[Kodirane UTF-8]

	Джонатан Страуд
	Амулетът на Самарканд



	На Джина



	Част първа

	1

	Бартимеус
	Температурата в стаята бързо се понижи. По пердетата се образува лед и се наслои около светлините на тавана. Мъждукащите жички в крушките се свиха и помътняха, а свещите, стърчащи от всички възможни повърхности като множество гъби, изгаснаха. Затъмнената стая се изпълни с жълт, задушлив облак от сяра, в който се извиваха и гърчеха неясни черни сенки. Някъде отдалеч се чуха множество писъци. Внезапно, под някакъв натиск, вратата на стълбите се огъна навътре и дървото изскърца. По дъските на пода се чу тропане на невидими крака, а невидими устни зашепнаха злокобни неща иззад леглото и изпод бюрото.
	Серният облак се събра в дебела колона от дим и от него изникнаха тънки израстъци, които облизаха въздуха като езици и се прибраха обратно. Колоната увисна над центъра на пентаграма подобно на облак от изригнал вулкан. Последва едва доловима пауза.
	После в средата на дима се материализираха две жълти втренчени очи.
	Добре де, беше му за първи път. Исках да го уплаша.
	И успях. Тъмнокосото момче стоеше в отделен пентаграм, по-малък, изпълнен с различни рунически символи, на около метър от основния. Беше бяло като платно и трепереше като листо на силен вятър. Зъбите му тракаха, а челюстта му не спираше да се тресе. От веждата му се стекоха няколко капки пот и се превърнаха в лед още преди да паднат. Иззвъняха на пода като зрънца градушка.
	За момента това вършеше работа, но какво толкова? Искам да кажа, че той изглеждаше дванайсетгодишен. Беше с големи очи и слабо лице. Изкарването на акъла на някакво си мършаво хлапе не ми носеше голямо удовлетворение*.
	[* Не всички са съгласни с мен по този въпрос. Някои смятат, че това е очарователен спорт. Те изнамират безброй начини да тормозят тези, които са ги призовали чрез най-префинени и противни видения. Обикновено най-доброто, на което можете да се надявате е да им докарате кошмари по-късно, но понякога тези хитрини са толкова успешни, че чираците всъщност се паникьосват и излизат от защитния кръг. В такъв случай всичко е наред — за нас. Но това е рискована работа. Те често са много добре обучени, а после порастват и си отмъщават.]
	Така че аз си се носех във въздуха и чаках с надеждата, че няма да се бави дълго и ще пристъпи към освобождаващото заклинание. За да се намирам на работа, сътворих сини пламъци по вътрешните ръбове на пентаграма и ги накарах да танцуват така сякаш търсят начин да излязат и да го сграбчат. Естествено това беше само евтин номер. Вече бях проверил печата, беше начертан много добре. За съжаление никъде нямаше грешки.
	Най-накрая хлапакът май щеше да събере кураж да проговори. Забелязах това по заекването му, което не изглеждаше да е само и единствено от страх. Оставих синия огън да изтлее и го замених с противна миризма.
	Детето проговори. Доста пискливо.
	— Заповядвам ти да… да… — _Хайде, давай де!_ — м-мми к-к-кажеш името с-с-си.
	Обикновено така започват тези младите. Безсмислено бръщолевене. И аз, и той бяхме наясно, че вече ми знае името, иначе как би могъл да ме призове? За това ти трябват правилните думи, правилните действия и най-вече правилното име. Искам да кажа, че не е като да си поръчаш такси — когато го направиш, не пристига просто _някой_.
	Подбрах богат, дълбок тъмношоколадов глас от тези дето ехтят отвсякъде и отникъде и от които на новаците им настръхват косите.
	— БАРТИМЕУС.
	Видях как детето преглътна и се задави като чу думата. Добре — значи не беше съвсем глупав: знаеше кой и какво съм аз. Познаваше репутацията ми.
	След като се забави малко, за да преглътне насъбралите се лиги, той отново проговори.
	— Аз п-п-пак ти заповядвам да отговориш. Ти ли си Бартимеус, който в древността е бил призован да поправи стените на Прага?
	Леле, каква загуба на време беше това дете. Какъв ли щеше да е следващият въпрос? Тук малко повиших тон. Ледът по крушките се пропука като карамелизирана захар. Прозорците зад мръсните завеси затрепериха и забучаха. Детето се разтресе, както си стоеше.
	— Аз съм Бартимеус! Аз съм Сакр ал-Джини, Н’горсо Могъщия и Змията на Сребърните Пера. Аз съм говорил със Соломон. Аз съм тичал през равнините с прародителите на бизоните. Пазил съм Старо Зимбабве докато камъните паднаха, а чакалите се нахраниха с хората. Аз съм Бартимеус! Не признавам господар. Така че на свой ред ти заповядвам да ми отговориш, _момче_. Кой си ти, че да ме призоваваш?
	Впечатляващо, а? И освен това, всичко беше вярно, което му придаваше още повече мощ. Не го правех само за да се фукам. Надявах се, че това ще накара детето да ми каже името си, което щеше да ми даде основание да продължа, когато си обърнеше гърба*. Но нямах този късмет.
	[* Разбира се, не можех да направя нищо докато бях в кръга. Но по-късно щях да мога да разбера кой е той, да потърся слабости в характера му и неща от миналото му, които бих могъл да използвам. Има ги у всички тях. Или по-скоро трябва да кажа има ги у всички _Вас_.]
	— Чрез ограниченията на кръга, върховете на пентаграма и веригата от руни, аз съм твоят господар! Ще се подчиняваш на моята воля!
	Имаше нещо особено противно в това да чуеш този стар номер от такова мършаво хлапе, както и в пресилено високия му глас. Потиснах изкушението да му кажа какво всъщност мисля и произнесох стандартния отговор. Само и само да приключи по-бързо.
	— Каква е волята ти?
	Трябва да призная, че вече бях изненадан. Повечето магьосници новаци първо те разглеждат и после задават въпроси. Те зяпат и изследват потенциалната си сила, но са прекалено нервни да я изпробват. А и не се случва често малки келеши като този да призовават същества като мен.
	Детето прочисти гърлото си. Това беше моментът. За това беше работил. Беше мечтал за него от години вместо да си лежи в леглото и да мисли за състезателни коли и момичета. Изчаквах мрачно жалкото му искане. Какво щеше да бъде? Левитацията* на някой предмет беше нещо обикновено или пък преместването му от единия край на стаята до другия. Може би щеше да иска да сътворя илюзия. Това можеше да се окаже забавно: винаги имаше начин искането да се разбере по друг начин и да разстроя хлапака**.
	[* Левитация е целенасочено повдигане на обект във въздуха чрез свръхестествена сила, която преодолява гравитацията. — Бел.прев.]
	[** Един магьосник пожела да му покажа любовта на живота му. Подадох му огледало.]
	— Заповядвам ти да вземеш Амулета на Самарканд от къщата на Саймън Лавлейс и да ми го донесеш, когато те призова утре призори.
	— Ти какво?
	— Заповядвам ти да вземеш…
	— Да, чух какво каза. — Не исках да звуча сприхаво. Просто ми се изплъзна, а мъртвешкият ми тон се развали.
	— Тогава тръгвай.
	— Чакай малко! — Усетих онова чувство на гадене в стомаха, което се получава, когато те отпратят. Сякаш някой ти изсмуква вътрешностите през гърба. Трябва да кажат тази дума три пъти, за да се отърват от теб, ако въпреки всичко имаш желание да останеш и да се мотаеш наоколо. Обикновено нямаш такова. Но този път останах където бях — две горящи очи сред разбунен облак дим.
	— Знаеш ли какво искаш, момче?
	— Нито ще разговарям или обсъждам, нито ще преговарям с теб; нито ще участвам в някакви гатанки, басове или жребии с теб; нито ще…
	— И аз нямам желание да разговарям с някакво си мършаво детенце, повярвай ми, така че си спести назубрените глупости. Някой се опитва да се възползва от теб. Кой е — предполагам, че е господарят ти? Някой съсухрен страхливец, който се крие зад едно момче. — Оставих дима да се отдръпне малко и показах очертанията си за първи път, висейки в неясните сенки. — Играеш си с огъня, като се опитваш да обереш истински магьосник и призоваваш мен. Къде сме в момента? В Лондон ли?
	Той кимна. Да, това беше Лондон. Някаква мръсна градска къща. Огледах стаята през химическите пари. Таванът беше нисък, тапетите се белеха; на стената имаше една-единствена избеляла гравюра. Представляваше мрачен холандски пейзаж — странен избор за момче. Очаквах по-скоро поп певици, футболни играчи… Повечето магьосници са конформисти*, дори и на младини.
	[* Човек, който поддържа постоянно съгласие с другите. — Бел.прев.]
	— Аз… — Гласът ми беше спокоен и замислен. — Това е един порочен свят и не са те научили на много.
	— Не се страхувам от теб! Дадох ти заповед и искам да тръгваш!
	Второто отпращане. През вътрешностите ми сякаш мина валяк. Усетих, че формата ми потрепва несигурно. В това дете имаше сила, въпреки че беше много малко.
	— Не от мен трябва да се страхуваш, поне не сега. Саймън Лавлейс ще дойде за теб лично, щом види, че амулетът му е откраднат. Той няма да те пожали заради младостта ти.
	— Длъжен си да изпълниш волята ми.
	— Да. — Трябваше да призная, че беше непоколебим. И много глупав.
	Ръката му се раздвижи. Чух първата сричка от Системния Порок. Канеше се да ми причини болка.
	Тръгнах, без да се занимавам с повече специални ефекти.


	2

	Когато на здрачаване кацнах на уличната лампа в Лондон, валеше дъжд. Винаги ми е бил такъв късметът. Бях приел формата на кос, едно живо приятелче с яркожълт клюн и черна перушина. Само за секунди от момента, в който бях разперил криле в Хампстед се измокрих до кости. Въртейки глава на всички страни, забелязах огромен бук от другата страна на улицата. В основата му гниеха листа — ноемврийските ветрове вече го бяха оголили, — но дебелите му клони предлагаха някаква защита от влагата. Прелетях до него, минавайки над една самотна кола, която с пърпорене се движеше по широкия път на предградието. Зад високите стени и вечнозелената растителност на градините, като мъртвешки лица в тъмното, светеха белите фасади на няколко големи вили.
	Е, може би ми изглеждаха така заради настроението ми. Притесняваха ме пет неща. Като начало тъпата болка, която изпитвах при всяко физическо материализиране, вече се появяваше. Усещах я в перата си. Една смяна на формата щеше да отложи болката за малко, но можеше да привлече внимание към мен в критичен етап от операцията. Трябваше да си остана птица, докато не се почувствах сигурен в околната среда.
	Второто нещо беше времето. Вече казах достатъчно за него.
	На трето място, бях забравил ограниченията на физическите тела. Сърбеше ме точно над клюна и безуспешно се опитвах да се почеша с крило. Четвърто, онова дете. Вълнуваха ме много въпроси за него. Кой беше той? Защо искаше да умре? Как щях да му отмъстя за това, че ме накара да свърша тази задача преди да умре? Новините се разчуват бързо и аз със сигурност щях да бъда порицан за това, че припкам насам-натам от името на такъв като него.
	И на пето място… Амулета. Според всички той притежаваше могъща магическа сила. Недоумявах какво щеше да прави момчето след като го получеше. Едва ли имаше някаква представа. Може би просто щеше да го носи като някакъв грозен моден аксесоар. Може би краденето на амулети беше най-новото увлечение, магьосническа версия на задигане на тасове*. Дори и да беше така, първо трябваше да го взема, а това нямаше да е непременно лесно дори и за мен.
	[* Тасове са капаците, които се поставят на джантите на автомобилите. — Бел.прев.]
	Затворих очите си на кос и отворих вътрешните си, едно след друго, всяко в различно пространствено измерение или ниво*. Погледнах напред и назад около себе си, подскачайки нагоре-надолу по клона, за да получа най-добрата гледна точка. Поне три от вилите край пътя имаха магическа защита, което показваше в колко модерен район бях. Изобщо не проверих двете малко по-нагоре по улицата; интересуваше ме онази от другата страна на пътя, отвъд уличните светлини. Резиденцията на Саймън Лавлейс, магьосник.
	[* Имам достъп до седем нива едновременно. Те се застъпват, като слоевете на сладолед. Седемте нива са достатъчни за всеки. Тези, които работят с повече, просто се фукат.]
	На първо ниво беше чисто, но на второто беше издигнал защитен възел, който блестеше като синя паяжина по цялата дължина на високата стена. И не свършваше там, издигаше се във въздуха, над покрива на ниската бяла къща, като продължаваше надолу от другата страна, образувайки огромен блещукащ купол.
	Не беше зле, но можех да се справя с него.
	На третото и четвъртото ниво нямаше нищо, но на петото, точно зад ръба на градинската стена, забелязах трима стражи, дебнещи във въздуха. От горе до долу бяха матовожълти и всеки от тях се състоеше от три мускулести крака, които се въртяха около един хрущялен център. Над центъра имаше топчеста маса, украсена с по две усти и няколко бдящи очи. Съществата сновяха безразборно напред-назад из периметъра на градината. Инстинктивно се отдръпнах към ствола на бука, въпреки че знаех, че едва ли ще ме видят чак оттам. При това разстояние и в седемте измерения би трябвало да изглеждам като кос. Можеха да прозрат илюзията ми само ако се приближах.
	На шестото ниво беше чисто. Но на седмото… това беше интересно. На пръв поглед не виждах нищо необичайно — къщата, пътят, нощта, всичко изглеждаше непроменено, — но, ако искате го наречете интуиция, аз бях сигурен, че там имаше нещо, което дебнеше.
	Потърках клюн в един чеп. Както можеше да се очаква, тук действаше доста мощна магия. Вече бях чувал за Лавлейс. Той се смяташе за забележителен магьосник и суров повелител. Имах късмет, че досега не бях повикван да му служа, а и не желаех нито неговата омраза, нито тази на неговите слуги.
	Подгизналият кос излетя от клона и прелетя над пътя, като удачно избегна кръга от светлината на най-близката улична лампа и кацна на проскубаната трева в ъгъла на стената. Там бяха оставени четири черни чувала за боклук, които щяха да бъдат прибрани на следващата сутрин. Косът подскочи зад торбите. Една котка, което наблюдаваше птицата* от известно разстояние, я изчака малко да се появи отново, но изгуби търпение и изприпка любопитно след нея. Зад торбите не откри нито кос, нито някаква друга птица. Там нямаше нищо освен една прясна къртичина.
	[* На две нива. Котките притежават тази сила.]


	3

	Мразя вкуса на кал. Тя не е нещо подходящо за същество от въздух и огън. Постоянната тежест на пръстта ме потиска винаги, когато се докосна до нея. Затова съм много придирчив в избора си на превъплъщение. Птица — добре. Насекомо — добре. Прилеп — става. Всичко, което бяга бързо, е добре. С дървесните обитатели е още по-добре. Подземните неща — не е никак добре. Къртица — лошо.
	Но няма смисъл да си придирчив, когато трябва да преодолееш защитна преграда. Правилно бях преценил, че тя не се простираше и под земята. Къртицата си прокопа пътя дълбоко, дълбоко надолу под основите на стената. Не се задейства никаква магическа аларма, въпреки че пет пъти си ударих главата в дребни камъчета*. Започнах отново да ровя нагоре, достигайки повърхността след като двайсет минути сумтях, мърлях се и подушвах със ситния си нос сочните червеи, които откривах на всеки няколко загребвания.
	[* Всеки път в различен камък, а не пет пъти в един и същ. Просто искам да съм сигурен, че е ясно. Понякога човеците са толкова тъпи.]
	Къртицата подаде глава предпазливо от малката купчина пръст, която беше издигнала на идеалната повърхност на поляната на Саймън Лавлейс. Тя се огледа, проверявайки обстановката. В къщата, на приземния етаж, светеше. Завесите бяха спуснати. Горните етажи, доколкото къртицата виждаше, бяха тъмни. Полупрозрачната магическа система се издигаше над главата й. Един жълт страж, с цялата си глупост, се дотътри на три метра над храстите. Другите двама явно бяха зад къщата.
	Отново проверих седмо ниво. Все още нищо и все същото обезпокояващо чувство за опасност. Е, какво толкова.
	Къртицата се оттегли под земята и си прокопа тунел под корените на тревата към къщата. Появи се отново в цветната леха точно под най-близкия прозорец. Мислеше усилено. Нямаше смисъл да продължава в същия образ, въпреки че беше изкушаващо; тя трябваше да се опита да се вмъкне в мазите. Трябваше да намери друг начин.
	До косматите уши на къртицата достигна смях и звън на чаши. Звукът беше изненадващо висок и ехтеше някъде много наблизо. На по-малко от половин метър имаше един пропукал се от годините отдушник. Водеше навътре.
	С облекчение станах муха.


	4

	От безопасността на отдушника аз надзърнах с многофасетните си очи в една доста обикновена гостна стая. В нея имаше дебел, мек килим, отвратителни раирани тапети, грозно кристално нещо, което трябваше да представлява полилей, две маслени картини, потъмнели от старост, диван и два фотьойла (също раирани), ниска масичка за кафе, на която имаше сребърен поднос, а на подноса — бутилка червено вино, но без чаши. Чашите бяха в ръцете на двама души, единият от които бе жена. Беше сравнително млада (за човек, което значи много млада) и вероятно изглеждаше доста добре по един плътски начин. Големи очи, тъмна коса, подстригана на черта. Веднага я запомних. Утре, когато отидех да видя онова хлапе, щях да се появя в нейната форма. Само че гола. Нека да видим как здравият му, но все пак детски разсъдък, ще реагира на това*!
	[* За онези, които се чудят, нямам никакъв проблем да се превърна в жена. Нито пък в мъж. Предполагам, че по някакъв начин жените са по-лукави, но сега няма да се впускам в подробности. Жена, мъж, къртица, муха — всичките са еднакви с изключение на леките различия в мисловните способности.]
	Все пак в момента повече ме интересуваше мъжът, на който тази жена се усмихваше и кимаше. Той беше висок, слаб, хубав, по един книжовен начин, с коса, пригладена назад с някакво миризливо масло. Имаше малки кръгли очила и голяма уста с хубави зъби. Имаше и забележителна челюст. Нещо ми подсказваше, че това е магьосникът Саймън Лавлейс. Дали беше заради неопределимата аура на сила и авторитет около него? Или заради собственическия начин, по който жестикулираше в стаята? Или пък беше заради малкото дяволче, което се носеше из въздуха до рамото му (на второ ниво) и предпазливо се оглеждаше за опасност на всяка страна?
	Разтрих раздразнено двата си предни крака. Трябваше да бъда внимателен. Дяволчето усложняваше нещата*. Жалко, че не бях паяк. Те могат да си седят на едно място с часове и това не ги притеснява. Мухите са доста по-нервни. Но ако се превърнех в паяк тук, робът на магьосника със сигурност щеше да го усети. Трябваше да насиля нежелаещото си тяло да се скрие и да пренебрегне болката, която отново се усилваше, този път в хитрина**.
	[* Не ме разбирайте погрешно. Не се страхувах от дяволчето. Можех да го смачкам, без дори да се замисля. Но то беше там по две причини: заради вечната му лоялност към господаря и заради зорките си очи. И за секунда нямаше да се подлъже от хитрото ми прикритие на муха.]
	[** Основната съставка на обвивката на насекомите. — Бел.прев.]
	Магьосникът говореше. Не правеше почти нищо друго. Жената го гледаше като кученце с толкова широко отворени и оглупели от възхищение очи, че ми се прииска да я ухапя.
	— … това ще е най-великолепното събитие, Аманда. Ти ще си центърът на внимание на лондонското общество! Знаеш ли, че самият министър-председател очаква с нетърпение да разгледа имота ти? Каза ми го достоверен източник. Моите врагове го тормозят от седмици с гнусните си инсинуации, но той си остана убеден, че трябва да проведе конференцията в резиденцията. Така че както виждаш, любов моя, аз все още мога да му въздействам, когато има смисъл. Номерът е да знаеш как да си играеш с него, как да поласкаеш суетността му… Нека си остане между нас, но той е доста слаб. Неговият специалитет е Чарът и дори с това се занимава вече рядко. А и защо му трябва? Той си има хора в костюми да вършат това вместо него…
	Магьосникът продължи да дрънка така още няколко минути, ръсейки известни имена с неизчерпаема енергия. Жената си пиеше виното, кимаше, ахкаше и възкликваше в правилните моменти и се накланяше по-близо до него на дивана. Едва не се разбръмчах от скука*.
	[* Ако човек слушаше разговора, най-вероятно щеше да му падне шапката от изумление, защото разказа на магьосника за корупцията в британското правителство беше забележително подробен. Но аз дори не трепнах. Тъй като бях виждал безброй цивилизации, много по-достойни за възхищение от тази, да се сриват в прахта, едва ли можех да се заинтересувам от това. Прекарах времето си в безплодни усилия да измисля кои неземни сили може да са били задължени да служат на Саймън Лавлейс. Най-добре е да си подготвен.]
	Внезапно дяволчето застана нащрек. Беше се завъртяло на 180 градуса и се взираше в една врата на другия край на стаята. То леко дръпна ухото на магьосника, за да го предупреди. Само след няколко секунди вратата се отвори и един плешив прислужник в черно сако влезе почтително вътре.
	— Извинете ме, сър, но колата ви е готова.
	— Благодаря ти, Картър. Идваме веднага.
	Униформеният прислужник се оттегли. Магьосникът остави чашата си (все още пълна), обратно на масичката за кафе и взе ръката на жената. Целуна я галантно. Зад гърба му дяволчето правеше физиономии на изключително отвращение.
	— Боли ме, че трябва да тръгвам, Аманда, но дългът ме зове. Тази вечер няма да съм си вкъщи. Може ли да ти се обадя? Можем да отидем на театър утре вечер?
	— Би било очарователно, Саймън.
	— Тогава се разбрахме. Моят добър приятел Мейкпийс има нова пиеса. Ще взема билети веднага. А сега Картър ще те откара у дома.
	Мъжът, жената и дяволчето излязоха, оставяйки вратата открехната. След тях една предпазлива муха изпълзя от скривалището си и забърза безшумно през стаята към по-удобна позиция, от която се виждаше антрето. Там няколко минути цареше суетене, донасяха се палтата, даваха се заповеди, затръшваха се врати. После магьосникът напусна къщата си.
	Излетях в антрето. Беше широко и студено, а подът бе покрит с черно-бели плочки. Яркозелени папрати растяха в огромни саксии. Обиколих полилея и се ослушах. Беше много тихо. Единственият шум идваше от една отдалечена кухня и той беше достатъчно безобиден — просто тракане на тигани и чинии, и няколко високи оригвания, произведени най-вероятно от готвача.
	Замислих се дали да не изпратя дискретен магически импулс и да видя дали мога да открия местонахождението на артефактите на магьосника, но реших, че е прекалено рисковано. Причината беше, че съществата стражи отвън можеха да го уловят, дори и да нямаше друга охрана. Аз, мухата, трябваше да отида на лов собственоръчно.
	Всички нива бяха чисти. Минах през коридора, а после — следвайки интуицията си — нагоре по стълбите.
	На горната площадка, коридор застлан с дебел килим водеше в две посоки, във всяка от които имаше маслени картини. Веднага се заинтригувах от десния, защото по средата имаше шпионин. За човешкото око това беше противопожарна аларма, но на другите нива се разкриваше истинската му форма — една обърната с главата надолу крастава жаба с неприятни кръгли очи седеше на тавана. На всяка една минута тя подскачаше на място и се завърташе по малко. Когато магьосникът се върнеше, тя щеше да му каже всичко, което се беше случило.
	Изпратих една малка магия към нея. От тавана изригна гъст мазен дим и се наслои около шпионина, пречейки на зрението му. Докато подскачаше и крякаше объркано, аз бързо прелетях покрай нея, надолу по коридора до вратата в дъното. Единствената от вратите в коридора, която нямаше ключалка; под бялата боя дървото беше подсилено с метални ленти. Две достатъчно добри причини да пробвам първо нея.
	Под вратата имаше миниатюрен процеп. Беше прекалено малък за насекомо, но аз така или иначе болезнено копнеех за промяна. Мухата се разтвори в малко облаче дим, което изчезна под вратата точно когато димната завеса около жабата се разнесе.
	Вътре в стаята се превърнах в дете.
	Ако знаех името на чирака, щях да проявя злоба и да приема неговата форма, само за да дам на Саймън Лавлейс добро начало, когато започнеше да разследва кражбата. Но без името не можех да го направя. Така че се превърнах в едно момче, което познавах преди много време, някой, когото обичах. Прахът му много отдавна се беше разнесъл по Нил, така че моето престъпление не можеше да му навреди, а и ми беше приятно да си го припомня по този начин. Той беше с тъмна кожа и светли очи, облечен с бяла препаска. Огледа се по начина, по който го беше правил приживе, с глава, леко наклонена на една страна.
	В стаята нямаше прозорци. Покрай стената бяха наредени няколко шкафа, пълни с магически принадлежности. Повечето бяха напълно безполезни, годни само за представления (О, всичко това беше доста впечатляващо, ако не сте магьосник. Да видим: имаше кристални кълба, гадателски стъкла, черепи от гробници, кокалчета от светци, магически пръчки, откраднати от сибирски шамани, бутилки, пълни с кръв със съмнителен произход, шамански маски, препарирани крокодили, рафтове с пелерини за различни церемонии и много, много магьоснически книги, които изглеждаха сякаш са били подвързани с човешка кожа открай време, но всъщност най-вероятно са били произведени на едро миналата седмица в някоя фабрика. Магьосниците обичат тези неща; те обичат магическата тайнственост (а някои от тях наполовина й вярват) и _обожават_ вдъхващия страхопочитание ефект, който тези неща имат върху любителите. Без да взимаме предвид останалото, тези джунджурии отвличат вниманието от истинския източник на тяхната сила. От нас.), но там се намираха и няколко интригуващи предмети.
	Имаше призоваващ рог, за който знаех, че е истински, защото ми прилоша само като го погледнах. Едно надуване и всичко във властта на магьосника щеше да е в краката му, молейки за милост и искайки да изпълни заповедите му. Беше жесток и много стар инструмент и не можех да го приближа. В друго шкафче имаше око, направено от глина. Бях виждал такова на главата на един голем*. Чудех се дали глупакът знае за потенциала на това око. Почти сигурно не — трябва да го беше взел като някакъв старинен спомен от почивка в Централна Европа. Магически туризъм… Моля ви се (Всичките го правеха — търчаха на групи с автобуси (или, тъй като много от тях бяха богати, наемаха самолети) и обикаляха големите магически градове от миналото. Всички охкаха и ахкаха при вида на известните забележителности — храмовете, родните места на видни магьосници, местата, на които тези магьосници бяха свършили по ужасен начин. И всичките бяха готови да крадат статуетки или да преровят базарите на черно с надеждата да направят невероятни магьоснически _сделки_. Аз не възразявам срещу културния вандализъм. Просто това е толкова безнадеждно вулгарно.). Е, с малко късмет това можеше да го убие някой ден.
	[* В еврейския фолклор това е направена от глина фигура на човек, на която е бил вдъхнат живот. — Бел.прев.]
	Там беше и Амулета на Самарканд. Стоеше в малка ниша, само за него, защитен от стъкло и от собствената му репутация. Приближих се, преглеждайки всички нива в търсене на опасност и намирайки… е, нищо определено, но на седмото ниво определено имах чувството, че нещо се мъти. Не тук, а наблизо. По-добре да побързам.
	Амулетът беше малък, матов, направен от ковано злато. Висеше на къса златна верижка. В центъра му имаше овално парче нефрит. На златото бяха пресовани простички издълбани фигури, изобразяващи конници. Конете са били безценно притежание за хората от Централна Азия, които бяха направили Амулета преди три хиляди години и го бяха погребали в гробницата на тяхна принцеса. Един руски археолог го беше открил през петдесетте години, а доста отдавна е бил откраднат от магьосници, разбрали неговата стойност. Как Саймън Лавлейс се беше добрал до него — кого точно беше убил или измамил, за да го получи — нямах представа.
	Отново наклоних глава и се ослушах. Всичко в къщата беше тихо.
	Вдигнах ръка над нишата и се усмихнах на отражението си, докато то свиваше юмрук.
	После свалих ръка и я промуших през стъклото. На всичките седем нива прокънтя трептене на магическа енергия. Сграбчих Амулета и го окачих на врата си. Обърнах се бързо. Стаята изглеждаше както и преди, но на седмото ниво усетих нещо, което се движеше бързо и се приближаваше.
	Играта на криеница беше свършила.
	Докато бягах към вратата, с крайчеца на окото си забелязах, че във въздуха се отвори портал. В портала имаше чернилка, която веднага беше закрита от нещото, излязло от нея.
	Хвърлих се към вратата и я ударих с малкия си момчешки юмрук. Тя се отвори като огъната карта за игра. Изтичах покрай нея, без да спирам.
	Жабата в коридора се обърна към мен и отвори уста. От нея излезе зелена топка слуз, която внезапно се стрелна към мен и се насочи към главата ми. Дръпнах се и слузта се разплиска на стената отзад, унищожавайки една картина и всичко останало чак до тухлите отдолу.
	Хвърлих по жабата стрела от Компресия. С кратко, жално изкрякване тя се сви до гъсто петно материя с размера на топче за игра и падна на пода. Не забавих крачка. Докато бягах надолу по коридора, поставих Предпазен Щит около физическото си тяло в случай на други снаряди.
	Което беше мъдро, защото в следващия момент подът точно зад мен беше ударен от Детонация. Ударът беше толкова силен, че аз излетях с главата напред под ъгъл надолу по коридора и наполовина през стената. Около мен изникнаха зелени пламъци и оставиха резки по декорацията като от гигантска ръка.
	С усилие се изправих на крака сред хаоса от разбити тухли и се обърнах.
	Зад счупената врата в края на коридора стоеше нещо, което беше приело формата на много висок мъж с яркочервена кожа и глава на чакал.
	— БАРТИМЕУС!
	В коридора излетя още една Детонация. Направих салто под нея в посока стълбите и докато експлозията изпари ъгъла на стената, се претърколих през глава надолу по стълбите, през парапета и спрях два метра по-надолу на черно-белите плочки на пода, като го спуках доста лошо.
	Изправих се на крака и погледнах входната врата. През заскреженото стъкло зад нея видях обемистата жълта фигура на единия от тримата стражи. Той лежеше в очакване и май не осъзнаваше, че може да бъде видян отвътре. Реших да изляза от другаде. Ето така по-висшият разум побеждава грубата сила всеки божи ден!
	И като говорим за това, трябваше да се измъкна бързо. Шумът отгоре означаваше преследване.
	Притичах през няколко стаи — библиотека, трапезария — всеки път поглеждах през прозореца и всеки път се оттеглях, когато едно или повече от жълтите същества се появяваше пред погледа ми навън. Тяхната глупост в това да се разкриват беше правопропорционална на моята предпазливост да избягвам магическите оръжия, които носеха.
	Зад мен един яростен глас викаше името ми. С нарастващо чувство на безсилие отворих следващата врата и се озовах в кухнята. Нямаше повече вътрешни врати, само една, която водеше към нещо като парник, пълен с билки и други растения. Оттатък беше градината, както и тримата стражи, които дойдоха със завидна скорост на въртящите се крака иззад ъгъла на къщата. За да спечеля време, поставих Печат на вратата зад мен. После се огледах и видях готвача.
	Той седеше удобно на стола си с крака на кухненската маса, един дебел, весел мъж с червендалесто лице и нож за месо в ръка. Изрязваше си ноктите с ножа много старателно, като обиграно отхвърляше всяко парченце във въздуха и после в камината до него. Докато го правеше, той ме изгледа продължително с малките си черни очи.
	Притесних се. Изобщо не изглеждаше обезпокоен да види как едно малко египтянче влиза тичешком в кухнята му. Проверих го на различните нива. От първо до шесто си беше еднакъв, пълен готвач в бяла престилка. Но на седмото…
	Охо.
	— Бартимеус.
	— Факарл.
	— Как си?
	— Горе-долу.
	— Не съм те виждал от известно време.
	— Май е така.
	— Срамота, нали?
	— Да. Ами… ето ме.
	— Да, ето те наистина.
	Докато течеше този увлекателен разговор, от другата страна на вратата долитаха звуците от серии непрекъснати Детонации. Но Печатът ми държеше здраво. Усмихнах се колкото можех по-уверено.
	— Джабор изглежда раздразнителен, както винаги.
	— Да, той си е същият. Може би само малко _по-гладен_, Бартимеус. Това е единствената разлика, която съм забелязал в него. Никога не изглежда задоволен, дори и когато е нахранен. А това, както можеш да си представиш, напоследък се случва твърде рядко.
	— Дръж се с тях гадно, за да работят с желание, това е мотото на господаря ти, нали? Все пак трябва да е доста силен, щом може да има теб _и_ Джабор за свои роби.
	Готвачът се усмихна леко и замахвайки с ножа, запрати едно въртящо се парченце нокът към тавана. То проби мазилката и остана забито там.
	— Е, хайде стига, Бартимеус, не използваме думичката с „р“ в цивилизована компания, нали? Джабор и аз просто играем дългата игра.
	— Ама разбира се, че е така.
	— Като говорим за неравенство на силата, забелязвам, че си избрал да не говориш с мен на седмо ниво. Това ми изглежда малко неучтиво. Може ли причината да е, че се чувстваш притеснен от истинската ми форма?
	— Гади ми се, Факарл, не съм притеснен*.
	[* И аз не изглеждам прекрасно, но Факарл имаше твърде много пипала за моя вкус.]
	— Е, всичко това е много мило. Между другото, възхищавам се на _твоя_ избор на форма, Бартимеус. Много хубаво. Но виждам, че един амулет малко ти тежи. Може би ще бъдеш така добър да го свалиш и да го оставиш на масата. После ако искаш да ми кажеш за кой магьосник работиш, може би ще измисля начин да приключа тази среща по един не толкова фатален начин.
	— Много мило от твоя страна, но знаеш, че не мога да направя това*.
	[* Не беше точно така. _Можех_ да предам Амулета и така да се проваля в задачата си. Но в такъв случай, дори и да успеех да избягам от Факарл, щеше да се наложи да се върна с празни ръце при бледоликото момче. Провалът ми щеше да ме изостави на крехката му милост, в негова власт и аз някак си знаех, че това не е добра идея.]
	Готвачът забоде върха на ножа си в ръба на масата.
	— Нека бъда откровен. Можеш и ще го направиш. Това, разбира се, не е нищо лично; някой ден може отново да работим заедно. Но засега съм обвързан, точно както и ти. И аз също си имам задължения за изпълняване. Така че, както винаги, всичко е въпрос на сила. Поправи ме ако греша, но забелязвам, че вече не си толкова уверен в себе си — в противен случай щеше да си излязъл през предната врата, разправяйки се с трилоидите пътьом, а нямаше да ги оставиш да те подкарват из къщата към мен.
	— Просто следвах едно хрумване.
	— Хм. Може би ще спреш да се придвижваш към прозореца, Бартимеус. Подобен ход би бил прекалено очевиден и глупав дори за човек*, а освен това там те очакват трилоидите. Предай амулета или ще разбереш, че твоят паянтов Предпазен щит не значи нищо.
	[* Ох, заболя.]
	Той се изправи и протегна ръка. Настъпи мълчание. Зад Печата ми все още кънтяха търпеливите (дори прозаични) Детонации на Джабор. Самата врата отдавна трябва да беше станала на прах. И тримата стражи висяха в градината, вперили очи в мен. Огледах стаята в търсене на вдъхновение.
	— _Амулета_, Бартимеус.
	Вдигнах ръка и с тежка, доста театрална въздишка хванах Амулета. После отскочих наляво. В същия момент освободих Печата на вратата. Факарл изпусна звук на разочарование и раздвижи ръка. Докато го правеше, беше ударен директно от една особено мощна Детонация, която прелетя през празнината, където беше стоял Печата. Тя го запрати назад в камината и тухленият зид се срина върху него.
	Размазах всичко по пътя си към парника, точно когато Джабор пристъпи през празнината в кухнята. Докато Факарл се надигаше изпод отломките, аз бягах към градината. Тримата стражи се приближиха към мен с широко отворени очи, въртейки краката си. В краищата на дебелите им крайници се появиха нокти, като коси. Хвърлих най-ярката възможна Илюминация. Цялата градина се освети като от експлодирало слънце. Очите на стражите бяха заслепени и те зацвърчаха от болка. Подскочих над тях и хукнах през градината, избягвайки изхвърляните от къщата магии, които изпепеляваха дърветата.
	Прескочих стената в далечния край на градината, между купчината естествен тор и моторната косачка за трева. Разкъсах синята плетеница от магически линии, оставяйки дупка във формата на момче. Моментално навсякъде из имота започнаха да звънят аларми.
	Паднах на тротоара от другата страна, а Амулетът подскочи и издрънча на гърдите ми. Оттатък стената чух звук от галопиращи копита. Крайно време беше да се променя.
	Соколът скитник е най-бързата известна птица. Тя може да постигне скорост от двеста километра в час при пикиращ полет. Рядко някоя такава е постигала това при хоризонтален полет над покривите на Северен Лондон. Някои дори биха се усъмнили, че е възможно, особено след като носи на врата си тежък амулет. Достатъчно е да кажа само, че когато Факарл и Джабор се приземиха на задната уличка на Хампстед, създавайки невидимо препятствие, което веднага беше ударено от бързодвижещ се товарен камион, аз не се виждах никъде.
	Отдавна бях изчезнал.


	5

	Натаниел
	— Преди всичко — каза господарят му, — има един факт, който трябва да набием в малкия ти нещастен мозък сега, така че никога да не го забравиш. Можеш ли да познаеш какъв е този факт?
	— Не, сър — каза момчето.
	— Не? — Четинестите вежди подскочиха нагоре в престорена изненада. Хипнотизирано, момчето ги изгледа как изчезват под сплъстената бяла коса. Те останаха сякаш срамежливо скрити там само за секунда преди изведнъж да се стоварят обратно с ужасяваща безвъзвратност и тежест. — _Не._ Ами тогава… — Магьосникът се наведе от стола си. — Аз ще ти кажа.
	С бавно, преднамерено движение той събра ръце, така че върховете на пръстите му образуваха островърха дъга, която насочи към момчето.
	— Запомни _това_ — каза с мек глас той. — Демоните са много зли. Ако могат, ще те наранят. Разбираш ли го?
	Момчето все още гледаше веждите. Не можеше да отклони втренчения си поглед от тях. Сега те оформиха строга бразда по-надолу, като върховете на две стрели. Движеха се със забележителна подвижност — нагоре, надолу, накланяха се, образуваха дъга, понякога заедно, понякога поотделно. С тази пародия на независим живот те упражняваха някакво странно влияние върху момчето. Освен това, той предпочиташе да ги изучава безкрайно дълго пред това да срещне втренчения поглед на господаря си.
	Магьосникът се изкашля застрашително.
	— Разбираш ли?
	— О… да, сър.
	— Добре, сега казваш „да“ и съм сигурен, че го мислиш — и все пак… — Едната вежда бавно и замислено се вдигна нагоре. — И все пак аз не съм сигурен, че ти наистина действително _разбираш_.
	— О, да, сър; разбирам, сър. Демоните са зли и причиняват болка, и ще те наранят, ако им позволиш. — Момчето се раздвижи тревожно върху възглавничката си. Гореше от желание да покаже, че беше слушал внимателно. Навън лятното слънце прежуряше тревата и горещите тротоари. Пет минути по-рано, с весело бръмчене, под прозореца беше минал камионът на сладоледаджията. Но в стаята на магьосника през тежките червени завеси се промъкваше само една ярка линия от чиста дневна светлина; въздухът вътре беше спарен и задушен. На момчето му се искаше урокът да свърши и да му разрешат да си ходи.
	— Слушах много внимателно, сър — каза то.
	Господарят му кимна.
	— Някога виждал ли си демон? — попита той.
	— Не, сър. Искам да кажа, само в книгите.
	— Изправи се.
	Момчето стана бързо като почти се подхлъзна на възглавничката си с единия крак. Той изчака притеснено с отпуснати ръце. Господарят му небрежно посочи с пръст една врата зад него.
	— Знаеш ли какво има там отзад?
	— Вашия кабинет, сър.
	— Добре. Слез по стъпалата и прекоси стаята. В далечния край ще видиш бюрото ми. Върху него има кутия. В кутията има очила. Сложи си ги и се върни тук. Разбра ли?
	— Да, сър.
	— Добре тогава. Върви.
	Под зоркия поглед на господаря си, момчето отиде до вратата, направена от тъмно небоядисано дърво с множество шарки и линии по нея. Трябваше да положи известно усилие, за да завърти тежката месингова топка, но хладината й му беше приятна. Вратата се отвори безшумно на смазаните си панти и момчето прекрачи, озовавайки се в горната част на застлано с килим стълбище. По стените имаше елегантни тапети на цветя. По средата на пътя надолу, едно малко прозорче пропускаше струя приветлива слънчева светлина.
	Момчето заслиза внимателно, стъпало по стъпало. Тишината и слънцето го окуражиха и потиснаха част от страховете му. Тъй като никога не беше стъпвал тук, не разполагаше с нищо друго освен детските истории, които подхранваха идеите му за това, което беше в кабинета на господаря му. В съзнанието му изплуваха ярките образи на препарирани крокодили и очи в стъкленици. Той яростно ги изхвърли оттам. Нямаше да се уплаши.
	В основата на стълбището имаше друга врата, подобна на първата, но украсена в средата с петолъчна червена звезда. Момчето завъртя облата дръжка и натисна: вратата се отвори трудно, застъпвайки дебелия килим. Когато пролуката стана достатъчно широка, то влезе в кабинета. Несъзнателно беше затаило дъх при влизането; сега издиша отново, почти разочаровано. Всичко беше толкова _обикновено_. Дълга стая с подредени книги от двете страни. В далечния край се намираше огромното дървено бюро с тапициран кожен стол зад него. Върху бюрото имаше химикалки, хартии, стар компютър и малка метална кутия. Прозорецът отзад гледаше към един кестен, окичен с цялото великолепие на лятото. Светлината в стаята имаше приятен зелен нюанс.
	Момчето се насочи към бюрото. На половината път спря и се огледа назад.
	Нищо. И все пак бе почувствал нещо много странно… По неизвестни причини леко отворената врата, през която беше влязъл само преди малко, сега предизвикваше безпокойство у него. Прииска му се да се беше сетил да я затвори след себе си.
	Той разтърси глава. Нямаше нужда. След няколко секунди щеше да излезе обратно през нея.
	С четири забързани крачки стигна до ръба на масата. Отново се обърна. Със сигурност беше чул шум…
	Стаята бе празна. Момчето се ослуша внимателно като заек в дупката си. Не, не се чуваше нищо друго освен слабия звук на далечното улично движение.
	С широко отворени очи, той задъхано се обърна към масата. Металната кутия блестеше на слънцето. Пресегна се към нея над кожената повърхност на бюрото. Не беше задължително да го прави точно така — можеше да заобиколи до другата страна и лесно да вземе кутията, — но той искаше някак си да спести време, да грабне това, за което беше дошъл и да се махне. Облегна се на бюрото и протегна ръка, но кутията упорито си оставаше твърде далеч. Момчето се хвърли напред, размаха пръсти като обезумяло. Не уцели кутията, но размахващата се ръка събори малкия моливник с химикалките, които се пръснаха по кожата.
	Почувства как малка капчица пот го погъделичка под мишницата. Обезумял, той започна да събира химикалките и да ги тика обратно в моливника.
	Зад него в стаята се чу сподавен гърлен смях.
	Завъртя се бързо, потискайки писъка си, но там нямаше нищо.
	За момент момчето остана облегнато с ръка на бюрото, парализирано от страх. После нещо отново заговори в него. Сякаш казваше: „Забрави химикалките. Дойде тук за кутията.“ Бавно, почти неуловимо, той започна да се промъква покрай бюрото, с гръб към прозореца, наблюдавайки стаята.
	Нещо почука настоятелно по прозореца — три пъти. Завъртя се. Нямаше нищо; само кестена отвъд градината се полюшваше леко от летния бриз.
	Нямаше нищо.
	В този миг една от химикалките, които беше разпилял, се търкулна от бюрото и падна върху килима. Тя не предизвика шум, но той я забеляза с ъгъла на окото си. Друга започна да се клати напред-назад — първо бавно, после все по-бързо и по-бързо. Внезапно се изтърколи, отскочи от основата на компютъра и падна през ръба на пода. Друга направи същото. После още една. Изведнъж всички химикалки се затъркаляха в различни посоки, засилвайки се към ръба на бюрото, блъскайки се, падайки и накрая оставайки неподвижни.
	Момчето гледаше. Падна и последната.
	Той не помръдна.
	Нещо се изсмя приглушено право в ухото му.
	Той извика и замахна с лявата си ръка, но не удари нищо. Инерцията на удара му го обърна към бюрото. Кутията беше точно пред него. Той я грабна и веднага я пусна — металът беше стоял твърде дълго на слънце и изгори ръката му. Кутията се удари върху бюрото и капакът й се отвори. От нея изпаднаха чифт очила с рогова рамка. Само след секунда те бяха в ръката му и той тичаше към вратата.
	Нещо го последва. Чу го да подскача зад гърба му.
	Почти стигна до вратата; виждаше стъпалата зад нея, които водеха нагоре към господаря му.
	И тогава вратата се затръшна.
	Момчето дърпаше топката на вратата, удряше дървото, блъскаше, викаше господаря си в задавени ридания, но всичко беше безполезно. Нещо шепнеше в ухото му, а той не можеше да чуе думите. Изплашен до смърт, ритна вратата, но успя само да си нарани жестоко пръста на крака през малкия черен ботуш.
	После се обърна с лице към празната стая.
	Навсякъде около него се чуваше тихо шумолене, нежни почуквания и леки пърхания, сякаш до килима, книгите, рафтовете и дори до тавана се докосваха невидими движещи се неща. Един от абажурите над главата му се залюля от несъществуващ бриз. През сълзи, въпреки ужаса си, момчето намери думи да проговори.
	— Спри! — извика то. — Махай се!
	Шумоленето, почукванията и пърхането спряха моментално. Люлеенето на абажура се забави, намаля и накрая спря.
	Стаята се успокои.
	Поемайки жадно дъх, момчето застина с гръб към вратата, наблюдавайки помещението. Не се чу нито звук.
	После си спомни за очилата, които все още държеше в ръка. Някъде от лепкавата мъгла на страха си припомни, че господарят му беше казал да си ги сложи преди да се върне. Може би ако го направеше, вратата щеше да се отвори и щеше да му бъде позволено да изкачи стълбите към безопасността.
	С треперещи пръсти той вдигна очилата и си ги сложи.
	Стотици малки демони изпълваха всеки сантиметър от пространството пред него. Бяха струпани един върху друг из цялата стая, като семки на пъпеш или пък като фъстъци в пакет, едни стъпили върху лицата на други и с лакти забити в коремите. Бяха наблъскани толкова нагъсто, че дори килимът не се виждаше от тях. Гледаха злобно и гадно, седяха на бюрото, висяха от лампите и библиотеките и се носеха във въздуха. Някои пазеха равновесие върху стърчащите носове на други или висяха на крайниците им. Няколко имаха огромни тела с глави като портокали; при други беше обратното. Виждаха се опашки, криле, рога, брадавици и допълнителни ръце, усти, крака и очи. Имаше твърде много люспи и твърде много коси и други неща на всевъзможни места. Някои притежаваха клюнове, други — смукала, но повечето имаха зъби. Бяха във всевъзможни цветове, често в неподходящи комбинации. И всички те правеха всичко възможно да останат абсолютно неподвижни, само и само да убедят момчето, че в стаята няма никой. Опитваха се изключително упорито да останат като замръзнали, въпреки потиснатото клатене и трептене на опашки и криле, и неконтролируемото тракане на изключително подвижните си усти.
	Но в момента, в който момчето си сложи очилата и ги видя, те също осъзнаха, че той ги вижда.
	Тогава, с радостни писъци се нахвърлиха върху него.
	Момчето изпищя, блъсна се с гръб във вратата и падна на пода. Вдигна ръце да се защити, събаряйки очилата от носа си. Слепешком се претърколи по очи и се сви на топка, задушен от ужасния шум на криле, люспи и малки остри нокти над, около и до него.
	Беше все още там след двайсет минути, когато господарят му дойде да го вземе и да пропъди групата дяволчета. Беше отнесен до стаята си. Не яде нищо един ден и една нощ. Още една седмица остана мълчалив и не реагираше, но накрая си възвърна говора и можеше да продължи своето обучение.
	Господарят му никога вече не спомена за този инцидент, но беше доволен от крайния резултат на урока — от огромната омраза и страх, насъбрали се у неговия чирак в онази слънчева стая.
	Това беше едно от най-ранните преживявания на Натаниел. Той не говореше с никого за него, но тази сянка никога не напусна сърцето му. По онова време беше на шест години.


	6

	Бартимеус
	Проблемът с един силно магически артефакт като Амулета на Самарканд е, че той има отличителна пулсираща аура, която привлича вниманието като гол мъж на погребение*. Знаех, че в момента, в който информират Саймън Лавлейс за моята лудория, той ще изпрати търсачи да намерят издайническото пулсиране на Амулета и колкото по-дълго останех на едно място, толкова по-голям бе шансът да го открият. Момчето нямаше да ме призове по-рано от сутринта**, така че първо трябваше да оцелея през няколкото неспокойни часа.
	[* Всички живи същества също имат аури. Те приемат формата на цветен ореол, ограждащ тялото на индивида и са визуалният феномен, който е най-близко до миризма. Аурите съществуват на първо ниво, но са невидими за повечето човеци. Много животни, като например котките, ги виждат; джиновете, както и някои изключителни хора също. Аурите си сменят цвета в зависимост от настроението и са полезен индикатор за страх, омраза, тъга и т.н., затова е много трудно да измамиш котка (или джин), когато и мислиш лошото.]
	[** Щеше да е много по-приемливо да се върна при хлапака веднага и да се отърва от Амулета. Но магьосниците почти винаги държат на определени призовавания в точно определено време. Така предотвратяват възможността да ги хванем в (потенциално фатално) неизгодно за тях положение.]
	Какво можеше да изпрати магьосника по следите ми? Едва ли командваше други джинове, силни колкото Факарл и Джабор, но със сигурност можеше да събере множество по-слаби слуги, които да се присъединят към лова. Обикновено мога да се отърва от фолиоти и тем подобни само с нокътя на малкия си пръст, но ако се появяха в големи количества и бях изморен, нещата можеха да се усложнят*.
	[* Дори магьосниците се объркват от безбройните ни видове, които са толкова различни едни от други, колкото слонът от насекомото или орелът от амебата. Обаче, общо взето, има пет основни категории, които вероятно ще откриете на служба при магьосник. В низходящ ред по сила и страхопочитание те са: мариди, африти, джинове, фолиоти, дяволчета. (Има безкрайно много низши духчета, които са по-слаби от дяволчетата, но магьосниците рядко си губят времето да ги призовават. По същия начин далеч над маридите има същества с ужасна сила. Те рядко се виждат на земята, защото малко магьосници се осмеляват дори само да разкрият имената им.) Дълбокото познаване на тази йерархия е жизненоважна, както за магьосниците, така и за нас, тъй като оцеляването често зависи от точното ти място в нея. Например, като един изключително чудесен вид джин, аз се отнасям към другите джинове и всичко над моя ранг с известна доза любезност, но към фолиотите и дяволчетата съм груб.]
	Отлетях от Хампстед по най-бързия начин и се подслоних под стряхата на една изоставена къща до Темза, където си чистех перата с клюн и гледах небето. След известно време, ниско в небето минаха седем малки сфери от червена светлина. Когато стигнаха до средата на реката, те се разделиха: три продължиха на юг, две отидоха на запад и две на изток. Притиснах се навътре в сянката на покрива, но не можех да не забележа, че Амулета излъчва силно вибриращо пулсиране, докато най-близките търсещи сфери изчезваха надолу по реката. Това малко ме разтревожи; скоро след това отлетях към една греда на половината на височината на един кран от другата страна на реката, където издигаха модерна крайречна жилищна сграда за магьосническото съсловие.
	Изминаха пет тихи минути. Реката се блъскаше и въртеше около калните подпори на кея. Пред луната преминаха облаци. Внезапно във всички прозорци на изоставената къща оттатък реката блесна слаба зелена светлина. В нея, търсейки се движеха прегърбени сенки. Не откриха нищо; светлината се събра и се превърна в пламтяща мъгла, която се отдалечи от прозорците и се разсея. Тъмнината отново обгърна къщата. Веднага излетях на юг, стрелвайки се и спускайки се от улица към улица.
	Продължих трескавия си бягащ танц из Лондон през половината нощ. Сферите* вече бяха дори повече, отколкото се бях опасявал (очевидно бяха призовани от повече от един магьосник) и се появяваха над мен през равномерни интервали. За да бъда в безопасност, трябваше да продължавам да се движа и дори така на два пъти без малко да ме хванат. Единият път прелетях покрай ъгъла на една административна сграда и почти се сблъсках със сферата, която идваше от другата страна; друга долетя над мен, докато повален от умора се бях сгушил в една бреза в Грийн Парк. И в двата случая успях да избягам преди да пристигнат подкрепления.
	[* Търсещите сфери като тези са вид здрави дяволчета. Притежават огромни несъразмерни уши и една мъхеста ноздра, което ги прави изключително чувствителни към магически импулси и невероятно раздразнителни, ако бъдат подложени на силен шум или противна миризма. Поради това през част от нощта бях принуден да се укривам в канализацията на Ротърхит (Полуостров на р. Темза в Югоизточен Лондон), която в момента се ремонтираше.]
	Скоро бях на края на силите си. Постоянното натоварване от поддържането на физическата ми форма ме изтощаваше и изразходваше ценна енергия. Затова реших да предприема друга тактика — да намеря място, където пулсирането на Амулета щеше да бъде погълнато от други магически излъчвания. Беше време да се смеся с Тълпата, с Простолюдието: с други думи, с хората. Бях отчаян.
	Отлетях обратно към центъра на града. Дори и в този късен час, туристите на площад Трафалгар все още прииждаха в подножието на статуята на Нелсън, като многоцветен прилив, купувайки талисмани на половин цена от официалните търговски будки, сбутани между бронзовите статуи на лъвовете. От площада се издигаше какофония от магически импулси. Беше добро място да се скрия.


	Една перната светкавица се стрелна надолу от тъмнината на нощта и изчезна в тясното пространство между две будки. След малко от там изникна младо, тъжно египтянче и си проправи път с лакти през тълпата. Носеше нови, сини дънки и черно ватирано яке върху бяла тениска; имаше също и чифт големи бели маратонки с връзки, които постоянно се развързваха. То се смеси с множеството.


	Усетих как Амулета пари на гърдите ми. Той излъчваше на равни интервали малки горещи вълни, по две една след друга като сърдечен ритъм. Искрено се надявах, че този сигнал сега щеше да бъде погълнат от аурите наоколо.
	Голяма част от магията тук беше просто шоу, нищо съществено. Площадът беше осеян с лицензирани шарлатани, продаващи дребни талисмани и дрънкулки, одобрени от властите за обща употреба*. Ококорени туристи от Северна Америка и Япония нетърпеливо претърсваха купищата многоцветни камъчета и евтините бижута, опитвайки се да си спомнят зодиите на роднините си в къщи, докато бяха търпеливо подканяни от говорещите кокни** весели търговци. Ако не бяха проблясващите светкавици на фотоапаратите, щях да си помисля, че съм обратно в Карнак***. Сключваха се сделки, надаваха се щастливи викове, всички се усмихваха. Беше една неизменна картина на наивността и алчността.
	[* Особено популярни бяха едни кристални стъкълца, за които се твърдеше, че излъчват удължаваща живота аура. Хората ги окачваха на вратовете си за късмет. Стъкълцата нямаха никакви магически свойства, но предполагам, че по свой собствен начин те наистина имаха предпазваща функция: всеки, който носеше такова нещо, моментално се обозначаваше като магически невеж и в резултат на това беше игнориран от многото воюващи фракции от магьосници. В Лондон беше опасно човек да има дори и най-малкото магическо познание: в този случай той ставаше полезен и/или опасен — и затова беше лесна плячка за други магьосници.]
	[** Кокни — вид диалект в Източен Лондон. — Бел.прев.]
	[*** Град в Египет, известен с храмовете си. — Бел.прев.]
	Но не всичко на площада беше безобидно. Тук-там пред входовете на малки, затворени палатки стояха мъже със сериозни лица. Посетителите се допускаха в тях един по един. Очевидно вътре имаше наистина стойностни артефакти, тъй като без изключение пред всяка от тях се мотаеха малки наблюдатели. Те имаха разнообразни незабележими форми — най-вече гълъби. Избягвах да се приближавам твърде много в случай, че бяха по-възприемчиви отколкото изглеждаха.
	Сред тълпата се шляеха и няколко магьосници. Те едва ли щяха да купуват нещо от тук; по-скоро бяха нощна смяна в правителствените офиси в Уайтхол и бяха излезли за глътка чист въздух. На второ ниво единият (в хубав костюм) бе придружаван от дяволче, подскачащо по петите му; другите (по-опърпано облечени) просто оставяха след себе си издайническия аромат на тамян, засъхнала пот и восък от свещи.
	Полицията също беше тук — няколко обикновени полицаи и още двама-трима космати мъже с остри, продълговати лица от Нощната полиция, които демонстрираха присъствие колкото беше необходимо, за да няма неприятности.
	По целия площад блещукаха светлините от колите, превозващи министри и други магьосници от техните офиси в Парламента към клубовете им в Сейнт Джеймс. Бях близо до центъра на огромно колело от власт, която се простираше над една империя и тук, с малко късмет, щях да остана скрит, докато накрая не ме призовяха.
	А може би не.
	Бях се приближил бавно до една особено зле изглеждаща сергия и разглеждах стоката, когато се появи тревожното чувство, че ме наблюдават. Обърнах леко глава и разгледах тълпата. Безформена маса. Проверих нивата. Нямаше скрити опасности: тъпо стадо, еднообразно и човешко. Обърнах се отново към сергията и разсеяно вдигнах едно „Моето Магическо Огледало™“ — парче евтино стъкло, залепено в рамка от розова пластмаса и слабо украсено с вълшебни пръчици, котки и магьоснически шапки.
	Ето го отново чувството! Завъртях се много бързо. През една дупка в тълпата точно зад мен видях ниска, закръглена магьосница, група деца, струпани край един щанд и един полицай, който ги гледаше подозрително. Явно никой не проявяваше ни най-малък интерес към мен. Но аз знаех какво бях почувствал. Следващия път щях да съм готов. Направих се на много заинтересуван от огледалото. „ОЩЕ ЕДИН ПРЕКРАСЕН ПОДАРЪК ОТ ЛОНДОН, МАГИЧЕСКАТА СТОЛИЦА НА СВЕТА!“ пишеше на етикета отзад. „НАПРАВЕНО В ТАЙВ…“
	Усещането се появи отново. Завъртях се по-бърз от котка и — успях! Хванах зяпачите очи в очи. Двама от тях, момче и момиче, бяха сред шумна група деца. Нямаха време да сведат очи. Момчето беше около петнайсетгодишно; акнето нападаше лицето му с известен успех. Момичето беше по-малко, но очите й бяха студени и твърди. Погледнах ги и аз. Какво ми пукаше? Те бяха човеци, не можеха да видят какво съм. Нека зяпат.
	След няколко секунди не можаха да издържат, отвърнаха поглед. Свих рамене и понечих да отмина. Чу се високото покашляне на мъжа от сергията. Оставих внимателно „Моето Магическо Огледало™“ на подноса, усмихнах му се хлапашки и си тръгнах.
	Децата ме последваха.
	Забелязах ги на следващата будка как гледат иззад една сергия за захарен памук. Движеха се накуп — може би пет или шест, не можех да съм сигурен. Какво искаха? Да ме оберат? Ако е така, защо бяха избрали мен? Тук имаше десетки по-добри, по-дебели и по-богати кандидати. За да проверя, аз се присламчих до един много малък, богато изглеждащ турист с гигантска камера и дебели очила. Ако исках да обера някой, той щеше да оглави класацията ми. Но когато го изоставих и тръгнах в кръг през тълпата, децата отново ме последваха.
	Странно. И дразнещо. Не исках да се променя и да отлетя, бях твърде изморен. Исках само да бъда оставен на мира. Имаше още много часове преди зазоряване.
	Забързах крачка, децата направиха същото. Скоро след като бяхме обиколили площада три пъти, ми писна. Няколко полицаи ни бяха видели как бързаме в кръг и май скоро щяха да ни спрат, дори и само за да не им се завие свят. Време беше да се махам. Каквото и да искаха децата, аз не исках да привличам повече внимание.
	Наблизо имаше подлез. Забързах надолу по стъпалата, минах покрай входа за метрото и излязох от другата страна на улицата срещу централния площад. Децата бяха изчезнали — може би бяха в подлеза. Сега беше моят шанс. Шмугнах се зад един ъгъл, минах покрай една книжарница и се спуснах надолу по една тясна уличка. Изчаках малко там, в сянката, сред контейнерите за боклук.
	Няколко коли отминаха в края на уличката. Никой не ме последва.
	Позволих си да се усмихна леко. Мислех, че съм ги изгубил.
	Грешах.


	7

	Египтянчето излезе бавно от уличката, зави няколко пъти надясно и излезе на една от многото улици, идващи от площад Трафалгар. Докато вървях, обмислях плановете си.
	Забрави площада! Наоколо имаше прекалено много дразнещи деца. Но вероятно, ако си намерех убежище някъде наблизо, на сферите все пак щеше да им е трудно да прихванат пулсирането на Амулета. Можех да се скрия зад някой кош за боклук до настъпването на зората. Това беше единствената възможност. Бях прекалено изморен, за да излетя отново в небесата.
	Освен това исках и да помисля.
	Старата болка беше започнала отново, туптейки в гърдите, стомаха и костите ми. Не беше здравословно да си затворен в тяло толкова дълго. Никога няма да разбера как хората издържат това без напълно да полудеят*.
	[* И все пак… Може би това обяснява много неща.]
	Стъпвах тежко по тъмната, студена улица, гледайки как отражението ми преминава по празните, квадратни витрини по нея. Момчето вървеше с прегърбени рамене заради вятъра и с ръце, мушнати в джобовете на якето. Краката му се тътреха по бетона. Позата идеално изразяваше раздразнението, което чувствах. Амулетът се удряше в гърдите ми при всяка стъпка. Ако беше в моя власт, щях да го откъсна и да го метна в най-близкия кош преди да се дематериализирам разярено. Но бях задължен от заповедите, дадени ми от момчето*. Трябваше да го държа в мен.
	[* Имало е случаи, в които дух се е опитвал да откаже заповед. В един прочут случай Азморал Непоколебимия е бил инструктиран от господаря си да унищожи джин Йанна. Но Йанна отдавна била най-близкият съюзник на Азморал и между тях имало силна любов. Въпреки все по-строгите заповеди на господаря му, Азморал отказал да го направи. Тъжно е, но силата на волята му била равна на предизвикателството, а неговата същност била свързана с неудържимото притегляне на заповедите на магьосника. Съвсем скоро, тъй като не се предал, той бил буквално разкъсан на две. Предизвиканата от това експлозия унищожила магьосника, палата му и едно затънтено предградие на Багдад. След това трагично събитие магьосниците се научили да внимават, когато заповядват директни атаки срещу противникови духове (противниковите магьосници са нещо различно). Ние пък се научихме да избягваме принципните конфликти. Вследствие на това лоялността сред нас е временна и подлежи на промяна. Приятелството е изключително въпрос на стратегия.]
	Хванах един страничен път далеч от движението. Плътната тъмнина от високите сгради се събираше от двете страни и ме потискаше. Градовете ми развалят настроението, почти както когато съм под земята. Лондон е особено неприветлив — студен, сив, изпълнен с миризми и дъжд. Кара ме да копнея за юга, за пустините и просторното синьо небе.
	Друга уличка, задръстена от мокри кашони и вестници, водеше наляво. Автоматично прегледах нивата — не видях нищо. Тази щеше да ми свърши работа. Отхвърлих наум първите два входа по хигиенни причини. Третият беше сух. Седнах там.
	Крайно време беше да обмисля събитията от нощта дотук. Досега бях доста натоварен. Налице имахме бледото момче, Саймън Лавлейс, Амулета, Джабор, Факарл… Като цяло една наистина пъклена смесица. И все пак, какво значение имаше? Призори щях да предам Амулета и да се махна от тази противна каша завинаги.
	Но да не пропускаме работата ми с момчето. То щеше да си плати за това с лихвите. Нямаше как да унижиш Бартимеус от Урук като го накараш да нощува в някаква си задна уличка на Уест Енд и да очакваш да се измъкнеш безнаказано. Първо щях да открия името му, а после…
	Чакай…
	Стъпки в уличката… Приближаваха няколко чифта ботуши.
	Може би беше просто съвпадение. Лондон е голям град. Хората го използват. Хората използват уличките. Който и да идваше, вероятно просто беше хванал по-пряк път към къщи.
	Нагоре, точно пък в уличката, в която се криех аз.
	Не вярвам в съвпадения.


	Свих се назад в тъмнината на малкия вход и сътворих Прикритие върху себе си. Седейки в сянката, се покрих с един слой плътно преплетени черни нишки и се слях с мрака. Зачаках.
	Ботушите се приближиха. Кой ли можеше да бъде? Дали беше патрул на Нощната полиция? Или пък отряд магьосници, изпратени от Саймън Лавлейс? Може би сферите все пак ме _бяха_ забелязали.
	Но не бяха нито полицаи, нито магьосници. Бяха децата от площад Трафалгар.
	Пет момчета начело с момичето. Влачеха се по уличката, оглеждайки небрежно двете страни. Поотпуснах се. Бях добре скрит, а дори и да не бях, нямаше защо да се страхувам от тях след като вече бяхме далеч от погледа на обществото. Естествено, момчетата бяха едри и изглеждаха като гамени, но все още си бяха само момчета, облечени в дънки и кожени якета. Момичето носеше черно кожено яке и панталони, които се разширяваха неудържимо от коленете надолу. Там имаше достатъчно излишен плат да се направи втори чифт за някой дребосък. Идваха надолу по алеята, проправяйки си път през боклука. Чак сега осъзнах колко неестествено мълчаливи бяха.
	Чудейки се, проверих другите нива отново. На всяко едно всичко си беше както трябва. Шест деца.
	Скрит зад бариерата, изчаках да отминат.
	Момичето ги водеше. Тя се изравни с мен.
	Чувствайки се в безопасност, аз се прозинах.
	Едно от момчетата я потупа по рамото.
	— То е там — каза той, сочейки.
	— Дръжте го — рече момичето.
	Преди да успея да се окопитя от изненадата си, три от по-едрите момчета скочиха във входа и се стовариха върху мен. На момента, в който докоснаха нишките на Прикритието, те се разкъсаха и разтвориха в нищото. За момент бях залят от приливна вълна от бъркотия от кожа, евтин афтършейв и потни тела. Седяха върху мен, и ме биеха с юмруци и шамари по главата. Най-безцеремонно и грубо ме изправиха на крака.
	После се съвзех. Все пак съм Бартимеус.
	Уличката се освети от мигновено отделяне на светлина и топлина. Тухлите във входа изглеждаха така, сякаш са били опечени на тиган.
	За моя изненада момчетата все още се държаха. Две от тях ме бяха сграбчили за китките като чифт окови, докато третото ме беше хванало с ръце през кръста.
	Повторих ефекта с още по-голяма сила. В съседната улица започнаха да вият аларми на коли. Този път, признавам си, очаквах да се намеря сграбчен от три овъглени трупа*.
	[* Независимо какво ще кажат някои по въпроса, ние нямаме особен интерес да нараняваме хора. Разбира се, и сред нас има изключения и Джабор е едно от тях. Обаче дори и за такъв добричък джин като мен, съществува понятието „да отидеш твърде далеч“.]
	Но момчетата все още бяха там. Дишаха тежко и стискаха здраво.
	Тук нещо не беше съвсем наред.
	— Дръжте го неподвижно — каза момичето.
	Погледнах я, а тя погледна мен. Беше малко по-висока от настоящото ми превъплъщение, с тъмни очи и дълга черна коса. Другите две момчета стояха от двете й страни като някакви пъпчиви почетни стражи. Започнах да губя търпение.
	— Какво искаш? — попитах аз.
	— Имаш нещо на врата си. — За някой толкова млад, момичето имаше забележително безизразен и авторитетен глас. Предположих, че е на тринайсет години.
	— Кой го казва?
	— Вижда се ясно от две минути насам, кретен такъв. Измъкна се от ризата ти, когато скочихме върху теб.
	— Аха. Ясно.
	— Дай го насам.
	— Не.
	Тя сви рамене.
	— Тогава ние ще си го вземем. Това ще е погребението ти.
	— Вие не знаете кой всъщност съм аз, нали? — Прозвучах адски небрежно, но с известна доза заплаха. — Ти не си магьосник.
	— Точно така, не съм — рече тя злобно.
	— Един магьосник би бил достатъчно мъдър да не си играе с такъв като мен. — Отново се бях заел да увелича фактора на страхопочитание, въпреки че това е доста сложно при условие, че някакъв малоумник те стиска през кръста.
	Момичето се ухили студено.
	— А един магьосник би ли се справил толкова добре с твоята злост?
	Тук тя имаше право. Като начало един магьосник не би се осмелил да припари до мен без да е напълно защитен от заклинания и пентаграми. На второ място той щеше да се нуждае от помощта на дяволчета, за да ме открие под Прикритието ми и накрая щеше да му се наложи да призове някой джин от сравнително тежка категория, ако искаше да ме подчини. И то, ако се осмелеше. Но това момиче и приятелите му го бяха направили съвсем сами и без особено притеснение.
	Трябваше да изстрелям някоя Детонация с пълна сила, но бях прекалено изморен за такива сложни неща. Налагаше се да разчитам на безпочвени заплахи.
	Изсмях се зловещо.
	— Ха! Просто се забавлявам с вас.
	— Това са празни заплахи.
	Пробвах по друг начин.
	— Против същността ми е — казах аз, — но признавам, че съм заинтригуван. Възхищавам се на куража ви задето се осмелявате да ме заговаряте. Ако ми кажете имената и целта си, ще ви пощадя. Всъщност дори може да съм в състояние да ви помогна. Аз имам много способности.
	За мое разочарование момичето притисна ушите си с ръце.
	— Недей да увърташ, демоне. Аз няма да се изкуша.
	— Със сигурност не искате моята омраза — продължих аз успокоително. — Приятелството ми е за предпочитане.
	— Не ми пука нито за едно от двете — каза момичето, сваляйки ръце. — Аз искам нещото, което носиш на врата си, каквото и да е то.
	— Не може да го имаш. Не може да го получиш без борба. Освен вредите, които ще ти причиня, ще се погрижа да дам сигнал, който ще докара Нощната полиция като горгони* от ада. Не искате _тяхното_ внимание, нали?
	[* Горгони — три сестри чудовища от гръцката митология, които имали змии вместо коса и всеки, осмелил се да ги погледне, се превръщал в камък. — Бел.прев.]
	Това я накара да се сепне леко. Засилих преимуществото си.
	— Не бъди наивна — казах аз. — Замисли се. Опитвате се да откраднете от мен един много мощен предмет. Той принадлежи на ужасен магьосник. Ако дори само го докоснеш, той ще те открие и ще прикове кожата ти на вратата си.
	Не знам дали заплахата или обвинението в наивност й повлияха, но момичето се изплаши. Можех да го разбера от начина, по който се нацупи.
	Просто за опит помръднах леко единия си лакът. Съответното момче изсумтя и пристегна хватката си около ръката ми.
	На няколко пресечки прозвуча сирена. Момичето и нейните телохранители погледнаха неспокойно в тъмнината на уличката. От скритото в мрака небе паднаха няколко дъждовни капки.
	— Стига глупости — рече момичето и пристъпи към мен.
	— Внимавай — казах аз.
	Тя протегна ръка. Докато го правеше, отворих уста много, много бавно. После се пресегна към веригата около врата ми.
	Само за части от секундата аз се превърнах в нилски крокодил с широко отворени челюсти. Момичето изпищя и дръпна ръка назад по-бързо отколкото съм смятал, че е възможно. Стърчащите ми натрошени зъби изтракаха на косъм от отдръпващите се пръсти на ръката й. Щракнах със зъби още веднъж срещу нея, вършеейки наляво-надясно, както си бях сграбчен от нападателите. Момичето изкряска, подхлъзна се и падна върху единия си пазител. Внезапната ми трансформация изненада трите момчета и най-вече онзи, който ме беше сграбчил за едрия корем. Хватката му се отпусна, но другите двама все още се държаха. Дългата ми твърда опашка се размаха първо наляво, после надясно, удряйки отсечено два дебели черепа. Мозъците им, ако изобщо имаха такива, бяха достатъчно размътени; челюстите им се отпуснаха, както и хватките.
	Единият от двамата пазачи на момичето беше замаян за момент. Съвзе се, посегна към якето си и в ръката му се озова нещо лъскаво.
	В момента, _в_ който го хвърли, аз отново се промених.
	Бързата смяна от нещо голямо (крокодила) към нещо малко (лисицата) беше внимателно преценена от моя страна. Шестте ръце, които допреди малко се бяха борили да се справят с големи размери, сега изведнъж стискаха нищото, а малката червена топка косми падна на пода през размахващите се пръсти. В същия момент там, където доскоро беше гърлото на крокодила, прелетя блестящ сребърен снаряд и се заби в металната врата отзад.
	Лисицата хукна нагоре по уличката, лапите й се движеха бързо по хлъзгавия паваж.
	Отпред прозвуча пронизителна свирка. Лисицата спря. По вратите и тухлените стени зашариха прожектори. Светлините бяха последвани от бягащи крака.
	Това беше всичко, от което се нуждаех. Нощната полиция идваше.
	Точно когато един лъч се насочи към мен, аз скочих плавно в отворената паст на една пластмасова кофа за боклук — глава, тяло и опашка се скриха вътре. Светлината мина над кофата и продължи по уличката.
	След нея дойдоха мъже, които викаха, надуваха свирките си и тичаха към мястото, където бях оставил момичето и нейните приятели. Последва ръмжене и остра миризма, и нещо, което може би беше голямо куче се втурна след тях в тъмнината на нощта.
	Звуците отекнаха надалеч. Свита удобно на кълбо между една пробита торба за смет и щайга с празни бутилки от оцет, лисицата се заслуша с щръкнали напред уши. Виковете и свирките се отдалечиха и объркаха, а на лисицата й се стори, че се сляха и се превърнаха в тревожен вой.
	После изведнъж шумът заглъхна. Уличката утихна.
	Лисицата лежеше сама долу в мръсотията.


	8

	Артър Ъндъруд беше магьосник от среден ранг, който работеше за Министерството на вътрешните работи. Един самотник с малко заядлив характер, той живееше с жена си Марта във висока грегорианска къща* в Хайгейт.
	[* Грегориански — от периода 1714–1811 г. — Бел.прев.]
	Господин Ъндъруд никога не бе имал чирак, нито пък искаше такъв. Беше си достатъчно щастлив да работи сам. Но знаеше, че рано или късно, като всички други магьосници щеше да му дойде реда и да приеме дете в къщата си.
	И ето, че неизбежното се случи: един ден пристигна писмо от Министерството по заетостта, в което се съдържаше омразното искане. С мрачно примирение, господин Ъндъруд изпълни своя дълг. В определения ден той отиде до Министерството да вземе своето безименно задължение.
	Изкачи се по мраморните стъпала между две гранитни колони и влезе в кънтящото фоайе. Това беше едно огромно, безинтересно място. Между дървените врати от двете страни мълчаливо сновяха чиновници, тракайки почтително с обувки по пода. В далечния край на фоайето бяха издигнати две статуи на бивши министри по заетостта с огромни размери, а между тях беше сбутано едно отрупано с документи бюро. Господин Ъндъруд се приближи. Чак след като стигна до бюрото, зад крепостната стена от купища папки, успя да види лицето на дребния усмихнат чиновник.
	— Здравейте, сър — каза чиновникът.
	— Младши министър Ъндъруд. Тук съм, за да взема своя нов чирак.
	— А, да, сър. Очаквах ви. Само трябва да подпишете някои документи… — Той затършува в близката купчина. — Няма да отнеме дълго. После можете да го вземете от дневната стая.
	— Него? Значи е момче?
	— Петгодишно момче. Много будно, ако можем да съдим по тестовете. Естествено, в момента е малко разстроено… — Чиновникът откри една дебела папка документи и взе химикалката, окачена над ухото му. — Бихте ли си поставили инициалите на всяка страница и подписали на пунктирните линии…
	Господин Ъндъруд размаха химикалката.
	— Родителите му са заминали, нали?
	— Да, сър. Дори не толкова бързо, колкото им се искаше. Обичайното: вземай парите и бягай, ако ме разбирате правилно, сър. Едва успяха да спрат, за да се сбогуват с него.
	— Ами всички останали нормални мерки за безопасност?
	— Регистрите за неговото раждане са иззети и унищожени, сър, а той беше стриктно инструктиран да забрави рожденото си име и да не го разкрива пред никого. Сега той е официално неоформен. Можете да започнете с него от нулата.
	— Много добре. — Господин Ъндъруд довърши с въздишка последния си приличен на паяк подпис и подаде документите обратно. — Ако това е всичко, предполагам, че най-добре е да отида и да го взема.
	Той тръгна надолу по низ от тихи коридори и влезе през една тежка врата с ламперия в светло боядисана стая, пълна с играчки за забавляване на нещастни деца. Там, между едно намръщено люлеещо се конче и пластмасова кукла на магьосник със смешна конусовидна шапка, той видя едно малко бледолико момче. Съвсем доскоро беше плакало, но за щастие беше спряло. Погледнаха го две зачервени очи. Господин Ъндъруд се прокашля.
	— Аз съм Ъндъруд, твоят господар. Сега започва истинският ти живот. Ела с мен.
	Детето подсмръкна шумно. Господин Ъндъруд забеляза, че брадичката му се разтрепери застрашително. С известно отвращение той хвана момчето за ръката, вдигна го на крака и го поведе по кънтящия коридор към чакащата го кола.
	По пътя обратно към Хайгейт магьосникът се опита да накара момчето да проговори, но срещна само мълчание и сълзи. Това не му се понрави; той изсумтя безпомощно и включи радиото, за да хване резултатите от крикета. Детето седеше напълно неподвижно, вторачено в коленете си.


	Жена му ги посрещна на вратата. Държеше поднос с курабийки и димяща чаша горещ шоколад и веднага покани момчето в уютната всекидневна, където зад решетката на камината пламтеше огън.
	— Няма да измъкнеш нищо смислено от него, Марта — промърмори господин Ъндъруд. — Не е казал и дума.
	— Това учудва ли те? Бедното същество е ужасено. Остави го на мен. — Госпожа Ъндъруд беше дребна, закръглена жена с много бяла, късо подстригана коса. Тя настани момчето в един стол до огъня и му предложи курабийка. Той изобщо не даде да се разбере, че я вижда.
	Измина половин час. Госпожа Ъндъруд бъбреше приятно за всичко, което й хрумнеше. Момчето пийна малко шоколад и гризна курабийка, но продължи да се взира мълчаливо в огъня. Накрая госпожа Ъндъруд взе решение. Тя седна до него и го прегърна през раменете.
	— Виж, скъпи — рече тя, — хайде да сключим сделка. Знам, че са ти наредили да не казваш името си на никого, но за мен можеш да направиш изключение. Няма как да те опозная добре, ако те наричам просто „момче“, нали? Така че, ако ми кажеш името си, аз ще ти кажа моето — при най-голяма поверителност. Какво ще кажеш? Кимна ли току-що? Много добре тогава. Аз съм Марта. А ти си…?
	Тихичко подсмърчане и още по-тихичко гласче.
	— _Натаниел._
	— Това е чудесно име, миличък, и не се тревожи, няма да кажа на никого. Не се ли чувстваш по-добре сега? Хайде, вземи си още една курабийка, Натаниел, а аз ще ти покажа спалнята ти.


	След като нахрани детето, изкъпа го и го сложи да си легне, госпожа Ъндъруд отиде да разкаже на своя съпруг, който работеше в кабинета си.
	— Най-после заспа — каза тя. — Не бих се изненадала, ако е в шок и нищо чудно при условие, че родителите му са го изоставили така. Мисля, че е позорно да откъснеш едно толкова малко дете от дома му.
	— Винаги е било така, Марта. Чираците трябва да се вземат отнякъде. — Магьосникът сериозно задържа главата си наведена над книгата.
	Жена му не разбра намека.
	— Трябва да му се позволи да остане при семейството си — продължи тя. — Или поне да ги _вижда_ понякога.
	Господин Ъндъруд остави с досада книгата на масата.
	— Ти знаеш много добре, че това е напълно невъзможно. Рожденото му име трябва да бъде забравено, защото в противен случай бъдещите му врагове могат да го използват, за да му навредят. А как може да се забрави, ако поддържа връзка със семейството си? Освен това никой не е _принуждавал_ родителите му да се разделят с глезльото си. Не са го искали, това е истината, Марта, иначе не биха отговорили на обявата. Всичко е ясно и просто. Те получават значителна сума пари като компенсация, той получава шанс да служи на страната си на най-високо ниво, а Държавата получава нов чирак. Елементарно. Всички печелят. Никой нищо не губи.
	— И все пак…
	— На _мен_ не ми е навредило, Марта. — Господин Ъндъруд се пресегна към книгата си.
	— Би било много по-малко жестоко, ако на магьосниците им се разрешаваше да имат свои _собствени_ деца.
	— Този път води до съперничещи си династии, семейни съюзи… Всичко свършва с кървави семейни вражди. Прочети историята, Марта: виж какво се случи в Италия. Така че не се тревожи за момчето. Той е млад. Съвсем скоро ще забрави. А сега, какво ще кажеш да ми сготвиш нещо за вечеря?


	Къщата на магьосника Ъндъруд беше от онзи вид постройки, които погледнати откъм улицата изразяват нежност, простота и достойнство, но се простират доста назад с множество объркани коридори, стълбища и различни нива. Имаше общо пет основни етажа: изба, пълна с етажерки с вина, сандъчета с гъби и щайги със сушени подове; приземен етаж, състоящ се от приемна, трапезария, кухня и оранжерия; два горни етажа, на които имаше основно бани, спални и работни кабинети; и, най-горе — таванско помещение. Точно тук спеше Натаниел, под стръмно спускащия се таван и варосаните му греди.
	Всяка сутрин, на зазоряване, той се будеше от шумната врява на гълъбите на покрива над него. На тавана имаше малка капандура. През нея, ако стъпеше на стол, виждаше сивия, дъждовен лондонски хоризонт. Къщата беше на хълм и гледката беше добра; в ясните дни той виждаше далечните пилони на радио Кристъл Палас на другия край на града.
	Стаята му беше обзаведена с евтин шперплатов гардероб, малък шкаф с чекмеджета, бюро и стол, и библиотека до леглото. Всяка седмица госпожа Ъндъруд слагаше прясно откъснати градински цветя във вазата на бюрото.
	От онзи първи нещастен ден, съпругата на магьосника беше взела Натаниел под крилото си. Тя харесваше момчето и беше мила с него. Когато бяха насаме в къщата, често го наричаше с рожденото му име, въпреки силното недоволство на съпруга й.
	— Ние дори не трябва да _знаем_ името на калпазанина — й казваше той. — Забранено е! Може да бъде компрометиран. Когато стане на дванайсет — необходимата възраст, ще му бъде дадено ново име, с което ще бъде известен като магьосник и като човек през целия си живот. Но дотогава е напълно нередно…
	— Кой ще разбере? — запротестира тя. — Никой. Това утешава бедното дете.
	Тя беше единственият човек, който използваше истинското му име. Учителите му го наричаха „Ъндъруд“, на името на господаря му. А самият му господар се обръщаше към него с „момче“.
	В отговор на нейната обич, Натаниел възнаграждаваше госпожа Ъндъруд с безрезервна преданост. Съобразяваше се с всяка нейна дума и следваше напътствията й за всичко.
	В края на първата му седмица в къщата, тя му донесе подарък в стаята.
	— Това е за теб — каза тя. — Малко е стара и мрачна, но си помислих, че може да ти хареса.
	Беше рисунка на лодки, плаващи нагоре по тясна рекичка, заобиколена от тинести ивици и ниска растителност. Лаковото покритие беше толкова потъмняло от времето, че детайлите едва се виждаха, но Натаниел я хареса моментално. Гледаше как госпожа Ъндъруд я окачва на стената над бюрото му.
	— Ти ще бъдеш магьосник, Натаниел — каза тя — и това е най-голямата привилегия, която едно момче или момиче може да получи. Твоите родители са принесли най-голямата жертва като са се отказали от теб заради тази благородна съдба. Не, не плачи, миличък. Вместо това трябва да си силен, да се стараеш колкото можеш и да научиш всичко, което учителите искат от теб. Ако го направиш, ще покриеш с чест родителите си и себе си. Ела до прозореца. Стъпи на стола. Сега — погледни натам, виждаш ли онази малка кула в далечината?
	— Онази там ли?
	— Не, това е жилищна сграда, скъпи. Малката, кафявата вляво. Това е тя. Това е Парламента, скъпи, където отиват най-добрите магьосници, за да управляват Великобритания и нашата империя. Господин Ъндъруд ходи там постоянно. И ако работиш усърдно и правиш всичко, което господарят ти казва, един ден и ти ще отидеш там и аз ще бъда неимоверно горда с теб.
	— Да, госпожо Ъндъруд. — Той се взира в кулата, докато го заболяха очите, запаметявайки местонахождението й. Да отиде в Парламента… Един ден това щеше да стане. Той наистина щеше да работи усърдно и щеше да я накара да се гордее с него.


	С времето и постоянните грижи на госпожа Ъндъруд носталгията на Натаниел започна да отшумява. Далечният спомен за родителите му избледня, а болката в него постепенно намаляваше, докато той почти забрави за съществуването й. Стриктно установеният ред на работа и учене също му помогна за това: той му отнемаше почти всичкото време и нямаше кога да размишлява. През седмицата този ред започваше със събуждане от госпожа Ъндъруд с две почуквания на вратата на спалнята му.
	— Чаят е отвън на прага. За устата, не за краката.
	Това беше ритуално повикване, което водеше началото си от една сутрин, когато на път към банята долу съненият Натаниел се беше забързал и много точно беше уцелил чашата с крак, запращайки приливна вълна от горещ чай към отсрещната стена. Години по-късно петното все още се виждаше като отпечатък от съсирена кръв. За щастие, господарят му не беше открил тази злополука. Той никога не се качваше до таванската стая.
	След като се измиеше в банята на долния етаж, Натаниел се обличаше с риза и сив панталон, дълги сиви чорапи, елегантни черни обувки и, ако беше зима и къщата бе студена — един дебел шотландски пуловер, който госпожа Ъндъруд му беше купила. Сресваше косата си внимателно пред голямото огледало в банята, гледайки спретнатата фигура, чието лице също го гледаше. После слизаше по задното стълбище в кухнята с домашните в ръце. Докато госпожа Ъндъруд приготвяше корнфлейкса и препечените филийки, той се опитваше да си довърши домашното, останало от предната вечер. Госпожа Ъндъруд често правеше всичко възможно да му помогне.
	— Азербайджан? Мисля, че столицата е Баку.
	— Баку?
	— Да. Погледни в атласа си. Защо учиш това?
	— Господин Пърсел казва, че тази седмица трябва да изуча Средния Изток — държавите и другите неща.
	— Не унивай толкова. Препечените филийки са готови. Ами за теб е важно да научиш всички онези „други неща“ — трябва да знаеш някои основни факти преди да стигнеш до интересното.
	— Но това е толкова _отегчително_.
	— Ти знаеш само толкова. Била съм в Азербайджан. В известен смисъл Баку е дупка, но е важен център за изследване на африти.
	— Какво са те?
	— Демони от огън. Вторият най-силен вид дух. Огненият елемент е много силен в планините на Азербайджан. Точно оттам е тръгнала и зороастрийската религия*. Те почитат божествения огън, който съществува във всички живи същества. Ако търсиш течния шоколад, той е зад корнфлейкса.
	[* Зороастрийска религия — религия, основана в древен Иран през VI век пр.Хр. от Заратустра, според която се провежда постоянна битка между две божества, представители на доброто и злото. — Бел.прев.]
	— Вие видяхте ли някой джин, докато бяхте там, госпожо Ъндъруд?
	— Не е необходимо да ходиш до Баку, за да видиш джин, Натаниел, и не говори с пълна уста. Пръскаш трохи навсякъде по покривката. Не, джиновете сами идват при теб, особено ако живееш тук, в Лондон.
	— Кога ще видя фрит?
	— Казва се _африт_. Няма да е скоро, ако знаеш какво е добро за теб. Хайде, свършвай по-бързо — господин Пърсел ще те чака.
	След закуска Натаниел обикновено си събираше учебниците и тръгваше нагоре към работния кабинет на първия етаж, където наистина го очакваше господин Пърсел. Учителят му беше млад мъж с оредяваща руса коса, която редовно приглаждаше в напразно усилие да покрие темето си. Носеше сив костюм, малко по-голям отколкото трябваше, и постоянно сменящи се ужасни вратовръзки. Първото му име беше Уолтър. Много неща го изнервяха, а разговорите с господин Ъндъруд (които му се налагаше да води от време на време) направо го разтреперваха. В резултат на това той си го изкарваше на Натаниел. Беше прекалено честен мъж, за да е брутален с момчето, което беше способен ученик. Вместо това, той имаше склонността да му се кара раздразнително заради грешките, джавкайки като малко кученце.
	Натаниел не учеше магия с господин Пърсел. Учителят му не знаеше нищо за магията. Вместо това се посвещаваше на други предмети, най-вече математика, съвременни езици (френски, чешки), география и история. Политиката също беше важна.
	— А сега, млади Ъндъруд — казваше господин Пърсел, — каква е главната цел на нашето благородно правителство? — Натаниел гледаше с празен поглед. — Хайде! Хайде!
	— Да ни управлява, сър?
	— Да ни _пази_. Не забравяй, че страната ни е във война. Прага все още управлява равнините на изток от Бохемия, а ние се борим да задържим армиите й извън Италия. Живеем в опасни времена. Навред из Лондон пъплят агитатори и шпиони. За да се запази цяла Империята, на нас ни трябва силно правителство, а силно означава магьосници. Представи си страната без тях! Би било немислимо: щяха да управляват _обикновените_! Щяхме да се озовем в хаос, а веднага след това щеше да последва инвазия. Единственото, което стои между нас и анархията, са нашите лидери. Към това трябва да се стремиш, момче. Да бъдеш част от Правителството и да управляваш с чест. Запомни го.
	— Да, сър.
	— Честта е най-важното качество за един магьосник — продължи господин Пърсел. — Той или тя притежават огромна сила и трябва да я използват благоразумно. В миналото измамни магьосници са се опитвали да свалят правителството, но винаги са били разгромявани. Защо ли? Защото истинските магьосници се бият с добродетелта и справедливостта на своя страна.
	— Господин Пърсел, а _вие_ магьосник ли сте?
	Учителят приглади назад косата си и въздъхна.
	— Не, Ъндъруд. Аз… Не бях избран. Но все пак служа възможно най-добре. А сега…
	— Тогава значи сте обикновен?
	Господин Пърсел удари с длан по масата.
	— Ако обичаш! _Аз_ задавам въпросите! Вземи си транспортира. Ще продължим с геометрия.
	Малко след осмия му рожден ден програмата на Натаниел се разшири. Той започна да изучава химия и физика, както и история и религия. Започна също и още няколко важни езика, включително латински, арамейски и иврит.
	Тези дейности занимаваха Натаниел от девет сутринта до обяда в един часа, когато слизаше до кухнята да излапа в усамотение сандвичите, които госпожа Ъндъруд му беше оставила под влажна целофанена опаковка.
	Следобед програмата беше разнообразна. В два дни от седмицата Натаниел продължаваше да работи с господин Пърсел. В два от другите следобеди го отвеждаха надолу по пътя до обществената баня, където един едър мъж с мустаци във формата на калник надзираваше наказателния режим. Заедно с мократа група от други малки деца, Натаниел трябваше да преплува безброй дължини във всеки възможен стил. Той винаги беше прекалено срамежлив и изтощен, за да говори много със своите другари плувци, и усещайки какъв е, те се държаха на разстояние от него. Когато навърши осем, вече го избягваха и го оставиха на мира.
	Другите две следобедни занимания бяха музика (в четвъртък) и рисуване (в събота). Натаниел мразеше музиката дори повече от плуването. Неговият частен учител, господин Синдра, беше тлъст, избухлив мъж, чиято двойна брадичка се тресеше, докато ходеше. Натаниел наблюдаваше внимателно двойната брадичка: ако треперенето се усилеше, това беше сигурен знак за надигащ се гняв. А това се случваше потискащо често. Господин Синдра едва успяваше да сдържи яростта си всеки път, когато Натаниел объркаше гамата, не успееше да разчете нотите или сгрешеше музиката, която свиреше на прима виста, а всички тези неща се случваха твърде често.
	— Как — викаше господин Синдра — очакваш да призовеш ламя с това твое дърпане на струните? Как? Умът ми не го побира! Дай ми я! — Той грабваше лирата от ръцете на Натаниел и я поставяше на широкия си гръден кош. После очите му се затваряха захласнато и започваше да свири. Ефирна мелодия изпълваше работния кабинет. Късите му, дебели пръсти се движеха като наденички по струните; навън, на дървото, птиците спираха и се заслушваха. Очите на Натаниел се пълнеха със сълзи. Спомени от далечното минало изплуваха като призраци пред него…
	— А сега ти! — Музиката спираше с дразнещо стържене. Мушкаха му обратно лирата в ръцете. Пръстите му се препъваха и залитаха; навън няколко птици падаха от дървото в безсъзнание. Увисналата шия на господин Синдра се разтрисаше като желе.
	— Идиот такъв! Спри! Да не искаш ламята да те изяде? Тя трябва да бъде омаяна, а не докарана до ярост! Остави бедния инструмент. Ще опитаме с гайдата.
	Гайда или лира, пеене или тракане на систрум*, каквото и да опитваше Натаниел, непохватните му опити бяха посрещани от гневни или отчаяни викове. Това беше коренно различно от уроците му по рисуване, които преминаваха мирно и тихо под ръководството на учителката му, госпожица Лутиен. Грациозна и добросърдечна, тя беше единствената от учителите, с която Натаниел можеше да говори свободно. Точно както и госпожа Ъндъруд, тя не искаше да се занимава с неговия безименен статус. Беше го попитала в пълна тайна за истинското му име и той й го каза, без дори да се замисли.
	[* Древен египетски музикален инструмент. — Бел.прев.]
	— Защо — попита я той в един пролетен следобед, докато седяха в кабинета, а от прозореца се носеше свеж полъх, — защо прекарвам цялото си време в прерисуване на този модел? Това е и трудно, _и_ скучно. С много по-голямо удоволствие бих рисувал градината, или тази стая, или _вас_, госпожице Лутиен.
	Тя се засмя.
	— Рисуването е нещо много хубаво за художниците, Натаниел, или за богатите млади дами, които нямат какво друго да правят. Ти няма да ставаш художник или пък богата млада дама и целта, заради която си се хванал с молива е много различна. Ти ще ставаш майстор, технически чертожник — трябва да можеш да възпроизведеш всеки модел, който си пожелаеш бързо, уверено и най-вече _точно_.
	Той погледна тъжно хартията на бюрото между тях. На нея имаше сложна композиция от разклоняващи се листа, цветя и друга растителност, между които бяха сместени абстрактни форми. Той пресъздаваше рисунката в блокчето си и работеше без почивка вече два часа. Беше приключил наполовина.
	— Просто ми изглежда безсмислено, това е — каза той плахо.
	— Съвсем не е безсмислено — отвърна госпожица Лутиен. — Нека да видя работата ти. Не е зле, Натаниел, изобщо не е зле, но виж тук — не мислиш ли, че този купол е малко по-голям от оригиналния? Виждаш ли, точно тук? А и в това стъбло си оставил дупка — това всъщност е сериозна грешка.
	— Това е просто _дребна_ грешка. Останалото е наред, нали?
	— Не е там въпросът. Ако прерисуваше пентаграм и беше оставил дупка в него, какво щеше да се случи? Това щеше да ти струва живота. Все още не искаш да умираш, нали, Натаниел?
	— Не.
	— Добре тогава. Просто не трябва да правиш грешки. Иначе те ще те застигнат. — Госпожица Лутиен седна обратно на стола си. — Сега би трябвало да те накарам да го започнеш отначало.
	— Госпожице Лутиен!
	— Господин Ъндъруд очаква точно това. — Тя замълча, размишлявайки. — Но от мъчителния ти вик мога да предположа, че няма смисъл да очаквам да се справиш по-добре втория път. За днес ще спрем. Защо не излезеш в градината? Изглеждаш така, сякаш глътка чист въздух би ти дошла добре.


