите му, и ме довлече при Пророка. Айвс не направи нищо, за да го спре, само стоеше със скръстени ръце. - Тя изпада в истерия от време на време. - Проклетата ми сродна душа се извиняваше заради мен! Ритнах с крак, надявайки се да го улуча в слабините, но не уцелих. - Фей, успокой се. Никой няма да те нарани. Това е само предпазна мярка. - Айвс се обърна към Пророка. - Какво щяхте да направите? - Щях да предложа тя да те убие, ако издадеш на някого къде живее Общността, но Феникс, изглежда, и без това ще го направи, когато Дракон я пусне. Всички се засмяха. Единствено намекът, че Пророка намира поведението ми за забавно, прекрати протестите ми. Отпуснах се и наведох глава. Дракон ме пусна да стъпя пред Пророка. - Никой не твърди, че връзката между сродните души е лесна работа. Скоро ще я укротя - самодоволно каза Айвс и ме потупа по дупето. Казах му какво ще направя с него - нещо анатомично невъзможно. Мъжете се изсмяха на реакцията ми, дори Айвс. Той изобщо не приличаше на моето чувствително момче от последните няколко дни. Не можех да разбера защо го прави. Ако сериозно искаше да се отнася с мен като с негова собственост, Айвс дълбоко грешеше. - Тогава оставям дисциплината на теб - ухили се мазно Пророка. - Търсех и силен партньор, но изглежда, съдбата вече е избрала теб. Възлагам ти отговорността да я контролираш, както и да изпълниш своята част от сделката. Разбра ли? - Да, разбира се. - И да мисля ли, че ако с нея се случи нещо, това е по-лошо от всичко, което мога да причиня на теб? Айвс с нежелание кимна. - Да, предполагам. Пророка протегна ръка и хвана китката ми. „Феникс, ако твоята сродна душа предаде мен, местоположението и който и да е член на Общността, ти ще го отхвърлиш.” „Доволен ли си сега?” - изръмжах мислено на Айвс. Той само поклати глава като детска учителка, която гледа гневния изблик на тригодишно дете. Завършихме остатъка от обиколката всеки враждебно настроен в своя ъгъл. Дракон и Еднорог пазеха компютъра, Пророка стоеше най-отпред, изучавайки гледката така, сякаш притежаваше Уестминстър, Айвс, облегнал се на перилата в средата на кабината, и аз, свила се в отсрещния ъгъл, обидена и озадачена от действията му Айвс беше казал, че няма да ме предаде, и засега спазваше споразумението си с Пророка, но беше казал и че няма да нарани семейството си. Как предаването на такава важна информация удовлетворяваше клетвата му? И какво беше това отвратително мъжкарско поведение? Ако си мислеше, че аз тайно изпитвам удоволствие, че той властва над мен, тогава беше по- добре бързо да преосмисли възможностите си за избор или аз щях да го направя вместо него. Вратите се отвориха с тихо свистене. - Хареса ли ви разходката с виенското колело? - попита служителката, опитвайки се да ми пробута въпросник за клиенти. - Колкото бръкване в окото с остра пръчка. - Минах покрай нея, без да обръщам внимание на листовката. Айвс спря, за да успокои жената. - Зави и се свят - обясни той. - Приятелката ми загуби ума и дума за момент там горе. Не, не бях. Айвс го беше направил и сега и двамата бяхме в капана на Пророка, същото място, от което исках да се държа далеч, откакто пътищата ни се кръстосаха. Осемнайсета глава Най-после останахме сами в малкия ми апартамент, докато информацията за Мрежата на савантите се проверяваше, и Айвс и аз застанахме неловко от двете страни на пространството между нас. Скръстих ръце на гърдите си, опитвайки се да сдържа гневния си рев. - Не мога да повярвам, че се продаде. Айвс откъсна очи от моите и огледа стаята. - Хубаво. - Знам, че не е. Той сигурно забеляза липсата на снимки и друга украса. Имах само възглавница, спален чувал, хавлия и голяма пътническа чанта с останалите ми неща. Другият ми чифт обувки бяха ритнати под леглото. Подът беше покрит с изтъркан кафяв линолеум и стар плик за юрган ми служеше за завеса. Поне в моята стая миришеше на чисто за разлика от много други апартаменти. Бях се погрижила да почистя, преди да разопаковам багажа си. - Това ме кара да се чувствам гузен. Ти имаш по-малко неща на място, където живееш за известно време, отколкото аз имам в куфара, който донесох за едноседмичен престой. - Айвс взе четката ми за коса и пак я сложи на перваза на прозореца. - Айвс, моля те… - Не можех да търпя разговор за незначителни неща, когато той беше направил такова ужасно нещо. Той трябваше да ми обясни или щях да полудея. Той разпери ръце широко, подканвайки ме да се хвърля в обятията му. Останах в моята страна на стаята. Вероятно щеше да бъде по- лесно да се оставя на Айвс да ме води като дете, завързано на столче на задната седалка, докато той шофира, но аз нямаше да се примиря, ако го направех. Това не ми беше присъщо. Айвс спусна ръце до тялото си. - Добре. Виж, извинявай, че се държах така с теб там. Разбрах, че Пророка не обича хората, особено жените, да изразяват личното си мнение. Реших, че ако го убедя, че ти си прехвърлила лоялността си на мен, той няма да има нищо против, стига да съм в отбора му. - Значи наистина си в отбора му? Той повдигна рамене. - Така изглежда. За момента. Но всъщност само един отбор има значение за мен - ти и аз. - Но какво… как… - Прокарах пръсти през косата си и я дръпнах от безсилие. - Ти всъщност не си изменник, нали? - Изменник съм. - Не си. - Нямах избор. Иначе не мога да те пазя в безопасност. - Но в това няма логика. Ти искаш да преминаваш на тъмната страна при тази шайка, колкото искаш да ти направят лоботомия! Айвс имаше наглостта да се засмее. - Хубаво сравнение. Ела и легни до мен. Няма какво да правим, докато чакаме да ни повикат. - Не разбираш ли? Не искам да бъда с теб, ако ти си като тях. - Това беше най-голямата обида, за която се сетих. - И… не го вярвам. Лъжеш ме. Той изхлузи обувките си и се изтегна на леглото. - Кълна се, че не лъжа. - Но това е по-лошо! - Забравяш най-важното, Фей. - Нима? - Поисках само едно нещо от теб. Кажи ми какво. - Да… да ти имам доверие. - Точно така. Затова ела тук и ме прегърни. Нуждая се от това дори ако ти не искаш. Добър ли беше Айвс, или лош? Не можех да реша дали лъже, или е направил някакъв катастрофален избор, но каквато и да беше истината, изтегнат на леглото ми, той беше определено съблазнителен. Беше махнал очилата си, оставяйки лицето си някак по-открито за атака. Разбрах, че ако му откажа сега, ще нанеса големи поражения. - Добре. Една малка прегръдка. - Изух обувките си и се сгуших до него. Той пъхна ръка зад врата ми и ме притисна до себе си. Сложих длан на гърдите му. - Ти ме плесна по дупето. Айвс се размърда и разтри оскърбената ми част. - Да. Извинявай, но исках да подчертая нещо. - На мен или на тях? - „И на двете страни” грешен отговор ли е? Смушках го в стомаха. - Хей, не обвинявай мен! Държах се като братята си, когато са най- отвратителни. Те са добри учители. - Значи е било преструвка? - Фей, престани. Не ме ли познаваш поне мъничко? Такова момче ли съм, че да се държа с момичето си като с тъпа кукла? - Знам ли. Такъв ли си? Той ме погъделичка по ребрата, за да си отмъсти. - Само когато тя изръси някоя глупост като тази. Върнах му го с удар с юмрук. - Не мисля, че обикновено би направил такова нещо, но ти не се държиш нормално. Озадачена съм. - Знам, миличка. - Наистина ли мислиш, че всичко ще бъде наред? - Да, наистина. - Сто процента ли си сигурен? Айвс направи гримаса. - Не бих твърдял. Откровено казано, мисля по-скоро за петдесет процента. Татко беше прав, че поемам огромен риск. Разчитам на много хора да си свършат работата и много неща може да се объркат. Това не звучеше добре. - Дори аз? - Затова е доверието. - Няма да те последвам в тъмната страна, ако си преминал там. - Миличка, ти вече си там. Цялата работа е, за да те измъкнем. Той говореше като пожарникар, влязъл в горяща сграда, за да изнесе жертва, но загинал в пламъците. - И какво ще направиш? Айвс прокара пръст по лицето ми. - Станах престъпник, забрави ли? Ще те открадна, разбира се. - Сериозно? - Аха. Но първо ще открадна целувка. - Той се подпря на лакът и устните ни нежно се срещнаха. Айвс не бързаше и даде време и на двама ни да се отпуснем и да се насладим на откраднатия миг на близост. Имаше нещо още по-силно в това да лежим прегърнати, с преплетени крака, и тялото му да докосва моето и затова се почувствах напълно обвита в топлината му. Толкова жадувах някой да ме докосне с обич, че бях завладяна - като суха земя, поглъщаща порой. Айвс се отдръпна и ми се усмихна. - Ти наистина можеш да спираш времето, нали? - Не използвах дарбата си срещу теб. - Нямах намерение да признавам за неуспешния си опит да ги замразя всичките. - Знам. Имах предвид въздействието ти върху мен. Да те целувам стана любимото ми занимание. Отвърнах на усмивката му. - По-хубаво е, отколкото да учиш гео… не знам си какво? - О, да, бейби, по-добре повярвай! Засмяхме се на глупавия му акцент в стил Остин Пауърс. - Обичам те, Айвс - изтърсих, преди да си наложа цензура. Късно беше да си взимам думите назад. - Не очаквам да ми кажеш същото или нещо подобно. - Идиотка. - Съжалявам. Очите му блеснаха. - Моля те, не се извинявай. Единствено съжалявам, че ти го каза първа. Аз чаках подходящ момент да ти го кажа. Опитах да се отместя. Айвс само повтаряше думите ми, защото беше непоправимо учтив. - Наистина, не е необходимо. Той не ми позволи да помръдна. - Необходимо е. Ти си родена за мен. Мисля, че създателят ни много хитро е измислил тази работа със сродните души, защото ни свързва не с онова, което искаме, а с онова, от което се нуждаем. Подминах без коментар изненадващото признание, че този учен феномен вярва в Бога. Аз не си го бях позволявала, от дете. Животът ми се струваше твърде жестока шега, за да приема съществуването на благосклонен създател. - А ти какво искаше? Айвс легна до мен. - Мислех, че искам някоя като мен. Много съм повърхностен в избора си. Някоя колежанка, Мис абитуриентски бал, някоя, която обича тениса и книгите. - Аз обичам книгите, но не и тениса? - изсумтях. - Но аз играя страхотно. Ще те науча. - Пръстите му нежно докоснаха извивката на талията ми и ханша. - Въпреки че трябва да те предупредя - Зед го възприема като още един признак за липсата ми на мъжественост. - Защо? - Защото играчите са облечени в бяло, не се нуждаят от каски и не могат да повалят съперника на земята. - Разбирам. Много подозрително. И от какво откри, че се нуждаеш в твоята сродна душа, щом не е Мис абитуриентски бал? Айвс се умълча и ме накара да се запитам дали не размисля. Представих си онова съвършено момиче - красива като кукла, уханна, издокарана като жените в рекламите за парфюми, жизнерадостна, докато подскача по осеяна с цветя ливада. Ако аз бях като от реклама, тя беше коледен призив „Помогнете на бездомните”. - Айвс? - Потупах с пръст по гърдите му. Беше по-добре да чуя отговора, дори ако беше неприятен, отколкото да остана да се чудя. Той се усмихна. - Смиреност - от това се нуждая. Някой, който да ме предизвика какво означава да си интелигентен. Някой, който да постави на изпитание контрола ми. Мислех, че искам да премина през живота спокоен и уравновесен, но сега осъзнах, че се нуждая от този огън, или никога няма да почувствам искрите. Трябва да призная, че имаше опасност да остана безличен. Щях да нося плетени вълнени жилетки, ако не се беше появила ти. Усмихнах се, като си го представих в този вид. Вероятно плетените вълнени жилетки не бяха толкова лошо нещо, ако Айвс не носеше нищо отдолу и аз имах честта да ги разкопчавам. - Но аз не съм подходяща за теб, Айвс. Не съм ходила на училище. - Ти си умна по свой начин. - В знанията ми има огромни дупки. Като швейцарско сирене съм. - Дори да е така, забелязах, че отстояваш на своето, когато спориш с мен. Свикнал съм хората да се съгласяват, защото мислят, че аз знам повече от тях. - Вероятно е така. - Не съвсем. Аз уча лесно. Знам много факти и цифри, но не и реални неща. За разлика от теб. За пръв път през живота си се почувствах горда. Айвс смяташе, че аз знам повече за живота. - Освен това имаш добра душа, отзивчива си, защитаваш другите, грижиш се за тях, преди да помислиш за себе си. Изпитвам страхопочитание пред безкористността ти, още повече след като се запознах с хората, с които живееш. Ти си много по-добър човек от мен. - Глупости. Айвс сложи длан върху ръката ми, която беше отпусната на сърцето ми. - Говоря сериозно. - Аз съм крадец. И това ми харесва. - И на мен щеше да ми харесва, ако бях роден в тази среда. Пък и разбирам какво е да харесваш вълнението да правиш нещо добре. За мен това е разгадаване на някоя формула, а за теб - да се измъкнеш, без да те хванат. Защо не намерим нещо друго, от което да чувстваш същата тръпка, но без да е незаконно и да има опасност да отидеш в затвора? Целувките щяха да изиграят тази роля, но не можех да му позволя да запази тези илюзии. Всичките ми грехове изплуваха на повърхността, преди да размисля и да се откажа от изповед. - Аз станах причина да наранят приятеля ми. Еднорог отне десет години от живота му, защото аз не исках да говоря. Айвс утешително разтри врата ми. - Ти не си виновна. Обвинявай онези, които са го направили. Бих искал да се запозная с приятеля ти. Как беше името му? - Тони. - Очертах кръг върху гърдите му с пръста си. - Искам да те запозная, но само с него. Стой далеч от другите. - Добре. Ще го намерим по-късно, ако мислиш, че е безопасно. - Тук нищо не е безопасно. - Тогава по-малко рисковано. - Да, нещо такова. - И още нещо, Фей. - Хмм? - Няма да задействам нито един от спусъците, които Пророка втълпи в съзнанието ти, затова не прави нищо, което би довело до същия резултат. Ако се наложи да пожертвам една-две пионки, за да бъдеш в безопасност, не искам да ме принудиш да изхвърля царицата. Така както Айвс го описваше, като опасна игра на шах, не се чувствах по-щастлива, защото залозите бяха много по-високи от ръкостискане за победителя. - Знаеш ли как ме кара да се чувствам това, Айвс? Все едно съм със завързани очи и вървя по въжен мост. Не знам дали си сложил предпазна мрежа, нито дали реката е пълна с крокодили. Той ме целуна по челото. - Обожавам начина, по който разсъждаваш. Имаш богато въображение и прекрасно разбиране за образите, много по-забавно от моя доста по-буквален подход към живота. Айвс умело отбягваше да отговори. - Е, какво е? Мрежа или крокодили? - Ти как мислиш? - Според мен ти мислиш, че има мрежа, но може би не виждаш големите дупки в нея. Виктор и баща ти не те ли предупредиха? Той погали ръката ми. - Виждаш ли? Казах ти, че си умна. - По същество, ти искаш да се хвърля в това със затворени очи - и с ясната вероятност, че и моят водач не вижда опасностите. Ще разбера едва когато стане късно. Айвс се замисли. - Горе-долу. От една страна, мисли си, че другите също може да са със завързани очи - поне за някои неща. - Надявам се. - Знам, че е така. Разчорлени и боси, седнали с кръстосани крака на леглото, ние току-що бяхме приключили с пикника от моя скромен запас от бисквити и вода, когато ни повикаха. Вече беше късно следобед и аз очаквах някой от полубратята ми, но на прага се появи Касия, която се усмихна, като ни видя. - Значи това е твоето момче, Феникс? - Тя го огледа одобрително. Айвс ме погледна, подканвайки ме да ги запозная. - Това е Касия, Айвс. Тя е експертът по телепатия на Пророка. - Надявах се, че това предупреждение е достатъчно. - Приятно ми е да се запознаем - учтиво каза Айвс, стана и и подаде ръка. Тя докосна за миг дланта му. - От няколко дни чувам гласа ти и сега е хубаво да те видя от плът и кръв, Айвс. Пророка иска да види и двама ви. Елате с мен. Нахлузих обувките си и прокарах четката през косата си. Айвс затъкна ризата си в панталоните и си сложи очилата. Бяхме готови. - Имай ми доверие - прошепна той, докато напускахме убежището на апартамента. Докато вървяхме към покоите на Пророка, аз забелязах, че Айвс се промени. Някак се извиси, походката му стана наперена и крачеше бързо, затова аз подтичвах след него. Той влезе пръв. - А, скъпото ми момче, съжалявам, че се усъмних в теб. - Пророка не стана, но му направи знак да седне до него на дивана. Еднорог и Дракон се намръщиха на сродната ми душа от техния ъгъл до големия телевизор. - Информацията ти е вярна във всички аспекти. Колегите ми са много доволни от подробностите, които им препратих. - Вече сте им ги изпратили? - намръщи се Айвс. - Но аз ви казах да не копирате от флашката. Пророка махна с ръка пренебрежително. - Информацията ти не е много полезна за нас, ако не можем да я разпространим, нали? Благодарение на теб Мрежата на савантите ще бъде разбита къс по къс. Бавно, разбира се. Не искаме те да заподозрат откъде имаме информацията. И твоите хора няма да пострадат. Това се подразбира от само себе си. Защото Пророка се нуждаеше от семейство Бенедикт, за да извършват несъзнателно поддържането на информацията. Не хранех илюзии, че той предлага тази отстъпка по хуманни причини. Още по-страшна беше мисълта, че истинската информация се разменя срещу мен. Айвс беше направил точно каквото бе казал - беше предал семейството и приятелите си. Почувствах болката като удар в стомаха. Бях се надявала на чудо. Мисълта, че връзката му с мен е превърнала Скай и братята му в пионки, които той е готов да пожертва, беше непоносима. Айвс щракна с пръсти към мен. - Йо, Фей, ела тук. - Какво? - Сложих ръце на кръста си и го погледнах гневно. Той вече преиграваше. - Разсъждаваш прекалено много. Господин Пророк казва, че аз съм вътре, затова ела и паркирай дупето си тук, за да те виждам. - Айвс се наведе към Пророка. - Тя още не е в час. Нещата се променят твърде бързо за малкия и мозък. Искам да я наблюдавам по-отблизо. Искаше ми се да забия юмрук в надутото му его, но Айвс ме беше помолил да му имам доверие. Аз бях единственият приятел, който той все още имаше, ако заради мен беше скъсал с всички останали. С рязко движение, за да покажа раздразнението си, аз се приближих до дивана и седнах колкото е възможно по-далеч от него. Той обаче отказа да се съгласи. Уви ръка около кръста ми и ме придърпа да седна на коляното му, като собственически разпери длан върху стомаха ми. Пророка не пропусна нищо от тази импровизирана игра и ни отправи одобрителна усмивка, от която ме побиха тръпки. Той направи знак на една от компаньонките си да му сервира коктейл с шампанско. Предложи чаша на Айвс, но не и на мен. Аз нямах друга роля в разговора освен да бъда възглавница на дивана. - А сега, синко, следващата стъпка ще бъде да се запознаеш с колегите ми довечера. Те имат предложение за нас. - Какво предложение? - попита Айвс и ме стисна, за да ме предупреди, когато потреперих, щом Пророка употреби думата „синко”. Никой не казваше „синко”, освен за да се пошегува - не и ако не искаше да наблегне на това пред публика. - Възможности за бизнес за нас. Господин Ню Йорк може да те убеждава да работиш за организацията му, тъй като прекарваш повечето си време в Съединените щати, но аз ще те притискам да останеш при мен, защото си сродната душа на дъщеря ми. Сега си един от семейството. Значи щяха да се карат за вътрешния източник. Всичко, което вкарваше клин между тях, беше добра новина. Доколкото си спомнях „Джим” Ню Йорк, не очаквах, че той ще отстъпи без борба такъв апетитен залък. - А ти ще искаш да се връщаш и да я посещаваш често, нали? - продължи Пророка, отпивайки от питието си. - Да видиш как я кара тя тук? Айвс протегна ръце на облегалката на дивана, оставяйки ме кацнала на коляното му. - Ще чуя какво имате да казвате довечера, но мисля, че трябва да ви е ясно, че няма да се разделя с Фей. Нали така, Фей? Какво искаше да кажа? Да или не? Събрах смелост и троснато отвърнах: - Точно така, Айвс. Оставам с теб. - Видяхте ли? - Айвс се усмихна на Пророка, сякаш искаше да каже: „Какво да направя?”. Малката женичка не можеше да живее без него. - По-късно ще уредим този въпрос. - Пророка нямаше да даде лесно асото си. Сигурно съзнаваше, че след като Айвс ме измъкне, хватката му върху нас ще бъде неизмеримо по-слаба. - Сега трябва да говорим по работа. Феникс, ти отиди да се издокараш за срещата, докато сродната ти душа и аз обсъдим условията. Мислено размахах пръст към него и станах. - Може ли пак да използвам нещо от гардероба на Общността? - Разбира се. Потърси вечерно облекло и за Айвс. Има един бял смокинг, който ще свърши работа. С периферното си зрение забелязах, че Дракон и Еднорог се споглеждат. Досега на никой мъж не се разрешаваше да се облича в цвета на Пророка. - Добре. До скоро. Айвс ме потупа леко, държейки се така, сякаш забрави за мен още преди да изляза от стаята. Изкуших се да му се изплезя зад гърба на Пророка, но не можех да рискувам някой друг да види бунта ми, докато Айвс работи толкова усилено да си изгради облика на властен мъжкар. Но по- добре да не му хрумваха разни идеи. Тази роля му харесваше твърде много и не ми беше по вкуса. Деветнайсета глава Опитах да се отдам на задачата да разгледам дрехите в складовете на Пророка. Някои от роклите правеха сдържан избора на Карла в бутика. Не бях виждала толкова много накити и пайети освен на актриса в пантомима. Най-после намерих сносна рокля - мек шифон с цвят на праскова над копринен комбинезон. Имаше класическо деколте, събрано под бюста, и после падаше свободно точно над коленете ми. Погледнах се в огледалото и реших, че цветът подхожда на тена ми и че изборът на малки обувки с нисък тънък ток подчертават краката ми и ги правят по-привлекателни, отколкото обикновено изглеждат с грубоватите ми маратонки. Добавих към тоалета друга диамантена огърлица - по- изящна, с камъчетата наредени във формата на цветя, и изглеждаше така, сякаш имах безценно венче от маргаритки на шията си. За Айвс намерих бял смокинг и черни панталони от дизайнера Пол Смит - или поне отлична имитация. Никога не се знаеше какво има в складовете на Пророка. Не знаех със сигурност какъв размер носи Айвс, затова притиснах дрехите до себе си, опитвайки се да си спомня докъде стигаше кръстът му по отношение на тялото ми. - Не мисля, че ще ти отиват. Изпуснах панталоните на килима. Еднорог беше влязъл безшумно зад гърба ми и ме наблюдаваше в огледалото. Очите му бяха студени от омраза. Той се почеса по големия нос, едва сдържайки гнева си. - Знам ли. Мисля, че смокингът ще допълни прекрасно тоалета ми. - Вдигнах закачалката със смокинга, за да може Еднорог да го огледа. - Не съм носила бяло, но сега… Може би съм променила решението си. Еднорог се приближи плавно, грабна закачалката от ръката ми и я сложи на стойката зад мен. - Само защото си се чифтосала с най-новата играчка на Пророка, не мисли, че това означава, че ще поемеш бизнеса му, когато той се оттегли. Сякаш исках роля в това дребно царство. - Това не е моя амбиция, Еднорог, а твоя. - Взех панталоните