	За Натаниел градината на къщата беше място за временно уединение и убежище. Там не се провеждаха уроци. Нямаше неприятни спомени. Беше дълга и тясна, оградена с висока стена от червени тухли. През лятото по стената растяха пълзящи рози, а шест ябълкови дръвчета отрупваха поляната с бели цветове. Два рододендрона* се разпростираха по ширината в средата на градината — зад тях имаше навес, който не се виждаше изцяло заради широко отворените прозорци на къщата. Тук тревата беше избуяла и мокра. От съседната градина се извисяваше висок кестен, а в сянката на стената беше поставена една позеленяла от лишеи каменна пейка. До пейката имаше мраморна статуя на мъж, държащ в ръка разклонена като вилица светкавица. Беше с яке във викториански стил и имаше гигантски бакенбарди, които изникваха от двете му страни като щипци на бръмбар. Статуята беше поизносена от времето и покрита с тънък слой мъх, но все пак оставяше впечатление за огромна енергия и сила. Натаниел беше силно впечатлен от нея и дори беше стигнал дотам да попита госпожа Ъндъруд кой е това, но тя само се беше усмихнала.
	[* Вид храсти. — Бел.прев.]
	— Попитай господаря си — каза тя. — Той знае всичко.
	Но Натаниел не се беше осмелил.
	Това спокойно местенце, със своето уединение, каменната пейка и статуята на неизвестен магьосник беше мястото, където Натаниел идваше винаги, когато имаше нужда да се успокои преди урока със студения си и строг господар.


	9

	От шестата до осмата си година Натаниел посещаваше своя господар само веднъж седмично. Тези посещения, в петък следобед, представляваха истински ритуал. След обяда Натаниел трябваше да се качи горе, да се измие и да си смени ризата. После, точно в 14.30 часа, той се явяваше пред вратата на библиотеката на господаря си на първия етаж. Почукваше три пъти, при което един глас му извикваше да влезе.
	Господарят му се беше облегнал в плетен стол пред един прозорец, гледащ към улицата. Лицето му често беше в сянка. Светлината от прозореца се простираше навсякъде около него в неясна мараня. При влизането на Натаниел една дълга тънка ръка правеше жест към възглавниците, натрупани нависоко на ориенталския диван до отсрещната стена. Натаниел си вземаше възглавница и я слагаше на пода. После сядаше, с бясно биещо сърце, стараейки се да улови всеки нюанс в гласа на господаря си, ужасен да не би да изпусне нещо.
	В първите години магьосникът обикновено се задоволяваше само да разпитва момчето за ученето му, подканяше го да говори за вектори, алгебра и принципите на вероятността; искаше от него да опише накратко историята на Прага или да разкаже, на френски, ключовите събития от Кръстоносните походи. Отговорите почти винаги го задоволяваха — Натаниел учеше много бързо.
	В редки случаи, господарят даваше знак на момчето да замълчи по средата на отговора му и сам говореше за принципите и ограниченията на магията.
	— Магьосникът — казваше той, — притежава сила. Той налага своята воля и предизвиква промени. Може да го прави от егоистични мотиви или пък от добродетелни. Резултатите от действията му могат да са добри или лоши, но единственият _лош_ магьосник е некомпетентният магьосник. Каква е дефиницията за некомпетентност, момче?
	Натаниел се размърда на възглавничката си.
	— Загуба на контрол.
	— Правилно. При условие, че магьосникът запази контрол над силите, които е впрегнал да работят, той остава — какъв остава той?
	Натаниел се заклати напред-назад.
	— Ъъъ…
	— Трите „С“, момче, трите „С“. Използвай главата си.
	— Сигурен, силен и скрит.
	— Правилно. Каква е голямата тайна?
	— Духовете, сър.
	— Демоните, момче. Наричай ги такива, каквито са. Какво не трябва да забравяш никога?
	— Демоните са много зли и, ако могат, ще те наранят, сър. — Гласът му потрепери, казвайки това.
	— Добре, добре. Със сигурност имаш отлична памет. Внимавай как произнасяш думите — струва ми се, че езикът ти се заплете преди секунда. Погрешното произнасяне дори и на една сричка в определен момент може да даде на демона точно възможността, която търси.
	— Да, сър.
	— Така че демоните са голямата тайна. Обикновените хора знаят за тяхното съществуване и знаят, че ние общуваме с тях — затова толкова се страхуват от нас! Но те не осъзнават цялата истина, която е, че _цялата_ ни сила произлиза от демоните. Без тяхната помощ ние не сме нищо повече от евтини фокусници и шарлатани. Единствената ни голяма способност е, че можем да ги призоваваме и да ги подчиняваме на волята си. Ако го направим правилно, те трябва да ни се подчинят. Ако направим дори и най-малката грешка, те ни връхлитат и ни разкъсват на парчета. Вървим по много тънка линия, момче. На колко години си сега?
	— На осем, сър. Ще навърша девет идната седмица.
	— Девет? Добре. Тогава следващата седмица ще започнем истинското ти магьосническо обучение. Господин Пърсел е достатъчно зает да ти осигури необходимите основни познания. Отсега нататък ще се срещаме два пъти седмично и ще започна да те въвеждам в основните принципи на нашето съсловие. За днес, обаче, ще приключим като ми изрецитираш еврейската азбука и първите дванайсет числа. Можеш да започваш.


	Под наблюдението на господаря и учителите Натаниел започна да напредва в образованието си много бързо. Той изпитваше удоволствие да съобщава за ежедневните си постижения на госпожа Ъндъруд и се радваше на топлите й похвали. Вечер гледаше през прозореца си далечното жълто сияние, което беше кулата на Парламента и мечтаеше за деня, когато щеше да отиде там като магьосник, като един от министрите на благородното правителство.
	Два дни след деветия му рожден ден, докато си ядеше закуската, господарят му се появи в кухнята.
	— Остави това и ела с мен — нареди му той.
	Натаниел го последва в коридора и после в стаята, която служеше на господаря му като библиотека. Господин Ъндъруд застана до един голям шкаф, пълен с томчета от всякакъв размер и цвят, като се започнеше от невероятно стари лексикони с кожена подвързия и се стигнеше до намачкани жълтеникави книжки с меки корици и мистични знаци надраскани на гърбовете им.
	— Това е материалът ти за четене през следващите три години — рече господарят му, почуквайки по шкафа. — Докато станеш на дванайсет, трябва да си се запознал с всичко, което се съдържа тук. Книгите са написани предимно на средноанглийски, латински, чешки и иврит, въпреки че ще откриеш и някои коптски* творби за египетските ритуали на мъртвите. Има коптски речник, който ще ти помогне с тях. Само от теб зависи да изчетеш всичко това; нямам време да те дундуркам. Господин Пърсел ще поддържа нивото ти с езиците. Разбра ли?
	[* Афроазиатски език, произлязъл от древен Египет и свързан с християнската църква там, в момента съществува само в писмен вид и в литургиите. — Бел.прев.]
	— Да, разбрах. Сър?
	— Какво, момче?
	— Сър, след като изчета всичко това, ще знам ли всичко необходимо? Искам да кажа да стана магьосник, сър. Изглежда ужасно много.
	Господарят му изсумтя, а веждите му се вдигнаха към небето.
	— Погледни зад себе си — каза той.
	Натаниел се обърна. Зад вратата имаше библиотека, която се издигаше от пода до тавана; беше препълнена с книги, коя от коя по-дебела и по-прашна, от онзи тип книги, за които човек можеше да каже дори и без да ги отвори, че са напечатани с миниатюрен шрифт и две колони на всяка страница. Той преглътна.
	— Мини през този куп — каза сухо господарят му, — и може би ще успееш. Този шкаф съдържа ритуалите и заклинанията, които са ти необходими, за да призовеш важни демони и ти няма дори да започнеш да ги употребяваш преди да станеш на около петнайсет, така че си го избий от главата. _Твоят_ шкаф — той отново почука по дървото — ти дава подготвително знание и за момента е повече от достатъчен. Добре, а сега ме последвай.
	Отидоха до един работен кабинет, в който Натаниел досега не беше влизал. Там, върху петносани, мръсни рафтове бяха струпани огромен брой шишенца и стъкленици пълни с разноцветни течности. В някои от тях плаваха разни предмети. Натаниел не беше сигурен дали предметите не изглеждаха толкова разкривени и странни заради дебелото стъкло.
	Господарят му седна на едно столче пред просто дървено бюро и с жест посочи на Натаниел да седне до него. Той бутна една тясна кутийка към него. Момчето я отвори. Вътре имаше чифт малки очила. Изведнъж далечен спомен го накара да изтръпне.
	— Хайде, момче, извади ги, няма да те ухапят. Добре. А сега ме погледни. Погледни очите ми. Какво виждаш?
	Натаниел погледна против волята си. Беше му много трудно да надзърне в свирепите, пламнали кафяви очи на възрастния мъж и в резултат на това мозъкът му се смрази. Не видя нищо.
	— Е?
	— Ами, ами… Съжалявам, аз нищо…
	— Гледай около ирисите ми — виждаш ли нещо там?
	— Ами…
	— Ах ти, глупак! — Господарят му извика безсилно и дръпна надолу кожата под едното си око, разкривайки червената му вътрешност. — Не я ли виждаш? Леща, момче! Контактна леща! Около центъра на окото ми! Виждаш ли я?
	Отчаян, Натаниел погледна отново и този път наистина видя неясен кръгъл ръб, тънък като линия от молив около ириса.
	— Да, сър — каза той развълнувано. — Да, виждам я.
	— Крайно време беше. Добре. — Господарят му се облегна назад на столчето. — Когато навършиш дванайсет, ще се случат важни неща. На първо място, ще ти бъде дадено ново име, което ще приемеш за свое собствено. Защо?
	— За да попреча на демоните да се сдобият с власт над мен като научат рожденото ми име, сър.
	— Правилно. Враговете магьосници, естествено, са също толкова опасни. На второ място, ще получиш първия си чифт контактни лещи, които ще можеш да носиш постоянно. Те ще ти помогнат да виждаш през част от измамите на демоните. Дотогава ще използваш тези очила, но само когато ти се каже и те в никакъв случай не трябва да бъдат изнасяни от този кабинет. Разбра ли?
	— Да, сър. А те как помагат да се вижда през нещата, сър?
	— Когато демоните се материализират, те могат да възприемат най-различни лъжливи форми, не само в този материален свят, но и на други нива на възприятие — скоро ще те науча на тях. Не ме разпитвай сега. Някои демони от по-висш ранг дори могат да стават невидими, злобата в техните измами няма край. Лещите, а до по-малка степен и очилата ти позволяват да виждаш на няколко нива едновременно и ти дават по-добър шанс да проникнеш през техните илюзии. Наблюдавай…
	Господарят на Натаниел се пресегна към един претрупан шкаф зад себе си и избра голяма стъклена бутилка, запечатана с коркова тапа и восък. Съдържаше зеленикава солена течност и един мъртъв плъх с кафява козина и бледа плът. Натаниел се намръщи. Господарят му го преценяваше.
	— Какво би казал, че е това, момче? — попита той.
	— Плъх, сър.
	— Какъв вид?
	— Кафяв. _Rattus norvegicus_, сър.
	— Добре. И латинското име, а? Много добре. Напълно погрешно, но все пак добре. Това изобщо не е плъх. Сложи си очилата и погледни отново.
	Натаниел направи, каквото му беше казано. Очилата бяха студени и тежки като ги постави на носа си. Той погледа през замъглените кварцови стъкла няколко секунди, за да се фокусира. Когато бутилката изплува пред погледа му, ахна. Плъхът го нямаше. На негово място стоеше малко черно-червено създание с поресто лице, крила на бръмбар и коремче като акордеон. Очите на създанието бяха отворени и изразяваха огорчение. Натаниел свали очилата и погледна отново. Кафявият плъх плаваше в консервиращата течност.
	— Брей — рече той.
	Господарят му изсумтя.
	— Ален дразнител, хванат и бутилиран от Медицинския институт на Сдружение „Линкълн“. Низш дявол, но забележителен разпространител на чума. Може да създаде илюзията за плъх само на материалното ниво. На другите се разкрива истинската му същност.
	— Мъртво ли е, сър? — попита Натаниел.
	— Хммм? Мъртво ли? Така си мисля. Ако не е, със сигурност ще бъде ядосано. Стои в този буркан от поне петдесет години — аз го наследих от моя стар господар.
	Той върна стъкленицата на рафта.
	— Виждаш ли, момче — продължи той, — дори и най-слабите демони са злобни, опасни и неуловими. Човек не може да изостави бдителността си и за секунда. Наблюдавай това.
	Иззад една лабораторна горелка той измъкна правоъгълна стъклена кутия, която сякаш нямаше капак. В нея бръмчаха шест миниатюрни създания и се блъскаха безспир в стените на своя затвор. Отдалеч изглеждаха като насекоми; когато дойдоха по-близо Натаниел забеляза, че имат прекалено много крака, за да са такива.
	— Тези стършели — каза господарят му, — вероятно са най-низшата форма демони. Не притежават почти никаква интелигентност. Не са ти необходими очилата, за да видиш истинската им форма. При все това дори и те са заплаха, ако не се контролират правилно. Виждаш ли оранжевите жила под опашките им? Те причиняват изключително болезнени подувания по човешката кожа; много по-лоши от тези на пчелите и осите. Един възхитителен начин да накажеш някой, независимо дали е дразнещ съперник… или непокорен ученик.
	Натаниел гледаше как бесните малки буболечки си блъскаха главите в стъклото. Той кимна енергично.
	— Да, сър.
	— Жестоки малки нещица. — Господарят му бутна кутията надалеч. — И все пак всичко необходимо е да изречеш подходящата команда и ще се подчинят на всяка инструкция. Така че, на най-ниско ниво, те демонстрират принципите на нашия занаят. Ние притежаваме опасни инструменти, които трябва да контролираме. Сега ще започнем да се учим как да се защитаваме.


	Натаниел откри, че ще мине доста време преди да му позволят собственоръчно да използва инструментите. Имаше уроци с господаря си в работния кабинет два пъти седмично и в продължение на месеци не правеше нищо друго освен да си записва. Научи принципите на пентаграмите и изкуството на руническите символи. Научи подходящите ритуали за пречистване, които магьосниците трябваше да спазват преди всяко призоваване. Беше накаран да работи с хаван и чукало и да стрива смеси от тамян, които окуражаваха демоните или пък държаха нежеланите надалеч. Режеше свещи на различни размери и ги подреждаше в най-различни схеми. А господарят му нито веднъж не призова нищо.
	Жаден за напредък, през свободното си време Натаниел поглъщаше книгите от библиотеката. Той впечатли господин Пърсел с всеобхватния си апетит за знание. В часовете на госпожица Лутиен той работеше с голяма енергия и прилагаше уменията си върху пентаграмите, които сега чертаеше под зоркия поглед на своя господар. И през цялото това време очилата събираха прах на рафта в работния кабинет.
	Госпожица Лутиен беше единственият човек, на когото той доверяваше чувството си на неудовлетвореност.
	— Търпение — казваше му тя. — Търпението е основна добродетел. Ако бързаш, ще се провалиш. А провалът боли. Трябва винаги да си спокоен и да се концентрираш върху предстоящата задача. А сега, ако си готов, искам да скицираш това отново, но този път с вързани очи.
	Шест месеца след началото на обучението си Натаниел наблюдава призоваване за първи път. За негово най-голямо раздразнение, той не участва активно в него. Господарят му нарисува пентаграмите, включително и втория, в който щеше да стои момчето. На Натаниел не му беше позволено дори да запали свещите и, което беше още по-лошо, казаха му да не взема очилата.
	— Как ще видя каквото и да е? — попита той малко по-остро, отколкото обикновено говореше с господаря си, но един кос поглед моментално го накара да замълчи.
	Призоваването започна много разочароващо. След заклинанията, които за свое най-голямо задоволство Натаниел откри, че до голяма степен разбира, сякаш не се случваше нищо.
	В кабинета духна лек вятър, иначе всичко беше неподвижно. Празният пентаграм си оставаше празен. Господарят му стоеше наблизо със затворени очи, сякаш спеше. На Натаниел му стана много скучно. Започнаха да го болят краката. Очевидно точно този демон беше решил да не идва. Изведнъж, с ужас забеляза, че няколко от свещите в единия ъгъл на кабинета се бяха прекатурили. Един куп книжа се бяха подпалили и огънят се разпространяваше. Натаниел нададе тревожен вик и пристъпи…
	— Стой където си!
	Сърцето на Натаниел почти спря от ужас. Замръзна с вдигнат крак. Очите на господаря му бяха отворени и се взираха в него с ужасен гняв. С гръмовен глас той произнесе седемте Думи за Отпращане. Огънят в ъгъла на стаята изчезна, както и купчината книжа; свещите отново бяха изправени и горяха спокойно. Сърцето на Натаниел се сви в гърдите му.
	— Би ли излязъл от кръга? — Никога не беше чувал гласа на господаря си толкова язвителен. — Казах ти, че някои остават невидими. Те са майстори на илюзията и знаят хиляди начини да те разсеят и изкушат. Още една стъпка и самият ти щеше да се подпалиш. Помисли си върху това като си легнеш гладен тази вечер. Качвай се в стаята си!


	Следващите призовавания бяха по-малко стряскащи. Воден само от собствените си сетива, Натаниел наблюдава демони в множество измамни форми. Някои се появяваха като познати животни — мяукащи котки, ококорени кучета, отчаяни малки хамстери, които той много искаше да подържи. Сладки малки птички подскачаха и кълвяха на границите на своя кръг. Веднъж от въздуха като водопад се изсипа дъжд от ябълкови цветове и изпълни стаята с упойващ аромат, който го замая.
	Научи се да издържа на провокации от всякакъв вид. Някои невидими духове го нападаха с противни миризми, от които му се повръщаше; други го омайваха с парфюм, който му напомняше за тези на госпожица Лутиен или госпожа Ъндъруд. Някои се опитваха да го уплашат с грозни звуци — пронизителни гърмежи, шепнене и нечленоразделни писъци. Чуваше странни гласове, викащи умолително, първо пронизително, после все по-ниско и по-ниско, докато започнеха да звънят като погребална камбана. Но той заключваше ума си и нито веднъж не се опита да излезе от кръга.
	Мина година преди да му бъде разрешено да носи очилата си при всяко призоваване. Сега можеше да наблюдава много от демоните в истинския им вид. Други, малко по-силни, поддържаха илюзиите си дори и на видимите нива. Натаниел привикна спокойно и уверено към всички тези дезориентиращи промени във възприятието. Уроците му напредваха добре, както и самообладанието му. Той стана по-твърд, по-гъвкав и решен да се развива. Прекарваше всичките си свободни сутрешни часове в четене на нови ръкописи.
	Господарят му беше доволен от напредъка на ученика си и Натаниел, въпреки нетърпението си относно скоростта на обучението, бе възхитен от наученото. Това беше една продуктивна връзка, но без никаква близост и съвсем спокойно можеше да продължи да бъде такава, ако не беше ужасният инцидент, който се случи през лятото преди единайсетия рожден ден на Натаниел.


	10

	Бартимеус
	Най-накрая зората дойде.
	Първите плахи лъчи проблясваха в небето на изток. Над хоризонта на Доклънд бавно се издигна ореол от светлина. Приветствах я, но не идваше достатъчно бързо.
	Цялата нощ беше изморителна, а на няколко пъти дори унизителна. Постоянно се бях крил, разтакавал и бягал, в този порядък, през половината пощенски райони на Лондон. Бях малтретиран от едно тринайсетгодишно момиче. Бях се крил в кошче за боклук. А сега, като капак на всичко, седях клекнал на покрива на Уестминстърското абатство и се преструвах на водоливник*. Нещата не можеха да станат много по-зле.
	[* Готически архитектурен елемент — капчук във вид на човекоподобно чудовище с крила. Освен да отвеждат водата встрани от сградата, със страшния си вид са пазели от лоши сили. — Бел.прев.]
	Един издигащ се лъч освети края на Амулета, който беше увиснал на покрития ми с лишеи врат и той просветна ярко като стъкло. Автоматично вдигнах крайник да го покрия просто в случай, че нечий остър поглед наблюдаваше, но така или иначе вече не бях твърде притеснен.
	Бях останал в онова кошче в тясната уличка в продължение на няколко часа, достатъчно дълго за да си почина и да бъда напълно пропит от миризмата на гниещи зеленчуци. После ми хрумна умната идея да поживея на камъните на абатството. Там бях защитен от изобилието от магически елементи в сградата — те прикриваха сигнала на Амулета*. От моята наблюдателница бях видял няколко сфери в далечината, но нито една от тях не се приближи. Най-накрая нощта си беше отишла и магьосниците се бяха изморили. Сферите в небето бяха изчезнали. Положението вече не беше толкова напечено.
	[* Много велики магьосници от XIX и XX век са били погребани в Уестминстърското абатство след (а в един или два случая малко преди) смъртта си. Почти всички вземаха поне един мощен артефакт със себе си в гроба. Това си беше малко или много съзнателно парадиране с богатство и сила, както и чиста загуба на въпросния предмет. Беше и един злобен начин да откажеш на наследниците си шанса да го наследят — другите магьосници бяха основателно предпазлива спрямо вземането на предметите от гробовете заради страх от свръхестествена разплата.]
	С изгряването на слънцето аз нетърпеливо чаках предстоящото призоваване. Момчето беше казало, че ще ме извика призори, но без съмнение спеше като един малък безделник, какъвто и беше.
	Междувременно си подредих мислите. Единственото кристално ясно нещо беше, че момчето е жертва на възрастен магьосник, на нечие сенчесто влияние, което искаше да прехвърли вината за кражбата върху детето. Не беше трудно да се досетя за това — никой на неговата възраст не би ме призовал сам, защото това беше твърде трудна задача. Вероятно някой неизвестен магьосник искаше да скрои номер на Лавлейс и да поеме контрол над силата на Амулета. Ако беше така, той рискуваше всичко. Съдейки по мащаба на търсенето, което току-що бях избегнал, няколко силни хора бяха доста загрижени от неговата загуба.
	Самият Саймън Лавлейс беше забележителен съперник. Това се доказваше от факта, че беше успял да извика (и укроти) и Факарл, и Джабор. Не смятах, че шансовете на хлапака са големи, когато магьосникът го сгащеше.
	От друга страна налице беше и момичето, онази не-магьосница, чиито приятели устояха на магията ми и видяха през илюзиите ми. Бяха минали няколко века откакто за последен път срещнах човеци от техния вид, така че да ги открия тук, в Лондон, беше интригуващо. Трудно беше да се каже дали разбираха, или не какво предизвиква тяхната намеса. Момичето май дори не знаеше какво точно представлява Амулета; знаеше само, че е нещо, което си заслужава да се притежава. Тя със сигурност не беше съюзник на Лавлейс или момчето. Странно… не можех да разбера къде се вмества в цялата история.
	Е, какво пък, това нямаше да е мой проблем. Светлината огря покрива на абатството. Позволих си за кратко лукса да си извия крилете.
	В този момент дойде призоваването.
	Сякаш в мен се забиха хиляди рибарски кукички. Изведнъж бях задърпан в няколко посоки. Твърде дългото съпротивляване носеше риска от разкъсване на същността ми, а и нямах интерес да отлагам. Исках да предам Амулета и да приключа.
	— Добре, какво е това?
	— Бартимеус, заповядвам ти да разкриеш дали изпълни задачата си прилежно и напълно…
	— Разбира се, че съм. Ти какво си мислиш, че е това, евтино бижу ли? — Посочих с нокти към Амулета, който се удряше в гърдите ми. На несигурната светлина на свещите той трептеше и проблясваше. — Амулета на Самарканд. Беше на Саймън Лавлейс. Сега е твой. Скоро отново ще е на Саймън Лавлейс. Вземи го и се радвай на последствията. Искам да те питам за пентаграма, който си нарисувал тук: какви са тези рунически символи? Този допълнителен ред?
	Детето изпъчи гърди.
	— Пентаграмът на Аделбранд. — Ако не го познавах бих могъл да се закълна, че се ухили самодоволно, една неприлична физиономия за толкова млад човек.
	Пентаграмът на Аделбранд. Това означаваше неприятности. Направих доста зрелищна проверка на линиите на звездата и кръга, търсейки миниатюрни пролуки или изкривявания в тебешира. После разгледах внимателно и самите руни.
	— Аха! — Изревах аз. — Това си го изписал погрешно! Знаеш какво означава това, нали…? — Извих се като готова за скок котка.
	Лицето на детето се превърна в интересна смесица от бяло и червено, долната му устна затрепера, а очите му изскочиха от орбитите си. Изглеждаше сякаш много му се искаше да побегне, но не го направи, така че планът ми се провали*. Той набързо прегледа буквите на пода.
	[* Ако магьосник напусне кръга си по време на призоваване, властта му над жертвата изчезва. Надявах се, че така ще мога да си тръгна. Между другото, щеше и да ми даде свободата да изляза от собствения си пентаграм и да го сграбча.]
	— Подъл демон! Пентаграмът е здрав — той все още те обвързва.
	— Добре де, значи съм излъгал — смалих се аз. Каменните ми криле се свиха под гърбицата. — Искаш ли този амулет или не?
	— П-постави го в онзи съд.
	Малка керамична купичка седеше на пода по средата между най-външните дъги на двата кръга. Свалих Амулета и с известна доза вътрешно облекчение го хвърлих небрежно в купичката. Момчето се наведе към него. Наблюдавах го много внимателно с крайчеца на окото си — ако кракът му или дори само един пръст попаднеше извън кръга щях да се хвърля върху него по-бързо от богомолка.
	Но детето беше достатъчно умно да не го направи. От джоба на опърпаното си палто извади пръчка. На върха й беше натъпкано извито парче жица, което подозрително много приличаше на огънат кламер. С няколко внимателни мушвания и дръпвания той закачи ръба на купата с куката и я издърпа в своя кръг. После вдигна веригата на Амулета и сбърчи нос.
	— Уф, отвратително.
	— Аз нямам нищо общо с това. Можеш да виниш канализацията на Родърхайд. Или не, като се замисля пак, обвинявай себе си. Заради теб прекарах цялата нощ в опити да избегна залавянето ми. Имаш късмет, че не се потопих целия.
	— Бил си преследван? — Звучеше почти разпалено. Грешна емоция, хлапе — пробвай страх.
	— От половината демонични орди в Лондон. — Завъртях каменните си очи и изтраках с клюн. — Не се залъгвай, момче, те идват насам, жълтооки и дебнещи, готови да те сграбчат. Ще бъдеш безпомощен, беззащитен пред тяхната сила. Имаш само един шанс, освободи ме от този кръг и аз ще ти помогна да избегнеш техните лапи*.
	[* Да, като те унищожа лично, преди да са дошли.]
	— Да не ме мислиш за глупак?
	— Амулетът в ръцете ти отговаря на този въпрос. Е, няма значение. Аз изпълних своето поръчение, задачата ми е завършена. Желая ти на добър час в остатъка от краткия ти живот! — Формата ми затрепери и започна да избледнява. Вълнист стълб от пара се издигна от пода сякаш да ме погълне и отнесе. Това си беше просто желание — Пентаграмът на Аделбранд щеше да се погрижи за обратното.
	— Не можеш да тръгнеш! Имам друга работа за теб.
	Дори повече от новото пленничество ме дразнеха архаизмите, които употребяваше. „Подъл демон“ и т.н. Никой вече не използваше такъв език, поне от двеста години насам. Всеки би си помислил, че е изучил занаята си изцяло от някаква стара книга.
	Но със или без тези думи, той беше напълно прав. Повечето обикновени пентаграми те задържат само за една поръчка. Изпълняваш я и си свободен да си отидеш. Ако магьосникът те иска отново, трябва да повтори всичките изтощаващи дрънканици от самото начало. Но Пентаграмът на Аделбранд предотвратяваше това: допълнителните му линии и магически формули заключваха здраво вратата и те принуждаваха да останеш за допълнителни заповеди. Това беше сложна магическа формула и изискваше енергията и концентрацията на възрастен, което ми даде оръжие за следващото ми нападение.
	Оставих парата да се отдръпне.
	— И така, къде е той?
	Момчето беше заето да обръща Амулета в бледите си ръце. То вдигна поглед разсеяно.
	— Къде е кой?
	— Шефът, твоят господар, тайният съветник, властта зад трона. Човекът, който те е подтикнал към тази малка кражба, който ти е казал какво да говориш и какво да чертаеш. Мъжът, който ще си остане невредим в сянка, докато джиновете на Лавлейс подмятат разкъсания ти труп по покривите на Лондон. Той играе някаква игра, за която ти не знаеш нищо, но ти се харесва заради невежеството ти и детската ти суетност.
	От това го заболя. Устните му се свиха леко.
	— Чудя се какво ли ти е казал? — Възприех покровителствен, напевен глас. — „_Браво_, младежо, ти си най-добрият малък магьосник, който съм виждал от доста време насам. Кажи ми, искаш ли да извикаш един силен джин? Искаш ли? Ами добре тогава, защо да не го направим? Можем да свием номер на някого — да откраднем амулет…“
	Момчето се изсмя. Не очаквах това. Очаквах гневно избухване или някаква тревога. Но не, то се изсмя.
	Завъртя Амулета за последен път, после се наведе и го остави в купичката. И това не го очаквах. Като използва пръчката с куката, той избута съда обратно през кръга до първоначалното му място на пода.
	— Какво правиш?
	— Давам ти го обратно.
	— Не го искам.
	— Вдигни го.
	Нямах намерение да влизам в някакъв превзет словесен двубой с някакъв дванайсетгодишен хлапак, особено пък с такъв, който можеше да ми наложи волята си, така че се пресегнах през кръга си и вдигнах Амулета.
	— А сега какво? Да знаеш, че когато Саймън Лавлейс дойде, аз няма да вися с това нещо в мен. Веднага ще му го върна с усмивка и ще му помахам за сбогом. И ще му посоча зад кое перде трепериш.
	— Чакай.
	Детето извади нещо лъскаво от един от вътрешните джобове на огромното си палто. Споменах ли, че то беше с около три номера по-голямо от него? Очевидно някога бе принадлежало на някой много лекомислен магьосник, тъй като въпреки множеството кръпки все пак се виждаха ясните останки от огън, кръв и нокти. Пожелах същата съдба на момчето.
	Сега в лявата си ръка то държеше лъскав диск — гадателско стъкло от силно полиран месинг. Прокара дясната си ръка над него няколко пъти и започна да се взира в отражателния метал с пасивна концентрация. Който и да беше затвореният дявол, който обитаваше диска, той скоро отговори. Оформи се неясна картина; момчето я наблюдаваше внимателно. Бях прекалено далеч, за да я видя, но докато той беше разсеян с друго аз самият също се огледах.
	Неговата стая… трябваше ми следа към неговата самоличност. Може би някое писмо, адресирано до него или пък табелка с името на палтото му. И на двете вече бях попадал преди. Естествено, че не търсех рожденото му име — би било твърде много да се надявам на това, но като начало и официалното му име щеше да ми свърши работа (всички магьосници притежават две имена — официалното им име и рожденото. Рожденото име е това, което им е дадено от родителите им и, понеже е тясно свързано с истинската им природа и същност, то е източник на огромна сила и слабост. Те се стремят да го запазят в тайна от всички, защото ако го научи някой враг, той или тя може да го използва да се сдобие с власт над тях по същия начин, както магьосниците могат да призоват джин само като знаят истинското му име. Така че всички магьосници прикриват изключително внимателно своите рождени имена и ги заменят с официални, когато навършат необходимите години. Винаги е полезно да знаеш официалното име на магьосника, но е много, много по-добре да научиш тайното му такова.). Нямах късмет. Най-личното, интимно издайническо място в стаята — неговото бюро — беше внимателно покрито с плътна черна покривка. Гардеробът в ъгъла бе затворен, също и скринът. Сред бъркотията от свещи имаше една пукната стъклена ваза със свежи цветя — странна притурка. Реших, че не я е сложил самият той, значи някой го харесваше.
	Детето махна с ръка над гадателското стъкло и повърхността му потъмня. Постави диска обратно в джоба си, после внезапно вдигна поглед към мен. Опа. Ето че се почваше.
	— Бартимеус — започна той, — нареждам ти да вземеш Амулета на Самарканд и да го скриеш в магическото хранилище на магьосника Артър Ъндъруд, маскирайки го така, че той да не може да го види и постигайки това толкова незабележимо, че никой, нито човек, нито дух на това ниво или на друго да не те види на отиване или на връщане. Нареждам ти още да се върнеш при мен незабавно тихо и незабележимо, за да чакаш по-нататъшни инструкции.
	Когато свърши, лицето му беше посиняло, тъй като беше изрекъл всичко на един-единствен дъх*.
	[* Това е строго препоръчително, когато си имате работа с толкова проницателни и интелигентни същества като мен. Често е възможно някое спиране за да си поемеш дъх да се разбере като точка, което или променя смисъла на инструкциите, или ги превръща в бомбастични дрънканици.]
	Погледнах кръвнишки изпод каменните си вежди.
	— Много добре. Къде пребивава този нещастен магьосник?
	Момчето се усмихна леко.
	— На долния етаж.


	11

	На долния етаж… Е, това _беше_ изненадващо.
	— Искаш да насадиш господаря си, така ли? Гадно.
	— Не искам да го насадя. Просто искам Амулета да е на безопасно място зад каквато защита има той. Никой няма да го намери там. — Той спря. — Но ако го намерят…
	— Ще бъдеш на чисто. Типичен магьоснически номер. Учиш се по-бързо от повечето.
	— Никой няма да го открие.
	— Така ли мислиш? Ще видиш.
	Все пак не можех да си се рея из въздуха и да си бъбря цял ден. Обвих Амулета в магия, която временно го направи малък и му придаде външен вид като на вееща се паяжина. После се вмъкнах в дупка от чеп на най-близката дъска, промъкнах се във вид на пара през празното пространство в пода и под формата на паяк изпълзях внимателно от една пукнатина в тавана на стаята отдолу.
	Намирах се в една празна баня. Вратата й беше отворена; изприпках към нея по мазилката с цялата бързина, на която осемте ми крака бяха способни. Докато бягах, стисках челюсти заради безочливостта на момчето.
	Да скроиш клопка на друг магьосник: ето нещо необикновено. Беше неизбежно, то си вървеше като част от задачата*. Обаче да скроиш клопка на собствения си господар, ето _това беше_ необикновено — нещо повече, дори уникално за магьосниче на дванайсет. Определено като възрастни магьосниците се караха със забележително постоянство, но не и когато започваха в занаята; не и докато ги учеха на правилата.
	[* Магьосниците са най-заговорничещите, завистливи и двулични хора на земята дори повече от адвокатите и учените. Те боготворят властта и притежаването й и търсят всяка възможност да обезсилят своите съперници. По груба преценка около осемдесет процента от призоваванията са свързани с измами срещу други магьосници или с предпазване от такива. За разлика от тях, повечето противопоставяния между духовете изобщо не са на лична основа, просто защото не са по наша собствена воля. Например в онзи момент аз не изпитвах особена неприязън към Факарл. Е, всъщност това е лъжа — ненавиждах го, но не повече отколкото преди. Всъщност нашата взаимна омраза се беше формирала в продължение на много столетия, дори хилядолетия. Магьосниците се карат просто за забавление. А на практика ние трябва да работим заради това.]
	Как можех да бъда сигурен, че въпросният магьосник му е господар? Освен ако не бяха зарязали многовековната практика и не изпращаха всички чираци заедно в пансион (малко вероятно), не можеше да има друго обяснение. Магьосниците държат знанието си близо до свитите си малки сърчица, копнеейки за неговата сила, както скъперникът копнее за злато и го предаваха на другите само с много голяма предпазливост. Още от дните на Средните Маги* учениците винаги са живели сами в къщите на своите наставници — един господар и един ученик, провеждащи своите уроци тайнствено и скришно. От зикуратите** до пирамидите, от свещения дъб до небостъргачите са изминали четири хиляди години и нещата не са се променили.
	[* Племе, живяло в древна Медия — последователи на зороастрийската вяра. — Бел.прев.]
	[** Зикурат — кула на храм в древна Месопотамия и Иран. — Бел.прев.]
	И да обобщя: изглежда, че за да опази собствената си кожа, това неблагодарно дете рискуваше да навлече гнева на силен магьосник върху невинната глава на господаря си. Бях много впечатлен. Въпреки че със сигурност трябваше да е в съюз с някой възрастен — вероятно враг на господаря му, — това си беше един завидно извратен план за толкова млад човек.
	Излязох от вратата на пръстите на осемте си крака. И тогава видях господаря.
	Не бях чувал за този магьосник, за този господин Артър Ъндъруд. Затова приех, че е дребен заклинател, дилетант във факирството и разните подобни глупости, който никога не се осмеляваше да обезпокои другите по-висши създания като мен. Естествено, когато мина под мен към банята (очевидно бях излязъл точно навреме), той доказа мнението ми, че е второстепенен. Сигурен знак за това беше, че имаше всички почитани през годините атрибути, които другите човеци свързват с голяма и мощна магия: дълга, рошава коса с цвят на цигарена пепел, дълга бяла брада, която стърчеше напред като носа на кораб и чифт особено обрасли вежди*. Можех да си го представя как крачи по улиците на Лондон в черен кадифен костюм, а косата му се ветрее след него по един особено заклинателски начин. Вероятно се кичеше с бастун със златен накрайник, а може би дори и с модерно наметало. Да, в такъв случай той наистина изглеждаше както подобава, с други думи: много впечатляващо. А сега вървеше неуверено в долнището на пижамата си, чешеше се по гащите и носеше сгънат вестник под мишница.
	[* Низшите магьосници правят всичко възможно да се вместят в този магьоснически образ. За разлика от тях, наистина силните магьосници предпочитат да изглеждат като счетоводители.]
	— Марта! — извика той точно преди да затвори вратата на банята.
	Една малка, закръглена жена се появи от спалнята. За радост тя беше напълно облечена.
	— Да, скъпи?
	— Мисля, че каза, че онази жена е чистила вчера.
	— Да, така е, скъпи. Защо?
	— Защото от средата на тавана виси една мръсна паяжина, в която се спотайва противен паяк. Отвратително. Тя трябва да бъде уволнена.
	— О, виждам я. Колко гадно. Не се тревожи, ще говоря с нея. А пък аз ей сега ще я махна с парцала.
	Великият магьосник изхъмка и затвори вратата. Жената разтърси глава прощаващо и, тананикайки си весела песничка изчезна към долния етаж. „Отвратителният“ паяк направи неприличен жест с два от краката си и тръгна по тавана, влачейки паяжината след себе си.
	Отне ми няколко минути лутане преди да намеря входа към кабинета в дъното на няколко стълби. Тук спрях. Вратата беше защитена срещу натрапници от магия под формата на петолъчна звезда. Беше простичко средство. Звездата сякаш се състоеше от лющеща се червена боя; обаче, ако непредпазливият нарушител отвореше вратата, капанът щеше да се задейства и „боята“ щеше да се върне в първоначалното си състояние — рикошираща огнена стрела.
	Знам, че звучи добре, но всъщност си беше нещо доста елементарно. Някоя любопитна прислужница можеше да бъде изгорена, но не и Бартимеус. Издигнах Щит около себе си и, докосвайки основата на вратата с малкия си нокът, моментално отскочих метър назад.
	В червените линии на петолъчната звезда се появиха тънки оранжеви жилки. За секунда жилките потекоха като течност, гонейки се в кръг из фигурата. После от най-горната точка изригна струя от пламъци, отскочи от тавана и се стрелна към мен.
	Бях подготвен за съприкосновението с моя Щит, но това така и не се случи. Пламъкът ме подмина и удари паяжината, която влачех. Тя от своя страна го изсмука, извличайки огъня от звездата, като сок през сламка. Всичко свърши за секунда. Пламъкът го нямаше. Беше изчезнал в паяжината, която беше останала хладна както винаги.
	Огледах се с известна доза изненада. На дървената врата на кабинета имаше прогорена, черна като въглен звезда. Докато гледах, магията започна бавно да почервенява — събираше заряда си за следващия нарушител.
	Внезапно осъзнах какво се беше случило. Беше очевидно. Амулета на Самарканд бе направил това, което се очаква от амулетите да правят — той беше предпазил своя притежател*. Много хубаво. Той беше погълнал магията без какъвто и да било проблем. За мен това беше добре. Свалих своя Щит и се промуших под вратата в кабинета на Ъндъруд.
	[* _Амулетите_ са защитни заклинания; те отблъскват злото. Те са пасивни предмети и, въпреки че могат да поглъщат или отразяват всички видове опасни магии, не могат да бъдат активно контролирани от своя притежател. По този начин те са противоположност на _талисманите_. Последните имат активна магическа сила, която може да бъде употребявана по преценка на техния собственик. Конската подкова е (примитивен) амулет; бързоходните ботуши са вид талисман.]
	Зад вратата не открих никакви капани на нито едно от нивата — още един признак, че магьосникът беше от сравнително нисък клас*. Стаята беше подредена, малко прашна и сред другите неща имаше един заключен шкаф, за който предположих, че съдържа неговите съкровища. Влязох през ключалката, влачейки паяжината след себе си.
	[* Спомних си обширната мрежа от защити, които Саймън Лавлейс беше изградил и които бях преодолял толкова лесно и самоуверено. Ако момчето си мислеше, че Амулета ще бъде в безопасност зад „защитата“ на господаря му, щеше да му се наложи да помисли пак.]
	Вътре сътворих малка Илюминация. Върху три стъклени рафта, с много любов и грижа, беше подредена внушителна група от жалки магически дрънкулки. Честно казано някои от тях, като например Портмонето на Тинкър със скрития джоб, който караше монетите да изчезват, изобщо не бяха магически. Това накара преценката ми за него като второкласен да изглежда доста великодушна. Почти съжалих стария глупак. Заради него самия се надявах Саймън Лавлейс никога да не дойде.
	В дъното на шкафа имаше явайски птичи тотем, чиито клюн и пера бяха посивели от прах. Очевидно Ъндъруд никога не го пипаше. Издърпах паяжината между портмонето и старото заешко краче и я натъпках зад тотема. Добре. Никой нямаше да я намери там, освен ако наистина не я търсеха. Накрая свалих Магията от нея, връщайки й нормалните размер и форма.
	С това задачата ми приключи. Сега оставаше само да се върна при момчето. Напуснах шкафа и кабинета без никакви проблеми и се насочих обратно нагоре.
	Точно тук стана интересно.
	Естествено, отново се бях отправил към таванската стая, използвайки наклонения таван над стъпалата, когато неочаквано момчето ме подмина, слизайки надолу. Влачеше се след съпругата на магьосника и изглеждаше напълно отегчено. Очевидно току-що го бяха извикали от стаята му.
	Моментално се ободрих. Това беше лошо за него и по лицето му виждах, че и той го осъзнава. Знаеше, че съм на свобода някъде наоколо. Знаеше, че щях да се върна, че заповедта беше да „_се върна при него_ незабавно, тихо и незабележимо, за да чакам по-нататъшни инструкции“. Затова той знаеше, че мога да го следвам, да слушам и да гледам, да науча повече за него и, че не можеше да направи нищо по въпроса преди да се върне в стаята си и да застане обратно в кръга.
	Накратко, той беше загубил контрол над ситуацията — опасно положение за всеки магьосник.
	Обърнах се и ги последвах нетърпеливо. Верен на заповедта, никой не ме видя или чу докато пълзях след тях.
	Жената заведе момчето до една врата на приземния етаж.
	— Той е там вътре, скъпи — рече тя.
	— Добре — каза момчето. Гласът му беше загрижен и обезверен, точно както обичам.
	Влязоха, първо жената, после момчето. Вратата се затвори толкова бързо, че ми се наложи да изстрелям светкавично няколко паяжини, за да успея, люлеейки се, да се вмъкна през процепа преди да се затвори. Беше велика каскада — иска ми се някой да я беше видял. Да, ама не. „Тих и невидим“, ето такъв съм аз.
	Бяхме в една мрачна трапезария. Магьосникът, Артър Ъндъруд, беше седнал сам начело на тъмна, лъскава маса за хранене, с чашка, чинийка и сребърно джезве под ръка. Все още се занимаваше с вестника си, който лежеше сгънат на две върху масата. Когато жената и момчето влязоха, той взе вестника, разтвори го, обърна шумно страницата и отново го сгъна на две, плясвайки го на масата. Не вдигна поглед.
	Жената застана до масата.
	— Артър, Натаниел е тук — каза тя.
	Паякът се беше отдръпнал в един тъмен ъгъл над вратата. При тези думи той остана неподвижен, както правят паяците. Но вътрешно се развълнува.
	Натаниел! Добре. Това си беше начало.
	Имах удоволствието да видя как момчето трепна. Очите му се въртяха нагоре-надолу, без съмнение чудейки се дали бях там.
	Магьосникът не даде знак, че е чул, а остана погълнат от вестника. Жена му започна да оправя една доста жалка картина с изкуствени цветя над полицата на камината. Сега разбрах кой беше виновен за вазата в стаята на момчето. Мъртви цветя за съпруга, свежи за чирака — това беше интересно.
	Ъндъруд отново разтвори, обърна, плясна вестника и продължи да чете. Момчето седеше мълчаливо и чакаше. Тъй като сега бях извън кръга и затова не бях под прекия му контрол, имах възможността да го оценя по-обективно. Той естествено беше съблякъл дрипавото си палто и беше облечен в сив панталон и пуловер. Беше си намокрил косата и я беше пригладил назад. Под мишницата му имаше куп листове. Беше пример за покорно уважение.
	Момчето нямаше никакви отличителни черти — нямаше бенки, нямаше странности, нямаше белези. Косата му беше тъмна и права, лицето му беше по-скоро изпито. Кожата му беше много бледа. За обикновения наблюдател той беше незабележим. Но за моя мъдър и предубеден поглед имаше и други неща: проницателни и пресметливи очи; пръсти, потропващи нетърпеливо по листовете, които носеше; и най-вече едно много внимателно лице, което с умели промени приемаше всяко изражение, което се очакваше от него. Засега беше приело послушен, но внимателен израз, който би поласкал суетността на един стар човек. Само че той постоянно хвърляше погледи из стаята и ме търсеше.
	Улесних го. Когато погледна към мен, заприпках по стената, размахах крака няколко пъти, развъртях си весело корема насам-натам. Той ме видя моментално, стана по-блед отвсякога и си прехапа устната. Обаче не можеше да направи нищо, без да се издаде.
	По средата на моя танц Ъндъруд внезапно изсумтя презрително и удари с длан по вестника.
	— Виж тук, Марта — каза той. — Мейкпийс отново пълни театрите с източните си глупости. „Лебедите на Арабия“… Искам да знам някога чувала ли си такива сантиментални дрънканици? И въпреки това, билетите предварително са продадени до края на януари! Доста странно.
	— Всичко е продадено? О, Артър, аз исках да отида…
	— И цитирам: „… в която една мисионерска девойка със сладки крачета от Чизуик се влюбва в светлокафяв джин…“. Това не е просто романтична глупост, това е адски опасно. Разпространява грешна информация сред хората.
	— О, Артър…
	— Ти си виждала джин, Марта. А виждала ли си такъв „с тъмни очи, които ще разтопят сърцето ви“? По-скоро могат да ти разтопят лицето.
	— Сигурна съм, че си прав, Артър.
	— Мейкпийс трябва да е по-наясно. Позор. Бих направил нещо по въпроса, но той е прекалено близък с министър-председателя.
	— Да, скъпи. Искаш ли още кафе, скъпи?
	— Не. Министър-председателят би трябвало да помага на Отдела за вътрешни работи вместо да си губи времето с обществени прояви. _Още четири кражби_, Марта, четири през последната седмица. Освен това и предметите бяха ценни. Западаме, казвам ти. — С тези думи Ъндъруд повдигна мустака си с една ръка и вещо вмъкна ръба на чашата си отдолу. Пи дълго и шумно. — Марта, това е студено. Би ли донесла още кафе?
	Съпругата му охотно побърза да изпълни поръчката. Когато излезе, магьосникът хвърли вестника си на една страна и най-накрая благоволи да забележи ученика си.
	Старецът изсумтя.
	— Значи си тук, така ли?
	Въпреки опасенията, гласът на момчето беше твърд.
	— Да, сър. Викали сте ме, сър.
	— Така е, наистина. Говорих с твоите учители и, с изключение на г-н Синдра, всички те оценяват задоволително. — Той вдигна ръка, за да спре бързо изречените благодарности на момчето. — Един господ знае, че не го заслужаваш след това, което стори миналата година. Обаче, въпреки някои недостатъци, на които аз неведнъж съм ти обръщал внимание, ти постигна известен напредък в основните догми. Затова — последва драматична пауза — аз смятам, че е време за първото ти призоваване.
	Той изрече последното изречение с бавен, кънтящ тон, който очевидно трябваше да изпълни момчето със страхопочитание. Но _Натаниел_, както аз вече с удоволствие го наричах, беше разсеян. Мислеше си за един паяк.
	Безпокойството му не остана незабелязано от Ъндъруд. Магьосникът почука властно по масата, за да привлече вниманието на ученика си.
	— Слушай ме, момче! — каза той. — Ако се притесняваш дори само при мисълта за призоваването, никога няма да станеш магьосник. Добре подготвеният магьосник не се страхува от нищо. Разбра ли?
	Момчето се стегна и насочи вниманието си към господаря си.
	— Да, сър. Разбира се, сър.
	— Освен това, аз ще съм до теб през цялото време, в съседен кръг. Ще имам поне дузина защитни заклинания под ръка и много розмарин на прах. Ще започнем с нисш демон — бъбрив дявол*. Ако това е успешно, ще продължим с моулър**.
	[* _Бъбрив дявол:_ безопасно създание, което приема вида и навиците на един глупав вид жаби.]
	[** _Моулър:_ по-безинтересен дори и от бъбривия дявол, ако това изобщо е възможно.]
	Един пример за това, колко ненаблюдателен беше този магьосник е, че не успя да забележи презрителните пламъчета, които проблеснаха в очите на момчето. Той само чу любезния нетърпелив глас.
	— Да, сър. Очаквам го с голямо нетърпение, сър.
	— Отлично. Лещите ти тук ли са?
	— Да, сър. Пристигнаха миналата седмица.
	— Добре. Значи остана да уредим само още едно нещо и то е…
	— Това вратата ли беше, сър?
	— Не ме прекъсвай, момче. Как смееш? Другото нещо за уреждане, което ще отложа, ако отново проявиш нахалство, е избирането на официалното ти име. Ще обърнем внимание на това този следобед. Донеси ми „Алманаха с имената на Лу“ в библиотеката след обяд и заедно ще ти изберем име.
	— Да, сър.
	Раменете на момчето бяха увиснали, гласът му едва се чуваше. Не беше необходимо да ме вижда как подскачам щастливо в паяжината си, за да е наясно какво бях чул и разбрал.
	Натаниел не беше просто официалното му име! Това беше истинското му име! Глупакът ме беше призовал преди да изпрати рожденото си име в забвение. И сега аз го знаех! Ъндъруд се намести в стола си.
	— Е, какво чакаш, момче? Сега не е време да се отпускаш — имаш да учиш няколко часа преди обяд. Заемай се.
	— Да, сър. Благодаря, сър.
	Момчето тръгна апатично към вратата. Скърцайки със зъби от радост, аз го последвах като добавих едно много специално енергично задно салто.
	Сега вече имах шанс с него. Силите бяха малко по-изравнени. Той знаеше моето име, а аз знаех неговото. Той имаше шест години опит, а аз имах пет хиляди и десет. При това положение можеше да се направи нещо.
	Придружих го нагоре по стълбите. Сега вече се туткаше, провлачвайки всяка своя стъпка.
	Хайде де, хайде! Връщай се обратно в пентаграма си. Аз бягах напред, нетърпелив да започна борбата.
	Сега вече предимството беше на страната на паяка.


	12

	Натаниел
	Един ден през лятото, когато Натаниел беше на десет години, той седна със своята учителка на каменната пейка в градината и започна да скицира кестена отвъд стената. Слънцето напичаше червените тухли. Една сиво-бяла котка се беше излегнала на стената и лениво размахваше опашка наляво-надясно. Нежният бриз поклащаше листата на дървото и донасяше леко ухание от рододендроновите храсти. Мъхът по статуята на мъжа с разклонената светкавица проблясваше на множество места под ярката слънчева светлина. Насекомите жужаха.
	Това беше денят, в който всичко се промени.
	— Търпение, Натаниел.
	— Казвали сте го толкова много пъти, госпожице Лутиен.
	— И съм сигурна, че ще го кажа отново. Ти си толкова неспокоен. Това е най-голямата ти грешка.
	Натаниел раздразнено защрихова едно сенчесто петно.
	— Но това е толкова разочароващо — възкликна. — Той никога не ми позволява да опитам каквото и да е! Всичко, което ми е разрешено, е да подреждам свещите, тамяна и други работи, което мога да направя, дори ако спя и си стоя на главата! Дори не ми е позволено да говоря с тях.
	— И съвсем правилно — каза твърдо госпожица Лутиен. — Помни, че искам само фини отсенки. Без резки линии.
	— Това е нелепо. — Натаниел се намръщи. — Той не осъзнава какво мога да правя. Изчел съм всичките му книги и…
	— _Всичките_ ли?
	— Ами всичките, които са в малката библиотека. Той ми каза, че щели да ми стигнат, докато стана на дванайсет, а аз още не съм навършил и единайсет, госпожице Лутиен. Искам да кажа, че съм овладял повечето от Думите за Насочване и Контрол; мога да дам заповед на джин, ако той го призове вместо мен. Но той дори не ми дава да опитам.
	— Не знам кое е по-малко отблъскващо, Натаниел — твоето хвалене или твоята раздразнителност. Трябва да спреш да се тревожиш за онова, което още нямаш и да се наслаждаваш на това, което имаш в момента. Например тази градина. Много се радвам, че ти хрумна да проведем урока си тук днес.
	— Винаги идвам тук, когато мога. Помага ми да мисля.
	— Не съм изненадана. Тук е спокойно и уединено… А в Лондон има много малко такива ценни места, така че бъди благодарен.
	— Той ми прави компания. — Натаниел посочи статуята. — Харесвам го, въпреки че не знам кой е.
	— Той ли? — Госпожица Лутиен вдигна поглед от скицника си, но продължи да рисува. — О, лесна работа. Това е Гладстон.
	— Кой?
	— Гладстон. Сигурно знаеш за него. Господин Пърсел не ти ли преподава съвременна история?
	— Учили сме съвременна политика.
	— Това е твърде скорошно. Гладстон е починал преди повече от сто години. По онова време е бил голям герой. Сигурно има хиляди негови статуи, поставени из цялата страна. И ти трябва да си напълно съгласен с това, защото му дължиш много.
	Натаниел се зачуди.
	— Защо?
	— Той е бил най-могъщият магьосник, който някога е ставал министър-председател. Властвал е в продължение на трийсет години през Викторианската епоха и е поставил враждуващите фракции от магьосници под правителствен контрол. Сигурно си чувал за дуела му със заклинателя Дизраели на Уестминстърската поляна. Не? Трябва да отидеш да видиш. Следите от обгарянията все още са там. Гладстон е бил известен с изключителната си енергия и непреклонна воля, когато се стигнело до критичния момент. Той никога не се отказвал от каузата си, дори когато нещата изглеждали зле.
	— Боже! — Натаниел впи поглед в строгото лице, гледащо изпод покривката от мъх. Каменната ръка беше хванала светкавицата спокойно, уверено, готова да я хвърли.
	— За какво е бил онзи дуел, госпожице Лутиен?
	— Мисля, че Дизраели е направил оскърбителна забележка по адрес на една приятелка на Гладстон. Това е било голяма грешка. Гладстон никога не е позволявал на никого да наранява честта му или тази на приятелите му. Бил е много могъщ и е бил готов да предизвика всеки, който постъпел несправедливо с него. — Тя издуха въглена от скицата си и я вдигна на светлината, оглеждайки я критично.
	— Гладстон е направил повече от всеки друг, за да помогне на Лондон да се издигне до магическа забележителност. В онези дни Прага все още е била най-силният град в света, но времето й отдавна било отминало. Тя била стара и западнала, а магьосниците й се карали в копторите на Гетото. Гладстон дал нови идеали и нови проекти. Той привлякъл много чуждестранни магьосници тук, като се сдобил с някои реликви. Лондон станал градът на бъдещето. И все още е, за добро или за зло. Както вече казах, трябва да си благодарен.
	Натаниел я погледна.
	— Какво имате предвид, като казвате „за добро или зло?“ Какво му е лошото на това?
	Госпожица Лутиен сви устни.
	— Сегашната система е много изгодна за магьосниците и за още няколко щастливци, които се тикат около тях. И не е толкова изгодна за всички останали. Сега, нека да погледна как върви скицата ти.
	Нещо в тона й предизвика негодувание у Натаниел. В съзнанието му изникнаха уроците на господин Пърсел.
	— Не трябва да говорите така за правителството — каза той. — Без магьосниците страната ще е беззащитна! Биха управлявали обикновените и държавата би се разпаднала. Магьосниците отдават живота си да пазят сигурността ни! Трябва да запомните това, госпожице Лутиен. — Дори в неговите собствени уши гласът му прозвуча доста рязко.
	— Сигурна съм, че като пораснеш, ще направиш много значителни саможертви, Натаниел. — Тя говореше доста по-остро от обикновено. — Но всъщност не всички страни имат магьосници. Голяма част се справят добре и без тях.
	— Изглежда знаете много за това.
	— За един скромен учител по рисуване ли? Изненада ли усещам в гласа ти?
	— Ами вие все пак сте обикновена… — Той спря внезапно и се изчерви. — Съжалявам, нямах предвид…
	— Точно така — каза кратко госпожица Лутиен, — аз _съм_ обикновена. Но знаеш ли, магьосниците нямат цялостен монопол над познанието. Съвсем не. И освен това, познанието и интелигентността са две много различни неща. Както ще разбереш някой ден.
	Няколко минути бяха заети с хартията и моливите си и не говореха. Котката на стената перна лениво с лапа една кръжаща оса. След известно време Натаниел наруши тишината.
	— Не сте ли искали да станете магьосник, госпожице Лутиен? — попита той с плах глас.
	Тя се изсмя кратко и сухо.
	— Аз не съм имала тази привилегия — каза. — Не, аз съм просто учител по изкуства и съм щастлива от това.
	Натаниел опита отново.
	— Какво правите, когато не сте тук? С мен, имам предвид.
	— Работя с други ученици, естествено. Ти какво си мислеше, че се прибирам в къщи и изпадам в униние? Страхувам се, че господин Ъндъруд не ми плаща достатъчно, за да унивам. Аз трябва да работя.
	— О. — На Натаниел никога не му беше хрумвало, че госпожица Лутиен може да има и други ученици. По някакъв начин знанието за това му причини едно леко неприятно чувство в стомаха, сякаш там имаше възел.
	Госпожица Лутиен вероятно го усети. След кратка пауза тя започна да говори отново, но не толкова студено.
	— Все пак — каза тя, — аз очаквам с голямо нетърпение уроците си тук. Едни от най-хубавите моменти в работната ми седмица. Ти си добър събеседник, въпреки че си склонен да прибързваш и смяташ, че знаеш всичко. Така че се развесели и дай да видя как се справяш с това дърво.
	След няколко минути спокойно обсъждане на въпроси, свързани с изкуство, разговорът възстанови нормалния си ход, но не след дълго беше прекъснат от неочакваното пристигане на притеснената госпожа Ъндъруд.
	— Натаниел! — извика тя. — Ето те и теб!
	И госпожица Лутиен, и Натаниел се изправиха почтително.
	— Търсих те навсякъде, скъпи — каза госпожа Ъндъруд, дишайки тежко. — Мислех, че си в учебната стая…
	— Много съжалявам, госпожо Ъндъруд — започна госпожица Лутиен, — беше такъв прекрасен ден…
	— О, това няма значение. Всичко е наред. Просто съпругът ми се нуждае от Натаниел веднага. Той има гости и иска да го представи.
	— Ето, виждаш ли — каза тихо госпожица Лутиен, докато вървяха бързо през градината. — Господин Ъндъруд изобщо не те пренебрегва. Трябва да е много доволен от теб щом ще те представя на други магьосници. Ще се хвали с теб!
	Натаниел се усмихна леко, но не каза нищо. От мисълта, че ще се среща с други магьосници започна да му прилошава. През всичките му години в къщата досега нито веднъж не му беше позволено да срещне колегите на господаря, които от време на време се появяваха там. Винаги беше отпращан в спалнята си или беше държан на безопасно разстояние с учителите си горе. Това беше ново и вълнуващо, и дори плашещо развитие на нещата. Представи си стая, претъпкана с високи, сериозни и силни мъже, гледащи го намръщено над дългите си бради и надиплени пелерини. Краката му се разтрепериха от вълнение.
	— Те са в приемната — каза госпожа Ъндъруд като влязоха в кухнята. — Дай да те погледна… — Тя наплюнчи пръста си и чевръсто махна едно петно от молива отстрани на челото му. — Много подходящо. Добре, хайде влизай.


	Стаята _беше_ пълна, за това се беше досетил правилно. Беше топло от множеството хора, миризмата на чай и усилията за вежлив разговор. Но когато Натаниел затвори вратата и успя да се промъкне и да заеме единственото свободно място до един декоративен кухненски бюфет, великолепните му представи за групата велики мъже вече се бяха изпарили.
	Те просто не изглеждаха велики.
	Не се виждаше нито една пелерина. Имаше страшно малко бради и дори и половината от тях не бяха толкова впечатляващи, колкото тази на господаря му. Повечето от мъжете носеха еднообразни костюми и още по-еднообразни вратовръзки; само няколко се бяха окичили с по-дръзки аксесоари, като например сиво елече или крещяща кърпичка в джоба на гърдите. Всички бяха обути с лъскави черни обувки. Натаниел се почувства сякаш беше попаднал на празненство в офиса на някой погребален агент. Никой от тях не приличаше на Гладстон, нито по силата, нито по излъчването си. Едни бяха ниски, други бяха свадливи и стари, доста от тях бяха предразположени към затлъстяване. Те разговаряха сериозно помежду си, отпивайки чай и гризейки сухи бисквити и нито един от тях не извисяваше глас над единодушното мърморене.
	Натаниел беше дълбоко разочарован. Той натика ръце в джобовете и задиша дълбоко.
	Господарят му се промъкваше през тълпата, здрависваше се и издаваше странния си, кратък, лаещ смях всеки път, когато някой от гостите кажеше нещо, което той сметнеше, че е било предназначено да е смешно. Виждайки Натаниел, той го извика с ръка. Момчето се провря между подноса с чай и нечий изпъкнал корем и се приближи.
	— Това е момчето — каза грубо магьосникът, потупвайки Натаниел по рамото със странен жест. Трима мъже погледнаха надолу към него. Първият беше стар, с бяла коса и червендалесто лице, като изсушен от слънцето домат, покрито с дребни бръчки. Вторият беше отпуснат индивид на средна възраст, с влажни очи; кожата му изглеждаше студена и мазна, като риба върху скала. Третият беше много по-млад и хубав, със зализана назад коса, кръгли очила и подредени като ксилофон блестящи бели зъби. Натаниел ги гледаше мълчаливо.
	— Не изглежда много обещаващо — рече мъжът с мазната кожа. Той смръкна и преглътна нещо.
	— Учи се бавно — каза господарят на Натаниел, все още потупвайки го по рамото безцелно, което показваше, че все още е притеснен.
	— Бавен значи, а? — обади се старият човек. Говореше с толкова силен акцент, че Натаниел едва успяваше да разбере думите. — Да, някои момчета са такива. Трябва да постоянстваш.
	— Биеш ли го? — попита този с мазната кожа.
	— Рядко.
	— Не е разумно. Това стимулира паметта.
	— На колко години си, момче? — попита по-младият мъж.
	— На десет, сър — каза вежливо Натаниел. — Единайсет през ноемв…
	— Има още няколко години преди да може да ти е полезен с нещо, Ъндъруд. — Младият мъж прекъсна Натаниел сякаш не съществуваше. — Струва ти цяло състояние, предполагам.
	— Кое, леглото и храната ли? Разбира се.
	— Обзалагам се и, че яде като прасе.
	— Лаком значи, а? — рече старият мъж. — Да, някои момчета са такива.
	Натаниел слушаше и едва успяваше да потисне негодуванието си.
	— Аз не съм лаком, сър. — Каза той с най-учтивия си глас. — Очите на стария човек проблеснаха към него, после се отклониха сякаш не го беше чул, но ръката на господаря му се стовари на рамото му с известна сила.
	— Е, момче, трябва да се връщаш към уроците си — каза той. — Бягай.
	Натаниел беше много щастлив, че си тръгва, но точно когато беше започнал да се изнизва, младият мъж с очилата вдигна ръка.
	— Виждам, че имаш език в устата — рече той. — Не те е страх от по-възрастните.
	Натаниел не каза нищо.
	— Сигурно смяташ даже, че не сме по-добри от теб?
	Мъжът говореше леко, но остротата в гласа му бе ясно доловима. Натаниел веднага разбра, че проблемът не е в него самия и, че младият мъж предизвикваше господаря му. Почувства, че трябва да отговори, но беше толкова объркан от въпроса, че не знаеше дали да каже да или не.
	Младият мъж схвана мълчанието му погрешно.
	— Сега пък си мисли, че е прекалено добър, за да говори с нас! — каза той на събеседниците си и се ухили.
	Мъжът с мазната кожа изхихика слабо в ръка, а старият червендалест мъж тръсна глава.
	— Ха! — каза той.
	— Бягай, момче — подкани го отново господарят му.
	— Чакай, Ъндъруд — рече младият мъж, усмихвайки се широко. — Преди да тръгне нека да видим на какво си научил това твое паленце. Ще бъде забавно. Ела тук, момко.
	Натаниел погледна косо към господаря си, който не отвърна на погледа му. Бавно и неохотно той отново се приближи до групата. Младият мъж щракна с пръсти със замах и заговори бързо.
	— Колко класифицирани типа духове има?
	Натаниел отговори без да се бави.
	— Тринайсет хиляди и четиридесет и шест, сър.
	— А некласифицирани?
	— Петроний приема, че са четиридесет и пет хиляди; а Заватини — четиридесет и осем хиляди, сър.
	— Какво представлява _modus apparendi_ от картагенската подгрупа?
	— Те се появяват като плачещи бебета, сър, или като двойници на магьосника на младини.
	— Как трябва да се наказват?
	— Като ги накараме да изпият варел с магарешко мляко.
	— Хммм. Ако призоваваме базилиск*, какви предпазни мерки трябва да вземем?
	[* Митологично чудовище, което можело да убива с поглед. — Бел.прев.]
	— Да носим огледални очила, сър. И да оградим пентаграма с огледала от още две страни, за да принудим базилиска да гледа в оставащата посока, където да са му написани инструкциите.
	Натаниел ставаше все по-уверен. Много отдавна беше запомнил простичките детайли като тези и му беше приятно да забележи, че безпогрешните му правилни отговори дразнят младия човек. Успехът му беше накарал мъжа с мазната кожа да спре да се подсмихва, а старият магьосник, който слушаше с наклонена на една страна глава, без да иска дори беше кимнал един или два пъти. Той забеляза, че господарят му се усмихва доста самодоволно. „Не че нещо от това се дължи на теб“, си помисли Натаниел. „Аз _прочетох _всичко това. Ти не си ме научил почти на нищо.“
	За пръв път имаше пауза в безспирните въпроси на младия мъж. Очевидно мислеше.
	— Добре — каза той накрая; говореше много по-бавно и произнасяше думите доволно, — какви са шестте Думи за Управление? На който и да е език.
	Артър Ъндъруд изрече притеснен протест:
	— Бъди справедлив, Саймън! Все още няма как да знае това! — Но още докато говореше, Натаниел вече си отваряше устата. Това беше формула, която се съдържаше в няколко от книгите на голямата библиотека на господаря му, откъдето той вече четеше.
	— _Appare, Mane, Ausculta, Se Dede, Pare, Redi._ — Появи се, Остани, Слушай, Предай се, Подчини се, Върни се. — Като свърши, погледна младия магьосник в очите, осъзнавайки своя триумф.
	Слушателите им замърмориха одобрително — господарят му вече не криеше ухилената си физиономия, човекът с мазната кожа повдигна вежди, а старият мъж направи кисела физиономия и измънка тихо:
	— Браво.
	Но разпитващият го само сви рамене презрително, сякаш инцидентът беше без значение. Изглеждаше толкова високомерен, че Натаниел почувства как самодоволството му се превръща в пламенен гняв.
	— Явно стандартите са паднали — рече младият мъж, изваждайки носна кърпичка от джоба си и изтривайки някакво въображаемо петно от ревера си; — ако един изоставащ чирак може да бъде поздравен за това, че е издекламирал нещо, значи всички ние сме сукалчета.
	— Ти просто не умееш да губиш — каза Натаниел.
	За момент настана тишина. После младият мъж излая една дума и Натаниел почувства как нещо малко и плътно кацна тежко на раменете му. Невидими ръце сграбчиха косата му и я дръпнаха назад със страшна сила, така че лицето му гледаше към тавана и той изпищя от болка. Опита се да вдигне ръце, но се оказа, че те са притиснати към тялото му от нещо мускулесто и противно, което се беше увило около него като гигантски език. Не виждаше нищо освен тавана; нежни пръсти гъделичкаха врата му с ужасен финес. В паниката си той извика името на господаря си.
	Някой се приближи, но това не беше господарят му. Беше младият мъж.
	— Ти, самоуверен гамен — каза меко той. — Какво ще направиш сега? Можеш ли да се освободиш? Не. Каква изненада: ти си безпомощен. Знаеш няколко думи, но не си способен на нищо. Може би това ще те научи на опасностите от нахалството, когато си твърде слаб, за да отвърнеш. А сега се махай от очите ми.
	Нещо се изкикоти подигравателно в ухото му и със силен ритник се махна от раменете на Натаниел. В същия момент се освободиха и ръцете му. Главата му се отпусна напред, от очите му потекоха сълзи. Те бяха причинени от издърпването на косата му, но Натаниел се страхуваше, че ще изглеждат като циврене на страхливо момченце. Той ги изтри с ръкав.
	Стаята беше застинала. Всички магьосници бяха изоставили разговорите си и го гледаха втренчено. Натаниел погледна господаря си, безмълвно молейки за подкрепа или помощ, но очите на Артър Ъндъруд пламтяха от ярост — ярост, която явно беше насочена към него. Натаниел отвърна с празен поглед, после се обърна и тръгна през коридора от хора, който се оформи през стаята, стигна до вратата, отвори я и излезе.
	Затвори внимателно и тихо след себе си.
	С бяло и безизразно лице се качи по стълбите.
	По пътя нагоре срещна госпожа Ъндъруд, която слизаше.
	— Как мина, скъпи? — попита го тя. — Прояви ли се? Нещо не е наред ли?
	От мъка и срам Натаниел не можеше да я погледне. Тръгна да я отмине без да отговори, но в последния момент се спря.
	— Беше добре — каза той. — Кажете ми, знаете ли кой е магьосникът с малките очила и големите бели зъби?
	Госпожа Ъндъруд се намръщи.
	— Това трябва да е Саймън Лавлейс, доколкото разбирам. Заместник-министърът на търговията. Той _наистина_ има забележителни зъби, нали? Казаха ми, че е изгряваща звезда. Срещна ли го?
	— Да.
	_Не си способен на нищо._
	— Сигурен ли си, че си добре? Изглеждаш толкова блед.
	— Да, благодаря, госпожо Ъндъруд. Сега ще се кача горе.
	— Госпожица Лутиен те чака в учебната стая.
	_Безпомощен си._
	— Право там отивам, госпожо Ъндъруд.
	Натаниел не отиде в учебната стая. С бавна, непоколебима крачка, той се насочи към кабинета на господаря си, където прахът по мръсните бутилки светеше на слънцето и замъгляваше консервираното им съдържание.
	Натаниел мина покрай очуканото бюро, отрупано с диаграми, върху които беше работил предния ден.
	_Твърде слаб, за да отвърнеш._
	Той спря и се пресегна към малка стъклена кутийка, в която жужаха и бръмчаха шест неща.
	Ще видим.
	С бавна, сигурна крачка Натаниел прекоси стаята и дръпна чекмеджето на един шкаф до стената. Беше толкова претъпкан, че заяде наполовина и той трябваше внимателно да остави стъклената кутийка на плота, за да го измъкне с няколко силни дръпвания. В чекмеджето, сред множеството други инструменти, имаше и малко стоманено чукче. Натаниел го взе, вдигна кутията и, оставяйки чекмеджето да зее отворено, напусна слънчевия кабинет.
	Стоеше в хладната сянка на стълбището и тихо репетираше Думите за Насочване и Контрол. Шестте същества в стъклената кутия беснееха напред-назад още по-енергично; кутията вибрираше в ръцете му.
	_Не си способен на нищо._
	Партито свършваше. Вратата се отвори и първите няколко магьосници се появиха в очертанията й. Господин Ъндъруд ги придружи до входната врата. Разменяха се любезности и сбогувания. Никой не забеляза бледоликото момче, което ги наблюдаваше иззад стълбището.
	Трябваше да се каже името _след_ първите три команди, но _преди_ последната. Не беше толкова трудно при условие, че не се направеше грешка при по-бързите срички. Той го отрепетира още веднъж наум. Да, беше го запомнил добре.
	Още магьосници си тръгнаха. Пръстите на Натаниел бяха студени. Между тях и кутийката, която държаха, имаше тънък слой пот.
	Младият магьосник и двамата му събеседници излязоха бавно от приемната. Те разговаряха оживено, смеейки се на някаква забележка, направена от човека с мазната кожа. Със спокойна крачка те се приближиха до господаря на Натаниел, който чакаше до вратата.
	Натаниел сграбчи здраво чука.
	Вдигна стъклената кутийка пред себе си. Тя се тресеше.
	Възрастният мъж стискаше ръката на господин Ъндъруд. Младият магьосник беше следващ по ред и гледаше към улицата сякаш нямаше търпение да си тръгне.
	Натаниел изрече високо първите три команди, произнесе името на Саймън Лавлейс и завърши с последната.
	После разби кутийката.
	Чу се пукване на счупено стъкло и бясно бръмчене.
	Стъклените отломки се понесоха към килима. Шестте стършела изскочиха от своя затвор и се втурнаха надолу по стълбите с нетърпеливо стърчащи напред жила.
	Магьосниците едва имаха време да погледнат нагоре преди насекомите да ги връхлетят. Три се стрелнаха право към лицето на Саймън Лавлейс. Той вдигна ръка и направи светкавичен знак. Всеки стършел избухна мигновено в кълбо от пламъци, понесе се под ъгъл към стената и избухна в нея.
	Другите три не се подчиниха на командата си. Два се впуснаха към магьосника с мазната кожа и подпухнало лице. Той с писък залитна назад, спъна се в прага на вратата и падна на градинската пътека. Насекомите увиснаха над него, а после се спуснаха, търсейки открита плът. Ръцете му се мятаха напред-назад пред лицето му, но без полза. Последваха няколко успешни ужилвания, всяко от които беше придружено от агонизиращ вой. Шестият стършел бързо се приближи до стария човек. Той сякаш не правеше нищо, но когато стигна само на сантиметри от лицето му, буболечката внезапно спря, завъртя се като обезумяла и се запремята из въздуха. Преметна се неконтролируемо и падна близо до Саймън Лавлейс, който я смачка на килима.
	Артър Ъндъруд, който беше наблюдавал с ужас сцената, сега успя да се съвземе. Пристъпи през прага към цветната леха, където се гърчеше гостът му и отсечено плесна с ръце. Двата злобни стършела паднаха на земята като покосени.
	Натаниел реши благоразумно да се оттегли.
	Той се измъкна към учебната стая, където госпожица Лутиен седеше край масата и четеше списание. При влизането му тя се усмихна.
	— Как се представи? Прилича на малко по-шумно парти за това време на деня. Уверена съм, че чух да се чупи някакво стъкло.
	Натаниел не каза нищо. Виждаше в ума си как трите стършела експлодираха в стената по един съвсем безвреден начин. Започна да се тресе — дали от страх или от ярост и разочарование, не му беше ясно.
	Госпожица Лутиен моментално скочи на крака.
	— Натаниел, ела тук. Какво става? Изглеждаш зле! Трепериш! — Тя го обгърна с ръка и нежно постави главата му върху хълбока си. Той затвори очи. Лицето му гореше; беше му едновременно топло и студено. Тя все още му говореше, но той не можеше да й каже нищо…
	В този момент вратата на учебната стая се отвори с трясък.
	Там стоеше Саймън Лавлейс, а очилата му проблясваха на светлината от прозореца. Той издаде някаква заповед. Натаниел беше изтръгнат от прегръдката на госпожица Лутиен и пренесен през въздуха. За секунда остана да виси по средата между тавана и пода, достатъчно дълго, за да види как другите двама магьосници се тълпят зад водача си, а също и, изостанал назад, така че почти не се виждаше, господарят му.
	Натаниел чу как госпожица Лутиен вика нещо, но после беше преобърнат, кръвта се събра в ушите му и всичко останало изчезна.
	Той висеше с клатещи се към килима глава, ръце и крака, докато задникът му стърчеше нагоре. После невидима ръка или невидима пръчка го удари по него. Той пищеше, гърчеше се и риташе във всички посоки. Ръката го удари пак, по-силно отпреди. А после отново…
	Натаниел престана да рита дълго преди неуморната ръка да спре. Той висеше отпуснат и усещаше единствено парещата болка и унижението от наказанието. Фактът, че госпожица Лутиен стана свидетел на това беше много по-жесток, отколкото можеше да понесе. Той силно желаеше да умре. И когато накрая тъмнината се появи и започна да го отнася, я приветства от все сърце.
	Ръцете го освободиха, но той изпадна в безсъзнание още преди да докосне пода.


	Натаниел беше затворен в стаята си за един месец и беше подложен на други лишения. След първоначалните наказания, господарят му реши да не му говори и моментално ограничи контактите му с всички останали, с изключение на госпожа Ъндъруд, която му носеше яденето и се занимаваше с вазата в стаята му. Натаниел не вземаше уроци и не му даваха книги. От зори до здрач той седеше в стаята си и гледаше над покривите на Лондон към далечния Парламент.
	Тази самота може би щеше да го побърка, ако не беше открил под леглото си една изхвърлена химикалка. С нея и няколко стари листове хартия успя да убие част от времето, правейки скици на света зад прозореца. Когато и това му доскучаеше, Натаниел се отдаваше на събиране на огромен брой подробни списъци и бележки, изписани върху скиците му, които криеше под матрака си винаги, когато чуеше стъпки по стълбището. Тези бележки съдържаха началото на неговото отмъщение.
	За негово най-голямо съжаление, на госпожа Ъндъруд й беше забранено да говори с него. Въпреки че усети някакво съчувствие в отношението й, нейното мълчание беше студено. Той се затвори в себе си и не говореше, когато тя влезеше.
	Поради тази причина, чак след като едномесечната му изолация приключи и уроците започнаха отново, той разбра, че госпожица Лутиен е била уволнена.


	13

	През дългата, влажна есен Натаниел се усамотяваше в градината винаги, когато можеше. Когато времето беше хубаво, той донасяше със себе си книги от рафтовете на господаря си и поглъщаше съдържанието им с неутолим глад, докато през това време върху пейката и поляната валяха есенните листа. През дъждовните дни седеше и гледаше капещите храсти, а мислите му препускаха по познатите пътища на мъката и отмъщението.
	Напредваше много бързо в обучението си, тъй като умът му беше обсебен от омразата. Натаниел изчете и запечата в съзнанието си всички онези ритуали по призоваването, всички заклинания, с които един магьосник можеше да се обвие, за да се предпази от нападение, както и всички онези думи на силата, които наказваха непокорния демон или го освобождаваха на мига. Ако срещнеше труден пасаж — написан на шумерски или коптски, или пък скрит в заплетен рунически код — и почувстваше как сърцето му се свива, той трябваше само да вдигне поглед към сиво-зелената статуя на Гладстон, за да възвърне решителността си.
	Гладстон беше отмъстил на всеки, който се бе отнесъл несправедливо с него: той бе запазил честта си и беше възхваляван за това. Натаниел планираше да направи същото, но вече не беше направляван от нетърпението си. Отсега нататък той го използваше само за да се мотивира. Беше научил един болезнен урок, а именно да не действа преди да е напълно готов и през многото дълги и самотни месеци работеше неуморно за постигането на първата си цел: унижението на Саймън Лавлейс.
	Историческите книги, изучавани от Натаниел, бяха пълни с безбройни епизоди, в които съперничещи си магьосници се бяха били един с друг. Понякога най-силните магове бяха печелили, но много често бяха разбивани от прикритостта и коварството. Натаниел нямаше никакво намерение да предизвиква страшния си враг открито — поне не преди да станеше по-силен. Щеше да го повали с други средства.


	Уроците му сега бяха една скучна загуба на време. Веднага след като започнаха отново, Натаниел незабавно си надяна маска на покорство и разкаяние, предназначена да убеди Артър Ъндъруд, че възприема лошата си постъпка като нещо крайно срамно. Тази маска никога не падна, дори когато му даваха най-изморителната и банална работа в кабинета. Ако господарят му го гълчеше за някоя незначителна грешка, Натаниел си позволяваше единствено искра на негодувание да пробегне по лицето му. Той просто скланяше глава и бързаше да поправи грешката си. Изглеждаше като идеалния чирак, подчинявайки се изцяло на господаря си и естествено никога не изразяваше някакво нетърпение заради това, че сега обучението му напредваше със скоростта на охлюв.
	Всъщност това наистина беше така, защото Натаниел вече не смяташе Артър Ъндъруд за свой истински господар. Неговите господари бяха древните магьосници, които му говореха чрез книгите си, позволявайки му да се учи със собствена скорост и предлагайки му постоянно множащи се чудеса. Те не го гледаха отвисоко и не го предаваха.
	Артър Ъндъруд беше загубил правото си върху покорството и уважението на Натаниел в момента, в който не успя да го защити от подигравките и физическите нападки на Саймън Лавлейс. Натаниел знаеше, че това просто не беше редно. Всички чираци се учеха, че техният господар на практика им е родител. Той или тя ги защитаваше, докато станеха достатъчно големи да се бранят сами. Артър Ъндъруд не го беше направил. Той бе стоял встрани и бе гледал несправедливото унижение на Натаниел — първо на празненството, а после и в учебната стая. Защо? Защото беше страхливец и се боеше от силата на Лавлейс.
	А още по-лошото беше, че бе уволнил госпожица Лутиен.
	От кратките разговори с госпожа Ъндъруд, Натаниел беше научил, че докато той е бил овесен с главата надолу и бит от дяволчето на Лавлейс, госпожица Лутиен направила всичко възможно да му помогне. Официално тя била освободена заради „нахалство и безочливост“, но се намекна, че всъщност се опитала да удари господин Лавлейс и била възпряна единствено от придружителите му. Като се сетеше за това, кръвта на Натаниел кипваше дори по-силно, отколкото когато мислеше за собственото си унижение. Тя се бе опитала да го защити и затова, че го беше направила — нещо, което господин Ъндъруд _трябваше_ да стори, той я бе уволнил.
	Това Натаниел никога не можеше да прости.
	След като госпожица Лутиен я нямаше, единственият човек, чиято компания доставяше на Натаниел някакво удоволствие, беше госпожа Ъндъруд. Нейната обич внасяше разнообразие в дните, изпълнени с учение и му даваше успокоение от студеното отдръпване на господаря му и безразличието на неговите учители. Но той не можеше да й довери плановете си: бяха прекалено опасни. За да имаш сигурност и сила, трябваше да си прикрит. Истинският магьосник не издаваше плановете си.


	След няколко месеца Натаниел се подложи на първото си истинско изпитание — призоваването на незначително дяволче. В това имаше и рискове, защото, въпреки че беше достатъчно уверен със заклинанията, той нито притежаваше чифт контактни лещи, за да наблюдава първите три нива, нито пък беше получил официалното си име. И двете щяха да станат, когато на Ъндъруд му хрумнеше, при навършването му на необходимата възраст, но Натаниел не можеше да чака до този далечен ден. Очилата от работния кабинет щяха да помогнат на зрението му. А що се отнасяше до името, той нямаше да даде на демона никаква възможност да го научи.
	Натаниел открадна от кабинета на господаря си една стара бронзова пластина и с голяма трудност я изряза и направи от нея груб диск. В продължение на няколко седмици той полираше диска и го лъскаше, и отново го полираше, докато не заблестя на светлината на свещите и не започна да отразява образа му без никакви деформации.
	След това изчака един уикенд, когато и господарят му, и госпожа Ъндъруд ги нямаше. Колата им едва беше изчезнала надолу по пътя, когато Натаниел се залови за работа. Нави на руло килима в спалнята си и върху голите дъски нарисува с тебешир два прости пентаграма. Потейки се обилно въпреки студа в стаята, той дръпна пердетата и запали свещите. Между двата кръга беше поставена една купа от леска и самодивско дърво (изискваше се само една, тъй като дяволчето, за което ставаше дума беше слабо и плашливо). Когато всичко стана готово, Натаниел взе полирания бронзов диск и го постави в центъра на кръга, където трябваше да се появи демонът. После сложи очилата на носа си, наметна една опърпана лабораторна престилка, която беше намерил на вратата на работния кабинет и пристъпи в кръга си, за да започне заклинанието.
	С пресъхнала уста той изрече шестте срички за призоваване и извика името на съществото. Гласът му беше леко пресипнал, докато говореше и му се прииска да се беше сетил да сложи и чаша вода в кръга си. Не можеше да си позволи да сбърка някоя дума.
	Той чакаше и със затаен дъх отброяваше деветте секунди, които бяха необходими на гласа му да мине през пустотата до Другото Място. После отброи седемте секунди, необходими на съществото да се събуди след като чуе името си. И накрая отброи трите секунди, необходими за да…
	… над кръга заплава едно голо бебе, движейки ръце и крака сякаш плуваше там. То го погледна сърдито с жълтите си очи. Малките му червени устни се свиха и нахално издухаха едно балонче слюнка.
	Натаниел изрече думите за Ограничаване.
	Бебето загъргори от ярост, лудо размахвайки дундестите си ръце, докато краката му бяха изтеглени надолу към блестящия бронзов диск. Командата беше прекалено силна: като засмукано в канализацията, бебето се издължи в цветна спираловидна ивица, която влезе в диска. За части от секундата можеше да се види лицето му и как притиска носа си към металната повърхност от долната страна; после образът се замъгли от неясно сияние и дискът отново беше чист.
	Натаниел изрече няколко заклинания, за да заключи диска и да провери за клопки, но всичко беше наред. С треперещи крака той излезе от кръга.
	Първото му призоваване беше преминало успешно.


	Затвореното дяволче беше грубо и нахално, но с една малка магия, която предизвикваше внезапен токов удар, Натаниел можеше да го накара да му разкрие реалните гледки на неща, случващи се надалеч. То можеше да му съобщава разговорите, които е дочуло, както и да ги предава визуално върху диска. Натаниел държеше грубия си, но ефективен гадателски кристал скрит под керемидите навън, до капандурата и с негова помощ научаваше много неща.
	За проба той накара дяволчето да му разкрие какво се случва в кабинета на господаря му. След като наблюдава цяла сутрин, откри, че Ъндъруд прекарва повечето си време на телефона в опити да остава в течение на политическото развитие на нещата. Изпитваше истинска параноя, че враговете му в Парламента искат да го свалят. Натаниел сметна, че това по принцип е интересно, но подробностите са скучни и скоро изостави шпионирането на господаря си.
	След това наблюдава госпожица Лутиен отдалеч. Мъглата се завихри на диска и, с бързо туптящо сърце, той отново я видя такава, каквато я помнеше толкова добре: усмихната, работеща… и преподаваща. Образът на диска се измести и показа едно малко, щърбаво чираче, което рисуваше усилено в скицника си и явно беше захласнато по всяка дума на госпожица Лутиен. Очите на Натаниел пламнаха от ревност и мъка. Със сподавен глас той нареди образа да изчезне, стискайки зъби при смеха, който издаде доволното дяволче.
	След това Натаниел насочи вниманието си към своята главна цел. Късно една вечер той нареди на дяволчето да шпионира Саймън Лавлейс, но вместо това с объркване видя на лъскавия бронзов диск да се появява лицето на бебето.
	— Какво правиш? — извика Натаниел. — Дадох ти заповед — сега се подчини!
	Бебето сбръчка нос и заговори със смущаващо дълбок глас.
	— Проблемът е, че този е труден — рече то. — Издигнал е прегради. Не съм сигурен дали мога да ги премина. Може да предизвикам неприятности, ако ме разбираш.
	Натаниел вдигна ръка и я размаха заплашително.
	— Да не казваш, че е невъзможно?
	Бебето трепна и внимателно изплези острия си език отстрани на устата си сякаш ближеше стари рани.
	— Не _невъзможно_, не. Просто трудно.
	— Добре тогава.
	Бебето въздъхна тежко и изчезна. След кратка пауза на диска започна да се оформя трептящ образ. Беше замъглен и подскачаше като лошо настроен телевизор. Натаниел изруга. Тъкмо щеше да изрече думите за Наказателен Удар, когато реши, че може би това е най-доброто, на което е способно дяволчето. Наведе се близо до диска и се вгледа, концентрирайки се върху сцената…
	Един мъж седеше на маса и пишеше бързо на лаптопа си.
	Очите на Натаниел се присвиха. Да, това бе Саймън Лавлейс.
	Наблюдателната точка на дяволчето беше от тавана и Натаниел имаше добра гледка към стаята зад магьосника, въпреки че беше малко разкривена, сякаш гледаше през широкоъгълен обектив. Стаята беше тъмна. Единствената светлина идваше от лампата на бюрото на Лавлейс. Отзад имаше тъмни пердета, простиращи се от тавана до пода.
	Магьосникът пишеше. Носеше смокинг и разхлабена вратовръзка. Веднъж или два пъти си почеса носа.
	Внезапно в образа отново се намеси лицето на бебето.
	— Не мога да го понасям повече — подсмръкна то. — Скучно ми е и както казах, ако се мотаем наоколо твърде дълго, може да си имаме неприятности.
	— Ще стоиш докато аз кажа! — озъби се Натаниел. Изрече една дума и бебето сви очи от болка.
	— Добре де, добре! Как може да причиниш това на едно малко бебенце, чудовище такова! — Лицето изведнъж изчезна и сцената отново се появи. Лавлейс все още седеше и все още пишеше. На Натаниел му се искаше да може да погледне документите на бюрото по-отблизо, но магьосниците често имаха сензори около себе си, за да откриват неочаквани магии. Нямаше да е разумно да се стои твърде близо. Това беше най-добрата гледка, която щеше да…
	Натаниел подскочи.
	В стаята на Саймън Лавлейс имаше още някой, който стоеше в сянката до пердетата. Не го беше видял да влиза, както явно и магьосникът, който все още пишеше с гръб към неканения гост. Фигурата беше на висок мъж с едро телосложение, загърнат в дълга кожена пътническа пелерина, стигаща почти до подметките на ботушите му. И пелерината, и ботушите бяха износени и с петна от кал. Гъста черна брада покриваше по-голямата част от лицето на мъжа, а над нея в мрака проблясваха очите му. От нещо в този поглед Натаниел го побиха тръпки.
	Очевидно фигурата заговори или предизвика шум, защото Лавлейс внезапно се сепна и се завъртя на стола.
	Образът избледня, затрепка и отново се появи. Натаниел изруга и притисна лице още по-близо до диска. Сякаш картината се беше прехвърлила един или два мига напред във времето. Двамата мъже вече бяха по-близо — натрапникът се беше преместил и застанал до бюрото. Саймън Лавлейс му говореше нетърпеливо. Той протегна ръка, но непознатият само наклони глава към бюрото. Магьосникът кимна, отвори едно чекмедже, извади платнена торба и я изпразни върху бюрото. Разпиляха се пачки с банкноти.
	От бронзовия диск изникна гърлен глас, който говореше бързо.
	— Просто реших да те предупредя и моля те, не ме удряй отново, но насам се приближава някакъв пазач-наблюдател. Отдалечен е на две стаи и се насочва към нас. Трябва да се изтеглим, шефе, и то бързо.
	Натаниел прехапа устната си.
	— Стой където си до последния възможен момент. Искам да видя за какво плаща. И запамети разговора.
	— Това ще е погребението ти, шефе.
	Непознатият беше протегнал ръката си в ръкавица изпод пелерината и бавно поставяше банкнотите обратно в чантата. Натаниел почти подскачаше от безсилие — всеки момент дяволчето щеше да напусне сцената, а той нямаше да е разбрал нищо.
	За щастие Саймън Лавлейс също беше нетърпелив и протегна отново ръка, този път по-решително. Непознатият кимна. Бръкна под пелерината си и извади малък пакет. Магьосникът го грабна и трескаво разкъса опаковката.
	Прозвуча гласът на дяволчето.
	— На вратата е! Изтегляме се.
	Натаниел имаше време само да види как врагът му бърка в опаковката и изважда нещо, което блестеше на светлината от лампата — после дискът се изчисти.
	Той изрече кратка команда и лицето на бебето се появи неохотно.
	— Това не е ли всичко? Мога само да ти кажа, че сега имам нужда да затворя очи за малко. Леле, това беше на косъм. _Толкова_ близо бяхме да ни изпържат.
	— Какво си казаха?
	— Ами, какво _наистина_ си казаха? Може и да съм чул откъслечни думи, не казвам, че не съм, но слухът ми не е това, което беше заради толкова дългия ми затвор тук…
	— Просто ми кажи!
	— Едрият не каза много. Случайно да си видял онези червени петна по пелерината му? Мно-о-го подозрително. Да кажем просто, че не беше кетчуп. И беше прясна, можех да я помириша. Какво каза той ли? „Взех го.“ Това беше едното. И, „Първо си искам заплащането.“ Бих казал, че не говори много.
	— Демон ли беше?
	— Под тази груба забележка предполагам, че имаш предвид благородно същество от Другото Място? Не. Човек.
	— А какво каза магьосникът?
	— Той беше малко по-директен. Всъщност доста приказлив. „В теб ли е?“ Така започна той. После каза, „Ти как…? Не, не искам да знам подробностите. Просто ми го дай.“ Беше притаил дъх нетърпеливо. След това извади парите.
	— Това ли беше? Какъв беше предметът? Някой от тях каза ли?
	— Не знам дали си спомням — не, чакай! Чакай! Не е нужно да ставаш гаден с мен — направих каквото поиска, нали? Когато едрият мъж подаде пакета, той каза нещо…
	— Какво?
	— Толкова тихо, че почти не го чух…
	— _Какво каза той?_
	— Той каза: „Амулета на Самарканд е твой, Лавлейс“. Това каза.
	Минаха още шест месеца преди Натаниел да се почувства готов. Той усвои нови области на изкуството си, научи нови и по-силни Команди и ходеше на плуване всяка сутрин преди уроците си, за да подсили издръжливостта си. По този начин стана физически и духовно силен.
	Нито веднъж повече не можа да шпионира врага си директно. Независимо дали присъствието му биваше откривано или не, дяволчето повече не можа да се приближи.
	Но това нямаше значение. Натаниел притежаваше необходимата информация.
	Докато пролетта преминаваше в лято, той седеше в градината и кроеше и усъвършенстваше плана си. Това му доставяше удоволствие. Предимството му беше простотата и още повече, че никой на света не се досещаше за неговата сила. Господарят му сега само му даваше уроци. Беше казал разсеяно, че най-вероятно ще пробват някое основно призоваване през зимата. За господаря си, за учителите си и дори за госпожа Ъндъруд той беше чирак без особен талант. Такъв и щеше да остане, докато откраднеше амулета на Саймън Лавлейс.
	Кражбата беше само началото, проба за собствената му сила. След това, ако всичко минеше добре, щеше да заложи капана си.
	Всичко, което му оставаше, беше да си намери слуга, който можеше да направи онова, което искаше. Нещо достатъчно силно и изобретателно да изпълни плана му, но не и толкова могъщо, че да е заплаха за самия него. Времето за овладяване на великите същества още не беше дошло.
	Той четеше книгите по демонология на господаря си. Изучаваше хрониките на вековете. Четеше за по-низшите слуги на Соломон и Птолемей.
	Накрая избра:
	Бартимеус.


	14

	Бартимеус
	Знаех, че ще има порядъчна доза караници, когато се върнем отново в таванската стая, така че този път се подготвих подходящо. Първо трябваше да реша каква форма да приема. Исках нещо, което наистина щеше да го предизвика — да го накара напълно да загуби самообладание — и, колкото и необичайно да изглежда, това изключваше повечето от страшните ми форми. Всъщност това значеше да се появя като някакъв човек. Странно е, но да бъдеш обиждан от мъждукащ призрак, или пък да бъдеш наричан с обидни имена от огнено крилато влечуго не е и наполовина толкова _дразнещо_ за един закоравял магьосник, колкото да ги чуе от нещо, което изглежда човешко. Не ме питайте защо. Просто има нещо общо с начина, по който работи мозъкът им.
	Реших, че е най-добре да се появя като друго момче на същата възраст — някой, който ще предизвика всичките чувства на директна конкуренция и съперничество у детето. Това не беше проблем. Птолемей беше на четиринайсет, когато го познавах най-добре. Щеше да бъде Птолемей.
	След това, всичко което оставаше беше да си преговоря най-добрите контразаклинания и с удоволствие да очаквам момента, в който щях да мога да се върна вкъщи.
	Схватливите читатели може би са забелязали един нов оптимизъм в отношението ми към детето. И не са сгрешили. Защо ли? Защото знаех рожденото му име*.
	[* Въоръжен с него, аз можех да се преборя и с най-злобните атаки на фукльото. Разбирате ли, знаенето на името малко променя баланса на силите, защото служи като един вид предпазен щит за джина в кръга. Това е простичък и много древен талисман и… Абе, защо си губите времето в четене на това? Бързо продължавайте нататък и вижте сами.]
	Но все пак да му отдадем дължимото: той излезе за бой. Веднага след като се върна в стаята си, облече палтото, скочи в кръга и ме призова високо. Нямаше нужда да вика толкова, аз бях точно до него, припкайки по пода.
	Секунда по-късно, малкото египетско момче, облечено в лондонските си дрехи, се появи в отсрещния кръг. Ухилих му се.
	— Натаниел, значи, а? Много шик. Ама не ти отива. Бих предположил нещо по-прозаично — например Бърт или Чък.
	Момчето беше пребледняло от ярост и страх; виждах паника в очите му. Струваше му усилия да се контролира и да поддържа лъжливото си изражение.
	— Това не е истинското ми име. Дори господарят ми не го знае.
	— Да бе, вярно. Кого будалкаш?
	— Мисли каквото искаш. Сега ти заповядвам…
	Не можех да повярвам — той се опитваше отново да ме изпрати някъде! Изсмях му се в лицето, заех пакостлива поза с ръце на хълбоците и го прекъснах изискано.
	— Ходи се снимай.
	— Сега ти заповядвам…
	— Да бе, ооо, глупости.
	Момчето беше толкова ядосано, че вече почти му излизаше пяна от устата*. Той тропна с крак като малко дете в забавачницата. После — както се и надявах — се самозабрави и започна открита атака. Отново беше Системния Порок, любимото на грубияна.
	[* Стари или млади, слаби или дебели, най-голямата слабост на магьосниците е тяхната гордост. Не понасят да им се присмиват. Толкова много се дразнят, че дори и най-умните могат да загубят контрол и правят глупави грешки.]
	Изплю заклинанието и почувствах как каишите се стягат*.
	[* Системния Порок се състои от множество концентрични каиши от сила, които се стягат около теб плътно, като превръзките на мумия. Когато магьосникът повтаря заклинанието, каишите се стягат все по-плътно и по-плътно, докато хванатият вътре безпомощен джин не започне да моли за милост.]
	— _Натаниел._ — Шепнешком изрекох името му, а после и подходящото контразаклинание.
	Каишите моментално обърнаха посоката. Разшириха се навън, далеч от мен, извън кръга, като вълнички в езерце. През лещите си момчето ги видя как се насочват към него. Нададе писък и след секунда паника намери думите за отмяна. Изломоти ги и каишите изчезнаха.
	Изтупах една несъществуваща прашинка от ревера си и му намигнах.
	— Опа. Тези май без малко да вземат собствената ти глава.
	Ако момчето беше спряло за малко, щеше да осъзнае какво се бе случило, но яростта му беше твърде силна. Вероятно си мислеше, че е направил някаква грешка, че е изрекъл нещо неправилно. Дишайки тежко, той претърсваше репертоара си от гадни номера. После плесна с ръце и отново заговори.
	Не очаквах нещо толкова мощно като Стимулиращия Компас. От всеки от петте върха на пентаграма, в който стоях, се издигна по една пламтяща, трепкаща и пукаща колона от електричество. Сякаш изведнъж пет светкавици се затвориха. В следващия миг всяка колона се превърна в хоризонтален лъч, който ме прободе като копие. Около тялото ми се извиха електрически дъги; извиках и подскочих, вдигнат от земята от силата на заряда.
	Изрекох през стиснатите си зъби:
	— _Натаниел!_ — А после и контразаклинание както преди. Ефектът беше моментален. Зарядът излезе от мен и паднах тежко на земята. Малки светкавици се стрелнаха във всички посоки. Момчето се наведе точно навреме — един електрически заряд, който би го убил, красиво проби ветреещото му се палто в момента, в който той падна на земята. Други светкавици се удариха в леглото и бюрото му; една се вряза във вазата му с цветя, разрязвайки стъклото на две. Останалите изчезнаха в стените, обсипвайки ги с малки звездообразни следи от обгаряне. Беше очарователна гледка.
	Палтото на детето бе паднало върху лицето му. Той бавно надигна глава и погледна изпод него. Дружелюбно вдигнах палци.
	— Продължавай — ухилих се. — Някой ден, ако работиш усърдно и спреш с всички тези глупави грешки, може да станеш истински магьосник.
	Момчето не каза нищо. С болка се изправи на крака. По една щастлива случайност се беше навел право надолу и затова все още стоеше невредим в пентаграма си. Нямах нищо против. С нетърпение очаквах каква грешка щеше да направи сега.
	Но мозъкът му отново работеше. В продължение на минута той седеше неподвижно и обмисляше.
	— Най-добре се отърви от мен бързо — казах аз услужливо. — Дъртият Ъндъруд ще дойде да разбере за какво е целият този шум.
	— Не, няма. Прекалено нависоко сме.
	— Само два етажа.
	— И той е глух с едното ухо. Никога не чува нищо.
	— Неговата госпожа…
	— Млъквай. Сега мисля. Ти направи нещо, и двата пъти… Какво беше…?
	Той щракна с пръсти.
	— Името ми! Това е! Използва го да отклониш магиите ми, проклет да си.
	Оглеждах си ноктите с вдигнати вежди.
	— Може да съм, а може и да не съм. Аз знам, а ти тепърва ще трябва да разбереш.
	Детето отново тропна с крак.
	— Престани! Не ми говори така!
	— Как?
	— Както направи току-що! Говореше като дете.
	— Само дете може да разбере детето, приятелче.
	Това беше забавно. Наистина го дразнех. Разкриването на името му наистина го беше вбесило. Със сигурност можех да кажа, че само няколко секунди го деляха от още една атака — личеше му по позата и по всичко. Заех подобна, но защитна поза, като сумо борец. Навремето Птолемей беше точно с височината на това момче, с тъмна коса и така нататък*, така че всичко бе точно и симетрично.
	[* Само че, разбира се, изглеждаше по-добре.]
	Детето се контролираше с усилие. Виждаше се, че си припомня всичките си уроци, опитвайки се да се сети какво трябва да направи. Беше разбрал, че от обикновеното бързо наказание вече изобщо нямаше смисъл: просто щях да му го върна.
	— Ще намеря друг начин — измърмори той мрачно. — Почакай и ще видиш.
	— Ооо, наистина се уплаших — рекох аз. — Гледай как треперя само.
	Детето мислеше трескаво. Под очите му имаше големи сиви торбички. Всеки път, когато правеше заклинание, се изтощаваше все повече и повече, което напълно ме устройваше. Някои магьосници бяха падали мъртви на земята само от пренатоварване. Това тяхното е един живот изпълнен със стрес, бедничките.
	Мисленето продължи дълго. Прозинах се нарочно и накарах на китката ми да се появи часовник, така че да мога да го поглеждам с досада.
	— Що не питаш шефа? — предложих аз. — Той ще ти помогне.
	— Господарят ми? Сигурно се шегуваш.
	— Не този стар глупак. Онзи, който те настройва срещу Лавлейс.
	Момчето сбърчи вежди.
	— Няма никой. Нямам шеф.
	Сега беше мой ред да го изгледам странно.
	— Действам самостоятелно.
	Подсвирнах.
	— Искаш да кажеш, че наистина си ме призовал съвсем самичък? Не е лошо… за едно дете. — Опитах се да звуча достатъчно подмазвачески. — Ами тогава, нека ти дам съвет. Най-доброто, което можеш да направиш сега, е да ме пуснеш. Имаш нужда от почивка. Скоро да си се поглеждал в огледалото? Имам предвид такова без дяволче в него? Имаш бръчки от тревога. Не е добре за твоята възраст. Скоро и косата ти ще започне да посивява. Какво ще правиш когато срещнеш първия си сукубус*? Това ще я отблъсне.
	[* Сукубус: изкусително изглеждащ джин в женска форма. Необяснимо популярен сред мъжете магьосници.]
	Знам, че говорех твърде много, но не можех да се спра. Бях разтревожен. Детето ме гледаше с пресметлив поглед, който не ми харесваше.
	— Освен това — казах аз, — след като се махна, никой няма да знае, че Амулетът е в теб. Ще можеш да го използваш в пълна тайна. Той е скъпоценна стока — явно всички го искат. Не ти казах преди, но някакво момиче се опита да ми го вземе, докато се мотаех из града.
	Момчето се намръщи.
	— Какво момиче?
	— Знам ли. — Пропуснах да спомена, че момичето беше успяло и да ме претърси.
	Той сви рамене.
	— Интересува ме само Саймън Лавлейс — каза той, сякаш на себе си. — Не Амулета. Той ме унижи и затова ще го унищожа.
	— Прекалената омраза не е хубава за теб — позволих си да отбележа.
	— Защо?
	— Хм…
	— Ще ти кажа една тайна, демоне — продължи той. — Посредством силата на моята магия* видях как Саймън Лавлейс се сдоби с Амулета на Самарканд. Преди няколко месеца един непознат — мургав, с черна брада и пелерина — отиде при него през нощта. Той му занесе Амулета. Бяха му дадени пари. Срещата беше тайна.
	[* Това беше типично бръщолевене за магьосник. Всъщност нещастното дяволче в диска беше свършило цялата работа.]
	Изсумтях.
	— Какво изненадващо има в това? Така търгуват всички магьосници. Би трябвало да го знаеш. Те преуспяват чрез прекомерна потайност.
	— Не беше само това. Видях го в очите на Лавлейс и в тези на непознатия. В това имаше нещо незаконно, подмолно… Пелерината на мъжа беше изцапана с прясна кръв.
	— Все още не съм впечатлен. Убийството е част от играта в твоята съдба. Искам да кажа, че си завладян от отмъщението, а си само на около шест.
	— Дванайсет.
	— Няма значение. Не, в това няма нищо необикновено. Тоя човек с кървавите петна вероятно извършва един доста известен вид услуги. Вероятно е в страничките с обявите, ако си направиш труда да го потърсиш.
	— Искам да разбера кой е той.
	— Хммм. С черна брада и пелерина, така ли? Това стеснява кръга на заподозрените до около петдесет и пет процента от магьосниците в Лондон. И дори не изключва всички жени.
	— Стига си говорил! — Явно на детето му беше омръзнало.
	— Какво има? Мислех, че се разбираме добре.
	— Аз _знам_, че Амулета е бил откраднат. Някой е бил убит заради него. Като разбера кой, ще предам Лавлейс и ще го унищожа. Ще скрия Амулета, ще го примамя към него и едновременно с това ще съобщя в полицията. Ще го арестуват за убийство. Но първо искам да знам всичко за него и с какво се занимава. Искам да узная тайните му, как прави бизнес, кои са приятелите му, всичко! Трябва да открия кой е притежавал Амулета преди това и какво точно прави той. Трябва и да знам _защо_ Лавлейс го е откраднал. Затова ти заповядвам, Бартимеус…
	— Чакай малко. Не забравяш ли нещо?
	— Какво?
	— Зная истинското ти име, _момченце_. Това значи, че имам някаква сила над теб. Вече не всичко е еднопосочно, нали?
	Детето спря да помисли.
	— Вече не можеш да ме нараниш толкова лесно — продължих аз. — А това, според мен, ограничава възможностите ти да ме притискаш. Хвърли нещо по мен и аз ще ти го хвърля обратно.
	— Все още мога да те подчиня на волята си. Ти още трябва да се подчиняваш на заповедите ми.
	— Вярно е. Твоите заповеди са причината, поради която аз изобщо съм в този свят. Не мога да се освободя от тях без ти да пуснеш Изпепеляващия Огън*, но със сигурност мога да ти почерня живота докато изпълнявам заповедите ти. Например, докато шпионирам Саймън Лавлейс, защо да не те предам на някой друг магьосник? Единственото нещо, което ме спря да го направя преди беше страхът от последствията. Но сега вече не съм толкова притеснен за тях. А дори и изрично да ми забраниш да те предам, ще намеря някакъв друг начин да ти сторя нещо гадно. Може би рожденото ти име ще ми се изплъзне пред някои мои познати. Няма да можеш да спиш спокойно в леглото си от ужас за това, което бих могъл да ти причиня.
	[* Едно сложно наказание, съставено от петнайсет проклятия на пет различни езика. Магьосниците могат да го използват само върху някой от нас, който нарочно не се подчинява или отказва да изпълни дадена заповед. Причинява незабавно изпепеляване. Прилага се само в крайни случаи, тъй като е изморително за магьосника и го лишава от един роб.]
	Беше притеснен, това го виждах ясно. Очите му се въртяха във всички посоки, сякаш търсеше слабо място в аргументите ми. Но аз мълчах уверено: да възложиш мисия на джин, който знае истинското ти име е като да хвърляш запалени клечки в завод за фойерверки. Рано или късно ще бъдеш застигнат от _последствията_. Най-доброто, което можеше да направи, беше да ме пусне да си ида и да се надява, че никой няма да ме призове докато той е жив.
	Или поне така си мислех. Но той беше едно необикновено умно и находчиво дете.
	— Не — каза той бавно, — не мога да те спра, ако искаш да ме предадеш. Мога само да се уверя, че ти ще страдаш заедно с мен. Да видим… — Той затършува из джобовете на опърпаното си палто. — Тук някъде трябва да има нещо… Аха! — Ръката му се появи, държейки малка, очукана метална кутийка, на която красиво бяха гравирани думите OLD CHOKEY.
	— Това е кутийка за тютюн! — Възкликнах аз. — Не знаеш ли, че пушенето убива.
	— Тя вече не съдържа тютюн — каза момчето. — Това е една от кутиите за тамян на господаря ми. Сега е пълна с розмарин. — Той вдигна малко капака; както се и очакваше, секунда по-късно един полъх от адската миризма ме достигна и ме накара да настръхна. Някои билки са много вредни за нашата същност и розмаринът е една от тях. В резултат на това на магьосниците никога не им стига*.
	[* Върти се голям бизнес със защитни билкови афтършейви и дезодоранти за под мишниците. Саймън Лавлейс, например, вонеше силно на сух дезодорант от самодивско дърво.]
	— Бих изхвърлил това и бих я напълнил с хубав тютюн — посъветвах го. — Много по-здравословно е.
	Момчето затвори капака.
	— Ще те изпратя на мисия — каза то. — В момента, в който тръгнеш, ще направя магията за Безкраен Затвор, затваряйки те в тази кутия. Магията няма да влезе в сила веднага. Всъщност ще я направя така, че да започне след един месец. Ако поради някаква причина не съм наоколо да я отменя преди да изтече месец, ще се окажеш засмукан в кутията и ще останеш в този капан, докато не бъде отворена отново. Какво ще кажеш за тази идея? Неколкостотин години затворен в малка кутийка с розмарин. Ще направи чудеса с тена ти.
	— Имаш пресметливо малко мозъче, нали? — казах мрачно.
	— А в случай, че се изкушиш да рискуваш, ще овържа кутията с тухли и ще я хвърля в Темза преди да настъпи краят на деня. Така че не очаквай някой да те освободи по-рано.
	— Няма. — Този път си казах чистата истина — не съм налудничаво оптимистичен*.
	[* Безкрайният Затвор е много лоша магия и е една от най-гадните заплахи, които може да ти отправи магьосникът. Можеш да се окажеш заклещен в продължение на векове в ужасни миниатюрни места и, за капак на всичко някои от тях са абсолютно скучни. Кибритени кутии, бутилки, дамски чанти… Познавах един джин, който беше затворен в мръсна стара лампа.]
	Лицето на детето сега имаше ужасно триумфиращ вид. Изглеждаше като неприятно момче от детската площадка, което току-що е спечелило най-хубавото ми топче за игра.
	— Е, Бартимеус — рече той насмешливо. — Какво ще кажеш за _това_?
	Усмихнах му се ослепително.
	— А какво ще кажеш да забравиш тези неща с кутията и вместо това да ми се довериш?
	— Никакъв шанс.
	Раменете ми увиснаха. Виждате ли, в това е проблемът. Независимо колко много се стараеш, накрая магьосниците винаги намират начин да те смачкат.
	— Добре, Натаниел — казах аз. — Какво точно искаш да направя?


	Част втора

	15

	Натаниел
	Едва джинът се беше превърнал в гълъб и бе излетял през прозореца, и Натаниел сложи райбера, дръпна пердетата и се свлече на пода. Лицето му беше мъртвешки бледо, а тялото му се тресеше от изтощение. В продължение на почти един час той остана облегнат на стената, взирайки се в нищото.
	Беше успял. Да, със сигурност беше успял — демонът бе победен, отново беше под негов контрол. Само трябваше да направи магията на кутията и Бартимеус щеше да е принуден да му служи, докогато поискаше. Всичко щеше да е наред. Нямаше за какво да се тревожи. Абсолютно за нищо.
	Така си казваше. Но ръцете му трепереха в скута, сърцето му биеше болезнено в гърдите, а уверените твърдения, в които се опитваше да се убеди, просто бягаха от ума му. Ядосан, той се насили да диша дълбоко и здраво сключи ръце, за да потисне треперенето. Естествено, този страх беше съвсем нормален. Беше избегнал Стимулиращия Компас за части от секундата. За пръв път се беше приближил до смъртта. Такова нещо не можеше да не предизвика реакция. След няколко минути щеше да се оправи; можеше да направи магията, да хване автобуса до Темза…
	Джинът знаеше рожденото му име.
	Той знаеше рожденото му име.
	Бартимеус от Урук, Сакр ал-Джини от Ал-Ариш… Беше му позволил да открие името му. Госпожа Ъндъруд беше проговорила, а духът чу и в онзи момент най-важното правило бе нарушено. И сега Натаниел беше компрометиран, може би завинаги. Усети как паниката се надига в стомаха му. А от силата й буквално му се догади. За пръв път, откакто се помнеше, в очите му запариха сълзи. Най-важното правило… Ако нарушеше това, със сигурност беше загубен. Демоните винаги намираха начин. Дай им някаква власт и рано или късно те сграбчват. Понякога им отнемаше години, но винаги…
	Той си спомни проучвания на известни случаи от книгите. Вернер от Прага: беше позволил рожденото му име да бъде разкрито от едно безвредно дяволче на служба при него; след известно време дяволчето беше казало на един фолиот, фолиотът на джин, а джинът беше казал на африт. И три години по-късно, когато Вернер пресичал площад „Венцеслас“, за да си купи пушена наденица, една вихрушка го помела в небето. В продължение на няколко часа писъците му оглушавали гражданите, отиващи на работа, докато накрая всичко приключило с валящите по ветропоказателите и комините парчета от магьосника. А това едва ли беше най-ужасяващата съдба, застигала небрежните магьосници. Налице бяха примерите с Пауло от Торино, Септимус от Манинг, Йохан Фауст…
	От устата на Натаниел се чу хлипане и този малък, жалък звук го шокира и накара да преодолее отчаянието и самосъжалението си. Стига толкова. Все още не беше мъртъв, а демонът все още беше под негова команда. Или поне щеше да бъде, след като се отървеше от тютюневата кутия както трябва. Щеше да се съвземе.
	Натаниел направи усилие да се изправи на крака, макар да чувстваше слабост във всичките си крайници. Много трудно той изхвърли страховете от главата си и започна приготовленията. Пентаграмът беше пренарисуван, а тамянът сменен. Бяха запалени нови свещи. Промъкна се до библиотеката на господаря си и провери заклинанията по два пъти. После добави още розмарин в кутията за тютюн, сложи я в средата на кръга и започна заклинанието за Безкрайния Затвор. След пет дълги минути устата му беше пресъхнала, а гласът пресипнал, но над повърхността на кутията засия стоманеносива аура, която припламна и избледня. Натаниел произнесе името на Бартимеус, добави астрологичната дата, когато щеше да започне затвора и приключи. Кутията изглеждаше същата както преди. Натаниел я пъхна в джоба на сакото си, духна свещите и дръпна килима върху рисунките по пода. После рухна на леглото.


	Когато един час по-късно госпожа Ъндъруд занесе обяда на съпруга си, тя сподели с него една своя тревога.
	— Притеснена съм за момчето — каза тя. — Почти не си е докоснал сандвича. Проснал се е на масата, бял като платно. Сякаш не е спал цяла нощ. Нещо го е уплашило или се разболява. — Тя спря. — Скъпи?
	Господин Ъндъруд разглеждаше внушителното количество храна в чинията си.
	— Няма лютеница, Марта. Знаеш, че я обичам с шунката и салатата.
	— Свършила е, скъпи. И какво мислиш, че трябва да направим?
	— Да купиш още. Не е ли очевидно? Боже мили, жено…
	— За момчето.
	— Ммм? О, той _е_ добре. Глезльото просто е нервен заради кръщаването. И заради призоваването на първото си дяволче. Помня колко ужасен бях аз — моят господар буквално трябваше да ме вкара в кръга с камшик. — Господин Ъндъруд натика една вилица с шунка в устата си. — Кажи му да дойде при мен в библиотеката след час и половина и да не забравя Алманаха. Не, нека да е след час. След това ще трябва да звънна на Дювал за онези кражби, проклет да е.
	В кухнята Натаниел все още бе успял да се справи само с половин сандвич. Госпожа Ъндъруд разроши косата му.
	— По-весело — каза тя. — Кръщаването ли те безпокои? Изобщо не трябва да се тревожиш за това. Натаниел е хубаво име, но има и много други хубави имена. Само си помисли, можеш да си избереш _каквото_ си искаш име, в рамките на разумното. Стига в момента да не го носи никой друг магьосник. Нали знаеш, че Обикновените нямат тази привилегия. Трябва да си стоят с това, което им е дадено. — Тя се суетеше наоколо, пълнеше чайника, търсеше млякото и говореше, говореше, говореше. Натаниел чувстваше как кутията тежи в джоба му.
	— Бих искал да изляза за малко, госпожо Ъндъруд — каза той. — Имам нужда от малко свеж въздух.
	Тя го изгледа учудено.
	— Но не може, скъпи, нали така? Не и преди Кръщаването ти. Господарят ти те иска в библиотеката след час. И каза да не забравяш Алманаха на Имената. Въпреки че ти казвам това, като се замисля, ти _наистина_ изглеждаш доста блед. Малко свеж въздух би ти помогнал, предполагам… Сигурна съм, че няма да забележи, ако се измъкнеш за пет минутки.
	— Няма нищо, госпожо Ъндъруд. Ще си остана тук. — Пет минути ли? Трябваха му два часа, а може би и повече. Щеше да се наложи да се отърве от кутията по-късно. И да се надява, че Бартимеус нямаше да опита нещо преди това.
	Тя наля чаша чай и я постави на масата пред него.
	— Това ще ти върне цвета на лицето. Днес е голям ден за теб, Натаниел. Като те видя отново, ти ще си вече друг. Това може би е последния път, когато те наричам със старото ти име. Предполагам, че сега ще трябва да започна да го забравям.
	„Защо не можа да започнеш да го забравяш тази сутрин?“, помисли си той. Една малка, злобна част от него искаше да я обвини за лекомислената й любов, но той знаеше, че това е напълно несправедливо. _Сигурен, Силен, Скрит._ Сега вече не беше нито едно от тези неща. Той отпи глътка чай и си изгори устата.


	— Влез, момче, влез. — Господарят му, настанен във висок стол до бюрото в библиотеката, изглеждаше почти мил. Той гледаше Натаниел, докато се приближаваше и му посочи едно столче до себе си. — Сядай, сядай. Е, изглеждаш по-елегантен от обикновено. Дори носиш и сако, а? Доволен съм, че отбелязваш важността на случая.
	— Да, сър.
	— Добре, къде е Алманаха? Хубаво, дай го насам… — Книгата беше подвързана в блестяща зелена кожа с показалец от волски косми. Беше доставена от фирма „Ярослав“ едва предния ден и все още не беше четена. Господин Ъндъруд отвори внимателно и погледна началната страница. — „Алманах с имената на Лу“, триста деветдесет и пето издание… Как лети времето. Ще повярваш ли, че аз избрах името си от триста и петдесетото? Спомням си го сякаш беше вчера.
	— Да, сър. — Натаниел потисна една прозявка. Усилията му от сутринта започваха да му се отразяват, но той трябваше да се съсредоточи върху предстоящата задача. Гледаше как господарят му прелиства страниците и не спира да говори.
	— В Алманаха, момче, са поместени всички официални имена използвани от магьосниците от златния век на Прага до настоящето. Много от тях са били използвани повече от веднъж. До всяко едно има подпис, показващ дали името в момента е заето. Ако няма, може да бъде използвано. Или пък може да си измислиш свое собствено. Виж тук — „Ъндъруд, Артър; Лондон“… Аз съм вторият с това име, момче. Първият е бил виден човек от XVII век; близък сътрудник на крал Джеймс I, доколкото знам. А сега, обмислям въпроса от известно време и мисля, че ще направиш добре да следваш стъпките на някой от големите магьосници.
	— Да, сър.
	— Мислех си за Теофилиус Трокмортън, може би — той е бил забележителен алхимик. И… да, виждам, че тази комбинация _е_ свободна. Не? Не ти харесва? А какво ще кажеш за Балтазар Джоунс? Не си убеден? Е, може би той е твърде труден пример, който да следваш. Да, момче? Имаш някое предложение ли?
	— Свободно ли е Уилям Гладстон, сър? Аз му се възхищавам.
	— Гладстон! — Очите на господаря му се изцъклиха. — Самата идея… Момче, има имена, които са твърде велики и твърде скорошни да се докосват. Никой не би посмял! Би било върхът на арогантността да се правиш на него. — Веждите му настръхнаха. — Ако не можеш да дадеш разумно предложение, аз ще избера вместо теб.
	— Съжалявам, сър. Не помислих за това.
	— Амбицията е хубаво нещо, приятелю, но трябва да я прикриваш. Ако е прекалено очевидна, ще се озовеш на земята с гръм и трясък още преди да навършиш двайсет. Един магьосник не бива да привлича вниманието върху себе си твърде бързо; със сигурност не и преди да е призовал първия си моулър. Добре, нека да потърсим заедно от началото…


	Изминаха час и двайсет и пет минути докато изберат и за Натаниел това беше мъчително време. Господарят му явно много обичаше неизвестни магьосници с още по-неизвестни имена и Фицгибън, Трийкъл, Хумс и Галимофри бяха избегнати много трудно. По същия начин пък, предпочитанията на Натаниел винаги изглеждаха твърде арогантни и показни за господин Ъндъруд. Но накрая изборът беше направен. Господин Ъндъруд изморено извади официалния формуляр, нанесе новото име и се подписа. Натаниел също трябваше да се подпише в един голям правоъгълник долу на страницата. Подписът му беше заострен и разкривен, но все пак той го използваше за пръв път. Прочете го тихичко на себе си:
	_Джон Мандрейк._
	Той беше третият магьосник с това име. Никой от предшествениците му не беше постигнал нещо забележително, но на Натаниел вече не му пукаше. Всичко беше по-добро от Трийкъл. Това ставаше.


	Господарят му сгъна документа, постави го в кафяв плик и се облегна в стола си.
	— Е, Джон — рече той. — Готово. Веднага ще подпечатам това в Министерството и тогава вече официално ще съществуваш. Само че не се превъзнасяй. Все още не знаеш почти нищо, както и ще видиш като се опиташ да призовеш бъбривото дяволче утре. И все пак първата стъпка от твоето обучение приключи, благодарение на мен.
	— Да, сър, благодаря, сър.
	— Един господ знае, че това бяха шест дълги и скучни години. Често се съмнявах дали ще стигнеш чак дотук. Повечето господари биха те изхвърлили на улицата след онази история миналото лято. Но аз упорствах… Няма значение. Отсега нататък можеш да си носиш лещите.
	— Благодаря, сър. — Натаниел замига. Той вече ги носеше.
	Гласът на господин Ъндъруд придоби самодоволен тон.
	— Ако всичко е наред, след няколко години ще ти намерим свястна работа: може би като помощник-секретар в някое от по-маловажните министерства. Няма да е нещо бляскаво, но идеално ще пасва на скромните ти възможности. Не всеки магьосник може да се стреми да стане важен министър като мен, Джон, но това не бива да те спре да дадеш своя принос, колкото и малък да е той. Междувременно, като мой чирак, ще можеш да ми помагаш в обикновените призовавания и да ми се отплатиш донякъде за всичките усилия, които хвърлих по теб.
	— За мен ще бъде чест, сър.
	Господарят му махна с ръка да го освободи, позволявайки по този начин на Натаниел да се обърне и да направи кисела физиономия. Беше изминал половината път до вратата, когато той се сети за нещо.
	— И още нещо — каза той. — Твоето кръщаване стана тъкмо навреме. След три дни ще ходя в Парламента да чуя държавното обръщение от министър-председателя към всички висши членове на правителството. Това е изключително церемониален случай, на който той ще нахвърля бъдещата политика в страната и чужбина. Кръстените чираци също са поканени, както и съпругите. Ако не ме ядосаш преди това, ще те взема с мен. За теб ще бъде истинско „откровение“ да видиш нас, всичките майстори магьосници събрани заедно!
	— Да, сър, много благодаря, сър! — За пръв път когато говореше с господаря си, може би откакто се помнеше, ентусиазмът на Натаниел беше истински. Парламента! Министър-председателя! Той излезе от библиотеката и изтича нагоре по стълбите до стаята си и капандурата, през която далечният Парламент едва се виждаше под сивото ноемврийско небе. За Натаниел високата кула беше огряна от слънчева светлина.


	Малко по-късно си спомни за кутията за тютюн в джоба си.
	Все още имаше два часа до вечеря. Госпожа Ъндъруд говореше по телефона в кухнята, а господарят му — в кабинета си. Натаниел се измъкна скришом през предната врата, вземайки пет лири от буркана с парите за пазаруване, който госпожа Ъндъруд държеше на един рафт в антрето. На главния път хвана автобус на юг.
	Знаеше се, че магьосниците не ползват обществения транспорт. Той седна на седалката най-отзад, колкото беше възможно по-далеч от другите пътници, наблюдавайки с крайчеца на окото си как се качват и слизат. Мъже, жени, млади, стари; младежи, облечени в еднообразни дрехи, момичета с лъскави бижута по шиите. Те се препираха, смееха или седяха тихо, четяха вестници, книги и лъскави списания. Бяха хора, да, но лесно се виждаше, че нямаха сила. За Натаниел, чийто опит с хората беше много ограничен, те изглеждаха странно двуизмерни. Разговорите им сякаш бяха за нищо; книгите, които четяха, изглеждаха тривиални. С изключение на чувството, че повечето бяха леко вулгарни, той не можеше да ги разбере.
	След половин час автобусът стигна до моста Блекфрайърс и река Темза.
	Натаниел слезе и отиде до средата на моста, където се наведе над парапета от ковано желязо. Реката беше в прилив; бързите й сиви води бушуваха под него, а неравната повърхност се завихряше безспир. От двете страни, по крайбрежните улици, където тъкмо започваха да се включват светлините на колите и на уличните лампи, бяха струпани еднообразни офис сгради. Натаниел знаеше, че Парламента се намира точно зад завоя на реката. Никога досега не се беше намирал толкова близо до него. Само мисълта за това накара сърцето му да ускори ритъма си.
	Но щеше да има време за това друг път. Първо трябваше да довърши една жизненоважна задача. От единия си джоб извади найлонова торбичка и половин тухла, която беше намерил в градината на господаря си. От другия взе тютюневата кутия. Тухлата и кутията се озоваха в торбичката, която завърза с двоен възел.
	Огледа се бързо на двете страни по моста. Другите пешеходци бързаха покрай него с наведени глави и прегърбени рамене. Никой не го гледаше. Без повече да се церемони, той хвърли пакета през парапета и го изгледа как пада.
	Надолу… надолу… надолу… Докато накрая се превърна в бяло петънце. Едва успя да види как падна.
	Изчезна. Потъна като камък.
	Натаниел вдигна яката на сакото си, за да предпази врата си от духащия по реката вятър. Беше в безопасност. Е, дотолкова, доколкото можеше да е изобщо. Беше изпълнил заплахата си. Ако Бартимеус посмееше да го предаде…
	Докато вървеше по моста обратно към спирката, започна да вали. Той се движеше бавно, дълбоко замислен, почти сблъсквайки се с няколко прибиращи се от работа хора, идващи от противоположната посока. Наругаха го, докато отминаваха, но той почти не ги забеляза. Безопасност… Само това имаше значение…
	С всяка стъпка го обземаше все по-голяма умора.


	16

	Бартимеус
	Когато тръгнах от прозореца на таванската стая на момчето, главата ми беше толкова изпълнена с различни планове и сложни хитрини, че не гледах къде отивах и налетях на един комин.
	Имаше нещо символично в това. Такива неща ти причинява измамната свобода.
	И ето че се понесох във въздуха, един от милионите гълъби в огромния град. Слънцето огряваше крилата ми, а студеният въздух разрошваше красивите ми пера. Безкрайните редове от сиво-кафяви покриви се простираха под мен чак до неясния хоризонт, като браздите на гигантско есенно поле. И как само ми влияеше това огромно празно пространство. Искаше ми се да летя, докато оставя този прокълнат град далеч назад и никога да не се обръщам. Можех да го направя. Никой нямаше да ме спре. Нямаше да бъда призован отново.
	Но не можех да последвам това желание. Момчето беше пределно ясно какво ще се случи, ако не шпионирам Саймън Лавлейс и ако не му извадя кирливите ризи. Естествено, в момента можех да отида където си поискам. Естествено, можех да използвам каквито си искам методи, за да се сдобия с информацията (без да забравям, че ако направех нещо, което да навреди на Натаниел, след време то щеше да навреди и на мен). Естествено, момчето нямаше да ме призове поне за известно време. (Беше изморен и се нуждаеше от почивка.*) Естествено, имах един месец да свърша работата. Но все пак трябваше да се подчинявам на заповедите му и той да е доволен. Ако ли не, имах среща с Old Chokey, който в този момент най-вероятно се наместваше бавно в гъстата, тъмна тиня на дъното на Темза.
	[* И, повярвайте ми, не беше единственият.]
	Свободата е илюзия. Тя винаги си има цена.


	Като премислих нещата, реших, че разполагам с оскъдния избор между това да започна с известно място или с известен факт. _Мястото_ беше вилата на Саймън Лавлейс в Хампстед, където най-вероятно въртеше тайния си бизнес. Не исках да влизам в нея отново, но вероятно можех да я наблюдавам отвън и да видя кой влиза и кой излиза. _Фактът_ беше, че магьосникът явно се бе сдобил с Амулета на Самарканд по нечестен начин. Вероятно можех да намеря някой, който знае повече за скорошната история на предмета — като например кой го е притежавал за последно.
	От двете отправни точки посещението в Хампстед изглеждаше по-доброто начало. Поне знаех как да стигна дотам.
	Този път стоях колкото беше възможно по-далеч. Открих къща на отсрещната страна на пътя, която предлагаше задоволителна гледка към портата и алеята на вилата, долетях до нея и кацнах на улука. После проучих терена. От предишната нощ в жилището на Лавлейс бяха направени някои промени. Защитният възел беше поправен и подсилен с допълнителен слой, а най-лошо обгорелите дървета бяха отрязани и махнати. По-страшното беше, че сега на четвърто и пето ниво по поляната дебнеха няколко високи, слаби, червеникави създания.
	Нямаше и следа от Саймън Лавлейс, Факарл или Джабор, но аз така или иначе не очаквах нищо веднага. Писано ми беше да чакам поне час. Накокошиних се заради вятъра и се заех с наблюдението.


	Три дни седях на този улук. Цели три дни. Сигурен съм, че почивката ми подейства добре, но болката, която изпитах заради формата си, ме направи раздразнителен. Освен това бях и много отегчен. Не се случи нищо значимо.
	Всяка сутрин един възрастен градинар обикаляше имението, пръскайки изкуствен тор на местата по поляната, където бяха паднали Детонациите на Джабор. След обяд подрязваше дребната растителност и очистваше алеята с гребло преди да се замъкне вътре за чаша чай. Не забелязваше червените неща, три от които го дебнеха през цялото време, като гигантски гладни хищни птици. Без съмнение единствено строгите инструкции, по които бяха призовани, ги спираха да не го погълнат.
	Всяка вечер се издигаше цяла флотилия от търсещи сфери, за да продължи издирването из града. Самият магьосник оставаше вътре, като без съмнение ръководеше други опити за намиране на своя амулет. Лениво се почудих дали Факарл и Джабор са страдали задето ме бяха оставили да избягам. Можех само да се надявам на това.
	Сутринта на третия ден едно меко одобрително гукане наруши концентрацията ми. Един малък, добре изглеждащ гълъб се беше появил на улука от дясната ми страна и ме гледаше с определено заинтересован наклон на главата. Нещо в него ме накара да заподозра, че беше женски. Нададох нещо, което се надявах да е презрително и високомерно гукане и се обърнах. Гълъбът подскочи кокетно на улука. Само това ми трябваше: влюбена птица. Отдръпнах се. Тя подскочи малко по-близо. Вече бях на края на улука, кацнал над отвора на тръбата.
	Изкушавах се да се превърна в бездомна котка и така да я уплаша, че да й изпопадат перата, но беше прекалено рисковано да се преобразявам толкова близо до вилата. Тъкмо щях да отлетя другаде, когато най-накрая забелязах нещо да напуска двора на Саймън Лавлейс.
	В блещукащия син възел се отвори една малка кръгла дупка и през нея се появи малко, зелено като бутилка дяволче с крила на прилеп и свинска зурла. Дупката се затвори, дяволчето размаха криле и полетя надолу по улицата на височината на уличните лампи.
	В едната си лапа държеше две писма.
	В този миг точно в ухото ми прозвуча нежно гукане. Обърнах леко глава — и попаднах право на клюна на онзи безсрамен женски гълъб. С коварна женска ловкост тя се беше възползвала от възможността да се настани точно до мен.
	Отговорът ми бе кратък и красноречив. Бръкнах й с крило в окото и я ритнах по перушината. Веднага след това полетях, следвайки дяволчето.
	Беше ми ясно, че той е някакъв вид вестоносец, вероятно натоварен с нещо, което е твърде опасно или тайно за телефона и пощата. Бях виждал такива същества и преди*. Каквото и да носеше сега, това беше първата ми възможност да надникна в делата на Лавлейс.
	[* Някои общества, които познавах, доста използваха дяволчетата вестоносци. Покривите на къщите и финиковите палми на стария Багдад (в който нямаше нито телефон, нито e-mail) направо гъмжаха от тях след закуска и малко преди залез, които бяха двете традиционни времена за изпращане на съобщения.]
	Дяволчето се носеше над някакви градини, реейки се по въздушното течение. Аз го следвах, като размахвах енергично късите си крила. Най-безопасното и разумно нещо беше да не обръщам внимание на пликовете, които носи и вместо това да се съсредоточа върху опит да се сприятеля с него. Можех например да приема форма, сходна на друго дяволче вестоносец, да подхвана разговор и да спечеля доверието му в хода на още няколко _случайни_ срещи.
	Ако бях достатъчно търпелив, дружелюбен и непринуден, накрая той без съмнение щеше да се изпусне за нещо…
	Или вместо това просто можех да го набия. Това беше по-бърз и по-директен подход и като цяло го предпочитах. Така че последвах дяволчето на дискретно разстояние и навлязох в градинката на Хампстед.
	Когато стигнахме до една достатъчно отдалечена местност, от гълъб се превърнах в гаргойл; връхлетях върху нещастното дяволче отдолу и тупнахме в пакет на земята сред някакви опърпани дръвчета. След като свърших това, аз го хванах за крака и го разтръсках здравата.
	— Пусни! — изврещя то, размахвайки напред-назад четирите си ноктести лапи. — Ще ти го върна! Ще ти отмъстя! Ще те направя на парчета, наистина ще го направя!
	— Наистина ли, друже? — Завлякох го в един шубрак и го затиснах здраво под един голям камък. Отдолу се подаваха само зурлата и лапите му.
	— Добре — рекох аз, сядайки с кръстосани крака върху камъка и издърпвайки пликовете от лапата му. — Първо ще прочета тези, а после може да поговорим. Можеш да ми разкажеш всичко, което знаеш за Саймън Лавлейс.
	Дадох си вид, че не забелязвам наистина шокиращите ругатни, звучащи отдолу и се заех с пликовете. Бяха много различни. Единият беше простичък и напълно чист: не носеше нито име, нито знак и беше запечатан с малка капка червен восък. Другият беше по-ефектен; направен от мек, жълтеникав пергамент, печатът му беше притиснат с монограма на магьосника, СЛ. Беше адресиран до някой наречен г-н Р. Девъро.
	— Първи въпрос — казах аз. — Кой е Р. Девъро?
	Гласът на дяволчето беше приглушен, но нахален.
	— Сигурно се шегуваш! Не знаеш кой е Рупърт Девъро? Ти тъп ли си или какво?
	— Един малък съвет — казах аз. — В общия случай не е разумно да си груб с някой по-голям от теб, особено пък ако току-що са те натъпкали под огромен камък.
	— Можеш да си завреш съвета…

	* * *

	*
	[* Тези културни звездички заместват един кратък и нецензурен епизод, характеризиращ се с неприличен език и, за жалост, с необходимо насилие. Когато подхващаме историята отново, всичко вече е както преди, само дето аз леко се потя, а каещото се дяволче е истински пример за сътрудничество.]
	— Ще попитам отново. Кой е Рупърт Девъро?
	— Министър-председателя на Великобритания, О Ти, Най-щедри и Милостиви.
	— Така ли?* Лавлейс _наистина_ се движеше във висшите кръгове. Нека тогава да видим какво имаше да каже на министър-председателя…
	[* В нощта, когато откраднах Амулета, бях чул Лавлейс да се изразява скептично за способностите на министър-председателя и този пропуск в моите знания предполагаше, че той е прав. Ако Девъро беше виден магьосник, аз вероятно щях да съм чувал името му. Слуховете за най-силните, които винаги причиняват и най-големите неприятности, се разнасят бързо.]
	Извадих най-острия си нокът, внимателно отлепих запечатващия восък от плика и го сложих на сигурно място на камъка до мен. После отворих плика.
	Не беше най-вълнуващото писмо, което някога съм залавял.

	Скъпи Рупърт,
	Моля, приеми моите най-искрени и най-смирени извинения, но тази вечер може да пристигна малко по-късно в Парламента. Изникна нещо спешно във връзка с голямото събитие следващата седмица и просто се налага да го свърша днес. Не бих искал никое от приготовленията да изостане твърде много от графика.
	Искрено се надявам, че ще можеш да ми простиш, ако ме забавят.
	Искам да използвам възможността отново да кажа колко неимоверно благодарни сме, че ще можем да бъдем домакини на конференцията.
	Аманда вече обнови резиденцията и в момента поставя нови мебели (в новоперсийски стил) в твоя апартамент. Поръчала е и голямо количество от любимите ти деликатеси, включително и пресни езици от чучулиги.
	Извинявам се отново. Със сигурност ще присъствам на Обръщението.
	Искрено твой и неизменно покорен слуга,
	Саймън

	Типичният раболепен магьоснически начин на изразяване, от онзи тип подмазвачески дрънканици, от които ти остава мазно усещане на езика. Освен това и неинформативно. Все пак, поне не ми беше трудно да се досетя какво е това „изключително спешно нещо“ — това със сигурност можеше да е единствено липсващият Амулет. За отбелязване беше и, че той трябваше да го оправи преди „голямото събитие“ следващата седмица — някаква конференция. Това може би си струваше да се разследва. Що се отнася до „Аманда“, тя можеше да е единствено жената, която бях видял с Лавлейс при първата ми разходка до вилата. Щеше да е полезно да науча повече за нея.
	Внимателно върнах писмото обратно в плика, взех восъчния печат и, като умело произведох малко пламъче, разтопих долната част. После лепнах печата отново и — чудо! Като нов.
	После отворих втория плик. Вътре имаше малко листче хартия, на което беше написано кратко съобщение.

	Билетите все още са изгубени. Може да се наложи да отменим представлението.
	Моля, обмислете възможностите ни. Ще се видим в П. довечера.

	Е, това вече беше нещо! _Много_ по-подозрително: без получател, без подпис отдолу, всичко предпазливо и неясно. И, както при всички идеални тайни съобщения, истинското значение беше прикрито. Или поне би било такова за всеки дръвник, който рискува да го прочете. Аз, от друга страна, моментално прозрях през всичките глупости за загубени „билети“. Лавлейс отново тайно обсъждаше изгубения си амулет. Изглежда детето имаше право: вероятно магьосникът _наистина_ имаше какво да крие. Време беше да задам на моя приятел дяволчето няколко директни въпроса.
	— Така — казах аз, — този ненадписан плик. Къде го носиш?
	— В резиденцията на господин Скайлър, О Най-ужасни. Той живее в Гринуич.
	— И кой е господин Скайлър?
	— Мисля, О, Господарю На Всички Джинове, че той е старият господар на господин Лавлейс. Редовно разнасям кореспонденция между тях. И двамата са министри в правителството.
	— Разбирам. — Това беше все някаква отправна точка. Какво ли бяха намислили? Какво беше това „представление“, което можеше да се наложи да бъде отменено? От указанията в двете писма изглеждаше, че Лавлейс и Скайлър щяха да се срещнат тази вечер в Парламента, за да обсъдят делата си. Струваше си да съм там и да чуя какво имаха да си кажат.
	Междувременно продължих с въпросите си.
	— Саймън Лавлейс. Какво знаеш за него? Каква е тази конференция, която организира?
	Дяволчето нададе отчаян писък.
	— О, Ярък Лъч От Звездна Светлина, това ме наскърбява, но не знам! Дано бъда опечен заради невежеството си! Аз само разнасям съобщения, тъй като съм безполезен. Отивам, където ме пратят и нося отговори на връщане, никога не се отклонявам от курса си и никога не спирам — освен ако нямам достатъчно късмет да бъда причакан по твоя милост и да бъда смачкан под някой камък.
	— Да, разбира се. А с кого е най-близък Лавлейс? На кого най-често носиш съобщения?
	— О, Най-Славни От Славните, може би най-честата кореспонденция е с господин Скайлър. Освен него не се отличава никой друг. Те са главно политици и хора с високо положение в лондонското общество. Всички са магьосници, естествено, но постоянно са различни. Онзи ден, например, занесох съобщения на Тим Хилдик, регионален министър, на Шолто Пин от снаряжения „Пин“ и на и от Куентин Мейкпийс, театралния импресарио. Това е един типичен ден.
	— Снаряжения „Пин“ — какво е това?
	— Ако някой друг бе задал въпроса, О, Ти Който Си Ужасен И Велик, бих казал, че е невеж глупак. От теб това е знак за обезоръжаваща простота, източник на всички добродетели. Снаряжения „Пин“ е най-престижния доставчик на магически предмети в Лондон. Намира се на „Пикадили“. Шолто Пин е собственикът му.
	— Интересно. Значи ако един магьосник иска да си купи артефакт, ще отиде в Пин?
	— Да.
	— Какво каза?
	— Извинявай, Чудотворни, трудно е да ти измислям нови титли, когато задаваш толкова много въпроси.
	— Добре, този път ще ти се размине. Значи освен Скайлър сред другите му контакти не се отличава никой? Сигурен ли си?
	— Да, Възвишено Създание. Той има много приятели. Не мога да посоча някой сред другите.
	— Коя е Аманда?
	— Не мога да кажа, О, Първокласни. Вероятно е съпругата му. Никога не съм й носил съобщения.
	— _„О, Първокласни.“_ Ти наистина се стараеш, нали? Добре. Имам още два последни въпроса. Първо: някога виждал ли си или доставял ли си съобщения на висок мъж с черна брада, облечен в мръсна пелерина и ръкавици? Намръщен и тайнствен. Второ: какви слуги има Саймън Лавлейс? Нямам предвид келеши като теб, а могъщи създания като мен. Мисли бързо и може би ще махна това камъче преди да тръгна.
	Гласът на дяволчето беше печален.
	— Иска ми се да можех да задоволя всяка твоя прищявка, Господарю На Всичко, но първо: опасявам се, че никога не съм виждал такъв брадат човек и второ: аз нямам достъп до никоя от вътрешните стаи на магьосника. Вътре има забележителни същества; усещам тяхната сила, но за щастие никога не съм ги срещал. Знам само, че тази сутрин господарят постави тринайсет изгладнели крели в двора. Тринайсет! И с един би било достатъчно лошо. Винаги се опитват да ми отхапят някой от краката, когато пристигна с писмо.
	Помислих малко. Най-голямата ми следа беше връзката със Скайлър. Той и Лавлейс бяха намислили нещо, в това нямаше съмнение и, ако ги подслушах в Парламента тази вечер, може би щях да разбера какво. Но срещата беше след часове. Междувременно си мислех да посетя снаряжения „Пин“ на „Пикадили“. Лавлейс със сигурност не се беше снабдил с Амулета оттам, но можех да науча нещо за скорошната история на дрънкулката, ако се отбиех на мястото.
	Усетих леко гърчене под камъка.
	— Ако си приключил, О, Снизходителни, ще ми бъде ли позволено да продължа по пътя си? Когато се забавя с доставянето на съобщенията, страдам от Нажежените Точици.
	— Много добре. — Не е рядкост да глътнеш по-низшите дяволчета, които са се озовали в твоя власт, но това не ми беше в стила*. Махнах се от камъка и го хвърлих настрани. Тънкият като хартия вестоносец се сгъна на няколко места и с болка се изправи на крака.
	[* Освен това щеше да ме боли корема докато летя.]
	— Ето ти писмата. Не се бой, не съм ги променял.
	— За мен няма значение, дори и да беше, О, Славен Метеор На Изтока, аз просто разнасям пликовете. Не знам нищичко за това, което е в тях, нали? — След като кризата беше отминала, дяволчето вече се връщаше към противния си външен вид.
	— Не казвай на никого за срещата ни, иначе следващия път като тръгнеш, ще те чакам.
	— Ти какво, да не мислиш, че ще си търся белята? Няма начин. Ами ако пердахът ми е свършил, аз се омитам оттук.
	С няколко изморени размахвания на кожените си крила, дяволчето се издигна във въздуха и се стопи над дърветата. Изчаках го няколко минути да изчезне, после се превърнах в гълъб и също полетях, насочвайки се на юг над усамотената градинка, към далечния „Пикадили“.


	17

	Снаряжения „Пин“ беше от онзи тип магазини, в който се осмеляваха да влязат само най-богатите или най-смелите. Заемаше изгодна позиция на ъгъла на улица „Дюк“ и „Пикадили“ и създаваше впечатлението, че някакъв дворец е бил поставен там от шайка изморени джинове и след това е бил закрепен за по-еднообразните сгради край него. Осветените му витрини и набраздените му златни колони се открояваха сред магьосническите книжарници и магазините за деликатеси, разположени по широкия сив булевард; дори погледнат отгоре, излъчването му на фина елегантност се виждаше от километър.
	Трябваше да внимавам с кацането — по много от первазите имаше шипове или пък бяха боядисани с лепкава вар, за да отблъскват безполезните гълъби като мен — но накрая се настаних на един пътен знак с добра гледка към „Пин“ и продължих с оглед на мястото.
	Всеки прозорец беше като паметник на онази претенциозност и простащина, към която всички магьосници тайно се домогваха: украсени с бижута жезли се въртяха на стойките си; над блестящите купища от пръстени и гривни бяха поставени огромни лупи; автоматични манекени се движеха сковано напред-назад, облечени в скъпи италиански костюми с диамантени игли на реверите. По тротоара навън се мъкнеха безлични магьосници в износени работни одежди, които поглеждаха с копнеж изложените неща и отминаваха, мечтаейки си за богатство и слава. Виждаха се много малко не-магьосници. Тази част на града не беше за обикновените.
	През едната витрина видях висок щанд от полирано дърво, на който стоеше изключително дебел мъж, целият облечен в бяло. Кацнал несигурно върху един висок стол, той беше зает да дава заповеди на купчина кутии, които се клатушкаха и олюляваха около него. И последното нареждане беше изречено, дебелакът се обърна и кутиите тръгнаха несигурно през помещението. Секунда по-късно купчината се обърна и забелязах един малък, набит фолиот*, който се трудеше под тях. Като стигна до няколко рафта в единия ъгъл на магазина, той протегна изключително дългата си опашка и с няколко пъргави движения взе кутиите една по една от върха на купчината и ги нареди внимателно на рафта.
	[* Фолиот: джин на половин цена.]
	Дебелият явно беше самият Шолто Пин, собственикът на магазина. Дяволчето вестоносец бе казало, че той е магьосник и забелязах, че на едното си око имаше монокъл със златна рамка. Без съмнение точно това му позволяваше да различи истинския вид на слугата си, защото на първо ниво фолиотът изглеждаше като младеж, за да не плаши минувачите немагьосници. За човек Шолто изглеждаше респектиращо — едър на ръст, движенията му бяха плавни и силни, а очите — бързи и проницателни. Нещо ми подсказваше, че ще е трудно да се излъже, така че изоставих първоначалния си план да приема човешки вид и да се опитам да извлека информация от него.
	При малкия фолиот шансовете изглеждаха по-добри. Търпеливо изчаках възможността.
	Когато стана време за обяд, малкото богати клиенти, влизащи в „Пин“ се увеличиха. Шолто любезничеше и се подмазваше; по негова заповед фолиотът търчеше напред-назад из магазина носейки кутии, наметала, чадъри и всичко останало, което се искаше.
	Бяха извършени няколко продажби, после дойде краят на обедната почивка и клиентите си тръгнаха. Сега мислите на Шолто се насочиха към стомаха му. Той даде на фолиота малко наставления, облече един дебел черен балтон и излезе от магазина. Видях как си извика такси и изчезна в уличното движение. Това беше добре. Щеше да се забави известно време.
	След него фолиотът беше сложил на вратата табела ЗАТВОРЕНО и се беше оттеглил на високия стол до щанда, където подобно на Шолто пухтеше важно.
	Сега беше моят шанс. Промених маскировката си. Гълъбът беше изчезнал. Вместо него, на вратата на „Пин“ почука едно скромно дяволче вестоносец, моделирано според онова, което бях набил в Хампстед. Фолиотът вдигна очи изненадано, изгледа ме кръвнишки и ми даде знак да се махам. Почуках отново, само че по-силно. С вик на раздразнение фолиотът се смъкна от стола, домъкна се до вратата и я открехна леко. Звънчето на нея издрънча.
	— Затворено е.
	— Имам съобщение за господин Шолто.
	— Излезе. Ела по-късно.
	— Не може да чака, началник. Спешно е. Кога трябва да се върне?
	— След около час. Господарят излезе да обядва.
	— Къде отиде?
	— Не ми даде тази информация. — Този фолиот се държеше горделиво и надменно. Явно се смяташе за прекалено добър, за да говори с дяволче като мен.
	— Няма значение. Ще почакам. — И като се извих, заобиколих вратата, мушнах се под ръката му и влязох в магазина.
	— Леле, тук е гот, нали?
	Фолиотът ме последва панически.
	— Махай се! Вън! Господин Пин ми даде най-строги инструкции да не пускам никого…
	— Не се впрягай толкова, друже. Няма да свия нищо.
	Фолиотът застана между мен и най-близката стойка със сребърни джобни часовници.
	— Би трябвало да е така! С едно тупване на крака мога да призова хорла да погълне всеки крадец или нарушител! Сега, ако обичаш си върви!
	— Добре де, добре. — Раменете ми увиснаха и се обърнах към вратата. — Ти си твърде силен за мен. И твърде облагодетелстван. Не на всеки му се дава да управлява такова луксозно място.
	— Прав си. — Фолиотът беше груб, но суетен и слаб.
	— Теб сигурно не те бият и не те наказват с Нажежените Точици.
	— Точно така! Аз съм пример за изпълнителност и господарят е добър към мен.
	Тогава разбрах с какъв си имах работа. Той беше сътрудник от най-лошия тип. Прииска ми се да го ухапя*. Но това ми даде поле за действие.
	[* Повечето от нас си изпълняват задълженията само заради страданието, просто защото ни нараняват, ако не сътрудничим. Но една малка част, най-вече тези, които са на лека работа, като слугата на Шолто, започват да харесват робския си статус и спират да негодуват от положението си. Често тях дори не се налага да ги призовават, защото са доволни да вършат продължителна работа за господаря си, без да обръщат внимание на болката от това, че са заклещени за дълго във физическо тяло. Останалите от нас просто ги мразим и презираме.]
	— Брей! — рекох аз. — Наистина си мисля, че _е_ добър и всичко останало. Защо ли? Защото знае какъв късметлия е, че му помагаш. Смятам, че той не може без теб. Обзалагам се, че си добър в мъкненето на разни тежки неща наоколо. А и можеш да стигаш до високите рафтове с тази твоя опашка или пък може да я използваш да метеш пода…
	Фолиотът подскочи.
	— Ти, нахална плесен! Господарят ме цени заради много повече от това! Ще те осведомя, че той се обръща към мен (и то в компания) като към свой _асистент_! Аз се грижа за магазина, докато той обядва. Аз водя сметките, аз помагам с проучването на предметите, които се предлагат, аз имам много връзки…
	— Чакай малко, „предметите“? — Подсвирнах тихо. — Искаш да кажеш, че ти позволява да работиш със стоката — всичките му магически неща, амулети и други такива? Няма начин!
	При тези думи противното същество се усмихна глупаво.
	— Да, наистина е така! Господин Пин ми вярва безрезервно.
	— За какво? За наистина силните неща или само за боклуците на пазара: нали се сещаш — вълшебни ръкавици, гадателски кристали и т.н.?
	— _Разбира се_, че за силните неща! Предмети, които са много опасни и редки! Разбираш ли, господарят трябва да е сигурен в тяхната сила и да провери дали не са фалшификати — и се нуждае от моята помощ за това.
	— Хайде, бе! Ами какви неща например? Нещо известно? — Вече се бях настанил удобно, облегнат на стената. Освен самочувствието, и главата на роба-предател се надуваше толкова много*, че напълно беше забравил да ме изхвърли.
	[* В буквален смисъл. Като лимоненожълт балон, бавно надуван с помпа. Някои фолиоти (от най-простичките) си променят размера и формата, за да изразят настроението си.]
	— Ха, ти сигурно не си чувал за никой от тях. Ами, нека да помисля… Хитът миналата година беше гривната за глезен на Нефертити! Беше сензация! Един от агентите на господин Пин я изкопа в Египет и я донесе със специален самолет. Беше ми позволено да я почистя — наистина да я почистя! Помисли за _това_ следващия път, когато летиш насам-натам под дъжда. Уестминстърският херцог я грабна на един търг срещу значителна сума пари. Казват — сега той се приближи и снижи глас, — че е била подарък за съпругата му, която е невероятно грозна. Гривната дава огромно обаяние и красота на онзи, който я носи и, по този начин, естествено, Нефертити е спечелила фараона. Но ти всъщност не би могъл да знаеш нищо по този въпрос*.
	[* Колко много грешиш? Първо на първо, лично аз занесох това украшение на Нефертити. И мога да добавя, че тя беше прелестна и _преди_ да си го сложи. (Между другото съвременните магьосници грешаха. Гривната не подобрява външния вид на жената; тя просто принуждава съпруга да се подчинява на всеки неин каприз. Почудих се как ли се справя горкия стар херцог.)]
	— Не.
	— Какво друго имахме? Вълчата кожа на Ромул, флейтата на Шартър, черепа на монах Бейкън… Бих могъл да продължа, но само ще те отегча.
	— Всичко това е над нивото ми, началник. Слушай сега, ще ти кажа нещо, за което съм чувал. Амулета на Самарканд. Господарят ми го е споменавал няколко пъти. Но ти никога не си го чистил.
	Тази небрежна забележка предизвика реакция. Очите на фолиота се стесниха, а опашката му трепна.
	— Кой _всъщност_ е господарят ти? — попита той рязко. — И къде ти е съобщението? Не виждам да носиш такова.
	— Разбира се, че не виждаш. Защото е тук, нали? — Почуках по главата си с нокът. — Що се отнася до господаря ми, това не е тайна. Името му е Саймън Лавлейс. Може би си го виждал тук.
	Беше малко рисковано да вмъкна магьосника в уравнението. Но поведението на фолиота се беше променило при споменаването на Амулета и не исках да засилвам подозренията му като избягвам въпроса. За щастие той изглеждаше впечатлен.
	— А, господин Лавлейс, така ли? Ти си нов при него, нали? Къде е Нитълс?
	— Загуби съобщение миналата нощ. Господарят го наказа с Нажежените Точици — завинаги.
	— Така ли? Винаги съм мислел, че Нитълс беше прекалено лекомислен. Да му служиш добре. — Тази приятна мисъл явно накара фолиота да се отпусне; в очите му се появи замечтан поглед. — Истински джентълмен е господин Лавлейс и прекрасен клиент. Винаги се облича добре и пита за нещата учтиво. Добър приятел е на господин Пин, естествено… Значи е споменавал Амулета, така ли? Разбира се, това не е изненадващо, като се има предвид какво се случи. Беше гадна работа и все още не са открили убиеца, вече шест месеца.
	Това ме накара да наостря уши, но не го показах. Почесах си носа небрежно.
	— Да, господин Лавлейс каза, че се било случило нещо лошо. Но не спомена какво.
	— Е, не би казал на нищожество като теб, нали? Някои хора смятат, че го е направила „Съпротивата“, каквото и да е това. Или пък някой магьосник-ренегат, което май е по-вероятно. Не знам, бих казал, че с всички възможности, с които разполага държавата…
	— И какво всъщност се случи с Амулета? Бил е задигнат, нали?
	— Да, беше откраднат. А беше извършено и убийство. Ужасно. Боже, беше много разстройващо. Горкия, _горкия_ господин Бийчъм. — И казвайки това, тази пародия на фолиот избърса една сълза от окото си*. — Питаш дали Амулета е бил при нас? Ами, разбира се, че не. Беше прекалено ценен, за да бъде изваден на пазара. Той беше правителствена собственост и през последните трийсет години се пазеше под охрана в имението на господин Бийчъм в Съри. Извънредна сигурност, портали и всичко останало. От време на време господин Бийчъм го споменаваше на господин Пин, когато ни навестяваше. Той беше изискан мъж — суров, но справедлив, достоен за възхищение. Ех.
	[* Можете да видите колко много се беше сприятелил с врага от начина, по който описваше смъртта на магьосник като „убийство“. И беше разстроен! Честна дума, това направо те кара да копнееш за елементарната агресия на Джабор.]
	— И някой е откраднал Амулета от Бийчъм?
	— Да, преди шест месеца. Нито един портал не е бил задействан, пазачите не са реагирали, но все пак късно една вечер той изчезнал. Безследно! А горкият господин Бийчъм лежал там, до празната му кутия в локва кръв. Мъртъв! Трябва да е бил в стаята с Амулета по времето, когато крадците са влезли и, преди да успее да повика помощ, са му прерязали гърлото. Каква трагедия! Господин Пин беше много разстроен.
	— Сигурен съм. Това е ужасно, началник, много ужасно нещо. — Изглеждах толкова тъжен, колкото може да бъде едно дяволче, но вътрешно направо ликувах. Точно тази ценна информация търсех. Значи Саймън Лавлейс наистина беше накарал да откраднат Амулета — и дори бе заповядал убийство, за да го получи. Чернобрадият мъж, видян от Натаниел в кабинета на Лавлейс, трябва да беше отишъл там направо след убийството на Бийчъм. И на всичко отгоре, независимо дали действаше сам, или като част от някаква тайна група, Лавлейс бе откраднал Амулета от самото правителство и така се беше замесил в държавна измяна. И ако това не се харесаше на детето, значи бях просто някакъв си моулър.
	Едно беше сигурно: Натаниел беше навлязъл в много дълбоки води като ме накара да отмъкна Амулета, много по-дълбоки отколкото мислеше. Съвсем разумно бе да се мисли, че Саймън Лавлейс няма да се спре пред нищо, за да си го върне — и да накара всички да замлъкнат завинаги, най-вече онези, които са го притежавали.
	Но защо го беше откраднал от Бийчъм? Какво го бе накарало да рискува да си навлече гнева на държавата? Познавах репутацията на Амулета, но не и точното естество на неговата сила. Може би този фолиот можеше да ми помогне по въпроса.
	— Този Амулет трябва наистина да е нещо специално — казах. — Полезен предмет, нали?
	— Така каза господарят ми. Говори се, че в него има изключително силно същество — нещо от най-дълбоките области на Другото Място, където царува хаосът. Той предпазва носещия го от нападение от…
	Очите на фолиота се отклониха някъде зад мен, изпъшка внезапно и спря. Обгърна го сянка, широка и увеличаваща се, докато се приближаваше по лъснатия под. Звънчето иззвъня при отварянето на вратата на снаряжения „Пин“ и за секунда в уютната тишина на магазина нахлу грохота от уличното движение на „Пикадили“. Бавно се обърнах.
	— Значи така, Симпкин — каза той и бутна вратата с бастуна си от слонова кост. — Каниш си приятели, когато ме няма, така ли? Докато котката я няма…
	— Н-н-не, господарю, ни най-малко. — Хленчещата отрепка козируваше, кланяше се и отстъпваше, доколкото можеше. Подутата му глава видимо се смаляваше. Какво представление само. Аз си стоях където бях, напълно невъзмутим, облегнат на стената.
	— Значи не е приятел? — Гласът на Шолто беше нисък, плътен и тътнещ; някак си те караше да се сетиш за огряна от слънцето вековна тъмна гора, за буркан с лустро от пчелен восък и бутилки с хубаво червено вино*. Беше добродушен глас, който сякаш всеки момент можеше да прерасне в сподавен гърлен смях. По дългите му, тънки устни заигра усмивка, но очите над тях бяха студени и строги. Отблизо той изглеждаше дори по-голям, отколкото бях очаквал — една огромна бяла човешка стена. В коженото му палто и на лоша светлина човек можеше да го сбърка със задник на мамут.
	[* Не мислите така? Ами добре. Това май беше поетът в мен.]
	Симпкин се беше отдръпнал до предната част на щанда.
	— Не, господарю. Т-той е вестоносец за вас. Т-ттой носи съобщение.
	— Ти ме смайваш, Симпкин! Вестоносец със съобщение! Удивително. И защо не взе съобщението и не го отпрати по пътя му? Оставих те тук да свършиш много неща.
	— Така е, господарю, наистина! Той пристигна току-що!
	— Още по-удивително! Наблюдавах те с гадателското си стъкло как си приказваш с него като дърта клюкарка през последните десет минути! Какво обяснение може да има за това? Може би при моята напреднала възраст зрението ми отслабва. — Магьосникът извади монокъла си от джоба на елечето, намести го на мястото му на лявото око* и пристъпи няколко крачки напред, като си въртеше безгрижно бастуна. Симпкин потрепери, но не отвърна.
	[* _С_ помощта на контактни лещи магьосниците могат да виждат ясно на второ и трето ниво и, замъглено на четвърто. Без съмнение Шолто ме проверяваше точно там. За щастие формата ми на дяволче се простираше до четвърто ниво, така че бях в безопасност.]
	— Добре тогава. — Бастунът внезапно се завъртя към мен. — Съобщението ти, дяволче! Къде е?
	Отдадох чест с уважение.
	— Поверих го на паметта си, сър. Господарят ми го сметна за твърде важно, за да бъде написано на хартия.
	— Така ли? — Окото зад монокъла ме огледа от горе до долу. — И господарят ти е…
	— Саймън Лавлейс, сър! — Поздравих изискано и застанах мирно. — И ако разрешите, сър, ще ви го предам и ще си тръгна. Не бих искал да отнемам повече от времето ви.
	— Много правилно. — Шолто Пин се приближи още и ме изгледа проницателно. — Съобщението ти, продължавай.
	— Просто следното, сър. „Скъпи Шолто, поканен ли си в Парламента довечера? Аз не съм — явно министър-председателят ме е забравил и се чувствам пренебрегнат. Моля, отговори ми с някакъв съвет възможно най-бързо. Всичко добро, Саймън.“ Дума по дума, сър, това е то, дума по дума. — Това ми изглеждаше достатъчно правдоподобно, а и не исках да си насилвам късмета. Поздравих отново и се насочих към вратата.
	— Пренебрегнат значи? Горкия Саймън. Хмм. — Магьосникът се замисли за момент. — Преди да тръгнеш, как ти е името, дяволче?
	— Ъ-ъ-ъм — Бодмин, сър.
	— Бодмин. Хммм. — Шолто Пин потърка брадичката си с един накичен с бижута пръст. — Без съмнение нямаш търпение да се върнеш при господаря си, Бодмин, но преди това имам два въпроса.
	Спрях неохотно.
	— О, да, сър.
	— Ти си едно много учтиво дяволче. Ами първо — защо Саймън Лавлейс не би _написал_ едно толкова безобидно съобщение? Това едва ли е против държавата и със сигурност може да се обърка в паметта на нисш демон като теб.
	— Имам изключително добра памет, сър. Известен съм с това.
	— И така да е, това е необикновено… Няма значение. Другият ми въпрос… — и при това Шолто се придвижи с една или две стъпки по-близо и някак си надвисна над мен. Надвисна много ефектно. В настоящата ми форма не се чувствах дори и малък. — Другият ми въпрос е следният: защо Саймън не ме помоли за съвет лично преди петнайсет минути, _когато се срещнах с него по предварителна уговорка за обяд_?
	Аха. Трябваше да тръгвам.
	Подскочих към изхода, но въпреки че бях бърз, Шолто Пин беше по-бърз. Той удари бастуна си в пода и го насочи напред. От края му се изстреля лъч жълта светлина и се удари във вратата, излъчвайки плазмени кълба, които моментално замразяваха всичко, до което се докоснеха. Направих салто над тях, през облак от скреж и се приземих върху една стойка пълна със сатенено бельо. Бастунът пусна още един лъч, но преди да ме удари, аз вече бях във въздуха, прелитайки над главата на магьосника и приземявайки се тежко на щанда му, разпилявайки документи във всички посоки.
	Завъртях се и изстрелях една Детонация — тя се удари право в гърба на магьосника, блъскайки го напред, право в замръзналата стойка. Около себе си имаше защитно поле — видях го във вид на красиви жълти искри, когато прегледах равнините — и, въпреки че в тялото му нямаше дупка, както целях, бях му изкарал дъха много лошо. Задъхвайки се, той падна в разхвърляните заледени боксерки. Насочих се към най-близкия прозорец с намерението да го разбия и да изляза на улицата.
	Бях забравил за Симпкин. Пристъпвайки бързо иззад една закачалка с мантии, той замахна с огромна колона (с надпис СВРЪХТЕЖКО) право срещу главата ми. Наведох се и колоната разби предното стъкло на щанда. Симпкин се дръпна, за да повтори опита; скочих върху него, изтръгнах колоната от ноктите му и така го цапардосах, че промених релефа на лицето му. Той изгрухтя и падна в купчина смешни шапки, а аз продължих по пътя си.
	Между два манекена забелязах една хубава открита ивица от витрината, направена от чисто огънато стъкло, което пречупваше външната светлина в нежните цветове на дъгата. Изглеждаше много красиво и скъпо. Изстрелях една Детонация към него, запращайки облак от натрошени стъкла на улицата и се спуснах към дупката.
	Твърде късно. При счупването на витрината се задейства капан.
	Манекените се обърнаха.
	Бяха направени от полирано тъмно дърво — от онзи тип магазинни чучела, които нямат човешки черти, само деликатен гладък овал на мястото, където трябва да е лицето. Някакво много бледо подобие на нос, но без уста и очи. Те представяха най-нови и модерни магьоснически дрехи: мъжки и дамски черни костюми с тънки бели райета и остри като бръснач ревери: бледожълти ризи с високи, силно колосани яки; дръзки пъстроцветни вратовръзки. Не носеха обувки: от всеки крачол се подаваше само едно просто парче дърво.
	Когато скочих между тях, ръцете им щръкнаха да ми препречат пътя. От дълбоките ръкави изскочиха сребърни остриета и се наместиха в безпръстите им крайници. Движех се твърде бързо, за да спра, но все още държах свръхтежката колона. Остриетата се завъртяха към мен, описвайки две еднакви дъги. Вдигнах колоната пред лицето си тъкмо навреме: остриетата потънаха дълбоко в нея като почти напълно я прерязаха и ме принудиха да спра толкова внезапно, че чак заболя.
	За момент почувствах студения полъх на среброто по кожата си*, после пуснах колоната и отскочих назад. Манекените размахаха остриетата, колоната падна на пода на две половини. Те прегънаха колене и скочиха…
	[* Среброто ни причинява голяма болка; то прогаря материята ни с изгарящия си студ. Точно затова Шолто го беше използвал в охранителната си система. Не смеех да си помисля какво причиняваше на затворения в манекена джин.]
	Прехвърлих се заднишком през щанда.
	Сребърните остриета се впиха в паркета на пода, където току-що бях стоял.
	Трябваше да се променя и то бързо — формата на сокол щеше да свърши работа, — но трябваше и да се защитавам. Преди да успея да измисля точно как, те отново ме бяха погнали, летяха във въздуха, а вятърът развяваше огромните им яки. Хвърлих се на една страна и се блъснах в купчина празни кутии за подаръци. Единият манекен се приземи върху щанда, а другият зад него и обърнаха гладките си глави към мен.
	Усещах как енергията ми намалява. Прекалено много промени и прекалено много магии за прекалено малко време. Но все още не бях безпомощен. Хвърлих едно Инферно по по-близкия манекен — онзи дето пълзеше зад щанда. От гладката му, бяла предна част на ризата избухна син пламък и започна бързо да се разпространява по плата. Манекенът не обърна внимание на това, както и трябваше да направи* и отново вдигна острието си. Отдръпнах се. Манекенът преви крака, готов да скочи. Огънят облизваше торса му, сега вече и самото лакирано дървено тяло беше в пламъци.
	[* Джинът вътре беше принуден да се подчини на заповедта — защитата на магазина, — независимо от последствията за него. Ето тук аз имах малко предимство, тъй като единственото ми задължение в момента бе да си спася кожата.]
	Манекенът подскочи високо във въздуха, описвайки дъга и падайки над мен, а пламъците зад него танцуваха като развято наметало. В последния момент подскочих настрани. Той се стовари тежко на земята. Чу се болезнено изпукване: отслабналото горящо дърво се беше натрошило при удара. Манекенът закрачи несигурно към мен, тялото му се люлееше под най-невероятни ъгли — после краката поддадоха. Срина се и се превърна в огнена маса от бързо почерняващи крайници.
	Тъкмо щях да сторя същото с другаря му, който беше прескочил огъня и бързо се приближаваше, когато един лек шум ме предупреди за частичното възстановяване на Шолто Пин. Погледнах назад. Шолто беше почти седнал и изглеждаше така сякаш е бил прегазен от стадо бизони. От челото му под прекрасен ъгъл висяха крачолите на боксерки. Но той все още беше опасен. Опипа около себе си за бастуна, намери го и го насочи в моята посока. Жълтият светлинен лъч изригна отново, но аз вече се бях махнал оттам и плазмата обви втория манекен точно по средата на скока му. С безпомощно замръзнали крайници манекенът се стовари на пода, разбивайки единия си крак на дузина парчета.
	Шолто изруга и се огледа трескаво. Всъщност нямаше нужда да търси моята скромна особа надалеч. Бях точно над него, балансирах върху една етажерка, която не беше закрепена за стената. Цялата беше пълна с педантично подредени папки и красиво аранжирани експонати от щитове, статуетки и антични кутии, които без съмнение са били задигнати от истинските им собственици по целия свят. Сигурно струваха цяло състояние. Облегнах гръб на стената, поставих стабилно крака на най-горния рафт и започнах да бутам.
	Рафтовете изскърцаха и се залюляха.
	Шолто чу звука. Вдигна поглед. Видях как очите му се уголемиха от ужас.
	Бутнах доста по-силно като вложих и малко злоба. Мислех си за безпомощните джинове затворени в разбитите манекени.
	За момент етажерката увисна на едно място. Първо падна един египетски канопически буркан*, а веднага след него и сандъче за тамян от тиково дърво. После центърът на тежестта се промени, рафтовете потрепериха и цялата конструкция рухна с удивителна бързина върху пълзящия магьосник.
	[* Буркан, в който се съхраняват вътрешностите на балсамирано тяло. — Бел.прев.]
	Шолто имаше време само за половин писък преди снаряженията му да го ударят.
	При звука от удара няколко коли на Пикадили поднесоха и се блъснаха. Изпод пръснатите останки от чудесната изложба на Шолто изригна облак от тамян и погребален прах.
	Бях доволен от представянето си досега, но винаги е най-добре да се оттеглиш, докато имаш преднина. Погледнах внимателно етажерката, но под нея не помръдваше нищо. Не можех да кажа дали предпазният му Щит е бил достатъчен да го спаси. Нямаше значение. _Сега_ вече със сигурност можех да си тръгна свободно.
	Отново се насочих към дупката във витрината. И отново една фигура се изправи да ми препречи пътя.
	Симпкин.
	Спрях във въздуха.
	— _Моля те_ — казах, — не ми губи времето. Веднъж вече ти префасонирах лицето. — Точно като ръкавица с обърнат навътре пръст, доскоро стърчащият му нос все още беше натъпкан дълбоко в главата му. Изглеждаше раздразнен.
	Прошепна носово.
	— Ти нарани господаря.
	— Да, и ти би трябвало да танцуваш от радост! — Усмихнах се презрително. — Ако бях на твое място, щях да отида да го довърша, а не да мрънкам отстрани като _теб_, нагаждач такъв.
	— Отне ми седмици да подредя тази етажерка.
	Изгубих търпение.
	— Имаш една секунда да се разкараш, изменнико.
	— Твърде късно е, Бодмин! Вече включих алармата. Властите са изпратили аф…
	— Да, да. — Събирайки цялата останала ми енергия, аз се превърнах в сокол. Симпкин не очакваше такава трансформация от едно скромно дяволче вестоносец. Залитна назад; стрелнах се над главата му като едновременно с това пуснах една курешка за сбогом на скалпа му и излетях на свобода навън!
	В същия миг отгоре падна мрежа от сребърни нишки и ме прикова към паважа на „Пикадили“.
	Нишките бяха Клопка и то от най-устойчивите: те ме ограничиха на всяко едно ниво, прилепвайки се към борещите се пера, ритащите крака и кълвящия ми клюн. Борех се с всички сили, но те се залепваха за мен, натежали от пръст, елемента, който ми е най-чужд, а и досегът със среброто беше страшно болезнен. Не можех да се преобразя, не можех да направя магия, нито голяма, нито малка. Цялата ми същност беше наранена от прекия контакт с нишките — колкото повече пърхах, толкова по-лошо ставаше.
	След няколко секунди се отказах. Лежах си там, свит под мрежата, една малка, неподвижна купчинка перушина. Надзърнах с едно око изпод извивката на крилото си. Погледнах отвъд смъртоносната решетка на мрежата към сивия паваж, все още мокър от последния дъжд и покрит от тънък слой стъклени парченца. И отнякъде чух Симпкин да се смее, дълго и пискливо.
	После плочите на настилката потъмняха от спускащата се сянка.
	Две огромни сцепени на две копита кацнаха с лек звук на плочите. Бетонът под всяко копито заклокочи и запука.
	Около мрежата се изви дим, наситен с отвратителните пари на чесън и розмарин. Мозъкът ми се отрови, главата ми се замая, мускулите се отпуснаха…
	Тъмнина обви сокола и, подобно на гаснеща свещ, съзнанието му изтля.


	18

	Натаниел
	Двата дни след Кръщаването бяха доста неприятни за Натаниел. Беше физически изтощен: призоваването на Бартимеус и техният магически дуел се бяха погрижили за това. Още преди да се прибере от пътуването си до Темза, вече бе започнал леко да подсмърча; с настъпването на нощта подсмърчането стана сериозно, а на следващата сутрин вече имаше истинска настинка с течащ нос. Когато се появи като привидение в кухнята, госпожа Ъндъруд го погледна, завъртя го и го изпрати обратно в леглото. Малко по-късно го последва нагоре с грейка, един куп сандвичи с течен шоколад и гореща чаша мед и лимон. Натаниел й благодари дълбоко изпод одеялата, кашляйки.
	— Дори не го споменавай, Джон — рече тя. — Не искам да чувам нито звук повече от теб тази сутрин. Трябва да те стегнем за държавното обръщение, нали? — Тя се огледа из стаята намръщено. — Тук мирише много силно на свещи — каза тя. — _И_ на тамян. Нали не си се упражнявал в тази стая?
	— Не, госпожо Ъндъруд. — Вътрешно Натаниел прокле небрежността си. Искаше да отвори прозореца и да проветри от вонята, но се беше почувствал толкова изморен предната вечер, че му беше изхвръкнало от ума. — Това се случва понякога. Миризмата се качва до върха на къщата от кабинета на господин Ъндъруд.
	— Странно. Не бях го забелязвала преди.
	Тя подуши отново. Очите на Натаниел бяха привлечени като от магнит към единия ръб на килимчето, където за свой ужас видя да се подава уличаващият се кръг на пентаграма. С огромно усилие на волята той успя да откъсне поглед от него и избухна в убедителен пристъп на кашлица. Госпожа Ъндъруд се разсея. Подаде му меда с лимон.
	— Изпий това, скъпи. После поспи — каза тя. — Ще дойда пак на обяд.
	Много преди тя да се върне, прозорецът беше отворен и стаята бе изцяло проветрена. Дъските на пода под килимчето бяха старателно изтъркани до чисто.


	Натаниел лежеше в леглото. Новото име, което господин Ъндъруд изглеждаше решен да му натресе, отекваше странно в ушите му. Звучеше фалшиво, дори малко глупаво. _Джон Мандрейк._ Вероятно подходящо за някой магьосник от историческите книги, но не и за сополиво настинало момче. Щеше да му е трудно да свикне с новата си идентичност, а още по-трудно да забрави истинското си име…
	А нямаше и да му бъде позволено да го забрави покрай Бартимеус. Дори и с предпазната мярка — кутията за тютюн, къпеща се на дъното на реката — Натаниел не се чувстваше напълно сигурен. Макар че се опитваше да я изхвърли от ума си, тревогата винаги се връщаше: беше като нечиста съвест, тормозеше го, подсещаше го, не го оставяше на мира. Може би беше пропуснал нещо жизненоважно, което демонът щеше да забележи… Може би дори в този момент кроеше някой план вместо да шпионира Лавлейс, както му беше наредил.
	Множество неприятни възможности му се въртяха безспирно из главата, докато се въргаляше сред остатъците от портокалови кори и намачкани носни кърпички. Изкушаваше се много силно да измъкне гадателското си стъкло от скривалището под керемидите и с негова помощ да провери Бартимеус. Но знаеше, че това не е разумно — умът му беше замъглен, гласът му беше преминал в слабовато грачене, а в тялото си нямаше сила дори да стои седнал, да не говорим за контролиране на едно малко, войнствено настроено дяволче. За момента съмнителният джин трябваше да бъде оставен да прави каквото ще. Без съмнение всичко щеше да бъде наред.