и ги преметнах на облегалката на стола. - Аз искам само да бъда щастлива и да живея някъде, без да се страхувам. Огърлицата се залюля напред от движението ми и блясъкът привлече погледа му Той хвана диамантеното колие и после го пусна. - За теб и мен няма такова място, Фей, не и с нашите дарби. За останалия свят ние сме изроди и или ръководим цирка, или се подчиняваме на заповедите на директора. - Мисля, че грешиш - промълвих, отказвайки да отстъпя крачка назад, както очакваше той. - Има саванти, които водят нормален живот. Не е необходимо да живеем така. Устните му се изкривиха в подигравателна усмивка. - Кой казва? Безценната ти сродна душа ли? Само го погледни. Той бързо предаде семейството си. Ние в Общността поне сме лоялни един към друг. Плюя на него и на така наречения му нормален живот, ако означава това. Не можах да измисля довод срещу него - не и без да разкрия надеждата си, че въпреки всичко, Айвс ще намери начин да избегне пораженията върху Мрежата на савантите. Беше обезпокоително да осъзная, че Еднорог наистина вярва в Общността и и е лоялен по своему. Но може би щях да го разбера, когато се поставех на негово място. Общността беше единственото семейство, което познавахме. В какво друго можеше да се вкопчи Еднорог? Толкова бях свикнала да се страхувам от него, че забравях, че и той е млада жертва на Пророка, само че се справя с положението по съвсем различен начин от мен. Потърках рамене, за да изгладя настръхналата си гола кожа. - Но все пак не можеш да отречеш, че Пророка харесва Айвс. Животът ми тук може да стане малко по-добър, ако той цени сродната ми душа. Еднорог заби показалеца си в гърдите ми, за да наблегне на всяка дума. - Ти няма да заемеш мястото ми, Феникс. Дал съм твърде много от живота си на нашия баща, за да позволя това да се случи сега. Прекарал съм години, за да спечеля мястото си, и не бих позволил на някаква мършава повлекана да ми го вземе. Блъснах ръката му. - Изборът не е мой. Щом Пророка иска Айвс на своя страна, тогава това е негова работа. - Пророка му няма достатъчно доверие, за да го направи. Пък и знае колко си мекушава и ненадеждна, когато се стигне до взимане на трудни решения. Той все още се нуждае от мен и Дракон за истинската работа. - Тогава няма защо да се страхуваш от нас. Еднорог преодоля разстоянието между нас. Хвана ме за раменете и впи пръсти в плътта ми, оставяйки малки полумесеци от ноктите си. - Погрижи се да не се страхувам. Ако твоята сродна душа се изпречи на пътя ми, ще го изпратя преждевременно в гроба. Разбира се, той ще бъде на стотина години, но това ще ми отнеме само няколко минути. Няма да му хареса, но аз ще се насладя на всяка една от тях. Ще се смея, докато ти целуваш за сбогом сбръчканото, беззъбо старче. - Мразя те - прошепнах и погледнах бомбетата на черните му ботуши, които бяха стъпили точно до върховете на малките ми обувки. Не можех да му позволя да види ужаса в очите ми при мисълта, че той може да приложи дарбата си върху Айвс. В коридора се чуха стъпки. Еднорог притисна главата ми до рамото си и болезнено сграбчи косата ми - фарс на братска прегръдка. - Радвам се, че мислиш така, Фей. Сега знаем кой за какво се бори, нали? Не отговорих. - Нали? - Ръката му изви косата ми и я дръпна. - Да - отвърнах задавено. - Фей, добре ли си? - Айвс влезе, хващайки края на разговора ни. Еднорог ме отблъсна и ме погледна предупредително. - Да, добре е. Тъкмо си прекарвахме чудесно като брат и сестра. Нали, сестро? Кимнах и потърках главата си. - Е, ще ви оставя да се приготвите. Тръгваме след петнайсет минути. Това дойдох да ти кажа, Фей. - Той се ухили самодоволно и мина покрай Айвс. - Какво беше това? - Айвс се втренчи гневно в гърба на Еднорог. - Обичайното. Заплахи, наказание, сплашване. - Разтрих раменете си, опитвайки се да овладея чувствата си. Не можех да позволя на Еднорог да ме превърне в трепереща развалина. Той го беше правил твърде често. Трябваше да намеря сили да се изправя пред него. - Той е много силен. - Да. Не смятам да прекараме Деня на благодарността с твоето семейство, миличка. - Айвс съблече тениската си и взе ризата, която му бях намерила. - Ако те са моето семейство. Продължавам да се надявам, че мама е имала друго гадже. - Подадох му панталоните. - Не съм сигурна дали ще ти станат. - Обърни се, освен ако не искаш да видиш боксерките ми - закачливо каза Айвс. Усмихнах се мрачно и се залових да ровя в кашон с вратовръзки, за да му намеря бяла папионка. - Казах ли ти колко си красива? Харесвам те в този цвят. - Благодаря. - Огърлицата ти стои много добре. - Той се опитваше да ме развесели и успяваше, като слънчева светлина след попарващия мраз на Еднорог. Обърнах се към него и му подадох папионката. - Жалко, че всичките бижута са крадени. - Да. Но може би ще ти поръчам да ти направят същото колие, когато отидем в Съединените щати. - Скай спомена, че ти си неприлично богат. Айвс повдигна рамене. - Чувства се неудобно, но е вярно. Поне няма да се тревожим как ще платим таксата ти за колеж. Ще ти отпусна заем. Затворих очи за миг, докато тази вълнуваща мечта трептеше във въздуха между нас. Не бях оспорила предположението му, че ще замина с него, но не можех да повярвам, че това ще се случи. - Мога да уча в колеж? Но аз нямам диплома от гимназия? Той вдигна косата ми и ме целуна по врата. - Първо, може да вземеш гимназиална диплома с интензивно обучение с един много даровит учител. - Айвс целуна и голото ми рамо. Ще бъде безплатно, тъй като той ще иска да му плащаш само с целувки. - Той докосна с устни другото ми рамо, премахвайки болката. - Предполагам, че частният учител, когото имаш предвид, е петдесетина годишен, дебел и плешив? Хмм, ще бъде интересно. - Ха-ха. Айвс ме наказа за закачката, като ме целуна по челюстта. - Той е почти на осемнайсет и е завършил гимназия с отличие по всички предмети. - Струва ми се истински зубрач. Не съм сигурна дали искам да го целуна. - Не е така. Със сигурност знам, че обичаш да целуваш този учен. Той предпочита този термин пред „зубрач”, защото е много по- привлекателен. - Но самият той трябва да ходи в колежа. Не може да си губи времето да учи някой, който няма официално образование. - Плъзнах ръце по него, доближавайки се за прегръдка. Айвс притежаваше способността да прогонва и последните остатъци от треперене след неприятна среща с моя така наречен роднина. - Удоволствието ще бъде абсолютно негово. И ще намери училище за теб - близо до неговото. И затова, докато той учи гео не знам си какво, както отсега-нататък ще бъде известен предметът, ти също ще имаш собствен живот. - Хмм, звучи като сбъдната мечта. - Само стой и гледай как ще я осъществя. Само че първо трябваше да се справим с дребния проблем, че Айвс беше предал Мрежата на савантите и срещата със съучастниците в престъпленията на Пророка. - Айвс… Той сложи пръст на устните ми. - Тихо. Не сега. Не забравяй, доверие. Айвс искаше от мен много повече, отколкото някой друг бе искал. Не давах лесно доверието си. Но това беше Айвс. Кимнах, преглътнах и се опитах да се усмихна ведро. - Добре, красавецо, да отидем да очароваме тълпите с елегантния си вид. Той се засмя. - Елегантен вид? Пфу! - В момента не съм в стихията на красноречието си. - Знаеш ли, мисля, че трябва да учиш литература в колежа. Как ти се струва? - Няколко години да не правя нищо друго освен да чета книги? Запиши ме. Айвс ме притисна до себе си и въздъхна. - Запомни си мисълта. А сега, да се изправим пред реалността. *** Очаквах, че ще ни заведат право на деловата среща или вечеря като предишния път, когато се запознах с международните партньори на Пророка, но информацията, която им беше дал Айвс, ги беше докарала до настроение да празнуват, и щяхме да започнем вечерта в частен джаз клуб в Сохо. Делегацията на Общността се състоеше от Пророка, Дракон, Еднорог, Айвс и мен. Касия не се виждаше, но това не означаваше, че не се спотайва някъде наблизо, за да наблюдава какво става. Всички саванти на върха имаха експерт по комуникациите. Биха постъпили глупаво, ако нямаха, а никой от тях не ми се видя глупав. Таксито ни остави на Фрит Стрийт пред черните врати и осветения интериор на „Ноулидж”. Някога къща от осемнайсети век, сега вътрешността и беше напълно изтърбушена, за да се направи огромно като пещера пространство за сцена с музиканти и публиката, настанена наоколо край малки маси. Беше оставена само редицата прозорци на първия и втория етаж, за да показва произхода на заведението като много по-стара сграда. Тълпите модно облечени клиенти, които влизаха и излизаха, свидетелстваха за факта, че това е една от горещите точки в Лондон - и щеше да стане още по-гореща с присъствието на делегацията от престъпните босове в света на савантите. Пророка изтръска въображаема прашинка от белия си ревер. - Това е в твоя чест - ухили се той на Айвс. - Смаян съм - отвърна Айвс и огледа оживената улица с процъфтяващи барове и ресторанти. - Винаги съм искал да отида в „Ноулидж”. Всеки почитател го има на първото място в списъка си, когато посещава Лондон. Откъде знаете, че обичам музиката? Пророка тръгна. - Ще се изненадаш какво сме научили за теб през годините, Айвс. Според американския ми колега ти живееш тихо и спокойно, но не всичко може да остане скрито от заинтересованите страни. - Той спря на прага. - Но вие знаете това, защото ни следите, нали? Айвс стисна ръката ми. - Предполагам, че някои ви следят, но не и аз. През последните четири години бях в гимназията и учих усилено. Нямах време за шпиониране. - И несъмнено си много умен. - Пророка нетърпеливо ни направи знак да вървим с него. - Тъй като разполагам с много мускулна сила, аз се нуждая от повече мозъци в бизнеса си. Ти ще бъдеш желано попълнение и мисля, че ще откриеш, че има много повече възможности за таланта ти, когато не си ограничен от глупавите табута на Мрежата на савантите. Като например морал и почтеност. Еднорог и Дракон ме погледнаха гневно, но едва ли аз бях виновна, че за Пророка те не бяха нищо повече от полезна мускулна сила. От залата се разнасяха жаловитите звуци на саксофон. Пророка влезе, докато ние го следвахме като наметало, диплещо се в краката му. Заведението беше пълно, но савантите бяха запазили най- хубавото място, точно пред сцената. Всичките бяха там - представители на всеки престъпен синдикат в света, както бяха в хотела. На всяка маса имаше малка свещ в червен свещник и на слабото осветление пламъчетата им приличаха на демонски очи, дебнещи до ръба на масите, за да надничат злобно към нас. Внезапно изпитах желание да се обърна и да побягна - да спасявам живота си. Айвс ме стисна още по-силно, долавяйки колебанието ми. - Всичко ще бъде наред - прошепна той. Влизането ни съвпадна с последните ноти на „Изплачи река за мен” и публиката избухна в аплодисменти. Пророка се усмихна. Съвпадението му хареса, защото все едно го поздравяваха. „Джим” Ню Йорк стана и ни махна с ръка. Видях и другите водещи членове на групата - Москва, Пекин, Сидни и останалите, които седяха близо до него. Това нямаше да бъде закрито обсъждане. Бяхме дошли за шоу, доказателство, че Пророка е опитомил един Бенедикт. Джим се ръкува с Пророка и сетне потупа Айвс по рамото. - Радвам се да се запознаем. Аз съм Ню Йорк. Чел съм много за вас, разбира се, но не мислех, че ще дочакам този ден. - Той ме съзря в сянката на Аймс. - Но ако имах малка дама като тази, която да защитавам, и аз щях да премисля плановете за живота си. - Джим ме хвана под ръка и ме заведе в кръга светлина около масата, като се държеше така, сякаш бяхме стари приятели. - Изглеждате прекрасно, госпожице Лондон. Седнете. Около масата имаше само четири стола и Еднорог и Дракон разтревожено изтърчаха да си намерят места колкото е възможно по-близо до нас. Дойде сервитьор с бутилка шампанско и напълни по една чаша за всеки. Престорих се, че вдигам наздравица заедно с другите, но оставих шампанското си недокоснато. Айвс държеше ръката ми под масата и ми осигуряваше така необходимата утеха, докато с лекота бъбреше с Джим за бейзболния сезон. Не бях нужна за нищо друго освен за украса и затова огледах помещението, в което се намирахме, търсейки маршрути към изхода в случай че се наложи да си тръгна бързо. Едва когато съзрях най- близкия авариен изход със светъл зелен знак на бягащ човек, аз насочих вниманието си към музикантите. Пръстите ми стиснаха конвулсивно ръката на Айвс. На саксофона свиреше дребно русокосо момиче. Тежкият грим, очилата с черни рамки и вампирското червено червило не можеха да скрият самоличността и от човек, който през последните няколко дни е споделял стаята и. Скай. С надежда, примесена с ужас, аз потърсих Зед, защото предположих, че той няма да остави сама сродната си душа в подобна ситуация. Най-после го разпознах в брадатия барабанист с риза на цветя и, да, с чорапи и сандали. Прехапах език, потискайки абсурдното си желание да се изсмея на тази модна саможертва в името на каузата ни. Но какво означаваше всичко това? Щом те бяха тук, тогава и останалите Бенедикт бяха тук. И или знаеха, че Айвс ги е предал, или той лъжеше и се преструваше и играеше срещу Пророка от самото начало. Затворих очи. Главата ми се замая. Ако се окажеше, че случаят е такъв, тогава щях да бъда принудена да нараня някого, когото Айвс обича. Не можех… не исках… освен ако… Осъзнах, че заповедта на Пророка не ми е забранила да я насочвам към себе си. Айвс ме обичаше - каза го само преди няколко часа. Щях да направя нещо на себе си, преди да докосна някого от семейството му. - Добре ли си, скъпа моя? - Пророка се престори на загрижен, когато видя изтерзаното ми изражение, но аз разбрах, че аз съм го накарала да бъде нащрек с реакцията си. Опитах се да не се издавам с нищо. Не знаех със сигурност какво е довело тук семейство Бенедикт. Айвс се беше заклел, че няма да задейства никой от спусъците, които Пророка беше инсталирал в съзнанието ми. Може би те имаха други източници на информация, за които аз не знаех. Не беше необходимо да се престаравам само по силата на подозренията. - Ами… да, благодаря. Замислих се за песента. Винаги ми напомня за смъртта на майка ми. Джим чу забележката ми и поклати глава. - Няма да допуснем това. Никакви тъжни песни тази вечер. Нека ги помолим да изсвирят нещо, което харесвате. Какво да бъде? Разсъждавах бързо, пресявайки песните, които знаех, за да намеря подходяща. - Може би „Аз те омагьосах”? - Наскоро я бях чула в едно кафене и бях запомнила заглавието като екстравагантно и подходящо за способностите на савантите. Джим щракна с пръсти и поръча на сервитьора да предаде молбата. Музикантите спряха, за да се подготвят за следващото изпълнение, и набързо обсъдиха нещо. Друго съобщение беше изпратено зад кулисите, докато пианистът, когото не познавах, подрънкваше потпури от различни мелодии. Иззад завесата в дъното на сцената излезе по- възрастна жена с хубава фигура и с тясна червена рокля и копринен тюрбан на главата и се приближи до микрофона, за да пее. Съжалих, че не бях избрала някое инструментално парче, защото само след секунда осъзнах, че в светлината на прожекторите стои Карла, майката на Айвс. Тя беше неузнаваема благодарение на тъмните очила и отрупания с накити тоалет на примадона. И само как пееше! Никой не би се усъмнил, че тя е поставено лице от Виктор, защото пееше като професионална певица с дълбок и страстен глас. Не бях сигурна дали Айвс съзнава, че е обграден от членовете на семейството си, тъй като вниманието му изглеждаше съсредоточено изцяло върху домакините ни. Сигурно беше познал гласа на майка си. Но дори да беше така, той с нищо не го показа. - Мм… Айвс… - прошепнах. Исках да ми обърне внимание, за да оставя изражението си да говори, защото не смеех да рискувам да продумам. Той ми се усмихна нагло, съвсем различно от обичайната си, открита усмивка. - Не сега, сладурче. Това не беше отговор. Все още не бях наясно дали той знае. Млъкнах и се заслушах в разговора им няколко минути. Джим се опитваше да примами Айвс в неговата организация и говореше със завоалирани термини за операция, свързана с разпространение на наркотици, която ръководеше заедно с други членове на конфедерацията от саванти престъпници. Видях, че на Пророка му става все по-горещо под яката, защото беше изместен встрани. - Лондон е голям пазар - намеси се неочаквано той. - Имам планове за Айвс да ми помогне да създадем маршрути в столицата. Компетентността му с компютрите ще бъде безценна в заобикалянето на митническите и акцизните проверки. Джим махна пренебрежително с ръка. - Онези глупаци? Ние имаме талантливи куриери, които със способностите си могат да убедят всеки да ги пусне през границата. - Но много по-надеждно е да имаш софтуерна система, която освобождава товара на наше име. Ако стоката пристигне вече проверена, тогава такива методи не са необходими. - Пророка отпи от шампанското си и сбърчи нос. - Малко е сухо за моя вкус. - Той направи знак на сервитьора да донесе друга бутилка на масата, уточнявайки друга реколта - недотам изтънчен сигнал, че той отново поема командването на малката ни група. - Какво ще кажеш, Айвс? Айвс имаше такъв вид, сякаш предпочиташе да не бъде в центъра на вниманието. - И двете идеи имат достойнства - дипломатично отговори той. - Но не винаги може да се разчита на технологиите. Властите може да решат да извършат проверка на място. Пък и винаги има кучета, които надушват куриера. Джим се усмихна мрачно. - Проклети кучета. Още не сме намерили някой, който да ги убеди да душат другаде. Способностите ни за контролиране на съзнанието действат само върху човешки същества. Очите на Пророка се плъзнаха към мен. - А ти, Феникс? Можеш ли да контролираш животни? - Той отново се обърна към Джим. - Моето момиче прави нещо много хитро - спира ума ти за няколко секунди. Джим вдигна чашата си за наздравица за мен. - Няма причина да не действа върху кучета. Какво ще кажеш? - Ами… не съм опитвала. - Догади ми се. Не стига, че бях крадец, но сега Пророка възнамеряваше да ме използва и като муле за пренасяне на наркотици. - Трябва да си помисля. Извинете ме. Отивам да се освежа. - Щом Айвс не ми позволяваше да го предупредя, щях да се опитам да разбера какво става, за да бъда подготвена за онова, което предстоеше да се случи. Той продължаваше да държи ръката ми, но аз я измъкнах. - Няма да се бавя. Отправих се към тоалетните, съзнавайки, че Еднорог е станал от масата и върви след мен. Огледах се наоколо за други от семейство Бенедикт, но ако бяха под прикритие, не ги забелязах. Усмихнах се кисело на Еднорог, влязох в дамската тоалетна и се взирах в огледалото цели пет минути, надявайки се, че Скай или Карла ще схванат намека ми и ще дойдат да ми обяснят какво правят тук. Освен това исках шанс да се застъпя за Айвс - че ги е предал заради мен - и да разбера какъв е планът им, защото със сигурност имаха такъв, и не бяха имали възможност да го споделят с нас, защото ни подслушваха, откакто Айвс се беше присъединил към Общността. С толкова много различни участници, които не знаеха какво е намислила другата страна, по всяка вероятност щеше да настане голяма бъркотия. Но никой не влезе. Двайсета глава Еднорог все още беше на пост, когато излязох от тоалетната, приглаждайки косата си, сякаш дълго бях оглеждала външния си вид, както той би очаквал от типичното поведение на едно момиче. След като Еднорог стоеше пред тоалетните със скръстени на гърдите ръце, нищо чудно, че никой не беше влязъл при мен. Преглътнах забележката, която копнеех да направя, че само извратеняците дебнат около дамските тоалетни, и бързо тръгнах към нашата маса. Забелязах, че Карла се е оттеглила и е оставила оркестърът да свири мелодии, които не знаех. Скай отново свиреше на саксофона, без да откъсва очи от барабаниста, спазвайки ритъма. Нямах представа как могат да свирят с такава лекота и разкрепостеност, когато всичко върви към катастрофа. - Добре ли си? - измърмори Айвс. - Хмм. - Бях много напрегната. Искаше ми се да изкрещя: „Не! Не знаеш ли, че семейството ти е в клуба и че сме обградени от шайка безмилостни убийци, които печелят бързи пари от нещастието на другите?”. - Всичко е чудесно, благодаря. Айвс погали ръката ми и се усмихна окуражително. Жестът му беше преждевременен. Преди да се усетя, кризата ни връхлетя. Един мъж на съседната маса погледна мобилния си телефон и после се приближи до Джим. Наведе се и зашепна в ухото му. Веждите на Ню Йорк се извиха нагоре. - Сигурен ли си? Мъжът кимна и му показа някакво съобщение. Айвс забарабани с пръсти по китката ми - явно предупреждение, но нямах представа за какво. Изглежда ми казваше да бъда готова. Джим се обърна към Айвс. - Е, Бенедикт, имаме малки затруднения с информацията, която ни дадохте. Айвс завъртя шампанското в чашата си. - Какъв е проблемът? Ако сте направили каквото ви казах, не би трябвало да има проблем. - И какво ни казахте? - Джим бръкна във вътрешния джоб на сакото си и в един ужасяващ момент аз си помислих, че ще извади пистолет, но той измъкна блекбери. - Казах ви да не копирате от моя оригинал. - Късно е. Файловете са разпратени на всички ни. И не знам защо, откакто погледнах последния път, някои имена са се променили. Айвс кимна, сякаш това се очакваше. - Сега информацията ти показва, че Доналд Дък и Мики Маус са водещи членове на Мрежата на савантите. - Тонът на Джим съвсем не беше весел. - И някак си техните имена са заменили онези на истинските хора, които проверих днес следобед. Айвс повдигна рамене. - Направихте ли разпечатка? Джим разхлаби папионката си. Вените на врата му изпъкнаха от гняв. - Не, разбира се. Но вие знаете това, нали? Сложили сте защита на файла, за да не можем да направим нищо друго освен да го четем на екран. Айвс махна очилата си. - Мога да го променя, няма проблем. Само въпрос на поправяне на разрешението за достъп. Осъзнах, че всички други саванти около нас получават гласови или текстови съобщения. - Толстой! Распутин! - пръскайки слюнки, изломоти господин Москва и хвърли смартфона си на масата. Телохранителите му се събраха около него и бръкнаха дълбоко в джобовете си или под саката си, за да извадят оръжията си. - Това е обидно! - Много смешно - Дънди Крокодила и Кайли Миноуг! - Господин Сидни блъсна назад стола си и сграбчи Айвс за врата. - Каква е играта ти, друже? Сърцето ми подскочи в гърлото. Видях, че суматохата в предната част на клуба привлича вниманието на другите посетители и че няколко от по-разумните стават, за да си тръгнат. Сервитьорите заеха позиции, готови да се намесят в кавгата, но не приличаха на служители на бар, каквито бях виждала. Бяха прекалено бдителни и не се изненадаха от кризата. Не забелязах големия брат на Айвс и започнах да подозирам, че сме заобиколени от полицаи, приятели на