	На третата сутрин грижите на госпожа Ъндъруд вдигнаха Натаниел на крака.
	— Не можеше да бъде по-навреме — отбеляза тя. — Тази вечер е голямото събитие.
	— Кой ще бъде там? — попита Натаниел. Той седеше с кръстосани крака в ъгъла на кухнята и си лъскаше обувките.
	— Тристата министри на правителството, техните съпрузи и съпруги, както и някои вече кръстени чираци с голям късмет… И малко службогонци — по-низшите от гражданските служби и военните, които са на крачка от повишението, но не познават подходящите хора. Това е много добра възможност да видиш кой е важен и кой не, Джон, да не говорим за облеклото на всички. На лятната среща през юни няколко от жените министри експериментираха с дълги туники в самаркандски стил. Този стил предизвика доста вълнения, но естествено не стана популярен. О, моля те, Джон, _концентрирай се_. — Беше изпуснал четката.
	— Съжалявам, просто ми се изплъзна, това е. Защо Самарканд, госпожо Ъндъруд? Какво му е модерното на него?
	— Определено нямам ни най-малка представа. Ако си свършил с обувките, най-добре се заеми да си изчеткаш сакото.


	Беше събота и затова нямаше уроци, които да отвличат Натаниел от тръпката на това, което предстоеше, така че с бавното напредване на деня той беше обладан от необуздано увеличаващо се вълнение. В три след обяд, няколко часа преди необходимото, той вече беше облечен в най-елегантните си дрехи и кръстосваше напред-назад из къщата — положение, което продължи докато господарят му не подаде глава от спалнята и не му нареди да спре.
	— Прекрати тропането, момче! Главата ми пулсира от теб! Или искаш да си останеш в къщи тази вечер?
	Натаниел поклати глава сковано и на пръсти слезе в библиотеката, където се опита да не си навлича неприятности като изучаваше нови Ограничителни заклинания за джинове от среден ранг. Времето мина приятно и той все още беше зает да заучава трудното заклинание за Назъбеното Махало, когато господин Ъндъруд прекрачи в стаята, облечен в най-хубавото си сако, което се ветрееше след него.
	— Ето къде си бил, идиот такъв! Викам те из цялата къща! Още минутка и щеше да откриеш, че сме заминали.
	— Съжалявам, сър — четях…
	— Не и тази книга, сънлив глупак такъв. Тя е за четвърто ниво, написана е на коптски — не би имал никакъв шанс. Беше заспал и не го отричай. Хайде, бързо, или наистина ще те оставя вкъщи.
	Очите на Натаниел _бяха_ затворени в момента, когато господарят му влезе: по този начин му беше по-лесно да запомня нещата. При дадените обстоятелства, това вероятно беше добре дошло, тъй като нямаше да му се налага да измисля други обяснения. Само секунда по-късно книгата лежеше захвърлена на стола, той беше излязъл от библиотеката и следваше господаря си по петите в антрето с широко отворени очи и разтуптяно от вълнение сърце. Минаха през входната врата и излязоха в нощта, където до голямата черна кола ги чакаше усмихната госпожа Ъндъруд, облечена в лъскава зелена рокля и нещо, подобно на кожа от анаконда, което висеше свободно около врата й.
	Досега Натаниел беше влизал в колата на господаря си само веднъж и не я помнеше. Той се качи отзад, запленен от усещането на лъскавата кожена седалка и странния изкуствен мирис на боровия ароматизатор, клатушкащ се от огледалото за обратно виждане.
	— Облегни се и не докосвай прозорците. — От огледалото му се мръщеха веждите на господин Ъндъруд. Натаниел се отпусна назад, доволно постави ръце в скута си и пътуването към Парламента започна.


	Гледаше през прозореца, докато колата се носеше на юг. Безбройните светлини на Лондон — фаровете, уличните лампи, витрините на магазините, прозорците, сферите за поддържане на реда — всички те проблясваха в бърза последователност пред лицето му. Той зяпаше с широко отворени очи, почти не мигаше, поглъщаше всичко. Дори и самото пътуване през града си беше специален случай — това се случваше рядко на Натаниел, чийто жизнен опит беше ограничен най-вече до книгите. От време на време госпожа Ъндъруд го водеше на необходими пътувания с автобуса до магазини за дрехи и обувки, а веднъж, когато господин Ъндъруд беше заминал по работа, го заведоха в зоологическата градина. Но рядко беше излизал извън предградията на Хайгейт и никога през нощта.
	Както обикновено от самите _размери_ му спираше дъхът; множеството пътища и странични улички; ивиците светлина, които се извиваха във всички посоки. Повечето къщи изглеждаха много различни от онези на улицата на господаря му: много по-малки, по-бедни, по-сбутани една до друга. Често сякаш бяха събрани около висока сграда без прозорци, с плосък покрив и високи комини, вероятно фабрики, където по някаква тъпа причина се събираха обикновените. Тъй като бяха такива, те не го интересуваха много.
	Обикновените също бяха налице. Натаниел винаги се удивляваше колко много са те. Въпреки тъмнината и вечерния дъждец, те бяха излезли, в изненадващи количества, и навели глава бързаха като мравките в собствената му градина, влизаха и излизаха от магазините или понякога изчезваха в порутени кръчми по ъглите на улиците, където през заскрежените прозорци блещукаха меки, оранжеви светлини. Всяко подобно място си имаше отделна сфера за поддържане на реда, която се носеше демонстративно във въздуха над вратата. Когато някой минаваше под нея тя подскачаше и пулсираше в по-тъмно червено.
	Колата току-що беше отминала една от тези кръчми — особено голяма, точно срещу метрото — когато господин Ъндъруд удари с юмрук по таблото на колата толкова силно, че Натаниел подскочи.
	— Ето една, Марта! — възкликна той. — Тази е от най-лошите! Ако зависеше от мен Нощната полиция щеше да влезе там още утре и да прибере всички.
	— О, не и Нощната полиция, Артър — каза жена му засегнато. — Сигурно има и по-добри начини да се образоват.
	— Не знаеш за какво говориш, Марта. Покажи ми лондонска кръчма и аз ще ти покажа вътре тайно място за срещи на обикновените. На тавана, в мазето, в скрита стаичка зад бара… Виждал съм ги всичките — от Вътрешни работи са нахлували навсякъде достатъчно често. Но никога няма никакви доказателства и нищо от нещата, които търсим — само празни стаи, няколко стола и маси… От мен да го знаеш — всички проблеми тръгват от подобни мръсни дупки и вертепи. Министър-председателят ще трябва да вземе мерки скоро, но дотогава кой знае какви престъпления ще са извършили. Сферите не са достатъчни! Трябва да изгорим тези места до основи — това казах на Дювал тази сутрин. Но, разбира се, никой не ме слуша.
	Натаниел отдавна се беше научил никога да не задава въпроси, независимо колко интересно му беше нещо. Той подаде глава през прозореца и изгледа как оранжевите светлини се смалиха и изчезнаха зад тях.
	Сега навлизаха в централен Лондон, където сградите ставаха още по-големи и величествени, както подобаваше на столицата на империята. Броят на частните коли на пътя се увеличи, витрините на магазините станаха големи и пищни, а по тротоара се виждаха крачещи хора — и магьосници, и обикновени.
	— Как си там отзад, скъпи? — попита госпожа Ъндъруд.
	— Много добре, госпожо Ъндъруд. Стигнахме ли вече?
	— Още няколко минути, Джон.
	Господарят му погледна в огледалото за обратно виждане.
	— Имаме достатъчно време да те предупредя — каза той. — Тази вечер ти представяш _мен_. Ще бъдем в една стая с всички големи магьосници в страната, а това означава мъже и жени, чиято сила не би могъл да си представиш дори най-бегло. Ако направиш и най-малката грешка, това ще разруши репутацията ми. Знаеш ли какво се случи с чирака на Дизраели?
	— Не, сър.
	— Беше на едно Държавно обръщение, много подобно на това. Чиракът се спъна в едно от стъпалата на Уестминстър, докато представяха Дизраели на събранието. Блъсна се в господаря си и го запрати търкалящ се през глава по стълбите. Дизраели се спря, удряйки се в дукесата на Аргил — за щастие доста закръглена дама.
	— Да, сър.
	— Дизраели стана и се извини на дукесата много вежливо. После се обърна към чирака си, който трепереше и цивреше на стъпалата малко по-нагоре и плесна с ръце. Чиракът падна на колене с разперени ръце, но безполезно. В залата се спусна мрак за около петнайсет секунди. Когато се разсея, чиракът го нямаше, а на негово място стоеше твърда желязна статуя в точно същата поза като на бедното момче. В молещите се ръце имаше стъргалка за обувки, на която всички, които влизат в залата през последните сто и петдесет години си чистят обувките.
	— _Наистина_ ли, сър? Ще я видя ли?
	— _Опитвам се да ти кажа_, момче, че ако ме злепоставиш по какъвто и да е начин, ще се погрижа там да има подобна закачалка за шапки. Разбра ли?
	— Да, сър, съвсем. — Натаниел си каза, че трябва да провери формулата за Вкаменяване. Имаше усещането, че тя включва призоваването на африт със сериозна сила. От това, което знаеше за способностите на господаря си, се съмняваше, че той има някакъв шанс да го направи. Усмихна се леко в мрака.
	— Стой до мен през цялото време — продължи господин Ъндъруд. — Не говори, освен ако не ти дам разрешение и не зяпай никой от магьосниците, независимо какви деформации имат. А сега мълчи — стигнахме и трябва да се концентрирам.
	Колата намали скорост, включи се във върволица от подобни черни превозни средства, които се движеха по широката сива улица покрай Уайтхол. Минаха край поредица от гранитни статуи на големите магьосници от Викторианската епоха и на падналите в Голямата война герои, после покрай няколко монолитни скулптури, представляващи идеалните добродетели (Патриотизъм, Уважение към Властта, Предана Съпруга). Отзад се извисяваше гладката фасада с множество прозорци на сградата, в която се помещаваше имперското правителство.
	Скоростта им намаля много. По тротоарите Натаниел забеляза групички от мълчаливи зяпачи, гледащи как колите минават. Доколкото можеше да прецени, настроението им беше мрачно и дори враждебно. Повечето от лицата бяха слаби и изпити. По-нататък небрежно стояха едри мъже в униформи и наблюдаваха тълпите. Всички — и полицаите, и обикновените — изглеждаха много студени.
	Както седеше сам, уединен в удобството на колата, у Натаниел започна да се прокрадва чувство на самодоволство. Сега вече беше част от нещата; най-после беше вътрешен човек на път към Парламента. Той беше важен, отделен от останалите — и усещането беше приятно. За пръв път в живота си той позна радостта от лесната власт.
	Сега колата влезе в Парламента и завиха наляво през някаква порта от ковано желязо. Господин Ъндъруд бързо показа пропуск, някой им даде знак да продължат, колата прекоси павиран двор и по една рампа слезе в подземен паркинг, осветен от неонови луминесцентни лампи. Господин Ъндъруд спря на едно свободно място и изключи двигателя.
	Отзад, Натаниел впи пръсти в кожената седалка. Тресеше се от потиснато вълнение.
	Бяха пристигнали.


	19

	Тръгнаха покрай дълга редица от блестящи черни коли към две метални врати. Нетърпението на Натаниел вече беше станало прекалено силно, за да може да се концентрира върху нещо друго. Беше толкова разсеян, че едва забеляза двамата слаби пазачи, които ги спряха при вратите или пък това, че господарят му извади три пластмасови пропуска, които бяха проверени и върнати. Почти не обърна внимание на асансьора с дъбова облицовка, в който влязоха, както и на малката червена сфера, наблюдаваща ги отгоре. Чак когато вратите на асансьора се отвориха и те пристъпиха във великолепието на Уестминстърската зала, внезапно сетивата му се възвърнаха.
	Беше огромно широко и открито място под полегат покрив от потъмнели с времето греди. Стените и подът бяха направени от гигантски, полирани каменни блокове; прозорците бяха под формата на богато украсени сводове със сложни стъклописи. В далечния край бяха отворени множество прозорци и врати, които водеха към тераса с изглед към реката. Жълти фенери висяха от тавана или пък стърчаха от стените на метални стойки. Около двеста човека вече стояха или крачеха из залата, но те бяха дотолкова погълнати от това широко пространство, че помещението изглеждаше почти празно. Натаниел преглътна с усилие. Внезапно се почувства смален и нищожен.
	Той стоеше до господин и госпожа Ъндъруд в горната част на няколко стъпала, които водеха надолу към залата. Прислужник в черен костюм дойде тихо и се оттегли с палтото на господаря му. Друг прислужник направи любезен жест и те тръгнаха надолу по стълбите.
	Един предмет встрани привлече вниманието му. Мрачна, сива статуя — приведено момче в странни дрехи, вдигнало нагоре големите си очи и държащо стъргалка за обувки в ръце. Въпреки че времето отдавна беше унищожило по-фините детайли на лицето, то все още имаше необичайно умоляващ вид, от който кожата на Натаниел настръхна. Той побърза нататък, като внимаваше да не се приближава твърде много до краката на господаря си.
	В края на стъпалата спряха. Към тях се приближиха прислужници с чаши шампанско (от което Натаниел искаше) и лимонов сок (от който не искаше, но получи). Господин Ъндъруд отпи голяма глътка от чашата си и тревожно се огледа на всички страни. Госпожа Ъндъруд гледаше наоколо с бегла замечтана усмивка. Натаниел отпи малко сок и се огледа.
	Магьосници на най-различна възраст се въртяха насам-натам, говореха и се смееха. Залата представляваше едно неясно петно от черни костюми и елегантни рокли, от ослепително бели зъби и блестящи на светлината от фенерите бижута. Няколко мъже със сурови лица и еднакви сиви сака се мотаеха край всеки изход. Натаниел реши, че са от полицията или охраняващи магьосници готови да призоват джинове дори и при най-малкия проблем, но дори и през лещите си не успя да види в стаята да има магически същества.
	Обаче забеляза няколко наперено стъпващи младежи и момичета с изправена стойка, които очевидно бяха чираци като него. Всички без изключение си говореха уверено и доста спокойно с други гости. Изведнъж Натаниел ясно осъзна колко странно изолирани стояха господарят му и госпожа Ъндъруд.
	— Не трябва ли да говорим с някой? — осмели се да каже той.
	Господин Ъндъруд му хвърли отровен поглед.
	— Мисля, че ти казах… — Той спря и приветства един дебел човек, който току-що бе слязъл по стъпалата. — Григорий!
	Григорий не изглеждаше особено развълнуван.
	— О. Здрасти, Ъндъруд.
	— Много се радвам да те видя! — Господин Ъндъруд пристъпи към човека, буквално нападайки го в желанието си да започне разговор. Госпожа Ъндъруд и Натаниел бяха оставени сами.
	— Той няма ли да ни представи? — попита докачливо Натаниел.
	— Не се тревожи, скъпи. За господаря ти е важно да говори с най-високопоставените хора. Няма нужда _ние_ да говорим с никой, нали? Но можем все пак да гледаме, което винаги доставя удоволствие… — Тя изрази неодобрение. — Трябва да кажа, че стиловете тази година са _доста_ консервативни.
	— Министър-председателят тук ли е, госпожо Ъндъруд?
	Тя проточи врат.
	— Не мисля, скъпи, не. Все още не. Но онзи там е господин Дювал, началник на Полицията… — Малко по-нататък стоеше плещест мъж в сива униформа и търпеливо слушаше две млади жени, които сякаш едновременно му говореха оживено. — Срещала съм го веднъж, такъв очарователен джентълмен. И с много власт, разбира се. Така, кой друг? Боже, да… Виждаш ли онази дама там? — Натаниел я виждаше. Беше изумително слаба, с късо подстригана бяла коса; пръстите й стискаха дръжката на чашата като нокти на птица. — Джесика Уитуел. Има нещо общо със сигурността: много прочут магьосник. Точно тя залови чешките шпиони преди десет години. Насъскаха срещу нея марид, но тя създаде Празнота и го засмука вътре. Направи всичко това съвсем сама и с минимални загуби. Така че — не заставай срещу _нея_ като пораснеш, Джон.
	Тя се засмя и пресуши чашата. Моментално до рамото й се появи прислужник и я напълни почти до ръба. Натаниел също се засмя. Както често му се случваше в нейна компания, той забеляза, че ведрината на госпожа Ъндъруд се пренася и върху него. Малко се отпусна.
	— Извинете, извинете! Херцогът и херцогинята на Уестминстър. — Двама прислужници с ливреи минаха бутайки се. Натаниел беше безцеремонно изблъскан настрани. Една малка, свадлива жена, носеща старомодна черна рокля и златна гривна на глезена, с високомерно изражение си проправяше път през тълпата. По петите я следваше изглеждащ изтощен мъж. Госпожа Ъндъруд погледна след тях, чудейки се.
	— Колко _противна_ жена! Не мога да разбера какво намира херцогът в нея. — Тя отпи от шампанското си. — А онова там — Мили боже! Какво ли го е сполетяло? — е търговецът Шолто Пин. — Натаниел видя голям, дебел мъж в бял ленен костюм да слиза куцайки по стълбите и подпирайки се на чифт патерици. Движеше се сякаш изпитваше силна болка. Цялото му лице бе в охлузвания, едното му око беше синьо и подуто. Двама прислужници сновяха около него, разчиствайки му пътя към няколко стола до стената.
	— Не изглежда много добре — отбеляза той.
	— Така е. Някой ужасен инцидент. Може би нещо с някой артефакт се е объркало, горкия човек… — Подкрепяйки се с шампанското си, госпожа Ъндъруд продължи да дава бързи разяснения на Натаниел за много от великите мъже и жени влизащи в залата. Това беше каймакът на правителството и обществото; най-влиятелните хора в Лондон (а това, разбира се, значеше и в света). Докато тя продължаваше с най-известните им подвизи, Натаниел с разочарование осъзна колко встрани беше той от този блясък и власт. Чувството на самодоволство, което за кратко го беше стоплило в колата, сега бе забравено и заменено от мъчително безсилие. На няколко пъти забеляза господаря си, винаги стоящ в края на групичките, винаги едва понасян или направо пренебрегван. От случката с Лавлейс насам той знаеше колко некадърен е Ъндъруд. Това беше просто още едно доказателство. Всичките му колеги _знаеха_, че е слаб. Натаниел стисна гневно зъби. Да бъдеш презреният чирак на презрения магьосник! Не беше това старта в живота, който той искаше и заслужаваше…
	Госпожа Ъндъруд разтърси ръката му настойчиво.
	— Там! Джон, — виждаш ли го? Това е той! Това е той!
	— Кой?
	— Рупърт Девъро. Министър-председателя.
	Натаниел нямаше представа откъде се беше взел.
	Но изведнъж се беше появил там: малък, слаб човек със светлокестенява коса, стоящ в центъра на бъркотията от опитващи се да се домогнат до него вечерни сака и коктейлни рокли, който все пак по един чуден начин беше уединен, елегантен и спокоен. Той слушаше някой, кимаше и леко се усмихваше. Министър-председателя! Най-могъщият мъж в Британия, а може би и в света…
	Дори отдалече, Натаниел изпита топло чувство на възхищение. Не искаше нищо друго — само да се приближи, да го гледа и да го слуша. Усети, че цялата зала се чувства като него; че въпреки водените разговори, сетивата на всички са насочени само в тази посока. Но точно когато започна да гледа, тълпата се събра и нежната елегантна фигура се скри от погледа му.
	С нежелание, Натаниел се обърна. Примирено отпи от лимоновия си сок и замръзна.
	До основата на стълбището стояха двама магьосници. Почти единствени наоколо, те изобщо не се интересуваха от стълпотворението около министър-председателя. Разговаряха оживено, приближили глави един до друг. Натаниел пое дълбоко въздух. Познаваше и двамата — всъщност лицата им се бяха запечатали в съзнанието му от унижението му миналата година. Старият човек с червендалестата, сбръчкана кожа, но още по-отслабнал; по-младият мъж с мазната кожа и провисналата му коса, спускаща се по яката. Приятелите на Лавлейс. И ако те бяха тук, не беше ли и самият той някъде наблизо?
	В стомаха на Натаниел се появи неприятен бодеж, чувство на слабост, което много го раздразни. Облиза пресъхналите си устни. Успокой се. Няма нищо страшно. Нямаше начин Лавлейс да проследи Амулета до него, дори и да се срещнеха лице в лице. Търсачите трябваше буквално да влязат в къщата на Ъндъруд преди да засекат аурата му. Беше в безопасност. Не, трябваше да използва възможността, както би направил всеки добър магьосник. Ако се приближеше до враговете си, можеше да дочуе какво имаха да си кажат.
	Огледа се. Вниманието на госпожа Ъндъруд беше отклонено. Тя разговаряше с нисък, дебел джентълмен и току-що бе избухнала в силен смях. Натаниел започна да се промъква през тълпата по траектория, която щеше да го отведе по заобиколен път до сянката на стъпалата, недалеч от мястото, където стояха двамата магьосници.
	На половината път той видя как старият мъж прекъсва думите си насред изречението и поглежда към входната галерия. Натаниел проследи погледа му. Сърцето му подскочи.
	Там беше той: Саймън Лавлейс, почервенял и задъхан. Очевидно тъкмо беше пристигнал. Свали палтото си развълнувано и го хвърли на един слуга. После оправи реверите си и забърза към стъпалата. Изглеждаше точно както Натаниел си го спомняше: очилата, зализаната назад коса, енергичните движения, голямата уста, която се усмихваше отново и отново на всеки, покрай когото минеше. Чевръсто слезе по стъпалата, отказвайки презрително предложеното му шампанско и се насочи към приятелите си.
	Натаниел се разбърза. След няколко секунди стигна до едно празно място на стъпалата до широкия парапет. Сега вече не беше далеч от основата на стълбището, близо до мястото, където краят на парапета се извиваше и оформяше декоративна стойка с каменна ваза отгоре. Иззад едната страна на вазата той зърна тила на мазния магьосник; а иззад другата част от сакото на стареца. Самият Лавлейс вече беше слязъл по стълбището, беше се присъединил към тях и не се виждаше.
	Вазата скриваше Натаниел от погледите им. Той спря зад стойката и се облегна на нея по един, както се надяваше, елегантен начин. После се напрегна да различи гласовете им сред околната глъчка.
	Успя. Говореше самият Лавлейс със суров и раздразнен глас.
	— … без късмет досега. Пробвах всички възможни примамки. Нищо от това, което призовах не можа да ми каже кой го контролира в момента.
	— Ха, само си си губил времето. — Беше неясният акцент на по-стария мъж. — Откъде могат другите демони да знаят?
	— Нямам навика да не опитам всички възможности. Но наистина — ти си прав. Сферите също се оказаха безполезни. Така че вероятно ще трябва да променим плановете си. Получи ли съобщението ми? Мисля, че трябва да го отменим.
	— Да го отменим? — Трети глас, може би на мазния човек.
	— Винаги мога да хвърля вината върху момичето.
	— Не мисля, че това ще е разумно — рече меко възрастният мъж; Натаниел едва чуваше думите. — Ако го отмениш, Девъро ще те критикува още повече. Той очаква всичките дребни луксове, които си обещал да му осигуриш. Не, Саймън, трябва да се правим, че това няма значение. Продължавай да търсиш. Имаме още няколко дни. Нещо може да изникне.
	— Ако всичко е напразно, това ще ме съсипе. Знаеш ли колко ми струва мястото досега?
	— Успокой се. Повишаваш глас.
	— Добре. Но знаете ли какво не понасям? Който и да го е направил, е някъде _тук_. Гледа ме, присмива се… Като разбера кой е, аз ще…
	— Снижи гласа си, Лавлейс! — настоя отново мазният човек.
	— Може би _трябва_ да отидем някъде на по-дискретно място, Саймън… — Зад стойката Натаниел отскочи назад, сякаш задвижен от електрически заряд. Бяха тръгнали. Не биваше да се среща лице в лице с тях точно тук. Без да спира, той отстъпи встрани в сянката на стълбището и направи няколко крачки навътре в тълпата. След като се отдалечи на достатъчно безопасно разстояние, погледна назад. Лавлейс и събеседниците му почти не бяха мръднали: една възрастна магьосница им беше натрапила компанията си и, въпреки огромното им нетърпение, бръщолевеше безспирно.
	Натаниел отпи от питието си и се успокои. Не беше разбрал всичко, което бе чул, но очевидната ярост на Лавлейс му достави удоволствие. За да разбере повече, щеше да се наложи да призове Бартимеус. Може робът му дори да беше тук точно в този момент, следейки Лавлейс… Естествено, през лещите му не се различаваше нищо, но джинът би си сменил формата на всяко от първите четири нива. Всеки от тези солидно изглеждащи хора можеше да е просто обвивка, криеща джина в себе си.
	Той стоеше, потънал за момент в мислите си, до една малка група магьосници. Постепенно започва да чува техния разговор.
	— … толкова хубав. Обвързан ли е?
	— Саймън Лавлейс? Има някаква жена. Не помня името й.
	— Зарежи това, Девина. Той вече не е златното момче.
	— Той е домакин на конференцията следващата седмица, нали? И изглежда _толкова_ добре…
	— Трябваше много дълго и упорито да се подмазва на Девъро за това. Не, неговата кариера запада бързо. Министър-председателят го е извадил от играта — Лавлейс се пробва да влезе в Хоум Офис преди година, но Дювал го спря. Мрази го, не помня защо.
	— Онзи там с Лавлейс е старият Скайлър, нали? Какво ли е призовал, че да се сдобие с такова лице? Виждала съм дори дяволчета, които изглеждат по-добре.
	— Ще кажа само, че Лавлейс си избира странна компания за министър. Кой е мазният?
	— Мисля, че Лайм. Селско стопанство.
	— Странна птица…
	— А къде ще се състои конференцията?
	— На някакво забравено от бога място — извън Лондон.
	— О, не, _наистина ли_? Колко отчайващо скучно. Вероятно ще бъдем натоварени по колите с вили от мъже в работни дрехи.
	— Е, ако това е, което иска министър-председателят…
	— Ужасно.
	— И все пак _толкова_ хубав…
	— Джон…
	— Ти _си_ плиткоумна, Девина. Освен това, бих искала да знам откъде е взел този костюм.
	— _Джон!_
	Госпожа Ъндъруд, с пламнало лице — вероятно от горещината в стаята — изникна пред Натаниел. Тя сграбчи ръката му.
	— Джон, аз те виках ли виках! Господин Девъро всеки момент ще произнесе речта си. Трябва да отидем отзад. Само министрите са отпред. Побързай.
	Те се измъкнаха настрани, докато с тракане на токчета и шумолене на мантии, силният стаден инстинкт накара гостите да се приближат до малка сцена с червени завеси, които бяха докарани от съседната стая. Натаниел и госпожа Ъндъруд бяха изблъскани от общата навалица и се озоваха отзад и встрани от събралата се публика, близо до вратите на крайречната тераса. Броят на гостите се беше увеличил значително откакто бяха пристигнали. Натаниел прецени, че в залата се бяха побрали неколкостотин човека.
	С младежки скок Рупърт Девъро се озова на сцената.
	— Дами, господа, министри — много се радвам да ви видя тук тази вечер… — Имаше привлекателен глас, дълбок, но напевен, небрежно задължаващ. Избухнаха спонтанни възклицания и ръкопляскания. От вълнение госпожа Ъндъруд едва не си изпусна чашата. До нея, Натаниел аплодираше ентусиазирано.
	— Произнасянето на държавно обръщение винаги е една особено _приятна_ задача за мен — продължи Девъро, — изискваща, както е и в момента, да бъда обграден от толкова много _прекрасни_ хора… — Изригнаха още одобрителни възгласи и викове, които разтресоха гредите на старата зала. — Благодаря ви. Днес с удоволствие ви съобщавам за успехите на всички фронтове — и у дома, и зад граница. Ще се впусна в подробностите след малко, но мога да обявя, че нашите армии надвиха италианските бунтовници край Торино и се укрепиха за зимата. Освен това нашите алпийски батальони унищожиха чешкия експедиционен корпус… — За момент гласът му беше погълнат от всеобщите аплодисменти. — И изтребиха множество от джиновете им. — Той направи пауза. — У дома беше изразена загриженост относно още една серия дребни кражби в Лондон: само през последните няколко седмици за откраднати бяха обявени множество магически артефакти. Всички ние знаем, че това са деяния на шепа предатели, нищожни мързеливци без някакво значение. Обаче ако не ги стъпчем, и други обикновени може да ги последват като стадо, каквото всъщност са. Затова ще вземем драконовски мерки да спрем този вандализъм. Всички заподозрени подривни елементи ще бъдат задържани без процес. Сигурен съм, че с малко допълнителна сила Вътрешни работи скоро ще са арестували водачите им.
	Държавното обръщение продължи дълго, щедро придружавано от изблици на радост от събралата се тълпа. Малкото истинска същина, която имаше, скоро се изроди в множество повтарящи се баналности за добродетелите на правителството и злобата на враговете му. След известно време Натаниел се отегчи: почти можеше да почувства как мозъкът му се превръща в желе, докато се стараеше да слуша. След малко изобщо спря да се опитва и се огледа около себе си.
	Ако се обърнеше леко, можеше да гледа през отворената врата към терасата. Черните води на Темза се простираха покрай мраморния парапет, проблясвайки тук-там от отраженията на жълтите светлини от южната част. Реката беше придошла и течеше наляво, под Уестминстърския мост, към доковете и морето.
	Очевидно и някой друг беше решил, че речта е прекалено скучна да я понесе и направо беше излязъл на терасата. Натаниел го виждаше да стои точно под светлината, която идваше от залата. Наистина безразсъден гост, щом толкова безочливо пренебрегваше министър-председателя… По-вероятно беше да е служител по сигурността.
	Умът на Натаниел блуждаеше. Представяше си тинята на дъното на Темза. Кутията на Бартимеус трябваше вече да е наполовина погребана, завинаги изгубена в течащата мътилка.
	С крайчеца на окото си той забеляза как мъжът на терасата направи рязко и решително движение, сякаш да извади нещо изпод палтото или сакото си.
	Натаниел се опита да фокусира погледа си, но фигурата беше обгърната в мрак. Зад себе си все още чуваше мелодично звучащия глас на министър-председателя.
	— … това е епоха на консолидация, приятели. Ние сме най-великият магически елит на земята; няма нищо по-велико от нас…
	Фигурата пристъпи напред към вратата.
	Лещите на Натаниел засякоха цветен проблясък в тъмнината, нещо което не беше само на едно ниво…
	— … трябва да следваме примера на нашите предци и да се стремим…
	Колебаейки се, Натаниел се опита да проговори, но езикът му беше надебелял.
	Фигурата скочи в залата. Принадлежеше на младеж с налудничави, тъмни очи, който носеше черни дънки и черен анорак; лицето му беше замазано с някакво тъмно масло или паста. В ръцете му имаше ярка, синя сфера, с размера на голям грейпфрут. Светлината й пулсираше. Вътре Натаниел виждаше безспирно въртящи се малки бели неща.
	— … към по-нататъшно господство. Враговете ни се стопяват…
	Младежът вдигна ръка. Сферата проблесна на светлината на фенерите.
	Ахване някъде от тълпата. Някой забеляза…
	— … Да, казвам ви отново…
	Устата на Натаниел се отвори да извика, но звук не излезе.
	Ръката се стрелна напред; сферата излетя.
	— … те се _стопяват_…
	Синята сфера описа дъга във въздуха над главата на Натаниел, над главите на тълпата. За Натаниел, омагьосан от движението й, като мишка хипнотизирана от люлеенето на змия, полетът сякаш продължи цяла вечност. Всички звуци в залата спряха, освен едва доловимото съскане на сферата — и от тълпата се чу потиснат висок женски писък.
	Сферата изчезна над главите на тълпата. После се чу звън на счупено стъкло.
	И, част от секундата по-късно, прозвуча експлозия.


	20

	Разбиването на първична сфера в затворено пространство винаги е страшен и разрушителен акт: колкото по-малко е помещението или по-голяма сферата, толкова по-лоши са последствията. Натаниел и повечето от магьосниците там имаха късмет, че Уестминстърската зала беше изключително голяма, а сферата — сравнително малка. И въпреки това ефектът беше забележителен.
	При счупването на стъклото, затворените първични, които бяха стояли набутани в нея в продължение на много години, ненавиждащи същността на останалите, както и разговорите помежду си, се отделиха един от друг с адска сила. Въздух, земя, огън и вода: всичките четири елемента експлодираха от малкия си затвор със страшна скорост, освобождавайки хаос във всички посоки. Многото хора, стоящи наблизо бяха едновременно отхвърлени назад, обсипани с камъни, опърлени от огън и залети от хоризонтални колони вода. Почти всички магьосници паднаха на земята, пръснати като кегли около епицентъра на експлозията. Понеже стоеше в края на тълпата, Натаниел беше защитен от първата вълна на взрива, но въпреки това се озова подхвърлен във въздуха и запратен назад към вратата, водеща към речната тераса.
	Повечето големи магьосници се измъкнаха здрави и читави. Те си имаха защитни механизми, предимно пленени джинове инструктирани да се материализират в момента, когато някоя агресивна магия се приближеше до личността на господаря им. Предпазните Щитове погълнаха или отклониха силните частици огън, земя или вода и със свистене запратиха поривите на вятъра към покривните греди. Малка част от по-слабите магьосници и техните гости нямаха този късмет. Някои бяха запратени рикоширайки между съществуващите защитни бариери, удряни до загуба на съзнание от бушуващите елементи; други бяха пометени по плочите на пода от малки приливни вълни кипяща вода и насъбрани на прогизнали купчини в средата на залата.
	Министър-председателят вече бе изчезнал. Точно когато сферата се разби в камъните на три метра от сцената, от въздуха се появи един тъмнозелен африт и го обви в Херметическа Мантия, която веднага го вдигна във въздуха и го изнесе през капандура на покрива.
	Полузамаян от удара във вратата, Натаниел се опитваше да се изправи, когато видя двама от мъжете в сиви сака да тичат към него със застрашителна скорост. Падна назад, те го прескочиха и изтичаха през вратата на терасата. Докато вторият минаваше отгоре с изумителен скок, той изръмжа по особен гърлен начин, от който на Натаниел му настръхна косата. Чу боричкане на речната тераса; дращещ звук като от нокти по камък; два далечни плясъка.
	Предпазливо вдигна глава. Терасата беше празна. Насъбраната в залата енергия на освободените първични се беше оттекла по естествения си път. Водата бе изтекла в пукнатините между плочите на пода; буци кал и пръст бяха пръснати по стените и лицата на гостите; няколко пламъка все още облизваха краищата на алените завеси на сцената. Сега вече мнозина от магьосниците се раздвижваха, изправяха се на крака или помагаха на други да станат. Няколко останаха проснати на пода. Прислужниците притичваха надолу по стълбите и от съседните стаи. Хората бавно започнаха да си възвръщат гласовете; чуваха се викове, циврене, няколко позакъснели и доста пресилени писъка.
	Натаниел се изправи на крака, пренебрегвайки острата болка в рамото, където се беше блъснал в стената и разтревожен започна да търси госпожа Ъндъруд. Ботушите му се хлъзгаха по мръсотията на пода.
	Дебелакът в белия костюм се беше облегнал на патериците си и говореше със Саймън Лавлейс и стария, сбръчкан магьосник. Никой от тях не изглеждаше много пострадал от атаката, въпреки че челото на Лавлейс беше ожулено, а очилата му — леко напукани. Докато Натаниел ги подминаваше, те се обърнаха едновременно и очевидно измърмориха общо заклинание за призоваване, защото внезапно пред тях се материализираха шест високи, стройни джина със сребристи наметала. Раздадоха се заповеди. Демоните се издигнаха във въздуха, понесоха се бързо към терасата и изчезнаха.
	Госпожа Ъндъруд седеше на задника си с объркано изражение. Натаниел клекна до нея.
	— Добре ли сте?
	Брадичката й бе покрита с кал, а косата около едното й ухо — леко опърлена, но иначе изглеждаше невредима. На Натаниел леко му се доплака от облекчение.
	— Да, да, така мисля, Джон. Няма нужда да ме прегръщаш така. Радвам се, че не си ранен. Къде е Артър?
	— Не знам. — Натаниел огледа мърлявата тълпа. — А, ето го.
	Господарят му очевидно не бе имал време да издигне ефективна защита, ако се съдеше по брадата му, която сега наподобяваше разцепените половини на ударено от светкавица дърво. Предните части на изисканите му сако и риза бяха отнесени, останал бе само един почернял потник и димяща вратовръзка. Панталоните му също не бяха останали незасегнати; сега те започваха прекалено надолу от кръста и свършваха прекалено нагоре от глезените. Господин Ъндъруд стоеше близо до една групичка в същото положение като него, с широко опулени от възмущение очи и покрито със сажди лице.
	— Мисля, че ще оживее — каза Натаниел.
	— Иди и му помогни, Джон. Хайде, върви. Аз съм добре, наистина. Просто трябва да поседна за малко.
	Натаниел се приближи до господаря си предпазливо. Нямаше да се учуди, ако Ъндъруд обвинеше него за нещастието.
	— Сър? Добре ли…?
	Господарят му явно не забелязваше присъствието му. Изпод почернените му вежди гореше силна ярост. С авторитетно усилие той издърпа накъсаните останки от сакото напред и ги закопча с единственото останало копче. Приглади надолу вратовръзката си, потрепвайки леко от топлината. После закрачи към най-близката група суетящи се гости. Несигурен какво да направи, Натаниел се повлече след него.
	— Кой беше? Видяхте ли? — заговори рязко Ъндъруд.
	Една жена, чиято вечерна рокля висеше от раменете й като мокра носна кърпичка, разтърси глава.
	— Стана прекалено бързо. — Няколко от другите кимнаха.
	— Някакъв предмет дойде отзад…
	— Най-вероятно през портал, някой магьосник-ренегат…
	Намеси се беловлас мъж със скимтящ глас.
	— Казват, че някой е влязъл през терасата…
	— Няма начин — ами охраната?
	— Извинете, сър…
	— Тази „Съпротива“, мислите ли, че те…?
	— Лавлейс, Скайлър и Пин изпратиха проследяващи демони по реката.
	— Сър…
	— Негодникът трябва да е скочил в Темза и сигурно е отнесен.
	— Сър! Аз го видях!
	Най-накрая Ъндъруд се обърна към Натаниел.
	— Какво? Какво каза?
	— Аз го видях, сър. Момчето на терасата…
	— Мили боже, ако лъжеш…
	— Не, сър, беше точно преди да го хвърли, сър. Държеше синьо кълбо в ръце. Притича през вратата и го хвърли, сър. Беше с тъмна коса, момче, малко по-голямо от мен, сър. Слабо, с тъмни дрехи, май беше с палто, не видях какво стана с него след като го хвърли. Беше първична сфера, сигурен съм, малка. Така че не трябваше да е магьосник, за да я счупи…
	Натаниел спря да си поеме дъх, внезапно осъзнал, че в ентусиазма си беше разкрил много по-големи познания за магията, отколкото можеше да има един чирак, който тепърва щеше да призовава първия си моулър. Но явно нито Ъндъруд, нито някой от останалите магьосници забелязаха този факт. Трябваха им няколко секунди да възприемат думите му, после се обърнаха и започнаха да говорят много бързо, приказвайки един през друг, нетърпеливи да изложат теориите си.
	— Сигурно е Съпротивата, но те магьосници ли са или не? Винаги съм казвал…
	— Ъндъруд, Вътрешни работи е твой отдел. Регистрирани ли са някакви откраднати първични сфери? Ако е така, какво, по дяволите, се прави по въпроса?
	— Не мога да кажа, секретна информация…
	— Недей да мрънкаш под това, което е останало от брадата ти, човече. Имаме право да знаем!
	— Дами и господа… — Гласът беше мек, но ефектът бе моментален. Шумът утихна, всички глави се извърнаха. Саймън Лавлейс се беше появил в края на групата. Косата му отново си беше на мястото. Въпреки счупените очила и ожуленото чело, той беше елегантен както винаги. Устата на Натаниел пресъхна.
	Лавлейс огледа групата с бързите си тъмни очи.
	— Не тормозете бедния Артър, моля — каза той. За момент на лицето му просветна усмивка. — Той не е виновен за това безчинство, горкият. Атентаторът явно е влязъл откъм реката.
	Един чернобрад мъж посочи Натаниел.
	— Така казва момчето.
	Тъмните очи се спряха на Натаниел и леко се разшириха, като го познаха.
	— Младият Ъндъруд. Видя го, така ли?
	Натаниел кимна мълчаливо.
	— Добре. Виждам, че си наблюдателен, както винаги. Той има ли си вече име, Ъндъруд?
	— Ъъъ, да — Джон Мандрейк. Официално съм го записал.
	— Добре, _Джон_. — Тъмните очи се приковаха към него. — Заслужаваш да бъдеш поздравен. Никой друг от тези, с които говорих досега, не е успял да го види добре. По-късно полицията може да иска показания от теб.
	Натаниел раздвижи езика си.
	— Да, сър.
	Лавлейс се обърна към другите.
	— Атентаторът е спрял лодката под терасата, покатерил се е по крайречната стена и е прерязал гърлото на пазача. Няма тяло, но има доста кръв, така че най-вероятно го е пуснал в Темза. Явно и самият той е скочил в реката и е бил отнесен. Може и да се е удавил.
	Чернобрадият изрази неодобрението си.
	— Нечувано! Какво си е мислел Дювал? Полицията трябваше да предотврати това.
	Лавлейс вдигна ръка.
	— Напълно съм съгласен. Но двама полицаи веднага тръгнаха по следата. Те може да намерят нещо, въпреки че водата няма да запази миризмата. Изпратих джинове и по бреговете. Страхувам се, че на този етап не мога да ви кажа нищо повече. Трябва да сме благодарни, че министър-председателят е в безопасност и никой важен не беше убит. Мога ли най-смирено да ви предложа да си отидете в къщи да се съвземете — и може би да си смените дрехите? Без съмнение по-късно ще ви бъде дадена още информация. А сега, ако ме извините…
	Той се отдели с усмивка и отиде до друга шепа гости. Групата го изгледа с отворени уста.
	— Ама че арогантен… — Чернобрадият магьосник изсумтя и млъкна. — Човек не би си и помислил, че е бил само заместник-министър на търговията. Един ден ще се окаже, че някъде го причаква някой африт… Е, аз няма да се мотая повече тук, дори и ако вие решите да го направите.
	Той си тръгна, стъпвайки тежко. Един след друг останалите последваха примера му. Господин Ъндъруд безмълвно взе жена си, която беше заета да сравнява ожулванията си с една двойка от Форин Офис и, с подтичващия отзад Натаниел, напусна напрегнатата бъркотия в Уестминстърската зала.


	— Мога само да се надявам — каза господарят му, — че това ще ги подтикне да ми дадат още субсидии. Ако не го направят, какво могат да очакват? С мизерен отдел от шестима магьосници! Аз не съм чудотворец!
	През първата половина от пътуването в колата цареше тягостна тишина и мирис на опърлена брада. След като излязоха от централен Лондон, обаче, Ъндъруд внезапно стана много разговорлив. Явно нещо го тормозеше.
	— Не е твоя грешката, скъпи — каза утешително госпожа Ъндъруд.
	— Не, но ще обвинят мен! Нали ги чу там вътре, момче — обвиняваха ме заради всичките кражби!
	Натаниел, като никога, си позволи да зададе въпрос.
	— Какви кражби, сър?
	Ъндъруд удари по волана отчаяно.
	— Онези, извършени от така наречената „Съпротива“, разбира се! Магически предмети, откраднати от небрежни магьосници из цял Лондон. Предмети като първичната сфера — няколко от тях бяха открити през януари в един склад, ако не се лъжа. През последните няколко години престъпления като това станаха все по-често срещани и _аз_ би трябвало да се боря с тях — само с още шестима магьосници във Вътрешни работи.
	Натаниел се окуражи. Той се наведе напред от задната седалка.
	— Извинете, сър, но кои са Съпротивата?
	Ъндъруд зави край един ъгъл прекалено бързо, едва избегна една стара жена и й изкара ангелите като стовари юмрук върху клаксона. — Шайка предатели, на които не им харесва ние да управляваме — изръмжа той. — Сякаш не ние сме дали на тази страна богатството и величието й. Никой не знае кои са, но със сигурност не са многобройни. Шепа обикновени, търсещи подкрепа по църквите; няколко малоумни подстрекатели, които се възмущават от магията и това, което тя прави за тях.
	— Значи те не са магьосници, сър?
	— Разбира се, че не са, глупако, точно в това е идеята! Те са обикновени, като оборски тор! Те мразят нас и всичко магическо и искат да свалят правителството! Сякаш това е възможно. — Той ускори и мина на червено, махайки нетърпеливо на пешеходците, които се хвърлиха назад към безопасността на тротоара.
	— Но защо им е да крадат магически предмети, сър? Искам да кажа, ако мразят магическите неща.
	— Кой знае? Тяхното мислене винаги е погрешно, естествено. Те са просто обикновени. Вероятно се надяват, че това ще намали нашата сила — сякаш от загубата на няколко артефакта ще има разлика! Но някои устройства могат да се използват и от немагьосници, както видя днес. Може би трупат оръжия за някакво бъдещо нападение, може би по повеля на чуждо правителство… невъзможно е да се каже, докато не ги намерим и унищожим.
	— Но това беше тяхната първа истинска атака, така ли, сър?
	— Първата от такъв размер. Имаше няколко нелепи инцидента… Стъкленици с моулъри, хвърлени по официални коли: такива неща. Били са наранявани магьосници. В един от случаите шофьорът се блъсна. Докато бил в безсъзнание от колата му било откраднато куфарчето с няколко магически предмета… Беше много притеснително за него, идиота му с идиот. Но сега Съпротивата отиде твърде далеч. И казваш, че атентаторът бил млад?
	— Да, сър.
	— Интересно… Докладвано е за младежи и на другите местопрестъпления. Без значение млади или стари, тези крадци ще проклинат деня, в който са били заловени. След тази вечер, всеки който притежава открадната магьосническа собственост ще понесе най-строгите наказания, които правителството ни може да измисли. Няма да умрат бързо, можеш да си уверен в това. Каза ли нещо, момче?
	Натаниел беше издал несъзнателен звук, нещо средно между задавяне и писукане. Внезапно пред очите му беше изникнало видение на също така откраднатия Амулет на Самарканд, който дори сега бе скрит някъде в кабинета на Ъндъруд. Той разтърси глава мълчаливо.
	Колата зави покрай последния ъгъл и забръмча надолу по тъмния и тих път. Ъндъруд влезе в мястото за паркиране пред къщата.
	— Запомни ми думите, момче — каза той, — правителството ще трябва да действа сега. Ще поискам допълнителен персонал за моя отдел още утре сутрин. Тогава може би ще започнем да залавяме тези крадци. И когато го направим, ще им късаме крайниците един по един.
	Той излезе от колата и затръшна вратата, оставяйки след себе си пресен мирис на изгорели косми. Госпожа Ъндъруд обърна глава към задната седалка. Натаниел седеше с изправен гръб, скован врат и празен поглед.
	— Горещ шоколад преди лягане, скъпи? — попита тя.


	21

	Бартимеус
	Тъмнината, обгърнала ума ми, се разнесе. Внезапно бях нащрек както винаги, с кристално ясни възприятия, като навита пружинка, готова за моментално действие. Време беше да избягам!
	Само че не беше точно така.
	Умът ми работи на няколко нива едновременно*. Известен съм с това, че мога да разговарям за незначителни неща и едновременно с това да сглобявам думите на някое заклинание, както и да оценявам различните пътища за бягство. Това често се оказва полезно. Но точно в онзи момент не ми трябваше повече от едно съзнателно ниво, за да знам, че бягството изобщо не подлежеше на обсъждане. Сериозно бях загазил.
	[* Имам предвид няколко _съзнателни_ нива. Общо взето човеците могат да се справят само с едно съзнателно ниво и още няколко несъзнателни, които се шляят безцелно под съзнателното. Представете си го по този начин: аз мога да прочета книга с четири различни истории, напечатани една върху друга и да възприема всичко само с един прочит. Най-доброто, което мога да направя за вас, е да ви давам разяснения по този начин.]
	Но всяко нещо по реда си. Едното нещо, което _можех_ да направя, бе да се огледам хубаво. Със събуждането осъзнах, че формата ми се беше изпарила, докато съм бил в безсъзнание. Превъплъщението ми на сокол се беше разградило в гъсто, мазно изпарение, което се плискаше насам-натам във въздуха, като раздвижвано от миниатюрен прилив. Това всъщност беше веществото, чрез което най-близко можех да разкрия истинската си същност*, докато съм заробен на земята, но въпреки благородната си природа, тя не изглеждаше много привлекателна**. Затова бързо се промених в подобие на нежен женски човек, облечен в проста туника и, само за забавление, добавих няколко малки рогчета на главата й.
	[* _Същност:_ основната, фундаментална натура на дух като мен, където се съдържа моята идентичност и характер. Във вашия свят ние сме принудени да вложим същността си в някаква физическа форма. На Другото Място, откъдето сме, нашите същности се смесват свободно и безразборно.]
	[** Всъщност на външен вид и мирис приличаше на мръсна вода от измити чинии.]
	След като свърших това, прецених заобикалящата ме обстановка песимистично.
	Стоях върху малка каменна стойка или колона, която се издигаше на около два метра височина в средата на покрития с каменни плочи под. На първо ниво зрителното ми поле беше чисто във всички посоки, но от второ до седмо беше блокирано от нещо гадно: малка енергийна сфера със значителна мощност. Беше изградена от тънки бели кръстосани нишки сила, които се издигаха от горната част на колоната, около стройните ми крака и се събираха отгоре, над нежната ми глава. Не беше нужно да докосвам жилките, за да зная, че ако го направех, щяха да ми причинят непоносима болка и да ме отхвърлят назад.
	В затвора ми нямаше никаква пролука, нито слабо място. Не можех да се измъкна. Бях заклещен в сферата като някаква тъпа златна рибка в кръгъл аквариум.
	Но за разлика от рибката, аз имах добра памет. Спомнях си какво се беше случило, след като разбих магазина на Шолто. Помнех как върху мен падна сребърната Клопка; нажежените копита на африта, разтапящи паважа; миризмата на розмарин и чесън, която ме задушаваше като ръцете на убиец, докато накрая съзнанието ми се изпари. Какво унижение — аз, Бартимеус, да гасна на улицата в Лондон! Но щях да се гневя по-късно. Сега трябваше да остана спокоен, да търся възможност.
	Извън сферата имаше доста древна зала. Беше построена от сиви каменни блокове и тежки дървени покривни греди. От единствения прозорец, високо на една от стените, нахлуваше слаба, бледа светлина, която едва успяваше да си проправи път през хвърчащите насам-натам прашинки и да стигне до пода. Прозорецът беше оборудван с магическа бариера, подобна на моя затвор. Из стаята имаше още няколко колони подобни на тази, върху която стоях аз. Повечето бяха празни, но върху една беше закрепена малка, ярка и много плътна синя сфера. Не бях съвсем сигурен, обаче май успях да различа нещо разкривено и притиснато вътре.
	По стените нямаше врати, въпреки че това не означаваше кой знае какво. Временните портали се срещаха често в магьосническите затвори. Достъпът до съседната стая (и влизането, и излизането) бе невъзможен без входовете, отваряни само по заповед на доверени магьосници-надзиратели. Дори и да успеех да избягам от затворническата си сфера, би било много трудно и изморително да ги преодолея.
	Пазачите също усложняваха нещата. Представляваха два огромни утуку*, маршируващи флегматично из стаята. Единият от тях имаше лице и качулка като на пустинен орел, жесток извит клюн и настръхнала перушина. Другият беше с глава на бик и издухваше облаци от слюнка през ноздрите си. И двамата ходеха като човеците на масивни крака; огромните им, покрити с вени ръце, стискаха копия със сребърни остриета. На гърбовете им лежаха сгънати перушинести крила. Очите им се въртяха безспирно напред-назад, обхождайки всеки сантиметър от стаята със страшния си поглед.
	[* Вид джинове, много ценени от асирийските магьосници заради тъпата им отдаденост на насилието. За пръв път се бих с такива в битката при Ал-Ариш, когато фараонът прогони асирийската армия от египетските земи. Утуку изглеждат добре — високи са четири метра, с глави на зверове и хищни птици, с кристални плочи на гърдите и проблясващи ятагани. Но всички те се връзваха на стария номер „Внимавай! Зад теб!“. Рецепта за успех: 1. Вземете камък. 2. Хвърлете го зад утуку, така че да предизвика отвличащ вниманието шум. 3. Изчакайте го да се обърне с опулени очи. 4. Минете настървено през тялото му. 5. Насладете се на вкуса. Странно, но моите геройства през онзи ден ми създадоха известно количество врагове сред оцелелите утуку.]
	Въздъхнах леко, малко по женски. Нещата определено не изглеждаха обещаващо.
	И все пак, още не бях победен. Ако съдех по впечатляващите размери на затвора, най-вероятно бях в ръцете на правителството, но най-добре беше да съм сигурен. Първо трябваше да измъкна от надзирателите си всичката информация, с която разполагаха*.
	[* А тя едва ли беше много. Основно правило е, че можеш да прецениш интелигентността на един джин от броя маскировки, които обича да носи. Енергичните същества като мен нямат ограничение във формите, които приемат. Всъщност колкото повече, толкова по-весело; това прави съществуването ни по-малко скучно. И обратно, истинските тъпаци (сиреч Джабор, утуку и т.н.) предпочитат само една и обикновено тя изобщо не е в крак с модата. Формите, които бяха приели тези утуку, бяха модерни по улиците на Ниневия още през 700 г. пр.Хр. Кой вече се разхожда насам-натам с глава на бик? Правилно. Толкова е старомодно.]
	Подсвирнах малко нахално. По-близкият утуку (с орловата глава) погледна косо и насочи копието си към мен.
	Усмихнах се мило.
	— Здрасти.
	Утукуто изсъска като влечуго, показвайки острия си, червен, птичи език. Приближи се, все още заплашвайки грубо с копието.
	— Внимавай с това нещо — казах аз. — Винаги е по-впечатляващо да държиш оръжието неподвижно. Изглеждаш сякаш се опитваш да прободеш цвете с вилица за готвене.
	Орлоклюнчо се приближи. Краката му стъпваха на пода, който беше на два метра под постамента ми, но дори и така той беше достатъчно висок, за да ме гледа в очите без проблем. Внимаваше да не се приближи твърде много до блестящата стена на моята сфера.
	— Проговори още веднъж без разрешение — рече утукуто, — и ще те направя на решето. — Той посочи върха на копието си. — Това е сребро. Лесно може да мине през сферата ти и да те намушка, ако не млъкнеш.
	— Разбрах те. — Отхвърлих един кичур коса от веждата си. — Виждам, че съм оставен на твоята милост.
	— Точно така. — Утукуто се обърна да си тръгне, но по неизвестен начин една самотна мисъл беше успяла да се зароди в празната му глава. — Моят колега — добави той и посочи Бикоглавчо, който ни наблюдаваше от разстояние с малките си червени очи — твърди, че те е виждал някъде и преди.
	— Не мисля така.
	— Преди много време. Само че си изглеждал по-различно. Той е сигурен, че те е _подушвал_. Обаче не може да се сети кога.
	— Може и да е прав. Съществувам от доста време. Но за съжаление съм лош физиономист. Не мога да му помогна. Къде, всъщност, се намираме? — Сега се опитвах да сменя темата, защото с безпокойство осъзнавах, че разговорът може бързо да се завърти около битката при Ал-Ариш. Ако Бикоглавчо беше оцелял оттам и научеше името ми…
	Качулката на главата на утукуто леко се приглади назад, докато обмисляше въпроса ми.
	— Няма проблем да ти кажа това, — рече най-после той. — Намираме се в Тауър*. _В Лондон._ — Говореше с особено наслаждение и потропваше с копието по плочите, за да наблегне на всяка дума.
	[* Тауър, от англ. кула, историческият център на средновековен Лондон, получила печална известност като политически затвор. — Бел.ред.]
	— О, това е добре, нали?
	— Не и за теб.
	Отвътре ми напираха няколко насмешливи забележки, но с известно усилие успях да ги потисна и останах мълчалив. Не исках да ме бодат с копието. Утукуто се отдалечи марширувайки, за да подеме отново патрулирането си, но сега пък забелязах, че Бикоглавчо се приближава, като през цялото време сумти и пръхти с противния си мокър нос.
	Като стигна толкова близо до ръба на сферата ми, че пенливите пръски, които издишаше зацвърчаха и засъскаха при съприкосновението с наелектризираните бели нишки, той изръмжа измъчено.
	— Аз те _познавам_ — рече. — _Познавам_ миризмата ти. Беше преди много време, да, но аз никога не забравям. Знам името ти.
	— Приятел на някой приятел, може би? — Погледнах нервно върха на копието му. За разлика от Орлоклюнчо той изобщо не го размахваше насам-натам.
	— Не… враг…
	— Ужасно е да не можеш да си спомниш нещо, което ти е на върха на езика — отбелязах аз. — _Не е_ ли така? И толкова силно се опитваш да си спомниш, но в повечето случаи не можеш, защото някой глупак постоянно те прекъсва с брътвежите си и не можеш да се концентрираш, а…
	Бикоглавчо измуча яростно.
	— Млъкни! Почти бях успял!
	В стаята премина трептене, което завибрира по пода и нагоре по колоната. Бикоглавчо моментално се завъртя на пети и притича да заеме мястото си на едно невзрачно място край стената. На няколко метра от него Орлоклюнчо направи същото. Между тях във въздуха се появи овална пролука, която се разшири в основата си, докато оформи широка арка. Арката беше черна и от нея изникнаха две фигури, бавно започнаха да придобиват цвят и плътност, докато се измъкваха от сладникавата пустош на портала. И двамата бяха хора, въпреки че формите им бяха толкова различни, че трудно можеше да се повярва в това.
	Единият беше Шолто.
	Закръглен както винаги, той накуцваше силно, сякаш всеки мускул го болеше. Беше ми приятно да видя, че изстрелващият му плазма бастун бе заменен с две най-обикновени патерици. Лицето му изглеждаше сякаш от него току-що бе станал някой слон и мога да се закълна, че на рамката на монокъла му имаше тиксо. Едното му око бе насинено и подуто. Позволих си да се усмихна. Въпреки трудното ми положение, в живота все още имаше някои хубави неща.
	Огромната натъртена необятност на Шолто караше жената до него да изглежда още по-слаба, отколкото всъщност беше. Тя носеше сива горна дреха и дълга черна пола и приличаше на някаква прегърбена чапла. Имаше права бяла коса, подстригана късо зад ушите. На лицето й имаше единствено очи и скули, а самото то бе напълно безцветно — дори и очите й бяха като измити, просто две топчета с цвят на дъждовна вода някъде на главата й. От накъдрените ръкави се подаваха дълги пръсти с маникюри като скалпели. От нея лъхаше авторитет и опасност: утукутата тропнаха с копита и я поздравиха, като мина покрай тях. С едно щракване на пръстите с прекалено остри нокти порталът зад нея се затвори.
	Затворен в сферата си, аз наблюдавах как се приближават — слабата и дебелият, прегърбената и куцащият. През цялото време здравото око на Шолто беше приковано в мен.
	Спряха на няколко метра. Жената отново щракна с пръсти и, за моя лека изненада, плочите върху които стояха бавно се издигнаха във въздуха. Пленените дяволчета под камъните изгрухтяваха от време на време, докато носеха товара на раменете си, но като цяло движението си беше доста плавно. Нямаше почти никакво клатене. Скоро камъните спряха да се издигат и двамата магьосници стояха на моето ниво и ме наблюдаваха. И аз ги зяпах невъзмутимо.
	— Значи си се събудил вече? — каза жената. Гласът й напомняше счупено стъкло в хладилна чанта*. — Добре. Тогава може би ще ни помогнеш. Първо, името ти. Няма да си губя времето да те наричам Бодмин; проверихме архивите и знаем, че това е фалшива идентичност. Единственият джин с това име е загинал в Трийсетгодишната война.
	[* Неочаквано остър. И студен. Никой не може да каже, че не се трудя да ви описвам нещата.]
	Свих рамене мълчаливо.
	— Искаме да разберем името ти, с каква цел си влязъл в магазина на господин Пин и всичко, което знаеш за Амулета на Самарканд. И най-вече, искаме да знаем името на господаря ти.
	Отметнах коса от окото си и я пригладих назад. Погледът ми се шляеше отегчено из стаята.
	Жената не стана нетърпелива, нито се ядоса. Тонът й си беше все така спокоен.
	— Ще проявиш ли разум? — попита тя. — Можеш или да ни кажеш веднага, или да ни кажеш по-късно. Това зависи изцяло от теб. Между другото, господин Пин _не_ мисли, че ще проявиш разум. Затова дойде тук. Иска да види болката ти.
	Намигнах на пребития Шолто.
	— Хайде — подканих го (малко по-весело, отколкото всъщност се чувствах), — намигни ми и ти. Добро упражнение е за ударено око. — Магьосникът се озъби, но не проговори.
	Жената направи жест и плочата й се плъзна напред.
	— Не си в подходяща позиция да си нагъл, демоне. Нека да ти изясня ситуацията. Това е Кулата на Лондон, където водят всички врагове на правителството, за да бъдат наказани. Може би си чувал за това място? За сто и петдесет години оттук са минали магьосници и духове от всякакъв вид и никой не е излязъл, освен по наша милост. Тази стая е защитена от три слоя магически ключалки. Между всички слоеве постоянно патрулират батальони от бдителни хорли и утуку. Но дори за да стигнеш до _тях_, ще ти се наложи да излезеш от твоята сфера, което е невъзможно. Намираш се в Скръбно Кълбо. Ако го докоснеш, ще разкъса същността ти. По моя команда — тя произнесе една дума и силовите линии на сферата сякаш потръпнаха и нараснаха — кълбото ще се свива по малко. Сигурна съм, че ти също можеш да се свиваш, така че в началото ще можеш да избягваш обгарянията и мехурите. Но кълбото може да се свие до нищо, а на това ти не си способен.
	Не можах да не погледна към съседната колона, с плътно стиснатата синя сфера. Вътре несъмнено бе живяло нещо и останките му все още бяха там. Кълбото се беше свивало, докато на съществото не му бе останало място. Беше също като да видиш мъртъв паяк на дъното на тъмна стъклена бутилка.
	Жената бе проследила погледа ми.
	— _Точно така_ — каза тя. — Необходимо ли е да казвам друго?
	— Ако _наистина_ проговоря — рекох аз, обръщайки се към нея за пръв път, — какво ще стане с мен после? Какво ще те спре да не изстискаш всички сокове от мен след това?
	— Ако сътрудничиш, ще те освободим — каза тя. — Нямаме интерес да убиваме роби.
	Звучеше толкова брутално откровена, че почти й повярвах. Но не съвсем.
	Преди да успея да реагирам, Шолто Пин нададе съскаща кашлица, за да привлече вниманието на жената. Говореше със затруднение, сякаш го боляха ребрата.
	— Нападението — прошепна той. — Съпротивата…
	— А, да. — Жената отново се обърна към мен. — Ще имаш още по-голям шанс да ти отменим присъдата, ако можеш да ни дадеш информация за един инцидент, случил се вчера вечерта след залавянето ти…
	— Чакай — казах аз. — Колко време сте ме държали в безсъзнание?
	— Малко по-малко от двадесет и четири часа. Щяхме да те разпитаме миналата нощ, но както казах при този инцидент… Успяхме да свалим сребърната мрежа едва преди трийсет минути. Впечатлена съм от бързото ти възстановяване.
	— Нищо работа. Имам опит*. И така, този инцидент… Кажи ми какво се е случило.
	[* Така си с. Бил съм повалян в нокаут много пъти и от много хора на толкова далечни места като Персеполис, пустинята Калахари и залива Чесапийк.]
	— Беше нападение от терористи, назоваващи се „Съпротивата“. Твърдят, че мразят всички видове магия, но въпреки това смятаме, че може да имат някои магически връзки. Може би джинове като теб, призовани от вражески магьосници. Възможно е.
	Отново тази „Съпротива“. Симпкин също ги беше споменал. Предполагаше, че те са откраднали Амулета. Но за това беше отговорен Лавлейс — може би той стоеше и зад това последно престъпление.
	— Какво точно нападение?
	— Първична сфера. Неуспешно и наслуки.
	Не звучеше точно в стила на Лавлейс. Виждах го повече като подмолен интригант, от онези типове, които заповядват убийства, докато си хапват сандвичи с краставици по градински партита. А и бележката му до Скайлър предполагаше, че са планирали нещо малко по-нататък.
	Размишленията ми бяха грубо прекъснати от едно гърлено изръмжаване от стария ми приятел Шолто.
	— Стига толкова! Няма да ти каже по собствена воля. Смали кълбото, скъпа Джесика, така че да се сгърчи и да проговори! И двамата сме твърде заети да се размотаваме в тази килия цял ден.
	За пръв път тънките като резки устни, които оформяха устата на жената се разпънаха в любезна усмивка.
	— Господин Пин е нетърпелив, демоне — каза тя. — Него не го интересува дали ще говориш, или не, стига да пуснем в употреба кълбото. Но аз винаги предпочитам да следвам правилната процедура. Казах ти какво искаме ние — сега е време да говориш.
	Последва пауза. Иска ми се да кажа, че тя беше изпълнена с напрежение. Иска ми се да кажа и, че се борех със съвестта си дали да изплюя камъчето за Натаниел и моята мисия, и, че тези вълни на съмнение заляха по драматичен начин деликатните ми черти, докато моите мъчители напрегнато очакваха какво ли щеше да е решението ми. Иска ми се да кажа всичко това, но щеше да е лъжа*. Така че паузата всъщност беше по-скоро тежка, потискаща и мрачна и през това време аз се опитвах да се примиря с болката, която знаех, че ще последва.
	[* А както знаете, аз съм безкрайно честен.]
	Нищо нямаше да ми достави по-голямо удоволствие от това да накисна Натаниел по всички правила на изкуството. Бих им дал всичко: име, адрес, размер на обувките — дори бих се осмелил да предположа дължината на краката му, ако я поискаха. Щях също да им кажа за Лавлейс и за Факарл, както и къде точно да намерят Амулета на Самарканд — можех да кажа толкова много. Но… ако го направех, обричах сам себе си. Защо ли? Защото: 1) напълно възможно беше просто да ме смачкат в кълбото, независимо от всичко и 2) дори и да ме освободяха, Натаниел щеше да бъде убит или най-малкото сериозно затруднен и щях да замина в Old Chokey на дъното на Темза. А само от мисълта за всичкия онзи розмарин ми се разтече носа*.
	[* Предвидливите могат да възразят, че тъй като Лавлейс беше откраднал Амулета и по този начин действаше против правителството, щеше да си струва опита да им разкажа за престъпленията му. Вероятно в такъв случай и аз, и Натаниел щяхме да бъдем освободени за оказаната помощ. Вярно е, но за съжаление нямаше как да зная кой _друг_ е замесен в плана на Лавлейс и, понеже самият Шолто Пин беше обядвал с магьосника предния ден, аз със сигурност не можех да се доверя точно на _него_. Общо взето рискът беше прекалено голям.]
	По-добре бързо унищожение в кълбото, отколкото цяла вечност в мизерия. Така че потърках нежната си брадичка и зачаках неизбежното да започне.
	Шолто изгрухтя и погледна жената. Тя почука по часовника си.
	— Времето изтече — каза тя. — Е?
	И в този момент, сякаш написано от ръката на некадърен писател, се случи нещо невероятно. Тъкмо щях да излея една последна тирада от пламенни (и въпреки това умни) ругатни, когато почувствах едно познато болезнено усещане в стомаха си. Защипаха ме множество нажежени пинсети, дърпайки същността ми…
	Призоваваха ме…


	22

	За пръв път бях благодарен на момчето. Колко точно изчислено! Какво забележително съвпадение! Сега можех да им изчезна под носа, дематериализиран от призоваването, докато те зяпат и преглъщат като риба на сухо. Бях чевръст, имаше време само да им се подиграя набързо преди да тръгна.
	Разклатих печално глава.
	— _Толкова_ съжалявам — усмихнах се. — С _най-голямо_ удоволствие бих ви помогнал, наистина. Но трябва да тръгвам. Можем някой път скоро пак да си поиграем на измъчване и пленничество. Само че с малка промяна. Аз ще бъда отвън, а вие двамата ще се гушкате в кълбото. Така че най-добре да започнеш сериозна диета, Шолто. Междувременно и двамата можете — ох! да ходите да се гръмнете и — Ах!… Ооох! — Признавам, че това не беше най-остроумният ми отговор, но от призоваването вече сериозно започваше да ме боли. Болката беше по-зле от обикновено — някак по-остра, по-малко здравословна…
	И, освен това, този път отнемаше повече време.
	Зарязах всички преструвки, нахални и нагли пози, и започнах да се гърча върху колоната, копнеейки момчето да побърза. Какъв му беше проблемът? Не знаеше ли, че страдам? Не можех и да се свия както трябва — силовите линии на кълбото бяха твърде наблизо за каквото и да е удобство.
	След две изключително неприятни минути яростното дърпане на призоваването намаля и отмря. Останах в поза, на която й липсваше всякакво величие — клекнал и свит на топка, с глава между коленете и ръце върху главата. Бавно и сковано от болката, изправих леко глава и внимателно отметнах коса от очите си.
	Все още бях в кълбото. Двамата магьосници бяха точно там, хилейки ми се отвъд стените на моя затвор.
	Нямаше начин да изглеждам добре в тази ситуация. Навъсено, с хиляди остатъчни болежки, се протегнах, изправих се и се взрях неумолимо в тях. Шолто се смееше тихичко.
	— Дори и само това си струваше идването тук, скъпа Джесика, — каза той. — Погледът му беше просто изключителен.
	Жената кимна.
	— _Толкова_ навреме — рече тя. — Толкова се радвам, че бяхме тук да го видим. Още ли не си разбрал, тъпо същество? — Плочата й се премести малко по-близо. — Казах ти, че е невъзможно да напуснеш Скръбното Кълбо, дори и с призоваване. Същността ти е заключена в него. Дори и господарят ти не може да те извика от него.
	— Тя ще намери начин — рекох аз и си прехапах устната сякаш съжалявах за казаното.
	— Тя? — Очите на жената се свиха. — Господарят ти е жена?
	— Лъже. — Шолто Пин разклати глава. — Очевидно блъфира. Джесика, омръзна ми; освен това закъснявам за сутрешния си масаж във Византийската баня. Сега трябваше да съм в сауната. Тъй като съществото има нужда от допълнително насърчаване, мога ли да предложа да му го осигурим и да го оставим насаме.
	— Възхитителна идея, скъпи Шолто. — Тя щракна с пръсти пет пъти. Появи се бръмчене и трептене. — Време за незабавно смаляване!
	Вложих това, което беше останало от енергията ми в една бърза трансформация и докато нишките на кълбото се свиваха около мен, аз приех нова форма. Елегантна котка, изгърбена и гъвкава, отдръпваща се от снижаващите се стени на кълбото.
	Само за секунди затворът ми се сви до една трета от предишния си размер. Бръмченето на гнусната енергия кънтеше в котешките ми уши, но все още имаше достатъчно здравословно пространство между мен и стените. Жената щракна с пръсти и скоростта на свиване намаля значително.
	— Забележително… — каза тя на Шолто. — В кризисни ситуации се превръща в пустинна котка. _Много_ египетско. Мисля, че този тук е имал дълга кариера. — После се обърна към мен. — Кълбото ще продължи да се свива, демоне — рече тя. — Ту бързо, ту бавно. Накрая ще стане на точица. Постоянно ще бъдеш наблюдаван, така че ако по някое време искаш да проговориш, трябва само да кажеш. И тъй, сбогом.
	В отговор котката изсъска и се изплю. Това бяха единствените ясни звуци, които умеех в момента.
	Плочите се завъртяха и се върнаха на първоначалните си места. Шолто и жената се върнаха при арката и порталът ги погълна. Пролуката се затвори и стената си стана както преди. Орлоклюнчо и Бикоглавчо възобновиха маршируването си. Мъртвешките бели нишки на кълбото бръмчаха и светеха и се свиваха незабележимо.
	Котката се сви на колоната и уви опашка около себе си, колкото можеше по-плътно.


	В следващите няколко часа положението ми ставаше все по-малко удобно. В началото котката ме устройваше, но накрая кълбото се беше свило дотолкова, че ушите ми вече бяха под мустачките и усещах как опашката ми започва да се пържи. Последва поредица от промени. Знаех, че ме наблюдават, затова не направих очевидното и не станах направо на бълха — така кълбото просто щеше да се свие много бързо и да се пригоди към моя размер. Вместо това, преминах през цяла серия най-разнообразни космати вариации, като се поддържах съвсем малко по-малък от блещукащите решетки на затвора ми. Първо заек, после мармозетка, невзрачен лалугер… Ако съберете всичките ми форми заедно, предполагам, че ще получите един доста приличен магазин за домашни любимци, но не се получаваше съвсем.
	Освен това колкото и да се опитвах, не можех да измисля никакъв велик план за бягство. Можех да успея да отложа присъдата като кажа някаква сложна опашата лъжа на жената, но тя скоро щеше да открие, че си измислям и щеше да ме довърши още по-бързо. Това не беше изход.
	Нещата станаха още по-лоши, когато онова нещастно момче се опита да ме призове още два пъти. Не се отказваше лесно, вероятно бе решил, че първият път е направил някаква грешка и така ми причини толкова неудобство, че почти реших да го предам.
	Почти, но не напълно; все още нямаше смисъл. Винаги имаше шанс нещо да се случи.
	— Беше ли при Ангкор Том? — Отново Бикоглавчо, опитвайки се да си припомни.
	— Какво? — В този момент бях лалугер; направих всичко възможно да звуча величествено презрителен, но лалугерите са просто раздразнителни.
	— Нали знаеш Кхмерската империя. Работех за имперските магьосници, когато завладяха Тайланд. Имал ли си нещо общо с това? Да си бил бунтовник?
	— Не*.
	[* Така си беше. Това се бе случило преди 800 години. По онова време пребивавах предимно в Северна Америка.]
	— Сигурен ли си?
	— Да! Разбира се, че съм сигурен! Бъркаш ме с някой друг. Обаче остави това за малко. Слушай… — Лалугерът понижи глас и заговори внимателно и тихо изпод вдигнатата си лапа. — Очевидно си умен, бил си на този свят достатъчно време, работил си за много от най-лошите империи. Виж сега — аз имам силни приятели. Ако можеш да ме измъкнеш оттук, те ще убият господаря ти вместо теб, ще те освободят от веригата.
	Ако Бикоглавчо имаше повече акъл, бих се заклел, че ме гледа скептично. Все пак аз продължих, без да обръщам внимание.
	— От колко време си затворен тук на служба като пазач? — попитах го. — Петдесет години? Или сто? Това не е живот за утуку, нали? А може и да попаднеш в кълбо като това.
	Главата се приближи до решетките. Върху мен се изсипа душ от пръски от носа му, оставяйки лепкави капчици по козината ми.
	— _Какви_ приятели?
	— Ами, един марид — голям — и четири африта, много силни, много по-силни от мен… Можеш да се присъединиш към нас…
	Главата се отдръпна с презрително ръмжене.
	— Сигурно ме мислиш за глупак!
	— Не, не аз… — лалугерът сви рамене. — Така си мисли оня Орлоклюн. Той _каза_, че ти нямало да се включиш в плана ни. Все пак, ако се интересуваш… — като се завъртя и подскочи леко, лалугерът му обърна гръб.
	— Какво? — Бикоглавчо бързо заобиколи и отиде от другата страна на колоната като държеше копието си близо до кълбото. — Не ми обръщай гръб! Какво е казал Ксерксес?
	— Ой! — Орлоклюнчо дойде бързо от далечния ъгъл на стаята. — Чух си името! Престани да говориш със затворника!
	Бикоглавчо го изгледа възмутено.
	— Ще говоря, ако искам. Значи мислиш, че съм глупав, така ли? Да, ама не съм! Какъв е този ваш план?
	— Не му казвай, Ксерксес! — прошепнах високо. — Не му казвай _нищо_.
	Орлоклюнчо произведе стържещ звук с клюна си.
	— План? Не знам нищо за никакъв план. Затворникът те лъже, Базтук. Какви ти ги е наговорил?
	— Всичко е наред, Ксерксес — извиках весело. — Не съм споменавал за… _нали се сещаш_.
	Бикоглавчо размаха заплашително копието си.
	— Мисля, че аз трябва да задавам въпросите, Ксерксес — каза той. — Ти си заговорничил с пленника!
	— Не съм, идиот такъв…
	— Идиот, така ли?
	И се започна: муцуна срещу клюн, парадиране с мускули и наежени пера, крясъци и юмручни удари по защитените с плочи гърди. Мдаа. Винаги е лесно да излъжеш утуку. Във вълнението си съвсем ме бяха забравили, което напълно ме устройваше. Обикновено щях да се радвам да ги видя как са се хванали за гушите, но при ситуацията, в която бях това ми носеше слаба утеха.
	Кълбото отново се беше стеснило и бе станало доста неудобно, така че се смалих още веднъж до формата на бръмбар скарабей. Не че имаше много смисъл в това, но забавяше неизбежното и ми осигуряваше пространство да припкам напред-назад върху колоната, повдигайки капаците на крилата си ядосано и малко отчаяно. Онова момче, Натаниел! Ако някога се измъкнех, щях така да му отмъстя, че щеше да влезе в легендите и кошмарите на хората! Аз, Бартимеус, който съм говорил със Соломон и Хиавата*, да трябва да си отида така — като бръмбар, смачкан от враг, твърде арогантен даже да гледа! Не! Дори и сега щях да намеря начин…
	[* Северноамерикански индиански вожд, умел оратор, който е успял да обедини няколко индиански племена в една конфедерация, наречена Петте нации. — Бел.прев.]
	Припках напред-назад, напред-назад и мислех ли мислех…
	Невъзможно. Не можех да избягам. Смъртта настъпваше неумолимо от всички страни. Трудно беше да се мисли, че ситуацията може да стане още по-лоша.
	Пръски пяна, рев и едно лудо червено око се наведе на нивото ми.
	— Бартимеус!
	Ами това беше. Бикоглавчо вече не се караше. Изведнъж си бе спомнил кой съм.
	— Сега знам кой си! — извика той. — Гласът ти! Да, това си _ти_ — унищожителят на моя народ! Най-после! Чаках този момент от двайсет и седем века.
	Когато си изправен пред такъв коментар, е трудно да измислиш какво да кажеш.
	Утукуто вдигна сребърното си копие и нададе триумфалния боен вик, с който неговият вид винаги придружава смъртоносния удар.
	Задоволих се с това да избръмча с крила. Нали се сещате, по един безнадежден и предизвикателен начин.


	23

	Натаниел
	Предстоеше най-лошият ден в живота на Натаниел и той започна точно така, както щеше и да продължи. Въпреки че се върна толкова късно от Парламента, той откри, че не може да заспи. Последните думи на господаря му отекваха безспирно в ума му и насаждаха у него все по-растящо безпокойство: „Всеки, който притежава крадена собственост, ще понесе най-строги наказания…“ _Най-строги наказания…_ А какво друго беше Амулета на Самарканд, ако не крадена собственост?
	Наистина, от една страна, той беше убеден, че Лавлейс е откраднал Амулета: изпрати Бартимеус на мисията му, само за да събере доказателства за това. Но от друга страна, той — или строго погледнато Ъндъруд — притежаваше откраднатата вещ. Ако Лавлейс или полицията, или някой друг от правителството го откриеше в къщата… Всъщност дори самият Ъндъруд да го откриеше в колекцията си, Натаниел се ужасяваше от мисълта каква катастрофа щеше да последва. Това, което беше започнало като лично нападение срещу врага му, сега изглеждаше далеч по-рискована работа. Вече не беше изправен само срещу Лавлейс, а и срещу дългата ръка на правителството. Бе чувал за стъклените призми, висящи от назъбените парапети на Тауър, които съдържаха останките на предателите. Те бяха достатъчно красноречиви. В никакъв случай не бе разумно да рискуваш да си навлечеш правителствения гняв.
	Когато призрачната светлина, предшестваща зората, започна да се промъква през капандурата, Натаниел беше сигурен само в едно. Независимо дали джинът бе събрал доказателства или не, той трябваше бързо да се отърве от Амулета. Щеше да го върне на Лавлейс и по някакъв начин да алармира властите. Но за това имаше нужда от Бартимеус.
	А Бартимеус отказваше да дойде при него.
	Въпреки умората, от която го боляха чак костите, Натаниел извърши призоваването три пъти онази сутрин и трите пъти джинът не се появи. На третия опит той вече буквално хлипаше от паника и изломотваше думите без да му пука, че една погрешно произнесена сричка може да го постави в опасност. Когато свърши, той зачака, дишайки учестено и гледайки кръга. _Хайде, хайде._
	Нямаше дим, нямаше мирис, нямаше демон.
	С проклятие Натаниел прекрати призоваването, ритна купичка тамян през стаята и се хвърли на леглото. Какво ставаше? Ако Бартимеус беше намерил някакъв начин да се освободи от заклинанията му… Но това със сигурност бе невъзможно — доколкото той знаеше, нито един демон не беше успял да направи такова нещо. Удряше безсмислено с юмрук по одеялата. Когато доведеше джина обратно, щеше да го накара да си плати за забавянето — щеше да го подложи на Назъбеното Махало и да гледа как се гърчи.
	Но какво можеше да направи междувременно?
	Да използва гадателското стъкло? Не, това щеше да стане по-късно: трите призовавания го бяха изтощили и преди всичко се нуждаеше от почивка. Вместо това можеше да отиде в библиотеката на господаря. Оттам трябваше да започне. Може би имаше други, по-съвършени методи за призоваване, които да пробва. Сигурно имаше информация за триковете, които джиновете ползват, за да избегнат завръщането.
	Стана от леглото и срита килима върху тебеширените кръгове на пода. Нямаше време да почиства сега. След няколко часа трябваше да се срещне с господаря си, за да опита най-накрая дългоочакваното призоваване на бъбривото дяволче. Натаниел изпъшка безсилно — това беше последното, от което имаше нужда! Можеше да призове дяволчето дори и насън, но господарят му щеше да го накара да провери по два и по три пъти всяка дума и фраза, докато накрая всичко отнемеше няколко часа. Това беше чиста загуба на енергия, от която той изобщо нямаше нужда. Какъв глупак само беше господарят му!
	Натаниел тръгна към библиотеката. Заслиза с трополене надолу по таванските стълби.
	И налетя с висока скорост право на господаря си, който се качваше нагоре.
	Ъндъруд падна назад върху стената, хващайки се за жилетката на корема си, където единият лакът на Натаниел го беше ударил силно. Той нададе яростен вик и замахна косо с длан към главата на чирака си.
	— Малък грубиян! Можеше да ме убиеш!
	— Сър! Съжалявам, сър! Не очаквах…
	— Препускаш надолу по стълбите като безмозъчна отрепка, като някакъв обикновен! Магьосникът контролира поведението си постоянно. На какво си играеш?
	— Ужасно съжалявам, сър… — Натаниел се съвзе от шока и заговори покорно. — Просто отивах долу в библиотеката да проверя още веднъж някои неща преди призоваването следобед. Съжалявам, ако съм бил прекалено нетърпелив.
	Смирението в гласа му оказа ефект. Ъндъруд дишаше учестено, но изражението му се смекчи.
	— Е, ако намеренията са били добри, предполагам, че едва ли мога да те виня. Всъщност идвах да ти кажа, че за съжаление няма да съм тук този следобед. Случи се нещо сериозно и трябва да… — Той спря, веждите му потрепнаха и се навъсиха. — Каква е тази миризма?
	— Сър?
	— Този аромат… носи се от теб, момче. — Той се наведе по-ниско и подуши шумно.
	— Аз… аз съжалявам, сър, забравих да се измия тази сутрин. И госпожа Ъндъруд ми го е споменавала преди.
	— Не говоря за собствената ти миризма, момче, въпреки че е неприятна. Не, по-скоро прилича на… розмарин… Да! И лаврово дърво… Билето на св. Джон… — Очите му изведнъж се уголемиха и проблеснаха в полумрака на стълбището. — Това, което се носи от теб, е ароматът на общата смес за призоваване.
	— Не, сър…
	— Не смей да ми противоречиш, момче! Как така…? — В очите му изникна подозрение. — Джон Мандрейк, искам да видя стаята ти! Води ме.
	— По-добре не, сър — ужасно разхвърляна е, ще се почувствам неловко…
	Господарят му се изправи в цял ръст, очите му проблясваха, опърлената му брада настръхна. Той сякаш стана по-висок, отколкото Натаниел някога го беше виждал, въпреки че може би за това помогна и факта, че стоеше едно стъпало по-нагоре. Момчето усети как се смалява и свива уплашено.
	Ъндъруд размаха пръст и посочи нагоре по стълбите.
	— Върви!
	Натаниел се подчини безпомощно. Мълчаливо тръгна напред към стаята си, а след него затропаха тежките ботуши на господаря му. С отварянето на вратата в носа го блъсна непогрешимата воня на тамян и восък от свещи. Натаниел застана мрачно встрани, а господарят му, навеждайки се под ниския таван, влезе в таванската стая.
	Ъндъруд оглежда сцената няколко секунди. Картината беше уличаваща: преобърнато гърне, от което по пода се проточваше ивица многоцветен тамян; няколко дузини все още тлеещи свещи за призоваване, подредени край стените и върху бюрото; две дебели магически книги, взети от личните рафтове на Ъндъруд, лежащи отворени на леглото. Единствените неща, които не се виждаха, бяха самите кръгове. Те лежаха скрити под килимчето. Натаниел реши, че това му дава възможност да се измъкне. Той прочисти гърлото си.
	— Ако мога да обясня, сър.
	Господарят му не му обърна внимание. Пристъпи напред и срита ъгъла на килима. Той се прегъна и отдолу се показаха краят на един кръг и няколко от външните руни. Ъндъруд се наведе, хвана килима и със замах го отметна встрани така, че се показа цялата рисунка. За секунда прегледа надписите, а после се обърна към чирака си със зловещ блясък в очите.
	— Е?
	Натаниел преглътна. Знаеше, че оправданията няма да му помогнат, но трябваше да опита.
	— Само се упражнявах с рисунките, сър — започна той несигурно. — Исках да почувствам ситуацията. Разбира се, всъщност не _призовах_ нищо, сър. Не бих посмял…
	Запъна се и спря. С едната си ръка господарят му сочеше средата на по-големия кръг, където от първата поява на Бартимеус беше останал забележителен белег от изгаряне. С другата посочи множеството обгаряния по стените, останали от експлодирането на Стимулиращия Компас. Раменете на Натаниел увиснаха.
	— Ъъъ…
	За секунда изглеждаше сякаш самообладанието на господин Ъндъруд ще го изостави. С пламнало от гняв лице, той направи две бързи крачки към Натаниел и вдигна ръка да го удари. Натаниел се сви, но удар не последва.
	Ръката се отпусна.
	— Не — каза господарят му, задъхвайки се. — Не. Трябва да реша как да се разправя с теб. Ти престъпи волята ми по стотици начини и така рискува собствения си живот и живота на хората в тази къща. Играл си си с магически елементи, които не би могъл да разбереш — тук виждам „Строфите на Фауст“ и „Словата на Птолемей“! Опитал си се да призовеш джин поне от четиринайсето ниво и дори си се опитал да го обвържеш с Пентаграма на Аделбранд, подвиг, който и _аз_ не бих опитал. Фактът, че без съмнение си се провалил, по никакъв начин не смекчава престъплението ти. Глупаво дете! Наистина ли нямаш представа какво може да ти _причини_ такова същество, ако направиш дори и най-малката грешка? Нима уроците ми през всичките тези години не означават нищо? Трябваше да разбера, че не може да ти се има доверие още миналата година, когато своеволната ти постъпка да нападнеш гостите на този дом почти съсипа кариерата ми. Трябваше да те махна още тогава, когато беше без име. Никой нямаше да има нищо против! Но сега, след като си кръстен и ще присъстваш в следващото издание на Алманаха, не мога да се отърва от теб толкова лесно! Ще се задават въпроси, ще трябва да се попълват формуляри и преценката ми отново ще бъде подложена на съмнение. Не, трябва да реша какво да правя с теб, въпреки че ръката ме сърби още сега да повикам един Ривайлър и да те оставя на неговите нежни грижи.
	Той спря да си поеме дъх. Натаниел се беше свлякъл назад и седнал на края на леглото, останал без капка енергия.
	— От мен да знаеш — рече господарят му, — че никой мой чирак не е нарушавал волята ми така, както ти. Ако не се налагаше спешно да отида в министерството, щях да се разправя с теб още сега. Обаче, тъй като няма начин, забранявам ти да напускаш тази стая докато не се върна. Но първо — с тези думи той отиде до гардероба на Натаниел и отвори вратата със замах — трябва да се уверим, че не си скрил още изненади.
	През следващите десет минути Натаниел можеше само да си седи с мрачно изражение, докато господарят му претърсваше стаята. Гардеробът и скринът бяха изпразнени и претършувани, а оскъдният му брой дрехи — пръснати по пода. Намериха се няколко найлонови торбички тамян, малък запас цветен тебешир и едно-две тестета записки, които Натаниел беше писал извън часовете си. Неоткрито остана само гадателското стъкло, вмъкнато на сигурно място под керемидите.
	Господин Ъндъруд прибра тамяна, книгите, тебешира и записките.
	— Ще прочета драсканиците ти веднага след като се върна от министерството — каза той, — в случай, че трябва да те разпитам допълнително относно заниманията ти преди да си получиш наказанието. Междувременно, остани тук и помисли за греховете и съсипаната си кариера.
	Без да каже нищо повече, той изхвърча от таванската стая и заключи вратата след себе си.
	Сърцето на Натаниел беше като камък, потъващ към дъното на дълбок тъмен кладенец. Седеше неподвижно на леглото, слушайки как дъждът барабани по капандурата и как в яростта си господарят му тръшка вратите от стая в стая някъде долу. Накрая едно далечно хлопване му показа, че господин Ъндъруд бе напуснал къщата.


	По-късно той беше изтръгнат от унинието си от звука на завъртащия се в ключалката ключ. Сърцето му подскочи от страх. Дали господарят му не се беше върнал…?
	Но беше госпожа Ъндъруд, която внесе малка купичка доматена супа върху поднос. Остави я на масата и го погледна. Натаниел не можа да се насили да вдигне очи към нея.
	— Е — каза тя спокойно, — надявам се, че си доволен от себе си. От това, което Артър ми каза, разбирам, че наистина си бил много лош.
	Буйният гняв на господаря му го беше вцепенил, но тези няколко думи на госпожа Ъндъруд, изпълнени с тихо разочарование, пронизаха Натаниел до дъното на душата му. И последните остатъци от самоконтрол го напуснаха. Той вдигна очи към нея, усещайки в крайчеца им напиращите сълзи.
	— О, Нат… Джон! — Никога не я беше чувал толкова отчаяна. — Защо не можа да проявиш _търпение_? Госпожица Лутиен казваше, че това е най-голямата ти слабост и беше права! Опитал си се да тичаш преди да си се научил да ходиш и не знам дали господарят някога ще ти прости.
	— _Никога_ няма да ми прости. Така каза. — Гласът му беше отпаднал; опитваше се да сдържи сълзите си.
	— Той е изключително ядосан, Джон, и с право.
	— Той каза, че… че кариерата ми била съсипана.
	— Не бих казала, че не заслужаваш точно това.
	— Госпожо Ъндъруд…
	— Но може би ако си открит и честен с него за това, което си правил, има шанс да те изслуша като се върне. Много малък шанс.
	— Няма, той е прекалено ядосан.
	Госпожа Ъндъруд седна на леглото до Натаниел и го прегърна през рамо.
	— Нали не мислиш, че е нещо нечувано — чираците да опитват прекалено много и прекалено рано? Това често отличава най-талантливите. Артър е разгневен, но виждам, че е и впечатлен. Мисля, че трябва изцяло да му се довериш; остави се на милостта му. На него ще му хареса.
	Натаниел подсмръкна.
	— Така ли мислите, госпожо Ъндъруд? — Както винаги, успокоението от нейното присъствие и непоклатимият й здрав разум проникнаха през защитните му прегради и успокоиха гордостта му. Може би тя имаше право. Може би _трябваше_ да разкаже истината за всичко…
	— Аз също ще направя всичко възможно да го успокоя — продължи тя. — Един господ знае, че не го заслужаваш. Само виж в какво състояние е стаята ти!
	— Веднага ще я почистя, госпожо Ъндъруд, моментално. — Почувства се малко по-спокоен. Може би _щеше_ да разкаже на господаря си, да си признае откровено подозренията за Лавлейс и Амулета. Така нещата щяха да са болезнени, но по-прости.
	— Първо си изпий супата. — Тя стана. — Подготви се сериозно да разкажеш всичко на господаря си, когато се върне.
	— Защо господин Ъндъруд отиде до министерството? Днес е неделя. — Натаниел вече бе започнал да събира част от облеклото си и да го натиква обратно в чекмеджетата.
	— Някакъв спешен случай, скъпи. В центъра на Лондон е бил заловен един свиреп джин.
	По гръбнака на Натаниел протече ток.
	— Джин ли?
	— Да. Не знам подробностите, но очевидно се е бил маскирал като едно от дяволчетата на господин Лавлейс. Нахлул в магазина на господин Пин и причинил огромни щети. Обаче изпратили африт и го заловили почти веднага. Днес го разпитват. Господарят ти смята, че магьосникът, който е изпратил джина, може да има някаква връзка с кражбите на артефакти, които го тормозят толкова и вероятно със Съпротивата. Иска да е там, когато измъкнат информацията. Но не това е основната ти грижа сега, нали Джон? Трябва да решиш какво ще кажеш на господаря си. И изтъркай пода така, че да заблести.
	— Да, госпожо Ъндъруд.
	— Добро момче. Ще се върна за подноса по-късно.
	Едва вратата беше заключена и Натаниел вече тичаше към капандурата. Отвори я рязко и се пресегна под студените мокри керемиди за бронзовия диск. Издърпа го вътре и затвори прозореца, оставяйки дъжда да пада върху стъклото. Дискът беше студен; трябваха няколко минути все по-силни и по-силни повиквания преди лицето на дяволчето неохотно да се появи.
	— Леле — каза то. — Мина доста време. Мислех, че си ме забравил. Готов ли си вече да ме освободиш?
	— Не. — Натаниел не беше в настроение за игрички. — Бартимеус. Намери го. Искам да видя къде се намира и какво прави. Веднага. Или ще заровя този диск в земята.
	— Кой е спал накриво днес? Може и да помолиш любезно! Добре, ще се пробвам, но съм имал и по-лесни задачи, дори и от теб… — Мърморейки и правейки напрегнати гримаси, лицето на бебето избледня, но се появи отново, неясно, сякаш отдалече. — Бартимеус, казваш? От Урук?
	— Да! Колко такива може да има?
	— Ще останеш изненадан, господин Раздразнение. Е, не бъди нетърпелив. Това може да отнеме известно време.
	Дискът се изчисти. Натаниел го хвърли върху леглото, но после реши, че идеята не е добра и го прибра под матрака, така че да не се вижда. Много разтревожен, той продължи с разтребването на стаята си, търка пода, докато всички следи от пентаграми изчезнаха и дори успя донякъде да заличи петната от восъка на свещите. Подреди си дрехите внимателно и върна всяко нещо на мястото му. После си изпи супата. Беше студена.
	Госпожа Ъндъруд се върна за подноса и огледа стаята с одобрение.
	— Добро момче си, Джон — каза тя. — Сега се пооправи и се измий. Какво беше това?
	— Кое, госпожо Ъндъруд?
	— Мисля, че _чух_ глас.
	Натаниел също го беше чул. Едно приглушено „Ой!“ изпод леглото. — Мисля, че дойде от долния етаж — каза той слабо. — Може да е някой на вратата?
	— Така ли мислиш? Ами май най-добре да отида да видя. — Малко неуверена, тя тръгна, заключвайки вратата след себе си.
	Натаниел отметна матрака настрани.
	— Е? — изръмжа той.
	Лицето на бебето сега имаше огромни торбички под очите и беше някак си неизбръснато.
	— Е — рече то, — направих всичко възможно. Не можеш да искаш повече от това.
	— Покажи ми!
	— Добре тогава. — Лицето изчезна, а на негово място се появи отдалечена гледка от Лондон. Една сребърна ивица, която трябваше да е Темза, се извиваше в дъното на картината между тъмносивата бъркотия от складове и кейове. Валеше дъжд, който наполовина замъгляваше картината, но Натаниел лесно различи централната част: огромен замък, защитен с безкрайни обръчи от високи, сиви стени. В центъра му имаше висока, квадратна кула, от покрива на която се вееше знамето на Обединеното Кралство. Долу, в двора на замъка се движеха черни полицейски камиони, както и множество дребни фигурки, не всички от които бяха човешки.
	Натаниел знаеше какво вижда, но не искаше да приеме истината.
	— И какво общо има това с Бартимеус? — попита рязко.
	Дяволчето беше изморено, с отпаднал глас.
	— Той се намира там, доколкото разбирам. Хванах следата му в центъра на Лондон, но вече беше изстинала и неясна. Водеше натам, а не мога да се приближа по-близо до Тауър, както добре знаеш. Има прекалено много бдящи очи. Дори и при това разстояние, без малко да ме хванат няколко охранителни сфери. Доста съм изморен, наистина. Нещо друго? — добави то, тъй като Натаниел не реагира. — Трябва ми сън.
	— Не, това е всичко.
	— Първото разумно нещо, което си казал за деня. — Но дяволчето не изчезна. — Ако е там вътре, този Бартимеус си има голям проблем — отбеляза то по един твърде весел начин. — Не си го изпратил _ти_ там, нали?
	Натаниел не отвърна.
	— О, _боже_ — каза дяволчето. — След като случаят е такъв, бих казал, че ти имаш също толкова големи неприятности, колкото и той, нали? Подозирам, че точно в този момент ти издава името. — То оголи малките си остри зъби, оформяйки огромна усмивка, оплези се и изчезна.
	Натаниел седеше напълно неподвижно, държейки диска в ръце. Дневната светлина в стаята постепенно изчезна.


	24

	Бартимеус
	Ако изправите един бръмбар скарабей, горе-долу с размера на кибритена кутийка, срещу четириметрово чудовище с глава на бик и сребърно копие, едва ли ще видите кой знае каква борба, особено при условие, че бръмбарът е хванат в малко кълбо, което би изпепелило същността му, ако докосне дори и едната му антенка. Вярно, че се опитах да удължа спора, като кръжах точно над колоната с бледата надежда, че ще мога да се стрелна на една страна при стоварването на копието — но, честно казано, не разчитах на това. Предстоеше ми да бъда смачкан от глупак с коефициент на интелигентност като на бълха и колкото по-бързо се свършеше, толкова по-добре.
	Затова бях малко изненадан, когато пискливият боен вик на въпросния утуку беше прекъснат от една извикана команда, точно когато копието щеше да се спусне върху главата ми.
	— Базтук, спри!
	Орлоклюнчо беше проговорил с настойчив глас. След като веднъж вземе решение, за утукуто е трудно да промени намеренията си. Бикоглавчо с усилие спря замаха с копието, но го задържа вдигнато високо над кълбото.
	— _Сега_ пък какво, Ксерксес? — изръмжа той. — Не се опитвай да ми отнемеш отмъщението! Двайсет и седем века съм чакал Бартимеус да ми падне в ръцете…
	— Значи можеш да почакаш още минута. Той ще си остане тук. Слушай — чуваш ли нещо?
	Базтук наклони глава на една страна. Вътре в кълбото аз спрях да жужа с криле и също се заслушах. Лек чукащ звук… толкова тих, толкова лек, че беше невъзможно да се определи от коя посока идва.
	— Това не е нищо. Просто някакви работници навън. Или хората просто отново маршируват. Те обичат да го правят. Сега млъквай, Ксерксес. — Базтук не беше склонен да обмисля това повече. Сухожилията на ръката му се изпънаха при повдигането на копието.
	— Не са работници. Шумът е прекалено близо. — Перата на главата на Ксерксес изглеждаха разрошени. Беше нервен. — Остави Бартимеус на мира и ела да чуеш. Искам да определя откъде идва.
	Проклинайки, Базтук се отдалечи тежко от колоната ми. Двамата с Ксерксес обходиха стаята, ослушвайки се към пода и мърморейки си един на друг да стъпват по-тихо. През цялото време тихият чукащ звук продължи, лек, непостоянен и влудяващо неоткриваем.
	— Не мога да го определя. — Базтук потърка върха на копието си в стената. — Може да идва откъде ли не. Чакай…! Може би _той_ го прави… — Той погледна злобно към мен.
	— Невинен, Ваша чест — казах аз.
	— Не бъди глупав, Базтук — рече Орлоклюнчо. — Кълбото го спира да използва магия извън него. Става нещо друго. Мисля, че трябва да вдигнем тревога.
	— Но не се е _случило_ нищо. — Бикоглавчо изглеждаше паникьосан. — Ще ни накажат. Поне ме остави преди това да убия Бартимеус — помоли той. — Не трябва да изпускам този шанс.
	— Мисля, че _определено_ трябва да извикаш помощ — посъветвах аз. — Почти сигурно е, че не можете да се оправите с това. Може да е някоя дървеница. Или пък е заблуден кълвач.
	Базтук издуха пяна на метър във въздуха.
	— Това преля чашата, Бартимеус! Сега ще умреш! — Той спря. — Въпреки че, като се замисля, наистина _може_ да е дървеница…
	— В солидна каменна сграда? — усмихна се подигравателно Ксерксес. — Не мисля така.
	— Как така изведнъж стана експерт?
	Избухна нов спор. Двамата ми надзиратели отново се изправиха един срещу друг, перчеха се, блъскаха се, докарани до сляпа ярост от глупостта си, както и от умелите ми подмятания от време не време.
	А отдолу продължаваше да се чува _чук, чук, чук_. Отдавна бях открил източника на звука в един камък високо на стената, недалеч от единствения прозорец. Докато окуражавах кавгата, аз постоянно наблюдавах въпросното място и, след няколко минути бях възнаграден, забелязвайки лек дъждец от прах да се процежда между два каменни блока. Секунда по-късно се появи миниатюрна дупка, която бързо се уголеми, а от нея продължиха да падат прах и парченца, избутвани от нещо малко, остро и черно.
	За мое раздразнение, след като обиколиха стаята сред поток от викове и момичешки плесници, Ксерксес и Базтук спряха да си починат недалеч от мистериозната дупка. Беше само въпрос на време да забележат спираловидния водопад от прах, затова реших, че трябва да рискувам всичко с една последна маневра.
	— Хей, вие двамата, пясъчни червеи! — извиках. — Луната огрява труповете на вашите другари! Чакалите носят отсечените им глави за играчки на своите малки*!
	[* Е, тук малко се губи при превода. Това го извиках на староегипетски, който и двамата знаеха и мразеха. Беше като завръщане към времето, когато фараонът изпрати своите армии дълбоко навътре в асирийските земи, причинявайки повсеместен хаос. Много е неучтиво за джиновете да си припомнят един на друг за човешките войни (в които ние винаги сме принудени да вземем нечия страна). Да се напомня на утуку за войни, които са _загубили_ беше и неучтиво, и неразумно.]
	Както и очаквах, Базтук спря да дърпа перата на Ксерксес, а той измъкна пръстите си от носа на Базтук. И двамата бавно се обърнаха към мен с кървясали погледи. Дотук добре. Изчислих, че имам около трийсет секунди преди това, което идваше през дупката да се появи. В случай че се забавеше, бях мъртъв — ако не от ръцете на Базтук и Ксерксес, то от кълбото, което вече се беше смалило до размера на дребен грейпфрут.
	— Базтук — каза учтиво Ксерксес, — ще те оставя да нанесеш първия удар.
	— Много мило от твоя страна, Ксерксес — отвърна Базтук. — След това можеш да накълцаш останките както си искаш.
	Двамата вдигнаха копията си и закрачиха към мен. Зад тях чукането внезапно спря и от дупката в стената, която вече беше станала доста голяма, се промуши един блестящ клюн, заострен като края на наковалня. Той беше последван от качулата черна глава, украсена с едно малко око. Окото бързо зашари напред-назад, оглеждайки положението, после птицата, намираща се отзад, тихичко започна да се извива през дупката, провирайки се напред по един много нептичи начин.
	Отръсквайки се и подскачайки, на ръба на камъка кацна един огромен черен гарван. С измъкването на опашните му пера от дупката, там се появи още един клюн.
	В този момент двете утуку вече бяха стигнали до колоната ми. Базтук изпъна ръка назад.
	Изкашлях се.
	— Искаш ли да погледнеш зад себе си?
	— Този номер няма да мине при мен, Бартимеус! — извика утукуто. Ръката му се стрелна напред и копието започна да се спуска. Една черна светкавица пресече пътя му, сграбчи дръжката с клюна си и отлетя, изтръгвайки го от ръката на утукуто. Базтук нададе удивен вик и се обърна. Ксерксес също се завъртя.
	На една свободна колона седеше гарван и внимателно държеше копието с клюн.
	Базтук пристъпи несигурно към него.
	Внимателно и съсредоточено гарванът стисна стоманената дръжка. Копието се счупи на две, парчетата паднаха на земята.
	Базтук спря на място.
	Още един гарван долетя, пърхайки, и кацна на друга, съседна колона. И двата седяха тихо, гледайки утукутата с немигащи очи.
	Базтук погледна другаря си.
	— Ъммм, Ксерксес…?
	Орлоклюнчо раздвижи език предупредително.
	— Вдигни тревога, Базтук — каза той. — Аз ще се разправя с тях. — Приклекна и подскочи високо във въздуха. Огромните му бели крила се разтвориха със звук като от съдран плат. Размахаха се веднъж, втори път; издигна се високо, високо, почти до тавана. Перата се изправиха, наежиха се; той се завъртя и се спусна с главата напред, с прибрани крила. Едната му ръка държеше насоченото копие; носеше се надолу със скоростта на светкавица.
	Към един гарван, който си чакаше спокойно.
	В очите на Ксерксес се появи съмнение. Вече беше почти над гарвана, а той още не бе помръднал. Съмнението изведнъж се превърна в страх. Крилата му се разпериха, отчаяно се опита да завие, да избегне сблъсъка…
	Гарванът отвори широко човка.
	Ксерксес изпищя.
	Последва неясно движение, щракване и глътване. Няколко хвърчащи пера бавно паднаха долу по камъните около колоната. Гарванът все още седеше там със замечтан поглед. Ксерксес беше изчезнал.
	Базтук бързаше към стената, където се появяваше порталът и ровеше в торбата, завързана на кръста му. Вторият гарван подскачаше нехайно от колона на колона, отрязвайки му пътя. С измъчен вик Базтук метна копието. То не уцели гарвана и се заби до дръжка в колоната. Гарванът поклати глава съжалително и разпери криле. Базтук разтвори ядно торбата и извади малка бронзова свирка. Вдигна я до устните си…
	Последва още едно неясно движение, вихрушка, твърде бърза за окото. За негова чест трябва да кажа, че и Базтук беше бърз; успях да видя как наведе глава и замахна с рогата си, а после вихрушката го погълна. Когато изчезна, Базтук го нямаше. Гарванът кацна нескопосано на земята. От едното му крило се процеждаше зелена кръв.
	Бръмбарът скарабей припкаше в кръг в своето кълбо.
	— Браво! — извиках, опитвайки се да накарам гласа си да звучи по-малко писклив и по-спокоен. — Не знам кои сте, но какво ще кажете да ме измъкнете…
	Гласът ми заглъхна. Благодарение на кълбото, виждах новопристигналите само на първо ниво, на което досега те бяха носили гарвановата си маскировка. Вероятно го осъзнаха, защото за част от секундата те ми показаха истинския си вид на първо ниво. Беше само за момент, но аз нямах нужда от повече. Знаех кои са.
	Заклещен в кълбото, бръмбарът преглътна притеснено.
	— О — казах. — Здрасти.
	— Здравей, Бартимеус — рече Факарл.


	25

	— Дори и Джабор е тук — добавих аз. — Колко мило от ваша страна, че дойдохте.
	— Помислихме, че може да се чувстваш самотен, Бартимеус. — По-близкият гарван, онзи с кървящото крило, затрептя и се превърна отново в готвач. Ръката му беше лошо порязана.
	— А, не, обръщаха ми доста внимание.
	— Да, виждам. — Готвачът пристъпи напред да разгледа кълбото ми. — Леле, ти _наистина_ си натясно.
	Изсмях се неубедително.
	— Остави остроумията, стари приятелю, може би ще ми помогнеш да се измъкна оттук. Вече усещам гъделичкане от притискането на преградата.
	Готвачът поглади една от гушите си.
	— Трудна работа. Но аз _наистина_ имам решение.
	— Хубаво.
	— Можеш да станеш бълха или някакъв друг вид дребно насекомо. Това ще ти даде още няколко ценни минути живот преди същността ти да бъде унищожена.
	— Благодаря ти. Да, това е полезно предложение. — Вече малко се задъхвах. Кълбото се приближаваше прекалено много. — Или може да дезактивираш кълбото по някакъв начин и да ме освободиш. Само си представи благодарността ми…
	Готвачът вдигна пръст.
	— Хрумна ми нещо друго. Можеш да ни кажеш къде си скрил Амулета на Самарканд. Ако говориш бързо, може и да имаме време да унищожим кълбото преди да загинеш.
	— Ако е в обратен ред, може и да сключим сделка.
	Готвачът въздъхна тежко.
	— Не мисля, че си в положение да… — Той спря при появата на далечен, виещ шум и в същия момент през стаята премина познато трептене.
	— Всеки момент ще се отвори портал — рекох бързо. — На далечната стена.
	Факарл погледна другия гарван, който все още седеше на колоната и си разглеждаше ноктите.
	— Джабор, ще бъдеш ли така добър…? — Гарванът пристъпи напред и се превърна във висок човек с глава на чакал и яркочервена кожа. Той закрачи през стаята и зае позиция срещу далечната стена, с единия крак напред, другия назад и протегнати ръце.
	Готвачът се обърна към мен.
	— А сега, Бартимеус…
	Черупката ми започваше да се пърли.
	— Хайде да спрем с глупостите — казах аз. — И двамата знаем, че ако ти кажа местонахождението, ще ме оставите да умра. Знаем също и, че при това положение ще ви дам грешна информация, просто за да ви направя напук. Така че каквото и да кажа, докато съм тук вътре, ще е безполезно. Това означава, че трябва да ме освободиш.
	Факарл почука раздразнено по ръба на колоната ми.
	— Досадно е, но разбирам, че си прав.
	— А този виещ звук със сигурност е алармата — продължих аз. — Магьосниците, които ме затвориха тук споменаха нещо за легиони от хорли и утуку. Съмнявам се, че дори и Джабор ще може да ги погълне всичките. Така че може би ще можем да продължим разговора си малко по-късно?
	— Съгласен. — Факарл приближи лице до кълбото ми, което сега вече беше съвсем малко по-голямо от мандарина. — Никога не би могъл да избягаш от Кулата без нас, Бартимеус, така че засега не опитвай никакви номера. Трябва да те предупредя, че дойдох тук с две заповеди. Първата е да науча местонахождението на Амулета. Ако това е невъзможно, втората е да те унищожа. Не е необходимо да ти обяснявам кое ще ми достави по-голямо удоволствие.
	Лицето му се отдръпна. В този момент на стената се появи овалният процеп и се разшири, образувайки арката на портала. От тъмнината започнаха да се появяват няколко фигури: бледолики хорли*, държащи тризъбци и сребърни мрежи в тънките си като клечки ръце. След като минеха през портала, предпазните Щитове около телата им щяха да са непробиваеми; обаче, докато го правеха, Щитовете бяха слаби и същността им беше незащитена. Джабор се възползва напълно от това, изстрелвайки три светкавични Детонации в бърза последователност. Яркозелени взривове обгърнаха арката. Цвърчейки жално, хорлите рухваха на пода, все още наполовина във, наполовина извън портала. Но зад тях се появи друга група, прескачайки изключително внимателно телата на другарите си. Джабор стреля отново.
	[* _Хорла:_ силен подклас джинове. За човека те изглеждат като сенчести духове, които причиняват лудост и болести; за другите джинове излъчват вредна аура, която изсмуква същността ни.]
	Междувременно Факарл не стоеше бездейно. От един джоб на престилката си той измъкна желязна халка колкото гривна и я закрепи на края на дълъг дървен прът. Погледнах халката тревожно*.
	[* Желязото, почти колкото и среброто, не е полезно за джиновете. Хората го използват от хилядолетия, за да предотвратяват нашето влияние; дори конските подкови се смятат за „късметлийски“, защото са направени от желязо.]
	— И какво очакваш да направя с това? — попитах аз.
	— Да скочиш през него, естествено. Представи си, че си обучено куче от цирка. Сигурен съм, че няма да ти е трудно, Бартимеус, пробвал си много професии през съществуването си. — Придържайки внимателно единия край с палеца и показалеца си, Факарл нагласи пръта, така че желязната халка се допря до повърхността на кълбото. Със силно съскане нишките на бариерата се разклониха и огънаха около ръба на халката, оставяйки дупката вътре свободна.
	— Лавлейс специално подсили пръстена, за да подобри магическата устойчивост на желязото — продължи Факарл, — но няма да издържи дълго, така че ти предлагам да скочиш по-бързо.
	Беше прав. Краищата на халката вече бяха започнали да бълбукат и да се топят от силата на кълбото. Като бръмбар нямах място да маневрирам, затова събрах останалата си енергия и за пореден път се превърнах в муха. Без повече да се мая, направих един бърз кръг в кълбото, за да набера скорост и бързо се стрелнах през разтопената халка към свободата!
	— Великолепно — каза Факарл. — Липсваше ни само биене на барабан за акомпанимент.
	Мухата кацна на пода и се превърна в доста раздразнен сокол.
	— Уверявам те, за мен беше достатъчно драматично — рекох аз. — А сега?
	Факарл хвърли остатъците от халката на пода.
	— Да, най-добре да тръгваме. — През въздуха прелетя сребърен тризъбец и издрънча на плочките между нас. Горе, до портала, наполовина задръстен от трупове на хорли, Джабор постепенно се оттегляше. Една нова вълна пазачи, съставена предимно от утуку, напредваше зад общ Щит, който отблъскваше бавно отслабващите Детонации на Джабор и ги пръскаше из стаята. Накрая една хорла успя да премине през портала и, в пълно бойно снаряжение, пропълзя покрай Щита. Джабор стреля по него, зарядът удари хорлата в слабите гърди и беше напълно погълнат. Хорлата се усмихна студено и се спусна напред, въртейки мрежата си като ласо.
	Факарл се превърна в гарван и полетя с усилие, едното му крило едва се движеше. Моят сокол го последва нагоре към дупката. Мрежата мина точно под мен; остриетата на тризъбеца се забиха в стената.
	— Джабор! — извика Факарл. — Тръгваме!
	Хвърлих един поглед надолу: Джабор се боричкаше с хорлата, силите му не изглеждаха намалели. Но безброй много други продължаваха да прииждат. Концентрирах усилията си да се добера до дупката. Факарл вече беше изчезнал в нея; наведох клюн и също се мушнах. Невероятна експлозия разтърси стаята зад мен и чух дивия яростен вик на чакала.


	В тесния, тъмен тунел гласът на Факарл звучеше приглушено и странно.
	— Почти излязохме. Отсега нататък най-подходящо ще е да си гарван.
	— Защо?
	— Навън има десетки такива. Можем да се смесим с ятото и да спечелим време, докато се придвижваме към стените.
	Мразех да следвам съветите на Факарл за каквото и да е, но нямах представа срещу какво ще се изправим отвън. Бягството от Кулата беше приоритет. Бягството от него можеше да стане по-късно. Затова се концентрирах и промених формата си.
	— Промени ли се?
	— Аха. Не е маскировка, която да съм пробвал преди, но не изглежда много трудно.
	— Някаква следа от Джабор зад нас?
	— Не.
	— Ще дойде. А сега, отворът е точно пред мен. Има прикритие върху изходната дупка, така че все още не би трябвало да са я видели. Излети бързо и тръгни право надолу. Ще видиш кухненски двор, където се събират гарваните да обират остатъците; ще се срещнем там. Преди всичко, недей да биеш на очи.
	В тунела отпред се чу драскане, после внезапно нахлу светлина. Факарл беше тръгнал, откривайки очертанията на изхода, покрит с решетка от прикриващи нишки. Заподскачах напред, докато клюнът ми се удари в бариерата, натиснах я и промуших глава през нея и навън в студения ноемврийски въздух.
	Без да спирам, се отблъснах от дупката и започнах да се спускам към двора долу.
	Докато се снижавах, един кратък поглед потвърди колко далеч бях от безопасността: далечните покриви на Лондон едва се виждаха зад сериите кръгли кули и дебелите стени. По тях вървяха стражи, а в небето в безпорядък се носеха търсещи сфери. Беше вдигната тревога. Някъде от много високо виеше сирена, а недалеч от мен, в най-вътрешния двор, множество полицаи търчаха към някакво място.
	Кацнах в малък страничен двор, отделен от общата бъркотия от две пристройки, които бяха издадени напред от основната сграда. Камъните в двора бяха покрити с мазни остатъци от хляб и обелки от бекон, както и с едно гладно, грачещо ято гарвани.
	Един от гарваните се домъкна до мен.
	— Ти си _идиот_, Бартимеус.
	— Как така?
	— Клюнът ти е яркосин. Промени го.
	Е, беше ми за първи път да съм гарван. _И_ ми се наложи да се променя на тъмно. Какво очакваше? Но не му беше нито времето, нито мястото да спорим. Промених клюна.
	— Така или иначе ще видят през маскировката ни — отсякох аз. — Навън сигурно има над хиляда стражи от един или друг вид.
	— Вярно е, но ние се нуждаем само от малко време. Те все още не знаят, че сме гарвани и, ако сме в ято, ще им отнеме още няколко секунди да ни засекат и да проверят. Трябва само ятото да полети…
	В един миг стотината гарвани невинно си кълвяха студените обелки от бекон, в пълен мир със себе си и със света. В следващия, Факарл им разкри истинския си вид на първо ниво: направи го само за частица от секундата, но това беше достатъчно. Четири гарвана се проснаха мъртви на момента, няколко други си повърнаха закуската, а останалите излетяха от двора в панически безпорядък, грачейки и мятайки се във въздуха. Аз и Факарл бяхме в центъра на ятото и размахвахме крила, колкото можехме по-усърдно, завивайки и спускайки се с другите, в отчаян опит да не изостанем назад.
	Полетяхме високо нагоре, над плоския покрив на голямата крепост, където се вееше огромно знаме и няколко човека-стражи стояха, взирайки се отвъд водите на Темза; после се спуснахме ниско долу, прелитайки през сивия двор от другата страна. В центъра на парадния плац бяха нарисувани около двайсет постоянни пентаграма и, докато минавах покрай тях, забелязах една забележителна група духове да се появява вътре, призовани в същия този момент от множество магьосници в сиви униформи. Духовете бяха от низшите, предимно натруфени дяволчета*, но в големи количества биха представлявали проблем. Надявах се, че ятото гарвани няма да кацне тук.
	[* Колкото по-слабо е съществото, толкова по-лесно и бързо се призовава. Повечето магически империи назначават няколко магьосници специално, за да събират цели кохорти от дяволчета за кратко време. Само най-великите империи притежават достатъчно сила да събират армии от висши създания. Най-забележителната такава армия, съществувала някога, беше създадена от фараон Тутмозис през 1478 пр.Хр. Тя включваше един легион от африти и пъстра сбирщина от висши джинове, от които най-видният със сигурност беше… Не, скромността ми пречи да продължа.]
	Но птиците не показваха желание да спират, страхът все още ги носеше напред из укрепленията на Кулата. На няколко пъти сякаш се насочваха към външните стени; всеки път завиваха и се връщаха. Веднъж се изкуших да се пробвам да я премина сам, но бях обезкуражен от появата на един странен синьо-черен страж с четири паякообразни крака върху назъбения парапет. Не ми хареса видът му, а и бях прекалено изморен след пленничеството си и принудителните промени на формата, за да рискувам да се изправя срещу неизвестната му сила.
	Накрая стигнахме до друг двор, заобиколен от трите страни с постройки, а от четвъртата със стръмен склон, покрит от зелена трева, издигащ се към висока стена. Птиците кацнаха на него и започнаха да се разхождат насам-натам, кълвейки земята безцелно.
	Факарл заподскача към мен, едното му крило висеше от гърдите му. Все още кървеше.
	— Тия птици никога няма да напуснат това място — рекох. — Тук се хранят.
	Гарванът кимна.
	— Докараха ни колкото далеч могат, но и това ще свърши работа. Това е външна стена. Над нея и сме вън.
	— Да вървим тогава.
	— След минутка. Трябва да си почина. А може би и Джабор…
	— Джабор е мъртъв.
	— Мислех, че го познаваш по-добре, Бартимеус. — Факарл клъвна раненото си крило, издърпвайки едно перо от съсирващата се кръв. — Само ми дай минута. Онзи утуку! Не мислех, че може да го направи.
	— Идват дяволчета — изсъсках аз. Цял батальон изприпка от една врата в далечния ъгъл на двора и започнаха да се разгръщат, за да започнат педантично преглеждане на всяка тухла и камък. Все още бяхме скрити сред ятото гарвани, но не за дълго.
	Факарл изплю още едно перо на тревата, където то бързо се превърна в сгърчена ивица желе преди да се стопи.
	— Много добре. Нагоре, прескачаме и навън. Не спирай за нищо на света.
	Направих учтив жест с крило.
	— След теб.
	— Не, не, Бартимеус — след _теб_. — Гарванът прегъна големия си, украсен с нокти крак. — Ще бъда точно зад теб през _цялото_ време, така че, моля те, за разнообразие, не се опитвай да избягаш.
	— Имаш ужасно подозрителен ум.
	Дяволчетата пълзяха все по-близо, душейки земята като кучета. Излетях и бързо се стрелнах към зъбците на стената. Като се изравних с тях, забелязах един патрулиращ страж по пътеката. Беше малък фолиот с очукан бронзов рог, вързан отстрани на главата му. За съжаление той също ме забеляза. Преди да успея да реагирам той извъртя устни към мундщука на рога и произведе кратко остро изсвирване, което моментално задейства вълна от отговарящи му сигнали по протежението на стената, високи и ниски, силни и слаби, отекващи надалеч. Край: нашето прикритие беше окончателно и безвъзвратно разкрито. Спуснах се към стража с извити нокти; той изпищя, изгуби равновесие и се прекатури назад през ръба на стената. Стрелнах се през зъбците на стената, над стръмния насип от черни скали и пръст, далеч от Кулата, към града.


	Нямаше време за губене, нямаше време да се оглеждам назад. Размахвах криле напред колкото можех по-бързо. Под мен мина широк сив оживен път, после серия гаражи с плоски покриви, тесен път, камънак, завой на Темза, пристан и кран, още един път… Хей! Не беше лошо, аз се измъквах с обичайната си самоувереност! Тауър сигурно вече беше поне на километър зад мен. Съвсем скоро можех да…
	Погледнах напред и замигах от изненада. Какво беше това? Тауър се извисяваше пред мен. Групи летящи фигури се струпваха над централната кула. Летях обратно към затвора си! Нещо много сериозно _се_ беше объркало с посоките. Много озадачен, направих обратен завой около един комин и отново се втурнах в противоположна посока. Зад мен прозвуча гласът на Факарл.
	— Бартимеус, спри.
	— Не ги ли видя? — изкрещях назад през крило. — След секунда ще ни погнат! — Удвоих скорост, пренебрегвайки настоятелните викове на Факарл. Покривите минаваха светкавично под мен, после мръсната Темза, която пресичах за втори път…
	Тауър, точно както преди. Сега летящите фигури се пръскаха във всички посоки, като всяка следваше своя собствена търсеща сфера. Една от тях се насочваше към мен. Вътрешният ми глас ми казваше да се врътна и да побягна, но бях прекалено объркан. Кацнах на един покрив. Няколко секунди по-късно до мен се появи Факарл, пъхтейки и проклинайки, готов да избухне.
	— Глупак такъв! Сега пак сме там откъдето тръгнахме!
	Изведнъж ми просветна.
	— Искаш да кажеш…
	— Първата Кула, която видя, беше огледална илюзия. Трябваше да минем право през нея*. Лавлейс ме предупреди за това, а ти не изчака да ме чуеш! Проклето да е раненото ми крило, проклет да си и ти, Бартимеус!
	[* _Огледална илюзия:_ изключително хитра и сложна магия. Предизвиква фалшиви образи на големи обекти — например на армия, планина или крепост. Те са неподвижни и се разтварят, когато преминеш през тях. Огледалните илюзии могат да объркат дори и най-умните противници. Точно както стана сега.]
	Батальонът летящи джинове прекосяваше външните стени. Разделяше ни само един път. Факарл се прегърби унило зад един комин.
	— Никога няма да им избягаме с летене.
	Вдъхнових се.
	— Тогава няма да летим. Подминахме някакви светофари там назад.
	— И какво от това? — Нормалната вежливост на Факарл започваше да се губи.
	— Ще се повозим на стоп. — Придържайки се така, че сградата да е между мен и търсачите, пикирах от покрива към кръстовището, където на червения светофар се образуваше опашка от коли. Кацнах на тротоара близо до края на опашката. Факарл ме следваше неотлъчно.
	— Добре — казах. — Време е за промяна.
	— В какво?
	— В нещо със здрави нокти. Побързай, ще светне зелено. — Преди Факарл да успее да протестира, аз подскочих от тротоара под най-близката кола, опитвайки се да не обръщам внимание на отблъскващата воня на масло и автомобилни газове, както и на отвратителните вибрации, които се усилваха, докато невидимият шофьор форсираше двигателя. Без да съжалявам, аз се сбогувах с гарвана и приех формата на страховито дяволче, което представляваше просто кълбо от мускули покрито с шипове. От мен изскочиха шипове и зъбци и се захванаха за мръсния метал на шасито, прикрепвайки ме здраво, докато колата започна да се движи напред и потегли. Надявах се, че Факарл ще е прекалено бавен да ме последва, но нямах този късмет: точно до мен имаше друго дяволче, което висеше навъсено между гумите и през цялото време не отделяше поглед от мен.
	Не говорихме много по време на пътуването. Двигателят беше прекалено шумен. Освен това този вид дяволчета са известни със зъбите, а не с езика си.


	След доста време колата спря. Шофьорът излезе и се отдалечи. Тишина. С пъшкане разхлабих многобройните си преплетени шипове и паднах тежко на асфалта, замаян от придвижването и миризмата на технологията*. Факарл също не беше по-добре. Безмълвно станахме две стари, малко мърляви котки, които изкуцукаха изпод колата и се отдалечиха през една поляна към гъсталака от храсти. Като стигнахме, най-накрая се отпуснахме в предпочитаните си форми.
	[* Много от съвременните продукти — пластмаса, синтезирани метали, детайли на машините — имат в себе си толкова много от _човека_, че засягат същността ни, ако стоим твърде близо и твърде дълго край тях. Вероятно е някакъв вид алергия.]
	Готвачът се просна върху един дънер.
	— Ще ти отмъстя за това, Бартимеус — изпъшка той. — Никога не съм бил измъчван така.
	Египтянчето се ухили.
	— Измъкнахме се, нали? Сега сме в безопасност.
	— Един от шиповете ми проби резервоара. Целият съм в бензин. Ще се обрина…
	— Стига си се оплаквал. — Хвърлих бърз поглед през растителността: път през жилищен квартал, големи долепени къщи, много дървета. Не се виждаше никой освен едно малко момиченце, което си играеше с топка за тенис на близката алея. — Намираме се в някакво предградие — казах аз. — Покрайнините на Лондон или малко по-далеч. — Факарл само изсумтя. Погледнах го крадешком. Преглеждаше си раната, която Базтук му беше нанесъл. Изглеждаше зле. Щеше да е слаб.
	— Дори и с този дълбок разрез пак съм ти повече от равностоен противник, Бартимеус, така че ела и седни. — Готвачът направи нетърпелив жест. — Имам да ти кажа нещо важно.
	С обичайното си покорство седнах на земята, кръстосал крака, както го правеше Птолемей. Не се приближих много. Факарл вонеше на бензин.
	— Първо — каза той, — аз изпълних моята част от сделката: въпреки че не исках, ти спасих кожата. А сега твоята част. Къде е Амулета на Самарканд?
	Поколебах се. Само наличието на онази тенекия на дъното на Темза ме спираше да му кажа името и адреса на Нат. Вярно, че бях длъжник на Факарл за бягството си, но личният интерес беше на първо място.
	— Виж — рекох аз. — Не мисли, че не съм благодарен задето току-що ме освободи. Но не ми е лесно да съдействам. Моят господар…
	— Е значително по-слаб от моя. — Факарл се наведе настоятелно напред. — Искам да използваш глупавия си нищожен мозък и само да _помислиш_, Бартимеус. Лавлейс отчаяно иска да си върне Амулета, достатъчно отчаяно, че да заповяда на мен и Джабор да _нахлуем_ в най-сигурния затвор на неговото правителство и да спасим нещастния живот на роб като теб.
	— Това _е_ доста отчаяно — признах.
	— Представи си колко опасно беше това — за нас _и_ за него. Той рискува всичко. Само този факт трябва да ти говори много.
	— И _за какво_ му трябва Амулета? — казах, идвайки си на думата.
	— О, не мога да ти кажа това. — Готвачът потупа тайнствено носа си и се усмихна многозначително. — Но мога да ти кажа, че ще откриеш, че е изключително в твой интерес да се присъединиш към нас в това дело, Бартимеус. Имаме господар, който ще стигне далеч, ако ме разбираш правилно.
	Усмихнах се подигравателно.
	— Всички магьосници го казват.
	— Ще стигне далеч _много_ скоро. Говорим само за дни. А Амулета е жизненоважен за успеха му.
	— Може би, но ще споделим ли и ние неговия успех? И преди съм чувал всички тези глупости. Магьосниците ни използват, за да се сдобият с повече власт, а после просто удвояват оковите ни! Какво печелим ние от това?
	— Аз си имам планове, Бартимеус…
	— Да бе да, всички имаме такива, нали? Освен това, нищо не променя факта, че съм принуден да изпълня първоначалната си задача. Има сурови наказания…
	— Наказанията могат да се _изтърпят_! — Факарл се плесна по главата безсилно. — Същността ми все още се възстановява от наказанията, които Лавлейс ми наложи след изчезването ти с неговия амулет! Всъщност нашето съществуване — и не се прави, че се извиняваш, Бартимеус, защото не ти пука ни най-малко, — нашето съществуване тук не е нищо друго _освен_ последователност от наказания! Само мъртвите магьосници се променят и веднага след като единият падне в гроба, изниква друг, избърсва праха от имената ни и отново ни призовава! Те си предават щафетата, а ние търпим.
	Свих рамене.
	— Мисля, че сме водили този разговор и преди. Във Велико Зимбабве, нали?
	Яростта на Факарл поутихна. Той кимна.
	— Може и така да е. Но аз усещам настъпването на промяна и, ако имаш какъвто и да било усет, ти също ще го признаеш. Упадъкът на една империя винаги води до несигурни времена: проблеми по улиците, магьосниците се карат безсмислено, мозъците им омекват от лукс и власт… И двамата, и ти и аз, сме го виждали достатъчно често. Такива случаи ни предоставят по-големи възможности да действаме. Господарите ни стават _мързеливи_, Бартимеус — дават ни повече власт.
	— Едва ли.
	— Лавлейс е такъв. Да, той наистина е силен, но е безразсъден. Откакто ме призова, сега за пръв път е разочарован от ограниченията на министерската си роля. Отчаяно желае да надмине великите магьосници от миналото, да всее страх в света с постиженията си. В резултат, той всячески се домогва до властта като куче до стар кокал. Прекарва цялото си време в плетене на интриги и кроене на планове, в непрестанни опити да вземе връх над съперниците си… никога не си почива. И не е само той. В правителството има и други като него, някои дори по-безразсъдни. Знаеш какво представляват: когато магьосниците играят на едро, рядко оцеляват дълго. Рано или късно правят грешки и ни дават възможността, която чакаме. Рано или късно идва и нашето време.
	Готвачът погледна небето.
	— Е, времето напредва — каза той. — Ето последното ми предложение. Заведи ме при Амулета и ти обещавам, че каквото и наказание да трябва да изтърпиш, след това Лавлейс ще те вземе при себе си. Господарят ти, независимо кой е, няма да може да му застане на пътя. И тогава с теб ще сме партньори, Бартимеус, не врагове. Това би било хубава промяна, нали?
	— Прекрасна — отвърнах.
	— Или… — Факарл сложи ръце на коленете си, заставайки в готовност. — Можеш да умреш тук и сега, в тези обикновени крайградски храсти. Знаеш, че никога досега не си ме побеждавал; шансът винаги ти е спасявал кожата*. Този път няма да стане.
	[* Шансът, или както аз предпочитам да го наричам, моята собствена бърза мисъл. Но беше вярно, че някак си, винаги бях успявал да избегна истинския бой.]
	Докато обмислях това сериозно изказване и се чудех как най-добре да избягам, бяхме прекъснати. Минавайки през листата, нещо падна между клоните и подскочи леко в краката ни. Топка за тенис. Факарл скочи от дънера, а аз се озовах на крака, но беше прекалено късно да се скрием. Някой вече си проправяше път към центъра на шубрака.
	Беше малкото момиченце, което видях да си играе на алеята: на около шест години, с луничаво лице, разрошена коса и широка тениска, падаща до нацапаните й колене. Тя ни зяпна наполовина заинтригувана, наполовина уплашена.
	Няколко секунди никой от нас не помръдна. Момичето ни гледаше. Факарл и аз зяпахме момичето. После тя проговори.
	— Миришеш на бензин.
	Не й отговорихме. Факарл раздвижи ръка, започвайки да прави определен жест. Усетих жалките му намерения.
	Защо го направих ли? Единствено от личен интерес. Защото докато Факарл беше временно разсеян, това бе идеалната възможност да избягам. А ако случайно спасях и момичето… е, така щеше да е справедливо. Точно тя ми даде идеята.
	Запалих малка Искра на върха на единия си пръст и я хвърлих върху готвача.
	Чу се мек шум като от запалване на газ и Факарл се превърна в оранжево-жълта огнена топка. Започна да се блъска насам-натам, ревейки от причиненото му неудобство и подпалвайки листата около себе си, а малкото момиченце изпищя и побягна. Разумна постъпка: направих същото*.
	[* Само че без пищенето, естествено.]
	Секунда по-късно бях надалеч във въздуха, летейки с най-висока скорост към Хайгейт и моя глупав, жалък господар.


	26

	Натаниел
	С настъпването на вечерта завладяващите мъки на ужаса започнаха да обземат Натаниел. Крачеше из стаята си като пантера в клетка и се чувстваше като хванат в хиляда различни капана. Да, вратата беше заключена, така че физически не можеше да избяга, но това бе най-малкият му проблем.
	Точно в този момент неговият слуга Бартимеус беше затворен в Тауър и подложен на всички мъчения, които големите магьосници можеха да измислят. Ако _наистина_ бе причинил масово клане в Централен Лондон, демонът заслужаваше точно това. Но Натаниел беше негов господар. Той бе отговорен за неговите престъпления.
	А това означаваше, че магьосниците щяха да търсят и него.
	При изтезания заплахата от Постоянния Затвор щеше да бъде забравена. Бартимеус щеше да им каже името на Натаниел и полицията щеше да дойде на посещение. А после…
	Той потръпна от страх и си спомни нараняванията, които Шолто Пин беше показал предната вечер. Последствията нямаше да са приятни.
	Дори и ако станеше някакво чудо и Бартимеус не проговореше, той трябваше да се разправя и с Ъндъруд. Господарят на Натаниел вече му бе обещал да се отрече от него, а може би и нещо по-лошо. Сега трябваше само да прочете надрасканите бележки, които бе взел от стаята му и щеше да открие точно какво беше призовал. После щеше да изиска да му разкаже цялата история. Побиха го тръпки като си помисли какви методи за убеждаване би могъл да използва.
	Какво можеше да направи? Госпожа Ъндъруд бе предложила един начин да се измъкне. Посъветва го просто да каже истината. Но само от мисълта да разкрие тайните си пред злобата и сарказма на господаря си, на Натаниел започна да му се повдига.
	Отхвърляйки тази възможност, той призова измореното дяволче и, пренебрегвайки протестите му, отново го изпрати да шпионира Тауър. От безопасно разстояние той със страхопочитание наблюдаваше как една гневна орда демони със зелени крила се извиха като скакалци в спирала над парапетите на стените, а после изведнъж се пръснаха във всички посоки на смрачаващото се небе.
	— Това е впечатляващо — коментира гадателското стъкло. — Истинска класа. Не бива да се занимаваш с тези джинове от високо ниво. Кой знае? — добави то. — Може би някои от тях идват за _теб_.
	— Намери Ъндъруд — изръмжа Натаниел. — Къде е и какво прави?
	— Леле, ядосани ли сме? Да видим, Артър Ъндъруд… Не, съжалявам. Той също е в Тауър. Не мога да се вмъкна. Но можем да поразмишляваме, нали? — Дяволчето се изхили тихо. — Вероятно точно в този момент разговаря с твоето приятелче Бартимеус.
	Явно по-нататъшното наблюдение щеше да е безполезно. Натаниел хвърли диска под леглото. И той беше безполезен. Щеше да му се наложи да каже истината за всичко. Щеше да се наложи да разкаже на господаря си — човек, когото не уважаваше, който не успя да го защити, който се беше свил и разхленчил пред Лавлейс. Натаниел си представяше доста ясно как щеше да се изрази яростта на Ъндъруд — сарказъм, присмех и страх за собствената му незначителна репутация… А какво щеше да последва по-късно…


	Около час по-късно чу ехото на затръшнала се долу врата. Замръзна, ослушвайки се за ужасяващите стъпки на господаря си по стълбището, но известно време никой не дойде. А когато накрая ключът се завъртя в ключалката, от лекото дишане той вече знаеше, че отвън е госпожа Ъндъруд. Тя носеше малък чаен поднос с чаша мляко и доста къдрав сандвич с домат и краставица.
	— Съжалявам, че закъснях с това, Джон — каза тя. — Храната ти е готова отдавна, но господарят ти си дойде преди да успея да я кача горе. — Тя пое дълбоко въздух. — Не трябва да оставам тук. Нещата долу са малко напрегнати.
	— Какво… какво става, госпожо Ъндъруд?
	— Изяж си сандвича като добро момче. Изглеждаш сякаш имаш нужда от него — доста си блед. Сигурна съм, че не след дълго господарят ти ще те повика.
	— Ама той каза ли нещо…?
	— Господи, Джон! Никога ли няма да спреш да задаваш въпроси? Той каза много, но аз няма да споделя нищо с теб сега. Една тенджера ври долу и трябва бързо да му сготвя нещо. Изяж си сандвича, скъпи.
	— А господарят ми…?
	— Заключил се е в кабинета си и нареди да не бъде обезпокояван. Освен за храната, разбира се. Има много спешен случай.
	Спешен случай… В този момент Натаниел изведнъж взе решение. Госпожа Ъндъруд беше единственият човек, на който можеше да се довери, единственият човек, който наистина го беше грижа. Щеше да й каже всичко: за Амулета, за Лавлейс. Тя щеше да му помогне с Ъндъруд, дори с полицията, ако е необходимо. Той не знаеше как, но тя щеше да оправи всичко.
	— Госпожо Ъндъруд…
	Тя вдигна ръка.
	— Не сега, Джон. Нямам време.
	— Но, госпожо Ъндъруд, аз наистина трябва…
	— Нито дума повече! Трябва да вървя.
	Тя излезе с измъчена усмивка. Вратата се затвори. Ключът се завъртя. Натаниел остана, загледан след нея. За секунда се почувства сякаш щеше да заплаче, после у него се надигна упорит гняв. Нима беше някакво палаво дете, което да бъде оставено в униние на тавана, докато му подготвят наказанието? Не. Той беше магьосник! Нямаше да го пренебрегват!
	Цялото му оборудване беше иззето. Не му беше останало нищо освен гадателското стъкло и всичко, което можеше да прави, бе да гледа. Все пак гледането можеше да доведе до знание. А знанието беше власт.
	Натаниел отхапа от къдравия сандвич и моментално съжали за това. Бутвайки чинията настрани, той прекоси стаята до капандурата и погледна навън към жълтия килим от светлините на Лондон, простиращ се надалеч под нощното небе. Със сигурност, ако Бартимеус бе споменал името му, Ъндъруд или полицията щяха вече да са го сграбчили за яката. Това беше любопитно. И този спешен случай… Беше ли свързан с Бартимеус, или не?
	Ъндъруд се намираше долу, без съмнение на телефона. Решението беше просто: малко шпиониране бързо щеше да изясни въпроса.
	Натаниел измъкна гадателското стъкло.
	— Господарят ми е в кабинета си. Върви и се приближи, така че да виждам всичко; освен това слушай и ми предавай ясно и точно всичко, което казва.
	— И кой е подлец сега? Извинявай, извинявай, няма значение! Моралът ти не е моя работа. Ами, да започваме…
	Центърът на диска се изчисти, на негово място се появи ясна гледка към кабинета на господаря му. Ъндъруд седеше на кожения си стол, прегърбен напред, с лакти на бюрото си. Едната му ръка стискаше телефонната слушалка, другата се размахваше и жестикулираше, докато говореше. Дяволчето се промъкна по-наблизо; сега тревогата на лицето на Ъндъруд се виждаше ясно. Той направо викаше.
	Натаниел почука по диска.
	— Какво казва?
	Гласът на дяволчето започна по средата на едно изречение. Имаше малко забавяне между достигането на звука до Натаниел и движението на устните на Ъндъруд, но се виждаше, че дяволчето предава точно.
	— … ми казваш? И тримата са избягали? Оставяйки десетки жертви? Това е нечувано! Уитуел и Дювал трябва да отговарят за това. Да, наистина съм ядосан, Григорий. Това е сериозен удар върху моите разследвания. Смятах да го разпитам лично. Да, аз. Защото съм сигурен, че е замесен в кражбите на артефактите… това е поредното влошаване на положението. Всеки знае, че най-добрите предмети се пазят в магазина на Пин; надявал се е да ги открадне… Е, да, това би означавало, че е замесен магьосник… Да, знам, че е малко вероятно… Въпреки това, беше една от най-добрите ми следи… _единствената_ следа, ако трябва да съм честен, но какво очакваш, след като не ме финансират изобщо? Ами самоличността им? _И там_ няма успех? Това _ще_ е голям шамар за Джесика — единственото хубаво нещо в тази жалка работа… Да, така мисля. И виж, Григорий, ще сменя темата за малко, искам да те питам за мнението ти по един по-личен…
	Тук коментарът на дяволчето спря, въпреки че Ъндъруд очевидно все още говореше, притиснал устни към слушалката. Натаниел нанесе подобряващ качеството Шок на диска, при което лицето на дяволчето отново се появи.
	— Хей, нямаше нужда от това!
	— _Звукът_, къде е звукът?
	— Той шепне, нали? Не мога да чуя нищо. И не е безопасно да се приближавам повече.
	— Искам да чуя.
	— Но, шефе, знаеш, че има ограничение заради безопасността. Магьосниците често имат предпазни сензори; нали се сещаш, че дори и _този_…
	Натаниел почувства, че лицето го боли и е отекло от напрежение. Беше преминал границата на предпазливостта.
	— _Направи_ го. Няма да ти хареса да повтарям.
	Дяволчето не отговори. Лицето на Ъндъруд отново се появи, толкова близо, че почти изпълни диска. Снопчетата косми, подаващи се от ноздрите, се виждаха в прекрасни, триизмерни подробности. Магьосникът кимаше.
	— Съгласен съм. Предполагам, че _трябва_ да съм поласкан… Да, от тази гледна точка, момчето _наистина_ е доказателство за усърдната ми работа и вдъхновение. Всъщност _моят_ стар господар…
	Той спря, трепвайки и потрепервайки, сякаш се беше докоснал до нещо студено.
	— … Извинявай, Григорий. Просто почувствах… — Натаниел видя как очите се свиха, а познатите вежди изведнъж се сбърчиха. Сега образът на диска внезапно се разшири, сякаш дяволчето се оттегляше забързано през стаята. Ъндъруд произнесе високо някаква дума, гласът на дяволчето се опита да я повтори, но спря по средата, като изключено радио. Остана образът, който странно трептеше.
	Натаниел не можа да потисне тревогата в гласа си.
	— Дяволче, какво става?
	Нищо. Дяволчето беше безмълвно.
	— Заповядвам ти да напуснеш кабинета и да се върнеш при мен.
	Без отговор.
	Образът на диска не беше окуражаващ. Въпреки трептенето, Натаниел видя как Ъндъруд остави телефона, после бавно се изправи и излезе пред бюрото си, като през цялото време се взираше усилено — нагоре, надолу, във всички посоки, — сякаш търсеше нещо, което знаеше, че е там. Образът затрептя още по-силно: явно дяволчето удвояваше усилията си да избяга, но без успех. С нарастваща паника, Натаниел напразно нанесе няколко трескави Шока на диска. Дяволчето беше замръзнало, неспособно да говори и да се движи.
	Ъндъруд отиде до шкафа в дъното на кабинета, порови в него и се върна, носейки метален цилиндър. Разтръска го: от малките дупчици отгоре излезе бял прах, който бързо се разпространи и изпълни стаята. Каквото и да правеше прахът, ефектът беше моментален. Ъндъруд се сепна и се взря нагоре — право в Натаниел. Сякаш дискът беше прозорец и той гледаше през него. В първия миг Натаниел реши, че господарят му наистина може да го види, после осъзна, че от тавана висеше разкритото дяволче.
	Ужасен, той видя как господарят му се наведе към килима и дръпна една направена от панделка примка. Огромна квадратна част от килима се вдигна и падна настрани. Отдолу имаше два пентаграма. Господарят му пристъпи в по-малкия, като и за миг не отделяше очи от замръзналото дяволче. Започна да говори и след секунди в по-големия кръг се появи висок, мъглив дух. Ъндъруд даде заповед. Духът се поклони и изчезна. Натаниел беше удивен да види как тялото на господаря му сякаш блещукаше и се отделяше от самото себе си. Той все още стоеше в пентаграма, но заедно с друг свой вариант, призрачен и прозрачен.
	Призрачната форма се издигна във въздуха, докосна пети и се понесе напред — право към мястото, откъдето безпомощното дяволче все още предаваше гледката от кабинета. Натаниел закрещя заповеди и разтръска яростно диска, но не можеше да направи нищо срещу бавното приближаване на господаря си. Все по-близо и по-близо… Призрачните вежди бяха сбърчени, искрящите очи не поглеждаха встрани. Сега формата на Ъндъруд се уголеми и изпълни диска — сякаш щеше да го счупи и да премине през него…
	Не последва нищо. Дискът отново показваше кабинета, където в пентаграма все още стоеше неподвижното физическо тяло на Ъндъруд.
	Въпреки паниката си Натаниел знаеше прекалено добре какво се случва. След като беше открил шпионина и успешно го беше замразил на мястото му, Ъндъруд бе решил да проследи астралната нишка на дяволчето обратно до източника, за да открие самоличността на противниковия магьосник. Такъв източник можеше и да е на много километри далеч; може би господарят му очакваше дълго пътуване в контролираната си от джина форма. Ако беше така, значи го очакваше изненада.
	Натаниел осъзна прекалено късно какво трябваше да направи. Прозорецът! Ако успееше да хвърли диска на улицата, може би господарят му нямаше да се досети…
	Беше направил едва две крачки към капандурата, когато призрачната глава на Артър Ъндъруд изникна от дъските на пода. Беше прозрачна и светеше със зеленикава фосфоресцираща светлина. Крайчецът на проскубана брада продължаваше някъде надолу в пода. Бавно, бавно, главата се завъртя на деветдесет градуса, докато накрая се обърна към стоящия над нея Натаниел, стискащ гадателското стъкло в ръце.
	В този момент на лицето на господаря му се появи изражение, което Натаниел не беше виждал никога преди. Това не беше познатият нетърпелив и презрителен поглед, който постоянно изразяваше настойничеството на Ъндъруд. Не беше дори и яростта, която бе видял онази сутрин след разкритията в стаята му. Вместо това, в началото погледът изразяваше силен шок, а после изведнъж избухна в такава злоба, че коленете на Натаниел поддадоха. Дискът падна от ръцете му, а той се свлече до стената и се опита да проговори, но не можа.
	Призрачната глава се взираше в него от средата на пода. Натаниел също се взираше в нея, неспособен да откъсне очи. После — много приглушен и далечен, вероятно защото излизаше от физическото тяло далеч отдолу в кабинета — гласът на Ъндъруд прозвуча от преобърнатия диск:
	— Предател…
	Устата на Натаниел се отвори, но от нея излезе само задавено грачене.
	Гласът отново проговори.
	— Предател! Ти ми измени. Ще открия кой те насочва да ме шпионираш.
	— Никой — няма никой… — успя да прошепне едва чуто Натаниел.
	— Подготви се! Ще дойда за теб.
	Гласът заглъхна. Главата на Ъндъруд потъна, извивайки се в пода. Заедно с нея от стаята изчезна и фосфоресциращата светлина. С треперещи ръце Натаниел вдигна диска и погледна в него. След няколко секунди гледката на кабинета се замъгли при преминаването на духа на господаря му обратно през дяволчето. Той се понесе над килима към очакващото го тяло, спря до него, зае същата поза и се сля със себе си. След малко Ъндъруд отново беше в тялото си, а призрачният дух отново се беше появил в другия кръг. Господарят му плесна с ръце и освободи джина; той се поклони и изчезна. Ъндъруд излезе извън пентаграма и с пъклен пламък в очите се насочи към вратата на кабинета, която не се виждаше.
	С това магията над дяволчето изчезна и лицето на бебето се върна, изпълвайки диска. То подсвирна с облекчение.
	— Уф! Мога да ти кажа, че _това_ беше лошо за системата ми — рече то. — Този ужасен, дърт дядка да преминава през мен и да се носи по нишката ми… направо настръхвам само като си го помисля, ама наистина!
	— Млъкни! Млъквай! — До него ужасеният Натаниел се опитваше да мисли.
	— Виж, направи и на двама ни услуга — каза дяволчето. — Не ти е останало много време. Не може ли просто да ме освободиш сега, преди да умреш? Животът е толкова скучен в този диск; не можеш да си представиш колко самотно ми става. Хайде де, шефе, наистина ще съм ти благодарен. — Опитът на бебето да се усмихне лъчезарно беше прекъснат от захвърлянето на диска срещу стената. — Ох! Е, в такъв случай се надявам това, което ти предстои, да ти хареса!
	Натаниел изтича до вратата на таванската стая и отчаяно заблъска дръжката. Някъде долу чу забързаните стъпки на господаря си приближаващи се по стълбището.
	— Той е _много_ ядосан — извика дяволчето. — Дори астралната му форма направо ми вкисна същността, когато премина през мен. Иска ми се да не съм с лице към пода — с удоволствие бих гледал какво ще стане като влезе.
	Натаниел скочи към гардероба и го забута трескаво; искаше да го избута пред вратата и така да блокира входа. Беше прекалено тежък — нямаше достатъчно сила. Задиша учестено и неравномерно.
	— Какво става? — попита дяволчето. — Нали си голям магьосник. Извикай нещо да ти спаси кожата. Може би някой африт — той би трябвало да свърши работа. А какво става с онзи Бартимеус, от който си така завладян? Къде е когато имаш нужда от него?
	С хлипане Натаниел залитна назад към центъра на стаята и бавно се обърна с лице към вратата.
	— Гадно, а? — Гласът на дяволчето беше изпълнен със задоволство. — Да се осланяш на нечия милост. Сега знаеш какво е усещането. Приеми го, хлапе — съвсем сам си. Няма кой да ти помогне.
	Нещо почука по стъклото на капандурата.
	Сърцето на Натаниел спря, но секунда по-късно той погледна натам: един разрошен гълъб стоеше зад стъклото и настойчиво жестикулираше с двете си крила. Несигурен, Натаниел пристъпи по-близо.
	— Бартимеус…?
	Гълъбът почука няколко пъти с клюн по прозореца. Натаниел вдигна ръка да отвори…
	В ключалката издрънча ключ. Вратата на спалнята изведнъж се отвори с трясък. Там стоеше Ъндъруд, с порозовяло, напрегнато лице, обрамчено от настръхнала бяла грива от коса и брада. Ръката на Натаниел се отпусна, той се обърна към господаря си. Гълъбът беше изчезнал от прозореца.
	На Ъндъруд му трябваше секунда да си поеме дъх.
	— Нищожество! Кой те направлява? Кой от враговете ми?
	Натаниел усещаше, че цялото му тяло трепери, но се насили да остане неподвижен и да гледа господаря си в очите.
	— Никой, сър. Аз…
	— Дювал ли е? Или Мортенсен? Или Лавлейс?
	Натаниел сви презрително устни като чу последното име.
	— Никой от тях, сър.
	— Кой те научи как да направиш стъклото? Кой ти каза да ме шпионираш?
	Въпреки страха, в сърцето на Натаниел пламна гняв и той заговори презрително.
	— Няма ли да ме чуете? Вече казах. Няма никой.
	— Дори сега продължаваш с лъжите! Много добре! Погледни тази стая за последен път. Повече няма да се върнеш тук. Ще отидем в кабинета ми, където ще се насладиш на компанията на моите дяволчета, докато ти се развърже езика. Ела!
	Натаниел се поколеба, но нямаше как да предотврати ставащото. Ръката на Ъндъруд се стовари върху рамото му и го стисна като менгеме. Почти насила беше изтикан през вратата и надолу по стълбите на таванското помещение.
	На първата площадка между стълбите ги пресрещна забързаната и задъхана госпожа Ъндъруд. Като видя нещастното положение на Натаниел и яростта по лицето на съпруга си, очите й се разшириха уплашено, но не каза нищо.
	— Артър — рече тя задъхано, — имаш посетител.
	— Нямам време. Това момче…
	— Казва, че е изключително спешно.
	— Кой? Кой го казва?
	— Саймън Лавлейс, Артър. Той буквално влезе насила.


	27

	Веждите на Ъндъруд се свиха.
	— Лавлейс? — изръмжа той. — _Той_ пък какво иска? Типично за него, да се появи в най-лошия възможен момент. Много добре, ще го приема. А ти престани да се гърчиш! — Натаниел правеше конвулсивни трескави движения, сякаш се опитваше да се освободи от хватката. — _Ти_, момче, можеш да почакаш в склада, докато съм готов да се разправя с теб.
	— Сър…
	— Нито дума! — Ъндъруд заблъска Натаниел през площадката. — Марта, направи чай за госта ни. Ще сляза след няколко минути. Трябва да се пооправя.
	— Да, Артър.
	— Сър, моля ви чуйте! Важно е! В кабинета…
	— Тишина! — Ъндъруд отвори една малка врата и избута Натаниел през нея, в малка, студена стая пълна със стари папки и купчини правителствени документи. Без да погледне повече, господарят му затръшна вратата и завъртя ключа. Натаниел заблъска по вратата и трескаво завика след него.
	— Сър! Сър! — Никой не отвърна. — Сър!
	— Много си мил. — Един огромен бръмбар с дълги антени се промуши под вратата. — Всъщност смятам, че „сър“ е прекалено официално за моя вкус, но е по-добро от „подъл демон“.
	— Бартимеус! — Натаниел отстъпи назад изплашено; пред очите му бръмбарът се уголеми, разкриви се… Тъмнокожото момче стоеше в стаята при него, с ръце на кръста и леко наклонена на една страна глава. Както винаги, формата беше идеално копие: косата се местеше при всяко движение, светлината лъщеше по порите на кожата — не би могъл да бъде разпознат като фалшификат сред сто истински хора. И все пак нещо в него — може би меките тъмни очи, които се взираха в Натаниел — показваха неземното му естество. Натаниел примигна, стараеше се да се контролира. Почувства същата дезориентация, която беше усетил при предишната им среща.
	Фалшивото момче огледа голите дъски на пода и купищата боклуци.
	— Кой е бил непослушен малък магьосник? — рече сухо. — Най-накрая на Ъндъруд му просветна за теб, както виждам. Отне му доста време.
	Натаниел не обърна внимание на тази реплика.
	— Значи все пак на прозореца _беше_ ти — започна той. — Как…?
	— През един комин, ти как си мислеше? И преди да го кажеш, _знам_, че не си ме викал, но нещата се развиват прекалено бързо, за да чакам. Амулета…
	Изведнъж Натаниел с ужас осъзна нещо.
	— Ти, ти си довел Лавлейс тук!
	Момчето изглеждаше изненадано.
	— Какво?
	— Не ме лъжи, демоне! Ти си ме предал! Ти си го довел тук.
	— Лавлейс? — Той изглеждаше наистина слисан. — Къде е той?
	— Долу. Току-що пристигна.
	— Ако е така, това няма нищо общо с мен. Да не си се раздрънкал?
	— Аз ли? Ти си бил…
	— Аз _не_ съм казал нищо. _Имам_ си кутия от тютюн, за която да мисля… — Намръщи се и явно се замисли. — Но трябва да призная, че това _е_ малко съвпадение.
	— _Малко?_ — Натаниел буквално подскачаше от тревога. — Ти си го довел тук, глупак такъв! Сега бързо — вземи Амулета! Махни го от кабинета преди Лавлейс да го е открил!
	Момчето се изсмя грубо.
	— Няма начин. Ако Лавлейс е тук, би трябвало да е поставил дузина сфери навън. Ще открият аурата на Амулета и ще ме погнат в момента, в който напусна сградата.
	Натаниел се стегна. Сега, когато слугата му се беше върнал, той не беше толкова безпомощен, колкото преди. Все още имаше шанс да се избегне катастрофата, при условие че демонът правеше каквото му се казва.
	— _Нареждам_ ти да се подчиниш! — започна той. — Върви в кабинета…
	— О, стига, Нат. — Момчето махна отегчено и презрително. — Сега не си в пентаграма. Не можеш да ме принудиш да се подчинявам на всяка нова заповед. Да избягаш с Амулета ще е гибелно, от мен да го знаеш. Колко е силен Ъндъруд?
	— Какво? — Натаниел се смути.
	— Колко _силен_? На какво ниво? Заради размера на брадата му приемам, че не е кой знае какво, но може и да греша. Колко е добър? Може ли да победи, Лавлейс? Това питам.
	— О. Не. Не, не мисля… — Така или иначе, Натаниел имаше малко доказателства, но демонстрациите на сервилност спрямо Лавлейс от страна на господаря му не му оставяха място за много съмнения. — Ти смяташ…
	— Единственият ти шанс е, че ако Лавлейс намери Амулета, може да иска да запази цялата работа в тайна. Може да се опита да сключи сделка с Ъндъруд. Ако не…
	Натаниел се смрази.
	— Нали не мислиш, че той…?
	— Опа! При цялото това вълнение почти забравих да ти кажа за какво дойдох! — Момчето заговори с дълбок, кънтящ глас: — Знаеш, че предано изпълних задачата си. Шпионирах Лавлейс. Потърсих тайните на Амулета. Рискувах всичко заради теб, о, господарю мой. И резултатите са — тук то прие по-нормален, язвителен тон, — че ти си идиот. Нямаш представа какво направи. Амулета е толкова силен, че правителството го съхранява от десетилетия — е, докато Лавлейс е накарал да го откраднат. Неговият убиец е очистил един от висшите магьосници заради това. Не мисля, че е вероятно да се притесни да убие Ъндъруд, за да си го върне, нали така?
	За Натаниел стаята сякаш се завъртя. Почувства се много отпаднал. Това беше по-лошо от всичко, което си беше представял.
	— Не можем просто да стоим тук — заекна той. — Трябва да направим нещо…
	— Вярно. Аз ще отида да наблюдавам развитието на нещата. През това време ти най-добре остани тук като добро момченце и бъди готов за бързо бягство, ако нещата станат гадни.
	— Няма да бягам никъде. — Каза го със съвсем тих глас. Главата му се въртеше от предположенията. Госпожа Ъндъруд…
	— Ще ти дам съвет, породен от дългия ми опит. Добре е да бягаш, когато трябва да си спасиш кожата. Най-добре свиквай с идеята, приятелче. — Момчето се обърна към вратата на склада и постави едната си длан на нея. С отчаян пукот вратата се сцепи покрай ключалката и се отвори. — Върви горе в стаята си и чакай. Съвсем скоро ще ти кажа какво става. И бъди готов да бягаш бързо.
	При тези думи джинът излезе. Когато Натаниел го последва, площадката вече беше празна.


	28

	Бартимеус
	— Моите извинения за нахълтването, Артър — каза Саймън Лавлейс.
	Ъндъруд тъкмо беше влязъл в дългата, тъмна трапезария, когато го настигнах — беше прекарал няколко минути пред огледалото на долната площадка, приглаждайки косата си и оправяйки вратовръзката си. Това нямаше никакво значение: той все още изглеждаше раздърпан и парцалив покрай по-младия магьосник, който стоеше до камината, разглеждайки ноктите си, студен и напрегнат като навита пружина.
	Ъндъруд леко махна с ръка, опитвайки се да изглежда великодушен.
	— Чувствай се като у дома си. Извинявам се за забавянето, Лавлейс. Няма ли да седнеш?
	Лавлейс не седна. Носеше елегантен тъмен костюм и тъмнозелена вратовръзка. Очилата му улавяха светлината от лампата на тавана и проблясваха при всяко помръдване на главата. Очите му не се виждаха, но кожата под очилата беше сива, увиснала и с торбички.
	— Изглеждаш ми нервен, Ъндъруд — каза той.
	— Не, не. Бях зает на най-горния етаж. Просто съм малко задъхан.
	Бях влязъл в стаята като паяк и пропълзях дискретно над вратата и нагоре по стената, докато стигнах уединения мрак на най-тъмния ъгъл. Тук набързо опънах няколко нишки, прикриващи ме възможно най-много. Направих го, защото на второ ниво видях, че магьосникът беше взел със себе си дяволчето, шарещо навсякъде с червените си малки очички.
	Не исках да гадая как точно Лавлейс бе открил къщата. Въпреки всичките ми отричания пред момчето, фактът, че беше пристигнал тук точно по същото време като мен със сигурност бе неприятно съвпадение. Но изясняването му можеше да почака: бъдещето на момчето — а следователно и моето — зависеше от бързата ми реакция на това, което щеше да се случи сега.
	Ъндъруд седна на обичайното си място и се усмихна пресилено.
	— Така… — каза той. — Сигурен ли си, че няма да седнеш?
	— Не, благодаря.
	— Е, поне кажи на това твое дяволче да спре да се върти. Прилошава ми. — Говореше раздразнено и грубо.
	Саймън Лавлейс цъкна с език. Дяволчето, което висеше зад главата му, мигновено застана неподвижно, нарочно приемайки нещастно изражение, нещо средно между тъпо зяпане и нахално хилене.
	Ъндъруд се опита да не му обръща внимание.
	— Имам някои неща, за които трябва да се погрижа днес — рече той. — Вероятно ще ми кажеш какво мога да направя за теб?
	Саймън Лавлейс склони глава печално.
	— Преди няколко нощи — започна той, — претърпях кражба. Един предмет, малко нещо, с известна сила, беше откраднато от къщата ми, докато отсъствах.
	Ъндъруд издаде утешителен звук.
	— Съжалявам да го чуя.
	— Благодаря ти. Това е нещо, което за мен е много скъпо. Естествено, аз много си го искам обратно.
	— Естествено. Мислиш ли, че Съпротивата…?
	— И във връзка с това те посещавам днес, Ъндъруд… — Лавлейс говореше бавно, внимателно, заобикаляйки въпроса. Вероятно дори сега той се надяваше, че няма да се наложи да отправи обвинението директно. Магьосниците винаги са предпазливи с думите. Прибързаните слова, дори по време на криза, могат да докарат нещастие. Но по-възрастният мъж не разбра намека.
	— Естествено, можеш да разчиташ на подкрепата ми — рече Ъндъруд спокойно. — Тези кражби са нещо отвратително. От известно време знаем, че съществува черен пазар за крадени артефакти и смятам, че тяхната продажба помага с финансирането на съпротивата против нашето управление. Вчера видяхме до какви безчинства може да доведе това. — Веждите му се повдигнаха, описвайки нещо като веселие. — Трябва да кажа — продължи той, — че съм изненадан да чуя, че _ти_ си станал жертва. Последните кражби бяха извършени от — мога ли да бъда откровен? — сравнително незначителни магьосници. Смята се, че крадците често са младежи, дори деца. Мислех, че _твоите_ защити би трябвало да се справят с тях.
	— Точно така. — Саймън Лавлейс процеди през зъби.
	— Смяташ ли, че има някаква връзка с атаката на Парламента?
	— Един момент, моля. — Лавлейс вдигна ръка. — Имам причина да подозирам, че кражбата на… на моя предмет не е работа на така наречената Съпротива, а на колега магьосник.
	Ъндъруд се намръщи.
	— Така ли мислиш? Откъде си сигурен?
	— Защото знам какво е извършило нападението. Известно е под непристойното име Бартимеус. Един джин от среден ранг с огромно нахалство и ниска интелигентност*. Не е нищо специално. Дори малоумник би могъл да го призове. Искам да кажа малоумен _магьосник_, а не обикновен.
	[* В този момент някой с остър слух би чул как в ъгъла на стаята към тавана ядно се изстреля една нишка паяжина. За щастие дяволчето беше заето да плаши Ъндъруд като си променяше замръзналото изражение много, много бавно. Не чу нищо.]
	— И въпреки това — рече меко Ъндъруд, — този Бартимеус се е измъкнал с твоя предмет*.
	[* Внезапно изпитах пристъп на обич към стария глупак. Но не задълго. Просто реших да го спомена.]
	— Бил е некадърник! Позволил си е да разкрие самоличността си! — Лавлейс се контролираше с усилие. — Не, не — съвсем прав си. Измъкна се.
	— А що се отнася до този, който го е призовал…
	Очилата проблеснаха.
	— Е, Артър, затова съм тук. За да видя _теб_.
	Настъпи кратка пауза, докато мозъчните клетки на Ъндъруд се опитваха да направят връзката. И накрая — успех. Няколко емоции започнаха да се борят коя да остане на лицето му, после всичките бяха пометени от ледена любезност. В стаята стана студено.
	— Извинявай — каза той много тихо. — Какво каза?
	Саймън Лавлейс се наведе напред и облегна двете си ръце на масата. Имаше много добре оформен маникюр.
	— Артър — започна той, — напоследък Бартимеус не стои незабележим. Като начало тази сутрин той беше затворен в Тауър след като нападна магазина на Пин на Пикадили.
	Ъндъруд залитна от изумление.
	— _Онзи_ джин? Откъде, откъде знаеш името му? Те не можаха да научат името му… И, и той избяга едва днес следобед…
	— Така е наистина. — Лавлейс не обясни. — След бягството му моите агенти… са го видели. Проследили са Бартимеус през Лондон — и обратно дотук*.
	[* Опа. Явно Лавлейс се беше досетил, че мога да избягам на Факарл. Сигурно беше изпратил шпиони да наблюдават Тауър и да ни проследят след като се освободим. И аз ги бях завел право при Амулета за нула време. Колко неловко.]
	Ъндъруд разтърси глава объркано.
	— Обратно дотук? Лъжеш!
	— Преди по-малко от десет минути той изчезна надолу в комина ти под формата на издайнически облак. Изненадан ли си, че дойдох веднага да си поискам предмета? И сега, след като съм вътре… — Лавлейс вдигна глава сякаш подушваше нещо хубаво. — Да, усещам аурата му. Наблизо е.
	— Но…
	— Никога не бих се сетил, че си ти, Артър. Не, че съм си мислел, че не копнееш да имаш моите съкровища. Просто смятах, че ти липсва достатъчно компетентност да ги вземеш.
	Старецът отваряше и затваряше уста като златна рибка, издавайки нечленоразделни звуци. Дяволчето на Лавлейс изкриви лицето си за миг в яростно изражение, после възстанови първоначалното. Господарят му почука леко с показалец по масата.
	— Можех да вляза насила в къщата ти, Артър. И щях да съм напълно в правото си. Но предпочитам да съм учтив. Освен това, този мой предмет — сигурен съм, че си достатъчно наясно — е доста… оспорван. Никой от нас не би искал да тръгне слух за присъствието му в къщите ни, нали така? Така че, ако ми го върнеш незабавно, съм сигурен, че ще можем да постигнем някакво… _споразумение_, което да е от полза и за двама ни. — Той се отдръпна назад, като си играеше с маншета си с едната ръка. — Чакам.
	Ако Ъндъруд беше разбрал и една дума от това, което му казваше Лавлейс, може би щеше да се спаси*. Ако си беше припомнил прегрешенията на чирака си и беше събрал две и две, всичко можеше да мине добре. Но в объркването си той не можеше да види нищо освен отправеното му фалшиво обвинение и страшно разгневен се изправи от стола си.
	[* Можеше да измъкне Амулета, да се съгласи на условията и да види как Лавлейс си тръгва доволен в нощта. Естествено, след като вече знаеше малка част от престъпленията му, съвсем сигурно щеше да бъде убит скоро след това, но временното отлагане би му дало достатъчно време да обръсне брадата си, да си сложи шарена риза и да хване самолета за някое горещо място с много пясък и така да оцелее.]
	— Надуто парвеню! — извика той. — Как _смееш_ да ме обвиняваш в кражба! Предметът ти не е у мен — не знам нищо за него, а още по-малко пък го искам. Защо бих го взел точно _аз_! Не съм политически подлизурко като теб, не съм подлец и подмазвач. Аз не ровя за власт и влияние като шопар в помийна яма! Дори и да го правех, не бих се занимавал да те обирам. Всички знаят, че звездата ти угасна. Не си _заслужава_ да ти се наврежда. Не, твоите агенти са сгрешили — или, което е по-вероятно, те лъжат. Бартимеус не е тук! Не знам нищо за престъпленията му. И твоята дрънкулка не е в къщата ми!
	Докато той говореше, лицето на Лавлейс сякаш потъваше в сянка, въпреки че светлината от лампата все още играеше по повърхността на очилата му. Той бавно разклати глава.
	— Не бъди глупав, Артър, — каза той. — Информаторите ми не ме лъжат! Те са силни създания, които пълзят, когато им наредя.
	Старецът издаде брадата си предизвикателно напред.
	— Махай се от къщата ми.
	— Едва ли има нужда да ти казвам какви ресурси имам на разположение — продължи Саймън Лавлейс. — Но ако говориш смирено с мен, все пак можем да избегнем сцената.
	— Нямам какво да ти кажа. Обвинението ти е фалшиво.
	— Добре тогава…
	Саймън Лавлейс щракна с пръсти. В същия миг дяволчето подскочи във въздуха и кацна върху махагоновия плот на масата. Започна да прави напрегнати гримаси. В края на опашката му се изду топка, прераствайки в назъбено острие. То снижи задника си съсредоточено и завъртя опашка. Острието се заби в полираната повърхност на масата, срязвайки я както се реже масло с нож. Дяволчето тръгна по ширината на плота, влачейки опашката си през дървото, разрязвайки го на две. Очите на Ъндъруд изскочиха. Лавлейс се усмихна.
	— Семейна ценност ли, Артър? — каза той. — Така си и мислех.
	Дяволчето почти беше стигнало до другия край, когато внезапно на вратата се почука. Двамата мъже се обърнаха. Дяволчето замръзна на място. Госпожа Ъндъруд влезе, внасяйки отрупан поднос.
	— Ето го чаят — рече тя. — И малко сладкиш. Този е от любимия на Артър, господин Лавлейс. Ще го оставя тук.
	Магьосниците и дяволчето я наблюдаваха безмълвно, докато приближаваше към масата. Много внимателно тя постави тежкия поднос по средата между срязаното място и края, на който седеше Ъндъруд. С тягостно мълчание тя свали от него голям порцеланов чайник (за да го избегне, дяволчето трябваше да отстъпи назад), две чаши, две малки чинийки, две големи чинии, малък поднос със сладкиш и няколко от най-добрите й прибори. Краят на масата видимо помръдна под тежестта им. Чу се леко изскърцване.
	Госпожа Ъндъруд вдигна отново подноса и се усмихна на госта.
	— Хайде, вземайте си, господин Лавлейс. Наистина трябва да понапълнеете малко.
	Под втренчения й поглед, Лавлейс си взе парче сладкиш от подноса. Плотът на масата се разтресе. Той се усмихна леко.
	— _Точно_ така. Сипете си и чай. — С подноса под мишница, госпожа Ъндъруд бързо си тръгна, докато двамата я наблюдаваха как излиза.
	Вратата се затвори.
	Магьосниците и дяволчето се обърнаха към масата като един.
	С шумен трясък единственото свързващо парченце дърво поддаде. Единият край на масата, отрупан с чайника, чашите, големите и малки чинии, подноса със сладкиш и няколкото от най-добрите прибори се срина на пода. Дяволчето подскочи и кацна на перваза над камината до сухите цветя.
	Настана кратка тишина.
	Саймън Лавлейс хвърли парчето сладкиш в бъркотията на пода.
	— Това, което мога да направя на дървената маса, мога да го направя и на някой дръвник, Артър — каза той.
	Артър Ъндъруд го погледна. Заговори странно, като от много далеч.
	— Това беше най-добрият ми чайник.
	Той изсвири три пъти, високо и пронизително. Отвърна му вик, дълбок и кънтящ и от плочките пред камината изникна енергично, мускулесто зло дяволче със синьо лице. Ъндъруд направи знак и свирна веднъж. То скочи, преобръщайки се във въздуха. Падна върху по-малкото дяволче, което се беше свило зад цветята, сграбчи го в безпръстите си шепи и започна да го притиска, без да обръща внимание на размахващото се назъбено острие. Същността на малкото дяволче се разкриви, размаза се, сплеска се като маджун. Беше смачкано за миг, опашката и всичко останало стана на мека, жълтеникава топка. Злото дяволче заглади повърхността на топката, подхвърли я във въздуха, отвори уста и я погълна.
	Ъндъруд се обърна обратно към Лавлейс, който наблюдаваше със стиснати устни.
	Признавам, че дъртият глупак ме изненада — правеше по-голямо шоу отколкото очаквах. Въпреки това, напрежението от призоваването на това питомно дяволче си казваше думата. Вратът му се потеше.
	Лавлейс също знаеше това.
	— Последен шанс — изстреля той. — Върни ми собствеността или ще вдигна залога. Заведи ме в кабинета си.
	— Никога! — Ъндъруд едва се контролираше от напрежение и гняв. Не слушаше гласа на здравия разум.
	— Тогава гледай. — Лавлейс приглади назад мазната си коса. Промърмори няколко думи под носа си. В трапезарията стана страшно, всичко в нея заблещука. Стената в далечния край стана нереална. Отдалечи се, местейки се все по-назад и по-назад, докато вече не се виждаше. На нейно място се появи дълъг коридор с неясни размери. Докато Ъндъруд гледаше, далеч в коридора се появи фигура. Започна да се придвижва към нас и бързо ставаше по-голяма. Носеше се във въздуха, тъй като краката й не се движеха.
	Ъндъруд изпъшка и залитна назад. Блъсна се в стола си.
	Беше прав да пъшка. Познавах тази фигура, огромното тяло, главата на чакал.
	— Спри! — Лицето на Ъндъруд беше като восък; сграбчи стола в търсене на опора.
	— Какво каза? — Саймън Лавлейс вдигна ръка до ухото си. — Не те чувам*.
	[* Колко излишно. Какви актьори са тия магьосници.]
	— Спри! Добре, печелиш! Ще те заведа в кабинета си веднага! Отзови го!
	Фигурата стана още по-голяма. Ъндъруд се беше свил. Злото дяволче направи съжалителна физиономия и бързо се оттегли през плочките на пода. Аз се размърдах в ъгъла си, чудейки се какво точно щях да правя, когато най-накрая Джабор влезеше в стаята*.
	[* Значи Факарл беше прав. Една малка армия отуку и хорли не беше в състояние да спре Джабор. Това не предвещаваше нищо хубаво.]
	Внезапно Лавлейс направи знак. Безкрайният коридор и приближаващата фигура изчезнаха. Стената си беше на мястото както преди, а в средата й висеше пожълтяла снимка на усмихнатата баба на Ъндъруд.
	Ъндъруд беше на колене до останките от сервиза му за чай. Така се тресеше, че едва можеше да стане.
	— Накъде е кабинетът ти, Артър? — попита Саймън Лавлейс.


	29

	Натаниел
	Натаниел стоеше сам на площадката между стълбищата, сграбчил здраво перилата, сякаш се страхуваше да не падне. От трапезарията долу долитаха неясни гласове, които ставаха ту по-силни, ту по-слаби, но той едва ги забелязваше. Паниката в главата му заглушаваше всички останали звуци. _Единственият лош магьосник е некомпетентният._ А какво представляваше некомпетентността? Загуба на контрол. Бавно и сигурно, през последните няколко дни всичко беше излизало извън контрола на Натаниел. Първо Бартимеус научи истинското му име. Беше се справил успешно с това чрез тютюневата кутия, но затишието не бе продължило дълго. Вместо това, в бърза последователност се заредиха нещастие след нещастие. Правителството хвана Бартимеус, Ъндъруд откри заниманията му и кариерата му беше унищожена още преди да е започнала. А сега демонът отказваше да се подчини на заповедите му и отгоре на всичко Лавлейс беше тук. И единственото, което можеше да направи, бе да стои и да гледа безпомощно. Беше оставен на произвола на събитията, които лично той бе задействал. Безпомощен…
	Слаб звук прекъсна самосъжалението му и го накара да подскочи. Чуваше лекия шум, причинен от госпожа Ъндъруд, която вървеше през антрето от кухнята към трапезарията и носеше чая. Натаниел разпозна дрънченето на порцелана върху подноса в ръцете й. Последва почукване по вратата, после пак дрънчене и тишина.
	В този момент той забрави окаяното си положение. Госпожа Ъндъруд бе в опасност. Врагът беше в къщата. След няколко секунди той без съмнение щеше да принуди или убеди Ъндъруд да отвори кабинета си за проверка. Амулетът щеше да бъде открит. И после… какво ли можеше да причини Лавлейс на господин Ъндъруд или на съпругата му?
	Бартимеус му беше казал да чака горе и да бъде подготвен за най-лошото. Но на Натаниел му бе писнало от безпомощно разтакаване. Все още не беше свършил. Ситуацията беше отчаяна, но той още можеше да действа. Магьосниците бяха в трапезарията. Кабинетът на Ъндъруд бе празен. Ако успееше да се промъкне вътре и да си вземе Амулета, вероятно можеше да го скрие някъде, независимо какво щеше да каже Бартимеус.
	Тихичко и бързо, той се прокрадна надолу по стълбите до площадката на нивото на кабинета и работните стаи на господаря си. Приглушените гласове от приземния етаж сега се чуваха по-силно: стори му се, че чу Ъндъруд да крещи. Нямаше време. Натаниел побърза през стаите до вратата, водеща към стълбището до кабинета. Тук той спря. Не беше минавал оттук от шестгодишен. Връхлетяха го далечни спомени и той потрепери, но ги отхвърли. Продължи нататък, надолу по стъпалата…
	И изведнъж замръзна.
	Вратата към кабинета на Ъндъруд стоеше пред него, изрисувана с петолъчната звезда. Натаниел изпъшка високо. Знаеше достатъчно и разпозна огнената магия, когато я видя. Щеше да го изпепели в момента, в който я докоснеше. Не можеше да продължи без защита, а защитата изискваше кръг, призовавания, внимателна подготовка…
	Но той нямаше време за това. Беше безпомощен! Имаше едно нещо! Удари с юмрук по стената. Някъде отдалеч от къщата се чу шум, който може би беше вик, предизвикан от страх.
	Натаниел изтича обратно нагоре по стълбището и стигна до площадката. След което чу как вратата на трапезарията се отваря, в коридора прокънтяха стъпки.
	Те идваха.
	После отнякъде се чу разтревоженият глас на госпожа Ъндъруд, който го прободе болезнено.
	— Наред ли е всичко, Артър?
	Отговорът беше слаб, изморен, почти неразбираем. Натаниел се гърчеше в нерешителност. Какво да прави? В момента, в който някой завиваше зад ъгъла, той се втурна през най-близката врата и я притвори. Дишайки учестено, притисна лице към тънката пролука, през която се виждаше площадката.
	Минаха бавно покрай него. Господин Ъндъруд вървеше отпред. Косата и дрехите му бяха в безпорядък, очите му гледаха лудо, бе прегърбен като от огромен товар. Отзад вървеше Саймън Лавлейс, със скрити зад очилата очи и тънка, мрачна цепнатина вместо устни. Зад _него_ се движеше паяк, прибягващ в сенките на стените.
	Шествието изчезна по посока на кабинета. Натаниел се отпусна назад, виеше му се свят и му се повдигаше от вина и страх. Лицето на Ъндъруд… Въпреки че никак не харесваше господаря си, да го види в това състояние противоречеше на всичко, на което Натаниел беше научен. Да, той беше слаб; да, той беше нищожен; да, той постоянно се беше отнасял към него с презрение. Но човекът беше министър, един от тристата такива в правителството. И не той беше взел Амулета, а Натаниел.
	Прехапа устната си. Лавлейс беше престъпник. Кой можеше да си представи какво би направил? _Остави_ Ъндъруд да поеме вината. Той го заслужаваше. Той не защити Натаниел и беше уволнил госпожица Лутиен… нека сега да страда. И защо Натаниел изобщо беше оставил Амулета в неговия кабинет, ако не за да се предпази, когато Лавлейс дойдеше? Щеше да стои настрана, както бе казал джинът. Приготви се да бягаш, ако е необходимо…
	Вдигна ръце и се хвана за главата.
	Не можеше да избяга. Не можеше да се скрие. Това беше съветът на един измамен и лукав демон. Бягането и криенето не бяха действията на един почтен магьосник. Как щеше да живее със себе си, ако оставеше господарят му да се изправи срещу Лавлейс сам? Ако той пострадаше, госпожа Ъндъруд също щеше да пострада, а Натаниел не можеше да понесе това. Не, нямаше как да го избегне. Сега, когато проблемът беше надвиснал над него, за своя изненада и ужас той откри, че трябва да действа. Независимо от последствията, трябваше да се намеси.
	Дори и от мисълта за това, което правеше в момента, му прилошаваше. Все пак обаче се удържаше. Малко по малко, стъпка по стъпка. Излезе иззад вратата, мина през площадката и продължи към стълбището за кабинета… Тръгна надолу по стъпалата, едно по едно…
	При всяка стъпка здравият разум буквално му крещеше да се обърне и да избяга, но той му устоя. Да избяга, означаваше да предаде госпожа Ъндъруд. Щеше да влезе там вътре и да каже истината, пък да става каквото ще.
	Вратата бе отворена, а огнената магия не беше активна. Отвътре излизаше жълта светлина.
	Натаниел спря на прага. Мозъкът му сякаш беше изключил. Не осъзнаваше напълно какво щеше да направи.
	Бутна вратата и влезе, тъкмо навреме, за да стане свидетел на откриването.
	Лавлейс и Ъндъруд стояха до един шкаф край стената с гръб към него. Вратите му зееха широко отворени. Докато поглеждаше вътре, главата на Лавлейс се протегна нетърпеливо напред като на дебнеща котка, а ръката му се протегна и събори нещо. Извика триумфално. Той се обърна бавно и вдигна ръка пред побелялото като на мъртвец лице на Ъндъруд.
	Раменете на Натаниел се отпуснаха.
	Колко малък изглеждаше Амулета на Самарканд, колко незначителен му се струваше, както висеше на нежната си златна верижка между пръстите на Лавлейс. Той се залюля леко и заблестя на светлината в кабинета.
	Лавлейс се усмихна.
	— Аха. Какво имаме тук?
	Ъндъруд клатеше объркано и невярващо глава. Лицето му се беше състарило за няколко секунди.
	— Не — прошепна той. — Това е нагласено… Накисваш ме…
	Лавлейс дори не го поглеждаше. Той се беше втренчил в трофея си.
	— Не мога дори да си представя какво си мислел, че може да направиш с това — каза той. — Дори самото призоваване на Бартимеус би трябвало да е достатъчно, за да те изтощи.
	— Продължавам да твърдя — каза тихо Ъндъруд, — че не знам нищо за този Бартимеус и не знам нищо за предмета ти, нито пък как се е озовал там.
	И тогава Натаниел чу един друг глас, висок и треперлив. Неговия собствен глас.
	— Той казва истината — произнесе гласът. — _Аз_ го взех. Човекът, когото търсиш, съм аз.