Виктор. Дори оркестърът забеляза драмата и спря да свири, докато лошите саванти се събираха около нашата маса. Айвс запази хладнокръвие. - Не е игра - извиси глас той в настъпилата тишина. - Предупредих ви да не копирате от флашката. Щом бъде преместена от флашката, информацията започва да се самоунищожава. - Айвс блъсна ръката на Сидни и отстъпи назад от масата, така че аз да съм зад него. - Вижте, нима очаквате да оставя деликатна информация да се прехвърля насам-натам и да си проси да бъде качена в „Уикилийкс”? Мислех, че имате по-добри протоколи за сигурност. - Гласът му беше изпълнен с презрение към техническото им невежество. - Ако бъде копирана от моя оригинал, информацията постепенно се преобразува - по културно чувствителен начин, разбира се. Винаги го казвам на получателя, за да знае какво става. Не се опитвам да крия какво съм направил. Джим дръпна Айвс да седне. - И така, след тази забавна демонстрация на техническата ви изобретателност, можете ли да изпратите информацията отново? Без програмата за преобразуване. - Разбира се. Трябват ми само пет минути със свестен компютър. - Айвс се огледа невинно наоколо, сякаш очакваше такъв компютър да се появи изневиделица в нощния клуб. Пророка обаче не беше доволен, че протежето му им е причинило всичко това на публично място и без предупреждение. Той не вярваше на обяснението, което Айвс се мъчеше да пробута. - Феникс, отиди при братята си. - Какво? Защо? - Беше ми неприятно, че вниманието се насочи към мен, и усещах, че интересът на савантите се премества в моята посока. Айвс показа първите признаци на недостатъчна увереност. - Тя остава тук. - Тя тръгва. - Пророка направи знак на Дракон да ме извади от центъра на събирането. - Мисля, че ще се съсредоточите по-добре, като знаете, че семейството и се грижи за нея. - Той се усмихна безрадостно на Айвс. - Започвам да се питам, господин Бенедикт, дали сте ни приготвили и други изненади? Не забравяйте, че Феникс ще направи нещо, ако сте ни предали, затова си помислете внимателно, преди да отговорите. - Нищо не съм направил. Казах ви да не копирате информацията. Вашите действия станаха причина за това. - Но сигурно сте съзнавали, че можем да използваме информацията само ако я разпространим на заинтересуваните страни. - Но вие не поискахте да активирам тази функция, нали? О, Боже, това ли било? Несигурността ми излетя бързо като балон с хелий. Айвс беше съумял да съчетае лоялността си към семейството си и обещанието си към мен, като бе позволил на други да вземат решението, което причинява преобразуването на информацията. С други думи, те сами си бяха виновни. Олекна ми на душата. Долавяйки неблагоприятната посока, която взимаше разговорът, Дракон изви ръката ми зад гърба и ми попречи да правя резки движения, но и двамата останахме достатъчно близо, за да чуваме какво се говори. Хвърлих отчаян поглед да видя какво прави екипът на Виктор, но те стояха на разстояние. Запитах се дали са поставили подслушвателни устройства навсякъде в нощния клуб. Вероятно се надяваха, че савантите престъпници ще се разобличат още повече? Господин Ню Йорк вече беше обсъдил доставки на наркотици. Не беше ли достатъчно това? Или може би чакаха Айвс да им даде сигнал? Хайде, Виктор, подканих го мислено, сложи край на всичко това, преди Айвс да пострада? Джим се вгледа изпитателно в Айвс. Изражението му беше озадачено. - На кого по-точно сте лоялен, господин Бенедикт? Пророка направи знак на Еднорог да се приближи. - Мисля, че това е очевидно - на сродната му душа. Джим хвана Айвс за гърлото с двете си ръце и го прикова на стола. - Само че не знам какво още е записал на флашката. Ако е инсталирал вирус, питам се дали има и други, които сме разпространили в компютрите си. Постъпихме глупаво, че не предвидихме това в треската си да получим информацията. - Съгласен съм. Боя се, че всички се развълнувахме прекалено много. - Разкаяният тон на Пророка беше смразяващ. - Еднорог, напомни на господин Бенедикт какво ще загуби, ако пак ни измами. Еднорог изхлузи едната си кожена ръкавици и размърда пръсти. - Колко да отнема? - Една-две години ще бъдат достатъчно. Айвс се бореше да се отскубне от хватката на Джим. - Какво правите? Блъснах Дракон. - Да не си посмял да го докоснеш! Пророка насочи бледосините си очи към мен. - Не му пука за него, скъпа моя. Питам се дали ако състариш сродна душа, това ще прекъсне връзката с другата и половина? В края на краищата, легендата твърди, че сте свързани по рождение. - Не! Моля ви! - изкрещях, борейки се с всички сили срещу хватката на Дракон. Еднорог се завъртя към мен. Събитията бързо излизаха от контрол и се превръщаха в кошмар. Той изглеждаше нетърпелив да се заеме с новата си задача - толкова много ме мразеше. - Моля те, недей! Извиках името на Виктор. Айвс блъсна ръцете на Джим и се опита да мине през насъбралата се тълпа, за да стигне до мен, но другите саванти го задържаха. Отчаяна, аз проникнах в мисловната схема на Еднорог и успях да го замразя за няколко секунди, но той добре познаваше способностите ми и се съпротивляваше. Дракон се поддаде само за миг и после отблъсна атаката ми. - Глупачко! Сега вече ни ядоса! - изръмжа той и ме повлече към Еднорог. - Две години няма да са достатъчно. В същия миг масата до нас избухна в пламъци. Червените ивици изригнаха като миниатюрни вулкани. Дракон изруга и се дръпна назад, като едва не извади рамото му от ставата. Зазвъня противопожарна аларма и пръскачките се включиха. Хората се разкрещяха и се втурнаха към нас. Съдейки по внезапната поява на оръжия, и сервитьорите, и клиентите се разкриха като полицаи и агенти на тайните служби. Над главите ни изсвистяха куршуми, изстреляни в отговор от телохранителите на лошите саванти. Дракон се хвърли под една маса, повличайки ме със себе си. - Полиция! Полиция! - разнесоха се викове от всички посоки. - Хвърлете оръжията! Вдигнете ръце да ги виждаме! - Фей! - извиси се гласът на Айвс. - Къде си? - Айвс! - изпищях. Дракон запуши с ръка устата ми. Към нас се присъедини Еднорог, пълзейки по корем. „Айвс!” - Извеждаме ли я? - попита Дракон. През гората от крака видяхме, че облеченият в бяло Пророк и другите лоши саванти са обкръжени от въоръжени полицаи. Никой обаче не ги докосваше. Явно бяха инструктирани за дарбите на групата престъпници, но спряха. Контраатаката беше преустановена. Над главите ни кръжаха три стола и няколко чаши, които бавно се въртяха като камъни в полето на астероид. Защо савантите не оказваха съпротива? Господин Бенедикт стоеше сред полицаите и държеше ръката на съпругата си. Очите им бяха затворени, докато те се съсредоточаваха, застанали странно неподвижни, докато около тях цареше хаос. Проникнах в съзнанията им и видях, че двамата държат защитна стена около групата, спирайки куршумите. Господин Сидни се преви на две, когато във врата му се заби стрела. В същия миг на пода падна стол, пуснат от съзнанието му. Полицаите използваха пушки с упойващи стрели. Гениална идея! Изпитах искрица на надежда. - Време е да тръгваме. - Еднорог нахлузи ръкавицата си. - Мисля, че се нуждаем от нещо по-очевидно от способността ми да състарявам, за да получим съдействието им. Не искам да бъда упоен и да се озова в затвор със засилена охрана. Дракон извади пистолет от кобур под сакото си и го опря под брадичката ми. „Айвс!” - изкрещях като обезумяла. „Къде си?” Временно подслонилата ни маса се повдигна над пода и полетя към стената. С периферното си зрение съзрях Скай, която беше приклекнала зад пианото и я насочваше с пръст като диригент на оркестър. Заел позиция да пази гърба и, Зед хвърли бутилка шампанско към Дракон с помощта на телепатията, но Еднорог я видя навреме и дръпна брат си от пътя и. Дракон я пръсна на парчета със завъртане на китката си и съдържанието и изпръска полицаите, които се бяха скрили зад бара. Без да губи време, той ме повлече към изхода. - Свалете оръжията! - заповяда ръководещият операцията, когато забеляза, че тримата сме извън полицейския кордон. Еднорог отвори с ритник аварийния изход. - Ако ни последвате, тя ще умре. Дракон разпръсна полицаите, които пазеха задната врата, като им изпрати вълна от силата си. Те се блъснаха в стената и се свлякоха надолу като кукли с прерязани конци. „Забави ги!” - трескаво ме помоли Айвс. Чувствах, че той се опитва да пробие обръча от полицаи, но те имаха заповеди да задържат всички на място и да не ги докосват - без изключения. „Опитах се, но не можах да им въздействам. Те твърде бързо рушат способностите ми.” И после се озовахме в неугледна уличка зад клуба, където имаше само контейнери за отпадъци на колелца и купища опаковки от сандвичи. Не видях полицаи. - Кола - троснато заповяда Дракон. - Дай ми Феникс. Ти намери кола. - Еднорог взе пистолета и опря дулото в слепоочието ми, докато Дракон ме предаваше на него. След това тръгна по улицата и видя черно беемве, което тъкмо беше оставило пътниците си пред ресторант. Когато шофьорът потегли, Дракон се изпречи отпред и вдигна ръце. Колата сякаш се блъсна в невидима тухлена стена. Видях напрежението на лицето на Дракон, докато спираше мощната машина. Той насочи пръст към шофьора. - Слез! Шофьорът не се нуждаеше от повторно подканяне и изскочи навън, оставяйки вратата отворена. Дракон отвори задната врата и ме блъсна вътре. Еднорог се тръшна до мен. Пистолетът му беше между нас и за един мъчителен момент си помислих, че може да гръмне случайно. - Ето ги! Колата! - Чух гласове, сред които този на Виктор. - Тръгвай! - нареди Еднорог. Дракон настъпи газта и колата се стрелна напред, изсвирвайки с гуми. Той зави зад ъгъла и изграчи победоносно. - Беше адски лесно! - засмя се Дракон. Еднорог се изправи, убеден, че е в безопасност, защото никой няма да стреля, докато аз съм в колата. - Да, страхотно. Добър екип сме. Дракон направи рязък завой наляво, преминавайки на червено, и накара един двуетажен автобус да се забие в предпазните перила. Той изкрещя злорадо. - Накъде? - В Общността. - Еднорог беше накъсал ивици от полата на роклята ми от шифон и завързваше ръцете и глезените ми. - Предлагам да вземем каквото трябва, да кажем на другите да се разпръснат и да се срещнем след четири дни, щом нещата се успокоят. Колата се наклони на една страна. - Какво? Ние ли завземаме властта? Еднорог разтри слепоочията си. - Не, разбира се. Оставаме лоялни. Налага се. Сигурен съм. Но докато Пророка го няма, той ще иска да се грижим за нещата му. Дракон схвана бързо. - Да, и ако не го освободят дълго време, тогава поне ще знае, че изпълняваме желанията му, живеем като него и чакаме да го посрещнем като герой. - Да, нещо такова. - Горкият стар татко - изкикоти се Дракон. Веселото му настроение започваше да се предава на брат му. - Затворът няма да му хареса. Там няма красиви дами, които да го правят щастлив. - Ще трябва да го затворят сам в килия, защото иначе няма да има място за друг. - Но може би за нула време ще съумее да убеди надзирателите да го пуснат. По-добре да му изпратим адвокат - да покажем добрите си намерения. - Предположенията на Дракон отрезвиха и двамата. - Прав си. Той трябва да види, че сме направили всичко възможно - и да го повярва. Зад нас се разнесоха полицейски сирени. Дракон погледна в огледалото и нарочно зави към реката, далеч от истинската цел на пътуването ни. Отправи се към моста „Тауър” и после се опита да се отърве от преследвачите