	Тишината, която последва това твърдение, продължи почти пет секунди. И двамата магьосници се обърнаха към него на секундата, само за да го изгледат шашардисани и с отворена уста. Веждите на господин Ъндъруд се издигнаха, после се смъкнаха, после пак се издигнаха, отразявайки огромното му объркване. Лавлейс се усмихваше неразбиращо.
	Натаниел се възползва от възможността да пристъпи в стаята.
	— Аз го направих — рече той, а гласът му сега беше по-твърд, понеже вече беше започнал. — _Той_ не знае нищо за него. Можеш да го оставиш на мира.
	Ъндъруд мигна и разтърси глава. Явно се съмняваше в сетивата си. Лавлейс остана напълно неподвижен, а очите му зад очилата бяха приковани в Натаниел. Амулетът на Самарканд се люлееше леко между неподвижните му пръсти.
	Натаниел прочисти пресъхналото си гърло. Дори не се осмели да си представи какво щеше да се случи сега. Не беше обмислял нещата след признанието си. Някъде в стаята се спотайваше слугата му, така че не беше съвсем беззащитен. Надяваше се, че при необходимост, Бартимеус щеше да му се притече на помощ.
	Най-накрая господарят му успя да проговори.
	— Какви ги дрънкаш, глупако? Няма как да знаеш за какво говорим. Напусни веднага! — Изведнъж му хрумна нещо. — Чакай — как се измъкна от стаята?
	До него, намръщената физиономия на Лавлейс внезапно се изкриви в нервна усмивка.
	— Един момент, Артър. Може би си прекалено прибързан.
	За секунда в очите на Ъндъруд премина мимолетен гняв.
	— Това е абсурдно! Този младеж не може да е извършил престъплението! Като начало, щеше да му се наложи да преодолее огнената ми магия, да не говорим и за твоите собствени защити.
	— И да извика джин от четиринайсето ниво — промърмори Лавлейс. — Това също.
	— Точно така. Това познание е абсурд… — Ъндъруд изпъшка. В очите му изведнъж се появи разбиране. — Чакай… може би… Възможно ли е? Лавлейс, едва днес хванах този лигльо с инструменти за призоваване и Пентаграма на Аделбранд, нарисуван с тебешир в стаята му. Притежаваше сложни книги — „Словата на Птолемей“, например. Реших, че се е провалил, че е свръхамбициозен… Ами ако съм сгрешил?
	Саймън Лавлейс не каза нищо. Той не откъсваше очи от Натаниел.
	— А точно преди час — продължи Ъндъруд, — го хванах да ме шпионира в кабинета ми. Имаше гадателско стъкло — нещо, което никога не съм му давал. Ако е способен на това, кой знае какви други престъпления може да опита да извърши?
	— Дори и да е така — рече меко Лавлейс, — защо би откраднал нещо от мен?
	По поведението на господаря си, Натаниел виждаше, че той не беше разпознал какво точно представлява Амулета и осъзна, че точно това невежество все още можеше да го спаси. Дали Лавлейс щеше да повярва, че същото важи и за него? Той заговори бързо, опитвайки се да звучи колкото е възможно повече като дете.
	— Това беше само номер, сър — каза той. — Шега. Исках да си го върна за това, че ме набихте онзи път. Поисках от демона да вземе нещо ваше, каквото и да е. Щях да го задържа, докато порасна и, ъъъ, докато успея да разбера какво е и как се използва. Надявам се, че не е нещо ценно, сър. Много съжалявам, че съм ви причинил каквито и да било тревоги…
	Той се отдръпна, болезнено осъзнавайки колко неубедителна е историята му. Лавлейс се беше втренчил само в него; не можеше да разбере нищо от изражението на мъжа.
	Но господарят му със сигурност му повярва. Цялата му ярост се отприщи.
	— Това е последната капка, Мандрейк! — изкрещя той. — Ще те изправя пред съда! Дори и да избегнеш затвора, чиракуването ти ще свърши и ще бъдеш изхвърлен на улицата! Ще те изгоня! Няма да си намериш работа! Ще бъдеш просяк и сред обикновените!
	— Да, сър. — _Каквото и да е_, само Лавлейс да си тръгне.
	— Мога единствено да ти се извиня, Лавлейс. — Ъндъруд се съвзе и изпъчи гърди. — И двамата бяхме поставени в неудобно положение — мен ме е предал, а от теб е откраднал едно силно съкровище, този амулет… — Той погледна към малкия златен овал, който подрънкваше в ръката на Лавлейс и в един-единствен, фатален момент, осъзна какво точно представляваше. Между зъбите му се чу едно кратко, потиснато свистене. Беше тих звук, но Натаниел го долови достатъчно ясно. Лавлейс не помръдваше.
	Кръвта се отдръпна от страните на Ъндъруд. Очите му се стрелнаха към лицето на Лавлейс да види дали беше забелязал нещо. Натаниел също го погледна. Главата му пулсираше от притока на кръв. Чу как Ъндъруд се опитва да продължи там, откъдето беше спрял: — И… и ние двамата ще се погрижим да бъде подходящо наказан, да, точно така ще направим, ще проклина деня, в който е решил да…
	Другият магьосник вдигна ръка. Ъндъруд изведнъж замлъкна.
	— Е, Джон Мандрейк — рече Саймън Лавлейс, — аз съм _почти_ впечатлен. Да, бях поставен в неудобно положение; последните няколко дни бяха доста трудни за мен. Но, виждаш ли — аз отново си имам моя трофей и сега всичко ще е наред. Моля те, не се извинявай. Да призовеш джин като Бартимеус на твоята възраст не е посредствено постижение; а да го контролираш в продължение на няколко дни е дори още по-изненадващо. Накара мен да се чувствам безсилен, което е рядко събитие, а Ъндъруд да тъне в невежество, което пък не е толкова странно. Много умно измислено. Провали се само накрая. Какво те прихвана, че да си признаеш постъпката? Можех да се разправя тихомълком с Ъндъруд и да те оставя на мира. — Гласът му беше мек и разумен.
	Ъндъруд се опита да проговори, но Лавлейс го прекъсна.
	— Тихо, човече. Искам да чуя причините на момчето.
	— Защото грешката не е негова — рече вяло Натаниел. — Той не знаеше нищо. Разправията ти беше с мен, независимо дали го знаеше или не. Той не трябва да бъде замесван. Затова слязох долу. — Обхвана го тежкото усещане за пълната безсмисленост на постъпката му.
	Лавлейс се изсмя тихо.
	— Това е някаква детска представа за благородство, нали? Досетих се за това. Почтеният курс на действие. Героично, но глупаво. Откъде научи тези неща? Обзалагам се, че не е от Ъндъруд.
	— Ограбих ви, защото ме обидихте — продължи Натаниел. — Исках да си отмъстя. Това е всичко. Накажете ме, ако желаете. Не ми пука. — Отношението му на грубо примирение прикриваше една увеличаваща се надежда. Може би Лавлейс не осъзнаваше, че знаят за Амулета, може би щеше да измисли някакво символично наказание и да си тръгне.
	Очевидно и Ъндъруд се надяваше на същото. Той сграбчи нетърпеливо ръката на Лавлейс.
	— Както видя, Саймън, аз съм напълно невинен в цялата тази работа. Било е това злобно, пресметливо момче. Трябва да се разправиш с него както си искаш. Каквато и присъда да сметнеш, че е подходяща за престъплението му, можеш да я изпълниш. Оставям това изцяло на теб.
	Лавлейс се освободи внимателно.
	— Благодаря ти, Ъндъруд. След малко ще го накажа.
	— Хубаво.
	— Но преди това трябва да се отърва от теб.
	— Какво…? — За секунда Ъндъруд остана замръзнал, после с неочаквана за неговата възраст скорост, се обърна и се втурна към отворената врата. Точно когато минаваше покрай Натаниел, от нищото се появи вятър и затръшна вратата. Ъндъруд затрака по дръжката и задърпа с всички сили, но тя остана здраво затворена. Той изръмжа уплашено и се обърна. Двамата с Натаниел стояха в стаята лице в лице със Саймън Лавлейс. На Натаниел му се подкосиха краката. Огледа се обезумял за Бартимеус, но паякът не се виждаше никъде.
	Извънредно внимателно, Лавлейс хвана верижката на Амулета на Самарканд и го окачи на врата си.
	— Аз не съм глупак, Джон — рече той. — Може и да не знаеш какъв е този предмет, но честно казано, не мога да поема такъв риск. А бедничкият Артър естествено знае.
	При тези думи Ъндъруд протегна хищнически ръката си и сграбчи Натаниел за врата. Гласът му беше обзет от паника.
	— Да, но няма да кажа нищо! Можеш да ми вярваш, Лавлейс! Що се отнася до мен, можеш да задържиш Амулета завинаги! Но момчето е един глупак, който само се меси в чуждите работи. То трябва да бъде накарано да замлъкне преди да се е раздрънкал. Убий го сега и въпросът ще е приключен! — Ноктите му се впиха в кожата на Натаниел и той го блъсна напред. Натаниел извика от болка.
	Лицето на Лавлейс се разтегна в самодоволна усмивка.
	— Каква лоялност от господар към чирак! Много трогателно. Виждаш ли, Джон, Ъндъруд и аз ти даваме един последен урок в изкуството да бъдеш магьосник и вероятно с наша помощ ще разбереш каква грешка направи като си призна пред мен днес. Ти вярваше в понятието за почтения магьосник, който поема отговорност за действията си. Това е просто пропаганда. Такова нещо не съществува. Няма чест, няма благородство, няма справедливост. Всеки магьосник работи единствено за себе си и се възползва от всяка възможност, която има. Когато е слаб, той избягва опасността. И заради това посредствените се трудят неуморно в системата. Артър знае всичко _това_, нали така, Ъндъруд? Но когато е силен, той напада. Ти как мислиш, че дойде на власт и самият Рупърт Девъро? _Неговият_ господар уби предишния министър-председател в двубой преди двайсет години и той наследи титлата. Такава е истината. Нещата винаги се правят точно по този начин. Когато използвам Амулета следващата седмица, аз всъщност ще следвам една традиция, започнала още от времето на Гладстон. — Очилата проблеснаха, ръката му се вдигна, готова да започне заклинание. — Може да се утешиш с факта, че още преди да пристигнеш, аз бях решил да убия и теб, и всички останали в тази къща. Не мога да оставя нищо на случайността. Така че глупостта ти да дойдеш тук не е променила нищо.
	През главата на Натаниел премина образът на госпожа Ъндъруд, която беше в кухнята. Очите му се напълниха със сълзи.
	— Моля те…
	— Ти си слаб, момче. Точно като господаря си. — Лавлейс плесна с ръце. Светлината в кабинета изведнъж помръкна. По пода премина трептене. Натаниел усети, че нещо се появява в далечния ъгъл на стаята, но страхът го закова на място — не се осмели да погледне натам. До него, Ъндъруд промърмори думите на една защитна магия. Около него се издигна и го обгърна блещукаща мрежа от зелени нишки. Натаниел беше оставен извън нея, беззащитен.
	— Господарю…!
	В този момент, като срутване на шахта в минна галерия, в стаята прокънтя ужасяващ глас.
	— ЖЕЛАНИЕТО ВИ?
	Гласът на Лавлейс произнесе:
	— Унищожи ги и двамата. И всичко живо в къщата. Изгори я до основи заедно с всичко в нея.
	Ъндъруд изпищя силно:
	— Вземи момчето и ме остави!
	Той блъсна Натаниел с невероятна сила. Момчето залитна напред, спъна се и падна. Очите му бяха пълни със сълзи; опита се да стане, осъзнавайки единствено пълната си безпомощност. Наблизо се чу пукащ звук. Отвори уста да изпищи. После някъде отвисоко се спуснаха нокти и го сграбчиха за гърлото.


	30

	Бартимеус
	Трябва да похваля бюрото на Ъндъруд. Беше старомодна, здрава вещ и за щастие Джабор се материализира от другата му страна. Трите секунди, които му бяха необходими да го разбие и да мине през него ми осигуриха достатъчно време да действам. Дотогава безделничех на тавана в една пукнатина над лампата. Сега се спуснах право надолу, едновременно с това превръщайки се в гаргойл. Стоварих се право върху господаря си, сграбчих го безцеремонно за врата и, тъй като Джабор беше препречил прозореца, подскочих към вратата.
	Действията ми останаха почти незабелязани: магьосниците бяха заети с друго. Обвит в защитния си възел, Ъндъруд запрати една пращяща светкавица от син огън към Лавлейс. Тя го удари право в гърдите и изчезна. Амулета на Самарканд беше поел силата й.
	Потроших вратата, минах през нея с момчето под мишница и се отправих нагоре по стълбите. Още не бях стигнал догоре, когато огромна експлозия разтърси коридора отзад и ни запрати право към насрещната стена. Ударът ме заслепи. Докато лежах, зашеметен за секунда, чух няколко последователни оглушителни трясъка. Атаката на Джабор явно беше прекалено силна: звучеше сякаш целият етаж на нивото на кабинета беше поддал пред нея*.
	[* Толкова типично за Джабор. Той просто е от онзи тип, който с удоволствие би отрязал клона, на който седи или пък сам би се забил в тотално безизходно положение. Е, ако му се позволеше да действа свободно. Което не беше направено.]
	Не ми отне много време да се съвзема и да се изправя на крака, но ако щете вярвайте, за тези няколко секунди онова загубено момче беше изчезнало. Мярнах го горе на следващата площадка. Търчеше към стълбите. Само че надолу.
	Разтърсих глава невярващо. Какво му бях казал за забъркването в проблеми? Вече беше се наврял право в ръцете на Лавлейс и с това бе рискувал живота и на двама ни. А ето го и сега, най-вероятно се насочваше право към Джабор. Напълно правилно би било да бяга, за да спаси мизерния си живот, но поне да го правеше в правилната посока. Размахах криле и започнах да го преследвам безжалостно.
	Второто златно правило при бягство гласи: не вдигай излишен шум. Като стигна до приземния етаж, чух как брутално го нарушава с рев, който прокънтя по цялото стълбище:
	— Госпожо Ъндъруд! Госпожо Ъндъруд! Къде сте? — Виковете му ечаха дори по-силно от трясъците, изпълващи цялата къща.
	Направих отегчена гримаса и изминах и последните стълби, за да видя, че коридорът вече се пълни с облаци дим. В дъното му танцуваше блещукаща червена светлина. Момчето беше пред мен — виждах го как се препъва, тичайки към огъня.
	— Госпожо Ъндъруд!
	Нещо се раздвижи далеч навътре в дима. Беше фигура, прегърбена в един ъгъл, зад преграда от пламтящи огнени езици. Момчето също я видя. Заклатушка се към нея. Забързах се и протегнах нокти.
	— Госпожо Ъндъруд? Вие ли…?
	Фигурата се изправи. Имаше глава на звяр.
	Момчето отвори уста да изкрещи. Точно в този момент го настигнах и го хванах през кръста. Аха да изпищи ужасено.
	— Аз съм, идиот такъв. — Задърпах го назад към стълбите. — То идва да те убие. Искаш ли да умреш заедно с господаря си?
	Лицето му изразяваше объркване. Думите го шокираха. Не мисля, че до този момент наистина разбираше какво се случва, въпреки че всичко ставаше пред очите му. Но се радвах, че го казах; беше време да научи какви са последствията от действията му.
	Джабор пристъпи през огнената стена. Кожата му лъщеше сякаш бе намазана с олио; танцуващите пламъци се отразяваха по него, докато крачеше през коридора.
	Отново тръгнахме по стълбите. Крайниците ме боляха от тежестта на господаря ми. Краката му се влачеха; изглеждаше неспособен да се движи.
	— _Нагоре_ — изръмжах. — Къщата е долепена до съседните. Ще опитаме през покрива.
	Той успя да измънка.
	— Моят господар…
	— Е мъртъв — казах аз. — Най-вероятно погълнат цял. — Най-добре беше да се изразявам точно.
	— Но госпожа Ъндъруд…
	— Без съмнение е при съпруга си. Вече не можеш да й помогнеш.
	И тук, ако щете вярвайте, глупакът започна да се бори, размахвайки хилавите си юмруци.
	— Не! — извика той. — Аз съм виновен! Трябва да я намеря…! — Гърчеше се като змиорка, изплъзваше се от хватката ми. Само след секунда щеше да се прехвърли през парапета на стълбището и да падне право в нежните ръце на Джабор. Изпсувах цветисто* и, стисвайки го за ухото, го задърпах нагоре по стълбите.
	[* Не се тревожете. Беше на вавилонски. Момчето нямаше как да разбере.]
	— Спри да се дърпаш! — казах му. — Не направи ли достатъчно безполезни жестове за днес?
	— Госпожа Ъндъруд…
	— Не би искала и ти да умреш — осмелих се да изкажа предположение*. — Да, грешката е твоя, но, ъъъ, недей да виниш себе си. Животът е за живите…, а, ъъъ… О, _както и да е_. — Омръзна ми**.
	[* Без да съм много убеден. Това просто ми изглеждаше напълно разумно желание.]
	[** Психологията от този вид не е от силните ми страни. Нямам никаква представа какво мотивира повечето човеци, пък и изобщо не ми пука. При магьосниците обикновено е съвсем просто: те спадат към три различни ясно обособени групи, мотивирани от амбиция, лакомия или параноя. Например Ъндъруд, от това което видях, беше от параноичния тип. Лавлейс ли? Лесна работа — от цялото му тяло струеше амбиция като някаква противна миризма. Момчето също беше от амбициозните, но той все още бе млад и неоформен. Оттук идваше и този внезапен, нелеп изблик на алтруизъм.]
	Не знам дали беше заради мъдрите ми слова, но момчето спря да се противи. Бях сложил ръка около врата му и го влачех нагоре, завивайки зад всеки следващ ъгъл, наполовина летейки, наполовина ходейки толкова бързо, колкото беше възможно. Стигнахме втората площадка и продължихме нататък, нагоре по стълбището към таванската стая. Точно под нас стъпалата скърцаха и се разтрошаваха под стъпките на Джабор.
	Докато стигнахме горе, господарят ми се беше възстановил достатъчно, за да върви залитайки почти без чужда помощ. И така, подобно на безнадеждната двойка в трикрако състезание*, която се влачи най-отзад на фона на съчувствените аплодисменти, ние стигнахме таванската стая все още живи. Което, предполагам, не беше никак малко.
	[* Състезание за пробягване на определено разстояние, при което десният крак на единия състезател е завързан за левия крак на другия. — Бел.прев.]
	— Прозореца! — казах аз. — Трябва да се качим на покрива! — Изблъсках Натаниел към капандурата и я блъснах с юмрук. Вътре нахлу студен въздух. Прелетях през дупката, кацнах на покрива и протегнах ръка назад в стаята. — Хайде — рекох, — излизай.
	Но за мое изумление, проклетото момче се колебаеше. Довлече се до единия ъгъл на стаята, наведе се и вдигна нещо. Беше гадателското му стъкло. Не можех да повярвам! По петите го следваше смъртта с глава на чакал, а той се мотаеше заради _това_? Чак след това, с все още безизразно лице, дойде бавно до капандурата.
	Има едно хубаво нещо в Джабор. Бавен е. Отне му известно време да се справи с измамното разположение на стълбите. Ако ни преследваше Факарл, щеше да успее да ни изпревари, да заключи и да сложи решетки на капандурата, а може би и да я обзаведе с чудесни нови ролетни щори преди да стигнем дотам. И все пак господарят ми беше толкова муден, че едва беше успял да стигне до ръката ми, когато на стълбите най-накрая се появи Джабор, от чието тяло изскачаха искри и подпалваха всичко платнено в къщата около него. Забеляза момчето, вдигна ръка и пристъпи напред.
	И хубаво си прасна главата в ниската врата на таванската стая.
	Това ми даде мига, от който се нуждаех. Извъртях се надолу през капандурата, придържайки се с крака като гибон, сграбчих момчето под мишницата и се залюлях обратно нагоре и навън през дупката. Докато падахме върху керемидите, от капандурата изригна огнено кълбо. Цялата сграда се разтресе.
	Ако го бях оставил, момчето щеше да си лежи тук цяла нощ, взрян в звездите със стъклен поглед. Май беше в шок. Може би никой досега не се беше опитвал сериозно да го убие. А аз, съответно, имах добри реакции, породени от дългата ми практика: след миг бях отново на крака, вдигнах го и го повлякох, трополейки по наклонения покрив, като се захващах с нокти.
	Насочих се към най-близкия комин и, хвърляйки момчето зад него, погледнах назад, откъдето бяхме дошли. Горещината отдолу си казваше своето: керемидите се разместваха, през пролуките между тях танцуваха малки пламъчета. Някъде се пропука и поддаде голяма дървена греда.
	При капандурата имаше движение: от огъня излетя гигантска черна птица с разперени криле. Кацна на върха на покрива и промени формата си. Джабор се оглеждаше на всички страни. Шмугнах се зад комина и бързо хвърлих поглед напред.
	Нямаше и следа от никой от другите роби на Лавлейс: никакви джинове, липсваха и наблюдателни сфери. Може би след като си беше върнал Амулета, той смяташе, че няма нужда от тях. Разчиташе на Джабор.
	Къщите на улицата бяха долепени една до друга: това ни даваше широк път за бягство, простиращ се върху поредицата от свързаните покриви. Отляво покривите изглеждаха като тъмен рафт над осветената от улични лампи широка улица. Отдясно бяха надвесени над големите тъмни градини, обрасли с дървета и храсти. Малко по-нататък едно дърво беше оставено да расте близо до къщата. В това имаше потенциал.
	Но момчето още не се беше съвзело. Не можех да разчитам на бързо придвижване от него. Джабор щеше да ни закове с Детонация преди да сме изминали и пет метра.
	Рискувах да надникна бързо иззад ръба на тухлите. Джабор се приближаваше, леко свел глава, душейки нашите следи. Нямаше да мине много време преди да отгатне скривалището ни и да изпепели комина. Точно сега му беше времето да измисля някой брилянтен, непоклатим план.
	И понеже не успях да го направя, аз импровизирах.
	Оставяйки момчето да лежи, се издигнах иззад комина във формата на гаргойл. Джабор ме видя. В момента, в който стреля, аз прибрах крилете си за момент, за да мога мигновено да пропадна във въздуха. Детонацията прелетя над сведената ми глава, описа дъга над покрива и се взриви безвредно* някъде на улицата отвъд. Размахах отново криле и се издигнах към Джабор, постоянно наблюдавайки малките огнени пламъчета, които се издигаха около краката му; те напукваха керемидите и обгаряха дървото отдолу, придържащо покрива.
	[* Имам предвид за мен. Което единствено има значение.]
	Вдигнах нокти в помирителен жест.
	— Не можем ли да го обсъдим? Може господарят ти да иска момчето живо.
	Джабор никога не е обичал празните приказки. Още един пропуснат изстрел, който без малко да уцели, почти прекрати спора с мен. Летях бързо в спирала около него, задържайки го колкото беше възможно по-близо до същото място. С всеки негов изстрел, силата на стрелбата отслабваше тази част от покрива, върху която стоеше; всеки път когато това се случеше, покривът трепереше все по-силно. Но енергията ми свършваше — резките ми маневри ставаха все по-мудни. Крайчецът на една Детонация засегна крилото ми и се строполих на керемидите.
	Джабор пристъпи напред.
	Вдигнах ръка и дадох ответен изстрел. Беше слаб и летеше ниско, прекалено ниско, за да го притесни. Удари керемидите точно пред краката му. Той дори не трепна. Вместо това се изсмя триумфално…
	… което беше прекъснато от сриването на цялата част от покрива под него. Основната греда, която се простираше по дължината на сградата, се счупи на две; напречните греди паднаха; дървото, мазилката, както и керемида след керемида паднаха в огнения ад на къщата отдолу, повличайки Джабор със себе си. Явно се стовари от доста високо — през четири горящи етажа, чак до мазето под земята. Голяма част от къщата се бе срутила право отгоре му.
	През дупката с пукане се издигаха пламъци. На мен, докато се хващах за ръба на комина и се прехвърлях през него към оттатъшната страна, това ми прозвуча като серия аплодисменти.
	Момчето се беше свило там, с безизразни очи, вторачено в тъмнината.
	— Спечелих ни няколко минути — казах, — но нямаме време за губене. Мърдай.
	Не знам дали го направи заради дружелюбния тон в гласа ми, но успя да се вдигне на крака достатъчно бързо. Обаче после тръгна, влачейки се по покрива със скоростта и елегантността на ходещ труп. С това темпо щеше да му отнеме цяла седмица да се приближи до дървото. Дори старец с две стъклени очи би го настигнал, да не говорим за някой сърдит джин. Погледнах назад. Засега нямаше и следа от преследване — само пламъци, издигащи се с рев през дупката. Без да губя дори миг, призовах всичките си останали сили и преметнах момчето през рамо. После хукнах колкото можех по-бързо по покрива.
	След четири къщи се изравнихме с дървото — една вечнозелена ела. Най-близките клони бяха отдалечени само на четири метра. Но преди това се нуждаех от почивка. Хвърлих момчето на керемидите и отново проверих зад нас. Нищо. Джабор си имаше проблеми. Представих си го как вилнее из огнения ад на мазето, погребан под тонове горящи отломки, борейки се да се измъкне…
	Внезапно сред пламъците се появи движение. Беше време да тръгваме.
	Не дадох на момчето възможност да се паникьоса. Грабвайки го за кръста, изтичах надолу по покрива и отскочих от ръба. То не издаде нито звук, докато описвахме дъга във въздуха, оцветени в оранжево от светлината на огъня. Крилата ми пляскаха отчаяно и ни придържаха във въздуха достатъчно дълго, докато накрая се врязахме в короната на вечнозеленото дърво. Клоните ни удряха, мушкаха и се чупеха.
	Прегърнах ствола и не позволих да паднем. Момчето се закрепи на един клон. Погледнах назад към къщата. На фона на огъня бавно и неотклонно се придвижваше тъмен силует.
	Хванах ствола малко по-хлабаво и двамата се плъзнахме надолу. При спускането кората се белеше при допира с всеки мой нокът. Приземихме се на мократа трева в тъмницата в основата на дървото.
	Изправих момчето отново на крака.
	— Сега — пълна тишина! — прошепнах аз. — И се придържай под дърветата.
	После аз и господарят ми започнахме да се промъкваме през мократа и тъмна градина, докато воят на пожарните се приближаваше по улицата оттатък и поредната огромна греда рухваше в пламтящите руини на къщата на неговия господар.


	Част трета

	31

	Натаниел
	Над счупеното стъкло небето просветля. Непрекъснатият дъжд, който валеше от зори, постепенно спря. Натаниел кихна.
	Лондон се събуждаше. По пътя отдолу се появиха първите превозни средства: мръсни червени автобуси с ревящи двигатели, превозващи първите пътници към работните им места в центъра на града; няколко случайни коли, свирещи с клаксони по всеки, който пресичаше пътя им. Имаше и велосипедисти, въртящи педалите, приведени под тежките си балтони.
	Малко по малко магазините отсреща започнаха да отварят. Появяваха се собствениците и със силно тракане вдигаха металните охранителни решетки от прозорците. Оправяха се витрините: месарят хвърляше дебели розови резени месо върху емайлираните рафтове; вестникарят окачи една стойка със списания над касовия апарат. До него, фурните на пекаря бяха загрети вече от няколко часа. По улицата се носеше топъл въздух с аромат на хляб и захаросани понички и стигаше до Натаниел, който трепереше гладен в празната стая.
	В един страничен път наблизо се оформяше малко пазарче. Кънтяха викове, някои весели, други дрезгави и гърлени. Разни момчета трополяха, търкаляйки метални варели или бутайки ръчни колички, препълнени със зеленчуци. Една полицейска кола отмина на север, намали като мина покрай пазара, после ускори с рев и изчезна.
	Слънцето все още беше ниско над покривите, приличащо на бледожълт диск, обгърнат от мараня.
	В такава сутрин госпожа Ъндъруд щеше да е заета да приготвя закуската.
	Вече я виждаше пред себе си: дребна, работлива, постоянно весела, щъкаше из кухнята, тракаше с тиганите по печката, режеше домати, пъхаше филийки в тостера… Очакваше го да слезе при нея.
	В друга сутрин това щеше да е така. Но сега кухнята я нямаше. Нямаше я и къщата. И госпожа Ъндъруд, госпожа Ъндъруд също я…
	Прииска му се да заплаче, лицето му копнееше за това. Сякаш някаква приливна вълна от емоции беше заприщена там, готова да се излее. Но очите му останаха сухи. Не можеше да се отприщи. Той се взираше в нарастващото оживление на улицата отдолу, без да вижда и частица от него, безчувствен към студа, който се впиваше в костите му. Колчем затвореше очи, в съзнанието му танцуваше трептяща бяла сянка — видението на пламъците.
	Госпожа Ъндъруд беше…
	Натаниел потръпна и пое дълбоко въздух. Сложи ръце в джобовете на панталона и с пръстите си почувства допира на гладкия бронзов диск. Стресна се и отдръпна ръката си. Цялото му тяло потрепера от студ. Сякаш мозъкът му беше замръзнал.
	За господаря си беше направил всичко, което можеше. Но нея — точно нея трябваше да предупреди, да я измъкне от къщата преди да се случи. Вместо това той…
	Трябваше да помисли. Не му беше сега времето да… Трябваше да реши какво да прави, иначе беше загубен.
	През половината нощ бягаше като луд през градините и задните улички на Лондон, с празни очи и широко отворена уста. Помнеше това само като поредица от прибежки в мрака, катерене по стени и тичане под уличните лампи, прошепнати заповеди, на които автоматично се бе подчинявал. Още усещаше как се притискаше към студените тухлени стени, после се провираше през храстите, нарязваше се, натъртваше се, подгизнал до кости. Веднъж, преди да му бъде даден отбой, той се беше скрил, както на него му се струваше за часове, в основата на купчина тор, с лице притиснато към лепкавата маса. Вече му изглеждаше почти като сън.
	По време на цялото това бягство си бе припомнял ужаса на лицето на Ъндъруд и главата на чакала, изникваща от пламъците. Това също му изглеждаше нереално. Като сън в съня.
	Нямаше спомен за преследването, въпреки че на моменти беше доста опасно и напечено. Само жуженето на една търсеща сфера, странен химически мирис, донесен от вятъра: помнеше само това, докато — малко преди зазоряване — се бяха натъкнали на район с малки къщурки от червени тухли и множество задни улички и откриха запустялата сграда.
	Тук, поне за момента, бе в безопасност. Имаше време да помисли, да реши какво да прави…
	Но госпожа Ъндъруд беше…
	— Студено е, нали? — рече нечий глас.
	Натаниел се отдръпна от прозореца. Малко по-надалеч, от другия край на стаята с блестящи очи го наблюдаваше момчето, което всъщност не беше момче. Беше приел вид на облечено в дебели зимни дрехи дете — пухкаво яке, нови сини дънки, здрави кафяви ботуши, вълнена шапка. Изглеждаха много топли.
	— Трепериш — каза момчето. — Но така или иначе, не си облечен като за зимни условия. С какво си под този пуловер? Май само с риза. И само си виж леките обувки. Сигурно целите са подгизнали.
	Натаниел едва го чу. Умът му беше надалеч.
	— Не му е тук мястото да си полугол — продължи момчето. — Само се огледай! Стените са напукани, на тавана има дупка… Изложени сме на прищевките на времето. Бррр! Студено е.
	Намираха се на най-горния етаж на нещо, което очевидно е било обществена сграда. Стаята беше просторна, гола и празна, с варосани стени, на жълти и зелени петна от плесента. Край всяка стена се простираха множество редове от празни рафтове, покрити с прах, мръсотия и курешки. В някои от ъглите бяха сбутани жалки купчини дърво, които някога можеха да са били маси и столове. Високите прозорци гледаха към улицата, а надолу водеха мраморни стълби. Мястото миришеше на влага и разруха.
	— Искаш ли да ти помогна със студа? — попита момчето, поглеждайки го през рамо. — Само трябва да кажеш.
	Натаниел не отговори. Дъхът му се виждаше пред лицето.
	Джинът се приближи малко.
	— Мога да запаля огън — каза той. — Хубав и горещ. Мога да контролирам тази стихия доста добре. Гледай! — В средата на дланта му заблещука мъничко пламъче. — Всичкото това дърво тук ще отиде на вятъра… Какво _всъщност_ според теб е било това място? Библиотека може би? Така мисля аз. Май на обикновените вече не им се позволява да четат много, нали? Винаги става така. — Пламъкът леко се увеличи. — Трябва само да поискаш, о, господарю мой. Ще го направя като услуга. Нали за това са приятелите.
	Зъбите на Натаниел тракаха. Повече от всичко останало — дори повече от глада, който направо изяждаше стомаха му като куче — той се нуждаеше от топлина. Малкото пламъче затанцува и се завъртя.
	— Да — рече той дрезгаво. — Запали ми огън.
	Пламъкът моментално угасна. Челото на момчето се сбърчи.
	— Е, _това_ не беше много учтиво.
	Натаниел затвори очи и изпусна една въздишка.
	— _Моля._
	— Така е много по-добре. — Една малка искра подскочи и подпали близката купчина дърво. Натаниел се дотътри до нея и се сгуши, доближил ръце на сантиметри от пламъците.
	Няколко минути джинът остана безмълвен, крачейки насам-натам из стаята. Чувствителността бавно се върна в пръстите на Натаниел, въпреки че лицето му остана вкочанено. След доста време осъзна, че джинът отново се е приближил и клечеше, разсеяно бъркайки в огъня с дълга дървена треска.
	— Какво е чувството? — попита той. — Приятно разтапяне, надявам се. — Изчака учтиво някакъв отговор, но Натаниел не отговори. — Едно нещо ще ти кажа — продължи джинът с дружелюбен тон, — ти си интересен индивид. През съществуването си съм познавал доста магьосници и много малко от тях са били толкова самоубийствени като теб. Повечето биха сметнали, че да се появиш и да кажеш на силния си враг, че си му свил съкровището не е адски умна идея. Особено пък, когато си напълно беззащитен. Но виж, ти си различен. Постигна всичко това само за един ден.
	— Трябваше — каза Натаниел кратко. Не му се говореше.
	— Хм. Без съмнение си имал брилянтен план, който аз — а също и Лавлейс — не можах да разбера. Имаш ли нещо против да ми кажеш какъв беше?
	— Мълчи!
	Джинът сбърчи нос.
	— Това ли ти беше планът? Мога само да кажа, че е доста прост. Все пак не забравяй, че там рискуваше и моя живот, докато получаваше странните си пристъпи на съвест. — Изведнъж той се пресегна в огъня и измъкна един горящ въглен, задържайки го замислено между палеца и показалеца си. — Веднъж имах един господар като теб. И той беше също толкова инатлив и рядко действаше според собствения си интерес. Не живя дълго. — Въздъхна и хвърли въглена обратно в пламъците. — Няма значение — всичко е добре, когато свършва добре.
	За пръв път Натаниел погледна джина.
	— Всичко е _добре_?
	— Ти си жив. Това брои ли се за добро?
	За секунда Натаниел видя лицето на госпожа Ъндъруд да го гледа от огъня. Той потърка очи.
	— Не ми се ще да го казвам — рече джинът, — но Лавлейс беше прав. Снощи изобщо не беше на ниво. Магьосниците не постъпват като теб. Добре, че бях там да те спася. И така, къде ще отидеш сега? В Прага ли?
	— Какво?
	— Ами, Лавлейс знае, че си избягал. Ще те търси, а ти видя на какво е способен, за да те накара да замлъкнеш. Единствената ти надежда е да изчезнеш от сцената и да напуснеш Лондон завинаги. В чужбина ще е най-безопасно. Прага.
	— Защо трябва да ходя в Прага?
	— Магьосниците там може и да ти помогнат. А и бирата е хубава, както са ми казвали.
	Устните на Натаниел се свиха.
	— Аз не съм предател.
	Момчето сви рамене.
	— Ако това не ти влиза в плановете, остава ти единствено да си осигуриш един спокоен, нов живот тук. Има много възможности. Нека да помислим… като те гледам, бих казал, че вдигането на тежести отпада — прекалено си хилав. Това изключва и да станеш работник.
	Натаниел се намръщи възмутено.
	— Нямам никакво намерение…
	Джинът не му обърна внимание.
	— Но би могъл да превърнеш дребните си размери в предимство. Да! Чистач, това е решението. Винаги има нужда от малки момченца, които да се катерят в комините.
	— Чакай! Аз няма…
	— Или пък можеш да станеш чирак на някой тъп каналджия. Ще ти дадат голяма четка, кука и гумено смукало и ще трябва да проверяваш най-тесните канали и да търсиш къде е задръстено.
	— Аз няма…
	— Там навън е пълно с хиляди възможности! И всичките са по-добри от това да бъдеш мъртъв магьосник.
	— Млъкни! — От усилието при повишаването на тона, Натаниел почувства сякаш главата му ще се сцепи на две. — Не ми трябват предложенията ти! — Залитайки се изправи на крака с очи, святкащи от гняв. Подигравките на джина го бяха накарали да превъзмогне умората и скръбта, разпалвайки насъбраната ярост, която внезапно го обзе. Тя беше породена от вината му, от шока и ужасната му мъка и се подхранваше от тях. Лавлейс беше казал, че няма такова нещо като чест, че всеки магьосник действа според собствените си интереси. Много добре тогава. Натаниел щеше да му повярва. Втори път нямаше да направи същата грешка.
	Но Лавлейс беше направил една друга грешка. Той бе подценил врага си. Нарече Натаниел слаб, а после се опита да го убие. Само че Натаниел оцеля.
	— Искаш да се измъкна? — извика той. — Не мога! Лавлейс уби единствения човек, който някога го е било грижа за мен… — Той спря, говореше на пресекулки, но все пак очите му бяха сухи.
	— Ъндъруд ли? Сигурно се майтапиш! Той те ненавиждаше! Той беше разумен човек!
	— Имам предвид жена му. Искам възмездие за нея. Отмъщение за това, което той стори.
	Ефектът от тези решителни думи малко се развали от джина, който на висок глас го прати на майната му. Той стана, клатейки тъжно глава, сякаш натежала от някаква велика мъдрост.
	— Ти не преследваш възмездието, момче. Това твоето е самозабрава. Всичко, което някога си имал, изчезна в пламъците снощи. Така че сега нямаш какво да губиш. Чета мислите ти сякаш са мои собствени: искаш да си отидеш в пламъците на славата, като се изправиш срещу Лавлейс.
	— Не. Искам възмездие.
	Джинът се изсмя.
	— Ще е _толкова_ лесно да последваш господаря си и жена му в мрака — много по-лесно, отколкото да започнеш живота си отначало. Гордостта те направлява и те води към собствената ти смърт. Не се ли научи на нищо след снощи? Не си му равностоен, Нат. Откажи се.
	— Никога.
	— Ти вече дори не си и точно магьосник. — Той направи жест към ронещите се стени. — Огледай се. Къде сме? Това не е някоя скъпа градска къща, пълна с книги и документи. Къде са свещите? Къде е всичкият тамян? Къде е _удобството_? Независимо дали ти харесва или не, Натаниел, ти изгуби всичко, от което се нуждае един магьосник. Богатство, сигурност, самоуважение, господар… Нека погледнем истината в очите, ти нямаш нищо.
	— Имам гадателското стъкло — рече Натаниел. — И имам теб. — Побърза да се настани обратно край огъня. Студът в стаята все още го пронизваше.
	— А, да, тъкмо щях да стигна до това. — Джинът започна да разчиства с външната страна на ботуша си едно място сред развалините. — Когато се поуспокоиш малко, ще ти донеса парче тебешир. Така ще можеш да ми начертаеш кръг тук и да ме освободиш.
	Натаниел го зяпна.
	— Изпълних си задачата — продължи момчето. — И дори повече, много повече. Шпионирах Лавлейс заради теб. Научих за Амулета. Спасих ти живота.
	Натаниел почувства главата си странно лека и замаяна, сякаш беше натъпкана с парцали.
	— Ама моля ти се! Не бързай да ми благодариш! — не спря момчето. — Само ще ме притесниш. Всичко, което искам, е да те видя, че рисуваш въпросния пентаграм. Само от това имам нужда.
	— Не — каза Натаниел. — Не още.
	— Моля? — каза джинът. — Сигурно слухът ми изневерява, на фона на онова драматично спасяване, което извърших снощи. Стори ми се, че каза не.
	— Така казах. Няма да те освободя. Все още.
	Настана тягостна тишина. Пред очите на Натаниел малкият му огън започна да се смалява, сякаш нещо го изсмукваше през пода. После изчезна напълно. С леко пукане по дървените парчета, които съвсем доскоро бяха горели хубаво, започна да се наслоява лед. Студ ощипа кожата му. Започна да диша трудно и болезнено.
	Изправи се, залитайки.
	— Спри с това! — задъха се той. — Върни ми огъня.
	Очите на джина заискриха.
	— За твое собствено добро е — каза той. — Току-що осъзнах колко съм невнимателен. Ти не искаш да виждаш огън — не и след този, който видя снощи. Прекалено много ще те гризе съвестта.
	Пред очите на Натаниел изникнаха трептящи образи: изригващите пламъци от горящата кухня.
	— Не аз подпалих огъня — прошепна той. — Не бях виновен аз.
	— Така ли? _Ти_ скри Амулета. _Ти_ накисна Ъндъруд.
	— Не! Аз не исках Лавлейс да дойде. Това беше предпазна…
	Момчето се подсмихна.
	— Естествено, че беше — предпазна за _теб_.
	— Ако Ъндъруд го биваше поне малко, щеше да оцелее! Щеше да отблъсне Лавлейс — да вдигне тревога!
	— Сам не вярваш на това. Нека бъдем честни, _ти_ уби и двамата.
	Лицето на Натаниел се изкриви от ярост.
	— Аз щях да разоблича Лавлейс! Щях да го хвана в капан с Амулета — и да го покажа на властите!
	— На кого му пука? Закъсня. Провали се.
	— Благодарение на теб, демоне! Ако ти не беше ги довел в къщата, нищо от това нямаше да се случи! — Натаниел се вкопчи в тази идея като удавник за сламка. — Грешката е изцяло твоя и аз ще ти го върна! Мислиш ли, че някога ще бъдеш свободен? Помисли си пак! Оставаш тук за постоянно. Предстои ти Безкраен Затвор.
	— Така ли? В такъв случай — фалшивото момче пристъпи напред и изведнъж се оказа много близо — може пък да те убия собственоръчно още сега. Какво имам да губя? Така или иначе ще отида в кутията, но преди това ще си доставя удоволствието да ти счупя врата. — Ръката му нежно падна на рамото на Натаниел.
	Кожата на Натаниел настръхна. Устоя на непреодолимото изкушение да се дръпне и да побегне. Вместо това се взря в тъмните празни очи.
	Известно време никой не каза нищо.
	Най-накрая Натаниел облиза пресъхналата си устна.
	— Това няма да е необходимо — каза той пресипнало. — Ще те освободя до края на месеца.
	Джинът го придърпа по-наблизо.
	— Освободи ме _сега_.
	— Не. — Натаниел преглътна. — Първо имаме да свършим малко работа.
	— Работа ли? — Джинът се намръщи; ръката му погали рамото. — Каква работа? Какво трябва да се направи?
	Натаниел се насили да остане напълно неподвижен.
	— Господарят ми и жена му са мъртви. Трябва да отмъстя за тях. Лавлейс трябва да си плати за това, което стори.
	Сега вече шепнещите устни бяха много близо, но Натаниел не усети дъх по лицето си:
	— Но нали вече ти казах, Лавлейс е прекалено силен. Няма никаква надежда да го победиш. Забрави проблема, като мен. Пусни ме и забрави за проблемите си.
	— Не мога.
	— И защо?
	— Аз… Аз го дължа на господаря си. Той беше добър човек…
	— Не, не беше. Това изобщо не е причината. — Джинът шепнеше право в ухото му. — В момента теб не те подтиква справедливостта или честта, а вината. Ти не можеш да понесеш последствията от действията си. Опитваш се да удавиш мъката от това, което причини на господаря си и жена му. Е, ако това е начинът, по който вие човеците избирате да страдате, нека да е така. Но ме изключи от уравнението.
	Натаниел говореше с увереност, която не чувстваше.
	— Докато не ти изтече месеца, ще ми се подчиняваш, ако изобщо искаш някога да бъдеш свободен.
	— Да тръгнеш след Лавлейс при всички случаи на практика е равнозначно на самоубийство — твоето и моето. — Момчето се усмихна гадно. — При това положение не виждам защо да не те убия сега…
	— Има начин да бъде разобличен! — Натаниел не можеше да се удържи; говореше прекалено бързо. — Просто трябва да обмислим всичко внимателно. Ще сключа сделка с теб. Помогни ми да си отмъстя на Лавлейс и ще те освободя веднага след това. И всеки от нас ще си тръгне по пътя. В интерес и на двама ни е да успеем.
	Очите на джина заблестяха.
	— Както винаги, сравнително честна договорка, продиктувана само от страната на силата. Много добре. Аз нямам избор. Но ако, в който и да било момент, изложиш и двама ни на неоправдан риск, да знаеш, че преди това ще ти отмъстя.
	— Съгласен.
	Момчето отстъпи назад и пусна рамото на Натаниел. Последният се отдръпна с широко отворени очи, дишайки учестено. Тананикайки си тихо, джинът се приближи до прозореца и докато вървеше, отново запали огъня. Натаниел се опита да се успокои, да си възвърне контрола. В него нахлу поредната вълна на страдание, но той не се поддаде. Нямаше време за това. Трябваше да изглежда силен пред роба си.
	— Е, добре, господарю — рече джинът. — Просветли ме. Кажи ми какво ще правим.
	Натаниел говореше толкова спокойно, колкото можеше.
	— На първо време се нуждая от някаква храна и може би от нови дрехи. После трябва да обменим информацията си за Лавлейс и Амулета. Трябва също и да разберем какво мислят властите за… за това, което се случи снощи.
	— Последното е лесно — каза Бартимеус, сочейки през прозореца. — Виж там.


	32

	— Вестник „Таймс“! Сутрешно издание!
	Вестникарчето бавно тикаше ръчната си количка по тротоара и спираше всеки път, когато минувачите подхвърляха монета към него. Тълпата беше гъста и момчето напредваше бавно. Едва бе успяло да стигне до пекарната, когато Натаниел и Бартимеус излязоха от уличката до изоставената библиотека и пресякоха пътя да го пресрещнат.
	В джоба на Натаниел все още беше остатъкът от парите, които бе откраднал от буркана на госпожа Ъндъруд преди няколко дни. Той погледна количката, отрупана с броеве на „Таймс“ — официалния правителствен вестник. Самото вестникарче носеше огромна, платнена, карирана шапка, ръкавици без пръсти и дълго тъмно палто, което стигаше почти до глезените му. Върховете на пръстите му бяха станали бледоморави от студа. От време на време надаваше същия груб вик:
	— _„Таймс“!_ Сутрешно издание!
	Натаниел нямаше много опит в общуването с обикновените. Той извика на момчето с възможно най-дълбок и самоуверен глас:
	— Един _„Таймс“_. Колко струва?
	— Четирийсет пенса, момче.
	Натаниел студено подаде дребните и в замяна получи вестника. Вестникарчето го погледна, първо безразлично, а после с внезапен силен интерес. Натаниел понечи да го отмине, но момчето го заговори:
	— Изглеждаш зле, приятелю — рече той весело. — Май не си се прибирал цяла нощ.
	— Не. — Натаниел прие неприветливо изражение, което се надяваше, че ще обезкуражи по-нататъшното любопитство.
	Не подейства.
	— Разбира се, че не си, разбира се — съгласи се вестникарчето. — И не те обвинявам, че не си го признаваш, дори да го беше направил. Но трябва да внимаваш с този полицейски час. Полицаите душат повече от обикновеното.
	— Какъв е този полицейски час? — попита джинът.
	Очите на момчето се уголемиха.
	— Ти къде си бил досега, друже? След онова злощастно нападение над Парламента, има обявен полицейски час след осем часа всяка вечер. Нищо няма да постигнат, но наблюдателните сфери са излезли, както и Нощната полиция, така че сигурно ще искаш да се покриеш някъде преди да те открият и да те изядат. Изглежда сякаш досега си имал късмет. Ще ти кажа какво — аз мога да ти намеря добро място да се подслониш тази вечер, ако имаш нужда. Това е безопасно местенце, точно там трябва да отидеш. — Той направи пауза, огледа се и снижи глас: — Ако имаш нещо, което би искал да продадеш.
	Натаниел го гледаше безизразно.
	— Благодаря. Нямам.
	Момчето се почеса по врата.
	— Както искаш. Е, нямам време да се мотая и да си бъбря. Някои от нас си имат работа. Ще тръгвам. — Хвана дръжките на количката си и тръгна, но Натаниел забеляза, че няколко пъти ги поглежда през рамо.
	— Странно — каза Бартимеус. — Какво беше това?
	Натаниел сви рамене. Вече беше спрял да мисли за случая.
	— Върви и донеси някаква храна и по-топли дрехи. Ще се върна в библиотеката и ще прочета това.
	— Много добре. Опитай се _този път_ да стоиш далеч от неприятности, докато ме няма. — Джинът се обърна и влезе в тълпата.


	Статията беше на втора страница, сбутана между ежемесечна обява за търсене на нови чираци на Министерството по заетостта и кратък доклад за кампанията в Италия. Беше разположена в три колони. Със съжаление се отбелязваше смъртта на министъра на вътрешните работи Артър Ъндъруд и съпругата му Марта в голям пожар в къщата им. Пламъците започнали около 10.15 вечерта и били потушени чак три часа по-късно от пожарникарите и магьосниците за спешни случаи, но до това време цялата сграда била унищожена. Двете съседни къщи били сериозно засегнати, а обитателите им били евакуирани. Причината за пожара била неизвестна, но полицията искала да разпита чирака на господин Ъндъруд, Джон Мандрейк, дванайсетгодишен, чието тяло не било открито. Според неясни свидетелски показания, той бил видян да бяга от мястото. Говорело се, че Мандрейк е емоционално нестабилен; за него било известно, че е нападнал няколко известни магьосници предишната година и хората се предупреждаваха да внимават. Смъртта на господин Ъндъруд, заключаваше статията, била тъжна загуба за правителството. Той бе служил съвестно на своето министерство през целия си живот и беше дал своя много сериозен принос, но вестникът не разполагал с достатъчно място да опише всичко.
	Седнал под прозореца, Натаниел остави вестника да падне. Главата му се сведе върху гърдите, затвори очи. Виждаше ясно, черно на бяло, потвърждение на това, което вече знаеше, и реалността го блъсна като влак. Залитна, копнеейки сълзите да потекат, но скръбта му остана потисната и неизразена. Не ставаше така. Беше прекалено изморен за каквото и да било. Искаше само да поспи…
	Един ботуш го срита грубо. Той се сепна и се разбуди.
	Джинът стоеше над него и се хилеше. Носеше хартиена торбичка, от която обещаващо се издигаха кълбета дим. Непоносимият глад надви достойнството на Натаниел — той грабна торбата и без малко да разсипе в скута си пластмасовата чаша кафе. За негово облекчение под чашата имаше две внимателно опаковани в гланцирана хартия пакетчета, всяко от които съдържаше горещ сандвич с пържола и салата. На Натаниел му се стори, че никога в живота си не е хапвал нещо по-вкусно. Само за две минути сандвичите бяха изчезнали и той седеше задъхан, стиснал кафето с премръзнали пръсти.
	— _Какво_ представление само — каза джинът.
	Натаниел сръбна шумно от кафето.
	— Откъде взе това?
	— Откраднах го. Накарах един продавач да го приготви и после хукнах, докато той беше на касата. Нищо особено. Повикаха полиция.
	Натаниел изпъшка.
	— Само това ни трябва.
	— Не се бой. Ще издирват висока руса жена в кожено палто. И като говорим за това — той посочи малка купчинка сред боклуците на пода, — ей там ще намериш малко по-свестни дрехи. Палто, панталон, шапка и ръкавици. Надявам се да ти станат. Взех най-мършавия размер, който успях да намеря.
	Няколко минути по-късно Натаниел вече беше по-добре нахранен, по-добре облечен и отчасти възстановен. Той седна край огъня да се стопли. Джинът клекна наблизо и се взря в пламъците.
	— Те мислят, че съм го направил аз. — Натаниел посочи вестника.
	— Е, какво очакваш? Лавлейс няма да им каже истината, нали? Кой магьосник би постъпил толкова глупаво? — Бартимеус го изгледа многозначително. — Самият смисъл на целия този пожар беше да прикрие всички следи от посещението му. И понеже не можа да те убие, той те накисна, за да опереш пешкира.
	— Полицията ме издирва.
	— Да. От едната страна е полицията, от другата — Лавлейс. Той ще изпрати копоите си да се опитат да те проследят. Като в клещи. Иска точно това — да бягаш, да си изолиран, да не му създаваш проблеми.
	Натаниел изскърца със зъби.
	— Ще я видим тази работа. Ами ако аз самият отида в полицията? Могат да нахлуят в къщата му, да намерят Амулета…
	— Мислиш ли, че ще те послушат? Ти си издирван мъж. Използвам „мъж“ в най-общия възможен смисъл на думата. А дори и да не беше такъв, все пак аз щях много да внимавам преди да се свържа с полицията. Лавлейс не действа сам. Господарят му, Скайлър…
	— Скайлър? — Разбира се, сбръчканият стар мъж с червената кожа. — Скайлър е господарят му? Да… познавам го. Дочух ги да обсъждат Амулета в Парламента. Има и още един, наречен Лайм.
	Джинът кимна.
	— Това може да е само върхът на айсберга. Когато откраднах Амулета през онази нощ, ме преследваха огромен брой търсещи сфери — това беше дело на няколко магьосници. Ако това _наистина_ е голяма конспирация и отидеш в полицията, не можеш да се довериш на никой от тези, които са на власт. Те могат да го предупредят и той да те убие. Например Шолто Пин, търговецът на артефакти, вероятно също е замесен. Той е един от най-близките приятели на Лавлейс и всъщност дори вчера обядваха заедно. Разбрах това малко преди да бъда заловен в магазина на Пин.
	Гневът на Натаниел се разпали.
	— Бил си прекалено безразсъден! Поисках от теб да проучиш Лавлейс, а не да ме поставяш в опасност.
	— Самообладание, самообладание. Точно това и правех. Именно в магазина на Пин открих информация за Амулета. Лавлейс беше накарал да го вземат от един правителствен магьосник на име Бийчъм, чието гърло било прерязано от крадеца. Правителството си го иска обратно адски много. Щях да науча и още, но ме посети един африт и ме заведе в Тауър.
	— Но ти избяга. Как?
	— Ааа, е, това беше интересно — продължи Бартимеус. — Самият Лавлейс нахлу и ме измъкна. Сигурно беше чул от Пин или от някой друг, че е бил заловен един невероятно виртуозен джин и веднага се е досетил, че аз съм откраднал Амулета. Той изпрати своите джинове Факарл и Джабор на спасителна мисия — едно изключително рисковано начинание. Защо си мислиш, че го е направил?
	— Искал е Амулета, естествено.
	— Точно така — и му трябва, за да го използва скоро. Това ни го каза миналата нощ. Факарл каза същото: ще бъде използван за нещо голямо през следващите няколко дни. Времето е от съществено значение.
	Един полузабравен спомен се раздвижи в съзнанието на Натаниел.
	— Някой в Парламента каза, че скоро Лавлейс щял да прави някакъв бал или конференция. Някъде извън Лондон.
	— Да, научих и това. Лавлейс има съпруга, приятелка или позната на име Аманда. Точно тя ще е домакин на конференцията в някаква резиденция или нещо подобно. Ще присъства и министър-председателят. Видях тази Аманда в къщата на Лавлейс, когато откраднах Амулета. Той се опитваше много усилено да я очарова — значи не може да му е съпруга. Съмнявам се, че се познават отдавна.
	Натаниел се замисли за момент.
	— Дочух Лавлейс да казва на Скайлър, че иска да отмени конференцията. Това беше, когато Амулета не беше в него.
	— Да, но сега отново го притежава.
	Още един пристъп на ледена ярост замая главата на Натаниел.
	— Амулета на Самарканд. Откри ли свойствата му?
	— Малко повече от това, което винаги съм знаел. Отдавна има репутацията на предмет с голяма сила. Шаманът, който го направи, беше наистина могъщ магьосник — много по-велик от глупавата ви тълпа тук. Неговото или нейното племе не е имало книги или пергаменти: тяхното познание се е предавало само по спомени, от уста на уста. Както и да е, Амулетът предпазва носещия го от магическа атака — горе-долу това е, най-общо казано. Той не е талисман — не може да бъде използван агресивно, например за да убиеш съперниците си. Действа само предпазно. Всички амулети…
	Натаниел го прекъсна остро.
	— Не ми чети лекции! _Знам_ какво правят амулетите.
	— Просто проверявах. Не съм много сигурен на какво учат децата в наши дни. Е, аз станах свидетел на малка част от силата на Амулета, когато го занесох в кабинета на Ъндъруд, за да го натопиш.
	Лицето на Натаниел се разкриви.
	— Не исках да го натопя!
	— Ама разбира се, че не си. Но амулетът се справи с една, без съмнение, сравнително слаба огнена магия без никакъв проблем. Погълна я като едното нищо. Ликвидира и мижавата атака на Ъндъруд снощи, както може би си видял, докато висеше под мишницата ми. Според един от информаторите ми, за Амулета се говори, че съдържа същество от центъра на Другото Място. Ако е така, наистина е доста мощен.
	Очите на Натаниел го боляха. Той ги разтърка. Нуждаеше се от сън повече от всичко друго.
	— Каквито и да са точните способности на Амулета — продължи джинът, — ясно е, че Лавлейс ще го използва през следващите няколко дни, на конференцията, която организира. Как? Трудно е да се отгатне. Защо? Това е лесно. Иска да завземе властта. — Той се прозина. — _Старата_ история.
	Натаниел изруга.
	— Той е ренегат, предател!
	— Той е обикновен магьосник. И ти си същият.
	— Какво? Как смееш! Ще…
	— Е, може би още не. Трябват ти няколко години. — Джинът изглеждаше леко отегчен. — И така, какво предлагаш да правим?
	Една мисъл премина през главата на Натаниел.
	— Чудя се… — каза той. — Парламентът беше нападнат преди два дни. Мислиш ли, че Лавлейс стои и зад това?
	Джинът изглежда се двоумеше.
	— Съмнявам се. Прекалено аматьорско беше. И освен това, съдейки по кореспонденцията на Лавлейс, той и Скайлър не очакваха нищо онази вечер.
	— Господарят ми смяташе, че е била Съпротивата — хора, които мразят магьосниците.
	Бартимеус се ухили.
	— Това вече _е много_ по-вероятно. Внимавайте — може да не са организирани в момента, но накрая ще ви пипнат. Винаги се случва така. Вземи например Египет, вземи Прага…
	— Прага е декадентска.
	— _Магьосниците_ на Прага са декадентски. И вече не управляват. Погледни ей там… — В една част на библиотеката гниещите рафтове бяха паднали. Стените на мястото бяха украсени с графити и някакви внимателно нарисувани йероглифи. — Заклинания от Старото царство — каза Бартимеус. — Ето ти урок по вандалщина. _„Смърт на господарите“_ заявява онзи големият. Това си ти, Нати, момчето ми, ако не греша.
	Натаниел не му обърна внимание; опитваше се да подреди мислите си.
	— Прекалено опасно е да ходя при властите за Лавлейс — рече той бавно. — Така че има само една алтернатива. Ще отида на конференцията лично и там ще разкрия заговора.
	Джинът се покашля многозначително.
	— Мисля, че споменахме нещо за неоправдания риск… Внимавай, тази идея ми изглежда самоубийствена.
	— Не и ако я планираме внимателно. Първо, трябва да разберем къде и кога ще се състои конференцията. Това ще е трудно… Ще се наложи да излезеш и да научиш това вместо мен. — Натаниел изруга. — Но това ще отнеме време! Само да имах някои книги и подходящия тамян — можех да организирам цяла армия от дяволчета, които веднага да започнат да шпионират всички министри! Не — биха били прекалено трудни за контролиране. Или пък бих могъл…
	Джинът беше вдигнал вестника и го разлистваше.
	— Или пък можеш просто да прочетеш информацията, написана тук.
	— Какво?
	— Тук в парламентарния лист. Слушай: „Сряда, 2 декември, Хедълхам Хол. Аманда Каткарт е домакин на ежегодната парламентарна конференция и зимен бал. Сред гостите ще присъстват многоуважаваният Рупърт Девъро, Ангъс Неш, Джесика Уитуел, Клоуи Баскар, Тим Хилдик, Шолто Пин и други членове на елита.“
	Натаниел грабна вестника и го прочете.
	— Аманда Каткарт — това трябва да е приятелката на Лавлейс. Няма съмнение. Това трябва да е.
	— Жалко, че не знаем къде се намира Хедълхам Хол.
	— Гадателското ми стъкло ще открие къде е. — Натаниел измъкна от джоба си бронзовия диск.
	Бартимеус го изгледа подозрително.
	— Съмнявам се. Това е най-калпавото нещо, което съм виждал.
	— Аз _лично_ го направих.
	— Именно.
	Натаниел прокара ръка по диска два пъти и промърмори заклинанието. На третото повикване лицето на дяволчето се появи, въртейки се като на въртележка. То повдигна едната си вежда с лека изненада.
	— Не си ли мъртъв? — попита то.
	— Не.
	— Жалко.
	— Спри да се въртиш — изръмжа Натаниел. — Имам задача за теб.
	— Чакай малко — рече дяволчето като внезапно спря със скърцане. — Кой е това до теб?
	— Това е Бартимеус, друг от моите роби.
	— Иска му се да мисли така — каза джинът.
	Дяволчето се намръщи.
	— Това ли е Бартимеус? Онзи от Тауър?
	— Да.
	— Той не е ли мъртъв?
	— Не.
	— Жалко.
	— Той е могъщ. — Бартимеус се протегна и се прозина. — Кажи му да внимава. Обикновено си чистя зъбите с дяволчета с неговите размери.
	Бебето направи скептична физиономия.
	— Така ли? Ям джинове като теб на закуска, друже.
	Натаниел тропна с крак по пода.
	— Ще млъкнете ли и двамата и да ме оставите да дам заповедта си? Тук командвам аз. Добре. Дяволче: Искам да ми покажеш сградата, известна като Хедълхам Хол. Някъде близо до Лондон. Притежавана е от жена на име Аманда Каткарт. Това е! Заминавай с поръчението си!
	— Надявам се, че тази резиденция не е много далеч. Астралната ми нишка не е много дълга, както знаеш.
	Дискът се замъгли. Натаниел чакаше нетърпеливо да се проясни.
	И продължи да чака.
	— Това е едно доста бавно гадателско стъкло — каза Бартимеус. — Сигурен ли си, че работи?
	— Разбира се. Това е трудна задача, затова му отнема толкова време. И не си мисли, че ти ще се измъкнеш между капките. Като намерим резиденцията, искам да отидеш и да я огледаш. Да видиш дали в нея става нещо. Може Лавлейс да залага някакъв капан.
	— Ще трябва да е доста хитър, за да заблуди всички онези магьосници, които ще ходят там в сряда. Що не пробваш да го разтръскаш?
	— Казвам ти, че работи! Виждаш ли — ето го.
	Дяволчето се появи отново, пухтейки и дишайки тежко, сякаш беше останало напълно без дъх.
	— Какъв ти е на теб проблемът? — задъхваше се то. — Повечето магьосници използват стъклата си да шпионират хората, които харесват, докато са под душа. Но не и ти, не и ти. С теб това би било прекалено лесно. Никога не съм се приближавал до място, което е толкова добре охранявано. Онази резиденция е почти толкова зле, колкото и самият Тауър. Защити, задействащи се дори от косъм, стражи, които се материализират на произволни места, всичко. Наложи се да се оттегля веднага след като се приближих. Това е най-добрият образ, който можах да получа.
	Един много неясен образ изпълни центъра на диска. Можеше да се различи размазана кафява сграда с няколко различни кули, заобиколена от горичка и дълъг път, който водеше към нея от едната страна. В небето зад сградата се виждаха няколко бързодвижещи се черни точки.
	— Виждате ли тези неща? — отбеляза дяволчето. — Стражи. Усетиха ме, веднага щом се материализирах. А сега ме гонят. Бързи са, нали? Нищо чудно, че трябваше да офейкам моментално.
	Образът изчезна и на негово място се появи бебето.
	— Как ви се стори?
	— Безполезно — каза Бартимеус. — Все още не знаем къде е резиденцията.
	— Ето тук грешиш. — Лицето на бебето прие невероятно самодоволно изражение. — Намира се на петдесет мили южно от Лондон и девет мили западно от брайтънската железопътна линия. Огромно имение. Няма как да го пропуснете. Може да съм бавен, но съм изчерпателен.
	— Можеш да си ходиш. — Натаниел прокара ръка над диска и той остана празен. — _Сега_ вече имаме нещо — каза той. — Степента на магическа защита потвърждава, че това трябва да е мястото, където ще се проведе конференцията. Сряда… Имаме два дни да стигнем дотам.
	Джинът направи нагла физиономия.
	— Два дни докато отново попаднем на милостта на Лавлейс, Факарл, Джабор и стотина зли магьосници, които те мислят за подпалвач. Брей. Чак нямам търпение.
	Лицето на Натаниел стана строго.
	— Имаме уговорка, помниш ли? Трябва ни само добро планиране. Сега върви в Хедълхам Хол, приближи се колкото можеш повече и намери начин да се вмъкнем. Аз ще те чакам тук. Имам нужда да поспя.
	— Хората наистина не са никак издръжливи. Много добре, аз тръгвам. — Джинът се надигна.
	— Колко време ще ти отнеме?
	— Няколко часа. Ще се върна преди да падне нощта. Има полицейски час и сферите ще бъдат навън, така че не напускай тази сграда.
	— Престани да ми казваш какво да правя! Просто тръгвай! Чакай — преди да заминеш, как да си наклада огън?
	Няколко минути по-късно джинът тръгна. Натаниел легна на пода, близо до пукащите пламъци. Скръбта и вината му лежаха до него като сенки, но умората му беше по-силна и от двете взети заедно. Заспа след по-малко от минута.


	33

	В съня си той седеше в лятната градина с една жена. Беше обзет от приятното чувство на спокойствие: тя говореше, а той слушаше и звукът на гласа й се смесваше с песента на птиците, докато слънцето огряваше лицето му. В скута му лежеше затворена книга, но той не й обръщаше внимание: или не я беше чел, или не искаше да го прави. Гласът на жената ставаше ту по-силен, ту по-слаб. Той се смееше и усети как тя сложи ръка на раменете му. В този момент пред слънцето премина облак и въздухът стана студен. Внезапен порив на вятъра отгърна корицата на книгата и разлисти шумно страниците. Гласът на жената стана по-дълбок и той за пръв път вдигна поглед към нея… Под гъстата руса коса видя очите на джина и злобните му устни. Хватката около раменете му се стегна, той беше придърпан към врага си. Устата му се отвори…
	Събуди се, свит на четири, с една ръка вдигната пред лицето му.
	Огънят беше угаснал и светлината от небето изчезваше. Стаята на библиотеката беше мрачна. Трябва да бяха минали няколко часа откакто бе заспал, но не се чувстваше отпочинал, само се беше схванал и му беше студено. Глад разяждаше стомаха му; усети краката си слаби, когато се опита да стане. Очите му бяха сухи и горещи.
	Погледна часовника си на светлината от прозореца. Три и четиридесет: денят почти беше свършил. Бартимеус още не се беше върнал.


	С падането на здрача от магазините насреща излязоха мъже с дълги куки и започнаха да издърпват надолу охранителните решетки пред витрините си. В продължение на няколко минути от двете страни на пътя звучаха трясъци и тракане, сякаш в някакъв замък изведнъж започнаха да спускат многобройните железни решетъчни врати. Жълтите улични светлини се включваха една по една и Натаниел видя как по прозорците над магазините започнаха да се дърпат тънки пердета. Автобуси със запалени фарове отминаваха с бучене; хората бързаха по тротоарите, нетърпеливи да се приберат.
	Бартимеус още го нямаше. Натаниел закрачи нетърпеливо из студената, тъмна стая. Забавянето го вбесяваше. И отново се почувства безсилен, оставен на произвола на събитията. Както винаги. При всяка криза, от първото нападение на Лавлейс предишната година, до убийството на госпожа Ъндъруд, Натаниел не беше в състояние да отвърне и всеки път неговата слабост му бе струвала скъпо. Но сега нещата щяха да се променят. Нищо не го задържаше, нямаше какво да губи. Когато джинът се върнеше, той щеше да…
	— Вечерно издание! Последните новини!
	Гласът долетя слабо до него от смрачаващата се улица. Притисна лице към най-левия прозорец и видя как по тротоара се приближаваше една слаба люлееща се светлина. Тя висеше на един дълъг прът над клатушкащата се количка. Вестникарчето се беше върнало.
	В продължение на няколко минути Натаниел наблюдава замислено приближаването на момчето. Най-вероятно нямаше смисъл да си купува друг вестник: едва ли нещо се беше променило кой знае колко от сутринта насам. Но „Таймс“ беше единствената му връзка с външния свят; можеше да му даде повече информация — за издирването му от полицията или за конференцията. Освен това щеше да полудее, ако не правеше нещо. Разрови се в джоба си и преброи дребните. Резултатът го накара да реши. Стъпвайки внимателно в сумрака, той отиде до стълбището, слезе на приземния етаж и се провря през една хлабава дъска на страничната уличка.
	— Един брой, моля. — Настигна момчето, точно когато завиваше зад един ъгъл и се отклоняваше от основния път. Шапката му беше обърната назад на главата му; един кичур бяла коса покриваше веждата му. Огледа се и се ухили беззъбо.
	— Пак ли ти? Още ли си по улиците?
	— Един брой. — На Натаниел му се стори, че момчето го гледа изпитателно. Той протегна ръка с монетите. — Спокойно, имам пари.
	— Не съм казвал, че нямаш, друже. Проблемът е, че тъкмо продадох последния. — Той посочи към празната количка. — За твой късмет, приятелят ми сигурно има още няколко. Неговият район не е толкова доходоносен като моя.
	— Няма значение. — Натаниел се обърна да си върви.
	— О, той е съвсем наблизо. Няма и минутка път. Винаги се срещаме при Нагс Хед в края на деня. Точно зад следващия ъгъл е.
	— Ами… — Натаниел се колебаеше. Бартимеус можеше да се върне всеки момент и му беше казал да си стои вътре. _Казал?_ Кой бе господарят в тази история? Беше точно зад ъгъла; всичко щеше да е наред. — Добре — каза той.
	— Чудесно. Ела тогава. — Момчето тръгна, а колелото на количката му скърцаше и се тресеше по неравната настилка. Натаниел се присъедини.
	Страничният път беше по-пуст от главния и срещнаха малко хора, докато стигнат до следващия ъгъл. Улицата там беше още по-безлюдна. Малко по-навътре имаше странноприемница, ниска и грозна постройка с плосък покрив и сиви каменни стени. Над вратата висеше лошо нарисувана табела, на която бе изобразен един също толкова нисък и грозен кон. Натаниел се смути от малката наблюдателна сфера, която висеше дискретно до нея.
	Вестникарчето явно усети колебанието му.
	— Не се бой; няма да се приближаваме до шпионина. Той наблюдава само вратата, служи да спира хората. Обаче не действа. Всички просто влизат в Нагс Хед отзад. Както и да е, ето го и Фред.
	От улицата, между две къщи, под ъгъл започваше още една тясна уличка, в началото на която беше оставена друга количка. Зад нея, в сенките на стената се беше облегнал висок младеж, облечен в черно кожено яке. Ядеше съсредоточено ябълка и ги гледаше изпод мрачно свитите си вежди.
	— Здрасти, Фред — каза весело вестникарчето. — Доведох един приятел да те види.
	Фред не каза нищо. Отхапа едно огромно парче от ябълката, сдъвка го бавно с полуотворена уста и го глътна. Огледа Натаниел от главата до петите.
	— Той търси вечерния брой — обясни момчето.
	— Така ли? — рече Фред.
	— Да, аз го свърших. И той е онзи, за когото ти разправях — добави бързо момчето. — В момента е в него.
	При тези думи Фред вдигна глава, протегна се, хвърли остатъците от ябълката навътре в уличката и се обърна с лице към тях. Коженото му яке скърцаше, докато се движеше. Раменете и главата му бяха по-високо от Натаниел и изглеждаше доста едър. А многобройните пъпки по брадичката и бузите му не го караха да изглежда по-малко заплашителен. Натаниел леко се притесни, но се съвзе и заговори колкото можеше по-безцеремонно и уверено.
	— Е, имаш ли? Не искам да си губя времето.
	Фред го изгледа.
	— И аз свърших вестниците — отвърна му.
	— Няма нищо. Не ми трябваше толкова много. — Натаниел нямаше търпение да си тръгне.
	— Чакай… — Фред протегна голямата си ръка и го сграбчи за ръкава. — Няма нужда да бягаш толкова бързо. Полицейският час все още не е настъпил.
	— Махни се от мен! Пусни ме! — Натаниел се опита да се освободи. Гласът му беше напрегнат и писклив.
	Вестникарчето го потупа дружелюбно по гърба.
	— Не се паникьосвай. Не си търсим белята. Не изглеждаме като магьосници, нали? Добре тогава. Само искаме да ти зададем няколко въпроса, нали така, Фред?
	— Точно така. — Фред не изглеждаше да полага усилие и все пак Натаниел се оказа повлечен в уличката извън видимостта на странноприемницата. Направи всичко възможно да потисне надигащия се страх.
	— Какво искате? — каза той. — Нямам никакви пари.
	Вестникарчето се изсмя.
	— Не се опитваме да те ограбим, друже. Само ще ти зададем няколко въпроса, както вече казах. Как се казваш?
	Натаниел преглътна.
	— Ъъъ… Джон Лутиен.
	— Лутиен? Колко шик! И какво правиш тук, Джон? Къде живееш?
	— Ъъъ, Хайгейт. — В момента, в който го каза, разбра, че е сгрешил.
	Фред подсвирна. Тонът на вестникарчето беше учтив и скептичен.
	— _Много_ хубаво. Това е магьосническата част от града, Джон. Ти магьосник ли си?
	— Не.
	— Ами твоят приятел?
	Натаниел се стъписа за момент.
	— Моят… моят приятел?
	— Симпатичното мургаво момче, с което беше тази сутрин.
	— А, той ли? Симпатичният? Просто го срещнах. Не знам къде отиде.
	— Откъде взе новите си дрехи?
	На Натаниел му дойде в повече.
	— _Какво_ е това? — изрече бързо. — Не съм длъжен да отговарям на всички тези въпроси! Оставете ме на мира! — Част от високомерието му се беше възвърнало. Нямаше намерение да се остави да бъде разпитван от двама обикновени — цялата тази ситуация беше абсурдна.
	— Успокой се — каза вестникарчето. — Просто се интересуваме от теб — и от това, което имаш в палтото си.
	Натаниел премигна. Всичко, което имаше в палтото си, беше гадателското стъкло и беше сигурен, че никой не го е видял да го използва. Беше го вадил само в библиотеката.
	— Палтото ми? В него няма нищо.
	— Да, ама има — рече Фред. — Стенли знае това — нали, Стенли?
	Вестникарчето кимна.
	— Аха.
	— Ако твърди, че е видял нещо, значи лъже.
	— О, той не го е _видял_ — каза момчето.
	Натаниел се намръщи.
	— Говорите безсмислици. Пуснете ме, моля. — Това беше непоносимо! Само ако Бартимеус беше наблизо, щеше да научи тези обикновени на уважение.
	Фред погледна часовника си в мрака на уличката.
	— Наближава полицейският час, Стенли. Искаш ли да му го взема?
	Вестникарчето въздъхна.
	— Виж, Джон — рече то търпеливо. — Просто искаме да видим какво си откраднал, това е. Не сме нито ченгета, нито магьосници, така че няма нужда да увърташ. А и кой знае? Може пък да ти платим за него. Какво щеше да правиш с него, така или иначе? Да го използваш ли? Така че просто ни покажи предмета, който е в левия ти джоб. Ако не, ще трябва да оставя на Фред да свърши работата.
	Натаниел видя, че няма избор. Бръкна в джоба си, измъкна диска и безмълвно го подаде.
	Вестникарчето огледа гадателското стъкло на светлината на фенера си, обръщайки го в ръцете си отново и отново.
	— Какво мислиш, Стенли? — попита Фред.
	— Ново — каза той накрая. — _Много_ груба изработка. Бих казал, че е самоделка. Нищо особено, но си струва да го имаш. — Подаде го на Фред да го разгледа.
	В ума на Натаниел започна да се оформя подозрение. Скорошният бум на кражби на артефакти беше голяма грижа за министрите. Девъро го бе споменал в речта си, а господарят му беше свързал престъпленията с мистериозната Съпротива, която нападна Парламента два дни по-рано. Смяташе се, че кражбите се извършваха от обикновените и после се озоваваха в ръцете на враговете на Правителството… Натаниел си спомни младежа с налудничавия поглед на балкона на Уестминстър и как първичната сфера прелетя през въздуха. Това може би беше първото истинско свидетелство за действията на Съпротивата. Сърцето му заби учестено. Трябваше да бъде много внимателен.
	— То… това ценно ли е? — попита той.
	— Да — рече Стенли. — Полезно е в правилните ръце. Как се добра до него?
	Натаниел мислеше бързо.
	— Прав си — каза той. — Аз, ъъъ… Аз _наистина_ го откраднах. Бях в Хайгейт, очевидно е, че самият аз не живея там, и минах покрай една голяма къща. Имаше отворен прозорец — и видях нещо да блести на стената вътре. Така че се вмъкнах и го взех. Никой не ме видя. Просто си помислих, че може да го продам и толкова.
	— Всичко е възможно, Джон — рече вестникарчето. — Всичко е възможно. Знаеш ли как работи.
	— Не.
	— Това е магьоснически пророчески диск или гадателско стъкло — нещо такова.
	Натаниел ставаше все по-уверен. Щеше да е достатъчно лесно да ги заблуди. Устата му се отвори, за да имитира нещо, което смяташе, че представлява вцепенено изумление за обикновените.
	— Какво? Може ли да се вижда бъдещето с него?
	— Може би.
	— Можеш ли да го използваш?
	Стенли се изплю ядно към стената.
	— Малък нахален кретен! Трябва да те пребия заради това.
	Натаниел отстъпи объркано.
	— Съжалявам, не исках… Е, хм, ако е ценно, познаваш ли някой, който би искал да го купи? Истината е, че парите много ми трябват.
	Стенли погледна косо към Фред, който бавно кимна.
	— Късметът ти проработи! — каза Стенли вече по-весело. — Фред е съгласен, а аз винаги го подкрепям. Ние наистина познаваме някой, който може би ще ти даде добра цена и вероятно ще ти помогне, ако си в затруднено положение. Ела с нас и ще уредим среща.
	Това беше интересно, но неудобно. Не можеше да се мотае из цял Лондон и точно сега да ходи на тайнствена среща — вече се бе забавил доста извън библиотеката. Беше много по-важно да отиде на конференцията на Лавлейс. Освен това щеше да има нужда от Бартимеус край себе си, ако смяташе да се забърква с тези престъпници. Натаниел разтърси глава.
	— Не мога да дойда сега — каза той. — Кажете ми кой е той или къде трябва да отида и ще се срещна с вас там по-късно.
	Двамата младежи го гледаха безизразно.
	— Съжалявам — рече Стенли, — това не е просто някаква си среща — и човекът не е просто някой. И освен това, какво толкова важно имаш да правиш?
	— Трябва да, хм, да се срещна с приятеля си. — Той изруга наум. Грешка.
	Фред се размърда, якето му изскърца.
	— Току-що каза, че не знаеш къде е.
	— Ъъъ, да, аз трябва да го намеря.
	Стенли си погледна часовника.
	— Съжалявам, Джон. Сега или никога. Приятелят ти може да почака. Мислех, че искаш да продадеш това нещо.
	— Така е, но не тази вечер. Наистина ме интересува това, което предлагате. Просто не мога да го направя сега. Слушайте — ще се срещна тук с вас утре. На същото място, по същото време. — Започваше да се отчайва и да говори твърде бързо. Усещаше как ставаха все по-подозрителни и все по-недоверчиви, но имаше значение единствено да се измъкне от тях колкото можеше по-бързо.
	— Ясно е, че отказваш. — Вестникарчето намести отсечено шапката на главата си. — Не мисля, че той ще ни зарадва, Фред. Какво ще кажеш да си тръгваме?
	Фред кимна. Не вярвайки на очите си, Натаниел го видя как прибира гадателското стъкло в джоба на якето. Изрева яростно:
	— Хей! Това е мое! Върни ми го!
	— Пропусна шанса си, Джон — ако това _е_ името ти. Чупка. — Стенли се наведе към дръжките на количката. Фред блъсна Натаниел и той се просна заднишком, удряйки се в мокрите камъни на стената.
	В този момент Натаниел усети как всичките му задръжки се изпаряват. С приглушен вик той нападна Фред, налагайки го с юмруци и ритайки диво във всички посоки.
	— Дай… си… ми… диска!
	Върхът на единия му ботуш попадна тежко в пищяла на Фред, предизвиквайки болезнен вик. Юмрукът на Фред се извъртя и удари Натаниел по едната скула. Следващото, което си спомняше беше как лежи в мръсотията на страничната уличка със замаяна глава, гледайки как Фред и Стенли забързано изчезват с подскачащите и тресящи се след тях колички.
	Яростта надви замайването му и пое контрол над чувството му за предпазливост. Изправи се на крака с усилие и несигурно се впусна в преследване.
	Не можеше да се движи бързо. Нощта беше паднала, стените бяха като сиви завеси, малко по-светли от мастиленото нищо пред него. Натаниел трескаво опипваше пътя си стъпка след стъпка. С едната ръка докосваше тухлите отдясно и се ослушваше внимателно за издайническото скърцане и стържене на количките отпред. Явно Фред и Стенли също бяха принудени да намалят скоростта — звукът от придвижването им така и не изчезна; успяваше да познае посоката им при всяко отклонение.
	И отново безпомощността му го вбеси. Проклет да е джинът! Никога не беше на разположение, когато се нуждаеше от него! Ако някога хванеше крадците, щяха да понесат такова… А сега накъде? Спря край един висок прозорец с решетки, зацапан с мръсотия. В далечината различи шума от количка, която трещеше по камъните. Лявото отклонение. Тръгна по него.
	След малко осъзна, че звукът пред него се бе променил. Мърморещи гласове замениха шума от движението. Сега тръгна по-предпазливо, притискайки се плътно към стената и пристъпвайки много внимателно, за да избегне плискането на локвите.
	Уличката свърши при една тясна калдъръмена алея, осеяна с мръсни малки работилници, всичките изоставени, с врати и прозорци, покрити с дървени капаци. Сенки изпълваха входовете им като паяжини. Във въздуха се носеше лек мирис на дървени стърготини.
	Видя, че количките седят в средата на алеята. Прътът с фенера на Стенли беше махнат от количката и сега се виждаше да свети в един покрит вход. На фона на бледото му сияние спокойно разговаряха три силуета — Фред, Стенли и още някой: слаба фигура, облечена в черно. Натаниел не можеше да различи лицето.
	Той почти не дишаше: напрегна се да чуе думите. Не стана. Беше прекалено далеч. Сега не можеше да се бие с тях, но всяко късче информация можеше да се окаже полезно в бъдеще. Струваше си риска. Промъкна се малко по-близо.
	Пак нямаше успех. Можеше единствено да каже, че Фред и Стенли само мълчаха, а другата фигура не спираше да говори. Имаше висок глас, младежки и остър.
	Малко по-близо…
	При следващата стъпка ботушът му ритна празна винена бутилка, която беше подпряна на стената. Тя се заклати и издрънча леко по тухлите, след което се изправи отново. Не падна, но издрънчаването беше достатъчно. Светлината във входа се раздвижи и три лица се обърнаха към него: на Стенли, на Фред и…
	Частицата от секунда, която Натаниел имаше, му позволи да хвърли само един кратък поглед, но лицето се запечата неизличимо в ума му. Лице на момиче, бледо и младо, обградено от права тъмна коса. Очите й бяха големи, изумени, но не изплашени, а жестоки. Чу я как изкрещява някаква заповед, видя Фред да скача напред, мярна нещо бледо и лъскаво да се стрелва към него в мрака. Наведе се светкавично и сцепи главата си отстрани на тухлите на сградата. В гърлото му се надигна жлъчка, пред очите му избухна светлина и той рухна в локвата до основата на стената.
	Лежеше неподвижно, нито напълно в безсъзнание, нито буден, със затворени очи, отпуснато тяло, неясно усещайки околността. Към него се приближиха трополящи стъпки, застърга метал, изскърца кожа. Усети до себе си присъствие и нещо леко докосна лицето му.
	— Не го уцели. В безсъзнание е, но е още жив. — Гласът беше женски.
	— Мога да му прережа гърлото заради теб, Кити.
	Това беше Фред.
	Натаниел не можеше да каже колко дълго е било мълчанието, което последва.
	— Не… Той е просто едно глупаво дете. Да вървим.
	В тъмната алея настана тишина. Натаниел остана напълно неподвижен дълго след като главата му спря да се върти, дълго след като водата се беше просмукала в палтото му и бе смразила плътта му. Не смееше да помръдне.


	34

	Бартимеус
	Бях се върнал преди почти пет часа, когато откъм разхлабената дъска се чу звук. Моят тъжен, мърляв и изключително зле миришещ господар влезе със залитане обратно в библиотеката. Оставяйки диря от нещо, което се надявах, че е кал, той закуцука като някакъв гигантски охлюв нагоре по стълбището към стаята на първия етаж, където веднага се строполи до стената. От чисто научно любопитство запалих малък Пламък и го разгледах отблизо. Добре че преди си бях имал работа със страшни дяволчета и тем подобни, защото той не беше красива гледка. Изглеждаше сякаш е бил хванат и овъргалян в особено силно воняща тиня или някой обор преди да го натикат с главата напред в каца с помия. Косата му се беше слепнала и изглеждаше като задник на бодливо прасе. Дънките му бяха скъсани и окървавени на коляното. Имаше ожулване на бузата и лошо порязване над едното ухо. Но най-хубавото беше, че очите му излъчваха _ярост_.
	— Приятно ли прекарахте вечерта, сър?
	— Огън — изръмжа той. — Направи ми огън. Замръзвам.
	Този надменен, господарски маниер изглеждаше малко не на място, при положение че идваше от нещо, което дори и чакал би отхвърлил с презрение, но не възразих. Беше ми прекалено забавно. Така че събрах няколко парчета дърво, разпалих живителния огън и се настаних (във формата на Птолемей) толкова близо до него, колкото можех да понеса заради аромата.
	— Е — рекох весело, — това е една приятна разлика в развитието на нещата. Обикновено джинът се връща изтощен и покрит с мръсотия. Одобрявам такива нововъведения. Какво те накара да напуснеш библиотеката? Силите на Лавлейс ли те откриха? Джабор ли нахлу тук?
	Той проговори през стиснатите си зъби.
	— Отидох да взема вестник.
	Ставаше все по-хубаво и по-хубаво! Разтърсих глава съжалително.
	— Трябва да оставяш такива опасни задачи на по-квалифицираните: следващият път накарай някоя бабичка или току-що проходило дете…
	— Млъквай! — Очите му пламтяха. — Беше онова вестникарче! И приятелят му Фред! Двама _обикновени_! Те ми откраднаха диска — онзи, който бях направил сам — и ме примамиха надалеч оттук. Последвах ги и се опитаха да ме убият; и щяха да го направят, ако не беше момичето…
	— Момичето ли? Какво момиче?
	— … и все пак си разбих главата и паднах в локвата, а после те изчезнаха, не можах да намеря пътя на връщане, а вече беше настъпил полицейският час и сферите бяха излезли и трябваше постоянно да се крия, докато минаваха. Накрая намерих един поток под мост и лежах там в калта цяла вечност, докато светлините патрулираха нагоре-надолу по пътя. А _после_, когато изчезнаха, аз _все пак_ трябваше да намеря пътя за връщане. Отне ми часове! И си нараних коляното.
	Е, не звучеше точно като Шекспир, но беше най-добрата приспивна история, която бях чувал от много време. Доста ме развесели.
	— Те са част от Съпротивата — продължи той, взирайки се в огъня. — Сигурен съм. Те ще продадат диска ми — ще го дадат на същите хора, които нападнаха Парламента! Ах! — Той сви юмруци. — Защо не беше там да ми помогнеш? Можех да ги заловя, да ги принудя да ми кажат кой е водачът им.
	— Ако си спомняш — отбелязах студено, — бях на мисия, която ти ми възложи. Кое беше момичето, което спомена?
	— Не знам. Видях я само за секунда. Тя ги командваше. Един ден ще я намеря и ще я накарам да си плати!
	— Мислех, че каза, че тя ги е спряла да не те убият?
	— Все пак тя ми взе диска! Тя е крадец и предател.
	Каквото и друго да беше момичето освен тези определения, тя ми беше позната. Осени ме една мисъл.
	— Как разбраха, че дискът е в теб? Ти ли им го показа?
	— Не. Да не ме смяташ за глупак?
	— Това не е важно. Сигурен ли си, че не си го измъкнал, докато си бъркал за дребни?
	— _Не съм._ Вестникарчето просто _знаеше_ отнякъде. Сякаш беше джин или дяволче.
	— Интересно… — Звучеше ми като същата сбирщина, която ми се беше нахвърлила през нощта, когато взех Амулета на Самарканд. И на моето момиче и приятелчетата й също не им беше необходимо да виждат Амулета, за да _знаят_, че е в мен. А по-късно ме бяха открили зад прикриващата ме магия. Полезни способности… които очевидно се използваха доста пълноценно. Ако бяха част от това движение наречено „Съпротивата“, явно че опозицията на магьосниците беше по-развита — и може би по-страшна — отколкото си мислех. Времената в Лондон се меняха…
	Не споделих тези мисли с момчето. Все пак той беше врагът, а последното нещо, от което се нуждаят магьосниците, са мъдри прозрения.
	— Ако оставиш за минутка нещастията си настрана — рекох аз, — вероятно ще искаш да чуеш доклада ми?
	Той изсумтя.
	— Намери ли Хедълхам Хол?
	— Да, и ако искаш мога да те заведа там. Край Темза има железопътна линия, водеща на юг, през реката и извън Лондон. Но първо трябва да ти кажа за защитите, които Лавлейс е издигнал около къщата на приятелката си. Забележителни са. Летящи фолиоти патрулират над околността, а през това време на произволни места из имота се материализират по-висши създания. Над самия парцел има поне два защитни купола, които също си сменят местата. Не можах дори да премина границата при набега си, а ще бъде още по-трудно, ако трябва да влача и мъртвец като теб.
	Не се върза на уловката. Беше прекалено изморен.
	— Обаче — продължих аз, — с цялото си същество чувствам, че крият нещо в резиденцията. Защитите са на мястото цели два дни по-рано, което включва огромен разход на енергия. Това говори, че се извършва нещо нередно.
	— Колко ще отнеме да стигнем дотам?
	— Можем да стигнем границите на имота преди мръкване, ако хванем ранен сутрешен влак. След това има дълго вървене пеша. Но ще трябва да тръгнем сега.
	— Много добре. — Започна да се изправя. От него се носеха шляпащи звуци и капеше кал.
	— _Сигурен_ ли си в този план? — попитах го. — Вместо това, мога да те заведа на доковете. Там винаги има свободни места за каютни прислужници. Тежък живот е, но иначе не е лош. Само си помисли за соления въздух.
	Отговор не последва. Беше се запътил навън. Въздъхнах, духнах огъня и го последвах.