по задните улици на Бърмъндси. „Къде си?” Айвс беше отчаян. „На Южния бряг. Връщаме се в Общността. Но не забравяй, че не можеш да кажеш на другите къде се намира. Предпочитам да бъда заложница, отколкото да загубя връзката си с моята сродна душа.” „Фей..” „Обещай ми!” „Да, добре. Ще измисля нещо друго. Пази се.” - Мисля, че трябва да сменим колата. - Дракон намали пред кръчма на мотоциклетисти, като видя двама облечени в кожа здравеняци, подпрели се на седалките на моторите си. - Можеш ли да ги разкараш? - попита Еднорог, докато завързваше трета ивица шифон на устата ми. - Не е необходимо. Да видим дали искат да направим трампа. - Той се засмя, спря рязко и изскочи навън. - Хей, момчета, искате ли ново беемве? Страхотно е, но вдига пушек по пътя. Мотористите се спогледаха. Не можеха да повярват на ушите си. - Мотоциклетите ви ни трябват само за тази вечер. Еднорог ме издърпа от колата. Полата ми закриваше пистолета му. - Какво и има? - попита по- едрият от двамата мъже. Сигурно му беше ясно, че едва ли съм там по своя воля. Еднорог въздъхна. - Мотористи със съвест. Кой би си помислил? - Той заби пистолета в ребрата ми. - Ти избираш, Фей. Или ги замрази, или ще ги убием. Кимнах, показвайки, че разбирам. Бързо проникнах в съзнанията на двамата мъже и спрях времето за тях. Дракон ги изблъска от седалките и се метна на по-близкия мотоциклет. Над главите ни закръжа хеликоптер. Прожекторът му шареше по покривите на къщите. - По-бързо. Те преследват колата. - Дракон запали мотора. - Какво ще правим с нея? - Еднорог ме блъсна напред. - Или ще се отървем от нея, или ще я използваме за разменна монета. Разсъждавайки бързо, Еднорог взе решение. - Тя вероятно им е казала къде отиваме, затова предполагам, че все още може да бъде полезна като заложник, докато вземем нещата си от Общността. - Той сряза превръзката на глезените ми, нахлузи завързаните ми ръце през врата си, така че да ме преметне на гърба си, качи се на втория мотор и форсира двигателя. - Да тръгваме. Мотоциклетите се стрелнаха напред, оставяйки предишните си собственици проснати до отворените врати на беемвето. Двайсет и първа глава Нямаше знаци, че ни преследват, когато се прибрахме в Общността. Всичко изглеждаше странно нормално, защото все още не беше пристигнала вестта, че Пророка е заловен. Дракон удари с чук по ръждясалата катерушка на детската площадка - нашият първобитен сигнал за тревога. - Всички да излязат! - извика той, когато хората подадоха глави от прозорците. - Проверете на обичайното място за инструкции след три дни. - Това означаваше, че на стъклото на будка за вестници и списания на Майл Енд Роуд ще бъде поставена малка обява. Картичка, рекламираща чистачески услуги, с несъществуващ номер на мобилен телефон и адрес, беше начинът, по който разбирахме къде трябва да отидем, след като бъдем евакуирани от предишното скривалище. Членовете на Общността бяха добре обучени. Чух, че навсякъде в сградата се тряскат врати, докато те грабваха вече приготвените си чанти и се отправяха към изходите, оставяйки обикновено заключените порти да зеят широко отворени. Тони надникна от вратата на стаята си и веднага се дръпна назад, преди братята ми да го забележат. И в следващия миг осъзнах, че надушвам миризма на пушек. - Сградата гори. - Дракон огледа покрива. - Там горе. - Той посочи последния етаж. Еднорог измъкна ръцете ми през врата си и ме пусна да стъпя на земята. Приведох се. Раменете ме боляха от последните двайсет минути на малтретиране, докато препускахме по задните улици на лондонското Сити. Бях премръзнала, въпреки че беше топла лятна нощ. Вероятно щяха да ме оставят тук. Би било хубаво. Но нямах този късмет. Братята ми сигурно бяха обсъдили телепатично какво да направят, защото Дракон ме преметна на рамо и двамата хукнаха нагоре по стълбите. - Мислиш ли, че някой друг може да е взел нещата? - задъхано попита Дракон. - Не. Не биха посмели. - Еднорог разблъска група от жените на Пророка, които слизаха по стълбите, като бързо потракваха с токчета. - Какво става? - попита едната и го сграбчи за ръкава. - Там горе има пожар. Не можете ли да направите нещо? Той се отскубна от нея. - После. Излизайте навън. - Тонът му им каза да не го притискат за повече информация и те покорно ни направиха път и после продължиха да слизат по стълбите. Видях обезпокоени погледи, отправени към мен, докато висях на гърба на Дракон, но никой нямаше да попита нищо. Ние в Общността не правехме такива неща. Стигнахме до петия етаж и Еднорог извади връзка ключове. - Как мислиш? Само дребните неща ли? Дракон ме хвърли като нежелан куфар и се облегна на стената да си поеме дъх. - Да. Нямаме време да вземем останалото. Бижутата и парите би трябвало да са достатъчни, за да започнем нов бизнес някъде другаде. „Фей, внимавай и се пази! Запалих пожар, за да ги изгоня.” Айвс нямаше как да види, че съм завързана и не мога да направя нищо с предупреждението му. „Затворена съм на последния етаж.” Апартаментът на Пророка изведнъж избухна в пламъци. Пожарът на покрива се беше разпространил надолу. - Какво става? - изкрещя Дракон. - Нейното момче. Той е тук. - Еднорог отвори с ритник вратата и отвътре изригнаха облаци черен пушек. - Той опожарява сградата отгоре надолу. „Кажи им да не влизат. Това е като горски пожар - бърз и ненаситен.” Използвах завързаните си ръце, за да махна превръзката на устата си. - Не трябва да влизате - извиках и сграбчих сакото на Дракон, който се готвеше за безумен набег към сейфа. - Пожарът не е обикновен. Вече е извън контрол. Дракон ме блъсна настрана. - Твоята сродна душа го запали, нали? Той иска да вземе парите. - Няма да стане. - Еднорог съблече ризата си, направи от нея маска за устата и носа и я хвърли на брат си. Дракон сложи ризата на лицето си, втурна се в горящата стая и изчезна в пушека. - И двамата сте луди! Да се махаме оттук, докато можем! - Опитах се да мина покрай Еднорог, за да стигна до стълбите преди огъня. - Никъде няма да ходиш. - Еднорог извади пистолета си. - Сродната ти душа обърка всичко за нас, но и той няма да те получи. Дракон излезе, залитайки, от стаята. Носеше сейфа от склада. Ръцете му бяха зачервени от изгаряния. - Убий кучката - заповяда той. Побягнах по единствения път, който ми беше останал, и се отправих към стаята си в дъното на коридора. Разнесе се изстрел и на стената до главата ми се появи дупка от куршум. Между нас се носеше на талази облак от пушек, който ме скриваше отчасти. Последва още един изстрел и почувствах, че кракът ми се огъна под мен. Изпитах силна болка. Мълния в крака. - Тя падна. Да тръгваме - каза Дракон, като се давеше от кашлица. Строполих се по лице върху бетона, тъй като ръцете ми бяха завързани зад гърба и правеха непохватни движенията ми. Бяха ме улучили в крака. Еднорог беше прав. Никъде нямаше да ходя. *** Сигурно бях загубила съзнание. Две мазолести ръце пляскаха лицето ми. - Фей, трябва да се събудиш. - Не беше Айвс, както се бях надявала, а Тони, който се беше надвесил над мен и наскоро посивялата му коса висеше над челото му. Лежахме на малко чисто пространство. Пушекът се виеше встрани от нас, сякаш имаше заповед да ни остави на мира. - Тони? - Да, сладурче. В голяма беда сме. Стълбището гори. - Какво правиш тук горе? - Видях ги, че те водят, и реших да тръгна след вас. - Той развърза китките ми и ми помогна да седна. Използва същата ивица плат, за да превърже раната ми, въпреки че шифонът скоро се обагри в червено. Губех много кръв. Болката ме пронизваше като стъклени остриета, забити в плътта ми. „Фей, къде си?” Айвс продължаваше да ме търси. „Все още на последния етаж.” Той изруга. „Не знаех, защото ти млъкна.” „Припаднах. Заклещена съм в капан, Айвс. Тони е с мен.” „Братята ти трябваше да изскочат навън, когато започна пожарът, а не да се втурнат в сградата!” „Това би била реакцията на нормални хора, а те не са нормални. Какво каза брат ти? Че плановете ти не винаги взимат под внимание начина на мислене на другите хора.” Докато разговарях телепатично с Айвс, Тони търсеше маршрут за бягство. - Има път надолу - водосточната тръба. - Той посочи края на балкона. - Изглежда солидна. - Тръгвай. - Не си направих труда да помръдна. Никога нямаше да се спусна до земята с куршум в крака. Тони се колебаеше. - Трябваше да се махнеш оттук, когато ти казах, Фей. - Да, може би трябваше. Но тогава нямаше да срещна сродната си душа. - Надявам се, че той си заслужава. - Тони ме потупа несръчно по рамото, а после дръпна огърлицата от врата ми и я пусна в джоба си. - Съжалявам, сладурче. - Аз също. Той се прехвърли през парапета. - Вероятно пожарникарите ще дойдат скоро. Очите ми се напълниха със сълзи. - Вероятно. „Тони слиза долу - съобщих на Айвс. - Помогни му, ако можеш.” Жилавият албански крадец беше компенсирал за нараняванията си, като бе развил сила в здравата си страна, и това му помогна сега. Вкопчил се с една ръка като маймуна, той уви колана си около тръбата и се скри от погледа ми. Трябваше да се уверя, че се е спуснал долу благополучно. Допълзях до стената и видях, че главата му изчезна. „Фей, спусни се!” - Айвс ме беше забелязал. Съзрях го да стои в средата на детската площадка, самотна фигура пред горящата сграда. „Ти си на ред.” Той очакваше да последвам Тони. „Не мога. Ранена съм. Простреляха ме в крака.” Въпросният крайник трепереше. Подпрях се на стената и се запитах кое ще ме убие първо - загубата на кръв или пушекът. Фактът, че не ми пукаше, ми каза, че ми се вие свят. Мисълта да припадна ми се стори някак желана. „Тогава идвам да те взема.” Не. „Тони долу ли е?” Айвс погледна към долната част на сградата. „Да. Бяга. Искаш ли да го спра?” „Не, остави го. И дори не си помисляй да се качваш тук горе. Не можеш да ме изнесеш по стълбището. И двамата ще умрем.” „Но аз запалих пожара. Аз съм виновен!” Той се обвиняваше за нещо, което сега не можеше да спре. Планът щеше да е добър, ако беше успял и бе изкарал всички ни от сградата. „Не си виновен, че братята ми са луди.” „Не мога да стоя тук и да гледам! Трябва да направя нещо.” И после изведнъж Айвс вече не беше сам. Пристигнаха членовете на семейството му и хукнаха към детската площадка, минавайки през отворената порта, водеща към улицата. Почувствах огромна вълна на облекчение. Те поне щяха да му попречат да направи нещо глупаво. Всичките се събраха около него и го обсипаха с прегръдки. Облегнах се на парапета, доволна, че последното нещо, което щях да видя, ще бъде Айвс, заобиколен от хората, които го обичат. „Не се предавай, Фей! - заповяда ми Айвс. - Ще те смъкнем оттам.” „Обичам те.” „Без сълзливи сантименталности. - Този път се обади Хавиер, включвайки се в разговора ни. - Искам да стигнеш до ръба.” „Ще те пренесем до земята, Феникс” - прозвуча окуражително гласът на господин Бенедикт. Избърсах очи. Зрението ми започваше да се замъглява. Семейство Бенедикт и Скай застанаха до Айвс и всеки сложи ръце на раменете на другия. „Свести се, Фей. Имаме план. - До съзнанието ми достигна бодрият тон на Скай. - Зед ще канализира телекинетичните сили на всички. Би трябвало да имаме достатъчно, за да те свалим оттам.” „Качи се на парапета, любов моя. Трябва да ни улесниш, за да ти помогнем.” Гласът на Айвс отново звучеше уверено. „Как да ви улесня?” „Ще скочиш.” „Ха.” „Ще скочиш.” „Правили ли сте досега?” „Да, с плодове” - отвърна Хавиер. „Защо ли не съм окуражена?” „Качи се на перваза, Фей” - каза Виктор, демонстрирайки уменията си да убеждава. „Кажи на брат си да престане. - Писнало ми беше от мъже, които объркват съзнанието ми. - Или ще го направя по собствена воля, или изобщо няма да го направя.” Воят на пожарникарските сирени ми вдъхна нова надежда. Може би щях да дочакам да издигнат стълба. „Фей, нямаш време. Познавам огъня. Този е почти до теб. Задържам пушека, но дори аз не мога да спра пламъците, след като съм ги отприщил.” Търпението на Айвс се изчерпваше. Ако не скочех, той щеше да направи някоя глупост като например да се опита да се качи тук да ме вземе. „Добре, добре.” Стиснах зъби и се качих на перваза. Остра болка прониза тялото ми. Пред очите ми се завъртяха черни петна. Не можех да кажа дали са прашинки пепел, или припадах. „Ние ще те хванем, миличка” - прошепна Карла и закри с ръце устата си, за да сподави писъка си. О, Боже, о, Боже. Наистина ли щях да се хвърля от перваза и да им се доверя да свършат работата си? Не се съмнявах, че ще се опитат, но ако не успееха? Провесих крака от ръба, без да обръщам внимание на страха и тракащите си зъби. „Онези плодове, Хавиер? Винаги ли ги хващаш?” „Всеки път” - увери ме той, поне веднъж абсолютно сериозен. Изтласках се. И веднага полетях към земята. „Айвс!” И после падането ми смени посоката си. Почувствах, че се отдалечавам от сградата, сякаш под мен се е появила детска пързалка. Но се носех прекалено бързо. „Дръж се!” - предупреди ме Айвс. „За какво?” - изпищях. Стрелнах се право към ръцете му. Той се хвърли на земята и омекоти приземяването ми с тялото си. - За мен - отговори Айвс, останал без дъх. Чух, че Хавиер се смее. - Успяхме! Наистина го направихме! Не мога да повярвам! - Няма да те пусна - заклех се и после припаднах за втори път. Двайсет и втора глава Свестих се в болнично легло. Още бях зашеметена и ми се стори, че кракът ми е като диня - пулсираща и подута. - Чувствам се ужасно - промълвих, без да знам на кого. - Не изглеждаш ужасно, а прекрасно. Отворих очи и видях, че Айвс седи до леглото и държи ръката ми. През прозореца зад него струеше слънчева светлина, на която белите чаршафи на леглото блестяха. Чувах бученето на уличното движение навън и гласове в коридора, но в стаята ми беше тихо. Навсякъде се рееха разноцветни балони. Празничното настроение на семейство Бенедикт, по повод оцеляването ми, успя да завладее болничната стая. - Защо ли не ти вярвам? - А трябва, защото е истина. Ти си жива и моят глупав огън не стигна до теб и това е чудесно. - Много лесно се задоволяваш. - Прокарах език по пресъхналите си устни. Айвс взе чаша със сламка и я доближи до лицето ми, за да пия. Огледах тялото си и видях, че на лявата ми ръка има игла на система за интравенозна терапия, а на дясното ми бедро - дебела превръзка. - Куршумът? - Извадиха го. Би трябвало да се възстановиш бързо. Хавиер обеща да помогне да ти остане по-малък белег, но се опасявам, че все пак ще остане завинаги. - Той се намръщи и наведе глава. - Извинявай за огъня, Фей. За втори път го правя. - Милият Айвс. Той изглеждаше искрено разтревожен, че ще обвиня него. - Престани. Не можеш да се чувстваш виновен, че си направил нещо, което си мислел, че ще успее. Братята ми са откачени. Не можеш да предвидиш как ще реагират. Той стисна ръката ми. - Аз… имам лоша новина за тях. Сърцето ми трепна. - Каква лоша новина? - Мислим, че не са могли да излязат от сградата. Пожарникарите намериха два трупа на стълбището. - Аха. - Искат да изследват твоята ДНК, защото… ами, не могат да разпознаят овъглените тела и тъй като ти си най-близката им роднина и сътрудничиш на властите, Виктор пита дали… - Разбира се. - Преглътнах. Не бях сигурна какво чувствам. Еднорог и Дракон ме бяха оставили да умра, но аз не можех да се радвам, че те бяха станали жертви на пожара. Никой не заслужаваше да свърши по този начин. - Кажи му, че ще дам кръв. - Не исках да мисля за това, а и не знаех много неща. - По-добре ми разкажи останалото. Айвс пусна ръката ми и погали лицето ми. - Престъпните босове са арестувани. Повечето очакват депортиране, тъй като престъпленията им са извършени в чужбина, но Пророка е обвинен в многобройни кражби и убийство. Затворих очи. - Това е хубаво. Но как… - Програмата, която записах на флашката. Там имаше и нещо допълнително, което да пренесе ключови файлове до заинтересуваните страни. Веднага щом направиха глупостта да копират информацията в компютрите си, въпреки изричните ми указания, електронният ми разузнавач е потърсил избраните термини. Правораздавателните агенции в целия свят изведнъж започнаха да получават уличаваща информация за нелегални доставки и много други неща. Пророка се беше похвалил в интернет за изчезването на някой си Мич Банистър. Ти познаваше ли го? Спомних си, че Тони ми разказа, че на Мич е било заповядано да се самоубие. - Да. Мисля, че е заровен в гората в Епинг. - Това е само единият от труповете, които ще бъдат ексхумирани. Има и други през годините. И сега знаем истинското име на Пророка. Искаш ли да ти го кажа? Кимнах. - Кевин Смит. Адски скучно. Нищо чудно, че си е измислил ново име. Малко ми олекна, когато научих, че Пророка е обикновен човек като всички останали, все едно погледнах под леглото и видях, че там няма чудовище. Но следите от господството му все още оставаха в капаните, които той беше поставил в съзнанието ми. - Как ни намери семейството ти и двата пъти - в клуба и в Общността? - Не им казах, не се тревожи. Спомняш ли си, че споменах, че разчитам на тях да си свършат работата? - Да. - Както се надявах, Зед е проникнал в бъдещето и ни е видял в клуба - или поне теб. Той обикновено не вижда мен, защото семейната връзка пречи на усещането му за бъдещето. За щастие, те предположили, че съм с теб. Не знаели защо сме там, но това било достатъчно за Виктор да организира операция. Американските и британските правораздавателни агенции наблюдавали групировката от известно време, затова било само въпрос да осъществят планираната акция с упойващите стрели и другите неща. Най-големият проблем бил да намерят музиканти за толкова кратко време. Не можели да изложат на риск истински изпълнители в тази взривоопасна ситуация и затова семейството ми и неколцина приятели се нагърбили с тази задача. - Бяха изумителни. Никой не се усъмни в тях. Свиреха абсолютно професионално. Майка ти и Скай бяха невероятни. Айвс се усмихна. - Да, бяха много добри. Разбира си, татко и Зед стигнаха до истеричен припадък, докато им позволят да застанат на предната линия, но всичко мина идеално. - Семейството ти знае ли, че не си ги предал? Айвс повдигна рамене. - Те никога не биха се усъмнили в мен. - Но аз се усъмних. - Не ми беше приятно да го призная. - Престани, Фей. Успокой се. Ти скочи от покрива заради мен. Може да се каже, че ми имаш доверие за важните неща. - Той вдигна крака и ги сложи в края на леглото. - Нарочно те държах в неведение, за да не обвинят теб. Не исках Пророка да изкопчи тайната от теб, като проникне в съзнанието ти. Не бях съвсем невинна. Все още не му бях казала за опита си да открадна флашката от него, докато бяхме на Лондонското око. Въпреки това се почувствах глупаво, че не се бях досетила какво е намислил Айвс, но после щях да се безпокоя за това. Имаше още неща, които исках да знам. - Ами Общността? Как семейството ти пристигна навреме, щом не си им казал къде да отидат? - Файловете свършиха тази работа вместо мен. Когато получих съобщението ти, аз се качих на първото такси, което намерих, и оставих другите да тънат в неведение. Виктор знаеше къде е действал напоследък Пророка и предположил, че братята ти ще се върнат, за да вземат плячката. Той има добри инстинкти да предугажда мислите на лошите. Умълчах се, размишлявайки върху онова, което ми беше казал Айвс. Никоя от забраните на Пророка не беше нарушена и не трябваше да правя нищо, което можеше да ни навлече наказания. Бяхме извадили невероятен късмет. Бяхме заобиколили капаните, поставени в съзнанието ми от Пророка, като скиори на олимпийски слалом, докосвайки флагчетата, но без да ги събаряме. - Уморена ли си? - Айвс протегна ръка и приглади косата от лицето ми. - Не, само… трудно ми е да повярвам, че всичко свърши. Наистина свърши, нали? - Почти. - Очите му заискряха пакостливо. - Имам подарък за теб - и въпрос, но мисля, че трябва да почакаме, докато се почувстваш по- силна. Изпъшках. - Не можеш да ме изкушиш с подарък и после да го скриеш. Айвс се засмя - прекрасен, звънлив звук. - Права си. Заповядай. - Той пусна върху стомаха ми малка червена книжка. Прелистих страниците. - Паспортът ми! - Сега съществуваш официално. - Откъде взе снимката? - Имаше моя фотография, както изглеждах в клуба, включително огърлицата с маргаритките. - В клуба беше пълно с камери. Взех един кадър с теб, на който си сериозна, приложих малко магия с Фотошопа и готово. Британците с удоволствие ускориха нещата, защото сега сме им любимци. Погледнах през прозореца. За да направи всичко това, на Айвс сигурно му беше трябвало много време. - Кой ден сме? - Ти спа вчера почти през целия ден - в операционната зала и след това. Дойде в съзнание два пъти, но се съмнявам дали си спомняш. Толкова дълго? Братята ми бяха мъртви почти от два дни и пепелта от пожара беше изстинала. Всички други ли се бяха измъкнали? Знаех отговора и без да питам. Да, Айвс би признал, ако бе имало и други жертви. Бяха загинали само онези, които бяха имали глупостта да се върнат в горящата сграда. Но без Пророка, Дракон и Еднорог с Общността беше свършено. Членовете се бяха разпръснали. Никога нямаше да се прегрупираме, ако, разбира се, съдебната система успееше да задържи манипулативен човек като Пророка. Това беше проблем на бъдещето. За момента бяхме свободни. Тони вероятно вече беше заложил огърлицата и бе започнал нов живот някъде далеч от властите. И на мен ми предстоеше ново начало. - А какво искаше да ме питаш? Айвс се наведе над възглавницата ми и ме целуна нежно. - Това ще трябва да почака. Лекарите казаха да си почиваш, а аз трябва да съобщя на всички, че си се събудила и не си ни много ядосана за каскадата, която те накарахме да направиш. - Не съм ви ядосана, но съм убедена, че всичките сте луди. - Може би си права. Не исках Айвс да си тръгва. Още не. - Но може да си почина по- спокойно, ако ми зададеш въпроса си. Мразя да чакам. - Добре, но не забравяй, че ти го поиска. - И после, за моя огромна изненада, Айвс падна на коляно до леглото ми. - Омъжи се за мен, Фей. - Какво? - Знам, че е твърде скоро и че никой от нас не е смятал да се жени, но ще влезеш в Съединените щати по-лесно, ако си моя съпруга. Притиснах ръце до гърдите си. Сърцето ми биеше като обезумяло. - По дяволите, знаеш как да изненадаш едно момиче. - Изсмях се задавено. Мозъкът ми най- после започна да проумява какво ми беше казал току-що Айвс. - Искаш да се омъжа за теб, за да ми дадат виза? Той ме стрелна с обиден поглед. - Не! Това е странична облага, която само ускорява нещата. Искам да се оженя за теб, защото те обичам - само заради това. - Но ние ще навършим осемнайсет чак след две седмици. Как е възможно да се оженим преди това? - Не искаш ли да се омъжиш за мен? - Не става въпрос за теб. - По дяволите. Айвс изглеждаше наскърбен. - Просто не съм от онези, които се омъжват. Той скръсти ръце на гърдите си. - Защо? Напълно законно е и ще реши куп