	Маршрутът, който избрах, представляваше ивица пустееща земя, простираща се на югоизток между фабрики и складове и следваща тесен приток на Темза. Въпреки че потокът беше малък, той лъкатушеше силно из равнинната местност и създаваше лабиринт от островчета, блата и малки езерца. През остатъка от нощта бяхме заети да ги преодоляваме. Обувките ни потъваха в кал и вода, остра тръстика пробождаше краката и ръцете ни, насекомите жужаха около лицата ни от време на време. За сметка на това, момчето се оплакваше постоянно. След приключенията си със Съпротивата той беше в доста лошо настроение.
	— За мен е по-лошо отколкото за теб — отсякох аз след едно особено кисело избухване. — Аз трябва да търпя компанията ти. Да се гърчиш в калта и мръсотията е _твое_ право по рождение, човеко, а не мое.
	— Не виждам къде стъпвам — каза той. — Създай малко светлина, ако обичаш.
	— Добре, ако искаш да привлечеш вниманието на летящите в нощта джинове. Улиците са добре наблюдавани — както вече си разбрал — и не забравяй, че Лавлейс може би още ни търси. Единствената причина да избера този път е именно _защото_ е толкова тъмен и неприятен.
	Не ми изглеждаше много успокоен от това; все пак протестите му спряха*.
	[* Един от плюсовете на този маршрут бе, че трудностите, в края на краищата, отвличаха мислите му от загубата на ценното му гадателско стъкло. Честно казано, от начина, по който се държеше, изглеждаше сякаш онова дяволче му беше кръвен брат, а не някакво си вулгарно бебе-актьор затворено против волята си. Той сякаш наистина беше приел нещастието си лично. Все пак, предполагам, че след загубата на любимата му госпожа Ъндъруд дискът беше единственият му приятел на този свят, бедничкия.]
	Докато се мъкнехме напред, обмислях ситуацията с безпогрешната си логика. Бяха минали шест дни, откакто детето ме бе призовало. Шест дни неудобството се беше натрупвало в същността ми. А краят му не се виждаше скоро.
	Детето. Къде се намираше то в списъка ми на човешките отрепки на всички времена? Той не беше най-лошият господар, който бях имал*, но си имаше свои специфични проблеми. Всички разумни магьосници, добре обучени в премерена жестокост, знаят кога е правилното време да се бият. Те рискуват собствената си кожа (и тази на своите слуги) сравнително рядко. Но детето нямаше ни най-малка идея за това. То беше поразено от катастрофа, причинена от собственото му набъркване в чужди работи и реакцията му беше да нападне врага си като настъпана змия. Поради каквото и да мразеше Лавлейс толкова силно, предишното му благоразумие сега бе заменено от мъка. Заради гордостта и яростта си сега той пренебрегваше такива простички неща, като самосъхранението. Отиваше право към смъртта си. И това щеше да е чудесно, само че, ако не ме вземаше със себе си.
	[* „Добър господар“ е оксиморон, естествено. Дори Соломон щеше да е непоносим — той беше толкова превзет в ранните си години — но за щастие можеше да командва 20 000 духа само с едно завъртане на магическия си пръстен, така че с него имах доста свободно време.]
	Не можех да намеря разрешение на този проблем. Бях прикован към господаря си. Всичко, което можех да направя, бе да се опитам да го опазя жив.
	До разсъмване бяхме следвали ивицата пустееща земя от Северен Лондон и бяхме стигнали почти до Темза. Тук потокът леко се разширяваше и преминаваше през няколко последователни бента, преди да се влее в реката. Беше време да се върнем на пътя. Изкачихме се по брега до една телена ограда, в която прогорих малка дупка, минахме през нея и излязохме на павирана улица. Политическата част на града се падаше отдясно, районът на Тауър — отляво; пред нас се простираше Темза. Полицейският час вече беше свършил, но все още никой не бе излязъл.
	— Така — казах аз и спрях. — Гарата е наблизо. Преди да отидем там трябва да се справим с един проблем.
	— Който е?
	— Да направим така, че да не изглеждаш и да не миришеш като свинар. — Различните течности от пустеещата земя бяха полепнали по него, образувайки сложна плетеница от пръски. Можеха да го сложат в рамка и да го окачат на някой моден билборд.
	Той се намръщи.
	— Да. Първо ме почисти. Сигурно има начин.
	— Има.
	Може би не трябваше да го сграбчвам и да го потапям в реката. Темза не е кой знае колко по-чиста от мочурищата, през които току-що бяхме газили и все пак изми по-голямата мръсотия. След няколко минути енергично топене, му позволих да излезе. От ноздрите му се стичаше вода. Издаде гъргорещ звук, който не се разбра. Аз обаче се бях подготвил.
	— Пак ли? _Много_ си щателен.
	След още едно хубаво изплакване изглеждаше като нов. Облегнах го в сянката на един бетонен блок и внимателно изсуших дрехите му с Пламък. Странно, че настроението му не се подобри заедно с миризмата, но човек не може да очаква да постигне всичко.
	След като решихме този въпрос, тръгнахме и пристигнахме на гарата точно навреме, за да хванем първия сутрешен влак на юг. Откраднах два билета от гишето и, докато няколкото служители претърсваха пероните за червендалеста монахиня с благовидни маниери, се настаних удобно на мястото си, точно когато влакът потегляше. Натаниел седна в друга част на вагона и то доста демонстративно, както си мислех. Импровизираното му почистване явно все още го тормозеше.
	И така, първата част от пътуването извън града беше най-спокойният и безпроблемен половин час, на който се бях наслаждавал откакто бях призован за пръв път. Влакът тракаше с болезнена скорост през безкрайните предградия на Лондон — един обезсърчаващ пущинак от тухли, които приличаха на морена, оставена от гигантски глетчер. Подминахме няколко запуснати фабрики и бетонни площадки затрупани с отпадъци; зад тях се простираха тесни улици с долепени къщи, от чиито комини тук-там се издигаше дим. Веднъж, високо на фона на един светъл безцветен облак, който закриваше слънцето, видях малка армия от джинове, които се насочваха на запад. Дори при това разстояние се различаваше блещукащата по плочките на гърдите им светлина.
	Много малко хора се качваха или слизаха от влака. Отпуснах се. Джиновете не дремят, но аз направих равнозначното — отнесох се назад през вековете, размишлявайки над някои от по-щастливите ми мигове — грешки на магьосници, широкия ми избор на отмъщения…
	Този блян беше разбит от момчето, което се стовари на седалката срещу мен.
	— Предполагам, че най-добре е да направим някакъв план — рече той намръщено. — Как можем да се промъкнем през защитите?
	— С произволно местещите се куполи и стражите там — казах аз — няма начин да влезем необезпокоявано. Ще ни трябва нещо като Троянски кон. — Той гледаше безизразно. — Нали се сещаш — нещо, което изглежда невинно, нещо което пропускат през портите. И в което ние ще се крием. Абе, я ми кажи — на какво _всъщност_ ви учат вас магьосниците в наши дни?*
	[* Очевидно не и на класическа история. Това невежество щеше да разстрои Факарл, който често се фукаше как поначало той бил дал на Одисей идеята за дървения кон. Сигурен съм, че лъжеше, но не мога да го докажа, защото тогава не бях в Троя. По онова време се намирах в Египет.]
	— Значи трябва да се укрием в нещо — промърмори той. — Някакви идеи?
	— Никакви.
	Той мислеше намръщено. Почти можеше да се чуе как се напрягат частите на човешкия му мозък.
	— Гостите ще пристигнат утре — унесе се в разсъждения той. — Те трябва да _ги_ пуснат, така че със сигурност ще има постоянен поток от движение през портите. Може би ще можем да хванем някоя кола на стоп.
	— Може би — казах аз. — Но всички магьосници ще бъдат обгърнати от главата до петите с предпазни Щитове и дяволчета с очи на насекоми. Ще ни бъде доста трудно да се промъкнем близо до тях, без да бъдем забелязани.
	— Ами прислужниците? — попита той. — И те трябва да влязат някак си.
	Отдавам му заслуженото — наистина имаше идея.
	— Повечето от тях вече са там — отвърнах, — но ти си прав — някои може да пристигнат и в самия ден. Освен това със сигурност ще има доставки на прясна храна; а може би ще дойдат и артисти, музиканти или жонгльори…
	Изгледа ме презрително.
	— Жонгльори ли?
	— Кой има повече опит с магьосниците — ти или аз? _Винаги_ има жонгльори*. Важното е, че там ще има малко аутсайдери немагьосници, които ще трябва да влязат в имението. Така че, ако заемем позиция достатъчно рано, можем да получим добър шанс да се промъкнем с нечия кола. Имаме доста вървене след като стигнем до гарата.
	[* Тези магьосници имат най-лошия вкус на света. Винаги е било така. О, те винаги са любезни и умерени на публични места, но ако им дадеш шанс да се отпуснат, слушат ли камерни оркестри? Не. По-скоро всеки ден биха предпочели джудже на кокили или танцьорка с корем и брада. Ето един малко известен факт за Соломон Премъдри: между вземането на решения той се забавляваше с ентусиазирана трупа от ливански мимове.]
	Клепачите му изглеждаха като направени от олово. За пръв път не започна да спори.
	Виждал съм глетчери, които се движат по-бързо от този влак, така че все пак той се оказа едно съвсем прилично място за спане. Но накрая пристигнахме на най-близката до Хедълхам Хол гара. Разтърсих господаря си да го събудя и се смъкнахме от вагона на перон, който бързо се рушеше от силите на природата. През бетона беше поникнала няколко вида трева, а едно предприемчиво увивно растение беше колонизирало стените и покрива на порутената чакалня. Под ръждивите лампи гнездяха птици. Нямаше билетно гише, нито някаква следа от жив човек.
	Влакът се влачеше сякаш щеше да умре под някой жив плет. От другата страна на пътя една бяла порта водеше право към дълъг черен път. Във всички посоки се простираха безкрайни полета. Ободрих се: усещането да си свободен от зловредните нокти на града и да си обграден от естествените очертания на дърветата и посевите беше хубаво*.
	[* При все че са очертани и оформени от човешката ръка и воля, в полята я няма вонята на магьосниците. През цялата история магьосниците решително си бяха останали градски същества: те процъфтяват в градовете, множат се като плъхове при чума, движат се по гъсто изтъкани нишки от клюки и интриги като дебелогъзи паяци. Най-близките неградски общества, до които се доближават магьосниците — шаманите от Северна Америка и азиатските степи — функционират толкова различно, че почти заслужават да не бъдат наричани магьосници изобщо. Но тяхното време отмина.]
	— Ще следваме пътя — казах аз. — Резиденцията е поне на девет мили, така че все още не е необходимо да сме нащрек. Аз… Сега пък какво има?
	Момчето изглеждаше доста бледо и неспокойно.
	— Нищо няма. Просто… Не съм свикнал с толкова много… _пространство_. Не виждам никакви къщи.
	— Това, че няма къщи, е добре. Означава, че няма хора. Няма магьосници.
	— Кара ме да се чувствам странно. Толкова е спокойно.
	Имаше смисъл. Той не беше стъпвал извън града досега. И най-вероятно никога не беше ходил в голям парк. Празнотата го ужасяваше.
	Прекосих железопътната линия и отворих портата.
	— Зад онези дървета има село. Там можеш да получиш храна и да се сгушиш до някои сгради.


	На господаря ми му отне известно време да се отърси от страха си. Той едва ли не очакваше празните полета или храстите да се надигнат като врагове и да се нахвърлят върху него, така че главата му постоянно се въртеше в очакване на изненадващо нападение. Трепереше при всяко изцвърчаване на птица.
	И обратното, _аз_ останах спокоен през тази първа част от пътуването, именно _защото_ околността изглеждаше напълно пуста. Нямаше магическа дейност от какъвто и да било вид дори високо в небесата.
	Когато стигнахме селото, нахлухме в единствената бакалия и взехме достатъчно количество продукти, които да държат стомаха на момчето спокоен до края на деня. Това беше малко място, няколко къщурки струпани около порутена църква, дори и наполовина не толкова голямо, че да си има свой собствен местен магьосник. Малкото човеци, които видяхме, вървяха спокойно без да имат дори и едно дяволче след себе си. Господарят ми се държеше доста презрително спрямо тях.
	— Те не разбират ли колко са уязвими? — подсмръкна той докато минавахме покрай последната къщурка. — Нямат никакви защити. Само една магическа атака и ще са безпомощни.
	— Вероятно това не е в техния списък с неотложни неща — предположих аз. — Има други неща, за които да се тревожат: да си изкарат прехраната, например. Не че теб са те научили на каквото и да е за това*.
	[* Само колко вярно беше това. Магьосниците са истински паразити. В обществата, където доминират, те си живеят добре на гърба на другите. Но във времена и на места, където им се налага сами да си печелят хляба, обикновено са изпаднали до жалко състояние, извършвайки дребни призовавания за забавление на тълпите в бирариите в замяна на дребни монети.]
	— Така ли? — каза той. — Да бъдеш магьосник е най-великото призвание. Нашите умения и саможертви поддържат страната обединена и онези глупаци трябва да са благодарни, че ни има.
	— Благодарни за хора като Лавлейс ли имаш предвид?
	При това той се намръщи, но не отговори.
	Чак след обяд се натъкнахме на опасност. Господарят ми само разбра, че се хвърлям върху него, натиквайки и двама ни в една плитка канавка край пътя. Притиснах го плътно към земята може би малко по-силно отколкото беше необходимо.
	Устата му се напълни с кал.
	— К’во правиш?
	— По-тихо. Горе пред нас лети патрул. От север на юг.
	Посочих към една дупка в живия плет. Виждаше се как едно малко ято скорци се носи през облаците.
	Изплю калта от устата си.
	— Не мога да ги различа.
	— От пето ниво нагоре са фолиоти*. Вярвай ми. Отсега нататък трябва да се придвижваме внимателно.
	[* Една разновидност с пет очи — две отпред на главата, по едно от всяка страна и едно — ами нека просто да кажем, че няма как да се промъкнеш незабелязано до тях, ако са си хванали пръстите на краката.]
	Скорците изчезнаха на юг. Изправих се предпазливо на крака и огледах хоризонта. Малко по-напред една рехава ивица дървета маркираше началото на гориста местност.
	— Най-добре да се махнем от пътя — казах. — Тук е прекалено открито. След залез можем да се приближим повече до къщата. — С безкрайна предпазливост се промушихме през една дупка в живия плет и след като заобиколихме полето отпред, стигнахме до относително безопасните дървета. Нищо не ни застрашаваше на никое равнище.
	Гората беше преодоляна без инциденти; скоро след това се приведохме в далечния й край, оглеждайки местността пред нас. Земята леко се снижаваше и ни откриваше гледка над дълбоко изораните тъмнокафяви есенни полета.
	На около миля разстояние полетата свършваха до една гранична стена, която беше доста стара и порутена. Тя и ниска, тъмна групичка борови дръвчета маркираха края на имението Хедълхам. Сред дърветата видях (на пето ниво) извисяващ се червен купол. Докато гледах, той изчезна; след секунда малко по-нататък се материализира друг син купол.
	Извита сред дърветата се виждаше малка част от висока арка — вероятно официалният вход на имението. От нея се простираше път, прав, като хвърлено през полята копие, който стигаше до кръстопът край няколко дъба на половин миля от мястото, където се намирахме. Пътеката, която досега бяхме следвали, също свършваше при този кръстопът. Два други пътя излизаха оттам и тръгваха нанякъде.
	Слънцето не се беше скрило напълно зад дърветата и момчето примижа като погледна към него.
	— Това страж ли е? — Той посочи към един пън на половината път до кръстовището. Там лежеше нещо неясно: вероятно неподвижна черна фигура.
	— Да — отвърнах. — Току-що в края на онова триъгълно поле се материализира още един.
	— А! Първият изчезна.
	— Казах ти — материализират се произволно. Не можем да предвидим къде ще се появят. Виждаш ли онзи купол?
	— Не.
	— Лещите ти са толкова лоши, че направо са безполезни.
	Момчето изруга.
	— Какво очакваш? Аз нямам твоето зрение, демоне. Къде е?
	— С груб език няма да стигнеш доникъде. Няма да ти кажа.
	— Не ставай смешен! Трябва да знам.
	— Е, точно този демон няма да ти каже.
	— _Къде е?_
	— Внимавай какви ги вършиш. Току-що ме настъпи по болното място.
	— Просто ми кажи!
	— От известно време се каня да ти спомена това. Не ми харесва да ме наричат демон. Разбра ли?
	Той пое дълбоко въздух.
	— Добре.
	— Сега вече знаеш.
	— Добре.
	— Аз съм джин.
	— Да, _добре_. Къде е куполът?
	— В гората. В момента е на шесто ниво, но скоро ще си смени мястото.
	— Затрудняват ни.
	— Да. За това са защитите.
	Лицето му беше посивяло от умора, но все още непоколебимо и решително.
	— Е, целта е ясна. Порталът определено маркира официалния вход към имението — единствената пролука в защитните куполи. Там ще проверяват самоличността и пропуските на хората. Ако можем да се промъкнем през него, ще сме успели да влезем вътре.
	— Готов да бъдеш заловен и убит — казах аз. — Ура.
	— Въпросът е — продължи той — как да влезем…
	Той седя дълго време, засенчил очите си с ръка, гледайки как слънцето потъва зад дърветата и полетата се обливат в студена зелена сянка. На неравни интервали пристигаха и заминаваха стражи без да оставят никаква следа, бяхме прекалено далеч, за да подушим сярата.
	Далечен звук привлече вниманието ни обратно към шосетата. По едното, простиращо се до хоризонта, с рев се приближаваше нещо, което от една миля изглеждаше като черна кибритена кутийка. Беше кола на магьосник, летяща между живите плетове, свиреща заповеднически с клаксона си на всеки завой. Стигна до кръстовището, намали и спря — увери се, че е безопасно и нищо не идва от другите пътища — и зави надясно по пътя към Хедълхам. При приближаването й към портата двама стражи се понесоха над притъмнелите полета с висока скорост към нея, а зад тях наметалата им се развяха като парцаливи дрипи. След като стигнаха до живия плет от двете страни на пътя, те не се приближиха повече, а започнаха да поддържат скорост с колата, която вече се приближаваше към портала сред дърветата. Тук сенките бяха много плътни и беше трудно да се види какво се случва. Колата спря пред портата. Нещо се приближи до нея. Стражите се върнаха обратно край дърветата. Сега колата продължи по пътя си, мина през арката и се изгуби от погледа ни. Бръмченето й отзвуча през вечерния въздух. Стражите излетяха обратно в полетата.
	Момчето се облегна и изпъна ръце.
	— Е — рече той, — това показва какво трябва да направим.


	35

	Най-подходящото място за засадата беше кръстовището. Всички превозни средства, които се приближаваха към него трябваше да намалят заради опасността от катастрофа. Освен това беше скрито от далечния портал на Хедълхам зад гъста група дъбови и лаврови дървета. Мястото предлагаше и добро скривалище.
	И така, същата нощ отидохме там. Момчето пропълзя през основата на храстите до пътя. Аз пърхах пред него, маскиран като прилеп.
	Край нас не се материализираха стражи. Отгоре не прелитаха пазачи. Момчето стигна до кръстовището и се зарови в растителността под най-големия дъб. Аз увиснах от един голям клон и застанах нащрек.
	Господарят ми спеше или поне се опитваше. Аз следях ритъма на нощта: бързите прелитания и движения на бухали и гризачи, чопленето на ровичкащите таралежи, търсенето на неуморните джинове. В последните часове преди зората плътните облаци се разнесоха и звездите започнаха да светят. Зачудих се дали Лавлейс се опитваше да разгадае тяхното значение от покрива на резиденцията си и какво му казваха. Нощта стана студена. Из полетата заблестя скреж.
	Изведнъж ми хрумна, че господарят ми сигурно страдаше много от студа.
	Измина един приятен час. После ми хрумна нещо друго. Всъщност той можеше да измръзне до смърт в скривалището си. Това нямаше да е добре: никога нямаше да се измъкна от тенекиената кутия. Неохотно прелетях надолу в храстите и го затърсих.
	За мое неприятно облекчение той още бе жив, въпреки че малко беше посинял в лицето. Беше се свил на кълбо в палтото си под купчина листа, които постоянно шумоляха заради треперенето му.
	— Искаш ли да се постоплиш? — прошепнах.
	Главата му леко помръдна. Не можеше да се разбере дали беше треперене или поклащане.
	— Не?
	— Не.
	— Защо?
	Челюстта му беше така здраво стисната, че едва се отвори.
	— Може да привлече вниманието им към нас.
	— Сигурен ли си, че не го правиш от гордост? Че не е, защото не искаш помощ от един гаден демон? Най-добре е да си внимателен с всичкия този мраз — може да ти се отчупи нещо. Виждал съм да се случва*.
	[* Беше много, много гадна гледка. Подсетете ме да ви разкажа някой ден.]
	— О-остави ме.
	— Както искаш. — Върнах се на дървото. Малко по-късно, когато небето на изток започна да просветлява, го чух да киха, но иначе си остана упорито мълчалив, затворен в самоналоженото си неудобство.


	С настъпването на зората ставаше малко неубедително да се мотая наоколо като прилеп. Замъкнах се под храстите и се превърнах в полска мишка. Момчето лежеше, където го бях оставил, вкочанен като камък, със силно течащ нос. Курдисах се на едно клонче наблизо.
	— Какво ще кажеш за кърпичка, о, господарю мой?
	С известна трудност той вдигна ръка и изтри носа си с ръкав. Заподсмърча.
	— Има ли нещо?
	— Още малко под лявата ти ноздра. Останалото е чисто.
	— Имам предвид на пътя.
	— Не. Прекалено рано е. Ако ти е останала някаква храна, най-добре я изяж сега. Трябва да сме напълно готови, когато пристигне първата кола.
	Както се оказа, нямаше нужда да бързаме. И четирите пътя останаха празни и тихи. Момчето изяде последната си храна, после се сви в мократа трева под един храст, наблюдавайки един от пътищата. Явно беше пипнал лека настинка и трепереше неконтролируемо в палтото си. Аз припках напред-назад, оглеждайки се за неприятности, но накрая се върнах при него.
	— Помни — казах, — не бива да се вижда, че колата спира за повече от няколко секунди или някой от стражите може да надуши, че има нещо гнило. Трябва да се качим в нея веднага след като стигне кръстовището. Ще трябва да се движиш бързо.
	— Ще бъда готов.
	— Искам да кажа _наистина_ бързо.
	— Казах, че ще бъда _готов_.
	— Да, добре. Виждал съм плужеци да напредват по-бързо от теб. И освен това сам се разболя като отказа помощта ми снощи.
	— Не съм болен.
	— Извинявай, не те чух. Зъбите ти тракаха прекалено силно.
	— Ще се оправя. Остави ме на мира.
	— Тази твоя настинка може да ни изиграе много лош номер, ако се вмъкнем в къщата. Лавлейс може да проследи дирята от… Слушай!
	— Какво?
	— Кола! Идва иззад нас. Идеално. Ще намали точно тук. Чакай моята заповед.
	Хукнах през дългите стръкове трева към другата страна на шубрака и зачаках зад един голям камък върху калния бряг над пътя. Звукът от приближаващото се возило се засили. Огледах небето — не се виждаха никакви наблюдатели, а дърветата скриваха видимостта от къщата. Подготвих се да скоча…
	После се свих обратно зад камъка. Не ставаше. Беше черна, лъскава лимузина: кола на магьосник. Прекалено рисковано беше да се опитва. Мина като светкавица покрай нас сред облаци от прах и дребни камъчета; спирачките изпищяха, а капакът проблесна. Успях да видя пътника й: мъж, когото не познавах, блед, с дебели устни и зализана назад коса. Нямаше и следа от дяволчета или някакъв друг пазител, но това не означаваше нищо. Нямаше смисъл да се прави засада на магьосник.
	Върнах се при момчето, което все още стоеше неподвижно под храста.
	— Няма да стане — рекох аз. — Магьосник.
	— Виждам. — Той подсмръкна объркано. — Освен това го познавам. Това е Лайм, един от близките приятели на Лавлейс. Не знам защо и той е включен в заговора. Не е много силен. Веднъж го ужилих с едни стършели. Поду се като балон.
	— Така ли? — Признавам си, че се впечатлих. — И какво се случи?
	Той сви рамене.
	— Набиха ме. Идва ли някой?
	Иззад завоя пред нас се беше появил велосипед. На него седеше нисък, дебел мъж, чиито крака се движеха като перки на хеликоптер. Над предната гума на велосипеда имаше огромна кошница, покрита с плътна бяла покривка.
	— Месар — казах аз.
	Момчето сви рамене.
	— Може би. Ще го хванем ли?
	— Можеш ли да носиш дрехите му?
	— Не.
	— Тогава ще го оставим да мине. Ще имаме и други възможности.
	Зачервен и обилно изпотен, колоездачът стигна до кръстопътя, спря, изтри веждата си и продължи нататък към резиденцията. Гледахме го как отминава, а очите на момчето следяха предимно кошницата.
	— Трябваше да го хванем — рече той замислено. — Умирам от глад.
	Мина време и каращият колело месар се върна. Свиркаше си, докато въртеше педалите, облекчавайки пътуването си. Кошницата му сега беше празна, но без съмнение портфейлът му беше сериозно напълнен. Оттатък живия плет, един от стражите го следваше по петите с големи скокове, а тялото му и парцаливите му дрешки изглеждаха почти прозрачни на фона на слънцето.
	Месарят се спусна по инерция по баира и се отдалечи. Момчето потисна едно кихане. Стражът се оттегли. Аз изприпках нагоре по едно стъбло на бодил, който минаваше през храста и се подаваше най-отгоре. Небето беше чисто, зимното слънце обливаше полетата с нетипична за сезона топлина. Пътищата бяха празни.
	През следващия час още на два пъти към кръстовището се приближиха коли. Първата беше цветарска камионетка, управлявана от мърлява жена с цигара в устата. Тъкмо щях да се нахвърля върху нея, когато с крайчеца на мишето си око забелязах три коса, носещи се мързеливо ниско над храсталака. Дребните им очички се въртяха насам-натам. Нямах шанс: щяха да видят всичко. Скрих се и оставих жената да си кара по пътя.
	Косовете отлетяха, но следващият пътник също не ми свърши работа: магьоснически кабриолет, този път идващ _от_ посоката на резиденцията. По-голямата част от лицето на шофьора беше скрито под бейзболна шапка и чифт очила за шофиране: успях само да зърна преминаващата червена брада, къса и оформена, докато профучаваше покрай мен.
	— Кой е този? — попитах. — Друг съучастник ли?
	— Никога не съм го виждал преди. Може би точно той влезе в имението снощи.
	— Който и да е, явно няма да остава за дълго.
	Бездействието започваше да се отразява на момчето. Удари с юмрук по тревата.
	— Ако не се вмъкнем скоро, всички останали гости ще започнат да пристигат. Ще имаме нужда от време там вътре, за да открием какво става. Ах! Само да имах повече сила!
	— Вечният вопъл на всички магьосници — казах изморено. — Имай търпение.
	Той ме погледна свирепо.
	— За да има търпение, необходимо е _време_, а ние _нямаме_ време.
	Но всъщност само двайсет минути по-късно късметът ни проработи.
	За пореден път се чу шум от кола; за пореден път прекосих до другия край на храсталака и погледнах от високия бряг. На секундата, в която го направих, знаех, че моментът е дошъл. Беше тъмнозелен бакалски камион, висок и квадратен, с елегантни черни калници и току-що измит. На едната му страна, с големи черни букви бяха изрисувани думите: СКУОЛС И СИН, БАКАЛИТЕ НА КРОЙДЪН, ВКУСНИ ХРАНИ ЗА ВСИЧКИ — и за мое огромно задоволство, изглежда че самите Скуолс и син седяха в кабината. На волана беше застаряващ мъж с плешива глава. До него седеше весел младеж със зелена шапка. И двамата изглеждаха нетърпеливи и доста издокарани за големия си ден. Изглеждаше сякаш главата на стария е била лъскана, докато не е светнала.
	Полската мишка напрегна мускули зад камъка, който използваше за засада.
	Камионът се приближи с тракащ и ревящ под капака двигател. Погледнах небето — нямаше косове или други опасности. Всичко беше чисто.
	Камионът се изравни с храсталака, скрит от полезрението на далечната порта на Хедълхам.
	И Скуолс, и син бяха свалили прозорците си, за да дишат приятния въздух. Синът си тананикаше весела мелодия.
	Точно когато бяха насред храсталака, синът дочу тих шумолящ звук извън кабината. Погледна надясно.
	И видя една полска мишка да лети със свистене във въздуха, в нападателна карате поза, с извадени нокти и с протегнати напред задни крака — право срещу него.
	Мишката влетя право през отворения прозорец. Нито Скуолс, нито син имаха време да реагират. В кабината се завихри водовъртеж от неописуеми движения и тя се разтресе силно напред-назад. Камионът се завъртя леко и се покачи на насипа в края на пътя, където колелетата му се подхлъзнаха и забуксуваха. Двигателят заглъхна и спря.
	Моментна тишина. Вратата откъм пътника се отвори. Оттам изскочи мъж, който много приличаше на Скуолс, протегна се назад и издърпа изпадналите в безсъзнание тела на Скуолс и син. Синът беше останал без повечето си дрехи.
	Необходими бяха само няколко секунди да извлека двамата през пътя, нагоре по насипа и навътре в храсталака. Скрих ги под един храст и се върнах при камиона*.
	[* Факарл би поспорил, че би било много по-експедитивно просто да ги погълна, а Джабор изобщо нямаше да спори, а просто щеше да го направи. Но аз смятам, че от човешката плът ме боли същността. Все едно да ядеш лоша морска храна — прекалено натрупване на мръсотия с всяка хапка.]
	Това сега беше най-лошата част за мен. Джиновете и превозните средства просто не си пасват; странно усещане е да бъдеш затворен в тенекиен покров, обграден от миризмите на гориво, масло и изкуствена кожа, от вонята на хората и техните творения. Това ти напомня колко слабо и колко противно е чувството да си човек, след като са ти необходими такива грохнали устройства, за да пътуваш надалеч.
	Освен това аз всъщност не можех да шофирам*.
	[* До днес единственият ми опит в шофирането беше през Великата война, когато британската армия лагеруваше на трийсет мили от Прага. Един чешки магьосник, който ще остане неназован, ме натовари да открадна определени документи. Те бяха добре охранявани и бях принуден да преодолея вражеските джинове, като карах служебна линейка в британския лагер. Шофирането ми беше много лошо, но поне ми позволи да направя маскировката си по-реалистична (като пълнех линейката с всички войници, които блъснех по пътя). След като влязох в лагера, мъжете по най-бързия начин бяха откарани в болницата, а аз се измъкнах и откраднах плановете за нападение.]
	Въпреки всичко, отново запалих двигателя и успях да обърна и да се върна на пътя. После продължих към кръстовището. Всичко това ми отне едва минутка, но си признавам, че бях разтревожен: някой наблюдателен страж можеше да се зачуди защо на камиона му трябваше толкова време да мине през дърветата. На кръстовището намалих, огледах се набързо и се наведох към десния прозорец.
	— Бързо! Влизай!
	Един от близките храсти се раздвижи бързо, последва силно дръпване на вратата на кабината и момчето се озова вътре, дишайки тежко като бик. Вратата се затръшна и секунда по-късно поехме по пътя си, завивайки надясно по шосето за Хедълхам.
	— Това си ти, нали? — изпъшка той, взирайки се в мен.
	— Разбира се. А сега се преобличай, колкото можеш по-бързо. Стражите ще дойдат след секунди.
	Той се раздвижи трескаво на седалката, разкъса палтото си и се протегна към хвърлената на пода риза на сина, зеленото му сако и панталона. Преди пет минути дрехите бяха изключително спретнати, а сега всичко беше намачкано.
	— Побързай! Идват.
	От двете страни, през полетата се приближаваха стражи, подскачайки и прелитайки с разветите си черни парцалки. Момчето се бореше с ризата.
	— Копчетата са толкова стегнати, че не мога да я разкопчая!
	— Нахлузи я през главата си!
	Стражът отляво приближаваше най-бързо. Виждах очите му — два черни овала със светли точици в средата. Опитах се да ускоря, натиснах погрешния педал, камионът се разтресе и почти спря. Главата на момчето тъкмо преминаваше през яката. Той падна напред върху таблото.
	— Ох! Това го направи нарочно!
	Натиснах правилния педал. Отново ускорихме.
	— Слагай си сакото или с нас е свършено. И шапката.
	— Ами панталона?
	— Забрави го. Няма време.
	Момчето навлече сакото и тъкмо нахлупваше шапката на рошавата си глава, когато стражите стигнаха до нас. Те останаха оттатък живия плет, наблюдавайки ни със светещите си очи.
	— Помни — не би трябвало да можем да ги виждаме, — казах аз. — Продължавай да гледаш право напред.
	— Това правя. — Изведнъж му хрумна нещо. — Те няма ли да видят какво всъщност си?
	— Не са достатъчно силни. — Искрено се надявах, че това беше вярно. Смятах ги за гули*, но в наши дни никога не може да си сигурен**.
	[* _Гули:_ низши джинове с противен вид, обичащи вкуса на хората. Затова са и ефикасни (и неудовлетворени) стражи. Те могат да виждат само на пет нива. Аз бях Скуолс на всички нива с изключение на седмото.]
	[** Явно всички се стремят да бъдат нещо по-добро, отколкото са. Дребните духове се стремят да бъдат моулъри, моулърите искат да са фолиоти, фолиотите копнеят да се джинове. Някои джинове желаят да се африти или дори мариди. При всички случаи това е безнадеждно. Невъзможно е да промениш ограниченията на същността си. Но това не спира някои създания да се мотаят насам-натам във вид на нещо по-силно от това, което всъщност представляват. Естествено, когато поначало си прекалено идеален, нямаш желание да променяш нищо.]
	Известно време се движихме по пътя към струпаните дървета. И двамата гледахме право напред. Стражите поддържаха скоростта на камиона.
	В този миг момчето отново проговори.
	— Какво да правя с панталона?
	— Нищо. Ще трябва да минеш с това, с което си. Скоро ще бъдем при портата. Поне горната ти половина изглежда достатъчно елегантно.
	— Ама…
	— Приглади сакото си и премахни всички гънки, които видиш. Трябва да се получи. Така — аз съм Скуолс, а ти си ми син. Доставяме пресни продукти за Хедълхам Хол, за деня на конференцията. Което ме подсеща, че е най-добре да проверим какво всъщност караме. Ще погледнеш ли?
	— Ама…
	— Не се бой, няма нищо странно в това да погледнеш отзад. — Между нас, на задната стена на кабината, имаше отвор с метален капак. Посочих го. — Надзърни набързо. Бих го направил аз, но карам.
	— Добре тогава. — Той застана на колене на седалката и, отваряйки капака, промуши глава през дупката.
	— Доста е тъмно… тук има много неща…
	— Можеш ли да различиш нещо? — Погледнах към него и едва не загубих контрол над волана. Камионът се завъртя застрашително към живия плет, овладях го точно навреме.
	— Панталоните ти! Сядай обратно долу! Къде ти са панталоните?
	Той седна на седалката. Гледката до мен стана значително по-поносима.
	— Нали събух моите. И ти ми каза да не обувам новите.
	— Не знаех, че си се отървал от другите! Обувай ги.
	— Ама стражът ще види…
	— Стражът вече е видял, повярвай ми. Просто ги обуй.
	Докато развързваше обувките на таблото, аз разтърсих лъскавата си глава.
	— Ще трябва просто да се надяваме, че гулите не са много умни що се отнася до етикета в човешкото облекло. Може да си помислят, че е нормално да си сменяш костюма сега. Но пазачите на портата ще са по-схватливи, в това можеш да си сигурен.
	Почти бяхме стигнали границата на имота. Гледката през предното стъкло се състоеше само от дървета. Пътят отпред завиваше леко през тях, почти веднага след това се появи и голямата арка. Изградена от масивни блокове жълт пясъчник, тя се издигаше от храстите край пътя, огромна и солидна като стотиците хиляди подобни арки по света*; съмнявах се, че някой знае точно кое нищожно господарче е платило за тази и защо е издигната. Лицата на кариатидите, поддържащи свода, бяха изтрити, както и надписите. Накрая бръшлянът, който се беше захванал за нея, щеше да я унищожи напълно.
	[* Всичките построени да ознаменуват победата на едно незначително племе над друго. От Рим до Пекин, от Тимбукту до Лондон, при всеки град има струпани триумфални арки, натежали от смърт. Не съм виждал такава, която да ми хареса.]
	Червеният купол се издигаше над и около арката, простираше се към небето и навътре в гората. Имаше пролука само през арката.
	Придружаващите ни стражи гледаха напред в очакване.
	На няколко метра от арката намалих и спрях, но оставих двигателя включен. Той мъркаше нежно. Седяхме в кабината и чакахме.
	От едната страна на арката се отвори дървена врата и към нас, крачейки се приближи мъж. Момчето до мен леко потрепера. Погледнах го. Беше станал още по-блед, отколкото преди. Очите му бяха колкото чинии.
	— Какво? — изсъсках.
	— Това е _той_… този, когото видях в диска, този, който занесе Амулета на Лавлейс.
	Нямаше време да отговарям, нито да направя нещо. Пристъпвайки бавно, леко усмихнат, убиецът се приближи до камиона.


	36

	Значи това беше той — мъжът, който бе откраднал Амулета на Самарканд и изчезнал безследно, мъжът, който бе прерязал гърлото на пазителя му и го бе оставил да лежи в собствената му кръв. Наемника на Лавлейс.
	За човек беше доста едър, с една глава по-висок от повечето мъже, както и по-широк в раменете. Носеше дълго закопчано сако от тъмна материя и широки панталони в източен стил, леко натикани във високите му кожени ботуши. Имаше гарвановочерна брада, широк нос и пронизващи сини очи под големите си вежди. За такъв голям човек се движеше доста грациозно с една ръка, поклащаща се леко отстрани, а другата пъхната в колана му.
	Наемникът заобиколи предницата, идвайки към прозореца откъм мен, без да отделя очи от нас. С приближаването си той погледна встрани и махна с ръка. Мярнах как ескортът ни от гули изчезна обратно към полята.
	Промуших леко глава през прозореца.
	— Добро утро — казах весело с, както се надявах, подходящ лондонски акцент. — Ърнест Скуолс и син, с доставка от продукти за резиденцията.
	Мъжът спря за момент, мислейки мълчаливо.
	— Скуолс и Син… — Говореше бавно и дълбоко, а сините очи сякаш гледаха през мен. Ефектът беше смущаващ, момчето до мен преглътна неволно; надявах се, че няма да се паникьоса. — Скуолс и Син… Да, очакват ви.
	— Да, началник.
	— Какво карате?
	— Продукти, началник.
	— По-точно?
	— Хм… — Нямах представа. — Всякакви, началник. Искаш ли да погледнеш?
	— Един списък ще е достатъчен.
	По дяволите.
	— Добре, шефе. Хм, имаме кашони, консерви, много консерви, сър — пакети с разни неща, бутилки…
	Очите му се свиха.
	— Не ми звучиш много конкретно.
	До лакътя ми прозвуча висок глас. Натаниел се наведе през мен.
	— Той не е правил списъка, сър. Аз го направих. Имаме балтийски черен хайвер, яйца от дъждосвирец*, пресни аспержи, пушен салам, сирийски маслини, стъбла от ванилия от Централна Америка, пресни макарони, желирани езици от чучулига, огромни охлюви, мариновани с черупките, кутии прясно смлян черен пипер и каменна сол, стриди, щраусово месо…
	[* Вид птица. — Бел.прев.]
	Наемникът вдигна ръка.
	— Достатъчно. _Сега_ искам да ги погледна.
	— Да, началник. — Навъсено излязох от кабината и тръгнах напред към задната част на камиона, искайки ми се момчето да не беше оставило въображението си да се развихря толкова много. Не исках да си представя какво щеше да се случи, когато се покажеха някакви съвсем различни продукти. Но вече нямах изход. С безмилостно надвисналия от едната ми страна наемник, отключих задната врата и я отворих.
	Той огледа вътрешността набързо.
	— Много добре. Можете да продължите нагоре към къщата.
	Почти невярвайки, погледнах съдържанието на камиона. В ъгъла видях каса с буркани: сирийски маслини. Полускрит зад тях имаше малък кашон с езици от чучулига, опакованите макарони… Затворих вратата и се върнах в кабината.
	— Някакви напътствия, шефе?
	Мъжът постави ръка на ръба на отворения ми прозорец: горната част на ръката му беше нашарена от тънки бледи белези.
	— Следвайте пътя до разклонението, поемете по десния път и ще стигнете до задната част на къщата. Някой ще ви посрещне там. Свършете си работата и се върнете. Преди да тръгнете ще ви предупредя, че навлизате в частната собственост на велик магьосник. Не се отклонявайте и не влизайте на друго място, ако държите на живота си. Наказанията са толкова сурови, че ще ви се смрази кръвта от ужас.
	— Добре, началник.
	Той кимна, отстъпи назад и ни даде знак да преминем. Форсирах двигателя и бавно минахме под арката. Малко след това пресякохме защитните куполи отдолу; и от двата ми изтръпна същността. После излязохме на чисто и последвахме песъчливия лъкатушещ път между дърветата.
	Погледнах момчето. Лицето му беше безизразно, само една капка пот се стичаше по слепоочието му.
	— Откъде знаеше всичките неща? — попитах. — Погледна отзад само за няколко секунди.
	Той се усмихна леко.
	— Обучен съм. Чета бързо и запомням точно. Е, какво ще кажеш за него?
	— Убиеца на Лавлейс? Интригуващ. Не е джин и смятам, че не е и магьосник — около него я няма твоята миризма на корупция*. Но знаем, че е успял да отмъкне Амулета, така че трябва да има някаква сила… Освен това излъчва голяма увереност. Забеляза ли как гулите му се подчиниха?
	[* Не се държах грубо. Е, добре де, _груб_ бях, но все пак беше обида на място. Може и да не съм търсеща сфера (нали помните, че те имат предимно ноздри), но имам изострено обоняние и почти винаги мога да позная магьосник, дори и когато е инкогнито. Всичките години на седене в опушени стаи и призоваване на силни същества придава на кожата им отличителен аромат, в който най-много се отличават тамянът и мирисът на страх. Ако и след това не съм сигурен, решаващо, значение има един поглед в очите: обикновено се виждат лещите им.]
	Момчето сбърчи чело.
	— Щом не е магьосник или демон, каква е силата му?
	— Не се самозалъгвай — рекох мрачно, — _има_ и други видове сила. — Мислех си за момичето от Съпротивата и нейните другарчета.
	Бяха ми спестени по-нататъшни въпроси, защото пътят изведнъж се изправи и излязохме от дърветата. И пред себе си видяхме Хедълхам Хол.
	Момчето ахна.
	При мен ефектът беше различен. Когато си помогнал при построяването на няколко от най-величествените сгради в света и на няколко пъти си давал доста полезни съвети на съответните архитекти*, някакво си второкласно викторианско жилище в готически стил не може да те омае. Знаете какво представлява: множество елементи със заврънтулки и разни кулички**. Беше оградено от огромна поляна, по която само за украса бяха разпръснати пауни и кенгурута***. На поляната бяха издигнати две раирани палатки, към които няколко прислужници вече мъкнеха подноси с бутилки и чаши за вино от терасата. Пред къщата имаше огромно старо тисово дърво; пътят се раздвояваше под разклоненията му. Лявата част се извиваше елегантно към предната част на къщата; дясното разклонение водеше незабележимо отзад. В съответствие със заповедите си, ние поехме по пътя за търговците.
	[* Не че винаги се вслушваха в съветите ми: само вижте Наклонената кула в Пиза.]
	[** Какво, описанието не е достатъчно добро за вас ли? Ами просто се опитвах да продължа с историята. Хедълхам Хол е едно огромно правоъгълно струпване на сгради с ниски крила разположени на север и на юг, множество високи прозорци с арки, два етажа, високи стръмни фронтони, прекалено много тухлени комини, богата ажурна украса, която се издигаше до бароковите фалшиви назъбени бойни парапети над входната врата, високи сводести тавани (с богато украсени кръстовидни сводове), различни водоливници (също много украсени) и всичко това направено от кафяв камък, който в умерени количества изглеждаше добре, но като цяло караше комплексът да се размазва като голям стопен лактов бонбон.]
	[*** Толкова _декоративни_, че се чудех дали краката им не са залепени за земята.]
	Господарят ми все още поглъщаше цялата гледка със страстен поглед.
	— Зарежи жалките си блянове — казах аз. — Ако искаш да имаш такъв, преди това трябва да преживееш днешния ден. Така — сега, след като вече сме вътре, трябва да оформим плана си. Какъв точно е той?
	Само за момент момчето отново се беше концентрирало.
	— От това, което Лавлейс ни каза — рече той, — предполагаме, че по някакъв начин ще нападне министрите. Не знаем как. Ще се случи след като пристигнат, когато ще са най-спокойни и най-малко бдителни. Амулетът е жизненоважен за плана му, какъвто и да е той.
	— Да. Съгласен съм. — Потупах волана. — А какво става с _нашия_ план?
	— Имаме две цели: да намерим Амулета и да разберем какъв план е подготвил Лавлейс. Той вероятно ще го носи на себе си. При всички случаи ще е добре охраняван. Ще е полезно да открием къде е, но не искаме да го вземаме от него преди всички да пристигнат. Трябва да им покажем, че е у него: да докажем, че е предател. А ако можем и да им разкрием капана, още по-добре. Ще имаме всички доказателства, от които се нуждаем.
	— Правиш всичко да изглежда толкова просто. — Аз си мислех за Факарл, Джабор и останалите роби, които Лавлейс вероятно имаше под ръка и въздъхнах. — Първо трябва да се отървем от този камион и маскировката.
	Пътят внезапно свърши в кръгла, чакълеста площадка зад къщата. Там беше паркирана камионетката на цветаря. Наблизо зееха отворени двойните врати, а отпред стоеше мъж, облечен в тъмна униформа. Даде ни знак да спрем.
	— Добре — каза момчето, — разтоварваме камиона и се възползваме от първата възможност, която имаме. Чакай моите заповеди.
	— Ей, че аз някога правя ли нещо друго? — Успях да спра камиона плавно на няколко милиметра от декоративните храсти и слязох. Прислужникът се приближи.
	— Господин Скуолс?
	— Това съм аз, началник. Това тук е… синът ми.
	— Закъсняхте. Готвачът има нужда от вашите продукти. Моля, внесете ги в кухнята възможно най-бързо.
	— Да, началник. — Едно неприятно чувство премина през цялата ми същност и накара косъмчетата на врата ми да настръхнат. Готвачът… Не, не можеше да е той. Със сигурност щеше да е другаде. Отворих вратата на камиона. — Синко, залавяй се или ще усетиш тежестта на ръката ми!
	Изпитах мрачно удоволствие от това, че натоварих момчето с толкова буркани сирийски маслини и гигантски охлюви, колкото можах, после го бутнах напред. Той се заклати под товара си, за разлика от Симпкин в магазина на Пин*. Избрах едно малко кашонче с езици от чучулиги и го последвах през вратите и по един варосан коридор. Най-различни прислужници от всички форми, полове и размери търчаха насам-натам като подплашени зайци, заети със стотици задачи; навсякъде се чуваше силно тракане и глъчка. Из въздуха се носеше аромат на печен хляб и меса, който идваше от една широка арка, водеща към кухнята.
	[* Не мислете, че съм забравил Симпкин. Точно обратното. Имам дълготрайна памет и голямо въображение. Имах планове за него.]
	Надзърнах през арката. Видях десетки облечени в бяло помощник-готвачи, кълцащи, чукащи, миещи, режещи… Нещо се въртеше на огромния шиш в камината. По масите бяха натрупани високи купчини зеленчуци, край тях имаше разстлано тесто, което се пълнеше с желирани плодове. Беше като един изпълнен с движение кошер. Всичко това се дирижираше от едър главен готвач, който в момента крещеше на дребно момче в синя униформа.
	Ръкавите на готвача бяха навити нагоре. Около едната си ръка имаше дебела бяла превръзка.
	Прегледах на седмо ниво.
	И подскочих назад да се скрия. Познавах тези пипала прекалено добре, за да изпитам дори и капка съмнение.
	Господарят ми влезе в кухнята, постави нестабилния си товар на близкия работен плот и отново излезе, все още объркан. Когато зави покрай вратата, тикнах езиците от чучулиги в ръцете му.
	— Вземи и тези — изсъсках, — аз не мога да вляза.
	— Защо?
	— Просто го направи.
	Беше достатъчно разумен да се подчини и то бързо, защото прислужникът в тъмната униформа се беше появил в коридора и ни наблюдаваше внимателно. Тръгнахме обратно навън за следващия товар.
	— Главният готвач — прошепнах аз, като издърпах една щайга с глигански пастет към края на камиона, — е джинът Факарл. Не питай защо му харесва тази маскировка, нямам представа. Но аз не мога да вляза. Веднага ще ме разпознае.
	Очите на момчето се свиха.
	— Откъде да знам, че ми казваш истината?
	— Просто ще трябва да ми повярваш. Вземи, можеш да се справиш с още една торба от тези щраусови пържоли, нали? Опа. Май няма да стане. — Помогнах му да се изправи. — Аз ще разтоваря камиона; ти внасяй нещата вътре. И двамата ще помислим какво да правим.
	По време на курсовете на момчето нахвърляхме план за нападение. Бяха нужни доста спорове преди да постигнем съгласие. Той искаше и двамата да се промъкнем покрай кухнята и да проучим къщата, но аз никак не исках да се разхождам в близост до Факарл. _Моята_ идея беше да разтоварим, да захвърлим камиона някъде между дърветата, да пропълзим обратно и да започнем разследването си, но детето не искаше и да чуе за това.
	— Нищо няма да ти стане — каза той. — Ти можеш да минеш през поляната във вид на отровен вятър или нещо подобно, но аз не мога — ще ме хванат преди да измина и половината път. Сега, когато съм до къщата, трябва да вляза.
	— Но ти си бакалско момче. Как ще обясниш присъствието си, като те видят?
	Той се усмихна кисело.
	— Не се тревожи. Няма да остана дълго бакалско момче.
	— Е, за мен е прекалено рисковано да минавам покрай кухнята — казах аз. — Преди малко извадих късмет. Факарл обикновено ме усеща от около миля. Така няма да стане; ще трябва да намеря друг начин.
	— Това не ми харесва — отвърна той. — Как ще се срещнем?
	— Аз ще те намеря. Само гледай през това време да не те хванат.
	Той сви рамене. Дори да беше страшно изплашен, успяваше да го прикрие доста добре. Бутнах и последната кошница с яйца от дъждосвирец и го изгледах как се клатушка към къщата. После затворих вратите на камиона, оставих ключовете на шофьорското място и се замислих за ситуацията. Скоро се отказах от идеята си да зарежа камиона сред дърветата: това със сигурност щеше да привлече повече внимание отколкото, ако тихомълком го оставех тук. Все пак очевидно никой не го беше грижа и за камионетката на цветаря.
	Къщата имаше прекалено много прозорци. Нещо можеше да наблюдава от всеки от тях. Тръгнах към вратата сякаш отивах вътре, проверявайки нивата докато вървях: надалеч, над дърветата премина стражеви патрул, точно покрай най-вътрешния купол. Не беше проблем — нямаше да видят нищо. Самата къща изглеждаше чиста.
	Като наближих вратата, пристъпих встрани извън зрителното поле на хората вътре и се промених. Господин Скуолс се превърна в малък гущер, който падна на земята, изприпка до най-близката стена и се завтече нагоре по нея, насочвайки се към първия етаж. Кафеникавата ми кожа беше идеален камуфлаж на фона на камъка. Ситният мъх по краката ми даде идеален захват. Въртящите се очи гледаха нагоре, наоколо и назад. Като премислих всичко, реших, че това е още един идеален избор на форма. Тичах нагоре по стената, чудейки се как ли се справяше господарят ми в неговата далеч по-неудобна маскировка.


	37

	Натаниел
	Като остави кошницата с яйцата на най-близката повърхност, Натаниел се огледа из кухнята за набелязаната си жертва. Имаше толкова много хора, движещи се насам-натам, че в началото не можа да види и следа от малкото момче в тъмносиня униформа и се изплаши, че може вече да си е тръгнало. Но после го видя в сянката на една огромна жена, която приготвяше сладкиши. Прехвърляше планини от препечени сандвичи с големината на хапки върху голям сребърен поднос на две нива.
	Ясно бе, че момчето планира да занесе подноса на друго място в къщата. Натаниел възнамеряваше да бъде там, когато това станеше.
	Помота се из кухнята, като се правеше, че изпразва кошниците и щайгите, чакайки подходящия момент, и ставайки все по-нетърпелив като гледаше как момчето с усилие поставя всеки сандвич със сметана, сирене и скариди върху съда.
	Нещо твърдо и тежко го потупа по рамото. Той се обърна.
	Пред него стоеше главният готвач с порозовяло лице и кожа, лъщяща от горещината при печенето на шиша. Две блестящи черни очи го гледаха отвисоко. В тлъстата си ръка готвачът държеше сатър за месо; беше потупал Натаниел с тъпата страна на инструмента.
	— И какво — попита той с мек глас — правиш в кухнята ми?
	Нищо в мъжа, на никое от нивата, до които Натаниел имаше достъп, ни най-малко не предполагаше, че не е човек. Въпреки това, имайки предвид предупреждението на Бартимеус, той не искаше да рискува.
	— Просто прибирам няколко от кошниците на баща ми — отвърна той учтиво. — Нямаме достатъчно. Съжалявам, че преча.
	Готвачът посочи вратата със сатъра.
	— Напусни.
	— Да, сър. Тъкмо тръгвах. — Но той отиде само до коридора точно пред вратата, където се облегна на стената и зачака. Всеки път, когато някой излизаше от кухнята, клякаше бързо сякаш си връзваше обувките. Беше изнервящо и се ужасяваше от вида на готвача, но иначе се чувстваше странно ободрен. След уплахата, когато видя наемника при портата, страхът му изчезна и беше заменен от възбуда, която беше изпитвал рядко преди това — възбудата от действието. Каквото и да се случеше, той вече нямаше да стои безпомощно отстрани, докато враговете му действаха безнаказано. _Той_ поемаше контрол над събитията. _Той_ беше ловецът. _Той_ идваше.
	Леки и бързи стъпки. Момчето се появи изпод арката като крепеше двойния поднос с препечени сандвичи на главата си. Придържайки го с една ръка, то зави вдясно и се насочи нагоре по коридора. Натаниел тръгна до него.
	— _Здрасти._ — Говореше прекалено дружелюбно и докато го казваше, огледа момчето от горе до долу. Точно същия размер.
	Другият не можа да не забележи този интерес.
	— Ъъъ, искаш ли нещо?
	— Да. Има ли тоалетна наоколо? Пътувах дълго и… нали знаеш как е.
	Момчето спря в края на едно широко стълбище. Посочи към един страничен коридор.
	— Ей там.
	— Може ли да ми покажеш? Страх ме е да не объркам вратата.
	— Вече закъснях, приятелче.
	— _Моля те._
	С неохотно пъшкане момчето се обърна и поведе Натаниел по коридора. Вървеше толкова бързо, че съдът на главата му се заклати застрашително. Той спря, намести го и продължи нататък. Натаниел вървеше след него, спирайки само веднъж, за да измъкне от най-горната кошница голямата точилка, която беше откраднал от кухнята. Момчето спря при четвъртата врата.
	— Там.
	— Сигурен ли си, че е тази? Не искам да налетя на някой.
	— Казвам ти, че е тази. Виж. — Момчето я ритна с крак. Вратата се отвори. Натаниел замахна с точилката. Момчето и подносът се стовариха с трясък на пода пред умивалника. Паднаха на плочките със звук подобен на гръм от пушка. Навсякъде се пръснаха препечени сандвичи със сметана, сирене и скариди. Натаниел пристъпи пъргаво след тях, затвори и заключи вратата.
	Момчето беше в безсъзнание, така че Натаниел не срещна съпротива, когато му взе дрехите. Много по-трудно му беше да събере сандвичите, които се бяха пръснали и размазали по всеки сантиметър от пода. Сиренето беше меко и в повечето случаи можеше лесно да бъде намазано отново върху хляба, но не всички стриди можеха да се върнат обратно.
	След като подреди подноса толкова добре, колкото можеше, той накъса бакалската си риза на ивици и с нея върза и запуши устата на момчето. После го издърпа в една от кабинките, заключи вратата отвътре и се покатери навън като се подпираше на казанчето.
	След като беше прикрил уликите, Натаниел пооправи униформата си пред огледалото, подпря подноса на главата си и излезе от тоалетната. Като заключи, че всичко, което си заслужаваше да бъде разкрито, едва ли щеше да е в стаите на прислугата, той се върна обратно и тръгна нагоре по стълбите.
	В двете посоки сновяха множество прислужници, натоварени с подноси и каси с бутилки, но никой не се заинтересува от него.
	Горе, на края на стълбите, имаше отворена врата към широк коридор, осветен от поредица високи сводести прозорци. Подът беше от полиран мрамор, на места покрит с пъстри тъкани килими от Персия и Изтока. По протежението на варосаните стени в специални ниши стояха алабастрови бюстове, изобразяващи велики водачи от миналото. Дори и на слабата зимна слънчева светлина, цялостният ефект беше на ослепителна белота.
	Натаниел мина през коридора с отворени на четири очи.
	Чу пред себе си високи смеещи се гласове, изричащи поздрави. Сметна, че е най-разумно да ги избегне. През една отворена странична врата забеляза множество книги. Пристъпи в…
	… в красива овална библиотека, която се издигаше през двата етажа и свършваше със стъклен купол на покрива. Едно спираловидно стълбище се извиваше нагоре до метална пътека, която обикаляше стената, високо над главата му. От едната страна имаше огромни стъклени врати с прозорци, разкриващи гледка към поляната и отдалечено декоративно езерце. Всеки останал сантиметър от стената беше покрит с книги: големи, скъпи, стари, събирани от градове по целия свят. Сърцето му спря от удивление. Един ден и той щеше да има такава библиотека…
	— Какво си мислиш, че правиш? — Един рафт с книги се беше отворил, разкривайки врата точно пред него. В нея стоеше млада, намръщена жена с тъмна коса. По някаква причина тя му напомни за госпожица Лутиен; съобразителността му изневери и той отвори и затвори безцелно уста.
	Жената тръгна напред. Носеше елегантна рокля, на нежната й шия проблясваха бижута. Натаниел се съвзе.
	— Ъм… искате ли нещичко със скариди?
	— Кой си ти? Не съм те виждала преди. — Гласът й бе твърд като камък.
	Той насили ума си да заработи.
	— Аз съм Джон Скуолс, госпожо. Помогнах на баща си да ви достави малко продукти тази сутрин. Само че момчето, което помага в кухнята се разболя преди малко, госпожо, и ме попитаха дали не мога да им помогна. Не искаха да ви липсва персонал в такъв важен ден. Явно съм завил не където трябва, понеже не съм запознат…
	— Достатъчно. — Все още беше настроена враждебно; присвитите й очи огледаха подноса. — Само виж в какво състояние са тези! Как смееш да носиш такива…
	— Аманда! — Един млад мъж я беше последвал в библиотеката. — _Ето_ къде си и, слава Богу, _храна_! Нека опитам! — Той се спусна покрай нея и сграбчи три-четири от най-окаяните сандвичи от сребърния поднос на Натаниел.
	— Това направо ми спасява живота! _Умрях_ от глад при пътуването от Лондон. Ммм, на този има скарида. — Той го сдъвка смело. — Интересен вкус. Много свежо. И така, кажи ми, Аманда… _вярно_ ли е за теб и Лавлейс? Всички говорят…
	Аманда Каткарт се засмя леко и звънливо, после направи отсечен жест към Натаниел.
	— Ти — върви и сервирай на онези в преддверието. И подготви следващите по-добре.
	— Да, госпожо. — Натаниел се поклони леко, както беше видял да го правят слугите в Парламента и излезе от библиотеката.
	Беше му се разминало на косъм и сърцето му биеше учестено, но умът му бе спокоен. Вината, която го бе обзела след пожара, сега се беше превърнала в студено приемане на положението. Госпожа Ъндъруд умря, защото той открадна Амулета. Тя умря, а Натаниел оцеля. Така да е. Сега той на свой ред щеше да унищожи Лавлейс. Знаеше, че най-вероятно нямаше да преживее деня. Това не го тревожеше. Шансът беше на страната на врага му, но така и трябваше да бъде. Той щеше да успее или щеше да умре, опитвайки се.
	Героизмът в този начин на изразяване му допадна. Беше просто и ясно, помагаше му да преодолее бъркотията в съвестта си.
	Той последва шума на глъчката до преддверието. Гостите вече пристигаха на тълпи; звукът на бърборенето им отекваше в мраморните колони. През отворените врати бавно влизаха държавни министри, сваляха си ръкавиците и развиваха дългите си шалове, а дъхът им се виждаше в студения въздух на залата. Мъжете носеха вечерни сака, а жените — елегантни рокли. В края стояха прислужници, които вземаха палтата и предлагаха шампанско. Натаниел се поколеба за момент, после, с високо вдигнат поднос, навлезе в тълпата.
	— Сър, мадам, желаете ли…?
	— Със сирене и скариди, мадам…
	— Ще се заинтересувате ли от…?
	Въртеше се наоколо, с мъка си пробиваше път насам-натам през купища протегнати ръце, които плячкосваха подноса му, като връхлитащи чайки. Никой не му проговори и дори сякаш не го забелязваха: на няколко пъти главата му беше ударена от ръце и лакти, безогледно протягащи се към подноса или поднасящи сандвич към нечия отворена уста. Почти целият поднос се опразни за секунди, останаха само трохи и няколко захвърлени хапки. Натаниел се озова, изхвърлен от групата, останал без дъх и с изкривена яка.
	До него стоеше висок, мрачен на вид прислужник и пълнеше чашите с една бутилка.
	— Като животни са, нали? — измънка той тихичко. — Проклети магьосници.
	— Да. — Натаниел едва го слушаше. Той гледаше тълпата министри, а лещите му позволяваха да вижда цялостно оживлението в залата. Почти зад всички присъстващи мъже и жени висяха дяволчета и, докато техните господари бяха заети да се усмихват и да си приказват дружелюбно, говорейки един през друг и показвайки бижутата си, слугите беседваха по свой начин. Всяко дяволче позираше, перчеше се и се надуваше до абсурдни размери, често опитвайки се да спука съперниците си, като крадешком ги бодваше на някое нежно място с острата си опашка. Едни си меняха цвета, преминавайки през цялата гама на дъгата и накрая оставаха в предупредително алено или ярко жълто. Други се задоволяваха да си изтеглят лицата, имитирайки физиономиите или жестовете на господарите на съперниците си. Ако магьосниците забелязваха това, те успяваха доста добре да се правят, че не му обръщат внимание, но от комбинацията от фалшивите усмивки и маймунджилъците на дяволчетата на Натаниел му се зави свят.
	— Тези сервираш ли ги или ги разхождаш?
	Беше намръщена жена с дебел ханш, дебела в кръста и с още по-дебело дяволче зад нея. А до нея… Сърцето на Натаниел се разтуптя — той разпозна воднистите очи, рибешкото лице. Господин Лайм, приятелят на Лавлейс с възможно най-малкото и най-несръчно дяволче, скрито зад ухото му. Натаниел остана безизразен, склони глава и протегна подноса.
	— Съжалявам, мадам.
	Тя си взе два сандвича, Лайм — един. Натаниел гледаше покорно пода, но почувства изпитателния поглед на мъжа.
	— Не съм ли те виждал някъде и преди? — попита той.
	Жената дръпна ръкава на компаньона си.
	— Хайде Руфъс, защо разговаряш с обикновен, когато има толкова много _истински_ хора? Виж, ето я Аманда!
	Магьосникът сви рамене и се остави да бъде отвлечен. Поглеждайки тревожно след тях, Натаниел забеляза, че дяволчето на Руфъс Лайм продължава да гледа назад към него, с глава, обърната на деветдесет градуса, докато не се изгуби в тълпата.
	Прислужникът до него не разбра за всичко това, за него дяволчетата бяха невидими.
	— Свършил си с това — каза той. — Обиколи с този поднос с напитки. Жадни са като камили, а повечето са и с по-лоши обноски.
	Част от гостите се насочваха надолу, към една вътрешна галерия и Натаниел с удоволствие си намери оправдание да тръгне с тях. Трябваше да се отдели от тълпата, за да изследва други части от къщата. Досега не беше видял и следа от Лавлейс, Амулета или някакъв евентуален капан. Но все пак нищо нямаше да се случи преди пристигането на министър-председателя.
	По средата на залата, сред една малка групичка, стоеше жената от библиотеката и се опитваше да бъде център на внимание. Натаниел започна да се мотае наблизо, позволявайки на гостите да сменят празните си чаши с пълни от подноса му.
	— … Ще го видите след няколко минути — казваше тя. — Това е най-прекрасното нещо, което _някога_ съм зървала. Саймън накара да го донесат от Персия специално за този следобед.
	— Той се отнася към теб много добре — рече сухо един мъж, отпивайки от питието си.
	Аманда Каткарт се изчерви.
	— _Така_ е — каза тя. — Той е много добър с мен. О, а това е просто много хитро нещо! Сигурна съм, че веднага ще стане модно. Въпреки че не беше лесно да се инсталира — мъжете работиха по него цяла седмица. Едва тази сутрин видях стаята за първи път. Саймън каза, че ще ми спре дъхът и беше прав.
	— Министър-председателят е тук — извика някой.
	С тихи развълнувани викове гостите се втурнаха обратно към вратите, начело с Аманда Каткарт. Натаниел направи като другите прислужници и застана почтително до една колона в очакване да го извикат.
	Рупърт Девъро влезе, удряйки ръкавиците си в едната ръка, полуусмихнат както винаги. Изпъкваше сред възхитената тълпа, не само заради елегантното си облекло и грациозност (които бяха така изумителни, както Натаниел си ги спомняше), но и заради придружителите си: охрана от четирима намръщени магьосници в сиви костюми и — още по-плашещото — огромен двуметров африт със светеща черно-зелена кожа. Афритът стоеше точно зад господаря си, гледайки гостите с опасни червени очи.
	Всички дяволчета потрепериха от страх. Гостите почтително наведоха глави.
	Натаниел осъзна, че министър-председателят прави очебийна демонстрация на власт пред събралите се министри, някои от които вероятно се стремяха към поста му. Това определено беше достатъчно да го впечатли. Как можеше Лавлейс да очаква да победи нещо толкова силно като африта? Със сигурност дори самата идея бе лудост.
	А ето го и самият Лавлейс, бързаше през залата да поздрави водача си. Лицето на Натаниел остана безизразно, но цялото му тяло се напрегна от омраза.
	— Добре дошъл, Рупърт! — Дълго ръкостискане. Лавлейс сякаш не забелязваше присъствието на африта до рамото си. Той се обърна към тълпата. — Дами и господа! След като нашият обичан министър-председател е тук, конференцията официално може да започне. От името на лейди Аманда бих искал да ви поздравя с добре дошли в Хедълхам Хол. Моля, чувствайте се като у дома си! — Очите му погледнаха в посоката на Натаниел. Натаниел се сви по-дълбоко в сянката на колоната. Очите на Лавлейс отминаха нататък. — След малко ще чуем първите речи в Големия Салон, който Лейди Аманда ремонтира специално за днешния ден. Междувременно, моля отидете в пристройката, където ще ви предложим още напитки.
	Той махна с ръка. Гостите се раздвижиха.
	Лавлейс се наведе и заговори на Девъро. Иззад колоната Натаниел дочу думите:
	— Трябва само да взема малко реквизит за речта по откриването, сър. Ще ме извините ли? Ще се присъединя към вас след няколко минути.
	— Ама естествено, разбира се, Лавлейс. Не бързайте.
	Антуражът на Девъро, с кръвнишки гледащия африт отзад, напусна залата. Лавлейс ги гледа известно време, после тръгна в противоположна посока. Натаниел остана където си беше, правейки се, че събира празните чаши, които бяха оставени безредно по старинните мебели и мраморните цокли по стените на залата. После, когато и последният прислужник се махна, той остави тихо подноса си на една маса и, като призрак в нощта, тръгна по следите на Лавлейс.


	38

	Саймън Лавлейс крачеше сам през коридорите и галериите на голямата къща. Докато вървеше, главата му бе наведена, а ръцете — хванати леко зад гърба. Не обръщаше внимание на редовете картини, скулптури, гоблени и другите артефакти, покрай които минаваше; нито веднъж не погледна след себе си.
	Натаниел се промъкваше от колона до пиедестал, от лавици с книги до бюра, криейки се зад всеки предмет, докато не се увереше, че магьосникът е достатъчно напред и може да продължи. Сърцето му биеше лудо; ушите му шумяха — напомняше му за времето, когато лежеше в леглото си, болен от треска. Сега не се чувстваше болен, а изключително жив.
	Моментът, когато Лавлейс щеше да нанесе своя удар, наближаваше бързо. Знаеше го, сякаш сам беше планирал всичко. Все още нямаше представа от какъв точно тип щеше да е атаката, но виждаше угрозата в напрегнатите рамене на магьосника, в скованата му, нервна походка.
	Искаше му се Бартимеус да ги намери. Джинът беше единственото му оръжие.
	Лавлейс се изкачи по тясно стълбище и изчезна в една отворена сводеста врата. Натаниел се изкачи след него, стъпвайки безшумно по хлъзгавите мраморни стъпала.
	На вратата надникна иззад ъгъла. Видя малка библиотека или някаква галерия, неясно осветена от прозорци на покрива. Лавлейс вървеше по централната пътека между няколко реда високи лавици с книги. Тук-там имаше ниски маси за експонати, върху които стояха най-различни предмети със странни форми. Натаниел надзърна още веднъж, реши, че обектът му е стигнал почти до отсрещната врата и влезе на пръсти в стаята.
	Изведнъж Лавлейс проговори.
	— Морис!
	Натаниел се шмугна зад най-близката лавица. Притисна се до нея, насилвайки се да диша тихо. Чу как далечната врата се отвори. Скришом, внимателен да не вдигне и най-лекия шум, започна да обръща глава сантиметър по сантиметър, докато можеше да погледне над най-близките книги. Други лавици го деляха от отсрещната страна на галерията, но в един прозорец между два рафта успя да види червеното сбръчкано лице на Скайлър, стария магьосник. Самият Лавлейс не се виждаше.
	— Саймън, какво не е наред? Защо си дошъл?
	— Донесъл съм ти подарък. — Гласът на Лавлейс беше небрежен и развеселен. — Момчето.
	Натаниел без малко да припадне от шока. Мускулите му се напрегнаха, готов да побегне…
	Лавлейс пристъпи иззад края на лавицата.
	— Не си прави труда. Ще си мъртъв преди да излезеш от стаята.
	Натаниел замръзна. Клатушкайки се на ръба на паниката, остана напълно неподвижен.
	— Ела тук при Морис. — Лавлейс направи привидно любезен жест. Натаниел се затътри напред. — Така, добро момче. И стига си треперил като болен. Ето ти още един урок: магьосникът никога не показва страха си.
	Натаниел стъпи на главната пътека и спря с лице към стария магьосник. Тялото му се тресеше от ярост, а не от страх. Той хвърли поглед наляво и надясно, търсейки пътища за бягство, но не откри такива. Ръката на Лавлейс го потупа по гърба и той се отдръпна при допира.
	— Страхувам се, че нямам време да говоря — каза Лавлейс. — Ще те оставя в нежните ръце на Морис. Той има предложение за теб. Моля, това мънкане ли беше?
	— Как разбра, че съм тук?
	— Руфъс Лайм те разпозна. Съмнявах се, че щеше да опиташ нещо прибързано долу, при условие че полицията те издирва във връзка с онзи… злощастен пожар. Затова реших, че е най-добре просто да те заведа надалеч от тълпата преди да създадеш някакви неприятности. А сега ме извини, но имам неотложен ангажимент. Морис, време е.
	Лицето на Скайлър се набръчка от задоволство.
	— Рупърт е пристигнал, така ли?
	— Пристигна и неговите хора са призовали забележителен африт. Мислиш ли, че подозира?
	— Ха! Не. Това е нормалната параноя, подсилена от онова проклето нападение на Парламента. Съпротивата ще трябва да отговаря за това — не улесниха днешната задача. След като завземем властта, Саймън, трябва да изкореним тези тъпи деца и да ги обесим на веригите на Тауър.
	Лавлейс изсумтя.
	— Онзи африт ще присъства по време на речта. Хората на Рупърт ще настояват.
	— Да. Надявам се, че Амулета…
	— Ха! Стига си губил време! Вече сме говорили за това. Знаеш, че ще удържи. — Нещо в гласа на стария мъж напомни на Натаниел за студеното нетърпение на собствения му господар. Набръчканото лице се изкриви неприятно. — Не се терзаеш заради жената, нали?
	— Аманда ли? Разбира се, че не! Тя не означава нищо за мен. И така… — Лавлейс пое дълбоко дъх. — Всичко готово ли е?
	— Пентаграмът е готов. Имам добра видимост към стаята. Руфъс току-що сложи рога на мястото му, така че с _това_ няма проблем. Ще следя зорко. Ако някой от тях се съпротивлява, докато се случва, ще направим каквото можем. Но се съмнявам, че ще има нужда от нас. — Старецът се изкикоти. — С _такова_ нетърпение го очаквам.
	— Ще се видим след малко. — Лавлейс се обърна и тръгна към вратата. Сякаш беше забравил за съществуването на Натаниел.
	Изведнъж старецът се обади отново:
	— Амулета на Самарканд. Носиш ли го вече?
	Лавлейс не погледна назад.
	— Не. Руфъс го носи. Онзи африт ще го надуши от миля. Ще си го сложа като вляза.
	— Добре тогава — успех, момчето ми.
	Отговор не последва. Сега Натаниел чу как стъпките му отекнаха надолу по стълбите.


	После Скайлър се усмихна. Сякаш всички бръчки и гънки на лицето му започваха от ъглите на очите му, но самите очи бяха празни процепи. Тялото му беше толкова прегърбено от възрастта, че беше съвсем малко по-висок от Натаниел; кожата на ръцете му изглеждаше восъчна, осеяна с червеникавокафяви петна. И все пак Натаниел усещаше силата в него.
	— Джон — каза Скайлър. — Това е името ти, нали? Джон Мандрейк. Много се изненадахме да те намерим в къщата. Къде е твоят демон? Изгуби ли го? Това е доста небрежно.
	Натаниел стисна устни. Той погледна встрани към най-близката масичка. На нея имаше няколко странни предмета: каменни купи, лули от кости и голяма, проядена от молците шапка, вероятно носена от някой северноамерикански шаман. Всичките бяха безполезни.
	— Аз исках да те убием веднага — рече Скайлър, — но Саймън е по-прозорлив от мен. Той реши да ти направим предложение.
	— Което е? — Натаниел оглеждаше следващата масичка, на която имаше няколко малки, матови, метални кубчета, обвити в избелели хартиени ленти.
	Магьосникът проследи погледа му.
	— А, възхищаваш се на колекцията на госпожица Каткарт? Няма да намериш нищо полезно там. За богатите и глупави обикновени е модерно да имат магически предмети в къщите си, а е доста не-модерно да знаят каквото и да било за тях. Ха! Невежеството е блаженство. Глупаците постоянно тормозят Шолто Пин за такива дрънкулки.
	Натаниел сви рамене.
	— Спомена за някакво предложение.
	— Да. След няколко минути стоте най-силни и видни министри на правителството ще бъдат мъртви заедно с нашия почитан министър-председател. Когато новата администрация на Саймън поеме контрола, по-низшите магически групировки ще ни следват безпрекословно, понеже ще сме по-силни от тях. Но ние не сме многобройни и скоро ще има места, свободни места за попълване във висшите ешелони на властта. Ще търсим талантливи нови магьосници да ни помагат да управляваме. Голямо богатство и облекченията на властта очакват нашите съюзници. И така, Мандрейк, ти си млад, но ние виждаме твоите способности. Имаш заложби на велик магьосник. Присъедини се към нас и ние ще ти осигурим чирачеството, за което винаги си копнял. Само помисли — край на самотните експерименти, край на кланянето и раболепниченето пред глупаци, които не са достойни дори да ти лижат краката! Ние ще те проверим и насърчим, ние ще развием таланта ти и ще го оставим да диша. И вероятно един ден, когато мен и Саймън няма да ни има, ти ще си на върха…
	Гласът заглъхна, оставяйки само видението. Натаниел мълчеше. В ума му бяха вкоренени шестте години неудовлетворена амбиция. Шест години потиснато желание — да бъде оценен заради това, което е, да упражнява силата си открито, да отиде в Парламента като държавен министър. А сега враговете му предлагаха всичко това. Той въздъхна дълбоко.
	— Изкушен си, Джон, виждам го. Е, какво ще кажеш?
	Той погледна стария магьосник право в очите.
	— Нима Саймън Лавлейс _наистина_ мисли, че ще се присъединя към него?
	— Така мисли.
	— След всичко, което се случи?
	— При все това. Той познава мисленето ти.
	— Значи Саймън Лавлейс е глупак.
	— Джон…
	— Арогантен глупак!
	— Ти трябва…
	— След всичко, което ми причини? Дори и да ми предложи света, бих му отказал. Да се присъединя към него ли? По-скоро бих умрял!
	Скайлър кимна сякаш беше доволен.
	— Да. Знам. Така му и казах, че ще кажеш. Аз усетих какъв си — едно глупаво, объркано дете. Ха! Не си бил отгледан правилно, умът ти е замъглен. Ти не си ни от полза.
	Той пристъпи напред. Обувките му изскърцаха по лъскавия под.
	— Е, няма ли да бягаш, момченце? Джинът ти го няма. Не притежаваш никаква друга сила. Не искаш ли малко преднина?
	Натаниел не побягна. Знаеше, че ще е фатално. Хвърли бърз поглед към другите маси, но не можа да види ясно какво имаше там; врагът му препречваше пътя към тях.
	— Знаеш ли — каза старецът, — първият път, когато се срещнахме, бях впечатлен — толкова млад, с толкова много знания. Реших, че Саймън е прекалено суров с теб; дори случката със стършелите беше забавна и показваше предприемчив характер. По принцип бих те убил бавно — това щеше да ми достави допълнително забавление. Но имаме важна работа след няколко минути и не мога да отделя време за това.
	Магьосникът вдигна ръка и изрече дума. Около пръста му се появи блестящ черен ореол, който просветваше и се движеше.
	Натаниел се хвърли на една страна.


	39

	Бартимеус
	Надявах се, че момчето ще успее да стои далеч от неприятности достатъчно дълго, за да мога да го открия. Влизането ми отнемаше повече време, отколкото очаквах.
	Гущерът търчеше нагоре-надолу по стената; около корнизи, над арки, през пиластри и се движеше все по-бързо и нецеленасочено. Всеки прозорец, до който отидеше — а такива в къщата имаше много — беше здраво затворен и го караше да трепка с език от безсилие. Лавлейс и компания никога ли не бяха чували за предимствата на свежия въздух?
	Изминаха много минути. Все още нямах късмет. Истината е, че не ми се искаше да нахлувам със сила, освен в краен случай. Беше невъзможно да се каже дали в стаите вътре нямаше стражи, които да реагират и на най-малкия странен шум. Ако само можех да намеря процеп, пукнатина, през която да се промъкна… Но мястото беше много добре запечатано.
	Нямах друг избор: трябваше да пробвам някой комин.
	С тази мисъл наум се насочих към покрива, където вниманието ми беше привлечено от няколко много високи, декоративни прозореца малко по-нататък върху една издадена част на къщата. Предполагаха доста голяма стая зад тях. И не само това, но и доста силна мрежа от магически решетки кръстосваше прозорците на седмо ниво. Никой от другите прозорци на резиденцията нямаше подобна защита. Любопитството ми се разпали.
	Гущерът се втурна напред да погледне, тътрейки люспите си по камъните. Сграбчи една колона и издаде глава към прозореца, внимавайки да не се приближава много до светещите решетки. А това, което видя вътре, беше много интересно. Прозорците гледаха към огромна кръгла зала или аудитория, силно осветена от десетина окачени на тавана полилея. В центъра й имаше малък, издигнат, опасан с червен плат подиум, около който в спретнат полукръг бяха наредени стотина стола. На подиума имаше банка за говорителя с чаша и кана вода. Очевидно това беше мястото на конференцията.
	Всичко в украсата на аудиторията — от кристалните полилеи до богатите златни украшения на стените — беше направено да угоди на магьосническото (вулгарно) усещане за богатство и обществено положение. Но най-необикновеното нещо в стаята беше подът, който сякаш целият бе направен от стъкло. Той блестеше и блещукаше от стена до стена, пречупваше светлината от полилеите в десетина необикновени окраски и отсенки. Ако и това не беше достатъчно, под стъклото имаше опънат огромен и много красив килим. Беше персийска изработка, показваща — сред множество от дракони, химери, мантикори и птици — една фантастично подробна ловна сцена. Принц в естествена големина и дворът му яздеха в гората, обградени от кучета, леопарди, керкенези и други обучени животни; пред тях, сред храстите се измъкваха стадо бързоноги елени. Свиреха рогове, вееха се знамена. Картината представляваше един идеализиран приказен двор и щях да съм доста впечатлен, ако не бях погледнал няколко от лицата на придворните. Това доста развали ефекта. Един от тях носеше противната мутра на Лавлейс, друг приличаше на Шолто Пин. Другаде мярнах някогашния ми мъчител, Джесика Уитуел, яздеща бяла кобила. Можете да се доверите на Лавлейс да развали една идеална творба на изкуството с подобна подкупваща приумица*. Без съмнение принцът беше Девъро, министър-председателят и всеки важен магьосник бе изобразен сред подмазващата му се тълпа.
	[* Как само са ненавиждали тъкачите на Басра факта, че са им възложили да създадат подобна уродливост. Отминаха дните, когато със сложни и зли заклинания те втъкаваха джинове в платното на своите килими, създавайки артефакти, които разнасяха господарите си из Средния Изток и едновременно с това не се цапаха. Стотици от нас бяха затворени по този начин. Но сега, когато магическата сила на Багдад отдавна я няма, такива майстори избягват лишенията единствено като тъкат туристически килими за богатите чуждестранни клиенти. Какъв прогрес.]
	Интересният под не беше единственото странно нещо в кръглата зала. Всички останали прозорци в нея имаха блестящи защити, подобни на тази, през която шпионирах. Напълно разумно: скоро по-голямата част от правителството щеше да е вътре — стаята трябваше да е обезопасена срещу нападения. Но в зидарията на рамката на моя прозорец имаше скрити неща, които изглеждаха като метални прътове и тяхното предназначение изобщо не ми беше ясно.
	Тъкмо размишлявах над това, когато вратата в далечния край на аудиторията се отвори и вътре бързо влезе един магьосник. Беше мазният мъж, когото бях видял да преминава с колата: момчето го беше нарекло Лайм, един от съюзниците на Лавлейс. В ръката си носеше предмет, покрит с парче плат. С пъргави стъпки и бързо шарещи назад-напред очи, той прекоси стаята до подиума, качи се на него и застана на катедрата за говорителя. В катедрата имаше рафт, скрит от зрителите долу и мъжът постави предмета там.
	Преди да го направи, той махна плата и люспите ми потрепериха.
	Това беше призоваващият рог, който бях видял в кабинета на Лавлейс през нощта, когато откраднах Амулета на Самарканд. Слоновата кост беше пожълтяла от времето и беше подсилена с тънки метални ленти, но черните отпечатъци отстрани* все още се виждаха ясно.
	[* Единствените останки от първия човек надул рога, понеже това е основно изискване за подобни предмети: първият, който ги употребява, трябва да се предаде на милостта на създанието, което призовава. С този сериозен дефект при изработката, призоваващите рогове са доста редки, както сами се сещате.]
	Призоваващ рог…
	Картинката започна да ми се изяснява. Магическите решетки на прозорците, металните такива вградени в зидарията, готови да затворят пътя… Защитите на аудиторията не бяха, за да държат всичко възможно _навън_ — те бяха, за да държат всички _вътре_.
	Определено беше време да се вмъкна вътре.
	Хвърляйки от време на време по някой поглед за летящи отгоре стражи, изтичах нагоре по стената и по покрива от червени керемиди, до най-близкия комин. Втурнах се към ръба на конструкцията и тъкмо щях да скоча вътре, когато се отдръпнах разтреперан. Под мен през дупката беше окачена мрежа от блестящи нишки. Беше блокиран.
	Изтичах до следващия. И тук същото.
	Значително разтревожен, аз кръстосвах и прекръстосвах покрива на Хедълхам Хол и проверявах всеки комин. Всеки един беше запечатан. Повече от един магьосник беше направил доста, за да защити мястото от шпиони.
	Накрая спрях и се зачудих какво да правя.
	През цялото това време долу пред къщата постоянно спираше поток от коли с шофьори*, изхвърляха пътниците си и се насочваха към един паркинг встрани. Повечето от гостите вече бяха пристигнали, скоро конференцията щеше да започне.
	[* Като идеален пример за ужасния стил на повечето магьосници, всяко от превозните средства беше голямо, черно и лъскаво. Дори и най-малкото изглеждаше сякаш искаше да е катафалка като порасне.]
	Погледнах из поляната. Към къщата бързаха малко закъснели гости.
	И те не бяха единствените.
	В средата на поляната имаше езеро, украсено с декоративен фонтан, изобразяващ гръцки бог в опит да целуне делфин*. Зад езерото пътят се нагъваше между дърветата към портата на входа. И по него идваха, крачейки, три фигури. Двете се движеха бързо, а третата още по-бързо. За човек, който наскоро е бил нокаутиран от полска мишка, господин Скуолс се движеше с добра скорост. Синът се справяше дори по-добре: вероятно липсата на дрехи го подтикваше по пътя му (от това разстояние изглеждаше като голям кокоши трън). Но никой от тях не докарваше скоростта на брадатия наемник, чието наметало се ветрееше зад него, докато преминаваше от пътя върху поляната.
	[* Не е за препоръчване.]
	А. Това можеше да означава само проблеми.
	Настаних се на ръба на комина, проклинайки сдържаността си със Скуолс и Син* и се чудех дали мога да пренебрегна далечното трио. Но повторният поглед реши нещата. Брадатият мъж се приближаваше неестествено бързо. Странно — крачките му изглеждаха обикновени, но преодоляваха земята със зашеметяваща скорост. Той вече почти бе преполовил разстоянието до езерото. След още една минута щеше да е в къщата, готов да вдигне тревога.
	[* Мислех, че ударите ми ще ги държат в безсъзнание поне два дни, но се бях издънил. Ето така става, като се прибързва.]
	Вмъкването в къщата трябваше да почака. Нямаше време да съм дискретен. Превърнах се в кос и излетях целенасочено от покрива на къщата.
	Мъжът в черно се приближаваше. Забелязах проблясване във въздуха около краката му и едно странно несъответствие, сякаш движението не беше правилно на никое от нивата. После осъзнах: носеше бързоходни ботуши*. (Сега вече по-лесно разбрах как наемникът беше успял да избегне залавянето, когато е откраднал Амулета за Лавлейс.). След още няколко крачки траекторията му щеше да стане прекалено бърза, за да се види — можеше да преминава по една миля с всяка. Полетях по-бързо.
	[* Силни магически приспособления, изобретени в средновековна Европа. При команда от носещия ги, ботушите могат да покриват значителни разстояния дори и при най-малки крачки. Нормалните (на Земята) правила за времето и пространството не важат. Твърди се, че във всеки ботуш има джин, способен да пътува на едно хипотетично _осмо_ ниво (аз не знам нищо по въпроса).]
	Езерцето беше красиво местенце, ако не се броеше статуята на неизвестния дърт бог и делфина. Един млад градинар плевеше по края на брега. По повърхността на водата се носеха няколко невинни патици. Папурите се поклащаха от вятъра. Някой беше посял малък храст от орлови нокти* край езерцето: листата му светеха в приятно, успокояващо зелено на следобедното слънце.
	[* Пълзящо растение, чиито цветове имат сладникав мирис. — Бел.прев.]
	Това отклонение беше просто за протокола. Първата ми Детонация не улучи наемника, понеже е трудно да прецениш скоростта на някой с бързоходни ботуши, но уцели растението, което моментално се изпари. Градинарят изпищя и скочи в езерото, създавайки малка вълна, която отнесе патиците. Папурите се подпалиха. Наемникът погледна нагоре. Не беше ме забелязал досега, вероятно защото бе съсредоточен да контролира ботушите, така че това не беше много спортсменско от моя страна, но все пак аз закъснявах за конференция. Втората ми Детонация го удари право в гърдите. Изчезна в огромни яркозелени пламъци.
	Защо не можеха всички проблеми да се решават толкова лесно?
	Направих едно бързо кръгче, оглеждайки хоризонта, но не се виждаха нито стражи, нито нещо опасно, ако не броим розовия гръб на сина на Скуолс, който заедно с баща си се завъртя обратно и се втурна към портата на парка. Чудесно. Тъкмо щях да се запътя обратно към къщата, когато димът от Детонацията ми се разнесе, откривайки наемника. Той седеше в една кална дупка, дълбока метър, мръсен, мигащ, но много жив.
	Хммм. Това беше нещо, което _не бях_ предвидил.
	Спирачките ми изскърцаха насред въздуха, обърнах се и изстрелях още един, по-силен заряд. Този би накарал дори и колената на Джабор да потреперят леко и със сигурност би превърнал всеки човек в тънка струйка дим, отнесена от вятъра.
	Но не и Брадаткото. Когато пламъците затихнаха, той тъкмо ставаше на крака, толкова нехаен, колкото не можете да си представите! Изглеждаше сякаш току-що си беше подремнал. Естествено, по-голяма част от наметалото му бе изгоряла, но тялото под него още бе здраво и енергично.
	Не си дадох труда да пробвам пак. Разбирам от намек.
	Мъжът се пресегна в наметалото си и от един скрит джоб извади сребърен диск. С неочаквана скорост се протегна назад и го хвърли. Мина на косъм от клюна ми, описа широка дъга и се върна въртейки се, в ръката му.
	Това преля чашата. През последните няколко дни преживях достатъчно. Явно всички, които срещнех, искаха да си отхапят парченце от мен: джинове, магьосници, човеци… нямаше никаква разлика. Бях призован, малтретиран, обстрелван, заловен, затворен, пращан насам-натам и общо взето приеман за собственост. А сега, за капак на всичко, този тип също се намесваше, при положение че аз само се опитвах да го убия тихомълком.
	Излязох от равновесие.
	Най-ядосаният кос, който някога сте виждали, пикира към статуята в средата на езерото. Кацна в основата на опашката на делфина, обви камъка с криле и, издувайки се за пореден път, прие формата на гаргойл. Делфинът и богът* бяха изтръгнати от основите си. Статуята се измъкна с отчетливо пукане и стържене на изкъртващо се олово. От скъсаните тръби вътре избликна струя вода. Гаргойлът вдигна статуята над главата си, отскочи и се приземи на брега на езерото, недалеч от мястото където стоеше наемникът.
	[* Бяха преплетени. Няма значение как точно.]
	Не изглеждаше толкова притеснен, колкото ми се искаше. Хвърли диска отново. Той се впи в ръката ми, тровейки ме със сребро.
	Пренебрегнах болката и метнах статуята като шотландски боров кол*. Той се преобърна стилно няколко пъти и падна меко върху наемника.
	[* Една от националните шотландски игри включва хвърляне на дълъг боров кол, като последният се хваща от едната страна. — Бел.прев.]
	Поне вече изглеждаше задъхан. Но дори и така, изобщо не се беше сплескал, както на мен ми се искаше. Виждах как се бори под проснатия бог, опитвайки се да го хване, за да го избута. Това вече ставаше досадно. Е, ако не можех да го спра, със сигурност можех да го забавя. Докато цапаше из калта, аз го прескочих, развързах бързоходните му ботуши и ги измъкнах от краката му. После ги хвърлих с всичка сила в средата на езерото, където патиците се прегрупираха оживено. Ботушите пляснаха сред тях и моментално потънаха.
	— Ще си платиш за това — каза мъжът. Все още се бореше със статуята и бавно я отместваше от гърдите си.
	— Не знаеш кога да се откажеш, нали? — казах, потърквайки раздразнено единия си рог. Тъкмо се чудех какво още да направя, когато…
	… почувствах как вътрешностите ми се изсмукват откъм гърба. Същността ми се сгърчи и изкриви. Задъхах се. Наемникът наблюдаваше как формата ми стана слаба и нереална.
	Той повдигна и избута статуята. През болката си го видях да се изправя на крака.
	— Стой, страхливецо! — извика ми. — Остани и се бий!
	Размахах изчезващ нокът към него.
	— Смятай се за късметлия — изпъшках. — Този път ти прощавам. Бях те хванал натясно и не забрав…
	После изчезнах и мъмренето ми заглъхна.