проблеми, когато отидем в Съединените щати. - О, Айвс. - Прехапах устни. Кого заблуждавах? Вече бяхме решили да бъдем заедно завинаги с действията си през последните няколко дни. Женитбата беше абсолютно логична и аз не бях толкова глупава, че да откажа на онзи, когото обичах повече от самия живот. Само че… - Колко гимназистки са омъжени? Айвс повдигна рамене. - Не много, ако изобщо има такива. Но ти вече си единствена и неповторима, затова защо не? - Той се наведе над мен. - Може да го крием като малка мръсна тайна, ако искаш. И двамата умеем да мълчим, когато се налага. Това ми хареса - да ходя на училище със скандалното си минало, когато всъщност съм станала почтена съпруга. - Добре. Айвс изглеждаше озадачен. - Какво добре? - Да, Айвс Бенедикт, ще се омъжа за теб. Той подскочи радостно, легна до мен и допря нос до моя, като внимаваше да не докосне раната ми. - Феникс Кориган, това е най- щастливият ден в живота ми. - Устните му нежно се притиснаха до моите, за да подпечатат споразумението. Някой се прокашля зад нас. - А не! Моля, престанете. Надникнах иззад раменете на Айвс и видях цялото му семейство и Скай скупчени на прага. Думите бяха изречени от господин Бенедикт, който, обаче, не изглеждаше много ядосан, че ни е заварил в това положение. Зед уви ръка около Скай. - Видя ли? Казах ти, че тя ще се оправи бързо. Хавиер дръпна Айвс от мен и ми даде звънеца за повикване на медицинския персонал. - Това ще ти трябва, Фей, когато досадният ми малък брат отново те безпокои. Само натисни бутона и медицинските сестри ще дотърчат. Едната прилича на професионален борец, затова ще го смачка набързо. Айвс заби юмрук в стомаха на Хавиер. - Няма да я безпокоя. Ще се оженя за нея. Карла изписка от радост, а Хавиер и Зед изпъшкаха. - Сега никой няма да може да спре майка ни - отчаяно каза Виктор и се приближи до леглото ми. - Фей, много, много съжалявам за всичко, което ще изтърпиш в ръцете на нашата родителка. - Той се наведе и прошепна в ухото ми: - Тя има добри намерения. Айвс осъзна тактическата му атака твърде късно. - Само скромна церемония - утре. За да може Фей да дойда с нас, колкото е възможно по- скоро. - Но така Трейс, Уриел и Уил няма да имат време да дойдат! - изплака Карла и погледна Айвс така, сякаш току-що беше застрелял любимото и кученце. - Фей няма да е готова за голямо събитие още известно време, мамо. - Айвс се опита да се измъкне, но всички знаехме, че е безнадеждно. - Кажи на мама, Фей. Ухилих се, отказвайки да ме въвлекат в обсъждането. - Сигурна съм, че майка ти знае кое е най-доброто, Айвс. Карла засия и ме погледна, а после размаха заканително пръст на сина си. - Знаех си, че харесвам това момиче, Айвс. Ще се държиш добре с нея или ще отговаряш пред мен. Не можах да сдържа прозявката си, въпреки че бях по-щастлива отвсякога. Борех се с умората и тъпата болка в крака. Майчинският радар на Карла работеше с пълни обороти и тя дотърча при мен за секунда. - Вън, вън, всичките! - засуети се тя. - Феникс трябва да си почине, щом скоро ще става булка. - Карла се обърна, сияейки, към мен. - И толкова млада! Аз бях на същите години, когато баща ви ме завлече пред олтара. Сол изглеждаше малко смутен от спомена. Хавиер се засмя. - Крадец на бебета - пошегува се той с баща си. Карла целуна по устните съпруга си. - Взаимно се откраднахме. А сега, всички вън оттук. Семейство Бенедикт послушно се изнизаха от стаята. Айвс имаше такъв вид, сякаш предпочиташе да остане, но майка му го хвана за лакътя, за да продължат „обсъждането” в коридора, далеч от ушите ми. Заспах усмихната. Двайсет и трета глава Карла беше убедена да се задоволи със скромна гражданска церемония в Лондон, която да допълни изискването за виза за мен, с обещанието, че месец по-късно ще има подобаваща венчавка в църква в техния роден град Рикънридж, Колорадо. Доводът, който я убеди окончателно - Айвс призна, че е гениален от моя страна - беше, че никоя булка не би искала да куца, докато я водят към олтара. Скай щеше да ми бъде шаферка и кума, Хавиер - кум на Айвс, а останалите братя - шафери. Веднага се влюбих в градчето в Скалистите планини, където живееха семейство Бенедикт. Харесах природата и жителите пет минути след като пристигнах. Въпреки че бяхме официално женени, Карла настоя Айвс и аз да живеем отделно до „истинската” сватба, и затова аз се настаних при Скай и родителите и Сали и Саймън за няколко седмици в готическата им дървена къща. Сали проявяваше голямо любопитство към мен, защото усещаше, че миналото ми в Англия е, меко казано, нетрадиционно, но Скай съумя да я възпре да не задава твърде много въпроси. Мисля, че тайната и беше отвличане на вниманието. Всеки път, когато Сали ме подложеше на разпит, Скай я питаше за мнението и за булчинската рокля или букета. Трябваше да се науча да се оправям с майките, тъй като сега се сдобих със страховита свекърва и близки, които да компенсират крещящата ми липса на роднини. През краткия период на спокойствие между събитията в Лондон и сватбата ни аз научих повече неща за сродните души, отколкото бяха обещали дори приказките на мама. Макар да не живеехме под един покрив, Айвс и аз почти непрекъснато общувахме чрез телепатия. Не че бъбрехме постоянно, само чувствахме присъствието си, все едно мислено се държахме за ръце. Светът ми се беше завъртял около оста си и магнитните полюси бяха сменили местата си, защото сега никога не бях сама. И когато се комбинираха, дарбите ни показваха признаци на усъвършенстване, както беше описала Скай за себе си и Зед. Открих, че мога да използвам умението си да замразявам като пожарогасител и затова Айвс не трябваше да се тревожи много, че ще се ядоса (нещо, което, боя се, го карах да прави често, защото новият живот не беше превъзпитал напълно предишната Феникс). Наистина бяхме по- цялостни и завършени заедно, отколкото поотделно. Вечерта преди нашия голям ден Скай влезе в стаята ми и съобщи, че имам посетители. Набързо сресах косата си и съвсем леко накуцвайки слязох долу, където ме чакаха всички братя Бенедикт. Бяха фантастична гледка, включително тримата, с които наскоро се бях запознала - Трейс, едрото, широкоплещесто ченге от Денвър, чийто вид се омекотяваше от интелигентните му кафяви очи; Уриел, замислен и интуитивен учен с буйна, гъста светлокестенява коса; и Уил, най- спокойният, приятел на всяко момче и трепетно вълнение за всяко момиче. Погледнах Айвс, питайки се какво ги е довело тук всичките. - Уплаши се да не избягам, а? - пошегувах се. Айвс ме дръпна да седна до него. - Късно е, госпожо Бенедикт, вече сме женени. - Само „технически” според майка ти. Е, защо сте дошли? Не че не се радвам да ви видя всичките, разбира се - побързах да се поправя, защото не исках да обидя толкова много девери. Виктор се прокашля. - Имаме една добра и една лоша новина. Коя искаш да чуеш първо? Пулсът ми се ускори. - Винаги първо лошата. Не ми казвайте, че свещеникът се е разболял от шарка. Виктор се усмихна леко и поклати глава, а сетне погледна Трейс, но големият му брат му кимна той да бъде вестоносецът. - Двамата известни като Дракон и Еднорог? - Да, братята ми. Те загинаха в пожара, нали? Айвс докосна крака ми. Спомените не бяха приятни. Знаех, че все още му тежи, защото се чувства отговорен за смъртта им. - Те не са били твои братя. Анализът на ДНК излезе отрицателен за роднинска връзка. Отворих широко уста. - Освен това те не са били братя и един на друг. Това разпали любопитството ни и изследвахме и Кевин Смит, известен като Пророка. Той не е баща на никого от вас. Всъщност, съдейки по други симптоми за здравословното му състояние, подозираме, че той е безплоден, въпреки че дори един престъпник има право на медицинска поверителност, затова не мога да го потвърдя. - Как така? Всичките онези жени… - Да. Може да предположим, че те са били само за украса. Харесвала му е фантазията да бъде баща на децата им, без да признава, че си измисля. Вероятно дори е убедил някои от тях, че това е истина, може би дори себе си. Увих ръце около тялото си, дълбоко разтърсена. Наскоро се бях примирила с мисълта, че имам лошо потекло, а сега трябваше да преразгледам целия въпрос. - Той не ми е баща. - Не. - Тогава кой? - Това е знаела само майка ти. - Тя каза един мъж… в Гърция. Трейс стана да ме огледа по- отблизо, сякаш щеше да пише доклад за заподозрян. - Струва ми се доста вероятно. Ти имаш средиземноморски черти - черна коса, смугла кожа, ръст метър и шейсет. - Добре, да, тогава го вярвам. Оказва се, че мама не ме е излъгала. - Обърнах се към Айвс и се усмихнах през сълзи. - Мислех, че ме е излъгала. Той избърса сълза, която се стичаше по лицето ми. - Няма значение, Фей. Трейс се върна на мястото си. - Може би се питаш защо всички сме дошли да чуем новините. Не се бях запитала, но той беше прав. Беше малко странно да споделя този личен момент с толкова много хора. - Любопитни сте? Трейс се засмя - дълбок гърлен грохот в широките му гърди. - Да, и това. Но по време на вечерята осъзнахме, че ти нямаш баща. - Ами… да. Току-що установихме това, нали? - Няма кой да те води към олтара. Аха, сега разбрах. - Затова решихме да ти предоставим избор, ако искаш да приемеш. За всеки от нас ще бъде огромна чест да бъде избран. Айвс се ухили на братята си. В момента беше невероятно горд с всичките. Скай подскочи на коленете на Зед, където седеше. - Колко мило, момчета! Не знам как ще избере Фей. Нито пък аз. Трейс, Виктор, Уриел, Уил… Хавиер поклати глава. - Не мен, опасявам се. Аз по- добре да се придържам към слагането на венчалните пръстени. Значи Хавиер отпадаше. Оставаше Зед. Пет изумителни момчета, които се бяха наредили на опашка, за да им позволя да ги хвана под ръка утре. - И татко би се предложил - отбеляза Уриел, - но ние му казахме, че това е наша работа. Неговата задача е да попречи на мама да плаче на рамото на всеки. - Най-трудната работа - измърмори Уил. Обърнах се към Айвс. - Ще възразиш ли, ако открадна нещо - или няколко неща - от теб? Около очите му се образуваха бръчици от смях. - Удоволствието е мое. Как ще бъде този път - телефон, портфейл? Не и венчалния пръстен? - Той потупа джоба си. Сръгах го. - Не, разбира се. Искам да открадна всичките ти шафери. Искам петима бащи да ме заведат пред олтара, за да компенсирам за факта, че непрекъснато губя моите. Зед плесна ръката на Скай. - Видя ли? Казах ти, че сватбата ще бъде странна, когато я зърнах в бъдещето вчера. Доволен от компромиса, Айвс ме целуна, докато останах без дъх. - Вземи ги, моля те. Те няма да ме оставят жив, ако откажа. *** И така - всички в Рикънридж все още говорят за сватбата ни - за горкия свещеник, който трепереше от страх, когато пет дрезгави гласа отговориха на въпроса му кой дава тази жена на младоженеца; за сватбените снимки, на които близките на булката странно превишаваха по численост тези на младоженеца, въпреки че аз съм сирак; и за чудатите случки с плодове на приема. И все пак, те не знаеха най- скандалната тайна - че и булката, и младоженецът са талантливи крадци. Моите претенции към титлата бяха ясно установени, въпреки че отсега- нататък смятах да използвам дарбата си на страната на закона. Айвс, обаче, се присъедини към мен в ролята на Робин Худ, както подчерта, когато си тръгвахме от приема, защото ме бил откраднал под носа на едни от най- безмилостните престъпници в света, и не възнамерява да ме връща. Никога.