	40

	Натаниел
	Мълнията от черна плазма удари най-близката масичка. Шаманската шапка, грънците и лулите, както и самата маса и част от пода, всичко това изчезна със звук сякаш нещо внезапно беше засмукано в сифона на мивката. От дупката в пода се понесе гадна миризма.
	На около метър от нея Натаниел направи кълбо и се изправи на крака. Главата му бе замаяна от превъртането, но той не се подвоуми. Изтича към следващата масичка, тази с металните кубчета. Докато магьосникът вдигаше отново ръка, той награби колкото можеше от тях и изчезна зад съседната лавица с книги. Втората плазмена светкавица удари точно зад него.
	Той спря за момент. Зад лавиците старият магьосник зацъка с език.
	— Какво правиш там? Смяташ да хвърлиш още стършели срещу мен ли?
	Натаниел погледна предметите в ръката си. Не бяха стършели, нито пък нещо по-добро. Пражки Кубчета: дребни магьоснически фокуси, продавани от низши магьосници. Всяко кубче представляваше нещо малко по-нисше от стършел, бутилирано в метална обвивка с различни минерални прахове. Когато се освободеше с една проста команда, съществото и минералите се възпламеняваха по занимателен начин. Глупаво развлечение, нищо повече. Определено не беше оръжие.
	Всяко кубче беше опаковано в хартия, подпечатана с известното дестилационно лого на алхимиците от Голдън Лейн. Тези неща бяха стари, вероятно от деветнайсети век. Може би изобщо нямаше да проработят.
	Натаниел избра едно и го хвърли над лавиците заедно с опаковката.
	Изкрещя командата за Освобождение. Дяволчето вътре се възпламени във великолепен сребърен дъжд и тенекиен звук. Лек, но непогрешим аромат на лавандула изпълни галерията.
	Чу как старият магьосник избухна в искрен смях.
	— Колко очарователно! Моля, още малко! Искам да мириша възможно най-добре, когато завладеем страната! Имаш ли с аромат на самодивско дърво? Той ми е любимият!
	Натаниел подбра друго кубче. Трикове за празненства или не, това беше единственото, което имаше.
	Чуваше скърцането на обувките на стареца, който се мъкнеше през галерията към края на пътеката му. Какво можеше да направи? И от двете страни лавиците му блокираха пътя за бягство.
	А дали наистина беше така? Всички лавици бяха открити от двете страни: на всеки ред, над книгите се виждаше съседната пътека. Ако се провреше…
	Метна следващото кубче и се хвърли към рафтовете.
	Морис Скайлър зави зад ъгъла. Ръката му се губеше в трептящото енергийно кълбо.
	Натаниел се удари във втория рафт с книги като скачач на висок скок. Промърмори командата за Освобождение.
	Кубът гръмна в лицето на стареца. Звезден водопад от пурпурни искри се вдигна и затрептя чак до тавана, а в акомпанимент проехтя чешка маршова песен от деветнайсети век.
	На съседната пътека петдесетина книги се сринаха като падаща стена. Натаниел се просна върху тях.
	Той по-скоро почувства, отколкото видя, че третата плазмена светкавица унищожи пътеката зад него.
	Сега в гласа на магьосника прозвуча нотка на раздразнение.
	— Момченце малко, няма време! Стой на едно място, моля те.
	Но Натаниел вече беше на крака и летеше към следващата лавица. Движеше се прекалено бързо, за да мисли, без да си дава и секунда почивка, за да не го завладее ужасът му. Единствената му цел бе да достигне вратата в далечния край на галерията. Старецът беше казал, че там има пентаграм.
	— Слушай, Джон! — Той падна по гръб на следващата пътека сред дъжд от книги. — Възхищавам се на решителността ти. — Подвързан в кожа речник падна на слепоочието му и пред погледа му затанцуваха звездички. Помъчи се да се изправи. — Но е глупаво да търсиш отмъщение от името на господаря си. — Още една експлозия от магическа енергия: още една лавица изчезна. Стаята се бе изпълнила с гъст, парлив дим. — Глупаво и неестествено. Самият аз _убих_ собствения си господар преди много време. Освен това, ако твоят Ъндъруд си струваше, бих те разбрал. — Натаниел хвърли третото кубче зад себе си, но то отскочи безобидно от масата и не избухна. Беше забравил да изрече командата. — Но той не си струваше, нали така, Джон? Беше един малоумен идиот. Сега ще изгубиш живота си заради него. Трябваше да стоиш настрана.
	Натаниел стигна до последната пътека. Не беше далеч от вратата в края на стаята — само на няколко крачки. Но тук, за пръв път, той спря на едно място. В него се надигна страшен гняв и удави страха му.
	Обувките скърцаха меко. Старецът се мъкнеше обратно нагоре през галерията, следвайки следата от пръснати книги и проверявайки всяка странична пътека, докато вървеше. Не виждаше и следа от момчето. Приближавайки се до вратата, той се обърна към последната пътека, с вдигната в готовност ръка…
	И изцъка раздразнено с език. Пътеката бе празна.
	Натаниел тихомълком се беше покатерил обратно през рафтовете към предната пътека и бе пропълзял зад него. Сега имаше предимството на изненадата.
	Три кубчета удариха магьосника едновременно и избухнаха при една-единствена команда. Представляваха светлозелено Огнено Колело, рикоширащо Виенско Гюле и Яркосин Огън и, въпреки че ефектът на всяко едно поотделно щеше да е скромен, взети заедно, те ставаха доста мощни. Прозвуча смесица от долнопробни популярни балади, а въздухът моментално се изпълни с тежките аромати на самодивско дърво, еделвайс и камфор. Обединената експлозия помете стареца и го запрати право във вратата на края на галерията. Удари се силно, с главата напред. Вратата поддаде, а той се стовари върху нея със странно извит врат. Пулсиращата черна енергия на ръката му моментално угасна.
	Натаниел тръгна бавно към него през дима, хванал последното кубче в ръка.
	Магьосникът не помръдваше.
	Може би се преструваше и след секунда щеше да скочи, готов за бой… Това беше възможно. Трябваше да е подготвен.
	По-близо… Все още нямаше движение. Сега беше точно до широките кожени обувки на стареца…
	Още половин крачка… сега вече със сигурност щеше да стане.
	Морис Скайлър не стана. Вратът му беше счупен. Лицето му бе хлътнало в един от декоративните квадрати на вратата, устните му бяха леко разтворени. Натаниел се намираше толкова близо, че можеше да преброи всички гънки и бръчки на бузата му; виждаше малки червени венички по носа и под окото му…
	Окото бе отворено, но гледаше невиждащо. Изглеждаше като рибено. Кичур тънка, бяла коса падаше върху него.
	Раменете на Натаниел се разтресоха. За момент помисли, че ще се разплаче.
	Но вместо това, се насили да остане неподвижен, изчаквайки дишането му да се успокои и треперенето да спре. Когато емоциите му се успокоиха, той прекрачи тялото на стареца.
	— Ти сгреши — рече меко. — Не правя това заради _господаря_ си.
	Другата стая беше малка и без прозорци. Вероятно в миналото бе служила за склад. В центъра на пода имаше нарисуван пентаграм, около който се виждаха внимателно подредени свещи и гърнета с тамян. Две от свещите бяха съборени от падналата врата и Натаниел внимателно ги изправи на мястото им.
	На една от стените имаше златна рамка за картина, висяща на връв на един пирон. В рамката нямаше нито картина, нито платно; вместо това беше изпълнена с красив образ на голяма кръгла стая, в която се движеха множество дребни фигури. Натаниел веднага разбра какво представляваше рамката: гадателско стъкло, но много по-ясно и силно от изгубения му бронзов диск. Приближи се да го разгледа. Показваше огромна аудитория, пълна със столове, чиито постлан с килим под светеше странно. От едната страна вътре влизаха министрите. Смееха се и разговаряха, все още с чашите в ръце и вземаха елегантни черни писалки и папки от една редица прислужници край вратата. Министър-председателят беше там, в центъра на шумната тълпа, а мрачният африт все още стоеше нащрек отзад. Лавлейс още не бе пристигнал.
	Но всеки момент щеше да влезе в залата и да пусне плана си в действие.
	На пода Натаниел забеляза кибрит. Забързано запали свещите, провери отново тамяна и пристъпи в пентаграма — възхити се, въпреки бързането, колко елегантно беше нарисуван. После затвори очи, успокои се и се опита да си припомни заклинанието.
	След няколко секунди беше готов. Гърлото му беше малко лепкаво заради дима, изкашля се два пъти и изрече думите.
	Ефектът бе моментален. Беше минало толкова време откакто Натаниел за последно извърши призоваване, че леко се сепна, когато джинът се появи. Беше във формата на гаргойл и изглеждаше раздразнен.
	— Винаги уцелваш точния момент, нали? — рече той. — Тъкмо бях хванал убиеца, както ми се искаше, и изведнъж ти се сещаш как да ме повикаш!
	— Всеки момент ще започне! — Усилието от извикването на Бартимеус му беше замаяло главата. Облегна се на стената да се оправи. — Гледай — там, в стъклото! Събират се. Лавлейс е на път и ще носи Амулета, така че няма да пострада от това, което ще се случи, каквото и да е то. Аз… Аз мисля, че ще е призоваване.
	— Нима? Вече разбрах това. Е, хайде, предай се на нежните ми нокти. — Той ги огъна за проба и те изскърцаха.
	Натаниел пребледня. Гаргойлът облещи очи.
	— Ще трябва да те _нося_ — поясни. — Трябва да побързаме, ако искаме да го спрем да не влезе в стаята. След като влезе, мястото ще бъде запечатано — можеш да си сигурен в това.
	Натаниел пристъпи несигурно напред. Гаргойлът потупа нетърпеливо с крак.
	— Не се притеснявай за мен — рече бързо. — Няма да си претоваря гърба или нещо подобно. Ядосан съм и силите ми се възвърнаха. — С тези думи хвана Натаниел, прегърна го през кръста и се обърна да излезе, но веднага се препъна в тялото на прага на вратата.
	— Внимавай къде си оставяш жертвите! Ударих си пръста на крака в този. — Преодоля останките със скок и заподскача през галерията, помагайки си с мощно размахване на каменните си крила.
	Стомахът на Натаниел се тресеше ужасно при всяка крачка.
	— По-бавно! — изпъшка той. — Ще повърна!
	— Тогава това няма да ти хареса. — Бартимеус скочи през свода в края на галерията, пренебрегвайки стълбището и площадката му и падна право в залата десет метра по-долу. Воят на Натаниел прокънтя в покривните греди.
	Наполовина летейки, наполовина скачайки, гаргойлът минаваше през следващия коридор.
	— И така — каза той любезно, — ти извърши първото си истинско убийство. Как се чувстваш? Много по-мъжествен, със сигурност. Помага ли да заличиш смъртта на жената на Ъндъруд от паметта си?
	На Натаниел му беше прекалено зле да го слуша, камо ли да отговаря.


	След минута пътуването свърши толкова рязко, че крайниците на Натаниел се заподмятаха като на парцалена кукла. Гаргойлът бе спрял на ъгъла на дълъг коридор; пусна го на пода и мълчаливо посочи напред. Натаниел разтърси глава, за да спре световъртежа и погледна.
	В другия край на коридора се намираше отворената врата към аудиторията. Там стояха трима души: надут прислужник, който държеше вратата отворена, магьосникът с рибешкото лице Руфъс Лайм, и Саймън Лавлейс, който си закопчаваше яката. На гърлото му проблесна нещо златно, после яката беше оправена и отгоре бе поставена вратовръзката. Лавлейс потупа събеседника си по рамото и прекрачи през вратата.
	— Много закъсняхме! — изсъска Натаниел. — Не можеш ли да…? — Той гледаше изненадано до себе си, гаргойлът бе изчезнал.
	Тънък гласец прошепна в ухото му.
	— Приглади си косата и върви при вратата. Можеш да влезеш като прислужник. Побързай! — Натаниел пренебрегна силното желание да си почеше ухото; усещаше, че там виси нещо малко и гъделичкащо. Той изправи рамене, приглади си косата и забърза по коридора.
	Лайм беше тръгнал за друго място. Прислужникът затваряше вратата.
	— Чакай! — На Натаниел му се искаше гласът му да е по-дълбок и заповеден. Бързо се приближи до прислужника. — Пусни и мен вътре! Искат и още някой да сервира напитки!
	— Не те познавам — каза мъжът и се намръщи. — Къде е младият Уилям?
	— Ъм, заболя го главата. Повикаха мен в последния момент.
	По коридора се чуха стъпки; заповеднически глас.
	— Чакай!
	Натаниел се обърна. Чу как Бартимеус изруга на края на ухото му. Чернобрадият наемник се приближаваше бързо, босоног, с подмятащо се парцаливо наметало и пламнали сини очи.
	— Бързо! — Гласът на джина бе настоятелен. — Вратата е леко отворена — мушни се вътре!
	Наемникът забърза крачка.
	— Спрете това момче!
	Но Натаниел вече забиваше силно тока на ботуша си в обувката на прислужника. Мъжът изкряска от болка, а протегнатата му ръка се дръпна назад. Натаниел се сгърчи и сви, за да избегне хватката и, бутайки вратата, се провря вътре.
	Насекомото в ухото му подскачаше възбудено нагоре-надолу.
	— Затвори ги отвън!
	Той забута с всичка сила, но прислужникът подпираше от другата страна с цялата тежест на тялото си. Вратата започна да се отваря.
	Тогава зад вратата прозвуча спокойният и мек глас на наемника.
	— Не си прави труда — каза той. — Остави го да влезе. Заслужава си съдбата.
	Натискът върху вратата отслабна и Натаниел успя да я затвори. В дървото изщракаха ключалки. Чу се издърпването на резетата.
	Тънкото гласче отново проговори в ухото му.
	— Ето _това_ беше зловещо — каза той.


	41

	Бартимеус
	От момента, в който влязохме в съдбовната зала и границите й бяха запечатани, събитията се случиха бързо. Самото момче вероятно така и не успя да огледа добре ситуацията преди да се промени завинаги, но моите сетива, естествено, бяха по-изострени. За частици от секундата аз попих всичко, всеки детайл.
	Първо, къде се намирахме? До заключената врата, в самия край на кръглия стъклен под. Повърхността на стъклото беше леко грапава, така че обувките да не се пързалят, но все пак бе достатъчно ясно, за да се вижда прекрасно килима отдолу. Момчето стоеше точно над края му — граница, която представляваше преплетени лози. Наблизо, през известно разстояние, по целия край на залата стояха безизразни прислужници, всеки до количка, богато отрупана със сладки и напитки. По-навътре се намираше полукръгът от столове, които бях видял през прозореца и, които сега се огъваха под задниците на магьосниците. Те отпиваха от питиетата си и с по едно ухо слушаха жената, Аманда Каткарт, която стоеше на подиума в средата на залата и поздравяваше всички с добре дошли. До рамото й, с безизразно лице чакаше Саймън Лавлейс.
	Жената завършваше речта си.
	— … И на последно място, надявам се, че нямате нищо против да привлека вниманието ви към килима под витрината отдолу. Поръчахме го от Персия и смятам, че е най-големият в Англия. Мисля, че всички можете да се откриете на него, ако погледнете внимателно. — (Одобрително мърморене, няколко радостни възклицания.) — Следобедното ни обсъждане днес ще продължи до шест. Тогава ще спрем за вечеря в стоплените шатри на поляната вън, където ще ви забавляват няколко латвийски жонгльори с ножове. — (Ентусиазирани възклицания.) — Благодаря ви. А сега, мога ли да ви оставя в ръцете на вашия истински домакин, господин Саймън Лавлейс! — (Неестествени, откъслечни ръкопляскания.)
	Докато тя дрънкаше, аз бях зает да шепна в ухото на момчето*. В онзи момент бях въшка, което е горе-долу най-малкото нещо, на което мога да стана. Защо ли? Защото не исках афритът да ме забележи, докато това не станеше неизбежно. Понастоящем това бе единственото същество от другия свят в залата (от учтивост, всички дяволчета на магьосниците бяха разпуснати по време на срещата), но то нямаше друг избор освен да ме приеме за заплаха.
	[* Буквално и преносно. И мога да ви кажа, че през живота си съм бил на доста лепкави места, но в състезанието за възможно най-неприятно усещане, ухото му биеше всички.]
	— Това е последният ни шанс — казах аз. — Каквото и да възнамерява да направи Лавлейс, от мен да знаеш, че ще го направи сега, преди афритът да е усетил аурата на Амулета. Намира се на врата му. Можеш ли да се промъкнеш зад него и да го дръпнеш, така че да излезе на показ? Това ще ядоса магьосниците.
	Момчето кимна. Започна да се провира по края на тълпата. На подиума Лавлейс започна сервилното си обръщение:
	— Министър-председателю, дами и господа, позволете ми да кажа каква _чест_ е за нас…
	Вече бяхме от едната страна на публиката и имахме открит коридор покрай столовете на магьосниците към подиума. Момчето започна леко да бяга, аз го подтиквах, както прави жокеят със старателния (макар и глупав) кон.
	Но докато минаваше покрай първия делегат, една кокалеста ръка се протегна и го хвана за врата.
	— И _къде_ си мислиш, че отиваш, прислужнико?
	Познавах този глас. Предизвика у мен неприятни спомени за Скръбното Кълбо. Беше Джесика Уитуел с мъртвешки бледи страни и късо подстригана бяла коса. Натаниел се опита да се отскубне от хватката й. Без да губя време се засилих по ухото и после по нежната бяла кожа зад него, насочвайки се към стискащата ръка.
	Натаниел се гърчеше.
	— Пусни… пусни… ме!
	— … това е удоволствие и привилегия… — Засега Лавлейс не бе чул нищо.
	— Как _смееш_ да се опитваш да смутиш тази среща? — Острите й нокти се впиха жестоко във врата на момчето. Въшката се приближаваше към бледата, тънка китка.
	— Вие не… разбирате… — Натаниел се задави. — Лавлейс притежава…
	— Мълчи, глезльо!
	— … се радвам да ви видя тук. Шолто Пин изпраща извиненията си, той не се чувства добре…
	— Сложи го в Клетка, Джесика. — Това беше магьосникът от съседния стол. — Ще се разправиш с него по-късно.
	Стигнах до китката й. Долната страна беше осеяна със сини вени.
	Въшките не са достатъчно големи за това, което бях намислил. Превърнах се в бръмбар скарабей с изключително остри щипци. Захапах с удоволствие.
	От писъка на жената се раздрънчаха полилеите. Тя пусна Натаниел, който залитна напред като почти ме изтръска от врата си. Лавлейс беше прекъснат — завъртя се с широко отворени очи. Всички глави се обърнаха.
	Натаниел вдигна ръка и го посочи.
	— Внимавайте! — изграчи той (стискането на врата почти го беше удушило). — Лавлейс притежава Аму…
	Около нас се издигна паяжина от бели влакна и се срасна над главата на Натаниел. Жената свали ръка и лапна кървящата си китка.
	— … лета на Самарканд! Ще ви избие всичките! Не знам как, но ще бъде ужасно и…
	Отегчено бръмбарът скарабей потупа Натаниел по рамото.
	— Не си прави труда — рече той. — Никой не може да те чуе. Тя ни изолира*. — Той гледаше озадачено. — Не си ли бил вече в такава клетка? Себеподобните ти го използват срещу другите постоянно.
	[* Нишките на Клетката действат като изолация. Не позволяват на някакъв предмет (или звук) да излезе от пашкула им. Това е един вид временен затвор, по-често употребяван срещу хора, отколкото срещу джинове.]
	Наблюдавах Лавлейс. Очите му не се отделяха от Натаниел и усетих как в тях проблесна съмнение и гняв преди да се обърне да продължи речта си. Той се изкашля и изчака разговорите на магьосниците да утихнат. Междувременно една ръка се протегна към скрития рафт в катедрата.
	Момчето започваше да се паникьосва, риташе слабовато подобните на гума стени на Клетката.
	— Стой спокойно — казах аз. — Остави ме да я проверя: повечето Клетки имат слаби връзки. Ако намеря такава, ще мога да ни измъкна. — Превърнах се в муха и като тръгнах отгоре започнах да обикалям внимателно мембраните на Клетката в търсене на дефект.
	— Но ние нямаме време…
	Говорех нежно, за да го успокоя.
	— Само гледай и слушай.
	Не го показах, но самият аз вече бях притеснен. Момчето беше право: наистина нямахме никакво време.
	— Но ние нямаме време… — започна Натаниел.
	— Просто млъкни и гледай! — Мухата бръмчеше трескаво из затвора им. Определено звучеше паникьосана.
	Натаниел едва имаше място да си движи ръцете и почти нямаше никакво, за да прави каквото и да било с краката си. Все едно че беше в саркофаг на мумия или в желязната девица*… При тази мисъл в него се надигна ужасът, който спохожда всички затворени същества. Той потисна нарастващото желание да пищи, пое дълбоко въздух и, за да се разсее по-лесно, се съсредоточи върху събитията около себе си.
	[* Средновековен инструмент за изтезания, представляващ кутия във формата на жена, осеян с шипове от вътрешната страна. — Бел.прев.]
	След това злощастно прекъсване, магьосниците бяха насочили вниманието си обратно към говорителя, който се държеше сякаш нищо не се бе случило:
	— На свой ред искам да благодаря на лейди Аманда, че предостави тази прекрасна резиденция… Между другото, мога ли да привлека вниманието ви върху забележителния таван с колекцията му от безценни полилеи? Те са взети от руините на Версай след Френските Войни и са направени от елмазени кристали. Техният дизайнер…
	Лавлейс определено имаше какво да каже за полилеите. Всички делегати проточиха вратове нагоре, надавайки одобрителни възгласи. Разкошът на тавана в залата силно ги заинтересува.
	Натаниел се обърна към мухата.
	— Намери ли вече слабо място?
	— Не. Направена е добре — избръмчах ядосано аз. — _Защо_ ти трябваше да се оставяш да те хванат? Тук вътре сме безпомощни.
	Безпомощен отново. Натаниел прехапа устни.
	— Предполагам, че Лавлейс ще призове нещо — каза той.
	— Разбира се. За тази цел си има рог, така че не му се налага да изрича заклинания. Пести му време.
	— Какво ли ще бъде?
	— Кой знае? Най-вероятно нещо достатъчно голямо, за да се разправи с този африт.
	В гърлото на Натаниел отново се надигна паника, бореща се да излезе под формата на писък. Навън Лавлейс все още описваше сложността на тавана. Очите на момчето шареха напред-назад в опит да уловят погледа на един от магьосниците, но те все още бяха погълнати от прекрасните полилеи. Той сведе глава отчаяно.
	И с крайчеца на окото си забеляза нещо странно.
	Подът… Не можеше да е сигурен, защото светлините блестяха по стъклото, но помисли, че е видял движение по пода, като бяла вълна, която светкавично мина по него от далечната стена. Намръщи се; мембраните на Клетката пречеха на зрението му — не можеше да е сигурен какво точно вижда. Но беше почти сякаш нещо покриваше килима.
	Мухата се въртеше наблизо от едната страна на главата му.
	— Една нищожна утеха — каза тя. — Не може да е нещо _прекалено_ могъщо, в противен случай на Лавлейс щеше да му се наложи да използва пентаграм. Амулетът е чудесно средство за лична защита, но _истински_ силните същества трябва да се контролират внимателно. Не можеш да си позволиш да им дадеш свобода или да рискуваш тотално опустошение. Само виж какво се случи с Атлантида.
	Натаниел нямаше никаква представа какво се бе случило с Атлантида. Той все още наблюдаваше пода. Внезапно беше осъзнал, че имаше някакво движение из цялата зала — сякаш целият под се променяше, въпреки че самото стъкло остана здраво и твърдо. Погледна между краката си и видя как усмихнатото лице на млада магьосничка отминава бързо под стъклото. Отблизо я следваше конска глава и листата на едно декоративно дърво…
	Точно тогава осъзна истината. Не стъклото притискаше килима. Той се _отдръпваше_, бързо и незабележимо. И никой друг не го беше забелязал. Докато магьосниците зяпаха с отворени усти към тавана, подът под тях се променяше.
	— Ъъъ, Бартимеус… — каза той.
	— _Какво?_ Опитвам се да се концентрирам.
	— Подът…
	— О. — Мухата се настани на рамото му. — Това е _лошо_.
	Докато Натаниел гледаше, декоративният преплетен край мина под него, после и украсеният с ресни ръб на килима. Той се отмести, разкривайки отдолу блестяща повърхност — вероятно направена от варосан хоросан, — на която с лъскаво черно мастило бяха написани огромни рунически символи. Натаниел моментално разбра върху какво стояха и само един поглед из стаята го потвърди. На места видя идеално нарисувани кръгове, две прави линии се съединяваха на върха на една звезда, елегантните извити линии на руническите знаци, черно и червено…
	— Гигантски пентаграм — прошепна той. — И всички ние сме вътре в него.
	— Натаниел — рече мухата. — Нали се сещаш, че ти казах да стоиш мирно и да не се опитваш да ръкомахаш и да крещиш?
	— Да.
	— Остави това. Движи се колкото можеш повече. Може би ще привлечем вниманието на някой от онези идиоти.
	Натаниел се заподмята, размаха ръце и затръска глава насам-натам. Крещя, докато го заболя гърлото. Около него се въртеше мухата, чието тяло проблясваше в стотици ярки предупредителни цветове. Но близките магьосници не забелязаха нищо. Дори Джесика Уитуел, която беше най-близо, все още зяпаше тавана ентусиазирано.
	Ужасната безпомощност, която Натаниел бе почувствал в нощта на пожара, отново го обзе. Усещаше как го напускат и енергията, и решителността му.
	— Защо не _поглеждат_? — изстена той.
	— От чиста алчност — отвърна мухата. — Съсредоточени са върху украсата за богатите. Така не става. Бих пробвал с Детонация, но при това разстояние ще те убие.
	— Да, направи го — каза Натаниел.
	— _Само_ ако ме беше освободил от Безкрайния Затвор — размишляваше мухата. — Тогава бих могъл да изляза и да се преборя с Лавлейс. Ти естествено щеше си мъртъв, но щях спася всички останали, честна дума. И щях да им разкажа всичко за твоята саможертва. Това би… Гледай! Започва се!
	Очите на Натаниел вече бяха отправени към Лавлейс, който бе направил рязко движение. Както сочеше тавана, с трескава бързина ръката му се снижи към задната част на катедрата. Измъкна нещо, захвърли покривалото му на пода и вдигна предмета към устните си: рог, стар, на петна, напукан. По челото му бяха избили капки пот, която лъщеше на светлината от полилеите.
	Нещо от тълпата нададе нечовешки гневен рев. Магьосниците свалиха глави стреснато.
	Лавлейс наду рога.


	Бартимеус
	Когато килимът се отдръпна и се разкри гигантския пентаграм за призоваване, знаех, че ни предстои нещо гадно. Лавлейс беше предвидил всичко. Всички ние, включително и той, бяхме хванати в капан в кръга заедно с каквото и да предстоеше да призове от Другото Място. На прозорците имаше бариери и, без съмнение в стените също, така че нямаше шанс някой от нас да избяга. Лавлейс носеше Амулета на Самарканд — и чрез неговата сила беше неприкосновен, — но ние, останалите, щяхме да сме оставени на милостта на онова, което бе призовал.
	Не бях излъгал момчето. Без ограничаващия пентаграм имаше граница на това, което всеки магьосник би призовал. Най-големите създания побесняват, ако им се даде някаква свобода*, а скритата рисунка на Лавлейс означаваше, че единствената свобода, която това създание предстоеше да получи, щеше да е само в тази стая.
	[* Един от най-страшните примери е микенският преден пост Атлантида на остров Санторини в Средиземно море. Беше преди около 3500 години, ако не ме лъже паметта. Искаха да завладеят друг остров (или някаква подобна такава предвидима цел), така че техните магьосници се обединиха и призоваха едно агресивно същество. Не можеха да го контролират. Аз бях само на неколкостотин мили оттам, на египетската делта; чух експлозията и видях вълните на цунамито, които дойдоха с рев и потопиха африканския бряг. Седмици по-късно, когато нещата се поуспокоиха, корабите на фараона доплаваха до остров Санторини. Цялата централна част, заедно с хората и лъскавия град бяха потънали в морето. И всичко това, само защото не се бяха погрижили да има пентаграм.]
	Но магьосникът нямаше нужда от друго. Когато робът му си тръгнеше, единствен той от големците в Правителството щеше да остане жив и готов да поеме властта.
	Той наду рога. Не предизвика никакъв звук на нито едно от седемте нива, но на Другото Място със сигурност беше проехтял силно.
	Както се и очакваше, афритът реагира най-бързо. Точно когато се появи призоваващият рог, той изрева силно, сграбчи Рупърт Девъро за раменете и излетя към най-близките прозорци, набирайки скорост във въздуха. Разби се в стъклото: магическите бариери на него грееха в електрическо синьо и със сблъсък като гръмотевица беше отхвърлен назад в стаята, премятайки се през глава. Девъро се въртеше отпуснато в хватката му.
	Лавлейс свали рога от устните си и леко се усмихна.
	Умните магьосници бяха разбрали положението в момента, когато беше надут рога. На няколко рамене в безредица от цветни светкавици се появиха дяволчета. Други призоваха по-голяма помощ — жената до нас мърмореше заклинание, викайки своя джин.
	Лавлейс слезе внимателно от подиума с отправени някъде високо нагоре очи. По повърхността на очилата му танцуваха светлинки. Костюмът му беше елегантен и безупречен. Не обърна внимание на ужаса около себе си.
	Видях проблясване във въздуха.
	Отчаяно се замятах към ъглите на паяжината, която ни обграждаше, в търсене на слабо място, но не намерих такова.
	Още едно проблясване. Същността ми потрепери.


	Натаниел
	Много от магьосниците вече бяха на крака и надаваха глас тревожно, въртяха глави объркано на всички страни, докато дебелите решетки от желязо и сребро паднаха на мястото си пред всички прозорци и врати. Натаниел отдавна се бе отказал да се движи: очевидно беше, че никой нямаше да го забележи. Можеше само да гледа как един магьосник на известно разстояние отпред хвърли стола си на една страна, вдигна ръка и изстреля топка от жълти пламъци по Лавлейс само от няколко метра. За изненада на магьосника пламъкът леко промени курса си във въздуха и изчезна в центъра на гърдите на Лавлейс. Последният, който гледаше съсредоточено към тавана, явно не беше забелязал нищо.
	Мухата бръмчеше напред-назад, блъскайки си главата в стената на Клетката.
	— Това е работа на Амулета — каза тя. — Ще поеме всичко, което хвърлят по него.
	Джесика Уитуел беше приключила със заклинанието: нисък, набит джин увисна във въздуха до нея; беше приел формата на черна мечка. Тя посочи и изкрещя заповед. Мечката се раздвижи напред във въздуха, загребвайки с крайниците си сякаш плуваше.
	И други магьосници нападнаха Лавлейс: за около минута той беше в центъра на светкавична буря от яростна, пукаща енергия. Амулета на Самарканд погълна всичко. Лавлейс остана невредим и внимателно приглади косата си назад.
	Афритът се беше вдигнал от мястото, където бе паднал и, след като остави заслепения министър-председател отпуснат на един стол, скочи в мелето. Полетя с бързи, блестящи крила, но Натаниел забеляза, че се приближи към Лавлейс по особена, кръгова траектория, избягвайки въздуха точно над подиума.
	Няколко магьосници вече бяха успели да стигнат до вратата на залата и напразно се мъчеха с дръжките й.
	Афритът изпрати мощна магия към Лавлейс. Или беше прекалено бърза, или беше най-вече на ниво, на което не виждаше, но Натаниел я съзря само като ефирна струйка дим, която за секунда стигна до магьосника. Нищо не се случи. Афритът наклони глава на една страна, сякаш се слиса.
	От другата страна към Лавлейс бързо се приближаваше черната мечка-джин. От четирите й лапи изскочиха по два хищнически нокътя, подобни на ятагани.
	Магьосниците бягаха без ред, насочвайки се към прозорците, вратата или просто нанякъде, придружавани от множество пищящи дяволчета.
	После нещо се случи с африта. Натаниел сякаш гледаше отражението му в езеро, чиято повърхност изведнъж се раздвижи. Афритът сякаш се разтрошаваше, формата му се разцепваше на хиляди треперещи късове, които бяха засмукани към едно място във въздуха над подиума. След секунда изчезнаха.
	Черната мечка-джин спря да гребе напред. Ноктите й се прибраха обратно. Тръгна назад много бавно и леко.
	Мухата бръмчеше силно в ухото на Натаниел, крещейки в истинска паника.
	— Случва се! — извика тя. — Не го ли виждаш?
	Но Натаниел не виждаше нищо.
	Една жена мина бягайки покрай тях, с отворена от ужас уста. Косата й беше бледосинкава.
	Първото нещо, което повечето от тях забелязаха, бе афритът. Това беше най-зрелищното, истинската прелюдия, но всъщност в предишните няколко секунди се случиха много неща. Афритът нямаше късмет и толкова: в бързината да унищожи заплахата за господаря си, се приближи твърде близо до процепа.
	Цепнатината във въздуха беше около четири метра дълга и се виждаше само на седмо ниво. Вероятно няколко от дяволчетата я забелязаха, но никой от хората не можеше да я е видял*. Това не беше хубав, чист, вертикален процеп, а диагонален, с назъбени ръбове, сякаш въздухът беше разкъсан като дебел, мъхест плат. От затвора си я бях наблюдавал как се образува: след първоначалното блещукане над подиума, въздухът завибрира, разкриви се неистово и накрая се скъса по тази линия**.
	[* Освен ако не бяха забелязали едно неясно сиво петно по ръба на процепа. Точно там светлината постепенно изчезваше и се оттичаше към Другото Място.]
	[** Действаше старият принцип на дъвката. Представете си, че издърпвате ивица сдъвкана дъвка с пръсти: първо остава цяла и се разтяга, после изтънява някъде по средата. Накрая на най-тънкото място се образува малка дупка, която бързо се разраства. В този случай призоваването на Лавлейс беше като дърпане. С малко помощ на нещото от другата страна.]
	С появяването на процепа започнаха и промените.
	Катедрата на подиума се промени: веществото се превърна от дърво в глина, после в странен, оранжев метал, след това в нещо, което подозрително приличаше на восък за свещи. Леко се изкриви от едната страна сякаш се топеше.
	От повърхността на подиума изникнаха няколко стръка трева.
	Кристалните парченца на полилея точно над него се превърнаха в ситни капки вода, увиснаха на място за секунда, блещукайки в множество цветове и после паднаха на пода като дъжд.
	Един магьосник тичаше към прозореца. Всяка линийка на тънките райета на сакото му се извиваше като змия.
	Никой не забеляза тези първи дребни промени или десетките други такива. Необходимо им беше да видят съдбата на африта, за да загреят.
	Стаята се изпълни с глъчка, хора и дяволчета пищяха и говореха неразбираемо. Сякаш незабелязвайки това, Лавлейс и аз гледахме процепа. Очаквах нещо да премине оттам.


	42

	Бартимеус
	И тогава се случи. Изведнъж нивата близо до процепа изгубиха синхрон, сякаш бяха дърпани настрани с най-различни скорости. Все едно че фокусът на зрението ми полудя, както става след удар по главата — внезапно видях прозорците отвъд седморни, всички в различни позиции. Това беше много смущаващо.
	Ако това, което Лавлейс бе призовал имаше достатъчно сила да разстрои нивата по този начин, тогава това не предвещаваше нищо добро за всички нас в пентаграма. Сега вече беше много близо. Не откъсвах поглед от процепа във въздуха…
	Аманда Каткарт мина пищейки покрай нас. Косата й беше в прелестно синьо. Още няколко промени бяха забелязани от всички: двама магьосници, които бяха отишли прекалено близо до подиума в напразен опит да нападнат Лавлейс, откриха, че телата им се разтегляха неприятно; носът на единия мъж нарасна до абсурдни размери, докато на другия направо изчезна.
	— Какво става? — прошепна момчето.
	Не отговорих. Процепът се отваряше.
	Всичките седем нива се разкривиха като разбъркан сироп. Процепът се разшири и нещо като ръка се протегна през него. Беше напълно прозрачно, сякаш направено от най-чистото стъкло; всъщност щеше да е напълно невидимо, ако не бяха извиващите се, въртящи се сътресения на нивата около него. Ръката се раздвижи напред и назад за проба: изглежда пробваше странните усещания на физическия свят. Видях четири тънки издутини или пръсти на края на ръката: те, също като нея, нямаха собствена плътност и формата им се даваше единствено от вълнообразните смущения във въздуха около тях.
	Отдолу Лавлейс отстъпи назад. Пръстите му нервно опипаха между копчетата на ризата в търсене на успокоителното докосване на Амулета.
	С разкривяването на нивата другите магьосници за първи път започнаха да виждат ръката*. Те нададоха различни скръбни писъци, от най-големия и космат мъж до най-малката и писклива жена, и покриха хармонична гама от няколко октави. Няколко от най-смелите притичаха в средата на стаята и накараха подчинените им джинове да запращат Детонации и изобилие от други магии по посока на процепа. Това се оказа грешка. Нито един-единствен изстрел не се доближи до ръката; всичките или се отклоняваха с пищене под различни ъгли и се разбиваха в стените и тавана, или капеха на пода като вода от градински маркуч с отнета енергия.
	[* Те можеха да виждат ясно само на първите три нива, естествено, но това бе достатъчно да схванат общите очертания.]
	Долната челюст на момчето беше увиснала толкова много и беше толкова отпусната, че някой гризач можеше да я ползва за люлка.
	— Онова н-нещо — заекна той. — Какво е?
	Много добър въпрос. Какво беше това нещо, което разкривяваше нивата и разрушаваше най-мощната магия, при условие че от него беше преминала само една ръка? Можех да кажа нещо драматично и зловещо като „Смъртта на всички ни!“, но така нямаше да стигнем доникъде. Освен това той само щеше да зададе въпроса отново.
	— Не знам точно — казах аз. — Съдейки по предпазливостта, с която преминава, рядко е било призовавано преди. Вероятно е изненадано и ядосано, но силата му е пределно ясна. Огледай се! Магията се обърква в пентаграма, нещата започват да се променят от… Всички нормални закони се изкривяват, спират да работят. Най-висшите от нас винаги носят със себе си хаоса от Другото Място. Нищо чудно, че Лавлейс имаше нужда от Амулета да се предпази*.
	[* Съществото, затворено в Амулета трябваше да е поне толкова силно, колкото новодошлия, ако Лавлейс смяташе да устои на силата му. При все че _бях_ един изстрадал и видял много джин, все пак изпитвах неохотно възхищение към древните азиатци, които бяха успели да го хванат и натъпчат вътре.]
	Докато гледахме, гигантската прозрачна ръка бе последвана от мускулесто, прозрачно рамо дълго повече от метър. А сега от процепа започна да излиза и нещо като глава. И пак беше само очертание: погледнати през нея, прозорците и далечните дървета се виждаха идеално; по краищата й нивата потръпнаха безумно.
	— Лавлейс не може да е призовал това самичък — казах аз. — _Трябва_ да е имал помагачи. И нямам предвид онова дърто плашило, което ти уби или мазния при вратата. Трябва да му е помогнал някой с истинска сила*.
	[* Това същество беше много по-велико от разните мариди, африти и джинове, които магьосниците обикновено призовават. Силният магьосник може да призове сам африт; за повечето мариди са необходими двама. За това смятах, че трябват минимум четирима.]
	Голямото създание се измъкваше от дупката. Сега се появи още една ръка и началото на торса. Повечето магьосници се струпваха по периферията на стаята, но няколко близо до прозорците бяха подхванати от вълна, минаваща през нивата. Лицата им се промениха — на мъжете станаха женски; а на женските — детски. Вбесен от трансформацията си, един магьосник изтича заслепен към подиума — тялото му моментално сякаш стана течно: то се изви нагоре към процепа като тирбушон и изчезна. Господарят ми изпъшка ужасено.
	Сега с почти котешко спокойствие и самоувереност се появи и огромен прозрачен крак. Положението беше наистина отчайващо. Все пак аз съм оптимист по душа. Забелязах, че вълните, излъчвани от създанието, променяха същността на всяко заклинание, което удареха. И това ми даде надежда.
	— Натаниел — рекох. — Слушай.
	Първоначално той не отговори. Беше смаян от гледката на дамите и господата от неговия свят, бягащи наоколо като полудели пилета. След всички събития от предишните дни почти бях забравил колко е млад. Точно в този момент той изобщо не изглеждаше като магьосник, а просто като едно малко ужасено момче.
	— _Натаниел._
	Слаб глас.
	— Да?
	— Слушай. Знаеш ли какво трябва да направим, ако се измъкнем от тази Клетка?
	— _Как_ можем да се измъкнем?
	— Не се тревожи за това. _Ако_ избягаме, какво трябва да направим?
	Той сви рамене.
	— Тогава аз ще ти кажа. Трябва да свършим две неща. Първо — да вземем Амулета от Лавлейс. Това е твоя работа.
	— Защо?
	— Защото не мога да докосна Амулета, когато го носи: той поглъща всичко магическо, което се приближи до него — и не искам случайно и аз да вляза в това число. Трябва да го направиш ти. Но аз ще се опитам да го разсея, докато се приближиш.
	— Много мило.
	— Второто нещо — казах аз, — е, че трябва да обърнем призоваването, за да избутаме нашия голям приятел обратно. Това е твоя работа.
	— _Отново_ моя работа?
	— Да, а аз ще ти помогна, като свия призоваващия рог от Лавлейс. Той трябва да бъде счупен, ако искаме да успеем. Но ще трябва да събереш някои от другите магьосници да изрекат заклинанието за Прогонване. Някои от по-силните със сигурност знаят достатъчно, ако разбира се все още са в съзнание. Не се бой — няма да се наложи да го вършиш сам.
	Момчето се намръщи.
	— _Лавлейс_ възнамерява да го прогони сам — изрече с нотка на нормалната си жизненост.
	— Да, ама той е майстор магьосник, много умел и силен. Добре — това е уредено. Отиваме за Амулета. Ако го вземем, тръгваш да търсиш помощ от останалите, докато аз се разправя с Лавлейс.
	Никога няма да разбера как щеше да отговори момчето, защото в този момент голямото създание излезе напълно от процепа и една особено силна вълна пробяга през нивата. Тя помете изоставените столове, превръщайки някои в течност, подпалвайки други и накрая стигна блещукащата бяла Клетка, където бяхме затворени през цялото това време. При съприкосновението, мембраната, която ни обграждаше, избухна с оглушителен гръм и запрати мен на една страна, а момчето на друга. Той падна тежко и си поряза лицето.
	Недалеч от нас огромната прозрачна глава бавно се обръщаше.
	— Натаниел! — извиках. — Ставай!


	Натаниел
	Главата му кънтеше от силата на експлозията и почувства нещо мокро по устата си. Наблизо, сред пронизителната врява в залата, един глас извика рожденото му име. Той стана, олюлявайки се.
	Съществото вече беше цяло: Натаниел усети формата му, извисяваща се високо към тавана. По-далече зад него една група магьосници се бяха скупчили безпомощно заедно с дяволчетата си. А пред него стоеше Саймън Лавлейс, крещейки заповеди на роба си. Едната му ръка беше притисната към гърдите; другата бе протегната и все още държеше призоваващия рог.
	— Виждаш ли, Рамутра? — викаше той. — Аз държа Амулета на Самарканд и затова съм извън твоята власт. Всяко друго живо същество в тази стая, независимо дали е човек или дух, е твое! Заповядвам ти да ги унищожиш!
	Огромното създание наклони глава в знак на съгласие; обърна се към най-близката група магьосници и изпрати шокови вълни през стаята. Натаниел се втурна към Лавлейс. Малко по-нататък видя една грозна муха да бръмчи ниско над пода.
	Лавлейс забеляза мухата; той се намръщи и загледа лъкатушещото й, бързо напредване през въздуха — първо се приближи до него, после се отдръпна, след това отново се приближи, — докато през цялото това време Натаниел се промъкваше отзад.
	По-близо и по-близо…
	Мухата се стрелна агресивно към лицето на Лавлейс, магьосникът се сепна и в този момент Натаниел го връхлетя. Той подскочи и падна върху гърба му, а пръстите му задърпаха яката. Мухата се превърна в мармозетка, която грабна рога с ловките си алчни пръсти. Лавлейс извика и блъсна мармозетката така, че тя се завъртя през глава; после, навеждайки се, изхвърли над главата си Натаниел, който падна тежко на пода.
	Натаниел и мармозетката се проснаха един до друг, а Лавлейс застана над тях. Очилата на магьосника висяха накриво от едното му ухо. При отмятането, ръцете на Натаниел бяха отпрали половината му яка. Около врата му се откриваше златната верига на Амулета на Самарканд.
	— И така — каза Лавлейс, намествайки очилата си, като се обърна към Натаниел, — ти отхвърли предложението ми. Жалко. Как се изплъзна от Морис? С помощта на това нещо ли? — Той посочи мармозетката. — Предполагам, че е Бартимеус.
	Натаниел се беше задъхал, заболя го, като се опита да стане.
	Мармозетката вече беше на крака и нарастваше, променяше очертанията си.
	— _Хайде_ — изсъска тя на Натаниел. — Преди да има възможност да…
	Лавлейс направи знак и изрече една дума. Едра форма с глава на чакал се материализира до рамото му.
	— Нямах намерение да те призовавам — каза магьосникът. — Толкова е трудно да се намерят добри роби, а от хората и джиновете тук, подозирам, единствено аз ще изляза от тази стая жив. Но понеже виждам, че Бартимеус е тук, ми изглежда несправедливо да не ти дам шанс да го довършиш. — Лавлейс направи непринуден жест към гаргойла, който сега стоеше приведен и готов до Натаниел. — И този път, Джабор — каза той, — не ме подвеждай.
	Демонът с глава на чакал пристъпи напред. Гаргойлът изруга и се метна във въздуха. От гърба на Джабор изникнаха две крила с червени вени; те плеснаха веднъж, издавайки пукащ звук като от чупещи се кости и го понесоха в преследване.
	Натаниел и Лавлейс останаха загледани един в друг. Болката в диафрагмата на Натаниел се бе поуспокоила малко и той успя да се изправи на крака. Не откъсваше очи от блясъка на златото около гърлото на магьосника.
	— Знаеш ли, Джон — рече Лавлейс, потупвайки небрежно с рога по дланта на ръката си, — ако поначало беше имал късмета да чиракуваш при мен, можехме да извършим велики дела заедно. В теб виждам нещо; сякаш гледам в огледало дните на моята младост — и двамата имаме еднаква воля за власт. — Той се усмихна, показвайки белите си зъби. — Но мекотата и посредствеността на Ъндъруд те развалиха.
	Тук той млъкна, понеже един виещ магьосник се препъна между тях. Кожата му блестеше като дребни люспи в цветовете на дъгата. От цялата стая долитаха объркани, неравномерни звуци от изкривена и объркана магия, която се сблъскваше с шоковите вълни излъчвани от Рамутра. Повечето магьосници и техните дяволчета се бяха струпали до далечната стена почти един върху друг в опита си да избягат. Голямото създание се движеше към тях с мързеливи крачки, оставяйки диря от променени останки след себе си: трансформирани столове, пръснати чанти и лични принадлежности — всичките разпънати, изкривени, блещукащи в неестествени тонове и цветове. Натаниел се опита да ги заличи от ума си. Той гледаше веригата на Амулета и се подготвяше за още един опит.
	Лавлейс се усмихна.
	— Дори и сега не си се отказал — продължи той. — И точно за това говоря — това е желязната ти воля в действие. Много добре. Но ако ми беше чирак, щях да те науча да я сдържаш, докато си способен да я използваш. Ако ще оцелява, истинският магьосник трябва да е търпелив.
	— Да — каза Натаниел дрезгаво, — казвали са ми това и преди.
	— Трябваше да ги послушаш. Е, вече е прекалено късно да те спася; причини ми твърде много вреди, а дори и да бях склонен, не мога да направя нищо за теб тук вътре. Амулетът не може да се споделя.
	За момент той се обърна към Рамутра: демонът беше заклещил в ъгъла една отдалечена групичка магьосници и се пресягаше към тях с извити пръсти. Един пронизителен писък изведнъж беше прекъснат.
	Натаниел мръдна леко. Погледът на Лавлейс моментално се върна към него.
	— _Все още_ се бориш? — каза той. — Щом не мога да разчитам да кротуваш и да умреш заедно с всички онези глупаци и страхливци, ще трябва най-напред да се отърва от теб. Приеми го като комплимент, Джон.
	Той постави рога на устните си и го наду леко. Кожата на Натаниел настръхна, усети промяна зад себе си.
	При звука от рога Рамутра бе спрял. Смущението в нивата, което маркираше краищата му, се усили, сякаш излъчваше силна емоция, вероятно гняв. Натаниел го видя да се обръща, явно гледаше Лавлейс през цялата ширина на залата.
	— Не се колебай, робе! — извика Лавлейс. — Ще изпълниш заповедта ми! Момчето трябва да умре първо.
	Натаниел усети върху себе си извънземен поглед. Със странна, далечна яснота, той забеляза красив, златен гоблен, висящ на стената зад гигантската глава. Изглеждаше по-голям, отколкото беше нормално, сякаш същността на демона го увеличаваше.
	— Ела! — Гласът на Лавлейс звучеше дрезгаво и сухо. Огромна вълна тръгна от демона, превръщайки близкия полилей в множество дребни жълти птички, които излетяха и се насочиха към покривните греди на залата преди да се разтворят във въздуха. Той замислено обърна гръб на останалите магьосници и тръгна към Натаниел.
	Червата на Натаниел се преобърнаха. Той отстъпи.
	До себе си чу кикота на Лавлейс.


	Бартимеус
	И така, ето ни отново, Джабор и аз, като партньори в един танц — аз отстъпвах, той ме следваше, стъпка по стъпка в синхрон. Летяхме през хаоса на залата, избягвайки тичащите хора, експлозиите от пренасочена магия, шоковите вълни, които излизаха от огромното създание, крачещо в средата. Джабор беше направил гримаса, която можеше да представлява раздразнение или несигурност, понеже дори и неговата изключителна издръжливост щеше да е подложена на изпитание в тази нова среда. Реших да подкопая морала му.
	— Какво е усещането да си по-низш от Факарл? — извиках, като се мушнах зад един от малкото останали полилеи. — Не виждам Лавлейс да рискува _неговия_ живот като го призовава тук днес.
	От другата страна на полилея Джабор се опита да хвърли по мен Чума, но една енергийна вълна я разстрои и тя се превърна в облак от красиви цветя, падащи на пода.
	— Очарователно — казах. — Другото, което трябва да научиш, е да ги подреждаш правилно. Ще ти заема една чудесна ваза, ако искаш.
	Не мисля, че разбирането на обиди от страна на Джабор се простира толкова далеч, че да схване тази, но той разбра тона и това всъщност го предизвика да отговори устно.
	— ИЗВИКА МЕН, ЗАЩОТО СЪМ ПО-СИЛЕН! — изрева той, изскубна полилея от тавана и го запрати по мен. Аз се отдръпнах като балерина, той се разби в стената и малките парчета кристал се посипаха като дъжд върху наведените глави на магьосниците.
	Джабор не изглеждаше много впечатлен от тази грациозна маневра. — СТРАХЛИВЕЦ! — изкрещя той. — ВИНАГИ СЕ ПРОМЪКВАШ И ПЪЛЗИШ, И БЯГАШ, И СЕ КРИЕШ.
	— Нарича се интелигентност — казах аз, правейки пирует във въздуха, сграбчвайки една натрошена греда от тавана, която метнах по него като копие. Той не си направи труда да се помести, а я остави да се счупи в раменете му и да падне. После тръгна към мен. Въпреки чудесните думи, нито промъкването, нито пълзенето, нито бягането, нито криенето имаха голям ефект точно сега, а и поглеждайки надолу в залата видях, че ситуацията всъщност се влошава и то много бързо. Рамутра* се бе обърнал и напредваше обратно през стаята към мястото, където стояха магьосникът и моят господар. Не беше трудно да се досетя какво възнамеряваше Лавлейс: момчето бе станало прекалено дразнещо, за да го остави да живее дори и още миг. Напълно го разбирах.
	[* Точно за това създание не бях чувал преди. Това наистина не е изненадващо, защото има хиляди от нас, които магьосниците най-жестоко са призовали — и така са им дали имена — но има и безброй много, които се смесват в Другото Място без да имат нужда от имена. Вероятно сега Рамутра бе призован за пръв път.]
	Лавлейс все още държеше рога и все още носеше Амулета. Дотук не бяхме спечелили нищо. Трябваше някак да бъде разсеян преди Рамутра да се приближеше достатъчно, за да унищожи момчето. Хрумна ми една неочаквана идея. Интересно… Но първо трябваше да се отърва от Джабор за малко.
	Беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи, понеже Джабор е от упоритите.
	Избегнах протегнатите му пръсти и се спуснах надолу през въздуха, някъде към средата на стаята. Заради близостта си до процепа, подиумът отдавна се беше свил до някакво желирано вещество. Навсякъде наоколо имаше пръснати обувки и столове, но нямаше нито един жив в този район.
	Спуснах се с пълна скорост. Чух как отзад Джабор се впуска в яростно преследване.
	Колкото повече се приближавах до процепа, толкова повече се опъваше същността ми — усещах как засмукването започва да ме дърпа напред; ефектът беше доста подобен на неприятното усещане при призоваване. Когато стигнах до границата на поносимостта си, спрях на място във въздуха, направих едно бързо задно салто и се изправих лице в лице с идващия насреща Джабор. Ето го, носеше се със свистене надолу, ядосан, с разперени ръце, без дори да се замисли за опасността зад мен. Той искаше само да докопа същността ми с нокти и да ме разкъса, както бе направил с една от жертвите си от стария Омбос* или Финикия.
	[* _Омбос:_ град в Египет, свещен за Сет, стария шеф на Джабор. В продължение на век или два Джабор се криеше в един храм там, хранейки се с донесените му жертви, докато не дойде един фараон от Южен Египет и не изгори мястото до основи.]
	Но аз не бях някакъв си човек, свит и разтреперан в тъмнината на храма. Аз съм Бартимеус и освен това не съм страхливец. Останах на мястото си*.
	[* Във въздуха. Бяхме на около седем метра височина.]
	Джабор се спускаше. Наведох се като борец.
	Той отвори уста да нададе чакалския си вой…
	Плеснах с крила и малко се издигнах. Докато минаваше под мен аз се извъртях и го изритах в гърба с всичка сила. Движеше се прекалено бързо, за да спре изведнъж, особено пък след моята дружеска помощ. Крилата му се обърнаха напред в усилие… Той забави… започна да се обръща, ръмжейки…
	Процепът го задърпа. Изведнъж на лицето му се появи изражение на съмнение. Опита се да размаха крила, но те не се движеха както трябва. Сякаш бяха потопени в бързо течащ сироп. От краищата им се откъснаха частици сиво-черно вещество и те бяха изсмукани. Същността му си заминаваше. Направи невероятно усилие и дори успя малко да напредне към мен. Вдигнах палци одобрително.
	— Браво — казах аз. — Мисля, че успя с пет сантиметра. Продължавай. — Той направи още едно херкулесово усилие. — Още един сантиметър! Добър опит! Скоро ще ме пипнеш. — За да го окуража, протегнах нахално крак към него и го размахах пред лицето му, но не толкова близо, че да ме стигне. Той изръмжа и се опита да замахне, но сега вече същността му се изливаше от повърхността на крайниците му и се притегляше към процепа; мускулестото му тяло очевидно се променяше и изтъняваше. Когато силата му се изгуби, притеглянето на процепа стана по-голямо и той започна да се движи назад, първо бавно, после по-бързо.
	Ако Джабор имаше поне половин мозък, можеше да се превърне в комар или нещо подобно: вероятно при по-малки размери щеше да успее да се освободи от гравитационното притегляне на процепа. Един приятелски съвет щеше да го спаси, но бедният аз бях прекалено зает да го наблюдавам как се разнищва, че да помисля за това, докато не стана твърде късно. Сега задните му крайници и крилата се променяха в течни поточета от мазно, сиво-черно вещество, което описваше спирала към процепа и изчезваше от земята. Не може да му е било приятно, особено при условие, че заповедта на Лавлейс все още го задържаше тук, но лицето му не изразяваше болка, а само омраза. И продължи така до края. Дори когато задната част на главата му изгуби формата си, пламтящите му червени очи все още бяха впити в моите. После изчезнаха в процепа и аз останах сам, махайки му нежно за сбогом.
	Не губих много време с прощаването. Трябваше да обърна внимание на други неща.


	Натаниел
	— Изумително нещо е Амулета на Самарканд. — Дали от страх или от жестоко възхищение заради контрола си, Лавлейс продължаваше да поддържа едностранния си разговор с Натаниел, дори докато Рамутра крачеше безмилостно към тях. Явно не можеше да се удържи и да млъкне. Натаниел отстъпваше бавно, безнадеждно, знаейки, че не може да направи нищо.
	— Виждаш ли, Рамутра разстройва стихиите — продължи Лавлейс. — Където и да стъпи той, стихиите се разбунват. И това унищожава правилния порядък, от който зависи магията. Нищо, което някой от _вас_ би опитал, не може да го спре: всеки магически опит ще се провали — вие не можете да ме нараните, не можете и да избягате. Рамутра ще се разправи с всички ви. Но Амулета съдържа сила, равна и противоположна на Рамутра; затова аз съм в безопасност. Той дори може да ме вдигне до устата си, така че хаосът да беснее около мен, а аз няма да усетя нищо.
	Демонът беше преполовил разстоянието до Натаниел и набираше скорост. Една от огромните му, прозрачни ръце бе протегната. Може би нямаше търпение да го опита.
	— Моят скъп господар предложи този план — каза Лавлейс, — и, както винаги, беше прав. Точно в този момент той ни гледа.
	— Имаш предвид Скайлър ли? — Дори на прага на смъртта, Натаниел не можа да се удържи да не изпита малко свирепо удовлетворение. — Съмнявам се. Той лежи мъртъв горе.
	За пръв път самообладанието на Лавлейс го напусна. Усмивката му трепна.
	— Точно така — рече Натаниел. — Аз не само избягах от него. Аз го убих.
	Магьосникът се изсмя.
	— Не ме лъжи, детенце…
	Зад Лавлейс прозвуча женски глас, мек и жаловит.
	— Саймън!
	Магьосникът погледна назад. Там стоеше Аманда Каткарт, на една ръка разстояние, с накъсана и омърляна рокля, с разчорлена, леко червеникава коса. Тя куцаше, докато се приближаваше, протегнала ръце, на лицето й бяха изписани объркване и ужас.
	— О, _Саймън_ — каза тя. — Какво направи?
	Лавлейс пребледня и се обърна с лице към жената.
	— Стой далеч! — извика той. В гласа му се долавяше нотка на паника. — Махай се!
	Очите на Аманда Каткарт се наляха със сълзи.
	— Как можа да направиш това, Саймън? И аз ли ще умра?
	Тя се наклони напред. Смутен, магьосникът вдигна ръце да я отблъсне.
	— Аманда, аз… аз съжалявам. Това… то трябваше да стане.
	— Не, Саймън — ти ми обеща толкова много.
	Отстрани Натаниел се прокрадваше по-близо.
	Объркването на Лавлейс се превърна в гняв.
	— Махай се от мен, жено, или ще извикам демона да те разкъса на парчета! Виж, вече е почти до теб! — Аманда Каткарт не помръдна. Изглежда вече не я беше грижа.
	— Как _можа_ да ме използваш така, Саймън? След всичко, което каза. Ти нямаш чест.
	Натаниел направи още една бавна стъпка. Сега очертанията на Рамутра се извисяваха над него.
	— Аманда, предупреждавам те…
	Натаниел подскочи напред и го сграбчи. Пръстите му одраскаха кожата на врата на Лавлейс, после стиснаха нещо студено, твърдо и подвижно. Веригата на Амулета. Дръпна я с всичка сила. В първия момент главата на магьосника отскочи към него, после някъде се скъса брънка от веригата и тя остана в ръката му.
	Лавлейс нададе страшен вик.
	Натаниел падна и се претърколи на пода. Брънките на веригата го удариха в лицето. Той я сграбчи с две ръце, хващайки малкото, кръгло нещо, което висеше по средата на скъсаната верига. Когато го направи, усети как от него се смъкна огромна тежест, сякаш нечий безмилостен поглед изведнъж се бе преместил другаде.
	Лавлейс се бе замаял в първия момент на нападението, после се приготви да се хвърли върху Натаниел, но две нежни ръце го дръпнаха назад.
	— Чакай, Саймън, нима би наранил едно бедно, сладко момче?
	— Ти си луда, Аманда! Махни се от мен! Амулета, аз трябва…
	За секунда се бореше да се освободи от отчаяната хватка на жената, после очите му забелязаха извисяващото се присъствие точно над него. Краката му се подкосиха. Сега Рамутра беше много близо до тримата: от присъствието му платът на дрехите им се развя неудържимо, а косите им се разпиляха по лицата. Въздухът около тях затрепери като наелектризиран.
	Лавлейс се сгърчи и отстъпи, като едва не падна.
	— Рамутра! Заповядвам ти — хвани момчето! Той _открадна_ Амулета! Той не е истински защитен! — Гласът му не беше убедителен. Една огромна, прозрачна ръка се протегна. Лавлейс удвои настойчивостта си. — Тогава забрави за момчето, хвани жената! Първо вземи нея!
	Ръката спря за секунда. Лавлейс направи неистово усилие и се отскубна от ръцете на жената.
	— Да! Виждаш ли? Ето я! Вземи първо нея!
	Отвсякъде и отникъде се разнесе глас, сякаш някакво огромно множество говореше едновременно.
	— НЕ ВИЖДАМ НИКАКВА ЖЕНА. САМО ЕДИН УХИЛЕН ДЖИН.
	Лицето на Лавлейс се вкамени. Той се обърна към Аманда Каткарт, която го гледаше с агонизиращ и умолителен поглед. И докато я гледаше, чертите й бавно се промениха. На лицето й, от ухо до ухо, се разтегна триумфална, злобна усмивка. После, за част от секундата, една от ръцете й се изви напред, отскубна призоваващия рог от отпускащата се ръка на Лавлейс и го отмъкна. С един скок Аманда Каткарт изчезна, а мармозетката увисна на опашката си на една стойка за лампа на няколко метра от тях. Тя размаха весело рога към втрещения магьосник.
	— Нали нямаш нищо против да взема това? — извика. — Там, където отиваш, няма да ти трябва.
	Сякаш всичката енергия напусна магьосника; кожата му увисна отпусната и посивяла на костите му. Раменете му се отпуснаха; той пристъпи към Натаниел, като че ли вяло се опитваше да си върне Амулета… после една голяма ръка се протегна надолу, обхвана го и Лавлейс бе вдигнат във въздуха. Издигаше се все по-високо и по-високо, а тялото му се превръщаше и променяше. Главата на Рамутра се снижи към него. Видя се как се отваря нещо като уста. Секунда по-късно Саймън Лавлейс изчезна.
	Демонът спря и се огледа за кикотещата се мармозетка, но засега тя бе изчезнала. Игнорирайки Натаниел, който все още лежеше проснат на пода, той се обърна тежко към магьосниците в другия край на залата.
	До Натаниел проговори познат глас.
	— Двама заминаха, остана един — каза той.


	Бартимеус
	Бях толкова опиянен от успеха на хитрия си номер, че поех риска да се превърна в Птолемей, докато вниманието на Рамутра беше отвлечено другаде. Джабор и Лавлейс вече ги нямаше и сега оставаше да се справим само с голямото създание. Сръчках господаря си с ботуш. Той лежеше по гръб, прегърнал Амулета на Самарканд с ръце, както майка прегръща бебето си. Бях оставил призоваващия рог на пода до него.
	Той седна с усилие.
	— Лавлейс… видя ли?
	— Аха, не беше красиво.
	Изправи се вдървено на крака, очите му светеха със странен блясък — наполовина ужасени, наполовина екзалтирани.
	— _Взех_ го — прошепна той. — Взех Амулета на Самарканд.
	— Да — отвърнах бързо. — Браво. Но Рамутра още е при нас и ако искаме да получим помощ, трябва да побързаме.
	Погледнах към далечния край на аудиторията. Въодушевлението ми се стопи. Струпаните министри вече представляваха една печална купчина — или разтреперани в тъпо униние блъскаха по вратите, или се биеха злобно един с друг за място, колкото можеше по-далеч от идващия Рамутра. Беше един много непоучителен спектакъл, като да гледаш как куп плъхове се боричкат в отходния канал. Освен това беше и крайно притеснително: понеже нито един от тях не изглеждаше в състояние да изрече сложното заклинание за отпращане.
	— Хайде — казах, — докато Рамутра вземе част от тях, ние можем да мобилизираме другите. Кой е най-вероятно да си спомня контрамагията?
	Устните му се свиха.
	— Никой от _тях_, като ги гледам.
	— Дори и така да е, трябва да опитаме. — Задърпах го за ръкава. — _Хайде._ Никой от нас не знае заклинанието.
	— Говори за себе си — рече момчето бавно. — _Аз_ го знам.
	— Ти? — Малко бях изненадан. — Сигурен ли си?
	Той ме изгледа навъсено. Физически беше в доста плачевно състояние — пребледняла кожа, натъртен и кървящ, люлеейки се на краката си. Но в очите му гореше ярък, решителен пламък.
	— Това вероятно дори не ти е хрумвало, нали? Да, учил съм го.
	В гласа му имаше нещо повече от намек за колебание, както и в очите му — видях как то се бори с решимостта му. Опитах се да не звуча скептично.
	— Това е на високо ниво — казах. — И е сложно. Ще трябва да счупиш рога в точно определения момент. Сега не е време за фалшива гордост, момче. Все още можеш да…
	— Да поискам помощ? Не мисля така. — Дали заради гордостта или реалността, той беше напълно прав. Рамутра вече почти беше стигнал до магьосниците и нямаше шанс да получим помощ от тях. — Отдръпни се — каза той. — Трябва ми място да помисля.
	За момент се поколебах. Въпреки че силата на характера му бе достойна за възхищение, прекалено добре виждах накъде водеше всичко това. Със или без Амулета, последствията от едно погрешно отпращане винаги са катастрофални и този път аз щях да пострадам заедно с него. Но не можех да измисля нищо друго.
	Отдръпнах се безпомощно. Господарят ми вдигна призоваващия рог и затвори очи.
	Затвори очи, за да не вижда хаоса в залата и задиша колкото можеше по-бавно и по-дълбоко. Звуците на болка и ужас все още долитаха до него, но той ги изхвърляше от съзнанието си със силата на волята.
	Поне това бе сравнително лесно. Но му говореха и множество вътрешни гласове и той не можеше да се изолира от тяхната врява. Това беше неговият момент! В този миг хилядите обиди и лишения щяха да бъдат отхвърлени и забравени! Той знаеше заклинанието — беше го научил много отдавна. Щеше да го изрече и всички щяха да видят, че повече не може да бъде пренебрегван. Винаги, _винаги_ го бяха подценявали! Ъндъруд го смяташе за идиот, за глупак, който едва ли можеше да нарисува и кръг. Той бе отказал да повярва, че чиракът му може да призове джин от какъвто и да е вид. Лавлейс го смяташе за слаб, по детски мекушав и все пак мислеше, че може да бъде изкушен от първото неясно предложение за власт и статус. Той отказа да приеме и, че Натаниел е убил Скайлър: той бе умрял, докато го отричаше. А сега, дори и Бартимеус, собственият му прислужник, се съмняваше, че той знае заклинанието за Отпращане! Винаги, винаги го отритваха.
	В този момент всичко беше в негови ръце. Твърде често преди го бяха оставяли безсилен — заключен в стаята си, изнесен от пожара, обран от обикновените, затворен в Клетката… Споменът за тези унижения го изгаряше. Но сега той щеше да действа — щеше да им покаже!
	Пулсирането на наранената му гордост почти го надви. Но по-дълбоко в нея, под това отчаяно желание да успее заради самия себе си, напираше да излезе друго желание. Някъде далеч чу как някой пищи от страх и потрепери от съжаление. Ако не успееше да си припомни заклинанието, безпомощните магьосници щяха да умрат. Техният живот зависеше от него. А той притежаваше познанието да им помогне. Обратното призоваване, Отпращането. Как беше? Беше чел заклинанието, _знаеше_, че го е чел. Беше го запечатал в паметта си още преди месеци. Но сега не можеше да се концентрира, не можеше да си го спомни.
	Не се получаваше. Всички те щяха да умрат, точно както госпожа Ъндъруд, а той отново щеше да се провали. Колко силно само искаше да им помогне! Но само желанието не беше достатъчно. Повече от всичко останало той искаше да помогне на госпожа Ъндъруд, да я измъкне от пламъците. Ако можеше, щеше да даде живота си вместо нейния. Но не я беше спасил. Него го изнесоха, а тя си отиде завинаги. Обичта му не струваше нищо.
	За момент, споменът за загубата му и силата на настоящото му желание се смесиха в него. По бузите му потекоха сълзи.
	_Търпение, Натаниел._
	Търпение…
	Той задиша бавно. Тъгата му избледня и в огромната бездна нахлу споменът за спокойствието в градината на господаря му — отново видя рододендроновите храсти, проблясването на листата им в тъмнозелено под слънцето. Видя как от ябълковите дървета отронваха белите им цветове, а на червената тухлена стена лежеше котка. С пръстите си почувства лишеите, видя мъха по статуята; отново се почувства защитен от външния свят. Представи си госпожица Лутиен, седяща тихо край него, докато скицираше нещо. У него се прокрадна чувство на спокойствие.
	Умът му се проясни, а паметта му се отприщи.
	Необходимите думи се върнаха, както ги беше научил, седейки на каменната пейка преди година и нещо.
	Той отвори очи и ги изрече с висок, ясен и силен глас. В края на петнайсетата дума счупи призоваващия рог в коляното си.


	Слоновата кост изпука, а думите отзвучаха, Рамутра спря на място. Трептящите вълни във въздуха, които очертаваха контурите му, сега се разтресоха, първо леко, после с все по-голяма сила. Процепът в центъра на стаята малко се разтвори. След това, с изумителна бързина, контурите на демона, смачкани и свити, бяха притеглени към него и изчезнаха.
	Процепът се затвори, като зарастваща със зашеметяваща скорост рана.
	Сега, когато го нямаше, залата приличаше на пещера и изглеждаше празна. Един от полилеите и няколко от малките лампи на стената отново светнаха, хвърляйки тук-там слабо сияние. Навън, небето в късния следобед бе сиво и потъмняваше към синьо. Чуваше се как вятърът свисти между дърветата в гората.
	В залата бе настъпила пълна тишина. Тълпата магьосници и няколкото натъртени и насинени дяволчета останаха напълно неподвижни. Само едно нещо се раздвижи: едно момче куцаше напред към центъра на стаята, а в ръцете му подрънкваше Амулета на Самарканд. Нефритеният камък в средата му проблясваше леко на неясната светлина.
	В пълна тишина Натаниел отиде до мястото, където беше проснат Рупърт Девъро, наполовина покрит от министъра на външните работи и внимателно постави Амулета в ръката му.


	43

	Бартимеус
	Това беше толкова типично за момчето. След като бе извършил най-важното дело в мизерния си дребен живот, човек би очаквал да се срине на земята от изтощение и облекчение. Но така ли направи той? Не. Това бе големият му шанс и той го използва по възможно най-театралния начин. Всички очи бяха приковани в него и той закуцука през разрушената аудитория като ранена птица, крехка ако щете, право към центъра на властта. Какво щеше да направи? Никой не знаеше; никой не се осмеляваше да си помисли (видях как министър-председателят потрепера, когато момчето протегна ръка). И тогава, във върховия момент на целия този фарс, всичко се разкри: легендарният Амулет на Самарканд — вдигнат високо така, че да могат да го видят всички, — предаден обратно на главата на правителството. Детето дори се сети да склони глава покорно.
	Сензация в залата!
	Какво представление, а? Всъщност това инстинктивно слугуване на тълпата ме убеди, дори повече от способността му да тормози джинове, че на момчето вероятно му е писано да има световен успех*. Със сигурност тези му действия имаха желания резултат: само за секунди той стана център на внимание за възхитената тълпа.
	[* Освен, че разчитат на театралните ефекти да всеят страхопочитание у тълпата, магьосниците използват и почти същите техники, за да се впечатлят и надхитрят едни други.]
	Незабелязано, в цялата тази суетня, изоставих формата на Птолемей и приех формата на низше дяволче, което засега (когато блъсканицата понамаля) увисна от едната страна на момчето по един скромен начин. Нямах желание истинските ми възможности да бъдат забелязани. Някой можеше да направи връзката с дръзкия джин, който наскоро беше избягал от правителствения затвор.
	Рамото на Натаниел бе идеалната изгодна позиция да наблюдавам последиците от опита за държавен преврат, тъй като в продължение на няколко часа момчето бе център на внимание. Където и да отидеха министър-председателят и старшите му колеги, там отиваше и господарят ми, отговаряше на неотложни въпроси и се тъпчеше с ободрителни захаросани бонбони, които по-незначителните служители му носеха.
	След като щателната проверка приключи, се оказа, че списъкът с липсващите включва четирима министри (за щастие всичките на сравнително ниски постове) и един заместник-секретар*. Освен това няколко магьосници бяха понесли сериозни лицеви и телесни деформации или пък бяха претърпели други неприятности.
	[* Аманда Каткарт, Саймън Лавлейс и шестима прислужници също бяха изчезнали в процепа или в устата на Рамутра, но при дадените обстоятелства, магьосниците не сметнаха, че това са значителни загуби.]
	Общото облекчение бързо се превърна в гняв. След като Рамутра го нямаше, магьосниците можеха да насочат робите си срещу магическите бариери на вратите и стените и бързо да се измъкнат от къщата. Бе извършено бързо претърсване на Хедълхам Хол, но с изключение на няколко различни прислужници, мъртвото тяло на стареца и едно ядосано момче, заключено в тоалетните, не бе открит никой. Както се очакваше, магьосникът с рибешкото лице го нямаше, нито пък имаше следа от високия чернобрад мъж, който стоеше на портата. И двамата сякаш се бяха изпарили във въздуха.
	Натаниел насочи разследващите и към кухнята, където наблъскана в едно килерче беше открита групичка от помощник-готвачи. Те докладваха, че около половин час по-рано* главният готвач надал силен вик, избухнал в сини пламъци и се подул до огромни и ужасяващи размери преди да изчезне в облак сяра. При огледа в тухлите на камината беше открит един дълбоко забит сатър, последен спомен от робството на Факарл**.
	[* т.е. точно в момента, когато загина Лавлейс.]
	[** И така, за пореден път, пътищата ни се бяха пресекли без окончателно противопоставяне. Жалко наистина, с нетърпение очаквах да напердаша Факарл едно хубаво. Просто нямах достатъчно време да се заема с това.]
	След като основните конспиратори бяха мъртви или изчезнали, магьосниците се заеха да разпитват прислугата в Хедълхам Хол. Те обаче се оказаха неосведомени за конспирацията. Съобщиха, че през предишните няколко седмици Саймън Лавлейс бил организирал цялостен ремонт на аудиторията, превръщайки я в забранена територия за дълго време. Невидими работници, под съпровода на множество странни звуци и цветни светлини, бяха построили стъкления под и поставили новия килим*, надзиравани от един добре облечен джентълмен с кръгло лице и червеникава брада.
	[* И без съмнение бяха изградили тайния механизъм в съседната стая, който бе издърпал килима от пода и бе задействал решетките на прозорците. Някои видове фолиоти са много надарени в строителството; имах една подчинена група от тях, когато работех върху стените на Прага. Те са добри работници, при условие, че не чуват звън на църковни камбани, в който случай пускат инструментите и се разпадат на прах. Това беше спънка в празничните дни — налагаше се да си наемам сбирщина дяволчета с метли и лопатки за смет, за да помитат останките.]
	Това бе нова улика. Господарят ми веднага каза, че е видял такъв човек да напуска резиденцията същата тази сутрин и веднага бяха изпратени вестоносци да алармират полицията в Лондон и околностите.


	Когато беше направено всичко, което можеше да се направи, Девъро и старшите му министри се освежиха с шампанско, студени меса и желирани плодове и изслушаха внимателно историята на господаря ми. А каква история само беше. Каква ужасно заплетена история им разправи. Дори и аз, при моя дълъг опит с човешкото лицемерие, бях сащисан от опашатите лъжи, които момчето измисляше. Честно казано, той _наистина_ имаше много неща за криене: собствената му кражба на Амулета, например, както и кратката ми среща с Шолто Пин. Но голяма част от измислиците му изобщо не бяха необходими. Наложи ми се да си седя спокойно на рамото му и да слушам как ме нарича „незначително дяволче“ (пет пъти), „нещо подобно на фолиот“ (два пъти) и дори (веднъж) „хомункулус“*. Знаете ли колко обидно е всичко това?
	[* _Хомункулус:_ дребно джудже, създадено с магия и често затваряно в бутилка като магическа рядкост. Малка част от тях имат пророчески способности, въпреки че трябва да се прави точно _обратното_ на това, което препоръчват, понеже хомункулусите са винаги злобни и искат да навредят на създателите си.]
	Но това съвсем не беше всичко. Той разправи (с големи, наскърбени очи) как скъпият му господар, Артър Ъндъруд, отдавна бил подозирал Саймън Лавлейс, но никога не се сдобил с доказателства за каквото и да е престъпление. Докато, както каза, в онзи съдбоносен ден Ъндъруд случайно усетил, че Амулета на Самарканд е в притежание на Лавлейс. Преди да може да съобщи на властите, Лавлейс и неговите джинове пристигнали в къщата, решени да го убият. Ъндъруд, заедно с Джон Мандрейк, верният му чирак, се съпротивлявал усилено и дори госпожа Ъндъруд им помогнала, като героично се била опитала самата тя да се пребори с Лавлейс. Но напразно. Господин и госпожа Ъндъруд били убити, а Натаниел избягал, за да си спаси живота, само с едно незначително дяволче за помощник. Всъщност в очите му имаше сълзи, докато разправяше всичко това; все едно че вярваше в глупостите, които бълваше.
	Това беше най-голямата му лъжа. Тъй като нямал начин да докаже вината на Лавлейс, той отпътувал за Хедълхам Хол с надеждата някак да предотврати ужасното престъпление. Сега бил щастлив, че е успял да спаси живота на благородните водачи на страната му и т.н. и т.н. Честна дума, това беше достатъчно да накара едно дяволче да се разциври.
	Но те се вързаха. Не се усъмниха в нито една дума. Господарят ми получи още една бърза закуска, сръбна шампанско и после беше откаран с една министерска лимузина обратно в Лондон за по-нататъшен доклад.
	Естествено аз също отидох с него. Не бих го изпуснал от погледа си за нищо на света. Той трябваше да изпълни едно обещание.


	44

	Стъпките на прислужника се отдалечиха надолу по стълбите. Аз и момчето се огледахме.
	— Предпочитах старата ти стая — казах му. — Тази мирише, а ти дори още не си се нанесъл.
	— Не мирише.
	— Напротив, мирише на прясна боя и мазилка и всичко е ново и току-що произведено. Което, предполагам е доста подходящо за теб — не мислите ли така, господин Мандрейк?
	Той не отговори. Подскочи напред към прозореца, за да види гледката.
	Беше вечерта на деня след голямото призоваване в Хедълхам Хол и за първи път господарят ми бе оставен насаме със себе си. Беше прекарал по-голямата част от предходните двадесет и четири часа в срещи с министри и полицията, повтаряйки историята си и без съмнение добавяйки нови лъжи с всеки преразказ. Междувременно аз оставах на улицата*, разтреперан от нетърпение. Бях още по-разстроен, когато момчето прекара първата нощ в специално предоставена спалня в Уайтхол, една строго охранявана по най-различни начини сграда. Докато той хъркаше вътре, аз бях принуден да се крия навън, все още без да имам възможност да започна необходимия разговор.
	[* Правителствените офиси обикновено са пълни с африти и търсещи сфери и аз се опасявах, че могат да се ядосат от присъствието ми.]
	Но сега беше изминал още един ден и бъдещето му бе решено. Официална кола го беше откарала до дома на новия му господар — едно модерно крайречно жилище на южния бряг на Темза. Вечерята щеше да бъде сервирана в осем и половина; господарят му щеше да го чака в трапезарията в осем и петнайсет. Това означаваше, че Натаниел и аз имахме цял час насаме. Смятах да го използвам правилно.


	Стаята съдържаше обичайните мебели: легло, бюро, гардероб (достатъчно голям, за да влезеш в него и доста скъп), библиотека, нощна масичка, стол. Една вътрешна врата водеше до малка самостоятелна баня. На чистия таван имаше една доста силна електрическа лампа, а на стената — малък прозорец. Навън луната огряваше водите на Темза. Момчето гледаше към Парламента, почти срещу нас, със странно изражение на лицето.
	— Сега е много по-близо — казах аз.
	— Да. Тя щеше да е много горда. — Той се обърна и видя, че се бях превърнал в Птолемей и се бях излегнал в леглото му. — Махни се оттам! Не искам ужасната ти… Ей! — Той забеляза една книга, натикана на лавицата до леглото. — _„Строфите на Фауст“!_ Мое собствено копие. Това е изумително! Ъндъруд ми забрани да се докосвам до нея.
	— Само помни — на Фауст те не са му донесли нищо хубаво.
	Той прелистваше страниците.
	— Великолепно… И господарката ми казва, че мога да извършвам дребни призовавания в стаята си.
	— А, да — добрата ти, сладка нова господарка. — Поклатих тъжно глава. — Харесваш я, нали?
	Той кимна енергично.
	— Госпожа Уитуел е много могъща. Ще ме научи на много неща. И ще се отнася към мен с подходящото уважение.
	— Така ли мислиш? Тя е почтен магьосник, нали? — Направих кисела физиономия. Старата ми приятелка Джесика Уитуел, слабият като точилка министър по сигурността, началник на Тауър, контролираща Скръбното Кълбо… Да, тя наистина беше могъща. И това, че властите бяха поверили Натаниел на нейните нежни грижи, без съмнение показваше колко високо мнение имат за него. Тя със сигурност щеше да е по-различен господар от Артър Ъндъруд и щеше да се погрижи талантът му да не се похаби… А какво щеше да направи с темперамента му беше друг въпрос. Е, без съмнение той получаваше точно това, което заслужаваше.
	— Тя каза, че имам пред себе си голяма кариера — продължи той, — ако си изиграя картите правилно и работя усилено. Каза, че ще надзирава обучението ми и ако всичко върви добре, ще ме пуснат при големите и скоро ще работя в някой министерски отдел, за да натрупам опит. — В очите му отново се беше появил триумфалният поглед, от който ми се прииска да го взема на коленете си. Започнах усилено да се прозявам и да оправям възглавницата, но той продължаваше. — Няма ограничение за възрастта, каза тя, само за таланта. Аз казах, че искам да се включа в министерството на вътрешните работи — точно те преследват Съпротивата. Знаеш ли, че е имало още едно нападение, докато сме били извън Лондон? Един офис в Уайтхол е бил взривен. Все още никой не е успял да направи пробив в разследването, но се обзалагам, че аз мога да ги отрия. Като начало, ще хвана Фред и Стенли — и онова момиче. След това ще ги накарам да проговорят, после ще…
	— Задръж малко — рекох аз. — Не направи ли вече повече от достатъчно за един човешки живот? Само си помисли — уби двама полудели за власт магьосници и спаси сто полудели за власт магьосници… Ти си герой.
	Той не разбра лекия ми сарказъм.
	— Така казва господин Девъро.
	Изведнъж станах, поставих ръце зад ушите си и се обърнах към прозореца.
	— Чуй това! — възкликнах.
	— Какво?
	— Това е звукът на много хора, които не ликуват.
	Той ме изгледа навъсено.
	— Какво означава това?
	— Означава, че правителството държи всичко това в тайна. Къде са фотографите? Къде са вестникарите? Бих очаквал да си на първа страница на „Таймс“ тази сутрин. Би трябвало да те разпитват за историята на живота ти, да ти дават медали на обществени места, да слагат лика ти на евтини пощенски марки в ограничен тираж… Но не го правят, нали?
	Момчето подсмръкна.
	— Трябва да го пазят в тайна в интерес на сигурността. Така ми казаха.
	— Не, по-скоро е в интерес на това да не изглеждат глупаво. „ДВАНАЙСЕТГОДИШЕН СПАСЯВА ПРАВИТЕЛСТВОТО“? Ще им се присмиват по улиците. А това е нещо, което магьосниците никога не биха искали да им се случи, от мен да го знаеш. Когато се случи, това е началото на края.
	Момчето се ухили самодоволно. Беше прекалено млад, за да разбере.
	— Не от обикновените трябва да се страхуваме — каза той. — А от конспираторите — онези, които се измъкнаха. Госпожа Уитуел твърди, че поне четирима магьосници са призовали демона, така че освен Лавлейс, Скайлър и Лайм, трябва да има поне още един. Лайм изчезна и никой не е виждал онзи червенобрад магьосник по пристанищата и летищата… Това е истинска загадка. Сигурен съм, че и Шолто Пин е замесен, но не мога да кажа нищо за него след онова, което ти стори с магазина му.
	— Да — съгласих се аз, поставих ръка зад главата си и заговорих замислено, — предполагам, че ти _наистина_ имаш доста за криене. _Мен_, твоето „незначително дяволче“ и всичките ми геройства. _Себе си_ и кражбата ти на Амулета, както и това, че натопи господаря си… — При тези думи той се изчерви и се направи, че отива да разгледа огромния гардероб. Станах и го последвах. — Между другото — добавих, — забелязвам, че даде на госпожа Ъндъруд главна роля в твоята версия за събитията. Помага ти да си успокоиш съвестта, така ли?
	Той се завъртя с почервеняло лице.
	— Ако имаш да кажеш нещо конкретно — изстреля бързо, — казвай.
	Сега вече го погледнах сериозно.
	— Каза, че ще си отмъстиш на Лавлейс — рекох аз, — и направи каквото беше решил. Вероятно това успокоява малко болката ти — надявам се, че е така; няма как да го знам. Но ти _също_ обеща, че ако ти помогна срещу Лавлейс, ще ме освободиш. Е, помощта ти беше покорно оказана. Смятам, че ти спасих живота на няколко пъти. Лавлейс е мъртъв и ти си много по-добре — в собствените ти очи — отколкото някога си бил. Така че сега му е времето да удържиш на обещанието си, Натаниел, и да ме освободиш.
	Той остана замълчан за секунда.
	— Да — каза най-накрая. — Ти наистина ми помогна… Наистина ме спаси…
	— За мой вечен срам.
	— И аз съм… — той спря.
	— Смутен?
	— Не.
	— Възхитен?
	— Не.
	— Съвсем мъничко благодарен?
	Той пое дълбоко въздух.
	— Да. Благодарен съм. Но това не променя факта, че знаеш рожденото ми име.
	Време беше да разреша този проблем веднъж завинаги. Бях изморен; цялата същност ме болеше от деветте дни усилия в този свят. Трябваше да си отида.
	— Вярно е — отвърнах. — Аз знам името ти и ти знаеш моето. Ти можеш да ме призовеш. Аз мога да ти навредя. Това ни прави квит. Но докато съм на Другото Място, на кого ще кажа? На никого. Ти би трябвало да _искаш_ да се върна там. Ако и двамата имаме късмет, няма да бъда призован повече, докато ти си жив. Обаче ако ме призоват — направих пауза и въздъхнах дълбоко, — обещавам да не разкривам истинското ти име.
	Той не каза нищо.
	— Официално ли го искаш? — извиках аз. — Каква ще кажеш за това? „Ако наруша тази клетва, дано бъда стъпкан в пясъка от камилите и разпръснат сред изпражненията в полето.“* Сега вече не мога да бъда по-честен от това, нали?
	[* Стара египетска клетва. Внимавайте когато я използвате, винаги се сбъдва.]
	Той се поколеба. За момент беше готов да ме освободи.
	— Не знам — промърмори той. — Ти си де… джин. Клетвите не означават нищо за теб.
	— Бъркаш ме с магьосник. Добре тогава… — отскочих назад ядосан. — Какво ще кажеш за това? Ако не ме освободиш тук и сега, отивам право долу и ще разкажа на скъпата ти госпожа Уитуел какво в действителност се е случило. Ще й бъде много интересно да ме види в истинската ми форма.
	Той прехапа устни и се пресегна за книгата си.
	— Бих могъл…
	— Да, би могъл да направиш много неща — казах аз. — В това ти е проблемът. Прекалено умен си и затова не си полезен за себе си. Случиха се много неща, точно защото беше прекалено умен, за да ги оставиш да отлежат. Искаше отмъщение, призова един благороден джин, открадна Амулета, остави други да платят за това. Ти направи каквото искаше и аз ти помогнах, защото трябваше. И без съмнение с твоята интелигентност и с времето ще изнамериш някакъв нов начин да ме оковеш, но не и достатъчно бързо, че да ме спреш да не кажа на господарката ти още сега за теб, за Амулета, за Ъндъруд и за мен.
	— Още сега ли? — каза той тихо.
	— Още сега.
	— Ще свършиш в кутията.
	— Твърде лошо и за двама ни.
	Няколко секунди задържахме погледите си един върху друг, може би за първи път. После, с въздишка момчето погледна настрани.
	— Освободи ме, Джон — казах аз. — Направих достатъчно. Изморен съм. Ти също.
	При тези думи той се усмихна леко.
	— Аз не _съм_ изморен. Има прекалено много неща, които искам да направя.
	— Точно така — потвърдих аз. — Съпротивата… конспираторите… Ще искаш да си спокоен, докато се опитваш да ги заловиш. Помисли за всички други джинове, които ще трябва да призовеш при напредването в кариерата си. Те няма да имат моята класа, но ще ти създават по-малко проблеми.
	Част от това явно докосна някаква струна в него.
	— Добре, Бартимеус — каза накрая. — Съгласен съм. Ще трябва да почакаш, докато нарисувам кръга.
	— Няма проблем! — Бях самото нетърпение. — Всъщност с удоволствие ще те забавлявам, докато го чертаеш! Какво би желал? Мога да пея като славей, да произведа сладка музика във въздуха, да създам хиляди божествени ухания… Предполагам, че дори мога да пожонглирам малко, ако това ще ти се понрави.
	— Благодаря. Нищо от това няма да е необходимо.
	Подът в единия ъгъл на стаята нарочно не бе застлан с килим и беше леко повдигнат. Точно там, с изключителна прецизност и то само с един или два бързи погледа в книгата си с формулите, момчето начерта един прост пентаграм и два кръга с парче черен тебешир, който откри в чекмеджето на бюрото си. Стоях много тихо, докато правеше това. Не исках да допусне някоя грешка.
	Накрая приключи и се изправи вдървено, държейки се за гърба.
	— Готово е — каза той и се протегна. — Влизай вътре.
	Внимателно прегледах руните.
	— Това неутрализира пентаграма на Аделбранд, така ли?
	— Да.
	— И отменя Безкрайния Затвор?
	— Да! Виждаш ли този йероглиф тук? Той прекъсва нишката. Е, искаш ли да те освободя или не?
	— Просто проверявам. — Скочих в по-големия кръг и се обърнах с лице към него. Той се приготви, подреждайки думите наум, после ме изгледа строго.
	— Разкарай тъпата си усмивка от лицето — каза той. — Разсейваш ме.
	— Извинявай. — Направих противно изражение на страдание и скръб.
	— Така не е по-добре.
	— Извинявай де, извинявай.
	— Добре, приготви се. — Той пое дълбоко дъх.
	— Само още едно нещо — рекох аз. — Ако ти се наложи да призовеш скоро някой друг, препоръчвам ти Факарл. Той е добър работник. Накарай го да върши нещо творческо, като да пресуши езеро със сито или пък да преброи зрънцата пясък на някой плаж. Той ще е добър в това.
	— Виж, _искаш_ ли да си ходиш или не?
	— О, да. Искам. И то много.
	— Добре тогава.
	— Натаниел — още едно последно нещо.
	— _Какво?_
	— Слушай, ти имаш потенциал за магьосник. И нямам предвид по начина, по който ти си мислиш, че го казвам. Като начало си много по-инициативен от повечето от тях, но те ще смачкат това в теб, ако не внимаваш. Освен това имаш и съвест, още едно нещо, което е рядко и се губи лесно. Запази я. Това е всичко. О, и на твое място щях да внимавам с новата си господарка.
	Погледна ме за момент, сякаш искаше да каже нещо. После разтърси нетърпеливо глава.
	— Ще се оправя. Не се тревожи за мен. Това е последният ти шанс. След пет минути трябва да съм долу за вечеря.
	— Готов съм.
	После момчето изрече обратните заклинания бързо и без грешка. Чувствах как тежестта на думите, които ме задържаха на Земята олеква с всяка сричка. Като наближи края, формата ми се разшири, разпростря се и излезе извън ограниченията на кръга. На всички нива се отвориха множество врати, които ме зовяха да премина. Превърнах се в гъст облак дим и се понесох с рев нагоре и навън, изпълвайки стаята, която ми изглеждаше все по-нереална с всяка изминала секунда.
	Той приключи. Устата му се затвори. Последната връзка се скъса като тежка верига.
	И така аз си тръгнах, оставяйки след себе си само остра миризма на сяра. Просто нещо, с което да ме запомни.



	Jonathan Stroud
	Amulet of Samarkand, 2003

	Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/25513)
	Последна редакция: 2012-09-15 18:50:14